Да Се Говори Играейки Патрик Делараош

Патрик Дьоларош
ДА СЕ ГОВОРИ,
ИГРАЕЙКИ
О Т П С И Х О А Н А Л И ЗА
КЪМ И Н Д И В И Д У А Л Н А
П СИХОДРАМ А
Превод от френски
Кремена Сиракова
Редактор
Асен Чаушев
'София, 1У99
Преводът е направен по:
Patrick Delaroche. Le psychodrame psychanalytique individuel
Paris, 1996
Всички права запазени. Нито една част от тази книга не м

да бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин
изричното съгласие на издателство „ЛИК“.
k *4 \ |V A I' *
© 1996, Editions Payot & Rivages

© Кремена Сиракова, превод, 1999
© Константин Лаков, оформление, 1999
© Издателство „ЛИК“, 1999
ISBN 954-607-227-3
Съдържание
Благодарности.......................................................................... 7
П редговор.................................................................................11
Д-р Давид Иерохам:
Заглавието на п и е с а т а ................................................................ 15
В ъведение.................................................................................19
Глава първа
К ритика
на индивидуалната психоаналитична психодрама......... 25
Протичане на психодрам ата............................................ 25
История на техниката.........................................................27
Груповата психодрама и психодрамата на М орено.. 29
Критики на психодрам ата................................................ 32
феноменологично изследване
на индивидуалната психодрам а.......................................36
Психоаналитични представяния
на индивидуалната психодрам а.......................................40
Глава втора
П сихоаналитичната техника под въ п рос.............................53
Парадоксите на аналитичната техника.........................53
Техника и съпротива...........................................................55
Съпротива срещу техниката или срещу рамката?
Масивен пренос и acting.................................................... 58
Активността - първият технически отговор
на съпротивите, дължащи се
на психоаналитичната р а м к а ........................................... 61
Смяна на рамката или на авторитета.......................... 64
К ак психодрамата анализира психоанализата...........72
Психодрама или „конструкцията“ в действие...........74
Индивидуалната психодрама
между психоанализата и техниката................................77
Индивидуална психодрама
и показване на потенциален пренос: К ри сти ан ....... 78
Глава трета
Предварителни условия за пълно слово ...... ........................ 83
А к т ъ т .......................................................................................83
И нхибиране......................................................................... 102
Слово и о гл ед ал о ............................................................... 121
Глава четвърта
Показанията за психодрама
в зависимост от защитите .................................................... 145
Защити и съп роти ви .......................................................147
Пластичност на защитите
в зависимост от терапевтичната р а м к а ....................155
Защити, психодрама и психоанализа......................... 159
I. Разстройства, чиито защити
са съвместими с асоциативния дискурс.................... 169
II. Разстройства, чиито защити променят '
асоциативния дискурс.....................................................174
III. Разстройства отвъд асоциативния дискурс...183
Глава пета
Техника и практика на индивидуалната психодрама ..193
Конструкция....... .................... ......:........;.....2.................. 194 I
Действащи л и ц а ........................................... 196
Роля на директора на и грата........................................ 198
Избор на сцената....................... 199 !
М изансцен........................................................................... 202 I
Избор на роля ........................... 203
Играта на пациента и защити спрямо играта......... 204 [
И грата на котерапевтите.................................................205
Въвеждане на трето л ице................................................ 207
Д убльори...............................................................................208
Спиране на и г р а т а ............................................................. 210
Дискусия след и гр ата........................................................210
Край на психодрам ата........ !............................................211
Различни психодрам и.......................................................212
Г
Случаи........................................................................................213
1. Ю лия (пациентка с теж ка хистерия).......................213
2. Диего (травматизъм, осиновяване,
правонаруш ения)............................................................... 216
i 3. Ерик (психоза)............................................................ 221
4. Никола (теж ка натраплива невроза)........................ 225
I 5. Самуел (юношеска к р и за ).............................................229
I
/
6. Ален (наркомания и невроза от тревож н ост)......233
Б иблиограф ия........................................................................ 239

! И н д екс...................................................................................... 243
I
|
U
I
\
?.
it
БЛ АГО ДА РН О СТИ
Т ази книга е плод на почти д вайсетгодиш ен опит в

различни институции (психиатрични болници, И М П 1, дневни
стационари, С М П П *2), където психоанализата не може да се
прилага, без да се приспособи към пациентите, които имат
нужда от нея, деца, юноши, възрастни, които имат желание да
се възползват от тази техника, отхвърляйки в същото време
нейните рамки, т. е. задълженията, които тя налага.
Пластичността на психодрамата (всичко може да се из
и гр ае) п реви ш ава о б и к н о в е н и те защ и ти (п о -сп ец и ал н о
инхибирането) и прави достъпен изтласкания несъзнаван
материал. Благодарение на това по-късно пациентът може да
разбере евентуалната полза от преработката (Durcharbeitung)
и така да приеме аналитичната рамка.
Индивидуалната психоаналитична психодрама може да
бъде полезна не само за терапевтичните институции, но също
така и за всички пациенти, които са се подложили на психо
анализа, но до този момент, въпреки продължителния понякога
период на аналитично лечение, не са получили отговор на
своите въпроси.
Благодаря на Виржини Дю мон за приятелската й зоркост,
на Оливие Амиел за разбирането, което прояви към това, което
пожелах да напиша, както и за вниманието, с което прочете
'Internat psycho-pfedagogique - Психо-педагогически интернат.
2Centre mfedico-psycho-pedagogiques - Медико-психо-педагогически център.

10 Патрик ДЬОЛЛРОШ ДЛ СЕ ГОВОРИ, ИГРАЕЙКИ
прочете е проницателност коректурите; на многото котерапев-

ти, които ще се открият в тази книга, и по-специално на
Доминик Гобер, е която заедно в продължение на много години
ходихме семинара по психоаналитична психодрама; и най-
накрля на Мод Манони, която винаги ме е подкрепяла в моята
работа, и на моите колеги от „Еспас аналитик“.
Париж, септември 1995 г.

I
П РЕДГО ВО Р
>
И зпитвам особено щастие, че мога да представя пред бъл

гарската публика тази книга, която задава въпроси на психод-
рамата с помощта на психоанализата, и обратното. Откривате-
I лят на психодрамата Морено казал през 1912 г. на Фройд: „И
така аз, д-р Фройд, започвам оттам, където вие спирате... Вие
анализирате сънищата (на вашите пациенти), аз се опитвам да
им вдъхна куража да продължат да м ечтаят.“ Аз мисля точно
обратното - всъщност благодарение на психодрамата някои бло
кирани пациенти могат да осъзнаят стойността на словото си и
да пожелаят да започнат да тълкуват сънищ ата си с помощта
на един-единствен терапевт. Н а това се дължи успехът на на
шата среща с българите - те достигат до психоанализата пос
редством психодрамата на Морено, докато аз дължа интереса
си към (индивидуалната) психодрама на неуспехите на този
метод, дължащи се на самата психоаналитична рам ка1. Пси
ходрамата използва на практика способността да се играе, ко
ято от най-ранно детство всеки от нас притежава и която ни
позволява да се дублираме. Със самото си раждане нашето его
възприема един социален образ и маскира най-интимната ни
част: така с по-голямо или по-малко умение ние се движим по
световната сцена. Това умение зависи от пространството за игра,
което оставяме между нашия аз и несъзнавания субект, който
го направлява: Азът, подобно на кукла се движи по театрална
та сцена в ръцете на този субект, който го управлява, без изоб
що да излиза от кулисите. Театърът - това е предсъзнателното2.
Той е място на обмен на вербални представи, механизъм за пре-
‘Сьвкупност на принудите (правила, заплащане, регулярност на сесиите),

които са условие за лечението.
^Задържането на предсъзнателното от несъзнавани репрезантации и афекти.
1
12 Патрик ДЬОЛАРОШ ДА СЕ ГОВОРИ, ИГРАЕЙКИ
минаване между съзнаваното и несъзнаваното: предсъзнател-

ното ни помага да получим непряк достъп чрез думите до не-
с ъ зн а в а н и т е н агон и . Т о о т в а р я през н о щ та в р а т а т а за
множеството наши фантоми.
Случва се обаче театърът да бъде смутен. Било защото е
завладян от изтласканото, било защ ото опустява - цензурата
(между несъзнаваното и предсъзнателното) блокира всичко
така, че нищо да не може да премине. И в двата случая резулта
тъ т е един и същи - думите отсъстват или са взети за заложници,
свободното слово е невъзможно. Може да се случи и нещо още
по-сериозно, а именно самият театър да бъде унищожен: П ора
ди невъзможност да бъдат изиграни като в антична трагедия
действията говорят сами за себе си извън сцената. М етафората
на предсъзнателнато като театър е валидна и в двата му смисъла
- като сграда и като спектакъл. Те съответстват на психотич-
ните смущения и на невротичните затруднения. П ри първите
сградата на практика е разрушена - няма представление, а са
мо насилие от страна на реалността. При вторите сградата се
запазва на мястото си, но е парализирана от бойкот - става
дума за задържането във всичките му форми.
Индивидуалната психодрама се опитва да се пребори с те
зи смутове. Независимо дали става дума за разрушена сграда
или за парализирана функция, психодрамата предлага сцена в
замяна - докато редът не бъде възстановен, ще се играе на
площада. Тази подмяна позволява да се представи навън това,
което е невъзможно да се изрази отвътре. Това показва на
пациента, че разрушенията и парализите могат да се преодолеят.
Наистина по време на психодрамата е възможно да се казва
всичко, да се играе на уж и това на уж е едно от достойнствата
на предсъзнаваното - не са ли думите също кукли, на които
можем да наредим да казват това, което искаме. Самият Фройд
го показва по красноречив начин в статията си Противополож
ни смиели в първичните думи (1910), както и във въведението
на Тревожната странност (1919), където доказва, че heimlich е
равнозначно на своето противоположно unheimlich, тъй като
„ужасяващото е свързано с отдавна известни неща, които вина
ги са се знаели“ .
'L ’inquietante etrangete. - In: Essais de psychanalyse appliquee, NRF Gallimard,
c. 165.
Предговор 13
И грата в психодрамата допуска едновременно фикция на
реалността и реалност на фикцията. П ървата формула е подхо
дяща за всички жертви на задържането, л за други лица, стра
дащи от депресия, които се крият зад фактите, втората - за тези,
които разцепват Въображаемото от Символичното. Тя възвръ
ща игровата функция на думите и позволява възстановяването
на предсъзнателното. След като това възстановяване приключи,
субектът може да върне своето аз в собствения си театър, в
който отново се превръща предсъзнателното. Така той вече ще
може да си служи с него, т. е. да говори без страх, че ще сгреши
и без заплахата от въображаемо сгромолясване - ще може да
разговаря като равностоен партньор с аналитика или ако пред
почитате, като разменя думи подобно на топки по време на тенис
- връщането им ще зависи, разбира се, от начина, по който са
изпратени. В това връщане намираме отново удоволствието от
играта, както и това от тълкуването, същност на психоанализата.
БЛ АГО ДА РН О СТИ
Тази книга нямаше да бъде издадена без инициативата на

Владимир Градев и подкрепата на групите от ф ондация „Пси-
ходрама 2000“ под ръководството на д-р Давид Иерохам. И з
питвам голяма признателност към тях.
Кремена Сиракова играе основна роля и в двата случая -

като превежда книгата и френско-българските семинари от
1995 г. насам, както и със своето присъствие отсега нататък.
Тук е мястото горещо да й благодаря.
А вторът
ЗАГЛАВИ ЕТО Н А П И ЕС А ТА
П рез 1959 година бащ ата на психодрамата Яков Леви Мо

рено пише за възможно одобряване между психоанализата и
психодрамата, твърдейки, че действените методи в психотера
пията могат да допълнят психоаналитичната теория.
Според мен и двата метода имат сериозни основания за
това сдобряване. Психодрамата няма добра психологична те
ория за човека. Тя е известна повече със своето приложение,
отколкото със своите теории. Според един от малкото автори,
опитващи се да развиват психодрама-теория, има много прак
тикуващи психодрама терапевти, които използват техниките без
някаква стабилна теоретична ориентация. Психодраматистите
предпочитат спонтанните действия, емоционалните преживя
вания и отреагирването на чувствата за сметка на здравослов
ния скептицизъм, критическото розпитване и солидните изслед
вания. О т друга страна, отдавна отмина времето на невротич
ните картини, изследвани и лекувани от Фройд във Виена в на
чалото на века. Психоанализата активно е разпитвана от съ
временната психиатрична и психологична проблематика, от пси
хозите до целия спектър на депресивните състояния, от „трав-
м атизм а“ на оцелелите от войните и техните последствия до
превенцията на психичните заболявания и стреса от бързо про
менящия се начин на живот в съвременното „глобализиращо“
се общество.
Същевременно според нашия опит независимо от профе
сионалната идеология практиката на опитните психотерапевти
се доближава извънредно много, като прескача границите на
установените традиционни процедури, независимо дали те са
„аналитичната кушетка“ или „триетажната сцена“, или „праз
ния стол“. Тя се доближава по начина на разчитането на текста,
в който пребивава пациента, разбирането на посланията му, ко
ито са под изреченото, и вслушването в движенията на негово-
16 Патрик ДЬОЛАРОШ ДЛ СЕ ГОВОРИ, ИГРАЕЙКИ
то несъзнавано. О т друга страна, психотерапевтът трябва да е

способен да съобщи на пациента по смислен начин разбраното
в най-подходящия момент за това, като не се опитва да вкара
пациента в рамките на собствената предварително начертана
под влиянието на професионалната му идеология схема.
Това според мен е и пространството, в което ще се реали
зира сдобряването между психодрамата и психоанализата, как-
то е казал и самият Морено.
Тук ми се иска да добавя още нещо. Струва ми се, че сред
психодраматистите, включително и у нас, царува мнението, а и
практиката, че истинската психодрама се работи само в група,
като за помощни азове се използват непрофесионалните чле
нове на самата група. Трябва да отбележим обаче, че Морено е
работил изключително с помощни професионални азове, осо
бено с пациенти със симптоми, като през 1973 година пише, че
професионалните помощни азове действат като инструменти и
ш епти на водещия (директора) и като репортери на собствени
те си наблюдения, които преживяват в хода на участието си в
самото действие, функционирайки по един контролиран от ди
ректора и систематизиран от него начин. Нещо, което като че
ли кореспондира и с процедурата на индивидуалната психоана
литична психодрама, която ще намерите описана тук.
Според мен излизането на тази книга на български се впи
сва в процеса на развитие на психотерапията в България по един
естествен начин, тъй като след дълги години на съпротива сре
щу психотерапията въобще първият системно проведен тренинг
за формироне на български психотерапевти беше именно по
Моренова психодрама. Недостатъчното теоретично ниво на по
знание обаче мотивира по-голямата част от първите психодра-
матисти да потърсят обучение от различни терапевтични шко
ли за доизграждане не техните професионални умения.
В тази връзка един м алък кръг от професионални психоте
рапевти предимно психодраматисти и психоаналитично ориен
тирани терапевти, обединени във ф ондация „Психотерапия
2000“, се насочи към търсенето на мостовете между психоана
лизата и психодрамата. Срещата с автора на тази книга д-р П ат
рик Деларош осмисли тези усилия, като положи началото на
един благотворен процес чрез станалите от 1995 г. насам ре
довни семинари по проблемите на теорията и практиката на
Заглавиет о на пиесат а 17
психоанализата и психоаналитичната психодрама и провежда

нето на един Първи френско-българския конгрес по психоана
лиза в София през 1997 година. Според мен в тази книга тър
пеливия читател ще намери не само „одобряването“, за което
пише Морено, но и точно аргументираните места и начини,
чрез които то може да се случи. П атрик Деларош е не само
психоаналитик и психодраматист, но и търпелив приятел и
супервизор на процеса на срещата, който ще продължи и в
бъдещето на нашата професия.
София, 20 април 1999 Д-р Давид Иерохам

В Ъ ВЕД ЕН И Е
През 1921 г. един млад лекар от румънски произход, край

но любознателен и запален по театъра, създава във Виена вид
антитеатър, наречен от него спонтанен театър: представят се
новините на деня1.
Там, по време на едно от тези представления, Якоб Леви
Морено моли лю бителка артистка на име Барбара да изиграе
семейните си проблеми и така открива благотворните ефекти
на катарзиса. Театралните сцени слагат край на семейните
скандали. Ражда се психодрамата, създадена от Морено, която
той ще развие в Америка след 1937 г. Веднага след Втората
световна война в отделението на проф. Хойер в болницата
„Болни деца“ в Париж Серж Лебовици чува за психодрамата и
решава да опита с деца. Той вече познавал техниката с кукли
на Мадлен Рамбер и знаел как кукленият театър помага на де
цата да изразяват своите нагони и защитни механизми*2. Тази
„психоаналитична“ от самото си зараждане психодрама бързо
измисля правилото „да се прави на уж“ и се ограничава до ле
чението с помощта на психотерапевти на едно-единствено дете.
М алко неща свързват тези два исторически факта, освен
връзката на „означаващ ото“. О т една страна, защото лечени
ето на пациента в група няма нищо общо с индивидуалната
терапия, от друга, защото идеологията на Морено се различава
напълно от фройдистката доктрина. Д окато психодрамата на
Морено се основава на „креативността“ и на „езика на тялото“
или на катарзиса и се практикува в групи, аналитичната
‘Срв. Ancelin-Schiitzenberger, A. Jacob Levy Moreno, Du theatre dupsychodrame.
- In: Psychodrames psychanalytiques. Revue de psychotherapie psychanalytique de
groupes, № 11, 1998.
2Lebovici, S., R. Diatkine, E. Kestemberg. Bilan de dix ans de therapeutique par
le psychodrame chez Venfant et chez I’adolescent. - In: La Psychiatrie de I'enfant.
Paris, PUF, t. la fasc. I, 1958. - In: La Psychiatrie de I’enfant. Paris, PUF,
1.1, fasc. 1, 1958.
психодрама, която се вдъхновява от теорията на Фройд, есте

ствено е индивидуална. Причината е, че приложената върху гру
пи психоанализа р азкри ва винаги определена ко л екти в н а
динамика, която преминава границите на индивидуалната
проблематика, независимо дали става дума за групова психоте
рапия или за групова психодрама, били те психоаналитични или
не, пациентите са тези, които са в позиция на (ко)терапевти, с
всичките въображаеми, понякога гибелни последствия, до ко
ито това може да доведе .
В индивидуалната психоаналитична психодрама пациентът
влиза в диалог с директора на играта, който не играе, а подбира
котерапевтите за ролите на избраната сцена. Когато сцената се
прекъсне от директора на играта, той води разговора с пациента.
Групата е следователно група от котерапевти, които или са
психоаналитици, или се обучават на психоанализа. Така че ако
съществуват както при всяка група явления от този порядък,
те са сведени до минимум и дори напълно премахнати благода- j
рение на постановката и техниката: така, преди играта, котера- (
певтите не трябва да вземат думата, докато по време на играта |
на директора се пада ролята да мълчи. Процесът има естестве- I
но за цел да постави в привилегировано положение пациента и
анализата на разликата между това, което той може да каже в j
играта и извън играта. Такъв вид анализа е осъществима само |
с едно и също лице, директорът на играта, който, подобно на j
психоаналитика в своя кабинет, поема желанието му .
Следователно индивидуалната психодрама4 се разграничава
________
‘Не бива да се заблуждаваме в този случай: изобщо не поставям под
съмнение значението на груповата психотерапия (както и на сбирките на
пациенти), когато има показания за такъв подход, нито несравнимата )
обучителна стойност на груповата анализа.
ДДелият проблем е да не се отричат груповите явления, критика, която
Лебовици именно отправя към Д. Анзийо по повод на психодрамата Щ ит. I
съч., с . 65)
3Лесно можем да си представим - и това е което всъщност става по време j
на нашите дискусии след като пациентът си тръгне - какафонията на j
психоанализата проведена от няколко терапевти.
4Според техниката на С. Лебовици, на която се спираме в тази книга, а не
според привидно „индивидуалната“ психодрама, съсредоточена върху
случая на едно лице, но осъществена с помощта на други болни (П. и
Ж. Льомоан) или пък ръководена от двойка психодраматисти, което
напълно променя несъзнаваната динамика.
Въведение 21
не само от непсихоаналитичните техники, каквито и да са те
(психодрама по Морено, по Пиер Бур, така наречените нови
терапии), вдъхновяващи се от различни идейни течения, но и
от предхождащите анализата техники (сугестия, хипноза), без
да забравяме, разбира се, че и нейните принципи се прилагат,
за да бъдат развивани.
Организацията й е най-близка до индивидуалната психо
анализа. Основната разлика се състои, разбира се, в това, че се
прибягва до няколко психоаналитици - за да не кажа няколко
психоаналитици от различни школи, - които правят своите ин
терпретации по много различен начин. Д иректорът на играта
влиза като психоаналитик в диалог с пациента, но и организира
играта вклю чва трети лица и я прекъсва. Що се отнася до
котерапевтите, те гледат на себе си като на актьори, които ка
рат пациента да играе ролята си и по този начин да се разкрие.
Третият, който присъства символично във всяка психоанализа,
тук присъства наистина. Това дава възможност на психоанали
тика, директор на играта, да я ръководи - Фройд и ференци
наричат това „активност“, - предизвиквайки среща между
анализирания, с нещото, от което той бяга или не подозира, че
съществува. Тази активност, която често се извършва на сляпо
от психоаналитиците, когато те дават съвети на анализирания,
тук експериментално се поставя на проверка. Следователно пси
хоаналитикът може да провери своите интерпретации, при
условие че те се потвърдят от анализирания след играта. Макар
че по време на тези изкуствено предизвикани срещи се пости
гат бързи резултати, съществува понякога риск те да надминат
това, което пациентът може да понесе, и той да реагира чрез
изтласкване или разцепване. И обратно, това реално, истинско
трето лице може да окаже много голям а помощ на някои
пациенти, като например на страдащите от психоза, чиято спе
цифична защита, изключването, изхвърля от терапевтичния
диалог завинаги забранени представи.
Психодрамата поставя въпроси пред аналитичната техника.
Според психоаналитичната теория техниката се използва, за да
се лекуват съпротивите. Ако обаче съпротивите са израз на за
щитите на субекта, вътре в аналитичната рамка , използваната *2
'И за което той не иска да знае нищо, което да е свързано с неврозата.
2Както показва това Октав Манони.
т е х н и к а им а за цел да приспособи п а ц и е н т а , к о й т о се
съпротивлява, към тези рамки, т. е. най-вече да възроди пре
съхналите асоциации на идеи. Такова изчерпване се появява в
класическия смисъл на думата в момента, когато пациентът
сменя неврозата, от която страда и която самата е източник на
съпротиви чрез симптома, с преносна невроза, свързана с нова
та му и спасителна зависим ост от неговия психоаналитик.
Психоанализата отдалечава от своето поле пациентите, които
се съпротивляват на рамката кушетка - фотьойл, или по-точно
се защитават от тази рамка. Подобна защ ита по отношение
на рамката може да има няколко аспекта2, но като несъзнаван
механизъм тя е напълно съвместима с желанието и необходи
мостта пациентът да се подложи на психоанализа. Ето защо я
срещаме както при пациенти, за които кушетката е абсолютно
противопоказана, така и при такива, при които са налице
съпротиви, провалящи самия психоаналитичен процес. Разбира
се, подобна съпротива засяга личността на психоаналитика и
има отношение на първо място към неговия контра-пренос.
Въпросите, които такъв вид съпротиви поставят по много
брутален начин на психоаналитика, се отнасят до неговото не-
съзнавано идентифициране с учителите му, както и до рамката
(включваща и самата теория), които те са изградили. Това е и
причината, поради която отхвърлянето на рам ката се възпри
ема толкова болезнено от психоаналитика, който го преживява
като нарцистична рана и се стреми да намери нова енергия чрез
контролираната анализа на своя контра-пренос. Но често пъти
тези защити от анализата не са нито защити срещу психоанали
тичната теория, нито защити срещу личността на психоанали
тика, а невъзможност да се преведе преносът на езика и на пред
полагаемия код на психоаналитика. Ето защо се връщ ам на
въпроса, поставен още от Фройд, за условията, при които про
тича пълното слово (Лакан), което позволява поставянето му
под въпрос от свободното асоцииране. Индивидуалната психо
аналитична психодрама се стреми да създаде такива условия,
изтъкавайки между нагона и защитите мрежа от думи, изпъл
нени със смисъл. Ефикасността на психодрамата се дължи не
съмнено на факта, че субектът се научава да си служи или от-
'За тези, които в момента не са на психоанализа.
2Срв. гл. 4.
Въведение 23
ново да си служи с думи, като ги свързва с образа и им възвръ
ща инвестирането. В този смисъл техниката на психодрамата
като че ли пресъздава стадия на огледалото. Огледалото всъщ
ност е митичният, но теоретически плодотворен миг, когато
Въображаемото се свързва със Символичното.
След като класирам показанията за психодрамата не в за
висимост от психопатологичната структура, а в зависимост от
защитите, според това дали те се проявяват в речта, или нару
шават речта, или дори успяват да се скрият от нея, ще се спра
на самата техника на психодрамата, като си послужа за илюст
рация с примери от сесиите на лечение . Тези разкази не биха
били възможни, ако тези сесии на бяха заснети на видео и тран
скрибирани след това, което пък позволи тяхното задълбочено
анализиране в рамките на семинар, който продължи няколко
години .
Естествено това не можеше да стане без изричното съгла
сие на пациентите. Те не изпитваха притеснение от това, че ги
снимаха, факт, който бе установен след сравнение с незаснети
сесии. Възраженията от теоретично естество на някои от коте-
рапевтите представляваха по-скоро съпротиви, като дори са
мият директор на играта не правеше изключение по отноше
ние на това нарцистично притеснение, поради което понякога,
в решаващи моменти, „забравяше“ да включи камерата. В съ
щото време анализът, който се осъществи благодарение на фил
мирания м атериал, даде изклю чителен тласък на наш ите
изследвания. По-конкретно, дадохме си сметка как определено
означаващо, формулирано от пациента и забравено от всички
нас, излизаше повторно, но този път от устата на котерапевтите,
докато всички ние си мислехме, че е наше попадение. Осъзнахме
наистина практическото и теоретичното значение на въвежда
нето на съвременна техника във френската психоанализа.
Индивидуалната психодрама не е панацея. Тя има своите
граници, за които говоря в главата за показанията. Но тя може
да помогне на много хора, които би трябвало в идеалния слу
чай да се лекуват чрез психоанализа, но не са в състояние да я*2
'С изключение на един случай на диагностична психодрама.
2Първо с д-р Доминик Гобер от Центъра за обучение по психоанализа и
психоаналитични изследвания (CFRP), по-късно в Еспас аналитик (Асоциа
ция за обучение по психоанализа и за фройдистки изследвания).
приемат поради различни причини, или пациенти, които изжи

вяват психоанализата като неуспешна или са я преживели като
провал. Не само психодрамата може да подтикне пациента да
се подложи на психоанализа, но провеждана паралелно, тя мо
же да даде отново тл а с ъ к на психоан али ти чн и я процес.
Психодрамата може да изиграе роля за деблокирането на пси
хотерапии върху деца, които до този момент не са дали резултат.
Значителен е приносът и при юношите и тук ще срещнете мно
го примери в това отношение. Тя е също безценно средство за
обучение на млади психоаналитици, които приемат да се пока
ж ат пред своите колеги, като по този начин се сблъскват с кли
никата в нейната реалност, избягвайки рисковете на диадична-
та практика. Освен това тя дава възможност на психоаналити
ците да обменят опит и идеи, не по текстове или разкази на
случаи, в повечето случаи повече или по-малко непълни, а пос
редством споделения опит и живия материал. Най-накрая, с те
рапевтичните си резултати тя показва истината в откритията
на Фройд, истина, която тайната на психоаналитичната прак
тика понякога маскира. Ето защо, освен с терапевтичното си
значение, психодрамата и поуките, които тя ни дава, могат да
се огаж ат изключителен прп/Иф за кабинетния психоаналитик.
На психоаналитика тя помага да си представи, отвъд контра-
преноса, пропастта, която в моменти на мълчание го разделя
от неговия пациент и да модулира техниката си така, че собст
веното му мълчание да се превърне в истински отговор.
-
ГЛАВА 1
КРИТИКА НА ИНДИВИДУАЛНАТА
ПСИХОАНАЛИТИЧНА ПСИХОДРАМА
Индивидуалната психодрама изисква в идеалния случай

екип от шест котерапевти (трима мъже и три жени) плюс ди
ректора на играта. Този екип се запазва по време на цялото
лечение: не се сменя и директорът на играта. Постоянният м е
ханизъм е необходим, за да се изследват и евентуално да се ана
лизират различните „преноси“1, които ще се осъществят по вре
ме на лечението. Например определен котерапевт ще бъде из
биран системно да изпълнява дадена роля. И най-накрая, често
се случва така, а и желателно е един и същ екип да се занимава
с няколко случаи, което дава възмож ност на котерапевтите на
един пациент да ръководят психодрама на друг пациент.
П р оти ч ан е на п си х о д р а м а та
Единственият пациент (дете, юноша или възрастен) се по

канва да сподели мисъл или сцена, която веднага му е минала
през ума. Често става така, че той не е в състояние да предложи
каквато и да е сцена, до такава степен цензурата пречи на па
циентите да споделят каквато и да е идея, била тя и най-
незначителната, с психоаналитика. В такива случаи може да се
прибегне до хитрости, които показват до каква степен поняти
ето „питане“ е способно да индуцира временни инхибирания:
„Къде се случва това? Кои са там ?“ - и тогава идеите започват
да нахлуват.
'Поставям тази дума в кавички, тъй като става дума за т. нар. странични
преноси в класическото психоаналитично лечение, което тук се наблюда
ва in vitro, ако мога така да се изразя. Преносът върху директора не прите
жава характеристиките на истинския пренос.
Тъй като става дума за психоаналитичен диалог, аналити

кът (водещият играта) не е длъжен да приема сцената такава,
каквато му се предлага. Разговорът може да доведе понякога
до друга предходна или по-отдавнашна идея. Така е, защото пси-
ходрамата се стреми преди всичко да придаде съдържание и
форма на диалога. И збраната сцена трябва да спомага в това
отнош ение, след което пациентът посочва актьорите сред
котерапевтите, които до този момент са пазили мълчание: ди
ректорът на играта заема мястото си1. Пациентът е поканен да
започне да играе, „на уж“*2. Интерпретира се в различните зна
чения на думата. Целта на играта всъщност е пациентът да осъз
нае изтласканите, разцепените, отричаните, проецираните или
цензурираните представи. Осъзнаването им трябва да стане най-
напред и преди всичко е играта. Играта е тази, която всъщност
позволява да му се даде израз именно защото ролята защитава
субекта от „дивашката“ интерпретация; ако не беше така, той
би могъл да говори както при психотерапия. Необходимо е сле
дователно да се спазват правилата на играта. П о време на пър
воначалния диалог котерапевтите вече са чули несъзнаваните
мисли, които, в случай че бъдат избрани, те ще се опитат да
преведат в игра: така играта може да се определи като „тълкува
щ а“3. Ето два примера за това:
Лоранс, на 10 години, е единствено дете на родители, които
са се развели, когато е била тригодишна. Тя приема много доб
ре мъжа, с когото майка й живее и който не е разведен. Ето
каква игра предлага: майка й се кара в три часа през нощта с
мъжа, заради това, че той не желае да се разведе. Но играта ще
бъде друга: котерапевтите, които изпълняват ролите на
родителите, ще изиграят любовни сцени. Лоранс, в стаята си, е
напълно „будна“, но не прави опит да се намеси. По-късно тя
ще предотврати скандал между мъжа и неговата жена, въ-пре-
ки че се приема, че няма да се бърка...
Тринадесетгодишният Венсан търпи издевателствата на дру-
■Тук могат да се появят някои разлики - при някои индивидуални психодрами

директорът и пациентът преди сцената стоят прави с лице към котерапевти
те; при други са седнали.
2Както ще се види, забележката е много важна.
33а разлика от обикновената игра, която отговаря на явните, а не на скри
тите мисли и която се препоръчва на начинаещите котерапевти (срв. гл. 5).
Гл. 1 К ри т и ка н а и н д и в и д у а л н а т а п си хоан али т и ч н а... 27
гарчетата си. Твърди, че те го отблъскват ь отказват да го вклю
чат в момчешките си игри. Котерапевтите чграят момчета, ко
ито вместо да го отхвърлят, го канят да и -рае с тях: Венсан
отказва. По време на друга сцена, когато „ъсички момичета“
го утешават, той сухо ще отпрати едно от момчетата (лошото,
което го тормози), и най-вече второто момче, което много ми
ло му предлага да участва във футболен мач.
Тези две първи сесии, състояли се по спешност, помогнаха
на пациентите да разберат своето съучастие в ситуации, които
не разбираха и предизвикваха у тях чувство на тревожност.
Д иректорът прекъсва сцената в момента, когато настъпва
осъзнаването, което понякога се отбелязва с излизане от играта.
Също така той може да въведе трети лица1. Така техниката на
индивидуалната психодрама се стреми да продължи психоте-
рапевтичното действие на психоаналитика*2, за да направи па
циента чувствителен по отношение на психоаналитичното
разбиране. Тя всъщност повтаря интереса на детето към играта
(малкият Ханс, който си играе на конче) или отговаря на нап
равения пренос, подобно на ференци, когато той приема да учас
тва в играта на пациент, който премята ръка през рамото му и
му казва: „Дядо бе.“ „Знаех, че ме идентифицира с дядо си, каз
ва ференци, и тогава струва ми се, ми дойде щастливата идея
да не казвам най-напред нищо за преноса или за нещо от този
род, а да отвърна със същия шептящ тон.“3
История на техниката
Индивидуалната психоаналитична психодрама4, която то
ку-щ о описах, бе създадена къ м 1946 г. в кл и н и ката на
проф. Хьойер от Серж Лебовици. Той много бързо беше раз
брал значението, което може да има играта при детето, особе
но за деца, страдащи от сериозни психични смущения, при кои
то класическата детска психоанализа беше безсилна, въпреки
‘Вж. гл. 5.
2„Трябва да се започне с това да им се помогне“, казва Фройд в Перспективи
за бъдещето на аналит ичнат а терапия (лекция, изнесена по време на II
конгрес по психоанализа в Нюрнберг през 1910 г., публикувана в Technique
psychanalytique. Paris, PUF, 1910 r., p. 28).
3Ferenczi, S. Analyses d ’enfants avec des adultes. - In: Oeuvres completes. Paris,
Payot, t. IV, 1982, p. 101.
4Оттук нататък ИПП.
r
че те се нуждаели от подобна терапия повече от всеки друг и за

чието лечение все още не било измислено нищо друго освен
силни примитивни лекарства или настаняване в психиатрична
клиника. Благодарение на кукления театър на М адлен Рамбер,
Лебовици усетил, „че децата преживяват драматични поредици
от сцени“ в смисъла, който влага Полицер, „посредством ко
ито техните нагони, тревожност и защитни механизми се про
явяват и изразяват със забележителна автентичност“’. Така, едва
дочул думата „психодрама“, на него му хрумва идеята да нака
ра децата да играят без посредничеството на куклите това, ко
ето той ще нарече в началото „групова драматична психоана
лиза“*2. Но Лебовици забелязва, „че динамиката при индивиду
алните лечения [...] е съвсем различна, тъй като функцията на
групата психотерапевти е да пресъздаде драматичната ситуация,
която се съдържа в разказа на пациента [...], и че възмож ността
да се прекъсват сцените, а други да се повтарят е характерна за
индивидуалните лечения, като се има предвид, че груповата ди
намика не позволява подобни интервенции“3. Той прилага ин
дивидуалната психодрама преди всичко при теж ки случаи и с
помощ та на други психоаналитици.
До тази техника прибягват вече и огромното мнозинство
психоаналитици, практикуващи индивидулна психодрама, не
зависимо през какво обучение са преминали и на коя школа
принадлежат4. Практикувана в началото в болнични заведения5,
в районните психиатрични отделения6, в клиниката Дюпре в
Со7, както и в Института по психоанализа8, И П П се разпро
'Срв. Lebovici, S., R. Diatkine, Е. Kestemberg. Bilan de dix ans de pratique

psychodramatique chez I’enfant et I’a dolescent. - In: La Psychiatric de I’enfant, p. 64.
2Ibid., p. 98
4bid„ p. 154-155.
4Срв. Quand despsychanalystes jouent ensemble, Cahiers d ’A rcaness, 1995, П. Дъо-
ларош (ред.)
“Катедра по детска и юношеска невропсихиатрия с декани последователно
професорите Хьойер, Мишо, Д .-Ж . Дюш е, и в момента М. Баскен в
Салпетриер и екип от психодраматисти, водени от С. Дайма, Л. Барбей и
Ш. флавини.
6ХШ район със С. Лебовици и Р. Диаткин; XIV район с М.Суле.
7С X. Данон-Боало.
“Управляван от Психоаналитичното дружество в Париж (SPP).
Гл. 1 К ри т и ка н а и н д и в и д у а л н а т а п си хоан али т и ч н а _ 29
странява все повече, по-специално в Медико-психопедагогиче-
ските центрове. При все това тя е все още относително слабо
позната, защото се смесва с груповата психоаналитична пси-
ходрама или с психодрамата на Морено.
Груповата психодрама
и психодрамата на Морено
Във франция появата на индивидуалната психодрама съв
пада с началото на практикуването на психодрамата на Морено
от психолози, формирани в САЩ с Морено, някои от които ка
то Мирей Моно или Ж еневиев Тестемал-М оно са психоанали
тици: те практикуват в току-що създадените Медико-психопе-
дагогически центрове (М П П Ц ), като „К лод Б е р н ар “ или
„Клапаред“, така наречената групова психодрама, вдъхновена
от психоанализата, подобно на онези групови техники, които
също се позовават на нея, но чиито структури (организации) се
различават всъщност коренно от психоаналитичната идея. В
тази психодрама „участват малки групи от по две, три, четири
деца (възмож но е и едно дете); групите се водят от двама
психодрама-терапевти, м ъж и жена, които получават роля в
игрите“1. Различното от индивидуалната психодрама не е броят
на децата (детето м ож е да бъде само едно), а двойката
психодрама-терапевти, които ръководят играта - така едипо-
вият комплекс не е вече фантазъм на пациента или тълкуване
от страна на психоаналитика. Той се превръща в реалност, ко
ето променя основно отношението към него, както и, разбира
се, основата на всяко лечение, което се опира на психоанализата,
а именно преноса.
Освен това, след като знаем бурната реакция, която могат
да предизвикат някои „дивашки“ интерпретации, можем само
да се страхуваме, че те м огат да излязат от другите пациенти,
издигнати в ранг на тотерапевти, без психоаналитикът да е в
състояние да промени въздействието им нито/го време на игра
та, нито след нея. Н якои психоаналитици от ш колата на Лакан
създадоха впрочем една мнима индивидуална психодрама с
твърдението, че била съсредоточена върху проблематиката на
един-единствен пациент. Всъщност при такава психодрама дру-
'Anzieu, D. Le Psychodrame analytique chez Venfant et Vadolescent. Paris, PUF,
1994, p. 13.
гите пациенти служат за котерапевти1. Тук трябва да кажем

още веднъж, че груповата психодрама е по отношение на пси
хоанализата това, което груповата анализа е спрямо типичното
психоаналитично лечение. Н ека добавим, че по дефиниция гру
повата анализа отчита груповите явления, което в случая съв
сем не е така, защ ото те се отричат*2.
Т ака наречените психоаналитични психодрами, възникна
ли на основата на М ореновата психодрама, са двусмислени към
доктрината на М орено. В същ ност те като че ли прием ат
техниката, а отхвърлят теорията. Би било без значение, ако
използвайки само техниката, те отхвърляха цялата доктрина,
т. е. ако техниката им почиваше единствено на психоанализата.
В действителност техните постановки отричат преноса (към ед-
но-единствено лице - психоаналитика3), но и цялата им техни
ка, изглежда, води до утвърждаване на това, което Морено на
ричаше „драматизация“4, в която не можем да не разпознаем
прочутия преданалитичен катарзис.
Психоаналитиците използват ограничен брой от Морено-
вите техники:
- размяна на ролите;
- огледална игра;
- изиграване на „мечтания“;
- ръководене на играта, поверено на пациент5.
Впрочем по-нататък ще видим, че същите техники м огат
да бъдат използвани в известна степен и с големи резерви и в
ИПП. Обяснението лесно може да се намери във факта, че тези
средства са били въведени в техниката от някои психоаналити
ци, без обаче те да се считат последователи на Морено; възник
ва и въпросът, дали асимилирането им не е било забавено от
разделенията в психоаналитичното движение.
Знаем, че от самото начало (1912 г.) Морено се е противо
поставил на Фройд и че на излизане от една лекция, посветена
‘Lemoine, G. et Р. L e Psychodrame. Paris, Le Seuil, 1972.

2Anzieu, D. Op. cit., p. 15.
3По-нататък ще разгледаме преноса върху котерапевтите и директора на иг
рата при индивидуалната психодрама.
4Втората му съпруга, Зерка Морено, го потвърди пред нас.
’Цитирани от Lebovici, S., R. Diatkine, Е. Kestemberg Dix arts de pratique
psychodramatique, p. 138.
Гл. 1 К ри т и ка н а и н д и в и д у а л н а т а п си хоан али т и чн а... 31
на телепатичните сънища, казал: „Е, д-р Фройд, аз започвам

оттам, където вие спирате. Вие провеждате вашите срещи с дру
гите в изкуствените рамки на кабинета си, аз се срещам с тях у
самите тях или в тяхната обичайна среда. Вие анализирате тех
ните сънища, аз се опитвам да им вдъхна кураж да продължат
да м ечтаят.“1Като студент по медицина, запаленият по психи
атрията Морено търси своя път във Виена между двете войни и
през 1921 г. създава театър на креативността и на спонтанния
израз. И звестен брой психоаналитици, добавя Ан Анселин
Шуценбергер, сред които Алфред Адлер, Теодор Райк, Аугуст
Айхорн, участват в няколко от сесиите... П о това време Морено
ще накара млада артистка лю бителка на име Барбара да изиг
рае семейните си проблеми. Съпругът й Ж орж се оплаква на
Морено, че жена му, „нежна и с вид на ангел“ пред хората, ко-
гато са насаме, го бие и го обижда. Още същата вечер Морено
реш ава да накара Барбара да играе цинични и вулгарни роли*2.
И постига успех - Барбара се разтоварва по време на психодра-
м ата и в къщ и се превръща в нежно, ангелско създание. Между
другото това може да бъде истински урок за тези, които смятат,
че психодрамата индуцира преминаване към действие. П о-къс
но М орено имигрира в САЩ, където създава социометрията. В
центъра, който основава в Бийкън, той използва актьори, а след
това създава със Зерка семейната психодрама.
Приносът на Морено за психодрамата във Франция все пак
не може да се сведе единствено до различните психоаналитич
ни психодрами. Все още съществува истинска, неповлияна от
психоанализата, Моренова психодрама, която се радва на раз
личен успех. Тя се прилага в най-различни видове дейности.
Например в чуждоезиковото обучение: чужд език се учи най-
добре, когато ученикът се потапя в действителни ситуации3.
Психодрамата се превръща в ролева игра (role-playing), чийто
успех в САЩ лесно може да се отгатне.
'Цитиран от A ncelin -S ch u tzen b erger, A. Op. cit., сп. P sychotherapie

psychanalytique de groupe (ERES), ръководено от Ж. К. Руши.
2Anzieu, D. L e psychodrame analytique, p. 32.
3Цитиран от Anzieu, D. Op. cit., p. 47.
32 Патрик ДЬОЛЛРОШ ДЛ СК ГОНОРИ, ИГРАЕЙКИ
Критики на психодрамата
Дори и ако не съществуваха други по-основател ни критики,
сложната и неясна история на навлизането на психодрамата във
Франция, трудното разграничаване на истинската индивидуал
на психоаналитична психодрама от груповите техники, съсре
доточени понякога върху индивида, най-различните приложе
ния на ролевата игра са достатъчно сериозно обяснение на съ
противите на психоаналитиците срещу тази техника.
Ще отбележим най-напред, че нито една книга върху пси
хоаналитичната психодрама (индивидуална или групова)1не про
пуска да се позове на Морено. Това задължително споменаване,
на което се подчинявам и аз, е според мене нещо повече от
необходимостта да му се отдаде дължимото. Дидие Анзийо
пише: „Като се отдалечава от хипнозата и от катарзисното съ
живяване на патогенните афекти, към което тя предразполага,
психоанализата избира да работи чрез и в преноса, рискувайки
този път, в известен смисъл по-последователен и по-надежден,
да се окаже по-бавен и въртящ се непрекъснато около дадена
ключова емоция на пациента, която в някои случаи се е загнез
дила на границата на неговата психика.“*2 Това изречение разк
рива ясно носталгията по катарзиса, трудната преработка при
психоаналитичното лечение, мудността му и провалите му. Руши
добавя в своя предговор към броя, посветен на психодрамите3:
„Интересът към психодрамата може би не трябва да се търси
единствено в удовлетворяващия аспект на терапевтичните за
пациента и за психодраматистите въздействия, ф ак тъ т, че тол
кова много психоаналитици от най-различни школи намират
интерес в тази тъй противоположна на постановките на психо
аналитичното лечение техника несъм нено се дълж и и на
‘Lebovici, S., R. Diatkine, Е. Kestemberg. Dix ans depratique psychodramatique',

Anzieu, D. Le psychodrame analytique chez I’enfanl ct Гadolescent. - In: Op cit;
Wildlocher, D. Le psychodrame chez I ’e nfant. Paris, PIJF, 1470; Krslnnbrrg, Й.,
Ph. Jeammet. Le Psychodrame analytique. Paris, PUF, библиотека (Jue sais-je?,
1978.
2Le Psychodrame analytique. - In: Op. cit., p. 72.
ъRevue de psychotherapiepsychanalytique de groupe. Op. cit. , c. 5-ft.
Гл. 1 К р и т и к а н а и н д и в и д у а л н а т а п си хоан али т и чн а... 33
удоволствието, което тя им доставя: Не е ли това често отрича
ният стремеж на Морено към спонтанност и абреакция, който
се утвърждава чрез тях?“
Далеч съм от мисълта да отричам удоволствието, което
играта на психодрама доставя, нито взаимната радост, от която
се придружава това, което наричаме осъзнаване от страна на
пациента: нещо, което се случва рядко в психоанализата. Н яма
да крия и критиките, които м огат да се отправят към такъв вид
лечение. Тази книга бе написана и поради факта, че пациенти
те, податливи на психоанализа, са по-малко на брой в сравне
ние с тези, на които тя се препоръчва. Към забележката на Руши
бих отправил две възражения. Н а първо място, удоволствието
да се практикува психодрамата не противоречи на всяка цена
на преработката1. То дори би приело оттенък на мазохизъм,
ако в основата му е, както мисля, желанието да се подпомогне
пациентът да даде израз на асоциативния словесен поток, насо
чен към единствения възможен, този, който ще стане негов
психоаналитик. От друга страна, нещо, което се опитвам да по
каж а в тази книга, психодраматичната практика допринася за
успеха на психоанализата, помагайки на психоаналитика да раз
бира по-добре смисъла на някои мълчания, да се намесва при
необходимост и при всички случаи, когато психоаналитичната
рам ка или техника индуцират това, което може да се оприличи
на съпротиви спрямо класическото лечение, докато всъщност
понякога става дума за невидим и мълчалив „acting“. Психодра
м атичната практика не само че изобщо не подхранва съпроти
вите на психоаналитика по отношение на аналитичния процес,
напротив, тя го подпомага, „да преминава, според нуждите, от
една психична нагласа към друга, да избягва каквато и да е спе
к у л а ц и я и ли п р о д ъ л ж и т е л н о п р е м и с л я н е по в р е м е на
лечението“, така както съветваш е Фройд2.
Ако разгледаме внимателно критиките (или констатации
те, когато става въпрос за М ореновата психодрама), които ня
кои психоаналитици отправят към психодрамата, твърдейки,
че тя действа чрез катарзиса, че внушава подобно на хипнозата
или че въздейства като на зрител в театър, ще си дадем сметка,
че те не са насочени срещу нейната ефикасност, а срещу

