IX клас, Философия

Урок за нови знания-

Тема- Аскетизъм
(1 учебен час)

Преди да преминем към понятието и разликите между будисткия пример за аскетизма,

и от друга страна християнското разбиране за него, най-напред ми е интересно да чуя
дали някой е запознат с понятието аскетизъм- чувал ли е за него, срещал ли го е
някъде?
1. Етимология на думата- записвам на дъската, а те в тетрадките
Нека проверим откъде произлиза самата дума аскетизъм или аскеза:
В британската енциклопедия, понятието за аскетизъм идва от гръцкото askeō: „да
упражнявам“ или „да тренирам“) практиката на отричане на физически или
психологически желания, за да се постигне духовен идеал или цел. Тук всъщност
можем да се замислим по- задълбочено и да видим, че едва ли има религия, която не
съдържа някакви части от аскетизма.
Сега- за да добием ясна представа за това какво представлява тази практика, ще
започнем със сравнението на будизма и източния аскетизъм, с православния аскетизъм.
Разбрах, че вече сте взели урока за будизъм с г-н Николов, но все пак ще припомним
някои основни негови характеристики, за да направим препратка към темата за
аскетизъм.

2. Будисткото учение: Будизмът е религиозно-философска система, обхващаща

разнообразни традиции, вярвания и практики, основани на учението,
приписвано на Сидхарта Гаутама (записвам на дъската), често наричан Буда.
Знаете за историята на Буда, за начинът по който той станал просветен и е прозрял
природата на света и начина да бъдат преодолени страданията и нещастията. Ще
припомним, че това негово просветление се състои в четирите благородни истини,
които гласят, че Животът е изпълнен със страдание, което означава самозаблуда или
незнание, невежество и второто нещо е , че съществува причина за това страдание,
което пък са целите, които си поставяме. За него това човешко страдание може да се
прекрати чрез нирвана или загасяване, а тази нирвана постигаме чрез
осемстепенния път за прекратяването на това страдание. Само ще припомня този
осемстепенен път, вие не е нужно да записвате, ако вече го имате в тетрадките си:
Пътят за постигане на нирвана се състои в правилен възглед, правилно намерение,
правилна реч, правилно действие, правилен начин на живот, правилен стремеж като
мобилизиране на волята да няма стремежи, правилна бдителност и правилно
самовглъбяване. Това, което нас ни интересува в този урок е частта от будизма, в
която се намира и аскезата.
 Относно будисткия, или иначе казано, източния аскетизъм, можем да кажем, че
има за цел да освободи ума от всичко, което е преходно, така че човек да може да се
идентифицира с първоначалната „природа“ на човека, която е претърпяла деградация,
навлизайки в многоформен и постоянно променящ се живот, свързан със земята.
Аскетичната практика тук е преди всичко съсредоточена върху себе си и е изцяло
зависима от волята на човека. Основната борба на човека е да се върне към това негово
природно начало и да се свърже с него. Източното разбиране за човека аскет е именно в
това той да се освободи от всички страдания, свързани с преходния живот. Той се потапя
в така нареченото чисто съществуване, което не предполага никаква връзка с Бог, а
единствено със собствената визия на човека за самия себе си и за собственото си лично
съществуване.

