Софийски Университет „Св.

Климент Охридски”
Богословски факултет

ТАЙНСТВО ИЗПОВЕД
ЛИТУРГИЧЕН ПОГЛЕД

Изготвил:
Стоян Георгиев Велев, V к. з.о., ф № 1345

София, 2008

0
 УВОД

Всеки член на Църквата, възроден от Св. Дух в Кръщението и укрепен с благодатни

сили в Миропомазването, не е освободен от едни или други отклонения от нравствения
идеал за християнска личност в своя жизнен път. Приемането на Кръщение очиства човека
от прародителския грях, но не го освобождава от последствията на греха – от присъщата
наклонност на човешката природа към злото. Ето защо никой не може да избяга от
извършването на греховни деяния. От друга страна, ако по силата на тази наклонност
човек греши, то да се оправдае и очисти пред Бога в такъв грях, е безсилен сам чрез себе
си. Това не е възможно да се постигне и чрез друг човек, тъй като грешник не може да
оправдае пред Божието лице друг грешник. Очистването е възможно да бъде постигнато
единствено по волята на Бога, на Неговото снизхождение към безсилието на венеца на
творението Му. Изхождайки от самия Бог, това освобождение от греховността не може да
бъде възприемано от човека освен чрез специално определено за целта външно действие.
Оттук следва, че в човешкия култ трябва да съществува свещенодействие за достигане на
прощение на греховете от Бога. Съобразно с това учението на Православната Църква за
разглежданото таинство намира своето определение в следната формула: таинството
Покаяние е такова свещенодействие, в което пастир на Църквата, със силата на Светия
Дух, разрешава каещия и изповядващ се християнин от всички грехове, извършени след
Кръщението, тъй че християнинът отново става невинен и осветен, както е излязъл от
кръщелния купел1.

УСТАНОВЯВАНЕ НА ТАИНСТВОТО ИЗПОВЕД

Появяването на таинството Покаяние в реда на другите християнски таинства само

по силата на необходимостта на човека от освобождаване от греховете все още не дава
пълно юридическо основание на сакраменталното му значение. За последното е нужно
установление от божествения Основател на Църквата – Христос. И наистина, сам Иисус
Христос установил сакраменталната изповед в елементите на християнството. Въпреки че
в Писанията на Новия Завет не срещаме категорично и очевидно указание за това, както е
например за установяването на Кръщението и Евхаристията, в Евангелието според св. ап.
Иоан се намира място, въз основа на което може да се направи само един правилен извод
– установява се таинството Покаяние. В гл. 20:22–23 четем: ”И като рече това, духна и им
казва: приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на
които задържите, ще се задържат”.Внимателният анализ на думите на Спасителя дава

1
основание да се направят няколко извода. Тези думи са произнесени след извършването на
Изкуплението на Кръста, по време на първото Му явяване на учениците след
Възкресението; тържественият и положителен тон, с който Христос говори, и особено
външното символическо действие – духването – говорят, че имаме факт на действително
връчване на власт да се свързват и развързват грехове; получателите на тази власт не са
всички вярващи, а само св. апостоли и предназначените за нея техни приемници, т.е.
йерархията; властта на клира да прощава грехове се извършва със силата на Св. Дух и
тайнствено за човешкия разум.
Но не само това евангелско място, но даже и обръщението на Господа към св. ап.
Петър: “Ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще
бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на
небесата” (Мат. 16:19) не може да се счита за установяващо таинството. Същото важи и за
обещанието на Христа към апостолите: “Истина ви казвам: каквото свържете на земята,
ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на
небето“ (Мат. 18:18). Разбира се, и в двата случая имаме почти буквално повторение на
текста от Иоан 20:22–23, но съществува голяма разлика в характера и тона на речта. В
Иоан 20:22–23 той е тържествен и положителен, докато в Мат. 16:19; 18:18 е само
предположителен. Оттук, ако в текста от Евангелието според св. ап. Иоан Христос
действително връчва власт да се решават грехове, то в първите два случая Той само
обещава да я даде. По такъв начин тези две места придобиват значение, което косвено
свидетелства за важността на установяването на таинството Покаяние и оттам за особения
му и самостоятелен характер2.
От всичко приведено дотук е видно, че сакраменталното покаяние е установено
непосредствено от самия Основател на Църквата. Но Той не е предписал непосредствено
определени външни действия при извършването на изповедта. В Евангелието няма
подобни свидетелства. Обличайки апостолите във властта на Св. Дух, очевидно е
предоставил това дело на самите апостоли. Що се отнася до съществените елементи на
таинството като видимо свещенодействие, елементите на което според учението на
Църквата са – от една страна – изповедта на каещия се и от друга – разрешението на
клирика, тези елементи (въпреки че не са установени от Христос) самопонятно се изискват
от приложението на Неговите думи на практика. Това се открива лесно: факт е, че Господ
дава власт на йерархията не само да развързва, но и да задържа грехове. Необходимостта
каещият се да научи решението на свещеника изисква съответно външно (словесно)
изражение от страна на последния. Спасителят отчасти определя и самото съдържание на
това външно действие, казвайки при установяването на таинството, че разрешението става

