Жан Калвин: Наставление във вярата

Жан Калвин:
Наставление във вярата

превод Божидар Маринов, 2000
Съдържание
Съдържание.....................................................................................................1
Предговор към изданието от 1992.................................................................2
Историческо въведение..................................................................................6
1. Всички хора са родени, за да познават Бога..........................................10
2. Каква е разликата между истинската и лъжливата религия ................10
3. Какво трябва да знаем за Бога ................................................................11
4. Човекът ......................................................................................................12
5. Свободната воля.......................................................................................12
6. Грехът и смъртта.......................................................................................13
7. Как биваме избавени и възстановени за живот ....................................13
8. Господният закон ......................................................................................14
9. Обобщение на Закона ..............................................................................20
10. Какво получаваме само от Закона ........................................................20
11. Законът е подготовка да дойдем до Христос .......................................21
12. Ние приемаме Христос чрез вяра .........................................................21
13. Избор и предопределение .....................................................................21
14. Каква е истинската вяра .........................................................................23
15. Вярата е дар от Бога...............................................................................23
16. Ние сме оправдани в Христос чрез вяра ..............................................24
17. Ние сме осветени чрез вяра за да спазваме Закона...........................25
18. Покаяние и новорождение .....................................................................25
19. Как правдата чрез добри дела и правдата чрез вяра съвпадат и
са в съгласие една с друга......................................................................26
20. Символът на вярата ...............................................................................28
21. Какво е надеждата ..................................................................................35
22. Молитвата................................................................................................35
23. Какво човек трябва да има предвид в молитва ..................................36
24. Изложение на Господната молитва ......................................................37
25. Постоянство в молитва...........................................................................42
26. Тайнствата ...............................................................................................43
27. Какво е тайнство .....................................................................................43
28. Кръщението .............................................................................................44
29. Господната вечеря..................................................................................45
30. Пастирите на Църквата и тяхната власт...............................................46
31. Човешките предания...............................................................................48
32. Отлъчването ............................................................................................48
33. Управителят.............................................................................................49
Наставление във вярата 2
Предговор към изданието от 1992

През август 1536 Жан Калвин, минавайки през Женева, бива
убеден от Гийом* Фарел да остане там и да участвува в реформацията в
града. Градът е заявил на 21 май 1536, че ще живее от сега нататък
според закона на благовестието и Божието слово и ще премахне всички
папски злоупотреби.1 Старите структури са били премахнати. Сега
трябва да се даде нов вид и форма на живота на църквата. С тази цел
Калвин представя на градския съвет “Членове относно организацията на
Църквата и поклонението в Женева, предложено от членовете в Съвета,
16 януари 1537.”2
Тези членове, писани от Калвин и Фарел, предлагат често
празнуване на Святата Вечеря, създаване на дисциплина на отлъчване,
постановление за пеене на псалми, “така че сърцата на всички да бъдат
възбудени и подтикнати по същия начин да принасят молитви и
хваления и благодарности на Бога в съгласие.” Третото постановление е
било за християнското обучение. Като следствие, членовете призовават
за изповед на вярата и за катехизъм. “Редът, който препоръчваме да се
създаде, е да има кратко и просто обобщение на християнската вяра,
което да бъде преподавано на всички деца, и в определено време в
годината те да идват пред служителите и да бъдат изпитвани, и да
получават по-изобилно обяснение според нуждата за способностите на
всяко от тях, докато се види, че са достатъчно обучени.”
Катехизисът на Калвин от 1537, писан според препоръката на
Декретите, е преведен на английски от Пол Т. Фърман и отпечатан за
първи път през 1949 от Уестминстър Прес.
Катехизисът е част от една дълга традиция в християнското
обучение.3 Формата, която Калвин дава на своя катехизис през 1537, е
кратко изложение на тридесет и три глави на учението. В своя катехизис
от 1542 на френски, 1545 на латински, Калвин възприема метода на
въпроси и отговори, който не само дава сбити, кратки изявления на
християнската вяра, но също помага на ученика да формулира
*
В българския текст малките имена на двамата Реформатори са транскрибирани
в техния френски вариант: Гийом Фарел (Guillaume Farel) и Жан Калвин (Jean
Calvin), тъй като те са така известни сред професионалните историци и
философи в България. Тъй като, обаче, голямата част от литературата за
Реформацията по света и особено в Интернет е на английски, за онези от
читателите, които биха искали да прочетат повече за тях, в литературата на
английски те са известни повече с английския вариант на имената си: Уилиам
(William) Фарел и Джон (John) Калвин. Бел. бълг. прев.
1
Robert Kingdon, ed., Transition and Revolution: Problems and Issues of European
and Reformation History (Minneapolis: Burgess Publishing Co., 1974), pp. 53-76.
2
J. K. S. Reid, ed., Calvin: Theological Treatises, Library of Christian Classics
(Philadelphia: Westminster Press, 1954), pp. 48-55.
3
Сравни Joseph P. Christopher, St. Augustine, The First Catechetical Instruction,
Ancient Christian Writers (Westminster, Md.: Newman Press, 1946); A. F. Mitchell,
Catechisms of the Second Reformation; Thomas F. Torrance, The School of Faith
(London: James Clarke & Co., 1959); Samuel William Carruthers, Three Centuries
of the Westminster Shorter Catechism (Fredericton, New Brunswick: University of
New Brunswick, 1957).
4
правилните въпроси. Този катехизис замества Наставление във
вярата от 1537. Но Наставление във вярата има своята стойност като
кратко и стегнато обобщение на ранната теология на Калвин, която той
вече е писал в Институтите от 1536.
В края на своя живот Калвин изразява съжаление, че не е имал
време да пренапише своя катехизис от 1542.5 Обаче, нуждата от
катехизис е била смекчена от наличието на много катехизиси по време
на пристигането на Калвин в Женева.6 Родолф Петер изброява девет
катехизиса, три от които предшествуват идването на Калвин в Женева.
Тези катехизиси са били издадени като буквари за обучение по смятане
и четене, както и във вярата. Някои са включвали обучение по
граматика, произношение и пунктуация в допълнение към азбуката и
числата. Катехизисите и букварите са се съсредоточавали върху
Господната молитва, Апостолската Изповед на вярата и Закона (Десетте
Заповеди). Те често са включвали библейски стихове, полезни за
справяне с предизвикателствата на християнския живот и молитви за
различно време през деня. Катехизисът на Калвин от 1542 е издаден с
молитви, които да се използват при ставане, при сядане и ставане от
масата, при отиване на работа или на училище, и при лягане в леглото
вечерта.
Букварите също са включвали прости въпроси и отговори,
предназначени да бъдат задавани за допускане до Господната трапеза.
По-големите катехизиси са били използвани за обучение, а по-точните и
прости въпроси са били изповед за допускане до Господната трапеза.
Към някои издания на катехизиса на Калвин също са приложени въпроси
за допускане до Господната трапеза. Като цяло въпросите са много
прости, например:
В. В кого вярвате?
О. В Бога Баща, и в Исус Христос, Неговия Син, и в Святия Дух.
В. Бащата, Синът и Святия Дух повече от един Бог ли са?
О. Не.
В. Трябва ли да служим на Бога според Неговите заповеди, или
според човешките предания?
О. Трябва да служим според Неговите заповеди, а не според
човешките предания.
В. Можете ли сами да изпълнявате Божиите заповеди?
О. Не.
В. Тогава кой ги изпълнява във вас?
О. Святият Дух.
В. А към кого се молите?
О. Към Бога.
4
Критика на катехизиса от 1542, 1545 се намира в Peter Barth, Wilhelm Niesel, and
Dora Scheuner, eds., Ioannis Calvini Opera Selecta, vol. 2 (Munich: Chr. Kaiser,
1952).
5
“Прощално обръщение към служителите.” Калвин пише катехизиса от 1542
набързо и никога е нямал свободно време да го напише отново.
6
Rodolphe Peter, “The Geneva Primer of Calvin’s Elementary Catechism,” trans.
Charles Raynal, in Calvin Studies V (Davidson, N.C., 1990). Издадено за първи
път в Revue d’Histoire et de Philosophie Religieuses 45 (1965): 11-45.
В. В чие име се молите?
О. В името на нашия Господ Исус Христос, който е наш
защитник и застъпник.
В. Колко тайнства има в християнската Църква?
О. Две.
В. Кои са те?
О. Кръщението и Господната вечеря.
Калвин отдава голямо значение на обучението в християнската
вяра. В Институтите на християнската религия той защитава
катехизисното обучение, “в което децата и подрастващите ще излагат
своята вяра пред Църквата. Но най-добрият метод на катехизисно
обучение би бил да имаме учебник, написан с тази цел, съдържащ и
обобщаващ в прост вид повечето от членовете на нашата религия,
върху които цялата църква на вярващия трябва да е съгласна без
противоречия. Десетгодишното дете ще се представя пред църквата, за
да заяви своята изповед на вярата, ще бъде изпитано по всеки въпрос и
ще отговаря на всеки; ако не знае нещо или не го разбира достатъчно,
ще бъде учен. Така докато църквата гледа като свидетел, той ще
изповядва единната, истинна и искрена вяра, в която вярващите трябва
с един ум да хвалят Бога.
Ако имахме такава дисциплина днес, това със сигурност би
подбудило някои лениви родители, които безчувствено пренебрегват
обучението на своите деца като въпрос без значение за тях; защото
тогава не биха могли да го пренебрегват без да си навлекат
общественото неодобрение.”7
На друго място Калвин пише, “Онези, на които Бог е дал честта
да имат деца, нека да знаят, че са още повече задължени да полагат
усилия децата им да бъдат правилно обучени. Така ако желаят да имат
добро обучение, винаги е задължително да се започне с вярата. Защото
децата могат да си придават вид, че имат всички добродетели в света,
но това няма да струва нищо, ако не се боят и не почитат Бога. Колко
често виждаме онези, които полагат големи усилия децата им да бъдат
обучени в светските дела! Вярно е, че осигуряват превъзходни учители
за своите деца, но с цел да се представят външно, за да знаят три думи
на латински и да могат да покажат на масата, че разговарят свободно и
могат да си придадат добър вид според светските стандарти. Но това не
е въпрос на познаване на бога! Това е погрешният път! Това е да
поставяш каруцата пред коня.”8
Калвин вярва, че образованието на детето е жизнено важно за
растежа към човешката зрялост. “Когато един човек е лошо обучен от
детството си, дори и цял живот да работи за да забрави извращенията, с
конто е бил изпълнен, той никога не достига до положение, в което да не
държи в себе си някакво петно или мръсотия. Така виждаме каква
благодат Бог дава на онези, които са научени добре.”9
7
Calvin: Institutes of Christian Religion, ed. John T. McNeill, trans. Ford Lewis Battles,
Library of Christian Classics (Philadelphia: Westminster Press, 1960), IV. 19. 13 (p.
1461).
8
Проповед 4 върху Посланието към Тит.
9
Проповед 121 върху Второзаконие.
Читателите на това издание на Наставление във вярата трябва
да запомнят, че Историческият предговор и бележките, които отразяват
интереса и отношението на английския преводач, са писани преди
повече от четиридесет години по време, когато преводачът вероятно не
е имал достъп до много от трудовете на Калвин. Затова предговорът и
бележките трябва да бъдат допълнени с по-актуални изследвания.
Opera Selecta, както и трудовете на Форд Луис Батълс върху младия
Калвин очевидно не са били достъпни за професор Фърман.
Много изследователи на Калвин биха оспорили ударението,
което професор Фърман поставя върху Наставление във вярата като
ранен труд, който дава истинска представа за теологията на Калвин.
Вярно е, че Калвин е участвувал след това в много спорове, но някои от
неговите най-добри теологични трудове са писани в края на неговата
кариера. В допълнение, ранните трудове на Калвин (1535-1541) едва ли
са превъзхождащи поради характера на Калвин, както твърди Фърман.
Всъщност, някои от най-грубите изявления, които Калвин е писал
относно учението за предопределението, се намират в Институтите
от 1539.10
Наставление във вярата е ясно, спокойно и дори приятно
изявяване на християнската вяра, писано от Калвин, когато той е на
двадесет и седем - двадесет и осем години, и не повече от три или
четири години след неговото зряло посвещение към християнската вяра.
Вярата, към която той се е чувствувал призван и която оттогава нататък
е направлявала живота му, е ясно и стегнато обобщена в Наставление
във вярата. За нас днес това е класическа изповед на хуманистичен
учен, който е призван да стане християнин и служител в едно хаотично и
опасно време. Затова то ни помага днес да мислим и живеем като
християни.
Джон Лийт
10
John Calvin, Institution of the Christian Religion (1536), trans. and ed. Ford Lewis
Battles (Atlanta: John Knox Press, 1975). Виж Alexandre Ganoczy, The Young
Calvin, trans. David Foxgrover and Wade Provo (Philadelphia: Westminster Press,
1987).
Историческо въведение
Когато през 1536 огненият проповедник Гийом Фарел спира
един известен пътуващ учен на име Жан Калвин1 и го убеждава да
остане и да преподава Библията в Женева, градът е бил религиозна и
духовна пустиня. В предишните години женевците са изгонили
римокатолическия епископ и градоначалника, но тяхното протестантство
се е състояло само в непосещаване на литургиите. Те са се освободили
от игото на епископа, но не са желаели да приемат Христовото иго.
Отхвърляйки всякаква религиозна власт, те не са имали и най-малката
представа каква би могла да бъде християнската вяра. Главните им
грижи са били парите, бизнеса, удоволствията и спорта.
Непоколебимото намерение на Фарел и Калвин, обаче, е да
създадат отново новозаветно християнство в Женева, да го заявят
отново като Вяра, да го създадат отново като Живот, да го установят
отново като Църква. Великият йезуитски теолог кардинал Белармин,
1542-1621, честно признава, че преди да дойде Реформацията не е
имало нищо установено в света: нямало е строгост в църковните
съдилища, нямало е дисциплина в нравите, нямало е ученост в святите
писания, нямало е почтителност в божествените неща, нямало е
религия.2 Това, че целта на френските реформатори тогава е била в
същността си позитивна и изграждаща, се вижда ясно в Декларацията на
Френската Църква от 1559, чийто Член 31 определя Реформаторите като
хора, които Бог е издигнал извънредно, за да построят отново Църквата,
която е била в развалини и запустение. Френската дума за
1
Калвин вече е бил известен през 1536, първо поради своя Предговор към
френската Библия, отпечатан в Нюшател през 1535, и второ поради своята
Institutio на латински в шест глави от 1536. Първата Institutioизявява ясно
вярата, вече изложена в книги доста объркано от Фарел през 1525 и от Ламбер
от Авиньон през 1529. Калвиновата Institutio от 1536 предизвиква доста
спорове и противопоставяне от римокатолиците, анабаптистите и хуманистите.
Калвин отговаря на своите противници с библейско мислене и цитати от
Бащите на Църквата, които включва в своята Institutio, преиздадена през 1539
в седемнадесет глави. Той сам превежда тази Institutio от 1539 на френски
през 1541. Въвлечен в по-нататъшни дебати и много спорове, Калвин
продължава да включва в своята книга полемични и теологични материали
срещу всякакъв вид противници. Така неговата книга нараства до
окончателните Институти на латински от 1559, които съдържат осемдесет
глави. Това окончателно издание на латински е било преведено на френски,
предимно от други хора, през 1560. За да разбере напълно всички страници на
това окончателно колосално издание, човек трябва първо наистина да разбере
позицията на всеки противник на Калвин, който е давал повод за допълнителни
раздели или глави. Тази задача не е лесна. Затова първите издания и ранните
трудове на Калвин, както това Наставление във вярата (1537), трябва да са
по-разбираеми за пастора и за обикновения съвременен читател.
2
“Annis aliquot antequam Lutherana & Caluiniana haeresis oriretur, nulla ferme erat,
vt ij testantur, qui etiam tunc viuebant, nulla (inquam) prope erat in iudicijs
Ecclesiasticis seueritas, nulla in moribus disciplina, nulla in Sacris literis eruditio,
nulla in rebus diuinis reuerentia, nulla propemodum iam erat religio.” Cardinal
Bellarmine, Opera (Cologne, 1617), Vol. VI, col. 296.
3
“реформирам” всъщност означава “да формирам отново.” Глаголът
“протестирам” не означава протестирам срещу (католицизма), а, от
латинската дума protestari, да свидетелствувам, да заявя публично.
Следователно, Фарел и Калвин са били реформатори и протестанти в
първоначалния смисъл на тези думи. Те са били решени да формират
отново християнството и да го заявят публично.
Именно при тези обстоятелства и по предложение на Фарел
Калвин пише на френски това Наставление във вярата и го издава
през 1537. намерението му не е да печели възхищението на учените, а
да вдъхнови проста вяра в хората в Женева. Този труд представя на
обикновените хора най-същностното от неговите Институти от 1536.4
Това всъщност е популярното резюме на самия Калвин върху неговата
най-ранна Institutio. Както заглавието Наставление във вярата показва,
този труд е по същността си назидателен. Въздържайки се от спорове и
атаки срещу римокатолическата църква, той дава позитивните основи на
християнската вяра. Целта му е духовно изграждане и религиозно
обучение. Този ранен труд на Калвин изявява живата вяра на
реформираното християнство5 в цялата му простота и величие. Това е
една от малкото книги, които самият Калвин грижливо пише и
редактира.6 Странното е, че такова изумително изявление на вярата
скоро излиза от обръщение, бива напълно изгубено, и е погребано под
по-късните обемни и предимно полемични произведения на
Реформатора. Историците за знаели за неговото съществуване и са се
чудели как изглежда книгата. Триста и четиридесет години след
издаването му най-после един оригинален екземпляр (печатан с
готически шрифт и без ударения) е открит в Париж през 1877 от Бордие.
Той бива издаден отново в Женева през 1878 от А. Рилие и Т. Дюфур; в
Германия през 1880 и 1926; в Италия през 1935; и сега накрая в Америка
като ключ за разбирането на ранната протестантска вяра като цяло и
конкретно на Калвин.
Можем лесно да видим голямата теологична и историческа
важност на Наставление във вярата. В продължение на векове
историците са търсели тайната на произхода на Реформацията и
развитието в старите трудове на Реформаторите, но се е оказало
невъзможно да се проследи развитието от техните трудове до ранното
ядро на протестантството, по самата причина, че това жизненоважно
ядро, или ключът, не се намира в по-ранните трудове на Лутер и Калвин.
Едва откриването в по-ново време на някои от най-ранните
3
Фр., reformer, тогава писано без ударение на първото e.
4
Виж главата “John Calvin: Institutes of the Christian Religion” в Books of Faith and
Power, от John McNeill, pp. 29-57. New York and London, 1947.
5
Реформираното християнство всъщност е било заявено много преди Калвин от
Гийом Фарел в неговата Summaire, “Turin,” 1525, и от Ламбер от Авиньон в
неговата Somme chrestienne, Marburg, 1529. Тези две книги, открити едва
наскоро, а не Трудовете на св. Тома, са били източника на мисленето на
Калвин.
6
Няколко по-късни книги на Калвин са диктувани на секретари и превеждани и
редактирани от помощници. Повечето от неговите Коментари са бележки,
събрани от “определени хора,” най-вероятно негови ученици. Предговорите,
обаче, са писани от ръката на самия Калвин.
протестантски трудове, като Беседа върху Римляните на Лутер от 1515-
1516, Обобщение на Фарел от 1525, Обобщение на християнството на
Ламбер от Авиньон от 1529 и Наставление във вярата на Калвин
позволяват на съвременните европейски учени да проникнат в светая
светих и да изследват жизненото ядро на Реформацията. Имено чрез
такива позитивни и изграждащи трудове, и когато сме духовно обзети от
тяхната първоначална сила, можем да сме в положение и да сме
способни да познаваме ранното протестантство, да оценяваме правилно
по-късната работа на Реформаторите и да разбираме по-нататъшното
развитие на протестантската религия и теология.
Наставление във вярата е от най-голяма помощ за разбирането
на самия Калвин, защото то дава ранното, подробно и позитивно ядро на
неговата религия. С този ключ сега можем да отворим светилището на
ранната Реформация и да видим нейната проста красота и велика сила.
Нещо повече, веднъж като имаме това Наставление, ние можем да се
върнем назад в историята и да разбираме по-късните трудове на
Калвин, нещо, което е било невъзможно за нашите бащи. Тогава можем
да осъзнаем, че много от по-късните трудове на Калвин са от полемично
естество, отговори на всякакъв вид езичество и неверие, и да оценим
също превъзходната стойност на по-ранните писания на женевския
Реформатор. Докато по-късните трудове на Калвин са обременени с
дълги тиради и не ни позволяват да видим ясно неговата ранна
позитивна ориентация и съзидателен принос, ранните творби са
пророчески, тоест вдъхновени и вдъхновяващи, съзидателни и
позитивни. Това е Калвин в неговите ранни дни: изпълнен с надежда и
съзидателен без съмнение ранните трудове на Калвин, 1535-1541, са
превъзхождащи поради характера на Калвин в началото. През 1537
Калвин е бил на около двадесет и девет години – не прекалено
възрастен; все още без противници от всички страни; все още не
раздразнен от всякакви неразбирания, трудности, грижи; все още не
погълнат от болестта. Ранният Калвин е имал чувството на Любов към
Бога и е говорел за гореща любов към ближния.
Важността на това Наставление във вярата трябва да е
очевидно само по себе си на читателя. Тук той ще намери духа на
ранното протестантство, което не е било нито теология, нито
организация, а вдъхновение – възраждане на пророческия дух на Израел
в римокатолическата църква от онова време. Нещо повече, читателят
ще открие, че мисълта на това Наставление е ясна и определена,
качества, които за нещастие липсват в съвременното протестантство,
толкова мъгляво и студено в сравнение с онази вяра, която тогава е
била светлина за ума и топлина за сърцето.
Библейските стихове в началото и в края на това Наставление
във вярата и препратките към глави в Библията са на самия Калвин.
Калвин, обаче, прави препратки само към глави и затова номерата на
стиховете са добавени за улеснение при препратките. Навсякъде
цитатите от Писанието са представяне от самия Жан Калвин на
оригиналния еврейски или гръцки текст. Калвин чете Библията през
своите женевски очила. Остава, обаче, да се разбере дали неговите
очила са по-добри или по-лоши от тези на съвременните изследователи
на Библията. Преводачът няма и най-малкото съмнение, че бъдещите
християнски поколения ще решат този въпрос в полза на женевския
Реформатор и все още ще четат неговите трудове, когато съвременните
баналности ще бъдат или забравени, или подложени на присмех.
Изреченията в скоби ( ) са поставени така от самия Калвин и са
неразделна част от неговото Наставление във вярата. Думите в
квадратни скоби [ ] са добавки от преводача, но са, като правило, думи
на Калвин, взети от паралелни текстове от неговата Institutio от 1536 или
1539, или Institution от 1541.
Използването на главни букви, което може да изглежда странно
за внимателния читател, е на самия Калвин.
Макар че са правени справки с всички налични издания на Opera
на Калвин в подготвянето на това издание на Наставлението,
бележките нормално се отнасят към ревизираното издание на Institution
от 1541, което е превод на Калвин на неговата Institutio от 1539,
включваща първата Institutio от 1536, редактирана от Ж. Пание, с
коментар от А. Льосерф (Vol. I) и от Макс Доминице (Vol. II-IV) и издадена
отново в Париж 1936-39 от La Société Les Belles Lettres. Това е най-често
срещаното ревизирано издание на Калвиновата Institution. Тъй като има
няколко издания на Калвинови коментари върху библейски книги, за
удобство на читателя препратките към изложенията на Калвин се правят
по книга, глава и стих от Библията, вместо по конкретно издание.
Този превод е преднамерено по-разговорен и по-точен от много
други преводи на френска литература. Той също се стреми да следва
буква по буква формата на френския текст от Наставление във вярата
от 1537. Тъй като, обаче, “за другите църкви” Калвин го превежда на
латински през 1538, в бележките се намират някои от латинските изрази
на Калвин, които или се различават от френския текст от 1537, или може
да се окажат от интерес за изследователите.
Преводачът [на английски] желае да благодари на професор
Джон Т. Макнийл от Юниън Теолоджикал Семинъри в Ню Йорк за
насърчението, предложенията и корекциите.
Пол Т. Фърман
1. Всички хора са родени, за да познават Бога7

