Богомилски легенди

Николай Райнов

На светлата памет на Бояна, Богомила, Иеремия, Василия Хамерона, Михаила, Теодора,

Стефана, Светомира, Петра, Никита, Симеона – и на всички, които не са между нас

ЕХО ОТ ДРЕВНОСТТА
ЗА ЕДИН КЛОН НА БЯЛОТО БРАТСТВО
Богомилите са клон на Бялото братство... Те са работили с методите на Бялото братство.
Един от тези изключителни методи е търпението.
Казано е: Ако изтърпиш докрай, ще разбереш светлината и ще се слееш с нея.
Богомилите са третият импулс на Бялото братство.
Богомилите бяха жестоко преследвани от Църквата, която влезе в съюз с държавата, но това
жестоко преследване беше пътят, по който Богомилите израснаха и се утвърдиха.
За Боян Мага и Поп Богомил Учителя казва: че те са били два архангела, които са слезли на
земята, за да продължат Христовият импулс, защото той беше отслабнал.
В архивите се казва: че Богомилите преминаха през големи гонения и борби... и натрупаха опит
и този опит в течение на няколко века проникна на Запад, където се основаха ред Братства и школи,
от които най-тайнствената и дълбока е школата на Розенкройцерите. Знае се, че Християн
Розенкройц е израснал в средата на съвършените Богомили.
Има тайни за съвършените Богомили, кои то тук няма да разбулвам, защото съм си поставил
друга задача.
Главната книга на Богомилите е била и тогава и сега „Откровението на Йоана", това е най-
дълбоката окултна книга в Новия завет... Някои може да се усмихнат на израза окултна или тайна
книга — Аз също се усмихвам. Усмивката е странен свят. Тайната на „Йоана" започва още с първите
три букви, които само посветените знаят за тази тайна, която идва от Египет и за която Учителят
Беинса Дуно само загатва, това загатване е секрет на Природата, за които аз просто млъквам.
Йоан е този, който най-дълбоко и по законите на „Хокма" е проникнал вътрешно в същността и
мисията на Христос.
Йоан е познавал Христос още от Египет и Атлантида.
Йоан е познавал Христос и външно и вътрешно, това е скрито в стиха, който съдържа израза:
Ученикът, когото Исус обичаше, а това говори за Висши Духовни отношения от Древността.
Помнете: Дълбоката вътрешна връзка между ученик и учител се отнася винаги до Древността.

www.spiralata.net 1
 Ето защо Йоан най-дълбоко е разбирал Учителя си и затова именно той е ученикът, когото
Исус най-много любеше, а любовта се обуславя винаги от вътрешната близост, от вътрешното и
окултно познаване на две същества.
Любовта на един ученик към един Учител е истинска и се пренася от Древността, от
прераждане в прераждане — във все по-висша и универсална форма — за да може да бъде изразена
Великата идея на „Отец".
Според Християнската окултна традиция се знае, че Християн Розенкройц е един от Великите
посветени, които са дошли от Христовият вътрешен център, гой беше един от Учениците на
Христос.
При сливането си с Христос — Християн Розенкройц получи нови методи и сили... и нова
степен на светлината, с която той обнови своето учение.
Розенкройц получи Посвещение пряко от Христос, а чрез посвещението завинаги има
обновяване на Духа на Древната Мъдрост — в новото облекло на словото... в новото облекло на
Непорочната светлина.
Когато Розенкройцерството „замря", т.е. оттегли се навътре, тогава дойде Учителят, който
донесе Универсалната Мъдрост, която беше новият импулс.
Новият импулс е свързан най-вече с идеята за диамантената воля, която всъщност е тайното
учение на Древната мъдрост. За тази воля съм говорил много в своите лекции и във Варна и в София.
Богомилите казват че: само постоянното във вас е сигурно.
Според Богомилите: Бог Отец е изпратил един ангел — Дева Мария, която да приеме Христос...
Този ангел е бил високо организиран и само едно такова същество от ангелската йерархия е могло да
приеме Божия Дух. За възкресението се казва, че то е метод и ключ за завързването на Сатаната. И
точно от тук Сатанаил е станал Сатана, което означава, че „ил" е било отнето, всъщност това
означава отнемане на Божествения му произход.
Според Богомилите единственото спасително средство е Учението на Христос и познаването на
Вътрешната Истина.
За Богомилите православната църква е била творение на дявола.
Богомилите отхвърляли обредите на църквата и всички техни тайнства и ритуали.
Богомилите учели, че Бог живее само в Неръкотворен храм, който е Небето, а във веществените
храмове според тях живеели демоните.
Църковни камбани за Богомилите били демонски тръби. Богомилите се молели навсякъде, а
често и до преумора.
За тях главната проява на Духовната дейност е молитвата — и това е несъмнено.
Главният догмат на Богомилите е, че всичко земно е зло и именно затова земните изпадат в
отчаяние и крайност.
Идеалът на един Богомил е да подчини напълно плътта на своя дух.
Истинският Богомил трябва да бъде безбрачен, да не яде месо и да не пие алкохол.
Богомилите са избягвали увеселения и срещи с неверниците, освен когато е с мисионерска цел.
Те не се предавали на гняв и не говорели много.
Не ходили войници понеже смятали за грях да убиват даже и насекомо... и да откъснат цвете.
Проповедта на поп Богомил е имала голям успех в България, а този успех се е дължал на
моралната сила, както и на вътрешните методи, които те са имали. Богомилите казват, че мъртвите
няма да възкръснат, а само будните.
Поп Богомил се е обявил против Християнството, което се нагажда за жаждата за власт, това
всъщност е фалшивото християнство.
Поп Богомил е бил избран за тълкувател на Християнството в началото на X век — по царска
заповед... и той е започнал своята мисия като се е разгърнал постепенно из цялото Българско
царство.
По-късно в 1167 година, която е година знаменателна, е имало в Сан Феликс събор на
Богомилските магове — под председателството на Архимага българин на име Никита, всичко това е
било една внушителна манифестация на Богомилските сили, а сега в новото време тези Богомили са
преродени отново и главната им ударна сила е в България — това са учениците от окултната школа
на Учителя Петър Дънов (Беинса Дуно) новата манифестация ще бъде тотална и нейния символ се
нарича „Ултра орелът", това ще бъде манифестация на Абсолютната огнена сила и безусловност.
Страхотна е тази огнена сила. Кой подозира за нея?
Ще се огранича, за да не бъда погрешно разбран, но ние ще бъдем тотални.
www.spiralata.net 2
 Богомилите са били от две категории:
I — съвършените, това са посветените в словото — Магове и Адепти на вътрешната власт.
II — последователи — обикновени.
Посветените са били най-надарените със словото.
Най-напредналите и изчистени Богомили са се отдавали на астрология, медицина и най-вече на
окултизъм.
Силата на Посветените Богомили е силата на словото, а силата на „словото" е винаги плод на
чистотата.
Чистото слово пробива винаги, защото е огнен принцип.
Богомилите са се ограждали с Чистото слово.
Според Богомилите за да не бъдеш разрушен трябва да станеш „дух", т.е. Първичен, защото
разрушението никога не е опасно за „духа".
Богомилите казват, че слънцето е най-могъщото творение на „духа" и затова около него се
събират всички сили да се учат и усъвършенстват. Слънцето е метод, който задвижва най-висшите
сили на „духа" в човека и така човек се възпламенява докато стане пламък в Пламъка.
Качествата на слънцето са качества на Бога.
За Богомилите: злото в човека, това е неговата смърт.
Само който владее словото, може да служи на Бога.
Учителя казва: владението на словото е над всичко.
Според Богомилите — слънцето работи с динамични сили, които са закодирани в кръга... и
според тях — голяма част от Духа и неговата творческа мощ е влязла вътре в слънцето и точно
затова слънцето е обявено от Богомилите за най-съвършеното творение.
Помнете: там, където е слънцето, разрушителните сили не могат да се промъкнат и да рушат.
Казвам: Злото умира в динамиката — наблягам на това.
Слънцето е метод, който отстранява разрушителните сили. Това има и друг превод: злото умира
в любовта.
Ще ви дам една Богомилска и малко забравена формула.
Господи да се всели твоето съвършенство в мен — за да ти служа.
Според Богомилите човек става неразрушим и непобедим когато стане „дух", а този „дух" е
самата непобедима сила на сътворението.
Тук трябва да кажа, че „духът" или Великото начало е извън обсега на ума, това е за тези, които
разбират.
За Богомилите: буден е само този, който вижда отвътре.
Сега ще ви разкажа нещо за красотата от Богомилска гледна точка — ще скрия само
специалното тълкувание.
Богомилите казват:
Бог сътвори чрез силата на сътворението — жената, защото в своето творчество гой търсеше
Красота.
Твореца се оглежда в тази красота, защото тя е израз на творческите сили на волята, но когато
дойде змията — дойде и половият живот, който уби тази красота.
Силите на разрушението видяха в красотата творчество и посегнаха върху жената чрез силата
на пола за да убият красотата и така жената заживя двоен живот.
От една страна като жена — Дух... надарена с неземна красота още о г самото създаване, а от
друга страна като жена пол с полукрасота.
Жената като дух на любовта е самата първична красота. Всяка жена трябва да заживее — това
се отнася до всяка жена от Богомилското общество.
Така според грехопадението силата и красотата са останали на слънцето, а в жената е останала
само като вечност, но само в нейният зародиш.
След като жената повтаряше многократно своя грях, тя най-сетне в един ден склопи очи и умря.
Красотата остана отвътре — скрита в тайната.
В греха тя загуби себе си и намери смъртта... И сега за да познае себе си — тя трябва да мине
през грозотата на АДА, а Божията сила в нея ще победи АДА.
В това предание има големи секрети, но както казах има нещо, което не трябва да откривам, но
ще се спра на още един мистичен и окултен момент.
В момента, в който тя склопи очи и умря — от този ден нататък мъжът се замисли.
За какво се замисли? За вечността. Той започна да мисли за смъртта и безсмъртието на човека.
www.spiralata.net 3
 Казвам: загубата винаги кара човека да се замисли по-дълбоко и сериозно, защото виждайки, че
жената умря — тя вече не беше за него — вечност и така се роди дълбоката идея...
Мъжът пожела дълбоко в себе си да намери жената, която е образ на вечността.
Това е пътят на Посветените.
Това Посветените откриват дълбоко в себе си, защото истинската жена е нещо вътрешно, а не
външно и мимолетно... т.е. ефимерно и илюзорно. Той трябваше да намери любовта и нейната
вечност вътре в себе си, защото вечността не може да търпи невечности.
Така според Богомилите скръб има само там, където има грях. За да възвърнеш своя образ, ти
трябва да излезеш от блатото, от греха.
Грехът раздава смърт.
Любовта раздава живот.
Казано е в Библията: от Едем изтичаше река — за да напоява рая.
Любовта, това е реката, това е живата вода.
Любовта е мистична река.
„Едем" според Кабалата — науката, която разкрива шифъра и тайните на Библията и Космоса,
но да продължа... според Кабалата „Едем" е синоним на „Кетер", а „Кетер" е любовта, това е
любовта, която напоява рая.
Раят, това е душата, която е седалището на любовта.
Тайнствен свят, но няма да влизам по-надълбоко.
Любовта е майката на живота...
И накрая само ще кажа, че този живот, който изтича от „Едем"... т.е. от любовта или живата
святост — то този живот няма край.
Безкрайното няма край.
Горкият и беден ум — той не може да разбере Безкрайното, Великото.
Умът обича свят със граници, а свят, който е безкраен за него е опасен... Така Богомилите
напуснаха границите на Царска България — за да станат безгранични.
Истината е безгранична, извън времето... животът е място, където сияе любовта...
Варна
14 януари 1994 г, петък Елеазар Хараш

"Цар на мрака"

И когато седмината Синове на Пламъка протръбиха началото на света, роди Саваот Своя Син и
го нарече Авенир, което значи Баща на Светлината. Лицето му бе пурпурно, като зора, и очите му
бяха пламъци, подобни по блясък на златен сплав. Нямаше дух с по-хубав и по-мощен облик от
неговия. И по бодрост, младина и сила с Авенира не можеше да се сравни никой. Той беше огненият
живец на света и в него тупкаше сърцето на вселената. Защото беше Син на Всевишния.
И даде му Елохим Седемте Небеса и всичко невидимо. И тогава се замисли Авенир, отвори
уста, па каза:
«Широки са небесата. Силен е Бог. А моето сърце е празно. Къде да намеря слово, което с
мълния да разпали духа и да му даде път към онова, що няма край?»
Умисли се Авенир.
Тъжен беше.
И тъга легна по цялата вселена.

☼☼☼

А когато минаха седем деня, стана вечерта по залез Авенир, та отиде при Синовете на Пламъка.
И видя ги отдалеч Авенир — потънали в светлина. А сенките им се губеха — седем дълги
сенки с теменужен блясък на аметист.
И рече Авенир:
«Широко е небето — и тайни са пътищата на Адонай. Като адамант е здрава мъдростта Му.
Ала празно е моето сърце — и нямат небесата място за мене. О вие, Водачи на седемте пълка, елате с
мене! И нека Ново Небе съградим — Земя да съзидаме — и път нека дадем на това, що няма край!»
Нощ покри тогава лицата на Синовете и слова на мятеж съзряха в словата на Сина Божи. И
рече Иехудиил:
www.spiralata.net 4
 «Тъмни са речите ти — тъмна е твоята мъдрост. Проклет — онзи, който туря пръст на жерлото!
Мощен е Иехова. Неговата мисъл е чиста като сълза, но гневът Му отравя като сок на бучиниш.
Кървав ужас е Неговата ярост— и клетвата Му е слънчев бич. Ние — не сме с тебе!»
И отдалечиха се седмината Синове на Пламъка: лицата им — бели и замислени, а главите им —
наведени.
И разпали се мъст ужасна в душата на Авенира тогава, та прокле с горчиви думи Синовете на
Пламъка. И станаха думите му скорпион, а мислите му пепелянки.
И докосна се после с гневна ръка до седемте сенки Авенир — до сенките на Синовете се
докосна той — и сенките приеха вид на люде. Те бяха снажни и силни, а ръцете им — с мишци на
исполини.
И повика Авенир първия от Владиците на Гръма. Името му бе Авадон, което значи Ангел на
Бездната. Косата му бе от пламъци, а лицето му — гиздаво, като лице на жена. Очите му бяха тъмни
като пропаст и пареха.
Като видя гневен Авенира, запита го ангелът кой го е наскърбил.
И каза Авенир Авадону:
«Авадоне, Царю на Бездната и Властителю на Гръма! През себе си трябва да мине живият — и
да не плаче по мъртъвци. Ето — тези сенки, те са наши слуги. Просторни бяха небесата за
Седмината Синове на Пламъка, за Владиците на Гръма и за Вождовете на Божия Меч. Тесни са те за
Авенира — и няма място за мене тук. Да съградим Ново Небе, Земя да съзидаме — и да въплътим
създания там! За творчество жадува Бащата на Светлината — и за път, по който няма умора, — за
бездни, издън които не проглежда изход. Авадоне, ела с мене — ти и твоите пълкове! »
И поведе Авадон шестимата Владици на Гръма и пълковете на Мълнията с тях.
И страх налетя върху вселената — леден страх.
И трая седем луни.

☼☼☼

А когато се завърши седмата луна, стигна до Саваота гласът на небесния смут — и закле се Бог
в името Си, че ще накаже Своя Син.
И клетви горчиви промълви тогава.
Aвениp стана мрачен като здрач, лицето му — тъмно, а сърцето му закоравя. Прокоба Божия
надвисна над света — и Авенир биде наречен Сатанаил, което значи Враг на Силния.
Тогава създаде Сатанаил Небето с неговата звездна плащаница, тайнствените писмена на
Зодиака и седемте седалища на Слънцето. И създаде още Земята — с живота, кипящ, в растенията
—: мътното алое с неговата миризма и огрения храст с неговото великолепие.
И насади Едема с неговите чарове. И река направи да тече низ Едема: река, която протича в
четири потока.
Името на първия поток бе Фисон. Той минаваше през страната на Двата Стълпа и вълните му
бяха зелени със злата и отражения.
А името на втория поток бе Гехен. Той поеше страната Етопис, което значи Огнена Змия. И
неговите води пречистваха всичко и топяха металите като пламък.
Третият поток бе Хидекил, което значи Двоен Език. А той оросяваше страната Асурхай — и
вълните му бяха бавни, мълчаливи и тъжни. Във водата му се смесваха черни и бели талази, а по
средата се къдреше размътен гребен.
Четвъртият поток се казваше Фиурах, което значи Глас от Небето. Водите му бяха като
разтопена сяра и даваха змиевидни блясъци по вълните В този поток се чуваха странни гласове. И в
него можеше да се види отразено всичко, що става по Небето, по Земята и в Седемте Бездни.
И погледна Сатанаил делото на ръката си.
И всичко бе хубаво.
И усмихна се Сатанаил.

☼☼☼

И когато привърши създаването на Едема, взе Сатанаил от ръката на Авадона Огън, Вятър,
Вода и Пръст, па ги закле със заклинанието на Пръвния Хаос — и създаде от тях Човека.

www.spiralata.net 5
 Но Човекът бе недвижим и нямаше дух в него. И напразни бяха усилията на Сатанаиля да
съживи Човека. Стоеше Човекът — хубав като бронзов истукан, и някак тъжно гледаха очите му. Но
погледът му бе празен и не извираше душа от него.
И проводи Сатанаил Авадона да иска от Саваота дух.
Смили се Вишният и даде на Човека небесна душа, но дух не му даде.
Защото върху Земята и Небесата на Сатанаиля духът не можеше да живее.
Но закле се Адонай в седмото от Своите имена, че ще даде дух на Човека, когато мине през
Бездната, Земята и Трите Небеса.
Тогава оживя Човекът и даде му Сатанаил име Адам, което значи Роден от Земя, защото от
пръст го бе направил.
А Човекът бе самин и тъжеше.
. . .И видя една сутрин Адам пред себе си Жена, облечена в одежди от слънце — и диадема от
смарагд на челото й. А върху диадемата пишеше: Тайна.
И трепна в буря сърцето на Човека. И той не смогна да каже нищо: очите му бяха слепи от
блясъка и, а умът му не можеше да разбере буквите върху нейната диадема. Защото Човекът не
познаваше още знаците и не знаеше смисъла на начъртанията.
Тогава Жената пристъпи и каза:
«Аз съм Ева. Който не мине през мене, не ще стигне до Бога. Затова моят Творец ме нарече
Майка на Живите. »
И възрадва се Адам, сърцето му се стопли, а на лицето му изгря усмивка.

☼☼☼

А един ден, когато бе горещо и Ева пиеше вода от извора, Сатанаил мина през Едема. Наведена
над кладенеца, Ева пиеше. Задната пола на дрехата й се бе дигнала, та кракът й се виждаше цял.
Сатанаил видя крака й — бял, като млечен халкидон. . .
И желание заигра в сърцето му, желанието роди страст, а страстта — копнеж. И закопня пръв
път по жена Сатанаил.
Когато една сутрин Ева спеше под сянката на голям кедър, Сатанаил първица съзря, че тя е
хубава. Защото копнееше по нея, но отбягваше да гледа тялото й. И сега я видя. Устните и се
червенееха, а веждите засенчваха с теменужен мрак очите й.
«Тя е хубава!» — рече Сатанаил.
И той я пожела.
А когато Ева се събуди, Сатанаил й подаде съдина със сок от кимион и семена от мандрагори.
И засмя се Жената, като насъне се засмя тя, затвори очи — и в шемет изпи напитката. А
питието бе топло, благоуханно и възбудително.
И щом го изпи, Ева пламна, очите и станаха влажни, а взорът й се премрежи, като поглед на
безумен човек. Тя не можа да сдържи своята плът — и пръв път позна, че е жена. . .
И отдаде се тогава на Сатанаиля.
Тя му се отдаде дръзко и без свян — както се отдава жена, която е познала много мъже. И
когато Сатанаил я остави, тя се още гърчеше в тръпките на своята неутолена страст — и още го
викаше с поглед — и още помнеше бурното безумие на мъжките ръце. . .

☼☼☼

А след греха Сатанаил се усети слаб и не можеше да сътвори нищо. Помрачиха се очите му —
и видя Ева, че той страда.
На лицето му се изписа непознат копнеж, тъга по нещо ново и незнание притисна душата му —
и не погледна вече той Жената с око на пожелание.
А Ева се мъчеше, че я е отхвърлил Сатанаил. Защото бе силен и погледът му беше слънце, а
целувката му пареше като жив въглен.
И роди Ева близнаци от него: — момчето нарече Каин, което значи Син на Желание, а
момичето — Каломаин, което ще рече Дъщеря на хубост.
И те бяха хубави.

☼☼☼
www.spiralata.net 6
 А когато Сатанаил помрачи душата си, та отвърна лице от Жената, нов копнеж облада сърцето
му.
И прати той втори път Авадона при Всевишния с молба да му даде лъч от Върховното Небе, за
да го сложи в сърцето си.
И чу го Адонай.
А щом Авадон донесе лъча, Сатанаил отново просия — и вложи в сърцето си този лъч. И
възкипя отново в него жад за творчество, душата му се развълнува от буря на предчувствие — и
създаде той Царството на Трите Небеса.
— За да се сбъдне това, що в клетва бе казал Всевишният някога:
«Истина, истина ти казвам: ще дам дух на Човека, когато мине през Бездните, Земята и Трите
Небеса.»

☼☼☼

. . .А Ева плачеше по любовта на Сатанаиля, но не можа да я възвърне. И съзря я веднъж Адам,

когато се къпеше в потока на Едема. Слънцето я миеше с лъчите си, по нейната слага изгряваше
свенлива радост, че я гледа мъж, а очите и пиеха светлината на росен ден.
И възпали в душата му пожелание погледът на Жената, която не бе още видял гола.
А Ева умееше да се смее и да прегръща — и Адам простря към нея треперливи ръце.
. . .Но скърбеше Ева по ласките на Сатанаиля, та не намери никъде утеха. Защото Сатанаил я
гледаше дълбоко и тя виждаше цялата си душа, отразена в пламъка на неговите очи.
И плачеше Ева — и всуе търсеше разтуха при Адама. Но ето, Адам я позна — и роди Ева от
него син. И нарече го Евел, което значи Ридание. Защото в ридания го зачена и в ридания го роди.

"Каин и Авел"

А когато Адонай подари на Адама син, възрадва се Адам и жъртва принесе Богу. Но Ева
скърбеше още — и Каломаин и Каин гледаха нейната горест. Змия на скръб хапеше сърцето им,
защото не знаеха по що тъгува тяхната майка. И те се питаха: «Кой е наскърбил оная, която ни е
родила? Защо й е тежко? Защо не поглежда тя ни мене, ни тебе, ни малкото ни братче? » И не
можеха да си отговорят. А майка си не дръзваха да попитат, защото знаеха, че — ако запиташ
скърбящ човек поради що скърби, — дваж по-тежко ще му стане и няма да ти отговори, па може
дори да се разгневи.
И възрасна Евел, стана мъж — и лицето му — бяло като алабастър, стана меко и нежно. Очите
му бяха като небесна синина, а косите му — меки и златисти като зряла ръж.
Но слаб беше Евел и силите му — малко; защото бе син на смъртен човек — и чедо на човешка
похот.
А Каин бе силен, като исполин, лицето му — изгорено от слънце, носеше цвят на червена
пръст. Косата му бе твърда и черна, като крило на гарван, а очите му блестяха, като очите на баща
му Сатанаиля. Мишците му — силни, като на пъргав звяр, и ръцете му, опърлени от слънцето, имаха
цвят на лин, в който се тъпче грозде.
Ала не обичаше Ева сина си Евеля, защото не бе плод на сърцето и, а рожба на сласт и
милувки. 
А когато минаваше Сатанаил през Едема, говореше думи на сина си Каина. И думите му бяха
огнен дъжд. Та закоравя сърцето на Каина, закоравя и умът му.
И неговата мъдрост стана здрава като кедър и ведра като езеро сутрин.
Растяха в Едема две дървета. Едното, слабо на вид, но хубаво, развиваше големи седмовърхи
листа и даваше плодове — сини, като сливи.
То бе Дърво на Живота и плодовете му бяха горчиви; те засищаха, но не бяха приятни за ядене.
А другото бе широкогранно, високо, със снажно стъбло — и кората му бе гладка. Листата му —
дребни и много на брой. А плодовете му бяха едри, червени, като ябълки, и сладки.
То бе Дърво на Познанието.
Но Змия се виеше на седем пръстена около него, та не даваше никому да яде. И когато
минаваше Сатанаил през Едема, Змията се плъзваше по стъблото, свиваше се на колело и го гледаше
покорно с жълтите си очи.
www.spiralata.net 7
 И приближаваше се Сатанаил, та ядеше от плодовете на дървото.

☼☼☼

И когато един ден Врагът на Силния говореше на Каина за онова, що има да стане, за Тайната
на Седемте Бездни, за чаровете на Земята и на съкровените Кръгове под нея, за Черните Властелини
на Триъгълника, за душата на сестра му Каломаин, за Вождовете на Гнева и за деветте Алилуийа на
Божията Песен — изстъпление нападна Каина. И той прозре скритата замисъл на Иехова и на
Сатанаиля, синя мълния озари пещерите на ума му — и той проумя тайния смисъл на казаното от
бащата. 
И като съзре Сатанаил своя син — мъж по мисъл и левент по мъдрост, — даде му три плода от
Дървото на Познанието, но му заръча строго — да ги скрие, та после да ги изяде насаме.
Но щом изяде плода на Познанието, изпадна Каин в тежък сън — и сякаш вампир завея над
него кожени крила.
А Каломаин и Евел ходеха, та играеха в Едема. И стигнаха до дървото, под което спеше брат
им.
И видяха Каина, заспал дълбоко, а в ръцете му се червенееха двата плода. И почнаха да го
будят с весел вик, но дълбок бе сънят му, та не го сепна викът. И взеха му тогава със смях плодовете,
та ги занесоха вкъщи.
Адам, отпаднал и стар, на вечерта на своя живот, седеше пред хижата със замислен поглед. Той
ги не видя.
А Ева пееше в хижата. И тя се зарадва, като съзря плодовете, защото ги позна. И взе единия
плод, та го изяде. Но щом сдъвка и глътна плода, душата и се размъти, тялото и отпадна — и Ева
умря, 
Майката на Живите бе първият човек на земята, който позна Смъртта. Защото бе познала
милувките на Сатанаиля и бе хапнала от плода на Забраненото Дърво.
А Евел и Каломаин не знаеха това, защото не бяха там. Че насаме изяде майка им плода.
И Каломаин, като не знаеше какъв е този плод, запита Евеля.
И каза й Евел:
«Плод на вечна младост е тоя плод. Който яде от него, не ще се сбръчка вовеки лицето му и
очите му не ще посърнат, нито косата му ще побелее. Ела — да го изедем!»
И Каломаин изеде плода, но на Евеля не даде. Защото се боеше.
И мъка се роди в душата на Каломаин. И копнеж по волност я завладя. И мрак легна пред нея.
И седем луни трая това.

☼☼☼

А когато се изчерпи седмата луна, Каломаин се изгуби. И празни бяха усилията на Каина да я
намери. Напусто ходеше от долина в долина да я дири.
И в разселините на жълтите скали всуе кънтеше плачът на душата му:
«Каломаин, сестро моя! Ела при Каина, та утоли с кротка дума жаждата на сърцето му, болно
без тебе!»
Но — напразно.
Нямаше никъде Каломаин. Нямаше я в златните градини — и цветята не повтаряха песента на
нейния глас. Зората изгряваше без нея — и луната не пилееше лъчи по златото на косите й.
Нямаше никъде Каломаин.
И посипа Каин с пепел главата си. И горчиво зарида. И нямаше за него утеха.
Пречупи се отведнъж силното сърце под мъката — и под бремето на мудно линеене пращяха
костите му.
Той чупеше ръце и в грозни въздишки проклиняше земя и небе.
И неговите вопли къртеха скали, а стоновете му избухваха в огнени облаци. Защото бе луд от
скръб.
И повика тогава баща си в своето отчаяние. И чу го Сатанаил.
Но думи на укор и слова на обвинение се откъртиха от устата му към Каина.
И рече му Сатанаил:

www.spiralata.net 8
 «Когато ти дадох плодовете — помниш ли? — аз казах, че за тебе ги давам, но ти ги не скри.
Остави да ги вземе всеки минувач. . . — Та тези плодове дават смърт и безумие на оногова, който не
би смогнал да ги понесе! И за това, че ти не опази дара на светинята, Каломаин ще бъде завинаги
загубена за тебе. — По смъртна жена ще рукне влечението на сърцето ти — и ще потече в пот и кръв
твоят живот! Клетва навлече ти върху себе си, роден в ден на клетва и в час на прокоба!
А Каин слушаше скърбен и в душата му играеше мълния.

☼☼☼

. . .И сбъднаха се дума по дума речите на Сатанаил. Цъфна клетвата като голямо отровно цвете,
чийто мирис носи мъчителна смърт.
И обърна се сърцето на Каина към Ада, негова сестра, другата дъщеря на Адама.
Съблазни го нейната бяла гръд — и румените й бедра му сложиха окови. Измами го шумът на
полите и — и миризмата на косите й пръсна безумие в кръвта му.
И потърси Каин — да обърне сърцето на Ада към себе си. Защото тя го не обичаше.
И взе Каин зрели овошки, смачка ги, смеси сока им и направи вино от тая смес.
И когато Ада ядеше и пиеше, даде й Каин от виното. Всички го знаеха, че работи земя и събира
овощия. Засмя се Ада, взе виното, та услади сърцето си с него. А измамливо бе питието наглед и
сладко на вкус.
Опи се Ада, похот цъфна в душата й — и тя се отдаде на брата си Каин.
Обърна се оттогава сърцето и към него. И обикна Ада Каина. Защото целувката му бе пожар и
прегръдките му стапяха сърцето.
Но клетвата на Сатанаил съскаше над Каина — и той скоро позна, че се е измамил. Разочарова
се той от Ада, дотегнаха му милувките й — и плитка му се видя душата й.
И скоро разбра, че го не тегли вече към нея. Горчив бе хлябът му с Ада — и не пиеше вече
разтуха сърцето му в нейните прегръдки.
А напразно плачеше Ада. И напразно го молеше да се върне при нея.

☼☼☼

След време се разтвори пак сърцето на Каина, та се разпаля в него пожелание към Сета.
А Сета бе жена на брата му Евеля.
Но твърдо бе сърцето й — твърдо, като ръка на злодеец: не обикна тя Каина, нито поиска да
зачади пламъка на домашното огнище. Защото не я теглеше към грях.
А когато плодовете бяха обрани, небето се размъти и листата закапаха, умря Адам.
И оплакаха го тогава синове и дъщери.
Ридаеха Евел и Сета, плачеха Лина и Ада — и безутешни бяха синовете му и синовете на
неговите синове.
Само на Каина бе твърдо сърцето. Че той бе ял от Дървото на Познанието.
Навъсен стоеше Каин, ала не ронеше сълзи. Сухи бяха очите му, защото не рачеше да жали по
смъртници и да рони плач по мъртъвци.
А трябваше, по Божия повеля, синовете на Човека да принесат жъртва, за да се успокои душата
на баща им — и да наследят милостта на Вечния.
И огради жъртвеник Евел, та сложи животни за всесъжение пред Господа. Защото бе пастир.
А Каин тури плодове от земята, която работеше. Защото бе земеделец.
И угодна бе пред Саваота жъртвата на Евеля, а Каиновата не прие — заради греха, що бе
сторил, когато остави Ада, жена си.
Смеси се димът на жъртвата Каинова с праха на земята — и пламъкът угасна.
И разгневи се Каин на Господа, та в страшни слова изрече клетви към небето. И намрази Евеля,
своя брат — люто го намрази поради жъртвата и още поради жена му Сета, която бе някога
възлюбил, а тя не беше го обикнала.

☼☼☼

www.spiralata.net 9
 И страстно безумие разръфа сърцето на Каина — както буря раздипля тъмни небесни облаци.
Защото над него още съскаше клетвата на Сатанаиля — и душата му трябваше да се разкъса от
страст по смъртна жена.
Черно стана пред очите му, а погледът му се премрежи от страстна мъгла.
И в спомена му се ломеше сластно движение на гола женска снага, а пред погледа му играеше
измамливо тяло: — цвете, змия и бяс в едно и също време. И видя Каин, че страстта е страшна.

☼☼☼

Твоите абаносови вежди се изгъват надолу плавно и широко — като два черни сърпа, хвърлени
върху светлото небе. —
— Сето, сестро моя: пожали ме!
Слънцето мята върху пясъка своите огньове, а моите знойни стъпки Те дирят.
В Твоите движения играе смях — и страст се таи в мрака на очите Ти.
— Сето, сестро моя: пожали ме!
Твоите румени бедра, пълни и кръгли, ме опиват като вино — и златният мъх по снагата Ти
буди шемет в моето болно сърце.
— Сето, сестро моя: пожали ме!
— Нощта пръска по небето едри звезди, а моите парливи очи Те дирят.
— В Твоите думи кипи гордост — и пламък съска в звъна на гласа Ти.
— Сето, обична моя: пожали ме!

☼☼☼

Зачерня ми живота абаносът на Твоите коси, опива ме трандафилът на Твоите устни, заслепява
ме златото на Твоята кожа — о, Сето, сестро моя!
Кажи ми: — Стъпчи душата си за мене! — Стъпчи душата си! — И аз ще Те чуя. Кажи ми още:
— Бога убий за мене! — В сърцето на Вечния впий нож! — И аз ще Те послушам — о, Сето, сестро
моя!
Ти сепна в мене заспалата любов, но си отиде — и аз останах самин. И с мене остана моята
скръб — о, Сето, сестро моя!
Над пожълтелите житни полета се разсипа смехът на Твоята гордост. Над тъмните вълни на
замрели потоци се разкърти плачът на сърцето ми — о, Сето, сестро моя!
Няма покой за мене!
Няма покой за мене!

