22неоспорими закона на съвършеното здраве

Грег Андерсън

През 1984 г. на Грег Андерсън му е поставена диагнозата „рак на белите

дробове с метастази“, а лекарите му давали още само 30 дни живот.

Днес той е лектор и консултант на здравни и икономически организации

по въпросите на Съвършеното здраве.

Основател е на фондацията „Победители на рака“. Автор е на 5 книги, най-

известни от които са „22 неоспорими закона на съвършеното здраве“ и
международният бестселър „Победителят на рака“.

Философията му е основана на безусловната вяра, че постигането на

съвършено здраве е въпрос на личен избор.

За Грег Андерсън думата БЛАГОДЕНСТВИЕ е една от най-великите и мощни

думи в човешкия език.

Опитаме ли се да я проумеем, ще установим, че тя включва не само

благоденствието на тялото и духа, но и всички области на живота.

Безспорна истина е, че единствено ние като индивиди можем да

допринесем нещо за своето здраве и благоденствие.

Не лекарят, не рецептата, не лекарството, а ние.

Силата е в нас.

Съвършеното здраве обхваща тялото, духа и ума - цялото, от което се състои

всеки от нас.

Физическото и душевното благосъстояние е личен избор.

Съвършеното здраве не е медицинско заключение, а начин на живот:

чувствителен и откликващ на всички измерения на тялото, ума и духа;
съвършеното здраве е подход към живота, който всеки от нас определя, за да
постигне своя най-висок потенциал за физическо и душевно благосъстояние в
момента и завинаги.

Медицината се занимава само с едно измерение - тялото.

Старите идеи за самопомощ също боравеха само с едно измерение - най-

вече ума.

Съвършеното здраве обхваща всички сфери на живота: физическата,

емоционалната, обществената, интелектуалната, професионалната и
духовната.

Съвършеното здраве не означава подход на части.

Съвършеното здраве е цялостен, холистичен подход.

Традиционната медицина открива даден проблем (симптом) и го лекува.

Това е „болестният модел“ в медицината.

Целта е да се неутрализират симптомите и да се постигне състоянието, в

което не се забелязва болест.

Превантивната медицина (профилактиката) също се базира на този модел.

Целта е същата - да не се констатира болест.

Съвършеното здраве се бори за нов стандарт.

Без значение какво е здравословното ни състояние, то ни призовава към

непрекъснато подобрение и самообновяване във всички сфери на живота.

Съвършеното здраве преследва нещо повече от отсъствието на болест.^То

търси нови, по-високи нива на изява.

То надхвърля точката, в която няма болест; то посвещава усилията си на

общото ни благосъстояние - на тялото, на ума и духа.

Законите на съвършеното здраве са изведени от личния опит на Грег

Андерсън.

От 1984 година, когато му поставят диагнозата, неговият живот е основан

на тези закони.
 Те го връщат от селенията на смъртта, а живота си посвещава на тяхното
разбиране и проповядване.

Когато се запознаем с тях, ще установим, че тези закони са ни много по-

близки и познати, отколкото предполагаме.

Те са заложени в нас; те са нашите инстинкти за живот.

Законите на съвършеното здраве обхващат всички сфери на живота:

· УНИВЕРСАЛНИТЕ ЗАКОНИ включват Закона за одухотвореността, Закона

за личната отговорност и Закона за единното цяло.

· ФИЗИЧЕСКИТЕ ЗАКОНИ включват Закона за физическата активност,

Закона за умереното хранене и Закона за минималната лекарска намеса.

· ЕМОЦИОНАЛНИТЕ ЗАКОНИ включват Закона за устойчивост на стрес,

Закона за емоционалния избор и Закона за еволюционната мотивация.

· СОЦИАЛНИТЕ ЗАКОНИ включват Закона за човешкото достойнство,

Закона „Аз печеля - ти печелиш“ и Закона „Живей Тук и Сега“.

· ИНТЕЛЕКТУАЛНИТЕ ЗАКОНИ включват Закона за съсредоточеността,

Закона за съзидателността и Закона за непрекъснатото развитие.

· ПРОФЕСИОНАЛНИТЕ ЗАКОНИ включват Закона за мисията в живота,

Закона за предназначението да служим и Закона за доброто стопанисване.

· ДУХОВНИТЕ ЗАКОНИ включват Закона за прошката, Закона за

благодарността и Закона за вътрешния мир.

· ВЪРХОВНИЯТ ЗАКОН е Законът за безусловната любов.

УНИВЕРСАЛНИТЕ ЗАКОНИ

1. ЗАКОНЪТ ЗА ОДУХОТВОРЕНОСТТА
Радостта, която изпитваш, е живот.

Много хора смятат, че основните предпоставки за постигане на съвършено

здраве са две: дисциплина на доброто хранене и редовно правене на
гимнастика. Това не е вярно.

Законът за одухотвореността повелява да живееш живота си с радост.

Съвършеното здраве е способността да се самозареждаме с радостно
отношение към живота всеки ден.

Ако животът ни представлява непрекъсната борба с килограмите;

сизифовско усилие да се поддържаме в добра форма; кариера, изпълнена с
битки; брак, затънал в отровна атмосфера, това е живот без радост.

Законът за одухотвореността приема, че това, което желаем и очакваме,

определя това, което получаваме. За да постигнем равновесие в живота, трябва
да се съсредоточим върху:

1. Удовлетвореност, тъй като тя превръща живота в приятно преживяване.

2. Съзидателност, тъй като тя прави живота интересен и ни кара да искаме

още.

3. Мъдрост, тъй като е тя е възнаграждението за един добре изживян живот.

Хората, които фокусират вниманието си върху трудните обстоятелства,

получават от живота неудовлетвореност, отчаяние и дисхармония.

Законът за одухотвореността се основава на това, че ние искаме от живота

максимално удоволствие, съзидателност и мъдрост. Резултатът е РАДОСТ,
която прелива във всички области на живота ни.

Откъде да се снабдим с одухотвореност? Тя е навсякъде. Достатъчно е да

насочим вниманието си към малките, но безценни неща: тайнството на
изгрева; благодарността, че сме живи; дъждовната капка или невероятната
способност на природата да се грижи за всичко живо.

По своята същност одухотвореността е всепроникваща любов към живота.

Тя ни позволява да изживеем пълноценно мига, да изпитаме радост от това,
което имаме Тук и Сега и да продължим нататък.

Когато изместим своето внимание от големите към малките радости, ние

си осигуряваме перманентна одухотвореност. Големите радости се получават
по-рядко, през по-големи интервали от време, през които обикновено ни се
налага да живеем без радост. Малките радости имат преимуществото да ни
зареждат с непрекъсната одухотвореност, за да приемаме живота такъв,
какъвто е, Тук и Сега, и да го приветстваме.

„Някои хора - пише Уолт Уитмън - са просто слънчеви.“ Това е

одухотвореността - човек, който излъчва сиянието на радостта от живота.

2. ЗАКОНЪТ ЗА ЛИЧНАТА ОТГОВОРНОСТ

„От мен зависи дали това ще стане.“

Робърт Х. Шулър

Повечето хора си мислят, че съвършеното здраве е да си ядеш зеленчуците,

да се разхождаш всеки ден и да имаш късмет с гените. Те мислят така: „В
крайна сметка гените ми определят колко ще живея и дали ще бъда здрав.
Моите усилия са нещо второстепенно. Когато на човек му удари часът, нищо не
може да го спаси. Едва ли съм в състояние да направя нещо.“ Това не е истина.

Законът за личната отговорност гласи, че всеки е единствено отговорен за

своето добро физическо и психическо състояние. Има две истини относно
доброто физическо и психическо състояние:

1. Нашето поведението може да ни осигури или добро здраве, или болест.

2. Емоционалните и духовните реакции могат да доведат до физически

промени.

Добрата новина е, че винаги имаме избор. Чрез личния избор ние можем да
променим живота си.

Законът за личната отговорност не се състои в това, да обвиняваме или

оневиняваме някого. Законът гласи, че нашето поведение и реакции, без
значение в какви обстоятелства сме попаднали, винаги са под наш контрол.

От личен опит знам как Законът за личната отговорност може да се прилага

по два начина.
 Поставена ми беше диагноза „Рак“. Отстраниха единия от белите ми
дробове и аз се върнах към старите си навици - мазни храни, малко физически
упражнения и живот на работохолик. И през ум не ми минаваше, че така си
осигурявам завръщане в болницата. През декември 1984 година ракът бе
обхванал и другия бял дроб, а хирургът ми каза, че ми остават 30 дни живот.

Нищо не поразява така, както лошота новина. Знаех, че мога да избирам

между отчаянието и пълноценно участие в оцеляването си. Избрах втория път.

Днес, когато съм наясно с действието на Законите за съвършеното здраве,

знам, че аз и само аз изиграх решаващата роля.

Промених диетата си.

Започнах да правя физически упражнения.

Не подозирах, че има техники за контрол на стреса и трябваше да започна

от самото начало.

Няколко седмици по-късно проумях, че трябва да се променя в духовно

отношение.

И досега хората ме питат: „Кога разбра, че ще живееш повече от 30 дни?“

Винаги отговарям: „На 31-вия ден.“

Щом поех личната отговорност за себе си, започна подобрението. Позволих

си да мисля, че отново съм добре.

Направих задълбочен анализ на отношението си към живота.

Отделих особено внимание на потребността си от власт и одобрение.

Трябваше да проумея защо толкова ми е необходимо винаги да доказвам, че
съм прав; защо за мен другите винаги бяха заплаха; защо всъщност водех тази
луда война със самия себе си.

И така, започнах да изследвам собствената си духовна същност. Тогава

открих, че духовната ми същност е не духовна, а религиозна, а разликата е
твърде голяма.

Докато изучавах поведението и реакциите си, осъзнах колко важна е моята

роля в целия този процес, който бях отключил. И разбрах, че това е
общовалидно.

Силата на личния избор действа при всеки от нас, без оглед на възраст,
физическо или умствено състояние. Няма изключения.

Може не винаги да съзнаваме силата на собствения си избор, но тя е в нас,

винаги е там.

Единствено ние носим отговорността за това, дали съзнаваме този огромен

потенциал, с който ни е дарил животът - правото на личен избор, на свободна
воля, както и за какво ще използваме тази своя сила - за свое добро или срещу
себе си.

Всъщност, в това се състои Законът за личната отговорност.

Ние сме способни да развиваме своето поведение и реакции на физическо,

емоционално и духовно ниво.

Законът за личната отговорност изисква от нас смелост, за да правим всеки

ден своя житейски избор, дори когато сме несигурни и се страхуваме от
неизвестността.

Ние разполагаме със силата да създаваме живот и здраве; ние не сме

пасивни наблюдатели и потърпевши от събитията на живота.

Дали вярвате или не, тази сила съществува в нас.

Съвършеното здраве не е само въпрос на генетика, нито само на диета и

упражнения.

Съвършеното здраве на първо място е осъзнаване на собствения ни

потенциал, а след това - и на разбирането за нашата отговорност към самите
себе си.

Ние можем да подбираме чувствата си.

Ние винаги можем да открием цел и смисъл в живота си.

Когато правим това, Законът за личната отговорност се превръща в лична

сила.

3. ЗАКОН ЗА ЕДИННОТО ЦЯЛО

„Част от цялото никога не може да се чувства добре, ако цялото не е добре.“

Платон

Конвенционалната мъдрост, и най-вече традиционната медицина, твърди,

че ние сме най-вече физически същества, сбор от клетки; същества, физически
и материални по своята същност.

Психолозите твърдят, че отговорите са в човешкия ум; че ние сме това,

което мислим. Т.е. ние най-вече сме разумни същества.

Трети настояват, че сме най-вече духовни същества; че сме души,

свръхестествени същества, надарени с дух, който дарява живот и на мига, и на
вечността.

Истината е, че ние сме и тяло, и ум, и дух. Ние сме три отделни същности и
едновременно с това - едно цяло, защото тези три същности са неделими.

Осъзнаването, че тялото, умът и духът непрекъснато си взаимодействат,

определя отношението ни към болестта; към това, как я лекуваме; и към това,
как живеем. Съвършеното здраве - благосъстоянието - обхваща трите наши
същности, обхваща ни като цялост.

Законът за единното цяло ни учи, че между тялото, ума и духа има

непрекъснато взаимодействие; че винаги създаваме самите себе си и се
премоделираме на 3 нива. Ние или непрекъснато потискаме, или отприщваме
огромния потенциал на Единното цяло, което живее в нас.

Законът за Единното цяло ни учи, че тялото, умът и духът работят заедно, в

неделимо взаимодействие.

Лекарите твърдят, че съвършеното здраве се постига чрез медикаментозно

или хирургично лечение.

Психолозите твърдят, че истината е в интроспекцията на личността.

 Свещениците и равините твърдят, че отговорите са в Свещеното писание и
в ритуалите.

Всъщност, това е само част от истината. Във всяко от твърденията е

заложена част от отговора. Законът за Единното цяло повелява, че трите
функционират заедно.

Постоянното равновесие между тяло, ум и дух поддържа доброто

физическо и психическо състояние. Ако тичате по малко всеки ден и ако ядете
редовно салата на обяд, едва ли ще постигнете резултатите, които целите.

Законите за съвършеното здраве са в сила, когато действат заедно.

ФИЗИЧЕСКИТЕ ЗАКОНИ

4. ЗАКОН ЗА ФИЗИЧЕСКАТА АКТИВНОСТ

„По своето въздействие движението може да замени всяко лечебно средство,
но всички лечебни средства на света не могат да заменят въздействието на
движението.“

Тисо

Дори при най-добрите намерения да се извърви пътят към Съвършеното

здраве, не бихме стигнали много далеч без Закона за физическата активност.