спънките, които всъщност И П П 1 със със своя механизъм си
поставя за цел да преодолее.
Катарзисът има стойност само доколкото е свързан с пре
махване на изтласкване или на каквато и да е друга защита,
противопоставяща се на осъзнаването. Разглеждан единствено
във функцията си на абреакция, той пречи на провеждането на
психодрамата и се превръща дори в това, което наричаме за
щита чрез самата игра, която пречи на процеса на разкриване
при психодрамата.
Веднъж ни се случи да лекуваме двадесетгодишно момче,
което страдаше от много симптоми на натраплива невроза и
ни поставяше пред проблема да диагностицираме психотична
структура. Противопоставен на образа на баща си, чиято жес
токост и садизъм прикриваха зле безсилие и слабост, той на
стояваше да играе сцени, които като че ли ставаха пред очите
ни (което в случая съвпадаше с театралниченето). Всъщност
той наистина изживяваше (или по-точно преживяваше отново)
сцените, които ни караше да съпреживявамс по впечатлителен
начин с него, докато в действителност чувството, което изпит
ваш е (зачервяване, сълзи и т. н.), нс се съпровож даш е от
осъзнаване, така че ние се видяхме принудени да изберем други
сцеъи, свързани в по-голяма степен с неговите истински защити.
Сугестията крие истинска опасност. По тази и други при
чини впрочем психотерапевтът на пациента, когато такъв съ
щ ествува и присъства на психодрам ата, не играе никога.
Наистина ние не можем да си дадем сметка за последствията
от евентуална сугестия, ако те не се появят в материала на след
ващите сесии. Тези забележки би следвало да се смекчат с из
лагането на някои факти. Най-напред означаващите, от които
би се подхранила евентуална сугестия, се появяват по време на
играта, маскирани под някаква роля, и това придава в значи
телна степен относителен характер на тяхното значение. И най-
вече, дори пациентът да е подложен на сугестия, става дума за
кръстосана сугестия, т. е той е непрекъснато субект на много-
бройни и противоречиви предписания, като се има предвид, че
техниката на психодрамата свързва почти систематично нагон
‘Тук съм съгласен с тезите, предложени от В. Ьркке и ститиити му Comment le

psychodrame peut-il etre et rester analytique? - Adolescence, РЪ 1, 1ЧМ, p I 188.
Гл. 1 К ри т и ка ма и н д и в и д у а л н а т а п си хоан али т и чн а... 35
и защ ита и поражда амбивалентност. Разбира се, всичко е въ
прос на такт и ако ни се случи по време на сесия да установим
съвпадение между психозата на дете и играта на майка-котера-
певт, сравнително лесно можем да го вербализирам е след
сцената, в което се състои и ролята на директора на играта в
такива редки случаи.
И накрая една дума относно преминаванията към действие,
които психодрамата би могла да предизвика: както посочих по-
горе, подобна критика би м огла да бъде отправена освен към
И П П и към други техники. Индивидуалната психодрама си пос
тавя за цел да освободи предсъзнателното, т. е. връзката на ду
м ата с предмета, а не несъзнаваното, което, обратно, е продукт
на изтласкването. Следователно като се има предвид, че всяка
психодраматична техника има за цел да премахне такъв вид
грешки, не би могло да става дума за преминавания към дей
ствие - както при психоанализата - като резултат от грешка на
психоаналитика, който ги е индуцирал.
Театралността, най-накрая, се забелязва най-често при
котерапевтите, които играят като за пред въображаема публика.
Тази защита, която наблюдаваме понякога при дебютантите,
изчезва много бързо. Всъщност това смехотворно, карикатур
но и безполезно преиграване е иначе твърде полезен лост в
психодрамата, наречен хистеризация. Присъствието на група
котерапевти задължително индуцира изместването на дискур
сите на мястото на Другия - този, който чува както от страната
на пациента, така и на котерапевтите или на директора на
играта. Знаем, че Другият не принадлежи на никого. За сметка
на това без него - а в случая без неговото материализиране -
нещата не биха били такива, каквито са. Напротив, психодра
м ата поставя по правило нещата на висотата на онази друга
сцена, за която говори Фройд. В по-обикновен план можем, да
кажем просто, че групата създава известен състезателен дух,
сериозно усилие, което не е без полза за пациента.
Психодрама и хипноза. Както ще видим по-нататък, не бих
ме могли да отричаме връзката на психодрамата с хипнозата,
макар че по-скоро психоанализата е тази, която привилегирова
хипнозата1и в някои случаи един много особен вид автохипноза,
'Както отбелязва Gillibert, J. Le Psychodrame de la psychanalyse. Paris, Champ

vallon, coll. L ’o r d ’A tlante, 1985, p. 91.
I
от която психоаналитикът се чувства изключен. Психодрамата
със своето ослепително просветление позволява понякога да се
достигне до разкрития, които изненадват самия субект. Става
дума за ефекта от освобождаване на изтласканото, същият, кой
то може да се получи чрез хипнозата, по която Фройд изпитва
носталгия1. Истина е, че психодрамата разкрива често травма
тични съблазни, които продължителна психотерапия не е успя
ла да открие. Такива разкрития водят впрочем до дълъг процес
на преработка, често приключващ с анализа. Този вид работа
се налага от изтласкването, което следва веднага след разкри
ващата сцена. Но и в такъв смисъл критиката по отношение на
метод, чиято цел е по-скоро да събужда, отколкото да приспи
ва, е неуместна!
феноменологично изследване
на индивидуалната психодрама
В посветените на аналитичната психодрамата книг и и ста
тии не съществува ясно разграничение между индивидуалната
и груповата психодрама. А тяхната динамика всъщност е съ
вършено различна. В индивидуалната психодрама връзката на
директора на играта с пациента има единствено значение.
„Групата“ на котерапевтите сама по себе си няма никакво зна
чение и дори би могло да се каже, че ако тя съществува (като
група изобщо), нейните прояви буквално са отстранени от са
мата техника. Напротив, в груповата психодрама пациентът неп
рекъснато се сблъсква със свой себеподобен, независимо от
реакциите, които м огат да последват*2. Докато в индивидуална
та психодрама тълкуването има за предмет несъзнаваното на
един единствен субект, в групата тя може да въздейства един
ствено върху груповите явления, които обхващат пациентите-
субекти. Ще изследваме съвсем накратко типа връзка, който
техниката на индивидуалната психодрама поставя (изразът е
'„Трябва да останем признателни към старата техника на хипнозата зара
ди това, че ни запозна, макар и схематично и изолирано, с някои процеси
на психоанализата.“ Rememoration, repetition et elaboration. - La Technique
psychanalytique, p. 106.
2И които могат да разстроят индивидуалната психодрама, когато тя се про
вежда в лечебно заведение, където пациентите се лекуват стационарно (или
извън болницата).
съвсем уместен) на сцената.
Преди играта диалогът пациент - психоаналитик (дирек
тор на играта) протича пред мълчащ ите котерапевти. Ако ня
маше игра след него, той би наподобявал т. нар. представяне на
болния. Един такъв разпит (защото това е наистина разпит, тъй
като има за цел да се избере тема за сцената) е по-притесните-
лен за психоаналитика, отколкото за пациента. Пациентът на
практика разполага с всички обикновени хитрини, като се за
почне от страшното „нямам представа“, което притеснява дос
та начинаещия директор на играта. Самият психоаналитик се
чувства разголен с цялата си професионална идентичност пред
своите колеги и ученици. Въпросите му издават личните му тре
воги и предварителни теоретични представи. Оттук и труднос
тта за много психоаналитици да издърж ат на подобен род
упражнение. Н а практика, за да има полза от играта, която ще
последва, психоаналитикът трябва да заобиколи защитите, да
се справи с повторенията, да смекчи цензурата. Както казвам,
присъствието на публика не крие само неудобства: тя кара пси
хоаналитика да даде най-доброто от себе си, което е по-трудно,
отколкото ако е седнал спокойно във фотьойла си. Така е, за
щ ото тряб ва да успее да отведе дискурса о тв ъ д текста.
Предварителният диалог, от друга страна, дава възможност и
време на котерапевтите да подготвят собствената си игра и да
се облегнат на разменените слова.
Играта на котерапевтите трябва да има същите качества,
каквито и предварителният диалог: тя (буквално) трябва също
да провокира изплаването на спонтанното слово. Това е въз
можно само ако котерапевтът избягва клопките пред дебютанта,
т. е. успява да осъществи игра, удобна за интерпретиране, като
се има предвид, че интерпретиращата игра не е в никакъв слу
чай тълкувателна. Той по никакъв начин не трябва да „обяснява“
или предава, както би сторил от своя фотьойл психоаналити
кът или психотерапевтът. За да го постигне, котерапевтът тряб
ва да интерпретира (в смисъл „да играе театър“) поверената му
от пациента роля, като преиграва по посока на скрита психо
аналитична интерпретация или като играе обратното на това,
което, изглежда, се иска от него. За да може пациентът да се
присъедини към играта, от котерапевта се изисква да играе дос
татъчно достоверно, като дава все пак възможност и на паци
38 Патрик ДЬОЛАРОШ Д А СЕ ГОВОРИ, ИГРАЕЙКИ
ента да се изрази: така той непрекъснато приспособява своята

реч към тази на пациента.
Възниква въпросът, каква е ползата от такава игра за па
циента и кое оправдава във връзка с това усилието на психо
аналитика да се приспособи към нея. О тговорът на този двоен
въпрос се състои в следното: психоаналитикът и пациентът не
са сковани вече в определени социални роли, а говорят най-
после един и същ език.
П ациентът приема с желание предлож еното - с някои
изключения, за които ще говорим по-нататък. Често пъти м ал
кото дете ни изненадва, като започва да играе още преди да е
разбрало правилата. Но юношата не остава по-назад и щом въз
растният започне да говори, той се включва без усилие в играта.
Дори хоспитализираният халюциниращ пациент, страдащ от
психоза, приема играта, като мисли в началото, че става дума
за още някаква приумица на лекуващите.
Всички са учудени - нещо повече, - покорени от откритие
то, че възрастни м огат да мислят като тях или дори да форму
лират собствените им мисли. Изненадата води понякога до неп
редвидени реакции, като изразената след изиграната сцена
убеденост, че тя е протекла точно както е било в действител
ност. Подобна убеденост може дори да ни накара да се страху
ваме от риска да се появи интерпретативна налудност от рода
на: „котерапевтите сигурно са научили за случилото се, за да
играят така добре...“ ф актически тук става дума преди всичко
за защита срещу играта и срещу интерпретацията, каквато е тя.
Специфична за психодрамата защита, за която несъмнено трябва
да се държи сметка, но която доказва ефикасността на метода.
Директорът на играта се намесва чрез включването на тре
то лице, чието значение ще видим по-нататък. Той, разбира се,
е в правото си да прекъсва, да продължава играта или да пред
лага друга сцена. Накратко, той си служи с техниката, за да
предизвика осъзнаването. Няма значение, че последното може
да се ограничи до осъзнаване на защитите. Както ще видим,
защитите интересуват в най-голяма степен психодрамата, за-
щото на тях се дължи неуспехът на психоанализата, ф ак т е, че
ако нагонът се проявява лесно по време на психоанализа, то
защитите си отм ъщ ават чрез механизми, които Фройд опреде
ляше като демонични, имайки предвид компулсията за повторе
I
Гл. 1 К р и т и к а н а и н д и в и д у а л н а т а п си хоан али т и ч н а... 39
ние, негативната терапевтична реакция, активната съпротива
срещу припомнянето, на които се дължат провалите или безк
райната продължителност на лечението.
Безпомощ ността на психоаналитика в този случай конт
растира с активността на директора на играта. Активност в сми
съл на активни техники, които ф еренци проповядваше, отказ
вайки да търси причината за неуспеха единствено в съпротива
та на пациента1. Конструкцията, която Фройд поставя на пре
ден план, не винаги изпълнява своето предназначение, тъй като,
както той посочва в цитираната статия, предложената на паци
ента конструкция би могла да бъде последвана от ранна отри
цателна терапевтична реакция12. Активността, манипулацията,
с които характеризирахме поведението на директора на играта,
са резултат именно от т. нар. задействана конструкция, чийто
ефект може да бъде наблюдаван, подобно на този, който се по
лучава по време на психоанализата, когато конструкцията се
предлага на пациента. Директорът на играта може да реши да
въведе дубльор3 на пациента, в случай че му се стори, че той е
блокиран от съпротива, която е очевидна за него: ако пациен
тът повтори индуцираните слова, това означава, че той приема
в известен смисъл тази тълкувателна намеса. Също така, ако
той накара трето лице да се намеси в играта (например бащата
по време на сцена между майка и син, директорът на училище
то в сцена с класа и т. н.), психоаналитикът отчита ефекта по
думите, произнесени от пациента по време на играта, като че
ли го слуша, настанен във фотьойла си4. Следователно бихме
могли да твърдим, че психодрамата разширява чувствително
психоаналитичния акт, тъй като тя преодолява съпротивите,
които рискуват да го анулират, и анализира при нужда самите
съпротиви.
1Analyse d ’enfants avec des adultes. - In: Op. cit., p. 100.

2Freud, S. Constructions dans I’anafyse (1937). - In: Resultats, idees, problemes.
Paris, PUF, 1985, t. II, p. 277.
3B редки случаи той самият може да дублира пациента.
4Срв. Constructions dans Vanalyse, р. 275.
Психоаналитични представяния
на индивидуалната психодрама
Подходящата дистанция
В гл. 7 от Тълкуване на сънищата 1в началото на параграфа
з а регресията, веднага след цитата на фехнер, който формули
ра хипотезата за друга сцена, различна от будния живот, по ко
ято се движи сънят, Фройд развива идеята за психичното място.
П о-нататък той сравнява психичния апарат с оптичен инс тру
мент (сложен микроскоп, фотоапарат и т. н.). Фройд пише:
„Психичното място съответства на точката от един такъв
апарат, където се образува образът.“2 Той добавя, че разбира
се, става дума за идеална точка, която не отговаря на никаква
действителна част от апарата. Тази известна метафора ще ми
позволи да сравня психодрамата и психоанализата.
Впрочем десет години по-късно Фройд ще използва подобна
метафора в своите Съвети към лекаря, сравнявайки несъ шава-
ното у лекаря и у болния с апарат, в случая с телефон, който
„превръща в звукови вълни телефонните вибрации, произлиза
щи от звуковите вълни“; така, по същия начин, добавя гой, „не-
съзнаваното на лекаря успява с помощта на производните на
несъзнаваното на болния, които достигат до него, да възстано
ви несъзнаваното, което излъчва предоставените асоциации.“’
Двете метафори показват какво може да не се случи при
всички тези пациенти, които в идеалния случай би трябвало да
могат, но не успяват да се лекуват чрез психоанализа. Макар че
го желаят, те са блокирани от самия механизъм. Всичко проти
ча така, като че ли аналитичният обмен е възпрепятстван, тъй
като двамата протагонисти не са адекватни един към друг и
образът, който изплава веднага в съзнанието, е образ на не
подходяща дистанция. Характерен пример за това простран
ствено несъответствие е преносът. Някои пациенти изживяват
3Freud, S. L ’interpretation des reves. Paris, PUF, 1967, p. 455.
‘Курсивът е на автора.
’La technique psychanalytique, p. 66.
срещата лекуващ - лекуван като среща на два свята, между ко
ито общуването е изключено и - с още по-голямо основание -
аналитичната рамка като доказателство или като установява
не на това „невъзможно общуване“ 1. Други, напротив (на прак
тика това са същите), са предразположени към толкова силен
пренос, че дори самото заставане очи в очи ги инхибира напълно,
а излегнатото положение, вместо да се приема като техничес
ки похват, който би трябвало да ги успокоява, ги изпълва със
страх от заплашителната близост. В първия случай потенциал
ният пренос ги тласка към бягство, в другия те се чувстват па
рализирани от неизразимия с думи пренос. И в двата случая
механизмът на индивидуалната психодрама може да позволи
словесното изразяване на преноса2. Това е възможно, защото
тя установява подходящото разстояние, нито много голямо, нито
много малко, между пациента и психоаналитика. Разстояние,
което позволява не да се създават явленията, а да се направят
явни (видени и чути) както от психоаналитика, така и от
пациента. Това подходящо разстояние дава възможност да се
пресъздаде отново това, което словото не е позволило да бъде
направено, както става обикновено: именно на тази теза ще се
спре настоящ ият труд, като се опита да покаже това, което раз
личава празното слово от пълното слово, което има стойност
на акт. Н о преди това нека да уточним отново какво се крие зад
това подходящо разстояние.
Балинт и „фундаменталната липса“

В своя труд3, вклю чващ основното от статиите му, Балинт
се опитва да преодолее неуспеха на своя учител Ш андор
ф ерен ц и . Защ ото, разбира се, трудностите, които срещ а
ференци, са трудности, с които се сблъскваме и ние, а някои
психоаналитици, също като него, не са склонни да стоварват
всичко върху пациента4. Само някои пациенти, казва той, са
податливи на „добрата техника“ на Фройд, т. е. на техниката,
при която „всеки от двамата партньори може да бъде сигурен,
‘Нещо, което е валидно за началото на всяка психоанализа и което се про
явява в случаите, които ни занимават тук.
2Срв. потенциалния пренос.
3Balint, М. L e defaut fondamental. Paris, Payot, Petite Bibliotheque, 1991.
4Ferenczi, S. Oeuvres completes. Paris, Payot, t. IV, 1982, p. 100.
че е разбрал това, което казва другият, в смисъла, в който го

казва1 и при която “азът е способен да осъществи това, което
Фройд нарича п р ер а б о т к а Това е възможно, защ ото двамата
партньори чувстват тълкуванията като такива.
Встрани от този модел много пациенти не разбират това,
което им казва психоаналитикът2 (и обратно), и Балинт дава
примера с лекарите по вътрешни болести, които наблюдавал и
които очевидно говорели език, различен от този на своите
пациенти3.
Това е така, обяснява той, защото съществуват две нива на
психоаналитична работа (както и едно трето ниво, което той
нарича зона на креативност, на което няма да се спираме тук).
Първото е преработката, където думите са придобили зрелия
си смисъл, в който ги възприемат възрастните; това е сдииово-
то ниво, което има три характеристики: всичко протича в три
ъгълна релация („освен субекта, винаги са замесени поне два
паралелни обекта“4); то е неразделно от понятието конфликт ,
неотменимо за ситуацията. Зрелият език е адекватно и сигурно
средство за общуване.
Второто ниво, напротив, е това, на което се разполагат
пациентите, които не възприемат тълкуванията като такива, а
по различни начини, като: „агресия, взискателност, гнусна
инсинуация, неоправдана нелюбезност или обида“5 и т. н., или
обратно, като „нещо изключително приятно, на удовлетворя
ващо, възбуждащо или успокояващо, като съблазън“. И ако ре
акцията на психоаналитика не съответства на надеждите на
пациента, той се затваря в празнота и в апатия. Това предгени-
тално ниво има следните особености - връзката е диидична.
„Не присъства трето лице“, уточнява Балинт6; тази връзка, из
пълнена с алчност или отхвърляне7, се различава напълно от
едиповото ниво; Динамичната сила е не конфликтът и пациентът
'Ibid., р. 17.
Т ова, което се случва все пак в началото на повечето анализи.
3Ibid., р. 222.
'Ibid., р. 25.
4bid„ р. 29.
4bid„ р. 27.
4bid., р. 33.
Гл. 1 К ри т и к а н а и н д и в и д у а л н а т а п си хоан али т и чн а... 43
има чувството, че има някаква липса в себе си, която трябва да
бъде възстановена, и че тази липса се дължи било на факта, че
някой е липсвал на пациента, било, че е сгрешил спрямо него.“
Тревожността се изразява под формата на изпълнена с надежда
молба, психоаналитикът да отговори този път на очакванията - и
той действително трябва да го „направи“1; думите нямат още кон
венционално приетия смисъл (т. е. едиповия си смисъл2).
Двете нива на Балинт, трите регистъра

(символичен, въображаем и реален) на Лакан
Ясно е, че психоаналитичната рамка е подходяща за паци
енти, способни да правят преработка и които са достигнали еди-
повото ниво, докато психодраматичната би трябвало да бъде
предназначена за всички, които Балинт описва във фундамен
талната липса - пациентът получава отговор на своето искане3,
тъй като психоаналитикът му отговаря чрез котерапевтите.
Парадоксалното е, че „едиповите“ пациенти се лекуват в усло
вия на диадична връзка, психоанализата, докато „предгенита-
лните“ или (нарцистични) пациенти в триъгълна рамка. Ако
разсъждаваме, като използваме категориите на Лакан: Симво
лично, Въображаемо и Реално, ще си дадем сметка, че пара
доксът е само привиден.
Класическата психоанализа е в състояние, въпреки диадич-
ната връзка, да се докосне до изтласкания материал, защото
самият език изпълнява функцията на тълкуване. Той в изве
стен смисъл има стойността на третия и принадлежи както на
пациента, така и на психоаналитика: всичко протича така, като
че ли езикът е минал през стадия на огледалото и е бил еднов
ременно въображаем и символичен, като двата регистра са свър
зани в една и съща представа, при която думата и предметът,
означаващото и означаемото са слепени и разделени от черта
та на цензурата. При тези условия не е необходимо да същ ест
вува реално трето лице. Третото лице е символично, матери
ализирано от езика, а сцената е въображаема. Словото на пси-
'Ibid., р. 34.
2Или по-скоро илюзията за отговор, както точно отбелязва това Flavigny, С.
Lepsychodrame el la scenen. - L ’Evolution psychiatrique, 59, 2, 1994, p. 251.
3Този тип пациенти съответства наистина на тези, които определяме днес
като нарцистични.
хоаналитика регулира подходящото разстояние и настройва -

ако продължим метафората - инструментите, когато разстоя
нието между тях пречи на следствията да се осъщ ествят или да
се изкажат. В такива ситуации често пъти възниква пренос: той
дори присъства непрекъснато, но рамката - инструментът - не
му позволява да се изрази. Индивидуалната психоаналититич-
на психодрама, напротив, има работа със субекти, които вре
менно не могат да говорят на същия език като психоаналитика,
или ако го правят, говорят встрани, както се изразява ференци1,
който добавя, по-скоро бихме могли да каж ем, мислят встрани.
Психодрамата предлага да се изиграе, разбира се, като се спаз
ват собствените й правила, (на уж) това „встрани“ или тази „дру
га сцена“, но изведнъж в лъж ата на играта излиза истината на
пациента. Благодарение на реалното присъствие на третото ли
це (преди започването на играта котерапевтите, а по време на
сцената - директора на играта), става възмож но въображ аемо
то да се прояви, а словото да си възвърне изоставения символи
чен смисъл. Това позволява на пациента да се сблъска с позна
ти сценарии, които той обаче не е бил в сътояние да представи
не защото е изключен от тях, а защото е вътре в тях без въз
можност за по-обективен поглед. Тези сценарии се наричат пър
вична сцена, едипов комплекс, сцена на съня или пространство
на преноса. Ние ще се спрем на всеки един от тях.
Психодрама и първична сцена

В ъзм ож ността тази сцена да се представи в нейната
реалност за някои пациенти и по-специално за такива с психо-
тична структура придава на психодрамата смисъл на нещо
реално. Наистина именно защото всяка една сцена от психо
драмата препраща към т. нар. първа, въвеждаща сцена, Брюсе
(цитирайки Мишел Суле) я сравнява със съня на Човекът с
Вълците12, парадигма на прекъсната първична сцена. Това е, ко
ето чувства пациентът, който влиза за първи път в нашето мал-
1Prolongement de la technique active en psychanalysen. - In: Oeuvres completes,

t. Ill, p. 125. Тук отново мислим за фалшивото аз (faux-self) на У имикът Срв.
Les aspects metapsychologiques et cliniques de la rugression au sein de la situation
analytiquen (1954). - In: De la pediatrie a la psychanalyse. Paris, Payot, 1989, p. 131.
2Comment le psychodrame peut-il etre et resterpsychanalytique? - Adolescence, 1,
1, 1983, p. 176.
Гл. 1 К р и т и к а н а и н д и в и д у а л н а т а п си хоан али т и чн а... 45
ко общество. Той вижда котерапевтите, наредени срещу него,

подобно на вълците от съня, и тъй като знае, че ще ги кара да
играят, докато до този м омент ги е виждал само като м ълчали
ви неподвижни лица, той може да получи впечатление за „тре
вожна странност“, която бегло го инхибира. Казвам бегло, за-
щ ото щом започне да играе, пациентът - както видяхме - е по
гълнат от истинността на думите и чудно нещо, дори когато
казаното е карикатурно. Често е точно така и известната м ак
сима „действителността надминава измислицата“ се потвърж
дава много добре от психодрамата. Истина е също, че в този
случай се разчита особено на любопитството и по-специално
на детското сексуално воайорско любопитство, (фиктивно) зат
ворените врати, (лошо) скритите тайни, (банално) интерпрета-
тивната бъбривост намират привилегировано място в сценари
ите на първичната сцена. Посредством смяната на ролите ние
научаваме, че детето (или юношата, а също и възрастният)
„знае“ много повече, отколкото си признава, и си поставя не-
формулирани до този момент въпроси: всичко протича така,
като че ли играта му дава право да ги изкаже. Въпросът за
раж дането на децата м ож е най-сетне да придобие ф орма и
ж еланието, което предхожда зачатието, да покаж е своите
слабости1. Сцени от този род отправят въпроси най-вече към
първичната идентификация или към чувството за идентичност,
и то много бързо, по време на протичането на лечението, дока
то психоанализата прави това - ако изобщо го прави - по-скоро
накрая. Ето кое обяснява може би впечатлението за реалност -
т. е. впечатлението, че играната сцена е част от самата исто
рия на субекта - у някои пациенти, по-специално у такива с
психотична структура. Трябва да кажем, че представяйки про
изхода на субекта и изключвайки го в същото време, въпросна
та сцена пресъздава изненадващо възникването на желанието
и истинското изключване, чрез което се създава зачертаният
субект*2, завинаги отделен от своето аз.
‘Срв. случая на Селин.

2Субектът се ражда от своето разделяне: Lacan, J. Position de I’inconscient.
- In: Ecrits. Paris, Le Seuil, 1966, p. 843.
Едипов комплекс и генитализация

Благодарение на реалното трето лице, Едип присъства в
структурата на психодрамата. Нещ о повече: много често - за
да не кажа постоянно - директорът на играта намесва трето
лице, когато дадена диадична ситуация води до задънена улица.
В случай на диалог баща-дете третото лице очевидно е майката,
а в обратния случай - бащата. Една такава ситуация може да се
разшири до бабата и дядото и да въведе отново понятието
предаване, пряко роднинство, наследство. След което „едипи-
фикацията“, както я наричаме, става единствено израз на една
т. нар. генитализация на всички връзки, която тук се въвежда
почти системно. М ожем следователно да твърдим, че триъгъл
ната формация, „едиповата реч“ или „едиповото говорене“, как
то би казал Балинт, определя наистина рамката на психодра
мата. Преди всичко тя, както знаем, лекува всички, които „не
са имали достъп“ или са имали твърде проблематичен и осака
тен достъп до Едип. Следователно това, на което би трябвало
н ай-вече да спрем вн и м ан и ето си, е п р ед ген и тал н о то и
архаичното. Какво се случва, когато в някои щастливи момен
ти успяваме - нещо, което е необходимо - да изиграем напри
мер садо-мазохистичния фантазъм? П о-нататък ще кажем за
що този род сцена се играе трудно от котерапевти, които са
изтласкали агресивността си, за да се идентифицират с добрия
лечител, който може да поправи всичко. Дори когато поведе
нието и словата, изречени от пациента, изискват тази сцена, тя
много трудно може да се получи. Освен на контра-преноса на
котерапевтите това се дължи според мене на структурната
безизходица, до която води изобщо всяка диадична и по-специ
ално всяка садо-мазохистична сцена. Ако искаме да „се измък
нем от нея“ - тук е мястото да го кажем, - можем да се справим
само ако накараме да се намеси третото лице, deus ех machina.
Не бива да забравяме освен това, че живеем в свят, където влас
тва едипът. М оже да се каже следователно, че да се намери
отново мястото на предгениталното в рамките на гениталното
и да му се се придаде по този начин третото измерение, което
му липсва, е акт, който действа едновременно успокояващо, нор-
мативиращо и евристично. Не става дума, разбира се, да се из
бегне анализата на архаичното и на предгениталното, а да се
разположи тя в рамката, по отношение на която придобива це
лия свой смисъл. Ето един пресен пример:
Венсан, тринадесетгодишен, е консултиран по спешност, ка
то едновременно наблюдаван заради трудности в училище и е
видян веднъж от мен. На два пъти е ухапал свой съученик. Се
мейството е много разтревожено, а от училище го изгонват,
тъй като родителите на жертвата заплашват, че ще подадат
жалба. С една дума, това за него е драма. Всъщност той се опит
ва да превъзмогне ниския си ръст с атлетични подвизи и е не
способен да намери място сред групата на момчетата. По вре
ме на първата сесия изиграва това твърде добре и осъзнава, че
дори когато другарчетата му го викат, той ги отблъсква и пред
почита да остане да си говори с момичетата.
По време на следваща сесия той предлага сцена със съсед
ката си по чин в клас. Карат се толкова много, че решават да
определят фиктивна граница помежду си с помощта на линийка.
Сценарият е следният: „Ако премина само със сантиметър в
нейната територия, т я си отмъщава, като ме избутва на края
на чина.“ Предлагаме друга двойка съученици да изиграят сце
ната (на практика редуваме момче и момиче). Венсан играе
своята роля: агресивно, презиращо момичетата дете, страдащо
от натрапливи мисли, неспособно да спре да спори относно въп
росното нахлуване, докато котерапевтката изпълнява роля на
напористо момиче. Разбира се, това ни най-малко не променя
езика на Венсан. И когато „съседът му“ го окуражава „да се
пусне“, т. е. да започне да сваля момичето, като му казва „на
падай“, той не само не разбира, но дори не е в състояние да
повтори тези думи след сцената. В други роли той блокира по
същия начин, като в същото време рационализира: „Нормално
е на тяхната възраст да се интересуват от секс.“
Тълкуването във и чрез играта се извършва на генитално
ниво, докато предложената сцена е анална. Това не пречи, до
ри е за предпочитане по няколко причини. На възрастта на то
ва момче доминира „гениталната“ атмосфера, независимо че
(това не е случайно) в група на такава възраст се наблюдават
прекадено много анални защити. Трябва да отбележим, че та
кава генитализация се преживява като „нормална“. Тя позво
лява на Венсан - a contrario - (и според по-горе цитираната
защита) да играе по време на сцената.
Той не осъзнава защитата си като такава или бихме казали,
че я щади чрез разцепване. Във всеки случай директорът на
играта избягва да интерпретира защитата: той се задоволява
да н абл егне върху нея, както и д а п одчер тава антагон и зм а на

нагоните и да запазва т о зи п одход толк ова, кол к ото е н е о б
ходим о.
Аналната нагонна игра сама по себе си не би имала на прак

тика никаква стойност (всички психоаналитици, практикува
щи и ндивидуална п си ход рам а, и м ат го л ям о п и т в то в а
отношение), докато заслугата на тази контрастна игра е, че от
кроява защ итата като такава.
Сцената на съня
Много психоаналитици сравняват сцената в психодрамата
със съня1, тъй като посочените от Фройд принципи на форми
рането на съня могат да бъдат валидни и за психодрамата. И с
тина е, че в психодрамата първичните процеси (сгъстяване и
изместване) се качват на сцената с всички възможни последи
ци. И м ам предвид по-специално непреодолимия, понякога за
разителен смях. Тези процеси са „обвити“ в очевидна образност,
наложена от езика, който също е вторична преработка. Н о спо
ред мене сравнението спира дотук. Преди всичко защото не мо
жем да приравним текста на сцената с мислите по време на
съня*2; сцената сгъстява текста, тъй като можем да твърдим
обратно, че този текст е много по-сгъстен, отколкото играта,
която обхваща всички значения или означаващи, размествайки
ги смело и осъществявайки други сгъстявания. Освен това иг
рата и сънят се различават дълбоко: играта осуетява цензурата,
докато сънят е неин продукт. Цензурата в играта е като „за
весата на с ц е н а т а щом сцената спре, цензурата се възстановя
ва, докато за играта и за правилото „всичко да е на уж“, разби
ра се, тя не е от никакво значение. Струва ми се, че най-очевид-
ният принос на индивидуалната психодрама3 към терапията е
именно отстраняването на цензурата. Липсата на цензура пра
ви възможно временното премахване на изтласкването и се
■Cf. Coll. Quand des psychanalystes jouent ensemble. - In: Op. cit., по-специално
статиите на R. Lethier и S. Daymas. Срв. също Gillibert, J. Le Psychodrame de
la psychanalyse, c. 53. ,
2Така постъпва Lethier, R. Op. cit., p. 69.
’Без погледа на другите, които съдят, както е по време на груповата
психотерапия; другите в смисъл на alter ego, отсъстващ в действителност,
ако не като образ, от индивидуалната психодрама.
Гл. 1 К ри т и ка н а и н д и в и д у а л н а т а п си хоан али т и ч н а... 49
проявява между другото чрез внезапен лапсус.
Преносът и схемата L на Лакан

Психодрамата може да покаже преноса.
А. Тя може действително да го разкрие, когато той е твър
де масивен и „заслепява“ терапевта, или обратното, да го „създа
де“, когато той не се вижда или е твърде отдалечен, което чес
то е едно и също. Така наречените нарцистични пациенти нап
ример изглеждат на километри разстояние от преноса в невро
тичния смисъл на думата. Но детайли, които понякога не са
свързани с езика, сочат, че и най-малката промяна в рамката
може да ги засегне, без да са в състояние да изразят с думи
провокирания афект. Става дума в повечето случаи наистина
за т. нар. архаичен пренос, от майчин тип, при който „разказ
ването“ по време на сесия на това, как е прекаран денят напри
мер, има анахроничния смисъл на откровение, споделено с
майката. Този тип пренос, който в психодрамата буквално е
показан в перспектива, първо м ож е да покаж е своето съ
ществуване, а след това силата и амбивалентността си. Наричам
потенциален пренос преноса, на който съм опора, но за разлика
от психоанализата, не материална опора. В играта подобен пре
нос е изключително силен, все едно че е уголемен с електронен
микроскоп. В този смисъл говорим, че психодрамата прилича
на хипнозата. Изглежда, Фройд винаги е съжалявал за проник
новеността на хипнозата, която понякога го подкрепяла в ана
литичната му работа. Но проникновеността на психодрамата,
която понякога е с оттенък на халюцинациране, действа при
пълно съзнание и може да бъде преработена в следващи сесии,
например чрез по-нататъш на психотерапия или психоанализа.
Няколко психодраматични сесии позволяват в тези случаи да
се определи рамката на преноса, която думите ще м огат посте
пенно да запълнят. Според мене истинският пренос се среща
само в анализата.
Б. Казахме, че психодрамата раздробява преноса и го пра
ви по-малко масивен. Бих предпочел да каж а тук, че тя го
разцепва. Видяхме разделянето на две, което се извършва меж
ду, от една страна, пациента и котерапевтите, които играят, и
от друга, пациента и директора на играта, които разговарят.
Тази двуделност е действителна, защото е постановена от прави-
лата в психодрамата. Без нея не мож ем да говорим за индиви

дуална психоаналитична психодрама. Несъмнено тя разграни
чава полета (разделени от цензурата), при които логиката е
различна. Н о тази двуделност крие друга: котерапевтите всъщ
ност се избират от пациента; това не се отнася за директора на
играта, който (поне при случаите на деца и юноши) е избран от
родителите.
Такава асиметрия съответства странно на т. нар. схема на
Интерсубективността по Ж а к Л акан. В ръзката на субект с
Другия от несъзнаваното не е същинска връзка, тъй като су
бектът получава това, което идва от Другия във вид на дискурс,
чийто фройдистки синтаксис обозначава с думи като сън, лапсус,
остроумие1. Н о връзката на пациент с психоаналитик - дирек
тор на играта, се опира следователно на тази ос, наречена
символична. Н а противоположната страна, азът на пациент се
среща с ролята на котерапевт в истинската ( - безразлично), но
кодирана връзка, каквато е играта. Л акан нарича тази връзка
въображаема.
а'
котерапевти
А
директор
на играта
Л акан определя по същия начин двата вида пренос, с ко
ито Фройд се сблъсква в психоанализата. Първият, „приятел
ски и м ек“, прави възможно психоналитичното изследване и го
подкрепя; вторият, „еротичен“, положителен или отрицателен,
го забавя. Според Лакан първият е символичният пренос, при
който за аналитика се предполага, че знае, вторият е въоб
ражаемият, в смисъл че може да противопостави съпротиви по
отношение на първия. Наистина относителното въздържане на
водещия играта в психодрамата го поставя по-скоро в позици-
‘Срв. Lacan, J. Ecrits, р. 549.
ята на този, за който „се предполага, че знае“, и понякога, кога-

то направлява играта, че знае всичко, докато субективният из
бор на котерапевтите, говоренето на „ти“ по време на играта,
по време на която на възрастния се гледа като на alter ego, тлас
ка към въображаем пренос. Във всеки случай за психодрамата
е характерно съжителството на двата вида пренос. В никакъв
случай не може да се твърди, че качеството му може да се срав
ни с това на преносната връзка при психоанализата, резултат
от преработката.
Н ека да продължим сравняването на психоанализата с
психодрамата, за да разберем как психодраматичната техника
може да превърне терапевтичния диалог в психоаналитичен,
т. е. да върне на пациента средствата на неговото излекуване.
I'
■
ГЛАВА 2
ПСИХОАНАЛИТИЧНАТА ТЕХНИКА
ПОД ВЪПРОС
Д а се говори за психоаналитична техника по повод на ин

дивидуалната психодрама, се налага по три причини. Най-на
пред защ ото самата психодрама е вид техника, чиято теория
или етика е единствено психоанализата. Тя има преди всичко
за цел да разшири показанията за психоанализа, като подпома
га субекта да намери или да преоткрие истинското слово, от
което само може да започне психоанализата. Н а второ място,
защото психодрамата е необходима - или директно като лечение,
или косвено като модел за терапевта, - когато психоаналитич
ната техника не може да се приложи или не дава резултат.
Третата причина произтича от следното: практикуването на
психодрама, т.е. разширяването на психоаналитичните опорни
точки до онези структури или личностни форми, които до този
момент са убягвали на пространството куш етка - фотьойл, уве
личава диапазона на чуваемост на психоаналитика и му позво
лява да разбира по-добре трудните пациенти, което пък разкри
ва нови перспективи пред психоанализата.
Парадоксите на аналитичната техника

Психоаналитичната техника трудно може да се определи
по отношение на теорията и статута й е във висша степен
парадоксален. Съдете сами.
Н а кон греса по психоанализа в Б ер ли н през 1922 г.
проф. Фройд предлага за работна тем а „Отношенията между
психоаналитичната техника и психоаналитичната теория“ и дори
обещава награда за най-добър принос, ф еренци и Ранк започ
ват работа, но бързо си дават сметка за обхвата на задачата и
се отказват да кандидатстват за наградата, която впрочем така

и не се присъжда. В своя общ труд1те заявяват последователно,
че фройдистката теория е резултат от необходимостта да се на
мери решение на техническите трудности*2, възникнали вследс
твие на факта, че „психоаналитикът знае твърде много“3. Но
трябва да прибавим, че според тях техниката на свободното
асоцииране е довела до откритието на фройдистката метапси-
хология и че е направила на пух и прах теорията за травмата
при хистерията4. С една дума, че теорията и техниката могат да
взаимодействат положително5.
Ф ройд не остава извън противоречивия спор и още в
Изследвания върху хистерията заявява, че „личността на
лекаря“ е в състояние да премахне съпротивата6, признавайки
в същото време, че съпротивата е на психоаналитика7, като ма
териалите се осъзнават дотолкова, доколкото е възможно да
си дадем сметка8за тях“. Д есет страници по-нататък обаче той
установява, че лекарят не е в състояние „да наложи каквото и
да е по отношение на нещата, които претендира, че не знае“9*.
Н а няколко пъти,когато говори за техниката в Kleine Schriften ш,
той я свързва с оригиналността на психоаналитичния метод, а
между другото споменава изричната необходимост тя да бъде
запазена чрез създаването на Международната психоаналитична
асоциация, накратко (IPA )11, с етически съображения. В също
то време, както се знае днес от всеки, той психоанализира соб
■Fcrenczi, S., О. Rank. Perspectives de la psychanalyse. Paris, Payot, 1994.

2Ibid., c. 67.
2Ibid., c. 52.
4bid„ c. 69.
4bid„ c. 68.
‘Freud, S., J. Breuer. Etudes sur I’hysterie. Paris, PUF, 1956, p. 229.
’Това, на което ще се върне по-късно Лакан в известната си формула:
„Съпротивата е тази на аналитика.“
‘Freud, S., J. Breuer.Op. cit., р. 232.
4bid., с. 239.
|0Които обхващат периода от 1904 до 1918 и са събрани в L a Technique
psychanalytique. Op. cit.
“International Psychoanalytic Association.
Гл. 2 П си хоан али т и ч н а т а т ех н и ка п од въпрос 55
ствената си дъщеря Анна1.
При Л акан нещата съвсем не са по ясни: докато психоана
литикът трябва да се пази от преминаването към действие със
своя пациент, само такъв вид отговор като скандиране*2или пре
късване на сесията, или кратката сесия3, м огат да преодолеят
съпротивата, която скрива словото.
Психоаналитичната техника, подчертава Ж ан-П ол Ва-
лабрега4, следователно се колебае между тези два разнородни
полюса, каквито са теорията и моралът. Този разнобой може
да се изрази по следния прост начин: „Правете каквото казвам,
а не каквото правя“. Следва да отбележим между другото все
общото мълчание по отношение психоналатичната практика.
Неизреченото е най-големият източник на клюки от всякакъв
вид. Т о в а м ълчание е м ож е би условието за д иадичната
практика, която разкрива, по асиметричен начин, разбира се,
всеки от протагонистите пред най-интимната част на всеки от
тях. Т ази интим ност, условие, но същ о и предел за пси
хоан али зата, е, разбира се, една о т основните разлики с
психодрамата, чиито предели са други, но която разкривайки
своята тайна пред трети лица, изисква истинска психоанали
тична етика.
Техника и съпротива
Техниката или по-скоро проблемът за техниката се поста
вя от момента, в който имаме съпротива. Става дума за съ
протива спрямо видимо много проста техника, каквато е сво
бодното асоцииране“. Защ ото докато тази техника - която
Фройд много често определя като нова в сравнение с хипноза
та или внушението - функционира, не само че не съществува
проблем, но техника и теория се сливат и взаимно се подпома
гат.
Това би бил идеалът, което означава адекватност между
‘Подчертана от много други и от J. Sedat in La theorie et la pratique de la
psychanalyse. - In: Encyclopaedia Universalis, 1990, и Valabrega, J.-P. La form a
tion du psychanalyste. Paris, Payot, 1994, c. 247.
2Lacan, J. Fonction et champ de la parole et du langage. - In: Ecrits, p. 250-251.
4bid., c. 310-312.
‘‘Valabrega, J.-P. La formation du psychanalyste, p. 244.
действителността (тук практиката) и (терапевтичното) ж ела

ние. Само че, можем да се досетим, идеалът винаги си остава
недостижим. Защото дори при идеалните психоанализи настъпва
момент, когато асоциирането на идеи, правило, което на прак
тика е почти невъзможно да бъде следвано, се препъва във въп
роса за преноса. Преносът се проявява винаги по неочакван или
по-точно извън възприетите норми начин. Тъй като тук норма
та е да се говори, можем да очакваме пренос в цялата гама на
д ействието, като се започне от обикновеното мълчание и отка
за да се споделят мисли, имащи отношение към психоаналитика.
П реносът следователно е най-типичната форма на съпротива,
бих казал, най-психоаналитичната, тъй като Фройд си служи с
преноса, за да преодолее преносната съпротива: благодарение
на него можем да заместим клиничната невроза с изкуствена
или преносна невроза.
Но съществува пренос и пренос. Съществува пренос, кой
то се състои от „приятелски или нежни чувства, които м огат да
станат осъзнати“1. Такъв пренос улеснява свободното асоци
иране на идеи, докаго, напротив, несъзнаваният пренос затор-
мозява подобно асоцииране до степен, пациентът да не е в със
тояние да изрече това, което изпитва, или защ ото го е срам,
или защото не знае какво е то, или защото и не мисли да го
каже Точно в този момент и само в този момент, казва ясно
Фройд, психоаналитикът трябва да се намеси.
Съществува един вид асоцииране на идеи, който е по посо
ка на съпротивите, свързани с преноса.
Млад пациент асоциира привидно лесно и предлага
фройдистки тълкувания на сънищата си, без сексуалният им
символизъм да го плаши. Лекотата, с която асоциира, и слово
охотливостта му ми се струват твърде подозрителни, още по
вече че няма никакъв напредък по отношение на фобийните
му симптоми. Споделям с него, че тази лекота ме кара да си
задавам някои въпроси, като например дали тя не му спестява
неприятни мисли. Той веднага ми отговаря: „Мисля, че се бях
освободил от натрапливите мисли по ваш адрес. Много по-лес
но е да се говори за сексуални проблеми, отколкото за вас.“
В кой момент настъпва този пренос, синоним на съпротива,
'Freud, S. La dynamique du transfert. - in: La Technique psycnanalytique, p. 57.

Гл. 2 П си хоан али т и ч н а т а т ех н и ка под въпрос 57
тъй като показва липса на слово. Л акан1 е прав, когато, след
Фройд*2, твърди: това е моментът, когато у пациента възниква
по асоциация нова, дотогава несъзнавана идея, идея, която е
имал в миналото и която сега може да се окаже изход. В този
именно момент субектът, повтаряйки съдбата си, ще предпоче
те любовта към другия пред познанието за себе си. К ак да си
обясним това. Може би чрез сценарий от следния тип: психо
аналитикът трябва да покаже на пациента друг път, различен
от невротичното (т. е. неуместно) осъществяване на желанието
му. Пациентът, който се чувства безсилен да тръгне по този
път, се оставя в ръцете на психоаналитика, обръщайки се към
него по следния начин: „След като се опитваш да ме освобо
диш с помощта на теорията, а за мене това е невъзможно, за-
щ ото тя не ми харесва, а освен това не съм я измислил аз, пред
почитам да се опра на теб, тъй като без друго наш ата връзка
ми спестява проблемите, които трябва да реша.“
Такъв невротичен сценарий е добър с това, че оплита в
мрежите си психоаналитика и неговото желание: от начина, по
който ще реагира, зависи изходът на сценария на преноса.
Виждаме, че Лакан, облягайки се на Фройд, прави от съпроти
вата на психоаналитика единствената съпротива в психоанали
зата3. Наистина не виждаме какво би могло да попречи при та
зи диадична среща, основана на истината, освободена от тежест
та на действителността, ако се изклю чат единствено парични
те взаимоотношения, и единият и другият да признаят своето
ж елание. В идеален план това изглежда толкова вярно, че
ф еренци повярвал, че с въвеждането на дидактиката, т. е. за
дължението за психоаналитика да се подложи самият той на
лечение, с цел да бъде освободен от всякакъв контра-пренос,
'Lacan, J. Introduction аи commentaire de Jean Hyppolyte. - In: Ecrits, p. 373:
„Явлението, в което Фройд ни показва точката на свързване между съпро
тивата и аналитичната диалектика, се ражда като резултат от това, че су
бектът достига до границата, където моментът позволява на неговия дис
курс да се изрази чрез слово.“
2„Скоро стигаме до област, където съпротивата се чувства толкова ясно, че
асоциацията, която възниква тогава , е под нейно въздействие и ни изглеж
да като компромис между изискванията на тази съпротива и тези на изсле
дователската работа. Опитът показва, че тук се ражда преносът“ (Freud, S.
La dynamique du transfert, p. 55).
'Lacan, J. Introduction au commentaire de J. Hyppolite. - In: Ecrits, p. 377.
„трудностите на психоаналитичната техника (биха могли) да

изчезнат“ 1.
Подобен тип поведение у ференци, както и у Лакан се дъл
жи на вяра*2 в езика или по-скоро в „тоталното слово“, каквото
би трябвало да бъде свободното асоцииране, което е и вяра в
психоаналитичната техника и рамка. Много от бъдещите паци
енти обаче няма да се окажат способни на такава вяра. Не че те
нямат безкрайно доверие в психоаналитика си до степен, че до
ри приемат да легнат на кушетка, за да говорят, което за тях е
прекадено. Не че не вярват в психоанализата, при положение
че някои са готови да я превърнат в религия: те не вярват в
собственото си слово. Не вярват, че то би м огло да бъде пред
ставително за тях и още по-малко да ги обясни. Те се съпротив
ляват на психоанализата: дори да говорят, те не асоциират. Тази
невъзможност да се асоциира не е преходна. Първите прояви
на несъзнаван пренос показаха, че тя е буквално част от
личността. Д а се говори в случая за нарцисизъм, според мене
не ни помага да разберем, защо те се защ итават до такава сте
пен от една техника или рамка, която смесват в личността
на своя психоаналитик.
Съпротива срещу техниката или срещу рамката?

Масивен пренос и acting
Казах, че тези пациенти не асоциират, дори когато говорят.
Наистина не е достатъчно да се говори, за да се асоциира, и
изразът „говоря, колкото да каж а нещо“ придобива пълния си
смисъл при някои неуспешни лечения, които хипнотизират ана
’Ferenczi, S. Elasticite de la technique analytique (1927-1928). - In: Oeuvres
completes, t. IV.
2Думата не е препалено силна на фона на това, което четем у Лакан, а
именно, че ефектът от интерпретациите на'фройд върху неговите пациен
ти се дължал на факта, „че той давал на субекта [...] истинското слово, в
което самият той се разтварял“. И по-нататък: „аналитикът трябва да се
стреми към такова владеене на словото, че то да бъде идентично на него
вото същество“. И най-накрая: „Защото не ще му се налага да произнася
много думи: и дори толкова малко по време на лечението, че може да си
помислим, че той няма нужда от никакво слово, за да чуе, всеки път, кога
то с божията помощ, т. е. с помощта на самия Субект, е довел дадено лече
ние до неговия успешен край, как субектът повтаря словата, в които раз
познава закона на своето същество“ (Ecrits, р. 359).
Гл. 2 П си хоан али т и ч н а т а т ех н и ка под въпрос
литика и го опредметяват. В такива случаи опасното е не само

че може нищо да не се случи по време на тези анализи, но че
ако аналитикът не внимава, може много неща да се случат...
навън. В смисъл не само извън пространството ф отьойл -
кушетка, но също извън всичко, което субектът може да каже
в пространството, от което всъщност е избягал.
Скандирането или акцентирането в тези условия може да
въвлече двойката пациент-аналитик в опасно заблуждение, ко
ето води до риска субектът да намери убежище във фалшива
та реч. Д окато истинският дискурс се разполага в действието.
Е то пример за това:
Образован и интелигентен пациент, запознат много добре
с анализата, започва след известно време да говори по този
начин, без аналитикът да е в състояние да спре този монолог1.
Не защото аналитикът не се намесва, но никаква намеса, ни
какво тълкуване не е в състояние да промени посоката на мис
лите му. След като се изчерпят всички регистри, изкушени
ето да се премине към действие, т. е. да се прекъсне тази реч,
става все по-голямо, особено като се има предвид, че пациен
тът съобщава с равен тон от време на време и винаги отпосле,
известен брой acting-и, толкова невероятни, колкото и
неочаквани. Първият е и внезапен, и неочакван: анализата е
прекъсната. Става дума за прекъсване, подкрепено от детско
заболяване, което можеше да послужи за претекст. След това
следват сватба, преместване с цел да бъде по-близо до дома
на аналитика и най-накрая максимално рискова сексуална
връзка. Всички тези преминавания към действия, се случват
по един и същ начин: съобщават се естествено, след като са се
случили, като това се прави между другото, невинно, като не
що очевидно или банално. Разбира се, те по никакъв начин не
можеха да се предвидят, ако мога така да се изразя.
Без да се задълбочавам върху този образцов пример, бих ка
зал само, че подобни повтарящи се преминавания към дейст
вия не бяха без връзка с празната реч, а нейно съответствие,
контрапункт, огромната цена, която трябваше да се заплати.
Няма да подчертавам отново техния произход, след като Фройд
го е направил преди мене и по забележително красноречив
начин! Освен за да повторя в съгласие с Фройд, че тези преми
навания към действие и тази болезнено празна реч се придру-
‘Може би това наричаме интелектуални защити. Може би тук става дума

също така за интелектуално-емоционално разцепване.
жаваха от изключително мощен пренос.