☼☼☼

И когато една сутрин, призори, Евел излизаше от шатрата, за да отиде на полето, извика го
Каин при себе си — и уби го там.
И отиде при Сета, жената на Евеля — и с ласки я облада. Защото Сета мислеше, че Евел е при
нея.
А към изгрев-слънце, когато видя Каина, спящ в леглото й, отвърна се Сета от него в безумна
омраза — и с гняв потърси Евеля.
Но не можа да го намери.
И донесоха надвечер в кръв и рани мъжа й, та го сложиха пред прага. И разкъса Сета одеждите
си — и косата си изскуба от жал по Евеля.
И прокле Сета Каина с клетви на кръв и омраза: — в Божие име го прокле — мир да не види.
И чу Елохим думите на Жената — и повика по име Каина. И запита го къде е брат му.
А Каин рече:
«Мъртвият е при мъртъвците — и неговият дял е с чакалите на пустинята; — комуто трябва —
да го дири! Не ме е никой сложил страж на брата си да бъда. . .»
И отвърна лице от Господа.
Разгневи се тогава Иехова, та слова на ужас изрече пред Каина.
И закле го мир никога да не види.

www.spiralata.net 10
 «Върви, сине на безумието! Върви по склона на своята проклета пътека! — И нека плодът на
твоята кървава ръка окапва, преди да го вкусиш! — От връх към връх ще води твоят път — и дните
на твоята скръб не ще имат чет! Не ще те два пъти огрее слънцето на една и съща земя — и зората
ще те пъди от пътека на пътека. — Кръвта на брата ти за мъст въстава — и реве към мене за отплата.
Истина, истина ти казвам: сърцето ти не ще вкуси покой! — Луната ще оповестява греха ти, а
звездите ще разказват за безумието ти! — От бездна към бездна ще лети твоят дух! — По
върховете ще се мъчиш огън ти да стъкнеш — но бурята ще угасява пламъците му — и ще зъзне
душата ти в мрака на Моята жестока клетва! — Върви — и никой не ще посмее да те убие: тежко е
да убиеш тогова, който е убил първи път!. . . Върви — и във вечността ти своето проклятие ще
занесеш! »
И разигра се нещо бурно в душата на Каина, той гневно отвърна лице от небето, но думите на
клетвата бяха силни — и заковаха се в сърцето му като нажежени клинове.

☼☼☼

. . .И роди Сета от Каина син — и нарече го Хет, което значи Ужас. Роди и Ада от Каина син
— и назова го Навал, което значи Безумец.
А те бяха и двамината силни, защото бяха потомци на Сатанаиля.
А Каин стана навъсен и страшен. И въглен гореше в сърцето му, а земята пареше петите му —
и не можеше да остане в Едема.
Тогава извърна лице на ужас Каин и с презрение изгледа Едема и людете му.
И устрем към нови земи закънтя в сърцето му тогава.
И сбра шъпата си, та я разтвори срещу людете — и остави своите клетви върху Едема.
. . .Когато зорницата разкъса черни небеса, побегна Каин от Едема и люти слова пламнаха
гневно на устните му.
И побегна Каин с разперени пръсти на ръцете — и побегна от Едема.
А зад него се чуваха вопли и стонове — словата на кръвта, която вика. . .

Три небеса

Kогато получи Сатанаил от Авадон лъча на Адонай, тури го в сърцето си — и възкипя в душата
му изново жажда за творчество. И създаде тогава Царството на Трите Небеса. Защото той бе отнел
три от Седемте Небеса на Йехова, но те не бяха още уредени и в никое от тях нямаше средец и
граници нямаше издигнати между едно и друго, и духовете, които трябваше да ги управляват, не
знаеха своите длъжности. Трите Небеса бяха до тоя миг три светли пустини, по които се гонят
весело небесни вихри както деца се гонят по полето, което няма край. Сатанаил трябваше да ги
уреди.
Той създаде за седем дена това царство — и то надмина по хубост и блясък всичко създадено от
ръката му.
На Първото Небе сгради Сатанаил Седем Храма. Върху седем камъка ги сгради. И Седмина
Властители постави да ги поддържат на крилете си.

☼☼☼

...И като се отвърна Каин от лицето на Господа, отиде, та се всели в земята Наид — и основа
град.
Растеше градът, защото много бяха людете Адамови, които последваха Каин. И нарече Каин
града Ламнахор, което значи — Град на Кръвта. Защото убиец го съгради.
Обърна се тогава отново към Ада сърцето Каиново — и отново я възлюби Каин, защото тя
умееше да милва и добре редеше своя дом.
И роди Ада синове и дъщери.
Името на първия — Енох. Той бе тайноведец и жрец. И владееше Тайните на Небето и на
Земята — и силите, скрити в човека, знаеше.
А имаше исполин в онова място; името му — Зеребимил, което значи Огнен Вихър. И когато
спеше, окото му бе отворено. Но издебна го Енох — и сложи лъскава плоча от сребро пред окото му.

www.spiralata.net 11
 Когато Зеребимил видя лицето си в плочата, сепна се в ужас; понеже си помисли, че втори
исполин стои пред него. И като разтвори устата си, за да изригне пламък, Енох наля в гърлото му
вълшебно питие. Тогава Зеребимил падна отново и заспа дълбок сън. От питието заспа той.
И видя исполинът насън Адонай, който му говори:
„Върви след Енох — и слушай го!"
Стана Зеребимил, та отиде подир Енох. И служеше му.
А Енох бе най-силен от синовете Каинови.
И друг син имаше Каин. Името му — Ламех. Научи Ламех науката за вълшебството — и
тайните на любовта позна. И ни една тайна не му бе чужда.
И учеше Ламех на тези тайни жените. Научил ги с шафран да багрят нозете си — и с червило да
натриват устните си. И на гърлото си да носят луници със знака Дева.
Научи ги още Ламех — с благовонна мас да помазват лицето си — и да почернят веждите си, а
клепачите си да пишат с въглен от липово дърво. И когато искат мъж да ги обикне — да шепнат
заклинания. И още — билки за любов да дават скритом на мъжа. И на много други сръчности научи
Ламех жените, но те криеха от мъжете всичко това; защото знаеха, че обаянието на жената е плитко
и трае късо.
И обичаха жените Ламех. Лудуваха по него моми и жени. Но той си не губеше силите по тях
Иобел се казваше другият Каинов син. Той бе земеделец. И просвети Каин ума му, та Иобел научи
тайните на Земята и Въздуха.
И сееше пшеница през новолуние, га сто на едно раждаше зърното. А грозде береше в знака
Лъв — и виното бе хубаво.
Позна Иобел пътя на Дъжда. И следите на Светлината научи. И богат стана Иобел, а
потомството му — здраво. И синовете му имаха страх от Бога.

☼☼☼

И друг син имаше Каин. Името му бе Товил. Той бе леяр на бронз — и ковач на тънки
изваяния.
И извая Товил образ на Небесния Човек. Главата му бе глава на Жена: от бял мрамор я изсече
Товил. Очите му извая от син сапфир, а устните изля от червена мед. И сложи на главата му корона
от жълт мрамор с червени жилки. А над челото му — Птицата на Живота от топаз, с лъчеобразни
разперени крила — от злато.
И изработи Товил над главата рога на телец, и между рогата — кръгла плоча от червеникаво
злато. И на челото — змия, седем пъти навита — и опашката в устата й. От зелен серпенгин с черни
петна изсече Товил образа на змията.
И тялото бе от слонска кост — тяло на бик, легнало. А нозете и опашката му бяха членове на
лъв. И ноктите — от червен порфир. И на плещите му имаше криле.
А подножието бе изпъстрено със странни писмена и никой не можеше да ги прочете, освен
Енох, брата на Товил, който ги бе написал.
А големи тайни се тулеха в тези писмена. Защото Енох завеща в тях на знаещите всички
съкровища на своята мъдрост — и опита на своя дълъг живот бе описал в тях, но никой ги не
разбираше. И висяха словата като загадка над вси умове.
А най-малкият син Каинов се зовеше Иубал. Той бе изкусен в песни, игра и свирня. И научи
Иубал людете да свирят. На кинор, псантер, асор и рог ги научи — и на разни други инструменти.
Веселба се роди в сърцата на моми и момци. Те се веселяха и когато работят, и когато си почиват от
работа. Обичаха те Иубал, понеже той бе много сръчен в танца и всякакви игри.
И вси моми от Ламнахор беснуваха от любов по Иубал — и летеше по него през горещи нощи
сластта на цял Ламнахор. Защото момите обичат танцьора и душата им се лепи о всяка звучна песен.
И честит бе Иубал. Всички обичани са честити — защото не знаят какво ги чака. Те не знаят и
колко трае женската любов.

☼☼☼

И напусна един ден Каин Ламнахор. Защото не му се стоеше вече там. Стесни се сърцето му —
и Ламнахор му се стори дребен като просено зрънце.

www.spiralata.net 12
 Тогава потърси Каин баща си Сатанаил, но не можа да го намери. Защото Сатанаил градеше
Трите Небеса.
И всели се Каин в мясго пустинно, за да не дойде човек при него. Защото го не теглеше към
човек сърцето му.
И спа там.
И видя сън —
И ето: разгънаха се облаците, та видя Каин великолепието и блясъка на Трите Небеса.
И — Седемте Храма на Първото Небе.
А на Второто Небе стоеше Скиния четириъгълна, издигната върху дванадесет камъка — по три
на всеки ъгъл. И знаковете на Зодиака — върху камъните.
А по всяка стена на Скинията бе изписан образ: на едната — Човек, на другата — Лъв, на
третата — Телец, а на последната — Орел. И по девет крила имаха.
Изписани бяха отвътре и отвън стените с писмена — и никой от живеещите на земята не
можеше да ги разбере.
И върху престола на олтара стоеше голяма захлупена чаша — и върху нея написано — Велика
Тайна на Небесната Течност.
И видя Каин Третото Небе.
И видя там Небесния Човек, отразен долу. А което бе горе бяло, долу ставаше черно.
И видя още четири стъпала, а в средата — стълб от злато.
И по него се редяха издълбани думи:
„Този, Който е."
А над стълбовете се диплеше пурпурен балдахин — и върху него бе изписано Агне с венец от
кървави трендафили.
И видя Каин баща си Сатанаил, стоящ на Третото Небе.
И чу думи:
„Прочети и разбери!”
Но не можа Каин да разбере образите на видението, ни да прочете писмената на Скинията.
И събуди се, смутен и пълен със страх.
И рече Каин:
„Страшно е това място. И то е кръстопът на небесата."
И въздигна Каин на мястото, където спа, стълб. И написа на него: Маран Ата! — което значи:
Господ иде!

Каломаин

Никой не беше видял Каломаин от деня, когато изяде плода и се изгуби. А щом изяде плода на
Познанието, обгърна я мрак и тъмнина голяма я стисна, като в черупка. Животът изгуби за нея
сладост. В сърцето й се запали копнеж по безкрайни далечини. Прииска й се да обходи земята и да
мине отвъд предела й, да стигне до златните тремове, дето живее Бащата на Глъбините и там да
остане. В мрачини бе Каломаин, а искаше във вечна светлина да живее.
И остави тя Каин и братята си. И.не помисли вече за тях. Презря земя и люде — и душата й
политна надалеч, но все не виждаше светлината, що диреше, а се луташе в тъмни пропасти. И когато
й се струваше, че се издига към върха, тя падаше в дъното.
Тъй се скита дълго Каломаин — и сама не знаеше дали на яве, или на сън.
Една заран се опомни. Студено бе. Чужди места се виждаха наоколо: безплодни зъбери,
стръмни пътеки, каменливи урви. Тежко й стана. Скръб ослани душата й. И закапаха едри жълти
цветя по пътя на Каломаин. А като вървеше, чу внезапно над главата си писък на птица. Едра черна
птица с дълги остри криле, долетяла отдалече, мина във висината и се изгуби. Каломаин погледна
нагоре — и кракът й се плъзна.
И тя падна в тъмна пропаст.
Мътно бе горе, а страх и изумление — пред нея.
И заплака от страх и скръб Каломаин — и в безбрежни мрачини се разнесе викът й — а отзив
не се чу отникъде...
И в несвяст падна Каломаин. А когато се опомни, усети се болна — и роди дете.
И нарече го Тимисаг, което значи Рожба на Копнеж. Защото копнееше по Бащата на Глъбините.

www.spiralata.net 13
 А след като доби Каломаин се усети отведнъж здрава—и разведри се душата й — и стана
светло пред нея.
Но мястото, където стоеше, беше безизходно — и големи канари пълнеха кръгозора, а далеч
над тях се къдреха огромни черни облаци — сякаш бездни горяха под земята и диплеха по небето
тъмни кълба дим.
И огледа Каломаин край себе си пустинното място — и тежка скръб сгърчи душата й — и
дланите й се свиха, сякаш бич я шибна по лицето... Защото тя мислеше не за себе си, а за своето дете
Тимисаг. Мислеше: накъде да го изведе?

☼☼☼

И заплака втори път Каломаин. И чу я Бащата на Глъбините, та прати Властелина на Предела

да я изведе.
И видя Каломаин Мъж — лицето Му — като променлив блясък на падаща звезда, а гласът Му
— като глас на водопад. И носеше в ръцете си окови от желязо. А Каломаин държеше Тимисаг и
плачеше.
И взе я за ръка Властелинът на Предела, та я изведе от това място.
И каза й:
„Аз съм служител на Вечния — на мене е поверен вселенският ред. Името ми е Очистител. И
пратиха ме при теб да взема детето, а теб да изведа на земята. — ...Когато дойде краят на дните, ще
видиш ти Бащата на Глъбините в славата Му — и гласа Му ще чуеш!
Върви!"
И намери се Каломаин на земята, далеко от Едем, в място пустинно и безлюдно. И стигна до
стълба, наречен Маран Ата!— което значи: Господ иде!
И спа там.
И видя огнен сън.
И ето: из пламъци и звезден огън се раждаше Човек. И лицето Му бе слънце, а нозете Му —
червени пламъци.
И много хубав бе обликът Му — и гиздав бе на лице — приятно бе да Го гледаш.
Изпълни се душата на Каломаин с радост голяма — и светло й стана, сякаш слънце бе пламнало
в душата й. И чудно блаженство усети сърцето й като гледаше Човека.
А като я доближи, каза й Човекът:
„Аз съм Син на Бащата на Глъбините. Моето име е Христос. Не може да се стигне до Бащата,
освен — чрез Сина.

☼☼☼

Но когато се пробуди Каломаин, край нея нямаше никой. И скръб натисна душата й — дълбока
скръб, че Човекът се е изгубил.
И напразно ходеше из пустинята. Плачът й цепеше студената нощ и будеше гласа на чакалите и
лъвовете. ...А Него Го нямаше.

☼☼☼

И на другата нощ пак заспа там Каломаин, защто се надяваше да види отново Христа. Но не Го
видя.
И безумен копнеж обжегна душата й, а сърцето й зарида в тъмнината...
През деня Каломаин се замисли отново за Христа п Го видя пред себе си като алмазно видение.
Но живот имаше в този образ — и навлизаше навътре Каломаин с този образ в душата си.
И страхотно я теглеше към Него, а по страните й капеха топли едри сълзи.
И възнесе се духом Каломаин, а душата й се разтопи в свещено изстъпление. И видя себе си —
капка в безкрайното море на Божията Светлина — и тази капка възрастна, та стана сама море.
И вълни плискаха от средеца навсякъде — и краят им се не виждаше. Защото нямаше граница
ни светлината, ни нейното сияние.
И слънцето изгря.
И Каломаин видя Христа, пристъпващ по вълните - че иде към нея.
www.spiralata.net 14
 И приближи се Той.
И взе я на ръце, както се взема малко дете, та я отнесе.

☼☼☼

...А в онова време Властителят на Предела занесе детето Тимисаг до най-горната Бездна, тъй
като не можеше да го издигне по-горе.
И заживя там Тимисаг. И порасна, та стана мома. По лошо бе мястото — и страшно.
А Тимисаг живееше в мъчения и голяма скръб. И сухи станаха страните й, кожата й — бяла, а
очите й посърнаха и хлътнаха от горест.
...Топеше се дъщерята на Каломаин и сърцето и бе жадно като напукана земя.
И съжали я Христос.
Като минаваше през Седемте Бездни, Тон дойде при Тимисаг. Но нищо и не рече, а само я
погледна е кротък поглед, изпълнен с милосърдия и голяма обич. Тъй гледа нежен баща своето дете,
когато е болно и огница пърли главата му, та то не може никого да познае. Погледна я Христос, па
отмина.
Но щом Го съгледа — пълен със светлина — устреми се с жар Тимисаг след Него и поиска да
Го стигне и да Го спре. И вятърът развяваше дрехите й, а косите й се пилееха по раменете й.
Но когато стигна до Първото Небе, Христос изчезна изведнъж, а Тимисаг видя с траж с -огнен
меч на прага.
И позна Властелина на Предела.

☼☼☼

Когато я върнаха отново в Бездната, тъмна премала притисна душата на Тимисаг. И късаше
скръб сърцето й — а стъпки от кръв лежаха по следите й върху пясъка.
Тя чупеше ръце от плач. И викаше Христа.
А Него Го нямаше.
...И в мълчанието на тъмната пустиня се пръскаха стоновете й — като отровни черни цветя.

☼☼☼

„Лицето Ти е крин, цъфнал между лаври — и мирисът му е до премала сладък.

Като кротко слънце възсиява погледът на очите Ти върху мене в спомена за първия ден, когато
Те зърнах.
И животворно е диханието Ти: то пробужда сенките на син полуден и буди живот в моите
мъртви сънища!
По канари и сипеи разлях свои те сълзи в устрем да Те диря — и по пясъка на пустинята
оставих заради Тебе своята кръв.
И всеки ден сърцето ми ловеше Слънцето, като огнен поток, който кипи и ромоли в душата ми:
— Ти беше това Слънце.
И всяка нощ душата ми Те диреше по кръстопътя на всички знойни сънища — но безплодно.
Защото Ти не посети ни веднъж моя плах сън!"

☼☼☼

...И плачеше Тимисаг, а сълзите й ставаха солени реки — и течаха през пустинята. И
отчаянието на душата й гърмеше в тези реки.
А скръбта й твърдееше и се обръщаше на канара.
Но когато отново спомен огряваше лицето й, усмихваше се като на сън Тимисаг — и
седмоцветна светлина озаряваше канари и пустинни върхове.
И като светла песен летеше нейната радост по безбрежната пустинна шир.

☼☼☼

www.spiralata.net 15
 „Като ледна луна озарява душата ми споменът, че Ти си далеко — и далеко ще останеш от
мене.
И Твоите стъпки са като далечна песен на гиздави моми, които омайват пътника с прелестни
звукове, но крият от него своето лице, което е много по-хубаво.
По мрачини и здрачове разсипах своя плач в устрем да Те диря — и по скалите на пустинята
оставих своите стонове.
И всяка сутрин тръсках виденията на тежко минала нощ, защото скръб та ми бе ридала в тези
видения — скръбта ми по Теб бе ридала там.
И всяка вечер причаквах чудото на своя живот — причаквах мига, когато Твоята сянка ще се
мерне, за да пропъди моите мъки — и да пръсне светлик в мъглата па моя сън.
Така антилопата се мъчи от жажда — и тръгва от сипей на сипей за вода, а пред самия извор
умира от премала.
Кротостта Ти е като меко крило на гълъб — и Твоят облик е сияйно видение.
Но Ти не слизаш при мене — и суетни са моите стъпки. Ръцете ми падат, разтворени като
счупен обръч.
И — Тебе Те няма!"

☼☼☼

И дойде Утешителят при Тимисаг. И обеща й с клетва, че в края на векове те тя ще отиде при
Христа.
И възрадва се Тимисаг с върховна радост — и едра радостна сълза капна от окото й на земята.
А мястото, където капна сълзата, бе назовано Голгота, което значи Лобно Място.

Вавилонска кула

В онова време излезе Божия повеля към синовете на Евеля — да се пазят от дъщерите на Каина
и с дъщерите на синовете му да не се събират. Йехова изрече своята воля само към Евельовите
потомци, защото знаете, че те Го тачат и не ще презрат повелята Му, нито ще се надсмеят над
думите Му. А към Каиновите люде Той не се обърна, тъй като цялата земя виждаше техните
прегрешения. Градът на Каина — Ламнахор — бе станал отдавна капище на кумири и сборище от
черни магесници и кръстопът на всички пороци.
Защото в Ламнахор сградиха синовете Каинови светилища на грях и жъртви принасяха на
Нергала и Меродаха.
А те бяха черни кумири.
И светилища на пъклена магия имаше още — капища имаше, дето се лееше човешка кръв, — и
духове на мъртъвци идваха от Царството на Сенките, за да се сношават с живите мъже и жени. И те
им говореха.
Сплитаха се там денонощно димящи благовония и разнасяше се миризма на мирсина,
разводниче, стипца и черен ладан А жреците на Левия Път произнасяха високо заклинания към
Четиритях и Седмината.
Те бяха научили тайни, които не трябваше да знаят. И дохождаха там дъщерите Каинови, та
принасяха жъртви за любов и за лека рожба. А дъщерите на Греха приемаха образ на сенки — и
примамливи слова шъпнеха те на дъщерите Каинови. И на грях ги учеха.
И заставаха дъщерите Каинови голи пред олтарите на черните богове: като жива съблазън
заставаха те там; защото тъй им бяха поръчали. И жреците им вземаха чистотата в чест на богинята
от Сунам, та опорочени си отиваха дъщерите Каинови; но те се радваха, че са принесли на богинята
онова, което никой не може вече да им върне. И весели си отиваха. И песни пееха по своя път.
И ето че съблазън премрежи очите на синовете Евельови, та не послушаха гласа Божи — да се
пазят от дъщерите на Греха. Много бяха гиздави дъщерите Каинови — снажни и примамливи
наглед. И те знаеха тайните на всеки чар и пътищата на хубостта познаваха добре, както ковач
познава своя чук и своята наковалня.
И изкусни бяха те с поглед да омаят — и с движение, и с дума. Видяха синовете на Евеля
дъщерите Каинови — и премалняха от страст. Че знаеха да ги заплетат дъщерите на Греха в мрежа
от песен и миризма — и чуваха синовете Евельови вечер звуци на кинор, псантер и рог.
И обайваха се те — както се змия обайва от цевница на чаровник.
www.spiralata.net 16
 А денем виждаха те в черните светилища девиците от Ламиахор, съвсем голи — и мамеха ги
телата им —пълни, здрави и съблазнителни.
Та почнаха и те да идват пред олтарите на Нергала и Меродаха — и жъртви наченаха да
изгарят.
Растеше Грехът буйно и несдържано — както расте буря в тъмни дни, — както расте поток в
дни на наводнение. И ревеше Грехът по цялата земя, защото дъщерите Каинови бяха прелъстителни,
а синовете Евельови — здрави и буйни.
И смесиха се тогава потомците на Евеля с дъщерите на Греха — и забравиха всички Бога.
Те народиха синове и дъщери.
И град основаха срещу Ламнахор.
Н назоваха го Немврод, което значи — Очарова ме. И растеше градът, както бе раснал Грехът,
който го роди.

. . .А живееше в онова време в Ламнахор човек мъдър, на име Алтотас, което значи: Син на
Божия Тайна. И той бе силен. Лицето му бе черно като абанос, а гласът му — като звън на арфа. И
сръчен бе Алтотас в Тайните, а в мъдростта — изпитан.
И замисъл назря в главата му: да сгради стълп и с върха му да стигне Бога.
Но понеже бе сам — стана, та отиде у Немврод. И свика синовете Каинови и синовете на
неговите синове. Алтотас почна да говори с тях — и те го слушаха; но той не поиска да им разкрие
всичко, що мисли, защото знаеше добре, че не могат го разбра.
И рече им:
«Чуйте, синове на Сатанаиля! — Чуйте душите на тогова, който е говорил с Адонай!
Странни са пътищата, по които Елохим води човека. По небесните плетеници на твърдта са
начъртани те — и знаковете на Зодиака са силни да разкажат мъдрост.
През себе си трябва да мине силният — и трябва да изгуби себе си, за да спечели Себе си: —
запомнете го!
Не се влиза отвън навътре, а — отвътре навън! Не може да създаде злато този, който няма
злато: — запомнете го!
Аз, Алтотас, бях жрец на Господа.
В папирусите четях мъдрост и в свитъците — разум.
И нарасна моята мъдрост, като звездите небесни се умножи тя — и до Седемте Бездни стигна
моето постигане.
Но тъкмо тогава познах голямата лъжа на всичко живо — и гордостта ми рухна, както рухва
крехко строение на човешки блян. Истина ви казвам, синове Сатанаильови: познах, че съм нищо. И
тогава тъкмо познах, че нищо не съм познавал дотогава. Защото разбрах, че там, дето свършва
човешкото нищо — там започва вселенското Всичко. Това разбрах.
И станах като дете, а сърцето ми — като полски крин.
И разумях чак тогава гласа на мига — и в словата на времето разчетох тайни. И върнах се при
людете с чевръста мисъл — и моето постигане възрасна и се затвърди като гранитна скала.
И видях людете под себе си — и скръб, дълбока скръб изпълни сърцето ми. . .
Като песъчинки морски ще се пръснат — рекох в сърцето си, — като песъчинки морски ще се
пръснат — и следата им ще се загуби.
Защото без тояга се не тръгва в пустинята (вие знаете това) — и без стръв се не лови риба.
Силният е тояга— и човекът, който може, е стръв. Но колцина са силни от людете? И колцина
могат? А на небето има ангели. Те са готови да помогнат на слабите, но слабите трябва да се
приближат до тях и да влезат в тяхната небесна светлина. Без това не може.
И разсъдих тогава в сърцето си, па казах: — да оградим стълп — и върхът му да стигне до Бога!
И сега вам вещая това.
Нека с мишци и сила изнесем победа над съдбините! И — без колебание да сградим стълп!
Защото — дето и да отидем после, навред от едно Слънце e бил извикан животът.
И ние, людете, сме като наровете: едната страна остава зелена, когато узрее другата. Към
Слънцето е гледала узрялата страна: иде ли ви на ум това?
Та нека отвсякъде погледът се устремява с жад към Слънцето — към древното Слънце, —
когато людете видят стълпа! И нека знаят, че не всичко живо е видимо. Над нас има ангели, за които
още нямаме очи. Но те ни виждат и простират към нас ръце. А ние стоим — мъртви, като изваяния.

www.spiralata.net 17
 Аз, Алтотас, видях много. Видях бронзово-излени, червеноцветни истукани, които са загадка.
Те бяха образи на Люде, по-силни от вас; образи на Мъже, които невидимо водят света — и го водят
към Бога. От тия Исполини на духа иде всичко велико, що се вестява на земята. От тях са дошли
огънят, буквата, числото, колелото, жезълът, длетото и молитвата.
И те говореха на душата ми. Говореха за силния, който умее да смуче щастие ~ и да яде болка.
Та нека в мъка и с поглед към върховното щастие сградим стълп! И алени гроздове от огън
нека хвърлим с щедри шъпи по небето — та стълпът да стане кула на Светлината, — а нашата воля
— опора на Слънцето!
Вам, синове на Сатанаиля — вам вещая това!
И нашият стълп нека стане мрежа на силния — и тояга на слабия!
— Аз казах!
И когато свърши Алтотас, всички мълчеха. Защото сладко говореше той — и строго — и власт
криеха думите му.
И почнаха веднага да градят стълб.
☼☼☼

А когато биде сграден стълпът, възлезе Алтотас на върха.

И върхът се не виждаше.
И наречен бе стълпът Бетсемес, което значи — Дом на Слънцето.

☼☼☼

И спа три нощи Алтотас навръх стълпа. А на третата нощ видя сън.
И ето — Мъж със светли дрехи дойде. И на главата My — чаша с кръв.
И онемя от страх Алтотас. А приближи се Мъжът — и потопи пръст в чашата, па намаза с кръв
челото на Алтотаса.
И каза Мъжът Алтотасу:
«Блажен е този, който пръв мине през Земята и Седемте Бездни, защото пръв ще бъде Пазач на
Дверите—и ще стане Стълп на Храма, отдето не ще излезе вече.»
И събуди се Алтотас, па записа видението и словата на Мъжа върху папирус. И пусна свитъка
на народа.
И възнесе се до Трите Небеса.
И не го видяха вече.

☼☼☼

. . .Живееха по онова време синовете на Хета — потомци на Сета и Каина. И силни бяха те. А
като отиваха синовете Хетови при дъщерите на Каина, раждаха се исполини.
И град основаха исполините: името му Адма.
А основаха го при стълпа.
Но безумие изпълни душата на исполините, та грях извършиха — грях, от който затрепери
земята, от край до край затрепери.
Мъртви извикваха те, бесове питаха — и в неестествено съитие влизаха с дъщерите Каинови,
защото неутолима сласт пърлеше душата на исполините — и душата на жените им.
И с позор зацапаха сърцето си, като изпаднаха в противоестествен грях — а върху лицето си
метнаха плащаница на безсрамие.
И забравиха те словата на Алтотаса, който огради стълпа, че това е стълп на Слънцето — и път
на силния към Себе си.
И зарида земята от свян. И разтърсиха се от гняв планини и хълмове. Страшно беше. Но
исполините не се плашеха. Защото умът им бе размътен от греха и залостена бе у тях вратата на
страха от Бога. Тяхната сласт роди чеда, но не люде роди тя, а — маймуни, който приличаха на
люде. Родиха се чудовищни подобия на мъже и жени.
Чедата на Греха бяха грозни и космати и лишени от човешка реч. Те можеха само да крещят и
да реват и да надават остри писъци, но да говорят те не можеха. Дори самите им бащи и майки се
отвръщаха от тях, защото им се виждаше нелепо да галят чудовища и да целуват космати лица. Те ги
караха на работа, защото маймуните бяха силни и едри; те бяха рожби на исполини. Що имаше
www.spiralata.net 18
тежка работа, тия чудовища трябваше да я вършат. А когато се противяха, бащите им ги биеха с
тояга и бич — и те трябваше да се покорят. Но чедата нaмpaзиxa родителите си; те ги издебваха
нощем, когато спят, и ги убиваха, а после избягваха в горите.
Тъй Грехът се умножи по света. И чу Бог писъка на земята, която стенеше под Греха — и
разгневи се Бог.
И прати мълния, та разори кулата и разсипа града до камък. И с безумие порази Силният ума на
исполините, та се гледаха един другиго, без да могат се позна. И пръснаха се по света — и покой не
намери никой.
За да се сбъдне това, що бе казал Алтотас:
«Като песъчинки морски ще се изгубят — и следата им не ще намери никой!»

Мелхиседек

Живееше в онова време човек, силен по дух: името му — Мелхиседек, цар на правдата. Той
царуваше в страната, наречена Салим, което значи —Мир. Той бе жрец на Всевишния. И никой не
знаеше, има ли баща или майка. И никой не можеше да каже уверено отде е дошъл Мелхиседек. В
земята Салим го бяха заварили първите мъже и жени, които се бяха преселили там, за да заживеят.
Сякаш Мелхиседек бе израснал из земята или бе слязъл от небето. Приказваха шъпотом неговите
поданици, че царят им наистина е пратен от Всевишния, че е дошъл по чуден път от звездата
Вечерница, дето се е родил, за да донесе на земните люде мъдрост, която не знаят, и учение, каквото
не са още от никого чули.
Той бе жрец на Елохима отвеки.
А крепък бе духом Мелхиседек. И възлежаваше на гърдите Господни.
Той знаеше изтънко душата на човека и виждаше до един заслоните на сърцето: от погледа му
не можеше да се укрие ни грях, ни помисъл — и пред словото му трепереха всички люде.
Защото го знаеха, че е праведен и ведър духом. И боеха се от него, както човек се бои от
светиня, до която не е достоен да се докосне.
Мълвяха шъпотом, че Мелхиседек знае езика на Небесните Войнства и приказва с тях. И по-
чистите виждаха, че ангели идват при него и си отиват зарадвани.
Издигна се духом до звездите небесни Мелхиседек — и по следите на Слънцето тръгна.
Всички знаеха, че той е Пазител на Тирса Господен и на Чашата Господня.

☼☼☼

Когато Авраам, патриархът на Божия обет, се връщаше от победата над царете — срещна го
Мелхиседек и в храма Господен го введе.
Защото бе победил.
И тогава изнесе Мелхиседек хляб и вино — и благослови, па даде на Авраама. —
И Авраам пи вино и яде хляб.
И каза Мелхиседек:
«Благословен Авраам от Елохима, от Върховния Бог, Който създаде Небе и Земя! — И
благословен Върховният Бог, който предаде враговете ти в твоите ръце! Защото не победа на кръв
трябва Господу, а — победа на дух! И благословен — който е открил ключа на Тайните!
Поверил е Йехова люде на Авраама — и той трябва да ги води.
Затова нека чуе словата на Вечния —- и думите My да разбере!
От жречеството иде учение, а от учението — съвет. Та два са образите на Божия Жрец: обич и
правда.
И двете са — едно.
От царуването иде взиране, а от взирането — сплътяване. Та два са пътищата на Божия Жрец:
свобода и закон.
И двете са — едно.
Благословен — който разбира и осъществява! Като птица е волен в своя път и Всевишният го
пази!
Иди си с мир!»

www.spiralata.net 19
 И замина си тогава Авраам при племето — и занесе в сърцето си трепета на чудната мъдрост, а
в душата му звънтяха словата на огнена проповед.
И разказа на всички от племето що бе видял и чул.
Та вредом се разсипа мълва за наставника в Тайните — и всекиго пърлеше жар да чуе
Мелхиседека. И потърсиха го мнозина, но малцина смогнаха да стигнат до него.
Защото измряха от буря, мълния и жад в пустинята.