2
със силата на Светия Дух. От друга страна практическото изпълнение на властта да се
решават грехове неизбежно предполага откриването на тези грехове, при това всестранно,
с такива обстоятелства, които способстват точното и правдиво представяне степента на
греховност. Съществува и друго косвено свидетелство за установяването на таинството от
Господ Иисус Христос, което се намира в Евангелието. Никой не отрича, че Спасителят
предоставя на апостолите властта да прощават грехове при условие, че има разкаяние за
тях. Това е видно от Неговото възвание “покайте се, защото се приближи царството
небесно” (Мат. 4:17; Марк. 1:15). Терминът μετανοία (покаяние) означава както промяна в
религиозно-нравствената насоченост на мислите и действията въобще, така и (заедно с
това) изповядване на греховете3. Εто защо св. ев. Матей, разкривайки проповедта на св.
Иоан Кръстител – проповед на покаянието – говори за резултата от нея: “И се кръщаваха
от него в река Йордан, като изповядваха греховете си“ (Мат. 3:6).

І период: времето на св. Апостоли

Господ Иисус Христос, установявайки таинството на покаянието и полагайки
основите на неговата външна форма –изповедта – оставил на Своите апостоли задачата да
я организират в нейните детайли по тяхно усмотрение, ръководени от благодатта на Св.
Дух. В новозаветните Писания съществуват само три кратки текста, хвърлящи светлина
върху извършването на таинството в първите години от основаването на Църквата: 1)
“Много от повярвалите идваха, та се изповядваха и откриваха делата си” (Деян. 19:18);
2) “Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни
очисти от всяка неправда” (1 Йоан. 1:9); 3) “Изповядвайте си един другиму греховете и
молете се един за други, за да се изцерите” (Иак. 5:16). Покаянието като литургично
свещенодействие във времето на св. апостоли се е считало за сакраментален акт, тъй като
според думите на св. Иоан Богослов неговият резултат е прощение на греховете чрез
Иисус Христос и очистване от всяка сквернота. Съществената външна страна на това
покаяние е била изповедта, за което указват употребените и в трите цитирани места изрази
εξομολογούμενοι, ομολογωμεν и εξομολογεισθε. Хвърляйки отново поглед към трите
цитирани текста от Новия Завет, можем да видим, че те ни дават твърде оскъдна
информация. Специално 1 Иоан. 1:9 не осветлява този въпрос. При положение, че
изповедта в апостолско време е била подробна, това място само установява, че според
учението на апостолите тя трябва да се извършва пред човеци – иначе защо е нужна
нейната подробност, ако е адресирана непосредствено към Бога? Що се отнася до
останалите два текста – и от тях не би могъл да се извлече категоричен извод. В Деян.
19:18 εξομολογειν с присъединеното към него αναγέλλοντες предполагат семантично

