Дейвид Уилкок

ЕНЕРГИЙНОТО ПОЛЕ НА
ВСЕЛЕНАТА
И ТРАНСФОРМАЦИЯТА НА ЧОВЕШКОТО
СЪЗНАНИЕ

Превод
Антоанета Дончева-Стаматова
Тази книга се посвещава на теб, Единствения безкраен
създател - твореца на времето и пространството, на
материята, биологията и съзнанието - на теб, който в
момента четеш настоящите думи във временната си
обвивка на човек.
 Съдържание
Предговор ........................................................................................ 7
Въведение ...................................................................................... 10

- ПЪРВА ЧАСТ-
Тяло и съзнание
Пролог
БЪДЕЩЕ ОТВЪД НАЙ-СМЕЛИТЕ МЕЧТИ....................................................... 19
Първа глава
ЕФЕКТЪТ НА БАКСТЪР, БЕЗПЛАТНАТА ЕНЕРГИЯ И ПОСЛЕДИЦИТЕ ОТ
НЕЯ...................................................................................................................... 24

Втора глава
СЪЗНАНИЕ, ВЕЧНОСТ И ВСЕЛЕНСКИЯТ РАЗУМ ........................................ 44
Трета глава
ЕПИФИЗАТА И ТРЕТОТО ОКО......................................................................... 57
Четвърта глава
СЪЗНАНИЕ ЧРЕЗ ПОЛЕТО -
ВЕЛИКИТЕ ЦИКЛИ НА ЖИВОТА ................................................................... 82
Пета глава
ЖИВОТЪТ НАИСТИНА ЛИ Е СЪН ............................. ..................................... 99
Шеста глава
ПРЕЦЕСИЯ НА ПРОРОЧЕСТВАТА ................................................................ 115
Седма глава
ПОСЛАНИЯТА НА ГОЛЯМАТА ПИРАМИДА............................................... 133
Осма глава
„СИЛАТА НА ПИРАМИДИТЕ“ -
КЛЮЧ КЪМ ЗЛАТНАТА ЕПОХА?................................................................... 153
Девета глава
ИЗТОЧНИКЪТ НА ВСЕЛЕНСКОТО ЕНЕРГИЙНО ПОЛЕ.............................. 171
Десета глава
ЕНЕРГИЯТА - ДВИГАТЕЛ НА ЕВОЛЮЦИЯТА............................................. 199

-ВТОРА ЧАСТ- Време и пространство

Единадесета глава
ВРЕМЕ Е............................................................................................................ 235
 Дванадесета глава ГРАВИТАЦИЯТА
НА ВСЕЛЕНСКОТО
ЕНЕРГИЙНО ПОЛЕ.......................................................................................... 259
Тринадесета глава
МАТЕРИЯТА - ДЕМАТЕРИАЛИЗАЦИЯ,
ТЕЛЕПОРТАЦИЯ И ПЪТУВАНЕ ВЪВ ВРЕМЕТО............... ................................
................................................................................................. 283
Четиринадесета глава
СЕРИОЗНО ЗА ГРАВИТАЦИЯТА И ЛЕВИТАЦИЯТА .................................. 301
Петнадесета глава
ЕДИН ДОСТА ПО-ИНТЕРЕСЕН
УРОК ПО ГЕОМЕТРИЯ ................................................................................... 329
Шестнадесета глава
КАЛЕНДАРЪТ НА МАЙТЕ И ПОРТАЛИТЕ
НА ИНТЕЛИГЕНТНИЯ ЗАМИСЪЛ ................................................................. 354
Седемнадесета глава
ВРЕМЕПРОСТРАНСТВЕНИ ТУНЕЛИ И ЕНЕРГИЙНИ ВОДОВЪРТЕЖИ.... 378

Осемнадесета глава ГАЛАКТИЧЕСКИЯТ

ЧАСОВНИК ОТБРОЯВА
ДВАНАДЕСЕТИЯ ЧАС .................................................................................... 405
Деветнадесета глава
ЕДНА НЕОБИКНОВЕНА ЗЛАТНА ЕПОХА.................................................... 433
Двадесета глава
РАЗКРИТИЯ...................................................................................................... 451
Благодарности 475
 Предговор
от Джеймс Харт

Преди Дейвид Уилкок да ви приветства с добре дошли в бъдещето,

ми позволете да ви отведа назад във времето. Сега е един часът през
нощта на понеделник, 28 септември 2009 година - точно 3 години, 84
дена, 10 часа, 11 минути и 11 секунди преди края на света на 21 декември
2012 година. Намирам се в къщата си в Паунд Ридж, щата Ню Йорк, и
пиша, по мое мнение, най-добрия сценарий, в който съм вземал участие,
откакто имах невероятния късмет да създам оригиналния сценарий за
филма „Контакт“ и да работя с незабравимия, великия Карл Сейгън. И
тъкмо по това време внезапно получавам електронно писмо от
Калифорния, от моята съавторка Аманда Уелс, която ме насочва към
един сайт в You Tube. Така имах честта за първи път да се запозная с
Дейвид Уилкок - прорицател, учен, философ, тълкувател на сънища. И да
видя, моля ви се, как той цитира отделни пасажи от два от моите филми -
„Контакт44 и „Последният гост от бъдещето44. Цитира ги така, сякаш
съдържанието им е същински Розетски камък, ама във филмов вариант, и
разбулва тайните на вселената. Бях силно впечатлен как този млад,
дългурест мъдрец, отчасти оракул и отчасти комик, е открил толкова
дълбок смисъл и в едно от моите най-величествени филмови
преживявания като сценарист - „Контакт44, и в едно от не чак толкова
великите - „Последният гост от бъдещето“, разказващ за плюшеното
зайче Мимзи.
И така, аз се представих на Дейвид и оттам се положи началото на
едно пътешествие с множество обрати - и за мен, и за моята съавторка
Аманда Уелс - което продължава не само до мъглата на 2012 година, но и
до яснотата отвъд.
За вас не знам, но лично за себе си съм съвсем наясно къде ще бъда
на 1 януари 2013 година - със сигурност няма да се намирам нито под
няколко пласта вулканична пепел, нито под калта на гигантско цунами,
нито под петнадесеткилометрова приливна вълна. Не и аз, гарантирам ви.
Аз ще бъда там, където ще бъде и Дейвид Уилкок - ще празнувам
раждането на една нова златна епоха и ще се наслаждавам на всяка
безценна секунда от нея. Ако пък вие държите на мрака и отчаянието,
ако непременно искате да се изживявате като обречени - заедно с цялото
човечество, - филми на тази тематика, колкото щеш. Ако сте изпълнени с
безнадеждност, ако не вярвате в силата на съзнанието и ако си мислите,
че гадориите на този свят са нещо нормално и ние нищо не можем да
направим по този въпрос, препоръчвам ви да не четете по-нататък тази
книга. Спрете точно тук, ако наистина смятате, че сме сами във
Вселената. Както писах в сценария на филма „Контакт“, базиран на
брилянтния роман на Карл Сейгън, във връзка с това дали Вселената е
населена с друг интелигентен живот или не: „Ако сме сами във
Вселената, това би било ужасна загуба на пространство.“
Но сега съм тук, за да ви кажа следното: Ние не сме сами във
Вселената! И вече разполагаме с Дейвид Уилкок, който ще го докаже и
ще ни поведе към това златно пророчество.
От онази първа среща с Дейвид Уилкок, когато в един през нощта го
гледах в документалния филм „Енигмата 2012“ по You Tube, разбрах, че
най-сетне се е появил човек, който е отделил време, за да свърже точките
между човешките същества и останалата част от космоса - за да ни
подготви за превръщането ни в Граждани на Галактиката.
Такова беше и желанието на Карл Сейгън. Времето, което прекарах
с този щедър пророк на науката, бе в голяма степен като подготовка за
срещата ми с Дейвид Уилкок. Сейгън не вярваше нито в НЛО, нито в
малки зелени човечета, но определено бе убеден, че Вселената
изобилства на живот и че ние притежаваме потенциала да се
присъединим към колективния космос. Доста- тъчно е само да отворим
сърцата си за подобна възможност и да престанем да се унищожаваме
един друг с нашите войнствени религии, дребни богове, изпълнени с
омраза и разделение догми и политически безумия. Дейвид Уилкок
добавя именно надеждата на Карл Сейгън за бъдещето на човешката раса
към своя собствен синтез на космоса и нашето място в него.
Докато пиша този увод към ключовия труд на Дейвид върху нашето
колективно бъдеще в света след 2012 година, се усещам изпълнен със
същото преклонение и детинско нетърпение да видя какво ще се случи
по-нататък. Какво ни очаква като вид, какво бихме могли да приемем и
на какво да вдъхнем живот? Но да знаете, че ако просто седим и си
чакаме, нищо няма да се случи. Налага се още отсега да си изясним каква
ще бъде нашата роля в тази невероятна възможност, чието начало ще
бъде поставено на 21 декември 2012 година.
Тук ми хрумва фраза от един мой съвсем нов анимационен епос,
който ще бъде пуснат от „Фокс“ през 2013 година. Тази фраза обобщава
перфектно истината, която според мен Дейвид Уилкок донася от
Вселената, за да поднесе на човешката раса:
„Едно сърце бие за всички останали... Всички сърца бият като едно“
Благодарим ти, Дейвид Уилкок, че отново изнесе надеждата на
преден план. А вие внимавайте, човеци! И пазете добре кар- мата си!

Джеймс Харт, Паунд Ридж, Ню Йорк, 2009 година

 Въведение
от Греъм Хенкок

За първи път попаднах на пророчеството на майте за края на света на

21 декември 2012 година в началото на 90-те години на XX век, по време
на проучванията за книгата ми „Следите на боговете“.
Оттогава насам - и слава на бога - стана ясно, че съществуват повече
от един начини за тълкуване на това пророчество.
Някои продължават и до днес да вярват във варианта за мрачния,
неизбежен край, ала и все повече нараства броят на онези, които са
намерили основателни причини да тълкуват годината 2012 не толкова
като конкретна дата, колкото като епоха, която вече е започнала - период
от тридесет, петдесет, а може би дори сто години, през който, въпреки
съпътстващите ни изпитания, пред нас, човеците, ще изгрее ново бъдеще
- бъдеще, което ще ни позволи да навлезем в по-висши нива на
съзнанието и да реализираме пълния си потенциал.
Дейвид Уилкок е едно от водещите имена сред групата на
дълбоко вярващите. И в страниците, които следват
по-нататък, той доказва по убедителен начин, че новата
златна епоха е само на една ръка разстояние от нас и че стига
да поискаме, бихме могли да я осъществим. Скептиците
отвръщат на подобни неор- тодоксални схващания с
безмилостни атаки срещу всички, които са се осмелили да ги
огласят, така че Дейвид със сигурност ще трябва да очаква
истински ураган от критики и възражения, особено докато
тази негова книга се сдобива с все по-голямо и по-мощно
влияние. Стига утвърдените институции да останат верни на
себе си, оттук нататък можем да очакваме следващият текст
да бъде разнищван дума по дума за грешки и слабости,
 при това от екипи, съставени от големи академични умове. И ако
намерят нещо - защото никой автор не е напълно безгрешен, - то ще бъде
използвано, за да се докаже, че и всичко останало в книгата е напълно
погрешно.
Обаче горе главата! В тази книга има и множество научни данни,
голяма част от които са съвсем нови за западния читател, тъй като са
рожба на руските учени. Дейвид ни прави огромна услуга, събирайки на
едно място целия този материал. В някои случаи импликациите от
руските изследвания са толкова радикални, че ортодоксалната наука
отдавна се е потрудила да ги анатемоса като измишльотини.
Поддържайте съзнанието си отворено, особено там, където
официозите изричат твърдо „НЕ“, приемете поканата на Дейвид за
задълбаване във фактите и ви гарантирам, че съвсем скоро ще установите
как нещата постепенно започват да се навързват пред очите ви в един
напълно нов модел - модел, какъвто до момента никога не ви е хрумвал.
Моята задача чрез това въведение не е да правя коментар относно
невероятните концепции в тази велика книга на идеите, която държите,
но все пак ще си позволя да откроя три, които Дейвид излага и между
които според мен има неразривна връзка:

1. Видимият, материалният свят - колективното преживяване, което

по всеобщо съгласие наричаме „реалния свят44, е еманация на
триизмерното пространство на една невидима, паралелна вселена. И ние
не можем да твърдим, че разбираме напълно „реалния свят44, без да
вземем предвид скритите измерения, от които той произлиза.
2. Именно защото е еманация - а оттук и в известен смисъл нещо
като илюзия или холограма, - „реалният свят44 не е нито постоянен, нито
стабилен, не е и неизменчива цялост, която се поддава на промяна
единствено чрез пряка физическа или механична намеса. Понякога този
свят се държи по-скоро като ярък сън, който обаче може да бъде
променен чрез силата на мисълта и въображението.
3. Оттук следва, че „мислите44 са „неща“, поради което трябва да си
даваме сметка, че нашите мисли са в състояние да оказват осезаем ефект
върху „реалния свят44.

В тази книга Дейвид разработва идеи, които са в определен смисъл

изключително модерни, схващания на XXI век - концепции, родени в
авангарда на научни дисциплини като например квантовата физика и
изследванията на съзнанието. Ала онова, което ми допада най-много в
тях, е фактът, че всички те хармонизират перфектно с традициите на
дълбоката древност, напомняйки ни, че истината е винаги истинска,
единна и неделима, независимо от начина, мястото и средствата, чрез
които се изразява.
Да вземем за пример понятието за „реалния свят“ като еманация или
реализация на някакви скрити от нас селения - то е централно за
египетските схващания за природата на реалността, откривани в
изключително древни документи като „Текстовете от пирамидите“ (ок.
2200 г. пр.н.е.). Същата идея се пропива и в разнообразните преработени
издания на „Текстовете от саркофага“, „Книгата за онова, което е в Дуат“
и „Книгата на мъртвите“ и с течение на времето достига до гностичните и
херметичните текстове, които се съставят на старогръцки и латински език
по времето на Христос, и имат изключително силно влияние върху
мистичното християнство.
Същността на тази древна идея се съдържа в сбит и най-ярък вид в
простичкия и много красив херметичен принцип „Каквото отгоре, такова
отдолу“, което идва да ни покаже, че моделът на нещата земни, на нещата
от „реалния свят“ (на „разумния Космос“, както го наричат в
херметичните текстове) може да бъде проумян единствено и само ако си
дадем сметка, че той е отражение на случващото се в една по-висша,
невидима сфера:

„ Ако разгледаме цялото, ще разберем, че всъщност и самият

разумен Космос, с всички неща, съдържащи се в него, са облечени в
одеждите на онзи по-висш Космос.“

„Или казано по друг начин, съществува Космос, който е „неуловим

за сетивата \ Този разумен космос (т.е. „реалният свят“) е направен по
образ и подобие на онзи, другия Космос, и възпроизвеждан безкрайно
като копие.и

Лично аз не виждам никаква разлика между херметичния Космос,

който е „неуловим за сетивата“ и който е „облечен в одеждите на
по-висшия Космос“, и идеята на Дейвид за Вселенското енергийно поле,
което засега остава невъзможно за регистриране от съвременната ни
научна апаратура, но пък оформя и определя всеки отделен аспект на
нашата реалност.
Схващанията на херметичните текстове относно циклична- та
природа на времето и неговата интерпретация чрез материята също
пасват перфектно с най-новите научни открития в сферите, които Дейвид
успява да обедини на следващите страници. След като приключите с
четенето на „Енигмата 2012 - Вселенското енергийно поле“, върнете се
тук и препрочетете наново цитатите от херметичните текстове -
гарантирам ви, че тогава със сигурност ще схванете какво искат да ви
кажат:
 „ Космосът е онова, в което се съдържа времето, и именно чрез
напредъка и движението на времето става поддържането на живота в
Космоса. Процесът на времето се регулира по строго определен начин, а
Времето в наредения му път подновява всички неща в Космоса чрез
Промяна. “

„ Космосът се върти в едно вечно движение. Това движение няма

никакво начало, няма да има и край. Той последователно се разкрива и
изчезва в различните части на космоса, и то по такъв начин, че в
строго дефинирания поток на времето той отново и отново се
реализира наново в съгците онези части, в които преди е изчезнал.
Такава е природата на кръговото движение - всички точки в един кръг
са свързани заедно по такъв начин, че е невъзможно да открием
мястото, откъдето всичко започва. Защото е повече от ясно, че всички
точки от линията на движението едновременно се предшестват и
следват, и то завинаги, и именно по този начин се върти и времето. “

„Ако предположим, че настоящото време е различно и отделно от

миналото, или пък, че бъдещето е отделно от настоящето, ще се
озовем пред огромно затруднение. Защото за настоящето е
невъзможно да се осъществи, освен ако не се е осъществило и миналото
(и за бъдещето да се осъществи, освен ако не се е осъществило и
настоящето). Тъй щото настоящето произтича от миналото, а
бъдещето от настоящето. И дотолкова, доколкото миналото се сбира
в настоящето, и настоящето - в бъдещето, те се превръщат в едно от
тяхната приемственост. Следователно те по никакъв начин не са
отделени едно от друго. “

Предшествана от херметичните текстове е и изключително полезната

и интересна концепция на Дейвид, че „реалният свят“ най-вероятно е вид
ярък сън, податлив на промяна чрез силата на волята и въображението. В
тях пък откриваме твърдението, че „Илюзията е нещо, изковано от
действията на Реалността“
Според херметичната гледна точка нереални са дори и човешките
тела, които обитаваме:

„Защото се налага да проумеем, че само и единствено онова, което

съществува вечно, е реално. Обаче човекът не е нещо, което съществува
вечно, следователно човекът не е реален, а само привидност...“

В селенията на привидностите мислите действително могат да се

превръщат в неща, следователно трябва да внимаваме с думите, които
изричаме в общественото и личното си пространство. Вярно, трудно е,
особено като имаме предвид, че двадесет и четири часа в денонощието
медиите ни заливат с ужасяващи, кошмарни новини, но ако твърде много
човеци се концентрират твърде дълго върху обречеността и
унищожението, ако твърде много от нас продължават да се вторачват
върху негативните си емоции като омразата и завистта, ако твърде много
от нас отказват да изразят любовта и благодарността си и твърдоглаво
отстояват нежеланието си да търсят прошка, то тогава няма да е далече
моментът, когато сами ще превърнем яркия си сън в ад, но тук, на Земята.
А не трябва да става така.
Едно от главните послания както на тази книга, така и на редица
древни текстове гласи, че ние сме съавтори в сътворението на
собствената си реалност, откъдето следва, че златната епоха е съвсем
близо до нас, буквално зад ъгъла - винаги и за всички от нас. За да я
приемем, се налага да оставим настрани всички негативни модели и
референтни рамки на миналото, да се отървем от неповратливите си
мисловни навици, които отдавна отказват да ни служат, и да бъдем
готови да приемем едно тотално разтърсване на нашия светоглед по
абсолютно всички въпроси.
Доказателство за това колко трудно постижими са всички тези неща
е забавянето на тази златна епоха. Но ако Дейвид е прав, невидимото
Енергийно поле, генериращо нашите ярки сънища, които ние наричаме
реалност, може би ще се сдобие с много по-голяма сила и ще стане далеч
по-осезаемо през следващите години. И може би ще окаже огромно
въздействие върху човешкото съзнание.
Вероятно епохата на 2012 година действително ще се превърне в
повратна точка за нашата човешка история. И може би най-сетне е назрял
моментът да обърнем по-голямо внимание на Космоса - и видимия, и
невидимия. Защото надали е случайно, че той ни изпраща знаци и чудеса,
надали е случайно, че ни говори чрез сънища и видения - чрез тях той
неотклонно се грижи за нашето добруване и се опитва да ни върне на
правия път.

Греьм Хенкок
 -ПЪРВА ЧАСТ -

ТЯЛО
и
СЪЗНАНИЕ
 Пролог
БЪДЕЩЕ ОТВЪД НАЙ-СМЕЛИТЕ МЕЧТИ

Още от зората на осъзнаването ни като вид ние, човеците,

непрестанно си задаваме „големия въпрос“: кой съм аз? Откъде идвам?
Как съм се озовал тук и накъде отивам? Хилядолетията са ни предложили
редица учители и пророци, всеки от които е твърдял, че разполага с
отговорите, а различията в схващанията и мненията относно тези
изначални питания са довели до най-зверските жестокости и
най-великата скръб в цялата човешка история. Въпреки различията обаче
в духовните традиции и вярвания по света се появяват все едни и същи
теми. Сред тях е и идеята, че Вселената не е направена от „мъртва“ или
инертна материя, а по-скоро е живо, съзнателно, дишащо Същество.
Казва ни се, че този свръхинтелект е втъкал своите нишки във времето,
пространството, енергията, материята и съзнанието, а заедно с тях - и
Своя собствен образ. Въпреки необятността на Вселената ние очевидно
притежаваме лична връзка с тази величествена Идентичност и ще
продължим да живеем и дълго след смъртта на физическите си тела.
Повечето духовни традиции ни повтарят също така, че в крайна
сметка ще се съединим наново с „Единния“ и дори когато говорим,
изхождащи от пълното си невежество за тези велики реалности, някакъв
скрит духовен ред ръководи нашия живот
- същият, който в крайна сметка ще ни помогне да се върнем в своя Дом.
Едновременно с това систематично ни се напомня, че разнообразни
свръхсъщества с добри намерения от рода на Исус Христос, Буда,
Кришна и всякакви други са се намесвали пряко в историята на
човечеството, за да ни помогнат да намерим пътя към тази велика
Истина. Както посочват още Греъм Хенкок, Зекария Сичин и редица
други, голяма част от древните култури разказват за „богове“, които са
оказвали на човеците напълно практическа помощ - писменост,
математика, астрономия, земеделие, животновъдство, етика, право и
архитектура. Именно с тяхно съдействие сме издигнали онези масивни
мегалитни структури, изградени от привидно невъзможни за пренасяне
каменни блокове, обслужващи някаква полезна цел. Тези мегалитни
структури се откриват по всички кътчета на света, нищо че дори и
свръхразвитите ни съвременни технологии не са в състояние да повторят
този подвиг.
Нашата „модерна“ епоха приписва произхода на всички главни
световни религии и духовни традиции обикновено на митологията и
суеверията. Благодарение на привидно неразрешимите противоречия
между разнообразните философски системи, както и на нашето
непрекъснато нарастващо желание за сдобиване с „доказуема“
информация, в съзнанието на мнозина от нас Науката отдавна е
изместила Религията като последен арбитър на Истината. Вследствие на
всичко това тази някога величествена, прекрасна концепция за
Божествения космос е запратена в аналите на историята. Днес Вселената
се е превърнала в една гигантска колекция от мъртъв, празен „материал“.
Нашият разум, мислите и емоциите ни - а да не говорим за богатството и
разнообразието на видовете на нашата планета - вече се разглеждат като
следствие от обикновеното съвпадение и случайността в една иначе
безсмислена, безчувствена, безкрайно студена и депресираща празнота.
Вече не разполагаме с нищо, за което да живеем, нищо, в което да се
надяваме, след като умрем - дори и необходимостта от етика и морал се е
превърнала в обект на благоразумен философски дебат. Щом сме наясно,
че не можем да избегнем смъртта, и щом единственият ни шанс за
съществуване е тук и сега, то тогава защо да не посветим живота си на
преследването на удоволствията? Защо да не се отдадем изцяло и
напълно на хедонистичната си сласт за трупане на пари, власт и
привилегии с надеждата, че същите тези благини ще можем да предадем
после и на нашите деца, създадени от собствените ни тела?
Колкото повече си мислим, че знаем, толкова по-самотен става
нашият живот. Магията отдавна ни е отнета. Вече не притежаваме
никакви специални умения, никакви магически сили. Не съществува
нищо, на което да се надяваме, след като ум-
рем. И във Вселената няма никой друг, когото бихме могли да срещнем.
И преди да сме се сдобили с възможността да поемем на сериозни
пътешествия из космическото пространство, нищо чудно и сами да се
унищожим в някоя планетарна катастрофа - било чрез оръжията за
масово поразяване, било поради естествени причини, които ние очевидно
не знаем нито как да контролираме, нито как да предотвратим. Безкрайна
е поредицата на високобюджетни апокалиптични филми, които
забавляват масовата публика чрез идеята, че Земята е заплашена от
тотално унищожение. И ако към всичко това добавите и по-внимателно
вслушване в разнообразните „пророци на мрака и обреченост- та“ нищо
чудно, че вече сте започнали да се питате дали всъщност всичко при нас е
наред.
Ако случайно вече сте гледали моя документален филм по You Tube,
озаглавен „Енигмата 2012“, или сте попадали на някоя от моите
телевизионни изяви, вероятно вече сте наясно, че лич- но аз изобщо не
вярвам, че човечеството го грози депресиращо, ужасяващо или
апокалиптично бъдеще. Моето убеждение е, че съдбините ни на тази земя
се направляват внимателно и систематично от някакъв скрит интелект -
от едно живо енергийно поле, от което е изградена и цялата Вселена.
Напълно независимо един от друг, редица именити изследователи са
открили тази невидима вселенска сила и са й дали различни имена. В
наименуването й засега не съществува нито систематичност, нито
стандарт. Но тъй като тази сила най-вероятно е източникът на всичкото
време, пространство, материя, енергия, биология и съзнание във
Вселената, аз предпочитам да я наричам с най- простия и по мое мнение
най-изчерпателен термин - Вселенско енергийно поле.
Това не е книга за философия, спекулативни размисли или
пожелателно мислене - това е един широкомащабен синтез на всички
изследвания на Вселенското енергийно поле, правени досега. В
съставянето на книгата си аз се опирам на опита на гиганти на човешката
мисъл — преобладаващата част от откритията, за които разказвам, са
направени от доктори на науката от редица известни университети, които
впоследствие се превръщат в обекти за поругание и отричане от страна
на своите колеги, работодатели, както и на мнозинството от
ортодоксално мислещия свят. Налице са и безброй примери за това как
определен учен или изследователски институт са направили конкретен
научен пробив, за който са пуснали съобщение в официалната
преса, ала нито медиите, нито някой друг се е сетил да забележи връзката
на въпросния пробив с редица други сходни открития. Единствено в
Русия още от 50-те години на XX век съществуват систематични,
фокусирани опити за проучване на Вселенското енергийно поле, но до
разпадането на Съветския съюз през 1991 година голяма част от тези
разкрития са били класифицирани като строго секретни. Само през 1996
година по въпросите за Вселенското енергийно поле излизат на бял свят
над десет хиляди научни доклада, като повече от половината от тях идват
от Русия. Последиците от тези открития са толкова зашеметяващи, че
вероятно ще ви бъде трудно да повярвате колко много вече знае
човечеството по въпросите за тази невидима сила — сила, която влияе
върху абсолютно всичко, което виждаме и чуваме, което правим и в
което вярваме.
За събирането на този огромен набор от данни ми бяха необходими
повече от тридесет години, а от 1993 година насам съм посветил голяма
част от времето си на това радикално преосмисляне на науката. И след
като през лятото на 1998 година излязох на свободна практика, започнах
да работя по четиринадесет часа на ден и седем дена седмично по
въпросите на проучването и изследването на феномена, наречен
Вселенско енергийно поле. След като Брайън Тарт, президент на борда на
издателство „Dutton Books“ се свърза с мен и ми предложи да публикува
моите изследвания, ми бяха необходими близо две години на
фокусирани, целенасочени усилия, докато достигна до ясна концепция за
вида й. И когато накрая започнах да отсявам най-доброто от всичко,
което бях открил, насочвайки го към една-единствена цел, дори аз бях
изумен от безкрайния парад удивителни нови съвпадения, които се
появиха. И ако тези научни пробиви станат обществено достояние и
бъдат използвани за разработката на нови технологии или пък ако вече
съществуващите технологии биват пренасочени за работа на нови
принципи, то тогава бихме се оказали обитаващи свят, който не само
съперничи, но дори изпреварва дори най-смелите ни мечти, въплътени в
идеите на писатели и сценаристи.
С тази книга ви предлагам една интересна обиколка из най-
невероятните мистерии на времето, пространството,
енергията, материята, биологията и съзнанието. В нея ще се
запознаем с разнообразни удивителни теми като
антигравитацията, дема- териализацията, телепортацията,
паралелната реалност, в която времето е триизмерно,
квантовата геометрия, естествените
 ..точки на завихряне“ на земята, където изчезват кораби и самолети,
съвсем реални примери за пътешествия във времето, с календара на майте
като средство за изчисление на момента, когато тези „портали“ ще се
отворят, и с анализ на това как точно нашата галактика ръководи
различните цикли, през които преминаваме - циклите на нашата
собствена физическа, биологич- на и духовна еволюция. Потенциалните
технологични приложения на тази нова наука са невероятни. Възможно е
също така, с преминаването в тази съвсем нова енергийна зона на
галактиката, да забележим фундаментална промяна в природата дори на
времето и пространството.
И ключът за разгадаването на всички тези мистерии е Вселенското
енергийно поле. Тъкмо то е и средството, чрез което бихме могли да
получим най-сетне истинските отговори на големите въпроси кои сме,
откъде идваме, как сме се озовали тук и накъде отиваме. Пътешествието
ни в селенията на Вселенското енергийно поле започва с първа глава и
със запознаване с работата на доктор Клийв Бакстър - истински пионер в
науката, който ни помогна да разберем действителната природа на
съзнанието и мисълта. Вече не е необходимо да тънем в невежество
относно структурата, същността и целта на съзнанието. Защото то не е
просто биологичен феномен - то е втъкано в енергията на самата Вселена.

Дейвид Уилкок, януари 2011 г.

 Първа глава
ЕФЕКТЪТ НА БАКСТЪР, БЕЗПЛАТНАТА ЕНЕРГИЯ И
ПОСЛЕДИЦИТЕ ОТ НЕЯ

Възможно ли е всичкото време, пространство, енергия, материя,

биологичният живот и съзнанието във Вселената да бъдат плод на
едно-единствено Вселенско енергийно поле? Възможно ли е древните
духовни учения и философии да са били прави, когато са твърдели:
„Каквото отгоре, такова отдолу“? Ами ако всичко, което наблюдаваме
във видимата Вселена, в крайна сметка се окаже проявление на един
всемогъщ разум, притежаващ една-единствена идентичност и съзнание?
Възможно ли е да живеем в амнезия и да преживяваме неща, които в
крайна сметка ще спомогнат за окончателното ни събуждане и ще ни
въведат в необятността на това безкрайно съзнание?
Тази книга е длъжна да започне с неоспорими доказателства в полза
на тезата, че съзнанието не се ограничава единствено в рамките на нашите
мозъци и на нервната ни система. Ще се наложи да се запознаем с факти,
доказващи по неопровержим начин, че мислите ни са в постоянно
взаимодействие с нещата около нас и че имат директно въздействие върху
обкръжаващата ни среда. И ако нашата концепция за Вселенско
енергийно поле е правилна, то тогава разумът ще се окаже енергиен
феномен, който не само че не е ограничен от биологичните форми на
живот, но и е в състояние да преминава между тях - през уж „празното
пространство 44.
Множество учени и изследователи от западния свят са направили
открития, доказващи съществуването на Вселенското енергийно поле.
Сред тях са противоречиви фигури като Вил- хелм Райх - протеже на
бащата на психологията, доктор Зиг- мунд Фройд. В нашия случай обаче
анализът на Енергийното поле ще започне с доктор Клийв Бакстър, който
обобщава удивителните разкрития на своя живот в наскоро
публикуваната си книга „Първичното възприятие44.
Удивителната сила на хипнозата

По време на първата си студентска година в университета „Ратгърс“

Бакстър с удивление слуша как негов приятел описва някаква техника за
хипноза, която съвсем скоро е научил от своя професор. Бакстър решава
да хипнотизира с тази техника своя съквартирант, който не след дълго
изпада в дълбок транс. После Бакстър изрича: „Сега искам да отвориш
очи, но няма да се събудиш. Искам да слезеш във фоайето и да вземеш
офици- ално разрешение да държим лампите светнати до късно.“ В това
общежитие имало закон, съобразно който на студентите било забранено
да държат лампите си светнати след десет вечерта, освен със специално
разрешение. Поставеният под хипноза съквартирант на Бакстър отваря
очи, става, тръгва по коридора, слиза във фоайето и получава
необходимото разрешение от дежурния преподавател. Подписва се в
журнала и се връща в стаята. Когато Бакстър вади съквартиранта си от
хипнозата, момчето дори не си спомня какво му се е случило. „Виждаш
ли? Не се получава. Тази така наречена хипноза е чиста измама!“ - казва.
Обаче после Бакстър го води във фоайето при дежурния професор, който
моментално потвърждава, че само преди няколко минути съквартирантът
е слязъл и е получил разрешение лампите в стаята им да светят до късно.
Но хипнотизираният все така отказва да повярва, че всичко това е истина.
И изживява истински шок, когато вижда собствения си подпис в журнала
на общежитието.
От този момент нататък Клийв Бакстър се заема с изследвания на
хипнозата. Прочита всички книги по темата, които успява да откритие -
които в края на 30-те години на XX век не са чак толкова много, след
което провежда нови и все така успешни експерименти. След японското
нападение над Пърл Харбър през 1941 година Бакстър се присъединява
към една военна програма в Тексаския университет, в чиито рамки
започва доста често да прави демонстрации с хипноза пред доста
по-голяма аудитория. Приблизително всеки трети от публиката му
навлиза в някоя от фазите на транса - онези, които изпадат в
най-дълбокия транс, той избира, за да продължи работата си на
по-интензивни обороти. По време на транс един от тези хора получава
указания, че в първите тридесет минути, след като се събуди, няма да
може да вижда Бакстър. И наистина - изведен от хипноза, този субект
изобщо не вижда водещия експеримента. За да провери докъде може да
стигне, Бакстър запалва цигара и издишва към човека малко дим, макар
че лично той не е пушач. Субектът съзира цигарата и дима, но ги вижда
като левитиращи във въздуха - иначе не е в състояние да зърне онова,
което ги държи. Уплашва се дотолкова, че тръгва да бяга от стаята, но
бива спрян от останалите. След уречените тридесет минути фигурата на
Бакстър постепенно изкристализира пред очите му. Субектът следва
перфектно постхипнотичните команди, като същевременно няма никакъв
спомен за онова, което му е казано да направи.
Моето запознанство със силата на хипнозата стана по малко
по-особен начин, след едно драматично извънтелесно преживяване.
Когато бях само на пет годинки, една нощ се събудих и установих, че се
рея на около един метър над тялото си. Момченцето в леглото под мен
дишаше равномерно, но щом то бе „аз“, тогава аз какво бях, мътните го
взели? Тази мисъл постепенно започна да ме изпълва със страх и в мига,
в който окончателно се паникьосах, се върнах рязко в тялото си. През
следващите две години обаче ми се искаше да имам нова възможност да
изследвам тези нови селения, но за съжаление нищо не ставаше. И когато
накрая попитах майка ми как бих могъл да науча повече по този въпрос,
тя ме заведе в мазето и ми предложи няколко свои книги за
екстрасензорните възприятия. Първата, която прочетох, бе „Как да
накараме екстрасензорните ни възприятия да заработят за нас?“ на
Харолд Шърман. Там Шърман твърдеше, че когато хипнотизираш
някого, можеш да го накараш да се сблъска с екстрасензорно
преживяване от типа, който бях имал аз, при това със зашеметяващи
резултати.

Колкото по-дълбоко е състоянието на транс, толкова повече се

активизират екстрасензорните умения на субекта. При тези условия
той може да бъде инструктиран да напусне тялото си и да се разходи
до определено място или човек, след което да докладва какво е видял или
чул.

Хипноза и астрални проекции

Доктор Томас Гарет, един от първите специалисти по хипноза,
лекували посттравматичния стрес при войници от Първата световна
война, ми разказа една интересна история със свой пациент. При него
отишъл младеж, син на прочут драматург от Бродуей, с дълбоко
емоционално разстройство по повод прекратена любовна връзка. Решил
да се подложи на хипноза, при която разказал на доктор Гарет как той
и бившата му годеница ~~ студентка в Уелсли, се скарали по някакъв
незначителен въпрос, след което тя му върнала пръстена.
Съвсем импулсивно доктор Гарет казал на хипнотизирания
младеж, че може да отиде още сега при жената, която обича, и да
провери какво мисли тя по повод скъсването им. После пояснил, че той
притежава силата да напусне физическата си форма и чрез
астралното си тяло да отиде директно в Уелсли и в общежитието,
където се намира младата дама. За миг настъпила тишина. След малко
хипнотизираният субект обявил, че се намира пред затворената врата
на момичето.
- Не позволявай това да те спре - обадил се доктор Гарет. — Сега
можеш да минаваш през всички врати. Влез вътре и ми кажи какво
прави!
След още един миг на мълчание младежът отговорил:
- Намира се на бюрото си и пише писмо.
- Това е добре - отбелязал докторът. — Надникни над рамото й и
ми прочети какво пише!
Почти моментално по лицето на хипнотизирания субект се
разляла усмивка.
- Но тя пише на мен!
- Какво по-точно пише? - попитал доктор Гарет и си приготвил
молив.
Младежът прочел няколко абзаца от писмото дума по дума.
Станало ясно, че неговата любима много съжалява за онова, което му е
казала по време на любовната свада, че го моли за извинение и изразява
надежда двамата пак да се сдобрят. Младежът се развълнувал
дотолкова, че се опитал да прегърне момичето, обаче начинът, по
който физическото му тяло реагирало на това действие бил такъв, че
лекарят бил принуден набързо да го върне обратно от астралното му
приключение, като го събудил, преди това съобщавайки му, че ще си
спомня всичко, което се е случило.
По-късно същия ден този млад човек получил писмо по куриер от
своята любима - същото онова писмо, което бил прочел по астрален
или телепатичен път. Доктор Гарет пази и до днес това писмо в
архивите си - така, както му го е диктувал субектът, заедно с
бележките, които си е правел по време на сеанса. Между него и
оригинала има само няколко незначителни разлики.
Още по-фантастична история за хипноза може да се намери в
епическата творба на Майкъл Толбот „Холографската вселена“ - един от
най-добрите образци от сферата на Вселенското енергийно поле,
излизали някога от печат. В началото на 70-те години на XX век Толбот
става свидетел на хипноза, на която е подложен приятелят на баща му
Том. Специалистът по хипноза казал на Том, че след като излезе от
транса, дъщеря му Лора ще остане невидима за него. После накарал Лора
да застане точно пред баща си. Когато се събудил, Том очевидно гледал
директно пред тялото й и виждал всичко зад нея. Дори не я чул как
хихика. След това лекарят извадил от джоба си часовник и много бързо го
поставил зад гърба на Лора - но така, че никой от останалите в стаята да
не види какво е. После попитал Том дали вижда какво държи.

Том се приведе напред, сякаш взирайки се директно през тялото на

дъщеря си, и каза, че това е часовник. Специалистът по хипноза кимна и
попита Том дали може да разчете надписите по часовника. Том присви
очи, като че ли се опитваше да различи буквите, и после изрече на глас
както името на собственика на часовника (който се оказа човек,
напълно непознат за присъстващите в стаята), така и посланието.
След това хипнотизаторът вдигна предмета и всички видяхме, че е
часовник, и го подаде, така че всички да се уверим, че Том бе прочел
надписите съвсем правилно. Когато после говорих с Том, той ми призна,
че наистина не е виждал дъщеря си. Единственото, което виждал, бил
хипнотизатора как стои и държи върху дланта си един часовник. Ако
хипнотизаторът го беше пуснал да си ходи, без да му каже какво е
станало, Том никога нямаше да разбере, че не е виждал обичайната,
общоприета реалност.
 Когато през 1995 година прочетох всичко това, останах дълбоко
поразен. Оказваше се, че хипнотизираният ум на Том е виждал директно
през дъщеря му така, сякаш тя не е съществувала, и е можел да разчете
всичко, намиращо се зад нея. Ако това е вярно, значи влиза в огромно
противоречие с всичко, което си мислим, че знаем за твърдата материя, и
едновременно с това подсказва, че част от нашето съзнание има много
по-големи възможности, отколкото повечето от нас допускаме.
Следователно онова, което си мислим, че виждаме, може да се окаже
нищо друго, освен продукт на колективното ни решение да го виждаме
по този начин - нещо като масова хипноза. Да не забравяме, че поставени
под хипноза, ние можем да вървим, говорим и общуваме със света, да
пътуваме извън физическото си тяло, да извършваме точни наблюдения,
както и да имаме или да нямаме съзнателен спомен за онова, което сме
правили, след като сме били изведени от транс. Освен това можем да
получаваме хипнотични наставления за това какво да мислим или какво
да правим, след като се събудим. Тези наставления са очевидно
достатъчно мощни, за да направят някого напълно невидим за нас, макар
иначе да се намираме в съвсем нормално състояние на съзнанието. Когато
научим, че обикновените хора могат да се поддават на хипноза по
подобен начин, най-често отписваме случилото се като работа на
„подсъзнанието“. Но дори и тогава продължаваме да си стоим в
неведение относно защо или как става това. Като че ли подсъзнанието ни
се подчинява автоматично на хипнотични команди - обикновено без да
задава въпроси, - като че ли е свикнало да чува заповеди и да ги
изпълнява.
След като завършва университета, Клийв Бакстър постъпва на работа
в контраразузнаването на САЩ, където започва да изнася лекции за
потенциалната опасност от това чужди сили да започнат да използват
хипноза, за да извличат информация от правителствените служители
извън граница. Поема огромен риск, но решава непременно да докаже
основателността на тези свои твърдения пред един висш офицер. С нейно
разрешение Бакстър поставя под хипноза секретарката на генерала,
началник на контраразузнаването в онзи момент. В състояние на хипноза
той нарежда на жената да извади един строго секретен документ от
заключеното чекмедже на генерала - и секретарката доброволно се
подчинява. После Бакстър й казва, че след като се събуди, тя няма да си
спомня какво е направила. И наистина, по-късно момичето няма никаква
представа, че е извадило този строго секретен документ от касата.

През онази нощ аз поставих въпросния документ в собствената си

каса, а на следващия ден го представих на генерала. Обясних му, че може
и да си прося военен съд, но се надявам по този начин да докажа
необходимостта от бързи мерки относно значимостта на моите
проучвания. Вместо призовка за военен съд обаче, на 17 декември 1947
година получих изключително благосклонно препоръчително писмо от
нашия генерал, в което се казваше, че моите изследвания са „от
първостепенно значение за военното контраразузнаване“. И оттам
нататък започнаха да се случват хубави неща.

Детекторът на лъжата

След като в продължение на десет дена Бакстър прави демонстрации

с хипноза и натриев пентотал - „серум на истината“, в болницата „Уолтър
Рийд“ във Вашингтон, на 27 април 1948 година започва работа в
Централното разузнавателно управление. Малко след като влиза в
редиците на ЦРУ, той започва работа с Ленард Кийлър — един от
пионерите в използването на полиграфа.
„В допълнение към основните ни, строго секретни дейности аз бях и
ключов член в един екип на ЦРУ, подготвен да замине за която и да е
точка от земното кълбо, за да анализира възможната употреба на
различни необичайни методи за разпит, в това число и моите главни
сфери на работа - разпит чрез хипноза и чрез химически вещества... А в
централата във Вашингтон полигра- фът, който въведох, се сдобиваше с
все по-голяма популярност при проверката на кандидати за работа в ЦРУ
и за наблюдение на някои от ключовите фигури в управлението.
Постоянно нарастващият брой проверки с полиграфа започна да влиза в
конфликт с по-творческите области от моите проучвания “
Малко след смъртта на Ленард Кийлър, някъде към 1951 година
Бакстър напуска ЦРУ, за да стане директор на Полиграфс- кия институт
„Кийлър“ в Чикаго. По онова време това е единственото място, където
желаещите могат да се научат как се борави с детектора на лъжата. След
това Бакстър основава свой собствен консултантски бизнес за работа с
полиграф, работейки с няколко правителствени агенции във Вашингтон,
като не след дълго открива и втори офис в Балтимор, щата Мериленд.
Към 1958 година ученият вече разполага с достатъчно свободно време, за
да започне интензивни проучвания с детектора на лъжата. Именно в този
период той разработва първата стандартизирана система за числова
оценка на полиграфски криви - система, която се използва и до ден
днешен. През 1959 година се премества в Ню Йорк, където продължава
да ръководи свой бизнес. Седем години по-късно се натъква на златна
нишка.
През месец февруари 1966 година се случи събитие, на което
предстоеше да разшири целия фокус на моите проучвания чрез нещо
като промяна на парадигмата на собственото ми съзнание. Към този
момент вече имах зад гърба си осемнадесетгодишен опит с детектора
на лъжата върху хора.

Секретарката на Клийв Бакстър решава да купи ог близкия цветарски

магазин фикус и драцена. Това са първите цветя, които някога шефът й е
притежавал. След цяла нощ работа в лабораторията си, на 2 февруари
1966 година към седем сутринта Бакстър решава да си направи почивка за
кафе. И в тези ранни, уморени часове му хрумва странна идея - да свърже
новата си драцена с детектора на лъжата, за да провери какво ще стане. За
негово огромно изумление електрическата активност на растението не се
реализира чрез равна, непрекъсната линия - оказва се изненадващо
неравна и жива, изменяща се всеки следващ момент. А после, докато
Бакстър наблюдава изумено кривата, става още по-интересно.

Приблизително една минута след началото на записа диаграмата

показа краткотрайна промяна в контура — промяна, сходна с
поведенчески модел, типичен за човек, който за кратко преживява
страх, че ще бъде хванат.

Казано на по-прост език, електрическата активност на растението е

изглеждала точно като графиката на човек, който е започнал да лъже.
Бакстър е наясно, че ако искаш да изловиш някого в лъжа, първо трябва
да разбереш какво точно крие. Ако въпросите ти накарат човека да се
почувства заплашен или притеснен, тогава електрическата активност на
кожата му се засилва. Ученият решава да провери дали ще получи
човешка реакция от новото си растение, като по някакъв начин застраши
живота му.

Когато определен човек се явява на детектора на лъжата, един от

традиционните въпроси, които му се задават, гласи нещо от рода на:
„Вие ли изстреляхте куршума, който се оказа фатален за Джон
Смит?“ Ако човекът е извършил престъплението, въпрос от подобен
род застрашава директно живота му и произвежда реакция, която
полиграфът моментално улавя.
Първо Бакстър пробва с накисване на едно от листата на драцената в
горещото кафе. Нищо. Почуква по друго от листата с химикалката си.
Почти никаква реакция.

А после, след около четиринайсет минути запис па полигра- фа,

през главата ми премина следната мисъл:Последното, което ми хрумва
като заплаха срещу това растение, е да взема кибрит и да изгоря ей
този негов лист, за който е захванат електродът. “ В този момент
растението се намираше па пет- надесетина крачки от мен...
Единственото, което се случи в този период, бе именно тази мисъл.

Случилото се впоследствие ще промени завинаги историята на

науката - а последиците му все още не са достигнали до знанието на
масовата публика.
 В мига, в който въображението ми изрисува картина как изгарям
този лист на драцената, писецът на полиграфа скочи нагоре като луд!
Не бях изрекъл нито дума, не бях докоснал растението, не бях дори
хванал в ръка кибрита — беше налице единствено мисленото ми
намерение да изгоря този негов лист. И веднага след това кривата на
записа скочи. За мен това беше изключително отрезвяващо
наблюдение... Спокойно мога да твърдя, че на 2 февруари 1966 година,
13 минути и 55 секунди след началото на този запис на полиграфа,
моята настройка към света се промени. И аз си казах: „Брей, това
растение май прочете мислите ми!“

Диаграмата на д-р Клийв Бакстър от 2.02.1966 г., показваща

електрическата реакция на драцената при неговата мисъл да изгори
едно от листата й.
И докато растението продължава да демонстрира реакция на
невероятна паника и страх, Бакстър отива до бюрото на секретарката си и
вади оттам кибрит.

Когато се върнах, реакциите на растението продължаваха да

демонстрират огромна възбуда... Престорих се, че смятам да го горя,
като насочих към листа запалена клечка кибрит, но към този момент
вече изобщо не възнамерявах да му причинявам каквото и да било зло.
Накрая реших, че най-добре за него е да премахна източника на заплаха
и да проверя дали то ще се успокои. След като поставих кибрита
обратно в бюрото на секретарката ми, констатирах, че кривата
най-сетне се е върнала към състоянието си отпреди моята мисъл да
изгоря един лист от драцената.

В девет сутринта пристига на работа съдружникът на Бакстър Боб

Хенсън и с удивление научава за постигнатото от неговия колега. Когато
и самият той решава да повтори експеримента, заплашвайки мислено
растението, получава същата реакция. Към този момент обаче Бакстър
вече изпитва истинска симпатия към растението и не позволява на Хенсън
да изгори който и да било от листите му. Впрочем оттук нататък той не
допуска да бъде направен нито един експеримент, включващ запалване
или заплаха за запалване на растения.

Ефектът на Бакстър - личен поглед

През 2006 година звъннах в лабораторията на Бакстър в Сан Диего,
за да го поканя да участва в кратко филмче, разказващо за същото това
събитие, но развиващо се в класна стая. Едва когато двамата вече
разговаряхме, аз си дадох сметка, че датата е 2 февруари 2006 година -
точно четиридесет години от деня, в който той прави това свое откритие.
Клийв Бакстър благосклон- но прие поканата ми за участие във филмчето.
Няколко месеца по-късно го докарахме в Лос Анджелис и похарчихме
стабилна порция инвеститорски капитал за професионално филмче в
холивудски стил.
В ключовата сцена Бакстър получава покана от един колеж, за да
разкаже за първоначалния си експеримент. По време на демонстрацията
той пак включва едно живо растение към своя детектор на лъжата. Един
непокорен студент обаче става твърде нетърпелив и решава лично да
пресъздаде Ефекта на Бакстър. Момчето скача от мястото си със запалка в
ръка и се втурва към растението с намерението да го изгори - обаче моят
главен герой го възпира. Междувременно растението продължава „да
пищи“ от страх да не бъде изгорено и така доказва пред целия клас, че
Ефектът на Бакстър е напълно реален.
Или поне такъв беше моят сценарий за сцената. Разполагах със
значително количество инвеститорски капитал, а Бакстър бе обещал да
работи като актьор, следвайки сценария. За мой ужас обаче той отказваше
„да се преструва' 4, че растението се ужасява всеки път, когато аз задържах
хлапето. Правехме дубъл след дубъл, ала Клийв Бакстър все така не
желаеше да играе ролята, която се очакваше от него. Стана ясно, че
докато не види полиграфа наистина да полудява - така, както бе станало
при истинското му откритие преди четиридесет години, той не би могъл
да поднесе каквато и да било автентична реакция пред камерата. Тогава
си дадох сметка, че единственият начин, по който бих могъл да спася моя
филм, е като използвам истинския Ефект на Бакстър.
До този момент ние само играехме ролите си. Наоколо нямаше
никакви силни емоции. Момчето всъщност нямаше никакво желание да
гори горкото растение, а и бях наясно, че по никакъв начин нямаше да се
опита да ме избута. Така растението „знаеше“, че не се намира в никаква
опасност, в резултат на което диаграмата си стоеше все така изрядна и
перфектна. Разбрах, че трябва да сторя нещо - при това много бързо.
Затова, когато започнахме следващия дубъл, изпратих на растението най-
черните си, най-отвратителни мисли, които ми хрумнаха в онзи момент -
точно в мига, в който се опитвах да спра хлапето. И действително
почувствах онова, което мислех. В онзи момент наистина мразех
растението. Идваше ми да го разкъсам на парчета. Да го изгоря до
шушулка. И точно в правилния момент стрелката на детектора буквално
полудя - напълно като човек, пищящ от ужас. И при все още работещи
камери Клийв Бакстър спонтанно възкликна: „Брей, бива си я тази
реакция!“ Така спасих филмчето си и доказах - включително на себе си, -
че Ефектът на Бакстър сработва.
След това казах на растението, че съжалявам и му изпратих
най-искрените си и топли чувства - в случай че то по някакъв начин може
да ме чуе или усети. И кривата автоматично се успокои. Бакстър ми
позволи да си запазя диаграмата от онзи знаменателен ден - и до днес си я
държа в една кутия заедно със сметките, които натрупахме за един
снимачен ден. След това сценарият претърпя редица промени и в крайна
сметка така и не се стигна до професионална употреба на онази заснета
сцена, но за мен пък остана удовлетворението, че не само съм изпитал
лично Ефекта на Бакстър, но и че съм го направил в присъствието на
самия му откривател. И че сега никой не би могъл да ме убеди, че този
ефект е измишльотина. В тази връзка няма да забравя и деня, в който
разказвах на моята хазяйка и десетгодишната й дъщеря за Ефекта на
Бакстър, когато детето внезапно изскочи навън и изпаднало в пълен
екстаз, започна да се въргаля в тревата и да крещи: „Значи ме чуваш!
Значи ме чуваш!“

Те винаги ни чуват

След откритието си през 1966 година Клийв Бакстър установява, че

щом веднъж започнеш да се грижиш за едно растение, то пък започва да
следи всичките ти мисли и чувства.

По време на експериментите ми с моите растения всеки път,

когато ми се налагаше да изляза за малко от лабораторията, за да
свърша нещо друго, установявах, че в мига, в който съм решавал да се
върна при конкретното растение, то е демонстрирало забележителна
емоционална реакция — особено когато решението ми е взето
спонтанно.

С помощта на синхронизирани часовници Бакстър доказва, че

растението реагира точно в мига, в който той взема решението си за
завръщане. При друг случай ученият започва един експеримент с
растение в Ню Йорк, обаче тръгва за Клиф- тън, щата Ню Джърси, заедно
със своя съдружник Боб Хенсън, който изобщо няма представа, че
съпругата му е организирала парти - изненада по случай годишнината от
сватбата им. През различните фази на пътешествието им Бакстър
регистрира няколко силни реакции от страна на растението - в това число
моментът, когато наближават Порт Ауторити, моментът, в който се
качват на автобуса за Клифтън, моментът, в който автобусът навлиза в
тунела „Линкълн“ и последните им метри в Клифтън. Точно в мига, в
който влизат в къщата и всички се провикват: „Изненада!“, растението
определено усеща силна- та емоция. „Точно в този момент уредът беше
регистрирал из
ключително мощна реакция от страна на растението“ - споделя Бакстър.
С течение на времето ученият започва да свързва различни растения
със своя полиграф, без да се стреми към нищо конкретно - просто
наблюдава реакциите им и после се опитва да се сети какво би могло да
ги причини. Един ден заварва изключително силна реакция в диаграмата
и постепенно си спомня, че това се е случило точно в момента, в който
той е изливал тенджера с вряла вода в мивката на лабораторията си.
Ходил съм в тази лаборатория и отлично знам колко отвратителни могат
да бъдат тези мивки. Тестовете, проведени впоследствие, разкрили, че
мивката била пълна с бактерии - нещо като бара в „Междузвездни войни“
- така че, когато бактериите внезапно загинали от врялата вода,
растението възприело това като заплаха за своя собствен живот - и
„изпищяло“.
По-късно Клийв Бакстър съставя експеримент, за да се опита да
стандартизира ефекта. Опитва се да открие най-нисшото живо същество,
което би могло да му послужи — и се сеща за морските скаридки,
използвани обикновено за храна на рибите. Измисля машина, която да
пуска скаридки във вряла вода на случаен принцип. Растенията, включени
в експеримента, действително реагирали силно на смъртта на скаридките,
но само когато експериментът се провеждал през нощта и наоколо нямало
човешки същества. В останалите случаи растенията очевидно „губели
интерес“ към скаридките - енергийните полета на средностатистическия
човек се оказали доста по-силни. Впоследствие различни скептици се
опитват да повторят експеримента на Бакстър, ала не следват неговия
протокол.

Доколкото успяваме да преценим, хората, опитващи се да

повторят експеримента, всъщност нямат никаква представа как да
изтеглят човешкото съзнание от този експеримент. Въобразяват си, че
като отидат в другия край на стаята или се скрият зад параван, никой
няма да ги види. Ала всъщност не знаят, че за настройката на
растенията към хората степите не значат нищо.

Списание „Електротехнология“ посвещава колонка и половина на

това проучване, след което 4950 учени пишат на Бакстър с молба за
повече информация по този въпрос.
 На 3 ноември 1969 година Клийв Бакстър демонстрира този ефект в
Лингвистичния факултет на университета Йейл. Откъсва листо от
бръшлян и го свързва с полиграфа. „После попитах студентите дали
наоколо се намират някакви насекоми, които биха могли да бъдат
използвани за стимулиране на реакция от страна на растението.“
Студентите улавят един паяк. Поставят паяка на масата и Бакстър накарва
един от студентите да го обгради с ръце така, че да не може да избяга.
През цялото това време листото от бръшляна не реагира по никакъв
начин.

Обаче после, когато студентът вдигаше ръцете си и паякът

постепенно осъзнаваше, че може да избяга, точно преди първите му
крачки в диаграмата на полиграфа се забелязваше силна емоционална
реакция. И това се повтори няколко пъти.

Не след дълго различни телевизионни програми започват да канят

Бакстър за демонстрация, в това число Джони Карсън, Арт Линклетър,
Мърв Грифин и Дейвид Фрост. Фрост се обръща към своя гост с въпроса
дали растението му е мъжко или женско. И Бакстър, и растението му
имат доста интересен отговор на този толкова личен въпрос.

Предложих му да отиде до растението, да вдигне един лист и да

надникне. Но още преди да бе направил и крачка към растението, то
буквално се развилия, с което предизвика бурния смях на публиката.

Резултатите на Клийв Бакстър са повторени от руския учен В. Н.

Пушкин през 1972 година, с помощта на апаратура за елек-
троенцефалография. Поставени под хипноза хора се подлагат на силна
емоционална стимулация и всеки път, когато това става, поставеният
наблизо здравец реагира бурно. Въпреки всички тези интригуващи
резултати обаче научната общност ги приема с напълно предсказуем
скептицизъм. Показателни за това отношение са възраженията на доктор
Ото Солбриг от биологичния факултет на Харвард:

Това е чиста загуба на време. Този тип изследвания няма да

допринесат с нищо особено за науката. Ние вече знаем дос- Шатъчно за
растенията, така че когато се появи някой с подобни твърдения, не
закъсняваме да ги определим като ишрла- танство. Може да си
мислите, че сме предубедени. А може и наистина да сме.

Професор Артър Галстън от Иейл е малко по-учтив, но точ- но

толкова полезен.

Не твърдя, че резултатите, получени от Бакстър, са невъзможни.

Само казвам, че в природата съществуват много повече неща, върху
които да работим... Любопитно е да си мислим, че растенията ни
слушат или че реагират на молитви, но нещата спират точно дотам.
Растенията не притежават нервна система. И няма никакъв начин да
възприемат чувства и мисли.

Други, като например доктор Харолд Пътоф от Изследователския

институт на Станфорд, демонстрират доста по-голяма подкрепа за
идеята.

Лично аз не разглеждам работата на Бакстър като шарла-

танство. Експериментите му са проведени по изряден начин. И ни
най-малко не са претупани, както смятат хората, които не одобряват
изследванията му.

Всичко в природата е в постоянен обмен

Клийв Бакстър свързва със своя полиграф дори бактериите на

киселото мляко, обикновени яйца от хладилника си и дори живи човешки
клетки - и продължава да получава зашеметяващи резултати.
Непрекъснато и систематично установява, че всяко живо същество е
вътрешно свързано с околната си среда. При събития от рода на силен
стрес, страдание или смърт всички живи същества в съответната среда
имат автоматична електрическа реакция - като че ли те също споделят
тази болка.
Идеята да върже и яйца към поли графа хрумва на Бакстър, когато
веднъж фикусът му реагира мощно на момента на счупването на едно
яйце за закуска. Въпреки че използва обикновени, неоплодени яйца от
близката бакалия, свързаните с електроди яйца на Бакстър се държат
крайно неочаквано - демонстрират модели, доста подобни на
сърцебиенето при електрокарди- ограма, както и сложни „цикли в
циклите44, наблюдавани при електроенцефалограма. Едно от свързаните с
електроди яйца на Бакстър преживява огромен шок, когато той вдига
внезапно своя сиамец Сам, изваждайки го от дълбок сън. Още по-впе-
чатляваща е кривата на свързано с електрод яйце, което „пищи“ всеки
път, когато бившите му съседи по кутия биват хвърлени във вряла вода,
едно по едно. Въпросното яйце е било държано в кутия с оловни стени,
която изолира всички електромагнитни влияния. Това означава, че
наблюдаваният ефект не би могъл да бъде отдаден на радиовълни,
микровълни или други електромагнитни честоти.
Клийв Бакстър е напълно наясно с необходимостта от изолиране на
електромагнитните полета при подобни експерименти.

По предложение на неколцина учени и най-вече на физиците,

впоследствие се постарах да поставя зад екран по-малките растения,
обекти на моите опити, за да ги изолирам от електромагнитно
влияние. Използвах медна клетка, известна също и като клетка на
Фарадей... Растенията обаче се държаха така, сякаш този екран не
съществуваше. Доста по-късно имах възможността да потвърдя тези
резултати в една супермодерна, изолирана камера... Обаче вече бях
сигурен, че информацията, която преминава между растенията,
бактериите, насекомите, животните и човеците не е в рамките на
познатите електромагнитни честоти и вълни, нито е някаква форма
на сигнал, податлива на изолиране чрез познатите ни средства. Бе
очевидно, че разстоянието не представлява никакъв проблем.
Извършвал съм наблюдения, навеждащи на мисълта, че този тип сигнал
би могъл да измине десетки, дори стотици километри. И като че ли
сигналът дори не попада в електромагнитния спектър. Ако
действително се окаже така, това би имало знаменателни последици
за науката.

Това е само едно от неизброимите изследвания, доказващи, че

Енергийното поле почти със сигурност не е с електромагнитен характер.
Всеки учен знае, че електромагнитните вълни не са в състояние да
пробият оловни екрани, медни клетки на Фарадей или изолирани камери.
Експериментите на Бакстър с човешки клетки правят откритието му
вече далеч по-лично. При тези експерименти Бакстър получава човешки
клетки от устата на някого, като го моли да се нажабури с вода, а после
да изплюе съдържанието на устата си в епруветка. Тази епруветка се
подлага на обработване в центрофуга, при което живите бели кръвни
телца излизат на повърхността и ученият ги извлича с капкомер. След
това клетките се поставят в миниатюрна тръбичка с диаметър един
милиметър, а за електроди се използват изключително тънки златни
жички. По този начин живите мостри са в състояние да оцелеят „от десет
до дванадесет часа“, като през цялото време демонстрират реакции от
най-високо научно качество.
Любимият пример за работата на Клийв Бакстър с човешки клетки е
експериментът, извършен с астронавта от НАСА доктор Брайън 0'Лиъри
през 1988 година, който по това време работи във факултетите на
университета „Корнел44, Калифорнийския технологичен институт,
Калифорнийския университет и университета „Принстън44. 0'Лиъри
довежда в лабораторията своя бивша приятелка и не след дълго двамата
се скарват жестоко - което „му дава прекрасна възможност да види от
първа ръка изключително качествени диаграми44. После астронавтът
потегля към летището „Сан Диего44, за да отлети обратно за Финикс, щата
Аризона, намиращ се на разстояние от около петстотин километра.
Синхронизира часовника си с този на Бакстър, така че ученият да може да
наблюдава оставените в лабораторията негови клетки през цялото време.
 Предварително се бяхме договорили доктор 0'Лиъри да си води
подробен дневник на събитията, които биха могли да причинят
временната му тревожност. Сред тях са пропуска}ie на една отбивка
от магистралата, когато връща взетата под наем кола на летището,
почти изпуснатия полет заради дългата опашка пред билетното гише,
самото излитане и приземяването във Финикс, забавянето на сина му на
аерогарата там и редица други събития, записани в дневника.
Впоследствие, когато направихме сравнение между записаните събития
и съответните участъци от диаграмата, установихме добра
съгласуваност между реакциите на живите клетки в лабораторията и
почти всички тревожни моменти. Диаграмата му се успокои, едва след
като той се прибра успешно у дома си и си легна.

Разговарях за този експеримент с доктор 0'Лиъри по време на една

вечеря в Цюрих, Швейцария, където и двамата бяхме лектори на една
конференция. И той лично потвърди колко изумен е бил от тези
резултати. Оказваше се, че собственият му мозък е предавал вълни с
информация, която е била улавяна от неговите живи клетки в
лабораторията, намираща се на петстотин километра от него. Ефектът е
абсолютно идентичен, дори когато клетките се поставят в изолирана
камера, което отново доказва, че този тип сигнали не се предават чрез
електромагнитна енергия. Да, „там някъде“ действително има нещо,
някакво енергийно поле, което позволява на нашите мисли да се
разпространяват в пространството, дори и на големи разстояния.
Последствията от всичко това са удивителни, особено когато си дадем
сметка, че всяко живо същество в природата слуша всички останали. И
ние, човеците, не правим изключение от този процес.
Изнасял съм множество лекции на тази тематика и неизменно се
сблъсквам със стенанията на публиката, когато хората разберат, че и
зеленчуците, и плодовете, и киселото мляко, и яйцата, и всички все още
живи клетки в суровото месо до една „пищят“, когато биват сготвени или
изядени. Дори и убедените вегетарианци, които се считат за съблюдаващи
режим на хранене, „изключващ жестокостта“, са принудени да приемат
факта, че храната, която поглъщат, също преживява невероятен стрес
- най-малкото от човешка гледна точка. Дори и да не готвите
зеленчуците си, дейността на вашата храносмилателна система също
притежава „изгарящ“ ефект. Бакстър веднъж ми к^за, че ако се помолиш
над храната си, изпращайки й позитивни, любящи мисли, тогава тя като
че ли приема по-лесно ролята си на твой помощник в оцеляването - и
диаграмите остават спокойни, без регистриране на бурни реакции. Редица
културни и духовни традиции ни напомнят, че трябва „да благодарим на
храната си“. Сега, въоръжени с резултатите на Клийв Бакстър, се
уверяваме, че това привидно маловажно поведение от научна гледна
точка има изключително важна цел в нашия нов енергиен модел.
 Безплатната енергия и последиците от нея

На същата онази конференция в Цюрих, за която ви споменах,

доктор Брайън 0'Лиъри ми предостави богата информация, която доказва,
че уредите, работещи с „безплатна енергия“, са отдавна изобретени, но
въвеждането им бива нарочно спъвано от могъщите енергийни
корпорации. Според данни от Института за нова енергия, към 1997
година „агенцията по патентите на САЩ е класифицирала над 3000
патента за уреди или апарати като строго секретни по Закона за
секретността, глава 35 (1952 Г-Х алинеи 181-188“. Федерацията на
американските учени разкрива, че към края на фискалната 2010 година
броят на този тип изобретения е нараснал на 5135, включително и такива,
подлежащи на „преглед и евентуална забрана“ - за всички соларни клетки
с ефективност над 20 % или на каквито и да било други енергийни
системи, които притежават над 70-80 % ефективност при превръщането
на енергия. Според доктор 0'Лиъри някои изследователи се оставят да
бъдат купени, а откритията им отиват в архива. Към други се прилагат
заплахи, докато трети загиват при странни обстоятелства. По-нататък
доктор 0'Лиъри разказа как доктор Стефан Маринов - „оглавяващ
Европейското движение за безплатна енергия“ - уж доброволно бил
скочил от десетия етаж на библиотеката в университета на Грац, Австрия.
Маринов бил полетял от прозореца с гърба напред, сякаш е бил бутнат. А
както разказа пред всички доктор 0'Лиъри, човекът „не беше оставил
никакво предсмъртно писмо, а беше един от най-енергичните и весели
хора, които познавах“. С подобна съдба се бил сблъскал и доктор
Юджийн Малоув, водещата световна фигура в областта на проучванията
на алтернативните енергийни източници.
Неспособен да сдържа емоциите си, аз буквално избухнах в сълзи на
сцената, пред четиристотин човека публика, докато разказвах за личните
си преживявания с доктор Малоув. Сигурен съм, че ако растенията, които
тогава бяха с мен на сцената, бяха свързани към детектора на лъжата,
щяха да демонстрират доста бурни реакции. Доктор Малоув бе започнал
работа като главен редактор на научното списание на Масачузетския
технологичен институт. Твърдеше, че му е било заповядано да прекрати
всички изследвания в областта на студения синтез, нищо че са били
получени много положителни резултати, доказващи, че този тип реакции
генерират свободна, безплатна енергия. След този момент той основа
списанието „Безкрайна енергия“ и се превърна в главен координатор,
издател и свръзка на всички изобретатели на източници за алтернативна
енергия по целия свят.
На 15 май 2004 година бях гост в един от епизодите на „От
бряг до бряг“ - най-голямото нощно радиошоу в
Съединените щати, заедно с Арт Бел и Ричард Хогланд.
Няколко дена преди това бях разбрал, че гостът, който ще ни
изненада, е доктор Юджийн Малоув. Канехме се да
направим зашеметяващо съобщение - през следващата
седмица Хогланд и Малоув трябваше да отидат в столицата
Вашингтон, за да представят един отлич- но работещ уред с
безплатна енергия. Уредът се поставял върху
 маса и започвал спокойно да се върти само с един тласък, без да
използва абсолютно никакъв конвенционален енергиен източник. Лично
аз не бях съвсем наясно как работи този уред, но идеята ми звучеше
възхитителна - а от изследванията си на Вселенското енергийно поле вече
бях наясно, че подобни неща действително са възможни. Хогланд бе
уредил срещи с различни сенатори и конгресмени, за да им демонстрира
уреда и за да издейства от тях подкрепа, така че всички открития от
подобен характер да бъдат предадени на обществото за проучване и
търговска употреба.
Дла по-малко от двадесет и четири часа преди да излезем на живо по
радиото, доктор Малоув беше пребит до смърт пред дома на родителите
си. Стори ми се крайно подозрително, че се случи точно преди
публичното представяне на уреда му, както и преди предстоящите му
политически срещи във Вашингтон.
Да, определени групи хора със сигурност имат огромен интерес да
не допуснат проучванията на Вселенското енергийно поле да станат
публично достояние. Отлично си давам сметка, че откритото обсъждане
на теми от подобен характер автома- тично ти слага етикета на
„параноиден откачалник“. Но събитията, придружаващи ненавременната
смърт на доктор Малоув, направиха тази тема изключително лична.
Ала въпреки скептицизма, сарказма, присмеха, унижението
и заплахите, придружаващи всички изследвания на
Вселенското енергийно поле, аз упорито твърдя, че в него се
съдържа ог- ромна истина - категорични научни факти, с
които трябва да се запознаем още днес, за да изградим
по-добро бъдеще за всички. И което е най-хубавото, всички
тези открития са изключително позитивни - и в крайна
сметка доказват, че представата на повечето хора за един
любящ Бог е съвсем жива и актуална.
 Втора глава
СЪЗНАНИЕ, ВЕЧНОСТ И ВСЕЛЕНСКИЯТ РАЗУМ

Предприели сме дълго пътуване, за да получим отговор на въпроса дали

Вселенското енергийно поле действително съществува. В процеса на това
пътуване започваме да попадаме на удивителни доказателства. Изследванията
на доктор Клийв Бакстър предоставят убедителна информация в полза на
заключението, че всички живи същества - бактериите, растенията, насекомите,
животните, птиците, рибите и хората - се намират по един или друг начин в
непрестанен енергиен обмен. Общуването между тях предполага наличието на
поле, което не би трябвало да съществува - но само защото не може да бъде
открито в традиционния електромагнитен спектър на видимата светлина,
радиовълните, инфрачервените лъчи, микровълните, рентгеновите лъчи или
каквито и да било други познати на науката явления. Бакстър е само един от
цяла поредица изследователи на хипнозата, установили, че всички ние можем
да останем слепи и глухи за сигналите в нашето обкръжение, стига в състояние
на транс да сме получили указания, че никога няма да можем да ги усетим. Но
щом всички живи същества се намират в непрекъснат психически обмен и са
настроени едно към друго, възможно е мозъците ни целенасочено да изолират
по-голямата част от тази информация за наше собствено добро - за да съхранят
здравия ни разум.
В Мексико живяла лечителка, позната като Пачита (с рождено име Барбара
Гуеро). Още в детството си Пачита установила, че притежава лечителски
способности и първоначално практикувала тези свои умения с животни, докато
работела като ак- робат в един цирк. В юношеството си се била рамо до рамо с
Панчо Вила, а после пеела по кабаретата и продавала лотарийни билети -
докато на тридесетгодишна възраст, вече като домакиня, преоткрила своите
способности. И през следващите четиридесет и седем години, през които
прилагала уменията си, тя съзнателно избягвала всякаква публичност и
помогнала на много и различни хора с привидно неизлечими заболявания. Едва
в края на 1977 година тя възприела идеята талантите й да бъдат подложени на
научни изследвания и се обърнала към доктор Андрия Пухарич от Съединените
щати да изследва нейните парапсихични лечителски способности заедно със
своя екип от специалисти.
В книгата си „Законът на Единния - Книга първа“ Карла Рю- керт разказва
за непосредствениете си преживявания с Пачита:

В края на 1977 и началото на 1978 година придружихме доктор Андрия

Пухарич и неговия изследователски екип до Мексико Сити, за да се запознаем
с една мексиканска лечителка — седемдесет и осем годишна жена на име
Пачита, която практикува уменията си от много години... Пачита извади
един много тъп нож с петиайсетсантиметрово острие и го раздаде на
групата, за да провери реакциите ни — интересуваше я най-вече моята, тъй
като аз играех ролята на опитната мишка. Поради това, че нейната
„операция ' протече, докато аз лежах по корем, не бих могла да разкажа с
подробности какво точно се случи, обаче Дон ме информира, че ножът като
че ли изчезнал на десетина сантиметра в гърба ми, а после се придвижил
много бързо по целия ми гръбнак. Това се повторило няколко пъти, тъй като,
по думите на Пачита, тя работела с бъбреците ми. И тук ние пак не
направихме опит да съхраним „доказателствата1, защото си знаехме, че
нищо няма да излезе. Мнозина са правили опити да проучат парапсихичната
хирургия чрез анализ на последствията й, но са стигали или до
незадоволителни, или до нулеви резултати, което ги е навеждало на
заключението, че цялото това лечение е чиста проба измама.

Лично аз бях особено любопитен какво е усещането по време на тази

своеобразна операция, поради което такъв бе и първият въпрос, който зададох
на Карла, когато разговарях с нея. Както стана ясно, процедурата й била
причинила силна болка. Каза, че имало и известно количество кръв, въпреки
че, когато Пачита изтеглила ножа, раните като по чудо се затворили автомати
чно. Сигурен съм, че всичко това ви звучи налудничаво, но да не забравяме, че
за него свидетелстват цяла стая опитни научни наблюдатели.
Лично доктор Пухарич пък бил лекуван от Пачита за прогресивна загуба
на слух вследствие на отосклероза - разрастване на хрущялната тъкан.
Разбираме, че Пачита просто забила върха на прословутия си нож
последователно във всяко ухо, за по четири десет секунди, което му причинило
невероятна болка, обаче и при него раните се затворили моментално,
кървенето било минимално и нямало никаква остатъчна болка. И въпреки че на
пръв поглед тази намеса с нож в ушите му би трябвало да доведе до постоянна
загуба на слух - както би се очаквало според конвенционалната медицина, - той
бил буквално удивен от резултата, постигнат само от един сеанс.

В главата ми зазвъняха всякакви силни шумове.... Изчислих, че са от

нивата на нюйоркското метро или около 90 децибела над слуховия праг.
Шумът беше толкова силен, че не чувах нищо от разговорите около мен,
обаче иначе не ме беше страх, че вследствие на npoiiedypama ще оглушея.
Почита ми връчи някаква тинктура (с неизвестно съдържание) и ми каза да
си слагам от нея по една капка във всяко ухо, всеки ден. С всеки следващ ден
шумовете в главата ми намаляваха с около 10 децибела и към осмия
постоперативеи ден напълно изчезнаха. Слухът ми обаче се бе изострил
дотолкова, че дори и телефонният разговор ми се струваше болезнен, затова
от този момент нататък ми се налагаше да държа слушалката на
почтително разстояние от ушите си. Тази хиперакузия продължи около две
седмици. Един месец след операцията на Пачита си бях възвърнал нормалния,
идеалния слух и в двете уши.

Ако Пачита беше просто хипнотизатор, предизвикващ по някакъв начин

масови халюцинации, то и тогава лечението й би могло да се определи като
ефективно. Карла Рюкерт описа само първата от двете операции, които са й
били направени от Пачита. За втората операция разказва самият доктор Андрия
Пухарич в книгата на Хърман, при това в доста по-големи подробности.

Дванадесет депа след първата операция Пачита беше готова да направи

и втората. Беше успяла да получи един човешки бъбрек от съдебната
патология. Беше и донесен, поставен в най-обикновен, нестерилизиран буркан,
в най-обикновена вода и съхраняван в кухненския хладилник. В деня на
операцията Пачита просто извади бъбрека от буркана с окървавените си
ръце. След това го разряза по дължина на две, заявявайки, че възнамерява да
трансплантира всяка от двете половини поотделно. След това заби ножа си
дълбоко в едната страна на гърба на пациента, завъртя го и ме помоли да
пусна половинката бъбрек в дупката. С огромио изумление установих, че
бъбрекът в ръката ми бе буквално „засмукан“ от тялото па пациента.
Когато пое- ле опитах с палпация мястото, където бе „засмукан“ бъбрекът.
установих, че тъканта се бе затворила автоматично и в кожата не се
виждаше дори дребна дупчица. Беше зашеметяващо! По този начин бяха
трансплантирани и двете половини на бъбрека. Цялата операция траеше
точно 92 секунди. Един час по- късно пациентката успя да се изправи на
крака. Наспа се добре и около 14 часа по-късно уринира напълно нормално.
След три дена се качи на самолета и се върна обратно в Съединените щати.

Авторът на тази книга твърди: „Андрия бе напълно убеден, че

„моменталната хирургия“ на Пачита е абсолютно автентична и че и той, и
колегите му, наблюдавали и документирали събитията, могат да свидетелстват,
че измамата е невъзможна.

Мексикански неврохирург навлиза в Зоната на здрача

Независимо дали тези процедури са истинска хирургия или не, остава

фактът, че работата на Пачита оказва силно въздействие върху доктор Якобо
Гринберг-Цилбербаум, най-противоречивият неврохирург на Мексико. През
1977 година Гринберг започва да преподава в Националния автономен
университет на Мексико в Мексико Сити, където събира огромен корпус
научни данни по психология на ученето и запаметяването, на зрителната
перцепция и физиологичната психология. През същата тази година Гринберг се
запознава с Пачита, която преобръща с краката нагоре всичко, което той си е
мислил, че знае за биологията, психологията и медицината. Сам Куинън описва
влиянието, което Пачита оказва върху Гринберг в една статия от 1997 година.

Според Гринберг Пачита е извършвала успешни операции без упойка,

използвайки единствено плаиинарски нож. Заменяла болните органи с други,
които се появявали сякаш от нищото... Гринберг прекарал няколко месеца в
наблюдение на Пачита, в разговори и пътувания с нея. Отлично си дава
сметка, че разказите му за нейните операции звучат като бълнувания на
лунатик, но въпреки всичко настоява, че ги е видял точно така.

Според същата тази статия с течение на времето Гринберг написва седем

тома изследвания на шаманите в Мексико, а към
средата на 80-те години на XX век вече е навлязъл изключително дълбоко в
темата. Изумен от подвизите, които според него е видял да извършва Пачита,
той изказва хипотезата, че вероятно съществува „невронно поле“, както го
нарича самият той, създаващо се в рамките на мозъка, което на свой ред
взаимодейства с онова, което той нарича „предкосмическа структура“ - поле,
от което произлизат цялото време, пространство, материя, енергия,
биологичният живот и съзнанието - с други думи, Вселенското енергийно поле.
Ето как Гринберг обяснява всичко това със свои собствени думи - на научен
жаргон:

Предкосмическата структура е холографска, нелокалнарешетка, която

има... качества на съзнанието. Невронното поле, създавано от мозъка,
изкривява тази решетка и активира частични нейна интерпретация, която
се възприема като образ. Едва когато системата—мозък—разум се освободи
от всички интерпретации, невронното поле и предкосмическата структура
стават едно цяло. При тази ситуация перцепцията на реалността става
унитарна, без наличието на его и без никакъв дуализъм. При тази ситуация се
възприема чистото съзнание и усещане за всеобхватно единство и светлина.
Всички системи, разработени от духовните водачи... имат за цел
постигането именно на това директно възприятие на чистата
предкосмическа структура... Науката за съзнанието, която бих искал да
разработя, ще бъде дисциплина, която ще се опита да проумее, проучи и
изследва споменатите по-горе идеи.

Няма съмнение, че ако подвизи като тези на Пачита са изобщо възможни,

хората по света, способни да ги повторят, са изключително малко на брой. За да
събуди човечеството за истинския му потенциал, Гринберг е наясно, че ще
трябва да започне с нещо изключително просто и податливо на повторение.
Първите му експерименти в тази област започват през 1987 година. Двама
души, обикновено двойка мъж и жена, сядат и медитират заедно с продължение
на двадесет минути - за да сформират силна връзка помежду си. След това
биват разделени и поставени в две различни стаи, всяка от които е защитена със
специални екрани от всички възможни електромагнитни излъчвания.
Постепенно мозъчните вълни на двамата участници започват да се
синхронизират, макар и разделени - в този момент Гринберг започва да записва
показанията на електроенцефалограмите им.
Установява също така, че и двете полукълба в мозъка на всеки един от
участниците демонстрират един и същи модел - което се случва обикновено
само при дълбока медитация. Заключава още, че човекът с
най-систематизираните, най-добре организирани мозъчни вълни винаги
„печели“ - което ще рече, че упражнява много по-голямо влияние върху другия.
През 1994 година доктор Якобо Гринберг измисля още по- убедителен
начин за демонстриране на този ефект. Повечето от експериментите му са от
същия тип - двама души, медитиращи заедно за двадесет минути, след което
биват отделени в две различни, изолирани помещения. Сега обаче той започва
да присве- тва с ярка светлина в очите на единия от участниците, с което му
причинява истински шок. Всеки път, когато провежда този експеримент, на
случаен принцип се пускат точно сто различни по цвят светлинки. 25 % от
времето, когато обстрелва с тези свет- линки очите на единия от участниците,
другият получава почти същия мозъчен „шок“, при това по същото време.
Контролните субекти на Гринберг не демонстрират подобна връзка. Това е
откритие със знаменателен характер - резултатите от него биват публикувани в
престижното списание „Физични есета“. Очевидно е, че в момента протича
истинска революция в науката - Вселенското енергийно поле най-сетне става
публично достояние, при това по един напълно доказуем, научно подкрепен
начин и извежда пробива на Клийв Бакстър на ново ниво.
И тъкмо тогава се случва нещастието. Малко след публикуването на
доклада си от 1994 година Гринберг изчезва. Оттогава насам никой не е успял
да го открие - дори във фейсбук са създали страница, посветена на
проследяването му, въпреки всичките изминали години. Съпругата му е
забелязана няколко пъти след неговото изчезване, като последния път е в
средата на 1995 година, и поведението й подсказвало, че е изключително
притеснена от случилото се, каквото и да е то. Някои хора приемат това
поведение като знак, че тя най-вероятно е убила съпруга си, но далеч
по-възможно е да е била заплашена, че същата съдба ще сполети и нея, ако не
се покрие от очите на света. Вероятно никога няма да узнаем какво се е
случило. Но с чиста съвест можем да добавим Якобо Гринберг-Цилбербаум
към списъка с изследователи на Вселенското енергийно поле, които са се
сблъскали с ненавременна смърт в резултат от невиждания си научен пробив.
Но това, разбира се, не може да ни спре да не се постараем Да подредим
парченцата от мозайката.
Безспорни лабораторни доказателства за трансфер на съзнанието
За наше щастие и други учени са провеждали същия тип експерименти,
доказващи за пореден път първоначалните резултати на Бакстър, при това без
да изчезнат и без да бъдат заплашени с нещо по-лошо. Доктор Чарлз Тарт от
Бъркли измисля чудат експеримент, при който си причинява болезнен
електрически шок, а след това се опитва да „изпрати“ болката си на друг човек,
който играе ролята на „приемател“. Този човек пък е свързан с апаратури за
измерване на сърдечния ритъм, кръвното налягане и други важни
психологически сигнали. Тарт установява, че тялото на приемателя
действително реагира на неговия шок - чрез показатели като рязко увеличение
на сърдечния ритъм и намаления на кръвния обем, - ала получателят не би
могъл да каже кога доктор Тарт е изпратил тези сигнали.
Вероятно най-великият съвременен пионер на този род експерименти е
доктор Уилям Броуд. Според Лин Мактагарт в книгата й „Полето“, доктор
Броуд започва с първия си експеримент в края на 60-те години на XX век, при
който се опитва да предаде мислите си на един от неговите студенти, поставен
под хипноза. Когато доктор Броуд убожда ръката си, болката се предава и на
студента. Когато поставя длан върху пламъка на запалена свещ, студентът
усеща горещината и опарването. Когато се вторачва с картина на някаква
лодка, студентът прави коментари относно лодки. Когато Броуд излиза на
слънце, студентът започва да говори за слънце. Очевидно разстоянието не е
никакъв проблем - дори и когато докторът бил на километри разстояние,
връзката продължавала да се запазва. Това определено доказва, че Ефектът на
Бакстър е само началото - че ние споделяме много повече информация един с
друг, отколкото обикновения шок на нервната ни система. С течение на
годините доктор Уилям Броуд търси начини да започне проучвания върху този
ефект при контролирани лабораторни условия - и до днес вече е публикувал
над 250 статии в професионални списания за психология, както и множество
книги.
Първите сериозни лабораторни експерименти на Броуд включват риби
нож, които излъчват електрически сигнали, променящи се при всяко тяхно
преместване от едно място на друго. Тези електрически сигнали могат да се
използват за точното определяне позицията на рибите и могат да бъдат уловени
чрез електроди, поставени върху стените на аквариума. Участниците в
експеримента на Броуд успяват систематично да променят местоположението
на рибите единствено чрез силата на съзнанието си. Освен това Броуд
установява, че участниците в експеримента са в състояние да увеличат и
скоростта, с която монголските гербили бягат във въртележките си, при
изключване на всички останали фактори. Ученият създава и експеримент, при
който поставя човешки кръвни телца в епруветка - заедно със солен разтвор,
който е достатъчно наситен, за да убие клетките. Субектите му обаче успяват
да концентрират мислите си и да предпазят тези клетки от избухване. Това се
доказва по лесен начин - чрез измерване на количеството светлина, което би
могло да мине през разтвора. Колкото повече клетки се пукат, толкова
по-прозрачен става разтворът, поради което по-малкото количество светлина се
оказва сигнал за повече здрави клетки.
Оттук Уилям Броуд се насочва към експерименти с човешки същества.
Усещали ли сте някога, че някой ви наблюдава и обръщайки се рязко назад, сте
установявали, че сте напълно прави? Броуд държи да провери дали би могъл да
проучи това явление при лабораторни условия, за да потвърди истинността му.
Поставя един човек в самостоятелна стая с малка видеокамера, свързва го с
полиграф и му поръчва да се отпусне. От съседната стая той може да
наблюдава лицето на своя субект върху монитора. След това втори човек
получава указания да се вторачи силно в човека върху монитора и да се опита
да привлече вниманието му - но само когато компютъризираният генератор на
случайни числа му каже да го направи. И наистина - когато първият човек се
усети наблюдаван, по кожата му плъзва значителен електрически заряд. Това се
е случило средно 59 % от времето, в което е бил наблюдаван - за разлика от 50
%, които биха били очаквани по силата на случайността. Това може и да не ви
звучи особено много, но деветпроцентното увеличение над половината се счита
за невероятно голямо число.
След това доктор Броуд променя експеримента. Първона- чално запознава
участниците си и ги кара да се гледат вторачено един друг в очите, докато
говорят. Окуражава ги да се отпуснат един с друг. В този случай, когато
човекът се усети наблюдаван от новия си приятел, се отпуска забележимо - от
гледна точка на електрическите нива, които подлежат на измерване. Това е со-
лидно доказателство, че хората може би ни гледат, изпращат ни болката си,
предават ни мислите си, но дори и телата ни да реагират по някакъв начин на
тези сигнали на физическо ниво, ние обикновено не осъзнаваме какво точно
става. Вероятно същото става, когато телефонът звънне и ние вече знаем кой е -
само за да установим след секунда, че сме напълно прави. Когато човекът,
който ни търси, си представи лицето ни, ние започваме да усещаме нещо - и ако
мислите ни са достатъчно спокойни, възможно е дори да получим мисловен
образ за него. Рупърт Шел- дрейк, един от най-именитите изследователи на
Вселенското енергийно поле на нашето време, в серия от многобройни
експерименти отдавна е успял да докаже, че „чувството, че някой ни гледа“, си
е съвсем истинско.

Външните граници на споделеното съзнание

Изследванията на доктор Броуд успяват да повлияят и по- леките

симптоми на тревожност като нервност и неспособност за концентрация. В
един експеримент от 1983 година той и антропологът Мерилин Шлиц изучават
група изключително нервни хора паралелно с група доста спокойни участници.
Нервността на всяка от групите се измерва директно чрез количеството
електрическа активност по кожата им. В някои от случаите групите се
запознават с най-обикновени техники за релаксация, след което биват
инструктирани да се успокоят. В други случаи Броуд и Шлиц се опитват да ги
успокоят, като просто се концентрират върху тях от друга стая. Първоначално
спокойната група не показва почти никакви промени нито при прилагането на
техниките за релаксация, нито при „дистанционното въздействие“, обаче
нервната група участници става доста по-спокойна- и в двата случая. Колкото и
да е изненадващо, дистанционното въздействие на Броуд и Шлиц се оказва
почти толкова полезно за участниците, колкото и техниките за релаксация,
които те сами изпълняват. По същия начин, когато Броуд и Шлиц се
концентрират от разстояние върху някого, за да му помогнат да фокусира
вниманието си, субектът бележи значително подобрение. Хората, чиито умове
са най-склонни към разсейване, се оказват с най-големи ползи от този процес.
За щастие Броуд установява също така, че ние, хората, не сме безсилни
срещу подобни въздействия от разстояние - спокойно можем да се изолираме
от нежеланите влияния. Ако визуализираме защитен щит, сейф, бариера или
екран - онова, което сработва за всеки от нас, - можем спокойно да
предотвратим въздействието на чуждите влияния. Хората, които въздействат от
разстояние при този експеримент, нямат представа кои от участниците се
опитват да блокират мислите си, но хората, които си изграждат някакъв вид
щит, действително успяват да се защитят. Други доказателства сочат, че
позитивното отношение към живота е най-добрата ни защита или, както ще
видим, най- висшата степен на „съгласуваност“ винаги побеждава.
Спери Андрюс прави предложение за поредица от деветде- сетсекундни
телевизионни филмчета, които да покажат на света тези експерименти на
„колективното съзнание“ - при първона- чална инвестиция от 711 000 долара.

Проектът „Човешка свързаност“ изхожда от становището, че много

по-голям брой хора ще споделят принадлежността си към човешката раса,
ако гледат нашите медийни съобщения и презентации, илюстриращи това
явление. Смятаме, че от това повишено усещане за връзка с цялото ще се
зароди ново ниво на споделен интелект, състрадание и сьзидателност сред
хората.

В своето предложение Андрюс посочва няколко изумителни факти.

Повече от петстотин различни научни изследвания са доказали, че човешкото
съзнание е в състояние да повлияе и биологичните, и електронните системи (с
електронните експерименти ще се запознаем по-нататък). Шлиц и Хонъртън
проучват тридесет и девет различни изследвания, по време на които хората
споделят мислите и преживяванията си с огромен успех, макар че физически са
разделени един от друг. Вероятността тези резултати да са продукт единствено
на случайността е сведена до по-малко от едно на трилион. При някои от
експериментите съвсем обикновени хора усещали събития, които дори все още
не се били случили в линейно време. В един невероятно изчерпателен доклад за
Вселенското енергийно поле от 2004 година Робърт Кени разкрива, че
институтът „Харт Мат“ е извел първоначалните открития на Гринберг за
връзката между човешките мозъци на много по-високо ниво.
 Дори и когато се намирали в различни стаи, сърцата и мозъчните вълни
на участниците се синхронизирали или преплели, особено когато между тях
съществувала близка лична или работиа връзка или когато изпитвали
загриженост, емпатия или любов един към друг... Когато хората успявали да
овладеят вътрешно своите мозъчни и сърдечни вълни (чрез медитация и други
сходни техники), те карали сърдечните и мозъчните вълни на другия да се
преплетат с техните. Преплитането като че ли засилва вниманието,
пораждайки усещания за спокойствие и силна връзка, едновременно с това
улеснявайки улавянето на усещанията, емоциите, образите, мислите и
интуитивните хрумвания на другия.

Вече няма връщане назад. Тези открития са до едно неоспорими факти.

Свързаността на нашите мозъци, споделянето на мислите и преживяванията ни
са недвусмислено доказани - с вероятност от над трилион на едно срещу
случайността. Скептиците продължават да настояват, че „няма никакви
доказателства“, но според мен далеч по-вярно е да се каже, че „няма никаква
публичност“. Засега никой не е приел предложението на Спери Андрюс и не е
продуцирал тези основополагащи телевизионни клипчета. Съмнявам се, че
каквато и да било част от тази информация се появява във вестниците,
списанията, телевизионните програми или филмите. През 2066 година
най-висшият научен форум на Великобритания се запознава с едно изследване
на Рупърт Шелдрейк, в което се доказва, че някои хора просто знаят кой ги
търси по телефона, още преди да са отговорили
- и този доклад автоматично предизвиква ожесточените възражения на
по-голямата част от учените, участващи във форума. Доктор Питър Фенуик
излага заключенията си, че съзнанието оцелява дори след клинична смърт, а
Дебора Деланой разказва за изследване, сходно на това на Уилям Броуд -
доказващо, че ние сме в състояние да окажем влияние върху тялото на другия,
само като мислим за него. Оксфордският професор по химия Питър Аткинс
казва: „Работата в тази област е пълна загуба на време... Не съществува
абсолютно никаква причина да предположим, че телепатията е нещо повече от
фантазия на поредния шарлатан.“
Малко преди заключителните щрихи по тази книга през януари
2011 година се надигна нова полемика, породена от факта, че
изключително уважаваното научно списание „Журнал за
личностна и социална психология“ се реши да публикува
изследването на доктор Дарил Бем - почетен професор в
университета „Корнел“. Онова, което превръща това изследване в
обект на толкова ожесточени критики, е фактът, че то доказва по
убе
 дителен начин, че човешкото съзнание разполага с пряк достъп до
събитията от бъдещето.
В един от експериментите доктор Бем е искал да провери дали хората биха
си „спомняли“ думи, които изобщо не са учили и с които се запознават едва
след теста върху тях. В началото на експеримента участниците са получили
списък с определени думи, които е трябвало да запаметят. След като правят
теста, доктор Бем избира някои от специализираните думи на случаен принцип
и кара участниците да ги наизустят добре - да научат дефинициите им, да се
опитат да ги вкарат във фрази и въобще - да свикнат с тях. Думите, които
субектите са изучавали в бъдещето (след теста), се оказали думите, които те са
запомнили най- лесно в миналото (по време на теста). Друг експеримент
доказал, че емоционалният шок от зърване на еротична картина би могъл да
пътува назад във времето. В този случай на компютърен екран били показани
две „завеси“. На участника било казано, че зад една от завесите ще има снимка,
след което бил помолен да отгатне зад коя завеса точно ще бъде снимката.
Снимката била избрана на случаен принцип едва след като участникът
направил своето предположение - нещо, до което компютърната програма
нямала достъп. Доктор Бем установил, че когато компютърът избирал еротична
картина, участниците с много по-голям успех отгатвали зад коя точно завеса
ще се появи тя - приблизително 53 % от времето. Снимките с неутрален или
негативен характер нямали този ефект.
Както можем да предположим, това обръща всичко, което до момента сме
знаели за науката и физиката, с краката нагоре и именно поради тази причина
толкова много учени се чувстват унизени от подобни „доказателства“ и смятат,
че всички те са „чиста лудост“. Обаче науката би трябвало да се занимава с
откриване на истината, а последното изисква да подхождаме към всичко с
отворено съзнание. Изследванията на доктор Бем са изключително сериозни. Те
разкриват изумителни нови неща както за нас самите, така и за една реалност,
която повечето хора все още не познават. Данните са налице, но съвсем
доскоро публичността им е била отказвана. Да се надяваме, че публикацията на
доклада на доктор Бем ще положи ново начало.
Няма съмнение, че част от проблема е в това, че ние биваме непрекъснато
обстрелвани с нова информация, поради което ни става все по-трудно да
сортираме ценното от нея. Сигурен съм обаче, че изследване от този характер е
далеч по-важно от пое- ледните новини за това коя звезда къде се е напила, на
кого се е ядосала, къде са я засекли гола или арестувана, или коя е била заснета
в неудобна поза. Оказва се обаче, че същите тези знаменитости като че ли се
пристрастяват към това да бъдат наблюдавани - както вече знаем от
доказателствата, цялото това внимание зарежда хората със силен енергиен
допинг.
Ефектът на Бакстър се проявява във всяка отделна клетка - както
видяхме от неговите изследвания на белите кръвни телца от
човешката уста. Ала редица древни традиции непреклонно
настояват, че в човешкото тяло има една изключително важна
жлеза, отговорна за черпенето на мисли и образи от Вселенското
енергийно поле и за изпращането на нашите мисли на разстояние.
В следващата глава ще разгледаме именно този интригуващ
въпрос - и ще проверим дали модерната наука е в състояние да
хвърли нова светлина върху древната мистерия.
 Трета глава
ЕПИФИЗАТА И ТРЕТОТО ОКО

Множество древни вярвания и традиции твърдят, че в центъра на

човешкия мозък се е стаила една физическа жлеза, чрез която се приемат и
предават телепатични мисли и образи. Тази миниатюрна жлеза с формата
на шишарка е известна на медицината като епифиза, или епифизна жлеза,
и има размерите на грахово зърно. Дори латинското й наименование
произлиза от думата „pinea“, което означава „шишарка“. Културите на
древния свят посвещават голяма част от усилията си на претворяването на
изображението на шишарката и систематично ги използват в най-добрите
си творби. Питагор, Платон, Ямблих, Декарт и други пишат за тази жлеза с
огромно преклонение. Често я определят като седалището на душата.
Очевидно е, че това „трето око“ приема впечатления директно от
Вселенското енергийно поле. Макар и засега да не сме успели да
проумеем как точно сработва този механизъм, това в никакъв случай не
означава, че древните са грешали.

Епифизата - ендокринна жлеза с размерите на грахово зърно,

разположена в геометричния център на мозъка, се превръща в обект на
преклонение за много култури. Обърнете внимание на приликата й с
шишарка.

Ако трябва да бъдем точни, епифизната жлеза не е част от мозъка,

тоест, тя не е защитена от мозъчната тъкан. Намира се в приблизителния
геометричен център на мозъчната маса, притежава кух интериор, пълен с
водниста течност, и получава много повече кръв, отколкото която и да
било друга част от тялото, с изключение на бъбреците. Тъй като
епифизата не е защитена от бариерата на мозъчната тъкан, с течение на
времето течността във вътрешността й събира все по-голямо количество
минерални отлагания, или „мозъчен пясък“, с оптичните и химически
качества на емайла на зъбите ни. На рентгенова снимка или яд-
рено-магнитен резонанс това калциране се вижда като подобна на кост
маса в центъра на мозъците ни. Лекарите използват това твърдо бяло
струпване, за да определят дали имаме мозъчен тумор. Ако бялата точка
изглежда на скенера като избутана към някоя от двете части на мозъка,
това им подсказва, че туморът е променил формата на мозъка.
Както разказвам и в документалния си филм „Енигмата 2012“,
шишарките са едни от най-често срещаните изображения в свещеното
изкуство и архитектурата на народите по целия свят - безсъмнено символи
на преклонение пред епифизната жлеза. Това е един изумителен феномен,
който досега не е получил адекватното си обяснение. Една християнска
статия със заглавие „Езичниците обичат шишарките и ги използват
непрекъснато в изкуството си“ предоставя редица илюстрации, доказващи
основната теза:

* Бронзова скулптура на ръка от мистичния култ към Ди- онисий в

късната Римска империя има шишарка на палеца, както и други странни
символи.
* Скулптура на мексикански бог го представя с шишарки и ела в
ръката.
* Жезълът на египетския бог на слънцето Озирис в музея в Торино,
Италия, има две „змии кундалини“, които се преплитат и обръщат глави
към шишарка на върха.
* Асирийско-вавилонският крилат бог Тамуз се изобразява с
шишарка в ръка.
* Гръцкият бог Дионисий носи жезъл с шишарка на върха,
символизираща плодовитостта.
* Бакхус - римският бог на веселието и пиянството, също носи жезъл
с шишарка.
* Католическият папа носи жезъл с шишарка, разположена точно над
мястото на ръката му, а от нея нагоре жезълът представлява стилизиран
дънер на дърво.
* Множество римокатолически свещници, орнаменти, свещени
декорации и архитектурни елементи съдържат шишарка като свой ключов
елемент.
* Най-голямата скулптура на шишарка в света се намира на площада
пред Ватикана - в Двора на шишарката.
 Папа Бенедикт XVI, държащ папския жезъл с шишарката, очевидно
символизираща способността му да се свързва с по-висш разум чрез
епифизната жлеза.

Много скоро ще се върнем към всички тези изненадващи примери от

католицизма. Във филма си „Енигмата 2012“ изтъквам също така, че
златната погребална маска на цар Тот представлява уреус, или „змията
кундалини“, излизаща от челото му точно от точката, зад която се намира
епифизната жлеза. Издигнатата кръгла област между веждите на повечето
от статуите на Буда символизират съвсем недвусмислено третото око.
Косата на Буда също обикновено се представя във формата на
стилизирана шишарка. Почти всички индийски богове и богини се
изобразяват с бинди, или трето око между веждите. Мнозина индуси носят
този символ и до ден днешен. Косата на индийския бог Шива също
прилича на стилизирана епифизна жлеза, а около врата му се увиват
„змиите кундалини“.
След като излезе филмът ми „Енигмата 2012“, открих една скулптура
на индианския бог Кетцалкоатъл, представяща го като излизащ от устата
на змия, а тялото на змията се увива във формата на епифизната жлеза. В
същата скулптура Кетцалкоатъл носи огърлица от шишарки. И което е
още по-интересното, от долната част на шишарките очевидно излизат
енергийни вълни. Устата на змията обгръща лицето на бога по същия
начин, по който изглеждат шлемовете на съвременните астронавти. Освен
това, ако се загледаме с изображенията в храма на Кетцалкоатъл в
Теотихуан, не е трудно да разпознаем множеството шишарки, издълбани
до главите на змиите.
 Статуята на Кетцалкоатъл, излизащ от устата на змията и окичен с
огърлица от шишарки. Цялата статуя има формата на епифизната жлеза.

Свещените камъни

Древните народи използват и свещени камъни като символи на

епифизната жлеза. Шумерската версия се нарича „Първична- та планина“ -
смята се, че това е първото парче земя, издигнало се от първичното море
по време на образуването на Небето и Земята. Възможно е това да е
метафора за епифизната жлеза като първото място от тялото, до което се
докосват водите на Духа - нефизическите селения на отвъдния живот. В
културата на вавилонците същата тази планина се превръща в символ на
аксис мунди - оста, около която се върти светът и/или централният път на
земята. Това е било мястото, където боговете идват и откъдето тръгват, и
точно затова то се изобразява обикновено с цар, застанал на върха на
планината. За отбелязването на това най-свя го от всички места е издигнат
и камък — този камък е определял всички паралели и меридиани, както и
основните посоки на компаса.
Египтяните притежават същия мит за камък, бележещ центъра на света -
камък, който те наричат Бенбен. По време на акта на сътворението цар
Атон е стоял върху този камък. Някои от вариантите на Бенбен имат
формата на епифизната жлеза. Смята се, че не само завършващият камък
на пирамидите, но и самите пирамидални структури символизират камъка
Бенбен. Тази идея безсъмнено поставя в съвсем нов контекст Държавния
печат на Съединените американски щати. В светлината на връзката
пирамида/Бенбен/трето око, символичната общност между Държавния
печат и епифизната жлеза е неоспорима (но за този мистериозен символ
ще говорим по-подробно в Седма глава). В ранните варианти на
Държавния печат на САЩ птицата в предната част не е била орел, а
съвсем ясно изображение на феникс.
Ранен вариант на Държавния печат на САЩ, ок. 1776—1782 година
Птицата е стилизиран феникс и няма нищо общо с орел.

Египтяните рисуват камъка Бенбен с птица, която го обгражда от

двете му страни - птицата е наречена Бену. В зависимост от египетския
източник, птицата може да бъде изобразена като ястреб, орел, чапла или
жълта стърчиопашка. Но в гръцката митология птицата Бену е позната
като феникс. Това мистич- но създание среща смъртта си, като се
самозапалва, за да може пак да се възроди от пепелта си - безсъмнено
асоциация на птицата Бену с бурно духовно пробуждане и
трансформация. Думите Бенбен и Бену произлизат от една и съща коренна
сричка Бн, която на египетски означава „възнесение“ или „издигам се“. В
някои случаи виждаме камъка Бенбен заедно с две змии, които изглеждат
като еквивалентни на „змиите кундалини“ в хинду- изма, илюстриращи
енергийните потоци, които се придвижват нагоре по гръбнака, за да
достигнат епифизната жлеза.
Любопитно е да споменем също така, че според египетската
митология викът на птицата Бену е положил началото на великите цикли
на времето. Смята се, че тези цикли са били определени от Божествения
разум, поради което Хор - птицата Бену,
започва да се свързва с разделянето на времето. Съществува голяма
вероятност главната времева единица, която се символизира от вика на
птицата Бену, да е прецесията на равноденствията - цикъл от 25 920
години, който се реализира чрез леко поклащане на земната ос.
Несъмнената връзка между птицата Бену и галактическия цикъл може да
се тълкува като пророчество, че в края на всеки 25 920 години
човечеството ще преживява възраждания, подобни на тези на птицата
феникс, но с пророчествата в тази връзка ще се запознаем по-нататък. (А
подробностите около прецесията ще научим в Шеста глава) В
египетската Книга на мъртвите се съдържат инструкции за това как
търсещият духовно просветление може да се трансформира (в символичен
смисъл) в птица Бену или феникс. При успех резултатите от тази дейност
са изключително интересни.

Политам нагоре като древните богове... Вървя сред светлината на

техните стъпки... За онзи, който знае тази проста магия, не значи нищо да
се върне в деня след смъртта и да бъде трансформиран по желание... И
никакво зло няма да има власт над него.

В хиндуизма лингамът на Шива е камък, повтарящ напълно формата

на епифизната жлеза. Митологията го свързва с центъра на света, от който
по принцип се е появил самият Шива чрез огнено избухване. Тук
автоматично се връщаме към факта, че епифизната жлеза е геометричният
център на мозъка. Древните са я считали за първата точка на контакт при
телепатичен обмен на информация - идея, доста сходна с представата за
бог, който избликва, за да предаде някакво съобщение. Да не забравяме
също така, че Шива обикновено се рисува с напълно отворено трето око,
змия кундалини около врата и прическа във формата на епифизна жлеза.
В Древна Гърция срещаме камъка омфалос, който се намирал при
Делфийския оракул и също имал формата на епифизна жлеза. Смятало се,
че това е камъкът, в който живеел бог Аполон, поради което чрез
омфалоса оракулите можели да разговарят с бога и да черпят от него
пророчески видения и знания. В някои от изображенията на омфалоса го
виждаме със „змията кундалини 44, увита около него. На гръцки думата
„.омфалос44 означава „център на света44 и „пъп44, поради което районът, в
който се намирал омфалосът, тоест Делфи, се считал за основната
географска точка на Гръцката империя.
В Римската империя същият този камък е бил известен като бетил -
финикийска дума, която впоследствие започнала да се изписва като
„Бет-ел“ и най-вероятно е коренът на топонима „Бетлеем“ (Витлеем) -
родното място на Исус, превърнал се в „основен камък“ на
християнството. Камъкът бетил се свързвал директно с оракулите и
пророчествата. Изключително голям брой гръцки и римски монети
съдържат изображения на омфа- лос или бетил от едната си страна,
понякога охранявани от ястреб (подобно на древните изображения на
птицата Бену) или от змия. Други от тези монети съдържат изображения
на „Дървото на живота“ - друг от символите за аксис мунди, или
израстващо директно от камъка, или намиращо се точно до него.
Някои от римските монети съдържат триъгълен бетил и по- точно,
равнобедрен триъгълник с по-къса основа и две по-дълги бедра с равна
дължина. Този триъгълник прилича отчасти на пирамида, отчасти на
обелиск и е удивително сходен с пирамидата, която виждаме върху
американските долари, само че по-стръ- мен. И което е още по-интересно,
в някои от римските монети върхът на триъгълника е отрязан хоризонтал
но, образувайки еквивалента на малък завършващ камък. Ако си
представим римска монета с бетил от едната страна и ястреб или орел от
другата, се доближаваме изключително много до Държавния печат на
Съединените щати, който пък притежава пирамида от едната страна и
орел от другата. Съвпадението надали е случайно.
Голяма част от римските монети с бетили съдържат от другата си
страна крилат ангел. Видът на този ангел е доста сходен с образите на
крилатите вавилонски богове, особено този на Та- муз, който се
изобразява като държащ шишарка в едната си ръка и сочсщ към нея, като
че ли тя притежава мистични сили. На една монета от Сирия пък, от около
246-227 г. пр.н.е., виждаме бог Аполон, седнал върху камъка омфалос,
който е стилизиран така, че да изглежда като шишарка. Други две гръцки
монети показват Аполон, приседнал върху омфалос, който е още
по-категорично стилизиран във формата на шишарка.
Предвид всички тези исторически дадености и широко- мащабната
употреба на омфалоса и бетила върху гръцките и римските монети, не е
изненадващо, че римляните са поставили гигантска бронзова статуя на
шишарка в центъра на площад ^Свети Петър“ във Ватикана и са вмъкнали
и шишарка в жезъла на папата. Папата се счита за миропомазания
пратеник на Бога, а според традициите на древността подобна длъжност
изисква „пробудена“ епифизна жлеза. Един бърз преглед на
изображенията в „Гугъл“ който съм включил и във филма си „Енигмата
2012“, показва, че жезълът, за който говоря в тази книга, не е
единственият с подобен характер сред папските атрибути.
Гигантската бронзова шишарка във Ватикана е доста по-висока от
човешко същество и е обградена от древни египетски символи. Тази
статуя определя Ватикана като центъра на римо- католическия свят -
неговият аксисмунди - отново според схващанията на древните традиции.
Статуята е поставена върху пиедестал, изписан с египетски йероглифи, и е
охранявана от два лъва. От двете страни на статуята виждаме две птици,
които без никакво съмнение символизират египетската птица Бену или
феникса, но тази символика не е обяснена никъде. Зад високата шишарка
се намира отворен саркофаг в египетски стил, сходен на онзи, открит в
Царската камера на Хеопсовата пирамида. И навсякъде из Ватикана
срещаме египетски обелиски - с християнски символи, извинително
струпани по върховете им.
Тази масивна бронзова шишарка се намира в Двора на шишарката,
който пък е разположен в северната част на величествения ренесансов
двор Белведере на площад „Свети Петър4'. На юг от нея откриваме новото
крило на папа Пий VII, на изток е галерията „Киаромони“, северно е
малкият дворец на папа Ино- кентий VIII, а западно е Апостолическата
библиотека на папа Сикст V. Тази огромна шишарка е изработена през I
или II век от новата ера от Публий Салвий, изписал името си в основата й.
Към края на VIII век статуята е преместена точно в центъра на фоайето на
средновековната базилика „Свети Петър44. Изместена е на настоящото си
място през 1608 година.
Повече от очевидно е, че ранните отци на Църквата са усещали, че
шишарката е изключително важен духовен символ, щом са я поставили на
толкова видно място в пределите на Ватикана. Повече информация
откриваме в Новия завет, където Исус казва: „Светлината на тялото е
окото; и щом е така, ако окото ти е едно, цялото ти тяло ще бъде пълно със
светлина “ („Евангелие на Матея“, 6:22) В Двора на шишарката откриваме
също така и една енигматична скулптура, представляваща „сфера в
сферата44
- точно в центъра му. В нея са заложени едновременно множество
символи, в това число напукана черупка на яйце, идеята за две сблъскващи
се планети и загатване за някакви апаратури и машини, показващи се под
повърхността. Двете сфери са разположени на деветдесет градуса една от
друга - различни физични модели намекват, че трябва да направим
обръщане от точно толкова градуса - така наречената ортогонална
ротация, - за да навлезем в по-висши измерения. Интересното е, че тази
скулптура прилича едновременно и на стилизирано око, което е в пълна
хармония със схващането за шишарката като символ на епифиз- ната
жлеза или „третото око“.

Любопитната бронзова скулптура в Двора на шишарката във Ватикана,

намекваща за разчупващо се яйце и скрита под черупката му машина.

Ислямските вярвания също са организирани около идеята за един

свещен камък - Каабата, който е централен обект за преклонение на
поклонниците в светите земи на Мека. Той също играе ролята на аксис
мунди за ислямския свят, тъй като всеки мюсюлманин по света се моли,
обърнат именно в неговата посока. Малка част от този камък е изложена
на показ, за да могат поклонниците да я целунат, и тя е обградена от
лъскави метални скоби, приличащи изцяло на вертикално, стилизирано
трето око. Следователно Каабата може би е поредният символ на епи-
физната жлеза, отново в синхрон с традициите на древността. Ирландия
също притежава култови камъни, датиращи от около 200 г. пр.н.е., които
пасват на този модел - камъкът Търоу в графство Голуей изглежда
едновременно като омфалос, Бенбен, лин- гама на Шива и бетил, със
стилизирани, подобни на пламъци енергийни вълни, издълбани по
повърхността му.
Писмените сведения

Писаната история за епифизната жлеза като възможен портал към

Вселенското енергийно поле - сферата, която обсъжда този въпрос,
повдигайки воала на символиката, започва с творбите на Питагор и
Платон (както смята окултистката Елена Бла- ватска). Говорейки за
„мистериите“, тя се опира на цяла поредица от тайни, считани за
апокрифни, предавани от поколение на поколение още от Древния Египет
и други цивилизации на далечното минало. Както става ясно, съществуват
мистични школи, които продължават да преподават тези древни традиции
и до наши дни.

Ключът към цялата питагорейска система, независимо от конкретната

наука, към която се прилага, е общата формула за единство в
разнообразието, идеята за Единствения, който се разраства и прониква в
множеството... Питагор нарича това Наука за числата. Той учи, че тази
наука - основата на всичко в окултизма - се разкрива на човеците
посредством „ небесните божества“, онези богоподобни люде, които са
били Божествените инструктори на Третата раса. Гърците са се запознали
с нея благодарение на Орфей, а впоследствие, в продължение на столетия
наред, до нея са имали достъп единствено „малцината избрани", посветени
в Мистериите...

В съчинението си „Животът на Питагор“ Ямблих повтаря

твърдението на Платон, че изучаването на науката за числата обикновено
пробужда един орган в мозъка, който древните са описвали като „окото на
мъдростта“ - орган, който днес физиологията познава като епифизната
жлеза. Като говори за математическите дисциплини, в своята „Република“
(Книга VII) Платон казва: „Душата в тези дисциплини има пречистен и
просветлен орган - орган, който си заслужава да бъде спасен далеч повече,
отколкото десет хиляди телесни очи, тъй като истината става явна само и
единствено чрез него “
Според противоречивия учен и доста плодовит писател Ман- ли
Палмър Хол корените на масонството могат да бъдат открити именно в
тези древни мистични школи на Египет. Той твърди също така, че
най-голямата тайна на масонството е възраждането на човешкото
същество в Божествено състояние - чрез пробуждането на епифизната
жлеза. Всяка от тридесет и трите степени на масонството отговаря на по
един прешлен в човешкия гръбнак - така, както пламъците на кундалини
се издигат, за да се слеят с епифизната жлеза.
 Точната наука за човешката регенерация е Изгубеният ключ на
масонството, защото, когато Духовният огън се издигне през всичките
тридесет и три степени или сегменти на гръбначния стълб и навлезе в
куполната камера на човешкия череп, накрая навлиза в епифизното тяло
(Изида), където призовава Ра (епифизната жлеза) и изисква да чуе
Свещеното име. Действащото масонство, в пълния смисъл на този термин,
по този начин претворява процеса на отварянето па Окото на Хор.
Уолис Бъдж отбелязва, че в някои от папирусите, илюстриращи
навлизането на душата на мъртвия в съдебната зала на Озирис,
починалият има на главата си шишарка. Гръцките мистици също носят
символичен жезъл, чийто горен край е във формата на шишарка - жезъл,
наречен тирсът на Бакхус... В човешкия мозък има една миниатюрна
жлеза, наречена епи- физно тяло, която е свещеното око за древните и
отговаря на третото око при циклопите. За функцията на това епифизно
тяло се знае съвсем малко, но пък Декарт допуска (и е много по- близо до
истината, отколкото самият той осъзнава), че това е обиталището на
човешкия дух. Както подсказва и самото име, епифизната жлеза е
свещената шишарка в човека — единственото око, което не може да се
отвори, докато Чирам (Духовният огън) не се вдигне през свещените
печати (или чакри), които в Азия наричат Седемте храма.

Хол дава допълнителна информация за тази голяма масонска тайна в

друга своя книга - „Окултна га анатомия на човека“.

Индийците учат, че епифизната жлеза е третото око, наречено Окото

на Дангма. Будистите го определят като Все- виждащото око, а
християните - като единственото... Предполага се, че епифизната жлеза
секретира течност, която се нарича смола - същата, която дава живота и
на боровете и елите. Смята се, че латинският вариант на думата „смола“
стои и в основата на произхода на розенкройцерите, които са работили с
веществата, секретирани от епифизната жлеза, и са се стремели да отворят
единственото око.
Епифизната жлеза е духовният орган, на който по-къс- но му
предстои да стане онова, което е бил — свързваща брънка между
човешкото и божественото. Вибриращият пръст в края на тази жлеза е
скиптърът па върховния жрец. И източните, и западните мистични школи
предлагат определени упражнения, които събуждат този пръст и го карат
да вибрира — в мозъка се усеща като глухо бучене или жужене. Понякога
това преживяване е доста стряскащо, особено когато - както става в
повечето случаи - индивидът, който преживява този феномен, няма
абсолютно никаква представа за онова, което му се случва.

Доколкото става ясно и масоните, и доста други тайни общества като

че ли имат предвид именно пробудената епифиз- на жлеза, когато говорят
за Философския камък. Описанието на Манли Палмър Хол е само едно от
множество подобни, допускащи такава връзка.

Философският камък е древен символ на усъвършенствания и

регенериран човек, чиято божествена природа излиза наяве... Така, както
грубият диамант е мътен и безжизнен, изваден директно от черния
въглерод, то и духовната природа на човека в това „паднало “ състояние
не разкрива почти нищо от присъщия му блясък... Онзи, който притежава
Философския камък, притежава Истината - най-голямото от всички
съкровища, и следователно е по-богат от всички останали. Този човек е
безсмъртен, защото разумът не обръща внимание на смъртта и той е
излекуван от Невежеството - най-отвратителното от всички заболявания.

Рудолф Щайнер, прочут учен и изследовател на езотерични-

те мистични школи, твърди, че легендата за Светия граал -
бо- кал, пълен с „водата на живота“ или „еликсира на
безсмъртието“, е поредната символична препратка към
епифизната жлеза. В повечето исторически илюстрации
купата на Граала има формата на епифизна жлеза, но за
разлика от всички други примери, с които се запознахме до
момента, обърната надолу. Един наскоро издаден сборник на
съчинения на Щайнер под заглавие „Мистериите на Светия
граал“ постулира детайлизирана връзка между легендите за
Граала и епифизната жлеза.
 Светият граал се намира също така и във всички нас, в замъка на
човешкия череп, и е в състояние да подхранва нашите най-фини
възприятия по начин, който прогонва всички материални влияния с
изключение на най-фините... В случая Щайнер говори за епифизната
жлеза в мозъка...