☼☼☼

. . .И дойдоха при Мелхиседека малцината — и замолиха го да ги поучи. А те бяха кръстени с

огън.
И стояха три деня в пещерите, за да преминат излитанията, преди да получат Тайните.
И отведе ги на третия ден Мелхиседек на Планината — и каза им:
«С чистота се гради Царството — и среброто трябва да стане злато. А сърцето — да се
възпламени, като небе на пладнина.
— Това е първото.
Три пътеки има чистотата. А трябва и трите да се изходят.
— Това е второто.
Когато изгладнее, лъвът не реве, ами алчно търси плячка. . . Бъдете като него!
— Това е третото.
И усеща лебедът, щом дойде време да мре. Тогава той запява и хубава е песента му. Защото пее
веднъж в живота си. Като него бъдете!
— Това е четвъртото.
Когато скорпионът се усети уловен, самин си забива жилото в своето тяло. И — умира
самоволно.
И тази смърт не носи скръб. И няма лъжа в нея, защото е волна смърт. Има у човека много
нещо, което трябва да се самоубие. Целият човек е изплетен от измами и страсти, които трябва да се
самоубият. Инак няма да заживее онова, което е у човека истина и слънце и алмаз. Скорпионът е
притча за вас и за мнозина. Бъдете такива!
Но помнете, че на малцина е съдено да бъдат уловени. И щом не са, отровата на жилото им ще
стане вода. И не ще умрат; защото е рано. А беда е — рано да загинеш.
— Това е петото.
Навътре гледай, защото душата е ключ на вселената— и не виждаш ли в себе си, вън от себе си
не можеш видя!
И събуди ли се в тебе Огнената Змия, която съска и се върти на витло — пази се да те не ухапе!
— Улови я за главата и допри езика й до своя език — и гледай я в очите!
Ще заспи Змията — и пробуди ли се, покорна ще ти бъде.
— Това е шестото.
Научете Великото Изкуство: много са неговите пътища! От взирането се ражда образ. С остро
взиране се узнават силите: те са сенки, а сенките се не виждат по здрач.
Изтръгни от себе си скрити съкровища — и стани път на Вечния! Преди да намериш Пътя, по
тебе трябва да минат мнозина.
С усилие се налучват пътища отвъд душата — но само тъй се постига волност. Вси ръждиви
вериги трябва да се счупят: а кои вериги не са ръждиви?
Надрастване на веригите трябва! Само тъй се стига до стъпало на пророк и посветен.
Само тъй се влиза в чертозите на Оногова, Който е станал едно с другите.
— Правете това, братя мои!
— Това е сетното.»

☼☼☼

И когато мъжете, които бяха дошли да чуят, чуха — посвети ги Мелхиседек в Седемте Пътя на
Тайната. И кръсти ги с Дух Свети. И рече им на разлъка: 
— Изживейте клетвите, с които сте запълнили младината си! Изпълнете обетите, с които сте
накичили зората на своята възмъжалост! 
Завещайте на своето Утре изгревите на своето Вчера и ведростта на своето Днес! — 
www.spiralata.net 20
 Помнете седемте стъпала на Пътя — и търсете Себе Си в самота и мъка! 
— Не ви зова на пир, братя мои: — на самотерзание в и зова! 
И щом видите себе си нещастни, дирете с кротка ръка по-нещастни от себе си, за да намерите
най-нещастния — и нему я прострете! 
И щастливи ще се усетите тогава! 
— Вървете с мир!
И отидоха си.
А Мелхиседек се изгуби — и никой го не видя. 
За да се сбъдне казаното: 
«Блажен — онзи, който е прочел словото на Тайните — и е научил скрижалите! Той ще стане
стълп в Храма на своя Бог — и не ще излезе вече!»

Жрец на Озирис

Положи Бог ръката Си върху Египет и когато влезе Слънцето в знака Овен — роди се син на
фараона. И нарекоха името му Мойсей, което значи Потомец на Водите, защото се роди край брега
на голямата река Нил — реката над реките. Там се издигаше в онова време богатият град Тива,
където живееше фараонът в разкошен и многоцветен дворец. Защото Тива бе столнина на обширната
египетска земя. През нощта, когато се роди царският син, паднаха много едри звезди от небето — и
народът каза, че тия звезди са ангели, слезли да се поклонят на момчето. 
И когато възрасна в сила и мъдрост Моисей, надари го Бог с видение на пророк и пламенна реч
на жрец му даде. 
И научи Моисей словата на йероглифите, позна мъдростта на папирусните свитъци със златни
главизни, възприе великите Тайни на Изида — и мина през Седемте Храма на Делтата. 
И дванадесет годин прекара Моисей далек от света — в мълчание, съзерцание и подвизи на дух
и воля, — за да пренесе страшните Четири Изкуса, за които говори в притча великата Книга на Тота. 
И мъдростта му назря, ръката му закрепна, а сърцето му като сребърно огледало отразяваше в
образи, картини и ликове страданията на цял свят. 
И когато стана Моисей на тридесет годин, той мина огнения сън на Трите Деня — и лежа,
затворен в саркофаг, додето Посветените пееха седемтях избрани химна на Озириса, Владетеля на
Небе и Земя. 
И стана Моисей жрец и тайноведец. 
И просия духът му в сила и познание, за да възприеме подкрепата на Силите и на Онези
невидими Мъже, които надаряват достойния с всички духовни могъщества, за да води народите, по
Божия път. Моисей узна всичко, що можете да узнае човек в плът, хилядократно прероден и дал обет
да служи на Всеобщото Благо и да забрави себе си. 
И достъпни му станаха словата, писани върху страници от камък с позлатен резец — и спазени
в кивота на светилището. 
И затулените в мрака на пирамидите железни слова проумя: — словата на Сфинкса, за
Светлината Озирисова и за Тайните на богинята Изида. 
И укрепиха се очите му, като очи на орел, а мъдростта му стана мъдрост на змия.

☼☼☼

И възсия в познание и дела Моисей над цял Египет, както Слънце възсиява над пустинята. И
силен бе в пророчество и видение. 
Та ето — яви се Бог Моисею в слава и блясък — и каза му да изведе Израиля из Египет. Защото
в робия живееше Божият Народ — и не знаеха отдих синовете му. А ясни бяха небесните начъртания
на съдбините — и те говореха, че в Избрания Народ ще роди Светлината Своя Син — Велик между
Великите и Силен между Силните. Но Син Божи не може никога да бъде син на роб. Та затова
трябваше Моисей да изведе Израиля. 
И поведе с властна ръка и с желязна тояга жрецът на Озириса Божия Народ — през червени
пясъци и тъмни бури го поведе натам, отдето изгрява Слънцето. 
И минаха Червеното Море, та стигнаха в пустинята. 
И лутаха се дълги години без път, защото никой не знаеше кой път води към Бъдещето. 
И минаxa в падания и грехове големия кервански път, па стигнаха до една висока планина. 
www.spiralata.net 21
 И повика Бог Моисея навръх планината— и с гръм и мълнен огън го срещна: както се среща
цар през дни на бурна бран. 
И видя Моисей чудесата на Божието Творчество — и чу думи, които никой не е чул, — и видя
мощни знамения — и позна върховни тайни. 
И зърна в пламъци душата си — светла като звезда и гневна като пожар, който лети към
облаците, — сякаш се сили да погълне с огнени уста висините. 
А видя и Бога — лице с лице.

☼☼☼

. . .И повели Бог Моисею да вреже на камък думи от изреченията, издълбани върху златни
таблици и пазени от архангели с огнен меч и сребърна броня. 
И изряза Моисей скрижали. 
И слезе на Третия Ден долу.

☼☼☼

. . .А Израил бе забравил и Бога и Моисея, който му говореше за Бога. Изваяния от мед бе излял
той — и тям служеше с нечестиви песни и сластни танцове, навеяни от бесовете и от човешката
похот пришъпнати. 
Моисею се не понравиха ни звуците, ни игрите на Избрания Народ, защото клетва на бяс
ревеше в тези песни — и чарования на зли духове съскаха в тези похотливи игри. 
Че измамните провиквания на дъщерите на Моава бяха внесли буря в душата на Избрания
Народ. 
И видя ги Моисей: пред Белфегор и Ащарот се диво виеха сластни танцове — голи играчки
тръпнеха в премалняло движение на знойна страст. 
И гняв възпламени сърцето на Моисея, та удари в ярост скрижалите о канарата — и на късове
ги разби. 
И не даде закон на Израиля. Защото сластният и лъжлив и граблив народ нямаше нужда от
Божи закон, а — от златно теле и от звънтеж на жълтици и от похотливи разтухи.

☼☼☼

Но Божия клетва гонеше народа, защото бе забравил Оногова, Който му дари волност и му
обеща нова земя. И болести налетяха людете, та мряха труп до труп. И тогава се сепнаха, защото
сетиха върху тялото си отровната целувка на язвата — и върху челото си — тъмното допиране на
Смъртта. 
И цял народ припадна ничком — да се моли с трепет Богу — и да плаче. 
Издигна тогава Моисей змия от мед, прикована на тривръх кръст. И каза, че който погледне
змията, ще оздравее. 
Но слепота закри очите на Израиля, защото Божията клетва отмъстяваше — и мрак падна, като
гранитна стена, пред погледа на целия народ. 
И само седмина души видяха змията — и се излекуваха. А другите измряха до човек — и
сбраха се чакали и хиени на телата им.

☼☼☼

. . .И бляскав Ангел на Смъртта пристъпи с мудни стъпки — и неговият поглед плачеше над
участта на цял народ.
И поведе отново Моисей останалите седмина — и мълчаливо тръгнаха напред. И ето — път
легна пред тях: път дълъг, непознат Моисею. 
. . .И втори път извика Бог Моисея на Хорив — възлезе Моисей на планината, а седмината
останаха чакат при подножието. 
И рече им Моисей отгоре: 
«Мълчете и на Бога се молете! Защото Господ слово ще говори! Защото Господ чудо ще
твори!» 
www.spiralata.net 22
 И седмината паднаха ничком и почнаха горещо да се молят и да удрят с лобове земята. И нищо
си не говореха един другиму, а само гледаха нагоре — и на колене чакаха Моисея да се върне.

☼☼☼

И рече Саваот на Моисей: 

«Дванадесет години огнени симуни въртяха в страшен кръг Избрания Народ. — Ти цял народ
поведе да измре в лъчите на Земя Обетована! 
В самотната страна на Мадиана ти води с Мене огнена беседа: — не трепна ли сърцето ти от
страх? — Тоз, който види Бога — ще умре! 
Години ти безумно дириш Бога: гласът ти е разкъртил всички канари. Но ето: иде твоят сетен
ден: на твоя праг Смъртта те властно чака! 
. . .Когато ти призва Израиля, преди години, ти рече на разпръснатите племена: — Поробени
народи, съберете се! Мълчащият вам слово ще мълви! 
И те се до един стълпиха, опити от мечтата по Земя Обетована! 
Сепфора с плач те молеше да не отиваш, а ти й рече властна реч: — Далеко е родината ми,
сестро — в пустинята влече ме стръмен път! 
И тя замлъкна, щом я ти погледна: че в тъмната чърта на сключените вежди мощ властна,
царствена личеше. 
И Аз видях отпосле твоя посъх властно да дели вълните на Червеното Море. Ревниво ти упази
Тайната на Бога — и свитъците на теургия ти в сноп запален изгори! 
Пред златните керуби на свещения кивот ще падне скоро твоят труп. А твоята душа ще полети
към Мене — и ти ще оковеш Нахаш — огромната Змия на златния Едем! 
И ангели ще ти разкрият на Руа Елохим Аур!— И в шествията на небесни Посветени ти векове
ще носиш сърмен ефод! 
— Защото жаркият симун на толкова пустини опърли твоето лице — и твоят орлов поглед ще
потърси и отвъд смъртта пътека към небесни върхове. 
— Върни се при седмината избрани — и дай им новите скрижали на Господния Закон! А после
— в мир дочакай своя сетен миг!»

☼☼☼

И стоя Моисей шест деня на върха, а през всичките дни планината се разклащаше от основа.
Гръм, пламъци и мълния изригваше върхът — и леден страх пълнеше пустинята наоколо, а хората
чакаха в подножието с трепет своя вожд. 
И не смееха глава да подигнат нагоре, защото се боеха да ги не порази огненият език на гнева
Божи. 
. . .И най-после, на Седмия Ден, слезе Моисей от планината — и беше пълен със сияние. 
Очите му грееха като морета от пламък, лицето му заслепяваше погледа, а косите му бяха
огнени змии. 
И на челото му личеха знакове, писани с кръв — но не можете никой от седмината избрани да
ги разбере. 
И донесе Моисей нови скрижали — каменни скрижали донесе той, а всичките им страни бяха
изписани с писмена. 
И даде ги на избраните, за да прочетат словата на Господния Закон, да ги скрият в сърцето си
— и да ги живеят. 
И когато настъпи краят на времето, в бляскаво видение изпъкна пред очите на Моисея Ханаан,
земята, обещана Израилю от Бога. 
Но видя Моисей, че косите му са бели, а Вечерта наближава. 
И — че не ще встъпи в Ханаан.

☼☼☼

. . .И свика при себе си Моисей седмината, за да ги напъти, тъй като виждаше още слепи
душите им — а стъпките им — плахи. 
И рече Моисей на седмината: 
www.spiralata.net 23
 «Близо е Нощта, която носи здрач за очите и мир — за сърцето. Близо е Нощта; моята Нощ,
братя мои. 
Ще стихнат гласовете, ще замре светлината — и сенките ще станат дълги. А по небето ще
разпилеят кервани звездите — и моят Ден е близо!. . . 
— Цял живот в себе си: това е много. 
И — бих желал навреме да умра. 
Но какво ще правите вие, като не можете още стъпи без мене? — За вас тъгувам — и дните на
вашия живот чета: не дни на мъже, а дни на младенци. 
В безумен вик към Божия Земя изляхте вие и народът ви от мед и злато свойте кумири. А
вашата уплаха си не спомни Планината, навръх която Бог говори в мълнийни пожари! 
Що да ви кажа, та да ви запазя от кумир и да спастря за светло време златния пясък на вашата
почит? Що да ви кажа? 
Силни бъдете, братя мои: —че силата е мост към Бъдещето! Радвайте се, като разберете, че
расте вашата мощ— и веселете се, като видите, че вашата воля цепи планини! 
Знамение ви давам — и личба ви соча: през трупове ще минете! Беди ви чакат — и войни, и
кървави метежи, и мор, и глад, и чума. През трупове ще минете — ви казах. А слабият през трупа на
своя баща не ще има сърце да мине. За вас няма бащи и майки, сестри и родни братя. 
— Бъдете семе на Бъдещето! 
Напътствие ви давам, братя мои — от буря се не плашете! Ни огнен дъжд, ни буря от сълзи не
ще измокри крилата на буревестника! 
Окови от желязо не могат стегна мишците на твърдия;— венци от цветя не могат обвърза
сърцето на твърдия: смелостта е по-твърда от алмаз! 
И още едно слово завещавам на сърцето ви, братя мои: пазете се от меки думи, които лъжат
сърцето — добре се пазете! Не слушайте плъзгавите думи на жената и на винопродавеца, и на
търговеца, и на лихваря! Не слушайте думите на ония, които живеят от чуждата кръв и мъка, и
усилие! 
Не падайте често на колене, братя мои! Твърде много богове — то е разпуснатост на сърцето.
Твърде малко богове — то е теснота на сърцето. Само един бог — не го знаете кой е. Оня едничък
Бог, Когото още не познавате, няма нужда от камили, падащи на колене, нито от чакали, които вият
пред Него: «Господи, Господи, дай ми по-тлъста плячка!» 
Почитайте Незнайното, но с презрение свивайте уста, щом ви се говори за нещо или за някого с
очи към земята, а с пръст — към небето! Истина, истина ви казвам: не вярвайте в едрата лъжа, която
мами погледи и сочи пръст, откак свят светува! 
Не оставяйте писани слова! — На злато пише Слънцето, на камък — пророкът, на папирус --
жрецът. 
А силният пише — на огън. 
Не говорете ясно! — Езикът ви да бъде притча, а словото ви — видение! Не сте родени за
учители на стадо, ни за тълмачи на сънища, ни за търговци на евтини скрижали. Скъпа е късата
истина: тя струва дълъг живот! — Пастрете своите къси истини, както се пастри едър бисер, който е
купен с цената на цяло царство: не ще бъдете вечно царе! 
Презирайте онези, които не могат да гледат инак освен през мрежа! Светът е хубав наистина за
онези, що нямат свои очи. Те казват: «Купихме си истина», както съседите им думат: «Купихме си
крава.» И те без умора кретат след продавача на изживени истини, които са се превърнали на лъжи.
Тъй дреха, дълго носена, се превръща на пробита мрежа. Хубав е светът, когато се гледа през тая
мрежа. 
И още ви мълвя: презирайте търговиите на кумири! Не виждате ли, че светът е препълнен с
изваяния — и човек не може за миг да възправи снага, защото на всеки завой някой кумир го кара да
пада ничком? И не виждате ли още: Жената е погрозняла от това, че изваянието на Жената е много
по-гиздаво от Нея? 
Сетни съвети ви давам, малки мои братя: от сърце жалете онези, които цял ден кадят
благовония пред своя собствен истукан: деца са те — смешни деца, които ловят морето в шъпа. . . 
И когато видите жена да носи алабастрова съдина с многоценно масло и със скъпа украса по
съдината, ако съзрете, че очите й блестят от възторг, а тя трепери от страх — да не изпусне съдината,
— ударете с жезъл нейното съкровище, та го счупете на черепки! 

www.spiralata.net 24
 Като слона бъдете спокойни, мъдри и силни; защото — когато слонът се разгневи — от него се
боят и тигри, и лъвове. И от мравката вземете пример, а от скакалците — поука! Каква велика
притча е цял свят! 
И тогава ще закрепнете — и в душата ви ще се родят звезди! 
— Защото на силния е земята!»

☼☼☼

А после скръб обори Моисея, като видя седмината, които трябваше да остави сами. Защото си
спомни, че скоро ще издъхне. 
И рече им с треперлив глас: 
«Не знам, не знам кому да ви оставя, малки братя!. . . Оставям ви на Великото у вас: нека
възрасте — и нека пази от съблазън душите ви! 
Гласът на Елохима обжегна моя дух: угаснал въглен е душата на Моисея. . . Защото — който
види своя Бог, умира! 
. . .Той каза ми преди години: Снеми, безумче, своите сандали: свещена е земята, дето ще
преминеш! — И ето — бос дойдох през пламъци при вас! 
Години в мрак ожидах огнени преображения в полите на Тавор: — и доживях до сетното
преображение; плътта ще изгори, а тленното ще стане — дух. 
. . .И нека аз умра навръх на Планината — там, дето в трепет чувах Божиите стъпки! 
В Града на Палмите ме занесете, братя мои — аз искам Обещаната Земя да видя! 
. . .Прощавайте — настъпва моят час!. . . Прощавайте — — настъпва моята дълга — дълга
Вечер! »

☼☼☼

И когато свърши словото към избраните, Моисей им посочи пътя към Ханаан, а сам се върна на
Планината. 
И щом възлезе на върха, разтръбиха ангели дохождането на жреца — и мълнии обсипаха пътя
му. 
И мина Моисей по път от пламъци. 
— И, застанал на върха, видя Моисей Ханаан - всичкото величие и гиздост на Ханаан. И
съжали избраните, които отиваха там: 
«Тежко им, ако се не върнат, преди да влезат! И като каза това, обърна се към Слънцето,
сърцето му почна да студенее — и той умря.

Соломон и Балкиза

Здрачевини трепереха над стихналия свят, а цар Соломон седеше, облакътен върху абаносова
маса. Тъкмо надвечер, когато слънцето залезе и почне да се смрачава, царят обичаше да седне и да
си помисли. Тъй като в тоя спокоен час по цялата страна затихваха грижите, страстите и борбите,
самата земя си отдъхваше и въздухът се спираше неподвижно, и звук се не чуваше, и всичко се
вслушваше, като че ли иска да долови тихия шум от летежа на ангелите. 
И разгъваше Соломон свитъци с чудни сирийски писмена, за да търси пътищата на човешката
замисъл. 
Защото бе силен по мъдрост цар Соломон и умът му бе остър като резец на царски писец. 
. . .Мракът падаше в чертозите на Соломона като тежки дипли на старо тъмно кадифе и през
мъртвите сенки на широки стълпове се чупеха угасващите блясъци на червеномедни жъртвеници. 
И в скъпите покои образът на Соломона грееше като земно слънце, което народите са накитили
с най-скъпите си нанизи — да му се радват. 
На главата му блестеше забрадка от златотъкан лен със зелени цветя на папирус — извезани
тънко от ръка на жена. А на челото му — прочелник с едри змии от мед. 
На плещите му — одежда от пурпур, обсипана по краищата с бисер, а по средата напъстрена с
везани листа от палма и криле на златен бръмбар. 
А в чудна редица блестяха на пояса му от кафено персийско кадифе всички двадесет и два
образа на египетската магия, изшити със злато и корналинови зърна. 
www.spiralata.net 25
 И висеше на бедрото му меч в ножница от сребро, мед и червено злато — с тънки украшения от
ръка на златар, обиколепи с древен биcep и със сребърни жилки. 
И носеха ръцете му над лактите широки гривни от плътно злато с едри огненопурпурни
карбункули, светящи, като поглед на персийска змия. А на пръстите му — тежки пръстени с врязани
тайни знакове. 
И край него пъстрееха чертозите му — чакаха да падне мрак, та под блясъка на много
светилници да засипят със светлина царя. 
. . .Разбираше Соломон словата на тайните сирийски книги. Ненапразно мъдростта му се
славеше по цял Изток — и добротата му бе знайна вредом. 
И царе дохождаха от Изток и Запад — да чуят мъдрост и притчи — и водеха дълги кервани с
дарове за царя на Йерусалим. 
А силен бе Соломон — и угоден Богу. И даде му Елохим дар — да разбира езика на животните
и тайните на природата да познава. 
Възрастваше в мъдрост и мощ, Соломон. И растеше славата му — и мълвата за него се
разливаше по вси царства, като благовоние на амбра.

☼☼☼

Стигна слух чак до Балкиза, царица на савската земя, в Честита Аравия, че Соломон бил много
мъдър. Казаха й, че земята не знае другиго — толкова мъдър на младини. 
И пожела Балкиза да го види. 
И поведе тя от Сава керван от слонове и камили с дарове, па мина голямата пустиня, за да
отиде в Йерусалим. А когато първите камили бяха стигнали до двореца на царя, последните не бяха
още влезли в дверите на града. 
И никой не беше видял дотогава толкова дълъг керван. И чудеха му се всички. 
А щом влезе чернолик велможа в Соломоновия дворец, та поднесе Соломону свитък от
царицата, излезе самин царят да посрещне Балкиза. 
И пристъпи към слона, на който седеше савската царица, направи поклон — и сне я на земята. 
И въведе я тутакси в чертог, украсен с пъстра мозайка, злато, мрамор и сръчно изработен
кедър. 
А Балкиза бе облечена в тънка коприна с цвят на бляскав шафран, с мантия от огнен пурпур и
върху него везани големи папагали. 
И носеше прочелник от бисер, върху ланитите й се спускаха златни трепки с изумруди, а шията
й бе накитена с огърлия от сребро и рубини. 
А върху буйните й коси се виеше като пъстра змия косячник от скъпоценни камъни и
златовезани ленти. И тежки гривни и пръстени стягаха ръцете. 
А кръстът й бе препасан с пояс от змийска кожа, изпъстрен с цветна глеч и злато. Отпред се
закопчаваха пафти от жълта мед, изработени като глави на змейове. А очите им бяха от опали. 
И когато влезе Балкиза в чертозите Соломонови, всичко помръкна и се стопи пред нея — сякаш
бе влязло самото слънце. 
И целият дворец потъна в нейната светлина.

☼☼☼

И даде Балкиза на Соломона пръв дар — кинжал в ножница от кожа на крокодил. Защото
знаеше какво трябва да подари пръв път жена на мъж. 
А Соломон взе ножа, па рече: 
«Нож ми даваш. . . Като нож пробожда погледът на жената сърцето на мъжа. И няма покой за
него. — Ти верен дар избра.» 
А Балкиза му каза: 
«Не мислех тъй, когато избирах дара. Като нож е остра мъдростта Соломонова — тъй съм чула
аз — и като стомана е студено сърцето му, та никоя жена не го е пленила още с телесна хубост, нито
го е опила със знойна реч. 
И в ножница от крокодилска кожа сложих кинжала. Нека сила на крокодил добие твоята душа
— и тъй да устоиш срещу измамите на царска власт! Мнозина е сломил собствен жезъл — и не една
душа е ослепяла от смарагдите на собствена корона. 
www.spiralata.net 26
 Чух, че било несметно твоето богатство, но не вярвах. А сега ми иде — на очите си да не
вярвам. Казаха ми, че твоята мъдрост била лъчезарна и че друг по цял свят нямало като тебе. Не
знам: може да е вярно. . .» 
Обърна се подир това Балкиза към Соломона, за да го изпита с мъдрост и тайноведство, защото
и самата бе много мъдра. 
И каза му: 
«. . .Много знае Соломон — и мъдър е, както изглежда. Но една гатанка ще кажа, която
разкрива мъдростта на всеки маг. Та нека Соломон отговори.» 
«Кажи гатанката, царице!» — рече Соломон. 
Тогава савската царица каза: 
«Имаше цар — мъдър бе той. 
Живееше царица далеч от него. А тя не бе го виждала, но го обикна по слух и мълва. 
И отиваше при магесници — да взема питие, прекадено и наречено, за да буди любов;
разливаше го вечер през седем луни, че да се обърне сърцето на царя към нея. 
А сърцето му се не обърна, защото я не знаеше и не можеше да помисли за нея. Но каза й велик
маг — да иде тя сама при царя, та с хубост да го плени и с реч да го очарова. 
И отиде при него. 
И прониза го с поглед: — сломи сърцето му, както силният ломи желязо. И той я обикна. Но
когато видя царицата, че царят е бил силен да устои пред вълшебни възлияния, а слаб — пред
чаровни погледи, не можа да го обича вече. 
И почна царят да прави вечер заклинания, за да се обърне нейното сърце отново, защото я беше
възлюбил силно. 
И с реч и мъдрост и погледи се мъчеше да я възвърне на сърцето си. 
Но студена си остана царицата — и нищо не можа да стори той. 
Отвеки се гонят те — до края на вековете ще се гонят. 
Тъй съм чула аз. » 
Разбра Соломон думите на притчата, па каза на Балкиза: 
«Слова на чужда мъдрост ли говориш, или това са думи на сърцето?» 
А царицата отговори: 
«Дали — слова на мъдрост, или — думи на сърцето: — тъкмо това трябва да разгатне мъдрият.
Затуй те и питам в притча — и в това лежи средецът на моята гатанка, премъдри царю Соломоне.» 
И подлъга се първица Соломон, та рече: 
«Не са думи на сърцето, защото сърце притчи не знае.— А притча е това — и лесно се разгатва.
Мъдрец на притчи с притчи отговаря. 
И — нека чуе Балкиза! 
Три корала знаем: бял, черен и червен. Белият дава ясновидство, черният — магична сила,
червеният — власт над сърцето. 
Царицата е била червен корал. 
Два камъка знаем: адамант и яспис. Адамантът е твърд, но щом се изгори в пламък от червен
корал, става мек като восък и почернява. 
Царицата е желала адамант, а не — восък.
Ясписът бие ту на зелено, ту на багрено — а се засенчва с бяло, жълто или черно. Ясписът —
знайно е — измамва с променливи цветове, сам не гори, а с лъчи разпалва дори адаманта. 
Царицата е била яспис. 
Но — чуй нататък! — да ти кажа как се продължава гатанката, на която ми каза ти само
наченъка! 
Щом видя царицата, че царят се мъчи да обърне сърцето й, не може да се отчае, като не успее, и
да я напусне завинаги — а сърцето му да стане отново твърдо и дори да я намрази, — пламна тя от
гордост и разбра, че — когато охладее той към нея — тя може пак да го обикне; взе свитък — и
написа на него: «Скорпион» — па си отиде. 
Когато скорпионът види, че се намира в опасност, убива се с жилото си. 
Скорпион е било името на царицата. 
Отвеки — ти право каза — борба се води между тях. Но Змията ще ухапе Скорпиона и
стъпките на царицата ще се затрият като населниците на Содом и Гомора. 
Думите на жената са бързи като нозе на танцувачка и преходни като цветове на алмуг. 
И — докле заглъхне песента на рибарите, червените макове отлитат, а остават само семената. 
www.spiralata.net 27
 Мак е жената. 
Тъй съм чул аз. »

☼☼☼

И когато свърши, Соломон погледна с изпитлива усмивка Балкиза. 

А тя се тихо смееше. 
И запита я засрамено Соломон защо се смее. 
А тя го прониза с тънък поглед под замрежени клепачи, па промълви весело: 
«Разгатна ти добре гатанката, царю! Ха, ха. . . Мъдрец на притчи с притчи отговаря. . . Но
притчи знае мъдростта, а не сърцето. . . Няма е неговата реч, но жилят понякога думите му. Та що би
казал ти, ако първите думи на устата ми бяха не слова на мъдрост, а — думи на сърцето?» 
И засмя се втори път Балкиза — и погледна царя. 
А Соломон смутено обори глава. 
. . .И за пръв път се замисли. 
А разбираше Соломон добре тайните слова на сирийските книги. . .

☼☼☼

След това даде Балкиза на Соломона всички дарове, отредени за него. От сърце му ги даде тя. 
И рече: 
«Велика е наистина мъдростта на Соломона — и може да няма от него по-мъдър под слънцето.
Но тайните на женското сърце не знае още Соломон. 
И много има да се учи. . .» 
А Соломон й даде скъпи дарове: редки миризми в съдини от злато, с глеч и цветя от
звездовиден ахат. И — делийски платове със златни палмети върху основа от зелена коприна, тънки
платна от Дамаск с везба: розети, лалета, свещено дърво и грозде — странни тъкани с дребни
златисти дипли от Китай, — тънка работа на ръка. И — шумяща нежна коприна с едри папагали
върху пурпур и тъмно злато, сребрист атлаз с големи зелени птици и дребни пъстри цветя. 
И дари я още той с накити от злато и скъпоценни камъни, украсени всички с цветна глеч: умела
работа на тирски златари. И — много скъпи съдини и рогове от слонска кост за вино и даде
Соломон. 
А когато на третия ден Балкиза пожела да си отиде, не й даде Соломон — и помоли я да остане,
— че не бил й казал още всичко. . . 
И засмя се Балкиза.
Една вечер, когато звезди пропъстриха небето, каза Соломон на савската царица: 
«Словата на сърцето си ти каза вече. 
Чуй сега какво ще каже Соломон! 
От ранни младини съм слушал възточна притча — и тя ми спомня отблизо слуките на сегашния
живот: нея ще ти кажа. 
Живееше преди време момък. И закопня по жена сърцето му. И в тиха вечер като тая стана той,
та отиде при черен маг. И поиска питие за обич. А каза му магът да донесе капка кръв от нея и
четири от него. 
И докле тя спеше, бодна я той, па взе капка кръв от ръката й. 
А тя се събуди, но бе тъмно — и тя бе тръпна, та не видя. 
И отиде момъкът при мага с капките. 
Но вълшебникът му каза, че не ще му даде сводниче, ако си не продаде душата нему. 
И съгласи се момъкът, защото обичаше жената повече от душата си. 
И отдели магът четвъртата капка, па я закле със заклинанията на Черния Меч — и капката
стана човешка сянка — и доби сила на жив човек. 
А жената изпи питието — и прилепи се сърцето й към момъка. И обикна го тя: от все сърце го
обикна. 
Но сянката го следеше невидимо. И тровеше тя миговете на щастието му — и размътваше
покоя на сърцето му. 
И заснова замислен момъкът нагоре-надолу, отрови се сърцето му и не можете да намери
покой. И така — чак докле умря. Цял живот. 
www.spiralata.net 28
 А когато втори път се роди (защото, царице на Caва людете се раждат много пъти!) — той пак
закопня по нея, та й разкри тайната на своите пътища. И каза й, че от любов към нея си е продал
душата. 
Уплаши се момата много, но го съжали и търсеше да му помогне. 
И отиде при светец — мъж, славен по дела и чист по мисъл, та му разказа. Научи я тогава
праведникът да отиде вечер в храма на планината и да пожъртвува всичко за оногова, когото люби. 
Послуша го момата. И отиде на планината, па се помоли там. 
И яви и се в храма Мъж със светло лице и с одежди от бял висон. Взе Той нож, та разпра гръдта
й. И като извади сърцето й, запали го с огън от небето. 
А тя умря. 
И по свещено заклинание на светлоликия Мъж сърцето пламна с пурпурен пламък на
саможъртвена любов — и тръгна след момъка. 
Разбра тогава момъкът колко силна е била любовта на момата. А сърцето изгори дяволската
сянка, пратена от черния магьосник и душата на момъка видя волност. 
И когато изново се родиха на земята момъкът и момата, запалиха се от свръхземна обич — и
обичта ги изгори с небесен пламък. 
И сляха се в едно — и се издигнаха над облаците, а звездите украсиха главите им — и под
нозете им се въртяха пламтящи вселени. 
. . .От ранни младини съм чувал тази притча, царице. Но - колко малко спомня тя словата на
сегашния живот.