3
изповед открита, без отношение към броя на слушателите. Такова тълкуване е по-
вероятно, още повече, че дееписателят не споменава ефесяни да са идвали при ап. Павел,
действащ винаги заедно с най-близките си ученици. Въз основа на изложеното в Деяния
може да се направи извода, че в апостолско време изповедта е носила публичен характер,
макар и последният да не е бил задължителен. Съвсем друго се получава от думите на ап.
Иаков. Св. Василий Велики пък тълкува Деян. 19:18 по следния начин, като отговаря на
въпроса: Този, който иска да изповяда греховете си – на всички ли или на когото се случи,
или на някой той трябва да ги изповяда? – “необходимо е да се изповядват греховете пред
тези, на които е поверено домостроителството на Божиите тайни. Така намираме, че и
каещите се в древност правили това пред светиите. Защото в Евангелието е писано, че
изповядвали греховете си на Иоан Кръстител (Мат. 3:6), а в “Деяния” – на апостолите,
от които и били кръстени всички (Деян. 19:18)”4. За съжаление в Писанията на апостолите
не намираме нито едно указание за това какво още съставяло външната страна на
изповедта. Въпреки това без колебание може да се предположи, че извършването на
таинството се съпровождало с молитва, което следва неминуемо от факта на
сакраментално-литургичния характер на покаянието в апостолско време. Като безусловно
необходим елемент в апостолското покаяние молитвата се е казвала след изповедта.
Поставена именно на това място, тя несъмнено имала значение на разрешителна. Това се
потвърждава от това, че: 1) разрешението чрез формула, разбирано в съвременния й вид, е
резултат от вече строго и детайлно изработена система на християнската догматика, която
е осъществена далеч по-късно; 2) в литургичната практика на времето след св. Апостоли,
разрешението след изповед много дълго се дава обикновено чрез молитва; 3) ап. Иаков в
своето послание дава на молитвата сакраментално значение.Резюмирайки всичко казано
до тук по въпроса за сакраменталното Покаяние в апостолско време, виждаме, че тогава то
се е признавало за тайнство и се е извършвало чрез изповед, пълна и подробна и според
обстоятелствата – публична или тайна. Разрешението от греховете се е давало чрез
молитва и, вероятно, възлагане на ръце; с цел изправяне на каещия се в бъдеще изповедта
се е извършвала с наставление от извършващия таинството. Разрешителната молитва в
апостолската практика е била свободна и за това на различни места в различно време се е
различавала външно.

ІІ период: Апостолски мъже

Ако апостолският век е твърде беден откъм свидетелства за таинството Изповед, то
епохата на Апостолските мъже ни предлага едва ли не още по-оскъдни паметници по този
въпрос. В писанията на преките ученици на св. апостоли срещаме само общи бележки,

4
които посочват покаянето (във връзка с признаването на греховете) като необходимо
благодатно средство за опрощаване на греховете – и не повече. Дори и в такъв вид данните
от творенията на Апостолските мъже са откъслечни и носят характер просто на напомняне.
Така например Ерм пише в своя “Пастир“: “Този който е получил прощение на греховете
при Кръщението, не трябва да греши; но човеците са слаби и, подучени от дявола, могат
да паднат; за това Господ е установил Покаянието… След това велико и свето
призвание (Kръщението), ако някой съгреши, има едно покаяние… Всички онези, които се
каят от цялото си сърце…, получават от Господа прощение на предишните си грехове…
Който се кае, трябва да съкрушава душата си… и да принася много и различни скърби, и
когато принесе всичко, което му е положено, тогава Този, Който всичко е сътворил,...
ще му даде известно изцеление, но това ще бъде след като види, че сърцето на покаялия
се е чисто от всяко най-непотребно нещо”5.
Всички тези свидетелства са твърде оскъдни и от тях не могат да се направят
изчерпателни изводи за Покаянието като сакраментален акт през епохата на Апостолските
мъже. Всичко, което научаваме е, че за външен израз на покаянието служи изповедта на
греховете, която трябва да се съпровожда със съответното душевно настроение. Обаче в
какъв именно вид се е извършвала тази изповед, какви външни действия са съставлявали
нейното извършване, в каква форма се е давалс разрешение на каещия се – за отговора на
тези въпроси писмените паметници не дават указание. Защо?
Не бива да се забравя също така, че по онова време Църквата все още е живяла в т.
нар. напрегнато есхатологично очакване. Ако тогава са мислили, че Господ ще дойде за
втори път едва ли не всеки момент, на кого е било нужно да се съставят точни и подробни
чинопоследования и да се хвърлят усилия в устрояване на нещо, което съвсем скоро няма
да съществува. Ето защо Апостолските мъже в своите съчинения намерили за
целесъобразно да засегнат само в общи линии догматично-обредните въпроси. Подробното
писмено изложение на богослужебни теми останало за следващите епохи.