Тъй като няма нито един човек, колкото и варварски и дори
див да е, който да не е докоснат от някаква идея8 за религия, ясно е, че
ние всички сме създадени за да познаваме величието на нашия
Създател, и като го познаваме, да го ценим над всичко и да го почитаме
с пълно благоговение,9 любов и страхопочитание.
Но, оставяйки настрана невярващите, които не търсят нищо друго
освен да заличат от паметта си тази представа10 за Бога, която е посята
в сърцата им, ние, които изповядваме лична религия,11 трябва да
разсъждаваме, че този наш немощен живот, който скоро ще завърши, не
трябва да бъде нищо друго освен размисъл за безсмъртието. И така,
вечният и безсмъртен живот може да се намери само в Бога.
Следователно е необходимо главната грижа и загриженост на нашия
живот да бъде да търсим Бога, да се стремим към Него с всички чувства
на сърцето си и да не уповаваме на нищо друго освен единствено на
Него.
2. Каква е разликата между истинската и

лъжливата религия 12
Тъй като е общоприето, че ако нашият живот е без религия,
ние сме най-окаяни и по никакъв начин не се различаваме от дивите
животни, никой не желае да бъде смятан за напълно отчужден от
благочестието и признаването на Бога. Има, обаче, голяма разлика в
начина13 на заявяването на религията на всеки човек, тъй като
мнозинството от хората не са истински докоснати от страха от Бога.
Въпреки това, независимо дали го желаят или не, те са обвързани от
тази мисъл, която винаги се явява в умовете им, че има някакво
божество, на чиято сила те се опират. Следователно, бивайки удивени
от мисълта за такава велика сила, те я почитат по някакъв начин, за да
не я предизвикат срещу себе си с твърде голямо пренебрежение.
Въпреки това, живеейки беззаконно и отхвърляйки всяка честност, те
показват голямо усещане за сигурност като презират Божието
осъждение. Нещо повече, те се отвръщат от истинския Бог, защото
оценяват Бога не по Неговото безкрайно величие, а по глупавата и
лекомислена суета на своя си ум. Затова, въпреки че заедно с това може
и да се стремят да служат на Бога с голямо внимание, това въобще не ги
7
Латинско заглавие от 1538, Omnes homines ad religionem esse natos. Първите
глави на Summaire на Фалер от 1525 са “I. Бог” и “II. Човекът.” Paris, 1935
(неномерирани страници).
8
Фр. opinion; лат. От 1538, sensu.
9
Фр. crainte; Калвин използва друга дума за “страх.” Виж бел. 203.
10
Фр. opinion.
11
Фр. piete; в оригинала на френски от 1537 няма ударения.
12
Лат. от 1538, Quid inter falsam ac veram religionem intersit.
13
В единствено число, защото за Калвин има само една лъжлива религия (тази,
която е измислена от хората) и само една истинска религия (която е открита от
Бога).
ползва, защото те не се покланят на вечния Бог, а на мечтите и
фантазиите на собственото си сърце, вместо на Бога. А същността на
истинското благочестие не се състои в страх, който иска да избяга от
Божия съд, но тъй като не може, се ужасява от него. Истинското
благочестие се състои в чисто и истинска ревност, която обича Бога
напълно като Баща, и Го почита истински като Господар, приема
Неговата справедливост и се страхува повече от това да Го обиди,
отколкото от това да умре. Всички, които притежават тази ревност, не се
заемат да измислят за себе си някакъв бог, какъвто тяхното
безразсъдство желае, а търсят познанието за истинския Бог от същия
този Бог и не си Го представят по друг начин освен по този, по който Той
изявява и заявява Себе Си на тях.
3. Какво трябва да знаем за Бога

И тъй като самото Божие величие се простира отвъд
способностите на човешкото разбиране14 и не може да бъде осъзнато от
него, ние трябва да се прекланяме пред Неговото величие, вместо да го
изследваме, за да не останем смазани от такова велико могъщество.
Затова трябва да търсим и изследваме Бога в Неговите дела, които
Писанието нарича проявления15 на невидимите неща (Рим. 1:20; Евр.
11:1) защото тези дела ни представят това от Бога, което ние иначе не
можем да видим. А това не издига ума ни високо чрез своеволни и
празни измислици, а е нещо, което ние трябва да знаем, и което
създава, подхранва и утвърждава в нас истинско и здраво благочестие,
тоест вяра16 съчетана с почтителен страх.17 Следователно, ние
разсъждаваме относно тази универсалност на нещата, безсмъртието на
нашия бог, от което безсмъртие произтича началото и произходът на
всички неща; Неговата сила, която е създала такава велика система18 и
сега я поддържа; Неговата мъдрост, която е сътворила и сега
управлява19 с такъв ясен ред такова голямо и сложно разнообразие от
същества и предмети; Неговата доброта, която сама по себе си е
причина тези всички неща да бъдат създадени и сега да съществуват;
Неговата справедливост, която изявява себе си по чуден начин в
закрилата на добрите хора и възмездието на лошите; Неговата милост,
която търпи нашето нечестие с такава голяма доброта, за да ни призове
към поправление. Определено всичко това трябва изобилно да ни научи
на всичко за такъв20 Бог, което е необходимо да знаем, ако ние в нашата
недодяланост не сме слепи за такава велика светлина. Но тук ние
грешим не само от слепотата си, защото нашата извратеност е такава,
че когато оценява Божиите дела, няма нищо, което тя да не разбира в
зъл и извратен смисъл, така че преобръща цялата небесна мъдрост,
която иначе свети така ясно в тези дела. Следователно е необходимо да
14
Фр. entendement.
15
Фр. spectacles.
16
Фр. la foy.
17
Фр. crainte.
18
Фр. machine: “механизъм.”
19
Латинският вариант от 1538 добавя perpetuo.
20
Фр. quel; лат. от 1538, qualis. Виж бел. 121.
21
дойдем до [Божието] слово, където Бог е много добре описан за нас
чрез Неговите дела, тъй като в Писанието тези дела са оценени не
според извратеността на нашата преценка, а по стандарта на вечната
истина. От Божието Слово, следователно, ние научаваме, че нашият
единствен и вечен Бог е изворът и източникът на всякакъв живот,
справедливост, добродетел, доброта и милосърдие. И, тъй като всяко
добро без изключение идва от Него, така и всяка похвала е правилно да
бъде към Него. И макар че всички тези неща се явяват ясно във всяка
част на небето и на земята, ние разбираме истински това, към което те
сочат, каква е стойността им и с каква цел трябва да ги разбираме, едва
когато се взрем в себе си и осъзнаем по какъв начин Господ изявява22 в
нас Своя живот, мъдрост и сила, и проявява към нас Своята
справедливост, милосърдие и доброта.
4. Човекът
В началото човекът е бил направен по Божия образ и
подобие, за да може да се възхищава на своя Създател в красотата, с
която е бил благородно надарен от Бога и да Го почита с подходяща
признателност.23 Но, като е уповал на това велико превъзходство на
своята природа и като е забравил от кого е дошло то и чрез кого
съществува, човекът се е опитал да се издигне без Господа.24 Затова
човекът е бил лишен от всички Божии дарби, с които глупаво се е
гордял, така че, оголен и лишен от всяка слава, да може да познае Бога,
Когото човекът, след като е бил обогатен чрез Неговата щедрост, е
посмял да презре. Затова това Божие подобие е било изтрито в нас, и
ние всички, които сме потомство на Адам, се раждаме плът от плът.
Защото, макар да сме съставени от душа и тяло, пак не чувствуваме25
нищо друго освен плътта, така че към която и да е част от човека да
погледнем, невъзможно е да видим нещо, което да не е нечисто, мръсно
и омразно за Бога. Човешкият разум26 наистина е заслепен, обвит с
непрекъснати грешки и винаги противоречащ на Божията мъдрост;
волята, лоша и пълна с извратени страсти, най-много от всичко мрази
Божията справедливост; и телесната сила, неспособна на каквито и да е
добри дела, се стреми яростно към нечестието.
5. Свободната воля27
Писанието често свидетелствува, че човекът е роб на греха.
С това Писанието има предвид, че човешкият дух е така отчужден от
Божията справедливост, че човекът не измисля, не желае и не
предприема нищо, което да не е зло, извратено, нечестиво и мръсно.
21
Лат. Dei, добавено в латинската версия от 1538.
22
Фр. declaire; лат. от 1538, exserat.
23
Фр. recognoissance; лат. от 1538, gratitudine.
24
Фр. hors du Seigneur.
25
Фр. sentons; лат. от 1538, sapinus.
26
Фр. prudence.
27
Фр. Du liberal arbitre; лат. от 1538, De libera arbitrio. През 1524 Еразъм издава
De libero arbitrio. Лутер отговаря със своята De servo arbitrio, 1525.
Тъй като сърцето е напълно пропито с отровата на греха, то не може да
произвежда нищо друго освен плодовете на греха. Но от това не трябва
да си правим извода, че човекът съгрешава, принуждаван от
насилствена неизбежност. Защото човекът действува със съгласието на
своята съзнателна и целенасочена воля.28 Но тъй като човекът, поради
извращението на своите страсти, много силно мрази29 цялата Божия
праведност и, от друга страна, е ревностен във всякакъв вид зло, казва
се, че той няма свободата да избира между добро и зло – което се
нарича свободна воля.
6. Грехът и смъртта
В Писанието грях означава и извратеността на човешката
природа, която е източникът на всички пороци, и злите помисли, родени
от нея, и нечестивите престъпления, които произтичат от тези зли
помисли, като убийства, кражби, прелюбодейства и други неща от този
вид. Затова, тъй като сме грешници още от утробите на майките си, ние
всички се раждаме под Божия гняв и възмездие. И, като израстваме,
натрупваме върху себе си все по-тежко осъждение от Бога. В крайна
сметка през целия си живот ние се стремим все повече към смъртта.
Защото няма съмнение, че всяко нечестие е отвратително за Божията
справедливост. Какво можем да очакваме пред Бога, ние, нещастниците,
които сме подтиснати от такъв голям товар от грехове и замърсени от
безкрайна30 нечистота, освен едно много сигурно объркване, което
Неговото негодувание довежда върху нас? Макар че това събаря човека
с ужас и го смазва с отчаяние, все пак тази мисъл е необходима за нас,
за да можем, след като сме лишени от собствената си правда,
изоставили сме вярата в собствената си сила, отхвърлили всякакво
очакване в живота, да се научим от разбирането за нашата бедност,
нещастие и низост, да паднем пред Господа и, чрез признанието за
нашето нечестие, безсилие и крайна разруха, да дадем на Него цялата
слава на святостта, мощта и избавлението.
7. Как биваме избавени и възстановени за

