Господството и общата благодат

Господството и общата благодат
Dominion and Common Grace

Copyright © 1987 Gary North
превод Copyright © 2001 Радослава Петкова
Господството и общата благодат 2
Съдържание
Съдържание ............................................................................2
Предговор................................................................................3
Въведение ...............................................................................9
Божието благоволение .........................................................20
Божията възпираща ръка срещу пълната
извратеност ........................................................................42
Жито и плевели: историческа непрекъснатост...................55
Версията на ван тил за общата благодат ...........................66
Есхатологията и библейския закон......................................90
Поддържането на общата благодат ..................................124
Епистемологична осъзнатост и сътрудничество ..............140
Изпълнени съдове ..............................................................154
Вътрешният човек...............................................................166
Заключение .........................................................................179
Приложение видението на уорфилд за победата:
изгубено и намерено........................................................191
ПРЕДГОВОР
И когато се свършат хилядата години, Сатана
ще бъде пуснат от тъмницата си, и ще излезе да
мами народите в четирите краища на земята, Го-
га и Магога, да ги събере за войната – чието чис-
ло е като морския пясък. И те се разпростряха по
цялата широчина на земята и обиколиха стана на
светиите и обичния град: но огън падна от Бога
из небето, та ги изпояде. (Откр. 20:8-9)
Както вероятно знаете, християните не са на едно
мнение относно учението за “последните неща,” наречено
есхатология. Твърдо вярвам, че на консервативните про-
тестанти в Съединените Щати им предстои да влязат в най-
големия теологичен спор на този век относно въпроса за ес-
хатологията.
Но има едно нещо, за което 99.9% от вярващите в
Библията християни са съгласни: че тези стихове в книгата
Откровение се отнасят за събитията непосредствено преди
крайния съд. Никоя деноминация или школа на теологично
тълкуване в ортодоксалното християнство не спори срещу
това.
Това свързване на тези стихове с крайния съд повдига
един ключов въпрос относно тълкуването, който не-
постмилениалистите постоянно задават на постмилениалис-
тите (когато успеят да намерят постмилениалисти). И това е
основателен въпрос:
“Как постмилениалистът обяснява последния бунт на Сата-
на в края на историята?”
Може би има няколко изолирани постмилениалисти,
които отричат това пророчество да се отнася за бунт в края
на историята, но такъв възглед не оказва голямо влияние на
хората, които четат Откровение 20. Тези, които приемат чис-
тото учение на Откровение 20, трябва да признаят, че има
бунт в самия край на историята. Всъщност, този бунт пре-
дизвиква Божия огън от небето, който слага край на истори-
ята.
Дали целият свят ще бъде заблуден, освен шепа хрис-
тияни? Езикът на Откровение 20:8 не е достатъчно ясен, за
да заключим със сигурност, че дяволът наистина ще успее
да заблуди всички народи на земята, чиито обитатели са
като числото на морския пясък. Той ще отиде да го направи,
но не може да постигне пълен успех. Но е възможно Сатана
да заблуди успешно мнозинството от хората, които ще жи-
веят по това време.
Също трябва да е ясно, че заблудата е заблуда на хо-
ра. Битката между Бога и Сатана е за човешки души. Откро-
вение 20:8-9 не говори предимно за ангели. Тези стихове
също не описват борба за власт. Няма съмнение кой има
повече власт в историята: Бог. Това, което е описано, е пре-
димно битка относно етиката. “Изберете сега на кого ще
служите,” поиска Илия от народа на Израел (3 Царе 18). То-
ва е основният въпрос за всеки човек и общество в истори-
ята. Отговорът, който хората дават, има последствия на жи-
вот или смърт, както имаше за 850-те лъжепророци, за които
Илия заповяда на хората да ги уловят, и които той уби
(18:40), точно както те щяха да го убият, ако Бог не беше из-
пратил огън от небето върху жертвата на олтара, който Илия
изгради. Но огънят дойде, за да погълне правилната жертва,
и тогава дойде съд върху лъжепророците. Така ще бъде от-
ново и през този последен ден, само че тогава огънят ще
погълне направо лъжепророците, побеждавайки и слагайки
край на човешките съдби в историята.
Примамката на Сатана е била същата от дните на
Едемската градина: да вкара хората в завет със себе си,
вместо с Бога, да ги постави под своята юрисдикция вместо
под Божията. И да не забравяме, че “юрисдикция” идва от
две латински думи, които означават “закон” (juris) и “говоре-
не” (diction-em). Когато Сатана и Бог изговарят своите враж-
дебни един на друг закони, на чий закон ще се подчиняват
хората? Това е битка между владетели и техните закони.
Това е битка за сърцата, умовете и душите на хората. Това
също е битка за тяхната сила (Лука 10:27). В този смисъл
това е борба за власт, но само защото библейската етика е
източник на всяка дългосрочна власт.1 Това също е цент-
ралната тема на тази книга.
Бойното поле
В последния ден ще се води война – една много крат-
ка война. Къде ще се води тя? Кое точно ще е бойното поле?
1
Gary North, Moses and Pharaoh: Dominion Religion vs. Power Religion (Tyler,
Texas: Institute for Christian Economics, 1985).
Какво означават думите “обиколиха стана на светиите и
възлюбения град”? Дали се имат предвид две буквални мес-
та, лагерът на светиите и възлюбеният град? Дали това е
едно място с две описания? Или думите символизират хрис-
тияните като цяло и църквата като цяло?
Не познавам коментатор, който приема буквално иде-
ята, че цялото население от вярващи християни се е затво-
рило в един град, дори “обичния град.” Може да има такъв
тълкувател, но не съм се натъквал на него. Може би някой
диспенсационалистически тълкувател се придържа някъде
към такъв буквализъм. В отговор бих му задал два въпроса,
използвайки основното диспенсационалистическо учение за
милениума: “Първо, къде са милионите по милиони грабна-
ти, преобразени, вече безсмъртни вярващи, които са се вър-
нали на земята с Исус, и които са живели навсякъде по зе-
мята за последните хиляда години? Второ, нима всички
християни на земята – грабнатите светии и повярвалите
след грабването – живеят в Ерусалим?” Мисля, че тези въп-
роси опровергават възгледа за буквален град. Бойното поле
ще е по-обширно от Ерусалим.
Стандартните премилениални тълкуватели може да
твърдят, че второто сведение може да е за Ерусалим, но не
и че всеки вярващ на земята е там. Той просто е представи-
телен град. Същата сатанинска атака ще се води и на други
места. “Лагерът на светиите” е цялата земя. Това е доста по-
смислено.
Тези, които не са премилениалисти, обикновено твър-
дят, че “лагерът на светиите” и “възлюбеният град” се отна-
сят символично за църквата и вероятно за невидимата цър-
ква, което означава пълното число на индивидуалните хрис-
тияни. Атаката от човешките последователи на Сатана идва
върху тези, които са истински християни.
За всички тълкуватели стои следния въпрос: Как сата-
нистите ще разберат кой какъв е? Самите християни не мо-
гат да бъдат сигурни за истинското духовно състояние на
членовете на своите собствени събрания в кой да е момент.
Ето защо Бог изисква отлъчване за църковни членове, които
извършват основни грехове. Как човешката войска на Сата-
на ще определи достатъчно ясно кои са истинските христия-
ни? Или може би атаката им ще бъде без да правят голяма
разлика? Този проблем измъчва всички тълкуватели.
Колкото и голяма да е войската на Сатана, Откровение
20 посочва, че ще има достатъчен брой от невярващи, които
да обкръжат християните, т.е. достатъчно за да ги заплашат
със смърт. Това ще бъде сблъсък предимно между вражду-
ващи войски от смъртни хора, не между войски от ангели
или между хора и грабнати безсмъртни (според премилени-
алната схема), които очевидно не могат да бъдат заплашени
със смърт. (Премилениалистът наистина има проблем да
обясни къде ще са всички тези грабнати безсмъртни, когато
избухне тази война, и какво ще правят те за да защитят сво-
ите смъртни християнски братя.) Това явно е описание на
огромна, добре организирана войска от зли хора.
Атаката е неуспешна. Бог се намесва незабавно, изга-
ря ги и започва последния съд. Извършва се възкресението
от мъртвите. Край на историята. Завесата пада. Възклица-
ния и аплодисменти от небесното множество.
Проблемът на постмилениалиста
Постмилениалистът твърди, че Божието царство ще се
изявява постепенно на земята преди деня на съда, и следо-
вателно преди Грабването, което той свързва с крайния съд.
Тогава как може да се случат тези събития? От къде ще
дойдат всичките тези грешници? Войската на Сатана ще бъ-
де съставена от хора, които са привлечени от земните наро-
ди, а не от ангели.
Трябва да разгледаме няколко възможни предположе-
ния, които може би изопачават екзегетиката или на постми-
лениалистите или на тези, които задават въпросите.
1. Дали теологията за разпространението на Божието
царство на земята изисква почти всеки на земята да е
новороден вярващ в Христос през епохата, която е
близо до този последен ден?
2. Могат ли новородените християни да отпаднат от бла-
годат и се разбунтуват? Накратко, може ли Сатана да
набира хора от новородената невидима църква?
3. Може ли невярващите да изглеждат като светии в ла-
гера на светиите, почти като шпиони, които успешно
проникват във вражески военен лагер?
4. Как може невярващите да притежават толкова много
власт след поколения от християнско господство?
Отговорът на първите два въпроса е “не.” Постмиле-
ниализмът не изисква всички, или дори повечето хора да са
вярващи в Христос в този последен ден. (Постмилениализ-
мът твърди, че преди последния ден ще има голям брой
вярващи и цивилизацията на света ще отразява като цяло
Божия законов ред, открит в Библията.) Хората в този пос-
леден ден трябва само външно да се покоряват на условия-
та на завета, т.е. на библейския закон. Тази книга се опитва
да обясни как може да действува този външно покорен на-
чин на живот.
Въпросът дали светиите могат да отпаднат от благо-
дат не е конкретно есхатологичен проблем, но не познавам
постмилениален коментатор, който да вярва, че хората мо-
гат да отпадат от специалната (спасяваща душите) благо-
дат. Очевидно, ако новородените хора могат да изгубват
своето спасение, за постмилениалиста не представлява го-
лям проблем обяснението на крайния бунт в последния ден.
Тази книга се занимава с по-труден проблем.
Отговорът на третия въпрос е “да.” Лагерът на светии-
те може и ще бъде пълен с хора, които имат външните приз-
наци на вярата, но не и вътрешните белези. Всъщност, това
е единственият начин за постмилениалиста да се справи с
екзегетичния проблем.
Ако отговорът на въпрос номер едно е “не, не е необ-
ходимо всеки да е светия,” тогава това повдига пети въпрос:
“Как може един свят, пълен с извратени хора, да се счита за
изявяване на Божието царство на земята?”
Отговорите на четвъртия и на петия въпрос са тясно
свързани един с друг. Целта на тази книга е да отговори на
тези два въпроса. Правилните отговори идват, когато придо-
бием правилно разбиране на често пренебрегваното учение
за общата благодат.
Читателят трябва предварително да разбере, че тази
книга не е предназначена да представи екзегетична защита
на постмилениализма. Не се опитвам да защитавам позици-
ята на постмилениализма в тази книга, както и Ван Тил не
изгражда защита на амилениализма в Общата благодат и
Благовестието (Cornelius Van Til, Common Grace and the
Gospel). Аз просто приемам постмилениализма за даденост
и се занимавам с конкретни въпроси. Това е упражнение по
апологетика, не по систематика. Възстановеният рай и Дни
на въздаяние на Дейвид Чилтън (David Chilton, Paradise
Restored; Days of Vengeance) представят защитата на пост-
милениализма по-добре отколкото аз бих могъл или кой да е
друг теолог е правил досега. Всеки критик, който мисли, че е
направил голям пробив, казвайки “Но Норт не доказва своя-
та есхатология,” трябва да си свърши своята работа, а
именно, да напише убедителна критика на есхатологичните
книги на Чилтън. Този проект ще му отнеме няколко години.
(Нещо повече, освен ако не е много, много умен, и много,
много надарен стилистически, той ще съсипе неговата кари-
ера като критик, когато накрая успее да го отпечата, ако ус-
пее да го отпечата.)
ВЪВЕДЕНИЕ
Друга притча им предложи, като каза: Небесното
царство се оприличава на човек, който е посял
добро семе на нивата си; но когато спяха
човеците, неприятелят му дойде и пося плевели
между житото и си отиде. И когато поникна
стволът и завърза плод, тогава се появиха и
плевелите. А слугите на домакина дойдоха и му
казаха: Господине, не пося ли ти добро семе на
нивата си? Тогава откъде са плевелите? Той им
каза: Някой неприятел е сторил това. А слугите
му казаха: Като е тъй искаш ли да идем да го
оплевим? А той каза: Не искам; да не би, като
плевите плевелите, да изскубете заедно с тях и
житото. Оставете да растат и двете заедно до
жетва; а във време на жетва ще река на
жетварите: Съберете първо плевелите, и
вържете ги на снопове за изгаряне, а житото
приберете в житницата ми. (Мат. 13:24-30)
Този текст се занимава с Божието царство. Той разг-
лежда един от най-важните проблеми в човешкото мислене,
проблемът за “прелома срещу продължителността.”
Преломният момент в този текст е крайният съд. Дали
собственикът на нивата (Бог) ще позволи на слугите си (ан-
гелите) да изскубят плевелите (злите хора) преди времето
на жътва (края на историята)? Отговорът е не. Собственикът
настоява плевелите да бъдат оставени докато житото и пле-
велите узреят напълно и дойде времето на жътвата.
Божият план за историята включва и преломни момен-
ти и продължителност. Неговата продължителност е Негова-
та благодат. “Благодатен и жалостив е Господ, дълготърпе-
лив и многомилостив” (Пс. 145:8). Думата дълготърпелив е
ключова. В края на краищата той нанася съд, но само след
много време. Но в крайна сметка съдът постига нечестивите:
“Господ пази всички, които Го обичат; а ще изтреби всичките
нечестиви” (Пс. 145:20). Бог изявява на Мойсей следното,
след като Мойсей е завършил работата си по написването
на десетте заповеди на двете каменни плочи:
И Господ слезе в облака, застана там до него, и прогласи
Господното име. Господ замина пред него и прогласи: Гос-
под, Господ, Бог жалостив и милостив, дълготърпелив, Кой-
то изобилва с милост и с вярност, Който пази милост за хи-
ляди поколения, прощава беззаконие, престъпление и грях,
но никак не обезвинява виновния, въздава беззаконието на
бащите върху чадата и върху внуците им, до третото и до
четвъртото поколение (Изх. 34:5-7).
Господ търпи дълго; в този случай до три или четири
поколения. Точно това Господ каза и на Авраам относно
завладяването на Обещаната земя: “А в четвъртото поколе-
ние потомците ти ще се върнат тук; защото беззаконието на
аморейците не е още стигнало до върха си” (Бит. 15:16). В
четвъртото поколение от слугуването си в Египет израилтя-
ните щяха да се върнат. Мойсеевото поколение беше чет-
въртото след слизането на Яков в Египет (Левий, Каат, Ам-
рам, Мойсей: Изх. 6:16, 18, 20). Те стигнаха до пределите на
земята, но отстъпиха поради страх; поколението на Исус
Навиев я превзе.
Защо бе отлагането на съда над аморейците? Понеже
беззаконието им още не бе пълно. Бог им даде време да го
изпълнят. Той им даде продължителност. Съдът дойде
накрая.
По същия начин е с човешката история. Бог дава вре-
ме на всички хора; накрая, в последния ден (или при смърт-
та на всеки човек), идва съд. Денят на съда потвърждава
вечния живот на новородените и втората смърт (Откр. 20:14)
на неновородените. Продължителността е прекъсната от
преломно събитие.
Обща благодат
Ако искате обобщение на книгата в четири думи, това
е: общата благодат е продължителност. Тя също е подго-
товка за съда.
Възгледът за общата благодат рядко се разглежда из-
вън калвинистките кръгове, макар че всички християнски те-
ологии трябва в края на краищата да се заемат с въпросите,
които стоят в основата на спора относно общата благодат.
Този израз е използван от колониалните американски пури-
тани. Срещал съм го няколко пъти, когато съм икономичес-
ките учения и икономически експерименти на колониалните
пуритани. Този възглед може да се проследи назад поне до
трудовете на Жан Калвин.1
Преди да се спусна в дълбочините на теологичния
спор, нека уточня какво вярвам относно значението на дума-
та “благодат.” Библията използва идеята по няколко начина,
но основното значение на благодат е това: дар, даден на
Божиите създания на основата, първо, на Неговото благово-
ление към Неговия Син, Исус Христос, въплъщението на
втората личност на Триединството, и второ, на основата на
Христовото изкупително дело на кръста. Благодатта не е
точно незаслужена, понеже Христос заслужава всеки дар, но
в смисъл на заслугите на творението – заслуга, изработена
от творението заради неговото сътворено естество – няма
такава заслуга. Накратко, когато говорим за някаква част от
създанието, освен за въплътения Исус Христос, благодатта
се определя като незаслужен дар. Същността на благодатта
се обяснява в Яков 1:17: “Всяко дадено добро и всеки съ-
вършен дар е отгоре, и слиза от Бащата на светлините, у
Когото няма изменение, или сянка на промяна.”
Специална благодат е изразът, който се използва от
теолозите за да опишат дара на вечното спасение. Павел
пише: “Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от
сами вас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да се не пох-
вали никой” (Еф. 2:8-9). Той също пише: “Но Бог препоръчва
Своята към нас любов в това, че когато още бяхме грешни-
ци, Христос умря за нас” (Рим. 5:8). Бог избира тези, върху
които ще покаже милост (Рим. 9:18). Той е избрал тези хора
да получат Неговия дар на вечно спасение, и ги е избрал
преди основаването на света (Еф. 1:4-6).
Но има друг вид благодат, и тя е неправилно разбира-
на. Общата благодат също е дар от Бога към Неговите
създания, но се различава от специалната благодат по мно-
го важни характеристики. Ключовият стих, който описва два-
та вида благодат, е 1 Тимотей 4:10: “Понеже за това се тру-
дим и се подвизаваме, защото се надяваме на живия Бог,
Който е Спасител на всички хора, а най-вече на вярващите.”
Този стих недвусмислено посочва, че Исус Христос е Спа-
сителят на всички хора, тоест на всички хора. Въпреки
това Библията не учи “универсализъм,” тоест етично изкуп-
1
John Calvin, Institutes of the Christian Religion (1559), Book II, Chapter II, sections
13-17; II:III:3; III:XIV:2
ление на всички хора. Във вечността има спасени и изгубени
(Откр. 20:14). Тогава какво е значението на този стих? Той
означава просто, че Христос умря за всички хора, давайки
незаслужени дарове на всички хора във времето и на зе-
мята. Някои хора ще отидат във вечно погубление, а други
ще бъдат възкресени, за да живеят вечно с Христос. Но
всички хора имат поне незаслужения дар на живота, поне за
известно време. По тази причина има два вида спасение:
специално (вечно) и временно (земно).
Почти цял век се води спор в калвинистките кръгове
относно естеството и истинността на общата благодат. На-
дявам се, че тази малка книга ще даде някои приемливи от-
говори на Божиите хора, макар че имам малка надежда да
убедя онези, които са участвали в споровете през последни-
те 60 години.
Поради объркването относно понятието “обща благо-
дат,” нека да предложа описанието на Джеймз Джордан.
Общата благодат е като трохите, които падат от масата на
господаря, за да се нахранят кучетата. Именно така ханаан-
ката описа пред Исус молбата си за изцеление, и Исус изце-
ли дъщеря й заради нейното разбиране и вяра (Мат. 15:27-
28).2 Основната част от хляба, обаче, е запазена за тези,
които отговарят на благовестието с вяра и които устояват в
тази вяра до края на своя земен живот (Мат. 13:8, 23).
Историята на спора
През 1924 Християнската Реформистка църква обсъж-
да предмета за общата благодат и решението на Синода
води до голямо разделение в деноминацията, което все още
не е излекувано. Спорът беше от голям интерес за холандс-
ките калвинисти от двете страни на Атлантика, макар че
традиционните американски калвинисти едва ли осъзнават
проблема, а арминианските църкви бяха (и все още са) на-
пълно невежи по този въпрос. Херман Хьоксема, който е
може би най-блестящият систематичен теолог в Америка
през този век, напусна Християнската Реформистка църква
за да образува Протестантската Реформистка църква. Той и
2
В Израел кучетата не бяха много обичани животни, така че аналогията с обща-
та благодат е библейски законна. “Бъдете ми свети хора; за това не яжте месо
разкъсано от зверове на полето; хвърлете го на кучетата” (Изх. 22:31). Ако прие-
мем, че Бог обича езичниците както съвременните хора обичат кучетата си, тога-
ва аналогията няма смисъл.
неговите последователи бяха убедени, противно на решени-
ето на ХРЦ, че няма такова нещо като обща благодат.
Учението за общата благодат, както е формулирана в
оспорваните “три точки” на Християнската Реформистка
църква от 1924, твърди следното:
1. Относно благосклонното отношение на Бога към
цялото човечество, а не само към избраните, Сино-
дът заявява, че според Писанията и Изповедта е си-
гурно, че освен спасителната Божия благодат, дарена
само на тези, които са избрани за вечен живот, има
също и определена благосклонност или благодат на
Бога, която се изявява към всички Негови творения...3
2. Относно възпирането на греха в живота на индиви-
дуалния човек и в обществото, Синодът заявява, че
според Писанията и Изповедта има такова възпиране
на греха...4
3. Относно изпълнението на така наречената граж-
данска праведност от неновородените, Синодът за-
явява, че според Писанията и Изповедта неновороде-
ните, макар че са неспособни за някакво спасително
добро (Canons of Dort, III, IV:3), могат да вършат тако-
ва гражданско добро...5
Тези принципи могат да служат като отправна точка в
разглеждането на общата благодат.
Сериозният християнин в крайна сметка ще бъде изп-
равен пред проблема да обясни доброто, когато се занимае
с библейското учение за злото. Яков 1:17 ни съобщава, че
всички добри дарове са от Бога. Същото се казва във Второ-
законие 8:18. Ясно е, че неновородените получават дарове
от Бога. Никой от участниците в спора не отрича съществу-
ването на даровете. Това, което се отрича от критиците от
Протестантската Реформистка църква, е, че тези дарове оз-
начават Божието благоволение, когато става въпрос за не-
новородените. Те категорично отричат първата от първона-
чалните три точки.
3
R. B. Kuiper, To Be or Not To Be Reformed: Whither the Christian Reformed
Church? (Grand Rapids, Michigan: Zondervan, 1959), p. 105. Версията на Ван Тил е
взета от The Banner (June 1, 1939), и леко се различава в редакцията. Реших да
използвам обобщението на Кайпър. Van Til, Common Grace, in Common Grace
and the Gospel (Nutley, New Jersey: Presbyterian & Reformed, 1972), pp. 19-20.
4
Idem.
5
Ibid., pp. 105-6.
Нека за момент да се въздържаме от употребата на
думата благодат. Вместо това, нека да я заменим с думата
дар. Съществуването на дарове от Бога създава цяла поре-
дица от въпроси:
Дали дар от Бога означава благоволение от Бога?
Дали неновороденият човек притежава силата да прави
добро?
Дали съществуването на добро поведение от страна на не-
вярващия отрича учението за пълната извратеност?
Дали историята открива прогресивно разделение между
спасени и изгубени?
Дали такова разделение води задължително до победа на
неновородените?
Има ли неутрална интелектуална основа между християните
и нехристияните?
Могат ли християните и нехристияните да си сътрудничат
успешно в определени области?
С времето Божиите дарове увеличават ли се или намаля-
ват?
Ще бъде ли изпълнен общественият мандат (заветът на
господство) от Битие 1:28?
Тази малка книга е моят опит да дам предварителни
отговори на тези въпроси.
Предизвикателство към Ван Тил
Тази книга е в основата си опровержение на книгата
на професор Корнилиъс Ван Тил, Общата благодат и бла-
говестието (Cornelius Van Til, Common Grace and the
Gospel), сборник от негови статии върху общата благодат.
Без съмнение това е най-лошата книга, която е написал. То-
ва също е една от най-объркващите книги, която някога е
писал, като имаме предвид относителната простота на те-
мата. Това не е като да се опитва да анализира и опровер-
гава тайнствените умствени странствувания на някой мър-
тъв германски теолог. Върху общата благодат е възможно
да се напише ясна книга.
Не че книгата на Ван Тил не е изпълнена с много важ-
ни проникновения по много философски и теологични проб-
леми. Проблемът е, че тези проникновения се намират поне
десетина от другите негови книги. Огромната част от тези
проникновения наистина не принадлежат на Общата благо-
дат и благовестието. Ако ги беше премахнал, можеше да
спести на всички нас много време и трудности, да не гово-
рим за много похабена хартия – и това вероятно би ни спес-
тило някои от неговите грешки. Но най-вероятно не би ста-
нало така. Ван Тил нарича себе си упорит холандец.6 Той се
придържа към любимите си грешки със същата ревност, с
която се придържа към любимите си истини.
Това повдига един много пренебрегван въпрос. Ван
Тил е загадка за тези от нас, които са учили при него, или
които са се борили с неговите книги. Неговите книги винаги
са изпълнени с блестящи проникновения, но е много трудно
да запомниш къде се появява дадено проникновение. Те са
разпръснати като разхвърлени диаманти из книгите му, но
никога не изглеждат да се вместват в някое определено
място. Всяко едно проникновение може да бъде в коя да е от
неговите книги – или всички от тях. (Всъщност може да е във
всички.) Те не са систематично поставени блестящи проник-
новения. Те са просто блестящи. Той също ги използва доб-
ре; повтаря едни и същи в много от книгите си. “Няма сми-
съл да изхвърлям този след еднократна употреба; той е поч-
ти като нов. Ще го използвам отново!” Човекът очевидно е
холандец.
Най-ефективните му критични аргументи изглеждат по
един и същ начин във всяка книга. Случайно вземете оста-
нала без корица книга на Ван Тил и започнете да четете; не
можете да сте сигурни от развитието на аргументите за как-
во се говори в книгата, или кого е предназначена да опро-
вергае. Всичките му книги завършват с разглеждане на едни
и същи тридесетина теми. (Или може би са четиридесети-
на?) Просто продължавайте да четете. Може би ще намери-
те неговите любими гърци: Платон, който неуспешно се е
борил да примири Парменид и Хераклит. Но рядко ще наме-
рите бележка под линия към някой от техните оригинални
документи.7 Името на Кант също ще бъде там, но само в
последователност от четири страници на цитати от книга,
написана през 1916 или 1932 от учен, за когото никога не сте
6
William White, Jr., Van Til: Defender of the Faith (Nashville, Tennessee: Thomas
Nelson, 1979), p. 89.
7
Забележителното нещо е, че Ван Тил познава своите първоначални източници
по-добре от повечето философи. Като студент в последния курс на Принстънс-
кия университет той е учил при известния и строг класически учен-философ
Боуман. На него и двама от неговите състуденти (включително един друг от мои-
те учители, Филип Уилрайт) е бил даван текст от Платон или Аристотел на ори-
гинален гръцки. След това те са влизали в семинара за да обсъждат това, което
са прочели.
чували. (Без преки цитати от Кант? Едва ли. Феноменално!)
Понякога ще спомене някой библейски стих, но най-рядката
находка е страница с подробно библейско изложение.8 Ще
научите за еднозначна и многозначна логика. Непрекъсна-
тостта ще предизвиква прекъснатостта. Рационализмът ще
води безкрайна битка с ирационализма. Единият ще заду-
шава многото винаги, когато многото не надделяват над
единия. (Последните четири конфликта са, ако го разбирам
правилно, все разновидности на един и същ интелектуален
проблем.)
Следете неговите аналогии. Рационализмът и ирацио-
нализмът ще си изкарват един на друг мръсните ризи зави-
наги. Някъде ще има еднаквост в битието, може би точно до
безкрайно дългото въже, което мънистата без дупки трябва
да украсяват. Някое дете ще се опитва да удари баща си
през лицето докато стои в скута му, и някой в някой гараж
ще се опитва да реже с трион, който е поставен под непра-
вилен ъгъл. Внимание, ако не гледате в краката си, можете
да се спънете в проблема с пълната кофа. И това продъл-
жава книга след книга.
Какви забележителни аналогии! Но къде четох тази за
водната стълба, която се издига от водата към горните во-
ди? Кои лоши аргументи на кой философ отнесе тя?
Това, от което се нуждаем е 5-инчов лазерен диск, за-
качен на компакт-диск плеър марка Сони ... задраскай това
... Филипс (холандски) с микрочип, с всичките трудове на
диска, заедно с компютърна програма, която да търси всеки
израз и да показва на монитора този, който търсим, за три
секунди. Технологията съществува; пазарът за неговите тру-
дове не съществува. Жалко.
Главоблъсканици
Ф. А. Хайек казва, че големите научни умове са два
вида. Има хора, които изграждат системи, чиито умове обх-
ващат огромно количество от видимо несвързана информа-
ция, и след това я събират в свързано цяло. Има и други,
които Хайек нарича създатели на главоблъсканици. Тези
хора вземат големите системи, разкъсват ги на отделни час-
8
Изключение е първата част на God of Hope (Phillipsburg, New Jersey:
Presbyterian & Reformed, 1978). Тези глави са проповеди. Но дори и тук няма
много екзегетика.
ти и започват да посочват проблемите на всяка една отдел-
на част, често от гледна точка, за която малко хора са мис-
лели още по-малко могат да следват.9
Ван Тил е класически създател на главоблъсканици.
Всъщност той открито изгражда своята епистемология върху
възгледа, че всички опити на човека да изгради напълно
всеобхватни системи са обречени на провал, че всяка чо-
вешка мисъл е упражнение по създаване на главоблъскани-
ци. Бог е неограничен; човекът е ограничен. Човешкият мо-
зък никога не може да схване (обобщи, обхване) Бога. По
тази причина човешкият мозък никога не може да обхване
коя да е част от създанието, понеже всеки атом е свързан с
Бога, и това винаги връща Бога обратно в картината. Атомът
не може да бъде обхванат от човешкия ограничен ум. Но Бог
обхваща Себе си и Своето създание, така че трябва да се
обърнем към Божието слово за да започнем да намираме
правилните начини да разрешаваме всеки проблем. Както
човек, който обръща постоянно стрък трева от една на друга
страна, придобивайки все повече знание за него с всяко об-
ръщане, но винаги без да вижда двете страни едновремен-
но, така е и способността на човека да наблюдава и мисли.
Ван Тил взема всяка система, която му подхвърлите, и
я разкъсва на съставните й части, обръщайки многократно
парчетата в ума си, докато открие какво е това и как работи.
Проблемът е, че никога не сглобява отново парчетата. Той
просто ги оставя разпръснати навсякъде по пода. “Следва-
щият!”
На пода, на части, всички те изглеждат еднакви. Про-
дължавай. Вземи това късче от бартианството. Това ето там.
Не, не – другото. (Напълно друго.) Не ти ли прилича на от-
къс от Кант? Или прилича повече на Хераклит? А може ли
всъщност да е пряко следствие от Платон?
Едно е нещото, което ще разпознаете със сигурност:
това е хуманизъм.10
Неправилните въпроси
Ван Тил има ограничен брой въпроси, които задава на
всяка система, и някои са му любими. Това са тези, които
9
F. A. Hayek, “Two Types of Mind,” Encounter (Sept. 1975); reprinted in Hayek, New
Studies in Philosophy, Politics, Economics and the History of Ideas (Chicago:
University of Chicago Press, 1978), ch. 4.
10
Van Til, Christianity and Barthianism (Philadelphia: Presbyterian & Reformed, 1962).
той обикновено задава. Разбира се, има много други в ре-
зерв. Проблемът е, че понякога задава по-малко подходя-
щите въпроси, само защото толкова много харесва любими-
те си въпроси. Общата благодат и благовестието страда
от този недостатък. Трябвало е да бъдат зададени други
въпроси, но той е решен да задава въпросите, които иска да
зададе, а други просто няма да зададе. Дори да са по-добри.
В тази книга аз се опитвам да задавам по-добри въп-
роси.
Защо атакувам Ван Тил? Защото той е най-добрият.
Ако някое теологично нищожество бе написало Общата
благодат и благовестието, нямаше да има значение дали
някой ще му отговори. Но при Ван Тил има значение. Той е
човекът, който възстанови християнската философия в на-
шите дни, със сигурност най-важният християнски философ
за всяко време. Неговото разсичане и анализиране разру-
шиха всички други системи. Той събори всичките яйца от
техните полози. Но когато влиза за да се опита да сложи ку-
тия с библейски яйца на тяхно място, понякога се подхлъзва
на хлъзгавия под.
Той просто се е подхлъзнал (или е паднал) с Общата
благодат и благовестието.
Какъв е проблемът на книгата му върху общата благо-
дат? Първо, тя е изпълнена с много излишен материал. Кни-
гата е изпълнена с въпроси относно Платонова логика, ри-
мокатолическа апологетика и други специализирани фило-
софски въпроси. Но тези въпроси не са в същността на спо-
ра относно общата благодат. Както с всяко нещо, за което
Ван Тил пише, той може да ги използва да опише философ-
ски проблеми, но в този случай това излишно наблягане
върху философията подвежда читателя. Това го води далеч
от ключовия въпрос. Това е втората ми (и главна) критика.
Това, за което се отнася дебатът за общата благодат,
е преди всичко историята. Въпросът за общата благодат
пита: Каква е историята на спасените и на изгубените в Бо-
жията схема на нещата? Накъде са тръгнали хората, и за-
що? Отговора намираме точно там, където Ван Тил винаги
казва, че трябва да търсим всеки философски отговор: в
етиката.
Накратко, общата благодат е относно есхатологията.
И точно тук упоритото холандство на Ван Тил е непоклатимо
като скала. Той не помръдва. Той е амилениалист. По-лошо:
той е необявен амилениалист. Изгражда цялата си теория за
общата благодат върху скритата си есхатология, вероятно
без никога да осъзнава степента, до която неговото предпо-
лагаемо философско изложение е всъщност изградено вър-
ху неговите презумпции относно есхатологията.
Така че забравете за Платон. Забравете за св. Тома
Аквински. Забравете за еднозначна срещу многозначна ло-
гика. Съсредоточете се върху неговата пророческа схема.
Ако тя е погрешна, тогава цялата книга е погрешна.
И само за да изясня своята позиция още от самото на-
чало, нека да кажа това: неговата пророческа схема е пог-
решна.
Правдата на непорочния ще оправя пътя му, а нечестивият
ще падне чрез своето нечестие.
Правдата на справедливите ще ги избави, а коварните ще
се хванат в злобата си.
Когато умира нечестивият, очакваното от него загива; така
загива надеждата на насилниците.
Праведният се отървава от беда, а вместо него изпада в
нея нечестивият.
Притчи 11:5-8
БОЖИЕТО БЛАГОВОЛЕНИЕ
Не мразя ли, Господи, ония, които мразят Тебе? И
не гнуся ли се от ония, които се повдигат против
Тебе? Със съвършена омраза ги мразя, за неприя-
тели ги имам. (Пс. 139:21-22)
Защото писанието казва на Фараона: “Именно за
това те издигнах, за да покажа в тебе силата Си,
и да се прочуе името Ми по целия свят.” И тъй,
към когото ще, Той показва милост, и когото ще
закоравява. (Рим. 9:17-18)
“Съвършената любов изпъжда страха” (1 Йоан 4:18).
Ако сблъсъкът на Давид с Голиат е свидетелство за това,
свидетелство е и съвършената омраза срещу Божиите вра-
гове. Давид беше най-великият воин в еврейската история;
бих казал, че причината за това е до голяма степен това, че
той мразеше Божиите врагове със съвършена омраза. Съ-
вършената любов към Бога неизбежно означава и съвърше-
на омраза към Божиите врагове.
Ван Тил твърди, че хората трябва да мислят Божиите
мисли след Бога. Хората мислят аналогично и пре-
съзидателно. Ние мислим като създания, а не като създате-
ли. Псалмистът Давид мислеше аналогично на Бога. Той
мразеше Божиите врагове със съвършена омраза. Неговата
съвършена омраза към Божиите врагове като грешен и ог-
раничен човек сочи към Божията съвършена омраза като
съвършен и всемогъщ Бог. Божията съвършена омраза пра-
ви от Бога воин. Какво представлява вражеската армия пред
лицето на такъв воин? Това трябва да ни напомни, “И тъй,
какво да кажем за това? Ако Бог е откъм нас, кой ще бъде
против нас?” (Рим. 8:31). Бог, съвършеният мразещ, ще сък-
руши всичките Си врагове. Неговата Църква ще побеждава в
историята, следвайки този съвършен воин. Бог мрази Свои-
те врагове без компромис или сянка на промяна. С нап-
редването на историята святата омраза на Бога ще става
все по-действуваща и все по-видима, до онзи последен ден,
когато Неговата съвършена омраза ще стане институциона-
лизирана в огненото езеро (Откр. 20:14). Историята трябва
да бъде разбирана като изработване на неутолимата омраза
на Бога към Неговите врагове, заедно с Неговата неустоима
благодат и милост към Божия народ. Омразата на Бога и
любовта на Бога са еднакво върховни по принцип, и тази
равнопоставеност на двете ще стане видима с развитието
на историята.
Това ни води до това, което за нещастие става ключов
въпрос в спора през двадесети век относно общата благо-
дат: “Дали Бог по някакъв начин има благоволение към на-
рушителя на завета?” Това е същността на аргумента през
последните 60 години между тези, които приемат, и тези,
които отричат съществуването на общата благодат. Това е
спорът, който през 1924 разделя Християнската Реформист-
ка църква, и безкрайното повтаряне на този спор от отдели-
лата се църква, Протестантската Реформистка църква, под-
държа живо това разграничение между църквите. (Християн-
ската Реформистка църква сега обсъжда ръкополагането на
жени презвитери, така че теологичните и епистемологичните
подробности на спора относно общата благодат от дълго
време им убягват.)
В тази книга твърдя, че тясната насоченост на този
спор създава объркване. Ключовите въпроси на спора от-
носно общата благодат са есхатологични и заветни, а не ме-
теорологични (виж следващия подраздел: Мат. 5:44-45).
Въпреки това, бих искал да спестя време, макар не и проб-
леми, така че нека от самото начало да кажа, че формули-
ровката от 1924 на Християнската Реформистка църква на
първата точка е погрешна. Библията не ни показва, че Бог по
някакъв начин има благоволение към неновородените. Тя
казва обратното. “Който вярва в Сина има вечен живот; а
който не слуша Сина няма да види живот, но Божият гняв
остава върху него” (Йоан 3:16). Божият гняв остава върху
невярващия в настоящето. Но, както ще видим, този гняв
приема вида на дарове (не благоволение), които се дават на
невярващия в историята.
Етично разделение, общи дарове
Има основно етично разделение между спасените и
изгубените. Бог намрази Исав и възлюби Яков, преди някой
от двамата да беше роден (Рим. 9:10-13). Деветата глава на
Римляни и конкретно тези стихове може да притесняват ня-
кои хора, но не би трябвало да е така. Удивителният факт,
който е описан тук, не е че Бог е намразил Исав преди да
бъде роден, защото Исав, както всички хора, е син на Адам.
Синовете на Адам автоматично идват под заветното прокля-
тие на Бога срещу Адам. В крайна сметка грехът е първоро-
ден грях. Удивителният факт е, че Бог възлюби Яков преди
той да бъде роден. За нещастие, повлияните от греха хора
имат склонността да се удивяват от факта, че Бог е намра-
зил “невинния” нероден Исав, като че ли хората са в някакъв
смисъл невинни пред Бога в своето паднало състояние в
даден момент от живота си. Хората са законово невинни
пред човешките съдилища при раждането си, поради което
абортът е убийство, но те никога не са невинни в съвърше-
ния съд на Бога. Няма нужда те да достигат до предполага-
ема “възраст на пълнолетие” за да бъдат осъдени от Бога.
Нямаше нужда Исав да се ражда, за да дойде под Божия
гняв, нито Яков за да дойде под Божието благоволение. Гре-
хът на Адам осъди Исав, докато Христовото изкупително
дело спаси Яков. Бог вмени Адамовия грях на Исав, а Хрис-
товото изкупление на Яков, според съвършеното намерение
на Своята върховна воля. Както Павел пише относно Божия-
та милост, “И тъй, към когото ще Той показва милост, и кого-
то ще закоравява” (Рим. 9:18).
Ако това ви притеснява по някакъв начин, нека ви пре-
дупредя: вие мислите хуманистично.
Божиите дарове към неновородените
Какво да правим с библейските текстове, които се из-
ползват за да подкрепят идеята за ограничено благоволение
към създанията (включително бесовете) като цяло? Без изк-
лючение, те се отнасят до Божиите дарове към неновороде-
ните. Те не означават Божие благоволение.
Синодът от 1924 постановява категорично и безуслов-
но, “Относно благосклонното отношение на Бога към цялото
човечеството, а не само към избраните, Синодът заявява, че
според Писанията и Изповедта е сигурно, че освен спаси-
телната Божия благодат, дарена само на тези, които са изб-
рани за вечен живот, има също и определена благосклон-
ност или Божия благодат, която се изявява към всички Него-
ви създания...”1 Приемам, че всички създания означава ос-
новно всички създания. Ако Синодът е искал да изключи Са-
тана и неговото бесовско множество, той е имал тази въз-
можност през 1924, когато неговите действия водят до раз-
цепването на църквата и към излизането на голяма част от
нейните теологично по-консервативни членове. Фактът, че
той отказва да изключи Сатана, създава истински проблеми
за Ван Тил и поставя в ръцете на Протестантската Рефор-
мистка църква едрокалибрено теологично оръдие.
В цялата тази книга твърдя, че не може да има дадено
благоволение на “всички създания,” тъй като “всички създа-
ния” включва Сатана. Историческият и вечният проблем,
пред който е изправен Сатана, е, че неговото положение на
ангел вече не го защитава от гнева и съвършената омраза
на Бога; той е в грях, което го прави паднал ангел. Подобно,
историческият и вечният проблем, пред който са изправени
етичните бунтовници, е, че тяхното положение на хора, нап-
равени по Божия образ, вече не ги защитава от гнева и съ-
вършената омраза на Бога; те са в грях, който ги прави изв-
ратени. Затова Бог не им дава благоволение, както не дава
благоволение и на Сатана. Но Той ги обсипва с неблагоск-
лонни дарове, точно така, както обсипва Сатана с такива.
Кои са някои от библейските примери за тези небла-
госклонни дарове? Ето пример за това твърдение: “Благ е
Господ към всички; и благите Му милости са върху всичките
Му творения” (Пс. 145:9). Предишният стих ни казва, че Бог е
жалостив, бавен да се гневи и милостив. Римляни 2:4 ни
казва, че Той е дълготърпелив. Лука 6:35-36 казва:
Но вие обичайте неприятелите си, правете добро, и заемай-
те, без да очаквате да приемете назад; и наградата ви ще
бъде голяма, и ще бъдете деца на Всевишния; защото Той е
благ към неблагодарните и злите. Бъдете прочее милости-
ви, както и вашият Баща е милостив.
1 Тимотей 4:10, цитирано във въведението, използва
говори открито: “Понеже за това се трудим и се подвизава-
ме, защото се надяваме на живия Бог, Който е Спасител на
1
R. B. Kuiper, To Be or Not To Be Reformed: Whither the Christian Reformed
Church? (Grand Rapids, Michigan: Zondervan, 1959), p. 105.
всички хора, а най-вече на вярващите.” Гръцката дума, която
тук е преведена като “Спасител,” е soter: който спасява, из-
целява, защитава, или който възстановява. Бог спасява (из-
целява) всеки, особено тези, които вярват. Без съмнение
спасението, за което се говори, е универсално – не в смисъ-
ла на специална благодат, следователно е в смисъла на
общата благодат. Това е може би най-трудният стих в Биб-
лията за онези, които отричат универсалното спасение от
ада, но които също отричат и съществуването на общата
благодат.2
Най-често цитираният текст, използван от тези, които
защитават идеята за Божието благоволение към неноворо-
дените, е Матей 5:44-45:
Но аз ви казвам: Обичайте неприятелите си и молете се за
тия, които ви гонят; за да бъдете деца на вашия Баща, Кой-
то е на небесата; защото Той прави слънцето Си да изгрява
на злите и на добрите, и дава дъжд на праведните и на неп-
раведните.
Ван Тил пише относно тези стихове: “Следователно
Божиите дарове към хората, дъжд и слънце на времето си,
истински изразяват Божието благоволение към тях.”3 Това е
отношението на повечето холандски калвинистки автори по
темата, с изключение на Протестантската Реформистка цър-
ква. Това е възгледът, срещу който заставам аз.
В известен смисъл, обаче, Ван Тил и аз се опитваме
да стигнем до една и съща цел: библейско обяснение за Бо-
жия вечен съд срещу конкретни неновородени хора. И два-
мата се опитваме да разглеждаме историята и нейните веч-
ни последствия за отделните хора. Казано по друг начин,
опитваме се да обясним процеса на историческо разделяне
и неговите вечни последствия. Това не е някакъв отвлечен
теологичен въпрос. Някои хора отиват на небето; други оти-
ват в ада. Тогава трябва да се зададе следният въпрос:
“След смъртта, дали Бог дава конкретни награди (в небето)
и конкретни наказания (в ада) на конкретни хора?” Ако не,
защо не? Ако да, защо да? По-доброто разбиране на спора
2
Gary North, “Aren’t There Two Kinds of Salvation?” Question 75 in North, 75 Bible
Questions Your Instructors Pray You Won’t Ask (Tyler, Texas: Spurgeon Press, 1984).
3
Cornelius Van Til, A Letter on Common Grace, reprinted in Common Grace and the
Gospel (Nutley, New Jersey: Presbyterian & Reformed, 1974), p. 189.
относно общата благодат ни помага да намерим правилните
отговори на този земен (или подземен) въпрос.
Ван Тил използва идеята за общото благоволение на
Бога като историческа основа за конкретния бунтовен живот
на отделните хора. Говорейки за Адам, Ван Тил пише, че
“човекът винаги реагира етично на това откровение от Бога.
Той първо живее под общото благоволение на Бога и реа-
гира благосклонно. После постъпва неблагосклонно и идва
под проклятието на Бога. Когато става въпрос за неговото
етично отношение, то по принцип е напълно враждебно на
Бога. Тогава на сцената идва благодатта, спасителна и нес-
пасителна благодат.”4 Отново, “Конкретно, човек не би могъл
да е напълно извратен, ако не беше напълно потопен в отк-
ровението за Бога... Отстъплението не се извършва във ва-
куум.”5 Накратко, Ван Тил пита, ако грешникът няма Божието
благоволение, за да действува срещу него през целия си
живот, как може той да развие напълно своето конкретно
историческо предназначение, изработвайки по този начин
своето осъждение със или без страх и трепет? Това е въп-
росът, който аз също задавам, но му отговарям без да из-
ползвам идеята за предполагаемото общо благоволение на
Бога.
Дори бих твърдял по-конкретно, че ако нямаше конк-
ретни дарове на конкретни хора, те не биха могли да разви-
ят своето историческо предназначение. Трябва да сме вни-
мателни с езика си. Не трябва да наричаме тези конкретни
дарове конкретна или специална благодат, защото специал-
ната благодат е изкупителна благодат, тоест вечно спася-
ваща благодат. Тази форма на благодат е дадена само на
Божиите избрани, “Както ни е избрал в Него преди създани-
ето на света” (Еф. 1:4а). Твърдя, че ние трябва да обясним
тези конкретни дарове в историята като изявяване на Бо-
жията обща благодат през историята. Следователно об-
щата благодат е форма на дългосрочно (вечно) проклятие
за бунтовните и дългосрочно (вечно) благословение за пра-
ведните.
4
A Reply to Criticism, in ibid., p. 207. Той казва, че тук той обобщава Калвин.
Обобщенията на Ван Тил на други реформистки автори имат тенденцията да
звучат така, като че ли тези автори по някакъв начин са работили с категориите
на Ван Тил.
5
“Reformed Dogmatics” of Herman Hoeksema, in ibid., p. 218.
Слънцето свети и дъждът вали за всички хора. Това е
изявяване на общата благодат на Бога. Но Исус не ни дава
просто обща теория за климата. Метеорологията не е цент-
ралната тема в Неговите думи. Той излага етична и юриди-
ческа идея: “Но Аз ви казвам: Обичайте неприятелите си и
молете се за тия, които ви гонят; за да бъдете деца на ва-
шия Баща, Който е на небето; защото Той прави слънцето
Си да изгрява на злите и на добрите, и дава дъжд на пра-
ведните и на неправедните” (Мат. 5:44-45).
Каква е Неговата идея? Общите благословения на
климата сочат към общия закон на Бога. Божиите благос-
ловения винаги трябва да се разглеждат в смисъла на Бо-
жия общ завет с човечеството, а този завет винаги включва
библейския закон.6 Това, което Исус казва, е, че Неговият
народ трябва да се отнася към невярващите според биб-
лейския закон, точно както Бог се отнася към тях. Любовта
означава изпълнението на закона към всички хора (Рим.
13:8).
Разбираемо е как такива стихове, в отсъствието на
други стихове, които обясняват по-добре естеството и пред-
назначението на Божиите дарове, могат да подведат хората
да отъждествяват Божието благоволение с Божиите дарове.
Със сигурност е вярно, че Бог защитава, изцелява, награж-
дава и се грижи за неновородените. Но никой от тези сти-
хове не означава отношение на благоволение към неново-
родените получатели на Неговите дарове. Благосклонното
отношение просто се приема от Ван Тил и Синода от 1924.
Само в жаргонната употреба на думата “favor” (благосклон-
ност) в английския израз “do me a favor” (“направи ми услу-
га”), можем да твърдим, че дар от Бога е същото като бла-
госклонност от Бога. В жаргонната употреба благосклонност
просто означава подарък – незаслужен дар от дарителя. Но
ако благосклонност се разбира като благосклонно отноше-
ние към неновородените, или като емоционална привърза-
ност от страна на Бога към неновородените заради тях са-
мите, тогава трябва да се каже, че Бог не показва благоск-
лонност към неправедните.
6
Ray Sutton, That You May Prosper: Dominion By Covenant (Ft. Worth: Dominion
Press, 1986). Сътън показва, че третата точка на завета е законът, тоест етиката.
Горещи въглени
Един стих в Библията, повече от всички други, ни ос-
ведомява за основното отношение на Бога към онези, които
се бунтуват срещу Него след като са получили Неговите да-
рове. Този текст съответствува на често цитираните Лука
6:35-36 и Матей 5:44-45. Той се намира в Притчи 25:21-22, и
е цитиран от Павел в Римляни 12:20:
Ако е гладен ненавистникът ти, дай му хляб да яде; и
ако е жаден, напой го с вода. Защото така ще натрупаш
жар на главата му и Господ ще те възнагради.
Защо трябва да сме добри към враговете си? Първо,
защото Бог ни учи да бъдем добри. Той е благодатно добър
към тях и ние трябва да Му подражаваме. Второ, като показ-
ваме милост, с това натрупваме жар на бунтовните им гла-
ви. Комуто много е дадено, много и ще се изисква от него
(Лука 12:47-48). Нашият враг ще получи по-голямо наказание
през вечността, защото сме били милостиви към него. Трето,
на нас ни е обещана награда от Бога, което винаги е сериоз-
на причина да сме покорни на Неговите заповеди. Езикът не
би могъл да бъде по-ясен. Всяко разглеждане на общата
благодат, което пропуска да разгледа Притчи 25:21-22 (Рим-
ляни 12:20) е подвеждащо и непълно разглеждане на пред-
мета. И ще побързам да посоча, че Ван Тил никога не спо-
менава този стих.
Любов и омраза в библейския закон
Библията е много ясна. Проблемът на огромното мно-
жество от тълкуватели е, че те все още са повлияни от стан-
дартите на самопровъзгласилия се автономен хуманизъм. В
Библията любовта е изпълнението на закона (Рим. 13:8).
Обичай ближния си, ни учи тя. Отнасяй се с уважение към
него. Не го подтискай, нито го мами. Не пожелавай вещите
му, нито съпругата му. Не кради от него. Като се отнасяш с
него законно, си изпълнил заповедта да го обичаш. Като си
правил така, ти си го оставил без извинение в деня на съда.
Божиите хора трябва да станат проводници на Божиите да-
рове към неновородените. Ние трябва да сме милостиви,
понеже Бог е милостив.
Но никога не забравяйте: трябва да мразим Божиите
врагове така, както Той ги мрази. Тази омраза трябва винаги
да става в границите на библейския закон. Трябва да оби-
чаме и трябва да мразим. И двете са еднакво върховни.
Ще задам един ключов въпрос, за който читателят ве-
че може да се е сетил: “Как може да действува святата ом-
раза в рамката на библейския закон, ако любовта е изпъл-
нението на закона?” В този момент стигаме до скрития дух
на библейския закон. Той е инструмент за благодат, но също
и инструмент за осъждение. Това е Павловото послание в
Римляни 6-8. Той убива, но също води към живот, ако Бог
новороди проклетия от закона грешник. На кръста законът
стана основата на осъждението на Христос, както и на на-
шето освобождение. Трябва да се подчиняваме на библейс-
кия закон, защото той е едновременно инструмент за уни-
щожение срещу Божиите врагове и инструмент на възстано-
вяване за Божието царство.
Ние действуваме законно към враговете си, като вина-
ги имаме предвид тази двойна същност на закона. Както за-
вета, библейският закон има две страни: благословение и
проклятие. Не трябва да си представяме, че всеки добър
дар, който даваме на изгубените, трябва да е опит да се по-
сипят главите им с жар. Не знаем Божия план за вековете,
освен в най-широки линии. Не знаем кого Бог възнамерява
да изкупи. Така че даваме свободно, надявайки се, че някои
ще бъдат изкупени, а други осъдени. Ние изпълняваме на-
шата роля в спасението на едни и в осъждението на други.
Например, новородените брачни партньори ясно са поуча-
вани да се отнасят към неновородените си партньори закон-
но и вярно. “Защото отгде знаеш жено, дали не ще спасиш
мъжа си? Или отгде знаеш мъжо, дали не ще спасиш жена
си?” (1 Кор. 7:16).
Бог казва, че трябва да се отнасяме законно с нашите
приятели и врагове, защото те са направени по Божия об-
раз. Но трябва да разбираме, че нашето почтено отношение
прави нещата много по-лоши в деня на съда за тези непока-
яли се грешници, с които ние сме се отнасяли праведно, от-
колкото ако не сме се покорявали на Бога и сме били лошо
свидетелство за тях, като сме се отнасяли към тях незакон-
но. Те са се разбунтували срещу по-голямо конкретно про-
явление на Божията благодат към тях. На когото повече е
дадено, от него се изисква повече. След като от тях не идва
по-голяма благодарност, тяхното наказание е по-голямо, за
цялата вечност. Някои грешници ще бъдат доведени до веч-
но спасение в резултат на Божията земна благодат към тях
чрез нашите дарове на законно отношение, докато други ще
бъдат доведени до по-сурово вечно осъждение в резултат
на Божията земна благодат чрез нашите дарове.
Бог дава на етичните бунтовници достатъчно въже
за да се обесят за цялата вечност. Това е основополагащ
извод от учението за общата благодат. Божият закон осъжда
някои хора, но едновременно с това служи като средство за
покаяние и спасение за други хора (Рим. 5:19-20). Един и
същ закон произвежда различни плодове в различни хора.
Това, което разделя хората етично и вечно, е спасителната
благодат на Бога в Неговия избор. Божият закон служи като
средство на окончателно унищожение за изгубените, но съ-
що служи и като средство за активно възстановяване за
християните. Законът разкъсва царството на Сатана, точно
както служи като основа за Божието царство на земята.
Еднакво върховенство, различни последствия
Точно както идеята за вечното наказание е еднакво
върховна в завета с идеята за вечното благословение, така
и идеята за времево унищожение е еднакво върховна с вре-
мевото възстановяване. Но има една разлика: възстановя-
ването е положителен процес и разширява влиянието си с
течение на времето. Унищожението е отрицателно. Възмож-
но е в ада хората да увеличават бунта си през вечността,
научавайки нови начини да се противят на Бога и да го прок-
линат, но може и да не е така. Не знам. Но в съвършеното
изпълнение на Новото Небе и Новата Земя след деня на
възкресението хората ще научават все повече и повече за
Бога и Неговото създание, като ограничени създания, които
ще се стараят да разберат неограниченото. Изкупените хора
ще обсипват Бога с ново хваление през цялата вечност, като
научават повече за Неговата слава. Той е безкрайно добър;
винаги ще има още неща за хваление. Накратко, когато го-
ворим за Божията слава, “има изобилие от нея там, откъдето
тя идва.”
Така, докато изборът и осъждението, благословението
и проклятието, възкресението за вечен живот и възкресени-
ето за втората смърт (Откр. 20:14) са по принцип еднакво
върховни в завета, те не са еднакво върховни в своите
последствия във вечността. Изявяването на Божията слава
е позитивно в следвъзкресенските Ново небе и Нова земя, и
е негативно във вечното огнено езеро. Изявяването на Бо-
жията слава е прогресивно (развиващо се) в положителна
обратна връзка в изпълнените Ново небе и Нова земя. (За-
бележете, че постоянно казвам изпълнените Ново небе и
Нова земя. Сега живеем в пред-изпълнените Ново небе и
Нова земя: Ис. 65:17-20. Това също е отбелязано с положи-
телна обратна връзка.)
Изявяването на Божията вечна слава в гняв може да
се развива в огненото езеро, в отговор на някакъв тип раз-
виващ се негативен бунт там, а може и да не е така; не ни е
казано. Но е сигурно, че огненото езеро не изчезва в “нищо-
то.” То е вечно. Неговото безсилие може би ще бъде заклю-
чено на едно място в деня на съда – без “негативно господс-
тво,” без след-възкресенско развитие на уменията на бунта.
(Подозирам, че случаят е по-скоро такъв.) Но ясно е, че оби-
тателите на огненото езеро няма да стигнат никъде и няма
да извършат нищо със сила. Днес Сатана управлява в ада; в
огненото езеро той само ще се пържи. Единственият му
окончателен отличителен белег ще бъде температурата, на
която ще се пържи: “пръв между равни.” Това, обаче, показ-
ва Божията обща благодат към Сатана през цялата история.
Той е получил огромна власт в историята; ще получи и ог-
ромно осъждение във вечността. На когото е дадено много,
от него ще се изисква много. Този, който се разбунтува сре-
щу по-големи дарове от Бога, ще понесе по-голямо наказа-
ние от този, който се е разбунтувал срещу по-малки дарове
(Лука 12:47-48).
В Сатана и неговите последователи виждаме дейст-
вието на двойния принцип: еднакво върховенство (пълна
извратеност на всички бунтовници), но нееднакви последст-
вия (справедлив съд според делата на отделния човек по
отношение на благодатта, която Бог му е показал в история-
та). В Христос и Неговите последователи също виждаме
действието на същия двоен принцип: еднакво върховенство
(съвършеното човешко естество на Христос се вменява на
всички изкупени хора), но с нееднакви последствия (спра-
ведлив съд според делата на отделния човек по отношение
на благодатта, която Бог му е показал в историята).
Това, което твърдя в тази книга, е, че двете страни на
завета – благословението и проклятието – не са еднакво
върховни в съответните си последствия в историята, както
не са еднакви в своите вечни последствия. Различните хора
имат различен живот, в зависимост от степента, в която пот-
върждават или отричат завета чрез своите действия. Анало-
гично, различните общества имат различен живот, в зависи-
мост от степента, в която те потвърждават или отричат заве-
та чрез действията си.
Действието на принципа за заветно благословение
може да доведе до положителна обратна връзка: историчес-
ко благословение към заветно потвърждение към по-голямо
историческо благословение... (Вт. 8:18). (Теономичният пос-
тмилениалист трябва да твърди, че това в крайна сметка
наистина действува по този начин в историята, като води до
милениалните благословения.) действието на заветното
проклятие води до времево разпиляване и унищожение (Вт.
8:19-20). Всеки християнски теолог признава, че действието
на заветните проклятия в историята в края на краищата води
до окончателното унищожение на Божиите врагове. Теоло-
зите спорят само за историческия път на това развитие към
окончателно осъждение: премилениален, амилениален, или
постмилениален.
Последователен начин на живот
Както твърдя навсякъде в тази книга, само поради то-
ва, че етичните бунтовници не са напълно последователни в
етичния си бунт през историята, те могат да поддържат
властта си (външен дар от Бога). Ако бяха напълно последо-
вателни, те всички без изключение щяха да се самоубият,
защото всички, които мразят Бога, обичат смъртта (Пр.
8:36б). Напълно последователен етичен бунтовник не би бил
заплаха за Бога или за Божиите хора, ако те също са напъл-
но последователни, както ще видим това през цялата веч-
ност.
Християните трябва да стават по-последователни в
религията, която изповядват. Те трябва да подражават на
съвършеното човешко естество (но не и на божествеността)
на Исус Христос. Единствено защото Божиите хора все още
не са напълно етично последователни, те се нуждае от услу-
гите на грешници (разделението на труда) в историята –
грешници, които също не са напълно етично последовател-
ни. След възкресението, Бог позволява на двете групи да
станат напълно етично последователни и затова те трябва
да бъдат разделени едни от други във вечността. Бог пече-
ли, Сатана губи. Ние печелим, те губят. Край на спора. Край
на етичната непоследователност.
Накрая, когато Бог е готов да съди човечеството и да
направи етично съвършени всички Свои светии, тогава Той
завинаги разделя спасените от изгубените. Съвършените
светии вече няма да се нуждаят от производителността на
бунтовниците. Вече няма да е нужно Бог да възпира етични-
те бунтовници в изработването на техните противни на Бога
презумпции. Тогава Божието възпиране и Божиите дарове
към бунтовниците престават. Той изпраща огън върху тях
(Откр. 20:9). Историята ще свърши, защото християните ще
са се приближили толкова много до последователен начин
на живот, че бунтовниците няма да могат да устоят да живе-
ят близо до тях. Така най-накрая Бог ще раздели житото от
плевелите. Това е централната тема на тази книга.
Благосклонност към Сатана?
Идеята, че Бог показва благоволение към етичните
бунтовници, в крайна сметка се сблъсква с идеята за Божии-
те дарове към Сатана, за които защитниците на Синода от
1924 казват, че не означават Божие благоволение. Те тряб-
ва да признаят, че Бог дава на Сатана дарове. Няма съмне-
ние, че Божията благодат при продължението на времевия
живот на човечеството след бунта на Адам също означава
даване на време на Сатана и неговите ангели. Няма съмне-
ние, че Божията благодат в подаряването на всички остана-
ли времеви благословения на човечеството след бунта на
Адам – знание, закон, власт, мир и т.н. – също включва по-
даряване на същите тези благословения на Сатана и на не-
говите ангели. Ако не друго, то Сатана е упълномощен да
установи сатанински завети със своите последователи, кои-
то носят четири от петте белега на Божия завет.7
Целият живот е заветен. Следователно житейските
борби също са заветни. Всичко, което се случва на тези, ко-
7
Петте части на Божия завет, както показва Сътън в книгата си, За да преуспееш
(Ray Sutton, That You May Prosper), са следните: (1) трансцедент-
ност/иманентност (Божието присъствие), (2) йерархия/власт (организация), (3)
закон/етика (господство), (4) юридическа част (съд) и (5) наследство (продължи-
телност). На сатанинските завети им липсва само първата част, тъй като Сатана
не е божествен и не е всеприсъствуващ. Той компенсира тази липса чрез създа-
ване на централизирана йерархия отгоре надолу вместо Божията заветна струк-
тура на апелативни съдилища, която е отдолу нагоре.
ито са под Божия завет, засяга действието на Божията за-
ветна църква в историята. Всичко, което се случва на тези,
които са под сатанинския завет, също засяга действието на
заветната анти-църква на Сатана. Когато Бог дава дарове на
всички хора, Той с това дава дарове и на заветната анти-
църква на Сатана. Доколкото земните войски на Сатана са
добре, Сатана също е добре – разбира се, което винаги до
вечната смърт на Сатана.
Не може да има разглеждане на Божиите дарове към
хората като цяло без да има разглеждане на Божията благо-
дат към Сатана. Доколкото човешкият език може да отразя-
ва реалността, същите видове дарове, които Бог дава на
човечеството като цяло, са дадени и на Сатана и на негово-
то бесовско множество: време, закон, власт, знание и т.н.
Това създава много труден проблем за Ван Тил. Как
може той да твърди, че Божията обща благодат показва в
някакъв смисъл Божието благоволение към всички хора, без
да стигне до очевидния извод, а именно, че Божията обща
благодат също показва в някакъв смисъл Божието благово-
ление към Сатана?
Ван Тил никога не решава пряко този проблем. Това е
разбираемо, доколкото неговото Християнско Реформистко
тълкуване на общата благодат е застрашено от този осно-
вополагащ въпрос. Той твърди, че Сатана не е обект на Бо-
жието благоволение. Казва това във връзка с отричането на
възгледа за общата благодат на холандския теолог Клаас
Шилдер.
Ван Тил срещу Шилдер
През 1939, петнадесет години след Синода от 1924,
Шилдер, блестящ холандски теолог, е запитан от Християнс-
ки Реформистки автор за мнението му относно формулиров-
ката на общата благодат от 1924. Шилдер отхвърля първата
точка, както правя и аз, и както е направила и все още прави
Протестантската Реформистка църква. Шилдер осъзнава, че
ако Божията обща благодат се определя като Божие благо-
воление към неновородените хора, тогава няма начин да се
разграничи Божието благоволение към човечеството от бла-
говолението към създанието като цяло. Затова той отрича
формулировката на първата точка на Синода. Той отхвърля
възгледа, че Бог показва благоволение към “всички създа-
ния,” включително и неизбраните. “Всички създания,” казва
Шилдер, включва падналите ангели. Ван Тил обобщава: “И
със сигурност Бог не е благосклонен към дяволи.”8 Това е
същността на проблема.
Тъй като не желае да се противопоставя на Синода от
1924, Ван Тил избягва същността. Вместо това той се впуска
в едно от своите криволичещи философски отклонения от
няколко страници за това защо трябва да преразгледаме
това, което Шилдер казва, защо трябва да отречем това, ко-
ето Шилдер казва, и за това, което “е искал да каже” Сино-
дът. То включва познатите позовавания на Платон, армини-
анството, “проблемът с пълната кофа,” грубите факти, раци-
онализма срещу ирационализма, аналогичното мислене,
неутралността и т.н. следната извадка е добър пример за
това:
За добро или зло Синодът имаше предвид, че Бог има оп-
ределено отношение на благоволение към всички хора като
хора. Употребата на широко популярния израз “всички съз-
дания” не дава оправдания да се извлекат такива изводи,
каквито Шилдер прави. Освен това общият израз сам по се-
бе си изразява, че Бог обича всички Свои създания. Колкото
до идеята, че Бог обича всяко създадено нещо само по себе
си, включително създаденото естество на дявола, това е,
вярваме, разбираемо само ако го използваме като ограни-
9
чително понятие.
Ограничително понятие? Сянка от Емануел Кант.
Ако това е, което Синодът е “имал предвид,” тогава е тряб-
вало да изчака и да каже това, което е имал предвид, на
ясен език, който нормалните боящи се от Бога хора могат да
разберат, вместо да спусне недобре формулирано твърде-
ние през бюрокрацията и да изгони човек от ранга на Хер-
ман Хьоксема и хиляди от последователите му.
Когато се сблъскаш с Херман Хьоксема и Клаас Шил-
дер в теологичен дебат, е по-добре да си подготвил аргу-
ментите си отрано. В този случай Ван Тил не ги е подготвил.
Ван Тил играе с думите – играе отчаяно. Фактът е, че Сино-
дът греши, и че всички “ограничителни понятия” на света не
могат да направят правилно това, което е казал. Бог дава
дарове на Сатана. Бог не показва благоволение на Сатана.
Не се изисква да си доктор по философия или по теология
за да стигнеш до очевидното заключение. Бог дава също
8
Van Til, Common Grace, in Common Grace and the Gospel, p. 26.
9
Idem.
дарове на неизбраните, заветните ученици на Сатана. Бог
също не показва никакво благоволение към неизбраните,
заветните последователи на Сатана.
Не желая да заравям себе си и читателят с подроб-
ностите и уточненията в аргумента на Шилдер, както е
обобщен от Ван Тил. Може би Шилдер е направил някои
технически философски грешки. Той е мъртъв, а и Синодът
от 1924 не е много по-жив от него. Така че нека да говорим
за Ван Тил, чиито аргументи са все още живи.
Той има два начина да избегне извода, че твърдение-
то на Синода от 1924 води до заключението, че Бог показва
благоволение към Сатана. Първо, той би могъл да изостави
първата точка на Християнската Реформистка църква и да
престане да говори за общата благодат на Бога като Божие
благоволение. Той отказва да направи това. Второ, би могъл
да твърди, че има основна разлика между Божията обща
благодат към човечеството като цяло, и даването на време,
знание, закон, власт и т.н. на Сатана. Той по принцип предп-
риема втория подход, но никога ясно и никога с подробно
обяснение, защото екзегетичните и логическите средства
за определянето на разликата между дарове към човечес-
твото и същите дарове към Сатана не съществуват.
Въвеждане на неразграничими разграничения
Ван Тил не може да направи разграничението чрез по-
зоваване към Божия образ в човека, който Сатана не прите-
жава. Ван Тил напълно правилно твърди, че Божият образ в
човека е съществен за самото естество на човека и никога
не го напуска, дори през вечността: ” ... като създание, нап-
равено по Божия образ, устройството на човека като разум-
но и морално същество не е било разрушено. Отделянето на
грешника от Бога е етично... Дори изгубените в отвъдния жи-
вот не са изгубили властта за разумно и морално мислене.
Те трябва да имат този образ за да осъзнават своето изгу-
бено състояние.”10 Хората са хора във вечността.
Общата благодат, и следователно предполагаемото
Божие общо благоволение към човечеството като цяло е
изключително характеристика на историята. “Когато истори-
ята свърши, Бог вече не показва никакво благоволение към
грешниците. Те все още съществуват и Бог се наслаждава
10
A Reply to Criticism, in ibid., p. 198.
на тяхното съществуване, но не във факта на самото същес-
твуване. Бог се наслаждава в тяхното историческо победено
съществуване.”11
Така че не може фактът, че Сатана не е направен по
Божия образ, да е това, което го лишава от “Божието благо-
воление.” Извратените хора също са лишени от него през
вечността. Въпросът е исторически, а не е относно Божия
образ в човека. Така че кое е това в Сатана, което го лишава
от предполагаемото Божие благоволение към всички? Защо
създанието като цяло, включително Сатана, да не получи
Божието благоволение?
Ван Тил трябва да разграничи благоволението към чо-
вечеството като цяло в историята от благоволението към
създанията като цяло в историята, ако иска да запази сво-
ята разлика между благоволение към човечеството и никак-
во благоволение към Сатана. Може ли това да е защото Са-
тана е напълно зъл сега и неговото зло не се развива в ис-
торията? Дали неговото зло по принцип е еднакво с неговото
зло във всеки момент от времето? Дали в такъв смисъл той
е не-исторически и по тази причина не е обект на Божието
благоволение?
Сатана и историята
Ван Тил пише малко за Сатана, но в малкото страници
от книгата му Въведение към систематичната теология
(Van Til, Introduction to Systematic Theology), в които разглеж-
да Сатана, той затваря и този възможен изход. Сатана е ис-
торическо създание, казва той. “Вярно е, разбира се, че ко-
гато Каин излезе от Господното присъствие, той познаваше
Бога точно толкова, колкото Го е познавал преди това. Също
е вярно, че в известен смисъл Сатана познава Бога сега
точно толкова, колкото Го е познавал преди падението. В
известен смисъл Сатана познава Бога по-добре сега, откол-
кото преди. Бог не доказа ли на Сатана хиляди пъти истина-
та на Своите твърдения? Но точно тук се състои противоре-
чието в личността на Сатана, че въпреки че познава Бога,
той все пак не Го познава наистина. Самият негов разум
постоянно съставя схеми, по които той си мисли, че може да
победи Бога, докато същевременно знае много добре, че Бог
не може да бъде победен. Какво друго може да е това, освен
11
Common Grace, in ibid., p. 30.
изява на Божия гняв? Да, то е естественото последствие от
греха, но именно е Божият гняв, да бъде позволено на греха
да продължава. По подобен начин, след навлизането на
греха човешката мисъл също се характеризира със себе-
проваляне.”12
Сатана се бунтува непрекъснато в историята. Той е
създание на историята точно както неговите заветни човеш-
ки последователи са създания на историята. Каин, като Са-
тана, научи повече за Бога в своя нарастващ бунт. Но Ван
Тил трябва да твърди, че Каин получи Божието благоволе-
ние по времето, когато действуваше в историята. Сатана
също все още действува в историята. Така че защо да отри-
чаме Божието благоволение към Сатана?
Дали Сатана се учи от историята? Да, той научава, че
съпротивата срещу Бога е безплодна. Ван Тил настоява, че
Сатана научава повече за Бога в историята: ”...самият Сата-
на трябва да става все по-убеден, че Бог е Бог в смисъла, че
е абсолютен...”13 Познанието на бунтовния човек за Бога по
принцип не е различно от това на Сатана: “Въпреки всичко
това, човекът не е приел за себе си това, което трябва да
приеме като истинско тълкуване на произхода на света. В
това отношение познанието на човека се характеризира от
същата глупост, която бележи познанието на Сатана за Бо-
га.”14 Познанието на падналия човек е като това на Сатана.
Тогава защо да отричаме Божието благоволение към Сатана
в историята?
Ван Тил е затворил повечето от възможните си изхо-
ди. Той разчита на една единствена последна възможност.
Познанието на Сатана за Бога, пише той, е по-малко замъг-
лено от това на човека. Този текст във Въведение към сис-
тематичната теология (Introduction to Systematic Theology)
той цитира и в Писмо за общата благодат (A Letter on
Common Grace), така че вероятно го счита като основен.
(Той се появява на страница 94 във Въведението, а не на
страница 98 както погрешно казва.)
Тук отново трябва да въведем факта за неспасителната
благодат на Бога. В случая със Сатана, глупостта на негово-
12
Introduction to Systematic Theology, Vol. V of In Defense of the Faith (Phillipsburg,
New Jersey: Presbyterian & Reformed, 1974), p. 92.
13
Idem.
14
Ibid., p. 94.
то тълкуване [на Бога и историята – Г.Н.] е много ясна. В
случая с грешника, обаче, имаме смесено положение. Чрез
неспасителната благодат на Бога Божият гняв върху греш-
15
ника е смекчен в този живот... Той не е завършен продукт.
Това е разграничението на Ван Тил между Сатана и
човека. Сатана има ясно откровение за глупостта на своето
тълкуване; човекът няма. Човекът не е завършен продукт,
пише Ван Тил; очевидното (но непосочено) заключение
трябва да е, че Сатана е завършен продукт. Читателят е до-
веден до въпроса: “В какъв смисъл Сатана е завършен про-
дукт, а човекът не е?” Ето тук Ван Тил трябва да изясни как-
во е имал предвид. Той никога не го прави.
Сатана израства в познание за Бога. Същото прави и
човекът. Сатана се бунтува срещу все по-големите количес-
тва откровение с напредването на историята. Същото прави
и човекът. Сатана бива осъден при крайния съд. Същото е с
човека. На Сатана са дадени време, знание, сила и всички
други дарове, които са дадени на човека. Така че къде лежи
основополагащата разлика? Защо незаслужените дарове от
Бога към Сатана не доказват Божието благоволение към Са-
тана, ако Божието подаряване на незаслужени дарове на
неновородените хора е доказателство за Неговото общо
благоволение?
Ван Тил никога не казва. Мисля, че това е защото той
не може да каже и все още да поддържа отъждествяването
на Християнската Реформистка църква на общата благодат
с общото благоволение.
Тропане по пода
Има една стара хитрост при споровете, която казва:
“Когато аргументът ти е слаб, тропай по пода и крещи.”
Ван Тил никога не спира да твърди (без екзегетични
доказателства), че общото благоволение на Бога е
библейската позиция.
Как може Бог да има благосклонно отношение към тези, кои-
то според Неговата върховна воля ще бъдат отделени от
Него завинаги? Първият и основен отговор е, че това поуча-
16
ват Писанията.
Има такива, които отричат общата благодат. Те твърдят, че
Бог не може да има никакво благосклонно отношение през
15
A Letter on Common Grace, in Common Grace and the Gospel, p. 165.
16
Common Grace and Witness-Bearing, in ibid., p. 140.
никой етап от историята към тези, които са “съдове на
гняв.” Но да се твърди това означава да се постави логиката
17
да управлява над Писанията.
Схоластицизмът се появява когато на основа на идеята за
избора ние заключаваме, че Бог не може да има по никакъв
18
начин някакво благоволение към човечеството като група.
Това са твърдения, не аргументи. Ван Тил никога не
предлага систематично екзегетични аргументи защитаващи
общата благодат като общо благоволение. Той просто пов-
таря отново и отново, че възгледът на Християнската Ре-
формистка църква е библейският възглед.
Обща благодат без благоволение
Правилният възглед е малко по-различен. Божията
обща благодат не означава благоволение към изгубените в
историята. Следователно може да се каже, че Божията обща
благодат на Бога достига и Сатана. Силите на Сатана, де-
монични и човешки, получават незаслужени дарове от Бога.
Христос умря за целия създаден свят (Йоан 3:16), включи-
телно Сатана. Той не умря, за да може предложението за
спасение да се даде на Сатана. Такова предложение никога
не е правено. Предложението за вечен живот е отправено
само към хора.
Може да се твърди, че в този смисъл смъртта на Хрис-
тос за Сатана се различава от смъртта на Христос за неиз-
купените хора. Но както и да спорят върху тази разлика тео-
лозите, тя очевидно е свързана с някаква характеристика на
специалната (спасяваща душите) благодат, а не с общата
благодат. Разликата се отнася за безплатното предлагане
на благовестието към хората, а не към Сатана; тя не се от-
нася до общите дарове на живот, знание, закон, сила и т.н.
Незаслужените дарове от Бога служат да осъдят не-
новородените и Сатана и неговите ангели. Тези дарове не
означават благоволение. Те просто са средство да се поси-
пе жар върху бунтовните глави, човешки и демонски.
Заключение
Христос наистина е Спасител на всички хора преди
деня на съда (1 Тим. 4:10). Христос поддържа цялата вселе-
на (Кол. 1:17). Без Него никое живо същество не би оцеляло.
17
A Letter on Common Grace, in ibid., p. 165.
18
A Reply to Criticism, in ibid., p. 200.
Той подарява на Своите създания такива дарове като вре-
ме, закон, ред, власт и знание. Той подарява всички тези
дарове на Сатана и неговото бунтовно множество. Отгово-
рът на въпроса “Дали Бог показва Своята благодат и милост
на цялото творение, включително Сатана?” е подчертано да.
На Сатана са дадени време и власт да извърши злата си
работа. На следващия въпрос, “Дали това означава, че Бог
по някакъв начин показва отношение на благоволение към
Сатана?” отговорът е подчертано не. Бог не е по-
благосклонен към Сатана и неговите демони отколкото е
към човешките последователи на Сатана. Но това не озна-
чава, че Той не им подарява дарове – дарове, които те по
никакъв начин не заслужават.
Така учението за общата благодат трябва да се прила-
га не само за хора, но и за Сатана и падналите ангели. Това
е, което Ван Тил отрича, понеже той определя общата бла-
годат като общо благоволение вместо като общи дарове.
Второто понятие не включва първото.
Бог не благоволи в “човечеството” като такова. Той
обсипва с блага всички хора, но това не означава, че Той
благоволи във всички хора. Всички хора се разбунтуваха
срещу Него в градината. Адам и Ева, представителите на
човечеството, доведоха целия човешки род под Божия гняв.
В Своята благодат Бог им даде време и заветни обещания,
защото гледаше напред към смъртта на Своя Син на кръста.
На тази основа, и само на тази основа, на хората се дава
живот в историята. На някои се даде живот за да разширя-
ват Божието царство, докато на други (като Фараона) се да-
де живот за да покажат Божията власт и да посипят главите
си с жар за вечността.
За обобщение:
1. Бог намрази Исав преди той да се роди: никакво бла-