Едва ли някой би се заел да оспорва Закона за физическата активност: от

детската градина до старческия дом, през целия ни живот, получаваме все
едно и също послание: трябва да се играе гимнастика!

Редовната физическа дейност:

· Тонизира мускулите

· Подобрява фигурата и стойката

· Увеличава енергията

· Увеличава капацитета на сърцето и белите дробове

· Пречи на загубата на костно вещество

 · Облекчава стреса

· Изгаря калориите и намалява апетита

· Помага да се намалят нараняванията и ускорява оздравителните процеси

· Регулира свръхтеглото

· Подобрява настроението

· Подобрява познавателната способност

· Кара те да се чувстваш по-млад

· И изглеждаш по-млад….

Ако фармацевтичната индустрия можеше да бутилира Закона за

физическата активност и да постигне поне част от изброените ефекти, светът
би приветствал откриването на панацеята - лекарството срещу всички болести.

Законът за физическата активност поставя само едно условие:

гимнастиката трябва да се прави редовно, поне 20 минути всеки ден; да стане
част от начина ни на живот. Законът за физическата активност се превръща в
реалност само ако стане част от всекидневието ни, макар че не е никак лесен за
прилагане.

Когато за първи път ми поставиха диагнозата „Рак“, започнах да

интервюирам оцелели. Гимнастиката беше задължителна част от техния
комплекс за възстановяване.

Накупих сума уреди и се зарекох: „Поемам по пътя на доброто физическо и

психическо състояние.“

Но пропастта между „купувач“ и „потребител“ се оказа огромна. След

първоначалния ентусиазъм спортните съоръжения потънаха в прах. Накрая
ги отнесох в гаража на един съсед и ги продадох на безценица. Бях убеден, че
нищо повече не мога да направя. Всъщност, можело е: да проумея девиза на
Nike „Просто го направи.“

За мен отговорът беше в ходенето. Не ми бяха необходими скъпи

съоръжения. Не ми трябваха сложни формули, за да поема максимално
кислород или за да изгоря повече калории. Дори не ми беше необходимо да
разбирам разликата между анаеробичен и аеробичен метаболизъм.

Да ходя! Беше просто, лесно и можех да го правя навсякъде. Първите 5

минути ходех бавно, следващите 20 - малко по-бързо, без да се задъхвам, и
последните 5 - отново бавно. Това беше моята програма.

Не ми бяха необходими атлетични умения, скъпа екипировка и фитнес

зали. Нужни ми бяха само удобни обувки и личната ми ангажираност: „Просто
го направи!“ Постепенно включих допълнителни упражнения преди и след
ходенето. Но ходенето остана задължителната, основната част от моята
програма. Ходенето може да се упражнява всеки ден, без изключение, защото
не зависи от нищо друго, освен от чифт обувки и собственото ни намерение.

Законът за физическата активност е неоспорим. Приемете го и го

приложете.

От хилядите хора, с които съм работил през последните години, само двама
заявиха, че физическата активност им е харесала от самото начало. Другите
трябваше да свикнат с нея. Трябваше да свикват с нещо, което им е присъщо по
рождение, което бяха правили с удоволствие през детството и от което
неусетно бяха се отказали като възрастни.

Какво е необходимо: да намерите удобния си стереотип. Само след няколко

дни или седмици физическата активност ще се превърне в необходимост и ще
започне да ви доставя удоволствие, да ви носи радост.

Последиците от неспазването на Закона за физическата активност са

страшни. Ако не използваш тялото си, ще го изгубиш. Никой, който обича
живота, не може да си позволи да пренебрегва Закона за физическата
активност.

Бавно и последователно - това е разковничето. И още: в девиза на Nike

„Просто го направи.“ Но го направи така, че да носи радост. Законът за
физическата активност ще се задейства само ако е в действие Законът за
одухотвореността, според който радостта, която изпитваш, е живот.

5. ЗАКОНЪТ ЗА УМЕРЕНОТО ХРАНЕНЕ

„Единствената диета е: малко и спокойно.“

Шотландска поговорка

Щом се спомене „диета“ и веднага възникват поне две възражения.

Първото е във връзка със силата на волята: „Пробвал съм сто диети и никога
не успявам.“ При всеки следващ опит неуспехът идва от умственото
програмиране.

Второто е във връзка с вкуса: „Всичко, което е вредно, е вкусно; всичко, което
е полезно, е безвкусно.“ Макар че няма абсолютно никаква причина полезното
да не и вкусно.

Същността на посланието на Закона за умереното хранене е: яж в умерени

количества най-разнообразна сурова храна, най-малко 3 пъти на ден.
Включвай закуски сутрин и следобед, изпивай поне 8 чаши чиста вода на ден и
вземай широкоспектърни витамини и минерали. Това не е трудно. Не изисква
кой знае каква воля. Всичко може да бъде много вкусно.

Миналото ни поведение не определя автоматично поведението ни в

бъдеще. Най-голямата промяна, която трябва да направим, е в нашето мислене.
Ако променим мисленето си по отношение на храненето, ние ще променим
живота си.

Какви са наградите от следването на Закона за умереното хранене: повече

енергия и по-малко умора; по-добър контрол върху теглото; по-добри
възможности за поддържане на подходящо ниво на холестерола; по-добра
възможност за предпазване от болести; по-добро самочувствие и т.н.

Ако променим мисленето си по отношение на храненето, наистина ще

променим живота си. Изборът е наш.

За да се възползвате най-ефективно от Закона за умереното хранене, трябва

да го съчетаете със Закона за одухотвореността: храненето трябва да носи
радост. Радостта като подход към храненето не е проблем. Тя е решението на
проблема.

Да променим начина си на хранене е наш избор. Това е нещо, което никой

не може да ни принуди да направим. Хипократ е казал: „Храната да бъде
вашето лекарство“, и през всичките тези векове никой никога не е имал
основание да го оспори.

Начинът ни на хранене е извор на сила; нещо, върху което можем да имаме

влияние и контрол. За разлика от медицинското лечение, храненето не се
извършва над нас, а от нас самите. А това означава, че контролът наистина е в
наши ръце.

Законът за умереното хранене не може да бъде пренебрегван, без това да

предизвика неприятни последици: ще пострадат здравето и качеството на
живота ни.

При яденето „по-малко“ означава „повече“. В това се състои и Законът за

умереното хранене.

6. ЗАКОН ЗА МИНИМАЛНАТА ЛЕКАРСКА НАМЕСА

„Изкуството на медицината обикновено е въпрос на време.“

Овидий

Това е най-неспазваният закон за Съвършеното здраве. При най-дребния

повод ние вече сме на път към аптеката или лекарския кабинет, макар че
поколенията преди нас разполагат с прости и ефикасни решения не само на
леки, но и на къде по-сложни здравословни проблеми. Официална или
алтернативна медицина - изборът е наш. Ако е необходим съвет: както всичко
в живота и отношението ни към собственото здраве трябва да е комплексно:
където може - сами; където не - в сътрудничество с лекарите. Както казва д-р
Бърни Сийгъл: „Божието Богу, хирургувото - хирургу.“

Но:
 Почитай и уважавай лекаря, който ще ти каже: „Искаме да те лекуваме
правилно и ще направим само онова, което е абсолютно необходимо, с
минимални странични ефекти. Ще подкрепим тялото ти самo да се излекува.“

Най-важният човек, отговорен за твоето здраве, не е нито лекарят, нито

медицинската сестра. Най-важният си ти, защото здравето е твое и единствено
ти си отговорен за него.

Законът за минималната лекарска намеса изисква пациентът да се

превърне в потребител и да възприеме нова, активна роля в лекуването и
поддържането на собственото си здраве. Не можем да си позволим да бъдем
пасивни консуматори на медицински услуги.

Опасността от прекаляване с медицинското лечение е точно толкова

голяма, колкото да не получиш навременна медицинска помощ.

Най-добрият начин да подобрим здравето си е да променим отношението и

поведението си. Целта е да станем по-осведомени потребители на медицински
услуги. Едва тогава ще можем да обединим усилията си с тези на лекарите и да
се превърнем в екип, еднакво заинтересован от крайна цел - личното ни
здраве.

Законът за минималната лекарска намеса има и още един аспект: особено

повишено внимание там, където медицинските услуги са се превърнали в
бизнес. Докато това е така, трябва да преодолеем навика си да бъдем пасивни
консуматори на медицински услуги и да се ангажираме лично с нелеката
работа по постигането на съвършено здраве.

ЕМОЦИОНАЛНИТЕ ЗАКОНИ

7. ЗАКОН ЗА УСТОЙЧИВОСТ НА СТРЕСА

„Не е важно какво ти се случва; важно е ти какво правиш в този случай.“

У. Митчел, един от оцелелите.

Основен принцип на холистичното здраве е, че множество физически

заболявания идват поне частично в резултат на емоционално, психологическо
и духовно претоварване и безпокойство. Това претоварване е точното
определение на токсичния стрес.

Законът за устойчивост на стреса гласи, че трябва да имаме положително

отношение към стреса и да не допускаме до себе си дистреса. Липсата на стрес
всъщност означава смърт, тъй като по дефиниция стрес е готовността на
организма за действие. Дистрес е стрес, преминал границата на
възможностите на организма, поради което настъпват т.нар. стресорни
увреждания.

Стресът е неразделна част от живота. Проблемът не е в стреса, а в

отношението ни към себе си и към живота. Проблемът е в т.нар. дистрес
(токсичен стрес). Той е двупосочна улица: стресорните увреждания могат да
настъпят както при много силни негативни, така и при много силни
позитивни изживявания. Човек трябва да знае границите на своите
възможности.

Всеки има своите симптоми, с които организмът го предупреждава за

настъпването му. Моят сигнал за токсичния стрес никога не ми изневерява -
това е срезът, който ми направиха, за да оперират единия ми бял дроб. И той
ми „говори“. Когато се претоваря, той ме боли. Болка чиста и простичка.
Научих се да се вслушвам в нея и да реагирам адекватно. Това е моят начин да
слушам, когато тялото ми има да ми каже нещо.

Законът за устойчивост на стреса включва разпознаването на

предупредителните сигнали. Да се научиш да слушаш организма си е може би
едно от най-важните условия за постигане на Съвършено здраве.

Второто най-важно нещо е промяната. Без осъзнаване на необходимостта от

промяна и нейното реализиране няма изцеление.

Не винаги можем да контролираме обстоятелствата, но винаги можем да

контролираме реакцията си спрямо обстоятелствата. Съзнателното избиране
на активна позиция е третото най-важното нещо при прилагането на Закона за
устойчивост на стреса.

Законът за устойчивост на стреса има две изисквания към всеки един от

нас:

1. Да променим начина, по който възприемаме проблемите.

2. Да променим начина, по който приемаме самите себе си.

Ефектът от изпълнението на тези две изисквания се проявява на малки

стъпки, без парадност.

Ако приемем проблема като предизвикателство, с което можем да се

справим, ние сме осъществили промяната. Ако приемем проблема като
заплаха, която ни парализира и с която мислим, че не можем да се справим,
предстои ни да вземем важно решение: да останем жертва на обстоятелствата
или да се превърнем в активна личност, умееща да се справя с обстоятелствата.

Законът за устойчивост на стреса предлага напълно естествен начин за

извършване на промяната, като залага на вроденото ни любопитство. Каквато
и да е ситуацията, ние проявяваме вроденото си любопитство. Това активно
любопитство ни подтиква да вярваме, че можем да се справим със ситуацията,
като й въздействаме. За да го направим, ние пускаме в ход силата на
собствената си личност. И изведнъж се оказва, че обстоятелствата и
ситуациите не са чак толкова голяма заплаха, а нещо, което може дори да бъде
от полза за развитието на личността… В резултат се получава устойчивост към
токсичния стрес. Единственото, което правим, е, че приемаме ситуацията като
предизвикателство и залагаме на силата в себе си.

Характерните черти на човека, устойчив на стрес са:

1. Контрол.

2. Предизвикателство.

3. Ангажираност.

А това означава, че развитието на тези качества участва в промяната ни към

стресоустойчива личност. Променяйки личното си отношение съм
ситуацията, ние придобиваме контрол над нея. От заплаха стресът се
превръща в предизвикателство. Когато се ангажираме с действие,
стресиращата ни ситуация става подвластна на нашето въздействие.

Най-точно го е казал Дон Жуан: „Основната разлика между обикновения

човек и воина е, че воинът приема всичко като предизвикателство, докато за
обикновения човек то е или благословия, или проклятие.“

Най-ценното качество на личността, устойчива на стрес, е способността й

да упражнява контрол.

Типичната реакция спрямо стреса е страх. Особено силно се проявява при

животозастрашаващите болести. Страхът завладява, страхът демобилизира; не
контролираме повече живота си; не виждаме за какво да се хванем.

Психологическият портрет на болния от рак включва липсата на контрол

върху собствения живот: присъдата е изречена, болният може единствено да
чака нейното изпълнение, без да е в състояние да направи каквото и да е. Но
има оцеляващи раково болни, които се отличават по това, че запазват
чувството за контрол върху собствения си живот. Това са воините.

Когато става дума за контрол, това не е контрол над ситуацията или

обстоятелствата. Става дума за контрол над собствените ни реакции. Ние не
винаги можем да контролираме обстоятелствата; но когато контролираме
реакциите си, ние контролираме собствения си живот. В това се състои
Законът за устойчивост на стреса.

8. ЗАКОН ЗА ЕМОЦИОНАЛНИЯ ИЗБОР

„Научи се да осъзнаваш чувствата си. Това е умение, което ще ти трябва цял
живот.“

Джоан Борисенко

Емоциите са част от човешкото съществуване.

Никой не може да предотврати всички отрицателни емоции.

 Никой не може да изпитва непрекъснато само положителни чувства.

Нормално е да се гневим, когато някой се възползва от нас.

