Християнство без Христа

Схиархимандрит Кассиан (Ангелов)

Християнство без Христа
© схиархимандрит Кассиан (Ангелов), автор
© Николай Киров, художествено оформление
© издава: Манастир „Свето Благовещение“,

с. Копиловци, 2021
ISBN: 978-619-7159-05-9
схиархимандрит
КАССИАН (АНГЕЛОВ)
ХРИСТИЯНСТВО БЕЗ ХРИСТА
София 2021
Съ д ъ ржа н и е
Увод ..............................................................................................................7
Християнство с Христа или с анти-Христа ............................. 11
Политеизъм и атеизъм .......................................................................35
Икуменизъм .............................................................................................67
Скрит икуменизъм (криптоикуменизъм)

или киприянизъм ...................................................................................79
Новия календар .......................................................................................97
Светото Тайнство Кръщение ....................................................... 113
Апостолско приемство .................................................................... 121
Защо небратолюбието ни отделя от църквата .................... 131
Изход ........................................................................................................137
5
Ув о д
Истината дотолкова в наше време е помрачена, а лъжа-

та дотолкова дълбоко се е вкоренила, че никога няма да
различим истината, освен ако не я обичаме.
Блез Паскал
Който не желае да бъде ученик на истината, той става

учител на заблуждението.
Св. Лъв Велики
Законопрестъпник е оня, който държи Божия закон според

своето злоучие и мисли да съвмести вярата в Бога
с противна ерес.
Йоан Лествичник, „Лествица”, стъпало 1
Малкото стадо днес стремително намалява. С

вековете цели народи, дори континенти, като цяло
отпадат от Христовата Църква. Около нас – безброй
7
схиархимандрит Кассиан (Ангелов)
християнски деноминации. Как да се ориентираме?

Къде е Христос, Който обеща, че ще бъде с нас до свър-
шека на света в Неговата Църква, защото знаем, че из-
вън Нея спасение няма. Явно че проблемът е в нас, хора-
та. Съвременният човек не иска да върви след Христа.
Той иска свобода на греха, а Христос предлага свобода
от греха. „Християнството е строго аскетично, т.е.
то изисква постоянна мъчителна страдалческа борба
с живеещия в самия човек и заобикалящ го отвън грях,
постоянни ограничения за себе си в името на обузда-
ването на този грях и придобиване на добродетели.
Това е участието на християнската свобода в делото
на спасението. Най-висшият неин подвиг е да прине-
се себе си в жертва на Христа, в отричане от своите
желания в името на желанията и волята на Христа.”1
Тези ограничения и самолишения приличат на
робство и зависимост. Всъщност това са ограниче-
нията на частицата „не” в Божиите заповеди, с кое-
то Светата Църква и Господ ни предпазват от греха.
Тогава, когато ние се отречем от себе си, както ни по-
велява Светото Евангелие, Бог ни подава своята сила,
с която Той е победил греха и ни я дарява на нас и ние
ставаме свободни чрез Неговата победа. Както ни е
обещал: Истината ще ви направи свободни (Иоан. 8:32).
„Християнството е единствената религия в све-
та, допускаща възможност за жизнена проверка и осъ-
ществяваща за човека това, което му е обещала. Тя
1
„Что такое молитва Иисусова по преданию Православной Церкви”, изда-
тельство Валаамского монастыря, Сердоболь, 1938 г., 501 стр. Всички бележки
под линия са на автора, освен ако не е посочено друго.
8
Увод
обещава Царство Божие вътре в човека, Светия Дух в

сърцата на вярващите – и царството Божие наисти-
на идва в сърцата на търсещите го.”2
Този труд цели да покаже на читателя канонични-

те различия между Православие и неправославие. Или
буквално казано, целта му е той да бъде „огледало”, в
което стремящият се към Православно изповядва-
не на вярата си и с православен мироглед читател да
може да се огледа (ако пожелае) и да види своята пра-
вославност с цел да разбере дали той е в Христовата
Църква, или извън Нея.
Тук не искаме да доказваме нещо недоказуемо – нап-
ример, че луната свети еднакво със слънцето или че
лъжата може да стане истина, а да погледнем реал-
ността, в която живеем и реалните църковни проб-
леми около нас.
Книгата няма за цел да внася антагонизъм или
тенденциозен прозилитизъм, нито пък да налага мне-
ние, а е написана с единствена цел да помогне на тър-
сещите спасение за душите си.
2
Пак там, стр. 502.
9
10
Хр и ст и ян ст в о с Хри с т а
и ли с а н т и -Хр и с т а
Иде князът на тоя свят, и в Мене той няма нищо.
Иоан. 14:30.
Пазете се от ония, които произвеждат разделения и
съблазни против учението, което сте научили и странете
от тях.
Рим. 16:17.
Търсете и ще намерите.
Мат. 7:7.
Отправната точка на Живота и времето на пла-

нетата Земя е раждането на Иисус Христос, затова
и историята се разделя на стара ера (преди Христа) и
нова ера (след Христа). Той е средата на времето, но е и
неговото начало, и край, защото Той иде с облаците, и ще
Го види всяко око, и ония, които Го прободоха; и ще се разпла-
чат пред Него всички земни племена. Да, амин! Аз съм Алфа
11
и Омега, начало и край – казва Господ, Който е, Който е бил и

Който иде, Вседържителят (Откр. 1:7-8). А „отхвърли ли
се Христос – отхвърлена е основата на света, изваден
е основният камък от градежа на света и всичко ми-
гом се сгромолясва в хаоса, в безсмислица, в лудост, в
дяволски водевил”3,защото безмерно е величието на Него-
вата мощ в нас, които вярваме чрез действието на крепка-
та Му сила. С тая сила Той (Бог) действа в Христа, като Го
възкреси от мъртвите и постави от дясната Си страна на
небесата, по-горе от всяко началство и власт, сила и господ-
ство и от всяко име, с което именуват не само в тоя век, но
и в бъдещия, и покори всичко под нозете Му и Го постави над
всичко Глава на Църквата, която е Негово тяло, пълнота на
Тогова, Който изпълня всичко във всичко (Еф. 1:19-23).
Всъщност „от всички блага на земята ние хората
най-много обичаме живота, а който обича живота,
трябва да обича и истината (защото, ако обича лъжа-
та, животът не е лъжа и измислица и не би бил живот),
но кой е пътят към истината? Единствено Христос
посочва този път: Аз съм Пътят. Той не казва „Аз съм
път”, та да не би някой да помисли, че има друг път
към истината, извън Господа Иисуса Христа. Но Той
не е само път, а и самата Истина и самият Живот –
да не би някой да помисли, че има някоя друга истина
и някой друг живот и друг път към Него”4. Ето защо
евангелистът ни казва, че „Той е Пътят и Истината
и самият Живот (виж Иоан. 14:6). Ала Той е не само
3
Православието като философия на живота”, архимандрит Юстин Попо-
вич, изд. Манастир „Св. Георги Зограф”, Света гора, 1999.
4
По св. Николай Велимирович.
12
Християнство с Христа или с анти-Христа
средоточие на всичко, но е и Спасител и Изкупител

на падналия човешки род, защото само Той единствен
победи смъртта, като възкръсна от нея. А чрез тази
победа над смъртта Христос като Богочовек победи
и греха, и проклятието, които тегнеха над човешкия
род. Тази Своя победа Той подари на нас – християни-
те, за които основа
Своята Една (Единствена) Свята,

Съборна и Апостолска Църква.
Всички, които са в Неговата Църква трябва да

пребъдват в единство, както Христос и Отец са едно
(виж Иоан. 17:21) за да бъде едно стадо и един пастир (Иоан.
10:16). Св. ап. Павел ни умолява и увещава за същото:
моля ви братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа да
говорите всички едно и също и да няма помежду ви разделения,
да бъдете съединени в един дух и една мисъл (1 Кор. 1:10). И на
друго място ни казва: като се търпите един други с любов
и залягате да запазите единството на духа чрез връзките
на мира (Еф. 4:2-3). В този дух на единомислие говори
и св. пророк Давид: Бог въвежда в дома си единомислените
(Пс. 67:7). Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мен и
Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно (Иоан. 17:21), така се
моли и Спасителят. Животът в Църквата Христова
(земна и небесна) е преди всичко живот на действено
Богообщение, живот чрез Светия Дух в сърцата на
13
вярващите. Не знаете ли, че вие сте храм Божий и Духът

Божий живее във вас (1 Кор. 3:16). Аз съм лозата, вие пръчки-
те; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод;
защото без Мене не можете да вършите нищо (Иоан. 15:5),
казва Христос. И християните, срастнали се към
Божествената Лоза чрез Духа Свети, Който живее в
тях, се съединявали в един дух, сякаш в един човек, в
едно желание, в една воля, в едно настроение. „Те, по-
читащите Единния, са станали едно, почитащи Тро-
ицата, така да се каже, срастнали се между себе си,
станали единодушни и равночестиви”, това казва и св.
Григорий Богослов. А св. Игнатий Богоносец пояснява
категорично: „Където има разделение, там Бог не оби-
тава”.
Това единомислие е характерно и за Светите
Отци. Св. Атанасий Велики в своето Трето слово
против арианите пише: „Чрез нашето единство нека
и те (вярващите) да станат едно помежду си така,
както ние сме едно по Естество и Истина. Иначе те
не биха могли да бъдат едно, ако не се научат от нас”.
Това единомислие е характерно и между различните
поколения в цялата история на Църквата. Първите
християни са живели и изповядвали вярата си по съ-
щия начин, както и последните – в богослужение, мо-
литви, пост и всичко е еднакво, но това не е липса на
прогрес и развитие, както биха го определили съвре-
менните критерии. Но „Какво е това? Застой?! Да,
често я чуваме тази дума обърната с укор към нас, но
това е единственият укор, с който може да се хвали
14
укоряваният! Според човешкото разбиране достойн-

ството на науката е в това тя периодично да се об-
новява; постоянните си нововъведения тя представя
като прогрес, като движение и развитие към съвър-
шенство. В науката такава променливост може да е
добър признак, но не винаги води към добро. С Учение-
то, което преподаваме и изповядваме, не е така. Като
Учение, което е Божествено, то винаги трябва да пре-
бъдва едно и неизменно – както е един, неизменен и ве-
чен самият Бог. Голяма беда ще бъде, ако в миналото
открием каквито и да било промени в нашето Учение,
дори те да бъдат натруфени с пищни титли, „усъ-
вършенстване” и „развитие”… Да, с добавки, промени
и развитие могат да се похвалят други християнски
общества, отпаднали от единението си с истинска-
та Божия Църква. Те отпаднаха тъкмо поради това,
че измениха на Учението; изменчивостта е станала
тяхна отличителна черта. Нека се хвалят (не за своя
чест) с обновленията си! Нека се хвалят папистите,
измъдрували „главенството на папата”, но с това за-
губили истинската основа – главенството на Христа;
нека се хвалят с това нововъведение, ако изобщо ня-
кой може да се хвали с неестествените си израстъци
като уродливост и струпеи, двуглавие, шестопръс-
тие, гърбица и други – обезобразяващи тялото! Нека
се хвалят и протестантите – променливи като вя-
търа, неустойчиви като морските вълни – със своя-
та лъжлива и мнима свобода на съвестта и на мне-
нията, достигнали в крайна сметка до многобожие и
15
безбожие! Нека се хвалят. А ние да не се хвалим с друго,

освен с ревността си да пазим нашето учение тако-
ва, каквото е било изначално – за възхвала на Божия-
та Църква, в страх от Христовата присъда, казана
с устата на апостола: ако дори ние, или Ангел от небето
ви благовестеше нещо по-друго5 от това, що ние ви благове-
стихме, анатема да бъде” (Гал. 1:8).6
Това са изискванията за християните как трябва
да спазват Христовото учение, за да принадлежат
към Едната (Единствена), Свята, Съборна и Апостол-
ска Църква. Амин.
Но къде е тази Църква,

къде да я търсим?
„Намирайки се навсякъде, Църквата пребива-

ва винаги: възникнала от вечността, тя отива във
вечността, никакви врати на ада не могат да я пре-
възмогнат. Открита за всички, Църквата обаче при-
ема само тези, които ѝ принадлежат.”7 Църквата се
отъждествява с Христос, а апостолството не е няка-
къв начален момент на развиващ се процес, а предел-
5
„По-друго” в църковнославянския превод е „паче”, т.е. апостолът не е казал
„нещо противоположно”, а „паче” , т.е „нещо по-друго”, по-различно от благо-
вестеното.
6
Св. Теофан Затворник, „За Светото Православие с предпазване да не гре-
шим към него”, изд. манастир „Св. Йоан Предтеча”, Жабляно, София 1999 г.
7
„Что такое молитва Иисусова по преданию Православной Церкви”, издате-
льство Валаамского монастыря, Сердоболь, 1938 г.
16
на пълнота на Църквата, открита от Господа чрез

апостолите.
Тертулиан критикува новите самочинни реформа-
тори на Църквата с думите: „Те, новите „апостоли”,
трябва да ни уверят, че Христос отново е слязъл при
тях и им е дал Своята власт да вършат чудеса, защо-
то именно Той чрез това е доказал зависимостта на
апостолите от Себе Си, че с тази власт и те ще вър-
шат чудесата, каквито и Самият Той е извършвал”. А
за тях, „новите апостоли”, Тертулиан казва: „Христо-
вите апостоли възкресяват мъртъвци, а тези нови
„апостоли” превръщат живите хора в мъртъвци, уби-
вайки и телата, и душите им”. Ето защо няма нищо
по-страшно от отделянето от Църквата, което
Словото Божие определя като грях против Духа
Светаго, за който грях вече няма никаква прошка
нито в този век, нито в бъдещия.
Поради това „Намиращият се извън Църквата би
могъл толкова да се спаси, колкото е могъл да се спа-
си някой, който се е намирал извън Ноевия ковчег” (св.
Киприян Картагенски).
В буквален смисъл Църквата е царство на благо-
датта, чрез което се раждат душите на християни-
те за вечен живот, при това само в онова разбиране
на благодатта, което е присъщо само на едната Пра-
вославна Църква. Това е благодат освещаваща, оправ-
даваща, възраждаща, защото, който е в Христа, той е
нова твар (2 Кор. 5:17). Това е спасяващата благодат,
помагаща да успеем наистина да придобием още тук
17
на земята плода на духа, който е: любов, радост, мир, дъл-

готърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание
(Гал. 5:22-23)8. А тези добродетели се изявяват по от-
ношение на ближните ни, защото не може да обичаме
Бога, Когото не виждаме, ако мразим брата си, когото
виждаме (срв. 1 Иоан. 4:20). Защото противоположни
на добродетелите любов, радост, мир, дълготърпе-
ние са омраза, вражда, неприязън, нетърпимост, гняв,
невъздържание, агресия, жестокост, които довеждат
до неверие, и поради това лесно можем да разпознаем
лицемерната вяра или фарисейската такава, която
се прикрива зад недобронамерените отношения към
ближния. Т.е., където има прояви на тези изброени не-
добронамерени качества, не може да има християнски
отношения. Поради това „божественото величие и
божествената неприкосновеност на човешката лич-
ност е основна истина в нашия човешки свят, заради
която всеки човек е наш брат, наш безсмъртен брат,
чрез когото ние се спасяваме, понеже всеки човек има
Божия образ в душата си и поради това има вечна Бо-
жествена ценност. Ето защо нито един човек не бива
да се счита за материал, за средство, за инструмент.
И най-незначителният човек представлява абсолют-
на ценност, затова, когато срещнеш когото и да било,
кажи си: „Ето, това е малък Бог в тяло от пръст, виж
това е едни мой мил, мой безсмъртен брат и вечен
събрат”9. Трябва да помним, че всичко това е възмож-
8
Архим. Константин (Зайцев), „Тайна спасения” (II).
9
Св. Юстин Попович, „Тълкувание на Евангелие по Матей”.
18
но да се изпълни на дело само ако принадлежим на това

царство на благодатта, т.е. на Светата Църква.
Само Той и никой друг е казал: Моя мир ви давам (Иоан.
14:27), т.е. Той чрез светите апостоли и чрез Светата
Църква е дал Своя мир и на нас. А отсъства ли някъ-
де този Негов мир, това означава, че отсъства и Той.
Затова и св. Серафим Саровски ни съветва: „Радост
моя, придобий мирен дух и хиляди ще се спасят около
тебе!”. Това е така, защото без Неговата (Божията)
помощ не можем да вършим нищо. Без Мене не можете
да вършите нищо (Иоан. 15:5). При това единственият
външен признак за принадлежност към Църквата ни е
даден от самия Господ: по това ще познаят всички, че сте
Мои ученици, ако любов имате помежду си (Иоан. 13:35). Ето
защо, където липсва братската любов, колкото и да
парадираме с нашата ревност за Православие и право-
славност, спазване на всички указания на Църквата,
та дори и планини да можем да поместваме, не може да
се говори за никаква принадлежност към Христовата
Църква. Защото иначе ще бъдем само едни обикновени
фарисеи, които спазват само показно закона и паради-
рат с това.
Днес претендиращите за принадлежност към
Църквата гордо наричат себе си „православни”. Да,
„много вярващи още от времената на апостолите,
присъединявайки се към Църквата Христова, подобно
на апостолите, видимо се преобразявали и пред всич-
ки получавали нов Божествен живот в своите сърца,
като дори вършели чудеса, изпълнени с благодатни-
19
те дарове на Светия Дух, като осезателно изпитвали

високи състояния на Богообщение. И от този момент
всички подвижници на вярата и благочестието, пре-
връщайки се в съсъди на благодатта, явявали на света
даровете на живеещия в тях Свети Дух на хората в
продължение на целия живот на Църквата Христова
та до ден днешен”10 .
Всъщност думата „православие” е двусъставна и
не се нуждае от анализ, защото тя съдържа в себе си
изискването за правилното славене на Бога от чове-
ка, от истинския Божи служител, който е даруван
с благодатта на Светия Дух. Този дух е славата на
християните (виж Иоан. 7:39). Където го няма този
Дух, там няма Православие. Православието го няма
в човешките учения и мъдрувания: в тях господства
лъже-разумът, който е плод на падналата човешка
природа. Православието е учение на Светия Дух, даде-
но от Бога на човека за спасение. „А онзи, който иска
да се спаси, най-вече подобава да държи православна-
та (католическа) вяра. Нея който не съблюдава цяла и
непорочна, без никакво изменение, ще погине вовеки.”11
Човечеството винаги се е учело от историята,
а всъщност тя е историята на Църквата, защото
тъкмо историята е паметта за нарушаването или
спазването на Божиите заповеди от хората. Когато
последните нарушават тези заповеди, то Творецът,
10
Свт. Юстин Попович, „Православието като философия на живота”, София,
1999, стр. 23.
11
Символ на свети Атанасий Велики, Патриарх Александрийски, „Следован-
ная Псалтир”.
20
техен Баща и Промислител, ги наказва, а когато се

покаят и спазват тези заповеди, Бог ги помилва, по-
ощрява и им помага. Това се отнася както за отдел-
ната личност, така и за цели общества, дори и цели
народи. И в този смисъл „Единствената история на
Църквата това са деянията на светите пророци пре-
ди Христа, както и деянията на светите апостоли и
техните последователи след Христа. Те постоянно се
записват в Нея и чрез Нея. Всичко тук е небесно-земно,
богочовешко, богочовечно. Тук е самата действител-
ност – богочовешка. Той е Единственият промисли-
тел и строител на Църквата – Светият Дух, излял се
на Света Петдесятница. Тук всичко временно става
вечно”12. Грешният става праведен, смъртният ста-
ва безсмъртен, временният става вечен .
Какво е състоянието на
Православието днес?
Отмина времето, когато хората казваха, че има

„някаква” висша сила, сега вече я търсят, за да се обър-
нат към нея за помощ. Мнозина се определят като
„православни”. Дори явни еретици заявяват: „Аз съм
православен”. Но дали може правилно да слави Бога
този, който не пребъдва в Неговата Една Свята, Съ-
12
Св. Юстин Попович, „Подвижнически богословски слова”, Стословие второ,
пункт 100.
21
борна и Апостолска Църква (чл. 9 на Символ на вярата).

