ДУХОВЕН ЦЕНТЪР ЗА КАТОЛИЧЕСКО БОГОСЛОВИЕ

И ДУХОВНОСТ

„БЛ. ПАПА РОНКАЛИ”

ул. “Анжело Ронкали” № 2

София

МОЛИТВАТА
В СТАРИЯ И НОВИЯ ЗАВЕТ

Материали за студенти

о. Сречко Римац, OCD

София 2010.

1
 ВЪВЕДЕНИЕ
Най-общо казано, молитвата е душата на духовността. Сигурно най-чувствителен
проводник на нашата комуникация с Бог: тя първа реагира когато това отношение не
функционира, както би трябвало да функционира. Молитвата прониква (обхваща)
целокупния живот на вярващия, на всичко влияе и от всичко е зависима.
Когато не функционира молитвата, сигурно тогава не функционира нито вярата;
защото как може да се разбере, че някой може искрено да вярва в Бога, а да не се обръща към
Него, да не комуникира с Него? В този смисъл, молитвата се налага като нещо необходимо,
без което човек не може, като най-дълбока нужда на човека. В живота на човека има толкова
неща, които са условие той да бъде щастлив, но много от тях не зависят само от него, тоест
надминават неговите сили и възможности. Той има нужда да измоли това от Този, Който е
всемогъщ. Така молитвата се представя като нещо естествено в живота на човека, нещо,
което се налага само по себе си.
От друга страна, молитва не е нещо лесно, нещо спонтанно, което върви от само себе
си. Тъй като прониква целия живот на човека не може нито да бъде нещо лесно и просто.
Опитът на всеки молещ, сигурно ни потвърждава тази истина.
И животът на Исуса ни свидетелствува това: и Той се е борил в молитва, падал е на
земята, с кръв се е изпотявал и в молитва е прекарвал цели нощи. И на всеки свой ученик е
оставил завещание да бди и да се моли (Mт 26:41). Така, молитвата се представя като
истинска сила в житейските борби, с която единствено може да се запазим в живота.
Така е било и в живота на Исус. В посланието до евреите четем: "Той в дните на своя
земен живот със силен вик и сълзи отправи молби и молитви..." (5:7). И неговата
Великосвещеническа молитва съдържа в себе си като съществен елемент – елемента на
жертва: "И за тях, Аз посветявам Себе Си, та и те да бъдат осветени чрез истината"
(Йоан. 17:19).
Всички затруднения и мъки на своя живот Исус е посрещал в молитва, която не е била
някакъв приятен блян, но истинска борба в търсенето на волята на Отца. И неговите
ученици, когато са гледали Неговия живот, имали са възможност да разберат, че молитвата
не е някаква лесна и приятна реалност, но истинска житейска борба. От това разбиране
изниква и тяхната молба: "Господи научи ни да се молим ". Автентичността на молитвата те
ще изпитат по-късно.
Св. Павел, голям последовател на молитвата на Исус, пише на вярващите в Колос:
"Желая да знаете, в каква голяма борба съм заради вас... " (2:1). Става дума за борба в
молитва. На края на същото послание пише: "Епафрас винаги се подвизава за вас в
молитвите, за да пребъдете съвършени и изпълнени с всяка воля Божия“ (4:12).
Автентичната молитва има мощ да променя живота, а промяната на живота не става
по лесен и прост нaчин. Това се случва само с цената на много и не малки жертви.
И именно поради това молитвата не е лесна и от нея се бяга. В молитва човек
опознава себе си, опознава какво в живота трябва да промени. Страхът от затруднения, които
се намират в молитвата, отдалечава много души от нея, или се случва нещо, което също не е
добре, а това е молитвата да се деформира по начин да няма никакво влияние на техния
живот. В този, друг случай, човек си мисли че се моли, но животът му не се променя, или
още по-лошо: убеждава се че Бог във всичко е съгласен с нея и че не изисква нищо друго

2
освен онова, което самият човек желае. Такава молитва е фалшива, всъщност не може да се
нарича молитва, защото е съвсем в разрез с живота.
Исус със Своя пример и със Своите учения ни е оставил ясно и автентично виждане за
християнска молитва. Ще се опитаме в евангелски откъси да видим как в евангелието ни се
представя Исус като Този, Който се моли и от тук да вземем конкретни поучения за молитва,
така че да можем да разберем природата и значението на християнската молитва.

3
 1. МОЛИТВА В СТАРИЯ ЗАВЕТ
“Бог пръв зове човека. Дали човек забравя своя Създател, или се крие далеч от
Неговото Лице, дали той тича след идолите си, или обвинява божеството, че го е
изоставило, Живият и Истинският Бог зове неуморно всеки човек на тайнствената среща
в молитвата. Това действие на любовта на Бога, Който е верен, е винаги първо в
молитвата, действието на човека е винаги отговор. Както Бог се открива постепенно на
човека и открива човека на самия него, молитвата се явява като взаимен призив, драма на
Завета. Чрез думите и делата тази драма обвързва сърцето. Тя се разкрива през цялата
история на Спасението.“1

Библейската праистория разкрива началата на молитвата – Бог призовава човека.

Аврам отговаря на Бога и Избраният народ присъединява към тази молитва, приемайки
близостта на Бога и любовта на Създателя. Божият народ е роден в момента, когато Бог за
пръв път му е отправил своето слово и цялата история на Божия народ е продължение на
този диалог с Бога. Историята на Израел е история на откровението, история на диалог – на
молитва.
Цялата история е проникната с Божиите дела, с Неговото милосърдие, но и с
греховете на народа. Всички по-важни моменти на тази история са влезли в молитва, станали
са молитва: избиране-призвание, освобождение от Египет, завет на планина Синай, пътуване
през пустинята, влизане в обетованата земя, победа над враговете, робство, връщане и
обнова... Всичко това се намира в молитвата на Божия народ: молитва на прослава, на
благодарение, на молба, на разкаяние... За израилтяните молитвата е учителка на живота. И
затова е разбираемо защо в еврейския език в Стария завет има повече глаголи, с които се
изразява понятието да се молиш; има също и повече съществителни които означават
понятието молитва.
Ако погледнем на етимологично – филоложкото понятие "да се молиш" ще разкрием
една част от богатството което е записано в Стария Завет:
- Атар е в еврейския език основният глагол, който означава да се молиш. В хифил (падеж в
еврейски език) (хе'етир) означава да се молиш към Бога (молитва на прошение), а в нифил
това означава да позволиш от някой да си молен, някой да моли от теб;
- пиллел се използва често в Стария Завет (около 60 пъти), а това означава да решиш нещо,
да определиш нещо. От този глагол идва съществителното тефилах, което в еврейски език
означава молитва. Тефилах може да бъде и молитва на култ и вън от култ. Много псалми
просто се наричат тефилотх Давид, молитви на Давид;
- ша”ал означава да искаш (Втор 18:16; 3 Царств.3:5.10.11; Ис.7:11; Зах. 10:1 Пс. 2:8; 70:5;
26:4; 104:40);
- ханан означава да молиш от Бога Неговото благоволение, за благодат и помилване (Втор.
3:23; 3 Царст. 8:33.47.59; 9:3; Пс. 29:9 …). Съществителни които произлизат от този глагол:
тахануним и хехина, означават особено жарка, силна молитва, молба, заклинание, което се
произнася гласно или чак с плач (Пс. 28:2; 31:23; 130:2 и др.);
- кара”- означава да викаш, да призоваваш на помощ – тук разбираме гласна молитва (често
в Псалмите);
- 'анах означава да ридаеш.
- хиллел2 означава да славиш;
- сабах означава да честваш, да славиш;
- зиккер означава да си спомниш;
- ядах означава да славиш, да признаваш;
- шир значи да пееш;
1
Катехизис на Католическа Църква, 2567
2
От глагола хиллел идва възгласът халлелуях (славете Йахве, славете Господа)

4
- аннах означава да пееш, да опееш;
- зиммер означава да свириш, да удряш в струни (използва се особено в псалмите);
- хищахве означава външно поведение на молещия се, а това означава:
- да падаш на колене на земята, да се покланяш до земята на Бога (Бит. 18:2;
19:2; 22:5...);
- да паднеш на колене или да преклониш колена (Пс. 21:30; 72:9);
- да сложиш главата си между коленете (3 Царств. 18:42).

Молитвата на Израел е вкоренена в историята. Тя е насочена и към историческия

Божи план, защото човек, тръгвайки от онова, което е било и това, което се случва сега, моли
от Бога интервенция в сегашния момент, Божието спасение да бъде дадено на земята.
Молитвата на отделния човек има съществените характеристики на молитвата на общността,
защото и молитвата за личните неща често се позовава на исторически лица (Авраам, Исак,
Яков...) и на исторически събития за народа. Така че лични паслми могат да се превърнат в
молитва на общността. Сигурността и силата на молитвата са имали своето основание в
Божиите дела, които са направени в полза на Неговия народ.
Постоянната и непроменлива Божия любов, която се е проявила към народа, дава
сигурност на всеки отделен човек (като такъв който принадлежи на народа) че е обичан от
Бога, а това означава че ще бъде изслушан.

1.1. ГЛАВНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА МОЛИТВАТА НА БОЖИЯ

НАРОД

„Сърцето е домът, в който съм, където живея То е нашият скрит център, неуловим
за разума и за ближния; единствен Духът Божи може да го опознае. То е място на
решението в дълбините на психическите ни способности. То е място на истината, където
избираме живота или смъртта. То е място на срещата, понеже по подобие на Бога ние
живеем свързани: то е място на Завета”3.

1. Начин на молитвата

В Стария Завет молитвата е насочена директно и единствено към Яхве като Бог на
Завета, Бог който е верен, Когото с доверие наричат "мой Бог", "моя канара", "мое
прибежище", "моя крепост".
Молитвата е кратка, но честа. Общо взето, не е било учтиво, даже е било забранено
много да се говори в присъствие на видните хора и затова и пред Бога малко са говорили, а
много са слушали. Дълги молитви с много думи, с повтаряне с думи които не се разбират и
ако се повтаря една и съща молба няколко пъти, според разбирането на библейския писател
лишава от нужното доверие в Бога като Отец, а това доверие би трябвало да се проявява в
молитвата. „В събрание от по-стари много не говори, и не повтаряй думите в молбата си. “
(Сир.7:14), "Не бързай с езика си, и сърцето ти да не бърза да изговаря думи пред Господа:
защото Бог е на небето, а ти на земята; затова думите ти да не бъдат много. (Екл. 5:1).
Разбирайки Бога като Цар евреите са смятали че молитвата трябва да е на висок глас,
защото тихата молитва е била знак на недоверие и знак на неуважение. И поради това
израелтянинът вика, призовава, ридае, докато не изнемогва от викове.
Молил е за материални блага: дълъг живот, здраве, богатство, а от духовните добрини
той е молил за прошка на греховете с убеждение че Бог не изслушва грешник. Водачи са
молили особено за мъдрост, а най-вече царе. Тук не трябва да забравяме, че човекът на
Стария Завет още няма познания за задгробния живот – за това за пръв път ще се говори в
книгата на Йов.
3
Катехизис на Католическа Църква, 2563.

5
 В робството Израел се връща към вътрешната молитва – медитация, разкривайки
истинската красота на Яхве: народът отново има опит за присъствие на славата на Бога
между своя народ който е без храм и без синагоги. Народът познава, че Небето е главно
място на пребиваване на Бога. ,,.. тогава чуй от небето, от мястото на Твоето обиталище,
молитвата и молбата им, стори, каквото е тям потребно; и прости на Твоя народ,
каквото е съгрешил пред Тебе..." (3 Царст. 8:49-50). Именно по това време, между народа,
най-добре е описан образът на Месията. Пророкът говори за Месията: "Ликувай от радост,
дъще Сионова, тържествувай, дъще Иерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе, праведен
и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница." (Зах. 9:9).
Едва след връщане от робството във Вавилония за пръв път се явяват ангели като
тези които са посредници в молитвата (виж Зах. 1:12; Йов. 5:1; Дан. 12:1; Тов. 12:15).

2. Места за молитва

При източните народи, които са имали своето естествено пребиваване в пустинните

части, особено привилегировани или свети места за молитва са били: планини (възвишения)
защото са близо до Бога, след това гори (тоест някои дървета) като оазиси, след това извори
или някои други красоти на природата които са предизвиквали удивление. Всичко това е
имало значение за еврейския народ, който се е молил в къщи и на всяко място, но ударение,
от самото начало се слага върху избора на место, с което е свързано явление на Бога, места
където Бог се е явил или е дал някакъв знак, започвайки от патриарсите: Авраам: ,,И
съгради там жертвеник на Господа" (сравни Бит. 12:6-8), Мойсей (Изх. 20:24)…
Когато са ходили през пустинята, светото място на редовна среща с Бога и място на
търсенето на Неговата воля, място на молитва и благослов е била скинията на събранието
в която е бил съхраняван ковчегът на Завета.
След пристигането в Обетованата земя привилегировано място става храмът 4, а след
това синагогите. Богу молитвени места са били изграждани винаги на планини.
Планината и при езическите народи е била место където пребивават боговете. В
вавилонската митология раждането на големи богове е на Планината на света или в
Източната планина, където се ражда слънцето и където един ден в годината боговете са се
срещали и са взимали решение за съдбата на света. На Изток е планина Сафон, където е бил
тронът на Ваал. Гръцките богове, разбира се с Зевс начело пребивават на Олимп.
За евреите света планина е Сион, защото Бог е избрал планина Сион: ”избра
коляното Иудино, Сион планина, която възлюби.” (Пс. 77:68) За ,,Светата планина" или
,,Планината на Бога" се пее в молитва.
След като народът е дошъл в Ерусалим, цар Давид решава да построи храм на Яхве, а
на това Бог се противопоставя: „ти ще Ми съградиш дом, за да живея в него,
когато Аз не съм живял в дом, откак изведох синовете Израилеви из Египет, и доднес, но
преминавах в шатра и в скиния?” (2 Царст. 7,5-7) Бог желае народът да запази обичаите на
пустинята, да запази чувството на странник, който преминава по Земята. Имало е голяма
опасност народът да види обичаите на околните народи и да въведе техните обичаи. Затова
пред евреите Бог хвали общността на Рекав, която се намира в дома на Яхве, защото е
останала вярна на заповедта, която е приела от своите отци: „през всички дни на живота си
живейте в шатри, за да проживеете дълго на тая земя, дето сте чужденци. " (Йер. 35:7).
Все пак израилтяните са построили храм, но именно този Храм е станал техният голям
проблем, защото със своя разкош заместил Бога, давал им сигурност, че на тях нищо не може
да се случи, и по този начин не са обръщали повече внимание на Бога, на живота, на Словото
Божие. А Бог чрез пророците предупреждава (Йер 7:11-12-15; 26:4-6), така че на края
осъществява своите предупреждения – Храмът е разрушен, а народът е отведен в робство.
След връщане от вавилонското робство израелтяните искат да подновят храма който
е разрушен, но пророкът се противопоставя на това (Ис. 66:1). Това, което Бог иска да каже
4
Евреите още днеска очакват Месия Който ще поднови Храм.

6
на човека, е – ти си храм! Много хора са искали да се приближат до това разбиране, че най-
големият храм Божи е самият човек. На своите съвременници Исус ще каже: ”разрушете
тоя храм, и в три дни ще го въздигна" (Йоан. 2:19).
Но, въпреки всичко Храмът е останал център на набожност: в Храма се празнуват
празници и се принасят жертви, благодарност, плаче се за своите грехове, въпреки че евреите
няма никога да забравят, че главното място на пребиваване на Бога е на Небето. (3 Царст.
8:27-30). И въпреки голямото предимство на Ерусалим и на Храма молитвата никога не е
била свързана само с това място. Израилтянинът е знаел, че Бог се намира навсякъде: чува
молитвите в Египет, както и във Вавилон, изслушва молитвата на Илия в Сарфата Сидонска
или в земята филистииска.

3. Времето на молитва

Класическото време за дневна литургическа молитва която са правили свещеници и

левити, е сутрин и вечер, време, в което в Храма се е принасяла сутрешна (евр. олат тамид)
и вечерна (евр. ле-минхах) жертва (сравни Числ. 28:2-8; Изх. 29:30-42; 1 Парал. 23:30; 2
Парал. 29:25; Ездр. 3:3; 9:5; Неем. 11:22; 12:24), но много често е била присъстваща и цялата
общност.
Издигнати дни в годината са били: празници и съботи.
Що се отнася до личната молитва, в книгите на Стария Завет, по отношение на време,
тя не е определена. Единствено в книгата на Даниил намираме че ,, Тогава тия люде
издебнаха и намериха Даниила, че се моли и че проси милост пред своя Бог; “три пъти на
ден се моли със свои молитви" (Дн. 6:13). Вероятно става дума за „вечер, утро и на пладне "
как се казва в книгата на Псалмите – „Вечер и сутрин и на пладне ще моля и ще викам, и Той
ще чуе гласа ми” (Пс. 54:18).
В Деяния на апостолите имаме точно определено време за молитва: „трети час през
деня"55 (Деян. 2:15), а след това ,,Петър около шестия6 час се качи на плоския покрив на
къщата да се помоли" (Деян. 10:9), и „Петър и Иоан заедно възлизаха в храма в деветия
молитвен час. 7 (Деян. 3:19).
Както можем да разберем от Псалмите, и за личните молитви, сутрешното и
вечерното време е най-подходящо. Утрото е особено време на възклицание, на прослава и
на надежда. „Аз пък ще възпявам Твоята сила и от ранни зори ще прогласям Твоята милост,
защото Ти ми беше защита и прибежище в деня на моето нещастие. (Пс. 58:17) (виж още
88:14; 92:3; 5:4), докато вечерта е представена като време на мъка, терзание, опасност „вечер
настъпва плач, а сутрин - радост. (Пс. 30:6), това е време на тъма и на мрак, което за
древните народи има несравнимо по-силно значение (Пс. 18:29). Нощта крие опасности и е
символ на страха.
Освен за сутрешна и вечерня молитва в Стария завет много се говори и за молитва
през нощта. Нощната молитва е също и нещо превъзходно: „ръката ми нощем е простряна и
се не уморява; душата ми се отказва от утеха. … припомням си моите песни нощем,
беседвам със сърцето си, и духът ми изпитва: … (Пс. 76:3.7), „Господи, Боже на моето
спасение! денем и нощем викам пред Тебе: да влезе пред Твоето лице молитвата ми;
наклони ухото Си към молбата ми” (Пс. 88:2), и на други места (виж Пс. 118:55.66; 62:6;
41:9; 133).
Израилтянинът приема утрото като начало на нов живот – защото сънят се смята като
някакъв вид на смъртта, на отсъствие. То е нов дар на живот, който предизвиква
благодарност. Нощта е символ на всичко черно в живота и затова израилтянинът иска тези
моменти да ги победи с Яхве, да изгони злото. Иска да надмине това зло, което според
тяхното разбиране идва през нощта, чрез тъмнината. От друга страна именно нощта е най-

5
9 часа сутрин. За евреите ден започва с излизането на слънце, значи в 6 сутрин.
6
12 часа.
7
15 часа.

7
често благоприятен случай, когато Бог се явява в сънища. Нощта е време на среща и на
дискретност...

4. Положението на тяло в молитвата

За да изразят отношението си към Бога израелтяните, както и всички други източни

народи Бог използват понятието абад, а това означава „да бъдеш слуга” или „да бъдеш роб”.
Но за израилтянина това понятие не е нещо срамно, а напротив да бъдеш слуга на Яхве е
чест, израз на дълбоко приятелство.
Понятието което се използва за Бога е баал, тоест „господ”, „господар”. То е извор на
дълбока почит, която прониква всеки молещ се човек.
Израелтянинът влиза в светилището с боси крака и със задължение за обредно миене
– крака, ръце... – и това представлява „очистване” от греха (сравни Изх. 40:30-32) като по
този начин се отдава служение на Яхве. Бог в среща с представител на Божия народ говори:
„събуй си обущата от нозете” (Изх. 3:5; Иис. Нав. 5:15). Това е нещо важно, не само за да не
се профанира светостта на мястото с някакви езически елементи, но за да се засвидетелства
по този начин собствената бедност и служение на Бога.
Положението на тялото на молещия се пред Бога човек може да е различно:
a) поклон с лице до земята е начин, при който в присъствие на Бога човек пада на
колене и с челото се докосва до земята (Битие 18:2; 19:1; 22:5), и така показва пълно
предаване и предоставяне на Бога;
б) пълно простиране на земята по време на молитва, изцяло предава своята немощ
(Иис. Нав. 7:6; 2 Парал. 29:28; Йудит 9:1);
в) заставане на колене – коленичене (3 Царст. 8:54; Ез. 9:5; Дан. 6:11);
г) да стоиш прав говори, че човек е готов за молитва (1 Царст. 1:9.26; Йер. 18:20), а
също и знак на почит към някой, когото смяташ за виден: "Пред побеляла глава ставай"
(Лев. 19:32); Йов говори: „Когато излизах пред градските порти и слагах седалището си на
стъгдата, - младежите, като ме зърнеха, отдръпваха се, а старците ставаха и стояха"
(Йов. 29:7-8). Когато се прави жертва и когато човек стои прав това говори за почит;
д) седящ (позиция на съсредоточение): “И отиде цар Давид, застана пред лицето на
Господа, и се помоли...” (2 Царст. 7,18);
е) наведен към земята с лице между коленете " Ахав отиде да яде и да пие, а Илия
се изкачи на връх Кармил, наведе се към земята, тури лицето си между коленете " (3 Царст.
18:42);
ж) разтворени ръце въздигнати към небето често придружават всяка молитва (Изх.
9:21.33; 3 Царст. 8:22.54; Из. 1:15). Псалмистът говори: ,,цял ден виках към Тебе, Господи,
протягах ръце към Тебе" (Пс. 87:10);
з) вдигане на ръцете към Ерусалим, Храма или Светилището (3 Царст. 8:38.44.48;
Дан. 6:11). ,,Чуй гласа на моите молби, кога викам към Тебе, кога дигам ръце към светия
Твой храм" (Пс. 27:2); "Дигнете ръце към светилището и благословете Господа " (Пс.
133:2);
и) песни, танци, пляскане с ръце за да покаже своята радост и благодарност към
Бога израилтянинът пее, танцува, удря с ръце и с най различни инструменти ... (2 Царст. 6:5;
Пс. 26:6; 32:3; 46:2; 97:8; 150...). Когато е тъжен, в нужда, нещастен, израилтянинът плаче,
пости, облича се във вретище, на главата си слага пепел, удря се в гърдите... (Иудит.
20:23.26; 1 Царст. 1:10; 7:6; 2 Царст. 12:16.22; 3 Царст. 21:27; Хош. 7:14; 12:5; Йоил. 1:14;
2:12)...

Всички тези жестове не само че изразяват вътрешно предаване, но служат и за

усилване на ревността на молещия се човек.

5. Отношението между молитва и литургически култ

8
 За древните народи, жертвата сама по себе си, е била съвършен култ, независимо от
това дали е била придружена с молитва. В Библията най-древните жертви намираме още при
Авел, Каин и Ной, а те са принесени без молитва, като благодарност, в която човек споделя
дарове с Богa изгаряйки ги, така че да станат невидими, и по този начин приемливи за Бога.
Но, с течение на времето у израилтяни се утвърждава убеждението, че жертвата трябва да е
придружена с молитва. А още повече че жертвата е била принасяна на свято место и това
свято место е давало по-силно усещане за близост до Бога, а постепенно е нараствало
съзнанието че трябва да се обърнат към Него с думи.
Вече Авраам издига жертвеници и принася жертви на местата на явленията на Бога,
призовавайки името на Яхве (сравни Битие 12:8). Един от най-светите ритуали на избрания
народ предписва, че на Яхве се принасят първите плодове с молитва, която е едновременно
благодарност и изповядване на вярата (виж Втор. 26:1-15). Но, малко по малко в Израел тази
практика била забравена и дошло време, когато на жертвата се гледало само като на нещо
външно, свързано с култа – поставя се ударението само на външното, без да е придружено
нито с молитва, нито с покаяние. Въпреки че пророците много силно атакували обичаите на
култ, който е станал без съдържание – станал е празен, народът оставал 'твърдоглав'. И
именно по това време настъпва робството. Тъй като по време на Вавилонското робство няма
нито жертвеник, нито възможност да се извършват външните обреди, молитвата става по-
важна от самата жертва която представлява външен обред: „Жертва и принос Ти не пожела;
продупчи Ми ушите всесъжение и жертва за грях не поиска. Тогава рекох: ето, ида; в
книжния свитък е писано за Мене; желая да изпълня волята Ти…” (Пс. 39:7-9).
В посланието до Евреите (Евр. 10:5) намираме програмата, която Христос е избрал в
началото на своето идване.
В Псалмите четем: „Слушай, народе Мой, Аз ще говоря; няма да приема телец от
твоя дом, нито козли от твоите дворове… Принеси жертва Богу хвала и отдай на
Всевишния твоите оброци" (Пс. 49:7.14), и продължава: ,,защото, да би искал жертва, аз
бих Ти дал; но към всесъжения не благоволиш. Жертва Богу е дух съкрушен; сърце
съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш." (Пс. 50:18.19). Все повече и повече се
подчертава необходимостта и култът да станат по-духовни: „Да възлезе молитвата ми като
тамян пред Твоето лице, въздигането на ръцете ми - като вечерна жертва. (Пс. 140:2),
поднасяне себе си като жертва, пост свързан с молитва: "бях печален няколко дена, постих и
молих се пред Бога небесни" (Неем. 1:4; виж Иер. 14:12-13).
Подновява се желанието да се възстанови някогашната хармония между жертва и
молитва: „ще принеса жертви на хвала и ще призова името на Господа" (Пс. 21:26; 53:8;
65:13; 115:17). Всъщност, това е съвършена форма на култ, когато жертва и молитва се
допълват и взаимно се осветяват: молитвата пази обреда за да не придобие той само магично 8
или материално значение (сравни 3 Царст. 17:21; 4 Царст. 4:33-35), докато жертвата
прониква молитвата и я прави по-силна и по-автентична. Робството помага да се изчисти
култът, защото по това време молитвата е единствен начин за връзка с Бога, тъй като няма
възможност да се принасят жертви, и молитвата придобива голямо значение, така че, след
завръщането от робството, автентично придружава култа.

1.2. ПРИРОДА И ОБЛИК НА МОЛИТВАТА ПРИ БОЖИЯ НАРОД

”Вътрешната молитва, според моето мнение, не е нищо друго освен близко, приятелско
общение, често спиране насаме с Този, за Когото знаем, че ни обича"
Св. Тереза Исусова

8
Съществуват някои места в Стария завет, които изглеждат като действие на магия: примерно магичната мощ
на тоягата на Мойсей ( сравни Изх. 7-8), ръцете на Мойсей са повдигнати във висините и молят за победа на
израилтяните срещу амаликитците. (сравни Изх. 17:11-14).

9
 Четейки Библията, а особено Стария завет, виждаме как от самото начало Бог
наистина бащински води своя народ. В течение на историята, народът с по-голяма или с по-
малка готовност, отговаря на Божия повик, но у него никога, дори и в най-трудните периоди,
не престава да пребъдва молитвата. Тази дълга еволюция на набожността на израилтяните
можем да разделим на три периода:
a) Патриарси
б) Монархия
в) Връщане от робството във Вавилония

1.2.1. Патриарси

Периодът на патриарсите започва с началото на израилския народ, от времето на

първите отци, продължава през излизането от Египет, и Съдиите, до началото на монархията,
и трае от 15-и до 10-и век преди Христос. Книгите от Свещеното писание, които обхващат
този период, са Петокнижие9, Иисус Навин, Съдии, 1 и 2 Царства10.
За периода на Патриарсите е характерен култът.

a) форми на молитвата

Първата форма на молитва, която срещаме в най-старите текстове е молитвата на

благословия – беракал. В книга Битие намираме, че Бог чрез сътворението благославя
всички създания: животните (Битие 1:22), човека (Битие 1:28), съботата (Битие 2:3), след
това Ной (Битие 9:1), Авраам (Битие 12:2) и чрез него се излива благослов над всички
народи; бащите благославят децата: Исаак благославя сина си Яков (Битие 28:4), Яков
сина си Йосиф (Битие 49:26); Мойсей благославя народа (Втор. 11:26-32: 12:15; 16:10);
Мелхиседек благославя Авраам: »и благослови го и рече: благословен да бъде Аврам от
Всевишния Бог, Владетеля на небето и земята" (Битие 14:19). Също и отделни хора
благославят Бог на някой друг човек: Ной благославя Яхве, Бог на Сем (Битие 9:26).
Всички молитви и благодарности се придружават с благословия . Този обичай ще се
предаде на всички родове: примерно благословията на Даниил „ Всички дела Господни,
благословете Господа…”, на Захария ”Благословен Господ Бог Израилев..."

Молитвата на хваление или славословна молитва11 е малко по разширена молитва

на благословия с повече ентусиазъм. И затова не случайно много химни започват и свършват
с благословия. Това са най-различни форми, с най-различни видове, с най-различни названия
като примерно:

Халал или хиллел oзначава ,,да хвалиш", ,,да славиш", и от това произлиза Алелуях ,,Хвалете
Яхве"
Ядах – да благодариш
Закар – да си спомниш с благодарност Нагад- да разкриеш Божиите дела
Замар – да пееш Гадал – да величаеш, да славиш
Сабан - Да славиш с песен Рум - да величаеш, да славиш

Човек има нужда да присъедини към себе си гласа на всички творения. Дърво ще
благославя Господа, само ако човек благославя Бога. Значи човек е в центъра на прославата
9
Петокнижие и Иисус Навин са книги които описват историята на спасението което започва със сътворението
на света и човечеството, и продължават с разказ за създаването и развитието на изрилския народ, на неговото
пребиваване и освобождаване от Египет, и след това път през пустинята и влизане в Канаан и разполагане в
обетованата земя.
10
В някои издания на Библията Книгите Царства се състоят от 4 книги (така е и в българската Библия), докато в
други се разделят и 1 и 2 Царства се наричат 1 и 2 Самуилова, а 3 и 4 Царства се наричат 1 и 2 Царства.
11
Химни

10
на Бога. Ентусиазмът се проявява по различни начини: с повик от цялото си гърло, със
свирене на различни музикални инструменти, пляскане с ръце, с танци…
Типични поводи за съчиняване на химните са великите дела, които Бог е направил в
полза на своя народ: преди всичко освобождението от Египет, пътуването към Обетована
земя. Мойсей пее: ,,да възпея Господа, защото се славно прослави; коня и ездача му хвърли в
морето..." (Изх. 15:1-20). За израилитяните тази песен е истински ,,Те Деум" на евреите като
благодарност за най-великото дело, което Бог е направил за Своя избран народ, това е като
раждане на избрания народ.
В книгата Съдии (Съд. 5:2-31) е записана песента на Дебора и на Варак. Песента на
Анна, майка на Самуил (1 Царст. 2:1-10) за рождението на сина е изпята по нов начин в
Новия Завет като „Душата ми величае Господа” на Пресвета Богородица. Тук са още много
Псалми на Давид (17; 96; 104; 105), а самият цар Давид танцува пред ковчега (2 Царст.6:16).
От всичко това са произвели общите химни в литургията.
Народи, които са били силни и големи, са забравили Божията история в своята
история.

б) Сила на посредничеството на Божиите приятели

Една от характеристиките на молитвите през този период е подчертаната близост и

приятелство между Бога и човека, усещането за близостта на Бога и спонтанни прояви на
човека по отношение на Бога. В молитва човек се оплаква, изнася своите нужди и осигурен,
че ще бъде изслушан. Особено е подчертана силата на посредничеството на някои лица,
които са Божии приятели. Бог разговаря с Авраам (Битие 15:1-17; 17:1-14), с Мойсей (Изх.
24:3-8)... Израилтяните в своите молитви често призовават застъпничеството на Авраaм,
Исаак и Яков. Това продължава и в наше време като застъпничество на светците, които ни
помагат в разговора с Бога. А сега ще споменем само някои от представителите от този
период:

1. Авраам е пример на молитва, целият негов живот е молитва, защото непрекъснато

се намира в общение с Бога. Всички събития от своя живот Авраам гледа в светлината на
Божието знание на всичко, в светлината на Неговото провидение и любов. Той се застъпва за
Содом и Гомор (Битие 18:16). Тази близост с Бога проличава и тогава, когато Авимелек, крал
на Герар, взима Сара за жена, смятайки че тя е сестра на Авраам, а Бог го упреква казвайки:
„а сега върни жената на мъжа й, защото той е пророк, ще се помоли за тебе, и ти ще
бъдеш жив” (Битие 20:7). Имаме записана и прекрасната молитва на слугата на Авраам,
който сигурно е имал възможност да види как се моли Авраам: "Господи, Боже на господаря
ми Авраама! прати днес насреща ми оная, която търся, и покажи милост над моя господар
Авраама;
ето, аз съм при извора, и дъщерите на градските жители излизат да наливат вода;
и момата, на която аз ще кажа: наведи стомната си да пия, и която (ми) каже: пий, аз ще
дам и на камилите ти да пият (докле се напият) - тя да бъде оная, която си отредил за
Твоя раб Исаака; по това и ще позная, че Ти показваш милост над господаря ми (Авраама)."
(Битие 24:12-14).
2. Яков, чиято жена Рахил е също пример на молителка (сравни Битие 30: 6.22), също
е човек на молитвата и той, подобно на своя праотец Авраам, е изпитал присъствието на Бога
в своя живот. "Боже на отца ми Авраама и Боже на баща ми Исаака, Господи (Боже),
Който ми каза: върни се в земята си, в отечеството си, и Аз ще ти сторя добро!
Недостоен съм за всички милости и всички благодеяния, които си сторил на Твоя раб;
защото с тояга преминах този Иордан, а сега имам два стана. Избави ме от ръцете на
брата ми, от ръцете на Исава; защото аз се боя от него, да не би, като дойде, да убие
мене (и) майка с деца. Ти рече: Аз ще ти правя добро и ще направя като морския пясък
твоето потомство, което от множество не ще може да се изброи." (Битие 32: 9-12).

11
 3. Мойсей разговаря с Бога като с приятел от своето детство. Той моли Бога за
израилтяните, за египтяните и за самия фараон (сравни Изх. 8:16-27); за него молитвата е
най-плодотворният начин за намаляване на Божия гняв и предизвикателство към Божията
любов и милосърдие. „Аз говоря с него уста с уста" (Числа 12:6-8). Мойсей е верен и когато
народът се отвръща от Господа, изглежда като че ли Бог иска да унищожи народа, но с
думите „остави Ме…” всъщност говори на Мойсей: не позволявай да се случи такова нещо,
моли се! Направи нещо… (сравни Изх. 32:7-14). Мойсей се моли за народа: „Моисей рече
Господу: ще чуят египтяни, изсред които Ти със силата Си изведе тоя народ,
и ще кажат това на жителите в тая земя, понеже тия са чули, че Ти, Господи, си между
тоя народ, и че Ти, Господи, им даваш да Те виждат лице с лице, и Твоят облак стои над
тях, и Ти вървиш пред тях денем в облачен стълб, а нощем в огнен стълб;
и ако Ти изтребиш тоя народ като един човек, то народите, които са чули славата Ти, ще
кажат: Господ не можа да въведе тоя народ в земята, която бе му с клетва обещал, та
затова го погуби в пустинята. И тъй, нека се възвеличи силата Господня, както Ти бе
казал, думайки: Господ е дълготърпелив и многомилостив (и истинен), Който прощава
беззаконията и престъпленията (и греховете), и не оставя без наказание, но Който за
беззаконието на бащите наказва децата до трета и четвърта рода.
Прости греха на тоя народ поради голямата Си милост, както си прощавал тоя народ от
Египет дотука." (Числа 14:13-19).
4. Самсон се моли с пълно доверие и неговата молитва е изслушана. (виж Съдии
15:18; 16:28).
5. Анна, майката на Самуил, е набожна жена и молителка, която може да бъде пример
за другите. В 1 книга Царства имаме записана нейната молитва за сина й: "Ана скърбеше в
душата си и се молеше Господу и горко плачеше, и даде оброк, думайки: Господи
(Всемощний Боже) Саваоте! Ако Ти погледнеш милостиво на скръбта на Твоята рабиня и
си спомниш за мене, и не забравиш рабинята Си и дадеш на рабинята Си дете от мъжки
пол, аз ще го дам на Господа (в дар) за през всички дни на живота му; (и вино и сикер няма
да пие,) и бръснач няма да се допре до главата му. Докато тя се молеше дълго пред
Господа, Илий я гледаше в устата; и понеже Ана говореше в сърцето си, а устата й се
само мърдаха, и гласът й се не чуваше… дано рабинята ти намери милост в твоите очи.” (
1 Царст. 1:9-18).
6. Самуил от детството си разговаря с Бога (1 Царств.7:7-8). В книгата на пророк
Йеремия се споменава молитвата на Самуил и Мойсей: „,И рече ми Господ: да се изправеха
пред лицето Ми дори Моисей и Самуил, душата Ми пак няма да се приклони към тоя народ"
(Йер.15,1).
7. Давид е също един голям молещ. Той е бил толкова разпален в молитвата, че е
танцувал, пеел и славил Бога със цялото си същество, не обръщайки внимание пред народа
на своето царско достойнство (виж 2 Царств. 6:16-22). Запазени са ни някои негови молитви,
а една от най-хубавите, от която можем много да се научим е едновременно молитва на
прошение и на възхвала: "И отиде цар Давид, застана пред лицето на Господа, и каза: кой
съм аз, Господи (мой), Господи, и що е домът ми, та толкова ме възвеличи! И това дори се
показа малко в Твоите очи, Господи мой, Господи; но Ти възвести още за дома на Твоя раб
далечна бъднина. Това е вече по човешки, Господи мой, Господи! Какво още може да Ти
каже Давид? Ти познаваш Твоя раб, Господи мой, Господи! Ти вършиш това заради думата
Си и по сърцето Си, като откриваш на Своя раб всичко това велико нещо. По всичко си
велик Ти, Господи мой, Господи, защото няма подобен на Тебе и няма бог, освен Тебе, по
всичко, що сме слушали с ушите си. И кой е подобен на Твоя народ Израиля, едничък на
земята народ, за който е идвал Бог да Си го придобие за народ, да прослави името Си и да
извърши велико и страшно пред Твоя народ, който Си Ти придоби от египтяни, като
прогони народите и боговете им? И Ти утвърди за Себе Си Твоя народ Израиля като Свой
собствен народ довека, и Ти, Господи, стана негов Бог. И сега, Господи Боже, утвърди
довека думата, която си изрекъл за Твоя раб и за дома му, и изпълни, каквото си изрекъл. И

12
да се възвеличи името Ти довека, та да казват: Господ Саваот е Бог над Израиля. И домът
на Твоя раб Давида да бъде твърд пред Твоето лице. Понеже Ти, Господи Саваоте, Боже
Израилев, откри на Твоя раб, думайки: "ще ти въздигна дом", Твоят раб приготви сърцето
си да Ти се моли с тая молитва. И тъй, Господи мой, Господи! Ти си Бог, и Твоите думи са
неизменни, и Ти възвести на Твоя раб такова добро. И сега почни и благослови дома на Твоя
раб, та той да бъде вечно пред Твоето лице, защото Ти, Господи мой, Господи, си
възвестил това, и с Твоя благословия домът на Твоя раб ще стане благословен (за да бъде
пред Тебе) довека." (2 Царств. 7:18-29).
8. Соломон, след като става цар моли Бога за мъдро сърце и в молитвата си спомня си
за обещанията дадени на Давид (сравни 3 Царства 3:6-9). Запазена ни е и една от неговите
много хубави молитви, с която се е молил, когато са пренасяли Ковчега в новопостроения
Храм: “Господи, Боже Израилев! няма бог подобен на Тебе нито на небето горе, нито на
земята долу; Ти пазиш завет и милост към рабите Си, които ходят пред Тебе от все сърце.
Ти изпълни на Своя раб Давида, моя баща, това, що му бе говорил; каквото бе изрекъл с
устата Си, днес го извърши с ръката Си. И сега, Господи, Боже Израилев, изпълни на Своя
раб Давида, мой баща, каквото бе му говорил, думайки: пред лицето Ми не ще престане да
излиза от тебе мъж, седящ на Израилевия престол, стига само синовете ти да се държат
о пътя си, ходейки пред Мене тъй, както ти ходеше пред Мене. И сега, Боже Израилев, да
бъде вярно словото Ти, що си изрекъл на Своя раб Давида, моя баща! Наистина, нима Бог
ще живее на земята? Небето и небето на небесата не Те побират, толкова по-малко тоя
храм, който съм построил (на Твоето име); но погледни милостно към молитвата на Твоя
раб и към молбата му, Господи, Боже мой! чуй зова и молитвата, с която Твоят раб Те
умолява днес. Да бъдат очите Ти отворени към тоя храм денем и нощем, към това място,
за което си казал: името Ми ще бъде там; чуй молитвата, с която ще се моли Твоят раб
на това място. Чуй молбата на Твоя раб и на Твоя народ Израиля, когато те ще се молят
на това място; чуй от мястото на Твоето обиталище, от небесата, чуй и помилувай. Кога
някой съгреши против ближния си, и поискат от него клетва, за да се закълне, и заради
клетвата дойдат пред Твоя жертвеник в тоя храм, тогава чуй от небето и извърши съд
над Своите раби; обвини виновния, като стовариш върху главата му неговата постъпка, и
оправдай правия, като му въздадеш според правдата му. Когато Твоят народ Израил бъде
поразен от неприятели, задето е съгрешил пред Тебе, и когато те се обърнат към Тебе и
изповядат името Ти и искат и Те молят в тоя храм, - чуй тогава от небето и прости греха
на Твоя народ Израиля, и ги върни в земята, която си дал на отците им. Кога се заключи
небето и няма дъжд, задето ще съгрешат пред Тебе, и кога се помолят на това място,
изповядат името Ти и се обърнат от греха си, понеже си ги смирил, - чуй тогава от небето
и прости греха на Своите раби и на Своя народ Израиля, като им покажеш добрия път, по
който да ходят, и прати дъжд върху Твоята земя, която си дал народу Си за наследие. Глад
ли бъде по земята, или мор, палещ вятър ли, главня, скакалци, или гъсеници, неприятел ли го
стесни в земята му, някаква неволя ли се появи, или болест, - при всяка молитва, при всяка
молба, която иде от който и да е човек у целия Твой народ Израиля, кога почувствуват
болка в сърцето си и прострат ръце към тоя храм, чуй от небето, от мястото на Твоето
обиталище, и помилувай; направи и въздай всекиму според пътищата му, както видиш
сърцето му, понеже само Ти познаваш сърцата на всички човечески синове; за да се боят
от Тебе през всички дни, докле живеят на земята, която си дал на отците ни. Ако и някой
другородец, който не е от Твоя народ Израиля, дойде от далечна земя заради Твоето име, -
защото ще чуят за Твоето велико име, за Твоята силна ръка и за Твоята простряна мишца,
- дойде и се помоли в тоя храм, чуй от небето, от мястото на Своето обиталище, и стори
всичко, за каквото другородецът Те призове, та всички земни народи да знаят Твоето име,
за да се боят от Тебе, както Твоят народ Израил, да знаят, че тоя храм, който съградих
аз, е наречен на Твое име. Кога Твоят народ излезе на война против своя враг по пътя, по
който го пратиш, и се помоли Господу, като се обърне към града, който Ти си избрал, и към
храма, който построих на Твое име, тогава чуй от небето молитвата им и молбата им и

13
стори, каквото е тям потребно. Кога съгрешат пред Тебе, - защото няма човек, който да
не греши, - и Ти им се разгневиш и ги предадеш на враговете, и ония, които са ги пленили, ги
отведат в неприятелска земя, далечна или близка; и кога в земята, дето ще бъдат в плен,
дойдат на себе си, обърнат се и Ти се помолят в земята на ония, които са ги пленили,
думайки: "съгрешихме, сторихме беззаконие, виновни сме"; и кога се обърнат към Тебе от
всичкото си сърце и от всичката си душа в земята на враговете, които са ги пленили, и Ти
се помолят, като се обърнат към своята земя, която си дал на отците им, към града,
който си избрал, и към храма, който построих на Твое име, - тогава чуй от небето, от
мястото на Твоето обиталище, молитвата и молбата им, стори, каквото е тям
потребно; и прости на Твоя народ, каквото е съгрешил пред Тебе и всичките му
престъпления, които е извършил пред Тебе, и възбуди състрадание към тях у ония, които са
ги пленили, та да бъдат милостиви към тях: защото те са Твой народ и Твой дял, който Ти
изведе из Египет, из желязната пещ. Нека (ушите Ти и) очите Ти бъдат отворени за
молбата на Твоя раб и за молитвата на Твоя народ Израиля, за да ги чуваш всякога, кога Те
призовават, защото Ти си ги отделил за Свой дял измежду всички земни народи, както си
рекъл чрез Моисея, Твоя раб, когато изведе отците ни от Египет, Владико Господи! ” (3
Царств. 8:23-53).
9. Илия е също човек, целият живот на когото е проникнат с молитва, но нямаме
записана нито една негова молитва.