Нормално е да скърбим, когато загубим любим човек.

Такива реакции са естествени; те са здравословни.

Нездравословно е потискането на емоциите, превръщането на гнева, който

винаги е краткотраен, в негодувание, което определено е с дълъг и доста
нездравословен срок на годност.

Законът за емоционалният избор ни учи да признаваме чувствата си, но

така също и да не се поддаваме на въздействието на отрицателните емоции.
Законът за емоционалният избор изисква да изпитваме цялата гама от
емоции, които съпровождат нашия живот. Но да не забравяме, че емоциите
въздействат върху физическото ни здраве, т.е. от правото на свободен избор
следва, че ние избираме какви емоции да изживяваме; от това какви емоции
изживяваме, зависи нашето здраве…

Законът за единното цяло учи, че тялото, умът (който поражда емоциите) и

духът действат заедно, съвместно, като екип. Затова всяка мисъл, дума и
реакция се отразяват върху общото ни здраве и благополучие. Т.е. всяка
емоция въздейства не само на емоционално, но и на физическо, и на духовно
ниво.

Фактът си е факт. Пред него и боговете мълчат, според гръцката митология.

Но как ще коментираме фактът, какво ще бъде емоционалното ни отношение
към него, зависи единствено от нас. Ако направим само една единствена
промяна в начина, по който възприемаме дадена ситуация, ще се окаже, че сме
сменили не само емоционалния си светоглед, но сме въздействали върху
физиологичното и духовното си състояние. Законът за емоционалния избор
притежава огромна сила.

Законът за емоционалният избор открито се противопоставя на

традиционните съвети и на психотерапията; той твърди, че не е необходимо
да разберем произхода на негативните си мисловни модели или на тяхната
обусловеност в най-ранното ни детство. Законът за емоционалният избор
твърди, че можем да обърнем нещастния си живот в щастлив не само чрез
ровене из минали събития. Защото Законът за емоционалният избор е част от
всички 22 неоспорими закона за Съвършеното здраве, а те действат като
съвкупност; т.е. както мисълта определя емоциите и въздейства върху тялото
и духа, така тялото и духът въздействат на емоциите. Различното поведение
води до различни мисли, а те от своя страна водят до различни резултати.
Тялото влияе на ума, а той - на духа. Всяка предлагана граница между тези
елементи на цялото подлежи на оспорване. Те работят като единно цяло. Ние
ги контролираме. И точно в това се състои Законът за емоционалния избор:
ние можем да избираме, за да проявим необходимата активност.

Законът за емоционалния избор не предполага, че никога не трябва да

изпитваме гняв, враждебност или друга негативна емоция. Той не препоръчва
винаги да сме спокойни и дори - безпристрастни, или да приемаме всичко.
Законът ни учи да не превръщаме негативни емоции в хронични състояния,
които водят до т.нар. токсичен стрес (стресорни увреждания). Същността му е
в поемането на лична отговорност за собствените ни настроения. Кратка
разходка, хубава музика, смешен филм - това не е бягство от проблема; това
означава да дадем почивка на самите себе си; да не се оставим да ни завладеят
емоции, които не само няма да решат проблема, а ще ни осигурят язва, високо
кръвно или инфаркт.

Законът за емоционалния избор е предизвикателство към самите нас.

Вместо да се отдаваме на негативна емоция, можем да излезем и да походим.
Тялото ще се притече на помощ на емоциите и ще помогне натрупаната обида,
гняв или напрежение да се излеят по здравословен начин. Вместо да се
вторачваме върху собствените си проблеми, от задънената улица, в която сме
се озовали, може би е по-добре да помогнем на някого да се справи със
собствените си проблеми. Вместо да наливаме масло в огъня на ненавистта в
отношенията, може би по-добре (а и по-здравословно) е да простим.

С други думи: вместо да се предаваме и да се отпуснем в липсата на

енергия; вместо да се откажем от действие или пък да търсим отмъщение,
може би е време да направим нещо по-различно от досегашните си навици, по
силата на които реагираме стереотипно, по навик.

Дори хроничният страх и осакатяващото безпокойство могат да бъдат

повлияни от Закона за емоционалния избор. Страховете, които парализират,
обикновено са силно преувеличени или се основават на фалшиви
доказателства. Ние им придаваме сила, като приемаме, че изходът ще е най-
ужасният. Ние отказваме да се противопоставим на собствените си страхове.
Колкото повече бягаме от страха, толкова повече той ни завладява.

Най-ефикасният изход е да се противопоставим, да се конфронтираме с

опасенията и безпокойствата си (Леонид Леонов в „Руски лес“ казва: „Когато
много те е страх, тръгни срещу страха си.“)

Срещни се със страха. Погледни го в очите. Опознай го. Страшна е

неизвестността и бягайки от страха, ние не си даваме възможност да опознаем
това, от което се страхуваме. Познатото вече не е толкова страшно. То е
познато.

Колкото повече избирате да се срещнете със страха, толкова повече победи

ще печелите; толкова повече ще се увеличава доверието ви във самите себе си.

Последователното прилагане на Закона за емоционалния избор изгражда

вътрешна сила, която е непоколебима. Това е себеуважение от най-добро и най-
висше естество. Чрез него измерваме себе си и безграничния си потенциал.

9. ЗАКОН ЗА ЕВОЛЮЦИОННАТА МОТИВАЦИЯ

„Използвай всичките си таланти - и най-добрите, и най-скромните. Горите
щяха да бъдат много тихи, ако ги огласяха само птиците, които умеят да пеят
най-добре.“

Хенри Ван Дайк

За разбирането на човешкото поведение има само една истината:

Човек се мотивира единствено от своя незадоволена нужда.

 Мотивацията бива:

1. Еволюционна - свързана с усъвършенстването на личността.

2. Мотивация, породена от чувство за непълноценност.

И двете са свързани с неудовлетворени потребности. Но първата води до

живот, от който човек изпитва задоволство; втората - до поредното
недоволство от живота.

Физическо и душевно благоденствие се постига чрез еволюционната

мотивация.

Години наред се борих, за да се мотивирам. Използвах без успех какви ли не

техники за повдигане на духа, докато не попаднах на определението на д-р
Уейн Дайър, че моя вид мотивация се нарича „мотивация на дефицита“. Аз бях
избрал да живея, без шанс да победя или спечеля, защото смятах животът си за
безкрайно непълноценен. Аз изчислявах какво не ми достига: пари, любов,
собственост. Списъкът с нещата, които не ми достигаха, непрекъснато
растеше: получих ли едно, стремях се към друго и отново животът ми бе
непълноценен. Постигнех ли една цел, поставях си друга, създавах в себе си
силно желание, мислех позитивно и така - до полуда.

Това бе капан. Когато животът ни е мотивиран от такава настройка на ума,

животът не може да донесе удовлетворение. Защото всички сме заразени с
вируса „Още“.

Проблемът бе в мотивацията ми. Мотивирах се от това, което липсваше в

живота ми. Можех да постигна всичко, но умствената ми нагласа оставаше
неудовлетворена и ме пришпорваше към нови придобивки. Не ми хрумна, че
трябва да се съсредоточа върху радостта от постигнатото.

Законът за еволюционната мотивация гласи: „Аз съм пълноценен, но не

съм съвършен.“

Сега - Тук и Днес, ние сме пълноценни. И повече от това не ни е нужно, за да

бъдем щастливи. Чувстваме се напълно реализирани с това, което имаме в
момента.

Разбира се, ние сме несъвършени. Въпреки че сме пълноценни, растежът,

промяната и хармонията са част от живота. Физическото ни тяло
непрекъснато подменя своите клетки. Умственият ни капацитет расте.
Духовната ни реалност осигурява постоянен източник на обновление. Ние
растем и се променяме чрез избора, който правим във всеки един момент, а не
в резултат на липси и непълноценност.

Естественото развитие е това, което ни подтиква към по-нататъшно

израстване. Тогава липсите стават невъзможни, мотивацията на
непълноценността - също, защото започваме да търсим развитието и
промяната, а не придобиването. Вътрешно сме мотивирани да даваме, да
служим и да обичаме.

В това се състои Законът за мотивацията, свързан с усъвършенстването.

Тази мотивация променя начина, по който схващаме постиженията и гледаме
на живота.

Най-силната ни необходимост е от физическо оцеляване. Следващата по

сила осъзната човешка нужда е психологическото оцеляване. Третата е
духовното оцеляване. Има йерархия във възприятията - физическо,
психологическо и духовно; има йерархия в нивата - тяло, ум, дух.

Задоволените нужди, било физически, психологически или духовни, не

мотивират. Само неудовлетвореният глад движи хората.

Това, че имаме неудовлетворени нужди, не превръща живота ни в

непълноценен. Чрез Закона за еволюционната мотивация ние търсим
пълноценно развитие на потенциала на живота си. А то е благосъстоянието на
тялото и духа. За да се превърне в реално изживяна действителност,
необходимо е да се съберат в едно Знание, Умение и Желание.

Знанието и умението са лесно достъпни. Истинската пречка е Желанието

за постигане на Съвършено здраве.

През последните 10 години съм консултирал хиляди хора, болни от какво

ли не. Всички казват, че биха направили всичко, само за да се подобри
състоянието им; да се почувстват по-добре; да бъдат отново такива, каквито са
били, преди да се разболеят. Това е мотивацията на непълноценността. Тази
хора се опитват да не умрат, да преодолеят „дефицита“ на загубеното здраве.

Оцеляват тези, които въпреки загубеното здраве правят всичко възможно,

за да живеят ден за ден, Тук и Сега. Тези хора гледат на собствения си живот
като на пълноценен живот, независимо че имат проблеми със здравето. Те са
взели най-важното си решение: да живеят сега. Не вчера, не утре, а Днес.

Повечето хора не искат да мислят за смъртта; не искат да говорят за нея. Но

тя е част от сделката с живота. Когато приемем, че тя е неизбежна, когато си
позволим да мислим за себе си като за смъртни същества, каквито всъщност
сме, едва тогава ще започнем да живеем пълноценно.

Типът мотивация, която ръководи живота ни, е важна част от постигането

на Съвършеното здраве. Дълбоко чувство, че си се реализирал, идва само от
сериозно ангажиране към живота, изпълнен с цел, с борба за по-висши идеали.
В това се състои истинското щастие.

Ето, това представлява Законът за еволюционната мотивация.

СОЦИАЛНИТЕ ЗАКОНИ

10. ЗАКОНЪТ ЗА ЧОВЕШКОТО ДОСТОЙНСТВО.

„И създаде Господ Бог човека от зелена пръст и вдъхна в лицето му дихание.“

Битие, 2:7.

Първият от социалните закони визира човешкото достойнство и

уважението към отделния човек във всекидневното поведение, във
всекидневните отношения. Тези абстрактни категории получават своето
конкретно проявление не чрез абстрактна любов към човечеството, а чрез
всекидневна проява на уважение към себе си и околните.

Аз вярвам, че всяко човешко същество е Божие създание и че заслужава

моето уважение. Това е основното схващане, което стои зад Закона за
човешкото достойнство.

Факт е, че ние непрекъснато лепим етикети и поставяме хора, раси и

народи в чекмеджета:

„Той е християнин; сигурно е от онези, които тормозят лекарите заради

абортите.“

„Той е мюсюлманин; сигурно е терорист.“

„Тя е еврейка; те мислят само за пари и за себе си.“

Шаблоните са навсякъде. Преценяваме другите по това, какво училище са

завършили, колко пари имат, каква кола карат, от къде си купуват дрехите, в
кой район живеят…

Когато преценяват дали да ти увеличат заплатата или да ти предложат

повишение, някой може да каже: „Не искам да зная коя е, какво може да прави,
какво е сърцето й, каква е силата й или какви трудности е преодоляла. Искам
да видя единствено дипломата й.“

Законът за човешкото достойнство предполага противоположното

отношение. Той гласи, че ценим индивидуалния човек; че искаме да разберем
какъв е, какво може, каква е душата му; искаме да знаем живота му, надеждите,
мечтите му; умее ли да изпитва състрадание…

Зачитането на човешкото достойнство е в отношението ни, в думите ни, във

всичко. Законът за човешкото достойнство съдържа повелята да забравим
дребнавостта; да престанем да се отъждествяваме с етикети, принизяващи
достойнството и потенциала на отделния индивид.

Уважението, както и всичко на този свят, е взаимно. Ако искаш да получиш

уважение, уважавай другите.
11. ЗАКОНЪТ „АЗ ПЕЧЕЛЯ - ТИ ПЕЧЕЛИШ“
В човешките общности (семейство, училище, фирма и пр.) се наблюдават 4
основни типа взаимоотношения:

1. „Аз печеля - ти губиш“.

Моделът изхожда от предположението, че мястото на върха е само едно.

Този модел създава атмосфера на съперничество, която в крайна сметка
подкопава общността. Всеки индивид се сравня с предварително измислена
скала и се оценява в съответствие с нея, а не в зависимост от своите уникални
възможности. При този модел на взаимоотношения всъщност няма печелещи;
всички губим.

2. „Аз губя - ти печелиш“.

Това е моделът на жертвеготовността. Ако някой иска да има мир и

спокойствие на всяка цена, той жертва собствените си интереси в името на
мира и спокойствието. Предпочитайки да „загуби“ в една област, той всъщност
„печели“ в друга.

Това е моделът на човек (или общност), който иска непременно да се хареса,

който има минимални изисквания и не очаква кой знае колко от живота.

Примиренческото поведение е винаги губещо поведение: играейки ролята

на „даващ“, индивидът заплаща висока цена, най-вече в здраве. Причината: в
един момент осъзнава, че не може да се хареса на всички и се предава.
Отказвайки се от обичайния си модел на поведение, той няма изграден друг -
например на победител, и се озовава в групата на аутсайдерите.