И когато млъкна Соломон, Балкиза каза: 

«Притчи за богове — на боговете трябват. 
- Наистина, малко спомня притчата на цар Соломона словата на човешкия живот: от небето е
твоята притча негли — па и не е за земята. . . Защо ни са небесни притчи? — Та нали на земята
живеем!. . . 
- От ранни младини са ме обиквали царе, но аз не смогнах никого от тях да обикна. . . 
И — мъдри, мъдри маги от Египет и Етиопия са ми предлагали питие за вечна младина — дано
ги залюбя. 
Суетна грижа! — Затворено си остана сърцето на Балкиза — и никого не залюби тя. 
Не мъдрост дири жената у мъжа, а — нож. — И мъжът не търси у жената сърце, а —
огледало. 
— Нож и огледало — па нека бъдат украсени те с бисери, злато и трицветен корал, а може и да
не бъдат никак украсени: все едно. Да, царю — нож и огледало: ето каква е любовта на земята. 
И — венци от кръв. . . 
Това е за людете. 
А за боговете има обич на мъдрост и сърце. 
Ти бог ли си? - 
. . . Мъдър бил Соломон не по младините си — тъй чувах аз. . . 
Е видях, че на мъдростта му наистина няма дъно. Ала не мъдрост дири Балкиза, а — нож. Но
няма нож у Соломона. 
Притчи — добра украса на ум и за реч са те. Но в живота е безсилна всяка притча. 
И — затова обичаме ние ножа. 
Но — няма нож у Соломона. 
-И тъй, аз си отивам. 
Но когато дойде вечерта, когато плъзнат сенки низ пустинята — и косите на Соломона
побелеят, нека си спомни царят за Балкиза, че — когато първица го срещна тя — подари му нож в
ножница от крокодил! 
Аз свърших!»

☼☼☼

И когато Балкиза си отиде, влезе Соломон отново чертога си — и нещо ново зашумя в сърцето
му. . . Но обширният покой, великолепно украсен, му се видя досъщ празен и студен. 
А на голямата абаносова маса лежеха разтворени сирийски папируси, обсипани със странни
писмена. 
www.spiralata.net 29
 Защото Соломон разбираше тайните писмена на мъдрите сирийски книги. . .

Слова на Блажения

Слова на Соломона, син Давидов, цар на Йерусалим. 

Слова на Блажения. 
Елате при мене, синове на земята: — чуйте думите на тогова, когото светът назова блажен! 
Блаженство няма — и няма утеха в живота на тези, които за утехи живеят! А мнозина са тия
люде. Безброй са мъжете и жените, които мислят, че животът е сватба и земята — пиршеска трапеза. 
Има наистина още люде, които гледат живота през свилена забрадка. . . Жалко за забрадката! 
В разкъсване на забрадките и мрежите е сладостта на живота. И блаженство ще познае само
онзи, които е стъпкал вси блаженства. 
Горко на тогова, които отиде там, дето са двама! — Третият е винаги тринадесети на пира. . . А
мнозина са тия люде, които бързат да се долепят до двама щастливци, като се надяват да споделят
щастието им. Но за тях не ще се намерят дори и дребни трохи. 
Слова на Еклесиаста, син Давидов, жрец на Йерусалим. 
Слова на Блажения.

☼☼☼

Осем блаженства — осем блаженства знаете вие: утеха на земята, хубост на познанието, щастие
на любовта, сладост на опиянението, разтуха на твореца, сила на движещия, приятност на спомена,
упоение от живота. 
А деветото блаженство — о, не знаете вие това блаженство: — за него заслужава да се живее.
Блаженство неизрязано още върху скрижала на блаженствата: 
— Блаженство на мъката. 
Елате, синове на земята — от Кархидан до Хелвон, от Хидар до Йераполис! Чуйте думите на
тогова, когото светът назова блажен! 
Няма блаженство за оногова, които си почива, защото го чака път. Блаженство има за тогова,
който върви, защото го чака почивка. 
Слова на Соломона, син Давидов, цар на Йерусалим. 
Слова на Блажения.

☼☼☼

Блаженството на земята: — блаженство на тези, които жадуват за евтина утеха: — утеха с вино
от Хелвон и с кипяща медовина от Мелит. 
Утеха на слабите. 
Не се залъгва с вино творецът, нито със сласт — зидарят на живота! 
Аз, Соломон, си сградих дворец от мрамори многоцветни, споени със сребро. И поставих
широки извитъци от кедър, донесен от Санир, а по извитъците — вси животни на земята, издълбани
от изкусна ръка на резбар. 
И настлах подовете с кипарисни дъсчици от Ливан — и вдълбаха майстори от Сидон и Тир в
дървото кост, седеф и метали — и напъстриха в стройни редове растенията на Индия и Палестина. 
И злато ми донесоха търговците от Кетихем, та излях чаши за вино и рогове за медовина. А от
Кипър ми пратиха медни позлатени съдини с тънки украшения от бронз я сребро. И в строен танец
се въртяха по тия светли съдини жените от Елада и от островите. 
И донесоха ми от Хелвон вино жълто, като шафран, с мирис на ладан и алое. А от Дедан, Конан
и Меозел — вино гъсто, като смола, и зелено, като хризопрас, с вкус на мандагори. 
А от Мелита — кипящо вино, което стиска гърлото от горещина и дава дъх на ябълки. 
И купих от торгамски търговци жребци за лов, а от Хидар-- камили и овце с копринен косъм. 
И облякох висон с изпъстрения от Египет — тънка работа на женски пръсти. И — багреница,
обшита със скъпоценни камъни и везана със злато — от Келисе. 
И шлемове, оръжия и ножове от Асиил ми дадоха царете на Възтока — оръжия от жилава
стомана, украсени с камъни и злато, с изображения от изкусна ръка на майстор. 
И сложих трапези — и покадих миризми от Сава. И разлях вина и сладки отвари от Рамах. 
www.spiralata.net 30
 И видях, че е суета. 
Не се залъгва с вино творецът, нито със сласт — зидарят на живота. 
Слова на Еклесиаста, син Давидов, жрец на Йерусалим. 
Слова на Блажения.

☼☼☼

Утехата на познанието — о, горчива утеха на слепеца, който върви пипнешком! 

Аз, Еклесиаст, възсиях в мъдрост над вси царе на Възтока. И сплетоха магите притча за
пътеките на моя ум. И казаха, че мъдростта ми е остра като кинжал. 
О, горчива утеха на слепеца, който върви пипнешком! 
И разчетох вси йероглифи, познах до един знаковете на златни таблици, разумях тайните на
Агнето, Овена, Лъва и Пчелата. 
И всички ключове на Египет, врязани върху двадесет и две таблици от желязо, разбрах. 
И придобих тънкост на ума, за да проумея загадките на вси магични книги от Червената Земя,
писани с кръв на кожа от бехемот. 
И не остана нищо скрито—ни върху небето, ни върху земята. 
И разумях, че е суета. 
Защото в нови йероглифи се заплете моята мъдрост — и в нови загадки втъна моят ум:
йероглифите на силния, който търси свой път. 
Слова на Соломона, син Давидов, цар на Йерусалим. 
Слова на Блажения.

☼☼☼

Щастието на любовта: — мрежа от звезди и верига от злато, — о, измамно видение на бедуина,

който се лута към нови брегове! 
Аз, Соломон, пожелах утехите на любовта. И сбрах живи цветя за гиздостта женска: — девици
от Елада — със строга хубост на мраморно изваяние: — моми от Сирия и Етиопия — с лице черно
като абанос и с бели като бисер зъби, който се смеят и скърцат при всяка целувка: — момичета от
Възток — с големи очи, премрежени под дълги черни клепачи — и с лице като слонова кост. 
И жени от Египет доведох — гъвкави като змии, горещи като пясък и мълчаливи като пустиня. 
И гледах ги -- и виждах цялата хубост на света.  
И познах, че е суета. 
Скорпион е Жената: — душата й е хубава като кожа на кротал, очите и отразяват мъката и
радостта на цял свят, ръцете и притискат и дават отровен сън, устните и изсмукват волята на мъжа, а
думите й са измамливи като видение в пустинята. Мнозина любят, а малцина имат сила да кажат
навреме: «Стига!» Мнозина любят — и повечето дори на старини казват: «Още!» Но те стават пред
жените смешни, а пред мъжете жалки. Любовта е пролет. Ала няма година — само от пролет. Няма. 
И видях, че е суета. 
Слова на Еклесиаста, син Давидов, жрец на Йерусалим. 
Слова на Блажения.

☼☼☼

И рекох най-сетне в сърцето си: 

«Нека се опия от хубостта на света — от горчивата мъка на твореца — и нека бясната страст на
движещия опожари душата ми!» 
И в буйно опиянение преминах дни и нощи — в опиянение от всичко добро и зло. 
И разстлаха се пред мене пътищата на живота — и Човекът застана пред очите ми със своята
скъдна утеха и мъка без дъно: мъка, с която се ражда — мъка, с която мре. 
И сърцето си в песни изпях и в хитро замислени притчи излях мъдростта на целия си живот. 
И разбрах, че е суета. 
Скъдна реч ще повтаря след тебе словата на твоята мъка — и негли беззъба уста ще пее
псалмите на твоята млада радост. . . 

www.spiralata.net 31
 И в думите, с които се е надсмивало сърцето ти над света и над себе си, преситени от сласт
бърни ще изсипват изцедъка на своите лишни пирове!. . . 
Изгрява слънце — и залязва слънце. А светът вечно стои: — от що ще се опиваш? 
Твори с болка душата ти — и с горест нарежда псалми на живота. А сластни жени и
сребролюбци-мъже с едно движение ще разсипят твоята песен: — от що ще се опиваш? 
Тласкаш към изгрев своята малка вселена — и слънце зовеш да пръсне лъчи там. А вечен мрак
напада крехки дворци от замисъл и блян — и настъпи ли нощ, твоите звезди помръкват: — от що ще
се опиваш? 
И видях, че е суета. 
Слова на Соломона, син Давидов, цар на Йерусалим. 
Слова на Блажения.

☼☼☼

И остана едно блаженство само неразбито: сладостта на спомена за това, що е било. 

И погледнах го. 
И казах в сърцето си тогава: 
«О, жалка разтуха за слабите! 
Сладост на миналото за тези, които нямат сегашно! 
Топла дрямка за хилавите, които не смеят да бодърствуват, защото се плашат от бъдещето! 
О, жалка разтуха за мухите, че са спали на гърба на слон!» 
И — отминах. 
. . .А зад мене гърмеше Йерусалим с викове на тълпа, която вечно жадува за блаженства — и
облажава клетниците. 
И видях, че е суета. 
Слепци са те — и всуе дирят в живота да видят своите сънища. И горчи в душата им, когато
разберат, че са измамени. 
Защо са дирили блаженства. 
А блаженство няма. 
Слова на Еклесиаста, син Давидов, жрец на Йерусалим. 
Слова на Блажения.

☼☼☼

. . .Елате при мене, избраници на земята — чуйте думите на тогова, когото светът назова
блажен! 
Няма блаженства — чуйте това! — няма блаженства и няма утехи, освен блаженството на
мъката и утехата на самотния! 
Че в мъка се ражда богът — и на челото му засиява звезда. 
Че в самота мре човекът — и неговото име става пепел. Слова на Соломона, син Давидов, цар
на Йерусалим. 
Слова на Блажения.

Даниил

Легенда за оногова, който победи лъвовете, даде на избраниците от Вавилон потайните слова
на Моисея и разгада виденията на царя. Сказание, което се разправя и в наши дни по цяло
Междуречие, и по равнините на Фригия, и по планините на Иран, та чак до бреговете на Бяло море.
Сказание древно, завещано на сегашните люде от някогашни мъдри приказвачи, които умеели да
везат образи и да нареждат звучни думи. 
Имаше в Халдея човек млад, хубав, като слънце — и мъдростта му раждаше приказки и ковеше
тайни. 
Името му — Даниил. 
Угоден 6е Даниил Богу, та Бог му разкриваше в притчи и видения тайните на това, що има да
стане. 
И научи се царят халдейски за славата на Данииля. И повика го при себе си. 
www.spiralata.net 32
 И дойде Даниил. 
А царят му каза: 
«Стигна реч до мене, че си бил най-млад от магите. Как можа още на младини да стигнеш върха
на мъдростта — и дъното на тайните да изчерпиш? 
Кой от боговете ти дари познание за опасната магия — и кой дух те научи да разпознаваш
човешката opиc по мрежата на небесни съзвездия? 
От кои книги разумя тайните на сънищата — и чии писания ти повериха ключовете на Живота
и Смъртта? Отде прочете личбите на това, що има да стане? 
Не може ли да стигне всеки мъдростта на маг и звездогадател? Не може ли да надрасте твоята
мъдрост — и да победи твоята мощ?» 
И отвърна Даниил: 
«Гъвкава е змията и плъзгави са люспите и. Не може я хвана всеки. . . Па и да я хване, тя ще ги
ухапе — и смърт ще му донесе. 
Не всекиму, царю на Вавилон, е съдено да бъде маг, знахар и звездогадател. Много трябва да
отхвърлиш, за да добиеш тия сили. . . 
Знайно е: не смее всеки да върви по пламтящи въглени. Не дръзва всеки да се бори с мълнийни
облаци. А пламък и мълния е Тайното Учение. 
Знайно е: дървета хубави има — едри, снажни и гиздави. Ала само от алмуг се прави змиевиден
жезъл, който извиква духове на умрели люде, на безсмъртни богове и на загинали пророци. 
Тоя жезъл дава мощ на мага. Не всеки ум, царю на Вавилон, е способен да познае върховната
магия — както не става жезъл от всяко дърво. . .»  
И запита после царят Данииля: 
«Що трябва да стори човек, за да добие силите на мага?»  
А Даниил му отвърна: 
«Маг и властелин на съдбата става онзи, който се е съединил със Слънцето. Звездите на небето
трябва да пробудят към живот звездите на душата: само тъй се опознава пътят на звездите. 
Човек трябва да стане смел, като лъв, но да добави чистотата и кротостта на гълъба към силата
на лъва. Само тъй би устоял той на смъртта, когато го хвърлят в Пещерата на Лъвовете. 
Велик дар е мъдростта. Но мъдрецът не е маг. Дар, по-велик от мъдростта, дарява Бог —
Единението. Защото е казано: Ще дам лъчи на оногова, който стане едно със Слънцето! 
Лесно се постигат Тайните, но мъчно се живее живот на тайноведец. Всеки прави добрини.
Защото по-лесно е добрини да правиш, отколкото да бъдеш добър. 
Моята мъдрост може да надмине всеки — и аз не съм страж на човешкото познание. Повече
мъдреци — по-малко маги: такава е извеки пътеката на човешката мощ. 
Но не мисли, че аз ще пролея сълзи, когато всички стигнат до мене. Дано по-скоро стане това!
Царю на Вавилон! Аз казах.» 
Понравиха се тия думи на царя. Като се минаха няколко деня, той повика при себе си пророка и
му каза, че му е отредил чертог в двореца. И богати дарове му даде той. Но Даниил не взе даровете.
Защото магът на Всевишния не взема дарове от цар. И заживя при царя Даниил. 
И разплиташе сънищата му, а в притчи предричаше това, що има да стане.

☼☼☼

И зърна една сутрин царицата Данииля. И жар запали Даниил в сърцето и. Защото бе млад и
хубав, и силен. 
И закопня царицата по него. 
И накити се една вечер тя за Данииля. И тури на главата си прочелници от злато и тънка мед,
обсипани с ясписи и рубини. 
И пропъстри своите накити със сребърни трепки, обкичени със сардоникс и смарагди.
Огърлици от бисер и топази обви на бяла шия — като пъстри змии. 
А върху своята гръд, неразбулвана още за чужди мъж, сложи сапфири, споени със злато и
жълта мед, и ги провеси надолу. 
И върху буйна коса прикрепи тънко изрязани косичници от сребро, със звезди от аметист. 
И тънки плетеници с пъстрота на змия обви около кръста си — и обеси от златни пафти
висулки от бисер. 

www.spiralata.net 33
 И върху меки ръце, палящи от страст и жадни за змийска прегръдка, сложи гривни от златен
сплав, носящи потайни образи, врязани с резец на майстор. 
И на ушите си — сърповидни обеци, а на пръстите си — пръстени с египетски камъни. 
И разпали смола от химаватски бор, смесена с цветове от дилянка, индийски крин и загърличе,
защото тази миризма зашеметява и буди любов. 
И легна царицата върху ложе от пурпурно кадифе, а над него спусна балдахин от тънка
финикийска свила, изпъстрена с дребни персийски шевици. 
И прати да повикат Данииля.

☼☼☼

. . .Когато дойде младият маг и видя царицата — богато накичена, в сияйно измамлива голота,
отвърна той лице. 
А тя се хвърли върху него — и го прегърна — и потърси с уста устата му. 
Но Даниил разплете прегръдките и с кротка ръка — и в очите му светна скръбна усмивка. 
Защото сърцето му познаваше любовта и лъжата на женска милувка. 
А царицата, разпалена от бясна страст, горяща за милувки на тайноведец, се обви като змия
около него — и прилепи топла снага до тялото му, като издаваше треперяща гръд нагоре, а главата й
— отхвърлена назад — чакаше дива целувка. . . 
Но Даниил разплете втори път прегръдките й, па рече: 
«Прости ми дързостта, царице, но — не прегръща маг жена. За чар на змия не живее този, за
когото няма на земята чар. По диви върхове и канари разхарчих мощ и  младини. 
— За нови пътища и за скрижали нови — млъкнаха струните на сърдечния псантер. 
— Недей, недей! Студена е душата ми, царице — любов не ще обвърже моя път! — —» 
И стана, та излезе. 
И гневна мъст замъгли ума на царицата — и каза тя на царя, че Даниил я е похитил нощем
насила. 
И заповяда царят да хвърлят мага в тъмница и да го бият до кръв с бичове от тел.

☼☼☼

А на деветия ден прати царицата на Данииля свитък от папирус и писа му, че ще го пусне на
волност, ако и каже тайната на вечна хубост — и ако я обикне. 
Но магът разкъса свитъка — и не отговори.  
И прати втори път царицата на Данииля хляб от египетска пшеница със зърна от кинамон и
капка от своята кръв — хляб на магия: дано я обикне. 
И пак го питаше за тайната на хубост и младина.  
Но Даниил върна хляба: върна и свитъка неразтворен.  
Защото не можеше да я обикне.

☼☼☼

. . .А на втората луна прати Бог знамение на царя. 

И ето — те пируваха в двореца, зад бели мраморни стълпове, на трапези от абанос, изпъстрени
с кост и злато. 
И додето златната чаша, украсен а с изваяни животни, обикаляше пиршеската маса при звуци
на песен и кинор, ръка се яви и върху златоцветната мозайка на стената написа странни думи,
носящи дух на мъртвец: 
«Мене, Текел, Фарес.» 
. . .И леден трепет мина през душите на вси пируващи — и смутиха се. 
А ръката се изгуби. . . 
И царят се изсмя и запя, но не бе никому до песен, та песента на царя се видя престорена и не
от сърце. 
И млъкна царят. 
Мълчеха всички. 

www.spiralata.net 34
 И повика тогава царят маги, та им заповяда да разгатнат думите, що бе написала ръката.
Защото думите стоеха още на стената — и светеха с кървав блясък. 
Но никой не смогна да разгатне чудните думи. 
И студено мълчание смути духовете.

☼☼☼

А когато уплаха облада сърцето и на сетния роб, сепна се царят — и прати да повикат
Данииля. 
И дойде Даниил, окован с вериги — в позорна дреха, с кървава звезда на гърди: — дреха на
съблазнител. 
И посочиха му думите на стената. 
И слезе светъл дух над Данииля — и погледна магът думите, па каза: 
«От гняв на царска неправда страдам аз — та затова се не боя от гняв. А гняв вестят думите
върху стената. Знам: опасни са тези думи — и царят ще се разгневи. . . 
А ето смисъла на думите: чуйте ги вие, които пирувате за последен път в живота си! 
Мене:— това са Везните на Гнева. Претеглено е всичко на земята и на небето. Претеглени са и
съкровищата на вавилонското царство. 
Текел: — това е Орелът от Запад, който чете слова, неразчетени от вас. Преброено е всичко на
земята и на небето. Преброени са и дните на вавилонския жезъл. 
Фарес: — това е Лъвът, който носи кръст па челото си. Разделено е всичко на земята и на
небето. Разделена е и вавилонската държава. 
Чухте: смисълът на тези думи е гибелен за царя и за вас. Тази нощ нови мъже ще грабнат на
царя земя и престол.  
И дори тази чаша, с която пиете, ще бъде изпълнена в кръвта на самия цар.  
Аз казах!» 
И облегна се Даниил до един стълп — и развързаха го по знак на царя. 
И пуснаха го на волност. 
А царят обори глава — и всички останаха скръбни и замислени.... 
Тежка мъгла от мъка вися над двореца до трета стража.

☼☼☼

. . .А призори нападнаха двореца мъже с къси туники — мъже облечени в желязо и мед. 
И убиха царя, а велможите взеха в плен. И чашата се препълни с царска кръв, а велможите
оковаха в тежки вериги — и ги привързаха на своите колесници. И целият дворец стана плен и
пожар. И никой се не спаси. 
Само царицата, до смърт уплашена от враговете, успя да се скрие в подземията на своите
покои. И като наближиха враговете до нейните чертози, тя избяга по таен път вън от двореца. 
И не знаете де да отиде. 
А враговете я търсеха. 
И прати царицата люде да повикат Данииля. 
И дойде Даниил, облечен във висон, с меч на бедрото — и с броня на гърдите. 
И падна царицата на колене пред него, та го замоли да я прости за злините на клеветата — и да
я спаси от ножа на враговете. 
Поведе я Даниил далек от града, възкачи я на камила— и минаха през пустинята към Запад. 
И съжали я Даниил, като я гледаше плаха, слаба и безпомощна. 
И обърна се към нея сърцето му.

☼☼☼

. . .И когато завилня симун през нощта — и планини от пясък се понесоха в пустинята, —

засипа ги, прегърнати пред гроба. 
И викът на симуна разнесе низ пустинята легенда. Легенда за тогова, който победи лъвовете,
даде на избраниците от Вавилон потайните слова на Моисея, разгада виденията на царя — и обикна
Жената тъкмо преди нейната смърт.
www.spiralata.net 35
 Видение на Ездра

Десницата Господня слезе над Ездра, жрец на Всевишния, и му съобщи потайни слова — и
върховни тайни разбули пред очите му. И нови думи му нашъпна Духът Господен. Видя пророкът
страшни неща, които ще станат след време. И лица на нови люде се вестиха пред него, невидени
народи се явиха на земята, издън морето се показаха големи суши, чудновати гласове изпълниха
въздуха. Чу той езици, които никой дотогава не бе говорил, и видя писмена, които ничий ум не би
можал да разбере. 
И тогава се изпълни с Дух Божи Ездра, та издигна глас към народите и рече им: 
«Видение за Сетния Ден видях — и слова на откровение ми се казаха отгоре. — На сетния
принадлежи Сетният Ден. Но гледайте — да не бъдете сетни!— —  
. . .Когато се завърши делото на Колесницата, Делото на Творението започва. — А свърши ли
се Делото на Творението, иде Сетният Ден: ден на гняв и буря, на небесен копнеж и небесна страст
— защото тогава ще стане Бракът на Небе и Земя. Небето ще слезе много ниско до Земята — и
Земята ще се издигне много високо към Небето. Тъй Небе и Земя ще се смесят. Люде и ангели ще се
виждат едни други и ще говорят на нов език от знаци, и ще работят заедно, както вол и човек заедно
орат земята. И небесният огън ще влезе в земните недра. 
Тялото на човека ще стане тънко като светлина и много от невидимото ще виждат очите му, и
нови сили ще бликнат по земята. 
Помнете, че на сетния принадлежи Сетният Ден: запомнете това! — Но се пазете — да не
бъдете сетни!

☼☼☼

. . .Много знамения има Денят. Но няма по-силно знамение от личбата, че дотогава не ще

престане да капе кръв от меча. 
— Истина, истина ви казвам, братя мои; не ще престане да капе от меча кръв, додето не дойде
Денят. 
Денница е лицето му: — облик на левент, който се връща от кървав гроздобер — или от пир, на
който се е бил с врагове. Пурпурно е лицето му, като царска одежда — и смел е погледът му, като
блясък на сребърно копие. И гласът му е глас на колесници бранни, които препускат. Защото чак
тогава ще се свърши страшната бран, що се води отвеки между Бялата Десница и Черната Левица —
бранта за власт над земята. И тогава чак ще се реши чий да бъде светът. 
Десет седалища има Денят. Десет седалища: Венец, Мъдрост, Ум, Милост, Съд, Великолепие,
Тържество, Величие, Основание, Царство. Десет седалища има денят. Десет седалища — но горко на
тези, които дирят седалище в онези дни! 
Те ще подирят седалище в Царството. И що ще намеря взорът им? — Ще видят празен
престола, който е плашил векове враговете си. И змии ще видят, че се увиват около златния жезъл, и
прилепи — че летят под пурпурния балдахин. И по мраморните стъпала на престолния трем те реват
черногриви лъвове — и ще гризат костите на цар и велможи. 
И ще кажат с горест устата им тогава: — Суета е светът — и суетата ражда суета! — — — 
Те ще потърсят седалище в Основанието. Ала ще намерят ли основание на земята за своята
надежда? Ще видят, че в душата им е лежало основанието на всеки блян — а тази душа ще им се яви
суха, като угар, и безводна, като пепелище. Ще видят те, че са рухнали всички основания — до едно
— в душата, защото пожар е изпепелил и най-крехкото, и най-здравото. 
И ще промълвят с тъга устата им тогава: — Суета е светът — и суетата ражда суета! — — — 
Те ще подирят седалище във Величието. И ще видят жълти черепи на мъртъвци, по които расте
мокра плесен и никнат дребни гъбички. И ще видят още книги от кожа и дълги свитъци от
пергамент, разяждани от червеи. И ще видят още изящни мраморни стълпове — рухнали, като
крехка паяжина, разсипани из дребен бял прах, станали едно с пръстта па градските стъгди. 
И ще заридае в отчаяние душата им до мъртвото величие на племена, градове и люде — и ще
видят сянката на това величие — станала едно с огромната сянка на Смъртта. 
И ще изрекат с болка устата им тогава: — Суета е светът — и суетата ражда суета!—  
Те ще потърсят седалище в Тържеството. И ще видят сенките на славни царе, носени на златни
колесници от дванадесет бели коня. Но сенките ще им кажат: — Меч ни уби, отрова ни покоси
www.spiralata.net 36
живота, измяна разби начъртанията на славната ни десница: недей вярва това, което виждаш, защото
и ние го сами не вярваме! — Ще видят после призраци на мъже и жени, обсипани с цветя, засмени,
със светли лица — като небесна дъга, но призраците ще им рекат: — Това, що запали в сърцата ни
Нощта, Денят го угаси! Недей вярва това, което виждаш, защото и ние го сами не вярваме! — И тези
призраци ще се слеят с огромния призрак на Смъртта. 
И ще продумат с горчива скръб устата им тогава: — 
Суета е светът — и суетата ражда суета! -
Те ще потърсят седалище във Великолепието. И ще минат отново там, дето са слушали
измамния глас на бляскави копринени дипли, сладкия шъпот на скъп среброцветен висон, гордата
реч на едри златни пръстени, светената молитва на прозрачни изумрудни кадилници, потайните
вопли на свенливи бисерни огърлици, блудната измама на тежки рубинови накити. И ще видят само
бледен прах с кисела миризма на отрова — сива пепел с дъх на разорение, — тънка паяжина, по
която снове и пее лъжата на света. И над тези бледи останки ще играе своя танец сянката на
Смъртта. 
И ще проговорят с остра печал устата им тогава: — Суета е светът — и суетата ражда суета!»

☼☼☼

«Те ще подирят седалище в Съда. Но безлюдни ще намерят покоите на Правдата — и на

голямото седалище ще видят седнал човек от кости, а на главата му — вместо венец — се вие дълга
зелена змия. И очите на змията ще ги погледнат право в лицето — а после змията ще обърне главата
си към черепа на костения човек — и ще впие своя език в неговите кухи очни дупки. И те ще се
върнат, защото Съд не ще има — освен Съда над мъртвата вселена. 
И ще прошъпнат с голямо страдание устата им тогава: — Суета е светът — и суетата ражда
суета!
Те ще потърсят седалище в Милостта. Ала кой ще намери милост в Сетния Ден? Тогава ще има
само една сянка над цял свят: — огромната сянка па Смъртта. И може ли да има милост под тази
сянка? Кого е пожалила Тя — Голямата Самотница — Смъртта —? Те не ще видят милост. Те ще
видят само огромната сянка на Смъртта. И ще изхлипат с люта жалба устата им тогава: —Суета е
светът — и суетата ражда суета!
Те ще потърсят седалище в Ума. Но безумие ще намерят — и огромни кървави очи, които
следят хищно света — и го чакат да умре, за да грабнат от него своята плячка. Безумие ще лъщи в
погледа на сетните люде, които голи тичат по празните потъмнели улици, между високи безлюдни
сгради, за да укрият от Слънцето своята плът. Безумие ще съска в думите на сетните люде, които
плахо молят тъмната бездна на Небето да ги приеме — и с ридание ожидат да се разтвори черната
паст на Земята, за да ги погълне. И над това безумие ще лети гордо огромната сянка на Смъртта. 
И ще простенат с тежка въздишка устата им тогава: — Суета е светът — и суетата ражда суета!
Те ще подирят седалище в Мъдростта. Но мъртвите гробници не ще им кажат дума — и
тъмните кипариси над гробни камъни не ще им промълвят реч. Къде ще намерят мъдрост в Сетния
Ден, който е вече отнесъл всички мъдреци? И слепи ще бъдат очите им за всичко писано, и глухи —
ушите им за всичко казано. Към Небето ще обърнат взор — дано чуят от звездите поучение, — но
черно беззвездно небе ще ги срещне. И към Земята ще наведат в смирение поглед — дано видят в
Земята личба, — но пламъци ще изригне Земята — и ще ослепи погледа им. А обърнат ли се
настрана, ще видят край себе си тъмната сянка на Смъртта. 
И ще проронят с безсилен стон устата им тогава: — Суета е светът — и суетата ражда суета!
Те ще потърсят седалище най-сетне във Венеца. Но венец ще стане цялото Небе над тях —
огромен кървав венец от многозъби пламъци — и над тях ще стане горещо, като в пещ, — и над
главите им ще пламне целият въздух, а под тях Земята ще блъвне силни огньове, за да се слее Небе
със Земя в кървав огнен Брак. 
И те ще се разтреперят — и с ридание ще изхълцат устата им тогава: — Суета е светът — и
суетата ражда суета! 
Десет седалища има Денят: Царство, Основание, Величие, Тържество, Великолепие, Съд,
Милост, Ум, Мъдрост, Венец. Десет седалища има Денят, но горко на тези, които дирят седалище в
онези дни! »

☼☼☼
www.spiralata.net 37
 «. . .Ето ви нова личба, братя мои, че иде Денят — Сетният Ден: през вечния покров на нещата
Съдбата ще разгърне книга от снежночист пергамент — и върху белите страници ще впише всеки по
една мисъл. 
И тази мисъл трябва да обгръща копнежите на целия му живот — и да набелязва до един
греховете на душата му. И мисъл с мисъл не трябва да се схожда! 
Защото на изкласила нива ще се уподоби тогава светът. Наистина, светът ще бъде изкласила
нива. И нощта е близо, братя мои. 
Иде Денят — Сетният Ден! 
Не Ден на Гняв — а ден на Тържество и Правда. 
. . .Аз, Ездра, бях служител на Всевишния. 
И видях: и ето, раздра глас тъмнината — глас, подобен на писък в пустинята нощем. И кървави
стъпки се отбелязаха в небесното пространство. 
И записах аз словата на това, което има да стане. 
Защото — близо е Денят!»

☼☼☼

«И стигна глас до мене — и прободе до дъно сърцето ми тоя глас — гласът на Оногова, Който
иде. 
Черният Цар ще ги тъпче, като скакалци, и не ще намерят път да избягат. И гърлицата ще
потърси гнездото си, но скорпиони ще намери там. И всяка майка ще вижда децата си избити от
незнайна ръка. 
И Той ще ги мъкне като плячка на победа бранна. И по стъгдите на вси големи градове ще се
разнесат гласове на измама. Никой не ще знае тогава кого да вярва и кого да не вярва. Защото
Истината ще скрие лицето си. И голи ще наскачат от легло жени и девици, за да дирят път в ужас и
тревога, но не ще намерят пътя, както не са го намерили мъжете и братята им. 
Тогава ще се яви Врагът на Черния Цар — Белият Владика ще дойде. И ще поведе Той
избраниците, за да ги спаси от кървавия потоп. Ще ги поведе търпеливо и кротко Силният към нови
брегове — и нови небеса ще им разкрие. Истина, истина ви казвам: — с мед и жлъчка ще ги храни, с
вино и отрова ще ги пои, но не ще видят смърт, ни острие на меч! 
И кръв ще оставят стъпките им по пясъка, а сърцето им ще възрасне като слънце — и лъчи ще
пръсне по земята. 
И светото страдание на зачеване и раждане ще посети сърцето им — и нови вселени ще родят,
защото слънчев сок ще оплоди душите им. 
И кръвта си в лъчи ще пролеят, за да дадат живот на Земя и Небе. И кърваво изкупление ще
донесат на света. 
Тогава Черният Цар, който е управлявал цели векове Земята, ще падне убит — и с него ще
паднат понесени вси земни царе и воини и стражи и наемници. Защото не ще има вече ни бран, ни
престол.

☼☼☼

. . .А в началото на новите времена Небесният Мъж и Небесната Жена ще пламнат от Любов —

и в изстъпление ще се зачене нов свят. 
И в лъчисти капки ще изтече великото Сърце, принесено в жъртва върху олтара на предвечната
Пасха. 
Блажен ще бъде оня, които приеме тази кръв!

Аз, Ездра, бях жрец на Всевишния. И видях това — и словата на Бъдния Ден записах. Защото
— истина, истина ви казвам — иде Денят! — Той иде вярно — и железни са стъпките му. Видение за
Сетния Ден: на сетния принадлежи Сетният Ден — но горко на тогова, който остане сетен!