Легендите за „Космическото яйце“, „Световното яйце“ и особено

тази за „Орфическото яйце“ също се оказват препратки към епифизната
жлеза. Орфическото яйце се представя със змии, увити около него, а
формата на яйцето е доста сходна с формата на епифизната жлеза. Манли
Палмър Хол ни помага да надникнем в семантиката и на този древен
символ, намеквайки за връзка с епифизната жлеза.

Древният символ на Орфическите мистерии е яйцето, обгърнато от

змия, което сигнифигщра Космоса, обгърнат от огнения Дух на
съзиданието. Яйцето символизира също така душата на философа, змията
- Мистериите. В мига на посвещението черупката се пука и човекът се
измъква от ембрионалното състояние на своето физическо съществуване,
в което е останал през целия инкубационен период на своята философска
регенерация.

Според Хол еднорогът е поредният от множеството митични

символи на пробудената епифизна жлеза:

Единственият рог на еднорога би могъл да се определи като

илюстрация на епифизната жлеза или третото око, което е духовният
когнитивен център в мозъка. Мистериите си избират еднорога като
символ на просветлената духовпа природа на посветения...

Според „Станфордската енциклопедия на философията“ Ре- не

Декарт е бил убеден, че човешките същества се състоят от две основни
съставки - тяло и душа, а епифизната жлеза е точката, в която двете се
срещат. Според Декарт епифизната жлеза „играе водеща роля за
усещанията, въображението, паметта и причиняването на телесните
движения“ И макар че голяма част от схващанията на Декарт влизат в
разрез със съвременните ни познания за човешкия мозък, някои от
размислите му може би са заимствани директно от идеите на древните
мистични школи.
 Онази част от тялото, в която душата директно упражнява своите
функции, изобщо не е сърцето, не е дори целият мозък. Тя по-скоро е
най-вътрешната част на мозъка, която е определена много малка жлеза,
разположена точно в средата на мозъчното вещество... И най-неясният
образ от сетивните стимули (на душата) се появява автоматично на
повърхността на епифизната жлеза.

Идеята на Декарт за визуални образи, появяващи се на повърхността

на епифизната жлеза, може и да се окаже доста по- вярна, отколкото
повечето хора биха допуснали - както ни предстои да разберем. Това
навежда на заключението, че той не се е сетил за нея сам, а може би се е
опитал завоалирано да предаде една от древните тайни, които са му били
поверени, примесвайки ги успешно със свои концепции.
Лекциите на Едгар Кейси също говорят за епифизната жлеза, при
това в множество случаи, и признават, че това си е като истинско око в
центъра на мозъчния ствол и че е точка, в която душата се съединява с
тялото.

Медицински изследвания на третото око

Според доктор Ричард Кокс и публикацията му в списание „Здраве и

медицина“ Декарт „е разглеждал мисълта като своеобразно извънтелесно
преживяване, изразено чрез епифизната жлеза“. По-нататък Кокс разкрива
някои изненадващи факти за епифизната жлеза:

Под кожата на черепа на гущера се намира реагиращо на светлината

„трето око и, което в еволюционно отношение е еквивалентно на скритата
под черепната кост и секретираща хормони епифизна жлеза на човешкия
мозък. Човешката епи- физа не разполага с пряк достъп до светлината, но,
подобно на „третото око“ на гущера, отделя далеч по-лесно своя хормон
— мелатонина, през нощта... При дисекция епифизата на влечугото
прилича невероятно много на око, със същата форма и тъкани.
Епифизната жлеза си остава основният източник на циркулиращия
мелатонин, който пи казва кога да заспим през нощта и кога да се събудим
па сутринта... Наличието па светлина понижава количеството на
отделения мелатонин от епи-
физата, а тъмнината стимулира производството му И тъй като светлината
на деня и тъмнината на нощта влияят върху производството на хормона
на тази жлеза, можем да кажем, че епифизата действа като нещо като
вътрешен часовник.

Не можем да не определим като интересен фактът, че епи- физната

жлеза на влечугите има същата форма и тъкани като нормално око -
особено като се има предвид, че древните са определяли епифизата като
трето око в най-буквалния смисъл на думата, приписвайки й сходни
биологични функции. Колкото по-дълбоко навлизах в изследването на
проблема, толкова повече се уверявах, че древните може би действително
са разполагали с някакви познания, които оттогава насам са били
изгубени. Една статия на Джули Ан Милър в списание „Научни новини“
полага началото на разкриването на биологичната връзка между
епифизната жлеза и очната ретина.

Ретината и епифизната жлеза са органите, отговорни за

разпознаването и сложната преработка на външните източници на
светлина, които се извършват от тялото. Доскоро тези два органа при
бозайниците бяха считани за достатъч- но различни, за да бъдат изучавани
от учени с различни специалности. Но едно ново обединение от
изследователи в момента проучва удивителните сходства между тези две
части от тялото и това ускорява изследванията и в двете сфери... Щом
веднъж отделните групи учени започнаха да работят заедно, не закъсняха
да открият и изненадващите прилики между двата органа.

Една статия в списание „Науката днес“ разглежда идеите на доктор

Дейвид Клайн, главен специалист в Отдела по невро- ендокринология към
Националния институт за детско здраве и човешко развитие. Оказва се, че
редица биологични видове под бозайниците също регистрират светлина
със своите епифизни жлези - като трето око.

Доктор Клайн отбелязва, че фоторецепторните клетки на ретинита

силно наподобяват клетките на епифизната жлеза, а епифизните клетки па
под-бозайниците (като риби, жаби и птици) са детектори на светлината,
Още по-удивително твърдение откриваме в една статия от 1986
година в професионалния научен журнал „Експериментални очни
изследвания“ с автор А. Ф. Вайхман:

Става ясно, че между епифизната жлеза и ретината съществуват

няколко свързаности. Сходствата в развитието и морфологията им са
очевидни от много години. Но наскоро събудилият се интерес към тази
област довежда до по-задълбо- чено разбиране на редица функционални
прилики между тези два органа... Въпреки че епифизата при бозайниците
се счита само за непряко фоточувствителна, то присъствието в нея на
протеини, които обикновено участват във фототрансдук- цията (улавянето
на светлината) в ретината, навеждат на идеята, че протичането на преки
фотосъбития в епифизната жлеза при бозайниците е напълно възможно.
Тази възможност очаква бъдещи проучвания.

Вайхман съвсем открито изтъква, че в епифизната жлеза е напълно

възможно протичането на някакви „преки фотосъбития“ чрез засега
неизвестен механизъм. Вследствие на сходствата между епифизната жлеза
и очната ретина клетките в нашите епифизи може би улавят фотони и ги
изпращат към мозъците ни - чрез процес, известен като фототрансдукция.
P. Н. Лавли също говори за прилики между светлочувстви- телността
на ретината и епифизната жлеза — в една статия в изключително
сериозното научно списание „Неврохимични изследвания“. Последните
научни пробиви в разбиранията на медицината относно това как всъщност
работи ретината правят връзката й с епифизната жлеза още по-ясна
откогато и да било.

С постепенното изясняване на механизмите на фототранс- дукцията

във фоторецепторните клетки на ретината става ясно, че клетките на
епифизната жлеза съдържат определена група ретинални протеини, които
вземат участие в процеса на фототрансдукция. Но как точно клетките на
епифизната жлеза се възползват от тези протеини и дали вземат участие в
преноса на сигнали в епифизата, засега остава неизвестно... Клетките на
епифизната жлеза и фоторецепторите на ретината очевидно притежават
един и същ репертоар от дейности...
Не съществуват никакви доказателства, че областта във вътрешността
на епифизната жлеза е напълно тъмна. Възможно е, чрез неизвестен на нас
механизъм, там действително да има в наличност остатъчно количество
фотони - както допуска Декарт. Важното е, че точно като ретината на
окото, която улавя визуалните образи и ги препраща към мозъка, и
епифизната жлеза има за задача преноса на сигнали. Друга група учени,
която изучава епифизната жлеза при пилетата, също достига до
заключението, че „епифизната жлеза може би съдържа подобни на
пръчици клетки за фототрансдукция“

Пиезолуминесценция

Но защо тялото ще си прави целия този труд да прави трето око със
същите тъкани и светлочувствителни механизми като ретината, ако там,
вътре, няма нищо за гледане? Какво виждаме всъщност, когато сънуваме,
когато имаме извънтелесно преживяване или получаваме внезапни,
неочаквани образи в съзнанието си? И защо древните култури по целия
свят отдават такова голямо внимание на тази жлеза в центъра на нашето
парапсихично зрение? Възможно е в статията си от 2002 година в
списание „Биоелектромагнетизъм“ С. Бакониър и неговият ;СКип да са
намерили отговора на всички тези въпроси, без да го осъзнават. Учените
са направили дисекция на двадесет различни •човешки епифизни жлези и
са открили в тях от сто до триста микрокристалчета на кубичен
милиметър, съставени предимно от един много често срещан минерал,
наречен калцит. Всяко от тези кристалчета имало дължина от два до
двадесет микрометра, предимно шестоъгълна форма и имало голяма
прилика it кристалите, откривани във вътрешното ухо, които наричаме
отоконии. Тези кристали във вътрешното ухо са известни като
пиезоелектрични, което означава, че в присъствието на електромагнитно
поле се разширяват или свиват. Косъмчетата във вътрешното ухо улавят
звуци, когато тези кристалчета се сблъскат «тях при движението си,
породено от вибрациите, които са уловени от тъпанчетата.
Пиезоелектричните кристали могат да бъдат използвани за Улавяне
на радиочестоти без помощта на електричество. Електромагнитните
вълни, които се носят навсякъде около нас, карат тези кристалчета
непрекъснато да се разширяват и свиват. При улавянето и усилването на
тези движения се постига звук.
Микрофоните също съдържат пиезоелектрични кристали, които улавят
звуковите вибрации и ги превръщат директно в електри- чен поток.
Някои, макар и не много на брой, пиезоелектрични кристали излъчват
различни количества светлина - в процес, известен като
пиезолуминесценция. Този ефект може да бъде наблюдаван в ръчните
фенерчета - когато плъзнем бутона, от тях излиза лъч светлина - този лъч е
породен от натиска върху пи- езоелектричния кристал, който се намира
вътре. Благодарение на процес, наречен пиезохромизъм, някои
пиезокристали освобождават от един и същ кристал фотони с различни
цветове - в зависимост от сигнала, който получават. Но засега тези
цветови промени при пиезоелектричните кристали са наблюдавани
единствено при кристали, върху които се действа с голямо налягане.
Според списание „Кралското химично дружество“ във Великобритания
подобни пиезоелектрични цветови промени „са наблюдавани в известен
брой системи, но засега не са намерили търговско приложение“. Просто
засега никой не е имал нужда да създаде примерно микроскопичен
компютърен монитор или видеопрожекционна система.
Калцитните кристали на Бакониър може и да не са единственият
потенциален източник на светлина в епифизната жлеза. Някои учени, като
например доктор Рик Страсман, допускат, че епифизната жлеза може би
секретира и един психоактивен химикал, наречен ДМТ- въпреки че
вследствие на много бързия му разпад това още не е доказано. Но както
ще разберем, ДМТ също излъчва светлина чрез процеса на
пиезолуминесценция- та. Доктор Лорънс Джонсън има свое мнение
относно спорната идея, че епифизната жлеза създава ДМТ, което в
химично отношение е сходно на мелатонина и серотонина - две
химически вещества, които се появяват естествено в епифизната жлеза и
като че ли се синтезират от нея.

ДМТ е вещество, структурно сходно с мелатонина. Изхо- дящото

биохимично вещество и за двете молекули е серото- ниньт - ключов
невротрансмитер, чиито пътища регулират настроението и са основна цел
при лечението на психиатричните заболявания. ДМТ има структурно
сходство и с други пси- ходелични лекарства, като например ЛСД и
псилоцибин, и е ак- тивната съставка в отварата аяхуаска, с която
шаманите по Амазонка предизвикват извънтелесии преживявания...
Остатъчни количества отДМТ са открити и при хората — предимно в
белите дробове, но също така и в мозъка. Страсман подчертава, че
епифизната жлеза е теоретично по-способна от която и да е друга тъкан да
произвежда ДМТ, тъй като притежава необходимите биохимични
прекурсори и трансформиращи ензими. Засега обаче не знаем със
сигурност дали ДМТ се произвежда именно от нея.

ДМТ като нищо може да се окаже „смолата44, за която Манли Палмър

Хол разказва, че е била сред водещите цели на древните мистични школи.
Лично аз обаче в никакъв случай не препоръчвам използването на
психоделични лекарствени средства, тъй като те могат да се окажат много
опасни. Има редица духовни практики, които постигат подобен ефект, но
по доста по-позити- вен начин, така че аз бих предпочел онова, което вече
имам - по естествен и безопасен път. Но въпреки това за мен бе приятна
изненада да установя, че Ник Санд - синът на един от водещите учени по
проекта „Манхатън44, е открил, че ДМТ притежава изумителна
пиезолуминесценция - а най-вероятно и променящ цвета пиезохромизъм.

Санд е първият химик, който успява нелегално да синтезира ДМТ.

Той и негов колега от лабораторията са първите, които забелязват, че
ДМТ демонстрира силна пиезолуминесценция — когато събират
втвърдено ДМТ върху поднос и започват да го удрят с чук и отверка в
ярко осветена стая, ударите предизвикват масирани количества цветна
светлина.

Тъй като епифизната жлеза не е защитена от бариерата на

мозъчната тъкан, наводняването на кръвния поток с ДМТ
като нищо би натоварило епифизната жлеза с
пиезоелектрични мик- рокристали. Това на свой ред може да
накара третото око да погълне много повече фотони, които е
възможно да идват директно от Всемирното енергийно поле -
благодарение на принципите, които вече обсъдихме. (Както
скоро ще видим, ДНК също като че ли черпи фотони по
подобен начин.) Но големият пробив на Бакониър в
изучаването на епифизната жлеза ни помага да подготвим
сцената за спекулативната хипотеза относно това как третото
око би могло действително да „вижда44 светлинните фотони.
 Ако калцитните микрокристали в епифизата са пиезоелек- трични, то
тогава е напълно възможно да съществува и електромеханичен механизъм,
свързващ се с външните електромагнитни полета.

Тези кристали могат да се окажат отговорни за електромеханичната

биологична трансдукция в епифизната жлеза, благодарение на структурата
си и на пиезоелектричните си характеристики.

Поради тази причина Бакониър е силно притеснен от масовата

употреба на мобилните телефони и на други уреди, излъчващи
микровълни - тъй като те могат да влязат в директен контакт с
пиезоелектричните кристали в епифизната жлеза и да променят начина й
на функциониране. А това на свой ред би могло да повлияе отрицателно
на синтеза на мелатонин - със съответните здравословни последици.

Медицински последици от калцирането на епифизната жлеза

Колкото повече научаваме за епифизната жлеза, толкова повече
осъзнаваме важността й за човешкото здраве.

Съвсем доскоро епифизната жлеза се считаше за рудиментарен орган

без никакви функции, тоест, нещо като апендикс на мозъка. Впоследствие
обаче учените установиха, че тя произвежда мелатонин - хормон, който
има огромно значение за човешкото здраве и начин на живот. Епифизната
жлеза преобразува аминокиселината триптофан в серотонин (вид невро-
трансмитер), а оттам — в мелатонин. Мелатонинът се изпраща в кръвния
поток и цереброспиналната течност, откъдето се транспортира из цялото
тяло. Това освобождаване е дълбоко свързано с нашия цикъл на будуване
и сън... Изследователите дори са открили магнетитни струпвания близо до
епифизната жлеза. Подобно на гълъбите, които винаги намират пътя към
дома, хората също притежават вторична способност за ориентация по
геомагнитни сигнали — способност, която, за съжаление, вече са изгубили
поради драстично намалените функции на епифизата.
Тъй като тази жлеза акумулира флуорид, тя се оказва с най-висока
доза флуоридна концентрация в цялото тяло. Из-
следванията сочат, че тази акумулация потиска синтеза на мелатонин,
което има отрицателни последици за човека, като например ускоряване
на началото на пубертета...
И тъй като намалената функционалност на епифизата, а оттам — и
ниските нива на производство на мелатонин са свързани със симптомите
на МС (множествена склероза), следва, че увреждането на функциите на
епифизната жлеза би могло да предразположи човека към развиване на
МС. Например доктор Ръовен Сандик от Ню Йорк казва: „Намалената
функционалност на епифизната жлеза би могло да обясни доста по-широк
обсег свързани с МС биологични феномени от общоприетото, откъдето
следва, че епифизната жлеза трябва да бъде считана за ключовия двигател
на това страшно заболяване.“ По-нататък Сандик допуска, че скоростта
на развитието на множествената склероза най-вероятно има пряка връзка
със степента на епифизна дисфункция.
Няма съмнение, че множествената склероза е пряко свързана с
калцирането на епифизната жлеза. Например едно проучване сочи, че 100
% от индивидите с МС, приемани последователно в болница за определен
период, са имали силно калциране на епифизната жлеза — в сравнение със
само 43 % от контролните субекти на същата възраст, страдащи от други,
значително по-леки неврологични заболявания. Важно е да се отбележи
също така, че групи с ниски нива на поява на МС (например африканци,
американци, японци) се отличават с ниска степен на калциране на
епифизата.

Флуоридът - онзи, който поглъщаме чрез чешмяната вода и пастата

си за зъби - би трябвало да се превърне в табу за нас, ако държим да
притежаваме здрава епифизна жлеза. Както става ясно от изследванията,
чрез кръвния поток флуоридът преминава директно в епифизата, където
се прикрепва към миниатюрните кристалчета, които вече се носят в нея, и
ги покрива с твърди минерални отлагания - в рентгеновите изображения
виждаме тези отлагания под формата на бели, подобни на кости
струпвания. Тези струпвания влияят пагубно на способността на
епифизната жлеза да произвежда хормоните, от които имаме толкова
голяма нужда.

Флуоридът оказва директно влияние върху ензимното пре-

образуване на триптофана в мелатонин... Флуоридът моЖ е ('а
повлияе също така и синтеза на прекурсорите на мелатонина (напр.
серотонина) или други от продуктите на епифизата (на- пр.
5-метокситриптамин)... В заключение може да се каже, че човешката
епифизна жлеза съдържа най-високата концентрация на флуорид в цялото
човешко тяло... Но въпросът относно степента на въздействие на
флуорида върху функциите на епифизата налага по-нататъшни
проучвания.

Но докато епифизната ни жлеза се пълни с мозъчен пясък или, иначе

казано - се калцира (например от флуорида), ние най- вероятно губим
способността си да произвеждаме мелатонин - нещо, което в никакъв
случай не е добре за нас. Едно проучване в списание „Епифизни
изследвания“ разкрива колко много биха могли да бъдат проблемите,
причинени от калцирането на епифизата и намаляването на функциите й -
в това число депресия, тревожност, хранителни нарушения, шизофрения и
всякакви други форми на психични заболявания.
 Взети заедно, всички тези открития подсказват, че мела- тонинът
очевидно се свързва в много голяма степен с регулацията на паметта,
когнитивните ни способности, а също така взема участие и в
емоционалните процеси... Тези открития дефинират значителна роля за
мелатонина в механизмите на съзнанието, паметта и стреса и са
едновременно с това напълно съвместими с научните доклади и статии,
съобщавагци за мелатонинни изменения в психопатологията предимно
при пациенти с депресия, шизофрения, тревожност, хранителни
нарушения, а също така и с различни мозъчни заболявания...
Например редица проучвания сочат силно занижени нива на
мелатонин при пациенти с депресия... Типично мелатонинни изменения се
регистрират и при шизофренията и подсказват, че намаленото
производство на мелатонин е силно свързано с патофизиологията на една
подгрупа пациенти с шизофрения... Характерни изменения в ритмите на
секрецията на мелатонина са открити и при редица мозъчни и психични
заболявания...

През 1995 година разбрах, че емоции като щастието например не се

случват просто така, автоматично, защото ни се иска да се случат - всички
те се контролират от химическите вещества в мозъка. Ако мозъкът ни не
произвежда достатъчно серото- нин, ние ставаме химически лишени от
възможността да изпитаме щастие - дори ако в живота ни има стотици
други неща, които иначе би трябвало да ни накарат да се почувстваме
добре. Тогава все още нямах никаква представа колко значима е ролята на
епифизната жлеза при производството на серотонин - а оттам и за
усещането ни за щастие, - докато не се заех с проучванията във връзка с
настоящата книга.

Никьльс Джармин — професор по фармакология, и Даниел Фридман

- професор по психиатрия, потвърдиха, че човешкият мозък произвежда
серотонин в различни свои участъци. Например в таламуса те откриват 61
нанограма серотонин на грам тъкан; в хипокампуса - 56 нанограма; в
централното сиво вещество на средния мозък откриват 482 нанограма; но
в епифизната жлеза регистрират 3140 нанограма серотонин на грам
тъкан! Оказва се, че епифизната жлеза е най-богатият на серотонин
участък в мозъка. Това откритие подсказва, че епифизната жлеза е ключов
участник в производството и активността на серотонина.

Същите тези учени откриват още повече връзки между епифизната

жлеза, нивата на серотонин в нея и различните психични заболявания.

Едно от най-шокиращите открития е взаимовръзката между високите

нива на серотонин в епифизната жлеза и определени психични
заболявания... Средните нива на серотонин в епифизната жлеза на
нормален, здрав човек са между 3,14 и 3,52 микрограма на грам тъкан. Но
при един шизофреник се установява, че епифизната му жлеза съдържа 10
микрограма серотонин, тоест приблизително 3 пъти повече от средното,
докато друг пациент, страдащ от делириум тременс, имал в епифизната си
жлеза 22,82 микрограма серотонин — тоест около 10 пъти повече от
средните количества.

Същото това проучване установява пряка връзка между

нивата на серотонин в епифизната жлеза и треморите, като
например тардивната дискинезия, Паркинеоновата болест и
дори епилептичните припадъци. Учените се запознават с
няколко изследвания, показващи „значителни различия
между интензитета на дистоничните движения (треморите)
при пациенти без
 калциране на епифизната жлеза и при такива с патологично
повишено калциране“.
Редица специалисти по човешко здраве отдавна дискутират
проблемите около калцирането на различни части от тялото. В най-лошия
случай силното калциране може да доведе дори до изключително
болезнени състояния, като например подаграта, при която краката и
най-вече пръстите им са натрупали толкова много минерални отлагания,
че образуват кристали, които се чупят с огромна болка. Най-важното
средство за предотвратяване на подобни нива на калциране е
здравословното хранене. Ако пием достатъчно чиста вода, помагаме на
черния дроб и на бъбреците си да изхвърлят всички тези токсини.
Съблюдаването на диета, състояща се от прясна, органична храна, ни
гарантира, че няма да поглъщаме пестициди и различни консерванти,
които се акумулират в телата ни и създават различни по мащаби
минерални отлагания.
Доктор Уестън Прайс установява, че редица традиционни,
незасегнати от цивилизацията култури, все още притежават здрави кости
благодарение на храненето с естествени продукти. Зъбите на тези хора си
остават продължително време прави и здрави, без никаква необходимост
от намесата на стоматолог, тъй като дори и кариесите са изключително
рядко срещано явление - въпреки че изобщо не познават миенето на зъби.
Но веднага щом тези хора започват да консумират и обработени храни от
Запада, например рафинирана захар, бяло брашно, неорганични млечни и
животински храни, зъбите им започват да се изкривяват и не след дълго
падат. Следователно - и за наше щастие - чрез завръщане към чистата,
естествена храна и към преобладаващо органични продукти, ние винаги
можем да обърнем посоката на тези проблеми и най-вече - посоката на
калцирането на епифизната жлеза.
Във въпросните здравословни храни доктор Прайс открива съставка,
наречена „Активатор X“, която днес е позната вече и като витамин К2 и
която като че ли се оказва ключова. Ако сте вегетарианец, бихте могли да
си набавите този витамин от ор- ганичното масло, произведено от говеда,
хранени единствено с прясна, органична, бързо растяща трева.
Предпочитащите месо пък биха могли да изберат ферментирало масло от
черен дроб на треска. Прайс препоръчва особено силно комбинирането на
двата вида масла - кравето и рибното. Активатор X се съдържа също така
и в органичните яйца от кокошки, хранени с естествена
трева, и в местните продукти от този тип. В книгата си „Хранене и
физическа дегенерация“ доктор Прайс включва спорни снимки на хора,
които, както разбираме, са успели да обърнат процеса на разваляне на
зъбите си и са се сдобили отново със здрав зъбен емайл, след като са
въвели Активатор X в хранителния си режим. Артериалната плака -
най-големият убиец и причинител на инфарктите и инсултите - също
може да бъде почистена, а процесът на калцирането на епифизната жлеза
- обърнат.
При един бърз обзор на информацията от тази глава установявам, че
са налице множество сфери за нови изследвания. Но отново държа да
подчертая, че не считам Вселенското енергийно поле за някаква
абстрактна, метафизична идея. Съгласен съм с редица руски учени, които
отдавна са доказали, че енергийното поле може да бъде измерено - като
въртящ се поток в рамките на гравитацията. Става ясно, че колкото
повече изолираме влиянието на електромагнитните енергийни полета,
толкова по- чувствителни ставаме към информацията в рамките на
Вселенското енергийно поле - и най-вероятно чрез епифизната жлеза,
както ни подсказват древните.
С оглед на информацията, която разгледахме в последните
Три глави, очевидният въпрос, който се налага, гласи: що е
това съзнание? Откъде получава заповедите си - дали не чрез
някакъв скрит, но постоянен поток постхипнотични насоки
от някакъв друг аспект на нас самите? Дали мислите се
случват в мозъка, откъдето генерират енергийна вълна, която
е в състояние да се движи през енергийното поле, или
използваме за процеса на !‘мисленето си самото енергийно
поле, същевременно споделяйки ■ колективното съзнание на
целия свят?
 Четвърта глава
СЪЗНАНИЕ ЧРЕЗ ПОЛЕТО - ВЕЛИКИТЕ ЦИКЛИ НА ЖИВОТА

Символиката на епифизната жлеза е сред предпочитаните теми за културите

на древността по делия свят. Много и различни духовни учения, в това число и
традициите на мистичните школи, са убедени, че епифизната жлеза в
най-буквалния смисъл на думата действа като трето око в мозъка. Най-новите
научни открития свидетелстват, че между ретината и епифизната жлеза са
налице съществени биологични прилики. Пиезо- електричните микрокристали
може би излъчват фотони, които могат да бъдат улавяни от ретинообразната
тъкан на епифизната жлеза, откъдето се изпращат към мозъка и се разделят на
визуални изображения. Възможно е именно този процес да отговаря за онова,
което наричаме „вътрешен взор“, като например, когато внезапно и неочаквано
зърнем в съзнанието си образа на наш приятел, миг преди той или тя да ни
позвънят.
Няма съмнение, че за да разберем напълно как работи епифизната жлеза, са
необходими още много изследвания. Но вече разполагаме с няколко
интригуващи насоки. В Първа и Втора глава се запознахме с убедителни
научни доказателства в полза на твърдението, че всичко в природата се намира в
постоянен телепатичен обмен - чрез поле, което очевидно не е с електро-
магнетичен характер. Като комбинираме подробните проучвания на доктор
Уилям Броуд с откритията на Клийв Бакстър става ясно, че всичко, което сме си
мислели, че знаем за живота, подлежи на коренна промяна. Вече не сме в
състояние да се разглеждаме като нещо отделно от околната среда, защото сме
фундаментално свързани с всичко около нас. Каквото и да си помислим ние,
всичко останало също си го помисля, а каквото почувстват останалите същества,
го чувстваме и ние. Но докъде точно се простира този ефект на споделянето на
мисли? Дали не сработва единствено от един човек към друг? Дали това
познание има някаква практическа стойност, или е просто поредният пример за
„странно научно явление“?
На този етап се налага автоматично да помислим за промяна на гледната
точка. Нека започнем, задавайки си следния въпрос: какво точно е съзнанието?
Дори и в рамките на анализа на епифизната жлеза пак сме склонни да мислим,
че съзнанието е нещо, което съществува в рамките на всеки човек, а съзнанието
на един човек предава информация на съзнанието на друг подобно на
радиовълни. Възможно ли е обаче до известна степен всички да споделяме едно
общо съзнание и това съзнание да притежава много по-голяма сила, отколкото
досега ни е било позволявано да вярваме?
Нека се върнем още веднъж към Бакстър и да помислим какво е открил
той. Ако съзнанието е енергийно поле, то тогава е много възможно бактериите
да споделят едно и също съзнание с растенията. Растенията пък да споделят
едно и също съзнание с яйцата, яйцата - едно и също съзнание с животните. И
накрая, всички живи същества да споделят едно общо съзнание с нас, човеците.
Когато Бакстър решава да изгори едно листо, растението реагира. Когато
започва да го полива, то проследява движенията му. Веднъж Бакстър ми разказа
как растенията му задължително „пищели“ при появата на един определен
човек в лабораторията му - след като разпитал, установил, че този човек си
изкарвал прехраната с косене на морави. Когато двама души медитират заедно,
а после се разделят, светлина в очите на единия създава идентична мозъчна
вълна и в другия, при това в 25 % от времето. Учените са доказали, че когато
живеем заедно, работим заедно или просто имаме афинитет един към друг,
мозъчни- , те ни вълни постепенно започват да се синхронизират, а заедно с тях
сърдечният ни ритъм и други важни жизнени показатели. Доктор Уилям Броуд
е установил, че нервният човек би могъл да бъде успокоен и чрез
„дистанционно влияние“. Разсеяният човек би могъл да се концентрира
по-добре или да получи моментално подобрение на способността за
фокусиране, стига да разполага с някой друг, който да върши вместо него
мисленето, макар и от разстояние.

Мисли, случващи се директно в рамките на Вселенското енергийно поле

Една статия от септември 2010 година в списание „Уайърд“ откриваме
дискусия между Кевин Кели и Стивън Джонсън по повод онова, което те
наричат „съзнанието на кошера“. Оказва се, че удивителен брой открития се
появяват едновременно в умовете на напълно различни хора - сякаш всички ние
черпим мислите си от едно и също енергийно поле. В мига, в който в
енергийното поле попаднат нови идеи, те стават достъпни за всички останали.

Стивън Джонсън: Висшата математика, електрическата батерия, телефонът,

парният двигател, радиото - множество изобретатели попаднат едновременно на
тези основополагащи открития и работят паралелно по тях, без въобще да се
познават.
Кевин Кели: Удивително е колко дълго успява да се запази митът за
самотния гений, особено като се има предвид, че подобни едновременни
открития са по-скоро норма, отколкото изключение. Антрополозите са
доказали, че определени изобретения изникват приблизително по едно и също
време в праисторията, в приблизително един и същи ред, но в култури на
различни континенти, които няма как да са били в контакт помежду си... Да
вземем например идеите на Грегор Мендел за генетиката - формулира ги през
1865 година, но в продължение на 35 години никой не им обръщал внимание,
тъй като били твърде напредничави. Никой не бил в състояние да ги проумее и
приложи. А после, когато колективното съзнание било готово и теорията на
Мендел била само на една ръка разстояние, трима различни учени съвсем
независимо един от друг едновременно преоткриват работата му в рамките на
не повече от година.

Една статия в „Нюйоркър“ от Малкълм Гладуел разкрива, че този феномен

е далеч по-често срещан, отколкото си мислят хората. От 1922 година насам са
документирани 148 различни важни научни открития, направени почти
едновременно.

Феноменът на едновременното откритие-онова, което историците на

науката наричат „множества — се оказва изключително често явление. Един от
първите изчерпателни списъци за такива множества е съставен от Уилям Огбърн
и Дороти Томас през 1922 година. Те установяват, че сто четиридесет и осем
водещи научни открития пасват на този модел. Ню тон и Лайбниц почти
едновременно разработват теорията на математическия анализ, Чарлз Дарвин и
Алфред Ръсел Уолъс почти едновременно откриват еволюцията, трима
математици ед-
повременно „изобретяват“ десетичните дроби. Кислородът е открит през 1774
година от Джоузеф Пристли от Уилтшър и година по-рано - от Карл Вилхелм
Шееле е Упсала. Цветната фотография е изобретена по едно и също време от
Шарл Крос и Луи Дюко дю Орон, и двамата от Франция. Логаритмите са
изобретени от Джон Непер и Хенри Бригс във Великобритания и от Иост Бюрги
в Швейцария. „ От 1611 година насам съществуват четири независими открития
на слънчевите петна, и по- точно: Галилей в Италия, Шайнер в Германия,
Фабриций в Холандия и Хариът в Англия“ - отбелязват Огбърн и Томас, след
което продължават:
„Законът за запазване на енергията - един от стълбовете на съвременната
наука и философия, е формулиран независимо четири пъти, и то все през 1847
година - от Юле, Томсън, Колдинг и Хелмхолц. Предшества ги Робърт Майер
през 1842 година. Изглежда, че са налице най-малко шестима различни
изобретатели на термометъра и не по-малко от деветима претенденти за
откриватели на телескопа. Пишещите машини са изобретени едновременно в
Англия и Америка от няколко различни личности. Параходът се счита за
„ексклузивно“ откритие на Фултън, Жофроа, Рамзи, Стивънс и Симингтън. “

Доктор Ервин Лаело говори за честотата на тези „съвпадения“ в историята

така:

Големите пробиви на древните еврейски, гръцки, китайски и индиански

култури стават приблизително по едно и също време (750 до 399 г. пр.н.е.)... и са
рожба на народи, които няма как да са били в каквато и да било пряка връзка
помежду си.

В класическата творба на доктор Рупърт Шелдрейк „Присъствието на

миналото“ се запознаваме с разнообразни експерименти в полза на схващането,
че когато се опитваме да мислим за нещо - например при решаване на някаква
загадка или проблем, всички ние черпим от една и съща обща база данни.
Очевидно тъкмо това са правели и всички онези изобретатели. В един от случаите
Шелдрейк дава доста труд на загадка със скрита фигура на случайни групи хора
и засича времето, което им е необходимо, за да я разгадаят. А след това
разрешение то на загадката е било разкрито пред двата милиона зрители на
британска телевизионна програма. Всички гледали в захлас как
на екрана бавно се очертава скритото лице на един казак, в това число и
неповторимият му мустак. А когато после Шелдрейк дал тази задача на нови
групи в Европа, Африка и Америка - все хора, които нито са виждали
първоначалната загадка, нито британската телевизионна програма, те решили
загадката доста по- бързо от първите групи.
Забележителната работа на доктор Пол Пиърсол с транс- плантирани
органи е поредният пример за споделени мисли - въпреки че в този случай вече
участва и един безспорно биологичен компонент. Доктор Пиърсол е автор на
над двеста научни доклада и осемнадесет бестселъра по тази интересна тема.

Според това проучване сред пациенти, получили транс- плантирани органи,

особено сърца, не е никак необичайно спомените, поведенческите модели,
предпочитанията и навиците на донора да се предадат на реципиента... Група от
74 транс- плантирани пациенти (24 от които са с трансплантирани сърца)...
демонстрират различна степен на промяна, която ги приближава до личността на
донорите им.

Няма съмнение, че преди да се появят в съзнанието на реципиента, мислите

са били съхранявани в отделните органи. И тук отново ставаме свидетели на
намесата на Вселенското енергийно поле.
„Институтът за споделен интелект“ предлага обобщение на експериментите,
които Шелдрейк или е извършвал лично, или е събрал по време на
впечатляващата си работа по проучване на споделените мисли. Всички тези
пробиви доказват, че за да мислим, ние всички използваме Вселенското
енергийно поле - или поне донякъде.

При единия от експериментите си британският биолог Рупърт Шелдрейк

избира да работи с три кратки, доста сходни японски стихчета - първото е
безсмислена какофония от несвързани японски звуци, второто е съвсем прясно
написано, а третото - традиционна рима, позната на милиони японци. Нито
Шелдрейк, нито английските ученици, които той избира, за да запаметят тези
стихчета, не знаят кое какво е, не знаят също така и японски. Оказва се, че
най-лесно наученото стихче е онова, познато на милиони японци.
Експеримент 1: През 20-те години на XX век Уилям Мак- дугъл, професор
по психология от Харвард, започва 15-годишна работа с плъхове, които се учат
да бягат от клетката си. Първото поколение плъхове извършва 200 грешки,
преди да се научи да го прави, второто - само 20 грешки...
Експеримент 2: При последващи опити в Австралия за повтаряне
експериментите на Макдугъл плъховете още от самото начало допускали доста
по-малко грешки. По-късните поколения плъхове пък се справяли още по-добре
и от тези, особено ако не са били техни потомци...
Експеримент 3: През 20-те години на XX век в Саутхамп- тън, Англия,
сините синигери установили, че могат да свалят капачките на бутилките с
мляко, оставяни на стълбите, и да си пийват образувалия се горе каймак. Не след
дълго това умение се предало на сините синигери на стотици километри оттам,
което е странно, тъй като тези птици рядко прелитат повече от 20 километра...
Навикът започнал да се разпространява все по-бързо и по-бързо, докато към
1947 година не обхванал цяла Великобритания, Холандия, Швеция и Дания.
Германската окупация обаче прекъснала доставките на мляко в Холандия за
осем години — пет години повече от средната продължителност на живот на
синия синигер. А после, през 1948 година, доставките отново започнали. Само
след броени месеци всички сини синигери на Холандия започнали пак да пият
каймака на прясното мляко...
Експеримент 4: В началото на 60-те години на XX век психиатрите доктор
Милан Ризъл от Прага и доктор Владимир Райков от Москва хипнотизирали
субекти, принуждавайки ги да повярват, че са преродени исторически
персонажи. Постепенно субектите започнали да развиват таланти, свързани с
новите им самоличности. Една от жените, на които било казано,, че е Рафаел, за
не повече от месец развила умения за рисуване, достойни за най-добрите
графични дизайнери.
(Експеримент 5 е загадката на Шелдрейк със скритата картина, за която
вече говорихме.)
Експеримент 6: Психологът доктор Ардън Малберг от Ма- дисън, щата
Уинсконсин, създава разновидност на морзовата азбука, която не би трябвало да
бъде по-трудна за научаване от вече познатата. Обаче субектите научили
оригиналната морзова азбука много по-бързо, отколкото изобретената от него,
без да знаят коя коя е.
Експеримент 7: Гари LLIeapij, професор по психология в Йейл, избира 24
често срещани трибуквени думи на староев- рейски и 24 редки - всички от
Стария завет, всички на иврит. След това размества буквите на всяка една от
думите... Дава ги на участници, които нямат никакво понятие от иврит. Оказва
се, че точността на попаденията им не само че е доста по-значителна при
истинските, отколкото при фалшивите думи (независимо от субектите, думите
или експериментите), но и често срещаните думи са отгатнати много
по-уверено, отколкото рядко срещаните...

За експериментите на Шварц разказват също така и Коум, Холанд и

Робъртсън в своята книга „Синхронност - през очите на науката, митологията и
заблудата“ от 2000 година. Мисловните форми, които се натрупват във
Вселенското енергийно поле, Шелдрейк нарича „морфогенетично поле“, а
начинът, по който се предават - „морфически резонанс“.

Както предвижда теорията на Шелдрейк, и Шварц установява, че

студентите определят истинските думи с много по- голяма степен на увереност,
отколкото онези, чиито знаци са били разместени (макар да не се досещат като
цяло за значенията им). И което е още по-интересно, професорът заключава, че
степента на увереност е двойно по-висока за думи, които се появяват често в
Стария завет в сравнение с другите, които се появяват рядко. Идеята е, че
истинските думи са били учени от безброй хора в хода на историята,
формирайки силни морфоге- нетични полета - както може да се очаква,
най-често срещаните думи са четени и видени безброй пъти... Подобни
експерименти са проведени с персийски думи, а дори и с морзовия код.

Във филма на Ричард Линклейтър „Пробуждащ се живот“ от 2001

година срещаме сцена, в която двама души обсъждат именно този
феномен и един от тях споменава за проучване, при което
кръстословиците се оказват много по-лесни за решаване, след като
са били публикувани и решени от голям брой хора. Една
аспирантка на име Моника Ингланд от Нотингамския университет
провежда подобно изследване за дисертацията си и обобщава
резултатите в съобщение за списание „Бюлетин за ноетични
науки“ от август 1991 година — но съобщението така и не излиза
в традиционен академичен журнал. Шелдрейк пише по този въп
рос становище, което вече не може да бъде открито по уебсайтовете, но
първоначално е било публикувано във форума „Мемети- чен журнал“ на
паметния ден 11 септември 2001 година.

Кръстословиците, които тя използва, са от лондонския вестник „Ивнинг

стандарт“, а не от „Ню Йорк таймс“, а при експериментите анализира субектите
преди и след като кръстословиците са публикувани в същия вестник в броя му
от 15 февруари 1990 година. Всяка от експерименталните групи решава и по
една контролна кръстословица, която е публикувана десет дена по-рано в
„Ивнинг стандарт“... Моташ Ингландустановява, че в сравнение с резултатите
преди публикацията субектите се справят по-добре след публикуването на
кръстословицата. ... Причината, поради която Моника Ингланд решава да
направи подобен експеримент, е градският фолклор сред любителите на
кръстословици, които решават най-трудните, особено онези от „Таймс“ или
„Дейли телеграф“ — смята се, че кръстословиците се решават по-лесно, ако се
захванеш с тях на следващия ден или най-рано на вечерта след излизането им, а
не на сутринта, в която са били публикувани. Тази градска легенда определено
предполага влиянието на другите, които вече са ги решавали.

Наблюдение от разстояние - директно надникване в енергийното поле

Щом всички ние наистина използваме Вселенското енергийно поле, за да
мислим - или поне до известна степен, то тогава защо да не надникнем директно
в него, вместо да държим съзнанието си приклещено в тялото? Харолд Шърман,
авторът на „Как да накараме екстрасензорните ни възприятия да работят за нас“,
е един от първите експериментални субекти на военните и на техните спонсори.
Целта му е разработване на науката за наблюдение от разстояние - нещо, което
поне на теория ни позволява да проникнем във всяка една точка от Вселенското
енергийно поле. Резултатите, до които достигат, подсказват, че всичко във
Вселената в крайна сметка е Единен разум, тъй като съзнанието на
наблюдаващия може да проникне и в най-отдале- ченото кътче и да го преживее
като част от собственото си съзнание. По мое мнение сред най-добрите книги за
наблюдението от разстояние са „Парапсихичният воин“ на Дейвид Морхауз и
работите на Джо Макмонъгъл, Добрият наблюдаващ от разсто-
яние е в състояние да състави подробни скици на наблюдавания далечен обект -
скици, които са почти перфектни, при това с нищо повече от случайни числа,
наричани „координати“, с които се определя целта. Човекът, който играе ролята
на водач, също няма представа на какво точно кореспондират въпросните
координати. Джо Макмонигъл е локализирал трима изчезнали по време на филм,
заснет от японската телевизия, завеждайки екипите директно до вратите, зад
които се намирали въпросните хора - без да напуска дома си във Вирджиния.
Камерите не пропускат да заснемат и сърцераздирателното събиране на
изчезналите с техните близки.
Джан и Дън обучават четиридесет и осем обикновени хора на основни
умения за наблюдение от разстояние. По време на обучението някой човек отива
на някое случайно избрано място, намиращо се на седем-осем хиляди
километра, след което ученикът се опитва да получи информация за онова,
което вижда наблюдаващият. При общо 336 прецизно проведени опита близо
две трети от наблюденията на учениците се оказват забележително точни -
вероятността това да е плод на случайността е едно на един милиард. Когато
между изпращача и получателя на мислите съществува емоционална или
роднинска връзка, резултатите се оказват още по-добри. Правителствена
комисия от именити учени скептици и двама Нобелови лауреати проучват
експерименталните данни за наблюдението от разстояние, събирани в
продължение на двадесет и три години, и заключават, че експериментите са
проведени по всички изисквания на протокола. Друг екип, воден от бележития
скептик доктор Рей Хаймън, заключава, че резултатите са прекалено
убедителни, за да бъдат отписани като плод единствено на случайността или
съвпадението. Използвани са и изолирани камери, за да се докаже, че
електромагнитните вълни не могат да бъдат отговорни за предаването на
информация към съзнанието на наблюдаващия. Наблюдателите от разстояние са
в състояние също така да видят събития, все още не случили се в линейно време,
дори когато въпросните събития са избрани напосоки. Това навежда на
заключението, че, в най-общия смисъл на думата, съзнанието не се ограничава в
линейното време-тема, която ще дискутираме по- подробно във Втора част.
Но дали оставяме годни за измерване енергийни следи, когато отправяме
съзнанието си към някое далечно място, за да го огледаме? През 1980 година
докторите Карлис Озис и Дона
Маккормик извършват забележителен експеримент, за да проверят как стоят
нещата. Един доста надарен екстрасенс на име Алекс Танос била помолен да
наблюдава от разстояние конкретна цел. За очертаването на образа се използват
няколко случайно избрани части от него, но само такива, наблюдавани от
специфично място. Танос няма никаква представа как изглежда целта, тъй като
подаваната информация се променя няколко пъти. А в точката, където всички
парчета от мозайката се подреждат, Озис и Маккормик поставят две метални
плаки на вериги една до друга, които са в състояние да регистрират и
най-фините движения. Когато Танос дава точно описание на целта, плаките
започват да се въртят много по-силно от обичайното. Най-сил- ното въртене
настъпва непосредствено след като Танос започва да наблюдава обекта. В
мястото, което наблюдава Танос, няма никаква видима светлина - единствено
лекото, но напълно дос- татъчно за регистриране движение на плаките.
Две години по-късно Китайската народна република разширява границите
на това наблюдение. Китайските учени по- молват особено надарени
екстрасенси да наблюдават сложни йероглифи от тяхната азбука. Йероглифите
били поставени в стая, недостъпна за каквато и да било светлина. В стаята били
инсталирани и изключително чувствителни детектори на светлина. По времето,
когато наблюдателите започвали да дават точно описание на целта, броят на
фотоните в стаята нараствал драс- тично - от сто до хиляда пъти над обичайното
фоново ниво на „виртуалните фотони 44. Този брой често достигал до петнадесет
хиляди отделни фотона, освобождавани при всяко едно от събитията по
наблюдение. През 1986 година група американски учени, водени от доктор Скот
Хъбърд, се опитали да повторят експеримента. Използвали изключително
качествена фотомул- типлицираща тръба за улавяне на светлината и
35-милиметров слайдер като цел. Резултатите, които постигнали, били
забележителни. В моментите, когато наблюдателите започвали да описват целта
с голяма точност, започвали да се появяват и фотони - при това в степен, далеч
по-висока от обикновената случайност. Но пък най-силните пулсации били само
от двадесет до четиридесет пъти по-големи от фоновото ниво - за разлика от
китайските резултати, които били от сто до хиляда пъти над нормал- ното.
Разликата вероятно се дължи на факта, че за китайските експерименти
участниците били подбрани чрез национално издирване на най-добрите.
Както разбираме от списанието „Американска медицина“, през 1907 година
доктор Дънкан Макдугъл установил, че след физическата си смърт пациентите
му внезапно губели по около 30 грама от теглото си. По време на тези
проучвания пациентите били държани по леглата с метални легени, които
трябвало да уловят евентуалните телесни течности. Въздухът, който издишвали
с последния си дъх, изобщо не можел да се доближи по тегло до 30-те грама, но
въпреки това във всеки един от случаите внезапната загуба на тегло си оставала
упорито същата. През 1975 година доктор Хиъруорд Карингтън и екипът му
установяват, че средностатистическият човек може да изгуби около 65 грама от
теглото си по време на извънтелесно преживяване. Когато субектите се връщали
в тялото си, с тях се завръщала и липсващата маса.
Става ясно, че телата ни притежават някаква „енергийна“ компонента,
която може да бъде извлечена от всяка една клетка и да се проектира на всяко
едно място - било при смъртта, било по време на извънтелесно преживяване,
било в процеса на наблюдение от разстояние. Както показват китайските
експерименти, докато си седим в една напълно изолирана стая, пак сме в
състояние да създадем фотони в далечното място, което наблюдаваме - нищо, че
наоколо няма абсолютно никаква видима светлина. Този факт ни помага да
разберем процеса на поява на светлина в епифизната жлеза. Удивително голям
брой хора, имащи извънтелес- ни преживявания или преживявания, близки до
смъртта, виждат сребърна нишка, която задържа астралното им тяло към
физическото. В преобладаващата част от случаите нишката очевидно се оказва
прикрепена точно към мястото, където се намира епифизната жлеза, и излиза
или от предната, или от задната част на главата. Много е вероятно всички ние да
притежаваме енергийни двойници на физическите си тела, които пътуват
непрестанно извън нас (както например става при процеса на наблюдение от
разстояние), а след това докладват за видяното на епифизната жлеза
- чрез въпросната сребърна нишка. В „Еклесиаст“ се говори по този въпрос
така: „Запомнете го - преди сребърната нишка да се прекъсне или преди златната
купа да се пръсне “

Преживявания, близки до смъртта

 Изненадващо голям брой хора пазят съзнателни спомени за случилото се с
тях по време на клиничната им смърт, което от
ново навежда на извода, че някаква част от мислещия ни мозък е изцяло и само
енергия и въобще не се нуждае от нашето физическо тяло. За да може човекът
да бъде определен като клинично мъртъв, сърцето трябва да спре да бие, белите
дробове трябва да спрат да дишат и да липсва мозъчна активност вследствие
недостиг на кислород. Съобразно всички конвенционални медицински критерии
при подобни обстоятелства съзнанието ни изобщо не би трябвало нито да
функционира, нито да съществува. Ала ето че невероятно голям брой хора
разказват за съвсем ярки преживявания, близки до смъртта, случили се през това
време. Според доктор Сам Парня и екипа му от университета на Саутхамптън
редица проучвания стигат до заключението, че клиничната мозъчна смърт не
прекъсва целостта на нашето мислещо съзнание, при това удивително често.

Доста голям брой от най-новите научни проучвания, проведени от

независими изследователи, доказват, че 10-20 % от хората, които преживяват
спиране на сърцето и клинич- на смърт, разказват за съвсем ярък и отлично
структуриран мисловен процес, разсъждения, спомени, а понякога дават и
детайлизирани разкази за събитията по време на срещата им със смъртта.

Най-значителното проучване на този феномен, проведено в ■болница, е

направено под ръководството на доктор Пим ван Домел - кардиолог от
Холандия. Доктор Ван Ломел изслушва първия разказ на свой пациент за
преживяване, близко до смъртта през 1969 година, при което пациентът
докладва за тунел, светлина, ярки цветове и прекрасна музика. Едва седем
години по- късно, през 1976 година, се появява емблематичното описание на
преживяванията, близки до смъртта, на доктор Реймънд Му- уди, ала интересът
на доктор Ван Ломел към този феномен се събужда едва през 1986 година,
когато прочита изключително детайлизиран научен доклад за преживяване,
близко до смъртта, Случило се по време на шестминутна клинична смърт.

След като прочетох тази книга, аз започнах да разпитвам пациентите си,

преживели спиране на сърцето. За моя огромна изненада само в рамките на две
години около петдесет паг^иен- ти ми разказаха свои преживявания, близки до
смъртта... Затова през 1988 година в десет холандски болници започнахме
наблюдения над 344 последователно оцелели пациенти след спиране на
сърцето. Целта ни беше да проучим честотата, причината и съдържанието на
тези преживявания... Резултатите: 62 пациенти (18 %) съобщават за някакви
спомени от времето на клиничната си смърт... В рамките на главната група 23
пациенти (7 %) съобщават за силни, дълбоки преживявания... По време на
нашето проучване около 50 % от пациентите с преживявания, близки до
смъртта, съобщават за пълно осъзнаване на смъртта си или за позитивни
емоции, 30 % съобщават за движение през тунел, наблюдение на някакъв
небесен пейзаж или срещи с починали роднини. Около 25 % от пациентите с
преживявания, близки до смъртта, разказват, че са напускали телата си,
 общували се със „светлината“ или са наблюдавали ярки цветове, 13 % са
преживели наново целия си живот, а 8 % са се сблъскали с някаква граница...
Пациентите с преживявания, близки до смъртта, до един не демонстрират
никакъв страх от смъртта, започнали са силно да вярват в отвъдния живот и
претърпяват драстична промяна на житейската ценностна система — изпълват
се с любов и състрадание към себе си, останалите и към природата. Вече са
наясно с комическия закон, че всичко, което човек прави на другите, някой ден
ще му се върне — както омразата и насилието, така и любовта и състраданието.
Не по-малко удивително е също така, че при доста голям брой от
наблюдаваните пациенти се регистрира повишена интуитивност.

В електронните страници откриваме превъзходен списък с

петдесет и едно различни доказателства в подкрепа на
истинността на преживяванията, близки до смъртта. Съвсем в
началото на този списък са емблематичните проучвания на доктор
Ке- нет Ринг, който разследва случаи на хора, съобщаващи за
съвсем точни наблюдения на истински събития - обикновено
отдалечени значително от местата, където са се намирали
физическите им тела - по време на клинична смърт. Станали са
свидетели на развоя на конкретни събития и са чули конкретни
разговори, а при последвалата проверка разказите им се оказват
удивително прецизни. В други случаи пациентът в клинична
смърт се е появявал в призрачна форма пред свой любим човек, а
след „съживяването“ и двамата съобщават за идентично
преживяване.
 Но къде отиваме и какво се случва с нас, след като умрем? В своите
прекрасни книги „Пътят на душите“ и „Съдбата на душите“ доктор Майкъл
Нютън разказва за детайлизираните си проучвания на тази тема. Лекарят е
провел хиляда регресии с дълбока хипноза, при които е успявал да върне хората
обратно през събитията в техния живот, включително до периода в майчината
утроба, а оттам - и до по-нататъшна регресия до „живота между различните
животи“. Заключенията, до които достига, се характеризират със забележителна
последователност и систематичност.

В „Пътят на душите'‘ започвам с описание на опита си като хипнотерапевт

и на това колко скептичен бях някога към използването на хипнозата за
метафизична регресия. Поставих под хипноза първия си субект през 1947
година, на петнадесетгодишна възраст, така че определено мога да се нарека
учен от старата школа, а не от модерната епоха. Веднъж, когато съвсем случайно
отворих пред един мой пациент портите към света на духовете, се вцепених... А
после, след години, прекарани в тихи проучвания, успях да съставя съвсем ясен
модел на структурата на духовния свят... Установих също така, че няма никакво
значение дали човекът е атеист, дълбоко религиозен или следва някаква средна
философска концепция - след като се озоват в същинското състояние на
свръхсъзнание под хипноза, всички хора съобщават едни и същи неща... Успях
да се сдобия с множество данни... и докато годините на специализирани
изследвания в сферата на света на духовете се търкаляха, аз работех практически
в пълно уединение... Нарочно не стъпвах дори в книжарници за метафизична
литература, за да не се настройвам в никаква определена посока.

Първата книга на Майкъл Нютън - „Пътят на душите“, е организирана така,

че да ни покаже в пълна последователност всичките десет етапа от
първоначалната смърт до следващото прераждане: „Смърт и отпътуване“,
„Вратата към духовния свят“, „Завръщане у дома“, „Ориентиране“, „Преходът“,
„Местоположението“, „Избор на живот“, „Избиране на ново тяло“,
„Приготовления за пътуване 44 и „Прераждането“
Препоръчвам горещо тази книга поради убедителните доказателства, които
дава лекарят и поради вдъхновението, с което зарежда. Доктор Нютън
установява също така, че в зависимост от нивото, до което са достигнали,
душите имат различен цвят
— последователността на тези цветове отговаря изцяло на спектралната
последователност на дъгата.

Установих, че в типичния случай чисто бялото обозначава доста млада

душа, а с израстването си енергията на душата става все по-наситена,
преминавайки през оранжево, жълто, зелено и накрая - до нюансите на синьото,
чак до лилаво. Освен тази аура на централното ядро са налице и фини смесици
от ореолни цветове във всяка отделна група, свързани с характерните аспекти на
всяка душа. Поради липса на по-добра система си позволих да класифицирам
развитието на душата като придвижващо се от ниво I - начинаещи, през
различните етапи на обучение до майсторското ниво VI. Тези изключително
напреднали души се виждат в наситено индигов цвят. Нямам никакви съмнения,
че съществуват и още по-високи нива, но познанията ми за тях са ограничени,
защото получавам сведенията си единствено от хора, които продължават да се
прераждат... Именно моите субекти са онези, които използват термина „пиво11,
когато усетят, че се издигат по стълбицата на познанието... Докато се намират в
състояние на свръхсъзна- ние, субектите ми ме уведомяват, че в света на
духовете никоя душа не се пренебрегва като по-нищожна от друга. Всички ние
се намираме в процес на трансформация към нещо много по-ве- лико от
настоящото ни състояние на просветление...
В света на духовете определено съществува структура, но тя е поставена
във върховната матрица на състраданието, хармонията, етиката и морала —
ценности, до една далеч надвишаващи онези, които си мислим, че съблюдаваме
на земята... Там ценностната система се води от понятия като доброта,
толерантност, търпение и абсолютна любов... По-напредналите субекти говорят
за времето на събирането, когато те ще се присъединят към „Най-свещените“, В
тази сфера на наситено пурпурна светлина се намира и всевиждащото
Присъствие.

Доктор Линда Бакмън има щастието да бъде студентка на доктор Майкъл

Нютън и от 1993 година насам провежда свои собствени проучвания на „живота
между животите“. Работата
й изпълнява ролята на ценен източник на независими, професионални събрани
данни, потвърждаващи резултатите на Нютън
- въпреки че самата тя избира да се фокусира върху най-нап- редналите души.
Едно от главните й заключения е, че тези хора обикновено си избират много
труден живот като начин за ускоряване на собствените си нива на духовен
растеж.

Прераждането

Живели ли сме и преди? Има ли някакви доказателства, че след като умрем,

се завръщаме в ново тяло, в други времена? За отговорите на всички тези
въпроси разполагаме с изключително достоверни и изчерпателни научни данни.
Доктор Йън Стивън- : сън - професор по психиатрия в Медицинския
университет на Вирджиния, посвещава над четиридесет години от живота си с
^проследяване на над три хиляди деца, които демонстрират специфични и
крайно детайлизирани спомени за така наречените [от тях „минали животи“.
Голяма част от тези деца успяват да [ съобщят на доктор Стивънсън
някогашните си имена, както и |кои са били тогавашните им роднини и
приятели. Доста често [разказват как и къде са умрели, заедно с редица други
зашеметяващо конкретни подробности, които биха могли лесно да бъдат
роказани или опровергани чрез съответното проучване. Докол- рсото става ясно,
характерът и някои поведенчески особености gfce предават от един живот на
друг, а освен това всички деца се штличавали със забележителна лицева прилика
с онези, които рвърдели, че преди са били.
I Отново и отново доктор Стивънсън установява, че някогаш- |яите
имена, съобщавани от децата, са напълно правилни. Съвсем
|спокойно успявал да проследи и да се свърже с живите роднини
|на тези някогашни хора. Лицата им изглеждали доста подобни |йа
онези от миналите им животи, а и всички специфични под-
бробности се потвърждавали. Едно момиче отЛиван например си f
спомняло имената и точните роднински връзки между двадесет |й
петима различни човека, които твърдяло, че познава от преди.
[1нищо че в настоящия си живот нямало абсолютно никакъв
кон такт нито с тях, нито с когото и да било, който ги познава.
Уважавани академици като доктор Джим Тъкър, медицински директор
На Детската и семейна психиатрична клиника към университета на
Вирджиния, заключава, че „прераждането е най-очевидно го
обяснение за най-силните от тези случаи“.
 Доктор Тъкър се счита за достоен приемник на доктор Йън Стивънсън и
като такъв продължава неговите изследвания. Включва обаче и множество нови
случаи, като се фокусира върху събития, които могат лесно да бъдат
документирани, както и върху специфични подробности от спомените на
децата, които могат да бъдат потвърдени. Или върху съвпадащи родилни белези.
(Новите ни тела обикновено притежават видими родилни белези там, където
бившите ни тела някога са били смъртно ранени.) Прилага и програма за лицево
разпознаване, която му позволява да потвърди или отрече лицевите прилики. И
тъй като всички тези култури вярват в прераждането, не може да се твърди, че
децата са получили някакви „хипнотични указания' 4, които да им кажат кои
спомени да запазят и кои да отхвърлят.
Скептиците обикновено определят подобни изследвания като
смехотворни и напълно недоказуеми, но четиридесет и няколкото
години, които доктор Йън Стивънсън посвещава на научните си
проучвания, предоставят солидни доказателства, че прераждането
си е съвсем реално - така, както вярват хиндуис- тите, будистите и
дори ортодоксалните евреи. Последиците от неговите проучвания
са зашеметяващи и абсолютно централни за главната тема на тази
книга. Те означават, че можете да застанете пред огледалото, да се
погледнете в очите и да си кажете: „Аз ще живея вечно“ - при това
с пълната увереност, че това е вярно. Без подсъзнателния страх за
окончателната смърт, от която няма вече връщане назад, съвсем
скоро ще започнете да водите доста по-щастлив живот от преди. А
ако имате желание да опитате определени практики, със сигурност
ще се сдобиете с лични преживявания, които ще ви потвърдят тази
велика истина. Възможно е също така да ви накарат да се запитате
дали всички ние, на глобално ниво, не живеем в някакъв ярък сън.
 Пета глава
ЖИВОТЪТ НАИСТИНА ЛИ Е СЪН

Бактерии, растения, насекоми, яйца, животни, човеци - всички като че

ли споделят един и същ разум благодарение на енергийно поле, което няма
електромагнитен характер. Вече знаем, че ако ни е трудно да се
концентрираме, но някой, намиращ се далече от нас, се опита да ни помогне
да мислим, не след дълго вече успяваме да се съсредоточим значително
по-лесно. Налице е систематичен паралелизъм на научните открития по
целия свят. Приемателите на трансплантирани органи често улавят мислите,
поведенческите модели и навиците на своите донори. Човеците и животните
очевидно черпят от една и съща, обща база данни, която в нашия случай
включва и писаното слово на чужди езици, морзовата азбука и решенията на
кръстословиците. Наблюдателите от разстояние са в състояние да опишат с
най-г олеми подробности обекти, намиращи се далече от тях, и да оставят
сигнали от присъствието си, които подлежат на засичане с настоящите
апаратури - в това число и прилив на съвсем видими фотони. Телата ни губят
малко, но годно за регистрация количество от теглото си, когато умрем или
имаме извънтелесно преживяване.
Между астралното и физическото ни тяло очевидно съществува
енергиен проводник - сребърната нишка, която изпраща лесно различими
образи от далечни разстояния директно в епифизната ни жлеза по начин,
доста сходен на работата на фибро- оптичния кабел. Носещите се в
епифизата пиезолуминисцентни кристалчета след това поставят тези
изображения в триизмерна матрица светлина. Ретинообразната тъкан на
епифизната жлеза Може би улавя тези фотони и ги препраща към мозъка,
където, ако останат достатъчно стабилни, те биват анализирани до визуални
образи. Древните мистични школи и религии изобилстват на символизъм,
свързан с епифизната жлеза, и са убедени, че събуждането на тази жлеза е
най-важният ключ към духовно просветление. Много хора продължават да
наблюдават нещата около тях и да размишляват нормално, макар и в
клинична смърт, когато уредите не регистрират никаква мозъчна дейност в
главите им. Някои пък са се появявали като призраци пред своите любими
същества по време на преживявания, близки до смъртта, след което и двамата
участници в събитието съобщават едни и същи неща. Доктор Майкъл Нютън
открива забележителна последователност в разказите за отвъдния живот от
хилядите си пациенти, които успява да хипнотизира и да въведе в състояние
на свръхсъзнание. Доктор Йън Стивънсън описва над три хиляди деца, които
имат конкретни, подробни и изключително верни спомени за своя минал
живот, и дори приличат на хората, които твърдят, че са били преди.
Вече няма съмнение, че някъде там действително съществува паралелна
реалност, до която всички ние имаме достъп, или най-малкото - на
определено ниво. Но има ли начин да отидем в този алтернативен свят и да
преживеем това неоковано от нищо съзнание лично, но без наистина да
умираме? И не го ли правим всъщност всяка нощ, докато сънуваме? Има ли
някакъв начин по време на сън да вземем със себе си будното си съзнание, за
да го направим по-ясен и напълно податлив на контрол? Според мен такъв
начин има - защото съм го преживял на собствен гръб. Налице са определени
техники, които ни позволяват да си дадем сметка, че сънуваме, при това в
момента на сън - нещо като „събуждане“ насън, след което можем да поемем
контрола на преживяванията си. След като вече съм имал безброй подобни
преживявания, не мога да не се запитам дали реалният свят не се държи като
осъзнат сън много повече, отколкото сме допускали — вследствие на
степента ни на свързаност с Вселенското енергийно поле.
Това мое приключение започна още когато бях ученик в гимназията и
прочетох „Осъзнато сънуване“ и „Светът на осъзнатото сънуване“ от доктор
Стивън Лаберж от изследователския център на съня към Станфордския
университет. Доктор Лаберж е успял да докаже по научен път, че и по време
на сън човек би могъл да остане изцяло в съзнание, нищо че в
психологическо отношение е заспал и сънува. Доктор Лаберж работи също
така и с доктор Уилям Броуд, който извършва множество експерименти,
доказващи свързаността между нашите умове (за които вече говорихме във
Втора глава).
През 1952 година доктор Йожен Азерински установява, че през
по-леките фази на съня всички ние преживяване „бързо
движение на очите“ или REM. Ако ни събудят по време на REM фазата,
обикновено разказваме някакъв много ярък сън. Към 1973 година доктор
Монтагю Улман и доктор Станли Крипнър публикуват резултатите от
десетгодишните си експерименти в сферата на телепатията по време на сън,
проведени в Медицинския център „Меймънидис“ в Ню Йорк, с над сто
участници. По време на тези удивителни разкрития най-обикновени хора се
концентрирали върху специфични изображения и ги изпращали на хора,
които сънуват. Сънуващите пък обикновено виждали в сънищата си символи
или събития, които се оказват забележително сходни с посланията, които им
изпращали.
Базирайки се на опита от над деветстотин лично преживени осъзнати
сънища, доктор Лаберж разработва упражнения, чрез които човек може да се
събуди или да включи съзнанието си и по време на сън. Точно такива
експерименти правел в лабораторията си. След като субектът постигнел
състоянието на осъзнато сънуване, той давал сигнал на доктор Лаберж чрез
последователно раздвижване на очите напред-назад - тъй като останалата
част от тялото му не можела да се движи вследствие на сънната парализа.
Чрез изпращане на сигнала до доктор Лаберж, следван от дреброяване до
десет и повторно изпращане на сигнала, ученият е можел да потвърди, че
физическото време и времето на сън за Субекта са едни и същи. Лаберж
разказва също така и за случаи, ;при които хората като че ли споделят един и
същи сън - въпреки че този въпрос засега не е проучен така подробно, както
телепатията по време на сън.

Съобщенията за „едновременно сънуване' 1 (сънища, споделяни от двама

и повече души) пораждат вероятността светът на сънищата в някои случаи
да се окаже точно толкова обективен и реален, колкото и физическият свят.
Причината за това е, че основният критерий за „обективност и гласи
съответното преж:ивяване да се споделя от повече от един човека — което
всъщност става при едновременното сънуване . И ако случаят е такъв, какво
тогава ще стане с традиционната дихотомия „ сънища - реалност “?

В книгата си „Осъзнатото сънуване - портал към вътрешното ни аз“

Робърт Вагонер дава изобилие от убедителни примери, при които хората
споделят една и съща среда при сънуване и след събуждането си съобщават
за едни и същи преживявания.
Това отново подсказва, че сънищата не са единствено психологически
артефакти, но и се случват в нещо като паралелна реалност - среда, където
няколко човека могат да си взаимодействат едновременно с други. Същата
тема се разработва по изключително успешен начин във филма на
Кристофър Нолан от 2010 година „Генезис“.
Ключът към техниката на доктор Лаберж, която той нарича
Мнемонична индукция на осъзнатото сънуване, е в това, че след като се
събудиш по естествен път насред някакъв сън, което може да бъде и посред
нощ, вътрешно трябва да си кажеш: „Следващия път, когато сънувам, искам
да позная, че сънувам“, и това, докато отново заспиваш. Едновременно с това
преглеждаш мислено съня си, обаче променяш края му, като си се
представиш съвсем ярко - като осъзнаеш, че всъщност наистина живееш,
ходиш и дишаш в този сън. Според Лаберж най-добрият начин да разбереш,
че сънуваш, е просто да погледнеш към нещо, после да извърнеш поглед от
него, а след това пак да го погледнеш. По време на сън картините „преди“ и
„след“ винаги се различават малко, но достатъчно, за да забележиш
разликите.
Когато започнах да упражнявам техниките на доктор Лаберж, не
постигнах моментален успех. Но въпреки това продължих да се опитвам. И
накрая попаднах на златна мина. По време на осъзнат сън можеш да летиш,
да вдигаш тежки предмети само с мисъл, да минаваш през стени и въобще: да
реализираш всичко, което искаш да видиш или преживееш - а после само с
едно щракване на пръсти да промениш всичко. Спомням си как веднъж бях в
един голям супермаркет и започнах да вдигам във въздуха с мисълта си
големи сиви пластмасови кофи за боклук и да ги въртя подобно на
слънчевата система. Всички в магазина стояха вцепенени и ме зяпаха с
благоговение. Някои дори тихо плачеха. Преживяването беше толкова
фантастично и вдъхновяващо, че не съществуват думи, с които може да се
опише - може да се разбере само от онези, които вече са го имали. Лаберж
обаче цитира извадка от разказ на Хю Калоуей за един осъзнат сън, който е
имал през 1902 година, на шестнадесетгодишна възраст - сън, който го е
накарал да се заеме с изследване на съзнанието.

А след това решението проблесна в съзнанието ми - въпреки че това

прекрасно лятно утро изглеждаше не по-малко реално от реалността, аз
всъщност сънувах. И в момента, в който
си дадох сметка, че сънувам, качеството на съня ми се промени по начин,
изключително труден за описание пред хора, които не са го преживели. В
следващия момент яркостта на живота се промени стократно. Никога досега
небето, морето и дърветата не бяха светили с такава пищна красота, дори и
обикновените къщи изглеждаха живи и загадъчно красиви. Никога до този
момент не се бях чувствал толкова добре, с толкова ясен ум, толкова
неизразимо свободен. Усещанията бяха толкова невероятни, че не подлежат
на описание. Обаче продължиха само няколко минути, след което се
събудих.

Голяма част от участниците в експериментите на доктор Ла- берж в

крайна сметка заключават, че никога преди „не са били толкова будни“.
Вероятно това ще се случи и с вас, ако съзнанието ви влезе в директен досег
с Вселенското енергийно поле, и за първи път в съзнателния си, будния си
живот си дадете сметка, tie вие сте част от него. За тази цел, разбира се, не са
необходими нито наркотици, нито окултни ритуали - единствено постоянно
практикуване на техниките на доктор Лаберж.
' В един особено фантастичен осъзнат сън аз се носех високо шд върховете
на дърветата, реейки се насред невъзможно живи- гте цветове в небето и
свързвайки се с една разкошна жена, коя- |го непрекъснато се появяваше.
Отчаяно исках да запиша всич- ро, което ми се случва, тъй като си знаех, че в
противен случай рце забравя по-голямата част от него. Затова си направих
почивка, приземих се на твърда земя и материализирах химикалка в рясната
си ръка и тетрадка - в лявата. Надявах се, че макар и в рранса на съня, ще
успея да взема тетрадката обратно с мен и че Йри събуждането ми тя ще се
окаже на нощното шкафче до леглото ми. Започнах ожесточено да записвам
всичко, което се случваше. Накрая се върнах към началото, за да прочета
бележките си у± оказа се обаче, че те са изцяло на френски. В гимназията бях
учил френски, но в никакъв случай не станах чак толкова добър Й този език,
за да мога да запиша толкова неща. Ала в съня си препрочитах всичко, при
това на глас, и знаех точно какво съм Написал. Мислите ми си бяха все
същите, обаче сега излизаха на френски. Можех да говоря на френски с
всички около мен, с всякаква скорост - и бях убеден, че говоря перфектно.
Всичко беше много, много странно. Когато се събудих, установих, че както и
можеше да се очаква, записките ми липсваха, а знанията ми по френски си
бяха все същите, каквито ги помнех от гимназията.
„Ами ако? - казах си аз. - Ами ако успея да си върна тази способност обратно
през воала на съня?“
През 2007 година един осемнадесетгодишен чешки състезател по
мотоциклетизъм на име Матей Кус претърпява катастрофа по време на рали.
Преди разбиването си той знае само няколко основни английски фрази. Ала
след като се събужда, започва да говори с лекарите на перфектен английски.
Особено изненадан от това е Петър Уейт, спонсорът на отбора по
мотоциклетизъм.

Направо не можех да повярвам на онова, което чуваха ушите ми. Беше

безсъмнено съвсем ясен, перфектен английски, без акцент, без никакъв
диалект. Каквото и да се бе случило по време на катастрофата, очевидно бе
пренаредило нещата в главата му. Преди катастрофата английският на Матей
беше, меко казано... неуверен... Но ето че всички ние, струпали се пред
вратата на линейката, слушахме как Матей говори с медицинския екип на
перфектен английски. Когато дойде на себе си, нямаше никаква представа
нито кой е, нито къде е. Дори не знаеше, че е чех.

За съжаление след възстановяването си Кус губи напълно тази своя

новопридобита способност и не си спомня нищо от случилото се както от
времето на катастрофата, така и от следващите два дена - така, сякаш се е
намирал в пълен транс. И това не е единственият случай от подобен
характер. На 12 април 2010 година в британския „Телеграф“ излезе
историята на едно хърватско момиче, което, събуждайки се от кома,
проговаря на перфектен немски, въпреки че в реалния живот току-що е
започнало да учи този език в училище - и вече не може да говори родния си
хърватски. Психиатърът доктор Мижо Милаш обяснява така своята гледна
точка по повод този интригуващ феномен:

В миналото този случай би бил определен като истинско чудо. Днес обаче
предпочитаме да смятаме, че той си има и своето логическо обяснение —
само дето все още не сме го намерили. Съществуват редица данни за хора,
които са боледували от нещо много сериозно, а вероятно са били и в кома,
които при събуждането си започват да говорят чужди езици понякога
дори библейски езици, като например онези, които са се говорили в Древния
Вавилон или Египет.
 По време на осъзнат сън, извънтслесно преживяване, процес по
наблюдение от разстояние, хипнотичен транс, кома или преживяване, близко
до смъртта нашите умове вероятно използват Вселенското енергийно поле
много по-активно, отколкото когато сме в будно, нормално съзнание. Всички
изброени случаи като че ли ни предоставят по-лесен достъп до
информацията, складирана във Вселенското енергийно поле, в това число
способността да говорим различни, непознати до този момент за нас, езици.
Мнозина не си дават сметка, че по време на хипнотичен транс Едгар Кейси е
предлагал на присъстващите смешни умотворения или дори е провеждал с
тях истински разговори на собствения им език - въпреки че в будното си
състояние единственият език, на който е можел да говори, е бил английският.
Изчислено е, че по време на транс този човек е говорил на двадесет и четири
различни езика.
Доктор Лаберж е убеден, че всеки пейзаж, всеки предмет, всеки герой и
всяка ситуация в определен сън символизират някакъв аспект от нас самите.
Сънят е послание от подсъзнанието и/или от „астралното ни тяло“, а
най-символичната от всички човешки системи е езикът. По време на сън ние
се изправяме пред редица проблеми от будния си живот, но обикновено те се
появяват завоалирани под друга форма. Ако в реалния живот някой ни
обижда, много вероятно е той да се появи в съня ни като чудовище. Всичко в
нашите сънища е символично и всеки символ представлява някаква част от
нас самите - или някаква ситуация, която ни се случва в реалния ни живот.
Основните обекти на този символичен език са част от работата на
изследователите на съня. Няма по-обезкуражаващо от това да наблюдаваш
хора, които ти разказват сънища, в която земята бива унищожена, а след това
да ги тълкуваш като пророчества за истински събития, които предстоят да се
случат на света - вместо да го разтълкуваш като отражение на някаква важна
трансформация, която предстои да се случи или вече се случва в живота на
тези хора.
И така, когато насън се сблъскате с ужасяващи, страховити или
агресивни образи, не си мислете, че сте сънували кошмар. Бихте могли и
сами да се обучите да разпознавате подобни плашещи ситуации като сънища,
а след това да ги използвате като трамплин за преминаване към осъзнат сън.
Според доктор Лаберж всички тези лоши герои в крайна сметка
представляват Някакъв аспект от нас самите - аспект, на който все още не
сме
простили и не сме приели. Ако усвоите изкуството на осъзнатото сънуване,
бихте могли много скоро да превърнете най-лошите си кошмари в свои
най-големи победи. Доктор Лаберж споделя собствения си опит за това:

Сънувах, че се намирам насред бой в училищна стая - около мен

бушуваше развилняла се тълпа, летяха столове, раздаваха се юмруци. Един
огромен, отвратителен варварин със сипани- чаво лице - същински Голиат
насред учениците, ме беше прик- лещил до стената в желязна хватка... На
този етап си дадох сметка, че сънувам, и си спомних какво бях научил от
справянето с предишни ситуации от този характер. Автоматично престанах
да се боря с насилника... Бях абсолютно сигурен за това как ще се развие
действието. Бях наясно, че единствено любовта бе в състояние да разреши
вътрешния ми конфликт, и се опитах да изпитам любов, докато стоях очи в
очи с моето чудовище. Първоначално нищо не стана - изпитах само
отвращение и погнуса. Той просто беше твърде грозен, за да бъде обичан.
Такава беше първичната ми, атавистичната ми реакция. Но се опитах да
обърна гръб на това усещане и да потърся дълбоко в сърцето си любов. След
като я открих, погледнах моето чудовище в очите, доверявайки се изцяло на
интуицията си да ми предостави правилните думи. И от мен се заизливаха
красиви думи на приемане и докато това ставаше, той постепенно се сля с
мен. Що се отнася до ученическия бой, беше изчезнал безследно. Сънят
приключи и аз се събудих с усещане за безмерен покой.

Както казва Лаберж и други освен него, сънуващият често усеща

ослепителна бяла светлина, докато лошият герой се слива с него и затова се
събужда, облян в сълзи. Лично аз също съм имал множество подобни
преживявания, които до едно са оставили дълбоко впечатление в душата ми.
Почти всеки ден чувам някакъв разказ, онагледяващ факта как с всеки
изминал ден хората се пробуждат все повече, започват все по-лесно да
усещат световното съзнание и ефектите от него. Убеден съм, че това изобщо
не е случайно. Става ясно, че мислещото ни съзнание е обект на енергийна
трансформация от страна на външни сили, които влияят върху цялата
Слънчева система - нещо, за което ще говорим по-нататък. Което повдига
един интересен въпрос: възможно ли е правилата в света на съ-
нищата да важат и за физическия свят? Щом всички ние споделяме
колективно съзнание, съществуват ли практически неща, които бихме могли
да сторим, за да направим света по-добър, и |то с нищо друго, освен чрез
силата на мисълта си? Възможно ли е да подобрим живота на останалите,
подобрявайки самите себе |'си? Възможно ли е да променим съня, когато
променим начина |си на мислене? Налице са убедителни доказателства, че
ние разполагаме с много повече мощ да подобрим здравето на хората по
света, отколкото някога сме смятали.

Изцели света, като изцелиш първо себе си

В продължение на две години групи от близо седем хиляди човека се

събират три пъти - и по време на тези срещи ге успяват да намалят актовете
на тероризъм по целия свят с феноменалните 72 %. Очевидно е, че
тактическите ползи от подобна Стратегия на победата имат огромно
значение за националната сигурност. Ами ако тези хора бяха дипломати,
 политици или военни, планиращи следващата офанзива? Ами ако бяха
пацифисти, спускащи се в окопите, за да спасяват хора насред ада на
битката? Ако бяха протестиращи, събрали се пред сградата на
правителството, за да настояват за промени? Какво биха могли да постигнат
тези хора, как мислите?
Отговорът на този въпрос като нищо би могъл да промени всичко,
което си мислим, че знаем за начина, по който сработва Вселената. Групите
от седем хиляди души са се събрали, за да медитират, концентрирани върху
мисли за любов и мир. И това е съвсем редовно научно проучване,
публикувано и признато в „Журнал за рехабилитация на престъпници“.
Изследването ав- томатично изключва цикли, тенденции, време, уикенди,
празници и всякакви други променливи - 72 % намаление на тероризма е
трябвало да се постигне само и единствено благодарение на колективната
медитация на участниците. При друг пример от лятото на 1993 година, за
период от два месеца чрез настъпателно увеличение на участниците в
медитацията от осемстотин до четири хиляди престъпленията в столицата
на САЩ, Вашингтон, намаляват с до 23,6 % - въпреки факта, че преди тези
срещи престъпността в този град е бележела значителен ръст. И в мига, в
който срещите по медитация завършили, нивото на престъпността отново
започнало да се вдига. Вероятността този ефект да е резултат от „случайна
вариация в нивото на престъпността“
е по-малко от две на милиард, а всички останали фактори, в това число
температура, влажност, уикенди, както и превантивната работа на полицията
и обществото за ограничаване на престъпността, били изключени.
Петдесет различни научни открития, проведени през тридесетте години
преди 1993 година систематично доказват, че този ефект наистина сработва.
Всички те са публикувани във водещи научни списания и показват, че
медитиращите са успели да допринесат за подобрение и на здравословното
състояние на хората, и на начина им на живот, да намалят катастрофите,
престъпленията, войната и други подобни дейности. Според мен този ефект
сработва, защото всички ние до известна степен споделяме един и същи
разум. Очевидно съществува някакъв баланс между личните ни мисли и
информацията, която черпим директно от Вселенското енергийно поле. Да
не забравяме онзи експеримент, при който хората с най-силна връзка с
Полето успяват да повлияят мозъчните вълни и биоритмите на своите
близки. Щом седем хиляди човека са в състояние да намалят световния
тероризъм с цели 72 %, това подсказва, че Вселенското енергийно поле има
силни предпочитания по-скоро към положителните емоции, отколкото към
отрицателните.
Поради всичко това всеки път, когато някой ви каже, че положението е
безнадеждно, че „и без това всички ще умрем“, че някакъв си сън или
пророчество били казали, че не е по силите ни да контролираме бъдещето си
на земята, горещо ви препоръчвам да не се хващате на въдицата на подобен
безпочвен страх. Научно доказано е, че само чрез фокусирането ни върху
позитив- ното настроение към собствения ни живот ние спомагаме за
намаляването на войните, тероризма, страданието и смъртта. Учените от
Русия пък ни предоставят убедителни доказателства, че само чрез силата на
съзнанието си бихме могли да повлияем в благоприятен план както на
големите студове, така и на земетресенията, вулканичните изригвания и
други подобни катаклизми.
Доктор Лаберж е смятал, че чудовището, което го е нападнало в съня
му, действително е някой друг - лошият, врагът, другият. Ала в мига, в който
е започнал да сънува съзнателно, си е дал смета, че чудовището всъщност е
негово огледално отражение, откъдето станало ясно, че единственото
средство за разрешаването на проблема е любовта. Сега вече знаем, че дори и
най-простата медитация върху любовта и мира действително е в състояние
да промени поведението на хората по целия свят
- на най-обикновени хора, живеещи живота си, очевидно вземащи свободни
решения. Никога няма да видим тези хора, никога няма да се запознаем с тях.
Но дори и ако малък брой от нас преминат в състояние, наречено „чисто
съзнание“ пак успяват да намалят смъртта, тероризма и войната. Както казва
свети Йоан от Кръста (живял в Испания през XVI век), „дори и малко
количество от тази чиста любов е много по-ценна за Бог и за душата макар
да изглежда незначителна, много по-полезна за Църква- |га, отколкото
всичките човешки дела, взети заедно“. Под „дела“ |гой има предвид всичко,
което бихме се опитали да направим в ^стремежа си да помогнем на света. В
една книга, наречена „06- ряакът на незнанието“ от един почитан английски
свещеник от IJCIV век> същото това състояние е определено като „чисто
съзерцание“ По-нататък в книгата се казва: „Цялото човечество §иолучава
прекрасна помощ от онова, което правим, по начини, ;;|соито не разбираме...
То е много по-полезно за нашите приятели |г природни и духовни, мъртви и
живи... и без него нищо от оставалото няма значение “
I Сега, когато вече знаем колко силно една малка група хора |може да
повлияе върху поведението на всички, при това в световен мащаб, идеята, че
реалният свят е като ярък сън или холог- /рама вече не звучи чак толкова
налудничаво. Ами ако правилата от света на сънищата действително важат и
във физическия i рвят? Ако е така, тогава всички онези глобални катаклизми
мо- Йке би са символично отражение на собствения ни вътрешен пвтрес, на
страха ни, на болката, скръбта и гнева. След години, прекарани в медитация,
аз накрая стигнах до извода, че тъгата Йад произтича от една изумително
убедителна илюзия - от при- |видно неизбежната истина, че се чувстваме
самотни.
I Доказателствата, които предоставих дотук, до едно подсказват, че всички
ние имаме душа - душа, която непрекъснато ни ^наблюдава, макар че има и
лично своите преживявания, мисли Ш пътувания. Убеден съм, че всеки един
от нас може да влезе във връзка с тази доста по-висша своя същност и да
развие способността да черпи достоверни духовни напътствия - да проумее
великия план и Целта, която вероятно сме били избрани да постигнем, преди
да дойдем тук. И междувременно нищо не ни пречи просто да избягваме
излишните страдания. Но когато се Съпротивляваме на нашата Цел, се
сблъскваме единствено само с още и още болка, трудности и на пръв поглед
случаен лот късмет. Според великия Едгар Кейси, забележителен ясновидци
и
пророк, работил в началото на XX век, невежеството не ни освобождава от
задължението да спазваме великите духовни закони (в това число и законите
на кармата), които могат да бъдат обобщени така: с какъвто аршин мериш, с
такъв ще бъдеш измерен. Ако нарушим в значителна степен свободната воля
на някого, може и да имаме нужда от още един живот, докато си възвърнем
отново баланса - най-вероятно, като понасяме същите трудности. Кейси
твърди също така, че бихме могли да елиминираме този кармичен цикъл,
като се изпълним с искрена прошка и приемане — както на себе си, така и на
другите. Това в крайна сметка е и най-главната Цел, заради която сме
пратени тук. А ако постигането й беше лесно, нямаше да има нужда от
толкова много прераждания, докато се усетим.
Давам си сметка, че за някои понятието „Бог“ има силен емоционален
заряд, въпреки че други от вас може би вече мислят по нов начин, след като
прочетоха тези няколко глави. Както и да стоят нещата обаче, пророчествата
на Кейси изхождат от нашия свят, за да ни изведат към универсалния
интелект, за който говорим в тази книга. Пророчествата на Кейси, които като
цяло идват от някакъв по-велик аспект от неговото същество, говорещ,
докато той се намира под хипнотичен транс. Те казват, че всички съвременни
войни, терористични атаки, корупцията на правителствено ниво, природните
бедствия и земетресенията са все част от голямата История, която ни се
разказва. Това е история за нас самите и за нашата връзка с Вселената.

Защото това\ което вършим на останалите, вършим и на нашия

Създател. И когато тези наши дела... поругаят нашите събратя, ние
поругаваме Бога - и това носи всички онези нещастия, които съществуват
днес по света... Когато на земята има групи, които достатъчно силно желаят
мир и се стремят към него, мирът ще започне. Но той трябва да започне от
самите нас.

Пророчествата на Кейси говорят за Бог като за универсален, любящ

интелект, който не пренебрегва никого за сметка на други. Както би трябвало
да правим и ние. „По света е имало много повече войни и кръвопролития
заради расови и религиозни различия, отколкото по каквато и да било друга
причина... Но човекът трябва да разбере, че независимо дали става въпрос за
тази или онази секта, за този или онзи култ или религия, Бог е само ЕДИН.“
Според Кейси не е необходимо да събираш група от седем хиляди човека, за
да получиш ефективност. Реалността на нашето споделено съзнание е
достатъчно силна, така че дори само десет души са достатъчни, за да сторят
огромно добро на планетата.

Отговорът, който човек дава на всичко в този живот, е СИЛАТА -

Силата на парите, Силата на властта, Силата на богатството, Силата на това
или онова. И никога не се е сещал за Божията сила, никога не е виждал
Божия път. Но по-скоро малко по малко, ред след ред, тук малко и там
малко, всеки да помисли по-скоро за своя ближен... Именно това е спасило
досега целостта на света. Където е имало дори само десет, много градове и
много държави са били спасени от унищожение.

Хавайският психиатър доктор Хю Лен открива подобна методика, която

би могла значително да подобри здравето и щастието в психиатричното
отделение, което ръководи. Но началото не е много лесно. „Отделението,
където държаха престъпно лудите, беше много опасно. Психолозите
напускаха ежемесечно. Персоналът непрекъснато си вземаше отпуски или
също просто напускаше. Хората минаваха през отделението с гърбове,
опрени до стените, от страх да не бъдат нападнати от пациентите.“ Работата
на доктор Лен му предоставя удобна изолация от самото отделение - той
просто преглежда листите на пациентите, за да предпише някое ново
лекарство или метод за лечение, които обсъжда с персонала. Въпреки това,
само чрез хващане на папката на всеки един пациент и прилагане на
техниката „Хопоно- поно“ получава невероятни резултати.

Само след няколко месеца пациентите, които обикновено трябваше да

бъдат оковавани, бяха пуснати да се разхождат свободно... Други, които
трябваше да бъдат държани силно упоени , постепенно намаляваха
лекарствата. А онези, които до този момент нямаха никакви шансове да
бъдат освободени, бяха пуснати... И не само това-целият персонал на
отделението започна да се наслаждава на работата си. Болничните и молбите
за напускане бяха забравени. Накрая се оказахме с повече персонал,
отколкото ни беше необходим, защото пациентите биваха изписвани, а никой
от персонала не се опитваше да бяга от работа. Днес това отделение е
закрито.
Но какво точно е правел доктор Лен, преглеждайки папката на всеки
отделен пациент? Той просто започнал да поема болките и проблемите им
като свои, а след това се концентрирал върху изцелението им в себе си.
„Непрекъснато повтарях: „Много съжалявам44 и „Обичам те“, отново и
отново“. Така доктор Лен създал своя собствена вариация на една стара
хавайска традиция, наречена „Хопонопоно“. Доктор Лен препоръчва да
влезем там, където се чувстваме наранени от конкретен човек или проблем, а
след това да започнем да изричаме следните четири твърдения с колкото е
възможно по-силно чувство (същевременно осмисляйки истинските причини
за тази наша болка): „Обичам те. Съжалявам. Моля те, прости ми. Благодаря“
И това е напълно достатъчно. Така, лекувайки себе си, лекуваме и другия
човек- и това безсъмнено сработва, защото в крайна сметка и двамата
споделяме един и същ разум.

Доказателства, вяра и надежда

В живота си съм срещал изключително саркастични хора. Те изобщо не

искат и да чуят за духовност. Не им пука и за религията. Във Висшата цел не
виждат нищо друго, освен невежи бръщо- левици. Използват науката като
оръжие срещу всеки, който се е осмелил да вярва, че във Вселената има
някакъв висш промисъл, че ние сме нещо много повече от „ходещи
компютри“, които идват на тази земя за кратко, за да се борят, преди
съзнанието им да угасне и да ги потопи в мрака на нищото.
На другия полюс съм срещал редица религиозни
фундаменталисти, в това число и християни, и окултисти,
които са не по- малко агресивни и не по-малко сигурни в
налагането на своята единствена правота. В мига, в който чуят
било думата бог, било каквато и да е друга подобна дума, те се
чувстват длъжни авто- матично да докажат, че единствено те са
наясно със смисъла й - и че няма никакъв смисъл да се спори с
тях, защото само те са прави. Сякаш всички ние се намираме на
някакво голямо конно надбягване и всеки от нас държи
неговият кон да грабне трофея. Силно религиозните често се
опитват да използват дори научните пробиви, за които се
споменава в тази книга, като доказателство, че единствено
тяхната малка група избрани или избраници ще се възвисят в
небесата, докато всички останали ще горят в огньовете на ада.
Доктор Дейвид Барет отдава четиридесет години от живота си,
за да установи (с помощта на още 444 спе
циалисти), че на света съществуват над десет хиляди различни религии, от
които 150 имат поне по един милион последователи. По-голямата част от
тези 238 държави и територии доктор Ба- рет посещава лично. Установява,
че само в рамките на християнството съществува невероятният брой от 38
830 вероизповедания. И така, при наличието на 38 830 секти само в рамките
на християнството, плюс още десет хиляди други световни религии, остават
ли хора на тази земя, които съвсем искрено да не са убедени, че освен ако не
виждаш нещата така, както ги виждат те, по-добре е да подготвиш задника
си за вечния огън?
Представете си колко бързо би се провалило християнството, ако
богословите бяха решили да проповядват, че Исус е казал: „Обичай ближния
си като себе си - но само ако е християнин. Иначе просто отиди и го убий.
Така ще направиш услуга на всички ни.“
Имам силното усещане, че колкото повече се популяризира истината за
Вселенското енергийно поле и колкото по-рядко бива потисната от
невежеството на хората, заплахите на свещениците или дори още по-лошо,
положителните ефекти от него ще започнат да нарастват бързо. Тогава няма
да бъде необходимо да се надяваме, че нашите лидери и политици ще спазят
обещанията си, дадени по време на своята предизборна кампания. Няма да
бъде необходимо да седим и да чакаме поредния месия или някаква Божия
намеса с надеждата, че единствено те могат да ни спасят от ужасна орис,
която е извън нашия контрол. Тълкуванията, които Едгар Кейси прави на
„Откровението на Йоана“, потвърждават, че земните промени не са
единствено случайни събития - те са съвсем истинска част от историята на
нашата : борба за любов и взаимно уважение. В своите пророчества Кейси
казва: „Виденията, преживяванията, имената, църквите, местата, драконите,
градовете от „Откровението на Йоана“ са нищо друго, освен емблеми на
онези сили, които воюват вътре в индивида по време на пътуването му през
материалното “
А какво да кажем за ужасяващия антихрист, с който чи плашат толкова
много християни и специалисти по теорията на конспирацията?

Въпрос: В каква форма се появява Антихриста, според „Откровението“?

Отговор: В духа, противоположен на духа на истината. Плодовете от
духа на Христос са любов, радост, подчинение, многострадалчество, братска
любов, доброта. Срещу тях няма закони. А духът на омразата - Антихриста,
е съревнование, борба, търсене на грешки, егоизъм, любов към възхвалите.
Всички те са Антихриста и обсебват групи и маси, и се появяват дори в
живота на човеците.

Пророчествата на Кейси ни дават също така и драматично ново

разбиране за унищожителните събития от Страшния съд, от който се
ужасяват много хора - и християни, и други — и очакват. Съществуващите
природни бедствия, на които вече сме свидетели - земетресения, вулканични
изригвания, цунами, урагани, торнадо - се считат за колективно огледало на
онова, през което минава всеки от нас. А това отново доказва духа на
споделеното съзнание.

Великите изпитания и периодите на изпитания са преживявания,

заложени за всяка душа, за всяка цялост. Те възникват от влиянията,
породени от човека посредством дейността му във всяка една сфера.

Според мен надеждата е хубаво нещо, защото чрез

непосредствените преживявания ни води към познанието, че
всичко ще бъде наред. А ако пък чувстваме, че не всичко е
наред, то значи можем да сторим нещо по този въпрос, за да го
променим. В рамките на тази книга се съдържа информация,
която обединява всичките 38 830 християнски секти и показва,
че всяка от тях, макар и под различна форма, съдържа истината,
в това число и най-прекрасното пророчество - за златната
епоха, която ще настъпи в недалечното бъдеще.
 Шеста глава
ПРЕЦЕСИЯ НА ПРОРОЧЕСТВАТА

Имало ли е в древността някаква напреднала цивилизация на нашата земя,

цивилизация, доста по-стара, отколкото бихме допуснали? Възможно ли е тези
наши предшественици целенасочено да са създали широк обсег от митове и
духовни учения, свързани с епифизната жлеза? Възможно ли е тези култури или
техните забравени създатели да са боравели свободно с гигантски каменни
блокове, за да издигнат величествените пирамиди в две тотално отделени една
от друга култури - на майте и . на египтяните? Дали хората от тези култури не
са поддържали пряка връзка с „боговете“ - извънземни с човешка форма, които
може би са били много по-древни и много по-напреднали от тях самите? Дали
тези „древни астронавти“ са разбирали, че съществува Вселенско енергийно
поле и че всички сме не само част от него, но и го използваме, за да мислим? И
накрая, разполагаме ли с достатъчно ясни следи от тези древни култури, така че
да разберем какво точно е станало, кои са тези хора и какво точно са знаели?
Повече от сигурно е, че някъде през последната леднико- ва епоха, преди
около дванадесет-тринадесет хиляди години, Земята е преживяла огромен
катаклизъм. И ако преди това действително е съществувала някаква напреднала
древна цивилизация, както допускат редица специалисти по този период,
Великият потоп почти със сигурност я е унищожил. Благодарение на
проучванията си по целия свят и на безупречния си научен подход Ранд и Роуз
Флем-Ат успяват да съставят списък с уникални доказателства, които водят
точно до това заключение.

От всички краища на света ни разказват все една и съща история. Слънцето

се отклонява от обичайния си път. Небето пропада. Земята се гърчи, разлюляна
от земетресения. И накрая огромна океанска вълна поглъща цялото земно
кълбо. Оголелите от подобна катастрофа биха сторили всичко по силите си, за
да предотвратят повторното й случване. И тъй като са живеели в епохата на
магията, за тях е било съвсем естестве-
но и необходимо да създадат сложни, изкусни средства за ук- ротяване на бога
слънце (или богинята) и за управление на пътя им.

Благодарение на бестселъра на Греъм Хенкок „Следите на боговете“, днес

научните разработки на Джорджо де Сантила- на и Херта фон Дехенд са
централни за всички изследвания на тези древни пророчества. Защо ли? Защото
тяхното ключово съчинение „Мелницата на Хамлет“ свързва в едно цяло
невероятен брой разнообразни древни легенди за произхода на света и стига до
заключението, че всички те имат общи корени. Артър Колин Уилсън обобщава
това тяхно достижение така:
 Сантилана представя богата палитра от легенди на е ски- мосите,
исландците, норвежците, индианците, фините, хавай- ците, японците, китайците,
индийците, персийците, римляните, древните гърци, древните индуси, древните
египтяни и десетки други народи, достигайки до извода, че толкова много и
силни сходства между техните легенди и вярвания могат да се обяснят
единствено с общите им корени. И според него тези общи корени се откриват в
астрономията.

Но какво би могло да накара всичките тези напълно различни култури от

целия свят в крайна сметка да се окажат с една и съща информация - за
астрономията? И какво искат да ни подскажат тези различни легенди?
Отговорът е измамно прост — митовете са закодирали един продължителен
цикъл от земната орбита, за чието приключване са необходими около двадесет и
пет хиляди години. Пророчествата ни разказват също така, че тези периоди на
невиждани трудности винаги отстъпват място на онова, което в повечето случаи
се нарича златната епоха. Класически пример за това е норвежката легенда за
Рагнарок. Това безсъмнено е едно от най-мрачните и безнадеждни на пръв
поглед пророчества от всички по земята, но все пак има щастлив край - както
изтъква и Булфинч през 1855 година:

У северните naifuu цари дълбокото убеждение, че ще дойде време, когато

цялото видимо сътворение, боговете на Валха- ла и Нифелхайм, обитателите на
Иотунхайм , Алфхайм и Мид- гард, заедно с цялата им покъщнина, ще бъдат
унищожени... Дори самата земя ще се уплаши и ще започне да трепери, морето
ще напусне своите брегове, небесата ще се продънят, а човеците ще започнат да
гинат като мухи ... Цялата Вселена ще пламне. Слънцето ще притъмнее, земята
ще потъне в океана, звездите ще паднат от небето и вече няма да има време. След
всичко това Алфадур (Всемогъщият) ще издигне от морето ново небе и нова
земя. Новата земя, пълна с обилни ресурси, ще започне да произвежда плодовете
си спонтанно, без никаква човешка работа. Лошотията и .мизерията ще бъдат
забравени, а боговете и човеците ще заживеят щастливо заедно.

Нека обмислим сега доказателствата, с които се запознахме до този момент.

Лично аз не възприемам тези пророчества в буквален смисъл, но все пак те
очевидно ни разказват някаква история за нашето бъдеще, само че с помощта на
символизъм, подобен на символизма на сънищата. Разполагаме със сигурни
подсказки, че основната енергия във Вселената е съзнателна и че всички ние
„мислим с полето“, или поне донякъде. Възможно ли е да съществуват дълги
времеви цикли, през които настъпват промени дори в характера, качеството и
интелекта на Вселенското енергийно поле, при това за всички на земята?
Възможно ли е тези цикли да водят цялата ни планета към масова еволюция,
така че да не ни се налага да се прераждаме отново и отново, за да учим едни и
същи уроци хилядолетия наред? Редица учени са единодушни, че поредният
голям цикъл от двадесет и пет хиляди години приключва през 2012 година или
някъде там, което превръща настоящата дискусия в изключително актуална за
съвременния свят.

Същността на прецесията

Най-лесният начин да проумеем този цикъл от двадесет и пет хиляди

години е да си представим земята като гигантски пумпал. Да предположим, че
разполагаме с пумпал, който се върти по посока на часовниковата стрелка с
голяма скорост. Пър- воначално пумпалът се върти напълно изправен, но
постепенно, със забавянето си, започва да описва кръгове в противополож- ната
посока. Представете си сега, че земята е повърхността на този пумпал.
Представете си земната ос като голяма пръчка, минаваща през Северния и
Южния полюс на планетата ни. В продължение на около 25 920 година земната
ос описва перфектен, но бавен кръг в посока, противоположна на посоката на
земната ротация - подобно на кръговете, които започва да описва пумпалът,
когато се забавя. Някои древни митове сравняват земната ос с голяма лъжица в
гърне със супа. (Това сравнение би могло да бъде полезно, само ако държим
основата на лъжицата твърдо опряна за дъното на гърнето, а въртим горната й
част.) Това бавно движение на земната ос кара звездите в нощното небе по
време на равноденствията да се изместват с един градус на всеки седемдесет и
две години. Ако изградите църквата или храма си така, че да бъдат на една
линия с определена звезда по време на пролетното равноденствие — както са
сторили редица култури, от друидите в Стоунхендж до анасазите в Аризона, -
ще останете крайно недоволни, когато след седемдесет и две години забележите,
че тази звезда започва да се отдалечава. Към момента, когато внуците ви
започнат да се превръщат в зрели хора, вашият храм вече ще бъде забележимо
не в хармония с тази звезда.
В западната астрология този голям цикъл е разделен на дванадесет „Епохи
на зодиака44. Въпреки че скоростта на земята при преминаването й през този
цикъл се променя малко, повечето астролози я закръглят на 50 дъгови секунди за
година. Този метод за разделяне създава дванадесет перфектни Епохи на
зодиака, всяка от тях с продължителност 2160 години, което, умножено по
дванадесет, прави точно 25 920 години. Ако изчислим този цикъл, изхождайки
от настоящата скорост на въртене на земната ос - 50,3 дъгови секунди годишно,
получаваме 25 675 години, но поради флуктуациите повечето астрономи
закръглят тази цифра на 25 800. Техническият термин за този цикъл е пре- цесия
на равноденствията. А самият термин „прецесия44 означава „промяна на
наклона на оста, а оттам и на равнината на въртене на едно тяло“.
Спомняте ли си за книгата на Сантилана и Фон Дехенд „Мелницата на
Хамлет44? Историята за Хамлет е един от множеството древни митове, описващи
аксис мунди — земната ос, чийто орбитален път се нарушава. Най-често
използваната метафора за земната ос е осевата част на мелница за мелене на
зърно. За да създадеш мелница, ти трябва хоризонтален дървен прът, който
минава през центъра на тежко каменно колело. Този дървен прът е свързан с
централна, вертикална ос. Някой силен работник хваща здраво този прът и
започва да го върти в кръг. И докато тежкото каменно колело се движи, смила
зърното.
Редица митове описват подобна сцена, в която на някакъв етап оста се чупи.
Смята се, че това символизира изместването на земята спрямо нейната ос.
По-нататък митовете обикновено включват сцени, при които настъпват
унищожителни катаклизми. Доктор Сюзън Лий от катедрата по физика и
астрономия на щатския университет в Сан Франциско обяснява дълбокия
смисъл на тази история - която е доста по-стара от творбите на Уилям Шекспир.

Каменно мелнично колело. Именно този образ се използва като метафора от

повечето световни митове за описване на бавната промяна в наклона на земната
ос, продължаваща 25 920 години.

Митът за Хамлет е космогоничея и описва прецесията на равноденствията.

Към момента, когато Шекспир адаптира легендата за целите на драматургията,
произходът и значението й са отдавна забравени... Мелницата се обяснява в
индийската „БхагаватаПурана“ като високият трон наВиш- ну, около който се
носят завинаги звездните сфери, подобно на изправена ос в мелничен камък“.
Според Сантилана и Фон Де- хенд всички тези митове обясняват прецесията -
мелницата символизира ротацията на небесната сфера, оста - земната ос,
минаваща през полюсите, а темата за счупването на оста символизира
прецесията... Всяка епоха завършва с някакво ка- тастрофално събитие,
обикновено включващо потоп или голяма вода. И именно там е мястото на
трагедията на Хамлет.

Само по тази тема могат да бъдат написани стотици книги - а някои са вече
написани. Общият символ между всички подобни митове и легенди по света е
земната ос - аксис мунди.
Да си припомним от Трета глава, че аксис мупди често се символизира от
някакъв камък - Първичната планина, линга- мът на Шива, Бенбен, омфалосът
или бетилът, и този символ се свързва директно с епифизната жлеза. Да си
спомним също така, че римляните са използвали в монетите си и изображения на
високи пирамиди като символ на бетила. Онова, което не споменахме в Трета
глава, е, че в голяма част от римските монети с бетил се вижда вертикална ос,
минаваща точно през центъра на камъка във форма на пирамида.

Прецесията на равноденствнята - 25 920-годишното поклащане на земната

ос.

Въпреки че този свещен камък се разглежда като твърд... в него очевидно

протича нещо мистично. Сякаш външната кора е разкъсана, за да разкрие
някаква структура. При четири от всеки пет монети виждаме пръчка или жезъл...
Най-проза- ичният отговор за тази пръчка е свързан най-вероятно с аксис мунди.
Вероятно тези монети ни подсказват нещо, свързано с бетила, но по загадъчен
път... На всички тези монети се вижда също така и ангел.
Всичко това подсказва за систематичен, задълбочен интерес у висшите слоеве
на Рим към движенията на земната ос, пирамидите и епифизната жлеза. Щом
римляните са наследили великата световна тайна за цикъла от 25 920 години, то
най-вероятно е да са смятали, че краят на всеки цикъл оказва огромно влияние
върху човешкото съзнание. Да не забравяме, че в египетската митология
камъкът Бенбен е обграден от две птици Бену. Бе- ну всъщност е фениксът —
птица, която преминава през коренна трансформация. Египтяните са смятали
също така, че крясъкът на птицата Бену е отговорен за създаването на великите
цикли на времето, предначертани от Висшия разум. В египетската „Книга на
мъртвите“ се сблъскваме и с наставления за това как търсещият може да
постигне своята собствена трансформация, точно както птицата феникс, и
когато това се случи, той може да левитира, да върши чудеса и да излъчва ярка
светлина. И мистичните школи, и основните религии са единодушни относно
значимостта на епифизната жлеза в този велик процес по духовно пробуждане.
Редица автори предпочитат да всеят тревога и ужас у хората за уж
предстоящия край на света в края на 2012 година. И някои от хората, с които
разговарях по време на подготовката си за тази книга - все хора, работещи със
строго секретни проекти, като че ли се съгласяват с апокалиптичния сценарий,
който вещаят черногледците. Вярно е, че в края на всеки подобен цикъл на
земята действително настъпват дълбоки промени, но да не забравяме, че ние
вече сме свидетели на по-голямата част от тях.

Окончателното унищожение

Според Джорджо де Сантилана древните легенди от всички краища на

света описват положението на земята като влошаващо се все повече и повече с
наближаване края на цикъла — положение, доста сходно с огнената смърт на
феникса, преди да се възроди от прахта си. Пророчествата предричат широк
набор от проблеми в политическото управление и обществото — войни, глад,
болести и корупция, без да броим катастрофалните бедствия и земните
промени. Но и всички митове напомнят, че това предшества настъпването на
удивителна нова златна епоха. И ако отново прибегнем до аналогията с
осъзнатото сънуване, сякаш всички тези събития се превръщат в глобално
отражение на нас самите, подсказвайки ни колко дълбоко сме заспали - но само
за да ни вдъхновят да променим живота си към добро. Ако във Вселената
действително властва разумът и ако наистина са ни посещавали интелигентни
същества, които вече знаят за Вселенското енергийно поле, изглежда твърде
абсурдно да смятаме, че те ще ни оставят всички тези пророчества, само за да
ни кажат на коя точно дата всички ще умрем - и особено, че не можем да
сторим нищо по този въпрос.
Следващата група пророчества идва от свещения индийски текст
„Махабхарата“ Те звучат забележително актуално на фона на съвременната ни
история, в това число земните промени, ширещата се по целия свят корупция и
морален упадък — въпреки факта, че са писани преди около пет хиляди години.
Числата и символиката в тези легенди пасват перфектно на теорията на
Сантилана — авторите безсъмнено са наясно с прецесионния цикъл от двадесет
и пет хиляди години. „Махабхарата“ описва навлизането на човечеството във
финалната епоха на ад на земята или Кали Юга, преди отново да се завърнем
към златната епоха, която ще последва. И тук отново е мястото да си припомним
какво казва Едгар Кейси относно пророчествата за физически катастрофи - че
всички те са метафори за промените, през които преминаваме. Кейси доста
често напомня, че в „Откровението на Йоана“ нещата често се описват в групи
по седем — като символ за седемте „чакри“ или енергийни системи на тялото. В
този свещен индийски текст очевидно се сблъскваме със същия сим- волизъм -
под формата на „седемте изгарящи слънца“, които се появяват в края на епохата.

В епохата на Кали брамините (духовните водачи) се въздържат от молитви

и медитация... посоката на света изглежда обратна на нормалната и наистина,
всичко това са знаци, предвещаващи Вселенското унищожение.
И тогава, о, господарю на човеците, безброй греховни царе управляват
земята! И тези греховни монарси, пристрастени към фалшивите речи,
управляват поданиците си на основата на принципи, които са фалшиви... И, о,
тигре сред човеците, търговците и продавците се изпълват с хитрост и продават
големи количества стоки с фалшиви мерки и теглилки. И онези, които са
добродетелни, не просперират, докато онези, които са греховни, непрекъснато
просперират. И добродетелта губи своята сила, а единствено силен и могъщ
става грехът...
И тогава, о, царю, момичета на седем или осем години зачеват, а момченца
на десет или дванадесет години завъждат поколение... И жени, отдадени на
непристойно поведение и белязани с лоши маниери, мамят даже най-добрите
съпрузи...
О, царю, към края на тези хиляди години, съставляващи четирите Юги, и
когато животът на човеците стане твърде кратък, настъпва суша, която
продължава много години. И тогава, о, господарю на земята, човеци и живи
твари остават с малко сила и жизненост, стават гладни и умират с хиляди.
И тогава, о, господарю на човеците, седем изгарящи слънца, появяващи се
на небосклона, изпиват всички води на земята, дето са в реките или моретата...
Огънят, наречен Самварта- ка, раздухван от ветровете, се появява на земята,
която вече е била пресушена от въглените на седемте слънца. И тогава този огън,
проникващ в земята и достигащ до крайните й пределгл даже, поражда велик
ужас в сърцата на боговете... И, о, господарю на земята, поглъгца и крайните
региони, и всичко на тази земя, и този огън унищожава всичко за един миг.

Според мен тези пророчества за окончателно унищожение на земята не

трябва да се приемат в буквален смисъл. „Седемте изгарящи слънца“ по-скоро
символизират внезапното духовно пробуждане, което настъпва сред цялото
човечество. Интересно е, че непосредствено след като всичко на земята е уж
унищожено „за един миг“ от този невиждан огън, разказът пак продължава — и
всички са си все така живи. Появява се спасител със свръхестествени умения,
който побеждава лошите и помага за трансформацията на планетата. Тук отново
ставаме свидетели на силно символично внушение. В културите по целия свят
съществуват такива митове, подобни на сън, а индийското пророчество
изглежда удивително сходно на картината, която виждаме днес по целия свят.
Огнената катастрофа, за която прочетохме, очевидно е поредната метафора за
световните промени, които се носят през обществата ни със светкавична скорост
— събарят пясъчните замъци, изградени от невежеството, и унищожават старите
начини за правене на нещата. В разшифроването на „Откровението на Йоана“
Кейси използва доста сходен набор от метафори.

Настъпването на златната епоха

 Някои вероятно биха изтъкнали, че ситуацията в човешките общества
открай време си е толкова трагична, а авторите на подобни творби като тази
просто си копнеят по някакъв изцяло недостижим духовен идеал. Въпреки това
индийските митове започват със златната епоха, която представлява буквално
рай на земята, а след това бавно и настъпателно достигат до Кали Юга - след
много хиляди години. Всички митове, които анализира Сантилана, по целия
свят, посочват, че нещата ще стават все по-зле и по-зле, и тогава ще настъпят
големите земни промени - на които всъщност в момента сме свидетели. Някои
от митовете завършват с потоп. Индийският мит завършва с огън. Правилата на
логиката сочат, че ако в края на всеки цикъл от двадесет и пет хиляди години
„всички неща биват унищожени за един миг“, то тогава животът изобщо не би
могъл да оцелее толкова дълго. Откъдето следва, че това пророчество просто не
трябва да бъде приемано буквално. В същия дух Библията пък започва с Адам и
Ева от „Битие“, уж първите хора на земята, и завършва с голямата катастрофа от
„Откровението на Йоана“. Обаче това не е краят и на Библията - и в нея
изпитанията водят директно към Новото небе и Новата земя - една прекрасна,
невиждана златна епоха.
Точно както и в Библията, индийското пророчество също не завършва с
унищожение. Страховитият огън Самвартака води до ново сътворение - до
Крита или златната епоха.

И когато тези ужасии времена завършат, сътворението наново ще започне...

ще започне Крита (златната) епоха. И облаците отново ще започнат да изливат
дъждовете си според сезоните, и звездите и съзвездията ще се вггждат ярко. И
планетите, въртящи се послушно в орбитите си, ще станат изключително
благоприятни места. И навсякъде ще се възцари просперитет и изобилие, и
здраве, и мир.

Златната епоха от индийското пророчество започва да възстановява баланса

в природата и Космоса, създавайки просперитет, изобилие, здраве и мир, след
като всичката трудна работа най-сетне завърши. А след това на сцената се
появява индийската версия на месията — Калки, готов да довърши работата.
Калки определено има способностите на „възнесен“, подобно на онова, което
можем да правим всички ние в ярките си сънища. Той може да материализира
превозни средства, оръжия и воини, само като си помисли за тях.

И по поръчка на Времето, брамин на име Калки ще поеме новото си

раждане. И той ще възхвали Вишиу и ще притежава голяма енергия, велик
интелект и огромна сила... Каруци и оръжия, воини и оръдия ще бъдат на негово
разположение, само като си помисли за тях.
Според тълкуването на Едгар Кейси относно тези коренна трансформация,
минавайки през този процес, всички ние преживяване „Второто пришествие на
Христос“: „За онзи, който е изпълнен с вяра, ще има КОРОНА от светлина... Ще
настъпят реки от светлина, фонтани на познанието, планини от сила, пасища за
гладните, почивка за уморените и сила за слабите.“ Следователно войните и
въобще актовете на насилие, които се срещат в тези послания от древността и в
които всички покварени и корумпирани биват убивани, са най-вероятно част от
символиз- ма на сънищата. Вместо буквален разказ за истински убийства на
хора, те може би са символични разкази за пътуването, което всички ние
извършваме към нас самите, за пречистване на егото си - за преборване с онази
част от нас, пристрастена към манипулиране на другите, към жаждата за власт и
контрол:

И той ще се превърне в цар на царете, и завинаги могъщ със силата па

добродетелта. И той ще възстанови реда и мира на този свят, населен със
създания, и твърде противоречив в пътя си... Този брамин ще унищожи
всичките гнезда на покварата, където онези низши и презрени люде вероятно
ще потърсят убежище... Когато брамините унищожат крадците и убийците,
навсякъде по земята гце настъпи благоденствие... Когато по този начин грехът
бъде докрай изкоренен и добродетелта отново възтържествува с началото на
епохата Крита, човеците отново ще се посветят на практиката на религиозните
ритуали...
И брамините ще станат добри и честни, а възродените, отдадени на
аскетизъм, гце станат Муни (безмълвно медитиращи), а убежището на аскетите,
което доскоро е било пълно с окаяници, ще се превърне отново в дом на
човегщ, отдадени на истината. И човеците като цяло ще започнат да почитат и
ползват истината.
И всички семена, засети в земята, ще израснат, и, о, царю, всеки вид посев
ще си расте според сезоните. И човеците гце започнат всеотдайно да
практикуват благотворителност, и да съблюдават ритуалите... И господарите по
цялата земя отново ще започнат да управляват мъдро и добродетелно.

Ако сте чели крайно спорната творба на Елена Блаватска „Тайната

доктрина“, там със сигурност сте се срещнали с допълнителна информация
относно това индийско пророчество, придружена от извадки от оригиналния
текст. Оттам разбираме, че Калки се сдобива с „осем свръхчовешки умения“,
свързани с това пророчество - очевидно много повече от онова, с което могат да
се похвалят повечето от нас.

Така, както Сатя Юга винаги е първа от четирите епохи или Юги, така и
Кали винаги идва последна. Сега Индия е под властта на Кали Юга, която като
че ли съвпада със същото на Запад. Във всеки случай е любопитно да се види
колко прав се оказва за повечето неща авторът на „Вишну Пурана“, когато
предсказва на Майтрея някои от тъмните влияния и грехове на тази Кали Юга.
Защото, след като казва, че „варварите“ ще станат господари на бреговете на
река Инд, допълва:
„ Така, в епохата на Кали, упадъкът ще продължи, докато човешката раса не
се доближи към унищожение (пралая)... а когато краят на епохата на Кали
наближи, част от онова божествено същество, което съществува със собствената
си духов на природа... ще слезе на земята ... (Аватарът Калки), и ще бъде
надарен с осем свръхчовешки способности... Той ще възстанови
справедливостта на земята и съзнанието на онези, които живеят в края на
епохата на Кали, ще се пробуди , и ще стане ясно като кристал. “
„Човеците, които са променени по този начин... ще се превърнат в семената
на човешките същества, и ще поставят началото на раса, която ще следва
законите на епохата Крита, епохата на чистотата. “

Едгар Кейси ни разкрива множество подробности за онова, което лично той

нарича „петата коренна раса“. Джон ван Окен анализира това пророчество в
броя от март - април 2009 година на списание „Поглед навътре“ на Асоциацията
за изследвания и просветление.

Пророчествата на Кейси предсказват изместване към нова ера и нов телесен

тип, който той нарича „петата коренна раса“, което на свой ред подсказва, че
досега е имало четири епохи и телесни типове. Еволюционната промяна в телата
вече е започнала, но може би чрез мутации ще се появят нови тела
- такива, които ще станат по-гостоприемни за духовното съзнание. Ние може и
да сме напълно доволни от настоящите си тела, но си представете, че някой ден
ще се преродим наново в ново тяло, което ще ни позволи по-разширено
космическо съзнание. Звучи добре, особено ако това съвпадне с новата епоха,
когато „ Сатаната ще бъде окован “ и когато „никакви зли изкушения няма да
подлагат на изпитание душите в новата земя“.

Кога ще настъпи златната епоха

Връщайки се към откъсите от „Махабхарата“, цитирани в „Тайната

доктрина“, попадаме на една интересна следа - древните индийски свещени
текстове ни предоставят точен времеви прозорец за настъпването на златната
епоха. Този времеви прозорец е свързан с рядко подреждане на планетите в
Слънчевата система, което на свой ред ни позволява да изчислим дори точната
дата.