Моделът „Аз губя - ти печелиш“ не е силна позиция; тя е винаги губеща. Тя

задоволява другите, но човек не може да живее дълго, без да задоволи
собствените си потребности. Всяка саможертва има своите граници, различни
при различните индивиди.

3. „Аз губя - ти губиш“.

Този модел е израз на силно его и е не само винаги губещ, но и зловреден за

личността и за околните.

Когато и двете страни искат да спечелят на всяка цена, мотивацията е

единствено собственото его, волите се впускат в атака, губят всички. В резултат
идва стремежът към отмъщение, което всъщност е екзекуция над самия себе
си. Цената наистина е прекалено висока.

4. „Аз печеля - ти печелиш“ е модел на взаимоотношения, който може да се

практикува при такова състояние на ума и сърцето, което е осъзнало Единното
цяло и се стреми към взаимноизгодни взаимоотношения. Печелят всички,
защото имат положително отношение към решаването на проблема и активно
се ангажират в дейността.

„Аз печеля - ти печелиш“ е Закон, основаващ се на сътрудничеството, не на

конкуренцията. От противници, хората се превръщат в съюзници. Успехът на
едната страна не се постига за сметка на другата; успяват всички.

Законът „Аз печеля - ти печелиш“ гласи: „Нека не го правим по моя или по

твоя начин; нека го направим по най-добрия начин.“

Законът е приложим в общности, които осъзнават, че пълна независимост

няма, че всъщност ние всички зависим един от друг по някакъв начин, защото
сме част от Единното цяло.

Пълната независимост е илюзия; силната зависимост е нездравословна. „Аз

печеля - ти печелиш“ се основава на осъзнаването на взаимната зависимост и
взаимната изгода. Това е моделът, по който се организира животът в
собствения ни организъм: всяка клетка дава, за да получи; всички се
подчиняват на принципа на взаимното сътрудничество. Единствената клетка,
която само взема и никога не дава, е раковата. Всяко нарушаване на закона „Аз
печеля - ти печелиш“ се заплаща скъпо, понякога - с живот.

За да се задейства законът „Аз печеля - ти печелиш“, е необходимо доверие.

Доверието създава атмосфера на сътрудничество и истинска съзидателност.
Няма ли доверие - по-добре прекъснете отношенията. В противен случай ще
заплатите със собственото си здраве.
 Човешкото съществуване се основава на връзките - с другите, с общността, и
най-вече - със себе си. Ако успеем да създадем честни и конструктивни връзки
със самия себе си, ние ще успеем да приложим закона „Аз печеля - ти печелиш“
и спрямо другите.

Отношенията ни с другите са само отражение на личното ни отношение

към самите себе си. Това е ефектът на огледалото. За да променим
отношението си към света, трябва да променим отношението към самия себе
си. Ние не можем да променим никого, освен себе си. Лесно е да искаме
другите да се променят; трябва да осъзнаем, че можем да променим
единствено себе си.

Във всеки от нас е заложена сила. Без нея ние не можем да поемем
отговорност, за да предизвикаме промените, които подобряват живота ни. Ако
се откажем от силата, която ни е дадена по рождение, ние решаваме да се
превърнем в жертви. Изборът е единствено наш.

За да получим, трябва да дадем; за да ни разберат, най-напред ние трябва

да проявим разбиране. Ако в Закона „Аз печеля - ти печелиш“ има някакъв
„победител“, това е този, който пръв е тръгнал към разбирателство и
взаимноизгодно сътрудничество.

Ако всеки тръгне към взаимната изгода и общата полза, накрая ще получи
повече. Това е действието на Закона „Аз печеля - ти печелиш“.

12. ЗАКОНЪТ “ ЖИВЕЙ ТУК И СЕГА“

Моята 12-годишна дъщеря ми дава повече уроци в живота, отколкото аз на
нея. Един от най-добрите й уроци е как да се използва времето. Тя има хиляди
занимания и превключва от една дейност в друга с ентусиазъм.

Никога не иска да си ляга, защото се страхува, че може да изпусне някоя

възможност да изследва, да учи и да се забавлява. А когато си легне, заспива
веднага. От сутринта е изпълнена с вълнение. У нея има хъс за живот, едно
постоянно любопитство, радост от живота.
 Философията на дъщеря ми за времето е подобна на това, което прочетох
върху един стикер: „Животът е кратък. Най-напред си изяж десерта.“

Това всъщност е философията да живееш за мига, защото има само едно

време - сега.

Повечето от нас, възрастните, сме склонни да приемем, че времето не може

да тече само в момента, сега. Наблягаме ненужно на минали уроци и ги
проектираме в бъдещето. Вършим нещата така, както сме ги вършили в
миналото и сме решени по същия начин да ги правим и занапред.

Трудно е да отправим предизвикателство към собствените си отдавна

наложили се стереотипни представи за минало, сегашно и бъдеще време.
Склонни сме да вярваме, че миналото ще продължи да се повтаря в
настоящето, а и в бъдещето, независимо какво е, без промяна. Дъщеря ми много
рядко си прави труда да мисли за миналото. За нея то просто не съществува,
защото живее Тук и Сега.

Бъдещето може да се окаже ограбено от настоящето; можем да не

реализираме възможностите, които ни предлага настоящето, само защото сме
свикнали да употребяваме условно наклонение: „Ами ако…“, „А какво ще
стане…“ Тази безкрайна поредица от въпроси, отправени към бъдещето не
носи щастие; тя блокира действията ни с предположения за евентуални лоши
резултати, ако не спазим точно определени условия и ако не преодолеем
естественото си чувство за страх пред всяко неизвестно, каквото е и бъдещето.

Лошото е, че докато обмисляме всички възможни варианти, които биха

могли да ни се случат, ние забравяме да живеем; не ни оставя време да живеем.

„Залепването“ в миналото, което влачим и в настоящето; задръстването на

настоящето с „Ако“ и „Може би“ по отношение на бъдещето, е най-сигурният
път към отчаянието и безизходицата. Изходът е в Закона „Живей Тук и Сега“.

Същността на този закон е: ако се занимаваме с мисли и действия, които НЕ

подкрепят живота, а ни потискат и депресират, ние се впускаме в отрицателно
мислене и пропускаме да живеем сега, в настоящето, в мига, в единственото
време, с което наистина разполагаме.

Ако сме вглъбени в дейност, която е животопоощрителна, ако се

наслаждаваме на това, което правим в момента, вместо да се самосъжаляваме,
съдим и критикуваме или умуваме какво би било, „Ако…“, тогава ние живеем в
настоящето. Това е едно от измеренията на Съвършеното здраве, което никога
не бихме познали, ако не култивираме у себе си душевната нагласа да живеем в
настоящето.

Ние всички сме склонни да се въздържаме да живеем истински, докато не

разрешим някой проблем.

Започнете да живеете пълноценно сега.

Законът „Живей Тук и Сега“ е пълна противоположност на отлагането.

Отлагайки нещо, което не ни харесва, ние отлагаме и приятни неща, без дори
да подозираме, защото животът е комплекс от всичко - и хубаво, и лошо.

Ние разпределяме на дажби удоволствията и радостите, като че наличието

им е ограничено.

Истината е, че както болката, нещастието и страданието са неограничени,

така е и с радостта, удоволствието и реализацията. Ние сме тези, които
разпределяме всичко на дажби, за да си имаме „за после“.

Откажете се от начина, по който сте мислили досега. Уловете мига. Защото

той е всичко, което имаме. Изживейте го пълноценно.

В това се състои същностна на неоспоримия закон „Живей Тук и Сега“.

ИНТЕЛЕКТУАЛНИТЕ ЗАКОНИ

13. ЗАКОНЪТ ЗА СЪСРЕДОТОЧЕНОСТТА

„Умът може да направи от Ада Рай и от Рая Ад.“

Джон Милтън

Това е първият от интелектуалните закони и същността му е в това, че

промяната се дължи на едно единствено нещо: върху какво фокусираме
вниманието си.

Всяка седмица ходя в една общност от пенсионери, на които се оказва

специализирана помощ.

Една от възрастните жени страда от артрит и непрекъснато се оплаква, че

не може да ходи. Понякога ходи сама, понякога се подпира на бастун, а има
дни, когато се вози в инвалидната количка. Тя е убедена, че не може да ходи.

Вместо да се радва на това, че все още може да ходи, тя съсредоточава своето

внимание в миналото, когато е можела не само да ходи, но и да тича, да скача,
да се катери… Владееха я самосъжаление, гняв и страх; животът й бе изпълнен
със скръб, защото не можеше да ходи така, както бе ходела на младини. Сама
беше си заложила капан и не знаеше, че може да излезе от него. А може би и не
искаше.

Тази форма на затвор, в която сами се затваряме в стремежа си да бъдем по-

различни от това, което сме в момента, е отлично определение на страданието.
И със сигурност унищожава всичкото добро, с което сме благословени.

Това ненаситно желание нещата да бъдат по-различни, стои зад същността

на разсеяността. При Закона за съсредоточеността нещата са точно обратните.

Едно от любимите ми занимания е да слушам музика. Унасям се до забрава.

Но за съжаление това продължава не повече от 20 минути. След това отново
нахлуват мислите: трябва да направиш това; не си свършил онова; защо седиш
и си губиш времето, вместо да се заловиш за работа… С музиката е свършено.
Владее ме разсеяността.

Съсредоточеността означава да участваш истински във всеки миг от живота

и да му позволяваш да се разгръща, без да съдиш. Това не означава, че човек не
трябва да си поставя цели и да ги постига; означава, че постигането на целите
е на второ място, след истинското преживяване на всеки миг от постигането на
целта. Законът за съсредоточеността изисква от нас да се съсредоточим върху
пътуването, а не върху мястото, където искаме да пристигнем. Радостта се
изпитва не от приключването на дадена дейност, а от нейното изпълнение.
Осъзнайте всичко край себе си и му се радвайте. Това е същността на Закона за
съсредоточеността.

Съсредоточеността означава да се открие невероятното в най-

обикновените неща. Пример за съсредоточено внимание е да мислим за
яденето и да усетим неговия вкус, вместо да използваме времето на обяда или
вечерята, за да обсъждаме нещо друго.

Законът за съсредоточеността изисква дисциплина: трябва да обучим

умовете си да се освобождават от тревогата и желанията; да мислим за
проблемите само когато е дошъл моментът да се направи нещо за тях. Така ще
можем да изпитваме щастие; ако сме непрекъснато съсредоточени в
проблемите, осигуряваме си нещастие.

Ние и само ние избираме върху какво да съсредоточим вниманието си.

Дали чашата е пълна наполовина или наполовина празна - в това, как ще
изберем да я виждаме, е заложено страдание или задоволство.

Законът за съсредоточеността ни помага да разберем разликата между

причина и резултат. Когато нямаме нещо, ние имаме дълъг списък от
причини, обясняващи напълно логично, защо го нямаме това нещо. Т.е. ние
сме се съсредоточили върху причините, които ни пречат да постигнем нещо, а
не върху начините, по които бихме успели да го постигнем.

Законът за съсредоточеността предлага друг подход: спрете неразумното

желание нещата непременно да бъдат различни. Приемете ги такива, каквито
са. Насладете им се. Ако непременно искате да ги промените, съсредоточете се
не върху пречките, а върху новите пътища.

Законът за съсредоточеността ни учи да осъзнаваме мислите си, да ги

подбираме и да ги насочваме в посока на удовлетвореност, съзидателност и
щастие.

Една моя позната катастрофира лошо. Колата бе пълна с деца. Две от

приятелките на дъщеря й загинаха.
 Докато лежеше в болницата с многобройни счупвания, Синди изпадна в
дълбока депресия. Чувстваше се убиец; беше убедена, че не заслужава да живее.
Един психотерапевт се съгласи да поработи с нея, за да я научи да се
съсредоточава. Съветът му беше: „Просто съществувай.“

Научил я да се фокусира върху дишането си. Синди издишвала, а след това

се концентрирала върху вдишването. После „просто съществувала“,
съсредоточавайки вниманието си единствено върху дишането.

Докато мислите й се реели, тя се научила да ги наблюдава и да ги следва.

Научила се да прави разлика между отрицателните, неутралните и
положителните мисли.

Отрицателните били свързани с катастрофата: защо не карах по-бавно,

защо не умрях аз… Всеки път те били по-многобройни и преминавали във вина
и срам. Идвали автоматично и тя прекарвала времето си в този несъзнателен,
но определено деструктивен капан.

Докато се концентрирала върху дишането си, все по-често забелязвала, че

през ума й минават и заминават мисли като: какво дават по телевизията; да
опитам ли физиотерапия… Това били неутрални мисли.

Още по-късно Сидни открила третия тип мисли - подхранващите,

подкрепящите мисли. Въпреки че не идвали автоматично, били много
полезни. Любимата й подхранваща мисъл била „Господ е моят пастир.“ Сидни
разбрала, че всеки път, когато я нападнат негативните спомени, може да
извиква в ума си мисълта „Господ е моят пастир“ и да се чувства закриляна.
Дори започнала да визуализира този мисъл.

Колкото повече овладявала техниката „Просто съществувай“, толкова

повече Сидни се отърсвала от отчаянието, депресията и безизходицата.
Мислите й за самоубийство се разредили. Когато се научила да контролира
мислите си, хроничната й депресия изчезнала.

Начинът, по който действа Законът за съсредоточеността е прост: когато

автоматичният цикъл се наруши, а това всеки от нас може съзнателно да
направи, ние постигаме физическо и душевно благополучие на по-високо
ниво.

Съсредоточеността изисква „наистина да си там“, докато извършваш всяка

една от хилядите ежедневни, едва ли не банални дейности. Във всяко нещо
трябва да влагаш желание, да присъстваш.