Иисус на планината

www.spiralata.net 38
 Големи черни облаци като змейове се гъстяха над Йерусалим и говореха за това, що има да
стане. На небето се срещнаха бели духове с черни и се започна между тях разпря. Белите духове бяха
избити пророци, които са възвестявали някога истината, но неблагодарните сърца им са платили с
камъни. Черни духове бяха първосвещениците, царете и левитите, които са тлъстели от храмови
жъртви, пили са вино, носили са разкошни одежди и са притеснявали вдовиците и сираците. Белите
и Черните духове се препираха кой ще владее света. 
А Иисус стоеше на Планината — и дванадесетмината — с Него. И приказваха те също за
Бъдния Ден. 
Хвърли око Иисус към Йерусалим — и сбръчка се от тъга челото Му. 
И каза Спасителят тогава: 
«Горко ти, граде Господен! Бич съска над тебе — и кръв на буйни потоци ще рукне. 
Горко ти, Витсаидо! 
Горко ти, Йерусалиме! 
Море от гняв ще рукне върху ви — и сълзите на вашите дъщери ще се изгубят в черната кръв
на синовете ви. И ще потъмнее пред вашата участ наказанието на Адма, а Содом и Гомора ще бъдат
по-честити от вас в онзи ден. 
И в страшен гръм ще плисне над вас присъдата на Всевишния, защото върху вас тежи клетвата
на вси пророци — до Захария — сетния пророк, когото убихте между олтара и жъртвеника.» 
И попита Иоканаан: 
«По каква личба ще познаем, Господи, че е дошло Царството — и кое знамение ще ни увери, че
е близо Денят?» 
И отговори Господ Иисус: 
«Иоканаане! Не си ли слушал, че личбата е у вас — и че знамението ще заговори в сърцето
ви?» 
А Никодим каза: 
«Господи! Но ако сърцето лъже и ние сме слаби? Няма ли знамение за очите и личба за
погледа?» 
И отговори Иисус: 
«Никодиме! Нима са по-силни очите от сърцето? Горко на крината, щом годината е безплодна!.
. . 
Но ако търсите знамение външно, не ще ви се даде друго знамение, освен знамението, че Змеят
ще бъде развързан и зъбите му — извадени.» 
И смутиха се при тези думи сърцата на дванадесетмината, защото не разбраха словата на Змея. 
И рекоха Симон и Яков: 
«Рави, кажи ни, какво е значението за Змея! Не сме нищо чули за него — и затова е смутен
умът ни.» 
И погледнаха Го в очите, както деца поглеждат старец, който знае всичко.

☼☼☼

Тогава разказа Иисус на дванадесетмината притчата за Змея: 

«Още в дните на Червената Земя живееше Змей и големи бяха силите му. Но Великият Владика
го беше свързал с четиридесет възела, за да не вреди на людете; всеки възел бе по един мощен дух,
който стягаше Змея. Тъй стоеше свързано чудовището. Знаеха исполините от Червената Земя това —
и с мощни заклинания и вълшебства смогнаха да го развържат. 
И пръхна Змеят, та изпълни цялата вселена със силите си — съскаше, въртеше се, извиваше се,
като гръмовен облак — и устата му изригваха пламъци, а очите му излъчваха светкавици. 
А люспите на бронята му бяха зелени звезди. И лежеше Змеят върху Млечния Път, развиваше
се на огнени пръстени — и земята стенеше от пламъците на неговото издишане, а моретата гневно
подскачаха при вдишването му. 
И когато се завъртваше, за да слезе отново на земята — в огнени въртопи изгаряха исполините,
които го бяха развързали. 
Тогава се разгневи Бог — и даде големи потоци от небесна вода. И звездите изригнаха реки, а
луната плисна тъмни езера. И потопи се земята в бездните, а Змеят плувна върху вълните. 
И слезе, по Божия повеля, Михаил — и свърза Змея с пламтящи вериги. И свързан стои
великият древен Змей цели векове — свързан стои среди вместилището на Земния Огън. 
www.spiralata.net 39
 А дойде ли Денят на Царството — и слязат ли отново Белите Старци, развързан ще бъде Змеят,
но зъбите му ще бъдат извадени, а на гърдите му ще сложи Михаил седмозвездния печат на Елохима
— и събития велики ще станат тогава. » 
И когато свърши Иисус, дигна очи, па каза: Близо е Денят, когато Син Човешки ще бъде
предаден на съд и на убиване — но да не плаши никого това! Светът иска зрелища и царски
колесници и пиршески трапези, а Господ носи истина и изпитание и борба за истината: не може
всеки да понесе това. Последна Пасха ще празнува Син Божи с малцината, които Го обичат, макар че
не са още готови да дадат живота си за Него. Рано е: те ще узреят. . .» 
И станаха тогава неколцина от апостолите — и тръгнаха, — та отидоха в града, за да приготвят
на Учителя горница. 
Защото бе предвечерие на Пасхата и трябваше да ядат хлябове-опресноци. 
А Иоканаан, Симон и Никодим останаха при Господа. Но каза им Иисус да Го почакат при
подножието, а Той отиде на Планината да се помоли. 
. . .И моли се дълго Иисус — и тежки капки падаха по ланитите Му. А кървави бяха тези капки.
И молеше се Иисус за Чашата и за Тирса.

☼☼☼

. . .А когато слезе долу, спря го Иехуда от Кериот и Му рече: 

«Много пъти, Господи, мисъл на съмнение е засенчвала ума ми. Все съм се боял да Те
запитам. . . Но днес е до смърт смутена душата ми — и не мога да търпя. 
Последен съм аз от дванадесетмината — и пръв не съм желал да бъда: нека пръв бъде слабият!
Последният винаги по кръв минава, та трябва да бъде силно сърцето му, а душата му да бъде от
кремък. 
Не е наистина още от кремък моята душа, но съдбовният Ден е още далеч!» 
А Иисус го погледна кротко, па каза: 
«Мъгла пада над душата ти, Иехуда. . . На оногова, който бяга от слънце, мъгли се раждат в
душата. . . Кажи що ти тежи!» 
И помълча малко Иехуда — а тежко бе мълчанието в този миг, — па каза: 
«— — За Бъдния Ден говори Ти днес, Рави: — слова за Бъдния Ден вестиш, а сегашния забрави
Ти. . . Слова и скрижали за сегашния ден ни дай, а Бъдния Ден ще посрещнем сами. 
Видяхме чудеса от Тебе. Но кой бе жадувал за чудо — и чия душа бе дирила знамение? За
чудеса не сме били гладни. . . Ти чудеса извърши, но забрави онова, по което ламтеше всяка душа,
тръгнала след Тебе. . . А щом не стори него, Рави — Ти нищо не си сторил. 
Изцеряваше болни, Господи. . . Но болката издън човешкото сърце не смогна да изтръгнеш.
Видях: глухи се изцериха. . . Но можа ли човекът да обърне ухо към веленията на духа? 
Глухи добиваха слух, за да усладят ухото си с музика на разпътни свирачки. Слепи
проглеждаха, за да видят игри на голи танцувачки, които преплитат сластно крака, та да уловят в
мрежите си слабия. Прогледналите отиваха все там, дето пее сластта и вие разблудни хора
човешката похот. . . 
Цериш Ти, Господи. . . Но щом умреш и Слънцето угасне за човека — отново ще се роди
болката из сърцето, защото е пълно с язви. 
. . .На падналите даваш Ти опора, за да паднат утре пак — пред страх от изтезание или смърт. . .
И грозно Ти ще бъде падането им тогава. . . 
И бедните вървяха след Тебе, Господи — че Ти даваше на гладни хляб от небето, а на жадни —
вода на живот. 
Но — що стори за другите, Рави? — За плачещите по кръстопътищата Ти донесе утеха — и
тръгнаха след Тебе уморените, просяците и разпътните жени. Защото знаеше слова на вечен живот. 
Но на онези, които не са ни слепи, ни глухи, ни паднали, които знаят съблазънта на звънтящо
злато, гънките на висона и разкоша на пурпура — нима за тях нямаше у Тебе слова на вечен живот? 
За тези, които заспиват при музика, събуждат се в благоухания и минават по цветя, не стори
нищо Ти. Тези, които имат дворци за наслада и празници на любов, които служат с тънка мисъл на
своя вкус — тях проклинаше Ти . . . 
Не клетва, не клетва, Господи — а път и скрижали трябва да им дадеш. 
. . .И за онези, които имат книги н философи, тънки измами на ума и сладости на чувствата - за
тях Ти не каза дума. Те не слязоха при Тебе, защото Ти общуваше 
www.spiralata.net 40
 с просяци и разпътници. Но защо самин се не качи при тях ? 
За онези, що бяха изгубили смисъл в живота, Ти каменни скрижали начърта. — Но за тези,
които чупят скрижалите, защото сами разбират живота по свой ум и внасят в него свой смисъл — за
здравите и богатите духом — Ти нищо не стори. . . 
А те са мнозина. 
. . .Ти работи за долните — за мъртъвците на живота: — и Ти ги възкресяваше, за да познаят
греха отново — и да Те проклинят, че си ги възкресил. . . 
А живите изостави. Синове на разтление ги нарече. Но защо ги не издери от разтлението — Ти,
който лекуваше слепота и глухота? И защо не посочи път, по който изчезва разтлението — и се не
връща вече? Та де е спасението на човешкия род, Господи? Когато умреш — светът отново ще
гъмжи от разпътници, слепци, грешници и глухи. И Твоето име никой не ще спомене, защото никого
не си спасил. 
Горчиви думи казаха устата ми. . .И ако нямам право, просвети тъмния ми разум! Защото е
трудно за човека задълго да остане при себе си. . . 
. . Прости ми, Учителю!»

☼☼☼

А Иисус погледна далече, па сложи ръка върху рамото на Иехуда и му каза кротко: 
«Не ми тежат думите, Иехуда. Но твоите слова не идат от живота. 
Не си ли чул притчата: — за ден не става от семка тамариск, ни от кълн — смоковница? 
На силните, говориш ти, закон не дадох. Та не си ли слушал притчата за Сеяча — и приказката
за Сина на Господаря, пратен в лозето, — не си ли разумял? Още Моисей даде закон за всички — и
за слаби, и за силни. Пророците идваха и също говореха на силните. Йоан Кръстител не загина ли за
това, че проповядваше пред силни? И не паднаха ли толкова пророци — все за това? 
При здравите не отидох, казваш ти. Но вечният живот не слага предел между здрави и болници.
Пшеницата и плевелът растат едно до друго. 
Елей — за кожата — разказват старите, — елей за кожата, която ражда слинове. Но за сърцето,
в слинове обвито, няма елей. Стрелата пронизва кора на тамариск, но от кожа на крокодил се чупи. 
Пази се от себе си, Иехуда! 
В деня, когато Син Човешки бъде предаден на съд, ще се отрекат от Него мнозина. . . 
— Но горко на облака, който носи мълния!»

☼☼☼

И слезе Иисус при подножието, та отиде с учениците в града, за да празнуват Пасха. 

А Иехуда стоеше навъсен. 
Той мисли дълго. Двоумеше се що да направи. Много мисли се кръстосваха в ума му — както
пчелите кръстосват своите пътища пред кошера. 
Накрай каза: 
«Блазе на облака, който носи мълния! Ако Иисус е Месия, за Него не ще има ни съд, ни смърт.
Но ако не е . . .» 
И стана, та отиде при синедриона.

☼☼☼

. . .А когато след полунощ Иисус и единадесетмината пееха псалми, в тишината на топлата нощ
блеснаха факли, разпалена борина и светилници с елей. 
И мъже вървяха крадешком между маслините. 
Излезе Иисус измежду апостолите и се запъти към ония, които бяха дошли да Го заловят и
поведат на съд. 
И срещна го Иехуда, поздрави Го и Го целуна. А Иисус го погледна тъжно и кротко, па изви
ръце — да ги свържат. 
. . .А единадесетмината Го напуснаха. 

www.spiralata.net 41
 Сам тръгна Христос към двореца на първосвещеника, дето чакаха лъжесвидетелите и враговете
на доброто. Когато слугите и стражите отминаха с Него напред, след тях отдалеч тръгнаха плахо
неколцина от учениците. 
Йерусалим спеше. И ничий сън се не смути през тая нощ, когато лъжеслужителите Божии
осъдиха Божия Син на смърт.

Път на звездите

Там дето слънцето изгрява, имаше в онова време големи звездогадателски храмове —
седмокатни кули, в които по цели нощи стоеха влъхви, та следяха пътя на звездите и разгатваха що
има да се случи с народите и племената, разпръснати по лицето на земята. Те знаеха, че звездите
знаят повече от тях. Знаеха, че всичко, що се случва на земята едно по едно, в света на звездите си
постоянно стои едно до друго — и че звездната мъдрост го показва на ония люде, които могат да
четат светлите й писмена. 
И ето — една нощ всички забелязаха на небето нова звезда, — голяма, ярка, искряща — и
блясъкът й затъмняваше блясъка на вси останали. 
Тя бе червена като вино и едра като слънце. 
И замислиха се всички звездобройци какво ли ще да предрича звездата. Разтвориха стари книги
от пергамент с подвързия от ковано отколешно сребро и мед, разгънаха страници от загадки,
изписани със знакове на древни маги — и мъчеха се да налучат името на родилия се под знака на
новата звезда. 
Но — всичко бе напразно. 
Звездата не бе виждана от никого други път — и никой не бе писал за нея, та мъдростта на
магите я не познаваше. 
Само един Балтазар, най-млад от магите-звездобройци, разкри папирусна книжка, пренесена от
земя, потънала отколе под морето — малка книжка, изписана с чудновати писмена, които се
извиваха като съскащи змии. 
И разтълми Балтазар загадките на писмото — и разкри тайната на звездата. 
И сбра магите. 
И каза им: 
«Слънцето ражда Своя сетен Син — Милосърдие ще бъде Неговото име. Той ще бъде велик
Вожд. И две хиляди годин ще управлява Той света. И на много народи и племена ще даде светлина
Неговото слово. А злите ще се бият в Негово име. Да идем да Му се поклоним!» 
И станаха всички, готови за път. 
Тръгнаха Талек, Шор и Теомим — маги от Халдея — и взеха злато, ладан и смирна — да му
поднесат принос, като на цар. 
Поеха път още Сартан, Ариех и Бетула — влъхви от Египет — и понесоха дарове на
първожрец: хризолит, касия и алое: защото вярваха, че Новороденият ще бъде най-велик от
жреците. 
И потеглиха след тях Мознаим, Акраб и Кешед — звездобройци от Персия — и приготвиха
сардоникс, кориандър и кинамон, за да поднесат избраните дарове на Тогова, Когото смятаха, че ще
бъде най-мъдър и най-дълбок между пророците. 
А от Индия потеглиха Геди, Делои и Дагим — брамани-влъхви, които взеха алмази, тигров зъб
и кръгла кост от кротал — дарове на всемощен вожд и бранник. 
Дванадесетмина бяха те — и всеки носеше своя дар, за да го поднесе Нему — на Непознатия
Човек, Чието живелище не знаеше ни един от тях. 

☼☼☼

. . .А най-сетне тръгна Балтазар, но дар не смогна да намери, понеже не знаеше какъв дар
прилича на Оногова, Чието име е Милосърдие. 
И тръгна Балтазар да търси дар за Него. 
Когато стигна в далечен град, където продаваха скъпи бисери, Балтазар видя син, че е застанал
с нож над майка си — да я убива, защото бе пиян и гняв беше обсебил нетрезвата му десница. 
А майката ридаеше — и молеше сина си да не прави безумие. 

www.spiralata.net 42
 Но мъжът бе разсвирепял — и в пристъп на ярост замахна бясно с ножа. Случи се, че тъкмо в
тоя миг змия се обви около крака му — и се приготви да го ухапе. 
А майката, прободена, се хвърли да разплете пепелянката от ногата на своя син. Но снагата й
отпадна, тя се люшна настрана — и едва можа да стисне с ръка змията, за да приеме отровата на
зъбите й. 
От раната на майчината ръка прокапаха три черни капки кръв — и станаха тези капки три
тъмнотеменужени аметиста. 
И взе ги Балтазар, защото бяха тъкмо дар за Оногова, Чието име е Милосърдие. 
И върна се по пътя към Палестина, дето го водеше блясъкът на едрата червена звезда. 
Той тръгна да търси Оногова, Комуто носеше дар. 
Но когато прекосваше пустинята край Мъртвото Море разбойници избиха мъжете от кервана
му, уловиха Балтазара, взеха му скъпите камъни — и го вързаха като роб. 

☼☼☼

. . .А по онова време стигнаха магите при Ирода и запитаха го де се е родил младият Цар. И
страх голям притисна сърцето на Ирода, като разбра, че друг Цар се е родял в земята му. 
И каза им да разпитат първосвещеника и книжниците израилски, та да научат къде се е родил
новият Цар. 
Разтвореха книжниците и законниците книгите пророчески, та намериха, че в Галилея трябва
да се роди Цар, Който ще освободи света от зло, ако людете Го послушат. 
И задължи Ирод магите от Изток да му пратят вест, щом Го намерят — че и нему прави чест да
поднесе дарове на своя Наследник, щом е такава волята на боговете. 
И тръгнаха отново влъхвите към Галилея. А звездата ги водеше. 
И стигнаха посреднощ в малка пещера. И видяха Дете, сияйно като слънце. И звезда огряваше
лицето Му. 
И паднаха пред Него ничком, та Му се поклониха — и поднесоха Му своите дарове. 
И разкриха тогава Книгата за Звездните Пътища. И пророчества велики изрекоха за новия
Цар. 
И казаха: 
«Страдание и кръв ще бъде Неговият живот. Ще стигне рано до сливане с Най-високия от
Духовете. И по-велик от Него не се е родил още.» 
И върнаха се към земите си по друг път, защото знаеха съкровената мисъл на Ирода —: че
мисли да убие Детето, за да запази своя престол. 
Но ето — заградиха ги по пътя стражи, пратени от царя — да ги върнат при него. И отведоха ги
отново при Ирода. 
И рече им гневно царят: 
«Изменихте вие на своя обет — и своите думи стъпкахте! Прилича ли ви това? Но — кажете
ми, де е Новороденият — и аз ще ви отпусна с мир и скъпи дарове!» 
А влъхвите му отговориха: 
«Царю! От сила ние се не плашим. Прилича ли на маг уплаха от вериги или нож? Тъмнина не
ще отнеме волността на духа. — Къде е младият Цар — от нас не ще узнаеш: ни мъки, ни вериги, ни
изтезания с огън и желязо не могат изтръгна от нас това, което не искаме да кажем. Ние не ще
издадем родното място на Най-великия!» 
Тогава Ирод ги затвори, па каза на пазачите да ги подложат, щом се съмне, на люти мъки. Но
когато влязоха на сутринта в тъмницата, тя бе празна. 
Защото Бог, възрадван от твърдостта на магите от Изток, ги пренесе на небето. 
И всяка вечер светят те — всеки със светлината на своите дарове — върху дванадесетте знака
на небесния Зодиак. 
И разкриват на всеки мъдър ум тайните на това, що има да стане.

☼☼☼

. . .А в онова време продадоха разбойниците Балтазара и аметистите на първосвещеника

иудейски Ана. Но понеже годината бе юбилейна, в края първосвещеникът отпусна роба. 

www.spiralata.net 43
 Балтазар науми — веднага да отиде при младия Цар и да Му се поклони. Но не можеше да
отиде при него без дарове. Затова замоли първосвещеника да му даде аметистите. 
А първосвещеник Ана му каза, че ще му ги даде, ако му служи още тридесет годин — по десет
годин за камък. 
И стана роб отново Балтазар. 
Тежко се нижеха годините, но робът знаеше защо служи — и помнеше, че тези тридесет години
са цена на даровете. 
И когато се навършиха тридесетте години, Ана отпусна своя роб — и даде му трите аметиста и
една дреха от лен. 
Когато Балтазар излезе в двора на първосвещеника, там намери голямо сборище от люде. 
Тълпата го блъскаше, за да види нещо. Мъже и жени — кой от кой по-любопитни — се
натискаха един другиго — и всеки гледаше да се приближи. Всички уста се смееха — както се смее
зъл човек, а очите на сбраните блестяха от радост. 
И те се запътиха към мястото, назовано Голгота, което значи — Лобно Място. 
И тръгна Балтазар да види. 
А на кръстопътя съзря, че тълпата хока някого и вика:  
«Дигнете Го! Бийте Го! Ние искаме — Той сам да носи кръста си! — —» 
И видя Балтазар Човек млад, и изсъхнали от скръб и мъка ланити — и с лице на бог. 
Той бе паднал и всуе се мъчеше отново да понесе своя тежък кръст. 
Тогава Балтазар се приближи — и вдигна кръста с мишци на роб. 
А тълпата позна, че е робът на първосвещеника, и го остави, защото бе силен и се боеха от
него. 
. . .И щом стигнаха на Голгота, забиха кръстове и разпнаха там Мъченика между двама
разбойници.

☼☼☼

. . .И на шестия час Страдалецът простена едвам чуто: 

«Жаден съм! » 
И стана Балтазар, та донесе в шъпа вода от извора на Батхалем — и поднесе шъпата си към
кръста. 
И когато Страдалецът погледна Балтазара, обърна към него мъченишки очи, пълни с кротост и
трогателна благодарност. 
И позна Балтазар тогава, че Този е Царят, за Когото е носи тридесет и три годин даровете. 
И падна пред Разпнатия ничком — и помоли Му се, като на Бога. И поднесе Му даровете. 
А Иисус го погледна тихо и кратка, но не можа да вземе даровете, защото бе прикован. . . 
И видя това народът — и нахвърлиха се всички върху Балтазара с викове: 
«И този е от Неговите ! Убийте го!» 
И падна Балтазар под кръста — падна, пронизан трижди с нож. И три сълзи от очите на Иисус
капнаха върху него.

☼☼☼

А там, дето капнаха сълзите, избухна теменужен пламък, подобен на жъртвено възпалване на
благоуханни смоли. 
И издигнаха се нагоре трите пламъка — и стигнаха до небето. 
. . .И свети и до днес Балтазар на небето — свети със своите три рани и три аметиста —
даровете на Милосърдието. 
Той свети и до днес — в звездите на Южния Кръст.

Псалом на Слънцето

Щерна от неугасима светлина — вселенска багреница от лъчи — що е по-велико от Слънцето?

Моите немощни устни пеят псалом на Оногова, Който е Син на Безсмъртието и Баща на Живота.
Може ли да пее за Слънцето слаб език, който не е направен от пламък? И може ли да псалмослови
Вечният Извор на Живота тленен човек, чиито дни са преброени още в деня, когато е видял
www.spiralata.net 44
слънчевата светлина? Слънцето е огромно око, от което излитат, като погледи към света, пламтящи
ангели. И в Него те се отново връщат, защото на земята им е тъмно и студено и тясно.
От него се излива на трепетни вълни вредом животът — и в кръвта Си Слънцето държи всичко
живо — както творец носи в душата си бъдния трепет на нечути съзвучия.
А преди Него нищо не е имало. С глава на царствена птица, със зорки зеници и остър поглед се
носи над вселената пламенното Сърце на света.
Негови са седемдесетте и седем ключа на Тайните. Главата Му е увенчана с огнен кръг и кобра.
В лявата Му ръка лежи властен жезъл, а в дясната — кръст с клуп. Негов е Животът с вечния
кръговрат от Смърт и Възраждане.
И стои на челото Му знакът на Седмия Ключ — личба на Разпятие заради света и на
Възкресение заради Тайнството на Живота.
Велик е Небесният Властник. Той се върти над земята, като исполински златен крагуй, който
ожида плячка: от Него е изтекъл светът — и в Него ще се втече.
Царят, Неговият баща, Му каза:
„Време на пълновръстие стигна, Сине Мой: потърси съпруга, за да прелееш в душата и пламъка
на душата Си — и да оставиш синове, които да пазят, като стражи, алмазите на Твоето златно
огнище!"
Тъй му каза Царят, Неговият Баща.
...И тръгна Слънцето да търси мома за Себе Си — и сърце, за да затвори в него пламъците на
Своята обич.
А усмивката Му се пръскаше по цял свят — и по цялата земя грееше веселбата на душата Му.
Но не смогна да Си намери мома Слънцето. Защото всичко живо обичаше То с рачптелна обич
— и милувките на пламналите Му ръце докосваха цялата вселена.
Та ето: Той лети към земя та о т ранна сутрин до заник — и се спира накрай света, дето небе с
море се сливат — и прегръща Земята, за да я отнесе на брачното ложе на Своето щастие.
И от неземна обич тупка сърцето Му — и се пръсна на залез, та посипа цял свят с кървави лъчи:
а през нощта цъфтя т огнени цветя навред, където са текли светлите кървави потоци.
Тъй Слънцето целува Земята — Своята Годеница.

☼☼☼

От едно Слънце е бил вредом посеян живота — както се сее златно семе по разпукана орница.
Затова Негови жреци са отвеки Посветените. Златооблечените царе от Червената Земя Му
кадяха райско зърно — и в сивия благовонен дим пращаха молитви към Него. А бели те магп от
Хпмават Му принасят в жертва сома и ориз — и запалват седмоцветни светилници за Негова слава.
Разливаха в Негова чест на златен престол благовонни течности фараоните в Египет, а ладан и
царствен нард Му кадяха писците на Запад.
Защото от едно Слънце е бил вредом и осеян живота — както се сее златно семе по разпукана
орница.

☼☼☼

От море до море води керван от звезди Синът на Царя — и всичко живо Му въздава почит — и
вси люде в Негово име начеват работа.
Той е Агнето, заклано в жертва, когато се е създал светът: Неговата кръв кипи на злачни вълни
по небето, Неговата плът трепери и диша, затворена в земята, като в пъстра одежда на царски
празник.
Нему е поверена светлата Тайна на Разпятието и Възкресението. Той е вечният Пламък, по
който се топят душите и летят в опиване към Него — и Го доближават, ала не ще Го стигнат никога!

☼☼☼

Слава на Тебе, Който ни показваш в румени багревини светлина! Слава на Тебе, Боже на
висините — велико Сърце, проляло кръв за нас!
Алилуйа!

www.spiralata.net 45
 Хвала и благодарност славословие и жертва — на Тебе, Царю на върховната слава — Палма,
от която всички ядем и не умираме — Хляб Небесен, който дава обич и мъдрост!
Алилуйа!
Властителю, Царю на Трите Небеса, Единородни Сине на Кръвта-Лъч, Агне, което взема
кървавата участ на велико страдание — хвала на тебе!
Алилуйа!
Защото Твое е Царството на Обичта — и Силата на Жертвата — и Славата на Страданието!
Алилуйа!
Царствено Дете, разръфало гърди, за да даде сърцето Си на света, през дванадесетте живелмща
минава — и в небесния Зодиак е начертанпе на Пътя.
По пътя на Слънцето мини, за да познаеш Слънцето!
Пробуди в себе си звездността на Огъня, кои то твори чрез опознаване на най-скрито то! И ще
станеш тогава Овен; твоето име ще бъде Цар, а твоята замисъл ще владее над света.
Овладей това, което шепне в тебе! Достигнеш ли себевластие, ти ще станеш Телец — и златни
вериги ще сковат буйността на твоите членове.
Чист, устойчив, себевластител — ти ще приемеш в себе си един велик Син на Слънцето - и в
еднозвучие ще прогърми гласът на Силния — в съзвучие с лъчите ще се разнесе гръмливата песен на
твоето вечно Побратимство. Че в непобедимото сливане на Човек и Дух е Тайната на Третия Ден. —
Това наричат Близнаци.
Но пак се върни в себе си — и потъни в глъбините на Мълчанието: тогава ще станеш Рак, който
знае вси подмоли на живота и вси скривалища на смъртта.
Добий сила, правота и разпознаване в мрака — и ще се назовеш Лъв — с царствен поглед и
свитък на тайни в устата. От твоите лапи не ще се изтръгне нищо съкровено — и ти ще делиш
плячката на вси победи.
А после иде твоята върховна прослава — и Дева е твоето име. През душата ти се преломяват
всички вълни на лъчите — и в ръката ти зрее огненият клас на дълги векове живот.
И за да не паднеш, трябва равновесие след победата: това е Везни. Ти стоиш на прага между
живота и смъртта и твоите нозе отмерват трепета на свещения танц — танца на душата, която пърха
отвъд живота, отвъд смъртта.
А време идва да убиеш себе си, за да заживееш истински: ще ли дръзне ръката ти да стори
това? Ще трепне ли в тебе смелостта — с едно движение на ножа да разделиш Вчера от Утре — и да
внесеш в душата си вечното Днес? Направиш ли това, С к о р п и о н ще те назоват.
И тогава влизаш в Стената, що пази света —. като мраморен камък взиждаш душата си, за да
пази всичко живо от зло и от гибел и от вражески напади. Стрелец е твоето име.
А видиш ли опасност да налита земята, откърми- ла душата ти — обличаш броня на светлина,
за да се биеш с облечените в мрак — и тогава твоят свещен гняв цепи с бранен вик тъмнината —
както меч разцепва череп на противник. И тогава те наричат Козирог.
Иде твоят сетен завой — да победиш Великия Змей, който плува в огнени вълни — и дига бури
— и клати земята — и пак се крие, за да го не уловят. А ти ще прецедиш през шепата си цялото море
— и ще уловиш Змея — както се улавя бисер или коралово клонче. И В о - долей ще те назоват
тогава.
Твои са Двете Риби — Черната и Бялата — ти знаеш най-страшното, което човек узнава най-
подире. Ти носиш в ръка та си вси притежания — а две са те: Черната и Бялата Риба ги наричат. Ти
знаеш да мълчиш, за да не издадеш никому Тайната; затова затваряш своя път със знака Р и б и.
Ти си в сърцето на Слънцето — и душата ти бие като огнена жила: край тебе лети светлина — и
пламъкът е твой поглед, а лъчите са твои ръце.

☼☼☼
Хвала на Слънцето! От Него закипяват световните сили и в Него се възвръща! устремите на
земя и небе Хвала на Тебе, Който простираш към нас безбройни ръце от светлина! — Слава на Тебе,
Боже на висините, велико огнено Сърце, Което пролива бляскавата си кръв за нас!
Амин!

Песен за Девата

www.spiralata.net 46
 Румена зорница на деня — благословена да бъде Девата, Която се ражда от бляскавите вълни и
пилее коси по морето! Неуловим е Нейният чар — и гиздостта на Нейния облик пробожда сърцето
като двуостър меч. У Нея се сбират всички обаяния, защото Тя е и Майка., и Девственица: Тя е чудо
и загадка за ума, но за сърцето е утеха и блаженство. Тя погалва силния — и неговата мощ се стапя
като восък на слънце. Тя поглежда майчински слабия — и той добива смелост на исполин. Всеки е
пред Нея дете — и Тя е Майка на всичко живо. Тя е родила душите, които живеят на земята. 
Светлина Я обвива. И мъжете, като съзерцават Нейния блясък, остават със смутени сърца, с
треперливи ръце — и в душата им се ражда любов. 
Тя е носила Вечния Човек в своето лоно — и от Нейното сърце блика обич към вселената.
Всеки, който почита богинята на Обичта, почита — Нея. И детето, което се гали с топли ръце о
майка си, и момъкът, който посреща с тупкащо сърце своята обична, и съпругът, който целува своята
съпруга, и старецът, който милва проходилото внуче: всички тачат Нея, Зорницата. 
Чисто е Нейното сърце от петно — и като девствен сняг е бяла душата на Небесната Мома. 
Тя е съкровен трепет на всичко създадено — и диша. Тя е в цветето на пролетта, стене в жълтия
лист на есента, бори се с небето в снежните зимни бури, топи се в синевината на ведро лятно небе. 
Ветрецът разнася Нейния шепот, а мълнията разсипва бурно блясъка на Нейните златни коси. 
Тя е светла мрежа, преплела света: в трепета на всеки лавров лист се дочува отглас от Нейната
песен. 
В Нейните коси се смее пламъкът на падащи звезди — и чезне грохотът на разбити светове. 
По Нейното чело се плъзгат кръговете на вси съзвездия — и мрак сменява светлината — и
отново огнен пожар обгръща просторите, където поникват пламъци и почват да се гърчат огнени
пръсти на огромна ръка. 
Нейните очи се разтварят над човека като две обърнати бездни като тъмни небеса, като опасни
пропасти, надвесени над душата — Едната се казва Съдба. Другата — Тайна. А тяхното общо име е
— Смърт или Обич. 
Като огромна чаша, пълна с огън, е Нейната уста: когото Тя целуне — той умира от копнеж.
Защото в душата му кипват знойни желания — и той става роб — и душата му пада като плащаница,
по която ще минат чужди нозе. 
Нейните ръце са два огнени пояса, обвити около снагата на света; те са хубави като змии и
смъртоносни като прегръдка. Защото хубостта носи смърт — и отрова спи във всяка целувка.
Нейните ръце се простират над душата като два бели савана, под които можеш да се забравиш, но
можеш и да умреш. 
Тя е Властителка на вечното Тайнство, отдето се ражда Това, Що е родило света. 
Тя е лавър, който пуска пламнали листа, огнени клонки и мълнийни цветове. Тя е светлина
пред изгрев и здрач надвечер. Тя ражда черния Ден и бялата Нощ на човешката душа. Тя е
страшното «Нима?» на всяка вяра — и светлото «Може би!» на всяко отчаяние. Неин е Първият Ден.
Нейна е Сетната Нощ. 
Тя е Обич, Притома и Мъдрост. 
За оногова, който не знае, Нейното име е просто — Жена. Но за мъдреца, който е живял хиляди
пъти, Нейното име е толкова сложно, че ничия уста не би могла да го изкаже напълно.