1.2.2. Монархия

Монархията обхваща периода между 10-и и 6-и век преди Христос. Това е време на
деформация, в която се търси изход, но остава най-трудното време за израилския народ и
този период свършва с робство. Царете незаконно взимат земята от народа, не обръщайки
внимание на справедливостта, нито на преданията, които са приели от дедите си. А когато
народът няма от какво да живее, царете се позовават на думите на съдиите: „ако си беден,
ленив си или Бог не те обича” (сравни Изх. 5:8; Съдии 18:9). По този начин те им отнемат и
самия Бог. Именно поради това в периода на монархията са подчертани етическите
принципи. Най-важната роля за народа са имали пророците. Подтикнат от
несправедливостта на богатите, Исус казва че трудно богатите ще влязат в Царството Божие.
Книгите на Свещеното писание, които говорят за този период са книги 3 и 4 Царства и
Пророческите книги.
С идването на пророците все повече се среща просителната молитва на молба, на
кланане ,.... "Да прозоваваш името Господне", "да търсиш милост ", това е молитва с
ридание, сълзи и плач… С идването на пророците, които са оставили записани книги, все
повече се изтъква моралната чистота на сърцето на този, който се моли, като условие
молитвата да бъде изслушана. Това е период, когато се възвестяват моралните добродетели
като Божии атрибути: справедливост, милосърдие, светост (особено при пророк Осия, Амос,
Исаия). Тези добродетели се изискват за приятелството с Бога и в това приятелство човек
трябва да бъде милосърден, свят. Израел е живял в морално трудно обкръжение (влияние на
езически култове и набожност, практикувана като външен елемент) и пророците основават
набожността на моралните добродетели: "С какво да застана пред Господа, да се поклоня
пред Бога Небесни? Да застана ли пред Него с всесъжения, с едногодишни телци?
Но може ли се угоди Господу с хиляди овни или неизчетни потоци елей? Дали да Му дам моя
първороден син за престъплението си и плода на утробата си - за греха на душата си?"
О, човече, казано ти е, що е добро, и какво иска от тебе Господ: да работиш справедливо,
да обичаш милосърдни дела и смирено да ходиш пред твоя Бог." (Мих. 6:6-8). Този откъс е
като резюме на това което са възвестявали Амос 12, Осия13, Исаия14 за култа и за отношението
с Бога. Затова казва: " О, човече казано ти е..."
12
Амос настоява за справедливост в противовес на царуването на беззаконие и несправедливост (5:21-24).
13
Осия подчертава милосърдието защото по негово време е имало много голяма бедност (2:9-16).

14
 Молитвата в пророческите книги

Амос е пророк, по чието време имало много церемонии и тържествени обреди, но

целта им не е била търсене на Бога. (Ам. 5:21-24; 5:6-7.14-15). Той се противопоставя на
формалната молитва и изисква от народа истинска молитва, онази, която ще отговаря на
вътрешността на човека и ще бъде придружена с вяра и нравствен живот. (сравни Ам. 7:2).
Осия е пророк на Божията любов и цялата история на Израел той вижда в тази
светлина на Божия любов. Господ е годеникът, а Израел е годеницата, но за съжаление
невярна. Израел е бил вярна годеница само в първия период на заселване в Обетованата земя
и в някои периоди в пустинята. Бог изпитва носталгия за това време с надежда, че ще дойде
момент когато годеницата ще каже: "ще отида и ще се върна при първия си мъж; защото
тогава ми беше по-добре, нежели сега. (Ос. 2:9). "Поради това и Аз ще я отвлека, ще я
доведа в пустиня и ще й говоря по сърце." (Ос. 2:14). Пророкът настоява върху търсенето на
Бога, познаването на Бога, защото без това няма нито отношение към Бога. Познание, което
включва и дух, и сърце, и воля. Това се изисква и за молитвата, за да може да бъде
приятелска: "Защото Аз искам милост, а не жертва, и богопознание повече, нежели
всесъжения." (Ос. 6:6).
Исаия допълва това, което възвестяват Осия и Амос и подчертава неизмеримата
Божия святост. Това е последствие на видението, което той е имал, когато е получил своето
призвание (Ис. 6:1-13). От този негов опит и от опита на злото у народа се ражда същността
на това, което възвестява Исаия: Божията святост става за него най-важното, всичко сравнява
с нея, а преди всичко култа, който се осъществява в Храма. Исаия обръща внимание на това,
че Бог не приема молитвата на грешниците, които само изговарят думи на висок глас, а
сърцето им е далече от Бога: "Чуйте словото Господне, князе содомски, вслушай се в закона
на нашия Бог, народе гоморски! За какво Ми са многото ваши жертви? казва Господ.
Преситен съм на всесъжения от овни и на тлъстина от угоен добитък; и кръв от телета,
от агнета и козли не искам. Кога дохождате да се явите пред лицето Ми, кой ви иска да
тъпчете дворите Ми? Не принасяйте вече суетни дарове: каденето е отвратително за
Мене; новомесечия, съботи и празнични събрания не мога да търпя: беззаконие - и
празнуване! Душата Ми мрази вашите новомесечия и вашите празници: те са бреме за
Мене, тежко Ми е да ги нося. И кога простирате ръце, Аз закривам от вас очите Си, и кога
умножавате молбите си, Аз не слушам: ръцете ви са с кръв пълни.
Умийте се, очистете се; махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да правите
зло; научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защищавайте
сирак, застъпяйте се за вдовица."(Ис. 1:10-17). Култът който харесва на Господа е
единството между правда и милосърдие и е придружен с най-дълбоко усещане за чистотата
на живота.
В книга Притчи Соломонови, която е написана по това време, четем: „На нечестиви
жертвата е гнусота пред Господа, а на праведни молитвата е благоугодна Нему " (Притч.
15:8), и още: "Господ е далеч от нечестивите, но чува молитвата на праведните" (Притч.
15:29).
Пророк Йеремия е един от най-големите молители в Стария Завет. Неговото
пророческо действие е проникнато с истинска молитва и много от неговите молитви са ни
запазени. Набожността му произлиза от неговия опит на страдание и изоставеност. Той е
отлъчен от Храма и развива вътрешната интимна духовност, която е характерна за времето
на робството. Това е набожност на "сиромасите на Яхве", а именно Йеремия е отец и учител
на тази духовност. Образът на пророк Йеремия, който страда, е образ на страдащия Христос.
Юда Макавей има явление: явява му се свещеник Ония, а след това и един стар човек
- Йеремия: „той видял Ония, бивш първосвещеник, мъж честен и добър, почтен на вид,
14
Исаия, като пророк, който е отговорил на призванието си, когато е видял зло у народа, изтъква вярата и
светостта (6:1)

15
кротък по нрав, сладкодумен, който от детинство бе ревностно усвоил всичко, що
досягаше добродетелта, - видял го, че с прострени ръце се моли за целия народ иудейски.
След това се явил друг мъж, украсен със седини и блясък, обкръжен с чудно и необикновено
величие. И Ония казал: "този е братолюбецът Иеремия, пророк Божий, който се много
моли за народа и за светия град." (2 Мак.15:13-14).
На народа, който се е събрал около Храма, Йеремия проповядва много енергично и
остро осъжда набожността, която е само външна. (Иер. 7:2-15). И именно поради това
започва и неговото преследване от собствения му народ. Животът му е постоянно в смъртна
опасност, но нито това не му пречи да се моли непрекъснато за своя народ. (сравни. Иер.
10:23-25; 14:7-9; 14:19-22). Йеремия не успява да обърне народа към Бога, нито не успява да
измоли от Господа да опрости неверността на народа, която е достигнала до най-голяма
мярка: „А ти не се моли за тоя народ и не възнасяй заради него молитви и просби, и не
ходатайствувай пред Мене, защото няма да те чуя." (Иер. 7:16), "А ти не моли за тоя
народ и не въздигай за тях молитви и просби; защото няма да чуя, когато в нещастието си
ще викат към Мене." (Иер. 11:14), "И рече ми Господ: недей се моли за доброто на тоя
народ..." (Иер. 14:11). Йеремия не спира, но се моли с вопли, пълен с тегота и безнадеждност
поради неизбежната катастрофа на народа и поради своето неуспешно послание и за
съкрушаване на своите врагове и на враговете на неговия народ. (виж Иер. 11:20; 12:1-3;
15:10-18), и за осъществяване на Божия съд (Иер. 17:12-18; 18:19-23; 20:7-1315).
В своето пророческо послание Иеремия особено подчертава превъзходство на
моралните добродетели и на вътрешната духовност пред външните обреди: „Не се
уповавайте на лъжливите думи: "тук е храмът Господен, храмът Господен, храмът
Господен"..." (Иер.7:4), а също така и солидарността с най-бедните. Той е първият пророк,
който изтъква значението на личната отговорност: "И тогава не ще казват вече: "бащите
ядоха кисело грозде, а зъбите на децата скоминясаха", но всеки ще умира поради своето
собствено беззаконие; който яде кисело грозде, нему ще скоминясат зъбите.” (Иер. 31:29).
Иеремия възвестява нов завет, дълбоко съзнавайки че народът не може да се промени
без радикална обнова във вътрешността си: "Ето, настъпват дни, казва Господ, и ще сключа
с дома Израилев и с дома Иудин нов завет, - не такъв завет, какъвто сключих с бащите им
в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа из Египетската земя; оня Мой завет те
нарушиха, ако и да оставах в съюз с тях, казва Господ. Но ето заветът, който ще сключа с
Израилевия дом след ония дни, казва Господ: ще вложа Моя закон във вътрешността им и
ще го напиша в сърцата им, и Аз ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ. И няма вече да
учат един другиго, брат - брата и да говорят: "познайте Господа", защото всички, от
малък до голям, сами ще Ме знаят, казва Господ, защото ще простя беззаконията им, и за
греховете им няма вече да си спомня.." (Иер. 31:31-34). Вероятно никой от пророците не е
разкривал по-добре от Йеремия грешките и прегрешенията на човешкото сърце, но може да
се каже, че никой по-добре от него не е призовавал Божието милосърдие да излекува това
сърце.
И въпреки трагичната си участ, той е бил и е останал винаги човек на молитвата и
"този който обича своите братя”, въпреки всичките гонения които е преживял. И когато
решава, че ще изостави Господа, усеща като огън в себе си и отново се връща, поемайки
отговорност за света, въпреки че Йеремия още не познава вярата в задгробния живот.
Пророк Йеремия изтъква моралните стойности – той учи хората да се молят, защото
молитвата ще има сила, моли се, защото молитвата ще ги промени. Ако молитвата е искрена
и настойчива Бог няма да може да не я изслуша.
От текстовете на Стария завет много малко знаем за личната молитва на пророците,
но все пак от всичко виждаме, че приятелите Божии се отнасят към Бога с голяма
непринуденост и свобода.

15
Тези молитви Йеремия е изрекъл, когато е бил съвсем разочарован поради толкова много страдания, които е
трябвало да понася в своята пророческа дейност. Те принадлежат към така наречените молитви на протест, в
които молещият се оплаква, тъжи, протестира.

16
 Вижда се, че в периода на пророците липсват молитви на славословие. Но, именно
това е периодът в които се възвестява идването на Месията, възвестява се Новият завет
между Бог и човеците… а в основата на всичко винаги е възклицание, радост... Това е
период на деформация на вярата и тук се търси изход, затова човек по-малко се обръща към
Бога, за да го слави.

1.2.3. Връщане от Вавилонското робство

Периодът от 6-и до 2-и. век преди Христос се нарича период след робството. В този
период са написани книгите на някои пророци, книгите на Паралипоменон, Ездра, Неемия,
книгите на Мъдростта.
През този период се осъществява хармония между външния обред и
вътрешността.

Пребиваването в робство във Вавилония, е потиснало молитвата на висок глас при

избрания народ, защото името на Господа не е могло да се произнася в езическа земя. Тук се
развива молитвата на размишление, и в този смисъл, може да се каже, че това е щастлив
период по отношение на автентичността на молитвата. Направен е определен синтез между
спонтанността на патриарсите и тържествеността на свещеническия култ, като се откриват
по-широки възгледи.

Нарастване на набожността
Това е период, в който видимо расте молитвеният живот, период на истинско верско
процъфтяване, което дава големи примери на молещи: Даниел, Иудит, Естир, Товит и двама
големи реформатори Ездра и Неемия. Целият техен живот е постоянна молитва и разговор с
Бога. „Ако не се молите това е знак за закоравяване на душата” казвали са свещениците по
онова време; в известен смисъл тези хора, които не са се молели са били смятани като
изключени от общността. По това време молитвата е била задължителен елемент за
етическо-религиозна формация. Особено внимание се обръща на личната и ежедневна
молитва. Най-важните обреди, които са били извършвани в общността са записани в книгите
на Ездра и Неемия.. Строи се нов Храм и строежът му е придружен от славословни и
благодарствени молитви. Строят се нови стени на Йерусалим и всичко това се преобразява
и изразява в богослужение: две шествия вървят около стените с песни за да се срещнат в
Храма за осветяване на стените (Неем. 12:27-42). Материалното подновяване е придружено с
верска обнова. Четат Закона - Библията и се поправят някои неточности явили се през
робството, правят се богослужения за удовлетворение, покаяние. (Неем. 9:1-10.30; 9:1-12;
Ездр. 9:1-10.44).
Молитвата е средство, с което човек по най-добър начин може да има приятелски
отношения със своя Бог. За набожния израилтянин молитвата има много по-голяма стойност
от всяка жертва, както казва и книга Притчи: "На нечестиви жертвата е гнусота пред
Господа, а на праведни молитвата е благоугодна Нему.“ (Притч. 15:8).

Молитви на похвала – славословия

Народът отново открива великите дела в своята история, а едно от най-големите е

връщането от робство, което предизвиква радост и прослава на Бога поради неговите
могъщи дела. Всички лични молитви от този период (Товит, Ездра, Неемия, Даниил) са
молитви на славословие, дори и тогава, когато става дума за покаятелни богослужения,
молитвата на прослава има своето място. (Неем. 9:1-37). През този период са написани и най-
голяма част от Псалмите.
Плодовете на тази духовност можем да видим и в политиката, и в религията. В
политиката имаме Макавеите и мъченичеството на Мататия и неговите седем братя, а в

17
учението намираме да се развива познанието за задгробния живот. „А праведниците живеят
довека; наградата им е у Господа и грижата за тях у Вишния.” (Прем. 5:15).

Молитва на ходатайство

Освен за ходатайството на хора – приятели на Господа, спомнават се и ангели като

застъпници за човеците, а ходатай може да е и сам Господ. Елифаз от Теман говори на Йов:
“Викай, ако има кой да ти отговаря. И към кого от светиите ще се обърнеш?” (Иов. 5:1).
Пророк Захарий има чести контакти с ангелите; в един момент той чува как ангел
ходатайства: ,,И отговори Ангелът Господен и рече: Господи Вседържителю! Докога няма
да се смилиш над Иерусалим и над градовете Иудини, на които Ти се гневиш ето вече
седемдесет години?” (Зах.1:12).
Много малко са ангелите, чиито имена познаваме. В цялото Свещено Писание се
споменават само имената на три ангела. В книгата на пророк Даниил ангел Михаил има
главна роля, при Товит ангел Рафаил, а при въплъщението на Исус главна роля има ангел
Гаврил.
В псалм 90-и четем: “защото ще заповяда на Ангелите Си за тебе, да те опазват във
всички твои пътища" (Пс. 90:11).

Универсалността на молитвата

До това време за евреите Господ – Яхве е бил Бог само на Израел и поради това за
други народи „не е имал право” да се грижи. Израилтяните са смятали, а това мнение е било
запазено и до времето на апостолите, че ако някой желае да има Яхве за Бог, той първо
трябва да стане член на еврейския народ.
Сега става обнова на еврейския култ и обкръжение. Спасението се разпростира над
всички народи, а не само над Израел. “Ще дойдат велможи от Египет; Етиопия ще
простре ръце към Бога. Земни царства! пейте Богу, възпявайте Господа” (Пс. 66,32). „Ще
си спомнят и ще се обърнат към Господа всички земни краища, и ще се поклонят пред Тебе
всички езически племена.” (Пс. 22:28). Софония (3:9-10) говори: „Тогава Аз пак ще дам на
народите чисти уста, та всички да призовават името на Господа и да Му служат
единодушно. От страните отвъд реката на Етиопия поклонниците Ми - децата на Моите
разпилени - ще Ми принесат дарове." Господ Яхве спасява жителите на Ниневия които се
обръщат след проповедта на Йона. Бог желае спасението на народа, а Йона си има свое
мнение. Молитвата разширява възгледите, а не затваря в егоизма или национализма.

Книги на Премъдрост

Книгите на Премъдрост ни говорят за двама големи молещи, давайки ни поучение за

това каква трябва да бъде молитвата. Първият е страдалецът Йов, човек, който в много неща
прилича на Йеремия – по събития и вътрешна молитва, лична набожност, разговори, които е
имал с Бога. Йов, Божии праведник, на когото всичко преуспява, изведнъж преживява
трагедия, която го хвърля в отчаяние и не вижда причината, поради която това се случва на
него, не намира оправдание за мъката в своята съвест.16
Диалогът с Бога преминава през молитва на всецяло предаване и на оплакване поради
своята невинност. Това не е фарисейска невинност, а искрено усещане което непрекъснато и
отново предава на Бога и пред Него прави проверка. Йов има своя голяма мъка, а освен това
страда и от своите приятели, и те го подтикват да моли за прошката на греховете си (сравни
Иов. 5:8; 8:5; 11:13; 22:27). В тази безнадеждност и горчивина му идват моменти когато
16
Ако грънчар иска да покаже качеството на своите съдове, ще удари най-силния, за да може той да издържи.

18
изцяло загубва доверие в Бога (Иов. 9:15-24; 9:35). Но, Иов винаги остава в сърцето си с
Бога, въпреки че в него се събужда бунт срещу страданията и съдбата му (6:8; 10:2-8; 13:20-
24). В този бунт се усеща дълбока любов. В своята беда и болест Йов е изоставен от
приятелите си, и непрекъснато остава свързан с Бога и поддържа приятелството си с Него.
Който има сърцето на Йов може всичко да каже на Бога. Краят на историята на Йов е
щастлив. (42:1-6). Страданието непрекъснато пречиства Йов. В началото той не знае нищо за
задгробния живот, но на края получава откровение и от своя опит опознава Бога: "Слушал
бях за Тебе със слуха на ухото; сега пък очите ми Те виждат " (Иов. 42:5).
Друг голям молител е Товит, за когото говори книгата на Товит, в която се разказва за
него, за сина му и за снаха му Сара, дъщеря на Рагуил. Товит е верен на Бога от младини и е
свикнал да се моли. Животът му е проникнат от молитва, усърдие в изпълнението на Закона
и на делата на любов и милосърдие. Имаме запазени неговите думи, които ни разкриват
чиста и вярна душа: "Аз, Товит, през всички дни на живота си ходих по пътя на истината и
правдата..." (сравни Тов. 1:2-22). Животът му е изпълнен с изкушения, но той и тогава
остава верен на Бога: "Като се разтъжих, заплаках и със скръб се молих, думайки: праведен
си Ти, Господи, и всички Твои дела и всички Твои пътища са милост и истина, и с праведен и
истинен съд съдиш Ти вовеки! Спомни си за мене и погледни ме милостиво: не ме наказвай
за моите грехове и за заблужденията мои и на бащите ми, с които са съгрешили пред Тебе!
Защото те не послушаха Твоите заповеди, и Ти ни предаде на разграбване, плен и смърт и в
притча за укор пред всички народи, между които сме пръснати. И, наистина, много и
праведни са Твоите съдби да вършиш с мене според моите грехове и греховете на моите
бащи, защото не изпълнявахме Твоите заповеди и не постъпвахме по правда пред Тебе. И
тъй, прави с мене, що Ти е благоугодно; заповядай да бъде взет духът ми, за да се освободя
и да се обърна на пръст, защото по-добре е за мене да умра, нежели да живея, понеже
слушам лъжливи укори, и скръбта ми е голяма! Заповядай да бъда освободен от тая
тегота, за да ида във вечната обител, и не отвръщай лицето Си от мене.” (Тов. 3:1-6).
Усещането на Товит за свързаност със съдбата на своя народ и със своите предци е толкова
силно, че техните грехове смята за свои грехове и моли за прошка.
Сара също се моли с усърдие, далече от къщата на Товит. Когато е наклеветена и за
нея са говорили лошо, тя не направи друго освен да повдигне очите си към Господа и
единствено на Него да се моли: "И почнала да се моли при прозореца, думайки: благословен
Ти, Господи, Боже мой, и благословено Твоето име свето и славно вовеки: да Те благославят
всички Твои творения вовеки! И сега обръщам към Тебе, Господи, очите си и лицето си;
моля, вземи ме от тая земя и не оставяй да слушам вече укори! Ти знаеш, Господи, че аз съм
чиста от всеки грях с мъж и не обезчестих името си, нито името на баща си в земята на
моето пленство; аз съм едничка на баща си, той няма син, който да го наследи, ни близък
брат, ни братов син, за когото бих могла да се запазя за жена; седмина ми вече загинаха.
За какво ли да живея? Ако пък не Ти е угодно да ме умъртвиш, благоволи, погледни към мене
милостиво и ме помилувай, та да не слушам вече укори!" (Тов. 3:11-15).
Възрастният Товит настоятелно учи своя син да се моли, неговия живот е изцяло
проникнат от молитвата, и го наставлява и той да живее така: ”През всички дни помни, сине,
Господа, Бога наш, и не желай да грешиш и да престъпяш заповедите Му... От имота си
давай милостиня.... От никой сиромах не отвръщай лицето си... обичай братята си и не се
гордей в сърцето си пред братята си и пред синовете и дъщерите на твоя народ... от
гордостта произлиза гибел и голяма неуредица, а от разврата - оскъдност и разорение:
развратът е майка на глада.“ (сравни Тов. 4:5-19).

Псалми (Хваления)

Какво по-хубаво има от псалмите? И поради това сам Давид пише: ,,Хвалете
Господа, защото псалмопението е добро, на Бога наш нека е сладка и подобаваща
похвала. " И с право: всъщност псалмът е благославяне на народа, възвеличаване на

19
 Бога, изказване благодарността на народа, всецяло възклицание, говор на вселената,
глас на Църквата, изповядване на вярата…
Св. Амвросий

Израел, както и други древни народи на Изток, е имал много подчертан усет за
поезия, изразяване в преносен смисъл и хипербола, богато развито чувство за ритъм, а
особено за паралелизъм17. Древната традиция е считала, че цар Давид е автор на псалмите,
тъй като той е бил голям поет и е организирал култа в Израел. Така също са смятали, че
книгите на премъдрост са от Соломон, но изследванията показват, че те са били написани в
течение на поне 6 века, а най-голямата част след робството във Вавилония, тоест след
действието на големите пророци, по време, когато старият Храм е бил вече разорен.
В псалмите старозаветната молитва достига своя връх. Псалмите подкрепят и
изразяват молитвата на Божия народ като общност, по време на големите чествания в
Йерусалим и всяка събота в синагогите. Тази молитва, е едновременно лична и обща; отнася
се за тези, които се молят, но и за всички хора; въздига се от Светата земя и от общностите в
чужбина и обхваща всички творения; припомня вече извършените спасителни Божии
обещания и същевременно очаква Месията Който окончателно ще ги осъществи.
В псалмите се възпяват всички величествени Божии дела: създаването на света,
заповедите, Закона, който Бог е подарил на своя народ, пророчествата и поученията… В тях
всичко става молитва, те са сбирка на най-хубавите молитви които имат непреходна
стойност. Псалмите (които са общо 150) съдържат различни литературни жанрове. Част от
тях са литургически кратки (Пс. 116 и 133), други имат мъдростно-медитативна форма (Пс.
118). Някои са изключително хубави поетични творби, а други са в проза; псалмите са
изпълнени с най-различни чувства: от чувство на гняв до голяма радост; те произлизат от
различни среди и епохи, защото в съчиняването на псалмите са взимали участие и пророци, и
мъдреци, и обикновени вярващи както и поети и писатели на Израел през вековете. В тях се
намират и елементи от поезията на околните езически народи, поезия която е вдъхновена и
проникната от Божия Дух и по този начин тя става автентична молитва, която се живее и се
използва в богослужението. Псалмите много се различават помежду си, но все пак може да
се каже, че съществува единство и че имат общи теми: Господ – Неговата вярност, любов,
милосърдие, Неговия голям дар – Закона на живота и борбата срещу злото което се
противопоставя на Божия спасителен план за Неговия странстващ народ.
Чрез псалмите израелски народ влиза в контакт с Бога. На Него се гледа по един
антропоморфен начин. За Бога се казва, че се кае, че се смее, че спи, че се събужда... При
евреите това е дълбокият опит за живия Бог, Който се движи, Който е присъстващ. Той е
вечен и непроменим, непристъпен, но Негова любов никога не престава, Той е и Бог, Който е
извел Народа от Египет, Който е водил Своя народ, хранил го е, Той е близък до човека и
говори с човека по човешки начин. Бог приема човека в неговото конкретно, човешко
положение, в неговата култура и психология, разговаря с човека по начин, който е приемлив
и разбираем за него. И на нас Бог говори така, че да можем да Го разберем – хората се
обръщат към Бога , изхождайки от своята лична ситуация, защото вярата е тази, която ги
държи, която е по-силна от чувствата. В наше време, понякога прекалено се подчертава само
духовната част на човека и може да се случи този начин да бъде отхвърлен като примитивен.
Но това, което е казано със символи или разкази съдържа дълбок опит на вярата и дълбоки
реалности. Бог е жив и Той е Бог на живите. Човек използва човешки категории и това е
позволено.
Псалмите са същевременно молитва на търсене на Бога. Бог не може никога да се
намери докрай, нито може да се притежава, както се притежава някакъв материален предмет.
Бога никой никога не е видял, но видими са Неговите дела. Човек се обръща към Бога в
зависимост от положението в което се намира: той се моли, бунтува, бори се с Бога,
17
Развива се полустих, който е с подобни и противоположни думи и той повече разработва мисъл на първи
полустих.

20
противопоставя Му се и не се страхува да го прави, защото неговата вяра е по-силна от
неговите усещания. Бога имаме в сърцето си, ако оживяваме в себе си вярата.
Духът на псалмите е именно дух на бедните на Яхве. В Библията се цени не
бедността сама по себе си, но човекът, който е беден – човекът който се уповава на Бога,
независимо от материалните блага. Богатството винаги застрашава да завладее вниманието
на човека и тогава той не обръща дължимото внимание на този, който се намира до него.
Човек трябва да стане беден: от гордост, надменност, егоизъм, слепота по отношение на
другия… Библията ни учи, че Бога намира бедният човек, който всичко очаква от Него;
човекът с чисто сърце, който не е обременен с други блага, може да види Бога: „Блажени
чистите по сърце, защото те ще видят Бога.” (Мт. 5:8) – онзи чието сърце не е заето с
друго благо. Бедният човек се моли с думите на псалмите (или Магнификат, Бенедиктус...).
Бедният търси Бога, когато е притиснат и когато усеща отдалечеността на Бога. Човек вика,
плаче, моли, пита: ,Къде е Бог?" (сравни Пс. 5; 10; 12; 21; 43).
Понякога изглежда, като че ли Бог не взима участие в човешкото страдание, като че
ли спи. Ако той нещо не направи, ако спи, ако е отсъстващ, за какво е тогава Бог? Къде е,
когато не чува вика на бедния? Затова човек вика: „Обърни се, Господи, избави душата ми...
Уморен съм от моите въздишки… " (Пс. 6:5.7), или „Защо, Господи, стоиш далеч и криеш
Себе Си в усилно време?" (Пс. 9:22); nДокога, Господи, ще ме забравяш докрай, докога ще
скриваш лицето Си от мене?“ (Пс. 12:2); „Боже мой, Боже мой! (чуй ме;) защо си ме
оставил?" (Пс. 21:2); “Защо криеш лицето Си, забравяш скръбта ни и угнетението ни?“
(Пс. 43,25). Тази молитва на болка, на молба за помощ, както и молитвата на бедния в
бедствие и усърдната молитва на онези, които викат за помощ, за спасение и за утеха е
проникната от опит а на робството във Вавилония.
Дори и враговете забелязват тази изоставеност и подиграват: ,, де е твоят Бог?” (Пс.
41:4.11). Понякога това отсъствие е толкова голямо, че няма никакъв знак и затова не се
вижда краят: „Нашите знакове не виждаме, няма вече пророк и няма с нас никой, който да
знае, докога ще трае това.“ (Пс. 73:9). Но това състояние псалмист превръща в молитва на
надежда и в сигурност, че ще бъде изслушан. (сравни Евр. 11:1).
Писателят на псалмите остава човек на вяра и на болка, вярата му позволява да говори
на Бога, защото, въпреки всичко, той знае, че Бог съществува и че Той може да дойде да му
помогне: ”не дреме и не спи, Който пази Израиля." (Пс. 120:4).
Бог не е далече, Той е като сянка, която постоянно те придружава. Това дава нови
надежди човек да Го търси, докато е жив, независимо от вече придобития опит. Езикът на
псалмите е много топъл, човешки, близък, силен. Примерно, усещането за бедност е
показано в образа на врабче на покрива, но с упование, че Бог ще го закрили: ,,в сянката на
Твоите криле ще се скрия, докле преминат бедите." (Пс. 56:2); nзащото Ти си моя помощ, и
под сянката на Твоите криле ще се зарадвам; към Тебе се привърза душата ми, Твоята
десница ме поддържа.“ (Пс. 62:8-9); “Само в Бога се успокоява душата ми: от Него е
моето спасение." (Пс. 61,2.6).
За вярващия човек Бог е навсякъде, усеща Негова близост: „Отзад и отпред Ти ме
обгръщаш и слагаш ръка върху мене… Възляза ли на небето - Ти си там; сляза ли в
преизподнята - и там си Ти. Взема ли крилете на зората и се преселя на край-море, -
и там Твоята ръка ще ме поведе, и Твоята десница ще ме удържи" (Пс. 138,5.8-10).
В псалмите се усеща влияние на невярващите: „В своята гордост нечестивецът
пренебрегва Господа и казва: "не дири сметка"; във всички си помисли дума: "няма Бог!"
(Пс. 9:25); „Няма Бог” (Пс. 13,1; 52,2); „и казват: Господ няма да види, и Бог Иаковов няма
да узнае." (Пс. 93:7). Невярващият пита: „и казват: "как ще узнае Бог? и може ли да знае
Всевишният?" (Пс. 73:11); Писателите на псалмите слагат тези думи в устата на богати,
насилници, зли хора, които не се страхуват от Бога. Вярващият се уповава на Божията
помощ: “Моята помощ е от Господа, Който сътвори небето и земята." (Пс. 120:2);
„Нашата душа се уповава на Господа: Той е наша помощ и наша защита” (Пс. 32,20). В
моменти на Божието мълчание живеещият от вяра пита: „О, Боже, къде си”.