Влюбените са разсеяни, защото не могат или не искат да мислят за нищо

друго, освен за обекта на своята любов. От всяко друго действие те просто
отсъстват и често стават жертва на злополуки и неуспехи.

Разсеяните професори също отсъстват от живота Тук и Сега, защото са

изцяло потънали в темата си на разсъждения. И те като влюбените ще
напуснат сферата на ангажираност на ума и ще се върнат в света на
реалностите, след като решат научния си проблем.

И влюбените, и професорите са временно в състоянието на разсеяност. Но

когато ние сме перманентно разсеяни, това означава, че сме роби на
собствения си ум; че позволяваме друг да контролира живота ни, дори този
друг да е собственият ни ум.

Законът за съсредоточеността ни учи да превърнем ума си от господар в

наш слуга. Това се постига, като осъзнаваме мислите си в настоящия момент и
полагаме известно усилие, за да ги подбираме, вместо да им се оставяме да ни
носи течението на автоматизираното ни мислене.

Подбирайте мислите, върху които се съсредоточавате. Съсредоточавайте се

върху мисли, които ви подкрепят и поддържат в добро състояние.
Концентрирайте се върху това, което имате, а не върху онова, което сте
изгубили. Резултатите ще се проявят много скоро както върху здравето, така и
върху целия ви живот.

Защото сте избрали в живота ви да действа Законът за съсредоточеността.

14. ЗАКОН ЗА СЪЗИДАТЕЛНОСТТА

„Въображението е окото на душата.“
 Жозеф Жубер

Всичко се създава по два пъти: първо чрез мисълта, после във физически
план. Първото съграждане става на нивото на ума, а после следва физическият
резултат. В това се състои Законът за съзидателността: физическото
изпълнение следва мисления проект.

Ние използваме този Закон непрекъснато, но рядко го правим съзнателно.

Това е Законът за съзидателността: всичко се създава по два пъти.

Този простичък, но изключително мощен принцип намира приложение

във всичко в живота. Ние планираме, без да осъзнаваме. Мисълта предшества
действието.

Законът за съзидателността се задейства или по погрешка, или по замисъл:

случайно или нарочно. Проблемът е, че обикновено ние просто реагираме; че
сме пасивни. Приемаме това, което е, без да помислим за това, което може да
бъде. Позволяваме на другите да натискат собствените ни творчески бутони.

Да се върнем към Закона за личната отговорност. Всички притежаваме

способност да реагираме и сила да създаваме. Това не е реакция - това е
активна позиция, нещо, което е твърде тясно свързано със Закона за
съзидателността.

Вижте как се развива личният живот на всеки от нас. Когато не поемем

лична отговорност и не развием разбиране за изключително силния Закон за
съзидателността, ние даваме възможност на други хора да ръководят живота
ни. Обстоятелствата като че оформят живота ни случайно, а не по наш избор.

По замисъл или случайно - това е ключовият критерий за разбиране на

Закона за съзидателността. Например, сценарият за собствения ни живот може
да ни е връчен от нашите родители. Ние реагираме по навик, по задължение и
дори по принуда. Случайно, без съзнателна умисъл, ние се озоваваме в живот,
изборът за който е направен не от нас, а от някой друг.

Може баща ми да има своя мечта за моя живот. Аз мога да я приема или да я
отхвърля. Мога да живея живота, който той иска за мен; мога да избера да
изживея собствения си живот, написвайки сам дневния ред, който ще следвам.
Изборът е наш. Дали ще преодолеем съпротивата на другите и ще отстоим себе
си - изборът е наш.

Законът за съзидателността ни кара да се противопоставяме на

сценариите, с които непрекъснато се сблъскваме в живота. Независимо дали го
виждаме или не, във всеки миг става някакво първоначално създаване на нещо.
Какви сме ние и какво преживяваме, е второстепенно създаване на физическо
ниво. То е продукт на собствен замисъл или е резултат на чужда програма;
продиктувано е от случайни обстоятелства или от неосмислени лични
навици.

Законът за съзидателността ни показва начина, по който да оформим това,

което искаме да преживеем в живота си.

Имах късмета да познавам и работя с Робърт Шулър. Схващането му за

„възможностното мислене“ е причина за промени в живота на много хора по
целия свят. Самата дума „възможност“ осигурява умствен климат, който води
до съзидателност. Антонимът на „възможно“ е „невъзможно“. Изречете
„невъзможно“ и ефектът е опустошителен. Мисленето спира. Прогресът се
забавя. Вратите се затръшват.

Уилър преживял трудова злополука - дърво паднало върху него и счупило

гръбнакът му. Лекарите му казали, че никога повече няма да ходи.

Но Уилър чувствал, че е напълно възможно да се бори за своето

възстановяване.

„Виждах се в мислите си как ходя отново. Виждах се в мислите си как всеки

ден правя упражнения. Виждах се щастлив, допринасящ за доброто на
семейството и на обществото.“

Първата група лекари му казали, че ще се движи единствено с инвалидна

количка. Но те не го познавали, не знаели какво го мотивира. Уилър знаел, че е
изпълнен с възможности.

Представял си как действат краката му, как ги движи ритмично, за да не

забравят мускулите му да се движат.

С помощта на терапевта си измайсторил уникален велосипед. Лежал на

гръб и въртял педалите с ръце, представяйки си как краката му ходят.

Скоро вече можел да сяда. Не след дълго се качил на неподвижно колело.

Измислил релса, по която да се придържа с ръце, за да е стабилен, докато е на
колелото. Прикрепял краката си с каиши към педалите. Отделял време за воден
масаж, упражнявал се с тежести върху краката и правел упражнения за горната
част на тялото.

Днес той върви с помощта на патерици. Убеден е, че до една година ще

мине на бастун.

В случая с Уилър действат много принципи, но Законът за съзидателността

ръководи всички тях. Мисълта предхожда реалността. Изобилстват
възможности, когато умът е свободен да създава.

Ако мислите, че нещо е невъзможно, мечтите се забравят, проектите се

изоставят, надеждата за добро здраве се торпилира. Но достатъчно е някой да
изрече: „Възможно е“, и възможности, за които не сме подозирали, прииждат,
за да ни помогнат в търсенето. Всички притежаваме неограничен потенциал
от ум и съзидателност; но само ако повярваме в него, можем да се възползваме
от собствените си възможности.

Ние можем да променим живота си. Прилагайки Закона за

съзидателността, ние се превръщаме в първия творец на самите себе си.

Питър искаше да свали килограми, и то много - около 60.

Първо се огледа, осъзна проблема си и потвърди пред себе, че да живее

добре, е дар, на който би искал да се радва, докато е възможно.

Питър осъзна, че многото ядене е начин да удовлетворява незадоволените

си емоционални потребности. Като преяждаше, той подражаваше на майка си,
която чрез храната бе решавала емоционалните си проблеми. Живееше по
чужд сценарий. Питър осъзна, че може да се промени и да реши своя живот,
вместо непрекъснато да изживява спомена за това, как майка му се е справяла с
нейния живот.

За 7 месеца Питър свали 45 килограма. Режимът му е вегетарианска храна и

упражнения. Живее по сценарий, който сам измисля, представяйки си
неограничения потенциал от възможности, които разполага. Отказа се да
живее в ограниченото си минало. Превърна се в пръв създател и творец на
самия себе си.

Това е същността на Закона за съзидателността: представата предхожда

действителността.

Способността да си представяме нещата е творческа способност. Трябва да

си представим всяка идея, преди да я осъществим.

Законът за съзидателността изисква да не издаваме декрети за бъдещето, а

да търсим Божествения замисъл в своя живот.

Мисля, че човек не трябва да си налага визуализации. Това води до

разочарования. Трябва да се оставим Божественият замисъл да се прояви
естествено и интуитивно. Ако се вслушаме в себе си, той ще е там.

И Моцарт, и Бетовен казват, че в главите им звучали симфонии и те просто

ги записвали. В действие е Законът за съзидателността, а той не търпи външно
насилие. Не трябва да се намесваме в Божия замисъл.

Ние се съобразяваме със Закона за съзидателността, не той с нас. Не е

възможно да упражняваме натиск върху съзидателната сила, нито да я
ръководим.

Божественият замисъл, разгледан като Закон за съзидателността, включва

неща като здраве, изобилие, любов и пълна себереализация. От нас се иска да
не пречим, да оставим Божественият замисъл да се случи.

Законът за съзидателността изисква не аз да прокарам своето или ти -

твоето, а да се намери най-доброто. Това е представата, идеята, която да
открием и към която да се придържаме без колебание.
 След това, което преживях покрай своята диагноза, аз се отказах от всички
предпоставени намерения и успях да се предам, и то най-искрено, в Божиите
ръце, да се оставя да бъда осенен от Божията воля. В резултат ме осени идеята
да служа на хората - нещо, което не бе моят начин на мислене преди това. Сега
животът ми е изпълнен с възможности, които не подозирах.

Представата предхожда факта. Всяко нещо се създава 2 пъти. Най-напред се

създава в мислите ни и след това се проявява на физическо ниво. Това е
неоспоримият Закон за съзидателността.

15. ЗАКОН ЗА НЕПРЕСТАННОТО РАЗВИТИЕ

„Ние трябва непрекъснато да се променяме, да се обновяваме, да се
подмладяваме. В противен случай закостеняваме.“

Гьоте

Всеки от нас - млад, стар, богат, беден, здрав, болен - абсолютно всеки,
притежава способности да се променя, учи, развива, израства.

За съжаление, ние се поддаваме на културни вярвания, които

класифицират и ограничават хората в роли, които ни дават какво ли не, но не
физическо и духовно благосъстояние. Всеки ден, всеки миг ние сме свидетели
на нарушаване на Закона за непрекъснатото развитие. Един много популярен
пример е отношението към т.нар. „трета възраст“: щом си стар, значи вече не
си продуктивен, значи си заслужил почивката си - почивай си на спокойствие
и чакай смъртта.

Законът за непрекъснатото развитие е тясно свързан с любознателността,

която ни тласка да търсим, да изследваме непрекъснато, защото ни е
интересно какво още ще ни сервира животът.

Непрекъснатото израстване не е нещо, което се учи в училище. Той е

заложен във всеки и дали ще го приложим в собствения си живот или не,
зависи единствено от нас. Развитието винаги е възможно, независимо от
възрастта, способностите или здравословното състояние. То е заложено в нас.
Ние не уважаваме потенциалът, с който разполагаме до самия край на живота
си.

Конституцията забранява дискриминация по отношение на раси и

религия. Време е да се въведе закон срещу възрастовата дискриминация. Време
е никой да не бъде насилван да се пенсионира или да се откаже от активния си
живот само защото е навършил определени от правителството години. Докато
правителството промени отношението си към Закона за непрекъснатото
развитие, единствено в наша власт е да се ангажираме със собственото си
развитие, докато сме живи.

Томас Алва Едисон е ходил на училище само 3 месеца: бил категоризиран

като бавно развиващ се. На 21 години той патентова първото си откритие;
последното патентова на 81. Общият брой на неговите открития, върху които
всъщност се основава 21-ви век са 1033.

Поуката: заложбите и способностите, човешкият потенциал, не зависят от

научни степени или от одобрението на другите. Законът за непрекъснатото
развитие гласи: през целия си живот следвайте и развивайте талантите, с
които Бог ви е дарил. Преодолявайте загубите; откривайте нови възможности;
никога не се извинявайте със здравето си, обстоятелствата или възрастта.
Продължавайте да търсите дори след поражението. Най-важното предстои.
Култивирайте идеи; откликвайте на въпроси, които интригуват и мотивират;
ежедневно се занимавайте с всичко, което подкрепя Живота; открийте своята
страст и й се отдайте; работете; давайте своя принос; намерете по-висша кауза;
раздавайте се; посветете живота си на другите; никога не се отказвайте - освен
ако не искате да спрете всичките си изблици на таланти.

Не спирайте. Променете разбиранията си за живота. Израствайте. Учете се.

Давайте своя принос; наслаждавайте се на живота; ангажирайте се. И ще
постигнете истинската си себереализация.

Това е Законът за непрестанното развитие на човека, докато е жив,

независимост от обстоятелствата, състоянието на здравето или възрастта.
Защото този Закон е заложен във всеки един от нас и само от нас зависи какъв
живот ще изживеем.

ПРОФЕСИОНАЛНИТЕ ЗАКОНИ

16. ЗАКОН ЗА МИСИЯТА В ЖИВОТА

„Човек, който води не целенасочен живот, с всеки ден умира по малко.“

Пиерар Пуле

Конвенционалната мъдрост гласи: „Ако имаш здраве, имаш всичко.“ Това

не е вярно. Не че здравето не е необходимо; само здраве не е достатъчно.

Законът за мисията в живота гласи: „Ако имаш цел в живота, имаш всичко.“
Той изисква да осмислим причината, заради която сме дошли на този свят.

Всеки има своята уникална мисия. Да намерим своята реализация е задача,

която никой друг не може да изпълни; това е нещо специфично за всеки от нас.
Това е личната ни съдба.

Проблемът е, че повечето хора нямат ни най-малка представа каква е

мисията им в живота. Милиони хора се лутат, без да стигнат до
себереализация. Те не получават удовлетворение от живота. Защото не
познават себе си, своите възможности, своята мисия.

Законът за мисията в живота изисква всеки от нас да отприщи гения в себе

си. Ако се задоволим с по-малко от гения в себе си, ще бъдем разочаровани от
начина, по който сме преживели живота си.

Законът за мисията в живота притежава сила, която не осъзнаваме, и от

която непрекъснато се отказваме: родителите ни определят по кой житейски
път да тръгнем; консултираме се с приятели или психолога си какво решение
да вземем; натиск и икономически съображения определят бъдещето ни…
Трудно е да се промени веднъж установен живот. Но нарушим ли Законът за
мисията, ще си отидем нереализирани от този свят. Законът за мисията е
компас, който винаги ни показва вярната посока.
 Законът за мисията обхваща всички области: здраве, богатство, любов и
съвършена изява на потенциала на всяка отделна личност.