И понеже дори за светските институции се изисква
легитимност за принадлежност към тях, то колко
повече тази легитимност е задължителна за небес-
но-земната институция – Светата Църква! Всеки
член на Църквата получава „печат дара Духа Света-
го” върху своята душа и тяло, като преди това три
пъти се отрича от сатаната. Които се кръстихте в
Христа, в Христа се облякохте (Гал. 3:27). И всеки става
нова твар.
Това, че се определяме като православни, ни за-
дължава да водим живот, подчинен на православни-
те ценности: Защото казвам ви, ако вашата праведност
не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма
да влезете в царството небесно (Мат. 5:20). Ето защо и
най-малкото отстъпление от нашата православ-
ност или направеният компромис (икономия) довеж-
дат до тежките последствия за неправилно славене
на Бога. „Впрочем думата икономия (в Православието)
често се употребява, но това не означава непременно
снизхождение13. В Книгата на Правилата, в I-во Пра-
вило на свети Василий Велики, тя е преведена като
„благоусмотрение” („с благост да се погледне на нещо”),
т.е. добра мярка, насочена към уреждане на взаимоот-
ношенията в Църквата. Принципът на икономията е
особено ясно изразен в 102-ро Правило на VI Вселенски
Събор, целящо „умението за духовно лечение”, а именно:
13
Икономия (от стргр. οίκος – дом/ домакинство, и νέμoμαι – управлявам) –
букв. домоуправление. Б. р.
22
„Тези, които са придобили от Бога власт за определяне

и разрешаване на греховете, нека да погледнат на при-
чината, поради която е бил извършен даден грях, как-
то и на състоянието на каещия се , който не трябва с
прекалена строгост да се хвърля в отчаяние, нито пък
с прекалена благост да се подтиква към разпускане.
Това правило показва, че църковната икономия може да
търси ту строгост, ту снизхождение”14. Но при всички
случаи думата „икономия” не променя отношението и
правилността на славенето, а показва само Божията
любов и снизходителност към каещия се грешник, при
което основният принцип, дори изказан геометрично,
е запазен. Т.е., както между две точки има само една
права линия и тя е най-късият път между тях, така
и между Бога и човека има само едно правилно славене –
„православие”. Ето защо всеки, претендиращ за пра-
вославност, е длъжен не само да казва: „аз съм правос-
лавен”, но и да върви по тази права (тесния път), за да
слави правилно Бога, живеейки и пребъдвайки в Едната
(Единствена) Свята, Съборна Църква, за да бъде наис-
тина единомислен с правилно славещите Бога.
От друга страна обаче, „Лъжата открай време е на-
пирала да превземе крепостта на Църквата и да се нас-
тани на нейното място. Тя умело имитира истината и
често се представя като такава, но истинската Хрис-
това Църква стои непоклатимо на висотата си, като
Божествена възвестителка на вечното и истинско Бо-
14
Еп. Григорий Граббе, „Акривия и икономия – доклад до Архийерейския Синод
по въпросите, които изникват в съвременната църковна практика”.
23
жие Слово и до свършека на вековете ще стои твърдо на

поста си, като непревземаема крепост на Истината”15.
Но „В какво се състои по-тънкото лукавство и
хитрост, ако не в измислената от врага нова изма-
ма – със самото християнско звание да прелъстява
непредпазливите? Той изнамери ересите и разколите,
за да срине вярата, да изврати истината, да разкъса
единството”16.
И се получава така, че често съвременните христи-
яни, претендиращи за православност, не са „право-слав-
ни”, а „криво-славни”. Те са като клонки, отрязани от
Христовата лоза, които са произлезли от Нея, но вече
нямат живителните ѝ сокове и подлежат на изгаряне
(виж Иоан. 15:6). Макар те гръмко и да афишират „своя-
та православност” дори чрез висок сан, заслуги и други
човешки отличия. Красивата фасада често подвежда,
защото „Падналите духове, съдържащи в себе си начало-
то на всички грехове, се стараят да въвлекат в тях чо-
веците с цел жадно да ги погубят. Те ни въвличат в раз-
лични плътоугодия, користолюбие, в славолюбие, т.е.
в себелюбие, като се представят живописно пред нас
предметите на тези страсти с най-прелъстителните
им образи и форми. Те особено се стараят да ни въвле-
кат в гордостта, от която израстват като от семето
на растенията, враждата към Бога и богохулството.
Грехът на богохулството, който е същността на всяка
ерес, е най-тежък грях, а като такъв той принадлежи
15
Архим. Серафим (Алексиев) и архим. Сергий (Язаджиев) „Православие и ику-
менизъм”, С., 1992 г. стр. 2496.
16
Свт. Игнатий Брянчанинов „За Православието”.
24
най-вече на отхвърлените духове и е тяхно отличи-

телно свойство. Падналите духове се стараят да при-
крият всичките си грехове под благовидна маска, нари-
чана в аскетическите Отечески писания оправдания. Те
правят това с цел хората да могат по-удобно да бъдат
измамени и по-лесно да се съгласяват да приемат греха.
Точно така те постъпват и с богохулството: стара-
ят се да го прикрият зад великолепни наименования, с
пищно красноречие и „възвишена” и абстрактна, дори
на практика неразбираема философия. Да, най-страш-
ното оръдие в ръцете на духовете е ереста! Тези духове
са погубвали чрез ересите цели народи, като похищава-
ли от тях незабелязано християнството, заменяйки го
с богохулни учения, украсявайки смъртоносните учения
с наименования на изчистено, истинско, възстановено хрис-
тиянство. Ереста е грях, който се извършва предимно в
ума, като променя съзнанието и мирогледа на човека.
Този грях, бидейки приет от ума, се съединява с духа на
човека, разлива се по цялото тяло, като го осквернява, и
той има тази способност, както да приема освещение
от общуването с Божествената благодат, така и спо-
собност да се осквернява и заразява от общение с пад-
налите духове. Този грях е трудно външно забележим и
почти непознаваем за несведущите със същността на
християнството и затова лесно улавя в мрежите си
чрез простотата, незнанието, равнодушното и по-
върхностно изповедание на християнството.”17
17
Свт. Юстин Попович, „Православието като философия на живота”, 1999 г.,
София, стр. 23.
25
Така били измамени от ересите дори преподобни

като Йоаникий Велики, Герасим Йордански и някои
други Божии угодници, които са се покаяли и изправи-
ли. И ако светите мъже, прекарващи живота си в из-
ключителна грижа за спасението, не са могли веднага
да разберат богохулството, прикрито под маска, то
какво да кажем за онези, които прекарваме живота
си в житейски грижи и имаме за вярата крайно недос-
татъчно познание и повърхностно отношение? Как
да разпознаем смъртоносната ерес, когато тя ни се
представи с маската на разкрасена мъдрост, правед-
ност и святост? Това е и причината, поради която
цели човешки общества, и дори цели народи, лесно са
изпадали под игото на ереста. Поради тази причина
е много трудно обръщането от ерес към Правосла-
вие и е далеч по-трудно, отколкото обръщането от
неверие или идолопоклонство. Това е така, защото
ересите, които се намират по-близо до безбожието,
се разпознават и разграничават по-лесно, отколкото
ересите, които са по-близо до Православната вяра и
затова те са по-прикрити и коварни.
Нека да илюстрираме казаното с един пример от
историята. Римският император, свети равноапос-
толен Константин Велики, още незапознат с ерест-
та на Арий, написал писмо до свети Александър, Пат-
риарх Александрийски (изобличителя на ересиарха
Арий), като го увещавал да прекратят споровете по-
между им, нарушаващи мира „заради празни думи”. Но
той не осъзнавал, че зад тези думи, наречени „празни”,
26
се отхвърляло Божеството на Господа Иисуса Хрис-

та, унищожавало се християнството. Така поради
незнание, дори такъв свят цар, ревнител за благочес-
тие, бил излъган чрез невъзможността веднага да раз-
познае същността на козните на ереста.”18
Ако такива велики древни свети мъже са били под-
веждани и са изпадали в заблудата и в буквална ерес,
то колко по-лесно е в съвременния виртуален свят
човек, който е лесно манипулируем, да бъде излъган и
измамен!
Но нека се пренесем от древността в днешната реал-
ност. Съвременният човек няма пряко съприкосновение с
реалния свят, откъснат е от нормалната си среда – при-
родата. Той няма и взаимоотношение с първичното Божие
творение. Той е забравил за Божието проклятие на праро-
дителите ни в рая: Проклета е земята поради тебе, с мъка ще
се храниш от нея през всички дни на живота си; тръни и бодили ще
ти ражда тя… с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле си вър-
неш в земята, от която си взет (Бит. 1:17-19). А съвременният
човек използва това Божие творение, като го преработва
и го предлага като свой продукт и продукт на цивилизо-
вания свят. Такъв посредник между Божието творение и
крайния потребител се явява печелившият, условно ка-
зано, „бизнесмен”, който печели подобно на търговеца,
вземащ евтина стока, в случая даденото безплатно Бо-
жие творение, преработва го и го продава, за да печели.
Т.е., ако Бог сътвори света от нищото (виж Бит., 1 глава),
18
„Правилата на Светата Православна Църква с тълкуванията им”, превод и
редакция свещ. Стефан Данков, София, 1913 г., стр. 5.
27
то съвременният глобалист твори от Божието с еднич-

ка цел печалба и контрол над хората и природния ресурс.
При това той е сложил ръка върху тази Божия даденост
(нефт, природен газ, полезни изкопаеми, гори и т.н.), само
въздухът все още остава безплатен (но сега вече с маските
и глобите за неносенето им, като че ли и това не е съвсем
вярно). А по отношение на духовните ценности съвре-
менният човек е заобиколен от всички възможни вирту-
ални дразнители, които привличат вниманието му (ин-
тернет, аудио, видео, реклами, електронни игри, мода и
т.н.), които подобно на наркотична зависимост изсмук-
ват изцяло личността, като я лишават от собствените
ѝ мнения и желания, така че той няма възможност и сили
да излезе от този буквален капан, който омайва съзнание-
то му и го откъсва от реалния живот. Всеки миг е зает
и няма време да чуе Божия глас в себе си – т.е. гласът на
съвестта е притъпен. Целта на дявола е да му отнеме
мира и спокойствието, като той постоянно е подложен
на стрес и пребивава в неспирна заетост. Така постепен-
но се насажда страх от нещо неопределено, неясно и от
някого, но не и от Бога. По думите на цар Соломон Начало...
и венец на премъдростта е страхът Господен (Прем. Сир. 1:15, 18).
И ако свети Петър казва: от Бога се бойте, царя почитайте
(1 Петр. 2:17), то този страх вече не е от Бога. А и царят…
отдавна го няма.
Съвременният човек е откъснат от реал-
ността подобно на отрязаните клонки от лоза-
та, живее във виртуалния свят.19
19
По статията на архим. Кассиан Ангелов, „Християнство без Христа”, 2009 г.
28
Сега е време на теории и хипотези, виртуалност,

фантастика, свързани с абстрактно мислене. Чрез
тях в съзнанието на съвременния човек, особено
младежта, защото на младите са присъщи мечта-
телност и романтизъм, се създават паралелно два
свята – на реалната реалност, в която живее, и на
абстрактната, въображаема „реалност” на филми-
те, романите, фантазиите, въображението. Поради
това днес човек често пъти мисли едно, говори дру-
го, а върши не това, което мисли и говори, т. е. има
несъответствие между думи и дела, а лекомислието
и несъответствието е характерно за нашето вре-
ме. Като зараза при епидемия това постоянно несъ-
ответствие води до психическа неуравновесеност
на цялото общество, което, за жалост, прониква и в
Църквата и тъкмо това. Тъкмо това е много важен
момент за нашата православност и крие верови-
те проблеми на съвременния човек – да бъде често
православен само на думи.
Но не случайно Светото Евангелие казва за Господ,
че е силен на дело и слово (Лук. 24:19), т. е. има пълно съ-
ответствие между думи и дела. Или, както казва на-
родът, казана дума, хвърлен камък, т.е. вече казаната
дума трябва да предшества самото дело, защото спо-
ред Евангелието ще бъдем съдени за всяка празна дума,
която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден (Мат.
12:36). И още: по плодовете им ще ги познаете (Мат. 7:16,
20), т. е. делата доказват вярата ни. Защото вяра
без дела е мъртва (Иак. 2:17-24, 26). И не случайно Сам Гос-
29
под ни изобличава: Не всеки, който Ми казва: Господи, Гос-

поди! ще влезе в Царството небесно... (Мат. 7:21), т. е. ду-
мите ни не са достатъчен критерий за нашата вяра,
за нашата православност. За жалост, съвременният
християнин лесно и бързо изговаря думите, но често
те нямат покритие с дела, а довеждат само до външ-
но безобидно празнословие, което може да достигне и
до сатанизъм.
Едно от най-красноречивите доказателства,

че съвременните християни са се отделили от
Бога, е, че пребъдват в разделение помежду си.
Малкото Христово стадо (Църквата) все повече на-
малява и е опетнено, което предрича и Евангелието:
Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?
(Лук. 18:8). Коя е причината за това оскъдняване? Да,
всички знаем, че грехът е черната сила, която обез-
смисля живота и само победителят на греха и него-
вият унищожител може да осмисли и просвети този
свят, но съвременният човек вече е преведен през
мелницата на самоубийственото самолюбие и само-
достатъчност, научен е на това от господстващата
идеология на атеизъм, политеизъм и всякакъв -изъм.
Поради това съвременният човек няма правилен ми-
роглед, той вече не може да осъзнае и не желае да при-
еме, че светът е богоявление, а човешкият живот
е богослужение. За него Бог е абстракция. Той не иска
да приеме простата дилема, че не може да живее доб-
ре и тук на земята и там – след смъртта. Той не иска
30
да разбере, че християнство налага лишения, съзна-

телни ограничения, въздържание, наричани в църква-
та „подвизи”, т.е. всичко онова, което трябва да вър-
шим въпреки нашите желания и плътоугодие. Поради
тези подвизи Светите Отци се наричат подвижници.
Бог сякаш не участва пряко в живота на съвременния
човек, който привидно е свободен, самодостатъчен и
самовлюбен. Той не се и замисля, че животът му пред-
ставлява низ от събития, при които Бог прави всичко
възможно той да тръгне по правия път, за да се спаси,
но не насила, а съзнателно, с желание на своята сво-
бодна воля и съизволение. И когато Бог стори всичко
възможно, а човек съзнателно не желае спасението си,
тогава Бог му отнема този дар – да живее, защото чо-
век не желае живота, тъй като самият живот е Хрис-
тос.
„Съвременният човек приема априори, че смърт-
та е необходимост, а за „всемогъщата” наука смърт-
та е необходима и непобедима. Това означава, че наука-
та не може нито да изнамери, нито да даде смисъл на
живота. Пред проблема за смъртта е безсилна и сама-
та наука. Мнозина казват, че науката е сила, науката
е мощ. Но кажете: нима е силна тази, която е безсилна
пред смъртта, която всъщност е силата? Силна може
да бъде само тази, която побеждава смъртта. Казват,
че науката е човеколюбива. Но за какво ни е това чо-
веколюбие, когато остава човека в смъртта, когато
е безсилна да го предпази от смъртта. Човеколюбие
имаме само тогава, когато смъртта е победена… Ето
31
защо различните науки и философии не са нищо друго

освен аритметика на песимизма.”16 Същото може да се
каже и за културата, както и за другите нехристи-
янски религии, които не решават проблема за смърт-
та, а само го прескачат и не я побеждават, а довеждат
човека до отчаяние, песимизъм и безизходица. Също-
то може да се каже и за прогреса: „Какво представля-
ва човешкият прогрес, ако не прогресивен поход към
смъртта, прогрес към гроба?”20.
А ето и разликата между вяра и наука, защото „без
Христовото Възкресение християнството не може
да се обясни…, ако Христос не е възкръснал, кой би въо-
душевил апостолите, тези немощни, отчаяни и упла-
шени бегълци – нима за да проповядват един мъртвец;
и каква награда са могли да очакват от този мъртвец,
каква почест? Та те са избягали от Него, Живия, кога-
то е бил хванат; а след смъртта му нима биха могли
да застанат така смело зад Него, ако Той не е възкръс-
нал, т.е., ако няма Възкресение Христово, не би имало
и християнство”21.
Цялата история на света е изпълнена с револю-
ции, войни и преврати, но те касаят човешкото би-
тие и борба за надмощие тук на земята, а истинската
духовна революция, духовен преврат и победа извър-
ши Христос, защото „Възкресението на Богочовека
Христос е първият радикален преврат и първата
истинска революция в историята на човечест-
20
Св. Юстин Попович, „Православието като философия на живота”, София,
1999 г., стр. 43.
21
32
вото”22. „А прогрес, който изневерява на човека и го

довежда до смъртта, не е прогрес, а фалшификат на
прогреса. И ако прогресът не е в състояние да осмисли
живота и смъртта, да обезсмърти човека и човечест-
вото, тогава това не е прогрес, а маскиран регрес.”23
От казаното дотук разбираме колко величестве-
но, важно, отговорно и възвишено за човешкия дух е
човек да се именува християнин. Но това няма нищо
общо с тезата на атеизма „Човек това звучи гордо”24,
т.е. горд в своя устрем към смъртта, а къде отива
тази гордост след смъртта, нима в гроба ще вижда?
Но за да се именуваме християни, ние сме длъжни
дори с цената на живота си, да се стремим да пре-
бъдваме в Христовата Църква, както малкото дете
се стреми с всички сили към обятията на майка си.
Само там детето намира покой, утеха, защита и си-
гурност, както и майката за детенцето не може да
бъде заменена с никоя друга, така и Майката Църква не
може да бъде заменена с друга за нашите души, какви-
то мащехи лъже-църкви ни предлага съвремието. Ето
защо извън стремежа ни да принадлежим към Църква-
та всички останали наши цели нямат здрав смисъл,
защото ни отделят от най-важното – спасението
на душите ни. Залисани сме в какви ли не земни цели,
които след миг могат да изчезнат, и не осъзнаваме, че
освен безсмъртната си душа нямаме нищо друго.
22
Пак там стр. 43.
23
24
Максим Горки.
33
Много са причините, които отделят съвремен-

ния християнин от Христовата Църква, а тя е една,
както и спасителният кораб при потопа беше един.
Тук ще се постараем да определим тези причини, да ги
поясним и разграничим и можем да ги класифицираме
по следния начин:
1. Как атеизмът, хуманизмът и политеизмът ни
отделят от Църквата? В това число влизат суевери-
ята, спиритизма, окултизма и др.
2. Как възникналото световно движение за обе-
динение на религиите – икуменизъм, ни отделя от
Църквата?
3. Как скритият икуменизъм (виртуалната разно-
видност на икуменизма) или ереста киприянизъм ни
отделя от Църквата?
4. Как смяната на Църковния календар отделя от
Църквата?
5. Как неправилното учение за основното Тайн-
ство в Светата Църква – свето Тайнство Кръщение
ни отделя от Църквата?
6. Как липсата на апостолска приемственост в
свещенството отделя от Църквата?
7. Как небратолюбието отделя от Църквата?
34
Поли т еи зъ м и а т е и зъ м
И рече безумец в сърце си: „Няма Бог”.

Пс. 52:1
Към хуманизма и политеизма се числят и суевери-

ята, спиритизма, окултизма и други прояви на болна-
та мистика, защото те са техни рожби.
Този процес на отделяне от Църквата е станал
постепенно. Той започва още в Постсредновековния
ренесанс. Тази френска дума renessaince означава въз-
раждане и ние приемаме този термин като положи-
телен, като нещо добро. Така пише и в учебниците. Но
зададем ли си въпроса от християнска гледна точка,
се питаме за какво възраждане всъщност става дума,
при положение че цивилизованото човечество след
Медиоланския едикт вече е приело християнството
за официална религия на културните народи. И кога-
то вникнем в същността на Ренесанса, ще разберем,
35
че всъщност това е възраждане на отхвърлената

от християнството древна езическа култура, коя-
то връща култа към външната физическа красота и
преклонението на нея във всичките ѝ разновиднос-
ти на живота, религията, културата, изкуството,
музиката и др. Това недвусмислено личи в „приземя-
ването” на поклонението на Бога Иисус Христос най
вече в лицето на „безгрешния” папа. Това явление про-
рочески описва свети апостол Павел: Понеже те, като
познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодари-
ха, а се заблудиха в своите помисли, и неразумното им сърце
се помрачи; наричайки себе си мъдри, те обезумяха, и славата
на нетленния Бог измениха в образ, подобен на тленен човек,
на птици, на четвероноги и на влечуги, – затова и Бог, според
похотите на сърцата им, предаде ги на нечистотата, за да се
безчестят телата им сами в себе си; те замениха истината
Божия с лъжа, и се поклониха и служиха на творението повече,
отколкото на Твореца, Който е благословен вовеки (Рим. 1:21-
25).
Така след Ренесанса като философско учение се по-
яви хуманизмът, който целеше да подмени христи-
янската терминология и ценности с нови такива, уж
по-„прогресивни” от християнските. Под маската
на прогрес, реформаторите прикриват подмя-
ната на истинските християнски добродетели с
абстрактни понятия и термини, както и с гръм-
ки лозунги като „Свобода, равенство, братство”
и всичко това звучи така хубаво, привлекателно и
обнадеждаващо, че как човек да не пожелае да стане
36
Политеизъм и атеизъм
хуманист! Така съвременният хуманист не забеля-

за, че тази „култура” постепенно откъсна човека от
неговата главна цел – обожението и забрави предпи-
санията на апостолите: нашето живелище е на небеса-
та (Фил. 3:20) и също Моето Царство не е от този свят
(Иоан. 18:36) и го приземи, като се загуби най-важният
духовен стремеж към безсмъртие, убивайки вярата и
надежда за задгробен живот. Вместо стремежа към
безсмъртие се появи стремеж към „хубав живот тук
на земята”. „Нима сега не виждате, че хуманистична-
та култура систематично притъпява в човека пред-
ставата за безсмъртие, докато съвсем не го притъпи
и човекът на европейската култура решително за-
почне да твърди: тяло съм и само тяло, а това значи:
смъртен съм и само смъртен, т.е. човекът биде из-
мамен да абдикира от Божествените си права и цел.
[…] Това съзнание постепенно се е оформило в убеж-
дението: смъртта е необходимост! А има ли нещо
по-ужасно, по-оскърбително и по-подигравателно
за човека: най-големият му враг – смъртта, да стане
необходимост! Тук няма никаква логика, защото чо-
векът хуманист е духовно опустошен и ограбен, тъй
като в него е прогонено и съзнанието, и усещането за
личното безсмъртие, а без това човекът може ли вече
да бъде човек?... Така той, хуманистичният човек –
повяхнал, закърнял, овеществен, дегенерирал – е на-
пълно прав, като обявява чрез своите „мъдреци”, че чо-
векът е... произлязъл от маймуна. А веднъж изравнен с
животните по произход, защо да не се изравни с тях и
37
по морал, и по всичко. …След като в човека няма нищо

безсмъртно и вечно, то всяка етика в крайна сметка е
сведена до прищевки на нагона.”25
Ето как тези разсъждения довеждат логиката до
твърденията на Фройд, която се наложи като доми-
нираща идеология днес. Неговата психоанализа не е
нищо друго, освен грубо повторение на казаното тук.
Да повторим, че той обяснява човешкото поведение
изцяло с нагона и инстинкта, присъщ на животните
и дори по-лошо от тях. Днес в областта на филосо-
фията се наложи известното ни релативно мислене,
което заяви, че всичко е относително и доведе до по-
явата на теорията за самообразувалата се вселена от
нищото, защото, щом е премахнат Творецът..., оста-
ва нищото. А човекът, ако се зарови в техните възгле-
ди, единствено може да стигне до психиатрия, защо-
то дори и самият грях става относителен и условен,
стига се до там да се приема, че грехът не е грях. Всъщ-
ност това е идейната основа за появата на анархизма
и нихилизма. Като доказателство на думите ни може
да бъде посочен например завършекът на животите
на всеки един от идеолозите на тези течения. Можем
само да кажем – Боже, опази! Да, тъкмо тази идеоло-
гия от своя страна доведе до съвременния разпад на
„европейското хуманистично общество” и неговите
стремежи към прогрес, което се случва сега пред очи-
те ни. „Нима ние не сме свидетели на този „прогрес”,
25
Св. Юстин Попович, „Православието като философия на живота”, София,
1999 г., стр. 49-50.
38
който опустошава европейския континент. Резулта-

тите от този „прогрес” винаги ще бъдат анархизъм и
нихилизъм. Европейският човек е глупав, щом може да
живее, без да вярва в Бога и в безсмъртието на душа-
та, а да вярва в прогреса. …Но за какво му е този прог-
рес, който го обрича на смърт? За какво са му всички
тези неща, всички съзвездия, всички култури, когато
от тях го дебне смъртта и най-накрая го улавя? Къ-
дето има смърт, там със сигурност не може да има
прогрес.”26 А смъртта не може да бъде наречена регрес,
защото тя може да бъде само смърт и нищо друго.
Ето как започва тази духовна идеологическа
война на противоположности: Вярата в Твореца
срещу отричането на Твореца, т.е теизъм срещу
атеизъм. Това отричане беше наложено постепенно
и методично на всички нива на човешкото мислене и
съзнание и всички области на живота. То се наложи в
началото, както казахме, например само като идея,
че вселената е възникнала като низ от случайни съби-
тия и без наличието на висш разум и че цялата тази
съвършена хармония и цикличност около нас в приро-
дата трябва да се приписва на някакви неясни, неоп-
ределени и случайни събития. Но както в природата
няма вакуум и ако един съд се лиши от съдържание, то
той се изпълва с въздух, така и съзнанието на човека,
когато той е лишен от богопочитание, веднага нах-
лува култ към нещо друго, както пояснихме по-горе
чрез думите на свети апостол Павел.
26
Пак там.
39
На Запад това явление придоби най-разнообразни