живот31
Ако това познание за себе си, което ни показва нашата
нищожност, съзнателно влезе в сърцата ни, на нас ни се дава лесен
достъп до истинското познание за Бога. Или, по-скоро, самият Бог
отваря за нас първата врата към Неговото царство,32 когато унищожи
тези две най-лоши бедствия, които са самоувереността пред Неговото
възмездие и лъжливата увереност в нас самите. Защото тогава
започваме да вдигаме очите си към небето, когато преди това тези
същите очи са били затворени и съсредоточени върху земята. И ние,
28
Лат. delinquit voluntate propensissima.
29
Фр. a tres fort en hayne.
30
“Безкрайна” в контраст с Божията безкрайна чистота.
31
Латинско заглавие от 1538, Quomodo in salutem ac vitam restituamur.
32
Фр. royaume.
които преди това сме уповавали в себе си, копнеем за Господа. От друга
страна, макар че нашето нечестие заслужава нещо доста различно от
това, въпреки това този милостив Баща, според Неговото неизговоримо
великодушие, доброволно изявява Себе Си на нас, които сме така
измъчени и объркани. И чрез средства, които Той знае, че са ни полезни
в нашата слабост, Той ни призовава от грешния в правилния път, от
смъртта към живота, от разрухата към спасението, от царството на
дявола в Неговото владение.33 И когато Бог по този начин поставя
Своята първа подготовка за всички онези, които Му е угодно да
възстанови като наследници на небесния живот – тоест, онези, които,
разстроени от съвестта си и подтиснати от тежестта на своите грехове,
се чувствуват ужилени в сърцето и подтикнати34 към почтителен страх от
Него – Бог след това поставя Своя Закон пред нас, за да ни упражнява в
това познание.
8. Господният закон
В Божия закон ни е представен съвършен стандарт за всякаква
праведност, който основателно може да бъде наречен вечната Божия
воля. Защото Бог напълно и ясно е обобщил в две плочи всичко, което
изисква от нас. На първата плоча с няколко заповеди Той ни предписва
какво е служението на Неговото величие, което Му е угодно. На втората
плоча той ни казва какви са служенията на милосърдие, които дължим
на ближния си. Следователно нека слушаме този Закон, и ще видим
какво поучение трябва да извлечем от него, и подобно какви плодове
трябва да съберем от него.
Изход 20
1.Аз съм Иеова твоят Бог, Който те изведох35 от Египетската
земя, от дома на робството. Да нямаш36 други37богове освен
Мен.38
Първата част от тази заповед е като предговор към целия Закон.
Наистина, когато Бог обявява Себе Си за Господ нашия Бог, Той
заявява, че е Този, Който има правото да заповядва и на Чиито заповеди
дължим подчинение; както Бог казва чрез устата на Своя пророк: “Ако Аз
съм Баща, къде е [дължимата към Мен] любов? Ако Аз съм Господар,
къде е [дължимият към Мен] страх?” И по същия начин Той ни напомня
за Своето благодатно дело, което трябва да ни изобличи за
неблагодарност, ако не се покорим на Неговия глас. Защото както едно
33
Фр. regne: “владение.” Динамично понятие, доста различно от royaume или
royaulme, “царство.” В цялата тази книга “владение” показва, че във френския
оригинал думата е regne, а “царство” показва френската дума royaume или
royaulme.
34
Фр. poinctz et picques; лат. от 1538 е само excitentur.
35
Фр. tyre.
36
На френски е просто бъдеще време: tu nauras point (а не заповедно
наклонение: naie point). Етиката на Калвин е етика на благодарност към Бога. В
другите заповеди Калвин също използва просто бъдеще време.
37
Фр. estranger.
38
Букв. “пред лицето Ми.”
39
време с такава доброта Той избави народа на Израел от египетското
робство, така по същия начин Той избавя всички Свои слуги от вечния
Египет на вярващите, тоест от властта на греха.
Забраната да нямаме други40 богове означава, че ние не трябва
да приписваме на нищо друго освен на Бога всичко, което принадлежи
на Него. И Той добавя, “Пред Мен,” или пред Неговия поглед, тоест, че
Той желае да бъде признат като Бог не само чрез външна декларация на
вяра, а в чиста истина от дълбочината на сърцето. И така, следните
неща принадлежат на Бога и не могат да бъдат прехвърлени на друг без
да бъдат отнети от Бога:41 нашето поклонение единствено към Него,
нашето облягане на него с цялото ни упование и надежда, нашето
признаване, че всяко добро и свято нещо идва от Него, и нашето
хваление към Него за всяка доброта и святост.
2. Не си прави кумир, или какво да било подобие на нещо, което е
на небето горе,42 или което е на земята долу,43 или което е във
водата под земята; да не им се кланяш, нито да им служиш.
Точно както с предишната заповед Той заявява, че е само един
Бог, сега Той заявява какъв е44 и как трябва да Му служим и да Го
почитаме. Затова Той ни забранява да създаваме какво да е Негово
подобие, за което ни дава причините във Вт. 4:15-18 и в Ис. 40:18-25,
тоест, защото духът няма нищо подобно на тялото. Нещо повече, Той ни
забранява да почитаме какъвто и да е образ с религиозни намерения.
Затова, нека се научим от тази заповед, че служението и почитта към
Бога са духовни, защото, както Той е дух, така изисква да Му служим и
да Го почитаме в дух и истина (Йоана 4:23). Тогава Той добавя една
страшна заплаха, с която заявява колко сериозно Го наранява
престъпването на тази заповед.
Защото Аз, Господ твоят Бог, съм Бог ревнив, Който
въздавам45беззаконието на бащите върху децата до
третото и четвъртото поколение на ония, които Ме
мразят, а показвам милости към хиляда поколения46 на
ония, които Ме обичат и пазят Моите заповеди.
39
Фр. retyre; лат. от 1538, vindicavit.
40
Фр. estrangiers.
41
Лат. от 1538 съдържа и sine sacrilegio.
42
Фр. au ciel las sus.
43
Фр. ca bas. Според Калвин има контраст между небе и земя.
44
Фр. quel. Виж бел. 121.
45
Калвин, в своя коментар върху Исая 10:3, казва: “Обикновено Господ ни
въздава по два начина: с милост и с осъждение. И двата случая Той всъщност
разкрива Себе Си и Своята сила на нас, както когато от съчувствие към нас
Той ни избавя от опасности, така и когато нанася възмездие върху безбожните
и презиращите Словото. Двете изяви, или въздаяния, имат една и съща
причина: Господ не ни се явява по друг начин освен чрез делата Си; така Той
ни дава някакъв белег на Своето присъствие, за да не мислим, че Го няма.”
46
Много щедрото тълкуване от Калвин на този библейски стих да означава
“хиляда поколения" вместо просто “хиляди” е добре обяснено във втората
глава на Books of Faith and Power, by John T. McNeill, p. 44. New York and
London, 1947.
Изглежда Бог казва, че Той е единственият, за когото трябва да
се държим; Той не може да търпи друг бог съдружник и ще защити
Своето величие и слава, ако някой ги предаде на образи или на други
неща; и това няма да бъде само веднъж,47 но върху бащите, децата и
роднините, тоест по всяко време, точно както вечно ще изявява и Своята
милост и доброта48 към онези, които Го обичат и пазят закона Му. И Той
заявява49 величието на Своята милост в това, че я продължава до
хиляда поколения, докато определя само четири поколения за Своето
възмездие.
3. Не изговаряй напразно името на Господа твоя Бог;50 защото
Господ няма да счита безгрешен онзи, който изговаря напразно
името Му.
Тук Бог забранява да злоупотребяваме, тоест да употребяваме
напразно Неговото свещено и свято име в клетви, за да твърдим суетни
неща или лъжи, защото клетвите не трябва да служат за наше
удоволствие и наслада, но за праведна и справедлива необходимост,
когато трябва да се поддържа Господната слава или когато трябва да се
потвърди нещо, с което се цели назидание.51 Бог напълно забранява по
каквато и да е причина да опетняваме Неговото свещено и свято име.
Той иска (когато полагаме клетва или за каквато и да е причина, която
имаме от Него) ние да употребяваме това име почтително и с цялото
достойнство, което Неговата святост изисква. И тъй като главният навик
на ограбването на това име се намира в призоваването му, тоест,
повечето хора злоупотребяват с Неговото име когато го призовават, нека
да разбираме как ни е заповядано да го призоваваме. Накрая, тук Той
обявява наказание, за да може онези, които са опетнили святостта на
Неговото име с лъжливи клетви и други богохулства, да не си мислят, че
ще могат да избягнат Неговото възмездие.
4. Помни съботния ден, за да го освещаваш. Шест дни да
работиш и да вършиш всичките си дела; а на седмия ден, който е
почивка на Господа твоя Бог, да не вършиш никаква работа, нито
ти, нито синът ти, нито дъщеря ти, нито слугата ти, нито
слугинята ти, нито добитъкът ти, нито чужденецът, който е
отвътре вратите ти; защото за шест дена Господ направи
небето и земята, морето и всичко, което е в тях, а на седмия ден
си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети.
Виждаме, че има три причини за даването на тази заповед:
Първо, със седмия ден на почивка Господ искаше да даде на народа на
Израел образ на духовната почивка, с която вярващите трябва да
престанат със своите си дела, за да позволят на Господа да работи
вътре в тях.52 Второ, Той желае да се постанови ден, в който вярващите
47
Лат. версия от 1538 добавя brevi aut simplici vindicta sed quae in filios, nepotes et
pronepotes sit protendenda, qui scilicet paternae impietatis imitators erunt.
48
Лат. от 1538 добавя in longam posteritatem.
49
Фр. declaire; лат. от 1538, commendat.
50
Лат. от 1538, Non usurpabis, nomen domini Dei tui in vanum.
51
Фр., edification; тоест, религиозно-морално изграждане.
52
Забележете контраста: дела . . . работи . . . .
да се събират, за да слушат Закона Му и да Му се покланят. Трето, Той
желае един ден на почивка да бъде даван на слугите и на онези, които
живеят под властта на други, за да имат почивка от труда си.
Последното, обаче, е по-скоро второстепенна, отколкото главна причина.
Колкото до първата причина, няма съмнение, че тя е прекратено
в Христос; защото Той е истината, в чието присъствие всички образи
изчезват. Той е реалността,53 с чието пристигане всички сенки биват
изоставени. Затова и св. Павел (Кол. 2:17) твърди, че съботата е била
сянка на бъдещата реалност.54 И на друго място заявява тази истина,
когато в писмото към Римляните, 6:8, той ни учи, че сме погребани в
Христос, за да може чрез смъртта Му да умрем за тленността на нашата
плът. И това не става за един ден, а през целия ни живот, докато,
станали напълно мъртви към себе си, да бъдем изпълнени с Божия
живот. Следователно, суеверното спазване на дни трябва да остане
далеч от християните.
Двете последни причини, обаче, не трябва да се изброяват сред
сенките на миналото. Обратното, те са валидни за всички епохи.
Следователно, макар че съботата е отменена, става така, че ние все
още се събираме в определени дни, за да слушаме Божието слово, да
разчупваме [мистичния] хляб55 на Вечерята и да произнасяме общи
молитви; и, нещо повече, за да може на слугите и работниците да се
даде някаква почивка от техния труд. И тъй като нашата човешка
слабост не позволява такива събрания да се провеждат всеки ден,
спазваният от евреите ден е бил отменен (като добро средство за
премахване на суеверието) и е бил определен друг ден за тази
употреба. Това е било необходимо за осигуряване и запазване на реда и
мира в Църквата.
Тъй като така истината е била дадена на евреите в някакъв
образ, така на нас, обратното, истината е показана без сенки, за да
може, преди всичко, да превърнем целия си живот в една вечна събота
от нашите дела, така че Господ да работи в нас чрез Своя Дух; второ, за
да спазваме законния ред на Църквата за слушане на Божието Слово, за
управлението на тайнствата и за общи молитви; и трето, за да не
потискаме нечовешки с работа56 онези, които са ни подчинени.
5. Почитай баща си и майка си, за да се продължават дните ти на
земята, която ти дава Господ твоят Бог.
С това се заповядва благочестие57 към нашите бащи и майки и
към онези, които по същия начин са поставени над нас, като князе и58
53
Фр., corps.
54
Фр., umbre de la chose future. В Гл. XV от своя Summaire от 1525 Фарел казва,
“Ce que ont designe et signifie les figures & commãdementz des ceremonies de la
loy couuertemet et en umbre, Jesuchrist la enseigne clairement.”
55
Фр., du pain; лат. от 1538, mystici panis.
56
Лат. от 1538 пропуска “с работа.”
57
Фр., piete. Сред ранните римляни религията е била всъщност препрочитане
(relegere) с огромно внимание (страхопочитание) на формулите на
божественото поклонение; благочестието е било чувство на привързаност и
уважение към родителите конкретно и към членовете на семейството въобще.
Сред гърците Антигона е била символът на това благочестие.
магистрати; тоест, на нас ни е заповядано да им дължим всякаква почит,
покорство и благодарност, и да им даваме всякакви възможни услуги.
Защото това е волята на Господа да се отплащаме на онези, които са ни
довели в този живот. Няма значение дали те са достойни за такава
почит, защото, каквито и да са, те са ни дадени като баща и майка от
Господа, Който е пожелал да ги почитаме. Между другото трябва да се
отбележи, че не ни е заповядано да им се подчиняваме освен в Бога. В
резултат ние не трябва да нарушаваме Господния Закон за да им
угодим, защото, ако ни заповядат нещо против Бога, в това не трябва да
ги смятаме за баща или майка, но за чужденци, които искат да ни
отклонят от покорство към нашия истински Баща. И това е първата
заповед с обещание, както св. Павел казва на Ефесяните, 6:2, с което
Господ обещава благословението на настоящия живот на децата, които
служат и почитат своите бащи и майки с подходящо страхопочитание. По
същия начин тя заявява, че за онези, които са бунтовни и непокорни, е
приготвено много сигурно проклятие.
6. Не убивай.
Тук ни е забранено всяко насилие или нараняване и като цяло
всяко престъпление, което би могло да нарани тялото на ближния.
Защото, ако си припомним, че човекът е направен по Божия образ, ние
трябва да смятаме нашия ближен за свят и неприкосновен, по такъв
начин, че той да не може да бъде наранен без също да бъде наранен
Божият образ в него.
7. Не прелюбодействувай.59
Тук Господ ни забранява всякаква похотливост и безсрамие.60
Защото Господ е свързал мъжа с жената само чрез закона за брака; и,
тъй като този съюз61 е обвързан с Неговата власт, Той също го е осветил
със Своето благословение. От това е ясно, че всеки друг съюз извън
брака е проклет пред Него. В резултат, онези, които нямат дара на
въздържанието (който определено е рядък и не е по силите на всеки),
трябва да лекуват невъздържаността на своята плът с почтеното
лекарство на брака. Защото бракът е на почит сред всички; но Бог ще
осъди всички блудници и прелюбодейци (Евр. 13:4).
8. Не кради.
Тук като цяло ни е забранено да вземаме вещите един на друг.
Господ наистина желае всички кражби, чрез които слабите биват
отегчавани и потискани, да бъдат много далеч от неговите хора, както и
всякакъв вид измама, с която бива заблуждавана невинността на
простите. Затова, ако искаме да пазим ръцете си чисти и невинни от
кражби, трябва да се въздържаме не по-малко от всякакви лукавства и
хитрини, отколкото от насилствени обири.
58
Лат. от 1538 пропуска “князе и.”
59
Един и същи израз на френски (Tu ne paillarderas point) и в латинския от 1538
(Non moechaberis).
60
Фр., luxure et impudicite.
61
Фр., societe.
9. Не свидетелствувай лъжливо против ближния си.
Тук Господ забранява всяко зло говорене и вреда,62 с които се
наранява доброто име на нашия брат или сестра, както и всяка лъжа,
която по някакъв начин може да нарани ближния ни. Защото, ако
доброто име е по-ценно от кое да е богатство, ние понасяме не по-малка
повреда от ограбването на почтеността на нашата добра репутация,
отколкото от ограбването на нашите вещи. И доста често човек има не
по-малка печалба от отнемането на вещите на брат си или на сестра си
чрез лъжесвидетелство, отколкото чрез алчността на ръцете. Затова,
както предишната заповед връзва ръцете, тази заповед връзва езика.
10. Не пожелавай къщата63 на ближния си, не пожелавай жената на
ближния си, нито слугата му, нито вола му, нито магарето му,
нито каквото и да е нещо, което е на ближния ти.
С тези думи Господ обуздава всички наши алчности, които отиват
отвъд границите, установени от милосърдието.64 Тази заповед всъщност
забранява да пожелаваме в сърцето си всичко онова, което другите
заповеди забраняват да извършваме на дело срещу правилото на
любовта.65 Затова тази заповед осъжда омразата, завистта,
злонамереността, точно както убийството беше осъдено по-горе.
Похотливите страсти и вътрешната нечистота на сърцето са забранени
тук точно както са забранени деянията на блудство. Точно както преди
хищността и лукавството бяха забранени, така сега е и алчността.
Докато преди лъжесвидетелството беше забранено, така сега е
възпирана и самата злоба.
Можем да видим колко универсална е присъдата на тази заповед
и колко широк е нейният обхват. Всъщност Господ изисква извънредна
привързаност,66 върховно подтикната от любов,67 към братята –
привързаност, която дори не трябва да бъде смущавана от какво да е
зло желание или алчност срещу доброто и успеха на ближния.
Следователно това е обобщението на тази заповед: трябва да бъдем
толкова привързани, че вече дори да не си помисляме за някаква
алчност против закона на любовта, и готови да даваме с най-голямо
желание един на друг онова, което е Негово. И трябва да даваме на
всеки като негово собствено онова, което задължението на нашето
служение изисква от нас да даваме.68
62
Фр. от 1537, iniures; лат. от 1538, procacitatem conviciosam.
63
В латинската версия от 1538 Калвин поставя “жената” преди “къщата”: Non
concupisces uxorem proximi tui, и т.н.
64
Фр., charite: християнската “любов” – дар от Святия Дух (1 Кор. 13).
65
Фр., dilection.
66
Фр., affection.
67
Фр., amour.
68
Този текст от Калвин отразява както афоризма “ Cuique suum”: “Всекиму
своето” на римското право, така и “Отдавайте на всички дължимото” от св.
Павел, Рим. 13:7.
9. Обобщение на Закона
Така нашият Господ Исус Христос ни е заявил достатъчно
ясно истинската цел на всички заповеди на Закона, когато ни е научил,
че законът се събира в две заповеди.69 Първата е да обичаме70 Господа
нашия Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с цялата си сила.
Втората заповед е да обичаме71 ближния си както себе си. И това
тълкуване нашият Господ е взел от самия Закон. Защото първата част
се намира във Вт. 6:5, а втората се вижда в Лев. 19:18.
10. Какво получаваме само от Закона

Следователно по-горе имаме стандарта за праведен и свят
живот и даже един много съвършен образ на справедливост или
праведност, така че ако някой изявява Божия Закон в живота си, няма да
му липсва нищо от съвършенството, изисквано пред Господа. За да
потвърди това, Бог обещава на онези, които изпълняват Закона, не само
големите благословения на настоящия живот, които са изброени в Лев.
26:3-13 и във Вт. 28:1-14, но също и наградата на вечния живот (Лев.
18:5). От друга страна, Той заявява възмездие с вечна смърт срещу
онези, които не са извършили с делата си онова, което е заповядано в
Закона. Мойсей също, след като беше обявил Закона (Вт. 30:19),
призова небето и земята за свидетели, че е предложил на хората добро
и зло, живот и смърт.
Но макар че Законът показва как да живеем, все пак ние трябва
да видим какво ни ползва това показване. Определено ако нашата воля
бъде напълно направена и предразположена към покорство към
Божествената воля, само познанието на Закона би било напълно
достатъчно за спасението. Но тъй като нашето плътско и извратено
естество напълно воюва72 против духовния Божий Закон и в нищо не
бива поправяно от неговото учение, следва че самият Закон (който е бил
даден за спасение, ако е попаднал на добри и способни слушатели)
става, точно обратното, повод за грях и смърт. Защото, тъй като ние
всички биваме изобличени, че сме нарушители на Закона, колкото по-
ясно Законът ни разкрива Божията справедливост, толкова по-ясно, от
друга страна, той ни разкрива и нашето нечестие. И отново, в колкото по-
тежки престъпления ни хваща Законът, толкова по-тежко осъждение от
Бога ни прави да заслужаваме.73 И, тъй като обещанието за вечен живот
е по този начин отнето от нас, за нас остава само проклятието, което
хваща всички нас чрез Закона.
69
Фр. от 1537: Or nostre Seigneur Jesus Christ nous a assez declaire a quoy tendent
tous les commandements de la Loy, quand il a enseigne toute la Loy ester
comprinse en deux chappitres. Лат. от 1538: Quorsum antem universa legis
praecepta spectent satis declaravit Christus dominus noster, dum totam legem
duobus capitibus comprehensam esse docuit.
70
Фр., aymions; лат. от 1538, diligamus.
71
Фр., aymions; лат. от 1538, amemus.
72
Фр., bataille. Калвиновата латинска версия добавя hostiliter.
73
Фр., coupable.
74
11. Законът е подготовка да дойдем до Христос
Свидетелството на Закона, обаче, което ни изобличава за
нечестие и престъпления,75 не се дава за да изпаднем в отчаяние, и,
като сме изгубили смелостта си, да пропаднем в разруха. Определено
апостолът (Рим. 3:19, 20) свидетелствува, че всяка уста ще се затвори и
целият свят ще бъде обявен за виновен пред Бога. Но самият този
апостол на друго място (Рим. 11:32) поучава, че Бог е затворил всички в
неверие, не за да ги разруши или да ги остави да загинат, а обратното,
за да покаже милост към всички.
Господ, следователно, след като ни е напомнил (чрез Закона) за
нашата слабост и нечистота, ни утешава с увереността на Своята сила и
Своята милост. И именно в Христос, Неговия Син, Бог разкрива Себе Си
на нас като добронамерен и благосклонен.76 Защото в Закона Той се
явява като възмездител на съвършена праведност (за което ние сме в
напълно бедствено положение) и, от друга страна, като почтен и суров
съдия на грехове. Но в Христос Неговото лице блести пълно с благодат
и доброта дори към най-нещастните и недостойни грешници; защото Той
даде този възхитителен пример на Своята безкрайна любов77 когато
изложи на смърт Своя Син за нас и в Него отвори за нас цялото
богатство на Своето милосърдие и доброта.
12. Ние приемаме Христос чрез вяра