Много хора вярват, че нещастията, включително и животозастрашаващите

болести, съдържат някакво послание - призив да започнем да търсим и
намираме смисъла на собствения си живот, своята мисия. Всяко заболяване
може да се окаже призив за промяна, за завръщане към предназначението на
собствения ни живот. Всъщност, това е посланието на нещастията и болестите,
които ни сполетяват: да живеем живота си според предназначението си,
изпълнявайки своята житейска мисия.

Думата „мисия“ не е синоним на „цел“. Мисията не се избира и не се

постига; тя е заложена в нас. Тя се изпълнява непрекъснато, всеки момент. Не я
ли изпълняваме, усещаме физически и душевен дискомфорт: каквото и да
имаме, колкото и да имаме, все нещо не ни достига.

Целите, които си поставяме и постигаме, са само спирки по пътя, който

отразява мисията ни в живота.

Как да открием мисията в живота си?

Законът за мисията ни призовава да влезем в контакт с вътрешния си

център, с вътрешното си аз, с вътрешната си мъдрост. Хората рядко се
вглеждат навътре в себе си; най-често ние съграждаме живота си около други
центрове: център на кариерата; на семейството; на хобитата; на целите; на
здравето; на парите; на властта; на познанието; на приятелите; на враговете;
на църквата; на личността…

Ако твоят център е кариерата, ще си принуден да работиш за сметка на

здравето, личните връзки и други важни области в живота. Познавам една
жена, която превърна в център на живота си своя враг. Животът й се изхаби от
несправедливостите, проявявани от страна на бившия й съпруг. Моят център
се градеше около църквата. Толкова бях се увлякъл в проекти и програми, че
напълно пренебрегнах личните си нужди и едва не си отидох от рак.

Всеки има своя център или своите центрове на живота. Може да е

удоволствието; може да са забавленията; може да е страданието… Откъснете се
за малко от превърналия се в навик живот и го огледайте, за да намерите
истинския си център. Коя е силата, която ви движи? Кое е важното за вас?

Искреният отговор на тези въпроси е най-важната част от работата, която

трябва да свършите по пътя към съвършеното здраве.

Да се изживее пълноценно един човешки живот е най-голямата мисия,

която можем да си изберем. Каква е твоята мисия: да отгледаш едно дете в
атмосфера на любов; да служиш на другите чрез музикалния си талант; да
коригираш потисническа обществена система…

За повечето от нас не е необходима коренна промяна. Мисията ни е там,

където са нашите корени. Необходимо е само да схванем призванието си, да
усетим, че правим това, за което сме предназначени. Призивът идва отвътре.
Търсете мисията.

Истината е, че съвършеното здраве зависи от това, да даваме и да

споделяме. Мисията не е нещо, което се връща обратно; тя е нещо, което излиза
от нас.

Обърнете внимание на това, което давате. То е разковничето за успешното

прилагане на неоспоримия Закон за мисията в живота.

17. ЗАКОН ЗА ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО ДА СЛУЖИМ

„Не се опитвай да бъдеш преуспял човек; опитай се да бъдеш достоен човек.“

Алберт Айнщайн

Този закон е в пряка връзка със Закона за мисията. Мисията оживява само
чрез служене - идеята да се грижиш за другите.

Можем да си стоим сами, лутащи се в съмнения или затънали в

самосъжаление, затрупани от грижи. И в този момент звъни приятел, който
има нужда от помощ. Помагаме, приятелят си отива облекчен, а ние се
чувстваме добре. Подкрепяйки другите, всъщност, ние подкрепяме себе си. В
сила е Законът за предназначението да служим.
 Най-добрият начин да постигнем Съвършеното здраве, всъщност,
единственият начин, е като служим на другите. Успехът в живота не се
изразява в дълголетие, богатство, почести или власт. Хората, поели пътя към
съвършеното здраве, измерват успехите си чрез служене, чрез това, в каква
степен са помогнали на другите.

Бенджамин Франклин е изразил Закона за предназначените да служим по

следния начин: „Най-приемливото служене на Бога е да направиш добро на
някого.“

Без значение какво е нашето призвание, ако не подхождаме към

задълженията си с дълбоко осъзнаване на смисъла на това, което правим,
никога няма да изпитаме удовлетворение. Всяка работа трябва да е свършена
като за Бога. Мисълта, че служим на живи същества, че се грижим за Божии
създания, озарява. И тогава се изпитва удовлетворение от свършената работа.

Законът за предназначението да служим изисква да обмислим

мотивацията си за служене. Той не изисква от нас да служим на всяка цена.
Този закон не се задейства от заповеди. Тук действа не „Трябва да служа“, а
„Искам да служа“.

Законът изисква да превърнем в навик помощта, която оказваме на другите,

тази помощ да се превърне в естествен начин за изразяване на състрадание.
Защото по този начин ние помагаме на себе си: „Ти не можеш да помагаш
искрено на друг човек, без да помагаш на себе си.“ (Емерсън)

Законът за предназначението да служим е двупосочна улица: първо,

намираме смисъла да служим на другите; второ, чрез служенето удължаваме и
обогатяваме собствения си живот. Законът ни задължава да освободим
състраданието към другите и да го оставим да се проявява спонтанно, защото
за нас като човешки същества това е естествено. Това е в нашата човешка
природа.

Смисълът на живота е в служенето, а служенето трябва да се предлага

безусловно.
 Никакви условия! Този урок научих от личен опит. Когато реших, че трябва
да се посветя на служене, се оказа, че очаквам да ме оценят; че поставям
условия, при които да помагам на другите. Действах от гордост, потребно ми
бе признанието на другите. Егото ми искаше ласки.

Законът за предназначението да служим ни кара да преосмислим личната

си мотивация. Когато проумях условията, които бях поставил пред своето
служене, влиянието на моето его внезапно намаля. Бях свободен да служа, без
значение дали получавах похвала или не. За мен възнаграждението бе в самото
служене, не в психологическата отплата.

Има хиляди начини да служите: те се крият както в големите цели, така и в

дребните неща от ежедневието. Трябва само да искаш да служиш.

Законът за предназначението да служим е прекрасен и много силен закон.

Помагаме на друг. Помагаме и на себе си. Намираме смисъл. Задоволството ни
расте. В ход е Законът за предназначението ни да служим.

18. ЗАКОНЪТ ЗА ДОБРОТО СТОПАНИСВАНЕ

„Ако искаш да си щастлив цял живот, помогни на следващото поколение.“

Китайска поговорка

Търсенето на лично благополучие без ангажимент за благополучието на

всички и на цялата Вселена е илюзия. Ние не сме сами. Хората от нашата
планета са взаимозависими във всяко отношение.

В това се състои Законът за доброто стопанисване и той ни кара да разберем

взаимозависимостта на всичко. Всяко нещо, което вършим, има последствия -
добри или лоши, както за нашето благополучие, така и за благополучието на
цялата земя. Той ни приканва да живеем така, че да зачитаме и другите.

Последствията от спазването или неспазването на този закон са огромни, а

прилагането му е и просто, и сложно, тъй като той ни приканва да правим не
какво да е, а да пробуждаме съвестта си, за да разберем как сме свързани с
всичко, което ни заобикаля.
 В действителност ние нищо не притежаваме. Временно сме на тази земя и
само сме ползватели на неща, които са много по-дълговечни от нас. Нищо не е
наше в абсолютния смисъл на думата. Дори собствената ни кола не е наша: ние
я ползваме известно време, после я продаваме и тя преминава в ръцете на друг,
който също си мисли, че я притежава. Можем да живеем в къщата си цял живот.
Може тя да се ползва от няколко поколения от семейството. После - рано или
късно - ще премине в други ръце или ще бъде съборена. Нищо не е вечно; нищо
не е на никого.

Понятието за собственост издребнява на фона на доброто стопанисване.

Доброто стопанисване е идея, при която се набляга на отговорността на всеки
един от нас да оставим този свят по-добър, отколкото сме го заварили или
наследили.

Старата мъдрост: „Яж, пий и се весели“ вече не върши работа. Сега е на

дневен ред: „Яж, пий и се весели, като използваш мъдро ограничените
природни ресурси.“

Но понятието „околна среда“ включва не само природата. „Околни“ са ни

семейството, съседите, училището, фирмата, държавата… Законът за доброто
стопанисване изисква промяна на ценностната ни система. Когато съчетаем
Закона за доброто стопанисване със Закона за личната отговорност, нашите
дребни житейски действия ще създадат енергия, която ще повлияе не само на
нашето благополучие, но и на благополучието на земята. Всяко нещо, което
вършим, има въздействие върху всичко останало.

Законът за доброто стопанисване изисква от нас да осмисляме в

перспектива решенията си, преди да пристъпим към изпълнението им.
Законът изисква от нас да предприемаме действия, замисляйки се за другите и
дори - за идните поколения. За съжаление, философията на Луи ХІV: „След мен
и потоп“, е философия и на много наши съвременници.

Законът за доброто стопанисване не е лукс, той е необходимост. Ние сме

тук, за да оставим планетата в по-добро състояние, отколкото сме я заварили.
И това важи в еднаква степен както за въздуха , водата и горите, така и за
икономиката, образованието или атмосферата в отделното семейство. Защото
следващите поколения се учат от нас и дали светът ще върви нагоре или
надолу, зависи от това, което всеки един от нас прави Тук и Сега.

ДУХОВНИТЕ ЗАКОНИ

19. ЗАКОНЪТ ЗА ПРОШКАТА

„Опрощаването възвръща в сърцата ни невинността, която познаваме -
невинност, която ни дава свободата да обичаме.“

Робин Караджиян

Eдна от най-големите истини на колективната мъдрост, предавана през

вековете, е: „Животът може да се изживее като вълнуващо приключение, ако е
изпълнен с прошка.“

Прошката е чудо, което се получава от само себе си. Прощавайки, ние

отхвърляме омразата към другия. В ума и душата ни настава покой. Прошката
е нещо лично, невидимо, едно искрено нашепване, звучащо дълбоко в душата.

Нищо не обърква повече живота; нищо не провокира толкова болестта,

колкото омразата, угризенията и взаимните обвинения. Тези три реакции към
живота се градят на гнева, вината и враждебността. Задържани в ума и
сърцето, те блокират живота. Блокират личностния ни потенциал. Пресушават
живота и го лишават от радост и мир.

Всеки е способен да прости и на другите, и на себе си. И всеки може да го

направи незабавно.

Прошката ни освобождавана от непрестанното самонаказване, което ни

налага решението да мразим. Прошката ни позволява да неутрализираме
отровните емоции, които ни парализират. Решението да простим ни прави
свободни. Прошката е единственото, което може да ни избави от вината и
неприязънта.
 Ние прощаваме, не за да остане другия ненаказан. Ние прощаваме, за да
освободим себе си от яда и омразата. Изцелението настъпва като по чудо.

Последиците от това, че не можем да простим на себе си или на другите са

очевидни и като правило - изключително тежки. Омразата е гибел за
съвършеното здраве. Изберете не-прошката; изберете омразата и животът ви
завинаги ще е изпълнен с ненавист, дълбоко разочарование и маниакално
самосъжаление.

Отказът от прошка се дължи на страха. Тъй като се страхуваме какво могат

или не могат да ни направят другите, ние избираме гнева, нападението,
отбраната като начин да се чувстваме сигурни. Омразата - най-гибелното, най-
нездравословното чувство, може да бъде победена единствено от прошката.

Законът за прошката се спазва много трудно. Той ни кара да преразгледаме

мотивите си. Изисква да се вгледаме надълбоко в нещата. Процесът на
прощаването изисква да се откажем от убедеността си, че винаги ние сме
правите. А това наистина е трудно.

Прощаването не изисква от нас да изневеряваме на убежденията си или да

пренебрегваме принципите си. Не е необходимо да правим компромиси с
личностния си интегритет. Не е нужно да се отказваме от това, което наричаме
своя истина. Достатъчно е да се поставим на мястото на другия и да се опитаме
да проумеем неговата истина. Законът за прошката не иска от нас да живеем,
опитвайки се да угодим на всеки, изневерявайки на себе си.

Законът за прошката ни помага да стигнем до истината, че не духът ни

настоява да отстояваме на всяка цена някаква своя правота, а личното ни его.

Законът е общовалиден и има еднаква сила във всички човешки

взаимоотношения: лични, семейни, професионални, обществени. Прошката е в
сила за всичко, при всекиго, винаги.

Нищо не осквернява съвършеното здраве на духа и тялото повече от

ненавистта, угризенията и взаимните обвинения. Тези емоции са много по-
опасни за нашето здраве от най-тежката физическа травма.
 Как изглежда Законът за прошката в действие. Мога да отговоря на този
въпрос единствено с личния си опит.

Лежах у дома, измършавял от рака, с непрекъснати болки. Всички - и

семейството, и лекарите, а и аз самият знаехме, че умирам. И въпреки това
нещо ме държеше. Звънях по телефона на всеки, който бе оцелял. Исках да
разбера как го е постигнал. Отговорите винаги бяха: „Необходимо е да
простиш. Опрощаването променя нещата.“

Първата ми реакция беше: „Няма какво да прощавам. Опрощаването не е

мой проблем.“ Грешах.

На първо място бе моята критичност. Каквото и да погледнех, аз търсех да

открия какво не му е наред. Правех това без изключение. Любимият ми обект
бяха хората. Набързо изучавах даден човек, за да открия къде са слабите му
места. Правех го с цел да унижа някого, за да се издигна над него в своите
представи. Моето мислене беше изкривено, лишено от милосърдие и
състрадание.