форми и изяви на политеизъм (многобожие). Така „ев-
ропейската култура замени Бога и на негово място
постави човека като на темел. С човека се изчерп-
ва нейната „програма и цел”, нейните „средства и
съдържание”. Хуманизмът е нейният главен архи-
тект. …Човекът е върховният създател и подател
на ценностите. Истина е само това, което той
провъзгласява за истина; смисъл на живота е онова,
което само той провъзгласява за смисъл, добро и зло
е онова, което само той провъзгласи за добро и зло,
или казано направо и откровено: европейският човек
е провъзгласил себе си за бог. Нима не сте забелязали
колко много обича да богува той, да богува чрез нау-
ката и техниката, философията и културата, рели-
гията и политиката, изкуството и модата – да бъде
бог на всяка цена, макар с инквизиция и папизъм, макар
с меч и огън? С езика на своята хуманистично-пози-
тивистка наука той е обявил – няма Бог. И воден от
тази логика той смело е извел заключението: тъй
като няма бог, тогава аз съм бог! …И макар в тая все-
лена да е като мишка в капан… той на всяка цена иска
да овладее природата, да я подчини на себе си, затова
е организирал поход срещу природата и го е нарекъл
култура. В него е впрегнал своята философия и наука,
своята религия и етика, своята политика и техни-
ка, т.е. всичко. …Борейки се с материята, човекът не
е успял да я очовечи, но тя е успяла да го ограничи и
направи повърхностен, да го сведе до ниво материя. И
40
той, обгърнат от нея, съзнава себе си като материя,

само като материя и нищо друго. …Защото тази не-
гова култура го е направила роб на материята, роб на
предметите. …Нима не забелязвате, че европейски-
ят човек в своята културомания е превърнал Европа
във фабрика за идоли? Почти всеки предмет на изкус-
твото е станал идол. И в този смисъл нашето време
е идолопоклонническо”27.
Днес богоподобният човек, който е образ Божи
и подобие Божие, е унизен и презрян до ниво жи-
вотно – маймуна, лишена от всякакви възвишени
идеали и превърнат в ресурс. Нека си припомним,
че Бог сътвори видимият свят заради човека, за да
блаженства в него. Т.е. самата земя, въздухът и слън-
цето, флората и фауната бяха сътворени за човека,
който е венец, господар и пазител на творението. И в
този свой материален образ и подобие Бог вдъхна без-
смъртна душа, с което показа, че човешката душа е
по-скъпа и по-ценна от целия този видим материален
свят, а това доказа и сам Бог, като изпрати Своя Еди-
нороден Син да бъде разпнат заради човека. А тъкмо
тази най-възвишена цел на битието – безсмъртната
човешка душа, беше превърната в ресурс, в материал
и самият човек беше принуден сам да каже, че е произ-
лязъл …от маймуна. А къде остана онази свобода, коя-
то ни даде разпъналият се за нас Господ? Истината ще
ви направи свободни от страстите, греха, от всяка дру-
га зависимост, от всичко, заобикалящо ни. А тази нова
27
Пак там.
41
„свобода” на хуманизма направи човека отново роб на

греха и на всички страсти.
Това беше процесът на манипулация и маймуниза-
ция на съзнанието на западния човек. На Изток, къде-
то Православието пазеше съзнанието от това идоло-
поклонство, трябваше да се намерят други способи за
такава промяна на съзнанието. Най-добра стратегия
е била атеистичната идея и налагането на това мис-
лене чрез революция. Това не е само политически акт,
преврат и чистка на хора, но идеологичен преврат и
налагане на ново мислене.
За целта беше необходимо да се отнеме свободата
и независимостта на отделния човек, откъсвайки го
от нормалната му среда – от земята, и той да стане
зависим не от Бога, а от природните закони, т.е. от
причинно-следствените връзки и взаимоотношения
в природата. С такива разсъждения обаче той вече
не се страхува от Бога, а се страхува от природата
и съзнанието му е захвърлено в другия вид свобода –
мнимата, той уж е господар на природата, като за-
явява, че ще я постави на колене, без да осъзнава, че
това е идолопоконство и робска психика.
Последва и пълната национализация. Тя доведе до
обедняване, страх, естествено, до глад и унижения,
поради което принудително, заради нормалния ин-
стинкт за оцеляване, хората бяха принудени да нару-
шават Божиите заповеди: т. е. да крадат, да лъжат,
да враждуват помежду си. Тази революция изкова неяс-
ните, неразбираеми лозунги – „експроприация на екс-
42
проприиращите”, което не означава нищо друго освен

„крадете!”. На отделния човек беше отнето правото
на благотворителност и беше упълномощена за това
единствено държавата – понятие неодушевено. Т.е.
човек беше лишен от правото на вътрешната необ-
ходимост да върши добро и да помага на ближния. А
лишаването от това право на благотворителност
превръща човек в егоист, в користолюбец, той ста-
ва безсърдечен, което го лишава от нормалната му
роля в обществото според Божиите заповеди. Така
християнският принцип „човек за човека е брат” се
превърна в противоположния за него „човек за човека
е враг”.
Тук постепенно прозират появата на ан-
тихристиянската „етика” и морал, които днес вече
достигат до кулминационни абсурди и безумия пред
очите ни. И по този начин те обезсмислят възви-
шеното в човека и живота. Така постепенно бяха
подменени всички Божии заповеди в съзнанието на
хората с противоположни на тях. Тук можем да на-
пишем подробно за всяка, но не това е целта на нас-
тоящия труд, а всеки може, оглеждайки се около себе
си, да намери отговор за всичко това в събитията,
които ни заобикалят. Освен това урбанизацията
(скупчването на масите хора в големи градове) дове-
де до аморалност, а медийната интервенция върху
съзнанието на хората доведе до разпад на основна-
та социална единица – семейството. Вярата беше
обявена за „опиум на народа” и „бесило за душите”, а в
43
действителност броят на самоубийците и психич-

но болните растеше неимоверно. Това мислене бук-
вално отприщи съзнанието в посока суеверия, по-
сещения на врачки, астролози, спиритисти, окул-
тисти, дъновисти и пр. и разбира се, не на последно
място, в областта на вярата на всевъзможни ереси
и разколи, които да удовлетворяват „духовните
търсения”, т.е. страстите и амбициите на съвре-
менния човек. Така постепенно започна промяна,
т.е. помрачаване на човешкото съзнание и сърце,
чрез нарушаване на Божиите заповеди и греховен
живот и отвръщайки го от естествения му стре-
меж към Бога, т.е. към истината, и го насочват
към лъжата. Така съвременният човек пренебрегва
вярата и търси суеверията. Изоставил светли-
ната, той се лута в мрака, изоставил Христа,
той се устремява към антихриста. Но горко на
ония, които злото наричат добро, и доброто – зло, тъм-
нината считат за светлина, и светлината – за тъмнина,
горчивото считат за сладко, и сладкото – за горчиво! (Ис.
5:20).
Зад всичко посочено по-горе прозира ясната и кон-
кретна цел – идейно разграждане на човешкото съзна-
ние, потискане на Божия глас в него – съвестта, с цел
събуждане на богоборчески дух. Целта е страхът от
Бога да се замени със страх от неопределена персона –
човек, който е със свръхкачества и със съзнание за за-
висимост от него, т.е. тече подготовка на общество-
то за идване на антихриста.
44
Да обобщим накратко хронологията на тези съби-

тия: След появата на хуманизма с гилотината послед-
ваха революции, войни с милиони човешки жертви,
разделение на капитализъм и социализъм, които са две
страни на една и съща монета във верови аспект – по-
литеизъм и атеизъм. Припомняйки за тази ясна идео-
логическа война за съзнанията и за душите на хората,
трябва да поясним, че католицизмът и протестан-
тизмът успяха да принизят и материализират съз-
нанието на хората например чрез безгрешния папа
и други, като рационализмът на протестантизма
превръща всеки в безгрешен.
Православието запази чистия идеализъм на

християнството, но тази голяма идеологическа
операция над съзнанията на православните се по-
стигна чрез атеистичния режим. Доказателство
за казаното е това, че в соцлагера попаднаха глав-
но православните страни, но и това не беше дос-
татъчно. За тоталното обезверяване, спомогна-
ха т.нар. „нежни революции”, наречени „културни”,
които тотално разграждаха съзнанието и доведоха
до пълен нравствен и духовен разпад с ясната цел:
никой да не стъпва в черква, довеждайки човека до
антихристиянско мислене. При това дори хората
изпитват угризение на съвестта, че са прекалено
грешни, за да влязат в святото място, или биват об-
зети от униние и безнадеждност за своето спасение
поради провокираното в тях съзнание за прекалена-
45
та им греховност. Те вече смятат, че е безполезно

да се борят за спасението на душите си, след като
са толкова грешни. Освен това хората бяха обзети
от немара и напълно забравиха да отдават Божие-
то Богу. А символ на духовенството, което трябва
иначе да дава личен пример, стана пияният поп. Т.е.
целта е постигната – антицърковното съзнание и
антицърковността са налице.
Ето как „антихристът ще върши за всички онова,
което им е приятно, при условие че те признаят него-
вата върховна власт. Той ще предостави на Църквата
възможност да живее, ще разрешава нейните богослу-
жения, ще обещава да строи прекрасни храмове, при
условие че признае него за „Върховно същество” и му
се поклони. Той храни лична ненавист към Христа. Той
ще живее с тази ненавист и ще се радва от отстъп-
лението на хората от Христа и Църквата. Ще има
масово отпадане от вярата, при което на Църквата
ще изменят множество епископи, и за оправдание ще
посочват блестящото ѝ благосъстояние”28.
Търсенето на компромис ще бъде характерното
настроение на хората поради усвоения практици-
зъм, поради начина на мислене и поведение. Прямо-
тата, доверието и искренността в отношенията,
както и чистото изповедание на вярата, ще изчез-
нат. Хората красноречиво ще оправдават своето
падение с ласкаво лукавство, което ще поддържа об-
щото настроение, чрез което ще съществува навик
28
Игнатий Брянчанинов, „За Православието”.
46
за отстъпление от правдата, а вместо това ще има

услаждане от компромиса и греха”29. Но тъкмо това
отстъпление от правдата и услаждането от ком-
промиса и греха са част от т.нар. съвременна циви-
лизация и нейната идеология, т.нар. потребителско
общество, съвременното право и култура. Това на-
лага да се съпостави тази култура с православната
култура, за да разберем каква е разликата между
тях и как да запазим вярата си в този лабиринт от
проблеми.
Какво е православна култура?
Самото понятие култура обуславя и е тясно

свързано с понятието цивилизация, защото всяка
цивилизация се характеризира със съответната
своя специфична култура. Тази специфична култу-
ра се обуславя от специфичния култ, към който се
стреми съответната култура. Например езическа-
та цивилизация има своята езическа култура и свои-
те езически богове. Египетската, римската цивили-
зации имат своите специфични обекти на поклоне-
ние, от които се обуславя тяхната култура. Съот-
ветната култура обуславя специфичния мироглед
и ценностна система, т.е. религия. Това трябва да
бъде обезпечено със съответните норми и правила
29
Юстин Попович, „Православието като философия на живота”, 1999 г., Со-
фия, стр. 51.
47
на взаимоотношения между хората, което е свърза-

но със съответните правни закони. И досега във вис-
шите правни учебни заведения се изучава антично-
то римско право с неговите специфични строги пра-
вила и норми за справедливост. Църквата има свое
специфично църковно право за обуславяне на църков-
ните норми на живот. Тук трябва да припомним, че
във времето на най-големия разцвет на световната
и църковна цивилизация и култура във Византия дър-
жавното и църковно право са били обединени в едно
общо цяло, което е т.нар. Симфония. За нас всичко
това днес звучи като нещо близо до утопията, за-
щото то е непонятно и невъзприемаемо за нашето
осакатено съвременно мислене.
Тази Симфония представлява сливане между дър-
жавната и църковно-духовната власт. Там царят
(императорът), който е помазаник Божий, не върши
нищо без благословението на патриарха, а послед-
ният не предприема никакви дейности без знанието
и съгласието на царя. Последният е пръв християнин
и в негово присъствие се четат на тържествено бо-
гослужение Царските часове. Тази симфония на духов-
на и светска власт роди най-великите светци в ис-
торията – св. Василий Велики, св. Григорий Богослов,
св. Йоан Златоуст, св. Атанасий Велики, както и им-
ператорите св. Константин Велики, св. Юстиниян
Велики, св. Маркиян и мн. др.
48
Как се стигна до съвременната

трагедия на християнската култура и
в какво се състои тази трагедия?
С появата на ересите, както и поради матери-

алното благоденствие, тази съвършена християн-
ска култура постепенно започна да се приземява.
Стремежът за невидимия небесен рай постепенно се
превърна в стремеж към земен рай и благоденствие.
Католицизмът успя да превърне духовното в рацио-
нално и да го приземи и онагледи в безгрешния папа.
Протестиращите срещу това приземяване обаче не
се върнаха към Църквата и нейното изконно учение,
но протестираха и срещу нея. Те отрекоха Вселен-
ските събори, както и основните догми и правила на
Църквата, в това число и постановените там и бо-
гоустановени пост, иконопочитание богослужение и
др. Така във времето се обособи онова, което виждаме
сега на Запад и можем да го наречем с условен термин
европейска култура и съответната специфична ев-
ропейска цивилизация, която все пак външно се нари-
ча християнска.
Това налага да търсим разликата между христи-
янската култура и православната култура. Сега Сим-
фонията е унищожена, защото монархията е пре-
махната, а това всъщност беше и целта на Първата
световна война. С това Църквата остана без закрила
и защита от държавната власт. По закон всички зна-
49
ем, че сега Църквата е отделена от държавата, т.е.

държавата заявява, че няма нужда от Църквата, а не
както лаиците са радват, че Църквата, виждаш ли,
е независима от прищевките на държавните инсти-
туции. И понеже Църквата е интитуция с идеална
цел, но все пак съставена от реални живи хора, кои-
то имат и материални потребности, то тя сякаш
е обречена на гибел. На практика обаче държавата
днес наложи нормите, начина на живот, кадровия
състав, както и нейното финансиране – т.е. поста-
ви я във финансовата зависимост и се получи точно
обратното на твърдението, че църквата е отделена
от държавата, защото тя всъщност стана част от
държавния апарат. Това превърна Църквата в обик-
новена земна институция, чрез която се залъгват и
успокояват или буквално се приспиват религиозните
чувства и съзнание на вярващия народ, че всичко е на-
ред.
Лаиците сега възразяват, че християнската
вяра в Бога все пак е залегнала официално в консти-
туциите на всички европейски страни и Америка.
Но тъкмо това е маската, зад която се скрива ис-
тинското лице на лъжата – зад общото наименио-
вание християнски се толерират всякакви секти и
разколи, а само истинката чиста Православна вяра
се подтиска и е гонена. И това не са празни думи, а
факти, които се виждат с просто око, и могат да се
приведат безброй доказателства. А защо е това го-
нение и буквален духовен геноцид? Всъщност това
50
е отговор и потвърждение на Христовото обеща-

ние: Ако Мене гонеха и вас ще гонят (Иоан. 15:20). Това е
доказателство, че тъкмо това е Църквата, която
притежава апостолско приемство и спасителните
и животворящи Тайнства на Христовата благодат.
Сега човек спокойно може да изповядва всякаква ре-
лигия според Хартата на ООН, но на практика само
чисто Православие не може.
Така се получава практическо разграничаване
между истинското Православие и общо наречено-
то християнство. А всъщност това е разликата
между широкия и тесния път, описан в Светото
Евангелие, от което знаем, че само тесният път
отвежда в Небесното Царство. Тесният път са
ограниченията, които налага Светата Църква с цел
да се извисяваме духовно. Подобно на водата, кога-
то се остави свободна, тя се превръща във вонящо
блато, а когато е ограничена и притеснена, както
в тесния път, тя се превърща в прекрасен фонтан,
извисен нагоре. Така и тесният път завежда към Не-
бесното Царство, а широкият към погибел. И поне-
же говорим за християнска култура, която обуславя
възгледите и мирогледа на християните, то става
въпрос за начина на мислене и разсъждения, а имен-
но например юристът, лекарят, инженерът и други
специалисти в своите професионални дейности се
позовават на знанията си в съответната област и
въз основа на тях изграждат своята дейност. Така
и християните се позовават на Свещеното Писание
51
и на догмите, каноните и правилата на Църквата

и въз основа на тях изграждат своите твърдения и
мироглед, които прилагат в живота. Така и атеис-
тът или еретикът въз основа на неправилните си
възгледи изгражда своите Вавилонски кули върху пя-
сък. Евангелието определя ясно – по плодовете им ще
ги познаете (Мат. 7:16), а те се виждат. Това е разли-
ката между християнското и нехристиянско мисле-
не, както и между християнската и нехристиянска
култура. Това, че в съвременния свят, пропит от
идолопоклонство, няма външни изяви и възмож-
ност за прояви на истинска Православна култура,
не означава, че тя не съществува. Да припомним, че
в ранното християнство, когато то е било гонено,
тази култура е съществувала в катакомби и Свети-
те Отци казват, че тя така и ще завърши.
Днес светът наистина лежи в зло и това зло пре-
минава всякакви библейски граници. Когато четем за
причините, предизвикали всемирния потоп, и правим
аналогия, виждаме, че днес размерът на тези същите
причини отдавна надхвърлят размерите на онези в
стари време. Може би Бог чака покаяние от хората
или Божието дълготърпение е безгранично? Да, ние
знаем за надвисналата угроза над древния град Нине-
вия и как Бог чрез пророк Йона помилва града заради
покаянието на жителите му, които, начело с царя, по-
сипаха главите си с пепел. Знаем за Божието посеще-
ние на Содом и Гомор, където Бог беше готов да поща-
ди беззаконниците, ако там имаше минимума правед-
52
ници: дори само пет човека. Но понеже беше останал

само един – Лот, Бог му каза да напусне града заедно
със семейството си, без да се обръща назад. Лотовата
жена не послуша и се обърна да види горящите градове
от огън и жупел и се превърна в солен стълб (виж Бит.,
глава 19 и конкретно 19:26). Знаем за много подобни
примери от историята в Стария Завет, Новия Завет,
житията на светиите и историята на света, когато
заради отстъпленията от вярата Бог наказва с бо-
лести, глад, смърт или унищожение. Такива примери
са гладът при св. пророк Илия, проказата при Геезий,
пълното унищожение при Всемирния потоп, който
отмина само Ной. Ясно е, че нарушаването на Божи-
ите заповеди и липсата на покаяние са причините за
всяко Божие наказание.
Днес светът знае всичко това, знае, че традицион-
ното вероизповедание е Източното Православие,
защото го нарича ортодокс, което означава „тради-
ционно и правилно славене на Бога”, знае, че Бог е по-
велил: Пазете всичко, що съм ви казал (Изход 22:13), знае,
че Христос е изпратил апостолите до всички народи
с думите: научете ги да пазят всичко, що съм ви заповя-
дал (Мат. 28:20), знае, че ще има Второ Негово при-
шествие, знае, че в Царството Божие няма да влезе
нищо нечисто, но редиците на малкото стадо оредя-
ват, за да се изпълнят Христовите думи: когато дойде
Син Человечески ще намери ли Вяра на земята?(Лук. 18:8).
Така възниква спонтанно въпросът:
53
Защо съвременният човек бяга от

Православието?
Тук трябва да потърсим мистичната причина за

това бягство, а всичко останало е следствие от нея.
А тя е много проста и се съдържа в Христовите думи:
Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си,
да вземе кръста си и Ме последва (Мат. 16:24, Марк. 8:34).
В тази покана явно има дилема за всеки. И тя е отри-
чането от себе си, т.е. от своите греховни навици,
пороци, страсти и всичко греховно, а днес има мно-
го религии, дори именуващи се християнски, които
толерират тези пороци и страсти и буквално про-
повядват широкия път към греха. Или казано напра-
во – съвременият човек не желае да се отрече от себе
си. Той не иска да разбере, че не може да живее добре
и тук на земята, и там горе на небето. Дилемата е
една. Или тук ще живея добре, или там горе – дава му
се право на избор. Т.е. или тук временно земно благо-
получие и благоденствие, или там посмъртно вечно
блаженство. Банален е отговорът на последния аргу-
мент, произнесен с присмех, че оттам никой не се е
върнал и хората искат да си поживеят поне тук, на
земята. Тези разсъждения са в основата на цялата съ-
временна философия, политика и устройство на ця-
лото общество, като са взети всички идеологически
мерки съзнанието на съвременния човек да бъде при-
земено и той да се стреми да си „поживее” само тук.
54
Една от мерките за това приземяване на съзнанието

е, че никой никъде в съвременния свят не говори за
страстите, които обхващат като октопод човеш-
ката душа и я измъчват и погубват. Да не говорим, че
никой и не мисли за борбата с тях. А всъщност човек е
смъртен, независимо какви са неговите разбирания и
мироглед. И когато умре, страстите, които живеят
в тялото, не умират с него, а остават живи, защото
те, макар да са свързани с тялото, са присъщи на ду-
шата. Тялото е само инструмент за удовлетворява-
не на тези страсти. А когато липсва този инстру-
мент, душата не може да бъде удовлетворена. Тази
неудовлетвореност Светите Отци оприличават с
вечния огън, подобно на пареща жажда и липса на вода,
за да се утоли тя.
Всъщност този най-важен духовен проблем, кой-
то касае спасението на душите ни и е основен обект
на Светите Отци, днес съвременните богослови дори
не засягат в духовните учебни заведения.
В католическите духовни учреждения пък дори не
се преподават творенията на великите светители
на Църквата светите Василий Велики, Григорий Бого-
слов, Йоан Златоуст и другите Свети Отци. Напро-
тив, какво виждаме около себе си – че дори цялата ин-
дустрия, в това число промишлеността, с всичките
ѝ подразделения: хранително вкусова, мода, спорт и
пр., и дори самата образователна система обучават
подрастващите в аморалност, т.е. точно обратно-
то на онова, което е необходимо за човека – вместо
55
борба със страстите, то ги води към разпалване на