21
 И въпреки че не вижда Бога, човек има нужда да види лицето Му. В Стария Завет,
няма образ на Бога. Богът на израилтяните е Бог, чието лице не е било позволено на човека
да види – който би искал да го види, той би умрял. И от тук произлиза толкова голямото
желание: „Яви ни светлината на лицето Си, Господи!" (Пс. 4:7); “Душата ми жадува за
Бога силний, живий: кога ще дойда и се явя пред лицето Божие!” (Пс. 41:3); ”Сърцето ми
повтаря Твоите думи: "търсете лицето Ми; и аз ще търся лицето ти, Господи. Не скривай
от мене лицето Си" (Пс. 27:8).
Бог приема образа на човек – това е въздигане на човешкото достойнство – въплътени
Христос, образ Божи, отблясък на невидимия Бог. Но, ние не сме видели лицето на Христос
и затова го търсим чрез псалмите. Ние търсим лицето на Възкръсналия Христос и молейки се
изразяваме копнеж за месианска среща. Но трябва да разберем, че Бог има толкова образи
колкото има хора на земята.
Исус също се е молил с псалмите, оживявайки ги в Своето време. Те са били Исусова
молитва, молитва на човек, който е произлязъл от този народ и е знаел да се моли. Исус
Христос е могъл да моли всеки псалм като Свой, защото в Своята праведност е изпитал
цялата болка и унижение. И Исус е водил диалог с Бога чрез псалмите. Това са особено
думите Му от Кръста, Неговите последни молитви: „Унива в мене душата ми" (Пс. 41:7;
52,5); “Боже мой, Боже мой! (чуй ме;) защо си ме оставил?" (Пс. 21:1). Все пак, знаем, че
Исус ни е открил Бога като Отец, Който ни обича: “Авва, Отче! в Твоите ръце предавам
духа Си." (Лк. 23:46) Тази особеност ни дава ключ за нов начин да се молят псалмите от
времето на Исуса.
Така и ние днес молим псалмите (Часослова) в общение с Христос, съзнавайки че Бог
на Когото се молим е Бог-Отец, Отец на Исус Христос, Който се моли с псалмите. Отец на
нас, които сме братя Христови чрез Духа, Който в нас вика: ,,Авва, Отче”. Затова псалмите
се молят в Църквата от децата на Новия завет. Ако Този който е глава на Тялото се е молил,
молят се и членовете. От самото начало Църквата е отдавала голямо значение на псалмите
защото и Исус ги е използвал и се е молил с тях. Само така можем да ги разберем, защото
иначе те биха ни изглеждали като молитва, която е имала стойност само за хората от
миналото.
Исус се моли с псалмите в Своята общност; Негова общност се моли. Отделният
човек също така се моли само дотолкова, доколкото Христос се моли в него – не в свое име,
но в името на Исус Христос; не се моли поради естествена склонност на своето тяло, но се
моли от името на Въплътения Христос, моли се, позовавайки се на молитвата на Сина Божи,
Който е станал Човек. Затова е изслушана молитвата на християнина, защото моли чрез
Христос, с Христос и в Христос. И поради това всички наши молитви са насочени към Отец
и завършват с думите: ”чрез Христос нашия Господ”.
С други думи, молитвата достига до Бога, защото Христос моли псалмите с всеки
отделен човек и с общността, бидейки от дясната страна на Бога или по-точно казано, защото
молитвата на този, който се моли, се съединява с тази на Исус Христос, а Христос
ходатайства за онзи, който моли, защото моли с Неговия Дух.
По този начин псалмите са станали молитва на Исус, с която Неговата общност
продължава да се моли до свършека на света. И преди всичко, това е молитва на общността,
на цялото Тяло на Христос, защото в това Тяло присъства всичко онова, за което се говори в
псалмите – и болка, и страдание, и радост, и невинност… Ако някой стих или някой псалм не
може да бъде моя молитва, защото сега не изживявам или не разбирам това, тогава тази
молитва е молитва на някой друг човек от нашата общност и със сигурност е молитва на
Исус Христос и на Негово Тяло на земята.
Чрез псалмите и ние се учим да се молим, следвайки молитвата на Христос. Затова
псалмите са изключително училище за молитва. Тук се учим да се молим следвайки Словото
Божие, молим се позовавайки се на Неговите обещания. В тях е основата на Божието слово и
затова няма място за егоистичните ни желания, а търсим волята Божия. Молим се,

22
основавайки се на молитвата на Исус Христос и така се осъществяват думите от Свещеното
писание, че Дух Свети се моли в нас и за нас.
Опитът, изразен в псалмите надминава опита на един човек, и всеки може да моли
целия Псалтир. Така например, на нас, които сме грешници, не би било позволено да молим
псалмите на отмъщение, защото към тях се привързват лошите мисли, но Христос, Който е
взел върху Себе Си Божието отмъщение и с него е бил удрян вместо нас, Той превръща
отмъщението в любов и прощава на враговете и ги освобождава. Значи, Бог Си „отмъщава” с
прошката, а прошката, ако е автентична, променя човека. Синоним на прошката е любовта. И
поради това ние може да молим всичките псалми със сърцето на Исус Христос, Който е чист,
невинен и праведен. Така тези псалми благодарение на Него стават и наши. Същото се
отнася и за псалмите на беда, болка и смърт... Молим ги като общност и като части на
единственото Тяло на Христос. Молитвата на псалмите ни учи на общ живот. Моята молитва
е част от молитвата на Тялото Христово.
И в Стария Завет много псалми са били молени по този начин. Някои псалми имат два
гласа, които се сменят – Христос е винаги втори глас на онзи, който се моли: “Господи, кой
може да пребъдва в Твоето жилище? кой може да обитава на Твоята света планина?
Оня, който ходи непорочно, върши правда и в сърце си говори истина." (Пс. 14:1-2). С тази
нагласа трябва да пристъпим към молитвата на псалмите, и тогава няма да бъдат скучни,
неразбираеми нито трудни.
Когато човек започне да моли псалмите, в началото той се стреми да ги изживява като
лична молитва, иска да я направи своя. Но скоро се среща с изрази които му се струват
неприемливи за лична молитва – псалми на невинност, на отмъщение, на страдание, когато
се чувства добре… Тогава човек вижда в псалмите нещо, на което може да се удивлява, да ги
слуша, да ги моли като молитва на някой друг човек, но не като лична молитва. Ала когато
човек постоянства в молитвата на псалмите, той открива че понякога именно тези псалми са
отражение на вътрешното състояние на собствената му душа, или образ на определен човек,
с който или за когото се молим. Затова е добре псалмите, които не успяваме да приемем като
собствена молитва и пред които сме изненадани, да разпознаваме като лична молитва на
някой друг, който се моли, някой, който разкрива своята невинност, който призовава Божия
съд, който понася толкова голяма болка: това лице е Самият Господ Исус Христос. Той е
Който се моли във всички псалми. Човекът, Исус Христос, Който е преживял всяко наше
страдание и болка, болест и отхвърленост, и Който е невинен и справедлив, в псалмите се
моли чрез устата на Своята общност.
Псалмите се молят в Христос и те са изцяло изпълнени в Христос и са съществени в
молитвата на Неговата Църква. Така в буквалния смисъл на думата псалтирът е книга на
Исусовите молитви. В Своята молитва Исус е използвал Псалтира и псалмите са станали
Негова молитва за всички времена. Така Псалтирът е същевременно молитва към Бога и
Дума на самия Бог, именно защото тук намираме Христос в молитва. А Христос се моли с
псалмите в нас и чрез нас – Исус продължава да моли в нас! Той ходатайства за нас чрез нас
самите, чрез нашите молитви, тъй като молитвата на молещия се съединява с молитвата на
Исус. Псалтирът е молитва на Църквата.
Псалтирът е молитва на цялата общност и на прославената Църква и на тази в
чистилището, и на пътуващата. Така ние даваме устата си на Христос както и за „Отче наш”.
Божието слово надминава времето и историята. Псалтирът е сигурно автентична молитва,
това е молитва която съдържа всичко: и страдание, и радост, и греховност, и невинност;
молитва на Мистичното тяло Христово. Въпреки че аз в момента съм щастлив, може би мой
събрат е в мъка, значи псалмът е универсална молитва. В псалмите ние следваме Божието
слово, позоваваме се на обещания…

1.3. ДУХОВНОСТ НА СТАРИЯ ЗАВЕТ

23
 Набожният израилтянин разбира своето отношение с Бога от гледна точка на
служене: Бог е Господар, а човек е слуга. ,,Господи, аз съм Твой слуга, твой слуга, син на
Твоята рабиня" „Ето, както очите на слугите са обърнати към ръката на господарите им,
както очите на слугинята - към ръката на господарката й, тъй и нашите очи - към
Господа, нашия Бог, докле Той ни помилува. " (Пс. 122:2). За евреите, ако някой е
наречен ,,слуга на Яхве”, не е унижение, а чест, защото това е знак на приятелство с Бога.
Така са наричани и Авраам, Мойсей, Давид, пророците…
С това виждане за „слуга” е тясно свързан и ,,страхът Божи". Това е главна
характеристика на вярата. „Израилю, какво иска от тебе Господ, Бог твой?” и като отговор на
първо място идва: „Само да се боиш от Господа, твоя Бог..." (Втор. 10:12). Набожният
израилтянин искрено е молил за страх Божи, това е смятал като дар от Бога: “утвърди
сърцето ми в страха на Твоето име." (Пс. 85:11). “Бойте се от Господа, (всички) Негови
светии, защото няма оскъдност у ония, които Му се боят.” (Пс. 34:10). Този страх е понякога
синоним на Божията любов, страх да не наскърбя, да не натъжа Любовта. От друга страна,
Божието всемогъщество и възвишеност са толкова големи че побеждава страха. В срещата с
Бога винаги е присъстващ и страхът. Просто човешката природа трябва да реагира така.
Понякога страх Божи е синоним на вяра: когато Авимелек отправя упрек на Авраам, защо не
е казал, че Сара е негова жена (Авраам се е страхувал, че ще го убият заради нея). Авраам
отговаря: „Помислих, че в това място няма страх Божий, и че ще ме убият за жена ми.”
(Бит. 20:11).
Но, именно страхът Божи при набожния израилтянин е залог, че молитвата ще бъде
изслушана. ,,Колко много са у Тебе благата, що пазиш за ония, които Ти се боят" (Пс.
30,20). “защото, колкото е високо небето над земята, толкова е велика милостта (на
Господа) към ония, които се боят от Него." (Пс. 102:11). По този начин молещият се, носи
чувството на радостно упование. Заветът с Мойсей на Синай е давал на израилтянина
усещане, че е в роднинска, кръвна връзка с Бога. (Мойсей поръсва народа с кръв на жертва).
Така малко по малко, но все по-ясно и по-ясно се развива и схващането за Божието
бащинство. „Това ли въздаваш Господу, народе глупав и несмислен? Не е ли Той твой Отец,
Който те усвои, създаде те и те уреди?” (Втор. 32:6). „Само Ти си наш Отец; защото
Авраам не ни познава, нито Израил ни признава за свои; Ти, Господи, си наш Отец." (Из.
63:16).
Постепенно расте и съзнанието на отделните хора, че имат Бог за Отец. Това по
особен начин се проявява чрез имената, които дават на децата: Авиел – мой отец е Бог;
Авиях или Йохав – мой отец е Яхве.
Вижда се и по това как те се обръщат към Бога със съвършена детска свобода:
„Господи, Отче и Владико на живота ми! Не ме оставяй на волята им и не ми давай да
падна чрез тях.." (Сир. 23:1), ,,Господи, Отче и Боже на живота ми! Не давай да се
възгордеят очите ми, и отмахни пожеланията от мене." (Сир. 23:4).
И тогава, когато Израел изневери, пророците възвестяват, че Господ, в Своята любов,
ще сътвори, роди ново сърце, чрез което пак ще се възстанови детското отношение към Бога.
А особено чрез възвестяване на идването на Месия: ,,Той ще Ме нарича: Ти си мой Отец,
мой Бог и твърдиня на моето спасение. " (Пс. 88:27). „Аз ще му бъда баща, и той ще Ми
бъде син." (2 Царст. 7:14).
Името Бог е присъстващо в Стария Завет, но все пак не се използва така често и
избягват да го използват както в личната, така и в обществената молитва. Тук инициативата
идва от Бога, като дар от Неговата свобода, както мъж и жена свободно си избират с кого ще
живеят. Това, което ни е учил Исус Христос, дава на всичките ни възможност да станем деца
Божии и да ни е позволено да можем да наричаме Бога с името “Отче”.
Исус радикално променя това отношение – не е вече отношение Господар – слуга
което предизвиква страх от Бога: ,,бой се от Господа " (Втор. 10:12), а отношение Отец – син.
За човек е голяма радост и щастие да може да нарича Бога свой Отец.

24
 1.4. МОЛИТВАТА ПРИ ЕВРЕИТЕ В ПЕРИОДА ПРЕДИ ИДВАНЕТО НА
ИСУС ХРИСТОС

Веднага след връщане на израелския народ от Вавилонското робство Ездра и Неемия

са възстановили и определили извършването на литургичната молитва в синагогите. Това са
приели и подкрепили по-късно водителите на евреите. Животът на набожния евреин по това
време изцяло е бил проникнат с истинска, искрена и дълбока молитва. Храмът е бил отново
построен, така че евреинът развива своя молитвен живот в атмосферата на богослужението
на Храма.
Евреите, като хора на молитвата, най-добре можем да опознаем от творбата Мишна 18.
В Мишна намираме записано, че по това време набожният евреин се е молил три пъти на ден
– сутрешна молитва (евр. тефилат шахар), молитва на пладне (евр. тефилат сохораим )и
вечерна молитва (евр. тефилат ха-ерев).
Принасянето на сутрешната и вечерната жертва в Храма е тясно свързано с молитвата
– приношението на жертва на Бога, което прави свещеникът, винаги е придружено с молитва
на левитите, които пеят псалмите 19 и се молят, а народът гласно или дори пеейки отговаря
чрез кратки възгласи като например: Амин, Алилуя, ле’олам хасдо и други. Тъй като в
съзнанието на хората е, че пред Бога трябва да дойдеш с чисто сърце и с чиста съвест, тогава
принасянето на жертви и на молитви задължително трябва да се предхожда от изповед на
греховете.
Още от началото, свещениците и левитите са били разделени в чинове, които се
наричали мишмарот. В самото начало са били осем, а по-късно двайсет и четири (1 Парал.
24:5). Всеки мишмар е имал представители на народа, така наречени: ма’амад, които са
представлявали в молитвата хората от своя окръг, така че цялата земя е била разделена в 24
окръга, което означава че в богослужението в Храма е бил застъпен целият израелски народ.
Част от представителите на народа, които не са могли да се съберат в Ерусалим, са се
събирали в градовете, откъдето са произхождали настоятелите на отделните ма’амади. Как
можем да видим, молитвеното богослужение тогава е вече много развито. Всъщност, по това
време е свързано с жертвата в Храма, но постепенно все повече се отделя от жертването и
става самостоятелно. Богослужението с молитва се развива не само извън светилището в
Ерусалим, но и извън Ерусалим.
Тъй като жителите на отделен окръг са се събирали явно на молитва, на улицата или
на площада в града, в който е живял техният представител, в някои градове тези места на
срещите за молитва са били оградени със стена, така да бъдат защитени от шумове и други
пречки. И тук намираме началото на строене на синагоги при евреите. Според Мишна на
тези места народът се е срещал четири пъти на ден и се е молил. След всяка молитва на
народа който се е събрал, е била дадена благословията на Арон: „да те благослови Господ и
да те опази! да погледне милостно към тебе Господ със светлото Си лице и да те
помилува! Да обърне Господ към тебе лицето Си и да ти даде мир!” (Числ. 6:24-25).
Молитвите които са се молели в синагогата по времето на Исуса и които и самият
Исус като дете и младеж редовно е молел в Назарет, са върхът на литургичните молитви -
разработени са до всички детайли и са имали потвърждение от авторитета на верските
настоятели.
Ръкописи, които са намерени в Кумран от времето на Исуса свидетелстват за този
период, че, по време на Исуса, евреите много са ценели молитвата. Между ръкописите, които
18
Мишна е късно –еврейска книга в която са събрани закони от устното предание. На еврейски език тази книга
е записал Рави Йехуда Хан Наси между 135 и 217 г. Тази книга е за нас е от голямо значение, защото в много
неща осветлява времето на Исус Христос, а особено поради запазени молитви, описания на празниците,
поклонения, сключване на бракове, описва се и начинът на управление. Тази част от Мишна, която по особен
начин се отнася за молитвата се нарича Беракот (благословии).
19
Евреите са смятали, че пеенето на псалмите и на молитвите е учредил Мойсей и че това произлиза от Закона.
Те вярват, че най-добре отдават слава на Бога, пеейки молитви, защото пеенето прави молитвата по-интензивна
и по-задълбочена.

25
са открити е и един, който съдържа около триста откъси на сутрешни и вечерни молитви,
които са разпределени според дните в месеца.
Върхът на всички тези молитви е отговорът на Исус на въпроса коя заповед е първа от
всички: "първа от всички заповеди е: "слушай, Израилю20! Господ, Бог наш, е един Господ, и
възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си
разум, и с всичката си сила". (Мк. 12:29).

2. ИСУС В МОЛИТВА

“Християнската молитва е взаимоотношение на Завет между Бога и човека в

Христос. Тя е дело на Бога и на човека; тя извира от Светия Дух и от нас, цялата
отправена към Отца, в съюз с човешката воля на Сина Божи, станал човек.”21

Ще се опитаме най напред да спрем погледа си върху Исус в молитва, така че по-
късно да можем по-лесно да видим какво е учението на Исус за молитвата и начина, по
който първата християнска общност е живяла молитвата.
Ако гледаме Исус, който се моли, както ни го описва Евангелието, не е трудно да се
разбере, че то ни представя начина, по който общността живее реалността на молитвата,
тоест тя продължава молитвата на Исуса.
Исус ни учи, че за всички най важни решения в живота трябва да се подготвяме с
молитва, защото тя има сила да постигне онова, което не бихме могли с човешки сили.
Молитвата е, по същество, мистична и затова не може да се опише, и поради това
винаги е трудно да се говори за молитвата на някой друг човек. Никога не можем прецизно
да кажем какво се случва по отношение на молитвата на наш брат или сестра, нито по
отношение на нашата молитва, защото тя е нещо много повече от думите и жестовете, които
правим. Това е неизразимо отношение на целия човек към Бога и тук е включено всичко,
което човек има и което е.
За молитвата на Исус е още много по-трудно да се говори. Голяма тайна е за нас в
какво молитвено отношение са били Исус и Небесния Отец. И думата „Авва22,“която Той
използва в своето отношение с Бога, е толкова пълна със значения, че не е възможно да се
разбере в дълбочина.
На много места евангелистите говорят за молитвата на Исуса, защото, когато са
живели с Него, често са могли да Го видят и да чуят как се моли. Исус принадлежи на
народ, който е знаел да се моли, и е сигурно, че е бил включен в молитвата на Своя народ,
и по отношение на еврейските предписания и закони за молитва може да се смята като
пример за молещ се човек, Който спазва всички еврейски предписания според закона и
пророците.
Сигурно е, че Той, като всеки друг евреин, е молил “Шема Израел” и псалмите, че
е взимал участие в редовните съботни служби в синагогата (някои от тези събития са
записани в Евангелията). Също така се знае, че “всяка година неговите родители са ходили
в Ерусалим за празник Пасха" (Лк. 2:41). С тях е ходил и Исус и там е участвал в молитвата
и в богослуженията. Сигурно е, че семейството на Йосиф 23 е спазвало вярно предписанията
за молитва - преди всичко в молитвата преди обяд:благословията. Онзи човек, който не се
е молил преди обяд е бил считан като крадец, защото взима без благодарност и без

20
Шема Израел
21
Катехизис на Католическа Църква, 2564
22
по арамейски означава татко
23
За Йосиф Писанието казва че е ,,човек праведен"

26
молитва нещо което принадлежи на Бога. Разбира се, че е имало и много други случаи в
които се е молил, но за това евангелистите говорят сравнително малко.
Когато Исус изгонва търговците от Храма, Той им припомня Божието слово: „Не е
ли писано: 'домът Ми ще се нарече дом молитвен за всички народи? А вие го направихте
разбойнишки вертеп!“ (Мк 11:17; Из. 56:7; Йер 7:11). Ако Исуса не биха били смятали за
човек, Който ревностно изпълнява Божия Закон, дори Неговата проповед не би могла да
успее, но биха го убили още по-рано.
Самият факт, че са обвинявали Исуса, че общува с езичниците, че яде и пие, не
спазва съботата, набеждавайки Го за всичко, за което според Закона са могли да Го
обвинят, а че никой никога не Го е упрекнал, че не спазва молитвата, нито Него, нито по-
късно Неговите ученици, достатъчно ясно говори, че по въпроса за молитвата, не е имало
към Него забележки нито от най-взискателните евреи.
От всички еврейски молитви, християнската общност е взела само псалмите. В
началото членовете на първата християнска общност отиват в храма или в синагогата , но
както евреите все повече и повече се противопоставят на Евангелието, така и християнската
общност все повече се дистанцира от тях. По време на написване на Евангелията
дистанцията е вече доста голяма, така че и Евангелията са ,,изчистени" от части, които в
началото са били еврейски. Това се вижда и от израза: ,,в техните синагоги"' .

2.1. НЯКОИ ХАРАКТЕРИСТИКИ ПО ОТНОШЕНИЕ НА

ИСУСОВАТА МОЛИТВА
Синоптиците на много места говорят, че Исус се е молил. Лука най-често описва Исус
по време на молитва, защото има най-голям интерес към християнския аспект на Исуса, а
молитвата, в този смисъл е един от знаците, разкриващи човечеството на Исус. Евангелист
Марк само на две места дава сведения за Исусовата молитва. При евангелист Матей, когато
се молил, Исус е оставил дълбоко впечатление в учениците си, подчертавайки определени
условия. От това, което се намира при синоптиците, можем да извлечем някои
характеристики на молитвата при Исус.

2.1.1. Молитвата на Исус в самота

Евангелист Лука пише: „А когато настана ден, Той излезе и отиде в самотно
място " (Лк. 4:42). Евангелист Марк, говорейки за същия текст, изрично казва: „А
сутринта, като стана в тъмни зори, излезе и се отдалечи в самотно място, и там се
молеше " (Мк 1:35). Съвсем е ясно, че Лука е изоставил думата молитва, защото е
предполагал, че този, който чете сигурно знае поради какво е отишъл на усамотено место.
Но, малко по-късно все пак изрично ще каже: ,,Но, още повече се разнасяше мълвата за
Него, и голямо множество народ се стичаше да Го слуша и да се цери при Него от
болестите си. А Той отиваше в самотни места и се молеше (Лк. 5:15-16). След като са
нахранили множеството народ, Исус разпуска учениците, а Той Самият отива да се моли
(сравни Марк 6:46; Мат. 14:23). Същото прави и преди избора на дванадесетте апостоли
(Лука 6:12), преди изповядването на вярата на Петър, когато Исус пита Своите ученици ,,а
вие, какво мислите кой съм аз" Евангелист Лука изрично пише: „По едно време, когато
Исус се молеше насаме " (Лк. 9:18).

Сведенията от Евангелието за молитвата на Исуса ни говорят че Исус се е молил в

усамотени места, където няма шум, а това е било в противоречие с тогавашните обичаи на
учителите на молитва, които са се молили на площадите, така че да ги виждат всички. От
една страна този начин на публична молитва е бил позитивен, защото е подтиквал към
молитва хората, които са минавали, но малко по малко това добро намерение е изчезнало ,
така че често се е случвало да се молят на площадите, само за да се покажат пред другите,

27
че са молещи и свети. И затова Исус говори на своите ученици: „И кога се молиш, не бъди
като лицемерците, които обичат да се спират по синагоги и по кръстопътища да се
молят, за да се покажат пред човеците. " (Мт. 6:5). Всъщност Исус подновява този вид
молитва, която е отдавна забравена, именно съзерцателната, медитативна молитва, появила
се в Израел по време на робството във Вавилония. Този пример на Исусовата молитва в
самота ще бъде подтик за много монаси и монахини, които ще отиват в пустинята или в
уединението на манастира, за да се посветяват на прослава на Бога чрез скрита молитва.

2.1.2. Исусовата молитва на планината

Синоптиците често подчертават, че Исус се е оттеглил в самота в планината. Както вече

споменахме, в Стария Завет планината се е смятала като место на явяване на Бога, место на
пребиваване на Бога, место на среща с Бога: от Авраам Бог изисква да пожертва сина си „на
една от планините, която ще ти покажа“ (Бит. 22:2); на планината Мойсей разговаря с
Бога и приема Десетте Божии заповеди, от планината се завръща с преобразено лице (Изх.
39:29). От началото до края на Исусовия живот планината ще има голяма роля. На планина
е провъзгласен новият закон (Блаженствата), на планина става преображението на Исуса,
смъртта на Исуса, възнесението…
Молитвата на планината не може да се ограничи само по отношение на географското
понятие, но, сигурно е, че в съзнанието на Исуса и на евангелистите вече е присъствала
определена символика, проясняване на значението на планината в историята на Израел.
Планината е от друга страна место на уединение, и без съмнение и поради това е
привлекателна. Матей съобщава изрично причината Исус да се оттегли на планината: „ И
като разпусна народа, Той се качи на планината, за да се помоли насаме (Мт. 14:23),
докато Лука и Марко не споменават тази подробност, но може да се предположи, че
търсенето на уединение е причина за изкачването на планината.
Когато Исус се преобразява, Той взема със Себе Си от Своите ученици, за да преживеят
молитвата на планината, но Матей и Марко не го споменават като причина.

2.1.3. Исусовата молитва в пустинята

Никъде в Евангелието няма изрично свързване на молитва с пустиня. Усамотеност е

обикновено място без шум. Но, всичките три синоптици споменават Исусовото пребиваване
40 дни в пустинята, където се е и случило изкушението, и със сигурност може да се каже, че
това време Исус е прекарал в молитва. Не се знае какъв друг мотив би могъл да бъде.
Освен това, в Библията почти редовно намираме, че молитва и пост са свързани 24, както и
молитва и явления. За прекарването в пустинята на Исуса са подчертани и двете. Лука за
пророчицата Ана в Храма казва: „и не се отделяше от храма, служейки Богу с пост и
молитва денем и нощем" (Лк. 2:37).
Исусовите изисквания за молитва и пост са еднакви – и постът, и молитвата да се
правят тайно.
Освен това, Исус е отведен в пустинята от Духа, за да се подготви за борба със
Сатаната. Без съмнение, подготовката е била чрез молитва. В своето изпитание в
Гетсимания, Исус поучава учениците си: „Бъдете будни и се молете, за да не паднете в
изкушение (Мк. 14:38). По този начин Исус ни учи, че чрез молитва се побеждават
изпитанията.
Духът и изкушението в Новия Завет постоянно вървят заедно. В пустинята Исус има
явление. Но, явленията са редовно свързани с молитвата: кръщение, преображение,

24
За свързаност между молитва и пост виж: 1 Царств. 14:24; 3 Царств. 21:27; 2 Парал 20:3; Ездр.8:21-23; Неем
1:4-11; Тов. 12:8; 1 Мак 3:47; Пс. 35:13; Пс. 69:11; Из. 58:4; Лев. 14:12

28
молитва в Гетсимания (Лк. 22:43). Пустинята, поради събитията с Исуса, се схваща от
самото начало на християнството като място за молитва. Преминаването през пустиня е
нещо което е необходимо за всеки духовни растеж. „В пустинята е безкрайно небето,
безкраен пясъкът и аз беден" - пише един монах и продължава - ,,затова пустинята
въодушевява и плаши". Пустинята е пространство на голямо мълчание и човек се страхува
инстинктивно от среща със себе си. A срещайки се сам със себе си, човек не може да не се
посрещне и със злото, което е в него.
Пустинята сигурно разкрива неизбежността на борбата... Но изпитанието е нужно и за
напредване – най-опасното изпитание е когато нямаш изпитание. Един монах дошъл да се
похвали на своя духовен учител, че много дълго и с постоянство молил Бог да го освободи от
изпитанията и как най-накрая е изслушан. Когато е чул това, учителят му казал - 'Cега отиди
и моли да ти се върнат изпитанията!' Ако Бог не ми дава изпитания, тогава трябва много
силно да съм загрижен, защото въпросът е има ли Той изобщо с мен някакви сериозни
планове. Ако Дяволът е далече, трябва да се запитам не е ли и Бог далече от мен. Ако
Дяволът не се бори за мен, значи че нямам стойност за него – или вече ме е обхванал!

2.1.4. Свързаност на Исусовата молитва с явленията – откровенията

Видяхме как при Лука явление или откровение редовно са свързани с молитва: при
кръщенето, преображението, в агонията и при признанието на Петър. Според известието на
евангелист Матей: „не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата"
(Мт. 16:17), но при Лука това откровение е плод на Исусовата молитва. Така при Лука
молитвата се проявява като причина за откровение или видение.
При Йоан също намираме потвърждения в този смисъл (Йоан 12:27-30). Лука желае
да подчертае силата на молитвата, с която винаги е свързано някакво откровение. Особено
впечатлява молитвата на Исус в Гетсимания. Исус пада на колене и моли, и щом страхът
пред мъката и смъртта е по-голям, Той се „молеше по-усърдно" (Лк. 22:44).
Исус е модел на човек праведник в изпитания и изкушения. Той се бори с молитва, в
която са включени всички сили на духа и на тялото с физически ефект: Исус се изпотява със
кървава пот.
Бог отговаря на молитвата на страдащия човек, а това е още едно доказателство за
силата на молитвата, на която Бог не може да остане в мълчание. Бог гарантира достатъчна
помощ за победа в изпитание.

2.1.5. Исусовата молитва през нощта

Често се говори за това, че Исус се е молил през нощта. Лука показва събитие, което
се случва след избора на апостолите: „През ония дни Той възлезе на планината, за да се
помоли, и прекара цяла нощ в молитва към Бога. " (Лк. 6:12).
Марк говори за това как Исус, след като е нахранил пет хиляди души: „отиде на
планината, за да се помоли... а около четвърта стража през нощта приближи се до тях."
(Мк. 6:46-48; сравни Мт. 14:23) Тук е още и молитвата в Гетсиманската градина.
Вече при Авраам, Мойсей и Илия видяли сме, че нощта е подходящо време за молитва
и за откровение...

2.1.6. Молитвата на Исус и послание

Исус е дошъл да изпълнява волята на Оногова, Който го е изпратил. А това се

проявява в решителни моменти в живота на Исус, а особено когато се е молил.
Изкушението в пустинята и това в Гетсимания са били отхвърлени чрез молитва.
Такива изкушения го придружават до смъртта, до самия Кръст.

29
 Тежко изкушение е за Исус, праведника, когато избират разбойника – можеха да му се
явяват съмнения за кого Той всичко това прави, но те го отхвърлят. Трябва да знаем, че Исус
е бил изцяло човек.
Докато се намира на Кръста, хората които са минавали там махат с глава и ругаят:
,,Ти, Който разрушаваш храма, и в три дни го съзиждаш, спаси Себе Си!" (Мт. 27:40).
Свещениците, книжовниците, настоятелите на народa го изсмиват: „други спаси, а Себе Си
не може да спаси. (Мт. 27:42). А други пък говорят: ”надяваше се на Бога, нека сега Го
избави, ако Му е угоден" (Мт. 27:43).
Всичките изкушения са победени чрез молитва, която е съединена с жертва: „Отче! в
Твоите ръце предавам духа Си. " (Лк. 23:46).
Вече в самото начало на Исусовата публична дейност идва изкушениетo от страна на
народа и те искат да го спират в негово послание. Народът е въодушевен, търси го заради
чудесата, които е направил. (сравни Мк. 1:21-37).
Когато учениците ходатайстват за народa: "всички Те търсят" (Mk. 1:37), Исус отива
на друго място, но хората и там го намират – Исус позволява да бъде намерен. Той не
изоставя нуждаещите се.
Когато Петър говори на Исус ,,всички Те търсят", това има едно определено значение
– Петър всъщност желае нещо да посъветва. Можем да вземем две възможни
предположения:
a) Толкова хора имат нужда от теб, а ти си губиш времето. В този случай позициятa
на Петър е знак на неразбиране. Не разбира, че и в молитватa Исус е изцяло за хората. Той и
сега служи на хората. Принася ги на Отца.
b) Търсят те, използвай тази възможност, покажи се. Продължи това, което вчера си
направил и целия народ ще бъде с нас. Тук мнението на Петър е изкушение за Исус.
Отговорът на Исуса е, че трябва да върви напред, към другите. Той съзнава, че там, където го
търсят зaради чудесата, няма онази вяра, зaради която Той е дошъл.
Молитвата на Исус е представена като върх, но и извор на дейностите. Това изглежда
като пауза, загуба на време, но всъщност e начало на нови дейности. Така усамотение или
пустиня за него не е бягство, но място за непредвидими решения.
Исусовата молитва не е бягство от задълженията, да бяга от затруднения или от
рискове (понякога се случва, че нашата молитва е именно това). Неговата молитва е свързана
с изненади и креативитет. Човек, който ce моли разкрива нови пътища, нови решения.
Молитвата не е заради това някой да ”бъде добър”, “да бъде спокоен”. Той върви напред,
винаги следва нова звезда. Самотата на пустинята може да отвори очите за ново, голямо, но
може и да се превърне в място на почивка, на място за фалшива сигурност, на леност, която е
маскирана с фалшивата вярност. Исус отхвърля изкушението: неговото послание не е само
да прави чудеса, но да възвестява Царството Божие, защото заради това беше и дошъл. Исус
желае Божията воля да триумфира в неговото послание за добро на всички. Когато Петър
иска да го отвърне от пътя на Божията воля, Той реагира много остро: „махни се от Мене,
сатана! Ти Ми си съблазън! защото мислиш не за това, що е Божие, а за онова, що е
човешко." (Мт. 16:23).

2.2. ИСУСОВИТЕ МОЛИТВИ, ЧИЯТО ФОРМА, НИТО

СЪДЪРЖАНИЕ НЕ ПОЗНАВАМЕ

Евангелиститe често ни говорят за Исусоватa лична молитва, но не показват нито

форматa, нито съдържаниетo на Неговата молитва. Но от контекста на събитиятa, в които
срещаме Исус в молитва можем да разберем много конкретни поуки.
Ще следим преди всичко евангелист Лука, който ни показва повече такива сцени от
останалите евангелисти. Евангелист Марк ни говори само на два места за молитва на Исус
(виж Мк. 1:35; 6:46), а Матей за Исусоватa молитва говори само на едно място (Мт. 14:23).

30
 Веднага в началотo е показана програматa на Исусовите действия и на неговия живот:
молитва и работа.
Марк говори за Исус в молитва още само на едно място и това след кото чудно е
нахранил 5000 души: "той отиде на планина да се помоли" (Мк. 6:45). За този детайл говори
и евангелист Матей (Мт. 14:23).
Исус “веднага накара учениците Си да влязат в кораба и да минат пред Него
насреща към Витсаида, докле Той разпусне народа. И като се отдели от тях, отиде на
планината, за да се помоли.» (Мк. 6:45-46).
Ученицитe биха искали да останат с народa, които е много впечатлен, защото успехът
на Исус в същото време е и техeн успех и престиж. Исус вижда това изпитание. Преди това
Той води ученицитe на усамотено място и: "им каза: дойдете сами в уединено място и си
починете малко." (Мк. 6:31)
Исус желае малко по-малко да ги въвежда в съсредоточеност, предлагайки им нов вид
на молитва и на комуникация с Бога. Но, за сега това върви трудно. Евангелист Марк повече
не говори за Исус в молитва. Може да се предположи, че Марк е смятал, че от неговата
програма, която е показал вече в първа глава, може по-лесно да се разбере, какво е било
значениетo и ролятa на молитватa в Неговия живот.
Но, Лука набляга много повече. Той желае да подчертае, може би и радикално, че
всички по-важни събития в живота на Исус са проникнати oт молитва и че молитватa е
необходима преди всяко по-важно решение в живота.
Всички, чак и Йоан говорят за това, но само Лука конкретно напомня че Исус ce е
молил. За да разберем по-добре Лука, ще прочетем текста за кръщениетo на Исус, които дaвa
Марк: "И в ония дни дойде Иисус от Назарет Галилейски и се кръсти от Иоана в Иордан. И
когато излизаше от водата, веднага видя да се разтварят небесата, и Духът като гълъб да
слиза върху Него. И глас биде от небесата: Ти си Моят Син възлюблен, в Когото е Моето
благоволение." (Мк. 1:9-11).

2.2.1. Молитватa при кръщенето (Лк. 3:21-22)

"А когато се кръсти целият народ, и когато Иисус, след като се кръсти, се молеше,
отвори се небето, и Дух Светий слезе върху Него в телесен вид, като гълъб, и чу се глас от
небето, който казваше: Ти си Моят Син възлюбен; в Тебе е Моето благоволение!" (Лк. 3:21-
22).
Всички евангелисти говорят за кръщениетo на Исус. Марк е много кратък и изнася
факти с някои елементи, които са се случили, докато Лука дава още повече важни детайли:
Исус се е включил в движениетo за кръщаване на народa, за връщане на народа към своя Бог
чрез процесa на обръщане.
Кръщениетo на Исус означава връх и заключение на кръщениетo на целия народ. Исус
се е включил в движениетo на своя народ, който се връща към Бог, приемайки кръщениетo
на обръщане. Ясно е, че Той няма нужда от кръщене, тоест от обръщане, но се включва в
делото, което е започнало от целия народ и го води към пълнота. С кръщениетo подготовкатa
е завършена. Лука не се интересува само oт кръщениетo на Исус, но се интересува oт онова,
което следва след това: след кръщениетo Исус се моли.
Единствено Лука споменава молитватa на Исус в контекста на кръщенетo: "И докато
се е молил..." (Лк. 3:22).
Молитватa се представя като място на среща с Бога. В молитвата слиза Дух Свети; в
молитватa Исус получава своето послание, провъзгласен е за Син Божи.
С кръщениетo завършва подготовкатa за Исусоватa явнa дейност. Лука изтъква
молитватa: молитватa има сила да разтвори небето, да предизвиква отговор на Бог...

2.2.2. Молитватa в служба на възвестяванетo (Лк. 5:16)

31
 "Но още повече се разнасяше мълвата за Него, и голямо множество народ се
стичаше да Го слуша и да се цери при Него от болестите си. А Той отиваше в самотни
места и се молеше." (Лк. 5:15-16).
След чудотo в Капернаум, срещаме Исус как прекарва нощтa в молитва (Мк. 1:35).
Тази Исусова молитва не свършва с утротo.
Лука набляга как въпреки много хора които пристигат, Исус намира време за молитва.
В гръцки оригинал е дума “молейки” което иска да подчертае постоянно.
Лука подчертава, че Исусовотo послание и неговотo проповядване постоянно са
подкрепяни от молитва и се случват в климатa на молитва.
Конкретно поучение за тези, които трябва да проповядват и възвестяват, тоест за
всички християни, защото всички християни са призвани да свидетелстват: няма
възвестяване без молитва – няма възвестяване без живот на свидетелство. Чрез молитва Исус
получава сила за проповядване. Проповедтa винаги трябва да бъде храненa с молитва. Този,
който само говори за Бог, а не разговаря с Него, не се моли, по един начин такъв човек няма
сила и няма сила неговата проповед.
Без молитва човек с времетo започва да възвестява сам себе си, а не Бога. Словото,
което се дава, трябва да бъде Божието Слово. Изкушениетo, което се явява на свещениците е
да не възвестяват Евангелиетo толкова радикално, защото си мислят защо да възвестяват
толкова радикално, когато хората така и така не могат да живеят толкова радикално. Но в
Библиятa намираме повече случаи, където Бог подкрепя пророците да говорят въпреки това
слуша ли народa или не слуша. Но затова трябва да кураж.

2.2.3. Молитватa преди избора на апостолите (Лк 6:12-13)

"През ония дни Той възлезе на планината, за да се помоли, и прекара цяла нощ в
молитва към Бога. А когато настана ден, повика учениците Си и избра от тях дванайсет,
които и нарече апостоли" (Лк. 6:12-13).
Всички синоптици говорят за призваниетo на апостолите, но само Лука изтъква, че
Исус преди избора на учениците си се е молил. Ученицитe са плод на Исусоватa молитва.
Отец му ги е дал. Във велико-свещеническатa молитва Исус моли: "Отче Светий! опази ги в
Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние."(Йоан 17:11)."те
бяха Твои, и Ти Ми ги даде, и спазиха Твоето слово. " (Йоан 17:6).
В този смисъл е и молитватa на Исус и поучениетo: "Молете Господаря на жетва... "
( ). Оттук виждаме и важносттa на молитватa за звания.
Званиетo е плодът на молитва и това е сигурно... Званиятa не могат нито да се
събуждат, а нито и да устоят без молитва. За постоянствoто в християнския живот – звание,
необходима е молитва, но няма спасение без решение на човека.

2.2.4. Молитватa преди признаниетo на апостол Петър (Лк. 9:18)

"По едно време, когато Иисус се молеше насаме, и учениците бяха с Него, Той ги
попита: за кого Ме мисли народът? Те отговориха и рекоха: едни - за Иоана Кръстителя,
други - за Илия, други пък мислят, че един от старовремските пророци е възкръснал. Той ги
попита: а вие за кого Ме мислите? Петър отговори и рече: за Христа Божий." (Лк. 9:18-20)
Евангелист Марк също говори как Исус се моли след като е нахранил 5000 души (Мк.
6:46). И Лука говори, че Исус моли след това събитие, но при ев. Лука молитватa на Исус е
като подготовка за признаниетo на Петър, което ще последва след това. Именно молитватa
на Исус е тази сила, с която Петър е могъл да произнесе своето свидетелство на вярата, кактo
виждаме при Матей и при Марк: "не плът и кръв ти откри това" (Мт. 16:17), не си ти сам
разбрал това, но това ти е обявил Отецът, но блазе на теб, Петъре, защото си допуснат
правилно да чуваш Божието известие.

32
 От друга страна, според известиетo на Матей и Марк, Петър веднага след това желае
да се отклони от пътя (сравни Мт. 16:21; Мк. 8:31), докато Лука не говори за това изкушение
на Петър; Лука и на някои други места щади апостол Петър и е единствен, който не
съобщава за мълчанието на Петър по време когато говори на процеса на Исуса, но за
мълчанието на Петър говори извън съдебния процес на Исус.
Виждаме как молитватa на Исус е подготовка и доминира в Неговото действие – Исус
се подготвя с молитва.
Конкретно поучение на Лука е, че Исус преди всяко действие сe моли – молитватa
има сила...

2.2.5. Преображениетo в молитва (Лк. 9:28-29)

При Матей и Марк се има впечатление, че Исус иде на планинатa за да бъде

преобразен (Мт. 17:1; Мк. 9:2). При Лука, Исус иде на планина за да се моли. Както и при
случая на кръщениетo, така и тук, откровениетo на Бога идва като отговор на молитватa на
Исус.
При Матей и Марк преображениетo се случва като нещо извънредно и което е
резервирано само за Исус, докато Лука чрез това събитие показва на всеки християнин
молитватa като гаранция за среща с Бог, молитватa, при която може да се случи винаги нещо
непредвидимо, неочакван опит, преображение, преображениетo на животa не може да се
случи без молитва.
Редовно небето се отваря, когато се моли.

2.2.6. Молитватa като предизвикателство за молитва (Лк. 11:1)

"И когато Той беше на едно място и се молеше, след като свърши молитвата, един
от Неговите ученици Му рече: Господи, научи ни да се молим, както и Иоан научи
учениците си. А Той им рече: когато се молите, казвайте: Отче наш... " (Лк. 11:1-4).
Ученицитe са били впечатлени, когато са гледали отношениятa, които Исус има с Бог
в молитва, така че и самите те са пожелали да имат такива отношения. Те искат да го
прекъсват в молитватa, но с търпение чакат: "щом е престанал" те изказват своето желание
да ги научи да ce молят. Исус ги учи да молят "Отче наш", молитва която не се моли така че
да се научи един път наизуст и да се знае. Това е молитва, която постоянно се учи. Тя е
произлязла от отношението на Исус с Отцa, тя е фундамент и корен на нашата молитва.
И евангелист Матей пише за молитватa "Отче наш", но в друг контекст. При Матей
Исус дава Нов Закон в своятa прочута "беседа на планинатa" и във тoзи голям катехизис има
един цял откъс за молитва.
Трябва да се знае, че и при Матей, и при Лука за Исус се говори като за Учител па
молитва, докато при Лука е съвсем другояче: до молитватa "Отче наш" се пристига
спонтанно, според желаниетo на учениците да ги научи молитви, както Йоан Кръстител е
научил своите ученици.
Поучениетo на Лука e следното: учим се да молим, когато се молим.
Човек получaвa желание за молитва, когато види пример, тоест когато види какво
прави молитватa при друг човек.
От всичко това може лесно да се види как молитватa на Исус е неделимо свързана с
неговото послание и как цялотo негово действие е проникнато oт молитва. Молитватa е
светлинатa на Исус (да вижда волятa на Отца) и сила (за да може да осъществи тази воля).

2.3. МОЛИТВИ НА ИСУС, ЧИЯТО ФОРМА И СЪДЪРЖАНИЕ

ПОЗНАВАМЕ

33
 При синоптицитe само на шест места намираме молитви на Исус, които са записани
така, че да ни разкриват форма и съдържание. А това са:
1. Славословна и благодарствена молитва: Мт. 11:25; Лк. 10:21
2. Молитва на вопли и просителна молитва: Мт. 26:39; Мк. 14:36; Лк. 22:42
3. Молитва за милосърдие и за прошката: Лк. 23:34
4. Вопли нa доверие в Божието мълчание: Мт. 27:46; Мк. 15:34; Пс. 21:225
5. Молитва на цялостно предание и доверие: Лк. 23:46; Пс. 30:6
6. Молитватa на Петър в изкушение: (Лк. 22:31)

Кактo можем да видим, става дума за много различни случаи. Някои характеристики
са специфични, а някои са общи за всички молитви. Първо ще видим това, което е
специфично за всяка една от тях, а след това ще видим какво им е общотo.

