Психологическите основи на молитвата и покаянието

Потребността от молитва, от преклонение пред Бога, от общение с

Него, е дълбоко вкоренена в човешката душа, в душата на всички хора,
в душата на всеки човек. Но когато тази потребност не е осъзната, не е
ориентирана, или пък не е правилно, към правилния обект – Бога –
тогава има голяма опасност човещ сда изпадне в идолопоклонство – и
да почита творението, а не Твореца. Както често и става, всъщност. Но
споменатата по-горе потребност не е изкоренима. "Дългът на човека да
се моли Богу винаги се е съзнавал и днес пак, въпреки всички
възражения срещу него, ясно се съзнава. За неговото, повече, или по-
малко правилно изпълнение няма абсолютно никакво значение в коя
част или в кой пояс на земното кълбо човек се намира. Той го съзнава и
изпълнява така или иначе, когато е още в първобитно състояние и
когато е дори творец на висока култура. Красноречиви свидетели за
това са оцелелите в течение на векове най-разнообразни жертвеници и
олтари, алки и големи черквици и манастири, свенливо сякаш сгушени
в гъсти и непроходими гори, твърдо кацнали на най-високи планини и
на почти непристъпни скали или спокойно разположени на брежове на
прекресни езера, големи реки и бурни морета и океани.
Не по-малко и силно потвърждение на тази неотстранима нужда
от молитва за човека навсякъде и всякога са още, както най-скромните
дървени бели черквички по села и планинки, така и също
величествените готически и масивни, ромаски и източни, стари и нови
храмове. Всичко в тях - от грамадните раморни основи и тежки
стълбове до издигналите се високо в небето изящно заострени върхове
и още от далеч забелязвани кули и камбанарии, отекващи денем и
нощем мелодичди призивни звуци - ни говори за вяра и надежда в Бога,
подтиква ни къ тиха и сърдечна молитва. Дори техните развалини и
най-малки следи ни напомнят, че тук някога безброй човешки
поколения благоговейно са минали и присъствали, с надежда са
издигали ръце и очи към небето, оросявали са земята им със сълзи на
разкаяние и умиление, огласяли са въздуха около тях с вопли и дълбоки
въздишки и тихо са шепнели горещи молитви. Напразно някои, у които
тя временно е заглъхнала или по-скоро задушена под влияние на
увличащи удоволствие и страсти на груби материални интереси и
безпокойства, смятат, че молитвата е само за немощния първобитен
човек и народ или, че тя не е имала и няма място у хармончно развитите
човеци и културни народи, елини, учени, поети и фхилософи?
Напротив, най-обективни и безкористни наблядатели и изследователи,
етнолози и култур-историци, както и големи психолози на отделния
човек и народните маси ясно подчетрават факта и значението на
молитвата както в живота на "дивите", "нецивилизованите" народи и
племена на пигмеи и негри в Централна Австралия, Западна Африка и
Америка, така също в духовния живот на старите и нови културни
народи, на най-големите поети, философи и религиозни гении на
човечеството. Наистина тези учени не могат да знаят, къде и кога най-
напред се е изтръгнала, може би с някоя въздишка, първата молитва от
гърдите и устните на предиосторическия човек. Но те с право виждат
отзвука й в спонтанната, свободна и наивна просба - молитва на
съвременния човек. Аи и днес, всеки час и всяка минута молитвата е
истинското и най-дълбоко дихание на човешката душа. Тя е кръвта и
крълообращението на таядуша. В едно и също време тя е най-простата
и свенлива, но и най-ясно и непосредствено своето схващане за Бога и
отношението си към Него. Тя е израз на най.-интимно стремление за
общение и единение между човека и БЛога. Тя не е само монолог, а и
диалог или разговор между човека и Бога. В него ние не само се молим
на Бога, а и ГЩо възхваляваме за Неговото могъщество и величие и Му
благодарим за всички блага, които получаваме от Него. Във всеки
момент молитвата е последната искра на надежда от устата на
корабокрушенеца сред яростните вълни на морето и на живота, кожгато
той издига отчаен поглед към Бога в тревожно очакване за помощ пред
своята гилел. Тя е спасителна котва и за всеки грешник, който чувства,
че злото дсе повече го увлимча о довежда до безумие. Молитвата е
едничката опора и утеха за майката ,чието сърце се къда, согато гледа
единствената си рожба в предсмъртна агония. Към нея прибягва и
бащата, огато вижда с ужас, че безработицата вече го застрашава и той
утре не ще може да занесе хляб на семейството си.
Явява се въпросът: на какво се дължи това всеобщо чувство на
вяра в силата на молитвата? Може ли то да бъде някаква заблуда -
нвсякъде и рсякога тъй разпространена, което се явява в душата на
висчик в най-решителни моменти? Може ли Бог, създавайки човешката
душа, да е породил внея глад, който Той никога не ще да удовлетвори, и
жожда, която съвсем не мисли да утолява? Може ли Бог да е казал на
творението Си: "Ти всякога ще ме питаш, но Аз никога не ще ти
отговарям?!" Такава възможност всеобщото и непосредствено чувство
на човечеството решително отхвърля. Като излиза от тази всеобща
потребност на молитвата и от това нейно значение, като истински и
правилен барометър за релижиозния оживот у човека, задачата на
настоящето проучване е, преди всчко, да разкрие в малкото място, с
което се разполага, в най-едни чурти психологическото съдържание на
молитвата главно черз детстата и юношеската възраст, както и
психологическата й същност, изобщо, у човека. След това вече, в
светлоната на тази най-непосредствена, спомагателна и необхосима
функция и дейност на човешката религиозна душа, молитвата може да
бъде по-лесно проследена в главните й социални прояви в семейството,
училището и църковното богослужение. По този начин целта на това
проучване има религиозно-педагогически характер - да може да се
засили и вдълбочи религиозният живот в тези социални среди
посредсвом правилно расърчение, (исяднение на задължителността и
необходсимостта от качествата) на тази негова тъй приесъща функия на
религизоната молитва. Молитвата, като най-естествен и непосредтвен
израз на религиозното чувство у човечеството, е имала има, пред
ивсичко индивидуален характер. Тя се е проявила и днес се явява, първо
и най-вече, като индивидуалнадейност в религиозния живо, а после -
като социална (колективна) дейност при църковното и обществено
богослужение. От друга страна, бидейки най-интимното изказване и
най-дълбокото дихание на религиозната душа, молитвата е особено
мъчна за изучаване. Колкото и да е всеобща, като псдихологически
факт, молитвата в своя цялостен процес мъчно се поддава на методите
на самонаблюдение и наблюдение." (1. Димитров, Хр. Психология на
молитвата. ГСУ 1945-1946 г., с. 3-5.)