тези страсти и убиване на душите им.
Проблемът е ясен – прави се всичко възможно съвре-
менният човек, затънал в грехове и в пороци, дори да
не помисля за спасението на душата си, да не помисли
дори да стъпи в черква, бидейки смазан от своята гре-
ховност и съвест. А съвестта е Божият глас в човека
и тя го изобличава, че той наистина е много грешен. И
така целта е постигната – и така човекът стои да-
лече от Църквата.
И въпреки всичко, ако някой се опита да направи
обратен завой и да тръгне срещу течението, т.е да
реши да живее богоугодно (а не себеугодно или човеко-
угодно), веднага всички околни се опълчват срещу него
и даже му определят специална медицинска диагноза:
„мислещ различно от общоприетото”. За духовното
оцеляване на такъв инакомислещ е необходим ду-
ховен наставник, който е и закрилник, и опитен
съветник, и насърчител, и помощник за преодо-
ляване на трудностите по тесния път. Без такъв
помощник е невъзможно да се върви по този тесен
път, т.е. след Христа, защото това е вървеж срещу
течението и общоприетите норми и мнения в общес-
твото като цяло.
Днес никой не обръща внимание на това какво
става в съзнанието на отделната личност и на об-
ществото като цяло. Поради това в стремежа си към
прогрес (материален) се получава духовен регрес и раз-
граждане на съзнанието.
56
На мястото на това разграждане на съзнанието

започва запълване с безброй идоли – музика, булевард-
ни романи, спорт, мода, реклами, лъженаука, които
нямат край и всички те имат една-единствена цел –
да запълнят съзнанието с противоположни на нор-
малните богодадени критерии за добро и зло, както
и за размиване на границите между тях. Така между
впрочем възникнаха и девизи от типа на: „няма нена-
казано добро”. А какво означава това – никой не може
да обясни. Добродетели като чест, доблест достойн-
ство, искреност, прямота, доверие, сърдечност пос-
тепенно изчезнаха от взаимоотношенията и дори
като термини вече са забравени. Да не говорим, че те
не се срещат във взаимоотношенията между хората.
За сметка на това на тяхно място виждаме хитрост,
лицемерие, егоизъм, подлост, лукавство, надменност,
гордост, презрение и др. Това вече са новите „хора” с
„новото мислене” и „новото” общество. За съжале-
ние, от тези хора от „новото общество” трябва да
се избират и кадри за църквата. Естествено е, че в
съзнанието на тези „нови хора” и „нови” църковни слу-
жители ще има и съвсем други „нови” и различни пред-
стави за Бога и за църковността и различни от бого-
установените църковни норми. За тях св. Игнатий
Брянчанинов преди 150 години пише: „Нашето време
като че ли е последно, солта изгуби силата си (Мат. 5:13).
У висшите пастири на Църквата е останало слабо,
смътно, неправилно, объркано разбиране за буквата,
убиваща духовния живот в християнското общество
57
и унищожаваща християнството, което е дело, а не

буква. Тежко е да видиш на кого е поверено и в чии ръце
и попаднало Христовото стадо, на кого е предоставе-
но неговото ръководство и спасение! Вълци, облечени
в овчи кожи, които се разкриват и познават по делата
и плодовете им. Но всичко това става по Божие допу-
щение. Нека онези, които се намират в Иудея да бягат
в планините (виж Мат. 24:16)”30.
На друго място светител Игнатий Брянчанинов
казва: „Животът по Бога ще стане много труден по-
ради всеобхватността на Отстъплението. Умножи-
лите се отстъпници наричат себе си и външно се
представят за „християни”, за да могат по-лесно
да преследват истинските християни. Те ще огра-
дят истинските християни с безчислени козни,
ще поставят безбройни препятствия пред тях-
ното добро намерение да се спасяват и да служат
на Бога, както казва св. Тихон Задонски: Те ще дейст-
ват против божиите раби със силата на властта
и с клевети, и с лукави хитрости и козни, и с раз-
лични измами, и с жестоки гонения… В последни-
те времена истинският монах (разбира се, това се
отнася и за всички истински християни) едва ще
може да намери някое далечно скрито убежище, за
да може в него малко по-свободно да служи на Бога,
без да бъде въвлечен насила от Отстъплението и
от отстъпниците в служение на антихриста”31.
30
Св. Игнатий Брянчанинов, „За Православието”.
31
Пак там.
58
Кой, след като е видял всичко, ставащо сега в света,

където вече открито се служи на сатаната, може да
каже, че това време още не е дошло?! То несъмнено е
дошло, а епископ Игнатий още преди век и половина
говори за него.
Тези явления ние ги виждаме в материалния свят,
но по същина те имат духовен характер. Те се „оду-
хотворяват” чрез „падналите от висотата на свое-
то духовно достойнство духове на злобата, а те са
паднали чрез своето плътско мъдруване повече от
човеците. Хората имат възможност да преминават
от плътско мъдруване към духовно; а падналите ду-
хове са лишени от тази възможност. Хората не са
подложени на толкова силното влияние на плътско-
то мъдруване, защото в тях не е унищожено естест-
веното добро, както това е при падналите духове.
При човека доброто е смесено със зло; при падналите
духове господства и действа само едното зло. Плът-
ското мъдруване в областта на духовете е получило
най-обширно пълно развитие, до каквото изобщо е
могло то да достигне. Най-главният им грях – изстъ-
плената ненавист към Бога, изразяваща се в страшно
непрестанно богохулство, защото те са се възгорде-
ли над Самия Бог. Покорността към Бога, която е ха-
рактерна и естествена за тварите, те са превърна-
ли в непрекъснато противодействие, в непримирима
вражда. От това падението им е дълбоко и язвата на
вечната смърт, с която те са поразени, е неизцелима.
Тяхната основна страст е гордостта; те са обзети
59
от чудовищно и глупаво тщеславие; намират насла-

да във всички видове грехове, постоянно пребъдват в
тях, като се прехвърлят от един грях към друг. Те се
валят и в сребролюбие, и в чревоугодие, и в прелюбоде-
яния. Като нямат възможност да извършват плът-
ските грехове телом, те ги извършват мечтателно и
чрез усещания; те са усвоили пороците на безплътно-
то естество, свойствени на плътта; те са размили в
себе си тези неестествени им пороци несравнимо по-
вече, отколкото могат да бъдат развити в човеците
(свети Василий Велики нарича падналите духове ро-
дители на страстните плътски слабости). Как падна
ти от небето, деннице, сине на зората! Разби се о земята ти,
който тъпчеше народите. А в сърце си думаше: ще възляза на
небето, ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди…
ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния.
Но ти си свален в ада, вдън преизподнята, …ти си захвърлен
вън от гробницата си… ти си като тъпкан труп (Ис. 14:12-
15, 19)”32. Само високо издигнати в духовно отношение
хора могат да видят тази реалност около нас. Днес
практически е невъзможно да се разпознаят истин-
ските Божии служители от лъжливите. Единствени-
ят критерий сякаш е този, който е оставил Господ:
„ако имат любов помежду си”, а тя често е лицемерна,
там, където има надменност, липса на братолюбие,
самодоволство, не може да пребъдва Господ. Тук чес-
то понятията се смесват и обезличават, защото има
неправилно разбиране на основния принцип в Църк-
32
Йоан Шанхайски-Сан-Франциски, „Беседа за Страшния Съд”.
60
вата – послушанието. То представлява покорност и

изпълнение на възложеното от висшестоящи в йерар-
хията и има духовно значение на борба с непослуша-
нието, унаследени от прародителите ни в Рая. Сми-
сълът на това послушание е връщането на човека към
онова блажено негово състояние преди грехопадение-
то. В Църквата това послушание чрез йерархията от
по-нисши към по-висши се дава като обет да се спазва
до смърт вярност към Църквата и нейната йерархия.
Не случайно дори най-висшият сан епископ означава
пазител на вярата, а дякон означава „слуга”. Но днес
богоборният дух, за който говорим, се шири във всич-
ки разновидности на свободомислие и дори сме чували
реплики от професори по богословие като: „ние счупи-
хме оковите на старото канонично мислене”, произ-
несена от проф. Благой Чифлянов пред студенти от
Духовната академия в София.
Днес Църковният принцип за пълно единомислие и
съборност в Христа е нарушен и практически е неиз-
пълним поради гореописаните причини, защото всеки
човек има свое мнение и е невъзможно единомислието.
Чрез всичко това на практика повечето „христия-
ни” днес пребъдват в своето изолирано „малко стадо”
(дори често те да са защитени с термина „официал-
ни” и да са болшинство и под закрилата на светските
закони) и са с чувство за самодостатъчност и само-
доволство, считайки се за носители на Христовата
благодат, но видите ли не са разбрани. Характерно
за тези общности е, че те се стремят да привли-
61
чат хора, за да докажат на себе си и на околните сво-

ето числено превъзходство. Тук критерият вече
не е учението на Църквата, а демократичният
принцип – болшинство, който е нецърковен, защо-
то древните Свети Отци, бидейки в Църквата, са се
стремили към уединение, а тези, бидейки извън Църк-
вата, се стремят към обединение. Нека напомним на
читателя историческия факт, че велики Божии угод-
ници като св. Григорий Богослов, св. Василий Велики,
св. Максим Изповедник, св. Марк Ефески и др. дори са
оставали сами, но са били непоклатими в изповядване-
то на вярата си. И цялата общественост и „църква-
та” са били против тях. Но те са били непоклатими в
своята увереност, че са в Църквата и не са имали коле-
бание в своята правота и в отстояване на Истината.
И днес – времето и учението на Църквата са доказали,
че те са прави. Всъщност да напомним, че Светата
Църква никога в историята не е се стремяла да бъде
масова организация, дори във времената на своя раз-
цвет. Напротив, тя винаги е била „малкото стадо”,
пазещо богохранимата Истина.
Ето защо първата масова вълна на отпадане на
православни от Църкавата в ново време настъпи при
идването на безбожния, атеистичен режим по вре-
мето на комунизма. Отричайки съществуването на
Бога и нуждата от вяра в Него, новият режим започна
с революция войната срещу православните. Потеко-
ха реки от християнска кръв (без съд и присъда). Ско-
ро обаче се появи Декретът за лоялност към новата
62
власт от „патриарх” Сергий (в СССР през 1927 год.). С

това практически двете противоположни страни се
„помириха, обединиха и тръгнаха заедно в крак с вре-
мето”. По-горе пояснихме за подобни обединения на две
противоположности. В случая – служители на Бога
със служители, които отричат Бога, т. е. служители
на дявола, вълци и овце, вода и огън и т. н. Те сякаш се
стремяха да докажат, че противоположностите мо-
гат да се примирят, но истината е, че водата вече е
станала мътна и негодна за пиене... Актуална стана
поговорката: „Времето лекува всичко”. Дойде демо-
крацията, т. е. настъпи „свободата” и старата рана
сякаш се забрави. От това обединение днес трудно се
различават вълците от овцете, само липсват... овце
във вълчи кожи (каквито никой никога и никъде не е
виждал). Днешните православни християни са много
учени, „те много знаят и тълкуват за древнохристи-
янския живот, като за живот на братска любов, като
за живот на свобода и равенство, като за най-доб-
рия обществен строй, но съвсем не го познават като
живот чрез Духа Светаго, който е бил в сърцата на
християните, като живот на действено живо Бого-
общение”33. Слава Богу, че след това „обединение” ос-
тана съвсем малко стадо, което не преклони глава пред
Ваала (3 Цар. 19:18.). Днес истинските християни не се
вместват към т. нар. „официални” и са без привиле-
гии – хулени, гонени, съдени от самозвани съдници,
33
Юстин Попович, „Православието като философия на живота”, 1999 г., Со-
фия, стр. 51.
63
както всъщност е бил и техният Пастиреначалник,

Той ги насърчава и досега: Не бой се, малко стадо! (Лук.
12:32). „Винаги, но най-вече в нашия век, особено ясно
се чувства нуждата от критерий за определяне на ис-
тинността за вярата. Нужда от обръщане към она-
зи пълнота на църковното вселенско съзнание, което
живо се е отпечатало в светоотеческите писания,
предания и съборни постановления. Днес личният
разум широко е заявил своите права за постигане на
истината и делата на вярата. „Свободата” е излязла
от оковите на църковното съзнание, изискващо от
нея послушание. Разумът, горд от своето положе-
ние, талант и превъзходства, се кичи с всички видове
страстност на плътта и гордост на духа. Скъп ѝ е
страстният порив, удобството, комфорта, бурната
радост на грешната земя. Някаква лента от най-ран-
ни детски години омотава душата и не позволява до
нея да достигнат изворите на някакъв друг, вечен жи-
вот. А когато тя, душата, започва да съзрява, започва
да си прави надстройки над тази лента, възгордяла
се, вярва само на себе си и къса всякаква връзка с цър-
ковното съзнание.”34 Така човек живее със съзнание, че
всичко е наред, но не осъзнава, че е тръгнал по проти-
воположния път: вместо богооугодие – плътоугодие и
себеугодие.
Разделението между овците и козите не настъп-
ва веднага. Факторът за това разделение в Църквата
е анатемата (проклятие). Преди появата на анате-
34
Пак там.
64
мата мотивът за разделение не е формулиран. Но след

като Светата Църква произнесе своето проклятие,
критерият вече е еднозначен. Тъкмо на пастирите
Господ е дал тази Своя власт: Каквото свържете на зе-
мята, ще бъде свързано и на небето (Мат. 18:18), за да раз-
граничават доброто от злото, овците от козите.
След това разделение овците са длъжни да последват
Онзи свой Пастир, Който ги отделя от козите (и ако
не се намери такъв, могат да останат дори само със
Самия Пастиреначалник). Докато той, човекът, чрез
обстоятелствата и вярата си намери добрия пас-
тир. Защото Пастиреначалникът е обещал, че пор-
тите адови няма да надделеят (Мат. 16:18). Което означа-
ва, че Църквата Христова до Второто Пришествие
ще съществува в пълната си легитимна и канонична
власт. Винаги в Светата Църква е важал принципът,
че силата Божия се проявява в немощи и това сякаш
го доказва цялата история на Църквата, сякаш Гос-
под казва: „Аз ще покажа Моята сила особено в това,
че овците ще победят вълците; и намирайки се между
тях, и бидейки подлагани на унижения, не само че няма
да загинат, но и ще преобразят и тях. А далеч по-уди-
вително и много по-значимо е това да измениш разпо-
ложението на волята и да преобразиш ума, нежели да
го умъртвиш, особено когато овците са само дванаде-
сет, а с вълци е пълна цялата вселена”27.
Така от тази неравна битка в духовната война
жертвите са много повече от тези от световните
войни, защото Господ казва: И не бойте се от ония, кои-
65
то убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се

повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби
в геената (Мат. 10:28). Така от този политеизъм на за-
пад загинаха цели народи, а може да се каже дори цели
континенти. Духовно оцеляха само единици верни и
картината сега наподобява на света преди всемирния
потоп, а ако не беше обещанието Господне, че няма да
има втори потоп и че портите адови няма да надделеят
(Мат. 16:18), човек би се уплашил от безнадеждност,
защото наистина сега целият свят лежи в зло (1 Иоан.
5:19). Сега се изпълняват предсказанията на древните
Свети Отци, че в последните времена вярата ще из-
чезне и ще има само малки оазиси, около които се съби-
рат малцина вярващи.
Ако съпоставим веровата картина на света при
зараждането на християнството и сега, както и
периодите на разцвет на християнството, лесно
ще определим жертвите, които са нанесли полите-
измът и атеизмът и наистина ще установим, че те
са несъпоставими с жертвите от всякакви други ка-
таклизми и войни. Единствено Всемирният потоп ги
превъзхожда по брой на жертвите.
66
И кум ен и зъ м
В началото на миналия XX век, когато човечество-

то е уморено от световни катастрофи и верови ан-
тагонизъм, се появява „светлата” идея за обединение
на всички религии, защото те всички учели хората на
добро. Целта беше да се забравят досегашните им ве-
рови различия и антагонизъм, войни, кръвопролития,
омраза и специфични расови, етнически, културни,
битови и други различия, които трябва да се преодо-
леят и „всички да заживеят като „братя”. Появиха се
много хуманистични човеколюбиви водачи като Ал-
бер Швайцер, майка Тереза, списъкът им няма край,
които трогват съзнанието на съвременния лекомис-
лен човек. Появиха се всякакви движения и комитети
към ООН, ЮНЕСКО, ИМКА, като Комитет по права-
та на човека, Комитет по закрила на детето и т.н.
Тук веровите и хуманистичните граници и цели така
са размити, че зад красивата фасадна реклама често
67
стоят буквално противоположни на Божиите запо-

веди цели и намерения. Поради това нека погледнем
съвременните проблеми обективно, чрез учението
на Светата Църква, а не чрез мнението на който и да
било авторитет.
Основното, което отделя православните от
лоното на църквата и ги „обединява” днес, е тък-
мо този икуменизмът. Той по същността си, както
казахме, е синкретичен и си поставя за задача обеди-
нението на всички в една обща религия. Както обясня-
ва в книгата си „Православие и икуменизъм” архиманд-
рит Серафим Алексиев, „днешното икуменическо дви-
жение влага съвсем друго, неизвестно на древността,
ново модерно съдържание в понятието „вселенска”,
различно от светоотеческото понятие „вселенска
църква” (в качествен смисъл), което означава църква,
защитаваща истината, църква без никакъв примес на
заблуда. Модерното понятие „икуменическо движе-
ние” (в количествен смисъл – болшинство) означава
движение, обединяващо всички религиозни общества,
наричани от самото него „църкви”, събрани механично
от всевъзможните налични християнски и нехристи-
янски изповедания, където истината съжителства
със заблудата (срв. Рим. 1:18)”.
Но в историята на християнството тези въпрос-
ни общества са отпаднали от Едната, Свята, Съборна и
Апостолска Църква и вече не принадлежат към Нея. Това
тяхно отпадане е аргументирано съборно на Вселен-
ски и поместни събори чрез анатеми.
68
Икуменизъм
„С думата анатема се означава отлъчване, отхвър-

ляне. Когато някое учение се предава от Църквата на
анатема, това означава, че то съдържа в себе си хула
над Светия дух, и за спасение трябва да бъде отхвър-
лено и отстранено, както отровата се премахва от
храната. Когато човек бива предаван на анатема,
това означава, че този човек е усвоил безвъзвратно
за себе си богохулно учение и по този начин лишава от
спасение себе си и онези свои близки, с които споделя
своите възгледи. Когато човек възнамерява да остави
богохулното учение и да възприеме учението, прие-
то от Православната Църква, то той се задължава
по правилата на Православната Църква да предаде на
анатема лъжеучението, към което досега се е придър-
жал и което го е погубвало и го е отчуждавало от Бога,
държейки го във вражда към Него, в хула към Светия
дух, т.е. в общение със сатаната.
Смисълът на анатемата има значение на духов-
но-църковно излекуване от недъга в човешкия дух,
причиняващо вечна смърт. Причиняват вечна смърт
всички човешки учения, водещи своите мъдрувания от
лъжеименития разум на плътското мъдруване. Това е
общото достояние на падналите духове и човеци, а
само чрез Бога е открито учението за Бога. Човешко-
то мъдруване, внедрено в учението на християнска-
та вяра, се нарича ерес, а последователите на такова
учение – еретици („Лествица, Слово 1).”35
35
Св. Игнатий Брянчанинов – „За Православието”, стр. 3.
69
Това отсичане от Христовото стадо се явява

следствие на самоволен личен избор, който откъсва
от Църквата и лишава от благодатта на Светия Дух.
Но съвременният либерален хуманист – Негово Вели-
чество Човекът, не се интересува от анатеми, това
за него е архаична, зловеща и заклеймяваща дума, той
иска „свобода на духа, на мисълта и на словото”.
Впрочем подобен опит на такова вселенско обеди-
нение не е новост, такъв опит беше направен в древ-
ността, когато с обединени усилия се строеше Вави-
лонската кула с връх до небето (виж Бит. 11:4). Целта
на построяването на тази кула беше явно богоборна.
Строителите още помнеха потопа и те искаха да по-
строят кула, която е по-висока от най-високия връх
на земята, с цел при втори потоп те да останат не-
досегаеми над водата. Така тези дръзки строители
вместо да се поучат от причината за това Божие на-
казание и да не повтарят греховете си, които предиз-
викаха този потоп, дръзнаха да искат да са по-силни
от Бога. Но този опит излезе неуспешен, нещо повече:
Бог наказа гордите строители с разделение и смесване
на езиците им, да не се разбират помежду си (виж Бит.
11:7-9). А след като Бог ги наказа с това разделение,
кому е нужно сега това обединение и кой е този, кой-
то дръзва да отмени Божието наказание? Това могат
наистина само богоборци. Ето каква нова Вавилонска
кула дръзват да строят тези съвременни „обедини-
тели” богоборци, чрез Световния съвет на църквите
(ССЦ).
70
Но нека да видим мнението на Църквата за това

как става присъединяването към Нея.
В една от най-важните Богослужебни книги – Треб-
ник, е указано как отпадналите от Църквата могат
отново да се присъединят към Нея. Там за всяко от-
делно вероизповедание, отпаднало от Църквата, има
отделни специфични указания как се присъединява то
според догматичните отклонения от Църквата.
Подобен пример имаме в природата, където овоща-
рите знаят, че условието за присаждане е еднозначно,
т.е. има само един-единствен начин за присаждане и
ако не се спази всичко стриктно по предписанието,
прихващането е немислимо, а присадената клонка из-
съхва. А механичното обединение, което предлагат
съвременните „обединители” без задължителното
изискване, посочено в Требника, е недопустимо, както
и е немислимо присаждане по друг начин освен извест-
ния. Несъвместимо е смесването и на несъвместими
вещества – например огън и барут, както има и нес-
месяеми течности в химията.
Господ ни е дал чистата жива вода (виж Иоан. 4:10).
При смесването ѝ с нечиста и чистата ще стане не-
чиста, а нечистата няма да стане чиста, т. е. и двете
ще се замърсят и смесването ще бъде пагубно... за чис-
тата. Ето защо, за да запазим извора на Живата вода
чист, трябва присъединяващите се към Светото
Православие да преминават през „филтъра на очист-
ване”, указан в богослужебния Требник. А без този „фил-
тър” нечистата вода си остава нечиста и ще замърси
71
чистата, както всички виждаме мерзостта на запус-

тението сега (уж обединение, а то в действителност
е мерзост на запустението). Ние, вярващите христи-
яни, сме длъжни да помним последните думи на Гос-
пода при възнесението Му на небето: Даде ми се всяка
власт на небето и на земята и тъй, идете, научете всички на-
роди, като ги кръщавате в името на отца и Сина и Светаго
Духа. И като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал,
и ето Аз съм с вас през всички дни до свършека на света (Мат.
28:18-20). Оттук ясно следва, че на Него и само на Него
е дадена тази всяка власт на небето и на земята, а не
на който и да било друг, пък какъвто и да било той ху-
манист, икуменист и всякакъв друг -ист. А Христос
даде тази своя власт на светите апостоли, а чрез тях
и на техните правоприемници до нас: каквото свържете
на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете
на земята, ще бъде развързано на небето (Мат. 18:18). Никой
друг няма такива правомощия и няма нужда от друг
учредител, организатор и какъвто и да било изпълня-
ващ подобна функция. И никой друг не е обещал, че ще
бъде с вас до свършека на света. Именно Той и единстве-
но на апостолите заповяда идете научете всички народи
като ги кръщавате (Мат. 28:19), и на никого другиго. Той
ни е дал своя мир – Моя мир ви давам (Иоан. 14:27). А на
съвременните миротворци кой им дава този техен
мир и може ли някой друг да даде истински мир, нещо
повече, тези самозвани миротворци са предупредени,
че когато кажат мир и безопасност, тогава внезапно ще ги
постигне гибел (1 Сол. 5:3). Ето защо те не могат да се
72
домогват до какъвто и да било друг мир, никакви други