3. Християнски аскетизъм:
Както знаете, християнството е една от трите авраамически религии (юдаизма,
християнството, исляма) и е изградено въз основата на живота и учението на Иисус,
така както е представено в евангелията и други новозаветни книги. Когато говорим за
християнството, знаем че личното спасение на човек е един от водещите моменти. То
се постига чрез вярата в Господ, участието в тайнствата на църквата и подвигът на
духовно-нравственото съвършенство. Точно в него е основното съдържание на
християнския аскетизъм или християнското подвижничество.
Аскетизмът се асоциира в съзнанието на съвременния човек, дори и при вярващите, с
различни велики подвизи на подвижниците (аскетите), които водят суров монашески
живот, намират се в непрекъснато духовно напрежение, както и вкарват себе си в
различни телесни състояния, лишени от всякакви удоволствия.
Всъщност християнството, като религия на възраждане и спасение на човека, се състои
единствено в непрестанен подвиг на възродения чрез кръщаване човек, в борбата му с
греха и в стремежа към молитвеното общуване.
В християнската религия първородният грях освобождава човек и заедно с това го
прави смъртен. Стремежът към познание е грях, който трябва да бъде изкупен и
изкуплението тук е превъзмогване на телесността и нагона на телесността.
Превъзмогването се свързва с отказ от земните блага, лишаване на тялото от
материални излишества е начина на постигане на блаженството и доброто.
Като елементи на християнското разбиране за аскеза, можете да си запишете
християнския пост и молитвата. Монахът аскетично се отказва от светския живот, за
да се пречисти и приближи към Бог. Спасението е именно чрез аскеза и тук се разкриват
различни пътища за изкупление и спасение – отшелничество, монашество, доброволно
лишаване на „тялото от дрехи“ и на душата от тялото и разбира се, както казахме,
лишаване от земните блага. Аскетизмът е издигането в принцип на въздържание , а това
е сигурно оръжие за борбата със злото и несъмнен елемент на доброто. Смята се, че
страданието и мъките на земята стократно ще се възнаградят по пътя към Божественото
спасение.
Такъв пример можем да дадем със Св. Алексей. Съвсем скоро на 17 март, се отдава
почит към Св. преподобни Алексей, човек Божи. Става въпрос за римлянин, живял по
време на управлението на Теодосий Велики (V) век. Родителите му решили да го оженят
много рано, въпреки неговото намерение да се отдаде на Бога. Преди сватбата на
Алексий му се явил Св. Павел, който му казал: "Този, който обича баща и майка повече
от мен, не е достоен за мен." Пред самия олтар Алекси погледнал кръста с угризения,
след което безмълвно напуснал църквата, като изоставил всичките си близки. Прекарал
18 години в манастир в Сирия. Там станал много уважаван свети човек, чието
тържествено и безмълвно посвещение често било тема на много дискусии не само между
монасите, но и в обществото, на което служел. Тогава той, като не желаел човешка слава,
тайно напуснал града. Качил се на кораб, който отплавал за Киликия, като мислел да
отседне там в църквата "Св. ап. Павел". Но се случило друго. При пътуването по море
се дигнала страшна буря. Корабът, след като се лутал дълго, излязъл на бреговете на
Италия, недалече от Рим. Алексий решил да отиде в Рим и там да живее около дома на
своя баща. Приближавайки се до родителската къща, той срещнал баща си, който се
връщал от царския дворец, придружен от многобройни слуги. Алексий му се поклонил
до земята и го помолил да живее близо до дома му. Думите му напомнили на бащата за
любимия му син. Той се просълзил, заповядал да дадат на просяка една колиба до
неговия дом и, обръщайки се към слугите, казал: "Ще дам награда на тоя от вас, който
ще се грижи за просяка и ще му носи храна от моята трапеза". Така започнал да живее
Алексий пред вратите на бащиния дом. Никой не могъл да го познае, понеже
седемнадесет години, прекарани в бедност и лишения, съвършено изменили неговата
външност. Тъй минали още 17 години. Бог предвъзвестил на Алексий близката му смърт.
Тогава той поискал хартия и мастило от слугата, който го наглеждал, и описал целия си
живот оттогава, когато бил напуснал родителския дом. В заключение на описанието той
искал от родителите и от съпругата си прошка. "И аз страдах заради вашата скръб –
пишел той – и непрестанно молех Бога да ви даде търпение и да ви приеме в царството
Си. Вярвам, че той ще изпълни молитвата ми, защото от любов към Него, аз бях така
немилосърден към вашата тъга и тъй жесток към самия себе си." Като написал това, св.
Алексий започнал спокойно да очаква смъртта и цял се предал на молитва. Почти целия
си съзнателен живот светецът, в името на своето обещание към Бога, прекарал в
мълчание и укривал своята самоличност. Наказанията и лишенията, на които сам се
подложил заради колебанието си, били прекалено жестоки и забулени в мълчание.
Званието "Божи човек" той получил след смъртта си, поради своето себеотрицание и
пълно отдаване в служба на Бога.