И така, от казаното по-горе става ясно, че потребността от
молитва извира от същността на човека, че тя оже да бъде потисната,
замъглена, неосъзната, неориентирана или пок - осъзната неправилн,
ориентирана направилно, но че тя е незикоренима.
Но какво съдържа самото понятие "молитва"? Някои хора смятат,
че "молитва" значи просб, молба. Така е, тя вклюбво в себе си и тези
термини. Но обхвата й не се ограничава с тях, той е много по-широк.
"Нашата и общославяска (в различни варианти) дума "молитва" (стб.
молитва, рус. молитва,пол. mojlitwa чеш. mojlitba, стар. mojlitva слов.
срб.-хърв. molitwa) съвсем не е равнозначна с "просба", както сме
свикнали да мислим. Молитвата може а съдържа "просба", но "просба"
и "молитва" не се покриват. Молитвата може да е и благодарствена, или
славословна. Коренът на думата "молитва" е сходен с корените на
латинското mollis (мек, нежен, приятен, тиху чевствителен), немското
milz (нежен, мек, тих), френткото mol, molle (мек) и mollur (мекна,
омеквам). оттук можем да заключим, че молитвенот осъстояние
есъстояние на мекост, нежност, приятност, смекченост: има "взаимно
смекчаване, сближение ипримирение между молещия се субект и
молитвите". Това ни разкриват и сродните на думата "молитва"
славянсие слова: "миловати", и "помиловати". Но тези последните
(миловати и помиловати"І ни откриват и нещо друго. Те, според
изследванията на специалисти филолози, произхождат от санскритското
mil, което значи: съм във връзки, в сношение с някого, и се предполага
като основа на тези връзки, на тези сношения "нежна, взаимна любов от
милващия към милваните". Следователнво, молитвеното състояние е
преживяване на връзка, сношение между два свята - естествен и
свръхестествен, между човешката личност и свръх-личността Бога, при
което сношение особено силно се изявява Божията любов към човека.

а) Свещеното Писание за молитвата

Библейският човек се обръща към Бога, като към жив, личен,
всезнаещ, вездесъщ, всемогъщ Бог, като към Отец и Изкупител, а
християнинът ес обръща към Него и като към любов. Обръща се към
Него, защото всичко е от Него и всичко е в Неговата ръка, и защото
само в Него е спасението му. Той е негова твърдиня, негово прибежище.
"Който живее под покрива на Всевишния, той обитава под сятнката на
Всемогъщия и казва Господу: Ти Си мое приебежище, защита моя, Бог
мой, Комуто се уповавам". Молитвата се явява от една страна
като:търсене Господа, пристъпване към Бог, приближаване към Бога,
доближаване до Бога с довенрие, издигане гласд към небето, вик,
викане към Господа, призовавен Господа, въздигане на душата към
Бога, възнасяне на сърцето към Бога, излиане на душата, на сърцето
пред Бога; още тя може сда бъде: или откирване пред Бога някаква
просба, търсене и искане нещо, просене, оплакване Богу, или
благодарност ъкм Бога, или възвеличаване и възхваляване Бога,
славословие или пък смесена. Но, от друга страна, молитвата е и:
откликване от страна на Бога, поглеждане, молостно поглеждане,
изслушване, чуване, милване, насочване, внушавнане, просветляване,
предаване вест. Молитвата е говорене лице с лице между Бога и човека,
приятелски разговор, единение с Бога, със Светия Дух." (2. Маринов, Б.
За някои възражения срещу молитвата. ГСУ 1944-1945г., с. 10-11)
Някои смятат, че молитвата е "празна работа", че тя е безсмислена,
че не дава нищо на човека. Но това не е така. Опитът на мнозина
известни личости и техния живот категорично опровергава това
твърдение. Молитвата успокоява, обновява душата и сърцето на човека,
подкрепя го, лекува, облагородява го. "И, действително, опитът сведочи,
че след молитва, настъпва в човешката душа лекота, покой, закрепява
сладък мир. Почти всеки по-интелигентен човек, като гимназист, е учил
наизуст стихотворението "Молитва" от Лермонтов. В него авторът
предава свои преживяванетия. Щом не загнездела в сърцето му мъка,
той се молел: повтарял някаква чудна молитва. И какво ставало?
Лермонтов ни го казва: "С ддуши как бреме скатился, самненье далеко -
и верится и плачется, и так легко, легко!". Толстой разказва в "Детство
и юношество" за себе си: "А след като идеш торе (Лев Толстой отива да
спи - в с.м.) и се изправиш пред иконите, в своя помуклия - халатец,
какво чудесно чувство изпитваш, говорейки: "Спаси, Господи,
родителите ми - такво и мама и баба, наставника Кирила Иванович,
братчето ми Володя и сестричето ми Любочка". Повтаряйки тези думи,
които пръв път джомолегха устата ми подир любимата ми майк,
любовта към Бога, лябовта към родителите ми, някак странно се
сливаха в едно чувство. Аз знаех и чулствах, че Бог е велик, справедлив
и добър..., че висчко дължа Нему, и че Той никога не ще ме остави.
Нито едно съмнение не дохождаше да наруши спокойствието ми. Подир
молитвата се завиваш под одеялцето, на душата ти е леко, светло и
отрадно, едни мечти гонят други... Те са неуровими, ала са изпълнени с
надежда за светло щастие и с чиста любов... Ще се помолиш още да
даде Бог щастие на всчик, да бъдат всички доволни, утре времето да
бъде хубаво за разходка, обърнеш се на другата страна... и заспивнаш
тихо, спокойно." Италианският лирически писател, който 10 години
прекарал в ужасните зандани за държавни пресъпници в Шлилберг,
намирал утеха само в Бога - в молитвата, в общението, в беседата с
Бога. Ще приведа един пасаж за успокоителна сила на молитвата из
съчинението му "Тъмниците ми" (Mie prigioni"), което той написал, за
да поддържа бодрост у злочестите, да ги съветства с разказите си да
търсят религиозна утеха. "Поисках от Бога, пише Пелико, да помага на
злочестиея мой Петър, както и на мене, и на фамилията му, както и на
моята. Само като повтарях тая молитва, сполучих да се успокоя". И у
нашия народен поет Иван Вазов намираме потвърждение на истината,
че молитвата дава сладък мир и лекота. В стихотвонрението си "В
храма" отй говори:
"Неволно отбих се във Божия храм
кат пътник отпаднал под сенчица хладна,
свещена молитва възлидаше там,
и лейше мир сладкъ в душата ми страдна.
