„Функцията на молитвата не е да повлияе на Бог, а да промени

представата на този, който се моли.“

Човек дълги години наред разчита на религията, за да си обясни света, който го заобикаля и
да го промени по свой образ и подобие, измисляйки божества, които да почита. Знаейки това,
можем да достигнем до извода, че човечеството търси начин да почита собствената си
изобретателност и интелект.
Молейки се, хората даваме на себе си причина да продължаваме да вярваме:
Вярвайки, че с молитвата си достигаме своя Бог, постигаме своята цел – да задоволим
причината, която ни кара да търсим отговори. И въпреки, че не винаги получаваме отговор,
оттук нататък живеем с надеждата, че молитвата ни ще бъде чута. Така продължаваме да
храним идеята за това, че молитвата и вярата ни свързват с Бог.
От една страна, това задоволяване на личните ни представи, в някои случаи е несъзнателно –
сляпа вяра, но от друга страна подсъзнателно отправяме тази молитва към нас самите,
търсейки спасение и отговори на това, което ни измъчва.
Случва се човек да повярва, че Бог му е отговорил пряко – като му се явява и го благославя, и
непряко – като изпълнява молитвата му.

Имайки тези ситуации в предвид, следва да си зададем и тези въпроси:

Какво става, ако молитвата ни не бъде чута? Какво става, ако това, за което се молим не се
случи, а дори стане обратното? Спира ли тогава човек да вярва в Бог? Обвинява ли го за
своето нещастие или обвинява себе си, засилвайки вярата си по този начин?

В отговор на тези въпроси не вярвам,че човек, който е научен да вярва би бил склонен да се
откъсне от идеята за Бог, дори и след като той не е отговорил на молитвата му. Той ще намери
начин да оневини Бог, защото вярва, че той е най-чистата, неопетнена и всезнаеща версия на
живо същество.
Човекът, който разсъждава отвъд всеобщата идея за Бог, лесно би могъл да загуби вярата си
към религиозното негово превъплъщение. Той би изградил негова собствена идея за висшата
сила, управляваща света ни.