Точно както милостивият Баща ни дава Сина чрез Словото
на Благовестието, така ние Го приемаме чрез вяра и Го признаваме като
даден на нас. Вярно е, че словото на Благовестието призовава всички да
участвуват в Христос, но определен брой хора,78 заслепени и закоравени
от неверие, презират такава изключителна благодат. Следователно,
само вярващите се наслаждават на Христос; те Го приемат такъв,
какъвто им е изпратен; не Го отхвърлят, когато им е даден, но Го
следват, когато Той ги призове.
13. Избор и предопределение79

Зад тази разлика в отношенията80 на вярващи и невярващи
трябва задължително да се има предвид великата тайна на Божията
воля. Защото семето на Божието слово хваща корен и ражда плод само
в онези, които Господ, чрез Своя вечен избор, е предопределил да
бъдат деца и наследници на небесното царство. На всички други (които
по същата Божия воля са отхвърлени преди създанието на света) ясното
и очевидно проповядване на истината не може да бъде друго освен
74
Фр., un degre; лат. от 1538, gradum.
75
Фр., transgression; лат. от 1538, damnatio.
76
Лат. от 1538 добавя patrem.
77
Фр., dilection.
78
Фр., plusieurs;лат. от 1538, plurimi.
79
В този и в предишния раздел може да се види, че произходът на вярата на
Калвин в предопределението не е философски, а библейски и от опитност.
80
Фр., difference.
смъртоносно ухание за смърт. И така, защо Господ употребява Своята
милост към някои и упражнява строгостта на Своя съд към другите?
Трябва да оставим причината за това да се знае само от Него. Защото
Той, с определено превъзходно намерение,81 е пожелал да го скрие от
всички нас. Незрялостта на нашия ум наистина не може да понесе
такава голяма яснота, нито нашата незначителност може да осъзнае
такава велика мъдрост. И настина всички онези, които се опитат да
израснат до такава височина и не подтиснат безразсъдството на духа си,
ще опитат истината на казаното от Соломон (Пр. 25:27), че който
изследва величието, ще бъде смазан от славата. Само нека да решим в
себе си, че съдбите на Господа, дори и скрити от нас, въпреки това са
святи и справедливи. Защото, ако Той желаеше да съсипе82 цялото
човечество, Той има право да го направи, и в онези, които Той избавя от
погибел, не можем да видим нищо друго освен Неговата върховна
доброта. Следователно ние признаваме, че избраните са получатели на
Неговата милост (каквито наистина са), а отхвърлените са получатели
на Неговия гняв, обаче гняв, който е напълно справедлив.
Нека да извлечем от съдбата и на избраните, и на другите,
причини83 да хвалим Неговата слава. От друга страна, нека да не се
опитваме (както мнозина правят), за да потвърдим сигурността на
нашето спасение, да проникнем в самата вътрешност на небесата и да
изследваме какво Бог е решил да прави с нас в Своята вечност. Това
може само да ни вкара в жалко нещастие и притеснения. Тогава нека да
бъдем доволни със свидетелството, с което Той достатъчно и щедро ни
е потвърдил тази сигурност. Защото, както в Христос са избрани всички
онези, които са били предопределени за живот преди да бъдат положени
основите на света, така също Той е този, в когото ни е представен
залогът на нашето избиране, ако Го приемем и прегърнем чрез вяра.
Защото какво търсим в избирането освен да бъдем участници във
вечния живот? А ние го имаме в Христос, който е животът още от
началото и който ни е даден84 като живот, за да може всички, които
вярват в Него, да не загинат, но да се наслаждават на вечен живот.
Следователно, ако в притежаването на Христос чрез вяра ние
притежаваме в Него и живот, няма нужда да изследваме по-нататък
отвъд вечната Божия воля. Защото Христос е не само огледало, чрез
което ни се представя Божията воля, но Той е и залог, чрез който
животът бива запечатан и потвърден за нас.85
81
Фр., tres bonne cause.
82
Фр., perdre.
83
Фр., argument et matiere.
84
Фр., propose; лат. от 1538, praepositum.
85
Паралелният текст в Institutio от 1539 и Institution от 1541, Vol. III, p. 91, казва,
“Христос е като огледало, в което трябва да виждаме нашето избиране.”
Забележете как Калвин разглежда избора и предопределението не в
предишните страници за Бога, а в самите раздели относно опитностите на
християнина. Сравни бележките на Макс Доминице в Institution от 1541, Vol. III,
pp. 293-295, Paris, 1938.
14. Каква е истинската вяра
Не трябва да си представяме,86 че християнската вяра е голо
и просто познание за Бога, или разбиране на Писанието, което хвърчи из
мозъка без да докосне сърцето, както обикновено става с мнението за
някои неща, които са потвърдени от някаква вероятна логика. Но вярата
е твърда и здрава увереност на сърцето, чрез която ние стоим сигурно в
Божията милост, която ни е обещана чрез Благовестието. Защото така
определението за вяра трябва да бъде извлечено от същността на
обещанието. Вярата почива толкова здраво върху тази основа, че, ако тя
бъде премахната, вярата веднага би се срутила, или по-скоро би
изчезнала. Затова, когато Господ ни представя Своята милост чрез
обещанието на Благовестието, ако сигурно и без колебание уповаем на
Този, Който е дал обещанието, се казва, че сме приели Неговото слово
чрез вяра. И това определение не се различава от това на апостола
(Евр. 11:1), в което той учи, че вярата е увереност87 за неща, на които се
надяваме, и показване на неща, които не се виждат; защото той има
предвид сигурно и твърдо88 притежание на нещата, които Бог е обещал,
и свидетелство за нещата, които не се виждат, тоест вечния живот. И
това ние разбираме чрез увереност в божествената доброта, която ни се
дава чрез Благовестието. И така, тъй като всички Божии обещания са
събрани и потвърдени в Христос и са, така да се каже, спазени и
извършени в Него, без съмнение става ясно, че Христос е вечната цел
на вярата. И в тази цел вярата вижда всички богатства на божествената
милост.
15. Вярата е дар от Бога

Ако честно89 размислим вътре в себе си колко нашето мислене
е сляпо за небесните Божии тайни и колко много нашето сърце не се
доверява на нищо, няма да се съмняваме, че вярата изключително
много надминава цялата сила на нашето естество и че вярата е
изключителен и скъпоценен дар от Бога. Защото, както св. Павел твърди
(1 Кор. 2:11), ако никой не познава волята на човека, освен духа на
човека, който е вътре в човека, как човек би могъл да бъде сигурен за
Божествената воля? И ако Божията истина в нас се колебае дори за
неща, които виждаме с очите си, как ще бъде твърда и стабилна когато
Бог обещава нещата, които окото не вижда и човешкият разум не
разбира?
Следователно няма съмнение,90 че вярата е светлина от Святия
Дух, чрез която нашият разум бива осветлен и сърцата ни са утвърдени
в сигурно убеждение, което е уверено,91 че Божията истина е толкова
86
Или, “мислим”; фр., estimer.
87
Фр., subsistence.
88
Фр., seure; лат. от 1538, securam.
89
Фр., droictement. Фарел ( Summaire от 1525, Гл. VI) пише: “Вярата е велик и
изключителен дар от Бога, чрез който ние ставаме Божии деца. Тя е чувство,
опитност и истинско познание на Бога нашия Баща.”
90
Фр., difficulte; лат. от 1538 съдържа nihil obscurum est.
91
Фр., soit asseuree; лат., statuat.
сигурна, че Той не може да не извърши онова, което е обещал чрез
Своето свято слово, че ще извърши. Затова (2 Кор. 1:22; Еф. 1:13)
Святият Дух е наречен залог,92 който потвърждава в нашите сърца
сигурността на божествената истина, и печат, с който нашите сърца са
запечатани в очакване на Господния ден. Защото наистина Духът е този,
който свидетелствува в нашия дух, че Бог е нашият Баща и че ние сме
Негови деца (Рим. 8:16).
16. Ние сме оправдани в Христос чрез вяра93

Тъй като е ясно, че Христос е вечната цел на нашата вяра, не
можем да знаем какво получаваме чрез вяра, ако не погледнем към
Него. Защото Той наистина ни е даден от Бащата, за да получим в Него
вечен живот; както Той казва (Йоана 17:3), вечен живот е да познаваме
единния Бог Баща и Исус Христос, Когото Той е изпратил. И отново
(Йоана 11:26), който повярва в Мен, няма да умре, и ако е умрял, ще
живее. Все пак, за да стане това, е необходимо ние, които сме
замърсени с петна от греха, да бъдем изчистени в Него, защото нищо
замърсено няма да влезе в Божието царство. Следователно, така
Христос ни прави участници в Себе Си, за да можем ние, които вътре в
себе си сме грешници, чрез Христовата правда да бъдем счетени за
праведни пред Божия престол. И като по този начин сме лишени от
своята си праведност, ние сме облечени в Христовата праведност; и,
бивайки неправедни в своите си дела, ние сме оправдани чрез вяра в
Христос.
Казва се, че сме оправдани чрез вяра, не обаче в смисъл, че
вътре в нас получаваме някаква праведност, а защото ни се вменява
Христовата праведност, напълно, като че ли е наистина наша собствена,
докато нашето нечестие не ни се вменява, така че да можем наистина да
наречем тази праведност просто прощение на греховете. Апостолът
очевидно заявява това, когато толкова често сравнява правдата, която
някои си въобразяват, че придобиват чрез добри дела, с правдата, която
идва при нас чрез вяра, и учи, че втората унищожава първата (Рим. 10:3;
Фил. 3:9). И така, в Символа94 ще видим по какъв начин Христос заслужи
тази праведност за нас и в какво95 се състои тази праведност, за което
наистина ще цитираме Символа като съдържащ всички неща, върху
които нашата вяра е основана и се обляга.
92
Фр., arre.
93
Лат. заглавие от 1538, In Christo iustificamur per fidem; фр., Nous sommes
iustifiez en Christ par foy. “Ние заявяваме заедно със св. Павел, че няма друга
вяра, която оправдава, освен тази, която е съчетана с милосърдие.” Institutio от
1536 и Institution от 1541, Vol. II, p. 261. Виж бел. 64 и 146. Ние сме оправдани
даром заради Христос чрез вяра – gratis propter Christum per fidem. Аугсбургска
Изповед на вярата (1530), Чл. IV. Виж бел 107.
94
Фр., Symbole. С тази дума Калвин има предвид “Апостолската изповед на
вярата.”
95
Фр., en quoy; лат. от 1538, quibus partibus.
17. Ние сме осветени чрез вяра за да спазваме
Закона
Точно както Христос чрез Своята праведност се застъпва за
нас пред Бащата, за да можем (като Той е нашият поръчител)96 да
бъдем счетени за праведни, така, като ни прави участници в Своя Дух,
Той ни освещава в пълна чистота и невинност. Защото Господният Дух е
положен в Христос без мяра – Духът (казвам) на мъдрост, на разум, на
разбиране, на сила, на познание и на страхопочитание към Господа – за
да можем ние всички да черпим от Неговата пълнота и да получаваме
благодат чрез97 благодатта, която е била дадена на Христос. В резултат
онези, които се хвалят, че имат вяра в Христос, но са напълно лишени от
освещението на Неговия Дух, заблуждават себе си. Защото Писанието
учи, че Христос е направен за нас не само праведност, но и освещение.
Следователно, не можем да приемем чрез вяра Неговата праведност,
без заедно с това да прегърнем това освещение, защото в същия съюз,
който Господ е направил с нас в Христос, Той обещава, че ще бъде
простителен към нашите нечестия и ще напише Закона Си в сърцата ни
(Ер. 31:33; Евр. 8:10; 10:16).
Следователно, спазването на Закона не е дело, което нашата
сила може да извърши, но е действие на духовна сила. Чрез тази
духовна сила нашите сърца са изчистени от своята извратеност и са
смекчени за да се покоряват в праведност. А действието на Закона за
християните е много различно от това, което е без вяра; защото, когато и
където Господ е написал в сърцата ни любовта към Неговата
праведност, външното поучение на Закона (което преди това само ни
обвиняваше в слабост и престъпления) сега е светилник за краката ни, с
цел да не се отклоним от правилната пътека. То сега е нашата мъдрост,
чрез която биваме изграждани, поучавани и насърчавани за всякаква
почтеност; нашето себевладение не търпи да се развращаваме чрез зла
разпуснатост.
18. Покаяние98 и новорождение

Вече е лесно да разберем от това защо покаянието винаги е
свързано с вяра в Христос, и защо Господ твърди (Йоана 3:3), че никой
не може да влезе в небесното царство, ако не се роди отново. Защото
покаянието означава обръщане, чрез което, като сме оставили
извратеността на този свят, ние се връщаме към Господа и към Неговия
път.99 А тъй като Христос не е слуга на греха, след като ни е изчистил от
96
Фр., pleige.
97
Фр., pour.
98
Фр., penitence; лат. от 1538, poenitentia. Виж бел. 99.
99
Тук виждаме същността на Реформацията, която открива отново семитското
схващане за покаянието както е проповядвано от израилевите пророци, Йоан
Кръстител и Исус. В бележка в полето на своята Библия върху Мат. 4:17,
Мартин Лутер правилно обяснява заповедното “покайте се” като “обърнете се,”
по този начин обяснявайки семитския и пророческия глагол shub (немски,
bekehren), като съответното съществително е teshubah (немски, Bekehrung).
“Всички пророци проповядват teshubah,” казва Маймонид. Всичко това е
петната на греха, Той не ни облича с участие в Неговата праведност за
да омърсяваме след това с нови петна такава велика благодат, а за да
можем, след като сме осиновени като Божии деца, да посветим целия си
живот и бъдещите си дни100 на славата на нашия Баща.
Въздействието от това покаяние зависи от нашето новорождение,
което има две страни,101 а именно: умъртвяването на плътта ни, тоест,
убиването на вродената в нас извратеност;102 и духовното съживление,
чрез което човешкото естество бива възстановено към цялост.
Следователно, ние трябва през целия си живот да разсъждаваме върху
факта, че сме мъртви към греха и към старото си естество за да живеем
за Христос и Неговата праведност. И тъй като това новорождение никога
не се постига докато сме в затвора на това смъртно тяло, необходимо е
лекарството103 на покаянието да продължава докато умрем.104
19. Как правдата чрез добри дела и правдата

чрез вяра съвпадат и са в съгласие една с
друга105
Няма съмнение, че добрите дела, които произтичат от такава
чистота на съвестта – каквато току-що описахме – са угодни на Бога,
защото, тъй като Той зачита в нас106 Своята собствена праведност, не
може да прави друго освен да ги одобрява и оценява високо. Въпреки
това ние трябва много внимателно да пазим себе си да не се увлечем
така в суетната самоувереност в тези добри дела, че да забравим, че
сме оправдани само чрез Христовата вяра.107 Защото пред Бога няма
очевидно в Калвин. Неговата първа Institutio от 1536 вече е казала преди:

“Покаянието е истинско обръщане на нашия живот към следване на Бога и към
пътя, който Той ни показва. То следва от правилна и истинска почит към Бога
(Езек. 18). То се състои в умъртвяване на нашата плът [нашето емпирично
човешко естество] . . . и съживяване от Духа. Всички увещания за покаяние и
от пророците, и от апостолите трябва да се разбират в този смисъл..” Institution
of 1541, Vol. II, pp. 175, 176. За Фарел, “това Покаяние е ново сътворение на
сърце, когато Бог ни дава ново сърце, както пророкът иска, Пс. 50. И така
делата на смъртта умират и идват тези на живота.” Farel, 1525 Summaire, Ch.
XX, “De penitence.” Paris, 1935. Думите на Фарел и Калвин не трябва да се
отъждествяват с по-късните идеи. Те не са смятали вярата като следваща
покаянието във времето, а обратното. За тях Бог първо дава вяра. Покаянието
е през целия живот.
100
Фр., vie pour ladvenir.
101
Букв., “се състои от две части.”
102
Фр. е в сегашно време: qui est engendree avec nous.
103
Фр., soing . . . nous soit perpetual jusques a la mort.
104
Забележете как, когато Калвин говори за покаяние, ударението е върху
промяна на целите в живота, а не върху чувствата или съкрушеността на
сърцето.
105
Фр., conviennent ensemble.
106
Фр., en nous; лат. от 1538, in illis.
107
Фр., nous sommes justifiez par la seule foy de Christ.Днес хората като цяло
смятат, че нашата собствена вяра е това, което ни прави да заслужаваме
похвала и достойни в Божиите очи. За Калвин това схващане е ерес; и по
онова време той вече е предупреждавал срещу това отклонение.
праведност чрез дела, освен тази, която съответствува на праведността
на самия Бог. Следователно, не е достатъчно той (който се стреми да
бъде счетен за праведен чрез добри дела) да върши определени добри
дела, но е необходимо да изпълнява Закона съвършено.108 Но дори
онези, които са напреднали пред всички останали в Господния Закон, са
все още много далеч от това съвършено покорство, изисквано от Закона.
Нещо повече, дори ако предположим, че Божията справедливост
ще се задоволи само с едно добро дело,109 Господ пак не би намерил
дори едно110 добро деяние в Своите светии, заради което да ги похвали
като праведни. Защото, макар това да изглежда чудно, истина е, че от
нас не произлиза нито едно дело, което да е абсолютно съвършено111 и
да не е замърсено с някакво петно. Затова, тъй като всички ние сме
грешници и имаме много остатъци от грях, винаги е необходимо да
бъдем оправдавани за нещо извън нас самите. Тоест, ние винаги се
нуждаем от Христа, така че Неговото съвършенство да покрие нашето
несъвършенство, Неговата чистота да измие нашата нечистота,
Неговото покорство да изличи нашето нечестие; и в крайна сметка
Неговата праведност щедро да ни надари с праведност. И това става
без каквото и да е отчитане на нашите деяния, които няма такава
стойност, че да застанат пред Божия съд. Но когато нашите петна, които
иначе пред Бога биха замърсили нашите дела, са покрити по този начин,
Господ вече не вижда в тези дела освен цялостна чистота и святост.
Затова Господ ги почита с велики имена и похвали, защото ги нарича
праведни112 и обещава за тях изобилно възнаграждение. Накрая, трябва
с това да потвърдим,113 че общението114 с Исус има такава стойност, че
заради него ние не само биваме даром приети като праведни, но и
самите ни дела биват счетени за праведни115 и биват наградени с вечна
награда.116
Реформаторът е твърдял, че вярата на Христос е това, което ни прави