Наведох смирено, покорно глава;
смущение тайно обзе ме неволно.
И някакви чудни и нови слова
из моето сърце извираха болно.
Аз молех се жешко към Бога велик
за помощ, утеха в живота ми тежки,
за мене, за брате, за всеки клетник,
за всичкия стаждущи род човешки.
И молех на кръста разпетий Христа
да вдъхне мен Свойта любов и търпение...
И дълго йощ шепнеха моите уста,
и леко и светло ставаше в мене"...
Фактът, че църквите се пълнят от страдащи и нещестни и, че се пълнят
особено през време на изпитание, най-красноречиво говори, че
молитвата облекчава и успокоява.

б) Молитвата дава на човека ново сърце и нов дух

Безспорна истина е, че всички хора, които се срещат един с друг,
си оказват някакво влияние. Дружбата, обаче, е слънцето, което
разтваря човешките сърца и ги прави взаимно отзивчиви. Всеки от
приятелите става възприемчив и чувствителен към всичко, което другия
мисл, чувства, желае, към неговите душевни качества, към мненията и
идеалите му, към начина на живот. Ако всяко дружба, ако дружбата
въобще на човк с човек, има значение за живота но дружещите, и то
голямо, естествено, дружбата ни пък с по-издигнато от нас - в
интелектуално, емоционално, волево, нравствено и пр. отношение, лице
ще има много по-голямо значение за нашия духовен растеж, и толкова
по-голямо ще бъде то, колкото по-високо от нас стои личността, с която
дружим. Щом това е така, дружбата ни чрез молитва с Бога, с
върховното Същество, Което е неизмеримо и несравнимо по-високо от
нас, особено ще ни облагородява и възвисява, както никоя друга
дружба. Но какво казва опитът? Някога на Синай Моисей прекарал в
пост и в беседа с Бога, в молитва. Унего настанала чудна промяна, която
се изявила и външно: лицето му засияло (2Кор. 3:7). В Изход, 34 гл., ст.
29, четем: "Когато Моисей се д(връщаше от планината Синай и
държеше в ръце вдете плочи на откровението, слизейки от планината,
Моисей не знаеше, че лицето му изпущаше зари, понеже Бог бе говорил
с Него".
Един от най-големите молитвеници в края на 19 и началото на 20
в. о. Йоан Кронщадтски свидетелства, че сред усърдна молитва, е
добивал "като че нова природа на духа: чиста, добра, величествена,
светла, мъдра, блогоуханна, вместо: нечиста, унила, и лялата
малодушната, мрачната, тъпата и зла. Аз много пъти се изменявах, кава
о. Йоан, с чудно лелико изменение за удивление на себе си, а често и на
другите". Светите подвижници изповядват, че чрез молитвата си
прогонвали греховните мисли, човек става очител на Светия Дух, храм
Божи. Прочутият генерал Гордон, губернатор на Судан, писал на сестра
си: "Длъжен съм да ти кажа, че завистта и отмъстителността някога
съставляваха моя наслада. Да, и сега тези два недостатъка ме отбиват
понякога от добрия път. Но, ако аз до известна степен съм превъзмогнал
тези недостатъци, то по какъв начин? Посредством настойчиво моление
и с помощта на Бога!" Дори главинят представител на философския
еволюционизъм във Франция Jean Msrie Guyan признава оная молитва,
която е "безкористен порив на душата", за "една из фхормите, в които се
възпитава милосърдие и любов към людете".

в) Молитвата лекува
Общопризнат факт в медицината е, че при лекуванет она повмече
болести, само "препаратите на латиската кухня" не са достатъчни,
трябва да се въздействие върху душата или да се въздейства чрез
душата: да се внуши на болните ,че е възможно да оздравее, да се
събудят у него надежда и радост. И доказано е ,че по тоя намчин са
били излекувани такива болни, на които вече никакви лекарства не
влияели. Ако едно внушение от страна на доктора действа лековито,
трябва деприемем, че мнаго по-целебно за болния ще бъде влбиянието
на Божиета благодат, изпросвана чрез молитвата. И има безброй случаи,
при които само чрез молитва е било помагано. Често се е случвало,
пише св. Ефрем Сирин, увенчаният с диадема де боледува, "да стоят
пред него лекари, телопазители, слуги, военоначалници, и нико
изкуството на лекарите, нито присъствието на приятелите, нито
услугите на домашните, нито изобилието на лекаствата, ... нито многото
пари, ното каква да е друга човешка помощ да не е в състояние са
облекчи болката му, ако дойде някой, който има дързновение пред Бога
и само се допре до тялото и направи над дего чиста молитав, телесната
болка сепремахва. И което не са били в състояние да направят
богатството, множевото прислужници, знанието, опитността и
величието на царката власт, това не рядко е в състояние да направи
молитвата на едни беден и нищ човек". (3. Маринов, Б. Празна работа
ли е молитвата? ДК, кн. 2 и 3, 1974 г., с 54, 55.) Други са на мнение, че
молитвите са излишни. Защото Господ няма нужда от нашите
блогадрности и възхваления. И защото Той знае от какво се нуждаем и
без да Му казваме. Всичко това е вярно. Но: хлабелствените и
алгодарствените молитви са нужди за нас самите, защото настройват
нас, нашата дуща, нашият разум, и нашата воля към Бога. А относно
просителните молитви - трябав да сме настойчиви, да искаме, за да
получим нещо . "Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите,
хлопайте, и ще ви се отвори" (Мат. 4:7), т.е. за да ти седаде, трябва се
искаш, за да ти отварят, трябва да хлопаш. Това също има възпитателен
симсъ и ефект. Както и славословните и балгодарстевни молитви. "Бог
няма нужда от нашщите словословин и благодарствени молитви, и те се
явяват излишни, а и без нашите просдителни молитви Всезнаещият
знае, от какво имаме нужда". Така възразяват някои срещу молитвата.
Това възражение съдържа някои истини, но и неистини. Истината е ,че
Бог няма нужда от нашите славословни и благодарствени молитви.