☼☼☼

. . .И всичко живо Я боготвори — и всичко Ней служи. Тя минава през тъмната древност на
вековете — и стига през мрака на времето до нас. 
Тя е световната Евритмия, за която жадуват художниците — и светлата Хармония, която дирят
свирачите и певците. 
Много са Нейните преображения. Много са песните, в които долита Нейната душа при нас, при
смъртните. 
Ищар, Деркето, Лакшми, Анаитис, Астарта, Изида, Афродита, Венера —: Нея вредом обожават
онези, що любят дълбоко и дирят в обичта или трепетен живот, или пламенна смърт. 
Пазителка на Девствеността. Тя има храм, дето вечно гори неугасимият Пламък на Любовта. И
там отлитат душите на тръпни моми и на копнеещи мъже — и там душите пърлят своите крилца — и
там душите изгарят, за да се не върнат назад. Тя е вечната клада, на която гори душата на света. 
За оногова, който не знае, нейното име е просто — Жена. Но за прозорливеца, който е прекарал
хиляди животи, Нейното име е толкова заплетено, че ничия уста не би могла да го изкаже.
www.spiralata.net 47
 ☼☼☼

. . .Понякога Тя е гола, съвсем гола — и вси слепеят от млечния блясък на Нейната снага. 
А понякога е забулена с покривало от звездна тъкан - и всуе се мъчат магите да повдигнат
крайчеца на Нейното було.

☼☼☼

. . .И сега дори — Тя цепи край нас вълните — и върху смарагдения гребен на водите всеки
може да съзре голото тяло на Хубавицата, Която се ражда от девствената пяна.

Сватбата на царския син

Може сърцето да знае какво ще донесе животът. 

Видях едно време исполински изваяния, възправени всред пустинята — каменни изваяния
видях, които пеят при изгрев. 
Беше ранна сутрин — светла заран в пустинята. Слънцето обливаше каменните човеци с
портокалов блясък, а върху пясъка огромните им тела отхвърляха далечни модри сенки. В очите им
грееше тържество, но в скованите им членове зъзнеше скръб. 
Те пееха за Сватбата на Царския Син. 
И аз ги слушах. 
То бе музика на богове — и тъмни, звънтящи слова на сфинкс. 
И аз ги слушах.

☼☼☼

Може сърцето да знае какво ще донесе животът. 

Видях огромни пирамиди, които носят по камъните си йероглифни слова, но не разбрах що
пише там. Високите жреци влизаха в полунощ, а на излизане изнасяха разпънат човек. 
И редица посветени пееха в размерни стихове морни песни. В очите им пламтеше празнична
радост, а в движенията на ръцете им мълвеше дълбока скръб. 
Те пееха за Сватбата на Царския Син. 
И аз ги слушах. 
Тъжно падаха думите им — тъжно и тежко — като едри дъждовни капки. 
И аз ги слушах.

☼☼☼

Може сърцето да знае какво ще донесе животът. 

Видях огромен тъмен храм — и в мрачината едва блещукаха кадилници с миризма на ладан и
касия. И величав Мъж държеше чаша с вино — гъсто като кръв, и хляб — бял като лед. 
А пред Него лежеше мъртвец. И старци с бели коси стоеха. И пееха те мудно и замряло песни.
В очите им светеше мир, а по тревожните бръчки на лицата им пълзеше опасение. 
Те пееха за Сватбата на Царския Син. 
И аз ги слушах. 
Ридания изтръгваха от душата скръбните звуци на песента им — и разнасяха мирис на свещена
мирта ин ладан. 
И аз ги слушах.

☼☼☼

Може сърцето да знае какво ще донесе животът. 

Виждах много пъти слънцето при изгрев. И гореше в него огромно Сърце, но не беше то сърце
ни на бог, ни на смъртен. И кръвта ставаше лъчи — и капеше тая лъчиста кръв по земята — и
никнеше вредом под нея живот. 
www.spiralata.net 48
 И песни се носеха по въздуха — пълнозвучие на върховни светове, — пълнозвучие на много
души, — напев на велико Сърце, запалено от обич на исполин. 
Те пееха за Сватбата на Царския Син. 
И аз ги слушах. 
Светло се носеха песните — радостно и бодро, — като червени пламъци на огромен пожар. 
И аз ги слушах. 
Думите им мълвяха за онова велико Сърце, чиято светла кръв облива Вселената.

☼☼☼

...И проумях тогава думите на певеца от Изток: 

«Може сърцето да знае какво ще донесе животът.»

Дъщерята на царя

Открито е небето за ястреба, няма тайни за певеца — говори песента за Дъщерята на Царя. И
добавя тази песен: «Певецът вижда земята и небето през сърцето си». — Дъщерята на Царя живее
отколе, а все още е млада, сякаш е на шестнадесет годин. За нея няма ни връст, ни старост, както за
небето няма ни предел, ни край. Мнозина са дирили Дъщерята на Царя, но не всички са знаели по
кой Път се отива при нея. 
И стар мъдрец с белоснежни коси ми разказваше за два Пътя до нейния дворец: през единия се
влиза, а през другия — излиза. 
И седемнадесет змея, подобни на огнени орли, пазят входния Път. Пред вратата на чертога,
дето спи Царкинята, —- пред високата желязна врата — има червена ламя — и страшна е силата й:
никоя приказка не познава толкова страшна ламя. 
«Но — казва се в песента — не ще налучиш Пътя, ако не донесеш чаша, издълбана цяла от
изумруд — и ако твоето сърце няма чиста ведрост на планински сняг.»

☼☼☼

. . .А Дъщерята на Царя е хубава като серафим и очите й са горещи като палящия пясък на
пустинята: разтапят всяко сърце и изгарят всяка душа. 
И сърцето на оногова, когото е погледнала, тръпне — и премалява — и чезне по нея като
гладен лебед. 
. . .Но — трябва да обикнеш великото страдание, що разсича живота на две и едната половина
избира, — защото тъй ще намериш чашата от изумруд. 
И — сърцето ти да бъде чисто: да го не мъти тъмен блян, да го не тръска водопад на сласт, да го
не пърли пожар на страстна мъка. 
Но страшни са пътеките на сърцето — и без светилник мъчно се върви. 
И няма дъно страданието — а до дъно трябва да се изчерпи.

☼☼☼

. . .Живееше на Изток Цар. 

И казваха му маги, че Дъщеря му е родена за величие и ще й бъде дадено да управлява цялата
земя, когато си намери достоен съпруг. Но рекоха му да я пази, тъй като може да я похити странник. 
И заключи я той в дворец, приличен на пирамида (в най-скрития чертог я заключи той) —
същата Царкиня, за която разказваше мъдрецът от Изток. 
И щом нощта сключи звездни ръце над тъмно чело, долита конник в черна броня, развързва
змейовете, пуска червената ламя — и взема Дъщерята. 
Защото той носи чашата от изумруд и има показалците на Пътя. 
Но — Дъщерята го не обича: тя люби силния, който ще я отвлече. 
«Бъди ти тоя силен!» —казва ти песента за Дъщерята на Царя. 
Че за величие е родена Царкинята — родена е да управлява цялата земя — и ти ще имаш власт
над света, а Двата Пътя към двореца носиш в себе си. 

www.spiralata.net 49
 Помни, че тя обича похитителя — и силом трябва да я грабнеш! Тогава ламята ще ви отнесе
като вихър — и в незнайни страни над много царства ще владеете. 
И величието ти ще надминава върховете на Малтабор. Никога не ще тегне клетва над тебе. И в
бездънните води на Слънцето ще се къпеш, а земята ще трепери пред тебе.

☼☼☼

«. . .Открито е небето за ястреба — и няма тайни за певеца» — тъй говори песента за Дъщерята
на Царя. 
И стар мъдрец с белоснежни коси ми разправяше омайни приказки за нея. 
. . .Живееше на Изток Цар . 
Но — страшни са криволиците на сърцето — и тъмни са от свод до свод — и без светилник
мъчно се върви. . . 
Когато запее симун в червената пустиня, та обгори с вихрен пламък това, що е изживяно и
мило — страшно е: недей ходи там!. . . 
И болка люта свива сърцето — и раздират мрака писъци на залутани бедуини: опасни са
пътеките, водещи през пустинята на всяка душа — и няма дъно човешкото сърце и край няма
неговото страдание. 
А до дъно трябва да се изпие чашата. 
И стар мъдрец с белоснежни коси разказваше приказка за Дъщерята на Царя. 
. . .Живееше на Изток Цар . 
Но — трябва да се обикне свещеното страдание, що сближава свой с тугин и кара човека да
слага живота си на клада дори за непознат. 
А тежко е страданието — и душата се къпе в кръв — и гори в болки — и живее в огнено
робство. . . 
Но — трябва да изчерпиш до дъно страданието, което води от връх към бездна и от жар към лед
— защото само така ще намериш чашата от изумруд. 
Сила ще разпали в тебе страданието, а Царкинята люби силния, който ще я отвлече. 
Тя люби мощния, който работи за всички, а никой му не знае ни лика, ни името. 
И стар мъдрец с белоснежни коси разказваше приказка за Дъщерята на Царя. 
. . .Живееше на Изток Цар . 
Но в самота трябва да минеш своя Път, защото тя люби самотния — и силния, който ще я
отвлече. 
Гърчи се душата в самота — и сърцето става още по-тъмно — и мъката — още по-дълбока. 
За всекиго ли е сладка трапеза самотата — и за колцина страданието е опиващо питие, което
издига душата към най-високи върхове? 
. . .Живееше на Изток Цар . 
Но трябва да обикнеш великото страдание, защото само така ще намериш чашата от изумруд. 
. . .Живееше на Изток Цар .

Книга на загадките

Блясък на мълния, блясък на меч и блясък на женски очи — три измами.

Защото мълнията е високо, мечът може да спре, а жената не иска да убива. Но всеки се бои... И
— третото е най-страшното. ...Блясък на мълния, блясък на меч и блясък на женски очи — три пътя
на Смъртта. И — третият е най-тих.

☼☼☼

Някога, в друг свят, дните на щастието ми бяха толкова дълги, колкото са сега вечерите на
моя та злочести- на. Синьо слънце грееше там. А сутрин зората идваше при мене, като белоснажна
девойка, та ме китеше с цветя от крехки сребърни звезди — някога, в друг свят.
Някога, в друг свят, моите песни се стелеха над гори и ливади, та никнаха призори в алмазни
цветя и в тежки венчета от рубин. И тогава птиците спираха своите песни, над земята падаха едри
златни пера, а заранта замираше в светли вълнообразни звукове — някога, в друг свят.

www.spiralata.net 50
 Някога, в друг свят, с мене говореше Бог — и аз чувах Неговия глас в песента на раковината*
билката и звездата. Когато се родих, езикът ми занемя и душата ми слезе на земята глуха. Мой
празник е споменът за онова, което бе златен ден и модра нощ — някога, в друг свят — — някога в
друг свят.
Вървя по улицата и се боя, че прахът ще запетни бялата ми дреха. Бог иска — да бъде дрехата
ми чиста.
Говоря с людете и се боя, че думите им ще очернят бялата ми душа. Бог иска — да бъде душата
ми чиста.
Живея в градината на своите сънища и се боя, че пътеките ще останат бели и чисти. Бог иска
кръв по моите пътеки и страдание в градината на моя сън.

☼☼☼

Ти ми повеляваш да пея.
В моите песни кръвта става бистро море от светлина, плачът звъни, като ликуващ псалом, а
мъката трепти, като златна радост.
Ти говориш в песните ми безсмъртните слова на вечна замисъл и с крила докосваш душа та ми.
Моята песен тогава отразява Твоя лик.
Моят тъмен грях къпе кървави ръце в талазната светлина на словото Ти — и дрехата ми става
отново бяла и бляскава.
В моите песни Ти пръскаш злато от Своята Вечност.

☼☼☼

Твоят шепот се плъзга по членовете ми: Ти ме будиш с топлата кръв на Своя изгрев и с
лъчезарната песен на Своя ден.
Пролетта звъни в душата ми с въздишките на цветните венчета и с ромона на бистрите капки:
Ти ме будиш с песента на златни пчели.

☼☼☼

Звънът на Твоите накити прекъсва лепета на моята песен: снеми огърлицата, короната п
гривните си!
Аз искам — душата Ти да стане чиста и празна, като златен рог, за да влея в глъбина та й
благовонния елей на песента си.

☼☼☼

Мълнии раздират черното небе, като огнени пръсти. Нощта снема своя шлем и прибира
одеждата си. По нейните следи се сипят светли копия. Черен дъжд вали — като гневни удари
посреднощ по някоя желязна врата.
Ти няма къде да се укриеш.
Ела: аз ще разтворя сърцето си широко, за да приема в покои те на своята песен Твоята самотна
скръб.

☼☼☼

Три неща са, Ниле, три неща са от небето три пъти по-сини. Видях в Тургу каланта на
Смъртта: той е толкова син, че който го погледне, очите му се премрежват и той губи свяст.
Погледът му примира в синината и очите му виждат сините чертози на Смъртта. Калан- тът е
мнозина убил, а кой то оживее, помни до гроб дворците на Смъртта, изсечени от калант.
Три неща са, Ниле, три неща са от небето три пъти по-сини. Видях езерото Урми, всред
снежните планини: то е толкова синьо, че който се огледа в него, очите му замръзват и го налита
шемет. Погледът му примира в синината и очите му вижда т сините чертози на Смъртта. Езерото е
мнозина глътнало, а който оживее, помни до гроб дворците на Смъртта, изсечени вдън морето.

www.spiralata.net 51
 Три неща са, Ниле, три неща са от небето три пъти по-сини. Видях очите на царица Снофру: те
са толкова сини, че които ги погледне, душата му полита и той припада от безумие. Погледът му се
лута, като поглед на луд човек, кръвта бие тежко в жилите му, а очите му виждат сините чертози на
Смъртта. Царицата е мнозина пленила, а който остане волен, до гроб копнее по сините дворци на
Смъртта, що блее кат в очите на царица Снофру.

☼☼☼

Горко ми!
Моята лодка потъва.
От другия бряг стигат до мене звукове на песен и звънливи пръски смях.
Горко ми!
Моята лодка потъва.
Жълтите води въртят пред мене разкъсани венци, паднали от нечии глави. Въздухът трепери,
стиснат от бесен вихър. Отвъдния т бряг се не вижда.
Горко ми!
Моята лодка потъва.
Кой пее отвъд, в мрака, зад жълтите глинени брегове? Лъжовни пламъци ме викат натам — и аз
греба в жълтия поток на Измамата.
Горко ми!
Моята лодка потъва.

☼☼☼

Не отминавай вратата ми!

Аз Те чакам в мълчание цял живо т. Твоят говор бе моя песен. Твоето безмълвие бе мой сън.
Движението на ръката Ти будеше в мене призраци. Но Ти ме винаги отминаваш и вратата ми се
напразно о тваря щом Те видя.
Не отминавай врата ми!
Не свеждай погледа си!
Стъпките ми кънтят след Тебе, като въздишки на стари жени, които се връщат от погребение.
Щом гората свърши песента си, аз отварям вратата и Те чакам. Трапезата е сложена, светилниците
леят алмазна светлина. Аз Те чакам.
Не навеждай погледа си!

☼☼☼

Една загадка от Изток. Седем дъщери имаше Змията. Първата спи вцепенен сън — и не вижда
нищо. Втората спи дълбоко — и вижда пъстри мъгли пред себе си.
Третата вижда сънища и далечни картини. Четвърта та е будна — и вижда край себе си всичко
създадено.
Петата вижда душите. Шестата вижда боговете. Седмата вижда — Слънцето. Седем дъщери
имаше Змията.

☼☼☼
Познавах цар. Той имаше жена.
И жена му приемаше всяка вечер, тайно от царя, по един любовник. И тя му принадлежеше
цяла нощ.
Научи се за това царят, но не й каза дума. Само една вечер й даде сладко отровно питие. И в
сластни тръпки умря жената.
А царят намаза устните и с друга отрова, за да умре любовникът й щом я целуне. Още го няма
него. Но дойде ли, целувката ще го убие. Целувката на мъртвата жена.

☼☼☼
Притча ви казвам. Баща и син играеха на зарове. Бащата заложи своята робиня, която синът
страстно любеше.
www.spiralata.net 52
 А синът заложи душата си. И — бащата надви.

☼☼☼

Мъдрият Ухама казваше на сина си: „Осемдесет години живях, сине на моята плът, крехка
рожбо на моето желание. Осемдесет години, а само осем неща ме научиха дългите пътища на
младина, мъжество и старост.
Едно чуй: когато тръгнеш през море, не вземай съкровище със себе си — дори ако твоето
съкровище е само една жена! Ще се разбуни морето, ще залитне корабът — и жената ще се впие в
твоята шия, за да я спасиш. Можеш ли я спаси, когато ти е сковала ръцете? А няма жена, готова да
умре за тебе — дори с тебе!
Друго чуй: когато четеш свещените редове на Ведите, вниквай в поучения та на живота — дори
ако ти се вижда истина мълвата на мъртвата буква! Знай: отшелници са писали тези книги, а
отшелникът знае само половината свят — той знае небето. Но тъмната бездна не знае: помни това!
Затуй в големите песни на Ведите за жената се казва малко, а за душата й нищо.
Трето чуй: когато се сживееш с жена, научи я да се покорява на твоя поглед — и на ножа ти! Не
й давай да търси по-властен поглед от твоя, нито по-бърз нож от ножа, що виси на твоето бедро! И
ако се дори сепне у нея хубавият звяр, който не търпи вериги, та полети към чужда шатра — да дири
роб, за да го зове свой мъж, не бой се! Не бой се, сине мой: тя сама ще дойде — да я разпориш със
своя нож!
Четвърто чуй: обещае ли ти жената звезди, луна и слънце, запази за нея малък светилник!
Защото ти цял живот ще живееш на тъмно под нейните звезди, луна и слънце — но поне нея недей
оставя в мрачината. Виновна ли е тя, че не знае що обещава?
Пето чуй: ако ти е скъпа жената, сине мой, и ако цениш обичта си към нея — давай и по малко
чайна всеки ден! Не може никоя жена без малко тайна, защото 'твърде много обича всяка жена
тъмнината — и скритото — и онова, за което се не говори.
Шесто чуй: искаш ли, сине мой, жената да те разбере кой си — не и говори за себе си нищо! Тя
ще кърти всеки ден по малко от скалата, в която е затворена душата ти — и най-подир ще те отбули
цял. И така ще й бъдеш скъп, защо то тя не скъпи тебе, а своите разкървавени пръсти — и усилието
на ноктите си.
Седмо чуй: жената обича в тебе пъстрата багреница, славата на името ти, огъня на погледа ти,
златния звън на твоята реч или спомена за някой друг, живял преди тебе. Не вярвай, сине мой,
когато ти мълви, че обича душата ти — защото лъжа пълзи от устата й тогава! Слепец не може да
види слънце...
Осмо чуй: по-лесно е да срутиш кула от гранит, отколкото упорство на жена. Но по-лесно е да
счупиш воля на жена, отколкото клонче от папирус.
Не се чуди, сине мои, че само за жената ти говорих: от нея иде много добро и много зло за
мъжа. Още много ще чуеш от други за нея, но недей им яко вярва! Аз исках да ти кажа всичко, що
знам; другото, що не ти казах, е лъжа!"
Тъй мълвеше мъдрият Ухама на сипа си. И виждаше синът му, че мъдро говори бащата.
Неговото мълчание убеди мъдрия Ухама.
Но очите на момъка пилееха погледи някъде далече — и тъй мълвяха тези очи:
„Чужда е на моите осемнадесет години твоята осемдесетгодишна мъдрост — както на твоите
осемдесет години е чужд моят осемнадесетгодишен пламък... Та кой ще ми отговори: мъдростта ли
има право или пламъкът?"
Мъдрият Ухама разбра това, поклати глава — и влезе в шатрата си.

☼☼☼

Опна ли струната, тя се скъсва. Защото моята песен иска звук не по сила на арфата.
Запея ли, думите стават изведнъж празни. Защото моята песен иска замисъл не по сила на
словото.
Погледна ли жена, тя пада мъртва. Защото моята обич иска безсмъртие не по сила на душата.

☼☼☼

www.spiralata.net 53
 Той й запя своите песни, но тя го прекъсна и рече: „Не познавам твоите звуци. Хубави са, но
не ме галят. Студени са звуците на твоите песни като планински връх. Остави! Аз искам веселата
песен на полетата и топлите звуци на града. Остави! Не познавам твоите звуци."

Той й замълви своите приказки, но тя го пресече и каза:

„Чужди ми са твоите образи. Недей! Аз искам приказки за хубавици и снажни юнаци, които ги
отвличат.Искам да слушам за дворци, дето живеят царици и дето всеки стълб е вкаменен мъж.
Разкажи ми за човекоядката, която гълта сърца на мъже! Твоите приказки ме карат да мисля. Не
искам. Недей! Чужди ми са твоите образи."
Той я тогава мълчаливо погледна и в погледа му немееше недоумение. А тя му рече: „Никой не
ме е гледал така. Гледай ме! Аз искам прегръдката на твоя поглед и топлия шепот на очите ти.
Гледай ме! Никой не ме е гледал до сега така."

☼☼☼

Лодката е готова. Гребците чакат.

Снеми покривалото си! Нощта ще бъде Твое покривало. Съблечи одеждите си! Дългият мрак
ще стане Твоя одежда. Ние ще минем заедно отвъд, където се начева тъмното — 'там, откъдето
никой не се е върнал.
Лодката е готова. Гребците чакат.
Снеми огърлицата си! Моите ръце ще бъдат Твоя огърлица. Хвърли венеца си! Тъмното небе
ще стане Твой венец. Ние ще минем заедно отвъд, където се начева забравата — там, откъдето никой
не се е върнал.
Светилникът угасва. Настъпва нощ в нашия самотен дом. Реката мудно влачи своя саван в
мрака. Звездите блестят като свещи на погребение. Край нас е тъмно. В нас е тъмно.
Лодката е готова. Гребците чакат.

☼☼☼

Белият ден се свърши. Цветята склопиха свои те коронки, птиците прибраха песните си.
Небето се спусна като тъмен шатър, пълен с пъстри сънища.
Слава на залязлото слънце!
Белият ден се свърши. Потокът спря своето размерно дишане, гората просна тъмните си дипли,
за да пие роса. Земята трепна, като невеста, чакаща своя младоженец.
Слава на залязлото слънце!

☼☼☼

Зелено е морето, бяла е пяната му, а водата е лишена от цвят.

Кой се мами — морето ли, или ти?
Синьо е небето, бели са облаците, а въздухът е лишен от цвят.
Кой се мами — небето ли, или ти?
Хубава е жената, любовта звучи в гласа й, а душата й не е за вяра.
Кой се мами — жената ли, или ти?
...Душата и е лютия, на която свири мъжът, вятърът или — бесът.

☼☼☼

Кой ще изчерпи с шепа морето? И земята с педя кой ще измери?

Три мъдреца имаше.
Първият бе познал книгите — и види, че мъдростта е дълбока.
И — остави.
Вторият бе изучил природата и разбра, че слънцето е далече.
И — ослепя.
Третият начена да търси себе си — и позна, че са много сложни пътеките на страст, помисъл и
творчество.
www.spiralata.net 54
 И — полудя.
...А и тримата са една стъпка по-близо. И върху главата на всекиго има венец от звезди.

☼☼☼

Непрогледна е нощта без звезди, но душата, над която не бди жена, е по-непрогледна.
Студена е пустинята без слънце, но душата, в която не грее жена, е по-студена.
Скръбна е гората без птици, но душата, в която не пърха жена, е по-скръбна.
...А жестока орисия са тези звезди, защото се впиват в душата, като знойни рани.
Пъклена участ е това слънце, защото дълбае в душата тъмен гроб.
Зловеща прокоба са тези птици, защото песента им е песен над мъртвец и крилата им пърхат
над покосен живот.
...А човекът плаче и вика:
„Дайте ми тия звезди! — Дайте ми това слънце! — Дайте ми зловещата песен на тези птици!"

☼☼☼

Царицата Маат-Ка-Ре издъхна. През нощта душата й пресече вълните на небесния Нил и се
изправи всред китна градина, пред огнения престол на Озирис. Небесният съдник я погледна, па
рече:
„Не ми се виждаш светилник, годен за елея на моята милост."
Царицата Маат-Ка-Ре трепна и рече на съдника: „Слънцеок властнпче, фараоне на правдата, аз
греших много, но ти ми не дари дете. Да ми бе дал рожба, негли тя щеше да превърне в слънце моя
мрак и моите злини — в цветя на добродетелта."
Озирис тогава се засмя на женските думи, но като помисли малко, рече на небесния лодкар:
„Върни обратно царицата! Нека се изпълни жалбата й, защото от сърце пожела."
И царица Маат-Ка-Ре се сепна и събуди. „Колко страшен сън ми се привидя!" — рече тя тихо,
па разтри клепачи и стана. — „Що ли означава този сън? И защо аз исках от фараона на правдата да
имам дете, когато имам син?"
Тъй си рече царицата Маат-Ка-Ре, па повика тълмача, що разгатваше сънища, и му разказа
всичко.
„Разбрах — рече старецът — разбрах съня ти. Тоя сън е жива истина. Ти си била мъртва до
днес, а от днес нататък трябва да живееш в душата на своя син. По нещо женствено всеки мъж носи
в себе си: право е. Но то е малко: повече трепет и чудо, повече кротка милувка и свян трябват на
мъжката душа. Плахият трепе! прави жената немощна, но пък мъжът е дързък без трепет. Чудото
всажда в жената суеверие,, но мъжът е жесток без вяра в каквото и да е чудо. Милувката обръща
често жената на разпътнпца, защото душата и привиква и не може без милувки, но пък мъжът става
без кротостта на милувките звяр или палач. Свянът - е най-скъпият накит за жената, но в мъжката
душа се всажда много мъчно: повечето мъже не знаят що е свян. Как ще живееш в душата на сина
си, царице, ако не можеш всади там кълна на върховния свян?"
Тогава царица Маат-Ка-Ре каза тихо:
„Да. Аз съм била досега мъртва, защото не съм живяла в душата на своето дете. Но как ще
всадя, наистина, в. душата на сина си зърното на свяна, когато всеки мъж е безсрамен? А нима има
добродетел без свян? Та нали всяка добродетел е свенлива!"
Старият гадател прибра краищата на мантията си и тръгна да си върви, но на прага се извърна
към царица Маат-Ка-Ре и шепотом й каза:
„Как ще го научиш на свян ли? Като му не приказваш никога за свян..."
И в потайния шепот на тълмача царицата чу изново божествения смях на Озирис, когато я
пращаше отново на земят а.

☼☼☼

Чия ли ръка разклати листата на тамариска?

— Ръката на един влюбен разклати листата на тамариска. Ръката на един влюбен се докосна до
стъблото, защото момъкът скърбеше по своята обична. Тази ръка разклати листата на тамариска.
Чия ли въздишка угаси звездите по небето?
www.spiralata.net 55
 — Въздишката на един баща угаси звездите по небето. Въздишката на един баща стигна до
небесни те светилници, защото момата бе избягала привечер по своя обичан. Тази въздишка угаси
звездите.
Чии ли сълзи накараха морето да прелее?
— Сълзите на една мома накараха морето да прелее. Сълзите на една мома се изляха в
подземните шерни, защото нейният обичан престана да скърби по нея. Тези сълзи накараха морето
да прелее.

☼☼☼

Ти си огледало, в което чертае своя многолик образ блянът на мъжа за вечна гиздост. Бог Те е
родил една, но палавата жад на мъжа вижда в Тебе много лица. И Ти дава много имена. А Ти си
една.
В игрите на облака и в трепета на морската пяна, в ромола на гората и в тъжния повей на
безлисти стъбла мъжът вижда Тебе и слага Твоя престол над природата, в най-високото небе. А Ти
не си царица.
От деня, когато мъжкият поглед се спре на Тебе, Ти се преобразяваш: Ти ставаш такава,
каквато си сега. До тогава си била само дете, човек, песен или мечта, а от този миг ставаш Жена. И
Ти начеваш да търсиш от мъжа поклонство. А Ти не си божество.
И в мига, когато разочарованият пръст посочи върху снагата Ти петно на грозота и на лицето
Ти —бръчка на преструвка, Ти рухваш, като алмазна кула от сънища, коя то напуска душата, щом
човек се сепне. Защото мъжът е направил от Теб своя лъжа — и Ти си повярвала в тази лъжа.

☼☼☼

Хлип! Хлип! Хлип!

Чухте ли що казват прохладните езерни струи?
Хлип! Хлип! Хлип!
Денят е къс, а Нощта — безкрайна: грей те замръзнали ръце на слънцето на младостта! Пийте
росата, додето чашките на цветята не са повехнали! Пейте песните на кръвта, докле кипи в жилите
немирна треска!
Хлип! Хлип! Хлип!
Лебедите мрат, лотосите капят, светилниците гаснат, облаците се стапят. Вечерта става
студена, в лодката се процежда вода, пътеката тревясва. Две капки безсмъртие ни дава Бог: две
капки през цял живот. Намерете ги в нечии очи!
Хлип! Хлип! Хлип!
Нямаме време, защото двете капки не ще станат море. Бързаме, защото пепелта не става
слънце. Пътеката е тясна за грима. Лодката има само две гребла. Пред безсмъртието стои мракът.
Зад него стои тъмнина.
Хлип! Хлип! Хлип!

☼☼☼

Лицето ти е пожълтяло. Чертите му са увехнали. Дълги бръчки криволичат по него. В гласа ти

скърцат ръждиви ключове. В погледа ти се диплят коварни чарове. Не знам откъде идеш, непозната
сестро. Не знам, наистина. Бог те е обрекъл на майчинство. Дал ти е чиста кръв, яка снага и жили, за
да родиш и откърмиш исполин. А ти си нарекла свет път я на съблазън та и си полетяла към опасния
мрак. Виждам къде отиваш, непозната сестро.
Тъй й казах аз.
Но тя ме погледна смаяно и ми рече:
Не съм ти сестра, аз съм майка ти. Всуе ме похули, като ме назова блудница. Ти ме не позна.
Тогава аз й казах:
Наистина, ти си майка ми. Сега те познах. Аз чух в гласа ти страдание и в шепота ти долових
сълзи. Наистина, ти трябва да си майка ми. Но защо аз те сметнах за блудница? И чие зло наитие
промени погледа ми.
Тъй й казах аз.
www.spiralata.net 56
 А тя ме погледна скръбно и ми рече:
Не съм ти майка: аз не те познавам. Всуе трепна жалба в душата ти, като се разкая за своите
думи. Ти пак ме не позна.
Тогава аз й казах:
Коя си пък ти? Разбирам, че не си ми майка. Гордост чух в гласа ти и в смеха ги долових весела
омраза. Коя си пък ти? Наистина, не те познавам вече. Твоето лице ми е чуждо. Не познавам гоя
глас. Наистина, коя си ти?
Тъй й казах аз.
Но тя мълчаливо се обърна и т ръгна по пътеката, откъдето идех аз. Раменете и се разклащаха
от плач и окъсаната й дреха оставяше парцали по трънливите храсти. Нозете й бяха мършави, боси и
посинели. Цялата й снага плачеше. Когато се отдалечи, тя извърна глава, втренчено ме загледа и каза
с укор:
Аз съм това, което ще станеш някога ти.
Когато се изгуби в гората, плач стисна гърлото ми.

☼☼☼

Аз дойдох, но Ти потрепери, сякаш бе влязъл в къщата Ти злодей. Чемерен сън се диплеше в

погледа Ти. В мълчанието Ти шепнеше люта клетва.
Дойдох в притихнала среднощ и сложих лютнята си при нозете Ти. По моето покривало
блестеше роса. В очите Ти имаше мрак. Ти не прекъсна своя блян.
Мълчанието Ти потрепери, сякаш в Твоята хижа влезе Смъртта.

☼☼☼

Кетас беше първият, който ме прегърна. Под златни сенки, на коприна, мина моята първа
женска нощ... Пред царска завеса ме напусна моето момииство.
Аз притискам с обич до гръдта си неговия саван и целувам каменната плоча, под която спи
неговата царска песен. Кетас умря, както умира нежен ветрец, разпилял по цветята своите въздишки.
Защо го помниш, мое сърце? Малцина ли го смениха? Колко багреници блестяха по-буйно от
този кървав саван! Колко завеси шепнеха по-страстно от брачната коприна!
В тъмния път на жената гаснат много песни. Мрачен е залезът на всеки пъстър лен. Но златните
сенки на брачната завеса ми отнеха това, което не върна вече никой.

☼☼☼

Железният олтар мълчи. Прел него минават" моми и мъже — и всеки мълчаливо слага на
ледната плоча своя венец.
Колко венци! Колко мирис! Колко пъстри, росни, усмихнати цветя! Железният олтар се губи,
окичен цял с венци. Железният олтар прилича на пирамида от цветя.
Венците изсъхнаха. Листата се сгърчиха. Засрамено се гушат цветята. Голямата пирамида се
слегва, за да се открие железният олтар, подаден изпод сгърчени мъртви венци.
Колко скръбни жилки! Колко посърнали венчета! Колко бледи, сухи, пожълтели коронки!
Железният олтар прилича на потъмнял череп с извехнал венец.

☼☼☼

Що чакаш тук, момиченце?

— Чакам да мине пътник, за да го напоя с кратунката си и да го накича с кит ката си.
Що чакаш тук момиче?
— Чакам да се върне пътникът, когото напоих с кратунката си и накичих с кит ката си, когато
бях на шестнадесет години. Кратунката ми се счупи, а китката ми трябва да е повяхнала.
Що чакаш тук, девойко?
— Чакам да мине някои старец, за да му дам счупената си кратунка, защото пътникът, когото
напоих с нея, разкъса китката ми и на връщане ме дори не погледна.
Що чакаш тук, момне?
www.spiralata.net 57
 — Чакам да се върне старецът, комуто подарих счупената си кратунка, когато бях на двадесет
години. Той ме целуна тогава и обеща на връщане да ме целуне пак.

☼☼☼

Вечерта навежда над полета и дъбрави своя голям съсъд с благовонно миро. Светулки се лутат
над тъмните гранки. В душата се склапя тежко мълчание.
Умрял ли е някой? Защо изведнъж всичко притихна? Чии стъпки отминаха мудно и се стопиха
в тъмното на гората? Не се знае, нищо не се знае. Безшумно прелитат- едри птици, черни птици.
Навред притъмнява.
Черни ветрове завяват. Гората се вкаменява. Гората е гранитна. Гората е черна. Сламената хижа
се сгушва като малко дете, което се крие в майчиния си скут. Вратата се мълком затваря. Вечерта
навежда над полета и дъбрави своя голям съсъд с благовонно миро.