приемливи пред Бога. Ние сме оправдани не от нашата собствена вяра – fide,
а чрез вяра – per fidem. Вярата за него не е действуващ участник, а просто
канал или мост. И вярата е дар от Бога.
108
Букв., “да носи съвършеното покорство на закона.”
109
Фр., une seule bonne oeuvre.
110
Фр., une seule.
111
Фр., consommee dentiere perfection.
112
Фр., justice.
113
Фр., arrester.
114
Фр., societe.
115
Фр., justices.
116
Ясно е, че Калвин не се противопоставя на самите добри дела. Това, срещу
което той воюва, е цялата идея и представа за заслугите от страна на човека.
Християнинът върши добри дела не за да бъде праведен в Божиите очи или
защото това е изгодно, а защото в Христос той е оправдан от Бога. Етиката на
Калвин е етика на благодарност към Бога, изпълнена с благородство и
достойнство. Сравни наблюденията на Макс Доминице към Institution от 1541,
Vol. II, p. 393.
117
20. Символът на вярата
По-горе казахме какво получаваме в Христос чрез вяра. Сега
нека да чуем какво нашата вяра трябва да види и да признае в Христос,
за да потвърди сама себе си. Затова нека да знаем, че в Символа (както
се нарича) се обяснява как Бащата е направил Христос за нас мъдрост,
изкупление, живот, праведност и освещение. Едва ли има значение кой
автор или автори са съставили това обобщение на вярата. То не
съдържа човешко учение. Обратното,118 то е сбор от много сигурни
свидетелства на Писанието. Но за да не би вярата, която изповядваме в
Бащата, Сина и Святия Дух, да смути някого, първо трябва да я обясним.
Когато ги наименуваме Баща, Син и Святи Дух, ние не си представяме
трима богове. Но Писанието и самият опит на благочестието ни показват
в най-простата същност на Бога119 Бог Баща, Неговия Син и неговия Дух
по такъв начин, че нашият разум не може да осъзнае Бащата без в
същото време да осъзнава Сина (в когото ярко блести живият образ на
Бащата) и Духа (в когото се изявява силата и същността на Бащата).
Следователно нека да се държим с цялото мислене на сърцата ни за
вярата в само един Бог; въпреки това, нека да виждаме Бащата заедно
със Сина и с Неговия Дух.
Вярвам в Бога, всемогъщия Баща,120 Създател на небето
и земята.
С тези думи ние биваме учени не само да вярваме, че Бог
съществува, но и да знаем какъв Бог121 е Той и да вярваме, че ние сме
сред тези, на когото Той обещава, че ще бъде техен Бог и които приема
като Свои хора. На Него се приписва всяка власт. С това се има
предвид, че Той управлява всичко чрез Своето провидение, управлява
117
Фр., Le Simbole de la Foy; лат. от 1538, Symbolum fidei. Виж бележки 94 и 223.
Еразъм е издал Symbolum apostolorum, преведен на френски от Беркен, 1523.
Enchiridion или Краткият катехизис на Лутер е бил издаден на латински
(заедно с Catechismus minor на Йохан Бренц) в Хагенау през 1529. редакторите
на Institution от 1541 (Vol. I, p. 323) смятат, обаче, че Калвин го е чел едва по-
късно, докато се е намирал в Страсбург, 1538-1541. Лутеровият Малък
молитвеник (Betbuechlein) от 1522, обаче, е бил издаден на латински в
Страсбург през 1525 със заглавие Precationum aliquot et piarum meditationum
enchiridion и на френски в Париж през 1528 със заглавие Le livre de vraye et
parfaicte oraison. Ранните съчинения на Калвин отразяват това подробно
обяснение на Десетте Заповеди, Изповедта на вярата и на Господната
молитва. Виж бележките в Institution от 1541, Vol. II, p. 369; Vol. III, p. 307; Vol.
IV, p. 325.
118
Фр., ains.
119
Или, “Божието същество”; фр., essence de Dieu.
120
Фр., Ie croy en Deu, la Pere tout puissant . . .; лат. от 1538, . . . in unum Deum
patrem, omnipotentem . . . .
121
Фр., cognoistre quel est nostre Dieu; лат. от 1538, ut esse Deum nostrum
cognoscamus. Калвин никога не пита какъв (quid) или кой (quis) е Бог, защото
Неговите “качества” Го разкриват не такъв, какъвто е сам по Себе Си, а такъв (
tel), какъвто е по отношение на нас (qualis erga nos), и Бог не показва Себе Си
на друго място освен в лицето на Христос, което лице може да се види само с
очите на вярата. Сравни Institutio от 1539 и Institution от 1541 (в самия край на
Гл. I за “Познанието за Бога”), Vol. I, pp. 77-79.
чрез Своята воля и ръководи чрез Своето естество и могъщество.122
Когато Бог е наречен Създател на небето и земята, с това трябва да се
разбира, че Той непрекъснато крепи, поддържа и дава живот на всичко,
което някога е създал.
И в Исус Христос, Неговия единороден Син, нашия Господ.
Нашето предишно поучение, че Христос е истинската и правилна
цел на нашата вяра, се вижда лесно от факта, че тук всички страни на
нашето спасение са представени в Него. Ние Го наричаме “Исус”123 (Той
е почетен с това звание чрез Божествено откровение), защото е бил
изпратен за да освободи Своите хора от техните грехове. По тази
причина Писанието твърди (Деян. 4:12), че на хората не е дадено друго
име, чрез което да придобият спасение. Името “Христос” означава, че
чрез помазанието124 Той е бил напълно надарен125 с всичките дарби на
Святия Дух. Тези дарби се наричат “масло” в Писанието и правилно е
така, защото без тях ние пропадаме като сухи и безплодни [клони].
И така, чрез такова помазание Бащата Го е поставил за Цар, за
да подчини на Себе Си всяка власт на небето и на земята, с цел ние
също да станем царе в Него, получавайки господство над дявола, греха,
смъртта и ада. Второ, Бог Го е поставил Свещеник,126 за да умилостиви
Бащата поради нас и да Го примири чрез Своята жертва, с цел ние също
да станем свещеници,127 отправящи към Бащата молитви,
благодарности, себе си и всичко наше, като Той е наш застъпник и
посредник. Освен всичко това Исус Христос е наречен Божий Син – не,
обаче, като вярващите само по осиновение и благодат, а истински и по
естество. Следователно Той е единствен по рода128 Си Син, за разлика
от всички други. И той е наш Господар не само според Своята
божественост, която от вечността споделя с Бащата, но е наш Господар
също според и в същата плът, в която беше изявен на нас. Защото, както
св. Павел казва (1 Кор. 8:6), има само един Бог, от Когото е всичко, и
само един Господ Исус Христос, чрез Когото е всичко.
Който беше заченат от Святия Дух, роден от девицата
Мария.
Тук се казва как Божият Син беше направен Исус за нас, тоест,
Спасител, и Христос, тоест, помазан като Цар да ни пази, и като
122
Фр., puissance; лат. от 1538, manu.
123
Т.е. Бог спасява. Сравни Institutio от 1539 и Institution от 1541, Vol. II, p. 81.
124
“Христос” означава “Помазаник.” Ранните трудове на Калвин, (виж следващия
абзац, първия ред, Institutio от 1536, 1539 и Institution от 1541, Vol. II, pp. 81-83)
наблягат на това помазание. Тази идея за духовно помазание, което е
законовата основа за служенията на Христос, почти изчезва в по-късните
трудове на Калвин. Institutes от 1559-1560 представят Христовите служения на
Пророк, Цар и Свещеник по-скоро изолирано, без ясна връзка с това
харизматично помазание.
125
Фр., arouse; букв. “обсипан.”
126
Фр., Sacrificateur (с главно S). Лутеровият трактат Unum Christum mediatorem е
бил преведен на френски и издаден в Женева през 1528. Сравни бележката в
Institution от 1541, Vol. II, p. 381.
127
Фр., sacrificateurs (с малко s).
128
Фр., seul et unique.
Свещеник да ни примирява с Бащата. Защото Той постави на Себе Си
нашата плът, за да може, бивайки Човешки Син, да направи и нас Божии
деца заедно със Себе Си; и, приел на Себе Си нашата бедност, да
предаде Своите богатства на нас; приел на Себе Си нашата слабост, да
ни утвърди чрез Своята сила; приел129 нашата смъртност, да ни даде
безсмъртие; и слязъл на земята, да ни въздигне на небето.
Той е бил роден от девицата Мария за да бъде признат като
истинския Син на Авраам и на Давид, който е бил обещан в Закона и на
пророците, и като истински човек, да бъде във всичко подобен на нас
освен само в греха, Който, изкушаван от всички наши немощи, се научи
на съчувствие от тях. Но самият Той е бил заченат в утробата на девица
чрез естеството на Святия Дух (чудно и неизговоримо за нас), за да не
бъде роден омърсен от каквато и да е плътска извратеност, но осветен с
върховна чистота.
Пострада под Понтий Пилат, беше разпънат, умря и
беше погребан, и слезе в ада.130
С тези думи биваме учени, че Той извърши нашето изкупление
заради което беше роден смъртен човек, защото, тъй като
непокорството на човека подбуждаше Божия гняв, Той го изличи чрез
Своето покорство, представяйки Себе Си покорен на Бащата дори до
смърт. И чрез Своята жертва Исус принесе Себе Си в жертва пред Баща
Си, за да умилостиви Неговата справедливост веднъж завинаги, с цел
всички вярващи да бъдат завинаги осветени, и да бъде извършено вечно
умилостивение. Той проля Своята свята кръв като цена за нашето
изкупление, за да утоли Божия гняв, пламнал срещу нас, и да очисти
нашето нечестие.
Но в това изкупление няма нищо, което да не е тайнствено. Той
пострада под Пилат Понтийски, по онова време съдия на юдейската
земя, чрез чиято присъда беше осъден като престъпник и злосторник, за
да може чрез това осъждение ние да бъдем освободени и оправдани
пред съда131 на великия Съдия. Той беше разпънат, за да понесе на
кръста (който е проклет в Божия Закон) нашето проклятие, което нашите
грехове са ни заслужили. Той умря, за да победи чрез Своята смърт
смъртта, която беше против132 нас и за да погълне тази смърт, която
иначе би погълнала всички нас. Той беше погребан, за бъдем ние също
(бивайки участници в Него чрез действието на Неговата смърт)
погребани за греха, освободени от властта на дявола и греха. Относно
израза, че Той слезе в ада, той означава, че беше наранен от Бога и
падна и понесе133 ужасната строгост на Неговия съд, за да ни защити от
Неговия гняв и да утоли неговата справедливост заради нас. Така
пострада Той и понесе наказанията, които се дължаха на нашето
нечестие, а не на Него, Който беше без грях и без петно.
129
Фр., ayant recu.
130
Фр., aux enfers. В класиката това е било просто мястото, където обитават
мъртвите.
131
Фр., consistoire: “църковен съд”; лат. от 1538, tribunal.
132
Фр., estoit contraire; лат. от 1538, imminebat.
133
Латинският вариант от 1538 съдържа ac divini indicii horrorem severitatemque
sensisse, ut irae Dei intercederet.
Не че Бащата някога се е разгневявал срещу Него, защото как би
могъл да бъде възмутен от Своя син, Когото обича толкова много и в
Когото е Неговото благоволение? Или, как би могъл Той [Синът] да
умилостиви Бащата със Своето застъпничество, ако беше предизвикал
Бога срещу Себе Си? Но се казва, че Той издържа Божия гняв в смисъл,
че, тъй като беше ударен и наранен от Божията ръка, Той понесе всички
белези на Божието презрение и възмездие, дотам, че да бъде принуден
да извика в скръб, “Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?”
На третия ден възкръсна от мъртвите, възнесе се в
небето, седна от дясно на Бога, всемогъщия Баща:
оттам ще дойде да съди живите и мъртвите.
От това възкресение можем да имаме134 пълна увереност в
постигането на победата над властта на смъртта. Защото, точно както
Той не можеше да бъде задържан от нейните усилия,135 но се издигна
над цялата й власт, така че разчупи всичките й стрели по такъв начин, че
те вече не могат да ни пронизват смъртоносно. Следователно,
Христовото възкресение е, първо, сигурната истина, същността136 и
основата на нашето бъдещо възкресение; второ, също и за нашето
настоящо съживяване, с което сме възкресени за нов живот. Чрез
Своето възнасяне в небето Той отвори за нас входа за небесното
царство, който преди това беше затворен за всички в Адам; защото
влезе в небето в нашата плът, тоест от наше име, така че в Него ние
вече притежаваме небето чрез надеждата и дори седим в небесни
места.137 И Той е там с голяма изгода138 за нас, защото, тъй като е
влязъл като вечен свещеник139 в Божието неръкотворно светилище, Той
стои там като вечен застъпник и посредник за нас.
Колкото до това, че сега седи отдясно на Бащата, това означава,
първо, че е поставен и обявен за Цар, Господар140 и Владетел над
всичко, за да може чрез Своята сила да ни крепи и поддържа,141 така че
Неговото царуване и Неговата слава са наша сила, добродетели и слава
срещу ада. Второ, това означава, че Той е получил всички дарби на
Святия Дух, за да ги разпределя и да обогатява с тях вярващите.
Следователно, макар че е бил възнесен на небето и присъствието на
Неговото тяло е било отнето от нашия поглед,142 пак Той не престава да
помага на Своите верни със Своята помощ и сила и да им показва
видимото естество143 на Своето присъствие. Той също е обещал това,
“Ето, Аз съм с вас до свършека на света.” Накрая, следва, че Той ще
слезе от там във видима форма като тази, в която е бил видян да се
възнася. Това ще стане в последния ден. Тогава ще се яви на всички в
134
Фр., prendre; букв. “вземаме.”
135
Фр., douleurs.
136
Фр., substance; лат. от 1538, hypostasis.
137
Фр., aux lieux celestes; лат. от 1538 съдържа просто inter coelestes.
138
Фр., bien.
139
Фр., selon loffice de sacrificateur eternеl.
140
Фр., maistre; лат. от 1538, arbiter.
141
Фр., maintiene; лат. от 1538, moderetur.
142
Фр., de devant nos yeulx, букв. “от пред нашите очи.”
143
Или, “изявената сила”; фр., vertu manifeste.
неразбираемото величие на Своето царуване, за да съди живите и
мъртвите. Под “живи” имаме предвид онези, които последният ден ще
изненада и ще се случи докато са още живи. Под “мъртви” имаме
предвид онези, които ще са починали преди този ден. Тогава ще
въздаде на всеки според делата му, тъй като всеки ще е доказал с
делата си дали е вярващ или невярващ, верен или неверен. И от това
следва за нас изключителна утеха, тоест, ние знаем, че съдът ще бъде
възложен на Онзи, Чието бъдещо идване не ще бъде за нас нищо друго
освен избавление и спасение.
Вярвам в144 Святия Дух.
Когато сме учени да вярваме в Святия Дух, също ни е заповядано
да очакваме от Него това, което се казва за Него145 в Писанието. Защото
Христос чрез Своя Дух действува всичко, което е добро, на което и
място да е. Чрез силата на Духа Христос прави, крепи, поддържа и
съживява всичко; чрез нея Той оправдава, освещава и очиства,
призовава ни и ни привлича при Себе Си за да придобием избавление.
Следователно, когато така Духът обитава в нас, Той е който ни
просвещава със Своята светлина, за да можем да се научим и напълно
да познаваме колко велики са богатствата на божествената доброта,
която притежаваме в Христос. Духът е който запалва нашите сърца с
огъня на ревностна любов146 към Бога и към ближния. Всеки ден Той
умъртвява и всеки ден поглъща повече и повече пороците на нашите зли
желания или алчност,147 така че ако има някакви добри дела в нас, те са
плодове и добродетели148 на Неговата благодат; и без Духа в нас няма
нищо освен тъмнина на разума149 и извратеност на сърцето.
Вярвам150 святата вселенска Църква, общението на
светите.
Вече видяхме извора, от който тече Църквата. Църквата е
поставена тук за нас като предмет на вяра151 с цел да имаме увереност,
че всички избрани са съединени с връзка на вяра в една Църква и едно
общение, в един Божий народ, на който Христос нашият Господар е
144
Фр., au.
145
Букв. “което се приписва на Него в Писанието.”
146
Фр., charite; “Любовта е по-голяма от вярата, защото тя е по-плодотворна,
защото е по-цялостна, защото служи за повече неща, и защото ще трае вечно,
докато вярата и нейните служения са само за времето на земния живот.” J.
Calvino, Institución de la religión cristiana [1536] traducción del latin por J. Terán
con una introdución por B. Foster Stockwell, p. 109 (към края на Гл. II). Buenos
Aires, 1936.
147
Фр., concupiscence.
148
Или, “сили.”
149
Лат. от 1538 съдържа nostrae sine ipso dotes mentis sunt tenebrae, и т.н.
150
Калвин целенасочено пропуска “в.” Institutio от 1536 и Institution от 1541, Vol. II,
p. 120, настоява: Croyre l’Eglise, et nompas l’Eglise. Калвин обяснява: “Ние
вярваме в Бога доколкото нашето сърце се съсредоточава върху него като
Истинния, и нашата увереност почива в Него. Този израз [в] не приляга за
Църквата, нито за прощението на греховете и за възкресението на мъртвите.”
151
Фр., est ici proposee a croire.
152
ръководител и княз и глава, като на едно тяло, така че в Него те са
били избрани преди основаването на света с цел да бъдат всички
събрани в Божието царство. Това общение е католическо, тоест
вселенско, защото няма две или три Църква, а всички Божии избрани са
обединени и съединени в Христос по такъв начин, че както зависят от
една глава, така и растат в едно тяло, придържайки се един към друг,
съставени като членове на едно и също тяло, направени наистина едно
доколкото живеят с един и същи Божий Дух в една и съща вяра, надежда
и милосърдие, призвани да участвуват в едно и също наследство на
вечен живот. Нещо повече, Църквата също е свята, защото всички
онези, които са избрани чрез вечното Божие провидение да бъдат
осиновени като членове на Църквата, са осветени от Господа чрез
духовно новорождение.
Последният израз обяснява още по-ясно каква е тази Църква.
Тоест, общението на вярващите е с такава стойност, че ако един вярващ
е получил какъв да е дарба от Бога, всички други вярващи по някакъв
начин са направени съучастници в нея, макар че Божието
разпределение на дарбата може да бъде дадено конкретно на един
човек и не на други. Точно както членовете на едно и също тяло чрез
определено общение153 участвуват заедно във всичко, което имат, и все
пак всеки член има сам за себе си конкретни качества154 и различни
функции. Както е казано, всички избрани са събрани и оформени155 в
едно тяло. И така, ние вярваме156 святата Църква157 и нейното общение
по такъв начин, че, като сме уверени чрез здрава вяра в Христа,
вярваме, че сме нейни членове.158
Вярвам159 прощението на греховете.
На тази основа почива и стои нашето спасение, защото
прощението на греховете е начинът да дойдем при Бога и средството,
чрез което Той ни държи и запазва в Своето царство. Защото цялата
праведност на вярващите се съдържа в прощението на греховете, което
вярващите придобиват, не чрез някаква своя заслуга, но единствено
чрез милостта на Господа. И това става когато, бивайки подтиснати,
наскърбени и объркани от съвестта за своите грехове, те са притиснати
152
Фр., conducteur.
153
Фр., communite.
154
Фр., proprietez; лат. от 1538, dotes.
155
Фр., formez; лат. от 1538, compacti.
156
Калвин съзнателно пропуска “в.” Виж бележка 150.
157
Лат. от 1538 съдържа sanctam esse ecclesiam.
158
Калвин наистина е имал представата, че Църквата е “тялото на Христа и
пълнотата на Христа” тук на земята, продължение на Неговата мисия във
времето и пространството. Сравни раздел 32 и коментара на Калвин върху Еф.
1:20. Единството на Църквата не почива върху земна организация, а само в
невидимия Христос. Святостта на Църквата не зависи от характера на нейните
членове, а от Святия Дух. Следователно, като такава Църквата е предмет на
вяра и извън нея няма спасение (сравни края на следващия абзац).
Следователно представата на Калвин за Църквата е наднационална,
антисектантска и много възвишена.
159
виж бележка 150 (бел. ред.)
от усещането за Божия съд, разочаровани са от себе си и, както под
тежък товар, стенат и се мъчат, и чрез тази омраза и объркване от греха
умъртвяват плътта си и всичко, което е от тях самите. Но за да придобие
за нас щедро прощение на греховете, самият Христос ни изкупи и
плати160 с цената на Своята кръв, в която трябва да търсим всяко
очистване и всяко удовлетворение за грехове. Следователно сме учени
да вярваме, че чрез Божията щедрост, със застъпничеството на
заслугите на Христос, ни се дава прощение на греховете и се дава
благодат на нас, които сме призвани и присадени в тялото на Църквата.
И сме учени, че никакво друго прощение на грехове не се дава никъде
другаде и чрез никакво друго средство или на други, тъй като извън тази
Църква и общението на светиите няма спасение.
Вярвам161 възкресението на тялото,162 вечния живот.163
Амин.
Тук преди всичко сме учени да очакваме бъдещото възкресение;
тоест, че така ще стане, че Господ ще призове от пръстта и от тлението
към нов живот плътта на онези, които са били погълнати от смъртта
преди деня на великия съд. И това ще стане чрез същата сила, с която
Той възкреси Своя Син от мъртвите. Защото онези, които тогава ще
бъдат още живи, ще преминат към нов живот не чрез естествена форма
на смърт, а чрез внезапно преобразяване.164 И така, тъй като
възкресението ще бъде общо за добрите и за лошите, но за различно
състояние, добавена е последната част от изречението, която различава
между нашето състояние и тяхното. Нашето възкресение ще бъде
такова, че, бивайки възкресени от тление към нетление, от смъртност
към безсмъртие, и прославени в тяло и душа, Господ ще ни приеме в
блаженство,165 което няма да има край, над166 всяко състояние на
променливост и тленност. Това ще бъде истинското и цялостно
съвършенство в живот, светлина и праведност, когато ще бъдем
неразделно свързани с Господа, Който, като извор, който не пресъхва,
съдържа в Себе Си цялата пълнота на живота, светлината и правдата. И
това блаженство ще бъде Божието царство, изпълнено с всякаква
160
Фр., rachaptee et poyee.
161
Калвин целенасочено пише така. Сравни бележка 150.
162
“Което нещо е не само трудно за вярване, но и напълно невероятно, ако
искаме да го оценяваме с човешкия разум.” Institutio от 1539 и Institution от
1541, Vol. II, p. 161.
163
Мисълта на Калвин може да изглежда странна за съвременното мислене, но
за него възкресението предхожда живота. Той пише в своя коментар върху
Четвъртото Евангелие, 11:25: “Първо възкресението, след това живота:
възстановяването от смърт към живот идва преди състоянието на [истински
или вечен] живот. Цялото човечество е потопено в смърт. Следователно никой
не може да участвува в живота, ако не бъде възкресен от мъртвите.” Карл Барт
приема думата “вечен” като означаваща “принадлежащ на бъдещия век или
свят,” когато обяснява Символа на апостолите според Калвин. Сравни Karl
Barth, La Confession de Foi de l’Eglise – Explication du Symbole des Apôtres
d’après le catéchisme [1545] de Calvin, p. 97. Neuchâtel and Paris, 1943.
164
Фр., immutation.
165
Фр., beautitude.
166
Фр., hors de.
167
светлина, радост, сила и щастие. Тези неща сега са извън човешкото
познание и ние ги виждаме само като в огледало168 и неясно докато
дойде този ден, когато Господ ще ни даде да видим Неговата слава лице
в лице.
Обратно, отхвърлените и лошите,169 които не са търсели и
почитали Бога с истинска и жива вяра, тъй като няма да участвуват нито
в Бога, нито в Неговото царство, ще бъдат изхвърлени с дяволите в
безсмъртна смърт и нетленно изтляване, така че, изключени от всякаква
радост, сила и всички други добри неща на небесното царство, осъдени
на вечна тъмнина и вечни мъчения, ще бъдат разяждани от червей,
който не умира, и изгаряни от огън, който не загасва.
21. Какво е надеждата