Истина е и, че Всезнаещият знае от какво иаме нужда. Сам Спасителя
заявява: "Вашият Отец знае, от какво имате нужда, още преди да
поискате от Него". Не е истина и че просителната олитва е ненужна.
Действително, нашите славословни и благодарствени молитви не са
нужни Богу, те нищо не Му прибавят или допринасят. Но те са просто
наша естествена и непринудена проява и са нужни лично нам. Една
открита, отзивчива и благородна душа не може да не се умили ,да не се
трогне, да не се плени, да не се преклони пред доброто и да не
благодари за него. И, ако ние не сме способни за пхрояви, като помощ -
що озброените, това вече не говори добре за нас, като човеци, като
нравствени личности. Там, гдето няма чистосърдена и непринудена
склонност към възтрогване пред великото и прекраснот, възвишеното,
славното, там вече същесвува някаква тъпота или даже - и
разположеност ъкмо низкото и грозното, към греховното. Душа, която
не е склонна да благодари, вече се разяжда или е на път да почне дасе
разяжда от червея на "черната" неблагодарност. В Евангелието от Лука
се разказва как Иисус Христос излекувал 10 души прокажени, и че от
10-те дамо един просавил Бога и благодарил Богу. Пред нас са два типа
хора - единият - които само получават, но не въздават слава и
благодарност, другият - които не само получават, но и лавословят и
благодарят. Бих попитал ония, на които отговарям: кой от тези два типа,
според тях, стои по-високо и кой е човешки по-нормален? Струва ми се,
че и тяхният отговор ще бъде в полза на втория тип. обикновено, счита
се за нещо най-естествено и редно са лавословим човешкото, великото,
прекрасно и славно и да благодарим на човеци за направени нам най-
малки добрини. Защо тогава да се смеят за неестествено и излишно да
величаем най-великото, най-прекрасното, най-възвишеното, най-
славното - божественото, Бога, Комуто дължим всичко, за безбройните
благодеяния, с които Той непрестанно ни обсипва? По свидетелство на
психолози и лекари, па и от личен опит вески знае това, добрите
чувства се отразяват най-благотворно върху нашето духовно и
физическо здраве, а лошите влияят съситпателно. Тогава, без значение
ли са за нас в това отношение, например светият възторг, чистата
радост, благоговейният трепет, които дсушата изпитва, когато слави
божественото, Бога, или благодари Богу, ония блажени прежовявания,
които са почвата, върху която растат славословието и благодарността, и
техния жизнен сок? Всеизвестен факт е че спомнеяки си за великите
дела на човеци и за техните към нас добрини, ние все повече и повече
възлюбваме саите човези и все повече и повече те ни стават мили и
близки. Тогава, спомняйки си за превеликите ,дивни Божии здела и за
Неговите големи и пребогати към нас милости, не ще ли възлюбваме
все повече и повече Господа, не ще ли ни става Той все по-мил и по-
близък, и не ще ли станем по-усърдни изпъвнители на Неговата воля, на
Неговите заповеди? Значи: не илишни, а насъщно-потребни се явяват за
нас славословните и благодарсвени молитви, които възнясем към Бога.
Затова и св. ап. Павел ни поръчва да славим Бога за всичко, да Му
благодарим. И без нашите просителни молитви Всезнаещият знае, от
какво имаме нужда. И вес пак, Бог ги изисква от нас. Той, черз устата
на пророк Йеремия, оповестява: "Ще викнете към Мене, ...ще ми се
помолите и Аз ще ви чуя." Иисус Христос заявява: "Отец небесен ще
даде блага на ония, които Му искат", и нестоява: "Искайте..., търсете....,
хлопайте". Св. па. Павел пише на филипийци, а в тяхно лице и нам:
"откривайте пред Бога своите просби". Но за какво тогава - щом Бог
знае, от що имаме нужда, още преди да поискаме от Него, за какво
служат нашите просителни молитви? О. Йоан Кронщадски казва:
"Макар Бог да знае нашите нужди, но молитвата е необходима за
очистване и просвещаване на нашата душа. Добре е да стоим на слънце:
и топло е, и светло, така е и на молитва пред Бога - нашето духовно
Слънце, и се сгрява и се просвещава. Да, това е вярно въобще за
молитвата. Но ние искаме по-специално да знаем: защо са нужни
просителни молитви? Защо ние трябва да искаме от Бога това или
онова? Аз намирам, че най-правилният оговор е този: Поради нашага
свобода и поради бащинството Божгие, човекът, както повествува
Писанието, е образ Божи. "Един съществен признак на Божеството е
Неговата свобода". И на човека е дадена също извества свобода, което е
един от признаците на богообразността. "Човекът е предназначен за
много по-важна роля в битието от тази да бъде едно теле, например,
заведено и вързано на пашна ливада, или да бъде акто един гален
болярски син, заграден от готови болярски трапези и лишен от
възможност да чувства, че той сем е взел участие в създаване на
благата, на които се радва". Бог е Отец, Баща. Нещо повече: Бог е
чедолюбив Баща, "Бог е любов". "Всеки баща чувства, че като аща има
мисия на земята не да кара като коне децата си с камшик по тправия
път, а да ги възпита тъй, че сами да вървят по тоя път". (4. Маринов, Б.
Излишни се явяват нашите молитви? ДК, кн. 2, 1948, с. 30, 31).
Трети пък считат, че няма смисъл да се молим, тъй като Бог не
слуша и не изпълнява молитвите, отправени към Него. Вярно е, Бог не
всички молитви изпълнява. Обаче защо е така? Защото: а) не знаем
какво искаме. "По отношение на молитвата има два вида човеци в света:
едни, коитовярват в нея, и други, коит оне вярват. Тези, които не вярват
в молитвата, обикновено мислят, че те са се отказали от нея, защото тя
не помага. Не ще съмнение, от свое гледище, те са прави. Отправяли са
молби, които не са чути. Обаче, не изглежда да им е дошло на ум, че ако
бяха отправяли други молби, то можеха да бъдат чути. Това се вижда
ясно от следната история. Някога живял един човек, който имал трима
синове. Най-големият от тях дошъл при него и му казал: "Татко, моля
те, дай ми малко пари. Изпадна ми случай да се обзаложа и се надявам
да спечеля". Бащата поклатил отриателно глава. След отва отишъл
вторият син и рекъл:
 - Таток, моля те, дай ми малко пари.
- За какво са ти нужни, синко? - попитал бащата.
- Искам да си купя сладки.
- А какво ще превиш с тях?
- Че как какво? Ще ги изям - отвърнало момчето.