говоление.
2. Бог дава дарове на неновородените.
3. Бог ги изцелява като спасител (1 Тим. 4:10).
4. От нас се изисква да обичаме враговете си.
5. Това означава, че трябва да се отнасяме законно с
тях.
6. Бог ни казва да се отнасяме законно със злите хора за
да посипваме жар върху главите им.
7. Законното отношение от наша страна ще доведе ня-
кои хора до Христос.
8. Бог дава на злите хора достатъчно въже за да се обе-
сят във вечността.
9. Библейският закон е средство: за унищожение срещу
царството на Сатана и за възстановяване от христия-
ните.
10. Бог не е благосклонен към Сатана и демоните.
11. Въпреки това Бог им дава време и власт.
12. Той прави същото с човешките последователи на Са-
тана.
13. Благословенията и проклятията са еднакво върховни
в завета.
14. Проявите на благословенията и на проклятията не са
еднакво върховни в действието си.
15. Знанието и злото на Сатана нарастват с времето.
БОЖИЯТА ВЪЗПИРАЩА РЪКА СРЕЩУ ПЪЛНАТА

ИЗВРАТЕНОСТ
Да предадем такъв човек на Сатана за погубване
на плътта му, за да се спаси духа му в деня на
Господа Исуса (1 Кор. 5:5)
Защо Павел изискваше от Коринтската църква да от-
лъчи човека, който извърши кръвосмешение? За да го пре-
даде на властта на Сатана. По-късно човекът се върна в
църквата; църковното наказание на отлъчване подействува
за да се възстанови изгубения грешник за неговия Бог (2
Кор. 2:6-11).
Бог постъпваше по същия начин с Израел много пъти
и то по същата причина. Когато те се покланяха на чужди
богове, Той ги предаваше в ръцете на жестоки чужди наро-
ди, които се покланяха на тези богове. Както пише Джеймс
Джордан за периодите на робство, описани в книгата Съдии:
“Израел влезе в робство под ханаанските богове; следова-
телно беше логично и неизбежно те също да влязат в робст-
во под ханаанското общество. Всъщност Бог каза ‘Значи ви
харесват боговете на Амон? Добре, тогава ще ви хареса да
сте под Амонското общество!’”1 Той правеше това за да сък-
руши техния бунт и да ги принуди да се върнат към Него. “О,
не ви харесва да сте под Амонското робство? Искате Аз от-
ново да бъда ваш Бог? Чудесно, сега ще ви изпратя Съдия,
който ще има за Началник Моя Син, и той ще ви освободи от
Амон.”2
В Своята благодат Бог отказва да позволи на хората в
историята да вървят напълно последователно според свои-
те зли сърца. Но в гнева Си Той може да отпусне по-хлабаво
Своята възпираща верига, позволявайки им да направят по-
широк кръг на унищожение. Той прави това като прелюдия
към съд, или съд за възстановяване (напр. Израел във Ва-
вилон), или съд към унищожение (напр. Содом). Когато ги
отпусне, позволявайки им в историята да достигнат (макар и
никога да не достигнат напълно) пълната, цялостна изврате-
ност на сърцата си, Той по този начин ги довежда до съд в
историята.
1
James B. Jordan, Judges: God’s War Against Humanism (Tyler, Texas: Geneva
Ministries, 1985), p. 41.
2
Idem.
Нека да повторя: когато Бог остави човека на неговите
собствени намерения, както направи с грешника в Коринтс-
ката църква, с това Той започва да го довежда под съд. Той
престава да възпира човека от извършването на зло. Когато
Бог престане да възпира злото, което хората желаят да из-
вършат, те в крайна сметка попадат под някаква форма на
земно осъждение. Може би най-добрият пример за това са
венерическите болести. Строгата моногамия е единствената
успешна дългосрочна профилактика срещу венерическите
болести. Бог понякога премахва хората от защитата на Своя
закон, който е предназначен да възпира злото (Рим. 13:1-7).
Библейският закон е средство за благодат
Библейският закон е средство за благодат: обща
благодат към тези, които загиват, специална благодат към
тези, които са новородени. Всички ние се ползваме от Божи-
ите дарове на благословения за нас, когато сме външно по-
корни на външните условия на завета. Да използвам отново
примера с венерическите болести, когато повечето хора са
моногамни, те са защитени от разпространяването на тези
смъртоносни болести. Етичните бунтовници, които в други
области на живота си не се подчиняват на библейския закон,
остават свободни поне от тази конкретна язва. Или да из-
ползваме примера от Матей 5, когато Бог изпраща добро
време, грешниците също се ползват от него.
Библейският закон също е форма на проклятие: спе-
циално проклятие към тези, които загиват, общо проклятие
към тези, които са новородени. Всички ние като хора сме под
законовите изисквания на Божия завет и поради проклятието
на създанието понасяме времевите наказания от престъп-
лението на Адам. Целият свят се труди под това проклятие
(Рим. 8:18-23). Въпреки това, “всичко съдейства за добро на
тия, които обичат Бога, които са призовани според Неговото
намерение” (Рим. 8:28). Общото проклятие върху природата
не е специално проклятие върху Божия народ.
Като хора ние всички сме под закона на завета и под
възпирането на неговия закон, и на физическия, и на лич-
ностния закон, и можем да използваме това познание на за-
кона или за да доведем върху себе си външни благослове-
ния чрез покорство, или за да се разбунтуваме и да доведем
унищожение върху себе си. Но също знаем, че всички неща
работят за злото на тези, които мразят Бога, на тези, които
са отхвърлени според Неговото намерение (Рим. 9:17-22).
Обща благодат – общо проклятие, специална благодат –
специално проклятие: трябва да приемем и четирите.
Нарушението на библейския закон
Нарушението на библейския закон носи специално
проклятие върху неновородените. Това е проклятие с вечна
трайност. Но същото това нарушение носи само общо прок-
лятие на Божия народ. Християнинът се разболява, понася
загуби, бива ударен от буря, понася скръб, но не страда от
втората смърт (Откр. 2:11; 20:6, 14). Може би народът му
понася язва или военна загуба заради греховността на пове-
чето от съгражданите му и на водачите на народа му. За
вярващия общите проклятия на живота са наказания от Бо-
га, белези за Неговото благоволение (Евр. 12:6).
Разликата между общото и специалното проклятие не
се състои в силата на човешката болка или в размера на
загубата; разликата е в Божието отношение към тези, кои-
то се трудят под физическия и психологическия товар. Има
благосклонно отношение към Божия народ, но не и към не-
новородените. Общото проклятие на неновородения човек
е всъщност част от специалното проклятие, от което той ще
страда завинаги. Общото проклятие на новородения човек
е част от специалната благодат, на основата на която той в
крайна сметка преуспява.
И все пак общото проклятие е общо, въпреки неговото
различно въздействие върху вечното състояние на хората.
Божията закон е сигурен. Бог не гледа на лице (Рим. 2:11), с
едно изключение: Личността на Исус Христос. Христос беше
съвършен, но въпреки това Той беше наказан. Христос беше
определен от Бога да бъде наказан заради цялото създание.
Бог “гледаше” на Личността на Христос по особен начин, ка-
то показа обществено незачитане към Христос в деня на
разпъването и следващия ден в гроба. Той изостави Своя
праведен Син пред всички, така че Исус извика, “Боже Мой,
Боже Мой, защо си Ме оставил?” (Мат. 27:46б). След това
дойде възкресението.
Възпиране на себеомразата на човека
Ако последствията от библейския закон са общи в
проклятието, тогава последствията от библейския закон са
също общи в благодатта. Ето защо се нуждаем от учение
за общата благодат. Това учение дава смисъл на учението
за общото проклятие, и обратното. Божият закон възпира
хората в техните зли пътища, били те новородени или нено-
вородени. Божият закон възпира “стария човек” (Кол. 3:8)
или старото греховно естество в християните. Следователно
ограничението на злото от закона е истинско благословение
за всички хора. Всъщност, това дори е временно благосло-
вение за Сатана и неговите демони. Всички, които мразят
Бога, обичат смъртта (Пр. 8:36). Тази омраза към Бога и към
себе си бива възпирана в историята. На злите хора е да-
дено знание, закон, власт, живот и време, които те не заслу-
жават. Сатана получава същите дарове. Но злите създания
не могат напълно да изработят следствията от своята бун-
товна, самоубийствена вяра, защото Божието законово въз-
пиране няма да позволи това.
Общата благодат, която възпира напълно извратения
характер на Сатана и на последователите му, е всъщност
част от Божието специално проклятие върху тях. Всеки дар
се връща за да ги осъди в деня на съда, посипвайки жар
върху главите им. От друга страна, общата благодат на Бога
в закона трябва също да се вижда като част от програмата
за специалната благодат към Неговия народ. Божиите спе-
циални дарове към Божия народ, към всеки един човек, са
източник на различни награди в деня на съда (1 Кор. 3:11-
15). Подобно, общата благодат служи за да съди бунтовни-
ците според придобивките, които са получили на земята, и
тя служи като действуваща основа за специалната благодат,
дадена на Божия народ.
Божиите закони дават източник на ред, власт и гос-
подство. Някои хора използват тази обща благодат за свое-
то окончателно унищожение, докато други я използват за
своята вечна полза. Въпреки това тя е обща, независимо от
различното действие върху вечното състояние на хората.
Добрите дела на хората
Библията учи, че в падналия човек няма никакво при-
също добро; неговото сърце е нечестиво и заблудително
(Ер. 17:9). Цялата ни самопровъзгласена праведност е като
мръсни дрипи пред Бога (Ис. 64:6). Но ние също знаем, че
историята има смисъл, че има вечни стандарти, които ни
дават възможност да различаваме живота на мразещия Бога
комунист Йосиф Сталин от живота на мразещия Бога панте-
ист Алберт Швайцер. Има различни наказания за различни-
те неновородени хора (Лука 12:45-48). Това не означава, че
Бог по някакъв начин е по-благосклонен към една изгубена
душа отколкото към друга. Това означава само, че във веч-
ния Божий план трябва да има вечно потвърждение на вяр-
ността и вечността на Неговия закон. По-лошо е да си
убиец, отколкото да си лъжец или крадец. Не всеки грях е
смъртен, но някои са (1 Йоан 5:16-17). Историята не е някак-
ва аморфна, еднаква маса. Тя не е илюзия. Тя има последс-
твия във вечността. Следователно Божият закон стои като
напомняне за неновородените хора, че е по-добре да се съ-
образяват отчасти с него, отколкото да не се съобразяват
въобще, макар че крайният резултат от бунта е унищожение.
Има степени на наказание според познанието на човека (Лу-
ка 12:47-48).
Бог възпира вродената и пълна извратеност на чо-
века в историята. Ван Тил пише: “Обаче, Бог не само дава
добри дарове на хората като цяло, Той не само призовава
хората с добрите новини на благовестието към обновено
приемане на тяхната първоначална задача, Той също въз-
пира гнева на човека. Той възпира негативната и следова-
телно разрушителна сила на греха от това да се разгърне в
пълнотата на своите сили. Всички хора навсякъде са възпи-
рани от съзнателно изработване на възприетия от тях прин-
цип като нарушители на завета и деца на гнева. Но никой от
тях не е достигнал зрялост в греха.”3 Поради това възпиране
злите хора могат да правят добри неща: “И като го възпира в
етичната му враждебност към Бога, Бог освобождава него-
вите сили като създание, така че да е способен да дава по-
ложителен принос в областта на познанието и изкуството.”
Това е от полза за изкупените хора чрез разделението на
труда. Хора, които са духовно зли, могат все пак да вършат
морално добри действия: “Подобно, във възпирането от из-
разяване на неговата етична враждебност към Бога има ос-
вобождение в него на неговите морални сили, така че той да
може да върши това, което е ‘морално,’ макар и не духовно
добро.”4
3
Van Til, Particularism and Common Grace, in Common Grace and the Gospel, p.
117.
4
A Letter on Common Grace, ibid., p. 174.
Но какъв е източникът на доброто, което вършат злите
хора? Не може да бъде друг освен Бог (Яков 1:17). Той е из-
точникът на всяко добро. Той възпира хората по различни
начини и следствията от това възпиране, за всеки човек, за
всеки демон, могат да се видят през цялата вечност. Не бла-
говолението към неновородените, а съвършената спра-
ведливост на закона и пълното зачитане на Божия закон от
страна на самия Бог са източниците на добрите дела, които
изгубените хора могат да извършат във времето и на земя-
та.
Познаването на закона
Действието на закона е написано в сърцето на всеки
човек. Няма бягство от това. Никой човек не може да се оп-
равдае с незнание (Рим. 2:11-14). Но историята на всеки чо-
век има смисъл, и на някои хора е било дадено по-голямо
знание, отколкото на други (Лука 12:47-48). Има общо позна-
ние за закона, обаче има и специално познание за закона –
исторически уникално в живота на всеки човек. Всеки ще
бъде съден според делата, които е извършил, за всяка дума,
която е казал (Рим. 2:6; Мат. 12:36). Бог свидетелствува за
Своята вярност към Своето Слово като разделя всяка проя-
ва на добро и зло в живота на всеки човек, спасен или изгу-
бен.
Време за ханаанците
Може би един библейски пример може да изясни тези
въпроси. Бог даде на хората, които обитаваха земята на Ха-
наан, допълнително поколение на власт над тяхната земя.
Робското мислене на евреите, с изключение на Исус Навиев
и Халев, не им позволи да отидат и да завладеят земята.
Греховността на Израел стана фактор в ханаанската исто-
рия: основание за отлагане на наказанието. Нещо повече,
Бог конкретно откри на Израел, че Той ще изгонва ханаанци-
те град след град, година след година, така че дивите жи-
вотни да не завладеят земята, и да я запустеят (Изх. 23:27-
30).
Дали това открива Божието благоволение към ханаан-
ците? Едва ли. Той заповяда на евреите да ги унищожат, от
начало до край. Те трябваше да бъдат изгонени завинаги от
земята им (Изх. 23:32-33). Въпреки това, те получиха време-
во благословение: още едно поколение на мир. Това дър-
жеше зверовете на местата им. Това позволи на евреите да
израснат под Божия закон. Това също позволи на евреите да
посипят жар върху главите на враговете си, защото както
Бог каза на Авраам, евреите нямаше да завладеят обещана-
та земя в неговите дни, “защото беззаконието на аморейци-
те не е още стигнало до върха си” (Бит. 15:16). През това
последно поколение нечестието на аморейците стигна до
ръба. Тогава дойде унищожението.
Ханаанците получиха повече, отколкото заслужаваха.
Те стояха в земята на бащите си едно поколение повече.
Бяха ли облагодетелствувани от това? Да. През дните на
скитане за евреите ханаанците бяха облагодетелствувани.
Тогава дойде крайното разплащане, в обществен смисъл, и
то беше изпълнено от Бога чрез Неговия народ, точно както
стана и с египтяните за тяхна вреда. Те се грижеха за земята
докато евреите станаха способни да я притежават. Както
потвърждава Библията: “богатството на грешния се запазва
за праведния” (Пр. 13:22). Но това по никакъв начин не отри-
ча стойността на богатството на грешния в периода, когато
той го притежава. Дар от Бога е, че той въобще притежава
нещо. Бог възпира грешниците от разпиляване на богатство-
то им в лудостта на самоубийственото унищожение. Той ги
оставя да служат като настойници до деня, когато то бива
предадено на новородения.
Гаваонците избягнаха разрушението. Те бяха доста-
тъчно мъдри да разберат, че Божият народ не може да бъде
победен. Подмамиха Исус Навиев да направи мирен дого-
вор с тях. Резултатът беше тяхното постоянно робство като
общи работници, но те получиха живот и правото да се
стремят към щастие, макар че изгубиха свободата си. На тях
им беше позволено да живеят под възпирането на Божия
закон, много по-добро обществено устройство, отколкото
това, в което живееха преди пристигането на евреите. Те
станаха получатели на обществените благословения, даде-
ни на евреите, и може би някои от тях станаха верни на Бо-
га. В този случай това, което беше проклятие за всички тях –
робството – стана средство за специална благодат. Тяхната
заблуда им донесе полза (Ис.Нав. 9). Само тези хевейци от
Гаваон избегнаха разрушението (Ис.Нав. 11:20).
Време за Адам и Ева
В деня, когато Адам и Ева ядоха от дървото на позна-
нието, те умряха духовно. Бог им каза, че те ще умрат в съ-
щия ден. Но те не умряха физически. Независимо дали са
били индивидуално новородени от Божия Дух, те несъмнено
бяха облагодетелствувани от обещанието (Бит. 3:15). Поз-
волено им беше да имат деца. Бог предопредели разпъва-
нето преди началото на времената. В този смисъл Христос
беше заклан от самото начало (Рим. 13:8). Затова Бог даде
на Адам и Ева време на земята. Той удължи времето на жи-
вота им; ако не бяха съгрешавали, можеха да имат вечен
живот. Бог щедро благослови тях и техния син-убиец Каин с
отлагане на екзекуцията. Бог зачете делото на Христос на
кръста. Христос стана спасител на Каин – не личен спасител
или новораждащ спасител, а спасител на живота му. Бог да-
де на Каин закрила (Бит. 4:15), една от задачите на спасите-
ля.
Смисъл в историята
Още веднъж виждаме, че историята има смисъл. Ис-
торията има смисъл и цел защото Бог има план за история-
та. Бог има наредба. Той дава милости на бунтовниците, но
не защото е благосклонен към тях. Той зачита Своя Син, а
Неговият Син умря за целия свят (Йоан 3:16). Той умря за да
спаси света, което означава да даде допълнително време,
живот и външни благословения – повече, отколко светът
заслужава. Той умря за да стане спасител в същия смисъл,
в който се описва в първата част на 1 Тим. 4:10 – не специа-
лен спасител, а поддържащ живота, възпиращ спасител. Бог
се отнесе милостиво към Адам и семейството на Адам, за-
щото имаше благоволение към Своя избран народ, тези, ко-
ито приеха благословенията на спасението. Но това спасе-
ние е ясно историческо по своето естество. Христос умря в
историята за Своя народ. Те са новородени в историята. За-
ради тях Бог запази земята и даде допълнително време на
всички хора, включително и на етичните бунтовници.
По отношение на Божието възпиране на пълната изв-
ратеност на хората, вижте Неговото проклятие върху земята
(Бит. 3:17-19). Човекът трябва да се труди с пот на челото,
за да яде. Земята дава своите плодове, но само чрез труд. И
все пак това общо проклятие също включва обща благодат.
Хората са принудени да си сътрудничат едни с други в свят
на оскъдност, ако искат да увеличат своя доход. Те може да
са убийци в сърцата си, но трябва да възпират страстите си
и да си сътрудничат. Разделението на труда прави възмож-
на специализацията на производството. Това на свой ред
спомага за повишено благосъстояние за всички, които се
трудят. Хората биват възпирани от оскъдността, която изг-
лежда е само проклятие. Но не е така; тя е също толкова
благословение.5 Това е смисълът на общата благодат: об-
щото проклятие и общата благодат вървят заедно до
крайния съд. След това вече няма обща благодат и общо
проклятие. Има вечно разделение.
Кръстът е най-добрият пример за смесването на бла-
годат и проклятие. Христос беше напълно проклет върху
кръста. В същото време това беше Божието действие на
несравнима благодат. Справедливостта и милостта са свър-
зани на кръста. Христос умря, преживявайки по този начин
проклятието, което е общо за всички хора. Но чрез тази
смърт Христос умилостиви Божия гняв. Кръстът е източни-
кът на общата благодат на земята – живот, закон, ред, власт
– както е източникът и на специалната благодат.
Общото проклятие на кръста – смъртта, която е за
цялото човечество – доведе до специална благодат за Бо-
жия народ, но също беше и източникът на допълнително
време: общата благодат, която прави възможна историята.
Общото проклятие на Христос на кръста (физическата
смърт) и Неговото специално проклятие (Неговото отделяне
от Бога)6 доведоха до специалната благодат на спасение за
Божия народ и общата благодат на живота. Следователно
кръстът е източник на живот – обща благодат. Христос пост-
рада от “първата смърт” и от “втората смърт” (отделянето),
не за да спаси Своя народ от първата смърт (защото всеки
човек умира), и не за да спаси неновородените от втората
смърт в огненото езеро (Откр. 20:14). Той пострада от пър-
вата смърт и от втората смърт за да плати наказанието за
5
Gary North, The Dominion Covenant: Genesis (Tyler, Texas: Institute for Christian
Economics, 1982), ch. 10: “Scarcity: Curse and Blessing.”
6
Това отделяне стана преди Неговата физическа смърт, когато Той извика: “Бо-
же Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?” При Своята смърт Той не отиде в ада,
или поне не за дълго време (приемайки, че Апостолската Изповед е вярна: “Той
слезе в ада,” което означава действителния ад, а не само гроба). Той каза на
крадеца на другия кръст “Днес ще бъдеш с Мене в рая” (Лука 23:43).
греха – първата смърт (която Адам не заплати веднага, за-
щото не умря физически в деня, когато съгреши), а също и
втората смърт (Божиите хора никога няма да загинат).
“Остави ги и пусни Сатана”
В определено време в бъдещето Бог ще престане да
възпира злото на хората (2 Сол. 2:6-12). Точно както преда-
де Израел на неговите страсти (Пс. 81:12; 106:15), така ще
предаде неновородените, които сега са частично възпирани
от злото, което биха извършили. Това не означава задължи-
телно, че тогава неновородените ще смажат Божия народ.
Всъщност то означава точно обратното.
Когато Бог престана да възпира греховете на Израел,
Израел стана много зъл, и тогава беше нападнат, победен и
разпръснат. Самото действие на освобождаване от Негово-
то възпиране позволи на Бога да ги остави да напълнят ча-
шата на нечестието. Крайният резултат от отпускането на
Израел от Бога беше тяхното падение в нечестие, бунт и
безсилие (Деян. 7:42-43). Те бяха разпръснати от асирийци-
те, вавилонците и накрая от римляните. Така християнската
църква стана наследникът на Божието царство (Мат. 21:43).
Римляните също бяха предадени на собствените им страсти
(Рим. 1:24, 26, 28). Макар че бяха нужни три века, в края на
краищата те бяха изместени от християните. Езическата
римска империя се срути. Християните взеха остатъците от
нея.7
Когато Бог престава да възпира хората от злото, което
са способни да извършат, това подпечатва тяхната погибел.
Отделени от възпиране, те нарушават действието на зако-
на, написано в сърцата им (Рим. 2:14-15). Бунтувайки се
срещу Божия закон, хората изгубват Божието средство за
обществено господство. Хората, които се считат като под
закон, могат да използват закона за да постигнат целите си.
Антиномистките (против библейския закон) бунтовници са
устремени към безсилие, защото, като отричат, че са под
закона и ограниченията на закона, с това те отхвърлят най-
важното средство за земно завладяване и земни благосло-
вения. Те се бунтуват и биват унищожени.
7
Ethelbert Stauffer, Christ and the Caesars (Philadelphia: Westminster Press, 1955).
Хората са напълно извратени8 в същността си, но не в
историята. Те са в пълен бунт в същността си, но не в исто-
рията. Те също са цялостно извратени; всичко, което те са, е
зло в същността си. Цялата им праведност е като мръсни
дрипи (Ис. 64:6). (Еврейската дума за “мръсни” е дори по-
изобразителна.) Ето защо всички хора се нуждаят от цялос-
тното Божие изкупление.9
Бог първоначално изцелява всяка част от живота на
хората в момента, когато ги новоражда. Той ги прави морал-
но съвършени в същността им, но не в историята. Те вече
не са морално извратени в своята същност; те са съвърше-
ни хора в същността си. Той ги изцелява съвършено в същ-
ността им, но не в историята. Тогава това първоначално
освещение произвежда прогресивно освещение – моралното
отделяне на хората – през техния живот. Християните изра-
ботват в историята това, което те са в същността си, точно
като етичните бунтовници изработват в историята това, кое-
то са в същността си.
Нито съвършеното човешко естество на Христос в Не-
говите хора, нито пълната извратеност на Сатана в неговите
хора се изявяват напълно в историята. Дори пълната извра-
теност на Сатана се развива в историята.10 Грехът никога
няма да бъде напълно победен до възкресението в деня на
съда. Подобно, Бог възпира историческото изработване на
греха в живота на хората до деня на съда. Тогава проклета-
та от греха история завършва.
Библейският закон е едновременно средство за бла-
годат (обща и специална) и средство на проклятие (общо и
8
Ван Тил пише: “За мен идеята за пълната или абсолютна извратеност означа-
ва, че грешникът е мъртъв в беззаконието и греха (Еф. 2:1). Следователно чо-
векът е по принцип сляп.” Van Til, A Letter on Common Grace, in Common Grace
and the Gospel, p. 164.
9
Gary North, “Comprehensive Redemption: A Theology for Social Action,” Journal of
Christian Reconstruction, VIII (Summer 1981).
10
Тук има една трудност. Сатана се научава да става все по-извратен в история-
та. Неговото отричане на Божията истина става все по-грешно. Следователно,
дори пълната извратеност на Сатана нараства. Той е създание; винаги има какво
повече да научи за Бога. Той винаги има нещо повече, срещу което да се разбун-
тува, докато способността му да се бунтува бъде отнета в деня на съда.
А какво да кажем за Исус, съвършеният човек? Доколко Той се учи в историята и
в окончателните Ново небе и Нова земя? Той каза, че само Бащата знае кога ще
дойде съдния ден за Израел (Мат. 24:36). В същото време Той и Бащата са едно
(Йоан 10:30). Това е тайна.
специално). Отговорът на хората на условията на библейс-
кия закон довеждат времеви благословения и времеви прок-
лятия (Вт. 28); този отговор също довежда различни вечни
благословения (1 Кор. 3:11-15) и различни вечни проклятия
(Лука 12:47-48).
Последствията от спазването на завета са общи в
общата благодат, а последствията от нарушаването на за-
вета са също толкова общи в общото проклятие. Има зли
хора, които стават богати в развиваща се икономика, а има и
добри хора, които биват убивани в губещи войни. Но когато
библейският закон възпира злотворството, всички хора би-
ват благословени.
Историята има смисъл. Доброто, което вършат злите
хора, има вечна полза за тях, а злото, което праведните хо-
ра вършат, има вечна вреда за тях. Основата на смисъла в
историята се определя от стандарта на библейския закон.
Библейският закон съди всички хора и институции. Всички
хора са отговорни пред Бога. Неизкупените хора имат дейс-
твието на закона написано в сърцата им, докато християните
имат самия закон написан в сърцата им.
Ето защо кръстът има значение в историята. Той
свързва общото проклятие и общата благодат, специалното
проклятие и специалната благодат. Христос умря за да нап-
рави възможна историята – да намали историческия съд на
Бога срещу бунтовното човечество. Това е облагодетелст-
вувало както нарушителите на завета, така и пазителите на
завета. Сътрудничеството между хората става възможно
чрез Христовата жертва. Христос също умря за да донесе
вечен живот за Своя народ. Когато Бог в края на милениал-
ната епоха предаде неновородените хора на техните страс-
ти, те ще въстанат срещу Него и крайният съд ще дойде.
1. Законът е средство за благодат.