ІІІ период: ІІ – ІІІ вв.

II и III вв. предоставят по-подробни данни за развитието на Изповедта, въпреки че
не са достатъчни за една напълно ясна и всестранна история на таинството по това време.
По-специално от II век не се среща нито едно обстоятелствено сведение относно външната
страна на Покаянието. Откъсите от съчиненията на св. Иустин Философ и Климент
Александрийски не са в състояние да дадат информация. Св. Ириней Лионски съобщава,
че някои жени, съблазнени от гностиците, възвръщайки се в лоното на Църквата
“публично се изповядали как еретиците ги увличали в плътски наслади“ 6, т.е. изповядвали

5
не само факта на своето съблазняване, но и греха на своята страстна любов към
съблазнителя – своя таен грях7. III век е оставил свидетелствата на Тертулиан, св. Киприан
Картагенски и Ориген.
В самото начало на III в. Тертулиан пише своето съчинение “За покаянието“, където
излага учението за таинството Покаяние и сакраменталната изповед в християнската
Църква. Според него трябва внимателно да се говори за правото на кръстените за
прощение – от страх да не се насърчат чрез това да вярват, че на човек е позволено пак да
греши. В действителност никому не е позволено да бъде покварен, понеже Бог е добър.
Той знае какво е положението на човека в този живот. Знае, че дяволът дебне, внезапно
напада или продължително обсажда човека, било в похотите на плътта, било с примамките
на века, било със страха от земните власти, било чрез лъжеученията, съблазните и
изкушенията.
С всичко това дяволът си служи. Сега обаче кръстеният не може да прибягва повече
до кръщението. Нему остава само да прибягва до ново покаяние. Но той би могъл да
прибегне до него само един път. Това е второто покаяние. След него вече няма друго 8. “От
каквото и да произлиза грехът – от плътта или от духа, от волята, или от самото дело, то
Бог, Който изрича наказание за греха, обещава и прощение за разкаянието 9. Тази изповед
се схваща като спонтанно и публично принасяно на Бога удовлетворение от грешника. От
една страна грешникът се обвинява, и с това се оправдава, осъжда се и чрез това се
освобождава10. Такова напълно невидимо и благодатно е действието на изповедта.
От тези цитирани извадки от съчиненията на църковните отци и писатели през ΙΙΙ в.
ясно се вижда, че под изповед на греховете се разбира не само изповядването им пред
Бога, а и пред човеци. При публичната изповед се откривали най-тежките престъпления,
съединени с явна съблазън за вярващите и унижаващи достойнството на Църквата като
духовно–нравствено общество. Такива грехове, според заключението на
изследователите11, са три вида – свързани с понятията вероотстъпничество, блуд и
убийство. Това разделение в практикуването на изповедта през II – III вв. е приложимо
всъщност до края на първата половина на III в. Според сведенията на Сократ 12 и Созомен13
по това време се учредява длъжността на презвитера на покаянието във връзка с разколите
в Картаген и Рим след Дециевото гонение (250 – 253 г.), пред когото отпадналите да
изповядат греховете си. С този факт се отстранил поводът за разделение на изповедта на
тайна и публична и последната се сляла с първата. Разбира се, с това се изменил
характерът на тайната изповед от гледна точка на съдържанието й, и във всеки конкретен
случай тя е започнала да обхваща всички грехове.

6
 Нямаме данни за това с какви външни обреди се е съпровождало таинството –
публично и тайно. Относно публичната изповед може да се каже a priori, че се е
извършвала в храма при богослужение. Не е известно и в каква форма се е практикувал и
самия разрешителен момент. Вероятно се е казвала молитва, но не в смисъл на формула,
съпроводена с възлагане на ръце.