Както е речено: „Когато Слънцето, Луната и лунният звезден рой Тишя, и

планетата Юпитер застанат в един дом, тогава ще се върне епохата Крита (или
Сатя). “

Книгата на Елена Блаватска не ни предлага никакви изчисления, но Джеф

Стрей ни предлага своето специализирано мнение в книгата си „Отвъд 2012“.

В „Пътя към Шамбала“ Едуин Бърнбаум казва, че златната епоха ще

настъпи, когато Слънцето, Луната и Юпитер се срещнат в същия квадрант, в
който е съзвездието Тишя (което пък е част от Рак). Ако се вярва на
астрономическата програма в моя компютър, следващият път, когато това ще
стане, ще бъде на 26 юли 2014 година...

А това е само някаква си година и половина след 21 декември 2012 година -

краят на календара на майте. Докато Греъм Хенкок не прегледа първия ръкопис
на тази книга, аз живеех със заблудата, че според повечето астрономи преходът
от ерата на Рибите към ерата на Водолея според западните традиции също ще
стане някъде към 2011-2012 година. Според Питър Льо- месюрие и
„Дешифрирането на Голямата пирамида“, Френският национален географски
институт е фиксирал настъпването на ерата на Водолея за 2011 година.
Но щом е налице сериозен дебат относно началото на ерата на Водолея,
това значи, че се налага да запретнем ръкави и да изровим отговора. Според
повечето астрономи ерата на Водолея започва тогава, когато изгревът на
Слънцето по време на пролетното равноденствие се измести в съзвездието
Водолей — обаче няма единно мнение относно кога точно ще стане това. А
когато човек влезе в уебсайта на НАСА, озаглавен „Получи директен отговор“,
и запита Дейвид Стърн кога започва ерата на Водолея, неговият директен
отговор гласи: „Не знам“

Древните са определяли съзвездията по най-ярките им звезди и не са ги

затваряли в точни граници. Съвременните звездни карти си имат точни граници
- обикновено прави линии, подоб- но на границите на щатите в западната част
на САЩ, обаче аз наистина не знам кога пролетното равноденствие ще премине
съвременната граница между Риби и Водолей.

В по-нови времена прецесията е преоткрита от Хипарх, който започва

работата си някъде около пролетното равноденствие, на 24 март 146 г. пр.н.е.
Както скоро ще разберем, тази дата е много важна. Според историка на
астрономията Шърли Бърчил, Хипарх се е основавал на много по-древни
източници.

Голяма част от работата на Хипарх става възможна, само защото той се

сдобива със съчиненията на астрономи, живели много преди него. Древните
вавилонци са оставили множество сведения за своите астрономически
наблюдения, методика и оборудване. Налице са редица доказателства, които
сочат, че Хипарх е използвал именно тази информагщя и че тъкмо тя му е
позволила да прави своите сравнения. В този смисъл Точните замервания на
равноденствията, които прави Хипарх, са всъщност математически
интерпретации на познанията на Древен Вавилон.

Дейвид Андрю Дзмура създава метод за изчисление на момента на преход

към ерата на Водолея, който се базира отчасти на връщане към оригиналните
данни. Сдобива се с патент на метода си, така че откритията му да не бъдат
откраднати. В съчинението си Дзмура намеква, че Хипарх се е вдъхновил да
започне всички тези свои астрономически проучвания именно през 146 п пр.н.е.,
защото му е било подсказано да го направи точно тогава. Както вече разбрахме,
Хипарх е имал достъп до хрониките на древните вавилонци. Вече видяхме също
така и вавилонската символика на епифизната жлеза/шишарката/центъра на
света/крилатите ангели в свещените си творби на изкуството.
Тези хроники като нищо може би са разкривали, че през \46 г. пр.н.е. или някъде
там навлизаме в епохата на Рибите. Ако различните културни традиции
действително са пазели в тайна настъпването на поредната нова епоха, то
безсъмнено е съществувал огромен интерес към разкриването на тази тайна.
Никой не би могъл да бъде сигурен какво точно ще се случи, когато настъпи
този повратен момент. Всички ще се вторачат в звездите, за да се опитат да
разберат по-големия цикъл, който ръководи тези епохи. А методът на Хипарх за
класификация на звездите по яркост е актуален и до ден днешен.
Дзмура изчислява средната продължителност на прецесията на периода
между 150 г. пр.н.е. и 2000 г. н.е., изхождайки от изчисления на скоростта на
поклащането на земята през това време. И достига до число, което е съвсем
малко по-малко от традиционната 2160-годишна продължителност на всяка
епоха от Зодиака-2158,1914 години. Ако добавим това число към стартовата
дата на Хипарх - 146 г. пр.н.е., се озоваваме на седемдесетия ден след началото
на 2012 година.

Годината 2012 е приета за знаменателна от спиритуа- листи, мистици и

вярващи, мнозина от които смятат, че през тази година ще се появи Месията.

Всички основни традиции и познания по астрономия - и на индийците, и на

майте, и на египтяните, гърците и римляните, се събират в един и същ
двугодишен период - между 2012 и 2014 година, определяйки го като времевия
прозорец, през който трябва да се случат големите промени. Надали някой си
дава сметка, че пророчествата относно 2012 година са наистина глобален
феномен, че се появяват и от двете страни на Атлантическия океан. Все
по-нарастващият обем от данни, събирани от митовете и пророчествата,
подсказва, че през този времеви прозорец е много вероятно да претърпим
трансформация, подобна на тази на птицата феникс - трансформация, която ще
ни превърне в Петата коренна раса и която в крайна сметка ще достигне до
всеки човек на планетата ни. Днес всичко това ни се струва по-скоро като
невъзможна мечта, неосъществим сън, но, честно да ви кажа, последното, което
ми се иска да правя, е да стоя и да чакам да видя какво ще стане. А още по-лошо
според мен е просто да се доверим на пророчествата, без да се постараем да
открием допълнителни подробности, за да си изясним нещата.
Риданието на Асклепий
Друга превъзходна пророческа гледна точка за нашето бъдеще идва от един
древен египетски документ, който не може да бъде по-нов от 400 г. н.е., но
най-вероятно е много по-стар. Познат е като „Риданието (жалбите) на
Асклепий“ и представлява разговор, който уж се е състоял между Асклепий и
Хермес, като последното го класифицира като херметичен текст. Най-ранните
християни със сигурност са познавали този текст и са черпели цитати от него.
През 1906 година Дж. Мийд разказва за проблемите с датирането на
херметичните текстове така:

Невъзможно е да базираме на него каквито и да било заключения относно

датата на оригинала или точното му значение за историята на религията. Но пък
фактът, че нашият латински превод е с древен произход, е доказано от цитатите,
които Августин използва от него... Оттук може да се заключи, че текстът
съществува най-малко от 400 г. н.е. Традицията обаче му приписва доста
no-древен произход...

Пророчествата на Кейси многократно посочват времето, в което е живял

Хермес, на приблизително преди дванадесет хиляди години, определяйки го
като главния архитект на Голямата (Хеопсовата) пирамида, както и като
предишното прераждане (превъплъщение) на Исус.
Книгата на Мийд съдържа по-стар и по-труден за разчитане превод на
„Риданието на Асклепий“. Греъм Хенкок комбинира най-ясните и най-поетични
аспекти на съвременните преводи на Копънхейвър и Скот, поднасяйки ни една
по-нова, по-приятна версия, която гласи следното:

Ще дойде време, когато ще е било напразно дето египтяните са почитали

Бога с искрено смирение и поклон... Боговете ще се върнат от земята на небето...
О, Египет, Египет, от твоята религия няма да остане нищо друго, освен куха
приказка... Единствено камъните ще разказват за твоето преклонение.
И в онези дни човеците ще се изтощят от живота и ще престанат да
възприемат Вселената като достойна за преклонение и почит. И така религията,
най-великата от всички благословии... ще бъде застрашена от унищожение.
Човеците ще я възприемат като товар и ще започнат дая презират...
Що се отнася до душата и до вярата, че тя е безсмъртна по природа или че
може да се надява да постигне безсмъртие, както съм ви учил, на всичко това те
ще се подиграват и дори накрая ще се самоубедят, че всичко е фалшиво...
боговете ще си заминат от човечеството — о, голяма скръб! — и при тях ще
останат само злите ангели, които ще се смесят с людете и ще подтикнат горките
окаяници към всевъзможни безсмислени престъпления, войни, кражби и
измами, и всякакви други неща, враждебни за природата на душата.
И тогава земята ще потрепери и морето няма да понесе никакви кораби.
Небето няма да задържи звездите в орбитите им и всички гласове на боговете
ще бъдат принудени да замлъкнат. Плодовете на земята ще изгният, земята ще
стане безплодна и въздухът ще се насити с грозна воня. Всички неща ще бъдат в
тревожност и хаос, всичкото добро ще изчезне.
Но когато всичко това се случи, Асклепий, тогава Бог Съзи- дател на
всички неща... ще повика обратно в правия път онези, които са се отклонили.
Той ще прочисти света от злото, заливайки го с потопи, изгаряйки го с
най-безмилостните огньове и заличавайки го с войни и болести.
И така той ще върне своя свят към предишния му вид, така че Космосът
още веднъж да бъде провъзгласен за достоен за почитание и прекрасно
преклонение... Такова е новото раждане на Космоса — то е превръщането на
всички неща отново в добри, свято и благоговейно възстановяване на всичко в
природата. И това е втъкано в процеса на Времето от вечната Воля на
Съзидателя.

И тук отново срещаме пророчества за наводнения, огньове, войни и

болести, които до едно се сбъднаха, така че можем и ще докажем, че
настоящото поведение на земята е безпрецедентно за модерните времена.
Обърнете внимание обаче, че това пророчество също не включва унищожението
на всички живи същества. То просто сочи един свят, в който „боговете“ вече не
са на земята — ако изобщо някога тук са живели подобни хора. Казва също така,
че промените, които днес преживяваме, проправят пътя към „новото раждане на
Космоса“, който ще донесе „благоговейно възстановяване на всичко в
природата“. Това пророчество пасва напълно с всички останали, които свързват
абсолютно същия набор от събития с времевия прозорец между 2012-2014
година. Друга интересна насока към този преход са думите на Хермес, че тази
трансформация е „втъкана в процеса на времето“. Изключително любопитен
подбор на думи. Какво се има предвид под израза „процес на времето“?
Възможно ли е да има нещо общо с Великия цикъл? Времето става още
по-интересно като понятие, когато се запознаем с новите научни концепции във
Втора част.
С напредване на изследванията ми аз попадах все на нови и нови
пророчества за тази мистериозна златна епоха - не само в анализа на Хенкок на
„Мелницата на Хамлет“, но и в редица други източници. За мен беше повече от
ясно, че древните са приемали това предсказание изключително на сериозно.
Дадох си сметка, че ако всички тези древни пророчества говорят за истинско
събитие, не може да не е замесен и някакъв физически процес. Би трябвало да
има нещо осезаемо, нещо годно за измерване, а следователно и нещо, което би
могло да се подложи на научен анализ. Няма никакво съмнение, че най-важната
насока, която ни дават митовете по целия свят, гласи: „Запознайте се с
прецесията на равноденствията. Разберете как точно сработва тя и какво
означава “ С напредване на годините аз не жалех нито време, нито енергия за
това търсене. Една от първите главни насоки, които открих, беше безсъмнено
вградена в Голямата пирамида в Гиза - която може би предсказва нищо
по-малко от появата на Месия сред човечеството, докато навлиза в Ерата на
Водолея. След като разбрах символиката на пирамидата, далеч по-интересен ми
стана и символът на гърба на американската еднодоларова банкнота. Бащите
основатели на Америка очевидно са си давали съвсем ясна сметка за тези древни
пророчества и са ни дали нова и подобрена версия на същите онези пророчества,
които откриваме в Шумер, Вавилон, Индия, Египет, Древна Гърция и Рим.
Американският орел е просто новата версия на египетската птица Бену.
Пирамидата пък е бетилът - символ на пробуждащата се епифизна жлеза. Не бих
се изненадал, ако Бащите основатели са създали Съединените американски щати
именно с тази цел - за да подпомогнат осъществяването на пророчествата. И
щом веднъж проумеем привидно невъзможните чудеса в конструкцията на
Голямата пирамида, става далеч по- лесно да разберем как тя би могла да се
счита като върховното, неоспоримо доказателство, че някога боговете съвсем
открито са крачели по земята, за да помагат в израстването на човечеството.
Седма глава
ПОСЛАНИЯТА НА ГОЛЯМАТА ПИРАМИДА

Наистина ли живеем като в хипнотичен транс? Наистина ли сме забравили,

че сме живели и преди и че ще живеем и в бъдеще? Наистина ли сме свързани с
всички живи същества около нас, при това по директен, съзнателен начин? Има
ли действително действащо трето око в центъра на нашите мозъци? Има ли
техники, които бихме могли да научим, за да навлизаме бързо във Вселенското
енергийно поле и да извършваме на пръв поглед невъзможни чудеса? Възможно
ли е и други да дойдат с нас по същото време и да преживеят същите неща?
Наистина ли 25 920-годишния цикъл е само едно поклащане на земната ос?
Възможно ли е древните наистина да са ни дарили работеща технология от
Енергийното поле - пирамидите, като начин да ни подскажат, че енергията на
това поле наистина може да бъде овладяна и използвана за доброто на целия
живот на земята? Наистина ли Голямата пирамида е единственото и най-добро
оцеляло доказателство, че нашите предци са притежавали изключително развити
технологии? И дали тя ни дава инструментариума, необходим ни да
възстановим тяхната изгубена древна наука?
Голямата, или Хеопсовата пирамида в Гиза се счита за най- гигантската
каменна постройка на земята, обхващаща в основата си тринадесет акра земя -
еквивалентни на седем жилищни кооперация в Среден Манхатън - и издигаща се
на височина на четиридесететажна сграда. За построяването й са използвани
приблизително 2,3 милиона каменни блокове от варовик и гранит, като всеки от
тях тежи от 2,5 до 70 тона и всички те възлизат общо на 6,3 милиона тона. Нито
един кран от нашата високо развита съвременна технология не е в състояние да
повдигне толкова тежки камъни — всеки опит би довел до падането на крана.
Почвата под Голямата пирамида е подравнена толкова добре, че нито един ъгъл
от основата на пирамидата не е с повече от един сантиметър по-нисък или
по-висок от останалите. Подобно прецизно заравняване надвишава и
най-добрите архитектурни стандарти на нашето време.
Невероятно, но факт, но пирамидата се намира също така и в абсолютния
център на земната маса - същинската аксисмунди. Разположената й в посока
изток-запад ос се намира точно върху най-дългия земен паралел, обхващащ
най-голямото количество земя и най-малкото количество вода върху земната
повърхност, и минаващ през Африка, Азия и Америка. Пирамидата се пресича
също така и от най-дългия земен меридиан, който минава през Азия, Африка,
Европа и Антарктида. Вероятността за намиране на това „перфектно
местоположение 44 по чиста случайност е 1 на 3 милиарда. До съвсем скоро не
проумявах какво толкова му е важното на това местоположение, но вече ми е
ясно, че то има нещо общо с потока и разположението на естествените
енергийни полета на земята, които до неотдавна са оставали напълно непознати
за конвенционалната наука.
Стените на пирамидата са разположени толкова прецизно спрямо
ротационния север, че във всяка една от посоките се отклоняват с не повече от 3
дъгови минути, което прави по-мал- ко от 0,06 %. Друго „съвпадение44 е, че ако
успеем да изчислим средната надморска височина на земната суша, избирайки
Маями като най-ниската точка и Хималаите - като най-високата, то се оказваме
със стойност, равна на 5449 инча (138,405 метра), което е точната височина на
Голямата пирамида.
Лично за мен обаче най-удивителният от всички факти е, че когато
Хеопсовата пирамида е била построена, е била покрита с двадесет и един акра
блестящи, ярко полирани, бели камъни - общо 115 000 блока чисто бял варовик,
всеки от които с дебелина от 2,50 метра. Ако всички тези камъни уловят
едновременно светлината на слънцето през деня, биха заслепили всичко наоколо
- факт, който е спечелил на пирамидата прозвището „Та Хут 44, или
„Светлината44. Отраженията от нея най-вероятно са се виждали чак от планините
на Израел, намиращи се на стотици километри. Въпреки че някои от тези
покривни камъни са тежали по шестнадесет тона, всичките им шест страни са
били полирани толкова гладко, че са се напасвали перфектно, и евентуалните
пролуки между тях са били по не повече от няколко милиметра
- по-малко и от дебелината на човешки нокът. В края на XIX век сър Флиндърс
Петри описва това като „най-прецизната оп- тична шлифовка в мащабите на
акри44, сравнявайки работата по нея с тази, необходима за шлифоването на
лещите на телескоп. Ричард Хогланд пък изтъква, че дори и плочките на
космическите совалки на НАСА не се напасват толкова добре. И което е още
по-изненадващо, тези пукнатини не са празни - пълни са с невероятно здрав
цимент. Засега не е познат начин, по който някой да вкара хоросан в толкова
тесни цепнатини и да покрие с него равномерно площи с подобни размери. А
ако някой прояви глупостта да се опита да разбие покривните камъни с чук, ще
открие, че първо ще се разпука по-скоро варовикът, отколкото този цимент.
Отлично си давам сметка колко фантастично звучи всичко това. Едно е да
видим пирамидата такава, каквато е днес - гигантска маса ерозиращи каменни
блокове, а съвсем друго - да можехме да я зърнем такава, каквато е била в
оригиналния си вид - една гигантска, блестяща бяла скулптура насред
пустинята, нещо, напълно различно от всички останали технологични
достижения, на които се радваме на земята, независимо дали идват от
древността или от наши дни. За наше щастие, през столетията множество хора
са станали свидетели на оригиналнатя пирамида и са документирали
наблюденията си писмено. Историята й може да бъде открита в „Тайните на
Голямата пирамида“ на Питър Томпкинс.
Според Томпкинс, за разлика от мрамора, с течение на времето варовикът
става все по-твърд и все по-гладък - достатъч- но е да си спомним само за
великолепните сталактити и сталагмити, които виждаме в подземните пещери.
Следователно, с напредването на столетията пирамидата не е ставала все по-
скучна на вид. Някъде през 440 г. пр.н.е. Херодот пише, че покривните камъни
на пирамидата са изящно полирани, с толкова фини връзки, че почти не се
забелязват с невъоръжено око. Арабският историк от XIII век Абд-ал-Латиф
казва, че въпреки полирания си вид, тези камъни съдържали някакви
мистериозни, неразгадаеми знаци - достатъчни, за да запълнят десет хиляди
страници. Колегите му пък приемат, че тези надписи са нещо като графити на
древните туристи. Уилям от Болдънсол посещава пирамидата в началото на XIV
век и описва тези странни надписи като подредени в дълги, прецизно
съблюдавани редици странни символи. Със загубата на тези покривни камъни си
заминава завинаги и надеждата тези мистериозни писания да бъдат събрани за
бъдещо дешифриране и проучване.
Диодор Сицилийски, който живее малко след времето на Христос, пише, че
покривните камъни са „цели и без никакви признаци за разруха“. Римският
философ Плиний пък станал свидетел на малки момченца, които тичали
нагоре-надолу по полираните стени на пирамидата, за радост на туристите.
Някъде през 24 г. н.е. Страбон посещава Египет и казва, че в северната страна на
пирамидата има вход, който е направен от камък с панти, повдигащ се нагоре,
но когато е затворен, е на практика неразличим от останалите.
Във вътрешността на Голямата пирамида има три отделни камери.
Най-голямата от тях е позната като царската камера и е единствената част от
постройката, изработена от червен гранит, който е изключително твърд. През
90-те години на XX век Бернард Пийш анализира двадесетте различни камъка от
пода на царската камера и прави изненадващи открития. Колкото и невероятно
да звучи, въпреки че всички камъни са или квадратни, или правоъгълни, почти
всички са с различни размери - с изключение на два напълно еднакви, поставени
един до друг. Тези камъни са подредени на серии от шест редици и всяка редица
е различна широчина от останалите. В „Анатомия на царската камера“ Пийш
предлага изумително сложни и убедителни доказателства, сочещи, че в
размерите на тези камъни са закодирани различни стойности на Меркурий,
Венера, Земята, Луната, Марс, Юпитер и Сатурн, включително орбиталните им
периоди.
 Във вътрешността на царската камера има открит каменен саркофаг, изваян
от изключително твърд, шоколадовокафяв гранит, чиято тежест се изчислява на
три тона. Външният обем на саркофага е точно два пъти по-голям от вътрешния.
Благодарение на кръглите белези във вътрешността, открити от инженера
Кристофър Дън, той изчислява, че саркофагът е издълбан от ту- буларни
свредели на бормашини, които са успявали да пробият гранита петстотин пъти
по-бързо от всички съвременни технологии. (В Тринадесета глава ще покажа,
че това всъщност е специална технология за драстично омекотяване на камъка.)
Скептиците са убедени, че това трябва да е постигнато със свредели с
диамантени глави от хората в Древен Египет - въпреки че и до ден днешен не
сме в състояние да постигнем необходимата скорост. Дън изтъква, че най-якият
метал, с който са разполагали в онези времена, е била медта. Диамантите биха
пробили медта като масло, преди дори да одраскат гранита.
Саркофагът има жлебове за поставяне на капак, но такъв не е открит - като
че ли никога не е бил предвиждан. Редица изследователи на пирамидите
тълкуват този открит саркофаг като символ за настъпване на времена, когато
повече няма да има смърт, тоест настъпващата златна епоха. Саркофагът е
празен, а и нищо не подсказва, че някога е съдържал мумия. Освен това той по
никакъв начин не може да се събере в предната камера, което означава, че
очевидно още от самото начало е изработен в самата пирамида - в пълно
противоречие с всички познати египетски погребални практики.

Вътрешните камери, проходи и въздушни шахти на Голямата пирамида.

И макар че са открити доста по-късно, северните и южните стени и на

царската камера, и на Камерата на царицата се оказват съдържащи въздушни
шахти, които вървят по диагонал, чак до повърхността на пирамидата. Те
доставят кислород във вътрешността на всяко от тези помещения. В средата на
90-те години на XX век Рудолф Гантенбринк изпраща миниатюрен робот на
около шестдесет и пет метра нагоре по шахтите и потвърждава, че южната
шахта в Царската камера сочи към звездата Ал Нитак или Зета Орион. Северната
шахта сочи към Алфа Дракон, която през третото хилядолетие преди новата ера
е била и Полярната звезда. Северната шахта в Камерата на царицата е насочена
към Бета Урсе Минорис (Малка мечка), а южната шахта - към звездата Сириус.
И всички тези ориентации датират от около 2500 г. пр.н.е. Това е последният
период, в който тези звезди са се намирали в същите позиции. Изследователят на
древни цивилизации Джоузеф Джохманс изтъква: „Както показват Бовал и
Гилберт чрез своите компютърни изчисления, ориентацията на съзвездията,
закодирани във въздушните проходи за 2450 г. пр.н.е., е съществувала и преди,
някъде към 10 500 г. пр.н.е., поради пре- цесията на равноденствията“
Пророчествата на Едгар Кейси от 30 юни 1932 година също твърдят, че работата
по Голямата пирамида и Сфинкса е започнала през същата тази година.
През XIII век един арабски историк сравнява пирамидата с гигантска
женска гърда, като отбелязва, че покривните камъни си изглеждат все така
перфектни, с изключение на входа, издълбан от халиф Ал-Мамун. През 1356
година обаче настъпва ог- ромно бедствие - първото от серия мощни
земетресения срива значителна част от Северен Египет. Пирамидата е
разтърсена толкова силно от тези земетресения, че голяма част от покривните
камъни се отчупват и падат на гигантски камари на земята. И тъй като хората
търсели отчаяно средства за повторно изграждане на домовете си, започнали да
използват тези паднали от пирамидите камъни, за да изградят новата си столица
Ел Кахера - „Победоносната“, както и да възстановят Кайро. Няма съмнение, че
онези от покривните камъни, които не били паднали от земетресението, са били
нарочно отчупени, тъй като качеството на този варовик е било изключително
високо и той се оказал превъзходен материал за строеж. Според френския
благородник барон Д'Анлгюр, който посещава този район през 1396 година,
„някакви каменоделци разрушаваха покритието от камъни върху пирамидата и
ги сриваха в долината“. През река Нил са прокарани два моста с нарочната цел
да улеснят пренасянето на камъните, така че в Кайро и Ел Кахера да бъдат
издигнати джамии и палати.
С напредването на столетията легендата за някога великите покривни
камъни се превръща в нищо повече от поредния суеверен мит. Но през 1836
година полковник Вайз провежда разкопки във и около пирамидата, с което
окончателно оборва аргументите на скептиците. Вайз установява, че пирамидата
е била обградена от парчета варовик и пясък, натрупали се около основата й на
височина до петнадесет метра. Прочиства пътека в центъра на северната фасада
с надеждата да достигне до основата на пирамидата. Там открива два от
оригиналните покривни камъни, с което окончателно слага край на научния
дебат относно това дали някога пирамидата е била покрита с перфектно
полирани бели камъни. Тези оригинални блокове били все още отлично запазени
- дотолкова, че предоставяли възможност за измерване дори на ъгъла, под който
са били поставени. Според полковник Вайз те били идеални.
Вайз публикува доклада с измерванията и бележките си през 1840 година, а
по-късно асистентът му Джон Перинг публикува книга. С това двамата поставят
началото на една съвсем нова сфера в проучванията, известна като
„Пирамидология“. Когато данните на Вайз от Египет пристигат, Джон Тейлър,
да- ровит математик и астроном аматьор, работещ като издател на „Ландън
обзървър 44, е вече в средата на петдесетте. Но въпреки всичко се отдава на
тридесетгодишни задълбочени проучвания на всички измервания, съобщени от
полковника, търсейки скрити математически и геометрични формули.
ТакаТейлър установява, че ако измери периметъра на основата в инчове, той
излиза приблизително 100 пъти по 366, а ако го раздели на 25 инча, пак
получава 366. Но какво му е толкова важното на числото 366? Това, че е
подозрително близко до точната продължителност на земната година —
365,2422 дена. Тейлър открива, че чрез съвсем лека промяна в дължината на
типичния британски инч тези числа могат да се превърнат в отражение на
земната година. Но дали това е просто дребна математическа измама или зад
него стои някаква стойностна научна концепция? Този въпрос доста скоро
получава своя отговор — благодарение на невероятно по избора си на време
„съвпадение44, случило се съвсем наскоро.
Сър Джон Хършел - един от най-високо почитаните британски астрономи в
края на XIX век, съвсем наскоро се е опитал да създаде нови единици за
измерване, които да заменят традици- онната британска система. Държал
метричната му система да се базира на точните размери на Земята. Без да знае
нищо за изследванията на Тейлър, Хършел използва най-точните за онова време
изчисления за размерите на Земята, за да покаже, че би трябвало да използваме
инчове, които са малко по-дълги от вече познатите
- с някаква си половина от дебелината на човешкия косъм, което прави 1,00106
британски инча. Хършел се присмива на французите, че са базирали метричната
си система на дъгата на Земята, която може да се променя, вместо да използват
линия, която минава точно през центъра на планетата ни, от полюс до полюс.
Едно наскоро проведено проучване във Великобритания вече било установило,
че разстоянието между двата полюса през центъра на Земята е 7898,78 мили или
500 500 000 британски инча. И тази цифра би могла да се закръгли точно на 500
милиона инча, ако британският инч е съвсем малко по-дълъг. Хършел изтъква,
че за постигането на тази научно обоснована единица за дължина британският
инч действително трябва да бъде официално променен.
В подобен случай петдесет от тези инчове биха се равнявали точно на една
десет милионна от полярната ос на Земята. А двадесет и пет от тях биха се
равнявали на един особено полезен лакът, който би могъл да замени
съществуващите британски единици „ярд44 и „фут 44. А Хършел не е имал
никаква представа, че Тейльр вече бил открил същите тези единици в рамките
на размерите на Голямата пирамида. Когато Тейлър научава за идеята на
астронома, се изпълва с голяма радост. Вече разполага с неопровержими
доказателства, че строителите на пирамидите очевидно са били съвсем наясно с
истинските сферични размери на планетата ни и точно поради това са
изградили цялата си метрична система на тяхната основа. А това отново
подсказва, че древните египтяни са притежавали значително по-напреднала
технология, отколкото обичайно сме свикнали да им приписваме. Льомесюрие
съобщава, че през Международната година на геофизиката - 1957, мощни
сателити успяват да измерят с абсо- лготна точност диаметъра на Земята от
полюс до полюс - много по-прецизно, отколкото по времето на Хършел. В
резултат на това вече със сигурност знаем, че един инч от Голямата пирамида
наистина е една петстотин милионна от земния диаметър през полюсите и това
съотношение е толкова точно, че числата отговарят до много позиции след
десетичната запетая. Това означава, че пирамидата наистина е била издигната
като математически идеално отражение на дължината на земната година по
периметъра на основата си. И всички тези базирани изцяло на земните
показатели данни се появяват отново и отново и във вътрешността, и по
външната част на пирамидата.
Диагоналите на Голямата пирамида ни изправят пред още по-голяма
мистерия - а по-точно, разстоянията от един ъгъл през върха, надолу до другия
ъгъл. Това разстояние възлиза на 25 826,4 пирамидални инча - забележително
близо до съвременните изчисления на истинската продължителност на
прецесията на равноденствията в години.
Тук вече със сигурност се налага извода, че създателите на Голямата
пирамида наистина са искали да ни накарат да използваме египетския инч. Като
правят диагоналите на пирамидата равни на прецесията на равноденствията,
само че в египетски инчове, те като че ли ни оставят съобщение да обърнем
внимание на този велик цикъл. Същите тези строители очевидно са съвсем
наясно с точните параметри на Земята, което означава, че като нищо са
обиколили света, засаждайки множество древни митове в множество древни
култури. Както разкриват Сан- тилана и Фон Дехенд в „Мелницата на Хамлет“,
скритото послание във всеки един от древните митове ни насочва неизменно
към прецесията - или онова, което в редица култури често се определя като
Великата година. Първичната планина, камъкът
Бенбен, лингамът на Шива, омфалосът, бетилът и кадмъкьт Каа- ба, без да броим
изобилието от символи на шишарката в културите на майте, египтяните,
индусите, будистите, древните гърци и римляните, също навеждат на
заключението, че някога са били напълно наясно, че краят на Великата година
по някакъв начин ще бъде свързан с пробуждането на епифизната жлеза. Днес
Голямата пирамида се очертава като поредния начин, по който нашите предци
са се опитали да съхранят завинаги това послание за бъдещите поколения.
Ватикана определено знае за него, след като свещениците са сложили отворен
саркофаг в египетски стил точно зад прочутата статуя на шишарката, пазена
зорко от двете страни от двете птици Бену/фениксите.
И ако Голямата пирамида действително има какво да ни разкаже, друга
очевидна част от посланието вероятно е и фактът, че нарочно е била оставена
незавършена отвън. На върха се вижда плоско пространство, където спокойно
би могъл да бъде поставен камък във формата на пирамида (друг вариант на бе-
тила). Като имаме предвид колко прецизно Голямата пирамида отразява точните
параметри на Земята, надали е изненадващо, че Питър Льомесюрие, авторът на
„Дешифрирането на Голямата пирамида“, допуска, че заравненият връх може би
означава самата земя, която, подобно на Голямата пирамида, също не е
завършена. Възможно е също така хората, построили пирамидата, да са
възнамерявали на някакъв етап да се върнат - може би в края на Великата година
- за да довършат започнатото. Поставянето на завършващият камък би
трансформирало пирамидата от шестстранно тяло - с основа, четири страни и
плосък връх
- в петстранно такова. Според Льомесюрие в египетската нуме- рология шест
означава „несъвършенство“, а пет - „Божествена инициация“ Предвид факта, че
в периметъра на основата съзираме точната продължителност на земната година,
а по диагоналите - точната продължителност на прецесията, това навежда на
извода, че цикълът на прецесията в крайна сметка ще премахне всички
несъвършенства у човечеството, прекарвайки ни през някакъв вид Божествена
инициация.

Държавният печат на Съединените щати

Подозирам, че някои хора ще възприемат цялата тази интерпретация като

рожба единствено на нумерологията, което ще рече, че й липсва научна
достоверност. Обаче никой не може да отрече, че същият този символ на
завръщащия се завършващ камък е закодиран завинаги на обратната страна на
Държавния печат на САЩ. Странният символ с едно око във вътрешността на
блестящ бял триъгълник, спускащ се върху пирамида от тринадесет етажа, се
появява на всяка американска банкнота в обращение от 30-те години на XX век
насам. Предложението за Държавния печат е дадено на същия ден, в който е
подписана и Декларацията на независимостта - 4 юли 1776 година. Томас
Джеферсън дава поръчка за дизайна на френския портретист Йожен Пиер дю
Симитие, а впоследствие идеята на французина е одобрена от Джеферсън,
Бенджамин Франклин и Джон Адамс.
Но дори и в най-ранните варианти на печата над пирамидата се появява
„Окото на провидението 64 - единственото око, блестящо от светлина.
Първоначалният надпис около пирамидата гласял: „Deo favente perennis. 44 В
свободен превод означава „Бог (ни) подкрепя вечно44, „Бог ни подкрепя
ежегодно 44, или „Бог подкрепя Великата година44. Някои от първите
американски банкноти са носели незавършената пирамида като основен символ
на предната си страна, въпреки че от него вече липсва Окото на провидението.
Както вече знаем, пирамидата е също така и бетил - символът на епифизната
жлеза в редица древни култури. Вероятно Бащите основатели са разглеждали
този очевидно масонски символ (пробудената епифизна жлеза или третото око в
рамките на триъгълник) като твърде противоречив в очите на първите
американски колонизатори. В този случай обаче думата perennis
(„продължително, вечно, постоянно, ежегодно и вечно44) е била изписана
самостоятелно, над самата пирамида.
50-доларова американска банкнота от 1778 година с 13-етажната пирамида и
думата perennis над нея, символизираща най-вероятно Великата година или
прег\есията на равноденствията.
 Към 1782 година последвалите модификации на Държавния печат променят
надписите на онова, което познаваме днес: „Annuit Coeptis“ в горната част и
„Novus Ordo Seclorum“ - в долната. Тези фрази избистрят още по-добре
посланието. Като включим Окото на провидението към първата фраза,
получаваме в превод: „Бог одобри онова, което започнахме “ Но тъй като
първата дума има и друг превод - „година“, първата фраза може да се преведе
още и като: „(Великата) година започва“ А онова, което се очаква от нас да
получим от Великата година, като че ли е включено в самия символ - и по-точно,
трансформацията на земята, когато започне новият прецесионен цикъл.
И това послание става още по-ясно, когато задълбаем в мистериозните
корени на втората фраза, която е включена в Държавния печат на САЩ през
1782 година от Чарлз Томсън. Официалните архиви разказват, че Томсън е бил
вдъхновен от Вергилий
- нещо, за което ще говорим по-нататък. Оригиналният латински израз, от
който е взета фразата, се превежда като: „И величественият кръг на въртящите се
векове започва наново“ А това звучи подозрително сходно на описанието на
Великия цикъл на прецесията - описание на „величествения кръг на въртящите
се векове“, който сега „започва наново“, пораждайки междувременно новата
златна епоха.

Великият римски оракул

През първите години на моите проучвания в тази област, някъде през 1994
година, открих цитат от Ч. Тотън, лейтенант в 4-ти артилерийски полк на
армията на САЩ, който обяснява смисъла на Държавния печат. Мнението му е
било публикувано под формата на писмо, което той пише на Чарлз Фолджър,
министър на финансите, на 10 февруари 1882 година:

Всевиждащото око е един от най-старите символи на Божественото.

Триъгълникът също е изключително древен ка- балистичен символ... Спускането
на мистичното око и триъгълника под формата на завършващ камък на този
загадъчен монумент (Голямата пирамида) на всички времена и народи, е с
най-голямо значение за нас като нация. Мотото е цитат от 4-та еклога на
Вергилий, който на свой ред го заимства от мистичните Сибилински (Сибилски)
книги.
По-нататък Тотън дава целия цитат, което и само по себе си е
забележително, но първо нека се върнем към израза „мистичните Сибилински
книги“, за да схванем по-добре контекста. През ранните етапи от създаването на
Римската империя думата „сибила“ е заимствана от старогръцката, която
означава „жена, правеща пророчества“, известна също и като оракул.
Делфийският оракул например е пазел мистичния камък омфал/омфа- лос -
символ на епифизната жлеза, за която се е смятало, че е в пряка връзка с бог
Аполон. В древния свят са живели десет прочути сибили, в това число
персийската, либийската, делфийската, самоската, кимерийската, еритрейската,
тибуртинската, хелеспонската и фригийската, но най-почитаната от тях била си-
билата от град Куме, която живеела в пещера близо до Неапол. Куме е първата
гръцка колония, създадена в Италия, във вулканичния регион близо до вулкана
Везувий. През 1932 година е открита пещерата на кумската жрица, с което се
слага точка на слуховете, че тя е била само мит - пещерата се оказала с височина
18 метра, а коридорът, отвеждащ към нея, с дължина 115 метра. Сибилата
пишела пророчествата си върху палмови (в някои източници - дъбови) листа,
които оставяла пред пещерата, при някой от стоте различни входа. Ако пред
съответния вход застанел някой и не вдигнел съответния лист, той отлитал с
вятъра.
Една статия в списание „Нешънъл джиографик“ от 2001 година изказва
хипотезата, че мистичните способности на оракулите може би са били в
резултат от халюциногенни газове, като например етилена, който се появява по
естествен път в пещерите. Водата от изворите близо до Храма на Делфи дава
положителен резултат за етилен, който има сладък вкус и наркотичен ефект.
Доколкото ни е известно, кумската сибила е седяла върху трикрако столче,
разположено точно над отвор в пещерата, през който минавали вулканичните
газове. Освен това поглъщала няколко капки сок от дафинов лист, преди да
навлезе в транс, при който получавала пророчествата. В „Енеидата“ Вергилий
дава добро описание на кумската жрица по време на работа. Поведението й
определено подсказва, че се намира под силно хипнотично въздействие.

Променя чертите си и цвета на лицето си. Косата й щрък- ва на всички

страни, гръдта й започва да се надига и спада, сърцето й забива лудо, на устните
й се събира пяна, а гласът й става ужасен... Крачи напред-назад из пещерата си и
жестикулира, като че ли иска да прогони боговете от гърдите си.
По време на петите годишни Олимпийски игри и основаването на град Рим
кумската сибила се явила пред цар Тарквиний Горди (последния, седми цар на
Древен Рим) и му предложила девет книги със своите пророчества, твърдейки,
че те съдържат цялата бъдеща история на Рим. (Тарквиний властва от 534 до
510 г. пр.н.е.) Мъдрата старица поискала като отплата девет торби с жълтици,
обаче царят отказал да й даде такава нечувана цена. Тогава тя грабнала три от
своите книги, които тогава той още не можел да оцени, и ги изгорила пред
очите му, ала славата и репутацията й на пророчица бързо се разнесла и когато
след време пак се върнала, предложила на Тарквиний останалите шест книги,
само че на същата цена. Той отново отказал и тя пак изгорила три книги пред
него, с което се сторила още по-луда в очите на царедворците. Въпреки това,
когато накрая се върнала с последните три книги, вече била станала легендарна
с точността на предсказанията си. Затова съветниците на царя го посъветвали да
приеме предложението й, нищо че тя пак продължила да иска девет торби
жълтици. И този път той приел.
Въпреки недоверието на съвременните скептици към изкуството на
пророкуването, тук е мястото да напомним, че Сибилин- ските книги съвсем
скоро били оценени като най-голямото богатство на Рим, по-ценно от всички
останали неща в държавата. Прославили се с удивителната си точност -
включвали предсказание за нахлуването на Ханибал и последвалото му
поражение седемстотин години преди събитието, както и пророкуване за
появата на Константин (включително по име) осемстотин години преди
раждането му. Именно към тях се обръщали съветници и управници във
времена на най-големи изпитания за империята, като например земетресения,
наводнения, урагани, болести и различни други трудности. Дори Микеланджело
включва кумската сибила в прочутите си стенописи в Сикстинската капела.
Както кумската жрица казва на Тарквиний още от самото начало, тези
книги действително съдържат бъдещата история на Рим - но проблемът е, че
пророчествата били изписани на тайнствен език, който създавал доста
затруднения при разчитането.
В повечето от случаите, при които римските императори правят опит да
използват мистичните текстове, за да избегнат някаква голяма катастрофа за
държавата, обикновено завършват с изпълнение на пророчеството, което са се
опитвали да предотвратят. Поради тази причина Сибилинските книги са
считани за потенциално опасни, защото всеки опит да бъдат използвани за
предотвратяване на някакво бедствие обикновено завършва със създаването на
това бедствие. Поради това са пазени изключително строго в хранилища в
подземните камери на Храма на Юпитер на Капитолийския хълм в Рим,
достъпни единствено за върховните жреци. Камерите и този храм са завършени
през 500 г. пр.н.е. с нарочната цел да съхраняват това богатство, за да може да
бъде използвано само в много краен случай.
Римският сенат счита текстовете за толкова ценни, че накрая назначава цял
Жречески колеж, чиято задача е да намери или възстанови наново първите шест
тома. Ала жреците така и не успяват да възстановят оригиналните пророчества
на кумска- та сибила. Когато Марк Атилий възлага на един писар да препише
оригиналните три книги, с което нарушава всички закони за секретност, бива
наказан със смърт - пъхнат е в чувал, зашит е и е хвърлен в река Тибър. Едва
Вергилий получава разрешение да препише някои от текстовете в своите Еклоги.
Това става през 82 г. н.е., а през 83 г. Храмът на Юпитер изгаря, а заедно с него и
повечето оригинали. Последните останки от Сибилинските книги са изгорени
през 405 година от генерал Флавий Стилик, защото Църквата вече ги определя
като езически, а оттам — и носители на злото. А пет години по-късно, когато
Рим бива нападнат и завладян от вестготите, мнозина са убедени, че това е
наказанието на града им, задето са унищожили пророческите текстове.
Така Четвъртата еклога на Вергилий остава един от последните преписи на
оригиналните Сибилински книги. А фактът, че фразата „Novus Ordo Seclorum“ е
взета директно от тези мистични текстове и комбинирана с Голямата пирамида в
създаването през 1782 година на Държавния печат на Съединените щати, прави
историята за Бащите основатели още по-интересна. Питър Томпкинс пише
следното в „Тайните на Голямата пирамида“:

Според Маяли П. Хол, експерт по масонските традигши, голяма част от

Бащите основатели на Съединените американски щати са не само масони, но и
са получавали помощ от тайно и изключително могъщо сдружение в Европа,
което им помага да създадат тази нова държава „с особена и конкретна цел,
известна единствено на шепата посветени \ Според Хол Държавният печат е
знакът на това височайша сдружение, а недовършената пирамида от обратната
му страна „е триножникът, символично поставящ задачата, на чието довършване
американското правителство се е посветило още от първия ден на създаването
си“. Орелът очевидно е предназначен да замести феникса или символа на
безсмъртието на човешката душа. А символите на пирамидата и на феникса
биват пуснати в огромно обращение с поставянето им именно върху
най-употребяваната банкнота — еднодоларовата.

Зашеметяващо е като си помислим, че още от самото си начало

Съединените американски щати са били създадени с тайна цел, която като че ли
е директно свързана с края на Великата година и с пророчествата за
настъпването на златната епоха. На базата на доказателствата, които
разгледахме в Трета глава, Държавният печат на САЩ вече се определя просто
като най-новата версия на този древен символ, фигуриращ и върху гръцките, и
върху римските монети. „Тайното и изключително могъщо сдружение в
Европа“ очевидно е създадено още в Шумер, Вавилон и Египет и притежава
тайни методи за пробуждане на третото око (епифизната жлеза).
Но да се върнем сега към писмото на лейтенант Тотън, в което се описва
точното съдържание на Сибилинския текст, от който произлиза фразата върху
Държавния печат. Когато през 1994 година го прочетох за първи път, бях
буквално шокиран, но и не малко изненадан, че почти никой не знае за това.
Кумската сиби- ла разделя историята на поредица от „епохи“, а конкретно в
този пасаж, наречен „Кумската песен“, говори за настъпването на последната
епоха в нейния разказ. Следва точният превод на Сибилинския мистичен текст,
така, както е написан от Тотън през 1882 година - и да не забравяме, че това са
точните думи, които се съдържат на задната страна на американския долар.

Сега идва последната епоха от кумската песен. Могъща поредица от епохи

се ражда наново. Вече се връщат и пророческата Девица, и Сатурновите
г$арства. От могъщите небеса се сипва ново потомство. Благослови, девствена
Светлина, момчето, което скоро гце се роди и с което желязната епоха ще
намери своя край, а златната епоха гце се въздигне наново по цялата земя.

Нека сега прегледаме някои от удивителните елементи от този цитат. „Идва

последната епоха. Могъща поредица от епохи се ражда наново... От могъщите
небеса се сипва ново потомство.“ Чрез думата „потомство“ вероятно се описва
някакъв вид трансформация на човешката раса такава, каквато я познаваме
-трансформация, която ще настъпи в края на една велика епоха. Но какво
по-точно би могло да бъде това ново потомство? Вероятно отговорът се
съдържа в следващия цитат: „Момчето, което скоро ще се роди и с което
желязната епоха ще намери своя край, а златната епоха ще се въздигне наново
по цялата земя “ Всичко това подсказва пророчество, при което
трансформацията е за цялото човечество, а не само за една-единствена фигура
на месия. Задълбочавайки се в цитата, откриваме и намек, че може би и други
групи ще подпомогнат този процес: „Вече се връщат и пророческата Девица, и
Сатурновите царства“
Връщайки се към останалата част от Четвъртата еклога на Вергилий,
откриваме още повече детайли. Имайте предвид, че според разбиранията на
древните гърци и на римляните „героите“ са винаги полубогове - родени от
един човешки родител и един бог. И това уникално генетически наследство
очевидно им дава способности, които днес бихме отчели като свръхчовешки.

Под твоето ръководство онова, което е останало от нашето старо зло, ще

бъде прогонено и това ще освободи земята от безкрайния страх. Той ще получи
живота на боговете и ще види пристигането на герои с богове, и себе си ще види
като един от тях, и с помощта на баща си ще властва над свят, изпълнен с мир...
Приеми своето величие, скъпо дете на боговете, скъпо семе на Юпитер, защото
времето наближава! Виж го как пристъпва напред - земята, нейният път,
широкият океан и сводът голям над нас, всичко очаква с възторг предстоящото
време!

От този пасаж става ясно, че наистина се очаква боговете да се върнат, а човеците

на земята ще „получат живота на боговете“. За същото говори и Държавният
печат на Съединените щати, отпечатан директно върху еднодоларовата банкнота.
Както се вижда от тези пророчества, от нас се очаква да се видим като богове,
когато процесът завърши. Следователно Сибилинските книги представляват едно
смело предсказание за настъпването на златната епоха, при която „Златният ще
се надигне наново в цялата земя“, което ще рече всички, които са тук. Бащите
основатели безсъмнено си дават сметка, че съществува директна връзка между
пророчествата от сибилинските текстове, симво- лизма на голямата пирамида и
събуждането на епифизната жлеза. И отново, връщайки се към Голямата
пирамида, си спомняме,
че дължината по диагоналите е 25 826,4 пирамидни инча-точ- но колкото
са годините на прецесията. Завършващият камък е поставен на самия връх
на тези диагонали. И така, когато подредим всички парченца от мозайката,
става ясно, че създателите на Америка са били убедени, че завръщането на
завършващия камък върху пирамидата символизира изгрева на нова епоха
в човешката история в края на Великата година. Това ще отключи началото
на златната епоха, за която говорят и древните митове, на трансформация
за цялото човечество към богоподобно състояние и завръщането на
истинските Бащи основатели. Предвид връзката между завършващия камък
и бетила, съвсем ясно се вижда, че основателите на Америка действително
са свързвали това пророчество с пробуждането на епифизната жлеза.

Илюм инатите

Налице е изобилие от доказателства (което е далеч извън обсега на тази

книга), че „тайното и изключително могъщо сдружение в Европа“
съществува и до ден днешен. Вече разбрахме как символиката на
епифизната жлеза е втъкана в масонството, в традициите на
розенкройцерите и на други тайни общества - включително и това на
Ватикана. Все повече хора започват да се изпълват с подозрение, че в
настоящата световна политика стават някакви тайни, подмолни неща и че
избраните от нас водачи може би не са истинските, ръководещи шоуто.
Вече разказах как някои от хората, които изследват Вселенското енергийно
поле, биват заплашени, купени, наранени и дори убити. Интернет буквално
е задръстен от статии и книги на тази тематика, но за съжаление голяма
част от тях са мрачни и вещаещи ужаси и страх. С течение на
хилядолетията истинските, положителните аспекти на златната епоха са
изцяло преиначени и вкарани в погрешната рамка на схващането за нов
световен ред — ред, при който елитът, многонационалните корпорации и
тайни сдружения са решили да намалят драстично населението на земята и
да поставят хората под контрола на световна диктатура. По мое мнение
най-изчерпателният източник на писмени сведения по тази тема е книгата
„Новият световен ред - древният план на тайните общества“ на Уилям
Стил. Голяма част от провокатив- ните исторически справки относно
Новия световен ред, съществуващи в интернет, са взети от книгата на Стил,
която е от 1990 година. Стил предоставя доказателства, че сър Франсис
Бейкън

I
е работил със същата тази група за създаването на планове за „Новата
Атлантида“, която ще положи началото на световната демокрация - свят без
войни, без престъпления и без бедност. Очевидно именно визията на Бейкън
вдъхновява основателите на Америка и принципите за свобода, заложени в
Конституцията на САЩ. Но Бейкън допълва още, че след изпълнението на
този план човешките същества ще си възвърнат наново властта над
природните сили, която някога са имали.
Но още тук държа да изясня едно - по никакъв начин не подкрепям
политиката, игрите, измамите, лъжите и мошеничест- вата на
представителите на световния елит - на хората, които други, включително
Стил, вече започнаха да наричат „Илю- минатите“, което ще рече
„Просветлените“, „Изпълнените със светлина“. Просветлението, заложено в
този термин, е безсъмнено метафора за пробуждането на епифизната жлеза,
а въпросните групи от елита очевидно са убедени, че световното им
господство и контрол са вследствие на тайни духовни практики, които ги
карат да се чувстват по-велики от всички останали, едва ли не богове. Но
въпреки ужасите, които обикновено се приписват на тайните общества,
лично аз не смятам, че трябва да бързаме да заклеймяваме всички, които
участват в тях - защото, ако го направим, значи все още не сме надраснали
гротескното отношение на Хитлер към евреите през Втората световна
война. Омразата поражда омраза. Всяко човешко същество има право да
съществува, а геноцидът е престъпление срещу човечеството, проправящ
пътя на следващата група, която става точно толкова омразна, колкото и
предишната, срещу която се е борила. Според неколцина вътрешни хора,
които познавам лично, във въпросните групи са хванати и мнозина напълно
невинни - толкова, че ако можеха да ги напуснат, бихме били свидетели на
масов „Изход“ в библейски стил. Но пък омразата, която се вихри днес към
тях по интернет, е толкова голяма, че ако изобщо можеха да избягат и да се
опитат да сторят различни добрини на света, биха изложили живота си на
огромна опасност.
Повече от сигурно е, че основателите на Америка са били напълно
наясно с пророчествата за настъпването на златната епоха и за
трансформацията на цялото човечество. Всички велики световни религии и
множество тайни учения очевидно произлизат от един общ, световен
източник — нищо чудно човешки същества, които са били доста
по-напреднали от нас по отношение на биологичната си и духовна
еволюция, поради което са били възприемани като богове. А мракът,
потайността и уловките на парите и властта най-вероятно за изкривили
първоначалното послание в голяма част от тайните общества, което
довежда до крещящото различие между тези апокрифни, окултни учения, и
позитивния, любящ фокус на голяма част от религиозните и духовни
традиции, включващи сходни символи и теми. Аз съм напълно убеден, че
редица членове на тези общества всъщност работят за благото на
човечеството, но тъй като са принудени да пазят всичко в дълбока тайна,
нечуваната злоба и фалшификациите на шепата „избраници“ по върховете
бележи със стигма и цялото - което е изключително жалко. Благодарение на
късмета си в ранните години от моите проучвания, както и на публичността
на моя сайт и видеозаписи напоследък, имах възможността да се запозная с
няколко от живите наследници на тази традиция. И наистина вярвам, че
предстои промяна, защото членовете на тайните общества вече си дават
сметка, че нямат нужда да почитат негативизма, нарцисизма и егоизма на
някои от техните събратя, а могат да се отдадат на реалното тълкувание на
тяхната древна мисия. Според мен тайната се крие в съгласуваността и
свързаността — да възвърнем нашата планета към любящата същност, от
която тя произлиза. И това не е никакво древно учение - това е плод на
заключението ми след активни и продължаващи и до днес научни
проучвания. Негативните окултни практики са крещящо преиначаване на
фактите.
Въпреки че Бащите основатели на Съединените щати са включили
пирамидата в своя велик проект, ние няма как да бъдем сигурни каква част
от истината са знаели. Тази философска традиция е безсъмнено
изключително древна и на някакъв етап от човешката история наистина е
била разпространена по целия свят - преди онзи кошмарен потоп, който
почти разрушава тази цивилизация. Колкото повече време минава от
момента, когато сме получили оригиналното учение, толкова повече
започваме да играем на налучкване, тоест първичното послание се изкривява
все повече и повече. Очевидно е, че онези тайни общества не са съобщили
публично каквото знаят, докато според мен най- доброто, което сега можем
да сторим, е да сложим окончателно край на потайността и да освободим
истината. Няма съмнение, че Голямата пирамида е същинско чудо на
архитектурата, чието изграждане е напълно непосилно за настоящите ни
технически възможности. Вероятно някои хора са си дали сметка за това
още преди стотици, дори хиляди години и са се почувствали
 вдъхновени от идеята. Независимо дали е издигната от напреднала
древна цивилизация, извънземни богове или от двете, Голямата пирамида
най-вероятно е създадена, за да съхрани цялата информация, която ще ни
бъде необходима, за да разберем настъпването на златната епоха - и може
би дори да ни помогне да създадем онази „Нова земя“, която нейните
велики архитекти са предвидили.
Със следващата глава ще разберем как през 1990 година доктор Александър
Голод е започнал да строи масивни пирамиди в Русия и Украйна. Редица
руски учени от най-висока класа са провеждали изследвания в тях и са
успели да потвърдят редица предположения и хипотези относно силата на
пирамидите и загадъчните им ефекти. Тези открития притежават потенциала
да революционизират нашето общество по толкова много и различни
начини, че импликациите действително са умопомрачителни. Сякаш сме
получили огромно наследство, което в практически аспект има значение,
много по-голямо от всичките пари на света - и това наследство си е било тук
през цялото време и просто е чакало да бъде преоткрито. Технологията на
пирамидите е всъщност далеч по-напреднала, отколкото някога сме
допускали, и притежава силата да трансформира напълно нашата планета, а
с това — и нашия живот. Единственото, което ни задържа, е фактът, че
нашата наука все още не е напреднала толкова, че да успеем окончателно да
проумеем и използваме подобни високи технологии.
 Осма глава
„СИЛАТА НА ПИРАМИДИТЕ“ - КЛЮЧ
КЪМ ЗЛАТНАТА ЕПОХА?

Древните пророчества не вещаят унищожение на света - предсказват

настъпването на златна епоха. И което е още по-добре, в параметрите на
Голямата пирамида вече са открити значителен брой технически детайли -
в това число точните размери на Земята, точната продължителност на
земната година, разстоянието от Земята до Слънцето, различни
планетарни стойности, положенията на звездите, прецесията на
равноденствията - които подсказват, че именно нейните строители
вероятно са отговорни за засаждането на митовете и пророческите
религиозни учения по целия свят. Ами ако дори и самата структура на
пирамидата да е част от Посланието, което би трябвало да наследим?
Възможно ли е тя да е някаква работеща технология, базираща се на
науката, която все още не сме преоткрили по традиционния начин?
Движението, прекланящо се пред силата на пирамидите през 70-те
години на XX век, беше обект на присмеха на скептиците, които го
определяха като кратък изблик на заблуда в масови мащаби. Голяма част
от вълнението по тази тема е плод на разказа на един французин на име
Антоан Бови, който бил посетил Голямата пирамида в началото на XX
век. Според градските легенди, съдържащи се в голяма част от книгите,
посветени на пирамиди, от 70-те години на XX век, в царската камера
Бови бил открил кофа за боклук, пълна с труповете на котки и други
дребни животни. Странното обаче било, че те не излъчвали неприятна
воня, а изглеждали напълно изсъхнали и мумифицирани, а не изгнили.
Ако Голямата пирамида действително е играла ролята на гробница, то
тогава египтяните не е трябвало да полагат толкова много усилия, за да
мумифицират телата на любимите си управници - просто можели да ги
пуснат в саркофага, да изчакат известно време настъпването на магията,
след което да ги измъкнат и... готово, пирамидата е щяла да им свърши
цялата работа.
Ала историята не се отнася благосклонно към тези красиви градски
легенди. През 1999 година един бивш директор па Египетския национален
музей казал на някакъв датски скептик, че в царската камера никога не е
имало боклукчийска кофа, съдържаща труповете на мъртви животни. И
въпреки че редица автори посвещават множество страници на онова,
което Бови уж бил почувствал, видял и помирисал, докато ровел във
въпросната кофа, истината е, че той никога не бил напускал Франция, а
легендата за неговите разходки до Голямата пирамида била създадена от
други автори, които изтълкували погрешно работата му. Онова, което
всъщност е станало, е, че Антоан Бови издигнал еднометров дървен макет
на Голямата пирамида в дома си във Франция и (по негови думи)
мумифицирал една мъртва котка, оставяйки я на мястото, където би
трябвало да се намира царската камера. Но според същия този датски
скептик на име Иенс Лейгард не всичко в тази история е измама.

Хиляди хора са правели опити с различни видове храни във

вътрешността на пирамида и са оставили множество данни,
свидетелстващи, че мощта на пирамидите наистина може да съхранява
риба, месо, яйца, зеленчуци, плодове и мляко. Третирани с тази енергия,
откъснатите цветя запазват цвета и аромата си. Освен това кафето, виното,
алкохолът и тютюнът излъчват много по-силен и неустоим аромат, след
като са престояли в пирамида,

Сайтът на друг скептик, който е препечатал работата на въпросния

датчанин, разкрива истинското си отношение чрез бележките под линия, в
които се казва, че Бови „се е сдобил с идеите си за пирамидите чрез
разсъждения и окултни експерименти“.
Въпреки възраженията на скептиците, по-нататъшните проучвания
сочат, че през 50-те години на XX век Карел Дръбал - радиоинженер от
Прага, успешно повтаря „разсъжденията и окултните експерименти“ на
Бови с няколко мъртви животни, които успява да съхрани много добре.
Дръбал заключава, че „има съотношение между формата на
пространството във вътрешността на пирамидата и физическите,
химическите и биологичните процеси, случващи се в него“ — макар да не
може да разбере защо става така. Дръбал е и първият, който през 1959
година открива, че изтъпените ножчета за бръснене се изострят наново,
ако бъдат поставени в пирамидална структура от картон. По това време в
Източна Европа било доста труд но да бъдат открити остри ножчета за
бръснене, така че сред обществото се зародил искрен интерес към тази
идея. Службата по патентите в Прага отказала да уважи молбата на
Дръбал да защити откритието си, освен ако и главният им учен не получи
същите резултати - и той, разбира се, успял. Така Дръбал получава
чехословашки патент № 91304 за „Острилка за ножчета във формата на
Хеопсовата пирамида“. Впрочем този продукт все още се радвал на
активно производство от стиропор, когато през 1973 година Лайъл
Уотсън пише за него в превъзходната си книга „Свръх- природа“
И това не е всичко. През 2001 година руският учен доктор Владимир
Краснохоловец повтаря легендарния експеримент на Карел Дръбал с
ножчетата за бръснене и доказва - само че този път с помощта на
сканиращ електронен микроскоп, - че пирами- далната форма е успяла да
промени молекулярната структура по ръба на ножчето. За разлика от
откритото от Дръбал, ориентацията север-юг като че ли не променя с
нищо качеството на из- гьпеното ножче. Обаче позицията изток-запад има
недвусмислен, годен за измерване ефект върху острието,
трансформирайки гладката повърхност във вълнообразни извивки на
микроскоп- ско ниво. А в конвенционалната наука като че ли не би
трябвало да става така.
Лайъл Уотсън, авторът на „Свръхприрода“, също повтаря
експеримента на Бови с яйца, пържоли и умрели мишки и установява, че
„онези в пирамидата се съхраниха много добре, докато другите, в кутията
от обувки, не след дълго започнаха да миришат и трябваше да бъдат
изхвърлени. Принуден съм да заключа, че картоненият макет на
Хеопсовата пирамида е не просто случайно подреждане на парчета
хартия, а има специални свойства“. Без да цитира източниците, от които е
черпел данните си, на следващите страници Уотсън споделя
допълнителни и доста интригуващи детайли:

Веднъж френска фирма патентова специален контейнер за правене на

кисело мляко, тъй като тази конкретна форма улеснява действието на
микроорганизмите, участващи в процеса. В една чехословашка пивоварна
се опитват да сменят кръглите бъчви с ъгловати, но установяват, че това
води до понижаване качеството на бирата им - въпреки че методът на
обработка си остава съвсем същият. Немски изследовател стига до
заключението, че мишки с напълно еднакви рани се възстановяват много
по-добре, ако се държат в сферични клетки. Архитекти от Канада
съобщават за неочаквано подобрение в състоянието на пациенти, болни от
шизофрения, при поставянето им в трапецовидни болнични отделения.

Но как е възможно подобни фантастични открития да бъдат истина?

Тук вече сякаш чувам реакцията на скептиците. В Съединените щати
не са правени почти никакви проучвания в тази сфера, пък и това като че
ли влиза в разрез с голяма част от така обичаните от нас физични закони.
Едва ли някой от Западния свят е наясно с руските изследвания на
Вселенското енергийно поле, за които ще говорим по-нататък -
изследвания, при които тези странни аномалии получават елегантни, нови
обяснения. В тази глава ви моля да проявите търпение, докато ви
разказвам за различните неща, които могат да правят пирамидите -
защото, докато не се запознаете с пълния обем от данни, натрупани до
момента, всякакви предварителни обяснения биха били безполезни и
трудни за проумяване. Нашите древни предци са били дотолкова уверени
в ползите от тази технология, че издигат най- съвършената структура в
писаната човешка история във формата на пирамида - а не на голяма
квадратна кутия. Впоследствие започват да се появяват и редица други
величествени пирамиди - в Египет и Южна Америка, а както сочат
най-новите проучвания, пирамиди има също така и в Босна, Италия,
Гърция, Словения, Русия и Китай, въпреки че повечето от тях (с
изключение на тези в Китай) са покрити с пръст, дървета и друга
растителност, което ги прави доста трудни за различаване. Някои от тях
може и да са естествени природни образувания. Босненската пирамида на
Слънцето очевидно е била два пъти по-голяма от Хео- псовата пирамида, с
вйечатляваща геометрична симетрия.
Но защо хората някога са продължавали да пренасят всички тези масивни,
многотонажни каменни блокове, за да издигат цели планини във формата
на пирамиди, и/или да изграждат гигантски пирамидални могили от пръст,
ако във всичко това няма никакъв смисъл? Как така на толкова много и
различни култури независимо една от друга им хрумва да издигнат
подобни структури, използвайки технологии, които далеч надвишават
всичко, с което днес разполагаме? Но щом веднъж надникнем в
мистерията на всичко, на което са способни пирамидите, усилията на
нашите предци се сдобиват с много по-голям смисъл.
 Докъм 2001 година, въпреки всички натрупани факти, идеята за
силата на пирамидите се превръща в нищо повече от градски мит, докато
доктор Джон Десалво от „Асоциацията за проучване на пирамидите в
Гиза“ не публикува резултатите от новите, зашеметяващи руски
проучвания, запознавайки с тях Западния свят. Историята започва през
1990 година, когато московският учен и оръжеен инженер доктор
Александър Голод започва да строи пирамиди в Русия и Украйна. Към
2001 година са издигнати общо седемнадесет пирамиди, на осем различни
места в тези две държави, а към лятото на 2010 година пирамидите на
световно ниво стават над петдесет, въпреки че по-голямата част от тях
продължават да бъдат в Русия и Украйна.
Доктор Голод изгражда всяка от своите пирамиди чрез вътрешно
скеле от ПВЦ тръби, покрити с фибростъкло, което образува гладка
повърхност. Всички пирамиди са построени на принципа на Златното
сечение - така нареченото съотношение фи от 1 към 1,618, което се
регистрира често в растежните модели на живите организми, като
например спиралите на мидите. Тази пропорция прави структурите на
Голод доста по-стръмни от Голямата пирамида, с ъгъл на наклона от
около седемдесет градуса. По отношение на периметъра на основата
върховете на пирамидите му се извисяват два пъти по-високо от този на
Голямата пирамида, което ги прави да приличат по-скоро на обелиски,
остри върхове на църкви или на бетилите от гръцките и римските монети.
Най-голямата пирамида на Александър Голод се извисява на 44 метра
височина, тежи над 55 тона, струва над един милион долара и е изградена
за пет години. Завършена е през 1999 година и използва „непроводими
материали без нито един метален елемент“. Голод установява, че дори и
прашинка метал в структурата на пирамидите намалява драстично
привидно магическите й ефекти, сякаш металът абсорбира магическата
енергия, която се създава в тях. Това е един от ключовите елементи от
дизайна, които биха провалили всеки опит на скептиците да дублират
силата на пирамидите. Паметникът на Джордж Уошингтън в
американската столица Вашингтон е изграден във формата на обелиск -
вероятно поредният опит за практическо приложение на тайните
технологии от страна на правителството на САЩ - обаче в него има
толкова много метал, че в никакъв случай не може да претендира за
ефективността на пирамидите на Голод.
Доктор Джон Десалво обобщава резултатите но доктор Голод и на
редица други негови колеги така:

С помощта на тези пирамиди са проведени много и разнообразни

експерименти, включително в областта на медицината, екологията,
земеделието, физиката и други. Най-забележи- телното за експериментите
е, че са проведени от най-добрите учени на Русия и Украйна, които са
водели педантично подроб- на документация за промените, настъпващи в
пирамидите.

Както вече разбирате, това не е никаква окултна, измислена наука -

приема се изключително на сериозно на най-високо научно ниво и в нея
биват инвестирани много време и пари. Бях безкрайно удивен, когато през
2001 година прочетох обобщението на доктор Владимир Краснохоловец
на всички тези изследвания. Въпреки че английският превод значително
затрудняваше проследяването на идеята, аз определено схванах
импликациите на всичко, открито от руснаците — което се оказа огромно
мул- тидисциплинарно усилие на голяма част от най-добрите умове на
военноиндустриалния комплекс на бившия Съветски съюз. Дори и след
падането на Желязната завеса, те продължавали да разполагат със своите
изследователски лаборатории и бюджети, но вече не били длъжни да
прекарват времето си в измислянето на оръжия за война. Пирамидите на
доктор Александър Голод им предоставят великолепни възможности за
научни изследвания. Единствената трагична част от цялата история е, че
нито един уважаван научен журнал не пожелал да публикува резултатите
им, въпреки старанието им да използват най-строгите научни протоколи
за лабораторни експерименти. Основната причина за това не може да бъде
друга, освен страхът на определени властови групировки, които очевидно
се чувстват сериозно застрашени от технологичните пробиви, които тези
открития биха могли да отключат.
Интернет сайтът „Пирамидата на живота44 разказва за вниманието,
което получават пирамидите на международно ниво.

Стотици и хиляди човека, в това число прочути актьори, певци,

скулптори , кметове и президенти вече посетиха най-голямата руска
пирамида. Тази пирамида е построена и изследвана от учени под
ръководството на Александър Голод. Интерес към нея проявяват и монаси
от Япония, Корея и Тибет, които я определят като идеалното място —
имайки предвид пространството във и около нея. Усещанията им са
потвърдени от научните изследвания на институтите на Руската академия
на науките. Всички изследвания сочат позитивно въздействие върху
екологията и човешкото здраве на работещите там, както и при
използването на продукти, кристали, разтвори и различни предмети,
направени там.

Изследванията на доктор Голод се приемат дотолкова на сериозно, че

кристали от неговата пирамида биват изпратени на руската космическа
станция „Мир“, където престояват повече от година. Същият експеримент
впоследствие е повторен на Международната космическа станция. Сайтът
„Пирамидата на живота“ твърди, че тези проучвания са били описани от
„Си Ен Ен, Би Би Си, Ей Би Си, Ей Пи, „Бостън глоуб“ „Ню Йорк таймс“
и други международни масмедии“.
Докато през 2001 година четях за тези изследвания и осмислях
последиците от тях, постепенно си дадох сметка, че пирамидите
действително са най-напредналите технологии, изграждани някога на
земята. Стоят си по местата от хилядолетия, в очакване познанията им да
бъдат наследени, но за съжаление досега се бяха сблъсквали единствено с
нашето невежество, което ни е направило неспособни да разпознаем
толкова напреднала технология, когато сме я видели за първи път. За
щастие многобройните акредитирани, конвенционални учени на Русия са
успели да свършат тази работа от името на всички нас. Резултатите им
подсказват, че технологията на пирамидите и нейните производни би
могла да спаси света, като междувременно подобри значително нашето
физическо, психическо и духовно здраве. Освен това тези резултати
разбиват всичко, което сме си мислели, че знаем за телата си и за науката
като цяло. Но колкото повече научаваме по този въпрос, толкова
по-прекрасни стават импликациите.
Представете си да можехте да вземете едно обикновено хапче, което
помага на хората да преборват вирусите, и да го направите 3000 %
по-мощно! Именно това се случва по време на едно изследване в
Института по вирусология в рамките на Руската медицинска академия.
Професор Клименко и доктор Носик изучават една пораждаща се по
естествен път съставка за борба с вирусите в човешките същества,
наречена веноглобулин. Когато тази съставка е разтворена в концентрат
от петдесет микрограма на милиметър и оставена на съхранение в
пирамида за кратко време (не повече от няколко дена), тя се оказва
приблизително три пъти по-ефективна при борбата с вирусите. Странното
е, че колкото и да го разреждали, лекарството имало все така добър ефект
- въпреки че при обичайни условия подобни свръхслаби концентрации,
като например 0,00005 микрограма на милиметър, не биха имали
абсолютно никакъв ефект при борбата с вирусите.
И ако това не ви звучи достатъчно зашеметяващо, предлагам ви да се
запознаете с откритието на професор А. Антонов и неговите колеги от
Руския институт по педиатрия, акушерство и гинекология. Основната им
работа се състояла в лечението на преждевременно родени бебета с тежки
медицински проблеми, които обикновено разполагали само с няколко
дена живот. Тъй като техните колеги вече били доказали забележителните
ефекти на пирамидата върху лекарствата, а и самото лекарство като че ли
не било особено необходимо, те решили да пробват с нещо още
по-скандално. Вместо да използват някакви познати медикаменти, те
приготвят проста плацебо мостра от 40 % глюкоза в дестилирана вода и я
затварят в пирамидата. След като поставили по само един милиметър от
този разтвор на двадесет преждевременно родени бебета, от които се
очаквало всеки момент на умрат, всички до едно се възстановили напълно.
Но възможно ли е пирамидата по някакъв начин да активира някакъв
естествен лечебен компонент в глюкозата? Единственият начин лекарите
да си дадат отговор на този въпрос бил да се прехвърлят на обикновена
вода и пак да направят същия експеримент. Оказало се обаче, че един
милиметър от „пирамидната вода“ имал не по-малка ефективност от
глюкозата.
Но какво става, ако поставим болен организъм във вътрешността на
пирамида? Това е искал да разбере екипът на доктор Н. Егорова от
Руската медицинска академия. В продължение на един ден две групи
обикновени бели лабораторни мишки биват заразени с малки дози от щам
415 на вируса на тифозната треска. Единствената разлика между двете
групи мишки е, че едната се намира в пирамидата, а другата - извън нея.
Оказва се, че 60 % от мишките в пирамидата успяват да оцелеят след
заразяването с този вирус, а от тези навън оцеляват само 7 %.
Впоследствие, при доста по-високи дози на заразата, които обикновено
биха убили автоматично всяка мишка, пак 30 % от мишките в пирамидата
останали живи, а от онези, които не са имали късмета да бъдат вътре,
оцелели едва 3 %.
Доктор Егорова дава също така обикновена „пирамидна вода“ на
мишки, които са получили опасни карциногени - такива, които със
сигурност биха отключили фатални ракови образувания. Контролната
група навън получава същите карциногени, но само с обикновена вода,
която не е била в пирамидата. Мишките, които пили пирамидна вода,
развили значително по-малко ракови образувания, от онези, които
получили обикновена вода.
Не са регистрирани никакви опасни или вредни ефекти от тези
методи на лечение. Екипът на Голод открива, че колкото по-висока е
пирамидата, толкова по-силен става ефектът й, но на този етап дори и
най-високата е все още на една четвърт от височината на Голямата
пирамида. Вярно е, че за изграждането на тези пирамиди са необходими
много пари, но в сравнение с възмутително нарастващите разходи за
здравни грижи и на борбата за откриване на лекарства, които всички хора
по света могат да си позволят, все пак си струвало изследванията да
продължат. Щом само един милилитър вода е напълно достатъчен, за да
спаси бебе от сигурна смърт, то представете си само какви количества
целебна вода би могла да създаде една голяма пирамида!

Квантовите ефекти
 Чудодейните лекарства са все още само едно парченце от пъзела.
Спомняте ли си за ефектите върху молекулярната структура на
остриетата на ножчетата за бръснене? Освен тези са открити и други
странни квантови ефекти. Например върху пода на най-високата
пирамида на Голод са разпръснати парчета гранит и кристали. Както се
случва да видим по някои видеозаписи онлайн, по повърхността на тези
скали се получава слабо, но съвсем видимо избледняване, нищо че те би
трябвало да си стоят червеникавокафяви. Белите области не се появяват
върху всички парчета скали - образува се пръстен, насочен точно към
централната ос на пирамидата. Между края на 1997 и началото на 1999
година този резултат е повторен четиридесет пъти в една и съща
пирамида, всеки път с различни скали. Всеки от пръстените обхваща от
петдесет до триста камъка, с общо тегло от двадесет до двеста килограма.
Екипът на Голод събира също така и доказателства, че когато тези
кръгове са най-ярки, в близкия регион се забелязва масово занижаване на
епидемичния фон.
Доктор Александър Голод извършва и експерименти във въздуха над
самата пирамида с руски уред, известен като „военен локатор“ - нещо
подобно на радар. С помощта на този инструмент около пирамидата бива
регистрирана колона от „непозната енергия“ с широчина около петстотин
метра и височина две хиляди метра. За жалост Голод не обяснява
същността на тази енергия, тъй като технологията, която използват за
регистрирането й, е все още строго секретна. Впоследствие установяват,
че около пирамидата съществува още по-голям кръг от енергия, с
удивителната широчина от триста километра. Екипът на Голод изчислява,
че ако за създаването на подобни мощни смущения в атмосферата трябва
да се използва електрическа енергия, то тогава всички електрически
централи на Русия би трябвало да заработят на пълна мощност. Освен
това озоновата дупка, която се намирала директно над пирамидата, се
затворила само два месеца след построяването й.
Голод изгражда също така и поредица от пирамиди над един нефтен
кладенец, а след това сравнява резултатите с близките кладенци.
Установява се, че нефтът под пирамидите става 30 % по-разреден, с което
улеснява извличането с 30 %, тъй като по-разреденият нефт става по-лесен
за изпомпване. Останалите кладенци наоколо, върху които нямало
пирамиди, не показали никакви промени. Освен по-разреден, нефтът под
пирамидите се оказва и доста по-пречистен. В него се регистрират
удивително по-малки количества нежелани примеси като смоли, пи-
робитум и парафин. Резултатите са потвърдени от Московската академия
по нефт и газ.
Екипът на Голод извършва експерименти и със семена за посев -
оставя ги в пирамидата от един до пет дена, преди да ги засее. Този процес
се повтаря при повече от двадесет вида посеви, засети на десетки хиляди
хектара. Във всеки отделен случай семената от пирамидата давали от 20
до 100 % по-голяма продукция. Те не се разболявали и не се влияели от
сушите. Същият ефект се постигал чрез подреждането по периметъра на
нивите на камъни, които са престояли в пирамидата.
Александър Голод установява също така, че всичко, което е вредно за
живота, става полезно, ако се държи в пирамидата. След дори кратък
престой в Пирамидата на живота отрови и други токсини губят
значителна част от унищожителните си свойства. Радиоактивните
материали се разпадат много по-бързо от очакваното. Опасни патогенни
вируси и бактерии стават не чак толкова опасни за живите организми след
преминаване през пирамидата. Дори и психотропните средства като ЛСД
оказват
много по-слаб ефект върху хора, които са били вътре в пирамидата или
близо до нея. Ако си припомним, че мислите ни често идват директно от
Вселенското енергийно поле, този антипсихо- тичен ефект като че ли вече
има по-голям смисъл.
Обикновени плацебо разтвори като глюкоза с вода се превръщат в
ефективни лекарства, които успешно преборват алкохолизма и
наркоманията. Единственото, което се изисква от нас, е първо да ги
подържим малко в пирамидата. Лекарството може да бъде приемано или
интравенозно - чрез инжекция, или погълнато през устата.

Древната технология

Нека сега разгледаме още открития, но направени в някои от

останалите, по-малките пирамиди, които доктор Голод изгражда в Русия и
Украйна. В този случай координатор на проучванията е доктор Юрий
Богданов от Научно-технологичния институт по транскрипция,
транслация и репликация.
В село Раменское в Подмосковието е изградена дванадесет- метрова
пирамида, която успява да накара пшеницата да расте 400 пъти по-добре
от преди. Радиоактивният въглерод бележи забележително понижение на
своя период на полуразпад. Солите демонстрират интересни изменения в
основните си кристални модели. Бетонът става по-як. Диамантите,
синтезирани в пирамидата, стават по-здрави и чисти от обикновено. И
други кристали демонстрират видими промени, като например по-голяма
бистрота. Знам, че всичко това сега ви изглежда трудно за вярване, но ви
гарантирам, че постепенно всичко ще стане по- смислено. Богданов и
екипът му установяват, че зайците и белите мишки стават 200 %
по-издръжливи, а броят на белите им кръвни телца значително нараства.
Това откритие има очевидни последици за професионалните спортисти.
Подобно подобрение не се съпровожда от нито един от вторичните,
увреждащи ефекти, които сме забелязали от нелегалната употреба на
стероиди - спортистите биха станали много по-здрави от подобно
лечение. Ако употребата на силата на пирамидите бе широко
разпространена и на нея бе заложен националният престиж и милиони
долари, коя държава не би искала олимпийските й звезди да не се радват
на ползите от нея - без да броим всички останали професионални отбори,
впримчени в ожесточена конкуренция по целия свят?
В региона на Архангелск имали сериозен проблем с водата, затова
решили да прибягнат към пирамидите на доктор Голод с надежда за
разрешение на проблема. Знаело се, че наличните водни запаси са
заразени с високи количества стронций и тежки метали. Общинската
управа поръчала изграждането на серия от пирамиди в региона и ето че не
след дълго станциите вече изпомпвали съвсем чиста вода. Става ясно, че
оттогава насам водата си е останала завинаги чиста. Същото се е случило в
градчето Красногорское близо до Москва, където една-единствена
пирамида успява да пречисти всичката сол, замърсяваща водите му.
Но пълният размер на мощта на тази древна технология ми стана ясен
едва тогава, когато прочетох какво са открили няколко други екипа от
Руската национална академия на науките - експерименти, които показват
как пирамидите всъщност ни предоставят сигурна защита срещу земните
катаклизми. Предвид невероятните поражения, които могат да бъдат
причинени от урагани, цунами, земетресения, вулкани и други подобни,
няма никаква причина, поради която да не използваме тези възможности в
по-широк, световен мащаб. И ако сега се появи поредният скептик, който
иска да ни каже, че не трябва дори да си помисляме да използваме тази
технология, защото е „маргинална псевдонаука“, моят отговор би бил:
„Но можем ли да си позволим да не пробваме?!“ Смеем ли да бъдем чак
толкова арогантни и чак толкова уверени във възможностите на
конвенционалната наука, та да си позволим да игнорираме напълно мощта
на една толкова евтина и толкова лесна за изграждане технология, която
би могла да спаси земята?
Ето ви един убедителен пример за това какво бихме могли да сторим
с технологията на пирамидите. Руските учени сравняват броя на
земетресенията, случили се в техните региони преди построяването на
пирамидите, със случилото се после. И на мястото на едно голямо,
могъщо земетресение откриват неколкос- тотин миниатюрни
земетресения, такива, които не само че не са усетени, но не са
предизвикали никакви щети. Очевидно пирамидите разреждат
напрежението от триенето и геотектоничния стрес, което обикновено би
причинило мощни, катастрофални земетресения — чрез процес, засега
неизвестен на традиционна- та наука.
 Екип от Всерусийския електротехнически институт в Москва
установява, че ако вземат седем стограмови парчета гранит, престояли в
пирамидата, и ги подредят в кръг с периметър един метър, площта между
тях има 5000 % по-малко вероятност да бъде ударена от светкавица.
Успяват да потвърдят този факт, като поставят гранита върху плоска
метална повърхност, с електрод, който отделя хиляда и четиристотин
киловолта напрежение над тях. В обичайния случай, когато включели
апаратурата за кратко време, електрическият заряд се извивал в дъга и
образувал светкавица, удряйки металната повърхност и прогаряйки дупка
в него. В продължение на сто отделни освобождавания на напрежението
обаче кръгът от гранит от пирамидата се оказва забележително успешен в
защитаването на вътрешната площ от светкавици - попаденията са пет
пъти по-малко, което отново се равнява на 5000 %.
Спомняте ли си за колоната енергия с широчина от петстотин метра,
която се е образувала около пирамидата, както и за доста по-големия
300-километров кръг, за който би била необходима енергията на всички
електроцентрали на Русия? Както става ясно, тази гигантска колона не си
седи просто ей така, без да прави нищо - тя активно отклонява бурите от
целия регион и всякакви други прояви на лошо време. Колкото и да не е
за вярване, връхлитащите бури заобикалят целия този регион, без да
минават през него. Представете си какво би сторила подобна технология
за региони с чести урагани! Цената за издигане на пирамиди би била
много, много по-ниска от разходите за възстановяване на неизбежните
щети от ураганите.
Още една поредица от наблюдения добавя нови дози мистерия и
интрига към тази загадка. Тристакилометровата колона от енергия, за
която споменахме, се е появила около пирамида с височина двадесет и
два метра. Няколко месеца гю-късно озоновата дупка, която стояла от
години над този регион, била значително затворена. С течение на времето
в околността бликнали нови извори. Един щъркел се почувствал
достатъчно спокойно, за да си свие гнездо. И най-удивителното от всичко
— полетата се покрили с цветя, които дори не би трябвало да
съществуват, тъй като отдавна се смятали за изчезнали. Накратко казано,
земята била обновена, изцелена и трансформирана, което доказва, че
животоспасяващите енергии, които всяка пирамида обуздава, имат
забележителен ефект върху всичко около тях.
Фактът, че всички тези данни са били пренебрегнати и напълно
забравени като възможност през тези години, изглежда ни повече, ни
по-малко като престъпление на фона на живота, който е могъл да бъде
спасен. Едновременно с това той ни кара да се запитаме дали и другите
култури в миналото не са изградили пирамидите по същите, съвсем
практични, причини - може би защото те също са били в надпревара с
климатичните промени и евентуалните катастрофи, които са можели да
изтрият техните цивилизации. Това би обяснило необуздания им импулс
да изграждат все повече големи пирамиди.
Непрекъснато се откриват нови пирамиди или планини във формата
на пирамиди, които не са част от конвенционалната археология. Една
такава двойка кандидати за пирамиди или най- малкото планини във
формата на пирамиди в иначе плоска рав- нинна местност се откриват в
Находка - едно от най-големите пристанища в Далечния изток на Русия.
Тези пирамиди получават имената „Брат“ и „Сестра“.
В началото на XX век прочутият руски пътешественик, историк и
антрополог Арсениев казва, че тези хълмове някога са били свещени
места, посещавани често от поклонници от Китай и Корея. Местните
корейски жители казвали, че тези образувания не са естествени - че са
били построени много, много отдавна, но никой не знаел от кого.
Изследователят Максим Яковенко казва: „И тогава, и сега хората твърдят,
че се чувстват здрави и щастливи на тези хълмове - и аз съм напълно
съгласен с тях. Склоновете на тези хълмове са ориентирани в посоките
север, запад, юг и изток, като пирамидите в Египет.“ За жалост през 60-те
години на XX век върхът на планината Брат е взривен за добив на камъни
за строителството, с което дължината му е намалена със 78,5 метра. И ето
най-изненадващото: „След унищожението на върха на Брат (разположен
на 5-6 километра от града), климатът в Находка се променил за няколко
седмици. Хората ми разказваха, че няколко дена след взривовете духал
изключително силен вятър и валели проливни дъждове.“ Както става ясно,
до този момент времето е било много спокойно. Тази промяна е в пълно
съответствие с откритото от Александър Голод и неговите колеги във
връзка с влиянието на пирамидите върху климата. Дори и Брат и Сестра да
са само естествени образувания, все пак е повече от показателно, че
разрушаването на структурата на Брат е съпътствано от подобни
драстични промени във времето.
Последното проучване на Руската национална академия на науките,
за което прочетох, буквално ми скри шапката - защото то показва колко
силно свързано е нашето съзнание със света около нас. Щом пирамидите
са в състояние да намалят силата на земетресенията и да преборят лошото
време, то вероятно могат да сторят същото и с торнадото, цунами и
вулканичните изригвания. Да не забравяме също така, че седем хиляди
човека успяват да намалят световния тероризъм със 72 % — само чрез
медитация. Щом руските пирамиди успяват да окажат сходно въздействие
върху престъпното поведение без никаква друга човешка намеса - било
чрез медитация или по друг начин, - то значи, че вече разполагаме със
силна нова връзка, която си струва да разгледаме.
 Силата на съзнанието

Възможно ли е нашето съзнание по някакъв начин да е отго- ворно за

засилването или дори за пораждането на земетресения, урагани, лошо
време, а защо не и за вулканични изригвания и цунами? Възможно ли е
това да означава също така, че разполагаме с евтин и изключително лесен
начин, по който да помогнем на Земята да премине този критичен
преходен период, така че да не ни се налага просто да се надяваме и да се
молим някой или нещо друго да се появи и да ни спаси? Възможно ли е
също така всичко това да подсказва, че Земята действа като механизъм за
обратна информация на собственото ни съзнание? Възможно ли е
колективната ни тревожност да се окаже точно толкова унищожителна,
колкото и промените на планетата ни? Възможно ли е това да е
своеобразно огледало за собствената ни липса на любов? Възможно ли е
предстоящата златна епоха да символизира време, в което достатъчно
голям брой от човечеството ще се пренастроят на позитивна, любяща
вълна, с което ще ни защитят от бъдещи проблеми?
Руската национална академия на науките потвърждава, че енергията
на пирамидите е в състояние да намали драстично престъпното поведение
на гражданите и да повиши усещането за любов и мир. Единственото,
което руските учени правят, е да оставят гранитни камъни и други парчета
минерал в пирамидата, а след това да ги подредят около няколко от
затворите на Русия, в които пребивават общо около пет хиляди
затворници. Според сайта на Асоциацията за изследване на пирамидите в
Гиза „само за няколко месеца повечето от престъпленията изчезнали, а
поведението на обитателите значително се подобрило“ В затворите, обект
на проучването, нямало никакви други промени, освен тези натоварени с
енергията на пирамидата парчета гранит, поставени наоколо.
Това последно проучване със затворниците е един от най- значимите
изводи, особено на фона на информацията за Вселенското енергийно поле,
с която се запознахме в първите пет глави. По някакъв странен начин
чувствата на любов и мир, които обикновено се считат за абстрактни
емоционални явления с изцяло психологически характер, имат
непосредствено въздействие върху нашето обкръжение. Енергиите на
пирамидите създават осезаемо подобрение в поведението на
престъпниците - точно като ефекта от медитацията на седем хиляди
човека, намалил световния тероризъм със 72 %, за който говорихме преди.
Въоръжени с това познание, ние можем да изцелим Земята. Сякаш самият
живот притежава все още неоткрито енергийно поле, което поддържа
самото му съществуване, и това поле излиза директно от Земята -
откъдето впоследствие се улавя и концентрира от тези уникални
пирамидални структури. Радиацията се намалява, озоновите дупки се
затварят, земетресенията и лошото време се редуцират или изцяло
елиминират, водата се пречиства, реколтата се увеличава, болестите
драстично намаляват, сградите стават много по-здрави и безопасни,
намаляват значително даже престъпността, тероризма и психическите
заболявания, а често и напълно изчезват. Всички тези неща може и да се
смятат за отделни проблеми, далеч отвъд способностите за управление на
когото и да било, но вече става ясно, че те са част от едно
взаимносвързано цяло.
Щом се замислих и осъзнах в пълна степен възможностите на тази
нова наука, ми стана съвсем ясно защо толкова много култури са
положили такива големи усилия да изградят гигантски пирамиди, могили,
изправени камъни и други форми на ме- галитни структури по целия свят.
Става ясно, че естествените материали като варовика и гранита са
най-ефективните средства за строеж, които можем да открием, за
изграждането на най-добрите, най-мощните генератори на Вселенското
енергийно поле. Законите на физиката, които превръщат силата на
пирамидите в реалност, би трябвало да сработват и на всяка друга планета,
която съдържа интелигентен живот, в миналото, настоящето или
бъдещето й - така че е много вероятно пирамидите да са изключително
често срещани из цялата Вселена. Но както става ясно, ние едва сега
започваме да проумяваме науката, скрита в тях.
Енергийната еволюция

Но как се връзва всичко това с 2012 година и пророчествата за

златната епоха? Няма никакво съмнение, че в тази нова наука са налице
множество загадки, до които все още не сме се докоснали, затова ще се
наложи да ги проучим стъпка по стъпка, докато схванем насоките за
златната епоха, които са ни оставени. Една от най-очевидните области, в
които трябва да потърсим тези насоки, е нашата собствена биологична
направа. Целебните ефекти на пирамидите са толкова странни и
фантастични, като че ли сме пропуснали да забележим някои много
основни аспекти от физичните закони, както и какво означава това да си
жив организъм. Оставаме с неизбежното заключение, че една от най-
основните ни форми на хранене трябва да е някакъв вид енергия. Освен
това ще стане ясно, че можем да получим тази храна само чрез престой
във вътрешността на пирамида, чрез съжителства- не с предмет, зареден в
пирамида, или чрез поглъщане на при- видно прости субстанции, като
например обикновена вода, която е била съхранявана известно време в
пирамида.
С напредване на проучванията ми аз открих фантастични
доказателства в подкрепа на енергийната връзка с биологичния живот. И
което е най-интересното, тази скрита сила се оказа източникът и
създателят на самия живот. Тя е в състояние съвсем спонтанно да
пренапише ДНК, за да трансформира определен вид в нещо съвсем ново и
различно. Спомнете си за изчезналите растения, които най-неочаквано са
се появили в полята около пирамидата в Русия. Откъде са дошли тези
цветя? Откъде е пристигнал генетичният им материал? Възможно ли е
съществуващите растения по някакъв начин да са били пренаписани - на
ДНК ниво, - за да се върнат обратно към по-стари, забравени видове? Ами
еволюцията? Възможно ли е кодът на ДНК да е записан някак си в
енергията на самата галактика, така че ние непрекъснато да сме обекти на
трансформация, насочена към едно ново ниво в човешката еволюция?
Това като нищо може да се окаже изпълнението на редица древни
пророчества, предвещаващи появата на златната епоха някъде след 2012
година - една масирана, движена от енергията еволюция на човешките
видове такива, каквито ги познаваме. Знам, че това не е сред нещата, които
бихте чули от страна на конвенционалната наука. Вероятно през целия си
живот сте били обучавани и настройвани така, че да възприемате подобни
идеи като абсурдни. Но преди да се изсмеете, бих искал да ме
придружите в проучването на категоричните научни
доказателства, че подобна еволюция действително е в ход... и
че при това е в ход от доста време.
 Девета глава
ИЗТОЧНИКЪТ НА ВСЕЛЕНСКОТО ЕНЕРГИЙНО ПОЛЕ

Древната човешка цивилизация може и да е била далеч по- гапреднала,

отколкото сме свикнали да вярваме. Нашите пред- щ са положили
изключително големи усилия, за да ни накарат да се запознаем с 25
920-годишния цикъл, известен като пре- десия на равноденствената точка,
която в исторически план се )азделя на дванадесет ери или епохи от Зодиака,
всяка от които с продължителност 2160 години. Голямата пирамида в Гиза
като че ли също е изградена, за да ни насочи вниманието към гози 25
920-годишен цикъл, след като измерим точната дължима на диагоналите в
пирамидни инчове. Майсторството, с което 2 изградена Голямата
(Хеопсовата) пирамида, далеч надвишава настоящите ни технически
възможности, особено когато вземем предвид излъсканите като огледало
бели варовикови облицовъч- ии камъни, украсявали външните й стени. И
вече знаем, че Бащите основатели на Съединените американски щати са
комбинирали символиката, скрита зад завръщането на завършващия камък на
пирамидата, с мистериозните пасажи от Сибилински- ге пророчества,
предсказващи настъпването на златната епоха. Всички тези пророчества
подсказват, че с края на Великата година всички ние отново ще се съберем с
боговете и на практика ще се сдобием със същите свръхестествени
способности като тях-така че „Златният ще се въздигне наново из цялата
земя“.
Ако изберем да приемем руските открития на сериозно, съвсем
естествено се налага изводът, че дори и без намесата на пирамидите
въздействията върху материята, енергията, биологията и съзнанието ще
бъдат напълно постижими. Вече разбрахме, че Вселенското енергийно поле е
жива и мислеща форма на съзнание, което подсказва, че ще ни се наложи
значително да разширим хоризонтите си относно същността на живота. Ние
споделяме мисли с всички живи същества и продължаваме да оставаме в
съзнание, дори когато телата ни са в клинична смърт. В тази глава ще се
запознаем с биологичните аспекти на Енергийното поле в доста по-големи
подробности. А с Втора част ще навлезем в дълбините на мистериите на
времето и пространството, които стоят в основата на влиянието на
пирамидите, и ще се запознаем с тяхното отражение върху физическата
материя.
Изобилие от малко известни научни данни разкриват уникалните
биологични свойства на Вселенското енергийно поле. Добра начална точка са
изследванията на немския учен Ханс Дриш от 1891 година. Дриш изследва
морския таралеж, който има уникален организъм, в смисъл че притежава
растителни клетки, които изглеждат и се държат точно като растенията, но
има и животински клетки. В ранните етапи на развитието си ембрионът на
морския таралеж е единствено и само една куха сфера. Растителните клетки
са приблизително в долната половина от ембриона, а животинските клетки са
в горната половина. Щом ембрионът се развие достатъчно, растителните
клетки се претъркулват навътре и образуват джоб, който се превръща в
черво, а животинските клетки остават отвън. През 1891 година Дриш
открива, че ако раздели първите две клетки на ембриона на морския таралеж,
всяка от тях се превръща в нов ембрион, а не в деформиран полуорганизъм.
За времето си това откритие е прието като шокиращо и неочаквано. Още
повече, Дриш открива, че може да среже ранния, сферичен ембрион на осем
различни парчета и всяко от тях да прерасне в напълно нов ембрион, дори
ако парчето, което е срязал, да е от 100 % растителни клетки без никакви
видими животински характеристики.
Днес повечето хора не биха възприели подобни открития като нещо
особено. Ние автоматично приемаме, че всяка ДНК молекула притежава
всички нужни структури за създаването на организъм, така че можем да
сътворим изцяло нов организъм само от една клетка. Имайте предвид, че това
е само едно обяснение и в никакъв случай не е единственото... и може дори
да не е най-правилното. Дриш вярва, че съществува висша сила, която е
предопределила растежа на всяка клетка в ембриона. Силата съдържа
информация, която дава на всяка клетка инструкции какво трябва да направи
в зависимост от разположението на клетката. Именно тази сила е факторът,
който определя дали една клетка трябва да бъде животинска или растителна,
както е в случая с морския таралеж.
Дриш публикува своите открития през 1912 година и това вдъхновява
Александър Гурвич, руски учен, да продължи с изследването. Гурвич вярва,
че тези енергийни полета се откриват не само в ембриона - те управляват и
контролират растежа и на напълно зрели организми. Гурвич смята, че всички
организми са поддържани живи от това „митогенно енергийно поле“ и че
едновременно поемат и излъчват тези полета през целия си жизнен цикъл.
Гурвич изследва блестящия аспект на тези полета чрез използване на растящ
лук. Той допуска, че по-голямата част от живата енергия ще се изстреля от
върха на новопокълиа- лото растение, тъй като именно оттам се показват
новите листа. Изхождайки от тази хипотеза, той насочва върха на единия от
растящите стръкове лук към страната на другия, но без да им позволява да се
докосват. И наистина, клетките на втория стрък лук израснали доста по-бързо
от останалите клетки, образувайки видима издутина на мястото, където сочел
първия стрък. Не по-малко интересно е, че според Гурвич ефектът би могъл
да бъде изцяло блокиран чрез поставяне между двата стръка на парче стъкло
- стъклото отразява инфрачервената и ултравиолетовата светлина. Но пък
парче кварц не оказва този блокиращ ефект - кварцът поглъща
инфрачервената и ултравиолетовата светлина и им позволява да преминават
през него. Следователно не се нуждаем чак от силата на пирамидите, за да
постигнем буен растеж - видно е, че жизнената енергия дори само на един
стрък лук е напълно достатъчна, за да окаже положителен ефект на
останалите клетки на лука.
Александър Гурвич публикува този свой ключов доклад през 1926
година. Към този момент той е провел още няколко подобни експеримента, с
които доказва, че от върха на лучения стрък се излъчва много слаба, но
доловима с уреди ултравиолетова радиация, която създава неговия
„митогенен ефект“. И тук отново става ясно, че ултравиолетовата светлина е
една от следите, които оставя Вселенското енергийно поле, но не е само поле
- така, както вълната върху повърхността на езеро, породена от камък, който
току-що сте хвърлили, не е самият камък. През следващите години редица
други руски учени повтарят класическия експеримент на Гурвич,
получавайки същите положителни резултати. Ала тези интригуващи
проучвания са изместени от вълнуващите спекулации относно гените и ДНК
- че именно те са отговорни за кодовете, които изграждат живите организми,
и именно те определят техния растеж.
Друг от пионерите на тези изследвания, които си струва да споменем, е
невроанатомът Харолд Бър от университета Йейл. Той установява, че дори и
неоплоденото яйце на саламандър има електрическо енергийно поле, което
вече е приело формата па възрастен саламандър - по дължината на яйцето се
регистрира права линия заряд в посоката, която постепенно ще се превърне
във възрастен индивид. В семената на растенията пък Бър открива
електрически полета, които приличат много на възрастните растения.
Същите електрични полета се регистрират и около много други форми на
живот. Той забелязва, че зарядът на тези енергийни полета се променя с
растежа, циклите на сън и будуване, количеството приемана светлина,
регенерацията на тъканите, наличието на вода, бурите, началната фаза на
раково заболяване и дори с циклите на Луната. Хирургът ортопед доктор
Робърт Бекър пък изучава естествените електрически полета на човешкото
тяло и установява, че най-силните електрически заряди на всеки човек се
намират в точките, които използва китайската акупунктура. Става ясно, че
науките на древността съдържат много повече ценни знания, отколкото
мнозина от нас са кондиционирани да мислят.

Фантомният ефект на ДНК

Сега искам да скоча доста напред във времето, в годината 1984, защото
именно това е годината, през която „пристрасте- ността“ ни към ДНК се
сблъсква с едно сериозно предизвикателство. То е отправено от доктор
Пьотър Гаряев. Откритието на Гаряев ни дава силни основания да смятаме,
че митогенното излъчване - Вселенското енергийно поле - може би действа и
в нашата ДНК. Освен това навежда на идеята, че пълният генетичен код на
организмите може и да не се съдържа изцяло в молекулата на ДНК - или
най-малкото не като единствено местоположение.
Когато Гаряев слага една мостра ДНК в миниатюрен кварцов контейнер,
залепен с лазер, и след това я наблюдава с чувствителна апаратура, която би
могла да улови дори единични фотони светлина, той открива, че ДНК
действа като гъба за светлината. По някакъв странен начин молекулата на
ДНК абсорбира всички светлинни фотони в околността и буквално ги
складира във формата на извита спирала. А това е повече от странно.
Очевидно е, че ДНК създава нещо подобно на завихряне, което привлича
светлината - по начин, доста подобен на действието на черна дупка, но в
доста по-малки мащаби.
Едва шепа учени биха били готови да признаят, че светлината би могла
да проникне и в епифизната жлеза — обаче Гаряев доказва, че молекулата на
ДНК изсмуква фотони от някъде, чрез някакъв непознат на нас процес.
Поради огромните трудности, свързани с изучаването на живия човешки
мозък, с епифизната жлеза засега не са правени никакви експерименти от
този характер - или поне не такива, които са известни на широката публика.
Единствената технология, с която разполагаме и която би могла да задържи
светлината в спирала като онази, която Гаряев открива в молекулата на ДНК,
е фиброоптичният кабел — но дори и за фиброоптичните кабели не се е
чувало да могат да черпят жадно светлина от своето обкръжение.

Фантомният ефект на ДНК, открит от д-р Пъотър Гаряев, доказва, че

молекулата на ДНК улавя и съхранява светлината. Някаква мистериозна сила
задържа светлината на същото място до 30 дена, дори след като самата
молекула на ДНК е премахната.

Ние не сме свикнали да мислим за светлината като за нещо, което може

да бъде съхранявано - знаем, че тя обикновено се стрелка през
пространството с огромна скорост. Ако изобщо успеем да я уловим на едно
място, обикновено очакваме от нея да се изтощи и да изгуби енергията си.
Дори и в случая с фотосинтезата единственият начин, по който растението
би могло да съхрани светлината, е като автоматично преобразува енергията й
в зеления хлорофил. А сега разбираме, че дори самата светлина може да се
използва като хранителен запас за ДНК, почти като катеричките, които си
събират жълъди за зимата, като ги крият по хралупите си. А това откритие
поражда цяла нова вълна от въпроси. Какво по-точно е онова, което
съхранява светлината? Как точно я съхранява? И защо изобщо я съхранява?
За да отговорим на тези въпроси, се налага да надникнем по-задълбочено в
откритието на Гаряев - защото това е само началото.
Истинската магия се случва след края на експеримента на доктор Гаряев.
Той грабва кварцовият контейнер с ДНК и просто го маха от мястото му.
Оттук нататък уж нищо повече не би трябвало да се случи. Въпреки това, за
негово тотално изумление, въпреки че е премахнал всичко - ДНК, контейнера
и цялата апаратура - светлината продължавала да си се вие в спирала на
същото място, въпреки че ДНК вече я нямало там.
Каквото и да е онова, което е държало светлината на същото място, то
определено не се е нуждаело от ДНК молекулата. Защото то било нещо
друго. Нещо невидимо. Нещо, което е достатъч- но мощно, за да съхрани и
контролира видимата светлина, поддържайки я във формата на самата ДНК
молекула. Единственото рационално, научно обяснение е, че сигурно
съществува някакво енергийно поле, което си върви заедно с ДНК
молекулата - нещо като енергиен „дубликат“ на ДНК. И този дубликат има
същата форма като физическата молекула, така че, дори и да премахнем
молекулата, дубликатът продължава да се мотае на същото място, където е
била тя. Той не се нуждае от присъствието на ДНК, за да продължава да си
върши работата - да съхранява видимата светлина. Няма съмнение, че
съществува някаква сила, доста сходна на гравитацията, която задържа
фотоните на същото място.
Последствията от това откритие са умопомрачителни. Както знаем, в
случая с човешкото тяло си имаме работа не само с една молекула ДНК -
имаме си трилиони такива молекули, в изключително прецизна структурна
подредба. Имаме си костна ДНК, ДНК на различните органи, кръвна ДНК,
мускулна ДНК, сухожилийна ДНК, кожна ДНК, нервна ДНК и мозъчна ДНК.
И така, изхождайки от експеримента на Пьотър Гаряев, не можем да не
допуснем, че и цялото ни тяло трябва да си има свой енергиен дубликат. А
това пасва перфектно с наблюденията и теориите на Дриш, Гурвич, Бър и
Бекър - че съществува енергийно поле, което казва на клетките ни какво да
правят и къде да го правят. И щом добавим към всичко това и откритието на
Гаряев, установяваме, че вероятно най-важната функция на ДНК е да
съхранява светлината - както във физическото ни тяло, така и в енергийния
ни дубликат. Става ясно, че конвенционалната наука се нуждае от сериозно
преосмисляне. Налице е голям обем информация за биологичния живот,
която традиционната наука или не знае, или отказва да признае.
Фантомният ефект на ДНК е безсъмнено едно от най-значимите научни
открития в най-новата ни история. Той доказва, че молекулата на ДНК има
някаква странна връзка с квантовата механика, която учените
традиционалисти още не са открили. Вече разполагаме с доказателства, че
ДНК взаимодейства с някакво невидимо, засега неоткрито енергийно поле,
което не е с електромагнитен характер, но което очевидно може да
контролира електромагнитната енергия — в дадения случай чрез съхранение
на фотони, дори когато наблизо не съществува физическа молекула, която да
ги задържи.
И това не е всичко. Когато Гаряев напръскал този фантом с течен азот,
който създава внезапен хлад, светлинната спирала изчезнала - но след пет
минути отново се появила. Това упорство на фантома на ДНК - нашият
енергиен дубликат, дори и пред лицето на сигурното унищожение, е още
по-странно и от самото явление. Дори и да унищожим целостта на района, в
който се е намирал фантомът на ДНК - в дадения случай чрез внезапен
прилив на студ, - след малко той пак се появява и възстановява тази цялост.
Обкръжаващата светлина отново бива организирана в уникалния
спираловиден модел на ДНК, който е съществувал преди. Конвенционалната
наука не би могла да ни предложи нищо, с което да обясни това явление - и
въпреки всичко то се случва.
Колко дълго според вас се е задържал този фантом? Колкото и да не е за
вярване, фантомът на ДНК останал видим до тридесет дена след първата си
поява. И през цялото това време Гаряев го обстрелвал с течен азот, обаче той
продължавал пак да се връща. Както вече вероятно се досещате, това
противоречи на всичко, което изповядват съвременната биология и физика -
обаче е факт.
Тази информация съществува вече двадесет и пет години, а освен това
през 1990 година в САЩ експериментите са повторени от Р. Пекора, но
досега никой не е чувал за нея. Очевидно е, че фантомът на ДНК не е с
електромагнитен характер - около него има редица странни неща, които
противоречат на всичко, което знаем за електромагнитната енергия. Но пък
си пасва перфектно с онова, което наричаме Вселенско енергийно поле.
Става ясно, че на микробиологично ниво си имаме енергиен дубликат.
Нашето ДНК по някакъв начин влиза във взаимодействие с енергийно поле,
което засега е като цяло непознато за западните учени и което оставя след
себе си фантом, подлежащ на измерване. Това означава, че нашият дубликат
продължава да върши работата си по улавяне на светлината, дори и когато
нас вече ни няма там. Ако в момента си седите на стола и четете тази книга, а
след това станете и се преместите на друго място, вашият енергиен дубликат
ще продължи да завихря светлината в миниатюрни спирали точно на
мястото, където сте седели допреди малко - с всяка отделна молекула ДНК от
трилионите такива, в продължение на най-малко тридесет дена, след като сте
си станали от мястото. Тъй като размерите, за които става въпрос, са
микроскопични, този ефект не би могъл да се види с невъоръжено око - обаче
Гаряев успява да го измери в лабораторията си. Оказва се, че енергийният ни
двойник е като перфектна холог- рама на физическите ни тела, точна до
последната клетка.
 А сега да си спомним за проучванията на доктор Йън Сти- вънсън, за
които говорихме в Четвърта глава. В продължение на над четиридесет
години доктор Стивънсън събира доказателства за прераждането на близо
три хиляди деца и установява, че спомените, особеностите на характера,
талантите и други специфични качества се пренасят от един живот в
следващия, в това число способността за запаметяване на имена и връзки,
както и някои черти от лицето. Доктор Джим Тъкър извежда тези
изследвания на ново ниво, като използва програма за лицево разпознаване, за
да докаже, че тези деца имат силни лицеви прилики с хората, които си
спомнят, че са били в предишния си живот. Да не забравяме също така, че
смъртоносните рани от предишния живот обикновено се появяват като
родилни белези в „новото“ тяло. Всичко това би могло да получи ясно
обяснение, ако приемем, че нашият енергиен дубликат не умира със смъртта
на физическото ни тяло - той се носи от един живот към друг и пази в себе си
всички спомени. Някои от нас са в състояние да черпят директно от тези
спомени - особено когато сме все още деца и преди предубедената
настойчивост на родители, учители и всякакви други възрастни да ни е
хипнотизирала да повярваме, че това е невъзможно.

Холографският мозък

Но ако тялото ни си има енергиен дубликат във Вселенското енергийно

поле, това не означава ли, че и целият ни мозък си има холографски
дубликат? Може би. Но това повдига поредния спорен въпрос. Щом
всичката ДНК в нашия мозък си има свой енергиен дубликат, то не може ли
този холографски мозък по някакъв начин да е отговорен за поне част от
нашите мисли и ] действия? Възможно ли е част от нашето съзнание да
работи в скрита, невидима паралелна реалност дори в този момент, докато
четем тази книга? Дали имаме напълно еднакъв холографски мозък, който по
някакъв начин влиза във взаимодействие с физическия ни мозък,
използвайки ДНК във всеки отделен физически неврон като антена? Това са
все интригуващи въпроси. В първите пет глави на тази книга вече се
запознахме с достатъчно изумителни доказателства в подкрепа на идеята за
енергиен мозък, но сега е време да надзърнем в няколко допълнителни
биологични проучвания.
През 1997 година във вестник „Ню Йорк таймс“ излиза съобщение, че
деца с увреждания на мозъка повишават нивата си на интелект и физическа
координация чрез премахване на онази от мозъчните половини, която е
увредена. Но ако човек изгуби половината от мозъка си, не би ли трябвало да
изгуби и половината от паметта си или половината си от способността за
движение? Очевидно не. Това откритие „удивлява дори и най- добрите
учени“, а според доктор Айлийн Вайкинг от университета „Джон Хопкинс“,
която изучава петдесет и четири деца с такава операция, „изумени сме от
недвусмисленото запазване на паметта, както и от съхранението на личността
и чувството за хумор на децата“. Безсъмнено не е никак лесно да убедиш
изплашените родители да разрешат подобна крайна операция за децата си, но
както става ясно, тя има огромен ефект. През 2003 година от „Джон
Хопкинс“ публикуват нова версия на същото проучване, което вече включва
111 деца, претърпели тази операция в периода между 1975 и 2001 година,
като показват, че 86 % от тях или окончателно се освобождават от
пристъпите си, или най-малкото вече не се нуждаят от лекарства. Доктор
Ерик Ко- соф обяснява почти чудодейния ефект на тази процедура така:

Вече е ясно, че качеството на живот на децата с хронични, остри

пристъпи се подобрява значително след операцията... В почти всички случаи
децата престават да бъдат зависими от множеството лекарства, а
постоперативно повечето от тях вече вървят, тичат и въобще — живеят
нормален живот.

През 1980 година Роджър Люин публикува в престижното списание

„Сайънс“ статията „Мозъкът ви наистина ли ви е необходим?“, в което
анализира работата на доктор Джон Лорбър - безспорно най-добрият
специалист в света в заболяването, наречено „хидроцефалия“ или „вода в
мозъка“. При това заболяване цереброспиналната течност се качва в мозъка и
създава там ог- ромно налягане, без никакъв начин да бъде източена. При
най- тежките случаи почти целият череп се изпълва с тази течност, а
мозъчната тъкан едва се вижда. Голяма част от болните умират или остават
пълни инвалиди. Днес лекарите вече изтеглят течността по хирургичен път,
но по времето на Лорбър това все още не се е правело.
Лорбър изучава общо 253 болни от хидроцефалия в Ше- филдския
университет. Девет от пациентите в тази група имат останала само 5 % от
мозъчната тъкан - което по принцип би трябвало да е пълна трагедия.
Въпреки това четирима от тези девет човека имали коефициент на
интелигентност, далеч надвишаващ 100, а други двама - коефициент на
интелигентност над 126. С други думи, шестима от тези деветима души си
били съвсем добре - с изключение на факта, че почти нямали мозък.
Предлагам ви цитат от доклада на самия Джон Лорбър относно този
удивителен феномен.

„ В този университет има един студент, който има коефициент на

интелигентност 126, получил е множество грамоти по математика и в
социално отношение е напълно нормален. И въпреки това момчето на
практика няма мозък. “ Лекарят на студента от университета забелязал, че
главата на младежа е малко по-голяма от нормалното, затова, просто от
любопитство, го насочил към Лорбър. „Когато му направихме скенер на
мозъка — спомня си докторът, — видяхме, че вместо обичайната
4,5-сантиметрова дебелина на мозъчната тъкан между вен- трикулите и
мозъчната повърхност има само тънък слой мантия, с не повече от
милиметър дебелина. Оказа се, че черепът на момчето е пълен предимно с
1{ереброспинална течност

И ако все още не сте схванали, нека повторим: Лорбър казва, че

единствената мозъчна тъкан, която е останала, е с дебелина от един
милиметър и се намира по вътрешната стена на черепа. Според Патрик Уол,
професор по анатомия в „Юнивърсити Ко- лидж“, Лондон, в това няма нищо
ново.

Десетки подобни съобщения пълнят медицинската литература, при това

не от вчера... Но най-важното при Лорбър е, че той е провел продължителни
серии от систематично сканиране, а не се занимава само сразказване на
анекдоти. Събрал е забележителен набор от данни, които му дават основание
да пи попита: „Икак сега да обясним това?“

След появата на това спорно проучване следва неизбежната вълна от

критики и възражения. Доктор Лорбър признава, че данните от скенерите на
мозъка наистина са трудни за тълкуване, затова през 1984 година публикува
още по-подробно проучване. И установява, че в случая със студента по
математика, който има коефициент на интелигентност 126, са изгубени цели
44 % от мозъчния обем, а останалата част от мозъчната тъкан е компресирана
до свръхтънък слой, обхващащ вътрешността на черепа. Въпреки всичко това
момчето определено се радвало на доста над средното ниво на
интелигентност и нямало никакви проблеми с мисленето и запаметяването на
информация. А това показва докъде може да стигне „мисленето с
Вселенското енергийно поле“.
За щастие вече на никого не му се налага да страда от подоб- но
заболяване, благодарение на хирургичните методи по поставяне на апаратура
за изтегляне на водата. Но за животинската популация не може да се каже
същото. Множество лабораторни хамстери в Централна Европа завършват с
хидроцефалия като наследствено заболяване. През 2006 година списание
„Ветеринарна патология“ публикува проучване, което показва, че дори и
хамстерите с най-остри форми на хидроцефалия - тоест онези, които почти
нямат мозъци - пак изглеждат на пръв поглед добре. Животните не
демонстрират нито някакво странно поведение, нито срещат трудности и са в
състояние да действат, мислят, помнят, да движат телата си и да се
размножават по напълно нормален път.
Изключително примамливо е да проучим връзката между фантома на
ДНК, открит от Пьотър Гаряев, и идеята за холографския мозък, който
всъщност извършва част от мисленето вместо нас. Ако Гаряев е прав и
молекулата на ДНК действително улавя и съхранява светлината, то тогава
определено трябва да приемем, че напълно независимо от него и други учени
би трябвало да са стигнали до същия извод.
ДНК съхранява, трансформира и освобождава светлината
 Една от любимите ми части от книгата на Лин Мактагарт „Полето“ е
нейният обзор на работата на Фриц-Алберт Поп, професор по биофизика в
университета на Марбург, Германия, който от началото на 1970 година
започва да прави подобни открития. И макар Поп да не открива фантома на
ДНК, работата му се съчетава перфектно с тази на Гаряев, а освен това
добавя нови измерения към феномена. Той започва с проучване на един от
най-смъртоносните карциногени, познат като бензо(а)пирин. Когато го
облъчва с ултравиолетова светлина, установява, че той я поглъща, обаче
после я изпраща обратно на съвсем различ- на честота. Друго доста сходно
на него химическо вещество - бензо(е)пирин, не притежава този разграждащ
светлината ефект и за разлика от смъртоносния си братовчед е напълно
безвредно за живите организми.
Възможно ли е този разграждащ светлината ефект да се окаже
липсващата брънка към проумяване механизма на раковите заболявания?
След като Поп изучава тридесет и седем други химически вещества, някои от
които карциногени, стига до извода, че и всяка канцерогенна субстанция
пренарежда ултравиолетовата светлина по същия начин. Всички тези
смъртоносни карциногени систематично нарочват честотата от 380 наномет-
ра. Впрочем единствената обща връзка между тези пораждащи ракови
заболявания химически вещества, която Поп открива, е, че всички те
поглъщат светлината с честота 380 нанометра и я пренареждат на някаква
друга честота. Това очевидно подсказва, че светлината на честота 380
нанометра е изключително важ- на за нашето здраве и добруване, но ако
никога не позволите на слънчевата светлина да докосне кожата ви, без да сте
си сложили слънцезащитно масло, няма да получите нищо особено от нея,
тъй като този род козметични продукти напълно блокират ултравиолетовата
светлина.
След това Поп научава, че множество биологични лабораторни
експерименти доказват, че с ултравиолетова светлина могат да бъдат
унищожени 99 % от съответната клетка, но ако след това й се повлияе с една
съвсем лека пулсация на същата честота, тя почти напълно се възстановява -
при това само за един ден. Този процес е познат като „фотовъзстановяване“
обаче никой не е напълно наясно с механизма му. За огромна изненада на
Поп, най-успешните ефекти на фотовъзстановяването се оказъзт на честота
380 нанометра, нищо че нито един от учените, които са провеждали тези
изследвания, не е имал представа за неговите открития.
Следователно става ясно, че електромагнитната сигнатура на
Вселенското енергийно поле при проникването му в нашата реалност е
най-силна при дължина на вълната 380 нанометра. Енергийното поле
притежава и качествата на течност— изключително важен елемент, на който
ще се върнем по-нататък. Това означава, че в рамките на самото поле можем
да създадем ритмични пулсации или онова, което повечето хора познават
като вибрации, и да получим доста по-силен ефект. Спомнете си как
римските войници са променяли скоростта си на движение в рамките на
самия строй, когато са преминавали по мост. Ако са продължавали да
маршируват с една и съща скорост, тоест „крачка“ и по моста, мостът със
сигурност е щял да се разтресе, и нищо чудно дори да падне. Натрупан,
резонансът на отделните леки вибрации би подействал разрушително на
съоръжението. Същото важи и за Вселенското енергийно поле, само дето при
него това натрупване на вибрациите се оказва полезно.
И така, при експериментите с фоговъзстановяване на клетките слабите
пулсации от светлина при 380 нанометра дължина на вълната очевидно
създават такива вибрации въз Вселенското енергийно поле, които ускоряват
драстично лечебния процес при навлизане на енергийния поток. Той на сзой
ред започва да залива почти мъртвите клетки с подмладяващите си сокове и
жизнената си енергия и не след дълго те се радват на забележително
възстановяване.
Фриц-Алберт Поп е заинтригуван от идеята да разбере дали човешкото
тяло наистина съхранява и отдава светлина. Отправя предизвикателство на
студент на име Бернард Рут за целите на бъдещата си дисертация да проведе
експеримент, за да провери дали ще успее да докаже, че нашите тела отдават
светлина. Рут е скептик и разглежда цялата идея като смехотворна, обаче
Поп му поставя задачата просто да я опровергае. Тогава Рут се заема
старателно да създаде апаратура, която да може да брои светлината, фотон
по фотон. Между другото това негово устройство все още се счита за един от
най-добрите детектори на светлина. Апаратурата е готова за първия си тест
през 1976 година и експериментите започват със семена на краставица. За
тяхно изумление семената действително се оказват отделящи фотони и при
това светлинните пулсации са много по-силни, отколкото Поп е очаквал.
Бернард Рут обаче е все така скептично настроен и отдава отделянето на
светлина на наличния хлорофил. Затова решават да продължат с картофи,
които нямат никакъв хлорофил и въобще не преминават през процеса на
фотосинтеза. Въпреки това картофите се представят като отделящи още
повече светлина и от семената на краставица. И което е още по-интересно,
светлинните им емисии са изключително кохерентни, което означава, че са
отлично структурирани, точно като лазерния лъч.
След това двамата пробват с обстрелване на ДНК с химическо вещество,
познато като етидиум бромид, което кара молекулата да се развие и умре. Но
както и може да се очаква, колкото повече Поп обстрелва ДНК с това
вещество, толкова повече светлина отделя молекулата. Това го кара да
заключи, че способността за съхранение и освобождаване на светлина е
ключов аспект в работата на ДНК - точно както установява и Пьотър Гаряев
по-късно. Традиционната наука все още не е успяла да влезе в крачка нито с
тези научни пробиви, нито с откритието на Гаряев, че енергийното поле,
отговорно за съхранението на тази светлина, не само че не е
електромагнитно, но и няма нужда от ДНК, за да работи.
 С напредването на изследванията си Поп установява, че всички живи
същества излъчват фотони. Лъчението варира от много малък брой до
стотици фотони. Интересното е, че рудиментарните животни и растенията
отделят много повече светлина (около сто фотона на квадратен сантиметър в
секунда), отколкото хората, които отделят само десет фотона в секунда за
същата площ. Това е светлина на висока честота, варираща между двеста до
осемстотин нанометра - доста над видимия обхват. И е определено
кохерентна, като лазерен лъч.
Поп открива също така, че ако насочи светлина към живи клетки, те първо
поглъщат светлината, а не след дълго я освобождават с интензивно избухване.
Той нарича този процес „отложена луминесценция“ И това е същото, което
бихме очаквали да видим след откритието на Гаряев, че молекулата на ДНК
съхранява светлината. Очевидно е, че ДНК прави нещо със светлината, а не
просто да си я съхранява за неопределено време. Откритията на Поп пасват
перфектно и с наблюденията на Гурвич за енергията, излизаща от върха на
стръка лук - включително и с факта, че ефектът може да бъде блокиран при
поставяне на изолиращ екран. Накратко казано, нашата ДНК безсъмнено гра
 би светлина така, сякаш тя е пряк източник на енергия и живот. И ако
получи твърде много светлина, после я изпраща обратно - може би както
живият организъм изхвърля веществата, от които вече не се нуждае. Ала Поп
е убеден, че за разлика от биологичния отпадък, тези светлинни излъчвания
служат за една много полезна цел — те съдържат информация. И
по-конкретно, светлинните пулсации пренасят кодовете за възстановяването
на реда и баланса в тялото.
Фриц-Алберт Поп открива още, че когато сме под стрес, ние излъчваме
значително по-голяма част фотони, дори и да не поемаме никаква
допълнителна светлина. Според мен това откритие е със знаменателно
значение. Известно ни е, че редица заболявания се изострят и дори
причиняват от стрес. Много е възможно тогава, когато сме под стрес или ни
владеят негативни емоции, ние да отдаваме част от собствената си
жизненост, като през клетките си изхвърляме светлината, складирана в
нашето ДНК. Но защо телата ни правят това? Оказва се, че тези
допълнителни изблици на светлина съдържат информацията, от която
нашите клетки се нуждаят, за да се изцелят от всичките увреждания, които
им причиняваме чрез негативните си емоции.
Следователно, за да възвърнем отново доброто си здраве, се налага
отново да заредим нашето ДНК, като получим повече светлина. А това
повдига поредния любопитен въпрос. Очевидно е, че преобладаващата част
от нашите клетки не са изложени на пряко светлинно облъчване -
изключение правят само клетките по кожата ни. Тогава как точно да се
сдобием с повече светлина? Как светлината си проправя път през
най-дълбоките, най- вътрешни части на телата ни? И дали всичката светлина
идва единствено от видимите източници около нас? (Няма съмнение, че ако
ни затворят в напълно тъмна стая, ние няма да умрем, обаче нашето ДНК
безсъмнено продължава да черпи непрекъснато светлина отнякъде.)
Възможно ли е тези фотони да се излъчват директно от Вселенското
енергийно поле? И ако това поле и неговата енергия са фундаментално
свързани със съзнанието, както подсказват руските изследвания на
пирамидите, то възможно ли е тогава съзнанието и емоциите ни да оказват
влияние върху количеството светлина, която получаваме, и мястото,
откъдето я получаваме? Трябва ли да бъдем отворени за Вселенското
енергийно поле, за да може целебният му ефект да премине в телата ни? И
дали това би могло да обясни ефекта на плацебото, при който дори само
вярата в бъдещото ни изцеление ни помага да се подобрим? Накратко
казано, възможно ли е нашето отношение да определя успеваемостта, с която
клетките ни и тяхното ДНК поглъщат светлината?