2. Законът е основата на проклятията.
3. Има обща благодат и специална благодат.
4. Има общо проклятие и специално проклятие.
5. Общата благодат още повече осъжда бунтовниците.
6. Злите хора вършат добро чрез Божията обща благо-
дат.
7. Познанието за Божия закон е специално и общо.
8. Външната вярност към закона носи външни благосло-
вения.
9. Кръстът носи спасение в историята.
10. Законът носи смисъл в историята.
11. Общата благодат прави възможно сътрудничеството
между хората.
12. Когато Бог престане да възпира едно нарушаващо за-
вета общество, то бива унищожено.
ЖИТО И ПЛЕВЕЛИ: ИСТОРИЧЕСКА

НЕПРЕКЪСНАТОСТ
Друга притча им предложи, като каза: Небес-
ното царство се оприличава на човек, който е посял
добро семе на нивата си; но, когато спяха човеците,
неприятелят му дойде и пося плевели между жито-
то, и си отиде. И когато поникна стволът и завърза
плод, тогава се появиха и плевелите. А слугите на
домакина дойдоха и му казаха: Господине, не пося ли
ти добро семе на нивата си? Тогава откъде са пле-
велите? Той им каза: Някой неприятел е сторил то-
ва. А слугите му казаха: Като е тъй искаш ли да
идем да го оплевим? А той каза: Не искам; да не би,
като плевите плевелите, да изскубете заедно с тях
и житото. Оставете да растат и двете заедно до
жетва; а във време на жетва ще река на жетвари-
те: Съберете първо плевелите, и вържете ги на
снопове за изгаряне, а житото приберете в житни-
цата ми (Мат. 13:24-30).
Притчата за житото и плевелите е поучителна, когато
разглеждаме въпроса: Дали историята открива прогресивно
разделяне между спасените и изгубените? Притчата започва
с поле, което е засято с жито, но през нощта врагът посява
плевели ( Мат. 13:24-30, 36-43). Притчата говори за изг-
раждането на Божието царство, не само за институционал-
ната църква. “Нивата е светът,” обясни Христос (Мат. 13:37).
Доброто жито, Божиите деца, сега трябва да работят в свят,
в който работят и плевелите, тоест неновородените. Слугите
(ангелите) незабавно осъзнават разликата, но на им е каза-
но все още да не изскубват плевелите. Такова насилствено
действие би унищожило житото при разравянето на нивата.
За да запази растящото жито, собственикът позволява на
плевелите да се развиват. Това, което се запазва, е истори-
ческата продължителност и развитие. Едва в края на све-
та се прави окончателно разделение. Дотогава, заради жи-
тото, плевелите не се изскубват.
Притчата за житото и плевелите ни казва, че оконча-
телното разделяне идва в края на времето. Дотогава двете
групи трябва да споделят един и същ свят. Земеделската
притча за житото и плевелите говори за бавен растеж към
зрялост. Следователно трябва да заключим, че никакво ра-
дикално преломно събитие на разделяне няма да бележи
периода на историческо развитие. Пълното разделение е
събитие от последния ден: крайния съд. Той е преломно съ-
битие, което е завършекът на историческата продължител-
ност.
Смъртта и възкресението на Христос е вероятно пос-
ледното историческо събитие, за което уместно може да се
каже, че е радикален прелом. (Може би денят на Петдесят-
ница може да служи като последното събитие, което е раз-
търсило земята и царствата). Падането на Ерусалим и раз-
рушаването на храма през 70 от. Хр. са били сериозни пре-
ломи в историята,1 но не на нивото на смъртта и възкресе-
нието на Бога-човек, Исус Христос. Следващият голям есха-
тологичен прелом ще бъде денят на съда. Така че трябва да
очакваме растеж в нашата епоха, такъв растеж, какъвто се
посочва в земеделските притчи.2
Нещото, на което трябва да се наблегне, е елементът
на непрекъснатото развитие. “Небесното царство прилича
на синапово зърно, което човек взе и пося на нивата си; кое-
то наистина е по-малко от всичките семена, но когато порас-
те, е по-голямо от злаковете, и става дърво, така че небес-
ните птици идват и се подслоняват по клончетата му” (Мат.
13:31-32). Преди това царство да е достигнало до зрялост,
няма физическо разделение между спасени и изгубени. Има,
разбира се, етично разделение. Пълното разделение ще
стане едва в края на времето. Може да има важни промени,
точно както сезоните или промени в обичайните климатични
условия могат да ускорят или да забавят растежа, но не
трябва да очакваме радикално разделение.
Макар че нямам място да докажа това твърдение, това
означава, че времето на разделението, както е според пре-
милениалистите – Грабването – не е в съгласие с притчите
за царството. Грабването идва в края на историята. “Жито-
то” не може да бъде премахнато от полето до този краен
ден, когато ние сме грабнати за да посрещнем Христос в
облаците (1 Сол. 4:17). Наистина ще има Грабване, но то
1
David Chilton, Days of Vengeance: An Exposition of the Book of Revelation (Ft.
Worth, Texas: Dominion Press, 1986).
2
Texas: Institute for Christian Economics, 1985), ch. 12: “Continuity and Revolution.”
става в края на историята – когато жътварите (ангелите) съ-
бират житото и плевелите.
Постмилениалистите не отричат грабването. То ще
дойде в деня на съда. Ще бъде постмилениално грабване.
Защо постмилениално, могат да попитат амилениалистите?
Защо просто да не кажем, че грабването идва в края на ис-
торията и да сложим край на нещата? Отговорът е важен:
трябва да решим въпроса за историческото развитие на жи-
тото и плевелите. Трябва да видим, че този времеви процес
води до християнска победа на земята и във времето. Той
води до победа в историята. Той води до победа в Новото
Небе и Новата Земя преди края (Ис. 65:17-20).
Господство чрез разделяне
Важна част от историческото развитие е изпълнението
на завета за господство от страна на човека. След като гри-
жата за нивата е поверена на хората, могат да бъдат напра-
вени нови научни открития чрез общата благодат на Бога.
Природните закони все още имат значение, но хората все
повече измислят технологии, които да заместят природните
процеси. В случая със земеделието, например, изкуствени
торове, напоителни системи, редовна грижа, научно управ-
ление и дори сателитни проучвания са част от живота на
полето. Хората упражняват все по-голямо господство над
света.
Кой трябва да владее?
Тогава възниква един въпрос: Ако последователите на
дявола управляват, дали те ще се грижат внимателно за
нуждите на праведните? Дали, така да се каже, ще упражня-
ват господство в полза на житото? От друга страна, дали за
плевелите трябва да се полага грижа от християните? Ако
християните управляват, какво ще стане с неправедните?
Противниците на управляваното от библейския закон
обществено управление на християните често твърдят, че
такова управление е по същността си тиранично. За разлика
от ясното послание на Стария Завет – че тиранията е плод
от поклонението на фалшиви богове, а библейският закон е
основата на обществения мир – те ни казват, че новозавет-
ната етика по някаква причина изисква “неутрално” (нехрис-
тиянско) гражданско управление. Библейският закон е по
3
някакъв начин тираничен. Невероятно, повечето съвремен-
ни християни вярват на тази хуманистическа пропаганда,
особено професорите, които преподават в християнски ко-
лежи. Твърде многото години на учене в дипломните прог-
рами на хуманистическите училища са взели своите жертви.
Християнските интелектуалци са “приели партийната линия”
– на хуманистическата партия.
Последователите на Сатана са в завет с унищожите-
ля. Сатана е първоначалният революционер и тиранин. Ако
можеше, той би разрушил житото. От друга страна, христия-
ните са в завет с Бога, Който защитава плевелите от изкоре-
няване. Следователно, библейският възглед призовава
християните да упражняват господство в света, не за да ти-
ранизират нехристияните, а за да запазят закона и реда –
Божия закон и Божия ред, единственият закон и ред, които
Библията изисква. Бог изисква от житото да признае правото
на плевелите да живеят както пожелаят, освен когато те
публично нарушават библейския закон.
Библията признава свободата на плевелите и на жи-
тото да изработват своето съответно предназначение със
страх и трепет. Тази свобода може спокойно да се отпусне
на етническите бунтовници поради по-голямата произво-
дителност на праведните. Богатството на неправедния се
запазва за праведния (Пр. 13:22б). С увереност, христия-
ните не трябва да се страхуват от мирните, конкурент-
ни усилия на нашите етични противници.
Обратно, нашите противници имат всяко основание да
се страхуват от нас – не защото сме тирани, а защото светът
е устроен и управляван от Бог по такъв начин, че произвеж-
да историческа победа за Неговите спазващи закона хора.
Ние ставаме по-богати, по-мъдри и обществено по-силни,
когато сме верни на Божия закон (Вт. 28:1-14); нашите про-
тивници стават по-бедни, по-глупави и обществено безсил-
ни, когато нарушават условията на завета (Вт. 28:15-68). То-
ва ги притеснява. Те не искат “честна битка,” тоест свободна
конкуренция. Те искат контрол от държавата и съответно
контрол над хората. Те искат власт, защото не могат да пос-
3
За библейско опровержение на такива възгледи, виж Greg L. Bahnsen, By This
Standard: The Authority of God’s Law Today (Tyler, Texas: Institute for Christian
Economics, 1986).
тигнат дългосрочно господство. Те се покланят на религията
на властта.
Твърде много съвременни християни се покланят в
скиниите на религията на бягството, другата алтернатива на
изискваната от Библията религия на господство.4 Всичко,
което те искат, е да бъдат оставени на мира от мразещите
Бога хора. Най-добрият начин да постигнат тази цел, както
те погрешно вярват, е да се избягва противопоставяне с не-
вярващите, особено политическо противопоставяне. Затова
те се оттеглят от политиката.
Те също се чувствуват принудени да оправдаят своето
отстъпление от отговорност като защитават съществуването
на предполагаемо дадено от Бога право на властолюбивите
мразещи Бога хора да налагат “ неутрален” хуманистичен
обществен закон върху християните. Тези християни защи-
тават хуманистичния обществен закон в името на свобо-
дата. Те казват, че библейският закон в ръцете на христия-
ните винаги ще доведе до тирания. (Но те с готовност приз-
нават, че в Стария Завет, преди възкресението на Христос и
преди Той да изпрати Святия Дух за да води църквата Си
във всяка истина, библейският закон беше основата на мира
и свободата. Сами се опитайте да разберете това; това е
отвъд способностите ми да разбирам.) Те казват по този на-
чин, че може да се разчита на плевелите да се грижат за
нуждите на нивата, включително и за житото, докато на жи-
тото не може въобще да се разчита да се грижи за полето.
Истината е, че се нуждаем от библейския закон за да
запазим историческата продължителност. Нуждаем се от
библейския закон за да избегнем религията на революцията
на хуманизма, особено версията на Маркс.5 За да бъде за-
пазена, нивата (светът) се нуждае от християни в положение
на власт във всяка област от живота; това означава, че с
извратените хора ще се постъпва законно. На тях ще им се
даде гражданска свобода именно защото хуманистите (като
кървавите марксисти, кървавите нацисти, и кървавите мю-
сюлмани) няма да имат власт.
4
Gary North, Moses and Pharaoh, Introduction.
5
Gary North, Marx’s Religion of Revolution: The Doctrine of Creative Destruction
(Nutley, New Jersey: Craig Press, 1968).
Разделяне
Бог възнамерява религията на господството на Библи-
ята да тържествува над религията на властта и религията на
бягството. Това е основният въпрос на разделянето в ис-
торията. Хората не са пасивни. На тях им е заповядано да
бъдат активни, да търсят господство над природата (Бит.
1:28; 9:1-7). Те трябва да управляват нивата (света). Те
трябва да изработват своето спасение или проклятие със
страх и трепет (Фил. 2:12б).
Когато добрите и злите хора изработват определеното
им от Бог предназначение, какво развитие може да се очак-
ва? Кой ще преуспява повече, спасените или изгубените?
Кой става господствуващ в историята? Християните. Те имат
средството за господство, библейския закон, и имат Святия
Дух.
Дали те ще господствуват само след Грабването? Не,
те господствуват преди Грабването. Грабването се извърш-
ва едновременно с крайния съд. Спомнете си, притчата ни
казва, че няма да има предварително разделяне на житото
от плевелите; това става само веднъж, в деня на съда.
Или, дали християните ще господствуват едва след
крайния съд, когато Бог установи напълно изпълнените Но-
во Небе и Нова Земя? Не, те ще господствуват преди
крайния съд, тъй като Бог вече е установил Новото Небе и
Новата Земя при възкресението на Христос. Ето защо Исая
65:17-20 говори за Новото Небе и Новата Земя като място,
където все още има грешници, което показва царство преди
крайния съд.6
Как християните ще постигнат господство? Чрез вярно
служение на Бога. По какъв стандарт християните трябва да
оценяват вярното служение? Чрез библейския закон. Те
трябва да станат земни съдии – първо да съдят себе си, и
след това съдии във всяка друга област от живота.
Господство чрез превъзходен съд
Исая 32 е пренебрегвана част от Писанията днес. Тя
ни разказва за идващата забележителна епоха. Това е епоха
на “епистемологично осъзнаване,” ако използваме израза на
6
Дни на въздаяние на Дейвид Чилтън (David Chilton, Days of Vengeance) разг-
лежда Откровение 21 и 22 като изявяване преди края на Новото Небе и Новата
Земя.
Корнилиъс Ван Тил. Това е епоха, в която хората ще позна-
ват Божиите стандарти и ще ги прилагат правилно към исто-
рическата ситуация. Това не епоха след крайния съд, защо-
то говори за скъперници и за щедри хора. Не може да бъде и
епоха, която да започне с радикалното разделяне на спасе-
ните и изгубените (Грабването), тъй като такова разделяне
идва едва в края на времето. Тази епоха ще дойде преди
Христос да се върне физически на земята за съд. В първите
осем стиха четем:
Ето, един цар ще царува с правда, и началници ще управ-
ляват с правосъдие; и всеки човек от тях ще бъде като зас-
лон от вятър и като прибежище от буря, като водни потоци
на сухо място, като сянка от голяма канара в изтощена земя.
Очите на виждащите не ще бъдат помрачени, и ушите на
слушащите ще бъдат внимателни. Също и сърцето на
безразсъдните ще разбере мъдрост, и езикът на гъгнивите
ще говори бърже и ясно. Подлият не ще се нарича вече
великодушен, нито ще се казва сребролюбецът щедър;
защото подлият ще говори подло, и сърцето му ще работи
беззаконие, той щото да върши нечестие и говори заблуда
против Господа, за да изтощи душата на гладния, и да
направи питието на жадния да чезне. А на коварния
средствата са зли; той измисля лукави кроежи за да погуби
сиромаха с лъжливи думи. Даже като немотния говори
право. Но великодушния измисля великодушни неща, и за
великодушни неща ще стои.
Ще повторя, “подлият не ще се нарича вече велико-
душен, нито ще се казва сребролюбецът щедър” (ст. 5).
Подлеците постоянствуват в подлостта си; великодушните
продължават да бъдат великодушни. Не се казва, че всички
подлеци ще бъдат обърнати, но също не се казва, че вели-
кодушните ще бъдат унищожени. Двата вида хора същест-
вуват заедно. Но езикът на обещанието показва, че Исая е
знаел много добре, че в неговите дни (и в нашите дни) под-
леците са наричани великодушни, и обратното. Хората от-
казват да прилагат познанието си за Божиите стандарти към
света, в който живеят. Но няма винаги да е така.
Упражняване на библейски съд
Тук сме изправени пред два съществени въпроса. От-
говорите им са причина за разделение между много христи-
янски коментатори. Първо, трябва ли да очакваме това зна-
ние да дойде мигновено? Второ, когато този пророкуван свят
на епистемологична осъзнатост най-после дойде, коя група
ще бъде победител на земята, подлеците или великодушни-
те?
Амилениалистът трябва да отговори, че това пара-
лелно развитие на познанието е постепенно. Постмилениа-
листът е съгласен с това. Житото и плевелите се развиват
заедно. Има продължителност в историята.
Премилениалистът (особено диспенсационалистът)
възразява. Премилениалната позиция е, че тази бъдеща
епоха на справедлив съд ще дойде едва след грабването и
последващото установяване на земно царство, в което
Христос лично управлява на земята. Християните не могат
да постигнат такъв добър съд отделени без съвършеното
изкупление и съответно без физическото присъствие на
Христос в историята. Християните трябва да чакат физичес-
кото завръщане на Христос, когато (1) на тях ще им бъде
даден съвършен съд, (2) мигновено ще станат напълно въ-
зобновени, (3) ще бъдат облечени в съвършени, свободни от
греха, вечни, нетленни тела и тогава (4) ще бъдат изпратени
обратно да управляват над “простите грешни хора,” които са
изоставени при грабването и на които не са дадени вечни,
свободни от греха тела. Възможността да се упражнява
справедлив съд, следователно, е резултат от радикален
прелом в (или излизане от) историята.
Позицията на амилениалиста не вижда епоха на пра-
ведност преди края и преди деня на последния съд. Такава
праведност ще съществува само в църквата и църквата ще
попада под все по-голямо гонение. Затова той заключава, че
израстването в праведен съд наистина разделя обществено
спасените от изгубените, но тъй като няма бъдеща епоха на
праведна обществена победа, амилениалистът трябва да
каже, че това етично и епистемологично разделение води до
поражението на християните на бойното поле в обществото.
Преди крайния съд злото ще тържествува, и тъй като този
процес е непрекъснат, упадъкът към тъмнина трябва да
бъде част от процеса на разделяне във времето. Това на-
растване на праведния съд от страна на църквата в крайна
сметка търпи поражение в обществото от победата на сили-
те на Сатана над църквата.
Постмилениалистът категорично отхвърля такъв възг-
лед за познанието. Когато способността на християните да
правят правилни, зачитащи Бога оценки в историята се уве-
личава с времето, на тях се поверява повече власт. Вяр-
ността към условията на завета носи допълнителни благос-
ловения (Вт. 28:1-14). Обратното също е вярно: когато хора-
та израстват в неправда, Божиите проклятия ги идват върху
тях (Вт. 28:15-68). Когато езичниците изгубят способността
си да правят такива оценки, като пряк резултат на тяхното
отхвърляне на закона и войната срещу него, властта ще се
отнеме от тях, точно както беше отнета от Израел през 70 от
Хр.
В постмилениалното мислене покорният отговор на
истинското познание води към благословение в историята, а
не към проклятие. То води към победа на Божия народ, а не
към неговото поражение. Но амилениалистът трябва да от-
рече това. Според амилениалната система увеличаването
на истинската осъзнатост, което Исая 32 пророкува, става
проклятие за християните. Ван Тил прави тази идея осново-
полагаща в своята книга за общата благодат. Ще разгледа-
ме неговите аргументи в глава 4.
Притчата на Христос за житото и плевелите набляга
на историческата непрекъснатост преди крайния съд. Божи-
ето царство няма да бъде прекъснато от никакъв радикален
прелом, който да раздели злите от праведните хора. Те уз-
ряват едни до други. Премахването на злите хора –
предложението на слугите – би наранило праведните. Това
показва необходимостта от обществено сътрудничество и от
разделение на труда в историята. Хората се нуждаят от
уменията и услугите на другите за да изработват успешно
своето земно предназначение. Неправедните хора са
защитени от унищожение в историята заради праведните.
Християните са призовани от Бога да поемат господс-
тво във всяка област от живота. Бог очаква от християните
да управляват праведно, тоест според условията на Неговия
открит закон. Ако те подредят своя живот и институции спо-
ред Божия закон, ще открият, че упражняват все по-голяма
власт. Те няма да бъдат завинаги в земно робство на хума-
нистите. Това беше урокът на Йосиф в затвора, на тримата
еврейски младежи в огнената пещ на Навуходоносор, на Да-
наил в рова на лъвовете и на Исус на кръста. В случая със
смъртта на Исус, най-лошата неправда в историята доведе
до придобиване на пълна вселенска власт. “Тогава Исус се
приближи към тях и им говори, казвайки: Даде ми се всяка
власт на небето и на земята” (Мат. 28:18).
С развитието на историята спасените и изгубените би-
ват разграничавани етично. Праведните стават господству-
ващи, не чрез упражняването на беззаконна власт, а чрез
покорство на библейския закон. С течение времето се из-
вършва продължително етично разделение.
В крайна сметка хората ще започнат да прилагат Бо-
жиите стандарти към земните ситуации и ще осъзнаят раз-
ликата между подли и праведни хора. Великодушните
(щедрите) хора ще правят великодушни неща, и ще живеят
според това, което са направили. С развиването на своите
умения да издават праведни присъди те ще придобиват все
по-голяма власт. Сатанистите няма да владеят историята
чрез власт, нито пък Христос и Неговите ангели ще изскубят
плевелите (да не говорим за житото) в историята преди пле-
велите и житото да са узрели напълно. Следователно нито
амилениалният възглед, нито премилениалният възглед са
правилни. Църквата няма да бъде победена в историята
преди Христос да се върне физически да управлява. Порти-
те на ада няма да устоят срещу яростната атака на Христо-
вата църква.
1. Житото и плевелите остават на нивата до крайния

съд.
2. Плевелите (неправедните) са запазени заради житото
(праведните).
3. Всички хора са под условията на завета за господство
(Бит. 1:27-28).
4. Сатанистите биха предпочели да изкоренят житото.
5. Бог казва на последователите Си да оставят плевели-
те на мира, доколкото те публично се подчиняват на
Неговия закон.
6. Никъде в Библията не се говори за някакво радикално
изскубване на житото по време на историята.
7. В Библията не се говори за никакво радикално изскуб-
ване на плевелите в историята.
8. Следващото преломно есхатологично събитие е
крайният съд.
9. Грабването се извършва непосредствено преди
крайния съд.
10. Разделението във времето е етично.
11. Хората в крайна сметка ще могат правилно да опре-
делят подлеците и великодушните.
12. Това израстване в мъдрост изисква време; то не става
за един миг.
13. Постепенно властта се завзема от християните заради
тяхната по-голяма вярност към завета, по-добри при-
съди и по-голяма надеждност.
ВЕРСИЯТА НА ВАН ТИЛ ЗА ОБЩАТА БЛАГОДАТ

Там не ще има вече младенец, който да живее
само няколко дни, нито старец, който да не е из-
пълнил дните си; защото дете ще умре
стогодишният, а грешник ако умре стогодишен
ще бъде считан за проклет (Ис. 65:20)
Исая описва епоха на земно благословение. Неговият
основен белег е живот без смърт за дълги периоди от време.
Това е благословение на лична историческа продължител-
ност. Вече няма да умират деца. Грешниците умират на
възраст сто години и са считани за проклети. Това очевидно
е епоха преди крайния съд, защото грешниците все още жи-
веят и умират. (Няма да има грях или смърт в света след
възкресението.) Общата благодат на Бога се дава и на
грешниците: дълъг живот.
Няма по-опустошителен стих в Библията за амилени-
алната есхатология. Амилениалистите трябва да го отстра-
нят чрез алегорично тълкуване или, още по-добре, да го
пренебрегнат. Тук Исая говори за Новото Небе и Новата Зе-
мя: “Понеже, ето, създавам ново небе и нова земя; и пре-
дишните неща няма да се спомнят, нито ще дойдат на ум”
(65:17). Има изявяване на тази епоха в историята. Тя започ-
на с възкресението на Христос, най-великата изява на Бо-
жието царство, и се развива в цялата новозаветната исто-
рия. Това е библейската основа на идеята за прогреса, една
идея, присъща само за християнството: есхатология на по-
беда в историята над физическите резултати на греха, което
означава победа в историята над Божието проклятие. Не
бих могъл да достатъчно силно да наблегна на това: победа
в историята.
Продължителността: Обща благодат
Сега се връщаме към въпроса за общата благодат.
Вече дадох определение за общата благодат като продъл-
жителност (във Въведението). Сега възниква самият въпрос:
Какво е естеството на тази продължителност?
Намаляване на общата благодат: Амилениализъм
Амилениалистът казва, че бавното развитие на об-
ществото към упадък е съпътствувано от растеж в осъзна-
тостта и подобряване на разбирането. Това трябва да озна-
чава, че общата благодат ще бъде оттегляна с течение
на времето. Божията възпираща ръка прогресивно ще бъде
оттегляна. Тъй като амилениалистът вярва, че нещата ще се
влошават преди крайния съд, той трябва да тълкува общата
благодат като по-ранна благодат (ако допуснем, че той въ-
обще приема съществуването на обща благодат). Това е
изразено най-ясно от Ван Тил, който се придържа към уче-
нието за общата благодат и е съзнателен амилениалист:
Цялата обща благодат е по-ранна благодат. Нейното общо
действие се състои в това, че е по-ранна. Тя се отнася не
просто за по-нисшите измерения на живота. Тя се отнася
към всички измерения на живота, но за всички тези измере-
ния тя намалява с напредването на времето в историята. В
началния етап на историята има много обща благодат. Има
общо добро естество под общото Божие благоволение. Но
тази благодат на сътворението изисква отговор. Тя не може
да остане такава, каквато е. Тя е условна. Трябва да започ-
не разделяне и то започва. В началото идва като общо отх-
върляне от Бога. Но общата благодат продължава; сега тя е
на “по-ниско” ниво; тя е дълготърпение, така че хората да
бъдат доведени до покаяние. Бог все още продължава да
представя Себе си такъв, какъвто е, както в естеството, така
и в делото на изкуплението. Междувременно разделянето
продължава... Общата благодат ще намалява още повече в
бъдещия ход на историята. С всяко условно действие оста-
тъчното значение на условието се намалява. С приближа-
ването към окончателния завършек Бог позволява на хората
да следват все по-бързо пътя на своя избран бунт срещу
Него. С напредването на времето Бог увеличава отношени-
ето си на гняв към извратените, докато в края на времето,
при големия завършек на историята, тяхното външно поло-
1
жение настига тяхното духовно състояние.
Тъй като самоосъзнатостта на хората се увеличава с
времето, следователно се увеличава и самоосъзнатостта на
извратените хора. Самоосъзнатостта е добро нещо, дар от
Бога. Римляни 7 глава ни учи, че увеличаването на самоо-
съзнатостта, която библейският закон може да донесе, може
да произведе в човека усещане за смърт, което чрез Божия-
та благодат води до живот. Бих си помислил, че трябва да
свържем такова нарастване на самоосъзнатостта на извра-
тените с нарастването на общата благодат. Но Ван Тил каз-
ва обратното: то води до намаляване на общата благодат.
1
Van Til, Common Grace and the Gospel, pp. 82-83.
Това е странното на неговото изложение. Има причина за
това: неговата амилениална есхатология.
Той също казва, че “С приближаването към оконча-
телния завършек Бог позволява на хората да следват все
по-бързо пътя на своя избран бунт срещу Него. С напредва-
нето на времето Бог увеличава отношението си на гняв към
извратените, докато в края на времето, при големия завър-
шек на историята, тяхното външно положение настига тях-
ното духовно състояние.” Но внимавайте: той също твърди
(както ще видим), че извратените ще тържествуват над цър-
квата в историята. Така Ван Тил всъщност твърди, че увели-
чаващият се гняв на Бога срещу неновородените води до
тяхната нарастваща видима победа над църквата в ис-
торията. Всъщност Бог казва: “Мразя ви толкова много и
Моята омраза нараства толкова бързо, че ще ви оставя да
избиете зъбите на Моя народ, когото обичам с нарастващо
благоволение, докато те растат в праведна самоосъзнатост.”
Господните пътища са странни ... ако сте амилениалист.
Състоянието на извратените е състояние на нараст-
ваща победа; но накрая тя изведнъж се обръща в пълно по-
ражение при крайния съд. Но Ван Тил описва този прелом
като показващ продължителност: “тяхното външно положе-
ние настига тяхното духовно състояние.” Настига, наистина
– както превишил скоростта камион настига пешеходец на
пешеходната пътека, или както катастрофа на самолет, с
който се връща у дома футболният отбор, който е станал
световен шампион.
Увеличаване на общата благодат: Постмилениали-
зъм
Съгласен съм с него, че прекъсването идва след дълга
продължителност. Това е същността на общата благодат: тя
расте с поколенията и тогава изведнъж е премахната. Исус
описва идващия съд над Израел – не окончателния съд спо-
ред постмилениалната схема2 – като онзи голям прелом,
Ноевия потоп.
И както бяха Ноевите дни, така ще бъде пришествието на
Човешкия Син, защото, както и в ония дни преди потопа,
ядяха и пиеха, женеха се и се омъжваха, до деня до когато
2
David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Tyler, Texas:
Reconstruction Press, 1985), ch. 11; J. Marcellus Kik, An Eschatology of Victory
(Nutley, New Jersey: Craig Press, 1971), Section 2.
Ной влезе в ковчега, и не усетиха, докато дойде потопът и
завлече всички, така ще бъде и пришествието на Човешкия
Син (Мат. 24:37-39).
Хората преди Потопа приемаха са даденост, че “нор-
малният живот” ще продължи. Продължителността на живо-
та продължаваше да расте. Белезите на Божията благодат
бяха навсякъде. Тогава, изведнъж, всичко това свърши. Най-
голямото увеличение на общата благодат в историята стана
най-тежкото бедствие в световната история. Беше необхо-
дима специалната благодат (а също и общата благодат) на
ковчега, за да може историята да продължи.
Според възгледа на Ван Тил общата благодат нама-
лява и след това идва съдът. Това не е картината, която
Библията представя за общата благодат в историята. И об-
щата благодат, и специалната благодат към Ной се увели-
чиха, но за невярващите се увеличи само общата благодат.
Бог каза на Ной да построи ковчег, който щеше да позволи
на Бога да премахне Ной изсред нечестивите. Когато ковче-
гът беше завършен, Бог напълно премахна общата благодат
от света извън ковчега. Бяха премахнати не само трохите,
които падаха от Божията трапеза, а и цялата трапеза падна
върху тях. Или, казано по-точно, водната трапеза се надигна
да ги покрие. Те бяха покръстени: първо чрез попръскване, а
после чрез потапяне.
Ван Тил вижда продължителността във формата на
прогресивно намаляване на общата благодат, като крайният
съд е завършек на този постепенен непрекъснат процес. Той
конкретно казва, че съдът представлява завършек на тяхно-
то духовно западащо състояние. (Но как са придобили сила-
та да потискат християните, ако Божията обща благодат е
била премахната от историята?) Преломното събитие на
съда, според схемата на Ван Тил, всъщност е просто за-
вършекът на дълъг процес от намаляваща обща благодат.
Тогава защо ще се изненадва извратеният човек когато нак-
рая съдът дойде? Хората в дните на Ной със сигурност бяха
изненадани.
Това, което се поучава в Библията, е различен вид
продължителност за неновородените: постепенно увелича-
ване на общата благодат като подготовка за прелома на об-
щия съд.
Заплахата на историята
Ван Тил потвърждава реалността на историята, но тя
е история на непрекъснат етичен упадък. Неновородените
стават все по-силни с намаляването на общата благодат. Но
защо? Защо епистемологичната осъзнатост, описана в Исая
32, задължително трябва да води до поражението на хрис-
тияните? Какво става с епохата на праведност, описана под-
робно в Исая 2 и 4:3-5?
Като се придържа към учението за общата благодат,
което включва идеята за общото Божие благоволение към
всички създания (без Сатана), Ван Тил твърди, че Бог прог-
ресивно оттегля това общо благоволение, оставяйки нено-
вородените да атакуват свободно Божиите избрани. Ако об-
щата благодат е свързана с Божието благоволение, а Божи-
ето благоволение постоянно намалява, тогава другата стра-
на на общата благодат, а именно, Божието възпиране, тряб-
ва също да бъде оттеглена. Още повече, третата характе-
ристика на общата благодат, обществената праведност,
трябва също да изчезне. Ван Тил не се поколебава да пот-
върди това развитие.
Но когато всички неспасени са епистемологично осъзнати,
тогава идва осъждението. Напълно осъзнатият неспасен ще
направи всичко възможно във всяко направление за да
унищожи Божия народ. Така че докато се стараем с цялата
си сила да ускорим процеса на разделяне във всяко нап-
равление, ние сме все пак благодарни, от друга страна, за
“деня на благодатта,” деня на непълното разделяне. Тази
търпимост, която получаваме от света, се дължи на факта,
че живеем в по-ранната, а не в по-късната фаза на история-
та. И всяко влияние, което можем да окажем върху състоя-
нието на света, независимо дали е в обществото или в дър-
жавата, предполага този етап на неразделяне в развитие-
3
то.
Помислете за следствията от това, което Ван Тил каз-
ва. Историята е земна заплаха за християнина. Защо?
Амилениалният аргумент на Ван Тил е, че общата благодат
е по-ранна благодат. Общата благодат намалява с времето.
Защо? Защото Божието отношение на благоволение нама-
лява с времето по отношение на неновородените. С нама-
ляването на Божието благоволение другите ползи от общата
благодат биват изгубени. Злите хора стават още по-зли.
3
Van Til, Common Grace and the Gospel, p. 85.
Тогава как могат те да спечелят в историята? Ако об-
щата благодат им дава закон, знание, власт и живот, а Бог
постоянно премахва общата благодат от тях, как могат да
спечелят?
Този невероятно прост въпрос никога не e бил публи-
куван преди да издам моята първоначална статия в края на
1976. Доколкото знам, преди моята статия никой не е зада-
вал този очевиден въпрос на някой защитник на учението за
общата благодат? Това ви дава някаква представа как есха-
тологичните презумпции на хората ги правят слепи към оче-
видното. Причината никой да не зададе този въпрос е, че до
60-те години почти нямаше постмилениалисти, които дори
да са чели литературата върху общата благодат, а единст-
веният, който я е чел, Р. Дж. Ръшдуни, не забеляза пробле-
ма. Това, което изглежда очевидно за постмилениалиста, не
е очевидно за амилениалиста. Мередит Клайн прочете моя-
та първоначална статия (както скоро ще видим) и дори не
схвана нейната теза. Той е разбрал нейните аргументи в на-
пълно обратна посока.
Аргументът на Ван Тил е общоприет в реформистките
кръгове. Неговото твърдение е стандартно за възгледа за
общата благодат. Но, както читателят трябва да е схванал
до сега, то дълбоко погрешно. То започва с погрешни пред-
поставки: (1) че общата благодат означава общо благово-
ление; (2) че тази обща благодат-благоволение намалява с
времето; (3) че тази загуба на благоволение неизбежно съ-
баря основите на обществената праведност в цялото об-
щество; (4) че амилениалният възглед за бъдещето е пра-
вилен. Така той заключава, че процесът на разделяне води
до безсилието на християните във всяка област от живота и
че можем да сме благодарни, че живеем в периода на “по-
ранната” благодат, тоест по-голяма обща благодат.4
4
В края на 60-те писах на Ван Тил и го попитах как може да примири своя възг-
лед за намаляването на общата благодат с постмилениалното тълкуване на
Римляни 11 от колегата му Джон Мъри. Той ми отговори и ми каза, че всъщност
не е мислил за това. Тъй като никога след това не е разглеждал проблема в
книга и тъй като никога не ми написа писмо, което да изясни неговата позиция, аз
мога само да приема, че (1) той смята, че Мъри греши, но не иска да го каже
публично, или (2) смята проблема за незначителен, или (3) никога не е мислил за
това отново. Подозирам, че третото обяснение е най-вероятно.
Умножаване на объркването
Възгледът на Ван Тил за общата благодат като пър-
вична благодат по естество се противопоставя на постмиле-
ниализма на Р. Дж. Ръшдуни, но и също толкова се противо-
поставя на амилениализма на противника на фондацията
Калседън (Chalcedon Foundation, ръководена от Ръшдуни),
амилениалният теолог (и бивш колега на Ван Тил), Мередит
Клайн, който открито отхвърля постмилениалната есхатоло-
гия на Ръшдуни.
Клайн открито отрича заключението на Ван Тил, че
общата благодат намалява с времето, макар че не спомена-
ва Ван Тил като източник на този възглед. Клайн благора-
зумно обвинява други за този възглед. Той казва, че този
възглед за общата благодат като първична благодат е това,
което постмилениалистите от Калседън учат. Клайн не е
прав: Грег Бансен, Джеймс Джордан, Дейвид Чилтън и аз
отхвърляме този възглед за общата благодат, а ние всички
сме постмилениалисти, обучени в Калседън. Всички ние сме
работили във фондацията Калседън през 70-те. (И един по
един напуснахме Калседън точно така, както дойдохме: из-
пълнени с ентусиазъм!) Първоначалната статия, от която
произлезе тази книга, се появи в Journal of Christian
Reconstruction две години преди статията на Клайн да бъде
публикувана, която статия той цитира, очевидно без да я е
разбрал. Само Р. Дж. Ръшдуни се съгласява с възгледа на
Ван Тил за общата благодат, въпреки че такъв възглед про-
тиворечи на неговия постмилениализъм.5
5
Ръшдуни категорично отхвърля амилениализма, като го нарича “безсилна ре-
лигия” и “богохулство” – скрита атака срещу Ван Тил – и въпреки това се съгла-
сява с истинността на позицията на Ван Тил за общата благодат, като призовава
за заместване на “общата благодат” на Ван Тил с “по-ранна благодат.” Една
анти-амилениална статия на Ръшдуни се появи в Journal of Christian
Reconstruction, III (Winter 1976-77): “Postmillennialism versus Impotent Religion.”
Изказването му в полза на “по-ранна благодат” е в прегледа му на книгата E. L.
Hebden Taylor, The Christian Philisophy of Law, Politics and the State, в Westminster
Theological Journal, XXX (Nov. 1967): “Понятието ‘по-ранна благодат’ прави оста-
тъците от справедливост, право и общество защитими; понятието ‘обща благо-
дат’ не може да направи това” (р. 101). “Понятието ‘обща благодат’ е станало
‘шиболет’ за холандската теология и мост през река Йордан в реформистката
територия на онези, които могат да изрекат думата с правилното произношение.
Не е ли дошло време да изоставим цялото това понятие и да започнем наново?”
(p. 101).
Това беше последната статия за Westminster Theological Journal, която Ръшдуни
беше поканен да напише. Въпреки добре заслужената си репутация да публику-
Клайн отхвърля постмилениализма, особено неговата
разновидност, която приема библейския закон, и това е, кое-
то го е довело до пълно неразбиране на постмилениалния
възглед за общата благодат. Той си мисли, че атакува тео-
номичния постмилениализъм, когато всъщност атакува Ван
Тил. С отричането на идеята, че общата благодат намалява
с времето, Клайн радикално се разграничава от Ван Тил.
Малко вероятно е Клайн въобще да осъзнава противните на
Ван Тил следствия от това, което е написал, както и Ръшду-
ни не осъзнава анти-постмилениалните следствия от пози-
цията на Ван Тил относно общата благодат. В своята кри-
тична статия върху Теономията в християнската етика на
Грег Бансен (Greg Bahnsen, Theonomy in Christian Ethics),
която разрушава собствената му интелектуална репутация,
Клайн пише:
Освен херменевтичните недостатъци на милениализма на
Калседън има и един основен теологичен проблем, който му
пречи. И тук отново стигаме до объркването от фондацията
Калседън на библейските понятия за свято и светско. Както
видяхме, Калседънският вид постмилениализъм си предс-
тавя успеха на милениума като нещо повече от висока сте-
пен на успех на евангелизаторската мисия на църквата в
света. Допълнително милениално очакване (такова, каквото
те особено харесват) е това за материално преуспяване и
на световно превъзходство и господство на Христовото ус-
тановено царство на земята, с божествено наложено подчи-
нение на народите на световното управление на Христокра-
цията... Непреодолимото теологично възражение срещу
всяка такава хилиалистична конструкция е, че тя включва
предпоставката за предварително намаляване на реда на
общата благодат... Така, като приема за даденост прекратя-
ването на общата благодат преди завършека, постмилениа-
лизмът на Калседън всъщност приписва на Бога невярност,
защото Бог се е посветил в Своя древен завет да запази то-
6
зи ред докато съществува земята.
ва дълги критики на книги на някои от най-неизвестните либерални европейски

теолози, това калвинистко списание наложи двадесет и пет годишна забрана
върху критики на книгите на Ръшдуни, с единственото изключение на критиката
на Джон Фрейм върху Institutes of Biblical Law, която Фрейм, като член на препо-
давателския състав в Уестминстър, наложи за публикуване върху списанието.
Очевидно редакторите вярват, че прегледите на книги от най-обхватния и влия-
телен реформистки учен от втората половина на двадесети век са неподходящи.
Опровергаването на неизвестни германски либерали – това е което наистина
има значение за Божието царство!
6
Meredith G. Kline, “Comments on an Old-New Error,” Westminster Theological
Journal, XLI (Fall 1978), pp. 183, 184.
Не постмилениализмът на Калседън е този, който
предсказва разпадането на реда на общата благодат, а Ван
Тил. “Общата благодат ще намалява още повече в бъдещия
ход на историята.”7 Той е който казва, че общата благодат е
първична благодат. “Цялата обща благодат е по-ранна бла-
годат.”8 Постмилениалната позиция е, че общата благодат е
по същество бъдеща благодат. Както написах в своята пър-
воначална статия, която Клайн е прочел, както показват не-
говите бележки под линия, но чиято критика показва, че оче-
видно не е чел внимателно: “Следователно общата благо-
дат е по същество бъдеща благодат.”9 Отново, “Общата
благодат още не се е развила напълно.”10 Курсивът е в
първоначалната статия. Исках дори и най-мързеливия и най-
зле подготвеният читател да разбере твърдението ми. Д-р
Клайн не го разбра.
(Този път, за да помогна на Д-р Клайн да разбере то-
ва, което се опитвам да кажа, съм прибавил подредени
обобщения от едно изречение в края на всяка глава. Това
уцелва два заека с един куршум. Хората продължават да
казват на християнските реконструкционистки автори, че ние
пишем книги, които са твърде трудни. Те ни казват, че тряб-
ва да опростим своите книги. Трябва да пишем за обикнове-
ния читател, който няма никаква теологична подготовка. Е
добре, аз съм направил нещо повече. Написал съм я така,
че дори д-р Клайн да може да я разбере.)
Постмилениалистът твърди, че с времето нещата ще
се подобряват. Във всеки случай, повечето неща ще се по-
добряват с течение на времето. Увеличаването на специал-
ната благодат (повече хляб върху масата на верните) води
до повече обща благодат (трохи под масата). Общата бла-
годат не е по-ранна благодат; тя е по-късна благодат.
Ван Тил отхвърля такъв възглед. Нито Клайн, нито
Ръшдуни осъзнават степента, до която амилениализмът на
Ван Тил е повлиял и изкривил цялото негово учение за об-
щата благодат. Може би несъзнателно, той избирателно е
подредил библейските свидетелства по този въпрос, за да ги
7
Common Grace, in Common Grace and the Gospel, p. 83.
8
Ibid., p. 82.
9
Gary North, “Common Grace, Eschatology, and Biblical Law,” Journal of Christian
Reconstruction, III (Winter 1976-77), p. 45.
10
Ibid., p. 41.
направи да се съобразяват с неговото холандско амилени-
ално наследство. Ето защо целият негов възглед за общата
благодат е неправилен: неговата есхатология е неправилна.
Крайно необходимо е християните да изхвърлят възг-
леда за “по-ранната благодат” и да приемат учението за об-
щата (трохи за кучетата) благодат. С нарастването на спе-
циалната благодат ще расте и общата благодат. Когато све-
тът става по-богат и по-мирен, “кучетата” се възползват.
Учудващата ирония на всичко това е, че Ръшдуни ни-
кога не осъзнава заплахата за своя постмилениализъм, коя-
то представлява възгледът на Ван Тил за общата благодат.
Затова той никога не се опитва да обясни как могат да бъдат
примирени постмилениализмът и учението на Ван Тил за
общата благодат. Очевидно те не могат да бъдат примире-
ни. Те са противоположни. Въпреки това, редките и непълни
позовавания на Ръшдуни на общата благодат показват, че
това учение не е много важно в неговото мислене, и проти-
воречието между учението за общата благодат на Ван Тил и
постмилениализма е пропуск, който Ръшдуни за съжаление
допуска в огромният си сбор от книги и статии. Но Клайн, в
забързаността си да осъди това, което е считал за
Калседънски постмилениализъм, погрешно приема възгледа
на Ръшдуни за общата благодат като постмилениален възг-
лед, въпреки факта, че по този въпрос Ръшдуни е приел
амилениалната гледна точка. Следователно Клайн непряко
атакува възгледа на Ван Тил, като атакува пряко Ръшдуни.
Объркването е умножено от всички страни.
Постмилениалният отговор
В отговор на Ван Тил предлагам три критики. Първо,
Бог няма благоволение към неновородените в нито един
момент след бунта на човека. Човекът е напълно извратен и
няма нищо в него, което да заслужава похвала или благово-
ление, нито Бог гледа благосклонно на него. Бог дарява на
неновородения човек дарове (не благоволение) за да посипе
жар върху главата му (ако той не е част от избраните), или
да го призове до покаяние (което Божията специална благо-
дат извършва). Следователно, Бог е враждебен към етичния
бунтовник през цялата история и през вечността. Бог мрази
неновородените хора със съвършена омраза от началото до
края, защото те са напълно извратени от началото до края.
“По-рано” няма нищо общо с това. По този въпрос Протес-
тантската Реформистка църква е права.
Второ, веднъж като се премахне излишният теологи-
чен товар на предполагаемото Божие благоволение към не-
новородения, могат да се разгледат другите два въпроса:
Божието възпиране на отстъпилия човек и обществената
праведност на отстъпилия човек.
Библейският закон и възпирането
Действието на Божия Дух е важно в разбирането на
естеството на Божието възпиране, но не ни е казано почти
нищо за действието на Духа. Това, което наистина ни е ка-
зано, е, че Божият закон възпира хората. Те вършат
действието на закона написано на сърцата им (Рим. 2:14-
15). Този закон е главното средство за Божиите видими
благословения (Вт. 28:1-14); бунтът срещу Неговия закон
довежда унищожение (Вт. 28:15-68). Следователно, когато
управлението на библейския закон бива разширено чрез
проповядване на цялата Божия воля, и когато законът бива
написван върху сърцата на изкупените хора (Ер. 31:33-34;
Евр. 8:10-11; 10:16), и когато неновородените идват под
властта и влиянието на закона, общата благодат трябва да
се увеличава, а не да намалява. Централният въпрос е
Божието възпиране, което е същността на действието на
закона. Това действие е във всяко човешко сърце.
Помнете, това няма нищо общо с въображаемото Бо-
жие благоволение към цялото човечество. Това просто оз-
начава, че когато християните стават по-верни на библейс-
кия закон, те получават повече хляб от Божията ръка. Когато
увеличават количеството на хляба върху своите маси, пове-
че трохи падат за “кучетата” долу. Общата благодат се уве-
личава с увеличаването на специалната благодат.
Библейският закон и обществената праведност
Амилениалният възглед за процеса на разделение или
отделяне е сериозно осакатен поради липсата на разбиране
за силата, която библейският закон дава на тези, които се
стремят да спазват неговите стандарти. Отново трябва да
погледнем към Второзаконие осма глава. Спазването на
предписанията на закона довежда до видими благослове-
ния, но тези благословения могат (макар да не е задължи-
телно) да служат като примамка и изкушение, защото хората
могат да забравят източника на своите благословения. Хо-
рата могат да забравят Бога, да претендират за автономия и
да се отвърнат от закона. Това води до тяхното унищожение.
Хората, които преди са били верни, сега биват разпръснати.
Така виждаме парадокса на Второзаконие 8. Първо,
заветната вярност към библейския закон произвежда види-
ми благословения от Бога в отговор на верността на хората.
Второ, Божиите благословения водят до изкушението да се
разчита на благословенията, като че ли са плод на ръцете
на човека. Трето, тогава това изкушение, ако хората паднат
в него, носи осъждение. Следователно благословенията мо-
гат да водят до катастрофа и безсилие. Това е парадоксът.
Извод: дългосрочното спазване на условията на Божия
закон е основата на видимия дългосрочен успех. Краткос-
рочното придържане води до Божието осъждение в история-
та – или поне в края на времето, унищожавайки историята.
Неновородените имат действието на закона в сърцата
си (Рим. 2:14-15). Това не ги води да се покаят, но им дава
средство за земно господство. Ако те спазват това, което
тяхната съвест казва, могат да преуспяват. Те мразят Бога,
но обичат благополучието. За известно време тяхната лю-
бов към земните благословения може да преодолее омраза-
та им към Бога и съпътстващата я любов към смъртта (Пр.
8:36б). Нещо повече, във време на нарастваща специална
благодат християните също ще се покоряват на Божия за-
кон. Принципите на библейския закон стават общоприета
практика. Видимите заветни благословения стават повсе-
местни. Именно в тези периоди на нарастващи видими бла-
гословения в отговор на видимото покорство на хората биб-
лейският закон може да произведе обществена праведност
сред неновородените.
Господство чрез етика
Когато хората станат епистемологично осъзнати, те
трябва да осъзнаят действителността – Божията действи-
телност. Нашата вселена е морална вселена. Тя е управля-
вана от законов ред, който отразява моралния характер на
Бога. Когато в крайна сметка хората осъзнаят кои са подле-
ците и кои са великодушните, те са направили значително
откритие. Те осъзнават връзката между Божиите стандарти
и етичните решения на хората. Накратко, те са схванали Бо-
жия закон. Законът е написан в сърцата на християните
(Евр. 8:10-11; 10:16). Действието на закона е написано в
сърцата на всички хора (Рим. 2:14-15). Следователно хрис-
тияните все повече придобиват източника на законната
земна власт: библейския закон.
Ван Тил подчертава важността на разликата между
заветния закон, който по принцип е написан в сърцата на
християните (Евр. 8:9-13) и действието на закона, което е в
сърцата на неновородените хора (Рим. 2:14-15). Те не са
една и съща форма на написания в сърцата закон. Разглеж-
дайки Римляни 2:14-15, той казва:
Вярно е, че те имат закона написан в сърцата си. Собстве-
ното им съществуване като носители на Божия образ им
казва със заповеден глас, че те трябва да действуват като
такива. Цялото Божие откровение към човека е закон за чо-
века. Но тук виждаме отговора на човека като етично съ-
щество към това откровение от Бога. Всички хора, казва Па-
вел, до някаква степен вършат делата на закона. Той казва,
че те имат действието на закона написано в сърцата им.
Без истински мотив, без истинска цел, те все още могат да
правят това, което външно изглежда като действие на по-
корство към Божия закон. Бог продължава да налага Своите
изисквания върху човека, и човек е добър “отчасти,” както
11
знае “отчасти.”
Това, което искам да посоча, е разбирането на Ван
Тил за възможността неновородените хора видимо да спаз-
ват външните изисквания на библейския закон. Неноворо-
дените могат да се подчиняват видимо на закона “отчасти.”
Това е много важно разбиране за развитието на правилно
разбиране за общата благодат. (За съжаление Ван Тил про-
пусна да го развие.) Те правят това, което е правилно, с пог-
решен мотив. Но всяко правилно външно действие има зна-
чение, временно и вечно. По-добре да си Алберт Швайцер
на земята или в ада, отколкото да си Адолф Хитлер.
Спазването на библейския закон носи видими награди,
включително законна времева власт (Вт. 28:7, 13). За да са
равностойни на наредената от Бога законна власт от завет-
но верните християни, неновородените трябва да съобра-
зят видимите си действия Божия закон, както е проповядван
от християните, действието на който те вече имат в сърцата
си. Така неновородените стават много по-отговорни пред
11
Van Til, An Introduction to Systematic Theology, Vol. V of In Defense of the Faith, p.
105.
Бога, просто защото имат повече знание. Те желаят власт.
Един ден християните ще притежават обществена, икономи-
ческа и политическа власт чрез спазването на библейския
закон. Затова, за да се съревновават с праведните, неново-
родените хора ще трябва да подражават на специалната
заветна вярност чрез спазване на външните изисквания на
Божиите завети.
Накрая неновородените ще предизвикат крайния гняв
на Бога върху главите си – осъждението – поради тяхната
бунтовна злоупотреба с външната власт, която са придо-
били в отговор на тяхното нараснало спазване на външните
изисквания на библейския закон. В края на времето те се
разбунтуват. Те въстават срещу Бога и срещу Неговата об-
ща благодат. Те въстават срещу по-голямото изявяване на
Неговата обща благодат в историята, защото общата бла-
годат е бъдеща благодат. Те също въстават с по-голяма
власт, дадена им от Бога. Поради тяхното по-голямо позна-
ние за истината, тяхното осъждане е още по-сурово. От този,
на когото е дадено много, много ще се изисква (Лука 12:47-
48).
Неновородените имат само два неновородени избора:
или да се съобразят с библейския закон (или поне с дейст-
вието на закона, написано в сърцата им), или, второ, да
изоставят библейския закон и с това да изоставят господст-
вото. Те могат да придобият дългосрочна власт само по Бо-
жиите условия: признание и спазване на Божия закон. Няма
друг начин. Всяко отклоняване от библейския закон в края
на краищата води до безсилие, разпокъсване и отчаяние.
Нещо повече, то поставя онези, които са верни на библейс-
кия закон, в положение на водачи. Следователно, нараст-
ващото разделяне с течение на времето не води до прогре-
сивно безсилие на християните. То води до тяхната общест-
вена победа. Те виждат следствията от закона по-ясно.
Виждат ги и техните врагове. Неправедните могат да придо-
бият достъп до благословенията само чрез приемане на Бо-
жията морална вселена такава, каквато е. Самото създание
свидетелствува за Божията святост. Те трябва да седнат
под Божията маса.
На евреите им беше казано да се отделят от народите
и боговете на земята. Тези богове бяха боговете на Сатана,
боговете на хаоса, моралното разлагане и цикличната исто-
рия. Езическият свят беше верен на учението за циклите: не
може да има праволинеен прогрес. Но на евреите им беше
казано друго. Ако са верни, каза Бог, няма да страдат от бе-
дите на болестта, и никой човек или животно нямаше да по-
метне (Изх. 23:24-26). Специалната благодат води до вяр-
ност към закона; вярността към закона позволява на Бога да
намали елемента на общото проклятие в природния закон,
като позволява пропорционално по-голяма обща благодат –
управлението на благоприятен общ закон.
Следователно проклятието на природата може посте-
пенно да бъде намалявано, но само ако хората се подчиня-
ват на открития закон или на действието на закона в сърцата
им. Тогава идва едно важно видимо благословение във вид
на по-производителна, по-малко управлявана от оскъдност-
та природа. Може да има положителна обратна връзка в
отношението между закона и благословението: благослове-
нията ще потвърдят вярността на Бога към Неговия закон,
което на свой ред ще доведе до по-голяма заветна вярност
(Вт. 8:18). Това е отговорът на парадокса на Второзаконие 8:
не е задължително етичната история на хората да става
циклична спирала. Разбира се, изисква се специална благо-
дат за да държи хората верни в дълъг период от време. Без
специална благодат, надделява изкушението да забравят
източника на своето благосъстояние, и крайният резултат е
унищожение. Ето защо в края на милениалната епоха нено-
вородените се опитват още веднъж да установят своята ав-
тономност от Бога. Те атакуват църквата на верните (Откр.
20:8-9а). Опитват се още веднъж да упражнят автономна
власт. И тогава се прогласява осъждението, не за новороде-
ните (за които няма осъждение), а за неновородените (Откр.
90:9б).
Разделяне и прогрес
Процесът на разделяне не е постоянен във времето.
Той се ускорява и се забавя. Неговата обща посока е към
епистемологична осъзнатост. Но християните не са винаги
верни, както и евреите не бяха по времето на съдиите. Ран-
ната църква победи езическия Рим, но тогава светските ос-
танки от Рим подмамиха Църквата да влезе в компромис.
Реформацията започна нова епоха на обществен растеж, но
Контрареформацията отвърна на удара, а секуларизмът на
Ренесанса, а после и на Просвещението засенчи и двете, и
все още го прави.
Това не е циклична история, защото историята е ли-
нейна. Има Сътворение, Падение, избавен от робство на-
род, въплъщение, възкресение и Петдесятница. Ще има и
епоха на епистемологична осъзнатост, както е обещано в
Исая 32. Ще има краен бунт и съд. Имало е християнски на-
род, наречен Съединени Щати. Има светски народ, наречен
Съединени Щати. (Разделителната линия е Гражданската
война, или Войната на отцепването на Юга, или Войната
между щатите, или Войната на Северната агресия – избере-
те сами.) Назад и напред, в подем или в упадък, но с дъл-
госрочна цел. Историята има посока.
Също има и прогрес. Виждаме това особено в разви-
тието на християнските изповеди на вярата. Погледнете
Апостолската изповед. След това погледнете Уестминстърс-
ката изповед на вярата. Само глупакът или еретикът би от-
рекъл теологическия прогрес. Също има съответен растеж в
благосъстояние, познание и в обществото. Дали двете раз-
вития, теологичното и общественото, са напълно несвърза-
ни едно с друго? Да кажем ли, че технологията сама по себе
си е на дявола, и тъй като се предполага, че Божията обща
благодат бива постепенно оттегляна с постепенното подоб-
ряване на изповедите на вярата, следователно развитието
на съвременния свят е автономно съзидателно дело на Са-
тана (тъй като Божията обща благодат не може да бъде
причина за този прогрес)? Нима Сатана е съзидателен – ав-
тономно съзидателен? Ако не, от къде идват нашето благо-
състояние, нашето познание, и нашата власт? Не е ли от
Бога? Не е ли Сатана големият имитатор? Но чий прогрес
имитира той? Чие обществено развитие се е опитал да отк-
радне, да изопачи и да унищожи? От къде е дошъл прогре-
сът – и как?
От дните на Ной има напредък – не праволинеен нап-
редък, не чист съставен растеж, но все пак напредък. Хрис-
тиянството го е произвело, секуларизмът го е откраднал, и
днес изглежда стоим на друг кръстопът: Могат ли християни-
те да поддържат това, което са започнали, като се има
предвид техният настоящ компромис със секуларизма? Мо-
гат ли светските хора да поддържат това, което те и христи-
яните са изградили, като се има предвид, че техният духовен
капитал е на изчерпване, а обществената банкова сметка на
християните е почти празна?
В областта на образованието и други “светски” дела
ориентираните към бягство християни и властолюбивите
секуларисти днес са като двама пияници, които се облягат
един на друг за да не паднат. Като използваме Второзаконие
8 като модел, виждаме, че сме в етапа на “благословения
към изкушение” (8:17), с наближаването на “бунт към уни-
щожение” (8:19-20). Ако не друго, то СПИН е добър показа-
тел за Божието негодувание. Осъждение е имало и преди;
може да дойде и сега. В този смисъл именно липсата на
епистемологична осъзнатост у християните в наши дни е
вероятната причина за намаляването на общата благодат.
Но възгледът на Ван Тил е, че увеличаването на епистемо-
логичната осъзнатост е причина за, или поне съпътствува
намаляването на общата благодат. Амилениализмът е оса-
катил неговия анализ на общата благодат. Така е направило
и неговото отъждествяване на Божиите дарове с Божието
предполагаемо благоволение към цялото човечество.
Разделянето между житото и плевелите е прогресив-
но. То не е праволинейна прогресия. Наводнения и суши
сполетяват едни след други житото и плевелите. Понякога
те ги сполитат едновременно и двете. Понякога слънцето и
дъждът помагат и на двете да растат едновременно. Но има
зрялост. Плевелите растат към окончателно унищожение, а
житото расте към окончателно благословение. Междувре-
менно, и двете имат своята роля в Божия план за вековете.
Ако не друго, плевелите поне предпазват почвата от ерозия.
По-добре плевели, отколкото унищожаване на нивата, поне
в настоящето. Те служат на Бога независимо от самите себе
си. Имало е прогрес и за житото, и за плевелите. Гръцката и
римската наука са станали статични; християнските възгле-
ди за оптимизма и подредената вселена са създали съвре-
менната наука.12 Сега плевелите управляват научния свят,
но докога? До ядрена война? Докато възгледите на безс-
мислената дарвинова еволюция и съвременната индетер-
министка физика разрушат възгледа за подреден закон –
основата на всяка наука?
12
Stanley Jaki, The Road of Science and the Ways of God (University of Chicago
Press, 1978); Science and Creation: From eternal cycles to an oscillating universe
(Edinburgh and London: Scottish Academic Press, [1974] 1980).
Колко дълго можем да продължим по този начин? От-
говор: докато епистемологичната осъзнатост върне христия-
ните към Божия закон. Тогава езичниците ще трябва да им
подражават или да отстъпят. Само покорството към Бога
води до дългосрочно господство.
Първенството: Епистемология или етика?
Според възгледа на Ван Тил историята е заплаха за
църквата на Исус Христос. Общата благодат е първична
благодат; с увеличаването на познанието на хората за тях
самите, за техните презумпции и за тяхното бъдеще, църк-
вата става по-слаба, а сатанистите стават по-силни. Следо-
вателно увеличаването на познанието е заплаха за църква-
та.
Причината, поради която Общата благодат и благо-
вестието на Ван Тил (Van Til, Common Grace and the
Gospel) е толкова трудна за четене и толкова объркана в
изложението си, е, че предпочитанието на Ван Тил да зада-
ва въпроси относно епистемологията разрушава неговата
проницателност относно общата благодат и историята. Той
използва цялата книга за да задава погрешните въпроси.
Той продължава да задава въпроси за продължителността и
прекъснатостта, не относно историята (есхатологията) и ети-
ката (библейския закон), а относно епистемологията. Той
многократно задава въпроса за проблемите на продължи-
телността/прекъснатостта в човешкия ум: Бог към цялото
човечество, невярващи към невярващи, и невярващи към
изкупени. Проблемът с този подход е двоен: (1) неговото
членство в Християнската Реформистка църква го е подвело
да приеме твърдението на Синода от 1924, че общата бла-
годат означава Божие благоволение към неновородените, и
(2) неговата амилениална есхатология го е подвела да зак-
лючи, че общата благодат намалява с времето.
Цялата негова теология почива върху неговото твър-
дение, че основните въпроси на живота са етични, а не
интелектуални. Но той не може да обясни историческата
действителност на все по-голямо външно сътрудничество на
невярващи и вярващи във времето – сътрудничество, което
е произвело исторически несравнимия растеж на Западната
цивилизация във всяка област от живота. Общата благодат
очевидно се увеличава, но той трябва да твърди, че тя пос-
тоянно намалява. Защо? Защото той казва, че увеличаване-
то на епистемологичната осъзнатост неизбежно води до
увеличаване на етичната осъзнатост, което означава, че
невярващите ще стават по-зли. Това означава, че Бог тряб-
ва да показва по-малко благоволение към тях през времето.
Това означава намаляване на общата благодат. Проблемът
на изложението на Ван Тил е този: Бог им показва по-голяма
обща благодат във времето. Те продължават да стават по-
богати и по-силни. Как е възможно това?
В отговор на Ван Тил казвам, че увеличаването на
тяхната епистемологична осъзнатост не води до увеличава-
не на тяхната етична осъзнатост, поне не в смисъла, че тях-
ното нарастващо познание за Божия подреден свят ги води
да действуват според тяхната интелектуална вяра в алтер-
нативата на Сатана: хаоса. Те действуват непоследователно
на това, което вярват. Това е едната страна на Божията об-
ща благодат към тях: Бог ги възпира да не действуват пос-
ледователно с това, което официално интелектуално вяр-
ват. Те стават по-зли в историята, защото действуват по-
непоследователно със своите интелектуални презумпции.
Но етиката е първостепенна, а не логиката. Те придобиват
сила заради това, което правят, а не заради това, което
официално вярват.
Когато невярващите стават все повече епистемоло-
гично осъзнати, те не стават повече етично осъзнати.
Вместо това те обикновено приемат лозунга на члена на
клуба Хелфайър Бен Франклин: честността е най-добрата
политика. Те също не се самоубиват, което е етичното
следствие от истината, че тези, които мразят Бога, обичат
смъртта (Пр. 8:36б).
Това е моята теза: увеличаването на епистемологич-
ната осъзнатост на невярващите не е съпътствувана от уве-
личаване на тяхната етична осъзнатост. Защо? Защото Бо-
жията обща благодат възпира увеличаването на тази
последователност между епистемологията и етиката на
бунтовния човек. Божията обща благодат за тях се увели-
чава, но тяхната последователност не расте – до последния
ден, разбира се.
От друга страна, увеличаването на епистемологичната
осъзнатост на християните е съпътствувано от увеличаване
на тяхната етична осъзнатост. Те могат да действуват пос-
ледователно на това, което знаят, че е вярно относно Бога,
човека, закона и времето. Ето защо ние ще победим, а те ще
изгубят в историята. Ние можем да сме последователни и по
този начин да упражняваме господство; те не могат еднов-
ременно да са последователни и да придобиват и запазват
власт.
Амилениализмът на Ван Тил, както и неговото отъж-
дествяване на общата благодат с Божието благоволение, са
го довели да отхвърли най-основната теза на цялата му
академична кариера: първенството на етиката. Той е
съсредоточил почти цялото си внимание върху епистемоло-
гичните въпроси, свързани с продължителността и прекъс-
натостта, когато разглежда общата благодат, вместо да се
съсредоточи върху есхатологичните и етичните въпроси.
Искам да направя колкото се може по-ясна позицията
си срещу възгледа за общата благодат на Ван Тил. Аз твър-
дя, че Ван Тил е объркал основната категория на общата
благодат – историческата продължителност – с една фило-
софска категория, епистемологичната продължителност
(“Какво човек познава и как го познава?”) Той е посветил
своята книга за общата благодат на проблема за познанието
в историята и Божия съд, вместо на проблема за етиката в
историята и Божия съд. Той е пренебрегнал библейския за-
кон. Той е многословен относно Платон и лаконичен за
Мойсей. Възприел е Сократовата ерес на спасение чрез
познание – “Ако човек знае доброто, той ще го прави” – и я е
обърнал за да означава извратеност чрез познание: “Ако
знае злото, ще го прави.” Ето какво твърди той:
1. Общата благодат означава Божие благоволение към