ІV период: ІV – V вв.
Несравнимо по-обстоятелствени, макар и недостатъчни напълно, са сведенията от
IV – V вв.
“Къде да избягам и къде да потърся защита, освен под крилата на покаянието?
Покаянието е ковчег на милосърдието, наше пристанище, град убежище. Блажен е
обичащият покаянието, което спасява грешните”14. Допълвайки неговата мисъл, св. Иоан
Златоуст дава да се разбере, че покаянието е действено само когато се изразява във
формален акт, свързан с определени действия от страна на каещия се и с видимо участие
на йерархическо лице: “Грешен ли си? Влез в църквата, кажи, че си съгрешил, и снемаш
греха си... Колкото и да падаш на площада, винаги ставаш: колкото и пъти да
съгрешаваш, разкай се за греха си, не се отчайвай. Съгрешиш ли друг път, пак се покай, за
да не загубиш от немарливост надежда за обещаните блага. Ти си вече в дълбока
старост и си съгрешил? Влез в църквата, покай се: тук е лечебница, а не съдилище; тук
не измъчват, а дават прощение на греховете”15. Според учението на св. Няма съмнение,
че изповедта е била необходим елемент от таинството Покаяние през IV и V векове.
Публична или тайна е била тази изповед? Според данните от съчиненията по онова време
тя е била тайна. Разбира се, едновременно с частната изповед, в практиката на Църквата
съществува и публична изповед, както личи от някои светоотечески цитати 16. В
определени случаи обаче прилагането й е забранено17.
V период: VІ – ІХ вв.
Времето след V до Х вв. е особено важно в историята на сакраменталното
Покаяние. В този период несъмнено се е появило писмено изложение на изповедния чин и
се е положило началото на църковните постановления за извършването на изповедта,
които (по същество) действат и по-късно. За съжаление историята не е съхранила до нас
автентични паметници от това време. Изобщо, повече или по-малко определените и ясни
свидетелства се отличават с удивителна оскъдност. Упадъкът на византийската
образованост въобще, тревожното и тежко положение на Църквата отвътре и отвън и,
накрая, развитието на аскетиката, направили така, че за цялото време от VI до IX вв.
получаваме в наследство маса аскетическа (и то не самостоятелна, а компилирана)

7
литература, по правило малко съдържателна за историята на християнската обредност. Ето
защо, ако може да се каже нещо за изповедта през този период, в повечето случаи то се
основава на предположения и косвени указания.
Самата изповед, разбира се, се е извършвала тайно. Дали се е допускала и публична
изповед по това време, нямаме указания. По-скоро трябва да мислим, че не е практикувана.
Въпреки това публично покаяние в собствен смисъл е съществувало и тогава. За него
можем да съдим например по 87 правило на Трулския събор и по-късно по правилата на
Никифор Изповедник18. Но това покаяние не е вече резултат на доброволна публична
изповед, а наказание, наложено от формален църковен съд.
Що се отнася до самите съставни елементи на Изповедта, които са предимно
молитвите в трайно установените по-късно формули, те са съществували несъмнено и
преди VІ век.

VІ период: Х и сл. вв.

Първоначалният устав за извършване на изповедта се съдържа в покайния
номоканон, приписван на св. Иоан Постник (582 – 595 г.). Той е дошъл до нас в различни
редакции (всички датирани след Х в.), между които и номоканон или законоправилник при
Великия требник (1658 г.). Тези редакции, различни една от друга – и по външно
изложение, и по характер на съдържанието – се разделят на четири главни вида.
От анализа на това последование могат да се направят следните изводи:
Извършителят на изповедта е свещеникът, а мястото на извършване – средата на храма.
Четенето на повече псалми очевидно съставя чисто субективен елемент, незадължителен,
защото съставителят поставя всички други предизповедни действия след това четене.
Единствената тук предизповедна молитва е известна само от този паметник – в
евхологиите тя никога не се среща. Това обстоятелство и главно нейното сходство с някои
други молитви, по-кратки, по-често употребявани и несъмнено древни, не позволява да се
види в нея литургичен паметник от първостепенна древност. Предизповедното поучение,
прекрасно съставено за случая, преследва две цели: от една страна, то убеждава грешника
да изповяда греховете си без срам и смущение, от друга – доказва чрез цитати от
Свещеното Писание на Стария и Новия Завет божественото установление на Изповедта.
Следизповедното увещание се отличава с краткост и е насочено да убеди каещия се да се
въздържа от грях. Чтенията из книгата на прор. Иезекиил и Евангелието на Лука по своя
произход трябва да бъдат отнесени към дълбоката древност, когато всички актове в
християнското богослужение са носили публичен характер, особено характерен и за тези
два откъса. Като заключение на целия изповеден чин, съставителят присъединява и още