- Как? Всичките ли?
- Да, всичките!
Бащата поклатил пак отрицателно глава. След време влязъл в стаята
тичешком най-малкият син и казал:
- Татко, бъди тъй добър, дай ми малко пари!
- За какво са ти? - запитал бащата.
- Искам да купя подарък за моя другар. Той падна и си счупил
крака. Сега лиже болен. Бащата се усмихнал дружелюбно, извадил пари
и му ги дал. "Просите, а не получавате, защото зле просите, за да ги
разпилеете във вашите сладострастия" - казва св. ап. Яков във своето
послание (4:3). Когато човеците обвиняват Бога, че не се вслушва в
техните молитви, те зипущат от очи голямата опасност от неразумно
даване, което е твърде често явление в човешкия живот. Напр., много
родители "развалят" децата си, като изпълняват всичките им желания.
Бог никога не прави това. Ако Бог, Който е всемогъшщ, всякога ни
даваше, което поискаме, резултатът би бил просто плачевен... В
Библията ние четем, че двамата синове на Зеведея дошли при Иисуса
Хрста и казали: "Учителю, желаем да ни сториш, каквото искаме... Дай
ни да седнемв при Тебе, един от дясно, и друг от ляво, в славата Ти".
Нашият Господ отговорил: "Не знаете, какво искате". И действително те
не знаели какво искат. Престолът на Спасителя беше кръстът и с Него
бидоха разпнати дава разбойници: един от дясно, а другият от ляво".
 Но, ак оБог не дава на човеците туй, което те искат, а само онова,
което е най-добро за тях, тогаво защо Той изобщо допуска молитвата?
Защо Той просто не им даде това, което е най-добро зат тях, и с това да
свърши? На този въпрос не е много трудно да се отговори. Отговор ни е
даден в често повтаряната и често неразбрана поговорка: "помогни си
сам, за са ти помогне и Бог!". Правилно разбран, тя означава, че Бог не
търси ленивци. Той иска човеците са заслужат това, което получават.
Така напирмер, Бог би могъл да направи светъ такъв, че земните блага
да идват в ръцете на човека без всякакви усилия от негова страна. Но в
случая не е така. Човек трябва да изкавра хляба си с пот на челото. Той
трябва да работи за това ,което иска да придобие, и една от формите на
тази работа е молитвата. В молитвата ние действаме заено с Бога. Като
правим това ,нашите характери се развиват, и ние растемв духовно пред
Бога. По този начин ставаме постепенно годни да повучим най-добрите
Божии дарове, които Той охотно ни дава. Това ни показва опитът на
онези, които посктоянстват в молитвата.
Но важно е да се припомни, че има добър и лош начин на
отношение към Бога чрез молбитвата. Неговата, а не нашата воля е тази,
която ние искаме да бъде. Много хора правят непростима грешка, като
предполагат, че молитвата е усилие да се промени Божията воля.
Божията воля, е, обече най-доброто нещо в света. Никойт разумен човек
не би помислил, и не би се опитвал да я промени.- Ние се молим не за
да я променим, а за дса застанем на нейна страна. Всички молитва,
следователно трабява да имат за център не нашето "аз", а на Бога. Това
е значението на началнатата и завършителна молитва: "В името на Отца
и Сина и Светия Дух". Туй не е магическа формула, а да си осигурим
онова, коет оискаме. Употребяваме я в началото и в края на нашите
молитви, за да покажем, че ние искрено се опитваме да се молим така,
както Отец, Иисису Христос и Светия Дух желаят...
От висчко това следва, че никога не трябва да забравяме от всички
молитвени форми най-несебичната молитва за другите. Господнята
молитва ни учи да не казваме "мой" и "на мене", а - "наш" и "на нас".
Специално ние трябва да се молим за нашите приятели. Ако искаме да
бъдем техни истински приятели, длъжни сме да си спомняме за тях по
този начин, особено ако те са хора, коит оне нуждаят от помощ в
религиозния си живот, каквито са мнози денс. Така ние ще им доставим
най-голямото благословение в света - а именно - благословението на
християнското приятелство, с което никое друго приятелство не може
да се сравни.
Дотук ние твърде много говорихме за "просителната молитва",
сякаш молитвата се състои само в молба за нещо. Но разбира се ,тя е
много повече от това. И очевидно туй трябва да бъде така, щом Бог е
наш Отец. Никой самоувяжаващ се син не се обръща към баща си само
тогава, когато има нужда да пхолучи нещо от него, макар мнозина
човеци тъкмо така да постъпват със своя Небесен отец. Нека ни ене им
посражаваме? А често да се обръщаме към Него с молитва, а да Му
благодарим, както и да му разкрием сърцата си. Понякога дори ние ще
се чувстваме щастливи да коленичим мълчаливопред Него в очаквоне
Той да ни говори. И колкото повече ние познаваме Бога, толкова по-
малко нашите молитви ще бъдат само просители, и толкова повече те
щеприличат на беседа с приятел. Тогава не ще се съмняваме вече, дали
Бог се вслушва в нашите молитви. Ние ще бъде убедени в това от нашия
собствен опит. И туй е единственият път, по който можем да ес убедим
в действеността на молтвата.
 В заключение нека сега обобщим всичко, казано дотук. Ако
искаме да знаем, дали БЛог ес вслушва в нашите молитви, можем
даразберем само по един път - чрез опита. Ние ,обач, трябва да се
молим правилно. В молитвите си не бива де мислим само за себе си, а
трябва да гледаме те да бъдет винажги приатни на Бога. И трябва да
постоянстваме в това. Мтого хора са се отказали тъкмо тожгава, когато
още малко търпение и постоянстов са щели да спосят положението.
Никога не изоставяйте молитвата! (бел. 5)

Как да се молим по млитвите от молитвеника?

Не всяко извършване на молитва ими молитовсловие е молитва.
Не е никаква молитва, например, употребата на молитвениците
воденици в Тибет, коит одвижат цилинсъра,на койтое написана
молитвата "om, mani padme! hum! (о, съкровище в лотоса! амин!); и
самият цилиндър е напълнен схартийки, на които безчет пъти е
написана същататайнствена молитва; колкото повече завътания направи
цилинтърът, толкова повече насъбирвало "религиозни заслуги за
молещия се". При входа на всеки тибетсски дом се самира един или
няколко големи цилиндри; вески член на семейството или гос, като
минама покрай, не е пропусне да го завърти ка процъфтяване на този
дом. Почти на всяка рекича пътникът забезявна малка постройка, която
той би взел за водна мелница, а се оказва, че там има цилинксър,
движен от течението на рекатаи изпраща благочестиви чолитви към
небето, тъй като будистите вярва,т че всяко за въртане на цилиндъра, на
кото е написана молитвата, перпраща на божеството този благочестив
позив. Понякога огромни сайванти (бараки) са напълнени с такива ярко
боядисани цилиндри. ВЪобще в Тибет на вяски кръстопът и на всяка
крачка това изречение в тази друга хорма спира ... вниманиет она
пътника.