ДНК реагира автоматично на човешкото съзнание

Доктор Глен Рейн, биохимик, завършил Лондонския университет, прави
зашеметяващи открития, които разкриват поведението на ДНК в отговор на
човешкото съзнание. Нека първо обаче припомним, че спиралата на ДНК се
разгъва в два случая - когато клетката се кани да започне деление или когато
е била увредена (т.е. когато е мъртва), и обратно се навива, когато работи по
своето възстановяване. Количеството на развивания и навивания на ДНК
може да бъде измерено директно чрез способността й за поглъщане на
светлина на 260 нанометра. При своите забележителни експерименти доктор
Рейн започва с жива ДНК от смесица от човешки плаценти, които поставя в
дейонизирана вода, а след това съхранява всичко в стъкленица. А след това
различни хора започват да се опитват да развият или навият обратно ДНК, но
с нищо друго, освен със силата на мисълта си при силна концентрация.
Контролните мостри, на които никой не се е опитвал да влияе, се променят
едва с 1,1 %, обаче третираните мостри се променят някъде между 2 до 10 %.
Това означава, че дори само мислите ни могат да имат двупосочен ефект
върху човешкото ДНК.
Още по-интересното обаче е, че участниците с най-кохе- рентни модели
на мозъчните си вълни се оказват с най-големи възможности да променят
структурата на ДНК. А на другия полюс „един човек, който беше силно
развълнуван (т.е. имал е не- кохерентни модели на мозъчните вълни), породи
ненормално изместване в честотата на ултравиолетовата светлина“ която
ДНК е поглъщала. Промяната се е случила при дължина на вълната от 310
нанометра, което е доста близко до магическото число на Поп от 380
нанометра - същата онази честота, която, разградена, може да причини рак.
Същият този ядосан човек накара ДНК дори да се завие по-стегнато от
нормалното. И двата наблюдавани резултата са крайно необичайни. Според
Рейн промяната при честота на светлината от 310 нанометра би могла да
означава единствено „изменение във физико-химическата структура на една
или повече от базите в молекулата на ДНК“. Оттук се налага заключението,
че мислите ни действително са в състояние да предизвикат физични и
химични изменения в структурата на ДНК молекулата, както и да повлияят
процесите й на развиване и навиване. Това е така търсеното
микробиологично доказателство за силната връзка между гневните мисли и
канцерогенните тъканни образувания, с импликации най-вече по посока на
лечението. Да не забравяме, че можем да предизвикаме силен изблик на
фотони в зона, изолирана от електромагнитни лъчения, когато наблюдаваме
от разстояние (обсъждано в Четвърта глава). Нищо чудно тези фотони да
носят в себе си генетична информация, която да инструктира ДНК да
възстанови здравето ни - например при дължина на светлинната вълна от 380
нанометра.
При друг скучай, когато мостри от ДНК биват поставени пред хора,
които не се опитват да й повлияят по никакъв начин, но просто имат
кохерентни мозъчни вълни, в мострите не настъпват абсолютно никакви
промени. Развиването или навиването на спиралата започва едва тогава,
когато групата целенасочено се опитва да я промени. Това навежда на
извода, че съзнателните намерения на хората са напълно в състояние да
предизвикат желания от тях ефект. Доктор Лю Чайлдър успява да навие и
развие ДНК мостра в лаборатория от разстояние осемстотин метра. Без да
напуска дома си в Москва, Валери Са- дирин успява да навие спиралата на
ДНК, намираща се в лабораторията на доктор Рейн в Калифорния, при това в
продължение на половин час. Според доктор Рейн главната характеристика
на тази енергия, която е в състояние да успокои мозъчните вълни и да
повлияе директно на ДНК, е любовта: „Въпреки че техниките, използвани от
различните лечители, са различни, всички до един като че ли тръгват от
сърцето си.“
Последиците от всички тези открития са знаменателни. Става ясно, че
Вселенското енергийно поле е отговорно за създаването на фантома на ДНК
и за съхранението на светлината в молекулата на ДНК. Бихме могли да
допуснем, че при експеримента на доктор Рейн мислите са променили първо
фантома на ДНК, а едва след това промените са се прехвърлили на физическо
ниво. Но което е най-важното, вече знаем, че ключовата емоционална
характеристика на Вселенското енергийно поле е любовта — най-вероятно
чрез същия енергиен процес, който създава и ДНК фантома.
По-голямо сцепление, по-добра организация, по-изчистена структура и
по-силна кристализация - всички тези ефекти ни показват, че енергийните
полета, молекулите и клетките на нашето тяло работят в по-добра хармония
и единство. За първи път се сдобиваме с научната дефиниция на любовта. Тя
не е изцяло абстрактно емоционално и биологично понятие - нещо като
химическите вещества, които мозъкът ни произвежда, когато ядем шоколад
или когато изпитваме генетичен стремеж към възпроизводство. Любовта
вече може да бъде разглеждана като основен принцип на вселенската
енергия. Колкото по-голямо е сцеплението на мозъчните ни вълни, колкото
по-структурирани и хармонизирани са те, толкова повече е любовта вътре в
нас, И както показват руските изследвания на пирамидите, това оказва
директно влияние и върху поведението на Земята, което отново ни навежда
на заключението, че всички ние, до някаква степен, живеем в колективен сън.
А сега нека се върнем към доктор Фриц-Алберт Поп, чиито резултати
напоследък се радват на преоткриване благодарение на други учени. Поп
установява, че телата ни притежават огромен набор различни цикли, при
които интензитетът на светлината се засилва или намалява. Това включва
биоритмите от 7, 14, 32, 80 и 270 дена, които се запазват дори след година.
Ученият открива сходства и в дневното и нощното ни състояние, както и в
рамките на седмицата или месеца, което показва, че биоритмите ни по
някакъв начин са свързани и с движението на Земята. Основните
характеристики на този феномен са открити повторно от японски учени по
време на изследвания през 2009 година. Те използват изключително
чувствителни камери, които са в състояние да уловят дори единичните
фотони в напълно затъмнено помещение — нещо доста подобно на
устройството, измислено от Рут за експериментите на Поп. За свое огромно
изумление японските учени откриват, че телата ни действително светят.
Най-ниският интензитет на светлината се регистрира в десет часа сутринта, а
най-високият - в четири часа следобед, след което постепенно спада. Друго
интересно откритие е, че лицата ни блестят много повече от останалите части
на телата ни. Японските учени са твърдо убедени, че този факт би могъл да
ни помогне да разберем здравословното състояние на конкретния човек - но
очевидно те изобщо не са запозната с огромния напредък на колегите си в
тази област.
Доктор Фриц-Алберт Поп установява, че раково болните пациенти са
изгубили напълно естествените си, циклични човешки биоритми. Освен това
светлината, която излъчват тези хора, изобщо не притежава кохерентността и
сцеплението, характерни за здрав човек. Като че ли общото количество
светлина, складирано в телата им, е значително занижено. Изключение от
това правило обаче прави множествената склероза (МС). В случая на
страдащите от тази болест Поп установява, че те поглъщат твърде много
светлина, която разбърква енергийните показатели на клетките и пречи на
естественото им функциониране.
Поп иска да разбере дали количествата светлина, складирани в тялото,
наистина биха могли да подскажат здравословно- то състояние на организма,
поради което продължава със следващи експерименти. При един от тях
установява, че яйцата на кокошки, живеещи при естествеии условия,
притежават много по-организирана светлина, отколкото яйцата на
фабричните кокошки. Изследвайки различни видове храна, той установява,
че най-здравословните храни по правило имат най-ниския и най- кохерентен
светлинен интензитет. Това е интересно заключение, тъй като подсказва, че
качеството, а не количеството е онова, което има значение за тази
биоенергетична система - храненето.
Поредният научен пробив на Поп възниква във връзка с изследванията
му на една обикновена водна бълха, известна като Daphnia. За свое огромно
учудване той установява, че когато една бълха излъчва светлина, другите я
поглъщат. Тези живи същества черпят своята жизненост директно едно от
друго. Това безсъмнено подсказва, че когато абсорбираме твърде много
светлина, фотоните, които после отдаваме, не са отпадъчни продукти, а все
така съдържат цялата жизненост, от която се нуждаят нашите тела. И
наистина, Поп открива, че дребните рибки също поглъщат светлина една от
друга, слънчогледите се обръщат натам, откъдето биха могли да почерпят
най-голямото количество фотони, а бактериите изсмукват светлината от
обкръжението си. Истинско чудо е, че тази при род на, биологичча система е
убягвала толкова дълго на традиционната наука - но веднъж разпространено,
познанието за нея би могло да има изключително силни позитивни ефекти.
Поп изследва и различни растителни екстракти, за да провери дали някой
от тях би могъл да промени качеството на светлинните излъчвания на
човешкото тяло - например, за да се опита да намери лечение за объркващите
светлинните вълни ефекти на рака. Всяка от субстанциите, които използва,
очевидно влошава още повече проблема, с изключение на една - име- лът. И
наистина - една от жените, които лекува Поп, успява да се излекува напълно
от раковото си заболяване благодарение на екстракта от и мел.
Доктор Фриц-Алберт Поп не е единственият от учените, направили
първите пробиви в тази област, чиято работа заслужава отделна книга. Друг
класически пример за научен пробив е „фантомният листен ефект“ на
Адаменко от 1975 година. Опитите на Адаменко са свързани с кирлиановата
фотография. Единственото, което се изисква при нея, е да сложиш листо или
друг жив организъм върху наелектризирана кирлианова плака и виждаш
около обекта красива аура, която се появява подобно на леко замъглен
електрически поток. За изненада на Адаменко, когато откъсва върха на живо
листо и го поставя върху кирлианова плака, фантомното изображение на
липсващото парче също се появява и остава от десет до петнадесет секунди.
Много и различни групи учени от целия свят са повтаряли този експеримент
и той е един от най-често срещаните в книгите за силата на пирамидите,
излезли през 70-те години на миналия век.
И тук отново е полезно да повторим, че нормалната електромагнитна
енергия не би трябвало да може да направи това, но пък ефектът пасва
перфектно на идеята за Вселенското енергийно поле. Всеки жив организъм
съхранява и освобождава фотони в своята ДНК, но дори и да премахнем тази
ДНК, фотоните мистериозно продължават да се въртят в спирала на същото
място, при това до тридесет дена. И това почти сигурно е причината за
фантомния листен ефект. Следователно е напълно възможно, ако оставим
листото върху кирлиановата плака достатъчно дълго, преди да го срежем,
неговият фантом да се задържи още по-дълго, тъй като цялата тази област от
пространството вече е натрупала по-силен спираловиден поток в рамките на
Вселенското енергийно поле.

Генетично преструктуриране и лечение

Само една година след откриването на фантомния листен ефект доктор
В. Казначеев прави нов, забележителен научен пробив, който ни отвежда още
по-надолу в „заешката дупка“ на Алиса. Казначеев започва с две херметично
запечатани клетъчни култури, като заразява едната от тях с болест. А когато
насочва светлината на болната клетъчна култура към здравата клетъчна
култура, втората по някакъв мистериозен начин се заразява от същата болест.
Имайте предвид, че няма никакъв начин, чрез никакъв познат генетичен
процес това да стане. Единственият начин това да стане би бил, ако ДНК във
вътрешността на здра- вите клетки се е пренаредило, за да образува ДНК на
вируса. Оттам нататък вирусът поглъща клетъчния материал около себе си, за
да образува още повече вируси - така, както би сторил и по нормален път, в
типичния си жизнен цикъл. Тук ставаме свидетели на пренареждане на ДНК
и жива тъкан чрез генетичните кодове, съдържащи се в кохерентната
светлина.
И което е още по-интересно, когато Казначеев слага между двете мостри
парче стъкло, здравите клетки не се заразяват от тази болест. Тук отново
ставаме свидетели на това как стъклото блокира инфрачервената и
ултравиолетовата светлина, поради което генетичните кодове на вируса не
могат да се доберат до здравите клетки. Да си спомним, че Гурвич използва
същия метод за блокиране на енергията, излъчваща се от върха на стръка
лук. А ако сложите между двата обекта парче кварц при експериментите
било на Гурвич, било на Казначеев, то ефектът пак ще бъде налице, тъй като
кварцът е добър проводник на ултравиолетовата и инфрачервената светлина.
Но как е възможно изблик на кохерентна светлина да трансформира
напълно молекулата на ДНК и да я пренареди от една форма на живот в
друга? Да си припомним, че ние сме непрекъснато обградени от
електромагнитни вълни, които буквал- но преливат от информация. Водим
разговори по мобилните си телефони, гледаме сателитна телевизия и се
радваме на високоскоростен интернет достъп, непрекъснато качвайки и
сваляйки неизчислими гигабайтове информация. Лазерната светлина е
изключително кохерентна, което означава, че тя е невероятно
структурирана. Това я прави идеално пригодена за носител на информация -
точно както вече правим с другите електромагнитни вълни, само дето в този
случай би било доста по-ефективно, Възможно е само един светлинен изблик
да съдържа целия генетичен код, необходим за изграждането на жив
организъм. А изхождайки от знаменателното откритие на Казначеев, става
ясно, че ДНК е в постоянна готовност да бъде пренаредена от един вид
организъм в друг - стига първо да получи подходящия код. Следващите
примери ще доизяснят този феномен.
След като през 1984 година открива фантомния ефект на ДНК, през
2000 година доктор Пьотър Гаряев прави допълнителни открития, които
имат забележителни импликации за човешкото здраве. За втория си пробив
Гаряев започва със събиране на семена, загинали от радиационно отравяне
по време на катастрофата в Чернобил. Насочвайки обикновен лазерен лъч
през здрави семена от същия вид, а после пренасочвайки тази светлина към
загиналите, той установява, че по някакъв чудодеен начин заразените с
радиация семена се възстановяват напълно. От този момент нататък те са в
състояние да дадат напълно здрави растения.
Това предизвиква огромно вълнение у Гаряев, затова решава да пробва
същия експеримент с лабораторни плъхове. Дава им смъртоносна доза от
една отрова, наречена алоксан. В типичния случай този токсин унищожава
панкреаса - органът, който създава инсулина, необходим за регулиране на
кръвната захар в тялото, така че плъховете обикновено умират след четири
до шест дена от диабет тип I. Гаряев изважда панкреаса и далака на здрав
плъх, прекарва през него лазерен лъч, а след това пренасочва тази светлина
към един от плъховете, заразен с алоксан. И колкото и да не е за вярване, и
въпреки че експериментът е повторен множество пъти и е включвал различни
групи субекти през 2000, 2001 и 2005 година, близо 90 % от всички плъхове,
лекувани по този начин, се възстановили напълно. Панкреасът им израснал
наново, кръвната им захар се нормализирала и само след дванадесет дена те
били напълно здрави.
Ала още по-фантастичното е, че Гаряев успява да изпрати светлината от
здравия панкреас на разстояние от двадесет километра без каквито и да било
кабели и целебният ефект отново е налице. Както вероятно вече започвате да
схващате, тези целебни резултати са точно толкова чудодейни, колкото и
онова, което видяхме при руските пирамиди, но се реализират без помощта на
пирамидите. През 2005 година Гаряев съобщава, че „чрез същите средства
успяхме значително да забавим процеса на стареене на човешките клетки и
дори да получим нови постоянни зъби при хора, които вече са ги изгубили“.
Свързах се с доктор Гаряев, за да получа повече информация по въпроса.
Както разкриват част от неговите научни доклади, които и до ден днешен са
само на руски език, последният резултат е получен напълно случайно, докато
лекувал някаква възрастна жена за диабет. В конкретния случай той се е
опитвал да й отгледа нов здрав панкреас, енергизирайки кръвта на нейния
десетгодишен внук, при което използвал съответните лечебни честоти на
светлината. В модела на Гаряев детската ДНК продължава да носи
сигнатурата и на родителите, и на прародителите на детето, само в доста
 по-здрава, по-млада конфигурация. Този процес изисква използването на
специално модифициран широкоспектърен червен лазер. Повечето от
подробностите са все още на руски, но могат да бъдат открити в официалния
сайт на учения.
Та въпросната възрастна жена си имала вече само един зъб в устата.
След двуседмичното лечение обаче започнала да изпитва странни болки и
подуване на челюстта. По венците й се появили издутини, а не след дълго
пробили три нови зъба - мъдреците, които са в края на всеки ред. Това
накарало стоматолога й да преправи изцяло протезата й, за да пасне на
новопоникналите зъби. Гаряев ми изпрати и рентгенова снимка на случилото
се, обаче не разполагаше с така необходимата за сравнението снимка
„преди“. За съжаление, преди ученият да успее да повтори този експеримент
и с други хора, Московският държавен университет обявил опитите му за
„псевдонаука“, прекратил субсидиите и го уволнил. Някои вероятно биха
възприели този факт като фатално петно върху репутацията на Гаряев като
учен, но трябва да се знае, че подобно развитие на нещата е нещо естествено
в подобни случаи. Много, ако не и повечето от учените, които достигат до
открития от такъв характер, завършват като обекти на присмех, презрение,
страх и нападения. Толкова много различни учени са открили независимо
един от друг същите неща, че в случая е крайно невероятно да си имаме
работа с шар- латанство или псевдонаука. Тъкмо обратното - налице са
доста- тъчно доказателства, че това е истинска революция в медицината,
която само очаква своя звезден миг. Предвид резултатите от изследванията
на панкреаса, става ясно, че само един донор вече би могъл да помогне за
повторното израстване на органите на много други човешки същества - при
плъховете целият този процес отнема само дванадесет дена.
Друг руски учен на име Будаковски доказва, че може и изобщо да
нямаме нужда от донорен орган. Будаковски започва с холографско
изображение на здрав малинов храст, което прави с червен лазер. След това
насочва холограмата към тумор сред малините, известен като „калус“ В
обичайния случай приемаме туморите като безполезна тъкан, която трябва
да бъде премахната по хирургичен път, но ето че холографската светлина
напълно заличава тумора и растението отново става здраво. Това доказва, че
щом веднъж разполагаме с енергийната сигнатура, от която се нуждаем -
тоест с информацията, винаги можем да получим положителни резултати. За
сдобиване с оригиналния код не е необходима дори жива тъкан - нужен ни е
единствено самият код, който е налице в кохерентния светлинен лъч. В този
случай холографското изображение е уловило вълновата информация, която
е казала на туморната тъкан как да се превърне наново в здраво растение.
Един от най-значителните пробиви в тази област обаче е рожба на още
един руски учен - доктор А. Бурлаков. Помните ли откритието на Поп, че
бълхите, рибите и други организми поглъщат светлина едни от други?
Бурлаков поставя едни до други растящи рибни яйца, така че светлината да
може да минава между тях, нищо че са затворени херметично. Ето и
удивителната част от експеримента - ако сложел по-стари, по-зрели яйца
пред по-младите яйца, които едва сега започват да растат, по-старите яйца
очевидно изсмукват жизнената сила на по-мла- дите. По-старите яйца
израстват по-бързо и стават по-силни, а по-младите залиняват, деформират се
и доста по-често умират. Бурлаков забелязва също така, че майките риби
внимават особено много никога да не снасят яйцата си до други рибни яйца -
и наблюдаваното от него безсъмнено обяснява защо. От друга страна, когато
той поставял малко по-старо яйце до малко по-младо, по-младото поглъща
жизнената енергия на по-старото. Растежът и развитието му се ускоряват,
докато накрая не настигне останалите.
Прекарах години наред в издирване на научни данни, съдържащи
сведения като тези, за които съобщава Бурлаков - защото в тази посока като
че ли водят и множество други открития. На всички ни се е случвало да се
намираме в близост до хора, които буквално изцеждат енергията ни -
дотолкова, че някои ги наричат енергийни вампири (въпреки че този термин
ми се струва прекалено груб).
Лесно е да преиграем, когато сме въоръжени с този вид познания, и да
обвиним някого, че ни е откраднал енергията. Ала подобен подход надали ни
върши особено добра услуга в духовен план, защото подсилва убеждението,
че енергията ни е крайно количество, което може да бъде отнето. Истината,
според мен, е, че във Вселенското енергийно поле съществува безкрайно
количество енергия и ако започнете да усещате, че ви изцеждат, винаги
можете да се презаредите, като се придвижите в състояние на цялост.
Любящото чувство, излизащо от сърцето ви, поддържането на съзнанието в
мир и покой съвсем скоро ще преза- редят и подмладят вашите батерии. Една
удобна визуализация, която при мен дава моментален резултат, е да си
представя енергийния си дубликат (или аурата си) като балон, пълен с вода.
Размерите на този балон могат да се увеличават или намаляват в зависимост
от количеството енергия, складирано в него. Засега не разполагаме с
апаратура, годна да измери размерите или формата на този балон, но при
експериментите на Бурлаков с рибен хайвер виждаме обратната страна на
този процес - когато силните могат да поглъщат вселенска енергия директно
от слабите.
Възможно е нещо подобно да се случва и при стадните животни, които
се скупчват около някой алфа-мъжкар за сила, защита и водачество.
Фриц-Алберт Поп установява, че когато сме под стрес, освобождаваме
огромни количества светлина от онази, която е складирана в нашата ДНК.
Част от тази светлина отива за лечение на клетките ни, но вероятно с това
възможностите й не се изчерпват. При експериментите на Бакстър стресът
или смъртта на живите организми изпращат широкоспектърни сигнали,
които се улавят от растенията, бактериите, яйцата и останалите форми на
живот в региона. Следователно природата може би притежава вграден
механизъм, съобразно който глутницата автоматично освобождава енергията
си, когато е в състояние на стрес или страх. А след това, поглеждайки
предводителя си - техния алфа-мъжкар, членовете на глутницата изпращат
енергията си директно към него - точно както става при експериментите на
доктор Глен Рейн, при които мострите ДНК не се енергизират, докато ние не
пожелаем да стане така. Много е вероятно да става въпрос за естествен
механизъм на оцеляването, при който глутницата изпраща колективната си,
обединена енергия на своя водач, така че той да бъде още по-силен, още
по-бърз и още по-ефективен в битката, за да ги защити. Може би това
обяснява също така и защо спортните отбори доста често се представят
по-добре на собствен терен, отколкото на чужд. Вяр- но е, част от
успеваемостта на спортистите сигурно се дължи на факта, че познават добре
игрището си, а и се вдъхновяват от рева на тълпата, но не може да няма и
някакъв енергиен компонент, за който все още не си даваме сметка.
С откритието на Бурлаков вече разполагаме с категорично
доказателство, че тази размяна на енергия е постоянна. Не по-малко
интересен е и лечебният ефект, при който по-силните яйца подпомагат
по-слабите — стига да са достатъчно близо до тяхното ниво на развитие.
Както изглежда, ако майката риба из- люпи яйца, част от които имат леки
дефекти, забавящи скоростта им на растеж, Природата си има коригиращ
механизъм, който използва енергията от останалите яйца, за да възстанови
темповете им. Ако обаче яйцето е значително по-слабо развито от съседите
си, Природата сигурно го определя като отдавна изпуснато, поради което
използва енергията му за благото на по-голе- мите и по-силни яйца. И тъй
като Бурлаков е наясно с работата на Гурвич, той също слага стъклена
бариера между двете групи яйца — и тук отново отблъскването на
ултравиолетовата и инфрачервената светлина прекратява действието на
ефекта. Както и може да се очаква, всичко се оправя, когато заменя
стъклената бариера с кварцов екран. Бурлаков установява също така, че като
използва различни дължини на светлинната вълна и поляризирани лещи, би
могъл да създаде абнормни чудатости - например множество глави или
множество сърца. При връщането на нормалната дължина на светлинната
вълна тези чудатости изчезват - и рибните ларви се връщат обратно към
обичайния си модел на развитие, а от факта, че някога са били мутанти, няма
и следа. Този факт създава значителни трудности за Дарвиновия модел на
еволюцията, който се базира изцяло на мутациите - но да не избързваме с
темата.
Според руския изследовател доктор Алекс Кайварайнен и при
бактериите, и при насекомите се наблюдават забележителни случаи на
изцеление само от близостта до здрави представители на същия вид. През
2002 година Парсънс и Хийл натравят бактерии с антибиотици и установяват,
че натровените бактерии се възстановяват, ако се намират до други бактерии,
които са здрави. През 2003 година същите резултати, но с насекоми, постига
Агаджанян. Както става ясно, хубаво е да имаш здрави приятели. Спомнете
си само как умиращите обикновено протягат и двете си ръце, за да докоснат
някого, който идва да говори с тях. Много е възможно докосването с две ръце
да улеснява поглъщането на енергия от Вселенското енергийно поле.
Възможно ли е човешките същества да изпращат енергия на бактерии,
растения, животни и други човеци и да подпомагат възстановяването на
здравето им? Именно до такова заключение стига доктор Даниел Бенър при
анализа на 191 контролирани изследвания на случаи на духовно изцеление.
Колкото и да не е за вярване, 64 % от изследваните демонстрират
статистически значими положителни резултати, сред които и случаи на
изцеление, извършено от значително разстояние. Да не забравяме обаче, че
при 36 % от проучванията не се регистрира никакъв положителен ефект. Така
че онова, което обикновено излиза в официалните медии, е някоя и друга
статия, цитираща онзи от експериментите, който се е провалил и който се
използва като „научно доказателство“, че подобни ефекти не могат да
съществуват. А положението изобщо не е такова.
През 20-те години на XX век Александра Дейвид-Нийл посещава Тибет,
а след това описва зашеметяващите си наблюдения в излезлия през 1931
година бестселър „С мистици и магьосници из Тибет“. Наред с множеството
невероятни неща, на които става свидетел от първа ръка (някои от които ще
обсъдим по-нататък), тибетските монаси й обясняват, че всичките им
мистични свойства произтичат от умението им да обуздават енергийните
вълни чрез процеса на медитация.

Тайната на парапсихичното обучение... се състои в развиване на силата

на концентрация на ума далеч над уменията дори на най-надарените в това
отношение. Мистичните учители потвърждават, че чрез средствата на
подобна концентрация се произвеждат огромни вълни от енергия, които
могат да бъдат използвани по различни начини... Според тях тази енергия се
произвежда всеки път, когато се случи някакво физическо или мисловно
събитие.

Следователно, подреждайки по-добре мислите си, ние също бихме могли

да повишим способността си за проникване във Вселенското енергийно поле
и да разберем как и накъде текат потоците му. Това е един изключително
важен аспект, който освен това обяснява защо толкова много от древните
традиции и ритуали поставят такова силно ударение върху медитацията. Да
си спомним за пореден път за онези седем хиляди души, които медитират и
така ограничават световния тероризъм със 72 %. Става ясно, че са го
постигнали чрез хармонизирането си с Вселенското енергийно поле. Това на
свой ред влияе директно върху съзнанието на останалите, тъй като всички
ние, по-малко или повече, споделяме общо съзнание. И това безсъмнено е
един примамлив, нов начин, по който бихме могли да погледнем на мястото
си в този свят.
 При удивителния експеримент на Казначеев здравите клетки улавят
генетичния код на вируса от болните клетки, при това чрез нищо повече от
информационната структура на заболяването, което им е предадена. Това
навежда на заключението, че
ДНК в никакъв случай не е фиксирана към само една
конфигурация, а кодът й може да се трансформира от един жив
организъм в друг по изцяло енергиен път. Това зашеметяващо
откритие разтваря портите за съвсем ново изследване на една от
най-великите научни мистерии на този свят - еволюцията на
видовете. Дали това е един изцяло случаен процес, както
настояват повечето дарвинисти, или тук става нещо
по-различно? Повярвайте ми, аз със сигурност не съм
креационист, който си въобразява, че всяка дума от Библията
трябва да се тълкува по най-буквал- ния начин и че нищо на
тази земя не може да бъде по-старо от седем хиляди години.
Въпреки това повече от абсурдно е официалните медии да
поляризират тази дискусия между „науката“, от една страна -
модел, който е на над сто години и влече след себе си редица
проблеми, с които ще се запознаем съвсем скоро, и „религията“
- от друга. Доказателствата, с които вече се запознахме,
подсказват, че кодовете на живота вероятно съществуват в
самото Вселенско енергийно поле. Оттам, чрез
ултравиолетовата светлина, тази информация изтича в нашата
собствена реалност - доста подобно на начина, по който
визуалната информация нахлува в епифизната жлеза чрез
сребърна нишка, по- добна на портал към звездите, завързана за
нашия енергиен дубликат. В следващата глава ще се запознаем
с нови данни относно еволюцията на видовете и ще проверим
дали вече разполагаме с някакви доказателства за тези
радикални нови хипотези.
 Десета глава
ЕНЕРГИЯТА - ДВИГАТЕЛ НА ЕВОЛЮЦИЯТА

Голямата пирамида се оказва един от множеството начини, по които

нашите предци от древността са ни предали пророчеството за предстоящата
златна епоха, което достига повратната си точка някъде около годината 2012.
Част от това послание е самата структура и размери на пирамидата. Когато
руските учени изграждат пирамиди от ПВЦ тръби и фибростъкло, без
никакъв метал, регистрират забележителни резултати. Разкритията им имат
зашеметяващ обхват, който ни кара да преразгледаме всичко, което сме си
мислели, че знаем за науката и физиката. Оказва се, че дори този
мистериозен и кошмарен бич за човечеството - ракът, се дължи на загуба на
кохерентността на светлината, която складираме в телата си, тъй като всички
канцерогени разбъркват светлината на честота от 380 нанометра. В
границите на пирамидите обаче всички канцерогенни химически вещества
бързо губят своята токсичност, сякаш молекулната им структура се
пренарежда по начин, който по-скоро поддържа живота, вместо да го
уврежда. В същия ред на мисли всички геологични и метеорологични
проблеми, които застрашават човешкия живот, могат да бъдат значително
намалени само чрез изграждане на пирамиди.
Попадаме на още по-фантастични нови открития, когато започнем да
търсим ефекта от силата на пирамидите в рамките на биологичните системи.
Сред тях е и фактът, че ние наистина притежаваме силата да лекуваме
другите, и то само със собствените си мисли - най-вероятно просто отиваме
при тях с нашите енергийни дубликати и освобождаваме фотони, съдържащи
кодовете на изцелението - нещо, с което древните култури са били напълно
наясно. Разбрахме също така, че молекулата на ДНК оставя след себе си
фантом на следа, която абсорбира светлината от обкръжението си, досущ
като миниатюрна черна дупка, и я задържа на същото място в продължение
на тридесет дена - дори когато самата молекула е махната оттам. А това
поражда един много важен въпрос кое е първото - ДНК или фантомът й?
Възможно ли е изобщо фантомът да е първи?
Пьотър Гаряев отдавна е доказал, че фантомът на ДНК може да
абсорбира светлинните фотони и да ги задържа на място. Възможно ли е
обаче този фантом да бъде достатъчно силен, та да стори същото с атомите и
молекулите? В отговор на този въпрос разполагаме с няколко прелюбопитни
следи. През 2008 година доктор Сергей Лейкин поставя различни видове
ДНК в обикновена солена вода - без никакви протеини или какъвто и да било
друг материал, който би им помогнал да комуникират една с друга. Всеки
вид ДНК бил свързан с различна флуоресцентна съставка. И ето че онези от
молекулите ДНК, които били идентични една на друга, се оказват
мистериозно привлечени, демонстрирайки „телепатични способности“. И
по-конкретно, съвпадащите ДНК молекули демонстрирали два пъти
по-голяма вероятност от събиране, отколкото молекулите с различни
генетични секвенции. Лейкин е убеден, че причината за това са електричните
заряди, но важното е, че сработва. По-нататъш- ните експерименти биха
могли да докажат, че двигателят на този процес е Вселенското енергийно
поле, което събира ДНК от миниатюрните атоми и молекули, които все още
не са успели да образуват дори базисните аминокиселини.
През 2007 година екип учени от Русия, Германия и Австралия, водени
от доктор В. Цитович, откриват, че поставен в плазма от заредени частици,
доста сходна на условията в открития космос, дори обикновеният прах се
пренарежда в структури, подобни на ДНК. За възпроизвеждане на тази
обстановка е създаден компютърен модел, а предварителните очаквания на
учените не включват нито някакъв ред, нито структура - но ето че прахът
съвсем естествено започва да се подрежда в спираловид- на форма.
Постепенно тези подобни на ДНК структури се привличат. След това се
разделят и образуват две идентични копия на оригинала, точно като в
процеса на репродукция. И променят структурата на своите съседи само с
близостта си. При достатъч- на продължителност на експеримента тези
структури постепенно еволюират в доста по-сложни. Цитович казва: „Тези
сложни, еамоорганизирани плазмени структури демонстрират всички
качества, необходими да бъдат квалифицирани като кандидати за
неорганична жива материя... Те са автономни, репродуцират се и
еволюират.“ През 2006 година професорът по астрономия от
Калифорнийския университет в Лос Анджелис доктор Марк Морис съобщава
за зашеметяващото си откритие на мъглявина в центъра на нашата галактика
с формата на двойната спирала на ДНК. „Виждаме две преплитащи се нишки,
увиващи се една около друга като молекулата на ДНК... Досега никой не е
наблюдавал нещо подобно в космическите селения... Онова, което виждаме,
подсказва за висока степен на организация и ред.“
 Снимка на НАСА на мъглявина в центъра на Млечния път, която
удивително много прилича на молекулата на ДНК. Наблюдавана е за първи
път от д-р Марк Морис.

Малко преди излизането на тази книга, през януари 2011 година, един
биолог, носител на Нобелова награда, съобщи, че е прехвърлил част от
бактериална ДНК в запечатана епруветка, а във втора, също запечатана
епруветка, сложил обикновена вода. Водата във втората епруветка се
пренаредила като точен дубликат на ДНК, която се носела в съседната
епруветка. Но за да може да стане това, оригиналната мостра ДНК е
трябвало да бъде силно разредена и към нея да бъде приложено слабо
електромагнитно поле от седем херца. След осемнадесет часа някои от
водните молекули във втората епруветка се трансформирали в перфектни
молекули ДНК. Джон Дън пише за последствията от откритието на доктор
Люк Монтание така:

Но какво означава всичко това? Възможно е за своето разпространение

животът да се възползва и от квантовата природа на реалността, за да се
проектира по неуловими начини, както беше намекнато в предишни
експерименти. И обратио- то, възможно е самият живот да е сложна
проекция на тези квантови феномени и напълно зависим от тях по начини,
които засега остават неразбрани, защото са невероятно трудни за
регистриране... Възможно е водата да се окаже добра среда, в която ДНК да
се копира посредством процеси, които намекват за квантово преплитане и „
телепортаг^ия“

Възможно е ДНК наистина да е създадена от квантова рамка, която ние

не можем нито да видим, нито да регистрираме, но която си съществува като
структура във Вселенското енергийно поле - и е вписана в основните закони,
които ръководят материята и енергията. Възможно ли е тази енергийна
структура да събира заедно фотони, атоми и молекули, за да създаде
спиралата на живота такава, каквато я познаваме? Както вече е открил Люк
Монтание, отговорът най-вероятно ни гледа в очите, обаче на повечето
учени не им се иска да го погледнат* Още от Реформацията насам между
учените и Църквата съществува негласно споразумение: „Вие си гледайте
духа, ние ще си гледаме фактите, които, разбира се, гласят, че животът е една
чиста случайност и че във Вселената не съществува нито велик промисъл,
нито велик разум “ Неизвестно защо обаче учените и до днес не си дават
сметка, че тази тяхна максима е точно толкова сляпа, колкото и религиозната
вяра. Лично аз обаче вярвам в доказателствата. И така, да видим какво ще
открием.

Еволюцията на земния живот

 Накъдето и да погледнем по земята, откриваме бактерии. Както
разбираме от списание „Сайънтифик американ“, и в мострите, извлечени от
500 метра дълбочина под река Савана, се откриват изобилие от
микроорганизми. Дори и в мострите, извлечени от 2,8 километра дълбочина
под земната повърхност пак могат да се срещнат живи бактерии. В
един-единствен грам от обикновената почва живеят над един милиард
бактерии, но и в скалите на 400 метра дълбочина в земната кора пак се
срещат от сто до десет милиона бактерии. В подпочвените слоеве са открити
над девет хиляди различни видове микроорганизми, а някои от тях живеят
дори при температури от 75 градуса Целзий.
Може и да си мислите, че еволюцията на Дарвин е научна теория, обаче
вземете предвид следното - щом веднъж се стигне до микробите,
преобладаващата част от магията, необходима за случването на живота, вече
се е случила. Оттам нататък разполагаме с ДНК, синтез на протеини, дишане,
движение, съзнание, както и с всички магически свойства по улавяне на
протони, за които вече говорихме. Нашата планета Земя е само на четири
милиарда години и най-вероятно е започнала като разтопена скала. Допреди
3,8 милиарда години Земята не е била дос- татъчно охладена, за да се сдобие
даже с океани, но дори и в извлечените скални мостри от онова време вече
откриваме всички основни изотопи, създавани от растенията чрез
фотосинтеза. И което е още по-интересно, в скалите на възраст 3,8 милиарда
години се откриват и примитивни организми от рода на маята. Това
означава, че в мига, в който Земята се е сдобила с вода, авто- матично се е
появил и животът.
А в периода отпреди 3,5 милиарда години, в скали, които не са
разтопени от вулканична активност, откриваме още повече вкаменени
микроби. Доктор Джонджо Макфейдън казва: „Светът просто не е
достатъчно голям за възникване на живота, ако той е разчитал единствено на
случайността... Тези фосилизира- ни микроби и днес изглеждат като живи
организми и най-веро- ятно са били точно толкова сложни. Животът може и
да е бил невъзможен, но със сигурност се е появил много бързо“ И само за да
докаже колко абсурдно звучи идеята за случайното възникване на живота,
един биолог от Масачузетския технологичен институт изчислява каква е
вероятността за образуването дори само на един протеин със сто
аминокиселини чрез случайна мутация - оказва се, че вероятността е едно на
число с шестдесет и пет нули.
Една статия в списание „Уайърд“ от 2008 година ни запознава с нови
разкрития във връзка с бактерии, които живеят в най-негостоприемните
региони на планетата, в това число и в тлеещата лава на вулканите, и в
горещините на ядрените реактори, и в смразяващия студ в дълбините на
антарктическия лед. Впрочем бактериите, открити на Антарктида, са
разтопени и се връщат за живот след десет милиона години. В статията се
разказва също така, че микробите могат да издържат дори на шока от
изстрелване в космическото пространство, а аминокиселини —
предвестниците на целия биологичен живот, са открити и в прахта от
кометата 81Р/Уайлд2. Друго скорошно проучване в „Империъл Колидж“,
Лондон, се натъква на урацил и ксантин, също предшественици на ДНК, във
фрагменти от метеорит, разбил се в Австралия през 1969 година. През
януари 2011 година Геологичното дружество на САЩ съобщава, че са
открити живи бактерии, плаващи в течност, приклещена в солни кристали на
34 000 години. Бактериите били свити и дребни и изглеждали в състояние,
подобно на хибернация. Отнело им два и половина месеца, докато се събудят
и започнат обичайното си размножаване. „Не сме много сигурни какво точно
става - казва професор Тим Лоуенщайн. - Би трябвало да могат да
възстановяват своето ДНК, защото ДНК деградира с течение на времето “
Още по-изумително е откритието на британските астрономи сър Фред
Хойл и доктор Налин Чандра Викрамасинге, които през 60-те години на XX
век изучават състава на галактическия прах. Все повече от доказателствата
им сочат, че преобладаващата част от космическия прах в цялата галактика -
около 99,9 %, представлява изсушени от студа бактерии. Това откритие
започва, когато Хойл и Викрамасинге изучават инфрачервената светлина от
праха в нашата галактика, при което заключават, че частиците прах би
трябвало да са 70 % кухи. Бактериите пък имат твърда външна клетъчна
стена и по-мека вътрешност. Двамата астрономи остават сащисани, когато
откриват, че изсъхналите от студ бактерии са също 70 % кухи във
вътрешността. Така, приемайки, че частиците космически прах са изсушени
от студа бактерии, те намират перфектния отговор на своите наблюдения.
А това ги навежда на едно удивително заключение: „Междузвездните
прашинки определено трябва да са бактерии - вярно, изсушени от студа и в
по-голямата си част вероятно мъртви. Това е хипотеза, която най-малкото
трябва да бъде проучена“ В лекцията си от 15 април 1980 година Хойл
изтъква следното:

Може да се каже, че основите на микробиологията се полагат през 40-те.

Оттогава насам започва да се разкрива един нов свят, с удивително сложно
устройство . В ретроспекция смятам за забележително, че микробиолозите не
успяха отведнъж да се сетят, че светът, в който надничат, би трябвало по
необходимост да бъде от космически вид. Надявам се, че за бъдещите
поколения космическият аспект на микробиологията ще изглежда точно
толкова очевиден, колкото е централната позиция на Слънцето в нашата
Слънчева система — за днешните.

Но и до днес, тридесетина години по-късно, когато пиша тази книга,

промяната в научното мислене, на която Хойл се надява, все още не е факт.
Повечето от учените, които изобщо си правят труда да пишат за
междузвездните бактерии, все още се опитват да се придържат към крайно
удобната идея, че те са еволюирали чрез мутациите на Дарвин, изсъхнали са
в студа на открития космос, след което са паднали на Земята, за да засеят
живот. Далеч по-голяма обаче е стъпката да си дадеш сметка, че бактериите
са навсякъде, защото именно това е работата на Вселената - да създава
живот. И ако това е вярно, тогава как сме могли да пропуснем подобно
изумително откритие в историята на науката?
В забележителната си книга „Искрите на живота“ харвард- ският
професор Джеймс Стрик разкрива, че през XIX век е налице
широкомащабна конспирация за потискане на всякакви научни открития на
микроби, появили се спонтанно от нежив материал, а не чрез уж „случайната
мутация на Дарвин“ Доктор Стрик изяснява позицията си по време на една
конференция от 2003 година, организирана от института „Вилхелм Райх“, а
изказването му е записано и публикувано онлайн от Джак Фла- нъл. Оказва
се, че в началото на XIX век Френската академия на науките предлага
солидна сума пари на всеки учен, който би могъл убедително да докаже, че
животът е или със спонтанен, или със случаен произход. Съревнованието е
спечелено от Луи Пастьор. Когато се загледате в кутия с прясно мляко, на
която пише, че е пастьоризирано, това означава, че млякото е обработено
така, че да бъдат убити всички бактерии - и този процес е кръстен на Луи
Пастьор. Проблемът обаче е в това, че конкурентите на Пастьор всъщност
наистина получават живи организми от нежива среда - например чрез
използване на слама, напълно стерилизирана във вода. Пастьор просто
отказва да повтори тези експерименти. Още по-разочароващото е, че в
известна част от своите експерименти Пастьор също открива живот, зародил
се по спонтанен път, обаче никога не пише за това - защото отчита тези
резултати като грешки, а оттам - и не заслужаващи споменаване.
Биогенетичната страна на дебата разполага с доказателства в подкрепа
на своите заключения, датиращи чак от 1837 година, плод на не особено
известния труд на Андрю Крос. По онова време електричеството е нов и
невероятно вълнуващ феномен. Крос искал да се опита да отгледа кристали
по изкуствен път, като обстреля химически вещества със слаб електричен
поток. Прави силикатна смес от поташ и хлороводород на киселина, а след
това пуска в нея парче железен оксид с размерите на юмрук. После пуска в
киселината малка батерия и се надява да открие изкуствени силикатни
кристали, растящи върху скалата. Вместо това обаче получава нещо много
по-чудато. След четиринадесет дена в центъра на наелектризирания камък
започват да се образуват бели точици. Четири дена по-късно всяка от
точиците вече е два пъти по-голяма и притежава от шест до осем
миниатюрни разклонения. Всяко от тези разклонения е не по-дълго от самата
точица.
Крос съобщава за случилото се по-нататък в научен доклад, който пише
за Лондонското електрическо дружество през 1837 година:

На 26. ден от експеримента обектите приеха формата на перфектни

насекоми, застанали изправени върху власинките, с които се бяха сдобили.
Въпреки че възприех това като крайно необичайно, не му отдадох никакво
особено внимание, докато два дена по-късно, на 28. ден от експеримента,
увеличителни- те ми лещи не ми посочиха, че тези неща движат крачката си.
Днес вече мога да кажа, че тогава бях крайно изненадан. След още няколко
дена съществата се отделиха от камъка и започнаха да се движат из
киселинния разтвор. В продължение на още няколко седмици върху парчето
железен оксид се появиха още стотици такива.

Съществата изглеждат сходни на вида Acari, които са вид червеи.

„Разгледах ги под микроскоп и установих, че по-малки- те имат шест крака,
а по-големите - осем. Някои от онези, които също са ги разглеждали, ги
обявиха от вида Акари, обаче според други това е изцяло нов вид “ Андрю
Крос е наясно, че скоро ще бъде нападнат безмилостно от колегите си,
затова повтаря внимателно експеримента, като, преди да започне,
стерилизира всички съставки при висока температура в контейнер. Но
въпреки всички предпазни мерки дребните създания пак се появяват.
И други учени повтарят експеримента на Крос, със същия резултат, но
според статията на Франк Едуардс от 1959 година, от която е горният цитат,
всички са твърде уплашени, за да го съобщят публично. Това се променя
едва когато легендарният Майкъл Фарадей докладва пред Кралското научно
дружество, че той също е наблюдавал дребните създания, появяващи се при
същите условия. Той не е много сигурен дали те са възникнали спонтанно в
стерилния разтвор, или са върнати към живот от електричеството, но и в
двата случая резултатът е истинско предизвикателство спрямо
конвенционалната наука и биологията такава, каквато я познаваме.
Друг от първите пионери, за които споменахме още в Първа глава; е
Вилхелм Райх. Изследванията му в областта на ор- гонната енергия, както я
нарича самият той, се отхвърлят като смехотворни. Въпреки това и предвид
всичко, което постепенно научаваме в това наше пътуване, той очевидно е
бил на прав път. Райх заключава, че оргонът изпълва цялото пространство
във Вселената, няма маса, прониква в материята, има момент на импулса,
който може да бъде измерен, привлича се силно от вода и се натрупва по
естествен път в организмите чрез храната, дишането и проникването през
кожата. Дотук всичко звучи доста познато. Райх създава акумулатори, които
концентрират тази оргонна енергия, и установява, че те значително
повишават скоростта на зарастване на рани и изгаряния при лабораторните
мишки. Този тип третиране намалява и шока. Семената дават живот на
значително по-големи и по-здрави растения, когато са обработени с
оргонния акумулатор на Райх.
 Вилхелм Райх открива и доказателства за спонтанно пораждане в
стерилна среда. Под микроскопа си забелязва някакви синкави според него
точици светлина, които се появяват точ- но преди създаването на самите
живи организми - нарича тези изблици светлина „биони“ Тази теория е
подложена на всеобщ присмех и скептиците и до днес се надпреварват да я
осмиват и по интернет - основните им възражения са към липсата на на-
учно обоснован протокол. Въпреки всичко това през 2000 година професор
Игнасио Пачеко повтаря успешно резултатите на Райх - снимките за онова,
което се поражда в неговите епруветки, са забележителни. Пачеко взема
обикновен пясък от чисти плажове и го нагрява до бяло, тоест до 1400 °С.
Тази температура унищожава всички познати форми на биологичен живот, с
изключение на бактериите екстремофили, обитаващи гърлата на вулканите и
ядрените реактори, за които вече споменахме. След това Пачеко изстудява
пясъка в стерилна среда, изсипва го в стерилна епруветка, пълна с
дестилирана вода, и запечатва съда. Оттам нататък всички епруветки биват
стерилизирани в автоклав, при това по два пъти, с двадесет и четири часа
между всяка стерилизация. Този процес по принцип се използва за
унищожаването на всички познати спори и вегетативни клетки. След всяка
от стерилизациите Пачеко изучава частиците, които се носят във водата — и
точно тогава се случва магията.
Колкото и да не е за вярване, във водата се появяват изобилие от
различни структури, приличащи на сложни живи организми
- способни на растеж и деление. Организмите се движат актив- но в
разтвора, затова Пачеко решава да запише всичко с камера. И макар все още
да не може да реши дали тези структури притежават ДНК, смята, че „тези
биони могат да бъдат считани за живи структури почти във всяко едно
отношение“ Някои от тях изглеждат като прости организми, но други са
далеч по-сложни.
Сред тях са и микроскопични морски зеленчуци от рода на горгонията.
Някои от най-удивителните снимки на Пачеко са на листа, които се разтварят
от тези растения при поставянето им върху микроскопското стъкло.
Регистрира също така и меки на вид мехурчета, които постепенно образуват
ярко бяла спирало- видна черупка от калций по повърхността си,
демонстрирайки раждането на обикновено морско ракообразно, но в много
миниатюрен мащаб. Началната спирала на външната черупка се вижда съвсем
ясно и тя отговаря напълно на онова, което бихме очаквали да видим днес,
въпреки че мекото вътрешно тяло е все още частично оголено.
Любимата ми снимка обаче е на нещо, което прилича на същество с
безспорна глава и почти сферично тяло, покрито с бодлички за самоотбрана.
Пачеко смята, че това са „преходни форми от неорганичния етап на
организация към органичните, живи условия на еволюцията“. Любопитното
е, че ако не беше стерилизирал пясъка, нито едно от тези дребни същества
нямаше да се покаже. Както изглежда, чистотата на молекулите е
изключително важен елемент за зараждането на живота. И когато се вгледаме
в тези дребни приятел чета, въпросът, който естествено се налага, гласи:
откъде се е пръкнала тяхната ДНК?

Снимка, направена от Пачеко, на сложен, мпогоклетъчен организъм, с глава и

защитни бодлички, образуван в стерилен разтвор на пясък и вода.
Но същият въпрос трябва да бъде зададен и за всички бактерии, които
откриваме в най-негостоприемните кътчета на Земята, а и в целия
космически прах. През XIX век Пастьор може и да се е постарал да открие
доказателства в подкрепа на еволюционния модел на Дарвин, за да спечели
солидната сума от наградата, но междувременно ни е лишил от великата
истина - че животът действително е продукт на интелигентен замисъл. Не е
необходимо да бъдем фанатични привърженици на Библията, за да видим
това - единственото, от което се нуждаем, е рационал- но мислене на фона на
доказателствата.

Проблемът „Дарвин “

А сега да си поговорим за еволюция. Макар официалната гледна точка

да гласи, че Дарвиновата еволюция е доказан факт, мнозина учени вече са
стигнали до заключението, че тя е практически невъзможна. И тези учени не
са креационисти, а сериозни, уважавани професионалисти. Например
професор Луи Бонур, директор на отдел „Изследвания“ във Френския
национален център за научни изследвания, казва: „Еволюцията е приказка за
възрастни. Тази теория не е спомогнала с нищо за напредъка на науката. Тя е
безполезна“ Волфганг Смит, професор по математика от Масачузетския
технологичен институт и университета в Орегон, заявява съвсем
недвусмислено:

Днес теорията на Дарвин за еволюцията е обект на атаки, невиждани

досега... Все по-нарастващ брой уважавани учени дезертират от лагера на
еволюционистите... В по-голямата си част тези експерти изоставят
дарвинизма не на основа на религиозни убеждения или библейски
пристрастия, а по изцяло научни причини.

Найлс Елдридж, палеонтолог от Американския музей по естествена

история, говори за скоростта, с която сложните форми на живот внезапно се
появяват на Земята, така:

Преди около шестстотин милиона години по целия свят, приблизително

по едно и също време, големи площи скали, без никакви видима
вкаменелости, са покрити внезапно от седиментни слоеве, съдържащи
великолепна поредица от черупчести безгръбначни — трилобити,
брахиоподи, молюски... Kpeaifuo- нисшите залагат много на това внезапно
развитие на богати и разнообразни фосилни данни на места, където до този
момент не е имало нищо... Този факт обаче представлява изумително
интелектуално предизвикателство.

През 1975 година Дж. Р. Норман, зоолог от Британския музей по

естествена история, казва, че „геологичните данни засега не предоставят
никакви доказателства относно произхода на рибите“. През 1960 година У. Е.
Суинтън, също от Британския музей по естествена история, казва:
„Еволюционният произход на птиците е преди всичко въпрос на догадки. Не
съществуват никакви фосилни данни за етапите, на които е протекла тази
забележителна трансформация от влечугото към птицата “ През 1976 година
професор Дерек Ейджър от Геоложкия факултет на „Империъл колидж“,
Лондон, пише: „Сигурно е многозначително, че всички еволюционни
истории, които научих като студент, вече бяха „развенчани“.“
Както и може да се очаква, тълпата на дарвинистите се противопоставя
героично на всички удари и опровержения, настоявайки, че вече има нови
открития, но в светлината на доказателствата, които предоставяме тук, както
и на още множество данни теорията просто не може да издържи. Данните от
вкаменелостите упорито и систематично ни показват един вид същество,
което след не особено дълъг период от време се превръща в нова, подобрена,
доста по-еволюирала версия на самото себе си. Налице са изключително
малко на брой преходни фосилни данни в подкрепа на оригиналната теория
на Дарвин. Не срещаме никъде примери за риби, при които скелетът да е
наполовина във и наполовина извън тялото, разполагаме, от една страна, с
ракообразни, а от друга - с гръбначни риби, и с нищо между тях. И това е
само един от множеството чудати примери. Дори и в случая с еволюцията на
човека се сблъскваме с много и неразрешими проблеми. Може би си
спомняте за търсенето на така наречената „липсваща брънка“ - преходния
вид, който би могъл да обясни как така човешкият мозък най-неочаквано се е
удвоил. Е, ако си спомняте за това търсене, да знаете, че липсващата брънка
все още не е намерена. Както казва лорд Съли Цукерман, главен научен
съветник на Обединеното кралство и професор по анатомия в университета в
Бирмингам: „Ако човекът е еволюирал от маймуноподобни- те същества, то
определено го е направил, без да остави никаква следа от тази еволюция в
данните от вкаменелостите.“
Но ако не „случайните мутации“ на Дарвин са причина за тези
изменения, то тогава кое е? Двама палеонтолози от Чикагския университет -
Дейвид Рауп и Джеймс Сепкоски, може би са намерили отговора. Двамата
събират най-голямата колекция от морски вкаменелости, съществувала
някога, съдържаща невероятните 3600 вида морски организми. През 1982
година публикуват статия в списание „Сайънс“ в която описват четири
масови измирания, които регистрират във фосилните данни, както и едно
пето, което е по-маловажно. Докато продължават с обработката на данни, се
изправят пред озадачаващ проблем - в данните от вкаменелостите се появяват
систематично модели, които не би трябвало да са там. Въпреки това, колкото
по-дълбоко навлизат в проучванията си, толкова по-трудно им става да се
отърват от налагащите се факти - толкова по-неоспорими стават моделите.
През 1984 година, две години след първоначалния си научен доклад, те
публикуват и удивителните си резултати, които и до днес все още не са
повлияли на научната общност така, както би трябвало да бъде. Накратко
казано, данните от вкаменелостите показват, че на определени интервали от
време, в цикли - всеки от около 26 милиона години, се появяват спонтанно
нови видове. Този модел се връща близо 250 милиона години назад - от общо
542 милиона години фосилни данни, които палеонтолозите класифицират.
През 2005 година интригата се задълбочава още повече. Доктор Ричард
Мълър, професор по физика в Калифорнийския университет в Бъркли, и
неговият аспирант Робърт Род откриват още един еволюционен цикъл в
данните на Рауп и Сепкоски. Този път цикълът се връща близо 542 милиона
години назад, към началото на морските вкаменелости. Мълър и Род
установяват, че приблизително на всеки 62 милиона години целият живот на
Земята е претърпявал спонтанно „надграждане“, трансформирайки
съществуващите видове в нови, доста по-еволюира- ли форми. В статия в
„Нешънъл джиографик“ от същата година Мълър казва: „Щеше ми се да знам
какво означава всичко това... Аз залагам на нещо, свързано с астрономията, а
колегата ми се обзалага, че е нещо във вътрешността на Земята.“
В статията си в „Дейли галакси“ от 2009 година Мълър като че ли е на
път да спечели облога. Както става ясно, астрономите вече са открили, че
нашата Слънчева система се движи по продължителна, подобна на морски
вълни орбита, като непрекъснато се мести над или под галактическата
равнина. Един пълен цикъл от подобно движение отнема приблизително 64
милиона години, което е подозрително близо до цикъла от 62 милиона
години, открит от Мълър и Род. Няма съмнение, разбира се, че дребните
отклонения при подобни дългосрочни астрономически изчисления са
напълно допустими, така че истинската цифра на галактическата люлка може
наистина да е 62 милиона години. Според професорите от университета на
Канзас Ейдриън Мелът и Михаил Медведев именно този галактически цикъл
е отговорът на еволюционната загадка. Докато се носим в пространството,
горната половина на нашата галактика е обърната към звездния куп Дева, а
Мелът и Медведев са убедени, че този регион би трябвало да разполага с
повишен брой заредени частици и космически лъчи - това, което виждаме в
предния край на нашата Слънчева система като галактически прах. Тяхната
теория гласи, че всеки път, когато се надигнем от магнитното поле на
галактичната равнина и се преместим в северната част на галактиката, се
излагаме на силно космическо лъчение. Тази радиация спокойно би могла да
доведе до масирани генетични мутации, а оттам - и да създаде нови видове.
Това безсъмнено е едно от възможните обяснения. Но сега, когато сме
въоръжени с нашите революционни открития в сферата на Вселенското
енергийно поле, най-вероятно сме се доближили много повече до верния
отговор. Теорията за галактическата люлка не взема предвид цикъла от
приблизително 26 милиона години, който е открит от Рауп и Сепкоски.
Очевидно е, че става въпрос за нещо по-различно. Действително изглежда
много вероятно значение да имат и галактическите енергийни полета - във
Втора част ще ви представя един нов модел, който обхваща всичко и ни
предоставя солиден, научен начин за обяснение на всички тези промени.
Вече видяхме как живи бактерии и други видове, заедно със съответната
им ДНК, се появяват спонтанно от неживата материя. Щом ДНК може да се
създава „буквално от нищото“, а и проучванията и на Поп, и на Гаряев
доказват, че ДНК съхранява и излъчва светлина, то тогава защо ДНК да не
може да бъде препрограмирана и пренаписана с правилните светлинни
честоти? Да не забравяме, че когато Гаряев облъчва натровен плъх с
вълновата информация на здравия панкреас, унищоженият панкреас се
регенерира само за дванадесет дена. Будаковски открива, че една холограма
на здрав малинов храст е напълно доста- тъчна, за да възстанови изцяло
привидно мъртва ту морна тъкан, връщайки я обратно към нормално, здраво
състояние. Онова, което виждаме в кохерентния ултравиолетов лъч, би могло
да носи сложен код, който повлиява директно структурата и поведението на
ДНК, трансформирайки заболялата тъкан и връщайки я отново към
нормалното й състояние. Съществуват ли някакви знаци, които да ни
подсказват, че източникът на кода на ДНК би могъл да бъде като мозайка,
която има повече от едно верни решения при подаване на правилната
информация? Изненадващото е, че отговорът е „да“.

ДНК е вълнова структура, която може да бъде првнареждана

Множество духовно ориентирани хора изпитват силна близост с
делфините — и в това като че ли има много по-голям смисъл, отколкото
изглежда на пръв поглед. През 2000 година доктор Дейвид Бъзбий открива
нещо поразително.

Стана напълно очевидно, че всяка човешка хромозома има напълно

съответстваща на нея хромозома у делфините... Открихме, че геномите на
делфина и на човека са на практика идентични. Различават ни единствено
няколко хромозомни пре- нареждания на генетичния материал.

А това е повече от удивително, тъй като човеците и делфините със

сигурност не изглеждат еднакви. Но през 2004 година „Би Би Си Нюз“
публикува работата на доктор Дейвид Хослър от Калифорнийския
университет в Санта Крус. Когато екипът на Хослър сравнява ДНК кодовете
на човешките същества, плъховете и мишки, „за свое огромно учудване
установява, че няколко от секвенциите на ДНК са напълно идентични и при
трите вида“. Пилетата, кучетата и дори рибите също имат ДНК, почти
еднаква с човешката, въпреки че морската сепия и плодните мухи са доста
по-различни. Доктор Хослър казва: „Това ме свари абсолютно неподготвен...
Невероятно вълнуващо е да знаеш, че съществуват елементи, които до този
момент не са били забелязани от научната общност.“
Щом ДНК при хората, делфините, плъховете, мишките, пилетата,
кучетата и рибите е толкова сходна, а ДНК молекулата може да поглъща и
отделя кохерентна светлина, то тогава се доближаваме примамливо много до
идеята, че цялата ДНК на света е в крайна сметка продукт на
една-единствена вълна, която просто търпи съвсем незначителни
модификации, за да породи поредния нов вид.
Ако това е вярно, то тогава бихме ли могли да пренаредим вълната,
захранвайки я с нова информация, и буквално да трансформираме един вид в
друг директно на ДНК ниво? Припомняйки си пирамидата на доктор
Александър Голод и нейното въздействие върху околната среда, това като че
ли вече се е случило. От земята около пирамидата се показали уж вече
отдавна изчезнали растения. Разполагаме ли с други доказателства в подкрепа
на този поразителен ефект? Отговорът пристига през 1989 година, когато
една голяма химическа компания на име „Чиба- Гайги“ патентова процес,
който позволява култивирането на нови и оригинални форми на растенията и
животните. Процесът е измамно прост — поставят семена между две метални
плаки и пускат през тях слаб прав ток за период от три дена. Когато облъчват
по този начин обикновени семена на папрат, с изумление установяват, че
растението се превръща в един вече изчезнал вид, който е бил откриван
единствено в скалните вкаменелости, „Изчезналата“ папрат притежава
четиридесет и една хромозоми, а не очакваните тридесет и шест. През
следващите четири години оригиналните растения мутирали в различни
видове папрат, някои от които се срещат единствено в Южна Африка.
 Когато в „Чиба-Гайги“ пробват същата технология с пшеница, успяват
да я върнат към един доста по-стар и по-силен неин вариант от времето,
преди да бъде подложена на хиляди обработки. Тази пшеница се оказва
готова за жътва само след четири до осем седмици, а днес нормата е седем
месеца. Този факт, разбира се, предлага прекрасни възможности за бедните
региони на света, където хората умират от глад. Когато учените пробват
същия метод с лалета, виждат, че по стъблата им започват да се появяват
бодли - и това се оказва оригинална характеристика на лалета, която
градинарите отдавна са премахнали чрез селекция. Методът се оказва
приложим не само при растения. Когато извършват същия вид експерименти
с яйца на пъстърва, установяват, че са получили доста по-силен и
по-устойчив на заболявания вариант на пъстървата. И което е
най-интересното, при прилагане на процеса върху спори на 200 милиона
години, открити в солните депозити на 140 метра дълбочина, успяват да ги
събудят - само чрез облъчването им с електростатично поле. Сякаш всичките
тези 200 милиона години нямат никакво значение.
За жалост това е само една химическа компания, чиито печалби в
по-голямата си част зависят от слабостта и уязвимостта на земеделските
култури - поради което те произвеждат торове. Щом „Чиба-Гайги“ си дават
сметка, че подобрените от тях растения биха могли да ги изхвърлят от
бизнеса, набързо спират да се занимават с тази технология. За наше щастие
обаче оригиналните им научни протоколи оцеляват, така че най-малкото
поне разполагаме с необходимата информация.
През 2009 година в „Нешънъл джиографик нюз“ се появява друго
странно откритие. Учени от Франция давят 120 различни паяка от три
различни вида във вода. Проверяват паяците на всеки два часа, докато не се
уверят, че са със сигурност мъртви - нещо, което на горските паяци отнема
двадесет и четири часа, а на двата вида блатисти паяци - от двадесет и осем
до тридесет и шест часа. Щом накрая смъртта на паяците се потвърждава,
учените ги изваждат да изсъхнат, така че да могат да ги претеглят. Колкото и
да не е за вярване обаче, крачетата на паяците се раз- мърдват и те се връщат
към живот, като най-продължителният период на възстановяване е от два
часа - за блатните видове, на които им е отнело тридесет и шест часа да
умрат. Както можем да предположим, учените приемат, че това е вследствие
по-ско- ро на кома, отколкото на същинска смърт, но въпреки това
експериментът им повдига сериозни въпроси. Животът може да се окаже
много по-устойчив, отколкото досега сме смятали. Така, както 34
000-годишните бактерии оживяват само след два месеца и половина или
както става с умрелите семена на Гаряев от Чернобил, става ясно, че ако
разполагаме с генетичен материал, който е много близо до живота, въпреки
че на практика е мъртъв, мъничко тласък би могъл да се окаже напълно
достатъчен, за да го възстанови. Този процес очевидно се отдава далеч по-
лесно на Вселенското енергийно поле, отколкото създаването на живот от
молекули на нежива материя.

Живи организми,
които пренаписват собствения си генетичен код

Ако държим да проумеем още по-добре това ново схващане за

еволюцията, се налага да си дадем сметка, че някои видове могат да
пренареждат своята ДНК без помощта на никакви външни електростатични
полета - както разбрахме от експериментите в „Чиба-Гайги“. Едно проучване
на университета „Рок- фелер“ от 2009 година от април 2009 година сочи, че
паразит, известен като Trypanosoma brucei, който отключва африканската
сън на болест, е в състояние спонтанно да пренареди своята ДНК, така че да
не може да бъде преборен от имунните сили на тялото. Удивителното е, че
паразитът успява да пренареди и двете нишки на своята ДНК, променяйки
външната им обвивка, така че да не може да бъде открит. И макар че учените,
занимаващи се с изследването му, го подозират в тази измама още от 2007
година, до 2009 не намират никакви доказателства. Според прескомюникето
на университета, адаптирано за „Сайънс дей- ли“, това „предполага общ
механизъм, чрез който паразитите и хората пренареждат своята ДНК“. „Не
можехме да повярваме - казва доктор Оливър Дрийзън. - Експеримент след
експеримент, и все този резултат.“
Тези учени очевидно нямат представа за един сходен ефект, открит през
2005 година от доктор Робърт Прюит - генетик от университета „Пардю“.
Прюит и неговият екип изучават вид синапено растение, наречено
Arabidopsis, което обикновено се използва при лабораторните експерименти.
Конкретната им задача е да проучат мутация в един от гените, която кара
цветовете му да се скупчват заедно по странен начин. Онова, което откриват,
е, че дори когато растенията наследяват тази мутация и от двамата си
родители, за тригодишния период на проучванията общо 10 % от тях се
връщат към нормалното си състояние. Пре- написват собствената си ДНК и
поправят мутацията. Изумените учени изучават внимателно ДНК на този
синапен вид и потвърждават, че тя действително се е върнала към
първоначалния си здрав вид. Очевидно става въпрос за спонтанно
пренаписва- не на ДНК с цел поправяне на мутация, което нанася поредния
смъртоносен удар на дарвинистката теория. Ако ДНК притежава вроден
вълнови компонент, който може да поправя мутациите, Дарвин като нищо
ще си изгуби работата. Според доктор Елиът Майеровиц, растителен генетик
от Калифорнийския технологичен институт, откритието на Прюит „изглежда
великолепно“. На мен това откритие също ми харесва, защото означава, че
никоя гигантска компания не би могла да създаде истински „семена
терминатори“, който непрекъснато ще се самоунищожа- ват само след едно
поколение. Защото Природата винаги намира начин да поправи щетите.
 Друг пример за „великолепни“ генетични поправки срещаме в книгата
на Франсис Хичинг от 1982 година „Вратът на жирафа - там, където Дарвин
сгреши“. Хичинг разказва за експериментите си с плодната муха, известна
още и като Drosophila, която е един от най-често срещаните живи организми,
изучава- ни при биологичните експерименти. Въпреки че редица учени са се
опитвали да използват радиацията, за да засилят драматично скоростта на
мутации при тази муха, „плодните мухи отказват да се превърнат в каквото и
да било друго, освен в плодни мухи, при каквито и обстоятелства да ги
поставяме“. И което е още по-интересното, когато Хичинг премахва и от
двамата родители онези от генетичните кодове, които ще изградят очите на
следващото поколение мухи, те въпреки всичко пак се сдобиват с очи - след
около пет поколения. Както казва самият той: „Очевидно е, че генетичният
код си има някакъв вграден механизъм за поправка, който постепенно
възстанови липсващите гени“. Това, естествено, ни кара да си зададем един
още по-важен въпрос: какво точно е „генетичният код“?
Все по-често и по-често срещаме доказателства за някакъв направляващ
разум, който е в състояние да модифицира генетичния код по начини,
облагодетелстващи организма. Съществуват ли обаче други примери, при
които организмите прена- писват собственото си ДНК, за да се адаптират
към промените в околната среда? Доктор Джон Кеърнс е един от първите,
които откриват този ефект през 1988 година. Изучава вид бактерии, които не
могат да преработват лактозата, а след това ги поставя в среда, където
лактозата е единственото, с което биха могли да се хранят. Както и може да
се очаква, по-голямата част от бактериите почти умират от глад, поради
което преминават в състояние на хибернация. Но след около ден-два
няколко от тези бактериални клетки спонтанно еволюират - пренаписват
своето ДНК така, че да могат да поглъщат лактоза. И това не е случайно
събитие - ако в региона липсва лактоза, „адаптивната мутация“ не се случва.
Доктор Бари Хол продължава този вид изследвания с проучване, което
публикува през 1990 година. Установява, че ако лиши бактериите от
определени ключови хранителни съставки, като например аминокиселините
триптофан и цистеин, някои от техните потомци се научават да синтезират
въпросните съставки в собствените си тела. Онова, от което бактериите се
нуждаят за своето оцеляване, им се предоставя — от скритите закони на
природата. Тези изводи карат Хол да заключи, че същият ефект вероятно
отговаря на въпроса защо опасните бактерии успяват да се приспособят към
новите антибиотици толкова бързо.
Друго проучване от 2008 година доказва, че организмите могат да
пренаредят много бързо своята собствена ДНК, за да се приспособят към
предизвикателствата на околната си среда. Още през 1971 година биолози
извеждат пет двойки италиански стенни гущери от голия остров в Южно
Адриатическо море, който е техен дом и където са се хранили само с
насекоми. Преместват ги на съседния остров, който изобилства с буйна
тропическа растителност. До този момент на съседния остров не е имало от
този вид гущери. Когато в началото на 2004 година биолозите се връщат на
тропическия остров, за тях е невероятен шок да установят, че потомците на
петте двойки родители са претърпели значителни еволюционни промени за
съвсем кратък период от време.
В статията в „Дейли галакси“ посветена на този проблем, професор
Дънкан Ършик от университета „Амхърст“ в Масачу- зетс казва: „Само за 36
години, което е безумно кратък период от време, се наблюдават поразителни
разлики в размерите и формата на главата, силата на захапката и развитието
на нови структури в храносмилателната система на гущерите“ Всяка от тези
промени е перфектно ориентирана към целта да се помогне на гущерите да
проядат растения. Благодарение на изключително бързо пренаписване на
ДНК, храносмилателната им система се сдобива с илео-цекални клапи, които
до този момент не са регистрирани при стенния гущер. Тези органи отделят
ферментиращи сокове, които подпомагат разграждането на растителния
материал. По-малко от 1 % от всички гущери по света притежават тази
уникална характеристика. Главите на тези гущери стават по-дълги,
по-широки и по-високи, което ги дарява със значително по-голяма сила на
захапката, така че да достигат и дъвчат по-лесно растителните влакна.
Интересното още е, че след като вече могат да се хранят разхождайки се,
вместо ловувайки, тези преместени гущери не намират за необходимо да
защитават територията си. Според доктор Ършик: „Нашите данни сочат, че
еволюцията на нови структури (в организмите) може да става за
изключително кратки периоди от време“
Друго класическо изследване е извършеното от Розмари и Питър Грант,
които прекарват двадесет години на един от островите в архипелага
Галапагос, изучавайки и идентифицирайки всяка отделна птица, живееща
там. С пристигането си започват от четиристотин вида, а по време на
дългогодишния си престой достигат до над хиляда. През тези двадесет
години те наблюдават конкретно около двадесет поколения сипки. За тях- но
голямо учудване отделните видове претърпяват генетични промени за
поразително кратки периоди от време. Преобладаващата част от тези
подобрения включват промени в размерите и формата на клюновете. Един от
примерите е свързан с продължително засушаване на острова, при което
семената драстично намалели и станали трудни за достигане - през този
период птиците развили по-дълги и по-остри клюнове, за да могат да
продължат да се хранят. Семейство Грант открива също така, че за да
постигнат тези изменения, птиците са пренаписали собственото си ДНК.
Както казва Джонатан Вайнер, авторът на „Клюнът на сипката - разказ за
еволюцията в нашето време“: „Дарвин драстично подценява силата на
естествения отбор. Действието на този процес не е нито рядко срещано, нито
бавно. То движи еволюцията ежедневно и ежечасно и тя протича навсякъде
около нас, така че можем да я наблюдаваме “ През 2009 година орнитолози
съобщават за друго регистриране на скоростна еволюция при горски птици.
Малко след като горите биват подложени на сеч, връхчетата на крилата на
птиците се изострят, но след като горският фонд се възстанови, връхчетата на
крилете им отново се заоблят.
През 2009 година списание „Нешънъл джиографик“ съобщава, че в река
Конго е открита невиждана досега „риба чудовище“, която се движи из
няколко държави в Африка. Доктор Мелани Стясни, биолог от
Американския музей за естествена история, казва: „Това, което виждаме тук,
е нещо като еволюция чрез стероиди “
Когато излезем в океана, установяваме, че „безсмъртната медуза“ може
изцяло да пренапише своето ДНК, ако е заплашена да умре от глад, от
някакви физически увреждания или друг вид кризисна ситуация. В тази
връзка Мария Пиа Милиета от университета на Пенсилвания казва: „Вместо
да се примири със си- гурната смърт, безсмъртната медуза трансформира
всички свои налични клетки в по-младо състояние “ Медузите връщат
собствените си тъкани и генетичен материал обратно в най-ранните фази на
развитие, а „клетките често претърпяват пълна трансформация - мускулните
клетки могат да станат нервни клетки или дори сперма, или яйца“. Друг
интересен факт относно този вид медузи е, че абсолютно всички негови
представители, по целия свят, са генетично идентични, въпреки че
тропическата медуза има само осем пипала, а посестримите й в по-студените
води биха могли да разполагат с до двадесет и четири. Дори океанските
течения не биха могли да обяснят как толкова еднакви медузи могат да
живеят в толкова различни краища на света. Доктор Милиета допуска, че
нищо чудно медузите да хващат на стоп трансатлантическите товарни
кораби.

Енергийната еволюция и трансформацията на видовете

През 1997 година в океаните е открита още една, привидно невъзможна,
генетична мистерия. Доктор Лингбао Чен и колегите му установяват, че
рибите около Антарктида и няколко вида северна треска са се сдобили с
почти идентични протеини, предпазващи ги от измръзване, въпреки че
доказателствата на палеонтологията, палеоклиматичните изследвания и
самият външен вид на рибите да подсказват, че те са еволюирали независимо
едни от други. Изводът е, че тези протеини би трябвало да са се появили чрез
така наречената конвергентна еволюция, където уж случайният процес на
дарвинови мутации прави напълно еднакви неща в региони, напълно
изолирани един от друг.
Особено голямо впечатление ми направи една история, която се появи в
списание „Нешънъл джиографик“ от 15 февруари 2009 година.
Международното преброяване на морските видове полага целенасочени
усилия за идентификация и оценка на всички видове в земните морета и
океани - минали, настоящи и евентуални бъдещи. В процеса по събирането
на огромното количество данни учените откриват нещо изумително - на
Северния и на Южния полюс са регистрирани най-малко 235 различни, но
идентични вида, които не съществуват на никое друго място на земята. Сред
тях са плуващи охлюви, китове, червеи и ракообразни. Напълно невъзможно
е всички тези видове да са били транспортирани от единия полюс до другия
— няма дори подобни морски маршрути, - а и те не биха могли да оцелеят по
време на пътешествие из по-топли води. Така учените признават безкрайното
си удивление от тази загадка.
През 2002 година излизат двата тома на труда на Ричард Па- сичник
„Жизнената необятност“ Особено силно впечатление ми направи неговия
анализ на така наречения Ефект Лазар, който показва как определени видове,
изчезнали преди милиони години, се появяват съвсем спонтанно.
Един от най-интересните примери е времето, когато в по- голямата част
от слоевете от периода креда не се откриват никакви вкаменелости на
насекоми. След края на креда и из- мирането на динозаврите фосилите на
насекоми се връщат с пълна сила— заедно със зашеметяващо увеличение на
цветните растения... Дали не можем да говорим за времена, когато условията
на живот карат генетичния материал да се връща към изгубените си кодове?

На пазара за месо в Лаос откриваме мъртъв гризач с дълга, пухкава

опашка, наричан Laonastes. Единственият проблем в случая е, че това
същество е било изчезнало в продължение на 11 милиона години.
Съобщението излиза в списание „Сайънс“ от 2006 година. Мери Доусън от
музея за естествена история „Кар- неги“ е доста изненадана.

Това е удивително откритие... За първи път в изследванията на

бозайниците учените откриват жив фосил от група, която се смята за
изчезнала от приблизително 11 милиона години. Пропастта във времето е
твърде голяма. При предишните бозайници се забелязва времева пропаст от
само няколко хиляди до малко над един милион години.

Друг пример касае един странен на вид слон, наречен гом- потер.
Хоботът и бивниците му са насочени право напред, а от долната му челюст
стърчат два зъба. Смята се, че тези слонове са изчезнали преди около 1,788
милиона години, но ето че наскоро техни вкаменелости са открити сред
руините на първите заселници в Северна Америка, познати като народа
кловис. Този случай отново се дава като пример за Ефекта Лазар в действие,
а в сайта на Музея за естествена история в Хюстън пише: „Тази находка има
знаменателни последици“
В друга статия се разказва за френски учени, които са открили
ракообразно от групата Gliphea (род Neogliphea) на четиристотин метра
дълбочина в Коралово море, северозападно от Нова Каледония. Морският
биолог Филип Буше го описва като „нещо средно между скарида и кален
омар“. Проблемът и тук е в това, че според фосилните данни този вид е
изчезнал вече от 60 милиона години. Едно съобщение от 2005 година пък
разкрива, че в малка горичка в Австралия е открит бор от вида Волеми. Това
дърво може да стигне до 40 метра височина, а дънерът му е с диаметър един
метър. Проблемът е в това, че този бор е изчезнал преди 200 милиона
години, още през периода юра. Мерките за сигурност там са толкова големи,
че дори и на учените, които работят на това място, първо им завързват очите,
преди да ги откарат дотам с хеликоптер. От тайното местоположение са
взети множество мостри, които са били продадени на търг, за да се осигури
оцеляването на този вид. Както видяхме и при другите примери, това дърво
не може да бъде намерено никъде другаде, освен във вкаменелостите
отпреди 200 милиона години. За Кралската ботаническа градина в Сидни
това откритие е „равностойно на откриването на жив малък динозавър в
наши дни“.
Ефектът Лазар може би се отключва от пренареждането на ДНК ниво, с
което съществуващите видове се връщат към по-ран- ните си версии,
вероятно в присъствието на необичайни енергийни стимули - подобно на
онова, което са постигнали в лабораториите на „Чиба-Гайги“. През 1993
година корейският учен доктор Дзан Канген публикува забележително
откритие, което показва как това би могло да се случи. Канген установява, че
може да пренесе генетичния код от един вид към друг без нищо друго, освен
една енергийна вълна. Канген поставя патица в петстенен контейнер, покрит
със заоблен огледален покрив. Във всяка от петте стени на контейнера е
издълбана дупка, в която е поставена тръба, и всички тръби отвеждат към
съседното помещение, където кокошка мъти яйца. В продължение на пет
дена кокошката е облъчвана с високочестотен електростатичен генератор. И
не щеш ли, когато измътила яйцата си, от тях се излюпили не пиленца, а
наполовина патенца, наполовина пиленца. Макар и излезли от тяло на
кокошка, те притежавали типичните черти на патица - плоска човка, по-дълъг
врат и по-големи вътрешни органи като сърце, черен дроб, стомах и черва.
След една година хибридните птици тежели 70 % повече от нормалните
пилета.
Експериментът е повторен с общо 500 яйца, от които 480 се излюпват и
порастват. От тези 480 пиленца 80 % са с плоски, подобни на патешки, глави.
При 90 % очите са преместени на място, характерно повече за патица,
отколкото за пиле. А при 25 % между пръстите на краката им се появява
ципа, каквато пилетата обикновено не притежават. Тези хибриди съвсем
спокойно се чифтосват, а потомството им продължава да бъде наполовина
пилета, наполовина патици, а не се връща отново само към битие на патица
или на пиле. Канген подава молба и получава патент за изобретяването на
„уред за биологичен, информационно насочен трансфер“, който, както е
видно, не е навлязъл в широка употреба. Прави експерименти и с фъстъци и
изпраща тяхна- та „вълнова информация“ на слънчогледови семки,
създавайки хибридни растения, които изглеждат и ухаят като фъстъци, а и
имат същия вкус. Реколтата от тях се увеличила със 180 % и следващите
поколения не анулират промените.
Друг малко известен пионер в тази област е италианският учен Пиер
Луиджи Игина, който е студент на Маркони — бележитият изобретател на
радиото и на още много други технологии. Според статията на Леонардо
Винтини в официалния международен вестник „Епохални времена“, Игина
„обуздава енергията, която преминава между Земята и Слънцето“, и я
използва, за да възстановява болни клетки. Друг уред, който той нарича
„Елиос“, можел да пречисти всяка храна, облъчена с него. Предвид ефектите,
получени от руските пирамиди, това не звучи чак толкова странно. А и както
става ясно, Игина изгражда практични, работещи технологии, които
постигат същите титанични подвизи като руските пирамиди. Един от
уредите му очевидно неутрализира земетресенията. Друг уред, който той
нарича „магнитен стробоскоп“, изглежда като „стран- на перка“ - когато
изобретателят го включел през облачен ден, само след няколко минути над
къщата му започвала да се разтваря дупка, разкриваща ясно небе. Това
трябва да е било забележителна гледка. „Игина признава, че
най-задоволителният компонент от неговото необичайно изобретение са
невинните усмивки на децата, докато наблюдават как облаците като по
магия се оттеглят“
Следващият откъс съдържа най-интересната част от работата на Игина,
която има връзка с нашата тема.

След годинн наред усилена лабораторна работа Игина открива

най-изумителната особеност на материята - че атомите не се люлеят, а
вибрират. Това заключение го вдъхновява за едно от най-любопитните и
брилянтни негови изобретения - магнитният осцилатор. Ученият установява,
че ако успее да промени вибриращото състояние на група частици, ще се
трансформира и самият материал. Следва серия фантастични екс-
перименти, при които водеща роля играе магнитният осцилатор. При един
от тях Игина подрежда своята апаратура пред кайсиево дърво. После
променя атомните вибрации така, че те постепенно да станат като на
ябълково дърво... След 16 дена се уверил, че кайсиите са мутирали почти
напълно в ябълки.

Това наблюдение си пасва перфектно с работата на Гаряев и Канген. И

колкото повече подобни открития се появяват, толкова по-вероятно е те да са
съвсем реални. Оттук нататък историята на Игина става още по-интересна.
 След този експеримент Игина се осмелил да провери обсега на своето
изобретение върху животни. Променя вибрационно- то състояние на
опашката на един плъх така, че само за четири дена тя заприличва на опашка
на котка. И макар че плъхът починал от облъчването (може би тялото му се е
оказало неспособно да понесе толкова бързи молекулярни промени),
резултатът дал основание на Игина да опита нещо още по-револю- ционно.
Проучвайки съответните вибрации на здравите кости на заека, той възбудил
атомите в счупеното краче на друг заек и крачето зараснало за рекордно
време. По този начин Игина разбрал, че болните клетки (в това число
канцерогенните) на всеки индивид мога да бъдат излекувани чрез проста,
настъпателна промяна на вибраг(ионния им индекс — стига той да бъде
правилно изчислен.

Това са абсолютно същите резултати, които Гаряев и останалите успяват

да постигнат независимо от Игина, без да броим онова, което разбрахме от
руските проучвания на пирамидите. Този генетичен информационен
трансфер може и да става непрекъснато, без никакви технологични средства
- единствено чрез близостта на два организма за достатъчно дълго време.
Бележитият психолог Робърт Заджонк помага за намирането на научно
доказателство на факта, че когато хората прекарат един с друг по-дълъг
период от време, да кажем двадесет и пет години, те постепенно развиват
сходни черти на лицето. По време на това проучване на 110 участници са
показани индивидуални снимки на хора през първата година от брака им, а
после - след двадесет и пет години брак. Участниците в експеримента
успяват да напаснат лицата на семействата с двадесет и пет годишен стаж
доста по-лесно, отколкото тези с едногодишния брак. И това не се обяснява с
факта, че хората и без това започват да си приличат, когато остареят, нито с
някакъв друг предсказуем фактор.
Но нека сега се върнем към лабораторните изследвания и опити с ДНК.
Вероятно някои ще си кажат: едно е да създаваме хибридни същества, но
дали е възможно да трансформираме напълно един вид в друг? Доктор
Пьотър Гаряев прекарва зелен лазерен лъч през яйца на саламандър, а след
това пренасочва лъча към яйца на жаби. И ето че яйцата на жаби се
превръщат напълно в яйца на саламандър. Въпреки че тези саламандри се
излюпват от генетичния материал на жаба, те живеят съвсем нормален
саламандърски живот, чифтосват се с други саламандри и произвеждат
здраво потомство.
Научих за този пробив още през 2000 година и той буквал- но промени
живота ми. Това беше така търсеното от мен пряко доказателство, че
еволюцията може да бъде напълно спонтанна и че не изисква нищо повече от
пренареждането на ДНК молекулите в рамките на съществуващия вид. С
напредване на годините събирах прецизно и други примери за същия
феномен и за мен е огромно удоволствие, че най-сетне успях да ги имам
заедно, докато пишех тази книга. За мен откритието на Гаряев е невероятна
проява на всички древни пророчества за настъпването на златната епоха,
което започва някъде през 2012 година.
Можем ли да бъдем напълно сигурни, че вече сме достигнали върха на
човешката еволюция? И откъде можем да знаем, че човешкият вид е
уникален единствено за Земята? Ако нашата Слънчева система се носи
нагоре-надолу през галактическата равнина на интервали от 64 милиона
години, а данните от вка- менелостите се променят на всеки 62 милиона
години, то тогава галактиката сигурно съдържа „кода източник“ на целия
живот. Движението ни през галактиката може би трансформира целия живот
на Земята на определени цикли. Почти всички прашинки космически прах,
които се носят из галактиката, се оказват изсъхнали от студ бактерии. Това
навежда на заключението, че животът е в изобилие. Човешкият живот като
нищо може да се окаже галактически промисъл — естествено еволюиращ на
всяка планета с подходящите условия. И макар да е възможно да
регистрираме известни дребни различия във външния вид от планета на
планета, цялостният вид на тези различни видове може да се окаже далеч
по-малко чужд, отколкото ни е накарала да вярваме манипулативната,
ориентирана към всяване на страх, пропаганда на Холивуд. И което е
най-хубавото, много е вероятно да ни е ред за следващия космически
ъпгрейд. Доказателството, че подобни внезапни изблици на еволюцията са
напълно възможни, вече е налице и в данните от вкаменелостите, и в
резултатите на Гаряев и мнозина други като него.

Драстично ускоряване на еволюцията

Но дори и пророчествата за 2012 година да визират нещо подобно,

изглежда крайно невероятно суперскоростните генетични промени да се
случат в рамките на един човешки живот. Промените би трябвало да са
постепенни, за да ги проследим във времето. Поради това се налага да търсим
някакви знаци в собственото си генетично наследство, за да проверим дали
съществуват ДНК доказателства, че и нашата еволюция се ускорява. Именно
такова е откритието на изследователя от университета „Медисън“ в
Уисконсин доктор Джон Хоукс, съобщено по новините на Би Би Си, в
„Дейли галакси“ и други официални медии. Изучавайки различни маркери на
човешката ДНК, Хоукс заключава, че за последните четиридесет хиляди
години човешката еволюция се движи със супербърза скорост. А още
по-удивителното е, че през последните пет хиляди години човешката
еволюция се движи сто пъти по-бързо, отколкото във всички предходни
моменти в писаната история. Тази времева рамка обхваща едва от сто до
двеста поколения. Според самия Хоукс следващият поразителен извод от
тези изследвания е, че човекът от 3000 г. пр.н.е. прилича много повече на
неандерта- лец, отколкото вие и аз - на директно ДНК ниво. Приблизително
1800 гени, или 7 % от целия човешки геном са преживели ско- рошна
еволюция.
Друг знак, че вече преживяваме ускорена еволюция, е така нареченият
Ефект Флин. През 80-те години на XX век един новозеландски политолог на
име Джеймс Флин установява, че коефициентът на интелигентност на хората
непрекъснато нараства. Показател от 100 се определя като среден, но в
последно време хората постигат все по-високи резултати - което принуждава
психолозите да променят системата на оценяване. Оттогава насам множество
проучвания потвърждават, че на десетилетие ставаме свидетели на средно
увеличение от над три точки в коефициента на интелигентност. Това
увеличение се регистрира при всеки отделен тест, който се провежда,
буквално при всички видове социални групи, в двадесет различни страни -
включително и такива, които не се определят като грамотни в традиционния
смисъл на думата. Налице са и доказателства, че дори самото ускорение вече
се ускорява. Флин проучва един тест, наречен „Прогресивните матрици на
Рейвън“ който се използва вече повече от столетие. Шокиращото е, че човек,
който преди сто години е бил в първите 10 % по успеваемост, вече би бил
сред 5 % на най-зле представилите се. Освен това броят на хората, чиито
резултати биха ги поставили на ниво „гении“, са се увеличили с повече от
двадесет пъти. Но това подобрение няма да се види по тестовете,
проверяващи културата и традиционно- то училищно знание.
Най-драстичното увеличение на успеха е при тестове, които измерват
способността ни да различаваме абстрактни, невербални модели. По думите
на Флин, това безсъмнено води към „културен ренесанс, който ще бъде
твърде могъщ, за да остане незабелязан“.
Но човеците не са единствените, чийто интелект се увеличава. През 2008
година британският „Таймс онлайн“ разкрива, че специалистите са били
шокирани да видят орангутани, плуващи във вода - нещо, което до този
момент никога не са били забелязани да правят, - както и да използват
пръчки, за да зашеметят и уловят риба, а в някои случаи дори да я разпорят.
Това е поредната област, която чака своето проучване и бъдещи разкрития.
През 2009 година списание „Уайърд“ съобщава, че ефектът на плацебото
също е станал значително по-мощен за съвсем кратко време. Това причинява
големи проблеми на фармацевтичните компании, тъй като, за да могат
лекарствата им да издържат успешно клиничните изпитания, трябва да имат
по- добър ефект от плацебото. В периода от 2001 до 2006 година 20 %
повече продукти са били отхвърлени още след не толкова взискателните
клинични изпитания на Фаза II, а други 11 % са се провалили на
по-подробните изследвания във Фаза III. Например една начинаеща
компания за производство на лекарства от стволови клетки на име „Озирис
Терапевтикс“ през март 2009 година е принудена да прекрати изпитанията на
лекарство за болестта на Крон, тъй като участниците в тестовете показали
невероятно добро повлияване от плацебото. Само два дена по- късно Ели
Лили е принуден да изостави новото си лекарство за шизофрения, защото
доброволците показали 200 % подобрение на повлияването си от плацебото.
Вече съществуващите на пазара лекарства, като например прозак, също
се справят все по-зле в сравнение с плацебото-дотам, че ако сега
кандидатстваха за одобрение, вероятно нямаше да го получат. Две различни,
изчерпателни проучвания в сферата на антидепресантите установяват, че от
80-те години насам пациентите се повлияват все по-добре от плацебото.
Едно от тези изследвания заключава, че за този период плацебото почти
удвоява ефективността си - при всякакви проверки и тестове. Това причинява
сериозни финансови проблеми на фармацевтичните компании, които
напоследък са станали по-печеливши и от нефтените - благодарение на
скъпите и широко разпространени лекарства като например прозак.
Компаниите от „Висшата фармацевтична лига“ твърдят, че не техните
лекарства са станали по-слаби, а ефектът на плацебото е станал по-силен,
обаче никой не може да разбере защо. А това пасва идеално на идеята, че
дори самото Вселенско енергийно поле вече се променя - насочва ни към
постигането на по-пълноценна завършеност, прена- режда генетичния ни код
в благоприятен за нас аспект. Връзката между нивото ни на интелигентност и
прилива на Вселенското енергийно поле в телата ни като че ли също бележи
драстично ускоряване за сравнително кратък период. Енергийното поле се
появява в нашата ДНК във вид на виртуални фотони, които биват
съхранявани, за да бъдат използвани при нужда.
Друг знак за евентуална човешка еволюция е фактът, че за периода от
1981 до 2007 година щастието се е увеличило на световно ниво, в
четиридесет и пет от петдесет и две държави, сред които са и няколко
развиващи се страни, а не само от Запада. Специалистите от Института за
социални изследвания към Ми- чиганския университет, които провеждат
това изследване, смятат, че повишаването на щастието се дължи на
икономическия растеж, по-голямата демокрация и повишената социална
толерантност. В „Журнал за изследвания на щастието“ от 2008 година
срещаме съобщение, че щастието предпазва телата ни от боледуване -
дотолкова, че постоянната липса на щастие става токсична като пушенето.
Този извод е резултат от тридесет различни проучвания, комбинирани и
анализирани с цел откриване на общия, цялостния ефект.
Друго интересно проучване е проведено от двама икономисти от
университета на Пенсилвания - Батси Стивънсън и Джъстин Улфърс. Те
събират данни за всяка година от 1972 до 2006 и стигат до извода, че
цялостното ниво на щастие в Съединените американски щати не се е
увеличило, ала все по-малко хора дават твърде високи резултати и все
по-малко хора - твърде ниски. Като че ли в обществото действа някакъв
нормализиращ фактор. Стивънсън изтъква: „Находката е интересна, тъй като
останалите проучвания подсказват по-скоро за разширяваща се пропаст
между хората по отношение на доходите, потреблението и свободното време
“

Дали 25 920-годишната прецесия е

генетичен еволюционен цикъл?
Редица древни митове са убедени, че 25 920-годишния пре- цесионен
цикъл на равноденствията ще отключи началото на златна епоха. Какво ли
ще стане, ако прегледаме собствените си исторически хроники, изхождайки
от този факт? Дали са налице някакви доказателства, че човешката еволюция
също следва този хилядолетен цикъл по някакъв обозрим начин? И ако е
така, как да разберем какво да търсим и къде да го търсим? Една от
очевидните изходни точки би била да разберем кога са измрели
неандерталците. Това трябва да е било време на много скорост- на еволюция
на човечеството, при което по-ранните видове вече не са живи. И наистина,
някъде между 28 000 и 24 000 години се оказва, че неандерталците са
изчезнали.
Освен ако това не се е случило преди 24 000 години - хипотеза,
оспорвана от редица учени, че през този период на Земята не са настъпили
никакви драматични климатични промени, които биха могли да обяснят
внезапното измиране на неандерталците. Катерина Харвати,
палеоантрополог от Института за еволюционна антропология „Макс Планк“,
казва:

Откритията ни показват, че не е имало нито едно клима- тично събитие,

което би могло да обясни изчезването на неандерталците. Единствено крайно
спорната датировка от 24 000 радиовъглеродни години за изчезването им,
стига да бъде доказана, съвпада с драматично климатично събитие. Но дори
в този случай ролята на климата би била индиректна - по-скоро би породила
съревнование между отделните човешки групи.

Това „драматично климатично събитие“ отпреди 24 000 години е

изяснено в едно предаване на Би Би Си. През този период температурите на
морската повърхност са били най-ниските през последните 250 000 години,
пораждайки ледниковата епоха.
Ако се върнем назад с още една Велика година в миналото, тоест с още
25 920 години, се озоваваме в периода преди около петдесет хиляди години.
Той безсъмнено съответства на поредния внезапен скок в човешката
еволюция. Допреди петдесет хиляди години човеците не са използвали
никакъв по-сложен уред от грубото каменно острие, И изведнъж започваме
да произвеждаме музикални инструменти, игли и други сложни оръдия на
труда, както и да рисуваме. Според антрополога Джон Флий- гъл откриваме
и кости, издялани с религиозна цел. Харпуните, остриетата на стрелите,
бижутата от мъниста и други видове украшения се появяват „почти
едновременно преди около петдесет хиляди години“. Първите модерни
човеци, които са напуснали Африка преди петдесет или четиридесет хиляди
години, очевидно вече са притежавали пълен набор от всички изброени
придобивки. Религиозното изкуство също се появява внезапно, преди
петдесет хиляди години, по напълно неизвестни причини. Човешките
гробове вече са маркирани с червена охра и ориентирани към една конкретна
звезда в нощното небе. Джеймс Луис разсъждава по тази тема в статия от
2007 година така:

Из целия праисторически свят физическите символи на властта и

религиозното преклонение се оставят в земята, до почитаните мъртъвци. Из
целия Стар свят се откриват ги- гантски неолитни каменни произведения —
като Стоунхендж, но разпръснати по-широко. И дори така прозаичната
каменна брадва, която не се променя стотици хиляди години, изведнъж
приема ритуални форми, които са твърде крехки за ежедневна употреба.
Очевидно е, че преди петдесет—седемдесет хилядолетия в човешката
природа настъпва някакъв тотален поврат и този поврат притежава всички
белези на онова, което не особено сполучливо наричаме религия.

Любопитното е, че по същото това време в нашата биосфера настъпва

друга знаменателна промяна, която прави Земята далеч по-удобна за
човешки живот. Както казва професор Питър Уорд през 2004 година, преди
петдесет хиляди години гигантските бозайници са подложени на масово
измиране по всички континенти с изключение на Африка. Голяма част от
тези гигантски бозайници са опасни за човеците, така че това се оказва още
една интелигентна адаптация на Земята с оглед подпомагане на нашата
еволюция.
Ако решим да се върнем още по-назад във времето, два човешки черепа,
открити в Африка, бяха наскоро датирани и се оказаха на възраст около 200
000 години - но не са неандертал- ци. Геологът Франк Браун от университета
на Юта казва: „Това отправя началото на анатом и чно модерните човеци
далеч по-на- зад във времето.“ Но тъй като културата, религиозното изкуство
и изработването на сложни оръдия на труда се появяват едва преди петдесет
хиляди години, според Браун „това означава, че в продължение на 150 000
години сме имали хомо сапиенс без културна добавка“. Робърт Рой Брит,
който пише за „Лайв сай- нъс“, казва: „Находките подсказват, че нашите
предци са тънели доста дълго време в некултурна епоха без музика,
изобразително изкуство и бижута “
Днес обаче разполагаме с неоспорими доказателства за масирана, движена от
енергията еволюция. Доктор Джон Хоукс доказва по генетичен път, че за
последните четиридесет хиляди години масовата човешка еволюция се
ускорява значително, а през последните пет хиляди години се е задвижила
още сто пъти по-бързо. Разполагаме с неоспорими доказателства и за ефекта
на прецесията на равноденствията върху тези еволюционни избухвания,
например масовото измирането на неандер галците преди около 25 000
години и внезапната поява на творческото и духовното поведение на човеците
преди петдесет хиляди години. Следата от трохи, оставена от чудесата на
Голямата пирамида, ни отвежда до изобилие от забележителни нови лечебни
технологии, както и до потенциалната възможност да спасим Земята от
катаклизмите, които днес ни застрашават всеки ден. Тази технология се
нарича свързаност, това е енергията на любовта. И това вече не е нещо, което
може да бъде отхвърлено като псевдорелигиозни брътвежи и пожелателно
мислене - това е активно, действащо присъствие, което бихме могли да
наречем Вселенско енергийно поле. Следващата стъпка от нашите
разследвания ще предостави зашеметяващи доказателства, че Времето също е
феномен на Енергийното поле и също може да бъде модифицирано чрез
разнообразни енергийни процеси. Ще се запознаем също така и с изумителни
нови доказателства, че някои хора са смятали всичко написано в тази книга за
нещо добре познато и са ни оставили достатъчно следи, за да възстановим
изгубената им наука. Тя включва способността да издигаме пирамиди от
гигантски каменни блокове, както и да разбираме как и защо работят.
 -ВТОРА ЧАСТ-

ВРЕМЕ
И
ПРОСТРАНСТВО
 Единадесета глава
ВРЕМЕ Е

Проучванията на Вселенското енергийно поле доказват по

убедителен начин, че универсалната енергия, която няма електромагнитен
характер, може да окаже въздействие върху начина ни на мислене,
скоростта, с която оздравяваме, и дори върху структурата и
функционирането на собствената ни ДНК. Отдавна съществуващи видове
могат да се трансформират в напълно нови същества само чрез средствата
на енергията. И това вече се случва в нашата, човешката еволюция, с
което ни дава все повече основания за повишен интерес към древните
пророчества за предстояща златна епоха. 25 920-годишният цикъл е не
само число, записано в древните митове и размерите на Голямата
пирамида - то е физическо, измеримо поклащане на самата Земя. А това
подсказва, че движението и на Земята, и на останалите планети може би
директно повлиява поведението на съзнанието и телата ни през времето.
За да разберем дали времето може да бъде измерено, преживяно и
даже насочвано от енергията, през която се движим - дори и да остава
невидимо с просто око, - вероятно ще ни се наложи да отхвърлим
традиционните си схващания и предразсъдъци за това що е то време.
Веднъж отърсили се от тях, нищо чудно и всичко, което научим, да
започне да придобива смисъл - на физическо, математическо и логическо
ниво.
Руският физик професор Симон Шнол прави истински циви-
лизационни открития, посвещавайки повече от двадесет години от живота
си на изучаване на „широк обхват от физични, химични и биологични
процеси, от радиоактивния разпад до скоростите на биохимичните
реакции“. На пръв поглед това може и да изглежда ужасно скучно, но
означава, че Шнол е изучил поведението на всеки отделен атом и на всяка
енергийна вълна на Земята, търсейки общи модели в начина им на
поведение. Какво става на молекулярно ниво, когато загреем вода и я
превърнем в пара? Какво става, когато водата замръзва и се превръща в
лед? Какво става, когато смесим две химически вещества? Какво става,
когато клетките в тялото ни си обменят информация и хранителни
вещества? Какво става, когато радиоактивните изотопи бавно
освобождават енергия? Какво става с електрическия поток, когато потече
през проводника? Това са все основни въпроси и всички те са от групата
„как работят нещата“.
Повечето учени очакват всички физични, химични, биологични и
радиоактивни процеси да започват от по-ниски стойности, постепенно да
се извисяват нагоре в перфектна крива, а след това пак така перфектно да
се връщат на нулата - в графика, която изглежда напълно систематична и
подредена. И всеки път, когато графиката не отговаря на идеалната крива,
учените са научени да изхвърлят данните - чрез един простичък процес,
който те наричат ренормализация.
Обаче професор Шнол решава да не изхвърля данните. Лесно е да
разберем защо - защото той установява, че графиките изобщо не са
нормални. Всъщност те са крайно необичайни. Понякога реакциите се
извисяват до максимален интензитет, за да се стоварят надолу почти с
главоломна скорост обратно до нулата. А после, пак толкова бързо, се
втурват отново към върха. Възможно е дори да направят това три пъти
последователно, но след кратка почивка. Така кривите изобщо не са
равномерни. Как тогава материята и енергията остават стабилни, щом
през цялото време се държат така?
Нека за миг да излезем на разходка и да се огледаме - помислете само
колко физични, химични и биологични реакции протичат в този момент
около нас. Електричеството жужи в кабелите високо над главите ни.
Слънчевата светлина залива боята на сградите и тя постепенно
избледнява. Листата по дърветата превръщат слънчевата светлйна в храна.
Течащата вода разгражда солените кристалчета в почвата. Птиците
поглъщат семената, които кълват от земята. Всеки един момент около нас
протичат милиарди подобни реакции, при това само в обозримия район.
Шнол установява, че всеки отделен атом и енергийна вълна около нас
вършат едни и същи странни неща едновременно - щурат се напред-назад
в много специфични модели. Тези модели са почти толкова уникални,
колкото и пръстовите отпечатъци. Ще се върнем към тази мисъл само след
миг.
Имате ли някаква представа, че всичките неизброими атоми и
енергийни вълни, които ви обкръжават дори в този момент, непрекъснато
се щурат напред-назад, напред-назад, чак до най-дълбокото ниво? Че не
притежават послушни, систематични, нормални реакции, а вместо това
непрестанно подскачат на пристъпи и заходи? Ако не го знаете, не се
тревожете - почти никой не го знае, тъй като изследванията на Шнол се
почти напълно неизвестни и на научните, и на духовните среди - нищо, че
той публикува откритията си из руските научни списания още от 1985
година, А най-удивителната част от историята е, че всичко наоколо
работи перфектно и ритмично, въпреки че самите реакции са на приливи и
отливи. И макар всичко това да изглежда като груба логическа грешка,
истината е, че енергийните вълни и молекулярните реакции се държат
така, сякаш са съставени от отделни снимки в дълга филмова лента, които
непрекъснато просветват и изгасват спрямо реалността.
Вероятно филмът само дава вид, че се движи напред, създавайки
света, който виждаме около нас, но на практика е сбор от отделни кадри.
Както и да стоят нещата обаче, съзнателният сън
- ако това е, което в известен смисъл преживяваме — е изключително
убедителна илюзия. Материята pi енергията се движат прекрасно
независимо от странностите, които демонстрират на квантово ниво. Не ни
се налага да се притесняваме, че както сега си седим и четем, столът под
нас ще се дематериализира.
Но всичко това е само началото. Най-интересното предстои. Да
кажем, че смесим заедно две химически вещества и после запишем
уникалната крива на тяхната реакция. Същевременно наш приятел в
лаборатория, намираща се на хиляди километри от нас, записва потока на
енергията, отделяща се при радиоактивен разпад, при това по абсолютно
същото време. И после ви изпраща резултатите си. Естествено е да
очакваме да не открием никакво съответствие, ако сравним двете графики.
Защото, ако изглеждат еднакви, това би влязло в разрез с всичко, което
сме си мислели, че знаем за традиционната наука. Но междувременно
може и да открием едно още по-дълбоко ниво на Вселенското енергийно
поле.
Към 1985 година Симон Шнол вече е открил, че всички химични,
физични, биологични или радиоактивни реакции действително изглеждат
еднакви, ако съставим графиките им по едно и също време - дори и когато
измерването е направено на хиляди километри разстояние. Тъй като
разстоянието очевидно не представлява никаква бариера за този ефект,
той се очертава като световен феномен. Това би означавало, че всеки
отделен атом, всяка отделна молекула и всеки енергиен изблик на Земята
преминават през едни и същи спадове и възходи, ако протичат по едно и
също време - но на много дълбоко, квантово ниво. Повече от ясно е, че
това не е науката, на която са ни учили в училище. От такива реакции се
очаква са бъдат самостоятелни и без никаква връзка помежду си - ала ето,
че не са. Западната квантова физика като че ли все още няма представа за
откритията на Си- мон Шнол, макар че някои от откритията на западните
физици също навеждат към същите заключения.
Но какво точно представляват спадовете и възходите, които се
случват на материята и енергията? И как изобщо да обясним подобни
явления? Професор Шнол също не е много сигурен, но пък е убеден, че се
причиняват от „глобална промяна в структурата на
време-пространството“.
Най-простичко казано, това означава, че на много дълбоко, на
квантово ниво самото време се забързва или забавя. И това очевидно се
случва из целия свят, по един и същи начин и по едно и също време.
Самите време и пространство изпълняват този странен танц на ниво, което
е толкова всеобхватно, колкото най- малко цялата Земя - тъй като той
влияе върху всички и всичко. И този танц създава отчетливо измерими
квантови ефекти, а междувременно ние продължаваме да възприемаме
времето като удобно, строго и линейно.
Да си напомним главното - независимо от това колко странни
изглеждат графиките, всичко около нас си работи перфектно. Тези
проблясъци очевидно нямат никакви вредни ефекти нито върху начина, по
който протича енергията, нито върху реакциите на химическите вещества.
Благодарение на фундаменталните открития на Айнщайн вече знаем, че
ако можехме да слезем лично на квантово ниво и да се понесем наоколо в
миниатюрни космически кораби, часовниците ни ще продължат да си
работят съвсем нормално, независимо какво количество време се стрелка
напред-назад около нас. Номерът е, че каквото се случва на нас, ще се
случва и на часовника ни, така че в собствената ни „референтна рамка“
няма да разберем изобщо какво става. Привидно гладкото протичане на
времето като нищо може да се окаже нищо повече от психологическо
преживяване, което ни предпазва от пагубна умствена дезориентация. Ако
същите тези квантови ефекти ни се случваха и на по-повърхностно,
по-широ- ко ниво, а ние просто още не сме ги усетили, то тогава от друга
наблюдателна точка извън собствения ни времеви поток бихме
изглеждали в един миг замръзнали на място, а в следващия - стрелкащи се
като вихър напред.

Промени в потока на времето на други нива

Колкото и невероятно да ви звучи, някои хора очевидно вече са

разработили технологии, използващи същите принципи, но на ниво, доста
по-голямо от това на квантовия свят. Както разбираме от един брой на
„Ванкувър сън таймс“ от 1977 година, изобретателят от Торонто Сид
Хъруич е открил начин да променя потока на времето в определена
„локална“ област - чрез технологичен процес. Предвид забележителните
ефекти, които биха могли да последват при използването на уреда,
Хъруич си дава сметка, че след една серия от банкови обири през 1969
година изобретението му би могло да има и практическа стойност.
Хъруич бил приятел на полицията, та затова една вечер поканил в
дома си няколко охранители на банки и полицаи, за да демонстрира
новото си изобретение. Статията във вестника цитира свидетелските
показания на инспектор Бил Болтън:

„ Единственото, което си спомням, е, че този уред, какъвто и да бе

той, се намираше под масата, а върху масата бе застлана голяма покривка.
Сид замрази служебния ми револвер. Не можех нито да дръпна спусъка,
нито да го вдигна от масата, а дори и замръзнал на масата, пак не
позволяваше да му се дръпне спусъка“ — казва Болтън.
 Продължава Хъруич: „И тогава казах: „Сега си погледнете
часовниците/' Спомням си как един възкликна: „Но кога се случи това?“, а
аз отговорих: „В мига, в който влязохте през вратата. Влязохте преди
около 25 минути. Затова сверете часовниците си - закъсняват с 25 минути.
“ Докато охранителите се изнизват навън, съпругата на Хъруич ги чува да
си говорят, че е добре да се съобщи за това изобретение на армията.
„Тогава за първи път ми мина през ума, че изобретението ми може да се
използва за военни цели или нещо подобно“ - казва Хъруич.
После се върнал в работилницата си в мазето. Когатс сметнал, че
уредът му е напълно готов, се свързал с брат си който живеел в Израел...
Малко след това в дома му се появили двама висши израелски офицери.
След кратка демонстрация те си тръгнали с работния модел и всички
планове и скици нс Хъруич.

Представете си само какви ползи би имало за отбраната по- добно

изобретение! В броя си от декември 1977 година същия! вестник
съобщава, че през месец юни Сид Хъруич е получил „Наградата
„Защитник на държавата Израел“ от името на цио* нистката организация в
Канада за тайна военна апаратура, която седем години по-рано е подарил
на държавата Израел“. За мен обаче най-интересната част в съобщението е
следната: „Хъруич настоява, че уредът му не е никакво изобретение.
Казва, че просто е изходил от най-основните принципи на
електричеството, само че ги вложил в различен тип употреба “ Но как е
възможно полицаите да не могат да дръпнат спусъка на револверите си,
нито да ги вдигнат от масата? Това отново ни принуждава да погледнем на
нещата по коренно различен начин - начин, който повечето хора биха
възприели като научна фантастика. Но колкото и налудничаво да звучи,
едно от обясненията би било, че в този момент времето около тях е течало
толкова бавно, че всеки опит да повдигнат оръжието си би отнел не повече
от няколко микросекунди в нормално време. Натискът, с който са
действали върху револверите си, може и да им се е струвал съвсем
нормален, но вероятно не е продължил достатъчно дълго, за да преодолее
обичайната инерция, необходима за отлепянето на оръжието от масата. В
тяхната собствена референтна рамка всичко си изглеждало като напълно
нормално, но когато погледнали часовниците си, ги очаквала голяма
изненада. Били са принудени да дърпат оръжията си доста време, докато
изобщо ги задвижат, тъй като за измерените от тях и часовниците им
двадесет и пет минути конвенционалното време изобщо не се е било
променило.

Всичко е относително
Няма съмнение, че всичко това влиза в противоречие със здравия
разум. Автоматично приемаме за даденост, че линейното време си е
съвършено и стабилно. Обучени сме да вярваме, че не съществуват
никакви доказателства за ускоряване или забавяне на времето. Приемаме
за научен факт, че времето се движи напред при постоянна скорост. Но
ако и вие продължавате да си мислите така, не е зле да се запознаете с
откритията на Алберт Айнщайн. Списание „Дискавър“ пише: „Проблемът
с времето започна преди едно столетие, когато специалната и общата
теории на Айнщайн за относителността разрушиха веднъж завинаги
представата за времето като константа.44
Но какво точно означава това? Айнщайн предсказва, че когато се
движим в пространството, ние не просто преминаваме през нещо, което е
празно и не оказва никакво влияние върху нас, а се движим и през
времето. А това означава, че времето не се случва просто ей така,
самостоятелно, като по магия. Времето се задвижва от някаква форма на
енергията или онова, което се нарича „тъкан на пространството 44,
съществуващо в цялото пространство. Колкото по-бързо се придвижваме
през пространството, толкова по-бързо се движим и през времето. Тази
теория на Айнщайн е доказана от Хефеле и Кийтинг през октомври 1971
година. Двамата поставят четири атомни часовника на търговски полети
със свръхзвукови самолети по целия свят — и в западна, и в източна
посока, и след това ги сравняват с часовниците във Военноморската
обсерватория на САЩ в столицата Вашингтон. Предварителните
изчисления сочат, че часовниците на борда на самолетите ще се забавят с
40 наносекунди, когато отиват в източна посока, и ще се забързат с 275
наносекунди, когато отиват в западна. И колкото и да не ви се вярва,
изчисленията им се оказват правилни 90 %! Последвалите през 1976
година експерименти доказват, че ефектът сработва до 99 % от
предвиденото от Айнщайн.
Но бихме ли изпитвали движение на времето, ако Земята не се
движеше? Може би не. Налице са изобилие от движения, всички
случващи се по едно и също време. Земята се върти около собствената си
ос, а едновременно с това се върти и около Слънцето. Преминава и през
доста по-дългосрочни цикли, като например 25 920-годишната прецесия.
Слънцето се завърта около центъра на галактиката за около 250 милиона
години, а галактиката на свой ред се движи по посока на така наречения
Велик атрактор — гигантска зона на гравитационно притегляне,
упражнявано от галактическия куп Дева. И всички тези движения ни
влекат през онова, което Айнщайн нарича „времепространство 44, а аз
предпочитам да наричам Вселенско енергийно поле - основ- ната съставка
на Вселената* И тъй като всички тези движения се провеждат с (повече
или по-малко) постоянна скорост, усещането ни за потока на времето си
остава стабилно и систематично.
 Обаче Айнщайн заключава също така, че щом веднъж започнем да
пътуваме със скоростта на светлината, ще се носим през времето много
по-бързо, отколкото всичко останало на Земята. Да кажем, че по време на
отпуската си предприемем едно кратко двуседмично пътуване из космоса
със скоростта на светлината- когато се върнем обаче, ще установим, че на
нашата планета са изминали петстотин години. А ако по някакъв начин
успяваме да предаваме телевизионен сигнал обратно на Земята, то в мига,
в който превключим на светлинна скорост, ще изглеждаме напълно
неподвижни за всички, които ни наблюдават.
И това не е просто спекулация, аматьорска наука или безумие - това
си е съвсем официален, общоприет факт в модерната физика. Очевидно е,
че Сид Хъруич е успял да намери начин да ускори потока на времето в
една локализирана област именно по този начин. Но традиционната наука
едва ли ще се съгласи с удивителните нови идеи, които споделям с вас.
Това започва още през 1910 година, когато Айнщайн отхвърля
схващането, че празното пространство е изпълнено с някаква енергия,
която повечето специалисти по негово време наричат „етер“. По онова
време времепространството на Айнщайн е по-скоро математическо
понятие - той не очаква да види в космоса никаква действителна енергия.
И именно така разсъждават и до днес почти всички западни специалисти -
и по-точно, че Айнщайн напълно отхвърля допускането, че някъде там е
пълно с енергията на етера. Типичното отношение по този въпрос се
обобщава много добре в книгата „Научни грешки“ на Робърт Янгсън:
„Към 30-те години на XX век младите физици вече ще се подсмихват
презрително при всякакви споменавания на етера. А днес всички учени са
единодушни, че - както казва един прочут американски комик - „такова
животно нема“.
Днес всички учени са единодушни, че в пространството няма етер,
така ли? Е, в такъв случай Айнщайн не е учен. Защо ли? Защото през 1918
година той изказва мнение, което напълно противоречи на предишното:
Всяка част от пространството, където няма материя и няма
електромагнитно поле, изглежда съвсем празна... Но според общата теория
на относителността дори пространство, което е празно в този смисъл, има
физични свойства. Това твърдение може да бъде лесно разбрано, като си
представим етера, чието състояние варира непрекъснато, от точка в точка.