В Припомняме, повторение и преработка Ф ройд пише:
„Преносът е само фрагмент от повторението, а повторението,
пренос на забравеното минало върху личността на лекаря“1; по-
нататък той ще каже: „действието възниква, ако преносът е
прекомерен“*2. Този прекомерен пренос е от два вида, положи
телен и отрицателен. Всъщност всички видове пренос бяха в
действие в анализата на моя пациент, но доминираха изтласка
ните елементи. Впрочем, макар и съзнаващ този масивен пре
нос и убеден в първостепенната необходимост той да бъде
анализиран, нито една интервенция, нито едно тълкуване не
постигаше резултат, така както и никоя интервенция или тъ л
куване не успяваше да придаде състоятелност на тази разце
пена реч.
Още от самото си начало психоанализата се е сблъсквала
с такива пациенти. Днес3 тенденцията е да се гледа на тях като
на нарцистични структури или гранични случаи. Но тези на
именования в никакъв случай не променят с нищо следния
въпрос: защо някои също нарцистични пациенти приемат пре
красно психоаналитичната техника? Бихме могли да по-ста-
вим пациентите, които се съпротивляват, в категорията на
тези, на които тя е противопоказана, и по този начин да ги
отхвърлим заедно с всички, които дори никога няма да дойдат
в чакалнята на психоаналитика. Именно с това не можеше да
се примири ференци, когато „се отказваш е с голяма неохота
от най-упоритите случаи“ и за когото формулировки като „съ
противата на пациента е непреодолима“ или „нарцисизмът на
пациента не позволява да се напредва повече в този случай“
оставаха „неприемливи“ . Това е причината, поради която още
в началото на своята практика той обсъжда с Фройд необхо
димостта да се намерят такива технически средства, които да
помогнат на пациентите да преодолеят съпротивите, произти
чащи от рамката.
'Freud, S. Rememoration, repetition et elaboration (1914). - In: La Technique

psychanalytique. Op. cit., p. 109.
4bid., p. 110. Курсивът е на автора.
3Срв. Mac Dougall, J. Plaidoyerpour une certaine anomalie. Paris, Gallimard, 1978.
Гл. 2 П си хоан ал и т и ч н а т а т ех н и ка под въпрос 61
Активността -
първият технически отговор на съпротивите,
дължащ и се на психоаналитичната рамка
„Активността“ на аналитика, термин, чийто смисъл ще ста
не ясен в краткия исторически преглед, който ще направим, не
е единствената техника, която е изобретена за борба срещу съп
ротивите на пациента. Преди и след нея са опитвани най-раз
лични манипулации, за да се превъзмогне липсата на слово у
пациента. Цитираме наслуки: прекъсване на сесия при страда
щия от натрапливи мисли, препоръчвано за известно време от
ф еренци1 и след това от Лакан*2, без да говорим за ръката на
челото на пациента, подход, практикуван от Фройд в началото3,
или по-наскоро „държ ането“ (holding) на У иникът. К огато
Глоувър говори за активността, той подчертава, че за всички
тези техники са характерни две неща: първо те не са аналитич
ни и „ние би следвало да знаем какво правим, когато го пра
вим“; на второ място „те се раждат от момента, в който пока
занията за анализа излизат от рамките на психоневрозите“4. Тук
ще се ограничим да говорим само за активността, тъй като тя
най-много се доближава до индивидуалната психодрама.
Още през 1914 г. Фройд, сравнявайки старата техника
(хипнозата) с новата (психоанализата), установява, че психо
анализата благоприятства (неприятно?) повторението, т. е. за
действания пренос, което изисква от страна на аналитика да
започне благодарение на съзнателен (приятелски и мек) пренос
непрекъсната борба срещу пациента (cic!), с цел да предотврати
'Ferenczi, S. La techniquepsychanalytique. - In: Oeuvres completes, t. II, p. 327.

2Lacan, J.Ecrits, p. 252.
3„B подобни случаи прибягвам да малък технически трик. Съобщавам на
моя болен, че в следващият момент ще упражня натиск с ръката си върху
челото му и го уверявам, че докато продължава това притискане, у него ще
възникне спомен го уверявам, че докато продължава това притискане, у не
го ще възникне спомен му“ (Freud, S., J. Breuer. Etudes sur I’hysterie, p. 217),
формата на образ или на мисъл, която ще достигне до съзнанието.
4И така фактически от самото начало на анализата: Glover, Ed. La tech
nique de la psychanalyse. Paris, PUF, 1958, p. 194.
превръщането на неговите нагони в действия. О т това време

датира правилото да се забрани на пациента (или да бъде
накаран да обещае) да взема каквото и да е важно решение по
време на лечението1.
Именно върху този род предписание теоретизира ференци,
когато говори за своята активна техника, която ще бъде
особено критикувана от момента, в който ще приеме формата
на взаимна анализа. Наистина под активност ф еренци не раз
бира нищо по-различно от Фройд през 1914 г. Той просто прави
тъ н ка разлика меж ду акти вн остта на пациента и тази на
аналитика: според него активната техника техника се състои
в това, да се изисква единствено активността на пациента*2. Само
че това предизвикване, трябва да го каж ем, е най-малкото
командно, като да накараш пациентката да изпее песен или да
поискаш от нея да стане, за да покаже държането на сестра си,
за което не е в състояние да говори3, да разреш иш дадено
поведение, за да го забраниш след това, да окуражиш пациент
да извърши действия, които предизвикват тревожност, да го
накараш да направи дарение за някакво благотворително дело4
и т. н. Глоувър критикува този м етод, който според него
позволява на аналитика да упражнява прикрита власт и се
отдалечава твърде много от аналитичната техника. Но Фройд
с известни резерви приема, че л ек ар ят е в правото си да
променя „външ ните обстоятелства, имащ и отнош ение към
случая“5, да се противопоставя на „заместващите прекалено при
бързано възприетите удовлетворения“ в името на терапевтич
ния принцип и границите на психоанализата, тъй като „е почти
невъзможно, ако искаш да излекуваш пациент, страдащ от
фобии, да очакваш, че лечението ще го накара да се откаже от
своята ф обия“ . Щ о се отнася до пациентите с натраплива
невроза, „пасивното очакване изглежда още по-противопока-
■Freud, S. R em e m o ra tio n repetition et elaboration. - In: La technique

psychanalytique, p. 110-112.
2Ferenczi, S. Prolongement de la „technique active“ en psychanalyse. - In: Oeuvres
completes, t. Ill, p. 119.
4bid., p. 121.
4bid„ p. 126.
’Freud, S. Les vioies nouvelles de la therapeutique analytique (1928). - In:
Technique analytique, p. 135.
зано“1. Във вече цитирания доклад, който пише с Ранк през
1922 г., ф ерен ц и разсъж дава върху п олзата от активната
техника: трябва да се подпомага повторението, за да се тълкува
след това*2. През 1926 г. все в същия дух пише: „Трябва да се
подклажда повторението на пациента чрез откази, заповеди, неп
р и ятн и забрани. Н о н и кога не тр яб в а да се за п о ч в а от
активността, необходим е голям опит, да се избере удобният
момент, в резултат на което тя се превръща в източник на те
оретичен напредък“3.
Установяваме, че днес вече никой не говори за активна
техника (нито много за техника) просто защ ото тази техника
се е разпространила широко в аналитичната практика: доста
тъчно е, за да се убедите в това, ако сте нов в професията, да
прочетете многобройните публикувани свидетелства за лече
ния, заслужаващи доверие. Очевидно е също родството между
активната техника и психодрамата. Впрочем практиката на
Лакан се доближаваше до тези две техники, когато той изпол
зваше вярната си Глория и други пациенти, често колеги, бук
вално като котерапевти, приемайки например пациент, стра
дащ от психоза, не прав в кабинета си, а в големия вестибюл,
който го отделяше от двете чакални, при широко отворени
врати. Възниква също въпросът, в каква степен теоретичният
напредък, който дължим на Лакан, и по-специално разграни
чаването на регистрите на Символичното, Въображаемото и
Реалното, се е превърнало в ориентир за неговите ученици,
който им позволява да си служат по-лесно от други с актив
ността, както я разбира ференци.
Във всеки случай индивидуалната психодрама изисква съ
що активността на пациента, активност, направлявана и на
блюдавана от аналитика, и преди всичко подчинена на прави
ло да се играе (да се прави на уж) и не действаща навън. Може
да се каже дори, че Индивидуалната Психоаналитична Психо
драма използва не само активната техника, но така също и не
що от порядъка на взаимната анализа4, след като терапевтите,
'Ibid., р. 139.
2Ferenczi, S., О. Rank. Perspektives de la psychanalyse, p. 62.
’Ferenczi, S. Contre-indications de la technique active. - In: Oeuvres complete,
t. Ill, p. 370.
‘Състояща се в това самият аналитик да асоциира пред своя пациент.
които са аналитици, „асоциират“ в своите роли. При все това, и

в това е големият принос на ИП П , тя се възползва от предимс
твата на тези техники без да страда от техните неудобства: иг
рата е фикция, а не реалност, и като такава може да се анализира.
Смяна на рамката или на авторитета

Въпреки усилията, които аналитикът полага, активните тех
ники не са достатъчни, за да спрат съпротивите, които, както
се видя в цитирания по-горе пример, са причина пациентът да
задейства несъзнавания материал, вместо да го мисли и да го
казва. Въпреки че пациентът е избрал анализата (нещо, което
вече се случва рядко при този род случаи) и въпреки че анали
тикът има естествена склонност да се вкопчва в техниката си
(която той изживява като свръхазов идеал) подобни структури
поставят проблема за рамката и нейната смяна очи в очи - ин
дивидуална психодрама. Очевидно и по-нататък, когато говоря
за отхвърлянето на рам ката от пациента и за отговора на
аналитика, ще се спра на въпроса за преноса и контра-преноса,
който продължава да стои. Разбира се, пациентът също тестува
връзката между аналитика и неговата техника и чрез нея с не
говата принадлежност и с отношението му към закона. Но пре
ди въпросите, отнасящи се до аналитика, пациентът трябва да
има свои собствени основания да отхвърля несъзнателно
кушетката.
Отново ф еренци ни помага да отговорим на въпроса за
отхвърлянето на аналитичната рамка, доколкото тя може да
възпроизведе за определен пациент реал н о стта на даден
травматизъм. В някои случаи, пише той, „аналитичната си
туация, тази студена сдържаност, професионалното лицемерие
и антипатията по отношение на пациента, която се крие зад нея
и която пациентът чувства с цялото си същество, не се разли
чава съществено от състоянието на нещата, които някога, т. е.
в детството, са го разболели1. При аналитичната ситуация ос
вен мълчанието на аналитика, което действително може да на
кара пациента д а предположи контра-преносната антипатия, ко-
'Ferenczi, S. Confusion de langues entre adultes et Venfant, доклад, изнесен на

XII Международен конгрес по психоанализа във Висбаден, септември 1932 г.
- In: Oeuvres completes, t. IV, p. 128.
Гл. 2 П си хоан али т и чн ат а т ех н и к а под въпрос 65
то допуска ф еренци1, разположението на фотьойла зад кушет
ката също трябва да се вземе под внимание. Тази постановка,
която несъмнено стимулира защитите от типа изолиране на
страдащия от натраплива невроза, може сама по себе си да
предизвика пристъп на налудност у пациента с психоза. Н ам и
раме се пред явление, което съвсем не е достатъчно изследвано,
може би защото поставя под въпрос статута на словото по вре
ме на лечението. Възможността това слово, което на пръв пог
лед е освободено от спънките на погледа, да се превърне в
налудно, разклащ а теорията за означаващото. Така или иначе
всички тези пациенти, на които „психоаналитичният механи
зъм “ не понася, като в същ ото време имат нужда от него и
съзнателно желаят да получат достъп до психоанализата, пос
тавят сериозен въпрос пред психоаналитиците.
И така достигаме до заключението, че нашите учители,
както Фройд, така и Лакан, веднъж изградили своята доктрина
много трудно успяват да осмислят и още по-малко да изпол
зват или в някои случаи да проповядват техника, различна от
тази, която отговаря на тяхната теория и етика, взети заедно.
Всичко протича, като че ли за тях рамка, техника и теория са
едно. И наистина те са едно, тъй като ги въплъщ ава тяхната
личност. Така ние разбираме, a contrario, защо някои пациен
ти с масивен пренос се съпротивляват на рамка, която в тех
ните очи персонифицира интереса на психоаналитика им към
един Друг, когото те ревнуват. Фройд признава простодушно
връзката, която съществува между неговата личност и техни
ката му: „Трябва изрично да кажа, че техниката, до която съм
достигнал, е единствената, която подхожда на личността ми;
няма да оспорвам, че някой друг лекар, различно устроен, би
могъл да предпочете други механизми, свързани с болните и с
проблема, който трябва да намери решение.“ Преводът е на
Лакан, който в същата статия обяснява защо психоаналити
ците „би трябвало да са обучени на това незнание или в проти
вен случай не биха били никога нищо друго освен роботи на
психоаналитици“*2. И все така според него „несъзнаваното се
'И която вероятно отправя към Фройд. Срв. въведението от Judith Dupont
в Journal clinique. Paris, Payot, 1985.
2Freud, S. Conseils aux medecins sur le traitement analytique. - In: La Technique
analytique, p. 61. Ние цитираме тук превода на Лакан в Variances de la cure
type. Ecrits, p. 362.
затваря [...], след като психоаналитикът не „носи вече словото“,

защото знае или мисли, че знае какво то има да каж е“. Ето
защо ефектът от тълкуванията на Фройд се обяснява с факта,
че като дава на субекта истинското слово, той намира опора за
самия себе си.“ Психоаналитикът, заключава Лакан, трябва „да
се стреми така да владее словото си, че то да бъде идентично
на неговото същество.“ Една такава формулировка разкрива
идеала на Лакан, а той е, че за него съпротивите са съпротиви
на психоаналитика и че последната дума принадлежи винаги
ъа словото. Наистина след като разобличава изпразненото от
съдържание слово, което търси отговор и което би било много
по-фрустриращо от мълчанието, ако психоаналитикът се под
веде, след като казва, че не би могло да има друг отговор на
такава реч, освен поставянето на точка или прекъсването на
сесията, Лакан се връщ а на един от своите афоризми, който
противоречи на всичко, което току-що е доказал: „Словото^ до
ри и напълно изтъркано, запазва смисъла си на заповед.“ По
същия начин Фройд се привързва към новата си техника, дори
когато тя се оказва неподходяща, въпреки всичко, т. е. дори
когато „поведението на пациента (може) временно да доведе
до провали в живота на субекта и дори да лиши от всякаква
стойност търсеното оздравяване.“ „Лекарят, казва Фройд, тряб
ва да постигне спомена, както при хипнозата, но - изречението
има дълбок смисъл - той преследва тази цел дори когато си
дава см етка, че н овата техника не позволява тя да бъде
постигната“ .
Идентифицирането на учителя с неговата доктрина го ка
ра да забрави всичко, което я е предшествало. Фройд отхвър
ля сугестията и хипнозата. Той обаче го прави амбивалентно.
Що се отнася до сугестията, до която той продължава да при
бягва в практиката си на психоаналитик, Фройд вече различа
ва вредата от психоаналитичната сугестия, първата налагаща
на пациента концепцията на лекаря, втората провокираща бол-*24
'Ibid., с. 359. Курсивът е на автора.

2Ibid, с. 362.
’Lacan, J. Fonctions et champ de la parole. - In: Ecrits, p. 249-251.
4Freud, S. R em em oration, repetition et elaboration. - In: L a Technique
psychanalytique, p. 112. Курсивът е на автора.
Гл. 2 П си хоан али т и ч н а т а т ех н и к а под въпрос 67
ния да разкрие своите мисли, за да оздравее1. При хипнозата,

как то видяхме, наблю давам е същ ата ам бивалентност; Но
Фройд й отдава дължимото, като признава всъщност (отбеле
жете само какво признание), „че единствена тя му е дала сме
лост да създаде (самият той) по време на аналитичното лечение
комплексни ситуации и да запази прозрачността им“2. И нещо
още по-многозначително: „Винаги недостатъчно ще се изтък
ва значението на хипнозата в генезиса на психоанализата. От
теоретична, както и от терапевтична гледна точка психоана
лизата управлява наследство, което е получила от хипнозата“3.
И зоставянето на техника като сугестията и хипнозата от
Фройд, изоставяне, което може би е един вид отказ4, изглеж
да, означава за него необратим напредък, който (подобно на
теорията му за Лакан) когато се превръща в истинско фикси
ране към новата доктрина, превърнала се за самия него в
черупка, може да се окаже, че действа в ущърб на болния. Така
той признава, „че не е невъзможно противопоказанията да
престанат да съществуват, ако се промени адекватно методът
и че по този начин може да се създаде психотерапия на психо
зите.“5
След като самите учители се затварят в закони, които
сами създават, какво остава за учениците им, които са още
по-склонни да следват техния пример. Така например Глоувър
след спречкването между Фройд и ференци критикува актив
ната техника, като предлага да се опитваме „да се възползваме
от нейните предимства, като запазим неутралността си“, т. е.
избягваме да прилагаме самата техника6. В това отношение без
спорно първенството принадлежи на фениш ел. Като тръгва от
Durcharbeitung (фройдистката преработка), която за нас е това,
което различава основно психоаналитичния процес от инди
ЧДитирано от Ferenczi, S. Prolongement de la technique active en psychanalyse,
Oeuvres completes, t. Ill, p. 119.
'Freud, S. R em em oration, repetition et elaboration. - In: L a Technique
psychanalytique, c. 106.
'Freud, S. Petit abrege depsychanalise. - In: Resultats, idees, problemes. Paris, PUF,
1984, t. II, p. 99.
'Valabrega, J.-P. La formation du psychanalyste, p. 240.
5Срв. Freud, S. De la psychothurapie. - La Technique psychanalytique, p. 17.
‘Glover, E. La Technique de la psychanalyse, p. 209.
68 Патрик ДЬОЛЛРОШ ДЛ СЕ ГОВОРИ, ИГРАЕЙКИ
видуалната психодрама, той заявява, че става дума за „процес,

според който е необходимо непрекъснато да се доказва на па
циента [...] едно и също нещо“. П о-нататък той уточнява, че
Durcharbeitung означава, че интерпретациите, като например тази
на преноса, „трябва да бъдат повтаряни много и много пъти,
всеки път, когато се сблъскваме с нов бараж от съпротива“ 1.
Това ни кара да прочетем отново Фройд, чието определение на
Durcharbeitung е следното: „Трябва да се даде време на болния
добре да опознае съпротивата, която той не осъзнава, като я
преработи тълкувателно (durcharbeiten), победи и продължи въп
реки нея и като се подчинява на основното психоаналитично
правило, започнатата работа.“*2 Такава разлика в тълкуването
ни показва ясно разликите в техниката, дължащ и се на личнос
тта (ако не на контра-преноса) на аналитика.
Единствено ференци, струва ми се, отдава дължимото на
старите техники (хипноза и сугестия), когато ги интегрира в
своята практика. За него активността или дейността е пряко
наследство от хипнотичната сугестия и фактически никога „не
престава да съществува“, освен ако се свежда единствено до
„редовно явяване на сесиите“3. Преминаването му от една тех
ника в друга, тъй като знае, както Уиникът, че дори когато не
прави психоанализа, той има поведение на психоаналитик4, му
позволява да приспособява техниката си по начин, по който
да бъде на едни и същи вълни с пациента, така че последният
да може да изкаже чувствата си на своя език, дори ако за тази
цел ще трябва да се измисли индивидуалната психодрама.
Защото така, както ни го показва Фройд, при този вид съпро
тиви винаги става въпрос за пренос, тъй като самият той е
съпротива спрямо припомнянето: „Ако по-нататък преносът
стане враждебен или прекален и именно поради това изисква
изтласкване, споменът отстъпва веднага пред отиграването.“5
Именно в такива случаи е възможно интервенцията на психо
'Fenichel, О. Pmblemes de technique psychanatytique. Paris, PUF, 1936, p. 91, 113.
2Freud, S. R em em oration, repetition et elaboration. - In: L a Technique
psychanatytique, p. 114.
•’Ferenczi, S. Prolongement de la technique active. - In: Oeuvres completes, t. Ill,
1974, p. 117-119.
4Mannoni, O .L ’A rc, специален брой, посветен на Д. В. Уиникът.
5Freud, S. Op. cit., р. 110. Курсивът е на автора.
Гл. 2 П си х оан ал и т и ч н ат а т ех н и ка под въпрос 69
аналитика да се окаже недостатъчна и тогава да му е необхо

димо да смени техниката, като се върне например на тази очи
в очи. Случва се също преноси от такъв тип да направят не
възможно да се започне психоанализа. Именно в този случай
особено се препоръчва психодрама, докато при първия техни
ката й може да послужи за теоретичен модел на психоналитика,
загубил почва под краката си. В статия, озаглавена Анализа на
деца с възрастни ‘, ф еренци разказва за един такъв случай, кой
то го принуждава да измисли техниката на индивидуалната
психодрама.
Пациент в разцвета на възрастта си, след като преодоля
ва силни съпротиви, като например остра подозрителност, ре
шава да възстанови събития от ранното си детство. Вече знам
в резултат от аналитичното изясняване на миналото му, че в
отново преживените сцени той ме отъждествява с дядо си.
Изведнъж по средата на разказа си той прокарва ръка около
врата ми и ми пошепва на ухото: „Знаеш ли, дядо, страхувам
се, че ще имам внуче...“ Тогава, струва ми се, ми дойде щаст
ливата идея да не казвам отначало нищо за преноса или за
нещо от този род, а да отвърна на въпроса му с въпрос, със
същия шепнещ глас: „Да, защо мислиш така?“
ф еренци заключава: „Виждате, че се оставих да бъда въ
влечен в „игра"; след което се пита, както и ние тук: „По този
начин бе ли осъществена наистина психоаналит ичнат а
задача!“1 Отговаряйки отрицателно, той добавя: „Сигурно
Фройд има право, когато ни учи, че психоанализата постига
победа, когато успява да замести действането с припомнянето;
но мисля, че е полезно да се предизвика важен задействан
материал, който след това може да се превърне в припомняне. “
И добавя следния пълен с хумор афоризъм: „Яи/сой не може да
обеси крадец, преди да го е хванал.“*7.*
Много пациенти4, въвлечени в психоаналитична връзка,
която приемат с половин уста, не са подходящи за този тип
'Забележителна лекция, произнесена по случай 75-ата годишнина на
проф. Фройд пред Виенската психоаналитична асоциация на 6 май 1931 г. -
In: Psychanafyse IV, Oeuvres completes, p. 101.
2Ibid., p. 102-103. Курсивът е на автора.
Hbid. Курсивът е на автора.
4Най-вече деца.
лечение. Повечето от тях биха имали полза - и най често става

така - от връзка очи в очи или дори от индивидуална психо-
драма, включваща или не психотерапия1. Но в случаи, когато
психоаналитична връзка е започнала, това, което следва да се
очаква от психоаналитика, когато настъпва преминаването
към действието, е той да не отговаря огледално, а да тълкува,
да се намесва и да вербализира. Практикуването на психодра-
мата ще улесни много това умение: в такъв смисъл съм казвал,
че психодрамата би могла да бъде полезна за психоаналитика
и позволява именно да не се смесва едното с другото. Впрочем
както ще видим, психодрамата не само че не е действие, но и
се състои единствено от вербализиране. Индивидуалната пси-
ходрама предполага от страна на психоаналитика същата
активност, каквато той развива и по време на аналитичното
лечение. Под активност разбирам това, което Фройд нарича
дейността на психоаналитика, която той противопоставя на
анализирания*2. Ако все пак дейността на психоаналитика е не
обходима както при психодрамата, така и при психоанализата,
то тази на пациента не е еднаква при двата метода. При пси
ходрамата пациентът в действителност не асоциира stricto sensu,
в противен случай не виж дам защ о да не се подлож и на
психоанализа, метод, който намирам за най-добър от всички
форми на психотерапия. Разбира се, той асоциира по време на
сцените и неговите асоциации са обикновено в повечето слу
чаи подхванати от котерапевтите; но подобни асоциации „в
играта“ не са истински. Те приличат на асоциациите, които
Фройд получавал под хипноза, и имат стойност само ако са
признати от Аза. Тяхната истинност е само частична, тъй ка
то не държи сметка за защ итите3, които биха попречили на
тяхното осъзнаване извън играта4. Разбира се, някои асоциации
при психоанализата се представят като такива и утвърждава
нето им чрез мълчанието на психоаналитика може да има теж
ки последици: ето защ о те им ат нужда от действието на
психоаналитика, т. е. психоаналитикът да говори - по-ната
'Един от плюсовете на индивидуалната психоаналитична психодрама е, че
може да се практикува с или успоредно с анализа или психотерапия.
Constructions dans I ’analysert (1937). - In: La techniquepsychanalytique, p. 271.
3Срв. Freud, A. Le Moi et les mecanismes de defense. Paris, PUF, 1949.
4Или при събуждането от хипнозата.
тък ще се върнем върху това. Това е и с което този тип анали

за се приближава до това, което правим в психодрамата. Ако
всички пациенти по врем е на аналитичното лечение бяха
идеални, нямаше да има нужда от психодрама. Истинската пси
хоанализа предполага истинско асоцииране на идеи, асоциира
не, което търси, без да се задълбочава, лута се, опитва без точ
на цел, преминава от една идея към друга, рискувайки да загу
би смисъла, накратко асоцииране, което позволява на психо
аналитика да чува, без неговото мълчание да се преживява
като фрустрация, а напротив, като отговор. При този тип
дискурс тълкуването се прави от самия пациент; то съответс
тва отчасти на това, което би направил котерапевтът по време
па играта. Всъщност когато пациентът изказва дадено твърде
ние, в същия миг задната мисъл, която идва на ум на всеки
събеседник (включително и на котерапевта в психодрамата),
достига до съзнанието му и той обикновено я формулира в
мига, в който психоаналитикът си помисля същото. С една
дума, истинската асоциативна реч се връща към себе си, без
да се затваря в това завръщане. Разбира се, тя не би била въз
можна без присъствието на психоаналитика (и дори би пре
къснала при липса на тълкуване от страна на последния). При
всеки случай това присъствие-отсъствие в резултат на м ъл
чанието й позволява да покаже несъзнаваните й измерения.
11о тя все пак не е от порядъка на систематичното общуване.
11ри анализата дейността на анализирания трябва да бъде по-
голима от тази на психоаналитика, който се установява в иде
ален план, докато всички ние знаем, че този идеал не същест
вува и дори трябва да остане на всяка цена недостижим като
образ в огледало1. Разбираме, че „дейността“ на психоанали-
тика (смесвам, разбира, се водещия играта и котерапевтите)
ini време на психодрама допълва това, което би могло да е
непълно2 в асоциациите на пациента в играта, и че това до-
иълнение няма никакво основание да съществува, ако сме на
психоанализа и ако пациентът е способен да асоциира. Разбира
1 C, индивидуалната психодрама не е психоанализа, а само на
'('рв. Freud, S. Conseils aux medecins... - In: La techniquepsychanalytique, p. 69:

„Лекарят трябва [...] подобно на огледало, единствено да отразява това, ко
ето му се показва.“
'Или „въображаемо“.
чало или неин психотерапевтичен вариант; и обратно, колко

психоанализи са наистина асоцииране на идеи в смисъла, в
който го определихме отново заедно с Фройд?
К ак психодрамата анализира психоанализата

Следващите редове показват как индивидуалната психод-
рама може да анализира, т. е. да се превърне в анализатор 1 на
психоанализата, с което става възмож но да се опонира на за
щитниците на чистото лечение*2, че последното не се вписва
винаги в аналитичния дискурс. Д а се върнем на идеалния
психоаналитик, т. е. на аналитика-огледало, за който говори
Фройд. В известен смисъл може да се твърди, че този анали
тик не говори в смисъл, че от момента, в който заговорим, се
прокрадва собственият ни субективизъм. О т този момент на
татък психоаналитикът не се задоволява да препрати пациен
та към собствената му реч. Според мене този ф антазъм на
психоаналитика огледало е в основата на един друг фантазъм:
безкрайната анализа. Ако целта на анализата е анализа на
преноса, в какво би могла тя да намери опора, ако психоана
литикът остава безмълвен? Мисля си, че ако истинският пре
нос е резултат от тълкуването на психоаналитика, той би
могъл за сметка на това да се преодолее единствено от анали
зата на контрапреноса, а тя е възмож на само ако аналитикът
проговори. Анализата на преноса може да се осъществи само
в рамките на аналитичното лечение-модел; но в случаите, в
които тези рамки са поставени на изпитание, експлицитно (лег
налото положение например) или имплицитно (невъзможност
та да се асоциира наистина), психодрамата (за тези, които я
практикуват) показва какво трябва да прави аналитикът (това
е действието), какво трябва да каже или евентуално да про
дължи диалога очи в очи. Последният3 именно възстановява в
реалността междуличностния диалог, който позволява на па
циента да се облегне4 както на словата, така и на мимиките и
афектите на събеседника. Техниката очи в очи възстановява
’„В смисъла, който му дават“ Гатари и привържениците на институционал
ната психотерапия.
2Идеално в смисъл на дидактично.
3По-нататък ще се върнем на това.
4В смисъла, който влага 3. Фройд.
Гл. 2 П си хоан али т и чн ат а т ех н и к а под въпрос 73
това, което изведнъж или отначало липсва при психоанали

тичната ситуация, а именно, истинската асоциативна реч, ко
ято асоциира - тук е м ястото да го каж ем - амбивалентни
послания, без да проектира прекалено върху психоаналитика.
Следователно този диалог очи в очи изпълнява същата функ
ция, каквато и играта на котерапевтите в психодрамата.
Необходимостта за психоаналитика да се приспособи към
типа реч на своя пациент не е нещо ново. Още през 1910 г.
Фройд казва: „Техниката трябва да претърпи някои промени
според естеството на болестта и преобладаващите симптоми
па пациента. Започнахме с това да лекуваме конверзионната
хистерия; при тревожната хистерия (фобия) сме принудени да
променим донякъде метода си. Всъщност този тип пациенти
са неспособни да ни доставят всичкия материал, от който има
ме нужда, за да излекуваме тяхната фобия, докато те се чувст
ват защитени от нейното запазване. Естествено невъзможно
е да ги накараме да се откаж ат от самото начало на лечението
от техните защитни мерки, нито да ги принуждаваме да рабо
тят под знака на тревож ността. Трябва най-напред да им
помогнем1, тълкувайки тяхното несъзнавано, докато те ста
нат способни да се откаж ат от защитата, която им предлага
тяхната фобия [...]. П ри лечението на натрапливата невроза са
необходими други технически промени, но те не са достатъч
но уточнени, за да говоря за тях.“2 Тази приспособимост е в
противоречие с всички норми, които определят техниката. На
какво се опира Фройд, за да я пропагандира? Мисля, че върху
хипнозата. За него3 хипнозата е, струва ми се, това, което е за
нас исиходраматичната техника. Защото така, както хипноза
та за Фройд, психодрамата ни позволява да си представим до
къде бихме могли да стигнем, поставяйки в скоби (временно)
преноса и съпротивите във всички структури, които не са адек
ватни на аналитичната техника (както ни приканва Фройд). В
действителност от момента, когато Еми фон Н. заповядва на
Фройд да мълчи и той се „съгласява“4, благодарение на хисте-
рията се ражда психоанализата. И наистина хистеричната реч
'Курсивът е на автора.
2Freud, S. Perspectives d ’avenir de la therapeutique analytique. - In: La Technique
'Freud, S. Rememoration, repetition et elaboration, p. 106.
'Freud, S., J. Breuer. Etudes sur I’hysterie,p. 48
на куш етката често създава впечатление у психоаналитика

(разбира се, погрешно), че той само асистира на пациента.
Страдащ ият от натрапливи мисли пациент, обратно (и ще се
спра само на тези два примера), асоциира много трудно, или
мълчи, или „разказва“ и при такъв случай ференци съветва
още през 1918 г. той да бъде прекъсван1. Такъв един „съвет“
от страна на ференци поставя много въпроси, тъй като да се
изостави в този случай „желанието на аналитика“, може да
съответства на преминаване към действие, което няма да удов
летвори такива като нас, които мислят, че техниката трябва
да се приспособява към пациента, а не обратното. Бихме м ог
ли дори да се запитаме дали фактът, че „разказваме“, вместо
да асоциираме, няма стойност на „acting“, който да предизви
ка у психоаналитика преминаване към действие така, както
показва*2 Лакан. При всеки случай такова поведение от страна
на пациента кара психоаналитика ако не да тълкува, то поне
да се намесва, защото става дума за съпротива, която несъзна
телно му поставя въпроси. Интервенцията, впримчена в м а
сивен пренос, рискува да не бъде разбрана. В такъв смисъл
говорим за ползата от психодрамата, която осъществява в дейс
твителност това, което Фройд нарича действието на психо
аналитика, действие, което е предизвикано именно от трудни
те случаи.
Психодрама или „конструкцията“ в действие

Ръководенето на психодрам ата, а именно изборът на
сцената, която пациентът3 ще изиграе, намесата по време на
играта на котерапевти с определена цел и накрая прекъсване
то са все действия, които са ме карали да мисля за това, което
Фройд нарича конструкции в анализата 4. Ако пациентът от
'Ferenczi, S. La technique psychanalytique. - In: Oeuvres completes, t. II, 1970,
p. 327.
2Преминаването към действие от страна на психоаналитика предизвиква act
ing у анализирания: Reponse аи commentaire de Jean Hyppolite sur la Vemeinung
de Freud. - In: Edits, p. 393. Ние прибавяме: и обратно.
■
’Било че пациентът изрежда в началото на сесията няколко неприемливи
неща, било че се налага да се избере част от много дълга история или най-
накрая, че трябва да се измисли или да се премине отвъд сцена, която
всъщност е проява на съпротива.
41937, L a Technique psychanalytique, р. 269.
своя страна, пише Фройд, трябва да успее да „си припомни

нещо, което е преживял и изтласкал“, по-специално от време
то на младите си години това, което трябва да извърши психо
аналитикът, е въз основа на следи, които не са могли да бъдат
забравени (да отгатне) или по-точно (да изгради) забравеното.
Това действие трябва да се възобновява постоянно, защ ото то
маркира свободното асоцииране на пациента и се свързва сле
дователно по диалектичен начин с асоциацията, за да се пре
бори с изтласкването. Успехът на тази борба зависи от това,
да не се тръгне по погрешен път; затова и Фройд поставя въ
проса за проверката (в буквалния смисъл на думата) на въп
росната конструкция и за истинността на отговора, т. е. на
словото на пациента. „Да“-то, пише той, е толкова неясно, кол-
кото и „не“-то, ето защо е необходимо да се търсят косвените
елементи 1на потвърждението, на които напълно можем да се
доверим. Те са три на брой:
1. или пациентът отговаря: „Никога не бих си помислил
това (или за това)“;
2. или интегрира конструкцията в асоциативния поток, кой
то следва;
3. или реагира чрез очевидно засилване на симптомите и
на общото си състояние (т. е. чрез „негативна терапевтична
реакция“).
Фройд открива много бързо тази неотделима от отговора
на анализирания конструкция; това е чисто и просто тълкува
нето, акт, принадлежащ изцяло на психоаналитика*2. Но всъщ
ност това е една от двете форми на тълкуването. Става въ
прос за първата врата, която води към „изолиран елемент от
материала, несъзнавана идея, неосъществено действие и т. н.“
Втората, тази, която заслужава името конструкция, се състои
в това, да се представи на анализирания „забравен период от
предишната му „история“ например с думите: „До еди-коя си
възраст вие сте се смятали за единствения и абсолютен прите
жател на ваш ата майка; в този момент се появило второ дете
и това много ви е разочаровало. Вашата майка ви е изостави
ла за известно време и дори и след това вече не се е посвеща
2Stoloff, J. -Cl. L ’Interpretation. Paris, Bayard, 1993.
вала единствено и само на вас. Вие сте започнали да изпитва

те към нея двойнствени чувства, вашият баща е придобил дру
го значение за „вас“ и т. н. Цитирах това изречение in extenso,
защ ото както всеки знае, днешните психоаналитици поради
най-различни причини много биха се поколебали да правят
тълкувания в този стил. Несъмнено първата от тях е нежела
нието на сегашните психоаналитици да обясняват, втората е,
че изкушените им клиенти не понасят вече причинно-следст
вени обяснения от този род1. Но съществува и един много по-
осезателен аргумент срещу този род обяснение-тълкуване-
конструкция, а именно: пациентът или по-точно самата реч
на анализирания, след като е минала покрай мълчаливия пси
хоаналитик, се завръща буквално разстроена при него. Тази
формулировка е въведена до голяма степен, за да не каж а из
цяло, от Лакан, от когото са и няколкото афоризма, които при
помням тук: „Тълкуването е всъщност това, което конститу
ира несъзнаваното (обратната страна), като го „актуализира“
като опакото на съзнаваната реч (лицевата страна)*2. И все пак
какво е тълкуването? Самото прекъсване на казаното може
да породи променяне на дадена структура, (това е) определение
то, което би следвало да се даде на тълкуването, и по-общо на
психоаналитичния акт в пространството на лечението“3. Далеч
съм от мисълта да окарикатурявам тази концепция за интер
претирането. Напротив, смятам, че това е идеалът за лечени
ето и неговото приключване, т. е. това, което позволява на
пациента да се лиши от психоаналитика. Бих дори определил
този идеал като хистеричен в истинския смисъл на думата. Но
нека да се върнем на психодрамата: тук същ о едно такова
тълкуване, подпомогнато от скандирането, действа в момен
та на спирането на сцената, или в края на сесията, и да се при
бавят в този момент - подчертавам в този момент - обяснения,
би имало, като всяка положителна формулировка, ефект на
отричане, т. е. на анулиране на това, което сцената току-що е
'И третата най-накрая е, че същите тези клиенти, та дори и широката
публика, са възприели вече до голяма степен фройдистките тълкувания и
пациентът пръв прави тези връзки, акт, който доскоро беше привилегия на
психоаналитика.
2Dor, J. Introduction a la lecture de Lacan. Paris, Denoel, 1922, t. II, p. 194.
4bid„ p. 188.
донесла като живо слово. Съществува момент за тълкуване го,

т.е. момент за всеки тип тълкуване, ф ак тъ т, че е необходимо
да отбележим, да скандираме момента, в който психодрамата
постига своя ефект на катарзис и че е възможно да го напра
вим точно в този момент, се дължи именно на това, че преди
него са били направени всички обяснения, всички конструкции,
с една дума, всички тълкувания от този тип и че те дори са
позволили на афекта да се освободи.
Индивидуалната психодрама
между психоанализата и техниката
Това, че психодрамата не противоречи нито на теорията,
нито на психоаналитичната техника, се дължи в известна сте
пен на езикова злоупотреба. Защото stricto sensu, психоанали
тичната техника - това е самата психоанализа, модел на ле
чение със своята всеизвестна р ам к а Практически щом се за
говори за техника в психоанализата, това - както видяхме -
означава, че спрямо тази техника съществува съпротива. Съ
противата може да бъде още по-силна и поради факта, че па
циентът се съпротивлява на самата рамка, с една дума, че пси
хоанализата не е психотерапията, която в момента е подходя
ща за него. За да имаме успешна психоанализа, е необходима
диадична връзка, не сливаща диадична връзка, която отхвър
ля третия (и дори рамката като трети), а диадична връзка, от
която отсъства какъвто и да е реален трети поради простата
причина, че е бил интроециран1, което означава, че в този слу
чай пациентите притежават изграден и относително осъзнат
Идеал за Аза. Един от признаците впрочем, че е дошъл м о
ментът психодрамата да приключи и да се започне евентуал
но анализа, е един нов срам да говориш за себе си пред всички,
какъвто, колкото и да е странно, не съществува преди. Този
срам показва внезапното осъзнаване на притежаването на Иде
ала за Аза, инстанция, която обединява едновременно идеята
'Съгласен съм с Jean-Marc Dupeu (Les fondements theoriques des indications
differentielles de la cure analytique et du psychodrame, доклад представен на 16
ноември 1994 г. пред ЕТАП, на улица Лиеж № 31,75009 Париж), когато той
говори за липса на интроекция у пациентите, които се лекуват с психодрама,
с тази разлика, че тази „липса“ понякога се премахва за няколко седмици,
след което те могат да започнат психоаналитично лечение.
за себе си, която съди (свръхаз) и образа за себе си (идеалният

аз), който давам е на другите. И обратн о, психодрам а се
препоръчва тогава, когато субектът се уединява във Въобра
жаемото, т. е. когато проецира нагони, конфликти, идеал върху
другите, като по този начин се защ итава от прекалено голяма
тревожност. Разбира се, самата идея за преноса изглежда неле
па за такива пациенти поради факта, че преносите, които те
правят, са толкова по-несъзнавани, колкото са по-силни, и
обратно. Тук, разбира се, може да се говори за нарцисизъм (цар
ство на Въображаемото), а всеизвестно е, че под привидното
безразличие на техния понякога досаден нарцисизъм се крие
прекалено масивен, за да може да бъде признат, пренос. Пси-
ходрамата позволява на такива субекти да се освободят от сво
ите проекции, ако не без разцепване, то поне, избягвайки тре
вожността (или забравеното, за което знаем, без да знаем, че
забравяме това, което се е случило при дадена сцена). Така в
един субект от този род успяхме да открием интензивен пренос,
който не би могъл да се нарече другояче освен потенциален
пренос.
Индивидуална психодрама
и разкриване на потенциален пренос: Кристиан
Случаят на Кристиан е изключително интересен от глед
на точка на сравнението психодрама - психоанализа. Кристи
ан е станал жертва на изнасилване, което го е травматизирало.
Не е ясно обаче в какво се състои травмата: той „съобщава“
на родителите си една седмица по-късно. Те правят скандал и
подават жалба. Съдията не може да разбере точно дали Крис
тиан се е съгласил или не, до такава степен разказът му е ко
леблив и амбивалентен. Кристиан приема да се подложи на
психодрама, която продължава няколко сесии. Тези сесии са
толкова интензивни, че Кристиан е слисан: изглежда че сло
вата, които изрича са по-бързи от мисълта му. Но това м о
ментно „слисване“ отстъпва постепенно място на истинската
преработка. След изнасилването Кристиан е бил жертва и на
други нападения - той разказва как е бил проследен на някол
ко пъти. Сега вече той осъзнава собственото си участие и ни
казва: „Сега, когато ме гледат, вече не се обръщам.“
Гл. 2 П си хоан али т и ч н а т а т ех н и ка п од въпрос 79
Ето как протекоха няколкото сесии, които направиха въз

можно разкритието на огромен потенциален пренос, който
Кристиан осъзна, преди да се появят съпротивите.
Първа сесия. Той иска да изиграе изнасилването: „В плув
ния басейн един господин ме напада и опира нож в гърлото
ми“ (всъщност ние ще научим,че ножът е джобно ножче). Той
играе ролята си и се озовава в кабината с котерапевта, който
играе ролята на господина. Кристиан се съпротивлява твърде
вяло на съблазняването. Въвеждам в сцената треньорка, ко
ято да ги изненада. От този момент нататък Кристиан се дър
жи озадачаващо: не само че приема да сподели кабината така,
както му предлага нападателят, но дори се опитва да му наме
ри извинение. Когато треньорката му припомня, че е забране
но да ползват заедно една кабина, той отговаря: „Аз го знаех,
но той не.“
Втора сесия. Темата е същата. Той се съпротивлява вяло.
Казвам, дублирайки го: „За удоволствие ли го правите или от
любов? Аз искам някого, който да ме обича.“ Той се разсмива
и излиза от играта. Очарован е от сцената и казва след играта:
„Психодрамата ще ми бъде много полезна; това е средство за
защита и (...), тъй като съм много наивна (sic!).“
Трета сесия. Той говори отново за последната сесия: „Това,
което направихте зад гърба ми, бе гениално, още повече че
нямах никакви идеи и беше за първи път.“ На въпроса ми,
дали казаното от мене отговаряше на това, което той мислеше,
отговаря: „Ако имах някакви идеи, щях да мисля точно това.“
Разказва всичко на родителите си, които намират, че всичко
с много добре. Избираме да изиграем такава сцена.
Първа сцена: разказва сцената на родителите си. Всичко
преминава семейно. Карам „господина, който обича много тех
ния син и иска разрешението им да го вземе със себе си през
ваканцията“, да им телефонира. Котерапевтите играят роля
на перверзни родители, които ще приемат всичко срещу пари.
В този момент Кристиан, който служи за посредник между
господина и родителите, им казва, че „господинът обещава
голям чек“, докато всъщност той не е казал нищо конкретно
и когато предлага пет хиляди франка, момчето му отговаря:
„Сумата е твърде малка.“ Момчето играе спонтанно, но на
мира все пак, че родителите от сцената малко са прекалили.
Решавам тогава да го накарам да играе в същата сцена ролята
на баща си. В тази роля той защитава Кристиан от „майка“ си.
Четвърта сесия: той решава да играе моята роля, когато

приемам родителите му. Котерапевтът, който изпълнява не
говата роля, играе един Кристиан, „готов да прави всичко, ко
ето иска г-н Дьоларош“. След това колегите-родители набля
гат върху привързаността на Кристиан към Дьоларош, на ко
ето Дьоларош-Кристиан отговаря едно след друго „Нищо не
мога да направя! - Да, той е много привързан към мене. -
Нищо не мога да направя. - Всички ученици са такива!“ Включ
вам в играта детски съдия, който твърди, че родителите са
направили оплакване срещу Дьоларош за развращаване на
малолетен. Дьоларош-Кристиан се оправдава, като обвин ява
К р и ст и а н : „Не е моя вината, той казва, че иска да живее с
мене, аз съм напълно против. Всичко и зм и сл и той. Всичко
започна с психодрамата /sic/, тя го обърка напълно. Преди не
беше такъв. - Преди не беше такъв, психодрамата го промени
напълно. Нищо не мога да направя. - Н а и ст и н а не е м о я
винат а, че се влю би в м ене, не м о г а нищ о да направя. - Не е
моя грешката, той ме преследва, това е наистина много
досадно.“
В такива изключителни сцени се вижда как в субекта, ко
гато е поканен да влезе в кожата на Другия, заговаря този Друг.
Играейки м оята роля, Кристиан описва масивен пренос, сре
щу който се защитава със същата сила, с която се стреми към
него. Но можем ли да говорим в този случай за пренос в пси
хоаналитичен смисъл? Можем да го сравним с откъса на ле
чение, представен в тази глава, като това ни позволява да про
тивопоставим двете техники.
В психоанализата преминаванията към действие, придру
жени от разцепване, се появиха след няколко години като ре
зултат от масивен пренос, но късен резултат, доколкото неза
бавният пренос, колкото и да бе очевиден, не попречи на ана
литичния процес да протече нормално. Те чудесно илюстри
рат тезата на Фройд за преноса като съпротива.
В психодрамата, напротив, преносът в началото е също
толкова масивен и толкова несъзнаван, но появата му не е
резултат от съпротиви. Тъкмо обратното, техниката позво
лява да се заобиколят съпротивите с корелат прекъсването
на лечението, което може да се асимилира с отрицателна те
рапевтична реакция, каквато се среща при психоанализата. И
най-накрая психодрамата показва най-вече предварителното
образуване на „вече тук“ присъстващия пренос1. Това прекъс

ване потвърждаваше обосноваността на интерпретацията кон
струкция в играта, обоснованост, затвърдена от играта на
пациента, т. е. от неговите „свободни“*
2*4асоциации. Можем да
добавим, че разкриването на този тип пренос позволява да се
разбере защо във втория случай психоанализата не бе възмож
на, поне не веднага. Д а отидем малко по-далеч с тези два
примера, чиято противоположност е само привидна. В Бъде
щи перспективи на психоаналитичната терапия3 Фройд раз
деля анализата на две части: 1. „Лекарят се посвещава на де-
дуктивна работа и съобщава на пациента дедукцията, до която
е стигнал. 2. От друга страна, пациентът преработва казаното
му от лекаря.“ Веднага след това Фройд добавя, че действат
два механизма: 1. Интелектуалната помощ, която ще улесни
работата на съпротивите и 2. един друг, м ного по-мощ ен
механизъм, преноса. Не е трудно да свържем интелектуална
та помощ с дедуктивната работа и преработката с преноса.
Тази двоичност всъщност съвпада с друга, с която се срещаме
също у Фройд, а именно на хипнозата и на психоанализата.
Целта на конструкцията е да се възвърне споменът чрез пре
махване на изтласкването, а тази цел, трябва да признаем, бе
по-лесно достижима с помощ та на хипнозата. „Досега не е от
крит заместник на хипнозата“, съжалява Фройд в Анализа с
край и анализа без край*. За него хипнозата си остава идеал,
щях да кажа модел. Н акратко, хипнозата му дава смелост да
търси по посока на желанието на пациента, защ ото всъщност
премахването на съпротивите, което става възможно благо
дарение на тази техника, попада в целта. П ри анализата,
напротив, щом се появи съпротива, тя завладява подлежащия
пренос, за да избегне премахването на изтласкването. Такава
особена съпротива се проявява чрез външни и вътрешни дейст
'Този пренос ще дойде евентуално в помощ на съпротивата по-късно по вре

ме на анализата.
2Поставям „свободни“ в кавички, тъй като те са напълно индуцирани имен
но от интерпретацията - конструкция, дело на котерапевтите и на водещия
играта.
-La Technique psychanalytique, р. 23.
4Freud, S. L'analyse avec fin et ianalyse sans fin. - In: Resultats, idees, problemes,
t. II, p. 231.
вия1, подкрепени от преноса. Психодрамата е близка до хип

нозата*2. Подобно на нея тя помага да се възстанови забраве
ния спомен3 и абреакцията. Както и хипнозата, тя премахва
съпротивите. Всъщност Фройд от самото начало установява
този парадокс: от една страна, дедукцията и интелектуалната
помощ на умерения пренос водят до истината, която лекува
(т. е. хипнозата и психодрамата), от друга, съпротивата, труд
ната преработка, страстта на преноса са на пътя на сугестията
и психоанализата. Какво би могло да се заяви по отношение
на посоката на лечението. Ако се позовем на това, което бе
казано, можем да твърдим, че психоаналитикът има винаги за
пътеводител известна представа за пътя, който може да из
върви пациентът му. Той съзнателно или несъзнателно черпи
тази представа, винаги близка до идеала, от собствената си
анализа, а в благоприятните случаи, когато тя е успяла да стиг
не достатъчно далеч, целта, която си поставя, подобно на фар
осветява пътя му, така че да не се загуби. Струва ми се, че
това, което съвременният психоаналитик намира в собствена
та си анализа, Фройд го е черпил от хипнозата. Психодрамата
позволява, и в това е нейното значение за обучението, да се
открие целта. Психоаналитиците, тези които вече са станали
такива, тези, които ще станат, и тези, които винаги са били,
могат да намерят в психодрамата етиката на психоанализата.
За да разберем, защо някои пациенти обитават думите си,
съзнават, че словото им ги разкрива, и м огат да се подложат
на анализа, докато други не виж дат нищо сериозно в тази
техника, защ ото нямат никаква вяра в собственото си слово,
но пък за сметка на това психодрамата може да им бъде от
полза, ще се върнем на генезиса на словото у Фройд. Той за
почва с акта и продължава с инхибирането, тъй като от инхи-
бирането на първичния акт се ражда словото като акт.
'Freud, S. Constructions dans Vanalyse. - In: Resultats, idees, problemes, t. II..

2A не на сугестията
-’Дадена сцена може да премахне изтласкването, което скрива например
предишната сцена.
ГЛАВА 3
ПРЕДВАРИТЕЛНИ УСЛОВИЯ
ЗА ПЪЛНО СЛОВО
Ще потърся у Фройд, за когото актът е първичното, из

точниците на необходимите условия за достигането до това,
което в анализата наричаме свободно асоцииране. Инхибиране-
то на това действие от предсъзнателното ще създаде условия
за появата на истинското слово, което Л акан нарича пълно
слово в противовес на празното слово.
А ктът
Акт (слово), пренос

Проблематиката на акта в психоанализата се проявява на
основата на отношенията й със словото. Основано на прави
лото за инхибиране както на психоаналитика, така и на ана
лизирания*1, интерпретирането олицетворява най-добре психо
аналитичния акт. Но този словесен закон е заплашен и от две
те страни. Анализираният може да „избере“ действието, вместо
да си „спомни“, ни казва Фройд2, докато Лакан ни показа, че
преминаването на психоаналитика към действие води след се
бе си това, което наричаме, acting out у анализирания3. Ако
прибавим, че преминаването на психоаналитика към дей-ст-
вие може да се изрази дори само чрез м ълчанието му, ще
разберем, че в мига, в който бъдат противопоставени, словото
'Срв. дискусията между Фройд и ференци на конгреса в Будапеща (1918).