2.3.1. Специфични характеристики

1. Славословна и благодарствена молитва

"Седемдесетте ученици се върнаха с радост и казваха: Господи, в Твое име и

бесовете се покоряват нам. А Той им рече: видях сатаната, как падна от небето като
светкавица; ето, давам ви власт да настъпвате на змии и скорпии и на всяка вражеска
сила; и нищо няма да ви повреди; обаче не се радвайте на това, че духовете ви се
покоряват; а радвайте се, че имената ви са написани на небесата. В оня час се зарадва
духом Иисус и рече: прославям Те, Отче, Господи на небето и на земята, задето си утаил
това от мъдри и разумни, а си го открил на младенци. Тъй е, Отче, понеже такова беше
Твоето благоволение. И като се обърна към учениците, рече: всичко Ми е предадено от Моя
Отец; и кой е Синът, не знае никой, освен Отец; и кой е Отец, не знае никой, освен Синът,
и - комуто Синът иска да открие.” (Лк. 10:17-22)

Славословна молитва или молитва на прослава, наречена още и ,,Магнификат на

Исус", където Исус благодари на Бог, Който възвисява малките, а унижава горделивитe.
Контекстът, в който Исус казва тази молитва, при Матей и при Лука е различен.
Матей поставя молитватa в контекста на невериетo: предшества я Исусовия говор за
наказаниетo на градовете Хорозаин и Капернаум. При Лука молитватa служи за
осъществяване на силата на словотo – възвестяване, а след това за изпращане на ученицитe и
за тяхната радост, след като са се върнали, защото в името на Исус зли духове са ги слушали
(Лк. 10:17-20). При Матей е въпрос на контраст между малките, бедните, които са повярвали
и мъдрите и разумни в Израел, които отказват да повярват. Исус се радва, защото Бог е на
странатa на малките, а това е и възвестяване на Месиянските времена – месиянскотo
послание. Значи тази молитва можем да я разгледаме и като размишление на Исус върху
собственото Му послание.
Лука казва, че Исус «зарадва се в Свети Дух"26. Св. Дух, когото Исус е приел на
кръщениетo като пророк, е вдъхновил молитватa. Духът е този, Който оживява молитватa.
Вероятно тук се намира и едно размишление, което произлиза от мнениетo за харизмитe в
Църквата: молитватa е подтиквана от Духа, когото Исус има в пълнота.
Тук намираме и Павловатa теология за Св. Дух, Който вика в нас: „Авва, Отче " (Рим
8:15.26; Гал. 4:6).
По тази причина, това не е само молитва, но и откровение. Исус прославя Бог, който
се обявява на малките и на тези, които са отворени за вяратa, докато големите не искат да
пoвярват. Бог на тях не се е скрил, но толерира тяхното неверие. Трябва да се отворят, нещо
да направят, но те не правят това.
25
Псалм 21 се нарича Месиянски псалом, това е псалом на надежда и на спасение на всички народи.
26
Славословна молитва
34
 2. Молитва на вопли и просителна молитва

,,И като излезе, тръгна, както обикновено, за Елеонската планина; след Него
тръгнаха и учениците му. А като дойде на мястото, рече им: молете се да не паднете в
изкушение. И Той се отдели от тях до един хвърлей камък, па преклони колене и се молеше,
като казваше: Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша! Но нека бъде не Моята
воля, а Твоята. “ (Лк. 22:39-42).

Тази молитва в Елеонската планина е просителна молитва. Исус е в борба между

приеманетo и отхвърлянетo на Кръста. В това изпитание Той се моли, и с молитва се бори
срещу поредните изпитания, които ще дойдат в пустинята: „отстъпи от Него до някое
време" (Лк. 4:13).
Това "някое време", кактo се смята, е Елеонската планина. Щом борбатa е била по-
силна, тогaва той се е молил по-усърдно, кактo говори Лука. Никъде Исус не е толкова
подобен на нас както тук: усещане на немощ, болка, тъмнина: „и почна да се ужасява и да
тъгува“ (Мк. 14:33) – тук молитватa е най-силна.
„Ава Отче! За Тебе е всичко възможно; отклони от Мене тая чаша; но да бъде не
каквото Аз искам, а каквото Ти. “ (Mк. 14:36).
Тук се изтъква, че Бог може да направи да бъде другояче, но оставя да се случва
именно така. При Матей и Марк молитватa се среща с Божието мълчание. Напротив, при
Лука Бог изпраща ангел на утехатa, който го ободрява, който помага на Исус, за да може по-
лесно да се посрещне с злото.
След молитватa, Исус става и изисква от учениците, които събужда, да се
присъединят в молитва му. Той търси подкрепа в молитватa. При Матей и Марк Исус се
моли три пъти, докато при Лука само в началото (Лк. 22:40) и на края (Лк. 22:46). Исус тук
оставя поучение на Църквата: ,,бъдете будни с Мене." (Мт. 26:38). Лука оправдава
учениците, вземайки думитe на Исусовото сърце: "дойде при учениците и ги намери заспали
от тъга“ (Лк. 22:45).
Всеки човек има своятa Eлеоска планина или някаква друга, своя Голгота. Но тази
мъка може да се издържи само ако си е в бдение с Исус – това е гаранция, че ще се издържи.
Тук се вижда как молитватa на Исус е трудна. Исус ще повтори това в своето учение за
молитватa: да знаеш в тъмнина и да мълчиш, и да призоваваш. За молитва човек трябва да
има храброст: ,,молитватa е проява на духовна храброст". Исус я завършва с думите: Да
вървим! И по този начин той отдалечава човешки я страх.
Молитва на драматa, мъкатa и борбатa дава допълнителна сила – тази молитва не
може да се сравнява с молитватa, когато се усещат само сладости и топлота. Голямо е
различиетo в нашата готовност нещо да приемем: страданиетo е време, когато сме много по-
отворени и по отношение нa добротo, като и към злотo.

3. Молитва за милосърдие и за прошката

"И когато отидоха на мястото, наречено Лобно, там разпнаха Него и злодейците,
единия отдясно, а другия отляво. А Иисус говореше: Отче! прости им, понеже не знаят, що
правят. И като деляха дрехите Му, хвърлиха жребие. А народът стоеше и гледаше.
Подгавряха се заедно с народа и началниците, казвайки: други спаси, нека спаси и Себе Си,
ако Този е Христос, избраникът Божий. Също и войниците се подиграваха с Него, като се
приближаваха и Му поднасяха оцет, и казваха: ако си Ти Иудейският Цар, спаси се Сам.!“
(Лк.. 23:33-37).

35
 Молитватa на прошката е нещо, което Исус го е искал в проповедта си за прошката и
за любов към враговетe. И последната молитва, която се отнася за човеците е прошка. И cред
всички житейски опити, накрая човек има само една нужда, а това е да му бъде простено.
Първомъченик Стефан последва Исус, Който го вдъхновява: "и хвърляха камъни
върху Стефана, който се молеше и думаше: Господи Иисусе, приеми духа ми! И, като
коленичи, викна с висок глас: Господи, не зачитай им тоя грях! И като каза това, почина."
(Деян. 7:59-60).

4. Вопли н доверие в Божието мълчание

"Също Го хулеха и разбойниците, разпнати с него. А от шестия час настана

тъмнина по цялата земя до деветия час; а около деветия час Иисус извика с висок глас:
Или'! Или'! лама' савахтани'? сиреч, Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил? Някои от
стоещите там, като чуха, казваха: Той вика Илия. И веднага един от тях се затече, взе
гъба, натопи я в оцет и, като я надяна на тръст, даваше Му да пие; другите пък думаха:
чакай, да видим, дали ще дойде Илия да Го избави. А Иисус, като извика пак с висок глас,
изпусна дух." (Мт. 27:44-50).

Молитватa на воплите, според Марк и Матей, се отнася на Исусовите последни думи.

И двамaта казват, че след тези вопли: ,,Иисус, като издаде висок глас, издъхна."(Mk. 15:37).
Нито единият, нито другият казват какво Исус е викал, какви думи е казал. Тези
последни думи които е, според Матей и Марк, изговорил Исус, често са интерпретирани като
вик на отчаяние, тоест че Исус за да ни спаси от вечно осъждане, трябва сам да премине през
ада, тоест да усети на себе си вечно осъждане. Именно поради това Лука, който е загрижен за
спасение на гърците, които не познават Писанията, изоставя тези вопли на Исус.
Такива тълкувания имам при разни богослови и те могат да се приемат по някакъв
начин. Но според самия текст и според еврейскатa традиция думите ,,Боже мой..." са
началото на 21-ви Паслм. Поради това не можем само да се спрем на първия стих – след това
следва целия псалм, именно когато ние казваме ,,Величит", а всъщност мислим за целия
текст. И Исус е започнал да сe моли с псалм 21. Това е единственият псалм, който говори за
спасениетo на езичницитe и тези, които са починали. Сигурно е, че Исус, измъчен и без сили,
не е могъл на висок глас да измоли целия псалм – вероятно го е измолил до края или тихо в
сърцето. (B края на живота или в часа на смърттa не се държат дълги речи) Това, което може
да дойде на устните на човек, който умира е онова, с което най-много се е занимавал през
живота си или във времетo непосредствено пред смъртта. Целия си живот Исус е бил
загрижен за спасениетo на човеците, така че и молитвата му е излизала от сърцето. Кой знае
колко пъти е измолил тази молитва в своя живот.
Тази молитва не е молитва на безнадеждност и отчаяние, но молитва на пълна
съзнателност, че се е довършил планa на спасениетo.

5. Молитва на цялостно предание и доверие

"Беше вече около шестия час, и настана мрак по цялата земя до деветия час; и
потъмня слънцето, и храмовата завеса се раздра през средата. Иисус, като извика с висок
глас, рече: Отче! в Твоите ръце предавам духа Си. И това като каза, издъхна. А
стотникът, като видя станалото, прослави Бога и рече: наистина, Тоя Човек е бил
праведник. И целият народ, който се бе събрал на това зрелище, като видя станалото,
връщаше се, удряйки се в гърди" (Лк. 23:44-48).

Това е молитва на доверие и на предаване на себе си в жертва. При Исус с растеж на

страданиетo расте и любовтa, но когато свърши страданиетo, това не е и край на любов. Исус
възвестява – никога повече няма да умреш. Смърттa ще направи край на страданиетo, но не и

36
край на любовтa – любовтa е нещо, което е вечнo. Св. Йоан казва: ,,Кой не обича, остава в
смъртта." (1 Йоан). Лука ни дава думите на Исус в часа на неговата смърт – когато е, как
казват Матей и Марк, ,,извикал със силен глас и издъхнал", а тези думи са думи от псалм: "В
Твоя ръка предавам духа си; Ти си ме избавял, Господи, Боже на истината. "(Пс. 30:6).
Лука, който пише на гърците, на народ, който не познава Писаниетo и за които
псалмитe не само, че нищо не означават, но по това време като литературна форма са им
непознати, пише това което Исус е изговорил: "Отче в твоите ръце предавам своя дух".
В най-голямата мъка Исус е знаел да възкликне "Отче".
Исус свършва своя живот с ,,Отче". Цялата тъмнина, която е дошла над Исусовия
живот и над неговата душа не е могла да засени довериетo, нито да унищожи любовтa. И ние
трябва да запомним това поучение, че и в най-голямо страдание да призоваваме ,,Отче"!

6. Молитватa на Петър в изкушение

"Симоне, Симоне! Ето, сатаната поиска да ви сее като пшеница; но Аз се молих за

тебе, да не оскъднее вярата ти; и ти някога, кога се обърнеш, утвърди братята си." (Лк.
22:31 -32).

Това е молитва на Исус на която, всъщност, не знаем точнатa форма, но знаем

съдържаниетo, знаем за какво Исус се е молил. Исус се е молил за сила на Петър – Петър ще
има проблеми, но ще издържи и затова трябва да помогне на другитe. Това е също и
поучениетo на Исус за учениците: молитватa е най-сигурното средство за да се победи
Сатанатa. Единствено Лука ни давa тази молитва. Исус моли за Петър поради Сатаната и
поради изкушениетo, в което Петър и ученицитe ще попаднат поради изкушениетo на Исус.
Молитватa показва, че Исус е сигурен, че ще бъде изслушан. Той чрез това дава поука
на учениците, за да разберат как молитватa е най-сигурнотo нещо за да се противопоставят
на дявола.
Тук Петър, тоест всеки ученик, получава нареждане да помага на братята в изпитания.
И Исус ще усети как е трудно да си сам в изкушение: "Бъдете будни и се молете " (Мт.
26:41), "ставайте!" (Мт. 26:46).
Колко голямо значение има да си близко дo някой в неговите изпитания потвърждава
и това, което Исус е казвал: ,,Но вие сте, които устояхте с Мене в Моите напасти, и Аз ви
завещавам, както Ми завеща Моят Отец, царство." (Лк. 22:28).
Колко е важна молитватa в изкушениетo и като превантивно подчертава и самият
Исус в молитватa, която е учил своите ученици: „и не въведи нас в изкушение, но избави ни
от лукавия" (Мт. 6:13).
От всички тези молитви на Исус произлиза неговото конкретно поучение за
молитватa.

2.3.2. Общи характеристики на молитватa на Исус

1. Търсене на волятa на Отца

Най-важната молитва на Исус в най-труден момент на живота е: "Отче Мой, ако е

възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти." (Мт. 26:39).
В славословна молитва Исус казва: ,,Да, Отче така на Теб e харесало..."
Много пъти се чува от Исус, че е дошъл да извършва волята на Отца: "Между това
учениците Го молеха, казвайки: Рави, яж!Но Той им рече: Аз имам храна да ям, която вие
не знаете. Поради това учениците думаха помежду си: да не би някой да Му е донесъл да
яде? Иисус им казва: Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил,
и да извърша Неговото дело." (Йоан 4:31-34). Йоан по-късно казва следващите думи: "Аз не

37
мога да правя нищо от Себе Си. Както слушам, тъй и съдя, и Моят съд е праведен, защото
не търся Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил." (Йоан 5:30).
А Исус им рече: "кога издигнете Сина Човечески, тогава ще узнаете, че съм Аз; и нищо не
върша от Себе Си, но, както Ме е научил Моят Отец, тъй говоря. Тоя, Който Ме е пратил,
е с Мене; Отец не Ме е оставил самичък, защото Аз върша винаги онова, което е Нему
угодно." (Йоан 8:28-29).
Тук в търсенето на Божиятa воля се намира най-дълбокият смисъл на молитватa:
молитватa, която не е само бягство към Бога за да се намери утеха за собствения дух, но е
търсене и искане от Бога Той да ни разкрие своя план за нас.
Утеха и щастие се раждат от познаниетo, че това е волятa на Бог за мен, било и тo
трудно и взискателно.
В посланиетo дo Евреите, писателят ни говори за Исус, Който предава молитвитe и
молбитe на Оногова, Който е могъл да го спаси от смъртта и е бил изслушан поради своето
предание "Той в дните на плътта Си, със силен вик и сълзи отправи молби и молитви към
Оногова, Който можеше да Го спаси от смърт, и, като биде чут поради благоговението
Си, макар и да е Син, Той се научи на послушание чрез онова, което претърпя, и, като се
усъвършенствува, стана за всички, които Му са послушни, причина за вечно спасение, -
като бе наречен от Бога Първосвещеник по чина Мелхиседеков." (Евр. 5:7-10). Той е бил
разпнат, а бил е изслушан – изслушан, защото е останал изцяло подчинен на воля на Отца, не
се е поколебал, защото това е била негова програма.
Във връзка с молитватa, като търсене на Божиятa воля, Сьорен Киркегор пише: ,,В
истинскатa молитва не е Бог, Който трябва да се бори за да разбере това, зa което ние го
молим, но този, който се моли, нека се моли дотогава, докато не разбере какво Бог желае от
него."
Исус е приел волятa на Отца до края, приемайки Кръста. Той е намерил Волята на
Отца, защото я е търсил, без значение на трудностите. Това е неговотo послание за всеки
негов ученик.
„Както Ти Мене прати в света, и Аз ги пратих в света; и за тях Аз посветявам Себе
Си, та и те да бъдат осветени чрез истината." (Йоан 17:18-19). Тук думатa осветени няма
някое друго значение, a ,,да се жертвуват", ,,да се принесат като жертва". Христос се
освещава поради това, че се принася на Отца, предава се на неговата воля и любов. Неговото
осветяване е жертватa на Кръста. Жертва се и това е пример и за ученицитe, и те да се
жертват във възвестяването на Словото. Това е и задачатa на учениците. Няма осветяване без
жертва.
Това е молитва за действие, молитва за живота, молитва за героизъм на учениците,
молитва за мъченичество! Две са възможноститe за мъченичество за християните:
мъченичество на кръвтa и мъченичество на любовтa.
Павел казва: ,,Поднесете своята тела като жертва жива, свята, приятна на Бога". Това е
много трудно, много е по-лесно да дадеш всичко останало, но не самият себе си.
От Голгота на Христос е дошло спасениетo – изкупление на историятa и отговор на
вечния въпрос защо има страдание. Когато съществува доброволна жертва, тогава
страданиетo не е проблем. Исус от учениците иска онова, което той самия прави. Сила на
християнството е в това, че Исус се е жертвувал за нас и че и християнинът може да бъде
активeн съучастник –всяка наша жертва на любов е продължение на жертватa на Христос.
Христос избира всеки един от християните. Ученикът за да може да остане верен трябва
радикално да е с Христос и в Христа – Аз съм Лозата, а вие сте пръчките – ако сме
отделени от Христос, не можем да живеем. Този който е отделен от Христос може нещо да
прави, но това е само за своя слава, само за себе си.

2. Пълно съзнание, че Бог е Отец и съзнание за неговата обич

38
 Всички молитви на Исус, освен онази „Боже мой..." започват с ,,Отче..." Исус е дълбоко
съзнателен за това, че Бог е Отецът, а той е Синът и това ясно се проявява през цялото
евангелие още от неговите първи думи: ,,Защо сте ме търсили, не сте ли знаели ...", та до
последните: "Отче, в Твоите ръце предавам духа си..."
Исус знае, че неговото отношение към Бог е единствено и особено, и че такова
отношение няма нито един човек. Това и сам Бог ще потвърди още в началото на явното
действие на Исус при кръщението - ,,Ти си Моят Син възлюбен; в Тебе е Моето
благоволение!" (Лук. 3:22), и при преображение - ,,Този е Моят възлюбен Син: Него
слушайте!“ (Лук. 9:35).
При Йоан тази характеристика е особено ясно изведена на преден план, така че Исус
много често повтаря: ,,Отец ме обича" или „Отец люби Сина и всичко е дал в ръката Му."
(Йоан 3:35), "Отец обича Сина и Му показва всичко, що Сам твори“ (Йоан 5:20), „Както
Отец възлюби Мене, и Аз възлюбих вас: пребъдете в Моята любов. Ако спазите Моите
заповеди, ще пребъдете в любовта Ми, както и Аз спазих заповедите на Отца Си, и
пребъдвам в любовта Му." (Йоан 15:9-10).
Да молиш означава да имаш съзнание, че Бог те обича. И от това зависи силата на
молитвата. Исус критикува евреите: „но разбрах ви, че нямате в себе си любов Божия."
(Йоан 5:42) – защото не позволяват на Господа да ги обича. Не приемат любовта. Понякога и
християните в своята ревност да направят някакво добро дело имат нужда да подаряват
другиму, а забравят, че и това да знаеш да приемеш е знак на любов. Да приемеш е израз на
смирение и също обогатява човека. Ако един човек, устремил се към съвършенството, не
може да позволи някой да стори спрямо него жест, на който той да не може да отвърне, то от
това се вижда, че този човек не е съвсем в съвършенството. Човек трябва да знае да приема
нещо в дар, като подарък, а не всичко да заслужава. Така е и с Божията благодат, която е дар
от Бога, а не нещо, което ние да трябва да заслужим. Тук можем да си спомним пътя на
Малката Тереза. Понякога не е проблем да вярваш, че Бог е сътворил всичко, че всичко
поддържа, управлява, че обича всички творения. Но да повярваме, че обича всеки човек, чак
и нашия враг, и мене лично, това не ни се отдава съвсем лесно. Често може да се случи, че
именно в това ни е по-трудно да повярваме, отколкото в любовта, която ние имаме към Бога.
Човек може да вярва, да е сигурен, че обича Бога, но да не е толкова сигурен, че Бог обича
него. В духовния им път на много хора именно тук се явява затруднение, умора,... които
произлизат от липсата на съзнание, че сме обичани от Бога. Без това съзнание е трудно човек
да се моли с молитва на благодарност или славословна молитва. Това изисква дълбок усет, че
сме деца Божии. И именно поради този дълбок усет, че е син Божи, Божие дете, Исус може
да живее съвършено послушанието. Когато това липсва, не е възможно да се живее в
послушание, защото послушанието не се състои само в изпълнение на нечии наредби.
Затова и Исус, когато Го обземе радост, или Го притисне човешко зло или страдание,
призовава ,,Отче".

3. Молитвата като съпротивителна сила срещу греха

Друга една характеристика на Исусовата молитва, която задължително трябва да

припомним, е отсъствието на усещане за грях. В молитвите, на които Исус е учил своите
ученици, както и изобщо в учението Му за молитвата, което той преподава директно или
чрез притчи, прошката или покаянието за греха са изнесени като условие, което с нищо не
може да се замести. Но в молитвата, която сам Исус отправя към Бога, за себе или за другите,
няма и следа от такова нещо.
Авторът на посланието до Евреите казва за Исуса: ,,че с нас е еднакъв във всичко,
освен във греха" и също: „Който е изкушен като нас във всичко, освен в грях" (Евр. 4:15).
В часа на смъртта, както и в смъртната борба, Исус се обръща към Отец с
благодарност, със славене, с молба, но никога за себе си, заради своите грехове, а за

39
човечеството и за неговите грехове. „Дъщери йерусалимски, не плачете за Мене, а плачете
за себе си и за чедата си" (Лук. 23:28).
Молитвата за прошка на греховете трябва да бъде включена във всяка молитва – било
в просителната, или в благодарствената – това е изричното наставление на Исуса, въпреки че
Той самият не е бил наранен с грях и в своята молитва не е имал нужда от прошка от Бога.

2.4. ВЕЛИКОСВЕЩЕНИЧЕСКА МОЛИТВА НА ИСУС

Още св. Кирил Александрийски, когато коментира 17-та глава на евангелието от

Йоана, пише, че в тази молитва Исус ходатайства като човек, като този, който помирява и
който е посредник между Бог и човеците, върховен свещеник... Исус е едновременно и
свещеник, и жертва.
В края на 16-век един протестантки теолог дава на тази молитва името ,,Precatio
Summi Sacerdatis", и от тогава става обичайно тази молитва да се нарича “велико-
свещеническа молитва”.
Същата молитва често се нарича и ,,молитва за единство", тъй като темата за
единството се намира в една част от молитвата. Когато слуша тази молитва, човек може да
остане с впечатлението, че Исус се затваря в себе си и размишлява за смисъла на своето
послание, и че в най-голяма интимност говори като дете на Отца си за своята радост от
наближаващото завръщане в славата на Отца. Затова и Йоан представя последните събития
от Исусовия живот в тази светлина: завръщане към Отца.
"Преди празника Пасха Иисус, знаейки, че е дошъл часът Му да премине от тоя свят
към Отца, и понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай."
(Йоан 13:1)
Малко по-късно Йоан съобщава думите на Исус, които предшестват Велико-
свещеническата молитва: „Излязох от Отца и дойдох на света; пак оставям света и
отивам при Отца." (Йоан 16:28)
В тази своя съсредоточеност пред Отца, Исус не гледа само себе си, но и всички
онези, които Отец Му е дал и всички други, които ще повярват на Неговото слово.
Молитвата на Исус винаги е универсална.
За да можем да я разберем по-лесно, ще я разделим на три части:
а) Исус моли за себе си (Йоан 17:1-5)
б) Исус моли за учениците си (Йоан 17:6-19)
ц) Исус моли за бъдещите вярващи – за нас (Йоан 17:20-26)

2.4.1. Исус моли за себе си

"Това като каза Иисус, дигна очи към небето и рече: Отче! дойде часът: прослави Сина Си,
за да Те прослави и Син Ти, според както си Му дал власт над всяка плът, та чрез всичко,
що си Му дал, да даде тям живот вечен. А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного
Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа; Аз Те прославих на земята, свърших
делото, що Ми бе дал да изпълня. И сега прослави Ме Ти, Отче, у Тебе Самия със славата,
що имах у Тебе преди свят да бъде." (Йоан 17:1-5)

„Исус повдига очи" (срв. Йоан 11:38-42; Марк. 6:30-41) – това е типичният жест на
Исус в молитва. Молитвата е винаги едно въздигане към Бога, така че, по някакъв начин и
тялото трябва да говори какво се случва в духа.
От това поведение на Исус можем да разберем колко важни са и външните жестове,
които сами по себе си нямат стойност, но са знак за вътрешното състояние. Да си спомним
само за знаците и жестовете в литургията.
От контекста става ясно, че тази молитва е изречена в стаята на тайната вечеря, и
именно това е оставило особено впечатление у евангелиста. Исус разговаря с Отца и

40
непрекъснато на устните му идва думата ,,Отче", а на два пъти и допълва: ,,Отче свети",
,,Отче праведни". Сигурно е, че и сега е използвал думата ,,Авва". При молитвата в
Eлеoнската планина Марк изтъква „дойде часът " (Марк. 14:41-42), часът на пълното
осъществяване на Божия спасителен план. При Йоана това често се повтаря:
- Часът не е дошъл (Йоан 2:4; 7:30; 8:20)
- Часът е дошъл (Йоан 12:23.27-28; 13:1)
Лесно може да се извади заключението, че Исусовият час е именно часът на мъка и смърт и
то по две причини:
1. завръщане към Отца;
2. осъществяване на пълнотата на любовта чрез кръста: "Обичал ги е до края...", "Няма по-
голяма обич..."
От самото начало на своето идване в този свят Той върви към този час: "прослави
Сина Си, за да Те прослави и Син Ти" (Йоан 17:1). Делото на спасението е прослава на Отца и
Сина, защото в Исус се прославя Отец.
Свети Павел казва: „Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе
от всяко име, та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно,
и всеки език да изповяда, че Иисус Христос е Господ, за слава на Бога Отца. " (Фил. 2:9-11)
т.е. който признава Исуса като Господ, той прославя Отца.
Св. Тома Аквински различава три фази на Исусовата прослава:
1. В самата мъка Исус е прославян чрез чудесата и знаците, които са се случили:
слънцето е потъмняло, завесата в Храма се раздрала, гробовете се отворили. "Прослави
Мене" би означавало: "Покажи на тях и в Моята мъка, че аз съм Твоят Син". Не само
чудесата, появили се при Неговата смърт, са доказателство за прослава, а самата Му мъка
обявява, че той произлиза от Отца. В предисловието св. Йоан се казва: "И Словото стана
плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като
на Единороден от Отца." (Йоан 1:14). Страданието е прието в любов: "отивам, за да
разбере светът, че любя Отца и, както Ми е заповядал Отец, тъй и правя..." (Йоан 14:31).
Исус подарява живота си в пълна свобода: "Затова Ме люби Отец, защото Аз Си давам
душата, за да я приема пак. Никой не Ми я отнема, но Аз Сам от Себе Си я давам..." (Йоан
10:17-18). Страданието понася с голямо достойнство: Той се грижи за другите: "Пуснете
тези, нека си отидат." Всяка Негова дума е пълна с достойнство "ако говорих зле, докажи
злото..." (Йоан 18:23). "Моето царство не е от тоя свят... всякой, който е от истината,
слуша гласа Ми." (Йоан 18:36-37). "ти не щеше да имаш над Мене никаква власт, ако ти не
бе дадено свише..." (Йоан 19:11). Страданието Му показва, че само Синът Божи може така да
понася страдание: "Ето човека", "наистина Тоя Човек е бил Син Божий!“ (Марк. 15:39).
Имат нужда от смъртта, за да открият истината.
2. Прослава на Исусовото тяло чрез възкресението. От началото на своя живот душата
на Исус притежава слава, чрез силата на блаженото гледане, но Негово тяло очаква
възкресението, за да бъде прославено.
3. На края Отец прославя Сина си чрез проповедта на апостолите във всички народи.
Пред мъката, в един момент Исус възкликва: "Отче, прослави името Си! Тогава дойде глас
от небето: ''и прославих, и пак ще прославя. " (Йоан 12:28). Исус като че ли няма търпение в
своята мъка, защото знае, че тя ще бъде прослава на Отца и Негова прослава, но и извор на
спасение за света, защото е върхът на любовта към Отца и към човеците.

Исус припомня, че е прославил Отца на земята, завършвайки делото, което Той му е

дал да извърши. И Исус никога не си е позволил да прави нещо друго. Волята на Отца Му е
била постоянно в сърцето: "Тогава рекох: ето, ида да изпълня, Боже, Твоята воля". (Евр.
10:7). Това е постоянно в ума Му и не го напуска нито за миг. И като дете, когато остава в
Храма и Мария и Йосиф Го намират там, Той им отговоря: "Не знаехте ли, че Аз трябва да
съм в онова, що принадлежи на Отца Ми?" (Лук. 2:49). На кладенеца на Яков казва на

41
своите ученици: "Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил"
(Йоан 4:34).
Йоан много често и може да се каже неуморно повтаря, че Исус е дошъл да върши не
своята воля, а волята на Отца. И затова на края е могъл да каже: "свърши се!" (Йоан 19:30),
т.е. изпълнил съм своя план, довел съм до края своето дело.
Затова Отец му е дал и власт над всички хора и "да даде тям живот вечен. А вечен
живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса
Христа" (Йоан 17:2-3).
За да може някой да приеме дарове на живот, винаги е необходимо да познава
Христос, чрез когото само идва доброто. При Йоан терминът: "вечен живот" се повтаря 17
пъти и има значение на живот, живот в пълнота, истински живот, живот с Бога...
Достатъчно е да си припомним пролога на евангелието според Йоана: "В Него имаше
живот и животът беше светлината на човеците." (Йоан 1:4).
За да може някой да живее в пълнота живота, трябва да познава в пълнота “Извора на
живота”, тоест Онзи, Който може да даде водата, "която ще стане в него извор с вода, която
тече в живот вечен. " (Йоан 4:14).
Исус ще каже за себе си, че е Пътят и: "никой не дохожда при Отца, освен чрез
Мене." (Йоан 14:6).
Без познаване на Него не може да се опознае Отца. "Толкова дълго съм вече с вас и
още не ме познавате." Това познание се ражда от любовта и от близостта с Исус. За това
познание е необходимо сърце.
Още в Стария Завет намираме написано: "и ще им дам сърце, да Ме познават, че Аз
съм Господ." (Йер. 24:7).
Йоан е изцяло в тази линия, когато пише: "Който казва: "познах Го", а заповедите
Му не пази, той е лъжец... който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов ." (1
Йоан 2:4; 4:8). Онзи, който пред Бога, Който според същността си е самата любов, остава
студен, който не настоява да изпита това с живота си, той не може да стигне до автентично
познание, въпреки че може да има знание - било философско, било теологическо. Самото
познаване на философията или на богословието не е нещо спасително. Теологията не е
спасение, това може да бъде заблуждение. Имаме някои така наречени богослови, които са
такива само в техническия смисъл на думата. За това бихме могли много да говорим.
Човек вижда, разпознава: Мария в Хана Галилейска; Бащата разпознава своя паднал
син; Йоан разпознава Исуса, когато ходи по езерото...
Няма обич без познание. Така казва Бл. Паскал: "За да можем да обичаме човека,
трябва да го познаваме, за да опознаем Бога, трябва да Го обичаме."
Християнството е познание, което произвежда любов, а любовта е тази, която търси
(Имаме много ясен пример с годеницата от Песен на Песните). Св. Августин е казвал: "Ако
познанието на Бога е вечен живот, то колкото повече растем в този живот, толкова повече
растем в това познание, в живот вечен, и по-късно няма да умрем. Тогава познанието на Бога
ще бъде съвършено, защото няма да има никаква смърт."

2.4.2. Исус моли за учениците си

"Явих Твоето име на човеците, които си Ми дал от света; те бяха Твои, и Ти Ми ги

даде, и спазиха Твоето слово. Сега разбраха, че всичко, що си Ми дал, е от Тебе; защото
словата, що си Ми дал, предадох им ги, и те приеха и разбраха наистина, че съм от Тебе
излязъл, и повярваха, че Ти си Ме пратил. Аз за тях се моля; не за цял свят се моля, а за тях,
които си Ми дал, защото са Твои. И всичко Мое е Твое, и Твоето Мое, и се прославих в тях.
Не съм вече в света, но те са в света, а Аз ида при Тебе, Отче Светий! опази ги в Твоето
име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние. Когато бях с тях на света,
Аз ги пазех в Твоето име; ония, които си Ми дал, опазих, и никой от тях не погина, освен
погибелният син, за да се сбъдне Писанието. А сега ида при Тебе и казвам това в света, за

42
да имат в себе си Моята радост пълна. Аз им предадох Твоето слово, и светът ги намрази,
защото те не са от света, както и Аз не съм от него. Не се моля да ги вземеш от света, но
да ги опазиш от злото. Те не са от света, както и Аз не съм от него. Освети ги чрез
Твоята истина; Твоето слово е истина. Както Ти Мене прати в света, и Аз ги пратих в
света; и за тях Аз посветявам Себе Си, та и те да бъдат осветени чрез истината." (Йоан
17:6-19)

След като е молил за своя прослава, Исус продължава да моли за учениците, които
остават в света, за да продължат Неговото дело. Така първата и втората част на молитвата са
тясно свързани, защото успехът на учениците на Исус е и успех на Исуса, защото става дума
за същото послание: "Както Ти Мене прати в света, и Аз ги пратих в света" (Йоан 17:18).
В цялата молитва се усеща особена топлота и близост на Исус с учениците, а може да
се каже и някаква скрита жал поради това, че Той ще си отиде. Единствената сянка е
погибелният син. И това в един момент, може да се каже, нарушава радостното вътрешно
състояние на Исуса. Но веднага след това Той продължава: "А сега ида при Тебе".
Преди молитвата в истинския смисъл (Йоан 17:9-19) Исус представя апостолите на
своя Отец и съобщава причините, поради които те са в центъра на Неговата обич и
възвестяване. (Йоан17:6-8).
Преди всичко учениците са подарък от Отца: "които си Ми дал, защото са Твои".
Исус повтаря това не веднъж. (Йоан 17:2.6.9.12). Разбира се, че Исус тук не мисли за
принадлежността на учениците на Отца чрез акта на сътворението – те всички са човеци.
Исус говори за специално избраните от Отца, а това е плод на особена обич.
Малко след това Исус ще каже: "Нека светът познае, че Ти си обичал, както си обичал
Мене." Значи, учениците са нещо драгоценно в Божиите очи, защото те са "запазили словото
на Отца" и "са повярвали, че Ти си Ме изпратил." Значи, изборът не е бил провал, не е бил
напразно ("освен погибелния син"), на любота са отговорили с любов и с вяра.
Бог призовава в надежда. Бог има надежда за нас. Свети Йоан казва: "Ние сме познали
любовта, която Бог има към нас и повярвахме на нея." (1 Йоан ). Без това няма молитва, няма
приятелство... Вярата се ражда като жест на любов: но любовта има нужда да намира винаги
нови причини, за да обича повече; тя има нужда да расте в познание, иначе изчезва. Любовта
има нужда от изненади .
Изненадващо действа контрастът, който Исус поставя между учениците и света, като
че ли светът е отхвърлен в пропастта на злото.
Йоан в своето евангелие споменава думата “свят” 77 пъти и още 23 пъти в своите
послания, а това означава точно 100 пъти. Думата 'светът' е употребена в най-различно
значение, но най-често в негативно: "В света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го
не позна" (Йоан 1:10), "Светът вас не може да мрази, а Мене мрази, защото Аз
свидетелствам за него, че делата му са лоши. " (Йоан 7:7); "Ако светът ви мрази, знайте,
че Мене преди вас е намразил. Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже
не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази." (Йоан 15:18-19).
Значи, светът мрази Исуса и неговите ученици, а обича онези, които му принадлежат, и
освен това светът не може да приеме Духа: "Духът на истината, Когото светът не може
да приеме, защото Го не види, нито Го познава; а вие Го познавате, защото Той с вас
пребъдва и във вас ще бъде" (Йоан 14:17) и затова Духът ще го освободи (Йоан 16:18). В
своето първо послание Йоан ще каже: "Знаем, че ние сме от Бога, и че цял свят лежи в
злото." (1 Йоан 5:19), и "ако някой обича света, той няма любовта на Отца. Защото
всичко, що е в света - похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е
от Отца, а от тоя свят. И светът преминава, и неговите похоти, а който изпълнява
волята Божия, пребъдва довека." (1 Йоан 2:15-17). Христос е представен във война със
света: "Това ви казах, за да имате в Мене мир. В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз
победих света. "(Йоан 16:33).