неновородените.
2. С течение на времето всички хора стават епистемоло-
гично по-осъзнати (т.е. за такива неща като Бог, човек,
закон и време).
3. [Подразбирано, но никога не заявено ясно] Епистемо-
логичната осъзнатост логически включва етична осъз-
натост.
4. И християните, и невярващите ще изработват (етика)
своите нарастващи епистемологични различия.
5. Злите хора ще стават (действие) все по-зли.
6. Божието благоволение ще бъде оттегляно от тях във
времето.
7. Те въпреки това ще растат във власт.
8. Ще използват тази власт за да преследват християни-
те.
9. Следователно християните ще попадат под нараст-
ващото осъждение на невярващите.
10. Бог ще се намеси в края на времето за да спаси Своя-
та почти победена църква.
Всичко това предполага валидността на амилениална-

та есхатология, макар че Ван Тил никога не споменава, че
това е есхатологичната презумпция на цялото негово изло-
жение.
Като постмилениалист и теономист, отговарям на по-
зицията на Ван Тил както следва:
1. Общата благодат не означава Божие благоволение

към неновородените. Бог по никакъв начин не благо-
волява в тях.
2. С течение на времето всички хора стават все повече
епистемологично осъзнати (тоест относно такива не-
ща като Бог, човек, закон и време). (Тук се съгласявам
с Ван Тил.)
3. Епистемологичната осъзнатост логически включва
етична осъзнатост. (Логически, да; исторически, не.)
4. С даването на общата благодат Бог възпира тази
последователност в живота на неновородените.
5. Само християните могат едновременно да действуват
все по-последователно със своите епистемологични
презумпции и да увеличават Божиите благословения.
6. Злите хора ще стават (действие) все по-зли. (Тук се
съгласявам с Ван Тил.)
7. За да упражнят максимално зло, те трябва да дейст-
вуват до някаква степен според библейския възглед
за човека, времето и закона.
8. Божието благоволение няма да се оттегля от тях във
времето. Те никога не са имали никакво благоволение
след падението на Адам. Божието благоволение няма
нищо общо с тяхното състояние.
9. Те ще увеличават властта си само когато действуват в
съгласие на голяма част от външния библейски закон
(условията на завета).
10. Те ще се опитат да използват тази власт за да прес-
ледват християните. (Тук се съгласявам с Ван Тил.)
11. Както в случаите с Фараона на изхода и със Содом,
това ще ги доведе под видимото Божие осъждение.
12. Следователно християните няма да попаднат под на-
растващо осъждение от невярващите; езическото уп-
равление ще бъде прекратено един “милениум” (дъ-
лъг период от време) преди крайния съд.
13. В края на времето Сатана ще действува според своя-
та етика, но като използва силата, която Бог му е дал.
Следователно той ще се опита да действува непосле-
дователно спрямо своето действително познание
(както направи, когато накара хората да разпнат Исус
Христос).
14. Той ще се опита да унищожи църквата.
15. Бог ще се намеси в края на времето за да спаси Своя-
та отскоро заплашвана църква.
Ван Тил е най-големия защитник на учението за обща-
та благодат през този век. Той е построил своето тълкуване
на учението върху основата на амилениална есхатология.
Той не вижда земна надежда за църквата. Не очаква нищо,
освен обществено, институционално поражение. Той започ-
ва с това като действуваща презумпция, и след това постро-
ява на тази основа своето учение за общата благодат. Това
е същото, което правят всички останали холандски теолози.
Холандската реформистка теологична традиция през пос-
ледните двеста години е била изключително песимистична
относно усилията на Божия народ да обнови обществото. Те
казват на християните да се занимават с обществения ман-
дат, но също им казват, че провалът е неизбежен. Предпо-
лага се, че последствията на греха са много силни.
Разбираемо е, че такъв възглед е довел до възглед за
църквата и християнското общество като обкръжена терито-
рия, като защитни действия срещу непобедимия сатанински
враг. Не е изненада, че теологът от Християнската Рефор-
мистка църква (и президент на Уестминстърската семина-
рия) Р. Б. Кайпър предупреди своите холандско-американски
колеги: “Вече стана банално да се говори, че трябва да из-
лезем от нашата изолация... Твърде често, отново ще кажа,
сме скривали нашето светило под шиника вместо да го пос-
тавяме на светилника. Изглежда не осъзнаваме напълно, че
като сол на земята можем да изпълняваме действието на
подправяне и съхраняване само чрез пряк достъп.”13 Но ни-
що не се е променило, освен че ръководството на църквата
е станало по-либерално отколкото беше по времето на
Кайпър. Християнската Реформистка църква все още говори
с холандски акцент. Същото прави и Протестантската Ре-
формистка църква.
Хората, които не вярват, че християнската цивилиза-
ция ще стане някога град на хълм и светлина на народите, и
които твърдят, че има изключителни рискове в опита да пос-
троим такъв град, едва ли ще поемат тези рискове. Защо да
се напрягат? По-сигурно е да държиш светилото си под този
шиник.
Обобщение:
1. Ван Тил вижда общата благодат като по-ранна благо-

дат.
2. Защитаващата Божия ръка ще бъде оттегляна в исто-
рията.
3. Това ще доведе до осъждение на злотворците над
църквата, а не до осъждение на Бога над злотворците.
4. Обществената праведност постепенно ще изчезне.
5. Следователно историята е заплаха за християнина,
казва Ван Тил.
6. Р. Дж. Ръшдуни приема възгледа на Ван Тил за обща-
та благодат, но без да показва как той може да бъде
примирен с постмилениализма.
7. Мередит Клайн отхвърля възгледа на Ван Тил за об-
щата благодат в опита си да отхвърли постмилениа-
лизма на Ръшдуни.
8. Бог дарява на неновородените хора дарове, а не бла-
говоление.
9. Християнското влияние ще се увеличава, докато вли-
янието на бунтовните хора ще намалява.
10. Средството за това увеличение на християнското вли-
яние е разпространението на управлението на биб-
лейския закон.
13
R. B. Kuiper, To Be or Not to Be Reformed: Whither the Christian Reformed
Church? (Grand Rapids, Michigan, Zondervan, 1959), p. 186.
11. Вселената е управлявана от Божия закон.
12. Господството е чрез спазване на библейския закон.
13. Ако неновородените хора искат дългосрочно господс-
тво, те трябва да се подчиняват на библейския закон.
14. Те се стремят към власт извън библейския закон.
15. Стремежът към власт в края на краищата произвежда
безсилие и историческо поражение.
16. Проклятието на природата може да бъде намалено
чрез спазването от човека на библейския закон.
17. Без специална благодат, общата благодат не може да
бъде поддържана безкрайно.
18. С нарастването на епистемологичната осъзнатост ще
се увеличава етичното разделение.
19. Този процес довежда на власт християните.
20. Следователно в историята има истински прогрес във
всяка област на живота.
21. Основните въпроси на живота са етични, не интелек-
туални.
ЕСХАТОЛОГИЯТА И БИБЛЕЙСКИЯ ЗАКОН

Но да помниш Господа твоя Бог, защото Той е,
Който ти дава сила да придобиваш богатство; за
да утвърди завета, за който се е клел на бащите
ти, както прави и днес (Вт. 8:18).
Този стих е жизненоважен в разбирането на връзката
между библейския закон и съставния растеж във времето.
Бог дава дарове на заветно верните общества. Тези дарове
са дадени от Бога за да засилят увереността на хората в
надеждността на завета и така да ги водят към по-голяма
вярност, която на свой ред да ги води до допълнителни бла-
гословения. Видимите благословения трябва да служат като
потвърждение на завета. Следователно Бог дава на хората
здраве и богатство “за да утвърди завета Си.” Когато хората
отговорят с вяра и покорство, се създава система на видима
положителна обратна връзка.
Библейската история е линейна. Тя има начало (сът-
ворение), смисъл (грях и изкупление) и край (краен съд).
Именно наблягането на Августин върху линейната история
срещу езическата циклична история е това, което преобра-
зява историческото мислене на Запада.1
Но библейският възглед за историята е повече от ли-
неен. Той е прогресивен. Той включва видимо обществено
разширяване. Именно тази вяра в обществения прогрес е
уникална за съвременната Западна цивилизация. Това не се
дължи само на Августин, тъй във възгледа на Августин за
времето е имало елемент на отвъдност – дуализъм между
прогреса на душата и подема и възхода и падението на зем-
ните цивилизации.2
Реформацията, и по-точно пуританското видение е то-
ва, което носи идеята за прогреса в Запада. Пуританите са
вярвали, че има връзка между заветното покорство и общес-
1
Charles Norris Cochrane, Christianity and Classical Culture: A Study in Thought and
Action from Augustus to Augustine (New York: Oxford University Press, [1944] 1957),
pp. 480-83.
2
Herbert J. Muller, The Uses of the Past: Profiles of Former Societies (New York:
Oxford University Press, 1957), pp. 174-75. Мюлер обвинява Павел за Августино-
вия дуализъм между тяло и душа и твърди, че той е преодолян в по-късната
християнска мисъл чрез възстановяването на гръцкото наследство. Случаят е
точно обратен, както показва изследването на Кохрейн. Гръцкото мислене е било
дуалистично.
3
твения напредък. Този оптимистичен възглед е бил секула-
ризиран от мислителите на Просвещението през седемна-
десети век4 и неговото отслабване през двадесети век зап-
лашва оцеляването на Западната хуманистична цивилиза-
ция.5
Постмилениализмът и общата благодат
Постмилениалната система изисква учение за общата
благодат и общото проклятие. Тя не изисква учение за все-
общо новорождение през периода на милениалните благос-
ловения. Всъщност, никой постмилениален калвинист не
може да си позволи да остане без учение за общата благо-
дат, което да свързва външните благословения с изпълне-
нието на външните завети. Трябва да има период на външ-
ни благословения през последното поколение. Нещо трябва
да сплотява обществото, за да може Сатана отново да изле-
зе и да се опита да заблуди народите. Калвинистът отрича,
че хората могат да “изгубят своето спасение,” тоест своето
състояние на новородени. Следователно бунтовниците в
този последен ден не са “бивши новородени” хора. Въпреки
това, те са хора с власт, или поне с някакво подобие на
власт. Те са достатъчно силни да заблудят себе си, че могат
да унищожат Божиите хора. А властта, както подчертавам в
цялата книга, не е продукт на антиномистка или ориентирана
към хаос философия. Самото съществуване на военна йе-
рархия изисква възглед за закон и ред. Сатана командва
войска през този последен ден.
Постмилениалното видение за бъдещето вижда кар-
тина на исторически несравними благословения. То също
говори за последен бунт, който води до Божието пълно и
окончателно осъждение. Както при дълголетните хора в дни-
те на Матусал, осъждението идва върху тях по време на
власт, благоуспяване и видими благословения. Бог е бил
благодатен към всички тях до крайната степен на Своята
обща благодат. Той е бил благодатен в отговор на тяхната
заветна вярност към Неговия обществен законов ред, и е
бил милостив за да изсипе възможно най-голямото количес-
3
Journal of Christian Reconstruction, VI (Summer 1979): Symposium on Puritanism
and Progress.
4
Robert A. Nisbet, “The Year 2000 and All That,” Commentary (June 1968).
5
Robert Nisbet, History of the Idea of Progress (New York: Basic Books, 1980), ch. 9
and Epilogue.
тво жар върху техните мразещи Бога глави. Обратно на
амилениалното видение за бъдещето на Ван Тил, ние тряб-
ва да кажем: когато общата благодат се увеличи (не на-
мали) до своите максимално възможни граници в истори-
ята, тогава идва осъждението – осъждение за бунтовни-
ците.
Дилемата на Ван Тил
Ван Тил унищожи всяка останала надежда в естестве-
ния закон и философията на общата основа. Той възприе
откритията на Абрахам Куйпер и Херман Бавинк и разшири
тези открития до техните библейски и логични изводи: не-
възможността за връзка между пазителите на завета и
нарушителите на завета на основата на общата основа
на естествения закон. Но Ван Тил никога не възприе биб-
лейския закон като алтернатива на системите на естестве-
ния закон, които той напълно разруши. Това винаги е спъва-
ло развитието на негова собствена философия, защото по-
старият реформистки възглед за моралния закон е бил отк-
ровено основан върху възгледите за естествения закон, кои-
то Ван Тил унищожи. Той не желаеше да предизвиква по-
старите реформистки изповеди на вярата по отношение на
този проблем. Неговите идеи направиха задължителни про-
мените на изповедите, но той не желаеше публично да при-
зове към промяна на изповедите, която да доведе до по-
точни библейски определения на такива понятия от седем-
надесети век като “обща справедливост,”6 “морален закон”7
и “завет на дела.”8
Има начин, по който да се реши тази дилема. Точно
това се опитва да направи тази книга. Като започнем с идея-
та за завета, можем да произведем теология за общата бла-
годат, която обяснява засилването на етичния сблъсък меж-
ду нарушителите на завета и пазителите на завета, но която
също позволява сътрудничество на тези две групи в истори-
ята. Трябва да започнем нашето изследване с действието
на закона в сърцето на грешника. Това трябва да се разг-
лежда по отношение на закона, който е написан по принцип
в новородените сърца. Свързването на заветната теология,
6
Уестминстърска изповед на вярата, XIX:4.
7
8
есхатологията и презумптивната апологетика на Ван Тил
прави възможно правилното разбиране на нарастващото
етично разделяне в историята, но без да се унищожава ос-
новата на историята.
Победа в историята
Ние конкретно се сблъскваме с проблема за победата
в историята. Победата в историята е неизбежно понятие. Не
може да има въпрос относно реалността на победата, нито
сред нарушителите на завета, нито сред пазителите на за-
вета. Единственият въпрос е: Кой ще победи? Ако наруши-
телите на завета се разбунтуват срещу библейския закон и
станат външно последователни със собствените си антино-
мистки презумпции, тогава те ще станат или исторически
безсилни (както твърдя аз), или исторически победители
(както твърди Ван Тил). Но със сигурност процесът на раз-
деляне води до победата на едните или на другите. Никъде
във вселената няма неутралност. Това, над всичко друго, е
посланието на философията на Ван Тил. Но ако няма инте-
лектуална и морална неутралност, тогава не може да има
обществена, гражданска или какъв да е друг вид публична
институционална неутралност.
Ван Тил твърди, че невярващите, не църквата, ще са
тези, които почти ще победят в историята. Едва в края на
времето нарушителите на завета ще се сблъскат с пораже-
нието. Ван Тил пише: “Но когато всички невярващи станат
епистемологично осъзнати, тогава идва осъждението. На-
пълно осъзнатите невярващи ще направят всичко възможно
във всяко направление за да унищожат Божиите хора.”9 Но
на друго място Ван Тил пише, че бунтовникът срещу Бога е
като малко дете, което трябва да седне в скута на баща си,
за да му удари шамар. Как невярващите могат да се опитват
да удрят Божието лице като удрят Божиите хора, ако не сто-
ят преобразно в Неговия скут? Как могат да придобият дос-
татъчно сила да наранят Божията църква, ако са отрекли
всичко, което Бог учи за това, как да се придобива и запазва
властта – чрез спазването на Неговите външни закони?
Тогава какво има предвид Ван Тил със своята идея за
увеличаване на епистемологичната осъзнатост? Дали това
означава, че грешниците ще стават все по-последователни
9
със своята философия на хаоса, отричаща Бога и отричаща
закона? Изглежда това е, което Ван Тил има предвид – бунт,
водещ към намаляване на общата благодат. Но в такъв слу-
чай как тези бунтовници придобиват власт, за да извършат
своето зло дело?
С узряването на житото и плевелите, твърди амилени-
алистът, плевелите стават обществено все по-силни, докато
житото става все по-слабо. Помислете какво означава това.
Когато християните изработват своето спасение със страх и
трепет, подобряват своите изповеди на вярата, подобряват
своето сътрудничество един с друг на основата на съгласие
относно изповедите на вярата, когато научават повече за
Божия закон и неговото прилагане в тяхното собствено вре-
ме, когато стават умели в прилагането на Божия закон, който
са изучили, те стават обществено безсилни. Изглежда те
стават безплодни. Не се плодят и не се умножават. Или ако
дават най-доброто от себе си за да следват тази заповед, те
са оставени без Божието благословение – благословение,
което Той е обещал на тези, които следват установените от
Него закони. Накратко, нарастването на епистемологичната
осъзнатост на християните води до обществено безсилие.
От друга страна, когато бунтовниците развиват своята
философия на антиномизъм – религията на еволюционния
хаос или религията на революцията – те стават по-силни.
Когато се отдалечават от презумпциите за Бога, човека, за-
кона и времето, които са направили възможни западните
технологии и икономически растеж, те стават по-богати. Ко-
гато научават кои са и кой е Бог, те придобиват плодовете
на праведните. Накратко, освен в деня на съда, следният
библейски стих не е верен: “Добрият оставя наследство на
внуците си, а богатството на грешния се запазва за пра-
ведния” (Пр. 13:22).
Но от каква полза за християните след възкресението
е да наследят мръсните обществени дрипи на света преди
възкресението? От каква полза е за Бога да върне на безс-
мъртните, свободни от греха хора натрупаното богатство на
последователните противни на Бога хуманисти? И преди
всичко, защо тези хуманисти са били способни да владеят
Божия свят преди възкресението? Той се управлява според
закон, тоест според Божия заветен закон, а епистемологично
осъзнатите грешници очевидно отказват да спазват такива
заветни закони, ако приемем, че те действуват последова-
телно със своите религиозни презумпции. Ако всичко това
изглежда лишено от логика, то е защото възгледът на Ван
Тил за общата благодат в историята е лишен от логика.
Трябва да разгледаме основата за победата в истори-
ята, както я представя Библията. Аз свързвам моето разг-
леждане за принципите на победата със заветната структура
на Второзаконие. Средството за господство, което Бог дава
на Своите хора, е Божият открит закон. Оставете библейс-
кия закон и така изоставяте всяка надежда за дългосрочна
победа. Оставете своята вярност към библейския закон и
ставате антиномист.
Антиномизъм
Думата “антиномистки” винаги се използва в негативен
смисъл. Следователно тя трябва да се използва внимател-
но. Твърде лесно е да наречеш “легалист” всеки, който въз-
приема по-строг възглед за закона от теб, и “антиномист”
всеки, който приема по-свободен възглед.
Също трябва да определим за какъв nomos (закон) го-
ворим. Повечето християни отхвърлят определението “анти-
номист” и се позовават на своята вярност към понятието мо-
рален закон. Те категорично отхвърлят валидността на “ев-
рейския юридически закон” в новозаветните времена, но
правят това предполагаемо в интерес на защитата на по-
висш възглед за закона, който те наричат морален закон. Те
възприемат този подход към старозаветното гражданско
право от дните на ранната църква и винаги прибавят големи
части от гръцката философия и римското право. Такива по-
нятия като морален закон, естествен закон и “вселенски за-
кон” са служили на теолозите като заместители на библейс-
кото гражданско право.
Това, което Библията представя, е възглед за открит
от Бога закон, който притежава поне четири характеристики:
(1) вечни юридически принципи, (2) конкретни казусни поста-
новления, (3) конкретни правила за това кога и как да се
прилагат конкретните постановления и (4) принципи на тъл-
кувание (херменевтика), които ни дават сведение как проме-
нящите се исторически обстоятелства след възкресението
са променили конкретното прилагане на законите. За хрис-
тияните не е морално законно да търсят бягство от дадените
им от Бога отговорности да вземат морални и юридически
решения. Но те се опитват да правят точно това като се по-
зовават на неясна, неопределена, лишена от съдържание
система на морален закон, която вече не е свързана с никое
конкретно приложение на казусните закони в Стария Завет.
Всеки опит за бягство от тези отговорности е белег за
антиномизъм, т.е. анти-библейски закон. Онези, които се
придържат към лишен от съдържание морален закон от ви-
да, “правете юридически решения, когато ви се наложи, но
винаги в името на новозаветната етика,” са приели форма
на антиномизъм.
Тъй като теономистите отхвърлят този повлиян от ху-
манизма възглед за естествения закон – правни принципи,
които не са свързани със старозаветните казусни закони —
реформистките теолози, които все още не са разбрали
отхвърлянето от Ван Тил на всяка философия на обща
основа и теология на естествения закон, бързат да посочат
изоставянето от теономистите на някои от разглежданията
на Калвин на естествения закон. Тези критици са прави;
теономистите наистина са изоставили разбирането на
Калвин от шестнадесети век за естествения закон. Ван Тил
не им остави никакъв избор. Той унищожи интелектуалната
основа на естествения закон.
Философията на естествения закон е била главна ал-
тернатива на хуманизма преди Дарвин на библейския закон
и моралния хаос. Но има теологичен напредък в живота и на
спасените, и на изгубените. По-последователните хуманисти
и вантилианци осъзнават, че Дарвин унищожава теологията
и философията на естествения закон.10 Вантилианците съ-
що осъзнават, че Ван Тил унищожава “реализма на здравия
разум” на Принстънската семинария, един бедствен опит от
осемнадесети и деветнадесети век да бъде покръстена фи-
лософията на шотландското просвещение и да се отгледа
незаконното бебе в християнски дом.11 На мястото на разва-
лините трябва да се построи нещо. Теономистите имат отго-
вор: заветна теология, която признава библейския закон ка-
10
Economics, 1982), Appendix A: “From Cosmic Purposelessness to Humanistic
Sovereignty.”
11
Mark A. Nell (ed.), The Princeton Theology, 1812-1921 (Grand Rapids, Michigan:
Baker Book House, 1983).
то източник на християнската етика и следователно на хрис-
тиянското господство.
Мрачният избор на амилениализма
Аз съм изправен пред един неприятен извод: амиле-
ниалната версия на учението за общата благодат възп-
риема или антиномизъм, или учение за исторически без-
силно благовестие, или и двете. Тя твърди, че Бог вече не
зачита Своя заветен законов ред и че учението на Второза-
коние за процеса на положителна обратна връзка на завет-
ния не действува в новозаветните времена. Единственият
начин амилениалистът да избегне примката на антино-
мизма и все още да остане амилениалист е да (1) изостави
възгледа за увеличаващата се епистемологична осъзнатост
или (2) да приеме учението за историческо безсилното бла-
говестие.
Ето моята логика. Амилениалистът, който настоява, че
не е антиномист, трябва да прогласява законността и
властта на библейския закон. Не е достатъчно да се твър-
ди, че библейският закон е етично правилен. Той трябва да
твърди, че Бог дава на християните сила да му се покоряват
и това покорство ще произведе положителна обратна връз-
ка. Това е, което теономичният постмилениалист твърди. Но
амилениалистът не е постмилениален, затова се изправя
пред два много трудни въпроса: “Ако законът е едновремен-
но законен и действуващ в историята, тогава защо христия-
ните губят срещу нарушителите на завета? Ако това пора-
жение не се дължи на провала на Божия закон, тогава кое се
проваля?” Има два възможни пътя за бягство от това.
Първо, ако християните не успеят да разширят види-
мата изява на Божието царство на земята, тъй като всъщ-
ност не стават епистемологично по-осъзнати във времето,
тогава техният неуспех не е задължително неуспех на Божия
закон. Тъй като не стават епистемологично по-осъзнати, те
пренебрегват Божия закон. Отказват да приемат Божието
средство за господство. Това не е вина на закона. Така че
вината за техния неуспех е върху тяхната липса на еписте-
мологична осъзнатост.
Второ, ако християните стават все по-осъзнати епис-
темологично, както Ван Тил казва, тогава техният неуспех да
разширят видимото царство трябва да е свързан с (1) ос-
новната слабост (или направо неприложимост) на библейс-
кия закон – твърдението на антиномизма – или (2) неуспехът
на благовестието да спечели хора за Христос или (3) и две-
те. Или законът се е провалил, или благовестието, или и
двете.
Съзнателно заблудителен език
Във всеки случай, амилениалистът прогласява, че Са-
тана ще побеждава в историята до онзи последен ден, който
поставя край на историята. Църквата се проваля в своята
мисия да евангелизира света, да научи народите и да поко-
ри земята за Божията слава. Това е същността на теорията
на амилениалиста за историята. Църквата се проваля. Той
може да говори за победа – наистина, езикът на амилениа-
листите е изпълнен с победоносно звучащи изрази – но той
всъщност има предвид историческо поражение. Именно тази
шизофрения на езика напомня толкова много за употребата
от Барт на библейската терминология за да прогласяване на
хуманизма. Думите не означават това, което изглеждат.
Амилениалистът не може да прогласи открито, че “църквата
на Исус Христос губи в историята,” както бартианецът не
може прогласи открито, че “Библията е напълно погрешна и
съзнателно заблудителна, когато говори за буквално място,
наречено ад.” Те няма да кажат ясно това, в което наистина
вярват.
Тези от нас, които наистина вярваме във видимата по-
беда на Божия народ в историята, намираме за дразнещо
безкрайното говорене за победа на някои амилениалисти.
Ван Тил поне избягва такъв език. Славното тяло на Хрис-
тос на Р. Б. Кайпър (R. B. Kuiper, The Glorious Body of Christ)
не го избягва. Глава 42, “Победител на света” е изпълнена с
говорене за победа. “Колкото и удивително да изглежда,
незначителната църква ще победи света. Тя не само се бори
да го направи; тя успява. И най-странно е за казване, побе-
дата не е само бъдеще за църквата; тя е настояща реал-
ност.”12 Думата “успява” показва прогрес; думите “настояща
реалност” издават хитростта: в бъдещето, можем да нари-
чаме победа продължаващия упадък на влиянието на църк-
вата от нейното съвременно жалко състояние на обществе-
но безсилие.
12
R. B. Kuiper, The Glorious Body of Christ (Grand Rapids, Michigan, 1958), p. 274.
Той включва подзаглавие, “Задачата на завладяване-
то.” Той призовава християните към земна битка, която него-
вата есхатология отрича, че може да бъде спечелена, но той
отказва да го каже открито. Обърква ги със заблудителен
език. Също включва друго подзаглавие, “Реалността на по-
бедата.” Той пише: “Че църквата най-накрая ще победи све-
та е предрешен край, защото тя ще споделя окончателната и
завършена победа на Христос, нейната Глава.”13 Това е за-
обиколен път да се признае, че църквата в историята няма
да победи света в историята, и че всяка победа, която ще
получи, ще бъде след-историческа, когато Божият огън ще
се е прекратил историята в крайния съд.
В амилениалната рамка църквата има толкова общо с
тази окончателна победа на Христос над света, колкото една
дребна стара жена, която е била пребита до смърт от банда
крадци, има общо с арестуването им, когато накрая полици-
ята дойде. Ролята на църквата в победата на Христос е роля
на безпомощна, безсилна жертва, чиято надежда е, че може
да дойде Избавител в критичния момент, тоест в края на
времето. Нейната Единствена надежда е да бъде избавена
от товара на историята.
Следващото изречение е още по-показателно: “Но Пи-
санието също ни учи, че победата на църквата над света е
настояща реалност.” Можете ли да наречете днешната бър-
котия “победа”?
Накратко, той отказва да даде библейска теория за ис-
торията: обяснение на това как църквата стига от обществе-
ното безсилие в настоящето до славната победа в бъдеще-
то. “Победата” на църквата е не-историческа в настоящето и
ще бъде пост-историческа в бъдещето.
Кайпър предупреждава срещу теологията на Карл
14
Барт, но неговият възглед за историята на църквата – осо-
бено за нейната бъдеща история – е в същността си барти-
ански. Барт прогласява два вида история, история на съби-
тията от реалния свят, която той нарича Historie, и Христо-
вия свят на “скрита история” (Geschichte) – една отвъд-
историческа, нерационална реалност – която не може да
бъде открита или оценявана чрез действителните събития и
13
Ibid., p. 277.
14
R. B. Kuiper, To Be or Not to Be Reformed: Whither the Christian Reformed
Church? (Grand Rapids, Michigan: Zondervan, 1959), pp. 39, 157.
15
историческите документи. По този начин не-
“християнската” реалност на историята не поставя под въп-
рос смисъла на “срещата” на човека с “Христос.” Кайпър
прави приблизително същото нещо. Той прави разграниче-
ние между (1) реалния исторически свят, където с течението
на времето вашата християнска глава ще бъде подритвана
от невярващите, и (2) над-историческия свят на “осъществе-
на победа,” който няма да бъде открит или оценяван чрез
действителната историческа реалност на нарастващото ви-
димо поражение на църквата. Кайпър скрива духовната по-
беда на църквата на сигурно място извън мрачната действи-
телност на управляваната от невярващите история, точно
както Барт скрива нерационалната среща на човека с “Хрис-
тос” вън от основаната на факти история. Той прогласява
свят на Victoriegeschichte вместо Бартовата Geschichte.
(Честно казано, постмилениалистите са силно изкушени да
определят и двете дуалистични теории за историята като
Horsegeschichte.)16
Разбираемо е, че този тип злоупотреба с езика на по-
бедата дразни онези, които наистина са сериозни в това да
развият теория за християнска победа в историята. Откро-
веността на Ван Тил е по-добра: теория на историята, която
открито приема, че християните, като тази дребна възрастна
жена, ще бъдат многократно ограбвани все по-често и все
по-злобно.
Извратеност чрез познание?
Ван Тил пише: “Но когато всички неспасени са еписте-
мологично осъзнати, тогава идва осъждението. Напълно
осъзнатият неспасен ще направи всичко възможно във всяко
направление за да унищожи Божия народ. Така че докато се
стараем с цялата си сила да ускорим процеса на разделяне
във всяко направление, ние сме все пак благодарни, от дру-
га страна, за ‘деня на благодатта,’ деня на непълното разде-
ляне. Тази търпимост, която получаваме от света, се дължи
на факта, че живеем в по-ранната, а не в по-късната фаза на
историята.”17
15
Van Til, Christianity and Barthianism (Philadelphia: Presbyterian & Reformed, 1962),
ch. 1.
16
От английския израз, to horse around – “правя си груби шеги, лудувам.” В слу-
чая – “безцелна игра с историята.”
17
Помислете си за следствията от този аргумент. Предс-
тавянето на благовестието на неновородените им помага да
станат по-осъзнати за това какви са и кои са. Но на този по-
ранен етап от историята тази степен на осъзнатост от тяхна
страна не е толкова голяма, че да се стремят да подтискат
християните, точно както все още не се опитват напълно да
подтиснат Божието свидетелство към тях в откровението на
създанието и в Библията.
По-късно, обаче, когато тази осъзнатост на неноворо-
дените нараства и те все повече се придържат към своите
религиозни и философски презумпции относно произхода на
нещата от хаоса и окончателното превръщане на всяка ма-
терия в чиста случайност, това видение за върховния хаос
някак си ще ги направи по-уверени, за разлика от видимия
упадък в увереността, който точно такава философия произ-
вежда днес в Запада. Те ще започнат да преследват църк-
вата. Нещата ще вървят от лошо към по-лошо за църквата,
когато тя се опитва да представя благовестието на повече
хора. Колкото повече неновородените чуват, толкова повече
ще са способни да подтискат църквата. Следователно Ван
Тил казва, че има добро основание да се радваме, че днес
живеем днес, а не утре. Ван Тил наистина разбира следст-
вията от амилениализма.
От друга страна християните са смирени пред Бога, но
уверени пред създанието, което Бог ги е призовал да поко-
ряват. Все пак те имат библейския закон и Святия Дух. Тази
увереност в крайна сметка води християните към историчес-
ко поражение и бедствие, казват тези амилениалисти, които
вярват в увеличаването на епистемологичната осъзнатост.
За разлика от все по-отслабващата група от верни па-
зители на завета, етичните бунтовници са надменни пред
Бога и твърдят, че цялата природа е управлявана от безс-
мислените закони на вероятността – върховен хаос, включи-
телно и морален хаос. Като се потапят във философията на
хаоса, нарушителите на завета някак си ще станат способни
да се издигнат напълно победоносни по цялата земя, казва
амилениалистът, победа, която се прекратява само чрез фи-
зическата намеса на Исус Христос в крайния съд. В амиле-
ниалната версия на общата благодат посвещението към
беззаконието води до видима победа. В това няма никаква
теологична логика, да не говорим за морална логика, но е в
съответствие с обяснението на Ван Тил за намаляването на
общата благодат с течение на времето. Къде греши той?
Ван Тил е прав, когато пише, че ще има нарастване на
себепознанието във всеки човек, или това, което той нарича
епистемологична осъзнатост. Спасените и изгубените ще
осъзнават все повече своето философско и етично положе-
ние и кои са в историята. Но Ван Тил греши в едно важно
нещо. Като християнски философ той знае, че спасението не
е чрез познание. Гърците са грешали, когато са твърдели, че
ако човек познава доброто, той ще го прави. Павел казва
точно обратното: човек може да знае доброто, но все още да
прави зло (Рим. 7).
Това, което Ван Тил никога не признава открито, е
следното: че и извратеността не е чрез познание, включи-
телно себепознание. Не само че злите хора знаят доброто,
но отказват да го правят; те знаят и злото, но то не е доста-
тъчно зло за тях.
Инструментът на злото: Доброто
Нарушителите на завета трябва външно да вършат
добро за да увеличават способността си да вършат зло. Те
трябва да използват инструмента на Божия закон за да уве-
личават своето влияние. Тези бунтовници няма да са спо-
собни да действуват според своите собствени епистемоло-
гични презумпции и все още да упражняват власт. Те повече
искат власт отколкото философска последователност. Това
е особено вярно за западните нарушители на завета, които
живеят в сянката на християнската теология на господство-
то. Накратко, те възпират изработването на следствия-
та от своята епистемологична осъзнатост. Макар и да
вярват в случайността, хаоса и безсмислието, стремящите
се към властта въпреки всичко избират реда, дисциплината
и реториката на окончателната победа.
Ако някой съвременен изследовател би желал да види
най-последователното езическо общество, което може да си
представи човек, той трябва да посети африканското племе
Ик. Колин Търнбъл го е направил, и неговата книга Планинс-
ките хора (Colin Turnbull, The Mountain People, 1973) е кла-
сическа. Той открива почти пълен бунт срещу закона – се-
мейния закон, обществения закон, всякакъв закон. Но той
също открива напълно безсилен, победен племенен народ,
който бързо измира. Те са безвредни за Запада, защото са
по-последователни от западните сатанисти.
Разликата между хуманистичните властолюбци и по-
последователните, но самоубийствени племенни езичници,
е разликата между комунистите и Ик. Това е разликата меж-
ду религията на властта и религията на бягството.18 Някой
източен мистик, който търси бягство чрез аскетични техники
на медитация, или някой западен имитатор с машина за ал-
фа-вълни и слушалки за уши (“Стани електронен йога за
един миг!”), действуват далеч по-последователно с анти-
християнската философия на върховното безсмислие, от-
колкото един комунистически революционер. Йогата не е
напълно последователен: той все още се нуждае от техники
за дисциплина, а дисциплината означава подредена вселе-
на. Но той е по-последователен от комуниста. Той не търси
спасение от един свят на пълна илюзия (“майа”) чрез упраж-
няване на власт.
Сатана се нуждае от йерархия за да упражнява власт.
Така, за да създадат най-големи беди за църквата, Сатана и
неговите последователи трябва да подражават на църквата.
Както детето, което трябва да седне в скута на баща си, за
да го удари по лицето, така бунтовникът се нуждае от груба
имитация на Божията теология на господство, за да упраж-
нява власт. Едно дете, което отхвърля идеята за скута на
баща си, не може да се надява сериозно да го удари. Антих-
ристиянинът официално е приел теорията на съществуване
“анти-скут.” Той не приема никаква причинно-следствена
връзка между скута и шамара. До степента, в която той
действува последователно с този възглед, той става безси-
лен да атакува Божия народ.
Това означава, че с увеличаването на епистемологич-
ната осъзнатост етичните страни на разделението стават
все по-дълбоки. Не логиката, а етиката е първостепенна.
Извратеността е чрез етика, а не чрез логика. Следователно,
нарастващата епистемологична осъзнатост от страна на
стремящия се към власт невярващ не го води да прилага
философията на Сатана на върховно безсмислие и хаос; тя
го води да прилага имитацията на Сатана на религията на
господството, религията на властта. Той може да придобие
18
Texas: Institute for Christian Economics, 1985), Introduction.
власт единствено като откаже да стане напълно последова-
телен с религията на хаоса на Сатана. Той се нуждае от ор-
ганизация и капитал – Божии дарове от общата благодат –
за да произведе максимално унищожение. Както Съветският
Съюз, който винаги е трябвало да внася или да краде от За-
пада всички свои технологии, за да изгради военна мощ за
унищожението на Запада,19 така сатанистът трябва да внася
християнски интелектуален и морален капитал за да води
успешна кампания срещу църквата.
Това е основната идея в моя аргумент срещу възгледа
на Ван Тил за общата благодат. Първо, християнинът уп-
ражнява господство като става епистемологично осъзнат,
тоест морално и логически последователен с новия човек
вътре в него и следователно с по-доброто спазване на Бо-
жия закон. Библейският закон е напълно последователно
средство за господство за пазителя на завета.
Второ, нарушителят на завета упражнява власт като
става непоследователен със своята върховна философия
на случайност. Той може да извърши ефективни престъпле-
ния само чрез кражба на мироглед на християните. Колко-
то по-големи са престъпленията, които иска да извърши
(етичния подтик на злото), толкова по-внимателно трябва да
планира (епистемологичния подтик на праведността: прес-
мятане на разходите [Лука 14:28-30]). Християнинът може да
работи за да изпълни завета на господство чрез живот на
последователно мислене и действие; анти-християнинът
може да постигне нападателна, унищожителна кампания
срещу християните – обратно на самоунищожаващия живот
на наркотиците и разврата – само като краде библейския
мироглед и го извращава за зли цели.
Накратко, за да станеш наистина зъл, трябва да
станеш доста добър.
Библията казва, че всички, които мразят Бога, обичат
смъртта (Пр. 8:36б). Следователно, за да могат тези, които
мразят Бога, да живеят последователно, те трябва да се са-
моубият. Не е изненада, че френският екзистенциален фи-
19
Antony Sutton, The Best Enemy Money Can Buy (Billings, Montana: Liberty House,
1986). За технологичната зависимост на Съветския съюз от търговски внос от
Запада, виж също Sutton, Western Technology and Soviet Economic Development, 3
Volumes (Stanford, California: Hoover Institution Press, 1968-73); Charles Levinson,
Vodka Cola (New York: Gordon & Cremonesi, 1978); Joseph Finder, Red Carpet (New
York: Holt, Rinehart & Winston, 1983).
лософ Албер Камю е бил възхитен от възможността за са-
моубийство. Това е съответствувало на неговата филосо-
фия на безсмислието. За да станат историческа заплаха за
християните, невярващите трябва да възпират собствения
си върховен подтик, а именно, жаждата за смърт. Така уве-
личаването на тяхната епистемологична осъзнатост във
времето е непълно, до деня на последния бунт, когато само-
то действие на бунта довежда крайния съд. Това ще бъде
окончателната кулминация в историята на по-ранното дейс-
твие на Сатана на завистливо непокорство, когато подмами
тълпите да разпънат Христос: действие на насилие, което
доведе неговото пълно осъждение и поражение. Но все пак
той го направи, поради злобата си. Когато Бог накрая пре-
махне Своето възпиране върху техния подтик към самоу-
бийство, те ще започнат своя самоубийствен бунт. Премах-
ването на Божието възпиране винаги е подготовка за съд.
Ван Тил вижда действията на Сатана при кръста като
интелектуален провал. “Сатана замисли разпъването на
Христос за да го унищожи. Но той не знаеше ли, че чрез
разпъването на Христос ще бъде унищожено неговото собс-
твено царство? Така че виждаме как, макар че от една стра-
на изобретателността на Сатана е голяма, от друга страна
той постоянно се препъва в своите стремежи; той винаги
греши в своето познание за действителността.”20 Но дали
погрешното познание за действителността е това, което го
съсипа? “Не знаеше ли той?” пита реторично Ван Тил. Раз-
бира се, че знаеше. Той не направи грешка. Просто видя
възможност за временно отмъщение и я използва, незави-
симо какво му струва това. Извратеността не е чрез позна-
ние. Извратеността е чрез етика. Сатана е самоубийствен,
не неразумен. Той е подтикван от завист, не е глупав.
Така че етичната война ще се засили. Кой ще бъде
благословен от Бога в тази нарастваща етична война? Хрис-
тиянинът, чийто мироглед е последователен и почитащ Бо-
га, или мразещият Бога, чийто мироглед е непоследовате-
лен и отричащ Бога? Кой ще бъде натоварен с по-голяма
морална и интелектуална шизофрения с напредването на
времето и нарастването на епистемологичната осъзнатост?
Чии планове за завладяване ще бъдат непоследователни с
20
An Introduction to Systematic Theology, pp. 91-92.
неговата философия на съществуване, на християнина или
на анти-християнина? Кой израства истински в епистемоло-
гична осъзнатост, християнинът или анти-християнинът?
Отговорите би трябвало да са очевидни. За нещастие
на реформистката теологична наука през двадесети век,
амилениализмът е направил очевидното неясно, а амилени-
ализмът е бил господствуващата реформистка есхатология
след 30-те години.
Амилениализмът обръща нещата наопаки
Вече трябва да е ясно, че амилениалната версия за
отношението между библейския закон и създанието е на-
пълно объркана. Без съмнение Сатана би желал това да е
истинската версия. Без съмнение той иска неговите после-
дователи да вярват, че чрез нарастващо спазване на биб-
лейския закон християните ще изпадат в нарастващо общес-
твено безсилие. Без съмнение той желае последователите
му да вярват в тази нелепа грешка. Но как може един после-
дователен християнин да вярва в нея? Как може един хрис-
тиянин да вярва, че спазването на библейския закон води до
обществено безсилие, докато придържането към философс-
кия хаос – религията на сатанинската революция – води до
обществена победа?
В моя ум няма съмнение, че амилениалистите не ис-
кат да поучават такова учение, но техният амилениален пе-
симизъм неизбежно води точно там. Холандските калвинис-
ти проповядват продължаващата валидност в Новия завет
на обществения мандат (завета на господството),21 но за-
едно с това проповядват, че този мандат от Бога не може да
бъде изпълнен в историята. Те отказват да приемат бъде-
щата реалност на християнското господство над земята
преди крайния съд чрез положителната обратна връзка на
заветните благословения: от покорство към благословение
към по-голямо покорство.
Библейският закон е основен за изпълнението на об-
ществения мандат. Той е нашето средство за господство.
Има само четири възможности относно закона: открит закон,
естествен закон, хаос, или изкуствено съчетание от някои от
21
Abraham Kuyper, Lectures on Calvinism (Grand Rapids, Michigan: Eerdmans,
[1898] 1931); Henry R. Van Til, The Calvinistic Concept of Culture (Philadelphia:
Presbyterian & Reformed, 1959).
трите (напр. статистическа повторяемост: малко естествен
закон и малко случайност). Амилениалната традиция откри-
то отрича първата възможност: задължителния характер на
старозаветния закон в новозаветни времена. Не можем да
намерим разработки за съвременното приложение на биб-
лейския закон, написани от амилениални теолози. Следова-
телно амилениалистът, който проповядва задължението да
се опитваме да изпълним обществения мандат (който също
не може да се изпълни в историята) без средството на биб-
лейския закон, попада или в лагера на култовете на хаоса
(мистици, революционери), или в лагера на философите на
естествения закон и общата основа, или в наистина шизоф-
реничен лагер, който поучава смесица от словесен мистици-
зъм и естествен закон. (Имам предвид философията на
“вселенския закон” на Дойеверд.)
Мистицизмът на Дойеверд
Това ме води до моя следващ аргумент. Той е малко
спекулативен и може да не е напълно точен. Но той е идея,
която трябва да се изследва, за да се види дали е правилна.
Мисля, че причината философията на Херман Дойеверд,
холандски философ по право, да има временно влияние
върху холандските калвинистки кръгове в края на 60-те и
началото на 70-те години е, че теорията на Дойеверд за
сферите на властта – правни сфери, които няма да бъдат
запълнени с открития, старозаветен закон22 – е последова-
телна с амилениалната (холандска) версия на обществения
мандат. Системата на Дойеверд и холандския амилениали-
зъм са по естество антиномистки: против библейския закон.
Затова през 1967 написах своята статия “Обществен анти-
номизъм” в отговор на дойевердския професор при Сво-
бодния университет в Амстердам А. Трост.23
22
Дойеверд отхвърля призива на Ван Тил да мислим Божиите мисли след Бога,
да подреждаме философските категории според Библията. Дойеверд стига до
там да твърди: “Никъде Библията не говори за покорство към Божия глас в сми-
съл на подчиняване на всяка човешка мисъл на божествената мисъл.”
Dooyeweerd, in E. R. Geehan (ed.), Jerusalem & Athens: Critical Discussions on the
Theology and Apologetics of Cornelius Van Til (Nutley, New Jersey: Presbyterian &
Reformed, 1971), p. 84. След това той се впуска в своя познат тенденциозен мис-
тицизъм относно “сърцето” като “религиозния център на нашето съществуване.”
23
Gary North, The Sinai Strategy: Economics and the Ten Commandments (Tyler,
Texas: Institute for Christian Economics, 1986), Appendix C: “Social Antinomianism.”
Последователите на Дойеверд завършват или като
мистици, или се опитват да създадат нов вид “философия на
обща основа,” която да свърже вярващи и невярващи. Поня-
кога се опитват да направят и двете. Техният език е езикът
на мистицизма, а тяхната стратегия е стратегията на общата
основа. Именно откритата съпротива на Дойеверд срещу
властта на Стария и Новия Завет върху съдържанието на
въображаеми правни сфери е това, което поведе неговите
все по-радикални, все по-антиномистки последователи в ан-
ти-християнски пътеки.
Ван Тил осъзнава тази липса на съдържание в мето-
дологията на Дойеверд,24 както осъзнава естеството на об-
щата нова в системата на Дойеверд,25 но тъй като той никога
не развива апологетичен метод, основан на заветните изис-
квания на открития библейски закон, той не можа да забие
екзегетичен кол в епистемологичното “сърце” на Дойеверд.
Както Дракула, който възкръсва от мъртвите, философията
на Дойеверд продължава да се появява отново, макар че
все повече е облечена в партизанските униформи, носени от
сигурно акредитираните професори на теологията на осво-
бождението – “камуфлаж от дизайнера,” може да се каже.
Амилениалистите проповядват завета на господство
(“обществения мандат”), а след това се обръщат и отричат
действието на библейския закон в обществото. Те неизбеж-
но отричат общественото действие на библейския закон, тъй
като тяхното есхатологично тълкуване ги води до заключе-
нието, че не може да има земна, обществена победа за вер-
ните християни във времето и на земята. Епистемологична-
та осъзнатост ще се увеличава, но нещата само ще се вло-
шават във времето. Библейският закон, дори когато има си-
лата на Святия Дух, е обществено безсилен.
Клайн срещу Бансен
Ако проповядвате, че библейският закон произвежда
“положителна обратна връзка,” както лично, така и общест-
вено – че Бог награждава пазителите на завета и наказва
нарушителите на завета в историята – тогава вие пропо-
вядвате система на положителен растеж. Проповядвате
прогресивното изпълнение на завета за господство. Само
24
Van Til, “Response,” Jerusalem and Athens, p. 112.
25
Ibid., pp. 102-3.
ако отричате, че има някаква дългосрочна постоянна връзка
между видимото спазване на завета и видимия успех в жи-
вота – отричане, открито направено от Мередит Клайн26 –
можете да избягате от постмилениалните следствия от биб-
лейския закон.
Ето защо е странно, че Грег Бансен настоява да пред-
стави своята защита на библейския закон отделно от своя
известен постмилениализъм. “Това, което представят тези
изследвания, е позиция на християнска (нормативна) етика.
Те не задължават логически онези, които се съгласяват с
тях, с никоя конкретна школа на есхатологично тълкува-
не.”27 Той е прав: логически няма връзка. Заветно, двете
учения са неразделими: когато библейският закон е пропо-
вядван, вярван и спазван, трябва да има благословения;
благословенията неизбежно водят до победа.
Може би той е решил, че не е мъдро да се опитва да
води война на два фронта: теономия и постмилениализъм.
(Моето отношение е, че да не се воюва на двата фронта
едновременно е да се предаде битката, и това е, за което
става въпрос в тази книга.) От друга страна, може би е искал
да стесни обхвата на своето разглеждане на етиката до
въпроса дали е правилно или погрешно от библейска гледна
точка да бъде възприет библейският закон в новозаветни
времена, без какво да е разглеждане на историческите
следствия от заветния процес на положителна обратна
връзка (Вт. 8:18). Ако това е било неговото намерение, тога-
ва книгата му отива твърде далеч да говори по въпроса за
силата на християните да се покоряват на библейския закон.
26
Мередит Клайн казва, че всяка връзка между благословенията и спазването на
завета е случайна от човешка гледна точка. “И междувременно, той [редът на
общата благодат] трябва да следва своя ход през несигурностите на взаимно
обусловените принципи на общата благодат и общото проклятие, като благопо-
лучието и нещастието идват по начин, който е като цяло непредсказуем поради
неизследимото върховенство на божествената воля, която ги разпределя по
тайнствени начини.” Kline, “Comments on the Old-New Error,” Westminster
Theological Journal, XLI (Fall 1978), p. 184. Д-р Клайн очевидно никога не е мисли
защо премиите по застраховка живот и по здравните застраховки са по-евтини в
повлияните от християнството общества, отколкото в езическите общества. Оче-
видно, благословенията на дългия живот, които са обещани в Библията, са дос-
татъчно неслучайни и “изследими,” така че статистиците, които съветват застра-
хователните компании, могат да забележат статистически приложими разлики
между обществата.
27
Greg L. Bahnsen, By This Standard: The Authority of God’s Law Today (Tyler,
Texas: Institute for Christian Economics, 1985), p. 8.
Веднага щом повдигнете този въпрос за даване на сила от
Духа, вие сте засегнали общия проблем за положителната
обратна връзка, видимия растеж и дългосрочната победа.
За да избегне постмилениалните следствия от този
аргумент, защитникът на теономията (Божия закон) би тряб-
вало да твърди, че проповядването на закона не води неиз-
бежно до верен, траен отговор в сърцата и живота на хората
във времето. Положителната обратна връзка между завет-
ната вярност и заветните благословения винаги може да бъ-
де нарушена, би приел защитникът, точно както е била на-
рушавана в Стария Завет. Теологично е възможно амилени-
ален или премилениален защитник на библейския закон да
говори по този начин и аз познавам шепа хора в двата лаге-
ра, които правят това, но конкретната защита на теономията
от Бансен прави такъв аргумент труден за поддържане.
Сила от Духа
Той многократно твърди, че това, което разграничава
библейския закон в новозаветната епоха от старозаветната
епоха е много по-голямата сила, дадена на християните от
Святия Дух да се покоряват на закона.28
Напълно съм съгласен с този аргумент. Силата от Ду-
ха е основното различие между двата заветни периода. Съ-
що е интересно да се отбележи, че единственото широко
приемане на теономичната позиция става в харизматичните
кръгове – кръгове, в които се набляга на положителната си-
ла на Святия Дух. Но тази по-голяма сила от Духа трябва да
се изяви в историята, ако трябва да се разграничи от посто-
янния неуспех на вярващите в старозаветната епоха да ос-
танат в режим на “положителна обратна връзка”: благосло-
вения ... по-голяма вяра ... по-големи благословения, и т.н.
Именно тази характеристика на положителната обратна
връзка на библейския закон в новозаветни времена свързва
“теономията” с постмилениализма (макар и не задължително
постмилениализма с теономията: виж Глава Шеста за анти-
номистката теология на Джонатан Едуардс).
Бансен твърди изразително, че всяко разглеждане на
разширяването на Божието царство трябва да включва разг-
леждане на видимата изява на това царство. Да се говори за
28
Ibid., pp. 159-62, 185-86. Сравни Bahnsen, Theonomy in Christian Ethics (2nd ed.;
Phillipsburg, New Jersey: Presbyterian & Reformed, 1984), ch. 4.
Божието царство без да може да се посочи разширяването
на неговото влияние извън тесните граници на институцио-
налната църква е подвеждащо.29 Този аргумент също е пра-
вилен.
Но какво да кажем за един подобен аргумент? Ако
трябва да твърдим, че по-голямата сила от Святия Дух в но-
возаветната епоха е само теоретичен фон на историята и
следователно библейският закон няма действително да бъ-
де проповядван и спазван в тази епоха преди крайния съд
(което е аргументът на амилениалиста), тогава всъщност ще
изоставим цялата идея за силата от Святия Дух за христия-
ните и християнското общество в историята. Това ще бъде
аргумент, подобен на аргументите на амилениалиста за
царството: “Да, Бог има царство, и християните са част от
него, и то е победоносно царство; обаче, няма видими приз-
наци за Царя или Неговото царство, и християните ще бъдат
все повече побеждавани в историята.” Подобно, “Да, Духът
дава сила на християните да спазват библейския закон; оба-
че те няма да приемат или спазват библейския закон в исто-
рията.”
Дали прогресивното изявяване на плодовете от спаз-
ването на библейския закон също ще бъде само вътрешно?
Ако е така, тогава какво става с характеристиката на поло-
жителна обратна връзка на библейския закон? Какво става
със силата от Святия Дух?
Аз твърдя, че по-голямата сила от Святия Дух за Бо-
жиите хора да спазват и налагат библейския закон е това,
което обезсилва скритата амилениална позиция относно не-
ефективността на библейския закон в новозаветни времена.
Ако християните го спазват, тогава процесът на положител-
на обратна връзка е неизбежен; той е част от теономичната
характеристика на създанието: “от победа към победа.” Ако
някои части на Църквата откажат да го спазват, тогава в
крайна сметка тези части ще изгубят влияние, пари и власт.
Тяхното място ще се заеме от тези християнски църкви, кои-
то се подчиняват на Божиите закони и следователно участ-
вуват във видимите благословения на завета. Като резултат
тези църкви по-ефективно ще разпространяват благовестие-
29
Greg Bahnsen, “This World and the Kingdom of God,” Christian Reconstruction, VIII
(Sept./Oct., 1986), издадено от Institute for Christian Economics.
то. Това е характеристиката на положителна обратна връзка
на библейския закон.
Клайн атакува и двете учения на Бансен – библейския
закон и постмилениализма – в своята критика на неговата
Theonomy,30 но Бансен благоразумно отговаря на критиките
на Клайн към неговата постмилениална есхатология само в
едно “приложение,” ясно заявявайки, че не смята тази част
от критиката на Клайн за логично свързана с предмета на
теономията.31 Но от гледна точка на завета Клайн е прав:
безспорно в новозаветните времена има неизбежна връзка
между заветния възглед за библейския закон и постмилени-
алната есхатология. Клайн отхвърля идеята за новозаветен
заветен законов ред и също отхвърля идеята за постмиле-
ниализма. Клайн и неговите колеги амилениалисти са пос-
ледователни в отхвърлянето едновременно на библейския
закон и на постмилениализма. Постмилениалистът трябва
да бъде също така последователен в свързването на двете
позиции. Ние трябва да говорим заветно, а това задължи-
телно включва въпроса за положителната обратна връзка на
заветните благословения и силата от Святия Дух за църква-
та.
Ако приемем възможността за защита на Божия закон,
която отхвърля историческата неизбежност на дългосрочно-
то разширяване на християнското господство чрез заветната
положителна обратна връзка, тогава сме изправени пред
сериозен проблем, създаден от теорията на Бансен за сила-
та от Святия Дух: как да обясним разликата между новоза-
ветната църква и старозаветния Израел. Ако християнс-
ката църква не успее да изгради видимото царство чрез
библейския закон и силата на благовестието, въпреки възк-
ресението на Христос и присъствието на Святия Дух, тогава
каква религия проповядваме? Защо църквата е значително
обществено и социално подобрение спрямо старозаветния
Израел?
30
Kline, op. cit.
31
Greg L. Bahnsen, “M. G. Kline on Theonomic Politics: An Evaluation of His Reply,”
Journal of Christian Reconstruction, VI (Winter 1979-80), “Addendum: Kline’s Critique
of Postmillennialism.” Бансен пише: “Въпреки че полемиката на Клайн срещу пос-
тмилениализма не е логично или теологично свързана с нашия спор относно
обществено-политическата етика, някои читатели може би ще са заинтересовани
в кратък отговор и на тази част от неговата статия.” (p. 215). След това той пос-
вещава шест страници на темата.
Какво говори такава теология за благовестието? Каква
сила предлага благовестието на хората за преодоляване
последствията от греха в историята? Нима еднократният
успех на Сатана да изкуши Адам няма никога да бъде побе-
ден в историята? Дали Сатана ще се опитва да се утешава
през цялата вечност с мисълта, че като е победил Адам, е
направил невъзможно за човечеството да изпълни завета за
господство в историята, дори след смъртта и възкресението
на Христос? Ако говорим по този начин – неуспехът на из-
пълнения със сила от Духа библейски законов ред да произ-
веде видимото царство – тогава трябва да намерим отговор
на този въпрос: Защо грехът побеждава в историята, въпре-
ки благовестието?
Тогава идва този неприятен, но неизбежен въпрос:
Защо Исус е губещ в историята?
И, само между другото, ще ви задам още един въпрос:
“Кога в историята ще видим изпълнението на обещанието на
Исая 32, когато подлеците вече няма да бъдат наричани ве-
ликодушни, щедрите хора няма вече да бъдат наричани под-
леци, и (подразбиращо се) историческото поражение на
църквата вече няма да бъде наричано победа на Божието
царство?”
Проповядване на видимо поражение
Като проповядват есхатологично обществено безси-
лие, амилениалистите навлизат в подвижни пясъци – под-
вижните пясъци на антиномизма. Някои пясъци са по-
подвижни от други. В края на краищата те поглъщат всеки,
който е толкова глупав да се опитва да върви през тях. Ан-
тиномизмът води в бездната на безсилието и отстъпление-
то. Никой не иска да рискува всичко, което притежава, вклю-
чително живота си, в битка, за която неговият началник каз-
ва, че няма да бъде спечелена. Само няколко упорити души
ще се опитат да го сторят. С такава теология можете да пос-
троите гето; не можете да построите цивилизация.
Амилениалните калвинисти ще продължат да страдат
от Дойевердци, мистици, отстъпници на естествения закон, и
всякакви антиномисти, докато в крайна сметка изоставят
своята амилениална есхатология. Нещо повече, библейски-
ят закон също трябва да бъде проповядван. Той трябва да
бъде приет като средство за обществено възстановяване.
Той трябва да се смята като действуващ сега, в новозавет-
ните времена. Трябва да се види, че има връзка между за-
ветната вярност и спазването на закона – че без покорство
няма вярност, независимо колко емоционални могат да ста-
нат вярващите, или колко сладко може да е благовестието
(за известно време). Нещо повече, има видими благослове-
ния, които следват заветното покорство към Божия законов
ред.
Премилениализмът и библейския закон
Може би трябва да посветя цяла глава на този пред-
мет, но не мисля, че си заслужава мястото. Че диспенсацио-
налистичният премилениализъм отрича старозаветния закон
за тази диспенсация, Епохата на Църквата, е добре извест-
но. Цялата херменевтика на диспенсационализма е основа-
на на радикалните прекъсвания в отношението на Бога към
хората в седем (или някъде толкова) различни диспенсации.
Библейският закон не се отнася към нашата диспенсация.
Вярно е, те признават, че библейският закон ще бъде
възстановен в милениалната епоха след грабването, защото
ще се установи теокрация от старозаветен тип начело с
Исус. Въпреки това ще има краен бунт на Сатана в края на
милениума. Никога не съм виждал някакво разглеждане от
диспенсационалист на връзката между общата благодат и
този последен сатанински бунт. Дали общата благодат ще
даде началото на бунта на Сатана? Не съм виждал преми-
лениален автор да засяга този въпрос. Подозирам, че такава
теория за бунта на Сатана би била последователна с дис-
пенсационализма, но обикновено диспенсационалистичните
разглеждания на последния бунт са повече относно това, че
Бог просто ще отпусне на Сатана повече верига за да се
обеси на нея. (Също мисля, че те имат предвид по-буквална
верига от тази на заветните теолози: Откр. 20:1-3).
Във всеки случай би било трудно теологията на обща-
та благодат да се приложи последователно към милениал-
ната епоха след грабването, в която възкресени, безгрешни,
невъзпроизвеждащи се, вечни християни работят заедно с
грешни, смъртни, изкупени и неизкупени хора. Предполагам,
че такава теология би могла да се построи като академично
упражнение, но не би имало търговско търсене на получени-
те резултати. Такъв въображаем проблем няма голяма
връзка с изграждането на стратегия за църквата преди
Грабването.
Това, което е важно за настоящото разглеждане, е, че
по отношение на нашата собствена епоха, преди Христо-
вото завръщане и Грабването на светиите, както вижда-
ме и във всички амилениални системи, църквата се проваля
в своята задача на световно господство. Преди Грабването
светът няма да бъде изпълнен с християни, които упражня-
ват видимо обществено господство. Заветното отношение
на положителна обратна връзка между видимото спазване
на библейския закон и видимото господство предполагаемо
не действува в тази премилениална епоха. В това отноше-
ние премилениалистите се съгласяват с амилениалистите.
Много малко премилениалисти са мислили (да не го-
ворим да са писали) за понятието обща благодат. То няма
никакъв практически смисъл за премилениалната теология.
Малко премилениалисти вярват, че все още сме под услови-
ята на завета за господство. През 1970 премилениалната
Библейска Презвитерианска църква категорично отрече но-
возаветната валидност на обществения мандат.32
Ако някой премилениалист все пак има теория за об-
щата благодат, която да се прилага в епохата на църквата,
тоест историята преди Грабването, тя би трябвало да бъде
подобна на амилениалната версия. Тя би отрекла практи-
ческото действие на процеса на положителна обратна връз-
ка на заветните благословения. Въпреки това тя поне би би-
ла по-последователна от амилениалната версия. Тъй като
общественият мандат вече не е в сила, според повечето
премилениалисти, няма я шизофреничната и объркваща
програма на холандския амилениализъм: поне премилениа-
листите не се чувстват призвани от Бога да правят нещо, за
което Бог казва, че така или иначе не може и няма да бъде
направено в историята. Премилениалистът казва, че общес-
твената победа на вярващите в Библията ще дойде на земя-
та едва след голямото преломно събитие на Грабването.
Това е “благословената надежда.” Тя ще бъде изключително
Божие дело. Църквата е извън играта.
“Извън играта.” Това е същността на премилениалната
обществена етика. Амилениалистите са в играта.
Както Ръшдуни веднъж отбеляза, амилениалистите са
просто премилениалисти без земна надежда.
32
R. J. Rushdoony, The Institutes of Biblical Law (Nutley, New Jersey: Craig Press,
1973), pp. 723-24.
К. С. Луис
К. С. Луис разбира, че има война между Христос и Са-
тана. Неговият величествен роман, Тази ужасна сила, с под-
заглавие Съвременна приказка за пораснали (C. S. Lewis,
That Hideous Strength: A Modern Fairy-Tale for Grown-Ups),
разказва за съчетание от магия, технология и демоничен
стремеж власт. Може би по-добре от всеки друг християнски
писател през този век той разбира Сатана и неговия начин
на действие.
Не можем да кажем същото за неговото разбиране за
християнството. Неговата теология в най-добрия случай е
объркана, а неговата епистемология е очевидно смесица от
платонизъм и Библията. Така че при нормални обстоятелст-
ва не бихме отишли при Луис за да намерим решение на
своите проблеми. Отиваме при него, обаче, за да получим
разбиране за нашата епоха.
Неговият възгледът за историята е почти като този на
Ван Тил. Той вярва в увеличаване на епистемологичната
осъзнатост с течение на времето. Този прогрес във времето
отнема все повече свободата при вземането на морални
решения, защото проблемите на живота стават по-ясни. Ето
една реч, изнесена от професор в колеж (вероятно прототип
на самия Луис) от Тази ужасна сила: “Ако се потопите в ня-
кой колеж, или училище, или енория, или семейство – какво-
то пожелаете – в даден момент от неговата история, винаги
ще откриете, че е имало време преди този момент, когато е
имало повече място за движение и противоположностите не
са били толкова ясно изразени; и че ще има време след този
момент, когато има по-малко място за нерешителност и из-
борът става все по-непосредствен. Доброто винаги става по-
добро, а лошото винаги става по-лошо: възможностите за
дори привидна неутралност винаги намаляват. Цялата ре-
алност се разделя във времето, вървейки към определена
цел, като става все по-ясна и все по-трудна.”33
Проблемът на възгледа на Луис е, че той никога не
предлага начин за християните да вземат тези морални ре-
шения в обществената област. Той ни говори за войната,
говори ни, че няма да можем да избегнем своите отговор-
33
C. S. Lewis, That Hideous Strength: A Modern Fairy-Tale for Grown-Ups (New York:
Macmillan, [1964] 1979), p. 283.
ности, казва ни, че нашите решения ще стават все по-ясни, и
все пак отказва да предложи някаква надежда, че обществе-
ните въпроси на нашата епоха могат да бъдат решени чрез
обръщане към Библията. Всъщност той конкретно отрича
такова предположение.
Той отхвърля като неосъществимо създаването на ня-
каква конкретна или конкретно християнска политическа
партия – дългогодишен идеал на много холандски христия-
ни. Християните не са съгласни относно средствата за пос-
тигането на правилните цели в обществото, твърди той.
Една християнска политическа партия ще завърши в застой
или печелившата фракция ще изгони всички съперници. То-
гава няма да бъде вече представителна за християните в
обществото. Така че тази малцинствена партия ще се прик-
репи към най-близката не-християнска политическа партия.
Проблемът, както го вижда Луис, е, че партията ще го-
вори от името на християнството, но няма наистина да пред-
ставлява цялото християнство. “Със самото си назоваване
като Християнска Партия тя прикрито обвинява всички хрис-
тияни, които не се присъединят към нея, в отстъпление и
предателство. Тя ще бъде изложена, в много тежка степен,
на същото изкушение, което Дяволът не спестява на никой
от нас по никое време – изкушението да отстояваме за на-
шите мнения същата степен на увереност и власт, каквато в
действителност принадлежи само на нашата Вяра.”34
Това е странен начин на мислене. Първо, това, което
той описва като строго политически проблем, е всъщност
проблем на всяка конкретно християнска институция. Хрис-
тияните трябва да вършат Божията воля, но като я вършат,
те изключват другите дела като такива, които не са Божията
воля. А според неговия възглед за историята тези решения
ще стават все по-ясни във времето, и обхвата на християнс-
кия (както и на нехристиянския) избор ще става все по-тесен.
Така че какъв е проблемът? С течение на времето би тряб-
вало да става по-лесно да се изграждат християнски инсти-
туции от всякакъв вид, не само политически организации.
Второ, защо същият този проблем да се говори от
името на възприета морална власт да не засяга всяка рели-
гиозна, политическа или идеологическа група? Защо да го
34
C. S. Lewis, God in the Dock: Essays on Theology and Ethics (Grand Rapids,
Michigan: Eerdmans, 1970), p. 198.
ограничаваме само до политиката? Не е ли прогласяването
на Божията воля еднакъв проблем за всички останали инс-
титуции? Нещо повече, защо християнските политически ко-
алиции да са толкова зли, толкова обречени на провал? Не
се ли сключват коалиции във всяка област на живота по вся-
ко време? Освен това, защо проблемът на коалициите да е
само християнски проблем? Хуманистите по всяко време
правят коалиции – да, дори силно идеологическите хуманис-
ти. Коалициите са основополагащи в живота.
Това, което той всъщност казва, е, че хуманистите мо-
гат спокойно да ръководят своите институции и нашия жи-
вот, но християните не могат – не заради това, че са неспо-
собни в настоящето, а просто защото са християни.
Той твърди, че всеки, който прибавя “Така казва Гос-
под” към своето земно говорене, ще настоява, че неговата
съвест говори толкова по-ясно, “колкото повече е натоваре-
на с грях. А това идва от твърдението, че Бог е говорил, ко-
гато Той не е говорил.” Не каза ли Бог? Това е което Сатана
попита Ева. Но Бог наистина каза. И Той е говорил също и
на нас: в Своята Библия. Осмеляваме ли се да отречем Не-
говите думи? Ева се осмели. Вижте до къде я доведе това.
Нас също. Но Луис се страхува от тези, които говорят конк-
ретно за проблемите на реалния свят в Божието име.
Връщаме се към бартианството. Божията воля в исто-
рията не може да бъде предадена в разбираеми изречения,
изповеди, политически програми, икономика, или какво да е
друго от тази научна, фактологична вселена. Бог не говори
за конкретните проблеми в историята. Това е същността на
бартианството. Това е също и естеството на антиномизма.
Може би Луис е склонен да приеме изповедите като
Божие слово, но изповедите са написани от християни, които
не са съгласни с други християни. Това е функцията на из-
поведите: да отделят (изключат) погрешно мислещите хрис-
тияни от по-добре мислещите християни. Изповедите се из-
ковават сред противоречия, понякога включително полити-
чески противоречия, а понякога дори противоречия на живот
и смърт. Дали трябва да отречем, както Барт прави, че Бог
говори разбираемо на хората в изповеди? Отречете, че Бог
говори за коя да е област на живота, и сте отрекли Божията
власт в тази област на живота. Отречете, че хората са отго-
ворни пред Бога да изследват Божията воля и после да ра-
ботят да я приложат, и сте приели теологията на мистициз-
ма.
Тогава как могат християните да вземат морални ре-
шения? Луис се позовава тази стара стоическа основа, ес-
тествения закон. “Чрез естествената светлина Той ни е пока-
зал кои средства са законни: за да открием кои са ефикасни,
ни е дал мозъци. Останалото е оставил на нас.”35
Накратко, вършете естествените неща, но не ги праве-
те в Исусовото име.
Това, което той препоръчва, е общество от гласопода-
ватели от различни деноминации, чиито членове ще пишат
писма на своите политически представители. Те ще “притис-
кат” политиците. Но в чие име ще ги притискат? В Божието
име? Ако не, тогава християните не са ли просто още една
група със специални интереси без конкретна християнска
платформа?
Но той предлага някаква надежда – постмилениална
надежда. Той завършва статията с думите: “Има трети начин
– като станем мнозинство. Този, който обърне съседа си, е
изпълнил най-практичното от всички християнски политичес-
ки действия.”
Какво разбираме от всичко това? Той казва, че жи-
тейските решения ще стават епистемологично все по-
съзнателни. Страхува се от политици, които говорят от Бо-
жие име. Позовава се на естествения закон. Казва на хрис-
тияните да притискат политиците. Накрая говори да разп-
ространяваме благовестието и да станем мнозинство.
Тогава какво?
Всичко е бъркотия, но поне е бъркотия от четири стра-
ници. Безкрайните публикации на тези, които призовават
към християнска дейност в обществото, но които отказват да
се обърнат към библейския закон като вдъхновена от Бога
“основа” във всяка област на отговорност, не са по-малко
объркани от Луис, но са много по-многословни.
Принципът е достатъчно ясен: няма Божий закон, няма
Божия власт. Докато християните не осъзнаят това в своето
мислене, те ще си останат или християнски активисти, които
са публично объркани и обществено безсилни, или христи-
35
Ibid., p. 199.
янски отстъпници, които са тайно объркани и обществено
безсилни.
Тези, които са етично подчинени на Сатана, могат все
пак да получат видими благословения, ако се покоряват ви-
димо на Божия закон. В последния ден те ще се разбунту-
ват. Затова постмилениалистът не проповядва, че някой ден
целият свят ще бъде населен само с новородени хора. Но
тъй като твърди, че целият свят ще преживее обществените
благословения като резултат от разпространението на бла-
говестието, постмилениалистът трябва да има учение за
общата благодат, за да обясни последния бунт без да е не-
обходимо да възприема арминианското учение за отпадане
от благодатта, тоест от специалната благодат.
Като отричат законността на старозаветния закон в
новозаветни времена, амилениалистите изоставят средст-
вото за господство, което Бог е дал на Своите хора, за да
изпълнят условията на завета за господство (“обществения
мандат”). Те са изоставили Божията програма за “положи-
телна обратна връзка” – прогресивното освещаване на ци-
вилизацията. Следователно те са изоставили есхатологията
на победа в историята.
Кое е основната движеща сила на амилениализма, не-
говата пораженческа есхатология или неговият антиноми-
зъм? Възможно е да се изгради добра защита и за двете по-
зиции. Аз мисля, че антиномизмът е първостепенната дви-
жеща сила. Ако условните обещания на Второзаконие 28:1-
14 се приемат сериозно, и ако силата дадена ни от Святия
Дух се приеме сериозно, тогава може да се приеме сериозно
и учението за историческия прогрес. Този прогрес трябва да
стане видим чрез библейската система на положителна об-
ратна връзка (Вт. 8:18). За да отрече такъв исторически, ин-
ституционален прогрес, амилениалистът трябва да отрече
библейския закон. Постмилениализмът е “един приятен сън,”
както каза от амвона един пастор от Протестантската Ре-
формистка църква. Амилениалистите могат да си позволят
да пренебрегнат приятните сънища. От друга страна, биб-
лейският закон включва пряка атака срещу пиетизма, хума-
низма, мистицизма и всички други разновидности на религи-
ята на бягството. Той не може да бъде пренебрегнат. Той
призовава хората да излязат от своите монашески килии, от
своите гета, от своите светилища. Проповядвайте библейс-
кия закон, и няма да бъдете пренебрегнат като мечтател; ще
ви обвинят като фанатик. Мисля, че антиномизмът е основ-
ният мотив на амилениализма.
Води се война – война с хуманизма. Хуманизмът няма
да зачита християнските светилища. Хуманизмът трябва да
бъде победен. Библейският закон е оръжието, а християните
имат сила от Святия Дух. Ако нямате оръжия, имате извине-
ние да не влизате в бой. Бягайте в своето гето. Както юдеите
научиха във Варшава, тази стратегия има определени гра-
ници. Така че теономистите трябва да призоват хората да
вземат Божието оръжие, библейския закон, да го носят със
себе си когато благовестието на изгубените. Вече не може
да има извинения за общественото безсилие. Християните
имат средството за господство. Няма полза да се говори, че
християните не могат да победят в историята, защото имаме
оръжията да го победим. Всяко извинение сега е просто не-
желание да влезем в битката. Но както в дните на Девора,
има много хора, които избират да не се бият. И някой ден
някоя бъдеща Девора ще пее съвременна версия на: “Гала-
ад мируваше оттатък Йордан; и Дан защо стоеше в кораби-
те? Асир седеше в крайморията и мируваше в заливчетата
си” (Съд. 5:17).
Ако прогресът се счита за изключително вътрешен,
или най-много църковен, както е във всички форми на ами-
лениализма, тогава историята става неизбежно антиномист-
ка. Ще трябва да изоставим библейския закон. Библейският
закон в новозаветни времена не позволява дългосрочен
провал. Библейският закон неизбежно води до положителни
видими резултати, които на свой ред усилват вярността, и
служат за светлина на неповярвалите (Вт. 4:6-8), град на
хълм (Мат. 5:14). Амилениализмът негласно отрича, че ще
бъде изграден библейски град на хълм. Ще има само събра-
ния в катакомбите, групи в Гулаг. Ван Тил открито заявява
това. Още веднъж ще цитирам неговия безкомпромисен
анализ:
Но когато всички неспасени са епистемологично осъзнати,
тогава идва осъждението. Напълно осъзнатият неспасен ще
направи всичко възможно във всяко направление за да
унищожи Божия народ. Така че докато се стараем с цялата
си сила да ускорим процеса на разделяне във всяко нап-
равление, ние сме все пак благодарни, от друга страна, за
“деня на благодатта,” деня на непълното разделяне. Тази
търпимост, която получаваме от света, се дължи на факта,
че живеем в по-ранната, а не в по-късната фаза на история-
та. И всяко влияние, което можем да окажем върху състоя-
нието на света, независимо дали е в обществото или в дър-
жавата, предполага този етап на неразделяне в развитие-
36
то.
С течение на времето християните губят. Затова Ван
Тил приема есхатологията на Атинския Акрополис: само
езическите богове и техните последователи могат да блес-
тят на хълмовете на историята. Атина все повече тържест-
вува над Ерусалим, във времето и на земята.
Ван Тил греши.
Обобщение
1. Постмилениализмът изисква учение за обща благодат