Вж. Correspondan.ee Freud-Ferenczi. Paris, Calmann-Levy, 1992.
1Rememoration, repetition et elaboration (RRE). - In: La Technique psychanalytique,
p. 108.
’Отговор на коментара върху Vemeimmg на Фройд от Jean Hyppolite, Ecrits, р. 393.
и актът могат да бъдат смесени в психоанализата. П ричината

е, че мълчанието може да възпроизведе против волята на пси
хоаналитика травмираща инфантилна ситуация1. Въздържане
то на психоаналитика от действие, т. е. в случая липсата на
слово, се превръща в еквивалент на преминаване към дейст
вие и може да индуцира, в качеството си на такова, катастро
фално действие от страна на пациента. Без да наблягаме осо
бено на този пример, ние можем лесно да си представим, че
ако аналитикът е така парализиран от своя пациент, това озна
чава, че без да си дава наистина сметка, той е предмет на бук
вално неизразимо желание. Геният на Фройд е в това, че свър
зва12 с преноса така описаното поведение на пациента, поведе
ние, което само тълкуването на аналитика може да спре, в
противен случай би се получил затворен кръг, чието начало
току-що ви показах.
„Припомняне, повторение, преработка“

Някои пациенти не реагират както при хипнозата3, започ
ва Фройд, т. е. вместо да си спомнят, те изразяват чрез дей
ствие това, което са забравили и изтласкали. Болният повта
ря, без да знае, това действие преди всичко в своето поведение
спрямо аналитика. След което Фройд много бързо асимилира
пренос = съпротива = повторение = действие в изненадващо
равенство, което Лакан заимства под следната форма: „Прено
сът е израз на несъзнаваното като повторение.“4 За него бол
ният повтаря „всичко, което води началото си от изтласкано
то и от което е пропита цялата му личност [...] Той повтаря
също всичките си симптоми5, така че в боравенето с преноса
откриваме основното средство, с което се прекъсва автома
1Confusion de langue entre les adultes e f l ’enfant. - In: Ferenczi, S. Psychanalyse,

Oeuvres completes, t. IV, p. 128.
2Rememoration, repetition et elaboration.
’Ето точното изречение: „Има случаи, които, лекувани с новата техника
(психоанализата), се държат известно време като тези, за които се при
бягваше към техниката на хипноза... Други от самото начало имат различно
поведение [...] При тях пациентът няма никакъв спомен за това, което е
забравил и изтласкал, и го изразява единствено чрез действия“ (Ibid., р. 108).
4Жак Лакан, семинар върху аналитичното действие, 1967-1968, неиздаден.
5Ibid., р. 110.
4
Гл. 3 П редварит елни у с л о в и я з а пълно слово 85
тизм ът на повторение, за да се превърне той в основание за

пациента да си спомни“ 1.
Но какво е всъщност това „боравене“ с преноса, което, да
не забравяме, може да придобие такава сила, че пациентът да
пожелае да приведе в действие страстите си, без да се съобра
зява с реалната ситуация“?*2: „Техниката, която лекарят тряб
ва да избере в такъв случай - отново се връща на този въпрос
две години по-късно Фройд, - лесно може да се обоснове. Целта
й е да извика отново спомена по стария начин или да предиз
вика психично възпроизвеждане. Той преследва тази цел дори
когато си дава сметка, че новата техника не позволява тя да
бъде постигната .“3
Забелязваме в по-горните редове притеснението на Фройд:
той създава психоанализата, за да отиде по-далеч от хипноза
та и да възвърне на пациента свободата на действията му, и
сто че когато поканва пациента да преоткрие тяхната истина
в собствената си реч, той почти нарочно кривва по посока на
действието на преноса и вършейки това, не се интересува от
нищо. На всичкото отгоре психоанализата не успява дори да
постигне качеството на асоциациите по време на хипноза4*!Така
Фройд завършва с един горещ призив за преработка, Durch-
arbeitung\ преработка на съпротивите, уточнява той по-ната
тъ к6, преработка, която „разграничава аналитичното лечение
от всички други видове лечения чрез сугестия“. Това т. нар.
Durcharbeitung7, това постоянно връщане към казаното от са
мия теб, което е същ ността на анализата и което единствено
може да я доведе до нейната цел, т. е. до анализата на преноса...
'Ibid., рс. 113.

2La dynamique du transfert. - In: De la technique psychanalytique, p. 60.
’Freud, S.Rememoration, repetition etelaboration, p. 112. Курсивът е на автора
4Вж. по-горе (носталгията на Фройд по хипнозата).
’Термин, който някои превеждат като преработка или „интерпретативна
преработка“.
6Freud, S. Rememoration, repetition et elaboration, p. 115.
’Преработка, от която именно е лишена психодрамата.
„Am Anfang wardie Tat“1

Д а се върнем за малко на началото на психоанализата, за
да разберем смисъла на Акта, смисъл, който при Фройд нико
га не се променя. Преди това да се спрем още веднъж на
хипнозата с помощта на един м алък текст от 1912 г., озагла
вен Бележки върху несъзнаваното*2.
Фройд си задава всъщност въпрос относно това, което се
нарича „постхипнотична сугестия“, за да ни „покаже разлика
та между съзнателното и несъзнаваното“, но най-вече, според
мене, за да си даде сметка за качеството на съзнаване на на
шите действия, т. е. в крайна сметка за независимостта им по
отношение на всеки минал, сегашен, бъдещ или потенциален
пренос. Още през 1896 г. по повод на хистеричния пристъп той
пише на флийс: „Пристъпите на виене на свят, на ридания,
всичко това е за сметка на онзи друг незабравим праистори
чески персонаж, когото никой по-късно не може да достигне?“3
И така, в какво се състои постхипнотичната сугестия в
експеримента, осъществен от Бернхайм? „Субектът е дове
ден до състояние на хипноза и след това събуден. Д окато се
намира в състояние на хипноза, под влияние на лекаря той
получава заповед да изпълни дадено действие в определен
момент, след като се събуди, да каж ем, половин час по-късно.
Той се събужда, изглежда напълно съзнаващ действията си и
в нормалното си състояние; няма спомен за хипнотичното си
състояние, но в определения момент в съзнанието му възник
ва импулсът да изпълни заповедта и той го прави съзнателно,
но без да знае защо. В съзнанието му не изплава цялата заповед,
а само представата за действието, което трябва да извърши.
Всички останали идеи, свързани с тази представа, а именно
самата заповед, влиянието на лекаря, споменът за хипнотич-
‘„В началото бе действието“ - цитат от фауст на Гьоте, с който завършва
Тотем и табу. Totem et Tabou. Paris, Payot, Petite Bibliotheque, 1992.
2Metapsychologie. Paris, Gallimard, 1968, p. 175, да се прочете по-специално
предупреждението на преводачите относно произхода на този текст.
3Freud, S. 52-ро писмо до ф лийс. - In: Naissance de la psychanalyse. Paris, PUF,
1956, p. 153, цитирана от Ж. Седа в Le passage a I ’acten. - In: Clinique
mediteraneenne.
Гл. 3 П редварит елн и у с л о в и я за пълно слово 87
ното състояние, остават несъзнавани“1.

Фройд настоява: „Поради факта, че истинската подбуда
да се извърши действието е заповедта на лекаря, трудно мо
жем да приемем, че идеята за заповедта на лекаря не се е ак
тивирала също. И все пак самата идея не достига до съзнание
то, за разлика от нейния продукт, представата за действието;
идеята остава несъзнавана и в същото време се осъществява,
макар и да е несъзнавана.“2
Без ясно да го пише, Фройд не само изглежда изненадан
от мазохисткото послушание на пациента, но и най-вече от
факта, че последният иска да скрие от самия себе си ролята на
лекаря. Знаем, разбира се, че дори под хипноза пациентът не
изпълнява каквато и да е заповед и че неговият свръхаз е
нащрек. Но тук става дума за друго: пациентът приема като
своя „заповедта на лекаря“, като че ли е искал идеята да бъде
на самия него, и в същ ото време отхвърля непоносимата ми
съл за преноса. Въпреки всичко в основата на Акта е Големи
ят Друг.
Може би затова според Фройд актът е винаги пръв.
В Очерка... езикът на Фройд е език на фиктивна невроло
гия, тъй като, ако използваните неотдавна открити понятия3
(неврон, палиум, период, пробив, задържане и т. н. не са греш
ни, прилагането им в психичната област е научна фантастика.
Все пак тя помага на Фройд да формализира мисълта си и да
теоретизира функционирането на психиката.
Така Фройд открива три типа неврони, чиито функции се
различават в зависимост от императивите на функциониране
то на психиката. Още в Очерка... разбираме, че твърдението
„възприятие и памет се изключват“ според автора се корени в
биологичното. По същия начин тенденцията на невроните към
разтоварване - разтоварване, което се извърш ва чрез подвиж
ност - е основен принцип при инстинкта на смъртта4, докато
инстинктът за живот е от сферата на езика (и на символично
то). Така естествено се изгражда Азът, чиято главна роля ще
'Notes sur I’inconscient. - In: Metapsychologie, p. 178. Курсивът е на автора.
4bid., p. 179. Курсивът на последните две думи е нафройд.
’Неврон - думата е въведена от Валдайер през 1891 г., а реалията от С. Рамон
и Кахал през 1911 г.
4И Лакановото въображаемо.
бъде да инхибира разтоварването на невроните. Азът, или не

говите наченки, има за задача да докаже реалността на обекта,
който предотвратява изтощаването на кърмачето в „халюци-
наторно удовлетворение“. Наистина желанието предизвиква
у кърмачето халюциниране, докато при по-голямото дете ин-
весзира Аза, който инхибира разтоварването. Вътреш ното
възбуждане, това, от което не можем да се освободим и което
се превръща според Фройд в истинска натрапливост (глад, ди
шане, сексуалност), предизвиква в психичен план потребност
от разтоварване, натиск, който може да се промени с помощ
та на моториката: от този момент нататък съществуват два
пътя, пътят на емоционалния израз, „викът“, чието единстве
но преимущество е, че „привлича вниманието на околните и
създава взаимно разбиране“, което е рудиментарно. Вторият е
пътят на специфичното действие, което търси връзка с външ
ния свят. Между субекта и външния свят Азът проверява ре
алността на обекта:
Ако паметовият образ и възприятието не съвпадат, нали
це е мислене, т. е. произвеждане на двигателен образ (Фройд
дава като пример за мислене от такъв тип факта, че кърм аче
то може да намери желаната гръд, помръдвайки глава).
Удовлетворението, до което се достига чрез осъществя
ването на специфично действие, води до улеснена връзка меж
ду два образа - образа на желания обект и на новия рефлекс.
Ако на мястото на обекта, който трябва да донесе удовлетворе
ние, се появи враждебен обект, вместо двигателни неврони,
ще се активират неврони, отделящи секреция, предизвикващи
тревожност.
Актът на мисленето се придружава от „слаб т ок“ надви-
гателна инервация „и предшества езика, тъй като езикът или
по-точно словесните асоциации ще направят възможно свърз
ването с този акт на непознати преди това процеси. Наистина
езикът е носител както на познавателните, така и на перцеп-
тивните процеси, придавайки им реалност и правейки възмо
жен спомена за тях“.
В този текст, където намираме в зародиш цялата теория
на Фройд, йерархията е ясна: актът е пръв, следван от мисле
ното (т. е. задържането), а езикът е венецът на всичко. Следва
щите текстове само потвърждават тези твърдения.
Гл. 3 П редвари т елн и усл о в и я за пълно слово 89
ф орм улировка на двата принципа

за прот ичане на психичнит е събития (1911)1
Тази кратка статия е продължение на теорията за психич
ния апарат, развита в Тълкуване на сънищата. Ще я перифра
зирам с удоволствие. Разочарованието, противопоставено чрез
халюцинаторното удовлетворение на „властните опити на вът
решните потребности“, принуждава субекта да представя ре
алното състояние на външния свят, вместо да халюцинира.
Трябва да получим представа за реалното, макар и неприятно,
и да се откаж ем от приятното халюцинаторно въображаемо.
Принципът на реалността замества принципа на удоволствие
то, като последствията от това са няколко:
1. Съждението замества изтласкването* 2, за да се устано
ви дали определена представа е истинска или фалшива, преди
да я отхвърли, в случай че предизвиква неудоволствие.
2. Действието замества двигателното разтоварване. За
разлика от последното, действието трябва да доведе до адек
ватна промяна на реалността. За тази цел тя трябва да мине
през
3. м исловния процес, който инхибира д ви гател н о то
разтоварване34. Получава се следната схема:
възбуждане — ►(двигателно — (мислене) — ►действие

разтоварване) |
представа
4. Какво е мисленето ? В Метапсихологията 4 (1915) и по-
специално в статията, озаглавена Несъзнаваното, Фройд, раз
съждавайки на тази тема, започва да поставя разграничени
ето между предметната и словесната представа.
Има два вида мисъл, несъзнавана и съзнателна.
М исълта е несъзнавана, докато се опира на представите и
‘Freud, S. Resultats, idees, problemes, t. I , p. 135.
2Тема, която намираме също в статията върху отрицанието.
3Вж.по-нататък.
4Freud, S. Metapsychologie.
се занимава с „връзките между впечатленията, оставени от

обектите“1. Но както ще видим в следващата глава, тези връз
ки са непознаваеми без съзнателната мисъл, свързана с ин
вестиране. Това инвестиране, което позволява по-малко из
разходване и фрагментиране на количествата, е работа на
езика. Освен това повдигането на нивото на инвестиранията,
което прави възможно свързването с думите, позволява да се
понесе напрежението, предизвикано от отлагането на р аз
товарването, т. е. позволява (нормално) задържане на това раз
товарване. Чрез връзката си с езика мисленето задържа пре
минаването към действие. Но условие за това нормално за
държане е връзката с думата. Обратно, без тази връ зка дейст
вието ще задържи мисленето.
5. фантазмът не е подвластен на това задържане. Защо?
Защ ото сексуалността генетически е първа, докато думите се
появяват твърде късно, за да я обуздаят. И именно поради това,
че убягва от задържането, сексуалното е брутално подложено
на изтласкване. Тази разлика в отношението към мисленето
и фантазма се осъществява с помощ та на разцепването1 2. С ъз
даването на фантазмите започва с детските игри и продълж а
ва с м ечтаенето. Тази поява на играта показва р ол ята на
психодрамата, тъй като тя позволява, благодарение на връз
ката, която играта осъществява между акта и словото, да се
премахне патологичното задържане (на словото от акта) и да
се замести от нормалното задържане (на акта от словото).
6. Поради своя авто-еротичен характер сексуалните наго
ни остават извън принудата в резултат от фрустрацията от стра
на на реалността. За сметка на това сексуалната връзка е закаче
на за търсенето на обекта. Но поради своя произход (сексуална
та наслада няма нужда от думи, така както и от другия) у много
лица тя остава доминирана от принципа на удоволствието.
Тази фундаментална статия показва йерархията - която е
толкова символична, колкото и генетична - на изразите на
психиката според схващ ането на Ф ройд. Тази йерархия е
следната:
1Principes du cours des evenementspsychiques. - In: Resultats, idees, problemes, 1.1,

p. 138.
2Една от първите появи на това понятие (1911).
Гл. 3 П редварит елн и усл о в и я за пълно слово 9 1
А к т ---- ►М и с ъ л ---- ► Действие
Актът е пръв (моторното разтоварваме - първично при

детето, потенциално при възрастния).
Първоначално несъзнателното мислене (представите) ста
ва съзнателно (това, което ще се получи от предметната пред
става + словесната представа1) чрез връзката си с думите.
И най-накрая действието, което е актът, свързан с езика,
а както ще видим по-нататък, Действието логично може да се
замени от Словото.
Фройд разглежда моториката парадоксално. Действител
но, от една страна, организмът се стреми единствено да се раз
товарва и това разтоварване, характерно за принципа на удо
волствието, се сблъсква много бързо с външното препятствие,
веднага след като се е осъществило първичното удоволствие,
което завинаги е изпратило това разтоварване в долапа на из
губения рай. След което, за да се избегне неудоволствието, Азът
ще трябва да се произнесе, относно уместността на въпросно
то разтоварване. Оттук води началото си процесът на мислене,
както и задържането, тъй като задържането прави възможно
избягването на неудоволствието от неосъществената нова сре
ща с обекта. О т този момент нататък съществува опасност
процесът на задържане да надделее над действието и това е
неврозата.
Но в същото време, според Фройд, всичко става под зна
ка на акта. Самото мислене се превръща в двигателен образ,
който се опитва да намери своя път, изпращайки малки коли
чества двигателни инвестирания. От тази връзка с моторика-
та, чиито словесни представи са парадигмата, мисълта придо
бива своята действена сила, възможността да се скрие чрез
изтласкването или да се събуди благодарение на психоанали
тичния акт.
'Н l.'lnion.uicm.
Актът според Лакан

Смятам, че в този дух трябва да се чете и семинарът на
Лакан върху психоаналитичния акт \
Преди всичко, така както и Фройд, за да разграничи
окончателно действие и двигателна функция, Лакан отхвърля
рефлексната дъга и условния рефлекс на Павлов (който е тип
психомоторно поведение, осъществяващо се с участието на
мозъчната кора). По отношение на рефлексната дъга, казва
той, „може да се отбележи, че двигателната реакция, ако се
разглежда извън връзката с рефлексната дъга, не може да ни
послужи за модел на това, което наричаме действие, тъй като
двигателното, от момента, в който го включите в рефлексната
дъга, се проявява като пасивно следствие, като обикновена
реакция на стимул, реакция, която има чисто пасивен характер“
(според него действието съдържа в сърцевината си понятието
акт).
Що се отнася до условния рефлекс, „той, разбира се, в
никакъв случай не доказва, че кучето мисли, когато при звука
на тромпета започва да отделя стомашен секрет“. Ако има
смисъл, той вклю чва намерението на Павлов, което Лакан
определя като измама, поради това че „звукът от тромпета не
представлява друго освен научния субект, т. е. Павлов. За кого
го представлява той? За означаващо, в смисъл че този знак на
отделянето на стомашен сок е всъщност измама.“ В крайна
сметка, ни казва Лакан, Павлов получава своето послание в
преобърната форма: реакцията на животното е закачена за
звука от тромпета. Това, което според Лакан показва опитът
на Павлов, е, че не съществува действие, имащо значение за
означаващите, което да не предполага присъствието на субекта.
„Този субект, чието съществуване е доказано, или по-точно,
дем онстрирането на неговото същ ествуване не е дело на
кучето, а [...] на самия Павлов, който надува тромпета.“
Според Лакан актът се определя от три понятия. О т една
страна, актът е винаги свързан с начало, на второ място, той
не е без последствие (приравнявайки словото на семинара с
‘Неиздаден семинар, четен през 1967/1968 г.

Гл. МП редварит елни у с л о в и я за пълно слово 95
лагане на теорията в клиниката ограничава перспективите,

които разкриват пред нас безразсъдно смелите надежди на пси
хоанализата, и принизява идеала за човека до всекидневната
му реалност.
Още в психоаналитичната клиника се сблъсквам е със
субекти, които говорят. Те не знаят това, но се досещат. Ако
не беше така, нямаше да търсят психоанализата. Естествено
броят на клиентите, които участват в аналитичния дискурс, е
по-малък от този на пациентите, които се подлагат на пси
хоанализа. В това се състои и задачата на аналитика, а именно
да е в състояние да не отговаря на всички искания, да умее да
не се идентифицира с Другия и да накара субекта да се слуша,
говорейки.
При психодрамата имаме работа с пациенти, които не са
достигнали дори нивото на предварителните разговори, т.е.
които даже нямат още психоаналитична интуиция (интуиция,
които между другото срещаме много често у децата).
За да говорим за психодрама, трябва да се върнем на по
нятието за акт, което разграничава мисълта от моторното й
осъществяване. В този смисъл клиниката може да определи
преминаването към действие или т. нар. acting-out. Този вид
действия, или психомоторни поведения, са се отцепили от
мислите, които са ги породили. Това именно отцепване опре
дели техния патологичен характер. Патологията може да бъде
разпозната единствено от някой, който е в състояние да пре
цени акта по отношение на едно не достижимо знание, което
ю поставя на мястото на Бог. Така, a contrario, основополага
щият акт е неанализируем, защото никой не може да се поста
ви на мястото на този, който извършва действието в момента.
Подобно на акта на Фройд, основополагащ психоанализата,
ка то нещо ново, разграничаващ от този момент нататък едно
преди и едно след; както и в по-малка степен, но в нарушение
ни историята на психоаналитичното движение актът на Лакан,
и |ричащ налудното слово: „Аз, основавам...“ и т. н., полагащ
кичилото, заедно с фройдистката школа, на един нов начин да
се разглежда психоанализата. (По същия начин Д ьо Гол скъс
ва през 1958 г. с практиката от времето на IV Република, без
шии да бъде предателство срещу демокрацията.) Не би могло
да се говори в този случай, би било просто смешно, за преми
наване към действие и още по-малко за acting, а в най-добрия

случай за осъществяване на суверенна мисъл. Ето защо не след
ва да се твърди, че тези действия са налудни. Всъщност отвъд
баналното разбиране те са отговорни и мислени.
За сметка на това с нашите пациенти ние сме в силната
позиция на този, който знае, може да каже, да обясни, да аргу
ментира пружините на акта, подобно на психоаналитика, кой
то декларира, че неговият пациент, поръчвайки си например
кафе преди сесията, извършва преминаване към действие. Той
го знае в резултат от преноса и без това познание не би бил
психоаналитик, тъй като не би могъл да тълкува.
Именно аналитичното познание позволява да се диагнос
тицира качеството на акта по отношение на това, което ана-
лизата ни научава за пълното слово'. „Език, който улавя жела
нието в точката, в която то се хуманизира, като дава въз
можност да бъде разпознато.“*2 Така ние ще класираме три
те категории пациенти, търсещи помощ от психодрамата, в
зависимост и по отношение на това слово. При това класира
не ние ще установим, че словото и актът са в известен смисъл
взаимозаменяеми.
1. П ървата категория пациенти са „в А кта“, т. е. в това,
което Фройд нарича agieren. Не става дума за А кта в смисъл на
специфично Действие, а в смисъл на акт - рефлекс, който в
случая е образ, образ на действане, което не преминава през
вторична преработка, т. е. мисъл, обусловена от езика. Н а
истина всичко протича, като че ли става късо съединение меж
ду мисълта и действието в резултат от елиминирането на
езика. С една дума, А ктът е равностоен на мисълта. В същото
време той е и казване. Става дума за това, което Лакан нарича
чист акт и като такъв, означаващ. Такъв е също така стату
тът на симптоматичния акт или още на Acting-out, с тази съ
ществена разлика, че Acting е действие, което се проявява в
поведение, от което се разграничава. Поради тази причина
впрочем, той може да бъде разграничен и изолиран от поведе
ние, в рамките на което се проявява като симптом. Нищо по
добно нямаме в случая, тъй като цялото поведение е действие
'Което се определя чрез „своята идентичност с това, за което говори“. Ecrits,
р. 381 (отговори на коментарите на Жан Иполит върху Vemeinung от Фройд).
2Lacan, J. Fonctions et champ de la parole et du langage, p. 293-294.
Гл. 3 П редварит елн и усл о в и я за пълно слово 97
и не съществува граница между символизираното поведение
и изолиран симптом.
Тези субекти говорят. Тяхната реч обаче има същите ха
рактеристики, както и техните актове. В най-чистата си
форма подобна реч може да се определи като въображаема (не
зависимо дали е психотична или не). Всъщност тя е изпразне
на от смисъл. Става дума за празно слово, на което липсва
измерение, като в същото време то извиква това измерение, за
който умее да чува. Налице е при всеки случай пълно разцеп
ване между това слово и действията или по-скоро „видовете
действане“ на пациента.
Д а се остави такъв „субект“ да говори, предполага истин
ско преминаване към действие от страна на аналитика, тъй
като той тогава се превръщ а в съучастник на лудостта или на
преструването.
Тук именно техниката на психодрамата въвежда правила,
които служат за изкуствени граници. В известен смисъл мо
жем да кажем, че тези субекти са в постоянна психодрама (мо
же да става дума за пациенти, страдащи от психоза, или за
лица с перверзни).
Дадено дете „преминава към действие“ по време на сесия
и говори и действа едновременно подобно на първобитния
човек. Изненадан, терапевтът дори не успява да възпре транс-
гресивния акт, независимо дали той е насочен срещу него или
срещу обстановката. Рамката не съществува, тъй като непре
къснато бива прекрачвана, като под рамка разбирам както
словото, което бележи началото и края на сесията, така и фи
зическото разположение на протагонистите. О т момента, в
който се въведат правила, които понякога трябва да бъдат на
ложени с физическа намеса, същото това дете, за изненада на
терапевта, се успокоява и променя отношението си към обек
тите. То играе. Очевидно става дума за деца, които никога не
са се сблъсквали в живота си със закон и за които правилата
на играта, макар и изкуствени, се превръщат в парадигма на
универсалния закон на забраната на кръвосмешението.
С ъщ ото е и при психодрам ата. П рави лата определят
пространство, което само по себе си представляваразлика. Н е
обходими са понякога няколко сесии, за да може да се създаде
това пространство. По време на тези сесии за пациента може
да се каже, че той е или не е „в играта“, като от момента, в

който заиграва, може да се разчита на успех. Играта е основно
измерение на индивида. Вкоренена в биологичното, тъй като е
част от вродените видове поведение на животните (така как-
то е ритуализирана в защитните реакции или в архаичния реф
лекс на кърмачето), тя е също и опора на символичното.
Може ли с подобни пациенти да избегнем психодрамата?
Не е ясно. Несъмнено аналитикът мож е чрез своя подход да
им спести смъртоносна психоанализа, отказвайки да следва
точно правилата на класическата психоанализа. Т ака той
възприема поведение от постановки и отговори, с една дума,
на Акт, което ще му позволи да не попадне в чисто въображ а
ем пренос като „претупан надве-натри обект“, на който тол
кова държи президентът Шребер. Н о в такъв случай не се ли
приближават странно неговите действия до психодрамата, ко
ято въвежда в крайна сметка допълнително удобство в тази
трудна практика?
В метапсихологически план това е практика, която се вдъх
новява от стадия на огледалото, така както го определя Лакан.
Налице е опит да се свърже ж естъ т със словото, идеята с
действието, означаващото с означаемото. Връзка, която се осъ
ществява веднъж завинаги от стадия на огледалото и която е
линс.аала на субектите, за които става дума в случая.
Обикновено от момента, в който играта осъществи тази
връзка, не е необходимо да се продължава повече сцената, ос
вен ако излизането от играта не свидетелства за нетрайния й
характер.
2. Вторият тип пациенти се отличават със забележител
на черта: това са пациенти, които говорят на терапевта един
ствено чрез играта. Ще обясня какво им ам предвид. Когато е
насаме с аналитика, такъв пациент е напълно инхибиран от
истинска забрана да мисли. М исълта или по-точно изразяване
то й в думи спира в момента, когато той е подканен да каже
всичко. Неспособни да асоциират „свободно“, този тип паци
енти не м огат също така да сънуват, факт, който показва ясно,
че цензурата на съня и свръхазът, който реагира на позволе
нието или забраната чрез затваряне, са едно и също.
Случва се някои пациенти, преди всичко тези, които стра
дат от натраплива невроза, да преминават през такива фази
Гл. 3 П редварит елн и у сл о в и я за пълно слово 99
по време на анализата. В Припомняме, повторение и преработка

Фройд забелязва, че пациенти от този род действат, вместо да
си спомнят. М исълта намира убежище в действието, напус
кайки словото.
Психодраматичната техника успява буквално да преодо
лее цензурата, като дава възможност на мисълта да се изкаже
в акта. Необикновеното е, че щом им се предложи психодрама,
тези пациенти започват, играейки, да говорят. Това не е нищо
повече от технически похват, подобен на рисуването, което се
предлага на деца, които твърдят, че нямат никакви идеи, но
помолени да нарисуват нещо, веднага ги излагат на хартия. (В
един случай на психодрама дори се прибягна до рисуването, за
да се намерят идеи за сцените.)
Н а какво се дължи това инхибиране? Ако един от котера-
певтите в играта прибегне отново до въпросителна формулиров
ка, пациентът пак спира да говори. Със сигурност може да се
твърди, че въпросът „Che vuoil“, въведен от Л акан1, има инхи-
биращ ефект. Много често впрочем пациентите възприемат
въпроса по обърнат начин, под формата на „Какво искате от
мене?“, формулировка, която ясно показва, че механизмът на
проекция е нещо обичайно за тях. Ако въпросът им се постави
директно, веднага настъпва блокиране, тъй като той ги поста
вя във въображаема диадична ситуация. В случая е налице пре
кадено много смисъл и това е инхибиращо, тъй като осъщест
вяването му автоматично извиква кръвосмесителната транс-
гресия. При юноши от такъв тип психодрамата се превръща в
истински шанс, шанса да се освободят от майчиния пренос.
Тя въвежда трето лице и служи за посредник на желанието.
Често пъти обаче проекцията е такава, че целият екип попада
в клопка - котерапевтът, включително и водещият играта сти
гат до задънена улица. Тук отново може да дойде на помощ
техниката (дублиране, въвеждане на ново лице).
Обикновено, както при анализата на сънищата, пациен
тът предлага идея за сцена при всяка сесия. Но често пъти се
случва така, че преносът замръзва в пасивност, която ни връ-
1„Какво искаш?“ или „въпросът на Другия [...] води най-добре до пътя на

собственото желание, ако благодарение на умението на партньор, наречен
психоаналитик, той започне да го повтаря, било то и без да знае,в смисъла
на: „какво иска той от мене?“ Ecrits., р. 815.
100 П а тр и к Д Ь О Л А Р О Ш ДЛ СЕ ГОВОРИ, ИГРАЕЙКИ
ща в началната точка на индикацията за психодрама.

Остава да разберем защо словото се отдава с лекота на
пациентите по време на сцените, т. е. в определена ситуация.
В такъв момент в действителност субектът не се вижда в про
цес на мислене. Той е извън големия Друг, проециран от въп
роса на своето желание. Току-що споменахме за майчиния пре
нос: този пренос, както казахме, е заобиколен, поставен в скоби
дори когато се разпростира в този случай върху малките други,
такива каквито са котерапевтите, на пръв поглед невинни
придружители от всекидневния живот. По този начин дейст
вието избягва преноса, но това е само временно, което озна
чава, че щом започне тълкуването, инхибирането се появява
отново, като този път изчерпва идеята за сцена.
3. Третият тип пациенти илю стрира неврозата на пр
знотата. К ъм инхибирането на словото се прибавя глобално
инхибиране, което обхваща цялото поведение; субектът е зам
ръзнал в нямо очакване, което често се изразява само чрез
погледа и редовното посещение на сесиите. Той е парализиран
и парализира анализата, която, казва Л акан1, не би м огла без
опасност да преследва субекта в интимността на неговото дви
жение или статичност, освен като ги интегрира отново като
неми части от нарцистичния му „дискурс“. Как да се открие
субектът, след като пред очите ни се представя един непроби
ваем аз без никаква пукнатина. А погледите, които съзерца
ват пациента и които разкриват понякога най-дълбоко изт
ласканите садистични фантазми, са наистина много. Много е
трудно да се освободиш от този образ. Освен като потърсиш
вътре в себе си означаващите, които са го напуснали, което не
е лесно, тъй като празнотата извиква празнота. Така, след ка
то изглежда, че е единствената възможна терапия, психодра
м ата попада в истинска задънена улица и като че ли спира да
функционира. Дори техниката и въображ ението изглеж дат
безпомощни. Оставането насаме наистина би било смъртоно
сно, ако психодрамата не използваше диадичното очи в очи.
К ъм забраната да се мисли се добавя забраната за движение и
това е ситуация, която и в този случай изглежда напомня ня
кои фази и някои анализи, при които пациентът - свръх-кон-
формист или противник на анализата, би казал Джойс М ак
'Lacan, J. Fonction et champ de la parole et du langage. - In: ficrits, p. 251.
Гл. 3 П редварит елн и усл о в и я з а пълно слово 101
Д ъ гал 1, ритуализира кушетката, която прилича на ковчег. Но
зад тази неподвижност микрофон би могъл да улови нова, раз
лична интонация. Защото, казва Кауфман, „зад празнотата съ
ществува Нещото“* 2, т. е. прекалена пълнота, съблазняваща
еротизация, възбуди, които не м огат да се разтоварят. В такъв
случай теорията ни помага да си спомним това, което изтлас
кваме едновременно с пациента, ференци със сигурност е прав,
когато твърди, че при този вид пациенти аналитичното пра
вило възобновява някаква кръвосмесителна травма. В подоб
на ситуация няколко хитрости могат да помогнат да не се ос
тавим да бъдем погълнати от нарцистичното искане на паци
ента да задоволи големия Друг или да бъде задоволен от него.
Най-напред трябва да гледаме на всяка сесия като на нова, за
да дадем възможност да разцъфти пъпката на автономността,
на която нетърпението и присъствието, т. е. погледът на ко-
терапевтите, пречат да бъде разпозната. След това да приемем
повторението на сцена, която само на пръв поглед е същата.
О питът ме е научил наистина, че всеки път, когато пациентът
ни казва, че е изчерпил идеите си за сцена, това означава, че
предишната сцена не е могла да ни разкрие всичките си значе
ния и те, като изоставени, са изтласкали всяка нова идея.
Трябва следователно да предложим отново предишната сцена
и тогава с изненада ще установим колко много неща не ни е
предала. В крайна сметка имаме понякога чувството, че паци
ентът, слушайки ни да говорим вместо него, изпитва сексуал
на наслада и че като се храни с нашите фантазми, ни изпразва.
Мисля, че тази наслада е всъщност насладата на майката,
която ние проецираме. Защ ото той не се наслаждава, той
страда, поти се, излъчва тревога и думите ни всъщност слу
жат за мостчета на неговите. И каква изненада изпитваме
само, когато една истинска мимика се остави да бъде забеля
зана, когато гласът стане по-сигурен, допускайки да избликне
една истина, когато на фона на нашите фантазми, за които се
страхуваме, че са травмиращи, изплуава първичният фантазъм.
Така се ражда или възражда субектът. „Но той говори...“, въз
кликват котерапевти, които са пропуснали няколко сесии, при
новата си среща с пациента, затрупан преди това под разва-
’Мас Dougall, J. Op. cit.
2Р. Kaufmann, in Revue du college de psychanalystes, M° 24.
дините на изтласканото.
Според Фройд А ктът изглежда резултат от пълно съот
ветствие между мисъл, език и моторика. Достатъчно е един
от трите да бъде заобиколен, за да говорим за патология; сти
га мястото на един от тези липсващи елементи да бъде за
ето от Другия, и имаме пренос. Само преработката, т. е. ана
литичната работа може да помогне да се открие произходът
или причината за непълен акт, фалшива реч или паразитна
мисъл.
Психодрамата позволява на пациента да (пре)открие пъл
ното измерение на акта. В този смисъл никой от съставните
му елементи не трябва да бъде привилегирован от психодра-
матичната техника. Словото не е нито реч, нито надгробно
слово, играта не е театър. Или по-скоро речта и играта възс
тановяват своето място, а именно м ястото си на мисъл на
субекта.
Така че актът на терапевта в психодрамата е наистина
акт на психоаналитик. Д а не е никога там, където го очаква в
кръвосмесителна схватка А зът на пациента, а акт на субект,
който се показва само за да се отдръпне в мига, в който бива
атакуван от нов субект.
Иихибиране
Думите на нашата всекидневна реч

са само обезцветена магия.
3. Фройд’
Двете концепции за иихибиране у Фройд

Три са основните причини, поради които тук се налага да
говорим за инхибиране. Първата, разбира се, е, че инхибиране-
то-симптом, която ни пречи да говорим, а понякога, когато
завладява всички сектори на активността на Аза, също и да
ж ивеем , е п о казан и е за психодрам а, тъ й к а то и зклю ч ва
възможността за психоанализа. Втората е, че инхибирането,
'Traitement psychique. Resultats, idees, problemes, 1.1.
Гл. 3 П редварит елн и у с л о в и я з а п ълн о слово 103
като понятие, дошло от невро-психологията, съответства от
самото начало на теорията на Фройд на отнош енията между
акта, словото и мисълта. Третата е, че на различни етапи от
развитието на теорията, позоваването на играта, на удовол
ствието от фантазмената активност, на възмож ността изтлас
каните представи да преминат бариерата на цензурата, напом
нят силно терапевтичната роля на психодрамата. По време на
юношеството по-специално инхибирането играе важна роля,
за да се избегне тревожността, която възбужда1след пубертета
юношеското предизвикателство: то именно помага на юноша
та да забавя този процес, но такава помощ е нож с две остриета,
тъй като вместо да запази селективността си, то често рискува,
както посочва Пиер М ал*2, „след като започне на нивото на
инстинктивните формулировки, (да се разпростре) подобно
на мазно петно върху интелектуалните операции“. Така се по
лучава картината на неврозата на неуспеха, неотделима от
страха от кастрация, свързан, разбира се, с Едиповия комплекс,
който се събужда с юношеството, но на който инхибирането
просто пречи да достигне до съзнанието. М ожем веднага да
каж ем, че у Фройд този механизъм съответства на второто
разбиране за инхибиране, развито в Инхибиране, симптом и
тревожност3, което е обратното на първата му теория, развита
в Тълкуване на сънищата4. Защо се срещаме с две толкова
противоположни тези? Съвсем просто, защото първата теория,
теорията за Traumdeutung, се отнася до инхибирането на не-
съзнаваното от предсъзнателното, докато втората, развита в
Инхибиране, симптом и тревожност5, разглежда инхибиране
то на предсъзнателното от несъзнаваното. И в двете се говори
за преминаването в един или друг смисъл на границата на
несъзнаваното и тази идея, според мене, е единствената, която
може да обясни противоречието у Фройд6. П ървият вид инхи-
'Срв. Delaroche, Р. Adolescence a problemes. Paris, Albin Michel, 1992, където
за инхибиране се използва по-употребяваната дума „блокиране“.
2Male, Р. Oeuvres completes. Paris, Payot, 1971.
33a която ние използваме съкращението ISA, Paris, PUF, 1967, p. 509.
4Die Traumdeutung.
5Paris, PUF, 1951.
‘Оттук идва и заглавието на лекцията, изнесена в болницата Салпетриер, в
отделението на професор Баскен „Инхибирания“.
104 П атр и к Д Ь О Л А Р О Ш ДА СЕ ГОВОРИ, ИГРАЕЙКИ
биране, която бих нарекъл нормално инхибиране, е дело на

предсъзнателното, което свръхинвестира в представите на
думите, за да задържи „свободната“ и опасна „енергия“ , идваща
от несъзнаваното. Д а отбележим пътьом , че това защитно
средство е противоположно на изтласкването. Вторият тип
инхибиране, което наричам патологично инхибиране, се състои,
напротив, от преливане към съзнанието на несъзнаваната, не
свързана (с думите) енергия: това е, което дава сигнала за
тревожност, предизвикващ понякога масивно изтласкване1.
Следва да се отбележи, че ако в този случай нормалното инхи
биране не е от значение, то е защ ото голям а част от несъзнава-
ният материал се състои от „инфантилност“ и „сексуалност“,
които според Фройд се появяват твърде рано, за да могат да
бъдат овладени от думите.
Предистория на инхибирането
Предисторията е разбира се невро-физиологичната теория.
Нека да си припомним, че възбуждането на мускулното влакно
от нервното окончание е последвано задължително от несви-
ваем период на инхибиране. Следователно, инхибирането във
физиологията е нормално и необходимо явление; то позволява
възстановяването на запасите, налага възстановителна почив
ка и предпазва от умора.
В една съвсем друга област, тази на етологията на живот
ните, инхибирането като вродено и генетично предавано пове
дение въздейства върху поведението, като го нормализира.
Ж ивотинското поведение е било изградено в продължение на
хилядолетия като ухажване и придава на ухажването вид на
ритмичен танц, съчетаващ едновременно агресивния или сек
суален инстинкт и задължителното му блокиране, необходимо
за всеки социален живот, бил той и животински2.
Разбира се, не стана и дума това физиологично и наслед
ствено понятие да се прилага върху човешкото поведение1', без
никакъв нюанс и преди всичко, без да се държи сметка за езика.
Сам ият Ф ройд отхвърля подобен подход, когато изключва * 3
'В основата на тази невроза на празнотата; вж. supra, р. 100.
3Срв. Lorenz, К. L ’Agression. Paris, Flammarion, 1969.
•’Както прави това Bowlby, J. L ’ethologie et I ‘evolution ties relations objectales.
- Revue frangaise de psychanalyse, 25, 4-5-6, 1961, p. 623-631,
Гл. 3 П редварит елн и усл о в и я з а пълн о слово 105
детското и сексуалното от нормалното инхибиране. Но когато

заедно с Мелани Клайн1 наблюдаваме твърде ранната поява
на детското Свръхаз, не можем да не си зададем въпроса - и
тук е мястото да го кажем, - дали забраната, която все пак е в
сърцевината на инхибирането, не е първото интроецирано пове
дение (в психоаналитичния смисъл на думата) на пеленачето.
Това, че тази интроекция предхожда истинския език, не й пречи
ни най-малко да бъде символична в изначалния смисъл на дума
та (този на диалектиката присъствие-отсъствие12) и едновре
менна или на вербализацията - макар и предхождаща усвоява
нето - на първите фонеми3. За нейния придобит характер може
да се твърди със същата сигурност, с каквато и за трансгенера-
ционната наследственост на Свръхаза. Защото у човека според
мене всичко, което може да се отнесе към животинското, е
логично неразделно от езика, въпросът е от кой език. Ц елият
проблем е в това. Всъщност има думи и думи, както ни подсказ
ва и поставеният като мото цитат от Фройд. Нека впрочем да
се спрем накратко на изводите от фройдистката история на
инхибирането.
Раждането на психоанализата
Фройд говори за инхибиране още през 1895 г. в Очерк по
научна психология 4. Очерк... е сложен текст, който се опитва
да изрази с езика на неврологията основите на фройдистката
метапсихология, които той съдържа в зародиш. Ще резюмирам
по възмож но най-краткия начин това, което ни интересува тук.
1. Принципът на инертност5, който управлява невроните,
е препятствай от ендогенни стимули (глад, дишане, сексуал
1Както и това на Азът - Идеал на детското всемогъщество, предхождащо
го логично.
2Развито от Фройд, когато говори за играта с макарата.
’Можем дори да си зададем въпроса a contrario дали някои детски психози
не се дължат на пълната липса на Свръхаз, всемогъщото дете, превъплъ-
щаващо идеалния Аз на родителите.
4Събрани с писмата до флийс в La naissance de la psychanalyse.
’Принцип, според който невроните се опитват да евакуират напълно
количествата енергия, която получават (Laplanche, Pontalis. Vocabulaire de
la psychanalyse. Paris, PUF, 1990), предвестник и analogon на принципа на
удоволст виет о, който цели да намали дразненията, чието натрупване
провокира според Фройд (който винаги е бил постоянен в това си твърдение)
неудоволствие.
106 П а тр и к Д Ь О Л А Р О Ш ДА СЕ ГОВОРИ, ИГРАЕЙКИ
ност), тъй като осъществяването на (адекватния) Акт, който

тези стимули предизвикват, изисква комплексно усилие.
Следователно организмът е принуден, за да живее, да на
трупва количество и да се откаже от инерцията. Това натрупва
не предполага съпротиви срещу разтоварването, роля, която
изпълняват контактните бариерите.
Оттук нататък трябва да допуснем същ ествуването на два
типа неврони: тези, които функционират, като че ли не същест
вува бариера, и тези, които имат бариери, като именно тези
контактни бариери обясняват възм ож ностите на паметта
(първите се наричат phi: f, вторите psi: у).
2. Азът е в най-истински смисъл инхибиращата инстанция.
Това инхибиране се проявява само ако той „е зареден с психич
на енергия“: желанието провокира реактивирането на спомена,
като това може да доведе до халюцинация. Тъй като такава
неудовлетворена халюцинация е изтощителна, А зът трябва да
може да я разграничи от перцепцията на реалния обект, който
може да донесе удовлетворение. Един трети вид неврони, не
вроните w или W (инициал на немската дума Wahmehmung =
възприятие), наречени перцептивни, информират Аза за реал
ността на обекта, но те м огат да сторят това само ако Азът е
инвестиран. Всъщност невроните w или W служат за еднакъв
индикатор за реалност или качество, независимо дали става
дума за възприятие или за халюцинация. Инвестирането, т. е.
количеството е единствената променлива, на която Азът може
да повлияе. Той следователно инхибира инвестирането, дошло
отвътре, и това позволява да различим перцепцията от
спомена ‘.
И Фройд заклю чава: „Заряд от ж елание, стигащ о до
халюцинация и до тоталн о възбуж дане на неудоволствие,
включващо намесата на цялата защита, може да се определи
като „първичен психичен процес“. Обратното, „вторични про
цеси“ наричаме тези, които правят възможно доброто инвести
ране в Аза и укротяването на първичния процес. Виждаме, че
последният е в състояние да се осъществи единствено чрез
коректното използване на признаците за реалност, което само
инхибирането, дошло от Аза, прави възмож но.“*2
'Esquisse d ’u nepsychologie scientifique, p. 315-344.
2Ibid., c. 344.
Този текст казва или загатва всичко, което е в основата

на двете теории, или по-точно казано, на двете форми на
инхибиране. Едната, описана с първата топика (гл. 7 на Тълку
ване на сънищата, 1900), другата с вто р ата (Инхибиране,
симптом и тревожност, 1926).
Този текст позволява най-вече да се направи синтез на
двете форми на инхибиране: обясненията за инхибирането на
халюцинаторното удовлетворение на желанието, които нами
рам е отново в Тълкуване на сънищата, тук се сл и ват с
действието на Аза, действие, за което се говори заедно със
самите му непоследователности в Инхибиране, симптом и
тревожност.
И н хи б и ран е н а н е с ъ зн а в а н о то о т п р е д съ зн а те л н о то
в Тълкуване на сънищ ат а 1
Фройд се връщ а отново на идеята от Очерк..., която е ос
новна за него, а именно, че целта на психичния апарат е да
избегне неудоволствието, натрупано от вътреш ните възбуди,
от които не може да се избяга. Възбуди, които могат да се
превърнат в тревожност*2, принуждавайки те да търсиш помощ
от Другия, т. е. от трето лице. К ак разсъждава Фройд?
Пеленачето се опитва да се спаси от тези вътрешни въз
буди, като крещи. Така то привлича вниманието на майката,
която го задоволява. Това удовлетворение прокарва улеснен
път за връзка3 между възприетия задоволяващ обект и потреб
ността. Тази връзка проправя пътя на желанието, за което
Фройд си представя, че може на първо време да бъде задово
лено чрез халюциниране, което е твърде изтощително. Следо
вателно е необходима втора система, която да забрани на па-
метовия образ да достигне до сетивното възприятие, т. е. една
задържаща система. Това задържане малко по м алко трябва
да накара детето само да се задоволява, извършвайки необхо
димите за това действия.
П ървата система е несъзнаваното, втората предсъзнател-
‘Freud, S. ^interpretation des reves, Париж, PUF, 1967, стр. 509.
2Freud, S. Inhibition, symptome el angoisse. Paris, PUF, 1973.
3Facilitation на английски, Bahnung на немски . Това улесняване намалява съп
ротивата на контактните бариери в Очерка... Следователно улесняванетое па
радигмата на паметта. Срв. Naissance de la psychanatyse, p. 320.
ното. Извън термина неврон, който изчезва, ние намираме тук

отново същ ата теза, като тази, развита в Очерк...
Задържането води до мисълта и от мисълта към акта.
Но тъй като мисълта, която трябва да доведе до движение,
изисква по-малко инвестиции в сравнение с тези на двигател
ната дейност, които трябва да икономисва, Фройд предполага,
че вторичната система успява посредством минимални инвес
тиции да задържи свободното изтичане на количествата въз
буди от първата система. След това той сравнява това задър
жане с регулирането чрез принципа на неудоволствието в пър
вата и втората система1.
Д а предположим, че в първата система съществува бо
лезнен стимул, който въздейства върху перцептивния апарат,
пише той. Следват хаотични прояви, които дори се опитват да
откъснат този апарат от самото възприятие. Не се забелязва
обаче никаква тенденция да се реинвестира възприятието, из
точник на болка, халюцинаторно или не. Първичният апарат,
напротив, ще се стреми да изостави този паметов мъчителен
образ. Това избягване на спомена се улеснява от факта, че спо
менът не притежава, противно на възприятието, сумата от
необходими качества, за да възбуди съзнанието и да предизви
ка ново инвестиране. Свидетели сме следователно на бягство
и на политика на щрауса, бягство, което е предвестник на из
тласкването.
Причината, поради която подчертах, че възприятието при
тежава качества, които споменът няма, е, че Фройд използва,
когато говори за знаците на възприятието*2, същите термини,
с които си служи по повод на езика, което е свидетелство за
съществуването на втора система, която намира начин да ин
вестира спомените по такъв начин, че да избегне неудовол
ствието. Инвестирането посредством втората система пред
полага следователно задържане на изтичането на възбудата,
тъй като втората система е в състояние да инвестира
представа само когато е способна да задържи развитието на
неудоволствието, което може да възникне.
Необходимо е свръхинвестиране от страна на съзнанието,
'L ’interpretation desreves, р. 510
2Wahmehmungszeichen, които Лакан ще определи като предвестници на него
вото означаващо. Писмо до флийс № 52 от 6 декември I486 r. La naissance de
la psychanalyse, p. 155.
Гл. 3 П редвари т елн и у с л о в и я за пълно слово 109
което рядко се постига; в противен сл) чай мисълта ни риску

ва да се изопачи в резултат от интерференцията на принципа
на неудоволствието.
Какво е това тайнствено свръхинвестлране, типично ико
номически термин, който играе ролята на съзнателен знак,
предупреждаващ за несъзнаваната нагонна опасност, който сле
дователно рискува да бъде погълнат от първичния процес.
Фройд запазва мълчание по въпроса. Дали това не са ду
мите? Но кои думи1? Проблемът е в сърцевината на вече спо
менатата двусмисленост на понятието инхибиране. Д а видим
впрочем какво се случва в тази първа топика от всяка страна
на чертата, която разделя предсъзнателното-съзнавано от не-
съзнаваното. Над нея вторичната система се опитва да задър
жи неудоволствието чрез това, което ще наречем свръхинвес-
тиране чрез езика; под чертата несъзнаваното се опитва вся-
чески да се прояви. Втората система се колебае да инвестира
думите, които може да не са в състояние да потиснат нагона -
така се появява втората форма на задържане, тази на (съзнава
ната) мисъл от несъзнаваното, която ще бъде развита през
1926 г. в Инхибиране симптом и тревожност. Между другото,
Фройд уточнява (с. 511): „Ще нарека първичен процес този, кой
то само първата система допуска, а вторичен този, който се
извършва под задържащото влияние на втората*2.
Така инхибирането и инвестирането са в двойна система
на симетрично и едновременно противопоставяне: инвестира
нето на пред-съзнателното задържа несъзнаваното и обратно,
инвестирането на несъзнаваното играе задържаща роля по от
ношение на предсъзнателното.
Предсъзнателно инхибиране
Несъзнателно инхибиране инвестиране
'Този проблем не намира решение и ще бъде засегнат в известен смисъл

през 1925 г. в статията за отричането ( Vemeinung) Resultats, idees, problemes,
t. II, p. 135.
2Курсивът е на автора
И н хибиране ч р ез д у м и т е (к о и дум и?):

е л ега н т ен н ачи н д а се и зб е гн е и зт л а с к в а н е т о
Още в края на седма глава (с. 524), Фройд премахва неоп
ределеността: „За да изпълни с качество (мисловните процеси),
които самите са лишени от качество (...) човек ги асоциира
със спомени от думи, чиито остатъци от качество са доста
тъчни, за да извика съзнанието.“ Н о това „свърхинвестиране
се постига рядко. „Защо? Защ ото този защитен механизъм се
намесва твърде късно в живота на индивида и ако пред-съзна-
телното е погълнато от несъзнаваното, то е защото индиви
дът не е намерил достатъчно рано думите с които да се съ
противлява, но на какво? Преди всичко именно на инфантил
ното и на сексуалното, основен източник на инхибирането1:
„Спомените, на базата на които несъзнаваното желание пре
дизвиква отключването на афектите (отвращение), не са би
ли никога достъпни за предсъзнателното, което по тази при
чина не може да задържи това отключване*2. Тези представи
пренасят своята сила на желание върху предсъзнателното, но
остават недостъпни за него.“
Следователно на детето буквално му липсват думи не са
мо да задържи атаката на несъзнаваното, но дори и да се за
щити чрез изтласкването3, което е и логично, ако детето няма
думи, за да свръхинвестира представите (нещо, което може
да направи по-късно). То не мож е същ о така и да ги пре
махне (като „преставане на п р ед ставата“ , нов превод на
Vorstellungsreprdsentantz4). Причината за това е, че задръжката
е защитно средство, което генетично следва изтласкването.
Въпреки това, неидентифицираните инфантилни и сек
суални представи, които не са облечени в думи в предсъзнател
ното, присъстват в несъзнаваното. Те са изтласкани не вто
рично чрез отхвърлянето на вербалното разпознаване, а като
първо условие на изтласкването, представляващо това, което
'На предсъзнателното от несъзнаваното.

iL e refoulement. - In: Oeuvres completes. Paris, PUF, 199.S, t, XIII, p. 190.
4I b i d p. 191.
Фройд ще нарече през 1915 г. първично изтласкване. Те също
така образуват като първично изтласкано това, което Фройд
нарича фиксация, незаличим знак, едновременно за граници
те на психоанализата и за първичната идентичност, която гра
ничи с биологичната наследственост.
Наблягам върху тези принципи на Фройд, без да съм про
изнесъл дотук думата означаващо, за която, след Ж а к Лакан,
м и сл и м , к о га т о сл ед W ahrnehmungszeichen, го во р и м за
Vorstellungsreprdsentantz, които можем да преведем съответно
със знаци или белези за реалност, представящ-представа (пред
ставяне на представа), които според Фройд са думи само в то
зи смисъл. Всъщност приносът на Лакан, който сам той виж
да в завръщането си към Фройд, не може да бъде разбран, без
да се опрем на последния. Теорията на означаващ ото и езика
като условие за несъзнаваното в наши дни са повод за тълку
вания и развития, които ги изопачават. Ако приемем, че при
носите на наследниците на Фройд не поставят под въпрос ос
новите на психоаналитичната теория, би следвало, разбира се
да ги включим в нея, като се позоваваме непрекъснато на ана
литичната практика и на техниката, която произтича от тази
практика.
Ако искаме да съчетаем теорията на означаващото с тео
рията на Фройд, през която тя преминава като водеща нишка,
не можем да не установим, че първичната верига присъства
най-напред в несъзнаваното под формата на представи, т. е.
образи и че тя има връзка с думите само вторично1. Лакан
впрочем отбелязва с хумор трудността, която страдащият от
натраплива невроза изпитва, когато трябва да остави да из
плават означаващите по време на лечението, нещо, което има
много малко общо с различното тълкуване на игрите на думи,
с които изопачаваме теорията на Лакан.
И пак думите
В Изложения относно двата принципа на протичането
на психичните събития (1911)*2 и по-късно в стати ята си
’Срв. Signifant lacanien et investissement freudien. - In: Retour a Lacan, произве

дение, написано под ръководството на J. Sedat, Paris, Fayard, където всичко
това е развито.
2ResuItats, idees, problemes, t. I, p. 135.
112 П атри к Д Ь О Л А Р О Ш ДА СЕ ГОВОРИ, ИГРАЕЙКИ
Несъзнаваното (1915) от Метапсихологията\ Фройд уточня

ва това, за което започва да пише в гл. 7 на Тълкуване на
сънищата.
В Изложения... със своето известно изречение Фройд по
казва всички неизяснени двусмислия във връзка с ролята на
езика в несъзнаваното, роля, към която той основателно се е
отнасял с недоверие*2: „М исълта е била (...) несъзнавана дото
гава, докато се е градила върху функцията на обикновена пред
става и се е развивала на базата на отношения между впеча
тления, съществуващи независимо от аза на субекта. Едва по-
късно само чрез връзката си с вербалните остатъци тя придо
бива качества, които съзнанието възприема3.
Ако от това изречение разбирам е, че м исълта според
Фройд може да бъде осъзната само чрез връзката си с езика,
по-трудно ни е да схванем, че тя може да се занимава с отно
шенията без участието на думите, които единствени м огат да
ги схванат.
В Несъзнаваното Фройд всъщност заявява: „Вероятно ми
сълта възниква в системи, които са толкова отдалечени от
остатъците на първичните възприятия, че не са запазили ни
що от качествата им, и инвестиции, които не са могли да пре
несат със себе си никакво качество, защ ото имат връзка един
ствено с отношенията между представите за обект, м огат да
се сдобият с качества чрез свързването си с думите. Отнош е
нията, които са осъзнати само благодарение на думите, са ос
новна част от нашия мисловен процес.“4
Тази мисъл, която само думите м огат да изразят и която
е плод на вторична преработка, все пак е съществувала от са
мото начало, т. е. от момента на конституирането на психи
ката. Тя е събрала всички вербални и други информации, ид
ващи от обкръжението на детето. Ако тя не е възстановима в
смисъл на връщане на изтласканото, то е просто защото ста
тутът й е на първично изтласкано, на нещо, което се конститу
'Oeuvres completes, t. XIII.