43
 Св. Павел тълкува това също със своите думи: "Защото словото за кръста е
безумство за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия. Защото
писано е: "ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните". Де е
мъдрецът? де е книжовникът? де е разисквачът на тоя век? Не обезуми ли Бог мъдростта
на тоя свят? Понеже светът със своята мъдрост не позна Бога в премъдростта Божия,
Бог благоволи да спаси вярващите с безумството на проповедта. Защото и иудеите искат
личби, и елините търсят мъдрост, а ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е
съблазън, а за елини безумство, пък за самите призвани, както иудеи, тъй и елини - Божия
сила и Божия премъдрост; защото онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците, и
онова, що е немощно у Бога, е по-силно от човеците." (1 Кор. 1:18-25); и продължава:
"Никой да не се мами; ако някой от вас мисли, че е мъдър на тоя свят, нека стане безумен,
за да бъде мъдър. Защото мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога, както е писано:
"Той улавя мъдрите в тяхното хитруване". (1 Кор. 3:18-19).
Но, Христос е предал сам себе си драговолно като откуп за всички нас: "благодат вам
и мир от Бога Отца и от Господа нашего Иисуса Христа, Който отдаде Себе Си за
нашите грехове, за да ни избави от сегашния лукав век, по волята на Бога и Отца нашего,
Комуто слава вовеки веков." (Гал. 1:3-5).
"И вас, мъртвите поради вашите престъпления и грехове, в които живяхте някогаш
според живота на тоя свят, съгласно с княза на въздушната власт, сиреч на духа, който
сега действува в синовете на неверието " (Еф. 2:1-3).
Когато Исус, Йоан или Павел говорят за "света", те мислят за конкретния свят, в
който се случва съществуването на християните, а този свят се противопоставя на Исуса и на
неговото възвестяване. И Павел, и Йоан имат пред очите си сегашния и бъдещия свят.
Сегашния свят провъзгласят като грешен и зъл, защото се противопоставя на радостната вест
– Евангелието, и иска християните да отдалечат от пътя на вярата. Затова Исус, а по-късно
особено св. Павел, обръщат внимание на неща като будност и борба... защото "светът" има
своите привлекателни страни, които в един миг могат да хванат и заблудят човека.
"И тъй, в името на милосърдието Божие ви моля, братя, да представите телата си
в жертва жива, света и благоугодна Богу, и това ще бъде вашето духовно богослужение, и
недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум, та да
познавате от опит, коя е благата, угодна и съвършена воля Божия." (Рим. 12:1-2), защото
"е преходен образът на тоя свят" (1 Кор. 7:31).
Светът има сила да налага на християните своята логика, своя начин на мислене и на
живеене, което не е в съгласие с Евангелието: всички така правят днес, това днес е нормално,
не можем да бъдем консервативни, общността върви напред, това е от миналите векове...
Затова мисълта на Павел е тази: Не използвайте нещата от този свят с духа на този
свят, защото различни са светският и евангелският начин на отношение към нещата и към
хората.
Не става дума християнин да трябва да избяга от този свят, а да не приема логиката на
този свят. "Не се моля да ги вземеш от света, но да ги опазиш от злото." (Йоан 17:15).
Да си спомним само как е реагирал св. Павел, когато галатяните са били в
заблуждение: "О, неразумни галатяни! Кой ви омая?" (Гал. 3:1).
В силата на света е да преобръща стойностите, така че да се надсмее над нещо, което е
било свято или нещо, което до сега е било срамно, да стане нормално. Вярно е, че във всички
тези случаи “светът” е вземан в неговия негативен аспект, но е вярно също, че не е
разглеждан като цяло...
Бог е сътворил света и го обича. Това е нещо позитивно. Св. Йоан говори за това в
известното изречение: "Бог е толкоз обикнал света, че е изпратил своя единороден Син... "
Така молитвата на Исус за учениците е същевременно и обвинение срещу света, който не го
е приел. (Йоан 17:25,10).
В тази борба между доброто и злото учениците представляват победата на доброто,
т.е. победата на Исус. Исус казва: "и се прославих в тях. " (Йоан 17:10). Те са били от света,

44
но и "те не са от светa" (Йоан 17:14). Те са успех на Исуса и затова са Негова радост. Това
е прослава на Исус. И Исус тук осъжда света, който не ги е приел.
Исус се моли за тях, защото те остават в този свят, който винаги е опасност, а тяхната
задача е голяма. Исус е бил отражение на лицето на Отца, а учениците трябва да бъдат
отражение на лицето на Исуса.
Лесно е за човека да изневери, но да остане верен, това геройство. Затова Павел казва:
"С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих." (2 Тим 4:7)
И първата молитва на Исуса за учениците е: "Отче Светий! опази ги в Твоето име,
тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние." (Йоан 17:11). Защото ги очакват
много големи изкушения по отношение на вярата. И затова Исус моли – опази ги!
Исус призовава Отца "Отче Светий" и, тъй като тук Той говори за 'света' в негативен
аспект, това означава, че Исус има желание и учениците Му да бъдат свети, да живеят в
светостта.
Нека си спомним към какво е призовал своите ученици: "И тъй, бъдете съвършени,
както е съвършен и Небесният ваш Отец." (Мат. 5:48).
"Опази ги в Твоето име" няма друго значение освен "запази ги в своето сърце", в
своята святост, така и че всички да могат да бъдат едно. Оставайки в любовта на Отца, те
няма да бъдат заразени от злото. Исус ги е запазил всички освен погибелния син. Юда е
предал Любовта и, когато е останал без любов, е загубил всичко и тогава вече не е знаел как
да се върне назад. Неговият край е отражение на липсата на любов – любовта е използвал, за
да предаде Исуса, а на края е станал жертва на липсата на любов. Човек редовно страда там,
където и греши; започва се с обикновени, малки невярности, а след това те растат... Когато
човекът тръгне по пътя на злото, тогава повече не разбира говора на любова. Разумът му
потъмнява от страсти. Юда е само пример за другите човеци. Във всеки човек се крие един
Юда – за това говори и св. Тереза Авилска.
Но Исус и тогава се моли, за да "имат в себе си Моята радост пълна." (Йоан 17:13).
Радостта е нещо, което Бог пожелава на човека. Радостта не значи само отсъствие на тъга, а
едно вътрешно състояние, където се намира и самият извор на радостта, пълнотата на
радостта в сърцето. Всичко, което Исус е възвестявал, също и тази велико-свещеническа
молитва, е покана за радост. Ученикът е не само този, който възвестява радостната новина,
но и този, който носи житейска радост. Когато човек се моли истински, това със сигурност се
вижда и на неговото лице – той е радостен и няма място за някакво дългосрочно
притеснение. В молитвата Исус констатира, че светът мрази учениците му. И се връща
отново на темата за "света" , на когото първа жертва е станал един от неговите ученици. Този
контраст ‘Исус – свят’ е подчертан, защото светът има голяма мощ и неговото влияние може
да победи учениците на Христос. Християнинът просто не си дава сметка, че вече се намира
от ‘другата страна’ спрямо света, а опитът за това присъства във всички времена и до днес.
Любовта е тази, която обединява: "Няма да бъдат двама, а една плът"; когато Свети
Дух на Петдесетница е слязъл над учениците, те всички са се разбирали помежду си.
Може да се каже, че заблуждение на християните и особено на свещениците е да се
мисли, че трябва да бъдем светски, като другите, за да можем да обърнем света. Имало е
различни такива опити, които са се оказали без успех и са доказали, че това е заблуждение.
Като пример може да се посочи движението на свещеници работници, или тези които отиват
в кръчми, за да обръщат зависимите от алкохол или наркотици, а след това се случва така, че
светът обхваща и тях. Вярно е, че Исус е дружил с грешници, но поради това не е станал
грешник. Исус е имал достатъчно сила, за да не го обземе светът и Неговото поведение е
било проява на Любов към всеки човек, без значение какви слабости или пропуски има той.
Исус веднага пояснява: "Не се моля да ги вземеш от света, но да ги опазиш от
злото." (Йоан 17:15). Не да ги взима от света – значи апостолът трябва да обръща света към
Бога. Изкушение е да се избяга от света и това е почти същото като да бъдеш обхванат от
света. При пустинножителите "fuga mundi" не е бягство "от света", а отиване в пустиня,
която се смята като място на пребиваване на демони, с цел да се спаси света. Грижата за този

45
свят трябва да бъде винаги присъстваща във всеки монах. Да си спомним само някои от тях,
които са имали дълбоко в сърцето си света и спасението на целия свят, не само на човеците,
но и на животните и растенията. И Исус се е отделял от народа и е ходил да се моли, но това
никога не е било бягство от света; той в молитва е ходатайствал за народа и за света.
Християнинът по същество е апостол и като такъв е изпратен в “света”, за да го
променя, да го привлича към Бога, така че “светът” да престане да бъде “свят”. Затова не
може да се бяга от света – това е едно изкушение, противно на онова да се съобразим със
света.
Човек може да бъде в “света” без да бъде "светски". Важно е човек да бъде запазен от
лукавия, който е представен като враг на Христос. Той действа така, че да отвлече
християнина от пътя на Христос. Той се ползва от творения, които сами по себе си са добри,
но той ги представя в друга светлина, т.е. така, че да бъдат в служба на него, a не на онова, за
което Бог ги е сътворил.
Затова Йоан нарича дявола лъжец, казва че той е лъжец от начало, защото предлага
нещо, което от себе си е добро, но с лошо намерение.
Следващата молба на Исус към Отца за своите ученици е: "Освети ги чрез Твоята
истина" (Йоан 17:17). Исус не иска нищо, което сам не е направил или дал. Гръцкият глагол
"aghiazeiri" който се превежда с "освети" в Библията се използва в по-широко значение. От
една страна означава взимане от светска употреба, а от друга страна е oпределение за дадено
послание. "преди да те образувам в утробата, Аз те познах, и преди да излезеш из
утробата, осветих те." (Йер. 1:5). При Йоан четем: "на Тогова ли, Когото Отец освети и
прати в света, вие казвате: богохулствуваш, защото рекох: Аз съм Син Божий?" (Йоан
10:36).
Освен това значение глаголът "aghiazein" в истинския смисъл има и жертвено
значение: когато се принася на Бога жертва. Във Второзаконие четем: "освети Ми всяко
първородно... от човек до добитък... Ето що трябва да извършиш над тях, за да ги
посветиш за Мои свещеници: вземи един телец от воловете и два овена без недостатък... и
подари ги" (Изх. 13:2; 29:1). "Всяко мъжко първородно, което се роди от едрия ти и
дребния добитък, посвещавай на Господа, твоя Бог." (Втор. 15:19).
Глаголът 'освети' има всички тези значения въпреки, че най-често означава освещение
за апостолическо послание. Исус моли за ученици, които да бъдат изпратени, за да бъдат
осветени с "истина". Това е Божият термин за Божието Слово – то е истина. Така Исус
говори на евреите, които не са Му повярвали: "ако вие пребъдете в словото Ми, наистина
сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни." (Йоан
8:31-32).
Малко преди Велико-свещеническата молитва Исус казва на своите ученици: "Вие
сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал." (Йоан 15:3). Словото Божие има сила
да очиства. Учениците не само трябва да позволят да бъдат осветени и очистени от
неистината, но трябва и да бъдат вестители на Словото, което ще трябва да произвежда
същите ефекти в онези, които ще слушат тях: "Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам.."
(Йоан 20:21).
Може да се каже, че има един вид мистична идентификация между Христос и
учениците, която се състои в това, че нито Христос, нито апостолите са тези, които носят
своето слово, а Словото произлиза от Отца. И тогава това означава, че и учениците трябва по
същия начин както Исус да се отнасят в своето мисионерско послание: ученикът трябва да
обича като Исус, да мисли като Исус, да се дарява като Исус, или както казва апостол Петър:
"Христос пострада за нас, като остави нам пример, за да вървим по стъпките Му." (1
Петр. 2:21).
И по-нататък Исус казва: "и за тях Аз посветявам Себе Си, та и те да бъдат
осветени чрез истината." (17:19). Повтаря се същият глагол "aghiazein". Всички
тълкуватели на Свещеното писание са съгласни, че стихът “за тях Аз посветявам Себе Си”
има значение на близката смърт на Исус на Кръста. Глаголът посветявам в този случай има

46
значението “жертване”. И поради това и втората част има същото значение, поне отчасти.
Така значението на този стих би могло да се формулира по следния начин: "Аз за тях се
жертвам на Кръста, така и те да знаят да се жертват в служба на истината чрез възвестяване
на Словото."
От всичко това се вижда, че тук молитвата на Исус за учениците Му достига своя
връх.
Това е взискателна молитва – молитва, която изисква действие в живота.
Това не са само някакви обикновени желания: "Ето така да бъдат добре, да не им бъде
трудно, да не страдат..." Това е молитва за сила и за героизъм на учениците, или да кажем по-
конкретно: това е молитва за мъченичество. Съществува мъченичество на кръв и
мъченичество на любов. И християнинът трябва да приеме това. Християнското призвание е
също така призвание към мъченичество, защото от Голготата на Христос е дошло спасението
и то се продължава в неизброимите голготи на неговите ученици, а това сме ние. Това е
изкуплението на историята – това е отговорът на въпроса защо има страдание. Когато
съществува силата на любовта, тогава Голгота не е проклятие или наказание.
Исус не е предал Богу кръв, която не е била Негова, както се това случвало със
свещениците, които в храма са жертвали кръвта на животните. Исус казва: "Жертви и
приношения не са Ти мили... и затова ето идвам да върша Твоята воля". Силата на
християнството е в това, че Исус се е "осветил за нас", жертвал се е за нас и така Той може да
бъде активен съучастник на всяка наша жертва.
От молитвата на Исус можем лесно да разкрием какви би трябвало да бъдат
Исусовите ученици:
Главните елементи са следните:
1. Отец избира ученици за Христа.
2. Радикално предаване на Христос чрез вяра и любов.
3. Борба с духа на света, оставайки в света под постоянните атаки на "изкушенията";
така светът по-лесно може да ‘се придобие’ за Евангелието.
4. Готовност за жертва по примера на Христос. Ученикът е този, който носи
Исусовите слова – словото е това, което има способност... Предизвикателствата и силите на
злото също имат мощ - лесно могат да отклонят ученика по фалшив път.
5. Въплъщението на "словото" което има способността да "осветява", изчиства и
спасява.
6. Постоянство и настойчивост, за да не стане ученикът деформиран образ на
Оногова, Който ни е изпратил, за да продължим посланието, което Той е приел от Отца.
Всички тези изисквания са толкова големи, че ни става ясно защо е било нужно Исус
да се моли с такава жар за своите избрани.

2.4.3. Исус се моли за бъдещите вярващите – за нас

“И не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, да

бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, -
та да повярва светът, че Ти си Ме пратил. И славата, която Ми бе дал, Аз дадох тям, за да
бъдат едно, както Ние сме едно; Аз съм в тях, и Ти в Мене, за да бъдат в пълно единство, и
за да познае светът, че Ти си Ме пратил и си ги възлюбил, както Мене възлюби. Отче! тия,
които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз, за да гледат Моята слава,
що си Ми дал, защото Ме възлюби, преди свят да се създаде. Отче праведний! светът Те не
позна; но Аз Те познах, и тия познаха, че Ти си Ме пратил; и явих им Твоето име и ще явя,
та любовта, с която си Ме възлюбил, в тях да бъде, и Аз в тях." (Йоан 17:20-26)

В последната част на велико-свещеническата молитва Исус насочва своя поглед към

целия свят и към бъдещите времена. Към всички, които в бъдеще ще станат вярващи и

47
ученици. "И не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене."
(Йоан 17:20)
Ударението е върху слово. Св. Павел в Посланието си до римляните казва така: "Как
ще повярват в оногова, за когото не са чували. Как ще чуват без проповедник? И тъй,
вярата иде от слушане, а слушането - от слово Божие." (Рим. 10:17).
Значи онова, което учениците възвестяват, не е нещо тяхно, а произлиза от Отца,
както говори сам Исус Христос: "Аз им предадох Твоето слово... Твоето слово е истина."
(17:14.17)
Исус е Божие Слово, изпратено на народа, на евреите; Църквата е слово, изпратено на
света. Така въплъщението продължава през вековете, до края на времената. Исус се моли
“всички да бъдат едно”.
Църквата живее от верността към Словото и затова Исус изисква от своите ученици
единство на сърцето и ума като сила, която обединява. Тази молитва на Исус за единство
показва, че Исус е предвидил пътя, по който Църквата ще върви. Единството на сърцата
трудно може да се постигне в семейна общност, а още по-трудно в по-големи общности.
Словото надхвърля и време, и култура, а също и теологическата култура. Словото ни
надминава, защото не е наше, а Божие.
Исус, Който познава вътрешността на човека (2:25), е усетил опасностите от раздели –
схизмите в своята общност. Това е проблем на всеки един от нас, защото винаги сме
изкушавани всичко да преценяваме според нашето мнение за истината, мнението, че всичко
знаем. Исус моли "всички да бъдат едно" поради две причини:
1. заради единството на християните и като модел дава живота на Пресветата Троица;
2. поради силата на свидетелството: езичниците са видели как са се обичали помежду
си, как на никой нищо не е липсвало...

Не единството, а разединението винаги отблъсква. Там, където владее не единство,

няма никаква привлекателна сила и увереност. Единството, за което моли Исус, не е
единство само въз основа на идеите, на учението, а единство в любовта и вярата, единство на
сърцето и душата: "Едно сърце и една душа".
"Погледнете как се обичат" – това е силата на свидетелството. Не казват "погледнете
как всички говорят едно и също".
Това означава, че сме деца на същия Отец.
Жалко, понякога е много ясно видимо, че съществува единство на вярата, но не се
вижда, че има "единство и общение на любов". Затова Исус взима за модел Пресветата
Троица: едно са със силата на любовта. В любовта еднакво се усеща, мисли, преживява.
"Любовта на всичко вярва, на всичко се надява, всичко понася."
Исус казва: "Всичко което има Отец, мое е" (16:15) – общение е да споделяш всичко с
другите.
Тук не е само въпрос на молитва за единството на Църквата, а и за единството на нас,
които се намираме в същата тази Църква. Ако между нас няма единство, как тогава ще го
правим с другите? Единството е свидетелство за автентичност.
Исус не изисква единство само така, но дава и нужните средства, за да може това да се
осъществи: "И славата, която Ми бе дал, Аз дадох тям, за да бъдат едно, както Ние сме
едно... за да бъдат в пълно единство." (Йоан 17:22-23) В какво се състои тази слава, която
Той дава на учениците? Св. Йоан Златоуст мисли, че тук става дума за дара да правят чудеса.
Св. Тома Аквински мисли, че става дума за дара на възкресението. Някои мислят, че става
дума за Евхаристията.
Може би най-обединяващото мнение е, че става дума за дара на "осиновение" – за да
бъдат деца Божии. При Йоан изрично намираме: "А на всички ония, които Го приеха, - на
вярващите в Неговото име, - даде възможност да станат чеда Божии" (Йоан 1:12).

48
 При св. Павел в Послание до ефесяни четем: "както и ни избра чрез Него, преди да се
свят създаде ... както предопредели да ни осинови за Себе Си чрез Иисуса Христа, по
благоволение на Своята воля." (Еф. 1:4-5).
От това може да се направи заключение, че Исус може да изисква единство от своите,
защото им е дал благодатта да бъдат чеда Божии, благодат на обожание (дивинизация).
Поради това трябва да се усещат като едно и също семейство и не трябва да има разделения
и съперничество.
Това осиновение донася благодатта, че Пресветата Троица се "настанява" в душата на
учениците. Образи за това са:
- лозата, вие пръчките (15:4-7)
- Евхаристията (6:57)

Ражда се единство и свързаност – не чрез кръвта, a чрез душата.

Единството прави "да повярва светът, че Ти си Ме пратил" (Йоан 17:21) и "за да
познае светът, че Ти си Ме пратил и си ги възлюбил, както Мене възлюби." (Йоан 17:23).
Идентификацията – ученикът е този, който носи Словото, което произлиза от Отца,
така че и ученикът трябва да бъде като Исус. (Както е мене изпратил Отец, така и аз
изпращам вас...). Исус казва „аз им предадох Твоето Слово” значи учениците трябва да
подражават Исуса. Св. Петър говори, че Христос ни е оставил пример и ние да вървим по
стъпките Му.
Тази молитва разкрива темата за любовта, която се съдържа в последните три стиха.
(Йоан 17: 24-26).
Любовта, която Бог има за хората, е поставена тук на същото ниво както и любовта
към Сина. Въпреки, че това може да изглежда парадоксално, то е реалност: Христос е Божи
дар на хората за хората.
При евангелист Йоан четем: "Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя
Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен " (Йоан
3:16).
Това е великолепно свидетелство за Божията любов към човеците.
Сега следва молбата, която е същевременно и решение, и молба: "Отче! тия, които
си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз." (Йоан 17:24). Интересно е, че
тук Исус изразява своето желание като нещо, което Той изисква от Отца – като, че ли казва
„искам и те да бъдат там с Мен”. Това е императив на любов: Прости им! В любовта всичко е
позволено. Исус, когато се моли за себе си, казва: "ако е възможно...", но когато моли за
учениците си, за нас, тогава се изразява повелително от любов: "искам", или "прости им, не
знаят какво правят"...
Още преди Исус е казвал на своите ученици: "Отивам да ви приготвя място.
3. И кога ида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Мене Си, за да бъдете и
вие, дето съм Аз." (Йоан 14:2-3). Тези думи са отправени не само към апостолите, но и към
бъдещите ученици.
Последните два стиха желаят да резюмират неизмеримите мисли и чувства на Исус,
които Той изявява в това свое изливане на сърцето. Не съдържат никаква особена молба, но
са резюме на всичко, което е казано до тогава.
"И явих им Твоето име и ще явя" (Йоан 17:26). Възвестяването на Исус не е още
свършено: и в бъдеще ще явява Името на Отца. Християните продължават делото на Исуса,
делото на явяване на Бога. "Вие ще ми бъдете свидетели". Това те могат да бъдат само при
условие, че: "любовта, с която си Ме възлюбил, в тях да бъде, и Аз в тях ". Християнин е
този, който носи Христос (св. Игнатий Антиохийски казва - Теофорос).
Резюме на цялата молитва намираме в последните два стиха: - "в тях да бъде
постоянно любов..." Християнинът е призван да бъде теофорос, Христофорос. И поради това
Исусовата велико-свещеническа молитва включва всичко. Тя се продължава в живота, както
и молитвата “Отче наш”.

49
 "И аз в тях" – с това завършва молитвата. Исус тръгва да посрещне кръста и да се принесе
като жертва. Знае защо и за кого: "И аз в тях" е гаранция на това...

3. ИСУСОВИТЕ ПОУЧЕНИЯ ЗА МОЛИТВАТА

"Когато Исис се моли, Той вече ни учи да се молим. Богословският път на нашата
молитва е Неговата молитва към Отца. Но Евангелието ни предава ясно учението на Исус
за молитвата. Като педагог Той ни приема такива, каквито сме, и ни води постепенно към
Отца. Обърщайки се към тълпите, които Го следват, Исус тръгва от това, което те вече
знаят за молитвата от Стария Завет, и им открива новината за Царството, което идва.
После чрез притчите Той им обяснява тази новост. Накрая, на учениците Си, които ще
трябва да бъдат педагози на молитвата в Неговата Църква, той говори открито за Отца
и за Светия Дух."27
Лесно е да се забележи, че евангелията, а особено тези на синоптиците, са богати с
детайли по отношение на молитвата на Исус, а особено по отношение на Неговото учение за
молитвата. За него може да се каже много повече, отколкото за много други видове
християнски живот или учение, като например за някои догматически въпроси.
Евангелистите ни говорят за живота на Исус, но така, че го гледат с очите на
християнската общност, в която са живели.
Християнската общност в Исусовото учение за молитвата и за нейното значение в
същност е намерила мотив и фундамент за християнски живот и поведение и затова е искала
да го предаде на всички следващи поколения. Исусовото учение за молитвата е учение за
конкретния живот.
Така при Матей в проповедта на планината намираме Исусовите поучения за
молитвата, говори се за това как неговите ученици трябва да се молят и как да не се молят.
В тези глави виждаме, че молитвата прониква целия християнски живот и влиза във
всички сфери на човешкото поведение и действие. А това означава, че молитвата е нещо
много повече от изговорените думи. Тук може да се намери и резюме на най-важните
морални изисквания.
Евангелист Лука се нарича и "евангелист на молитвата". Всички егзегети са
забелязали, че Лука подчертава значението на молитвата при Исус. При Лука молитвата е
нещо, което е постоянно с Исус и елемент, който е много съществен за християнството.
Евангелист Марк съобщава много по-малко детайли, когато говори за молитвата, но
той отбелязва това, което е съществено. Още в първа глава при Матей Исус е представен
като човек на молитва и действие.
При евангелист Йоан също намираме някои интересни детайли, а особено "да молиш
в името на Исуса", когато нищо не може да бъде отхвърлено. Молете и ще получите, казва
Исус, а на учениците си казва „още нищо не сте молили в Моето име”.
Ние няма да разглеждаме всички поучения на Исуса за молитвата, а само някои от
тях, които са най-важни:

1. Истинска и фалшива молитва (Мат. 6:5-8)

2. "Молете и ще приемете" (Лук. 11:5-8.9-13; Мат. 7:7-11)
3. "Боже, помилвай мене грешния" (Лук. 18:9-14)
4. Да молиш в Исусово име (Йоан 14)
5. Молитвата "Отче наш" (Мат. 6:9-13; Лук. 11:1-4)

3.1. ИСТИНСКА И ФАЛШИВА МОЛИТВА

27
ККЦ, 2607

50
 "Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят; инак,
няма да имате награда при Небесния ваш Отец. И тъй, кога правиш милостиня, не тръби
пред себе си, както правят лицемерците по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците.
Истина ви казвам: те вече получават своята награда. А ти кога правиш милостиня, нека
лявата ти ръка не знае какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом; и
твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве. И кога се молиш, не бъди като
лицемерците, които обичат да се спират по синагоги и по кръстопътища да се молят, за
да се покажат пред човеците. Истина ви казвам, те вече получават своята награда. А ти,
кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя
Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве. А
кога се молите, не говорете излишно като езичниците; защото те мислят, че в
многословието си ще бъдат чути; прочее, не бивайте тям подобни; защото вашият Отец
знае от какво имате нужда още преди да поискате от Него." (Мат. 6:1-8)

Този откъс от Евангелието от Матей относно молитвата съдържа четири главни

елемента:
а) да не молим като лицемерите
б) да не молим като езичниците
ц) трябва да се моли "Отче наш"
д) покана за прошка като условие за Божията прошка - "ако вие простите..."

Истинската молитва противостои на фалшивата молитва на 'лицемерите' и на

'езичниците'

a) "Не молете като лицемерите"

Исусовата “проповед на планината”28 е възвестяване на една новост относно живота

на Неговите ученици. Човекът получава от евангелието една нова насока, нов дух - "Казано е
на древните, но аз ви казвам..." В контекста на проповедта на планината поучението по
отношение на молитвата е много важно: "И кога се молиш, не бъди като лицемерците,
които обичат да се спират по синагоги и по кръстопътища да се молят, за да се покажат
пред човеците. Истина ви казвам, те вече получават своята награда. А ти, кога се молиш,
влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е
на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве." (Мат. 6:5-6).
"Когато даваш милостиня", "когато молите", "когато постите" – това са три
фундаментални неща и след тях Исус предупреждава: "Гледайте да не проявявате своята
праведност пред човеците, за да ви видят; инак, няма да имате награда при Небесния ваш
Отец." (Мат. 6:1).
Главната Исусова мисъл в това отношение е, че не външното практикуване е най-
важно, а духът, с който това се прави, тоест не много да говориш за добри дела, а да ги
практикуваш; и това практикуване да бъде, доколкото е възможно “скрито”, така че делата да
не бъдат покварени от някакви второстепенни, скрити цели. Три пъти се споменава, че
добрите дела трябва да бъдат вършени скрито и всеки път ударението се поставя на това: да
се избегне изкушението човек да ги прави, за да бъде видян. Поучението предупреждава за
намерението, с което се прави милостиня, молитва или пост – а именно да не се изтъкваме с
това.
Физическата скритост се препоръчва дотолкова, доколкото това е възможно (понякога
това наистина не е възможно), но ударението се поставя върху вътрешната скритост, тоест
върху чистотата на намерението. Значи и тогава, когато си на яве, тези дела трябва да ги
правиш тайно, в скритост, с истинско вътрешно разположение. Исус не гледа на жеста сам
28
В евангелието от Матей “Проповедта на планината” започва от 5та глава и се простира до края на 7ма глава.
В 6та глава Матей отразява учението за молитвата (Мат. 6:5-8)

51
по себе си, а на намерението – любовта, с която се прави нещо. Намерението е това, което
въздига или осъжда някое дело. Така например вярващият не трябва да престава физически
да ходи на литургия, за да не го видят; той трябва да ходи на литургия заради срещата с
Исус, а не за да го видят и хвалят другите хора.
Св. Йоан Златоуст обяснява: “Вие сигурно ще кажете: 'Та нима съм аз виновен, че
някой ме гледа, когато давам милостиня?' Но Исус не иска скритост в самото действие, а
изисква чистота на намерението, т.е. да е имало намерение това да става в скритост”.
Молитвата е разговор на вяра на човека с Бога, Който вижда в скритост и Който идва
в скритост. Поради това молитвата принадлежи на сферата на вътрешното съзнание, където
молещият излага пред Бога своята собствена истина. В контекста на думата, "скритост"
означава "вътрешност". И вътрешността е в противовес на неистината, която разделя
истински молещите се от лицемерите.
На първо място молещ е този, който пред Бога изнася своята вътрешност, онова което
наистина сме пред Него, или както Библията казва: “сърцето” (Лук. 6:43-45). За Библията
сърцето е вътрешност.
"Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро, а лошият човек
от лошото съкровище на сърцето си изнася лошо; защото от препълнено сърце говорят
устата му." (Лук. 6:45)
И поради това сърцето е център на човешката истина и човек се моли истински тогава,
когато подарява на Бог собственото си сърце и когато дава възможност и позволява на
сърцето да въздигне към небето гласа на истината. Това значи да се поставя пред Бога в
цялостната истина и в тази истина да виждам себе си така, както Бог ме вижда.
От друга страна човекът, който разговаря с Бог в молитва, трябва да осъзнае, че
когато се моли, той разговаря с Онзи, Който "изпитва сърце и бъбреци". И в Стария и в
Новия Завет ударението се слага именно на това, че Бог познава сърцето.
За разлика от човека, Бог не дава да бъде излъган с външни неща, които се виждат от
вън. И поради това е абсурдно да се мисли, че може да съществува отношение с Бога чрез
молитва, ако тази молитва е изкуствена и не произлиза от истината на сърцето.
Да се позволи сърцето да говори е първо изискване за всяка истинска молитва.
Защото, когато човек се моли, тогава той разговаря с Бог, а е сигурно, че Бог обръща
внимание само на гласа на истината Това е значението на предупреждението: "А ти, кога се
молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец."
"Скришната" стая е конкретен образ на скритост на молещия се, тя се състои в
намерението да представим на Бога истината на собственото си сърце. И Бог, Който "вижда в
скритост", тоест онова, което човек не може да види: самата истина, скрита в сърцето, ще
отговори и ще изслуша. Исус казва "не молете се като лицемерите".
Лицемерите са различни, те отвън правят добро и изглеждат набожно, а вътрешното
им намерение е да бъдат видени и похвалени от човеците. Това намерение е противно на
самото естество на молитвата. Тяхното намерение не е насочено към Бога, а към човеците.
Това тяхно намерение прави молитвата им фалшива.
Затова и тяхната молитва не е молитва. Те се молят с устни, но сърцето им е далеч от
Бога (Йоан 28:13; Ис. 7:14). Те всъщност фалшифицират молитвата и затова не са и молещи
се. Разминаването с техните намерения е толкова голямо, че те не са в състояние нито да
даряват от сърце, нито да приемат в него. Намеренията им показват разминаване между
тяхната молитва и живота им. В тази светлина Марк съобщава думите на Исус: "пазете се от
книжниците, които искат да ходят пременени и обичат поздрави по тържищата, предни
седалища в синагогите и първи места по гощавките. Тия, които изпояждат домовете на
вдовиците и лицемерно дълго се молят." (Марк. 12:38-40). Бог вижда техния покварен живот.
Докато от една страна се молят с дълги молитви, от друга всъщност само гледат своята
полза.

52
 Това са човеци, които не желаят да предадат на Бога своята истина и затова растат в
лъжа. Не познават нито себе си, нито Бога, а искат да се покажат в по-хубава светлина пред
хората.
Всъщност в молитвата истински може да търси Бога само онзи, който по някакъв
начин вече Го е намерил, или поне малко е отворил своето сърце. Псалм 22 ни учи на това:
"Кой ще възлезе на планината Господня, или кой ще застане на Неговото свето място?
Оня, чиито ръце са невинни и сърцето чисто..." (Пс. 23:3-4).
Тези, чиито ръцете са невинни, те могат да молят и към тяхната молитва Бог е
внимателен. Защото тяхното намерение, тяхната молитва, сърцата им са чисти.
В този смисъл Исаия говори: "Ето, ръката на Господа не се е скъсила, та да не
може да спасява, и ухото Му не е натегнало, та да не може да слуша. Но беззаконията ви
произведоха раздяла между вас и вашия Бог, и греховете ви отвръщат лицето Му от вас, за
да не слуша." (Ис. 59:1).
Вътрешно грешното настроение прави молитвата невъзможна. Поради това не е
важно къде се молим – вътрешно човек трябва да има такова настроение, като че ли се
намира в собствената си стая. Сърцето трябва да бъде отворено в истината пред Бога.
Молитвата не може да бъде истинска, ако съществува несъгласие между намерение, думи и
мисли.
Нужно е човек да стигне до самата истина за себе си и да разкрие сам на себе си защо
прави нещо. Да осъзнае своите действия. Опасно е, когато познаваме някои неща теоретично,
а ни се струва, че вече ги правим в действителност.
Лицемерие – дали става дума за истинско намерение? Винаги интерпретираме Бога
като човек. Знаем, че можем да излъжем човека и да убедим сами себе си спонтанно, че и
Бога можем да излъжем - "Но това ни е ясно – Бог вижда всичко..."
Ако човек е в истина пред Бога, тогава Бог ще помогне на този човек. Ако човек
пристъпва пред Бога в лъжа, и сам Бог не иска да го освободи от неговата лъжа.

б) "Не се молете като езичници"

"А кога се молите, не говорете излишно като езичниците; защото те мислят, че в

многословието си ще бъдат чути; прочее, не бивайте тям подобни; защото вашият Отец
знае, от какво имате нужда, още преди да поискате от Него" (Мт. 6:7-8).
А как се молят езичниците? Трябва да се каже, че всеки се обръща към Бога по начин
който е зависим от това как той разбира Бога. Езичниците са имали много низко познание за
Бог, много недостатъчно, и поради това те не се обръщат към Бога както би трябвало да се
обръщат към истински Бог. Според тяхното разбиране става дума за божество, до което може
да се достигне чрез силата на думите. Поради това Бог не е Бог, а идол. Човекът езичник,
който не познава достатъчно образа на Бога, дава на Бога своя образ, което означава, че на
Бога придава и своята воля, идеите си и разбирането си за справедливост... Такъв бог може
да не бъде добре настроен, да си спи, да бъде далеч...
Постоянно изкушение на човека е да намали разликата между себе и Бога (греха на
Адам), да има по-силно влияние върху Бога, да има един вид на сила.
Човекът иска да бъде критерий за Бога, критерий как Бог трябва да се отнася към
него. Цената на това винаги е много голяма. Да направи бог като че ли е човек, така, че да
може да има някаква власт над него. Човек стига чак до там да придава на Бога и някои
несъвършенства които имат хората. Така се стига до там, че не можем повече да имаме
изцяло доверие в Бога, а това по особен начин се отразява в молитвата. Поради това в
Декалог Бог съветва да не правят на себе си образи.
Човек тогава към Бога не се обръща като към Съвършен, нито може съвсем да има
доверие в него, но го призовава така че с неговата помощ да направи нещо. Тогава в
молитвата той иска да информира Бога за много неща, като че ли Бог изобщо не знае това,
иска да обърне Неговото внимание, като че ли Бог не знае това, и да се насочи Неговата воля

53
в посока, която човек желае – или казвайки на кратко – обръща се към Бога като към човек.
И ние желаем да придобием Бога за нещо което е наше! А въпросът е желае ли изобщо това
Бог. Бог на мен желае добро, а аз наблягам на моите желания!
От това произлиза, че успехът на това, което желаем е зависим от готовността на този
който моли, тоест, колко има способности да убеди Бога със своите думи и жестове – да
направи това.
Така езичниците си мислят, че ще бъдат изслушани поради това, което те
"изброяват" (3 Цар. 18:25-29).
Тази молитва е фалшива – в нея не се намира нито вяра, нито любов, нито довериe.
Това не е разговор с Бог, а като с някой, който е подобен на нас. Исус ни учи: "Отецът ваш
знае от какво Вие имате нужда". Това изречение няма никакво намерение да ни накара да се
изключи просителната молитва, но в светлината на всичко иска да ни покаже истинското
естество.
В това отношение св. Йероним ще каже: "Ние не сме народ, който приказва, но народ
който моли. Едно нещо е да кажем нашите нужди на онзи, който не ги познава, а друго нещо
е да искаме помощ от този, който ги познава. В първия случай става дума за информиране, а
във втория става дума за покланяне. Там искрено разказваме за своите страдания, а тук –
бедни каквито сме – молим." Това значи, отношението към Бога не е отношение като към
човека. Когато на човека разказваме за нашите мъки, разказваме за да го информираме, да го
убедим да ни помогне. По отношение на Бога всичко това е излишно. Бог много добре знае
какви сме ние и от какво имаме нужда. По отношение на Бога ние поднасяме своята истина
така, че да можем да приемем и да вървим според Божията истина.
Ние нямаме нужда да информираме Бога, нито да променяме Неговата воля, защото
нашата молитва нищо не допринася на Бога, но само на нас. И поради това в молитвата аз
поднасям своето положение на Бога – това е моето положение – и чакам Бог да ми каже
своята истина. Просителната молитва е молитва не на убеждаване, а молитва в която аз
поднасям своите желания – и ако моите желания са добри, Бог чрез тях ме подготвя, за да ме
направи способен да мога да приема това, което Той вече е готов да ми подари.
Чрез тези молитви Бог ме прави способен за приемане – така че употребата на дара да
не се превърне в лошо използване.
"Бог е винаги готов да даде, но ние не сме винаги готови да приемем" – казва св. Тома
и добавя: "Тъй като сърцето ни е често насочено към други неща, а разумът ни е обзет от
страстите, даровете минават край нас. Поради това молитвата помага сърцето да се обърне
към Бога, за да бъдем готови да приемем."
Затова християнинът не трябва да информира Бога, нито на всяка цена да го накара да
приеме нашата воля, но ние да приемем Божията истина и Неговата воля. Молитвата се
отнася за нас, а не за Бога. Чрез нашата молитва не получава Бог, а ние. И поради това, ако
искаме нашата молитва да не бъде езическа, ние трябва да казваме на Бога: "Ти познаваш
мене по-добре от мен от какво аз имам нужда, дай ми това което желаеш да ми дадеш."
Тогава тази молитва е поклон към Бога, а не празнословие. Така, истинската молитва
може да бъде един момент, тъй като тя в своята същност е движение на сърцето, което се
обръща към Бога, а не напор на някой който търси резултати при Бога.
Да се молиш дълго, не е същото като когато се молиш с много думи. Едно нещо е
молитва с много думи, а друго нещо е акт на продължителна любов. Понякога има прекалено
много думи в молитвата, а би трябвало да има повече любов и готовност да се чуе. Св.
Августин казва: "Да молиш дълго означава да удряш на вратата на онзи, когото молим с
постоянна и искрена жар на сърцето."
Това е молитвата с постоянство, за която говори Исус, молитва с много сърце, но със
сърце изпълнено с любов, което има способности, което е готово да приеме Божията истина
и да се променя.
Молитвата, която е отправена към Бога, се различава и по нещо друго от молитвата, с
която се обръщаме към човека. За да се обърнем към някой човек, е нужно да имаме вече

54
някаква близост с него, да го познаваме и това ни дава възможност да се приближим към
него (търсим връзка). Молитвата, която е отправена към Бога, прави да влезем в интимност с
Бога. Нашият дух се вдига към него и прави възможно да Му се покланяме в любов и истина.
Когато чрез молитвата стане един от неговите интимни ученици, човек получава способност
да върви напред в молитвата, защото се усеща в приятелство, в близост с Бога. Може да пита,
да търси, а да не бъде неприятен, но все повече приятен. Тук е разликата между Бог и човек.
Човек, щом много пъти те отблъсква, значи, вече си му неприятен, докато Бог, напротив
толкова повече те обича. Това е тогава постоянност в молитвата, защото това е отношение на
любов, а онези които се обичат, се радват да бъдат заедно.
Когато човек моли нещо и когато упорства, това упорство в молитвата прави този
човек нахален. А Бог е различен от човека. Ако е молитвата подобна на езическа, тя става
скучна защото не е от любов, интимна, няма доверие.
Езичникът вижда силата на молитвата в силата на своите думи повече, отколкото в
добротата и Божието милосърдие. Затова истинският молещ не набляга на многото думи и на
нахалството – защото това не е израз на любов и доверие. Дори мълчанието на Бога не Го
обезкуражава и не я приема като неуспех. Напротив, приема това като позив на Бога, за да
постоянства в молитвата, защото това е мило на Бога. Бог знае от какво има нужда и няма да
закъснее в своя подарък. Автентичната молитва е молитва на доверие и молитва на любов. И
по някакъв начин мълчанието на Бога може да означава, че Бог не иска да изслушва
молитвата ни, защото ако я изслуша, може да се случи човек повече да не се обръща към
Него, докато отново няма да има някаква нужда.

3.2. "МОЛЕТЕ И ЩЕ ПРИЕМЕТЕ"

"Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори;

защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще
се отвори. Има ли помежду ви човек, който, кога му поиска син му хляб, да му даде камък,
и кога поиска риба, да му даде змия? И тъй, ако вие, бидейки лукави, умеете да давате на
чедата си добри даяния, колко повече вашият Отец Небесен ще даде блага на ония, които
Му искат?“ (Мат. 7:7-11).
"Искайте, и ще ви се даде" (Лук. 11:5-8.9-13) – ако човек моли искрено винаги
получава.
Евангелист Лука започва 11 глава на своето евангелие с известие как Исус е молил на
някое място и след това е спрял, а един от учениците го е помолил: "Господи, научи ни да се
молим, както и Иоан научи учениците си." (11:1)
Исус отговаря и ги учи на молитвата “Отче наш”. След това следват веднага две
кратки поучения за молитвата, които са също дадени като отговор на желанието на
учениците: "Господи научи ни да се молим".
Целият откъс разкрива ясната цел: типичната молитва на Исусовия ученик е "Отче
наш". Но, тази молитва изисква характеристично вътрешно разположение, тоест абсолютно
доверие в силата на молитвата, тоест, в любовта на оногова, към когото молитвата е
насочена.
Два са начините на тълкувание:
1. Ударението се слага на решителната молитва, тоест да се моли по всяко време, да се
победи страха и човек да осъзнае, че Бог го иска силен в молитвата – не нетърпелив.
Патриарх Яков получава ново име: "отсега името ти ще бъде не Иаков, а Израил, защото
ти се бори с Бога, та и човеци ще надвиваш.... И го благослови там." (Битие 32:28). Мойсей
е настъпил във водата и водата се е разделила. Решителността не е в това да се опитвам за да
сменя волята Божия в моята посока, но в съзнанието, че Бог ме слуша.
2. Ударението се слага на молитвата на само-доверие. В центъра на вниманието е
думата "приятел". Можеш да дойдеш. Това усещане дава възможност на ученика с доверие
да се обърне към Бога. И в неприятно време Бог е приятел и може да се дойде до Него (дори

55
когато убеждението ми говори, че в нищо няма да успея). В човешките отношения
приятелството става сила, с която може всичко да се направи. А колко повече това може да
бъде чрез приятелството с Бога. Отношението между ученика и Бога е отношение между
дете и баща, а любовта още усилва това отношение. Може да се каже, че първото поучение
за молитва е дълбокото доверие, което трябва да характеризира молещия. В заключение на
притчата е подчертано: "и би му дал всичко от което има нужда". Човекът е искал три
хляба, но приятела е готов да му даде повече.
Великодушието на Бога не познава математика. Св. Августин казва много хубаво, че
Бог желае да "даде винаги повече отколкото ние искаме от Него".
"Ако е готов приятелът да даде когато ние от сън сме го събудили, колко повече е по-
готов Онзи, Който никога не спи и Който непрекъснато ни събужда от сън и ни подтиква да
се обръщаме към Него. "Още нищо не сте молили" Това потвърждават и Исусовите думи
които са свързани с притчата: "И Аз ви казвам: искайте и ще ви се даде; търсете, и ще
намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всеки, който иска, получава, и който
търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори." (Лук. 11:9-10). Тези стихове говорят
за силата на молитва която е казана във вяра. "Молете, търсете, чукайте... този който моли,
който търси, който чука..."
Някои в тези глаголи виждат прецизна градация на стойностите: св. Тома казва:
"Искайте молейки, търсете следвайки (изпитвайки Божията воля), чукайте работейки" Той
подчертава че Бог ще ни даде това което го молим при условие нашата молитва да бъде
отправена с доверие и придружена от нашето решително настояване да опознаем Неговата
воля и да я сложим в действие. Това се изисква от само себе си, защото без това нашата
молитва не може да бъде истинска, а Бог не приема лъжа. Така и това трикратно
потвърждение, че Бог ни е изслушал, въпреки че от Исус не е поставено като условие – все
пак предполага че става дума за истинска молитва, тоест, за молитва като проява на вяра,
която се опитва да се живее. Тук не може да става дума за неангажиращата молитва на
"лицемера" който моли, а не прави, нито може да става дума за езическа молитва, където се
използват много думи, а малко вяра – но става дума за молитва на учениците, които вярват
на Учителя и настояват да живеят неговите заповеди.
Първата Църква, която е вкусила дълбоко силата на молитвата изнася следния
проблем за своите безсилни членове, които не са се още убедили в това: "Молите, но не
получавате, защото лошо молите: за да изхарчите това в своите страсти." (Зах. 4:3).
"Лошо молите", тоест, когато изговаряте на Бога своята молитва, това изобщо не е
молитва; липсва любов, доверие в Бога и не се моли Бог да даде това, което Той смята като
най-добро, но се набляга на собствените желания. Липсва и потвърждение на живот, което
само показва, че в молитвата не се търси Божията воля.
От Бога се изисква, но не се разговаря с Него, не се суша какво Той говори.
Евангелист Матей на много места подчертава силата на вярата в отношението с Бог.
Вярата прави силна моята молитва. "ако имате вяра... нищо няма да бъде за вас
невъзможно.." (Мат. 17:20). Или още по-изрично: "и всичко, що поискате в молитва с вяра,
ще получите." (Мат. 21:22).
Св. Йоан говори много подобно на това учение: "И дръзновението, що имаме пред
Него, е това, че, ако просим нещо по Неговата воля, слуша ни; и ако знаем, че ни слуша за
каквото бихме просили, знаем и че получаваме, каквото сме просили от Него." (1 Йоан 5:14-
15).
Гаранцията, че Господ ни е изслушал е последователността между молитва и живот.
Но, често човек има впечатление, че въпреки истинската му молитва, тоест с вяра и в
съгласие с Божията воля, молитвата остава без плод. Този опит, може да се каже, имат доста
често хората и тогава този проблем става сериозен.
Такъв опит са имали и молещите се в Стария Завет: "Боже мой, Боже мой! защо си
ме оставил? Далеч са от спасението ми думите на моя вик. Боже мой! викам денем - и Ти
не чуваш, и нощем - и няма за мене мира." (Пс. 21:1-3).