и общо проклятие.
2. Постмилениалистът използва учението за общата
благодат за да даде обяснение за последния бунт
срещу Бога в края на периода на милениално тържес-
тво на царството.
3. Сатанистите се нуждаят от пълно изявяване на царст-
вото, за да се разбунтуват срещу него в края на исто-
рията.
4. Те не “отпадат от [специална] благодат,” когато се
разбунтуват.
5. Следователно, с нарастването на епистемологичната
осъзнатост сатанистите чувствуват по-голяма нужда
да се разбунтуват.
6. Ван Тил казва, че когато християните стават еписте-
мологично по-осъзнати и по-последователни, те губят
влияние.
7. Всъщност, невярващият не може да стане осъзнат и
последователен без да извърши самоубийство (Пр.
8:36б).
8. Следователно Бог възпира пълното изработване в ис-
торията на епистемологичната осъзнатост на антих-
ристиянина до деня на последния бунт.
9. Сатана трябва да подражава на църквата за да пред-
приеме ефективна атака срещу църквата.
36
10. Християните могат и ще стават епистемологично по-
осъзнати.
11. Християните могат и ще изработват в историята изво-
дите от това по-голямо себепознание.
12. Така християните ще упражняват по-голяма власт над
нехристияните, тъй като техният мироглед е последо-
вателен със законовия ред на създанието.
13. Амилениалистите не вярват в дългосрочната видима
християнска победа.
14. Те не вярват в библейския закон като средство за гос-
подство.
15. Ако вярват в библейския закон като средство за гос-
подство, те ще трябва да се откажат от своя амилени-
ализъм.
16. Въпреки това те призовават християните да се опитат
да изпълнят условията на завета за господство (“ман-
дата на сътворението”).
17. Да си без библейския закон означава да действуваш
под условията на автономен, безличностен естествен
закон, или мистицизъм (или някакво съчетание от две-
те).
18. Учението на Дойеверд е точно такова съчетание.
19. Премилениалистите се съгласяват с амилениалистите
относно неприложимостта на библейския закон днес.
ПОДДЪРЖАНЕТО НА ОБЩАТА БЛАГОДАТ

Внимавай да не забравиш Господа твоя Бог и да не
пристъпваш заповедите Му, съдбите Му и пове-
ленията Му, които днес ти заповядвам... и да не
би да речеш в сърцето си: Моята мощ и силата на
моята ръка ми спечелиха това богатство... Но
ако забравиш Господа твоя Бог и отидеш след
други богове, служиш им и им се поклониш, заявя-
вам ви днес, че съвсем ще бъдете изтребени (Вт.
8:11, 17, 19).
Това е парадоксът на Второзаконие 8: Божиите бла-
гословения могат да доведат до Божиите проклятия. Божии-
те дарове може също да доведат до надменност и до изку-
шението човек да смята себе си за автономен. Автономията
води до поклонение на лъжливи богове. Поклонението на
лъжливи богове води до унищожение. Следователно, това
което очевидно е добро нещо, богатството, може да стане
примка и самоизмама. Първоначалното външно покорство
на един човек или общество към библейския закон произ-
вежда ползи, които от своя страна водят до унищожението
на този човек или народ, които само външно са спазвали
закона, но не са били движени от вътрешно етично преобра-
зяване.
За неновородените, Божиите благословения стават
средство за Божия съд срещу тях в историята. Видимите
победи на нарушителите на завета стават подготовка за
тяхното бедствие. Пророците предупреждаваха победонос-
но нахлуващите армии какво щеше да им стори Бог, след
като ги е използвал като Свое оръдие за наказание срещу
Израел (Ис. 13-23; Соф. 2).
Общ закон, обща благодат
Двойното взаимоотношение между общия закон и об-
щото проклятие е необходима основа за Божия план за ве-
ковете. Да вземем, например, проклятието върху Адам.
Адам и неговите наследници са обременени със слаби тела,
които се разболяват и умират. Преди потопа имаше много
по-голяма продължителност на живота за човечеството.
Най-продължителният живот, който е записан в Библията, на
Матусал, дядото на Ной, беше 969 години. Матусал умря в
1
годината, когато започна големият потоп. Така, като се има
предвид човешкият живот, най-големият белег на Божията
обща благодат (дълъг живот) е бил даден на хората точно
преди най-голямото премахване на общата благодат, запи-
сано в историята (потопа).
Това е изключително важно за тезата на тази книга.
Даването на обща благодат на хората – видимите Божии
благословения, които се дават на цялото човечество – е
подготовка за голямо проклятие върху неновородените. В
осма глава на Второзаконие, както и в двадесет и осма гла-
ва, четем, че хората могат да се заблудят когато гледат на
видимите дарове от Бога, като забравят небесния източник
на даровете и заветните условия, според които се дават
даровете. Дарът на дългия живот е бил даден на цялото чо-
вечество, не като знак на Божието благоволение, а като
подготовка към Неговото почти пълно унищожаване на
семето на Адам. Само Неговата специална благодат към
Ной и неговото семейство запази човечеството.
Така, самото съществуване на видими благословения
в даден момент от времето не е доказателство за благоск-
лонно отношение към човека от страна на Бога. През първия
етап, този на заветната вярност, Божията специална бла-
годат се разпростира навсякъде в обществото. Вторият етап,
на видими благословения в отговор на заветната вярност, е
предназначен да засили вярата на хората в истинността и
действието на Божиите завети (Вт. 8:18). Но този втори етап
може да доведе до трети етап, заветно или етично забравя-
не (Вт. 8:17). Главното, което трябва да се има предвид, е,
че този трети етап не може да бъде разграничен от втория
етап по количеството на благословенията (показатели за
икономическия растеж, например). Увеличаването на види-
мите благословения трябва да води до положителна обрат-
на връзка във едно вярно общество: от победа към победа.
1
Матусал бе на 969 години, когато почина (Бит. 5:27). Той е бил на 187 години,
когато се ражда синът му Ламех (5:25), и на 369 години, когато се ражда синът на
Ламех, Ной (5:28-29). Ной е бил на 600 години по времето на големия потоп (7:6).
Следователно, от раждането на Ной, когато Матусал е бил на 369 години, до
потопа, 600 години по-късно, Матусал е живял своя живот (369+600=969). Библи-
ята не казва, че Матусал е загинал в потопа, а само че е починал в годината на
потопа. Това е толкова забележителна хронология, че товарът на доказателст-
вото е върху онези, които отричат връзката между баща и син в тези три поколе-
ния, като настояват за неспоменат в Библията междинен период в хронологията.
Но то може да води до етап три, а именно, забравяне. Това
води до четвърти етап, унищожение (Вт. 8:19-20). Следова-
телно е необходима специална благодат за да се запази от-
ношението “вярност-благословение-вярност-
благословение...” на положителна обратна връзка и съста-
вен растеж. Въпреки това, общата благодат има определена
роля в подсилването на посвещението на хората към Божия
законов ред.
Всеки в еврейското общество, включително чуждене-
цът отвътре портите, се ползваше от увеличаването на ви-
димите благословения в Израел. Както е увеличението на
трохите, които падат от масата на верните, така са и види-
мите благословения на Бога към неновороденото, но външ-
но покорно и подчинено население във време на голяма
специална благодат към верните. Следователно, частта на
проклятието във взаимоотношението “обща благодат – общо
проклятие” може да бъде постепенно премахвана за извест-
но време, докато накрая неновородените не могат да из-
държат повече в своето външно подчинение и въстанат,
въпреки заплахата от идващото проклятие. В тези времена
на мир или общата благодат се увеличава, или просто пре-
махването на общото проклятие прави да изглежда, че об-
щата благодат се увеличава. (По-добри теолози от мен мо-
гат да спорят по този въпрос.)
Подкреплението на специалната благодат
Истината е, че неновородените са като Сатана от Из-
губения рай на Милтън (Milton, Paradise Lost): те по-скоро
биха управлявали в ада, отколкото да служат в рая. Те по-
скоро биха унищожили властта на заветно верните, вместо
да живеят в свят на благословения и прогрес. В крайна
сметка етиката е по-основополагаща от икономическия соб-
ствен интерес. Тези хора са завистливи; предпочитат да
съборят хората, които са над тях, дори самите те да претър-
пят загуби.2 Те мразят да живеят под масата на Божия на-
род, независимо колко трохи падат за тях.
Без Бог да дава Своята специална благодат – без
продължаващи покаяния на хора – положителната обратна
връзка от Второзаконие 8:18 не може да бъде запазена. Ако
2
Helmut Schoeck, Envy: A Theory of Social Behavior (New York: Harcourt, Brace &
World, [1966] 1970).
неновородените станат господствуващи в обществото, те
могат да очакват бедствено намаляване на видимите бла-
гословения. Содом е най-добрият пример за този процес.
Солта на Содом
Содом беше най-красивата област на Ханаан. Когато
Авраам даде на Лот възможност да си избере земя, Лот изб-
ра Содом, “че беше добре напоявана догде се стигне в Си-
гор, (преди да беше разорил Господ Содом и Гомора), като
Господната градина, като Египетската земя” (Бит. 13:10).
Злите хора на Содом живееха в най-добрата Ханаанс-
ка земя. Но по време на поколението на Лот Бог щеше да
унищожи всяка следа от Содом и Гомора, като ги изгори с
огън отгоре. Какъв по-добър пример за последния съд в ця-
лата човешка история? (Другият пример, както Дейвид Чил-
тън показва в Дни на възмездие [David Chilton, Days of
Vengeance], беше Божието унищожение на Ерусалим и хра-
ма през 70 от Хр.)
Бяха ли содомците съдове на гняв? Със сигурност.
Обсипа ли ги Бог с благословения? Да. След това обсипа ли
ги Бог с огън? Да. Така във върха на своите благословения
те станаха напълно извратени, във всеки смисъл на думата.
Тогава Бог ги унищожи от лицето на земята и от историята.
Той отсече бъдещето им, тяхното наследство. Дори произ-
водителността на земята беше унищожена. Символ на това
беше соленият стълб, в който се превърна жената на Лот.
Солта се използваше се използваше за посоляване на про-
изводителна земя, така че никога повече тя да не дава плод
и никога да не е място за убежище. Затова Авимелех посоли
Сихем (Съд. 9:45). Затова Бог изисква от свещениците да
посоляват приноса на първите плодове (Лев. 2:13): преобраз
на вечното “осоляване,” което ще дойде във вечността.
“Защото всеки ще се осоли с огън, и всяка жертва ще се
осоли със сол” (Марк 9:49). Божият огън е върховната сол,
крайното унищожение на способността на извратените хора
да упражняват господство.
Когато новороденият Лот, който беше единственият
източник на специална благодат в Содом, беше изведен от
Содом, и неновородените хора, които бяха определени от
Бога за унищожение, вече не бяха защитавани от
присъствието на Лот сред тях, тяхното осъждение дойде
(Бит. 18, 19). Последствията бяха усетени в семейството на
Лот, защото неговата съпруга се обърна назад и понесе
щото неговата съпруга се обърна назад и понесе последст-
вията от своето непокорство (19:26), а неговите дъщери из-
вършиха грях (19:30-38). Но именно присъствието на Лот
между содомците беше това, което възпираше Божия съд
срещу тях (19:21-22).
Същото важи и за Ной. Светът беше в безопасност от
големия потоп до построяването на ковчега. Хората изглеж-
даха преуспяващи. Матусал живя дълъг живот, но след него
продължителността на живота постепенно намаля. Аарон
умря на 123 години (Чис. 33:39). Мойсей умря на 120 години
(Вт. 31:2). Но тази продължителност не беше нормална, до-
ри в техните дни. В един псалм на Мойсей той казва, че
“Дните на живота ни са естествено седемдесет години или
даже, където има сила, осемдесет години; но и най-добрите
от тях са труд и скръб, защото скоро прехождат и ние отли-
таме” (Пс. 90:10).
Какво общо има това с общата благодат? Това изоб-
разява централната тема в тази книга. Бог подарява на зли-
те хора обща благодат във формата на видими благослове-
ния. След това Той ги унищожава. Колкото по-голяма е об-
щата благодат, толкова по-голям е техният бунт. Колкото по-
голям е техният бунт в сравнение с Божията обща благодат,
толкова по-голям е Божият съд над тях. Содом е примерът
за това. Те бяха най-облагодетелствувани от увеличаваща-
та се Божия обща благодат. След това станаха главната
цел на Божия гняв. Изглеждаше, че те ще са способни да
упражняват все по-голямо господство; тогава, на върха на
техния успех, Той ги унищожи напълно.
Бог първо дава на хората продължителността на
Своята дълготърпелива обща благодат. Тя може да про-
дължи няколко поколения. Тогава Той довежда прелома на
Своето несравнимо осъждение, когато хората откажат да
отговорят със заветна вяра на Божиите благословения. То-
ва, което можем да кажем, е, че общата благодат се увели-
чава с напредването на историята, но това сочи към крайния
съд. Когато содомците в живота, на върха на своя успех и
власт, се опитат да премахнат отсред себе си боящите се от
Бога източници на Божията специална благодат, или да се
опитат да ги содомизират, те преобразно атакуват Божията
трапеза. Тогава Бог ги изгаря с огън. Виждаме това в епиде-
мията на СПИН, която ще унищожи повечето хомосексуа-
листи преди 2000. Тя също ще доведе до фалит или ще пре-
образи радикално всички “обществени” (социализирани)
здравни заведения. Тя може да се разпространи дори сред
общото население.3 Бог не е за подиграване.4
Премахване на специалната благодат
Тезата на тази книга е, че най-добрият начин да се
обясни общата благодат е сравнението с трохите, които па-
дат за грешниците, седящи под Господната трапеза.
Основният въпрос по отношение на определянето на
времето на Божия съд срещу грешниците е този: Кога се
опитват те да унищожат Господната трапеза? С други думи,
кога са етично най-последователни да убиват, премахват
или преследват Божията църква?
Бог им дава благодат заради Своя народ. Той подари
повече от век на хората по времето на Ной, за да даде на
Ной достатъчно време да построи ковчега. Веднага когато
Ной имаше убежище, Бог изпрати потопа и унищожи всяка
твар извън ковчега.
Бог направи Содом прекрасна земя, за да примами
Лот в нея. В началото Лот служеше като сол за подправка за
тях – като свидетелство за Божията специална благодат – а
след това като сол на осъждение. Свидетелството на Лот за
3
Gene Antonio, The AIDS Cover-Up (San Francisco: Ignatius Press, 1986).
4
През 1978 Първа Ортодоксална Презвитерианска църква в Сан Франциско
наема като платен органист млад мъж, който отскоро се е присъединил към цър-
квата. След като вече е назначен, той казва на пастора, че е практикуващ хомо-
сексуалист. Църквата го уволнява заради това. “На 14 юни 1979 срещу пастора,
събранието и презвитерията е заведен съдебен иск. Органистът ги съди на ос-
нова на това, че неговото назначение е под защитата на наредбата за правата
на хомосексуалистите в града. Под ръководството на конституционния адвокат
Джон Уайтхед делото отива в съда за окончателна присъда през март 1980.
Съдията се произнася в полза на църквата и целият процес завършва през де-
кември. Събранието – с помощта на мнозина – покрива съдебните разноски от
100,000 долара. След това църквата става жертва на множество вандалски ата-
ки, като най-голямата е опитът на подпалвач да изгори сградата и резиденция-
та.” Charles G. Dennison (ed.), Ortodox Presbyterian Church, 1936-1986
(Philadelphia: Committee for the Historian of the Orthodox Presbyterian Church,
1986), p. 191.
Те се опитват да изгорят Божия дом; скоро след това Бог ги изгаря. Няколко ме-
сеца по-късно, през 1981, за пръв път СПИН е определен като епидемия в Съе-
динените Щати. (Първоначално болестта е наричана от държавните органи по
здравеопазване GRID – Gay Related Immunity Deficiency, Имунна Недостатъчност
по хомосексуалистите. Натиск от хомосексуалната общност води до смяната на
името: Синдром на Придобита Имунна Недостатъчност. Ха, но точно как се при-
добива? СПИН е единствената политически закриляна болест в нашата страна.
Идва съд.)
специалната благодат послужи за да осъди содомците. Те
отхвърлиха това свидетелство, включително свидетелството
на гостоприемство към чужденци (ангели). Тогава те атаку-
ваха Божията църква – семейството на Лот – и ангелите за-
ведоха Лот, съпругата му и двете му дъщери на сигурно
място. Тогава, когато Бог напълно освободи източника на
специална благодат от техните ръце, Той нанесе крайния
съд върху тях. (Гомора беше включен в осъждението като
“странично следствие.”) Лотовата жена не можа да издържи
на грандиозното зрелище. Тя се обърна и погледна. Тя пока-
за, че не е сол на спасението. Правилото е: или си сол, или
биваш осолен.
Фараонът по времето на Йосиф стана богат, защото
повярва на Йосиф и се покори на Йосиф. Египет стана богат
за да послужи на Божия план за Божия народ. За кратко
време те бяха хранени. После дълго време бяха преследва-
ни. Накрая обраха египтяните и техният изход доведе до
унищожението на египетската армия (и вероятно нахлуване-
то на амаличаните и поражението на Египет).5
Друг пример е Неговата благодат към ханаанците. Той
им позволи да останат в земята и да се грижат за нея, не
защото имаше благоволение към тях, но защото искаше да
им даде достатъчно време за да изпълнят своето нечестие
(Бит. 15:16). По времето на действителното завладяване от
израилтяните, което отне седем години, Той подари на някои
градове допълнително време, за да не завземат животните
земята докато трае войната. Но когато те воюваха срещу
израилтяните, Той ги унищожи. Единственото изключение
бяха гаваонците, които надхитриха израилтяните и се под-
чиниха на Израел.
Когато облагодетелствуваните от общата благодат
нападат източника на общата и на специалната благодат –
църквата – тогава те довеждат над главите си Божия съд в
историята. Господната трапеза пада върху тях. Това е зна-
чението на Откровение 20:8-9. крайният съд е крайното
срутване на Божията трапеза върху невярващите, като ги
осъжда за цялата вечност.
5
Immanuel Velikovsky, Ages in Chaos, Volume I, From the Exodus to King Akhnaton
(Garden City, New York: Doubleday, 1952), ch. 2; сравни Gary North, Moses and
Pharaoh: Dominion Religion vs. Power Religion (Tyler, Texas: Institute for Christian
Economics, 1985), Appendix A.
Милениални благословения
Както посочих в началото на глава 4, Книгата на Исая
пророкува бъдеща епоха на възстановяване на дългия жи-
вот. Това външно благословение ще бъде дадено на всички
хора, светии и грешници. То следователно е белег за повсе-
местна обща благодат. Това е дар за цялото човечество.
Исая 65:20 ни казва: “Там не ще има вече младенец, който
да живее само няколко дни, нито старец, който да не е из-
пълнил дните си; защото дете ще умре стогодишният, а
грешник ако умре стогодишен, ще бъде считан за проклет.”
Дарът на дългия живот ще дойде, въпреки че дългият живот
на грешника съдържа специално проклятие: дългият живот е
просто допълнително време за него за да изпълни дните си
на нечестие и да увеличи своето наказание във вечността.
Въпреки това, бебетата вече няма да умират, което е изпъл-
нение на Божието обещание към Израел, а именно, отсъст-
вието на помятания (Изх. 23:26).
Ако има текст в Писанията, който напълно да опро-
вергава амилениалната позиция, той е този. Това не е
пророчество за Новата земя и Новото небе в тяхното състо-
яние след крайния съд, а е пророчество за проявлението на
предварителните етапи на Новото небе и Новата земя преди
крайния съд – залог (предплата) за нашите очаквания. Все
още ще има грешници на този свят, и те ще получават дълъг
живот. Но за тях той ще е върховно проклятие, тоест специ-
ално проклятие. Това ще е специално проклятие за злот-
ворците, защото извънредно дългият живот е общо благос-
ловение – намаляване на общото проклятие. Отново, нуж-
даем се от възглед за общата благодат за да има някакъв
смисъл в специалната благодат и общото проклятие. Обща-
та благодат (намалено общо проклятие) донася специално
проклятие върху бунтовниците.
Ще има мир на земята между хората, в които е Него-
вото благоволение (Лука 2:14). Но това означава, че на зе-
мята ще бъде даден мир и на злите хора. Мирът се дава на
праведните като награда за тяхната заветна вярност. На не-
новородените той се дава за да посипят жар върху главите
си.
Крайният съд и общата благодат
Разбирането на общата благодат е жизнено важно за
разбирането на последното действие в човешката история
преди Божия съд. Доколкото тази книга допринася нещо но-
во в християнската теология, това е нейният принос към раз-
бирането за последния бунт на неновородените.
Последният бунт е използван от противниците на пос-
тмилениализма като окончателно доказателство, че няма да
има вяра на земята сред масите от хора, когато Христос се
връща. Дяволът ще е пуснат за малко в края на времето,
което означава, че неговата власт над народите ще бъде
възстановена в пълна сила (Откр. 20:3). Но този бунт е кра-
тък. Той обкръжава святия град (т.е. църквата на верните),
само за да бъде отсечен в крайния съд (Откр. 20:7-15). Сле-
дователно, заключават критиците на постмилениализма,
има ясен отрицателен отговор на въпроса на Христос: “Оба-
че, когато дойде Човешкият Син ще намери ли вяра на земя-
та?” (Лука 18:8). Къде, тогава, е предполагаемата обществе-
на победа преди Христос да се върне в слава, която пост-
милениалистите предвиждат?
Учението за общата благодат ни дава библейския от-
говор. Божият закон е основната форма на обща благо-
дат. Той е написан в сърцата на вярващите, четем в Евреи,
глави осма и десета, но действието на закона е написано в
сърцето на всеки човек (Рим. 2:14-15). Така действието на
закона е универсално – общо. Този общ достъп до Божия
закон е основата на човечеството за изпълнението на уни-
версалния завет на господство да покори земята (Бит. 1:28).
Заповедта беше дадена на всички хора чрез Адам; тя беше
потвърдена от Бога на семейството на Ной (Бит. 9:1-7). Бо-
жиите обещания за външни благословения са обусловени от
изпълнението от човека на външните закони. Причината хо-
рата да придобиват благословения е, че знанието за дейст-
вието на закона е общо. Ето защо може да има външно сът-
рудничество между християни и нехристияни за определени
земни цели.
От време на време невярващите получават способ-
ност от Бога да спазват по-добре действието на закона, на-
писан в сърцата им. Тези периоди на обществено покорство
могат да продължат векове, поне по отношение на някои
страни на човешкото общество (изкуствата, науката; фило-
софията). В продължение на няколко века гърците запазват
високо ниво на култура в тесните граници на гръцките градо-
ве-държави. Китайците запазиха своята култура до времето
на това, което ние наричаме Средни векове, докато тя из-
падна в застой поради конфуцианската философия. Но в
Запада способността на неновородените да действуват спо-
ред действието на закона, написан в сърцата им, е била
следствие от историческото ръководство, донесено от об-
ществената победа на християнството. Накратко, в Запада
специалната благодат се е увеличила, водейки до разши-
ряване на общата благодат в цялото Западно общество.
Увеличава се икономическият растеж; всъщност, идеята за
линеен, съставен растеж е уникална за Запада, и теологич-
ните основи на тази вяра са положени от Реформацията.
Калвин определено е имал постмилениални възгледи,6 ма-
кар че те са били частично уравновесени от известна степен
амилениален песимизъм.7
Именно през периода 1560-1640 много от английските
пуритани приемат постмилениализма8 и това учение е осно-
вополагащо за промяната на времевите очаквания на пури-
танските търговци, които полагат основите на съвременния
капитализъм. В Запада се появява и по-голяма продължи-
телност на живота, предимно заради приложението на тех-
нологията в условията на живот. Приложната технология, на
свой ред, е продукт на християнството, и особено на протес-
тантското християнство.9
В епохата, пророкувана от Исая, невярващите отново
ще познаят предимствата на Божия закон. Те вече няма да
извращават почти напълно Божието откровение към тях.
Подлецът вече няма да се нарича великодушен (Ис. 32:5).
Законът ще бъде зачитан от невярващите. Това означава, че
те ще се отвърнат от открито, по-последователно поклоне-
6
Greg L. Bahnsen, “The Prima Facie Acceptability of Postmillennialism,” Journal of
Christian Reconstruction, III (Winter 1976-77), pp. 69-76.
7
Gary North, “The Economic Thought of Luther and Calvin,” ibid., II (Summer 1975),
pp. 103-5.
8
James K. Payton, Jr., “The Emergence of Postmillennialism in English Puritanism,”
Journal of Christian Reconstruction, VI (Summer 1979).
9
Robert K. Merton, Social Theory and Social Structure (rev. ed.; New York: Free
Press of Glencoe, 1957), ch. 18: “Puritanism, Pietism, and Science”; E. L. Hebden
Taylor, “The Role of Puritanism-Calvinism in the Rise of Modern Science,” Journal of
Christian Reconstruction, VI (Summer 1979); Charles Dykes, “Medieval Speculation,
Puritanism, and Modern Science,” ibid.
ние на боговете на хаоса и на философията на върховната
случайност, включително еволюционната случайност. Те ще
участвуват във външните обществени благословения, дове-
дени до тях чрез проповядването на цялата Божия воля,
включително Неговия закон. Земята ще бъде покорена под
Божията слава, включително и обществото. Невярващите
ще изпълняват своята роля в постигането на условията на
завета за господство.
Ето защо теология, която е ортодоксална, трябва да
включва учение за общата благодат, което е напълно свър-
зано с библейския закон. Законът не спасява душите на хо-
рата, но частичното покорство на закона спасява техни-
те тела и тяхното общество. Христос е спасител на всич-
ки, особено на избраните (1 Тим. 4:10).
Антиномисткото съживленчество срещу възстановява-
нето
Благословенията на обществената победа, поучавани
в Библията (и съответно разглеждани от постмилениалисти-
те) няма да са плод на някаква форма на пиетистко, полумо-
нашеско съживленчество. Проповядването на пиетизма “са-
мо за спасение” – спасението на душите чрез специалната
благодат – не е достатъчно да донесе победите, които са
предсказани в Библията. Трябва и ще се проповядва цялата
Божия воля. Това означава, че Божият закон трябва и ще
бъде проповядван. Външните благословения ще дойдат в
отговор на заветната вярност на Божиите хора. Мнозинство-
то от хората ще се покаят, поне в някои периоди от времето.
Непокаялите се няма да следват своята официална фило-
софия на хаоса до нейните логични последствия, защото
такава философия води до пълно безсилие. Тя отхвърля
средството за реконструкция, библейския закон. Те искат
власт, а не безсилие.
Големият недостатък на постмилениалното съживле-
ние, започнато от Джонатан Едуардс и неговите последова-
тели в средата на осемнадесети век, е било тяхното пре-
небрегване на библейския закон. Те са очаквали да видят
Божиите благословения да идват в резултат само на пропо-
вядването на спасение. Разгледайте Трактат върху рели-
гиозните чувства. Няма нищо за Божия закон или общест-
вото. Страница след страница са изпълнени с думите “сла-
дък” и “сладост.” Диабетичният читател почти рискува да
изпадне в кома, ако прочете тази книга наведнъж. Понякога
думите се появяват три или четири пъти на една страница.10
И докато Едуардс проповядва Божията сладост, полу-
грамотните арминианци “горещо евангелизирали” Святата
Общност на Кънектикът в политически антиномизъм.11 Кога-
то се набляга на сладостта и на емоционалните горещи
тръпки, калвинисткото антиномистко проповядване не е рав-
ностоен противник на арминианските антиномистки пропо-
веди.
“Великото Съживление” от осемнадесети век заглъхва
и е последвано от арминианското съживление в началото на
деветнадесети век – “Второто Велико Съживление” – оста-
вяйки като свое опустошително наследство емоционално
прегорели области, култове12 и доминираното от унитариан-
ци13 аболиционистко движение.14 Тъй като постмилениално-
то проповядване на последователите на Едуардс е било
обществено антиномистко и пиетистично, то е парализирало
остатъците от калвинисткия политически ред в колониите на
Нова Англия, помагайки да се произведе вакуум, който след
това арминианството и унитаризмът запълват.
Общественият, икономическият и политическият прог-
рес е тясно свързан с разпространението и прилагането на
библейския закон. Благословенията, обещани в Римляни
единадесета глава относно последствията от обещаното
обръщане на Израел (не е задължително това да е държа-
10
Вижте тези изрази: “сладко забавление,” “сладки идеи,” “сладко и очаровател-
но забавление,” “сладки и възхитителни проявления,” “славни учения в неговите
очи, сладки на вкус,” “сърца, изпълнени със сладост.” Всички те се появяват само
в два абзаца: Edwards, Treatise Concerning the Religious Affectations, Volume III of
Select Works of Jonathan Edwards (London: Banner of Truth Trust, 1961), pp. 175-76.
11
За съпротивата срещу търпимостта на Едуардс към съживленчеството, не от
теологични либерали, а от ортодоксални калвинистки пастори, виж Richard L.
Bushman, From Puritan to Yankee: Character and the Social Order in Connecticut,
1690-1765 (Cambridge, Massachusetts: Harvard University Press, 1967), Parts 4 and
5. Бушман също обяснява как Голямото Съживление е било катастрофа за прав-
ните останки от библейското право в колонията Кънектикът. Политическият ред е
бил принудително променен към теологична неутралност, което на свой ред е
помогнало за възхода на деизма и либерализма.
12
Whitney R. Cross, The Burned-Over District: The Social and Intellectual History of
Enthusiastic Religion in Western New York, 1800-1850 (Ithaca, New York: Cornell
University Press, [1950] 1982).
13
Otto Scott, The Secret Six: John Brown and the Abolitionist Movement (New York:
Times Books, 1979).
14
Bertram Wyatt-Brown, Lewis Tappan and the Evangelical War Against Slavery
(Cleveland, Ohio: The Press of Case Western Reserve University, 1969).
вата Израел) към благовестието, ще са отчасти продукт
плод на библейския закон.15 Но тези благословения не
включват задължително всеобщо новорождение. Благосло-
венията изискват само разпространение на християнското
общество. За дългосрочния прогрес на обществото, разбира
се, това увеличаване на общата благодат (или намаляване
на общото проклятие) трябва да бъде подкрепено (подмла-
дявано и обновявано) от специална благодат – покаяния. Но
благословенията може да останат за поколение или повече
след като е премахната специалната благодат, и доколкото
могат да бъдат измерени видимите ползи, няма да може да
се каже дали благословенията са част от програмата на
положителна обратна връзка (Вт. 8:18) или подготовка за
Божия съд (Вт. 8:19-20). Бог зачита Своите условни, външни
завети. Външното съобразяване с Неговия закон носи външ-
ни благословения. Тези, в крайна сметка (и в крайния съд),
произвеждат жар върху неновородените глави.
Божият закон е средство за господство. Не може да
има дългосрочно господство чрез неговото отричане. Когато
хората се придържат външно към неговите принципи, те по-
лучават Божиите външни благословения. Това е обща бла-
15
Превъзходният коментар на John Murray, The Epistle to the Romans (Grand
Rapids, Michigan: Eerdmans, 1965), съдържа разширен анализ на Римляни 11,
частта, която се занимава с бъдещото покаяние на евреите. Мъри подчертава,
че възстановяването на Израел от Бога води до заветни благословения, които
нямат подобни в човешката история. Но Израел, за който се говори в Римляни
11, твърди Мъри, не е националният или политическият Израел, а естественото
потомство на Авраам. Това изглежда означава генетичният Израел.
Тук се появява голям исторически проблем. Има известни доказателства (макар
и не окончателни), че мнозинството от тези, които се наричат днес юдеи ашкена-
зи, са наследници на приелото юдаизма тюркско племе на хазарите. Между ев-
ропейските историци е добре известно, че това обръщане става около 740 от Хр.
Източноевропейските и руските евреи може да идват от тази група. Те са се
женили, обаче, за други евреи: сефардитите или евреите от диаспората, които
са избягали предимно към Западна Европа. Йеменските евреи, които са остана-
ли в земята на Палестина, също са наследници на Авраам. Свидетелствата
против тази теза за хазарите като съвременни евреи са предимно лингвистични:
езикът на източноевропейските евреи, идиш, няма никаква следа от тюркски
език. За царството на хазарите виж: Arthur Koestler, The Thirteen Tribe: The Khazar
Empire and Its Heritage (New York: Random House, 1976).
Ако Израел, за който се говори в Римляни 11, е предимно генетичен, тогава може
да не е необходимо всички евреи да повярват. Тогава кой е евреинът в Римляни
11? Заветният? Писах на Мъри в края на 60-те за неговото мнение за следствия-
та от хазарите за неговата екзегетиката на Римляни 11, но той не ми отговори.
годат. Нарушителите на завета са благословени тъй като
във външния си живот те не нарушават активно завета. Те
живеят под закрилата на трапезата на Божия народ. Те от-
говарят с външно покорство към Божия закон и/или към
действието на закона, написан в сърцата им.
Това покорство на общата благодат носи външни бла-
гословения. Може да доведе и до външно влияние. Тези
благословения не свидетелствуват за спасението на нено-
вородените хора; ако говорят за нещо, то е за тяхното
идващо унищожение, защото невярващите винаги стават
надменни, когато получат Божиите заветни благословения.
Тази надменност води до тяхното видимо унищожение. Но
за известно време изглежда, че те владеят в надменността
си и че няма заветна връзка между заветната вярност и за-
ветните благословения. Третият етап от процеса на упадък –
автономия с благословения (Вт. 8:17) – ще бъде последван
накрая от четвърти етап: унищожение (Вт. 8:19-20).
Това означава, че само специалната благодат може да
запази общата благодат в обществото. Положителната об-
ратна връзка между вяра и благословения изисква допълни-
телна вяра, за да се поддържа процеса на растеж. Общата
благодат не е автономна. Вярата, че тя е автономна, е
грешно заключение на невярващите (Вт. 8:17). Така, с на-
растването на Божията специална благодат във времето,
трябва да очакваме да видим увеличаване на Неговата об-
ща благодат до деня, когато неновородените няма да могат
да издържат повече своето подчинение и ще се разбунтуват.
С увеличаването на хляба върху масата се увеличават и
трохите под масата.
Това, че ще има последен бунт в края на милениума
не е свидетелство срещу постмилениализма. Това е свиде-
телство за сърцата на неновородените хора. Те ще видят
благословенията и ще имат в ръцете си средството за гос-
подство. Както винаги ще изберат религията на властта на
автономния човек пред религията на господство на подчи-
нението пред Бога. Ще се разбунтуват. Но този последен
бунт ще бъде отсечен чрез Божия краен съд.
Религията на властта може да носи краткосрочна
външна победа за етичните бунтовници. Няма съмнение, че
в историята империите са подчинявали църквата от време
на време. Но те не са побеждавали църквата, защото тя е
невястата на Христос. Следователно фактът, че бунтовни-
ците могат да обсадят църквата в този последен бунт, само
свидетелствува за краткосрочната власт на привържениците
на религията на властта. Тази власт не трае дълго. Църква-
та не е унищожена. Вместо нея биват унищожени привърже-
ниците на религията на властта.
Всеки опит да се проповядва спасение без закона е
напразен. Законът е основата за утвърждаването на завета.
Той е основата на положителната обратна връзка в общест-
вото. Тези, които проповядват постмилениална победа без
спазване на закона, са просто прикрити пиетисти, а постми-
лениалният пиетизъм винаги е падал в емоционалност, бо-
лезнено самовглъбяване и обществено поражение. Джона-
тан Едуардс е класическият пример. Той не е бил последния
пуританин; той е бил унищожителят на останките от пури-
танството.
Обобщение:
1. Библейският закон е средство за господство: дар от