2Срв. изречението, което сме подчертали като мото.
1Formulations sur les deux principes de I'activite psychique,преведено от Клод
Конте, документ, който се намира в Парижката фройдистка школа.
4L'inconscient. - In: Oeuvres completes, t. Ill, p. 241.
ира в началото с произтичащите от това фиксации и което
привлича към себе си по-късните представи. Това, което мо
же да се улови от тази мисъл, е нещо, което винаги е отпосле
и само наподобява първичното изтласкано и което пациентът
може да изрази, когато следствие, тълкуване от страна на
психоаналитика, казва например: „Никога не би ми минало
през ум“1или както един от нашите млади пациенти след сцена,
където го дублирахме: „Ако мислех нещо, това щях да мис
ля.“
Чрез тази окончателна невъзможност да бъде преоткри-
то наистина първичното изтласкано*2 (което Л акан нарича раз
делението на субекта3) се обяснява може би, от една страна,
фактът, че истината, до която достига анализата, е една пре-
открита истина, и от друга страна, това, че тези преоткрити
истини4 са белязани с печата на хетерогенността. Както и че
задържането на несъзнаваното, дължащо се на думите, нико
га не може да бъде перфектно или още по-точно, както се из
разява Фройд, рядко може да бъде достигнато. Това инхиби-
ране, бих могъл още да кажа, това владеене на поведението
чрез езика следователно остава нещо като трудно достижим
по дефиниция идеал, каквито и да са средствата, използвани
от субекта, било волонтаристичната интелектуална власт, или
напротив, психоаналитичното приемане на несъзнаваното. За
държането на несъзнаваното от предсъзнателното, което раз
делянето на - и чрез - езика предизвиква със самото си
възникване, не може да се излекува чрез самия език. Струва ми
се, това е, което повтаря Фройд, когато поставя езика най-
високо, признавайки в същото време несъвършенството му5.
'Freud, S. La negation. - In: Resultats, idees, problemes, t. II, p. 139.

2Това, което прилича на изклю чванет о. Срв. supra, р. 154, 158.
'Вж. Lacan, J. Position de I’inconscient, и Sur la theorie du symbolisme d'Emest
Jones. - In: Ecrits, p. 710.
“Характерни също ...случайно ли е това? - ча обекта на желанието.
Ютново се спираме на това в Une neviose du vide en psychodrame от P. Delaroche
и D. Gobert, cn. Adolescence.
Другото задържане (това на предсъзнателното)

и втората топика
През 1923 г. в Изчезването на едиповия комплекс 1 Ф ройд
заявява, че едиповият комплекс изчезва и умира пред изтласк
ването. Той добавя: „Той пада като млечен зъб.“ Следователно
става дума за „нещо повече от изтласкване“, тъй като е рав
ностойно в „идеалния смисъл“ на „унищожаване или премах
ване на комплекса“.
Н амираме се или по-скоро бихме могли да се окажем (за-
щото пак говорим в идеален план) пред едно успешно задържа
не'. Обектните инвестирания, са на практика изоставени и за
местени от идентифициране, което образува ядрото на Свръх-
аза2. „Тенденциите, произтичащи от либидото [...], казва Фройд,
са отчасти лишени от своята сексуалност [...], отчасти инхиби-
рани по отношение на целта и превърнати в импулси на неж
ност, „като това става в апогея на фазата на фалоса. И той
заключава: „Процесът спасява органа и го парализира.“ Налице
е още едно инхибиране!
За какво инхибиране става дума тук? Разбира се, за задър
жането на първичната система от вторичната, на Акта от Ду
мата; остава да се уточнят механизмът, инстанциите на Аза,
участващ ите регистри и най-вече неуспехите, дотолкова до-
колкото патологията на пълното изчезване на комплекса, ко
ето е повече от изтласкване, се отдалечава от фройдисткия
идеал.
1. Действащият механизъм. Той е свързан с това, което
казах в сам ото начало на тази глава относно генезиса на
Свръхаза. Истина е действително, че „Не“ несъмнено е една
от първите фонеми, която става предмет на интроециране от
страна на детето. Приемаме, че по време на едиповия период
родителската забрана може да възприеме по-преработени фор
Чп L a vie sexuelle. Paris, PUF, 1969, p. 117.

!Или по-скоро на Идеала за Аза . Вж нашето bi >iicjichiic от конгреса на тема
„Детето и психоанализата“.
м и1 и че интроекцията на забраната на инцеста приема раз

лични форми за всеки. Но тази вторична интроекция ще заси
ли първата, или по-точно ще я обогати с думи.
Инхибирането посредством думите е задържане на Акта
и неговото действие има, от една страна, за цел да раздели при
детето словото от акта, и от друга, да му даде възможност да
спечели от вербализацията това, което губи от физическото
ограничение. Защ ото задържането на А кта отваря път за фан-
тазма, тъй като разцепва чрез символичното слово Въображае
мото от Реалното. П о-нататък отново ще се върна на този
въпрос.
2,Отговорните азови инстанции са - на първично ниво -
Свръхазът, продължен на едипово ниво от Идеала за Аза. Това
обяснява защ о едиповата забрана не е толкова сляпа и произ
волна, колкото е тази на Свръхаза, отговорна з&масивно и тро
маво задържане- именно защото му липсва селективност, език
и гъвкавост, това задържане може да черпи сила единствено
от своето разпростиране (по повърхноста, подобно на мазно
петно). Всъщност то се доближава до инхибирането на пред-
съзнателното от несъзнаваното, когато първото не разполага
с достатъчно инвестирани думи*2. Д вата вида задържане, едно
то вътрешно, другото външно се срещат в една и съща глобал
на парализа. Инхибирането чрез Идеала на Аза е различно.
Дори да е подобно на първото, то става по адаптиран почти
„рационален“ начин, макар и на предсъзнателно ниво. Забра
ната, която го поражда, е облеченият със слово закон, нало
жен от родителите. Разбира се, съдържанието не винаги е яс
но и често става дума за изместване и все пак заслугата на
това задържане е, че то намесва интелигентността на детето,
като по този начин го кара да участва в колективния живот.
Това едипово инхибиране се присъединява към първото
фройдистко задържане, това от Тълкуването на сънищата.
3. Въпросните регистри произтичат от тези констатации.
'Които бихме могли да наречем потискане, защитен механизъм, различа
ващ се от изтласкването от една страна, по своя предсъзнателен характер,
от друга страна , поради факта, че е под влиянието на външни обекти
(Parat, С. A propos de la repression. - Revue francaise de psychosomatique, № 1,
1911).
2Процес, при който се намесва сублимирането.
116 П а т р и к Д Ь О Л А Р О Ш ДА СЕ ГОВОРИ, ИГРАЕЙКИ
Става дума за последователни забрани, които по време на ета

па на съзряване на детето индуцират необходимите разделя
ния между Реалното и Въображаемото. Това е валидно още на
първичното елементарно ниво на овладяването на езика. Но
разделянето се утвърждава с настъпването на едиповата фаза,
чиято истински символична структура позволява да се разде
ли реалността от фантазма. К акто виждаме, инхибирането е
такъв основен механизъм, който позволява да се избегне смес
ването на регистрите; така в семействата, където Законът е
бил нарушен и където кръвосмеш ението е възможно, някои
субекти губят основни опорни точки. Наистина, давайки си
сметка, че са прекрачили табута, които семействата на техни
те приятели спазват, те са принудени да си създадат собстве
ни правила, за да се приспособят въпреки всичко към социал
ния живот. Така те се изграж дат като личности, където „as
if“, както се изразяват англо-санксонците, или преструването,
образува ядрото на един Аз, който много трудно подлежи на
анализа. Техният пренос проецира всъщност Въображаемо, ко
ето аналитикът рискува да обърка с фантазма, докато за тези
пациенти това Въображаемо заема мястото на Реалното.
4. Провалът на Едип. К акто казва Фройд, невъзможнос
та да се изтласка едиповият комплекс има патогенни послед
ствия1. Той добавя, че разликата между изчезване и изтласк
ване на комплекса образува „гребена“ между нормалното и
патологичното. Разбираме, че инхибирайки чрез своята наме
са кръвосмешението, бащата опазва детето от тревожността,
тревожност, за която съществува опасност отново да възникне,
не когато обектът изчезва, а напротив, когато този обект се
появява, дори и за малко, под м аската на Нещото в регистъра
на възмож ното*2.
Така можем да достигнем до заключението, че тревож
ността и като нейно следствие всички невротични последст
вия се появяват, когато едиповата реализация изглежда въз
можна, дотолкова доколкото бащината забрана поради много
причини не е била достатъчно ефективна. Знаем, че според
Фройд момчето предпочита нарцистичната си цялост - запаз
Freud, S. La disparition du complexe d ’Oedipe. -In: La vie sexuelle, p. 12.
2Ж. Лакан. Семинар върху тревожността.
Гл. 3 П редварит елн и у с л о в и я з а пълно слово 117
ването на своя пенис - пред заплахата от кастрация, нераздел

но свързана с Едип. Това самозадържане (органът е парализи
ран) е спасително за него. Ще добавя, че то е спасително, за-
щото е селективно, тъй като забранявайки му майката, баща
та му връща автономността, и защото забраната е валидна съ
що срещу майчиното натрапване.
Във всички случаи, когато едиповата реализация не е би
ла достатъчно забранена, т. е. възпряна, възниква тази невро
тична патология, която се дължи на осакатения Едип, пора
ди това, че е осъществима въображаемо, а не само сублими
рано във фантазма.
Този въображаем1 Едип е причината той да присъства
винаги, поради което трябва непрекъснато да бъде контраин-
вестиран. Тази задача би била лесно изпълнима, ако беше, как-
то е в идеалния случай, изпълнена чрез свръхинвестирани думи,
но за съжаление липсата на бащино слово обрича предсъзна-
телното на детето да остане изпълнено с образи и представи,
които напразно се опитват да се съпротивляват на нагоните.
Ето защо някои деца или юноши2 предпочитат да запазят об
раз за свръхмогъщ баща (чиято свръхсила е само въображ ае
м а), тъй като зад образа на този забраняващ баща се откроява
imago на предгениталната всепоглъщаща майка.
Тази битка на Въображаемото дава представа за задържа
нето на предсъзнателното като разпростиране подобно на м аз
но петно. Това е задържането, което се засилва по време на
юношеството и чийто механизъм именно - образите са вза
имозаменяеми - обяснява неговото разпростиране и глобален
характер. В тези случаи самият Едипов комплекс е обект на
задържане, тъй като остава в първата фаза и се запазва като
образ, който в никакъв случай не трябва да бъде помръдвай.
'Разбира се, какъв смисъл давам тук на въображааемо, а той е от порядъка

на осъществимо дори ако това осъществимо не поема по преките пътища
на кръвосмещението.
:Вж цитираната по-горе статия върху неврозата на празнотата.
Един прочит
на И н х и б и р а н е , с и м п т о м и т ревож н ост
Отново откриваме този тип задържане в статията, която
Фройд пише през 1926 г. и която ще се опитаме да препроче-
тем в светлината на това, което казахме дотук. В гл. 1 Фройд
разграничава задържането без симптоми като „израз на фун
кционално ограничение на Аза“.
Случаите са три:
1, Специализираните или (частични1) видове задържане,
при които „функцията, която един орган изпълнява в служба
на Аза, е постигната, когато ерогенността и сексуалното му
значение нарастват“ (с. 4). („Поведението на органа наподо
бява това на готвачка, която отказва да работи повече в кухня
та, защото господарят на дома е започнал любовна връзка с
нея“ .)
Следователно тук имаме изместване на погрешно сексу
ално значение върху функция, която А зът желае. Така писате
лят не е в състояние повече да пише, художникът да рисува,
атлетът да бяга и т. н. За болния всичко се превръща в едно и
също, т. е. парализира го. С една дума, тази равнозначност
прилича много на психоаналитичната интерпретация! Колко
много пациенти изпитват по време на лечението този кратък
период на инхибиране, свързан с факта, че откривайки скри
тото сексуално значение на своите действия, те не смеят да
правят нищо повече, защото „всичко е сексуално“. За щастие
този период не продължава прекалено дълго. Но той е илюст
рация на две явления. О т една страна, че всяко значение или
придобиване на смисъл е свързано в широкия смисъл на дума
та със сексуалното и от друга страна, че за да се сублимира,
смисълът трябва да изгуби първоначалното си значение. Инхи-
бираният остава свързан с първата фаза. П арадоксът е в това,
че като открива произхода на сексуализирансто на смисъла,
психоаналитикът му дава също възможност да разграничи сек
суалното от останалото. Това обратно движение позволява на
нормалното задържане да заеме мястото на патологичното
'Лично аз предпочитам тази формулировка.
Гл. 3 П редварит елни у с л о в и я з а пълн о слово 119
задържане.
Азът връща функцията, която бил изтласкал поради това,
че тази функция се изразявала с двусмислени думи, в които се
криела едиповата сексуална тенденция, която не била изтлас
кана, или защото изместването вече било подействало, или
защото родителската структура, както се опитах да покаже по-
горе, не се поддавала на това изтласкване.
2. Неврозата на неуспеха .Този термин, въведен от Пиер
Мал, изразява добре това, което по-късно Фройд нарича „за
държането в служба на самонаказанието“. „Азът, казва той,
също така се отказва от някои дейности, за да не влиза в конф
ликт със Свръхаза“(с. 5). Защо? Защото дейността на Аза оз
начава едипово осъществяване - като например най-банално-
то е да се надмине бащ ата в професията му - реализация, ко
ято сама по себе си е изместване на недостатъчно забранена
инцестна дейност.
3. Траурът най-накрая предизвиква глобално задържане,
защото Азът „получава особено трудна психична задача [...],
вклю чващ а силно потискане на афектите и необходимостта
да задържа непрекъснатото изплаване на сексуални фантаз-
ми“ (с. 5).
Приливът на предсъзнателното се задържа от притока
на несъзнаваното и тук отново, както в двата първи случая,
ние можем да посочим в Аза местонахождението на задърж а
нето и в едиповия комплекс нагонния материал, на който то се
дължи.
Вместо заключение
Можем да обобщим, като кажем, че съществува, според
Фройд извън общата употреба на термина два типа и следо
вателно две понятия за задържане.
Първото е едновременно много разпространен и свръхсо-
фистичен начин на защ ита Това задържане избягва поглъщ а
нето на предсъзнателното от несъзнаваното благодарение на
инвестирането и на свръхинвестирането на представите на
думите, което ги свързва с представите за предметите.
Управлявана от принципа за реалност, тази връзка е чес
то срещана, тъй като позволява да се осъществи задържане на
акта чрез словото. Този вид задържане е тъй универсално, че
|?<> П атр и к Д Ь О Л А Р О Ш ДА СЕ ГОВОРИ, ИГРАЕЙКИ
сс превръща в невидимо и нямо, освен когато се появява у

детето - известно ни е внезапното успокоение на някои психо
моторни възбуди в момента на появата на езика.
Но задържането е също така по-съвършен начин на за
щита в сравнение с изтласкването, тъй като не само не пре
махна представите но и ги свръхинвестира. Независимо от
това „детското и сексуалното“ според Фройд остават извън
тази защита, тъй като тя генетично се проявява твърде късно,
а именно след първичното или първичните изтласквания.
Следователно става дума за селективно задържане, огра
ничено от значенията на думите. Това обяснява защо то, по
добно на думите, е в състояние да си играе със смисъла и чрез
изместването да инхибира друга представа за нещо, различна
от представата, която би пожелал субекта. О т друга страна,
неговата сила се дължи на качеството на инвестиране чрез
езика. К олкото повече значението е натоварено със симво
лично съдържание, толкова по-силно е въздействието му върху
образите. Обратно, ако смисълът е множествен и търси образ,
изместванията ще са по-чести и преследваната цел ще бъде
по-трудно достижима.
Този тип задържане е именно предмет на психоанализата.
Вторият вид задържане, напротив, не е селективно и е
близкз до масивното изтласкване. То прилича на първичното
изтласкване, т. е. на фиксацията. На него се дължи глобално
то задържане, чийто механизъм се изразява в разпространя
ване по повърхността подобно на мазно петно. Това е задър
жането на предсъзнателното от несъзнаваното. Предсъзнател-
ното е залято от нагонни представи, като предварително, раз
бира се, е „предупредено“ от сигнал за тревожност. Но за да
избегне разпростирането на тревожността и за да си спести
масивно изтласкване, Азът предпочита да дезинвестира ня
кои представи. Той върши това все по-насляпо, блокирайки
една по една всички съседни представи, като ги парализира,
защото са близки и следователно опасни. Субектът не смее да
отвори уста от страх да не каже нещо в повече и най-малкото
нещо, което изрича, е в повече. Така стига до границата на
мутизма.
Такъв тип задържане е въпреки трудностите индикация
за психодрама.
К акто сте разбрали, тези два механизма, два типа на
задържане, са свързани помежду си - и двата имат отношение
към понятието инвестиране чрез езика, който сменя знака си,
когато преминава чертата на първата фройдистка топика (тази,
която разделя несъзнаваното от предсъзнателното). Видяхме
как инвестирането на предсъзнателното съответства на дезин-
вестирането на несъзнаваното, и обратно, инвестирането на
несъзнаваното на дезинвестирането на предсъзнателното.
Инвестирането на предсъзнателното е инвестиране чрез
думи или по-скоро, както се изразява Фройд, свръхинвестиране.
Говорим за свръхинвестиране, защото думите имат различна
стойност и зависят от историята, от личността на индивида.
Именно това свойство, тази връзка с акта придава на думата
стойноста й на означаващо.
П о този начин, когато това инвестиране намалява, т. е.
когато думата се превръща в дума, изпразнена от съдържание,
в подобие на дума, в обикновено повторение, първото задър
жане започва да отслабва. И в същия този миг то се слива с
второто задържане на предсъзнателното от несъзнаваното, ко
ето провокира и призовава.
Обратно, и в това се състои работата на анализата, при
емането на нагонното, признаването му, т. е. не само позова
ването му, но и дълбокото съгласие променя несъзнаваното
задържане в задържане, т. е. в съзнателен и обмислен избор
или - както би казал Фройд - съждение.
Слово и огледало
С думи ли мислим?
Жулиен Грийн1
В двете предишни глави нахвърлих пътьом това, което
би могла да бъде теорията на Фройд за езика. Тази теория
прилича много на философията на баснята на Езоп - езикът
може да бъде както най-доброто, така и най-лошото. „Думите
са наистина най-важните инструменти на влиянието, което
дадено лице се стреми да упражнява върху друго2 и „когато
'Интервю на Вивиан форестер, Le Monde, 22 julliet 1994.
•’Freud, S. Traitementpsychique (1890). - In: Resultats, idees, problems, t. 1, p. 12.
мислим абстрактно, съществува опасност да пренебрегнем

връзките на думите с несъзнаваните представи за нещата, и
не можем да отречем, че наш ата философия може да бъде
оприличена, нещо, което не бихме желали, по своя израз и
съдържание с начина, по който разсъждават болните от шизо
френия“1.
Това, което разделя тези цитати, отдалечени един от друг
с 25 години, е откриването на психоанализата. П ървият цитат
всъщност се позовава на хипнозата. Хипнозата позволява, как-
то видяхме, да достигнем „направо целта“, но ефектът изчезва,
след като болният се събуди. И най-вече това, което от самата
сугестия остава най-несъзнавано, е „идеята за заповед от стра
на на лекаря“, т. е. идентифицирането на болния с лекаря, дока-
то „смисълът на акта“ е съзнаван*2. От хипнозата Фройд научава
не само че думите идеално м огат да освободят болния от бо
лестта му, но че преди всичко болният възприема като свои
думите на лекаря, който му помага. Най-общо тази техника
премахва съпротивите и отрича преноса (чрез идентифицира
не), което е едно и също, както по-късно ще каже Фройд3.
„Думите“, които се използват в хипнозата, са едновремен
но всесилни да излекуват и безсилни да запазят това оздра
вяване. Ето защ о Ф ройд създава психоанализата и „неиз
беж ната“ преносна невроза. П сихоанализата е преработка
(Durcharbeitung), т. е. „тълкуваща преработка“ на съпротивата,
която in fine е еквивалентна на преноса.
Този процес, който отличава аналитичното лечение от
всички видове лечения чрез сугестия, използва също думите и
изисква в повече единствено „подчинение на основното ана
литично правило“. Техниката като че ли (и при хипноза, и при
терапия) преобръща напълно употребата на думите в своя ус
луга. Казвам „като че ли“, тъй като нещата в дейсвителност
са по-сложни и разликата в речта на пациента, зависи от мно
го параметри според предложената рамка.
Първият параметър е самата рамка, която не бива да се
’Freud, S. Metapsychologie, р. 122 (р. 242 от новия превод, t. XIII).

2Cf. supra, р. 85.
3Срв. Rememoration, repetition et elaboration.
Гл. 3 П редварит елн и у с л о в и я за пълно слово 12?
смесва с техниката. Р ам ката1 включва зсъщност както всич

ки правила, които една техника предполага, правила, чиято
материална рамка е само последствие, така и несъзнаваното
желание на участниците и на първо място гова на аналитика,
което Лакан определя като нещо „отвъд означаващото и ези
ка“.
Техниката идва на второ място като съвкупност от средст
ва, „трикове“ - защото всеки знае, че те могат да се превърнат
в стереотипи - които имат за цел да поддържат съответствие
между рамката и нашия трети параметър.
Става дума в крайна сметка за структурата на пациента,
тъй като, както казва Фройд*2, в зависимост от това дали паци
ентът страда от хистерия, фобия или натрапливи мисли не ви
наги психоаналитичната техника ще бъде подходящата от са
мото начало на лечението.
Ясно е, че идеалното би било да се направи така, че тези
параметри да съвпадат. Психодрамата, такава каквато я описах,
има за цел не само да ни накара да размиш ляваме върху това
съответствие, но също така и да го постигнем, доколкото тя
позволява да се промени даден тип дискурс в аналитичен.
Защото проблемите от несъответствието рамка-структура са
огромни. По отношение на двете основни невротични струк
тури можем в известен смисъл да кажем, че те взаимно се
изклю чват и следователно не биха могли да бъдат поставени
в една и съща рамка. Хистерията е създала така да се каже
психоаналитичната рамка, като всеки/всяка пациент/ка про
дължава сесия след сесия да я пресъздава, откакто Еми фон М.
заповядва на Фройд да замълчи. По този начин тя изисква от
Фройд да приеме „арената“, която ще й позволи да разгъне
своя стремеж към повторение в условията на пълна свобода3.
Страдащият от натраплива невроза, който получава същ ата
възможност, ще я обърне в полза на своя мазохизъм, придър
жайки се към правилата по-стриктно от самия аналитик. Тези
два крайни и опростени примера показват до каква степен при-
'Чието значение е открито от Жозе Блеже; срв. Bleger, J. Symbiose et ambiguite.
Paris, PUF, ,,Le fil rouge“, 1981.
2Perspectives d ’avenir de la therapeutique analytique. - In: L a Technique
’Срв. Rememoration, repetition et elaboration.
124 П итрик Д Ь О Л А Р О Ш ДА СЕ ГОВОРИ, ИГРАЕЙКИ
смособмнансто към рамката поставя проблеми пред терапевта.

Л ма какво разчита най-често той, за да ги разреши? Н а психо
аналитичната техника. Но тази техника зависи не само от тъ л
куването на теорията, което всеки прави, а най-вече от опита
от собствената си анализа, от идентификацията си със своите
учители, накратко, от всичко, което създава професионалния
идеал в смисъла, в който той може да бъде заслепяващ.
П ациентът, както казахме, преобръщ а рамката: страда
щият от хистерия превръща хипнозата в психоанализа, докато
страдащият от натраплива невроза, казва Ж илибер1, е скло
нен да се „само-хипнотизира“. Психоаналитикът трябва сле
дователно да го следва, да го подкрепя и най-вече да отказва
да приема тази самохипноза, т. е. този осакатен дискурс, кой
то сега трябва да изследваме, преди да видим чрез какви сред
ства психодрамата може да го промени.
Психоанализа, език и лингвистика

Опитах се да покажа как при Фройд словото като екви
валентно на специфичното действие (преработено по отноше
ние на акта и на „двигателното разтоварване“) е завършекът
на верига, която тръгва от акта и минава през мисълта, чиято
роля е да инхибира този акт. За постигането на тази цел е не
обходимо да се премине през два етапа: първият започва с ак
тивиране на представата, която след това, благодарение на
свръхинвестирането от езика, се превръща в съзнавана. Езикът
се възприема следователно като нещо J. „външно“, тъй като
„пренася познавателните процеси на нивото на перцептивните“*2.
Тази концепция, която се ражда, нехаейки за модерната
лингвистика, създадена от Сосюр, който при това е бил съвре
менник на Фройд, не е несъвместима с нея, напротив3. Впрочем
приносът на лингвистиката към психоанализата е твърде м а
лък, дори когато става дума за Л акан4.
'Le Psychodrame de la psychanalyse.
2Esquisse. Тази концепция съвпада с концепцията на Лакан, за когото езикът
като нещо символично е „извън“ субекта.
’Както гшша вSignifiant lacanien etinvestissementfreudien. - ln:Sedat, J. Retour
d Lacan.
4Както блестящо го показва статията на Kress-Rosen, N. Linguistique et
antilinguistique chez Lacan.-C onfrontations psychanalytiques, № 19, 1981.
Гл. 3 П редварит елн и ус л о в и я за пълно слово 125
В За една психоаналитична психолингвистика 1Анзьо ре
зюмира по сбит начин лингвистиката в теориите на някои при
емници на Фройд (според Уиникът например „цялото слово е
преходно явление“), за да каже, че за Лакан „езикът е дели
катна материя, но материя“. Ние ще се съгласим с него, кога-
то той показва патологията на езика в случаите, „когато ези
кът функционира сам за себе си поради липса на връзка с т я
лото “, тъй като, казва той, „означаващото общуване същест
вува само когато може да се измери теж естта на плътта, ко
ято то пренася“. Тази глава има за цел да се опита да отговори
на въпроса относно тази загадъчна „тежест на плътта“.
П роизволността на знака, разделението озн ачаващ о-
значаемо, което следва от нея, напомнят много разделяне, ко
ето може да се приложи спрямо отношенията които субектът
поддържа със своя Аз. Това „вътрешно“ за невротичния су
бект разделяне се превръща в реално при пациента с психоза и
по-специално при Шребер, чието Gmndsprache показва превъз
ходството на функцията на означаващото*2. Според него „този,
който говори, не разбира смисъла на това, което казва, и в
такъв случай този, който приема посланието, трябва да го до
върши, т. е. да му придаде смисъла“. „Напразно би следвало,
добавя Никол Крес-Розен, това объркване на интуитивните
данни на лингвистиката да се приписва на разтройството от
лудостта, тъй като Лакан постига същото сътресение, когато
предлага дефиниции, които преобръщат ллнгвистиката.“3
Най-сетне, промените, които метафората и метонимията
претърпяват у Лакан, допринасят за развитието на клиниката,
но престават да имат много общо с лингвистиката, като в съ
щото време неочаквано ни връщат към Фройд. Лакан тръгва
всъщност от Verdichtung (сгъстяване), за да създаде „структу
рата на свръх-наслагване на значенията, откъдето тръгва ме
тафората“ и вижда в Verschiebung (изместването) „тази промя
на на значението, която е най-добрият начин да се преодолее
'Psychanalyse et langage. Paris, Dunod, 1977.

2Понятие, което срещаме отново у Фройд, за когото шизофреникът инвес
тира представите за думите в ущърб на представите за нещата. Несъзна-
ваното. - In: Metapsychologie.
Kress-Rosen, N. Linguistique et antilinguistique chez Lacan.
I .'(• П а тр и к Д Ь О Л А Р О Ш ДА СЕ ГОВОРИ, ИГРАЕЙКИ
цензурата“1. Определението за метонимия се тълкува според

Никол Крес-Розен така: „О значаващ ата функция на свръзка
между означаващите съответства на запазването на чертата
между означаващото и означаемото.“ Обратно, при м етаф о
рата „означаващата функция на заместване на едно означава
що с друго е равносилно на прескачане на чертата“ и „следо
вателно метафората заема привилегировано положение по от
ношение на смисъла“.
Благодарение на тези лингвистични понятия става въз
можно да се изяснят намеренията на Фройд във връзка със
свободното асоцииране, чиито термини (линия, нишка, после
дователност, ход)*2 напомнят идеята за верига. Последната под
хожда най-добре на начина, по който са свързани означаващ и
те на принципа на метонимията - отношенията са в действи
телност отношения на съседство, при които произвеждането
на смисъл се отлага до безкрайност. Тук разпознаваме много
лесно дискурса на страдащия от натраплива невроза, при който,
ни казва Фройд, изтласкването „не се извършва чрез амнезия,
а чрез разединение на следствено-причинните връзки, разеди
нение, което е следствие от изпразването от афекта“. Обратно,
изкуш аващ о е да възприем ам е „комплексите от разцепени
представи на асоциативния поток“ като модел на фантазма,
който означава желанието и копира метафората. Този вид про
дукция блика от речта на болния от хистерия и се среща много
рядко в тази на страдащия от натраплива невроза.
Д а прибавим, отивайки още по-далеч във ф ормалната
логика, която е полезна единствено като канава, че докато еди
ният и другият дискурс съдърж ат в малки пропорции другата
модалност на означаващата причинно-следствена връзка, м е
тафората при страдащия от натраплива невроза и метоними
ята при пациента с хистерия, същ ото не може да се твърди за
психозата. При нея, напротив, установяваме в самата форма
на симптома една крайна3 радикализация на тези две тропи,
’Lacan, J. Seminaire III, Les Psychoses. Paris, Le Seuil, 1981, p. 243.

2Вж. статиите на Laplanche и Pontalis Association, и Libre association. - In:
Vocabulaire de la psychanalyse.
-’Радикализация, която отново срещаме в схемата L на Лакан, където въобра
жаемата ос а-а’ е преди всичко оста на страдащия от параноя, докато болният
от шизофрения се колебае между S и А, извън въображаемото.
Гл. 3 П редвари т елн и усл о ви я за пълно слово 127
изопачен символизъм на продукцията на смисъл у болния от
шизофрения, непрекъснато означаване, от което смисълът е
изключен, тъй като при страдащия от параноя е в ръцете на
Другия.
Празното слово
(съпротива срещу анализата чрез речта)
Клиничният опит показва, че известен брой пациенти,
някои от които вероятно са се подлагали на психоанализа, си
служат с тип реч, който е твърде далеч, за да не кажа противо
полож ен на това, което сме в правото си да очаквам е от
правилото за свободното асоцииране. Това поведение може да
се прояви веднага или след като пациентът се е подложил за
известно време на психоанализа. Не буди съмнение, че то няма
същ ото значение в двата случая и че вторият е несъмнено
резултат от преноса. Но във всички случаи подобно поведение
издава съпротива, и то съпротива срещу анализата (ако не
срещу ан али ти ка). Т акова поведение отхвърля всъщ ност
свободата, за която говори Ф ройд1, и вместо да предложи на
аналитичното лечение автоматизма на повторението, пациен
тъ т избира да му се наслаждава по нарцистичен и мазохистичен
начин.
След като говорим за съпротива срещу анализата, като в
същото време мислим за показанията за индивидуална пси-
ходрама, която е едно от средствата да заобиколим тази съпро
тива, можем да кажем, че подобно поведение представлява
съпротива срещу психонанализата, т. е. защ ита*2. Ако трябва
да класираме накратко защитите в зависимост от дискурса и
от тази много особена реч, каквото е свободното асоцииране,
можем да разграничим три типа защити.
1. Защ итите в речта - това са съпротивите, с които се
сблъсквам е в асоциативната последователност (наприм ер
отричането).
2. Защитите, свързани с речта (празното слово) - в случая
ние се интересуваме именно от тях. Противно на първите, тези
'Свобода да се асоциира, т. е. да се канализира „компулсията за повторение“
благодарение на аналитичното правило. Rememoration, repetition et elaboration.
2Срв. c предната глава.
128 П а тр и к Д Ь О Л Л Р О Ш ДА СЕ ГОВОРИ, ИГРАЕЙКИ
защити се противопоставят на протичането на анализата (и

могат да се съчетаят с предишните). Проявяват се основно в
три форми:
- мълчанието - асоциациите пресъхват за продължително
време. Това е класическата празнота, липсата на идеи;
- многословието - също класическа форма. Болният е този,
който разказва (вж. пациента на ференци, гл. 2);
- подборът - пациентът избягва несъзнателно (разцепва
не) някои сюжети, за които не смята (несъзнателно), че е необ
ходимо да говори. В много случаи темата, която най-често се
избягва, е преносът.
3. Защитите спрямо аналитичния дискурс. Това се отна
за някои субекти, за които всеки диалог, кол кото и неза-
дълбочен да е той, предизвиква призрака на тревожното от
чуждение или (понякога нещата са свързани) на безразличието.
Първият тип от тези защити е всекидневно предмет на
психоанализата. Вторият, препъването в аналитичната рамка,
е показание за психодрама и задължава във всеки случай пси
хоаналитика да изпълнява някаква „дейност“ (вж. гл. 2). Най-
накрая третият тип защити засяга много деца, юноши, а също
така и хора в зряла възраст, които след като са се подложили
на психоаналитично лечение, го оценяват като неефикасно,
или субекти със защити (проекция, изключване), които са при
чина да избягват личното слово. И така стигаме до някои слу
чаи, при които защ итата спрямо асоциативната реч е основна
(параноя). При тях са противопоказани както психодрамата,
така и психоанализата.
Ще се опитам сега да характеризирам типа реч, който
Лакан нарича празно слово, обратно на пълното слово, без да
отивам по-далеч от това противопоставяне.
Естествено, когато разграничавам три реакции -мълчание,
многословие и подбор, аз го правя за удобство, като тези три
поведения могат да се редуват, съчетават, смесват. Така на
пример многословието е начин да се избегнат важните теми,
което също има ефект на подбор. Мълчанието и многословието
могат да се редуват. Във всички случаи обаче пациентът не
съзнава своето поведение. Д а се върнем на тези три поведения,
преди да се опитаме да ги анализираме.
Гл. 3 П редвари т елн и у сл о ви я за пълно слово 129
Мълчанието не е равносилно на немота. Безмълвието е
съзнателно поведение и в основата му също може да е за
държането. В нашия случай, напротив, пациентът твърди, че
е изпълнен с добра воля, но „няма идеи“. Повтарям, не става
дума за моментно поведение, което би белязало една такава
среща с неочаквани групи асоциации. Задържането е несъзнава-
но. В известен смисъл става дума за самозадържане, при което
цензурата несъзнавано-предсъзнателно не е ефикасна, т. е. се
лективна1 по отношение на потенциалния приток на остатъци
на несъзнаваното и на афекти. В този случай, субектът в страха
си да се срещне с тези остатъци предпочита да препречи напъл
но пътя на всички, каквито и да били означаващ и на ниво
предсъзнателно-съзнателно. На друго място се опитах да обяс
ня това явление, тръгвайки от краен случай на глобално за
държане, при който всичко се правеше с цел да се запази
образът на идеалния баща, за сметка на непълноценния Едипов
баща*2. Неосъщ ествената „символична кастрация“ обясняваше
неспособността на предсъзнателното да инвестира означаващи,
в състояние да инхибират заплахата от несъзнаваното съдър
жание (първоначалната теория на Фройд за задържането).
Липсата на „нормално“ задържане от страна на предсъзнател
ното (чрез достатъчно инвестирани думи ) водеше за сметка
на това до глобалното задържане, предизвикано от несъзнава
ното.
Многословието поставя други не по-малко важни проб
леми. Тук не става дума за простото „разказване“. Преди всичко
защото то е неизбежно. Разбира се, разказването може да се
разпростре върху целия дискурс на страдащия от натраплива
невроза, но в много случаи води до действия на несъзнаваното,
което оправдава търпението на психоаналитика. Освен това и
най-вече защото у някои т. нар .нарцистични пациенти разказът
например за това, как са прекарали деня, може да бъде израз
на истински пренос - несъмнено регресивен и архаичен - върху
доброжелателен майчин образ, който е липсвал на субекта.
Не, това, което разбирам под многословие, е истинското
бъбрене на границата на студената хипомания, захранвана от
'Cf. supra, р. 41-42.
2Une nevrose du vide en psychodrame individuel, съвместно c D. Gobert, cn. A do
lescence, 10, 1, 1992: „Menaces“.
интелектуални съображения, която за начинаещия психоанали

тик странно наподобява асоциирането на идеи. Самият пациент
е убеден, че сесията е била „успешна“, тъй като е казвал наисти
на това, което му е минавало през ума. Това са асоциациите,
които Фройд определя като повърхностни ’, носещи отпечатъ
ка на цензурата. В действителност отвъд тях се крие желание
ако не за отговор, то за намеса от страна на психоаналитика,
желание, което субектът не е в състояние да формулира заради
цензурата, която тежи върху масивния пренос.
В П сихопат ология на всекидневния живот Ф р о й д в
дейсвителност разграничава два вида асоциации, т. нар. външни
асоциации, по съзвучие и вътрешни, по съдърж ание. Тези
т. нар. външни асоциации са асоциации по омофония, или
съзвучие, както пише Фройд, подчертавайки лекотата, с която
те се п р а в я т . Т а к ъ в ти п а с о ц и ац и и н ап о м н я д о н я к ъ д е
хипоманиакалната игра на думи, за която споменах по-горе и
която е причина за неудобството, което изпитва събеседникът
от реч, поставяща неговата истина извън думите му.
Подборът е вербалният резултат от разцепването. Тук
OTf ово уточнявам, че механизм ът е толкова несъзнаван, че
пациентът изглежда лицемерен. Дори пред очевидното, като
например случайна среща със своя аналитик извън полето на
аналчзата или събитие, за което двам ата протагонисти науча
ват поотделно. Накратко, нещо, за което аналитикът е убеден,
че пациентът не може да не си мисли, но си мълчи. Странно,
той не го споделя, защото не си го помисля, а отговаря любезно,
че разбира се, би могъл да ви говори за това, че се е сетил за
момент и си е казал, че ще трябва да го съобщи на сесията,
след което му е излязло от главата. Или че си го е мислил
наистина по време на сесията, но го отхвърлил веднага, защ ото
решил, че фактът е без значение за аналитика; това се повторя
безброй пъти, без да се извлече поука. И маме чувството с този
тип пациенти, че интелектуално анализата се прием а без
никакво колебание, но че според тях не може и да става дума
тя да се възприема като обмяна на мисли между двама души.
‘Freud, S. L ’interpertation des reves, p. 450-451. „Всеки път, когато психичен
елемент е свързан с друг чрез шокираща или повърхностна асоциация, между
тях съществува естествена и дълбока връзка, подчинена на съпротивата на
цензурата.“
Гл. 3 П редвари т елн и усл о ви я за пълно слово 131
Очевидно този вид масивен пренос задължава аналитика да
се намеси - по-нататък ще обясня защо, - но интервенцията
остава в преноса и не може да го тълкува.
Със сигурност можем да твърдим, че у някои пациенти,
травматизирани от симбиотична връзка с м айка си, анали
тичната рам ка предизвиква защити от този род. Анализата е
наистина уникална експериментална ситуация в човешките
взаимоотнош ения. Основното правило допуска преодолява
нето на каквато и да е връзка на основата на езика и по-спе
циално на ранните връзки с едиповата майка. Това правило
не означава само „кажете ми всичко“. Чрез формулата „каз
вайте ми всичко, което ви идва на ум“ то иска да каже:
покажете ми, преди сам да сте го разбрали, как функционира
ваш ата психика. С това правило психоаналитикът е поставен
не на мястото на което и да е лице, а на мястото на Бог.
С помощ та на това правило психоаналитикът наистина
отива отвъд езика'. За голямо щ астие повечето пациенти
благодарение на езика могат да се защ итят, тъй като те не
преживяват аналитичната ситуация като заплаха от страна на
Бог отмъстител. Те успяват дотолкова, доколкото преживяват
- между другото болезнено - своя собствен език като стена,
стена, която не са в състояние да преодолеят и която тутакси
ги разделя*2. Тутакси това, което ги плаши у техния психоанали
тик, не е Б огът от Стария завет, който „прониква в сърцевина
та“ на тяхното несъзнавано, а по-скоро човешкото същество,
споделящо неразбирането им.
И обратно, пациентите, които не се чувстват разделени
(и следователно защитени) от езика, срещат в психоаналитика
преследването, което са преживели с една натраплива майка,
и то е предсловесния период от своето съществуване.
Осакатената реч и нейните последствия
Последиците от тези три съпротиви срещу анализата, по

време на анализата чрез реч, която отрича съществуването
си и приема думите за оръжия, насочени ту срещу аналитика,
ту срещу пациента, са често катастрофални. Особено като се
'Или отсам
2Изразът е на Лакан.
има предвид, че този вид дискурс не винаги се улавя лесно - с

изключение на случаите на задържане той може да бъде въз
приет за известно време за нормален (време, което мож е да
продължи дълго).
Самият пациент при това се чувства неспособен да говори,
т. е. неспособен да придобие представа за себе си чрез езика.
Инхибираният пациент, този, който е неспособен да сдържа
афектите си чрез словесни представи, преценява - и в известен
смисъл правилно, - че говоренето няма да може да му помогне,
след като не помага на самия него да вникне по-добре в себе
си. Или по-точно говоренето за него е като вик за помощ, който
чака отговор, различен от „Говорете!“. Многословният паци
ент е в действителност ужасен и се защитава както може, тъй
като думите за него са оръжия. Той всъщност смесва по един
наивен и инфантилен начин инструмента и властта. Този, кой
то разцепва, иска да запази някаква тайна, т. е. да скрие от
погледа на Другия част от психичния си апарат. П ациентът не
знае, че като върши това, той го държи настрана.
Последствията - тези често срещащи се във всекидневния
живот поведения могат да имат катастрофални последици по
време на анализа, обяснявайки в същото време своя произход.
Като пример на първо място бих посочил психотичната
декомпенсация. Тя разкрива психотична структура, останала
до този момент невидима и нечута, която би могла да приеме
например маската на натраплива невроза. Именно този прис
тъп изненадва обикновено аналитика, повярвал, въпреки че
някои елементи, които привличат вниманието му, го безпоко
ят, че след като е накарал пациента си да легне на куш етката,
е изправен пред преносна невроза. Тези елементи се оказват
недостатъчни да го накарат да се върне към диалога „очи в
очи“. В такава атмосфера някоя дума или намеса на аналитика
може да има изключително силно въздействие и да предизвика
налудна реакция у пациента. К азвам изключително силно въз
действие, защото при този случай се сблъскваме отново с типа
пренос, за който говорих по-горе: един пред-, инфра- или ултра-
вербален пренос, който поради този си характер изгубва сим
воличните си опорни точки и се превръща в чисто въображ аем
пренос. Нещ ата обаче стоят така, че достойнствата на тера
пията очи в очи, при която обикновено се избягват такива си
туации, не са теоретизирани достатъчно. Тук можем да кажем

все пак, че от феноменологична гледна точка това, което се
случва очи в очи, е красноречиво - пациентът може да фиксира
и локализира словото на аналитика. Това не е вече гласът,
идващ от Д р у гад е, а словат а, и зл и за щ и от у с та та на
събеседника му. М имиките на аналитика прибавят към езика
му доказателство за неговата истинност. П о-нататък отново
ще се върнем към този аспект на нещата.
„Актингът“ (acting) (при структура на невроза) е част от
дискурс, който не може да бъде изречен. „Актингът“ възниква
тогава като проява на преноса и контрапункт на празната реч:
„когато говоря (казваше цитираният в гл. 2 пациент) говори
или случайността, при което всичко се навързва с голяма
скорост, или постоянното разсъж даване, като във всички
случаи резултатът е празната реч“. В тези случаи приетата за
асоциативна реч е половинчата реч, пародия на реч, на която
липсва връзката с тялото.
Психосоматичните декомпенсации се вклю чват логично
в този тип език, който някои определят като оперативен'.
Привидната липса на афекти (които остават потиснати) е ха
рактерна за реч, близка понякога до психозата, и тя не бива да
бъде подсилвана от психоаналитика, непредпазливо предлагащ
аналитично лечение.
Разцепена реч
Трудностите или невъзможността да се премине към асо
циативна реч водят в терапевтичните отношения до осакатена,
т. е. непълна реч. Но ако обърнем поглед към лингвистиката
и най-вече към основополагащия принос на Сосюр - принос,
който Лакан използва и преобръща, - т. е. ако вземем под вни
мание несъзнаваното, липсващото измерение, което такъв тип
реч предполага, ще трябва да признаем, че всъщност става ду
ма за разцепена реч.
Н а Сосюр дължим знанието, че лингвистичният знак е
разделен на две части, т. е. на означаващо и означавано. Това
универсално разделяне на две е най-същественото за човеш-
'Според Парижката школа (срв. Marty, Р., М. de M’Uzan, Ch. David,