През 1920 година Айнщайн е още по-категоричен:

Според общата теория на относителността пространство без етер е

немислимо. Защото в подобно пространство няма да има не само
разпространение на светлина, но също така и никакви
времепространствени интервали във физичния смисъл на думата.
 Онова, което Айнщайн иска да ни каже с тези думи, е, че без някакъв
вид етер в пространството не биха съществували никакви „времеви
интервали“ от вида, който ние познаваме. Часовниците ни ще изглеждат
замръзнали във времето - дори самите им атоми надали биха могли да се
задържат един за друг И така, по собствените думи на Айнщайн времето се
задвижва от енергия в пространството. И тази енергия изобщо не е
равномерна във всички точки, където се оказваме — състоянието й
„варира непрекъснато, от точка в точка“. През колкото повече
пространство преминаваме, през толкова повече времева енергия се
движим. В зависимост от скоростта, с която се движим, скоростта на
времето се забавя или ускорява. Ако можем да ускорим потока на тази
енергия в локализирана област, то тогава най-вероятно бихме могли да
постигнем ефектите, открити от Сид Хъруич. За жалост освен това
съобщение не можем да открием никаква друга информация нито за самия
изобретател, нито за изобретението му. Най-вероятно или му е платено
много добре, като му е заповядано да си държи устата затворена, или са му
помогнали завинаги да замлъкне.

Повторяеми цикли на времето

Но щом времето е енергия в пространството, през която се движим, то

тогава как можем да бъдем сигурни, че то пътува само напред, към онова,
което сме свикнали да приемаме като бъдеще? Айнщайн приема, че
времето е едноизмерно, което означава, че може да се движи само напред,
в една-единствена права линия. И това като че ли е единствената му
грешка. Възможно ли е, когато Земята се върне в същата орбитална
позиция спрямо
Слънцето, в която е била и преди, да се връща и към един и същи отсек на
времето - структуриран регион в рамките на Вселенското енергийно поле,
който притежава същите характеристики и влияния като преди?
Именно това открива и професор Шнол. Сдобийте се с крива на
каквато и да е физична, химична, биологична или радиоак- тивна реакция
и изучете отпечатъка й. А после се върнете обрат- но с точно едно
завъртане на Земята - двадесет и четири часа. И ще установите, че
графиката ви е почти идентична с онази, която сте получили преди
двадесет и четири часа. Проверете я година по-късно — и пак ще се
сдобиете със сходен отпечатък.
Това означава, че движението напред-назад на времето, което Симон
Шнол открива, не е нито рядко явление, нито случайно. Макар все още да
нямаме представа защо графиките се движат напред-назад по начина, по
който го правят, известно ни е, че моделите се повтарят съобразно
основните цикли на Земята. Накратко казано, всяка молекула на планетата
ни, чак до квантово ниво, по някакъв странен начин се влияе директно от
движението на Земята през космическото пространство, при това в
повторяеми модели. И ако това наистина е вярно, то тогава ще се наложи
да пренапишем всеки научен закон, който сега приемаме за даденост.
Благодарение на древното ни наследство вече сме тръгнали по този път,
затова предлагам просто да продължим.
Професор Шнол регистрира повторяемост на моделите на следните
интервали: „Приблизително на всеки 24 часа, на 27,28 дена (обиколката на
Луната около Земята по отношение на галактическия център)... и на
трикратни интервали, близки до годината - 364,4, 365,2 и 366,6 дена“
Земята обикаля около Слънцето за 365,2422 дена, така че един от циклите,
открити от Шнол (вторият), се доближава изключително много до
годишния.
Шнол очевидно не разполага с достатъчно данни, за да регистрира
подобни цикли за по-продължителни периоди от време - например за един
прецесионен цикъл от 25 920 години. Единственото, което прави, е да
изучи поведението на материята и енергията. И установява, че те правят
странни неща и тези неща - техните модели, се характеризират с
повторяемост, цикличност. Необходими са по-нататъшни проучвания, за
да се провери дали и движенията на останалите планети не създават
подобни ефекти. Вярно е, че Шнол открива зависимост между Луната и
Земята, но би било наивно да приемем, че съотношението сработва само
между тях. Потокът на времето най-вероятно се бута и дърпа от
движенията на Земята, Луната и останалите планети по постоянен,
систематичен начин, които се повтарят прецизно от един орбитален цикъл
до следващия.
А щом към всичко това добавим доказателствата от Девета и Десета
глава, си даваме сметка, че времето може би има цикличен ефект. Времето
се налага като структурирано явление, а тази структура на свой ред влияе
върху биологичните цикли, открити от Бър и Поп, както и от нашето
съзнание — както се уверяваме от Ефекта на Флин и човешката еволюция,
докато се ускоряваме все повече и повече към края на поредния прецеси-
онен цикъл. Тези цикли на времето не могат да бъдат произволни - някои
се влияят директно от движението на Земята през космическото
пространство. А сега, благодарение работата на професор Шнол,
разбираме, че тази структура на времето влияе директно върху
поведението на физическата материя.

Време и пространство

Скептиците вероятно ще кажат, че откритията на Симон Шнол са

само „статистически шум“ и нямат никакво отношение към реалния ни
свят. Или може би набързо ще го запишат като поредния интересен, но
малко известен нов ефект в квантовата физика. Може би след още
двадесет и две години откритията на Шнол ще бъдат приети достатъчно
на сериозно, за да бъдат преподавани и в училище. Както и да се развият
нещата обаче, всеки уважаващ себе си учен ще стигне до извода, че щом
всички атоми, молекули и енергийни вълни на Земята се ускоряват или
забавят, то тогава би трябвало да очакваме подобни ефекти и в
по-големите обекти — да се ускоряват или забавят, докато пътуват през
космическото пространство.
Добре известно е, че космическите сонди, които изпращаме в
далечния космос, правят точно това — забавят се, въпреки че иначе не се
очаква от тях да го правят. На излизане от Слънчевата система
гравитацията би трябвало да отслабва, а не да се засилва. През 2001
година обаче Дейвид Уайтхаус от Би Би Си Нюз съобщава, че четири
космически сонди вече се забавят, в това число „Пайъниър 10“ и
„Пайъниър II“, които вече са на противоположния край на нашата
Слънчева система. Към тях се добавя и сондата „Галилей“, минаваща
покрай Юпитер, както и „Одисей“, която обикаля около Слънцето. Доктор
Джон Андер- сън от НАСА казва: „Имаме чувството, че космическите
сонди изобщо не спазват познатите ни закони на гравитацията... работим
по този проблем вече няколко години и сме взели предвид всичко, за
което можем да се сетим.44
Работата загрубява през 2008 година, когато същият този учен от
НАСА добавя още три космически проби към загадката, с което те стават
общо седем. Пак се говори за „Гал и лей“, но едновременно с това
научаваме, че мисията „НИЪР“ към астероида Ерос, мисията „Касини“
към Сатурн и мисията „Розета“, отправена за среща с една комета, до една
са претърпели изменения в скоростта си, които не могат да бъдат
обяснени на базата на познатите ни закони. Докато всяка от тях прелита
покрай Земята с цел да набере скорост за изстрелване в открития космос,
се наблюдава или забавяне, или ускоряване - в зависимост от посоката, в
която трябва да потеглят. Вече пенсионер, доктор Андерсън казва:
„Изпитвам едновременно смирение и объркване от всичко това... С
движенията на космическите апарати става нещо много странно. Ние не
разполагаме с убедително обяснение нито на аномалията с „Пайъниър“
нито с тази, свързана с прелитането около Земята “
Например космическият апарат „НИЪР“ се приближава към Земята на
20 градуса южна ширина и се отблъсква от нея при 72 градуса южна
ширина. Този път обаче го кара да полети с 13 мм/сек по-бързо, отколкото
би трябвало да се движи. Тази стойност може и да не изглежда нищо
особено, но е напълно реална - ефектът може да бъде проучен с
най-големи подробности. С помощта на радиовълни, които отскачат от
сондата, НАСА успява да измери скоростта с точност до 0,1 мм/сек, така
че регистрираната промяна се забелязва много лесно.
 Но това означава ли, че при всяко завъртане около Земята
космическите сонди винаги се ускоряват или забавят? Колкото и странно
да изглежда, отговорът е „не“. Космическата сонда „Месинджър“
преминава по напълно симетрична траектория - приближава се при 31
градуса северна ширина и напуска Земята при 32 градуса южна ширина.
Нейната скорост изобщо не се променя. Доктор Андерсън открива, че
колкото по-голям е ъгълът спрямо земния екватор, при който сондата се
отдалечава, толкова повече се променя скоростта, а колкото по-малък е
ъгълът спрямо земния екватор, както става с „Месинджър“, толкова
по-малка е вероятността от промяна на скоростта. Това води учения до
заключението, че движението на Земята по някакъв начин причинява
промени в скоростта, с която се движат космическите апарати, но засега
никой не знае защо става това. Този ефект не е нещо, което може да бъде
обяснено с теориите на Айнщайн за относителността, но те определено са
полезно начало.
Но макар това да не е нищо повече от поредния мистериозен
гравитационен ефект (макар според НАСА това да не подлежи на
обяснение чрез конвенционални средства), то той пак ни принуждава да
преосмислим законите на физиката. От друга страна, ако пък няма нищо
общо с гравитацията? Ами ако самият поток на времето е този, който се
ускорява или забавя?
Според модела на Айнщайн времето не би трябвало нито да се забавя,
нито да се ускорява в определена област от празното пространство - или
поне не измеримо. То би трябвало да се движи с една и съща скорост
където и да отидем, с изключение на черната дупка. Единствено скоростта
на пътуване през космическото пространство е в състояние да повлияе
върху хода на времето. Но аномалиите, регистрирани при „Пайъниър“ и
„Флайбай“ са твърде различни по характер - тъй като навеждат на
мисълта, че скоростта на времето действително може да се променя в
конкретна област. А когато добавим към всичко това и откритията на
Симон Шнол, вече разполагаме със зашеметяващи нови доказателства, че
това всъщност се случва непрекъснато, само дето ние нищо не знаем за
него. Когато нашите сателити се ускоряват или забавят, преминавайки
покрай Земята, забелязваме промяна от 13 мм/сек. Макар и незначителна,
тази промяна в нормалната скорост е била пропускана години наред.
Очевидно е, че въртенето на Земята създава вълна в потока на времето
- почти като тревна пръскачка, която пръска времеви поток, докато Земята
се върти, причинено от движението на онова, което наричаме Вселенско
енергийно поле. Ами ако слънчевата енергия също оказва въздействие
върху потока на времето - не особено голямо, а по-скоро подобно на
онова дребно ускорение, което регистрираме при космическите сонди?
Ако това е вярно, това би било най-видимо при рязко повишаване на
слънчевата активност. Изхождайки от промените на световно ниво,
наблюдавани от Шнол, може да открием, че всеки атом и всяка енергийна
вълна на Земята могат да се повлияят от поведението на Слънцето. И
което е още по-интересно, тъй като мозъците ни също са електрични
системи, може би една внезапна, неочаквана засечка в потока на времето
също би причинила нарушения в модела на мозъчните ни вълни - което ще
ни изпълни с усещане за напрежение, стрес и вероятно ще ни направи
свръхчувствителни. И ако това е така, може да доведе до избухване на
войни, насилие и икономически сривове.

Слънчевите цикли и ефектите върху съзнанието

Тук на сцената се появява A.JL Чиевски, руски учен от началото на
XX век. Чиевски създава „Индекса на масовата човешка възбудимост“ с
който изучава хаоса и бурните събития на земята в седемдесет и две
различни държави за период от близо 2500 години - от 500 г. пр.н.е. до
1922 г. н.е. Търси ясни, видими сигнали за нещастието на хората, като
например войни, революции, бунтове, икономически кризи, пътувания и
миграции. Класифицира силата на събитията по броя на участниците в
тях. За свое изумление „Чиевски открива, че близо 80 % от най-значимите
събития са се случвали през обичайните пет години на максимум в
слънчевата активност“. Циклите на слънчевата активност невинаги
протичат на интервали от единадесет години — понякога са по-кратки,
други път - по-дълги. Въпреки това винаги, когато слънчевата активност е
била в своя максимум, се случват зашеметяващите 80 % от
най-отрицателните събития на земята.

Реконструщия па откритието на Чиевски за съотношението между

слънчевата активност и гражданските безредици.

За съжаление Чиевски изкарва тридесет години по съветските затвори

само защото посочва, че Великата октомврийска социалистическа
революция от 1917 година се е случила по време на пик в цикъла на
слънчевата активност. Комунистите са непреклонни в убеждението ей, че
такова нещо като Бог не съществува. А последното, което искат, е да
бъдат обвинени, че са организирали революцията си точно по времето,
когато активността на Слънцето ги е накарала да го направят.
Нека сега си припомним какво научихме в Пета глава. Седем хиляди
човека са били в състояние да намалят световния тероризъм със 72 % само
чрез медитация. Едновременно с това те намаляват значително и
случайните изблици на насилие, смърт и военни действия между
държавите. Благодарение на Шнол разбрахме, че движението на нашата
планета около Слънцето влияе на всеки атом на Земята, при това по
напълно измерим начин. А сега благодарение на Чиевски виждаме, че
слънчевата активност има директно въздействие върху начина, по който се
чувстваме. С повишаването на слънчевата активност ние усещаме все
по-нарастващо чувство на стрес. С намаляването й се възстановяваме от
стреса, а през този период се случват само 20 % от отрицателните събития.
И този ефект се е запазил за целия период от 2500 години, проучен от
Чиевски.
И ако нашият модел е правилен, значи можем да приемем, че тези
промени в слънчевата активност могат да създадат промени и в потока на
времето. Това на свой ред би могло да наруши обичайния равномерен
поток на мозъчните ни вълни, карайки ни да се чувстваме напрегнати, без
всъщност да знаем защо. За нас би било много трудно да измерим каквито
и да било промени в потока на времето с часовниците ни, базирани на
Земята, тъй като те ще се ускорят или забавят паралелно със самия
времеви поток. Но, от друга страна, няма никакви проблеми да проверим
скоростта на въртене на Земята, тъй като Слънцето има фиксирана
позиция на небето, следователно разполагаме с нещо (относително)
неподвижно извън нашата планета, което да използваме като база за
сравнение.

Междупланетарни промени в потока на времето

През 1959 година е имало мощна слънчева буря и точно по същото
време въртенето на Земята се е забавило. В резултат на това дължината на
типичния ден внезапно нараснала. После, през август 1972 година, е имало
още по-мощна слънчева буря. Ето какво пишат в престижното списание
„Нейчър“ Джон Грибин и ученият от НАСА Стивън Плейгмън:
„Непосредствено след това слънчево събитие наистина регистрирахме
краткотрайна промяна в дължината на земния ден “ Оказва се, че по време
на масирана слънчева буря Земята започва да буксува в орбитата си.
Редица други учени също откриват безспорна връзка между количеството
слънчева дейност и дължината на деня. Впрочем налице е перфектна
връзка между количеството на слънчевата активност и скоростта на
въртене на Земята „през по-голямата част от последните четиридесет
години на XX век“
- с други думи, от 1960 година нататък. Имайте предвид, че 1950 е
първата година, от която разполагаме с наистина сигурни данни за
проследяване точната дължина на деня, а преди 1920 година данните са
буквално плачевни. Слънчевата активност променя също така и скоростта,
с която нашата атмосфера пътува около Земята - макар да има известно
забавяне между слънчевата активност и последващата промяна в общата
скорост на атмосферата. През 1990 година Джирович казва: „Физичните
механизми на тези феномени все още остават неизвестни.44
Друг възможен пример за промяна в потока на времето е моментът,
когато планетата Меркурий започне да се придвижва назад, в ретроградна
орбита, пътувайки през нощното небе. Почти всеки астролог ще ви каже
от персонален и професионален опит, че в такива периоди механичните
уреди като че ли се чупят много по-лесно — може би поради някакви
нарушения в електрическия поток, - а хората като че ли изглеждат доста
по- склонни да се впускат в ожесточени спорове. Благодарение на смелата
журналистическа работа на Даниъл Търдиман дори и официални медии
като списание „Уайърд44 и Си Нет си позволяват да коментират този
феномен. Сега, след като вече разполагаме с резултатите на професор
Шнол, бихме могли да допуснем, че ретроградното движение на
планетите вероятно също нарушава обичайния поток на времето.
През август 2010 година изследователите от университетите
„Станфорд 44 и „Пардю44 добавят нови данни към вече съществуващите.
Подобно на Симон Шнол, и американските учени изучават скоростта на
разпад на радиоактивните материали. Доколкото им е известно, тази
скорост би трябвало да бъде константа. Но не става така. Вместо
постоянна скорост на разпад те откриват няколко нови вариации от онова,
което Шнол регистрира вече години наред.
През лятото скоростта иа разпад леко се забавя, а през зимата се
увеличава. Многократио са изключени всички експериментални грешки и
условия на околната среда... И отговорът изглежда само един. Когато
Земята се доближи до Слънцето през зимните месеци в Северното
полукълбо (орбитата иа нашата планета е леко издължена), възможно ли е
Слънцето да влияе върху скоростта на разпад на радиоактивните
вещества? В друг странен момент ядреният инженер от „Пар- дю1 Джеър
Дженкинс забелязва необясним спад в скоростта на разпад на манган-54,
когато го изследва през една нощ на 2006 година. Случило се така, че този
спад е регистриран само един ден преди мощно избухване в кората на
Слънцето... Слънчевата връзка се засилва, когато Питър Стърок, почетен
професор по приложна физика в „Станфорд“, предлага научените от
„Пар- дю“ да продължават да търсят и други модели в скоростта на
разпад. Като експерт по процесите в Слъ1щето, Стърок има предчувствие,
че ключът към разгадаването на тази мистерия вероятно се държи от
слънчевите неутрино. И наистина, изследователите регистрирали
повторяемост в промяната на скоростта на разпад — на всеки 33 дена, —
период, който отговаря напълно на ротационния период на слънчевото
ядро.

Тези промени в слънчевата активност не само променят потока на

времето, но също така увеличават количеството негативни събития, които
се случват по света - или така нареченият от Чиевски „Индекс на масовата
човешка възбудимост“. А дали слънчевата активност упражнява подобен
ефект върху силата на нашите интуитивни и парапсихични способности?
Доктор Джеймс Спотисууд изучава двадесетгодишни солидни, научни
данни за „аномалии в когнитивните способности“, при които съвсем
обикновени хора са били подложени на тест за проверка на
парапсихичните им способности. След като проучва петдесет и едно
различни проучвания, проведени в периода от 1976 до 1996 година,
възлизащи на общо 2879 индивидуални изпитания, ученият установява,
че слънчевата активност има безспорно и осезаемо влияние върху
парапсихичните ни способности. Иначе казано, колкото по-силна е
слънчевата активност, толкова по-неефек- тивни са тестовете за
„аномалии в когнитивните способности“.
А сега към всичко това се добавят и твърде убедителните
доказателства, че изблиците на слънчева енергия могат да забавят
времето. В такива периоди Земята определено се върти по- бавно, въпреки
че никой не може да каже защо. Същевременно това създава и невероятен
стрес в човешкия мозък, нарушавайки електрическата активност на
синапсите ни - нивото, което свързва всичко в мозъка ни. Този шок върху
мозъчните вълни често води до повишаване на насилието, войните и
социалните безредици. Когато Слънцето е спокойно, се реализират само
20 % от „човешката възбудимост“ - систематичност, наблюдавана за
последните 2500 години. Много е възможно с успокояването на
слънчевата активност да се връща и хармонията. Мозъчните ни вълни се
успокояват и възвръщат ритъма си и всички започват да се разбират
по-добре с околните. Това успокоение на мозъчните вълни вероятно ни
позволява да навлизаме в по-дълбоки състояния на съзнанието, което на
свой ред повишава успева- емостта на хората при тестовете за „аномалии
в когнитивните способности“.

Влияние на човешкото съзнание върху потока на времето

 Но щом тези цикли могат да вървят срещу нас и да променят начина
ни на поведение, то не можем ли и ние да тръгнем срещу тях и да ги
променим? Щом повишената слънчева активност нарушава ритмичността
в потока на времето, създавайки аномалии, които го забавят, а ниската
слънчева активност изглажда хода на времето, то тогава не можем ли и
ние да влияем върху хода на времето? Ако всеки човек на земята изпитва
внезапен шок при негативно събитие, няма ли това да причини внезапно
потрепване в потока на времето, нарушавайки целостта на световно ниво?
И ако достатъчен брой от нас се заемат да медитират, не бихме ли могли
да изгладим потока на времето - по начин, който Шнол да може да измери
в лабораторията си?
Това ни отвежда до работата на доктор Роджър Нелсън върху проекта
„Глобално съзнание“. През 1979 година доктор Робърт Джан създава в
Принстън Лаборатория за изследване на инженерни аномалии, за да
разбере „дали чувствителните електронни уреди... могат да бъдат
повлияни от специални състояния на съзнанието, в това число силни
емоции и целенасочено намерение“. През 1980 година към екипа се
присъединява доктор Роджър Нелсън и постепенно се превръща в главния
двигател на проучванията. Двамата учени решават да проверят дали
човешката мисъл е в състояние да окаже някакъв измерим ефект върху
„високоразвит търговски източник на електронен бял шум“. Наред с
многото други реакции Шнол също изучава електрическия* поток, така че
вече разполагаме с две академични групи, посветили се на едни и същи
проучвания.
Джан и Нелсън искат да превърнат електрическия шум в числа, които
да могат да поставят в графика и да измерят. С други думи, ако някой
човек успее да окаже влияние върху електрич- ния поток, те да го докажат
по математически път. Решават, че най-добрият начин за постигането на
тази цел е създаването на генератор на случайни числа. Той замерва
ритмичността на елек- тричния поток в мрежата така, че при наличие на
някакви спънки в този поток числата, които се генерират, ще се обединят
в систематични модели и вече не биха били случайни. В
конвенционалната наука, разбира се, времето не би трябвало нито да се
забавя, нито да се забързва при движението на електричеството. Но ако
времето все пак се забърза или забави в рамките на случаен електричен
поток, то тогава числата действително ще започнат да се групират в
модели - нещо, което автоматично ще може да бъде измерено с графика.
Шнол също търси подобни систематични модели във физичните,
химичните, биологичните и радиоактивните реакции, но той никога не е
очаквал да открие ефекти, които биха могли да бъдат причинени от
човешката мисъл.
С течение на годините доктор Нелсън използва три различни вида
генератори на случайни числа, които се базират или на „термалния шум“ -
естественото покачване и спадане на температурата в рамките на
електрическа верига, или на „тунелния преход“ на електроните, което е
преминаването им през миниатюрни траектории, като например в
компютърния чип. Електрическите вериги са обгърнати от специална
изолация, така че да не могат да бъдат повлияни нито от външни
електромагнитни полета, нито от температурни промени. Ученият взема
предвид и факторът остаряване на компонентите. Впоследствие Нелсън
казва: „Провеждан повече от десет години, този основен експеримент успя
да натрупа огромна база данни, чието обобщение доказа наличието на
малък, но значителен ефект на човешките намерения върху
последователността от случайни числа “
По-простичко казано, Нелсън установява, че дори обикновени хора
като вас и мен, особено на по-големи групи, са в състояние да променят
числата, излизащи от компютрите, и по този начин да създадат „модели в
хаоса“. През 2008 година Роджър Нелсън пише:
Носехме генератора на случайни числа (свързан с лаптоп или
по-малко устройство) на концерти, ритуали, религиозни церемонии,
спортни събития, срещи на бордовете и различни други събития, които
обикновено отключват състояние на „групово съзнание“... В период от
няколко години събрахме над 100 групи данни от „резонантни“ ситуации,
както и по-малък, но забележителен брой такива от „ежедневни“ места
(например търговски центрове, оживени улични ъгли и академични
срещи)... Накратко казано, най-силните и най-убедителни данни като че ли
включват наличието на ритуал или някакво друго въздействие,
предназначено да доведе хората до общо състояние на съзнанието.

Глобалното съзнание

През 1995 година два различни генератора на случайни числа,

разположени на двадесет километра един от друг, показват осезаема
промяна по времето, в което милиони хора гледат раздаването на
наградите „Оскар“ по телевизията. Доктор Дийн Рейдин регистрира резки
покачвания в най-критичните моменти от съдебното дело срещу О Джей
Симпсън през 1997 година и в петте отделни генератора на случайни
числа, разположени на различни места-това се оказва едно от
най-гледаните предавания в цялата телевизионна история. По време на
погребението на принцеса Даяна през 1998 година дванадесет различни
генератора на случайни числа в Съединените американски щати и Европа
също показват „статистическо значимо отклонение“ от нормалните нива
„в най-критичните или болезнени моменти“.
С цел разкриване на подобни модели в края на 1997 година започва
създаването на световна мрежа, която да функционира по двадесет и
четири часа на ден, седем дена седмично. С помощта на интернет
всичките тези данни се предават до централна точка в университета
„Принстън“ за да бъдат подложени на анализ. Към 2001 година проектът
„Глобално съзнание“ вече обхваща тридесет и седем компютъра по цялото
земно кълбо, генериращи случайни числа по двадесет и четири часа на
ден, седем дена седмично. В мига, в който започват събитията от 11
септември 2001 година и новинарските емисии по целия свят гръмват,
учените от проекта получават зашеметяващи резултати.
Изводът е, че за периода от последните 3 месеца само една дата се
свързва със статистическа аномалия - 11 септември 2001 година.
Времевият обхват, който се появява за тази дата по всичките 37
компютъра, е 6-10 часа сутринта, с пик около 9—10 часа, а мястото —
предимно Източното крайбрежие на САЩ.

Впрочем, колкото по-близко до Ню Йорк са били компютрите,

толкова по-силен е бил ефектът. Ако беше плод на случайността, подобен
резултат би могъл да се получи само веднъж на милион секунди, което е
приблизително период от две седмици. Доктор Дийн Рейдин казва: „Тези
резултати са най-зашеметява- щото и убедително доказателство, че
масовото внимание и съзнание оказва силно въздействие върху
физическия свят - може би защото това събитие се разглежда и като
най-ужасяващото.“
Главната цел на науката е да предвижда. Тя не може просто да си стои
и да чака нещата да се случат, а след това да ги анализира. В дадения
случай, когато на глобално ниво предстои важ- но събитие, човек сяда и
си записва какво ще се случи, а след това проследява дали предсказанията
му са се сбъднали. Нел- сън съобщава, че в рамките на 2008 година са
уловили „над 250 прецизно регистрирани предсказания за предстоящи
събития44 предварително, откъдето следва, че учените действително
успяват да предскажат случването на нещо, а не просто си седят и търсят
„пикове в данните“ като този от 11 септември, за да го анализират. Тези
предварително усетени 250 събития включват „трагедии и празници,
природни бедствия и катастрофи, дело на човешка ръка, планирани и
спонтанни събирания на много хора на едно място“. Във всеки един от
тези 250 случая е възникнал забележим ефект на световно ниво,
създавайки така наречените моменти на глобално съзнание. Вероятно
всичките тези 250 събития да са причинени от нещо друго, освен
колективното съзнание, се изчислява на десет милиона към едно.
Нека сега се върнем към 11 септември 2001 година, най-раз-
търсващото събитие, наблюдавано от проекта „Глобално съзнание“. Щом
тридесет и седемте отделни компютъра по цял свят са регистрирали
осезаеми изменения, които достигат своя максимум между девет и десет
часа сутринта, то това означава, че всеки кабел и всяка електрическа
верига по целия свят са се „давели“ в този период от време под
въздействието на глобалното безпокойство. А това ни връща отново към
ефекта, наблюдаван от Шнол - само дето този път причиняваме едни и
същи неща чрез колективното си съзнание.
Щом комбинираната мощ на мислите ни е в състояние да породи
измерими ефекти в генераторите на числа из целия свят. пораждайки
проблясъци в електричния поток, то какво става тогава със земното
магнитно поле? За този ефект говори Грег Брейдън в книгата си
„Фрактално време“:

През септември 2001 година два сателита за изучаване на околната

среда, намиращи се на геостационарна орбита, регистрират рязък скок в
магнитното поле на Земята и така за- винаги променят начина, по който
редица учени гледат на света и на нас. И двата сателита показват мощно
повишаване на земното магнитно поле... което се вдига с близо 50
единици (пано-тесла) повече от всичко, типично за същия период от
време. Периодите са 9 часът сутринта Източно стандартно време, 15
минути след сблъсъка на първия самолет в Световния търговски център и
15 минути преди втория удар. Връзката между събитията и показателите
на уредите е неоспорима.

На 14 септември 2001 година се провежда световна молитва за мир,

включваща множество публични фигури, която се предава от всички
основни телевизионни канали по света. В глобал- ната медитация участват
милиони. Колкото и да не е за вярване, абсолютно по същото време
графиките показват драстични изменения, но в посока, напълно
противоположна на тази от 11 септември.

На 14 септември ударението беше поставено на колективното

духовно преживяване, в това число и на продължителни организирани
периоди мълчание в Европа и Америка... Картината бе зашеметяваща...
Графиката сочи значително понижение, обратно на обичайната посока.

Това безсъмнено подсказва, че ние сме в състояние да оказваме

влияние и в двете посоки — било за увеличаване на хаоса и потрепванията
в случаи на огромни трагедии, било за засилване на сцеплението и
целостта в случаи на световни бдения за мир. Когато сме в мир,
случайността на компютърните вериги става още по-съвършена - може би
защото електричният поток е много по-равномерен и единен от
обичайното. Тези ефекти са в пълно съответствие с данните за
Вселенското енергийно поле, които открихме в предишните глави, в това
число проучванията на пирамидите, проведени от руските учени.
Когато през 2008 година Барак Обама спечели президентските
избори, електрическите ефекти бяха точно толкова силни, колкото и на 11
септември, ако не и по-силни. „Числата говорят сами за себе си...
Изглежда, че изборите сочат ефект, не по-малко силен от този при
терористичните атаки“ Когато Обама полагаше клетва, милиони хора по
света фокусираха съзнанието си върху мисли за мир - и отново графиките
отбелязаха значителен спад така, както стана по време на световната
молитва за мир на 14 септември 2001 година.

Резултатите са математически зашеметяващи, без никакви особени

показатели през първите четири часа от периода, следвани от стабилна
тенденция, показваща по-малки от очакваните мрежови вариации за
около дванадесет часа... Тези понижения в промените често се асоциират
с празнични или медитативни събития.

Доктор Нелсън прави официални предвиждания за седемнадесет

различни глобални медитации и установява „силен позитивен ефект“,
изтъквайки, че „като цяло вероятността за подобни систематични
отклонения от очакваното е около 300 към 1“ Впоследствие Брайън
Уилямсън добавя допълнителни тридесет и девет глобални медитации
към оригиналния корпус от данни, които проучват, и макар доста
по-малък, ефектът си е все така налице. „Резултатите си остават все така
съвместими с хипотезата за значителен положителен ефект“
В книгата си „Синхронизираната Вселена“ моят приятел доктор Клод
Суонсън, възпитаник на Масачузетския технологичен институт и бивш
консултант по приложна физика на различни правителствени, военни и
частни корпорации, обобщава по превъзходен начин този ефект:

Западната култура ни е учила, че мислите нямат никакво значение. Ако

всеки от нас крачи по света с чувства като гняв и неприязън, според
западната гледна точка това няма никакво въздействие върху събитията по
планетата. Настоящото убеждение гласи, че стига да се въздържаме от
насилие, ние не правим нищо лошо на останалите. Но на фона на
най-новите доказателства тази гледна точка вече става несъстоятелна. Ние
действително сме свързани един с друг и дори мислите ни влияят на
всички останали. Джеймс Туаймап е водил няколко световни
синхронизирани молитви за мир. Тези молитви са имали осезаеми ефекти и
дори са успели да променят физичните характеристики на квантовия фон и
на нивото на хаос на гло- бално ниво за известно време (както открива
проектът „Гло- бално съзнание“)... Той казва: „Конфликтите по света са
резултат от конфликтите в самите нас. Ние проектираме това чувство към
света, защото не сме готови да приемем, че причината за това сме ние, а
оттам и да проумеем , че пак ние сме разрешението на този конфликт. И
така, още откакто свят светува, са се водили и водят войни, защото ние не
сме готови да се справим с конфликта там, където всъщност е —в самите
нас.“
 Дванадесета глава
ГРАВИТАЦИЯТА НА ВСЕЛЕНСКОТО ЕНЕРГИЙНО ГЮЛЕ

В този живот, в отвъдния и при преражданията си ние имаме едно и също,

постоянно съзнание, което е в хармония с великия Разум на този Космос.
Технологията на пирамидите очевидно е създадена, за да концентрира тази
интелигентна енергия на Полето за целите на биологичното, психичното и
дори на духов- ното изцеление. Благодарение на проекта „Глобално съзнание“
вече разполагаме с неопровержими доказателства, че мислите ни могат да
оказват пряк, измерим ефект върху електричния поток в електрическите
вериги, компонентите и компютърните чипове по целия свят, Става ясно, че в
мигове на огромни трагедии или във времена, когато голям брой от нас се
фокусират върху едно и също събитие, умовете ни са в състояние да създадат
трусове в потока на енергията. Мислите ни действително пораждат енергия,
която въздейства директно върху поведението на останалите.
Голямата мечта на Алберт Айнщайн е да открие едно общо поле, с което
да може да обясни цялата Вселена - да обедини цялото пространство, цялото
време, цялата материя, цялата енергия, целия живот и, разбира се, цялото
съзнание. В прочутото му уравнение за енергията, която е равна на масата,
умножена по скоростта на светлината на квадрат, виждаме от едната страна
Енергията, а от другата — Материята, което означава, че материята в крайна
сметка трябва да е направена от енергия. Айнщайн се надява да докаже, че това
общо, единно поле е електромагнитната енергия - което би предположило, че и
потокът на времето, и гравитацията имат електромагнитен ефект. Ала така и не
успява да докаже тази своя хипотеза, нито пък някой друг след него. Все пак
великият учен признава, че в космическото пространство трябва да има
някаква енергия, която да кара времето да се забавя или ускорява - в
зависимост от скоростта, с която минаваме през нея. И наистина оттогава
насам редица учени търсят това общо единно поле, давайки му различни
имена: енергия на нулевата точка, виртуални частици, квантова пяна, тъмна
материя, тъмна енергия и какво ли не още. Ако някой успее да разреши
загадката, получава невиждана награда- защото щом веднъж разбереш как да
влизаш във връзка с единното поле, поне на теория можеш да контролираш
гравитацията и времето. Вселенското енергийно поле, за което говорим тук,
като че ли отговаря на всички изисквания за единно поле - просто трябва да се
научим да мислим по един съвършено нов и неочакван начин.
Ако има някакво единно поле - а повечето физици са убедени, че такова
трябва да има, - то по презумпция трябва да отговаря за създаването на цялата
материя във Вселената. Защото в случая си нямаме работа единствено с
енергия, която движи потока на времето - това е Източникът на цялото
пространство, време, материя, енергия и живот във Вселената. Не изглежда
обаче Вселенското енергийно поле да е създало Вселената в един-единствен,
спонтанен Голям взрив, при който всички атоми са се разбягали до безкрая -
без никакъв енергиен елемент. Истината е, че Вселенското енергийно поле
отговаря за движението на енергията момент след момент, стъпка по стъпка.
Учените обикновено приемат, че атомите и молекулите ще продължат да
се въртят завинаги, без да изчерпят енергията си. Доктор Хал Пътоф допуска,
че за да съществуват, те трябва да черпят от някакво енергийно поле - така,
както свещта е принудена да черпи кислород и восък, за да остане запалена. И
тъй като повечето единични атоми са съвършени, кръгли сфери, Вселенското
енергийно поле трябва да протича през тях от всички посоки. Потокът към
Земята би трябвало да се държи по същия начин. Към планетата ни, миг след
миг, нахлува сферичен поток от енергия на Полето, за да поддържа всичките
безброй атоми и молекули, които съставляват Земята. Вече разполагаме с
много силни доказателства, че всички живи организми са принудени
непрекъснато да поглъщат фотони светлина и да ги складират в своята ДНК, за
да оцелеят. А Вселенското енергийно поле очевидно създава тези виртуални
фотони, когато в него е налице ротационно движение, завихряне. За
биологичния живот най- обичайната честота е 380 наноМетра. Ако тази
честота се разбие, нашата ДНК не може да поглъща и съхранява светлината, от
която се нуждае — и така хората развиват рак.
Става ясно, че гравитацията се поражда от масиран поток от енергия,
който тече към Земята. Земята безсъмнено е съставена от атоми, а моят
приятел и колега доктор Насим Харамейн е дълбоко убеден, че атомите се
задвижват от гравитацията. Ха- рамейн изучава енергийните полета и
поведението на частиците около черните дупки и установява, че те изглеждат
точно като онова, което виждаме около ядрото на атома. Според модела на
Харамейн атомът е „миниатюрна черна дупка, в която протоните се привличат
един друг по-скоро от гравитацията, отколкото от някакво мистериозно, не
особено ясно „силно взаимодействие“. Друг научен доклад, който излага
сериозни аргументи в полза на гравитационната същност на атомите, е
„Централният осцилатор и космическо-квантовата среда“. Харамейн стига и до
заключението, че времепространството е флуидно по характер - нещо, което,
както скоро ще видим, е изключително важно. През юли 2010 година един
уважава физик заключава, че гравитацията е „страничен ефект на нещо, което
става на по-дълбоки нива на реалността“ и „има нещо много по-основно, от
което се „появява“ гравитацията - нещо, което би могло да обясни загадки като
„тъмната енергия“ и „тъмната материя“.
Ала щом атомите се задвижват от гравитацията, то тогава същият поток,
който преминава през Земята, ще преминава и през всеки предмет — но в
далеч по-малки мащаби. Обектите върху земната повърхност ще бъдат
уловени в много по-голя- мата река на енергията, която протича надолу към
Земята. Следователно гравитацията вероятно ни бута надолу — почти както
силният порив на вятъра бута комарите към стъклата на прозорците. Повечето
хора и до днес продължават да говорят за грави- тационното притегляне така,
сякаш някой протяга ръка от земята и ни дърпа надолу. Но като че ли е далеч
по-разумно да определим гравитацията като „бутане“ - както предлага Уолтър
Райт в книгата си от 1979 година. Възможно е не всички подробности от
модела на Райт да са правилни, но той със сигурност е напипал вярната следа.
И отново достигаме до извода, че гравитацията е Вселенското енергийно поле,
и обратното - Вселенското енергийно поле е гравитацията. Нищо чудно това
да са просто две различни имена на едно и също нещо, тъй като и без това още
не сме наясно какво точно е гравитацията.

Технологията на пирамидите — обяснение

Когато разполагаме с перфектната сфера, потокът на Вселенското

енергийно поле към този обект безсъмнено ще бъде сферичен. Тук обаче
възниква един важен въпрос: как точно
Вселенското енергийно поле ще потече към формата на пирамидата? Дали ще
бъде точно толкова симетрично, колкото е и тя? Няма съмнение, че щом
обектът не е симетричен, енергийният поток също няма да бъде симетричен.
Формата на пирамидата очевидно действа като фуния, която поражда
водовъртеж в потока на Вселенското енергийно поле, протичащ през нея -
нещо като завихряне на водата, изтичаща в канала. А това е като че ли
най-важният физичен принцип, който сме пропуснали - обаче древните са
били напълно наясно с него. Някои хора вероятно биха допуснали, че всеки от
атомите ще действа като отделна, самостоятелна единица, чийто енергиен
поток не се предава на съседите му. Но като че ли не е така - Вселенското
енергийно поле очевидно протича през целия обект, с всичките му атоми, като
един-единствен мощен водовъртеж. Следователно формата на предмета
определя начина, по който протича тази флуидна енергия. Някои форми биха
могли да създадат могъщи потоци само с присъствието си в пространството,
действайки подобно на машини, само че без ходови части.
През 1995 година доктор Харолд Аспден открива забележителен „ефект
на завихрянето“ в магнитния ротор - централната, въртящата се част на всеки
двигател. Експериментът на Аспден включва ротор с тегло осемстотин грама,
който от нулево положение достига до скорост от 3250 оборота в минута. В
обичайния случай за постигането на тези обороти са необходими триста
джаула енергия. Но ако оставиш ротора да работи за пет или повече минути, а
после го спреш напълно, за повторното му задвижване вече са необходими
едва тридесет джаула енергия - ако, разбира се, го задвижиш след не повече от
шестдесет секунди. От този момент нататък енергията, необходима за
връщането на скоростта на ротора, е десет пъти по-малка. За изчерпването на
ефекта са необходими само няколко минути. Това подсказва, че щом
въртящият се ротор внезапно спре, в него все още остава някаква форма на
енергия. Тази енергия доктор Аспден нарича „виртуална инерция“.
 Експерименталните доказателства сочат, че в ротора на машината
съществува нещо от етерен характер... То може да се върти самостоятелно и за
разпада му са необходими няколко минути, когато моторът спре за няколко
секунди. Този феномен се доказва от две машини с различни размери на
роторите и различен състав - тестовете подсказват вариации в рамките на деня,
както и зависимост от посоките на компаса... Това откритие е твърде
неочаквано, макар да се настани категорично в проект, предназначен да
изпробва един моторен принцип, който няма никаква връзка с „вакуумния
спин“. Появи се най-вне- запно, но засега нямам никаква представа дали,
адаптирайки се към присъствието му, машината би подобрила работата си или
бия влошила.

Според мен именно гравитацията е онзи фактор, който задвижва ротора,

за да го накара отново да се завърти, само че с десет пъти по-малка енергия.
Когато веднъж създадем поток във Вселенското енергийно поле, той не
изчезва веднага, а продължава да си стои още известно време. На същите
принципи очевидно оперират и пирамидалните структури — солидни машини
без съставни механизми, които създават стабилен, постоянен вихър във
Вселенското енергийно поле само чрез формата си. Потокът, протичащ през
пирамидите, като че ли не оказва никакъв осезаем ефект върху силата на
гравитацията, насочена надолу, която е доста по-голяма река от енергия,
движеща се през целия регион. Но пирамидалната форма действително
поражда драстично увеличение в сцеплението и структурата на своето
обкръжение, вероятно чрез създаване на измеримо завъртане в течния поток на
гравитацията. Това на свой ред генерира по- силна кристализация и
организация в рамките на физическата материя и значително подобрява
здравословното състояние на биологичните форми на живот.
Но и други форми, разбира се, могат да пораждат потоци във Вселенското
енергийно поле - например конусите и цилиндрите. Нека си спомним за
цитатите на Лайъл Уотсън от книгата му „Свръхприрода“, за която вече
говорихме. Една френска фирма патентова контейнер в специална форма,
който произвежда по- качествено кисело мляко, твърдейки, че по някакъв
начин съдът подобрявал работата на микробите. Чехословашките пивовари
получават по-добра ферментация, когато използват кръгли бъчви вместо
правоъгълни. Един немски изследовател установява, че мишките се
възстановяват по-бързо в сферични клетки. А канадските архитекти откриват,
че шизофрениците демонстрират „внезапно подобрение“, когато биват
прехвърлени в трапецовидни болнични отделения. Научили сме се да
концентрираме и фокусираме енергията на съзнанието така, както бихме
могли да работим с водата или електричеството — и резултатите са
впечатляващи.
Доктор Виктор Гребенников прави редица научни пробиви, изхождайки
от същите принципи и изучавайки онова, което самият той нарича
„Структурен ефект на кухината“. Идея за този ефект му дават първоначално
пчелните пити. Поставяйки ръка над определени видове пчелни пити, той
изпитва странно гъ- деличкане или парене. Забелязва също така, че когато
пчелите се изгубят на връщане към кошерите си късно през нощта, се опитват
да проникнат директно през стените на сградата, като че ли могат да усетят
енергията на своя кошер, който се намира от другата страна на стената.
Ученият допуска, че и привличането на пчелите към цветята се дължи на
същия ефект. Като изгражда стол от пчелни пити и увесва над него купчина
кутии от пчелни яйца, той получава забележителни целебни ефекти - и
получава руски патент за това свое изобретение.
Айнщайн открива, че времето и пространството са напълно неделими - те
са две проявления на една и съща енергия. Това предполага, че докато протича
през атома, Вселенското енергийно поле (гравитацията) насочва и потока на
времето в атома. Така скоростта на времето се определя от скоростта на
движение в рамките на атома. И докато потокът във вътрешността на атома
става по-единен, времето в него се забързва. Това е един изключително важен
момент, тъй като навежда на заключението, че от една локална област към
друга съществуват много повече вариации в потока на времето, отколкото
някога сме допускали. Сид Хъруич може би е направил независимо откритие
на ефекта на Аспден - завихрянето на енергията, което откриваме в магнита - и
е открил начин да насочи този поток в определена посока, почти както перката
създава силен водовъртеж във водата. И така той успява да създаде
забележителна промяна в потока на времето, макар и само в една област. Пиер
Луиджи Игина може би е открил същото със своя магнитен стробоскоп във
формата на странен пропелер, с който успява автоматично да отвори дупка в
облаците над лабораторията си.
Вече разполагаме с едно доста добро начало на работен модел, но ако
нещата наистина сработват така, то тогава се нуждаем от повече
доказателства. Налага се да измислим някакъв начин за наблюдение на
времевия поток при лабораторни условия - на изключително чувствително
механично ниво. (Както скоро ще разберем, точните дигитални часовници са
изградени с нещо като екран, който не им позволява да улавят лесно тези
флуктуации.) Щом веднъж успеем да открием подходящата за регистриране на
потока система, ще разполагаме с възможността да изловим времето в момента
на ускоряването и забавянето. Възможно е дори да намерим и начини сами да
променяме тази скорост - както очевидно е открил Сид Хъруич. А това
безсъмнено би изисквало иновационни нови решения, за които повечето от
учените не са и помисляли. И така, какви са възможностите?
Нека се върнем отново към въртенето на Земята около оста й. Когато по
повърхността на Слънцето има изригвания, въртенето на Земята се забавя.
Въртенето на ядрото на Слънцето пък забавя скоростта на радиоактивен
разпад. Всички тези ефекти може би се причиняват от промени в потока на
времето. Ами ако използваме въртящ се жироскоп, който да ни предостави
удобен модел на Земята при лабораторни условия? Ако успеем да променим
скоростта на времето в малък регион, то това дали няма да промени и
скоростта на жироскопа?
Именно това открива и руският учен доктор Николай Кози- рев през 50-те
години на XX век.

Удивителните разкрития на Козирев

Николай Козирев започва като умен, надарен руски учен с голямо бъдеще.
Той е първият, който допуска, че на Луната има лед, който бихме могли да
използваме за вода, така че да изградим там бази за живеене. Трагедията му
започва, когато милицията на Сталин изпраща него и редица други учени в
концентрационните лагери. Сталин е наясно, че учените по принцип са
свободомислещи хора, които ще се противопоставят на хард- лайнерската му
комунистическа политика. И докато изживява ужасите на концентрационните
лагери, Козирев разработва концепцията за промяната в потока на времето.
Още в мига, в който през 50-те години го освобождават, той започва да
провежда експерименти, за да докаже хипотезата си.
Оттам нататък следва невероятна научна революция, която довежда до
публикуването на над десет хиляди научни доклада само до 1996 година.
Повече от половината от тях са написани от руски учени, макар че и други са
работили в тези области. Изследванията им имат невъобразими последици, в
това число и цял набор полезни нови технологии. Тъй като потокът на времето
в крайна сметка влияе върху гравитацията, времето, електромагнитните уреди
и човешкия мозък, всяка държава, която знае как да го контролира, би
разполагала с безспорно тактическо предимство. Поради тази причина
съветското правителство класифицира повечето от този вид изследвания като
„строго секретни“ - за целите на „националната сигурност“. Едва след
разпадането на Съветския съюз през 1991 година голяма част от тази ключова
научна информация става достъпна за широката публика (най-вече
благодарение на интернет), но и до днес по- голямата част от научната
общност няма понятие за нея. Ако не беше тази строго секретна научна
обстановка, доктор Александър Голод вероятно никога не би похарчил
толкова много пари за изграждането на своите пирамиди.
Проблемът с държането на тази информация в тайна се състои в това, че
тази наука съдържа много от отпечатъците на бъдещата златна епоха. Вече
видяхме какви чудодейни лечебни свойства може да притежава - в това число
да възстанови наново човешките зъби, както и мъртви или заболели органи.
Обикновената вода се превръща в чудодейно лекарство, което може да спаси
преждевременно родени бебета, иначе обречени на смърт. Всичко вредно за
човешкото тяло се трансформира в нетоксични субстанции. Радиоактивността
намалява. Силата на земетресенията, атмосферните смущения и всички други
потенциални природни бедствия е значително занижена. Общото ниво на
интелигентност и прозорливост като че ли се увеличава — вероятно защото
енергията на холографския ни мозък се движи по-бързо. Тази ускорена
„вибрационна скорост“ в холографския мозък може би кара мислите ни да се
движат по-бързо, допринасяйки за общото увеличение на коефициента на
интелигентност. ДНК може да бъде разглеждана като мозайка с повече от едно
решения, така че в крайна сметка да се трансформираме на по-високо ниво в
човешката си същност. А ето че сега вече разбираме, че можем да
контролираме дори времето.
И така, връщаме се към жироскопа в лабораторията. Ако можем да
променим потока навремето в тази локална област, то тогава жироскопът би
трябвало да се ускори или забави. Но ето го и проблемът - в останалата част от
лабораторията потокът на времето не трябва да се променя. В противен случай
часовниците, апаратурата, енергийните полета и дори нашите собствени тела
ще се ускорят или забавят паралелно с жироскопа, така че няма да има никакъв
начин да разберем, че нещо се случва. Според Айнщайн потокът на времето не
би могъл да се промени само в една тясна област като научната лаборатория -
за него той е „локално инвариантен“ Ала откритията на Козирев, както и на
редица други, за които вече говорихме, изхвърлят схващането му на боклука.
Въртящият се жироскоп притежава и бавно, кръгово потрепване, наречено
прецесия — точно като тази на Земята. Когато потокът на времето се ускори
или забави, в скоростта на прецеси- ята на жироскопа трябва да се регистрира
малка, но забележима промяна - стига да го настроите според инструкциите на
Козирев. Тези жироскопи се задвижват от електричество, така че могат да
продължат да се въртят много дълго. Това ще рече, че буксуването, което
бихме могли да забележим в ротацията на жироскопа, няма да бъда вследствие
от изчерпването на енергията му и естественото му забавяне.
Промените в скоростта, които доктор Андерсън регистрира при
различните космически сонди на НАСА, са изключително малко - не повече от
13 мм/сек. Ефектите на Козирев също са много малки. Според А.П. Левич,
който обобщава постиженията на Козирев и на чиято работа ще се позовавам в
тази глава, количеството на промяната в жироскопа на Козирев или на други
механични детектори би могло да спадне дори до десет на минус шеста или до
десет на минус седма степен за цялостното количество движение на предмета.
Подобни промени са напълно съпоставими с много малките такива, които
НАСА регистрира в скоростта на своите космически сонди. Следователно, за
да улови промените в потока на времето, Козирев се е нуждаел от
разработването на изключително чувствителна апаратура.
Друг механичен детектор, който дава резултати при опитите на Козирев, е
балансираният лъч, представляващ пръчка, окачена от двете страни на конец,
за да остане напълно равна. Козирев установява, че е много важно тази пръчка
да тежи повече от едната страна, отколкото от другата — всъщност, десет пъти
повече, тъй като това я прави далеч по-чувствителна към дребни движения.
Ала същинската „тайна съставка“ е вибрацията на куката, за която е окачена
пръчката, при това с висока скорост. Щом веднъж го направим, лъчът се
задвижва внезапно и забележимо - дори и от леко духване. Поради тази
причина лъчът трябва да бъде запечатан в стъклен съд, от който всичкият
въздух е изтеглен. Така имаме гаранции, че няма да бъде раздвижен от въздуха.
Когато лъчът е в състояние на покой, той изобщо не се движи. Но и при
най-дребния тласък в потока на времето скоростта на вибрация на куката ще
регистрира лека, но измерима промяна. Лъчът е балансиран толкова
деликатно, че дори и тази малка промяна във вибрационната скорост ще го
накара забележимо да се раздвижи.
Както скоро ще разберем, Козирев открива множество причини, които са
в състояние да породят промяна в потока на времето. Но най-голямата
изненада в живота му идва тогава, когато чете класическата творба на Гьоте —
„Фауст“ където дяволът Мефистофел се явява пред главния герой и му
предлага най-големите богатства на света в замяна на безсмъртната му душа.
Не забравяйте, че в концентрационните лагери Козирев е преживял какво ли
не. Лесно е да разберем колко голямо е било изкушението му да открадне
храна, обувки, дрехи, одеяла или сапун или да намери начин да не ходи на
работа. Поради това историята на Фауст му звучи едва ли не лично. И когато
историята достига до кулминационния си момент, той изпитва силно
емоционално вълнение. И точно в този момент лъчът внезапно се обръща с
единия си край към него.
Именно тогава Козирев за първи път си дава сметка, че е открил не
просто потока на времето. И че това не е просто енергия, която се втича и
изтича от физическата материя. Това е и енергията на съзнанието.
Вселенското енергийно поле. Въоръжен с това откритие, Козирев вече е в
състояние да докаже, че мислите ни не са заключени единствено в мозъците
ни, а създават напълно осезаеми сигнали, които детекторите му улавят. Редица
други тестове потвърждават, че този ефект е реален. А и в проекта „Глобално
съзнание“ откриваме, че когато достатъчен брой хора мислят по един и същи
начин, това създава световен ефект, който може да се регистрира и по
електронен път. Откритието на Козирев пасва перфектно на всичко, което
научихме в предишните глави - на Бакстър, Броуд и т.н. Да, ние действително
споделяме едно и също съзнание - най-малкото до известна степен. Тази
енергия е навсякъде около нас, но притежава флуидни модели на реализация.
Някои хора може би ще опровергаят работата на Козирев с довода, че
всичко това вероятно е било причинено от магнитно- то поле или от
статичното електричество. Той обаче предотвратява всякакви подобни
съмнения, като поставя своите детектори в клетка на Фарадей, която изолира
всички електромагнитни полета. А вакуумът, създаден в стъкления съд, в
който се намира детекторът, гарантира липсата на въздушни въздействия.
Следователно щом детекторите му са започнали да се движат, той вече е
наблюдавал директно потока на времето — една вълничка във Вселенското
енергийно поле.
Друг ефективен механичен детектор, разработен от Козирев, е клатещото
се махало, което също се задвижва по електри- чен път като жироскопа. И тук
отново при вибрация на куката, на която е поставено махалото, то реагира
много по-забележимо на потока на времето - така, както видяхме с
балансирания лъч и жироскопа. В този случай ще се промени реалната посока
на махалото. Махалото, разбира се, също е трябвало да бъде поставено във
вакуум и защитено от електромагнитни въздействия.

Създаване и поглъщане на време

И сега какво? Разполагаме с три различни вида детектори, обаче трябва да

помислим какво бихме могли да направим, за да ускорим или забавим потока
на времето. Козирев открива, че „топенето на леда, изпаряването на
течностите, разтварянето на вещества във вода и дори увяхването на цветята“
са в състояние да ускорят потока на времето или „да създадат време“, както се
изразява самият учен. А „обратните процеси, като охлаждането на телата и
замръзването на водата, поглъщат време“, с което карат потока на времето да
се забави малко, но значимо.
А това ни предоставя още едно доказателство за идеята, че потокът на
времето всъщност отговаря за създаването и поддържането на физичната
материя. Когато материята започне да се разгражда - например парчето лед да
се топи, течността да се изпарява, веществото да се разтваря във вода или
растението да увяхва, — тя отдава част от енергията, складирана в нея. Вече
видяхме как доктор Фриц-Алберт Поп обстрелва жива ДНК с химикали, които
я карат да се развие и умре, но при протичането на процеса се отделя сноп
фотони. Лично аз пък допускам също така, че фотоните не са единствената
енергия, която трябва да търсим - в този процес трябва да се освобождават и
потоци от Вселенското енергийно поле, а ефектите им би трябвало да бъдат
уловими с лабораторната апаратура на Козирев.
Но тук достигаме до толкова важен момент, че се налага да спрем, за да
обясним гю-подробно. Когато материята се разгражда, миниатюрните потоци
свързана енергия, които са се носили нагоре-надолу на квантово ниво,
внезапно биват освободени. А това създава вълна — внезапно освобождаване
на енергия и движение - във Вселенското енергийно поле. След това, както
открива и Козирев, в непосредствената област на изтичането на енергията
времето се ускорява. От друга страна, когато Вселенското енергийно поле
нахлуе спираловидно в дадена област, за да увеличи сцеплението, с което
организира материята, времето извън тази област се забавя. Потокът в тази
външна област вече се държи като външния край на водовъртеж - там, където
водата се движи доста по-бавно, отколкото би се държала, ако водовъртежът
го нямаше. В случая с експериментите на Бурлаков с рибните яйца, при които
по-старите яйца изсмукват жизнената сила на по-младите, виждаме, че това не
е жестокост от страна на Природата. Просто по-старите яйца поглъщат повече
енергия от Полето, отколкото по-слабите яйца, създавайки по-силен, по-бърз
водовъртеж. А това, естествено, пренасочва енергията далече от по-бавния,
по-слаб водовъртеж, нахлуващ в по-младите яйца.
 Както открива и Козирев, това временно забавяне в хода на времето се
случва по време на охлаждането на даден предмет (при което квантовите
движения в него вече не са така хаотични, което на свой ред черпи повече
енергия от Полето), на замръзването на водата (при което се образуват
по-здрави кристали), когато израства някакъв жив организъм, като например
растение (при което също се увеличава сцеплението - при образуването на
нови клетки), или когато от течния разтвор се образуват кристали. И така всеки
път, когато видим кристализация и растеж, трябва да знаем, че тези процеси
поглъщат енергия от Вселенското енергийно поле, а времето около тях се
движи по- бавно. Това безсъмнено е съвсем нов начин за поглед върху нещата.
Странно е да разглеждаме намаляването на топлината като увеличаване потока
на Вселенското енергийно поле, тъй като сме свикнали да възприемаме
увеличаването на топлината като увеличаване на енергията. В този случай
обаче е налице обрат- на връзка между нивото на топлина и количеството
енергия от Полето. Топлината разрушава сцеплението, тъй като увеличава
количеството случайни, хаотични движения на квантово ниво.
Ето и някои от нещата, открити от Козирев, които биха могли да
променят потока на времето в неговата лаборатория - по един или друг начин,
създавайки измерими вълни във Вселенското енергийно поле, доста подобни
на вълните, движещи се през воден басейн:
* Изкривяване, счупване или деформиране на физически обект.
* Изстрелване на въздух срещу обект.
* Раздвижване на пясъчен часовник.
* Триене.
* Горене.
* Всеки обект или повърхност, които поглъщат светлина.
* Затопляне или охлаждане на предмет.
* Промяна в агрегатното състояние на веществото (от твърдо в течно, от
течно в газообразно и т.н.).
* Разтваряне и смесване на вещества.
* Преминаване на електрически ток през жица.
* Действията на наблюдателя, като например помръдване на главата.
* Увяхването на растенията.
* Внезапни промени в състоянието на човешкото съзнание.

При един от случаите най-обикновеното вдигане на тежест от десет

килограма също създава вълна в потока на времето, която може да бъде
засечена на два до три метра разстояние. Това е точ- но като онова, което
бихме могли да наблюдаваме, ако повдигаме или спускаме тежест под вода -
около нея ще се създадат вълни, които биха могли да бъдат измерени на
разстояние. Малко след като прочетох за това за първи път през 1999 година,
си дадох сметка, че Вселенското енергийно поле, което пронизва цялото
време и пространство, би трябвало да се държи като течност - и тази идея
впоследствие се превърна в ключова за разрешаването на загадката на
свещената геометрия, да не говорим пък за пирамидите.
Козирев установява, че тези вълни могат да преминават директно през
стени, които сякаш изобщо не са там. Това кара повечето от руските учени да
заключат, че потокът на времето има много по-силна връзка с гравитацията,
отколкото електромаг- нетизмът - както вече казахме. Електромагнитната
енергия може да бъде изолирана, обаче гравитацията ни държи здраво
независимо дали се намираме в тухлена сграда, оловна клетка или нещо
друго.

Немеханични детектори

Дотук се запознахме само с механичните детектори, изобретени от

Николай Козирев. Но той открива и други, немеханични начини, за изучаване
потока на времето. Тези методи не се базират на използването на каквито и да
било движещи се части, такива, каквито обикновено срещаме в уредите.
Най-простият от тези детектори е топлината.
Всеки атом е изпълнен с постоянни, хаотични, вихрови движения, които
учените наричат спин. Когато даден обект се нагрява, хаотичните
непредсказуеми движения в атома нарастват, което в крайна сметка го кара да
излъчи червена, жълта или бяла светлина. Топлината поражда случайни,
непредсказуеми, хаотични движения, които прекъсват свободното протичане
на енергия от Полето на квантово ниво, с което намаляват сцеплението й. От
друга страна, когато даден обект се охлажда, в квантовия поток се регистрира
по-малко съпротивление, поради което той потича по-бързо и по-гладко. Това
обяснява необходимостта да държим свръхпроводниците при свръхниски
температури. Липсата на топлина води до липса на движения, които биха
попречили на нормалния поток на електрическия ток. Изхождайки от тези
факти, Козирев си дава сметка, че би могъл да измери промените във времето с
обикновен живачен термометър, поставен в среда с постоянна температура.
Козирев установява също така, че тези експерименти протичат най-добре
през първата половина на зимата. През лятото околната топлина като че ли
оказва разрушителен ефект върху цялостния поток на времето, което не само
затруднява, но често прави и невъзможно нормалното протичане на
експеримента. Повишаването на топлината намалява целостта на Вселенското
енергийно поле.
Козирев открива също така, че електричният поток може да бъде повлиян
от промените в потока на времето - и това е същият ефект, наблюдаван и
регистриран от проекта „Глобално съзнание“ Професор Симон Шнол също
използва електрическия ток като един от инструментите за регистриране на
промени в потока на времето. Козирев установява, че металът тунгстен
реагира изключително добре на потока на времето. Електрическата
проводимост на тунгстена би могла да бъде променена завинаги, ако се
обстрелва с достатъчно силен времеви поток. Друг детектор на времевия поток
е кварцовият кристал. Когато зърнете думата „кварцов“ върху часовник, това
означава, че вътре има кристал, през който преминава електричество.
Електрическият ток кара кварцовият кристал да резонира при скорост, която е
достатъчно постоянна, за да поддържа точното време. Кристалът във всеки
часовник е защитен от въздействието на Вселенското енергийно поле на
компонентно ниво чрез методи, които ще обсъдим по-нататък. Поради тази
причина обикновено не забелязваме промени в начина, по който кварцовият
часовник отчита времето - а учените, които са го създали, вероятно изобщо не
са си давали сметка какво правят. Ала ако обстреляме незащитен кварцов
кристал с достатъчно мощен времеви поток, виб- рационната му скорост се
променя - нещо, което Козирев успява да измери в своята лаборатория. Тази
промяна също може да бъде постоянна, което показва, че молекулярната
структура на кристала се е променила.
Друг интересен немеханичен детектор на времевия поток е плътността,
или вискозитетът на водата. Когато потокът на времето се забави във вода,
значи сцеплението му намалява. Случайните движения нарушават
способността на водата да тече. В резултат на това тя става по-плътна, или с
по-голям вискозитет, което означава, че вече няма да тече така бързо или
лесно. Когато потокът на времето се ускори във вода, сцеплението се
увеличава и водата протича по-бързо. Всичко това може да бъде измерено със
съответните апаратури. Химическите реакции се ускоряват или забавят, точно
както и при изследванията на Си- мон Шнол. И накрая Козирев установява, че
живите организми, като например бактериите и растенията, нарастват
по-бързо или по-бавно в зависимост от скоростта на потока на времето през
тях - и тяхното местоположение, разбира се. Това вече би трябвало да ви звучи
познато. Козирев е поредният пионер на науката, който стига до
заключението, че нашето собствено здраве би могло да бъде повлияно
директно от потока на времето, движещ се през клетките ни.

Спираловидните потоци на времето

Николай Козирев открива още, че потокът на времето не минава през

пространството в права линия, а по-скоро се върти, завихря се. „Времето
притежава не само енергия, но и ротационен момент, който може да предава
на всяка система.“ Това означава, че потокът, който времето реализира, ще се
наблюдава под формата на ротационно движение, което влияе върху
жироскопа, балансиращия лъч, махалото или всяка друга система - точно
онова, което наблюдава и доктор Аспден в магнитния ротор. Научната дума за
въртене или завихряне е „усукване“ Поради тази причина редица руски учени
наричат тези „вълни на времето“ усукващи (торзионни) полета. Лично аз
обаче предпочитам да използвам термина Вселенско енергийно поле, тъй като
според мен той обяснява много по-добре факта, че тази енергия в крайна
сметка задвижва и създава всичко във Вселената. От друга страна, това
усукване в гравитацията е именно мястото, където откриваме цялата магия на
Вселенското енергийно поле.
Някои молекули, като например захарта, се считат за десно- ръки, което
ще рече, че този тип молекули се извиват заедно по посока на часовниковата
стрелка. Други, като например тези на терпентина и солта, са леворъки, защото
техните молекули се завихрят предимно по посока, обратна на часовниковата
стрелка. Козирев установява, че десноръките молекули поглъщат потока на
времето и го забавят и, обратното - леворъките молекули подсилват потока на
времето и го ускоряват. Както откриват той и мнозина други, колкото
по-големи количества от Вселенското енергийно поле протичат през тялото ви,
толкова по-здрави ще бъдете. Откъдето следва, че ако прекалявате с
поглъщането на сладки неща, захарта в тях пренасочва Вселенското енергийно
поле към себе си, а не към вашата ДНК, която на свой ред се нуждае от
съхранението на светлина, за да се поддържа. Един удобен начин да проверите
как сте и как се справяте е да измерите баланса на вашето pH, което може да
бъде направено с малки парченца хартия, които да задържите в уста за няколко
минути. Захарта, наситените мазнини, месото, млечните продукти, сладките
плодове, бялото брашно, полуготовите храни, алкохолът и опиатите ще ви
приближат застрашаващо много до киселинната част на скалата, а
здравословните, природосъобразни храни, като например пресните, органични
зеленчуци, ядките, семената и не толкова сладките плодове, ще ви приближат
до алкалната й част. Вярно е, че всеки от нас се нуждае и от двете страни на
тази скала. И макар Козирев да открива, че солта подсилва потока на времето,
прекалено големите количества сол също не са полезни, тъй като имат
разрушителни ефекти върху кръвното ви налягане, както и върху работата,
която тялото ви трябва да извърши, за да прочисти кръвния си поток. В някои
редки случаи обаче хората могат да прекалят с алкалната среда, но, от друга
страна, предозирането с пресни зеленчуци е невероятно трудно. И тук, както и
при всичко останало обаче, разковничето е в баланса.
И така, в леворъките молекули потокът на времето се ускорява, а в
десноръките се забавя. Същите принципи водят Козирев и до откритието, че
най-често срещаните полиетиленови покрития, например ПВЦ, са в състояние
да изолират вихровите потоци на Вселенското енергийно поле. Алуминият
също е много ефективен като щит. А това превръща живота в алуминиева
каравана в изключително лоша идея, тъй като, живеейки в нея, вие се
изолирате от същите онези полета, които поддържат доброто ви здраве.
Вярно, че те все пак ще успеят да проникнат, но посоката им ще бъде
нарушена. Степента на сцепление в този вид пространства ще бъде далеч
по-малка. Гравитацията ще продължава да ви бута надолу, обаче нивото на
завихряне или усукване в нея ще бъде значително намалено - а според нашия
модел генетичната информация във Вселенското енергийно поле се крие
именно в тези спираловидни сили. Алуминият се използва в електрониката на
компонентно ниво заради изключителната му лекота, а голяма част от
компонентите имат вторични обвивки от пластмаса. Следователно
дигиталните часовници и изключително точните лабораторни часовници
трудно ще реагират на промените в потока на времето, или поне не по
измерим начин. През 1993 година обаче доктор Брус Депалма установява, че
часовникът „Акютрон“ който се задвижва от метален камертон, нито се
ускорява, нито се забавя в присъствието на подобни полета.
През 2001 година доктор Хартмут Мюлер използва завихря- щите се
полета в рамките на гравитацията, за да осъществи телефонен разговор от
сградата на „Тьозлер Медиентаге“ в Германия до Санкт Петербург в Русия. За
този телефонен разговор не са използвани никакви електромагнитни полета —
принципът е същият, на който растенията, бактериите, насекомите, животните
и човешките клетки на Клийв Бакстър успяват да „разговарят“ едни с други,
макар и от изолирани помещения. Благодарение на този принцип можем да се
обадим от бетонен паркинг дълбоко под земята, от дъното на океана или от
другия край на галактиката и пак да получим перфектен сигнал в реално
време. Откритието на Мюлер не създава също така и „електромагнитен смог“,
който обикновено причинява рак, главоболие и други проблеми, а тази
технология може да бъде много лесно адаптирана за безжичен интернет
достъп - използвайки същите системи, които предпочита и биологичният
живот.
Астрофизичпи наблюдения

Някои от учените, запознали се подробно с разработките на Козирев,

нямат нищо против да признаят, че тук действително става нещо
знаменателно, но все още не се чувстват удобно с идеята, че ефектите
всъщност са плод на потока на времето. Това ни отвежда до една от
най-интересните области, проучени от Николай Козирев - астрономията.
Козирев е убеден, че „звездите са машини“, които получават енергията си от
времевия поток
- и се сдобива с изключително убедителни доказателства в полза на това свое
твърдение. Както пише Левич през 1996 година, по-голямата част от
експериментите на Козирев в късните години от живота му са „посветени на
директната регистрация на неелектромагнитни енергийни потоци от
планетите, звездите, галактиките, звездните купове и мъглявините“.
Но какво по-точно означава това? Към средата на 50-те години на XX век
Козирев създава специален вид телескоп, в чиято фокусна точка е разположен
един от неговите детектори за регистриране потока на времето. Колкото и
странно да звучи, той поставя метална плака пред телескопа си, като по този
начин блокира цялата видима светлина и всички електромагнитни лъчения, но
детекторът на времевия поток продължава да улавя достатъчно силен сигнал
при насочването на телескопа към звезда или друг космически обект. Подобно
нещо не би било възможно, освен ако уредът не засича енергия с
неелектромаг- нитен характер и няма нищо общо с видимата светлина.
За достигането на светлината на звезда до нас обикновено са необходими
милиони години, а междувременно истинското й местоположение може и да се
е променило драстично. Поради тази причина, когато се вгледаме в небето над
нас, всъщност виждаме миналото. Козирев обаче установява, че когато насочи
телескопа си към истинското местоположение на звезда, което може да бъде
изчислено чрез различни средства, сигналът става доста по-силен. Това
подсказва, че вълните в рамките на Вселенското енергийно поле пътуват
много, многократно по-бързо от скоростта на светлината - нй практика
моментално.
И ако това не е достатъчно объркващо, Козирев насочва
телескопа си и към мястото, където звездата би трябвало да се
озове в бъдещето, и установява, че получава енергийни сигнали и
оттам! Да, знам, звучи абсолютно налудничаво, но когато
получим странни на вид данни, това не означава, че трябва
веднага да ги
 изхвърлим в кошчето. Вместо това е добре да се опитаме да разберем
какво, по дяволите, става тук и да ги обясним. Убеден съм вече схващате, че в
светлината на новите открития на Козирев удобната старомодна концепция за
линейния характер на времето вече не изглежда състоятелна - стига ученият да
се окаже прав.
И наистина, оказва се, че най-мощната енергия от звезда или друг
космически обект се излъчва от истинската им позиция, което съкрушава
окончателно постулата на Айнщайн, че никое енергийно поле не може да
пътува по-бързо от скоростта на светлината. Преминавайки към позицията на
звездата в миналото, енергията й значително намалява и намалява още повече,
когато телескопът се премести към бъдещата й точка. Общата промяна на
интензитета дава едни и същи отклонения в диаграмата и в двете посоки.
Сякаш звездата се разстила във времето, подобно на вълна, така че можем да
регистрираме местоположението й в миналото, настоящето и бъдещето
едновременно, само като наблюдаваме Вселенското енергийно поле, а не
електромагнитните вълни на светлината. Колкото по-близо сме до настоящата
позиция на звездата, толкова по-големи количества енергия от Полето
регистрираме.

Времето би трябвало да бъде триизмерно

Това е едно от най-знаменателните открития, тъй като показва, че

Вселенското енергийно поле не се ограничава до линейното време. Колкото и
объркващо да изглежда на пръв поглед, всичко си е там по едно и също време,
едновременно. Миналата, настоящата и бъдещата позиция на звездата до една
излъчват измерими количества енергия. Променя се единствено интензитетът
на тази енергия - с времето. Това би могло да обясни как създадената от доктор
Хартмут Мюлер клетъчна технология за телефонни разговори работи
моментално, независимо от разстоянията. Приемаме за даденост, че миналото
е винаги зад нас и че бъдещето не може да бъде познато, но благодарение на
откритията на Козирев става ясно, че бъдещето хвърля сянка върху миналото -
сянка, която може да се види и измери с помощта на относително проста
технология. Ако беше едноизмерно, времето никога не би могло да се държи
по този начин. Следователно в най-реалния смисъл на думата, за да получим
този ефект, времето би трябвало да бъде триизмерно. На тази идея ще
посветим следващата глава.
Но всичко това не ви ли звучи познато? Наблюдаващите от разстояние
систематично демонстрират способността си да виж- дат събития и в
бъдещето, още преди да са се случили. Доктор Дарил Бем, почетен професор
на университета „Корнел“, публикува в „Журнал за личностна и социална
психология“ проучване, което ярко демонстрира способността и на съвсем
обикновени хора да предсказват бъдещето. Много хора са се сблъсквали през
живота си с пророчески събития, но обичайната реакция е те да се отписват
като чисто съвпадение. Спомняте ли си разказа ни за енергийния дубликат,
който оставяме след себе си винаги, когато се изправим от стола? Спомняте ли
си как известна част от нас продължава да си седи там, на стола, улавяйки
светлината чрез фотони до тридесет дена след това? Изумителните открития на
Козирев най-сетне ни помагат да си обясним и фантомния ефект на ДНК. Щом
веднъж ДНК е останала в определена област за определен период от време,
енергията й ще продължава да бъде там, дори когато физическите молекули
вече ги няма. А силата, която задържа фотоните по местата им, е гравитацията
- но на квантово ниво. Пьогьр Гаряев не регистрира никакви бъдещи позиции
на ДНК, но това може би се дължи единствено на факта, че не е извършвал
подобни експерименти. Защото, благодарение работата на Козирев,
действително наблюдаваме фантомния ефект и при звездите.
Николай Козирев не доживя да види как наблюденията му за нелокалното
поведение на звездите биха могли да се пренасочат и към нашето ДНК, но
както добре си спомняме, той със сигурност открива, че и мислите ни са в
състояние да генерират времеви поток, който може да се улови от детекторите.
Предвид всички подобни на вълни ефекти, наблюдавани от Козирев, става
ясно, че енергията от нашия ДНК фантом и енергиен дубликат се носи на
вълни в пространството около нас, а не стои непрекъснато прикрепена към
телата ни, дори и когато оставаме относително дълго на едно място. В тази
връзка е съвсем логично да се окаже, че и мислите ни се носят на вълни през
цялото Вселенско енергийно поле, при това моментално. Мозъчните вълни
може би са нещо много повече от обикновени електрически сигнали - те
очевидно създават потоци, които ние непрекъснато отделяме в обкръжението
си. Това се доказва много категорично в първите пет глави на тази книга, а
нашата епифизна жлеза като нищо може да се окаже най-важната част от
мозъка ни за изпращане и приемане на тези мисли. Няма никакво съмнение, че
колкото по-близо сме до източника на мисли, толкова по-силен ще бъде
сигналът. В проекта „Глобално съзнание“ колкото по-близо е бил компютърът
до Ню Йорк на 11 септември 2001 година, толкова по-силни ефекти са били
регистрирани. Мислите ни не се ограничават единствено до мозъците и телата
ни - те оказват осезаемо въздействие върху пространството около нас.
Козирев си дава сметка, че звездите изпращат енергия през Вселената
моментално, без никакво забавяне. И му хрумва забележително прозрение - че
този моментален енергиен обмен би могъл да обясни един често пренебрегван
проблем в конвенционалната астрономия - на двойните звезди. Удивително
голям брой от звездите, които виждаме в нощното небе над нас, се оказват по
двойки. Наблюдаваме две звезди, разположени съвсем близо една до друга, със
сходни размери, яркост и светлинно излъчване. Сякаш двете звезди си говорят
- между тях съществува някаква енергийна връзка, която им позволява да се
синхронизират. От мястото, където ги гледаме, те изглеждат толкова близо
една до друга, че ефектът би могъл да се обясни и с обичайните
електромагнитни полета. Но според Козирев скоростта на светлината е просто
твърде бавна, за да обясни тази връзка между звездите — истинските
разстояния са твърде големи. През 1966 година, по време на среща на
Международния съюз на астрономите, Козирев изказва хипотезата, че
двойните звезди са всъщност две звезди, хармонизиращи се енергийно една с
друга чрез потока на времето - при скорости, много по-го- леми от
светлинната.
Така Козирев за пореден път доказва наличието на енергия и от миналото,
и от настоящето, и от бъдещото местоположение на една звезда. Видяхме също
така, че и нашата собствена ДНК оставя след себе си измерима енергийна
следа от мястото си в миналото. Дори когато ДНК вече не е там, нашият ДНК
фантом продължава да улавя и съхранява фотоните светлина - и си има съвсем
реални, измерими енергийни ефекти. Сега, когато сме въоръжени с цялото това
познание, разполагаме и с практически модел за това как ни влияят
слънчевите, планетарните и останалите астрономически цикли, в това число
вероятно и 25 920-го- дишната прецесия. Докато Земята изминава пътя си
около Слънцето, тя оставя след себе си измерима енергия от позицията си в
миналото. И щом година по-късно се върнем отново на същата позиция,
енергията си е все още там. Това означава, че ако енергията има осезаем ефект
върху мислите и чувствата ни, тези ефекти върху съзнанието ни ще се върнат
отново с връщането в съответната позиция. Много е възможно същото да се
случва и докато Земята променя позицията си, изминавайки своя хилядолетен
цикъл на прецесията.
Въоръжени с откритията на Козирев, вече разполагаме с категорични,
доказуеми знаци за действие от разстояние - както го е наричал Айнщайн.
Позицията на всяка планета, луна, астероид или комета в нашата Слънчева
система вече притежава потенциала да влияе върху всички останали по
изключително доказуем начин - така, както подсказват и откритията на Симон
Шнол. По време на небесния танц на тези космически обекти енергийният
обмен е като че ли моментален - бута и дърпа потока на времето. В момента
нашата Слънчева система като че ли се движи в регион на по-голямо
сцепление, който поражда ускорена еволюция на човешкото ДНК и съзнание.
Финалната дата в календара на майте, очакваният изгрев на ерата на Водолея и
точният времеви прозорец за настъпването на златната епоха според
свещените индийски текстове до един сочат към един и същ мъничък времеви
прозорец — около 2012 година - за вододел на тези промени. Преди петдесет
хиляди години хората получават масиран наплив на интелигентност, а
неандерталци- те отпадат от еволюционния цикъл преди двадесет и пет хиляди
години - тъкмо навреме с края на поредната Велика година. През последните
пет хиляди години нашето ДНК еволюира по- бързо от всеки друг период от
човешката история. И все повече става ясно, че древните ни предшественици
са знаели отлично за какво говорят.

Доколко можем да променим потока на времето

Най-странната и най-удивителна част от работата на Козирев е
откритието, че мислите ни действително са в състояние да променят потока на
времето. Същото е и заключението на учените от проекта „Глобално
съзнание“. Щом човешкият мозък действително може да ускорява или забавя
хода на времето, то какво да кажем тогава за особено надарените сред нас?
Възможно ли е те наистина да правят неща, доста по-необичайни и
драматични и от откритията на Козирев?
В книгата си „Парапсихичните гении на Китай“ Пол Донг разказва за
деца, които вършат чудсса, „свръхнадарените“ През 1992 година в Китай се
провежда официална среща на водещи изпълнителни директори на различни
американски нефтени компании, по време на която домакините канят гостите
в Института за изучаване на човешкото тяло в Тянджин. Това се счита за
висока чест, тъй като на гостите им се позволява да видят нещо, което
изключително малко западняци са зървали. Пред редица напъпили цветя, на
които им остават дни, дори седмици до окончателното разцъфване, сяда младо
момиче на име Яо Дзен. Официалните лица имат възможността да я
наблюдават при ярко осветление, от няколко различни ъгли. След като се моли
петнадесетина минути, момичето успява да ускори времето на пъпките и те
внезапно разцъфват пред очите на всички. Друго дете, седящо до нея, успява
да телепортира хапчета от запечатана стъклена бутилка, без дори да я отворя и
без нито една част от тялото му да се доближава на по-малко от две стъпки от
бутилката.
По-нататък Пол Донг разказва:

В Китай има много хора със способността да карат цветята да разцъфват,

а Яо Дзен е само един пример. Има и други, още по-силни от нея. Вечерта на 1
април 1994 година в актовата зала на Свързочните войски в Пекин полковник
Фу Соишан успява да отвори всички цветни пъпки в ръцете на аудитория от
над хиляда души само за тридесет минути... Но Фу Сонишн пак не е
най-добрият. Има една мистериозна жена, която, изправена пред стотици и
хиляди цветни пъпки, може да ги накара да разцъфнат моментално само с
думите „ Искам да се отворите“ и с помахване на ръката си.

В „Синхронизираната вселена“ доктор Клод Суонсън разказва за

китайски експерименти, при които миниатюрен радиопредавател, работещ с
батерия, е преминал от джоба на един човек, после през стена, за да се озове
накрая в запечатан контейнер, държан от друг човек. Предавателят излъчвал
постоянни електромагнитни сигнали, с което дал възможност за точно
измерване на времето. Тези впечатляващи постижения са наблюдавани от
Хартвиг Хаусдорф и разказани в книгата му от 1998 година „Китайският
Розуел“.

С настъпването па телепортацията честотата на предавателя... се забави и

за известно време прекъсна трансмисията, а след това постепенно се върна на
първоначалната си честота. Това подсказва, че телепортацията е повлияла
дори върху времето, тъй като честотата е мерна единица за време. Това
поведение напомня на случващото се в квантовата механика. Ако елементарна
частица, като например електронът, спре в пространството, честотата му се
забавя драстично, а позиг\и- ята му се разстила в голям регион. Това е
последица от Принципа на неопределеността. Ако това е същото, което се
случва и при китайския експеримент, навежда на мисълта, че процесът на
телепортацията включва квантова делокализация на обекта.

Суонсън говори също така и за Тара Бей - индийски йога, който забавя
времето в собственото си тяло почти до нулата. Помощниците му покриват
очите, ушите, носа и устата му, за да не позволят в тях да влязат насекоми, а
когато възнамерява да направи това за седмици или повече, йогата дава
инструкции на помощниците си да запечатат тялото му с восък. Да, точно така
- той нито веднъж не си поема дъх. Ето как обяснява йогата този феномен пред
Пол Брънтън:

Изправени пред феномена, който владея, хората го мислят или за някакъв

фокус, или за нещо свръхестествено. Но и в двата случая грешат. Те като че ли
не схващат факта, че тези неща са си изщло научни, подчинени на самите
закони на природата. Вярно, използвам физични закони, които не са много
добре познати, но въпреки това са си закони. Нищо от онова, което правя, не е
случайно, свръхестествено или против физичните закони.

Древните пророчества за златната епоха ни напомнят, че подобни

забележителни способности няма да останат запазен периметър само за
малцината надарени, а ще се превърнат в нещо напълно обичайно. А щом
човешките същества могат да предизвикват подобни промени в потока на
времето, то тогава би трябвало да можем да извършваме същите подвизи и с
технологията си - така, както очевидно е открил Сид Хъруич. Много е
възможно работата на Николай Козирев да е само началото на един цял нов
свят, който съвсем скоро ще бъде наше ежедневие.
Тринадесета глава
МАТЕРИЯТА - ДЕМАТЕРИАЛИЗАЦИЯ, ТЕЛЕПОРТАЦИЯ И ПЪТУВАНЕ
ВЪВ ВРЕМЕТО

Най-изумителното откритие на доктор Николай Козирев е, че звездите

излъчват измерима енергия от позициите си в миналото, настоящето и
бъдещето. Енергията е най-мощна в настоящата, действителната позиция на
звездата и намалява равномерно в графиката си по посока както на миналото,
така и на настоящето. Знаем също така, че в квантовата физика се регистрира
същия ефект, макар че едва шепа учени проумяват какво точно става. Всеки
квантов физик е наясно, че можем да погледнем към една елементарна частица
и да я измерим като напълно солиден и стабилен обект, но когато използваме
други техники за измерване, частицата се превръща във вълна и става
нелокална. Този факт като че ли влиза в пълно противоречие със здравия
човешки разум и води до дефинирането на Принципа на Хайзенберг за
неопределеността, който просто е по-напудрен начин да кажем следното:
„Нямаме никаква представа какво, по дяволите, се случва на квантово ниво.
Като че ли там, долу, нищо не съществува в рамките на стабилния, рационален,
логичен начин на мислене. Нещото не е нито частица, нито вълна - просто е
нещо, което никога няма да разберем. То е и двете неща по едно и също
време.“
Откакто Алберт Айнщайн доказва, че времето и пространството са
взаимно свързани, когато се превърнат във вълни, частиците не просто се
разстилат в пространството — те стават и нелокални във времето. Това
означава, че някои от частиците се появяват вече в миналото, други са си все
така в настоящето, а трети са се придвижили в бъдещето. Колкото и объркано
да звучи, „вълново-корпускулярният дуализъм“ е характеристика,
наблюдавана при протоните, неутроните, електроните и дори при целите
атоми — и това е единственото, което можем да кажем за нещата там долу.
Това означава, че всичко в света на квантите непрекъснато се появява и
изчезва. Вярно е, че отдавна разполагаме с всички доказателства да си обясним
това, но проблемът е, че все още не сме свикнали да мислим по този начин.
Конвенционалните учени не са в състояние да обяснят какво точно става,
поради което бързат да заключат, че загадката никога няма да бъде разкрита.
Казват, че просто си е така - ние обитаваме вселена на неопределеността. За
щастие това изобщо не е вярно. Както скоро ще разберем, отговор на загадката
има, но все още не се е сдобил с необходимата популярност.
И ако идеята за дематериализацията на цели атоми не ви звучи достатъчно
налудничаво, почакайте да видите какво става през 1999 година благодарение
на доктор Олаф Нерц и неговите колеги. Нерц и екипът му успяват да
трансформират куп с формата на топка за американски футбол, състоящ се от
60 молекули, директно във вълна. (Благодарение на Бъкминстър Фу- лър тази
куха, геометрична сфера от въглеродни атоми е наречена „фулърин“ или
„бъкибол“) Имайте предвид, че бъкиболите са плътни, твърди обекти. Могат да
бъдат използвани дори за съхранение на други материали в тях. Всяка от тези
бъкиболи има маса от 720 атомни единици, изградена от 60 различни
въглеродни атома, които са здраво свързани един с друг. Ала ето че чрез
най-обикновено хвърляне на този бъкибол срещу стена с поредица от
миниатюрни процепи в нея Нерц успява да я трансформира във вълна — и тя
изскача през повече от един процеп едновременно.
Ако вие и аз имахме тази способност, заключената врата никога не би
могла да ни спре. Единственото, което би трябвало да направим, е да се
втурнем срещу нея с максимална скорост и да се сблъскаме. В мига, в който
ударим вратата, вместо да се сдобием с ужасна цицина на главата, ще се
разлеем във вълна. А после, също като вълна, ще се промъкнем през
цепнатините от всичките четири страни на вратата, но веднага след озовава-
нето ни от другата й страна ще се върнем обратно с обичайната си солидна
физическа форма. Ето какво правят тези дребни геометрични обекти.
Този експеримент е абсурдно простичък, но пълният обем на последиците
му все още не е станал част от популярната ни култура — въпреки че е бил
публикуван в престижното списание „Нейчър“. А през 2001 година същата
тази група учени открива, че изобщо не е необходимо да запращат бъкиболите
към стената толкова силно - единственото, което име необходимо, е лазерна
светлина, която е кохерентна по характер, за да трансформират твърдите тела
във вълни. Този опит пък е съобщен в списание „Физичен преглед“ -
високоуважавано научно издание.
Изправени пред подобни парадокси, някои учени вече започват „да
мислят немислимото“. Ами ако всички тези частици не извършват нещо, което
е привидно невъзможно? Ами ако просто излизат за миг от реалността, където
за тях има място да се протегнат и да си починат, защото времето не е
линейно? Върху подобна хипотеза разсъждава и Тим Фолджър в статия в
списание „Дискавър“ от 2007 година.

Преди около четири десетилетия прочутият физик Джон Уилър, тогава

работещ в Принстьн, и покойният Брайс де Вит, по онова време работещ в
университета на Северна Каролина, разработват невероятно уравнение, което
предоставя евентуална рамка за обединението на относителността и
квантовата механика. Но уравнението „ Уилър - Де Вит“ винаги е било
спорно... „Като се загледаме в уравнението на Уилър - Де Вит, осъзнаваме, че
времето изведнъж изчезва - казва Карло Ровели, физик от Средиземноморския
университет в Марсилия, Франция. —... Може би най-добрият начин да
разглеждаме квантовата реалност е като се откажем напълно от понятието за
време, приемайки, че фундаменталното описание на Вселената би трябвало да
бъде извън времето. “

От появата на теория на относителността и квантовата механика насам

специалистите, работещи с много малкото и с много голямото, открай време
се опитват да ги обединят. Мечтата на Айнщайн е, че в крайна сметка всичко
ще се окаже направено от единното поле, което ще рече, че няма да има нито
протони, нито неутрони, нито електрони, а единствено ротациите на самото
Поле. Проблемът, разбира се, е, че тези странни, изкривяващи времето
характеристики на квантовата механика като че ли не ни позволяват да
изградим подобен работещ модел. Но според списание „Дискавър“ може и да
успеем да разрешим всички тези проблеми само чрез промяна на начина, по
който мислим за тях.

Едно значително малцинство физици, в това число Ровели, вярват, че

успешната теория, обединяваща двата велики шедьовъра на физиката на XX
век, ще описва вселена, в която няма да има време... И което е още по-добре,
всички закони - били те Нютонови, Айнщайнови или странните правила на
кванти- те- ще сработват еднакво добре и ако времето течеше назад.
Следователно скептиците не биха могли да оборят всички тези радикални
нови концепции за природата на времето, използвайки като главно свое
оръжие науката, тъй като те вече са на прага да бъдат приети като официални
научни факти. Нямаме нужда от линейно време, за да обясним законите на
физиката. Много жалко, че проучванията на Козирев не са особено известни
извън руските научни среди, тъй като именно те ни предоставят убедителни
нови доказателства, че когато частицата се превръща във вълна, тя пак си
остава частица. Само че вече е частица във времето.

Дюи Ларсън и триизмерното време

В нашата собствена реалност времето се движи напред с равномерна

скорост — с изключение на шепа леки засечки и отскоци. Именно затова
Айнщайн приема, че времето е едноизмер- но. Но ако държим да разрешим
най-големите научни загадки, единственото, което ще ни се наложи да
направим, е да позволим на времето да се сдобие с три измерения. Идеята, че
нещо в природата е едноизмерно, не е повече от математическо понятие
- доста подобно на идеята, че Земята е плоска. През 50-те години на XX век
доктор Дюи Ларсън се заема с изграждането на един изключително успешен
модел на нашата Вселена, приемайки, че времето има три измерения. Както и
може да се очаква, ортодок- салната наука не приема разработката му.
Въпреки всичко Ларсън успява да разреши голяма част от най-наболелите
проблеми на квантовата физика, както и редица озадачаващи моменти в
астрономията. Чрез модела си Ларсън достига до заключението, че съществува
триизмерна Времева област - или онова, което аз и редица други предпочитаме
да наричаме времепространство, - която е в непрестанно взаимодействие с
нашите три измерения на пространство-времето. Другата велика идея на
Ларсън гласи, че Вселената е образувана от движение - а според мен онова,
което се движи, е Вселенското енергийно поле. Гравитацията,
електромагнитната енергия и всички останали сили, обикновено свързвани с
квантовата механика, са просто различни начини за говорене относно едно и
също нещо. Цялата Вселена е изградена единствено от подобни на течност,
вихрещи се водовъртежи в рамките на Вселенското енергийно поле. Така че
визията на Айнщайн за едно Единно поле е напълно правилна.
Ето ви и един по-специализиран начин за обяснение на същото нещо от К.
Неру - учен, разработващ теорията на Ларсън:

Ларсън утвърждава, че атомът е без части, че е единица сложно движение,

при която движението е основната град йена единица на физичната вселена.
Това означава, че и ядрото, и така наречените орбитални електрони са
несъществуващи. Второ, той изтъква, че в структурата на атома не съществува
и такова нещо като електрическа сила. Това оставя единствено гравитацията и
движението на времепространството като единствените сили, опериращи във
Времевата област...

Изхождайки от всички налични доказателства, гравитацията и

„движението на времепространството“ се оказват едно и също нещо - и тъкмо
това утвърждава Ларсън, като заключава, че „всичко е движение“.
Изключително напредничава концепция е да считаме, че гравитацията е
двигателят на физическата материя. Защото освен нея няма нищо друго.
Единствено един течащ водовъртеж в рамките на мистериозна сила, която
обикновено наричаме гравитация. Без потока на гравитацията нищо не става.
Без нея не би имало и материя — или поне не такава, която да е видима в
нашето собствено времепространство.
Според Неру същата тази теория, която Ларсън нарича „Реципрочната
система“, върши отлична работа и при изясняване на някои астрофизични
проблеми.

Наред с други неща, концепцията за координатното (триизмерното) време

в Реципрочната система обяснява и очертава характеристиките на
свръхновите, на белите джуджета, пулсарите, квазарите, компактните
източници на рентгеново лъчение и космическите лъчи - без да взема предвид
понятия като разпадаща се материя, времепространствена крива и т.н. Според
Реципрочната система всички така наречени релати- вистки ефекти иа
Айнщайн произтичат от съществуването на тази допълнителна времева
компонента.

През 1959 година Дюи Ларсън предсказва и съществуването на квазарите,

нищо че официалното им откриване става едва през 1963 година от Маартен
Шмид.
След като ме чул да говоря за Ларсън по моите документални филми в
интернет, един компютърен програмист на име
Дейв Ашли изчел всички книги на този физик, а след това имал смелостта да
започне дискусия по темата във форума на Джеймс Ранди - форумът на
скептиците.

Физиката на Ларсън праща в архива последните стотина години

конвенционална физика. Поради това тя не е приемлива за традиционната
научна общност. Тя не се приема в официалните научни списания, защото по
същество оборва всички настоящи физични теории... Моделът па Ларсън
прави голям брой точни предвиждания за атомите, химическите вещества,
пространството между атомите в смесите и други подобни. Броят им
непрекъснато нараства... Ако Ларсън е прав, голям брой професори и
аспиранти ще останат без работа. И ще изгубят скъпоценните правителствени
субсидии. Ако основната физика е далеч по-проста, няма да бъдат необходими
години мъчително следване, за да получиш докторска степен по нея. И ще
може да бъде преподавана още в гимназията. Следователно съществува голям
обществен интерес в запазването на статуквото.

Времето и пространството са пълни

противоположности
Дюи Ларсън кръщава своята теория „Реципрочната система“, защото
смята, че времето и пространството са напълно противоположни едно на друго
- в реципрочни отношения. Макар че за повечето хора времето и
пространството са абсолютно различни, Ларсън твърди, че това схващане се
дължи единствено на факта, че сме обучени да мислим така. На мястото на
закодираните ни пристрастия Ларсън ни подканва да си представим една
паралелна реалност навсякъде около нас, която е точно като пространството,
което сега виждаме - почти във всяко отношение. Тази паралелна реалност
притежава твърди предмети и обитаеми региони също като нашата, съставена
е от същите атоми и молекули, които виждаме около нас. Нашите учени
обикновено биха казали, че на този етап от своето съществуване атомите се
реализират само като вълни. Да си припомним — вълната тук е твърда частица
там.
Бихме могли дори да проникнем в тази паралелна реалност и да се
разходим из нея чрез определени средства, на които съвсем скоро ще се спрем.
Единствената разлика е, че от наша гледна точка тази паралелна реалност ще
съществува в по-високо измерение - или, ако трябва да се изразим
по-правилно, в три паралелни измерения. Теоретично и днес сме обградени от
тази паралелна реалност - чрез времепространството. Дори в този момент. Там
е мястото, където би могъл да бъде открит енергийният дубликат на нашето
физическо тяло и мозък. Много вероятно е и това да е мястото, където отиваме
по време на сън, на извън телесните си преживявания, по време на сесиите по
наблюдение от разстояние или в така наречения задгробен живот. И основният
начин, по който бихме могли да измерим тази паралелна реалност, е като
проследим ефектите й върху потока на времето.
Една от най-смелите концепции на Ларсън е, че пространството, което
виждаме около нас — Познатата Вселена, всъщност не е никак реално.
Паралелната реалност на времепространството също не е реална. Единственото
нещо, което наистина съществува, са трите реални измерения, в които
съществуват и двете реалности. С тези три реални измерения енергията
протича постоянно между двете реалности, така че и двете да могат да
продължат да съществуват. (Ларсън би нарекъл това движение, а не енергия,
но според мен тук говорим за едно и също нещо.)
Казано по-простичко, всичката енергия, която съставлява
пространството в нашата реалност, е същата онази, която
задвижва времето в паралелната реалност. А всичката енергия,
която съставлява пространството в паралелната реалност, е
енергията, която задвижва времето в нашата реалност. И макар
това да изглежда напълно невъзможно за визуализация на пръв
поглед, причината, поради която сработва, е, че този непрестанен
обмен между пространството и времето се случва непрекъснато
във всеки отделен атом и молекула от нашата видима Вселена.
Това означава, че и двете реалности са стабилни точки, които
можем да посетим, и са изцяло свързани една с друга. Нито една
от тях не може да съществува отделно, самостоятелно от другата.
Те са изцяло зависими една от друга за собственото си оцеляване.
Разделянето им е напълно невъзможно. Можем да наблюдаваме
атомите и молекулите как непрекъснато просветват и угасват в
тази паралелна реалност, но до този момент не сме имали
никаква представа какво точно виждаме. Това означава също
така, че пространството, което виждаме, е в същността си илюзия
и всяка точка е в крайна сметка център на Вселената.
 И тук, от чисто теоретична гледна точка, това означава, че всичко, което
виждаме около нас, си има свой енергиен дубликат- не само нашите собствени
тела. В тази паралелна реалност стаята ни пак ще си изглежда като нашата
стая. Или по-точно, стаята ни ще бъде най-очевидната част, която бихме могли
да видим, защото тя ще бъде най-близката точка във времето към момента, в
който навлизате в паралелната реалност. Възможно е също така да забележите
по-бледи, призрачни образи там, където къщата ви все още я няма - защото
там има друга сграда. Или пък там няма абсолютно никаква сграда — само
открито пространство. При правилните обстоятелства бихте могли вероятно
да надзърнете чак до праисторията, когато наоколо са бродели динозаврите.
Или пък да зърнете яркия проблясък на кристалния град, който ще бъде на
това място в бъдещето. Въпреки всичко всички тези неща ще приличат
по-скоро на сенки или фантоми - и като нищо биха били твърде слаби, за да
бъдат видими.
Друга странна последица от тази теория е, че дори само разхождането из
тази паралелна реалност ще има ефект, доста напомнящ на бързото превъртане
напред или назад на видеолен- та - по отношение на нещата, които виждате.
Но как да разберем дали сме се насочили към бъдещето, или отиваме в
миналото? За да получим отговора, се налага да раздвижим още повече
въображението си, но като че ли не такъв е начинът, по който сработва
Вселената.
Ако стоим напълно неподвижни, когато навлизаме в тази паралелна
реалност, няма да можем да пътуваме във времето. Едва когато започнем да се
движим, бихме могли да отидем или в бъдещето, или в миналото. Но нека
отсега бъде ясно, че макар да можем да се разхождаме и да оглеждаме нещата,
никой тук, от нашата реалност, няма да може да ни види. Ларсън казва, че от
нашата нормална перспектива на Земята ние ще изглеждаме като приклещени
в пространството. От гледна точка на квантовата физика ще сме се превърнали
във вълна. И ако някой изобщо успее да ни зърне, ще изглеждаме като
типичното описание на призрак. Макар да имаме пълната свобода да се
движим в тази паралелна вселена - и определено го можем, - единственото,
което всъщност правим, е да се движим във времето. „Във времевата област
единственото, което може да се случи, е движението във времето.“ Това
означава, че движението от едно място
Обяснение на пътуването във времето

Но ако кажем, че сме напълно приклещени в пространството, пак няма да

бъдем напълно прави. Доказателствата, с които ще се запознаем в
по-нататъшните глави, ни подсказват, че ако се вмъкнем в една точка, отидем
на друго място и оттам излезем, тук, на земята, ще изглежда, че сме се
телепортирали между тези две точки. И което е още по-интересно, ако се
разходим достатъчно надалече в паралелната реалност, при завръщането ни ще
се окаже, че сме изминали доста голямо разстояние във времето. Това се
нарича промъкване във времето, а скоро ще се запознаем и с убедителни
доказателства, че на Земята могат да се появяват водовъртежи, които
причиняват това от само себе си. Подобни преживявания често погрешно се
описват като „отвличания от HJIO“, при които „се губи време“ Скептиците са
изхвърлили изобилие от научни данни на боклука просто защото не са в
състояние да разгърнат въображението си достатъчно надалече, за да
разпознаят истината. Както ще разберем, дори и една прилична разходка във
времепространството няма да ви даде повече от пет дена пътуване във времето
- или най-малкото, при типични обстоятелства. Разстоянието, което ще
изминете там чрез вървене, не се равнява на кой знае колко много време.
Но как да разберем в коя посока на времето вървим, ако
единственото, което правим, е да обикаляме? Ето и
разковничето: ако тръгнете напред от мястото, където е била
Земята, когато сте попаднали там, ще се насочите към бъдещето;
ако тръгнете назад от това място, ще се озовете в миналото.
Номерът, разбира се, е в това, че Земята се върти и около оста си,
и около Слънцето. Слънцето на свой ред се върти около
галактиката, а галактиката пък се носи по посока на звездния куп
Дева. За щастие законите на Вселената не ни позволяват да се
загубим спрямо абсолютната ни позиция във
времепространството. Даже и когато се движим напред или назад
във времето, пак си оставаме на Земята. Земята се върти от запад
на изток, което ще рече, че ако тръгнете на изток, ще започнете
да виждате бъдещето, а ако тръгнете на запад, ще започнете да
съзирате миналото. (Ако дължите да се изразя доста
по-специализирано, бих казал, че
 ще виждате все повече от бъдещето или все повече от миналото, тъй като
времето се разстила.)
Гравитацията също ви натиска надолу, което на свой ред също задвижва
времето. Потокът на гравитацията е поток на времето - така, както
гравитацията е потокът, който създава материята. Следователно, ако тръгнете
нагоре във времепрос- транството, ще се придвижите към миналото - преди
момента от времето, в който гравитацията ви е натиснала надолу, когато сте
тръгнали. Ако пък тръгнете надолу, ще се придвижите към бъдещето - след
момента от времето, към който ви е притиснала гравитацията. Количеството
време, през което се движите и в двата случая, може и да не е много голямо, но
при определени обстоятелства ефектите се поддават на измерване.

Как НА 727 „изгуби време“

Всички знаят, че когато се насочва към летището, всеки самолет се спуска

надолу. Ами ако точно в този момент самолетът попадне на относително
малък водовъртеж във времепростран- ството? През 1974 година Чарлс
Бърлиц разказва тъкмо за такова събитие в класическата си книга
„Бермудският триъгълник“. Там авторът казва, че самолетът е подхождал от
североизток, което ще рече, че е пътувал в посока югозапад (но както ще
разберем, Мартин Кейдин интервюира доста повече очевидци, които твърдят,
че самолетът се е приближавал към Маями от запад, което ще рече, че е
пътувал на изток), което увеличава значително вероятността да се насочи към
бъдещето, ако попадне на водовъртеж във времето.

Преди около пет години па летище Маями се случи инцидент, включващ

загуба на време, който така и не получи задоволително обяснение. Той
касаеше пътническия самолет на Национални авиолинии 727, който, при
подхода си за кацане от североизток, проследен от радара на контролния
център на летището, внезапно изчезна от екраните за около десет минути, а
след това пак се появи. Самолетът се приземи успешно, а пилотът и екипажът
изразиха огромна изненада от тревогата сред наземния екип, тъй като,
доколкото се отнасяше до тях, нищо необичайно не се бе случило. В опит да
обясни притеснението на колегите си един от членовете па наземния екип каза
на пилота: „За бога, човече, та за десет минути вас просто ви нямаше!“ Именно
в този момент хората от екипажа на самолета погледнаха часовниг^ите си и
различните индикатори за време в самолетната кабина и установиха, че всички
до един са точно с десет минути назад от реалното време. А това бе особено
интересно, тъй като точно двадесет минути преди инцидента екипажът на
самолета бе направил рутинната проверка на времето и по онова време не е
имало никакво разминаване в показанията на часовниците в самолета и на
земята.

Ако тази история е вярна, от нея безсъмнено липсват доста елементи.

Имаме един цял самолет, пълен с хора, които съвсем спонтанно отскачат за
десет минути в бъдещето. И ако при влизането им там е било 20,50 часа, то и
при излизането им си е останало пак 20,50 часа - въпреки че часовниците на
всички останали на земята казвали, че е 21,00 часа. За щастие един пилот и
изследовател на име Мартин Кейдин прави подробно проучване на този
инцидент и излага резултатите от него в книгата си от 1991 година „Призраци
във въздуха“ Разказът му не се основава просто на изчитане на информацията.
Ето какво казва самият той:

Разговарях с някои от участниците в тази случка. Капитани на самолети,

различни мои приятели, които ми помогнаха в проучванията, с официални
лица от Федералната авиационна служба, както и с огромен брой други
изследователи, преди да изложа всичко това на хартия.

Кейдин пише, че самолетът на НА 727 подхождал за кацане на летището в

Маями с апаратура, която била в пълна изправност. Пилотите следвали
прецизно инструкциите на конт- ролната кула и когато били помолени да
завият, го направили, насочвайки се по невидимите коридори, които им били
освободени. А после, без никакво предупреждение, точката, с която се
идентифицирали на радара, изчезнала. Причината за това, разбира се, би могла
да е срив в електричеството, проблеми с радара или някой от членовете на
екипажа да е изключил системата на транспондера. Но освен това означавало,
че самолет 727 се е разбил в „блатистата местност на запад от летище „Маями
Ин- тернешънъл“
Поради което на земята настъпва истинска паника.
Алармите автоматично се включиха. Реакциите бяха автоматизиратl
Кулата предава на всички самолети в този сектор „да се оглеждат за един 727,
който е излязъл от обхват Пилотите напрягат очи, за да зърнат негцо —
отблясък на слънчев лъч върху метал, примигваща лампа; ярки пламъци,
издигащ се пушек - каквото и да е.
Обаче нищо. От машината — нито следа.
Кулата в Маями изпратила сигнал за помощ към крайбрежната охрана и
другите спасителни части. От земята се издигнали вертолети и се насочили
към последната известна позиция на НА 727.
Нищо.
А после, точно десет минути, след като точката на радара изчезнала, тя
изведнъж се появила пред шашнатите погледи на хората, скупчили се около
контролните табла.
И като че ли изчезването не било достатъчно странно, ами се оказало, че
макар и от изчезването на 727 да са били изминали цели десет минути, при
появата му самолетът се оказал на абсолютно същото място, където бил, преди
да изчезне — както на радара, така и във въздуха. (Възможно е да се е
изместил мъничко, но достатъчно, за да причини десетминутна загуба на
време.)
 Пилотът на 727 продължил да си разговаря с кулата в Маями все така
спокойно, сякаш нищо не се е случило. Нито от тона му, нито от думите му
можело да се усети нещо необичайно. Все така сащисаният оператор на радара
приближил машината, след което я прехвърлил на кулата за последни
инструкции по кацането. Самолетът подходил нормално, пуснал колесника си
и направил абсолютно гладко кацане.
След това бил пренасочен за паркинг в район, доста отдалечен от
терминала. Когато спрял и вратите се отворили, федералните следователи и
представителите на компанията буквално се заблъскали на входа, за да влязат.
Сега бил ред на екипажа да се втрещи от това крайно неочаквано посрещане и
канонадата от въпроси. И тогава разбрали какво е станало. „Изчезнахте при
спускането. В продължение на десет минути изобщо ви нямаше на радара. А
когато пак се върнахте, позицията ви беше точно там, където си беше и преди
изчезването. И не само това, ами и няколко самолета прелетяха през мястото,
където би трябвало да се намирате, и не ви видяха. Какво се случи горе? “
Екипажът, а и пасажерите, които били разпитани, се намирали в
по-различна ситуация. Оказало се, че с тях се е случило нещо невероятно, а те
си нямали абсолютно никаква представа за това. „ Ама нищо не се е случвало!
— настоявал капитанът. — Тоест, нищо необичайно. Подходихме за кацане,
спуснахме се, свързахме се с кулата и се приземихме. И точка. “
„Никакъв срие в комуникациите? “
„Никакъв “

По-нататък Кейдин разказва как един от членовете на екипажа погледнал

часовника си, сравнил го с часовниците на всички останали в самолета, а след
това го сравнил и с часовниците по таблото на самолета. И абсолютно всички
часовници на онези, които са били в самолета, показвали едно и също време -
само дето изоставали с десет минути от реалното.
„Бермудският триъгълник“ е класическа за жанра книга, която прочетох
още в началото на своите проучвания, но ми трябваха години, за да разбера
какво всъщност се е случило. Поради силната специализация на дискусията,
съзнателно не предоставих всички доказателства за това как Дюи Ларсън
разрешава тези загадки на квантовата механика и астрофизиката. А ако на вас
много ви се иска да запретнете ръкави и да се запознаете с подробностите, по
този въпрос има изобилие от материали, всички до един качени в мрежата.
Моите колеги доктор Брус Пе- рет, доктор К. Неру и останалите от
Международното общество по единна наука активно доразработват модела на
Ларсън отвъд точката, до която той е спрял. В книгата си „Науката на
извънземните“ Ерик Жулиен съвсем независимо преоткрива някои от нещата,
открити от Ларсън - книгата му е изключително добре издържана от научна
гледна точка и е спечелила признанието на уважавани руски учени.

С приближаването до скоростта на светлината масата намалява

 Но ето го и въпросът, който автоматично идва наум: „Щом
времепространството наистина съществува, то тогава как да се озовем там?“
Веднъж сдобили се отговора на този въпрос, ще можем като нищо да се
дематериализираме, телепортираме и да пътуваме във времето - нещо, което
със сигурност ще направи предстоящата златна епоха изключително интересна
и забавна.
Първата идея за директно навлизане във времепространството, която открих,
идва от доктор Владимир Гинзбург.
В своите книги и научни доклади Гинзбург открива още една грешка на
Айнщайн в неговата Теория на относителността. (По мое мнение Айнщайн е
свършил голяма работа — просто трябва да пооправим някои неща.) Както
вероятно вече сте чували, традиционната теория на относителността казва, че
нищо не може да пътува по-бързо от скоростта на светлината. Уравненията на
Айнщайн показват, че когато доближим скоростта на светлината, увеличаваме
масата си. Но всъщност никога не можем да достигнем скоростта на
светлината, защото от теоретична гледна точка при движение със скоростта на
светлината трябва да имаме маса колкото на цялата Вселена. Но Гинзбург
прави революционно откритие - можем да обърнем същото това уравнение на
относителността с краката нагоре. Междувременно всичко продължава да си
работи, тъй като не сме нарушили с нищо законите на физиката. С една
съществена разлика - доближавайки се до скоростта на светлината, вече губим
маса, а не трупаме допълнителна. Това означава, че в мига на достигането на
светлинна скорост вече оставаме без всякаква маса - или най- малкото, във
времепространството. Тази простичка промяна в едно от уравненията на
Айнщайн има изумителни последици за човешката цивилизация.
Ето как обяснява това самият Владимир Гинзбург в сайта си:

Вероятно не сте готови да изоставите с лека ръка столетните уравнения на

относителността. Но когато сте готови, ще откриете редица удивителни неща.
Например, че само когато дадена частица е в покой, може да бъде считана за
чиста материя. В мига, в който частицата се задвижи, гравитацион- натаймаса
и електричният й заряд започват да намаляват... и така част от тази материя се
преобразува в поле. Когато скоростта на частицата V стане равна на крайната
скорост на спираловидното поле С (скоростта на светлината), гравита-
ционната й маса и електричният й заряд стават равни на нула. На този етап
материята се преобразува изцяло в „чисто“ поле.

Сега вече напипахме важна следа. Ако успеем да накараме вихровото

движение във вътрешността на атома да премине скоростта на светлината, това
означава, че току-що сме изпратили атома директно във времепространството.
Едва наскоро си дадох сметка, че зад тази идея се крие една още по-важна
последица - движението в атома и без това вече е равно на скоростта на
светлината или най-малкото се доближава до нея, така че няма да ни е
необходимо кой знае какво усилие, за да довършим работата. И в мига, в който
осъзнах този факт, всички дребни и по-големи научни факти, които бях трупал
в главата си години наред, се събраха и аз преживях едно от най-върховните
просветления в моя живот.

Само леко побутване

Физическата материя е постоянно на ръба между тези две реалности.

Единственото, което трябва да направим, за да я накараме да премине
границата, е да я побутнем лекичко - и авто- матично ще я запратим във
времепространството. Ето така нашите бъкиболи са успели да се превърнат във
вълна само чрез един удар в стената. Протоните, неутроните, електроните и
атомите в квантовия свят непрекъснато се удрят в разни неща. Не е
задължително да видим атомите как изчезват от твърдо тяло, преминавайки
във вълни, но щом веднъж осъзнах, че те правят именно това, стана ясно, че и
други са наблюдавали това явление и са го измерили.
Например доктор Николай Козирев е открил, че дори само удрянето на
даден предмет в твърда повърхност намалява теглото му. При един от опитите
си той удря топка в оловна плака, като преди и след удара я претегля. В друг
случай изпуска парче олово върху каменен под. Някои от атомите прескачат
във времепространството само от удара и предметите вече имат по- малко
тегло. „Експериментите показват, че дефектът в теглото не изчезва
автоматично след сблъсъка, а намалява постепенно - в интервали от около
15-20 минути.“ Това означава, че с успокояването на атомите липсващото
тегло постепенно се завръща. Те не се връщат автоматично към светлинна или
субсветлинна скорост - забавянето трае от 15 до 20 минути. Което на свой ред
подсказва, че си имаме работа с течен поток между нашите две „паралелни
реалности“ на пространство-времето и времепространството.
Но дори и удрянето на предмети в други не е задължително. При друг
свой експеримент Козирев установява, че обикновеното разтърсване на обекта
тридесет пъти с ръка е достатъчно, за да накара теглото да намалее. А
най-странното от всичко е, че теглото не се връща в равномерна, гладка крива.
Връща се на леки подскоци. Всеки път, когато теглото внезапно се промени,
най-новото увеличение на масата остава пропорционално на останалите. Всяка
промяна в теглото е пропорционална и на общото количество маса, която е
изчезнала първия път.
И ако това ви се вижда объркано, най-лесният начин, по който мога да го
обясня, е чрез един хипотетичен пример. Ако ударим силно някое тяло и той
изгуби, да речем, сто милиграма, първоначално ще възвърне десет милиграма.
После чакаме... и нищо не се случва. А след това, внезапно, тялото изведнъж се
сдобива с още десет милиграма. След това пак известно време нищо не се
случва. После пак се добавят десет милиграма. И това продължава да се случва
в продължение на петнадесет до двадесет минути. Козирев казва: „Успяхме да
постигнем петорни и дори десеторни ефекти.“ Освен това установява, че тази
така наречена квантизация всъщност се случва „при почти всички
експерименти“. И така, отново се сблъскваме с една от основните
характеристики на физическата материя. Когато атомите се връщат обратно от
времепространството, не го правят равномерно — сякаш във всеки атом има
различни пластове. И всеки от тези пластове се връща самостоятелно, след
като се е забавил достатъчно, за да пресече границата на светлината. Това
означава, че отделните атоми могат да бъдат едновременно във и извън нашата
реалност, при това по едно и също време - всичко зависи от пласта, който
наблюдаваме. Всичко това ще придобие много по-голям смисъл, след като
обсъдим геометричните нива, които откриваме във всеки атом, но с това ще се
заемем по-нататък.
И така, основната идея е, че при удряне, подкачане или дори разтърсване
на определено тяло някои от атомите му се изстрелват във
времепространството и част от теглото му се губи. Това обяснява също така и
мистериозния опит на доктор Брус Депалма с въртящите се сачми. Депалма
работел за „Полароид“ в отдела по фотографски науки и едновременно
изнасял лекции в Масачузетския технологичен институт. Един от неговите
студенти искал да провери дали има някаква разлика между ефекта на
гравитацията при въртящ се обект и при невъртящ се такъв. С цел откриване
на отговора Депалма измислил експеримент. По- бутват с абсолютно еднаква
сила две сачми с диаметър от по два сантиметра - нещо, което в обичайния
случай трябва да ги накара да отскочат и да паднат при абсолютно идентична
траектория. Единствената разлика между тях е, че Депалма използва ръчен
рутер, за да накара едната от тях да се върти с 18 000 оборота в минута, или
300 оборота в секунда - определено висока скорост. А след това ги изстрелял в
тъмното, като фотографирал резултатите. Резултатите са изнесени в
официалния сайт на учения.

След като повторихме това множество пъти и анализирахме паралелните

траектории на сачмите, документирани фотографски, установихме , че
въртящата се сачма описа по- висока траектория, падна по-бързо и достигна
по-бързо нулевата точка в траекторията си от невъртящата се сачма.