8
една молитва. Тя представлява не просто механична и случайна добавка към паметника.
Поставената веднага след пространното наставление за епитимиите, очевидно тя е в тясна
логическа връзка с предходните текстове и, като необходимо заключение към тях, към
целия литургичен паметник. Бидейки такава, тя има твърде важно значение за правилното
разбиране на следизповедните молитви. Чрез нея очевидно се разбира, че съобразно
изследвания чин окончателното разрешение се дава след изповедта само в случай, когато
няма основание да се наложи една или друга епитимия; в другия случай се изисква
допълнително разрешение след изпълнението на възложената епитимия. Въпреки това,
съгласно смисъла на тази молитва, разрешението не се отнася към изповяданите грехове, а
просто е разрешение за причастие. То може да бъде отнето от духовника при извършени
тежки грехове. Въпреки че последната допълнителна молитва липсва в някои редакции 19,
това не изменя вътрешната й връзка и значение за цялото изложено чинопоследование.
Трябва да признаем, че този устав външно представлява едно завършено и
логически последователно литературно произведение. За съжаление обаче това не може да
се каже за неговата вътрешна страна. В това отношениесе забелязват два недостатъка.
Първо, уставът допуска при самото си появяване разнообразие в практиката на
извършване на изповедта, както личи от приложените в него три разрешителни молитви с
допускането на избор между тях. Резултатът от това е не разнообразие в практиката, а
намаляване на авторитетността на чинопоследованието в литургично отношение. Вторият
недостатък е забележителната пространност на молитвения състав. Ако в случая трудно
може да се възрази срещу шесте псалми преди изповедта, подбуждащи покайното
настроение, то за необходимостта на петте молитви след разрешението могат да се зададат
въпроси, още повече, че тяхното съдържание не е твърде уместно, отнесено към мястото
им в последованието.
Общо погледнато, в уставите са намерили място псалми, откъси от пророчески
книги, апостолски послания и Евангелието, ектении, молитви и разрешителни формули. За
подходящи псалми се приемат 6, 24, 31, 50, 69, 99, 101 и 102. Откъсите от Свещеното
Писание се взимат от Иезек. 18:21–28; Лук. 15:1–10; Иак. 5:10–16; Мат. 9:9–13; Иак. 5:16–
20; Лук. 15:3–7; Мат. 26:6–13. Ектениите се произнасяли преимуществено преди самата
изповед, но понякога – и след нея. Срещат се в по-късните ръкописи. Молитвите, влизащи
в последованията, са общо 40 на брой. Някои от тях са просителни, други имат значение на
разрешителни формули, трети – на разрешение само за причастие, четвърти – на
разрешение след епитимия. Вижда се, че изповедното последование в Гръцката църква в
литургично отношение е безпримерно явление по своята неустойчивост; това е бил акт, в
който сякаш много малко духовници не считат за възможно да допускат едни или други

9
изменения. За това, от една страна, наблюдаваме удивително множество редакции на
изповедния чин, а от друга страна – почти не срещаме (с едно изключение) ръкописи от
една и съща редакция, които напълно да съвпадат, в резултат на което виждаме една
неопределеност в състава на последованието в практиката на Гръцката църква даже и до
днес.