L ’investigationpsychosomatique. Paris, PUF, 1963.)
I 34 П атр и к Д Ь О Л А Р О Ш ДА СЕ ГОВОРИ, ИГРАЕЙКИ
кия език. Клод Ажеж пиш е1: „Проблемите, които езиците имат
за разрешаване, се свеждат до един - да се свърже смисълът
със звука. Но те не образуват какъв да е звук, не образуват
какъв да е смисъл, не свързват по случаен начин смисъл и
звук [...] фонологията е част от лингвистиката, която изучава
системите от звуци, разграничаващи думите и съчетанията от
звуци в говорния поток. Що се отнася до това, което наричаме
значение (означаемото на тези думи), то е свързано с начина,
по който всеки език гради мреж ата си от връзки с външните
обекти, която като съставна част от изработването на смисъла
се прибавя към свързването на означаващото и означаемото.
Продукт на тази конструкция е това, което се нарича думи*2*.
Много по-нататък (с. 262) Клод Ажеж добавя: „Като се
има предвид, че езикът е основоположник на връзки, говорещи
ят изразява в начина, по който си служи с него, нещо от себе
си. Е зикът следователно е привилегированият глас, чрез кой
то субектът изразява себе си. Езиците съчетават познавател
ните процеси и образите на нагоните. Начинът, по който се
изразяваме, е в известен смисъл терапевтичен и това е причи
ната, поради която психоаналитичното лечение го използва.
К акто знаем, Лакан прави няколко промени в схемата на
Сосюр: изписването на означаващото и означаемото, премах
ването на елипсата на знака, ударението върху чертата за раз
деляне, инверсията между означаващото и означаемото4.
Лингвистът и психоаналитикът са следователно единоду
шни, когато говорят за двойното учленяване на езика. А
contrario, в патологичните случаи, за които стана дума обаче,
мисля, че това двойно учленяване липсва. Тази дихотомия на
езика копира всъщност схемата на Фройд, според която съзида
телната представа за обекта обхваща две разделени от цензу
рата представи - представата за думата и представата за съот
ветния обект. Колкото и да е неточна „представата за предме
та“, която тръгва от „пряко запаметения му образ“ (халюцина
ция) и от паметовата му следа, прави впечатление аналогията,
на която ни навежда тази схема (но това е само аналогия) с
'L ’hom me deparoles. Paris, Fayard, Le temps des sciences ,1985, p. 54.
2Курсивът е на автора.
’Курсивът е на автора.
“Означаващото, за което говори Лакан, цит. сьч., с. 132.
Гл. 3 П редварит елн и у сл о ви я з а пълно слово 135
дихотомията, за която говорят лингвистите, и дихотомията спо
ред Лакан. Именно тази схема е разединена или буквално раз
цепена в случаите на защити спрямо (или от) асоциативната
реч.
Не може да се отрече наистина, че асоциативната реч асо
циира представата за предмета с думата. Аналитичната рамка
и липсата на отговор от страна на психоаналитика дори поста
вят под въпрос тази асоциация. Обвивката от навици, която
подобно на етикет придава смисъл на думите, ще изпъкне с
цялата си крехкост. О бразът (или езикът) на нагона посте
пенно ще избликне отново, тъй като вече няма нужда от своята
социална обвивка. Същевременно тези дрехи, с които са обле
чени думите и на които се дължи тяхната комуникативна
стойност и универсалност, остават на склад при аналитика и
ще могат да бъдат взети обратно само с помощ та на анализа-
та на преноса, т.е. когато пациентът възвърне собствения си
ези к. М еж д уврем ен н о идва м о м е н т ъ т за п р е р а б о т к а т а
(Durcharbeitung), за която говори Фройд - изплават други асо
циации и образуват веригата, от която се състои асоциативна
та реч, верига, която за изненада на някои пациенти, страда
щи от невроза1, запазва своята здравина, но се разпада в случаи
те, които ни занимават тук.
Огледални ефекти
Не можем да не сравним това, което се случва на думите
по време на анализата, независимо дали те се поддават само
наполовина на „свободната асоциация“ и се превръщат в праз
но слово, или се разпадат и възстановяват своята структура в
едно истинско лечение, с това, което се случва с тялото, ко
гато се свързва със словото в стадия на огледалото.
Стадият на огледалото на Лакан. В статията, озаглавена
Забележки относно доклада на Даниел Лагаш 2 (а не в тази вър
ху стадия на огледалото), написана през 1958 г., Лакан развива
(Психоанализата и структурата на личността), като се опи
ра на един оптически монтаж, теорията за огледалото като
образ на (несъзнаваното) структуриране на Аза.
Този оптически монтаж свързва два типа огледало. Вляво *2
'ibid., с. 344.
2Lacan, J. Ecrits.
се поставя сферично огледало, в което от известен ъгъл се вижда

реалният образ на даден предмет. След това този образ се от
разява от друго плоско огледало, което пречи на директното
наблюдение, така че застаналият отсреща наблюдател вижда
виртуален образ.
В първия (реален) образ, наречен i (а), Лакан вижда изо
бражението на тялото в неговата реалност, отражение, изпра
тено от сферичното огледало като представящо „някаква гло
бална функция на мозъчната кора“. Това е скритата (тъй като
става дума за вътрешна реалност) реалност на тялото, до ко
ято субектът има „малък достъп“. При все това този „м алък
достъп“ се удвоява поради факта, че субектът може да види
образа i (а) само в отражението i’ (а), продукт на плоското
огледало А, съответстващ на големия Друг1.
Л акан прави от тези два непрекъснато преходни образа
опора на идеалите на личността, които той записва като А з-
И деал-А з. Тази нарочно неточна формулировка (заради пре
ходността) означава все пак, че идеалният Аз, който е въобра
жаема структура, е по-скоро от страната на i (а), докато Иде
алът за Аза, който си м вол и зи ра в р ъ зк а та С и м в о л и ч н о -
Въображаемо, се намира от страната на i’ (а).
Л акан си служи с тази схема, за да покаже въображ аемата
структура на Аза и да я противопостави на тази на субекта, с
който не може да се спекулира, тъй като се намира в положе
ние на „елизия на означаващ ото“. Но това символично място
( на субекта всъщност е заето от Идеала за Аза и в схемата този
I Идеал за Аза, i, е разположен извън играта с образа, каторегу-
с лиращ наклона на плоското огледало А.
з Знаем, че за Лакан големият Друг, А, е големият Друг на
р дискурса, т. е. парадигм атична, символична инстанция на
в структурираното като дискурс несъзнавано и като такова му е
т невъзможно да фигурира в схема, която може да има само две
ц измерения. Тези две измерения се срещат за сметка на това в
н т. нар. въображаема връзка2, свързващ а малките други (а, а’) в
'Срв. с оптическата схема в Ecrits, р. 680.
въображаемата ос а-а’ (приликата не е случайна) от схемата L, наречена ос
на вътрешната субективност.
С убект...........а
а’............... Друг.
Ecrits, р. 548.
Гл. 3 П редвари т ел н и усл о ви я за пълно слово 137
интерсубективната връзка между две личности. Така стадият
на огледалото, заявява Л акан1, конкретизира понктуалната
връзка на тези противоположни и допълващи се регистри, как-
вито са Въображаемото и Символичното: „Тъй като Другият,
у когото се настанява дискурсът, все така латентен по отно
шение на триъгълната конфигурация, която определя това
разстояние*2, не съществува като такъв, докато не се разпрост
ре до огледалната връзка в най-чистия й момент: в жеста, чрез
който детето пред огледалото, очаквайки проверка, се обръ
ща към този, който го носи, и призовава с поглед свидетеля,
отделящ разпознаването на образа от ликуващото предположе
ние, че то вече е било т ам “3.
Двата образа и двойната артикулация. Ще се върна от
ново и ще интерпретирам по мой начин тази основна теория,
тъй като според мен тя поставя проблема за двойната артику
лация на езика, отражение на връзката, която обединява и/
или разделя представа за дума - представа за предмет във
фройдистката „съзнателна предметна представа“.
Поставяйки ударението върху образите (i (а) и i’ (а)), рис
кувам несъмнено да опредметя и следователно да изопача де
ликатни понятия, но рискът си струва, когато изяснява клини
ката. Както всъщност загатнах по-горе по повод на анализата,
последната се стреми да отдели думата от предмета, за да въз
станови след това по друг начин връзката между тях, докато
индивидуалната психодрама, напротив, има за цел да ги съ
едини по най-бързия начин. Докато психоанализата се опитва
да разруши лошо артикулирания стадий на огледалото, пси-
ходрамата си поставя за цел да възстанови пълното слово чрез
възвръщане на връзката между образа и означаващото, дума
та и предмета, жеста и словото, като по този начин създава
със сигурност изкуствен, но солиден стадий на огледалото.
Образът на тялото (i (а)) е несъзнаван образ, подобен на
този на кърмачето, зависещо от майка си. То не съзнава сво
ите граници и гърдата проникваща в него в отговор на глада
му, като че ли е част от самото него. По същия начин кърма-
'Ecrits, р. 674.
2а-а’ (N от А).
,Ecrits, р. 678.
чето се чувства обвито от гласа на майка си, който го изпълва

последователно, под формата на окъпване или храна, които
неговата ранна възраст му пречи да възприеме като нещо из
вън себе си. Тези майчини обвивки са като предвестник на
органичните усещания, които по-късно ще го свърж ат с вът
решността на тялото му. Преди да настъпи този м омент, вът
реш ното неразположение не се възприема като такова, тъй
като го успокояват майчините жестове: a contrario знаем, че
тревожността на м айката се предава по неуловим начин на
кърмачето, което получава колики, които само смученето на
пръст ще успокои. Това при всеки случай свидетелства за връз
ката между кожата и вътреш ността на тялото, връзка, която
още не разпознава в кожата граница на тялото. Този предог-
ледален стадий е едновременно модел на натрапливата (и па-
раноична) връзка и образ на изгубен рай, тъй като огледални
ят образ (Т (а)) ще погълне, ще закрие и ще потули (това е
стадият на огледалото) образа на тялото, който от този мо
мент нататък ще бъде достъпен или недостъпен само чрез него.
Стадият на огледалото създава нова граница, границата на ко
жата, която образува нова обвивка, обвивката на собственото
аз („азът е преди всичко телесен аз“1). Новата обвивка позво
лява да кажем нещо като: този тук съм аз или аз съм този тук,
т. е. да идентифицираме образа с Аза2. Тази нова форма на Аза
е също така неговата първа проява в обществото, след като тя
преодолява най-накрая чистата субективност или субектив
ността, смесена с тази на майката.
Стадият на огледалото е следователно съединяването
на тези два образа и конкретизирането на първичната кас
трация, тази, която от този момент нататък прави невъзмо
жен достъпа до вътрешността на тялото - огледалният образ
закрива образа на тялото, като сливането между двата обра
за се осъществява на нивото на отворите, които според Фройд
са ерогенните зони. На този стадий може да се каж е също, че
социалното аз (огледалният образ) маскира интимния Аз (об
раза на тялото).
‘Freud, S. Le Moi etle Qa. Essais depsychanalyse. Paris, Payot, Petite Bibliotheque,
1981, c. 238.
2Както би казала Пиера Олание, според която Азът притежава всички свойст
ва на Идеала за Аза.
Гл. 3 П редварит елн и ус л о в и я за пълно слово 139
Дума, тяло и фалос\ в това маскиране виждаме отново
облеклото, каквото е именно думата, обгръщаща предмета.
Аналогията между структурата на думата и тази на тялото е
поразителна. Става въпрос за аналогията между думата като
представа за предмет, вклю чваща несъзнаваната представа за
предмета, и видимото и външно социално аз, обхващащо не-
съзнавания образ на субекта. Тази аналогия ни навежда на
мисълта, че езикът е отражението на тялото с неговото двой
но значение, нагонно и азово:
1. Като репрезентативен израз на индивида езикът озна
чава потребностите, т. е. нагоните, с които е бил рано свързан
посредством вика, съвпадащ по време с халюцинацията на
желанието. Това измерение се среща у някои пациенти и раз
бира се, при пациенти, страдащи от психоза.
2. Като универсален код езикът също така е средство за
всяко единично слово то да бъде признато, чуто и възприето.
Тази социализация на словото е резултат от действието на
принципа за реалност, който отлага желанието и го подчиня
ва на закона.
3. Превърналият се в единично слово език интегрира ед
новременно нагона и защитата му, доколкото защ итата е ин-
троекция на закон. Ще се съгласите, ако следвате наш ата
аналогия, че за да представя индивидът, пълното слово трябва
да бъде поставено на неговото място, не да бъде продълже
ние на индивида, а напротив, негово автономно отражение1.
4. Това разделяне между индивида и неговото слово пред
ставя разделянето между субекта и Аза, т. е. основното разде
ление на човешкото същество. В случая става дума за симво
лична кастрация, която като такава е резултат от едиповия
триъгълник.
5. Разпознаваме слабостите на тази кастрация в словото
на индивида: при пациенти, страдащи от психоза, разцепен език
между например халюцинаторна налудна реч и нормален, но
„фалшив себе си“ („faux-self“) език, език, адаптиран на пръв
поглед, от който обаче субектът е дезертирал. Или пък у стра
дащия от натраплива невроза - чисто защитен език, в който
лесно отгатваме подлежащия нагон.
'Тя следователно трябва да бъде метафора, а не метонимия.
П си х о д р ам а и огледало: сл у ч аят А лен

Ще покажа силата на индивидуалната психодрама за пре
създаването на аналогично със стадия на огледалото събитие,
като си послужа с един скорошен случай, примерен1 в това
отношение.
Ален е двайсетгодишно момче, добре сложено, ж изнера
достно, симпатично, чието положение е непроменено от две
години. Ж ивее у родителите си и не прави нищо освен да дрън
ка на китарата си и да пуши редовно хашиш с приятели, от
които му е трудно да се отдели. Никога не се е консултирал с
психолог и отказва категорично психотерапия. Съгласява се
на индивидуална психодрама, след като приемам родителите,
единия и другия, еднакво сърдечни, разтревожени и недоумя
ващи (бащата е гимназиален преподавател, майката чиновнич
ка). И м а по-голяма сестра.
За моя изненада Ален много бързо се приспособява към
психодрамата, като не пропуска нито една сесия, въпреки че
преживява понякога интервала (идва един път седмично) ка
то пропаст. Понякога става непоносимо нервен, ако трябва да
чака, и това ни безпокои. Вземането на хашиш е толкова ре
довно, че прилича на истинска наркомания с характерните й
вреди: питаме се дали спирането на „дрогата“ няма за целново
влошаване на състоянието му, което да бъде съпроводено в
началото с още по-силни усещания; споделя освен това, че
работата, която извършва върху себе си, като пуши, му изглеж
да на моменти по-резултатнаот психодрамата, второто, изг
лежда, подхранва първото.
И така, докато в продължение на дълго време Ален раз
гръщ а всичките ресурси на своите симптоми (чувство за
празнота, депресия), на защитите си (проекция, мазохизъм,
отхвърляне, изтласкване) и на нарцисизма си (идеализиране),
'И който бе обсъден на семинар в Центъра за обучение и психоаналитично

изследване (CFRP) през 1993-1994 г..Благодаря по този повод на екипа от
котерапевти, който всеки четвъртък работи съвместно с този на Симон
Дайма в отделението на проф. Баскен в болницата Ла Салпстриер: Матьо
Алажил, Паскал Обрен, Дорис Коен, Симон Даймас, Доминик Гобер, Раул
Льо Моан, Сабин Пармантие, Даниел Робер, Ален Чини.
лечението му се съпровожда от забележки с интересно разви

тие. По време на първата сесия, той пита: „Защо опитвам да
се унищожа?“ Шест месеца по-късно пожелава „да изиграе сце
на, където става въпрос за неговата тревога“, докато по време
на всички предишни сесии той се оплакваше, че няма какво да
каже, че не мисли нищо, като през това време състоянието му
се отличаваше с тревожна обърканост. Месец по-късно той
казва: „Имам желание да разбера депресията си“; по-късно ще
признае: „Доволен съм, че идвам.“
В този момент по време на две изненадващи, вълнуващи
и тежки за всички ни сесии Ален, след около десетмесечна
психодрама, споделя един повтарящ се кошмар. В съня си има
двойник - като че ли се гледа в огледало, но огледалото е черно,
тъй като всъщност той е отсреща. Но този друг аз не е отраже
ние на първия - той е гол, завързан с въжета или вериги, от
които, мятайки се, се опитва да се измъкне. Така безпомощен
той наблюдава своята безпомощност.
Предлагам му да изиграем този сън: Ален ще играе за
вързаното лице, Ален Зиви „Ален, който гледа“. За да придам
по-диалектен характер на тази сцена, много бързо ще намеся
м ай ката1.
Ален (се мята, стенейки): О, о.
„Ален, който наблюдава“ (Ален Зиви): Е, приятелю, сам
си, нали? Изпадаш в паника. Тя не е тук. Ти си съвсем сам и
тя няма да дойде.
Ален (мята се): О, о.
Влиза майката (Дорис Коен)
Майката: Какво ти е? Да не ти е много горещо? Ще ти разх
лабя тези дрехи, те ти стягат (жест за разхлабване на дрехите).
Хайде, ела да бозаеш!
Ален (ужасен) обръща поглед към ръководителя на играта.

Прекъсвам сцената поради това излизане от играта*2 и му пред
лагам да продължим, като сменим майката (Сабин Пармантие).
Ален (мятайки се): Ох, ох!
М айката: Какво има, скъпи? Изглеждаш много не-
'Вж.по-горе.
2Вж.по-горе.
спокоен... Спокойно, аз съм тук, не се тревожи, ето свърши.

Ален се успокоява.
„Ален, който гледа“: Тя е тук, но скоро ще си тръгне пак.
Ти ще останеш отново толкова сам, колкото беше и преди.
Ален (отново се мъчи, стенейки): Ох, колко ми е зле!
Майката: Но не, няма нищо, не, хайде, ела да те прегърна,
ще видиш, че веднага ще се почувстваш по-добре!
„Ален, който гледа“: Какво ти по-добре, ти си по-зле и от
преди, загубен си драги, когато тя е тук, става още по-ужасно.
Ален се мъчи отново.
Майката: Но какво ти е тази вечер, защо си толкова
неспокоен? Какво гледаш там? (жест по посока на „Ален, кой
то наблюдава“, като да го пъди). Няма нищо там, хайде, ела
да те прегърна, ще видиш..., ето... сега всичко ще се оправи,
всичко е наред, ето така... ето така... Бедното малко бебче,
как ми се беше разтревожило... Ето, сега, всичко свърши...
Ален (спира да се вълнува): Да, наистина съм добре. Но то
ва не може да продължи дълго (жест, с който се мъчи да се
отскубне от майката).
„Ален, който гледа“: Естествено, че не може да продължи.
Не можеш да останеш непрекъснато в прегръдките й. И тогава,
какво ще стане? Ще започне отново, както преди малко, дори
по-страшно...
Ален (лгятайки се, с още по-голяма сила): О, о, колко съм
зле!
Майката (заставайки между Ален и „Ален, който гледа“):
Но спри де, спри да гледаш натам! Разбира се, че ще продължи.
Ще продължи цял живот. Ти винаги ще бъдеш малкото мом
че на мама. Ето така, ела тук, ела в прегръдките ми, всичко
ще е наред, ще видиш...
Ален (като спира да се мята): Бих искал, но...
„Ален, който гледа“: ...но, драги, това не е възможно.Виж
даш ли се като „малкото момче на мама“ завинаги?
Ален (започва да се мъчи отново, стенейки): О, о!
Майката: Но какво му става на това дете тази вечер? Хайде,
ще те прегърна, сега ще се погалим, ето така (жест на галене),
така... Ще те полюлея... Ето така... така... Виждаш ли, че ко
гато те прегърна, всичко е наред? Ти ще останеш все така и
всичко ще бъде наред...
Ален (спокоен): С тебе, много бих искал...
„Ален, който гледа“: Ти откачаш! Знаеш, че това не може
да продължава. Престани да се правиш на глупак. Тя ще си
отиде и ти ще останеш отново сам, както преди. Още по-сам.
Още по-зле. А ако остане, това не променя нищо, ти си все
така сам, все така зле, все по-зле...
Ален отново започва да се мята.
В този момент прекъсвам сцената1. По време на играта
Ален наблюдава безпомощен самата своя безпомощност. Во-
айорство, примесено със садизъм, от една страна, от друга -
ексхибиционистичен мазохизъм. Как да не прозрем в тези два
образа неговата явна амбивалентност, както и двата образа,
цитирани по-горе (i(a) и i’ а), напразно опитващи се да се сле
ят в един невъзможен и непоносим стадий на огледалото. Но
Ален беше вече играл тези противоречиви, нарцистични об
рази по време на психодрамата: обезценяването си (смешен,
безволев, пасивен), мегаломанското си желание (превръща се
в звезда, кани всички свои приятели и т. н.). Но именно сцена
та с кош мара ще конкретизира подобрението му, тъй като с
тези сесии речта му ще се промени. От объркан, какъвто бе в
първите сесии и по време на психодрамата, Ален започва да
говори като невротик - иска да изиграе симптомите си (за
държане) и говори за сексуалността си до такава степен, че му
предлагаме индивидуален прием, нещо, което той отказва.
Играем как той си търси работа, опитите му да заговори мо
мичета и... в един прекрасен ден Ален идва за своята сесия
много нетърпелив, за да ни благодари, „за изминатата заедно“
„голяма част от неговия път“. Разбираме, че той вече няма да
може да идва на психодрама - има среща със своя бъдещ рабо
тодател. Знае, че може да започне психоанализа, но има нуж
да да навакса преди това пропуснатото от живота и си взема
довиждане с всеки котерапевт поотделно, преди да ни остави,
развълнувани от този неочакван резултат.
Благодаря на Сабин Пармантие, която възстанови по памет този диалог.

ГЛАВА 4
ПОКАЗАНИЯТА ЗА ПСИХОДРАМА
В ЗАВИСИМОСТ ОТ ЗАЩИТИТЕ
Ф илип Ж ам е и Евлин Кестемберг отбелязват, че дина

миката на психодраматичната игра „(включва) в своята тех
ника процесите на защитите и на обикновените съпротиви на
пациентите, с цел да ги отклони от крайната им цел в полза
на динамичния процес на промяна“1; не само че напълно се
присъединявам към тази забележка, но твърдя още, че докол-
кото индивидуалната психодрама разш ирява показанията за
психоанализа, обхващ айки тези, които временно са извън
нейното поле, психодрамата вижда показания за себе си в по
лето на защитите „срещу“ психоанализата.
Може да изглежда твърде силно да се говори за защити
срещу психоанализата. Става дума всъщност за защити, ко
ито не могат да се проявят в асоциативната реч. Психоанали
тиците знаят добре, че тези страдащи пациенти не могат да се
възползват от най-добрата според нас техника, за да се спра
вят със симптомите си. Въпросът е, че те... не го знаят. Те
идват с проблемите си и чакат отговор.
Жозе бил на десет години, когато родителите му се развели.
Сега е на шестнадесет, живее у майка си и вижда баща си все
ки уикенд. Баща му се тревожи, защото „не успява да говори с
него“. Тревогата му е натоварена с чувство за вина и се осно
вава на училищните резултати, трудностите, свързани с про
фесионалната ориентация, предпочитанията му преди всичко
към скаутизма и от факта, че при всеки опит за разговор Жозе
отговаря: „Не се тревожи напразно. Всичко е наред!“ Все пак
приема „да се срещне с психолог“ и поведението му към мене
е искрено и доверчиво. Всъщност Жозе е на страната на
'Le Psychodrame psychanalytique, р. 59.
146 П а тр и к Д Ь О Л Л Р О Ш ДА СЕ ГОВОРИ, ИГРАЕЙКИ
майката. Емоционално той е участвал в развода, въпреки че

родителите са го държали настрана и че поведението им е съв
сем отговорно. Но реалността е такава, каквато е. Жозе е мно
го свързан с майка си, която не е „подредила живота си
отново“, както глупаво се изразяват някои. Той се е прими
рил и се отнася с мека критичност към новия живот на баща
си, за когото мисли, че не е трябвало да напуска майка му,
запазвайки в същото време относителна и уважителна дис
танция в отношенията си с него. Очевидно Жозе заплаща вът
решното си пристрастие към този семеен конфликт с частич
но задържане по отношение на училището. След първата си
среща с него се срещам и с бащата, после с майката и после
отново с Жозе. Той изпитва облекчение от консултацията.
Дава си сметка, че съществува проблем; почувствал се е доб
ре от възможността да разговаря за това, но... н я м а к а к во п о
вече да каже. Какво би следвало да се добави към това. Че
става дума за задържане? Че субектът се крие зад родителите
си? Терапевтът се чувства притеснен: конфликтът е приклю
чил за родителите; юношата със сигурност има нужда от
помощ, но не вижда какво повече може да добави към това,
което е казал. В идеален план (относителната) невроза на не
успеха, идентификацията (също относителна) с майката биха
могли да оправдаят психотерапията: субектът притежава ин
телектуални способности за такава. Но блокирането възпро
извежда отношението към бащата. С една дума, терапевтът
си мисли... Сигурно и пациентът, но не може да си представи,
че го казва, така както предполага психоанализата.
Това е типично показание за психодраматични сесии и
диагноза, при която може да се предложи терапевтична пси-
ходрама или психоанализа.
Срещу какво се защ итава въпросният субект? Трудно е да
се каже, без да го чуем. Но целият проблем за защ итите е в
това. Едуард Глоувър пише : „Можем да си представим извън
аналитичната ситуация защ итната функция на съпротивата;
но когато сме наистина ангажирани в нея, най-важното е, че
самата личност на пациента е единственият говорител, чрез
който тези защити могат да се изразят.“ Колкото и да преце
нявам е дадено идентиф ициране, цензура или проективна
идеализация, мълчанието на пациента ни оставя да асоциира
ме... Мълчаливо. Защото ако поради неопитност случайно спо-
Technique de la psychanalyse, p. 93.

Гл. 4 П ок азан и ят а за п с и х о д р а м а в зави си м ост от... 147
менем една или друга идентификация, забрана или идеал, ня
ма да чуем в отговор дори отричане.
За сметка на това пациентът приема предложението за
психодрама. Наистина психодрамата може да даде на юноша
та отговора, който очаква. Не че не го знае предварително, но
той има нужда, преди да се надява на отговор от Другия, да се
опре на други възмож ни отговори. Котерапевтите м огат да
дадат тези именно отговори, докато директорът на играта се
задоволява само да придружава пациента.
Както се вижда от този пример, психодрамата не патоло-
гизира защитите, тя ги зачита, признава, изучава ги заедно
със субекта и както ще видим по-нататък, ги използва в играта.
Нещо повече, както обяснихме това в предишната глава, тя
позволява да ги класираме според тяхната връзка с дискурса
на пациента. Именно в зависимост от тази класификация ще
говорим и за показанията за психодрама.
К акт о щ е видим , т я не са м о от н оси т елно м а л к о от чи т а
п си х о п а т о л о ги ч н и т е ст рукт ури , ч и я т о в р ъ зк а с т а к ъ в т и п з а
щ и т и е в и н а г и ч а с т и ч н а , н о дъ р ж и п р е д и в с и ч к о с м е т к а з а ф о р
м а т а , ч р е з к о я т о т а з и з а щ и т а с е п р о я в я в а . Наистина не е
едно и също да кажеш на своя психоаналитик: „И мам впечатле
нието, че мислите това или онова...“, вместо „Вашето поведе
ние ми доказва, че вие си мислите това за мене“, или пък да
каж ете последното изречение на котерапевта, който играе ро
лята на психоаналитик. И все пак и в трите случая говорим за
п роекц ия.
Ето защо преди да класифицираме показанията за психо
драма, ще се спра отново върху понятието защита.
Защ ити и съпротиви

На семинара си върху Т е х н и ч е с к и т е к с т о в е о т Ф р о й д 1, по
време на сесиите от 20 и 27 януари 1954 г., Лакан се спира на
въпроса за съпротивата по време на анализата и на връзката й
с понятието защита.
Октав Манони отбелязва в своето въведение, че анализа
та на съпротивите, която Фройд прави от 1904 до 1918 г., ще
'Благодаря на Р. Летие за машинописното копие, което бе така добър да ми

изпрати, придружено със забележителен критически апарат.
МН П атр и к Д Ь О Л А Р О Ш ДА СЕ ГОВОРИ, ИГРАЕЙКИ
се превърне двадесет години по-късно в анализа на Аза и че в

известен смисъл, според Фройд още, психоаналитикът имен
но предизвиква съпротивата. Ето какво пише Фройд по въп
роса още тогава в Припомняне, повторение и преработка :
„Когато обясняваме на пациент с бурен живот и с дълго про
дължило болестно състояние основното психоаналитично пра
вило и когато го подканим да ни разкаж е всичко, което мисли,
в момента, в който очакваме от него истински поток от инфор
мация, го чуваме да ни заявява, че няма какво да каже. Той
запазва мълчание и твърди, че не мисли за нищо.“ 1Знаем как
во следва и известното крайно рязко тълкуване, което прави
по този повод Фройд: „Това не е нищо друго освен повторение
на хомосексуална нагласа, която приема формата на съпроти
ва срещу появата на този спомен.“
Изглежда трудно да се тълкува подобна съпротива, преди
пациентът да заговори, и предпочитам да я свържа със съ
протива, която „влияе върху дискурса“, средство, с което су
бектът отказва свободното асоцииране, като все пак не отказ
ва някаква помощ. Според мене цитатът от Фройд съответ
ства по-скоро на такъв вид тълкуване, към какъвто прибягва
и Лакан в същия семинар, а именно: „Че се сблъскваме с тол
кова по-силна съпротива, колкото повече речта на субекта се
приближава към такава форма на дискурс, която ще бъде пос
ледната и истинската“, обяснение, което впрочем е в много
голяма степен фройдистко тълкуване на задържането. В този
смисъл Манони завършва своето изказване: „Ние добре раз
бираме, че субектът може да не желае или да не е в състояние
да се подчини на правилото, но не разбираме как е възможно
да иска, а да не може.“
Дидие Анзьо*2 тръгва от интуицията на Фройд: „Да не мо
жеш и да не искаш, е съвсем едно и също нещо.“ Наистина
Фройд открива, че със и без хипноза се постигат едни и същи
резултати. Но тогава, психоаналитикът е принуден да упорст
ва и се сблъсква със сила, която Фройд първо ще нарече за
щита. Силата, която пациентът противопоставя на възстано
вяването на спомена, е същата, която той използва, за да ре
агира на мъчително преживяване и тъй като му трябва да се
'La technique psychanalytique, р. 109.
2На същия семинар.
Гл. 4 П ок азан и я т а за п си х о др а м а в за ви си м о ст от... 149
предпази от това неприятно чувство, което може да се върне
отново, той създава основен симптом - изтласкването. Така,
заключава Анзьо, тази сила може да бъде назована с три раз
лични имена, които означават една и съща реалност: „Когато
тя реагира и се бори срещу инстинктивния нагон, я наричаме
защита; когато преодолява спомена, тя е изтласкване; когато
се противопоставя на припомнянето, това е съпротива.“1
Тази забележка на Анзьо показва точно отношенията, ко
ито съществуват между съпротива и защита. Защитата обхва
ща всички начини, които субектът (или Азът) притежава, за
да се предпази от дошлите отвътре или проецирани навън, от-
където изглежда произхождат, нагони. Съпротивата не е ни
що друго освен техен израз и „самата личност на пациента е
единствен техен говорител“, за да си послужим отново с изра
за на Глоувър.
В Съчиненията си Лакан свързва с езика*2 съпротивата,
която се изразява чрез дискурса и която Глоувър определя ка
то съпротива на То, съпротива, която се противопоставя на
тълкуванията, отнасящи се до Аза или до Свръхаза и която
изисква, като преносен израз на компулсията на повторението,
Durcharbeitung (тълкувателна преработка). Ако това То е ре
зервоар на нагони, пише той, как да включим към него „мъл
чанието, което инстинктът към смъртта“ налага, по друг на
чин освен чрез ф акта, че субектът се чувства отхвърлен,
изключен. Това изключване е именно начинът на защита, чий-
то лингвистичен модел намираме във фройдисткото Verneinung
(отричане), което „одобрява субекта в отрицателния му аспект,
като подготвя празното пространство, където той намира мяс
тото си“ (с. 666). В израза „страхувам се да не дойде“ (уточня
ва той) изкуството на анализата в ранния етап от своето раз
витие успява да почувства, желанието, основополагащо дву-
смислеността, характерна за несъзнаваното“. Този речеви Аз
е всъщност азът на изказа и изразява в позицията на shifter
(превключвател) истинския субект, субектът на изказването,
което се намира само в това не...“
Тази последна съпротива, която изисква мълчание от стра
на на психоаналитика и която несъмнено се появява, както,
'Семинар от 20 януари 1954 г. Курсивът е автора.
2Remarque sur le rapport dc Daniel Lagache, p. 657-666.
150 П атр и к Д Ь О Л А Р О Ш ДЛ СЕ ГОВОРИ, ИГРАЕЙКИ
изглежда, ни посочва Глоувър, „когато психоаналитикът спи

ра да замества Свръхаза на родителите“ 1, не би могла да пре
небрегва останалите такива, а именно съпротивите на Свръхаза
(който под формата на цензура действа направо срещу свобод
ното асоцииране) и тези на Аза. И ако за Фройд „всичко, ко
ето пречи на анализата“ е съпротива, според Глоувър, който
много преди да се появи Лакановият афоризъм*23, посочва сред
трудностите на анализата з а щ и т и т е н а а н а л и т и к а \ „всяка фун
кция на психичния апарат, може да има защитни цели“4. И
ако той стига дотам да твърди, че „контрасъпротивите на ана
литика вън всяка определена ситуация са подобни и равни по
интензивност на съпротивите на пациента в същата ситуация“,
не с ли това признание, че в такъв случай пациент и аналитик
се намират в диадична ситуация, отражение на отношението
А ът срещу Аза? Противопоставянето между Субекта и Аза на
Л акан и отнасянето на съпротивите на субекта към речта не
пречат да се види в Аза (по отношение на когото Лакан казва,
че според Фройд „той се състои от същите елементи, от които
и сим птом ът“5), както в Аза на пациента, така и в този на
аналитика това „аз“, което противопоставя своята непреодо
лима инерция от претенции и незачитане на конкретната про
блематика на осъществяването на субекта“6 (Лакан, 1948).
Така, противоположно на завръщ ането на изтласканото,
А зът, ни казва Анна Фройд, непрекъснато се изплъзва на
аналитика: „Аналитикът криволичи, не успява да улови ди
ректно дейността на аза и трябва да се задоволи с възстановя
ването й, според п о с л е д и ц и т е й в ъ р х у а с о ц и а ц и и т е н а п а ц и е н т а .
А налитикът в а д и з а к л ю ч е н и е в ъ з о с н о в а н а т е з и с л е д с т в и я , т. е.
на базата на пропуските, инверсиите, промените в смисъла и
т. н., които се проявяват в асоциациите, за вида защита, с ко
ято си е послужил Азът в своето противопоставяне7. Това е
'Technique de la psychanafyse, p. 16.

2Ibid., p. 66.
3„He съществува съпротива освен тази на психоаналитика.“
'Technique de la psychanafyse,p. 3.
sEcrits, p. 336.
'Ibid., p. 109.
T e m oi et les mecanismes de dufense, p. 1.
Гл. 4 П о к а за н и я т а за п си х о др а м а в за ви си м о ст от... 151
пример за начина, по който за щ и т и т е м о г а т да се п р о я вя т ,
за с я га й к и ди скурса.
Защитите. Припомняне на теорията

Родовото понятие за з а щ и т а следователно обхваща и
надхвърля това, което анализата възприема като с ъ п р о т и в а .
Това е вярно до такава степен, че прекалено силни защити
или такива, чиито механизми се несъвместими с аналитична
та рамка, не само че не могат да бъдат намалени в резултат на
тълкуването, но се превръщат още в защити с р е щ у анализата,
отдалечавайки от полето й на действие пациенти, които биха
имали нужда от нея. Глоувър пръв пише, че „всеки неуспех
[...] би следвало да се превърне в стимул за по-нататъш ни
търсения. По този начин той допринася преди всичко за раз
реш аването на жизнено важния проблем за бъдещето на пси
хотерапията, а именно проблема за естеството, функциите и
разпределението на н е д о с т ъ п н о с т т а з а п с и х о л о г и ч н о л е ч е н и е '.
Така в своята книга всеки път, когато става дума да се разш и
рят показанията за анализа извън неврозите, той се спира на
п р о б л е м а за д е й н о с т т а н а а н а л и т и к а и едновременно с това
на проблема, дали тази д е й н о с т запазва или не аналитичния
си характер, като че ли се страхува най-общо да не би о т г о в о
р ъ т н а м о л б а т а за анализа, който м алко или много тази
дейност предполага, да с е превърне в екран, закриващ изплу
ването на желанието.
Очевидно значението на индивидуалната психодрама се
дължи едновременно на това, че интегрира защитите, които
анализата не е в състояние да вземе под внимание, и че пази
мястото на субекта.
История на защитата в теорията на Фройд

Понятието защита се появява за първи път в съчинени
ята на Фройд през 1894 г. в З а щ и т н и т е п с и х о н е в р о з и и по-
късно в Е т и о л о г и я н а х и с т е р и я т а и д р у г и н а б л ю д е н и я в ъ р х у
з а щ и т н и т е п с и х о н е в р о з и . След това той го изоставя, замест
вайки го с изтласкването. П о-нататък, след завръщането си
към понятието защита в притурката към И н х и б и р а н е , с и м п
т о м и т р е в о ж н о с т , Фройд определя изтласкването като „осо
Юр. cit., р. 101.
бен вид защ ита“1. М ожем да говорим за този специален вид

защ ита, разбира се, най-вече при хистерията, реактивните
формации, изолирането и ретроактивното анулиране на нат-
рапливата невроза.
Класификация на защитите
О т момента, в който се превърнат в понятия, защитите
водят до класифициране и диагнозата е първият референт, към
който следва да се обърнем, въпреки че тяхната цел надхвър
ля проблематиката на структурите.
Лакан например поставя „хистеричното изтласкване и не
говото завръщане в един по-архаичен стадий от този на нат-
рапливата инверсия и изолационните й процеси, а самите тях
разглежда като предхождащи параноичното отчуждение“*2.
Още в първите текстове на Фройд и з т л а с к в а н е т о к а т о
м о д е л н а з а щ и т н и т е м е х а н и з м и , върху който „почива мироз
данието на психоанализата“ и от който можем да тръгнем ка
то от център и да го свържем с всички части на психоанали
тичната доктрина“2, е също основната защита на х и с т е р и я т а .
В ь а т р а п л и в а т а н е в р о з а ще бъдат изолирани други защити,осо
бено след като Фройд отново въведе това понятие в И н х и б и р а -
не, с и м п т о м и т р е в о ж н о с т . Освен и з м е с т в а н е т о , присъства
що също от самото начало ( З а щ и т н а п с и х о н е в р о з а , 1894), то
ва са и з о л и р а н е т о , р е а к т и в н и т е ф о р м а ц и и , р е т р о а к т и в н о т о
а н у л и р а н е , рее[>есингна. ( 'ъ щ е с т в у в а т и д р у ги з а щ и т и , с р а з л и ч н а
си ла, п осочен и в Н а го н и и в съдба на н а го н и т е : о б р ъ щ а н ет о
с р е щ у ce d e си и превръщането в п р о т и в о п о л о ж н о т о н а с е б е с и ,
конто се наблюдават както при невротичните прояви, така и
при тежкия м а з о х и з ъ м или параноичната проекция (Шребер).
Тези основни защити, ч и я т о с е р и о з н о с т с е к р и е в т я х н а
т а си л а , са главните индикации за индивидуална психодрама
тогава, когато надхвърлят възможностите на психоанализата.
Всички психодрама-терапевти си спомнят случаите на задър
жане, при които единствено психодрамата позволява да се пре
махне изтласкването, изтласкване, чийто продукт като по чу
Юр. cit., р. 42.
2Ecrits, р. 98.
’Freud, S. Contribution a I’histoire du mouvement psychanalytique, и Ма vie et la
psychanalyse, цитиран от Ж. Мишо.
Гл. 4 П ок азан и я т а за п си х о д р а м а в за ви си м о ст от... 153
до се появява на сцената. Обратно, всички те знаят също така,
че след като се затвори вратата на залата за психодрама, капа
кът на изтласкваното захлупва всеки един от участниците.
Глоувър допълва идеите на Фройд от И н х и б и р а н е , с и м п
т о м и т р е в о ж н о с т , като казва, „че колкото повече се задъл
баваме (в архаизма на фиксациите), толкова повече защитите
на Аза са не-разпознаваеми“, и така стига до з а щ и т и т е н а То:
ако този вид защити не могат да бъдат отслабени чрез „прости“
тълкувания и изискват използването на „интерпретативната
преработка“1, те трудно могат да бъдат усетени освен при с п и
р а н е т о н а а н а л и з а т а . Глоувър допуска все пак, че те действат
при с и с т е м а т и з и р а н и т е п а р а н о и ч н и н а л у д н о с т и , и при д е п р е
с и в н и т е , с а м о - п о д ц е н я в а щ и т е с е п а ц и е н т и . В двата случая, пи
ше той, „съзнателните прояви не м огат по-никакъв начин да
бъдат победени“, темите за „нараняване и отхвърляне непре
къснато се появяват в асоциациите“. Освен това Глоувър кла
сифицира сред съпротивите на То афективните навици от ежед
невния живот, което и обяснява защо нормални субекти труд
но се поддават на анализа, особено кандидати за дидактична
анализа!
Тук трябва да спом енем изклю чването, което според
Л акан е характерна защ ита на п с и х о з а т а . К ато тръ гва от
Фройд, за когото „Азът в психозата отхвърля непоносима пред
става“ и с това си действие (такава представа е свързана с част
от реалността), „отрича реалността“2, Лакан заключава, че пси-
хотичният субект отхвърля (като използва немския термин
v e rw e rfen , превеждайки го с изключва) първичното о з н а ч а в а
щ о от символичната верига (Името-на-Бащ ата или фалос ка
то означаващо на кастрационния комплекс), което поради фак
та на това и з к л ю ч в а н е се връща в Реалността на халюцинацията.
Както виждаме, това изключване не е з а щ и т а в истин
ския смисъл на думата, а факт, свързан със структурата, кой
то предизвиква вторична з а щ и т а , каквато е халюцинацията.
Ако следваме тази логика, можем да кажем, че страдащ ата от
психоза личност се з а щ и т а в а от кастрацията или от въвежда
‘Glover. Op. cit., р. 95.
'Les psychonevroses de defens. - In: Nevrose, psyhose et perversion. Paris, PUF,
1973, p. 13, цитирано от Ж. Мишо в неиздадения му труд Защ ит нит е
механизми.
нето на закона в нейния инцестен свят чрез симптома, но за

разлика от субекта с невроза не е в състояние да свърже пато
логията със защ ита, напълно изтрита от несъзнаваното на
субекта1.
Виждаме разликата с проекцията, чийто втори съзнаван
момент крие една първа изтласкана и следователно подлежа
ща на припомняне фаза. И все пак въпреки привлекателност
та и радикалния характер на подобна теория, става ясно, че
ефектът на изключване може да има ограничен характер и да
не е в състояние да промени напълно отношението с другия*2.
Може би това обяснява - и благодарение на направената въз
можна от психодрамата фрагментация на прехода - честото
симптоматично подобрение в резултат от тази техника при
декомпенсиралата личност3, страдаща от психоза.
Проблемът с патологичните защити е най-сериозен, раз
бира се, при психозите, когато действията на търсения (по
някога по погрешка) аналитик рискуват да опорочат анали
тичния метод: това, от което се страхува Глоувър4, който се
пита доколко е подходяща за пациенти, страдащи от психоза,
анализата, на която те се надяват (sic), критикувайки силно
в този смисъл практиката на Розен5. При такива пациенти е
необходимо да се зачитат някои защити, като например нат-
рапливите защити.
Като изследва защитите при трудните случаи, Глоувър дос
тига до заключението, че след натрапливата невроза те се раз
полагат на серии, една над друга (все по-неуловими, както
'„Необходимо е, за да се отключи психозата, Името-на-бащата, verworfen,

което е изключено, т. е. никога не е заело мястото на Другия, да бъде
извикано като символично противопоставяне на субекта“. Du traitementpos
sible de la psychose. - In: Ecrits.
2„Отношението c другия, като със свой подобен, дори отношение толкова
дълбоко, колкото приятелството, в смисъла, в който го употребява Аристотел
като основа на брачната връзка, са напълно съвместими с разстройството
на отношението с големия Друг и с цялата радикална аномалия, което то
съдържа, неподходящо окачествено, но не без известно основание, свързано
с подхода в остарялата клиника, като частична налудност“ (Ibid. р. 574).
'Докато, изглежда, практиката очи в очи е по-подходяща за компенсирани
те психотични структури.
*Ор. cit., р. 264.
'Rosen, J. L ’Analyse directe. Paris, PUF, 1960.
Гл. 4 П ок азан и ят а за п с и х о д р а м а в зави си м ост от... 155
видяхме), от алкохолизма и наркоманият.' до депресит пита или

параноична психоза.
Що се отнася до пациенти с п с и х о п а п и я , те максимално
използват п р о е к ц и я т а , основно показание за психодрама, ко
ято освен това позволява да се направи диференциална диаг
ностика между доказаната престъпност и параноята.
Пластичност на защ итите

в зависимост от терапевтичната рамка
З а щ и т а т а излиза извън аналитичната рамка, която все
пак остава привилегированото място за наблюдение, тъй като
действа като увеличително стъкло върху онези защити, които
съдърж а (докато другите преливат извън нея). Защ итата се
проявява (почти) като едновременна на субекта, ако не и на
Аза. Може дори да се каже, че тя го предшества, ако се съ
гласим с Лакан, че изключването ражда субекта. Изкушаващо
е впрочем да се проследи нейната х р о н о л о г и я т а . Но както
скромно твърди Анна Фройд, „на този експеримент за хроно-
логизиране' противодейства опитът...“, а така също и колегите,
тъй като според нея и н т р о е к ц и я т а и п р о е к ц и я т а се появяват
„в периода, който следва разграничаването на Аза от външ
ния свят“, докато „за английската аналитична ш кола именно
тези механизми раждат А за“ ! Бихме могли да посочим още
различия от този вид, и да кажем например, че изглежда мал
ко вероятно и з т л а с к в а н е т о да се е появило преди езика*2, как
то и че проекцията, изглежда, е п о -п ъ р в и ч н и я т механизъм.
Струва ми се, че в нашияслучай е по-уместно да говорим, като
се опираме на опита.
Много често защ итите м о г а т д а с е н а б л ю д а в а т е д и н с т
в е н о ч р е з т е х н и т е с л е д с т в и я . Тяхното действие е най-често
безмълвно, а понякога също така безмълвно е и тяхното след
ствие. Това изтъква Анна Фройд, когато разсъждава за з а щ и
т и т е н а А з а : „Производните на То имат спонтанна склонност
да изплават на повърхността, което улеснява работата на лека
ря, чиито усилия, както и тези на материала за анализиране,
'Le m oi et les mecanismes de defense, p. 50.