хуманисти, миротворци, самозванци не могат да ими-
тират това, което е извършил Господ и каквито пра-
ва е дал Той. Всъщност за икуменизма отделна анате-
ма дори не е нужна, защото той се явява събирателна
на всички анатеми – на ересите, които поотделно
вече са получили такива на Вселенските и поместни
събори и са отпаднали от Светата Съборна и Апос-
толска Църква.
Днес някои известни богословстващи свещено-
служители и авторитети твърдят, въпреки ана-
темите, че има благодат в „официалните” икумени-
чески църкви, които са отпаднали, както казахме,
поради предателството на вярата си. И, позовавай-
ки се на евангелските думи: Духът диша, където пожелае
(срв. Иоан. 3:8), едва ли не заради онези овчици, които
„не знаят”, приспиват съвестта на наивните. Но да
изясним този проблем с думите на последния свят
първойерарх на Руската Задгранична Църква св. Фи-
ларет (Вознесенски), който казва: „Как да не знаят?
Нима има човек, който да не знае, че е дошла безбожна
власт? Е, какво общо има между Бога и дявола? Дори
днес нима не е видно сътрудничеството между ате-
истичното правителство и официалните църкви?
Нима някой не е видял съвместните „богослужения”
между православни и еретици? Нима някой не вижда
техните конференции и форуми?”. Нещо повече, със
силата и авторитета на властта те наричат мал-
кото верни Христови последователи с унизителното
73
„старостилци”. С това манипулират съзнанието на

съвременния лекомислен човек, като създават асо-
циативни представи в съзнанието му за нещо старо,
остаряло, ненужно и „демоде”. Така тези богоборци за-
клеймяват, че Христовата Църква е „стара”, т.е., че и
Христос е „остарял”, а някои дори наричат сами себе
си „старостилци” и така сами спомагат вече да има
нужда от „нова” църква с „нов христос”, защото всич-
ки сме любители на новото, но не и на „нов христос”.
Най-страшно е твърдението днес, че „ние не зна-
ем или не можем да кажем дали там в „официалните”
(в икуменическото сборище) няма благодат”. На пръв
поглед това изглежда приемливо, но то е предпос-
тавка за всякакви душепагубни неправилни изводи и
заключения. „Икуменизмът, както се убедихме, не се
интересува от вечното небесно царство. В центъра
на неговото внимание стоят чисто земни, дори по-
литически цели и интереси. Когато проследим внима-
телно насочеността на неговите изяви и цели, ние се
убеждаваме, че той има, образно казано, две лица: пър-
во, това е профанната форма за масовост, напомняща
за девиза от комунизма „Пролетарии от всички стра-
ни – обединявайте се!” и предназначена за широките
непросветени маси. Чрез това икуменизмът всячески
се стреми да докаже, че неговите цели са изключител-
но земни, уж миротворни, хуманни и прогресивни и че
единствената подбуда, която движи дейността му,
е загриженост за бъдещето на човечеството. С голя-
ма показност и външна ефектност на заседания, се-
74
сии, симпозиуми и асамблеи на ССЦ смело се издигат и

разглеждат различни наболели проблеми на нашето
време – социални, икономически, екологични, полити-
чески, демографски и пр. На фона на този шум, в който
потокът от думи сякаш се стреми да прикрие същин-
ските му цели, чрез средствата за масова информация
се изгражда едно широко обществено мнение за поло-
жителната и общополезна и човеколюбива дейност.
Немалко непросветени дори православни християни,
излъгани от рекламния шум, се увлякоха от икумени-
ческото движение и с тази си наивна благосклонност
внесоха своята лепта в чудовищното изграждане на
икуменическото вавилонско стълпотворение. Дано
Бог им прости, ако те са сторили това по наивност
и незнание!
Всичко това е само външната страна на икуме-
низма. Нейната пагубна цел се крие в целенасоченото
и систематично въздействие върху общественото
съзнание, в постепенната подмяна на вековните ду-
ховни ценности, както и в тяхното унищожаване или
ловкото им фалшифициране и подмяна.
Второ – скритото лице на икуменическата дей-
ност, което в подробности е познато засега само на
посветените в тайната на беззаконието (2 Сол. 2:7), а
целта не е безобидна, напротив – тя е подготвяне на
царството на антихриста и неговото идване. Такава
е истинската цел на задкулисните му действия, но
всичко това се случва не без Божие допущение заради
отстъплението от вярата.
75
Непосредствено преди първото Христово при-

шествие Божият промисъл, изпълнявайки предвечния
план за спасение на човека, чрез обстоятелствата
на редица политически, исторически, религиозни и
обществени събития, обедини целия тогавашен кул-
турен свят, изпълнен с противоречия, ужаси и абсур-
ди, в границите на една империя – Римската. Подобно
на това в края на земните векове преди свършека на
света богоборецът – дявол по лукав и коварен начин
ще се опита да обедини цялата земя в една светов-
на империя. Целите на тези две обединения обаче са
диаметрално противоположни. С първото Божият
промисъл подготви благоприятни условия за широко
разпространение на евангелските добродетели чрез
проповед, възсияла с въплъщението на Господа Иисуса
Христа за целия свят. Благодарение на това обедине-
ние апостолските нозе безпрепятствено обиколиха
цялата земя, за да разнесат навсякъде спасително-
то благовестие и да бъдат положени непоклатими-
те основи на Светата Христова Църква – този жив
богочовешки организъм, дело не човешко, а Божие. С
очакваното в последните времена световно обеди-
нение – дело на адските сили, ще се цели създаването
на такива условия, при които антихристът, това
най-коварно оръдие на сатаната през всички векове,
да упражни своята нечувана тиранична диктатура
и власт над целия свят и всяка душа. Той ще възста-
не срещу самия Бог и всичко божествено (срв. 2 Сол.
3:4) и ще положи всестранни усилия да хвърли цялото
76
човечество в нозете на човекоубиеца сатана. Щедро

обещаваните преди възцаряването му материални
блага ще бъдат достъпни само за неговата малоброй-
на престъпна олигархия, животът на обикновените
хора, които ще бъдат подлагани на най-страшни фи-
зически, психически и биологични въздействия няма да
има вече никаква стойност. Такъв ще бъде крайният
резултат от съвременните обединителни движения
в икономическата, политическата и религиозната
област, тъй широко рекламирани в наши дни. И ако
славното Второ Христово пришествие не би сложило
край на тези беззакония и буквален земен ад, то, как-
то свидетелства Светото Евангелие, не би се спасила
никоя плът (Мат. 24:22), т.е. нито един човек”28.
В съвременния свят, в който живеем, виждаме,
че почти всички религиозни лидери се стремят към
това обединение, пушейки лулата на мира и изпадат в
транс от езически ритуали, обряди и танци. За съжа-
ление, сред тях се виждат и духовници с православна
униформа. На запитванията към тези „православни”
те отговарят: „Ние не предаваме православието, но
отиваме там, за да го проповядваме”. Сякаш те оти-
ват, за да повторят мисионерския подвиг на светите
апостоли, но забравят, че целите на тези форуми са
съвсем различни – не търсене на Истината, а скриване
на тази истина чрез външни ефекти и буквални лъжи
чрез удоволствия, развлечения, емоции и др. И това
може да се нарече сборище на неосъзнати нечестиви,
за което псалмопевецът ни напомня: „Блажен муж иже
77
не идет на совет нечестивых” – Блажен е оня човек, кой-

то не отива в събранието на нечестивци (Пс.1:1).
Поради тази несъвместимост между Истината
и заблудата на Събор на Задграничната Църква през
1983 г. светител Филарет Вознесенски произнася ана-
тема: „над ереста и над тези, които общуват с
тези еретици или са техни съратници и защита-
ват новата ерес на икуменизма”.
Така на практика останаха съвсем малко и мал-
ки изолирани групи верни православни, които стоят
встрани от тази духовна лавина, помитаща душите
на хората към поклонение на антихриста. Малцина-
та виждат изпълнението на пророчествата и това,
че идващият лъже-миротворец и лъже-месия не е
Христос. А тях – останалите верни на Христа, бол-
шинството не ги разбира и между двете страни има
несъответстия. Но тъкмо тях, малцината, Той уте-
шава и насърчава с думите: Бъди верен до смърт и ще ти
дам венеца на Живота (Откр. 2:10).
78
С кр и т и кум ен и зъ м
(кр и п т о и кум ен и зъ м),
и ли ки п р и ян и зъм
Тази ерес сякаш е в унисон със съвременните тех-
нологии и абстрактно-виртуалното мислене на съв-
ременния човек. Криптоикуменизмът представлява
разновидност, или по-скоро е една умело прикриваща
се зад паравана на ревностната защита на Правосла-
вието ерес. Тя се шири основно сред ревнителите за
чистота на православната вяра и умело се прикрива
зад тяхната фасадна, показна, често пъти фарисей-
ска, православност. Тези ревнители ревностно твър-
дят, че са останали верни на църковния календар и
външно при тях всичко е наред, защото те не общуват
с икуменисти, изобличават техните форуми, асам-
блеи и други мероприятия. Корените на тези заблуди
можем да търсим в началото на хуманизма, както и в
различни древни и нови ереси и древни и по-съвремен-
ни богослови, но това не е цел на настоящия труд.
Основоположник в буквалния смисъл на тази съ-
временна ерес, който всъщност е заимствал по нещо
от някои други богослови преди него, но е прието
за основател да бъде считан митрополит Киприян
Оропски. Той през 1984-1985 г. се отделя от Синода,
към който принадлежи, а именно Синод на ГОХ-архи-
епископ Хризостом в Гърция и заедно с митрополит
Джовани от Сардиния – Италия, създават свой си-
79
нод със своя „умерена” еклезиология. Същността на

тази нова еклезиология е, че тя не поставя граници на
Църквата и на нейната църковност, като не определя
конкретно кой е в Църквата и кой е извън Нея, защо-
то тази еклезиология не отрича наличие на благодат
у еретиците, твърдейки, че не можем да кажем дали
има благодат там, или няма. Наричаме я виртуална,
защото, от една страна, признава, че икуменизмът
е ерес, но от друга страна, не отрича наличие на бла-
годат в самите икуменисти. А това противоречи
както на здравия разум, така и на ясната църковна
постановка, че всяка ерес е извън Църквата. Изход от
тази ситуация те намират като разделят членове-
те на църквата на болни и здрави. Тук определено се
подменя смисълът на термина „болен член”, защото
и грехът е болест на душата и всеки грях отделя от
Църквата. Затова и свещеникът чрез разрешител-
ната молитва присъединява каещия се към Църквата
и след лекарството на Тайнството той вече е здрав
член на славната Христова Църква. А да се разделя са-
мата Църква на „здрави и болни членове” – това е все
едно да се твърди, че Христос се е разделил или че Той
е болен. За съжаление, от тези еретици можем да чуем
такива изрази като например, че Църквата е болна,
като всъщност ние сме болните и отиваме да се из-
лекуваме в Църквата чрез Христа. А Христос не е бо-
лен – кощунство е да се каже такова нещо.
Привържениците на киприанитската еклезио-
логия я считат за единствено правилна и вярна, а
80
Скрит икуменизъм (криптоикуменизъм), или киприянизъм
останалите ревнители за чистота на вярата на-

ричат „крайни” и дори „екстремисти”. Тази еклезио-
логия се разпространи и доби известност чрез кни-
гата на митрополит Киприян „Еклезиологические
тезисы или изложение учения о Церкви для Право-
славных, противостоящих ереси икуменизма”, изда-
дена във Фили – Атика, Гърция, 1993 г. При това те
писмено заявяват, че „се отличават от еклезиологи-
ята на останалите синоди”. Това е споменато в тях-
ното Послание към РПЦЗ от 24.06/07.07. – 1993 г. И
тъкмо с това, че се отличават от другите, те явно
най-много се гордеят. С това твърдение, че те се
отличават от останалите, само по себе си говори,
че си приписват нещо, което липсва на останали-
те, т.е. те благовестят нещо друго от онова, кое-
то вече е благовестено. Но тук е в сила вековечната
анатема: „Ако ние или ангел от небето ви благове-
сти…”.
Но нека се опитаме да вникнем в същността на
„тяхната еклезиология” – тази на криптоикумени-
стите. Тя явно се базира на това, което казахме по-го-
ре – първо, на незнанието и лекомислието на съвреме-
ниия християнин, а също и на неопределеността на
понятията, обусловени от виртулното и абстракт-
но мислене на съвременния човек.
Днес мнозина ни питат на какво основание можем
да твърдим, че принадлежащите към официалната
църква нямат благодат. Вярно е, че тези хора до пре-
ди години са били православни, но днес те са част от
81
икуменическото сборище. И тези самите се обръщат

към нас и казват: „Кои сте вие да твърдите за нас, че
нямаме благодатта на Светия дух?”. Но тук вече проб-
лемът не е явен, а е скрит, трябва да търсим външни-
те му изяви, за да го разберем, уточним и разграничим.
Както казахме, твърдението, че ние не можем да знаем
или пък че нямаме право да твърдим и определяме къде
е благодатта, защото тя, разбирате ли, не се вижда,
изглежда правдоподобно и от него сякаш лъха смире-
ние. Да, благодатта на Светия Дух се изля веднъж зави-
наги над светите апостоли на Петдесетница във вид
на видими огнени езици (виж Деян. 2:1-13), но оттогава
много рядко тя има външна форма на изява, както нап-
ример при Кръщението на езичника Корнилий стот-
ник чрез свети апостол Петър. Знаем, че там чрез Бо-
жествено откровение и от двете страни (виж Деян.,
глава 10), при което още говорещ Петър тези думи светият
Дух слезе върху всички, които слушаха словото (Деян. 10:44-
48). И сам светият апостол Петър свидетелства след
това пред останалите апостолите и братята в Иу-
дея (виж Деян. 11:1), че както е слязъл Светия дух върху
тях – апостолите, така е слязъл и върху тези езичници
(Деян. 11:12-18). Подобно слизане на Светия Дух има при
кръщението на свети Василий Велики и други Божии
угодници. Но ако ние сега търсим видима изява на бла-
годатта чрез външни видими признаци, ще приличаме
на Симон Влъхв, който искал да купи благодатта и при-
несе на апостолите сребро и каза: „Дайте и на мен тази власт
на когото възложа ръце да приеме Светия Дух” (Деян. 8:19-
82
20). Ето защо, за да не бъдем като него, ние сме длъж-

ни да знаем и да търсим къде е Църквата в лабиринта
от това многоцърквие, без да търсим външни изяви на
Божията благодат, защото Господ ни е обещал: Търсете
и ще намерите (Мат 7:7). Тук е и чудото на намирането
на Светата Църква, защото Господ с думите „ще на-
мерите” ни гарантира това намиране и ни дава тази
сигурност, защото самият Той ни води за ръка и ни по-
мага като сърцеведец в това търсене чрез обещанието
Му да бъде с нас до свършека на света (виж Мат.28:20) .
Светите Отци и свети Теофан Затворник в частност
ни уверяват, че няма случай някой искрено да търси
Църквата и да не я е намерил. Бедата, голямата беда, е,
че човек не иска да търси въпреки Господнето напът-
ствие и насърчение: „Тръсете!”. Или ако човек търси
нещо като своя представа за Църква, то често това
не е Тя – Църквата, Която изисква от нас да я слушаме
и изпълняваме Нейните правила и догми, а „който не
послуша Църквата да бъде като езичник и митар”, т.е
съвременният разглезен и еманципиран космополит си
търси такава църква, която да отговаря на неговите
представи и разбирания за църква и тя да удовлетворя-
ва неговите желания. А Христос чрез Неговата Църква
изисква точно обратното от нас – отричане от себе
си, вземане на кръста и тръгване след Него. Ето в това
се състоят противоположните посоки на търсене –
едното е стремеж към Христа, а другото е бягство от
Христа и от себе си. Ето защо ние не трябва да търсим
и личби, както търсиха книжниците и фарисеите.
83
Да, незнанието дори и в училище се наказва, дока-

то незнаещите не си научат урока. А в правилата за
улично движение незнанието често се оказва фатал-
но дори за живота. Пред съвестта ни за църковно са-
мосъзнание в случая незнанието не е оправдание, то
носи фатални и необратими духовни последствия, за-
щото тук става въпрос за душите, а не за телата.
За да бъдем ясни и конкретни в това търсене,
трябва да знаем, че благодатта – Спасяващата
благодат на Светата Църква е там, където няма
анатема. След като Светата Църква е произнесла
своята анатема, макар тя може и да не е произнесе-
на в буквалния случай, смисълът ѝ се запазва, защото
ересите не са нови, те се се видоизменят, като в същ-
ността си са повторение на старите и само трябва
да ги разпознаем към кои принадлежат. Доказател-
ство за казаното е, че Седмият Вселенски събор се е
състоял преди 12 века, а оттогава са възникнали много
ереси, които трябва да се припознаят чрез старите,
получили анатема. Но защо Седем са Вселенските съ-
бори? Защото Светите Отци са постановили, че след
Седмия събор учението на Църквата е завършено и
нищо ново не може да се добавя към него.
Всъщност зад онова свое обвинение към нашето
незнание, тези наши обвинители на практика при-
криват своето нежелание за знание – подхождат по
въпроса така, сякаш учението на Църквата не е за-
вършено. И лукаво чрез риторика и лаконичното „кои
сте вие, че да кажете дали има благодат, или няма” –
84
прикриват своята йезуитска логика и бягство от

ясен и еднозначен отговор.
За християните, били те и епископи, словото
трябва да бъде да-да и не-не (Мат. 5:37), но да казват, че
не знаят Божия закон, значи, че би трябвало не само
да се срамуват от себе си, от сана си и от пребива-
ването си в Църквата, но и да помнят, че не бива да
съблазнят дори и един от малките (Мат. 18:6) и да побър-
зат да кажат ясно ДА или НЕ, както ни учи Светото
Евангелие, а не да мънкат – „не знаем”, защото то е от
лукавия (Мат. 5:37). И освен това трябва да побързат
публично да изповядат своето „незнание” и да се по-
каят, понеже с него те предават Христа според ду-
мите на св. Григорий Богослов. Защото никакъв друг
авторитет няма власт и право над думите, казани
от Светата Църква, за което св. Марк Ефески казва:
„Никой не може да бъде господар в нашата вяра, нито
цар, нито епископ, нито лъже-събор, но единствено
Господ Бог, който ни е дал вярата ни чрез своите уче-
ници”.
И въпреки всичко, нека да видим дали такива „рев-

нители” наистина не знаят, като отсъдим по тех-
ните дела? Те самите изобличават икуменистите
с книги, видеоматериали, беседи, проповеди и други
и тръбят, че със своята „дипломация” и „мисионерс-
ка дейност” не предават Църквата, а я спасяват от
болните членове, както ги наричат те, съвсем забра-
вяйки, че Църквата няма нужда от спасение, Тя има
85
своя Спасител – Господ Иисус Христос. Така в своята

буквална дързост те подменят Кормчията на спаси-
телния кораб на Светата Църква, който е Христос,
със своя „авва” Киприан Куцумбас, който, виждате ли,
спасява Църквата.
Манастирът на Киприян Куцумбас „Св. св. Киприян и Юлита” е предста-

вен като спасителeн кораб, самият митрополит и глава на Синод сочи
на грешниците пътя към спасението
86
За съжаление, трябва да подчертаем и припомним,

че такава дръзка промяна си позволява да прави само
един – антихриста. А какво означава това? Нима тряб-
ва да се молим на Киприан за нашето спасение? Нима
той е тайно-извършителят на светите Тайнства в
Църквата, нима той е принесъл изкупителната жерт-
ва и се е разпънал за нас? Нима зад маската на ревност
за чистота на вярата така умело може да се прикрие
Оригиналната икона със спасителния кораб на Православната Църква

от Зографския манастир
врагът на човешкото спасение? Всъщност ето докъде

довежда идеята за т.нар. „умерена” еклезиология, която
е толкова толерантна към всички и човеколюбива. А
буквално е толкова опасна, защото ни напомня за еван-
гелските думи: Не бойте се от ония, които убиват тялото, а
87
душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Кой-

то може и душата и тялото да погуби в геената (Мат. 10:28).
Така тези лакеи, които уж спасяват Спасителя,
т.е. Неговата Църква, всъщност стават предатели.
Защото те самите имат нужда от покаяние, ако гре-
хът им е простим, и дано този грях да не е хула про-
тив Светия Дух.
Така тези псевдобогослови с твърдението си, че в
Църквата има болни и здрави членове искат да рушат
Църквата, която е стълб и крепило на истината (1
Тим. 3:15). Така те отхвърлят крайъгълния камък, т.е.
самата Истина и самата Църква. А тяхната рито-
рична игра на думи и жонглиране с термини съвсем не
прикрива тяхната лъжа и рушителна цел, защото,
веднъж допусната, заразата обхваща целия организъм.
В своите материали те пишат, че икуменизмът
е сбор от всички ереси. И отлично знаят, че на всяка
ерес поотделно има анатема и знаят, че където има
анатема, не може да има благодат. А как се получава
така, че знаейки как поотделно ересите са осъдени на
вселенски събори чрез анатеми, изведнъж тези анате-
ми изчезват и въпросните богослови твърдят, че не
знаят дали там има, или няма благодат. Така възниква
естествено въпросът – Възможно ли е сбор от ере-
си, да бъде нещо друго освен ерес, т.е. всеерес или
панерес?! Такова явление като начин на мислене вече
е проблем, защото се явява вътрешно противоречие и
несъответствие, а тъкмо това е опасна предпостав-
ка за критериите за здрав и нормален мироглед. Ясно
88
е, че в действителност те знаят много добре, но явно