Понякога вместовъртящи се цилиндри, се употребяват върлини с
окачени на тях и развяващи се като значена ивици от хартия или
материя, на които е написана същата молитва.
Не е никаква молитва, само да поставищ молитвеника си под
възглавницата си. Един свещеник миразказа за една майкса, която не
учела дедето да се моли и не му преподавала никаква малитвиче, ами
оставяла молитвеничето му под възглавничката ми: това било
достатъчно!...
Да застанеш пред иконата - дома, или в храма, и да напарвищ
поклони - не е още молитва...; да четеш молитви по памет или по
книжка, или да слушаш другиго, кожгато ги чете - още не е молитва.
За такива молитвоидпълнители Бог говори чрез пророк Исая така:
"Този народ сеприближава към Мене с устата си, и с езика си Ме
почита, а сърцето му стои далеч от Мене (29:11). "Напразно ме почита"
(Мт 15:9; Мар. 7:7). Еклисиаст съветва: "Не бързай с езика си" не
изговаряй само "думи пред Господа!" (5:1).
Необходимо е да възпроизведем в себе си съдържанието на
молитвите и така да ги произнасяме, като те идват от нашия ум и из
нашето сърце.
"Скритото" в молитвослвието трябва чрез нас и въ нас да оживее.
Мислите, чевствата, желанията, преживяванията, на които са израз и
плод, трябва да възкръснат чрез и във нас.
Който с всичката си мисъл и с всичкото си сърце, с цялата си душа
вниква и прониква в поместените в нашите молитвеници молит, тозо по
по силата на закона за взаимодействието непременно ще вкуси от
вложеното в молитвословията и то по мярката на сближаването на
своята душевна и духовна нагласа с тази на съставителя на молитвата.
Ще дам - както ще използвам мисли от епископ Теофан Затворинк,
протойерей Йоан Кронщадтски - някои наставления зя това: как да се
постъпва, та молитвата от Молитвеника наистина де бъде нашата
молитва?
1) Християнинът трябва да живее с вярата и във вярата, да дише
нейния въздух и добре да я познава, да му бъде тя "плът и кръв" и дух.
Тогава молитвите от Молитвеника съвсем не ше се явяват за него нещо
чуждо, а ще бъдат като цветове и плодове от неговото лично жизнено
дърво.
2) онзи, които ще се моли с текста на църковната молитва, трябва
предварително добре да се запознае с този текст:
а) да вникне в неговото съдържание и
б) да го запамети.
В свободнот оси време - пише епископ Теофан - вдълбочено чети
молитвите, ко4то влизат в твоето правило, разбери напълно всяко слово
и го прочувствай, за да знаеш предварително, що при какво слово
трябва да има у тебе на душата ти, а още по-добре е, ако определени
молитви заучиш на памет.
3) Винаги предварително трябва да се подготвяш за молене. Иисус
сит Нипахов пише: "Преди да наченеш, да се молиш, приготви се"
(18:23). Как? Епископ Теофан съветва: "Присъпвайки към
молитвословие... постой малко, или поседни, или походи, и се потруди в
това време да отрезв мисълта си, като я колниш (откъснеш) от всички
земни дела и предмети.
Помисли: Кой е Този, към Когото ти ще се обърнеш в молитва, и
кой си ти, който ще наенеш сега то ва молитвено... обръщение - и
съответно на това възбуди в душата си настроение на самоунижено и с
благоовеен страп проникнато сърдечно (в сърцето) стоене пред Бога.
В това е същината на подготовката: благоговейно да застанеш
пред Бога.
4) Така установил се вътрешно, застани после пред иконата и...
започни... молитвословието.
Обиксовено големи са нашите нередания и леността в молитвата:
ние... се молим често надве-натри, само по-скоро да свършим...,
бързаме, по въровете скачаме, а в дълбината на сърцето не пожлеждаме.
Затова и нашата молитва е като вятъра: ще пошуми, ще се понесе и
толкова.
Не тъй трябва да бъде! Чети бавно (не бързо) - наставява епископ
Теофан - във всяка дума внимавай и мисълта на всяко слово до сърцето
довеждай, т.е. разбирай какво четеш, разбраното почувствай!
Четеш: остини ни от всяка свернота" - почувствай (усети) своята
сквернос, възжелай чистотата и упователно я изискай от Господа.

Нужда от молитва
Нуждата от молитва за религиозния живот е изключителна.
Наистина, основният елемент, без който е немислим какъвто и да е
религиозен живот, е вярата в Бога. Тя, обаче, никога не е само
теоретическо признаване, че съществува Бог, като висше мирово начало,
а жово убеждение, че нашият живот, както произлиза от Него, така също
и зависи от Него, че Той бди над нас повече от колкото майка над децата
си, че Неговата всемотъщав бащинска десница е винаги протегната над
нас, пълна с благодани дарове. Вярата е по-нататък онова реално, живо
общение с нащия небесен Отец и с Господе Иисусяа Христа, нашия
Сапдител, поемане на винаги протегнатата Му десница, постоянно
пребъдване, живо съединение като пръчка на стаблото на лозата. Тази
вяра обаче е немислима без молитвата и извън молитвата.
Според св- ап. Павел вярата е "жива представа за онова, за окето
се надяваме , разкриване на онова, що се не вижда" ((Евр. 11:1). Но как
се добива тази жива представа за обекта на нашите висши копнежи? Как
ще се разкрие пред нас в своята непреходна реалност невидимото и то с
такава сила, че то да получи за нас по-голямо значение от видимото?
Това става само чрез молитвата и в молитвата. Както бе посочено по-
горе, молитвата е духовно общение с Бога, просба, повик за помощ.