Тъй като въртящата се сачма се е издигнала по-високо, това очевидно

означава, че е станала по-лека. А след като е паднала по-бързо, отколкото
обикновената гравитация би позволила, това подсказва, че в този момент тя се
е движела и малко по-бързо. Депалма няма представа какво точно е накарало
първата сачма да се издигне по-високо, но щом се досетих за отговора,
парченцата се подредиха. Нерц наблюдава същото, когато удря своите
бъкиболи в стената. Вижда го и Козирев, като удря сачми и непрекъснато
проверява теглата им. Към този списък можем да добавим и Гинзбург и ето че
вече разполагаме с перфектната теоретична рамка - в мига, в който частицата
се раздвижи, част от нея се трансформира в чисто Поле.
Депалма установява, че дори не е необходимо да изстрелваме сачмите във
въздуха - дори обикновеното спускане право надолу, от височина два метра
„систематично демонстрира малък, но значителен и напълно осезаем ефект“,
ако едната от тях се върти с висока скорост. Депалма публикува резултатите
си през 1976 година в „Журнала на Британската научна изследователска
асоциация“. Разказва за тях и на доктор Едуард Пърсел - един от най-добрите
експериментални физици на Харвард. Доктор Пърсел автоматично си дава
сметка за важните научни импликации на тези резултати. Според Депалма,
след като размишлявал върху резултатите известно време, Пърсел отбелязал:
„Това ще промени всичко!“ В доклада си от 1977 година относно
експеримента с въртящите се топки Депалма разкрива, че е изхождал от
същата концепция като Козирев:
„Тук главната ни цел е времето като проявление на една много
по-дълбока и много по-базисна сила. Инерцията на предметите определено
има връзка с времевата енергия, която протича през тях “
Да, със сигурност звучи почти същото.
Дотук единственото, което видяхме, е как се създават дребни
ефекти, за които са необходими специални лабораторни
апаратури. Което не е особено вълнуващо. Как обаче стават тези
интересни неща в по-големи мащаби? За да открием отговора, се
налага да се върнем отново към гравитацията и да я огледаме. Да
си припомним още, че според модела на Дюи Ларсън
единственото, което съществува на този свят, е гравитацията.
Атомите и молекулите не са нищо друго освен водовъртежи в
рамките на енергийното поле, което наричаме гравитация.
 Четиринадесета глава СЕРИОЗНО ЗА ГРАВИТАЦИЯТА И
ЛЕВИТАЦИЯТА

Протони, неутрони, електрони, цели атоми и дори купове от шестдесет и

повече атома, наречени бъкиболи, до един преминават към и извън вълново
състояние, при което на пръв поглед изобщо не съществуват. С помощта на
новия физичен модел на Дюи Ларсън вече разбираме, че тези частици
непрекъснато се вмъкват в паралелна реалност, наречена времепространство,
където времето е триизмерно. Доктор Владимир Гинзбург обръща едно от
класическите уравнения на Айнщайн с главата надолу и открива, че при
достигане скоростта на светлината и отвъд атомите и молекулите губят от
масата си. Оттам установихме, че чрез най-обикновено удряне или
разтърсване на предмет - както става при експериментите на Козирев, или
при бързо завъртане на предмет - както става при експеримента на Депалма,
сме в състояние да ускорим вътрешното движение във всеки атом до скорост,
надвишаваща скоростта на светлината, с което осезаемо да намалим теглото
му. Козирев открива също така, че за завръщането на липсващата маса са
необходими от петнадесет до двадесет минути, а когато това става, протича
на внезапни скокове, а не чрез гладка, равномерна промяна - както иначе
бихме очаквали. В тази нова наука гравитацията и времето са взаимно
свързани. И в нейните рамки всички атоми се оказват водовъртежи от
движение насред енергия, която повечето хора наричат гравитация, а ние тук
наричаме Вселенско енергийно поле.
Нека сега огледаме един истински водовъртеж насред водоем. Дали част
от водата изчезва, когато навлиза във водовъртежа? Какво се случва с водата,
след като нахлуе в него? Дали преминава в някоя паралелна реалност и
никога не се завръща? Разбира се, че не. Водата, естествено, си е все така в
потока и продължава да си се движи. Но как се съотнася всичко това към
Земята? Най-простичко казано, енергията, която нахлува в Земята, после
трябва да изтича от нея. Като сила, насочена надолу, гравитацията би
трябвало да си има своето противоположно по знак и равно по сила
съответствие — моята любима дума за контрапункта на гравитацията е
левитацията. Вселенското енергийно поле - или гравитацията - нахлува в
нашата планета, за да създаде всички атоми и молекули едновременно. Но
въпреки това то трябва да продължава да се движи. Щом веднъж същият този
енергиен поток изтече от планетата ни, той вече е изгубил част от инерцията
си, което ще рече, че ще пътува малко по-бав- но, отколкото скоростта, с
която е влязъл. Щом разберем това, ще разберем, че би трябвало да има и
сила, насочена нагоре от Земята, като силата, насочена надолу, печели със
съвсем дребна разлика. Ако не разполагахме със силата, бутаща нагоре, която
да балансира всичко, най-вероятно досега да бяхме напълно смачкани от
налягането на гравитацията.
Атомите и молекулите са нищо повече от водовъртежи насред
гравитацията. Според модела на Ларсън реалните измерения са само три и в
тази абсолютна реалност времето и пространството са едно и също нещо.
Така се оказва, че разполагаме с две паралелни реалности, където
пространството в едната създава времето в другата и, обратното. И във всеки
атом съществува постоянен, непрестанен обмен между двете реалности.
Когато даден атом се озове във времепространството, въртящият му момент
се предава на подобната на течност енергия в рамките на паралелната
реалност, а гравитацията на нашето собствено пространство-време престава
да му действа. В този момент гравитацията протича директно през
съответната точка, без да бута атома. Но ако атомът (или водовъртежът във
времепространството) започне да губи скорост и импулс, гравитацията го
придърпва обратно в пространство-времето. При голям обект с много атоми
пълният преход може да отнеме до двадесет минути, както видяхме от
експериментите на Козирев. Любопитното е, че в един от броевете от 1997
година на списание „Сайънтифик американ“ прочутият математик и физик
Роджър Пенроуз казва, че на квантово ниво именно гравитацията отключва
прехода между частица и вълна. Доктор Хал Пътоф изчислява, че съществува
пряка връзка между гравитацията и треперливото движение във всички
частици, което немците наричат Zitterbewegung.
През 1982 година учените от Принстън установяват, че електроните
преминават в течно състояние, когато се поставят при свръхниски
температури и се облъчат с най-мощния магнит на света. Което пасва
перфектно на нашия модел.
Електроните като че ли „си сътрудничат и работят заедно за образуването на
онова, което учените наричат „квантова течност“ — изключително рядко
срещаното състояние на веществото, където всички електрони действат по
един и същи начин, в синхрон, по-скоро като супа с отделни въртящи се
компоненти.

Левитацията дава тласъка

И тук следва любимата ми част. Теоретично погледнато, в рамките на

пространство-времето атомът бива избутван от гравитацията, но когато
премине във времепространството, тласъкът му се дава от левитацията. Това
означава, че в рамките на нашата реалност атомът е обект на това избутване
дотогава, докато продължава да бъде обвързан с други атоми, които все още
не са се показали. Следователно, ако искате да накарате определен обект да
левитира, единственото, което трябва да сторите, е да доведете молекулите
му до точката, при която те са наполовина във и наполовина извън нашата
собствена триизмерна реалност на пространство-времето. По този начин
силата на левитацията може да балансира гравитацията - доста подобно на
начина, по който можем да се носим преспокойно под водата, контролирайки
количеството на въздуха в дробовете си. Ако избутаме даден обект твърде
навътре във времепространството, той ще се дема- териализира. А после
същата сила, която го кара да се издигне нагоре към нашата реалност, ще го
принуди да падне надолу в паралелната реалност. Гравитацията побеждава -
но в една абсолютно паралелна реалност. Преходът между реалностите може
би сработва подобно на лентата на Мьобиус.
Природата непрекъснато използва тези принципи. Молекулата на ДНК
съхранява фотони светлина, а става ясно, че същото това прескачане
напред-назад около границата на скоростта на светлината е факторът, който
позволява на ДНК лесно да обменя енергия и информация между
пространство-времето и времепространството - между нашето физическо
тяло и нашия енергиен дубликат. В останалата част от тази глава ще
разгледаме ефектите на гравитационния щит, които се появяват във
въздушните водовъртежи (торнадо левитация), водните водовъртежи
(пъстърви, издигащи се от вертикални водопади), растителните фибри
(тайната съставка, включена в соковете им) и крилете на насекомите (помагат
на определени по-големи насекоми да се задържат във въздуха и да
предотвратяват сблъсъка им с други насекоми), без да броим потока
електромагнитна енергия, която вече получава правилното си обяснение. И
това не е всичко.

Аномалиите на торнадото

Нека започнем с торнадото, Традиционното обяснение гласи, че

левитацията в него се причинява от въздушно засмукване
- което със сигурност обяснява част от нещата, които виждаме. Но като
добавим към всичко това и други любопитни ефекти, които са
документирани (дори в правителствени сайтове), вече не можем да бъдем
толкова сигурни, че това е единствената причина за левитацията, а още
по-малко - че е главната. Регистрирани са множество случаи на хора,
животни, предмети, дори цели къщи, вдигани от вихъра на торнадото и
транспортирани на огромни разстояния без дори драскотина, нито че иначе
мощният вихър би трябвало да ги е разкъсал на парчета. Документирани са и
редица случаи по сливане на материята. Първия път, когато прочетох за това,
бе в един научен доклад на доктор Алексей Дмитриев. Историята, която
привлече най-силно вниманието ми, бе за лист на детелина, открит забит в
гипсова стена по време на торнадо, сякаш стената изведнъж е станала мека и
пореста. Навремето това бе за мен пълна мистерия, но сега напълно се връзва.
Друг добър пример е от едно торнадо в Оклахома през 1942 година, което
изтръгнало една от гумите на кола, но останалата част от колата си била
непокътната. Дадох си сметка, че ако болтовете на това колело са станали
меки и желеподобни, силата на левитацията би могла преспокойно да
издърпа гумата от колата и да я вдигне във въздуха.
В доклада на Дмитриев се запознаваме и с доказателства за тотална
дематериализация, при която материята се слива с други обекти, когато се
върне обратно в пространство-времето. Стара обгорена дъска, която била
много крехка и пореста, минава през дървена къща, без да се счупи, а дървена
каса с дебелина пет сантиметра е пробита от парче дърво. Дадох си сметка, че
ако тези истории са верни, би трябвало да има още множество примери.
Впоследствие открих официален правителствен сайт, който събираше
сведения на очевидци от торнадото от 3 април 1956 година в Гранд Рапидс,
щата Мичиган. В правителствения сайт се казваше, че в интерес на
историческата точност разказите не са редактирани, а са представени така,
както са били изпратени на Националната климатична служба. Сред
разказите имаше един за прозорец, в който е влязъл пясък, но стъклото не се е
счупило. Резервоарът на трактор бил пробит на няколко места от няколко
сламки, които заседнали в него. Деветсанти- метрово клонче се сляло със
стената, без да се счупи нито клончето, нито стената. Стръкчета трева били
забити в дънери на дървета, а в друго се забила крава.
В своя блог за времето Стефани Блоузи споменава разкази за дървена
закачалка, сляла се с дървената стена, и дървени трески, забити в тухлите, но
не разкрива източниците. В раздела за коментари Ръсел Дегармо твърди, че
видял кола, минала и през предната, и през задната стена на двуетажна
тухлена къща, а входната дупка била по-малка и от размерите на дъска.
Родителите му го водили да види това странно събитие в Пенсил- вания в
началото на 40-те години на XX век. Друг коментатор разказва, че зърнал
банан, забит наполовина в телеграфен стълб. А Джим Мимс твърди, че в
космическия център „Маршал“ на НАСА в Хънтсвил, щата Алабама, си
имали снимка на телеграфен стълб със забита в него сламка за пиене. Стефани
проявява смелостта да изкаже мнение относно причината за тези събития -
обяснение, което звучи относително точно.

Друга теория, базираща се на квантовата физика, постулира, че докато се

върти в центъра на торнадото, сламката се наелектризира толкова много, че
преминава на ниво с „по-висок енергиен интензитет11. И когато се измъкне от
торнадото и влезе в контакт с нещо, което е с „по-нисък енергиен
интензитет“, минава през него като призрак - докато енергийните нива не се
изравнят, когато сламката застива в обекта.

Както можете да се досетите, Стефани скоро получава множество

хапливи коментари заради това свое възможно обяснение.
В книгата си „Приумиците на бурята“ климатологът доктор Ранди
Червени споделя допълнителни примери. През 1919 година торнадо в
Минесота „разцепва голямо дърво, запраща в него автомобил и отново
затваря дървото“. Торнадо в Индия от 1838 година запраща бамбуков стрък в
тухлена стена с дебелина метър и половина. През 1896 година торнадо в
Сейнт Луис, щата Мисури, забива чамова треска в железните стени на моста
Ийдс - и от този случай разполагаме с отлична снимка.
Този боров клон се е забил в дебелия метал на железен мост по време на
мощното торнадо в Сейнт Луис през 1896 г.

През 1877 година торнадо в Маунт Кармел, щата Илинойс, изкарва тухла
от външната стена на къща, прекарва я през вътрешната дървения, през още
една стена, покрита с хоросан, през още десетина метра между следващите
две стаи и я забива в зад- ната стена, без дори да отчупи ъглите на тази тухла.
През 1951 година едно бобено зърно се слива наполовина с прясно снесено
кокоше яйце, без да разчупи черупката му - това става в Скот- сблъф, щата
Небраска. Червени открива и снимка на тази чуда- тост, макар че от нея не
става много ясно как изглежда яйцето отблизо.
Университетът „Уошбърн“ си има сайт, в който се обсъжда торнадото в
Топека, щата Канзас, от 8 юни 1966 година. Сред коментарите има и разказ
на Джан Грифин, която описва как, когато след два дена извадили колата й
изпод развалините, в багажника най-неочаквано открили разни неща от
банята й - въпреки че тя със сигурност не ги е оставяла там, а и по багажника
й не се виждали никакви следи от насилствено отваряне. В друг интернет сайт
виждаме снимка на парчета стъкло, забити в алуминиева тръба-по време на
торнадото на остров Уайт от 19 юни 1985 година. През 2004 година Музеят
на откритията „Буншофт“ в Дейтън, щата Охайо, показва „странни
артефакти, които историческите общества предпочитат да държат скрити“.
Сред експонатите е и газомер, пронизан от дървена треска по време на
торнадото „Ксения“ от 1974 година.
В някои случаи се наблюдават и странни кълбовидни образувания. В
правителствения сайт откриваме разкази за призрач- но жълти „гигантски
топки“ в едно торнадо. Фред Шмид съобщава, че е видял нещо подобно на
зеленикави „стъклени топчета върху стъкло на прозорец“, които били
„избутвани по небето“. Когато видял това, нямало нито дъжд, нито
гръмотевица, нито светкавица. Съобщава също и за един вече класически
случай, при който е бил прехвърлен във времепространството, при което
всички нормални звуци от пространство-времето изчезнали.
 Тишината беше призрачна. Не се чуваха никакви птичи песни, въпреки
че обичайно ги имаше. Всъщност нямаше никакви звуци от животни...
По-късно видях още и нещо, което се оказа сламка, забита в телеграфен стълб
— изглеждаше си съвсем здрава и цяла.

Естествена антигравитация във водата, дърветата и насекомите

Един простичък пример на завихряне на въздуха е напълно достатъчен,
за да пасне перфектно на нашия модел. А какво да кажем за завихряне във
водата? Да не забравяме, че според новия ни модел гравитацията си има свои
вихрови течения в него, защото се причинява от подобна на течност енергия.
Ако тези вихрови течения станат достатъчно мощни - чрез въртеливо
спираловидно движение в рамките на Вселенското енергийно поле, — могат
да създадат своя собствена гравитационна сила. Тези потоци като че ли
избират странична посока, създаваща вихрови потоци - като торнадо,
урагани, океанските течения и теченията в мантията под континенталните
плочи, - но в някои случаи тази сила е в състояние директно да се
противопостави на обичайния натиск надолу на гравитацията. Както разказва
Олаф Александерсон в книгата си „Жива вода“, Виктор Шау- бергер бил
открил ефекта на гравитационния щит в природата, наблюдавайки как
пъстървата скача право нагоре дори и във водопади, при това без никакво
усилие. Десетилетия наред той бил наблюдавал как рибата първо „танцува в
дивашки вихър“, а след това „се понася беззвучно нагоре“ през водите на
водопада, дори и при много големи височини. И още по-интересното е, че в
една късна зимна вечер с ярка луна забелязал същия ефект и при камъните с
яйцевидна форма. Наблюдавал водовъртеж в планински поток, когато един
яйцевиден камък с големината на човешка глава започнал да изпълнява
вихрения танц на пъстървата, а след това се издигнал над повърхността на
водата и около него автоматично се образувал леден пръстен. (Подобни резки
промени в температурата отговарят напълно на материята, озоваваща се във
времепространството. Да си припомним - може и да си въобразяваме, че
евентуален проход към времепространството би могъл да повиши
температурата ни, обаче Козирев доказа, че той всъщност охлажда нещата.) И
накрая Шаубергер видял няколко яйцевидни камъка да изпълняват същото
нещо последователно. Анализирал ги и открил, че освен общата форма
всички те съдържали метали.
Но как соковете на гигантските дървета достигат чак до клоните им?
Физикът доктор Орвин Вагнер, който работи в Нацио- налната лаборатория
„Оук Ридж“, преподава физика в Калифорнийския политехнически
университет и извършва изследвания в областта на физиката на
кондензираната материя в изследователската лаборатория „Локхийд“ в Пало
Алто, щата Калифорния, изучава и този проблем. От 1966 година насам той
провежда биофизични проучвания, които през 1988 година го водят до
откриването на вълнови ефект при растенията. Това откритие го кара да се
посвети изцяло на проучването на тези мистерии. През 1992 и 1994 година
публикува различни доклади в официални научни списания, в които описва
откритията си, че растенията и дърветата използват ефекта на
гравитационния щит, за да създадат своите жизнени сокове. Въпреки че част
от сока може да се създаде чрез процеса на всмукване при изпарението на
листата, той очевидно не може да обясни цялото количество. Вагнер
забелязва, че клоните на дърветата създават вихрови ефект, доста подобен на
онзи, който наблюдаваме при пирамидите. Те на свой ред създават вихрови
поток от гравитационна сила, който е напълно достатъчен, за да вдигне
соковете на дървото нагоре.
Вагнер изрязва малки дупчици в проводящата дървесна тъкан и
използва миниатюрни уреди за измерване на ускорението, за да
се увери, че в тези точки гравитацията не е толкова силна.
Миниатюрни увесени тежести записват намаление до 22 % в
силата на гравитацията във вертикалните разрези в леко
наклонени дървета. Открива сходни сили и в дупка в
хоризонтален корен, насочени по посоката на корена. Вагнер е
убеден, че „вътре в самата растителна тъкан силите вероятно са
много по-големи“ Открил и убедителни доказателства, че
клоните на растенията обикновено израстват под ъгли, които са
винаги кратни на пет
 градуса, което подсказва, че те по някакъв начин използват определен
спираловиден, геометричен вълнови компонент, който е естествена съставка
на гравитацията.
Вагнер съобщава, че е доказал съществуването на тези вълни само чрез
завъртане на стъклени тръбички, пълни с частици прах. Подреждането на
частиците прах показва формата на вълните. Вагнер има доста интересна
теория за всичко това:

Израстващото растително стъбло действа като уред за настройване на

вълни... Стъблото, което израства под определен ъгъл на гравитационното
поле, приспособява размерите на своите клетки, междуклетъчните
разстояния и останалите си структури така, че да бъде в синхрон с
(геометричните) вълнови дължини, свързвани с този конкретен ъгъл.

Доктор Виктор Гребенников е ентомолог (учен, изучаващ насекомите),

открил ефекта на кухите структури, за който вече говорихме. Но този ефект
едновременно с това го води до проникновението, че определени насекоми
като че ли използват и технологията на гравитационния щит.

През лятото на 1988 година изучавах хитиновата обвивка на насекомите,

заедно с техните антенки, микроструктурите на крилете им, изобилието им от
ifeemoee и други изобретения на природата. Вниманието ми се насочи към
една удивително ритмична микроструктура в крилната обвивка на едно
голямо насекомо... Структурата бе изключително добре подредена, сякаш
създадена по специални фабрични чертежи и изчисления. Както го виждах аз,
тази сложна пореста структура изобщо не беше необходима нито за силата на
тази част от насекомото, нито за неговото оцветяване. Никога досега не бях
наблюдавал нещо толкова необичайно като микроорнамент нито в
природата, нито в технологията, нито в изкуството. Тъй като структурата му
е триизмерна, не успях да го уловя нито на рисунка, нито на снимка... дали
пък не беше някакъв емитер на вълни, базиращ се на „моя“ ефект на
множеството кухи структури? През онова лято имах голям късмет, тъй като
имаше много екземпляри от този вид насекоми и обикновено ходех да ги
ловя през нощта...
Поставих малкото вдлъбнато хитиново телце върху стъклото на
микроскопа си, за да огледам отново странните му зеез- дообразни клетки
под силните лещи. И отново се възхитих на това чудо на природата. Тъкмо се
канех да сложа второ телце със същата необичайна клетъчна структура под
микроскопа, без да знам защо — върху първото. Обаче тогава телцето се
изхлузи от пинцетите, застина над другото телце под микроскопа за няколко
секунди, обърна се на няколко градуса по посока на часовниковата стрелка,
завъртя се надясно, а след това се завъртя в обратната посока и се залюля - и
едва тогава падна върху бюрото ми.
Можете да си представите какво изпитах в този момент. Когато дойдох
на себе си, свързах няколко такива части с жица — което не беше никак лесна
работа. Получи се едва когато ги разположих вертикално. Онова, с което се
сдобих, беше многопластово хитиново блокче, което поставих върху бюрото
си. Оказа се, че върху него не може да падне дори относително голям
предмет, например кабарче. Нещо в блокчето го отблъскваше нагоре и
настрани. Когато прикрепих кабарчето на върха на „блокчето“ станах
свидетел на невероятни, невъзможни неща. За момент кабарчето изчезна от
погледа ми. И точно тогава осъзнах, че това не е „маяк*, а нещо съвсем
различно.
И тогава толкова се развълнувах, че всички предмети около мен
потънаха в мъгла. Успях да се съсредоточа чак след два часа, при това с
огромно усилие, и продължих да работя. Ето така започна всичко. Но
естествено все още има много неща, които предстои да бъдат разбрани,
доказани и изпробвани.

За конвенционалната научна нагласа резултатите са толкова невероятни,

че карат повечето хора да заключат, че доктор Гре- бенников сигурно лъже -
но ето че вече виждаме ефект, който е напълно съвместим с нашия модел.
Когато той поставя кабарчето в точния център на вихровия поток, създаден
от крилната обвивка на насекомото, атомите на кабарчето до един отскачат
във времепространството и на пръв поглед изчезват. В един брой от 2005
година на списание „Нови енергийни технологии“ откриваме, че макар
Гребеннйков така и да не разкрива вида на насекомото, при което наблюдава
този ефект, в книгата си той споменава многократно забележителните
качества на крилната обвивка при скарабеите, дървесното насекомо Saperda
calcarata (наречено още „бронзово тополово свредло“) и особено при це-
тонията. Има пет вида тополови свредла, които притежават този необичаен
модел на пчелна пита от вътрешната страна на крил- ната си обвивка, които
отговарят на описанието на Гребенников.
И така, ако наистина обичате Майката Природа, може да научите още
нещо за нея. Някои личности тук, на Земята, очевидно са напълно наясно с
тези противопоставящи се гравитационни сили вече хилядолетия наред - с
техниките за преодоляване на обичайния гравитационен поток надолу чрез
ускоряване на спираловидното движение в рамките на Вселенското
енергийно поле, а оттам — и с начините за създаване на течения, които да
действат в противоположна посока. Ето това е голямата тайна на
сътворението на пирамидите. Но все още не сме отговорили на по-важния
въпрос: как по-точ- но запращаме достатъчно атоми във
времепространството, за да накараме даден предмет да левитира? И тук
отново ни идва на помощ един стар приятел - кохерентността, сцеплението,
целостта. Налага се да доведем честотата в атома до точката, която е по-бърза
от скоростта на светлината, и в този момент той отскача във
времепространството. Това може да се постигне чрез създаване на
хармонични пулсации във Вселенското енергийно поле, иначе казано - в
гравитацията. И така, ако искаме магията да се случи, единственото, което
трябва да сторим, е да накараме обекта или съответната област да започнат да
вибрират със съответната честота. А после, чрез създаване на кохерентност в
този регион, някои от атомите ще започнат да прехвърлят границата на
светлинната скорост, откъдето нататък ще могат да бъдат избутани от онова,
което наричаме левитация.

Тибетската акустични левитация

Всичко това може би ви звучи твърде сложно, но истината е, че когато

сме наясно какво правим, същинските техники са много лесни за усвояване -
и оттам нататък не ни е необходима почти никаква технология за създаването
на тази кохерентност. Най-интригуващият пример в този аспект, който
открих, е така наречената тибетска акустична левитация - и това е поредният
пример на чудата наука, който години наред съм се опитвал да разбера. Тази
история идва от шведския самолетен дизайнер Хенри Кйелсон, който я
разказва на журналист, който на свой ред я публикува в едно немско
списание. Оттам нататък един вдъхновяващ новозеландски изследовател на
име Брус Кейти пише детайлизиран анализ на историята в книгата на Дейвид
Хатчър Чайлдрес „Антигравитацията и световната мрежа“.
Хенри Кйелсон бил близък приятел и колега с шведски лекар, който
предпочитал да бъде наричан само доктор Ярл. Според Кйелсон, докато учел
в Оксфорд, доктор Ярл се сприятелил с млад тибетски студент. Когато
по-късно едно научно общество в Англия изпраща доктор Ярл в Египет,
неговият тибетски приятел научава и изпраща при него пратеник.
Съобщението е много приятно. Приятелят на доктор Ярл бил станал доверен
член на манастира и сега един висш тибетски лама заявил, че иска да види
шведския лекар незабавно. Очевидно тогава доктор Ярл получава
разрешение да остане в Тибет доста дълго време, да си води бележки и да
разказва за всичко, което е видял. По време на престоя си шведският лекар
става свидетел на неща, до които малцина западняци някога са допускани.
Според шведския инженер Олаф Александерсон, най-голямата тайна била, че
„вибриращо и силно кондензирано звуково поле може да анулира ефекта на
гравитацията“. И други експерти по Тибет, включително Линавер, Сполдинг
и Хю, са чували как тибетците използват звука, за да вдигат гигантски
камъни. Доктор Ярл също бил чувал за подобни подвизи, но е първият жител
на Запада, който ги е видял с очите си.
Гостът бил отведен в долина, обградена от високи скали на северозапад.
На една от скалите имало издатина, отвеждаща към пещера, разположена на
около 250 метра над земята. Тибетците били в процес на изграждане на стена
от големи камъни около този ръб, но дотам нямало никакъв начин да се
стигне - освен по въже. На около 250 метра от скалата имало полирана
скална плоча, в средата издълбана като купа. Плочата била с широчина един
метър, а издълбаната област в средата имала дълбочина петнадесет
сантиметра. Двойка якове отнесли гигантски каменен блок в купата. Камъкът
бил невероятно голям - висок цял метър, дълъг метър и половина.
И тук идва странната част. Монасите се подредили в перфектна четвърт
дъга (90 градуса), в ръце с тринадесет барабана и шест тромпета. Всички
барабани били направени от железни листи с дебелина три милиметра, а
вместо някакъв вид животинска кожа, върху тях бил опънат също метал, по
който монасите биели с кожени палки. Другият край на барабаните бил
отворен. Шестте тромпета били доста дългички - точно 3,12 метра за всеки, с
отвори от по 0,3 метра, Монасите внимателно измерили разстоянието от
камъка до този четвърт кръг от инструменти и то се оказало 63 метра. Осем
от тринадесетте барабана били с абсолютно същия размер като камъка -
метър широки и метър и половина дълги. Четирите останали барабана били
по-малки, но пък били точно една трета от обема на по-големите - 0,7 метра
широки и 1 метър дълги. Имало и един допълнителен барабан, най-малкият, с
широчина 0,2 метра и дължина 0,3 - отново в перфектна хармонична
пропорция. Средният барабан побирал точно 41 от малките барабани, а
големият - 125 от тях.
Всички инструменти били поставени на стойки, които позволявали
точното им насочване. И накрая - една последна ключова съставка за магията:
близо двеста монаси в редици, в осем или десет колони, зад всеки от
деветнадесетте инструмента. Никой не би допуснал, че точно монасите биха
могли да добавят някаква осезаема енергия към тази смес, но сега, след
всичко, което знаем за Вселенското енергийно поле, вероятно всичко ще се
промени. Както става ясно, инструментите са играели ролята на оръдия,
подпомагащи насочването и концентрирането на енергия, посто- янно
генерирана от монасите. (Ето защо експериментът надали ще се получи, ако
хората, участници в него, не са били предварително обучени на постигането
на цялост чрез медитация.)

Рисунка на шведския самолетен дизайнер Хенри Кйелсон на Тибетската

акуетична левитация, при която 200 монаси с барабани и тромпети левитират
масивни камъни,
 А сега нека чуем и Брус Кейти за случилото се по-нататък:

Когато камъкът бе поставен на мястото, монахът зад малкия барабан

даде сигнал на останалите. Малкият барабан имаше много остър звук, който
надсвирваше дори всеобщия грохот, който настана. Всички монаси
започнаха да напяват някаква молитва, настъпателно увеличавайки силата и
темпото на този оглушителен шум. През първите четири минути не се случи
нищо. А после, когато скоростта на барабанене и какофонията станаха
непоносими, големият каменен блок започна да се поклаща, после все
по-силно и накрая се отдели от плочата и се издигна във въздуха с все
по-нарастваща скорост, насочвайки се по посока на платформата пред
пещерата, намираща се на 250метра височина. След триминутно издигане
той се приземи плавно върху издадената скала.

Невероятно! Ставаме свидетели на това как един гигантски камък, голям

колкото онези, използвани за построяването на Голямата (Хеопсовата)
пирамида, да прави бавно пътешествие в продължение на три минути,
изминавайки траектория от 500 метра! Очевидно е, че от гледна точка на
конвенционалните технически средства мощта на барабаните, тромпетите и
молитвите в никакъв случай не би била достатъчна за повдигането на какъвто
и да било камък, още по-малко - с такива размери. Ала ето че тези звуци
създават правилното сцепление в каменния блок и чрез резонанса
принуждават атомите в него да се ускорят до скоростта на светлината. В този
момент атомите навлизат във времепространството и осигуряват
необходимия тласък за отключваме силата на левитацията. Ако някой
можеше да докосне каменния блок по време на левитацията му, със
сигурност би установил, че камъкът се е превърнал в пореста гъба, тъй като
най- малко половината от молекулите му не са в нашата реалност.
Безсъмнено точно така са повдигнати и гигантските каменни блокове в Перу,
в Саксайхуаман и напаснати толкова плътно, че и до днес между тях не може
да се пъхне дори бръснарско ножче. Скалите стават меки и ковки като глина,
докато строителите изпращат все повече от атомите им във
времепространството. Както вече видяхме и при аномалиите на торнадото,
съществуват множество примери за превръщането на твърди предмети в
меки и порести при увеличаване на кохерентността им.
Някои от камъните в Тибет са се чупили от напрежението и монасите
просто са ги махали. Въпреки това са успели да продължат производствения
процес и благодарение на този метод да поставят на издадената скала по пет
до шест камъка на час. И тук идва още по-невероятната част. Доктор Ярл си е
мислел, че е или хипнотизиран, или минава през някаква фаза на масова
психоза, затова решава да сложи филмова камера и да заснеме целия процес -
в два различни дена. А когато по-късно си пуснал филмите, видял абсолютно
същото, на което е станал свидетел. Доктор Ярл бил толкова втрещен, че
преценил, че това откритие ще разтърси самите устои на света такъв, какъвто
го познаваме - може би дори буквално. Но неприятното дошло по-късно -
когато научното общество, спонсориращо доктор Ярл, научило за тези
филми. Връхлетели при него и конфискували оригиналите, обявявайки ги за
строго секретни — нещо, което според самия доктор Ярл било „трудно и за
обяснение, и за разбиране“. Опитали се да го успокоят, като казали, че
филмите ще бъдат показани на обществеността през 1990 година. Но както
знаем, такова нещо изобщо не се е случвало.

Изграждане на летателен апарат

Тази форма на левитация безсъмнено е все още твърде трудоемък процес

и изисква ниво на съзнание, което повечето от нас не притежават. Възможно
ли е обаче да създадем някакъв летателен апарат, задвижван от подобна
система? Нека се върнем към доктор Виктор Шаубергер, който открива
левитацион- ните ефекти при пъстървата и камъните във водата. Той създава
структури със същата яйцевидна форма, каквато наблюдава при скалите, и
изгражда специални турбини, които въртят водата във вътрешността си с
много висока скорост, пораждайки същите водовъртежни системи, които е
наблюдавал в природата. Изобилие от материали разказват за успеха му при
конструирането на апарат с гравитационен щит, базиращ се на този процес.
Изследователи като Ник Кук и Джоузеф Фарел пишат за това как тази и
други подобни технологии попадат в ръцете на нацистка Германия, макар да
са налице безспорни доказателства, че Шаубергер отказва да им сътрудничи и
накрая се съгласява само заради заплахите, отправени към него и семейството
му. В книгата си „В преследване на нулевото поле“ той разказва, че кодовото
наименование на нацистите за този проект на гравитационния щит било
„Хронос“ което ще рече „време“. Както подсказва и нашият нов модел,
нацистите очевидно също са открили, че движението през пространството
създава и придвижване във времето.
Ако създадем усукващо поле с достатъчна мощност, теорията казва, че
можем да изкривим пространството около генератора на Шаубергер.
Колкото по-голямо е усукването , толкова повече пространство разбутваме...
Когато изкривим пространството, изкривяваме и времето.

По-нататък Кук продължава с по-големи подробности:

Ако завихрящото се торзионно поле — със или без електромагнитен

компонент - се изкриви с гравитацията, за да произведе левитационен ефект,
който на практика е антигравита- ционен, то няма да го направи в четирите
измерения на този свят, а някъде другаде. Това обяснява защо германците са
направили опит да използват усукването, за да въздействат върху четвъртото
измерение — времето. Теоретиците казват, че, по- добно на гравитацията,
времето е просто поредната променлива, която произхожда от
хиперпространството.
 Доктор Виктор Гребенников, който открива ефекта на гравитационния
щит в крилете на насекомите, използва това откритие и за да построи уред,
който е достатъчно голям, за да може да се издигне с него. Подрежда
множество крилни обвивки на пластове, така че да се отварят и затварят като
щори и да се разстилат като огромно ветрило. Повдигащата сила на крилете
се повишава значително, когато се подредят кръстосани едни върху други, и
този механизъм му помага да контролира процеса. Когато всички са
подредени кръстосано едни върху други, той постига значително вертикално
повдигане. След това вгражда този механизъм в малка правоъгълна дървена
кутия. „Избрах правоъгълната форма, защото се сгъва по-лесно, а сгъната
прилича на куфарче на художник, така че може да се скрие, без да поражда
някакви подозрения. Всъщност предмета, който избрах, бе именно куфарче
на художник.“ Вози се на уреда в изправено положение, както се управлява
скутер. Вертикалното движение се контролира със спирачка за велосипед,
която отваря и затваря ветрилоподобните пластове на крилните обвивки.
Движението напред се контролира от втора спирачка, която определя ъгъла
на наклон на крилете. Придвижва се, привеждайки тялото си, балансирайки
на металната пръчка, където са разположени ръчките за управление на
спирачките. Разказът на Гребенников за онова, което се е случило, когато
използвал този уред, пасва толкова перфектно на новия ни модел, че
изключва възможността да е измама.
Първо, тъй като автоматично отскочил във времепростран- ството, щом
достигнал определена височина, изглеждал по-ско- ро като вълна за
наблюдаващите отдолу.

Когато съм в полет, не мога да бъда видян от земята - и не заради

разстоянието. Не хвърлям почти никаква сянка, дори и при много нисък
полет. При все това, както установих по-късно, когато съм в небето, хората
понякога виждат нещо. Приличам им или на светлинна сфера, или на диск,
или на нещо като наклонен облак с остри ъгли, което по тяхно мнение се
движи стройно, не така, както би трябвало да се движи истински облак.

Преживява също така и изкривявания на времето, като например

неспособност да затвори блендата на фотоапарата си. „Виждах, но не можех
да правя снимки... Блендата на апарата ми отказваше да се затвори, а двете
фотографски ленти, които носех със себе си - едната във фотоапарата, а
другата в джоба ми, се осветихаТова ми напомня за изобретението на Сид
Хъруич — личното преживяване на времето за Гребенников станало толкова
бързо спрямо времевия поток във фотоапарата, че натискът върху бутона не
се усещал като достатъчно продължителен, та да затвори блендата. Ако е бил
достатъчно търпелив, можело е и да се получи, но със сигурност е щяло да му
се наложи да почака доста време.
И най-хубавото от всичко, той установява, че чрез най-обик- новеното
пътуване през пространството с помощта на ефекта на гравитационния щит
той автоматично поема пътешествие и през времето.

Между другото, освен с фотоапарата си понякога съм имал проблеми и с

ръчния си часовник, а дори и с календара. При някои случаи, спускайки се
над позната морава в нечий двор, съм я заварвал в не особено добро
състояние, с разлика от около две седмици... Следователно може би е
напълно възможно да пътуваме не само през пространството, но както
изглежда — и през времето. Не бих могъл да твърдя последното със 100 %
гаранция, с изключение може би, че по време на полет, особено в началото,
часовникът направо се побърква - първо става прекалено бавен, а после
изведнъж започва да бърза. Интересното обаче е, че в края на всеки мой
полет часовникът се е оказвал в правилното време и скорост. Въпреки всичко
това е една от причините, поради което се старая да страня от хората по
време на пътешествията си. Защото, щом с манипулацията на гравитацията се
манипулира и времето, бих могъл неволно да наруша някакви
причинно-следствени връзки и някой да пострада. Именно оттам идват
най-големите ми страхове.

Гребенников продължава да прави опити и със самите насекоми, като ги

връща от „там“ - но в такива моменти те просто изчезват. В един случай
обаче уловеното възрастно насекомо при връщането си се превърнало в жива
какавида, с което показало по безспорен начин, че е пътувало във времето.

Насекомите, уловени „там\ изчезваха от моите колби и епруветки.

Изчезваха обикновено безследно. Веднъж епруветката в джоба ми се бе
счупила, друг път в стъклото се виждаше овач- на дупка с кафяви ръбове,
сякаш беше изцапана с хитин... Често съм изпитвал усегцане за изгаряне или
електрически шок откъм джобовете си - вероятно в момента на изчезването
на моите пленници. При завръщането си открих насекомото в епруветката си
само веднъж, но вече не беше възрастният екземпляр с белите кръгчета по
обвивката, а какавида — тоест по-ранната му фаза. Беше си съвсем живо и
помръдна коремче при докосване, но за мой огромен ужас само седмица
по-късно почина.

Преди да се издигне, Гребенников е в нашето пространство- време.

Когато се приземи, пак се завръща в пространство-време- то - само дето този
път е пътувал през времето. Когато се опитва да донесе от пътуването си
насекоми, те не успяват да се справят, но в случая с последния екземпляр той
вижда с очите си как възрастното тяло се е върнало към стадия си на ларва в
епруветката.
Както разбираме от статията в списание „Нови енергийни технологии“,
доктор Гребенников изпраща молба до руските служби за патент заедно с
професор В. Золотарьов, но автома- тично се сблъсква със съпротивата на
научната общност. През 1992 година руски вестник публикува съобщение за
бъдещата книга на Гребенников, придружено от снимка, на която, както се
твърди, той левитира на около метър над земната повърхност с помощта на
своята антигравитационна платформа.

Д-р Виктор Гребенников, левитиращ с устройството, което t построил. Като

енергиен източник е използвал крилни обвивки нс насекоми, които очевидно
играят ролята на гравитационен щит.

Вестникът публикува и още доста снимки в близък план. показващи

самата платформа. Снимките се публикуват и от едно водещо руско списание
- „Техника маладьожи“, където се споменава още, че ученият е демонстрирал
публично своя летателен апарат в Сибирския изследователски институт по
аграрни технологии и химия. В оригиналния си вариант книгата му е
трябвало да има обем от петстотин страници, с четиристотин цветни
изображения, а в първата статия - във вестника, се допълва, че в нея той
описвал в подробности как всеки може дг си построи подобен уред. Внезапно
обаче Гребенников получава предупреждение от издателите си, че му се
забранява да публикува тази информация - очевидно са били предупредени от
руското правителство да не публикуват тези данни заради съображения на
„националната сигурност“. Все пак в книгата оставят две от снимките на
Гребенников в полет, тъй като те и без товг вече са били изтекли в пресата, но
броят на страниците пада дс малко над триста, а той е принуден да пренапише
целия ръкопис.
Гордън Новъл, който твърди, че е имал достъп до строго секретни
технологии, също съобщава за връзка между гравитационния щит и
пътуването във времето - в интервюто си с Кери Каси ди за Проекта
„Камелот“:
HJIO вероятно приличат много на колите от бъдещето, които виждаме
във филма „Завръщане в бъдещето“ —летящимашини на времето. Те са в
състояние да пътуват напред и назад във времето... За да пребориш
гравитацията, трябва да пребориш времето. Следователно времето е
енергията, която задвижва птицата... Не смятаме, че енергията й идва от
пространството или нулевото поле. Убедени сме, че идва чисто и просто от
времето и че енергията и времето са едно и също нещо\

Технологиите на Тесла

Говори се, че Никола Тесла също е разработил антигравита- ционна

технология - и нищо чудно дори да е получил известна помощ за това. Сидни
Къркпатрик е първият човек, който получава пълен достъп до архивите на
Кейси, в това число и до всички истински имена. Ето как вече знаем, че
Никола Тесла и Томас Едисон са имали професионални взаимоотношения с
Едгар Кейси в периода от 1905 до 1907 година. Това почти със сигурност
означава, че Кейси е пророкувал на Тесла най-малко веднъж. По- късно се
провежда серия от сеанси, които навлизат в огромни подробности - с
изобретател, който работи върху прототип, използващ гравитационния щит,
наречен „Безгоривен мотор“. От записките разбираме как източникът на
Кейси твърди, че гравитацията е последица от действието на две сили —
едната от тях с посока надолу, а другата - нагоре. Източникът допълва, че
това описание е твърде грубо, тъй като съществува непрекъснато кръгово
движение, като спираловиден вихър, което протича и в двете посоки. За
съжаление два различни пожара във фотографското студио на Кейси
унищожават всички негови архиви от ранните му години, в това число и
пророчествата, които вероятно е направил за Тесла. Допълнителната
кореспонденция между Тесла, Томас Едисон и Кейси „по-късно също бива
унищожена от един добронамерен, но късоглед по убеждения доброволец,
работещ в архива на Едгар Кейси във Вирджиния Бийч“.
Независимо от това дали Тесла е имал или е нямал помощ от Кейси,
важното е, че четири години след началото на кореспонденцията им Тесла
прави няколко провокативни изявления в едно свое интервю за „Ню Йорк
хералд“:

Летящата машина на бъдещето — моята летяща машина, ще бъде по-тежка от

въздуха, по няма да бъде самолет.
Няма да има криле... Въпреки това ще може да се придвижва във всички
посоки из въздуха при максимална безопасност и при скорости, много
по-високи от познатите... Може да остава аб- солютно неподвижно във
въздуха, дори при вятър, за продъл- оюителни периоди от време... Силата й
на отделяне от земята няма да зависи от такива деликатни приспособления,
каквито са принудени да използват птиците, а от позитивно механично
действие.

Запитан от журналиста какво има предвид под „механично действие“,

Тесла отговаря:

Чрез жироскопското действие в моята машина, подпомагано от известни

уреди, за които все още не съм готов да говоря... Моят въздушен кораб няма
да притежава нито газов балон, нито криле, нито перки. “

В „Изгубената наука“ Джери Василатос цитира разкази на очевидци,

наблюдавали Тесла при използването на новата му технология.

Тесла бил наблюдаван, застанал на платформа, обграден от сияние в

блед пурпурен цвят, на около десет метра над земята. Уредът имал на върха
малка намотка, а отдолу бил изцяло покрит с гладък меден лист.
Дълбочината на платформата не била повече от половин метър, претъпкана с
различни компоненти. Тесла се насочил към платформата, застанал пред
контролен панел и се издигнал нагоре сред дъжд от бели искри. С
увеличаване разстоянието от земята искрите постепенно изчезнали, често
насочващи се към металната ограда. Тесла положил огромни усилия да
избягва безбройните метални предмети под себе си... Говори се, че Тесла
много обичал да се носи из нощното небе и посвещавал на тези свои
разходки часове наред.

Ралф Ринг, Отис Кар и „Утронът“ на Тесла

През август 2006 година Проектът „Камелот“ интервюира Ралф Ринг -

седемдесет и една годишен техник, който е работил с Отис Кар -
изобретателя на асансьорите - в края на 50-те и през 60-те години на XX век.
Кар е учил при Никола Тесла и се смята, че от него е получил тайната на
неговата антигра- витационна технология. Отис Кар завършва своя летателен
апарат, приличащ на чиния, през 1947 година, а след това построява няколко
такива. Но не предизвиква ничий интерес. През 2006 година обаче Ралф Ринг
залива света с впечатляващ обем техническа документация, в това число и
подробни схеми от компанията на Кар „ОТС“

Майор Уейн Ейхоу — бивш офицер от Военното разузнаване от Втората

световна война, съобщи, че ще отлети с машината към Луната на 7 декември
1959 година, че пътуването му ще трае 5 часа и ще остане в орбита 7 дена,
след което ще се върне. Летателният апарат, който ще използва, има диаметър
14 метра, тежи 30 тона и „се задвижва от Утрон двигател“

Този двигател „Утрон“ очевидно е изобретение на Тесла. Поставя се

изрично ударение на факта, че погледнат отдолу, апаратът изглежда кръгъл, а
погледнат отстрани — като идеален квадрат. Това наложило да бъде
изработен във формата на пумпал — или два конуса със свързани основи.
Ринг не получава никакви финансови облаги от това оповестяване, нито че
притежава изчерпателна документация, в това число на Кар с изобретението
му, и детайлизирани схеми, за чието фалшифициране надали би похарчил
пари. Когато прочетете казаното от Ринг, случаят действително става много
интересен.

Снимка на антигравитациоииия апарат, създаден от Никола Тесла. Отис Кар е

и изобретателят на асансьора.
Първото, което се натрапва на вниманието ни, е как твърдият метал
става мек — също като желе.

Припомняйки си вълнуващите събития от края на 50-те, когато е

работил денонощно с Отис Кари, Ралф Ринг непрекъснато повтаряше, че
разковничето па всичко било да работиш в хармония с природата. „Резонанс!
- повтаряше мно- гократно. — Трябва да работиш с природата, а не срещу
нея!“ Описваше как когато пробните дискове били задвижени и достигнали
определена ротационна скорост, „металът се превърна на желе. Можеше да
си пъхнеш пръста в него. Престана да бъде твърдо тяло. Превърна се в друга
форма на материята, която като че ли не беше напълно в тази реалност... Бе
неповторимо. Едно от най-странните състояния, в които съм изпадал.“

Преминавайки през пространството, уредът е пътувал и през времето.

Дали апаратът летеше, така ли? Може би „летя“ не е най- точната дума.
Той изминаваше разстояния. Но като че ли за това не му трябваше време. Бях
с още двама техници, докато управлявахме четиринадесетметровия апарат на
разстояние от двадесетина километра. Мислех си обаче, че изобщо не сме
помръднали. Мислех си, че сме се провалили. И бях напълно сащисан, когато
осъзнах, че сме се завърнали от разходката си с мостри от скали и растения.
Успехът беше огромен. Беше нещо подобно на телепортация. И още, времето
някак си се бе изкривило. Имахме чувството, че сме останали в апарата около
петнадесет-двадесет минути. По-късно ни казаха, че времето ни е било
засичано, и се разбра, че сме били вътре не повече от три-четири минути.

Далеч по-интересно обаче е директното, съзнателно взаимодействие с

Вселенското енергийно поле, което междувременно се е случило.

Ключът към всичко това бе „Утронът“. Кар казваше, че трупал енергия

заради формата си и после я фокусирал, а също така реагирал на
съзнателните ни намерения. Докато управлявахме машината, ние не
пипнахме нито бутони , нито лостове. Просто изпаднахме в нещо като
медитация - тримата едновременно фокусирахме мислите си върху
намеренията си за желания ефект. Да, знам, че звучи абсурдно. Но именно
това направихме, и то сработи. Кар се бе докоснал до някакъв принцип,
който аз не разбирах — npumfun, според който съзнанието се слива с
машината. Това не може да се изрази в уравнение. Нямам никаква представа
откъде Кар беше толкова сигурен, че ще заработи. Обаче стана.

Отис Кар поръчал на всички да натъпчат джобовете си с камъни, треви,

цветя и въобще всичко, което успеят да хванат от крайната си цел. Иначе при
завръщането си не биха имали никакъв съзнателен спомен, че са ходили
някъде, и ще помислят, че проектът е пълен провал - почти както
съквартирантът на Клийв Бакстър, който след излизането си от хипноза не
помнел нищо и не вярвал, че нещо се е случило. И наистина, когато Ринг и
колегите му се върнали от пътешествието си, не помнели нищо — обаче
джобовете му били пълни с трева. Човекът буквално се втрещил и едва
по-късно започнал да си припомня всичко, сякаш излизащ от сън. Когато
попитал Кар как става всичко, ето какво научил:

Мозъкът ти е даден, за да направлява тялото ти. Но ти живееш като в

някакъв съд. Този съд е илюзия, за която хората не си дават сметка, защото тя
се създава всяка микросекунда. От секунда на секунда жалузите се отварят и
затварят, създавайки цялата тази реалност около нас, обаче тя всъщност не
съществува. Всичко е дух. Всичко е енергия, но ние го създаваме... Хората не
си дават сметка, че в известен смисъл Човекът е този, който е създал времето.
Защото времето по принцип не съществува. Съществува само тогава, когато
го създадем, а ние си имаме начало и край на всичко. Наричаме това време.
Но в по-голямата реалност няма никакво време.

Изразът „жалузите се отварят и затварят“ звучи точно като

флуктуациите при физичните, химичните, биологичните и радиоактивните
реакции, които открива Симон Шнол и които се случват по цял свят.
За съжаление агентите, работещи със строго секретни проекти, нахлули
в дома на Кар през 1961 година и отказали да приемат за отговор „не“.
Пристигнаха с всичките си сирени и свирки и заявиха: „Веднага трябва
да затвориш фабриката!" И пие поискахме да знаем защо. А те рекоха:
„Заради заплахата, която представлявате, за сриване на валутната система на
Съединените американски щати!“ Такъв беше замисълът им...
„Иконфискуваме всичко. “ Нахлуха в кагщелариите, после в лабораторията и
наистина започнаха да прибират всичко. След това ни проведоха кратък
брифинг, който в същността си гласеше следното: „ Вие сте престъпници.
Опитвате се да сринете валутната система на странатаV*

Но тази история накрая се раздухва. Доктор Стантън Фрийд- ман я

нарича „Космическият Уотъргейт“ в статията си, която циркулираше из
всички основни медии, докато пишех тази книга. Това може би е проекция на
същата онази секретност, която Бащите основатели на САЩ са наложили
върху значението на Държавния печат - оставяйки послание за онези, които
биха си направили труда да го потърсят, но така и не обяснявайки никъде
значението в прав текст. Надявам се вече е станало ясно на всички, че зад
всички тези технологии стоят очевидни, общи принципи. Щом веднъж
поправим грешките, допуснати в науката, бихме могли да обясним всички
наблюдения и да си дадем сметка, че всички тези сили са отдавна налични в
природата. На този етап никой, направил решителен пробив с подобни
технологии, не е успял да излезе на светло - въпреки че сходни открития
правят и Томас Таунсенд Браун, професор Джон Сърл и други. Браун се
решава на сътрудничество с апарата на дър- жавната сигурност, поради което
работата му си остава завинаги класифицирана, докато Сърл се бори срещу
системата, а тя го съсипва. Въпреки разликата в съдбите на тези двама учени
резултатите им са съвместими с всичко, което обсъждаме тук. Двама руски
учени - Росчин и Годин, създават независимо от Сърл същата технология и
успяват да се издигнат нависоко, въпреки че техният уред пък е трябвало да
бъде закован върху масата в лабораторията с оглед на безопасността. Сърл и
колегите му напоследък пуснаха в глобалната мрежа видеокадри, показващи
уникалната му турбина в действие - същата, заради която скептиците го
подиграват и заявяват, че подобни неща са невъзможни. Говори се, че в
настоящия момент и екипът на Сърл, и този на Ралф Ринг работят по
създаването на напълно работещ прототип на уредите си.
Направи си сам

Към момента, в който пиша тази книга, никой от нас не разполага със
свободен достъп до тези технологии. Но вероятно навлизането в златната
епоха символизира време, в което те на никого няма да бъдат необходими.
Възможно ли е да създадем в себе си достатъчно сцепление, за да можем да
левитираме и сами, без никакви технологии? Тибетците като че ли са
наследили тайните за тези удивителни „номера“. Техниката се нарича
„лунг-гом“ и е наблюдавана и описана от Александра Дейвид- Нийл в
класическата й книга от 1931 година „С мистици и магьосници из Тибет“.
Виждаме как монасите успяват да достигнат до изключително дълбок транс,
при който започват да изминават огромни разстояния при невероятно големи
скорости, на големи подскоци - използвайки телата си по начин, който влиза в
пълно противоречие с гравитацията такава, каквато я разбираме.
Вероятно в началото техниката лунг-гом е била използвана за
изминаване на големи разстояния доста по-бързо, отколкото пеша или
яздейки як. Всеки път, когато един от краката на монаха достигне земята, той
се изстрелва обратно нагоре за огромен скок. И макар че всичко това може и
да е обикновено преувеличение или последица от гледане на твърде много
филми, говори се, че всеки скок достига до височина десет метра и дължина
триста метра, ако не и повече. Дейвид-Нийл била чувала много истории за
тези умения, но накрая ги зърнала със собствените си очи - от разстояние, с
помощта на бинокъл. Тибетските й придружители пък нямали никакви
проблеми да забележат човека и от такова разстояние и потвърдили, че това
наистина е един лунг-гом-па - монах, обучен в това удивително изкуство.
Тя искала да отиде при човека, да го наблюдава отблизо и да му зададе
различни въпроси, но била предупредена:

Ваша милост не трябва нито да спира ламата, нито да говори с него. Това
със сигурност ще го убие. По време на такова пътуване ламите не трябва да
излизат от медитацията си. Богът, който е в тях, бяга, ако те престанат да
повтарят нга~ гите (мантрите), а когато го напусне преди предвиденото
време, ги разтърсва толкова силно, че те умират.

За мен това звучи като легенда, създадена, за да обясни нещо, което вече
разбираме и научно. Базирайки се на новите закони на физиката, които днес
преоткриваме, можем да приемем, че за да изпълни тези невероятни
подскоци, монахът би трябвало да изведе приблизително половината от
атомите и молекулите на своето тяло във времепространството. Така остава
наполовина там, наполовина тук. Как са научили тази техника ли? И дали това
не изисква някакъв тип „пробуждане на третото око“? Да, много е възможно
да е така. Александра Дейвид-Нийл обяснява, че за да успееш да научиш тази
техника, първо трябва да прекараш няколко години в изпълнение на различни
видове упражнения за дишане. Накрая учителят ти дава мантра, която
започваш да повтаряш ритмично. Дишането и стъпките ти трябва да бъдат в
абсолютна хармония със сричките на мантрата, докато го правиш.
За мен в този разказ съществува огромно количество данни, съвместими
с всичко, научено до този момент - неща, за които авторката несъмнено не е
имала никаква представа навремето си. Топлината нарушава сцеплението във
Вселенското енергийно поле, така че в най-горещата част на деня лунг-гом не
се получава много добре. Освен това формите в региона определят и
структурата на Вселенското енергийно поле, също както е при ефекта на
пирамидите, така че неравностите, тесните долини и дърветата излъчват
енергия, която би могла да попречи на напредъка на монаха, владеещ
лунг-гом, докато равнините и широките пустини го улесняват. И накрая,
обичайното състояние на съзнанието преминава в дълбок транс, при което
голяма част от него вече не присъства в пространство-времето. В подобни
моменти епифизната жлеза е със сигурност особено активна, тъй като
съзнанието се е преместило почти изцяло към астралното тяло или
енергийния дубликат във времепространството - както доказват Гаряев и
останалите чрез фантомния ефект на ДНК. Любопитното е, че по-нататък
Дейвид-Нийл разказва, че ако монасите извършват подобни преходи твърде
често, биват „прикле- щени“ в средата на скока и тогава трябва в
най-буквалния смисъл на думата да се оковат с вериги, за да останат на
земята.
Макар да съществуват множество и добре документирани
случаи на човешка левитация, които няма как да са
фалшифицирани, в това число на християнски светци, йоги,
както и невероятните способности на Даниел Дъглас Хюм -
живял през XIX век, наблюдавани от учени, академици,
правителствени служители и други величия, лично аз съм
особено впечатлен от историята за левитация, публикувана от
доктор Клод Суонсън в книгата му „Синхронизираната
вселена“. В нея се разказва за Петер Суглерис - гръцки младеж
от 80-те години на XX век, който можел да движи предмети и да
изкривява лъжици и други метални прибори, без дори да ги
докосва - умения, наблюдавани от много хора. Тези подвизи по
огъването на лъжиците вече могат да бъдат обяснени чрез
атомите, преминаващи във времепространството, след което
материалът действително става ковък. И, да - Суглерис е можел
и да левитира. През 1986 съпругата му го снимала как се носи на
петдесет сантиметра над кухненския под, където останал
четиридесет и седем секунди. Напрежението се отразило на
лицето му под формата на страховита гримаса. Целият бил
облян в студена пот, а след това се чувствал много изтощен.
Били му необходими десет-петнадесет секунди, докато възвърне
нормалното си съзнание. Но за да постигне всичко това,
няколко седмици преди събитието започнал да упражнява
концентрация и минал на пречистваща вегетарианска диета.
 Петнадесета глава
ЕДИН ДОСТА ПО-ИНТЕРЕСЕН УРОК ПО ГЕОМЕТРИЯ

Пътешествието ни за преоткриване на изгубените тайни на древните

като че ли е към своя край. Най-голямото ни откритие засега е, че трите
измерения на пространството, които всички виждаме около нас - иначе
казано, реалният свят, - са само половината от картината. Другата
половина е паралелната реалност, в която всички правила са по същество
същите, само дето пространство там е времето тук и, обратното. Тези две
реалности са неразривно свързани една с друга и напълно зависими една
от друга за оцеляването си - спиралните вихри се сливат във всеки атом.
На Природата никой не й е казвал, че гравитационният щит е невъзможен,
така че тя го използва на стотици места - в торна- дото, водопадите,
стъблата на растенията и дърветата, както и при крилете на някои
насекоми. Гравитацията се оказва притежаваща далеч по-добре
организирана структура, а не е просто реализация на вечното
противодействие между постоянното натискане надолу, оказвано ни от
силата на гравитацията, и постоянното избутване нагоре, с което ни
въздейства левитацията. В гравитацията също се наблюдават
спираловидни вихри, които имат и други посоки освен надолу. За да
изключим гравитацията от себе си, да постигнем сцепление и да навлезем
във времепространството, трябва да знаем как да създаваме подходящите
вихрови потоци във Вселенското енергийно поле, така че да можем да
левитираме, да се телепортираме и да пътуваме във времето, което може
да се окаже ключов елемент от очакваната златна епоха. А ключът към
създаването на тези вихрови потоци, необходими ни за постигането на
подобни подвизи, се оказва геометрията.

Геометрични точки на завихряне

Напълно възможно е определени райони от Земята да се отличават с

по-голяма кохерентност от други, с което превръщат левитацията,
телепортацията и пътуването във времето в далеч по-лесни за изпълнение
дейности. В тези региони гравитацията вероятно получава спираловиден
страничен тласък, създавайки кръгови или овални по форма модели на
потоците във въздуха, водата, магнитните полета или земната мантия.
През 60-те години на XX век Айвън Сандерсън, заедно със своето
Дружество за проучване на необяснимото, търси точно такива точки. За
книгата си „Бермудският триъгълник“, написана през 1974 година, Чарлз
Бърлиц използва именно библиотеката на Сандерсън. Оказва се, че в
периода от 1945 до 1975 година в Бермудския триъгълник са изчезнали 67
различни кораба и лодки и 192 самолета от всякакви видове и марки. В
резултат на тези събития са изчезнали и 1700 души. Данните изобщо не
включват многобройните други изчезвания, които впоследствие
получават конвенционално обяснение. През 2004 година Джиан Кюсар
разкрива в книгата си, че през последните двадесет и пет години в
Бермудския триъгълник са изчезнали безследно 75 самолета и стотици
частни яхти, а заедно с тях и над 1075 човека.
Бермудският триъгълник е само една от поредицата точки, открити от
Сандерсън, в които се случват странни неща. Към края на 60-те години на
XX век той вече е убеден, че на Земята има десет района, разположени
приблизително на равни разстояния един от друг, в които изчезват кораби
и самолети, по вода и по въздух се наблюдават странни феномени, всички
апаратури изключват.
Пет от тези региона се намират на една и съща северна ширина —
тропическата, а всеки от тях е отдалечен със 72 градуса дължина от
следващия. Другите пет в южното полукълбо имат същите
характеристики. Почти във всички свои телевизионни изяви в началото на
70-те на XX век Айвън Сандерсън описва тези точки на завихряне, които
пораждат огромен интерес с мистериозността си. Става ясно, че само в
Бермудския триъгълник са изчезнали много над хиляда човека, макар
Сандерсън да напомня, че в него няма нищо триъгълно. Вследствие на
популярността си той започва да получава все нови и нови данни от
военни и граждански пилоти. Пилотите твърдят, че във въпросните десет
точки по света (или в непосредствената им близост) се наблюдават и
преживяват времеви аномалии - пристигат до крайната си цел или „твърде
рано“, или „прекалено късно“ Това може да бъде потвърдено при
сравнение между контролните табла на самолетите и наземните данни.
В края на 60-те и началото на 70-те години на XX век на особено
голяма популярност се радва ..Шоуто на Дик Кавет“ Един от честите му
гости е Артър Годфри - пилот от кариерата, с тридесетгодишна
телевизионна известност, като често представя гледната точка на
най-големите авиационни компании. На 16 март 1971 година е насрочен
дебат между Годфри и Сандер- сън относно тези точки на завихряне.
Макар двамата да са стари приятели, при две свои предишни появи
Годфри скептично отхвърля идеята на Сандерсън, определяйки я като
„торба глупости“ или нещо подобно. Въпреки това, когато Сандерсън
носи в студиото глобус, съдържащ ясно обозначените точки на завихряне,
и излага подробно доказателствата, Артър Годфри е поразен - като пилот
е имал три различни преживявания в три от въпросните области, които
директно потвърждават казаното от Сандерсън.
При един от тези случаи Артър Годфри губи радиовръзка, както и
каквато и да било друга, докато лети над Дяволско море, южно от Япония.
Загубата продължава час и половина, а той разполага с гориво само за
четири часа, поради което е ужасен. Пояснява също така, че когато
пилотите се насочат директно надолу по Източното крайбрежие, но над
океана, което е по-бързо, отколкото да се придържат към сушата, трябва
да държат под око инструментите си. И други пилоти вече са казвали
същото, включително Боб Дюран в радиошоуто на Бари Фарбър. А когато
Дик Кавет накрая пита директно Годфри дали този феномен не изисква
сериозни научни проучвания, той поглежда право към камерата и с
абсолютно сериозно изражение казва „да“.

Айвън Сандерсън установява, че повечето случаи на изчезнали кораби и

самолети стават в дванадесет, разположени на равни разстояния една от
друга, точки по земното кълбо\ които образуват дадения геометричен
модел.
Този диспут поражда нова вълна от интерес сред учените и
инженерите. Един от тях изтъква, че в групата на тези райони трябва да
бъдат включени също така и Северния, и Южния полюс, тъй като те
пасват перфектно на тези геометрични съотношения. В априлското
издание от 1971 година Сандерсън публикува диаграма на тези дванадесет
„коварни водовъртежа“ в своето списание „Пърсют“ Още по-голям
изблик на публичност получава с излизането на класическата си статия
„Дванадесетте дяволски гробища по света“ през 1972 година в един от
броевете на списание „Сага“. Тази статия поражда научния интерес на
трима съветски изследователи - Николай Гончаров, Вячеслав Морозов и
Валери Макаров, които публикуват статия за феномена в популярния
журнал на Съветската академия на науките „Химия и жизн“ Статията им
излиза през 1973 година и е озаглавена „Дали Земята не е един голям
кристал?“. Тримата учени представляват странна смесица от
професионални насоки - Гончаров е историк, Морозов е строителен
инженер, а Макаров е електронен специалист. Заедно те си дават сметка,
че дванадесетте вихрови точки на Сандерсън образуват икозахедрон, ако
бъдат съединени в триизмерното пространство. А това е едно
приблизително сферично геометрично тяло с двадесет стени, всяка от
които е перфектен равностранен триъгълник. Според тях това е някаква
енергетична кристална структура, съществуваща в самата Земя. Говорят
за нея като „матрицата на космическата енергия“.
Тримата са напълно наясно, че когато обърнем икозахедро- на
отвътре навън, получаваме геометричната му противоположност,
наречена додекаедрон (додекаедър) - геометрично тяло с дванадесет
стени, което прилича на топка за футбол, при която обаче всяка от
дванадесетте стени е пентагон (петстранна геометрична фигура).
Изхождайки от оригиналните дванадесет точки на Сандерсън, те
разчертават по този модел цялата земна повърхност и откриват нови,
неочаквани съкровища.
Оказва се, че голяма част от сеизмичните линии на Земята са
разположени именно по тази мрежа. Подводните вулканични вериги често
са успоредни на мрежата, в това число Средноат- лантическият хребет,
както и планинските вериги, които са на сушата. Така всички тези ефекти
биха могли да бъдат последица от естествените вихрови потоци в
мантията, където странична- та сила на гравитацията избутва разтопените
скали и минерали в циклични потоци. Зоните с най-ниско и най-високо
атмосферно налягане също се оказват в някои от точките на пресичане на
всеки три линии от мрежата, които са на общо шестдесет и две места. И
тук отново вероятно си имаме работа с гравитаци- онната сила, влияеща
върху поведението на атмосферата — чрез спираловидни потоци, засега
непризнати от традиционната наука. Тези вихрови точки са също така
обикновено централни за главните океански течения и водовъртежи, с
което демонстрират гравитационния ефект върху водните потоци.
Районите на най-висока и най-ниска геомагнитна активност също пасват
перфектно с тези геометрични линии. Отново те са местата на най- голяма
концентрация на ценни метали и нефт. По време на миграцията си
животните следват тези маршрути по естествен път. В регионите се
появяват уникални видове от флората и фауната, налице са аномалии в
гравитационното поле.

След като добавят додекаедрона към оригипалното откритие на

Сандерсън, руските учени установяват, че по линиите на тази мрежа са
изградени над 3300 различни древни свещени обекта.

И което е най-интересното, това са и линиите на проявление на

всички свещени обекти на напредналите праисторически култури и
древни цивилизации. По тях са построени над 3300 различни свещени
комплекса и древни паметници, повечето от масивни камъни. Сред тях са
Голямата пирамида в Египет, руините на Велико Зимбабве в Централна
Африка, Стоунхендж и Ейвбъри в Англия, китайските пирамиди в
провинция Дзян, каменният кръгов комплекс Куноонда в Австралия,
руините на Нан Мадол край Понпей, мистериозните каменни глави на
Великденските острови, Мачу Пикчу в Перу, пирамидите на Слънцето и
Луната в Теотихуакан, Мексико, областта на Четирите ъгъла на
индианското племе хопи в югозападната част на САЩ, в това число
Седона, щата Аризона, както и редица други. Това са безкрайно
убедителни доказателства в полза на твърденията, че древните са
изградили повечето си каменни монументи на местата, където е било
най-лесно, тъй като енергиите са най-ко- херентни, което на свой ред им е
помагало в значителна степен да преборят гравитацията - а също така и да
се радват на изумителни целебни ефекти. Много е възможно същите тези
точки да са били използвани и за пътешествие във времето, стига да знаеш
кога е следващото подходящо подреждане на планетите.
Уилям Бекър и Бети Хейгънс използват за база работата на руските
учени и я усъвършенстват - начертават линии, с които свързват заедно
повечето геометрични точки, и по този начин създават вероятно
най-напредничавата картина на Глобалната мрежа, правена досега. В
книгата им „Планетарната мрежа - новият синтез“ се запознаваме с два
различни случая със самолети, летящи по тези линии. И при двата
настъпват внезапни и непредвидими промени в курса, които пилотите не
могат да контролират. Първият от тях касае полета на КАЛ 007 от Ан-
къридж, щата Аляска, извършен на 1 септември 1983 година. Вторият е на
КАЛ 902 от Париж за Анкъридж на 20 април 1978 година. И двата полета
се провеждат по време на много важни празници за различни народи -
първият става по време на голямо индийско честване на бога Вишну, а
вторият - на Разпети петък. Много е възможно тогава определени древни
празници да не са били избрани случайно именно на тези дати -
положението на Земята, докато се придвижва през сезоните, може би дава
на атомите и молекулите допълнителен тласък за преодоляване на
границата на светлинната скорост на тези специални дни. Няма съмнение,
че за потвърждението на тази хипотеза са необходими много повече
проучвания (а освен това някои празници са с менящи се дати), но все пак
е интересна възможност.

Лей линиите и отвъд

През XX век сър Алфред Уоткинс стига до заключението, че голяма
част от архитектурните забележителности на Англия от всички
разнопосочни исторически периоди се появяват по строго определени
енергийни канали, които той нарича „лей линии“. Една от тази линии
пресича почти хоризонтално Южна Англия.
През 2005 година с радост открих една статия, която обсъждаше тези
мистерии съвсем трезво и спокойно.

„Лей линиите са пътеки и модели на могъща, невидима земна

енергия, за която се смята, че свързва различните свещени места като
църкви, храмове, каменни кръгове, мегалити, свещени кладенци, гробища
и други места с духовно или магическо значение “ („Енциклопедия на
мистичното и паранормалното „Харпърс“)... Вярпо е, че преобладаващата
част от „ паранор- малната<( дейност е регистрирана именно в тези
региони (в това число обитанието на духове)... Смята се, че ефектите от
този вид енергия са сходни на ефектите от статичното електричество
-усещане за „гъделичкане“ по кожата и изправели косъмчета... По време
на проучванията често се съобщава за странно поведение на техническото
оборудване... Най-значимите праисторически структури твърде често се
оказват разположени върху места на пресичане на две и повече лей линии.

В края на статията се мъдреше уговорката, че това е потребителски

текст, а не на Би Би Си Глостършир - да не би някой да вземе да се обърка.
Всички споменати ефекти обаче съвпадат напълно с онова, което вече
научихме за Вселенското енергийно поле.
Бях особено вдъхновен и от една статия на Джоузеф Джок- манс,
озаглавена „Земята — кристална планета?“, която излезе в един от
броевете на списание „Възходът на Атлантида“ от 1996 година, където
срещаме някои от темите и аргументите, за които става въпрос тук.
Джокманс разкрива, че редица древни култури по целия свят притежават
особен фокус върху тези древни прави линии. Ирландците ги наричат
„пътеки на феите“. Германците ги считат за свещени линии. Древните
гърци говорят за тях като за „Свещените пътища на Хермес“. Древните
египтяни пък ги определят като „Пътеките на Мин“. Китайците ги
наричат „лунг меи“, което ще рече „драконови потоци“, и смятат, че
поставянето на камъни, дървета, храмове, къщи и пагоди по протежението
на тези линии ще подпомогне директно Земята - като част от древната
практика на хармонията фън шуй. Земята се третира почти по същия
начин, по който се гледа на тялото като обект на изцеление — по
акупунктурните линии. На лей линиите пасва перфектно и концепцията за
аксис мунди. Ако в конкретен регион съществува голям енергиен
водовъртеж, той обикновено се превръща в притегателна точка за
мнозина — стига за него да знаят достатъчно хора и да умеят да се
възползват от благата му.
Австралийските аборигени наричат лей линиите „пътеки на
сънищата“ и провеждат сезонни разходки по тях, за да възвърнат наново
жизнената сила на тези региони. Чертаели карта на тези линии на
специални дъсчици, а чрез медитиране над тях можели да откриват дивеч
и да предсказват приближаването на бури. Древните полинезийци ги
наричат „те лапа“ или „линии на светлината“ - очевидно са ги виждали
като ярки, блестящи линии в океана, които са използвали за навигация.
Жителите на Великденските острови и Хавай ги определят като „ака
нишки“ и поставят каменните глави и свещените платформи Аху в Хавай
по тях, за да обуздаят „жизнената сила“ от тези линии. Инките пък
организират цялата си цивилизация именно по тях, изграждайки селищата
и свещените си центрове по техния път, а всички линии при тях се
събират при Пирамидата на Слънцето в Куско.
За да свържат своите комплекси от пирамиди, майте изграждат
повдигнати бели пътища, наречени „сакбе“, които следват абсолютно
успоредно лей линиите, минавайки директно над блата и всякакви други
терени. Кръговете в западните части на Северна Америка, използвани за
лечение, се откриват също в точките на събиране на тези прави линии.
Джокманс не пропуска да посочи, че индианските шамани често говорят
за целебните енергии на Земята, които наричат „оренда“, „маниту“ и
други подобни. А старейшините на племето хопи често казват, че Земята е
като петнистия гръб на млад елен - с остаряването на елена петната
сменят позициите си, а се появяват и нови.

Геометрично разширение на Земята

През 1976 година един учен на име доктор Ателстан Спил- хаус
публикува доклад, в който твърди, че индианците хопи може би са прави.
Спилхаус, който почина през 1998 година, беше изключително уважаван
и награждаван учен, както и гениален изобретател. Той е създателят на
„батитермографа“ — уред за засичане на подводници, който се оказва от
ключово значение за разгрома на Хитлер през Втората световна война.
Спилхаус е също така и изобретателят и оглавяващ научния екип за
работа със свръхсекретния Проект МОГУЛ - метеорологичен балон, за
който официално се твърди (през 1994 година), че е истинският обект,
който се е разбил над Розуел. Оттук репутацията на Спилхаус се оказва
водещо средство за така нареченото „покриване“ появата на HJIO.
Историята започва с доктор Ханшу Лиу, от Центъра за космически
полети „Годар“ на НАСА, който е първият, открил, че когато преди 220
милиона години древният суперконтинент Пангея се е раздробил, го е
направил по протежението на линии, разположени на равни разстояния
една от друга и образуващи ръбовете на пирамидално геометрично тяло,
наречено тетра- хедрон (тетраедър). То представлява тяло с основа
равностранен триъгълник и още три равностранни триъгълника за стени.
По време на един разговор със Спилхаус, който е притежавал
уникален талант за изработване на географски проекции за карти, двамата
учени си дават сметка, че континентите, вулканичните вериги и
сеизмичните линии на разсед образуват заедно тяло, което е комбинация
от куб и октахедрон. Октахедронът изглежда като две египетски
пирамиди, съединени в основите си, а всяка от стените им е отново
равностранен триъгълник. Излизайки от тази си фаза, Земята приема вече
същия онзи модел, който е преоткрит от Сандерсън през 1971 година и от
руснаците през 1973 година. Оттам Спилхаус създава специална
проекция, при която избира една точка от Тихия океан и я разгъва до
огромен кръг, така че всичко на Земята да попадне в този кръг. От тази
перспектива геометричният модел вече става напълно очевиден —
покрива преобладаващата част от вулканични вериги и сеизмичните
разседи на планетата.

Земните континенти, планинските вериги и подводните вулканични вериги

впоследствие очертават това ново геометрично тяло - икозахедрона,
превръщащ се в додекаедрон. Проекцията на Спилхаус, изхождаща от една
точка в Тихия океан, обхваща всички ключови линии.
През юни 2004 година се свързах лично с доктор Ханшу Лиу, за да
проверя дали тази забележителна научна приказка е вярна - и той ми даде
разрешение да публикувам следното изявление:

Уважаеми г-н Уилкок,

През 1976 година в Центъра за космически полети „Годар" ме посети
д~р Ателстан Спилхаус и ме помоли за фотокопия на три мои доклада:
„Деформация и нестабилност на движе- щите се литосферни плочи“,
„Динамичен модел за отделяне на потъващата литосфера“ и „За
отчупването на тектоничните плочи по време на изместването на
полюсите“... Още през 1976г. посочих на д-р Спилхаус наличието на
подобен геометричен модел. Той се зарадва, когато разбра, че разделянето
на земната суша е станало по равноотстоящи точки и линии, които
образуваха геометрично тяло, познато като тетрахедрон... Обсъдихме и
възможните фази на литосферно разширяване - през куб и икозахедрон.
Преди да напусне кабинета ми, доктор Спилхаус отбеляза: „Вашите идеи
за разделянето на тектоничните плочи могат да бъдат оформени и без
помощта на математиката в модел, който и хората без научно образование
биха могли да разберат. Комбинацията от дръзновение, проникновение и
кураж ви е позволила да родите теории, които ще променят нашето
разбиране за динамиката на развитие на Земята“ По образование
математик и физик, аз се почувствах поласкан от тези думи.

Става ясно, че геометрията играе далеч по-значима роля в растежа и

развитието на Земята, отколкото сме си мислели досега.
Конвенционалният модел на тектоничните плочи или онова, което
обикновено се нарича „континентален дрейф“, може да бъде проследен до
доктор Алфред Вегенер, 1912 година, а оттогава насам не е претърпял
почти никаква промяна» Но както става ясно, и Карл Лукерт- почетен
професор на университета на Южна Минесота, и Джеймс Макслоу
доказват по недвусмислен научен начин, че Земята се разширява от
най-малко 220 милиона години - когато мегаконтинентът Пангея се
разцепва за първи път. Макслоу просто изважда всяко поредно
разширение, през което е преминало дъното на океаните, от целия обем на
земната повърхност. Резултатите са зашеметяващи - става ясно, че всички
континенти биха се напаснали перфектно, ако свием Земята с 55 до 60 %
от настоящите й размери. В определени научни кръгове работата на
Макслоу се приема изключително на сериозно - например за нея се говори
в броя от 2007 година на научния бюлетин „Нови концепции за
глобалната тектоника“. Днес Макслоу и Лукерт са само двама от
малцината учени, поддържащи това схващане.

Моделът на д-р Джеймс Макслоу за разширяването на Земята. Подводните

вулканични вериги създават непрекъснато нова земна кора с изригванията
си, при което Земята нараства. Даденият модел обхваща развитието на
Земята от периода юра до наши дни, а изображенията са съответно на
Карибско море и Атлантическия океан.

Към Теорията за разширяването на Земята се подхожда

изключително предпазливо - учените избягват да се докосват до нея, тъй
като тя предполага, че в самите недра на Земята се произвежда
непрекъснато нова материя. Същевременно никой от тези учени няма
нищо против да поддържа теорията за Големия взрив, при която уж
цялата материя във Вселената се е създала по време на една-единствена,
гигантска експлозия... от нищото. Макслоу, Лукерт и останалите доказват
по изчерпателен начин, че моделът за тектоничните плочи влече със себе
си редица проблеми. Но ако приемем, че Земята се разширява отвътре,
чрез процеса на непрекъснато сътворение на материя, ще се доближим
много повече до вече наличните научни данни. Това, разбира се,
автоматично признава, че Вселенското енергийно поле е в състояние да
създава спонтанно материя. И което е най- хубавото, виждаме, че в
процеса на разширяването си Земята е преминала през различни
геометрични фази.
Кристалното ядро на Земята

На този етап геометричните тела се очертават или от скритите

енергийни канали, или от линиите по повърхността на Земята, в които
влизат сеизмичните линии на разсед, планинските вериги и подводните
вулканични вериги - все неща, които биха могли да бъдат причинени и от
потоците на гравитационното налягане. Възможно ли е обаче в самата
Земята да има истински кристал с подобна форма? В сайта на
университета на Питсбърг открих следния многозначителен цитат:

Дълбоко в земните недра има заровен гигантски кристал, в самия й

център\ на близо пет хиляди километра дълбочина Това може и да ви
звучи като най-новата фантастична ком- пютърна игра или поредния филм
за Индиана Джоунс, но всъщност е открит от учените още през 1995
година с помощта на сложен компютърен модел за вътрешното ядро на
Земята.

За мен бе истинско откровение да открия, че моделът на

Глацмайер-Робъртс на земното ядро представлява съвсем ясно очертаващо
се геометрично тяло, което някои учени наричат „хексагонален“
(шестоъгълен) модел.

Моделът на Глацмайер-Робърше, предоставел от НАСА, разкрива

геометричен „кристален“ модел на земното ядро, който се превръща в
додекаедрон, както се вижда на дясната снимка.
 Но ако вмъкнем додекаедрон и после го наклоним леко (с около 10
градуса), пасва перфектно. Нито едно геометрично тяло, обсъждано до
този момент, не пасва толкова добре. Освен това в средата на тялото се
вижда съвсем ясно спираловидния, подобен на течност водовъртеж. Едно
проучване стига до извода, че част от вътрешното ядро на Земята се държи
като течност, въпреки геометричната си структура - точно както бихме
могли да очакваме предвид подобните на течност характеристики на
Вселенското енергийно поле. Американският геофизичен съюз съвсем
открито заявява, че ъгловият наклон на геометричното ядро не е
ориентиран спрямо въртенето на Земята. Както се казва в друго
официално проучване, „което е още по-изненад- ващо, ядрото се върти
много по-бързо, отколкото останалите пластове на Земята“. Към този
въпрос ще се върнем по-нататък. Учените признават, че настоящите
модели не са в състояние да обяснят напълно този „кристал“ в центъра на
Земята. В сайта на „Физиката днес“ се казва: „Геометричната ориентация
на земното ядро може и да не е последица от действието само на една
сила, като например тази, която се поражда от електромагнитните
взаимодействия, а от комбинация от сили, налични в земното ядро “
Години наред се опитвах да разбера какво би могло да причинява
тази перфектна геометрия в структурата и поведението на Земята - да не
говорим пък за „тетрахедронната“ геометрия. Ричард Хогланд обръща
внимание, че петната по Слънцето не излизат над 19,5 паралел в южна или
северна посока, вулканът Олимп на Марс (три пъти по-висок от Еверест) е
разположен също на 19,5 градуса ширина, на Венера има два вулкана,
приблизително на 19,5 градуса ширина, Хавайските острови на Земята са
също на 19,5 градуса ширина, Голямото червено петно на Юпитер също е
на 19,5 градуса ширина и същото важи за Голямото тъмно петно на
Нептун. Смята се, че в природата не съществуват прави линии - или поне
така смятат конвенционално настроените. Затова и на мен ми бе
необходимо известно време, докато осъзная, че именно гравитацията е
тази, която създава циклоните в атмосферата и/или вулканичните
изригвания в мантията.

Геометрични форми във вибриращи течности

Изпитах огромно облекчение, когато се запознах с работата на

доктор Ханс Йени, който открива, че тези геометрични модели се
появяват по съвсем естествен път и в течностите - при най-обикновеното
им вибриране. Почти автоматично си дадох сметка, че тъкмо това е
голямо парче от мозайката, което ми е липсвало.
Доктор Йени провежда експериментите си с най-обикновена вода, в
която слага миниатюрни, свободно носещи се частици, познати като
колоиди. Тъй като са много мънички, тези частици не потъват. След това
ученият раздвижва водата с различни честоти, при което частиците
автоматично се събират и образуват красиви, триизмерни геометрични
тела. Всеки модел си остава неподвижен, поддържащ една и съща форма,
но вътре в него се наблюдава непрекъснато въртене - частиците не спират
да се движат нито за миг. От всяка точка на геометричното тяло се
наблюдават дълги извивки и дъги, които показват, че е налице
непрекъснат поток на частици от един регион към друг, а дъгите са в
пълен контраст с правите линии на геометричното тяло. При пускане на
една и съща честота се получава все един и същи модел. Но същевременно
могат да се наблюдават различни геометрични модели при различните
честоти.
Звуците с по-висока честота създават по-сложни геометрични модели
и, обратното. А когато доктор Ханс Йени подлага на вибрация по-голям
обем вода, вместо само един модел наблюдава няколко копия от него -
всички до едно подредени в перфектни, организирани редици. Моделите
наподобяват на група атоми, на път да образуват по-голяма структура.
Дали пък това не е голямата тайна на образуването на физическата
материя? Като че ли точно така изглежда. Става ясно, че с нарастване
честотата на енергията, навлизаща в Земята, нараства и сложността на
геометричните модели, структуриращи континентите, линиите на разсед и
вулканичните вериги - преминават от тетрахедрон през куб до настоящия
модел.

Д-р Хапе Йени открива, че частиците, носещи се в течност, се нареждат

естествено в различни геометрични модели в зависимост от честотата на
вибрацията, с която им се въздейства
.
 Към 1996 година вече бях започнал да си давам сметка, че именно
геометрията е ключът към разгадаване на загадките на енергията,
материята, механизмите, регулиращи биологичния живот, та дори и на
съзнанието — макар че доста по-къс- но открих и доказателството в
резултатите на Йени. Ако искаме да разберем как точно изглежда
кохерентността в течност, не трябва да търсим по-далече от петте основни
Платонови тела — тетрахедрона, куба, октахедрона, икозахедрона и
додекаедрона. Математиците отдавна знаят, че тези тела съдържат много
повече симетрия, отколкото всички останали. Казано по-просто, всяко от
тях ще пасне перфектно в сфера, а и всяка от точките му е на равни
разстояния от своите съседи. Всяка стена на тези тела има една и съща
форма, едни и същи са освен това и всички вътрешни ъгли.

Квантовата геометрия - голямата тайна

Физиците открай време търсят липсващата брънка, която би могла да

обедини много голямото с много малкото. Сега, когато вече знаем, че в
Земята съществуват ясно видими геометрични модели, ако приемем, че
наистина си имаме работа с единното поле, изглежда все по-вероятно
моделите, които виждаме в големи мащаби да се появят и в квантовата
механика. Вместо обикновени топки от привидно солидни частици,
вихрещи се около ядрото, атомите вече могат да бъдат разглеждани като
потоци, образуващ геометрични модели - в рамките на подобната на
течност енергия на Вселенското енергийно поле. Когато увеличим
честотата на вибрациите, геометричните фигури стават по-сложни. Щом
веднъж разберем как този принцип сработва, той би могъл да доведе също
така и до трансмутацията на елементите - като в класическата алхимична
мечта за превръщането на оловото в злато.
Тогава откъде да започнем? Според модела на Ларсън, ако търсим
някакви геометрични модели в атома, единственото, което трябва да
сторим, е да изучим ядрото - тъй като според него ядрото е самият атом.
„В „Делото срещу ядрения атом“ Ларсън изтъква, че размерите на ядрото
са всъщност размерите на самия атом“ В модела на Ларсън засега липсват
геометрични модели, но както казва Неру, все още не са го
усъвършенствали.
Повече от сигурно е, че предстои още много работа във връзка с
разширяване приложението на Реципрочната система спрямо вътрешната
структура на атома. Вероятно вече е време да навлезем в нови области,
свързани с изследването на механиката на Времевия регион... Но
навлизането в нови области изисква и ново мислене, за да не оставим
непреобърнат нито един камък.

Първият учен, когото открих и който разполагаше с работещ модел

от квантовата физика, базиращ се изцяло на геометрията, бе Род Джонсън,
който предложи интересни концепции по време на форума на Ричард
Хогланд през 1996 година. Разговарял съм многократно с него и дори съм
публикувал интервютата си в моя сайт - „Божествен космос“, но за
съжаление през 2010 година той почина. Бях изумен от това колко много
от мистериите на квантовата механика биха могли да бъдат обяснени чрез
геометрията, в това число константата на Планк, константата на фината
структура, съотношението между слабото ядрено взаимодействие и
силното ядрено взаимодействие, структурата на фотона и други. Без да
има каквато и да било представа за модела на Дюи Ларсън, Джонсън
независимо от него разработва сходна концепция. В неговия модел има
истинска паралелна реалност, която се пресича с нашата във всеки отделен
атом, на най-дълбоко ниво. Всеки атом притежава една геометрична
форма в нашата реалност и напълно противоположната - в паралелната
реалност. Двете геометрични тела се въртят в посоки, противоположни
една на друга. Всеки етап от този процес ни води все по-напред в
таблицата на елементите. Очевидно е, че моделът на Джонсън е много
успешен, макар да не разполага с достатъчно детайли, за да опише цялата
Периодична таблица
- но според него всички отговори можели да бъдат намерени в теорията
на Джеймс Картър за сирклоните.
По-късно се запознах с доктор Робърт Муун, който можеше да
обясни всичко в Периодичната таблица с геометрията. Той е един от
ключовите фигури в проекта „Манхатън“, който разработва първата
контролирана термоядрена реакция в света (атом- ната бомба). Освен това
е вторият учен, създал циклотрон през 30-те години на XX век, като
същевременно внася значителни подобрения в първия, разработен от Е.
Лорънс. По време на работата си за проекта „Манхатън“ доктор Муун
решава възлови проблеми относно натрупването на критичната атом на
маса, а освен това след Втората световна война създава първия сканиращ
рентгенов микроскоп. От 1974 година до смъртта му през 1989 година той
е ключов сътрудник на Линдън Ларуш-младши. В сайта на Ларуш
„Науките и технологиите на XIX век“ могат да бъдат намерени множество
статии от него.
През 1986 година доктор Муун окончателно си дава сметка, че
ключът към разрешаване загадките на квантовата физика е в геометрията -
при това геометрия във времето, а не само в пространството. Това
означава, че когато се движим през пространството или времето, първо
трябва да се вмъкнем през геометрията. Не можем да се движим в
перфектни, равни дъги или прави линии - налага ни се да прескачаме през
едно количество пространство или едно количество време, за да стигнем
до следващото. Научната дума за този вид движение е „квантиране“.
Доктор Муун излага тезата си за квантирането на времето и
пространството в една своя лекция от 1987 година:
 Едно от тълкуванията гласи, че си имаме работа с два вида време и
тайната е в това, че за да може този квантов потенциал да заработи, трябва
да имаме квантиране на времето... С други думи, имаме едновременно
квантиране на пространството... и времето... Такава мисъл ме озари.
Следващата мисъл, която ме озари, беше, че щом пространството ще се
квантира, то трябва да бъде квантирано до най-върховна симетрия. Щом
кажем това, автоматично се сещаме за Платоновите тела. И така,
размишлявах си аз по този въпрос, докато накрая изгря Слънцето...
Изглеждаше съвсем очевидно именно тези тела да паснат на модела.

Платоновите тела, както се сещате, са същите онези геометрични

тела, за които вече говорихме - тетрахедронът, кубът, ок- тахедронът,
икозахедронът и додекаедронът. Доктор Муун навлиза в големи
подробности, разбира се, но тук ще се запознаем с най-главното. Същите
геометрични форми, които регистрираме в разширяването на Земята, се
появяват и в ядрото на атома. Според модела на Муун в ядрото могат да
се намират едновременно повече от една геометрични форми, всяка от
които в предходната. Тази геометрия всъщност определя броя на
протоните, които учените откриват във всеки атом. Номерът е да
преброим броя на точките на всеки от така наречените Платонови тела.
Кубът има осем точки, октахедронът — шест, икозахедронът има
дванадесет, а додекаедронът - двадесет, като общо правят четиридесет и
шест. Според модела на Муун това е първата половина от елементите в
Периодичната таблица, съществуващи естествено в природата. Муун е
наясно, че общо в природата се регистрират деветдесет и два елемента,
или два пъти по четиридесет и шест, затова според него всеки атом с атом
но тегло четиридесет и седем и нагоре е комбинация от две геометрични
гнезда, свързани странично, и с нарастването си ставащи все
по-нестабилни.
Вероятно вече забелязахте, че доктор Муун изобщо не включва
тетрахедрона в това групиране. Според него, тъй като геометричният
антипод на тетрахедрона е пак тетрахедрон, той играе по-различна роля. И
наистина, и според модела на Род Джонсън, и според по-ранния модел на
Бъкминстър Фулър фотонът изглежда като два залепени за едната си стена
тетрахедрона - и разполагаме с достатъчно солидни данни, за да докажем
това твърдение чрез константата на Планк.
Разглеждайки подробно модела на Муун, се забелязват някои доста
интересни неща. Първата завършена обвивка в ядрото е кубът, с осем
протона. Това отговаря на кислорода, който е изключително стабилен
елемент и съставлява до 62,55 % от всички атоми в земната кора. Не е
случайно също така, че кислородът е един от най-важните елементи за
поддържането на живота. Втората завършена обвивка е октахедрон, с
четиринадесет протона - и тук попадаме на силиция, който достига до
21,22 % от съдържанието на земната кора. Макар да се считаме за
въглеродно зависими форми на живот, силицият е също изключително
важен за биологичния живот и се очертава като ключовата съставка в
експериментите по спонтанно зараждане, като например работата на
доктор Игнасио Пачеко със силиция в крайбрежния пясък.

Д-р Робърт Муун открива, че протоните в атомите се групират във

формата на Платоновите тела, които виждаме тук. Всеки протон отговаря
на геометрична точка.
И така, само между тези две първи обвивки — на кислорода с
кубично ядро и на силиция с ядро във формата на октахедрон, се
разполагат 84 % от всички атоми в земната кора. Оттам нататък,
насочвайки се към завършването на следващото тяло - ико- захедрона,
вече ни трябват двадесет и шест протона. Това е атомът на желязото,
който е най-добрият метал за създаването на естествено възникващи
магнитни полета, с който разполагаме на Земята. Много вероятно е
именно тази скрита геометрична симетрия да е причината за магнитните
свойства на желязото, действаща като проводник на Вселенското
енергийно поле. От всички атоми в земната кора 1,20 % са железни, обаче
те правят 5 % от общото тегло. След това идва додекаедронът, който се
изпълва от четиридесет и шест протона - и ето че вече имаме паладий,
който е необичайно симетричен атом, използван в експериментите на
студения ядрен синтез. И в случай че тук си кажете, че студеният ядрен
синтез е само загуба на време, не забравяйте, че доктор Юджийн Малоув
подава оставка като главен редактор на научния бюлетин на
Масачузетския технологичен институт, когато открива, че колегите му
сами фалшифицират собствените си данни за студения ядрен синтез, за да
кажат, че не се получава.
Според един доклад на Лорънс Хехт моделът на Муун отговаря на
всички видове квантови загадки, в това число и на процесите по синтез и
разпад, точния брой на елементите във всеки ред от Периодичната таблица
и Вълшебните числа на Мария Гьоперт-Майер, при които
характеристиките на ядрото неизвестно защо се променят под влиянието
на точно определени числа, независимо дали става въпрос за протони,
неутрони или масови числа. След смъртта на Муун през 1989 година Хехт
поема щафетата и продължава да обработва модела му.

Микрокупове и квазикристали

Бях още по-впечатлен, когато разбрах, че дори и пуснати на свобода,

един по един, атомите по най-естествен път се събират заедно именно в
тези геометрични модели. Събиранията им се наричат „микрокупове“ и
озадачават напълно традиционните учени. Доста сходни на тях вероятно
са микрокристалите, които се реят из епифизната жлеза, макар и
по-големи. В един брой на „Сайънтифик американ“ от 1989 година
разбираме, че микроку- повете не притежават характеристики нито на
течности, нито на газове.
Те принадлежат към едно ново състояние на материята - микрокупа....
Поставят въпроси, насочени директно към сърцето на физиката на
твърдото тяло и химията... Как така атомите ще се пренаредят, ако бъдат
освободени от влиянието на материята, която ги обкръжава?

След това открих един университетски учебник - „Физика на

микрокуповете“ от Сатору Сугано и Хироясу Коизуми, който ми разкри
още повече неща, не на последно място с включените си илюстрации.
Микрокуповете могат да бъдат скупчване на десет до хиляда атома.
Странното при тях е, че електроните очевидно обикалят около центъра на
купа, а не около центъра на всеки отделен атом. Това странно поведение,
разбира се, подсказва, че електрони няма. Онова, което учените всъщност
наблюдават, са геометрично оформени електронни облаци, които се
появяват в точките, в които потокът на Вселенското енергийно поле
нахлува в атома. Щом част от тази складирана енергия в атома се
освободи, тя се превръща във фотон, който тогава изглежда като частица.
Различните източници наричат микрокуповете още и „монатомични
елементи“, или „ОРМУС елементи“ - информацията за тях е прекрасно
обобщена в книгата на Лорънс Гарднър „Изгубените тайни на Свещения
кивот“.
При определени обстоятелства микрокуповете очевидно
демонстрират гравитационни аномалии, в това число левитация и
свръхпроводимост. Древните са вярвали, че поглъщането на микрокуп
злато ще събуди епифизната им жлеза, а египтяните са го поставяли в
сладкиши с формата на шишарки.
Друга примамлива следа към идеята, че атомите са геометрични
модели в рамките на флуиден енергиен поток е феноменът на
квазикристалите. Това са кристали, които изглеждат точно като
Платоновите тела, за които говорим тук, в това число додекаедрона, както
и с други форми. Създават се при свръхох- лаждане на определени
комбинации от разтопени метали при много висока скорост — очевидно
улавяйки молекулите, докато се щурат между пространство-времето и
времепространството, след което те замръзват в полукристални модели.
Проблемът е в това, че тези кристали влизат в противоречие с всички
познати правила на кристалните образувания и не би трябвало да
съществуват, тъй като не можем да изградим перфектни петостен- ни
кристали от атоми, които са съставени от частици.
 Според Едгар Фуш, който твърди, че е работил в полуми- тичната
Зона 51, квазикристали са открити в останките, открити в Розуел и при
още осем подобни инцидента. Оказват се изключително здрави,
невероятно устойчиви на топлина и напълно неспособни да провеждат
електричество, въпреки че металите, които ги съставляват, обикновено са
добри проводници. Според Фуш тези квази кристали се оказват и
изключително полезни.

От строго секретните резултати от научните проучвания разбрах, че

квазикристалите са многообещаващи кандидати за съхранение на енергия,
компоненти на металната матрица, термални бариери, екзотични
обшивки, инфрачервени сензори, лазерни устройства и електромагнетици.
Някои особено устойчиви стави и хирургични инструменти са вече на
пазара.

Тук той очевидно говори за кевлара и тефлона, които, според

известна вътрешна информация, са създадени благодарение на
проучванията на извънземните технологии от падналите апарати. Според
Фуш тези кристали се оказали изключително трудни за разбиране от
учените, работещи по проекта.

Рамка от водородни квазикристали и друг материал, който не се

споменава, се оказват в основата на плазмения щит па двигателя на
кораба, разбил се над Розуел, и са неразривна част от биохимично
задвижваното превозно средство. Учените и инженерите са открили
милиарди кристалографски формации, за които не са и сънували, след
което са се опитали да разгадаят и използват технологията, открита в
кораба от Розуел и други осем извънземни апаратури, разбили се на
Земята оттогава насам. Става ясно, че и след 35 години на тайни
проучвания върху машините от Розуел онези, които се занимават с
технологиите им, все още имат хиляди въпроси без отговори. Не знам
защо, но прецениха като „безопасно“ да запознаят непосветената научна
общност с понятието за „квазикристалите“.
Дори нашият нов квантов модел не ни приближава към отговора на
въпроса как са се образували тези кристали. Изглежда, че нашите
посетители от Космоса са знаели много повече за тази наука, отколкото
знаем ние.

Скали с естествени квазикристали

В „Изгубената наука“ на Джери Василатос открих интригуваща

информация, че някои скали може би съдържат напълно естествени
квазикристали. Както става ясно, доктор Чарлз Бръш - американски физик
и химик, изучавал гравитацията през викторианската епоха, открил
някакви скални отломъци, познати като „базалти на Линц“, които падали
доста по-бавно от другите материали -с малко, но измеримо отклонение.
Докато ги изучавал, той установил, че те притежават необичайни
количества „излишна топлина“. И макар това да звучи абсолютно
налудничаво за повечето хора, изглежда напълно смислено, когато си
спомним, че ако разполагаме с правилното сцепление - за което вече
знаем, че означава правилната геометрия, - наистина можем да получим
ефект на гравитационен щит и дори бихме могли да започнем да черпим
енергия директно от времепространството.
Доктор Томас Таунсенд Браун се сдобива с мостри от тези скали и
установява, че те съвсем спонтанно отдават изненадващо висок волтаж
топлина. Дори най-обикновено докосване на камъните с жици дава
автоматично няколко миливолта, а ако се разрежат на повече парчета, при
събирането им се получава цял един волт енергия, при това напълно
безплатна. Браун констатира още, че тези скални батерии се засилват
най-много към шест часа вечерта, а са най-слаби към седем сутринта —
което показва, че светлината и топлината на Слънцето имат декохе-
рентен ефект върху енергията, която те черпят. Освен това работят
по-добре на по-голяма надморска височина, вероятно заради ефекта на
пирамидите, който съществува в планините. Други изобретатели, като
например Ходованек, независимо от Браун повтарят и потвърждават
резултатите му.
Според Василатос някои изследователи са ходили до Анди- те,
където са получили до 1,8 волта от един-единствен скален къс. Очевидно
е, че колкото повече графит има в скалите, толкова по-висок волтаж
енергия произвеждат. И което е най-хубавото, Браун установява, че те
издават два напълно различни електрически сигнала. Единият е устойчив,
но другият се мени под влияние на слънчевата активност, както и на
позициите и конфигурациите между Слънцето и Луната. Открива още че
далечните пулсации на гравитацията от космоса пораждан малки
електрически изригвания в скалите. Подобни заряди а регистрирани и в
други скални отломъци, богати на силиций Таунсенд Браун успява да
регистрира активност на пулсари \ свръхнови много преди те да бъдат
обявени от радиоастрономи те. Регистрира и слънчеви изригвания, нищо
че камъните са на пълно изолирани от радиоактивност, топлина и
светлина.
В същата книга Василатос разказва за работата на докто{ Томас
Хенри Морей - поредният непризнат учен, който очевид но открил още
по-мощна скала със същите характеристики. Мо рей говори за нея като за
„шведския камък“ и така и не съобщавг откъде го е взел. Камъкът
представлява мек, сребристобял ма териал, който той открива в два
различни региона - единият ог скална издатина в кристална форма, а
другият от мек бял прах който той събира от вагон. Когато се опитва да
използва крие тала като пиезоелектричен детектор на радиовълни,
сигналът който получава, е толкова силен, че изгаря слушалките му. Дор*
и най-големият високоговорител би изгорял, ако му пуснем много силна
музика. Морей използва този материал за създаване то на изключително
мощен уред, използващ безплатна енергия Още първият му прототип, в
което парчето „шведски камък“ е колкото циферблат на ръчен часовник,
успява да подхранва едновременно 100-ватова електрическа крушка и
655-ватова електрическа печка. Колкото по-дълбоко заземяване прави,
толкова по-ярка става светлината. През 1925 година той демонстрира тази
технология пред компанията „Дженерал Електрик“ в Солт Лейк Сити,
както и пред няколко специалисти от университета „Бригам Янг“
Аудиторията му прави всичко по силите си, за да докаже, че това е
някаква измама, поради което получава разрешение да разглоби уреда —
но не открива нищо измамно. По- късно Морей разработва прототипи,
които успяват да използват по петдесеткиловата енергия - достатъчни, за
да задвижват една малка фабрика по цял ден, всеки божи ден, без дори да
се налага да се плаща за енергия.
През 1931 година Томас Хенри Морей прави постъпки за получаване
на патент, но непрекъснато се сблъсква с отказ. А през 1939 година
Асоциацията за електрификация на селските региони изпраща „научен
експерт“ и няколко други за среща с Морей. Оказва се, че гостите носят
пистолети и възнамеряват да го убият, обаче Морей имал пушка, с която
ги прогонва. От този момент нататък сменя всички стъкла на колата си с
бронирани и осъзнава, че трябва непрекъснато да носи револвер. За
щастие след този момент вече никой не го притеснява, но и технологията
му си остава все така непризната.
По-кьсно той открива, че „шведският камък“ има и други странни
свойства. Например, свързвайки го с най-обикновен радиоприемник, той
установява, че се настройва към звуците от разговорите на хората
наоколо, както и към други обичайни дейности на доста големи
разстояния, въпреки че там няма никакви микрофони. Отива до
източниците на звуците, за да потвърди, че действително ги е уловил.
Камъните се оказват носители и на значителен целебен ефект. А през 1961
година Морей открива, че може да насочва енергийните полета,
генерирани от неговите уреди, за да създаде микрокристали (звучи ли ви
познато?) от злато, сребро и платина - и то не от какво да е, а от напълно
безполезна почва, идваща от местата, където някога са копаели за подобни
елементи. Пръст, съдържаща първоначално само 0,18 унции злато на тон,
започва да произвежда до 100 унции злато и 225 унции сребро. Оказва се,
че Морей е постигнал мечтата на алхимиците — трансмутацията, само
дето той започва с миниатюрни кристалчета злато, сребро и платина,
които вече са били в почвата, карайки ги да нарастват значително - до
размерите на семена. С помощта на подобна технология успява да
произведе олово, което се топи при невероятно високи температури, и
мед, която е изключително здрава и топлоустойчива и която той използва
за производството на лагери за високоскоростните мотори. Друга от
смесите, които той разработва, започва да се топи при още по-невероятни
температури. Според Василатос Морей се опитва да синтезира и самия
„шведски камък“, подлагайки го на изчерпателен микроанализ. От тези
резултати днес знаем, че главният компонент в камъка е ултрачист
германий, който съдържа малко и относително безобидно количество
радиоактивност, която много лесно може да бъде изолирана.
През 50-те години на XX век Артър Адамс, пенсиониран
електроинженер, открива в Уелс гладък, сребристосив материал, който
също поражда невероятни количества енергия. Когато специална батерия,
изработена от парчета от този камък, е потопена във вода, енергията става
още по-голяма. А когато камъните се вадят, водата продължава да
произвежда електрическа енергия часове наред - доста подобно на
фантомния ефект на ДНК. Британските власти изземат цялата
документация на Адамс под претекст, че го правят с цел „бъдещо
разпространение сред обществото“ Очевидно въпросното бъдеще все още
не е настъпило.

Генетична геометрия

Аминокиселините се събират, за да създадат протеини. Правилата, по

които го правят, са много сложни, а и учените не са съвсем наясно защо
определени видове аминокиселини се събират, а други не го правят.
Доктор Марк Уайт анализира тези взаимоотношения между тях и
осъзнава, че абсолютно всичко се връзва, когато разпределим
аминокиселините върху повърхността на додекаедрон.

Каква е идеалната форма за молекулата на ДНК? Двойна спирала,

разбира се. А каква е идеалната форма на двойната спирала? Додекаедрон.
Каква е идеалната форма на генетичния код? Също додекаедрон. Така,
както двойната спирала се оказа някога ключова за разбирането на ДНК,
така сега и додека- едронът се оказва решаващ за разбирането на
генетичния код. И може би дори повече.

Едни и същи геометрични закони очевидно са заложени в

квантовата механика, планетарната геодинамика и самия
живот — благодарение на факта, че Вселенското енергийно
поле има флуидна структура, а геометрията се появява там,
където има вибрации на флуиди. Пирамидите и други
тунелоподобни структури събират този поток и генерират
сцепление в съответната област, създавайки все по-изчистени
геометрични модели, с които изцеляват биологичния живот,
подобряват психичното ни здраве, регулират потока на
теченията в мантията на Земята, океаните, атмосферата и
йоносферата, за да ни предпазят от катаклизми и да засилят
твърдостта и чистотата на кристалните структури. Тази наука
може би ще проправи пътя за цяла нова поредица
технологии, базиращи се на използването на безплатна
енергия, които завинаги ще прекратят нашата осакатяваща
зависимост от нефта, и ще ознаменуват началото на нова
епоха на мир, свобода и благоденствие, за каквато дори и не
сме сънували.
 Шестнадесета глава
КАЛЕНДАРЪТ НА МАЙТЕ И ПОРТАЛИТЕ НА ИНТЕЛИГЕНТНИЯ
ЗАМИСЪЛ

Всеки астроном дължи огромна благодарност на Иохан Кеп- лер за

дефинирането на основните закони за движение на планетите. За
съжаление обаче днес като че ли сме позабравили една от най-великите му
идеи — че разположението на орбитите на планетите в нашата Слънчева
система може да се опише напълно в рамките на Платоновите тела. Но
откъде е почерпил тази идея? Дали си е негова, оригинална, или е била
заимствана от мистичните школи? Докато довършвах тази книга, открих
категорични доказателства (от един истински майстор на геометрията), че
Кеплер е бил абсолютно прав. Орбитите на планетите действително
демонстрират същите триизмерни съотношения, които виждаме и в
мрежата, опасваща Земята, в ДНК и в синтеза на протеини, а освен това и
в цялата квантова механика — или по-точно, на Платоновите тела.
В училище ме учеха, че концепцията на Иохан Кеплер за
междупланетарната геометрия е един смехотворен обрат в науката и
всъщност никога не е била доказана. Години по-късно обаче започнах да
подозирам, че той може би е бил прав - само че тогава не разполагах с
необходимите доказателства* А после, по една игра на случайността,
внезапно попаднах на онова, което търсех. Един приятел ми връчи книга и
каза: „Мисля, че ще ти хареса.“ Грабна ме още самото заглавие — „Малка
книжка на съвпаденията“ от Джон Мартино. Само броени минути след
като се зачетох в нея, осъзнах, че най-сетне разполагам с ключа за
разкриване на загадката, предадена ни от древните.

Йохан Кеплер дефинира основните закони за движението на планетите.

Вярва също така, че съотношенията между орбитите им могат да бъдат
представени чрез перфектни Платонови тела, както се вижда и на тази
илюстрация.
 Геометрията на планетарните орбити
Вече бях наясно, че в съотношенията между планетарните орбити се
регистрира изумителна хармония. Писал съм по този въпрос в
предишните си три книги, а с детайлите можете да се запознаете от моя
уебсайт. Долових и някои насоки за скрита геометрия в орбитите на
планетите и когато прочетох „Времето застива“ на Кийт Кричлоу, която
днес е изключително трудно за намиране. В книгата на Кричлоу има и
зашеметяващи снимки на камъни от неолита, разпръснати из цяла
Шотландия, върху които са издълбани перфектни Платонови тела. А в
книгата на Мартино открих последното парченце от мозайката — именно
геометрията е ключът за разгадаване на мистериите на Слънчевата
система. Става ясно, че планетите се задържат по местата си и вървят по
своите орбити според същитс онези геометрични закони, които
най-вероятно са създали атомите и молекулите, както и глобалната
енергийна мрежа. Това, разбира се, прави работата по описанието на
планетарната подредба изключително интересна. Вече можем да си ги
представим като моменти, когато всички елементи на гигантския невидим
часовник се изравняват със зашеметяваща прецизност. Но на мястото на
плоските кръгли колелца със зъбци по тях тези елементи са всъщност
Платонови тела. И когато те се подредят, може би ни поднасят ключа към
пътешествията между звездите, далеч отвъд пределите на нашата
Слънчева система, а вероятно и през доста по-големи отсечки от време,
отколкото само по няколко дена тук или там.
През ноември 2010 година принц Чарлз предложи на пазара книгата
си „Хармонията — нов поглед към нашия свят“. В нея той използва
новаторския подход на Мартино, за да защити тезата си, че всичко във
Вселената говори за наличието на някаква „граматика на хармонията“.

Бях очарован, когато попаднах на работата на един млад cneijucwucm

по геометрия на име Джон Мартино, докато учех в моето Училище за
традиционни изкуства преди няколко години. Той бе решил да проучи
подробно как планетите се сьотнасят една към друга и как моделите,
които се очертават от тях, пасват толкова добре на нещата тук долу; на
Земята... Това е повече от убедително свидетелство, че в моделите, които
откриваме в цялото съзидание, има някакво мистериозно единство. От
най-дребните молекули до най-големите планетарни „частици“, въртящи
се около Слънцето, всичко зависи за своята стабилност от едно
невероятно просто, но и изумително елегантно геометрично моделиране
— граматиката на хармонията.

Разбирането на Кеплер за планетите се анализира на стр. 12 от

книгата на Мартино така:

В търсене на геометрично или музикално решение за орбитите

Кеплер забелязва, че шест хелиоцентрични планети обхващат пет
интервала. Прочутото геометрично решение, което той прилага, е да
напасне петте Платонови тела между сферите им.

На стр. 14 нещата стават още по-интересни: „Кеплер забелязва, че

съотношенията между крайните ъглови скорости на планетите са все
хармонични интервали “ Оттам нататък Мартино ни съобщава добрите
новини така:

Два вписани пентаграма описват орбиталната обвивка на Меркурий

(9,4 %), празното пространство между Меркурий и Венера (99,2 %),
съотношението между средните орбити на Земята и на Марс (99,7 %) и
пространството между Марс и Церера (99,8 %). Три вписани пентаграма
дефинират пространството между Венера и Марс (9,6 %) или средните
орбити на Церера и Юпитер (99,6 %). Скрит модел.
Напълно вярно! Петстранният пентаграм се регистрира и в
додекаедрона с неговите петстранни стени, и в икозахедрона с групите му
от по пет триъгълника, споделящи общи точки - следователно наистина
попадаме на ценна следа.
На стр. 20 Мартино изказва интригуващата хипотеза, че макар
планетарните орбити да са елиптични, пак можем да изучим основните
пропорции, които ги държат на място така, сякаш са сферични. Това се
дължи вероятно на факта, че техните естествени сферични енергийни
полета се свиват от налягането и импулса на техните движения през
облаците газ и прах в галактиката.
Бях изумен да разбера, че ако начертаем един кръг за средната орбита
на Меркурий и подредим три такива кръга заедно, за да образуваме
триъгълник, то ако начертаем около тях кръг, получаваме орбитата на
Венера - с точност от 99,9 %. Но тъй като представляват сфери, това
изобщо не е триъгълник-това е нашият класически тристенен тетрахедрон,
най-простото от всички Платонови тела.
По-нататък, на стр. 24, Мартино предлага забележителна геометрична
диаграма за съотношенията между Земята, Венера и Слънцето. На всеки
осем земни години или на тринадесет вене- риански те се подреждат така,
че да образуват следващия ъгъл на един идеален пентаграм - с точност до
99,9 %. И което е още по-хубаво, когато разгледаме най-близката и
най-далечната точка от орбитата на Венера през този осемгодишен танц,
виждаме, че се образува още по-голям пентаграм - в перфектно
съотношение спрямо останалите. Това вероятно се дължи на Платоновата
геометрия в рамките на енергийните сфери, които обхващат пътя на
планетите - и отново благодарение на додекаедрона и икозахедрона с
тяхната петстранна симетрия.
Джон Мартино доказва перфектното триъгълно съотношение между
орбитите на Меркурий и Венера. Този триъгълник образува тетрахедрон в
три измерения.
На стр. 32 откриваме, че съществува точно геометрично съотношение
и между Земята и Луната - благодарение на работата на Робин Хийт. В
рамките на една година има между дванадесет до тринадесет пълнолуния.
Ако начертаем кръг (отново сфера) с диаметър от тринадесет единици и в
него впишем перфектна петвърха звезда, всяко от бедрата на звездата ще
бъде равно на 12,364 единици. Това е точният брой на пълнолунията за
всяка година — с точност до 99,95 %. И отново подсказва, че между
Земята и Луната съществува енергийна сфера - движенията на Луната се
направляват изцяло от въртящите се вихрови потоци на гравитацията в
рамките на додекаедрона, което отново ни връща към петстранната
симетрия.
Не можех да повярвам на очите си, когато на стр. 34 и 35 от книгата
на Мартино видях, че съотношенията между Венера, Земята и Марс се
дефинират перфектно от икозахедрон и доде- каедрон. В този случай
авторът говори директно за тези две тела и илюстрира тезата си. Както
знаем, Марс е най-отдалечената от Слънцето от тези три планета, а ако ги
накараме да се въртят в една идеална сфера, можем да сложим в тази
сфера орбитата на Венера. Разстоянието между сферата на Венера и
сферата на Марс се дефинира идеално от додекаедрон — с точност до
99,98 %. А ако обърнем същия този додекаедрон отвътре навън, за да
получил икозахедрон, вече можем да впишем в него по-голяма сфера - и
това се оказва точното разстояние на земната орбита, с точност до 99,9 %.
И ако всички тези подробности ви се виждат объркващи, можете да
прочетете книгата и да се запознаете с обясненията им. Но едно е ясно —
че между планетите съществуват съвсем ясно геометрични съотношения,
същите като онези, които виждаме в квантовата механика и глобалната
енергийна мрежа.
С всяка стъпка напред магията продължава. Когато начертаем кръга
за орбитата на Марс, можем да го поставим насред група от четири
по-големи кръга, които се докосват равномерно. Всеки от тези по-големи
кръгове е точно с размерите на средната орбита на Юпитер - с точност до
99,98 %. Това очевидно образува квадрат, който в три измерения става
куб - следователно между тези две планети е налице скрито кубично
енергийно поле, което определя точното разстояние между орбитите им и
подреждането им една спрямо друга. Мартино доказва красивите кубични
съотношения и между двете най-големи луни на Юпитер - Ганимед и
Калисто, а освен това разкрива перфектно кубично съотношение (с
точност до 99,9 %) между орбитите на Земята и Марс.
Едно от най-ярките свидетелства за наличието на геометрични
съотношения в Слънчевата система са Троянските астероиди — две групи
астероиди, изцяло включени в орбитата на Юпитер. Едната от тези групи
е точно на шестдесет градуса преди Юпитер, а другата - точно на
шестдесет градуса след него. Засега не е предложено разум но научно
обяснение за този факт. Няма никакво съмнение обаче, че това разстояние
от шестдесет градуса автоматично изкушава да започнем да чертаем
геометрични фигури, ако представим орбитата на Юпитер като идеална
сфера. Бях изумен да установя, че ако вземем сферата на юпи-
терианската орбита и впишем в нея три куба, три октахедрона или
каквато и да е друга комбинация от тези два многостена - но винаги един
в друг, в центъра получаваме сфера, която описва перфектно земната
орбита - с точност до 99,8 %.
Следват Юпитер и Сатурн, където също регистрираме точни
петстенни отношения между орбиталните им периоди. На всеки двадесет
години планетите са в съвпад, обаче всеки съв- пад се случва в нова точка
в рамките на големия кръг на общите им орбити. Ако отбележим с точки
шест подобни съвпада върху общия кръг и свържем точките, получаваме
перфектна Звезда на Давид. Това е геометрията на звездния тетрахедрон
или мер- каба, при който имаме един тетрахедрон, насочен надолу, и още
един, насочен нагоре, но слети един в друг. И тук отново Платоновите
тела продължават да вършат магията си.
Накрая, на стр. 48 и 49 откриваме още един триъгълник или
тетрахедрон в съотношението между орбитите на Уран и Сатурн. Стана
ми интересно да разбера, че радиусът на орбитата на Сатурн е равен на
обиколката на орбитата на Марс - с точност до 99,9 %, а пък обиколката
на орбитата на Сатурн е същата като диаметъра на орбитата на Нептун. И
за да не се почувства пренебрегнат Плутон, на стр. 50 виждаме, че
„орбиталният период на Нептун е два пъти колкото този на Уран, а
орбиталният период на Уран е две трети от този на Плутон“. Това
означава, че цялата Слънчева система се ръководи от поредица от
перфектни геометрични съотношения, много от които се свързват
директно с Платоновите тела. Както казва принц Чарлз: „Това, разбира се,
би могло да е и съвпадение, но съотношението е толкова перфектно, че
неминуемо поставя под въпрос традиционното ни схващане, че обитаваме
Вселена, която е плод на случайността...“
 Това вече окончателно ме шокира. От петнадесет години съм усещал,
че отговорът е точно такъв, обаче всички останали книги по свещена
геометрия, които бях прочел, до една заключаваха, че мечтата на Кеплер в
крайна сметка се оказва неосъществима. Сега обаче започнах да си давам
сметка, че авторите им просто не са поработили достатъчно упорито, за да
потърсят истината. Единствено Джон Мартино си е свършил добре
работата и е успял да подреди всичко. Вече знаех, че галактиките се
събират в масивни свръхкупове и че тези свръхкупове незнайно как се
подреждат в гигантски октахедрони. Тези октахедрони образуват
матрица, повтаряйки се отново и отново на огромни разстояния.
Космическият прах и газ в най-далечните подстъпи на Вселената
също се групира във формата на октахедрон. По-ната- тъшният анализ
разкрива наличие и на додекаедрон в космическия прах. Става ясно, че
тези закони наистина важат за цялата Вселена, за всички размери - от
най-голямото до най-малкото.
Ако на този етап вече се почесвате по главата и се чудите защо
изобщо ви занимавам с това, позволете ми да изясня. Вече се запознахме с
достатъчно доказателства, че дванадесетте главни точки на завихряне,
открити от Сандерсън, представляват директни портали към
времепространството. Прекалено голям брой кораби и самолети са
регистрирали странни светлини насред водата или в небето, преживели са
необясними изключвания на апаратурите, спонтанно са се придвижвали
напред или назад във времето, попадали са във времепространствени
тунели или просто напълно са се дематериализирали, изминавайки един
пълен кръг във времепространството. А ключът към всички тези загадки
— както древните открай време са знаели - е в геометрията. Или както се
казва в тази наука: „Бележим точката с X.“

Съвпадите се превръщат в портали към звездите

Вече разполагах с неоспоримо доказателство, че същите триизмерни

геометрични съотношения са налице и при орбитите на планетите. Това
означава, че планетарните съвпади са нещо много повече от дати в
календара. При подрежданията на планетите се подрежда и гигантската
междупланетарна геометрия, която умножава многократно енергията и
създава много по-голямо сцепление тук, на Земята. Колкото
по-хармонична е подредбата между тези скрити геометрични енергийни
модели в
Слънчевата система, толкова по-голяма е енергийната кохерент- ност - и
толкова по-голяма е вероятността за директни пътувания във
времепространството.
Древните очевидно са били напълно наясно, че в определени
моменти някой конкретен геометричен възел на Земята ще застане в
съвпад с други геометрични модели из Слънчевата система - и точно
тогава настъпва времето на магията. А после, ако си построил пирамида
или дори само каменен кръг, можеш да генерираш още по-голямо
сцепление - както разбрахме от руските експерименти с пирамидите. (Да
си припомним, че когато руснаците заредили камъни в пирамидата, а след
това подредили тези камъни около житна нива, в пространството между
камъните се регистрирало много по-голямо сцепление. Следователно, ако
заредим камъните, образуващи Стоунхендж, бихме могли да получим
същия ефект. А дори и изобщо да не сме ги заредили, чрез самото им
подреждане в кръг бихме могли да обуздаем и концентрираме енергията
на Земята - като създадем модел на завихрянето.) От вътрешни източници
знам още, че именно тези подреждания са тайните на алхимията. Оловото
наистина ще се превърне в злато чрез някои методи, обаче първо трябва
да знаеш кога да го направиш. Само когато Земята и Слънчевата система
излъчват подходящите кохерентни честоти, ще може да сработи тази
древна наука „Ал-Кемит“ - буквално „Науката на Египет“.