имат друга – нецърковна цел: под прикрита словесна
изрядност и красива риторика да привличат наивни-
те овчици, които не различават вълците в овчи кожи.
Всъщност именно тази „дреболийка”, т.е. това мъ-
ничко „не знаем”, което те уж смирено произнасят,
стане ли въпрос за това дали има благодат при ерети-
ците, тази именно „малка подробност” лежи в основа-
та на възникването на най-новата ерес на псевдоику-
менизма. Тук може да си спомним поговорката „Малки-
те камъчета преобръщат колата”. Тази ерес прилича
на красив плод, който отвън привлича погледа и вни-
манието със своя външен вид, а когато се разреже, се
вижда, че отвътре е гнил. А според опита на овощари-
те удивително се оказва, че най-красивите ябълки са
именно такива – перфектни на вид, а отвътре гнили
и негодни.
При скрития икуменизъм външно всичко е изрядно,
служи се по Църковния календар, само че често той се
нарича, поради незнание, юлиански. Говори се против
икуменизма, против атеизма и всичко изглежда доб-
ре, а всъщност външната фасадна изрядност крие зад
себе си буквално еклезиологично предателство и съ-
щински икуменизъм.
Така учеше и доскоро съществуващият „синод на
противостоящите”, отделили се от Синода на ИПХ
в Гърция, но сега тези два синода се обединиха отново
и без на практика да променят своята еклезиология.
Така се получи парадокс, че Синодът, който низвер-
89
гна през 1984 г. Киприян заради ерес, сега посмъртно го

реабилитира, без покаяние приживе. Това посмъртно
реабилитиране също е ново явление в историята на
Църквата. Освен това в Църквата такова понятие
като „обединение” не съществува – има само отпада-
не и присъединяване към Църквата. А в случая те
твърдят, че „се обединиха два канонично легитимни
синода”.
Подобно отделяне в историята са направили про-
тестантите от католиците, които изобличавайки
католицизма и неговите заблуди, вместо да се пока-
ят и да се върнат в лоното на Православната Църква,
дръзват да прибегнат до още по-големи отстъпле-
ния, достигащи до сатанизъм. Но нека не бъдем голо-
словни и съпоставим термините един до друг: про-
тестанти и противостоящи – смисълът на двете
думи е еднакъв. Дали протестираш, или противосто-
иш, е едно и също по смисъл. „Протестантизмът” ос-
нователно протестираше срещу католицизма, но не
се върна в лоното на майката Църква, а продължи да
протестира до ден днешен, дори и срещу себе си, за-
щото сектите му се нароиха до безкрайност. А „про-
тивостоящите” излязоха от лоното на Църквата, за
да противостоят на отстъплението, като заявиха в
крайна сметка, че в еретическата „официална” църк-
ва има благодат. Така в действителност и никой не
разбра срещу кого и срещу какво те противостоят,
защото твърдят, че тези срещу които противосто-
ят имат благодат и те са тяхната майка Църква, т.е.
90
те произхождат от отпадналите еретици, на които

вече Светата Църква е произнесла анатема.
Ето как скритият икуменизъм прикрива
икуменизма и деликатно го оневинява, а това е
най-лукавата съвременна ерес, която изобщо е съ-
ществувала, и тя е толкова лукава, че не я осъзна-
ват дори някои от онези, които я изповядват.
Нещо повече – такава пасивна позиция на неутрал-
ност най-строго се осъжда от Светото Писание: О,
дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито
горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си (Откр.
3:15-16).
Нека да видим до какво довежда умерената еклези-
ология с пример от самия живот. Най-лошото, което
могат да сторят враговете ни, е да ни убият, а прияте-
лите ни – те най-много могат ... да ни предадат. Безраз-
личните обаче няма да ни сторят нито едното, нито
другото. Дори могат да ни целунат подобно Юда, който
целуна Христос. Така благодарение на безразличието, на
света подобно на Юдиното предателство съществу-
ват и предателства и убийства. Ето защо безразличи-
ето се явява най-страшното убийство и предател-
ство, като целувката на Юда, както пише в Светото
Евангелие: горко на оня човек, чрез когото Син Човеческий ще се
предаде; добре щеше да бъде за тоя човек, ако не бе се родил (Мат.
26:24). Да поясним, че Юда не мислеше, че ще убие Хрис-
та, защото, като разбра, че Той е осъден на смърт, върна
сребърниците, но със своята постъпка стана символ на
всички предателства на земята през всички времена.
91
На практика тази „умерена, удобна” еклезиология

довежда до абсурдни твърдения. Например тя твър-
ди, че икуменизмът е ерес, но икуменистите не смее
да назове еретици, т. е. има констатиране на ерес
(грях) в безлична форма, без виновници за нея, което я
превръща в абстрактна ерес, в ерес-фантом. Все едно
е да се каже: „Извършено е престъпление, но няма прес-
тъпници”, а това е доказателство за патология на
мисленето на съвремения човек, за която говорихме
по-горе. За жалост, сега забелязваме, че този феномен
се пренася навсякъде, дори и в светския политически и
частен живот. Защото липсва здрав критерий за бо-
гоугодност, т.е. съзнание за ясните и конкретни Бо-
жии заповеди, а както е в случая – не се спазват догми-
те и каноните на Църквата.
Такова несъответствие между форма и съдържа-
ние е ново за Христовата вяра и живота, но вредата
от него рефлектира и върху цялото учение на Църква-
та, като по обратен път обезличава анатемите Ѝ за
всяка ерес поотделно. Така логично може да се каже, че
арианството е ерес, а арианите не са еретици и Арий
и останалите еретици не са такива. Така тази „умере-
ност” се явява най-опасната, защото оневинява всич-
ки ереси, които са заклеймени на Вселенските събори.
Ето как лукавото твърдение за мнимо смирение „не
знаем” и „незнанието” на скрития икуменизъм оневи-
нява най-страшната ерес – икуменизма. Нещо пове-
че, тяхното твърдение: „ние не знаем за икуменизма”,
рефлектира върху съставните му ереси, че не знаем
92
за всяка една от тях поотделно. Щом не знаят за ця-

лото, това означава, че не знаят и за съставните му
части, т. е. не знаят, че съставните ереси на икуме-
низма са извън Църквата, но тогава защо изобличават
икуменизма? Щом го изобличават, значи те знаят. С
манипулиране на съзнанието, с това хитро жонглира-
не с думи те се домогват да узаконят беззаконието и
поради това тази ерес се явява и предтеча на анти-
христа. Последното заключение не е наше, а сами-
те те – тези криптоикуменисти, го доказват, чрез
твърденията си за очакване на осми вселенски събор,
който трябвало според тях да разреши тези неразре-
шими техни църковни проблеми, в които се въртят
буквално в омагьосан кръг без изход както в някаква
будистка „самсара”. Всички знаем обаче, че учението
на Светата Църква е завършено на седемте Вселенски
събора и Светите Отци ни учат, че осмият събор ще
бъде на антихриста. И в случая е видно, че няма нужда
от такъв събор, защото всички тези техни проблеми
вече са решени на седемте Събора.
Тези неясни и неконкретни разсъждения на
криптоикуменистите довеждат наистина до нере-
ално отношение към самия живот и изкривяват всич-
ки критерии и понятия в съзнанието на съвременния
християнин, което е в унисон с виртуалното мислене
на съвременния човек и всичко това може да се опреде-
ли като форма без съдържание. Това прилича на попу-
лярната приказка „Царят е гол”, в която очевидните
неща никой не желае да види. А това е най-страшна-
93
та болест – духовната слепота, от която Бог да пази

всички ни!
Почти същите и подобни проблеми виждаме око-
ло себе си сега при т.нар. „борци за чистота на Право-
славната вяра отвътре”. Те впечатляват хората със
своята ревност и правилни разбирания и публикации и
материали подобно на криптоикуменистите и създа-
ват впечатление за ревнители за чистота на вярата.
Но ако вникнем в същността на техните разбира-
ния и еклезиология, веднага ще забележим противоре-
чие, защото, от една страна, те „смело” изобличават
ереста, а от друга, те се намират вътре в юрисдикци-
ята на еретиците и съмолитстват с тях. Правилата
на Светата Църква категорично осъждат такава по-
зиция (30 Апостолско правило и 15-то на Двукратния
събор). За такива Господ присъжда: с твоите уста ще те
съдя, лукави рабе! (Лук. 19:22), понеже те изобличават
самите себе си, тъй като това, с което изобличават
другите, всъщност се отнася за самите тях. По-горе
вече казахме: те говорят правилно на думи, но на дело
вършат точно обраното и съблазняват неукрепнали-
те във Вярата.
Други такива криптоикуменисти днес, обособени
в общности на отпаднали и отделили се от Христова-
та Църква и причиняващи разкол, който според Първо
правило на св. Василий Велики се определя като само-
чинно сборище, наричат себе си Църква и твърдят: ние
сме против икуменизма и дори на дело уж доказват:
ето ние не участваме в техните форуми, асамблеи и
94
конференции; не участваме в техните богослужения,

не общуваме молитвено с тях и с това показваме и до-
казваме, че ние изпълняваме изискванията на канони-
те за разграничаване от ереста. Но дали на практика
това е така? Защото, когато вникнем в съдържание-
то, в мистичната същност на това учение, тогава се
открива неговата скрита лъжа, защото признавайки
наличие на благодат у икуменистите, те буквално не
са в евхаристийно и молитвено общение с тях, но мис-
тично са в пълно молитвено и евхаристийно общение,
но ако някой не общува молитвено външно с еретици,
а общува мистично с тях, той извършва същия грях,
защото молитвата не е видима категория, а невиди-
ма, мистична. А коварството тук се състои именно
във външното разграничаване, защото с външната
форма лукаво се прикрива същността на този скрит
икуменизъм.
Следващ проблем, който разделя православните

християни днес, е неправилното учение за новия ка-
лендар.
95
Н о в и я ка лен д а р
Научи ни тъй да броим дните си, че да придобием мъдро

сърце.
Пс.89:12
От начало на дните Аз съм същият, и никой не ще избави

от ръката Ми.
Ис. 43:13
И нареди Иуда и братята му и цялото събрание на Изра-

иля, щото дните за обновата на жертвеника да се празну-
ват с веселие и радост в свое време, всяка година осем дена, от
двайсетия ден на месец хаслев.
1 Макав. 3:49
Който различава дните, различава ги за Господа; и който

не различава дните, за Господа ги не различава.
Рим. 14:6
97
Един от символите на новата икуменическа рели-

гия стана новият календар. Тази календарна реформа,
както я наричат самите реформатори, промени или
премести сякаш неслучайно наречените от Светите
Отци на Църквата неподвижни празници без никак-
во църковно основание, като ги постави на други дни
с претенции за по-голяма точност на времеизмерва-
нето и на самия календар. Всъщност самият термин
„реформа” е недопустим в православната терминоло-
гия и сам по себе си говори за нецърковно деяние, т.е.
непослушание и недоверие към Църквата и Нейния Бо-
жествен Основател. Поради това сама по себе си тази
реформа носи вечната анатема, произнесена от сами-
те апостоли: но ако дори ние, или Ангел от небето ви бла-
говестеше нещо по-друго от това що ние ви благовестихме,
анатема да бъде (Гал. 1:8). При тази анатема православ-
ните дори не бива да помислят, че изобщо е възмож-
на такава реформа, защото тя представлява дръзко
богоборно вмешателство в богоустановения дом на
Премъдростта – Светата Църква. Това проличава
и от факта, че този календар наруши най-важната ни
връзка с Бога – бо-го-слу-же-ние-то, което беше заменено с
друго „богослужение”, а може би тъкмо това беше цел-
та то да стане ново и да бъде различно от богоуста-
новеното „богослужение”. Понеже останаха и христи-
яни, верни на богоустановения църковен ред и устав,
то на практика се появиха два вида богослужение на
Единия Бог – старо и ново, като едните и другите не
съслужват заедно, защото няма как да се служи едно-
98
Новия календар
временно и по двата календара, а това на църковен

език се нарича разкол или ерес. Появиха се обаче та-
кива, които признават и единия, и другия календар и
кощунствено честват два пъти един и същи празник.
Възникналата ненавист към останалите верни на
традицията от страна на реформаторите е показа-
телна, че това е небогоугодно нововъведение, защото
то наруши принципа за братолюбие, а където липсва
то, не може да говорим за църква, защото при тази си-
туация не можем да бъдем едно стадо с един Пастир.
Ето защо понятията Православност и нов ка-
лендар са несъвместими, т. е. приелите новия кален-
дар са нарушили правилното славене на Бога. В този
смисъл те вече не могат и не бива да наричат себе си
православни. Коректно и почтено е те да наричат
себе си реформатори, новостилни, новокалендарци и
други – както си пожелаят, то е и тяхно право, след
като са излезли от Църквата, но е редно да имат свое
име, което да показва тяхната промяна на веровите
им възгледи и отклонението им спрямо учението на
Църквата. Но да си присвояват името „православни”,
без да са такива, това е грях, както да си присвояваш
нещо, което не е твое, или си се отрекъл от него, или
да се числиш в съсловие, към което си принадлежал и
сам си го напуснал, а да твърдиш, че си член на Църк-
вата, след като сам си нарушил Нейните изисквания
и си Я напуснал, това е грях, равен на присвояване на
нещо, което не е твое и изневяра към Бога и Неговата
Църква. А напусналите Църквата и преструващите
99
се, че са Нейни членове – всъщност не са, защото Све-

тото Евангелие ги нарича вълци в овчи кожи (Мат. 7:15),
а Църквата – еретици. А те са просто богоборци, за-
щото въстават срещу Нейната богоустановеност.
Нека вникнем в мотивите на реформаторите на
календара и да разгледаме дали тази реформа е въз-
можна и допустима.
За целта трябва да разберем същността на Цър-
ковния календар. В света има безброй календари, но
Църковният е уникален с това, че той е заимстван
от двата господстващи календара в древната Рим-
ска империя – юлианския (слънчев) и еврейския биб-
лейски (лунен). По своята астрономическа структу-
ра тези два календара са астрономически неточни
и понеже те са установени за империята, задачата
на Светите Отци на Първия Вселенски събор е била
практически нерешима, защото е трябвало от два-
та астрономически неточни календара да съставят
един точен, който да бъде внедрен в Църквата. Това
изискване за точност е задължително, за да бъде
приет този календар в Църквата, която е дом на
Премъдрост и в Нея не може да има нещо неточ-
но. Освен това отправната точка на този календар
вече не е астрономическо събитие (движения на луна-
та или слънцето), а Христовото Възкресение. Лаик
веднага би казал: „Какво общо има духовно събитие
с астрономията на двата съставни календара?”, но
това не е така, защото изискването за Пасхата спо-
ред Седмо правило на Апостолския събор гласи: „Ако
100
епископ или презвитер, или дякон светия ден Пасха

празнува преди пролетното равноденствие и заед-
но с юдеите да бъде низвергнат от свещен сан”. От
това изискване на свещеното правило се вижда, че
Христовата Пасха има връзка с астрономията, за-
щото равноденствието е свързано със слънчевия (в
случая юлиански) календар, а юдейската Пасха, раз-
бира се, както казахме – с лунния старозаветен ев-
рейски календар. Така че Христовата Пасха не се явя-
ва само духовно-църковно „абстрактен” празник, но
той буквално астрономически зависи и е свързан с
двата посочени календара. Тук можем само да обоб-
щим, че Светите Отци са постигнали крайната си
цел на Първи Вселенски Събор, като явно с чудо свише,
както се казва на всички Вселенски събори „Изволи се
Духу Святому и нам”, и на тях Бог е помогнал, за да се
състави този абсолютно безупречно точен Църко-
вен и астрономично безупречен природен феномен и
закон, който доказва Божието всемогъщество и ние
можем към него само да благоговеем, както към ико-
на на времето, защото само той ни дава еднозначна
връзка с Небесната Църква. За нас простосмъртните
и временно съществуващи ефемерни същества, нуж-
даещи се от еднозначна връзка с Небесната Църква за
празниците там, е достатъчно това констатиране
на такава еднозначност, т.е. когато отворим Цър-
ковното календарче и по него съпоставим фазите на
луната и слънцестоенето, да определим църковните
празници и, както казахме, да се чувстваме част от
101
това небесно-земно домостроителство, което спо-

собства за спасението на душите ни.
Някои съвременни богослови твърдят, че смяна-
та на Църковния календар не е догматичен проблем,
а е внедрен с цел по-голяма астрономическа точност.
Но дали е така? В Църквата всичко е богоустановено
и както Бог е вечен и неизменен, така и всичко свър-
зано със Светата Църква е вечно и неизменно. И в Нея
не може да има нещо неточно, променливо, несигурно
и непостоянно. На практика всички знаем, че новият
календар, който претендира за научност и за това, че
е по-точен, не може да бъде приет в Църквата тъкмо
поради своята неточност, а тези лаици не познават
гореописаната абсолютна точност на Църковния ка-
лендар, т.е явно реформаторите имат друга цел –
не че календарът е неточен и следователно липс-
ва необходимост от промяна, но на тях на прак-
тика им трябва да се смени точният календар с
неточния и Богоустановения календар с човешки.
Мнимите съвременни учени и богослови явно не искат
да познаят принципа и закона за Църковния календар
и твърдят, че Църковният календар е неточен, бази-
райки се на астрономическата неточност на юлиан-
ския календар. Като дори нагло наричат Църковния
календар юлиански, да припомним, че юлианският
календар е бил само заимстван като основа за Църков-
ния Месецослов, но и те са различни. Не е изключено
тези мними учени наистина да не познават принципа
на Църковния календар, но на практика чрез него те
102
съзнателно внедряват в Светата Църква календар,

който не може да бъде приет и не може да се нарече
Църковен, а може да се оприличи само на троянски кон,
който може единствено да руши Църквата отвътре.
Тези безбожни учени и псевдобогослови, които поз-
нават условността и относителността на съвре-
менните природни закони, както и тяхната неточ-
ност, защото всички „точни” природни закони без
изключение са неточни, както и техните констан-
ти (лудолфово число π – 3,14, гравитационната кон-
станта G=9,1(8) и пр.). Те дори не са се замислили, нито
пък имат представа за това, че на фона на тази съ-
временна научна неточност на законите съществу-
ва едно изключение на природен закон и това е тъкмо
Църковният календар, който може да се нарече „Закон
за Пасхалията”, защото той има съвсем друг принцип
и чисто духовна отправна точка – Пасха – Христово-
то Възкресение, а не отправна точка Слънцето, как-
вато има юлианският календар, или Луната, която е
отправна точка на еврейския календар, макар и Слън-
цето, и Луната да показват своето послушание, как-
то пояснихме към църковния календар и „Небеса пове-
дают славу Божию творение же руку Его возвещает
твердь” – Небесата проповядват славата на Бога, и за дела-
та на ръцете Му възвестява твърдта (Пс. 18:1). Да, ние сме
свикнали да възприемаме Църквата като странична,
тайнствена, мистична и абстрактна институция,
която едва ли не разглежда проблемите и процесите
отделно и различно от реалния свят. И едва ли не ней-
103
ните догми и канони са някаква остаряла архаична

схоластика, която пречи на „полета и развитието на
модерната мисъл” (което разгледахме като проблем в
началото). А оттук стигаме до извода, че Църквата
пречи на развитието на човечеството и света. Но
дали е така? Да, съвременният човек в този бързотек
в пространствено-времевия континиум няма духов-
на отправна точка, която да бъде еталон за всички
събития и която да обобщи и реши фундаментално
всички проблеми, а това може да стане единствено
чрез Създателя на видимия и невидимия свят и един-
ствено Христовото Възкресение дава светъл лъч и
надежда за живот в този бързотек и тази обречена
долина на смъртта, наречена планета Земя. Съвре-
менният човек не иска да разбере, че той не може да
реши нито един свой проблем без Църквата, защото
неговите проблеми са синтезирани в смъртта, греха
и проклятието и ако не се обърне към Църквата, той
ще си отиде от този свят с нерешените си пробле-
ми. Ето защо Църквата не е някаква изолирана, аб-
страктна институция, както по граждански закон
тя е поставена отделно от държавата. Да, Църквата
може без държавата, защото държавата не решава
църковните проблеми, тя не може да реши духовни-
те проблеми, но държавата е тази, която не може без
Църквата, защото най-малкото Църквата е пази-
телка на моралните устои на обществото. И всичко,
което става с нас и около нас, е свързано с този Творец
и Неговите Божии закони и заповеди. Ето защо Цър-
104
ковният календар не е само абстрактен празник на

Христовото Възкресение, но той е свързан с буквални
реални катаклизми и природни явления, в това число
равноденствие, пълнолуние, защото с тях е свързан
цялостният ни живот на земята.
И както Христовото разпятие и Възкресение
беше свързано със слънчевото затъмнение, земетре-
сение, гръм и други необичайни и страшни природни
явления, така и Неговата Пасха и слизане в ада бяха
свързани със странни събития, като възкресяване на
много мъртъвци и др. И ето, храмовата завеса се раздра
на две, от горе до долу; и земята се потресе; и скалите се раз-
пукаха; и гробовете се разтвориха; и много тела на почина-
ли светии възкръснаха; и като излязоха из гробовете подир
възкресението Му, влязоха в светия град и се явиха на мнози-
на. А стотникът и ония, които с него заедно пазеха Иисуса,
като видяха земетресението и всичко станало, твърде много
се уплашиха и думаха: наистина Божий Син е бил Тоя Човек!
(Мат. 27:51-54). И всичко това доказва еднозначно за-
висимостта на творението от Своя Творец и прекло-
нението на творението пред Твореца и подчинение-
то на творението към Него. Подобно явление имаме
и на Рождество Христово – появява се новата звезда –
Витлеемската, която завършва своята дивна и нео-
бикновена траектория тъкмо над пещерата, където
се роди Христос. А мъдреците влъхви, знаейки особе-
ността на нейната траектория, тръгнаха на коне
след нея. Най-учените хора на онова време, следвайки
това природно явление, са тръгнали на коне след звез-
105
дата да се поклонят на Царя на времената, защото

те поради своята ученост са знаели за Неговата по-
ява в нашия свят. Подобни „странни” природни явле-
ния имаме на Богоявление, на Преображение и на много
други Църковни празници. И едва ли има хора с житей-
ски опит, които да твърдят, че събитията около нас
са случайни и нямат църковно-духовен характер.
Ето защо Законът за Пасхалията, който за някои е
абстрактен и само църковен канон, всъщност се явя-
ва безупречен точен природен канон и закон. Тъкмо с
тези си качества този закон показва и доказва едноз-
начното преклонение и поклонение на творението
(небесните тела и сили) пред Твореца, както показа
тази еднозначност с Витлеемската звезда с цел да
покаже родилия се Богомладенец и спря там, където
се роди Той, а не някъде другаде. И така както при-
родата се прекланя пред Твореца, така и всяка твар
трябва да благоговее в страхопочитание към него,
а от всички най-много човекът, който е образ и по-
добие Божие и заради когото е сътворен този видим
свят. Съвременният човек, чието съзнание буквално
е отровено от материалистичната идеология, няма
правилно мислене и разбиране за събитията, а от там
няма и правилен мироглед. Той може да отиде на черк-
ва и на богослужение, но излязъл от храма отново се
потапя в своята материална среда с материални цели
и намерения, които убиват духовните му пориви и го
правят груб материалист и по дух буквален атеист.
Така този безупречно точен природен феномен,
106
съставен от безименни учени и богослови и приет на