Който се моли и призовава Бога на помощ, той живо си Го представя
като всемогъщ небесен господер и вселючящ баща, Който винаги е
готов да му се притече на помощ и да му помогне точно тогав, когато се
чувства напълно изоставен и безпомощен, когато никой от този свят не
може да му помогне. Който се моли също така живо си представя и
Иисус Христос, своя Изкупител и примирител с Отца, чрез Когото той
дръзновено застава пред Бога като дете пред своя баща и с надежда Го
призовава на помощ. Тук става и онова тайнствено общение, при което
не само вярващият вика и моли за помощ, но и Бог му отгоравя, като
приема молбата му и му дарява необхосимата помощ. Религиозният
живот на човека до такава степен е в зависимост от молитвата, ча той
щемпрестане да поддържа това жизнено духовно общение с Бога,
вярата му почва постепенно да изстива, докато съвсем не угасне. Бог е
слънчева светлина за душата, от Него тя черпи съдействащата и
запазващата духовния живот сила. Без Бога няма религиозен живот.
Непоквманерата душа жадува за Него и се стреми чрез молитва да
общува с Него според вложения у нея естествен закон. Поради това,
всеки, които се опитва да живее без манната на молитвата, бавно
охладнява, а който упорито отбягва общението с Бога, жизненото
условие на дущата , неизбежно попада в религиозна смърт. Само б
Божията близост и в съприкосновениет и в общението с Бога, душата
достига своята пълна сила, до одави мож и способност, зада може тя да
извършщи свръхчовешкото.
Отец Йоан Кронщадтски, който лично до най-висша степен е
изпитал силата на молитвата и нейното значение за религиозния живот,
е в състояние също да твърди с увереност, еч хората изпаднаха в
безверие от това, че изгубиха съвършено духа на молитвата или изобщо
не са го имали и го нямат, накратко - от това, че не се молят.
Но молитвата не само укрепя вярата в Бога, нашия Творец,
Изкухител и Осветител, не само издига човешкия дух до тайнствено
общение с Него, но има извънредно голямо значение и за религиозно-
нравствения живот за вярващия човек. Нравствената сила, която е
присъща за религиозната идея, никога не може така обилно да блика и
да освежава и преобразява човека, както във време на молитва.
Молитвата еднакво стимулира, както проявата на лябовта към Бога, така
и на любовта към ближния. Само стоящият на молитва пред Всесветия
може да почувства най-добре, колко много му е нужна светост и чистота
в живота и не само това, но той има и увереността, непоследственото
чувство, е се освобождава от греховна склонност и нравствено се
усъвършенства. Обаче това благодатно прераждащо в нравствено
отношение влияние на молитвата най-добре са изпитали великите
църковни отци - подвижници. Св. Йоан Златоуст смята, че
свещенодестващият, който извършва продължителна молитва, за да
слеза Божествената благодатн върху жертавта и да направи да пламнат
чрез нея душите на всички и да ги направи по-светли от очистеното с
огън сребро, трябва да бъде толкова чист, като че стои на самите небеса
между тамошите сили.
Св. Григорий Нисски като излиза от положението ,ч ечерзе
молитвата се възстановява връзката с Бога, счита, че който е свързан с
Бога, по необхосимост е разделен от отва, което противодейства на
Бога. Конкретно той вижда в молитвата: защита на въздържанието,
обуздаване на гнева, потискане на високоумието, освобождаване от
отмъстителност, изкореняване на завистта, унищожаване на неправдата,
успяване на семейството, законност в държавата ... гаранция на мира,
примиряване с враговете, запазване наприятелството... печат
надевството, верност в брака. (Ников, прот. Василий. Молитвата в
живота и дейността на душепастиря. ГДА 1958, 1959, с. 276, 277.)

За особеното противодействие на падналите духове на

молитвата
Падналите духове с ожесточение противодейтват на всички
евангелки заповеди, и особено на молитвата, като майка на
добродетелите. Свети пророк Захария видял в своето видение "Иисуса,
велик йепей който стоеше пред Ангела Господен, и сатаната, който
стоеше отдясно нему за да му противодейства" (Зах. 3:1): така и сега
дяволът неотстъпно стои до всеки Божи служител и с намерение да
ограбва и осквенрява неговите духовни жертви, за не го допъска до
жертвоприношение, да го прекрати и унищожи- Падналите духове се
раздират от завист към нас, казва преподобрий Антоний Велики, и
непресатват да привеждат в движение всичкото зло, за да не наследим
пердишните им престоли на небето. Бесът много завижда, е казал
преподобни Нил Синайски, най-вече на молещия се човек и употребява
вдсевъзможни козни, за да разстои делото му. Дезмонът полага всички
усилия, за да попречи на молитвата или да я направи безсилна и
недействена. За този дух, низвергнат от небето и заради горност и
негодувание против Бога, заразил се с неизцелима завист и ненавист
ъкм човешки ярод, жажда за погибел на хората грижещо се неуморно,
ден и нод за тяхното погубване, е непоносимо да вижда, че немощният
и грешен човек чрез молитвата се отделя от всичко земно, влиза в
беседа със Самия Боти и зилиза от тази беседа запечатан с Божията
милост, с надежда да наследи небето, с надежда да види дори своето
тленно тяло претворено в духовно. Тази гледна точка е неоспорима за
духа, който завинаги е осъден да се влачи в тиня и смран, в
изключмително плътски, веществени, греховни помисли и усещания,
който накрая вазинаги трябва да бъде низвергнат и затворен в адските
тъмници. той озпада в япрог, в изстъпление, коварства, лицемери,
змодейства. Трябва да бъдем внимателни и предпазливи: само поради
крайна нужда, само поради възвоженото ни послушание, мажем да
отдадем времето, определено за молитва на друго занимание. Без много
важна причина не оставяй, възлюбено брате молитвата! Оставящият
молитавта изоставя своето спасение; нехаещият за молитвата нехае за
спасението; оставилият молитвата се е отрекъл от своето спасение.
Монахът трябва да се държи много внимателно, защото врагът се
стреми да ги обгради от висчик страни със своите козни, да го измами,
да го прелъсти, да го отклони от пътя, предписан от евагелските
заповеди, да го погуби във времето и вечността. Такова ожесточено,
злонамерени и злохитро преследване на врага скоро се забелязва при
внимателен живот, скоро ще забележим, че по времето ,когато трябва да
се заемем с молитвата ,той приготвя други занимания, представя ги за
много важни и нетръпящи отлагане само за да отнеме молитвата от
монаха. Козните на врата се обръщат в полза на усърдния подвижник:
непрестанно вижда близо до себе си убиеца с оголен и вдигнат за удър
кинжал, безпомощен, безсилен, беден духом. (Брянчанинов, св. игн.