Ако вярата (както видяхме) е сигурна увереност за Божията
истина, която не може нито да лъже, нито да ни заблуждава и не може
да бъде нито празна, нито лъжлива,170 онези, които са придобили тази
увереност, със сигурност също очакват, че Бог ще изпълни Своите
обещания, които, според тяхното убеждение,171 са задължително
истинни. Така че, като цяло, Надеждата не е нищо друго освен очакване
на нещата, за които вярата вярва, че са истинно обещани от Бога. Така
Вярата вярва, че Бог е истинен: Надеждата очаква, че Той ще покаже
Своята истинност в правилното време. Вярата вярва, че Бог е нашият
Баща: Надеждата очаква, че Той винаги ще действува като такъв спрямо
нас. Вярата вярва, че ни е даден вечен живот: Надеждата очаква, че в
определеното време172 той ще бъде открит. Вярата е основата, на която
лежи Надеждата: Надеждата подхранва и поддържа Вярата. Защото,
както никой не може да очаква и да се надява на нещо от Бога, освен
онзи, който преди това е повярвал в Неговите обещания, така, от друга
страна, необходимо е нашата слаба вяра (за да не отслабне и да не
угасне) да се поддържа и подкрепя от търпелива надежда и очакване.
22. Молитвата
Човекът, който е правилно обучен в истинска вяра, преди
всичко очевидно осъзнава колко е беден и лишен от всякакво добро и
колко много е лишен от всякаква помощ за спасението. Затова, ако
търси някаква помощ в бедността си, той трябва да излезе от себе си, за
да търси тази помощ на друго място. От друга страна, той вижда
Господа, Който щедро и от Своята добра воля дава173 Себе Си в Исус
Христос и в Него отваря всички небесни съкровища с цел цялата вяра на
този човек да се съсредоточи върху този възлюбен Син, всяко негово
очакване да зависи от Него и всичките му надежди да почиват и да
167
Фр., rempli de toute clarte, joye, vertu et felicite.
168
Фр., par; букв. “през.”
169
Фр., les reprouvez et meschans.
170
Фр., vaine ou faulsee; лат. от 1538, irrita.
171
Фр., opinion.
172
Фр., quelque fois; лат. от 1538, aliquando.
173
Фр., se offre; лат. от 1538, exhibentem.
бъдат установени в Него. Следователно на този човек не му остава
нищо друго освен да търси Бога и да иска от него в молитва това, за
което знае, че съществува в Бога. Иначе, като знае, че Бог е Господар и
източник на всяко добро (Който ни кани да искаме от Него това, от което
се нуждаем), молитвата и призоваването на Бога не му носят никаква
полза. Това би било както някой, който знае за съкровище, скрито в
земята, го изоставя с безразличие, нежелаещ да положи усилията да го
изкопае.
23. Какво човек трябва да има предвид в

молитва
Молитвата е подобна на общуване между Бога и нас, с което
ние Му обясняваме нашите желания, нашите радости, нашите въздишки,
с една дума, всички мисли на сърцата ни.174 Следователно, всеки път,
когато призоваваме Господа, трябва старателно да се стремим да
слезем в дълбочината на нашето сърце и от там да Го търсим, а не само
с гърлото или с езика. Защото понякога езикът помага в молитва, или в
поддържане на духа да бъде по-внимателен в гледането към Бога, или в
заемането на тази част от нашето тяло (която е специално
предназначена да възхвалява Божията слава) заедно със сърцето да
съзерцава Божията доброта. Все пак, Господ заявява чрез Своя пророк
(Ис. 29:13; Мат. 15:8, 9) какво постига молитвата, когато е без воля,175
като е заявил много тежко наказание за всички онези, които Го почитат с
устните си, докато сърцата им са далеч от Него. Нещо повече,176 ако
истинската молитва не трябва да бъде нищо друго освен истински
чувства в сърцето ни, като по този начин идваме при Бога, ние трябва да
изоставим всяка мисъл за нашата собствена слава, всякакво бълнуване
за нашето собствено достойнство и всякаква самоувереност. Наистина,
пророкът (Дан. 9:4-19; Варух 2:11) така ни увещава да се молим,
основани не върху нашите си праведни дела,177 а чрез големите милости
на Господа, за да може той да отговори на нашите молитви поради
любов към Него самия, доколкото Неговото име е върху нас. Това
познание за нашето окаяно положение не трябва да възпира нашия
достъп до Бога, защото молитвата не е постановена за да ни издигне
арогантно пред Бога, нито да възхвалява нашето достойнство, а с цел да
изповядаме с въздишки нашите нещастия, както децата с доверие
разказват оплакванията си на бащите си. Това чувство по-скоро трябва
да бъде като подтик178 да ни подбужда и подтиква да се молим повече. И
така, има две неща, които трябва чудодейно да ни подтикват да се
молим. Първо, Божието наставление, с което той ни заповядва да се
174
Фарел го казва много добре,” Молитвата е ревностно говорене с Бога.”
Summaire, Ch. XXIV. Тази книга на Фарел от 1525 е била първото печатно
протестантско изложение на християнската вяра на френски.
175
Фр., volunte; лат. от 1538, animo.
176
Фр. от 1537, oultre. Institutio от 1536 съдържа prima, “преди всичко.” Сравни
бележката в Institution от 1541, Vol. II, p. 309.
177
Фр., justices.
178
Лат. от 1538 добавя et stimuli.
молим. Второ, обещанието, с което Той ни уверява, че ще получим
всичко, което искаме.179 Защото онези, които Го призовават, търсят и
уповават на Него,180 получават изключителна утеха доколкото знаят, че
като правят това, вършат нещо, което Му е угодно. Нещо повече, като са
убедени в тази истина, те определено вярват, че Той ще отговори на
тяхната молитва. “Искайте” (казва Той: Мат. 7:7) “и ще ви се даде,
чукайте и ще ви се отвори, търсете и ще намерите.” И в псалма (Пс.
50:15): “Призови Ме в ден на напаст; и Аз ще те избавя, и ти ще Ме
прославиш.” Тук Той включва двата вида молитва,181 които са
призоваване или молба, и благодарение. С първата ние откриваме пред
Бога желанията на нашите сърца. С втората признаваме Неговите добри
дела към нас. Ние трябва усърдно да използваме и двата вида молитва,
защото сме притиснати от такава бедност и нещастие, че дори и най-
съвършените имат достатъчно основания непрекъснато да въздишат и
стенат, и да призовават Господа с цялото си смирение. От друга страна,
щедростите, които нашият Господ в Своята доброта излива върху нас,
са толкова изобилни, и винаги, когато отворим очите си, чудесата на
Неговите дела се изявяват толкова велики, че никога не може да ни
липсва причина за хваление и благодарение.
24. Изложение на Господната182 молитва