Бога.
2. Външното спазване на закона носи външни благосло-
вения.
3. Външните благословения изкушават злите хора да
вярват, че те автономно са произвели благословения-
та.
4. Автономията води до унищожение от Бога.
5. Разширяването на общата благодат към нарушители-
те на завета води до техния последен бунт и пораже-
ние.
6. Общата благодат се нуждае от по-нататъшно разши-
ряване на специалната благодат, за да бъде запазе-
на.
7. Общата благодат ще се увеличава, ни казва Исая:
възстановяването на много голямата продължител-
ност на живота.
8. Общата благодат ще се увеличава, казва Исая: уве-
личение на епистемологичната осъзнатост, което води
до правилно определяне на подлеците.
9. Върху етичните бунтовници на земята ще има мир,
докато те остават мирни и подчинени на библейския
закон.
10. Божият закон е главното проявление на общата бла-
годат.
11. Действието на закона в сърцата на всички хора свиде-
телствува за тази универсална характеристика на об-
щата благодат.
12. Проповядването, което пренебрегва Божия закон, е
антиномистко и пиетистично.
13. Пиетизмът не може да поддържа разширяването на
християнското общество, защото изоставя средството
за господство: библейския закон.
14. Външните благословения без покаяние са подготовка
за заветен съд.
ЕПИСТЕМОЛОГИЧНА ОСЪЗНАТОСТ И СЪТ-

РУДНИЧЕСТВО
Подлият не ще се нарича вече великодушен, нито
ще се казва сребролюбецът щедър (Ис. 32:5).
Какво се има предвид под епистемологична осъзна-
тост? Това означава във времето по-голямо разбиране на
човека за неговите собствени презумпции и по-голямо жела-
ние да вложи тези презумпции в действие. Това засяга и
житото, и плевелите.
По какво си приличат житото и плевелите? По какво се
различават? Ангелите от притчата незабавно видяха разли-
ката. Затова Бог ги възпря да не изскубят плевелите. Той
искаше да запази историческия процес на разделяне. Сле-
дователно Бог изисква пълното историческо развитие и на
житото, и на плевелите. Очевидно това е много силен аргу-
мент срещу премилениализма.
С израстването на християните в зрялост, те стават
по-могъщи. Това не е праволинейно развитие. Има времена
на скакалци, на болести и на суша, както за християните,
така и за сатанистите (хуманистите).1 Има подем и упадък,
но винаги има посока на движението. Има зрялост. Едно е
сигурно: църковните изповеди на вярата се подобряват във
времето. Това от своя страна дава на християните общест-
вена власт. Чудно ли е, че Уестминстърската изповед на вя-
рата е била написана по време на разцвета на властта на
пуританите в Англия? Безполезни ли са в обществено отно-
шение подобренията на изповедите? Дали подобренията в
изповедите и теологичното разбиране задължително водят
до обществено безсилие? Глупости! Именно Реформацията
направи възможни съвременната наука и технологиите.
От другата страна на нивата – всъщност точно до жи-
тото – осъзнатостта на невярващите също нараства. Но
грешниците не винаги стават напълно последователни със
своята философия на хаоса. Просвещението успява да по-
гълне плодовете от Реформацията само до степента, до ко-
ято е бледо отражение на Реформацията. Водачите на
Просвещението бързо изоставят заредения с магии, демо-
1
Gary North, Unholy Spirits: Occultism and New Age Humanism (Ft. Worth, Texas:
Dominion Press, 1986).
2
нично вдъхновен мироглед на Ренесанса. Те запазват ху-
манизма на Бруно, но след 1600 откритото посвещение на
Просвещението към демоничното намалява. На негово мяс-
то идват рационализмът, деизмът и логиката на подредения
автономен свят. Те използват откраднати библейски
презумпции, секуларизират ги и така придобиват власт.
Това не означава, че демоничният елемент е напуснал
Просвещението. Напротив, той е основополагащ в него. Ве-
ликолепната история на Джеймз Билингтън, Огън в умовете
на хората: Източниците на революционната вяра (James
Billington, Fire in the Minds of Men: Origins of the Revolutionary
Faith, 1980), показва, че Френската революция има своите
източници в окултизма и сексуалния разврат. Произходът на
социализма от двадесети век, и комунизма, и нацизма, е от-
части окултното минало на деветнадесети век.3 Дори има
правдоподобно свидетелство, че Карл Маркс е участвал в
някакъв вид демонична активност като младеж, а може би
дори по-късно.4 Но тези окултни източници на съвременното
революционно движение и на “научния социализъм” са
умишлено прикривани от техните основатели и особено от
гилдията на професионалните историци. Билингтън е изклю-
чение в това отношение.5
Християните и хуманистите заимствуват едни от други.
Исак Нютон е ариански монотеист,6 не тринитариански хрис-
тиянин, макар че е криел своите теологични възгледи. Него-
вите теории за физиката са основани на вярата му в Божие-
то провиденческо управление над всички неща. Той дори
посвещава последните десетилетия от живота си да изс-
ледва времето на Изхода. Въпреки това, неговите матема-
тически формули могат да се използват и се използват от
антихристиянските мислители на Просвещението да защи-
тят идеята за автономния естествен закон, който управлява
2
За магията в ранния Ренесанс виж Frances Yates, Giordano Bruno and the
Hermetic Tradition (New York: Vintage, [1964] 1969).
3
James Billington, Fire in the Minds of Men: Origins of the Revolutionary Faith (New
York: Basic Books, 1980).
4
Richard Wurmbrandt, Marx and Satan (Westchester, Illinois: Crossway, 1986).
5
Gary North, Conspiracy: A Biblical View (Westchester, Illinois: Crossway, 1986), ch.
7.
6
Арий е монотеист от началото на четвърти век, който се противопоставя на
ортодоксалния тринитарианец Атанасий.
7
автономната вселена. Те развиват неговите възгледи до
атеизма, което не е било намерението на Нютон.
Нютоновото видение за математически управляема
вселена е толкова привлекателно, че християни като Котън
Мейдър приветствуват новата наука на Нютоновата механи-
ка като същностно християнска.8 Тя е толкова близо до хрис-
тиянския възглед за Божието подредено естество и
създанието като отражение на Неговия ред, че християните
без колебание приемат новата наука. Християните не са
видели (и като цяло все още не виждат) опасността за
възгледа им за космическата личностност на вселената,9
която представляват системите на автономния естествен
закон.Така това, което откриваме, е, че християните не са
били напълно епистемологично осъзнати, нито са били та-
кива езичниците. По времето на апостолите, поради истори-
чески уникалното откровение от Бога, църковните ръководи-
тели имат висока степен на осъзнатост. Войната на църква-
та с Рим помага да се запази тази осъзнатост. Църквата е
преследвана, но побеждава. Но дори през тази епоха на
Римската империя има значително объркване в мисленето
от двете страни. Например, опитът на Юлиан Отстъпник да
съживи езичеството в края на средата на четвърти век е
смешен – това е било в най-добрия случай половинчато ези-
чество. Той се проваля след две години.
В средата на втори век от Хр. Марк Аврелий, истински
философ-цар в традицията на Платон, е главният гонител на
християните; Юстин Мъченик умира по времето на управле-
нието на Марк Аврелий. Но развратният син на императора,
Комодус, е твърде зает със своите наложници, 300 жени и
300 мъже,10 за да се занимава със систематични гонения.
Кой е епистемологично по-осъзнат? Аврелий има все още
светлината на разума пред себе си; неговият син е потопен
в религията на революцията и на бягството – обществено
безсилие. Той е по-склонен от своя баща, философът-
гонител, да следва логиката на своята сатанинска вяра.
7
Louis I. Bredvold, The Brave New World of the Enlightenment (Ann Arbor: University
of Michigan Press, 1961).
8
Cotton Mather, The Christian Philosopher (London, 1721).
9
Economics, 1982), ch. 1: “Cosmic Personalism.”
10
Edward Gibbon, The History of the Decline and Fall of the Roman Empire, Milman
Edition, 5 Vols. (Philadelphia: Porter & Coated, [1776]), I, p. 144.
Предпочита разврата пред властта. Комодус е убит 13 годи-
ни след като става император. Сенатът решава неговото
име да бъде прокълнато.11
Марксисткото предизвикателство
Африканското племе Ик (виж глава 5) е толкова пос-
ледователно с езическия демонизъм, че неговите членове
не са заплаха за никого, освен за себе си. Комунистите, от
друга страна, наистина са заплаха. Те вярват в линейна ис-
тория (поне официално – в основата си, обаче, тяхната сис-
тема е циклична12). Те вярват в закона. Вярват в предназна-
чението. Вярват в смисъла на историята. Вярват в истори-
ческите етапи, макар че не са етично определени етапи, как-
вито намираме във Второзаконие. Вярват в науката. Вярват
в литературата, пропагандата и във властта на писаното
слово. Вярват във висшето образование. Накратко, марксис-
тите имат философия, която е извратен огледален образ на
християнското учение. Те са опасни не защото действуват
последователно със своята върховна философия на хаоса,
а защото ограничават действието на хаоса само в една об-
ласт: революционното преобразяване на буржоазното об-
щество. (Тук говоря предимно за съветските комунисти.) Но
от къде набират последователи? От все по-безсилния, все
по-екзистенциалния, все по-антиномистки Запад.
Преди Западът окончателно да отхвърли своите оста-
тъци от християнско общество, марксизмът е можел да про-
цъфтява само в недоразвитите, главно езически области на
света. Като същностно западна философия на оптимизъм,
комунизмът намира последователи сред интелектуалците на
Далечния изток, Африка и Латинска Америка, които виждат
безплодността на конфуцианския застой и релативизма,
безсилието на демоничния ритуал, или липсата на смисъл в
демоничното поклонение. Марксизмът е могъщ само до сте-
пента, в която има външния вид на мисленето на Августин,
заедно с подкрепа, особено технологична подкрепа и дъл-
госрочни кредити от промишлеността, банките и правителс-
твата на Запада.
11
Ethelbert Stauffer, Christ and the Caesars (Philadelphia: Westminster Press, 1955),
p. 223.
12
(Nutley, New Jersey: Craig Press, 1968), pp. 100-1.
Това е иронично. Маркс вярва, че “научният социали-
зъм” може да победи само в тези народи, които са достигна-
ли пълното развитие на капитализма. Той вярва, че в пове-
чето случаи (може би с изключение на Русия), селските ра-
йони първо ще трябва да изоставят феодализма и след това
да развият напълно капиталистическо общество преди со-
циалистическата революция да може да успее. Въпреки това
марксистките идеи и групи първо успяват точно в селските
региони на света. Индустриализираният Запад е бил все
още твърде християнски или твърде прагматичен (осъзна-
ващ, че “честността е най-добрата политика”) за да се пре-
даде пред марксистите, освен веднага след изгубена война.
Дълго време марксистите са владеят преподавателс-
кия състав в латиноамериканските университети, но не и в
университетите в САЩ. През 1964, например, имаше само
около половин дузина изявени марксистки икономисти,
преподаващи в американски университети (и вероятно само
един, Пол Барън в Станфорд). След 1965, обаче, учените от
Новата Левица с марксистки убеждения стават влиятелна
сила във всички обществени науки, включително в икономи-
ката.13 Скептицизмът, песимизмът, релативизмът, и непрак-
тичността на съвременното “неутрално” хуманистично обра-
зование оставят преподавателските състави без добра за-
щита срещу уверените, шумни, кресливи марксисти, пре-
димно млади марксисти, които започват да се появяват в
университетите след 1964. Епистемологичното загниване
оставя установените университетски либерали без никаква
друга защита, освен техните научни титли.14
След 1965 марксизмът навлиза сред младите инте-
лектуалци от индустриализирания Запад много повече от
което и да е време след 30-те години – по-ранна епоха на
песимизъм и скептицизъм относно установените ценности и
традиции. Марксистите имат успех сред диваци, независимо
дали в Африка или в Харвард – епистемологични диваци.
Марксизмът предлага алтернатива на отчаянието. Той носи
външните белези на оптимизма. Носи външните белези на
13
Martin Bronfenbrenner, “Radical Economics in America: A 1970 Survey,” Journal of
Economic Literature, VIII (Sept. 1970).
14
Gary North, “The Epistemological Crisis of American Universities,” in Gary North
(ed.), Foundations of Christian Scholarship: Essay in the Van Til Perspective
(Vallecito, California: Ross House Books, 1976).
християнството. Той все още е система от деветнадесети
век, която черпи от интелектуалния капитал на една по-
християнска интелектуална вселена. Тези външни белези на
християнския ред са източникът на влиянието на марксизма
в един нарастващо релативистки свят.
Също е важно, че с избледняването на привлекател-
ността на марксизма поради неспособността на комунистите
да прикрият икономическия провал на комунизма и отчаяни-
ето, което той произвежда, марксистите се обръщат към
Библията. Приемането на теологията на освобождението от
латиноамериканските марксисти не е просто тактика, осно-
вана на римо-католическите исторически корени на региона.
Това е също опит да се вложи чувство на религиозна рев-
ност и морал в мироглед, който умира. Привлекателността
на комунизма като цялостен мироглед все повече намалява.
Навсякъде е известна бюрократизацията на живота, която
той произвежда. Той се нуждае от езика на Библията, за да
придобие нова сила.
Последният бунт на Сатана
В последните дни на тази последна епоха от човешка-
та история сатанистите все още ще имат външните белези
на християнския ред, който е навсякъде около тях. Сатана
ще трябва да седи в Божия скут, така да се каже, за да уда-
ри Божието лице – или да се опита да го направи. Сатана не
може да бъде последователен със своята философия на
автономен ред и все още да е заплаха за Бога. Автономният
ред води до хаос и безсилие. Той знае, че няма неутрална
област във философията. Той знаеше, че Адам и Ева щяха
да умрат духовно в деня, когато ядоха от плода. Той е дос-
татъчно добър теолог, за да знае, че има един Бог, и той и
неговото множество треперят от тази мисъл (Яков 2:19).
Когато демоничните хора приемат сериозно неговите
лъжи за естеството на действителността, те стават безсил-
ни, падайки (почти) от Божия скут. Именно когато сатанисти-
те осъзнаят, че официалната философия на Сатана на хаос
и антиномистко беззаконие е лъжа, тогава те стават опасни.
(Ще повторя, марксистите са по-опасни за Америка, отколко-
то е племето Ик.) Те научават повече за истината, но я изв-
ращават и се опитват да я използват срещу Божия народ.
Следователно библейският смисъл на епистемологич-
ната осъзнатост не е, че сатанистът става последователен с
официалната философия на Сатана (хаоса), а че войската
на Сатана ще стане последователна с това, което Сатана
наистина вярва: че редът, законът, властта са продукт на
омразния Божий ред. Те се научават да използват закона и
реда за да изградят завоевателна армия. Накратко, използ-
ват общата благодат – познанието на Божията истина – за
да извратят истината и да атакуват Божия народ. Те се
отвръщат от погрешното познание, което им се предлага от
Сатана, и възприемат извратена форма на истината, за да я
използват в своите бунтовни планове. Те узряват, с други
думи. Или, като К. С. Луис е вложил в устата на своя измис-
лен герой, старшия дявол Душевадеца, когато материалис-
тите накрая повярват в Сатана, но не и в Бога, тогава война-
та е свършена.15 Не съвсем; когато вярват в Бога, знаят, че
Той ще победи, но въпреки това се надигнат в гняв – не сляп
гняв, а напълно осъзнат гняв – срещу Божиите дела, тога-
ва войната е свършена.
Сътрудничество
Тогава как може да си сътрудничим с такива хора?
Просто на основата на общата благодат. Общата благодат
все още не е развита напълно. Когато стане това, наруши-
телите на завета накрая ще се разбунтуват. Дотогава можем
са си сътрудничим с тях, но това сътрудничество трябва ви-
наги да е в интерес на Божието царство. Решението дали
конкретно съдружие за определена цел е от полза трябва да
се вземе на основа на стандартите, положени в библейския
закон. Общата благодат не е обща основа; няма обща осно-
ва, която да свързва хората, освен Божият образ във всеки
човек. Християните, не езичниците, трябва да определят
целите във всяко начинание на сътрудничество. Езичниците
седят под трапезата на Царя; ние не седим под трапезата на
Сатана. Те трябва да се хранят от нашите останки, а не ние
от техните.
Тъй като външното спазване на условията на библейс-
кия закон наистина произвежда видимо добри резултати –
обратно на теорията на проф. Клайн за Божията тайнствена
воля в историята – невярващите ще са склонни за известно
време да възприемат тези принципи, тъй като искат плодо-
вете на християнското общество. Накратко, някои етични
15
C. S. Lewis, The Screwtape Letters (New York: Macmillan, 1969), Letter 7.
сатанисти отговарят с външно покорство на познанието за
действието на Божия закон, написан в сърцата им (Рим.
2:14-15). Те имат голяма степен на познание за Божието
създание, но все още не са склонни да атакуват Неговата
църква. Имат познание чрез общата благодат, но все още не
виждат какво означава това за техните собствени действия.
(Комунистите виждат до известна степен, но все още не са
стигнали до края; не са започнали окончателно военно на-
падение срещу Запада.)
Накратко, честността наистина е най-добрата полити-
ка. Ако християните са честни, нехристияните ще искат да си
сътрудничат с тях. Нехристияните искат благословенията,
които християните придобиват чрез честен труд. Така Лаван
нае Яков; Петефрий назначи Йосиф, както направи надзира-
телят на затвора, а после и Фараонът; царете на Вавилон и
Мидо-Персия търсеха съвета на Данаил, и т.н. Те искат пло-
довете на библейската вяра, дори ако не желаят нейните
заветни корени.
Споделено познание
Същността на бунта на Адам не беше интелектуална;
тя беше етична. Никой не твърди това по-силно от Ван Тил.
Просто прибавянето на познание към или от неновородения
човек не променя естеството на неговото положение пред
Бога. Той все още е бунтовник, но може да притежава раз-
ширено познание. Такова познание може да бъде приложено
към Божието създание и ще произведе благоприятни резул-
тати. Познанието може също да произведе унищожение.
Въпросът е етиката, не знанието. Така хората могат да си
сътрудничат на основата на общо познание; в крайна сметка
те не могат да си сътрудничат на основата на обща етика.
Ето защо Бог разделя хората за вечността в деня на крайния
съд: развитието на противоположните етични системи на
хората във времето прави невъзможно всяко сътрудничест-
во. Сатанистите не могат да издържат да бъдат в покорство
под Бога, Божия закон и Божия народ. Накрая те се разбун-
туват.
Какво да кажем за специалното проклятие? Общата
благодат увеличава специалното проклятие на неновороде-
ните хора. Когато общата благодат се увеличи до своята
пълнота, открива се Божието специално проклятие: цялос-
тен бунт на човека срещу Божията истина и на основата на
Неговата обща благодат – познание, власт, богатство,
престиж и т.н. – което след това води до крайния съд. В са-
мия край Бог премахва част от Своето възпиране: възпира-
нето на самоубийственото унищожение. Той им позволява
да постигнат тази смърт, която те обичат (Пр. 8:36). Но те
все още имат власт и богатство до края, както беше Вави-
лонската империя в нощта, когато падна (Дан. 5).
Езичниците могат да ни учат на физика, математика,
химия и много други предмети. Как е възможно това? Защо-
то Божията обща благодат за тях се е увеличила. Те са има-
ли няколко века на ръководство от християни в Съединените
Щати, както и от интелектуалци на Просвещението, възпри-
ели философия на свързаност, която поне наподобява хрис-
тиянското учение за провидението. Хуманистите не могат да
сплотят обществото на основата на своята философия на
хаоса – официалния възглед на Сатана – но все още могат
да правят важни открития. Те също облагат християните с
много по-високи данъци отколкото тираничните десет про-
цента, срещу които Самуил предупреждава (1 Царе 8:15,
17). Използват откраднат капитал във всеки смисъл на ду-
мата.
Християните трябва да определят правилата
Когато има християнско съживление и проповядване и
широко приложение на цялата Божия воля, тогава христия-
ните могат отново да застанат в положение на истинско ръ-
ководство. Невярващите също могат да направят принос
към подчиняването на земята, защото ще бъдат призовани
към действието на закона, написано в сърцата им. Общата
благодат ще се увеличи по целия свят.
През тази епоха на разширяване християните трябва
да са изключително внимателни да наблюдават за белези
на етично отклонение от тези, които привидно са полезни
съработници в царството. Може да има сътрудничество за
външни цели – изпълнението на завета за господство, който
е даден на всички хора – но не и в областта на етиката.
Трябва да наблюдаваме Съветите за да видим как не
трябва да се гради общество. Трябва да изградим противо-
мерки на техните предизвикателства. Не трябва да приема-
ме техния възглед на пролетариатна етика, дори техните
състезатели по шах или математиците им да ни показват
големи постижения. Божият закон, както е открит в Библия-
та, трябва да бъде господствуващ, а не действието на зако-
на, написано в сърцата на неправедните. Начинът за сът-
рудничество е на основа на библейския закон. Законът ни
казва за ограниченият върху човека. Той ни държи смирени
пред Бога и господствуващи над природата. Наша задача
е да определим точността и полезността на делата на нено-
вородените хора, които упражняват своите дадени от Бога
таланти, като изработват осъждението си със страх и тре-
пет.
На чужденците отвътре портите бяха дадени много от
предимствата на общата благодат – Божият отговор на об-
ръщането на евреите. Те получаваха пълна правна защита в
еврейските съдилища (Изх. 22:21; 23:9; Вт. 24:17). Не им бе-
ше позволено да ядат специалните святи ястия (Изх. 29:33;
Лев. 22:10), което ги отлъчваше от религиозните празници в
храма. Но те бяха част от празника на десятъка, празник
пред Господа (Вт. 14:22-29). Така те се ползваха от общест-
вения ред, който Бог установи за Своя народ. Те също мо-
жеха да произвеждат стоки и услуги с увереността, че пло-
довете на техния труд им няма да бъдат конфискувани от
беззаконна държавна власт. Това направи всеки по-богат,
защото всички хора в общността можеха да изработват ус-
ловията на завета за господство.
Знаем, че естественият човек не разбира духовните
неща (1 Кор. 2:14-16). Знаем, че Божията мъдрост е смятана
за глупост от неновородения (1 Кор. 1:18-21). Има непрео-
долимо философско разделение между невярващи и вяр-
ващи. Те започват с различни отправни точки: хаос срещу
сътворение, човек срещу Бог. Само общата благодат може
да намали конфликта в приложението между езическата и
християнската философия. Етичният бунт на неновородения
лежи под повърхността, тлеейки, готов да избухне в гняв, но
той е възпиран от Бога и Божия закон. Той се нуждае от
властта, която библейският закон дава. Затова той се съгла-
сява с някои от принципите на приложния библейски закон и
се съобразява с част от действието на закона, написано в
сърцето му. Но той не може да се съгласи относно основни-
те принципи. И дори в края на времето, когато хората ще
изповядват съществуването на единия Бог и ще треперят от
тази мисъл, те няма да подчинят себе си на този Бог. Те ще
воюват до смърт – до втората смърт – за да отрекат претен-
циите, които Богът на Библията има върху всяка част на
тяхното естество.
И така, може да има сътрудничество в покоряването
на земята. Но християните трябва да определят стратегията
и тактиката. Неновороденият човек ще бъде като платен съ-
ветник; той ще даде своите таланти, но Господ ще изгражда
обществото.
Общата благодат срещу общата основа
Не трябва да извличаме от общата благодат фило-
софски принципи на общата основа, като въображаемия
“принцип на непротиворечие” или също толкова въображае-
мия “естествен закон.” С увеличаването на общата благодат
във времето ще има все по-голямо етично разделение в
сърцата на хората. С увеличаването на общата благодат се
приближаваме до този последен бунт в цялата му сатанинс-
ка мощ. Общата благодат съчетава усилията на хората в
покоряването на земята, но християните работят открито за
Божията слава, докато неновородените работят (официал-
но) за славата на човека или за славата на Сатана. Всъщ-
ност, те работят за Божията слава, тъй като в този последен
ден всяко коляно ще се преклони пред Него (Фил. 2:10). Бо-
гатството на нечестивия се запазва за праведния (Пр.
13:22б). Но в етично отношение, те не работят съзнателно
за Божията слава.
Всички факти са тълкувани факти, и тълкуванието, а
не фактите като такива – няма “факти сами по себе си” – е
което разделя изгубените от избраните. Естественият човек
неизбежно възпрепятствува (активно подтиска) истината
чрез неправда (Рим. 1:18).16 Никакви философски доказа-
телства за Бога (други освен доказателството, което започва
с приемане на съществуването на Бога, открит в Библията)
не могат да свържат неновородените умове с новородени-
те.17 Бог Баща, не логиката, довежда хората до спасително-
то знание за Исус Христос (Йоан 6:44). Няма обща фило-
софска основа, а само метафизична. Ние сме направени по
Божия образ от общ Създател (Деян. 17:24-31). Всеки човек
16
Murray, Romans, разглеждайки Римляни 1:18.
17
Van Til, The Defense of the Faith (Philadelphia: Presbyterian and Reformed, 1963),
атакува традиционните римокатолически и арминиански доказателства за Бога.
Те не доказват Бога на Библията, твърди той, а само един ограничен бог на чо-
вешкия ум.
знае това. Ние като хора можем само да напомняме на всич-
ки хора за това, което знаят. Бог използва това вродено поз-
нание за да осъди законно всички неновородени хора.
За да мисли правилно, невярващият използва отк-
раднат интелектуален капитал – правилно в смисъл да е
способен да използва познанието, за да покорява земята, не
в смисъла да познава Бога, както етично осиновеният син Го
познава (Йоан 1:12). Неговите заключения могат да отгова-
рят на външната действителност достатъчно, за да му поз-
волят да изработва своята бунтовна вяра до дори по-голямо
унищожение, отколкото ако не е имал правилното познание
(Лука 12:47-48). Той “знае” по някакъв начин, че “2 плюс 2 е
равно на 4,” и също, че този факт от симетрията на ума мо-
же да се използва за да се постигнат желани резултати във
външния свят на природата. Защо трябва да съществува
тази симетрия в ума и защо трябва да има връзка с външния
свят на природата, е необяснимо чрез познанието на естес-
твения човек, факт, който е признат от спечелилият Нобело-
ва награда физик, Юджийн Уигнър.18
Тъй като християните имат правилно учение за създа-
нието, те могат да обяснят свързаността на човешкия ум,
свързаността на вселената и смисъла на връзката между
двете. Невярващият не може да обясни тази свързаност
чрез философията на върховната случайност. Независимо
от това той действува така, сякаш може да го направи. Той
действува чрез вяра. Така невярващият използва за всяко
нещо откраднат интелектуален капитал.
Понеже капиталовата основа на невярващия в крайна
сметка е от Бога, християните могат да използват част от
неговия труд (като проверяват откритията според открове-
нието в Библията), а невярващият може да използва труда
на християните. Земята ще бъде покорена. Колкото по-близо
са презумпциите на невярващия до тези, открити в Библията
(както е презумпцията на консервативния икономист за фак-
та на икономическата оскъдност, отговарящ на Битие 3:17-
19), толкова е по-вероятно откритията, направени на осно-
18
Eugene Wigner, “The Unreasonable Effectiveness of Mathematics in the Natural
Sciences,” Communications on Pure and Applied Mathematics XIII (1960), pp. 1-14.
Виж също Vern Poythress, “A Biblical View of Mathematics,” in Gary North (ed.),
Foundations of Christian Scholarship: Essays in Van Til Perspective (Vallecito,
California: Ross House, 1976), ch. 9. Виж също неговата статия в The Journal of
Christian Reconstruction, I (Summer, 1974).
вата на тези презумпции, да са полезни. С думата “полезни”
имам предвид полезни за общата задача на всички хора,
покоряването на земята. Следователно може да има сът-
рудничество между християните и нехристияните.
Падението на човека беше етично, не интелектуално.
Умовете на хората са под проклятие, защото самият човек е
под проклятие, но проблемът с човешкият ум е предимно
етичен. Следователно християните могат да използват тех-
ническите умения и специализираното познание на невяр-
ващите, точно както невярващите могат да използват талан-
тите на християните. Разделението на труда чрез добровол-
ната размяна на пазара помага на всяка група да изгради
своето царство.
Заради общата благодат можем да си сътрудничим с
врага в положителни начинания. Нашите дългосрочни цели
ще бъдат постигнати, защото имаме специална благодат.
Ние можем да определяме правилата. Имаме етичните бла-
га; те имат етичните “злини.” Те искат предимствата на биб-
лейския обществен ред. Могат да бъдат дървосекачи и во-
доносци до деня, когато ще се разбунтуват, и Бог ще ги сма-
же за цялата вечност.
Обобщение:
1. Житото и плевелите се развиват към зрялост.