Критичността ми преминаваше в обвинения. Заемах ролята на съдник. Бях

убеден, че правият винаги съм аз. Раздавах присъди и продължавах да
доказвам правотата си на друго място. Моето отровно поведение бе основната
причина за диагнозата, която сам си отсъдих. Бях въплътил чувството си за
достойнство и пълноценност в представата, че винаги съм прав. Изпитвах
потребност всеки да знае и признае, че съм прав.

Поведение на враждебност, породена от убеждението, че винаги сме прави

и че трябва на всяка цена да отстоим правотата си, води до огромни загуби на
енергия, генерирайки негативен дух и дух на противопоставяне, което е чиста
емоционална отрова и за нас, и за другите.

След втората операция, която потвърди, че ракът се е разпространил в

лимфната система, ми оставаха 30 дни живот. И едва тогава, с произнесена
смъртна присъда, знаейки часа на изпълнението й, аз започнах своето
пътуване към благосъстоянието на ума, духа и тялото си. Свързвах се
непрекъснато с хора, успели да оцелеят, и от всички чувах все едно и също:
„Трябва да простиш.“ Отпадайки все повече физически, започвах своята работа
по опрощаването. Процесът се състои в съзнателни решения и действия, които
са неразделна част от явлението опрощаване. Всеки сам открива своя начин да
престане да изразява отрицателни чувства, да сложи черта на миналите
несправедливости, били те действителни или въображаеми. Луиз Хей казва, че
е достатъчно да поискаме да простим; за начина ще се погрижи Вселената.

Проумее ли се веднъж идеята за прошката, тя трябва да се прилага

непрекъснато и искрено. Тя не е еднократен акт, а начин на живот. Същността
на процеса е в това, да изчистиш враждебното си отношение от човека, на
който искаш да простиш - все едно дали това е някой друг или ти самият, и да
започнеш да си представяш, че му се случват хубави и добри неща.

В леглото, в което умирах, написах на лист:

Име:

Премахни:

Утвърди:

И започнах да съставям дълъг списък от имена на хора, на които трябваше

да простя. Притварях очи, отпусках се и ясно си представях човека. Представях
си как казвам от цялата си душа: „Прощавам ти. Прощавам ти изцяло за всяка
неприятност, която си ми създал; за всичко, което не си направил за мен.“
Припомнях си отделни случаи. Не се вторачвах в подробности, просто си
спомнях отделните случки и освобождавах неприязънта, признавайки, че
вината всъщност е била моя. После си представях как на този човек му се
случва нещо хубаво; как има това, към което се стреми. Виждах го усмихнат,
щастлив, доволен. Да поискаш на другия да му се случи нещо хубаво, е част от
процеса на опрощаването.

Не винаги всичко минаваше гладко. С изненада установих, че се

съпротивлявам; болката оставаше. Постоянствах и след 3-4 упражнения успях
да постигна емоционалната и духовна промяна, която ми бе необходима, за да
изчистя от себе си задръстващата ме отрова. Когато не успявах, казвах: „Боже,
вземи това, не мога повече.“

Трудният момент от процеса на опрощаването за мен бе да си представям,

че на другия му се случва нещо хубаво. Искрено се отдадох на този процес, без
да очаквам облекчение.

Докато работех върху опрощаването, открих, че започвам да опознавам

хората, на които се опитвам да простя; да проумявам мотивите им.

Ден след ден напредвах по списъка. Назовавах хора. Прощавах им и ги

освобождавах от вината. Утвърждавах ги. По много пъти се връщах на някои
имена, особено когато споменът за тях ме изпълваше с голямо безпокойство. И
предлагах моята прошка с голяма искреност.

В някои случаи се оказа, че работата трябва да продължи чрез личен

контакт; че на някои хора трябва да се извиня лично, не чрез писането. А това
определено не беше лесно. Всъщност, това бяха едни от най-трудните моменти
в живота ми: да се изправя очи в очи с човека, когото смятах за враг, и да му
поискам прошка. Но и никога през живота си не съм изживявал такова
облекчение, както след като съм намерил сили да е изправя пред врага си и да
му поискам прошка. Едва тогава познах свободата; проумях, че прошката
освобождава мен.

Времето, когато работех по опрощаването, бе обратът във физическото ми

оздравяване. Започнах да наваксвам изгубените килограми; по-лесно се
справях с болките; мислите ми все по-дълго се задържаха в бъдещето, което
предстоеше. И тези мисли бяха положителни, далеч от страха за предстоящата
смърт.

Вярвам, че с опрощаването ние се променяме не само на духовно ниво;

променя се нашата биохимия. Знам, че лекарите и приятелите ми се чувстват
неловко, когато споделям с тях своята вяра в силата на прошката, но факт е, че
качеството на живот рязко се подобрява, когато се практикува Законът за
прошката.
 Освободете се чрез прошката!

20. ЗАКОНЪТ ЗА БЛАГОДАРНОСТТА

Утвърждавайте доброто.

Припомнете си Закона за единното цяло: че тялото, духът и умът работят

заедно. Дайте на тялото всичко, от което има нужда. Но докато навиците на
ума и на духа не се променят, ние няма да постигнем съвършено здраве.

Кой е най-лошият навик на ума; кое е това нещо, което причинява

конфликт, разочарование, загуба, безпокойство? Чувал съм всякакви отговори -
от мързел до богохулство. Някои твърдят, че това е отлагането; други - че е
критиката и навикът ни всичко и всички да съдим. Подходящи отговори.

Най-лошият ни навик всъщност е неблагодарността. Липсата на

благодарност за получената благословия и любезност.

Веднъж пред семинар ме заговори една жена. От първите думи стана ясно,
че се е превърнала в емоционален, духовен и физически несретник от много
размисли върху проблемите си. Гневеше се, че не са й поставили навреме
диагнозата; оплакваше се от ужасите на леченията; от това, че семейството й
беше я изоставило…

Не издържах и я прекъснах: „След като ми разказахте за всичките си

проблеми, разкажете ми за доброто около вас.“

Беше шокирана: как така искам от нея да се сети за нещо добро, когато
всичко покрай нея е не както трябва.

„Има много добри неща - казах й. - Можете да ходите, да чувате, да говорите,

да се храните, да дишате, да виждате, имате обоняние… Не сте легло, не сте
безпомощна. Някакво здраве във вас все пак е запазено, иначе просто нямаше
да бъдете тук.“ Съветът ми към нея беше през следващите 3 седмици да се
концентрира върху доброто в живота си. Да избягва да говори за злините. И
още със събуждането си да благодари на Бога за това, че е жива; за здравето,
което й е дарил; за всички неща, с които я е благословил; и най-вече - за живота
си.“

Своя ритник получих от едно писмо: приятел бе в затвора заради

неплатени данъци. Ето го писмото:

„Ти си свободен. Искам и аз да можех същото. Ти си длъжник; аз също. Аз

трябва да платя на държавата 165 000 долара за 3 години. Ти си в слънчева
Калифорния. Миналата нощ температурата тук бе 35 градуса под нулата. Има
около метър сняг. Ти правиш това, което искаш. Аз съм дневален и чистя
тоалетните всяка сутрин. Но затова пък съм най-добрият дневален, който
някога са имали в този затвор.“

Нуждаех се от този ритник, за да осъзная, че живея живота на

неблагодарник. Трябваше да се променя.

Обърнах дневника на нова страница и написах: „Благодарен съм за“. После

разделих страницата на три колони: Хора, Места, Неща. Получи се невероятно
дълъг списък на нещата, на които бях благодарен.

Благодарих на съпругата си, на дъщеря си, на работата си, на здравето си,

на това, че съм оздравял от рак… Изразих голямата си благодарност пред Бога,
признавайки, че той е източникът на всичко добро, че само той е в състояние
да ни дари с още един ден живот. Почувствах се изключително добре и
започнах да гледам през призмата на благодарността.

На приятелят си от затвора, комуто бях изпратил писмо, пълно с

потискащи неща, сега изпратих своята благодарност: „Благодаря ти, че ми
отвори очите. Бог ми е дал толкова много възможности да помагам на другите.
Благодаря ти, че ми помогна да прогледна.“ Законът за благодарността може
да се окаже най-важната съставна част от пътуването ни към Съвършеното
здраве.

Винаги, когато в главата ви се оформи негативна мисъл, парирайте я с

мисъл за благодарност. Проблемите, негативността, дори болестите се
трансформират чрез искрената благодарност.

Законът за благодарността изисква от нас да я изразяваме не само с думи.

Всеки може да намери начин да изразява благодарността си с действия.
Достатъчно е да не бъркате благодарността с ласкателството. Едното е
искрено, другото - не. Както пише Дейл Карнеги: „Едното идва от сърцето,
другото се процежда през зъбите.“

Колкото повече размишлявах върху добрините, с които съм дарен, толкова

повече усещах, как бързо се променя емоционалният и духовният ми
светоглед. В моето изразяване на благодарност имаше познавателен заряд,
който промени цялото ми същество. Благодарността съдържа в себе си
емоционална и духовна нагласа за щастие, свобода и доволство;
благодарността наистина оправя нещата. Тя ни променя; променя ни изцяло.
И така променя нашия свят.

Пътят на Съвършеното здраве изисква от нас да проявяваме искрено и

активно благодарността си. Опитайте да бъдете благодарен за седмица; за ден,
за час поне. Наблюдавайте резултатите. Ще се изненадате от промените, които
ще настъпят във вас, във вашето здраве, във вашите взаимоотношения, в
кариерата ви - буквално в целия ви живот.

Утвърдете добрите неща в живота си; наблюдавайте как те стават все повече
и повече. Зад всичко това стои неотменимият и неоспорим Закон за
благодарността.

21. ЗАКОНЪТ ЗА ВЪТРЕШНИЯ МИР

„Без вътрешен мир не е възможно да има световен мир.“

Далай Лама

Едно от нещата, които откриваме в началото, когато тръгнем по пътеката

на Съвършеното здраве, е, че ние воюваме със самите себе си. Гневим се на
грешките си; мразим слабостите си; съпротивляваме се на новото, макар че ние
самите го търсим… Искаме благосъстояние във всяко отношение, но не ни
харесва цената, на която можем да го имаме.

Решаването на тези вътрешни конфликти е в разбирането и

практикуването на Закона за вътрешния мир - онова спокойствие на духа,
което не може да се обясни.

Субективно, но съвсем истинско, личното спокойствие е едно заземено

чувство. Когато прогонваме грижите, болката, стреса, страха, ние започваме да
забелязваме безбройните чудеса на света.

Вътрешният мир е разбирането, че всичко е наред, че Бог управлява всичко,

дори когато нашият свят изглежда готов да се срути.

Вътрешното спокойствие идва, когато умствено, емоционално, духовно и

понякога физически се освобождаваме от болестотворната ни обремененост с
друг човек, с проблем или с нашите отговорности.

Вътрешният мир става реалност, когато преместим фокуса на вниманието

си от проблема, който не можем да решим, към надеждата, че винаги има още
един начин той да бъде решен. По този начин ние превъзмогваме проблема. По
този начин позволяваме на тъгата и безпокойството да отпаднат.
Блаженството, което остава, е вътрешният мир.

Майка ми беше нещо като световна шампионка по притеснения. От грижи

не можеше да спи. За нея животът беше опасен и страшен; бъдещето - едно
много лошо предчувствие. Миговете й на спокойствие наистина бяха много
редки.

Замислим ли се със съжаление за миналото, с вътрешния ни мир е

свършено.

Ако наистина искаме да извървим пътя към Съвършеното здраве и да

достигнем целта „вътрешен мир и спокойствие“, трябва да преодолеем страха
от бъдещето и съжалението за миналото. Но това са само най-големите пречки.
Трябва още да заобикаляме дупките по този път, изпълнени със завист; да не се
отклоняваме към нетърпеливостта; да не се навираме в задънените улички на
своеволието; да внимаваме по покритите с лед мостове на непреклонността.
Трябва да извървим пътя; пътуването към Съвършеното здраве не може да се
извърши с паркирана в гаража кола.
 Пътят към вътрешният мир минава през молитвената медитация - една
забравена или погрешно разбирана практика. Медитацията, придружена с
молитва, е отличен начин да се развие повишена чувствителност към всички
сфери на живота. Тя е основното средство за постигането и поддържането на
спокойствието и мира в душата.

Когато сме притеснени или атакувани, когато сме раздразнени или се

самоотбраняваме, всъщност сме откъснати от потенциала си за съвършено
здраве. Концентрираме се върху притесненията и страха и пропускаме да
живеем.

Молитвената медитация ни помага да преместим вниманието си към

настоящия момент и да контролираме ума и духа. Можем да забравим за
грижите и да се открием за Божественото присъствие; да го осъзнаем.

Молитвената медитация се е превърнала в част от моя живот. Имам си

своето „гнездо“ - един люлеещ се стол и масичка, върху която са струпани
любимите ми вещи. Затворя ли вратата на стаята, седна ли в стола и веднага се
настройвам на вълната на спокойствието и Божественото присъствие.

Медитирам веднъж на ден, за около 20 минути. Ако съм разтревожен - по-

дълго или по няколко пъти на ден. Техниката, която прилагам, е най-простата:
умът ми е буден, но му позволявам да се отпусне. Съзнателно не допускам
негативни мисли и емоции. А после влизам в контакт с Бога и започвам да
осъзнавам любвеобилното му присъствие, което обгръща всичко. Много пъти
тихичко си повтарям думата „мир“. Това е моят начин да постигна
спокойствие и мир; да успокоя напрежението и да бъда в хармония със света.

Това е моят начин за прилагане на Закона за вътрешния мир. Сигурно

съществуват много други начини. Но всички те имат общ знаменател -
съзнателното търсене на успокояването на ума, на концентрацията на духа, за
да се постигне мир и спокойствие в душата.