Нещо повече, този милостив Баща (освен че ни увещава и
насърчава да Го търсим при всякаква нужда, но все пак виждайки, че ние
не знаем достатъчно какво трябва да искаме и от какво се нуждаем) е
пожелал да ни помогне в това незнание и от Своето ни е снабдил с
онова, което нашите малки способности нямат. От която доброта ние
получаваме изключителна утеха доколкото ни става ясно, че не искаме
от Него нищо неразумно, странно или неуместно, или дори неприятно за
Него, защото [в Господната молитва] ние се молим с или чрез нашите
собствени уста [тъй като това е дадена от Господа молитва]. Тази
форма и правило на молитва включва шест молби, 183първите три от
които са предназначени специално за Божията слава. Наистина ние
179
Паралелният текст в Institutio от 1536: “Нито заслугите, нито конкретното
достойнство на молитвата придобиват исканите неща. Цялата надежда на
молитвата почива върху и зависи от Господното обещание.” Institution от 1541,
Vol. III, p. 147.
180
На френски е един глагол, requierent, който означава и “търся” (от лат.
requierere, от re и quaerere, търся), и “завися от.”
181
Лат. от 1538 добавя breviter sed eleganter.
182
Фр., dominicale. През 1519 Лутер издава на немски един трактат, преведен на
латински след 1520: Explanatio dominicae orationis. Виж също бел. 117 по-горе.
През 1525 Беркен превежда от перифразите на Еразъм от евангелията на
Матей и Лука една извадка, занимаваща се с Господната молитва. Буцер
обяснява Господната молитва в своето Enarrationum in ev. Matthaci . . . libri duo,
1527. През 1533 Матю Малингр съставя в шест строфи своята Chanson de
l’Oraison dominicale. Сравни бележките в Institution от 1541, Vol. III, pp. 307, 308.
183
Сред Реформаторите Буцер е първият, който през 1527 разграничава шест
молби (вместо седем) в Господната молитва.
трябва да виждаме в тях само тази слава, без да търсим своята си
печалба. Вторите три са посветени на загриженост за нас самите и на
искане на неща, които се отнасят до нашето благосъстояние.184 Но
Божията слава (която искаме в първите три молби) носи със себе си
нашето благосъстояние, и с разбирането за това ние отклоняваме духа
си към тази божествена слава. От друга страна, не е законно да искаме с
другите три молби неща, които са полезни за нас, освен във връзка с
Божията слава.
Татко наш, Който си на небето.
Най-напред ни се представя това правило: Всички молитви
трябва да се принасят на Бога в името на Христос, тъй като никаква
молитва в някое друго име не може да бъде угодна на Бога. Защото, тъй
като ние наричаме Бога наш Баща, сигурно е, че под това разбираме
също и името на Христос. Определено, тъй като в света няма човек,
който да е достоен да представи себе си пред Бога и да се яви пред
Неговия поглед,185 този добър небесен Баща (за да ни освободи от това
объркване, в което се намираме) ни е дал Своя Син Исус да бъде наш
посредник и да ни защитава пред Него, под Чието ръководство ние
можем смело да дойдем при Бога, имайки увереността, че,
благодарение на този Застъпник, нищо, което искаме в Неговото име,
няма да ни бъде отказано, тъй като Бащата не може да Му откаже нищо.
И тъй като Божият престол не е само престол на величие, а също и на
благодат, ние имаме смелостта да се явим открито в Неговото име пред
този престол, за да придобием милост и да намерим благодат, когато се
нуждаем от тях. И, всъщност, тъй като имаме заповядан закон да
призоваваме Бога и притежаваме обещанието, че всички, които Го
призовават, ще бъдат чути, така също има и специална заповед да Го
призоваваме в името на Христа и дадено обещание, че ще получим
каквото искаме в Неговото име (Йоана 14:13; 16:23).
Тук е добавено, че Бог нашият Баща е на небето. Така се
означава Неговото чудно186 величие (което нашият дух поради своето
несъвършенство не може да разбере по друг начин), тъй като пред
нашите очи няма нищо по-превъзходно и изпълнено с всякакво величие
от небето. Този израз “на небето”187 е равнозначен на това да кажем, че
Бог е възвишен, могъщ, непознаваем. И така, когато чуем това, трябва
винаги да издигаме високо нашите мисли, когато се споменава Бог, за да
не си представяме за Него нищо плътско и земно, нито да Го мерим
според нашето разбиране, нито да подчиняваме Неговата воля на
нашите страсти.
Първа молба
Да се святи188Твоето име.
184
Букв., “добро”; фр., bien.
185
Букв., “пред лицето Му.”
186
Фр., merveilleuse; лат. от 1538, inenarrabilis.
187
Фр., cieux. Тук е съвършено ясно, че за Калвин “небе” не е географски или
пространствен израз.
188
Фр., sanctifie.
Божието име е името, чрез което Той бива възхваляван сред
хората за Своите добродетели, каквито са Неговата мъдрост, доброта,
мощ, справедливост, истина, милост. Затова искаме това величие да
бъде освещавано в тези Негови добродетели, не че това величие може
само по себе си да се увеличава или намалява,189 а за да бъде
оценявано като свято от всички хора, тоест, да бъде наистина признато и
възхвалявано и (каквото и да прави Бог) всички Негови дела да
изглеждат славни, каквито наистина са. Така че, ако Той наказва, да
бъде признат за справедлив; ако прощава, да бъде признат за милостив;
ако изпълнява Своите обещания, да бъде признат за истинен. Накратко,
да няма въобще нищо, в което Неговата слава да не бъде така явна и
блестяща, че във всички духове и на всички езици да ехти Неговата
слава.
Втора молба
Да дойде Твоето царство.190
Божието царство е Бог управляващ и водещ Своите хора чрез
Своя Святи Дух, за да изяви във всичките им дела богатството на
Своята доброта и милост, и обратното,191 съсипвайки и събаряйки
нечестивите, които не желаят да се подчинят на Неговото господство и
да захвърлят Своята проклета надменност, за да се изяви ясно, че няма
сила, която да може да противостои на Неговото могъщество. Затова
ние се молим да дойде Божието царство, тоест, Господ с всеки ден да
умножава броя на Своите предани вярващи, които възхваляват Неговата
слава във всичките си дела,192 и непрекъснато да излива върху тях още
по-щедро изобилието на Своите дарби, за да живее и царува все повече
в тях, докато, като ги е съединил съвършено със Себе Си, да ги изпълни
изцяло със Себе Си. По същия начин ние искаме с всеки изминат ден да
разпространяваме тази светлина и да просвещаваме с Неговата истина,
така че Сатана и лъжите и тъмнината на неговото царство да бъдат
разпръсвани и премахвани. Когато се молим: “Да дойде Божието
189
Латинският вариант от 1538 съдържа non in Deo ipso cui apud se nihil accedere
potest. Обаче, години по-късно в своята Psychopannychia (за която знаем, че е
издадена в Страсбург през 1542) Калвин се връща към изразите в
Наставление във вярата от 1537: Neque enim aliter regnare olim in se Deus
potest, quam regnavit ab initio: cujus majestati, nihil accedere aut decedere potest.
Sed regnum ejus dicitur, quod omnibus manifestabitur. . . . Regnat igitur Deus jam
nunc in electis suis, quos agit Spiritu suo. Regnat & contra diabolum, peccatum &
mortem, dum jubet et tenebris lucem splendescere, qua confudantur error &
mendacium . . . Sed tunc regnum ejus adveniet, quum implebitur. Implebitur antem,
quum plane manifestabit gloriam majestatis suae electis suis ad salutem: reprobis
ad confisionem. Calvin, Opera Omnia, Vol. VIII (Amsterdam, 1667), pp. 348, 349.
190
Фр., regne: “владение.” Динамично понятие, доста различно от royaume или
royaulme, “власт” или “царство.” Сравни бел. 33.
191
Така пише Калвин. Той има предвид, че Божието Царуване има две
противоположни страни: положителна (ръководейки и управлявайки Своите Си
чрез Святия Си Дух) и отрицателна (смущавайки и съсипвайки онези, които
отхвърлят Неговото господство).
192
Фр., en toutes oeuvres; лат. от 1538, modis omnibus.
193
царство,” ние също желаем то да бъде окончателно съвършено и
завършено, тоест, в откровението за Неговия съд, в който ден Той
единствен ще бъде прославен и ще бъде всичко във всички,194 след като
е събрал и приел Своите Си в слава, и напълно е разрушил и победил
царството на Сатана.
Трета молба
Да бъде Твоята воля на земята, както е на небето.195
С тази молба ние искаме, както е на небето, така и на земята Той
да управлява и ръководи всяко нещо196 според Своето благоволение,
водейки всички неща така, както изгледа добре за Него, използвайки
всички Свои създания според Своето благоволение, и подчинявайки
всички воли на Себе Си. И като искаме това, ние също се отказваме от
всички свои желания, отстъпвайки и предавайки на Господа всички наши
страсти, молейки Го да води нещата не според нашето желание, а както
Той знае че е добре за нас.197 И даже искаме Той не само да направи
празни и безсилни тези наши желания, които са противни на Неговата
воля, но дори повече, да създаде в нас нов дух и ново сърце,
заличавайки и унищожавайки нашите, така че никакъв подтик на алчност
да не възникне198 в нас, а само чисто съгласие с Неговата воля.
Накратко, да не желаем нищо от себе си, а Неговият Дух да желае в нас,
чрез Чието вдъхновение да можем да се научим да обичаме всичко,
което Му е угодно, и да мразим и презираме всичко, което му е омразно.
Четвърта молба
Дай ни днес всекидневния хляб.
С тази молба ние искаме общо всичко, което е необходимо за
нуждите199 на нашето тяло, не само относно храната и облеклото, а
всичко, което Бог знае, че е полезно за нас, за да можем да ядем хляба
си в мир. С тези думи (накратко) ние предоставяме себе си на
Господното провидение и поверяваме себе си на Неговите грижи, за да
ни храни, поддържа и пази. Защото този добър Баща не смята за
недостойно да приеме дори нашите тела под Своята опека и грижи, за
да упражняваме нашето упование в Него чрез тези малки и
незначителни неща, така че да очакваме от Него всичките си нужди,200
до най-малката трошичка хляб и капка вода. Колкото до нашето искане
за нашия “всекидневен” хляб и “днес,” то означава, че не трябва да
желаем повече от необходимото за нашите нужди и за живота ни всеки
ден. И трябва да имаме201 това упование, че, когато нашият Баща ни е
нахранил днес, няма да ни пропусне и утре. Каквото и изобилие да
193
Фр., royaume. Сравни бележки 33 и 189.
194
Фр., tous: “всички хора.”
195
Така е и на френски: comme au ciel, aussi en la terre.
196
Фр., tous.
197
Лат. от 1538 съдържа ut ipse prospexerit ac decrevit.
198
Фр., sesleve; лат. от 1538, sentiatur.
199
Фр. lindigence; лат. от 1538, usus.
200
Лат. от 1538, omnia.
201
Букв., “имайки.”
имаме сега, винаги е добре да искаме нашия всекидневен хляб,
признавайки, че всички материални притежания са нищо, освен
доколкото Господ, влагайки Своето благословение в тях, ги прави да
преуспяват и да носят печалба, признавайки също, че материалните
притежания, които са в нашите ръце, не са наши освен когато Той по
всяко време ни дава от тяхната употреба и ни разпределя дял от тях.
Колкото до наричането на този хляб “наш,” Божията доброта се изявява
дори още по-силно; защото тази доброта прави да е наше нещо, което
не ни принадлежи по никакво право. Накрая, искането да ни се даде
означава за нас, че това е прост и безплатен дар от Бога, от какъвто и да
е източник да идва хлябът, дори да изглежда, че сме го придобили чрез
своето трудолюбие.
Пета молба
И прости ни дълговете, както и ние прощаваме на
нашите длъжници.
С тези думи искаме да ни се даде благодат и прощаване на
греховете ни, което прощение е необходимо за всички хора без
изключение. И ние наричаме нашите престъпления “дългове,” доколкото
дължим на Бога наказание за тях като плащане на дълг. И не бихме
могли да го изплатим по никакъв начин, ако не сме оправдани чрез това
прощение, което е щедро оправдание благодарение на Неговата милост.
Ние искаме това да се прави на нас, както ние го правим на своите
длъжници, тоест, както ние прощаваме202 на онези, от които сме били
наранени по какъвто и да е начин, или нечестиво възмутени поради
делата им, или обидени от думите им. Обаче, не се добавя условие, че
като простим на другите, ние сме заслужили Божията прошка. Но това
допълнение, “както ние прощаваме на нашите длъжници,” е просто
белег,203 даван ни от Бога, за да ни утвърди в увереността, че Господ ни
приема в милост, както сме уверени в нашата съвест на упражняване на
милост към другите, ако сърцето ни е добре пречистено от всякаква
омраза, завист и отмъстителност. И обратното, то е белег, че Бог
премахва от Своите деца всички онези, които, като са склонни да си
отмъщават и са неспособни да прощават, държат враждата вкоренена в
сърцата си, така че не Го призовават като свой Баща и не искат
негодуванието, което хранят против хората, да не падне върху тях
самите.
Шеста молба
202
Фр., pardonnons; лат. от 1538, parcimus.
203
За да направи съвършено ясно, че нашата прошка към другите въобще не
задължава Бога да ни прости, Буцер казва през 1527, “Non conditio sed
similitudo hic significatur: Не условие, а аналогия се има предвид тук.” Калвин,
следвайки Буцер, казва, “Non conditio sed signum hic significatur: Не условие
[върху Бога], а белег [за хората] се има предвид тук.” Сравни Institution от 1541,
Vol. III, p. 315. С други думи, според Буцер и Калвин, нашата прошка към
другите не принуждава Бога да ни прости. Но нашата непростителност към
другите ни възпрепятствува да получим Божията безплатна прошка. Исус се
постара да изясни този въпрос, Мат. 18:23-35.
И не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от лукавия.
Амин.
С тази молба не искаме да бъдем освободени от всички
изкушения, с които трябва да бъдем събуждани, подтиквани, и
възбудени към страх,204 та чрез твърде дълга почивка да станем твърде
мекушави и мързеливи. Освен това Господ всекидневно изпитва Своите
избрани, учейки ги чрез немилост, бедност, скръб и други видове
кръст.205 Но нашата молба е заедно с изкушенията Господ да ни дава и
съответния изходен път, за да не бъдем победени и смазани от тях; така
че, бивайки твърди и здрави чрез силата на Господа, непрекъснато да
устояваме срещу всички сили, които воюват против нас. Нещо повече,
нашата молба е, като сме приети в Неговата защита и закрила, осветени
чрез Неговите духовни дарби, водени от Неговото водителство,206 да
останем непобедими над дявола, смъртта, и всички оръжия на ада. Това
означава да бъдем освободени от лукавия. И трябва да отбележим как
Господ желае нашите молитви да бъдат съобразени с правилото на
любовта. Защото Господ не ни учи всеки да иска за себе си това, което
изглежда добро за него индивидуално без да се съобразява със своя
ближен,207 а ни учи да бъдем така загрижени за доброто на брата си,
както сме за нашето собствено добро.
25. Постоянство в молитва

Накрая трябва добре да разберем това: Не трябва да желаем
да обвързваме Бога с определени обстоятелства, защото в самата тази
молитва сме учени да не поставяме върху Него никакъв закон, нито да
Му налагаме някакво условие. Защото, преди да отправим каква да е
молитва за самите себе си, преди всичко ние искаме Неговата воля да
бъде; с което предварително подчиняваме нашата воля на Неговата, за
да може, както ако е хваната и държана с юзди, нашата воля да не си
позволява да желае да Му нарежда или да Го подчинява под нашата
воля. Като сърцето ни е направено според това покорство, ако позволим
да бъдем управлявани според благоволението на Божественото
провидение, лесно ще се научим да постоянствуваме в молитва и да
очакваме с търпение Господа, докато отлагаме изпълнението на нашите
желания до часа, постановен чрез208 Неговата воля; уверени, че, дори и
Той да не ни се показва, винаги присъствува в нас и в Своето време ще
разкрие,209 че въобще не си е затварял ушите за нашите молитви, макар
и за хората да е изглеждало, че ги е пренебрегвал. И дори ако накрая,
204
Фр., paour, което, както читателят може да види, е различно понятие от
crainte, тоест, почтителният страх към Господа. Сравни бел. 9.
205
Фр., croix – вероятно в единствено число, тъй като кръстът, носен едно време
от Христос и сега от вярващите, е един и същи кръст.
206
Фр., estans gouvernez par sa conduite; лат. от 1538, по-изразително, eius
protectione muniti.
207
В единствено число. Християнската любов или грижа тук се съсредоточават
върху единия, определен ближен, а не се разпределят сантиментално върху
анонимни множества от хора. Сравни бел. 64 и 146.
208
Букв., “от.”
209
Или, “изясни”; фр., declarera.
след дълго очакване, умът ни не може да разбере ползата от нашата
молитва, и чувствата ни не усещат никакъв плод от нея, въпреки това
нашата вяра ще потвърди в нас това, което умът и чувствата не могат да
възприемат, тоест, че ще получим [от Бога]210 всичко, което е добро за
нас, защото Той ще ни направи в бедност да притежаваме изобилие и в
скръб да имаме утеха. Защото, дори ако всичко ни изневери, пак Бог
никога няма дан и изостави, тъй като не може да разочарова
очакванията и търпението на Своите Си хора. И Той единствен ще ни
бъде достатъчен за всичко, тъй като съдържа в Себе Си всичко добро,
което в бъдещото време ще ни разкрие напълно.
26. Тайнствата
Тайнствата са постановени [от Бога] 211с цел да бъдат
упражняване на нашата вяра пред Бога и пред хората. И определено
пред Бога те упражняват нашата вяра, когато я утвърждават в Божията
истина. Защото Господ ни е представил високите и небесни тайни212 със
земни неща,213 като е знаел, че това е добро за нас в незнанието на
плътта ни. Наистина, не че тези качества са присъщи в естеството на
нещата, които ни се дават в тайнството; но поради Господното слово те
са белязани с това значение. Защото обещанието, което се съдържа в
Словото, винаги има предимство; добавя се белегът,214 който белег
потвърждава и запечатва това обещание и ни го представя още по-
потвърдено, като Господ го е направил да е приспособено за нашето
незряло разбиране.215 Защото нашата вяра е толкова малка и слаба, че,
ако не е подкрепяна от всички страни и поддържана с всякакви налични
средства, тя незабавно бива разтърсена от216 всички страни, разклащана
и разколебавана. Нещо повече, тайнствата също упражняват нашата
вяра към хората, когато вярата се изявява в обществено признание и
вярата бива подтиквана да отдаде хваления към Господа.
27. Какво е тайнство

Следователно тайнството е външен белег,217 чрез който
Господ ни представя и свидетелствува пред нас Своето благоволение
към нас, за да ни запази в слабостта на вярата ни. Или (да го кажем по-
кратко и по-ясно) тайнството е свидетелство за Божията благодат,
210
Калвин, в паралелен текст от Institution от 1541, Vol. III, p. 197. През 1519
Лутер издава Tessaradecas consolatoria pro laborantibus et oneratis, преведено
на френски през 1528 под заглавие, Consolation chrestienne contre les afflictions
de ce monde et scrupules de conscience.
211
Калвин; често и раздел 28, първия ред. Гл. XVIII от Summaire на Фарел от
1525 е върху тайнствата.
212
Фр., secrets; лат., обикновено, arcana – понятие, което трябва да се
разграничава от тайнственост.
213
Фр., charnelles; букв., “плътски.”
214
Фр., signe. Виж бел. 223.
215
Фр., il convient a la capacite de notre rudesse.
216
Фр., en; букв., “в.”
217
Фр., signe. Виж бел. 223.
изявено чрез външен белег. Християнската Църква използва само две
тайнство, които са Кръщението и Господната Вечеря.
28. Кръщението
Кръщението ни е дадено от Бога за да подпомага, първо,
нашата вяра в Него, и второ, нашата изповед на вяра пред218 хората.
Вярата гледа на обещанието, чрез което милостивият Баща ни дава
общението на Христос, за да можем, като сме облечени в Него, да
бъдем участници във всички Негови добри неща. Но кръщението
представя конкретно две неща: първото е пречистването, което
придобиваме в Христовата кръв; второто е умъртвяването на плътта ни,
което имаме чрез смъртта Му. Защото Господ е заповядал на Своите Си
да се кръщават в219 прощаването на греховете (Мат. 28:19; Деян. 2:38). И
св. Павел (Еф. 5:26, 27) учи Църквата да се освещава чрез Своя
Младоженец, и да се очиства чрез водното измиване за220 словото на
живота. И отново (Рим. 6:3-11) св. Павел показва как биваме кръщавани
в221 Христовата смърт; тоест, че сме погребани в Неговата смърт за да
вървим в нов живот. С тези неща, обаче, не се има предвид, че222 водата
е причина, нито дори инструмент223 на пречистване и новорождение, а
само че в тайнството се получава знанието за тези дарове, тъй като ни
се казва, че получаваме, придобиваме и ни е определено това, за което
вярваме, е ни е дадено от Господа, било то че за първи път Го
познаваме, или, като сме Го познавали преди, сме още по-силно уверени
в това.
Кръщението също служи като наше признание за вяра през
погледа на224 хората; защото то е белег,225 с който публично заявяваме,
че желаем да бъдем сред Божиите хора, с цел ние заедно с всички
вярващи да служим и почитаме с една и съща религия един и същи
Бог.226 Следователно, тъй като по принцип чрез кръщението съюзът ни с
218
Букв., “към”; фр., envers; лат. от 1538, apud.
219
Фр., en; букв. “в.”
220
221
222
Фр., par – очевидно, печатна грешка вместо que.
223
Фр., instrument; лат. от 1538, efficaciam.
224
Букв., “към.”
225
Фр., marque. Паралелният текст в Institution от 1541, Vol. III, p. 223, съдържа
marque et enseigne.
226
По отношение на тайнствата, понятията на Калвин са много точни и кристално
ясни. Като правило, той не използва както днешните хора правят, понятието
“символ.” Калвин използва думата “Символ” за “Апостолската изповед на
вярата.” Виж раздели 16 и 20. Говорейки за тайнствата, Калвин използва тези
думи: “знак” (фр., signe), изявяващ Божието благоволение; “белег” (фр.,
marque), Неговото благоразположение; “печат” (фр., sceau), потвърждаващ
Божието благоразположение или обещание; “белег и печат” (фр., marque et
enseigne), с който вярващите публично заявяват своята вяра пред хората (фр.,
méreau; лат. tessera, вид карта за самоличност, давана на членовете на
корпорациите и гилдиите). Всяка Реформистка църква едно време е имала
своя méreau (лат., tessera), който ръководителите са давали на членовете,
които са искали да участвуват в причастието. Това съответствува на “Белега
Господа се потвърждава в нас, ние правилно кръщаваме и децата си,
тъй като те вече са участници във вечния завет, чрез който Господ
обещава (Бит. 17:1-14), че ще бъде Бог не само на нас, но и на нашето
потомство.227
29. Господната вечеря

Обещанието, което е свързано с тайната на вечерята,
заявява ясно с каква цел е била постановена вечерята и към какво е
насочена. Тоест, тя потвърждава за нас, че тялото на Господа ни е
дадено веднъж завинаги по такъв начин, че сега е наше и ще бъде наше
завинаги. Тя потвърждава, че Неговата кръв е била веднъж пролята за
нас така, че [е и] 228ще бъде завинаги наша.229 Знаците са хлябът и
виното, с които Господ ни представя истинското, духовното общение на
Неговото тяло и Неговата кръв. Това общение съдържа връзката на
Неговия Дух и въобще не изисква присъствието на плътта, приложена в
хляба, или на кръвта, приложена във виното. Защото, макар Христос,
издигнат на небето, да е оставил Своето обиталище на земята, на която
ние сме все още странници, пак никое разстояние не може да прекъсне
Неговата сила да храни Своите Си хора със Себе Си.230 Във вечерята
на Общението,” известен в Презвитерианската църква. Това неуловимо