2. Има подем и застой в разширяването на Божието ви-
димо земно царство.
3. Има развитие в изповедите на вярата.
4. Нарушителите на завета също се развиват епистемо-
логично.
5. Властолюбивите не изработват на практика това, към
което ги води тяхната все по-съзнателно самоубийст-
вена теология.
6. Мирогледът на Нютон не е бил последователно анти-
тринитариански.
7. Християните приемат безкритично мирогледа на Ню-
тон.
8. Това е довело до объркване, тъй като всяка страна
става все по-осъзната.
9. Марк Аврелий е бил по-малко последователен с ези-
чеството и затова е бил по-голяма заплаха за църква-
та отколкото неговия развратен син Комодус.
10. Марксистите са по-голяма заплаха за Запада отколко-
то африканското племе Ик.
11. Марксистите са откраднали библейски възглед, затова
те са по-успешни в обръщането на отчаяни диваци.
12. Сатана не смее да стане последователен с изпо-
вядваната от него философия на съществуване, ако
иска да се разбунтува с власт срещу Бога.
13. Сатанистите се нуждаят от общата благодат за да во-
дят успешен бунт срещу Бога и Божието царство.
14. Можем да си сътрудничим с нашите етични врагове
защото основаните на Библията изводи все още вла-
деят в обществото.
15. Библейските принципи произвеждат ползи, които са
желани от невярващите.
16. Те ще сътрудничат с нас ако желаят повече от тези
ползи и ако ние сме верни слуги пред Бога.
17. Християните трябва да определят правилата при сът-
рудничеството с езичниците. Ние наемаме техните
услуги. Те седят под трапезата на Царя.
18. В разделението на труда езичниците притежават пра-
вилно познание, което можем да използваме за Божи-
ите цели.
19. Ръководството за правилно сътрудничество е биб-
лейският закон.
20. Общата благодат по никакъв начин не произвежда
обща интелектуална основа.
21. Няма обща интелектуална основа, освен в Божия об-
раз във всички хора.
22. Само учението за сътворението може да даде доста-
тъчно обяснение за това, че човешкият ум може да
схване природните закони.
ИЗПЪЛНЕНИ СЪДОВЕ
Или грънчарят няма власт над глината, с част
от същата буца да направи съд за почит, а с
друга част – съд за непочтена употреба? А какво
ще кажем, ако Бог, при все, че е искал да покаже
гнева Си и да изяви силата Си, пак е търпял с
голямо дълготърпение съдовете, предмети на
гнева Си, приготвени за погибел, и е търпял, за да
изяви богатството на Славата Си, над съдовете,
предмети на милостта Си, които е приготвил
отнапред за слава – над нас, които призова, не
само измежду юдеите, но и измежду езичниците?
(Рим. 9:21-24).
Бог е създал два вида съдове: съдове, направени да
получат Неговата почит, и съдове, направени за непочтена
употреба. Последните са наречени съдове на гняв.
Текстът не казва, нито Павловият аргумент оправдава
идеята, че съдовете са направени от Бога да получат или
чест или безчестите, милост или гняв. Те не са “неутрални
съдове,” където всеки съд очаква какво ще налее сам в себе
си в историята. Образът е на грънчар и глина. “И тъй, към
когото ще, Той показва милост, и когото ще закоравява” (ст.
18).
Защо ни представя образа за грънчаря и глината? За-
щото това е следващият етап в аргументите на самопровъз-
гласилия се автономен човек срещу учението за абсолютно-
то върховенство на Бога да избира някои хора да получат
вечен живот, а други да получат вечно осъждение. Автоном-
ният човек веднага вижда логическия извод от твърдението
на Павел и отвръща с добре известния и традиционен аргу-
мент, че това би отрекло свободната воля (автономията) на
отделния човек. “На това ти ще речеш: А защо още обвиня-
ва? Кой може да противостои на волята Му?” (ст. 19).
Два вида логика
Павел не казва, че този отговор е нелогичен. Толкова
е логичен, че той казва “На това ти ще речеш...” Той знае
колко логичен е аргументът. Вместо това той отговаря, че
аргументът е етично незаконен. “Но, о човече, ти кой си, що
отговаряш против Бога? Направеното нещо ще рече ли на
онзи, който го е направил: Защо си ме така направил?” (ст.
20). Тогава представя образа за глината и грънчаря. Грън-
чарят прави каквото иска с буцата глина. Той има съвърше-
ното право да направи от нея съдове за унищожение. Да се
поставя този въпрос – “А защо още обвинява?” – е действие
на бунт. Да се твърди някакъв подобен вариант като “Това
прави Бог създател на греха,” също е действие на бунт, за-
щото Библията казва, че Бог не е създател на безредието (1
Кор. 14:33) или на някакъв друг грях.
Кристално ясно е какво твърди Павел. Редът в неговия
аргумент е очевиден. Бог прави два вида етични съдове от
общата глина, човечеството. Всеки вид съдове има съответ-
но вечно предназначение. Съдовете нямат думата по този
въпрос. Те не могат законно да отговарят на Създателя,
“Защо си ме така направил? И след като си ме направил, как
можеш основателно да ме държиш отговорен за етичните
действия и моето вечно предназначение?” Защо не? Защото
Бог е върховния Създател.
Аз осъзнавам, че този аргумент не оставя място за то-
ва, което обикновено се нарича свободна воля, тоест авто-
номност, тоест Бог не управлява (или дори не знае) дали
човек ще приеме или няма да приеме Неговата благодат в
Исус Христос. Обратното: Бог знае, Бог определя и Бог е
върховният Грънчар. Той предопределя. Той избира изкупе-
ния преди основаването на света. “Благословен да бъде Бог
и Баща на нашия Господ Исус Христос, Който в Христа ни е
благословил с всяко духовно благословение в небесни мес-
та; като ни е избрал в Него преди създанието на света, за да
бъдем свети и без недостатък пред Него в любов; като ни е
предопределил да Му бъдем осиновени чрез Исуса Христа,
по благоволението на Своята воля” (Еф. 1:3-6).
Дали читателите биха се подложили на тест да видят
дали има някакви следи от хуманизъм в тяхното мислене?
Ето истинският тест. Ако теологията на Павел в Римляни 9
и Ефесяни 1 притеснява по някакъв начин един човек, тога-
ва в неговото мислене има останали следи от автономния
(хуманистичен) човек. Ако в ума на човека се появява някак-
ва разновидност на забранения аргумент – “Защо още обви-
нява? Кой може да противостои на волята Му?” – тогава той
все още мисли хуманистично. Ако се придържа към учението
за свободната воля защото е логично следствие от личната
отговорност, тогава той все още мисли бунтовно. Той е за-
менил ясното учение на Римляни 9 с логиката на хуманизма.
Павел е ясен: (1) пълната, вечна отговорност е неизбежна, и
(2) Бог предопределя някои да бъдат съдове на гняв, а други
да са съдове на благодат. Трябва да приемем двете учения
не заради тяхната логика или липса на логика, но заради
ясното Божие откровение в Римляни 9. Да се отхвърли зак-
лючението на Павел е да се отхвърли част от Божието
вдъхновено Слово, което е същността на хуманизма и бунта.
Това е грехът на Адам.
Издържахте ли теста?
Малко християни го издържат. Ето защо учението за
общата благодат се развива в калвинистките кръгове, а не в
анти-калвинистките кръгове. Тези, които не са калвинисти,
не вярват в Божието двойно предопределение, т.е. еднакво
върховенство на гнева и на благодатта. (Всъщност, някои
калвинисти също не го вярват, което е повлияло върху спо-
ровете за общата благодат.) Възниква въпросът: Как Бог
гледа на тези, които не са предопределени за вечен живот?
Дали ги дарява с някакво благоволение, през техния земен
живот? Дали те като “създания сами по себе си” или “хора
сами по себе си” получават Неговата любов или благоволе-
ние “до определена мярка”? Дали неновороденият съд на
гняв е по някакъв начин предмет на Божието благоволение
към “глината като цяло”? Синодът от 1924 казва да. Хьоксе-
ма казва не. Хьоксема е прав.
Два вида любов
Теологичното объркване възниква поради общоприе-
тото определение на любов, което се определя като благо-
воление или емоционална привързаност на една личност
към друга. Това не е начинът, по който Библията определя
любовта. В Библията любовта се среща по два начина, в
зависимост от това дали човекът е съд на благословение
или съд на гняв. Има любов с привързаност и любов без
привързаност. Първата е позитивна в своята емоционална
привързаност и е безпристрастна; втората е негативна в
своята емоционална привързаност и също е безпристрастна.
Първата включва продължителност (наследяване чрез Бо-
жието осиновяване); втората включва прекъсване (лишава-
не от наследство чрез Божия гняв).
За хората вътре в Божия завет любовта има всичките
пет характеристики на завета във формата на благослове-
ния: (1) присъствието на трансцедентния Бог; (2) йерархия
(място в Божията църква); (3) Божият закон (закон, написан в
сърцето); (4) Божият съд (оправдание като юридическо за-
явление от Бога за тяхната праведност); и (5) наследство
(като осиновени синове). Хората извън завета също имат
пет точки, но във формата на гняв: (1) присъствието на Бога
като обвинител, дори в ада (Пс. 139:8); (2) йерархия (Бог е
владетел над тях); (3) Божият закон (действието на закона в
сърцето); (4) Божият съд (Божията съдебна присъда за тях-
ната вина); (5) наследство (от земен гняв към вечен гняв).
И така, когато Бог ни казва да обичаме ближния си,
ние трябва да показваме на грешниците същата безприст-
растна любов, каквато Бог им показва. Трябва да предста-
вяме Бога пред тях. Първо, трябва да им послужим като об-
винители, или с думи, или като представим добър пример.
Натан каза, че именно прелюбодейството на Давид даде
възможност на Божиите врагове да хулят (2 Царе 12:14). Той
им даде лошо свидетелство. Бог показа гнева Си срещу Да-
вид за да напомни на хулителите за последствията от греха.
Бог уби детето (ст. 15-19). Второ, трябва да се стремим да
упражняваме законно обществено управление над тях, за да
ги поставим под Божията йерархия в обществения закон.
Трето, трябва да им проповядваме Божия закон. Това тряб-
ваше да се прави всяка седма година в Израел (Вт. 31:10-
13). Четвърто, трябва да служим като съдии над тях, из-
пълнявайки праведен граждански съд. Пето, трябва да се
въздържаме от пожелание на тяхната собственост, защото
тя е наследство на децата им. Вместо това трябва да рабо-
тим усилено и да получим това наследство чрез нашата
производителност. Богатството на нечестивия се запазва за
праведния (Пр. 13:22).
Не ни е казано да ги обичаме безусловно. Правилната
форма на любов се определя от заветното положение на
предмета на любовта. Ние не обичаме невярващите така,
както ако бяха вярващи. Ето защо Павел забрани смесените
бракове между пазители и нарушители на завета. Да обича-
ме невярващия така, както трябва да обичаме вярващия, е
забранено; в брачния завет, това означава неравностойно
впрягане (2 Кор. 6:14). Това е вярно и за църковния завет и е
основание за отлъчване. Само в обществения завет ни е
позволено законно да се впрягаме неравностойно в история-
та, но наша задача от Бога е в крайна сметка да управлява-
ме над тях, както израилтяните управляваха над гаваонците
(Ис.Нав. 9). Не трябва да им служим като дървосекачи или
водоносци, освен в периодите на Божие осъждение върху
нас в историята заради нашата предишна (и вероятно про-
дължаваща) заветна невярност към Него. Те трябва да ни
служат чрез покорство към библейския закон.
Изпълнени до ръба в историята
Бог каза на Авраам “А в четвъртото поколение потом-
ците ти ще се върнат тук; защото беззаконието на амо-
рейците не е още стигнало до върха си” (Бит. 15:16). Исто-
рическото развитие на ханаанското общество все още не
беше завършено. Дали Бог мразеше греха в дните на Авра-
ам? Разбира се. Тогава защо даде на ханаанците още чети-
ри поколения на грях? За да изпълнят чашата на своето не-
честие. Той им даде повече въже за да се обесят с него. Ако
използваме аналогията на Рим. 12:20, Бог им даде повече
време да насипят допълнително жар върху главите си.
По-горе казах, че Божията обща благодат се увелича-
ва във времето. Също казах, че отговорността на грешния
човек пред Бога се увеличава заради тази допълнителна
обща благодат. Можем да видим този процес в четири ста-
розаветни примера: поколението на потопа, ханаанците,
египтяните и вавилонците.
Потопът
На населението преди потопа беше подарен дълъг
живот. Матусал почина на 969 годишна възраст, в годината
на потопа. Павел отбелязва, че заповедта да почитаме ро-
дителите си е първата заповед с обещание (Еф. 6:2). Конк-
ретното обещание е за дълъг живот. Именно това, над всич-
ки други обещания, е това, което хората навсякъде зачитат:
“Царю, да си жив до века” беше общ израз на почит в древ-
ния свят (Дан. 2:4; 3:9; 5:10). Ясно е, че хората от епохата
преди потопа бяха облагодетелствувани с продължителен
живот. Въпреки това те ставаха все по-зли. Накрая Бог вече
не можеше да понася и уби всички тях и всички живи живот-
ни под тяхната заветна власт. Направи едно изключение:
Ной. Той постави представителни животни под заветната
власт на Ной. Даде им живот.
Защо Бог даде на хората повече обща благодат ако те
ставаха все по-зли? Като начин да увеличи величината на
тяхното осъждение при потопа. В този случай, това беше
въпрос на повече вода върху главите им – огнената жар
дойде във вечността. Когато Бог възнамерява да сложи край
на едно заветно бунтовно общество, Той първо увеличава
неговата сила и мощ. Това ускорява процеса на осъждение.
Те изпълват мярката на своето нечестие по-бързо и в по-
голямо количество. Тогава Той ги осъжда в преломното
действие на осъждението.
Те са имали свидетелство пред себе си: живота на
Ной. Те имали са и друго свидетелство: постепенно
нарастващия Ноев ковчег. Разбира се, имали са и
действието на закона в сърцата си, но са имали и
уникалното историческо свидетелство за Божиите заветни
проклятия, свидетелството на етиката (Ноевата праведност),
идващия Божий съд (ковчегът) и краят на тяхното
наследство (потопа, към който ковчегът сочи).
В този случай богатството на нечестивия не беше за-
пазено за праведния, освен технологичното познание, което
се запази чрез семейството на Ной. Тяхното външно богатс-
тво беше запазено за унищожение, свидетелство на всички
хора в историята относно идващия краен съд. Потопът беше
най-близо до прекъсване на историята. Бог обеща никога
повече да не го прави, до деня на съда. Дъгата е Неговият
заветен белег за това обещание (Бит. 9:17).
Ханаанците
Това беше толкова извратено общество, че Бог запо-
вяда на Исус Навиев да унищожи всички или поне да ги из-
гони завинаги от земята. Бог беше толкова сериозен относно
това, че им каза, че ако откажат да ги унищожат, Той ще се
оттегли от тях (ще премахне присъствието Си: Ис.Нав. 7:12).
Всеки мъж, жена и дете на Ерихон бяха убити, освен завет-
ното семейство на Раав.
По-късно Самуил каза на Саул да унищожи амалича-
ните, “обречи на изтребление всичко, що има, и не го пожа-
ли; но избий мъж и жена, дете и бозайниче, говедо и овца,
камила и осел” (1 Царе 15:3). Но Саул беше алчен – той за-
пази животните за Израел – и снизходителен към своя “коле-
га,” цар Агаг. Затова Бог отне царството от Саул (15:11). За
да подчертая смисъла, Самуил разсече цар Агаг на парчета
(15:33). Агаг беше убиец на деца и на жени, му напомни Са-
муил; затова неговата майка щеше да бъде остане без син.
Това беше също напомняне на Саул, че е нарушил условия-
та на завета; това е, което Бог прави на тези, които го нару-
шават. Това беше значението на “разсичане на завета” (Бит.
15:9-17).
Ханаанците получиха свидетелството на Авраам и
Исаак. Отговорът на филистимците беше да напълнят
водните кладенци на Авраам с пръст, в действие на завист
(Бит. 26:14-15). По-късно ханаанците дойдоха под съд по
време на глада, който заведе Яков и семейството му в Еги-
пет. Тогава видяха, че Якововият син стана управител на
Египет и източникът на хляб за Ханаан. Отново те не се по-
каяха.
Тогава дойде изходът. В продължение на едно поко-
ление Израел се скиташе в пустинята. Ханаан стана по-
богат, но хората на Ханаан пак не се покаяха. Те построиха
къщи и посадиха лозя, но нямаше да ги наследят. Бог при-
готвяше наследство за Своя народ – “къщи пълни с всякакви
блага, които не си напълнил, и изкопани кладенци, които не
си изкопал, лозя и маслини, които не си насадил” (Вт. 6:11).
Божията обща благодат посипваше жар върху техните
глави. Те постоянствуваха в греховете си, като допълваха
нечестието на аморейците. А Бог приготвяше наследство за
Своя народ. Богатството на нечестивия се запазва за пра-
ведния.
Ето защо може да има увеличение на Божията обща
благодат в отговор на все по-злите действия на злия човек.
Това е средство да им свидетелствува за идващия съд, кой-
то ще бъде цялостен в историята. Техните външни благос-
ловения ги правят достойни за разрушение. Бог ще отнеме
тяхното наследство и ще го даде на Своя народ. Той изпъл-
ва техните съдове с благословения, защото ще ги строши
като съдове на гняв и ще излее богатството в съдовете за
почит.
Когато богатството се увеличава сред нарастващо не-
честие, идва съд във времето. Предстои прехвърляне на
богатството.
Египтяните
Фараонът от времето на Йосиф доведе себе си и своя
народ под външните условия на завета. Той направи това,
което Йосиф му каза. “Ти ще бъдеш над дома ми, и всичките
ми люде ще слушат твоите думи; само с престола аз ще бъ-
да по-горен от тебе” (Бит. 41:40). Той публично възложи дър-
жавната власт на Йосиф като му даде своя пръстен и
втората колесница (41:42-43). Тогава Египет забогатя.
Осъждението на глада лиши хората в Египет от тяхна-
та земя, животни и свобода. Те се продадоха в робство на
Фараона за да си купят храна (47:13-26). Те все още бяха
зли, така че Бог ги продаде в робство на техния бог, Фарао-
на. Но те оцеляха. Бог им даде живот.
Фараонът даде на семейството на Йосиф земята на
Гесен, най-добрата земя в Египет (Бит. 47:6). Това беше сви-
детелство за Египет и Ханаан. Бог награждава Своите хора.
Египтяните не се покаяха като народ. Те презираха
скотовъдците (Бит. 46:34), а евреите бяха скотовъдци. Така
че какво беше Божието осъждение над тях, след като
Мойсей ги напусна? Той ги предаде в ръцете на амаличани-
те, които традиционните историци наричат хиксоси, или ца-
ре-овчари.1
Много хора се присъединиха заветно към Израел в го-
дините след Йосиф. Те станаха евреи. Няма друго възможно
обяснение за бързия растеж на евреите; това не би могло да
се постигне само с високо ниво на раждаемост.2 Но народът
като цяло остана езически. Затова в Египет нямаше нито
един заветно верен египтянин в нощта на Пасхата. Имаше
мъртъв първороден син във всяко египетско семейство (Изх.
12:29). Заветът беше премахнат при идването на Мойсей. Но
ние знаем, че децата на завета оцеляват. Така че по начало
не е бил установяван завет на благодат. Така заключаваме,
че верните общества е трябвало да се подложат на обряз-
ване, точно както направиха сихемците (Бит. 34), за да оста-
нат в Божия обществен завет. Ако откажеха да се обрежат
като народ, тогава отделните хора от други народи трябва-
1
Immanuel Velikovsky, Ages in Chaos, Volume 1, From the Exodus to King Akhnaton
(Garden City, New York: Doubleday, 1952); Gary North, Moses and Pharaoh:
Dominion Religion vs. Power Religion (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics,
1985), Appendix A.
2
Причината е, че демографският растеж винаги се характеризира с голям брой
деца. А броят на евреите, които завладяха Ханаан, 602,000 души, бе почти равен
на броя на хората, които излязоха по време на Изхода. Това показва демографс-
ки застой, и то застой поне едно поколение преди изхода. Следователно новопо-
вярвалите са тези, които са увеличили населението преди заробването. Виж
North, Moses and Pharaoh, pp. 22-25.
ше да сключат пряк завет с евреите и да стават евреи (Вт.
23:3).
След това египтяните заробиха евреите. Опитаха се
да разрушат източника на специалната благодат изсред тях.
Бог им позволи да увеличат злото си. Бог увеличи богатст-
вото им, за да може евреите да ги оберат, когато дойде из-
ходът (Из. 12:35-36). Богатството на нечестивия се пази за
праведния.
Вавилонците
Навуходоносор научи този урок след седемте си годи-
ни на животинско поведение. В осмата година след като Бог
го порази с лудост, той беше възстановен (Дан. 4:23, 34).
Той повярва и написа тази глава от Библията.
Цар Валтасар не беше толкова мъдър. Той направи
угощение, макар че Мидо-Персийската империя обсаждаше
портите на града. На този празник той извърши действие на
символична кражба. Взе от златните съдове, които са били в
храма и които се съхраняваха в съкровищницата на Вави-
лон, и ги донесе на празника. Постави ги пред хилядите пър-
венци, и те ядоха своите ястия използвайки Божиите съдове
като чинии. “В същия час се появиха пръсти на човешка ръ-
ка, които пишеха...” (Дан. 5:5).
Бог не наказа Вавилон заради кражбата на съдовете
от храма. Това унищожение на храма трябваше да бъде
урок за евреите: да не уповават в храма, а в Божия закон.
Еремия ги предупреди: “Не уповавайте на лъжливи думи та
да казвате: Храмът Господен, храмът Господен, храмът Гос-
поден е това. Защото ако наистина поправите пътищата си и
делата си; ако съдите съвършено право между човека и
ближния му; ако не угнетявате чужденеца, сирачето и вдо-
вицата, и не проливате невинна кръв на това място, нито
следвате чужди богове за ваша повреда; тогава ще ви нап-
равя да живеете на това място, в земята, която дадох на
бащите ви от века и до века” (Ер. 7:4-7).
Бог им нанесе унищожение в същата нощ, когато ядо-
ха от същите тези съдове. На съдовете за непочтена упот-
реба не им е дадено право да ядат от съдовете за почтена
употреба. Тяхното място е да ядат от трохите, които падат
от трапезата на Господа. Със символичното си посягане към
Господната трапеза те бяха незабавно погубени.
Това е, което невярващите правят през цялата исто-
рия. На тях им е позволено да ядат от трохите, които падат
от Господната трапеза. След това те стават недоволни от
своето подчинено положение. Те въстават и грабват съдо-
вете за почит. Заробват Божиите хора, както вавилонците
поставиха съдовете от храма в своята съкровищница. Това е
позволено за известно време, като Божие осъждение срещу
Божия непокорен народ. Те използват Божия народ за свои-
те собствени цели, както Лаван се опита да използва Яков,
както Петефрий се опита да използва Йосиф и както египтя-
ните се опитаха да използват израилтяните. Тогава те оти-
ват твърде далеч. Символично, те ядат от свещените съдо-
ве. Опитват се да унищожат Божия народ, както Фараонът се
опита да убие мъжките новородени. В крайна сметка про-
дължителността на общата благодат към тях се отсича в мо-
гъщо изявление на Божия велик прелом на съда. Крайният
съд е първообраз на това: край на историята, край на про-
дължителността на общата благодат.
Престоят в затвора води до победа за праведния. Слу-
гуването на Яков при Лаван доведе до напускането на Яков
с най-добрата част от стадото. Годините на Йосиф в затвора
доведоха до неговото положение на втори по власт в Египет.
Данаил яде зеленчуци на царската маса във Вавилон като
слуга, но по-късно стана управител, дори до последната нощ
на Вавилон (Дан. 5:29). Исус умря на кръста – върховният
опит на нечестивите да унищожат Божия народ – но възк-
ръсна от мъртвите за да спечели абсолютна власт (Мат.
28:18) и след това се възнесе на небето (Деян. 1:9).
Специалното проклятие на затвора води до специал-
ното благословение на управлението. Едновременно с това,
общата благодат на властта води невярващите да упражня-
ват тази власт като хвърлят в затвора верните. Тогава по-
ложението се обръща в изявление на Божия съд. Господна-
та трапеза ги смазва. За един миг праведният придобива
наследството на неправедния.
Увеличаването на общата благодат придружава уве-
личаването на нечестието през периода, в който Бог изпъл-
ва съдовете на гнева с тяхното нечестие. Той увеличава
тяхното наследство за да го предаде на Своя народ при пре-
късването на съда: съд за историческо унищожение на не-
вярващите и съд за освобождение на Божия народ.
Фактът на увеличаващата се обща благодат на Бога
заедно с увеличаването на нечестието не е проблем за чо-
века, който разбира връзката между историческата продъл-
жителност и историческия прелом. Само когато се въвежда
тази външна и погрешна идея за Божието благоволение към
невярващите, тогава общата благодат става объркващо уче-
ние.
Тогава се добавя друга грешка: идеята, че нараства-
щата осъзнатост на невярващия се придружава от нараст-
ваща последователност със собствените му принципи за
Бога, човека, времето и закона. Всъщност има намаляваща
последователност: нечестивият трябва да действува според
Божия закон за да придобива власт. Те не стават последо-
вателни и затова не извършват незабавно самоубийство.
Вместо това те вършат дела, които водят до тяхното видимо
унищожение от Бога като заветна единица. Чашата на тях-
ното нечестие се изпълва до ръба. Тогава Бог публично ги
лишава от наследство и предава тяхното богатство на Своя
народ.
Обобщение:
1. Бог е създал два вида съдове: за почтена и за непоч-

тена употреба.
2. Тези съдове не са неутрални съдове.
3. Учението за свободната (автономна) воля е хуманис-
тично.
4. Има два вида логика: библейска и хуманистична.
5. Благодатта и гневът са еднакво върховни.
6. Бог не показва благоволение към съдовете за гняв.
7. Има два вида любов, съответно към пазителите на
завета и към нарушителите на завета.
8. Едната е благосклонна, а другата е неблагосклонна.
9. Едната дава на Неговия народ средства, а другата
дава на невярващите жар.
10. Християните трябва да използват съответния вид лю-
бов при отношението си към пазителите на завета и
нарушителите на завета.
11. Общата благодат се увеличава във времето.
12. Злите хора стават във времето по-властни в заветно
отношение, ако Бог ги е определил за тяхното публич-
но лишаване от наследство.
13. Този процес е показан в потопа, нахлуването в Хана-
ан, времето в Египет и времето във Вавилон.
14. Когато съдовете за непочтена употреба се опитат да
ядат от масата на специалната благодат, опитвайки
се да унищожат съдовете за почтена употреба, тогава
Бог нанася съд.
ВЪТРЕШНИЯТ ЧОВЕК
А оня, който Го предаваше, беше им дал знак,
казвайки: Когото целуна, Той е; хванете Го. И
веднага се приближи до Исуса и рече: Здравей,
Учителю! и Го целува (Мат. 26:48-49).
Ван Тил твърди, както и аз, че с времето хората ще
стават все по-осъзнати епистемологично. Те ще стават ин-
телектуално по-последователни със своите основните жи-
тейски принципи. Християните ще стават интелектуално по-
последователни с библейския възглед за живота, докато
нехристияните ще стават по-осъзнати относно разликите
между техните възгледи и библейския възглед.
Ван Тил приема, че тази нарастваща епистемологична
осъзнатост ще води към по-последователен живот. Христия-
ните ще живеят в по-голямо съответствие със стандарта за
съвършенство, представен от Исус, като Святият Дух ги во-
ди във всяка истина. Аз съм съгласен с Ван Тил. Но Ван Тил
също твърди, че нехристияните ще стават по-
последователни в своите действия, увеличавайки по този
начин своята власт над християните. Не съм съгласен. Аз
твърдя, че в своите действия те няма да стават по-
последователни със своите основни интелектуални презум-
пции, защото тези презумпции ги водят далеч от господство-
то и властта и към смъртта. Следователно, заради основна-
та им етична презумпция – омразата към Бога и Неговия
народ – искащите власт невярващи ще откажат да живеят
последователно със своите антихристиянски житейски фи-
лософии. Така, първоначален е етичният подтик, не инте-
лектуалният.
Това създава сериозен проблем: откъде невярващият
човек научава повече за мразената от него етична система
на християнството, така че да се разбунтува срещу нея по-
ефективно като заимствува от нея? Съществува свидетелс-
твото на действието на закона в сърцето на всеки човек
(Рим. 2:14-15). Но също е налице и все по-видимото свиде-
телство на християнството. Това предполага, че влиянието
на християнството се разпространява и започва да влияе
върху всяка област от живота. Защо трябва да се разпрост-
ранява? Защото повече християни живеят последователно с
библейските принципи на господство.
Така че те имат общото свидетелство на действието
на закона в сърцата им; заедно с конкретното свидетелство
на живота и плодовете на християните (Вт. 4:5-8). Това е
свидетелството “град на хълм.” Имат ли друго нещо?
Отстъпниците като антихристи
Рей Сътън посочва друго важно свидетелство: при-
съствието в лагера на нарушителите на завета на бивши
членове на църквата. Това е свидетелството на отстъпника.
Има бивш “вътрешен човек,” който е бил близо до църквата
и я е виждал в действие. Той знае нейните силни и слаби
страни. Тогава предоставя това познание в служба на дяво-
ла.
Юда е най-добрият пример в новозаветната история.
Той беше един от дванадесетте. Беше крадец и затова се
постара да уреди да управлява парите на учениците (Йоан
12:6). Беше касиер на организацията, вероятно един от два-
та най-важни поста в цялата организация. Джон Рош, бивш
деец на Социалистическата партия от 30-те и съветник на
президента Линдън Джонсън през 60-те, отбелязва:
През 50-те и 60-те век ми се обаждаха приятели да ме викат
за съветник (неплатен) по въпроса дали да подкрепят или
не някоя кауза, която привличаше тяхното чувство за соци-
ална справедливост. Моят първи въпрос винаги беше “Кой е
изпълнителният директор?” а вторият, “Кой е главният каси-
1
ер?”
Очевидно Исус е бил незабележителен човек на вън-
шен вид. Можеше да изчезне във враждебна тълпа и да не
бъде забелязан от Своите врагове (Лука 4:30). Юдейските
първенци счетоха, че си струва тридесет сребърника само
за да наемат вътрешен човек, който да Го разпознае и да им
Го покаже.
Юда е само един пример. Има много. Сатана е първо-
образът. Ангел с достъп до небесния съд дори след своя
бунт (Йов 1), той е видял Бога, но се е разбунтувал. Той ста-
на подбудител на бунта сред хората.
След това е Каин. Той беше вътрешен човек във всяко
отношение: семейство, църква и гражданско общество. Зна-
еше достатъчно за изискваната от Бога жертвена система,
1
John P. Roche, The History and Impact of Marxsist-Leninist Organizational Theory
(Washington, D.C.: Institute for Foreign Policy Analysis, 1984), p. 57.
за да наруши нейните условия и да принесе земеделска
жертва вместо кръвна жертва. В своята злоба той уби и своя
брат (Бит. 4).
Хам беше вътрешен човек, който незаконно влезе в
шатъра на баща си Ной и го видя гол. Незабавно след това
отиде при своите братя и им каза какво е видял (Бит. 9).
Исав стана баща на едомците (Едом – червен: Бит.
25:30), също наречени идумейци, които останаха врагове на
Израел дори до падането на Ерусалим. Бог ги мразеше от
самото начало (Мал. 1:2-3). Те бяха принудени да станат
юдеи при юдейския управител Йоан Хиркан през 129 пр. Хр.2
В средата на първи век пр. Хр. един идумеец на име Антипа-
тър завзема върховната власт в Израел, а синът му Ирод
става цар. Така започва обратният процес: по-големият брат
(Исав) сега владее над по-малкия брат (Яков). Идумейците
бяха тези, които започнаха първи кланетата в Ерусалим
през 70 от Хр., преди римляните да разрушат града.3 Нощта
преди клането е била последната нощ, когато някой е можел
да избяга безопасно от града, точно преди да започне нас-
тъплението.
Авесалом беше вътрешен човек в семейството на Да-
вид. Неговият съветник Ахитофел, от Гило, беше съветник
на Давид (2 Царе 15:12). Техните планове бяха осуетени за-
ради приятеля на Давид, архиеца Хусай, който се престру-
ваше на отстъпник, и който даде лош съвет на Авесалом,
който Авесалом прие въпреки протестите на Ахитофел (2
Царе 17). Също в служба на Давид като вътрешни хора в
Авесаломовия лагер бяха свещениците Садок и Авиатар
(15:32-37).
Лъжепророците, които съветваха злите царе на Изра-
ел и Юда, очевидно бяха вътрешни хора.
Юдеите бяха постоянен източник на злини за ранната
църква. Те бяха достатъчно близо до завета, за да го разби-
рат. Те убиха с камъни Стефан. Арестуваха Павел. Сът-
2
Грец пише: “Принудителният съюз на синовете на Едом и на синовете на Яков
бе изпълнен с беди до самия си край. Идумейците и римляните бяха тези, чрез
които бе свалена Хасмонейската династия, а юдейската държава унищожена.”
Heinrich Graetz, The History of the Jews, 6 Vols. (Philadelphia: Jewish Publication
Society of America, 1893), II, p. 9.
3
Йосиф Флавий, Юдейските войни, IV:v:1-4. Цитирано в David Chilton, Paradise
Restored: A Biblical Theology of Dominion (Tyler, Texas: Reconstruction Press, 1985),
pp. 248-52.
рудничиха си с римската власт за да подтискат разпростра-
нението на евангелието (Деян. 5:24-32).
Отстъпничеството като бунт
Когато Сатана излезе да заблуди земята, откъде ще
вземе последователи? От самата църква. Вътрешни хора
ще съставят войската, която ще обсади църквата. Тяхната
цел ще бъде да разрушат църквата. Ще са живели вътре в
заветната общност и ще са се научили да я мразят. Но ще я
познават добре и ще познават нейните слабости. Именно
това прави вътрешния човек толкова опасен и затова той е
важен за противника.
Тъй като вътрешният човек разбира истината, той мо-
же да служи като съгледвач за силите на Сатана. Когато ор-
тодоксалната триединна вяра тържествува в Рим през чет-
върти век, арианите излизат и евангелизират племената
около Рим. По-късно тези племена завладяват Рим с военна
сила.
В наши дни някои от най-яростните противници на
християнството са бивши църковни членове или са учили в
църковни училища.
През 1729 Жан-Жак Русо започва своето образование
за свещеник в римокатолическа семинария. След няколко
месеца бива изключен.4
На 1 Май 1776 Адам Вайсхаупт основава революцион-
ната конспиративна група Илюминати. По това време е бил
преподавател по канонично право в Инголщатския универ-
ситет в Бавария.5 (Първи Май, разбира се, е традиционен
празник на древната религия на хаоса, когато децата са оби-
каляли около фалическия стълб на Май. Това е също глав-
ният празник в Съветския съюз, когато те правят парад на
своите танкове и ракети под погледа на Политбюро. Може
би сте си мислели, че Съветите празнуват Октомврийската
революция като свой главен празник, но не е така. Може би
си мислите, че западните медии биха отбелязвали от време
на време този очевидно странен факт. Не го правят.)
Максимилиан Робеспиер, “гласът на добродетелта,”
който обезглавява толкова много хора по времето на власт-
4
Lester G. Crocker, Jean-Jacques Rousseau, 2 Vols. The Quest (1712-1758), I, p. 71.
5
James Billington, Fire in the Minds of Men: Origins of the Revolutionary Faith (New
York: Basic Books, 1980), p. 94.
та на терора през 1794, завършва с отличие местното цър-
ковно училище в Арас, Франция. През 1775, на 17-годишна
възраст, дори е избран от училището да отправи приветст-
вена реч към крал Луи XVI и Мария Антоанета. В Париж учи
в Луи-льо-Гран, колеж към Парижкия университет. Прекарва
голяма част от времето си в четене на литературата на
Просвещението. Дори веднъж посещава Русо. Нищо непо-
дозиращите свещеници го награждават със специална наг-
рада от 600 ливри при дипломирането.6 Той бил отличник по
класическите науки.
Комунистическата фалшификация
Да разгледаме явлението на комунизма. И Карл
Маркс, и Фридрих Енгелс са били ревностни християни в
юношеските си години.7 Маркс е кръстен на шест години
през 1824 и приема причастие десет години по-късно.8 На
шестнадесет годишна възраст пише съчинение, “За съеди-
нението на вярващите с Христос...” В него той твърди: ”...
историята на народите ни учи за необходимостта от съеди-
нение с Христос.” “И къде по-ясно е изразена тази необхо-
димост от съединение с Христос отколкото в красивата
притча за Лозата и Пръчките, където Той нарича Себе си
Лозата, а нас назовава Пръчките.” “Кой не бил понесъл с
готовност скърби, когато знае, че чрез неговото устояване в
Христос, чрез неговите дела самият Бог се възвишава, и
собствените му дела издигат Господаря на Създанието?
(Йоан XV, 8).”9
След три години той изоставя Христос и става враг на
Бога. Написва кратка, жалко скучна пиеса в подражание на
Шекспир, наречена Уланем (Oulanem), анаграма на Manuelo
= Immanuel = Бог. Нейните герои са Лусиндо (lux = светлина)
и Пертини (от perire = погивам).10 Уланем казва:
Пропадна! Пропадна! Моето време напълно изтече!
Часовникът спря, малката къща се срути,
скоро ще прегърна Вечността до гърдите си, и скоро
6
Otto Scott, Robespierre: The Voice of Virtue (New York: Mason & Lipscomb, 1974),
pp. 18-19.
7
Richard Wurmbrand, Marx and Satan (Westchester, Illinois: Crossway, 1986), chaps.
1, 3.
8
Robert Payne (ed.), The Unknown Karl Marx (New York: New York University Press,
1971), p. 33.
9
Ibid., pp. 40, 41, 43.
10
Ibid., p. 63.
ще изкрещя огромни проклятия върху човечеството.
Ха! Вечност! Тя е вечната ни скръб.
Неописуема и неизмерима Смърт,
Подла изкуственост измислена за да ни бичува,
където ние сме като часовник, сляпо механични,
направени да сме фалшив календар на Времето и Мястото,
лишени от всяка цел, освен да се случим, да погинем,
за да има нещо, което да погине...
Погинали, без никакво съществуване – това наистина е живот!

Да се люшкаш диво във водовъртежа на вечността,
Ревем меланхоличните си химни към Създателя
с презрение в лицата си! Дали слънцето ще го изгори някога?
Умишлени проклятия от отлъчени души!
Очи, които убиват с отровен поглед
блестят екзалтирано, хванати от един оловен свят.
И ние сме оковани, разпръснати, празни, ужасени,
завинаги оковани за тази мраморна скала на Битието,
оковани, вечно оковани, вечно.
А световете ни завличат в своето ежедневие,
виещи песните си на смъртта, а ние –
11
ние сме имитация на един студен Бог.
Очевидно е, че той е изоставил вярата. Също така е
очевидно, че той е измъчван от вечните последствия от това
да бъде отлъчен в свят, който преминава във вечността.
“Окован, вечно окован, вечно.” Той е бил вътрешен човек. И
когато се е разбунтувал, той го е направил в името на рели-
гията на революцията, този древен враг на библейската ре-
лигия.12
Йосиф Сталин е бил ученик в семинария в своята
младост.13 Прекарва голяма част от времето си в четене на
забранени книги: биологията на Дарвин, Гогол, Чехов. Един
от неговите съученици си спомня: “Понякога четяхме в църк-
вата по време на служба, криейки книгата под стола. Разби-
ра се, трябваше да сме извънредно внимателни за да не
бъдем хванати от учителите. Книгите бяха неразделните
приятели на Йосиф; той не се разделяше от тях дори в по
време на ядене.”14
11
Ibid., pp. 81-83.
12
(Nutley, New Jersey: Craig Press, 1968).
13
Isaac Deutscher, Stalin: A Political Biography (New York: Vintage, [1949] 1962), p.
17.
14
Ibid., p. 17.
Видението на западната милениална надежда вдъх-
новява китайските комунисти,15 видение, което първоначал-
но произтича от християнската теология и преминава в ере-
тичните революционни секти през Средновековието.16 Ми-
сионерските училища образоват многобройни китайски пос-
ледователи на марксизма, както и бъдещи марксисти в чер-
на Африка.
Четирите точки
Комунистическата теория притежава всички четири от
най-важните характеристики на ориентираното към бъдеще-
то християнство. Християнството предлага система от чети-
ри точки на прогрес, провидение (космически персонали-
зъм), етика (библейски закон) и самосвидетелствуващата
истина на Библията.17 Комунистите подражават на тази сис-
тема и така печелят умовете на хората, които търсят избав-
ление от проклетия свят на греха.
Първо, те имат учение за прогреса. Надеждата на чо-
века е в успешната революция. Пролетариатът ще победи в
историята. Тези, които се съюзят с комунизма, единственият
истински представител на революционното бъдеще на про-
летариата, са се съюзили с победата.
Второ, те имат учение за провидението. Това прови-
дение е безличностно, за разлика от Божието провидение на
християнството. Марксисткото провидение е историческо,
диалектическият процес. Историята се крепи на законите на
диалектическата история. Познаването на тези закони дава
на научния социалист теоретично разбиране, необходимо за
добре планирана, исторически значима революционна прак-
тика. Това е учение за предопределението, което е в осно-
вата на тяхната надежда за бъдещето. Няма бягство от ма-
териалистичните сили на историята. Всеки етап от истори-
ческото развитие е неизбежен. Начинът на производство
създава съответните начини на мислене, а също и семената
на следващата революционна промяна.
15
Seung Ik Lee, The New China an Eastern Vision of Messianic Hope (Ph.D.
dissertation, University of Pittsburg, 1982).
16
Norman Cohn, The Pursuit of the Millennium: Revolutionary messianism in medieval
and Reformation Europe and its bearing on modern totalitarian movements (2nd ed.;
New York: Harper Torchbook, 1961); Igor Shafarevich, The Socialist Phenomenon
(New York: Harper & Row, [1975] 1980), ch. 2.
17
Gary North and David Chilton, “Apologetics and Strategy,” Christianity and
Civilization, 3 (1983).
Трето, те имат учение за етичен закон. Всеки етап на
историческото развитие произвежда съответна етика и фи-
лософия. Тъй като пролетарската държава на комунизма е
последният етап, пролетарската етика също е окончателна.
Тъй като тя е окончателната етична система, тя е върховна.
Пролетарската етика е етиката на бъдещето, но и следова-
телно е етиката на революционното настояще, средство за
социална промяна.
Четвърто, те имат система на свидетелствуваща са-
ма за себе си философия. Тъй като всяка философия в мар-
ксисткия възглед е в действителност идеология на класови-
те интереси – теоретична надстройка, изградена върху база-
та на начина на производство – тогава единствената оконча-
телна философия или окончателна истина е истината, която
е изградена върху пролетарската класа. Така марксизмът не
се нуждае от позоваване на житейската философия на об-
щата основа. Няма обща основа; няма общо битие; има са-
мо постоянно движение – революционно действие (практи-
ка) – до победата на пролетариата. Тогава класовата борба
завършва и така философията се свежда до вечни истини.
Тъй като комунистическата теория може да предложи
това цялостно видение за светско спасение на обществото,
тя може да воюва успешно с християнството, особено с не-
говата разновидност на бягството. Комунистическият теолог
на освобождението Жозе Миранда сам осъзнава безсилието
на християнството на бягството.
Изразът от Матей “небесното царство” е единственият, кой-
то служи на теолозите на бягството като повод да твърдят,
че царството ще се осъществи в отвъдния свят. Дори текс-
тове за слава или за влизане в слава не им дават никаква
подкрепа, защото Псалмите ясно учат, “Наистина Неговото
спасение е близо при ония, които Му се боят, за да обитава
18
слава в нашата земя” (Пс. 85:9).
Следователно какво може да е раят, или да си с Христос,
или в лоното на Авраам, или небесното съкровище, е въп-
рос, който с основание можем да оставим настрана, защото
това, което ни интересува, е окончателното царство, което
представя централното съдържание на посланието на Исус.
19
Последователите на бягството могат да имат рая.
18
José Miranda, Communism in the Bible (Maryknoll, New York: Orbis Books, 1982),
p. 14.
19
Ibid., p. 15.
Да се говори за Божие царство в отвъдния свят е не само да
се основе нова религия без всякаква връзка с учението на
Христос (защото никой от текстовете, с които си служи тео-
логията на бягството, не споменава царството); това е също
да се твърди обратното на това, което Христос поучава:
“Царството е дошло при вас,” и “Да дойде царството Ти.”
Фактът, че в продължение на векове преданието ни учи, че
царството е в отвъдния свят, само показва, че това преда-
ние е предало Исус и е основало друга, напълно различна
20
религия.
Огромната привлекателност на теологията на осво-
бождението в Латинска Америка (и в семинариите в
Съединените Щати) произтича от нейната способност да
пренася могъщи възгледи от Библията към революционното
марксистко видение. Миранда е прав за наблягането върху
отвъдния свят на традиционната религия и на фундамента-
листката религия на бягството. Той не е прав относно пред-
полагаемия комунизъм в благовестието. Но е нужна степен
на теологична умелост, рядка в християнските кръгове, за да
бъдат открити неговите грешки и да бъдат опровергани чрез
позоваване на Библията, без да се унищожат основите на
тези разновидности на християнството, които са привърже-
ници на бягството. Така предизвикателството на теологията
на освобождението се разпространява без да е смущавано
от тези, които имат най-добрата алтернатива в своите ръце
(Библията), но не разбират какво говори тя за Божието царс-
тво на земята и в историята.
Отстъпникът като предавателен механизъм
Библията описва съдбата на отстъпниците, които са
били във вярата и са я напуснали:
Защото за тия, които веднъж да били просветени, и са вку-
сили от небесния дар, и са станали съпричастни на Святия
Дух и са вкусили, колко е добро Божието слово, още са вку-
сили и от великите дела, които въвеждат бъдещия век, а са
отпаднали, невъзможно е да се обновят пак и доведат до
покаяние, докато разпъват втори път в себе си Божия Син и
Го опозоряват (Евр. 6:4-6).
Това вероятно се отнася до юдеите в периода между
Христовата смърт, възкресение и възнесение и падането на
Ерусалим през 70 от Хр. Но това описание на “вътрешния
човек” на падналия Израел ни дава разбиране за нещата,
20
Ibid., p. 17.
които те са изоставили и за причината, поради която те са
най-големите врагове на църквата. Те искат да разпънат от-
ново Христос.
Когато тези хора изоставят вярата, те се стремят да
оправдаят сами себе си. Те също търсят отмъщение срещу
посланието на благовестието, което са отхвърлили, и срещу
тези, които все още го проповядват. Те носят на Божиите
врагове разбиране за християнското видение за победа. Те
непрекъснато вграждат остатъците от това видение и него-
вата мотивираща сила в онези, които никога не са били в
завета.
Вижте исляма. Той също има отражение на четирите
точки. Заменя предопределението с фатализма. Бъдещото
духовно царство на земята заменя с военните завоевания и
(днес в Иран) с революция. Заменя библейския закон с ха-
дийското правосъдие – закона на моллите, като Бог им гово-
ри пряко сред променящите се исторически обстоятелства.
Но този закон е уникално ислямски закон, анти-западен, ан-
ти-рационален. Заменя себесвидетелствуващата Библия
със себесвидетелствуващия Коран. Така той също става ис-
торически победоносен съперник на християнството.
Отстъпникът служи като предавателен механизъм на
власт. Той взема християнската религия на господство и я
вгражда в анти-християнска религиозна рамка. Този биб-
лейски повлиян заместител става сатанинска религия на
властта. Тези хибридни религии са преобразените нас-
ледници на анимистки, местни общества с минимално гос-
подство. Религиите на бягството с техники за индивидуална
медитация, или поклонение на предци, или поклонение на
природата, или на доброто поведение, или на монашеската
изолация, или на монашеското просене, биват преобразени
в псевдо-християнски религии.
Така отстъпникът служи като псевдо-месия. Той е под-
будителят. Той носи извратено благовестие на тези, които в
друг случай никога нямаше да бъдат мотивирани за някаква
победа освен поддържането на огъня в сърцето.
Предхристиянското разпространение на благовестието
Историческите книги са скрили един от най-важните
факти в историята: световните търговски отношения на
древната цивилизация. Действуващата презумпция на съв-
ременната историография е дарвинизмът. Историците при-
емат, че само с малки местни изключения, най-вече местни
империи, човешката история е била еволюционна. Понякога
откриваме местна империя, която по някакъв начин е пост-
роила прогресивни алтернативи, но тези империи винаги са
падали или са замирали в застой. Едва при съвременния
човек сме стигнали до познание на силите на еволюционния
прогрес, и само ние сме били способни да използваме нау-
ката за да преобразяваме своята среда на систематична,
дългосрочна основа.
Какво би направил историкът с доказателство, че хи-
ляда години преди Христос келтски мисионери са действу-
вали в северна Калифорния и Британска Колумбия? Какво
би направил с доказателство, че по времето на съдиите, или
най-късно по времето на Исая, юдеите са общували с инди-
анци от Ню Мексико и са оставили камък с десетте запове-
ди, написани с ханаанска азбука (финикийска или ранно-
еврейска)? Какво биха направили с доказателство, че още
по времето на Авраам търговци от Скандинавия са работили
в днешния район на Онтарио, Канада? Знаем какво биха
направили, защото те вече са го правели. Те биха отправили
множество подигравки срещу човека и неговите последова-
тели, които биха се осмелили да представят доказателства-
та. Името на човека е Бари Фел, пенсиониран харвардски
океанограф и самоук специалист по лингвистика. Неговите
книги му съдържат неопровержими доказателства за све-
товна търговска цивилизация, в която религиозни и общест-
вени групи от различни видове са кръстосвали цялата земя
в търсене на изгодна търговия и на религиозни последова-
тели.21 Така че идеята, че древният свят никога не е чувал
за Израел, в най-добрия случай е преувеличена.
Не е известно до каква степен посланието за Бога,
Божия закон и възстановяването на всички неща действи-
телно е проникнало в древните общества. Действието на
закона, написано в сърцата на хората, е достатъчно обясне-
ние на многото подобни един на друг митове в древните об-
щества. Но с течение на времето нарастващата епистемоло-
гична осъзнатост на хората води до увеличено съперничест-
во между стремящите се към власт империи и библейската
21
Barry Fell, Bronze Age America (Boston: Little, Brown, 1982); Saga America (New
York: Times Books, 1980); America B.C. (Chicago: Quadrangle, 1976). Учениците на
Фел издават списание, The Journal of the Epigraphic Society.
цивилизация. В наши дни нашите главни противници безс-
порно са епистемологични първи братовчеди на християнст-
вото.
Когато хората търсят власт без Бога, те трябва да
изоставят анимизма на миналото и нихилизма на настояще-
то отстъпление. Те трябва да внимават да не станат инте-
лектуално последователни със собствените си религиозни
презумпции. Вместо това те трябва да бъдат проникнати с
ориентирана към бъдещето, управлявана от закон, силно
дисциплинирана алтернатива на християнството. Вътрешни-
ят човек е действуващото лице в това проникване.
Обобщение:
1. Епистемологичната осъзнатост се увеличава във вре-