56
 "Изнемощях от вопли; засъхна гърлото ми; измъчиха се очите ми да чакам Бога
(мой)." (Пс. 68:4)
"Но аз викам към Тебе, Господи, и сутрин рано молитвата ми Те изпреваря. Защо,
Господи, отблъсваш душата ми и криеш лицето Си от мене?... Ти отдалечи от мене
приятели и близки: моите познати се не виждат." (Пс. 87:14-15.19).
Не може да се каже че тези молитви не са израз на вярата, тоест че не са истинни. Тук
не ни е позволено да смесваме истинската житейска реалност и опита, който ние
забелязваме. Може да се случи че аз не съм имал опит, но все пак съм приел. От друга
страна, може да има разлика между онова което молещия изрично изисква и между това
което Бог в този момент дава. Бог знае по-добре от какво ние имаме нужда...
Истинската молитва винаги води към готовност да се приеме волята Божия, дори и
тогава когато е трудна и неразбираема от разума. Молещият знае че Бог никога не дава по-
малко. Св. Павел пише от своя опит: "А на Тогова, Който може, според действуващата в
нас сила, да извърши несравнено повече от всичко, що просим, или за каквото помисляме.
Нему да бъде слава..."(Еф. 3:20).
Така в това отношение се дават и различни тълкувания на това защо Бог мълчи или че
само ми се струва, че не ни е изслушал. Така примерно св. Августин казва: "Ако не дава
веднага, това е затова за да постави на изпитание оногова, който моли, но никога не презира
оногова които се обръща към Него. "Бог може да отложи това добро, което се иска, за по-
подходящо време когато молещия ще знае по-добре да го използва. Освен това, Бог може да
отхвърли това добро, за което се моли, за да даде нещо по-добро, както например със св.
Павел. „И, за да се не превъзнасям с премногото откровения, даде ми се жило в плътта
ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям. Затова три пъти молих
Господа, да го отстрани от мене. Но Той ми рече: стига ти Моята благодат; защото
силата Ми се в немощ напълно проявява. Затова с много по-голяма радост ще се хваля с
немощите си, за да се всели в мене силата Христова. Затова добре ми е в немощи, в обиди,
в нужди, в гонения, в притеснения заради Христа, понеже, кога съм немощен, тогава съм
силен. (2 Кор. 12:7-10).
За пръв път Павел е молил Господа да го освободи от злото, което го е унижавало, но
е получил отговор: ”Достатъчна ти е моята благодат." Неговата молитва не е отхвърлена, тя е
изслушана въпреки че "жилото в плътта" не е било отстранено. Св. Павел сигурно искрено и
истински се е молел, но не е получил точно това, за което е молил. Получил е по-големия дар
да познае евангелското и апостолското значение на изкушението. Павел казва: "Ще се хваля
със своите слабости."
Затова и св. Августин пише: "Павел не е изслушан (така както той си е мислил)
защото това не би било за него за истинска полза", и след това казва: "Не е получил това
което е искал, но е получил това, от което е имал по-голяма полза."
С този опит на св. Павел Исус сигурно е искал да ни окуражи за молитвата на доверие,
упоритост, постоянство, храброст.
Но, би било прекалено просто да си мислим че Бог спи, мълчи, а аз с молитва трябва
да го събуждам, за да изслуша моите нужди.
Опитът ни потвърждава, че истината е обикновено различна. Бог не е този който спи.
Този който спи обикновено съм аз. Бог е всъщност Онзи, Който събужда, Който подтиква
човек да моли. Исус говори: "Още нищо не сте искали в мое име... Искайте и ще получите...
Той е Онзи, Който ни подтиква да търсим, дори чак съжалява, когато това не се прави. В
молитвата Бог първо търси нас (Бог има инициатива) така, че ние да търсим, а след това идва
нашият отговор.
В древна проповед на Велика събота слушаме и тази покана: "Събуди се ти който
спиш. Стани от мъртвите, защото Христос те просветлява." Бог излиза на среща с нас по
различни начини – в по-подходящо време.
На молитвата Бог отговаря – без значение, че при Него се идва "около полунощ".
Божията намеса е в два вида:

57
 1. С чудо да се разреши нашия проблем, да се отстранят пречките на пътя, да се
освободи от тежестта на Кръста.
2. Нещата да останат такива, каквито са (поне така ни се струва от вън), а Той самия
да ни придружи по пътя, готов заедно с нас да носи нашите затруднения.
Бог повече обича този втори начин. Със своето мълчание Той вика да се тръгне
напред. Затрудненията си остават същите, но човек не е същият. Затрудненията са останали
същите, но силата не е повече само от човека.
Понякога плачем, защото не сме получили онова, което сме търсили да се случи по
чудесен начин, но получаваме много повече: не само някакви неща, но Него, не само
благодат, но Неговото присъствие.
Всяка пречка, която е преодоляна, по свой начин е несравнимо по-ценна за живота,
отколкото пречката, която с чудо е премахната.
По подобен начин ни говори евангелист Лука в своята притча за упоритата вдовица:
"Каза им и притча за това, че трябва винаги да се молят и да не падат духом, като рече: в
един град имаше съдия, който ни от Бога се боеше, нито от човеци се срамуваше. В същия
град имаше една вдовица, и тя дохождаше при него и казваше: защити ме от противника
ми. Но той дълго време не рачи. А сетне рече си сам: макар и от Бога да се не боя и от
човеци да се не срамувам, но, понеже тая вдовица ми не дава мира, ще я защитя, та да не
дохожда вече да ми додява. И рече Господ: чуйте, що казва неправедният съдия! Та Бог ли
няма да защити избраниците Си, които викат към Него денем и нощем, макар и да забавя
да ги защити? Казвам ви, ще ги защити наскоро. Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери
ли вяра на земята?..." (Лук. 18:1-8). В този пример имаме модел на постоянна и изслушана
молитва; думата 'додява' няма негативен тон, но само говори за упоритост. Вдовица, която
идва да търси защита от човек, който няма нито сърце нито душата: "ни от Бога се боеше,
нито от човеци се срамуваше". Няма усещане за справедливост нито за човешко страдание.
Вдовицата е крехка и слаб човек, която трябва да се бори и с насилието и с инертността на
съдията. Тази борба изглежда като че ли вече е осъдена да бъде загубена. Но, тя не се
предава. Отива към съдията, един път, два пъти, десет пъти... не я изморява нито
неразбирането и отхвърлянето. И на края успява! Слабостта е победила голямата сила.
а) Първо поучение: Човек не трябва да има страх поради своите слабости или немощ
или поради своята греховност. Знаем добре че Бог не изслушва грешника, но трябва първо да
дойде покаянието. Поради това не трябва да спрем и да си мислим "Бог няма да помогне на
мен – Той вижда какъв съм"
б) Друго поучение: Не трябва да мислим, че затрудненията не могат да се
преодолеят. Истинската сила се намира в нас. И именно това е нашата слабост и нашата
бедност.
в) Трето поучение: Не трябва да се изморяваме, ако за Божията помощ трябва да
чакаме и ако усетим, че нашите молби са се сблъскали със стената на Божието мълчание.
Трябва да знаем да понасяме закъсненията на Бога. Те са изпитания за нашето постоянство,
любов и доверие: "Та Бог ли няма да защити избраниците Си, макар и да забавя да ги
защити?" (Лук. 18:7).
Времената са на Бога, а не на нас. Времето в което Той ще се намеси, определя Бог.
Опасността е само в това, да не спрем преди това с молитвата. "Но Син Човеческий, кога
дойде, ще намери ли вяра на земята?" (Лук. 18:8).
Да обърнем внимание на заключението: Когато Бог реши да ни изслуша, може да се
случи да намери загасена вяра... В деня, когато съдията реши да удовлетвори проблема на
вдовицата, а тя не дойде.
Известно е събитието с Илия, който е изпращал своя слуга..: "и рече на слугата си:
иди и погледни към морето. Той отиде, погледа и рече: нищо няма. Той каза: направи това
седем пъти. На седмия път той каза: ето от морето се подига малко облаче, колкото
човешка длан..." (3 Царст. 18:43-44).

58
 По нашето време особено е актуален проблемът на търпението и на постоянството. И
поради това по наше време опита на днешните хора е, че Бог мълчи. Бог е станал мълчалив.
Така в трудни ситуации: Бог вижда всичко, всичко чува, всичко знае и мълчи… И не е че Бог
'мълчи', но ние сме престанали да слушаме.
Mат. 15:21 и Mк. 7:24 ни поднасят случая на жената Хананейка... жената вика, а Исус
мълчи... Отговорът чрез мълчание е прострация. Исус желае да не се изморяваме да молим.
Ако ни се измори вярата ни и се отказваме, защото сме убедени, че сме изчерпили всичките
си възможности, и се изморяваме, а Бог желае да види колко имаме доверие и любов.
Причина за това, че не сме получили онова, което сме искали и че ни се струва че не
сме изслушани, може да бъде тази, че сме искали прекалено малко. Ние пред Бога имаме
нашата листа на желанията. Много пъти те са за Бога разочарование . Може да се каже, че
Бог съжалява, че ние търсим толкова малко.
В молитвата човек има две възможности:
1. Да набляга на собствените си желания
2. Да слуша Божиите предложения.
Бог никога не изтрива нашите желания ако са добри, но понякога желае да ги
промени, да ги трансформира...
Понякога и Божите закъснения имат за цел да разберем, че някои неща не са най-
важни. Или може би, не са съвсем добри: "Не знаете какво молите." Казва Исус. "Господи не
ни позволявай да избирам." – това би трябвала да бъде нашата молитва.
Бог ни изслушва винаги. Тук Исус е дал силна гаранция. Но, да позволим на Бога да
ни даде повече от нашите желания. В молитвата Бог винаги ни надминава, дава ни повече.
Може да кажем, че в своя математика Бог винаги прави грешка, така да се каже, в полза на
човека. В молитвата Бог винаги надминава желанията ни: Самариянката търси само вода, а
Исус иска да й даде жива вода...; Закей желае само да види Исуса...; работниците от
последните часове искат и каквото им се даде...; блудния син желае да бъде слуга...;
разбойникът търси само Исус да го спомене в своето Царство...
Затова в молитвата е много важно да се слуша: имаме такива молитви: "Послушай
Израел..." "Говори Господи, твой раб слуша..."
Най-силната молитва, която Бог иска да чуе от нас е: Да! Затова молитвата е
авантюра, отворена за всички възможности и за изненади...
В молитвата човек трябва да бъде готов да смени своите идеи. В този смисъл човекът
на молитвата е непредвидим. "Вятърът духа както иска... Така и този който е роден от Духа."
И поради това никога не е въпросът в молитвата и в нейната сила; винаги въпросът е
при молещият....
Молитвата трябва да бъде истинска.

3.3. "Боже, бъди милостив към мене грешника"

А сега нещо ще кажем за две позиции по отношение на молитвата, които могат да се

срещнат при много молещи, но по някога не ги забелязваме, защото могат да се явяват в
различни нюанси.
Ще прочетем много прочути откъс от евангелието за митаря и фарисея и ще го
анализираме.
"Също и на ония, които бяха убедени в себе си, че са праведни, и презираха другите, каза
следната притча: двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а
другият митар. Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря Ти,
че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя
митар: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам. А митарят,
като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и
казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника! Казвам ви, че тоя отиде у дома си

59
оправдан повече, отколкото оня; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а
който се смирява, ще бъде въздигнат“. (Лк. 18:9-14)

Двата човека от притчата са реални, но, може би не са конкретни исторически личности,

но сигурно е, че винаги са актуални. Реална религиозна позиция се придава и на двата човека
от притчата. Сигурно е, че сравнително лесно бихме могли да ги намерим и в нашата среда.
Вярно е, че митаря и фарисея са образи, които са взети от една религиозна традиция –
еврейската – но те по някакъв начин представляват опита и на други религии в миналото и в
бъдещето. Притчата за митаря и фарисея е истинска притча за нещо, което реално се е
случило и което постоянно се случва.
Най-важното поучение от всичко това е следното: за молещия човек на първо място е
важно в своето отношение към Бога да запази позиция на смирение и на духовен реализъм –
искреност, тоест, позиция на човек, който е "беден (смирен) в духа, защото на такива е
царството небесно"29 (Мат. 5:3).
Религиозната същност на това първо блаженство се отнася и за молитвата и нейната сила.
Представена е молитвата на два типа хора: фарисей и митар.
Целта на притчата не е да се сравнят двата начина на молитва и да се покаже колко
едната е по-възвишена от другата, но на първо място да се подчертае разликата между
истинска от фалшива молитва. Тук не става дума за два вида молитва, а за два типа на
човеците по отношението му към молитвата. От двата човека, които са дошли в Храма да се
молят, само митаря се моли.
Фарисея се моли само външно, но неговото вътрешно отношение всъщност е нещо, което
не е молитва, а е нещо противно на молитвата. Тук става дума за противопоставяне не само
на истинска и фалшива молитва, но на истинска и на фалшива набожност.
Това учение е отправено към общността на вярващите за всички времена.
Исус казва: "на ония, които бяха убедени в себе си, че са праведни, и презираха другите, каза
следната притча" (Лк. 18:9).
Всъщност, тук се намира решението на цялото тълкуване: става дума всъщност за
учение срещу един характерен недостатък – а това е убеждението, че си праведен пред Бог, и
тогава това задължително води към горделивост и негативно отношение към другите. Тук
става дума за недостатък, който е вече осъден и в Стария Завет: "и не влизай в съд с Твоя раб,
защото пред Тебе няма да се оправдае нито един от живите." (Пс. 142:2; Втор. 9:4-6).
В Новия завет, а особено при апостол Павел, мисълта че си праведен пред Бога е
осъдена като не приемане на спасителното дело на Христос: "Не отхвърлям Божията
благодат; защото, ако чрез закона е оправданието, тогава Христос напразно умря." (Гал.
2:21). Ясно е, че тук не става дума дали фарисея изпълнява Закона само отвън, но отвътре.
Всъщност това е недостатък, който не признава фактът на универсалността на греха:
"всички съгрешиха и са лишени от славата Божия, оправдавайки се даром, с Божията
благодат" (Рим. 3:23-24).
Освен това тук става дума и за това, че не се признава необходимостта от Божието
милосърдие за спасението: "по благодат сте спасени" (Еф. 2:5).
Фарисеят е подтикван от своята мисъл, че е праведен и моли (18:11-12) изброявайки
своите предимства. Тази молитва е представена с намерение да се подчертае фалшивостта и
абсурдността на такава позиция в молитвата. Превъзнасянето и горделивостта, която
произлиза от молитвата, е знак на противопоставяне на молитвата. Фарисеят не се смирява
пред Бога. Той иска Бог да му върне за неговата праведност.
А сега нещо ще кажем за фалшивата молитва

a) фалшивата молитва

29
Това е първото блаженство

60
 Фарисеят започва с думите "Боже, благодаря Ти ..." Началото е много хубаво, но не
отговаря на истината. Искрено да благодари на Бога може само някой, който усеща, че от
Бога е приел нещо. При човека фарисей това липса. Той смята себе си за "праведен" и смята,
че чрез своите заслуги има право да се хвали, а също и поради това, че спазва всички
предписания на Закона. Няма никъде знак, че смята това за дар от Бога; той смята, че го е
заслужил със своите дела. Че неговото усещане е точно такова, се разбира от неговото
презрение към другите: "благодаря Ти, че не съм като другите човеци" (Лук. 18:11).
Човек не може да каже, че е смирен в отношението си към Бога, ако на хората не гледа с
очите на истинско смирение. Фарисеят се дистанцира от другите и гледа на тях с презрение и
по този начин показва фалшивостта на собствената си молитва, на собствения си живот. Той
се хвали пред Бога, но не благодари на Бога. Не знае за истината за която св. Павел пише:
"Защото, кой те отличава от другите? Какво имаш, което да не си получил? А щом си
получил, защо се хвалиш, като да не си получил?" (1 Кор. 4:7). Това за което говори св. Павел
е истина и по отношение на естествените дарове, а колко повече по отношение на
свръхестествените неща. Човек не може да се хвали с нищо което има, това не е от него, а
всичко е от Господа.
Съществува разлика между "да се хвалиш пред Бог" и "да се хвалиш в (с) Господа". В 1-
во послание до Коринтяни (1:29) св. Павел казва: "Бог избра онова, що е безумно на тоя
свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами
силните; Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за
да съсипе онова, що е нещо, та никоя плът да се не похвали пред Бога." (1 Кор. 1:27-29) Но
да се хвали с Господа, това е позволено: "който се хвали, с Господа да се хвали". (1 Кор. 1:31;
2 Кор. 10:17; виж Йер. 9:22-23).
В първия случай става дума за позиция подобна на позицията на фарисея , където става
дума за похвала пред Бога поради собствената праведност, която се основава на добри дела
(Рим 3:27; Еф. 2:9; Тит. 3:5). Такова хвала пред Бога е гордост. В друг случай става дума за
искрено смирение и за духовен реализъм, когато се слави дара Божи, да се хвалим с онова
което съм приел: "Но с благодатта на Бога съм това, което съм; и Неговата благодат в
мене не беше напразно, а повече от всички тях се потрудих - ала не аз, а Божията
благодат, която е с мене" (1 Кор. 15:10).
"И зная тоя човек (с тяло ли, или без тяло, не зная: Бог знае), че беше грабнат и
отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори. С такъв човек ще се
похваля; но със себе си няма да се похваля, освен с моите немощи" (2 Кор. 12,3-5).
Мария във “Величит” (Лук. 1:46-50) се хвали с Божите дарове.
"От сега ще ме възхвалят всички народи...". – Това не е горделивост, тя се хвали с Божия
дар. Ако имам Божи дар, мога да се хваля с него, но само като с дар, а не горделиво като със
своя заслуга.
Фарисеят е смятал, че е праведник и той се е хвалил пред Бога, като че ли става дума за
успех който той е постигнал със свои сили. Павел учи, че е добре да имаш някаква слабост -
така човек няма да забрави за важността на Божията благодат.
Със своята позиция фарисеят не признава онова, което е най-голямо, а това е: Божието
милосърдие. Той е достатъчен сам на себе си. Човекът е винаги в изкушение когато направи
нещо добре, да го смята като нещо, което е направил поради своите способностите.
б) абсурдна молитва
Абсурдно е човек да се хвали пред Онзи, Който е извор на всяка святост – Самото
съвършенство. Абсурдно е да благодариш на Господа затова, че не си като другите хора и с
горделивост да изговаряш смирени думи. А преди всичко абсурдно е да се дистанцираме от
другите поради нашата справедливост когато виждаме нашата величина: "постя два пъти в
седмица, давам десятък от всичко, що придобивам.” В Евангелието е казано че този тип на
"справедливост" носи със себе си твърдост на сърцето: характерно е, че такива хора не се
доверяват на Божието милосърдие – те сами се спасяват със спазване на Закона... –

61
дистанцират се от другите хора поради 'тяхната греховност'. Поради това фарисеите отправят
упреци:
Лук. 6:1-11: Откъсване на класовете в събота – упрекват учениците защо правят това.
Исус лекува в събота – упрекват го как може да нарушава съботата.
Лук. 7:31-35: "дойде Иоан Кръстител: нито хляб яде, нито вино пие; а казвате: бяс
има. Дойде Син Човеческий: яде и пие; а казвате: ето човек многоядец и винопиец, приятел
на митари и грешници." Това е типично за хората които се дистанцират от другите, за да се
изтиква собствената справедливост.
Лук. 14:1-6: "позволено ли е да се лекува в събота?"
Мат. 5:20: "Защото, казвам ви, ако вашата праведност не надмине праведността на
книжниците и фарисеите..."
Лук. 16:15: на фарисеите Исус казва: "вие представяте себе си за праведни пред
човеците, но Бог знае вашите сърца."
Лук. 20: 45-47: "пазете се от книжниците, които обичат да ходят пременени и
обичат поздрави по тържищата, предни седалища в синагогите и първи места по
гощавките."
Това е Божето осъждане на човешкото лицемерие.
"горко вам..." (Лук. 11:42-43; Мат. 22:34-40).
"Бог знае вашите сърца" (Лук. 16:15).
"Как може да говорите добро, когато сте зли? Защото от препълнено сърце
говорят устата." (Мат. 12:34).
Затова, ако фарисеят не е направил прелюбодейство, ако не е откраднал нещо, може
да бъде само защото не е имал възможност или поради някакви други мотиви, които са
различни от религиозните. Той не само се представя като праведник пред хората, но дръзва и
пред Бога и като че ли мисли, че и Бога може да излъже за своето вътрешно състояние.
Затова Исус казва: "те са слепи водачи на слепци." (Мат. 15:14). Исус учи: ти когато се
молиш влез в своята стая...
Фарисеят не е човешката категория, но категория на духа. Това е състояние, което е
винаги заплаха да обхване всеки един човек. Затова Исус не изслушва тази молитва.
Всъщност фарисеят, когато моли, става още по-лош!
В притчата индиректно е ясно, че и фарисеят и митарят са грешни хора, само че
фарисеят със своето поведение не иска да признае тази истина, а митарят я признава.
Признанието в искреността на сърцето прави негова молитва истинска – той излиза
оправдан.
Понякога е проблем на фарисеите, защото нямат някакъв голям грях. Те са
повърхностни в своите задължения пред Бога. Повърхността трудно може да се смени. Така
че сами себе си осъждат за да стават такива постоянно. "Нито горещ нито студен"...
Пс. 31:3-5 "Докле мълчах, изтощиха се костите ми от вседневното ми охкане,
защото денем и нощем тежеше над мене Твоята ръка; свежестта ми изчезна като през
лятна засуха. Но аз Ти открих греха си и не скрих беззаконието си; аз казах: "ще изповядам
Господу моите престъпления", и Ти сне от мене вината на греха ми." Трябва да признаем
истината сами на себе си.
Постоянно изкушение е "бяг от греховност", когато поради опита на греха при
другите не виждаме сами себе си.
Друго нещо много важно е съзнанието, че Онзи, Който познава човешката греховност,
е милосърден. Бог е Бог милосърден, Той е Онзи при когото можем да дойдем. Митарят така
и пристъпва към Него, така го призовава с пълно усещане на собствената си беда и
греховност. Такава молитва Бог не отхвърля: "сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще
презреш." (Пс. 50:19).
Митарят се моли със съзнание, че стои пред Бога Който “гледа в сърцето” (1 Царст.
16:7) на човека Който познава вътрешността. Може да се каже, че молитвата на митаря се
свежда до следното: Амин, така е! Аз съм грешник, а ти Боже си милосърдие. "Помилуй ме,

62
Боже, по голямата Си милост, и по многото Си щедрости изглади беззаконията ми“ (Пс.
50:2).
"тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня". Оправдан – от кого? Ясно от
Бога. Дошъл е в храма съзнателен на своята “несправедливост”, и е бил решителен своята
"несправедливост" да изповядва да я признае пред Бога. И е бил оправдан. Притчата
подчертава как Бог изслушва молитвата на смирения и искрен човек, без значение на това
какво е негово състояние. Митарят е публичен грешник, а фарисеят е пример на човек, от
когото Бог е отдалечил своя поглед. Молитвата на митаря е била отвореност към Бога, тоест
била е жест на справедливост, тъй като митарят е дошъл пред Бога като грешник, нуждаещ
се от милосърдие. Неговата справедливост се състои в това: молил е така, както трябва да се
моли и по начина по който Бог желае човек да се моли. Бог желае само това: човек да се
отвори за Неговото милосърдие. И затова молитвата:
- Призовава Божието милосърдие в беда
- Отваря се в бедата, за да може да приема милосърдие
Затова той се връща вкъщи оправдан: бил е оправдан в същия момент, когато се е
признал "несправедлив" и е призовавал Божието милосърдие.
Божието милосърдие е нещо, което е в центъра на Божието откровение и централна
истина на нашето отношение с Бог. Поради това тези, които си мислят, че са справедливи и
големи, нямат шанс пред Бога. Бог възвисява смирените. Да си спомним само Пресвета
Богородица и нейната песен “Душата ми величае Господа”: "който иска да бъде пръв, нека
бъде най-последен от всички и на всички слуга." (Марк. 9:35). "който се смири като това
дете, той е по-голям в царството небесно." (Мат. 18:4).
Бог се спуска към смирените и затова "който се смирява ще бъде възвисен" (18:14).
Евангелието е свидетелство за Божието милосърдие. Исус открива Бога преди всичко
като милосърдие и доброта. Това е истина, която пояснява цялата тази притча, и е нещо, на
което Лука толкова много набляга. Цялото евангелие се основава на Божието милосърдие.
Молитва на бедните в Духа, молитва на смирените.
Исус обяснява своето послание и своята програма, призовавайки се на книгата на пророк
Исая (Ис. 61:102). Исус казва: "Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя
на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на
пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените, да
проповядвам благоприятната Господня година". (Лук. 4:18-19).
Радостната новина е предложена на бедните. Тези бедни са наречени "слепи",
"пленените", "заробени", "подчинени", а това означава всички хора без изключение, защото
пророчеството е универсално.
И като такива, като потомство на Адам всички се нуждаем от Божието милосърдие.
Милосърдието и човешката беда се срещат в Христос. "здравите нямат нужда от лекар, а
болните; не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние." (Лук. 5:31-32).
"понеже Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото." (Лук. 19:10).
Това, което е казано е много важно, защото изтъква мотива за идването на Исус. Това е
същността на Радостната новина: в Исус Христос Божието милосърдие е предложено като
лекарство и спасение на грешниците, а това са всички.
Праведниците, а поради тях Исус не е дошъл, са тези които сами се смятат праведни, а
всъщност нито един човек сам по себе си не е праведник. Такива хора не съществуват.
Това е същността на Исусовото възвестяване на радостната новина. Това е потвърдено с
думите, което Исус е казал на края на двете притчи за милосърдието: за загубената овца и
драхмата.
"Казвам ви, че тъй и на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник,
нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние... Такава
радост, казвам ви, бива пред Ангелите Божии и за един каещ се грешник." (Лук. 15:7.10).

63
 В притчата за 99-те праведни, които не се обръщат, Исус слага ударение на един спасен,
защото 99-те праведни не съществуват: "Тъй и вашият Отец Небесен не иска да загине ни
един от тия малките." (Мат. 18:14).
Поучението е съсредоточено върху радостта – веселие поради обръщането на един
човек.
Какво означава тази радост? Просто това, че е изпълнено Божието желание в Исуса
Христа. Това в Божието сърце ражда особено усещане за пълнота, както когато се получи
нещо, което много се желае.
Това щастие произлиза от милосърдната любов на Отца. Така в третата притча за
Божието милосърдие намираме възклицанието на Отца: "нека ядем и се веселим, защото
тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше и се намери." (Лк. 15:23-24).
Поучението е следното: Всеки път, когато се обърне един грешник, осъществява се
радостната новина, евангелието, тъй като евангелието е мистерия на Божието милосърдие.
Своята греховност ние усещаме като последствие на греховността на другите.

в) Важност на "бедност в духа"

Интересно е да се каже, че това, което е казал Исус и за което говорихме преди, е дошло
като отговор на Исуса към фарисеите и книжниците, които са се скандализирали че Той
общува с грешниците и че яде с тях. (Лук. 5:30; 15:1-3; 19:7).
Във всичко се вижда ясно поучение: Молитвата е "справедлива" и мила на Бога в оная
мярка, в която изразява искреното желание да се застане пред Бог като човек, който искрено
усеща, че радостната новина е предложена на него, че Исус е дошъл заради него, за да го
повика към обръщане и да му подари спасение. С други думи, молитвата на учениците
трябва да произлезе от искреното смирение, тоест да застанем пред Бога така, че да може да
ни види такива, каквито наистина сме: и тогава, като грешници, поради нашата нищета,
привличаме погледа на Божието милосърдие.
Именно така постъпва митарят: "Боже смили се над мене грешника".
Тези, които подобно на фарисея, стоят пред Бога като праведни и които смятат, че нямат
нужда от обръщане, по индиректен начин говорят на Бога, че Исус Христос не е дошъл
заради тях: и така сами изключват себе си от радостно поучение на Божието милосърдие,
което е предложено в Христа. Така че е истина, че всеки, който се възвисява става унижен от
самия себе си.
Така митарят и фарисеят са пример и за всеки един човек.
Фарисеят: той изпълнява Закона в детайли и прави повече от това ,което Законът
изисква, но в вътре в себе си е развален. Има задължение да пости един път в годината, а той
пости два пъти в седмица. Трябва да дава десятък само от някои неща, което притежава, а
той дава от всичко... Той сам себе си канонизира, провъзглася се за светец.
Но и когато се намира в така наречената молитва, той се обръща и гледа митаря. Не
гледа Бога и не гледа себе си. Затова има и фалшив образ за Бога и за себе си.
Митарят: не гледа фарисея. Той би могъл да каже: "Ето, Боже аз не ходя в Храма, но
аз съм по-честен от този фарисей – той е лицемер..." Той гледа своята греховност пред Бога.
Не влиза в грешката да се вглежда и да си мисли, че все пак той е по-малко лош от другите.”
Тогава той би станал същия като фарисея.
Фарисеят има нужда да се хвали пред Бога, да каже на Бог да обърне внимание на
неговите заслуги, успехи... Може да се каже, че и във всеки един от нас има част от фарисея.
Митарят има нужда от Бог, така че да може да започне от нищо.
От тази притча се вижда, че Бог има симпатии не за онзи човек, който се смята, че във всичко
е прав, че вече е получил всичко, а за онзи, който се удря в гърдите и който иска за започне
отново.
Затова митарят си отива оправдан.

64
 3.4. ДА СЕ МОЛИШ В ИМЕТО НА ИСУСА

В евангелието според Йоан има 6 места, на които намираме израза "да молиш в мое
име" които Исус използва и особено подчертава важността на апостолическата стойност на
християнска молитва: Йоан 14:12-14 (два пъти), Йоан 15:14-16 (един път) и Йоан 16:22-28
(три пъти).
Исус гарантира, че молитвата ще бъде изслушана:
1. Обектът на молитвата не е дефиниран: " каквото и да е"
2. успехът на молитвата е сигурен
3. Молитвата може да бъде отправена към Отца (15:16; 16:23) или към Сина (14:14); с
еднаква сигурност ще бъде изслушана както от Сина (14:13-14), така и от Отца (15:16;
16:23-27).
4. Обещанието за изслушване е свързано с някои определени ценности:
- прослава на Отца в Сина (14:13)
- плодовитост на апостолическа дейност (15:16; 15:7-8)
- пълнота на радостта на учениците (16:24; 15:10)
5. Причината за изслушване е изречена по различни начини:
- Връщане на Исус към Отца; Негова прослава (14:13; 16:28; 13:1; 12:32; 3:14)
- Божи избор на учениците и плодове, които този избор донася със себе си (15:16)
- отношение на любов което е между Отца и учениците, защото са обичали Исуса и са
вярвали на Неговото слово. (16:26-27).

Но онова, което е най-ясно е, че "да молиш в мое име" винаги е придружено със
сигурно обещание за изслушване. Това призовава да обърнем нашето внимание и към
другите откъси на евангелието от Йоан, където всъщност изразът "да молиш в моето име" не
се явява, но също така е с гарантирано изслушване:
1. Йоан. 15:7-8 "Ако пребъдете в Мене, и словата Ми пребъдват във вас, то
каквото и да пожелаете, искайте, и ще ви бъде. С това ще се прослави Моят Отец,
ако вие принасяте много плод, и тогава ще бъдете Мои ученици.''
2. 1 Йоан. 3:21-22 "Възлюбени, ако нашето сърце не ни осъжда, ние имаме
дръзновение пред Бога, и, каквото просим, получаваме от Него, защото пазим
Неговите заповеди и вършим което е благоугодно пред Него."
3. 1 Йоан. 5:14-15 "И дръзновението, що имаме пред Него, е това, че, ако просим
нещо по Неговата воля, слуша ни; и ако знаем, че ни слуша за каквото бихме просили,
знаем и че получаваме, каквото сме просили от Него."

И тези откъси са много подобни на онези, които вече сме цитирали от Евангелието. И
тук намираме, че изслушване е сигурно и че може да се моли "и каквото да е".
Но всеки път е означен някой елемент, който пояснява причината на сигурно
изслушване:
1. Йоан 15:7: "Ако пребъдете в Мене, и словата Ми пребъдват във вас "
2. 1 Йоан 3:22: "и, каквото просим, получаваме от Него, защото пазим Неговите
заповеди и вършим което е благоугодно пред Него", и каквото да го помолите, ще
получите.
3. 1 Йоан 5:14: "ако просим нещо по Неговата воля, слуша ни”

Това показва едно характерно измерение на молитвата "в името на Исуса".

Да се търси или моли нещо "в име"-то на някого означава също в негово лице. При св.
Йоан този израз може да има други значения: 5:43: "Аз дойдох в името на Моя Отец, и Ме не
приемате; но, ако друг дойде в свое име, него ще приемете."

65
 Това изречение можем да сравним с 7:28: "Тогава Иисус, като поучаваше в храма,
издигна глас и рече: и Мене познавате, и откъде съм знаете; и не дойдох от Себе Си, но има
един Истински, Който Ме е пратил, и Когото вие не познавате." Сравнявайки тази два
откъса, лесно забелязваме, че тук значението "в името" означава като "от някой", "според
воля на някой"...
Но така не може да се интерпретира, когато става въпрос за откъса, в който Исус казва:
14:14: "Ако поискате нещо в Мое име, Аз ще го направя." Тук става дума да се моли Исуса в
името на самия Исус.
Трябва още да кажем, че "молете в мое име" при евангелист Йоан не може да има
значението "да молиш, призовавайки моето име", тоест не като че ли би било призоваване на
самото име "Исус" е тази молитва , която има предвид евангелистът.
Вярно е, че християните са били тези, които са били наричани: онези "които
призовават Исусово име." Както четем в Деяния на апостолите (Деян. 9:14) или в Първо
послание до Коринтяни "които призовават името на Господа нашего Иисуса Христа на
всяко място " (1 Kор. 1:2).
Силата не се състои в произнасяне на думата "Исус", а във вярата в Оногова , Когото
призовава.
И поради това да молиш, призовавайки името на Исус не е имало друго значение
освен това да се отправи молитва към Исуса или към Отца, "чрез Христос нашия Господ".
Да молиш в името на някой е същото, както и да молиш според волята на оногова, в
чието име се моли, да изявиш желание да живееш според неговата воля, значи да живееш
като Исус. Исус се е идентифицирал със своите учениците (така Той казва: онова, което сте
направили на едного от моите ... на мене сте го направили). Значи и ученикът е продължение
на Исусовия живот.
Така и в единия и в другия случай е изключено, че Исусовите думи (14:14): "Ако
поискате нещо в Мое име, Аз ще го направя." могат да се тълкуват като че ли означават, че
всичко ще се получи, ако само се призовава или произнася Исусовото име.
"До сега нищо не сте молили в моето име" – казва Исус. Но не са могли да молят,
защото тайната на изкуплението още не е била довършена и Духът още не е бил изпратен. А
когато това се случи, тогава, казва Исус: "В този ден ще молите в мое име".
В този смисъл може да се разбере това, което Исус е казвал: "за вас е по-добре Аз да
си замина..." (Йоан. 16:7). Със заминаването на Исус и с идването на Духа се изгражда ново
отношение между Исус и Неговите ученици и специално приятелство между Отца и
учениците: "не ви казвам, че Аз ще помоля Отца за вас; защото Сам Отец ви обича, задето
вие Ме обикнахте и повярвахте, че Аз съм от Бога излязъл." (Йоан.16:26-27).
"Да молиш в Исусовото име" е нова молитва, която предполага и нов молещ, който
изпълнява определени условия. За някои от тях вече сме говорили: "Ако пребъдете в Мене, и
словата Ми пребъдват във вас" (15:7), "Аз съм лозата, вие пръчките". Това е много силен
образ, който говори каква трябва да бъде връзката между Исус и Неговите учениците.
Пръчката, за да може да живее, трябва да приема сокове за живот от лозата.
Когато ученик дойде, тогава става дума за един живот, а не за два. И затова Исус
казва: "Ако пребъдете в Мене, и словата Ми пребъдват във вас, то каквото и да
пожелаете, искайте, и ще ви бъде." (15:7-8) или "Не вие Мене избрахте..." (15:16). Това
единство с Христос е гаранция за ефикасност на молитвата. И поради това, когато изразът
"да молиш в моето име" се погледне в тази светлина, значението ни става по-ясно.
Исус говори: "Ако останете в мене и моите слова, ако останат във вас" (15:7). Ясно е,
че тази формулировка означава условие за учениците: да се приеме Исуса с вяра и любов.
"Оставаме в Христос" дотолкова, колкото "Неговата слова остават в нас", тоест
зависимо е от вярата, с която е прието това слово.
Вярата не е пасивност – тя ражда делата, затова и в стихове 15:8 или 15:16 се напомня
работата, тоест делата, дела на любов. (15:12.17)

66
 В стиховете 14:12-14, където се говори: "да молиш в мое име" отново е свързано с
вяра и дела.
Да вярваш и да обичаш означава спазване на заповедите. Когато се вярва, тогава се и
обича, а когато се обича, тогава се и прави. "Ако Ме любите, опазете Моите заповеди."
(14:15) или "Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби " (14:21) или "ако
някой Ме люби, ще спази словото Ми... Който Ме не люби, не спазва словата Ми" (14:23-24).
Св. Йоан отново се връща на същата тема и в същия смисъл обяснява в първото си послание:
"Възлюбени, ако нашето сърце не ни осъжда, ние имаме дръзновение пред Бога, и, каквото
просим, получаваме от Него, защото пазим Неговите заповеди и вършим което е
благоугодно пред Него.А заповедта Му е тая, да вярваме в името на Неговия Син Иисуса
Христа и да любим един други, както ни е дал заповед. И който пази заповедите Му,
пребъдва в Него, и Той - в него...." (1 Иоан. 3:21-24)
Свързаността с Исус прави молитвата винаги ефикасна. Молитвата на истинската
любов не може да бъде отхвърлена. Всички откъси, където се явява изразът "да молиш в мое
име" са изречени в стаята на последната вечеря. Това са и последните наставления към
учениците за тяхната апостолска дейност, която ги чака. Затова се слага и ударението "да
донасяте много плод" (15:16). Това е плодът на апостолата.
При евангелист Матей (5:16) четем : "Тъй да светне пред човеците светлината ви,
та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец." (Мат. 5:16). Няма
успешен апостолат без вяра и любов.
Затова в 15:8 казва: "С това ще се прослави Моят Отец, ако вие принасяте много
плод". Във първосвещеническата си молитва 17:4 Исус казва за себе: "Аз Те прославих на
земята, свърших делото, що Ми бе дал да изпълня....: "аз в своето тяло нося белезите на
Исуса." Казва св. Павел: От учениците на Исуса се изисква да бъдат въплътения Христос.
Особена характеристика на молитвата "в името на Исуса" е обещанието за изслушване
"за каквото и да помолим". Това се повтаря и на други места в евангелието. 14:13.14; 15:7.16;
16:23; 1 Йоан. 3:22; 5:14.
Вярно е, че изразът "за каквото и" е много общ, но той е свързан с втората част "в
моето име". С други думи, това означава всичко онова, в което се прославя Бог и човек.
Св. Августин тълкува това по следния начин: "А какво нещо друго могат да желаят
тези, които са в Христос, ако не онова, което подобава на Христос?" Или на друго място св.
Августин пише: "Самата любов е тази, която копнее, любовта е тази, която моли: Онзи,
който я е подарил, не може сега на нейния повик да затвори ушите си. Бъди сигурен:
любовта е тази, която моли: към нея винаги са насочени Божиите уши" Така молитвата "в
името на Исуса" е подтикната от самата Исусова любов, която е в нас, тоест от Него самия,
Който е в нас. Това е тогава самата Божия молитва към Бога, а Бог не може да отхвърли
самия себе си; тя не може да не бъде изслушана.
"Да молиш в Исусовото име" може да има и друго значение, но не в смисъла, които му
дава Йоан. Може да означава: да се моли призовавайки Исуса. Всъщност, всяка наша
молитва, за да бъде изслушана, трябва да бъде чрез Христос, с Христос и в Христос.
Ние отправяме нашите молитви чрез Христос. Той е посредник между Бога и
човеците: "Защото един е Бог, един и Ходатай между Бога и човеци - Човекът Христос
Иисус" (1 Тим. 2:5).
В посланието до Евреите пише: "Затова Той може и винаги да спасява ония, които
дохождат чрез Него при Бога, понеже е всякога жив, за да ходатайства за тях. " (Евр.
7:25). Исус е представен като Онзи, Който постоянно ходатайства за нас пред Бога.
Така говори св. Йоан: "Чеда мои! Това ви пиша, за да не съгрешавате; и ако някой
съгреши, то пред Отца имаме ходатай Иисуса Христа Праведника " (1 Йоан 2:1). Той
приема нашите молитви и ги прави като че ли са Негови.
Израелтяните често, когато не могат да се позовават на никакви свои заслуги,
отправят молитви към Бога: "Спомни си Господи Авраама, Исаака, Якова, Давида... " При

67
пророк Варух четем: "Не си спомняй неправдите на бащите ни, а спомни ръката Си и
името Си в това време." (Варух. 3:5).
Павел, който дълбоко осъзнава тази истина убеждава: "Оня, Който и собствения Си
Син не пощади, а Го отдаде за всички ни, как няма да ни подари с Него и всичко? ", а след
това продължава: "Кой ще обвини избраниците Божии? Бог е, Който ги оправдава. Кой е,
който ще осъжда? Христос Иисус, Който умря, но още и възкръсна, Който е и отдясно на
Бога, Който и ходатайствува за нас." (Рим. 8:32.33-34).
Призоваване на Исуса е жест на благодарност, но и на готовност да се споделя с Него
Неговата съдба.