УСЛОВИЯ, НА КОИТО ТРЯБВА ДА ОТГОВАРЯ

ХРИСТИЯНИНА, ЗА ДА СЕ ИЗПОВЯДА
Обект на таинството е съгрешил след кръщението си православен християнин –
кръстен и миропомазан в св. Православна църква, вярващ положително и твърдо в Господа
Бога тъй, както вярва и учи Православната църква. Не може свещеникът да изповядва
католици, нито такива, които принадлежат към протестантските секти. Католиците могат
да бъдат изповядвани и причастявани от православен свещеник само след като са
преминали в лоното на св. Православна църква чрез специално отричане от Латински
ереси, поместено във Великия требник, а протестантите - след отричане от своите заблуди
и след миропомазване.
По същия начин не се допускат до изповед онези, които заявят, че вярват в Бога, а
не вярват в Господ Иисус Христос, или в един от догматите за Богочовешката личност на
Спасителя, или в чудесата Му, или в Църквата, или таинствата – поради това, че не
познават Словото Божие, или че изобщо не са просветени в истините на вярата.
Необходим е един минимум вяра и един минимум зание на веровите истини, без които
никой не може да бъде изповядан. Тези истини са:
1) Съществува Един истински, вечен, всемогъщ, премъдър, всеблаг Бог, Който
всичко е сътворил, всичко поддържа и управлява, за всичко се грижи и от окото на Когото
нищо не може да се укрие.
2) Бог е един по същество, но Троичен по Лица: Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Свети;
всяко от тези Три Лица има същата власт, същата слава, същата безначалност, същата
благост. 3) Второто и Лице от Св. Троица, Син Божий, заради спасението на човеците е
станал човек, като се е въплътил по непостижим начин от св. Дева Мария, със силата и
действието на Св. Дух. 4) Православната църква е единствената носителка и пазителка на
истинското, неповредено от човеци учение на Христа Спасителя; тя е единствената
притежателка и разпоредителка на спасението в Христа; тя е стълб и крепило на истината,
дом на живия Бог; в нея Дух Свети премъдро устроява всичко и всичко ръководи към
спасение, за това, който не е в Православната църква, той не е в Христа. “Не може да има
Бога за свой Отец онзи, който няма Църквата за своя майка”, казва св. Киприан

10
Картагенски20. 5) Човек е сътворен с безсмъртна душа и свободна воля. Той свободно пада
в греха и за това е отговорен за него. Всеки извършен от човека грях трябва да бъде
изкупен, за всеки грях е необходимо наказание, за да бъде изкупен. Каещият се
предварително знае, че Господ Иисус Христос е умилостивение за нашите грехове (1 Иоан.
2:2), че Той е наш Изкупител и че няма грях, който Той да не прости, щом за него се
принася искрено покаяние21.

Практически моменти при извършване на изповед

Завършвайки разглеждането на въпросите, свързани с историята и последованието на
таинството Изповед, задълженията на християните към него и връзката му с други християнски
богослужебни действия, ще се спрем съвсем накратко на някои моменти от практиката при
самото извършване на изповедта.
В достигналите до нас древни последования, какъвто е например уставът на св.
Иоан Постник, е предписано духовникът да стои прав по време на изповедта.
Едновременно с това съществуват и указания (на Симеон Солунски), според които
свещеникът трябва да е седнал, а изповядващият се – благоговейно да стои прав. При
четенето на разрешителната молитва и отпуста обаче той трябва да става22.
Относно практиката по време на изповед да се покрива с епитрахил главата на
каещия се, е нужно да се отбележи, че подобно действие не се предписва нито в
съвременните устави, нито в чинопоследованията от по-ранно време – гръцки и славяно-
руски. Това е обичай с късен произход, чрез който се дава възможност на вярващия да
разбере, че изповяданите от него грехове се разрешават от духовника като йерархическо
лице, като упълномощен за това служител на Църквата. Въпреки последното, най-добре е
споменатото обредно действие да има място само при момента на разрешението, без да се
простира във времето на изслушване на изповедта23.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ
С това приключва изложението на настоящата работа. В един кратък обем
направихме опит да изясним учението на Църквата за таинството Изповед, неговото
установяване от Господ Иисус Христос, психологическите му корени, отразени и в
богослужебните действия на някои нехристиянски древни народи, историческото развитие
на чинопоследованието му в Христовата православна църква. Засегнати бяха и някои по-
важни канонични особености, свързани с изповедта, проследихме накратко
богослужебната й връзка с други обредни действия, и хвърлихме бегъл поглед върху чисто
практическата страна на нейното извършване.