☼☼☼

Той го уби. За жена.

Знам мнозина такива мъртъвци. Знам мнозина такива убийци. До кога ще пърли безумие
ревнивите жили?
Вникнах вдън човешкото сърце, за да намеря песъчинката на най-грозното. Видях образа на
ръце, които се протягат изпънати, с кървави жили, към кръста, на които се разпъва душата.
...Той го уби.
За жена.
Знам много такива разпятия. Знам мнозина такива разпънати. До кога ще къса копнеж към
кръста ревнивите стави?
Вникнах вдън човешката душа, за да намеря кремъка на най-мъчителното. Човек висеше
разпнат, а две ръце, впити в него, теглеха бясно снагата му към окървавената земя.
...Той го уби.
За жена.
Той разкъса китките му, когато го изтръгна о т кървавите клинове. Той раздра стъпалата му,
когато ги откъсна от ръждивите гвоздеи. Той го дръпна изново на земята, защото разбра, че онзи е
намерил път я към своето небе... А можеше ли неговата земя да търпи чуждото небе?
Той го уби.
За жена.
До кога— тия убийства и саморазпъвания? Не е ли земята по-голяма от Жената? Не е ли детето
по-велико от оная, която го е родила? Детето целува само своята майка.

☼☼☼

Животът се свърши.
Над душата ми падна сянка. Моят кърчаг се бавно килна и разсипа. Скръбна музика се разнесе
от душата ми по света: звънна и затихна. Няма вече поток, отдето бих напълнил своя кърчаг. По
самотните улици на живота ми не минава вече ничия сянка. По моята река се не гърчи вече
пенливия-венец на изгрева. Отвъд реката непозната жена свири на арфа. Животът се свърши.
Аз мислех, че съм свил в небето свое гнездо: тая детинска измама ми заседна в душата от
времето, когато ме лъжеха, че душата е птица, а небето — алмазна гора. Сега знам, че няма ни
алмазни гори, ни безплътни птици. Моите дървеса мъртвеят. Листата им окапаха. Дните ми
повехнаха. Моите дървеса протяга!" безсилно къси клонки, без да стигнат небето. В моите жили не
кипи вече сокът" на вселената. Цветята ми са прашни и посърнали. Аз донесох в чертози те на
Непознатия само пепел. Ангелите ме поглеждат, както се поглежда непознат гостенин, когото никой
не е викал. Този пир не е за мене.
Непознат Боже, върни ми земята! Дай ми отново кръвта на земните векове, що тупкаха в
сърцето ми при всеки спомен за живота! Дай ми тленното безсмъртие на Мига!

☼☼☼

www.spiralata.net 58
 Жрицата от храма на Халуле носи свилени одежди, но под тежкия слитък на гривната и дреме
отрова. В разтопения въздух на небето се вият в див танц златопери птици. Над бялата каменна
стълба водоскокът разсипва сребърни капки, кат о алмазен прах.
Жрицата от храма на Халуле свлича своите одежди, но на ръката й виси още гривната под
която дреме отрова. В душата на жрицата се гъне зелен мрак. Пред нея се сплита тъмна мрежа от
сенки, шепот и песни. Нозете й стъпват плавно и размерно по бялата стълба и наближават" студения
водоскок. Снагата й се гмурка в кипналите вълни.
Жрицата от храма на Халуле се къпе и людете замръзват, като съзерцават снагата и в талазните
води, но на ръката й виси още гривната, под която дреме отрова. Момата излиза от водата под
стопените погледи на вси мъже и под завистливите очи на вси жени. Тя тръгва мудно по белите
плочи и влиза под ахатовите стълбове на своя храм.
Жрицата от храма на Халуле облича своите свилени одежди, но под тежкия слитък на гривната
й няма вече отрова. Мъжете, омагьосани от любов, пият водата, в която се е къпала: жените,
молепсани от ревност, пият водата, в коя то е топила снагата си. От водоскока пие Любовта. Оттам
пие и Ревност та. Цял свят пие отровната вода.
Жрицата от храма на Халуле пада пред желязното божество на Чара и от ново снема одеждите
си. Към студените членове на тежкото изваяние се прилепват ръцете на момата, притиска се гръдта
й, трият се бедрата й. Мърт вия т кумир оживява и по мрачното желязо заиграват страстни блясъци.
А отвън, пред храма на Халуле, мрат един по един людете, чиито отлитащ живот дава душа на
железния истукан.

☼☼☼

Една мома от Мегидо пееше:

„Ръцете ми са гъвкави, като вейки на портокалово дърво. Гръдта ми е над бистри водоеми огън.
Мъжете се боят от хубостта ми." Вятърът я запита:
„Моме от Мегидо, сеят ли ръцете ти смърт? Носи ли пожар прегръдката ти? Умират ли пред
тебе от уплаха мъжете?"
Момата от Мегидо не чу. Тя запя друга песен:
„Ръцете ми са плахи, като птици надвечер, в пожънати ниви. Гръдта ми е ледно огледало,
обърнато към небет о. Аз се боя от погледа ма всеки мъж."
Вятърът се изви над нея, загледа я с хиляди зелени очи, в почуда отпусна крила, а после прихна
от смях и полетя надалече, като отнесе края на песента и хласна момата с шепа златни листа.

☼☼☼

Смъртта ме погледна в очите и каза: „Ти остаря. Време е. Аз дойдох."

„Аз съм по-стар от своите песни — рекох — аз съм по-стар от своите притчи. Но никога не съм
копнял по никакво Отвъд. Аз не те познавам."
Тогава Смъртта ме погледна втори път в очите и каза: „Ти остаря. Ти си по-стар от света. Време
е."
„Аз живях с всички — рекох — и те ми отделиха злобата си, като мой хляб, и клеветата си —
кат о мое вино. Но ни веднъж не съм креял по никакво Другаде. Аз не те познавам."
Тогава Смъртта ме погледна грети път в очите и каза: „Те те обичат -. Когато си отидеш, още
повече ще те обикнат. Те обичат ония, които не са между тях. Време е. Аз дойдох."
И моите стъпки се нямо повлякоха след черния плащ — като стъпки на човек, които дири нова
земя.

☼☼☼

Снагата й беше стройна, като бамбукова цевница и тръпките на ставите й разливаха звуци на
млада песен. Хубава беше тя — кат о всички, на които е съдено да живеят късо. Тялото й пееше. И
глухите чуваха гази песен.
Тя беше чиста — песента на момата, която още не знае, що е любов.
Когато умря, скръбта разля през бамбуковата цевница черната см песен, а топлите тръпки
замряха, като вълни по вир, смразени от леден вихър.
www.spiralata.net 59
 Над нея разляха благовонни масла и тънка мрежа зави тялото на мъртвата. Бялата песен секна и
замря, сякаш прекъсната от крило на ангел.

☼☼☼

Тези, при които отиваш, не ще Ти кажат думите, що чу от мене. Те не знаят моя език: те не
знаят езика на обичта.
Те ще напълнят със злато светидника над ложето Ти и с пъстри ветрила ще прокудят от снагата
Ти благовонния лъх на моите целувки.
Те ще премалняват от звъна на Твоите гривни и ще паднат като мъртви пред сиянието на взора
Ти. Но никой не ще Ти каже: „Ти ставаш моя песен."
Бурята на очите Ти ще прегази много души, но никой не ще Ти каже думите, що чу от мене. Те
не ще Ти промълвят: „Ти си наш сън."
Късно е. Върви при тях! Мои те ръце стискат сянката, която някога беше сама Ти.

☼☼☼

Гасне пламъкът на жълтите огнища. Керванът се провлича като лъкатушна черта на

човешкото лутане. Край тихата река палми разказват шепотом повест за онези, които си отиват.
Палмите разказват целия им живот. Палмите знаят. Мнозина са се спирали под тях — и животът на
всички е бил един и същи живот-. И всички кервани са описвали все тая лъкатушна черта, която
дири, а не намира. Гасне пламъкът на жълтите огнища.
Отвъд пясъка, отвъд пустинята, отвъд земята, се губи началото на тъмния керван, провлачен,
като лъкатушна черта на човешкото лутане.

☼☼☼

Видях своя Бог, когато свиреше на лютня. Под допира на огнените Му пръсти се пръскаше на
едри капки сребърен дъжд. Звуците гърмяха като рев на червенокоса буря, а после песента
притихваше, като бясна вълна, разбита о бели скали. Над Бог грееше голяма луна. Той се не криеше
в нощта, когато свиреше своята песен, и не пращаше звуците там, дето не живеят люде. Но синовете
на Земята нямаха слух за небесната песен. Стройните звуци почукваха на всяко сърце, както чука
морен старец, комуто не отварят вратата за подслон. Людете не чуха песента на Бога и никой я не
прибра в душата си. Ал- мазните звукове се пръснаха като едри златни капки и Земята ги погълна.
Аз Го видях, сред морето, седнал на стръмна скала. Косите Му бяха бели, като светкавица, очите Му
— тъмни, като отчаяние, а ръцете Му играеха по сребърните струни на лютнята, като стъпала на
мома, която танцува. Над Бога грееха едри зелени звезди. Сега той криеше своето лице от света —
криеше го в светли облаци, но не пращаше и тоя път звуците по безлюдни места. А людете ги пак не
приеха: те затвориха сърцето си за небесната песен. И тогава звуците, отхвърлени от света, нирнаха
в чистото сърце на малките изящни раковини и в белия сън на игривите риби, а скръбните корали ги
прегърнаха, като светли искри по водата, и Морето ги погълна.
Аз Го не видях, кога изчезна и кога се скри. Скалата опустя и високият бряг стана от ново
мъртъв. Аз не видях своя Бог, кога прибра лютнята и си отиде. Но Земята и Морето ми пришепнаха
песента Му, та аз я запомних. Когато в мъртвия храм оживих мълчанието с празничните звуци на
Неговата песен, людете препълниха храма — и стъгдата пред храма — и улиците на града, за да ме
чуят. И накараха ме много пъти да повторя песента — и се не насищаха да я слушат. Те всички
казваха тогава: „Този пее неземна песен. Такава песен не е за човешка уста. Той пее онова, което му
е пришепнал Бог. Елате да го чуем!"
Но защо те не чуха Бога, когато самотен пееше навръх стръмната морска скала?

☼☼☼

Пред погледа на отшелника се разсипа златното богатство на небето и пръпна ведрата синина,
дето плуват алмази и бял бисер. Отшелникът бе оставил света, за да търси Бога и да говори с Него.
Той бе отишъл в гората, където човешкият грях не размътва помислите. Седнал бе той — и чакаше
да дойде Бог, за да съзерцава Неговия лик и да чуе от Неговите уста напътствие. Пред него трепна
www.spiralata.net 60
росната игра на гората, зави се в кръг летният вихър, облечен в злато, зашумя приказката на
потоците и тъмното оказания на планините.
Но не дойде белокос Исполин с огнени очи да му каже гръмотевични думи или да сложи
каменна ръка на раменете му. Отшелникът чака дълго. Той чака цял ден. Гората се разлистваше пред
очите му, а гой не виждаше това чудо. Небето се променяше всеки миг, а той мислеше за Бога и Го
чакаше. Най-сетне стана, тръсна одежда и рече:
„Бог не е тук. Трябва да го диря другаде. Къде ли може да е Бог?"

☼☼☼

Безсмъртната Ищар, богиня на Любовта и Блуда, веднъж се оглеждаше в реката Тигър. Видя я
Нергал, бог на Смъртта и Забравата.
— Защо си гола? — попита я гой.
— Гола съм, защото съм хубава. А всяка гиздост се срамува да носи дрехи.
— Ти съблазняваш — каза Нергал — сърцата на младите с голотата си и те пожелават жени.
— Защо да не пожелават? — отвърна Ищар. — Хубостта е родена за любов и наслада. Грях ли
е да се нахрани гладен и да се напои жаден? Моите чарове пленяват сърцето и правят безсмъртен
мига на бързата наслада: аз дарявам на младите по капка Вечност всеки миг.
Тогава Нергал сложи желязната си коса край Тигър, сне си черния венец от кукуряк и доближи
богинята.
— Аз те искам — каза и богът на Смъртта и Забравата. — Само моя не си била още: аз те
искам.
Но Ищар се изтръгна от прегръдките на мрачния любовник и каза отдалеч:
— Не съм ли била твоя? Та чия съм била? Моите вечери са били всякога вечери на Смъртта, а
утрините ми —утрини на Забравата. Питай влюбените — и те ще ти изповядат. Но ти самия т не
знаеш своя брак с мене, защото вечерите, прекарани в моите прегръдки, изглеждат Безсмъртие, а
утрините на моя брак се струват незабравими. Нима и ти, Нергале, теглиш от заблудата на вси
влюбени? Ще почна да мисля, че дори и тебе съм съблазнила.
— Не си! — рече навъсено богът. — Но когато те видях, аз хвърлих косата си и снех своя
венец, затова изгубих дарба та да убивам и да забравям. Кажи ми, наистина, Ищар: защо всеки,
когото погледнеш, хвърля своя нож и снема своя венец?
Богинята на Любовта и Блуда погледна мълчаливо Нергал, потопи в бистрите вълни
пленителната си снага и се разтопи във водите на Тигър, като бял облак. А над гладката повърхност
на реката се показаха безброй водни мехури, които гледаха Нергал, като очи на безброй мъже и
жени, намерили своята гибел в измамния въртоп на Ищар.

☼☼☼

Той търси цял живот бисери. Тялото му се покри с водорасли, а по косата му се налепиха бели
звездици сол. В света той чуваше само бучене на дълбоки морета — и в душата на всеки срещнат му
се привиждаха потънали съкровища.
Той търси цял живот бисери.
Но намери — сълзи.
...Другият цял живот дири злато и сребро. Тялото му почервеня, кат о пръст, а очите му
ослепяха за живота. В ръцете си той топеше руда, за да изсмуче с пламък златната и сребърна
течност от камъка. В погледа на всеки той долавяше блясъка на подземни богатства.
Той търси цял живот злато и сребро.
,Но намери — пепел.
...Третият цял живот дири алмази. Тялото му се ожули от скалите на върховете, кожата му
потъмня, като въглен, а пръстите му заприличаха на куки. В помислите на вси люде топ виждаше
измамни лъчи — като блясък на скъпоценни камъни.
Той търси цял живот алмази.
Но намери — прах.
...Единият претърси морето и не найде бисер. Другият прекопа земята и не намери ни злато, ни
сребро. Третият- преброди планините и не откри алмази.
Тогава тримата се сбраха, за да делят своя добив.
www.spiralata.net 61
 Първият изнесе сълзите си, другия т — сивата си пепел, а третият — праха си.
— Ти си намерил бисер — му рекоха двамата.
— Не. Сълзи са — отвърна тон. — Аз не найдох ни зрънце бисер. Аз плаках цял живот, но
сълзите ми не станаха бисери.
— Дай ни тогава сълзите си! — рекоха му те. — Твоите сълзи блестят като бисер и ние не
знаем по-хубави бисери: дай ни своето съкровище!
И те го взеха.
— Ти си намерил злато — рекоха двамата на другия.
— Не, пепел е — отвърна той. — Аз не найдох ни жилка злато. Изгорих всичко, що имах, но
пепелта не стана злато.
— Дай ни тогава пепелта! — рекоха му те. — Тази пепел блести като злато и ние не знаем по-
хубаво злато: дай ни своето съкровище!
И те го взеха.
— Ти си намерил алмази — рекоха двамата на третия.
— Не, прах е —отвърна той. — Аз не найдох ни прашинка алмаз; людете ми отнеха всичко,
що имах, па ми дадоха в замяна ей този прах. Те ме накараха да диря алмази в небето и звезди — в
земята. Мълниите ме разкъсаха — и аз се върнах, за да запазя сетното, що ми остана: праха. Но
прахът ми не стана алмаз.
— Дай ни тогава праха си! — рекоха му те. — Твоят прах блести като алмаз и ние не знаем по-
хубав алмаз: дай ни своето съкровище!
И те го взеха.
И на залеза на живота си тримата видяха, че чуждият прах е станал в ръцете им алмаз, чуждата
пепел — злато, а чуждите сълзи — бисери.
Когато единият умря, Морето го нямо погледна и
заплака по своите бисери, като ги видя в ръцете му.
Когато умря другият, Земята скръбно го погледна и застена по своето злато, като го видя в
ръцете му.
Когато умря третият, Небето го тъжно погледна и зарида по своите алмази, които светеха в
ръцете му като звезди.
А те тримата благословиха на смъртния си час праха, пепелта и сълзите, които душата им бе
преобразила в съкровища, дирени цял живот.

☼☼☼

Сгради си Мъдростта дом и нареди трапези — и призова людете на пир. Дойдоха мъже и
жени, но си отидоха гладни.
И не повториха.
Сгради си Грехът дом и простря скъпи покрови върху трапезите си и — прикани людете на
пир.
Малцина дойдоха, защото бяха чули, че на пир се гладува. Но дошлите се наситиха и си
отидоха доволни.
И скриха се от другите.
Сгради си Животът дом и с листа от бръшлян окичи своите трапези. И простря шатри от
зеленина, а отгоре — небе с многозвездна плащеница.
И протръби по цял свят, че дава пир — и привика Мъдростта, Греха и людете.
И дойдоха поканените на пир.
И ядоха.
И пиха.
И пяха песни.
И доволни останаха от пира на Живота — че всички бяха гладували у Мъдростта, а пируването
у Греха бе останало тайна.
И на тоя пир Грехът- и Мъдростта се опознаха — и казват-, че са се оженили.
Но това е било отдавна... А може и съвсем да не е било.

☼☼☼

www.spiralata.net 62
 Тъй ми каза веднъж старият мъдрец:
„В миговете на своята върховна почит — и в дните на своето горчиво презрение — мъжът е
изричал хули за Жената. — А срещнал ли си мъж — да не тръпне пред Жената?"
Ето що му отговорих:
„Аз почитам Жената, но Жената презира мене, защото презира всеки мъж!"
И отвърна ми старият мъдрец:
„А ти, като почиташ Жената, не презираш ли себе си?"
И замислих се аз, па рекох:
„Аз презирам Жената, но Жената почита мене, защото почита всеки мъж!"
И втори път ми отвърна старият мъдрец:
„Добре. Но ти, като презираш Жената, не почиташ ли твърде много себе си? И — щом почиташ
у себе си мъжа, не заслужаваш ли да те презира Жената — както ти презираш Нея, понеже почита
мъжа?"
И аз се втори път замислих, но не смогнах да отвърна нищо.

☼☼☼

Три неща знае мъдрият — три неща, създадени за добро, а правят зло: език, нож и жена. Не си
играй с тях!

☼☼☼

По далечните пясъчни хълмове легнаха широки модри сенки — като тъмни ливади, по които
бляска! светулки надвечер — тъп легнаха дългите сенки в пустинята — додето вижда човешко око.
...Ти не дойде тази вечер в моята шатра. А обеща ми да дойдеш. Защо не дойде ти?
По далечните пясъчни хълмове ще блесне утре широко море от светлина — като ясно небе, по
което се плъзга слънцето на пладне — тъй ще блесне бялата светлина в пустинята — докато се
смрачи.
...Ти ще дойдеш утре заран в моята шатра. Но ти не ми обеща това. Защо не го обеща ти?
По далечните пясъчни хълмове се сгъстява топла безкрайна мрачина — като тъмно отчаяние, в
което се лута душата от люлка до смърт — тъй се сгъстява бездънната мрачина в пустинята —
додето вижда око, додето се съвсем смрачи, додето човек умре.
...Ти може да не дойдеш вече в моята шатра. Защото — когато влезеш — мълчание ще ти
зашепне в тъмнината. Защо ли ще дохождаш ти?
Когато влезеш, две неприклопени очи ще те погледнат — две очи на мъртвец, които са дълго
чакали някого — моите две очи.

☼☼☼

Простря се нощ над земята — дълга, като змия, и пъстра, като опашка на паун. Нямаше жива
душа по цялата земя — от Океана до Стълбовете на Слънцето.
И в първото страшно мълчание се свиваше от мъка земята — като змия, посипана с пламтящи
въглени.
...И дойдоха седем Вожда — да делят плячката на света. И сенките им — грамадни, морави —
се простряха върху небето и притиснаха звездите в нечовешка прегръдка.
...Когато удари първият- звън, излезе от мъртвото Слънце Мъж — и лицето Му блещукаше,
като пурпурна угасваща звезда. На главата Му имаше покривало от златна тъкан, с шити лотоси и
пламтящи езици. И стрели от ровни висяха в колчана от скъпа кост. А ръката Му бе подобна на лък
— и кракът Му — на мраморен стълб.
И застана Мъжът, па разви свитъка, изписан цял.
И приготви се да чете...
...Когато удари вторият звън, нахлуха вопли отнякъде — и зачуха се викове, подобни на
писъци, що надава дете...
...Когато удари третият звън...
...И само по едно хълмче, обрасло с трева, на което стърчаха развалини от ниска сграда,
можеше да се разбере, че някога е живял Човек.
www.spiralata.net 63
 ☼☼☼

Жената каза:
„Аз съм Алфата на творението."' И роди първия човек. Мъжът каза:
„Аз съм Алфата на творението." И уби първия човек. Любовта каза:
„Аз съм Алфата на творението." И сля раждането със смъртта.

☼☼☼

Имаше на Изток жена. Името й — Семирамида. Царица беше. И сгради седем храма на
Ащарот и Мени. Дните й бяха песен, а нощите — любов.
И висящи градини направи тя на покрива на двореца, за да пирува с мъже. И слънцето
възвестяваше позора й, а звездите — прегрешението й.
Безумен бе животът й.
Кадеше тя пред своите поклонници янтар — че янтарът навява любовна лудост — и на мъжете
поднасяше сива амбра — защото буди страст.
И поеше ги с вино от мандрагори — за да ги зашемети.
И падаха безсилни пред нея —. и гърчеха се в страшни тръпки — и ровеха с пръсти пясъка...
А през нощта изсмукваше дошлите през деня с нечовешка страст. И призори хвърляха
труповете им в Ефрат.
А похотта й бе океан — и никой не можеше да я задоволи.
...Познавах момък от Вавилон. Той бе майстор на бронз. Познаваше измамните чарове на
Семирамида — и дълго пламтя сърцето му от язвата на погледа й. Но в примките й не влезе — че
познаваше добре жените и знайни му бяха пътеките на всяка похот.
Години се минаха — и видях го във Вавилон старец.
От бронз бе излял образа на царицата — седнала, гола, с кадило в ръка.
И попитах го:
„Обичаш ли я още?"
А той каза:
„Не обичам царицата. И раната на сърцето ми е зараснала отдавна. Но — знаеш ли? — Веднъж,
при лов на тигри, стрела ме ужили в ръката. И силно ме заболя. Зарасте раната — и сега дори
мястото й не зная... Но болката, когато ме жилна стрелата — за тази болка заслужава да се живее и
да се лее бронз!"

☼☼☼

Седем смъртни гряха ни назваха мъдреците — седем пътя на човешкото безпътство.

Ала осми грях има — по-страшен от седемте. Осми грях: мисълта.
Той носи разрушение от корен.
И всяка книга е надгробен камък на нещо, станало в сърцето.
Имаше в Египет човек, който с тънка ръка извая образа на Слънцето. Изваянието остана, но —
изгасна самото Слънце... И затова до днес е толкова тъмно...
Седем смъртни гряха.
Ала осми грях има — по-страшен от седемте. Осми грях: мисълта.
И всяка книга е обелиск на нещо, погребано в сърцето.

☼☼☼

Обърна поглед певецът към Планината — и рече й с кротка молба:

„Дай ми, Планино, дай ми своята душа! Твоята душа е тиха — и пъстроцветна — и пълна с
небе! Мене ми трябва душа на планина за да изпея на света своите кротки песни, дето дреме кътчето,
по което бленува всеки. — Дай ми, Планино — дай ми своята душа!"
И Планината даде на певеца душата си.
А певецът запя на света свои те песни — пъстри като палави пеперуди — тихи, като шепот на
горски цветя — замислени, като ромол на бистър поток — ведри, като планинско небе.
www.spiralata.net 64
 И людете ги чуха. И обикнаха ги.
Но певецът рече на себе си:
„Не знам, наистина, защо обичат моите песни. — В тях няма буря. А хубава е само песента, в
която кънти буря — и реве бесен прилив. Но моята душа е кротка, защото е душа па Планината. Аз
нямам своя душа..."
И замисли се певецът.
...И обърна поглед към Морето — и рече му с плаха молба:
„Дай ми, Море — дай ми своята душа! Твоята душа е бурна — и пенлива — и пълна с пъстри
съкровища. Мене ми трябва душа на море — за да изпея на света своите бурни песни, дето грее
островът, по който бленува всеки. — Дай ми, Море — дай ми своята душа!"
И Морето даде на певеца своята душа.
А певецът запя на света своите песни — горди, като бял гребен на бурна вълна — гневни, като
пръскане на пъстри капки — студени, като зелена морска глъбина — светли, като алмаз на широк
морски простор.
И людете ги чуха. И обикнаха ги.
Ала втори път рече певецът на себе си:
„Не знам, наистина, защо обичат моите песни. — В тях няма тайна. А хубава е само песента, в
която шепне тайна — и говори съкровен копнеж. Но моята душа е бурна, защото е душа на Морето.
Аз нямам своя душа..."
И втори път се замисли певецът.
...И обърна поглед към Жената — и рече й с тиха молба:
„Дай ми — о, Жено — дай ми своята душа! Твоята душа е тайнствена — и страстна — и пълна
с копнеж. Мене ми трябва душа на жена — за да изпея на света своите съкровени песни, дето пърха
усмивката, по която бленува всеки. — Дай ми — о, Жено — дай ми своята душа!"
Но Жената погледна с горест певеца — и на очите й бликнаха сълзи...
Защото нямаше що да му даде.

☼☼☼

Като ходих по стъгдите на Птолемаида, жена срещнах пред храма на Серапис.

Тя продаваше миризми.
В малки стъкленици и чаши от алабастър тя носеше касия, смирна, кинамон, корнандър, нард,
мирсина и други благовония.
И в кутии от злато и скъпа кост имаше амбра, мускус, ладан, бензой и различни смоли.
Тя ме видя — и се спря до мене.
„Що е това?"
Бях взел стъкленица с нещо зелено.
„Истина ти казвам, не зная. Непознато ми е, па и никой не го търси. Защото не дава ни сън, ни
страст, ни веселба, ни забрава. Не гони тъга, не ражда мори., нито зашеметява. Не знам що е. Но
скъпо струва."
Аз го купих.
Неговата миризма бе чудна.
И като почнах да се наслаждавам на миризмата му, открих в него дивно свойство — то
показваше живота такъв, какъвто е.
Научих му отпосле името.
Страдание се казвало то.

☼☼☼

Седем знаем ние — седем, които се не утоляват. А осмото никога не ще каже: „Стига!" Седем
знаем — жад за знание, глад за злато, уста на смърт, език на клеветник, ръце на жрец, меч на цар,
сърце на творец.
А осмото — похот на жена.
Седем знаем ние — седем, които се не утоляват. А осмото никога не ще каже: „Доста".

☼☼☼
www.spiralata.net 65
 Запита Небето певеца:
— Ти пееш за мене и своята обич към мене. Що обичаш наистина в мене?
А певецът отвърна:
— Не зная, о, Небе. Може би, аз обичам у тебе снагата, но ти нямаш снага!...
А Небето скръбно каза:
— Не, аз имам снага. Земята е моята снага... Но ти не ме обичаш: лъжа са твоите песни — и
надута въздишка са твоите стихове...
И отговори тогава певецът:
— Наистина, о, Небе, аз обичам Земята, защото Земята е твоя снага. Нея възлюбих аз.
...Запита Земята певеца:
— Ти пееш за мене и за своята обич към мене. Що обичаш наистина в мене?
А певецът отвърна:
— Не зная, о, Земьо. Може би аз обичам у тебе душата, но ти нямаш душа!...
А Земята тъжно каза:
— Не, аз имам душа: Небето е моята душа... Но ти не ме обичаш: измама са твоите песни — и
лъжовни ридания са твоите стихове...
И отговори тогава певецът:
— Наистина, о, Земьо, аз обичам Небето, защото Небето е твоята душа. Него възлюбих аз.
...Запита най-сетне Жената певеца:
— Ти пееш за мене и за своята обич към мене. Ти ридаеш за мене и за своята мъка по мене. Ти
копнееш по мене и по всичко мое. Що обичаш наистина в мене?
А певецът отвърна:
— Аз обичам у тебе Нощта, защото тогава Небе и Земя се сливат в едно.

☼☼☼

Прибра си слънцето лъчите — и модри сенки плъзнаха по пясъка на пустинята. Сенки —

дълги като опашка на фазан — и тъмни, като скръб.
Алилуйа!
И приклопих очи — и тъгата на света мина пред моя взор. И преплетоха се в погледа ми тъмни
отпаднали погледи на мъже и жени.
И разтворени уста на певец, когато приглася на чужда песен.
Алилуйа!
И скъдността на всяко човешко битие прозрях — и видях жалки дрипи, с които животът кичи
човешкото сърце. И — много сълзи, преглътнати в горчивина — като камък на гърлото.
И — много плач, насила сдържан.
Алилуйа!
Прибра си Слънцето лъчите — и модри сенки паднаха от сфинксовете върху тялото на
пустинята. Сенки — дълги, като опашката на райска птица — и мрачни, като въздишка.

☼☼☼

Най-лошо е победата. Най-тъмно е сърцето. Най-скръбно е — да гледаш глух свирач.

☼☼☼

Трима бяха те. И една жена.

Трима поведоха през нощта танца на меча. И жената с тях.
Първият хвърли меча и при завоя, край черното изваяние, протегна ръка да го улови. И жената
с тях. Първият хвърли меча и при завоя, край черното изваяние протегна ръка да го улови. И жената
след него. Но мечът се тежко впи в гърдите му, та човекът падна. И жената с него.
„Ние сме само двама" — рече вторият, па се засмя. И жената след него.
Те се уловиха изново, та поведоха около черния железен образ гибелен танц - танца на меча. И
жената с тях.

www.spiralata.net 66
 Единият виеше бясно хоро и ловко подмяташе меча, а при всяка сръчна хватка се засмиваше. И
жената след него.
А другият, морен и отпаднал, едва ги следваше — и в душата си кълнеше меча, конто се още не
забива в гърдите. И жената с него.
Но ръката на единия трепна, жилата му се сгърчи и мечът - се впи в гърдите му. И жената след
него.
А третият видя кървавата целувка на меча и впитата женска уста — и прокле мига, когато е
пожелал да води опасния танц. И жената с него.
„Ние останахме двама" — рече той — „аз и ти" — па полетя напред. И жената след него.
Желязното изваяние на Любовта се ясно смееше и чакаше смърт та на мъжа. И жената с него.
„Уморих се" — простена т ой. И жената след него.
Но треперливата ръка още веднъж завъртя меча нагоре и в морна премала се сгърчи. И жената с
нея.
Той си откъсна ръката от чуждата ръка и отскочи напред. И жената след него.
Но мечът изсвири надолу, просъска и разби главата на танцувачката: неговата радост умря. И
жената с нея.
Завърши се на меча танцът.
А той остана сам.
И с него — никой.

☼☼☼

Светлоликият Набу, вещател на боговете, бог на Мъдростта, Писмото и Съдбата, посети

людете един ден. Той запита Влюбения честит ли е.
„Щях да бъда честит" — рече Влюбеният — „ако Любовта не бе толкова късо безумие и
толкова дълга болка. В Любовта има Вечност, но името на тази Вечност е Страдание.
После Набу запита Пророка честит ли е.
„Щях да бъда честит" — рече Пророкът — „ако Прокобата не бе толкова дълго безумие и
толкова къса наслада. В Прокобата пламти Вечност, но името на тази Вечност е Самотерзание."
След това Набу запита Певеца честит ли е.
„Аз не знам дали съм честит" — отвърна Певецът — „моето щастие и моята беда са едно и
също. Някои казват, че в Песента ми кипи Любов, а други — че блика Прокоба. В безумието на моя
стих има и болка и наслада, защото Песента пърли сърцето ми от страдание, когато се ражда, а
когато я пея на людете, в очите им съзирам наслада. Не, аз не знам дали съм честит."
Тогава, светлоликият Набу, вещател на боговете, бог на Мъдростта, Писмото и Съдбата, рече
на себе си:
„Три лика на Вечността видяха днес очите ми: три Вечности. Но същинската Вечност бе онази,
която кара човека да страда, а човек не смее да я назове ни Страдание, ни Самотерзание. Влюбеният
и Пророкът изгарят душата си за онова, по което чезнат. Но само Певецът изгаря душата си — за
другите."

☼☼☼

Към тебе, о, Земьо, съм прикован с разкалени вериги. Когато вечер слънцето залязва, то ме
вика в златните прегръдки на алмазен заник. Но аз — не мога, майко. Към тебе, о, Земьо, съм
прикован с разкалени вериги.
Аз често си спомням посърналата песен на старите наведени и бъбрещи върби. И дългата ръка
ми сочи, като показалец, безкрайните полета на Нощта. Но аз съм прикован с разкалени вериги към
тебе, о, Земьо.
И днес, прехвърлил на живота (още млад) безводните бърда, аз ще те обичам, стара и забравена
Земьо: че в тебе виждам спомена за своята умряла майка. Към тебе, о, Земьо, съм прикован с
разкалени вериги.
Ти всяка нощ целуваше челото ми в нощта на купчина сено, където спях, от всички изоставен.
А денем от прозореца на бедна селска хижа гледах аз безкрайната и светла шир: Земята. Че аз съм
прикован с разкалени вериги към тебе, о, Земьо.

www.spiralata.net 67
 На стар молитвеник увехналото злато ме зове днес към светлия океан на небесата. Но ти ме
стискаш трепетно на черна гръд и ме обайваш с росен мирис на треви, цветя и болки. Към тебе, о,
Земьо, съм прикован с разкалени вериги.