Сега ще насочим вниманието си към стоиците и Стоицизма, за да погледнем техните

убеждения, свързани с аскетизма.
4. Стоицизъм
А) Самопознанието като път към самоусъвършенстването. - записвам на
дъската
 Стоицизмът има три школи, като най-известни са първата през III-II в.пр.н.е.,
основана от Зенон Елейски и третата - римски стоицизъм II-I в. пр.н.е Сенека, Епиктет
и Марк Аврелий (записвам на дъската). Римският стоицизъм е с най-изявена етическа
насоченост. През римския период стоиците Сенека, Цицерон, Марк Аврелий се
подчиняват на лозунга: „Човече, опознай себе си!” Тук основото разбиране е, че
моралът е „част от философията”, но в основата на морала стои грижата за себе си (Марк
Аврелий – „Към себе си”). Главният принцип на този морал е човек да остане верен на
себе си, на онова, което зависи от самия него и за което той носи истинска отговорност.
Човекът може „стоически” да противостои на всичко, което влиза в разрез със
собствените му морални убеждения, и в това се изразява неговата вътрешна
свобода.
Б) Разумът като път към съвършеното и природата като върховна хармония
са едно и също. - записвам на дъската
Тезата на стоиците е, че крайната цел на човека е щастието, плюс съгласието с
природата (да запишат). Целта е да се следва както общата, така и човешката природа.
За стоицизма основен принцип е въздържанието като път към щастието. Този принцип,
както разбрахме, се нарича още аскеза. Други стоици поддържат тезата, че човек не
трябва да се страхува от пагубни външни сили, а стоически да ги понася с твърдост.
Стоиците се стремят да избягват страстите на душата и афектите. За тях безстрастието е
добродетел, и аскезата е път към добродетелта. Идеал за стоиците е спокойствието на
мъдреца.
Според Марк Аврелий човекът е част от природата и е подвластен на
управляващия я закон, тук разумът е основата на добродетелта, разумните същества
осъзнават преходността на моралните стойности. Всички хора се изравняват в смъртта.
Сетивността и нейните потребности са източник на злото.
Стоиците проповядват свобода на волята. Тъкмо поради това етическото
изискване гласи – в свобода живей съгласно с природата. Тъй като обаче човешкия разум
е част от световния разум, то да живееш природосъобразно, значи същевременно да
живееш съгласно с разума. Всяко нравствено действие, не е нищо друго освен
самосъхранение и самоутвърждаване, но да полагаш грижи за себе си означава да
полагаш грижи за всеобщото благо. Всяка безнравственост не е нищо друго освен
саморазрушение и болест на душата. Единствено правилното е съобразяване с разума и
природата. Отбягването на страстите и желанията е път към щастието. Но за да желаеш
правилно и да отбягваш неправилното означава да укрепваш своите вътрешни сили и
покорство пред съдбата.
Стоическото етично учение се основава на два принципа (да запишат): 1. вселената се
управлява от абсолютен закон, който не допуска изключения; 2. основната природа на
хората е разумът. И двете са обобщени в известната стоическа максима „Живей според
природата“. Тази максима има два аспекта- това означава, на първо място, че хората
трябва да се съобразят с природата в по-широк смисъл, тоест със законите на Вселената,
и второ, че те трябва да съобразят действията си с природата в по-тесен смисъл, със
собствената си същност, природа, разум. За стоиците тези два израза означават едно и
също нещо.
Тук вече стигаме до последната подточка, която описва и аскезата по-подробно:
В) Пречистването – лишаване и възхождане - записвам на дъската
Ще си дадем пример с древногръцката митология, където Аполон, който сам
притежава пречистващи функции след убийството на циклопите, трябва да служи у
Адамет, за да се пречисти; Орест пък търси пречистване при Аполон. Имаме предвид,
че през пречистване трябва да мине пролелият родствена кръв. Пречистването
първоначално е само вид санкция или модификация на наказанието. На пречистване
подлежи онзи, който е извършил наказуемо действие и е задължен да следва определена
поведенческа норма. По принцип в митологията убийството се изкупува с убийство. Но
често пъти самото убийство било чисто оскверняване. Пример за това е поемата на Омир
„Илиада” (чета ).