11
 Целта беше да се покаже изключително важното значение на таинството в живота на
всеки християнин, неговия трансцедентален смисъл, безусловната му необходимост за спасението
на човека. За съжаление, в нашата Църква днес покайната дисциплина е спаднала до твърде ниско
равнище. Тази констатация е безкрайно тревожна. Според нашето мнение Църквата, в лицето на
своите свещенослужители, трябва да обърне особено внимание на пасомите си върху таинството
на покаянието, като на благодатно средство за изцерение – душевно и телесно, прощаване на
греховете, пребиваване с Христа и в Христа още тук, на земята, спасение и вечен живот в
Царството Божие.

Бележки:
1
Вж. Алмазов, А. Тайная исповедь в Православной восточной церкви. т. І, М., 1995, с. 2-3.
2
Пак там. с. 8-9.
3
Смирнов, Ф. Произхождение и литургический характер таинства. Киев, 1875, с. 48.
4
S. Basilius Caesariensis episcopus. Interrogatio CCLXXXVIII. Migne, PG, XXI, 1284-1285.
5
S. Hermas. Pastor. IV, III; VIII, XI; VII, I. Migne, PG, II, 919-920; 977; 970-971; Срв. Алмазов, А. пос.
съч. с. 30.
6
S. Irenaeus, ep. Lugdunensis et martyr. Contra haereses. I, VI, 3. Migne, PG, VIII, 508.
7
Срв. Алмазов, А. пос. съч. с. 46.
8
Катанский, А. Догматическое учение о семи церковних таинствах в творениях древнейших отцев
и писателей Церкви до Оригена включително. С. Пб., 1877, с. 305.
9
Op. cit. III-IV, 1342-1343.
10
Op. cit. IX, 1355.
11
Вж. Суворов, Н. Объем дисциплинарного суда и юрисдикции Церкви в период вселенских
соборов. Ярославль, 1884, с. 56.
12
Historia Ecclesiae. V, XIX. Migne, PG, LXVII, 613-616.
13
Historia Ecclesiae. VII, XVI. Migne, PG, LXVII, 1457-1460.
14
Цит. по Алмазов, А. пос. съч. с. 51.
15
Св. Иоан Златоуст. Трето слово за покаянието. В: Девет слова за покаянието. С., 1994, с. 67.
16
Там. с. 53-54.
17
34 правило на св. Василий Велики. В: Правила на св. Православна църква. С., 1936, с. 423.
18
Алмазов, А. пос. съч. с. 69.
19
Пак там. с. 84.
20
Срв. Цоневски, Ил. Патрология. С., 1986, с. 189.
21
Иоаникий, митр. Сливенски. Размишления за пастирското служеие. С., 2000, с. 165-169.
22
Вж. Алмазов, А. пос. съч. т. І, с. 590.
23
Срв. Алмазов, А. пос. съч. т. І, с. 592-593

12
 Библиография

1. Алмазов, А. Тайная исповедь в Православной восточной

церкви. М., 1995.
2. Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, т. ХІ, 8, 1933/34.
3. Добротолюбие. Т. 2, Света Гора, Атон, 2000.
4. Иннокентий, архим. Обличителное богословие. т. ІV, Казань, 1864.
5. Св. Иоан Златоуст. Девет слова за покаянието. С., 1994.
6. Иоаникий, митр. Сливенски. Покаяние и изповед. С., 1992.
7. Иоаникий, митр. Сливенски. Размишления за пастирското служение. С., 2000.
8. Ковалницкий, А., прот. Исповедь пред духовником не лишнее ли дело? С. Пб.,
1893.
9. Марковски, Ив. Библейска археология. С., 1948.
10. Огюст, Никола. Философские размышления о божествености христианской
религии. т. II, Тамбов, 1869.
11. Смирнов, Ф. Произхождение и литургический характер таинства. Киев, 1875.
12. Суворов, Н. Объем дисциплинарного суда и юрисдикции Церкви в период
вселенских соборов. Ярославль, 1884.
13. Требник. С., 1981.
14. Филарет, архиеп. Черниговский. Догматическое богословие. т. ІІ, Чернигов,
1864.
15. Цоневски, Ил. Патрология. С., 1986.
16. Чифлянов, Бл., ставр. ик. Литургика. С., 1996.
17. Шиваров, Н., протопрезв. Библейска археология. С., 1992.

13