☼☼☼

Потърсих я по улици те на града: там потърсих Жената на сърце то си. Тук-там светилници
догаряха по прозорците. Остри сенки падаха по каменните стъгди. В мокрите следи от чужди стъпки
се оглеждаше мрачно небе. Стражите надуваха своя рог. Храмът мълчеше.
Потърсих я на полето, между жътварките: там потърсих Жената на сърцето си. Нивите бяха
глухи. Самотни класове нямо се навеждаха над пожънати снопи. Сини сенки се диплеха по неравни
хълмове и валози. Над заспали дървета се бореха космат и облаци. Жътварките пресипнало пееха.
Прашният вятър мълчеше.
Потърсих я в гората на песните: там потърсих Жената на сърцето си. Дървесата бяха неми.
Сетните цветя на лятото беряха душа по рътлините. Глухи пропасти деляха синьо-теменужнпя мрак
от светлата зеленина. Нямаше птици. Тъмно стана. Бесен вихър разклати гранки и стъбла. Невидими
птици пръпнаха, като вихрушка. Небето почерня. На него блестеше само една звезда, като плачещо
око.

☼☼☼

Веслата пееха в своя плясък: „Тлю — тлю — тлю!"

„Тлю — тлю — тлю! Ние сме ваши подпорки. Вие изчезвате, ние оставаме. Вашата песен се
разбива о тънката ни снага: ние сме бели канари, които носят смърт на вълните. Вие пленявате с
менливите преходни изваяния от пяна и зелена вода. Ние убиваме с мощен замах и пръскаме на
капки творбата на морето."
Веслата пееха в своя плясък: „Тлан — тлан — тлан!"
„Тлан — тлан — тлан! Вие сте наши очи. През вас се изливат сълзите ни. Вашите погледи
блясват и загасват. Нашият плач плакне в пенливите ви бездни своя тъжен образ. Нашият път е
незнаен: ние сме нозе, с които куца по морето човешката-мечта. Вашата песен кипи в усмивката на
плувеца. А нашите стонове потъват в тъмното дъно. И никои ги не чува."
Веслата пееха в своя плясък: „Тлю — тлю — тлю!"
Веслата плачеха в своя плясък: „Тлан — тлан — тлан!"
...О, кои ще ни каже къде води разбитият път на веслата?

☼☼☼

Към Колхида полетя корабът на смелците, дръзнали да пожелаят Златното Руно. Тифис улови
кормилото; Линкеи впи поглед в морето, за да следи подводните скали; Пелей хвана платната;
Херакъл застана с меча си над корабния нос; Менотей разкри в прокоба премеждията на опасния
път; Язон се възправи до мачтата, за да посочва пътя.
Още един голям смелчак имаше между мнозина други: Орфей, свирач на лютия. Дигна се нощ
над морето. Мъжете морни заспаха. „Арго" се спря всред стихналите вълни.. Орфей тогава удари
лютнята и разсипа глас над мъртвите пенливи гребени. Морето вдаде ухо — да чуе. А спящите чуха
в просъница плисък па кръв, звънтеж на мечове — и в съня си видяха голяма черна ръка, която се
протяга в полумрака, та откача от алмазното дърво Златното Руно.
Те се до един сепнаха и станаха в уплаха, а Язон дори извади меч и замахна към черното небе.
Старецът Недей унесено мълвеше: „Видях сън, видях сън!..." Херакъл, богочовекът прошепна: „Язон
не ще види щастие." Линкей рече: „Остри скали влачат кораба, сирени го мамят към магнит ни
скали, „Арго" ще потъне." Тръпен сън държеше още в ръцете си всички пробудени.
Певецът спря. Струните млъкнаха, като отсечени, в плача на сетни звукове. Вълните плискаха
тихо и ловяха стоновете на замряла песен. Моряците впиха очи в мрачното небе над себе си — и в
уплахата на погледа им плачеше молба.
Тогава тракиецът рече: „Лъжа е, аргонавти! Пробудете се!" И те се сепнаха. Пред очите им
блесна морето, над което алмазната звездна верига на Волопаса сочеше пътя към честита Колхида.

www.spiralata.net 68
 ☼☼☼

Небукаднецар, властител на Вавилон, пристъпи да прочете с чук в ръка клинописите на голяма

плоча, изрязана по негова повеля.
,,...В чест на Мири Дута и Набу издигнах Вавилон и Борсипа — аз, Небукаднецар, син
Навуполасаров, по- мазаник на Бела, любимец на Ану, довереник на Асур, жрец на Шамаша.
Дванадесет кървави воини завърших. Разсипах с огън много крепости, села и градове. Избих много
племенни главатари, които се бунтуваха срещу мене. И много народи победих. С меч изтребих
враговете си: ни един се не избави. С кръвта им нашарих планините, както пастир багри руното на
овцете си. В дар на Асур пожертвах колесниците, чашите, жените, алмазите и мечовете им. Кои е по-
силен от мене, чието чело е накитено с алмази? Кой е по-властен от мене, чиято ръка е крепка, като
корунд? Кой е по-мощен от мене, чието име блести, като топаз?"
И доволната ръка на царя удари с чука плочата.
Но ударът бе силен, та от камъка се отломи къс от сетния ред на клинописа.
И там се четеше: „...аз".
...А каменният къс бе доста голям, за да покрие царски саркофаг.

☼☼☼

Много съблазнители ни показваха песните на Изтока.

Много повече — случките на живота.
И един властелин има, който е силен над вси съблазнители: Сърцето.
Но — има. съблазни тел, пред когото дори Сърцето бива безсилно — сърцето.
Пази се, Сърце, от тоя съблазнител!

☼☼☼

Той каза:
„Светът стана солено море, защото го потопиха сълзите ми. По Тебе плачех аз. — Дните на
живота ми се превърнаха в стръмни каменни стъпала, защото там паднаха моите въздишки,
вкаменели от скръб. — Нощта се обърна за мене в тъмница на изтезание, защото всяка звезда бе в
душата ми разпален шип, които ми напомня за Твоя поглед. — Ти похити радостта ми и гордостта
ми нарече позор, а сиянието ми назова мрак: Ти ме разби!"
Тогава росеше дъжд и от палмовите гранки се ронеха едри алмази.
Тя каза:
„Моят бог ме създаде да обръщам душите на пепел: аз не съм виновна. Не отгатна ли своята
участ в погледа ми? — Откакто ме обикна, светът стана бляскава планина, дето алмазни дървета
клатят златни клонки и дето цъфтят цветя от рубин, сапфир и аметист. В твоето солено море живеят
коралите, с които кича челото си, и бисерите, с които труфя гръдта си. — От както ме възлюби,
дните на живота ми се превърнаха в седефена огърлица, по която се сипе смехът на гордостта ми и
грее погледът на победата ми. По твоите вкаменели въздишки възлизат към мене силни те на земя та
и ми се покланят. Всеки от тях оставя пред нозете ми своята вселена. — Откакто зачезна пред мене,
нощта стана празничен кораб, над който сияят пъстри светилници и в кои то душата ми пътува към
Обетованата Земя на Бляна. Твоите разранени звездни шипове са весла, що гребат по морето на
победата към моята далечна страна. — Край мене се къдрят солени въздишки и кървави стонове се
разбиват о кораба на щастието ми: там стенат и въздишат мнозината, конто ме възлюбиха от мига,
кога ти ме нарече хубава. — Аз намерих себе си в часа па т воята обич, защото ти нарече Гпздост
моето тленно труфило и му даде безсмъртие, а празнината на душата ми назова Тайна и там подпри
крилата на своя бог. Не, аз не съм виновна: ти сам вложи в ръката ми меч и го намаза с отрова. Аз
бях мъртво изваяние: в мига, когато ме погледна с обич, оживях."
Тогава грееше слънце и по пясъка на пустинята падаха едри цветя от светлина.
Те стояха един срещу друг на тясната пътека, край която се възправя ледна и тайнствена
Вечността. Той бе скръбен и пред него се стелеше непрогледна Нощ. А тя бе засмяна и пред нея
грееше бляскав Ден.
Но когато той чу думите на Жената, сърцето му се преобрази и нозете му трепнаха, като нозе на
божествен хороводец.
www.spiralata.net 69
 И той се обърна.
Очите му срещнаха лъчезарната светлина на златен Ден и стъпките му се понесоха по пътеката
на сиянието. Тогава той забрави Жената и Сянката й.
А тя видя, че душата й се свива от срам и гняв, защото Мъжът я е похитил — и се надменно
обърна. Но погледът й замръзна пред уплахата от непрогледната Нощ и стъпките й гузно замряха —
като стъпки на убиец, когото чака нож.
Тя викна по име Мъжа, но в светлата песен на Деня викът й се изгуби. Ничий глас не й
отговори.
Тогава тя се обърна и тръгна по пътеката, дето бе изчезнал той.

☼☼☼

Ахуни, който обходи земята, ми каза един ден: „Много люде срещнах. Всички се оплакват, че
са без майка. Твоята майка е умряла, нали? И моята отдавна умря. А неговата? — О, колко мъже и
жени — са без майка! Но страх ме е, че не само моята и твоята са мъртви... боя се, че Майката —
Майката — е вече мъртва..."
Четях веднъж пред стария Харсиотеф голямата книга на Телбек ибн Самал — Книгата за
Любовта. Като у вси песни на големи певци, в книгата на певеца от Багдад имаше за жената и добри
и лоши думи. На един стих старецът ме пресече и каза:
— Стой! Телбек мълви добре. За жените всичко, що се казва от певците, е вярно: И най-
доброто, и най-лошото. Но певците обичат душата си повече от всичко: те пеят за радостта от
женски поглед, защото в нея сливат радостта на цял свят. Пеят за болката от женска измяна, защото
в страданието им се всичко стапя. Но те не пеят за жената, а за душата си: що е за певеца дъгата, да
нямаше той очи? Що е — бурята, да нямаше уши? Що е женската лъжа и невяра, да нямаше душа?
Певецът не пее за жената, а — за себе си. Знам, че се раждат понякога и певци, които изричат
жестоки истини за жената: те са истинските истини. Но земята не е още родила човек, който би
изрекъл цялата истина за жената: не, земята не би понесла такъв голям безсрамник....

☼☼☼

Царят на Арам, Гар Хадад, син Азаелов, владетел на сребърната корона, се върна от бран в
далечни страни. Той доведе три хиляди моми, които бе пленил. Искаше да ги направи робини и да ги
подари на царицата. Но още при вратите на града го срещна старата му майка, спря коня му и с плач
каза, че младата царица избягала с един царедворец.
Царят на Арам, Гар Хадад, син Азаелов, слезе от коня си, развърза момите и поръча на своите
войводи да ги отведат в земята, отдето ги бе довел. И те обърнаха коне. А царят сне бранните
накити, с които бе накичил коня си, поведе го и тръгна след майка си. Народът се смееше на царя,
защото знаеше, че жена му го е измамила. Гар Хадад вървеше с наведена глава и не смееше от срам
да погледне поданиците си...
Когато стигна до вратите на двореца, царят разседла коня и го пусна из улиците.
„Нека върви" — рече той на майка си „нека върви поврага конят, що ми донесе толкова победи
през дните, когато царицата ми е изменяла."
А конят извърна глава, изгледа жално стопанина си и с тъга начена да цвили. Стражите чуха
думите на царя и прогониха коня надалеч. Вън от града го заловиха скитници, отвлякоха го, та го
продадоха на чуждо тържище. Купи го човекът, който бе склонил царицата да избяга с него.
Момите, що бе взел плячка царят на Арам, Гар Хадад, син Азаелов, се върнаха при бащите си и
разказаха за своето избавяне. Майките им благословиха царицата, която бе избягала, защото инак не
биха видели своите чеда. Ала трите хиляди моми тайно благославяха в сърцата си Гар Хадад, син
Азаелов, цар на Арам — мъжа, който умее толкова силно да люби, че за любов да занемари всичко.
Чу за това и жената на царедвореца. Някои моми й разказаха случката. И когато видя царския
кон, веднага го позна и разбра горчивата скръб на царя. Разбра колко силна е била любовта на Гар
Хадад към нея. Но тя му бе изменила и не можеше да се върне, защото се боеше от ножа.
А конят не даваше да се допрат до него. Цяла нощ цвилеше, душеше въздуха и се силеше да се
откъсне от веригата, за която бе вързан. Жената на царедвореца идваше да го зоби и пои с вода; тя го
милваше, но конят я гледаше с лош поглед и тръскаше глава, за да от блъсне ръката й.

www.spiralata.net 70
 Един ден конят- скъса въжето и побягна. Царедворецът го пресрещна и плесна с бич по главата.
Коня т се
разлюти, извърна се и ритна стопанина си по челото. Раненият нададе вик, килна се и падна.
Притече се жена му и го намери грохнал, със счупена глава. Тон умря.
Коня т изцвили, стисна със зъби жената за дрехата, па я понесе.
На съмване стражите видяха пред двореца жена, стъпкана от конски копита, а надалеч се
топяха звуците на победно конско цвилене.

☼☼☼

Плътта ми спи, отново примирена с тишината на безмълвни нощи. Безкрайна е моята ледна
нощ. Аз оставих своята цевница пред прага на гроба — и непознати моми внесоха бялата ми снага в
мрака зад ледния камък.
Още! Още!
Над девствената ми снага, целувана само от майка и сестри, лежат като кървави петна от луди
прегръдки, пръстите на ония, що ме внесоха тук. Те ме целунаха на излизане — и влажните следи от
киприте им устни топлят моята застинала плът .
Още! Още!
Целувайте, непознати моми, снагата ми, която не бе обречена пред ничий олтар! Целувайте
бялото цвете, което росно повяхна, за да занесе в мрака на забравата само свенливия спомен за
вашите пръсти и устни! Звездите грея т, може би, над моя склеп, но аз ги не виждам. Може би, край
мене лъха мрак или се топи слънце, но аз го не усещам.
Още! Още!
Притиснете гръд до снагата ми, намазана с благовонен елей, о, вие, непознати моми!
Прошепнете на ухото ми думите, които трябва да запомня — думите, които ще ми потрябват, за да
се родя отново! Дайте ми негата на оная целувка, която кротко ще ме топли, додето стана прах!
Кажете ми: що да отнеса от вас в тъмното царство, отдето не иде вест? Дайте ми топлика на сълзите
си — кат о огърлица над моята гръд — и шемета на скръбна милувка — като нежно свилено
покривало!
Още! Още!
Оплачете с мене дните на моята ранна разлъка, кажете ми, що ме е чакало, ако доживеех
вашата възраст! Изпейте ми зрелите песни на своята любовна радост, изплачете в горчиви стихове
насладата на късна скръб! Отронете над своята непозната сестра черните бисери на жалбата и
страданието!
Още! Още!
Тъмен ли ще бъде денят , когато го срещна? Светла ли ще бъде нощта, когато се разлъча с него?
Каква тайна ще открие той на душата ми — тайна, от която побиват човека тръпки и душата му се
облива с багрен свян? Да жаля ли за радостта, която съдбата ми не присъди? Да оплаквам ли
насладата, която участта ми не отдели? Или е горчива тази радост — или е от ровна тая наслада, мои
незнайни сестри?
Още! Още!
Вашите стъпки плуват в каменното безмълвие на моята нощ. Вие дирите нечий склеп, за да
разлеете елей по урната над железния капак. Вие ме отминахте и забравихте вече, както се забравя
всичко мъртво. И ето — плътта ми спи, отново примирена с тишината на безмълвни нощи. Пред
прага на моя гроб лежи в прах цевницата ми.
Безкрайна е моята ледна нощ.

☼☼☼

Земята бавно изгражда своя зелен дворец. Пролетта морно диша и сънува. Ангели с песни
носят шарките, с които земята ще накичи съня си. Небето е мокро. Облаците се разкъсват и падат на
дъжд по сивата земя. Човекът чува песента п се събужда. Тон тръгва да обходи поляга, що му е
подарила земята. Неговата стъпка е бавна. Сандалите му потъват в мократа пръст.
Той се спира там, дето се дели земя от море: там.
Пред него се гневно къдри морето, което поглъща и стапя с диво недоволство ледовете на
потоците. Брегът се залива с жълта вода, вълните се бясно дръпват и по пясъка се гърчат, като сухи
www.spiralata.net 71
пръсти, сплетени морски растения.- Няма кораби. По дългата далечна черта, дето сякаш се свършва
морето, играят пъстри змии. Човекът поглежда и се спира.
Неговият образ дели земя от море.
Иде кораб с багрени платна.
Чернокожи гребци размерно и плавно извиват своите тела при дълбокия удар с греблата. В
дъното на кораба блестят купчини злато, червен корал, бисерни миди, седеф и жълти морски звезди.
Пъстри риби играят край кораба. А зад него — чак до далечната ивица, дето сякаш се свършва
морето — се гъне къдрава бяла пътека, чийто край се не вижда.
От Вечността ли иде този кораб?
Птици с дълги остри крила пресичат соления въздух и чертаят над пясъка светли криволици.
Човекът пристъпя бавно и слага крак на стълбата, що дели кораб от скала. Топ стоп между земя
и море — неговия т образ се възправя върху невидимата черта, що дели близкото от далечното. Зад
него земята бърза да изгради своя зелен дворец, защото се бои да не останат неразорани полетата й.
Човекът се възправя на кораба. Слънцето рисува по платната неговата синя сянка: образ на
господар, който догражда храма на мечтата си. Чернокожите гребци се навеждат над греблата,
белокосият кормчия улавя лоста на голямото колело. Платната плющят и се издуват.
Човекът стои до мачтата и с поглед лови бързите движения на земята, която кичи своя зелен
дворец. От тук се начева неговата бисерна поема.
Корабът сече сънливите води, сепва ветровете и разбужда заспалите водни чудовища. Пенлива
грива кипри отсам и отвъд преслона, та бележи светлата ивица на пролетната морска оран. Къдрави
бели шевици се диплят по зелената ливада, високи талази се навеждат учудено над кипналата
пропаст, като тежки житни снопове.
Земята е далеко: за кого догражда тя толкова рано своя голям зелен дворец?
Кои ще оре и сее нейните черни недра?
Корабът се губи там, дето трепка далечната ивица, що дели море от небе. Тъп, както сутринта
Човекът сложи крак на корабната стълба, за да мине о г земята в морето — надвечер негли ще сложи
той крак върху синята стълба, що води от море — към небе.
За кого гради земята своя зелен дворец?
За кого везе морето своите бели шевици?
Небето се смее над земя и море — и с тържество разкрива сините двери, към които води
светлата стълба на дъгата: там ще мине надвечер Човекът .

☼☼☼

Земята ме откърми, Морето ме облече и нагизди, а Небето всели в душата ми своите песни.
Когато умра, ще върна на Земята веригите, в които ме окова, ще дам па Морето накита на душата си,
а на Небето ще пратя в дар безсмъртното, което откърмих: своята песен.
Аз пях за Небето; Морето ми дари своята реч; Земята — своите образи. Но моите песни
останаха посветени на Небето. Размерната реч на вълните свързваше волността на моите замисли, а
ясните образи на гори, полета и пещери отнемаха тайнствената загадъчност на моите блянове. Моята
небесна песен млъкна на устните ми.
Когато умра, ще изпея безгласно песента си, защото ще върна на Морето китната реч и на
Земята —пъстрите образи. И моята песен ще пръхне към Небето, от- дето е дошла, за да оживи
стройното ми тяло и да направи моята замислена душа безсмъртна.
Но — никой не ще ме чуе.

☼☼☼

Когато съдиха онзи Безделник, Който проповядваше да обърнеш и дясната си буза, понечат ли
да те ударят по лявата, аз чух от прозорчето на своя затвор много гласове, викащи:
„Бар Аба! Бар Аба да се пусне! А Иешу бар Йосиф разпънете!"
Бар Аба е моето име. Баща ми се казваше Аба. Аз съм син на Аба. И Аба бе разбойник като
мене. Той умря на кръст.
„Бар Аба!" — викаха те — „Бар Аба да се пусне!"

www.spiralata.net 72
 Малко чудно ми стана. Защо пък мене? Онзи Ленивец, Които целият ден учеше хората на това
— на онова, а самият ядеше чужд хляб, не бе убил човек. Право си е, наистина, че да живееш без
работа е по-лошо дори от убийство, но Топ не им пречеше.
,,...а Иешу бар Йосиф разпънете!"
Пуснаха ме. Когато трябваше да Го разпънат, един Му носеше кръста. Умори се Човекът и ме
замоли да Го отменя за малко. Не бе далече: от уличката на хлебарите до Голгота имаше два хвърлея
място, но не ми беше
работа. Ако увиснех на кръста аз, Той ли щеше да ме отмени? Слабо ми се вярва.
Разпънаха негодника. И вик не издаде. Само по едно време извика някого си Елиаху — да го
снемел от кръста... Трябва да му е бил нещо роднина или приятел. То се знае, че никакъв Елиаху не
се вести: луд ли е? Умря си Човекът и без него...
На другия ден ме засърбя ръката. Бях и прегладнял. Пусията край канарите на Йерихон бе
открита: нали там ме хванаха! Де да иде човек? А не ми се искаше да ставам носач, пък и не ми беше
на години да уча занаят тепърва.
Край Свещения Град, в полите на Елеонската Планина, имаше къща някой си Елиазар, за
когото разказваха, че Иешу го бил възкресил. Възкресил ли? И таз добра! Та защо не възкреси себе
си, ами възкресява другите?
Този Елиазар беше богат. От лихва ли живееше, злато ли копаеше, не знам; но луди пари
пилееше по учениците на Разпнатия, та дори му завиждаха мнозина: имотен бе проклетникът !
Хвърлих му око. Имаше две сестри: Марта и Мириам; научих, че живеят с него; и една слугиня
живееше при тях, някоя си Сара. Стара жена. Четирима души, значи. Ножът трябва да поработи
повечко, а трябва и да се пазя — да не издаде някой вик. Можех, разбира се, да взема помощници:
безделници — много, особено в Йерусалим. Където живее Бог, хората не прекарват деня си в работа.
Но не исках да ме знае никои. И децата знаят, защо е дебел вратът на вълка. Помагачи не ми
трябват...
„С жените ще свърша надве-натри" — мислех си — „но онзи лихвар ще ме поизмъчи доста..."
— Силен изглеждаше, бесът да го вземе! — много силен: гледах го, че вдига сам цяла кола за
маслини. Де да можех да се меря по сила с него? Сигурно тази сила му е паднала от небето, след
като го е възкресил оня Обесник! Хубаво нещо е възкресението, камо да се намери някои мене да
възкреси!...
Следих го много дни наред: навъсен някакъв, мрачен, силен и снажен, като мечка, целият се
клати като ходи. — „Не се шегува този приятел" — рекох си — „трудно ще ти даде да му теглиш
ножа, стари разбойниче! Я се позамисли малко!"
А пък с пари играеше. Извървяваше се светът у дома му да проси, а той — дава ли— дава! И на
мене даде веднъж две жълтици, когато го излъгах, че т ри дни не съм ял. На другия ден ме видя и
веднага ме позна. Имаше-нямаше месец, откакто бе умрял Онзи на кръста. Позна ме. Пита ме, гладен
ли съм. Казах му, че съм гладен, кат о куче. Отведе ме у дома си.
Тогава си рекох: „Бар Аба, дръж се! Сега разгледай хубаво къщата, виж, от къде се влиза и
излиза, кой къде спи, заключват ли се вратите, висок ли е отворът на покрива, имат ли кучета, пази
ли някой нощем двора... Отваряй си очите на четири!" Всичко видях. Елиазар ме запита, как ми е
името. Не скрих: „Аз съм Бар Аба", — казах — „онзи, които пуснаха на юбилейния пасхален ден.
Разбойникът". И го изгледах. Помъчих се да покажа с поглед разкаяние. Престорих се на човек,
заживял благочестиво. Но гой не забеляза това. Нищо не ми отговори. Заповяда на слугинята Сара да
ме нахрани, а после да ме пусне да си вървя."
„Довечера" — казах си, кат о ядях — „ще уредя тази работа. Силничък е, наистина. Но де ще ги
избирам! А имам и нож. Както и да е, ще се свърши криво-ляво". Отидох си. След като се смрачи,
пресякох Кедрон при Гетсиманската градина и поех стръмната пътека към Витания: мислех да се
спусна към къщата изотзад.
Тъмно беше като в подземие. В къщата нямаше светлина: дали вече бяха заспали? Рано е. Дали
пък няма никой? Мълчанието и мракът ме уплашиха малко. Не знаех, какво да правя. Прехвърлих се
през стената и леко се озовах, без шум, под прозорчето на Елиазеровата стая. Не се чуваше нищо.
Надникнах крадешком: тъмно. Къщата бе празна. Обиколих отвсякъде. Вътре нямаше никого. Но
тъкмо когато посегнах да натисна вратата, за да вляза, ме спря странен шум. Много хора сякаш
идваха по каменистата пътека и натиснаха пътните врати. Аз се скрих зад наровите храсти и се
вслушах. Вратата се отвори. В двора влезе Елиазер, а след него вървеше тълпа окъсани мъже —
рибари, бездомни, прокудени писци и безделници. Той ги водеше. Познах един от тях: Симон
www.spiralata.net 73
Киринеец, баща на Руфа; той беше същият, който носеше кръста на оня Обесник, Когото разпнаха на
Галгалет.
Тези хора ми развалиха работата, бесът да ги вземе! Не върви тази вечер... Те са толкова много,
петнадесет-шестнадесет души! Де ще се разправя с толкова свят?... Много клетви замръзнаха на
бърните ми тази вечер...
Те влязоха.
В къщата не се запали светлина. Отвътре се чуха женски гласове: познах, че Мириам и Марта,
сестрите на Елиазер, са били вътре. Защо не бях побързал? До сега щеше да се свърши!
Свих се под прозорчето.
Гласовете бяха млъкнали. Мъже и жени бяха потънали в мрака. В широката горница не се
виждаше нищо. Аз прилепих очи към прозорчето: различаваха се само коленичили образи на хора, а
край стените се издигаха неясно храсти — лаври и зокуми в тежки каменни вази. Какво правят тези
мълчаливи хора там, в тъмното? На кого се молят в този час? Нима тази къща е синагога? Не разбрах
нищо.
И в този час на мрак и мълчание аз видях светли пламъци в горницата. Светли бели пламъци
заиграха над главите на коленичилите мъже и жени. Вгледах се в почуда: не, не бяха пламъци от
светилник, нито пламъци от факли, нито пък пламъци от вощеница. Ясно видях, че пламъците
слязоха отгоре, сякаш звездите бяха паднали от небето. И подобни бяха тези пламъци на огнен език.
И над главата на всекиго от събраните трептеше по един пламък. Тогава ме обзе голям страх. И
паднах по очи на земята. А когато вдигнах отново глава видях, че вратата на къщата се отваря и
хората излизат от там. А пред тях вървеше Мъжът в бели дрехи и носеше на раменете си тежък
кръст. И по лице Той бе подобен на Оногова, Когото видях, че разпъват. От очите му шуртеше
голяма светлина, като лъчист водопад, а дрехите Му бяха сякаш изтъкана от звездно сребро или от
лунна паяжина. И над главите на всички, които вървяха след Него, светеше по един огнен език и
озаряваше черни глави, жълти или побелели коси и мургави изпити лица. Между тях имаше и жени.
Те всички говореха на непознати езици, та аз не разбрах нищо. Откъде се бяха озовали в този двор
толкова чужденци?
Когато минаха предверието, аз се сковах от уплаха, защото нямаше къде да се скрия. И
застанах, като вкаменен, от това, което бях видял, от трепет пред чудото и от уплаха че ще открият
големия позор на моя замисъл. В този момент аз се разтреперих целият и проклех часа, когато за
пръв път пожелах да живея от убийства и грабежи. И тези окъсани хора, над чиито глави трептяха
светлите езици на Словото, ми се видяха изведнъж отдалечени за душата ми, както е далечно
слънцето за мътната яма на разкаляната улица. Те ми се видяха недостъпни, чисти и лъчезарни.
А те вървяха унесено напред, сякаш ослепели от светлината. Но Онзи, Който вървеше пред тях,
ме видя и спря стъпките си.
Той. се доближи до мене и каза: „Бар Аба, клети мой брате, какво си намислил да правиш?"
А аз, разбойникът Бар Аба, тогава паднах отново по очи и не смеех да Го погледна, защото чух,
че ми говори гласът на Разпнатия.
Но той ми каза втори път — и гласът Му бе кротък и звънлив:
„Стани, брате Мой, Бар Аба! Сложи ножа в ножницата си и го не вади срещу никого! Ти бе
тръгнал да убиваш, но Аз ти прощавам, защото Ми отстъпи своя кръст и своята Голгота. Ако не бяха
разпнали Мене, ти щеше да висиш на него, защото бе скован за тебе. Но Аз ти благодаря, брате Мой,
Бар Аба, ме Ми отстъпи горчивата наслада на най-голямото страдание! Стани — и иди си в мир!"
Тогава аз целунах босите Му нозе и видях по тях червените гвоздейни рани, цъфнали, като
рози.

☼☼☼

Когато на разсъмване влизах през Овчите врати в Йерусалим, много мъже и жени се
извръщаха да ме гледат и всички ме посочваха с пръст. Но аз се боях да ги погледна, та вървях с
наведени очи.
Когато трябваше да прескоча широка ивица вода, запречила пътя, аз неволно се огледах и
разбрах почудата на онези, които ме сочеха с пръст: Над главата ми треперливо светеше бял огнен
език.

www.spiralata.net 74
СЪДЪРЖАНИЕ

ПРЕДГОВОР
ЦАР НА МРАКА
КАИН И АВЕЛ
ТРИ НЕБЕСА
КАЛОМАИН
ВАВИЛОНСКА КУЛА
МЕЛХИСЕДЕК
ЖРЕЦ НА ОЗИРИС
СОЛОМОН И БАЛКИЗА
СЛОВА НА БЛАЖЕНИЯ
ДАНИИЛ
ВИДЕНИЕ НА ЕЗДРА
ИИСУС НА ПЛАНИНАТА
ПЪТ НА ЗВЕЗДИТЕ
ПСАЛОМ НА СЛЪНЦЕТО
ПЕСЕН ЗА ДЕВАТА
СВАТБАТА НА ЦАРСКИЯ СИН
ДЪЩЕРЯТА НА ЦАРЯ
КНИГА НА ЗАГАДКИТЕ
БЛЯСЪК НА МЪЛНИЯ
НЯКОГА, В ДРУГ СВЯТ
ТИ МИ ПОВЕЛЯВАШ
ТВОЯТ ШЕПОТ
ЗВЪНЪТ НА ТВОИТЕ НАКИТИ
МЪЛНИИ
ТРИ НЕЩА
ГОРКО МИ!
НЕ ОТМИНАВАЙ
ЕДНА ЗАГАДКА
ПОЗНАВАХ ЦАР
ПРИТЧА
МЪДРИЯТ УХАМА
ОПНА МИ СТРУНАТА
ТОЙ Й ЗАПЯ
ЛОДКАТА
БЕЛИЯТ ДЕН
ЗЕЛЕНО Е МОРЕТО
КОЙ ЩЕ ИЗЧЕРПИ
НЕПРОГЛЕДНА Е НОЩТА
ЦАРИЦАТА МААТ-КА-РЕ
ЧИЯ ЛИ РЪКА?
ТИ СИ ОГЛЕДАЛО
ХЛИП! ХЛИП! ХЛИП!
ЛИЦЕТО ТИ
АЗ ДОЙДОХ
КЕТАС БЕШЕ ПЪРВИЯТ

www.spiralata.net 75
ЖЕЛЕЗНИЯТ ОЛТАР
ЩО ЧАКАШ ТУК?
ВЕЧЕРТА
ТОЙ ГО УБИ
ЖИВОТЪТ СЕ СВЪРШИ
ЖРИЦАТА
ЕДНА МОМА
СМЪРТТА МЕ ПОГЛЕДНА
СНАГАТА Й
ТЕЗИ, ПРИ КОИТО ОТИВАШ
ГАСНЕ ПЛАМЪКЪТ
ВИДЯХ СВОЯ БОГ
ПРЕД ПОГЛЕДА
БЕЗСМЪРТНАТА ИЩАР
ТОЙ ТЪРСИ БИСЕРИ
СЪГРАДИ СИ МЪДРОСТТА ДОМ
ТЪЙ МИ КАЗА
ТРИ НЕЩА ЗНАЕ МЪДРИЯТ
ПО ДАЛЕЧНИТЕ ХЪЛМОВЕ
ПРОСТРЯ СЕ НОЩ
ЖЕНАТА КАЗА
ИМАШЕ НА ИЗТОК ЖЕНА
СЕДЕМ СМЪРТНИ ГРЯХА
ОБЪРНА ПОГЛЕД ПЕВЕЦЪТ
КАТО ХОДИХ ПО СТЪГДИТЕ
СЕДЕМ ЗНАЕМ НИЕ
ЗАПИТА НЕБЕТО ПЕВЕЦА
ПРИБРА СИ СЛЪЪНЦЕТО ЛЪЧИТЕ
НАЙ-ЛОШО
ТРИМА БЯХА ТЕ
СВЕТЛОЛИКИЯТ НАБУ
КЪМ ТЕБЕ, О, ЗЕМЬО
ПОТЪРСИХ Я
ВЕСЛАТА
КЪМ КОЛХИДА
НАБУКАДНЕЦАР
МНОГО СЪБЛАЗНИТЕЛИ
ТОЙ КАЗА
АХУНИ
ЦАРЯТ НА АРАМ
ПЛЪТТА МИ СПИ
ЗЕМЯТА ИЗГРАЖДА ДВОРЕЦ
ЗЕМЯТА МЕ ОТКЪРМИ
КОГАТО СЪДИХА

www.spiralata.net 76