разграничение между различни идеи и оттам и между думите по някакъв начин
е убягнало на някои преводачи на Калвин. Затова те често са превеждали
неправилно тези различни понятия с думата “символ” (която не е използвана
от Калвин по отношение на тайнствата), по този начин въвеждайки в
съвременния свят объркани и погрешни представи относно идеите на Калвин
относно тайнствата, които всъщност са били наистина точни и обосновани. Ако
Калвин се върне и види настоящото положение, вероятно би казал това, което
е писал през 1538: “Ние винаги пристигаме твърде късно за да поправим
такива злини, когато вече са се появили . . . и са заразили много умове. . . .
Поправянето им е много трудно; защото е много по-трудно да извадиш от
човешкия ум лъжливите представи, отколкото да ги вкараш в него.” Предговор
на Калвин към неговия латински вариант на тази книга, Наставление във
вярата, от Vol. V, cols. 317ff., от неговата Opera в Corpus Reformatorum.
227
Франсоа Ламбер от Авиньон, в своята Somme chrestienne, Марбург, 1529
[съществува само един екземпляр от нея и той е в Библиотеката на Френското
Протестантство], Гл. XLVII, пише относно Кръщението:
“Точно както под закона обрязването беше белег за Божиите хора, така и след
неговото време и откровението на Исус Христос, Кръщението е външният
белег на онези, които публично изповядват Неговото свято име.
Освен това, то означава, че точно както Той умря и беше възкресен, така и
онези, които Му принадлежат, трябва да умрат за плътта и за света, и да
бъдат възкресени и обновени в дух за всичките дни на живота си. Рим. гл. 6.
И както под закона децата получаваха белега на обрязването, така и под
Благовестието е добре да се дава на децата белегът на Кръщението и да се
молим на Бога за тях и над тях.” Цитирано в Institution от 1541, Vol. III, p. 321.
228
В паралелния текст в своята Institutio от 1536 и 1539 Калвин вмъква “е и.”
Institution от 1541, Vol. IV, p. 7.
229
В паралелния текст от Institution от 1541, Vol. IV, p. 9, Калвин подчертава
“дадена за вас . . . пролята за вас.”
230
Лат. от 1538 добавя ac efficiat ut loco absentes tamen praesentissima
communicatione fruantur.
той ни дава толкова сигурно и явно наставление в тези неща, че без
никакво съмнение трябва да бъдем уверени, че в нея ни е представен
Христос с всичките Си богатства, не по-малко отколкото ако можеше да
бъде представен пред очите ни и докоснат от ръцете ни; и дори ни се
представя с такава голяма сила и действие, че не само носи в духовете
ни сигурна увереност за вечния живот, но също ни прави уверени в
безсмъртието на плътта ни. Защото нашата плът вече е съживена чрез
безсмъртната плът на Христос, и е свързана по някакъв начин с
Неговото безсмъртие.
Следователно, с хляба и виното се представят тялото и кръвта, с
цел да се научим не само, че са наши, но и че са за нас живот и храна.
Така че, когато видим хляба отделен231 като232 Христово тяло, веднага
трябва да мислим за233 тази аналогия: Точно както хлябът храни,
поддържа и запазва живота на тялото ни, така и Христовото тяло е храна
и запазване234 на духовния ни живот. И когато виното ни се представя
като знак за кръвта, така и трябва да мислим, че такива плодове, каквито
виното носи на тялото ни, ние получаваме духовно от Христовата кръв.
И тъй като тази тайна е поучение за Божията щедрост, която е
тъй голяма спрямо нас, тя също трябва да ни увещава да не бъдем
неблагодарни към такава щедра благодат, а да я възхваляваме с
подходящи хваления и да я празнуваме с благодарности. Нещо повече,
тя ни насърчава да се приемаме един друг с такова единство, като това,
което свързва и съединява частите на едно и също тяло. Защото не
може да се даде по-силен и по-болезнен подтик, за да подтикне и
възбуди сред нас взаимна любов, отколкото когато Христос, давайки
Себе Си за нас, ни кани не само чрез Своя пример да дадем себе си и
да предадем себе си един за друг,235 но и тъй като прави Себе Си общ за
всички, той също ни прави всички да бъдем едно в Него.
30. Пастирите на Църквата и тяхната власт236

Тъй като Господ е пожелал и Неговото слово, и Неговите
тайнства да бъдат раздавани чрез човешко служение, необходимо е в
църквите да бъдат назначени пастири, конто учат хората както публично,
231
Фр., sanctifie.
232
Фр., au; лат. от 1538, in.
233
Букв., “разбираме.”
234
Фр., protection.
235
В единствено число, което има голяма сила. Гл. XLVIII на Somme chrestienne
на Ламбер е посветена на “Господната трапеза”: “На святата трапеза на нашия
Господ . . . ние приемаме Неговото истинско тяло и кръв. Ние, обаче, не
желаем да спорим суеверно относно естеството на Неговото присъствие.
Вместо това ние просто вярваме на истинността на Неговото достойно Слово. .
. . Като приемаме това свято тайнство, ние свидетелствуваме, че ние, заедно с
другите верни вярващи, сме членове на Исус Христос, участници в единия Дух,
и живеещи чрез Него в едно мистично тяло. Онзи, който с такава вяра приема
това . . . има спасение; иначе приема Неговия съд и осъждение.” Цитирано в
Institution от 1541, Vol. IV, pp. 299, 300.
236
Фарел посвещава Гл. XXXIII-XXXVI на своята Summaire от 1525 на
пастирството.
така и лично на чистото учение, да раздават тайнствата, и чрез своя
добър пример да учат и наставляват всички към святост и чист живот.
Онези, които презират тази дисциплина и този ред, вредят не само на
хората, но и на Бога, и дори като еретици237 се оттеглят от обществото
на Църквата, което по никакъв начин не може да остане единно без
такова служение. Защото това, което Господ веднъж (Мат. 10:40)
свидетелствува, не е маловажно: А то е, че когато пастирите, които той
изпраща, биват посрещнати добре, самият Той бива посрещнат добре, и
също така бива отхвърлен, когато те биват отхвърлени. И за да може
тяхното служение да не бъде презирано, пастирите са снабдени със
забележителна власт: да връзват и да развързват, имайки добавеното
обещание, че каквото вържат или развържат на земята, е вързано или
развързано на небето (Мат. 16:19). И самият Христос в друг стих (Йоана
20:23) обяснява, че да вържеш означава238 да задържиш греховете, а да
развържеш означава239 да ги простиш и апостолът заявява какъв е
начинът за развързване, когато (Рим. 1:16) учи, че Благовестието е
Божия сила за240 спасение за всеки вярващ.241 И той също ни казва и
начина за връзване, когато изисква (2 Кор. 10:4-6) апостолите да
наказват всяко непокорство. Защото обобщението на Благовестието е,
че сме роби на греха и смъртта и сме развързани и освободени чрез
изкуплението, което е в Христос Исус, докато онези, които не Го приемат
като Изкупител, са вързани от още по-нови връзки на още по-тежко
осъждение.
Но нека да помним, че тази власт (която в Писанието се приписва
на пастирите) се съдържа напълно и е ограничена до служението на
словото. Защото Христос не е дал тази власт на тези хора,242 а на
Своето слово, от което е направил тези хора243 служители. Затова, нека
пастирите смело да предизвикват всичко чрез Божието слово, на което
са поставени като настойници; нека да ограничат цялата власт, слава и
високомерие244 на света, за да направят място за и да се покоряват на
величието на това слово; нека чрез това слово да изискват от всички, от
най-великия до най-малкия; нека да назидават Христовия дом; нека да
събарят царството на Сатана; нека да хранят овцете, да убиват вълците,
да наставляват и увещават покорните;245 нека да мъмрят, укоряват,
порицават и убеждават бунтовните – но всичко чрез и в Божието
слово.246 Но ако пастирите се отвърнат от словото към своите фантазии
237
Фр., comme heretiques; лат. от 1538, factiose.
238
Букв., “е.”
239
Букв., “е.”
240
Фр., a.
241
Фр., a chascun croyant.
242
Букв., “хората,” т.е. хората, които Христос изпраща (виж по-горе).
243
Букв., “хората,” т.е. хората, които Христос изпраща (виж по-горе).
244
Фр., haultesse.
245
“Docile,” лесни за поучаване и готови да се покоряват, от лат. doceo,
“поучавам.”
246
Трябва да е ясно от този текст, че ранното протестантство е било възраждане
на пророческата традиция на Израел в Римската Църква през шестнадесети
век. Сравни Ernest Renan, Histoire du peuple d’Israël, Vol. II, p. 487, Paris, n.d., и
Paolo E. Santangelo, Lutero, Milan, 1932.
247
и към нововъведенията на своите си умове, те вече не трябва да
бъдат приемани като пастири, но смятани за гибелни вълци, да бъдат
изгонвани. Защото Христос ни е заповядал да слушаме само онези,
които ни учат на това, което са взели от Неговото слово.
31. Човешките предания248

Като имаме това като обща идея от св. Павел (тоест, че
всичко в църквите трябва да се прави прилично и подредено), ние не
трябва да смятаме за човешки предания гражданските обичаи, върху
които (като връзки на единство) стоят реда и честността, и мирът и
съгласието биват запазени в събранията на християните. По-скоро тези
обичаи трябва да бъдат отнесени към това правило на апостола, само
ако те не се смятат необходими за спасението, нито обвързващи
съвестта чрез религия, нито свързани със служението към Бога и ако
никакво благочестие не се вменява в тях. Но е необходимо силно и
мъжествено да се противопоставяме на онези правила, които, като че ли
са необходими да служим на Бога и да Го почитаме, се правят под името
на духовни закони за обвързване на съвестта, защото те не само
разрушават свободата, която Христос е придобил за нас, но също
скриват истинската религия и нарушават величието на Бога, Който иска
единствен да царува в нашите сърца чрез и посредством Своето Слово.
Тогава нека това да остане ясно и твърдо: Всичко е наше, ако ние сме
Христови (1 Кор. 3:21-23); и напразно се служи на Бога там, където се
поучават учения, които са просто човешки заповеди (Мат. 15:1-20).
32. Отлъчването249
Отлъчването е действието, чрез което онези, които са
открито блудници, прелюбодейци, крадци, убийци, скъперници,
грабители, порочни, вредни, лакомници, пияници, заговорници и
разточителни (ако не поправят себе си след като са били увещавани),
са, според Божията заповед, отхвърлени от обществото на вярващите. С
това Църквата не ги хвърля във вечна погибел и отчаяние. Тя просто
осъжда техния начин на живот и техните обноски и, ако не се поправят,
им дава увереност за тяхното осъждение. Тази дисциплина е
необходима сред вярващите, защото, тъй като Църквата е Христовото
тяло, не трябва да бъде замърсявана и заразявана с такива вонящи и
гнили250 членове, които не почитат главата; нещо повече, за да не бъдат
светиите (както обикновено става) извратени и развалени чрез
общението с лошите. Тази дисциплина е полезна и за самите лоши, за
да бъде по този начин наказана тяхната злоба; докато търпимостта би ги
направила по-упорити, тази дисциплинарна мярка ги обърква със срам и
ги учи да се поправят.251 Когато този резултат бъде постигнат, Църквата
247
Фр., testes, “глави.”
248
Сравни Farel, 1525 Summaire, Ch. XIV, относно човешките учения и предания.
249
Този раздел до голяма степен отразява Гл. XXXII от Summaire на Фарел от
1525 – “De excõmuniement.”
250
Фр., punais et pourriz; лат. от 1538 съдържа само една дума, foetidis.
251
Букв., “чрез това объркване със срам те се учат да поправят себе си.”
трябва с доброта да ги приеме обратно в своето общение и в участието
в този съюз, от който са били изключени. И така, за да не презира никой
упорито присъдата на Църквата, или да смята, че е маловажно да бъде
осъден с присъдата на вярващите, Господ свидетелствува, че такава
присъда на верните252 не е нищо друго освен произнасяне на Неговата
присъда и че това, което те направят на земята, е потвърдено на небето
(Мат. 18:15-18). Защото те имат Божието Слово, чрез което могат да
осъдят извратените, и имат словото, чрез което могат да приемат в
благодат онези, които се поправят.253
33. Управителят254
Господ не само свидетелствува, че постът на управителя е
одобрен от Него и Му е угоден, но и нещо повече,255 Той силно ни го
препоръчва, почитайки неговото достойнство с много почитаеми титли.
Защото Господ потвърждава (Пр. 8:15-16), че фактът, че царете царуват,
че съветниците заповядват справедливост, и че великите256 на земята са
съдии, е дело на Неговата мъдрост. А на друго място (Пс. 82:6-7) ги
нарича богове, защото те вършат Неговото дело. На друго място също
252
Фр., fideles.
253
Калвин в Женева е искал да бъдат налагани съществуващите закони
(подобни на тези в Берн и други градове). Калвин сам изявява причината за
тази дисциплинарна строгост в посвещението (към Синдиците и Градския
съвет на Женева) на своето изложение на Четвъртото Евангелие през 1553.
тъй като римокатолиците са казвали, че в Женева и сред протестантите са
били премахнати всякакви морални правила, Калвин е искал да покаже на
света като направи Женева пример на живото християнство, че всъщност не е
така. Там той пише: “Бог в Своята благодат ни е дал непорочна чистота на
учението, религия в нейното първобитно състояние, просто поклонение пред
Бога и истинско управление на тайнствата, както са ни предадени от Христос.
Но . . . нашите врагове, за да предизвикат срещу нас неоснователна неприязън
сред неопитните, издигат омразния призив, че ние сме премахнали всякаква
дисциплина. Тяхната клевета е изобилно опровергана . . . от този единствен
факт, че в Женева нямаме спорове, които да са по-строги от тези относно . . .
нашата прекомерна строгост. Но тъй като вие, Синдици и Сенатори, сте най-
добрите свидетели за мен и моите колеги, че не сме по-строги и сурови от
това, което . . . дългът . . . ни принуждава да бъдем, като свободно се
подчиняваме на решението на вашите съвести относно нас: така, . . . лесно ще
разберете с един поглед уникалната смехотворна безочливост на нашите
врагове по този въпрос.”
254
Фр., Du magistrat; лат., De magistratu. Фарел посвещава дългата Гл. XXXVII на
своята Summaire от 1525 на меча и властта на правосъдието и плътската
власт. Гл. XXVIII от Somme chrestienne от 1529 на Ф. Ламбер твърди следното:
“Макар че сме освободени чрез Исус Христос, ние все още дължим подчинение
на всички според Бога, и особено на царе, князе и господари, поставени над
нас от божественото провидение (Пс. 65). Добре известно е, че тяхното
служение е от Бога за възмездие срещу лошите и за почит и помощ към
добрите; че трябва да им се плащат данъци, такси и други такива неща, били
те добри или лоши, ако това, което ни заповядват, не е зло (Мат. 22; Рим. 13; 1
Пет. 2).” Цитирано в Institution от 1541, Vol. IV, p. 338.
255
Фр., aussi . . . davantage.
256
Фр., magnifiques.
(Вт. 1:17; 2 Лет. 19:5-7) се казва, че упражняват съд за Бога, а не за
хората. И св. Павел (Рим. 12:8) нарича висшите постове257 Божии дарби.
Но там (Рим. 13:1-7), където предприема по-подробно разглеждане на
въпроса, той учи много ясно, че тяхната власт е постановена258 от Бога и
че те са Божии служители за похвала на онези, които вършат добро, и за
възмездието на Божия гняв върху лошите. Затова князете и
управителите трябва да мислят за Онзи, на Когото служат на своите
постове, и да не правят нищо недостойно за Божии служители и
помощници. Цялата тяхна загриженост трябва да бъде в това: да държат
в истинска чистота обществената форма на религия, да постановяват и
да ръководят живота на хората чрез много добри закони и да осигуряват
благосъстоянието и спокойствието на своите поданици,259 както в
обществото, така и в личния живот. Но това не може да се постигне
освен чрез справедливост и правосъдие, които две неща са специално
препоръчани за тях от пророка (Ер. 22:1-9). Справедливостта е да
защитават260 невинните, да ги подкрепят, пазят и да ги избавят;
правосъдието е да се противопоставят на безочието на злите хора, да
потискат насилието и да наказват злите дела.
От друга страна, взаимните задължения на поданиците и
гражданите са не само да почитат и уважават своите началници, но и да
принасят с молитви към Господа тяхното спасение и успех, да се
подчиняват с желание на тяхното управление, да се покоряват на
техните закони и постановления и да не отказват разходите, наложени
върху тях: били те данъци, такси, мита и други плащания, или били те
постове, граждански поръчения и подобни. Така че не само трябва да
представяме себе си покорни на началниците, които правилно и
съзнателно изпълняват своя висш дълг,261 но също е правилно да
търпим онези, които тиранично злоупотребяват със своята власт, докато,
по законния ред, бъдем освободени от тяхното иго. Защото, както
добрият княз е свидетелство за божественото благоволение за подкрепа
на спасението на хората, така лошият и зъл княз е Божия язва за
наказание на греховете на хората. При това, нека като цяло това да се
смята за сигурно, че и на двамата262 властта е дадена от Бога и не
можем да им се противопоставяме без да се противопоставим също на
Божията наредба.
Но от покорството към началниците винаги трябва да очакваме
едно нещо: че то не ни отвлича от покорство към Онзи, на Чиито
постановления трябва да се подчиняват263 заповедите на всички царе.
Следователно, Господ е Цар на царете и, веднъж като е отворил Своята
свята уста, всички трябва да Го слушат. Едва след това сме подчинени
на хора, които са поставени над нас, но не по друг начин освен в Него.
257
Фр., les superioritez; лат. от 1538, praefecturas.
258
Фр., est ordonnance.
259
Фр., leurs subjectz; лат. suae ditionis.
260
Фр., по-изразително, prendre et sauvegarde.
261
Фр., superiorite; лат. от 1538, imperium.
262
Фр., tant aux uns que aux atres.
263
Фр., cedent.
264
Ако хората ни заповядат да направим нещо против Него, ние не
трябва да правим нищо, нито да се смятаме за отговорни към такава
заповед. Обратното, нека това изречение да бъде правило: че е
необходимо да се подчиняваме на Бога, а не на хората (Деян. 4:19).
264
Букв, “човек.”

Жан Калвин: Наставление във вярата

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Жан Калвин: Наставление във вярата

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Жан Калвин:

Наставление във вярата

Предговор към изданието от 1992

1. Всички хора са родени, за да познават Бога7

2. Каква е разликата между истинската и

3. Какво трябва да знаем за Бога

7. Как биваме избавени и възстановени за

10. Какво получаваме само от Закона

12. Ние приемаме Христос чрез вяра

13. Избор и предопределение79

15. Вярата е дар от Бога

16. Ние сме оправдани в Христос чрез вяра93

18. Покаяние98 и новорождение

19. Как правдата чрез добри дела и правдата

очевидно в Калвин. Неговата първа Institutio от 1536 вече е казала преди:

Реформаторът е твърдял, че вярата на Христос е това, което ни прави

21. Какво е надеждата

23. Какво човек трябва да има предвид в

24. Изложение на Господната182 молитва

25. Постоянство в молитва

27. Какво е тайнство

29. Господната вечеря

на Общението,” известен в Презвитерианската църква. Това неуловимо

30. Пастирите на Църквата и тяхната власт236

31. Човешките предания248

You might also like