2Съществува ли впрочем спомен, който да може да бъде възстановен преди
него?
са насочени в една посока. А налитикът не би могъл да се на

дява да срещне същото съвпадение на целите, когато изследва
защитните дейности на аза. Наистина несъзнаваните части на
аза не се стремят ни най-малко да се превърнат в съзнавани и
нямат никакъв интерес от това“. П о-нататък Анна Фройд каз
ва, връщайки се на идеята, според която свободното асоци
иране, движещо се в посоката на То, се чувства по време на
анализата много бързо възпрепятствано от аза: „Анализата
криволичи, не успява да улови директно дейността на аза и не
й остава нищо друго освен да я възстанови според въздействи
ята й върху асоциациите на пациента. А налитикът съди въз
основа на тези въздействия, т. е. на пропуските, инверсиите,
промените на смисъла и т. н., които се проявяват в асоциаци
ите, за вида защ ита, с която си е послужил азът в своето
противопоставяне.“ 1
В защитите на Аза, извън „защ итните съпротиви“, към
които принадлежи на първо място изтласкването, Глоувър
включва преносните съпротиви, актуализирането на минали
ситуации, които, казва той, „би трябвало да се анализират чрез
реконструкция по време на преносната невроза“, и вторични
те печалби, които се разпадат по време на регресивните ста
дии в последната фаза на анализата.Тук следствията от съпро
тивата преминават от измененията на асоциативната реч към
(преносната) невроза и към трудността да се откъснат от нея.
Съпротивите се изявяват явно чрез патологични прояви: от
рицателната терапевтична реакция, свидетелстващ а според
Глоувър за съпротивата на Свръхаза, може да бъде намалена
единствено чрез преноса. Можем едва най-накрая - чрез де-
дукция - да срещнем съпротивите на То, които действат в рам
ките на ограничено поле, разположено между прекъсването
на аналитичното лечение и процеса на тълкуващата преработка
(Durcharbeitung според Фройд)2.
Съпротивите се приспособяват не само към материална
та рамка на анализата (като вклю чват асоциацията на идеи),
но и към самия аналитик. Това, което е вярно за анализата, е
валидно и за индивидуалната психодрама - рамката се проме
ня и позволява да се сблъскаме с други видове съпротиви, но
'Le moi et les mecanismes de defense, p. 16-17.
:Glover, Ed. La Technique de la psychanalyse, p. 95-102.
Гл. 4 П оказан ият а за п с и х о д р а м а в за ви си м о ст от ... 157
съпротивите, които произтичат от аналитика, не се променят
много. И мам най-малко предвид тези на ан а л и т и к а - к о т е р а -
п е в т : те се улавят бързо от колегите, които могат да се забав
ляват с тях по време на играта (като например л а п с у с и т е му),
да се връщат на тях, да ги критикуват и във всеки случай да ги
вербализират. Тук искам да говоря за съпротивите на в о д е щ и я
и г р а т а . Той именно отваря (или затваря) възможностите за
тълкуване. Това е още по-вярно, като се има предвид, че паци
ентът няма много идеи за сцени, явление, което се среща мно
го често: водещият играта трябва по време на дискусията, ко
ято я предхожда, да загатне на пациента (и на котерапевтите,
които слушат) пътя, по който тези съпротиви м огат да бъдат
открити. Сериозността на симптомите се измерва в тези де
ликатни моменти - понякога тя тежи много повече в сравне
ние със словото, поставено на другото блюдо на въображ а
емата везна. Претеглени с тази въображаема теглилка, съпро
тивите на аналитика не са по-малко заплетени от тези на
пациента - вторият отказва да произнесе словата, които пър
вият очаква, и обратно. Водещият играта се страхува д а не
п о д х р а н в а съпротивата, тъй като е в р о л я т а н а а н а л и т и к , до-
като котерапевтите, напротив, я поддържат със своята игра.
Ето защо водещият играта изпълнява с ъ щ а т а функция, как-
вато изпълнява и психодрамата, въпреки че е аналитик1. Тази
функция разкрива от какви предразсъдъци се състои контрап-
реносът на аналитика*2- тези, които имат оп лт с психодрамата,
разбират добре значението на този извод.
Повтарям, тъкм о рам ката променя съпротивите, а не лич
ността на аналитика3, тъй като съпротивите се приспособя
ват. Те не само се п р о м е н я т , но и с е с в ъ р з в а т помежду си.
Така н а р ц и с т и ч н а т а и д е н т и ф и к а ц и я н а м е л а н х о л и я т а из
ползва няколко защитни механизма: и н т р о е к ц и я т а (или по-
скоро в случая инкорпорацията) на изгубения обект, и д е н т и
ф и ц и р а н е т о на Аза с сбекта и най-накрая р а з ц е п в а н е т о между
Аза-обект и Свръхаза.
П а р а н о и ч н а т а п р о е к ц и я асоциира проекцията след прев
ръщ ането на афекта в свое противоположно при преследване
'Както отбелязва Сабин Пармантие.
2Лакан винаги е подчертавал това.
’Въпреки, че той може да е впечатлен от рамката (напр. в началото на прак
тиката си).
то. Това, което има значение за „излечимостта“ на параноич-

ните защити, не е самият механизъм, а нарцистичното и н в е с
т и р а н е , т. е. най-често в този случай невъзможността да се
мобилизира „в ъ о б р а ж а е м о т о “, мобилност, заплашена не тол
кова от психоанализата, колкото от психодрамата.
Р а з ц е п в а н е т о не може да бъде отделено от о т к а з а , като
последният се отнася до психичното поведение по отношение
на реалността, която напълно отрича другия (фетиш изъм).
Този тип защ ита може да бъде преодолян по време на психо
драмата, но изисква в р е м е , което е оправдано за тази скъпа
защита.
Ц е н з у р а т а благоприятства и з м е с т в а н е т о . Тази основна
защита при натрапливата невроза се разпростира върху други,
по-специално фобийни структури. Тя се среща често в детска
та психотерапия, където действа като з а б р а н а д а с е г о в о р и и
бива много лесно премахвана от психодрамата.
И з т л а с к в а н е т о и з а д ъ р ж а н е т о поддържат сложни и ге
нерализирани взаимоотношения, тъй като всеки психичен апа
рат има нуждаот двете, за да функционира. И двете също м о
гат да се превърнат в патологични защити.
И н т р о е к ц и я т а и п р о е к ц и я т а поддърж ат също сложни
взаимоотношения, които могат да опорочат смисъла. Връх на
всичко това е, разбира се, понятието на Клайн за проективното
идентифициране, което може да се обобщи например със след
ното изречение: „Забелязах наистина, като го (я) видях, че той
(тя) носеше следи от нашата стара връзка.“ Ако интроекцията
е от символичния регистър и проекцията от регистъра на
въображаемото, както твърди Лакан, тук не става ясно къде
сме вече, като се има предвид, че освен това се намесва и един
вид реалност. В същия порядък от идеи Н икола Абрахам и
Мария Тьорок1доказаха окончателно, че интроекцията, която
участва в меланхоличния механизъм, трябва да се разглежда
по-скоро като въображаема телесна п р о е к ц и я и би следвало да
се нарича всъщност инкорпорация.
Този списък би могъл да бъде продължен; предпочитам
обаче да приключа със само още една също „смесена“ защита,
въведена от Анна Фройд, която показва как се разпределят
защитите между анализата и психодрамата. Става дума, раз
'L ’Ecorce et le noyau. Paris, Aubier Flammarion, 1987. (Книгата е под печат в
издателство „ЛИК“.)
Гл. 4 П ок азан и ят а з а п си х о д р а м а в за ви си м о ст от... 159
бира се, за и д е н т и ф и ц и р а н е с а г р е с о р а . Всички познават съни
щата на преследване, в които този, който сънува, че е пре
следван, решава да се предаде на преследвача. Чувството за
вина, предизвикващо бягането, се признава, последващото на
казание се приема - сънуващият и преследвачът се сливат.
Сънуващият и н т р о е ц и р а агресора в своя Свръхаз. Анна Фройд
казва, че има нещо повече, опирайки се на пример на Фройд,
който напълно отговаря на психодрамата - детето, преживяло
мъчително изпитание, ще накара друго да го изпита в играта.
В някои случаи, ни казва Анна Фройд, това явление може до
ри да бъде антиципирано1. Преминавайки от пасивност към
активност, детето си отмъщ ава също така за това, което е
преживяло. По същия начин някои пациенти, които са на ана
лиза, „интроецират въображаеми упреци“, за да ги насочат сре
щу аналитика. Т о в а е з а щ о т о м е х а н и з м ъ т н а и д е н т и ф и ц и р а н е
с а гр ес о р а се д о п ъ л ва о т д р у го ср ед ст во з а за щ и т а - п роекц ия
н а в ъ н н а ч у в с т в о т о з а в и н а 2. Анна Фройд гледа дори на това
като на фаза на еволюцията на Свръхаза, предхождаща приз
наването на собствената си вина.
Защ ити, психодрама и психоанализа

П с и х о а н а л и т и ч н а т а с и т у а ц и я благоприятства максимал
но и д е н т и ф и ц и р а н е т о с а г р е с о р а . Тя прави дори нещо повече
- вписва защ итата в своите правила; още преди да повярва на
психоанализата (както казва Фройд) пациентът с е и д е н т и ф и
ц и р а с психоаналитичния процес, който приема. Освен това
подобно идентифициране се засилва от рационализации, ко
ито го превръщат в малко или повече съзнателно. Даже паци
ентът да може едновременно да проецира и да осъществява
пренос (което не е едно и също) върху аналитика, той „забра
вя“ или по-скоро изтласква, че го прави само благодарение на
основополагащото „подчинение“, което избягва да анализи
ра1. Това обяснява някои безкрайни анализи, по време на ко
ито пациентът често се предава или иска да се предаде имен
но защото отказва да анализира тази непоносима наслада.
’Freud, A. Le Moi et les mecanismes de defense, p. 185.
Hbid., p. 109.
'И която може да се прояви несъзнавано в преноса по следния начин: „ щом
като искате да ме обладавате чрез психоанализата, аз ви се отдавам“.
Това е същ ата аналитична ситуация, която възпроизвеж

да и илюстрира чудесно зависимостта на човешкото същ ест
во и която юношата отрича, възприемайки добре познато пове
дение. Ето защо той по-лесно приема психодрамата, която а
p r io r i отхвърля всяко идентифициране с болния, с лудия и т. н.
и която в същото време допуска всички тези идентифицира
ния. Тук, обратно, проективното идентифициране е правилото,
п р о ек ц и я т а в л а с т в а п о д вси ч к и т е си ф орм и , а и ден т и ф и ц и ра
н и я т а п р е д и зв и к в а т п о до зр ен и е.
Но съществува проекция и проекция. Ако проекцията е
разрешена, тъй като сцената е проекция, идентификационно
то убежище, което тя може да представлява в някои случаи
(параноя), е почти забранено от играта. Пациентите, които
често предварително отказват психодрамата, го усещат ясно.
Проекцията може да послужи за защита, при условие че е под
вижна, лабилна и може да премине от един индивид в друг, и
обратно. Тази подвижност е възможна само благодарение на
о т р и ч а н е т о . Поради това, че самата игра е отричане: „Играя
роля, следователно не съществувам“, проекцията може да се
освободи. Всъщност психодрамата е вид „проективно отрича
не“. То може да позволи да се преодолеят мазохистичните
позиции, справянето с които е трудно по друг начин. Тук имам
предвид патологията на мъченика, която се среща при някои
деца. Такива деца редовно стават жертва на „садистични“ ата
ки през междучасията или на излизане от училище, но се сра
муват да се оплачат на родителите си, защ ото ги е срам. Срам
ги е, защ ото се идентифицират с нападателя, когото често са
ми провокират или предизвикват на дуел, на който гледат ка
то на изкупление. Тази огледална садомазохистична връзка се
засища от най-изтърканите клиш ета и затова психодрамата,
която облича с думи поведението, помага често да се утало
жат и дедраматизират - тук думата е съвсем точна - подобни
драми от междучасията, които могат да предизвикат истин
ски депресивни синдроми.
Различията между двете техники могат да се радикализи
рат по интересен начин. Анализата, ако следваме Глоувър, е в
крайна сметка интерпретативната преработка, която неизбеж
но води до преносна невроза. Този процес на Durcharbeitung
(преработка) е дело на То, което напредва въпреки защитите
Гл. 4 П ок азан и ят а за п си х о д р а м а в за ви си м о ст от... 161
на Аза, благодарение на спазването на правилото за свободно
то асоцииране. При психодрамата, напротив, движението се
извършва в обратна посока - защитите на То са твърде солид
ни или твърде разнебитени, а тези на Аза поради този факт са
неприспособени, несъразмерни и патологични. Психодрамата
си служи с полезни, адаптирани и признати защити, които па
циентът заменя по ползотворен начин срещу предишните. С ъ
щите тези защити на Аза го карат да разпознае преноса, който
по подобие на собствените му нагони му се вижда ужасен -
психодрамата му спестява това изпитание. Тя го спестява и на
терапевта! Последният знае добре, че с някои пациенти, като
страдащите от психопатии, ще е необходимо в идеалния слу
чай да изчака добронамерено образуването на пренос, с който
да си послужи по-късно като с лост. Тук това не е необходимо.
За сметка на това мисля, че не може да се говори сериозно за
асоциация на идеи в психодрамата или по-скоро тя е подчине
на на погледа на другите, на тяхната предполагаема оценка,
което води много по-често, отколкото при анализата до добре
познати защитни реакции, които я изопачават.
Сега ще се върнем на понятието инвестиране, защ ото то
единствено помага според нас да се направи разлика между
защитите, действащи при единия и при другия метод. Ще го
разгледаме от гледна точка на нашата класификация на защи
тите в зависимост от дискурса, за да разграничим по-ясно п о
к а за н и я т а за п си ходрам а.
Класификация на защитите. Съответни показания за

психоанализа и психодрама
Когато изучава съпротивите, сравнявайки ги според хро
нологичния ред на тяхната поява, Глоувър1тръгва от р е г р е с и я -
т а , за която смята, че е най-ранното явление, минава през
и з т л а с к в а н е т о , разглежда след това заедно п р о е к ц и я т а , р е а к
т и в н и т е ф о р м а ц и и и и з м е с т в а н е т о , поставя п о-н ататъ к
и н т р о е к ц и я т а , и завършва най-накрая със с у б л и м а ц и я т а . П ъ
тьом се спира на контра-инвестирането, центростремително в
регресията, на заден план в изтласкването, центробежно в
проекцията.
К л а сиф икация на за щ и т и т е сп оред т и п а и нвест и ран е или
'Op. tit., р. 68.
И така Глоувър говори за центростре

к о н т р а - и н в е с т и р а н е 1.
мително инвестиране (регресия), за оттегляне на инвестира
нето (изтласкване) и за центробежно контра-инвестиране (про
екция). От своя страна предпочитам да говоря за и н т р о е к ц и я ,
за защита, засягаща п р е д с т а в а т а и за п р о е к ц и я . На първо м я
сто защото понятието инвестиране у Фройд е често синоним
на представа и защото освен това ние не знаем к а к в о е интро-
ецирано или проецирано - инвестиции на обекти или на думи,
означаващи имаго. Ето защо, о т е д н а с т р а н а , класифицирам
защитите в зависимост от м е х а н и з м а (интроекция, проекция,
защита, засягаща представата - отричане, отказ и т. н.), по
ставящ под въпрос или аза, или другия, или още самата пред
става (в широкия смисъл на думата, тъй като пълното оттег
ляне от представите за д у м и т е в предсъзнателното може да
доведе до преминаване към д е й с т в и е ). Ще видим, че понякога
е трудно да се разграничат самите защити от техните следствия.
О т д р у г а с т р а н а , класифицирам също така тези защити в за
висимост от тяхната сила. Н о т а з и с и л а м о ж е д а с е и з м е р в а
с а м о с м я р к а т а н а е з и к а . Някои защити се проявяват в езика,
други не. Но има език и език. В тази книга се опитах да уточня
разликата между а с о ц и а т и в н а т а р е ч (пълното слово по Лакан)
и обикновения език, език, който спокойно се задоволява със
защитите, които се противопоставят на пълната и цялостна
връзка с другия. Този обикновен език може впрочем да се по
яви отново в анализата - това е често срещаща се з а щ и т а ,
която освен това лесно може да бъде анализирана. Тази скала
на интензивността, която е много важна, защ ото ни позволя
ва да групираме поотделно показанията за психоанализа и пси-
ходрама, включва следователно:
- Съпротивите, които се проявявате (асоциативната)реч,
тъй като тези з а щ и т и в същото време позволяват да бъде пред
ставен нагона. Основната защ ита от този род е, разбира се,
о т р и ч а н е т о , чийто символ сам по себе си позволява изразя
ването на нагона*2. Тази несъмнено елегантна защита поради
факта, че намира израз единствено във формата, няма други
възможности за изява. Тя съществува или не, без да подлежи
'Срв. таблицата по-долу.
2Тук би трябвало да се посочи хуморът като дискурс изразяващ едновремен
но нагони и защити.
Гл. 4 П ок а за н и я т а за психодралга в за ви си м о ст от ... 163
на въздействието на някакъв коефициент на интензивност.

Това не се отнася за останалите защити, които сигурно
могат да се проявяват в асоциативния дискурс, но чиято сила
може да излезе от рамките на този дискурс: всичко става така,
като че ли асоциативният дискурс е разделително1 средство,
чрез което се изразява нагона. Следователно за него ще съ
ществува едно отсам и едно оттатък езика. Тази забележка,
която трудно може да бъде проверена в абсолютен план, може
да бъде изпитана за сметка на това в клиниката. Така остана
лите защити, които се п р о я в я в а т в д и с к у р с а , могат също да
излязат от неговите рамки или в краен случай да го премахнат
- това са ц е н з у р а т а , и з т л а с к в а н е т о и о т к а з ъ т . Тези защити
се проявяват в дискурса чрез знаци, които ни са добре познати
- и зм ест ва н е, а м н ези я и от к а з.
Все така се разполагат в дискурса защитите, които пускат
в ход интроекцията и проекцията, т. е. могат да бъдат чути от
аналитика. Но те не са присъщи само за асоциативния дискурс,
от който могат да се изплъзнат чрез разцепване; такъв е слу
чаят например с и д е н т и ф и ц и р а н е т о с а н а л и т и к а . На противо
положната страна се разполагат проекцията и сублимацията:
сублимацията е също добър пример на защита, която може да
заеме място в дискурса (или да го произведе), като в същото
време убегне на аналитичната ситуация.
- З а щ и т и т е , к о и т о п р о м е н я т д и с к у р с а . Посочените по-
горе защити не възпрепятстват свободната асоциация или го
правят в отделни и многозначителни случаи. Тук свободното
асоцииране е възпрепятствано. Тази невъзможност може да
бъде продължителна и постоянна въпреки намесите на анали
тика. Следователно в случая можем да говорим за с ъ п р о т и в и ,
които им ат три аспекта - мълчанието, многословието или
селекцията. Те са от същото естество като тези, които се проя
вяват в дискурса и се наричат: цензура, изтласкване, разцепва
не и отказ, но в случая те придобиват такава интензивност, че
излизат от аналитичните рамки (така те могат да доведат до
acting-out, до психосоматични поражения и т. н.) В предишна
та глава говорихме за това.
‘Тук подхващам отново идея, която Андре Грийн изказа по повод на нагона
в една непубликувана лекция в CFRP (Център за психоаналитични изслед
вания и обучение).
Останалите защити от тази категория не „атакуват“ за

дължително изработването на дискурса, но така или иначе го
променят. Това са интроективните и проективните защити.
Рядко сме свидетели просто на подобни дискурси в анализата,
където те не се задържат дълго, независимо дали става дума
(при интроекцията) за регресии, типични юношески защити,
както ги е описала Анна Фройд: и н т е л е к т у а л и з а ц и я и а с к е
т и з ъ м , или обратно (при проекцията), и д е а л и з а ц и я и м и т о м а -
н и я . Докато последните се срещат рядко по време на анали
тичното лечение, те се наблюдават за сметка на това много
често в психотерапията (очи в очи) и често при юношите (по-
специално при тези, страдащи от психопатии).
Независимо от всичко тези действащи чрез самия дискурс
защити - все едно дали пациентите са подложени на анализа
или на психотерапия - са, и това е логично, ч у д е с н и п о к а з а н и я
за и н ди видуалн а п си ходрам а, к о я т о м ож е да се провеж да ус п о
р е д н о на за п о ч н а т о т о п р еди т о в а а н а л и т и ч н о лечен и е.
- З а щ и т и т е о т т а т ъ к (и л и о т с а м ) а с о ц и а т и в н и я д и с к у р с .
Става дума за пациенти, които рядко виждаме (макар че се
случва) на кушетката на аналитика.
По отношение на интроективните защ ити ние, разбира
се, се сблъскваме с всичко, което е от порядъка на н а р ц и с т и ч -
н о т о и д е н т и ф и ц и р а н е (в п роти вовес на х и с те р и ч н о то ),
т. е. и д е н т и ф и ц и р а н и я , к о и т о з а с я г а т А з а , отхвърлят загуба
та (и кастрацията) отричат Другия; също така и д е н т и ф и ц и р а
н е с а г р е с о р а , тъй като идентификационната част на този ком
плекс е по активна и трудна за анализиране от проективната:
това и д е н т и ф и ц и р а н е з а с я г а С в р ъ х а з а , Свръхаз отнет от дру
гия без посредничество, без слова, по почти рефлекторен път.
Най-накрая поставям тук м е г а л о м а н и я т а , защ ита за която се
говори малко, но която, като всяка защита, участва с нормал
ния си аспект в изграждането на и д е а л н и я А з . Тя може обаче
да придобие патологичен характер в това, което Фройд нари
ча мания за величие. Тъй като такава една защ ита проецира
върху другия (или върху Umwelt - окръжаващия свят) антите
зата на това, което съдържа, тя заслужава да бъде отбелязана
при защитите чрез интроекция.
- По отношение на представата дискурсът е празен. П а
циентите са е акта. Не само не съществува разграничение меж
ду словото и акта, но в случая актът изпреварва словото: в
света сме на психозата или на депресията. Налице е излизане
извън рамките на самото задържане, водещо до декомпесиране.
Това излизане може да бъде частично: наблюдаваме го при
преминаването към невротично действие, чийто афинитет към
задържането е известен.
Що се отнася до проективните защити, тук ние отново
откриваме или з а д е й с т в а н а т а проекция, която срещаме у стра
дащия от невроза, у когото тя придобива вид на това, което
англо-саксонците наричат „фалшив аз“ („faux se lf“); или по
следиците на и з к л ю ч в а н е т о (които са, както казахм е ,п р о е к т и -
в н и ).
В сички тези защ ити се н ам и рат отвъд асоциативния
дискурс, който за тях е м ъ р т в а б у к в а , или ако предпочитате,
отсам този дискурс, в смисъл че причината и следствието тук
се сливат. В случая става дума за патологията, свързана с лип
сите от стадия на огледалото, за които ще стане дума по-на
татък. Слушайки например някои пациенти с психоза, имаме
чувството, че те са встрани от словото си и че това р а з ц е п в а н е
е „фундаментална липса“. При такива пациенти, психодрама-
та се бори, можем да кажем по същество срещу това разцепва
не, тъй като правилата й, методът й, протичането й са против
подобно разделяне. Нещо повече, опитът ни показва, че за ня
кои пациенти с психоза психодрамата играе ролята на п р еж и
в я н а и с т о р и я (повече от отново преживяна) и действа като
изкуствен, протезен, но достатъчно солиден стадий на огледа
лото, за да се избегне ново декомпенсиране.
Остава все така въпросът за показанията за психодрама и
за мястото на параноята в предложената таблица. Както ка
захме, проективната защита, може да бъде толкова силна, че
да не допуска и най-малката игра. Игра в нейната многознач-
ност - невъзможност да и з м е с т и м представите, но също така
и невъзможност да се превъплътим в някаква роля. Както
знаем, тези защити са изключително упорити, защото защи
тават нормалността, и отговорът, който чуваме, е: „това, ко
ето ми предлагате, е глупаво“.
К л аси ф и ц и р ан е н а за щ и ти т е
сп оред техн и я м ех а н и зъ м и тях н а т а и н те н зи в н о с т
Механизъм Защити чрез Защити, Защити чрез Основни

интроекция отнасящи се проекция признаци
до предста
вата (и тех
ните ефекти)
Интензивност N.
В асоциативната Идентифи Отричане Вербализи- Психоана

реч циране Изместване рана лиза
Реактивни (цензура) проекция
формации Амнезия (из Сублима
тласкване) ция
Отказ (раз
цепване)***
***
Засягане или Регресия Многословие Идеализа- Психоана-

изопачаване Интелекту- (цензура) ция лиза/Пси-
на асоциативна ализиране Митомания ходрама
та реч Аскетизъм
Отвъд (или под) Нарцистична Немота Действала Психо-

асоциативния идентифика Преминаване проекция драма
цискурс ция (Аз) към действие Отхвърляне
Идентифика (acting-out)
ция с агресора
(Свръхаз)
Мегаломания
(идеален Аз)
*Някои защити могат да фигурират на няколко равнища спо

ред своята интензивност; такъв е случаят например на обръщ анет о
срещ у себе си, ко ет о е възможно в дискурса и механизма на меланхо
лията (отвъд дискурса). Ясно е, че тази таблица е само примерен
вариант.
**Тук може също да се постави изолирането.
**‘ Граница, от която а кт и вн ост т а на аналитика е задължи
телна.
Гл. 4 П о к а за н и я т а з а п си х о др а м а в за ви си м о ст от _ 167
С ъ о т вет н и п о казан и я за п си х о д р а м а и за И П П в за в и си
м о с т о т н о зо л о ги ч н а т а класиф и каци я, държ ащ а см ет к а за
п р е о б л а д а в а щ и т е з а щ и т н и м е х а н и з м и ( вж т а б л и ц а т а н а с л е д
в а щ а т а с т р а н и ц а ). Класификацията на защитите, която се опи
тахме да направим, налага няколко забележки.
- К а т о вся ка класиф икация т я м ож е да и м а са м о п р и м е
р е н х а р а к т е р . „Дейността“ на аналитика присъства например
във всяко лечение. Но някои от тях имат непрекъснато нужда
от нея - дори когато тези случаи не са подложени на психо
драма, психоаналитикът може да си послужи с нейната техни
ка (срв. главата върху психодрамата като модел).
- ф орм алният й характер се дължи също на факта, че в
нея се посочват само най-важните защити (така напр. липсват
психична обърканост, имбецилност, пасивност, маниакални за
щити и т.н.), докато всеки пациент използва (разбира се) мно
го защити.
- М оже да бъде направен също така и опит за нозологич-
на класификация - функция на най-важната защита в дадена
психопатологична структура, като на тази най-важна защита
трябва да се гледа като на най -с е р и о з н а , а не най-честа. Ще
обясня какво имам предвид - определена невротична структу
ра може да включва архаични фиксации, на които например
се дължи склонността към самоубийство. Това разбирам под
сериозна защита, която в този случай е от порядъка на и д е н
т и ф и ц и р а н ет о с агр есо р а .
П оказанията имат следователно за цел да ни накарат да
се замислим коя е най-добрата техника, т. е. тази, която съот
ветства най-добре на сериозността на случая.
Разбира се, т е о р е т и ч н о погледнато психоанализата м о
же да бъде използвана във в с и ч к и случаи. Някои субекти с теж
ка патология (психоза) могат да се повлияят успешно от психо
анализата, защото не се защ итават срещу този процес. Трябва
обаче да отбележим, че именно тази липса на защити рискува
да им навреди. Психоаналитикът ще потърси тогава начин да
приспособи своята техника и в такъв случай с о б с т в е н а т а м у
п р а к т и к а по психодрама може да му бъде полезна.
Обратно, показанията за психодрама (особено при юноши
те) с е з а б е л я з в а т н а в с и ч к и „ е т а ж и “.
~ т1------------------------------------ 1 ------------------------------
1
Защита чрез
1 1
А 1 Б 1 в
Интроекция I Представа (отна -| Проекция
. сяща се до)
Асоциативен 1
дискурс (АД)
f
1 |
4—
1 Преносна 1 —♦
I невроза
1
I
В АД 1 1
(Хистерия) 1
I Натраплива
. невроза
1
Т Г
II 1 1
Променяйки АД Депресия, ■ „Невроза от 1 Някои
унилост 1 празното“ 1 натрапли-
| (структурни I ви неврози
Невротичен I натрапливости I
вторичен ] и страхове) 1 Психопатии
мазохизъм 1
Ипохондрия ■ Задръжка . и др.

(Дисморфобия)
I 1
1
" 1 “ г
III Повтарящи се I Налудна | Психотична

Отвъд АД опити за I психоза | структура
самоубийство
I (Border)
Тежка I 1 Line)
депресия I I Г ранични
. състояния
Умствена I
анорексия 1
Гл. 4 П ок азан и ят а з а п си х о д р а м а в за ви си м о ст от _ 169
Предишната таблица с пунктирани линии има за цел да

покаже по-ясно начина, по който може да се използва т е х н и
к а т а на психодрамата (на която ще се спрем в следващата
глава) - всяко психологично лечение си поставя за цел отново
да задейства процес на п р о е к ц и я - и н т р о е к ц и я . Анализа,та се
опитва по-специално, отчасти благодарение на проекцията осъ
ществена върху аналитика, - която създава нова връзка, - да
даде на субекта възможност за по-добри интроекции. Най-доб
рата е истинското изтласкване, т. е. успешното изтласкване.
Психодрамата използва също проекцията, за да отслаби въп
росната защита, когато тя е патологична, и за да даде възмож
ност за по-добри и д е н т и ф и ц и р а н и я .
В резултат на лечението се постига промяна не в структу
рата, а в защитите, както и истинското им п р е р а з п р е д е л е н и е .
Така представената таблица може да бъде разчетена само с
помощта на току-що направените забележки.
Сега ще се спрем по-подробно на показанията за психо
драма, разглеждайки ги отново е т а ж п о е т а ж .
I. Разстройства, чиито защити

са съвместими с асоциативния дискурс
По правило става дума за т. нар. преносни неврози, които
се колебаят между двата полюса, каквито са хистерията и на-
трапливата невроза (А, В, С).
Истина е, че в аналитичната рамка защ итите се проявя
ват като съпротиви, поставящи под въпрос както асоциатив
ната реч, така и неутралността на аналитика, но тези защити
са или еднократни, т. е. открояват се рязко от обичайния дис
курс, или преработени. Във всички случаи аналитикът редува
мълчание и тълкуване (или намеса).
Дори ако тази схема изглежда... твърде схематична в ди
агностичен план, тя ни се струва все пак точна по отношение
на фактите - валидна е за повечето пациенти, които се подла
гат на анализа (ако имаме предвид не съдържанието на пробле
матиката, а възмож ността за аналитичен диалог) и к о и т о н я
м а т н уж да о т п с и х о д р а м а .
Съществуват обаче няколко изключения.
Най-напред професионалистите аналитици, които участ

ват в психодрамата. Такъв е случаят с повечето психоаналити
ци, практикуващи тази техника и на които психодраматични-
те сесии са позволили да направят скок в собствената си
анализа. Това става благодарение най-вече на игровите си
туации, които създават условия да се премахнат професионал
ни защити в полза на цесъзнаваното, което им се разкрива от
несъзнаваното на пациента. Само този аспект е достатъчен,
за да твърдим, че за тези, които са „е аналитичния дискурс“,
психоанализата не е безполезна.
Второто изключение засяга най-вече юношите и поставя
въпроса за показание за анализа на тази възраст.
1. Някои юноши създават впечатление, че един ден ще
им ат нужда от анализа било поради това, че сериозен психи
атричен инцидент им е разкрил дълбочината на неразположе
ние от жизнена важност, или - а това е свързано - че им ат
интимното убеждение, че имат нужда от промяна. Въпросът е
да се реши кога ще започнат анализата и с кого, като се имат
предвид паричните проблеми, свързани също с възрастта им,
както и с училищното им или професионално положение.
В случаите, когато терапевтична спешност изисква неут
рализиране на симптомите и когато искаме да избегнем хи
миотерапия, не е изключено да се започне с индивидуална пси-
ходрама. Във всеки случай психодрамата ще позволи да се из
чака моментът, позволяващ аналитично лечение.
2. Други настояват да се подложат на терапия, тласкани
от тревожността, която свидетелства за ускорен процес на ю но
шеско съзряване. Те могат евентуално да поискат и психоана
лиза, но не са подготвени и вероятно няма да започнат такава.
Психодрамата в такъв случай е добър компромис между необ
ходимостта от себеопознаване и превенцията на рисково по
ведение.
3. Последните, най-накрая - въпреки че тази класифика
ция далеч не е пълна, - ще реш ат да започнат психоанализа,
след като са преминали през терапевтична психодрама, която
им е позволила да разберат смисъла и тежестта на словото в
терапевтичното общуване. Всъщност те са потърсили помощ
заради оплакванията на родителите си или поради вторични
симптоми, от които стоят на разстояние. Техният дискурс, м а

кар и изпълнен с доверие, като че ли не ги ангажира - дори по
време на психодрамата те могат да говорят пред няколко души,
без да се притесняват. Но след няколко месеца забелязват, че
не могат да говорят за себе си, без да се срамуват. Тогава разби
рат, че само анализата, т. е. общуване, основано почти само
върху словото, би им дала достъп до несъзнаваното.
Третото изключение най-накрая засяга децата и юношите,
които вече са на психотерапия или психоанализа, но при ко
ито терапевтичният процес не напредва. Каквито и да са при
чините за това „буксуване“ - външни (лошо адаптирана рамка,
изтичане на някакъв срок и т. н.) или вътрешни (разцепване,
задържане и т. н.) - аналитикът не може да намери разреше
ние за тях чрез своите намеси или тълкувания. Причината та
зи ситуация да се среща преди всичко при децата и юношите
се дължи на факта, че психотерапията най-често се провежда
в някакъв център или че анализата се заплащ а от родителите.
При възрастните този вид прекъсване на аналитичния процес
предизвиква или спиране на сесиите, или п реработка на
преноса. Съпротиви от този род при децата, както и при юно
шите се дължат винаги на преноса и на трудността той да
бъде вербализиран, преди да се разбере. Ако такава съпротива
не може да бъде анализирана, това означава, че рамката из
глежда несъзнавано неадекватна за младия пациент, който не
може да изкаже най-интимните си чувства и мисли.
Жозеф е на деветнадесет години и половина, следва право,
като дете е бил консултиран в СМРР и в момента посещава
два пъти седмично психиатър-психотерапевт, който му под
писва фишове за здравна осигуровка. Според Жозеф лекарят
му казал: „Виждам ясно къде е проблемът, но причината е в
миналото: трябва да го разровим.“ Жозеф страда много от
натрапливи мисли: казва, че сънува само осем пъти годишно
(sic), и се оплаква, чс откакто посещава терапевтичните сесии,
не е в състояние да работи повече от два часа на ден, докато
преди работел по осем. Започнал терапията след „опит за
самоубийство“, по време на който погълнал кутийка приспи
вателно, което повърнал. Натрапливите му защити изглеж
дат толкова ригидни, че екипът от психодрамата, където е при
ет по негово настояване, започва да мисли за подлежаща пси
хоза. Не съм много наясно защо ме посети въпреки сесиите
си. Той намира своя психиатър „нито неприятен, нито симпа

тичен“, но се оплаква, че му съобщил за аналитичното правило,
„след като сесиите били започнали“. Не възнамерява да ги
прекъсне. Но когато му се оплаква от липса на сексуални
връзки поради това, че не среща момичета, той му отговаря:
„Ами че момичета колкото щеш. Това е като басейна, трябва
да се скочи! - А ако в него няма вода? - пита Жозеф. - Ще го
разберете, като скочите!“ Първите сесии са изключително
интересни. Жозеф мрази баща си, този „фанатично религиозен
кретен“, с когото майката се е развела. Самата тя според не
говите думи трепери над него и го предпочита пред сестра му,
с две години по-млада. Жозеф изиграва гнева на баща си по
толкова реалистичен начин, че ние се страхуваме да не започ
не да удря наистина. Той изживява психодрамата като катар
зис и създава впечатление, че наистина преживява отново се
мейните „сцени“. Научаваме, че е прекъснал психотерапията
и че намира напредъка си за страхотен. Но след няколко сед
мици разбира стойността на индивидуалната връзка и прекъс
ва брутално психодрамата, за да продължи терапията си. В
неговия случай (потенциалният) пренос вече е бил направен,
но рамката (пълно поемане на таксата от здравната осигу
ровка) и несъмненият контрапренос от страна на психотера-
певтът не са му позволявали да го каже.
Това въздействие на психодрамата е много полезно в дет
ската психотерапия, по време на която търсенето на причина
та у родителите (или това, което се възприема за такава1) пред
извиква негативен пренос.
Беноа, момче на прага на юношеството, чийто пренос ще
се окаже изключително силен, в началото на сесиите никога
няма представа, каква сцена да предложи. Днес отново е така
- все пак доста мислил за това в колата и дори помолил май
ка си, която го води в болницата, да му подскаже някаква идея,
но тя отказала.
Накрая той предлага да изиграем психодрама в психодра
мата, нещо, което отказвам, тъй като ми се струва много слож
но да се изиграе. Питам го пред неволното му колебание, да
ли е разбрал полезността на психодрамата. Той м и сл и , че т о
ва мож е да п о м о гн е i а са м и я м е н е да г о рачбера. Такава про-
'И която може да се възприема от възрастния в дидактиката, както смело

пише за това Жан-Люк Доне в бр. 18 на си. Nouvelle Revue de psychanalyse,
във Вярата (La croyancen), automnc 1478; прсизд. in: l.e Divan bien tempere.
Raris. PUF. 1995.
Гл. 4 П ок азан и я т а за п си х о др а м а в за ви си м о ст от... 173
екция доказва трайната необходимост от психодрама, която
той продължава всъщност да предпочита пред дкадичната
връзка. Предлагам му да изиграем сденат . в колата и в нача
лото го дублирам в неговата роля.
Беноа (двойникът), като се обръща към „майка“ си: Мога
ли да говоря за теб по време на следващата сесия?
Майката: А, не! Ти ходиш на психодрама, за да говориш
за себе си, не за мене.
Двойникът на Беноа: Татко по-добре ли е? (Бащата страда
от депресия.)
Майката: Да, откакто посещава психоложка.
Беноа (сега без двойник): Ти също би трябвало да видиш
някой лекар!
Майката: Защо? Нямам нужда, нямам проблеми.
Беноа: Всички имат проблеми. Всички имат нужда да
говорят. Всички имат скрити в себе си неща.
Майката продължава да се противи.
Беноа настоява: Ще видиш нещата от друг ъгъл.
Майката: Но от какъв друг ъгъл? Ти би искал да бъда раз
лична ли? Проблеми ли имаш с мене?
Беноа: Ще разбереш, ако отидеш на лекар!
Този откъс от сцена показва, че всъщност Беноа разбира
какво е асоциативна реч. Това, че все пак отказва диадична
връзка, означава, че той чувства прекадената крехкост на рам
ката, дължаща се на амбивалентността на майка му. Котера-
певтката играе негативната й съставна част. След психодра-
мата Беноа ще се подложи на дълга психотерапия при мене.
(Тази възможност е съвместима впрочем с психодрамата. В
такива случаи предлагам на терапевта, ако му е възможно, да
присъства на сесиите, без да играе.)
В редки, но показателни примери психодрамата може да
изиграе диагностична роля дори по време на психотерапия.
Камий, емоционално десетгодишно дете, фантазьор и
манипулатор, служи за посредник между родителите, които
са в процес на развод. Открито взема страната на майката и
шантажира баща си, от когото получава каквото поиска. Един
ден той описва сцена на шпиониране на къщата, за която не
знам дали е свързана с опит за обир, с фантазъм или мания за
преследване, споделяна евентуално от майката. Една-единстве-
на психодраматична сесия се оказа достатъчна, за да разберем,
че ставаше дума за несъзнаван фантазъм.
И за да завърш а с възмож ностите, които психодрамата

предлага на млади пациенти, в състояние да се подложат на
аналитична психотерапия, la s t b u t n o t le a st, ще кажа, че основ
ното в индикацията е всъщност ж е л а н и е т о н а д е т е т о и л и н а
ю н о ш а т а д а и з и г р а е п р о б л е м а а с и . Само то или той, in fine,
знае коя техника ще може да му помогне в положението, до
което е стигнал.
II. Разстройства,
чиито защити променят асоциативния дискурс
Независимо дали тези защити пречат временно или про
дължително на диадичната връзка, психодрамата е н а й - п р е п о -
р ъ ч и т е л н а т а т е х н и к а в случая.
Нещо повече, каквито и да са трудностите (и защ итите)
на пациентите - деца или юноши, тази техника не предизвик
ва на практика никакъв отказ. Причината е, че тя не само,
както видяхме, толерира защитите, но и не гледа задълж ител
но на пациента като на „болния“ на семейството, особено ка
то се има предвид, че сесиите м огат да му се представят като
вид опит и тест, който да му послужи да разбере каква част от
отговорността за проблемите му се пада на другите.
а) Пациенти, които се защитават

преди всичко чрез интроекция
В тази категория влизат пациентите, които и н т е р и о -
ри зи рат конфликта. Вместо да проецират, такъв тип пациенти,
напротив, са склонни да се самообвиняват. Не само проекци
ята е з а б р а н е н а за субекта в отношенията му с другия, нещо
повече, т а з и з а б р а н а з а с я г а е з и к а . Езикът в действителност
има нужда от минимум проекция или по-скоро той сам е про
екция. Тази забрана трябва да се разграничава от задържането,
на което ще се спрем по-нататък. Тук субектът м о ж е д а о т г о
в а р я н а в ъ п р о с и т е . Ако не го прави, това е, защото н е с м е е д а
о б в и н я в а д р у ги я , н и т о п ъ к с ъ б и т и я т а и л и и н с т и т у ц и и т е . Тази
защита, която може да придобие огромни размери, има оче
видно нарцистично и мегаломанно измерение, подобно на про
екцията, на която съответства - да бъде причина за всичко
или за нищо, позволява на пациента да избегне кастрирането
било като се хвърли пред него в изкупителна налудност, било
като го отхвърли извън себе си.
Чрез самите си правила психодрамата налага на пациента
разделяне. Докато Азът и субектът се сливат за него в едно и
също самообвинение, играта го принуждава да води диалог с
другия, преминавайки през образа, който си е съставил или
дава за себе си. Резултатът обикновено е бърз и пациентът се
увлича бързо от играта, която го изважда от неговата изолация.
Ален, чието психодраматично лечение резюмирах в пре
дишната глава, влиза в тази категория, въпреки че се намесват
други защ ит и.
По време на първата сесия той се пита защо се ст р ем и да
се унищож и и възприема отново изкуствен и лицемерен мора-
лизаторски тон с „приятелите си“, контрастиращ с невъзмож
ността да изкаже страданието си. Въпреки моята намеса той
възприема този път в ролята на баща си абсолютно същия
дискурс, показвайки своето свръхазово идентифициране.
По време на втората сесия той приема репресията (бият
му успокоителна инжекция в „чакалнята“), без да протестира,
и признава след сцената, че е имал фантазъм „с някакъв тип с
огромна спринцовка“, от каквато всъщност нямал нужда, което
го разсмива. Тогава той признава: „Когато съм спокоен, имам
желание да бъда „нервиран“ и асоциира относно неврозата на
празнотата, от която изпада в паника, когато я осъзнава, за-
щото „тогава всичко е необходимо веднага“. Празнотата, каз
ва той, „това са милион малки зъби, които ви гризат стомаха
отвътре“.
След това той предлага да се изиграе необходимостта му
да се жертва, тъй като се чувства безкрайно подценен, и бла
годарение на следващите сесии разбираме, че е интроецирал
„съвсем отпуснатата си“, както се изразява той, м а й к а , стра
даща от депресия, от която не може да се р а зд е л и по никакъв
начин.
Въпреки уп ори т и т е защ ит и, см есиц а о т (вп еч а т л ява щ а )
психична обърканост , идеализация (всеобща любов), м е г а л о
м ан ия и п асивн ост , психодраматичната игра ще му помогне
да се освободи от идентификацията си с майчиното си и ба
щиното си имаго и да успее след прословутата сцена на съня-
огледало да реинтегрира защитните си механизми в своя ди с
курс. От този момент дискурсът се превръща в „правдоподо
бен“ и води до подобрението, за което говорих.
В тези случаи психодрамата позволява следователно да

се намери отново истинският дискурс в резултат от вклю чва
нето на защитите. Тази интеграция става възможна благода
рение на „разрешението“ да се проецира, което играта дава и
което премахва забраната за проекция, наблюдавана при та
кива субекти.
б) Явните смущения в дискурса

Това са смущенията, които когато са постоянни, превръ
щ ат психотерапията или анализата в практически невъзможна.
Може да се каже също, че това са типови показания за психо-
драма.
1.Цензуриранитепациенти. Цензурата, кактовидяхме, мо
же да доведе или до истинска многословност , или до особен
вид мълчание. Говорих доста за многословието и няма да се
в р ъ щ а м п о веч е на т а зи ф о р м а на с ъ п р о т и в а , с к о я т о
психоанализата толкова трудно се бори. М ълчанието, което
цензурата предизвиква, е твърде особено. Не става дума за то
зи вид срамежливост, който разрешава само да се отговаря на
въпросите и който спада към случая от предишния параграф.
Това не е и задърж ането, което се съпротивлява както на
повелите, така и на волята на субекта. Не, тук става въпрос за
интериоризирана забрана, която има отношение към едипо-
вия конфликт. Разликата може да се направи благодарение на
психодрамата - колкото такива пациенти са мълчаливи по вре
ме на дуалната връзка, толкова по-бързо те започват да играят,
като че ли винаги са го правили, по време на психодрамата.
Клаудия, тринайсетгодишна, страда от астма и има проб
леми в училище. Чувства се отхвърлена от всички и се стреми
с всички сили да се интегрира. Чувства се мрачна, особено
вечер, преди да си легне. Разбира се добре с родителите си,
които са много внимателни. Била консултирана като малка и
винаги се е чувствала самотна и отхвърлена от другите. Пси
ходрамата много бързо показва, че тя е едно младо момиче,
напълно способно да се изразява, съзнаващо границите, ко
ито родителите му налагат, и силно желаещо да се освободи
от тях.
Карол е единадесетгодишно момиче с много травмиращо
минало - баба й по бащина линия убила мъжа си, но била оп
Гл. 4 П ок азан и я т а з а п с и х о д р а м а в за ви си м о ст от... 177
равдана по неясни причини. Родителите не спират да се карат

по много зрелищен начин. Тя е много сдържана и страда от
проблеми в училище. Още от самото начало на психодрамата
измисля забавни ситуации. Винаги съществува някаква истин
ска измама - автомонтьор счупва колата, която трябва да
поправи; градинар поврежда цветята и т. н. - която въвежда
едипова ситуация. Карол не изпитва никаква задръжка да
играе, което е много парадоксално, защитава с голяма твър
дост правата си и мами много перверзно близките си. Психо
драмата й позволява да проецира това, което никога не би
посмяла да помисли.
Серж*1страда от ужасни гневни реакции, тероризира май
ка си, след което избухва в плач. Не знае защо, тя също.
Връзката им е много тясна: той е единствен син, бащата чес
то отсъства. Много лечения са завършили с неуспех. Още с
първата сесия по психодрама той изцяло потъва в играта.
Участва успешно в постановката на фантазмите си: изиграва
ме докрай едипова връзка с майката, до такава степен, че по
в р е м е н а и гр а т а измисля фобия. „Някой ще дойде да ги
изненада“, докато съжалява, че бащата е заминал и че чувст
ва майка си толкова близка. След това разбира необходимос
тта да интериоризира закона, за да избегне тревожността.
Оздравява за четири сесии и майка му не може да разбере как
е станало това.
Във всички тези случаи психодрамата, или по-скоро нейни
те правила изпълняват ролята на инстанция антицензура. Цен
зорът надзирател е осмян от театъра. По този начин симп
том ът придобива смисъл и този смисъл се превръща веднага
в междуличностен.
2. Инхибирани пациенти. Разказах другаде случая2 на една
невроза на празнотата, при която масивното изтласкване во
деше до почти пълно задържане на предсъзнателното. Не ми
се струва полезно да се връщ ам на този случай, за който вече
говорих в тази книга. Освен за да кажа, че този род ситуации
се срещат често в психодрамата поради това, че той почти съ
ответства на една контраиндикация за психотерапия или за
’Вж. броя H&Esquisses psychanalytiques, посветен на „фобията“, № 21, септем

ври 1994.
lAdolescence, № 1, printemps 1992, Une nevrose du vide en psychodrame, par
P. Delaroche, D. Gobert.
психоанализа, или дори за психодрама... Само ще покажа как

веднага след сесията по психодрама, която позволи на пациен
та най-накрая да успее да се изрази, взем ат отново връх защи
ти като отричането или ретроактивното анулиране.
Ролан току-що изиграва ролята на баща си в сцена1, в която
„синът“ му открива, че баща му се интересува от него, котера-
певтът изиграва пълна с възхищение и признателност из
ненада. Ето диалогът, който проведох след сцената с Ролан:
П. Дъоларош: Вие изиграхте бащата такъв, какъвто е с вас...
Ролан: Ами... да.
П. Дъоларош: ...баща, който повечето време е с вас, който
се интересува от семейството си и по-специално от вас, както
вече ми казахте?
Ролан: Ами да, той се интересува от нас.
П. Дъоларош: Това, което казахте по време на играта2, той
казва ли го в действителност?
Ролан: Казва го, ами да, казва го... Не го казва винаги, но
съм сигурен, че си го мисли.
П. Дъоларош: И така, нещо направи ли ви впечатление в
тази сцена?
Ролан: ...в сцената най-накрая изглеждаше малко като че
ли имаше някакъв спор между двете лица, което не е вярно.
П. Дъоларош: Е, добре, разкажете ни това!
Ролан: Ами, не мисля, че има изобщо някакъв спор.
П. Дъоларош: Имате предвид, че когато котерапевтът каза,
че за първи път баща му се тревожел за него по този начин,
вие сте почувствали, че това не е така във вашия случай?
Ролан: Не мисля, че това се отнася за мене.
П. Дъоларош : Но когато баща ви изисква от вас да учите,
това не предизвиква ли спор между вас?
Ролан: Не. Та кои родители не казват на децата си да учат?
П. Дъоларош: И така, между вас и баща ви не съществува
конфликт?
Ролан: Не. Съвсем не. Нямаме сериозен конфликт.
П. Дъоларош: Съвсем никакъв?
Ролан: Не (тишина).
П. Дъоларош: Може би не видим ?
Ролан: Да, видимо и дори не само видимо.
'Става дума за сцената, цитирана в сп. Adolescence.