мето.
2. Християните стават етично по-осъзнати когато стават
епистемологично по-осъзнати.
3. Невярващите стават етично по-неосъзнати когато ста-
ват епистемологически по-осъзнати.
4. Целта на властта се постига само чрез външно покор-
ство на основните принципи на библейския закон.
5. Последователността на християнската етика и фило-
софия води до разширяването на влиянието на хрис-
тиянството.
6. Невярващите се учат от отстъпниците относно техни-
ките на господство, които се превръщат в религии на
властта.
7. Отстъпникът става извършител на промяна в царство-
то на Сатана.
8. Примери са Каин, Хам, Исав, Авесалом, Ахитофел,
лъжесвещениците, Юда и юдеите от времето на Исус.
9. В последния ден Сатана ще набира своята войска от
самата църква.
10. В историята някои от най-успешните противници на
християнството са били бивши християни.
11. Примери са Русо, Робеспиер, Вайсхаупт, Маркс, Ен-
гелс и Сталин.
12. Комунизмът краде от четирите точки на християнство-
то за изграждане на цивилизация: провидение, земен
оптимизъм, закон като средство за господство и се-
бесвидетелствуващо откровение за Бога.
13. Ислямът също краде същите тези четири точки.
14. Древните общества са имали връзки с Израел.
15. Отстъпникът служи като псевдо-месия.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Защото, които предузна, тях и предопредели да
бъдат съобразни с образа на Сина Му, за да бъде
Той първороден между много братя (Рим. 8:29).
И недейте се съобразява с тоя век, но
преобразявайте се чрез обновяване на ума си, за
да познаете от опит що е Божията воля, - това,
което е добро, благоугодно Нему и съвършено
(Рим. 12:2).
Бивайте подражатели на мене, както съм и аз на
Христа (1 Кор. 11:1).
Християнинът е призван към етична осъзнатост. От
нея идва епистемологичната осъзнатост. Етиката е основни-
ят въпрос, не философското познание.
Увеличаването на етичното разбиране на християните
води до тяхното увеличено разбиране на библейските прин-
ципите за познанието. Християните мислят Божиите мисли
след Бога, като създания направени по Неговия образ.
Защото ако и да живеем по плът, по плът не воюваме. За-
щото оръжията, с които воюваме, не са плътски, но пред Бо-
га са силни за събаряне на крепости. Понеже събаряме по-
мисли и всичко, което се издига високо против познанието
на Бога, и пленяваме всеки разум да се покорява на Христа
(2 Кор. 10:3-5).
Проблемът е покорството, не философската точност.
Покорството в дълъг период от време е това, което носи на
църквата увеличена мъдрост и нарастваща философска
точност.
Последователите на Сатана не могат да очакват да се
съревновават интелектуално с църквата в дълъг период,
защото християните етично имат ума на Христос (1 Кор.
2:16). Както Ван Тил каза веднъж (или много пъти), няма
полза да се остри дисков трион, който е поставен под непра-
вилен ъгъл; колкото и остър да стане, той няма да реже пра-
вилно. Така е и с ума на човека.
Единственото нещо, което възпира нарушителя на за-
вета да не полудее и да не извърши самоубийство, е, че Бог
възпира неговата способност да следва логиката на своите
противни на Бога презумпции. Той също възпира техните
самоубийствени нагони. Прави това заради Своя народ, кой-
то се нуждае в историята от сътрудничеството и допълни-
телната производителност на неновородените. Бог ги възпи-
ра просто за да ги направи производителни. Без Божието
възпиращо действие те ще са безсилни.
Ето защо Божието царство ще победи във всяко отк-
рито съревнование със противниковите царства на Сатана.
За нещастие, в нашата епоха християните не вярват това,
поради което са толкова страхливи. Те виждат как
сатанинската световна система става по-лоша, злите стават
по-богати и християнското влияние запада. В техните очи
царството на правдата не може да оцелее в една честна
борба, да не говорим за нечестна борба. Те стигат до
заключението, че Божият народ е определен да бъде губещ
в историята.
Изоставяне на отговорността
Едновременно с това те вярват, че след като христия-
ните не могат да победят в открито съревнование – общест-
вено, интелектуално, културно, икономическо – всеки опит за
установяване на библейския закон като основа на правото и
реда задължително е издигане на тирания. “В крайна сметка,
ако тези хора наистина се опитват да построят съзнателно
християнско общество, и ако те наистина очакват да побе-
дят, тогава те задължително възнамеряват да наложат ти-
ранична сила. Знаем, че християнството не може да победи
религията на властта. Следователно всяка програма, която
предлага такава победа, трябва да има като скрито намере-
ние противостояща програма за власт.”
Християните като цяло са приели за истинен мирогле-
да на религията на властта. Те са стигнали до заключение-
то, че властта, и само властта, е основата на успешните по-
литически програми. Приели са лозунга на Мао, че властта
(и всичко останало) идва от цевта на пушката. Те не приемат
действуващия принцип на религията на господството, а
именно, че дългосрочната власт е плод от действуващата
отдолу нагоре Божия стратегия на господство, започваща
със себевладение под библейския закон. Не вярват, че биб-
лейският закон произвежда обществен мир и благополучие.
Така, страхувайки се от отговорностите на господството, по-
неже бъркат господството с тираничната власт, и понеже не
искат да бъдат обявени за християнски тирани, християните
се стремят към съюз с привържениците на хуманистичната
религия на властта срещу религията на господството. (Поня-
кога малцинство от християните се опитва само да придобие
власт на основата на възприетите политически стратегии на
хуманизма.)
Като цяло християните не вярват, че в Своето прови-
дение Бог е направил ума на човека именно с цел човекът
да упражнява господство. Не вярват, че новородените умо-
ве, които неизбежно имат Христовия ум (1 Кор. 2:16) превъз-
хождат по отношение на господството неновородените умо-
ве, които имат ума на Сатана. Така отново и отново христи-
яните отстъпват в обществените и интелектуалните битки.
Те оправдават тези постоянни отстъпления чрез измисляне-
то на есхатологии за неизбежно, сигурно поражение на ви-
димото Божие царство. Така е по-лесно да се издигне бяло-
то знаме. “Какво можем да очакваме освен поражение? Все
пак, ние сме християни.”
Нашите врагове са откраднали библейското видение
за победа и библейското учение за провидението. Те са пре-
работили тези учения за своите си цели. Християните се
страхуват от вражеска армия, която е откраднала всичко по-
ложително, което има в арсенала си. Християните не виж-
дат, че нашият Бог е Този, който определя правилата. Об-
ратно, нашият враг знае кое побеждава. Сатана не може да
спечели, ако неговите последователи се придържат към не-
говото собствено учение за хаоса. Ето защо той е откраднал
нашето видение и мироглед.
Кой има право да възприеме такава програма за побе-
да? Чий Военачалник нанесе смъртоносен удар върху гла-
вата на Своя противник (Бит. 3:15) на Голгота? По общо
признание църквата страда от накуцване, както страдаше
Яков (Бит. 32:25). Петата на църквата е наранена, както Бог
обеща, че щеше да бъде Христос (Бит. 3:15). Но главата на
врага е смазана. Когато влизате в битка, с коя рана ще
предпочетете да вървите?
Днес изглежда, че невярващите владеят в общество-
то. Твърде дълго християните са смятали себе си за кучета,
седящи под масите на хуманистите, надявайки се някой къс
клисав бял хляб да падне случайно пред тях. Те молят ху-
манистическите сдружения за акредитация на колежи да
удостоверят академичното признание на техните борещи се
за оцеляване малки колежи. Притесняват се за своите спо-
собности. Смятат себе си за втора класа граждани.
А хуманистите, като забелязват това самоналожено
мислене на “второкласно гражданство,” се възползват от
него. И те поставят християните в подчинено положение.
Отстъплението на пиетизма
В продължение на повече от век вярващите са отстъ-
пили в антиномистки пиетизъм и песимизъм. Това отстъпле-
ние започва през 70-те години на 19 век.1 Те изгубват виде-
нието за победа, което преди е подтиквало християните да
евангелизират и да завземат Римската империя. Те изоста-
вят вярата в една или повече от четирите характеристики на
християнската обществена философия, които правят въз-
можен прогреса: (1) силата на есхатологичния оптимизъм,
(2) средството на завета за господство, библейския закон,
(3) предопределящото Божие провидение и (4) библейското
презумптивно мислене – себесвидетелствуващата истина на
непогрешимата Библия.2 В такъв случай трябва да заклю-
чим, че или предстои разпадане на обществото (защото об-
щата благодат на неновородения не може да се поддържа
дълго без обществено ръководство от страна на новороде-
ния), или новородените трябва да възстановят видението на
своето изгубено теологично наследство: постмилениализма
и библейския закон.
За да продължи общата благодат и за да е плодотвор-
но, или дори възможно, видимото сътрудничество между
вярващи и невярващи, християните трябва да върнат външ-
ните правила на обществото към Божия открит закон. Те
трябва да придобият наново ръководството, което са преда-
ли, когато са приели като християнски измислиците на отс-
тъпниците, обявили себе си за “разумни.” Ако това не се
направи, тогава ще продължим да западаме, докато невяр-
ващите накрая започнат да приличат на Ик, а християните
могат отново да започнат процеса на обществено господст-
во. За да може общата благодат да продължи да нараства,
тя трябва да се поддържа от специална благодат. Или не-
вярващите ще се обърнат, или ръководството ще се върне
към християните. Ако не се случи нито едно от двете неща,
обществото накрая ще се върне към варварството.
1
George Marsden, Fundamentalism and American Culture: The Shaping of Twentieth-
Century Evangelicalism, 1870-1925 (New York: Oxford University Press, 1980).
2
Gary North and David Chilton, “Apologetics and Strategy,” Christianity and
Civilization, 3 (1983), pp. 107-16.
Разбира се, аз се моля за възстановяването на нечес-
тивите и за възстановяването на библейския закон и на точ-
ната библейска есхатология от страна на настоящите хрис-
тияни и бъдещи новоповярвали. Не знам дали ще видим та-
кова съживление в нашето време. Има причини да вярвам,
че това може да стане и ще стане.3 Също има причини да се
съмнявам в такъв оптимизъм. Господ знае.
Трябва да изоставим антиномизма и есхатологиите,
които са по същество антиномистки. Трябва да призовем
хората да се върнат към вярата в Бога на цялата Библия.
Трябва да потвърдим, че в Божия план ще дойде ден на
увеличена осъзнатост, когато хората ще наричат подлеците
подли, а великодушните хора щедри (Ис. 32). Това ще бъде
ден на големи външни благословения – най-големите в ис-
торията. Пред нас лежат дълги векове на такава осъзнатост.
И в края на времето идва поколение на бунтовници, които
различават подлеците от великодушните и въстават срещу
праведните. Те ще изгубят войната.
Общата благодат е бъдеща благодат
Следователно общата благодат е по същество бъ-
деща благодат. Има подем и застой на общата и на специ-
алната благодат в историята, но по същество изявяването
на цялата благодат е в бъдещето. Тя не трябва да се счита
за същностно предишна или по-ранна благодат. Само ами-
лениалистите могат последователно да се придържат към
такава позиция – при това антиномистки амилениалисти.
Премилениалистите поне имат милениума пред себе си. В
амилениалната схема крайният съд се явява в края на вре-
мето във време на намаляваща обща благодат. Постмиле-
ниалният възглед вижда този последен сатанински бунт във
време на максимална обща благодат. Общото проклятие
ще стигне най-ниското си ниво, подготовка към специално-
то проклятие с вечна продължителност. Крайният съд
идва, както дойде големият потоп, във време на широкораз-
пространените външни Божии дарове към цялото човечест-
во. Нечестието на новозаветните аморейци най-накрая ще
бъде изпълнено.
3
Gary North, The Sinai Strategy: Economics and the Ten Commandments (Tyler,
Texas: Institute for Christian Economics, 1986), pp. 86-92: “The Sabbath Millennium.”
Дали постмилениалистът вярва, че ще има повсемес-
тна вяра на земята, когато се появи Христос? Не, ако разби-
ра следствията от учението за общата благодат: тя води до
последен бунт на нарушителите на завета. Очаква ли той
цялата земя да бъде унищожена от невярващите бунтовни-
ци преди Христос да ги умъртви – с двойно умъртвяване?
Не. Съдът идва преди те да могат да постигнат своята зла
цел.
Ще унищожи ли Бог Своята предварителна предпла-
та (предварително проявление) на Новото небе и на Новата
земя? Ще изтрие ли Бог белегът, че в историята е имало
покорство към Неговото Слово, че заветът на господство е
бил почти изпълнен от изкупените хора? Дали Сатана, голе-
мият унищожител, ще има радостта да види Божието Слово
осуетено, делото на Неговата църква съборено от множест-
вата на Сатана? Амилениалистът отговаря да. Постмилени-
алистът трябва да отрече това с цялата си сила.
Общата благодат се дава за да позволи на невярва-
щите да напълнят чашата на гнева. Те са съдове на гняв.
Следователно, изпълнението на условията на завета за гос-
подство чрез общата благодат е последната стъпка в проце-
са на изпълване на тези съдове на гняв. Съдовете на благо-
датта, вярващите, също ще бъдат изпълнени. Всичко ще
бъде исторически изпълнено.
В живота има продължителност, независимо от пре-
късванията. Богатството на грешника се запазва за пра-
ведния. Сатана би желал да изгори Божията нива, но не мо-
же. Плевелите и житото растат до зрялост и тогава жътвари-
те излизат за да пожънат житото, като режат плявата и я
хвърлят в огъня. Сатана би желал да възпре съда, да се
върне към самото начало, към Едемската градина, когато
заветът за господство бе даден за пръв път. Той не може да
го направи. Историята се движи напред към изпълнението
на завета за господство (Бит. 1:28) – доколкото човечеството
може да постигне като изпълнение преди крайния съд. В то-
зи момент, общата благодат произвежда злоба – абсолютна
и окончателна злоба – когато Сатана използва своето пос-
ледно време и своята последна власт за да удари Божия
народ. Когато използва своите дарове за да стане оконча-
телно, напълно унищожителен, той бива отсечен отгоре. То-
зи последен възход на общата благодат е моментът на
осъждение на Сатана.
И кротките – кротки пред Бога, активни към Неговото
творение – накрая ще наследят земята. Обновената земя и
небе са окончателното плащане на Бога Баща за Неговия
Син и тези, които е дал на Сина Си. Това е постмилениална-
та надежда.
Отговори
Във Въведението на тази книга зададох няколко въп-
роса. Нека да обобщя моите отговори.
Дали дар от Бога означава благоволение от Бога?
Не. Дар от Бога се дава на невярващите по две основ-
ни причини: да ги доведе до смирено, благодарно покаяние,
и да посипе жар върху главите на тези, които откажат да се
покаят (Рим. 12:20). На втората група не се показва благово-
ление.
Даровете към неновородените също разширяват раз-
делението на труда и по този начин увеличават ползите за
християните. Християните могат да работят за, със или дори
над невярващи, които поне до някаква степен изявяват вън-
шна праведност. Това дава възможност на всеки да увели-
чава своята производителност.
Дали неновороденият човек притежава сила да вър-
ши добро?
Да. Неновороденият човек има действието на закона
написано на неговото сърце (Рим. 2:14-15). Бог му дарява
властта да изпълнява външни праведни действия. Това е
част от Божията обща благодат към човечеството. Човек не
може да направи достатъчно добро за да отиде сам на не-
бето, но Бог му дава способност да направи достатъчно
добро, за да се разграничи във времето и вечността от дори
по-систематично извратените хора (Лука 12:47-48).
Дали съществуването на добро поведение от стра-
на на невярващия отрича учението за пълната изврате-
ност?
Не. Извратеността на човека е пълна по принцип. Тя
не е пълна в историята. Ако беше, грешниците нямаше да
живеят. Заради Христовата жертва на кръста Бог въздържа
Своя абсолютен, окончателен съд до последния ден. Това
дава на всички хора земен живот за известно време.
Бог възпира греховността на човека защото дава обща
благодат на всички хора и специална благодат на някои. Той
не позволява на никой да работи напълно последователно
със зли презумпции. Макар че човечеството се разбунтува
напълно в градината, Бог активно въздържа прогресивното
нарастване на греховното поведение на отделните хора и на
обществата в историята.
Дали историята открива прогресивно разделение
между спасени и изгубени?
Да, но това разделение е етично, не метафизично. Хо-
рата в Божието царство стават все по-последователни с Бо-
жиите етични изисквания. Те стават подражатели на Хрис-
тос, съобразявайки себе си с Неговия закон, така че да мо-
гат прогресивно да се откриват като Негов народ. Те подра-
жават на Неговото съвършено човешко естество (но никога
на Неговата божественост).
Бог възпира нарушителите на завета да не станат на-
пълно последователни със собствените си противни на Бога
презумпции до последния бунт точно преди крайния съд.
Преди този последен бунт трябва да очакваме да виждаме
нарушителите на завета да действуват все повече съобраз-
но на външните Божии закони, за да участвуват във външни-
те заветни благословения.
Следователно, с напредването на времето разделе-
нието е предимно вътрешно и етично. До степента, в която
нарушителите на завета проявят външно своята омраза към
Бога, те ще стават все по безсилни: пристрастяване към
наркотици, болести, военно поражение и всички други прок-
лятия, изброени във Второзаконие 28:15-68.
Дали такова разделение неизбежно води до победа
на неновородените?
Не; точно обратното. Етичното отделяне на нарушите-
лите на завета от Бога се подтиска от тези нарушители на
завета, които искат да преуспяват. Тези, които откажат да
упражняват себе-въздържане (под Божията обща благодат)
постепенно биват премахнати от своите места на влияние и
власт.
Има ли обща интелектуална основа между христия-
ни и нехристияни?
Не. Единствената обща основа между спасените и из-
губените е Божият образ във всички хора. Всеки опит да се
открие общ подход към мисленето е безплоден. Невярващи-
ят започва с предпоставката за своето върховенство над
Бога. От вярващия се изисква да започне с Битие 1:1: “В на-
чалото Бог...” Така, ако невярващият е последователен със
своите презумпции, той не може логично да дойде до вяра в
Бога на Библията. Следователно неговото мислене трябва
да бъде преобразено чрез благодат. Естественият човек не
приема духовните неща (1 Кор. 2:14).
Могат ли християните и нехристияните да си сът-
рудничат успешно в определени области?
Да. Те могат да си сътрудничат, защото Бог възпира
нарушителя на завета от мислене и действие, последова-
телно на неговите противни на Бога презумпции. Но христи-
янинът трябва да внимава това сътрудничество с нарушите-
ли на завета се извършва според Божиите условия, а не
според условията на невярващите. Ето защо библейският
закон е жизнено важен за успешното господство: той дава
общите принципи и конкретните подробности за всяка отго-
ворна дейност, включително сътрудничеството с невярващи.
Дали Божиите дарове нарастват или намаляват
във времето?
Неговите дарове към пазителите на завета нарастват
във времето. Има прогрес в историята – духовен, икономи-
чески, научен и технологичен. Тъй като тези специални да-
рове се увеличават, като хлябове на масата, количеството
на трохите за нарушителите на завета също нараства във
времето, но само до степента, в която те не са напълно пос-
ледователни със своите противни на Бога презумпции.
Ще бъде ли изпълнен общественият мандат (заве-
та на господство) от Битие 1:28?
Няма да има съвършено изпълнение във времето и на
земята, защото винаги ще има грях преди крайния съд. Въп-
реки това ще има прогресивно изпълнение във времето, ка-
то хората все повече се съобразяват със съвършеното чо-
вешко естество на Христос чрез Неговия закон, чрез силата
на Святия Дух. Божият план за вековете не включва видимо,
външно, историческо поражение на Божията църква от ръ-
цете на силите на Сатана. Смъртта и възкресението на
Христос гарантират видима, външна, историческа победа на
Божието царство. Христос ще постави Своите врагове за
Свое подножие, във времето и на земята. “Тогава ще бъде
краят, когато ще предаде царството на Бога и Отца, след
като унищожи всяко началство и всяка власт и сила. Защото
Той трябва да царува, докле положи всички врагове под но-
зете Си. И смъртта, най-последен враг, и тя ще бъде уни-
щожена” (1 Кор. 15:24-26).
Накрая стигаме до двата въпроса, на които не дадох
отговор в Предговора.
“Как може да се счита за изявяване на Божието царство на
земята един свят, пълен с невярващи?”
“Как може невярващите да притежават толкова много власт
след поколения от християнско господство?”
Първо нека да се занимая с проблема за голямото
множество от невярващи в последния ден. Не сме сигурни
от Откровение 20, че те числено превъзхождат християните.
Не е необходимо една добре организирана армия да пре-
възхожда числено своите противници, ако противниците не
са готови за война. Можем да сме сигурни, че силите на Са-
тана ще са достатъчно добре организирани за да представ-
ляват голяма заплаха за църквата. Това е последният дъх
на религията на властта. Съсредоточаването на сатанинска
сила за значителен период от време е възможна.
Въпреки това, ние сме виждали тези сатанински царс-
тва да се въздигат предимно в периоди на западане на вя-
рата в Бога. Защо при наличие на вярна църква в последния
ден ще бъде пуснато това множество? Отговорът е лесен: за
да сложи край на историята. Това ще е последната борба
за власт на Божиите врагове. Те ще се разбунтуват пред
свидетелството на добрите морални примери. Това няма да
е подготовка за историческото осъждение на християните,
каквито са били сатанинските въстания в миналото. Това ще
бъде подготовка за крайния съд над Сатана.
Последният бунт на Сатана е подобен на решението
на Хитлер да контраатакува британските и американските
сили през зимата на 1944, когато Германия вече е видимо
победена. За кратко време битката в Ардените е страшно
клане. Това е начинът на Сатана: самоубийство. Всички, ко-
ито мразят Бога, обичат смъртта.
Къде ще се крие тази нарастваща войска от невярва-
щи до този последен ден? В църквите, вероятно. Те ще ос-
танат външно верни на външните изисквания на завета. То-
ва ще увеличи техните външни благословения, тяхното уп-
равление на ресурсите и най-вече тяхната завист.
Второ, как ще успеят да натрупат толкова много
власт? Вече видяхме отговора: от видимите Божии благос-
ловения към тях през епохата на това последно поколение.
Общата благодат ще бъде в своя връх, както бе в дните на
Матусал точно преди потопа. Те няма да живеят в съответс-
твие със собствената си философия на хаоса. Ще бъдат
принудени да признаят кой е Бог, какъв е Неговият закон, и
как наистина работи заветният свят. Това няма да ги доведе
до тяхното новорождение; това само ще ги доведе до техния
самоубийствен бунт.
Техният бунт ще расте отвътре навън. Това е значе-
нието на пускането на Сатана. Ще има внезапно изработва-
не на вътрешния заветен бунт на многобройни множества от
преди това почтени граждани – външно почтени.
И така, вече имаме отговора на този толкова тревожен
за постмилениалиста въпрос, “Как постмилениалистът обяс-
нява последния бунт на Сатана в края на историята?” Моят
отговор: “Чрез библейско разбиране на общата благодат,
есхатологията и библейския закон.”
Послепис
Дотук настроих срещу себе си всяка позната християн-
ска група. Настроих срещу себе си оставащите членове на
Християнската Реформистка църква, които са ортодоксални
като заедно с Протестантската Реформистка църква се про-
тивопоставят на точка 1 на Синода от 1924. Няма благово-
ление в Божията обща благодат. Настроих срещу себе си
Протестантската Реформистка църква, защитавайки пост-
милениализма. Настроих срещу себе си премилениалистите
като твърдя, че разделението между жито и плевели трябва
да стане в края на историята, не хиляда години преди края
(или, според диспенсационалистическата, претрибулацион-
на, премилениална рамка, 1007 години преди края). Настро-
их срещу себе си постмилениалните пиетисти, които четат и
се наслаждават на трудовете на Джонатан Едуардс, като
твърдя, че традицията на Едуардс е била унищожителна за
библейския закон през 1740 и все още е. Тя не води никъде,
освен ако не узрее и не приеме възгледа за библейския за-
кон като средство за победа. Настроих срещу себе си Биб-
лейската Презвитерианска църква, тъй като нейните ръко-
водители отричат завета на господството. Настроих срещу
себе си Грег Бансен, като намеквам, че един от неговите
публикувани аргументи не е последователен, и дори по-
лошо, че един от аргументите на Мередит Клайн срещу Бан-
сен е последователен. Пропуснах ли някого? О, да, настроих
срещу себе си постмилениалните арминианци (харизмати-
ците на “позитивната изповед”), като твърдя, че бунтовници-
те в последния ден не са просто отстъпили християни.
След като постигнах това, се надявам, че други ще
продължат да работят по схемата, която начертах за общата
благодат, есхатологията и библейския закон. Нека тези мал-
цина, които приемат тази книга сериозно, да избягват теоло-
гическите мини, които все още създават опасности в тази
област. Има уточнения, които трябва да се направят, изво-
ди, които трябва да се открият и след това да се разработят.
Надявам се, че моят принос ще направи много по-лесна за-
дачата на другите хора.
Приложение
ВИДЕНИЕТО НА УОРФИЛД ЗА ПОБЕДАТА: ИЗ-
ГУБЕНО И НАМЕРЕНО
Погребението на д-р Уорфилд беше извършено
вчера следобед в Първа Принстънска Църква...
Имах чувството, че целият стар Принстън –
макар да беше велика институция – умря, когато
д-р Уорфилд беше отнесен.
Благодарен съм за един последен разговор, който
имах с д-р Уорфилд преди няколко седмици. Този
следобед той беше напълно на себе си. И някак си
не мога да повярвам, че вярата, която той предс-
тавляваше, наистина ще умре. В хода на
разговора изразих моята надежда, че за да се
сложи край на настоящото нетърпимо положение,
може би ще има голямо разцепление в Църквата,
за да раздели християните от нехристиянските
пропагандатори. “Не,” каза той, “не можеш да
разцепиш изгнило дърво.” Неговото очакване
изглежда беше, че организираната Църква,
завладяна от натурализма, ще стане толкова
студена и мъртва, че хората ще започнат да
виждат, че духовният живот може да се открие
само извън нея, и така може да има ново начало.
Почти всичко, което направих, направих с
вдъхновяващата надежда, че д-р Уорфилд ще го
одобри.
Дж. Грешъм Мейкен
писмо до неговата майка
(19 февруари 1921)1
Никой човек не може да е съвършен във всичко през
живота си. Бенджамин Б. Уорфилд имаше своите ограниче-
ния. Той ги разбираше и се съобразяваше с тях. Не беше
известен проповедник, нито умел бюрократ в теологично
западащата Северна Презвитерианска църква. За разлика
от Мейкен, който беше ерген, Уорфилд не беше популярен
преподавател, който с лекота общува със студентите. В по-
1
Цитирано в Ned B. Stonehouse, J. Gresham Machen: A Biographical Memoir
(Grand Rapids: Eerdmans, 1954), p. 310.
късните години той понесе тежкия товар да се грижи за сво-
ята съпруга инвалид и имаше малко време за църковна по-
литика и обществена дейност. Неговият принос към Божията
църква беше ограничен и тясно съсредоточен: той пишеше.
Написа томове: научни книги и критики, както и лесни за че-
тене статии. Беше посветен на идеята, че науката е осново-
полагаща за установяването на Божието царство, във вре-
мето и на земята, и беше решен да принесе своя дял в до-
веждането на това царство чрез дисциплинирана, посветена
научна дейност. Той седеше в своя кабинет, десетилетие
след десетилетие, и остави уникално, почти неповторимо
наследство от теологична научна мисъл.
От писмото на Мейкен до неговата майка е ясно, че
влиянието на Уорфилд върху младия учен е било много го-
лямо. Ако някой реформистки учен от 20-те и 30-те заслужа-
ва да бъде признат за духовен и интелектуален наследник
на Уорфилд, това е Дж. Грешъм Мейкен.
Борбата на Мейкен
Мейкен надминава Уорфилд в много отношения. Той е
независим и богат, така че не е необходимо да се притесня-
ва как да осигури прехраната си, дори ако бъде уволнен, или
ако се откаже от своето преподавателско място в Принстън-
ската Теологична семинария. Отношенията му със студенти-
те заместват съпругата и децата, които никога не е имал.
Неговите студенти отговарят с привързаност и посвещение и
това позволява на Мейкен да поведе институционално пре-
дизвикателство в Презвитерианската църква на САЩ.
Мейкен е борец, може би не по темперамент, но по време,
лично решение и способности. В този смисъл той не е нас-
ледник на личността на Уорфилд, но наследник на неговото
теологично видение. Той прилага теологията на Уорфилд
към историческите обстоятелства.
Уорфилд не е бил човек, който би повел отбранителна
война срещу целия модернизъм, или поне срещу модерниз-
ма в Презвитерианската църква. Времето не е било подхо-
дящо. Консервативните членове на църквата по времето на
Уорфилд въобще не са осъзнавали наближаващата теоло-
гична криза. След известния и успешен процес срещу ереста
на Бригс през 1893 Презвитерианската църква вече не се
опитва да премахне известен теологичен ръководител по
причина на ерес. Либералите са разбирали тази слабост от
страна на консерваторите – нежеланието постоянно “да по-
чистват храма” теологично. Към края на своята дълга карие-
ра, през 1920, Уорфилд вече е знаел как е щяла да завърши
тази отбранителна война.
Предизвикателството на Мейкен към модернистите е
главна новина за Ню Йорк Таймс, от 1923 до времето, когато
той и неговата вярна група от 34 предимно млади пастори –
това, което църквата нарича “поучаващи презвитери” – 17
управляващи презвитери и 79 миряни напускат църквата
през юни 1936. Днес трудно можем да повярваме, че теоло-
гията е била централна тема в светската преса, но наистина
е било така, доколкото теологичните въпроси са определяли
кой ще контролира средствата, управителните съвети и вли-
янието на деноминациите в десетилетията между двете све-
товни войни.
Името на Уорфилд не е било изписвано по вестниците
по онова време, защото той е бил доволен да остане в свое-
то призвание. Той не е събирал войска, не е издавал мани-
фести и не е обжалвал съдебни решения чрез Презвитери-
анската съдебна система. Това, което е правел, е било да
положи интелектуална и теологична основа, която да може
да се използва в бъдещето, както е вярвал, за да бъде възс-
тановен целият църковен ред, е след това и светът.
“Старият Принстън”
Всеобщо признато е, че от своето основаване в нача-
лото на деветнадесети век до напускането на Мейкен през
1929 Принстънската теологична семинария е водещата ака-
демична институция на консервативната протестантска на-
учна мисъл в света. Тя е почти семейно предприятие, толко-
ва често срещани са имената Ходж и Алекзандър през де-
ветнадесети век. Бенджамин Уорфилд беше последният от
тези гиганти, чието име е свързано изключително с Принс-
тън.
Принстънската теологична традиция е изследвана от
няколко учени. Тя е известна със своето строго придържане
към непогрешимостта на Писанието и със своето проглася-
ване на Калвинистката теология. Тя е посветена изповедна
институция. Нейното придържане към Уестминстърската из-
повед на вярата я поставя в челния фронт на реформистко-
то презвитерианство през целия деветнадесети век. Тя за-
пазва високи стандарти на научна мисъл. Докато Принстънс-
кият университет в края на деветнадесети век започва да
запада теологично под управлението на президента Мак-
Кош, който приема определени принципи на еволюционизма
в опит да смеси християнството със съвременната мисъл,
Принстънската семинария под управлението на Ходж не се
колебае. Чарлз Ходж осъзнава огромната заплаха за здра-
вото учение, която дарвинизмът представлява, и уверено го
отхвърля.2
Заплахата на дарвинизма
В края на века, обаче, нашествието на дарвинизма в
консервативните християнски интелектуални кръгове започ-
ва да взема своите жертви. Членовете на преподавателския
състав на семинарията не са склонни да издават анти-
еволюционни статии, да не говорим за цели книги. Със все
по-голямото стесняване на американското семинарно обра-
зование, ограничено до библейските езици (които вече не се
преподават цялостно в колежите), проповядването и чистата
теология, загрижеността за противопоставянето между “нау-
ката и Писанието” остава на заден план. Християнските уче-
ни от тази епоха нямат никаква система от научни креацио-
нистки трудове, върху които да разчитат като предна защита
срещу дарвинизма. (Трябва да се разбере, че е имало мно-
гобройни враждуващи варианти на дарвинизма. Съвремен-
ният дарвинистки синтез – който започна да се разпада след
началото на 70-те – все още не е бил общоприет. Противо-
поставянето между християнството и дарвинизма все още не
е било видимо цялостно, както става след Първата световна
война). Християните все още не разбират колко всеобхватен
е дарвинизмът като философия. Те не осъзнават напълно
как догмите на еволюцията създават противен мироглед във
всяка академична дисциплина и във всяка област на живота
– не само в биологията и в историческата геология, но в по-
литиката, икономиката, правото, психологията и философи-
ята.
Уорфилд не настоява на шестдневно сътворение.
Всъщност той заявява статия в Princeton Theological Review
от 1911, че “Въпросът за историята на човека няма сам по
себе си теологично значение. За теологията сама по себе си
2
Charles Hodge, Systematic Theology, 3 vols. (Grand Rapids, Michigan: Eerdmans,
[1871] 1959), II, pp. 12-24.
е напълно безразличен въпросът колко дълго човекът е съ-
ществувал на земята... Библията не определя кратка про-
дължителност на човешката история; това се прави само от
конкретен начин на тълкуване на библейските сведения,
който при проверка се оказва, че не почива на здрава осно-
ва.”3
В една кратка статия Уорфилд предава защитата на
библейския креационизъм и с това подкопава християнската
защита на това най-основно учение (според Ван Тил), разг-
раничението Създател-създание. Размиването (и прякото
отричане) на това разграничение е същността на всички
езически религии, и особено на дарвинизма, религията на
съвременния човек. Уорфилд, силно повлиян от хуманизма,
който се старае да опровергае, е пример за отстъплението
на “стария Принстън.”
Семинарното образование: “Слабото място”
Заради силното ударение, което презвитерианците
винаги поставят върху високо образованите свещеници, до
толкова, че да разграничават “поучаващи презвитери” (за-
вършили семинария) от “управляващи презвитери” (миряни,
избрани на длъжност”), църквата е вътрешно уязвима от
тайно навлизане на противници в дълъг период. “Управля-
ващите презвитери” – миряни – като цяло се интересуват от
мира, евангелизациите, растежа на църквата и следовател-
но от църковното единство. “Поучаващите презвитери,” от
които се е очаквало да защитават строгите доктринални
стандарти на презвитерианството, са завършили семинарии,
а семинариите са вътрешно слаби: те признават висшите
академични степени за главно условие за постоянни цър-
ковни постове, но хуманистичният свят, който дава такива
академични степени, е враждебен към ортодоксалната вяра.
Така примамката на Харвард, Принстън (университета),
Йейл и на германските теологични помийни ями е твърде
голяма, както е твърде голяма за християнските колежи в
наши дни. Едновременно с това, мисленето от вида “добро-
то старо момче” на “поучаващите презвитери” подкопава
желанието на дипломантите да изгонят еретиците. Старите
приятели от семинарията, в края на краищата, трябва да
3
“On the Antiquity and the Unity of the Human Race,” in Biblical and Theological
Studies (Philadelphia: Presbyterian & Reformed, 1952), pp. 238-39.
бъдат признавани за “колеги в следването на академичните
цели.” Освен това, техните бивши професори са им дали
дипломите. Това не е същото като да се признават техните
теологични възгледи, но с времето дипломата от семинари-
ята започна да означава точно това. След 1893 (и вероятно
още от 1812) семинарното образование е почти гаранция за
възможен църковен пост.
Уорфилд осъзнава заплахата, но я разглежда публич-
но едва последните си години. Той вижда семинарията като
помощна институция, която има определени ограничения.
“Не е работа на семинарията да дава на младите хора ця-
лостна подготовка за служението. Това е грижа на презвите-
рията; и никоя друга организация не може да надмине приз-
витерията в това дело. Семинарията е само инструмент,
който презвитерията използва в подготовката на млади хора
за служението. Инструмент, не единственият инструмент.
Презвитерията използва и други инструменти за това дело.”4
Но независимо колко усилено той или някои други калвинис-
тки презвитерианци прогласяват законната власт на презви-
терията, техният рационализъм и уважение към институции-
те на висшето (хуманистично) образование в края на краи-
щата обезсилват техните предупреждения.
Скритият рационализъм на старото презвитерианство
води до блатото на академичната акредитация. Щом веднъж
някой придобие степен от акредитирана семинария, става
много трудно за миряните да му се противопоставят, когато
се стреми към ръкополагане, и самият факт, че има степен,
го прави почти “предварително въведен в длъжност” сред
“поучаващите презвитери,” които се разграничават институ-
ционално (и, бих предположил, психологически) от “управ-
ляващите презвитери” чрез своето притежаване на придоби-
та академична степен. Тогава кой в консервативния лагер е
готов за борба с притежаващите научна степен еретици вът-
ре в лагера? Почти никой след 1893.
Слабостта на “стария Принстън”: Апологетиката
Либералите имат доста трудности при завземането на
Северното Презвитерианство поради строгата ортодоксал-
4
“The Purpose of the Seminary,” The Presbyterian (Nov. 22, 1917); reprinted in
Selected Shorter Writings of Benjamin B. Warfield – I, edited by John E. Meeter
(Nutley, New Jersey: Presbyterian & Reformed, 1970), p. 374.
ност на Уестминстърските стандарти. То им отнема половин
век. Но семинариите Принстън и МакКормик не могат да се
противопоставят безкрайно на натиска на хуманистичното
образование. Въпросът не е само в липсата на достатъчно
привърженици на Старата школа. Това е много по-дълбок
проблем от църковна политика. Самото презвитерианство на
Старата школа е рационалистично в своята апологетична
методология – своята философска защита на вярата. Него-
вият апологетичен метод е основан върху вярата в същест-
вуването на “общи основополагащи принципи на логиката”
между спасени и изгубени. Това по същество е форма на
епистемологичен “универсализъм.” Уорфилд пише: “Всички
умове са по същество с еднакво устройство...”5 Тъй като
имат същото устройство на ума, невярващите подлежат на
убеждаване в полза на християнството, което се позовава на
общия човешки разум. Именно тази страна на апологетиката
на Принстънската семинария беше критикувана в продълже-
ние на половин век от философа-теолог на Уестминстърска-
та семинария Корнилиъс Ван Тил като слабото теологично
място на Принстън.6
Уорфилд е постмилениалист. Той вярва, че благовес-
тието на Христос ще победи на земята преди Христос да се
върне отново в съда. Но това, което подкопава есхатология-
та на Уорфилд, е неговото упование в човешкия разум – ра-
ционалистическия апологетичен метод на “стария Принстън”
– като важна основа за това голямо съживление. За нас е
трудно да повярваме, че някой в след-дарвиновия, или дори
след-кантианския свят би могъл да вярва в разума като
главното средство за евангелизиране, но Уорфилд е вяр-
вал. В християнската литература не може да се открие по-
5
Warfield, “Introduction to Francis R. Beattie’s Apologetics” (1903); reprinted in John
E. Meeter (ed.), Selected Shorter Writings of Benjamin B. Warfield – II (Nutley, New
Jersey: Presbyterian & Reformed, 1973), p. 103.
6
Неговата критика към Систематична теология на Чарлз Ходж се появява под
заглавието “Непоследователен калвинизъм,” в неговите лекции, Apologetics
(Westminster Theological Seminary, 1959), pp. 47ff. Неговите критики към Уорфилд
се намират в книгата му, A Christian Theory of Knowledge (Nutley, New Jersey:
Presbyterian & Reformed, 1969), pp. 229f. Ван Тил е завършил Принстънския уни-
верситет (докторска дисертация по философия при професор Боуман) и Принс-
тънската Теологична семинария (магистърска степен по теология), и е препода-
вал в Принстънската семинария в продължение на една година преди разцепле-
нието през 1929.
енергична защита на “върховенството на разума” като
средството на християнина за господство.
Ролята, която апологетиката трябва да играе в християни-
зирането на света, е главна роля, и то завладяваща роля.
Отличителната черта на християнството е, че то е дошло на
света облечено с мисията да обоснове разумно своя път
към господството. Другите религии може да се позовават на
меча, или да търсят друг начин за да се разпространяват.
Християнството се позовава на здравия разум и затова из-
пъква сред всички религии като отличителна “апологетична
религия.” Предимно чрез разумно обосноваване то е стиг-
нало до тук по пътя си към своето царуване. И единствено
чрез разумно обосноваване то ще положи всички свои вра-
7
гове под нозете си.
Удостоверяването на християнството, казва Уор-
филд, е неговата логика. “То спокойно застава срещу света
със своето удостоверение в ръцете си и не се бои от спор с
хората.”8 Но по времето на Уорфилд това удостоверение
вече е в процес на срутване, и окончателно се срутва по
времето на Мейкен – пред лицето на дарвинизма, пост-
Хайзенберговата наука и възхода на светския хуманизъм.
Уорфилд вярва в победата на християнството чрез логиката,
но именно в резултат на непрекъснатите интелектуални
поражения, понасяни от християните, които използват раци-
онализма на “Протестантския схоластицизъм,” който Уор-
филд преподаваше, консервативните църкви навлизат в пет-
десетгодишен период на упадък след 1925. “Логиката,” която
Уорфилд прогласява, се превръща в “подвижен мост,” по
който хуманистите прекосяват защитния ров на християн-
ството и започват да разбиват портите му. Прехвалените
“удостоверения” на Уорфилд се превръщат преди всичко в
удостоверения на хуманизма, теоретично (логиката на об-
щата основа) и институционално (семинарните и универси-
тетски научни степени).
Тази слабост на Принстънската апологетична методо-
логия присъствува от самото начало. В едно познавателно
въведение към трудовете на няколко от великите принстънс-
ки теолози Марк Нол дава превъзходно обобщение на пре-
зумпциите – мисленето от позицията на общата основа – на
това, което сега се нарича шотландска философия на обща-
7
Warfield, Shorter Writings – II, pp. 99-100.
8
Ibid., p. 100.
та основа. Именно този апологетичен подход критикува още
в началото на своята кариера Ван Тил, като използва после-
дователна “презумптивна” апологетика в традицията на хо-
ландците Абрахам Куйпер и Херман Бавинк. Нел пише:
Този подход набляга много върху “здравия разум” на чове-
чеството. Той твърди, че нормалните хора, използвайки от-
говорно познанието, дадено от техните сетива, наистина
осъзнават реалния свят. Нещо повече, упражняването на
“моралното чувство,” способност, подобна във всичко на
физическите сетива, дава на хората незабавно знание за
естеството на техните умове. И понеже всички хора, цялото
човечество, са способни да схванат истината за света по то-
зи начин – всъщност, не биха могли да живеят ако не прие-
мат за даденост, че истината идва по този начин – този
здрав разум би могъл също да даде основата за една ця-
лостна философия... Шотландските философи смятат исти-
ната за статична величина, открита еднакво на всички хора,
независимо къде живеят те, в настоящето или в миналото.
Те разчитат много на научното изследване. Те са дълбоко
посветени на емпиричния метод, който разчита много на съ-
бирането на практически факти в логически системи. Те се
отвращават от “умозрението” и “метафизиката” като безсъ-
вестно бягство от основните истини на физическия свят и на
човешкия ум. И поне някои от тях приемат, че този подход
може да се използва за убеждаването на всички рационални
души в истината на християнството, необходимостта от тра-
диционен обществен ред и способността на научните мето-
9
ди да открият всичко, което може да се научи за света.
Не трябва да се учудваме, когато разбираме, че
Мейкен, като последен от “старите принстъновци,” говори за
нуждата да се защитава “научна теология.”10 Той дължи
твърде много на “стария Принстън,” включително своето
наблягане на опитността.11 Хуманистите от двадесети век
успешно използват всички тези дългове към рационализма
на деветнадесети век. Длъжниците изпадат в епистемологи-
чен фалит.
Подходът на Ван Тил взема най-доброто и от Куйпер,
и от Уорфилд. Обратно на Куйпер, Ван Тил твърди, че мо-
9
Mark Noll, “Introduction,” in Noll (ed.), The Princeton Theology, 1812-1921 (Grand
Rapids, Michigan: Baker, 1983), p. 31.
10
Machen, Christianity and Liberalism (New York: Macmillan, 1923), p. 17.
11
За прокарването от Мейкен на идеята за важността на опитността с Бога, виж
ibid., p. 67. За “стария Принстън” и неговата теология на опитността, виж W.
Andrew Hoffecker, Piety and the Princeton Theologians (Phillipsburg, New Jersey:
Presbyterian & Reformed, 1981).
жем да правим повече от чисто проповядване към естестве-
ния (неновороден) човек. Можем да му покажем, чрез пре-
зумпциите на неговата собствена философия, че епистемо-
логично той няма почва под краката си. Ван Тил използва
“трансцедентното” доказателство за Бога: че без да приеме
като презумпция Бога на Библията, човек не може да каже
нищо логично. Обратно на Уорфилд, Ван Тил твърди, че
всички неновородени хора използват своите противни на
Бога презумпции за да дойдат до “логичното” заключение, че
не е възможно Богът на Библията да съществува. Следова-
телно, ако позволим на естествения човек да използва своя
разум по този начин – ако му позволим да предположи, че
всички ние, като автономни хора, започваме с едни и същи
презумпции за действителността – тогава не можем ефек-
тивно да се справим с него. Ние сме нарушили първия прин-
цип на Библията, а именно, че Бог е върховен и следовател-
но човекът не е автономен.
Уорфилд иска да се позове на общия “здрав разум” на
човека в своята защита на вярата, но, както Ван Тил комен-
тира, “В апологетиката Уорфилд иска да работи с невярва-
щия на неутрална територия. Той мисли, че това е единст-
веният начин да покаже на невярващия, че теизмът и хрис-
тиянството са обективно истинни. Той търси обективност,
която да преодолее пропастта между ‘естествените’ и спе-
циалните принципи на Куйпер.” След това открито заявява:
“Аз избрах позицията на Абрахам Куйпер.”12
Трябва представим пред естествения човек несъстоя-
телността на неговата позиция. Трябва да го предизвикаме
логически, но само като използваме Божията логика, защото
“на него не му е представено никакво предизвикателство,
ако не му е показано, че на основата на неговите принципи
той би унищожил всяка истина и всеки смисъл. Тогава, ако
Святият Дух го просветли духовно, той ще се роди отново ‘в
познание’ и ще приеме с любов основата, която преди това е
искал ревностно да унищожи.”13
Ван Тил съзнателно се опитва да гради върху делото
на хората от Принстън и холандците. Има обща основа само
в смисъла на Бога във всеки човек, Божия образ. Човек знае
12
Cornelius Van Til, The Defense of the Faith (2nd ed.; Philadelphia: Presbyterian &
Reformed, 1963), p. 265.
13
Ibid., p. 266.
достатъчно за да осъди себе си пред Бога. Трябва да пра-
вим повече отколкото само да проповядваме на изгубените,
казва Ван Тил. И трябва да правим повече отколкото само
да спорим с изгубените на основата на тяхната презумпция
за автономия. Той завършва Защита на вярата (The
Defense of the Faith) с тези думи: “Облягайки се на Уорфилд
и Куйпер, ние ги почитаме най-добре, ако градим върху
главното направление на тяхната мисъл, а не като настоя-
ваме да продължим това, което е непоследователно с тях-
ната основна позиция. Тогава ние сме най-верни на Калвин
и Св. Павел.”14
Двата “народа” в Северната Презвитерианска църква
несъмнено са били разделени в теологично отношение: ху-
манизмът против християнството. Те не са били така разде-
лени в методологията. Апологетиката на Принстън на обща-
та основа е смекчила радикалното интелектуално разграни-
чение между спасени и изгубени, защото рационалистичната
апологетика не успява да види, че несъвместимите етични
презумпции – спасени срещу изгубени – създават неизбежни
разлики в тълкуването на фактите и тяхното използване в
логиката.
Грешката на Принстън в апологетиката води до над-
ценяване на ролята на разума в предизвикването на хората
към вяра в Христос. Това от своя страна води до надценява-
нето на уменията, давани от висшето образование. Висшето
образование, тогава както и сега, е троянски кон – подарък
от “гърците,” на който хората в Принстън не е трябвало да
се доверяват. Тази вяра във висшето образование, тоест
образование построено на основата на принципа за автоно-
мията на човешкия разум (да, дори “здравия разум”), всъщ-
ност служи като мост над голямата пропаст, върху който мо-
гат да преминат теологичните либерали. “Паспортът,” който
пропуска хуманистите през моста, е придобитата акаде-
мична степен. Би могло да се твърди, че именно подобно
надценяване на ползите от класическото образование спо-
мага за подкопаването на пуританите през седемнадесети
век и на калвинистите, които следват Джонатан Едуардс
през осемнадесети век.
14
Ibid., p. 299.
Силата на “стария Принстън”: Есхатологията
Няма съмнение относно преобладаващото есхатоло-
гично наследство на американското презвитерианство от
деветнадесети век като цяло и конкретно на Принстънската
семинария. То е постмилениално. Няма по-красноречив го-
ворител на този постмилениализъм от Уорфилд. Неговият
оптимизъм относно бъдещето на Христовото благовестие на
земята преди второ идване на Христос при крайния съд ня-
ма граници. Царството на Сатана ще бъде победено. Земята
ще се изпълни от спасените и техните дела.
Забележително е, че противникът на Уорфилд в този
спор за броя на спасените по земята е холандският теолог
Абрахам Куйпер, точно както Бавинк и Куйпер са избрани от
него противници в спора относно апологетичната методоло-
гия. Уорфилд отхвърля амилениалната теология на холан-
дците, точно както отхвърля тяхната презумптивна апологе-
тика. Всъщност, Уорфилд започва своята дискусия върху
въпроса “малцина ли ще се спасят?” (заглавието на неговата
статия) с предизвикателство срещу твърдението на Куйпер,
че “Не може да се поддържа идеята на някои християни, че
цяла Европа ще бъде някога християнизирана и скоро след
това целият човешки род ще се преклони пред Исус. Свято-
то Писание противоречи на тази погрешна идея: Мат. 20:16,
‘Защото мнозина са призвани, а малцина избрани,’ Мат.
7:14; Лука 13:23.”
Това не е подходящо място да излагам цялостно
обобщение на подробното опровержение на Куйпер от Уор-
филд. Такава статия можете да намерите в Biblical and
Theological Studies. Важното тук е, че по времето на Уор-
филд в калвинисткия свят има два основни теологични спо-
ра, предимно между американските и холандските презвите-
рианци. Оспорваните въпроси са апологетика и есхатология.
Този спор бива поет от Уорфилд и както изглежда, той е
последният важен американски презвитериански учен, който
се съсредоточава върху тези два проблема, докато Р. Дж.
Ръшдуни не повдига отново двата въпроса през 60-те и 70-
те. Ръшдуни отговаря и на Уорфилд, и на Куйпер като възп-
риема постмилениалния оптимизъм на “стария Принстън” и
отхвърля апологетиката на “стария Принстън” в полза на
окончателната версия на Ван Тил на старата позиция на
Куйпер-Бавинк. Това теологично обединение дава началото
на това, което днес е известно като Движение за Християнс-
ка Реконструкция. (Други два важни въпроса също съставят
“Реконструкционизма”: библейският закон и предопределе-
нието, макар че последното учение не се приема от много
баптисти и петдесятни, които са били повлияни от “реконст-
рукционистите.” Ръшдуни е първият теолог, който се при-
държа към четирите позиции и развива последователен ми-
роглед на основата на всичките четири учения.)
Видението на Уорфилд относно победоносното естес-
тво на благовестието ни помага да разберем неговото неже-
лание да насърчи младия Мейкен в предложената от него
борба за изхвърляне на нарастващия легион модернисти и
либерали в Северната Презвитерианска църква. Уорфилд е
презвитерианец; никой не може да се съмнява в това. Но
видението на Уорфилд се простира отвъд деноминацията, в
която той е работил през целия си живот. Неуспехът на една
деноминация в един период от време в една географска об-
ласт не събаря неговия дългосрочен оптимизъм. Да, негова-
та църква е близо до отстъплението от ортодоксалната вя-
ра. Всъщност, невъзможността той да наложи Уестминстър-
ските стандарти и заместването им през 1910 като тест за
ортодоксалност с пет разводнени “фундаменталистки” уче-
ния от страна на Общото Събрание показва, че църквата
отдавна е предала историческите презвитериански стандар-
ти. Но това не тревожи твърде много Уорфилд. Християнст-
вото е по-голямо от Северната Презвитерианска църква и
има по-голяма продължителност във времето. Битката е
дългосрочна. Есхатологичното видение на Уорфилд не може
да бъде подкопано от краткосрочни неуспехи. В крайна
сметка гнилото дърво е гнило. То става само за изгаряне.
Уестминстърската семинария: 1929-1964
Уестминстърската семинария винаги е твърдяла, че е
наследник на “стария Принстън.” В смисъла на нейното пос-
вещение към Уестминстърската изповед на вярата и към
високите научни стандарти на Принстън това твърдение е
истинно, поне до средата на 60-те, когато администрацията
започва да полага систематични усилия да разшири финан-
совата и студентска основа на Семинарията и започва да
става видимо по-малко калвинистка и повече “евангелска”
институция. Тази промяна стана когато Едмънд Клауни
окончателно бива обявен за президент на семинарията
вместо само изпълняващ длъжността. Тя също съвпадна с
интелектуалните, институционалните и религиозни сътресе-
ния в периода 1965-70, които погълнаха целия западен свят.
От този момент нататък твърдението на Уестминстърската
семинария, че е “стария Принстън,” стана съмнително. Вече
няма наследник на “стария Принстън.”
В две важни отношения, обаче, твърдението на Уест-
минстърската семинария, че е наследник на “стария Принс-
тън,” винаги е било мит. Уестминстър наема Корнилиъс Ван
Тил да преподава апологетика през 1930, а Ван Тил е хо-
ландец – дори, както обичаше да говори за себе си, упорит
холандец. Той е последовател на Куйпер и Бавинк както в
своята апологетична методология, така и в своята есхатоло-
гия. Той е презумптивист и амилениалист. По тези два важни
въпроса той не е последовател на Принстън.
Това не означава, че апологетичният метод на Ван
Тил се приема (или дори е разбиран) от неговите колеги в
преподавателския състав. Изглежда само Едуард Янг сред
изтъкнатите преподаватели възприема принципа на Ван Тил
за кръговата логика и това е в резултат на това, че Янг про-
чете книгата на Ръшдуни, По кой стандарт? (R. J.
Rushdoony, By What Standard? 1959), а не от четене на Ван
Тил. За кратко време аз учех при Ван Тил и систематичния
теолог Джон Мъри. Съмнявам се Мъри някога да се е опирал
на апологетиката на Ван Тил в някаква степен, а това, че
Мъри прие мека форма на постмилениализма в края на сво-
ята кариера (с изследванията си върху Римляни 11) беше
противно на есхатологията на Ван Тил. Това, което твърдя
тук, е, че старата Принстънска апологетика, към която се е
придържал Мейкен, вече не се преподава официално в Уес-
тминстър, нито се преподава старият постмилениализъм, в
който Мейкен също вярваше.
Но дори още по времето на Мейкен важността на ес-
хатологията се пренебрегва. Старото теологично посвеще-
ние започва да замира. Мейкен никога не набляга върху ес-
хатологията в своите трудове. Когато през 1964 попитах
дългогодишния църковен историк на Уестминстър Пол Уули
каква есхатология има Мейкен, той отговори: “До степента, в
която някога я споменава, Мейкен е постмилениалист.” Няма
съмнение, че той се е противопоставял на премилениализ-
ма, а не само на диспенсационалистическия премилениали-
зъм, защото ясно казва това в Християнството и либера-
лизма (J. Gresham Machen, Christianity and Liberalism, р. 49).
Но в никой от неговите трудове няма белег, че той се опира
твърдо върху постмилениализма като мотивиращ възглед в
неговата борба срещу модернистите.
Когато Мейкен излиза от Принстън през лятото на
1929, той има малко последователи от преподавателския
състав на Принстън. Само четири души изоставят сигурност-
та на Принстън заради несигурното начинание в Уестминс-
тър: Робът Дик Уилсън, който е преподавател по Стар Завет
(и който почина една година по-късно); Джон Мъри, който не
е пълен член на преподавателския състав в Принстън, идва
една година по-късно; Корнилиъс Ван Тил, който преподава
в Принстън в продължение на една година, изоставя Принс-
тън за да бъде пастор една година преди да се присъедини
към Мейкен, и Осуалд Алис, специалист по Стария Завет,
който е постмилениалист, но никога не пише открито като
постмилениалист, дори в своята есхатологична книга, която
опровергава диспенсационализма: Пророчеството и църк-
вата (Oswald T. Allis, Prophecy and the Church). Също се
присъединяват трима наскоро завършили Принстън: Алън
Макрай (Стар Завет), премилениалист; Пол Уули (църковна
история), премилениалист; и Нед Стоунхаус (Нов Завет),
амилениалист от холандски произход, чието фамилно име е
Стенхюйзен и който принадлежи към Християнската Рефор-
мистка църква. По-късните попълнения на преподавателския
състав включват Едуард Дж. Янг (Стар Завет), амилениа-
лист, Р. Б. Кайпър (практична теология), амилениалист от
Християнската Реформистка църква; и Джон Скилтън (Нов
Завет), който е амилениалист.
Така, след 1930 има само двама постмилениалисти в
преподавателския състав: Мейкен и Алис. Алис си подава
оставката в края на семестъра през 1936 като протест срещу
изискването на Мейкен членовете на преподавателския със-
тав на Уестминстър да заявят своята подкрепа към неговия
Независим Съвет за Презвитериански Чуждестранни Мисии.
Мейкен умира на 1 януари 1937, два месеца след като Карл
Макинтайър и премилениалистите го изхвърлят от мястото
му на президент на Независимия Съвет. Така в преподава-
телския състав не остава нито един постмилениалист. От
тогава до присъединяването на Норман Шепърд към препо-
давателския състав през 1963 няма постмилениалист, който
да преподава на пълно работно време в Уестминстър, а и
есхатологическите възгледи на Шепърд не се виждат ясно в
неговите лекции. По-лошо, в своя клас по новозаветна биб-
лейска теология той възлага за четене амилениалния учеб-
ник на Геерхардус Вос (1862-1949), Есхатологията на Па-
вел (Geerhardus Vos, The Pauline Eschatology). (За щастие на
постмилениалистите Вос има един от възможно най-лошите
стилове на писане и е почти толкова трудно да се запомнят
някои от неговите аргументи, както е трудно да се запомнят
аргументите на Мередит Клайн за библейския символизъм.
Предвестник на холандското влияние в “стария Принстън” е
това, че Принстън наема Вос да преподава библейска тео-
логия от 1893, годината на процеса срещу Бригс, до негово-
то пенсиониране през 1932. В резултат библейската теоло-
гия в калвинистките кръгове се приема в общи линии като
принос и изключителен монопол на амилениалистите. Това
време свърши, както показват трудовете на Джеймз Джор-
дан и Дейвид Чилтън – а те, за разлика от Вос и Клайн, се
четат лесно.)
Джон Мъри учи теология при Вос в Принстън, и влия-
нието на Вос в неговото мислене е силно. Като системати-
чен теолог Мъри винаги има голямо уважение към дисцип-
лините на библейската теология – идеята за прогресивното
откровение и прогресивната яснота, от Битие до Открове-
ние. Това е влиянието на Вос. След смъртта на Мъри Ван
Тил разказва, че Мъри го е посъветвал да не приема поста
на систематичен теолог в семинарията Калвин след смъртта
на проф. Беркхоф, защото “За да преподаваш систематика
правилно, трябва преди всичко да си библейски екзегет.
След това трябва да си библейски теолог така, както профе-
сор Геехардъс Вос беше библейски теолог в своето вре-
ме.”15 Мъри пише, че “Библейската теология е незаменима
за систематичната теология.”16 Той също поддържа амиле-
ниалния възглед на Вос до края на своята преподавателска
кариера. Става мек постмилениалист в края на петдесетте
години, отчасти като резултат от своите разговори с Родерик
Кемпбъл в Канада, и несъмнено в резултат на своето собст-
15
Цитиран от Iain Murray, “Life of John Murray,” in The Collected Writings of John
Murray, 4 vols. (Edinburgh: Banner of Truth Trust, 1982), III, p. 94.
16
John Murray, “Systematic Theology,” ibid., IV, p. 16.
вено изследване върху Римляни 11: обръщането на юдеите.
Но отначало той ограничава своето публично разглеждане
на Римляни 11 до класовете в неделното училище, които
преподава в семинарията.
Неговите лекции през пролетта на 1964 в неговия
висш систематичен курс по есхатология са основани върху
стари и очевидно нередактирани бележки, и затова все още
са амилениални в своята насоченост, докато лекциите му
върху Римляни 11, изнасяни всяка сутрин, са постмилениал-
ни.17 Посещавах и двата класа и бях учуден от очевидната
шизофрения. Висшата систематика беше задължителна за
дипломиране; курсът по Римляни беше по избор. Като ре-
зултат, имаше невидима тенденция на объркване сред сту-
дентите относно какво точно преподаваше Мъри. От есхато-
логична гледна точка в средата на 60-те имаше двама Джон
Мъри, но доколкото мнозинството от неговите студенти раз-
бираха за какво става въпрос, имаше само един: амилениа-
листът. (Неговите лекции върху Римляни 11 и моят прочит
на Откровение 12 ме доведоха от ултрадиспенсационализъм
до постмилениализъм през пролетта на 1964)
Накратко, още от самото начало в Уестминстърската
семинария е имало “холандско нашествие.” Интелектуално-
то ръководство на една семинария обикновено се намира в
три факултета: систематична теология, Нов Завет и аполо-
гетика. Всичките три факултета в Уестминстър са завзети от
амилениалисти още от началото, и още са. Така, със смърт-
та на Принстънската семинария след напускането на Мейкен
и с преобладаващата интелектуална и финансова подкрепа
за Уестминстър, идваща отначало от Християнската Рефор-
мистка (холандска) църква в ортодоксалното американско
презвитерианство се появи теологичен вакуум. Постмилени-
алното видение на старото презвитерианство угасна и то
угасна бързо. Само името на един човек се свързва с калви-
нисткия постмилениализъм от 40-те до началото на 60-те:
Лорейн Бетнер. Но Бетнер остана в старата Презвитерианс-
ка църква, така че влиянието му беше нищожно в отцепили-
те се църкви. (Израел и Новият Завет на канадеца Родерик
Кемпбъл, издадена през 1954, не се продаваше добре и се
изчерпа едва в средата на 60-те. Книгата не беше преизда-
17
John Murray, The Epistle to the Romans, 2 vols. (Grand Rapids, Michigan:
Eerdmans, 1965), vol. 2.
дена чак до 1981, и тогава парите бяха осигурени от Geneva
Divinity School Press, “реконструкционистка” организация.)
Възстановяването на видението на Уорфилд
Алва Маклейн, водач в диспенсационалистическия ла-
гер, обяви през 1956, че “Посветеният постмилениализъм
почти е изчезнал.”18 Хол Линдзи е дори още по-откровен (с
по-малко основание) от Маклейн, защото 14 години по-късно
пише: “Никой уважаващ себе си учен, който гледа на поло-
жението в света и на засилващия се упадък на християнско-
то влияние днес, не е ‘постмилениалист.’”19 Голямата ирония
тук е, че голяма част от намаляващото влияние на християн-
ството в периода от 1870 до 1970 беше плод на същностно-
то за диспенсационалистическата теология доктринално оп-
равдание на общественото безсилие и отстъпление. В про-
дължение на един век диспенсационализмът и амилениа-
лизмът се съюзиха за да отнемат от християните надеждата
за земен успех. Тогава, след като са кастрирали овцете, те
обясняват безплодието на овцете с Божия план. Според тях
Бог решава да не довежда на земята в историята видимо
проявление на Своето царство преди второто идване на
Исус. Следователно общественото безплодие трябва да
стане християнски начин на живот. Бог ни е призовал към
земно поражение. Родени сме за да загубим.
Постмилениализмът не е мъртъв, както предполагат
те; само е в зимен сън. Като току що събудена (и гладна)
гризли, постмилениалното движение излезе от своя зимен
сън. Този път, обаче, то е въоръжено по-добре отколкото е
било по времето на Уорфилд. Има видение за победа, което
е видението на Уорфилд. Има също средство за господство,
библейския закон, както и нова увереност, основана на по-
добро разбиране на човешкото мислене: презумптивната
апологетика. Презумптивната апологетична методология на
Ван Тил е това, което Ръшдуни постави като епистемологич-
на основа на “Реконструкционизма” в книгата си По кой
стандарт? (1959), десетилетие преди да се въведе поняти-
ето “Християнска Реконструкция.”
18
“Postmillennialism as a Philosophy of History,” in W. Culbertson and H. B. Centz
(eds.), Understanding the Times (Grand Rapids, Michigan: Zondervan, 1956), p. 22.
19
Lindsey, The Late Great Planet Earth (Grand Rapids, Michigan: Zondervan, 1970),
p. 176.
Бързото разпространяване на “реконструкционистките”
идеи сред християнската общност може да бъде обяснено с
много фактори, но може би най-важните са тези:
1. Възходът след 60-те на креационисткото движение
на шестдневното Сътворение. (Ръшдуни помогна то да за-
почне, като убеди Presbyterian & Reformed да издадат Пото-
път от Битие на Морис и Уиткомб [Morris & Whitcomb,
Genesis Flood], след като други християнски издатели я бяха
отхвърлили.) Това помогна да се преодолее вярването, че
християните трябва просто да направят интелектуална
сделка с еволюционизма. Стремежът към такава сделка бе-
ше парализирал християнската наука след 1925.
2. Видимото разпадане на хуманизма след 1963. Вра-
гът вече не е уверен в универсалната логика на неутралното
мислене. Всичко вече се разпада и всеки се стреми да от-
късне някакво парче за себе си. Със загубата на вяра в уни-
версалното неутрално мислене хуманистите са по-малко
уверени в съпротивата срещу истинността на последовател-
ния християнски мироглед.
3. Съдебното решение Roe vs. Wade от 1973, което
отмени щатските закони срещу абортите. Въпросът на живот
или смърт относно абортите разкрива истината на апологе-
тичния принцип на Ван Тил: не може да има неутралност.
Или нероденото дете живее, или е убито. Няма междинно
положение. Сега фундаменатлистите се мобилизират, както
не са правили от времето на Сухия режим. Грехът на аборта
бива предизвикван в името на открито библейска и староза-
ветна законова система. Това е първата практическа (и так-
тическа) стъпка към възстановяването на вярата на христи-
яните в библейския закон.
4. Възходът на движението на независимите христи-
янски училища след 1965. Сега милиони родители смятат за
свой религиозен дълг изтеглянето на децата от хуманистич-
ните държавни училища. Има нужда от нови учебни програ-
ми. Така има търсене за “реконструирани” учебници – книги,
които са различни от държавните учебници. Битката за умо-
вете най-после стана видима реалност за християните, кои-
то преди са вярвали в интелектуалната неутралност.
5. Възходът на телевизионните масови “електронни
служения.” Трудно е да мобилизираш подкрепа (тоест уве-
личени дарения) чрез теологията на поражението. Дарите-
лите няма да дават ентусиазирано на “още едно служение
на поражението”; те могат да дават на местните църкви, ако
са движени от есхатология на провал. В крайна сметка
именно гаранцията на местната църква за “Грабването” до-
вежда толкова много хора в периода 1925-1975. За да бъдат
конкурентноспособни, телевизионните служения трябваше
да предложат нещо ново. Много предлагат ужасната история
на хуманистичната тирания; аудиторията става гневна и ис-
ка да се бие. Защо да се бие за да загуби? Така езикът на
отявлени премилениалисти става постмилениален. Това е
“подготвило пазара” за съживление на видението на Уор-
филд за победата.
Сега сме свидетели на начало на истинска смяна на
парадигмите, както я нарича Томас Кун. Християнската об-
щност в Съединените щати най-после започва да приема
интелектуалните основи на нов мироглед, а това винаги е
първата крачка в заместването на една умираща цивилиза-
ция, която е основана върху умиращ мироглед. Това стана в
Рим. Това стана в средновековния свят. Това стана през
двадесети век със здравото учение. Сега това става еднов-
ременно със светския хуманизъм и неговия религиозен съу-
частник, християнския пиетизъм. Уорфилд ще бъде доволен.
Денят на победата наближава. Гнилото дърво е готово за
горене и се подготвя нова цивилизация, която да го замести.

Господството и общата благодат

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Господството и общата благодат

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Господството и общата благодат

Dominion and Common Grace

1. Бог намрази Исав преди той да се роди: никакво бла-

БОЖИЯТА ВЪЗПИРАЩА РЪКА СРЕЩУ ПЪЛНАТА

1. Законът е средство за благодат.

ЖИТО И ПЛЕВЕЛИ: ИСТОРИЧЕСКА

1. Житото и плевелите остават на нивата до крайния

ВЕРСИЯТА НА ВАН ТИЛ ЗА ОБЩАТА БЛАГОДАТ

ва дълги критики на книги на някои от най-неизвестните либерални европейски

1. Общата благодат означава Божие благоволение към

Всичко това предполага валидността на амилениална-

1. Общата благодат не означава Божие благоволение

1. Ван Тил вижда общата благодат като по-ранна благо-

ЕСХАТОЛОГИЯТА И БИБЛЕЙСКИЯ ЗАКОН

1. Постмилениализмът изисква учение за обща благодат

ПОДДЪРЖАНЕТО НА ОБЩАТА БЛАГОДАТ

1. Библейският закон е средство за господство: дар от

ЕПИСТЕМОЛОГИЧНА ОСЪЗНАТОСТ И СЪТ-

1. Житото и плевелите се развиват към зрялост.

1. Бог е създал два вида съдове: за почтена и за непоч-

Погинали, без никакво съществуване – това наистина е живот!

1. Епистемологичната осъзнатост се увеличава във вре-

You might also like