Нов поглед върху календара на майте

Майте очевидно са били общество на строителите на пирамиди или

най-малкото са наследили всички свои традиции от култура, посветена на
издигането на пирамиди. Лично аз не вярвам, че човешките
жертвоприношения имат нещо общо с оригиналните основатели на
цивилизацията на майте - те просто представляват крайния резултат от
един дълъг период на разруха, отдалечаващ се все повече и повече от
началото. Много е възможно древните основатели на цивилизацията на
майте да са били наясно, че е напълно възможно да левитираш големи
каменни блокове, да се телепортираш през пространството и дори да
пътуваш във времето, когато геометрията на Земята се подреди
подходящо спрямо геометрията на Слънчевата система. Много вероятно е
една от главните причини за построяването на пирамидите да е била
сдобиването с генератор на насочена енергия, така че при всеки от тези
планетарни съвпади или подходящи геометрични разположения те да
могат да черпят от създалата се енергия. И ако всичко това е вярно, то
тогава е напълно логично да са проявявали особен интерес към
проследяване орбитите на планетите, при това с максимална точност.
Свидетел съм на не един и двама скептици, нападащи безмилостно
календара на майте и определящи го като безсмислени глупости. А дори
когато някои пишат за него с благосклонно отношение, изтъквайки, че
крайната дата от 2012 година е наистина знаменателно събитие, надали си
правят труда да огледат числата в този календар, за да проверят дали
изобщо значат нещо. Защото въпросите, които поражда този календар, са
много. Например защо майте са броили всички тези цикли, които съвпадат
толкова перфектно? Защо не са броили просто земните дни, лунните
месеци и земните години, задоволявайки се само с тях? Лично аз
подозирах, че ако си свърша добре работата, бих могъл да открия, че
майте са имали сериозна причина да броят всичките тези цикли — и се
оказах напълно прав.
Майте, както и редица други култури от Мезоамерика, разделят времето
на периоди от по двадесет дена, като дават на всеки един от тези двадесет
дена имена. Самият период се нарича „Iвиентена!“ в редица индиански
култури от предколумбовата епоха. В календара на майте го откриваме и
като „винал“ Както става ясно, този цикъл е изпълнявал същата функция,
както нашата съвременна календарна система. Осемнадесет винала от по
двадесет дена образуват 360 дена, или „тун“ После следват пет
„безименни дни“, наречени „немонтеми“ в редица култури и „Iвайеб“ в
календара на майте, с които се получава типичната земна година от 365
дена. Така се получават осемнадесет месеца от по двадесет дена годишно
плюс петте безименни дни. Цялата тази система на преброяване на
земната година е известна като „Хааб“ Интересното е, че безименните дни
се считат за много опасно време, когато границите между света на
смъртните и отвъдните селения се размиват. Смята се, че през този период
в света нахлуват разнообразни зложелателни духове, които често
причиняват големи беди. Ако трябва да дадем свръхестествено обяснение,
това вероятно е последица от изтъняването на воала между
пространство-времето и времепространството. Интересното също така е,
че ако приемем, че тези 360 дена представляват идеална сфера -
хармонична геометрия, то тогава петте безименни дни са времето, където
симетрията се губи, а оттам се нарушава и целостта, сцеплението.
Двадесетдневният цикъл се счита за астрологична система, в чиито
рамки всеки от тези дни си има специфични особености. Дори самата
бройна система на индианците е двадесетична, така, както нашата пък е
десетична. И въпреки прецизното проследяване на Хааб, или слънчевата
година, те следват паралелно с нея и други цикли. Макар да изброяват
двадесетте дена като виентена или нивал, дават номер и на всеки от дните,
който наричат цикъл „трецена“ Странното е, че там числата стигат едва до
тринадесет, а на четиринадесетия ден броенето отново започва. Това
означава, че циклите от двадесет дена и тринадесет дена си съвпадат едва
на 260-я ден - или тринадесет пъти по двадесет. Този 260-дневен цикъл
пък е известен като „цолкин“ и се счита за най-древната и най-важна
система за отброяване на времето в целия мезоамерикански регион, тъй
като се появява много по- рано и от първите му описания от страна на
майте.

Дешифриране на 260-дневния цикъл „цолкин“

j

Бяха ми необходими години едва ли не детективска работа, докато

открия отговора на въпроса защо древните са се интересували толкова
много от тези цикли. И го открих едва в края на 2009 година, докато
организирах бележките си по тази книга. Професор Робърт Пидън от
научния факултет на университета „Дийкън“ Австралия, разбулва
мистерията на числата и записва своите открития още през 1981 година,
но така и не публикува резултатите. Появяват се онлайн едва през 2004
година, но въпреки всичко успяват да отговорят на въпросите ми съвсем
навреме. Накратко казано, цикълът цолкин е върховният цикъл, който
свързва всички планетарни орбити и тяхната геометрия под един общ
знаменател — или най-малкото планетите Венера, Земята, Марс, Юпитер
и нашата Луна. Освен това той е единственият цикъл, по-малък от сто
години, който може да изпълни тази функция с точност, много по-голяма
от един ден на всеки сто години.
И ако това ви звучи объркващо, позволете ми да обясня как сработва.
Ако съберем петдесет и девет цикъла цолкин. получаваме точно
четиридесет земни години, с точност до 99,6 %. Четиридесет и шест
цолкина са равни на 405 лунни месеца с точност до 99,7 %. Шестдесет и
една венериански години са равни на 137 цолкина- с точност до 99,2 %.
Три цол кина ни дават една марсианска година - с точност до 97,2 %. И
накрая, 135 цолкина правят осемдесет и осем юпитериански години — с
точност от 99,7 %. Когато видях всичко това, буквално ахнах - а надали
някой от онези, които напоследък пишат за календара на майте и изнасят
лекции за него, го знаят. Във връзка с тази бройна система Пидън цитира
Коу от 1966 година:

Как изобщо се е достигнало до подобен период от време и до днес си

остава загадка, но пък приложението му е повече от ясно. Всеки отделен
ден си има своите собствени прокоби и асоциации, а безмилостният ход
на двадесетте дена е действал като своеобразна машина за предсказване,
управляваща съдбините на майте и въобще на всички народи на
някогашно Мексико.

По-нататък Пидън обяснява това със свои думи:

За проследяване на Луната числото 260 се оказва доста по- точно от

числото 360. То е далеч по-задоволително и за проследяване хода на
Венера и Марс. То е най-добрият избор за проследяване цикъла на
Юпитер, както и единственият избор за едновременно проследяване на
всичките пет цикъла... Тези действителни астрономически съотношения
са сами по себе си напълно достатъчни, за да докажат астрономическата
основа на календарната система в Мезоамерика.

Двадесетгодишният цикъл „катун“

Следващият цикъл, който майте проследяват, се нарича „катун“ и се

състои от двадесет 360-дневни туна или общо 7200 дни. Това е малко
по-малко от двадесет години и само петдесет и четири дена по-малко от
съвпада на Юпитер и Сатурн. Една от първите книги за тези древни
мистерии, които прочетох, бе „Предците ни са дошли от далечния
космос“ на Морис Шат- лен. Той установява, че съвпадът Юпитер -
Сатурн е свързан и с редица други цикли из нашата Слънчева система.
Според него правилният катун би трябвало да бъде 7254 дена, за да
съвпадне напълно със съвпада на Юпитер и Сатурн - нещо, което според
мен не е вярно, но все пак едва ли е случайно, че двете неща са толкова
близки. Най-малкото е налице категоричен резонанс. Когато се замислим,
че земната орбита е само малко над пет дена от идеалните 360 дена
годишно, че прецесията на равноденствията е малко по-малко от
идеалната хармонична стойност от
25 920 години, а съвпадът между Юпитер и Сатурн е само петдесет и
четири дена повече от перфектните 7200 дена, вероятно бихме могли да
потърсим причината в някоя катастрофал- на планетарна експлозия в
настоящия Астероиден пояс - както твърди убедително доктор Том ван
Фландрен. Дори и след по- добно събитие Слънчевата система пак би си
останала хармонична, но вероятно не чак толкова, колкото е била някога.
Много е възможно всички тези цикли да се ръководят от галактични
енергийни полета, а Слънчевата система малко да е излязла от синхрон с
галактиката... поне засега.
Ето какво има да каже Шатлен относно този цикъл:

За майте катупьт от 7254 дена е бил не само мярка за време, но също

така и астрономическа единица за изразяване на синодичните периоди на
въртене на планетите — или броят на дните, необходим на всяка планета
да се подреди на една линия със Слънцето и Земята. Например 5 катуна са
били равни на 313 завъртания на Меркурий, 13 катуна са били равни на
121 завъртания на Марс, а 27 катуна са били равни на 7 завръщания на
Халеевата комета.

Обърнете внимание, че Меркурий отсъства от анализа на Пидън, а

Марс е най-слабото звено от междуцикличните връзки, но при Шатлен
всичко се подрежда перфектно. Важно е да подчертаем, че Шатлен е бил
директор комуникации на програмата „Аполо“ на НАСА и изключително
добре запознат с подобни сложни изчисления. Тук е мястото да спомена
също така, че три различни вътрешни лица, с които разговарях (всяко от
които изрично настояваше, че е работило със строго секретна
информация), ми казаха, че Земята притежава естествен двадесетгодишен
цикъл, който образува пряка връзка между различните времеви периоди.

Четиристотингодишният цикъл „бактун“

Двадесет катуна от по 7200 дена правят бактун, който съдържа 144

000 дена или 394,3 години. В „Отвъд 2012“ Джеф Стрей изтъква, че това
число е много близо до времето, което е необходимо на земното ядро да
извърши едно пълно завъртане. Да не забравяме, че земното ядро се оказва
додекаедрон, изхождайки от най-точните системи за моделиране, с които
днес разполагаме. Любопитното е, че едва през 1996 година разбрахме, че
ядрото се върти малко по-бързо от останалата част от Земята, тоест му
трябват почти четиристотин години за завършването на един цикъл.
Докторите Ксяодон Сонг и Пол Ричардс от факултета по земни науки на
Колумбийския университет откриват, че в земното ядро има една почти
вертикална линия, по която сеизмичните вълни се движат много по-бързо,
отколкото където и да било другаде. Тази линия е с наклон около десет
градуса спрямо оста на въртене на Земята, което води учените до
заключението, че земното ядро всъщност се намира на ос, малко
по-различна от външните пластове на планетата. След като проучват
тридесет и осем земетресения в периода между 1967 и 1995 година, както
и други сеизмични данни, Колумбийският университета излиза със
следното прескомюнике:

Доктор Com и доктор Ричардс изчислиха, че в рамките на година

вътрешното ядро на Земята се завърта с един градус дължина повече от
мантията и кората на Земята. Вътрешното ядро прави едно пълно
завъртане в Земята за около 400 години.

Дали пък това не е числото, което проследява календарът на майте?

Нека да помислим по въпроса. Ядрото е додекаедрон. То е три четвърти
от размерите на Луната и почти тринадесет пъти по-плътно от водата,
което означава, че има маса с 30 % повече отколкото масата на Луната.
Когато се замислим за ефекта, който оказва Луната върху океаните,
създавайки приливите, става ясно, че мощта на ядрото не е никак
по-малка. И тъй като ядрото е перфектен додекаедрон, това означава, че
то може би също създава своите времеви портали. Много е вероятно
„естествените портали към звездите“ да се появяват най-често там, където
геометричните точки на завихряне от земната повърхност се изравнят със
съответните точки от геометрията на ядрото. Щом за изминаването на
пълен кръг във вътрешността на Земята са необходими близо
четиристотин години, то тогава всеки от дните в този
четиристотингодишен цикъл ще бъде различен по отношение на
позицията си. Вероятно точно затова майте са използвали бактума като
свой най-дълъг цикъл - с изключение на самия календар, разбира се.
Идеята е съблазнителна, но ако наистина е вярна, то тогава би трябвало да
се очаква, че този че- тиристотингодишен цикъл прави и нещо друго,
което подлежи на измерване. В такъв случай бихме могли окончателно да
си изясним защо древните са проявявали такъв голям интерес за
проследяване на този цикъл. Едно проучване на Такеси Юкута- ке от 1971
година като че ли изяснява нещата.

Периодите на затопляне и охлаждане на Земята настъпват циклично.

Това се знае отдавна, както и фактът, че кратките цикли от около 40
години съществуват в рамките на големите цикли от 400 години, които на
свой ред съществуват в още по-дългите гщкли от двадесет хиляди години,
и т.н.

Кратките цикли от четиридесет години са, разбира се, точно два

катуна - което отново пасва прекрасно с циклите от календара на майте.
Още през 1971 година Юкутаке си дава сметка, че не само съществуват
400-годишни цикли на затопляне и охлаждане на Земята, но също така и
древни промени в ротационната скорост на земното ядро, поради които то
прави едно пълно завъртане за около 400 години. (Както вече казахме,
това е доказано окончателно през 1996 година, но очевидно и преди това е
имало достатъчно насочващи доказателства в тази посока.) Поради това
Средновековният период на затопляне е продължил от 1000 до 1400
година, Малката ледникова епоха е траела от 1400 до 1900 година, но
обратът започва още през 1800 година - съвсем навреме за цикъла. Това
означава също така, че в момента сме в средата на поредния цикъл.
Изминали са двеста години, откакто Земята е започнала отново да се
затопля. Това също така означава обаче, че съвсем скоро температурите
ще започнат отново да падат, тъй като почти сме преминали върха на
кривата - и нищо чудно вече да сме свидетели на това.
Открих още по-убедителни доказателства в работата на финландския
учен Тимо Нирома, който проучва идеята слънчевата активност да е
свързана по някакъв директен начин с планетарните цикли. Например
Юпитер има 11,86-годишен цикъл, а общоприетата средна стойност за
един цикъл на слънчевата активност е 11,1 години. Нирома често използва
„данните от Ела- тина“ — което означава, че проследява ежегодните
вариации в степента на радиация, които откриваме в 680 милиона
годишно- то парче скала, открито в Елатина, Южна Австралия, през 1982
година. В него се съдържат 9,4 метра линии, обхващащи общо
деветнадесет хиляди години. Именно от това парче, а и от други
източници е регистриран и двестагодишен цикъл на слънчевата активност.
Именно слънчевата активност се смята за предизвикваща цикличните
промени в температурите на Земята,

Историческите данни очевидно сочат, че 200-годиишата цикличност

е налице най-малко от 200 г. н.е. насам. Така четните векове се оказват
студени, а нечетните — топли - не с точност до цяла година, но с
относително близка на пея.

Нирома цитира най-малко пет различни научни проучвания,

доказващи двестагодишна цикличност в количеството на слънчевата
активност, достигащо Земята. Но не трябва да забравяме, че това може и
да не е точно слънчев цикъл. Възможно е въртенето на геометричното
ядро на Земята да определя количеството слънчево лъчение, което може
да достигне до защитния щит на Земята за определено време. Възможно е
геометричните съотношения на ядрото да водят до повишаване или
падане нивата на слънчево лъчение и на средните температури на Земята
за периоди от по двеста години - може би чрез промяна на проводимостта
на магнитосферата.
Невероятно е, когато си дадем сметка, че майте очевидно са следили
същия този земен цикъл в продължение на хиляди години. Но е малко
вероятно да са се интересували единствено от дългосрочното затопляне
или застудяване. Но предвид факта, че системата показва още и
моментите на отварянето на времевите портали, цикличността на майте
вече придобива съвсем нови измерения. Да не забравяме, че в този нов
физичен модел са налице множество геометрични тела, които трябва да
съблюдаваме, както и тяхното напасване. Земното ядро е само едно от
множеството геометрични тела, които трябва да следим. Нищо чудно да
има и други, появяващи се в различните земни пластове, но изключително
трудно за регистриране от нашите учени на този етап. Всяко от тях
вероятно си има различен период на въртене. От друга страна, може и да
има начин да ги локализираме - като изучим ефектите им.

Факторът „временен локален риск“

Има ли и други доказателства, че календарът на майте може би е
използван за проследяване на времевите портали? Изглежда, че има. През
1998 година двама немски учени - Гразня Фосар и Франц Блудорф, правят
изумително откритие. В енергийните полета на Земята откриват
вертикална линия, която с въртенето си изминава 1,86 градуса дължина на
ден в продължение на общо 194 дена. Два такива цикъла правят 388 дена.
Причината, поради която тази линия е толкова важна, е, че ако се случим
на погрешното място на Земята, когато тя мине през нас (или на
правилното - зависи от това какво искаме да правим), се отваря
времепространствен портал.
Идеята за този цикъл хрумва на Фосар и Блудорф, след като
забелязват, че в един и същ регион се случват четири различни самолетни
катастрофи. Безславното разбиване на „ТУА 800“ става над океана южно
от Лонг Айлънд на 17 юли 1996 година. Няколко свидетели, включително
и хеликоптер на крайбрежната охрана, съобщават, че са видели как към
самолета лети някакъв ярък предмет и се сблъсква с него, при което
машината избухва във въздуха и всички в нея загиват. Любителите на
теориите на конспирацията заключават, че това е било някакъв вид военна
ракета, но нищо чудно всъщност да става въпрос за сферичен портал от
енергия, изливаща се върху Земята - както ще говорим по-нататък. На 9
август 1997 година полет „Суисер 127“ едва не се сблъсква с друг
неидентифициран ярък обект в същия регион - южно от Лонг Айлънд.
Времето между двата инцидента е точно 388 дена.
 Фосар и Блудорф вече проучват други два инцидента, случили се
край Пегис Коув, близо до източното крайбрежие на Канада - всъщност на
не чак толкова голямо разстояние североизточно от Лонг Айлънд.
„Суисер 111“ докладва за пушек в кабината, опитва се да направи спешно
приземяване, но се разбива, убивайки всичките 229 души на борда си -
това става на 2 септември 1998 година. Само пет дена по-късно „БЕЛЕР
188“ също докладва за пушек, но този път в кухнята, и е принуден да се
приземи по спешност — и този инцидент се случва на съвсем малко
разстояние източно от първата катастрофа, която е преди по-малко от
седмица. Именно тези две събития, случили се в един и същ район и с
такъв малък интервал от време подсказват на двамата учени, че тук
очевидно става нещо. След това забелязват 388-дневния интервал между
другите две катастрофи, а изненадата им нараства още повече, когато си
дават сметка, че между двете катастрофи на самолетите на компанията
„Суисер“ има 389 дена.
Оттук те успяват да изчислят, че някаква права, вертикална линия
невидима енергия очевидно пълзи през северното полукълбо,
изминавайки по 1,86 градуса дължина на ден - за общо 194 дена. Като
проследяват тази линия и изчисляват къде точно е била през съответното
време, те регистрират още девет различни катастрофи на самолети, пряко
свързани с нейната позиция. Наричат явлението фактор на „временния
локален риск“, като признават, че нямат никаква представа какво го
причинява.
Бях изненадан, че Фосар и Блудорф не са продължили с изчисленията
си, но също така и се зарадвах, защото това ми даваше възможност да
преоткрия неща, които някога, много отдавна, сме знаели, но сме
забравили. Убеден съм, че при по-нататъшен анализ ще открием сферичен
пласт в Земята, който се върти бав- но, за период от 194 дена, и че той ще
има геометрична структура, например додекаедрон, който, след
проследяване, ще ни разкрие кога се отварят порталите. Вероятно има и
начини да направим потоците на Вселенското енергийно поле видими -
както очевидно са умеели да правят древните.
Ако нашият модел е правилен, то тогава цикълът на временния
локален риск би могъл да бъде и перфектно подразделение на орбитата на
Земята. Веднага щом се сдобих с числата, установих, че за 17 земни
години (от по 365,2422 дена) има 16 цикъла от по 388 дена и 32 цикъла от
по 194 дена. Съотношението 17 към 16 със сигурност изглежда като
дългосрочна геометрична връзка между орбитата на цикъла на временния
локален риск и въртенето на Земята. Но къде е мястото тук на календара
на майте? Не след дълго се сблъсках с нова изненада. Цикълът бактур от
календара на майте е дълъг 144 000 дена, а това са почти точно 742
цикъла на временния локален риск за същия период. Резултатът стават
точен, ако закръглим цикъла на временния локален риск на малко над
194,07 дена, което като че ли е по-точно изчисление за един цикъл. Това
означава още, че на всеки 20-годишен катун имаме по 37,1 цикли на
временния локален риск и 371 такива на всеки десет катуна - или
приблизително 200 години.
Сред най-важните изводи е този, че това е само един от цяла
поредица геометрични енергийни модела, намиращи се в Земята, които се
съчетават по различно време и създават мощни ефекти — в това число
портали във времепространството. Този цикъл има пряко влияние върху
физическата материя, на всеки седемнадесет години се изравнява
перфектно със земната орбита и пасва идеално с календара на майте.
Дефиниран е чрез проучване на различни видове сривове в апаратурите и
странни въздушни феномени. И навежда на мисълта, че майте наистина са
използвали своя календар за проследяване на времевите портали или
най-малкото в ранните дни на своята цивилизация. Изводът се налага от
факта, че гигантският додекаедрон в недрата на Земята прави едно пълно
завъртане всеки път, когато календарът на майте достигне края на един
бактун.
Според мен това е само началото, което бихме могли да открием,
като се заровим в доказателствата и цифрите. Засега нямаме представа за
точния геометричен модел, който отключва всички тези ефекти, но
въпросът си остава един от главните, към които си струва да се стремим.
Предвид потенциалните опасности от случайни катастрофи, повече от
важно е тази информация да не бъде задържана. Чрез проследяването на
цикъла на временния локален риск могат да бъдат спасени стотици
невинни хора, а всичко това не изисква нищо друго, освен преначерта-
ване на въздушните коридори около потенциалните проблемни точки,
особено когато се случи това да е точка на завихряне в мрежата.

Цикълът от 5125 години от календара на майте

Последният цикъл от календара на майте, който трябва да

разгледаме, е продължителността на самия календар. За да получим
числото му, събираме тринадесет бактуна, което прави общо 1 872 000
дена или приблизително 5125 години. Пет календара на майте правят
приблизително 25 627 години, което е забележително близо до
прецесията на равноденствията или Великата година. През 2000 година
Международният астрономически съюз фиксира прецесията на 25 771,5
години малко над 144 години повече от петте цикъла от календара на
майте. Това определено е интересно, но дали означава нещо? Според мен
то е повече от важно, но ще стигнем и до това. Дали съществува нещо
интересно и измеримо, което е пряко свързано с цикъла от 5125 години?
Лони Томпсън - гласиолог от щатския университет на Оха- йо,
установява, че преди около 5200 година на Земята е имало драстични
климатични промени, доста подобни на онези, на които в момента сме
свидетели. Достига до това число благодарение на „планините от данни,
почерпени от анализите на ледниците, и прецизния преглед на понякога
не особено ясни исторически хроники“. Прескомюникето обобщава
най-добре резултатите:

Като професор по геологични науки от университета в Охайо и

изследовател от Полярния изследователски център „Бърд“, Томпсън
посочва маркери, които сочат, че преди 5200 години климатът па
планетата пи се е променил рязко, с драстични последици.

В прескомюникето се долавят и намеци, че това е някакъв цикъл, тъй

като в заглавието четем още: „Доказателствата сочат, че историята често
се повтаря “ Очевидно е, че днес сме свидетели на климатични промени,
доста сходни на онези, случили се преди 5200 години. Според Томпсън
причината за това се крие в слънчевата активност.

Доказателствата сочат, че преди около 5200 години слънчевата

активност първо спада драстично, а после, за съвсем кратък период, се
вдига рязко. Според Томпсън именно тези резки вариации в слънчевата
активност са отключили климатичните промени, които той съзира в
мострите си... „Всеки разумен човек би се съгласил, че все още не
разбираме цялата сложност на климатичната система и тъй като не я
разбираме, би трябвало да бъдем изключително внимателни с нейното
манипулиране. Всички доказателства сочат, че в момента сме на прага на
драстични климатични промени. “

За мен е повече от любопитно, че количеството на слънчевата

радиация първоначално е спаднало рязко, а после, за съвсем кратко
време, рязко е скочило. Ако календарът на майте проследява естествен,
дългосрочен земен цикъл, то тогава може би единственото, което се
променя, е проводимостта на енергийните полета на Земята, а не на
Слънцето. Вече обосновах тезата си за връзката между 400-годишния
цикъл на слънчевата активност, бактуна от календара на майте и
ротацията на земното ядро. А сега доктор Томпсън открива, че някога са
настъпили драстични, глобални климатични промени, при това само 75
години преди началото на календара на майте - „Дългия цикъл“. Това е
безкрайно интересно, но подобна връзка никога не би хрумнала на
ортодоксален учен. Дори и да посмее да изкаже подобна хипотеза, той би
бил най-малкото осмян, а кариерата му - съсипана.
Досега не съм срещал някой от учените, посветили се на анализа на
календара на майте, да сочи подобна връзка, но тя е повече от ясна —
съществуват убедителни доказателства, че тази древна система не е само
торба с глупости, а проследява съвсем реални изменения в нашата
Слънчева система. Освен това, ако числата на Томпсън са правилни и
точната стойност е по-близо до 5200 години, то тогава пет от циклите на
климатичните промени, които е открил, ще направят общо 26 000 години,
което е само с 80 години повече от идеалния цикъл от 25 920 години.
Много е вероятно да преоткриваме тайните механизми, скрити зад
това поклащане на земната ос, което е било така интересно за древните.
Възможно е резкият спад на слънчевата активност, последван от рязкото й
засилване, да имат директни енергетични ефекти върху съзнанието и дори
биологичната еволюция - както вече казахме. Но дали тук става въпрос
само за земни цикли, или съществува и друг модел, който бихме могли да
свържем със Слънцето? Може би Морис Котерел вече е открил отговора.

Цикълът на слънчевите петна

Морис Котерел забелязва, че при екватора си Слънцето се върти

по-бързо - със скорост от около двадесет и шест дена - за разлика от
тридесет и седемте дена, които са му необходими за завъртане при
полюсите. Той пуска тези числа в един суперкомпютър и установява, че
за изравняването на тези цикли са необходими 18 139 години. Така
открива един дългосрочен слънчев цикъл, който никой в наше време не е
откривал. Както доказва в книгата си „Пророчествата на майте“ в
съавторство с Адриан Жилбер, налице са убедителни доказателства, че
майте също са били наясно с този дългосрочен цикъл на Слънцето и са го
проследявали със завидна прецизност. Аз пък писах за това в моята първа
безплатна онлайн книга „Движението на епохите“. Тъй като периодът от
18 139 години е твърде дълъг, нещо ме накара да проуча това число и да
проверя дали няма някаква връзка с прецесията на равноденствията. Ако е
така, би могло да се окаже, че прецесията е част от един по-голям цикъл,
засягащ цялата Слънчева система - цикъл, ръководен от самото Слънце
или може би дори от галактиката, действаща чрез Слънцето.
Но дали съществува връзка между прецесията и слънчевия цикъл на
Котерел? Открих отговора, като разгледах значението на числото 52,
което се появява непрекъснато в системата на майте. То представлява
числото двадесет и шест, умножено по две, а в цикъла цолкин има 260
дена. Освен това за изравняването на цикъла цолкин и за 365-дневния
хааб са необходими точно петдесет и две години. Този петдесет и две
годишен цикъл е бил наричан „Завъртане на календара“ и майте са
считали края му за период на упадък и хаос. Когато това време
настъпвало, те с нетърпение чакали да видят дали боговете ще ги дарят с
още петдесет и две години. Когато си имаме работа с цикли, си имаме
работа и с хармония. Например можем да добавим допълнителни нули
към конкретен цикъл, но той пак ще си остане със същите основни
вибрации - така петдесет и двете години от Завъртането на календара се
хармонизират перфектно с 5200- те години. А това пък е точният цикъл,
през който, както Лони Томпсън открива, се е случила последната
драстична климатич- на промяна на Земята, а освен това и е много близо
до дългия цикъл на майте - от 5125 години.
 Ще кажете, какво общо има това с цикъла на Котерел? Съберете
четири цикъла от по 18 139 години и ето че ще получим 72 556 години. А
после, ако към това добавим още 5200 години, получаваме 77 756 години,
което е почти точно три цикъла от по 25 920 години. (Излиза три цикъла
от по 25 918,6 години, тоест само 1,4 година от абсолютната точност.)
5200-годишният цикъл е приблизителната дължина на календара на майте
и се оказва цикъл на драстични климатични промени на глобално ниво.
Числото петдесет и две се появява систематично в бройната система на
майте — а системите на майте е синхронизирана перфектно с хармонията
на Слънчевата система. Така тази единица от време, равна на 5200 години,
би могла да бъде основна за някоя още по-голяма система, която обхваща
още по-дълги периоди от време. Подобни дългосрочни цикли се
ръководят от самата галактика. Така прецесията на равноденствията би
могла да се окаже не някакво си случайно потрепване на земната ос в пътя
й из галактичната равнина, а част от Великия часовник, ръководещ цялата
Слънчева система и задвижван от могъщите геометрични енергийни
полета.

Проследяване на порталите

Майте безсъмнено са проявявали голям интерес към проследяването

на тези цикли. Цикълът на временния локален риск причинява странни
електрически проблеми, които карат самолетите или да експлодират, или
да се разбиват на земята, или да губят контрол върху апаратурите си.
Най-малко в два отделни случая са наблюдавани ярки топки светлина — а
това може би е първата ни следа за водовъртежа между паралелните
реалности на пространство-времето и времепространството. Майте са
левити- рали камъни, за да изграждат безбройните си пирамиди - вероятно
чрез създаване на сцепление по метод, доста сходен на метода на
тибетските монаси. Може би майте също са били принудени да чакат
подходящото подреждане в геометрията на Слънцето, планетите и
енергийните модели на самата Земя, за да са сигурни, че всичко ще стане
добре. Щом ефектът на временния локален риск се придвижва с 1,86
градуса дължина на ден, това означава, че на всеки двадесет и четири часа
изминава около 205,50 километра, а на час - по около 8,5 километра, ако
използваме като отправна точка обиколката на Земята от полюс до полюс.
Ако приемем, че самият водовъртеж е с широчина около тридесет и два
километра (числото е напълно произволно, защото все още не съм
изчислил действителните размери), това означава, че разполагаме само с
четири часа, ако искаме да отворим портал във времепространството и да
направим пътуване във времето. Но, от друга страна, ако много държите
да приложите на практика всичко това, сигурен съм, че ще се постараете
да го изчислите с точност - тъй като ако не се върне в определеното време,
човек би могъл да остане оттатък завинаги.
 От друга страна, ако просто се върнете на същото място, откъдето сте
тръгнали, то тогава няма да е изминало никакво време. Само ако се
върнете от различна точка, ще можете или да скочите в бъдещето, или да
се измъкнете към миналото - в зависимост от избраната посока. Освен
това, ако разполагате с огромна група хора, събрани за церемония около
пирамида - за да помагат с енергията си, - този ефект би могъл да бъде
още по- силен, така че можете да имате още по-голям успех в отварянето
на портала. Не забравяйте обаче, че това е наука за сцеплението, която
причинява невероятно количество кристализация и въртене във
Вселенското енергийно поле, така че собствените ни мисли имат директно
въздействие върху този процес.
Доказателства за „естествени звездни портали“ в открития космос
През 2008 година НАСА съобщи, че на всеки осем минути между
Слънцето и Земята се образува портал, който позволява проникването на
слънчевите частици. Всеки такъв магнитен портал е широк колкото самата
Земя и съвсем доскоро учените за нищо на света не биха повярвали в
съществуването на тези портали. Доктор Дейвид Сибек от Центъра за
космически полети „Годар“ обяснява това мистериозно ново откритие
така:

Доскоро си мислехме, че връзката между Слънцето и Земята е

постоянна и че слънчевият вятър може да се озове в близост до планетата
ни всеки път, когато е активен... Но се оказа, че грешим. Връзките изобщо
не са стабилни. Често са кратки, неочаквани и много динамични. Преди
десет години за нищо на света не бих повярвал в съществуването им, но
сега доказателствата са неоспорими.

През 2008 година учените от Националната лаборатория „Оук Ридж“

провеждат компютърна симулация, която открива „безброй потоци тъмна
материя в ореола на Млечния път, както и още субструктури в рамките на
всеки субореол... Всяка суб- структура си има своя субструктура, и
т.нТези „потоци тъмна материя“ биха могли да представляват видими
енергийни сигнатури за естествени звездни портали, които преминават
между звездите. Отново през 2008 година учени от Швейцария, Франция
и Съединените щати откриха неочакван плазмен поток между съседни
обекти в галактиката. Откритието става съвсем случайно.

Наскоро изследователите откриха феномена на тунелната гореща

плазма. Течната плазма може да преминава от един до друг регион през
празното пространство, свързвайки иначе изолирани облаци и купове из
цялата галактика... Учените откриха поток с температура един милион
градуса, течащ от мъглявината Орион към съседната междузвездна среда,
а след това към съседното съзвездие Еридан.
Вече разполагаме с достатъчно ясни доказателства, че
системата наистина работи. Идеята за глобалната енергийна
мрежа се подкрепя и от научните открития. Една и съща
геометрия се появява в квантовата механика, генетичния код,
Слънчевата система, разпределението на галактиките в
най-общ план, както и в космическия прах в най-далечните
кътчета на Вселената. Със следващата глава ще проучим
може би най-интересната информация. В нея ще застанем очи
в очи с естествените енергийни водовъртежи, ще разберем
как изглеждат и какво правят.
 Седемнадесета глава
ВРЕМЕПРОСТРАНСТВЕНИ ТУНЕЛИ И ЕНЕРГИЙНИ ВОДОВЪРТЕЖИ

Вселенското енергийно поле е основният двигател - флуид- на

енергия, която в крайна сметка създава пространството, времето,
материята, енергията, биологичните видове и съзнанието. Древните като
че ли са знаели за Вселенското енергийно поле много повече, отколкото
сме готови да им признаем. Издигнали са каменни структури, които
най-вероятно са създавали дос- татъчна доза сцепление, за да обуздават
„естествените звездни портали“, които се появяват на Земята - тогава,
когато геометричните тела във вътрешността на планетата ни се подредят
в хармония с геометрията на Слънчевата система. Когато открих, че
цикълът на временния локален риск се вписва перфектно в индианския
бактун, вече знаех, че съм на вярна следа. Майте очевидно са следили
изкъсо циклите, които биха могли да използват, за да отварят порталите
към измеренията - за пътуване през времето и пространството.
Геометричните потоци, открити от Ханс Йени, биха могли наистина да
обхващат цялата галактика, което по подразбиране води до създаването на
годни за преминаване времепространствени тунели или портали към
звездите („(старгейтс“), където единственото, което се очаква от нас, е да
тръгнем в една посока, а потоците от само себе си да ни поведат към
другия край - край, който понякога може да се намира на огромни
разстояния от настоящото ни местоположение.
И ако всичко това е вярно и тази система действително сработва, то
тогава би трябвало да са налице достатъчно примери за естествената и
спонтанна поява на тези времепространствени портали тук, на Земята,
водещи до мистериозни изчезвания, измествания във времето и други
подобни аномалии. Но как би изглеждал подобен портал? Тъй като
Вселенското енергийно поле е подобно на течност, бихме могли да
очакваме завихряне- то в него да се реализира под формата на сферичен
мехур или балон. Налягането, обгръщащо Вселенското енергийно поле, би
му действало равномерно от всички страни така, както атмосферата оказва
натиск върху сапунения мехур. Освен това, тъй като във вътрешността на
този енергиен водовъртеж (включително в атмосферата) материята се
трансформира във вълнова функция, вече не бихме могли да виждаме
твърди тела, а по-скоро фотоните на светлината насред мъглива неясна
сфера. Свидетелства на очевидци потвърждават, че тази сфера би могла да
бъде сива, бяла, жълта, зелена, червена, та и други цветове. Паралелно с
това тя би играла ролята на енергиен щит, точно като торнадото или
завихрянията, които Шаубергер открива във водата и които пораждат
ефектите на левитацията. Всичко и всеки, пристъпващи в подобен
водовъртеж, биха се озовали автоматично във времепространството - и ако
не знаем какво правим, възможно е и никога да не се завърнем. Живата и
неживата материя, която бива улавяна в този водовъртеж, биха изчезнали
от нашата реалност, за да се придвижат в паралелна такава — поне
временно. На теория тези завихряния биха могли да пътуват в коя и да е
посока - не съществува никаква причина да смятаме, че те остават
стационарни, тъй като енергийните потоци в тези геометрични
формирования са в непрестанно движение.
Някои енергийни водовъртежи биха могли да започват от
повърхността на Земята, улавяйки различни предмети или живи
организми, след което да се издигат. Щом веднъж достигнат определена
височина, те биха могли да изгубят импулса, който поддържа вътрешния
им вихър при скорост, по-голяма от скоростта на светлината. Оттам
предметите и организмите във вихрите биха могли да се върнат обратно в
пространство-времето - отстрани погледнато, това би изглеждало така,
сякаш изведнъж върху нас се изсипва нещо от нищото. Да кажем, че един
такъв енергиен водовъртеж се е зародил в езеро, пълно с риба. Рибите ще
се преместят временно във времепространството, уловени от
гравитационната сила, създадена в тази енергийна сфера, ще левитират във
въздуха, а след това ще се върнат обратно в пространство-времето, нищо
чудно по съвсем различно време и най- вероятно на съвсем различно
място - изсипвайки се неочаквано от небето върху главите ни.

Изпадане от времето

Преди да стигнем до дъжда от риби обаче, нека първо се спрем на

камъните. Това събитие съдържа редица осезаеми белези за въздействие на
времепространството върху нашата реалност, нищо че се счита за
класически пример на полтъргайст.
През една нощ на месец септември 1903 година Гротен-Дийк се събудил,
за да види как през тавана на къщата и на стаята му нахлува равномерна
дъга от дребни черни камъчета, не по-голе- ми от два сантиметра в
диаметър — „бавно и плавно“ Камъчетата се приземили на пода на стаята,
близо до възглавницата му. В писмо от 1906 година до Британското
дружество за изследване на паранормалното той обяснява така странното
събитие:

Опитах се да уловя камъчетата, докато се носеха във въздуха към

мен, но така и не успях да ги хвана... Имах чувството, че в мига, в който
насочвах ръката си към тях, те променяха посоката си във въздуха.

Това подсказва, че камъчетата са били все още под въздействието на

левитацията, което ще рече, че материята на прос- транство-времето (в
случая тялото на човека) ги е отблъсквала. Освен това най-вероятно все
още не са били напълно материализирани, което обяснява невъзможността
му да ги улови. Много е възможно да бяха преминали и директно през
ръката му, сякаш там няма нищо.
Но за мен най-интересната част е в това, че камъчетата като че ли са
падали по-бавно, отколкото би трябвало. Но според Гротен-Дийк:
„Звукът, който издаваха при падането си на пода, също не беше нормален,
защото на фона на бавното им движение ударът бе прекалено силен.“
Доколкото изглежда, в рамките на самите камъчета и на непосредствения
район около тях времето се е движело доста по-бавно. Обаче всичко извън
тази област си се е движило в нормалното време, а и камъчетата са
притежавали същото количество инерция. Поради това, щом звукът от
падането им върху пода се е изместил от региона, в който времето е текло
по-бавно, той изведнъж се е ускорил и вече е прозвучал съвсем нормално
— тъй като и самият очевидец не е стоял в зоната със забавеното време.
Следващата особеност е, че когато хванал няколко камъчета, установил,
че те са доста по-топли от обичайното - отново един от често
съобщаваните елементи на срещи с полтъргайст. Този ефект вероятно се
дължи на напрежението от връщането в пространство-времето, което ги е
накарало да изгубят сцеплението си.
На 16 октомври 1997 година „гюлле от Гражданската война“
преминало през подвижния дом на Ленард и Кейти Микелсън в Хауз
Спринг, щата Мисури, и по-точно - през прозорец и две стени. Полицията
разследва случая, работейки по версията, че някой е използвал оръдие от
американската Гражданска война, за да пресъздаде събитията - и толкова.
Но подобно престъпление изглежда твърде странно, да не говорим пък и
скъпо, а и евентуалният му извършител би могъл да бъде проследен много
лесно. Можете ли изобщо да си представите някой да довлече оръдие от
Гражданската война до паркинг с каравани, само и само за да го насочи
към един конкретен дом? Добре де, при повечко алкохол може и да може,
но със сигурност изглежда малко вероятно. Съществува и възможността
това да е било причинено от портал във времепространството, отворил се
над бойно поле от времето на Гражданската война и позволяващ
изминаването на доста по-голямо време. Така, както и при случаите на
къщи, обсебени от духове, които преследват всеки, който се настани в
дома им, и тук е много възможно безсмислената смърт и множеството
трагедии на бойното поле да са създали достатъчно силно нарушение във
Вселенското енергийно поле, за да отворят в него портал, буквално
разсичайки времето.

Дъжд от риби

Най-класическият пример за енергиен водовъртеж, който улавя

различни обекти, повдига ги, а след това ги спуска над друго място, са
множеството примери на риби, падащи от въздуха. Макар и все още
необяснен, феноменът си е напълно реален -за него е писано дори в
престижното списание „Естествена история“ през 1921 година.
Съществуват множество документирани примери за това явление, но
случаят, който ми направи най- силно впечатление, е от Калкута през 1839
година. В този случай един-единствен вид риби с дължина около девет
сантиметра започнали да падат в идеално права линия заедно с обилния
дъжд. Линията била „не повече от лакът широка“, което е убедително
доказателство, че рибите са падали от един-единствен водовъртеж в
небето. Авторът посочва изумителния брой документирани случаи от
целия свят, при това съобщавани от хора, които нямат абсолютно никаква
представа от феномена, и накрая прави смело заключение:

Да отречем напълно феномена на дъжда от риби, да откажем да

повярваме на разкази, разпространени толкова нашироко във времето и
пространството и толкова безпристрастни, по мнението на автора би било
показателно за пьлна неспособност за преценка на доказателствата.

Да де, ама това е само списание „Естествена история“, а не „Нешънъл

инкуайърър“ Вече чувам как скептиците мърморят: „Няма да се вържа!
Такива неща повече не се случват! Тогава хората са били много
лековерни! И точка “ През март 2010 година ЮПИ публикува статия, в
която се описва как стотици дребни рибки, познати като костур — голяма
част от които все още живи, - валяли над затънтено пустинно градче в
Австралия в продължение на два дена. Най-близката река била на 520
километра оттам. Същите явления се случват в същия град и през 1974 и
2004 година.

Извънвремеви артефакти

Дъждовете от риби и други подобни съдбовни събития вероятно се

причиняват от енергиен водовъртеж, който улавя материята, повдига я
(левитира я) във въздуха, потенциално я премества в друго време, а след
това я стоварва обратно в прос- транство-времето, освобождавайки се от
съдържанието си. А какво да кажем за водовъртеж, който улавя предмети
от повърхността, а след това, навлизайки във времепространството, се
вмъква в земята и минава директно през земната кора, сякаш нея я няма?
Пример за такова явление са огромното количество данни за извънвремеви
артефакти, открити в най-дълбоките скални пластове - в пластове,
датиращи много преди появата на първите интелигентни човешки
същества. Най-прецизно издържаната научна колекция данни в този
аспект се съдържа в книгата „Забранената археология“ на Майкъл Кремо и
Ричард Томпсън
Една такава колекция от извънвремеви артефакти включва изящно
гравирани свещници в скали, за които се смята, че са на 100 000 години
(въпреки че точно тази снимка се смята за монтаж), метален медальон с
гравирани фигури и странна писменост в скала на възраст 100 000 години,
медна кука и пръстен от пясъчен слой на възраст 150 000 години,
съвременен изкуствен нокът в парче кварц на 1 милион години, нокът в
скала, чиято възраст се изчислява на 75-100 хиляди години от Перу от
1572 година, нокът, намерен в британски пясъчник, изчислен на възраст
най-малко 40 милиона години, петсантиметров метален болт в пласт на 21
милиона години в мина в Невада, куб от лято желязо, открит в кафяви
въглища на 60 милиона години, за които разказват научните списания от
1886 година, златна верижка във въглища от Пенсилвания на възраст
300-325 милиона години, изящно гравирана медна камбанка, открита във
въглища в Западна Вирджиния, и каменни сфери, открити в
калифорнийска скала, датирана на един милиард години.

Жаба в дупката

Един още по-интересен феномен включва случаи, при които се

откриват различни видове жаби в скали, въглищни пластове или в
дънерите на големи дървета. Налице са над 210 подобни документирани
случая от Европа, Съединените американски щати, Канада, Африка, Нова
Зеландия и Западните Индии - датиращи от края на XV век до началото на
80-те години на XX век. В повечето от случаите съобщенията се правят от
множество независими свидетели. През 1575 година прочутият лекар
Амброаз Паре извикал работници, за да счупят два големи камъка в лозето
му и в единия от тях била открита голяма крастава жаба, въпреки че
камъкът нямал никакъв видим отвор. Работниците казали, че не за първи
път откриват в камъните жаби и други видове животни.
През 1686 година професор Робърт Плот описва три различния
случая на явлението „жаба в дупката“. При единия става въпрос за голямо
парче варовик, поставено като стъпало в поток. Хората непрекъснато
чували откъм вътрешността на камъка квакане и накрая, след
продължителни спорове, решили да разцепят камъка — и оттам излязла
съвсем жива жаба. Плот разказва и за случай, при който пада
завършващият камък на висока църковна кула и се счупва. Вътре откриват
жива жаба, която обаче бързо умира, след като бива изложена на въздух -
нещо, което Плот определя като обичайния край на тези злочести
създания. Друга жива жаба е открита в каменната стена на френския замък
„Льо Ренси“ през септември 1770 година, което поражда нова вълна от
интерес към това явление. Жан Гетард от Френската национал на академия
на науките казва, че това е една от най-озадачаващите мистерии в цялата
естествена история, и подканва колегите си да не пестят нито време, нито
средства за разрешаването на проблема - който се знае и документира в
продължение на повече от двеста години. Причината, поради която днес е
все по-малко вероятно да зърнем подобно явление, е може би в това, че
ние обикновено разбиваме всички големи камъни, които извличаме от
каменоломните. А с настъплението на течния бетон и леките, но здрави
строителни материали вече не вадим каменни блокове от земята.
През юни 1851 година френски миньори копаели кладенец близо до
Блоа, когато разцепили с брадвите си огромен камък. От една дупка в
камъка изскочила голяма жива жаба. Но камъкът бил запечатал перфектно
отпечатъците на жабата, дотолкова, че озадачил екипа експерти от
Френската академия на науките. Специалистите заключили, че не
откриват никакви данни за измама, а и било повече от очевидно, че жабата
била изкарала доста време съвсем жива в камъка.
Друг странен детайл от множеството подобни случаи е, че устата на
тези жаби обикновено са били покрити с дебела мембрана, кожата им била
необичайно тъмна, а очите им излъчвали необичайно ярък блясък. На 7
април 1865 година в Хартълпул, Англия, била открита жива крастава жаба
в голям блок магнезиев варовик. Тук отново кухината пасвала перфектно
на тялото на жабата, а местният вестник съобщава, че „очите на жабата
излъчвали необичаен блясък“. Когато открили жабата, тя била невероятно
бледа - почти колкото обкръжаващия я камък, но не след дълго потъмняла
до маслиненокафяво. Устата й била запечатана, принуждавайки я да диша
през ноздрите с висок, подобен на лаене звук - най-общо казано,
съществото определено приличало на праисторическо. „Хартълпул фрий
прес“ пише: „Ноктите на предните крака на жабата са обърнати навътре, а
тези на задните крака са с необичайна дължина и съвсем различни от
съвременната английска жаба “
При друг случай четем за петсантиметрово гущерче, открито от
каменоделеца Дейвид Върчър. Животинчето било кафени- кавожълто на
цвят с „ярки, блестящи, изпъкнали очи“. Въпреки че първоначално
изглеждало мъртво, след около пет минути дало признаци на живот. Било
открито в скала, разположена на седем метра под земята, а кухината в нея
отново повтаряла очертанията на тялото на гущера. Въпреки че самият
камък бил изключително твърд, на около сантиметър дълбочина стените
на кухината, в която е бил гущерът, били меки и песъчливи, а освен това
били придобили цвета на гущера. Липсвали каквито и да било пукнатини,
които биха позволили на животното да проникне вътре. Всичко това е
разказано в един брой на „Философското списание на Тилок“ от 1821
година.
Британски войник открил огромна крастава жаба и дваде-
сетсантиметров гущер рамо до рамо в огромен камък, изваден от
каменоломна в Алжир - за поправка на пътища и запълване на бомбени
кратери по време на Втората световна война. И двете животни били все
още живи, а скалата се намирала на шест метра и половина под
повърхността на каменоломната. Едно издание от 1890 година на
списание „Сайънтифик американ“ разказва, че „са налице множество
доказани свидетелства за намиране на живи жаби от всякакви видове в
твърдите скали“. Както видяхме и при случаите с торнадото, много е
вероятно част от материята в телата на тези животни да се е сляла с
камъка, причинявайки промяната в цвета - но някак си този ефект
очевидно не причинява моментална смърт. Блестящите очи може би са
последица от факта, че част от телата им не са се върнали изцяло в
пространство-врем ето, поради което изглеждат твърде ярки - тъй като
част от тях продължава да съществува във вид на вълна. Тази светлина
вероятно се дължи на воднистата природа на най-видимата част на всички
тела - очите.

Тази жива жаба е открита във вътрешността на гигантски камък от шведска

каменоломна, на близо 4 м под повърхността на земята, от Иохан Гроберг
и хората му през 1733 г.

Но защо в скалите не се откриват и други живи животни? Според мен

причината е в това, че земноводните и влечугите действително могат да
преминат в състояние на хибернация и по този начин да оцелеят
продължително време без храна, вода или въздух. Когато през XVIII век
случаят на „жабата в дупката“ гръмва из цяла Англия, редица английски
естествоизпитатели аматьори се опитват да заровят живи жаби в саксии,
като ги запечатват с хоросан или гипс - и след освобождаването си
животните се оказват все така живи. Зоологът Едуард Джеси държи жаба,
заровена в саксия, в продължение на двадесет години, а когато най-сетне
разпечатва саксията, жабата изскача отвътре жива и здрава. През 1825
година професор по геология от Оксфорд на име доктор Уилям Бъкланд
провежда серия сериозни експерименти, за да докаже или опровергае
мнението, че жабите могат да оцелеят и в скали. Ала жабите, заровени в
пясъчни блокове, след една година умират. Същото се случва и с малките
им посестрими, пъхнати в твърд варовик. Обаче третата група жаби,
заровени в порест варовик, се оказват все така живи, а две от тях дори са
наддали на тегло. Ученият връща животните в същия каменен блок и в
продължение на втората година ги проверява периодично. Всеки път,
когато ги поглежда, те се оказват будни, но все по-изтощени, докато
накрая всички умират. Това кара Бъкланд и други негови колеги да
заключат, че жабите всъщност не могат да оцелеят в скали за
по-продължителни периоди от време, поради което целият този феномен
бива отписан като измама.
Много е възможно веднъж преминали в енергийния водовъртеж, тези
земноводни да преминават в състояние на задържане, поне докато не
мърдат - нито изцяло в пространство-вре- мето, нито изцяло във
времепространството - всъщност, като се замислим, те се оказват извън
времето. А после, когато скалата се разруши, например в каменоломна,
настъпва „колапс на вълновата й функция“, както биха казали квантовите
физици. Тогава злочестото създание се оказва изцяло обратно в простран-
ство-времето. На този етап повечето животни вероятно биха загинали от
асфикция, при това почти моментално, обаче жабите и гущерите изглежда
са достатъчно издръжливи, за да продължат да живеят още известно време
след този момент, понякога дори с години.

Руската наука за вакуумните пространства

Доктор Алексей Дмитриев е провел детайлизирано проучване на
естествено появяващите се енергийни завихряния, които имат много от
характеристиките, за които говорим тук, в това число и свойството на
енергийния щит. Той смята, че торнадото е само едно от множеството
примери за този тип водовъртежи в движение, които той нарича вакуумни
пространства („нееднороден поляризационен физически вакуум“).
Другите примери включват кълбовидната мълния, „природно светещите
обекти“, полтъргайстите, един любопитен феномен, наречен „малките
комети“, или „атмосферни дупки“, светещи форми, асоцииращи се със
земетресенията и вулканичните изригвания, „духовете“ и „елфите“ в
горната атмосфера и кимбърлитовите тръби (комини) в земната кора, за
които ще разкажем по-нататък. Според Дмитриев настъпателното
увеличение на случаите на торнадо и други сходни събития през XX век е
доказателство, че общото количество на тези енергийни водовъртежи,
навлизащи в Слънчевата система, а оттам - и на Земята, е драстично
увеличено.
Според модела на Дмитриев, който се базира отчасти на физичните
разработки на Терлецкий, тези водовъртежи директно трансформират
„гравитационно-спиновата“ енергия в електромагнитна енергия, която се
проявява под формата на фотони, избликващи от тези сферични области.
Очевидно е, че ако успеем да създадем подобни явления, бихме могли
завинаги да се освободим от необходимостта да плащаме за енергия, с
което ще престанем да съсипваме околната среда, само и само да
поддържаме цивилизацията си. Гравитацията би могла да ни осигури
много повече енергия, отколкото ни е необходима. Нищо чудно именно
това да се случва вече в природни материали като например „шведския
камък“, открит от Т. Хенри Морей - благодарение на неговите
квазикристални свойства.
Сред характеристиките на тези енергийни водовъртежи са
способността за проникване през материята, излъчването и поглъщането
на светлина и други електромагнитни лъчения, пробивът в електрическите
системи, водещ до прекъсването им, силните магнитни полета,
значителните понижения или повишения в теглото на предметите,
ротацията на въздуха и праха в него, експлозии, които обикновено не
променят размерите и формата си, сферичните очертания, както и
значителното завишение на съобщенията за срещи с разнообразни странни
същества през годините на висока слънчева активност. Според Дмитриев
„почти всички“ земетресения и вулканични изригвания се придружават и
от тези блестящи образувания на някакъв етап преди, по време на или след
събитията.
Епизодите с полтъргайсти в исторически и съвременен план също се
случват по време на внезапно повишение в геомагнитната активност.
Данните подсказват, че подобни събития не са толкова редки, но по-скоро
се дължат на енергийните водовъртежи, които се надигат от Земята.
Внезапното засилване на земното магнитно поле, отключено вероятно от
приливите на слънчевата активност, обикновено придружават създаването
на вакуумните пространства или порталите към времепространството в
ядрото, откъдето те се издигат към повърхността в определени райони.
Една статия от 1992 година в журнала на „Дружеството за парапсихични
проучвания“ съобщава за откритието на Гай Ламбърт, че случаите с
полтъргайсти обикновено се скупчват по теченията на реките, а когато
вали, те още повече зачестяват. Ан Арнолд Силк съставя карта на „голям
брой съобщения за наблюдение на призрачни създания, светлинни кълба и
други подобни“ и установява, че всички те се скупчват около
геологичните линии на разсед. В края на същите линии се регистрират и
съобщения за странни светлини.
Експлозиите пък стават, когато в даден обект настъпи колапс - и тъй
като, според Дмитриев, тези енергийни завихряния се създават от
Слънцето, а оттам потичат към Земята, колапсът всъщност освобождава
„уловена слънчева енергия“. Подобни експлозии могат да се наблюдават в
атмосферата, водата и дори земната кора. Възможно е именно такива
експлозии в земята да са истинската причина за вулканичните изригвания
и земетресения - а според нашия модел на Вселенското енергийно поле
липсата на сцепление на повърхността на Земята създава дисба- ланси в
Полето, които на свой ред създават зона на ниско налягане. Нашето
собствено ниво на съзнанието - в колективен план
- е пряко отговорно за създаването на тази липса на сцепление. Щом
веднъж се образува зоната на ниско налягане, тя може да привлече
огромен енергиен водовъртеж от земното ядро, което се издига и избухва
във вътрешността на Земята, докато се връща обратно в
пространство-времето - и междувременно причинява вулканични
изригвания или земетресения. В други случаи тези водовъртежи се издигат
чак до атмосферата, създавайки урагани, торнадо, резки климатични
промени или „полтъргайсти“. Дмитриев предлага също така и убедителни
доказателства, че торнадото се образува най-често над региони с
геологични разседи, като например сеизмично активните райони.
Кимбърлитовите тръби

Според Алексей Дмитриев тези експлозии в земната кора са

причината за създаването и на кимбърлитовите тръби (комини). Те
представляват издължени образувания във формата пътръ&ь, кръстени на
мястото, където са открити за първи път - в Ким- бърли, Южна Африка.
Забавното започва, когато сеизмографите регистрират експлозия в
земните недра, обикновено свързвана с вулканичната дейност. В такъв
момент на повърхността се появява тесен, кълбовиден пръстен, който
често е трудно забележим. Но ако копаеш на мястото, където се намира
този пръстен, там се оказва пълно с диаманти. Конвенционалните геолози
смятат, че диамантите се образуват на дълбочина от 150 километра в
земните недра, а за кристализацията им са необходими милиони години.
Теорията им гласи, че след като диамантите се образуват, засилената
вулканична активност ги издига на повърхността и ги отлага в
кимбърлитовите комини заедно със смес от магма и натрошени скали.
Теорията постулира също така, че експлозивна сила дълбоко от земните
недра изстрелва газ, магма, скали и диаманти през мантията, при това с
много голяма скорост, която би могла да достигне до неколкостотин
километра в час, а бързото разширение на газа охлажда целия регион, така
че диамантите остават в земните пластове. В обичайния случай
кимбърлитовите тръби образуват едновременно няколко струпвания, а
могат да се намират на десетки километри една от друга.
Това е общоприетият модел - и нищо чудно да е правилен. Ала
Дмитриев смята, че тези богати на диаманти тръби са вследствие от
„нахлуване, движение и избухване на вакуумно пространство в земната
кора“. Дмитриев не пропуска да отбележи и чудатия факт, че съседните
скали остават напълно незасегнати от тези „самолокализирани“ експлозии.
Друга интересна възможност, за която ученият може би не се е сетил, е, че
в рамките на тези експлозии става драстично ускорение на времевия
поток, който кара кристалите, на които иначе биха им били необходими
милиони години, да се образуват за съвсем кратки периоди от време - или
най-малкото, по нашите стандарти. Според руския учен съществува
„категорична връзка“ между произхода, съществуването и изчезването на
тези енергийни водовъртежи и „енергийните дисконтинуитети в
литосферата и йоносферата“ - иначе казано, нарушенията в земната кора и
заредените частици в горните слоеве на атмосферата.

Връзката със съзнанието

Интересното е, че според Алексей Дмитриев е налице пряка връзка
между появата на тези водовъртежи и цялостното ниво на човешкото
съзнание в определен регион. Класическият му доклад от 1997 година,
озаглавен „Планетофизично състояние на Земята и живота“, ми направи
много силно впечатление, когато го открих през декември 2000 година.
Една от централните тези в доклада се превърна в една от главните теми и
на тази книга.

Налице са достатьчно причини в полза на заключението, че

израстването на човечеството в етичен и духовен план ще намали
драстично броя и интензитета на големите глобални катастрофи.

Напълно съм съгласен с него, а и руските изследвания на пирамидите

също дават предостатъчно убедителни доказателства, че това е вярно.
Дмитриев изразява съвсем ясно мнението си, макар че никой от
ортодоксалния академичен свят не го слуша:

Вече става жизиенонеобходимо да бъде подготвена световна карта,

определяща благоприятните и катастрофалните региони на Земята —
карта, която да вземе предвид характеристиките на геоложката и
геологичната среда, разнообразието и интензитета на космическите
влияния, както и истинското ниво на духовното и етичното развитие на
хората, обитаващи тези региони.

В светлината на пророчествата за 2012 година, които са достигнали

до нас, е добре да се запознаем и с друг цитат от Дмитриев:

Броят на тези енергийни вихрушки, които са много богати по вид и

качество, нараства все повече и повече. Стотици и хиляди такива
естествени самосветещи образувания оказват все по-силно въздействие
върху геофизичното поле и биосферата на Земята. Според нас
присъствието на подобни формации е главният предвестник за
трансформацията па Земята - Земя, която все по-често става обект на
преходните физични процеси, съществувагци на границата между
физическия вакуум (т.е. времепространството) и нашия материален свят.

Времеви бури

Моделът на Дмитриев притежава всички компоненти, кои- то търсим

— с единствената разлика, че все още не съм открил негов доклад, който
свързва тези ярки, сферични вихри с аномалии във времето. Но в
обширния си прекрасен енциклопедичен труд „Времеви бури 44 ветеранът
на паранормалните изследвания Джени Рандълс удостоверява напълно
истинността на модела на Дмитриев. Единствената разлика е в това, че тя
разказва за нещата, случващи се с хора, които се озовават в тези
енергийни вихри, като прилага зашеметяващ брой документирани случаи
на скокове във времето, продължаващи обикновено до пет дена.
За мен бе огромно удоволствие да открия тази книга, плод на
къртовски труд за обединение на толкова много случаи, някои от които са
били отписани като „отвличания от НЛО“ поради липсващото време.
Информацията в нейната книга е прекалено голяма, за да бъде обхваната в
тази книга, но тя определено прокарва нови пътища, идентифицирайки
множество общи елементи в случаите на скокове във времето, които други
изследователи не са забелязали. Сред тях са блестящата мъгла, движещите
се сферични вихрушки, усещането за гъделичкане у хората, близо до тях,
а в някои случаи - болки в ставите и/или болезнени кожни обриви след
излагането на тези енергийни вихри, както и продължително гадене,
мускулни болки и значителна загуба на координация в моториката,
поради която хората не успяват дори да хванат бравата на вратата и да я
отворят. Някои хора излизат от тези преживявания покрити с вода,
въпреки че в района, от който са излезли, няма никаква вода. Така че, да,
във времепространството очевидно също вали така, както и тук става
понякога.
Сред останалите особености са внезапното спиране на движещи се
коли и техните акумулатори, необичайни повишения на температурата
(както е в случая с падащите камъни), както и много любопитна серия от
промени в човешкото съзнание, които Рандълс нарича „Фактора Оз“ В
типичния случай това включва призрачна тишина, като че ли целият свят е
спрял. Една свидетелка споделя, че е имала чувството, че целият й мозък е
„изсму- кан“ Друг съобщава за скованост, тежест, усещане за някакво
бавно движение и съвсем реални изкривявания на времето.

Изкривявания на времето
 При един случай в графство Кент, Англия, от 1966 година очевидец
на име Дейвид разказва за поредица от тези ефекти, случващи се
наведнъж. Когато стигнал до моста над поточето, в гориста местност,
близо до къщата на приятелката му, зърнал група момчета да тичат
ужасени от нещо, което като че ли ги преследвало. Изведнъж Дейвид
усетил, че всичко наоколо потънало в призрачна тишина, сякаш някой му
запушил ушите. Настъпило вцепенение и странна депресия, придружена
от чувство за тежест и много бавно поклащане на главата. Приятелката му
почувствала гадене, а гласовете на момчетата звучали така, сякаш са ехо.
Постепенно били обгърнати от бяла мъгла и времето като че ли забавило
своя ход. Когато Дейвид се опитал да раздвижи тялото си, имал чувството,
че му е необходима „цяла вечност“ — а димът от цигарата му се заиздигал
много бавно нагоре. Звуците също пътували много бавно и изглеждали
някак си кухи. Приятелката му се притиснала ужасена до него, а бандата
на момчетата на мотори като че ли се движела пред очите им на забавен
кадър. Постепенно тежестта ги напуснала, при което ушите им изпукали -
както при приземяването на самолет. И макар че за протичането на цялата
тази случка като че ли са били необходими часове, цигарата на Дейвид не
била изгоряла повече от мястото, където била спряла. Няма съмнение, че
древните са знаели отлично как да се възползват и контролират подобни
преживявания - така че да нямат неприятни последици. Истината е, че ако
не можете да създадете единство във вашето съзнание, в ума и тялото си,
както и в енергийния си двойник, то тогава се пригответе за доста бурно
кацане.

Ефекти на гравитационния щит и левитацията

В седма глава от своята книга Джени Рандълс разкрива, че голяма
част от тези случаи съдържат и ефектите на гравитационния щит - за които
вече говорихме при тибетските монаси, аномалиите с торнадото, дъжда от
риби, сривове в апаратурите, за които не се говори, както и научния модел
на Дмитриев за вакуумните пространства. На стр, 51 и 52 от книгата четем
за случаи на издигане на слама над нива. Сламата кондензирала и се
подредила във формата на лещи, издигнала се на петдесет метра височина
и започнала да се носи из небето бавно, при което много лесно можела да
бъде сбъркана с „летяща чиния“. Докато минавала над главите на тълпата,
очевидците разказват, че са усетили лек натиск над раменете си, а някои от
децата - гъде- личкане. Накрая облакът изтънял и се разделил на парчета,
които приличали на спирална галактика. На този етап по-голямата част от
сламата паднала и се изсипала върху игрище за голф, а останалата
отминала във вид на „странен облак“. Това се е случило на 15 юни 1988
година в Марпъл Ридж, Великобритания. От същия регион са съобщени и
множество други странни събития, в това число и внезапно спиране на
кола, незнайно защо изгубила електрическата си мощ - през 1968 година,
както и множество местни легенди за странни блестящи светлинки, в това
число и синкави, причиняващи гъделичкане.
През 1971 година в Кюе, Франция, колата на един човек се издигнала
на три метра над земята насред оранжев блясък - и това, след като
двигателят внезапно спрял, а радиото се изпълнило със статично
електричество. След като човекът осъзнал, че левитира, и се изненадал,
светлината изчезнала и колата му паднала на пътя - с доста големи щети.
Човекът установил още, че по някакъв странен начин е скочил три часа
напред във времето. (Това ще рече, че колата му очевидно се е обърнала
на изток, докато е левитирала.) Събитието е станало около един и
половина през нощта, а когато „Пътна помощ“ го е откарала вкъщи, не би
трябвало да бъде по-късно от три през нощта, но се оказало, че когато се
върнал, вече е шест сутринта. На стр. 70 Рандълс започва разказ за случая
от остров Мъл, Великобритания, от 1987 година, когато „от нещото се
появила мъгла“ и се залепила за някаква кола. Причинила усещане за
силен натиск надолу и за вибриране, поради което колата сякаш се
движела настрани и нагоре. Мъглата вече била станала твърде гъста, за да
се види каквото и да било, въпреки че в нея имало и някакъв вихър. Когато
накрая изчезнала, хората установили, че багажникът на колата им се е
отворил, нищо че е бил заключен, и цялото му съдържание се е изсипало
на пътя. Според Рандълс това е доста често появяващ се елемент в
случаите от този вид. Както казах и при разказа ни за торнадото,
причината за това би могла да бъде временното размекване на метала в
ключалката, която отваря багажника, последвано от ефектите на
гравитационния щит, изпразнили съдържанието му.
Подобно събитие преживява и Питър Уилямсън на 28 юли
1974 година в Съмърсет, Великобритания. Минала силна електрическа
буря, която накарала кучето им да се скрие под дърво. Когато Питър
отишъл да го спаси, паднала светкавица и, от гледна точка на всички
останали, Питър изчезнал. Хората си обяснили изчезването му като
следствие от светкавицата. Обаче човекът бил намерен три дена по-късно,
в осем сутринта, в една близка заключена градина - и нямало никакъв
разумен начин, по който би могъл да се озове там, тъй като единствено
градинарят разполагал с ключ. Следващите няколко дена прекарал в
болница. Често сънувал, че стои в непозната градина, покрит с вода. В
сънищата си той се носел наоколо като замаяна, за да бъде накрая открит и
откаран в болница. Спомнял си имената на един лекар, на монахиня, както
и на множество сестри, плюс името на отделението, въпреки че в будния
си живот не помнел нито един от тези детайли. Тогава започнал да
подозира, че сънищата може и да са реални, тъй като били продължителни
и съвсем ежедневни.
 Забелязал, че при тези негови спомени болницата понякога
„проблясвала“ а там, където не е имало мебели, се появявали такива, но
веднага след това отделението се връщало в обичайното си състояние.
Всичко това пасва напълно с извода, че цялата тази история се развива във
времепространството, а не в пространство-времето. Забелязал още, че
когато се опитвал да говори, гласът му звучал като на „забавен кадър“.
Когато състоянието му се подобрило, му позволили да излиза на разходка
по моравата на болницата - и това е последният му спомен от градината.
Изследовател на име Колин Парсънс останал при семейството в
продължение на три дена и потвърдил, че в близката лечебница
действително има отделение с това име, както и лекар и сестра със същите
имена. Обаче лекарят не познал Питър, а и в болницата нямало никакви
документи за престоя му там.

Три удивителни случая

Докато четях „Разкази за времето“, три случая ми направиха особено
силно впечатление. Първият се развива през 1996 година и касае
видеокасета от Флорида, която предават на една телевизионна станция.
Случаят е проучен от няколко специалисти, в това число от психиатъра
Джон Карпентър, физика Тед Филипс, криминолога доктор Уилям Шнайд
и експерта по компютърни анализи Дан Аренс. Според всички тях става
въпрос за истински видеозапис на нещо, което наистина се е случило и
няма как да бъде измама. Касетата била от охранителната камера на малка
фабрика във Флорида, записваща информацията от няколко камери
едновременно. В един от кадрите - от 23,16 часа, работник се насочва към
задния вход, очевидно да погледне към нещо. На мястото, където стои
човекът, се появява пухкава бяла мъгла, като за момент картината е
прекъсната от електромагнитен сигнал.
Блясъкът трае няколко секунди, а когато отминава, всички камери
отново работят нормално, обаче човекът е изчезнал. Когато записът се
анализира кадър по кадър, става ясно, че човекът изчезва почти
моментално. Блясъкът се връща обратно едва в 01,06 часа, след като
охраната се е опитвала да открие човека, но безуспешно. Изведнъж
лампите във фабриката изгасват и в поредния бляскав облак се вижда
отново същия работник, но вече не е на себе си, застанал е на четири крака
и започва да повръща. Охраната се втурва, за да му помогне, обаче той не
си спомня нищо от случилото се - последните два часа му се губят
напълно. Прибира се вкъщи в тотален шок, на следващия ден се обажда,
като съобщава, че е твърде болен, за да работи, и в крайна сметка никога
не се връща във фабриката.
Вторият случай е също много интересен. Човек на име Бърнард от
северните части на Англия съобщава за необясним инцидент, случил се на
един хълм източно от Манчестър през лятото на 1942 година, когато бил
дете. По принцип нямал особено желание да разказва за този случай, тъй
като бил щастливо женен и с добра работа като медицинска сестра.
Описал своето преживяване на няколко психолози на работното си място,
обаче никой не можал да му обясни какво се е случило с него. През онзи
ден през 1942 година той и негова приятелка били внезапно обгърнати от
усещане за тишина и покой, докато били на хълма. Имали усещането, че
съзнанието им се носи нанякъде. Приседнали край едно дърво и се
насладили на това чувство на дълбока релаксация. Постепенно започнали
да чуват два гласа, а когато се изправили, за да видят какво става,
забелязали до тях двама мъже — обсъждали наблюденията си и очевидно
не очаквали децата да могат да ги чуят. Единият мъж казал: „Ето ги“
Другият мъж имал в ръцете си някакъв уред и следял някакви цифри по
него. Мъжете обсъждали времето така, сякаш е пейзаж, през който можеш
да се движиш — и от време на време спирали, за да кажат нещо добро за
децата.
Двамата мъже си изглеждали съвсем като хора, обаче носели
необичайни, ярки костюми, които приличали на синтетични
- изцяло не на място за военновременна Великобритания. Накрая двамата
мъже започнали да говорят директно на децата и описали събитията, които
предстоели в живота им така, сякаш вече се били случили. Когато Бърнард
ги запитал кои са и откъде са, единият от мъжете се усмихнал, погледнал
към небето и отговорил: „От много далече“ Освен това казали на децата да
не съобщават на никого за срещата им, защото била тайна. Когато децата
слезли в подножието на хълма, срещнали селянин, който ги запитал кои са.
Когато му казали имената си, той им казал, че трябва да се прибират
вкъщи колкото е възможно по-бързо. Когато пристигнали, видели, че
всичките им роднини се били събрали, крайно разтревожени за тях. Децата
имали чувството, че преживяването им траело само два часа, обаче се
оказало, че ги нямало повече от един ден. И макар да твърдели, че през
цялото време са били на хълма, никой не им повярвал, защото
междувременно хълмът бил подробно претърсен и никой не бил успял да
ги открие.
Третият случай от „Времеви бури“, за който искам да ви разкажа,
поставя началото на цяла нова сфера на научните проучвания. Свързан е с
район по магистрала М56 във Великобритания, между Додълстън и
Алтринкам, известна като Хелсби Хил - хълм от пясъчник, много богат на
кварц. В този регион са регистрирани изключително голям брой
необичайни събития, в това число зелени светлинки, завеси от светлина,
полтъргайсти, липсващо време, изключвания на коли плюс спонтанно
пътуване във времето и пространството, странен бял прах, разпръснат по
земята след бяла светлина и пронизителен звук от жужене, както и липсата
на часове. Има и още шест случая на блестящи светлинки със сходни
изкривявания на времето и пространството. Жена, която карала по
успоредния път на М56 между Прес- тън Брук и Дарсбъри, изгубила шест
часа през месец март 1988 година, след като зърнала над главата си
странен блясък.
Три месеца по-късно Рандълс установява, че по същото време, когато
жената губи тези шест часа, двама телевизионни репортери- Стив
Уинстънли и Фред Талбът, които заснемали местна история за лодките по
канала, чули някакъв странен шум. А после за тяхно изумление две
консервени кутии се издигнали от лодката, задържали се за известно време
във въздуха, а след това паднали във водата. Очевидно е, че в момента тази
лодка е минала през същия времеви вихър, в който е потънала и колата.
Собственикът на земята Бил Уитлоу им казал, че тук имало много случаи
на хора, чуващи странни звуци, което създало легендата, че по канала
бродят духове. А през август 1990 година в земята на Уитлоу се появил
житен кръг само на стотина метра от събитието преди две години. В
нощта, когато кръгът се е появил, свидетели са чули пронизителен вой - а
Рандълс успяла да направи снимки, преди селянинът да ожъне нивата си.
Но докато авторката стояла там и снимала, една коля на пътя изгубила
управление. Шофьорът твърдял, че нещо го придърпвало от пътя към
нивата, а оттам той изобщо не виждал житния кръг. Полицаите не открили
никаква повреда в колата му, въпреки че шофьорът упорито твърдял, че е
спукал гума. Не открили също така и доказателство за безразсъдно
шофиране. За нещастие родителите на Рандълс били паркирали чисто
новата си кола встрани от пътя, а тази заблудена кола се блъснала в
тяхната, причинявайки сериозни наранявания на майката на Джени
Рандълс — толкова, че се наложило да режат колата, за да я извадят.
Оттогава насам в този район продължават да се случват разни неща.

Житни кръгове и мистични създания

А всичко това ни води до мистерията на житните кръгове, за която

съществуват данни още от 815 г. н.е. (най-малко) насам, когато Агобар,
архиепископ на Лион, Франция, бил принуден да издаде специален
декрет, с който забранявал на местните жители да жънат житото от
нивите, в които се образували кръгове. Местните искали да ги използват за
ритуали, свързани с плодородието - вероятно заради изключителните
енергийни ефекти, които усещали върху себе си благодарение на тях.
Поради това селяните били много натъжени след тази заповед на
свещеника. Интересното в тази история е, че архиепископът така и не се
сетил да отрече съществуването на житните кръгове — изправил се срещу
местното население само защото видял, че всички настоявали да използват
лечебните им ефекти. За всичко това разбираме от книгата „Измерения“
на Жак Вале, в която въз основа на източници от IX век той се опита да ни
запознае с по-нататъш- ните подробности от историята.
Както става ясно, трима мъже и една жена били видени да излизат от
„въздушни кораби44, задвижвани от същества, наречени силфиди, които
им показали множество чудеса. Разбрали, че изглеждащите като хора
същества идват от „Магония“. Обаче страхливите селяни се обърнали
срещу тях и в този момент ги сметнали за зли магьосници. Очевидците
щели да бъдат изгорени живи, обаче Агобар набързо ги спасил, като
отрекъл съществуването на силфидите - както и на мисълта, че някой
изобщо би могъл да бъде магьосник. Писмените бележки на архиепископа
от това събитие разкриват същата степен на сарказъм, каквато можем да
очакваме от нашите скептици 1200 години по- късно:

Виждали сме и сме чували множество човеци, затъна- ли в същата

онази глупост и в онези дълбини в блатото на невежеството, та да
повярват, че имало някаква си област, която те наричат Магония, където
корабите се носят по облаците, за да отнасят в тази област онези от
плодовете на земята, които са били унищожени от бурите и градушките...

В епичния труд на Ричард Томпсън „Извънземната идентичност -

древни проникновения относно модерните феномени НЛО“ научаваме за
традиционните европейски легенди за кръговете на феите, които
всъщност се оказват житните кръгове. В тези легенди обаче кръговете не
са просто интересни фигури сред житата, а и директни портали към
времепространството. В една традиционна келтска легенда герой на име
Осиан бива подмамен в магическата земя от красивата принцеса на феите.
Той се оженил за нея и прекарал триста години в мистичната земя на
Тир-на-ног. Когато накрая му се приискало да се върне в Ирландия,
трябвало да пътува обратно на същия кон, а съпругата му го предупредила
да не стъпва с крак на земята нито за миг. Когато се прибрал обаче,
разбрал, че всичките му приятели били отдавна починали, а страната му
изглеждала доста различно. Накрая му се случило нещо, което го накарало
да слезе от коня си и да докосне земята, при което автоматично се
превърнал в сляп и немощен старец.
При друг случай от началото на XIX век двама селяни на име Райе и
Люълин се прибирали вкъщи в долината Нийт, Уелс. По пътя Райе чул
странна музика и решил да спре и провери какво става, обаче Люълин не
чувал нищо. Райе така и не се върнал, а след кратко разследване Люълнн
бил хвърлен в затвора по обвинение в убийство. Две седмици по-късно
човек, който бил запознат с местните легенди, се сетил за възможно
обяснение. Посъветвал хората да се върна в района, където за последен
път бил зърнат Райе, и да търсят кръг на феите. И тогава Люълин наистина
намерил такъв кръг, а когато кракът му докоснал кръга, чул музиката на
арфи. Един по един и останалите мъже пристъпвали в кръга и също
започнали да чуват арфите. И зърнали множество ниски, но иначе с
напълно човешки вид същества да танцуват в кръг. Райе танцувал с тези
дребни хора, запазвайки нормалната си височина, а Люълин го измъкнал.
Тогава Райе казал, че е бил там само пет минути, но когато разбрал колко
време е отсъствал, изпаднал в депресия, разболял се от странна болест и
скоро починал.
Томпсън разказва така за тази паралелна реалност от келт- ските
традиции:

За келтите другият свят има различни имена, като например Авалон,

Тир-на-ног (Земята на младостта) или Равнината на удоволствията.
Проучването на тези легенди води до заключението, че тези селения би
трябвало да съществуват в следващо измерение. За да стигне до него,
човек трябва да се озове на подходящото място в триизмерното
пространство, а оттам нататък трябва да тръгне на митично пътешествие,
което засега не разбираме.

Или поне засега.

Във Франция, Германия, Ирландия, Шотландия, Уелс, Англия,

скандинавските страни и Филипините съществуват все същите легенди за
„кръговете на феите“ — житни кръгове, които бележат порталите към
паралелните реалности, населявани от дребни човечета с мистични
способности.
Томпсън не пропуска да отбележи, че житната реколта също често е
свързвана с феите. Цитира Робърт Рикад, който казва: „Във всички
индоевропейски култури по време на жътва феите задължително
получават своя дял от жито и мляко, защото именно те са господарите на
жътвата“ Това дава основания да допуснем, че в нормалното си
съществуване някои хора действително обитават не нашето
пространство-време, а тази паралелна реалност от времепространството,
където си имат своите традиции и обичаи. С течение на времето разказите
за тях се митологизират, като стават все по-приказни и невероятни. Ала
нищо чудно в тях да има и зрънце истина.
 Динозаври във времето

Възможно ли е тези времеви портали от време на време да изграждат

мостове, свързващи разстояния от милиони години, и да позволяват на
живите същества да минават по тях? Може би. Вече обсъдихме ефекта
„Лазар“, при който изчезнали видове най-вне- запно се появяват наново в
данните от вкаменелостите - понякога и след милиони години. Това може
би е последица от вълновия ефект на ДНК, който пренарежда
съществуващите организми в по-ранни техни форми или създава живот от
неживата материя. Но би могло и да е последица от порталите, които
позволяват на тези създания да пресичат направо от едно време в друго.
Познати са множество съобщения за езерни чудовища с дълги
вратове, дълги опашки и перки вместо крака. Анатомичните подробности
на тези същества, за които се разказва, са почти идентични с фосилните
данни за плезиозаврите. Най-прочути- ят пример е чудовището от Лох Нес
— легенда, който тръгва още от VII век. Само от 1933 година насам за
чудовището от Лох Нес има над три хиляди съобщения. През 2010 година
британският вестник „Таймс“ публикува статия, с която потвърждава, че
Уи- лям Фрейзър, един от най-висшите полицейски служители на
Шотландия от 30-те години на XX век, счита съществуването на Неси за
„неподлежащо на съмнение“. Джордж Спайсър и съпругата му зърват
същество, подобно на динозавър, да пресича пътя пред колата им още на
22 юли 1933 година. Дълго е близо осем метра, с дълга шия, малко
по-дебела от хобота на слон. Не успели да зърнат краката му. Съществото
се спуснало през пътя към езерото, което се намирало на двадесетина
метра оттам. Освен тези разкази са налице и множество снимки и
видеозаписи, всички до един огледани най-старателно. Интересно е да
отбележим, че Лох Нес е разположено точно над важна геоложка раз-
ломна линия, позната като Голямата долина — а вече добре знаем, че
случаите на полтъргайсти и енергийни завихряния често се свързват
именно със сеизмично активни региони.
През 1993 година професор П. Льоблон от университета на
Британска Колумбия изтъква, че много хора разказват, че са зърнали
„Кади“ (съкратено от „кадборозавър“) близо до бреговете на Британска
Колумбия, както и чак до Орегон. Говори се още, че някакъв кит бил
погълнал триметрово бебе Кади, а останките от динозавъра били открити
в стомаха му. За тази история се разказва в „Сайънс фронтиърс“ и „Ню
сайънтист“ През 2010 година руски рибари настояли да се проучи
създание, което изглеждало напълно еднакво с описанията на чудовището
от Лох Нес, обаче този път се появявало перманентно в едно затънтено
сибирско езеро - едно от най-големите езера в Русия. Та въпрос- ното
гладно чудовище очевидно било отговорно за деветнадесет случая на
смърт само за периода от 2007 до 2010 година. През февруари 2011
година вестник „Дейли мейл“ разказва, че през последните десет години
има осем съобщения за наблюдение на дълго гърбато същество, познато
като „Баунси“, в британското езеро Уиндърмир. Статията е придружена и
от снимки.
Съществуват множество документирани случаи и/или съобщения на
очевидци на Мокеле-Мбембе край река Конго - че- тирикрако, подобно на
динозавър създание, доста сходно на бронтозавър, само че познато като
сауропод. В повечето случаи съществото е забелязано в блатото Ликуала,
което вече офи- циално е обявено като 80 % неизследвано и населено
предимно с местни пигмеи. За случаи от сходен характер се разказва и от
други народи около река Конго, в това число Екваториална Гвинея,
Централноафриканската република, Габон и Камерун. Идентични
създания са забелязани и в Папуа Нова Гвинея, над Австралия. Деветима
души са зърнали същество, подобно на динозавър, на остров Умбунги в
Западна Нова Британия. В същия регион се намира и една от главните
точки на енергийно завих- ряне от глобалната мрежа — точно над Папуа
Нова Г ви нея. През 1993 година „Чайна тудей“ съобщава, че повече от
хиляда души са видели чудовище, подобно на динозавър, около езерото
Сай- рам в Дзиджан. А в Канада млад ескимос инуит, работещ с учените
от университета „Мемориал“ в Нюфаундленд, открил на остров Байло
прясна кост, която била идентифициран като принадлежаща на долната
челюст на динозавъра птицечовка. Геоложкото дружество на Америка и
„Журнал по палеонтология“ също разказват за открити пресни кости в
Аляска, идентифицирани като принадлежащи на рогатите динозаври,
динозаврите птицечовки и едни дребни хищни динозаври.
Разказите на Марко Поло от експедициите му в Китай в края на XIII
век разкриват, че в императорския дворец държали в плен живи дракони,
които били пазени за специални церемонии, а в провинция Каразан
драконите били преследвани за храна и лекарства. Поло съобщава, че е
виждал с очите си тези заплашителни създания. Гръцкият историк
Херодот и еврейският историк Йосиф описват летящи влечуги в Древен
Египет и Арабия. Редица древни легенди, в това число митологиите на
Древна Гърция, Рим и Древен Египет, описват как разнообразни герои
убиват подобни създания.

Същества, подобни на динозаври, откриваме в плочките от Вавилон,

мозайките на Рим, грънците и императорските мантии на Азия,
погребалните савани и държавните печати на Египет, погребалните плочи
и гоблените на Перу, скулптурите на майте, индианските петроглифи
(знаци, издълбани в камък) и редица други образци на церемониалното
изкуство във всички култури на древността.

Драконите са един от задължителните елементи в литературата на

Англия, Ирландия, Дания, Норвегия, скандинавските страни, Германия,
Гърция, Рим, Египет и Вавилон, както и част от индианските легенди на
най-малко осем племена и народи. Друга интересна насока са картите от
XVII век, в които все още откриваме рисунки на чудовища, подобни на
дракони, в неизвестни региони.
Налице са удивително голям брой съобщения, свидетелстващи за
наличието на птеродактили или птерозаври и в модерни времена.
Традиционните индиански легенди за Гръмотевичната птица също
напомнят за разкази за птерозаври. Видеографът криминолог Джонатан
Уиткоум заключава, че в периода между началото на 80-те години на XX
век и в края на 2008 година най-малко 1400 американци са видели нещо,
което прилича подозрително много на птерозавър. Уиткоум разговаря с
очевидни от деветнадесет различни щата. Средната стойност на размаха
на крилете се оказва от три до три метра и половина, но 27 % от
свидетелите говорят за размах от шест метра - твърде много, за да бъде
каквато и да било съвременна птица. Уиткоум провежда изчерпателни
проучвания и на случаите на наблюдение на птерозаври в Папуа Нова
Гвинея, където съществата се наричат „ропени“, и публикува резултатите
от изследванията си в редица сайтове, както и в книгата си „В търсене на
ропените“.
Свидетели, като например Дейвид Въоцел, съобщават за ро- пен,
който при първата си поява имал червеникавооранжев блясък. Други също
потвърждават този ярък блясък. През 2006 година Уиткоум пуска
прессъобщение, в което твърди, че през 2006 година Пол Нейшън е
уловил два птерозавъра на видеофилм, продължаващ четиринадесет
секунди. Анализът на лентата разкрива две миниатюрни точици, които
наистина блестят и бавно премиг- ват. Клиф Пайва, ракетен специалист,
работещ в Южна Каролина, не успял да намери разумно обяснение на
онова, което видял на лентата. Това бавно движещо се
червеникавооранжево сияние би могло да бъде интерпретирано от
древните култури като огън - и нищо чудно именно тук да са корените на
легендите за огнедиша- щите дракони. Както става ясно, когато тези
същества се появяват за първи път в нашата реалност директно от
времепространството, все още не са напълно материализирани и телата им
продължават да блестят, защото все още частично са във вълново
състояние.
Египтяните също вероятно са виждали птерозаври които са се
превърнали в основа на легендите им за птицата на огъня Бе- ну или
феникса. Жезълът Уас е изключително важен египетски символ на силата
и властта, държан от боговете и изобразяван на стотици места. Главата на
върха на всеки жезъл Уас е напълно идентична по форма и структура на
птерозавър, и не може да бъде свързана с никое друго живо същество,
най-вече благодарение на уникалния шип, който стърчи от задната част на
главата.

Много египетски богове са носели жезъла Уас, символ на властта и пътя

към отвъдното. Главата на този жезъл прилича изключително много на
птерозавър и нищо чудно да е била изработена от натура,
През 1993 година руски учени откриват останки от дребни мамути,
живели само преди 3700 години на остров Вранглер, близо до бреговете на
Сибир. През същата година британският изследовател полковник Джон
Блашфорд-Снел прави снимки на същества, които приличат на живи
мамути или стегодони, смятани за изчезнали. Както се съобщава в „Мейл
ъв съндей“ снимките са направени в изолирана долина в Непал. Адмирал
Уилям Бърд подклажда наново ентусиазма на любителите на теорията за
кухата земя, когато разказва, че докато прелитал над Южния полюс през
30-те години на XX век, зърнал зелени ливади и мастодонти. Обаче нищо
чудно той просто да е надникнал през енергиен водовъртеж към миналото,
тъй като Южният полюс е една от дванадесетте главни точки на завихряне
от мрежата на Сандерсън.
Храмът Та Пром в Камбоджа е завършен и осветен през 1186 година,
а мнозина са убедени, че на външната му стена е изобразен перфектен
стегозавър. Той е само едно от живите създания, увековечени в същия
кръг, но останалите са изключително обикновени в сравнение със
стегозавъра. Най-изчерпателният анализ на това енигматично изображение
е написан от креаци- онист, но въпреки това той повдига интересни
въпроси, в това число и факта, че оригиналната патина от 1186 година е
все така видима между пукнатините въпреки опитите за излъскване на
фасадата.
И накрая, на 21 март 1922 година „Бостън транскрип“ разказва, че „по
време на неотдавнашна тежка снежна буря в Алпите по склоновете се
изсипали хиляди екзотични насекоми, приличащи на паяци, гъсеници и
огромни мравки, обаче бързо загинали. Местните естествоизпитатели са
неспособни да обяснят феномена“.
Осемнадесета глава
 ГАЛАКТИЧЕСКИЯТ ЧАСОВНИК ОТБРОЯВА ДВАНАДЕСЕТИЯ ЧАС

Вече е ясно, че геометричните модели са навсякъде - в света на

квантите, в Земята и Слънчевата система, както и на вселенското ниво на
свръхкуповете, та чак до космическия прах и газ в най-отдалечените
кътчета на Вселената. Но какво да кажем за геометрията на нашата
галактика? Логично погледнато, геометричните закони, които виждаме
заложени в Слънчевата система, не биха могли да се ограничат само до
една звезда и нейните планети. Ако галактиката също притежава
геометрични силови полета, то това значи, че бихме могли да прекосим
милиони години само за един миг — стига да знаем как да си извоюваме
достъпа до тях. Редица учени изчисляват, че за завършване на една
обиколка на нашата галактика й трябват приблизително 250 милиона
години. И ако животът се е появил на Земята преди грубо 3,5 милиарда
години, както подсказват микрофосилните данни от бактериите, то тогава
цялата история на живота на Земята се е развила едва за последните
четиринадесет завъртания на галактиката. Така казано, нещата изглеждат
доста по-бързи, отколкото бихме допуснали. Дори самата Земята не е
съществувала допреди 4,54 милиарда години, което е малко над
осемнадесет завъртания на галактиката. Но щом животът на Земята е само
на четиринадесет галактически години, става доста по-лесно да си
представим как всичките тези завъртания биха могли да се слеят заедно
във времепространството, образувайки един гигантски повтарящ се цикъл.
Всеки път, когато се озовем на същото място в галактиката, където сме
били и преди, би трябвало да се сблъскаме със същите енергийни условия.
Нека се върнем за момент към еволюционния цикъл, открит от
Мюлер и Роде. На всеки 62 милиона години се наблюдават масирани
еволюционни изблици на планетата ни, а това се свързва директно с
придвижването нагоре-надолу на нашата Слънчева система, докато се
върти през галактиката, за което се смята, че са необходими 64 милиона
години. Ричард Хогланд бе първият, който в частен разговор ми обърна
внимание, че ако определим едно завъртане на галактиката на
приблизително 250 милиона години, в неговите рамки се вписват точно
четири подобни цикъла от по 62 милиона години. Четири равноотстоящи
точки в един кръг образуват квадрат, така че нищо чудно еволюцията на
Земята да се ръководи от галактически октахедрон (или куб). Това бе
изумителна насока на мисълта. Движението нагоре-надолу на Слънчевата
система спрямо галактичната равнина би трябвало да бъде пряка
последица от гравитационния поток около всеки от тези геометрични
ъгли, тъй като Ханс Йени напомня, че около тези геометрични точки на
завихряне винаги се наблюдават постоянни течения. Поради което, когато
се насочим към някой от ъглите на октахедрона, се издигаме нагоре, а
когато подминем този ъгъл, биваме грабнати от друго течение, което ни
придърпва надолу.
Но какво да кажем за други геометрични модели в галактиката? Да си
припомним, че икозахедронът на Земята, дефиниран от Сандерсън,
създава десет точки на завихряне, които са все около Тропика на Рака и
Тропика на Козирога, на равни разстояния една от друга. Ако разделим
орбитата на галактиката, равна на 250 милиона години, на десет равни
части, получаваме по 25 милиона години — което е приемливо близо до
26-милион- ния годишен цикъл, открит от Рауп и Сепкоски. Ако нивото
на слънчевата радиация нараства по измерим начин, след като тези нови
геометрични построения се задвижват, това би увеличило количеството
радиация, складирано в данните от вкаменелости- те, с което би ги
накарало да изглеждат по-скоро на 26 милиона години, отколкото на 25
милиона.
Малко след това си дадох сметка, че двойният тетрахедрон има шест
равноотстоящи от екватора точки, точно както Звездата на Давид в две
измерения, но във вътрешността има още шест равноотстоящи точки.
Това означава, че по протежение на екватора се откриват дванадесет
равноотстоящи точки само в една-единствена енергийна сфера. Това вече
обяснява причината за дванадесетте орбитални цикъла на Луната
годишно, както и по-дълбокия смисъл на дванадесетте знака и домове на
Зодиака. Много е възможно дванадесетте Епохи на Зодиака да
символизират по-големия двоен тетрахедрон, за чието изминаване са
необходими 25 920 години. Може би вече разполагаме с геометричното
значение за систематачността, с която числото дванадесет се появява във
всички тези цикли.
Знаем също така, че изхождайки от поведението на тези невидими
енергийни полета, и галактическият октахедрон, и галактическият
икозахедрон би трябвало да имат сфери на енергия, които ги обгръщат и
пътешестват заедно с тях. Освен това сме наясно, че по-сложните
геометрични модели вибрират с по- голяма честота, точно както откриват
Лиу и Спилхаус в разширяването на Земята. Оттук става ясно, че по време
на цикъла от 62 милиона години през Слънчевата система се движи сфера
от галактическа енергия с по-ниска честота. В измерението на времето
тази сфера би трябвало да има геометричната форма на ок- тахедрон или
куб. Всяка от сферите очевидно се изнася надалече от центъра на
галактиката с бавна равномерна скорост. И щом галактическият
октахедрон ни подмине, попадаме под влиянието на галактическия
икозахедрон - въпреки че сенките на окта- хедрона все още продължават
да ни дърпат лекичко назад, както откриват Мюлер и Роде.
С навлизането на икозахедрона в Слънчевата ни система нахлува
енергийна сфера с много по-висока честота, която като нищо може да
обяснява повишаването на слънчевата радиация, заради която данните от
вкаменелостите подсказват за цикъл от 26 милиона години, а не за такъв от
25 милиона. Радиовъглеродно- то датиране се базира на гладкия
равномерен поток на слънчевата радиация, за да породи резултатите,
които виждаме. Новият 25-милионен годишен цикъл се появява във
фосилните данни преди около 250 милиона години, което означава, че от
започването му вече имаме десет цикъла или едно пълно завъртане на
галактиката. И тъй като вече сме завършили един пълен кръг, това би
могло да означава, че се придвижваме към следващата голяма енергийна
сфера, която е с още по-високо ниво на кохерентност, А и да не забравяме,
че първоначалната твърда обвивка на Земята започва да се пука по
равноотстоящи точки, образуващи тетрахедрон, преди около 220 милиона
години - това вероятно показва настъпателните дългосрочни последици за
Земята, които се задвижват след пристигането на тази нова сфера от
енергия. Нищо чудно и в този момент енергийната мрежа да се измества
към нова конфигурация - което би обяснило защо медоносните пчели и
други мигриращи видове все по-често се объркват или изгубват.

Галакмични енергийни сфери извън Млечния път

И ако наистина става въпрос за универсална хармонична система,

обхващаща цялата Вселена, то подобни разширяващи се сфери би
трябвало да се регистрират и в другите галактики. Да си припомним, че
Вселенското енергийно поле често се влива в нашето пространство-време
посредством невидимите електромагнитни честоти, например
ултравиолетовата. Следователно би трябвало да се оглеждаме за промени в
електромагнитния спектър на галактиките - на кръгли, концентрични
пластове като лукова глава. И точно това откриваме. Тази удивителна
история е публикувана в броя от април 1993 година на списание
„Дискавър“.
Хипотетична схема на зоните на микровълнова енергия в Млечния път,
базирана на откритията на д-р Уилям Тифт на такива модели в редгща
други галактики.

Доктор Уилям Тифт е учен, изучаващ червеното изместване

(електромагнитни лъчения от космоса) извън видимия спектър на
микровълновия обхват. Обикновено за астрономите това е индикатор за
отдалечеността на обекта. Откритията на Тифт поставят на сериозни
изпитания този така зорко охраняван модел, защото той установява, че
червеното изместване в рамките на всяка от галактиките не остава вечно
същото - разделено е на концентрични пластове. С приближаването към
центъра честотата все по-бързо нараства, при това с едно и също
количество. И тук Тифт отново използва думата „квантиране“, за да
опише тези отделни пластове. Статията в „Дискавър“ сравнява този
галактически феномен с „енергийните състояния на атома“ - да си
припомним, че Козирев също открива квантирана промяна в теглото на
обекта, след като е изхвърлил някои от атомите си във
времепространството. Както става ясно, атомите подскачат напред-назад
из геометричните пластове, които се появяват отново, един по един, на
всеки петнадесет до двадесет минути.
Най-интересното в откритията на Тифт обаче е, че тези енергийни
сфери са в постоянно движение - точно както бихме очаквали.
изхождайки от анализа на фосилните данни.

Наскоро Тифт заяви, че след десетгодишни наблюдения на едни и

същи галактики разполага с доказателства, че червеното им изместване се
променя през годините. Според него възможно е да ставаме свидетели на
някакъв вид галактическа еволюция.

Въпреки факта, че тези изследвания не се считат за истинска

астрономия - тъй като пращат на заколение свещената крава на червеното
изместване — различни други напълно достоверни източници заключават,
че ефектът на квантираното червено изместване е напълно реален. Едно
проучване от 2006 година регистрира стойността, предложена от Тифт, с
точност до 95 %. Друго проучване, от 2007 година, прави преглед на
историята на всички проучвания от този характер - от 70-те години на XX
век до времето на публикацията, и заключава, че ефектът наистина трябва
да бъде приет сериозно. През 2003 година Бел и Комо откриват същите
тези квантирани пластове енергия - като концентрични сфери в лукова
глава, в деветдесет и една различни галактики. Статия в „Журнал по
астрофизика и астрономия“ от 1997 година разглежда над 250 различни
галактики и открива същите енергийни нива във всяка една от тях. Казва
се, че ефектът е толкова очевиден, че би могъл да бъде зърнат лесно „и с
просто око“ по честотните карти, тоест нивото на достоверност е
изключително високо.

Независими доказателства - от д-р Харолд Аспдън

Доктор Харолд Аспдън предлага истински енциклопедичен труд в
своя сайт за енергийни науки. От 60-те години насам той проучва
концепцията, че цялата материя се създава от етера, и заключава, че има
различни нива на плътност или дебелина. Тези негови открития са плод на
пренареждане на уравненията на Максуел, които и до днес се използват
при изчисленията на дизайна и конструкцията на електрическите уреди.
Уравненията на Максуел автоматично приемат, че такова нещо като етер
съществува просто защото той работи и никой не поставя този факт под
въпрос. Аспдън е първият, който открива, че може да пренареди тези
уравнения по логичен път и заключава, че този етер би трябвало да
притежава различни нива на плътност. Уравненията разкриват също така
какви биха били точните електромагнитни честоти, ако тези етерни
пластове нахлуят в собствената ни реалност. За учения е абсолютен шок
да открие, че числата, генерирани от него по теоретичен път, са абсолют-
но идентични с реалните честоти, които Тифт е регистрирал в своите
сферични концентрични кръгове — или „пространствени сфери“ -
наблюдавани в над 250 различни галактики.

Заключението, до което се стига неизбежно благодарение на тези

забележителни резултати, е, че, поне що се отнася до произхода на
първичния източник на лъчение на разнообразните пространствени сфери,
галактиките биха могли да попаднат сред малко по-различен набор
фундаментални физични константи... Авторът приема необходимостта да
признае съществуването на подобни „пространствени сфери1 дори и в
нашата местна галактическа система... Подобни сфери оказват огромно
влияние върху геологични събития от рода на обръщания на
геомагнитното поле, които стават, докато Слънчевата система преминава
границите, разделящи съседните пространствени сфери.

Това напълно потвърждава очакваното от мен - а по-точно, че можем

да докажем наличието на пластове енергия в галактиката, които са в
състояние напълно да трансформират Земята и Слънчевата система,
докато преминават край нас, причинявайки осезаеми промени. Но тук не
става въпрос за обръщания на геомагнитните полюси - по-важно е
въздействието върху живота, тъй като по-голямата част от еволюционните
събития в никакъв случай не са свързани с природни катаклизми.

Тау-пространството
 Самият Тифт има свое виждане относно онова, което създава тези
странни ефекти, а на фона на всичко, за което говорим в тази книга,
резултатите са забележителни. Уилям Тифт очевидно не е запознат с
физичния модел на Дюи Ларсън, но в крайна сметка стига до абсолютно
същото заключение в стремежа си да обясни наблюдаваното: „Изводът е,
че разглеждаме модел, базиращ се на съвместното съществуване на две
триизмерни пространства - едното на времето, второто на
пространството.“ Развълнувах се, когато разбрах, че напълно независимо
от Ларсън Тифт също прави подобно откритие. Нека се запознаем с още
няколко негови идеи:

Квантовата физика се намира в тау-пространството, а

конвенционалната динамика — в сигма-пространството. Макар засега да
не съществува никаква формална математическа рамка за свързването на
тези две пространства [или най-мал- кото такава, за която Тифт не е знаел
по онова време], емпиричните данни са напълно съвместими с
наблюденията. Това включва свойства, вариращи от масите и силите на
нивото на фундаменталните частици, през квантирането на червеното
изместване, та чак до космологичните ефекти на ниво Вселена. Като
триизмерна количествена реалност, времето се оказва обещаващ обект за
научни проучвания.

Думата „тау“ означава „време“, следователно Тифт използва почти

същата терминология като „времепространство“, само дето този път е
избрал да използва символиката на гръцките букви. В същия научен
доклад той казва: „При определен космически радиус в
тау-пространството всяка галактика се намира в специфично временно
състояние, което променя на отделни стъпки “ Не можех да повярвам
колко добре си пасва всичко. Моделът е невероятно елегантен. Като
комбинираме изводите на Аспдън и Тифт, разбираме, че поне на някакъв
етап бихме могли да навлезем в новата пространствена сфера на
тау-простраството, където материята и енергията — такива, каквито ги
познаваме, „се сключват в малко по-различен набор фундаментални
физични константи“, а промените във временното състояние стават на
отделни стъпки. Нито един от тези двама учени очевидно не си е давал
сметка колко добре този модел обяснява циклите от по
26 и 62 милиона години, открити в данните от вкаменелостите, които
показват, че тези промени в потока на времето влияят не само на
„фундаменталните физични константи“ на материята и енергията, но и на
биологичния живот.
Промени в Слънчевата система

На този етап вече разполагаме с почти съвършен модел. Последното,

което се налага да разберем, е дали нашата Слънчева система вече
преминава през промяна във временното си състояние, откъдето наистина
навлизаме в нова пространствена сфера, която ще ни постави насред
малко по-различен набор фундаментални физични константи.
По-простичко казано, ако точно сега се намираме на границата на някоя
от тези сфери, заедно с всички увеличаващи кохерентността и развиващи
ДНК характеристики, които си вървят заедно с процеса, би трябвало да
очакваме осезаеми изменения в Слънцето и планетите. А това би се
превърнало в най-яркото доказателство, че древните пророчества
наистина са били правилни. Както допуска и Алексей Дмитриев, тези
промени биха могли да бъдат пряка последица от нарастващия поток на
времето през Слънчевата система, или, както се изразява самият той,
нарастване броя на вакуумните пространства или завихрянията във
времепространството, които си вървят с него. И ето че търсейки
доказателства за междуп- ланетарни климатични промени, откриваме
множество неоспорими данни за това, събрани от учените на НАСА и
ЕСА.

Слънцето

Най-малко от края на 70-те години на XX век общата слънчева

активност се е увеличавала с 0,5 % на десетилетие. В периода между 1901
и 2000 година магнитното поле на Слънцето се е увеличило по размери и
сила с 230 %. От 1999 година насам се наблюдават резки завишения в
нивата на хелий и тежки частици, излъчвани от Слънцето. През 2003
година един учен от НАСА казва, че Слънцето е „много по-активно от
всякога“. Екип утвърдени геофизици наскоро доказва, че от 40-те години
на XX век насам Слънцето е много по-активно от всичките предишни
1150 години, взети заедно. Повишаването на яркостта започва от
последните 150 години. Към ноември 2004 година същата тази група
доказва, че енергийните нива на Слънцето са много по- високи, отколкото
са били през последните осем хиляди години.
През 2006 година НАСА съобщава, че „големият преносен колан“ на
Слънцето - огромен циркулиращ поток от гореща плазма, е намалил
обичайната си скорост от 1 метър в секунда на 0,75 метра в секунда на
север и само 0,25 метра в секунда на юг.
Скоростта му на движение остава в същите рамки от XIX век насам, а за
извършването на една обиколка са му необходими четиридесет години -
два катуна. Това може би е знак, че „потокът на времето“ в Слънцето се
променя — както вече допуснахме. През 2008 година НАСА обявява, че
това е „знаменателна и значителна историческа“ промяна -
„повърхностните потоци на Слънцето бележат драстично забавяне“. През
2009 година НАСА докладва, че „това е най-тихото слънце, което сме
виждали от близо век насам“, за което говори удивителната липса на
слънчеви петна и избухвания на повърхността. Би Би Си Нюз признава, че
астрономите са невероятно озадачени от този факт, както обяснява доктор
Майк Локууд, защото през 1985 година общата активност на Слънцето
рязко е скочила, а оттогава насам е в непрекъснат спад, нищо че средните
глобални температури са се увеличили. „Ако мътността на Слънцето
трябва да има охлаждащ ефект, значи вече го виждаме “ Същевременно
учените се опасяват, че би могъл да настъпи масиран нов пик на
слънчевата активност, която може да изпържи цялата електроника на
Земята - и определят изненадващо познат като звучене краен срок -
септември 2012. Една статия от 2007 година в „Лайв Сайънс“ обмисля
сериозно хипотезата на социалния антрополог доктор Бени Пайзер, че
Слънцето може би е виновно за осезаемото „глобално затопляне“ на Марс,
Юпитер, нептуновата луна Тритон, Плутон, както и тук, на Земята.
Изненадващото е, че това е една от малкото статии в официални медии,
направила тази очевидна връзка - но данните в анализа на Пайзер са само
част от цялостната картина.

Меркурий

Въпреки очакваните високи повърхностни температури,

Меркурий очевидно си има ледени шапки в полярните
региони. Освен това притежава неочаквано плътно ядро и
силно магнит- но поле. Учените много биха искали да си
обяснят тези аномалии. През 2008 година е установено, че
Меркурий „притежава няколко сигнатури, подсказващи за
значително налягане в маг- нитосферата“ - нещо, което през
70-те години на миналия век не е регистрирано. Към 2009
година тези сигнатури стават още по- отчетливи, налягането -
все по-силно. Космическата сонда „Ме- синджър“ предава
информация за „магнитни вихри“, а учените са силно
изненадани от бързата промяна. Торнадото е десет пъти
по-мощно от всичко, виждано до момента на Земята.
 В периода от 1978 до 1983 година количеството сяра в атмосферата
на Венера бележи драстичен спад. А в периода между 1975 до 2001
година общата нощна яркост на Венера се увеличава с
умопомрачителните 2500 %. Учените не са в състояние да обяснят тази
внезапна промяна в яркостта на планетата, макар това да подсказва, че
кислородът, съдържащ се в атмосферата на Венера, е значително
увеличен. През 1997 година опашката от йонизирана плазма, носеща се
зад Венера, е изчислена на 60 000 % по-дълга, отколкото в края на 70-те
години. През януари 2007 година е отчетено значително повишаване в
яркостта и на северното, и на южното полукълбо на Венера, а през юли
2009 година се появява странно, необичайно и мистериозно ярко петно.
Във връзка с това внезапно ново ярко петно доктор Санджай Ламей
казва: „Налага се да признаем, че на Венера става нещо необичайно. Но
нямаме представа какво “

Марс

В периода между 1970-1995 година Марс се сдобива с облаци, рязко

понижение на съдържанието на прах в атмосферата и разкрива
„удивително изобилие“ на озон в атмосферата. През 1997 година
космическата сонда „Сървейър“, изпратена на Марс, е повредена от
напълно неочаквано 200 % увеличение в плътността на атмосферата на
тази планета. През 1999 година за първи път от двадесет години на Марс
възниква ураган и при това е 300 % по-обширен от всичко, виждано до
този момент. През 2001 година планетата е обгърната от най-голямата
прашна буря на глобално ниво за първи път от „няколко десетилетия“
„Нещо, невиждано досега“.
Интересното е, че върховата точка на тази буря е
непосредствено след 11 септември, което подсказва
донякъде, че масираната уплаха на всички на нашата планета
може би се е отразила през времепространството и е оказала
мощни енергийни ефекти върху съседната на нас планета.
През 2001 година официалните медии съобщават за глобално
затопляне на Марс, в това число драматични ежегодни
загуби на сняг на Южния полюс и бърза ерозия на ледените
шапки на Северния полюс. През 2003 година НАСА описва
това събитие като „скорошна глобална кли- матична
промяна“. През 2005 година европейските астрономи
забелязват блясък от тъмната страна на Марс - за първи път в историята.

Юпитер и неговите луни

През 1979 година в магнитното поле на Юпитер се наблюдава гореща

плазма, въпреки че през 1974 година такава не е регистрирана. Учените от
НАСА установяват, че атмосферата на тази планета е със стотици градуса
по-гореща от очакваното. Количеството на тежките елементи се понижава
с изумителните 10 % между 1979 и 1995 година, което е все едно за
шестнадесет години „крайно смущаващо“ да изчезнат двадесет земни маси
кислород. В периода между 1973 и 1995 година радиационните емисии от
Юпитер се увеличават с около 25 %. През април 2004 година едно
многомащабно ново проучване съобщава за изненадващото сливане на три
различни овални образувания в атмосферата на най-голямата планета в
Слънчевата система, две от които са били доста големи. При отсъствието
на тези за- вихряния ефективността на освобождаването на топлина
значително намалява, така че нищо чудно през следващите десет години
Юпитер да претърпи значително глобално затопляне - изумителен скок на
средните температури с 10 градуса по Целзий. Ученият, направил тези
наблюдения, отбелязва също така, че Голямото червено петно (мощна
буря) се е изменило оттради- ционното си яркочервено до „нещо,
приличащо по-скоро на чер- веникаво-оранжево“ и тази промяна на цвета
може би се държи на цялостно увеличение на температурите. Теорията в
този случай гласи, че тези промени са част от един седемдесетгодишен
цикъл, който бил започнал с първата поява на трите най-големи овала през
1939 година.
През 2006 година трите овала, които се сливат през 2004 година,
постепенно се превръщат в мощна буря, достойно съперничеща на
Голямото червено петно, с което дават все повече основания на учените да
говорят за „глобална промяна“ в климата на Юпитер. През 2008 година в
атмосферата на огромната планета се появяват две масирани нови бури,
по-горещи от всичко, наблюдавано до този момент. НАСА съобщава, че в
момента Юпитер е подложен на „драматични смущения в глобален мащаб,
причината за които тепърва предстои да се търси“. За да успеят да съставят
достоверен модел на това „глобално надигане“, учените от НАСА са
принудени да увеличат водните пари на
Юпитер до „изключително високи нива - над триста пъти повече от
регистрираните от сондата „Галилей“ през 1995 година“.
През 1995 година луната на Юпитер - Йо, се сдобива с огромен ярък
воал с широчина триста километра, образуван само за шестнадесет месеца
- промяна, „много по-драматична от всичко, наблюдавано през последните
петнадесет години“. Между 1973 и 1996 година йоносферата на Йосе
издига с 1000 %по-на- горе, а между 1979 и 1998 година повърхността й
става с 200 % по- гореща. През 1998 година в сиянието на Йо се
наблюдават нови цветове. Целият път на орбитата на Йо около Юпитер е
обгърнат от тръбовидна ярка плазмена енергия. Според учените тази тръба
се дължи на заредените частици, които изстрелват нагоре вулканите на Йо.
В периода между 1979 и 1995 година йонизираните частици в тази тръба
стават с 50 % по-плътни. Между 1979 и 1995 година общата плътност на
тръбата се увеличава с 200 %. Една по-студена част, подобна на панделка,
се отделя и става значително по-ярка между 1999 и 2000 година.
За огромен ужас на традиционните астрофизични модели, през 2003
година е открита нова, „удивително плътна“ плазмена тръба, този път
обгръщаща орбитата на луната Европа. В този случай обаче липсват
вулкани, които удобно да обяснят произхода на йонизираните частици.
Към 2003 година сиянието на Европа се отчита като значително по-ярко,
отколкото би трябвало да бъде според модела от 1998 година. Третата
голяма луна - Га- нимед, има сияние, което става с 200 % по-ярко в
периода между 1979 и средата на 90-те. Това увеличение на яркостта се
смята за причинено от 1000 % увеличение в плътността на атмосферата на
Ганимед от 1979 година насам. Противно на всички традиционни
очаквания Ганимед си има и собствено магнитно поле. На четвъртата от
Галилеевите луни - Калисто, наскоро бе наблюдавано сияние, което е с
цели 100 000 % по-мощно по интензитет, отколкото магнитното поле на
самия Юпитер в този район. Трета плазмена тръба, доста по-голяма и от
тази на Йо, и от другата на Европа, е открита през 1998 година. Противно
на всички традиционни схващания, тя се върти в посока, противополож-
на на посоката на самия Юпитер. Обратно въртящите се полета са един от
основните аспекти на поточното взаимодействие между спиновите полета
на пространство-времето и времепрос- транството. И наистина, през 2007
година италианските учени откриват, че нашата галактика има два
напълно различни вида ореоли, съставени от различни типове звезди,
чиито вътрешни посоки на въртене са противоположни едни на други.
Нашето Слънце е част от един сплескан ореол звезди, пътуващи с около
двадесет километра в секунда. Сферичен ореол от звезди с различен
химичен състав се върти в обратна посока със седемдесет километра в час.

Сатурн

В периода между 1981 и 1993 година тубуларният плазмен енергиен

облак на Сатурн става с 1000 % по-плътен от очакваното. През 1995
година при полюсите на Сатурн се регистрират за първи път ярки сияния.
През 2008 година НАСА съобщава за „ярко сияние“ при северния полюс
на Сатурн, което „покрива огромна област... Настоящите ни схващания
предвиждат този район да бъде празен, така че откриването на подобно
ярко сияние тук е фантастична изненада“. Облаците при екватора на
Сатурн забавят скоростта си с 58,2 % между 1980 и 1996 година, което
отново подсказва за редукция в „потока на времето“, сходна на онази,
която наблюдаваме при Слънцето. „Масирани“ изригвания на рентгенови
лъчи от екваториалната област на Сатурн се регистрират за първи път
през 2004 година. Подобни промени подсказват, че със Сатурн е
настъпила фундаментална промяна. Освен това през 1980 година се
наблюдават за първи път любопитни тъмни области в пръстените на
Сатурн, кръстени „спици“, които очевидно се въртят доста по-бързо и от
самите пръстени. Към декември 2003 година учените, работещи с
космическия апарат „Касини“ — първият непилотиран космически
апарат, който се връща от Сатурн от мисиите на „Вояджър“ от 1980-1981
година насам - не са на себе си от вълнение, защото виждат отново
„спиците“ в пръстените на Сатурн. През февруари 2004 година учените
признават, че спиците вече не се виждат. През 2006 година се съобщава за
„гигантска буря“ със светкавици, които са хиляди пъти по-мощни от
всичко, регистрирано на Земята.
В периода от 1980 до 2004 година атмосферата на най-големия
естествен спътник на Сатурн - Титан, се е увеличила с 10-15 %. От друга
страна, ако доста по-консервативните оценки на НАСА за предишните
размери на атмосферата на Титан - от 250 километра, са правилни, то
тогава можем да говорим дори за 200 % увеличение във височината на
атмосферата на Титан. В южното полукълбо на този сатурнов спътник
вече се наблюдават бързо движещи се ярки облаци, които остават
необясними за традиционните астрофизични модели. Озонови атоми -
белезите за йонизирана плазма, са засечени на сатурновите луни Диона и
Рея през 1997 година. През април 2008 година около екватора на Титан за
първи път се наблюдава „мощна буря“, което е в силно противоречие с
моделите на НАСА и остава учените безкрайно озадачени.