„Паднал на земята, смъртно раненият Хектор, можел да каже единствено още

няколко думи на тържествуващия Ахил:
– Ахиле, заклевам те в твоя живот и в твоите близки! Не хвърляй тялото ми да го
разкъсат мирмидонските кучета! Върни го на баща ми и майка ми! Те ще ти дадат
огромен откуп.
– Не! Напразно ме молиш, презряно псе! – отвърнал Ахил. – Аз самият бих
разкъсал тялото ти, ако се подчинявах на гнева, който бушува в мен. Никой няма да
прогони кучетата от тялото ти, дори да ми предлагат най-богатите и най-разкошни
дарове. Дори да ми дадат толкова злато, колкото тежиш ти самият. Приам и Хекуба
никога няма да оплачат трупа ти!
Хектор изрекъл последните си слова към Ахил:
– О, знам, че няма да се трогнеш от молбата ми! В гърдите си носиш желязно
сърце. Но имай страх от гнева на боговете! Край Скейските порти с помощта на бог
Аполон Парис ще те прониже със стрела.
С тези думи на уста Хектор издъхнал. Отлетяла душата му в царството на
мрачния Хадес, оплаквайки своята горчива участ.
Тържествуващ от победата си, Ахил призовал всички гърци. Те се дивели на
могъщия ръст и красотата на прострения на земята Хектор. Всеки от тях минавал край
мъртвия и го пробождал с копието си. Сега им било лесно да го пронизват! Но не и
когато той палел гръцките кораби.
А Ахил бил намислил нещо ужасно. Пробил той сухожилията на краката на
Хектор и през тях прокарал здрав ремък. Снел и доспехите от мъртвия. Сетне привързал
трупа към колесницата си и скочил в нея. Вдигнал високо доспехите и погнал конете по
полето. Тялото на убития се влачело по земята след колесницата. Прах се вдигнал по
полето. Почерняла прекрасната глава на Хектор, непрекъснато удряйки се в земята.“
Така хората осъзнавали грозотата на подобна постъпка и знаели, че вината трябва да се
изкупи не чрез ново убийство, а чрез някаква дейност, която се смятала за временна
загуба на неговата същност, наподобяваща временна смърт.

Въпрос: И тук ще ми е интересно да чуя вашето мнение- след като прочетохте и чухте
текста, какво мислите за твърдението, че убийството се заплаща само чрез убийство?
По този начин ли човек изкупува извършения грях, или е по-ефикасен вторият вариант-
човек да извършва някаква дейност, която наподобява временна смърт- аскезата може
ли да се счита за такава дейност?

Тук набързо ще споменем и Платон, за който чистотата на душата е много важна и дава
насоки как да достигнем до тази чистота. Според него „тялото е затвор за душата.“
Веднъж видяла истинното и божественото, философската душа се въздържа от
удоволствията и страстите. Такъв е и смисъла на катарзиса. Катарзисът е тежък,
изморителен труд на тялото и тъкмо житието на човека е в този труд. Тоест, колкото
повече изморяваш тялото си, толкова повече усъвършенстваш и упражняваш житието
си.
Ще завършим днешния урок с последни думи за аскезата и пречистването според
християнството. Обръщаме поглед към Адам, който Адам вкусва плодовете на
познанието и става свободен, но затова пък става и смъртен. Чрез придобиването на
свободата той окончателно загубва безсмъртието. Чрез изправянето пред Познанието,
Адам се изправя пред Греха. Отношението грях-душа е винаги съпровождано от
отношението смърт-плът, защото чрез плътта и телесността ние познаваме света,
сетивата са в основата на познанието. Така волята за живот и нагоните на тялото
безсъзнателно ни водят към смъртта, а самото познание, стига да е истинно винаги се
изправя пред бездната на нищото. И след като човекът живее в света като виновно битие,
като същество, носещо вселенската вина, тогава има ли изход в настоящия живот от тази
вина? Това е възможно само чрез аскетическото напрежение на волята, само чрез онази
упорита работа над душата, която християнството нарича подвиг. Така ние се
осъзнаваме не просто като познаващи света, не като страстни и желаещи, а като
познаващи двете природи на самите себе си – Божествената и Човешката. Оттук ще
тръгне и нашия път на богоуподобяване. И оттук ще следват различните техники на
аскезата нищенстване (нищуване), отшелничество, пустинничество, монашество. Така
аскетизмът се превърнал в едно онтологично възхождане.