Творение. Том 4, Света Гора, Атон, 2003, с. 420, 421.).

За какво и как трябва да се молим?

Господнята молитва "Отче наш" е най-висшата от всички молитви,
защото се е изляла от пречистата уста на самия Спасител. В нея на
кратко са изложени всчки човешки нужди.
"Когато искаме да застанем пред Бога и да се помолим, казва св.
Йоан Лествичник, не бива да пристъпяме към това неподготвени, да не
би, като ни види отдалече без оръжие и болекло, което подобава на
представяне пред Небесния Цар, да заповяда на Своите раби и
служители като ни вържат да ни отбълснат далеч от Неговото лице и,
като разкъса хартията на нащите молби, да я захвърли в лицето ни. Ето
защо, присъпяйкси към беседа с Бога, трябва да отхвърлим от себе си
всичко житейски и да не обръщаме внимание на никакви помисли,
които във време на молитва възстават с особена сила".
Преподобният Кассиан Римлянин дава следното наставление
относно молитвата: за да бъде възнасяна молитвата ни с необходимия
жар, трябва непрестанно да се съсредоточим в себе си и да не мислим
за нищо земно.
А св. Макарий Велики казва: "Когато устремяваш своя ум и мисли
към небето и искаш да се съединиш с Бога, тогава сатана се оказва по-
низко от твоите помисли. Както някога стените на Йерхон паднали от
силата Божия, така и сега ще бъдет 8ринати от 8илата Божия стните на
злото, които пречат на твоя ум да се възвиси в молитвата. Като стоиш на
молитва, помни пред кого стоиш. откъсни се за кратко време от всичк,
което те заибикаля. Призовавай Господа на помощ и Той ще ти помогне.
Трябва да изтръгнеш с корена всяко разположение към гняв и да
унищожиш пагубното разпалване на плътската похот към каквото и да
се насочва тя".
Човек, който стои на молитва, е също като войник на бойното
поле: тогава е време за придобивка, драгоценни минути на духовно
купуване на онци, който се съпротивлява на врага и като не обръща
внимание на неговите внушения, усилва молитата, труди се, подвизава
се, призовавайки на помощ подвигоположника Господа. Вражеските
изкушения във време на молитва са безблройни: в тез иминути той ни
спомня такива житейски дела, изпълнението на които ни се струва
необходимо и неотложно, а неизпълнението им ни заплашва с голяма
загуба. Но ако искаме молитвата ни да бъде чута, не бива да обръщаме
внимание на нищо. За това, което действително ни е нужно, Божията
благодат ще ни помогне и след молитвата. Но ако и да се случи да
забравим нещо и да претърпим загума в житейските деля, то тъй като
това е станало заради Бога, Той Всеблагият ще ни въздаде за
негостократно. "Началото на молитвата, както пише св. Йоан
Лествичник, се състои в това дса прогонваме помислите при самото им
появяване. Средата е в това състояние, когато умът не се отвлича от
помислите, а съвършенството на молитвата се състои във възвисяването
на цялото наше същество към Бога."
Като станем отсън , първата мисъл да бъде благодарност към Бога.
С тази мисъл и да заспиваме, помнейки, че леглотго ни може да стане
наш гроб. Прощаването на обидите, дори на най-тежките, енеобхосимо
условие за успех в молитвата, според словото на апостола: "слънце да
ви не залязва гневни" (Еф 4:26).
Чрез Ангел Господен на един морах бил открит следния най-
благоприятен начин на молитва: преди всичко да принесе искрена
благодарност на Бога, след това де изповядаме греховете си със
съкрущ6ена душа и накрая дапредставим на небесния Цар нащите най-
различни молби.
Виждаме от св. Евангелие, че съдията изпълнил молбата на
вдовицата поради нейната настойчивост (Лук. 18:1-5). Така и приятелят,
която отначало отказал на молбата на своя приятел, но кагота онзи не го
оставял и продължил да го моли, то накрая той отстъпил на неговата
настойчивост (Лук. 1:5-8). Чрез тез ипритчи Господ ни учи как трябва
да постъпваме, за да получим исканото.
Учителите на Църквата и всички св. отци са заповядали, във време
на молитва да имаме смирение и сърдечно съкрушаване за греховете
си.- Те са казали: ако човек не съзнава в сърцето си, че е грешен, то Бог
няма да го чуе. Това ние виждаме от молитвата на митаря и фарисея
(Лук. 18:10-14). Молитвата, придружена със сълзи на смирение и
покаяние, непременно ще бъд чута. Изливайки се от смирена душа,
тя ,по думите на Премъдния, прониква през небесата и не са спира,
докато не стигне до Господе.
Смирената милотва отваря небето и скланя на милост Божието
правосъдие: "Смирете се пред Господа, и ще ви въздигне+ (Як. 4:10).
Митарят, коагто се молел, не дръзвал дори да погледне към небето
и да издигне ръцете си, но се удрял в гърдите и като изповядвал
греховете си молел за помилване, а гордият фарисей изброявал своите
мними добродетели и като че ли изсквал от Бога награда. И какво
сатнало? Митарят е помилван, а фарисеят - осъден.
"Да помисли,м говори св. Йоавн Златоуст, към Кого пристъпваме и
за какво? Какво желаем да получим? Ние присътпваме към Бога, при
съзерцанието на Когото серафимите закриват лице (Ис. 6:2), защото
нямат сили да понесат сиянието. Пристъпяме към Бога, Който живее в
непристъпна светлина (1Тим. 6:16), за да ни избави от геената, да
прости греховете си, да ни освобиди от непоносимите наказания и да ни
дари небето и неговите блага" -бес. 51 върху Евангелие ан Матея).
И така, да припадаме пред Него и телом и духом, за да ни издигне
сам Той. Да беседваме с Него с кротост и смирение.
Преподобният Йоан египетски, пустинник, наричн прозорлив,
между другите съвети, които давал на дошлите при него брота, сал
следната заповед: "във време на молитва никога не бива да мъдруваме,
нито да считаме себе си за праведни, но със смирение и сърдечно
съкрушение непрестанно да викаме към Бога за помилване и момощ в
трудния и хлъзгав път към спасението.
Беседвайки с Бога в молитва, не бива да многословим, за да не се
разсее умът в търсенето на думи. Само една дума на митаря,
произнесена от дълбочината на съкрушеното сърце, емилостивила Бога,
а красноечието на фарисея го посрамило.