Уран

Въпреки че през 1986 година Уран се оказва „безличен като билярдна

топка“ най-малко от 1996 година насам около него започват да се появяват
изумително ярки облаци. Към 1998 година телескопът „Хъбъл“ вече е
открил почти толкова струпвания на облаци, колкото в цялата предишна
история на изследванията на Уран. Към 1999 година докладите на НАСА
вече говорят за Уран като „обект“ на „мощни бури“, превръщащи го в
„динамичен свят с най-ярките облаци сред всичко останало във външните
подстъпи на Слънчевата система“. Водещи учени от НАСА наричат тези
все по-ярки и активни облаци „много големи промени“ с Уран. През
октомври 2000 година по време на един брифинг в НАСА се признава, че
„дългосрочните наземни наблюдения на Уран показват сезонни ярки
промени, чийто произход засега остава недоизяснен“
През ноември 2004 година Уран отново влиза във водещите
заглавия - вече се виждат тридесет напълно отчетливи
огромни облака, повече от цялото количество облаци,
преброявани преди 2000 година, при това много по-ярки от
преди. Както казва един специалист от НАСА, преподавател в
Бъркли: „Никога досега не сме наблюдавали подобна
енергична дейност в юж- ното полукълбо... Проникването на
тези облаци до по-големите височини е безпрецедентно.“ В
допълнение към всички тези изненади през декември 2003
година в атмосферата на Уран се наблюдава за първи път
въглероден моноксид, а учените смятат, че този газ се дължи
на праховите космически частици, носещи се из Слънчевата
система и навлизащи в атмосферата на Уран. През 2007
година се съобщава за „драматични промени“ в пръстените на
Уран, в това число увеличение на яркостта, потенциално нов
пръстен и облак прахови частици, обхващащ цялата система
от пръстени на планетата.
 Към месец юни 1994 година Голямото тъмно петно на Нептун -
кръгово образувание в южното полукълбо на планетата, подобно на
Голямото червено петно на Юпитер, е изчезнало. Към март—април 1995
година той най-внезапно се появява в северното полукълбо. Според НАСА
новото петно е „почти огледален образ на първото петно, регистрирано за
първи път от „Вояджър 2“. Това кара учените да направят заключението,
че „от 1989 година насам на Нептун се забелязват радикални промени“.
Две години по-късно НАСА вече пише за „нова мистерия“ - мигриралото
петно „се оказва приклещено на определена географска ширина“ в
северното полукълбо. Причината за това като че ли е перфектно
геометрично изместване в енергийната мрежа, тъй като географската
ширина в северното полукълбо е същата като тази в южното. Към 1996
година, по-малко от година след „хиперизмерното изместване на
полюсите“, доктор Ло- рънс Сромовски забелязва увеличение в цялостната
яркост на Нептун, което продължава да се увеличава настъпателно и през
цялата 2002 година. Синята светлина става с 3,2 % по-ярка, червената
светлина става по-ярка с 5,6 %, а граничната инфрачервена светлина се
засилва с умопомрачителните 40 %. А някои региони по паралелите стават
по-ярки с цели 100 %.

Конвенционалните физични модели просто не притежават

необходимото, за да обяснят подобна промяна в яркостта, тъй като Нептун
изглежда на пръв поглед „изчерпил енергията си“. През 2007 година обаче
южният полюс на тази планета се оказва с 18 градуса по-топъл от
останалите й части.
В периода между 1989 и 1998 година луната на Нептун - Тритон,
преживява „много голям“ температурен скок - с 5 %. Това е все едно
атмосферата на Земята да се затопли с цели 15 градуса само за девет
години. Смята се, че от момента на срещата си с космическия апарат
„Вояджър“ през 1989 година атмосферното налягане на Тритон се е
удвоило.

Плутон

Нищо че от 1989 година насам Плутон се отдалечава все повече от

Слънцето, оттогава до 2002 година атмосферното му налягане се е
увеличило с 300 %, което поражда осезаемо увеличение на
повърхностните температури. Но и тази промяна се отдава на „сезонни
изменения“. Според един водещ учен на НАСА: „Промените,
наблюдавани в атмосферата на Плутон, са много по-драстични дори от
промените на Тритон... Но ние просто не знаем какво причинява всичко
това“ А и промените не са никак незабележими. Стига се дотам, че идеята
за „сезонните изменения“ като причина за подобно рязко покачване на
температурите да се отчете като „нелогична“. Според учените за
масираното глобално затопляне на Плутон вероятно е отговорна „някаква
дългосрочна промяна, аналогична на дългосрочните климатични
изменения на Земята“. През февруари 2010 година „Асошиейтид прес“
съобщава, че в периода между 1954 и 2000 година в цветовете на Плутон
не се забелязва никаква промяна, но към 2002 година червените нива вече
се засилват с 20 до 30 %. Освен това се регистрират „удивителни промени
в размерите и плътността на азотния лед“.

Изменения на Земята, несвързани с индустриалното замърсяване

Някои от промените на Земята в никакъв случай не могат да бъдат
свързани с индустриалното замърсяване, причинено от човека. Учените от
НАСА казват: „През май 1998 година радиацията в двата известни
пръстена - поясите на Ван Ален, става толкова голяма, че се създава нов
пръстен, който поражда вълнение и изумление сред научната общност“
Този нов пояс съдържа предимно йонизирани азотни, неонови и
кислородни частици, които са нови и крайно неочаквани, тъй като
вътрешният пояс на Ван Ален съдържа предимно протони. За източник на
тези атоми се счита местната междузвездна среда, тоест газът,
прахообразните частици и енергията между звездите. Проведените през
февруари 1996 година сателитни експерименти на НАСА се надяват да
извлекат 3500 волта електричество от пространството с помощта на
свръхмощен кабел, който да изтегли сателита максимално далече от
космическата совалка и да го задържи там, докато кабелът събира енергия.
Оказва се обаче, че сателитът се сблъсква с много по-мощна енергия в
горните пластове на земната атмосфера, отколкото учените от НАСА са
очаквали. Първо, сблъсква се с цял куп мистериозни проблеми -
„компютърът и два от четирите му жироскопа престават да
функционират“. В горо, и двете му клапи най-неочаквано се отварят и
изплюват азот. Всички
тези проблеми водят до забавяне на експеримента и са напълно
съвместими с наблюдаваните електрически ефекти от нещо, за което се
смята, че е завихряне във времепространството. А когато сателитът в
крайна сметка е изпратен в открития космос, уж доказано издръжливият
му кабел се скъсва, при което го запраща да се рее свободно в
космическото пространство. От НАСА очевидно нямат желание да
размишляват за причините за това скъсване, както и за връзката между тях
и предишните проблеми с компютъра, жироскопите и клапите.
Астронавтите съобщават, че „външната обвивка на кабела от найлон и
тефлон изглежда обгорена и разтопена“. Това подсказва, че в горните
слоеве на земната атмосфера има много по-голяма енергия, отколкото са
показали предишните замервания.
 В периода на 90-те години на XX век в средните атмосферни слоеве
на Земята се регистрират 5060 % повече озон, въпреки че очакванията са
замърсяванията да намалят озона, а не да го увеличат. Въпросната област
обаче е разположена доста над така наречените озонови дупки. Освен това
в горните атмосферни слоеве на Земята има много повече хидроксилни
(ОН) молекули, отколкото конвенционалната наука би могла да обясни.
През 2001 година се наблюдават „силни изригвания на атомен неон, аргон
и ксенон“ в сиянието на Земята. От 50-те години насам Земята
настъпателно губи 3 % от слънчевата си енергия. През последните
тридесет години се наблюдава 10 % намаление на слънчевата светлина,
достигаща повърхността на Земята, което за изминалия петдесетгодишен
период е общо 15 % и показва, че ефектът се ускорява. Подсказва също
така, че самата земна атмосфера става осезаемо по-плътна. Повечето учени
биха очаквали Земята да се охлади вследствие на по-плътната атмосфера, а
не да се затопли, така че това „шокиращо“ разкритие „влиза в
противоречие с цялото научно мислене“, поради което бива „игнорирано“.
„Първата реакция обикновено гласи, че ефектът е прекалено голям. Лично
аз не му вярвам, а дори и да беше вярно, защо никой досега не е докладвал
за него?!“
През 2009 година НАСА съобщава, че през последните тридесет и пет
години ярките нощни облаци в горните слоеве на земната атмосфера
стават все по-често явление, идващо от полюсите, и се характеризират с
много по-силен блясък от преди. Това обаче не може да бъде приписано на
промени в температурите, а специалистът по атмосферни явления доктор
Винсънт Уикуор казва: „Както и мнозина от нас чувстват, аз също
подо зирам, че става въпрос за глобална промяна, но се опасявам, че това е
промяна, която не разбираме... Не е толкова проста като обикновена
температурна промяна“
От края на 40-те години на миналия век се наблюдава значително
затопляне на земните океани, а интересното е, че малко по-малко от
половината от увеличението на топлината се случва под триста метра
дълбочина. Подобни бързи, непредсказуеми промени в температурата
доскоро са били считани за невъзможни, тъй като слънчевата светлина не
може да проникне до такива дълбини. Тези температурни промени
дълбоко под повърхността на океаните могат да предскажат поведението
на времето на повърхността след няколко месеца. В най-дълбоките слоеве
на Тихия океан пък са налице температурни аномалии, които
демонстрират бавно, циркулиращо движение по посока на часовниковата
стрелка и тези дълбоки температурни аномалии имат пряка връзка с
вариациите в количеството излъчена слънчева енергия. Именно те
позволяват създаването на изключително успешен модел за достатъчно
своевременно предсказване на урагани като Ел Ниньо.
 Забелязва се увеличение и на сеизмичната дейност на нашата планета.
Към 1 януари 1973 година Геоложката служба на САЩ създава световна
база данни за достоверно каталогизиране на земетресенията. Според тази
база данни 98 % от земетресенията са със степен, по-малка от 3 по скалата
на Рихтер, а „земетресения, по-силни от тези, обикновено могат да бъдат
почувствани от хората в близките региони“, поради което се засичат
много лесно. Поради това е крайно невероятно подобренията в
технологиите или броят на сеизмичните станции да покаже значително
увеличение на реалния брой на докладваните земетресения над трета
степен по Рихтер. Въпреки това през 1973 година в световен мащаб се
регистрират 4517 земетресения над трета степен по Рихтер, а към 2003
година те вече са 17 443, Това представлява 386 % увеличение на
сеизмичната дейност на нашата планета за периода от 1973 до 2003
година.
Въпреки тази настъпателна тенденция за увеличение на сеизмичната
дейност на уебсайта на Геоложката служба на САЩ се виждат и опити за
приписване на тези ефекти на увеличаването на броя на сеизмичните
станции. Един внимателен анализ обаче разкрива, че този „несправедлив“
документ съдържа единствено земетресения, по-силни от 7 степен по
Рихтер и създаващ по-лесно манипулируема база данни за по-малко от
двадесет сеизмични събития годишно. Ако имате усет за политика,
вероятно вече усещате, че въпроеното официално опровержение нито
признава, нито отрича наблюдаваната глобална тенденция за увеличаване
на земетресенията — единственото, което казва, е, че „земетресенията от
седма и по-висока степен си остават относително константни“. (Това
всъщност е добре, защото означава, че най-унищожителните земетресения
всъщност не се увеличават като честота.) Освен това увеличаването на
нашите възможности за локализиране на земетресения се предлага
единствено като „частично обяснение“ за усещането на обществото, че
земетръсната активност на Земята нараства.
Преди 1998 година Земята постепенно се е стеснявала при екватора и
се е удължавала при полюсите. Но от 1998 година насам тази тенденция се
обръща - Земята се издува откъм екватора и се свива при полюсите.
Оценките за загуба на тегло, причинена от разтопяването на ледените
шапки и ледниците, са твърде незначителни, за да оправдаят мащабите на
този ефект. Аномалиите в земното магнитно поле подсказват, че вече сме
реални свидетели на изместване на магнитния полюс на Земята, а
моделите не са в състояние да предскажат кога точно ще завърши този
процес. Интересното е, че през март 2004 година за първи път в историята
е регистриран ураган в южното полукълбо.

Глобалното затопляне
 Последиците от „климатичните промени“ са станали вече така
очевидни, че Световната метеорологична асоциация към ООН излиза със
становището, че светът трябва да бъде уведомен моментално за тях, тъй
като „увеличението на температурите през XX век има тенденцията да се
окаже най-драстичното от последните хиляда години насам“. Освен това
90-те години на XX век като че ли ще се окажат най-топлото десетилетие
също от хиляда години насам. През последните 25 години нараства и
количеството на водните изпарения в атмосферата. Средната дебелина на
летния лед в Арктическо море е намаляла с 40 % за последните 30 години.
Средните по големина реки в северното полукълбо вече имат с две
седмици по-малко ледено покритие, отколкото през последните сто
години. От 1966 година насам общата снежна покривка в северното
полукълбо е намаляла с около 10 %. През 2003 година ледниците в района
на Аржентина и Чили се топят с цели 200 % по-бързо, отколкото през
1975 година. Дори и НАСА признава, че „Антарктида се е стоплила с 2 до
3 градуса по Целзий през последните 50 години, което води до скоростно
изтъняване, увеличено топене и бързо разпадане на ледената покривка“. И
накрая, „от 1950 година насам от лицето на планетата ни са изчезнали
около 600 000 растителни и животински вида, а в настоящия момент над
40 000 се считат за застрашени. Това е най-скоростното изчезване от
времето на динозаврите насам“. Четиридесет процента от всички известни
видове на Земята вече са изправени пред риска от изчезване. Това
означава, че на ден изчезват от 2,7 до 270 вида. Най-консерва- тивната
оценка гласи, че настоящата скорост на изчезване е сто пъти по-голяма от
нормалната, но харвардският биолог Едуард Уилсън е изчислил, че
истинската скорост може и да е до десет хиляди пъти по-голяма от
фоновото ниво. Уилсън предсказва, че към 2100 година от Земята ще са
изчезнали половината от всички растителни и животински видове.

Локалната междузвездна среда

Изхождайки от проучването на данните от вкаменелости- те, към

което се добавят и моделите на Тифт и Аспден, бихме могли да заключим,
че изброените промени се дължат на факта, че Слънчевата система се
придвижва към по-силно заредена област от енергия в галактиката. Това
очевидно влияе пряко на поведението на нашите планети и техните луни,
показвайки общо повишение на енергията, докато и самата материя
преминава през трансформация на състоянието си, а потокът на времето се
ускорява на квантово ниво. И ако наистина се придвижваме към подобна
силно енергизирана зона в галактиката, то тогава можем да очакваме да
видим повишение в количеството на космическите прахови частици и
йонизираните частици на нашата локална междузвездна среда, което ще
рече, в онази област от галактиката, обгръщаща непосредствено
магнитното поле на нашето Слънце. Ученият от НАСА доктор Доналд
Шемански разкрива, че НАСА има „упоритата и зловредна склонност“ да
се настройва опровержителйо спрямо всеки, осмелил се да прави
проучвания за евентуални промени в локалната междузвездна среда. Дали
пък НАСА не знае нещо, което държи да скрие от целокупното
човечество? Да не би там тайничко да документират тези
междупланетарни климатични промени, напасвайки парченцата от
мозайката? Да не би да са решили, че човечеството все още е твърдо
незряло, за да схване голямата картина? Това определено е реална
възможност.
Но за наше щастие част от тези проучвания са успели да се промъкнат
през цепнатините на строгата охрана. През 1993 година космическа сонда
на НАСА за първи път регистрира йонизиран хелий и изключително
мощна ултравиолетова радиация в локалната ни междузвездна среда. Това
навежда астрономите на извода, че „горещият йонизиран газ от локалната
междузвездна среда се разширява в много по-голяма област, отколкото
досега е смятано64. През 2000 година ЕСА и НАСА съобщават за
устойчиво завишение на плътността и температурата на хелия във
външните подстъпи на магнитното поле на Слънцето. Един учен изтъква:
„Засега не е съвсем ясно дали източникът на хелий е от локалната
междузвездна среда. Но ние сме сторили всичко по силите си да
изолираме източниците от вътрешността на слънчевото магнитно поле, а
ето че плътността въпреки всичко се покачва... Едно настъпателно
увеличение с тези темпове би повдигнало интересни въпроси относно това
какво точно става в районите, намиращи се непосредствено до границите
на влиянието на нашето Слънце.44
През 2003 година космическата сонда „Одисеи44 измерва
космическия прах в междузвездната ни среда „по-голям с 400 до 500
пъти44, отколкото е отчитано до момента при наземни- те наблюдения,
което навежда НАСА на предположението, че „в локалната междузвездна
среда може би има увеличение на космическия прах44. Към август 2003
година експериментът на ЕСА и НАСА, наречен „DUST44 („прах“),
започнал от 1990 година с изкуствения спътник „Одисей“, открива, че в
периода между 2000 и 2003 година в Слънчевата система е нахлул с 300 %
повече галактически прах, отколкото през цялото десетилетие на 90-те.
През 2009 година НАСА прави стряскащо съобщение за продължаващи в
същия дух промени в регионите, близки до Слънчевата система.

Слънчевата система преминава през междузвезден облак, който

според физиката не би трябвало да съществува... Изхождайки от данните,
събрани от „Вояджър“, можем да говорим за наличието на силно магнитно
поле в близост до границите на Слънчевата система. Това поле е много
по-силно магнетизирано от всичко, допускано до този момент - между 4 и
5 микрогауса.
Ученият от НАСА Ричард Меуолд съобщава, че „през 2009 година
интензитетът на галактическите космически лъчи извън Слънчевата
система се е увеличил с 19 % над всичко, което сме наблюдавали през
последните петдесет години... Това увеличение е значително“ През 2008
година НАСА обявява, че магнит- ното поле на Слънцето, което
продължава далеч отвъд орбитата на Плутон, се е свило с 25 % през
последното десетилетие и в момента се намира на най-ниското си ниво от
началото на космическата надпревара преди петдесет години.
Учените от НАСА са безкрайно озадачени от тези резултати. Но
трябва да си дадем сметка, че щом навлизаме в зона на по-високо налягане
в локалната междузвездна среда, това безсъмнено би свило магнитното
поле на Слънцето. И накрая, макар учените да отчитат това явление като
„обикновено съвпадение“, което не е част от никакви природни закони,
истината е, че всичката енергия и облаци космически прах в локал ната
междузвездна среда се разширяват по посока навън, далеч от центъра на
галактиката. „Ако на повърхността на Слънцето можехме да поставим
наблюдател, той би установил, че междузвездният вятър вече нахлува от
централната част на галактиката (района на съзвездието Стрелец) “
Тази входяща енергия със сигурност притежава и биоактив- ни
характеристики. През 2007 година учените от щатския университет на
Аризона съобщават, че след полета си в космическата совалка „Атлантис“
салмонелните бактерии са станали 300 % по- устойчиви. Цели 167
различни гена в тях са претърпели промени, с което са направили
бактериите три пъти по-мощни причинители на заболявания. През 2008
година е обявено, че китайците отглеждат изключително масивни по
размери плодове и зеленчуци, като например десеткилограмови домати -
само като прокарват семената първо през космоса. Доктор Джеймс
Спотисууд установява, че изравняването на Земята с галактиката би могло
да доведе до 450 % увеличение на екстрасензорните способности на
хората, особено около 13,30 часа местно сидерично време, и всеки
уважаващ себе си учен спокойно би могъл да посвети двадесет години от
времето си на изучаването на този ефект.
Виждаме как на всяка крачка Дарвиновият модел на еволюцията се
сгромолясва все по-сигурно и безвъзвратно под силата на доказателствата.
Онова, което ни демонстрират фосилните данни, са внезапни, спонтанни
промени от един жив организъм към друг - например от простия
черупчест организъм с външен скелет до сложната риба с вътрешен скелет
и кости. За тази трансформация не са открити никакви преходни
вкаменелости, както и за редица други случаи - например за прехода от
същества с перки към същества с крайници. Освен това докторите Дейвид
Рауп и Джон Сепкоски откриват, че тези масирани еволюционни събития
настъпват като по часовник, на всеки 26 милиона години във фосилните
данни, а Мюлер и Роде откриват цикъла от 62 милиона години. Всичко
това очевидно се контролира от геометричните сили в галактиката —
както вече казахме. Но как би могло дори само обикновеното присъствие
на галактична енергия с по-висока честота за повлияе по някакъв начин
ДНК? Както казахме и в Десета глава, доктор Пьотр Гаряев успява да
трансформира напълно ембриона на жаба в ембрион на саламан- дър,
причинявайки пълна и изключително скоростна мутация, без никаква
конвенционална репликация на гени — с помощта единствено на лазерен
лъч. При експеримента на Гаряев единственото, което е необходимо за
трансформирането на ДНК, е достатъчно мощен източник на енергия - в
дадения случай лазерната светлина. Сега разбираме, че и в рамките на
цялата ни Слънчева система се появява също толкова мощен енергиен
източник, нахлуващ от естествените енергийни полета на галактиката.
Възможно е именно той да поражда активната трансформация на Земята,
Слънцето, планетите и техните луни. А тъй като ние обитаваме Земята,
възможно е и ние да усещаме последиците от тази трансформация - чрез
трансформация на съзнанието, биологичната и физичната материя. Доктор
Джон Хоукс намира генетични доказателства, че днес човешката
еволюция се движи цели 100 пъти по-бързо отколкото еволюцията за
всичките предходни пет хиляди години, като междувременно настъпва
трансформация в цели 7 % от генетичния ни материал. И ускорението
продължава и до днес.

Константата „Ниневия“
Най-доброто оставих за най-накрая. Морис Шатлен - бивш директор
комуникации за програмата „Аполо“ на НАСА и водещ производител на
отбранителна и космическа техника, публикува някои невероятни данни в
класическата си книга „Нашите предците са пристигнали от открития
космос“. Какво получаваме, когато подредим 240-те цикъла на фона на 25
920-годишната прецесия на равноденствията? И кой би могъл да знае за
това? Шатлен изучава шумерските глинени плочки, които очевидно са
били написани през 700 г. пр.н.е., и описва събитията, случили се три
хиляди години преди отпечатването на тези плочки. Първият превод на
шумерските текстове става през 1872 година от Джордж Смит - млад
английски специалист по асирийска култура. Шатлен обаче обяснява как е
открил един страхотен нов цикъл в същите тези плочки.

Сред плочките, преведени от Смит, се натрапва определена стойност,

която не съдържа нищо друго, освен числа - фантас- тично големи числа,
очевидно плод на изключително сложни изчисления... Преводът на тези
числа към нашата десетична броична система бе публикуван едва преди
няколко години и сред тях се открои особено силно едно число. То
съдържаше петнадесет цифри — 195 955 200 000 000. Редица специалисти
от различни страни са се опитвали да разберат какво би трябвало да
означава това фантастично число, особено преди три хиляди години за
древните асирийци, които не са известни като особено добри математици
или астрономи. Както става ясно, асирииският цар Ашурбанипал трябва
да е намерил това число вероятно в Египет или Халдея, а защо не дори и в
Персия.
Открих за себе си съществуването на това число през 1955 година,
когато пристигнах за първи път в Калифорния... После„ през 1963 година
в Париж, когато ми бе съобщено за календара на майте, които също били
изчислявали невъобразимо големи числа, аз си спомних за това число от
Ниневия и се изпълних с подозрението, че то би могло по някакъв начин
да докаже връзка между цивилизациите на асирийците и майте. Още по
онова време направих известни изчисления, които показаха, че числото от
Ниневия би могло да се изрази още и като 70 умножено 7 пъти по 60.
Един ден си спомних, че шумерите са използвали изчисления, базиращи се
на умножение по 60, при това преди повече от три хиляди години. И до
днес не знаем със сигурност кои точно са били шумерите и откъде са се
появили, но пък сме установили, че те са били наистина велики
астрономи, които са знаели периодите на въртене на всички планети в
нашата Слънчева система, в това число на Уран и Нептун. Именно те са
онези, разделили деня от 86 400 секунди на 24 часа от по 60 минути, с по
60 секунди всяка.
И някъде тогава ме озари прозрението, че числото от Ни- невия
представлява стойност на някакъв много, ама ужасно дълъг период от
време, изразен... в секунди! Оттам нататък не бе никак трудно да изчисля,
че числото от Ниневия с неговите петнадесет цифри е равно на точно
2268 милиона дена от по 86 400 секунди всеки. Това бе добро начало, но
все пак не отговаряше на главния ми въпрос - какво точно означава този
невероятно дълъг времеви период от над 6 милиона години (по- точно, 6,2
милиона години)?

Схващате ли идеята? Шумерският цикъл е с продължителност от 6,2

милиона години. Десет такива цикъла правят общо 62 милиона години -
което е точно дължината на цикъла, открит от Мюлер и Роде, на
внезапната еволюция на видовите, открити в данните от вкаменелостите.
Възможно е сега просто да се сдобиваме с допълнителна информация,
която подсказва, че древните са познавали отлично всички тези цикли, та
дори на галактическо ниво. Бях истински изумен, когато си дадох сметка
колко съвършено се напасва този шумерски цикъл в еволюцията на
видовете, регистрирана от фосилните данни. Той определено демонстрира
колко необятни са били знанията на нашите далечни предци - и колко
голям обем информация се крие в пророчествата за 2012 година.
Но нека сега продължим с Шатлен, защото казаното дотук не е дори и
половината от информацията относно този цикъл, която той е открил.

Този цикъл от 6,2 милиона години определено е по-дълъг от епохата

на поява на човека па Земята. И именно тогава ме осени мисълта, че наред
с редица други неща, умните шумери са били отлично запознати и с
прецесията на равноденствията.

Когато през 1993 година прочетох за първи път тази част от книгата,
в началото не успях да схвана какво е това „прецесия“, поради което
всичко ми се стори безкрайно скучно. Ала ето че вече знам. И всичко е
безкрайно вълнуващо.

Това движение на npeifecimma има цикъл от около 26 000 години,

или иначе казано 9450 милиона дена от по 86 400 секунди всеки. Когато
разделих числото от Ниневия на цикъла на преце- сията на
равноденствията, наречен още Великата година, изживях най-големия
шок през живота си. Свещеното число от Ниневия се делеше на точно 240
Велики години, всяка от които с продължителност от по 9450 дена/

Ето как се оказва, че шумерите - една изключително древна култура -

са проследявали цикъл, който се дели точно на цикъла от 62 милиона
години, подсказан ни от фосилните данни. Този 62 милиона годишен
цикъл се реализира и като галактически октахедрон или куб, през който се
издига и пада нашата Слънчева система, докато се движим през
галактиката. И което е още по-интересно, същият този шу мерски цикъл -
една десета от цикъла от 62 милиона години, регистриран във
вкаменелостите - се дели с абсолютна точност на прецесията на
равноденствията с делимо 240. Махнете нулата и получаваме двадесет и
четири, което е два пъти по дванадесет - и ето че вече разбираме колко
вездесъща е дванадесетостенната геометрия. Така накрая се сдобиваме с
един обобщен модел, който свързва директно прецесията с еволюционния
цикъл от по 62 милиона години.
Но как шумерите са успели да се сетят за това? И да не забравяме, че
зад това число стоят не години, не месеци, нито дори седмици, дни, часове
и минути, а секунди! Сложността е зашеметяваща, но въпреки това всичко
си пасва перфектно. И това е само началото на всички хубави новини,
криещи се в този цикъл.

Великата константа на Слънчевата система

 Морис Шатлен е направил достатъчно подробни проучвания, за да
знае, че древните са били в търсене на свой собствен свещен граал —
истинското Ключово число, от което се ръководят всички останали цикли,
в това число и всяка орбита на всяка планета.

Така постепенно стигнах до заключението, че това огром- но число от

Ниневия би могло да бъде отдавна изгубеното магическо число, наричано
„Великата константа на Слънчевата система“ — числото, което търсят вече
столетия наред всички алхимици, астролози и астрономи и с което нашите
предше- ственици са били отлично запознати още преди три хиляди
години...
Оттам нататък авторът очертава правилата, по които сработва тази
Велика константа:

Ако числото от Ниневия наистина е Великата константа на

Слънчевата система, то тогава би трябвало да може да бъде точно делимо
на всяка орбита или съвпад на всяка планета, комета или естествен
спътник в Слънчевата система. Отне ми доста време, докато свърша
цялата работа с всички тези числа, но ето че точно както бях очаквал,
всяка орбита или съвпад на всички тела в Слънчевата система се
изразяваха перфектно чрез Константата от Ниневия с точност до няколко
знака след десетичната запетая, изхождайки от стойностите, записани в
съвременните таблици на астрономите от Съединените щати, та дори и от
стойностите от френските таблици, макар че те дават малко по-различни
числа за Уран, Нептун и Плутон.
Не успях да открия пито една орбита или съвпад при планета или
спътник в Слънчевата система, които да не се делят точно до четвъртия
знак след десетичната запетая на Великата константа на Слънчевата
система. За мен това е повече от достатъчно доказателство, че
Константата от Ниневия е истинската слънчева константа и е напълно
валидна и до днес - както е била, когато е изчислена преди хиляди години.

Дори и Плутон, който се намира чак при външните предели на

Слънчевата система и се движи изключително бавно, пасва перфектно на
този цикъл, със съвсем дребно отклонение.

Сидеричната година на Плутон е изчислена от американските астрономи

на 90 727 слънчеви дни. Но в някои случаи, както например при кометата
Кохутек от 1975 година, астрономите също допускат грешки. От
откриването си насам Плутон е успял да измине едва една пета от
обиколката си около Слънцето, така че дребни грешки в изчисленията са
винаги възможни. Една достатъчно малка грешка от само седем дена в
изчислената дълга година на Плутон би била напълно допустима. Затова
да предположим, че истинската година на Плутон е всъщност 90 720
дена. Така Константата от Ниневия символизира точно 25 000
завъртания на Плутон — а това е точно толкова съвпадение, колкото и
фактът, че тя символизира точно 240 цикъла от прецесията на
равноденствията.
 Плутон прави 25 000 завъртания всеки път, когато се случва тази 6,2
милиона годишна Константа от Ниневия. Четири такива цикъла от
Ниневия правят 24,8 милиона години, което е твърде близо до
изчисления от Рауп и Сепкоски цикъл от 25—26 милиона години,
почерпен от вкаменелостите. Четиридесет такива цикъла от Ниневия
съвпадат с 250 милиона годишната орбита на галактиката, ако приемем,
че точната стойност е 248 милиона години. Вече става ясно, че всичко
съвпада. Календарът на майте вероятно е използвал цолкина, равен на
260 дена, като по-малка версия на великия цикъл, но пък със същата цел.
По-нататък в своята книга Шатлен предоставя изумителни доказателства,
че древната цивилизация на майте е разполагала също така и с число,
което ни позволява да изчислим Великата константа на Слънчевата
система. Следователно календарните цикли на майте са перфектно
съотносими към геометричните феномени, които започват на квантово
ниво, преминават през поведението на Земята и въртенето на нейното
ядро във формата на додекаедрон, придвижват се през съотношенията в
Слънчевата система, а сега се оказва, че продължават и в цялата
галактика. Тези геометрични тела създават сцепление, а тъй като са
структури във времето, вероятно позволяват моменталното преминаване
през огромни блокове от време, което от своя страна дава възможност на
динозаврите да се появят и в земните пластове в наши дни. И накрая това
подсказва, че когато най-сетне се преместим в нова сфера от
галактическа енергия, ще станем свидетели на разкриването на много
повече портали във времето. Трансформациите в Слънчевата система,
както и енигмата на бързо ускоряващата се човешка еволюция говорят,
че великите промени действително предстоят.
Но дали Бащите основатели на Америка са цитирали истинско
пророчество, когато ни препращат към Сибилинските мистични книги от
Четвъртата еклога на Вергилий - онези, предвещаващи златна епоха, в
която героите и боговете ще станат едно и когато всички ние ще се
сдобием със свръхестествени способности, така че „Златният ще се
надигне отново над цялата земя“? Възможно ли е да ни превеждат през
галактическа еволюция? Възможно ли е все още да не сме успели да
проумеем в пълна степен кои сме и в какво ще се превърнем? Оттук
нататък ще ви разкажа още мъничко от древните традиции, а накрая ще ви
оставя сами да намерите отговорите на всички тези въпроси.
 Деветнадесета глава
ЕДНА НЕОБИКНОВЕНА ЗЛАТНА ЕПОХА

Целта на тази книга е да даде отговор на въпроса дали пророчествата

за 2012 година и за предстояща златна епоха са достоверни. Дотук
разбрахме, че са налице убедителни доказателства за протичаща и в
момента еволюция на ДНК и съзнанието, както и за вероятно изместване
в измеренията. И така, нека завършим нашето пътешествие в тълкуването
на легендите за златната епоха. Ако държим да узнаем как се полага
началото на тази традиция в западната култура, се налага да се върнем
към най-старата западна литература, която говори на тази тема -
класическата литература на Древна Гърция и Рим, както и да потърсим
насоки, които биха могли да ни подскажат евентуални още по-древни
корени на тези пророчества за златна епоха.
През 1952 година Х.Ч. Болдри публикува в списанието „Кла- сикал
куотърли 44 статията си „Кой измисли златната епоха? 44. Това е истински
академичен труд, разкриващ перфектно владеене на множество езици,
често дори без преводи. Човек трябва да е сериозен учен, за да се справи с
този труд без помощта на преводач, в това число да умее да чете и на
старогръцки. Сред всички тези интелектуални подвизи Болдри прави
изключително задълбочен анализ на възникването на концепцията за
златната епоха.

В литературата на древността се откриват редица пасажи, описващи

едно въображаемо съществуване, доста по-различ- но от трудностите на
реалния живот - съществуване, благословено с всички дарове па
Природата, необезпокоявано нито от недоимък, нито от борби. В
обичайния случай това безметежно състояние е поставено в някакво
място или време извън нормал- ното човешко битие, било то в затънтени
кътчета на света, в Елисейските полета след смъртта, в неясното бъдеще
или далечното минало. Такова въображаемо време па блаженство в
миналото или бъдещето започва да се нарича златна епоха...
Знаем, че (1) картината на щастливото съществуване, далече от
обичайния живот, идва от източници, много по-древ- ни дори от
класическата литература; (2) в Античността, пре-
ди Римската империя, тази традиционна картина е известна обикновено
като епохата на Кронос (Времето) или Сатурн; и (3) златото и въобще
асоциацията със злато нямат никакво място в традиг^ионната картина...
Когато се споменава за първи път в „Делата и дните“ на Хезиод (42—46),
не получава никакво обяснение — срещаме една-единствена кратка
алюзия със състояние, на което човеците биха могли да се наслаждават,
стига боговете да не бяха скрили от тях тайните на живота...

Смята се, че Хезиод е живял около 800 г. пр.н.е. Цитатът от неговия

труд, който използва Болдри, е особено интересен. Той подсказва, че ние,
човеците, някога сме живели в състояние, което е по-добро от онова, в
което живеем в момента. Изследванията на ерудита подсказват, че по
време на златната епоха - Епохата на Времето - ние се наслаждаваме на
съществуване, което вече е било „скрито от нас“ от боговете. Имайте
предвид, че тъй като тук става въпрос за митологичен преразказ на древна
информация, в дадения случай боговете биха могли да символизират
просто естествените цикли на Земята, Слънцето и галактиката, които
оказват влияние върху нашия начин на живот и нивото ни на еволюция.

Препратките от по-късната литература показват огром- но

разнообразие на вярвания за времето и мястото на по-щаст- ливия живот
— разнообразие, което не може да бъде проследено нито до Хезиод, нито
до който и да било единствен източник, но което подсказва наличието на
изключително древна и широко разпространена традгщия, използвана на
различни места и по различно време, от различни автори, по множество
различни начини... По-нататъшното потвърждение може да се търси в
разнообразните паралели, съдържащи се в източната литература, особено
в индо-иранския мит, в който Йима от зоро- астрийската „Авеста“ и Яма
от индийските „Веди“ би трябвало да произхождат от общ източник — от
разказа за минала епоха на щастие под управлението на водач, който, след
като епохата завършила, се е превърнал в господар на Рая, населяван от
душите на блажените...

Златната епоха представлява „Рай, населяван от душите на

блажените“. Болдри споменава един общ източник, до който бихме могли
да проследим всички пророчества за златната епоха - и по-точно,
праисторическият индо-ирански мит, който дава началото и на
зороастризма, и на хиндуизма, И двете религии очевидно говорят за един
и същ цар герой, чието име е съвсем леко променено в зависимост от
езика и религията. Името на този цар герой е Йима в зороастризма и Яма
във „Ведите“.

Зороастризъм

В Първа част вече се запознахме доста добре с основните индийски

легенди за златната епоха, но досега не сме говорили изобщо за
зороастризма. В сайта „Традиционен зороастризъм“ може да се намери
изчерпателен набор научни статии по проблема, а в „История на древните
арийци“ от Порус Хоми Хавеуала откриваме още повече неща за онази
древна индо-иранска цивилизация, от която по-късно (вероятно доста
по-късно) се раждат зороастризмът и хиндуизмът.

Всички древни свещени книги на зороастризма говорят за

прародина, от която хората са дошли - изгубената „Айриане Веяхи“ или
земята на произхода на арийците. От тази прародина индо-европейците,
или арийците са се придвижили до Гор- на Индия, Иран, Русия и нациите
в Европа като Гърция, Италия, Германия, Франция, Скандинавия, Англия,
Шотландия и Ирландия... „Вендидади е един от древните свещени
текстове на зороастризма... В първата „фаргад“ или глава се обрисува
златната епоха на арийците с техния най-велик if ар — „Йима Кшаета“
(Ям Рай в индийските „Веди“), който прогонил старостта и смъртта.
А после в древния им дом настъпва ледената епоха и арийците са
принудени да мигрират на юг, югоизток и югозапад. Господин Бал
Гангадар Тилак - велик брамин (индийски ариец) и учен на Индия от
миналия век, изучава „Ведитеи и „Вендидад“, за да открие древната
прародина на арийците. „Ведите“ са свещени писания, написани от
индо-европейците или арийците, след като те пристигнали да живеят в
Индия. Тилак заключава, че тази древна прародина би трябвало да е била
в регионите на Арктика, тоест над съвременна Русия. Арийците се
прехвърлят от древния си дом към Иран, а оттам към Индия, Гърция и
Европа. Тилак казва също така, че най-древният свещен текст е иранският
„ Вандидад", който същност описва древната прародина на арийците...
Великият учен от XIX век Бал Гангадар Тилак заключава, че
зороастрийският „Вендидад“ е „най-древният свещен текст“ в целия свят.
Името „Зороастър“ е гръцкият вариант на „Заратущра“ така че и двете
имена касаят един и същи човек. Смята се, че Заратущра е направил
връзка с Ахура Мазда — зороастрийският еквивалент на Бога, но според
„Вендидад“ добавката е доста по-нова.

Заратущра попитал Ахура Мазда: „О\ Ахура Мазда, справедлив

Създател на веществения свят, кой е бил първият човек, на когото си
предал това учение? “ И тогава Ахура Мазда отговорил: „Йима
Великолепния, който се грижеше за своите поданици, о, праведен
Заратущра. Преди теб първи научих на арийската религия него. “

Оттам нататък авторът описва предишната златна епоха, в която

„нямаше нито студен вятър, нито горещ вятър (нито една от крайностите
на лятото и зимата), нямаше също така и нито болести, нито смърт“, а
хората бяха „безсмъртни и имащи всичко, и божествено щастливи“. Оттам
нататък следва едно особено интересно твърдение за времето: „През
първите хиляда години от владичеството си Йима Великолепния налагаше
справедливия ред върху своите поданици. Контролираше самото
невидимо време, като го правеше толкова голямо по размери, та да може
да възхвалява и разпространява справедливия закон “ Любопит- но е да
поразсъждаваме какво ли се е имало предвид под израза, че е контролирал
„самото невидимо време“. Предвид онова, което вече знаем, това има
много по-голям смисъл, отколкото повечето хора си дават сметка. Във
въведението към тази книга Греъм Хенкок насочва вниманието ни към
подобни твърдения и в египетски текстове - че животът се поддържа чрез
„напредъка и движението на времето“, следователно тези думи имат
много голяма символика.
Свещеният текст „Вендидад“ продължава и ето че вече разполагаме с
доста ясно описание на настъпването на последната голяма ледена епоха.

Но тази славна епоха за арийците не продължи вечно, о, Заратущра.

Беше настъпило времето за атаката на злото. Аз, който съм Ахура Мазда,
тогава заговорих така на Йима Кша- ета: „0, великолепни Йима, към
свещената арийска земя ще се втурне злото, преоблечено като сурова,
фатална зима. Злото ще се втурне като плътни снежинки, падащи върху
все по-дебел пласт. От трите посоки ще ви нападнат диви и хищни
животни, пристигайки от най-страховитите места. Преди тази зима всеки
сняг, който падне, ще се разтопи и ще отнесе водите със себе си. Сега
обаче снегът няма да се разтопи (а ще образува полярната ледена шапка)...
И няма да има никакви различими следи върху натрупаните плътно слоеве
от твърд лед, които ще се образуват.

Оттук можем да направим извода, че древната арийска цивилизация

очевидно произхожда от онова, което днес е замръзналата пустош на
Северна Русия - преди настъпването на последната ледникова епоха.
Предвид всички изследвания на Греъм Хенкок и останалите, бихме могли
спокойно да свържем това с времето на предполагаемата цивилизация на
Атлантида.

Новаторски изследвания

В мига, в който прочетох това, ми се прииска да узная колкото е

възможно повече за древните пророчества, наследени от Зороастър. Чрез
него се доближаваме максимално в исторически план до оригиналното
учение за това какво означават 2012 година и новата златна епоха. А това
ни отвежда до епичния научен труд на Мери Бойс и Франц Гренет от 1991
година „История на зороастризма — том 1: Зороастризмът под
македонско и римско господство“. Академичната общност отчита този
труд като стандарта за всички изследвания на зороастризма. От него
разбираме, че някои от литературните, археологически и нумизматични
доказателства, използвани за изрисуване картината на зороастризма, се
излезли едва наскоро на бял свят. Онова, което считам за най-интересно в
тази книга обаче, е, че оригиналните зороастрийски схващания за края на
епохата не притежават апокалиптичния привкус на повечето други
пророчества.
Зороастър обаче не е голям привърженик на идеята, че човешките
същества ще левитират по посока на небесата и ще изчезнат.

Очакванията на Зороастър за бъдещето са фиксирани единствено

върху нашата обична позната земя. Именно върху нея, върната към
първоначалното си съвършенство, ще настъпи царството наАхураМазда.
И благословените ще заживеят тук вечно в неговото присъствие, твърда
плът върху твърда земя... Той предсказва просто края на историята, а не
края на света.

На стр. 382 научаваме повече подробности за това как се очаква да се

случи този преход към златната епоха. И по-конкретно, ставаме
свидетели на „прогресивно отслабване“ на злото, благодарение на
работата на множество хора, решили да помогнат на истината да види бял
свят.

Пророчествата за болка и неправди през последната епоха са чужди

за ортодоксалния зороастризъм, тъй като главното послание на Зороастър
гласи, че триумфът на доброто ще настъпи, когато злото е било
настъпателно отслабено от организираните усилия на праведните... Така
човешките добродетели като справедливост, вяра, свобода и радост ще
започнат да нарастват по целия свят, а пороци като тирания, неравенство,
ерес и несправедливост ще се свият и изчезнат...

Зороастър „разглежда спасението на света като зависимо както от

космическия стремеж, така и от броя на индивидуалните човешки избори.
И тези два свързани аспекта от неговото учение — ударение върху
индивидуалната отговорност и загриженост за целия космос - правят
доктрината му удивително съ- относима към условията и проблемите на
елинистичната епоха“.
Както вече знаем, и елинистичната епоха, и много религии след нея
наследяват тези учения. Това е една от най-ярките тези на Бойс и Гренет.
Всичко ни отправя назад към оригиналния източник на информация и
проникновение. А тъй като Зороастър е най-назад във времето, той се
оказва най-близо до оригиналната същност на посланието.
На стр. 443 срещаме много интересно разсъждение за истинската
природа на злото: „Зороастризмът учи, че в началото ролята на Ахура
Мазда на Земята е била целенасочено малка, тъй като е очаквал
нахлуването на своя Противник - Духът на злото, за да може да го победи
и унищожи.“ Това, разбира се, подсказва, че истинската цел на
негативните сили е просто да спомогнат за еволюцията на съзнанието ни.
Ала от тях никога не се е очаквало да победят - и никога няма да го
направят. Единственият им избор е да се адаптират към основната
природа на самата Вселена - любов и доброта.
Истината за края

От стр. 427-428 разбираме, че с пристигането на златната епоха се

очаква промяна на самото време - просто като спре да съществува такова,
каквото го познаваме. В същия пасаж се говори също така за „Великия
съд“, който очевидно се явява крайно притеснителен за мнозина - няма
съмнение, че именно от фрази като тази започва изкривяването и
разводняването на оригиналните фрази, завършващо с промяната им до
неузнавае- мост. Изхождайки от редица други пророчески източници, с
които се запознах, можем да заключим, че концепцията за великия съд е
доста по-различна от онази, която е достигнала до нас - чрез нея просто се
има предвид, че всички ще получим възможност да избираме дали искаме
да продължаваме да се прераждаме и да получаваме все едни и същи
уроци, или да се придвижим в състояние, при което ще можем да
преминаваме безпроблемно между пространство-времето и
времепространството - най-вече във вид на Възнесени. Но отказът от
приемане на „Великата покана“ не води до наказание - ние продължаваме
да си живеем живота, отиваме си, когато ни дойде времето, и
продължаваме да се движим през възможностите за израстване, които
бъдещите животи във физическо тяло могат да ни предоставят.
Ето какво четем в „Енох 2“ от старите зороастрийски свещени
писания:

Преди всичко да бъде, преди цялото сътворение да стане, Господарят

постанови Еона на Сътворението. Оттам насетне той сътвори цялото си
творение, видимото и невидимото. След всичко това Той създаде човека
по свой образ и подобие... а сетне, заради човека, Господарят накара Еона
да излезе напред, и го раздели на времена и часове... Когато цялото
сътворение, сътворено от господаря, стигне до своя край, и всеки човек
отиде на Великия съд на Господаря, тогава времената ще загинат - няма
да има повече ни години, нито месеци, нито дни, часовете вече няма да
бъдат броени, а Еонът ще бъде един. И всички праведни, които са
избегнат Великия съд на Господаря, ще се присъединят към великия Еон,
и същевременно великият Еон ще се присъедини към праведните, и те ще
бъдат вечни...

Всичко това звучи ни повече, ни по-малко като сливане на

пространство-времето и времепространството, така че да мо-
жем да функционираме и в двата свята едновременно. По-ната- тък Бойс и
Гренет добавят ценен контекст и от други източници за същото нещо:

В друг пасаж („Второ послание към коринтяните“) убеден, че

„отреденото време отива към своя край“, Апостол Павел заявява, че
„формата на този свят отминава“ Няколко века по-късно свети Августин
също вижда тази промяна във „формата“ на този свят. ... космосът също
ще излезе от времето и ще премине във вечността и според
възможностите си, ще споделя вечността на неотменната Истина...
Следователно при финалното поглъщане на всички неща времето вече
няма да го има. Всичко ще бъде вечност — Бог, човекът, светът. Това
учение, открито от свети Августин в посланията на Апостол Павел, често
се характеризира като забележително. Но всъщност то е същото, което е
проповядвал и Зороастър и в което вярват последователите му през
вековете.

На стр. 365-366 научаваме за това как ще имаме „бъдещо тяло“,

което ще бъде „връщане към съвършенството“.

Сред есхатологичните идеи за Зороастър е и схващането му за

„бъдещото тяло“, за това как в Последния ден костите на мъртвите ще
бъдат облечени наново в плът и съживени от душата (която до този
момент е съществувала отделно от тялото, в рая, ада или чистилището,
според индивидуалната присъда, която е получил всеки при смъртта си)...
Според Зороастър всяко творение, живо или неживо, притежава своя
неотменна сила или дух. А тези духове първо са били създадени от Ахура
Мазда, който после ги е облякъл в материална форма... В края на времето
ще има завръщане към това съвършенство, като благословените ще влязат
в царството па Ахура Мазда в идеалната форма на праведната душа,
облечена в неопетнено тяло, превърнато в безсмъртно и неразлагащо се.

Имайте предвид, че тук не става въпрос за една-единствена фигура

на някой месия - говори се за „благословените“, които ще постигнат този
подвиг. А това биха могли да бъдат много хора.
Бойс и Гренет проследяват изключително изчерпателно как
трудностите, донесени от римското и македонското господство,
повлияват и пророчествата на зороастризма - придават доста помрачен,
обречен тон на по-късните писания, които след това се разпространяват и
сред всички останали западни религии. Важ- ното обаче е да не
забравяме, че в най-старите, непреиначени разкази виждаме свят, който се
трансформира - процес, при който времето такова, каквото го познаваме,
достига до своя край, ала в никакъв случай в апокалиптичен смисъл.
Злото е разкрито и постепенно запада, а човечеството на Земята се
трансформира в „неопетнено тяло, превърнато в безсмъртно и
неразлагащо се“.

Златната раса

Нека сега да се върнем към многоезичния труд на Болдри относно

римските текстове за златната епоха. Той заключава, че римските поети са
превели и двете думи „saecula“ и „aetas“ със значение „епоха“, но
всъщност „saecula“ би могла да означава или „раса“, или „епоха“, a
„aetas“ би могла да се преведе и като „раса“.
Сега вече всичко се връзва. Всички си мислят, че класическите
пророчества говорят все за златна епоха, а се оказва, че макар в някои
случаи наистина да е така, в други става въпрос единствено за грешка в
превода. Зороастрийското пророчество за безсмъртието в идеално и
неопетнено тяло, си проправя път в гръцката философска мисъл под
формата на Златна раса. Оттам нататък обаче римляните го превеждат
погрешно като златна епоха, без въобще да описват какво ще се случи на
хората, когато се озоват там. Последната дума в „Novus Ordo Seculorum“
също има корен „saecula'“, следователно текстът е пряко свързан със
Сибилинските пророчества, придавайки им още по-велик контекст.
Същото се отнася и до Държавния печат на Съединените американски
щати.
Тук е много важно да подчертаем, че тази Златна раса няма нищо
общо с налудничавото схващане на Хитлер за група русо- коси и синеоки
вундеркинди, или може би ницшеански свръхчовеци, според което всички
останали трябва да умрат, за да оставят място за тази раса. Така, както
Кейси говори за „Петата коренна раса“, така и тази Златна раса вероятно
касае всички на Земята, в един определен период от време - а не някаква
конкретна националност, цвят на кожата или косата. Както вече
разбрахме, Зороастър нарича това „Бъдещото тяло“. Но нека отново се
върнем към Болдри, за да научим нещо повече за тази така наречена
Златна раса:
Златото не играе абсолютно никаква роля в общоприетата картина на
онези, които Хезиод нарича „Златната раса"... Старогръцките автори като
Хезиод до един говорят за някаква златна раса’. Едва в латинската поезия
този израз се заменя със „златната епоха"... Златото не само няма място в
тради- ционната картина, но и се разглежда като една от причините за
упадъка и загубата на това щастливо, безметежно състояние... именно
римските автори правят прехода от Златна раса към златна епоха и оттам
нататък тази идея се предава напред в по-модерната литература.

Това е повече от изумително. Настъпването на ерата на Водолея,

свързано с годината 2012, е повторение на цикъл, който вече се е случвал -
цикъл, в който всички на Земята са имали мистични способности, при
това много по-големи, отколкото повечето от нас днес притежават, и
именно тези способности са ги дарили с постоянни блага и живот, лишен
от недоимък и борби - един Рай, населен с душите на блажените. А
стремежът към сдобиване със злато се разглежда като една от причините
за упадъка и загубата на това щастливо, безметежно състояние. За
съжаление настоящите ни научни модели са плачевно неспособни да
обяснят как подобно нещо би могло да бъде възможно - но това изобщо
не означава, че не може да се случи.

Апотеоз през 2012

Сибилинските пророчества говорят за настъпването на златната

епоха според зороастрийските традиции и съвсем ясно подчертават, че
това ще бъде време, когато „Златният ще се надигне отново из цялата
земя“ - което ще рече всички, които са на нея. Интересното е, че
пирамидата върху Държавния печат на Съединените щати има тринадесет
стъпала, а на най-долното е изписана годината 1776. По времето, когато
испанските конквистадори нахлуват в Мезоамерика, индианците
използват системата от тринадесет катуна, за да броят времето, което те
наричат „ю кахлай катуноб“ което обхваща общо 256 години. Един ка-
тун е равен на 7200 дена или по-малко от 20 години. Моментът на
основаването на Съединените американски щати попада във време, когато
календарът на майте е преминавал в нов катун - и нищо чудно този
момент да е избран съвсем целенасочено.

Пирамидата от Държавния печат на САЩ вероятно съдържа

пророчеството, че от цикъла 1756—1776 г. ще изминат 13 катуна на майте
от по 19,7 години, преди да започне златната епоха през 2012 г.

Ако към годината 1776 прибавим 256 години, получаваме 2032

година, но ако от нея извадим първия цикъл, обозначен на най-долното
стъпало на пирамидата върху Държавния печат на Съединените щати,
получаваме 2012 година - както допускат Реймънд Мардикс и други
автори. Така Всевиждащото око се появява през следващия
двадесетгодишен катун между 2012 и 2032 година — времето на
отварянето на епифизната жлеза (третото око). Както вече знаем,
символиката на феникса е свързана директно със способността за
пътуване през времепространството, а освен това е свързана и с
трансформацията на Земята.
Освен това, на върха на самия купол на Капитолия в американската
столица Вашингтон има една рисунка, наречена „Апотеозът на
Уошингтън“, където основателят на САЩ е представен като седнал върху
дъга. Това подсказва, че той се е трансформирал в божествено състояние,
известно също така и като „Апотеоз“.
Този образ е обграден от пръстен от седемдесет и две петолъчни
звезди. Уилям Хенри и доктор Марк Грей напомнят, че това прави общо
360 звездни лъча, а ако умножим броя на звездните лъчи по броя на
звездите, получаваме 25 920. Което за пореден път доказва, че
основателите на Съединените американски щати са били напълно наясно
с цикъла на прецесията, както и с пророчествата за онова, което
поредният цикъл ще донесе на човечеството. Всяка втора звезда от този
пръстен си има шишарка, насочена към нея от външна страна.

„Апотеозът на Уошингтън“ от купола на Капитолия във Вашингтон.

„Апотеоз“ означава „човекът става бог“. Джордж Уошингтън е изобразен
сред богове и богини от Античността, седнал върху дъга, което вероятно
подсказва, че е достигнал състоянието на „Възнесен“, наричано понякога
„Тяло на дъгата“.

Възможно е още куполът на Капитолия да е бил нарочно създаден

така, че да наподобява формата на епифизната жлеза - нещо подобно на
масонския символ на кошера, при който „единствено пчелите, които са
вътре, са наясно с вътрешните работи на ложата/кошера“.
Ако се вгледаме по-нататък в купола на Капитолия, виждаме един
фриз по протежение на вътрешната стена, който показва момента, когато
Кортес завладява ацтеките. Зад вожда Монтесу- ма се вижда съвсем ясно
календарът на ацтеките, който завършва през 2012 година, както и
изображение на змия, увита около гърне с огън, които вероятно също
символизират третото око.
Въпреки лъжите и корупцията, съпътстващи повечето политически
правителства по света, аз съм дълбоко убеден, че традицията, която са
наследили, е с положителен знак. Възможно е значението на тази
традиция да е отдавна изгубено или сбъркано с други, по-нови
исторически учения, но все пак е повече от ясно, че тайната зад
създаването на Съединените американски щати е да спомогнат за
осъществяването на тези древни пророчества. Нищо не може да ме убеди,
че елитът ще бъде в състояние да създаде нов световен ред, в който
всички ще се примирят с един или друг вид диктаторско управление.
Самата същност на науката и пророчествата, които описахме в тази
книга, показва, че трансформацията, през която преминаваме, е втъкана
директно в нашата ДНК. А никое правителство не може нито да направи
постановка на този процес, нито да го контролира. Съединените
американски щати вероятно са били предназначени да спомогнат за
проправянето на пътя на тази трансформация, създавайки система от
закони, поощряващи свободата на пресата, свободата на
вероизповеданията и свободата от тиранията. Но в крайна сметка
единствено галактиката, Слънцето и самата Земя са онези, които насочват
настоящия еволюционен процес, както и разнообразните роднини, които
ние очевидно имаме.

Тялото на дъгата

Дали човечеството ще бъде подготвено да се пренесе в някакво

„светлинно тяло“, както подсказват мистичните пророчества на
Зороастър, Бащите основатели на Америка и редица други? Уилям Хенри
и доктор Марк Грей насочват вниманието ни към множеството препратки
към идеята за светлинно тяло в безбройните древни традиции - идея,
според която човешкото тяло се трансфигурира в нова форма.
 В суфизма това се нарича „най-свещено то тяло“, както и
„супранебесното тяло“. Таоистите го наричат „диамантеното тяло“, а
онези, които са се сдобили с него — „безсмъртни“ и „ходещи по
облаците“. Йогистките и тантрическите школи говорят за „божествено
тяло“. В крия-йога то се нарича „тялото на блаженството“. Във „Веданта“
го определят като „свръхпроводимото тяло“. Древните египтяни са го
наричали „блестящото тяло или същество“ - „анкх“ или „караст“. Това
виждане преминава и в гностицизма, където се нарича „лъчистото тяло“.
В митраизма е „перфектното тяло“... В херметическите текстове —
„безсмъртното тяло“. В алхимичната традиция „Смарагдовата плоча“ го
нарича „златното тяло“.
В тибетския будизъм и до ден днешен говорят за „тялото на дъгата“,
при което след многогодишни упражнения хората трансформират
физическите си тела в нова, оцветена в цветовете на дъгата енергийна
форма. В редица случаи този процес на трансформация се завършва чрез
медитация в пещера. Когато излязат от пещерата и са готови да се изкачат
до това следващо ниво на собствената си еволюция, обикновено блъскат
камъка с ръка или крак. От този момент нататък те вече могат да
изпращат безпроблемно молекулите на камъка във времепространството
и да оставят след себе си някаква следа - някои от тези отпечатъци са
заснети и публикувани по интернет. Само в Тибет и Индия има 160 000
документирани случая на Тяло на дъгата.

Архивите на манастира „Каток“ в Източен Хам, провинция Сьчуан,

Китай, сочат, че над J00 000 човека от този манастир са достигнали до
това състояние от основаването на манастира през XII век насам. Докато
в съседния манастир „Дзогджън“ достигналите до това състояние са само
60 000, тъй като манастирът е основан едва през XVII век. И двата
манастира са от сектата „ нингма

За първи път научих за това, когато прочетох „Йога на сънищата и

практиката на природната светлина“ от Намкай Норбу Ринпоче. Ето едно
особено добро описание на процеса:

Светлинно тяло: на тибетски, „я-лус“. Известно още и като „тяло на

дъгата“ Някои самоосъзнати същества постигат трансформация на
обикновените си тела в тела на светлината... При този процес
физическото тяло се разпада до естественото си състояние, което е
състоянието на Ярката светлина. Докато елементите на тялото се
пречистват, те трансформират грозните си проявления (тяло, плът, кости
и др.) до чистата им същност - петте цвята на дъгата: синьо, зелено, бяло,
червено и златистожълто. II докато тялото се разгражда до тези пет цвята,
се образува дъга и единственото, което остава от физическото тяло, са
ноктите на ръцете и косата.

През 2002 година бенедиктинският монах Дейвид ХЦайн- дъл-Раст

предлага феномена на тялото на дъгата да бъде изследван от Института за
ноетични науки - отговарят му с ентусиазирано одобрение. Според него
изследването на този феномен и признаването му би имало огромни
последици.
Ако можем да постановим като антропологичен факт, че онова,
което се е случило с възкресението на Христос, се е случило не само на
други, но се случва и до днес, бихме могли да погледнем на човешкия
потенциал в съвсем различна светлина.

Щайндъл-Раст се свързва с отец Франсис Тисо - католически

свещеник, който често посещава Тибет, и го моли да проучи нови случаи
за постигане на тялото на дъгата и да документира откритията си. Тисо
разследва случая с Кенпо Ачос - монах от Хам, Тибет, който е починал
през 1998 година. Свещеникът намира селото, където Ачос е починал, и
записва разказите на многобройните свидетели на смъртта му. Хората
разказвали, че Кенпо Ачос бил топъл и сърдечен човек и всеки, с когото
се срещнел, бил озарен от него.

Човекът е бил много интересен, дори без да броим начина, по който е

починал... Всички разказват за верността му към клетвите, за чистия му
живот и за това как често бил говорил за важността да се изпълним със
състрадание. Имал способността да научи дори най-грубите да бъдат
малко no-нежни и по-съобразителни. Дори самата му близост била
достатъчна, за да промени хората.

Свидетелите разказват как няколко дена преди смъртта на Кенпо

Ачос над колибата му се появила дъга, а след това в небето над нея се
появили „десетки дъги“. Човекът не бил болен и на пръв поглед му
нямало нищо - само започнал да напява някаква мантра.

Според очевидците, след като дъхът му спрял, плътта му станала

някак си розова. Един човек твърди, че станала ярко- бяла. А всички
настояват, че тя заблестяла. Лама Ачос предложил да увият тялото па
приятеля му в жълта роба - каквито носят всички монаси гелуг. Докато
дните минавали, всички виждали как костите и тялото под робата се
смаляват. Освен това чули красива, мистериозна музика, идваща от
небето, и усетили приятен парфюм. След седем дена хората вдигнали
жълтата роба и видели, че отдолу нямало никакво тяло. Лама Норта и
неколцина други твърдят, че след смъртта си Кенпо
Ачос се появил пред тях във видения и сънища... Лама Ачос казал на
Тисо, че за постигането па тяло на дъгата са необходими шестдесет дена
практика. „Дали винаги отнема толкова много, не знам — признава Тисо,
— но не би било никак лошо да можехме да включим по подобаващ начин
част от тези практики и в нашите собствени западни философски и
религиозни традиции... По-нататък продължава, че доколкото му е
известно, телата на повечето от християнските светци нито изчезват, нито
се стопяват след смъртта им. Въпреки това за възнесения на тела се говори
и в Библията, както и в други традиционни текстове — за Енох, Дева
Мария, пророк Илия и вероятно Мойсей. Освен това са налице безброй
разкази за светци, материализиращи се след смъртта си, доста подобни на
широко разпространения феномен, познат като „светлинно тялои.

Божественият синтез

Предвид всичко научено до момента, как бихме могли да

анализираме подобна невероятна поредица от пророчества от гледна
точка на науката? Няма никакво съмнение, че е налице планина от
доказателства, подсказващи, че древните са били абсолютно убедени, че с
приближаването на прехода към ерата на Водолея ни предстоят важни
събития. Уверихме се, че календарът на майте отговаря на истински цикли
в Слънчевата система, които най-вероятно се ръководят от галактиката -
цикли, благодарение на които в навечерието на ерата на Водолея сме
свидетели на драматични климатични промени в планетарен мащаб.
Запознахме се с редица древни пророчества, описващи настъпването на
златна епоха, при която човеците отново ще станат богове. Това
безсъмнено ни доказва, че през 2012 година ни очаква нещо много повече
и много по-хубаво, отколкото апокалиптич- ната катастрофа, за която
повечето от писачите на тази тема предпочитат да говорят. Аз съм твърдо
убеден, че всички тези пророчества за бедствия са плод на недоразумение
или съзнателно неразбиране, както и че вече сме свидетели на най-лошото
от поредица промени на Земята. Оказваме се обаче в сигурни ръце -
еволюционният ни процес е направляван от сили, много по-велики,
отколкото повечето от нас могат да си представят.
Всички тези древни традиции говорят, че човечеството преживява
някакво еволюционно събитие. Наблюденията на тялото на дъгата в Тибет
подкрепят убедително библейските пророчества, които напомнят, че
бихме могли да се трансформираме в някакъв вид енергийно тяло -
Перфектното тяло. Оттук основателите на Америка и някои други често
обичали да се наричат „перфектибилисти“
Очевидно засега няма начин да узнаем дали ще се трансформираме в
някакво светлинно тяло, но поне сме наясно, че в момента преминаваме
през бърза еволюционна фаза, при това на директно, биологично ниво.
През последните няколко столетия цивилизацията ни се е развивала
скокообразно, а и става ясно, че около нас действат могъщи сили - сили,
за които древните са знаели повече от нас. Едно е сигурно - старите
модели за човешкото тяло като генетична случайност, която се е пръкнала
на Земята единствено чрез Дарвиновите мутации, трябва да бъдат
захвърлени в прашния шкаф. Истината е, че столетия наред сме живели с
разнообразни илюзии за това кои сме и какво сме - илюзии, които са ни
държали приклещени в капана на материалистич- ната мисъл. Истината е,
че телата ни израстват и се подхранват от енергийно поле, засега
непризнато от традиционната западна научна общност. Това поле
обединява мислите на всички ни в Едно и може да бъде измерено и
доказано. С познанието за него идват и още няколко могъщи средства,
които биха могли да ни помогнат да еволюираме като съзнателни
същества. Сдобиваме се със забележителни нови методи за изцеление и
разширяваме собствената си еволюция за удивително кратко време.
Разбрахме и как древните каменни реликви от една изгубена златна епоха
подсказват за някогашна силно технологична употреба на тези енергийни
полета. Годината 2012 може и да представлява вододел, след който
нататък ще започнем да преоткриваме тази изгубена наука на колективно
ниво - и ще започнем да я използваме за изцеление на себе си и на
планетата.
Бих искал да споделя с вас и няколко интригуващи библейски цитата
- на базата на общия контекст те са също интересен обект за размисъл.
Тези цитати може би са вдъхновени от същата онази традиция, наследена
от зороастрийските свещени писания, за която съвсем основателно се е
считало, че е истинско пророчество,

„Първият човек Адам стана жива душа, а последният Адам стана

животворящ дух. “
„Първо послание към коринтяните“, 15:45.
„Първият човек е от земята, от пръстта, вторият човек е Бога от
небето."
„Първо послание към коринтяните“, 15:47.
„Ще се облечем в образа на небесния... Една тайна ви казвам, всички
ще се изменим с едно мигване на окото... Тленното трябва да се облече в
петление, смъртното да се облече в безсмъртие.
„Първо послание към коринтяните“, 15:49-53.

„ Очакваме ново небе и нова земя, в която да живее правда. “

„Второ послание на Апостол Петър“, 3:13.

„Понеже, ето, създавам ново небе и нова земя. И предишните неща

няма да се помнят, нито ще дойдат наум“
 „Книгата на пророк Иеая“ 65:17.

„Както новото небе и новата земя, които Аз ще направя, ще пребъдат

пред Мене, така ще пребъде родът ви и името ви.“
„Книгата на пророк Иеая“ 66:22.

„И ще станат знамения в слънцето, в луната и в звездите, а по земята

бедствия на народите, които ще бъдат в недоумение поради бученето на
морето и вълните. Човеците ще примират от страх и от очакване онова,
което гце постигне вселената, защото небесните сили ще се разклатят.
И тогава ще видят Човешкия син, идващ в облак със сила и голяма
слава. А когато почне да става това, изправете се и повдигнете главите си,
защото изкуплението ви наближава.“
„Евангелие на Лука“, 21:25-28.
 Двадесета глава РАЗКРИТИЯ

С приближаването ни към златната епоха аз съм напълно убеден, че

вече е крайно време за официална, открита дискусия по проблема за
извънземните и неидентифицираните летящи обекти. В процеса на
съставянето си на тази книга съвсем съзнателно съм се старал да не
разчитам на свидетелства за НЛО, но според мен са налице неопровержими
доказателства, че в древността сме били посещавани от извънземни с
човешки вид и че тези посещения продължават и до наши дни. Нито един
обзор на Енергийното поле на Вселената не би бил изчерпателен без
преглед на данните за НЛО и тяхното влияние върху технологията ни,
древността и пророчествата за 2012 година.
През 2009 година доктор Алън Бос от Научния институт „Карнеги“
допуска, че само в нашата галактика - Млечния път, биха могли да
съществуват сто милиарда планети, подобни на Земята. Това число се
базира на огромния брой екстрасоларни планети, открити до този момент,
което го кара да изкаже хипотезата, че на звезда би могло да има средно по
една планета от земен тип. Според него на тези планети най-вероятно има
живот, най-малкото микробен. Приблизително по същото време учените от
Единбургския университет провеждат компютърна симулация, при която
конструират синтетична галактика с милиарди звезди и планети. От
събраните данни те заключават, че „от създаването на Млечния път насам са
се появили най-малко 361 интелигентни цивилизации, а е възможно да са
възникнали дори до 38 000“.
През декември 2009 година списание „Дискавър“ публикува „спорно
проучване“ на поредица от археологически открития, започнали през есента
на 1913 година в един южноафрикански град на име Боскоп. Двама селяни
изкопават части от човекоподобен череп, който изглежда „необичайно“.
Накрая С. X. Хотън
— специалист палеонтолог, заключава, че черепът от Боскоп е
съдържал мозък, който е бил най-малко с 25 % по-голям от нашия.
Черепът от Боскоп има лице, обхващащо едва една пета от размерите
на черепната кутия, което е по-близо до пропорциите на дете. Проучването
на отделните кости потвърждава, че носът, бузите и челюстта са по-скоро
детски... Размерите на мозъка на черепа от Боскоп са с около 30 %
по-големи от обичайния мозък на съвременния човек —тоест 1750 куб. см
на фона на нашите 1350 куб. см, а това води до увеличение на предфрон-
талния кортекс със зашеметяващите 53 %.

Предфронталният кортекс е мястото, където са разположени нашите

най-висши когнитивни функции, както и може би интуицията.
 С удивителните си прозрения те може би са се превърнали в раса от
мечтатели с вътрешен мисловен живот, далеч надвишаващ всичко, което
бихме могли да си представим... В една класна стая с 35 голямоглави, с
бебешки физиономии деца от вида Боскоп, бихме срещнали най-малко
пет-шест с коефициент на интелигентност, достигащ и дори надминаващ
най-високите показатели, които познаваме днес. Обаче те са загинали, а ние
сме останали, и сега не можем да си отговорим защо. Защо не са успели да
спечелят съревнованието с човекоподобните с по-малки мозъци като нас и
да се разселят по планетата ни? Може пък да не са искали... Въпреки това
антрополозите съобщават, че чертите на Боскоп все още се появяват
тук-там из популацията на бушмените, което поражда вероятността
последните от расата все пак да са прекосили прашния Трансваал в
недалечното минало.

Едно е да нарочим хората за „луди 44, ако си въобразяват, че са се

срещнали с подобни същества в извънземен космически кораб, а съвсем
друго е, когато открием археологически доказателства, че подобни хора
наистина са живели на нашата планета. Очевидно е, че уважаваното
списание „Дискавър44 е приело новината за достатъчно сериозна, за да се
реши да я публикува. Но дали човеците Боскоп са били опасни
престъпници? Точно обратното - поне според онези, с които са живели.

Само на 150 километра от първоначалното откритие в Боскоп малко

по-късно се провеждат следващи разкопки, водени от Фредерик
Фицсимънс. Той е съвсем наясно с нещата, които е открил, затова с
нетърпение издирва още такива черепи. При тези нови разкопки Фицсгтъпс
попада на забележителни постройки. Оказва се, че някога, преди десетки
хиляди години, мястото е представлявало общ жилищен център. Открити са
множество събрани камъни, кости и няколко скелета на нор- мално
изглеждащи човеци. Но в единия край на древното помещение, отделена от
всичко останало, археолозите попадат на една-единствена, прецизно
изградена гробница, очевидно само за един човек — вероятно гробницата
на водач или на велик мъдрец. Останките му са разположени с лице към
изгряващото слънце. На пръв поглед той изглежда абсолютно незабележим
във всяко едно отношение освен... гигантския череп.

Доктор Стивън Гриър работи неуморно, за да събере заедно над 560

свидетели, работили за строго секретни програми, при които е имало
непосредствен контакт с извънземни и HJIO. Той и останалите използват
термина „разкритие“ с който обозначават хипотетичния момент, когато
всички световни правителства ще се решат да отворят тайните си архиви за
HJTO - в това число и почерпената от тях технология - или като нищо ще
решат да ни запознаят със самите извънземни. Напоследък се доближаваме
все повече и повече до постигането на истинска прозрачност, а
правителствата все по-често споделят доскоро класифицираните си
материали за такива срещи. Държали са ги скрити години наред, защото
очевидно са се страхували, че това ще отключи повсеместен страх и ужас
по целия свят. Но според мен с наближаването на златната епоха реакцията
на обществеността би била по-скоро на благоговение и приемане, а не на
паника и ужас. Единственото, от което се нуждаем сега, е одобрението на
Американския конгрес. Свидетелите на доктор Гриър са готови да разкажат
абсолютно всичко, което знаят, при открити публични изслушвания в
Конгреса. Аз имах невероятния късмет да присъствам на организирания от
Гриър „Закрит брифинг на най-високо равнище“ с членове на Конгреса и
други ВИП персони, който се състоя на 10 май 2001 година, и мога да ви
гарантирам, че настроението в залата беше невероятно. Свидетелят, който
се открои най-силно, бе сержант Клифърд Сто- ун, който твърдеше, че е
работил по програма за проучване на извънземните катастрофи. Този човек
бе толкова травматизиран от всичко, на което бе станал свидетел по време
на службата си, че избухна в сълзи и едва успя да довърши презентацията
си.
Наред с множеството интригуващи данни Стоун разказа, че е разполагал с
полеви наръчник, описващ петдесет и седем различни вида извънземни
интелигентни същества, посещаващи редовно Земята. Всеки един от тези
петдесет и седем вида имал човешки външен вид, с тук-там дребни различия
от начина, по който изглеждаме ние на Земята, а в някои случаи дори и без
разлики.
Други членове на събрания от доктор Гриър екип разказаха за пряка
намеса на извънземни, благодарение на която цели инсталации за ядрени
ракети са излизали от строя или дори вече изстреляни ракети са били
обезвреждани - така че при падането на земята, се оказвали без никаква
степен на радиоактивност. Тези и други свидетели се явиха на голяма
пресконференция в Националния пресклуб на 27 септември 2010 година, и
получиха щедро отразяване от страна на официалните медии. Военно-
индустриалният комплекс е бил принуден да приеме тези обезвреждания на
ракети като акт на враждебност, но другата гледна точка, която е не
по-малко валидна, гласи, че нашите отдавна изгубени сродници просто ни
предпазват от ядрен холокост. Същите тези посетители като нищо могат да
обяснят множеството разкази за срещи с ангели и богове, които откриваме в
древните предания, а нищо чудно сега да се намираме на прага на отдавна
чаканото, истинско семейно събиране.

Майсторите на житни кръгове

На 20 октомври 2009 година британският вестник „Телеграф“

публикува разказ за полицай, видял трима души, всеки от които с руса коса
и с височина към два метра, да правят някакви замервания близо до житен
кръг. Полицаят доловил някакъв свистящ звук, подобен на статично
електричество, и този звук очевидно минавал през цялото поле, като
същевременно карал посевите леко да се полюшват. Извикал на тримата
мъже, но те като че ли не можели да го чуят. Въпреки това, когато навлязъл
в полето, те се обърнали към него, а след това хукнали.

Бягаха по-бързо от всичко, което съм виждал. Самият аз също съм

атлет, обаче те се движеха невероятно бързо. Само за момент извърнах
поглед встрани, а когато отново погледнах към тях, бяха изчезнали яко дим.
След като на 22 март 2009 година британското правителство решава да
разкрие голяма част от досиетата си за НЛО, научаваме за друг подобен
случай. На 20 ноември 1989 година някаква жена на име Р. Уотишъм от
Съфок разказва за странно преживяване. Докато разхождала кучето си,
срещнала мъж, който имал „скандинавски акцент44 и бил облечен в
светлокафяв екип, доста подобен на космически гащеризон. Попитал я дали
е чувала нещо за големи житни кръгове, появили се в близките полета. По
време на десетминутния им разговор човекът й казал, че е от друга планета,
доста приличаща на Земята, и че имало и други като него, които са идвали
на Земята, за да правят тези кръгове. Посетителите били приятелски
настроени, обаче „им било казано да не осъществяват контакт с човеците,
защото биха могли да бъдат приети като заплаха“. Както става ясно,
извънземният не съобщил на жената кой точно ги е предупредил да не се
свързват с нас. Жената била „напълно ужасена“, а когато побягнала към
дома си, чула зад себе си „силен жужащ звук“ и видяла огромен сферичен
предмет, проблясващ с оранжево-бели светлини, да се издига право нагоре
иззад близките дървета. Операторът от близката военновъздушна база,
където тя се обадила, докладва, че жената му разказвала случката близо час,
а той бил убеден, че тя не лъже.
Сайтът за житните кръгове по интернет си има архив за всяко подобно
образувание, регистрирано в Англия от 1978 година насам, както и за
редица други подобни по целия свят. Срещу минимална такса имате
възможност да разгледате огромен обем от данни - ще се изненадате от
броя на кръговете, разкриващи триизмерните геометрични модели от вида,
за който вече говорихме. Макар че някои от тези кръгове са безсъмнено
фалшиви, аз съм дълбоко убеден, че майсторите на житни кръгове ни
оставят изобилие от символични послания, които да подпомогнат прехода
ни към златната епоха. Лично за мен най-забележител- ният житен кръг е
онзи, появил се на 15 юли 2008 година в Ейв- бъри, графство Уилтшър.
Кръгът се появява в непосредствена близост до северозападната част от
една сложна поредица изправени камъни, доста приличаща на Стоунхендж.
Онова, което виждаме, е недвусмислена илюстрация на нашата Слънчева
система - с огромен, плосък кръг точно в средата, символизиращ Слънцето,
обкръжено от поредица кръгове, представляващи орбитите на планетите.
По един плосък кръг във всеки от тези кръгове дава точното разположение
на всяка от планетите.
Моделът е анализиран независимо от Андреас Мюлер и Ред Коли. И
двамата използват астрономически софтуер и заключават, че подредбата
изобразява един конкретен ден в недалечното ни бъдеще — 21 декември
2012 година!

Този житен кръг се появява на 15.07.2008 г. близо до древните мегалити в

Ейвбьри. Той е точна диаграма на подредбата на планетите на 21.12.2012 г.

За съжаление не разполагаме с метод да разберем със сигурност дали

конкретна житна формация е истинска или не. Известно ни е само, че
фалшификатите от най-високо качество са нещо обичайно. Но пък е
крайно невероятно житните кръгове, описани от Агобард преди около
1200 години да са дело на измамници. Надали са дело на измамници и
кръговете през XVII век, които Робърт Плот прерисува така старателно.
През август 2010 година отидох до Англия, за да видя тези феномени с
очите си, и се разходих през четири различни житни кръга. Онова, което
ми се стори най-интересно, бе, че всеки от тези кръгове бе оформен на
хълмист склон, така че, вследствие на терена, ако застанеш в една точка,
не можеш да обхванеш целия кръг. Очевидно тези формации са
предназначени да бъдат наблюдавани от въздуха. Става ясно, че на
самата земя геометрията е леко разтегната, за да изглеждат абсолютно
точно от небето. От зем-
на гледна точка е много трудно да се разбере как точно изглеждат тези
кръгове, а истинските се появяват винаги за една нощ.
На 7 юли 1996 година, между 17,30 и 18,15 часа, буквално посред бял
ден непосредствено до Стоунхендж се появява сложен фрактален модел,
съдържащ 151 кръга. Насекомите, намирали се в този момент насред житата,
се оказват разтопени и залепнали за стеблата им. Радиационното ниво е със
76 % над нор- малното, но не след дълго мистериозно изчезва. Самите възли
в стеблата на житата изглеждат леко издължени, което прилича на ефекта на
микровълновото лъчение, а клетките им разкриват необичайни
микроскопични дупчици, което подсказва, че са били изгорени за
микросекунда. По някои от растенията се регистрира тънък слой въглерод.
90 % от житните кръгове обикновено се появяват над места с подземни
води, което подсказва, че някаква неизвестна на нас технология очевидно
черпи вода от земята, за да не позволи на целите ниви да пламнат. В
подобни формации електрическите уреди обикновено отказват да работят, а
магнитните компаси се държат необичайно. При два различни експеримента
се регистрира и лека промяна в скоростта на времето.
Препоръчвам горещо статията „Житните кръгове и тяхното послание“
на Дейвид Прат, в която могат да се открият не само уникални сведения, но
и изумителни фотографии. На едно място в статията на Прат разбираме, че
почвата под житните кръгове е много по-рохкава и суха от обичайното, има
повишени нива на кристализация и съдържа необичайни дребни сфери от
чисто желязо. В младите житни посеви, където растенията са едва
покълнали, семената са изгорени и завинаги отказват да дадат плод, докато
„при зрелите посеви с напълно оформени стъбла и семена в тях семената се
оказват необичайно жизнеспособни, а степента им на растеж е пет пъти
по-голяма от тази на контролните мостри“. Във Втора част Прат разкрива,
че са налице множество съобщения за кълба, дискове или колони от
светлина, забелязани над районите с образували се житни кръгове. Много
хора са доловили пронизителен звук непосредствено преди появата на
кръговете. Приблизително седемдесет души са видели как житните кръгове
се образуват пред очите им. Същите съобщават, че целият този процес е
изключително бърз, отнемащ не повече от десет-двадесет секунди, а в
някои от случаите, макар и не във всички, в атмосферата се регистрира
видима вихрушка.
Една еечер през юли 1981 година Рей Барне зърва вълна или линия,
която се движи съвсем близо над посевите в Уилтшър, След като минава
над полето в дъга, линията пада на земята и радиално описва 23-метров
кръг само с едно завъртане, движейки се по посока на часовниковата
стрелка. Процесът се съпътства от свистящ звук. Посевите падат така,
сякаш са били ожънати от гигантски комбайн, и напълно отказват да се
изправят.
 Но да се върнем отново към житния кръг за 2012 година, който се
появява на 15 юли 2008 година в Ейвбъри. За съжаление селянинът,
собственик на земята, не останал никак доволен и се опитал да го унищожи,
като прокарал през него три линии с трактора си. Ала ето че майсторите на
житни кръгове се върнали и направили серия от модификации, в това число
и втори кръг, голям точно колкото слънчевата диаграма, разположен точно
до оригинала. Вторият кръг бил абсолютно кух отвътре, но пък бил
обграден от поредица от странни, непознати форми.

На 22.07.2008 г. този житен кръг пострадва тежко от ожесточената намеса на

селянина, прокарал през него три линии. Вижда се, че размерите на
Слънцето в първоначалната диаграма са значително увеличени.

На една конференция от 2009 година, на която говорих, доктор

Бевърли Рубик изтъкна, че малките символи около втория кръг приличат на
различни видове клетъчни органели. Следователно по-големият кръг би
могъл да символизира клетъчна мембрана, в която обаче вече няма нищо.
Макар засега никой да не е сигурен в точното послание на тези фигури,
символиката може и да подсказва някаква фундаментална трансформация
на биологичния живот след 21 декември 2012 година - нещо сходно на
тибетските легенди за Тялото на дъгата. Онова, което лично аз намирам за
още по-интересно обаче е, че майсторите на житните кръгове са разширили
диаметъра на Слънцето в оригиналния кръг, изпращайки го чак до орбитата
на Венера. Това подсказва, че датата 21.12.2012 година може би
представлява точката на ки- пене за тази невероятна енергийна
трансформация, която вече се случва в цялата Слънчева система.
Житните кръгове биха могли да бъдат използвани и като отправни
точки за пътуване във времето в рамките на Вселенското енергийно поле.
Те често се появяват съвсем близо до древните точки на енергийно
завихряне и съответните монументи, които служат като портали за
пътуване във времепространството и до ден днешен. Водейки си подробен
списък на местоположенията на тези формации и датите на появата им,
всеки от нас би могъл да се сдобие с огромна база данни за различни точки
във времето. И когато зърне житния кръг, който му трябва, може да навлезе
в съответната времева точка. Това би могло значително да улесни процеса
по определяне на конкретния прозорец от време, който човек желае да
посети.

Повече за епифизната жлеза

Проект „Огледало“ е бил програма, включваща изследването на

методите, чрез които нашите древни предшественици са въздействали
върху епифизната жлеза и са използвали тези методи, за да създадат
работеща технология в по-големи мащаби. В рамките на тази програма е
трябвало да се застане пред огромна машина, действаща като усилвател на
парапсихична енергия, който проектира мислите ни в гигантски
жълтеникав мехур с леко разкривяване по ръбовете. Това би трябвало да
помогне за улавяне на бъдещи събития, преди да се случат, обаче винаги
съществуват различни вероятности и времеви линии, по които това би
могло да се случи. Разговарял съм с множество вътрешни хора, които
твърдят, че са работили за строго секретни проекти, и проект „Огледало“ е
едно от най-често споменаваните неща, за които можеш да ги чуеш да
говорят. Робърт Лусиен Хоу твърди, че докато е бил на правителствена
служба за Великобритания, е имал достъп до разнообразни класифицирани
документи и даде пълно описание на въпросния уред, което може да се
прочете в мрежата. Не мога да се съглася с всичко, което пише той, но
някои от нещата, които сподели, съответстват напълно на разказаното и от
други. За да разберете какво ми каза този човек, важно е да спомена, че
вътрешните хора наричат нашия енергиен дубликат „преходно тяло“, а
достъпа ни до Вселенското енергийно поле - „преход“. В други свои писма
Хоу добавя, че епифизната жлеза е наричана „сензор за прехода“.

Всички ние си имаме сензор за прехода, който се опитва да направи

бъдещето ни по-добро и да се оглежда за заплахи, за да ни предупреждава...
Той е онова, което използваме, за да се защитим от ентропията, така че да
живеем доста по-дълго. Човек без никакъв сензор за прехода не би могъл да
живее повече от 5—10 години. За жалост, повечето от това остава в
миналото, тъй като човешките сензори за прехода не могат да надвишат
5-10 миливата, докато някои машини са постигнали десетки киловати. Но
въпреки това все още можем да победим, защото заради сложните правила,
важащи за прехода, 5 миливата понякога могат да победят 5 киловата...
Тази машина всъщност е ускорител на времето. Тя представлява кутия
на Шръодингер, в която се създава промяна на импулса или на енергията на
материята. Кутията се изработва много лесно. Основното в нея е силният
електромагнитен щит. Електрично защитена е. Вътре има специална кутия,
пъл- иа с вода, затоплена до нормалната човешка температура от 35 градуса
по Целзий. Кутията е непроводима и неметална, а магнитното й поле би
трябвало да е близо до или равно на нула. Накрая, би трябвало да няма
почти никакви звукови вибрации и като цяло изобщо не трябва да се движи.
Външни пулсации от какъвто и да било вид обикновено спират
машината. Формата на машината решава възможностите й така, както
формата е определяща за функциите на обикновените машини. Ключовото
в машината е, че тя трябва да оцелее в бъдещето.. Ако някой в бъдещето я
счупи, тук тя ще спре да работи. Освен това, колкото по-стари са машините,
толкова по-добре работят, а това очевидно е било пропуснато с версията па
ЦРУ.

Онова, което Хоу нарича кутия, съм чувал обяснено по-скоро като
бъчва във формата на епифизната жлеза и напълнено с вода. Тази бъчва
очевидно е обградена от три пръстена, които се въртят около нея и създават
електромагнитен щит.
Когато различни източници, добрб запознати с тези експерименти, ми
описаха тази машина и дори ми предоставиха рисунки, аз бях много
изненадан, когато си дадох сметка, че абсолютно същите кръгове съм
виждал и във филма „Контакт“. Нищо чудно Карл Сейгън да е получил
тайна информация за проект „Огледало“, но очевидно е предпочел да не
казва на Джим Харт, че в историята му има огромна доза истина. Според
свидетелствата на различните очевидци, когато електромагнитният щит се
активира напълно, водата във вътрешността му създава директен проход
към времепространството. Един от вариантите на тази технология е самото
„Огледало“, при което можем да надзърнем към тези места единствено
отдалече. Друга версия на същата технология носи кодовото наименование
„Ноевият ковчег“ -тя образува истински портал към звездите, чрез който
можем да пътуваме и физически, използвайки го като телепорт от едно
време и пространство до друго. И тук отново ключовият елемент в
технологията е изолираният с електромагнитен щит, пълен с вода в центъра
цилиндър. Невероятно е само като си помислим, че епифизната жлеза е в
състояние да създава звезден портал, който е достатъчно мощен, та да
телепортира човешкото тяло през времето и пространството — стига да е
достатъчно голям, за да побере въпросното тяло.
Добре запознати източници разкриват съществуването на проект „Огледало“
— гигантска машина, построена от извънземните, която въздейства върху
епифизната жлеза така, че да се превърне в средство за надникване във
времето и пространството.
По-нататък в обясненията си Робърт Лусиен Хоу анализира и редица
физични понятия, голяма част от които вече ни звучат познато
благодарение на нещата, с които се запознахме в тази книга. Както става
ясно, честотата на светлинната скорост във всеки атом се нарича
„кресчендо точка“. Обикновената материя се нарича „забавена материя“,
тъй като съществува в състояние, при което е подложена на активно
забавяне, което да не й позволи да превиши скоростта на светлината.
Теорията на добре запознатите източници твърди също така, че материята
се намира в квантова суперпозиция, при която тя непрекъснато прескача
насам-на- там границата на светлинната скорост или „кресчендо точката“.
Веднъж преминала тази точка обаче, Хоу вече говори за нея като намираща
се в „суперсветлинната част на своята суперпозиция“.

Машини от подобен характер биха могли да бъдат много опасни, тъй

като могат да излъчват огромни количества радиация и енергия без
всякакво предупреждение. Това се дължи на факта, че пространството във
вътрешността на машината би могло да достигне до 90 % от кресчендо
точката. „Теория- та за кресчендото“ постулира, че всичката забавена
материя се опитва спонтанно да отскочи до светлинна скорост в специален
тип суперпозиция. Материята е „в кресчендо“, когато притежава
достатъчно енергия, че да достигне до светлинна скороста
суперсветлинната част от нейната суперпозиция има енергия, която е
по-ниска от илиравна па онази, която има в забавеното си състояние.
Има два начина за материята да достигне кресчендо - нулевата енергия
и тоталната енергия. Състоянието на нулева енергия се получава чрез
докосване до енергия, която вече се движи със скоростта на светлината.
Една от най-трудните части в теорията на кресчендото е, че материята може
да бъде преходна (при скоростта на светлината), без да се движи (това не е
противоречие), защото кресчендо материята напълно деформира
пространството на атомно ниво.
Теорията е част от една по-всеобхватна теория, наречена „общ атом1,
която дава на пространството крайно количество сила срещу
изкривяването. На по-малки нива пространството е по-малко и
следователно притежава по-малко енергия. На нивото на атома обаче то се
деформира напълно. Всеки атом е миниатюрна маса сингулярност със свое
собствено, независимо вътрешно времепространство. Вселената на атома
живее само няколко секунди. Но това няма никакво значение, защото
времето му е статично в сравнение с нашето - благодарение на
времепространствената крива.
Същата тази теория позволява на фотоните да съществуват
едновременно като истински частици и като вълни, което опростява
безкрайно и квантовата механика, и относителността, като позволява на
тези две така различни теории да съжителстват щастливо. А частицата на
гравитацията се оказва самата физическа материя.
Ако сте в състояние да схванете казаното дотук, значи вече
разполагате с 80-90 % от съдържанието на цензурата, която военните са
наложили върху физиката.

Значи частицата на гравитацията се оказва самата физическа

материя. Фотоните съществуват едновременно като истински частици
и като вълни. Пространството може да се изкриви и извие само в себе си,
за да образува атом. А вътрешността на всеки атом се движи по
времева скала, доста различна от тази извън него. Когато ускорим
атомите до скорост над светлинната, достигаме кресчендо, при което
те отскачат в паралелна реалност. Всичко това вече би трябвало да ви
звучи познато, макар да е изказано с малко по-различни думи.
Последиците обаче са зашеметяващи, тъй като внушават, че при
пълното си активиране епифизната жлеза спокойно може да
функционира като звезден портал — в най-буквалния смисъл на думата, а
когато този звезден портал се разшири до размерите на цялото ни тяло,
изглеждаме така, сякаш излъчваме блестяща светлина. Вероятно именно
за това древните са създали толкова различни митове, символи и
метафори, за да ни накарат да проучим проблема. Всеки от нас вече
разполага с тази технология на епифизната жлеза, инсталирана в
тялото си, а древните богове, които са посетили много и различни
култури по целия свят, са държали изключително много да ни научат как
да я включваме, за да ни помогнат да създадем златната епоха. И макар
че определени негативно настроени групи са се постарали съзнателно да
пре- иначат тези послания, преобладаващата част от духовните
традиции подчертават, че природата на Вселената е любовта - а
нашите изследвания на Вселенското енергийно поле предоставят
убедителни свидетелства в полза на това твърдение.
 Уебстраницата на вестник „Индия дейли“ си има раздел, наречен
„Технология“ - над 50 % от статиите в него очевидно са изтекла
информация от разнообразни тайни отдели на самото индийско
правителство. Статиите свидетелстват за опити за разкрития - за разлика
от останалото, което съм виждал по света. И, разбира се, тъй като
повечето от авторите са анонимни и на този етап не са в състояние да
докажат източниците си, голяма част от хората не им обръщат внимание.
Но пък изобилието на технически подробности в тези доклади, както и
фактът, че те отговарят на всичко, за което говорим в тази книга, е ни
повече, ни по-малко изумително,
От една статия от 29 април 2006 година разбираме, че по време на
първото си ядрено изпитание в началото на 70-те години с Индия са се
свързали извънземни. Появили се отново, когато тази страна извършва
нови ядрени изпитания на 11 и 13 май 1998 година. Индийската версия
на НАСА е Индийската организация за космически изследвания. През
2008 година вестник „Индия дейли“ разкрива, че президентът на тази
организация Г. Мадха- ван Наир „отговаря лично за най-тайната мисия
по секретността на индийските файлове за HJIO, като част от общата
програма за сътрудничество с ООН“. По-нататък в статията се казва, че
официалните представители на ООН били крайно загрижени от факта, че
Индия може и да не успее да задържи тези свои досиета в тайна още
дълго. Някои отдели в Индийската организация за космически
изследвания много строго съхраняват тези документи, но очевидно в
други не всички държали на тайните.

Един учен, който работи в тази организация, твърди, че Индия едва

сега започва да използва технологии от различни НЛО, под контрола на
Съвета за сигурност на ООН. В замяна на това обаче Индия е длъжна да
си мълчи относно онова, което е научила за НЛО чрез своите космически
мисии.

Статията твърди още, че Индийската народна партия е пос- ловична

с внезапните си решения, които често изненадват ООН, така че
разкритията могат да се окажат поредния такъв пример.

Въпреки всички заплахи от страна най-вече на Съединените американски

щати, но и па други държави, някога прави-
телството на Индийската народна партия продължи с изпитанията си на
ядрени бомби. Сега пък същото правителство се кани да разкрие на света
как той за последните сто години е бил държан на тъмно относно истината
за НЛО чрез добре организиран международен заговор за строга
секретност. Обаче има и едва уловка. Индия ще пропилее шансовете си да
се превърне в шестия постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, ако
се осмели да разкрие истината за НЛО. Очакванията обаче са, че
Индийската народна партия в крайна сметка ще разкрие истината, а после
ще се бори дръзко за мястото си в Съвета за сигурност на ООН.

През 2004 година същият индийски вестник съобщава, че

специалистите по отбраната и инженерите, работещи със строго
секретните проекти, получават заповед да не разказват на никого какво са
научили - чак до 2012 година.

Ако човек си държи ушите внимателно отворени, не може да не си

даде сметка, че Индия е направила изпитания на негцо, за което на никого
не му се говори. Това е истински пробив в конвенг\ионалната физика,
традиционната механика и космическото инженерство... Ако слуховете
излязат истина, Индия със сигурност ще промени света завинаги. Но защо
именно магическата година 2012? Защо всичко трябва да бъде държано в
тайна дотогава?

Индия вече е влязла достойно в космическата надпревара, а през 2008

година вестник „Индия дейли“ съобщава, че техните специалисти вече са
наясно с разположените на Луната бази на извънземни.

Индия може и да изненада света. Изненадата може да дойде всеки

момент. Страната е длъжна да разкрие съществуването на подлунна
инфраструктура от бази на НЛО.

Един доклад от 4 юли 2005 година разкрива какво разказват тези

извънземни на индийското правителство и на военните - нещо, което към
този момент би трябвало да ви звучи добре познато.
Щом се озовем в някоя от паралелните вселени, можем да виждаме
времето и пространството така, както различаваме дължината, височината
и широчината. Пътешествениците във времето от бъдещи човешки и
извънземни гщвилизации ни посещават, използвайки НЛО и огромна
мрежа от времепрос- транствени тунели... Пътуването през
времепространствени- те тунели е приказно преживяване. Времето и
пространството могат да се планират и програмират поотделно. След това
записваме входните и изходните точки във времепространстве- ните
тунели, които трябва да съвпаднат със съответните точки във времето и
пространството. Изчисленията на тези точки във времето и
пространството трябва да се направят в по-високо измерение (в паралелна
вселена)... Установяването на входните и изходните точки във
времепространствените тунели може да бъде относително лесна задача,
когато се извърши в по-висше измерение в паралелна вселена. Но би
могло да се превърне и в непосилна задача, ако се опитаме да го направим
в нашата физическа вселена.

Схващането, че на времето може да се погледне така, както

„различаваме дължината, височината и широчината“, е същото, което се
опитвам да докажа в цялата Втора част на тази книга. Степента на
техническите подробности в голяма част от статиите в този индийски
вестник е изумителна и далеч надвишава обема на тази книга. В една
статия например се казва, че порталите могат да се създадат чрез
обстрелване на йоносферата с много висок енергиен интензитет.

Освен ако времепространствените тунели не се обработят и

манипулират по специален начин, физическата единица губи всички свои
физически характеристики... Но през паралелната вселена физическата
единица може да преминава едновременно през времето и
пространството. И тъкмо там се появява истинското предизвикателство,
чрез което извънземните са изпреварили много нашата цивилизация - те
знаят как да се трансформират обратно във физически единици в друг
времепространствен тунел, който отвежда обратно към нашата физическа
вселена... Според някои изследователи трансформацията от единици във
физическата и паралелната вселена става автоматично, щом време
пространственият тунел е програмиран да изнесе единицата от
паралелната вселена.
Програмирането на времепространствен тунел не е никак лесна
работа. От паралелната вселена това може да се направи много лесно, но
от тази страна би представлявало истинско предизвикателство по
отношение на изчислителния анализ. Но пък определен напредък в
математическите алгоритми и обработването на информацията ще ни
позволи да решим сложните уравнения и да програмираме
времепространстве- ните тунели.

В една статия от 7 октомври 2006 година се казва, че времето може да

бъде отделено от пространството чрез създаване на задържаща зона в
хиперпространството, която по-късно може да бъде прикрепена към друга
точка от времето. „Разделянето на времето и пространството се постига
чрез използване на грави- тационна радиационна манипулация.“ Други
статии подсказват, че във времепространството съществуват множество
паралелни реалности, и колкото и парадоксално да звучи, ние можем да
съществуваме в много и различни точки едновременно. „Дали
съществуваме като отделна единица, когато сънуваме? Не, казват
експертите, просто една и съща единица съществува в множество времеви
измерения. Това е вярно и тогава, когато си мислим за някого и мислено
го караме да направи нещо.“

Как влизаме в паралелната вселена

На 9 юли 2005 година екипът на отдел „Технологии“ в „Индия

дейли“ казва, че ключът към отварянето на звездните портали и
пътуването през тях е в създаването на негативната маса. Това е
абсолютно същата идея, за която говорим и тук - а именно, че масата се
превръща в негативна маса, когато вътрешното й движение се ускори
дотолкова, че надвиши скоростта на светлината.

След като се създаде негативната маса, всички загадки на пътуването

във времето, изкривяването на времето и пространството, влизането и
излизането от паралелните вселени, ще бъдат автоматично разгадани.
Навлизайки в черна дупка, ако успеем да ускорим процеса по превръщане
на масата ни в негативна, можем много лесно да преминем през нея...
Компютрите на борда на космическите кораби са в състояние да
контролират стойността на масата при превръщането й от по- зитивна в
негативна — точно както самолетите балансират тежестта по време на
излитане, полет и кацане. Щом се научим да манипулираме масата на
единицата, пътуването през времепространствените тунели ще се
превърне в лесна работа. Това ще ни позволи да пътуваме не само в
различни времеви измерения, но и във всички паралелни вселени и отвъд.

С помощта на тази технология очевидно ще имаме възможността да

видим всички потенциално неприятни събития в бъдещето, преди да се
появят, и да вземем предпазни мерки, за да променим изхода от тях.

Освен това, ако една цивилизация може да вижда бъдещето и е в

състояние да го промени чрез замяна на времевата ос, от земна гледна
точка тя ще е постигнала безсмъртие. Именно това са постигнали
напредналите извънземни. И именно това ще постигнем и ние през
близките столетия.

На 22 юли 2005 година е добавена допълнителна информация

относно концепцията за триизмерното време, която също ни звучи
странно познато.
 Онова, което се случва в паралелната вселена, е, че липсата на време
като измерение прави животът в подобна среда изключително различен от
физическата вселена... Така, както във физическата вселена можем да
преминем от точка А към точка Б, така и в паралелната вселена е
възможно да преминем от една точка във времето в друга.

На 23 юли 2005 година срещаме по-подробно описание на идеята за

паралелните вселени.

Суперпространството на по-висшите измерения влиза в противоречие

с всички познати закони на физиката, които важат във физическата
вселена. Това е вселена, в която можем да създаваме паралелни времеви
измерения. Физическите обекти се разпадат до множествени обекти...
Дори в този момент ние принадлежим къл1 множество паралелни
вселени... Докато физическото ни тяло е във физическата вселена, ние
комуникираме със себе си от паралелната вселена и насочваме мозъците
си да работят и да живеят живота ни. Щом умрем, ние про- дьлжаваме да
живеем, само дето се отдръпваме от физическата вселена, тъй като тялото
вече не ни трябва. И продължаваме да живеем в паралелните вселени.

На 26 юли 2005 година екипът на отдел „Технологии“ в „Индия

дейли“ прави съобщение, което е напълно идентично с научния модел,
който аз независимо от тях разработих за тази книга. Бях зашеметен,
когато забелязах връзката.

Какво става с фотона, ако измерението на времето не само се движи

със скоростта на светлината, но се ускорява и по-нататък? ... Крайният
резултат е, че единицата може да изпадне от физическата вселена и да се
прелее в паралелната. А това е удивително. Защото именно това се случва
с напредналите цивилизации, които знаят как да живеят безсмъртен живот
в паралелната вселена, а от време на време наминават и във физическата
вселена. Някои учени днес вярват, че след смъртта ни електромагнитният
пространствен източник на енергия, наречен наша душа, просто
преминава през тунел от забавящо се време, за да завърши сред бяла
светлина - именно тя представлява входа към паралелната вселена.
Според различни изследователи в тази област всяка напреднала
цивилизаг1ия би могла да постигне безсмъртие, ако разполага със
свободен достъп и до физическата, и до паралелната вселена.
Най-вероятно именно това се случва с нас, когато се раждаме и когато
умираме. Но технологията за ускоряване или забавяне на времето със
сигурност ще ни позволи дори и оттук, от физическата ни вселена, да
влизаме и се движим на воля в паралелната вселена, след което пак така
безпроблемно да си излизаме.
 На 27 юли вестникът коментира тази наука, но от гледна точка на
биологията - и тук отново звучи познато на фона на всичко, което
обсъждахме.

Две трети от нашия мозък не са под наш контрол. Тези части се

ръководят от единици от паралелната вселена. Комуникираме,
използвайки генерирани от мисълта сигнали, познати като телепатия, с
редица други единици, и дори със самите себе си в по-висшите
пространствени измерения на паралелната вселена... Ние непрекъснато
обхождаме паралелните вселени с мисълта си, без да напускаме
физически нашата вселена. Тази част от нашия мозък дори не е под наше
управление. Следователно изглежда, че ние сме свързани генетично с
някакви напреднали форми на живот, които непрекъснато преминават от
физическата в паралелната вселена и, обратно.

Други статии твърдят, че голяма част от извънземните, които ни

посещават, са от звездния куп Ml5, което е най-гъсто населената част на
нашата вселена и където има множество черни дупки, предоставящи на
извънземните цивилизации изобилие от станции за преход. Както става
ясно, тези извънземни се подготвят да се разкрият на Земята през 2012
година. В една статия от 10 август 2005 година се казва, че „много от
забелязаните НЛО се всъщност феномени, плод на обратното пътуване във
времето, създадено от собствените ни бъдещи поколения след стотици
години. Те могат да идват при нас и да ни наблюдават, но не могат да
променят нито едно събитие“.

В подготовка за галактичното „семейно събиране“

В едно съобщение от 2006 година се казва, че съществуването на
НЛО и извънземните цивилизации ще бъде разкрито пред човечеството
през декември 2012 година - и „идеята е светът да бъде подготвен бавно и
настъпателно за това“. В една статия от 29 декември 2006 година се казва,
че правителствата по света крият истината за НЛО и извънземните
десетилетия наред, но вече се води тайна подготовка за разкриване на
истината през 2012 година. Казва се също така, че „Бразилия, Индия и
Китай поемат водещата роля в тази мисия“ и че светът тайно ще използва
помощта на извънземните, за да избегне евентуални катастрофални
последици, произтичащи от тези разкрития. На 12 май 2005 година
„Индия дейли“ казва, че през декември 2012 година ще бъдем посетени от
представители на всичките осемдесет и осем съзвездия в нощното небе. И
тогава „най-сетне ще разберем истинския процес на,еволюцията,
процесите на изкривяване на времето и пространството, фактът, че
гравитацията е вълна, а не сила“ и още много други неща.
 Друга статия, от 4 януари 2007 година, разкрива какво се очаква да се
случи, когато тази „галактическа подредба“ достигне своя върхов момент
през декември 2012 година:
Галактическата подредба променя света. Цивилизациите се
прераждат. Земята се подмладява. Това е функция на вълната на
гравитацията. Гравитационната вълна от по-висшите измерения е
програмирана да създаде тази галактическа подредба за Земята, за да има
прераждане.
Тази велика галактическа подредба се е случвала и преди. Някои
смятат, че преди милиони години динозаврите са изчезнали вследствие на
голяма галактическа подредба. Ведичес- ката литература също говори за
галактическа подредба. Атлантида е изгубена именно по време на такава
галактическа подредба. Случайно или не, древната литература също
намеква за официални посещения на извънземни по време на галактическа
подредба или след нея. Приблизително сто години преди поредната
галактическа подредба напреднали извънземни цивилизации започват да
посещават Земята. Интересното е, че първите случаи на НЛО са
регистрирани през 1911 година в Германия. Извънземните създават
подходящата среда за официалните си посещения. И този път надали ще
бъде по-различно. Следователно през 2012 година или малко след това
вероятно ще видим извънземните цивилизации - онези от тип IV,
отговорни за Големия взрив. Ив деня, в който ги зяпнем с благоговение,
ще се променят науката, историята, философията и всички останали
аспекти на човешкия живот.

В заключение, тези разкрития в индийския вестник са толкова много,

толкова специфични и толкова постоянни, че според мен е крайно
невероятно да не казват истината. А и тези данни потвърждават всичко,
което сме научили благодарение на достоверни източници от
американския военнопромишлен комплекс, а и от други страни.

Свидетелските показания на „Г-н X“

А всичко това ни води до думите на господин X, първият свидетел,

интервюиран за проекта „Камелот“ Той умира най- внезапно от масиран
инфаркт, докато се подготвя да свидетелства, да разкрие самоличността си
и да разкаже за онова, което е научил от строго секретните проекти, по
които е работил. Въпреки това разполагаме с писмените му свидетелски
показания за свръхсекретните документи, които е чел - документи, които
разкриват посланията, изпратени на нашите световни водачи още от 50-те
години насам. Със свидетеля разговаря Джери Пи- пин, който записва
чутото.
 Извънземните са казали, че ще извършат масово приземяване из
целия свят па 21 декември 2012 година, независимо дали на нашите
ръководители им харесва или не. Както става ясно, за разпространяване на
новината ще бъдат използвани нашите медии (или някакъв подобен
глобален метод, по-вероятно телепатичен) - въобще ще бъде нещо, които
всички веднага ще узнаят. На хората ще им бъде дадена възможност за
избор — дали искат да еволюират духовно и да тръгнат на пътешествие с
извънземните, или не.
Г-н X: Ще получим възможност за избор.
Въпрос: Избор за какво?
Г-н X: За това дали искаме да научим откъде са дошли и да се научим
да еволюираме духовно, така че ние също да можем да пътешестваме из
Вселената и да създаваме живот.

Лесно е да пренебрегнем значението на думите на господин X, когато

той казва, че ще имаме избор дали искаме да еволюираме духовно. Една
стенограма на интервюто разкрива още повече подробности. Нямам
никаква представа дали всичко това наистина ще се случи, но си струва да
помислим.

Ще бъде пусната огромно количество информация, която ще

разтърси основните ни схвагцания. Някои ще се паникъосат, защото това
ще разклати религиозните им вярвания. Други пък ще се ядосат, защото
толкова дълго време са били лъгани. Трети ще си помислят, че е настъпил
краят на света. А повечето ще бъдат в най-добрия случай объркани по
религиозните въпроси, тъй като истината ще бъде казана, а тази истина ще
разклати ВСИЧКИ религиозни схващания. Благодарение на извънземните
ще научим истинската история на човека и на силите, които властват.
Това е неизбежно. Ако светът си остане на пътя, който е поел - а аз не
виждам причина това да се промени, - истината непременно ще трябва да
ни бъде показаца. И ако не го направят онези, които управляват света, ще
го сторят извънземните.

Както се казва: „Истината ще ви направи свободни. 44 По аб- солютно

същата причина аз се постарах да събера най-добрите свидетелства, плод
на тридесетгодишни всеотдайни проучвания, за да напиша тази книга, и
съм убеден, че с тези познания ние вече разполагаме със средствата за
създаването на златната епоха. Можем да създадем неограничена, чиста,
незамърсяваща планетата ни, безплатна енергия. Можем да победим
гравитацията, времето и пространството и да се придвижваме
безпроблемно през галактиката. Можем да преживеем пробуждане на
епифизната жлеза на глобално ниво, което ще ни даде невероятни, нови
интуитивни способности - нищо чудно дори да се научим да преминаваме
в състояние на светлинни тела. Ако зороастрийските легенди са верни, то
тогава времето - такова, каквото го познаваме, ще се промени по някакъв
фундаментален начин, предоставяйки ни възможността далеч по-лесно да
навлизаме в нелокалното, нелинейно време — в селенията на
времепространството.
Имам чувството, че получаваме покана да използваме познанието,
което се съдържа в тази книга, както и в редица други източници,
предлагащи позитивна, вдъхновяваща, жизнеутвър- ждаваща информация.
Златната епоха е събитие, в което трябва да участваме, а не такова, което
трябва да седим и да чакаме. Технологиите, за които ви разказах тук, са
съвсем реални и могат да бъдат разработени. И те са в състояние да
трансформират нашето общество до ниво, което обикновено бихме
приели единствено за научна фантастика. Ние не сме безпомощни в
лицето на земните промени и на сенчестите квазиполитически световни
сили. Нашите умове са в симбиоза един с друг, както и със Земята, по
начин, който в момента не се разбира на масово ниво. Нашите човешки
роднини очевидно са отговорни за засаждането на семената на всички
основни световни религии, а техните послания за важността от това да се
обичаме и уважаваме са достигнали до всички на Земята. Енергията на
Вселената е безсъмнено любяща по природа, а оттук можем да заключим,
че всички събития, които днес се случват на Земята и из цялата Слънчева
система, колкото и зловещи да изглеждат на пръв поглед, имат
положителна цел - да помогнат за вдъхновението на масовата,
колективната човешка еволюция и пробуждането на човечеството.
Любовта, която създаваме в собствения си живот, може би ще се пренесе
чак до завършването на еволюцията на човечеството. Ние като че ли
обичаме сложното и умствените загадки, но в дадения случай истината
може би е безкрайно проста - Земята е школа за духовно обучение, в
която всички ние сме ученици. Вече ни предстои завършването - а ще
получим дипломите си, като докажем - на себе си и на всички от
по-висшите нива, — че вече не е необходимо да повтаряме едни и същи
уроци, живот след живот, прераждане след прераждане, създавайки
масовия кошмар за ада. Ако действително сме на прага на подобна
радикална промяна в това, което означава да си жив и съзнателен, то
тогава съвсем скоро ще преживеем тази величествена трансформация в
момента тук и сега. Тя ще се случи в реално време — като живо, дишащо,
ярко и прекрасно преживяване. И накрая може би действително ще си
дадем сметка, че светът ни е бил като огромна илюзия — съзнателен сън, в
който всичко, което създаваме, непрекъснато се отразява върху нас - и
най-сетне ще осъзнаем, че никога до този момент не сме били истински
будни.
Фактите са на масата. Вселенското енергийно поле е реалност.
Всички искаме да направим този свят много по-добро място, а ето че
съвсем скоро ще разполагаме с нов набор от средства, чрез които да го
постигнем. Ние не сме жертви и със сигурност не сме сами. Дори самата
Вселена може би е съзнателно свръх- същество, подканящо ни да
извършим квантовия скок в собственото си разбиране за това кои сме и
какво сме, предоставяйки ни галактическа енергия с размерите на
Слънчевата система, за да достигнем до крайната цел. Дадени са ни
хилядолетни пророчества от всяка основна култура по целия свят, за да ни
помогнат да проумеем какво всъщност се случва — и да си възвърнем
отново науката, необходима ни за довършване на задачата. Ние създаваме
златната епоха сами, започвайки от собствения си живот, а наградите са
отвъд човешкото въображение. Прекосявайки своята себеомраза и страх,
за да достигнем толкова трудно извоюваното място на приемането и
прошката - към себе си и всички останали - ние изцеляваме света.
Обичам ви! Съжалявам! Моля, простете ми! Благодаря!

Благодарности

През януари 1996 година започнах да чета „Законът на Единния“ —

поредица от пет книги, за които се твърди, че са предадени телепатично от
изключително напреднали извънземни. Тези извънземни твърдели, че са
помогнали за построяването на Голямата пирамида - първоначално с
положителна цел, обаче после били принудени да се оттеглят от Земята,
когато пирамидата започнала да се използва за отрицателни цели. Казали
още, че основната причина, поради която са осъществили този контакт в
модерни времена, е да се извинят за стореното и да ни поднесат този нов
дар под формата на надеждата за подобрение на отчаяната ситуация,
която те неволно са отключили. Удивително голям брой от тезите, които
излагам в тази книга, се появяват и в поредицата „Законът на Единния“,
по-голямата част от която излезе през 1981 година. Те ни разкриват, че
съзнанието наистина е безкрайно, но въпреки всичко, на космическо ниво,
се отличава с обща идентичност - такава, която те наричат Единствения
безкраен създател. Разбираме, че всички ние сме съвършени холографски
отражения на Единствения безкраен създател; че се прераждаме, за да
работим върху духовните си уроци, и накрая ще се върнем в истинската
си идентичност; че цикълът от 25 000 години поражда биологична и
духовна еволюция, но на внезапни подскоци, и че този цикъл ще бъде
завършен в периода между 2001 и 2013 година - чрез началото на
квантовата трансформация на пространството, времето, материята,
енергията, биологията и съзнанието, която вече тече. Поредицата
„Законът на Единния“ описва също така и глобалната енергийна мрежа,
навлиза в големи детайли за физиката на пространство-време- то и
времепространството, обсъжда нивата на духовна еволюция, базирани на
цветовете на дъгата, подсказва, че галактиката е интелигентно
свръхеъщество, което е създало човешката форма така, че да се появи на
милиони населени планети. Книгите казват още, че ние притежаваме
потенциала да еволюираме до едно съвсем ново ниво на съществуването
си, докато минаваме през тази трансформация. Групата от благодетели,
която извънземните наричат „Конфедерация на планетите в служба на
Единствения безкраен създател“, очевидно подпомага Земята през цялата
й еволюция и главната й цел в момента е да ни помогне да преминем през
този преход гладко и безопасно. Тези материали се превърнаха в основа
на голяма част от книгата ми, а редица специфични детайли остават за
по-нататъшно проучване. Всеки достоверен вътрешен човек, когото
познавам, ми е предоставил изумително потвърждение на конкретни
подробности от поредицата „Законът на Единния“, въпреки че никой от
тях не я е чел. В личен план съм имал и множество изумителни
преживявания, които са ме накарали да повярвам, че тази книга е истинска
и достоверна. Поради това я считам за напълно раз- лична от всички
останали учения, уж достигнали до съответните медиуми по „космически
канали“, но които неизменно си противоречат, а често изобщо не
отговарят на науката, за която разказвам в тази книга.
Друго забележително изключение от правилото са книгите за Сет,
разкрити от Джейн Робъртс и Робърт Бътс - особено първите томове.
Заключителните глави от „Материали за Сет“ предлагат дълго обяснение
на онова, което Сет нарича единици на съзнанието - и тези данни пасват
прекрасно с всичко, което ви представих в тази книга.
Надявам се, че и за вас тази разходка из Енергийното поле на
Вселената е била точно толкова незабравима и информатив- на, колкото
бе и за мен, докато пишех книгата. Тази книга е най- значителният ми
труд до този момент в процеса по подпомагане разкриването на истината -
така че всички онези напреднали технологии и науки да не изглеждат
повече невъзможни. Според мен нямаме никаква причина да се
страхуваме от промените, които се случват в момента. Сега преминаваме
през процес, който най-вероятно е обект на интелигентен сценарий - план,
предназначен да подпомогне собствената ни еволюция. Притежаваме
силата да увеличим собствените си вибрации, като се научим да бъдем
по-любящи, приемащи и прощаващи - защото, прощавайки на другите,
прощаваме и на себе си.
Бих искал да благодаря на многото герои и пионери в науката, чиито
изследвания позволиха на тази книга да се случи
както и на хилядите останали, работещи в тези области. Без вашите
удивителни усилия и без гениалността ви ние никога не бихме могли да
осъзнаем истинския си потенциал. Бих искал да благодаря още и на майка
ми, баща ми и брат ми, на моята красива партньорка в живота, както и на
всички останали, които споделяха живота си с мен по множество начини и
които ме дариха с любов и напътствия. Бих искал да благодаря
още и на Брайън Тарт, Греъм Хенкок, Джим Харт, целия екип
на издателство Dutton и редица други, които допринесоха за
реализацията на тази книга. Бих искал да благодаря и на
онези, които са извън времето, но които ми дадоха неоценима
подкрепа в проучването и разработката на тези идеи, както и
в писането на тази книга, в това число и на множеството
сънища, критики и новаторски идеи, без да броим
невероятния брой изключително точни пророчества за
бъдещето - както в личен, така и в планетарен план. Надявам
се, че някой ден ще се срещнем с вас лично - или най-
малкото, с енергийните си еквиваленти, защото за мен няма
по- вдъхновяваща от идеята за галактическото събиране на
цялото човешко семейство.
 Дейвид Уилкок ЕНЕРГИЙНОТО ПОЛЕ НА ВСЕЛЕНАТА
И ТРАНСФОРМАЦИЯТА НА ЧОВЕШКОТО СЪЗНАНИЕ

Американска Първо издание

Редактор: Анжела Кьосева Коректор: Мария Тодорова Технически

редактор: Ангел Йорданов Предпечатна подготовка: Георги Иванов
Формат 60/90/16 Печатни коли 30

Булвест — София АД Печатница Вулкан

Издателска къща КРЪГОЗОР София, ул. „Светослав Тертер“ 2 тел.:

944 53 80; 944 75 60 e-mail: office@kragozor.com www.kragozor.com