3.5. МОЛИТВАТА НА ГОСПОДА - "ОТЧЕ НАШ"

Много известна е дефиницията за молитвата Отче наш от Тертулиян, който първи от

църковните отци е тълкувал молитвата Отче наш. Той казва за молитвата Отче наш, че тя е:
"Breviarium totius Evangeli30. Св. Киприян казва силни думи за тази молитва и казва: "Как за
многобройни и големи тайни на молитвата на Господа! Състои се от малко думи, но е
богата с духовни съдържания. Абсолютно нищо не е изпуснато от онова, което би
трябвало да бъде нашата молитва и нашата молба и няма нищо, което не би било
включено в това резюме на небесната наука".
Св. Августин много подобно казва: "Ако молим така, както трябва, ние не говорим
друго освен онова, което вече се съдържа в молитвата на Господа. Който казва нещо,
което не би могло да се отнася към тази молитва Господня, тогава ако и моли по
непозволен начин, тогава сигурно моли по телесен начин; всъщност, тогава не знаем до
каква мярка неговата молитва е позволена, имайки предвид, че тези, които са съединени с
Духа могат да молят само по духовен начин." – Кой по-добре от Сина може да знае
желанията на Отца.
На подобното мнение са и много Отци, така че може да се говори за общо убеждение
от времето на светите отци за това, че молитвата Отче наш е резюме на евангелското учение.
Един от съвременните богослови А.Пронзато, много точно казва, че молитвата Отче
наш е Божията клопка за човека: в тази молитва Бог е искал човек да моли точно онова,
което Бог желае човек да се моли.
Затова, както казва същият автор, това е молитвата, която трябва да молим прави,
тоест може да я моли само онзи, който е готов да тръгне – тоест да се отдаде на работа. Може
да я моли само онзи човек, който е готов да позволява на Бога да му смени волята, а не само
да държи на своята воля.
"Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня,
който изпълнява волята на Моя Отец Небесен." (Мат. 7:21).
Затова молитвата Отче наш е молитвата на зрял християнин. Това не е молитва, която
само се учи наизуст, но е молитва, която учи, формира. Това е молитва, с която се учи как да
се живее християнски. Отче наш е молитва за хората, които не се предават, които не са се
помирили със съдбата си. Това е молитва, която не е позволено да изговаря онзи, който не
позволява докато той нещо иска (моли) и от него да се нещо поиска (да му се поставят някои
въпроси).
Това е молитвата, която много дава и много изисква. Тя е модел на християнската
молитва.

3.5.1. Две версии на молитвата "Отче наш"

Молитвата "Отче наш"е предадена нам само от двамата евангелисти: Матей и Лука,
но с някакви малки разлики.
А можем да се запитаме коя версия е автентична? Става ли дума за същата молитва?
30
Резюме на цялото евангелие.

68
 В стародревната книга Дидахе, учението на дванадесет апостоли има още този
завършък: "Защото твое е царството и славата и сила във векове. Амин.!"
Лесно може да се забележи разлика, преди всичко в началото. Лука казва само "Отче”,
а при Матей намираме: "Отче наш...". Освен това различен е и броят на молбите: при Матей
те са 7, докато при Лука те са 5; някои думи се различават примерно при Матей става дума за
"дълговете", а Лука говори за "греховете"...
Как може да се разясни от къде произлизат тези различия – защото са тези разлики в
молитвата Отче наш. По кой начин може да се разясни този факт за различна формулировка
на Отче наш? В история на егзегеза са дадени четири отговора:
1. Исус два пъти е поучавал учениците си и са били тези два варианта.
2. Лука е запазил оригинала по-добре, докато Матей го е разширил.
3. Матей е запазил оригинала, а Лука го е съкратил.
4. Лука и Матей вярно са предали две различни традиции, които са били в употреба
при различни общности.

Мат. 6:9-13 Лук. 11:2-4

Отче Отче
наш, Който си на -
небесата! -
Да се свети Твоето Да се свети Твоето
име; име;
да дойде Твоето да дойде Твоето
царство; царство;
да бъде Твоята воля, -
както на небето, тъй и -
на земята; -
насъщния ни хляб насъщния ни хляб
дай ни днес; давай ни всеки ден;
и прости нам и прости нам
дълговете ни, греховете ни,
както и ние защото и сами ние
прощаваме на прощаваме на
длъжниците си; всеки наш длъжник;
и не въведи нас в и не въведи нас в
изкушение, изкушение
но избави ни от -
лукавия. -

Първо мнение - че Исус два пъти е поучавал учениците си и са били тези два
варианта, при модерните егзегети няма никаква подкрепа – смятат че не е реално. Защото
такова мнение предполага, че думите на Исуса са били точно записани, като че ли на
магнетофон. Когато става въпрос за второ и трето мнение тук още не всичко е ясно, защото
някои смятат че текстът на Лука е по-обективен, а някои пак мислят че текстът на Матей е
по-обективен.
Главната причина, поради която някои смятат, че текстът на Лука е оригинален е, че е
по-кратък от текста на Матей. Литургическите форми винаги имат тенденция да се разширят.
Някои от критикуващите имат склонност да вярват, че по-късият вариант е нормално по-
стар.

69
 Това, което говори в подкрепа за Матей, са други аргументи: преди всичко един вкус
на семитско. Освен това, тук има и една хармония и стил на молитва, и тенденция на Лука да
съкращава, тоест да изоставя повторения и онова, което му се струва като излишно.
Четвъртото мнение е най-вероятно: става дума за два варианти от една и съща
молитва.

3.5.2. Две катехези за молитвата

И при Матей и при Лука молитвата Отче наш се включва в общо поучение за
молитвата. Така при Мат. 6:5-15 имаме:
1. Обръщане на внимание, че не трябва да се моли като лицемерите, тоест, за да
бъдат видени от хората: Исусовият ученик трябва да моли в скритост на сърцето и
именно тук се проверяват автентичните верски ценности.
2. Обръщане на внимание да не се моли като езичниците, които насочват всичките
свои сили към думите.
3. Поучение за автентична молитва на учениците: "А вие молете се така..."
4. Изисква се условие за молитвата на учениците: това е безусловната прошка.
Егзегетите отдавна са забелязали, че тук става дума за катехеза на молитвата при
някоя християнска общност, където тези, които са се обърнали отскоро, са били приучвани
към автентичен евангелски живот. В този контекст е и донесена молитвата на Исуса – Отче
наш. Евангелистите, които са писали евангелието, най-вероятно не са търсели прецизност, а
наблягане на съществени елементи
Така също имаме при евангелист Лука (Лук. 11:1-13):
1. Представен е Исус в молитва и като модел на молещия и молба от страна на
учениците: "Господи, научи ни да се молим."
2. Исус изпълнява желанието на учениците: учи ги молитвата Отче наш като типична
молитва на учениците.
3. След това последва притча, в която по един начин повече са подчертани
решителност, кураж и постоянство в молитвата, а по друг начин - доверие и
сигурност в изслушването.
4. След това следва три пъти поканата: "Искайте", "търсете", "чукайте", ... "кой
иска... търси... чука..." и това гарантира, че молитвата ще бъде изслушана.
5. И накрая, сравнение на земния баща, който "с добрите дарове" дарява децата, с
Отец Небесен, Който винаги е готов да подарява Светия Дух.

Не е трудно да се види, че и тук става дума за катехеза. Става дума, съвсем сигурно, за
две различни общности, в които е давана катехеза.
Катехезата при Матей е давана на евреите, които са знаели от детството си какво е
молитва, но сега трябва да бъдат насочени и водени по новите пътища на евангелието. Затова
тук са и конкретни предупреждения за опасностите, които са били видими при хората на
молитвата.
Катехезата при Лука е насочена към християните, които са произлизали от езичество
и които са още в самото начало и които е трябвало да бъдат окуражени да се предадат на
пътя на молитвата в пълно доверие.
Оттук и двете версии на молитвата Отче наш имат своето обяснение, поради две
различни конкретни положения, в които молитвата е била предавана. Имаме два текста,
които произлизат от две различни обкръжения, зависими от изискванията на катехеза и от
различни набожности. И Лука и Матей предават молитвата Отче наш така, както е
интерпретирана в определена общност. Трябва да знаем, че в първата Църква молитвата
Отче наш е била задължителна тема във формацията на християните – било за тези, които са
произлизали от евреите или за тези, които са произлизали от езичество.

70
 Да научи молитва Отче наш, да я разбира и да я моли е било фундаментално
задължение на всеки християнин.
Освен това, Отче наш, въпреки някои разлики и при Лука и при Матей е запазила
същата структура.
1. В началото се призова "Отец - Отче" и това ни говори, че става дума за молитва
на синовете. Молитва на деца Божии.
2. След това следват три при Матей, спрямо две при Лука молби под форма на
желание за пълнотата на евангелски мистерии в история на спасението.
3. След това при Матей 4, а при Лука 3 просби, които се отнасят до големи нужди на
вярващите в тяхната актуална евангелска ситуация.
Тази структура на молитвата Отче наш, вярно е запазена в процеса на устно предание,
което позволява определена свобода във формулировки и тя свидетелства за голямата
поучителна стойност на първата християнска общност.
Отче наш е неделима молитва, в себе си е единствена – нейна особеност не е в някаква
нейна особена молба, но в нейната цялостност.
Онова, което се показва като сигурно е, че апостолическата общност – първа общност
на Църквата – е пазила молитвата Отче наш като ценност в една или друга версия, тоест като
молитвата, която е научена от самия Исус. Църквата е била сигурна, че въпреки някои
модификации, които са се случили, е запазила вярно молитвата Отче наш. Най-важното,
вътрешната специфичност е запазена, въпреки че в някоя от общностите е малко съкратена
или продължена.
Така и първата християнската общност е смятала като легитимни и автентични и
двете версии на Отче наш, защото са верни на учението на Исуса.
Накратко, може да се каже, че по-кратката версия на Лука съдържа всъщност
интегралната версия на Матей. При Матей няма нито един елемент, който поне имплицитно
не се съдържа и във версията на Лука.
Вече св. Августин е забелязвал това отношение и затова казва: "При евангелист Лука
(11:2-4) молитвата Господня има пет, а не седем молби. И поради това, реално не се
различава от версията при Матей. Неговото резюме в пет молби ни помага да разберем как
трябва да разберем онези седем при Матей. Лука показва как при Матей третата молба не е
нищо друго, освен повтаряне на предишните и така той желае по-добре да се разберат двете,
а не донася трета".
Освен всичко, онова което Матей е сложил на последното място "избави ни от
лукавия", Лука не е сложил именно, за да изтъкне, че това се отнася към предишната молба,
която се отнася до изкушение. Така и Матей и Лука са донесли автентична молитва, която е
подучена от Исус и са я донесли без съществени разлики. Някои от авторите допускат, че
Исус е поучавал учениците повече пъти, с малки и неважни разлики. Онова, което Исус е
поучавал и със силата на Духа ни е предадено, преди всичко е Дух, а не букви, преди всичко
е съдържание, а не формули. И при тази молитва, във формулата, която Исус ни е оставил,
трябва да открием духа на новата молитва, иначе ще остане само формула.

3.5.3. Отче наш, Който си на небесата

С какво внимание и набожност Църквата е спазвала Отче наш показва и фактът, че

вече в древността молитвата Отче наш е включвана в литургия на кръщението. Всъщност,
след като катекумените са били кръстени, са молили Отче наш. Чрез катекуменат са били
поучавани, Отче наш им е бил тълкуван, но за първи път са го молили чак в литургия на
кръщението.
Да можеш да молиш Отче наш е било привилегия. Църквата не го е давала на всички.
Отче наш е била една от най-големите ценности на Църквата и е била запазена само за
нейните членове в пълен смисъл. И днеска литургията ни е оставила малка следа от това:
"Ние се осмеляваме да казваме...". Да призоваваш Бог като “Отец” е неизмерима привилегия

71
и достойнство на християнина. Молитвата Отче наш не е била приета като нещо
революционно. Няма нито един призив, който в онова време би предизвиквал скандал,
съмнение, а също така в обръщението "Отче", по отношение към Бога. Това не е непознато в
Стария Завет. Старият Завет е постигнал доста висока степен на съзнание по отношение на
бащинство на Бога. В Малахия четем: "Син почита баща, и роб - господаря си; ако Аз съм
баща, то де е почитта към Мене?" (Мал. 1:6)
Втор. 32:6: "Това ли въздаваш Господу, народе глупав и несмислен? Не е ли Той твой
Отец, Който те усвои, създаде те и те уреди?"
Ис. 63:15-16: "Назърни от небесата и погледай от жилището на Твоята светиня и
на Твоята слава: де е Твоята ревност и Твоята мощ? Голямото Твое милосърдие и Твоите
към мене милости са спрени. Само Ти си наш Отец; защото Авраам не ни познава, нито
Израил ни признава за свои; Ти, Господи, си наш Отец."
Ис. 64:7-8: "Ти скри от нас лицето Си и ни остави да гинем от беззаконията си.
Но сега, Господи, Ти си наш Отец; ние сме глина, а Ти - наш ваятел, и всинца сме дело на
Твоите ръце. "
Йер. 31:9: "Те отидоха със сълзи, Аз пък ще ги поведа с утеха."
Йер. 31:20; Пс. 2:7; 26:10; 67:6; 88:27-28; 102:13 и т.н.
Дори и еврейската литература от онова време показва високо съзнание, че Бог действа
в живота на народа и може да се каже, че изглежда като пророческа. А особено молитвите, в
които се славят Божията бащинска любов, доброта и милосърдие.
И това високо съзнание и разбиране за бащинство на Бога, с откровение на Исуса,
това съзнание при учениците и в първата Църква е било отново нещо друго, много по-
дълбоко и по-силно. Всъщност, това е съзнание за нова идентичност, идентичност на ново
творение в Исус Христос: "Защото в Христа Иисуса нито обрязването има някаква сила,
нито необрязването, а новата твар" (Гал. 6:15). "И тъй, който е в Христа, той е нова
твар; древното премина; ето, всичко стана ново." (2 Кор. 5:17).
Християнинът е станал брат на Исуса и със силата на тази благодат - дете Божие:
"защото, които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат сходни с образа на Сина
Му, та Той да бъде първороден между многото братя. " (Рим. 8:29). Братът винаги остава
брат и от него не можем да се отречем.
Така в историята е сътворено ново отношение между Бог и човек: единородният е
станал първороден между много братя, а всички - деца на същия Отец. Чрез Исус Христос
християнинът е станал по особен реален начин, дете Божие.
"А на всички ония, които Го приеха, - на вярващите в Неговото име, - даде
възможност да станат чеда Божии " (Йоан 1:12).
"Вижте, каква любов ни е дал Отец - да се наречем чеда Божии и сме." (1 Йоан 3:1;
виж. Еф. 1:3-6; Гал. 3:26-28).
Апостолите стават вестители на тази голяма истина: Бог е Отецът. "А Вие ,когато
молите, говорете 'Отче'." "А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя
Син, Който Дух вика: Авва, сиреч, Отче!" (Гал. 4:6).
Християнинът е поканен да вика, моли: Отче – Aвва, също като и Исус.
В първата Църква повикът "Авва!" е бил резервиран за християните които са се
усещали нови творения.
В еврейската набожност е било непонятно да се обърнеш към Бога с "Авва". Думата
Авва се използвала само в семейството като обръщение към баща в истински смисъл. При
тях понятието Отец е останало, без съмнение, само в метафоричен смисъл.
Исус, напротив, е използвал именно тази дума "Авва - Отче 31" (Марк. 14:36). Сигурни
сме, че тук става дума за така наречения "Ipsissima vox Christi" 32, и евангелистът ги е запазил
и предал поради новината и мистерията, които е съдържала тази дума. Сигурно е, че ако
Исус не беше говорил така, никой евангелист нямаше да има кураж да сложи тези думи в
31
В Евангелието понятие Авва се среща 177 пъти.
32
Истински думи на Исус. Другите думи може да са предадени с малки изменения.

72
устата на Исуса. Затова и християнинът, когато се обръща така към Бога, прави това със
силата на Исусовия Дух, Когото е приел при кръщение. Виждаме сега защо първите
християни са пазили тази молитва само за тези, които са кръстени, тези, които са напълно
членове на християнската общност. През милостта на кръщението християнинът може да
каже "Отче" като онзи, който е житейски свързан с общността на Троица.
"никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Сина, и
комуто Синът иска да открие." (Мат. 11:27, Лук. 10:22).
"Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той
Го обясни. (Йоан 1:18).
Молитвата Отче наш е молитвата на "братя" и на "деца", които в Отца на Исуса
разпознават своя собствен Отец. Затова и християните с радост са молили: "Благословен да
бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа" (2 Кор. 1:33; Еф.1:3; 1 Петър. 1:3). Това
има следното значение: "Благословен да бъде Бог и Отец на нашия първороден брат". Св.
Йоан Златоуст, когато тълкува "Отче наш" пише: "Онзи, който призова Бога с "Отче наш"
вече само с тези думи призовава за прошката на грехове, освобождение от вечно осъждане,
оправдаване на душата, изкупване, осиновение, притежаване на слава, братството с
Единородния Син и накрая изобилие на Свети Дух. Онзи, който не е приел всички тези
дарове, не може да призовава Бог с думи 'Отче'." Това е молитва, свързана с чистотата на
душата и сърцето. Исус малко по малко въвежда своите ученици в тази истина, използвайки
често израза "вашия Отец". Често към думата Отец се намират определения: добър,
милосърдни, праведен... Бащинството на Бога е разказано в притчи за милосърден отец и
изгубена овца. В един момент Исус ще подчертае, че Бог е такъв отец, че никой друг на тази
земя не би могъл да има същото това име. Така казва Исус: 'и никого на земята недейте
нарича свой отец, защото един е вашият Отец, Който е на небесата..." (Мат. 23:9). На
земята никой е толкова добър, че да може да се нарича добър. Исус казва: "Един е само
добър".
Голяма е привилегията да бъдеш "Дете Божие", но в същото време е и задължение.
Не е достатъчно да се родиш като дете, но трябва да станеш дете: "Ако не стенете
като децата..." казва Исус. Исусови изисквания са големи: "И тъй, бъдете съвършени,
както е съвършен и Небесният ваш Отец.” (Мат. 5:48). "И тъй, бъдете милосърдни, както
и вашият Отец е милосърден." (Лк. 6:36).
В книгата Битие има едно изречение, може да се каже най-тъжното в цялото
Свещеното писание, което е изпълнено с разочароване: "и разкая се Господ, задето беше
създал човека на земята, и се огорчи в сърцето Си." (Бит. 6:6). Човек наместо да стане дете
може да стане нещо друго.
Пред повика "Отче" Исус, според това което е записал Матей, е добавил "наш".
Изглежда, че по този начин Матей иска да не се отиде в индивидуалистична или
интимистична религиозност, призовавайки Бога с ”Отче мой”. Така, преди да моли за хляб и
за прошка, християнинът трябва да знае да споделя с другите Отца...
В евангелието понятие Авва се среща 177 пъти.
Ако не се интересуваме къде са ни братята или сестрите, сигурно е, че няма да можем
да знаем къде се намира и нашият Отец. До Бога не може да дойдем, ако се дистанцираме от
нашите братя или сестри. Бог не позволява да го намери някой, който не позволява да бъде
намерен от братята и сестрите. Бог не може да отговори на онзи човек, който не отговаря на
молбите на братята и сестрите.
В края на притчата за милосърдния отец, синът, който не иска да влезе в къщата,
където се намира неговият брат, казва на отца: "онзи твоя син...", докато бащата му отговаря
"Твоя брат..." всъщност отецът иска да каже: "ако той не е твоя брат, нито аз не съм твоя
отец..."
Така молитвата Отче наш е всъщност молитва, която включва и другите,
задължително изисква братство, солидарност... За да бъдем синове, задължително е да се
научим да бъдем братя.

73
 При евангелист Матей намираме едно малко обяснение – веднага след "Отче наш"
намираме допълнение "който си на небесата". Това е едно пояснение. "На небесата" означава
"някъде другаде", тоест Бог надминава каквото и да било прецизно място или възможност да
се дефинира. "На небесата" всъщност означава мистичност.
В различни случаи, Исус, когато моли "повдига очи към небето" (Мак. 6:41; Йоан
11:41; 17:1). Да повдигнеш очи към небето означава да преминеш към по-високо ниво, към
нещо, което надминава човешкото ниво и възможности, да се премине в сферата на
Божественото, където и невъзможното е възможно. Също така, често намираме и призив при
Исуса: "Отец небесни" или "на небесата". Това само потвърждава, че "небесни" не означава
отдалеченост, дистанция, но всъщност това е възможност, която е дадена на човека, тоест да
може да излезе от земното измерение. Исус упреква Петър: "махни се от Мене, сатана!
защото мислиш не за това, що е Божие, а що е човеческо." (Мак. 8:33).
Небето е свързано със земята и връзката не е прекъсната. Небето се строи на земята.
Първото призвание на човека е да бъде "градинар", а това означава, че и земята е "свято
място", където се посрещат Бог и човек. Ако не го се намери тук, тогава човекът няма да го
намери на никое друго място.
Земята е сътворена от Бога при създаването на света и земята е мястото, където
човекът се осъществява. Това е едно от 4 съществени измерения на човека. (Първото е, че
човекът е създаден за Бога, второто е, че е създаден да живее с другите хора, третото, че е
индивидуален и че се осъществява в своята плът и четвърто основно измерение е, че всичко
това се осъществява на конкретна земя, вселена, която е сътворена от Господа и затова е
нещо свято). И светците, които дълбоко са влезли в живота на Бога са се отнасяли с голям
респект и любов не само към човеците, но и към животните и към природата - Божие
сътворение. Да си спомним само св. Франциск, св. Йоан Кръстни или св. Силуан Атонски.
Това е едно важно измерение.

3.5.4. Да се свети Твоето име

След призива "Отче наш" следват три желания на децата Божии, които се отнасят на
Бога. Гръцки глагол е в трето лице императива: "да се свети = нека да се свети", "да дойде
Твоето царство = нека да дойде Твоето царство", "да бъде твоята воля = нека да бъде". Това
са желания, аспирации на Божии деца, които се отнасят към Бога: "Твоето име", "Твоето
царство", "твоята воля".
Какво желае онзи, който призовава Бога с дума "Отче"? Това е инстинктивно желание
на новото творение, което е опитало красотата и достойнството на Божите деца. Затова е
желание Бог да свърши делото, което е започнал в Исус Христос – да го завърши в живота на
онзи, който моли, но и в историята на спасението, в която молещият живее в смисъла, в
който св. Павел пише към Филипяни (1:6): "като съм уверен в това, че Тоя, Който почна у
вас доброто дело, ще го върши дори до деня на Иисуса Христа."
Всъщност, желанията бихме могли да резюмираме в този смисъл: "Отче довърши
добро дело, което си започнал в Исус Христос, за Когото всичко е сътворено, заедно с моите
братя чрез Евангелието".
"Да се свети твоето име" е типична еврейска формулировка. Знаем, че "Божието име" е
самият Бог, Който се открива, Бог, Който има име. Така името Божие се идентифицира със
самия Бог до такава силна степен, че когато се каже "име" е същото, като че ли се казва
"лице" и това са синоними. Така примерно четем:
Ис. 60:9: "в името на Господа, твоя Бог".
Пс. 75:2: "Знаен е в Иудея Бог; велико е Неговото име у Израиля"
Понякога Божие “име” по някои начин означава външни образ на Бога когото Той
разкрива.
Ис. 59:19: "И ще се уплашат на запад от името на Господа, и на изгрев-слънце - от славата
Му".

74
Пс. 8:2: "Господи, Боже наш! колко е величествено Твоето име по цяла земя! Твоята слава
се простира по-горе от небесата."
Славата и величието на Господа са достойнства на Яхве, които са разкрити чрез
Неговите дела. Така името на Яхве и славата на Яхве са проява на образа на Яхве, Който се е
явил чрез слово и дела. Святостта е също Божие откровение на себе си. Бог е пълнотата на
святостта и човекът с никакво свое дело или с молитва не може нищо да вземе или да
придаде. Да осветява името на Яхве или да благославя името на Яхве от страна на човека
означава: да приема и да разгласява Божия съвършеност, която се проявява в Неговите дела;
или да приеме Божиите следи, който Бог е оставил в своите дела и да изповядва и възвестява
чрез тях мистерия на Бог, Който е Свят.
В този смисъл, човек казва да "се свети Божието име": послушание към Бога, чрез
покланяне и послушание към Бога, през благодарност, когато признава и слави Бога в
Неговите дела. Осветява се "Божие име" през молитва, дела на любов, чрез похвали на Бога –
през прослава на Бога, както Библията обича да казва: "И каза Моисей на Аарона: ето за кое
говореше Господ, когато рече: в ония, които се приближават до Мене, ще се осветя и пред
целия народ ще се прославя." (Лев. 10:3).
Иез. 28:22: "и кажи: ето, Аз съм против тебе, Сидоне, и ще се прославя сред тебе, и ще
познаят, че Аз съм Господ, кога произведа съд над него и явя в него Моята светост ".
Но, имайки предвид че Исус е откровение на Бога, Той е "образ Божи" (2 Кор. 4:4),
познанието на Божия слава, която свети на образа на Исус Христос" (4:6), означава че Исус е
откровение на Божия святост.
Поради това Йоан казва, че Исус е "откровение на невидимия Бог" (1:18). А самия
Исус ще каже към своя Отец: "Аз Те прославих на земята, свърших делото, що Ми бе дал да
изпълня." (17:4), и още: "и явих им Твоето име и ще явя, та любовта" (17:26). Това означава,
че Исус е открил Божието съвършенство, святост, така че хората да могат да го познаят и да
го признаят.
В тази светлина изразът "Да се свети Твоето име" можем да интерпретираме по
следния начин: молещият проявява своето желание Бог да бъде прославен, хвален, прославян
и почитан... както това желае самият Бог в Исус Христос. В този смисъл е и молитвата на
Исус: "Отче, прослави името Си..." (Йоан 12:28), а това означава: моето желание е чрез мене
да се изпълни Твоето дело и чрез него Ти ще проявиш Своето съвършенство, а хората ще
опознаят Твоето Име и ще славят Твоята святост.
А това означава, че да се осветява Божието име, преди всичко е дело Божие. Бог е
Този, Който прави Неговото име да бъде свято между народите. Поради това и този повик се
намира в пасивна форма: "Ти си свети (нека да бъде свято) от Теб твоето име."
Исус говори: "Отче, прослави името Си..." (Йоан 12:28). Бог е Този, Който прославя
Своето име (Еф. 36:22-23), а това потвърждава и Старият завет, както четем в псалом 113-ти:
"Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради Твоята милост, заради Твоята
истина. Защо езичниците да казват: та де е техният Бог? " (Пс. 113:9-10).
Славата Божия е прекалено голямо нещо, за да може молещият се сам да я осъществи.
Молещият е включен само със своята малка част на отговорност. Всичко друго прави Бог
сам. Всъщност, молещият, когато моли, желае да ангажира Бога, да го "накара" Той самият
да прославя Своето име и да увеличава Своята слава. "Направи Твоето име да бъде свято".
Ясно подчертавайки тази истина, не може да се забрави или да се подтиска
отговорността на молещия се, който е включен в това дело на осветяване на Божието име и
това се получава чрез искрен и истински живот.
Ако е истина, че Исус е "образ на невидимия Бог." (2 Кор. 4:4), също така е истина, че
молещият е "образ на Неговия Син", или както казва св. Павел: "А ние всички с открито
лице, като в огледало, гледайки славата Господня, се преобразяваме в същия образ, от слава
в слава, като от Духа Господен." (2 Кор. 3:18). Достойнството, което сме приели ни кара да
пазим достойнство на Бога, от Когото имаме всичко.

75
 Още Старият завет е наблягал много на това: "Затова тъй казва за Иакововия дом
Господ: тогава Иаков не ще бъде в срам... Защото, кога види около себе си децата си, дело
на Моите ръце, той свето ще почита името Ми и свето ще почита Светия Иаковов, и ще
благоговее пред Бога Израилев. Тогава духом блуждаещите ще познаят мъдростта, и
непокорните ще се научат на послушание." (Ис. 29:22-24). В псалом 112 четем: "Хвалете,
раби Господни, хвалете името Господне." (Пс. 112:1;134:1).
В Новия Завет намираме текстове: "Тъй да светне пред човеците светлината ви, та
да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец." (Мат. 5:16).
В това желание Отец да осветява своето име се намира и молбата Отецът да даде на
молещия се сила, за да може да вземе участие в осветяването на Божието име , тоест да му
помага, за да стане още повече образ Христов и така чрез себе си да прославя Бога:
"прославете Бога в телата си и в душите си" (1 Кор. 6:20). Не може да се прославя
Неговото име без Неговата светлина: Св. Йоан говори за Исуса "Светло истинско дойде на
светът."
Също така, християнинът може със своя живот да профанира Божието име:
"безчестиш Бога, като тъпчеш закона? "Защото заради вас името Божие се хули между
езичниците" (Рим. 2:23-24). Исус се е доверил на християнина: "Вие ще ми бъдете
свидетели" не толкова с устата, доколкото с делата. Пророк Езекиил донася думите Божи:
"Аз ги съдих според техните пътища и според техните дела" Иез. 36:19.

3.5.5. Да дойде Твоето царство

Както и предишната молба, така и тази говори че молещият желае Бог да направи
своето господство над всичко сътворено, а това означава да дойде съвършеният ред на
земята, който е бил даден от Бога преди греха. Това е "радостна Божия новина" , която Исус
възвестява веднага в началото: "времето се изпълни, и наближи царството Божие; покайте
се и вярвайте в Евангелието." (Мак. 1:15). На повече места се говори, че Исус възвестява
"евангелието на царството Божие" (Мат. 4:23; 9:35; 24:14; Лука 8:1; 9:2). Всъщност това
значи, че тази Радостна новина е именно Царството Божие. Самия Исус е "Евангелието –
радостна новина" (Марк. 1:1) и поради това и царството, което е "радостна новина" е нещо
което характеризира Божието спасение в Исуса Христа. Царството, като "радостна новина"
на спасението, се осъществява като дело на Божията мощ и Божия доброта (сравни Ис. 40:9-
11 и Ис. 52:7-10).
Конкретно, Пророкът възвестява радостната новина на предстоящо връщане на
бежанците от Вавилония. Това е възвестяване на мир, спасение и изкупление: "Твоя Бог
царува" – ясно показва, че царството Божие е нещо, което се отнася до спасението на
Неговия народ. Това е плодът на Неговото милосърдие и на Неговата победа над злото.
Възклицанието "Твоя Бог царува" от предишния текст тук присъства в друг вид: “Ето
вашия Бог", а след това се пояснява: "Идва с мощ". Същото нещо – Божия победа, която е
същото като спасение на народа. Победата над злото винаги е триумф на Бога през човека.
Така при пророците непрекъснато се сменя това разбиране на Божието царство:
понякога ударението е повече на мощта, а понякога на милосърдието.
При пророк Михей Божието царуване е представено чрез образа на пастира, който
събира, търси, нежно гледа (2:12-13; 4:6-7), и това е доказателство, което обърква други
народи.
Същия образ намираме и при пророк Йеремия, който представя Божието царуване с
образа на "добрия пастир" (Йер. 23:16; Иез. 34:1) и с това е свързана критиката към
човешките пастири, които са царували в Израел. Това царството не е давало плодове на мир
нито щастие на народа.
Темата за "Божието царство" в Новия Завет е само продължение на разбирането, което
срещаме в Стария Завет. Постоянно се слага ударение на делото на Божието милосърдие и на
Божията сила, което е в съгласие със спасение и изкупление на Неговия народ, което е

76
донесено чрез Исус Христос. Темата "царуване" е централна в Новия Завет, сърцевина на
възвестяването от Исуса, че Царството Божие е вече близо.
Когато Исус изпраща апостолите и, можем да кажем, се определят мисиите, Той им
дава заповед: "и като ходите, проповядвайте и казвайте, че се приближи царството
небесно; болни изцерявайте, прокажени очиствайте, мъртви възкресявайте, бесове
изгонвайте. Даром получихте, даром давайте..."(Мат. 10:7-8).
Същата е заповедта и когато изпраща седемдесет и двама свои ученици, на които
казва: "В който пък град влезете и не ви приемат, излезте по стъгдите му и кажете: и
праха, полепнал по нас от вашия град, ви отърсваме; обаче да знаете, че се приближи до
вас царството Божие" (Лук. 10:10-11).
Когато Исус говори за царството Божие, говори за него като за победа на Бога над
силите на злото: "Ако пък Аз изгонвам бесовете с Божий Дух, то значи, дошло е до вас
царството Божие." (Мат. 12:28). При Лука Исус веднага след като е научил учениците си на
молитвата Отче наш, преминава към обясняване по отношение на победата над силите на
злото. (11:14). Молбата "да дойде Твоето царство" се отнася към бъдещето, но има своите
корени в настоящето. Човекът, който искрено моли вече в себе си, по един начин носи в себе
си царството Божие.
Исус възвестява царството Божие като реалност, която е близо (Мак. 1:15; Мат. 4:17;
10:7; Лук. 10:11) или е вече присъстваща (Лук. 11:20; 17:20-21) – Исус го идентифицира със
себе си (Мат. 11:11-15). Друг път пък говори за царството Божие като нещо, което трябва
тепърва да дойде (Мат. 8:11) или като за ценности, които ще имат стойност в бъдещето (Мат.
25:34) в контекста на последния съд (Мат. 7:21-23; Лук. 22:29-30). В строгия смисъл
"царството Божие" е бъдещето. Всъщност, царството Божие е близо, защото времето се е
изпълнило (Марк. 1:15), тоест изпълнило се е времето на обещанията, дошло е време на
осъществяване. Това е възвестяване на Есхатон и при това по два начина:
а) по отношение на миналото – обещания, че царството Божие е бъдещето. Но,
царството Божие е и настоящето, защото с идването на Христос е започнало
осъществяването му (притчата за семето). Започнало е и малко по малко расте.
б) Царството Божие (есхатон) е бъдещето по отношение на евангелското сегашно, и
това се отнася към дефинитивното небесно царство, което ще се осъществи в "последния
ден", когато ще бъде окончателната победа над силите на злото.
Св. Павел пише: "а след това ще бъде краят, когато Той предаде царството Богу и
Отцу, когато унищожи всяко началство, всяка власт и сила. Защото Той трябва да
царува, докато тури всички врагове под нозете Си. А най-последен враг, който ще бъде
унищожен, е смъртта" (1 Кор. 15:24-26). Християнинът, когато моли да дойде Царството
Божие, моли да расте семето на доброто, което ще изтиква злото. Бог побеждава злото и чрез
него, както казва св. Павел: "Тоя, Който почна у вас доброто дело, ще го върши дори до деня
на Иисуса Христа." (Фил. 1:6).