Много хора свързват вътрешния мир с пасивност и релаксация, най-

вероятно защото медитирането е представа за отпускане и бездействие.
Всъщност, вярно е точно обратното: дълбокото чувство за душевен покой е
съпроводено с прилив на голяма енергия. Това е състояние на ума, духа и
тялото, от което произтичат най-ефективните ни действия.

Има случаи, когато напредването в пътуването се измерва с крачки, а не с

километри. Ние се борим. Ведростта е изчезнала. Не намираме нищо, за което
да изпитваме благодарност. Като че е изчезнала способността ни да даряваме и
получаваме любов. Или пък сме гневни или депресирани. Или изпитваме
чувство за вина; или пък се изживяваме прекалено отговорни за другите…

Искаме да даваме, опитваме се да помагаме, опитваме се да обичаме. Но

всичките ни опити се провалят, попадаме все в задънени улици. Мирът и
покоят, които търсим, ни убягват. Изчерпани сме от огромните усилия.
Вътрешните конфликти пресушават ресурсите ни; душевният мир изчезва.
Толкова сме погълнати от решаването на вътрешните си борби, че ни остава
твърде малко енергия, за да направим нещо; ние просто присъстваме в света.

Проблемът не е в това, че ни липсва енергия, дори когато се чувстваме

уморени. Енергия имаме. Проблемът е, че тя е разпокъсана. Необходимо ни е
да намерим начин да я съберем, да стъпим на здрава основа. Законът за
душевния мир ни дава тази основа.

Като начало трябва да обявим вътрешно примирие. Макар и за миг да си

позволим да се оттеглим от битките. Да осъзнаем и битките, които водим, и
изтощението.

Това осъзнаване ни извежда на критичен кръстопът: или обратно към

битките, или към откъсване, освобождаване и душевен покой. Когато изберем
да се откъснем и направим своята медитация, получаваме перспектива.
Проумяваме, че вътрешните ни конфликти не са вечни. Това освобождава
много енергия, която трябва да се впрегне в действие. Практикувайки
медитация, ставаме все по-концентрирани и ведри. Емоционалната и
духовната ни енергия бързо нараства. И се чувстваме отново готови за
действие, отново заредени, обновени, способни да служим на другите.
 Душевният покой генерира енергия, тъй като сме открили вътрешното
спокойствие. Ефикасното използване на тази енергия означава, че сме по-
малко склонни да хабим ценните си ресурси по съжаления, грижи, вина и
нерешителност. Това е гигантска стъпка по пътя към Съвършеното здраве.

Практикуването на закона ни дава възможност да се превърнем в истински

миротворци. Истински миротворци са не тези, които прекратяват свада или
битка; истинските миротворци са онези, които даряват безоблачност и
ведрина на собствената си душа. Тогава се изпълваме с положителни сили и с
дух, който енергизира. И тъй като тази енергия се използва за добро, тя
нараства, задоволява нашите нужди и е в състояние да помогне на другите.

Аз вярвам, че вътрешният мир е тази живототрептяща енергия, която може

да излекува света.

От както свят светува, се водят войни, подписват се договори за примирие,

които се нарушават непрекъснато, и отново се водят войни.

Решението на световните конфликти трябва да се търсят в самата личност и

едва след това - извън нея. Аз вярвам, че само вътрешният мир е в състояние да
доведе до трайна хармония в света.

Животът ни и светът около нас се променят от много прости наглед неща.

Съзнателното търсене на спокойствие и мир е едно от тези действия.

Ако гледате сериозно на пътуването към Съвършеното здраве, станете

миротворци - дайте мир на своята душа. Отпуснете се. Обновявайте се.
Преразглеждайте живота си. Станете приятели с неоспоримия Закон за
вътрешния мир.

ВЪРХОВНИЯТ ЗАКОН

22. ЗАКОНЪТ ЗА БЕЗУСЛОВНАТА ЛЮБОВ

„… И най-важна от всичко е любовта.“

Апостол Павел
 На всички ни е дадено да живеем по веднъж. Веднъж и само веднъж можем
да живеем.

В ничий живот не съществуват обещания. Има само възможности. Най-

голямата привилегия на всеки човек е да преследва разгръщането на своя най-
голям потенциал. Това преследване, предприето искрено, е истинското
пътуване към Съвършеното здраве.

Крайната цел е последователното прилагане на Закона за безусловната

любов.

Науката твърди, че най-висшата цел на живота е мъдрото използване на

познанието.

Политиците твърдят, че най-висшата цел е свободата.

Социолозите твърдят, че най-висшата цел е в добрите дела на човека.

Икономистите твърдят, че най-голямото ни призвание е финансовата

независимост.

Религията твърди, че върховното нещо, което човек може да притежава, е

вярата.

Всички те фокусират вниманието си върху част от истината. Тя е във

всекидневното практикуване на най-големия от всички неоспорими закони на
Съвършеното здраве - Закона за безусловната любов.

В основата на всеки успех, на добрия здравен статус, на

самоусъвършенстването стои неутолим дух, който ни поддържа дори когато
не го осъзнаваме. Този дух е любовта.

Аз вярвам, че съществува Бог. Разбирам, че когато хората си мислят за Бога,

често представите им са много различни. Установил съм, че най-смислено е да
си представяме Бога като Първоизточник, като Създател на всичко, Дарител на
живота, Присъстващ във всяко кътче на Вселената, във всеки момент.

Вярвам също, че като човешки създания ние не можем да постигнем

Божественото съвършенство. Но ако му позволим, Божественият потенциал се
отприщва у нас и чрез нас, давайки ни възможност да се доближим до Божия
промисъл.

Най-висшия израз на Божия промисъл е прилагането на любовта в

отношенията между хората; любовта, основана върху решението да служим. Тя
е динамично състояние на съзнанието; отдаване, съзидателен поток,
хармония.

Безусловната любов приема факта, че да си човек, означава да грешиш и да

не си съвършен. Тя е изборът да обичаш, без да поставяш условия и да търсиш
отплата. При тази закон няма „ако“, няма корист.

След едно искрено усилие за прошка, аз взех решение да обичам, доколкото

съм годен за това, без да поставям каквито и да било условия. Целта ми бе не да
намаля страданието си, нито да отлагам неминуемата си смърт. Целта ми бе
да живея на момента, да извлека максимална полза от него. Само безусловната
любов можеше да изпълни тези цели.

Аз познавах гнева, страха и отчаянието. Моята способност да ги

преодолявам се оказа в пряка връзка с любовта. Въпреки болката, въпреки
опасенията, въпреки всичко, проумях, че единствената ми работа, задача, цел е
да обичам. В това откритие лежаха семената на Съвършеното здраве.

Когато наистина бях готов, за да позволя на Божията любов да се излива

чрез мен, животът ми се промени. Знаех, че докато дишам, трябва да бъда
канал на Божията любов. Бог работи чрез хората. Аз съм човек. Следователно,
Бог можеше да работи и чрез мен! Именно в това решение открих основата за
пълна положителна промяна.

Вярвам, че в света няма нищо по-важно от безусловната любов. Няма по-

висше призвание, няма по-голямо удовлетворение.

Аз практикувам това, което наричам „всекидневна проява на любов“-

веднъж на ден за мен е задължително да намеря човек, комуто безусловно да
отдам любовта си. Ползата и резултатът от тази практика са, че промених
живота си.
 Простичкото решение да обичаш безусловно се отразява на всички
останали решения, върху всяка връзка. Това лекува по един изненадващо
прекрасен начин.

Силата на любовта не е нито тривиална, нито незначителна. „Любовта

лекува“ е широко известно схващане. Има и един неприятен страничен ефект:
много хора, които не получават клинично излекуване, развиват чувство за
вина, че не са успели да обичат достатъчно или да демонстрират достатъчно
силно състрадание, за да стигнат до изцелението. За тези хора любовта не
лекува. Те не обичат безусловно; те сключват сделка. Те принизяват
безусловната любов до техника, до начин на лечение и постигане на здраве.
Любовта е много повече от предписание. Няма формула, няма универсален
начин да се свърже духовното съвършенство с клиничното лечение.

Любовта по-скоро преобразява страданието. И това преобразяване може да

включва клиничното изцеление, но може и да не го включва. Преодоляването
на болестта не е еталон, по който може да се съди.

Любовта е съзидателна. Законът за безусловната любов ни кара да

променим из основи схващанията си за действителността. Силата на този
закон далеч надхвърля личното ни здраве и благополучие или нашия живот.
Откликвайки на любовта, ние се превръщаме в сътворци на свят с безброй
възможности.

Чрез своите думи, мисли, действия и молитви ние сътворяваме живота си.
Процесите вътре в нас също се отразяват във физическия свят. Ние влияем на
събития, отношения, шансове, финансови възможности… Ние творим.

Най-силната, най-благоприятната форма на творчество е безусловната

любов. Болестта не е единственият път за нейното осъществяване. Когато в
криза се приложи безусловната любов, винаги - да, наистина винаги! -
условията се подобряват. Променя се отношението ни към кризисната
ситуация.

Да гледаме живота през призмата на безусловната любов означава да се

освободим от задръжките на обичайното. Ние вече не сме оковани в
използването на остарели, консервативни, отровни и съмнителни решения на
проблемите. Чрез Закона за безусловната любов се стига до най-добрия, до
единствения отговор.

Законът за безусловната любов представлява духовност в действие. Ако не

можем да приемем съществуването на Бога или на някоя друга форма на Висш
разум, можем да приемем, че проявяването на обич към друг човек е в
състояние да промени живота на двама: на този, който получава любовта, и на
този, който я дарява.

Да живеем, без да осъзнаваме какво мислим, чувстваме, обичаме и творим, е

заплаха за здравето и благополучието ни. Да се научим да живеем и обичаме
съзнателно, да развиваме ума и прозрението, ни освобождава от потребността
да се изживяваме като жертви на живота, както и от мисълта, че
обстоятелствата контролират съдбата ни. Любовта е индивидуална сила.
Любовта превръща съзнанието на отделния човек в сила, която променя света
край него.

Безусловната любов е непредубедена; тя не осъжда; тя те е приела завинаги

такъв, каквото си. Хората, чийто дух е посветен на любовта, съзнават истината,
че те са сътворци заедно с Твореца-Бог.

Пътят на безусловната любов не е лесен, но затова пък прави живота

съдържателен.

Пътят на любовта не е интелектуално упражнение. Той е животрептяща

необходимост; постоянно предизвикателство; непрекъснато се променя;
неизменно изисква дисциплина и предварително обмисляне. Ако изберем
пътя на любовта, трябва да го следваме неизменно, до края. Ако не го изберем,
не живеем пълноценно.

Не е лесно да се съблюдава Законът за безусловната любов. Може да се

отклоним един или два пъти, но никога няма да освободим съзнанието си от
безусловната любов, щом веднъж сме я приели. Тя става наша завинаги, но тя
има и своите изисквания:

1. Законът за безусловната любов изисква от нас да познаваме всички

останали закони за Съвършеното здраве. Те са нашите инструменти. Колкото
повече знаем, толкова по-силни ставаме.

2. Законът за безусловната любов е благополучие в най-широкия смисъл.

Той е връзката с останалите правила. Безусловната любов е практическата
същност на подхода към съвършеното благосъстояние на тялото и духа.

3. Безусловната любов не ни позволява повече да обвиняваме другите. От

обвинението полза няма; то ни отнема възможността за промяна. Да
обвиняваме другия, означава да обвиняваме себе си. Да правим равносметка -
да; но „Не“ на обвиненията.

4. Безусловната любов ни принуждава да изследваме всички изкуствени

бариери в живота и да ги премахваме. Поставянето на граници между народи,
раси, религии; лепенето на етикети; убедеността ни, че сме независими от
другите - това са остарели понятия. Те повече не важат. Те служат единствено
да разделят хората. Животът, съобразен със Закона за безусловната любов, не
познава ограничения.

5. Законът за безусловната любов е отвъд пределите на времето и

пространството. Любовта се предава за миг. Тя минава през всякакви граници -
и действителни, и въображаеми. Тя е вечна. Тя изисква непрекъснато да
внимаваме за собственото си състояние. Ако усетим и най-лекия негативизъм,
трябва незабавно да се изцерим.

6. Пътят на безусловната любов не минава през джунглата на насилието. Тя

минава през отношения, подхранващи душата.

7. Законът за безусловната любов изисква да се освободим от

противоестествените си навици: наркотици, алкохол, отрицателни привички,
страхове и пр. - всичко, което ни кара да губим способността си да обичаме.
Непрекъснато трябва да правим избор, освобождавайки се от низките страсти
и търсейки по-висши нива на духовно израстване.
 8. Законът за безусловната любов изисква от нас да вършим всичко това с
благост спрямо себе си и спрямо другите. Необходима е всестранна
дисциплина. Да обичаш, налагайки волята си, чрез решимост и без
състрадание, е форма на самоналожено насилие. Ценете съвършеното здраве
на тялото и духа си. Уважавайте се и бъдете нежни към себе си.

9. Безусловната любов изисква да запазим концентрацията си. Това

означава да се сравняваме единствено със себе си, а не с другите. Собствената
ни ангажираност е единствената мярка за напредък.

10. Над всичко, Законът за безусловната любов изисква непрекъснато да

проявяваме любов. Трябва да правим това всеки ден, всеки час, всяка минута.
Следвайки този път, ние изпитваме великата радост на висшия порив и жънем
богатите плодове на съвършеното здраве. Законът за безусловната любов е
най-важният сред всички 22 неоспорими закона на Съвършеното здраве.
Прилагайки го в живота, човек получава богато възнаграждение: физическо
здраве, мъдрост и състрадание и става оръдие на мира.