Първи Вселенски събор, спазващ точно указанията на
7-мо Апостолско правило, се явява единственият аб-
солютно точен природен закон, който отговаря на
църковния канон и поради това му качество той един-
ствено е приет в лоното на Светата Църква като
такъв. Ето защо привържениците на Новия стил на-
подобяват на духовни внедрители на троянски кон, за
да рушат крепостта отвътре. Трудно е да си обясним
тревогите, вълненията и проблемите, които е създал
папа Григорий XIII в църковните среди при въвеждане-
то на новия календар през ХVI век.
В отговор на всички тези вълнения за решаване
на църковния проблем, през 1583 г. патриарх Йеремия, с
участието на Александрийския патриарх Силвестър и на
Йерусалимския патриарх Софроний VI, свикал църковен съ-
бор, който осъдил въвеждането на григорианския
календар от Римската църква като нещо против-
но на каноните на цялата Вселенска Църква и нару-
шаващо постановлението на Първия Вселенски събор
относно изчисляването деня на светата Пасха. Този
събор, в своето постановление – Сигилион [Официален
синодален декрет със законодателен характер, носещ
патриаршеския печат] от 20.XI.1583 г., призовава пра-
вославните твърдо и неизменно, дори до проливане
на кръвта си, да се придържат към православния Ме-
сецослов и Пасхалия и налага на всички нарушители на
това постановление анатема – отлъчване от Право-
славната Църква. Константинополският събор съ-
107
общил това свое решение на всички Източни Църкви,

на Московския митрополит Дионисий, на Църквата
на Йонийските острови, на прочутия поборник на
Православието в Западна Русия – княз Константин
Острожки, на венецианския дож Н. Дапонте и на ви-
новника за църковния смут – папа Григорий XIII.
Това решение по-късно било потвърдено от
Константинополските Събори от 1587 г. и 1593 г.
Знаменитият Вселенски патриарх Кирил IV неедно-
кратно осъждал григорианския календар, като го оце-
нявал в духа на синодалните определения на патриарх
Йеремия II, издал Втори сигилион през 1639 г., с който
отпращал анатема към всякаква реформа и към всеки
реформатор на Църковния календар.
Вселенският патриарх Кирил V в своето Окръж-
но послание от 1756 г. налага на всички християни,
приели новия стил, страшни проклятия във вре-
менния и във вечния живот.
През 1848 г. Вселенският патриарх Антим VI се
обърнал към всички православни християни с Окръж-
но вселенско послание, отправено от името на Една-
та Света, Съборна и Апостолска Църква, по случай
станалите нови съблазни, които направили паписти-
те относно изменението на нашата свещена Пасха и
Месецослова.
Между 1902 и 1904 г. предстоятелите на всички
Православни автокефални Църкви официално се изка-
зали по въпроса за реформата на Църковния календар.
Също и Руската Православна Църква на Събора 1917-
108
18 г. по църковно-канонически съображения решила

да запази светоотеческия еортологий (календар). В
1923 г. тя отново подтвърдила решението на Събо-
ра за календара и се отказала да приеме в църковната
практика григорианския календар, въпреки насилието
на болшевишката богоборческа власт.
Светата Църква е постановила в своя Типикон
определени времеви граници, в рамките на които се
празнуват неподвижните празници, попадащи в пе-
риода на светата Четиридесетница. Защото, както
пренебрегването на догматическите и каноническите опреде-
ления води до отстъпление от Православието, така и посоче-
ното пренебрегване на Типикона води до такова отстъпление.
Типиконът е свещен закон, който ни ръководи по пътя
на православното богоугождение чрез богослужения,
празници и пости. Типиконът е свята книга, свърза-
на с името на дивния съсъд на Божията благодат пре-
подобни Сава Освещени и приета от Православната
Църква като една от основололожните Ѝ книги.
Типиконът не е нищо друго освен гласът на Църква-
та. И към този глас трябва да се отнасяме не с прене-
брежение, а с безусловно и неизменно послушание, ако
желаем да бъдем верни и предани на Светата Църква
и на всички Нейни православни постановления. Всички
Свети Отци са отстоявали този Типикон дори с цена-
та на живота си и са ни дали своя пример.
Освен това самият помисъл за ревизия на Църква-

та и липса на чувство на благоговение и почит както
109
и послушание към нея, които са основни принципи за

принадлежност, вече говори за ропот, съмнение, недо-
верие, подобен на този, който имаха прародителите
ни в Рая. Те се усъмниха и на практика не повярваха на
Божествените указания на самия Творец, а повярваха
на змията. Така и в случая – съвременните реформато-
ри на календара не повярваха на Църквата, а повярваха
на псевдонауката и безбожните астрономи, като не
последваха добрия пример на древните звездочетци.
Всъщност всяка промяна трябва да има причина и мо-
тивация. Умоляваме ви, уважаеми реформатори на Цър-
ковния календар, покажете ни и ни докажете причини-
те и каноничните основанията за смяна на основния
темел на Църквата – календара. Не търсете, вие няма-
те никакво църковно съборно-канонично и мотивира-
но решение и документ, въз основа на който дръзвате
на такова богоборство. Вашият единствен аргумент е
нареждането на безбожната власт: „Наредиха ми от-
горе!”, т.е. признание за послушание към тази власт.
Тъй като Църковният календар е приет на Първи
Вселенски събор, а във всички Деяния и Постановления
на Вселенските събори четем: „Като приемаме реше-
нията и постановленията на предишните Вселенски
и поместни събори, изволи се Духу Светому и нам да
постановим следните правила…”, т.е. никой събор не
отменя решенията на предишни събори, а в случая
тази промяна се явява присвоено правомощие на ня-
каква надсъборна власт, а това е деяние, което по съ-
щество е открито богоборство.
110
Бихме могли да продължим този ред на мисли като

последствия от казаното дотук, но с въздишка за ре-
форматорите можем да се помолим за тях: Прости им
Господи, те не знаят какво правят (Лук. 23:34).
Днес мнозина съвременни богослови икуменисти

ни упрекват, че едва ли не ние сме почитатели на
деня, а не на самия празник и по този начин прилича-
ме на древните тетрадити (четиридесятници), кои-
то са осъдени на Първия Вселенски събор. Тази секта е
празнувала заедно с евреите християнската Пасха на
14-ти нисан (еврейски месец). Но тези късогледи богос-
лови сякаш не искат да разберат, че християнството
е несъвместимо с юдаизма като богопочитание, защо-
то те разпънаха Бога. Така вярванията на тетради-
тите на Събора бяха осъдени като ерес с анатема и с
това сякаш буквално станаха валидни евангелските
думи: Бог, прочее като презря времената на незнанието, сега
заповяда вредом на всички човеци да се покаят; защото оп-
редели ден, когато ще съди праведно вселената (Деян. 17:30).
Така този знаменит събор постанови: „Всеки, който
не празнува светия ден Пасха по законоположението
от Светата Православна църква да бъде анатема”
(Деяния на Вселенските събори – том 1-ви). В прото-
колите на събора по-надолу следват подписите на по-
каялите се: „Аз, Рудий, четиридесятник, като познах
истинската права вяра и като се покайвам в своята
заблуда…, анатемосвам всяка ерес, особено четириде-
сятната, в която съм се заблуждавал преди”. Следват
111
подобни текстове на Исихий, Руфим Евгений и много,

много други – дълъг списък на покаяли се. А съвремен-
ните четидесятници, които отново преместват
датите, въпреки решението на Събора, не си дават
сметка, че тази анатема се отнася за тях. Но след
като знаят, че Църквата е небесно-земна институ-
ция и всички събития са свързани, както показахме, с
небесни знамения, което е знак за това небесно-земно
единомислие и с това всички тези празници са освете-
ни свише и чрез решенията на Вселенските събори, на
които винаги се казва „Изволи се Духу Святому и нам”,
могат ли тези дръзки реформатори, ако имат страх
от Бога, да разберат, че това е единственият непрос-
тим грях и какъв е този богоборчески прометеевски
дух – да посягат на вековечните богоустановени ос-
нови на Църквата и с йезуитско лукавство да мамят
наивните овчици, които да ги последват в заблудата.
Явно е, че те не се страхуват от Бога и съзнателно
имат съвсем друга цел – да подготвят съзнанието на
лековерните и лекомислени наивни души за служение
на друг бог, различен от Истинския, а той е събира-
телно на всичко зло и е наречен антихрист.
Следващ проблем, който разделя православните

християни днес, е неправилното учение и неправил-
ното извършване на Светото тайнство Кръщение.
112
Св ет о т о Та й н ст в о Кръ ще н и е
Идете научете всички народи, като ги кръщавате в

името на Отца и Сина и Светаго Духа и пазете всичко,
що съм ви заповядал.
Мат. 28:19
Който има вяра и се кръсти, ще бъде спасен.

Марк. 16:16
Тези Господни думи, призоваващи за обединение на

всички народи, сякаш подтикват икуменистите да
кажат: ето, Иисус Христос призовава към обединение,
но вече разгледахме какво означават Неговите думи.
А тук веднага Той добавя: Пазете всичко, що съм ви запо-
вядал (виж Мат. 28:20). А дали спазваме това „всичко”,
или спазваме само това, което ние си пожелаем, и то в
изопачен вид и често пъти противоположно на пове-
леното от Бога?!
113
Гореизтъкнатите причини за разлики и разделе-

ние на православните касаят начина на изповядване
на вярата, а тук ще става въпрос за посегателство
върху самите Тайнства на Светата Църква, т.е.
за неспазване на заповяданото ни. Всички знаем, че
най-важното Тайнство е Тайнството Свето Кръще-
ние. Всички Тайнства са защитени чрез каноните на
Църквата със специални правила, а особено внимание
Тя е отделила на Светото Тайнство Кръщение. Недо-
пустимо е посегателство върху Светото Тайнство
Кръщение, което е фундаментално Тайнство, опре-
делящо принадлежността ни към Църквата. Знаем,
че това Тайнство разделя християните на оглаше-
ни и верни, както и Светата Литургия се разделя на
Литургия за оглашени и Литургия на верните. Това е
моментът, когато дяконът на Светата Литургия
произнася възгласа: „Изидите (излезте), оглашени! И
приидите верни!”, т.е. след този момент оглашените
не се допускат до евхаристийния канон (където се ос-
вещават Светите Дарове), а с това се показва, че огла-
шените не принадлежат към Светата Църква и ней-
ните Свети Тайнства.
„След Кръщението Дух Свети като Лично Божест-
вено Начало, изхождащо от Отца, неизменно пребива-
ва в Христовата Църква и мистично общува с вярва-
щите християни. Апостол Петър след своята пропо-
вед за Христа в деня на слизането на Светия Дух на
въпроса на заобикалящите го хора: „Какво да правим,
мъже братя?”, отговорил: „Покайте се и да се кръсти
114
Светото Тайнство Кръщение
всеки от вас в името на Иисуса Христа за прощение

на греховете и ще получите дарованията на Светия
Дух”. С изповядване на вярата в Христа с покаяние
заради сторените преди това грехове при Светото
Кръщение всеки встъпва в числото на вярващите,
става член на Христовата Църква и получава дарове-
те на Светия Дух. Така християнинът се приобщава в
благодатния живот. В него вече съществува Божест-
вен извор, той даже осезателно преживява обновле-
нието на своето естество чрез пребиваването в него
на съзиждащата Божествена сила.”36
Сам Господ определя тази принадлежност към
Светата Църква с думите: Ако не се родите от вода и дух,
няма да влезете в Царството Божие (Иоан. 3:5).
Тук са указани и съставните страни на това Тайн-
ство – вода и Дух, т.е. външна (обрядна) страна чрез
водата и мистична (духовна) чрез Тайноизвършите-
ля Свети Дух или самият Господ Иисус Христос. За
външната обрядност има точни указания още от
Апостолския събор, състоял се през 51-а година след
Христа. Блажени Августин казва: „Премахнете во-
дата и няма Кръщение”; а св. Симеон Солунски – „във
водата заедно с кръщавания пребивава и Кръстилият
се заради човечеството и тогава ни слага Своя образ
на нетление и святост”; затова и свети апостол Па-
вел тържествено заявява – Всички, които в Христа се
кръстихте, в Христа се облякохте (Гал. 3:27).
36
„Что такое молитва Иисусова по преданию Православной Церкви”, издате-
льство Валаамского монастыря, Сердоболь, 1938 г., стр. 494.
115
Относно тази външна форма и начина на Кръщение

намираме точни указания още в най-ранна древност.
Св. Киприян Картагенски казва „Кръщението чрез по-
тапяне е всеобщо установено”. Св. Кирил Йерусалимски:
„При потапянето във водата нищо не се вижда над нея,
подобно на нощта, но при изваждането от водата вие
сте в светлина”. Това Тайнство представлява духовно
раждане за вечен живот за разлика от раждането ни
по плът във временния ни живот. И в този смисъл то
е по-важно за нас, отколкото е раждането ни за вре-
менния живот. Поради това Светите Отци го наричат
„врата за влизане в Църквата”, както и светият еванге-
лист ни повелява: Който повярва и се кръсти ще бъде спасен,
а който не повярва ще бъде осъден (Марк. 16:16). А в Символа
на Вярата казваме: „Изповядвам едно кръщение за оп-
рощаване на греховете” и в Деяния на апостолите е оп-
ределено като „умиване от греховете” (срв. Деян. 22:16).
А св. Йоан Златоуст пояснява: „Ако бяхме безплътни,
Христос щеше да ни дава духовните дарби нетленно,
но понеже се състоим от душа и тяло Той ни дава бла-
годатните си дарове във видими форми”. А тази видима
форма на Тайнството Кръщението е: Трикратно пъл-
но потапяне с произнасяне на думите от свещени-
ка: „Кръщава се раб Божи в името на Отца, амин, и
Сина, амин, и Светаго Духа, амин”. Важността на тук
казаното се потвърждава от строгите изисквания и
указания за външната форма с трикратно потапяне
от следните правила на Светата Църква, които нала-
гат и анатема на нарушителите на тези указания:
116
46-то Апостолско правило гласи: „Епископ или през-

витер, който приема Кръщение или жертва от ерети-
ци, повеляваме да бъде низвергнат. Какво е съгласието
на Христа с Велиара и какво общо има верния с невер-
ния?”. А в тълкуванието на епископ Никодим Милаш на
това правило четем: „Според учението на Църквата
всеки еретик се намира вън от Църквата. А вън от Нея
не може да има нито истинско християнско кръщение,
нито истинска евхаристийна жертва, както и изоб-
що никакви истински Свети Тайнства. Настоящето
апостолско правило изразява това учение на Църквата,
като се позовава при това на Свещеното Писание, кое-
то не допуска нищо общо между изповядващия Право-
славна вяра и онзи, който учи против нея. Същото че-
тем и в Апостолските постановления и така са учили и
Отците, и Учителите на Църквата от самото начало.
Следователно при еретиците няма нито истин-
ско Кръщение, нито истинско свещенодействие, а
православен епископ или презвитер, който признава
за правилно Кръщение или каквото и да е друго све-
щенодействие, извършено от еретически свещеник,
трябва да бъде, според това правило, низвергнат от
свещения си сан, защото с това той показва, че или
не знае същината на вярата си, или и сам е склонен
към ерестта и я защитава, в следствие на което и в
единия, и в другия случай той е недостоен за свещен-
ство.”37
37
„Правилата на Светата Православна Църква с тълкуванията им”, превод и
редакция свещ. Стефан Данков, София, 1913 г., стр. 133-134.
117
А 50-то правило на същия Апостолски събор гласи:

„Ако епископ или презвитер извърши не с три пота-
пяния тайнодествието, но с едно потапяне – в името
на Господнята смърт, да бъде низвергнат понеже Гос-
под не каза: „Кръщавайте в моята смърт”, но: Идете
научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца
и Сина и Светаго Духа (Мат. 28:19). В тълкуванието, да-
дено от Никодим Милаш, четем: „В това правило се
предписва да се извършва Кръщението посредством
трикратко потапяне (βάπτισμα, immersio) на кръща-
вания във вода, а духовно лице, което не извършва по
този начин Кръщението, трябва да бъде низвергнато
от свещен сан… Строго забранено е при Кръщение-
то вместо потапяне да се извършва обливане или
поръсване, освен при случаи на тежка болест, и Цър-
ковната власт строго е следяла в миналото Кръще-
нието в обикновените случаи да се извършва само чрез
трикатно потапяне, а не чрез обливане или поръсва-
не. Църквата дори забранява да се приемат за клирици
лица, некръстени чрез три пълни потапяния поради
някакви изключителни обстоятелства. (Неокесарий-
ски събор, 12-то правило). Тези предписания са моти-
вирани и с това, че римо-католиците са кръстени с
обливане, а не с потапяне във вода, в последствие на
което кръщението им се е считало еретическо, т.е.
недействително”38.
Изключителната важност на това Свето Тайн-
ство Кръщение и вниманието, което специално му
38
Пак там, стр. 146-147.
118
отделя Светата Църква, е заради Господните думи:

Ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царство-
то Божие (Иоан. 3:5).
Други правила, които касаят това тайнство са
следните:
Апостолски правила: 46, 47, 49, 50; Шести Вселен-
ски събор – 78-о, 96-о; Лаодикийски събор – 46-о, 47-о;
Първи Вселенски събор – 2-ро; Лаодикийски събор – 45-
о; Картагенски събор – 124-о и 59-о; Правила на свети
Василий Велики – 1-во; Апостолско правило – 68-о и др.
Тези правила всеки може сам да намери. Всеки може да
вникне в тях и да доразвие тази тема в своето съзна-
ние, както и да се запознае със сериозното и еднознач-
но отношение на Светите Отци към тези проблеми,
което отношение не дава възможнност по тези въп-
роси да се правят никакви компромиси. А тълкувани-
ята на тези правила ще ни помогнат да ги разберем и
осмислим и ще ни подтикнат да се задълбочим в мис-
тичността на тайнствата на Светата Църква, как-
то и да решим възникналите недоумения и свободни
интерпретации върху учението на Църквата.
119
А п о ст олско п р и емс т во
На този камък ще построя Църквата си.

Мат. 16:18
Иисус Му каза: Паси моите овци!

Иоан. 21:17
„По същество йерархията води началото си от

Вечния Архийерей Богочовека Иисус Христос, Второ-
то Лице на Пресветата Троица. Ето защо богочовеч-
ността е и същината, и мерилото на йерархията, на
йерархичността. Тя е в Него и Той в нея (виж Еф. 4:11-13).
Затова Той отъждествява Себе Си с нея, благовестей-
ки на светите апостоли: Който вас слуша, Мене слуша и
който се отмята от вас от Мене се отмята…И ето аз съм
с вас през всички дни до свършека на света (Лук. 10:16; Мат.
28:20). Оттук следва: където е Богочовекът Господ
Иисус Христос – Вечният Архийерей, там е и йерархи-
121
ята, вечното свещенство (виж Евр. 7:21-27). Църквата

е Богочовекът Иисус Христос и е единственият вла-
детел и страж на вечното богочовешко свещенство
и йерархия, която чрез своята богочовешка святост
непрестанно излива чрез Светите Тайнства божест-
вени сили, необходими на човешкото същество за бла-
гочестието – за богочовешки живот на този и на онзи
свят чрез обожение (срв. 2 Петр. 1:2-4).”39
Как да разпознаем истинския

свещеник?
Ако говорим за принадлежност на един свещеник

към Христовата Църква, то той може да изпълнява
всички гореказани условия: може да бъде с правилни
убеждения и възгледи, може да бъде кръстен правилно,
да има прекрасни познания за всички ереси и правилно
да изповядва Вярата, да спазва пост и всички указания
на Църквата, църковният му живот да е изряден, той
да е с чиста нравственост, но въпреки това да не бъде
законен свещеник, ако няма Апостолско приемство,
т.е. Апостолското приемство е отличителният
белег за легитимност на един свещеник. На матема-
тически език всичко, досега казано, се определя като
необходимо условие, но там винаги се допълва необхо-
39
Преп. Юстин Попович, „Православната Църква и Икуменизмът”, изд. „Пра-
вославно отечество”, 2016 г., стр. 100-101.
122
Апостолско приемство
димостта от достатъчно условие, а достатъчното

условие е той да има тази апостолска приемстве-
ност, което означава, всеки духовник да може леги-
тимно с документ да докаже своето Апостолско при-
емство от Христа до самия него. Ако той не може да
докаже това, той не може да бъде истински свещеник.
Такава легитимност изискват каноните на Светата
Църква. С Тайнството Ръковъзлагане (Свещенство)
се определя властта, дадена на свещеника, която е над
всяка земна власт, дадена от Иисус Христос на апос-
толите. Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на
небето (Мат. 18:18), т.е. чрез тази божествена и надчо-
вешка власт се прощават греховете, а не каквото и да
било друго земно, и затова тя е над всяка земна власт.
Да поясним това с пример: според Конституцията
царете, или в днешно време президентът, в почти
всички страни имат право да помилват смъртно на-
казани, но те нямат властта да простят самия грях,
а това може да извърши само законен свещеник. Зато-
ва свещеническата власт се отличава от всяка друга
власт на земята. Тя не се купува и продава, както това
опита да направи Симон Влъхв в Деяния апостолски,
нито пък се учредява чрез някаква човешка институ-
ция, която да прилича на Църква, както се опитаха да
направят и правят и досега безбожните атеисти, об-
новленци и др., които организират и имитират орга-
низация лъжецърква чрез силата на човешката власт.
Важността на това Тайнство на апостолска при-
емственост се подразбира и от факта, че най-първо-
123
то от всички първи правила и решения на Вселенски

събори като първа грижа още на Апостолския събор
от 51г. е постановено: „Епископ да бъде ръкоположен
от двама или трима епископи” (Първо апостолско пра-
вило).
А Второ Апостолско Правило гласи: „Презвитер и
дякон и останалите от църковния причт се поставят
от един епископ”. Тук в тълкованието на тези правила
четем: „без епископ не само че не може да се извърши,
но и не може Църквата да се нарече Църква, нито хрис-
тиянинът християнин. Защото епископът, бидейки
апостолски приемник, чрез възлагане на ръце и призо-
ваване на Светия Дух, като е получил по приемство
дадената му от Бога власт да връзва и развръзва, той
на земята е жив образ на Бога и по свещенодейства-
щата сила на Светия Дух той е обилен източник на
всички тайнства на Вселенската Църква, чрез които
се добива спасение. Епископът е толкова необходим за
Църквата, колкото е необходимо дишането за човека
и слънцето за света. Така говорят за значението на
епископа в Църквата Отците на Йерусалимския съ-
бор от 1672 г. и това същото се повтаря и в 10-ия член
на посланието на източните патриарси от 1723 г”32.
„Естествено и логично всичко това се осъществява
в Църквата като в богочовешко тяло, организъм, в
който непрекъснато действат богочовешките зако-
ни на Главата на Църквата – Господ Иисус Христос.
Затова в светото апостолско светоотеческо преда-
ние съществува следното твърдение: „Епископът е
124
в Църквата и Църквата – в епископа” (Св. Киприан:

„Episcopus est in Ecclesia, et Ecclesia in episcopo” – „Писмо
66” /ал.69/ ). И още: „Където е Христос, там е и Вселен-
ската Църква” (Свети Игнатий Богоносец, „Послание
до смирненци” VIII, 2).33
Днес често срещаме перифраза на горните цита-
ти, а именно че, където е епископът, там е и Църква-
та. Явно появили се под влиянието на католическото
богословие. Като се забравя, че епископът е пазител
на Църквата и той трябва да бъде в Църквата, а не
той да обуславя Църквата, защото „като организъм и
като организация Църквата е уникално явление в на-
шия земен свят като форма. Като организъм тя е бо-
гочовешки организъм, самият Господ Иисус Христос
през цялата вечност. И като организация тя също е
Богочовешка организация: духовенство и миряни, а
също и земни учреждения, съществуващи към тях.
При това Богочовекът винаги се явява върховна цен-
ност и мерило, Глава на организацията на Църквата.
А когато заменят Него, Богочовека, с човек, пък бил
той и „безгрешен” (например в католицизма), там се
отсича Главата Богочовек и Църквата пропада. Из-
чезва Богочовешката Апостолска йерархия и с това –
апостолското приемство и наследство”40.
„И накрая, Църквата се обозначава като апостол-
ска. И това означава не само че историческото осно-
вание на Църквата са 12-те апостоли, което получило
40
Преп. Юстин Попович, „Православната Църква и Икуменизмът”, изд. „Пра-
вославно отечество”, 2016 г., стр. 100.
125
нагледно изражение в тези дванадесет, носещи имена-

та на апостолите основи, на които се държи стена-
та на тайнствения градеж. Това не само установява
нерушимата приемственост, провъзгласена от Спа-
сителя, когато Той, заповядвайки на апостолите да
извършват Евхаристия, им открил, че те ще възвестя-
ват смъртта Господня, докато прииде – т.е. до Второто
пришествие. Като се отъждествява с апостолите,
Църквата в същото време се отъждествява с Хрис-
та. Апостолството не е някакъв начален момент на
развиващ се процес, а пределна пълнота на Църквата,
каквато може само да бъде явена, и тя едва се разкри-
ва, без да нарушава най-пълното тъждество с това,
което е било открито от Господа чрез апостолите.
От тази именно гледна точка Тертулиан твърде из-
разително атестира самочинните реформатори,
като казва, че на тях подчинение е възможно само при
едно условие: „те, новите апостоли, трябва да уве-
рят, че Христос отново е слязъл и ги е поучил”. И след
това напомня, че Господ е подкрепил зависимостта на
апостолите от Него с това, че им е дал власт да из-
вършват знамения, каквито Сам Той е извършвал. Тер-
тулиан свидетелства, че трябва да се очакват чуде-
са и от новите апостоли. „Но аз знам тяхната мощ”,
заключава Тертулиан, „те така чудно подражават на
апостолите: онези превръщат мъртвите в живи, а
тези от живите правят мъртъвци.”41
41
Архим. Константин (Зайцев) „Тайната на спасението”, вестник Геранской
епархии РПЦЗ, I/1998.
126
„Църквата е Царство на благодатта! При това

само в онова разбиране на благодатта, което е при-
също единствено на едната Православна Църква. Ка-
толицизмът смята, че благодатта е нещо отделно
от свободата, действащо и явяващо се като някакъв
самостоятелен, външен фактор. Протестантизмът
придава на благодатта характер на Божия милост,
която не вменява на човека неговата греховност, при
все че последната все пак продължава да пребивава в
него. За православното съзнание благодатта се слива
с човека, извършвайки с негово добро изволение, в не-
прекъсната помощ на това добро изволение, неговото
постепенно духовно преображение.
За да може да встъпиш действено на този път,
трябва отново да се родиш от Духа Свети. Това е бла-
годат освещаваща, оправдаваща, възраждаща. Който е в
Христа, той е нова твар... (2 Кор. 5:17). Пред човека изник-
ва задача: да отхвърли от себе си ветхия ... човек, който из-
тлява в прелъстителни похоти, да се обновите с духа на своя
ум и да се облечете в новия човек, създаден по Бога в правда и
светост на истината (Еф. 4:22-24). Така човек влиза в но-
вия живот, но това е само началото! Нужна е нова сила
на благодатта, за да се подвизаваме успешно на този
път. Това е спасяващата благодат, помагаща да успеем
наистина да придобием плода на духа: любов, радот, мир,
дълготърпение, благост, милосърдие, вяра (Гал. 5: 22-23).
Доколкото светът, съхранявайки само едната ви-
димост на Църквата, иска да я лиши от духовната ѝ
същност, запазвайки само някаква нейна подменена
127
фасадна форма. За последните християни спасението

се състои само в това да запазят себе си в Истинска-
та Църква, а над „малкото стадо” няма да надделеят
вратите адови по обещанието Христово. Тайната на
Спасението за всеки отделен човек се определя и из-
черпва с неговата готовност да остане в Царството
на благодатта. То е изявено там в истинската Църква
и с това да съхранява в себе си живеещия във всяко ис-
тинско чедо на истинската Църква – Христос.
Значи, до какво се свежда тайната на спасението?
До действителна принадлежност към Църквата. За-
това няма нищо по-страшно от откъсването от
Църквата, което в своя краен израз се явява това пре-
делно страшно, определено от Словото Божие като
грях против Духа Светаго, за което вече няма никаква
прошка, нито в този век, нито в бъдеще.”42
И за да не изпаднат светите апостоли в каквато
и да било зависимост с цел да се запази нейният чист
идеал, Господ заповяда на апостолите нищо да не взи-
мат за по път (Марк. 6:8), нищо освен Царството небес-
но, освен Богочовека Христа. Защото, когато те имат
Него, имат всичко, в нищо няма да имат недостатък:
„всичко останало ще им се придаде” (срв. Мат. 6:33).
Доброволната нищета – това е съставната част на
апостолството. Изисквайки това от Своите учени-
ци, „Господ е искал да ги приучи към строг живот, как-
то Той и по-горе не им е позволил да се грижат дори и
42
„Православната Църква и Икуменизмът”, св. Юстин Попович, изд. „Право-
славно отчество”, 2016, стр. 217
128
за утрешния ден. Той ги е готвил да бъдат учители на

вселената, затова и прави от тях, така да се каже, от
хора ангели, освобождавайки ги от всякаква житейска
грижа”43. Да не се грижат за нищо житейско – това е
дълг на светите апостоли; за това се грижи или Сам
Бог непосредствено, или чрез хората: защото работ-
никът заслужава своята заплата (Лук. 10:7) и трудещият
се заслужава своето препитание – препитание, зара-
ботено с труд и ревност.
Ето, Аз ви пращам като овци посред вълци: и тъй, бъдете
мъдри като змии и незлобиви като гълъби (Мат. 10:16) – Аз
ви пращам с благи вести в кротките души сред озвере-
лите от грехове хора. Вие носите изключително ново
благовестие по изключително нов начин, още невиж-
дан и нечуван: вие сте призвани с овча кротост да по-
бедите вълчите диви човешки души. Чудесно богочо-
вешко благовестие: чрез вас изпращам в света победа
над смъртта и дявола; проповядвайте го по нов бого-
човешки начин: с кротостта на овци и незлобието на
гълъби. „Аз ще покажа Моята крепост особено в това,
че овците ще надделеят над вълците; и намирайки се
между тях, и подлагайки се на угризения, не само че
няма да погинат, но и ще преобразят и тях. А далеч
по-удивително и много повече означава: да измениш
разположението на волята и да преобразиш ума, не-
жели да го умъртвиш особено когато овците са само
дванадесет, а с вълци е пълна цялата веслена.”44
43
44
Св. Юстин (Попович), „Тълкование на Евангелие от Матей”.
129
130
З ащо неб р а т олюб и ет о н и о т деля
о т цъ р кв а т а
По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако
имате любов помежду си.
Иоан. 13:35
Търсейки в Свещеното Писание външен отли-

чителен белег, по който хората да ни разпознаят,
че сме Христови ученици, т.е., че принадлежим към
Църквата, не намираме никъде и никакъв друг закон,
освен този за любов помежду ни. Всички Свети Отци
са категорични, че където липсва любов между хрис-
тияните, а има противоречие и антагонизъм между
тях, Христос не пребъдва там и следователно там
не е Църквата, а св. Игнатий Богоносец казва също-
то: „Където има разделение, там Бог не обитава”. Не
случайно в разрешителната молитва на свещеника се
казва, че всеки грях ни отделя от Църквата и казвай-
131
ки тази тайноизвършителна молитва, свещеникът

се моли изповядващият се да се „примири и присъеди-
ни” към Светата Съборна и Апостолска Църква. Раз-
бира се, основният грях в случая е отношението ни
към ближния. И всички Божии заповеди са разделени на
две – първите определят отношението ни към Бога, а
всички останали – отношението ни към ближния.
Ако вникнем в историята на ересите и потърсим
как са възниквали те, ще открием, че в основата на
всички тях стои небратолюбие: завист, надменност,
гордост, присъщи на падналия човешки род. Светото
Евангелие казва: Който не люби брата си, когото е видял, не
може да люби Бога, Когото не е видял (1 Иоан. 4:20). Така нап-
ример при възникване на арианската ерес имало избор за
нов глава на Александрийския престол. Главният канди-
дат бил именно Арий. Но Бог, като сърцеведец и пазител
на Църквата, по своето богомъдро усмотрение избрал
св. Александър, въпреки че Арий бил много известен,
почитан и образован духовник. Той бил много огорчен,
че е пренебрегнат и това предизвикало в него небра-
толюбиви чувства, завист и желание да докаже своето
превъзходство над избраника. При всяка възможност
той се стремял да покаже своето превъзходство над св.
Александър. Веднъж когато св. Александър изнасял бе-
седа, Арий присъствал и задавал провокиращи въпроси
на лектора, които били по-скоро апостроф и заяждане,
отколкото да били изречени с някаква конкретна цел
или пък свързани с някаква богословска причина, което
изразявало неговата неприязън към опонента. Впослед-
132
Защо небратолюбието ни отделя от църквата
ствие от това чувство се зародило противопоставяне

и у него възникнала идеята за еретическото му учение.
Това не е било случайно, защото такова е било вътреш-
ното му разположение към неговия събрат и явно Бог
го наказал с богооставеност заради неговата гордост.
Така възникнало на чисто човешка основа човешкото
разсъждение – еретическото учение на Арий, че Иисус
Христос не е Богочовек, а е свръхчовек.
Ето защо, за да изпълним първата Божия запо-
вед, т.е. да възлюбим Бога, трябва първо да възлюбим
ближните и в това число враговете си както себе си.
Свещеното Писание и в Девета Песен Моисеева през
Великия пост казва: „Спасението ни е от нашите вра-
гове и от тези, които ни ненавиждат”, а кои се грижат
за спасението ни? Разбира се, дадените ни от Бога ан-
гели. Следователно ние трябва да гледаме на врагове-
те си като на ангели, чрез които спасяваме душите
си. Без тази школа на обучение спасението на душите
ни е невъзможно. Не случайно постъпващите в манас-
тир се наричат послушници, които имат едничка цел
да отсичат своята воля, да се научат да понасят без-
ропотно скърби, унижения, обиди и всичко онова, кое-
то понесе Христос и което е противно на нашияте
егоизъм, гордост, тщеславие и себелюбие. Когато оба-
че на хора, които не са победили своя егоизъм и корис-
толюбие, им се даде власт и висок сан, както се полу-
чава сега почти винаги поради липса на кадри, то тези
страсти изпъкват и властолюбието и славолюбие-
то, които помрачават съзнанието, вредят на всички.
133
„Благодарение на своята Богочовешка природа

Църквата несъмнено е единствена организация на
земния свят, а в тази нейна природа се заключава и
цялата Ѝ святост. В действителност Тя се явява Бо-
гочовешка работилница за освещаване на хората, чрез
тях – и на всички останали твари… Затова всичко в
нея е свято: и учението Ѝ, и благодатта Ѝ, и Тайн-
ствата Ѝ, и добродетелите Ѝ, и всичките Ѝ сили и
всичките средства, които тя има за освещаване на
хората и тварите. Христос обикна Църквата и предаде
себе си за нея, за да я освети като я очисти с водната баня
чрез словото; за да я представи на себе си славна Църква, коя-
то няма петно или порок или нещо подобно, но да бъде свята и
непорочна (Еф. 25:27).
Но евангелската и цялата по-нататъшна история
на Благовестието е следната: Църквата е пълна и пре-
пълнена с грешници, но тяхното присъствие намаля-
ва ли, нарушава ли, унищожава ли Нейната святост?
Ни най-малко и по никакъв начин, защото светостта
на Нейния Глава – Иисус Христос, т.е. и Нейната Свя-
тост чрез Светият Дух, е ненамаляема и неизменна,
а също така вечно и неизменно святи са Нейното Бо-
жествено учение, тайнства и добродетели. Църква-
та – Богочовекът Иисус Христос с кротко търпение
приема грешниците, наставлява ги, стараейки се да ги
пробуди и да ги подтикне към покаяние, към духовно
оздравяване и преобразяване, и Светостта на Църква-
та не намалява от тяхното пребиваване в Нея. Само
неразкаялите се грешници, упорстващи в злото
134
Защо небратолюбието ни отделя от църквата
и в богоборческата вражда, биват отсичани от

Църквата чрез видими действия на богочовешки-
те църковни власти или чрез невидимо действие
на Божия съд. Затова и в този случай Светостта
на Църквата се запазва. Махнете злия…изпомежду си (1
Кор. 5:13)45.
Тази богоборческа вражда и това отсичане от
Църквата чрез видими действия на църковните влас-
ти или чрез невидимо действие на Божия съд е същ-
ността на отлъчването от Църквата на всички ере-
си, ересиарси и еретици. Църквата учи, че единстве-
ният непростим грях е ереста.
А относно другите човешки немощи св. Николай
Велимирович казва: „Христос е търсил у всеки човек
доброто, а ние търсим злото. Христос търсил в хора-
та добро, желаейки да ги оправдае, а ние търсим зло-
то, за да ги осъдим. На Христос му е било трудно да го-
вори за чуждите грехове, а на нас това ни е приятно.
Христос е обръщал със слово грешниците в праведни-
ци, а ние с думи правим от грешниците още по-големи
грешници. Христос е спасявал хората, а ние ги погуб-
ваме. И в това е разликата. Но нима ние не можем да
бъдем подобни на Христа”.
Господ е обещал, че портите адови няма да надде-
леят над основаната от него Света Църква, т.е. до
свършека на света ще съществува в пълнота Света-
та Христова Църква с цялата ѝ църковно-правна за-
конна и легитимна власт. И Всемилостивият Господ
45
???????????????????
135
ще ни изведе на този прав и спасителен път, за да бъ-

дем в малкото Христово стадо в тези апокалиптични
времена, помнейки, че извън Църквата спасение няма.
136
И зхо д
Живеем в рационален свят, който се стреми да уни-

щожи всичко духовно, в това число и безкористния иде-
ал на Христовата Църква. Сякаш е невъзможно да ви-
дим около себе си примера на безскористната Христова
саможертва и братолюбие. А човешките взаимоотно-
шения са станали практични, груби, меркантилни. Но
безсмъртната ни душа търси своя Спасител в Негова-
та Света Църква. Ние знаем, че само там обитава Той,
и сред този лабиринт на многоцърквие около нас ние
трябва да намерим тихото пристанище, което Той ни
е обещал, където портите адови няма да надделеят.
Всички ереси от основаването на Църквата до днес са
живи и ни заобикалят с разпалваща сила и мощ и искат
да заглушат Истината. Но Апостолската Светооте-
ческа Съборна Православна Вяра е над тях. „Всяка ерес,
така или иначе, се свежда до човека и заменя с него Бого-
човека Христос. А с това тя отхвърля Църквата, коя-
137
то цялата е от Богочовека и в Богочовека. Спасението

от това е възможно само чрез завръщане към Право-
славната вяра… в Христа, с която Той ни освободи…
в Светия Дух.”46 Ето защо „Ние държим, пазим вярата
на Вселенската църква, която Господ даде, апостоли-
те проповядваха, отците съхраниха. Защото на Нея е
основана Църквата и който отпадне от нея, той не е
християнин и не може да се нарича християнин”47.
А ето какво ни завещаха Светите Отци на Седмия
Вселенски събор, като пример и указание да спазваме
Православната вяра: „Светите наши Отци, изпълня-
вайки Божествената заповед на нашия Бог и Спасител
Иисус Христос, поставиха свещта на Божественото
знание така, че да свети на всички вкъщи, т.е. на всич-
ки славещи Бога Православната Вселенска Църква, за да
не се спъне нито един от тях в камъка на еретическо-
то зловерие. Защото Светите Отци прогонват нада-
леч всяка еретическа заблуда и отсичат гнилите чле-
нове, ако те са неизлечимо болни; очистват гумното,
а пшеницата, т.е. всяко хранително слово, укрепващо
сърцето на човека, събират в житницата на Право-
славната Вселенска Църква, а сламата на еретиче-
ското злоучение изхърлят вън и я изгарят с неугасим
огън… и ние, всячески придържайки се към догмите и
към делата на богоносните нащи отци проповядваме
с една уста и с едно сърце това, което те ни предадоха,
без да добявяме нищо от него, но утвърждавайки се и
46
„Православната Църква и Икуменизмът”, св. Юстин Попович, изд. Право-
славно отчество”, 2016, стр. 217.
47
Св. Атанасй Велики „Писмо до Серапион”, I, 28, стр. 593- 596.
138
Изход
укрепвайки се в това, учим и изповядваме така, както

са постановили Шестте Вселенски Събора. И ние вяр-
ваме…, че нас ни спаси не ходатай и не ангел, но Сам Гос-
под (Ис. 63:9 – слав.) и следвайки Го (вървейки след Него)
и приемайки гласа Му, ние велегласно възкликваме: не
събор, не царска власт, не заговор на проклети от Бога
спасиха Църквата от идолите, но сам Господ на сла-
вата – въплътеният Бог спаси и освободи Църквата
от идолопоклонническите задължения. Затова Нему
слава, Нему благодат, Нему поклонение, Нему хвала,
Нему величие, защото изкуплението и спасението са
Негови, извършени са от Него, тъй като само Той има
силата напълно да спаси човека, което не притежа-
ва нито един от тленните хора и така както апос-
толите предрекоха, както апостолите ни научиха,
както Църквата прие, както учителите издигнаха в
догмат, както Вселената се съгласи, както Благодат-
та ни научи, както Истината яви Себе Си, както лъ-
жата бе прогонена, както Премъдростта се яви, как-
то Христос утвърди, така ние мислим, говорим, така
проповядваме Христа, истинният наш Бог…
Това е апостолската вяра, това е отеческата вяра,
това е Православната вяра, тази вяра ще утвърди
Вселената”48
ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!
Пасха 2020
48
Акт на светия Седми Вселенски Събор, заседание 4, из „Синодикон на Пра-
вославието”.
139
Схиархимандрит Кассиан (Ангелов)
Християнство без Христа
Първо издание
Редактор: Илияна Иванова
Коректор: Илияна Иванова
Художествено оформление: Николай Киров
Издава: Манастир „Свето Благовещение”, с. Копиловци
ISBN: 978-619-7159-05-9
140

Християнство без Христа

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Християнство без Христа

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

﻿

Схиархимандрит Кассиан (Ангелов)

© Николай Киров, художествено оформление

© издава: Манастир „Свето Благовещение“,

ХРИСТИЯНСТВО БЕЗ ХРИСТА

Християнство с Христа или с анти-Христа ............................. 11

Политеизъм и атеизъм .......................................................................35

Скрит икуменизъм (криптоикуменизъм)

Новия календар .......................................................................................97

Светото Тайнство Кръщение ....................................................... 113

Апостолско приемство .................................................................... 121

Защо небратолюбието ни отделя от църквата .................... 131

Истината дотолкова в наше време е помрачена, а лъжа-

Който не желае да бъде ученик на истината, той става

Законопрестъпник е оня, който държи Божия закон според

Малкото стадо днес стремително намалява. С

християнски деноминации. Как да се ориентираме?

обещава Царство Божие вътре в човека, Светия Дух в

Този труд цели да покаже на читателя канонични-

Отправната точка на Живота и времето на пла-

и Омега, начало и край – казва Господ, Който е, Който е бил и

средоточие на всичко, но е и Спасител и Изкупител

Своята Една (Единствена) Свята,

Всички, които са в Неговата Църква трябва да

вярващите. Не знаете ли, че вие сте храм Божий и Духът

укоряваният! Според човешкото разбиране достойн-

безбожие! Нека се хвалят. А ние да не се хвалим с друго,

Но къде е тази Църква,

„Намирайки се навсякъде, Църквата пребива-

на пълнота на Църквата, открита от Господа чрез

на земята плода на духа, който е: любов, радост, мир, дъл-

но да се изпълни на дело само ако принадлежим на това

те дарове на Светия Дух, като осезателно изпитвали

техен Баща и Промислител, ги наказва, а когато се

Отмина времето, когато хората казваха, че има

борна и Апостолска Църква (чл. 9 на Символ на вярата).

„Тези, които са придобили от Бога власт за определяне

жие Слово и до свършека на вековете ще стои твърдо на

най-вече на отхвърлените духове и е тяхно отличи-

Така били измамени от ересите дори преподобни

се отхвърляло Божеството на Господа Иисуса Хрис-

то съвременният глобалист твори от Божието с еднич-

Сега е време на теории и хипотези, виртуалност,

под ни изобличава: Не всеки, който Ми казва: Господи, Гос-

Едно от най-красноречивите доказателства,

да разбере, че християнство налага лишения, съзна-

защо различните науки и философии не са нищо друго

вото”22. „А прогрес, който изневерява на човека и го

Много са причините, които отделят съвремен-

И рече безумец в сърце си: „Няма Бог”.

Към хуманизма и политеизма се числят и суевери-

че всъщност това е възраждане на отхвърлената

хуманист! Така съвременният хуманист не забеля-

по морал, и по всичко. …След като в човека няма нищо

който опустошава европейския континент. Резулта-

На Запад това явление придоби най-разнообразни

той, обгърнат от нея, съзнава себе си като материя,

„свобода” на хуманизма направи човека отново роб на

проприиращите”, което не означава нищо друго освен

действителност броят на самоубийците и психич-

Да обобщим накратко хронологията на тези съби-

Православието запази чистия идеализъм на

та им греховност. Те вече смятат, че е безполезно

за отстъпление от правдата, а вместо това ще има

© издава: Манастир „Свето Благовещение“,