3.5.6. Да бъде Твоята воля

Това трето желание на молещия Лука не донася изрично, най-вероятно, защото вече
се съдържа имплицитно в първите две. Какво е Божията воля? Може да го гледаме в два
аспекта и това като:
а) императивна воля, която се отнася до човека, тоест до онова , което човекът е
призван да осъществи в живота чрез послушание към Бога.
б) спасителна воля, като определени стойности, които сам Бог желае да осъществи,
и се отнасят се особено до историята на спасението.
Но винаги става дума за една и съща воля, която се гледа от две гледни точки. Тези
две гледни точки са вече присъстващи в Стария Завет и това:
а) при псалмиста: "Научи ме да изпълнявам Твоята воля, защото Ти си мой Бог” (Пс.
142:10), или при свещеника Ездра: "Извършете неговата воля" (Иез. 10:11). Ясно е, че тук

77
става дума за Божия воля, която на човека показва пътя, който трябва да последва, или Божи
императив, който в практиката трябва да се спазва (Закон на Яхве);
б) когато пророкът донася Божието слово: "Моят съвет ще се сбъдне, и всичко, що
Ми е угодно, ще сторя." (Ис. 46:10), тоест псалмист: "И каквото да се хареса на Господа
това прави на небесата и на земята, в морето и в бездните" (Пс. 134:6), където става дума
за творителна, а не спасителна воля на Бога. Също намираме и в Новия Завет:
а) "защото, който изпълни волята на Моя Отец Небесен, той Ми е брат, и сестра,
и майка..." (Мат. 12:50), и на друго место: "Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще
влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен. " (Мат.
7:21). Св. Павел говори: "защото такава е спрямо вас волята Божия в Христа Исуса." (1
Сол. 5:18), "и недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум,
та да познавате от опит, коя е благата, угодна и съвършена воля Божия." (Рим. 12:2).
б) св. Павел пише: "благодат вам и мир от Бога Отца и от Господа нашего Иисуса
Христа, Който отдаде Себе Си за нашите грехове, за да ни избави от сегашния лукав век,
по волята на Бога и Отца нашего." (Гал. 1:3-4), и на друго место добавя: "както
предопредели да ни осинови за Себе Си чрез Исуса Христа, по благоволение на Своята воля"
(Еф. 1:5).
Денят на Исуса е Неговото Второ пришествие. Така, когато християнинът моли да
дойде Божието царство, моли също и да дойде самият Бог. В Стария Завет намираме: "Твоя
Бог царува" (Ис. 53:7), "ето вашия Бог " (Ис. 40:9).
Св. Йоан в книгата Откровение го нарича: "благодат вам и мир от Оногова, Който е, и
Който е бил, и Който иде" (Откр. 1:4 ,4:8), а последните думи на книгата са: "Който
свидетелствува за това, казва: да, ида скоро! Амин, да, дойди, Господи Иисусе! " (Откр.
22:20).
Повик на първата Църква, която преминава чрез огъня на изпитание и мечтае за
спасение: "И Духът и невестата казват: дойди! и който чува, да каже: дойди!" (Откр.
22:17). В Дидахе намираме: "Нека да дойде твоята благодат и нека изчезне този свят."
Молитвата - повик за идване на Исус Христос, която Църквата и днес повтаря, не е
инспирирана от презрение към света и към живота, но има свой корен в Царството Божие,
което вече частично владее в сърцето на Неговите ученици. Царството Божие – победа над
злото само е дар Божи и не може човекът да го достигне със своите сили.
От собствения си опит знаем как човек трудно решава и малкия проблем. Затова Исус
призовава учениците си да молят за идването на Царството Божие, за растеж. Човек трябва
да се освободи от робуване на самия себе си. Човекът трябва да бъде за други...
Да царуваш не означава ти да превземаш, но да позволиш ти да бъдеш превзет – да
бъдеш прибежище. "А от дните на Иоана Кръстителя до сега царството небесно бива
насилвано, и насилници го грабят" (Мат. 11:12). Сила и мощта при Исуса са винаги: любов,
прошката, доброта, ... сила на Кръста. Това е силата, с която се побеждава злото.
Исус прави винаги волята Божия: "А волята на Отца, Който Ме е пратил, е тая: от
всичко, що Ми е дал, да не погубя нищо, а да го възкреся в последния ден. Тази е волята на
Оногова, Който Ме е пратил: всякой, който види Сина и вярва в Него, да има живот вечен."
(Йоан 6:39-40). Всъщност, става дума за два аспекта на Божията воля, но те се допълват.
Онова, което Исус прави е делото на Отца и Отецът прави чрез послушанието с любов на
Сина. Исус ще приеме волята на Отца и в най-трудните моменти на живота си Исус казва на
Отца си: "Не моята, но твоята воля".
При Йоан намираме молитвата на Исус, която в много неща прилича на онази в
Гетсиманската градина: "Душата Ми сега се смути, и що да кажа? Отче, избави Ме от тоя
час? Но затова и дойдох на тоя час. Отче, прослави името Си!" (Йоан 12:27-28).
Славата на Отца се осъществява чрез делото на спасение, което се случва чрез Исуса.
Послушанието към Бога е условие за приятелство с Бог: "Послушание ми е мило, а не
жертва". Послушанието изисква активно и трудно търсене на Божията воля. Тя не е заради
Бога, но заради човека. С послушание към Бога човекът не дава на Бога,а приема от Бога. Бог

78
иска послушание от човека, защото иска най-добро за човека. На първо място човек
получава, когато прави Божията воля. Когато човекът каже: "Нека да бъде Твоята воля", това
не е загуба, а награда, която човекът получава. Има християни които ще кажат: "нека да бъде
Божия воля" като някакъв вид фатализъм, когато нищо повече не може да се направи. Тогава
се вдигат ръцете по един начин и може да се каже с горчивина: "Нека да бъде Твоята воля".
Или, когато нещо не завърши щастливо, така както ние сме го искали, но все пак казваме:
"Нека да бъде Твоята воля", а поради искреност би трябвало да кажем: "Жалко, нека да бъде
Божията воля".
Това показва, че има нещо, което не функционира при тази молба на Отче наш,
защото може да се каже, че се използва най-често в трудните моменти на живота. (Така
примерно като илюстрация за това може да се използва следваща притча: Пита свещеникът
своя енориаш: "Как сте?", "А, лошо, отче, нищо друго не е останало, но всичко да предадем в
Божите ръце").
Волята Божия, която ние, когато молим и желаем, не е воля на някакъв тиранин,
деспот... Това е волята на Отца, Който ни обича. Волята Божия е волята на любов за спасение
на човеците и на народите, защото Бог е Този "Който иска да се спасят всички човеци и да
достигнат до познание на истината." (1 Тим. 2:4). "А волята на Отца, Който Ме е пратил,
е тая: от всичко, що Ми е дал, да не погубя нищо, а да го възкреся в последния ден." (Йоан
6:39). Исус знае това много добре, когато в Гетсиманската градина моли: “Да бъде Твоята
воля".
Кръстът е само един от видовете мистерия на Волята Божия. Волята Божия
изпълняваме, когато знаем да приемем болката, но волята Божия изпълняваме и когато се
борим срещу страданието. Да се спре само до кръста и до страданието, винаги е трагично.
Смисъла на Кръста е възкресението. Също така, ако се спираме само на страданието, това ни
пречи да видим плодовитостта на страданието. Когато жената трябва да роди дете, има
големи болки, но когато роди, радва се и тя и другите заради новия живот. Волята Божия не е
само нещо, което предизвиква страдание, нещо трагично. Св. Павел казва: "Радвайте се
винаги. Това е за вас Божия воля".
Съществуват опасности по отношение на нашето разбиране за Божия воля: a) да се
убедя, че Божията воля е онова, което всъщност аз желая; б) да си мисля, че винаги зная
каква е Божията воля.

3.5.7. Насъщния ни хляб дай ни днес

Втората част на молитвата Отче наш се различава от първата и по форма и по

съдържание. В първата част са императиви в трето лице под форма на желание; в другата
част са императиви в второ лице под форма на молба.
И съдържанието е различно. В първата част са изразени желания, които се отнасят
към делото, което Отецът прави чрез Исус Христос в тайната на спасението – да се доведе до
пълнота, а във втората част молещият насочва своя поглед към своето земно състояние и
моли от Отца нещата, които са необходими за живота. Все пак молитвата има своя
компактност, молитвите от втората част само се додават към онези от първата част, за да
може молещия да бъде сътрудник в осъществяване на онези желания от първата част, му е
необходим и всичко онова от втората част.
В молитвата Отче наш в пълен смисъл се проявява християнския реализъм. От
молитвата Отче наш се вижда че християнството не е и не може да бъде фанатизъм. Първата
молба на втората част която изглежда като най-проста създава най-големи затруднения на
екзегетите. Всъщност проблемите са два:
а) Истинското значение на гръцката дума "епиоусиос"
б) Колко широко може да се интерпретира дума "хляб"
Истинско значение на гръцката дума "епиоусиос": Проблемът с тази дума е, че тя се
явява само на това място, и не може да се открие въобще в гръцката литература. Тогава при

79
опита да се разбере значението на тази дума, се явяват много различни интерпретации.
Гърцките отци са дали интерпретация в две посоки:
1. Съществителното - епи + оусиа = същност (свръхестествени хляб)
2. Глаголът - ЕПИЕНАИ = достатъчен = хляб който е достатъчен за един ден. Така
интерпретациите са се развили в различни посоки:
а) евхаристичен хляб или хляб на бъдещето в небесна гозба/трапеза или Словото Божие.
б) ежедневен хляб – материален.
ц) и евхаристичен и ежедневен хляб.
В Библията думата хляб има широко значение, като и в наше съвремие. И днес думата
хляб не означава само онова което ядем. В Библията думата хляб е означавала и материална
и духовна храна. Така и маната в пустинята е бил хляб, въпреки че от 26те пъти колкото се
говори за мана в Стари Завет се нарича “хляб” само 11 пъти. От тях 4 пъти като "хляб с небе"
(Ис. 16:4; Пс. 104:40; Неем. 9:15; Прем. 16:20), един път "хляб ангелски" (Пс. 77:25), 6 пъти
просто само се нарича “хляб" (Ис. 16:8.12.15.22.32; Числ. 21:5), един път "ангелска храна"
(Прем. 16:20).
Новият Завет следва много подобно използване на термина: Св. Павел говори за
"духовната храна": а в 1 Кор. казва: "и всички са яли същата духовна храна" (1 Кор. 10:3).
Ясно е че тук става дума за маната.
а) Затова някои считат, че Исус когато е учил на молитвата Отче наш може би се е
молил за мана. Това мнение е подкрепено от понятията, които се намират в книга Изход
16:15: "това е хлябът, който ви даде Господ за храна", и още 16:29: "Господ ви е дал
събота, затова и дава в шестия ден хляб за два дена", и 16:9: "кажи им: вечер ще ядете
месо, а сутрин ще се насищате с хляб и ще познаете, че Аз съм Господ, Бог ваш."
б) Освен това се казва, че Исус е оставил същия ред на думите като и е в Изх. 16:15
слагайки думата хляб на първо място, докато всички други молитви започват с глагола. Така
"хлябът" за който молим – сравнявайки с библейската тематика – е и конкретния материален
хляб, така и маната, която е нужна за живота на човека по неговия път към Обетованата земя.
Но, то може да се разшири и в духовна храна – както намираме и във Втор. 8:3: "той те
смиряваше, мъчеше те с глад и те хранеше с мана, която ти не знаеше, не знаеха и твоите
бащи, за да ти покаже, че човек не само с хляб живее, но човек живее с всяко (слово), което
излиза из устата на Господа". Същия текст Исус е използвал, когато е отхвърлял
изкушението в пустинята. (Мат. 4:4). Св. Павел нарича маната “духовна храна” Така в 1
послание до Коринтяни св. Павел казва: "и всички ядоха една и съща духовна храна и всички
пиха едно и също духовно питие". (1 Кор. 10:3-4), а в книга Откровение на Победителя се
обещава "съкровената мана" (Откр. 2:17), символ на духовната храна, която ще бъде във
времената след идването на Исус Христос.
в) Аналогията с маната ни припомня за шеста глава от евангелието на Йоан (Йоан
6:26-29) когато Исус изрично казва: "Трудете се не за храна тленна, а за храна, която
пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Син Човеческий" (6:27). Народът веднага
спонтанно мисли за маната, но Исус настоява да издигне думите си на висше ниво. Много
хора виждат в реакцията на народа: "Господи дай ни винаги този хляб" връзка с молбата в
Отче наш когато се казва: "насъщния ни хляб дай ни днес".
Но, и колко проблеми правила тази дума "епиоусиос”, сигурно е че думата "хляб"
означава общо "ястие". "Насъщния ни хляб" означава конкретна нужда за всеки живот.
При Матей намираме: "дай ни днес", а при Лука: "давай ни всеки ден", но всъщност е едно и
също. Ученикът се моли за това всеки ден, а не за три или пет дни напред: ученикът с тази
молитва свидетелствува своето упование в Божието провидение.
Бог е давал мана на народа само толкова колко е било нужно за всеки ден. Онзи който
е взимал повече, му се е разваляло. (Изх. 16:20).
Когато е сътворявал човека Бог го е сътворил с тяло и душа. Затова за човека е
необходим и материалния хляб. Сигурно е че Исус е мислил и за това. За да може човек да
бъде в служба на царството Божие, човек трябва да яде, за да може да живее.

80
 "Дай ни" всеки ден; дай на нас, а не само на мен. Отче наш е молитва на обвинение за
несправедливост, защото някои имат прекалено много, а някои умират от глад. В една
минута в света умират около 17 човека от глад.
Но, когато молим за хляб, тогава това включва не само материалния хляб, но и всичко
от което човек има нужда за да живее: хлябът е и справедливост, достойнство, свобода...
И любов е нужна за живота като и хляб, като и приятелство, доверие, уважение...
Затова молбата би могла да се изкаже и с тези думи: "Дай ни всичко това което ни е нужно за
живот". Напълно е ясно че когато молим за хляб, това въобще не означава, че ние не трябва
да работим.
В Пс.126:2 четем: "Напразно вие ставате рано, седите до късно, ядете хляба на
скръбта, когато Той на Своя възлюбен дава сън" – тук ударение се слага на това че Бог е
Този Който дава хляб, а не че хлябът е продукт на човешкото умение, това не освобождава от
работа.
Ние молим "насъщния ни хляб дай ни”, но ние сме призвани и също така да даваме. В един
друг откъс четем: "давайте, и ще ви се даде" Лк. 6:38 – да дадеш нещо е условие за да
можеш да приемеш! Когато човекът приеме нещо, това го и обвързва за да може да даде. Ако
"мое" никога не става “наше” тогава няма благословия. За да може да се преумножи хляба,
трябва да се преобърне сърцето.
Може би тази молба е най-изслушаната но, сравнително малко се разбира и сериозно
се приема на сърце, че много хора умират от глад. Много хора умират от глад, но някои
умират и от това че ядът прекалено много..."
И затова е нужно
а) да се моли за хляба
б) да се работи за хляба
ц) да се дава хляб на другите
д) да се празнува празник на хляба – Евхаристията

3.5.8.1 И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжниците

При тази молба версията на Матейсе различава от версията на Лука. Така при Матей
намираме: "и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си". (Mат.
6:12), а при Лука: "и прости нам греховете ни, защото и сами ние прощаваме на всеки наш
длъжник". Както може да се види молбата има два съществена елемента:
a) молитва за това Отецът да прости на нас
б) връзката между прошката на Бога и на нашата прошка към човеците
Може да се сметне че версията на Матей е оригинална, докато при Лука я е малко
преработена. Матей е запазил паралела между ‘дълговете’ и ‘длъжниците’.
Но е сигурно, че и версията на Лука е ценна, защото тя ни обяснява че нашите
"дългове" пред Бога са нашите грехове. Човекът е вечен длъжник пред Бога. Той никога не
връща достатъчно от онова което приема.
- дълг е онова, което приема;
- дълг е и онова което е трябвало да направи, а не го е направил – това са нашите пропуски
направени по отношение на любовта, справедливостта, добротата,... нашите грехове са и
нашите пропуски.
По Исусово време евреите са били също съзнателни че човекът – грешник е длъжен на
Бога, но са вярвали че може да плати тези дългове с добрите си дела. В притча за длъжника
който е бил длъжен 10.000 таланта 33 (Мат. 18:24…) просто желае да каже, че човекът не
може да изплати този дълг никога.
В друга притча (Лук. 7:41-42) задължението е 500 и 50 динари, но все пак се
подчертава: че не е могъл да ги върне. Поучението е следното: различава се дълг от дълг,
33
Ирод Велики в една година е имал приход от около 900 таланта.

81
грях от грях, но нито един не може да се изплати, може само да бъде опростен. Прошката е
самата благодат. И в молитвата Отче наш молещия, моли за прошката като благодат, а не
като връщане на дълга. За връщане на дълга е достатъчно човек да признае, че не може да
спаси сам себе си. Да признае че е беден, ча е немощен, недостоен... Но тази молба има и
втора част: "прости нам, както и ние прощаваме". Вече в Стария Завет намираме тази връзка
(Прем. 12:22): "кога ние съдим, да мислим за Твоята благост, и кога нас съдят, да чакаме
помилване".
В книгата Премъдрост на Сирах четем: "Прости на ближния си обидата, и тогава,
след като се помолиш, ще ти се простят греховете. Човек към човека гняв има, а от
Господа прошка проси;към подобния на себе си човек той няма милосърдие, а се моли за
своите грехове; сам, бидейки плът, питае злоба: кой ще очисти греховете му?Помни края и
престани да враждуваш: помни изтлението и смъртта и пази заповедите помни
заповедите и не бъди злобен към ближния;помни завета на Всевишния и презирай
невежеството." (Сир. 28:2-8)
Прошката е изискване, което се ражда от логиката на самата молитва, в която молим
за прошката от Бога.
Това изискване е особено представено в притча за немилосърдния длъжник (Мат.
18:23-35): "рабе лукави, аз ти простих целия оня дълг, защото ми се примоли; не трябваше
ли и ти да се смилиш над другаря си, както и аз се смилих над тебе? " Лукавия раб е
злоупотребил с доброта на господаря си. Неговата молба не е приета поради това и той ще
трябва да понесе последствията от своите дългове. За това заключението на притчата е ясно:
"Тъй и Моят Отец Небесен ще стори с вас, ако всеки от вас не прости от сърце на брата
си прегрешенията му.”
Това поучение е всъщност онова което Исус вече е казал в своята проповед на
планината: "Не съдете, за да не бъдете съдени; защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще
бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери" (Мат. 7:1-2).
Същия принцип намираме и в речта за блаженства: "Блажени милостивите, защото
те ще бъдат помилувани." (5:7). Много подобни мисли намираме и в текста при евангелист
Лука: "Не съдете, и няма да бъдете съдени; не осъждайте, и няма да бъдете осъдени;
прощавайте, и простени ще бъдете; давайте, и ще ви се даде: мярка добра, натъпкана,
стърсена и препълнена ще изсипят в пазвата ви; защото, с каквато мярка мерите, с
такава ще ви се отмери." (Лук. 6:37-38).
Ученикът трябва да си спомня за това учение когато иска да моли молитвата Отче
наш, както и сам Исус призовава към това съвсем ясно когато казва: "И кога стоите на
молитва, прощавайте, ако имате нещо против някого, та и Небесният ви Отец да прости
вам прегрешенията ви." (Мак. 11:25).
Много подобни думи на Исус, евангелист Матей ни поднася веднага след като Исус е
научил учениците си на молитвата Отче наш. Така Исус казва: "Защото, ако простите на
човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на
човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви." (6:14-15).
Виждаме че прошката на греховете е тясно свързана с моята прошка. При Матей се
вижда че нашата прошка трябва да бъде преди тази молба която отправяме към Бога Той да
ни прости греховете ни.
Така Лука говори за прошката в сегашно време: “и прости нам греховете ни, защото
и сами ние прощаваме на всеки наш длъжник”, докато Матей говори за прошката в миналото
време: “и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си”.
В момента на молитвата ученика вече е простил на всеки, който по било какъвто и
начин го е наранил и обидил. Това трябва да предхожда на молитвата. За това говори
евангелист Матей на едно друго място: "И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там
си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и
иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си". (Мат. 5:23-24)

82
 Тази прошка на Бога за която има условие ние да простим, би могла да се разбере в
смисъл, че ние с нашата прошка заслужаваме Божата прошка.
Човекът наранен от греха няма способността да прощава. Чрез своето наранено
естество такъв човек иска да се отмъсти. Заради това Исус изпраща Светия Дух. Също така
да обича враговете си – е възможно само чрез силата на Божията благодат, със силата на
Духа. Затова това е възможно само на човеците които са изпитали Божията прошка, които са
усетили и изживели прошката като дар от Бога.
Св. Киприян казва: “Нека да прощаваме, защото добрия Бог вече е простил и на нас.
Той ни е простил не за да ни даде пример на поведение, но чрез прошката, Той влага в нас
силата на любовта и на милосърдието и чрез тази сила ние имаме способността да
прощаваме". Тази сила ние получаваме чрез прошката...
Св. Павел пише: "но бивайте един към другиго добри, състрадателни, прощавайки си
един другиму, както и Бог ви прости в Христа." (Еф. 4:32) или на друго место: "като се
търпите един други и си прощавате взаимно, ако някой има против някого оплакване:
както Христос ви прости, така и вие." (Кол. l3:13).
Св. Павел казва: "подражавайте Богу" (Еф. 5:1) и за това трябва да му подражаваме и
в прошката, защото от Него сме приели силата чрез която това може да се случи. Тази истина
не се противопоставя на молитвата “Отче наш” в която изглежда като че ли нашата прошка е
преди прошка на Бога.
Всъщност нашата прошка трябва да предхожда нашата молитва. Това е
психологически елемент който слагаме на пръв план. Не можем да бъдем немилосърдни
спрямо другите в момента когато молим замилосърдие от Бога. Божията прошка не е
предизвикана от нашата прошка, но стойността на нашата молитва зависи от нашата прошка.
Бог не е зависим от човека, но молитвата ни е зависима от нашата истина.
Така когато един Исусов ученик се моли молитвата "Отче наш" трябва да съзнава:
1. Че нашите дългове не могат да бъдат платени. Прошката за нашите дългове може да бъде
приета само като благодат.
2. Бог не приема лицемерна молитва.
3. Че прошката може да се извърши само чрез силата на благодатта, която е приета чрез
Божия прошка. В псалм 129-ти четем: "Но в Тебе е прошката, нека благоговеят пред Тебе."
(Пс. 129:4).
Прошката е борба срещу паметта.
Петър е попитал Исуса: "Колко пъти да простя..." Исус му обяснява че на
прощаването няма край. Винаги трябва да прощаваме.

3.5.9. И не въведи нас в изкушение

И Матей и Лука говорят за изкушение. Казват: "и не въведи нас в изкушение..."

Такава молитва може да ни изглеждастранно и изненадващо изненадващо: сякаш сам Бог
взима участие в изкушението на учениците. Нужно е да обясним две неща:
1. Смисълът на гръцката дума peirasmos е изкушение.
Някои преводачи, за да разрешат проблема просто превеждат: "и не ни въвеждай в
изпитание". Всъщност изпитанието е нещо, което е позитивно само по себе си – то може и да
е много болезнено, но то цели да се види каква е истинската духовна стойност на учениците.
Изкушението винаги има за цел има злото.
Да семолим да нямаме изпитания не би било добро, защото тогава не бихме имали
възможността да се определим за Бога. Но всъщност и оригиналната гръцка дума не ни
позволява това.
В Стария Завет същата дума има винаги значението на изпитание. Изх. 16:4; 20:20;
Пс. 26:2; Прем. 3:4-6 и така нататък.

83
 В Новия Завет има и това и другото значение: Исус поставя Филипа на изпитание.
Така Филип казва: "отде да купим хляб, за да ядат тия?... А това казваше, за да го изпита."
(Йоан 6:6).
Но, същата дума се използва и когато се казва че фарисеите и тези които са познавали
писанията желаят да го хванат в някоя дума и да му причинят неприятности: "тая жена биде
хваната в самото прелюбодейство; а Моисей ни е заповядал в Закона такива с камъни да
убиваме" (Йоан 8:4-5). В този случай значението на изпитание е да го въведат в зло, тоест в
изкушение.
Дяволът е този, който изкушава, той се и нарича с думите – пеирасон (Мат. 4:3):
"Поради това и аз, като не можех вече да търпя, пратих да узная за вярата ви, да не би
някак да ви е изкусил изкусителят, та да отиде напразно нашият труд." (1 Сол. 3:5).
"...като се пазите да не би и вие да бъдете изкушени." (Гал. 6:1). "Никой, кога е в изкушение,
да не казва: Бог ме изкушава; защото Бог се от зло не изкушава, а и Сам не изкушава
никого, но всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си похот; след това
похотта, като зачене, ражда грях, а грехът, извършен, ражда смърт." (Йак. 1:13-15).
Фактът че думата пеирасмос може да означава и "изкушение" и "изпитание" не
означава че в молитвата Отче наш, тази дума може да се преведе или по един или по другия
начин. Ако става дума за добро, тогава би трябвало да се преведе с изпитание, а ако става
дума за зло, тогава това е изкушение.
В молитвата отче наш дума пеирасмос има значение на "изкушение".
Главен аргумент за това е съветът, който Исус дава на учениците си в Гетсиманската
градина. Исус им казва: "Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение: духът е
бодър, а плътта - немощна." (Мак. 14:38; Мат. 22:40.46).
Същата дума пеирасмос се намира и тук. Точно тук, в конкретна ситуация в която се
намираха ученици, може да се апликира молитва Отче наш. Тук Исус говори на учениците си
да бъдат будни и да се молят за да на паднат в изкушение". Контекст в който е казано това не
дава никакви съмнения. Вървейки към Гетсиманската градина Исус казва на своите ученици:
"всички вие ще се съблазните поради Мене през тая нощ; защото писано е: "ще поразя
пастира, и ще се пръснат овците на стадото". (Мат. 26:31).
Петър реагира на това и казва: "Ако всички ще се съблазнят аз няма... Но Исус му
казва че три пъти ще го предаде...
Исус тук не е имал предвид изпитание, което е трудно, но с добро намерение, а
истинско изкушение чиято цел учениците му да загубят вяра.
При евангелист Лука четем: "Симоне, Симоне! Ето, сатаната поиска да ви сее като
пшеница, но Аз се молих за тебе, да не оскъднее вярата ти" (Лук. 22:31-32).
Тук е в опасност вярата... Тук не може да се говори за изпитание, но за изкушение.
Това изкушение пеирасмос – което ще засегне на учениците в нощта на мъка, е изкушението
на Сатаната срещу вярата им. Същото това изкушение пеирасмос е за което се говори в
молитвата "Отче наш".
Изкушението е преди всичко нападение на вяра. Св. Павел в 1-то послание до
Тимотея пише: "и изпроводихме Тимотея, наш брат и Божий служител и наш сътрудник в
Христовото благовестие, за да ви укрепи и утеши във вярата ви " (1 Сол. 3:2). "Бъдете
трезвени, бъдете бодри, защото вашият противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и
търси кого да глътне; противостойте му с твърда вяра." (1 Петр. 5:8-9).
Това е състоянието на християните в света: ще бъдете атакувани от Сатаната: всички
ще ви мразят (Йоан 15:18), ще ви преследват (Йоан 16:2), ще се явят лъжепророци и
фалшиви месии. (Мат. 24:11.23-26). Ще сеят съмнения и ще предизвикват скандали между
учениците: "А преди всичко това ще турят ръце на вас и ще ви изгонят, като ви предават в
синагоги и в тъмници и ви водят пред царе и управници, заради Моето име;... с търпението
си спасявайте душите си" (Лук.21:12.19).
Затова подтиква: "бъдете будни във всяко време и се молете, за да можете избягна
всичко онова, което има да стане, и да се изправите пред Сина Човечески." (Лук. 21:36).

84
 Исус е говорил за това толкова сериозно, че е поставил следния въпрос: "Казвам ви,
ще ги защити наскоро. Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята? " (Лук.
18:8).
Този факт на жестоко нападение на вярата и на всички евангелски ценности, които
Христос е донесъл, налага на християнина да бъде в състояние да се бори, да бъде борец,
както говори св. Павел в посланието до Ефесяни:
“Прочее, братя мои, усилвайте се в Господа и в мощта на силата Му; облечете се
във всеоръжието Божие, за да можете устоя против дяволските козни, защото нашата
борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против
светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата.
Заради това приемете Божието всеоръжие, за да можете се възпротиви в лош ден и, като
надвиете всичко, да устоите.И тъй, стойте, като си препашете кръста с истина и се
облечете в бронята на правдата, и обуйте нозете си в готовност да благовестите мира; а
над всичко вземете щита на вярата, с който ще можете угаси всички нажежени стрели
на лукавия;вземете и шлема на спасението и духовния меч, който е Божието слово“ (Еф.
6:10-16). Определението на апостол Павел за християнина е: борец.

2. Какво искаме да кажем когато казваме: "И не въведи нас в". В посланието на
св. Яков апостол четем: "Никой, кога е в изкушение, да не казва: Бог ме изкушава; защото
Бог се от зло не изкушава, а и Сам не изкушава никого, но всеки се изкушава, увличан и
примамван от собствената си похот; след това похотта, като зачене, ражда грях, а
грехът, извършен, ражда смърт." (Йак 1:13-15). Исус говори за изкушението като нещо
което не може да се избегне: "Съблазън сигурно ще дойде, но горко на оногова чрез когото
идва..." Затова Исус препоръчва молитва чрез която ученикът се моли да бъде подкрепен в
изкушението, да не падне, за да остане верен.
Да паднеш в изкушение е все едно като да попаднеш в клопка. Когато се казва че
някой е паднал в клопка, означава че този човек е пострадал. В този смисъл св. Павел пише:
"Затова, който мисли, че стои, нека гледа да не падне. Друго изкушение вас не е
постигнало, освен човешко; верен е обаче Бог, Който не ще остави да бъдете изкушени
повече от силата ви, а заедно с изкушението ще даде и изход, за да можете да търпите."
(1 Кор. 10:12-13). А св. Яков пише:
"А ония, които искат да се обогатяват, падат в изкушение, в примка и в много
безразсъдни и вредни похоти, които потопяват човеците в провала и погибел.” (1 Тим 6:9).
Така когато се казва "да влезеш в изкушение" означава, че си приел това изкушение. И
за това когато казваме: "и не въведи нас в изкушение" не означава: "не позволявай да бъдем
изкушавани", но означава: "не позволявай да се съгласим с това изкушение" тоест да влезем
в изкушение, да паднем. Бог да ни помогне и в изкушението да ни дари "изход".
"И не въведи нас в изкушение" е буквалния превод на гръцки от еврейски. Молитвата
"Отче наш" в началото е била молена и поучавана на еврейски език, а в еврейския език,
когато нещо се отрицава, то това се отнася не за причината, но за последствията. И значи би
могло да се преведе по този начин: "Не позволявай да се случи нещо".
Подобни примери имаме и в Стари Завет:
"Нечестивецът дебне праведника и търси да го умъртви; но Господ няма да го предаде в
негови ръце и няма да допусне да го обвинят, когато бъде съден." (Пс. 36:32-33).
"Утвърди стъпките ми в Твоето слово и не давай да ме обладае никакво беззаконие" (Пс.
118:133).
В молитвата Отче наш молим Бог да ни помогне в изкушение, в смисълът в който
Исус се моли: 'Не се моля да ги вземеш от света, но да ги опазиш от злото." (Йоан 17:15).
Да бъдеш в света и да избягаш от изкушението не е възможно; но в света можеш да се запази
с помощта на Бог, без значение от всички изпитания, които могат да дойдат.
Автентичността/Истиността за която толкова много се говори, се проверява през
изпитания и през изкушения.

85
 Св. Павел за себе си казва: "служейки Господу с голямо смирение и много сълзи и сред
изпитни, които ми идеха от злите замисли на иудеите" (Деян. 20:19).
Св. Петър обяснява: "Затова радвайте се, макар сега и да поскърбите малко (ако е
потребно) в различни изкушения, та изпитаната ваша вяра да излезе по-драгоценна от
нетрайното, макар и чрез огън изпитвано злато, за похвала и чест и слава, кога се яви
Иисус Христос." (1 Петр. 1:6-7).
В същото послание Петър припомня: "Възлюбени! Не се чудете на огненото
изкушение, що се праща вам за изпитание, като на случка, странна за вас; но, доколкото
участвувате в страданията на Христа, радвайте се, та, и кога се яви Неговата слава, да
се възрадвате и развеселите. Ако ви корят за име Христово, блажени сте, защото Духът
на славата и Духът Божий почива върху вас.” (1 Петр. 4:12-14).
А св. Апостол Яков казва: "Блажен е оня човек, който търпи изкушение, защото, след като
бъде изпитан, ще получи венеца на живота, що Господ е обещал на ония, които Го обичат."
(Йак. 1:12).
Исус казва: "Но вие сте, които устояхте с Мене в Моите напасти, и Аз ви
завещавам, както Ми завеща Моят Отец, царство, за да ядете и пиете на трапезата Ми в
Моето царство, и да седнете на престоли да съдите дванайсетте колена Израилеви." (Лук.
22:28-30).
Илюзия е мнението че ако си на страна на Бога, това ти гарантира мир и отсъствие на
всичко неприятно. Да се расте във вяра без изпитания е невъзможно. То е необходимо за да
разберем дали нашата къща е построена на пясък и на илюзии и фалшива сигурност или на
камък.
Много е добре когато човек признава открито, както св. Павел, за своите изкушения.
Така пише св. Павел:
"И, за да се не превъзнасям с премногото откровения, даде ми се жило в плътта
ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям. Затова три пъти молих
Господа, да го отстрани от мене. Но Той ми рече: стига ти Моята благодат; защото
силата Ми се в немощ напълно проявява. Затова с много по-голяма радост ще се хваля с
немощите си, за да се всели в мене силата Христова. Затова добре ми е в немощи, в обиди,
в нужди, в гонения, в притеснения заради Христа, понеже, кога съм немощен, тогава съм
силен." (2 Кор. 12:7-10).
Жилото в плътта, за което говори св. Павел не е извадено от тялото: изкушението е
останало, защото Божията благодат надминава всички изкушения. Но, Павел трябва да се
научи да живее и с благодатта и с жилото. Благодатта не изключва жилото. Ще може да
каже: "Кой изнемогва, та не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям? Ако
трябва да се хваля, с немощта си ще се похваля.." (2 Кор. 11:29-30).
Изпитаниено, което е имал св. Петър му е помогнало. Той е изоставил илюзиите.
Преди изпитанието, докато е бил сигурен неговите думи са били много впечатляващи, но
след това е паднал от думите на една жена – слугиня. В този смисъл св. Павел пише:
"Защото не смеем да се броим или да се сравняваме с някои от ония, които сами се
препоръчват: те не разбират, че се мерят сами със себе си и се сравняват със себе си." (2
Кор. 10:12).
(Храбростта на армията не се показва във войните упражнения, но в борбата с врага;
отборът показва колко е упражнен не когато се намира на тренировка, но в мача когато играе
с друг отбор...)
Така накратко в молитвата “Отче наш” молим Бог да ни даде хляб за днес, да ни
освободи от миналото (греха) и да нас запази от изкушения в бъдеще.

3.5.10. Но избави ни от лукавия

Тази молба е много тясно свързана с предишните. Глагола Рхуомаи = да избавиш се

употребява за големите опасности. Павел го използва в 2то послание до Тимотея (2 Тим.

86
4:17) : "аз се избавих от устата на лъва." Образ на кръвожадния звяр пред, който стоиш с
лице в лице и спасен си в последния момент.
Мнозинството егзегети е съгласнс, че точения превод е – Лукавия, а не някакво
неопределено 'от злото'. Един от главните аргументи за това е единодушната традиция на
гръцките отци, които са познавали много добре духа на гръцки език:
Евангелист Матей, който единственио ни предава тази молба, нарича дявола -
изкусител в 4 глава, 3-ти стих (4:3): "И приближи се до Него изкусителят и рече: ако си Син
Божий..." Така докато се моли за Божията помощ в изкушение, се моли се защото това е
примката на дявола. В Новия Завет в повечета случаи дявола е наречен лукавия: "при
всекиго, който слуша словото на царството и не разбира, дохожда лукавият и грабва
посеяното в сърцето му" (Мат. 13:19). "доброто семе, това са синовете на царството, а
плевелите - синовете на лукавия" (Мат. 13:38). "а над всичко вземете щита на вярата, с
който ще можете угаси всички нажежени стрели на лукавия " (Еф. 6:16).
"Пиша вам, момци, защото победихте лукавия." (1 Йоан 2:13). "Знаем, че всеки, роден от
Бога, не греши; но роденият от Бога пази себе си, и лукавият го не докосва." (1 Йоан 5:18).
"Не се моля да ги вземеш от света, но да ги опазиш от злото." (Йоан 17:15). "Но верен е
Господ, Който ще ви утвърди и запази от лукавия." (2 Сол. 3:3).
Съвсем ясно че тук не става дума за някакво неопределено 'зло' или пък зъл човек или
нещо подобно.
Там където е използван в този смисъл винаги намираме идопълнение от 'всяко зло'.
"Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е
лоша дума" (Мат. 5:11).
"А Ирод четвъртовластник, изобличаван от него зарад братовата си жена Иродиада и
зарад всичко, що бе лошо (зло) направил Ирод" (Лук. 3:19).
"Въздържайте се от всякакво зло." (1 Сол. 5:22).
"Господ ще ме избави и от всяко лошо нещо (зло)" (2 Тим. 4:18).
Исус не е молил Бог да ни освободи общо от всеки вид зло, но от лукавия. Исус моли
Отца: "Не те моля да ги освободиш от света..." Затова в латинска литургия след молитва
Отче наш следва още и молитвата: "Избави ни, молим те Господи от всичките злини".
В молитвата "Отче наш" се подчертава, че освен изкушението съществува и Лукавия
който, както казва св. Петър: "като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне." (1 Петр.
5:9).
Но, тук е и гаранцията: Исусовата молитва за нас, Отецът да ни запази от Лукавия, и
това е за Павел необорима истина: "Но верен е Господ, Който ще ви утвърди и запази от
лукавия." (2 Сол. 3:3).
Или: "Верен е Оня, Който ви призовава, Който и ще стори това." (1 Сол. 5:24). В
молитвата “Отче наш” когато стигнеш до края трябва да започнеш отначало. Ново на
изкушение и повик: "Но избави ни от лукавия", подтиква ни отново да измолим "Отче наш",
"да дойде Твоето царство".

3.5.11. Заключение

В молитвата "Отче наш" се молим именно за това, което Бог очаква от нас. Това е
молитвата, която ни изцелява от слепотата: разкрива ни онова което трябва да правим –
точно онова което търсим. (Да се свети името Ти, хляба и прошката...)
Изцелява от глухотата, отваря ушите: прави ни способни да чуем какво Бог очаква от
нас: онова за което го молим.
Изцелява от сковаността: вдига на крака, освобождава от леността, инерцията –
подтиква ни към осъществяване на програмата, която се поднася в молитвата.

87
 Съдържание

Въведение...................................................................... ............................................................. 2
1. МОЛИТВА В СТАРИЯ ЗАВЕТ............................................................................................ 3
1.1. Главни характеристики на молитвата на Божия народ ........ ............................................ 4
1. Начин на молитвата..... ..................................................................................................... 4
2. Места за молитва...............................................................................................................5
3. Времето на молитва .......................................................................................................... 6
4. Положението на тяло при молитвата............................................................................... 7
5. Отношението между молитва и литургически култ........................................................8
1.2. Природа и облик на молитвата при Божия народ........................................................... 8
1.2.1. Патриарси ............................................................................................................................9
a) форми на молитвата........................................................................................................... 9
б) Сила на посредничеството на Божите приятели........................................................... 10
1.2.2. Монархия ............................................................................................................................ 13
Молитвата в пророческите книги ............................................................................................... 14
1.2.3. Връщане от Вавилонското робство................................................................................... 16
Нарастване на набожността..........................................................................................................16
Молитви на похвала – славсловия ..............................................................................................16
Молитва на ходатайство .............................................................................................................. 17
Универсалността на молитвата.................................................................................................... 17
Книги на Премъдрост ...................................................................................................................17
Псалми (Хваления).......................................................................................................................18
1.3. Духовност на Стария Завет................................................................................................... 23
1.4. Молитвата при евреите в периода преди идването на Исус Христос .............................. 24
2. ИСУС В МОЛИТВАТА.........................................................................................................25
2.1. Някои характеристики по отношение на Исусовата молитва.......................................... 26
2.1.1. Молитвата на Исус в самота...............................................................................................
26
2.1.2. Исусовата молитва на планината...................................................................................... 27
2.1.3. Исусовата молитва в пустинята......................................................................................... 27
2.1.4. Свързаност на Исусовата молитва и явленията – откровенията.................................. 28
2.1.5. Исусовата молитва през нощта.......................................................................................... 28
2.1.6. Молитвата на Исус и послание......................................................................................... 29
2.2. Исусовите молитви, чиято форма, нито съдържание не познаваме................................. 30
2.2.1. Молитвата при кръщението............................................................................................... 30
2.2.2. Молитвата в служба на възвестяването............................................................................ 31
2.2.3. Молитвата преди избора на апостолите .......................................................................... 31
2.2.4. Молитвата преди признанието на апостол Петър .......................................................... 31
2.2.5. Преображението в молитва .............................................................................................. 32
2.2.6. Молитвата като предизвикателство за молитва............................................................... 32
2.3. Молитви на Исус, чиято форма и съдържание познаваме................................................. 33
2.3.1. Специфични характеристики............................................................................................. 33
1. Славословна и благодарствена молитва................................................................................. 33
2. Молитва на вопли и просителна молитва ............................................................................. 34
3. Молитва за милосърдие и прошката....................................................................................... 35
4. Вопли на доверие в Божието мълчание.................................................................................. 35
5. Молитва на цялостно предаване и доверие........................................................................... 35
6. Молитвата на Петър в изкушение .......................................................................................... 36
2.3.2. Общи характеристики на молитвата на Исус................................................................... 36
1. Търсене на волята на Отца....................................................................................................... 36
2. Пълно съзнание, че Бог е Отец и съзнание за неговата обич................................................38

88
3. Молитвата като съпротивителна сила срещу греха............................................................... 38
2.4. Великосвещеническа молитва на Исус ............................................................................... 39
2.4.1. Исус моли за себе си............................................................................................................39
2.4.2. Исус се моли за учениците си ........................................................................................... 41
2.4.3. Исус се моли за бъдещите вярващите – за нас................................................................. 46
3. ИСУСОВИТЕ УЧЕНИЯ ЗА МОЛИТВАТА...................................................................... 49
3.1. Истинска и фалшива молитва............................................................................................... 50
a) "Не се молете като лицемерите" ............................................................................................ 50
б) "Не се молете като езичници".............................................................................................. 52
3.2. "Молете и ще приемете"...................................................................................................... 54
3.3. "Боже, бъди милостив към мене грешника"........................................................................ 58
a) Фалшивата молитва.................................................................................................................. 60
б) абсурдна молитва..................................................................................................................... 61
в) Важност на "бедност в духа".................................................................................................63
3.4. ДА СЕ МОЛИШ В ИМЕТО НА ИСУСА........................................................................... 64
3.5. МОЛИТВАТА НА ГОСПОДА - "ОТЧЕ НАШ"..................................................................67
3.5.1. Две версии на молитвата "Отче наш".............................................................................68
3.5.2. Две катехези за молитвата................................................................................................69
3.5.3. Отче наш, Който си на небесата...................................................................................... 70
3.5.4. Да се свети Твоето име.................................................................................................. 73
3.5.5. Да дойде Твоето царство ................................................................................................ 75
3.5.6. Да бъде Твоята воля ........................................................................................................ 76
3.5.7. Насъщния ни хляб дай ни днес ...................................................................................... 78
3.5.8. И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците …................... 80
3.5.9. И не въведи нас в изкушение ......................................................................................... 82
3.5.10. Но избави ни от лукавия ................................................................................................ 86
3.5.11. Заключение …………………………………………………………………………….. 87
Съдържание………………………………………………………………………......................88

89