'„Бащата“ се интересува от това, какво мисли той, иска да знае какво му
прави удоволствие и изказва огорчението си, чс не е споделил по-рано, защото
„така щяло да бъде по-добре“.
Гл. 4 П ок азан и ят а з а п си х о д р а м а в зави си м ост от... 179
П. Д ьоларош : Дори ако се разровим, пак ли няма да наме
рим и най-малък конфликт?
Р олан: Не, не мисля.
П. Д ьоларош : Но гневните изблици говорят все пак за ня
какъв вид конфликт1.
Р о л а н : Не, не е конфликт. Това не може да се нарече
конфликт. Това е скарване. Не е същото, отнася се за малки
конкретни неща.
В този случай, както при много подобни инхибирани па
циенти, единствено сцената по време на психодрама позволя
ва на несъзнаваното да се забележи, и то защ ото самата игра
е отричане - щом като тя приключи, защ итата заема отново
мястото си.
3. Пациенти с „разцепване“. В този случай психодрамата
още веднъж използва защитата, като в същ ото време редуци
ра патологичния й характер. Може да се каже наистина, че
между игра и действителност съществува разцепване, което поз
волява да бъдат изиграни други аспекти на личността. Това е
вярно също и за психотерапевта, когато връзката или дискур
сът пред терапевта няма на пръв поглед нищо общо със се
мейната действителност. Но това изкуствено разцепване по
степенно отстъпва мястото на преноса, както при играта.
Покрай тази в крайна сметка съвсем банална и честа защи
та, относно която Фройд си задавал въпроса*2, дали става дума
за нещо „ново и объркващ о“, или „отдавна познато и естестве
но“, той разглежда разцепването като елемент от структурата
при перверзията и психозата. При перверзията разцепването
допуска едновременното съществуване на две психични дейно
сти, едната съвпадаща с действителността, другата основана
на отказ от кастриране. В психозата имаме отказ от една част
от действителността, която се превръща в обект на налуд-
ността.
При тези два случая с цел да редуцира разцепването на
Аза или по-скоро отказа - защото той е пръв, психодрамата
си помага с обикновеното разцепване игра-действителност.
'Бащата на Ролан е много взискателен относно облеклото или държането
на масата. Периодично Ролан я напуска, затръшвайки вратата.
2Le clivage du m oi dans les processus de defense (1938). - In: Resultats, idees,
problemes, t. II, p. 203.
„Ерик страдал от детска психоза, още се наблюдават мно-

гобройни психотични черти и архаични фантазми, в които се
смесват вампиризъм и педофилия. Той изиграва сцена на вам-
пиризъм, по време на която се нахвърля върху една жена. В
играта т ой я уби ва, за да й попречи да го издаде. Въвеждам1
една случайно минаваща жена, на която той веднага казва:
„Тече ми кръв от зъбите, защото се сбих с едни типове, които
искаха да ми вземат парите.“ След като тя продължава да
любопитства, следва реплика: „Оставете ме на мира, трябва
ми зъболекар.“ Един от плюсовете на психодрамата е, че мо
жем да въвеждаме при необходимост каквото и да е лице.
Изпращам следователно „зъболекар“, който намира зъбите
на пациента вампир „прекадено дълги“. Зъболекарят ще изиг
рае наказанието под формата на кастриране („изрязвам всич
ко“) на отричаното (или скрито) престъпление. Тогава паци
ентът ни, който обикновено е толкова стриктен по отноше
ние на реализма на играта, без изобщо да изглежда шокиран
от наказанието, просто иска упойка.
Дори да не е сигурно, че по време на тази сесия става ду
ма за явен отказ, свидетели сме как играта се състои в това,
да редуцира заявения отказ и как в това отношение действах
ме съгласно психичната реалност на пациента.
В един случай, при който перверзни защити срещу депре
сията като че ли искаха да анексират играта и участниците в
нея, Андре Брусел обяснява как психодрамата чрез своето съ
участническо заобикаляне на защ итите успява да осуети това,
което в крайна сметка не се оказва перверзна структура*2.
Ж ан-М арк Дю пьо3 показва премахването на патологич
но разцепване у ранен юноша, с много училищни затруднения,
които се задълбочават, когато - десетгодишен - той е трябва
ло да попречи на по-големия си брат, в пълна депресия, да се
хвърли през прозореца.
А налитикът бил информиран за сцената в отсъствието на
юношата и решил да не му казва. Ж илбер никога не говорел
за това и поддържал разцепването сесия след сесия. Така пре
махването на това разцепване ще премине през изместването,
’Като директор.
2Срв. Slama, L, A. Brouselle. Justin ои les malheurs de la vertupsychanalytique. -
Cahiers de Ville-d’Avray, № 9: „Quand des psychanalystes jouent ensemble.“
yFaire avec le clivage, p. 131.
Гл. 4 П ок азан и ят а за п си х о др а м а в за ви си м о ст от... 181
което извършва субектът по посока на училищната сцена, на
блягайки все по-ясно на комплекс, свързан с брат му. В една
от тези сцени се изплъзва думата самоубийство. Това ще поз
воли да се изиграе самата травматична сцена и после да се
върнем - с по-малка сила - на предишната защита, за да изиг
раем отново амбивалентността на братовия комплекс в сцена,
по време на която Ж илбер иска с помощта на целия клас да
хвърли през прозореца един добър ученик.
в) Пациенти с патологична проекция

Обикновено те се представят по един и същ начин: „Твър
дят, че имам проблеми.“ Впрочем родителите и околните мо
гат да каж ат същото - юношата (обикновено) също е превър
нат в обект на преследване, причина за всички тревоги, които
се споделят с лекаря.
В този род ужасна двойка родители-ю нош а е твърде ве
роятно да се окаже, когато добре се анализира ситуацията, че
този, който проецира, не е този, когото мислим. Когато обви
няват своя юноша, родителите, без да се замесват, смятат, че
правят проекция, заради което се чувстват виновни. Това е
погрешно, защото чрез своето явно проявено поведение юно
шата изразява най-различни несъзнавани намерения, които
предизвикват родителите му. И с право, ако можем така да се
изразим, защ ото през повечето време този юноша няма пред
става какво поражда поведението, от чиито последствия страда.
Той следователно отхвърля обвиненията, които служат за ди
вашко тълкуване на несъзнавано първично намерение. Защото
тълкуванията, които получава отвън, са напълно реални, дори
ако той прави всичко възможно, за да ги оправдае предвари
телно. С една дума, реалността на диадичната връзка надми
нава въображението и проекцията е анулирана от обвинения,
които служат като оправдание.
Психодрамата позволява да се съобразим с всичко това и
юношата я приема с желание, защото тя му се представя като
тест, предназначен да му помогне да види сам проблемите си.
В такива случаи често сме изненадани, когато забелязваме,
че юношата, идентифицирайки се нерядко със Свръхаза на
родителите, изглежда шокиран, че не го смятат за един-стве-
но виновен за това, което му се случва. Явният му защитен

механизъм е съсредоточен повече в това да предотвратява, да
експулсира, да отблъсква тълкувания, които възприема като
обвинения. Често психодрамата разчупва този порочен кръг и
простият факт, че котерапевтите изиграват по различен на
чин семейния конфликт, обезоръжава бързо агресивността на
юношата. М огат да бъдат дадени много примери с твърде раз
лични структури (психотични, перверзни, невротични). Ето
един пример на юноша излекувал с психодрама психопатич-
ната си склонност1.
Диего, петнадесетгодишен, бил осиновен на пет години.
По-точно приятелчето му от сиропиталището го наложило
на своите осиновители и те за една седмица се сдобили с две
деца, които станали братчета. Първата сцена, която изиграва
е един повтарящ се кошмар: завързват го за някаква преграда,
за да го бият. Или пък вижда умиращата си майка в болницата:
никога не е виждал баща си, който бил военен. Изиграваме
всички тези кошмари и Диего има чувството че преживява
отново реалността. Всъщност тези сцени представляват по
само себе си едипово тълкуване, толкова ясни са разказите
на момчето. Но това няма ефект върху поведението му. Диего
продължава да прави глупости: краде, подпалва къщата.
Признава, че в неговата страна крадял, за да яде, но че тук...
Съгласен е с осиновителите си или с хората, които го обвиня
ват и казва, че много се влияе. Играта, (в действителността)
която се играе между него и родителите му, е много сложна:
майка му се интересува много от контактите му е момичета,
питала го дори е колко момичета е спал, а той приема да скъ
са е Вероника, защото майка му предпочита друга. От този
момент поведението му се влошава: той краде два чека от
баща си, но се поколебава да подпише този за по-голямата
сума, с която да си купи скутер. За да се изиграе сцената, дава
своята роля на един котерапевт, защото в действителност се
чувства неспособен да си представи основания, да измисли
алибита, да намери причините за своите действия. Както
видяхме, той проецира върху „лошите приятели“ но не
признава, че е изобщо агресивен. Трябва да изиграем тази аг
ресивност в сцени, където го дублираме. Съгласяваме се до-
'Психопатията (независимо дали става дума за защити или за лечими форми)
е привилегировано показание за психодрама, защото тя не задължава както
анализата да се изчаква образуването на пренос, който да служи за лост за
редуциране на симптомите, чиято прегнантност може да провали лечението.
ри да изиграем сцена между майка му и него, като той само

присъства.
Подобрението ще настъпи след като ние приемаме да изиг
раем „истинската майка“ която да пресъздаде неговата
история1. Това пресъздаване е твърде изкуствено и със сигур
ност не съответства на действителността, но Диего е доволен,
даже развълнуван и му е трудно да си тръгне. След това ще
изиграем всички възможни п р о е к ц и и в едно осиновяване от
този род: фантазмите за кражба и за продажба на деца и т.н..
Диего се променя пред очите ни и сублимира като си предс
тавя как основава с брат си идеално сиропиталище, където се
прави подбор на осиновителите.
III. Разстройства
отвъд асоциативния дискурс
Повечето разстройства, за които е характерна особеност
та да бъдат недостъпни за аналитичния дискурс, независимо
дали това става с интроективни или проективни защити, са
психози. Това не означава ни най-малко, че психозите са из
ключителна индикация за психодрама. Н а много от тях е до
статъчна и много полезна диадичната (в баналния смисъл*2)
връзка. Но при този вид терапия - тъй като тя най-често се
практикува очи в очи - опитът от психодрама, ако не става
дума за предходна психодрама за декомпенсирали пациенти,
може да бъде изключително полезна за аналитика. Такъв опит
позволява на плаващото му съзнание да „премине според нуж
дите си от една психична нагласа към друга“3 много по-лесно
и да не бъде погълнато от психотичния процес. Защото анали
тикът, обект едновременно на мощен и крехък пренос, трябва
заедно с пациента, страдащ от психоза, да анализира постоян
но своя контра-пренос или като малък друг, alter ego, или като
голям Друг, без да се оставя никога да бъде затворен в едната
'По съвет на Симон Даймас за осиновени деца.

2А съвсем не т. нар. диадична връзка , която изключва третия.
’Freud, S. Conseils aux medecins... - In: La Technique psychanalytique, p. 65,
често цитиран отЖ .С еда. Sedat, J.L 'E tat maniaque de la theorie. - In .Retour
a Lacan.
или в другата позиция. Най-сетне той трябва да бъде едновре

менно директор на играта и котерапевт, като балансира меж
ду свободата на словото на единия и ролята на страничен на
блюдател на другия.
Защити чрез интроекция

Психодрамата може да се препоръча на пациенти, страда
щи от меланхолия. Изиграването с помощ та на протагонисти
на меланхоличен конфликт може да има впечатляващо въз
действие върху пациента, който никога не си е представял, че
може да бъде така добре разбран1. Но това не се отнася само
до психозата. Някои повтарящи се опити за самоубийство по
казват, че идентификацията с агресора, която те предполагат,
не е могла да бъде изчистена от психотерапията или от анализа-
та. Възможно е между другото същият този механизъм да пред
извиква в анализата идентифициране с (предполагаем ия)
Свръхаз на аналитика (Глоувър). В тези случаи отново пси
ходрамата може да направи възможно дезидентифицирането.
Юлия, 18-годишна, е била вече хоспитализирана за пси
хична анорексия и няколко опита за самоубийство. Прекъсва
ла е не една психотерапия. Като по-малка бяга от дома си,
защото баща й я биел, и споделя, че от малка не поддържа
нихакви отношения с него. Родителите се самообвиняват.
Майката казва: „Задушавам я“, а бащата: „Не говоря доста
тъчно.“ Момичето се оплаква: „Не ме вземат на сериозно. Аз
съм болна и страдам от хронична депресия.“ Когато говори,
не става ясно дали иронизира това, в което я обвиняват, или
самата тя мисли така. Баща й търси някакво обяснение, свър
зано с лоши влияния, майката в лудостта - „като малка, казва
тя, чуваше гласове, сега отказва да говори повече за това с
мене; в деня на смъртта на баба си по бащина линия, на хиля
да километра от нас, тя пищя от 5 до 7 часа сутринта, без да й
• бяхме казали каквото и да е“.
Когато играе ролята на м а й к а си, Юлия показва отчуж
дение и презрение и наблюдаваме буквално същия стил, кога
то е в р о л я т а на Т ом ас, неин приятел: „Но (обръщайки се
към Юлия) за кого се вземаш, много си претенциозна!“... или
в тази на бащата: „Ще превърнеш и майка си в пълна истерич-
'Вж. опита от психодрамата, разказан в Les Lettres de I’ecole freudienne. Вж.

също главата върху психозата от Quand des psychanlysles jouent enssemble.
Гл. 4 П ок азан и ят а за п си х о д р а м а в зави си м ост от ... 185
ка. За какво се мислиш?“
И така тя ще установи благодарение на играта своето и ден
т ифициране с м а й к а си и тази на майка си с агресор - в един
повтарящ се кошмар терористът, който я взема за заложник,
приема образа на майка й.
Един симптоматичен разказ обобщава трудността да се

лекуват структури от този род - всяка сряда, ден за психодрама,
тя казва на майка си: „Нямам желание да ходя тази сутрин.“
По време на играта ще обясни на „майка“ си: „Но когато каз
вам това, не ми отговаряй, ако не искаш да изпадна в гневна
криза.“ Желанието й да изпита неудовлетвореност е толкова
силно, че има опасност да й попречи да идва на сесиите си,
защ ото такъв вид поведение я кара да изпитва удоволствие и
да се чувства добре! К акто в анализата, и тук съществува опас
ност да се сблъскаме със защита чрез симптома, който трябва
да изиграем възможно най-бързо, за да избегнем прекъсване
на терапията.
Декомпенсирани психози
„Дори когато става дума за състояния до такава степен
отдалечени от реалността на външния свят, както са състоя
нията на халюцинаторна обърканост (аменция), след като оз
дравеят, болните заявяват, че в един ъгъл на съзнанието им,
както те. се изразяват, се криело едно нормално лице, което
наблюдавало като безучастен свидетел цялата болестна фанта
смагория.“1
Цитираното изречение на Фройд обяснява защо предла
гаме психодрама на пациенти с декомпенсирала психоза - при
съствието на трето лице, тенденцията сцените да се впишат в
едиповия комплекс*2 имат сигурен нормативиращ ефект и по
някога придават на сесиите невротично звучене, на което ня
ма да се спирам тук. Ц ялата трудност всъщност е да се накара
пациента да приеме играта. Понякога е невъзможно, както
ще видим по-нататък, но можем да кажем, че когато пациен
тъ т приеме дори само една сцена, съществува шанс да се овла
дее налудният механизъм. Ще дам следващия пример, съдър
жащ два протокола от сесии, само за да покажа тази трудност,
'Freud, S. Abrege depsychanalyse, p. 77.
2Това, което обикновено превеждаме с неопогизмз. едипификация.
а не за да се спирам на дългото лечение на психозите с пси-

ходрама, което може да продължи няколко години'.
Силвия страда от синдром на деперсонализация, придру
жен от смущения в говора: бараж, разливане, които напомнят
шизофренен аутизъм. По време на първата сесия тя решава
да изиграе бягство в чужда страна. Изразява се много трудно
и трябва да се опитваме да отгатнем какво иска да ни каже, за
да получим след това свързан отговор. Това поведение конт
растира напълно с начина й на изразяване по време на играта.
Котерапевтите са толкова впечатлени от нейното държане,
че не смеят да играят - те биха могли например да изиграят
семейство, което приема беглец. Вместо това се задоволяват
да поставят въпроси, като че ли става дума за терапевтичен
разговор*2. Постепенно те обаче ще си дадат сметка за анало
гията между тази първа сесия, по време на която приемаме
непознатата пациентка, чийто език ни е трудно да разберем,
и избраната от нея сцена. Тази аналогия ще се прояви в реп
ликите на пациентката, които за по-голяма яснота се задово
лявам да предам без тези на котерапевтите:
- Бих искала да знам дали трябва да се плати такса, за да
бъдеш приет в тази страна.
- Вие ми говорихте за страна без съперничество със съсе
дите и външния свят.
- Но аз не ви познавам. На какъв език говорите?
- Това е дом, където се казва това което се мисли и където
се говори много.
В този момент една от котерапевтките й казва топло:
- Но не стойте така на прага!
Силвия:
- Идвам от цивилизована страна, от семейство, което ме
загуби и което се моли, за да ме върне отново.
Този метафоричен образ не е много отдалечен от психо
логическата действителност! След няколко сесии Силвия ид
ва с точна тем а - мастурбацията. Изиграваме сцена, по време
на която родителите и детето се спират на темата. Детето от
съства, пациентката играе ролята на м айката, а един котера-
певт - тази на бащата.
'В продължение на шест и повече години ние лекувахме млад шизофреник,

настанен по късно в CAT и в момента провеждаме психодрама с пациент,
страдал в миналото от аутизъм, чието лечение продължава много години.
2Става дума за честа защита при начинаещи котерапевти.
Гл. 4 П ок азан и я т а за п си х о др а м а В за ви си м о ст от... 187
(С и л ви я ) м ай кат а: Сутринта се изплаши много.
Бащата: Изненада ли я?
М ай кат а: Не, не я видях. Но тя изгле хдашс извън това,
което прави, и освен това беше уморена. Това е всичко. И
накрая в училище вече е сред последните.
Бащата: И ти ли мислиш като родителите ти, че мастур
бирането води до лудост? Все пак ти си го правила също, ко-
гато си била малка.
М ай кат а: Ако някой знае по-добре от мене какво правя...
Казвайки това, тя сяда и излиза от играта.
Този кратък пример показва функцията на психодрамата
при страдащ от психоза - да се отдалечи от представата, за да
я свърже след това. В задаването на сцената означаващото
мастурбация идва само - то не е свързано нито с тялото, нито
с дискурса. Играта се опитва да създаде тези в р ъ зк и , а излиза
нето от играта показва, че връзката се отхвърля, докато сами
ят отказ показва, че намерението, по-точно дори тълкуването
от страна на аналитика-котерапевт е било чуто и разбрано. По
време на сесиите трябва непрекъснато да се работи в тази
посока, но резултатът си струва.
Психотични структури
П о-нататък ще разберем какви са границите на възмож
ностите на психодрамата при психозите. Веднага искам да
кажа, че затвърдената параноялна структура трябва да се раз
глежда по всяка вероятност като противопоказание.
В сравнение с аналитичната рамка, която чрез разделяне
то между погледа и гласа, което налага, заплашва от деком
пенсация пациента с психоза, рамката на индивидуалната пси
ходрама, която е нейна антитеза, има за цел, напротив, да въз
станови (или да създаде) сливането, което е очевидно при стра
дащите от невроза, между акустичния и визуалния образ на
думата, сливане, запечатано от стадия на огледалото. Нещо
повече, асиметрията между директора на играта, който прави
постановката и говори с пациента, но не играе, и котерапев-
тите, които могат да интерпретират само като играят, пре
дотвратява м аксим ално опасността от диадична, бинарна
връзка, чийто модел е садомазохистичната двойка, за която
съществува опасност да се настани между терапевта и него
вия психотичен пациент. Този тип връзка може да бъде пре
дизвикан от аналитичното правило, което се превръщ а за

аналитика, както и за пациента, в общ, ужасяващ и смъртоно
сен свръхаз. Доколкото имаме познания за това, този род си
туации крие риск от налудни декомпенсации, чиято сериоз
ност в случаите, когато те се получават в резултат от действие
с цел терапия, ни е известна.
За сметка на това индивидуалната психодрама позволява
чрез своята рамка да изследваме без риск и да разберем психо-
тичната структура, и по-специално нарцистичното инвести
ране на обекта, в който, както ни казва Фройд, съществуват
едновременно „силна фиксация към любовния обект“ и пара
доксално „нищожно м алка съпротива на обектното инвести
ране“1. Това е тази особена обектна връзка, чието прекъсване
- предизвикано понякога и от най-малкото разочарование -
може да доведе до психоза. В най-добрия случай обектът не
съществува или е само чист образ.
Патрик, деветнадесетгодишен, ни е изпратен за терапев
тична консултация. Предишната година е преживял налуден
пристъп с мистични елементи, към които е напълно критичен.
Баща му починал при болезнени обстоятелства. Оттогава Пат
рик има чувството, че „живее в сянката на баща си“, и иска да
му се помогне, за да се освободи. Родителите му се разделили,
когато бил на седем години. Никога не се е подлагал на пси
хотерапия. По време на първата сесия играе собствената си
роля в сцена с майка му и брат му, които се опитват да го
накарат да се „стегне“, защото го намират пасивен, примирен,
безволев. Патрик се защитава от обвиненията на брат си, след
което признава: „Откакто се преместихме в X, имам чувството,
че живея в някакъв сън и напълно съм се отпуснал.“
Прекъсвам сцената, защ ото благодарение на психодрама
та се сблъскваме с нов етиологичен елемент. Всъщност една
от характерните функции на психодрамата е да изважда наяве
било важен, изтласкан от историята на субекта елемент, било
някоя истинска травма2. В такива случаи е важно да прекъс-
'Freud, S. Deuil et melancolie. - In: Oeuvres completes, t. XIII, p. 268.
:Включително и най-вече сексуална травма. След тригодишна безуспешна и
отчайваща психотерапия открихме по време на психодрама на психастенен,
пасивен и инхибиран ранен юноша, че бил съблазнен от по-голям брат, след
което показва признаци на псевдодебилност и чувствително изоставане в
училище. Единствено психодрамата му помогна да проговори и оттогава
ученето му се подобри по впечатляващ начин.
нем играта, за да поговорим за това. Преместването, за което
стана дума, със сигурност е прекъснало важни връзки, както
се случва често при децата (вероятно без самият субект да си
дава сметка).
Наистина след това преместване, споделя Патрик, той за
губил опорните си точки. Трудно му е да уточни, всичко му
изглежда далечно, спомените му са смътни. Когато настоявам
да разбера с кого или с коя приятелка се е разделил по този
начин, той назовава Ерик и добавя изненадващо: „Виждах го в
стола. В колежа го чувствах почти като брат. Това ме крепеше.“
Тази връзка била колкото силна, толкова и далечна, той го
виждал рядко, но въпреки това Ерик дошъл да го види веднъж
след преместването, като най-накрая Патрик казва, че той бил
пример за него.
След това изиграваме сцена с Ерик и друг приятел, Диего.
П атрик стои настрана, защото мисли, че ще се разбират по-
добре сами, отколкото с него. След сцената Патрик е смутен.
Защо? Това, че ги видял отново така (!), го развълнувало, каз
ва той. Д а изглежда по-реална от действителността е още една,
често срещана черта на психодрамата. Изиграваме отново та
зи сцена и този път П атрик пита Диего за новини от Карин.
Прекъсваме отново. С нея се случило същото, както и с Диего.
Патрик запознал приятелката си Карин с Ерик и тя го напуснала
заради него. Става ясно, че за Патрик Ерик не е приятел, нито
брат, а нарцистична опора в смисъла на пързичния нарцисизъм.
Той действително добавя: „Имах чувството, че не бях изграден, в
колежа ми се струваше, че живея на негов гръб.“
Тази опора е транспониране (пренос) на бащината фигура,
самата тя липсваща. Оттук и всяка загуба на тази опора крие
опасност за субекта да изпадне в отчаяние (Hilflosigkeit) и това
е, което се е случило с Патрик, когато се преместил. П ослед
ната сесия имаше изключително въздействие върху него: той
взе решения, които не успяваше да вземе, във връзка с учили
щето и за евентуална психотерапия.
Отхвърляне и граници на психодрамата

О тказът от психодрама е чудесно нещо, когато означава
за страдащия субект, че той предпочита психотерапията или
психоанализата. Дори ако пациентът е неспособен за асоци
ативен дискурс, a fortiori, ако е способен, чувството, че връзка
между двама, т. е. т а й н а т а ще го облекчи, е знак, че каквито

и да са съпротивите, същността на лечението чрез словото е
разбрана.
Не може да се твърди същото, когато отказът от психодра-
ма, представена като последен шанс за терапия, следва отказа
от всички други подходи. С тава дума обикновено за тежки
случаи, които поставят по-специално въпроса за границите на
психодрамата и за границите на влиянието на психоанализата
изобщо.
Антонио е на шестнадесет години и родителите му са
разведени. Живее сам с майка си и не се вижда повече с баща
си. Има невротична симптоматика: страх от магазини, тълпи,
групи. Но вече е имал намерения за самоубийство, поради ко
ето бил настанен в болница. Страда от много характерни за
юношеството комплекси - срам от закъснял пубертет, който
бързо е преодолян след откриването и лекуването на диабет.
Започната психотерапия протича по-скоро добре, но не се
наблюдава подобрение. Например той казва: „Страхувам се
от другите, защото се виждам в тях. Ако са лоши, то е защото
отразяват част от мене, която не харесвам.“ Малко по малко
обаче страхът от другите се превръща в мания за преследване,
която става все по налудна. Опитът за психодрама се проваля
напълно: Антонио казва, че има впечатлението, че му се поди
граваме, и въпреки няколкото сцени, налудното убеждение се
затвърждава.
Корин, на седемнадесет години и половина, е в десети клас.
Казват ни, че страда от „компулсивни натрапливи мисли“.
Представя се като неразбрана привърженичка на Хитлер, по
добно на самия Адолф, този преследван от всички нещастник.
Естествено тя е ревизионист и знае всичко, свързано с на
цисткия режим. Страстта й приема действително компулси-
вен характер, когато решава, че трябва да се усамоти, за да се
отдаде на серия от шумни и зрелищни хитлеристки поздрави.
Изправени пред нейната безизходица и отказ от лекарства й
предлагаме психодрама, което ни се струва ако не добра, то
поне единствена възможност за психологично лечение. Кога
то трябва да започне, въпреки нашето настояване тя няма да
м ож е да играе.
Отписали Люк, осемнадесетгодишен, от пансиона му, за
щото твърдял, че се отровил от дима на хашиш. Това не било
вярно за пансиона, а за дома му, защото по-късно научаваме,
Гл. 4 П ок азан и ят а за п си х о д р а м а в зави си м ост от... 191
че в стаята на брат му денонощно миришело на хашиш. Роди

телите го настаняват в болница при лоши условия и Люк, зат
ворен против волята си, е натъпкан с невролептици. Показва
се много агресивен към баща си и обяснява всичките си проб
леми с болницата и лекарствата. Приема да участва в някол
ко психодраматични сесии, които показват един практически
нормален юноша, играещ по интелигентен начин, без обаче
да успеем да се докоснем до съдържанието на налудността. То
като че ли остава в резерва и тъй като за момента няма полза
от психодрамата, ние избираме разговорите. Много по-късно,
след като изоставя мисълта, че е отровен, Люк споделя друга
налудна мисъл: той е убеден, че като си облягал главата на
ръката, е пробил инфраорбиталната кост и си е повредил
мозъка.
При всички тези случаи изоставянето на налудната защи
та изглежда невъзможно. „Те обичат своята налудност пове
че от себе си“, казва Фройд.
Ще приклю чим тази кратка рубрика с един случай на
психоза, който показва как границите на психодрамата могат
да се сблъскат с реалността.
Когато я виждам за първи път, Селин е на четиринадесет
години. Водят ми я заради внезапно влошаване на училищни
те резултати и странности в поведението - например избухва
в безпричинен смях по време на час. Родителите показват го
лямо желание да сътрудничат. Поведението на момичето се
влошава в дневния стационар, където е прието, ето защо из
бираме индивидуална психодрама. Селин участва активно и
полезно. По време на една от сцените тя шпионира „родите
лите си“, за които се казва, че са в съседната стая. В този
момент научаваме, че нощно време Селин подслушва, за да
разбере дали родителите й имат или не сексуални отношения.
Тя обяснява поведението си с тревога относно тяхното разбира
телство. Когато по нейно искане решаваме да ги приемем за
едно с нея, разбираме, че те живеят заедно, но разделени, че в
действителност не се разбират вече от години, но отказват да
се разведат. Бащата е с травмирано детско минало - бил от
влечен след смъртта на майка си от нейните родители. Баща
му трябвало да заведе дело, за да си го върне. Така бащата на
Селин отказва да се разведе, но се „кастрира“, оставайки в
семейството от любов към дъщеря си, любов, която придоби
ва кръвосмесителен оттенък. След тези психодраматични се
сии обаче Селин брутално ще декомпенсира относително едър-
жаната си до този момент психоза. Получава налудни при

стъпи в час, става неочаквано, за да избяга от въображаема
опасност, държи се грубо със събеседниците си. Все по-малко
играе по време на психодрамата и в крайна сметка се скрива в
тотален мутизъм: налага се да бъде настанена в болница. За
изненада на всички, включително и на лекуващия болничен
лекар този престой ще бъде много кратък. Селин се връща в
училище и продължава събеседванията, никога не се е чувст
вала по-добре, но отказва психодрама с нашето пълно съгласие.
Последният пример показва ясно как психодрамата бе пре
живяна всъщност като сблъскване с действителността - да се
продължат сесиите, означаваше родителите да се разведат (то
ва се случи впрочем година по-късно). Това имагинерно сблъск
ване индуцира реалната лудост, като главна, последна защита
срещу заплахата от разпадането на идеалния ред.
ГЛ АВА 5
ТЕХНИКА И ПРАКТИКА
НА ИНДИВИДУАЛНАТА ПСИХОДРАМА
Какво може да накара психоаналитици, които заявяват

своята принадлежност към фройдистката общност и ням ат ни
какво желание да се върнат назад към техники, изместени от
психоанализата, да играят в екип по психодрама? Мисля, че
това, с което се срещат в играта, е истината. Защото не в пси
хиатричния кабинет, нито в този на психолога и дори не на
психоаналитика някои пациенти (деца, юноши и възрастни)
казват какво ги е довело там 1. Това са всъщност единствените
места, където те не го казват! Защо? Защото са пленници на
една роля, ролята на болния, на лудия, на ненормалния, на нев-
ротика и т. н. Но като пленници на роля, която им е присъде
на или която мислят, че им е присъдена, те отказват да я играят.
Това ми припомня онази пациентка с мутизъм, която току-що
бе дошла в психиатричната болница и общуваше само писмено.
Тя подава на главния лекар листче, на което пише: „Психоана
литик ли сте?“ Психиатърът й връща листчето, на което напис
ва, като че ли също е ням, „Да!“. Не е необходимо да ви казвам,
че диалогът спира дотук. Тази случка показва, че за психоана
литика съществува опасност да се превърне в затворник на
роля, особено ако е в институция, чието социално основание е
извън него. Но ако е аналитик, той добре знае, че подобно
затваряне му прерязва пътищ ата за какъвто и да е реален дос
тъп до неговия пациент. Това явление се случва по-рядко в
кабинет, където първите разговори имат за цел да го избегнат;
за сметка на това опасността съществува, в случай че пациен-
'Мод Манони си дава сметка още на младини, че извън лудницата пациен
тът говори по по-различен начин, отколкото зад нейните стени“ (Се qui
m anque a la verite pour etre dite. Paris, Denoel, 1988, p. 18).
тът направи толкова непроницаем пренос, та аналитикът да

не може да говори по друг начин освен през м аската, поста
вена му от пациента, маска, която понякога е продукт на на-
лудност. Когато я приемат, тези пациенти нам ират отново в
играта истинското слово, което е изненада за тях самите. Ана
литикът също забелязва, че в психодрамата може да каже неща,
които по друг начин не би могло да бъдат чути. Е то защо в
такива моменти той открива призванието, което му се струва,
че е загубил заради социалните роли, с които е натоварен, или
заради ролята на психоаналитика, който м ълчи. Ясно е след
всичко казано дотук, че е трудно, извън конструкцията и ня
кои основни принципи да се говори по друг начин за техника
на индивидуалната психодрама1, освен чрез самите лечения,
които ще изложа по-нататък. Като се има предвид, че тези
основни принципи са не само изобретателността в играта, но
и тази на постановката, наистина всякакви технически про
мени са възможни. Н ям а никаква граница за играта - в пси
ходрамата можем да изиграем всичко (вклю чително и да не
играем, а да присъстваме като зрители). Задължителното пра
вило е „преструването“ и „играта на уж“ при условие, разбира
се, това „на уж“ и това „преструване“ да приличат на истин
ски и пациентът да ги приема. Очевидно не е лесно да се прев
ръщ ат в правила технически находки, които следва да запазят
своята спонтанност?.
Конструкция
Конструкцията на индивидуалната психодрама е проста и
асиметрична. Когато пациентът влиза в залата или в кабинета,
където се провежда психодрамата, той е посрещнат от аналити- *2
'Тук е валидно още веднъж това, което може да се каже и за психоанализата,
чиито правила наподобяват според Фройд тези на шаха: „Само маневрите в
началото и в края позволяват да се даде пълно схематично описание на тази
игра, докато огромната сложност, която следва веднага след началото, се '
протвопоставя на всякакво описание“ (Le debut du traitement. - In: La tech
nique psychanalytique, p. 80).
2Така един ден след петата или шестата сесия малък пациент, идвайки на
сесията, извърши погрешно действие, като седна на моето място. Предложих
му да играе (защото това действие не беше случайно) пред котерапевтите
моята роля, а аз неговата. Това не бе „класически“ подход. Срв. Delaroche, Р.
Fabrique d'unephobie, Esquisses psychanalytiques.
Гл. 5 Техника и п рак т и к а н а и н ди ви дуа лн а т а п си ходрам а 195
ка, водещ играта, когото познава или защ ото го е консулти

рал, или като терапевт и на когото е дал съгласието си да
участва. Аналитиците котерапевти, които в идеалния случай
трябва да са трима мъже и три жени, са седнали в полукръг и
ги слушат мълчаливо. Както виждаме, екипът по психодрама
се състои от няколко аналитика, и то само за един пациент1.
Но противно на това, което си мислят начинаещите, техният
брой не е прекалено голям и не притеснява твърде много па
циента, освен в първите секунди. П ричината е, че в първия
момент той разговаря с водещия играта за сцената, която ще
играе и която често пъти е подготвил предварително. По-на
татък ще се върна отново на този въпрос. В момента, в който
сцената е уточнена, именно пациентът избира котерапевтите
и разпределя ролите, предвидени в сценария.
О т този момент нататък директорът на играта се оттегля,
сяда на едно от освободените от котерапевтите места и слуша.
Негово е правото да прекъсне сцената било заради излизане
на пациента от играта, необичайно мълчание, хвърлен поглед
към водещия или лапсус, било, за да поиска уточнения или за
да интерпретира. Това прекъсване на сесията, което някои оп
ределят като скандиране2, е в истинския смисъл на думата
психоаналитично, защ ото използва играта не за самата себе
си, а с умозаклю чителна и интерпретативна цел - тук е разли
ката между индивидуалната и груповата психодрама, където
подобно скандиране не е възможно*23.
Много често се случва директорът, да въведе по време на
сцената трето лице, което да изиграе ролята на нов персонаж,
споменат от пациента в дискурса му или налагащ се поради
честото блокиране на играта4.
‘Докато при груповата психодрама той е парадоксално много по-малоброен

(състои се от двама котерапевти).
2По аналогия със скандирането, въведено в психоанализата от Ж. Лакан.
3Вж. Lebovici, S., R. Diatkine, Е. Kestemberg. Bilan de dix ans de therapeutique
par le psychodrame psychanalytique chez I’enfant et I’adolescent.
4При все това трябва да сме предпазили по отношение на всякаква активност,
както отбелязва Б. Брюсе. Срв. Brusset, В. Comment le psychodrame peut-il
etre et rester analytique? - Adolescence, 1, 1, p. 174.
Действащ и лица
Д иректорът на играта е аналитик, който излага практи
ката си пред погледа на другия. Подобно упражнение му е чуждо
по дефиниция. Единственият случай, при който е трябвало да
показва работата си по време на своето обучение, са суперви-
зираните аналитични лечения, за които е известно, че налагат
на дебютанта да ги споделя пред по-напреднал аналитик. Тук
ситуацията е различна, загцото когато разпитва пациента, той
не може да скрие от другите контра-преноса си въпреки своето
желание. Освен това разпитването, което е вече вид игра1, тряб
ва да бъде достатъчно живо, за да послужи за пътеводител на
котерапевтите, които слушат, без да знаят дали ще бъдат изб
рани от пациента. Необходимо е следователно да се чувстваш
сравнително наясно със своето несъзнавано и да притежаваш
голяма скромност относно слепите си точки, за да разчиташ,
„че нещо ще се случи“ и че сесията ще донесе нещо ново. Ако
тези условия не са изпълнени, и по-специално, ако директо
рът на играта не е аналитик, а психотерапевт, съществува опас
ност психодрамата да се превърне в повторителна2 и бедна от
към материал. Наистина всичко протича така, като че ли ди
ректорът на играта е този, който чрез своите думи успява да
накара пациента да говори, а не простата подкана „да каже
това, което му минава през ума...“ Тази забележка е важна,
разбира се, и по отношение на това, което се случва по време
на кабинетна психоанализа. Ето защо не съществува обучение
по психодрама3, единственото обучение по психодрама е пси
хоаналитичното обучение.
Котерапевтите също са психоаналитици и ролите могат
следователно да бъдат взаимозаменяеми - например някой пси
хоаналитик ще ръководи психодрамата на даден пациент, а ще
играе при друг. Разбира се, и това е още една характерна черта
на индивидуалната психодрама, винаги един и същ аналитик
'С. Пармантие привлече вниманието ми върху този факт.
Жаквато така или иначе често е тя.
Жазват го всички психоаналитици, които практикуват индивидуалната
психодрама, включително Ж. М. Дюпьо.
Гл. 5 Техника и практ и ка н а и н ди ви дуа л н а т а пси ходрам а 197
ръководи един и същ пациент1. Като се има предвид броят на

членовете на екипа в индивидуалната психодрама, все пак по
м атериални причини е невъзм ож но, освен в много редки
изключения, всички котерапевти да са аналитици, обучени на
психодрама и заплащани като такива от институцията, която
ги използва2. Така в повечето случаи екипите са съставени от
вече обучени аналитици, които ж елаят да се запознаят с тех
никата на психодрамата, или от аналитици, относително на
преднали в областта на анализата, които се обучават в момента,
или от психотерапевти, свикнали с проблемите, които поста
вят трудните пациенти. Котерапевтите играят ролите, подска
зани от пациента, те също излагат на показ функционирането
на несъзнаваното си, но както и при пациента, понятието ро
ля (и игра) позволява да се освободят от инхибиранията и по
казва удоволствието от играта в процеса на работата им. Н о и
на тях същ о единствено личната анализа ще позволи да ста
нат аналитици, ако още не са, а по-късно и директори на игра3.
П ациентът, който избира психодрамата, за да си помогне,
е обикновено възхитен от този метод, който често му позво
лява да открие, че терапевти и възрастни, ако е млад, умеят да
говорят неговия език и му показват, че може да се мисли така,
както той мисли. Отначало това понякога е объркващо за него,
но след това се превръща в удоволствие, което го мотивира.
Много от тези пациенти, каквато и да е тяхната структура,
страдат от блокиране на Въображаемото. Разбира се, при тях
Въображаемото е налице; то е дори хипертрофирано, когато
говорим за налудност. Но това Въображемо, разцепено от Сим
воличното, функционира на празно. Липсва му функцията на
връзка, на изместване, която нормално притежава. Както се
изразява един от нашите пациенти, при това не страдащ от
психоза: „Странно, не успявам да заместя нещата“ (Самуел).
Целта е да деблокираме именно това патологично въображае-
’Иначе бихме се отдалечили напълно от аналитичния модел и бихме отрек
ли специфичното измерение на преноса (субектът за когото се предполага,
че знае, на Лакан) върху директора на играта.
2Частната практика на индивидуална психодрама поставя определени фи
нансови проблеми, които трудно могат да бъдат разрешени на този етап.
'Въпреки че позволява да си дадем сметка за предсъзнателното „функци
ониране“ на психотерапевти стажанти, психодрамата не е в състояние да
оцени качествата им на аналитици, дори ако „играят“ добре.
мо, като го изиграем докрай, за да го асоциираме със смисъла

и да намерим съответното му място във фантазма. Тази необ
ходима операция е безболезнена и облекчава, тъй като осво
бождава, като ги свързва, несъзнаваните представи: често въп
росният процес1 се придружава от подсилвващи афекти.
Роля на директора на играта

Ролята на директора на играта е почти толкова основна,
колкото и тази на аналитика в психоанализата. Той избира
сцената, от него зависи дали да приеме раздадените на коте-
рапевтите роли, той въвежда трето лице по време на играта,
най-накрая пак той може да я прекъсне. Подобно на аналити
ка в предварителния разговор или по време на психотерапия,
той разговаря с пациента преди самата сцена. В замяна на това
след като сцената вече е започнала, слушането предизвиква
мисли, които директорът на играта не премълчава, както пра
ви това аналитикът. Напротив, той реализира мислите си пос
редством въвеждането на трето лице, което е почти неизбежно,
дори и най-вече ако това въвеждане не е системно. И грата в
психодрамата след истинския мизансцен, който предхожда,
представлява истинско продължение на неговата „дейност“ (в
смисъла, който влага в този термин ференци). Погледнато от
ъгъла на класическата психоаналитична сесия, това е истин
ско печелене на време. Защото вместо предписанията и интер
венциите, които би бил принуден да направи по време на ана
литичното лечение, тук той може да се намеси в реалността
на играта.
Но най-същественото е, че аналитикът - директор на иг
рата, се опира на котерапевтите, които познава и чиито к а
чества цени. Той може освен всичко друго да повлияе на избо
ра на котерапевт за определена роля, когато му се струва, че
той по-добре от друг може да изрази даден нагон или защита.
Все пак на подобна опора не трябва да се гледа единствено
като на продължение на неговото действие. Н есъзнаваното
на котерапевтите води в действителност до истински изобре
тения, които ако не променят посоката на лечение, то най-
м алкото биха могли да го преведат през интересни преки пъ-
'Срв. Gobert, D. Rire et dire. - In: Quand despsychanalystes jouent ensemble.
Гл. 5 Т ехника и практ и ка н а и н ди ви дуа лн а т а п сиходрам а 199
тища. Това ще придаде на работата на аналитика още по-ак

тивна сила поради факта, че тя не произтича от него, а от не
що извън него, представено от котерапевта. В случая можем
да говорим като за победа върху изключването, или просто
върху безпомощността, изпитана във фотьойла. Безпомощност,
необходима, за да предизвика преработка (Durcharbeitung), но
пагубна за всички случаи, които не се поддават на свободното
асоцииране. О т друга страна, колко пъти се случва на анали
тика, присъстващ като слушател (de auditu) на срещите, орга
низирани от неговия психоаналитик, да пожелае тези срещи,
независимо от страничния пренос, да дадат на неговия паци
ент интерпретациите в реалността, които в този момент пора
ди етични и технически причини му е невъзможно да направи.
Котерапевтите, особено когато става дума за утвърдени анали
тици съвсем естествено предлагат тези интерпретации, което
е от изключително значение; не е случайно, че точно психо-
драмата е в състояние да помогне на страдащите от психоза,
като им дава това, от което ги е лишило изключването - трето
слово. Така можем да сравним ролята на директора на играта
с тази на диригент на оркестър - той не произвежда звука,
между другото в този смисъл би могло и без него, но неговото
присъствие позволява да се пресъздаде музиката на композито
ра. Ако предпочитате една по-непретенциозна метафора, м о
жем да кажем, че директорът на играта е режисьор на про
изведение, чийто импровизиран автор е пациентът, а котера
певтите са актьорите. Котерапевтите са външният свят, ре
алното, другостта, макар и да са подчинени на правилата и
ръководенето на психодрамата.
Избор на сцената
Но ако изборът на сцената, която ще се изиграе, принад
лежи на пациента, трябва да се каж е също, че директорът на
играта се намесва чрез въпросите, които поставя, внушенията,
които прави, или чрез съветите да се изиграе само част от
предложената сцена. Случва се самият той да предложи ня
каква сцена. В това отношение поведението му е на аналитик,
който не налага избора си, а по-скоро опипва почвата, за да
разбере какво съответства на непосредственото искане в м о
мента от страна на пациента. В случая на става дума за внуше
ние, нито за съблазняване, а да се помогне на пациента да се

ангажира с аналитичната работа, която е подходяща за него и
би могла да му бъде от помощ. Ангажирането трябва да бъде
достатъчно силно, за да окуражи пациента да напредва и да му
покаже смисъла на този процес.
К ъм казаното дотук трябва да добавим, че някои идеи за
сцени особено в началото наистина често се повтарят и могат
да се определят като типични: класът, семейният обяд, сре
щата на родители с учители, футболният мач и, разбира се,
по-трудната за осъществяване сцена на игра с ком пю тър или
на съд, където подсъдими са детето или родителите. Чакалнята
е една неизчерпаема възможност (вж. по-нататък случая Ален)
да се изиграят всички възможни видове преноси.
О т друга страна, повтарящите се сцени зависят в по-голя-
ма степен от динамиката на различните субекти и от техника
та на психодрамата. Н якои малки пациенти идват на всяка
сесия с почти еднакво предложение, различно само по форма.
Такъв бе случаят например на инхибирано момиченце, чиито
родители се караха често и чиято психологическа обремене-
ност бе много тежка. Н а всяка сесия то предлагаше сцена, чи
ято тема бе измамата: автомонтьорът извършва някаква неред
ност, градинарят подстригва растенията не както трябва, про
давачката продава твърд хляб и т. н. Това повторение, което
обикновено продължава въпреки всички интерпретации, тряб
ва да се приеме, като се играе с малките разлики.
Декларираната привидна липса на идеи поставя особен
проблем. Подобна липса в психодрамата се наблюдава много
често, дотолкова доколкото ние се занимаваме с деца, юноши
и възрастни, които не са в състояние да предложат идеи, въз
основа на които да асоциират, за да се подложат на психодра-
ма или психоанализа, а някои психодрами м огат да се прове
дат в почти пълното отсъствие на словото1. К огато липсата на
идеи се прояви по време на психодрамата, това се дължи на
известен брой причини, които трябва да познаваме, за да из
бегнем стерилните роли: 1. в по-голямата част от времето па
циентът остава фиксиран към предишната сцена, която го е
впечатлила, без да разбере всичките й импликации. Когато
‘Вж. Chaboche, Р. Vous voyez се que je veux dire. - In: Quand des psychanalystes
jouent ensemble.
Гл. 5 Техника и п ракт ика н а и н ди ви дуа лн а т а пси ходрам а 201
предлагаме да я повторим, нещата тръгват отново; 2. при де
цата и понякога при юношите се случва често родителите да
питат след сесията, какво се е случило - това пресушава про
дукцията на младия пациент, който не е в състояние повече да
предлага сцена, която след това ще бъде задължен да разкаже
на родителите си. И в този случай проблемът се решава чрез
вербализирането; 3. при всички категории пациенти може да
се наблюдава също желание да спрат психодрамата и да за
почнат евентуално индивидуално лечение, желание, което те
не м огат да споделят. При такава хипотеза повдигането на то
зи въпрос води или до спиране или до продължение на лечение
то; 4. понякога цензурата е толкова силна, че пациентът е не
способен да достигне до каквато и да е идея, която може да
бъде назована като такава, поради истинска свръхазова забра
на да се мисли. Достатъчно е в такива случаи, както ни под
сказва С. Даймас, да попитаме субекта не дали има идеи, а:
„Къде ще се случи действието? С кого?“ или да поискаме от
детето, ако е малко, да ни нарисува нещо и след това да изиг
раем тем ата от рисунката; 5. може да се случи така, че паци
ентът да ни зададе въпрос относно резултата от нашето тъ р
сене (спомнете си случая Диего); тук се сблъскваме със „съ
протива“, която е начин да се изпита способността ни да слу
ш аме и властта ни в сравнение с тази на родителите; 6. и най-
накрая преносът в психодрамата се проявява най-често, както
и при анализата, чрез прекъсване на дискурса. И в този случай
можем да го вербализираме, като накараме субекта да изиг
рае въпроса, който ще отправи към един от котерапевтите в
ролята на директор на играта: „Какво мислите за мене?“ Или
да го поставим в ролята на директора, докато някой от котера
певтите в ролята на пациента ще вербализира прехода.
Най-накрая изборът на сцената е управляван също от за
коните на психоанализата. И м а сцени съпротиви, сцени „из
преварване на събитие“ и сцени „за удоволствие“ - психоана
литикът трябва да избегне тези явни клопки, което не означава,
че в някои моменти няма да е полезно те да се изиграят. Във
всеки случай аналитичното слушане зависи от волята на ана
литика. Това е валидно и за психодрамата, въпреки че при
съствието на котерапевтите може да изглежда като ограниче
ние на тази власт. При все това благодарение на него именно
ще бъдат разработени непознати територии, ако мога така да

се изразя, защото неговото слово е онова, което отваря или не
нови хоризонти пред субекта. Ето защо повтарям, че психо-
драма, ръководена от недостатъчно анализиран психотерапевт,
може да доведе само до слаба продукция от стереотипни сцени.
Мизансцен
Психодрамата не се нуждае от някаква особена постановка,
но такава все пак е необходима, за да може пациентът да бъде
поставен в избраната от него ситуация. Ситуация, в която, раз
бира се, да може да говори. Ако речта на котерапевтите не е
достоверна, ако поведението на актьорите не съответства на
техните роли, има опасност пациентът да не се включи в разго
вора. При някои психодрами участниците играят прави, при
други, обратно, сядат. Това не е от голямо значение, ако го
респоменатите принципи се спазват. Например при телефон
ното обаждане, често използвана техника за въвеждане на тре
то лице, трябва да се спазват някои правила. Субектът трябва
да се преструва, че не чува (освен когато му подадат слушалка
та!) съобщението, което при това се прави, за да бъде накаран
да реагира.
Изобретателността на директора трябва да бъде насочена
и към самия мизансцен. Като резултат от нея класическото
протичане на психодрамата може да бъде предмет на всякак
ви необходими промени, включително и да допуска пациентът,
който присъства на сцената, да не играе и дори да ръководи
играта. Така например веднъж с едно осиновено дете, което
имаше всички симптоми на диагностицирана според правила
та детска психоза, ми се наложи да приема, м акар и директор
на играта, да играя неговата роля, тъй като това бе условието,
което то постави, за да продължи своята психодрама.
Дубльорът, поставен зад пациента - една изключителна
техника (ще видим това най-вече при случая Ерик), - също
трябва да се подчинява на изискването за минимум автентич
ност и достоверност. Така например, когато става дума за дете,
дубльорът, изпълняван от възрастен, го надвишава естестве
но по ръст. Необходимо е в този случай, когато събеседникът
се обръща към детето, да го прави така, като че ли говори то,
в противен случай съществува опасност техниката да няма
Гл. 5 Техника и практ и ка н а и н ди ви дуа лн а т а п си ходрам а 203
очаквания ефект.
И най-накрая индивидуалната психодрама може да изпол
зва всички техники на мореновата психодрама: игра в огледало,
обръщ ане на ролите, драм атизиране на сън и щ ата1 и т. н.
Възможни са още и други техники, например материализира
не на гласовете при халюциниращия, реч на вятъра, шепната
от всички котерапевти. Тези техники не са невинни, те могат
да се използват при страдащ от психоза пациент само от добре
знаещ какво прави аналитик, или както казва феникел: „Всич
ко е позволено при едно единствено условие да се знае защо.“*2
И збор на роля
По традиция той се прави от пациентите, които между
другото имат обикновено отлична преценка за способността
на едни или други котерапевти да играят дадено лице. Магията
на психодрамата, това, по което тя се доближава най-много до
театъра, е, че ролята и най-вече речта имат по-голямо значе
ние от външния вид. Така възрастна дама може да играе мо
миченце или дори бебе; след бегла изненада фикцията устано
вява своето царство. Случва се за сметка на това, когато на
пример пациентът избере новодошъл, изборът на ролята да е
резултат от съпротива. Така че ролята може да се избере съ
що и от директора.
Пациентът обикновено избира да играе собствената си
роля, поне в началото. Когато знае, че може да избере друга
роля и особено ако е проявил интерес към подобна възможност,
той го прави много лесно. Много често се случва между друго
то, след като сме решили, че ще бъде полезно, да му предло
жим да си сменим ролите. Така например още в първата сце
на с Диего отчетохме голямото място, което заемаще негови
ят свръхаз, като го накарахме да изиграе не жертвата, а ини
циатора на мъчението, което той понася по време на своите
кошмари. Трудността да се играе чужда роля, например тази
на родителите е обикновено временна и намалява с напредва
нето на лечението.
'Вж. Lebovici, S., R. Diatkine и Е. Kestemberg. Bilan de dix ans de pratique

psychodramatiquue chezI’enfant et I’adolescent. -In .La Psychiatrie de I’enfant, p. 138.
2Fenichel, O. Problemes des techniquespsychanalytiques, p. 28.
Игра на пациента и защ ити спрямо играта

И грата на пациента се колебае между две препятствия, от
една страна, това на катарзиса, където играта се драматизира
до крайност и се превръща в свръхреалистична, от друга страна,
неиграенето или отказът от игра под претекст, че е глупаво и
няма никакъв смисъл. Тези защити, които можем да характе
ризираме едната като защита чрез играта и другата като за
щита чрез реалността, често са преодолими, когато имаме доб
ра индикация. Защ итата чрез реалността се вижда в случая на
Самуел, където ще прочетем к а к тази защ ита постепенно
намалява. Защ ита чрез играта се наблю дава в случая Ерик,
който м акар и страдащ от психоза, си служи много с катего
рията на въображаемото именно за да изгради преграда пред
смисъла, свързан със символичното. Често пъти сме изнена
дани как пациентите лавират между тези два подводни камъка.
Някои малки пациенти започват наистина да играят още от
първата сесия, като че ли винаги са го правили и тогава си
припомняме, че детето играе спонтанно. Налага се само поня
кога просто да ги подканим да говорят на „ти“ с другарчетата
си заради тенденцията им да се обръщ ат на „ви“ към възраст
ните котерапевти.
Както се досещате, каквато и сцена да се играе, колкото
и да се придържаме към казаното от пациента, играта произ
вежда от само себе си тълкуване. Искам да кажа, че дори ако
котерапевтите не интерпретират в играта, разликата между
т о в а , к о е т о се сл у ч в а н а и с т и н а и н е го в а т а т е а т р а л н а
интерпретация, предизвиква у пациента ефект на прекъсване,
водещ понякога до слисване1. Този ефект на прекъсване се от
белязва понякога от самите пациенти по време на анализа,
като според тях той се дължи на факта, че изведнъж те „се
чуват да говорят“. В случая играта произвежда този ефект.
Други, по-малко напреднали пациенти, изпитват все пак нуж
да от играта, за да говорят, и дори желанието им да играят е
'Срв. Brussel, В. Comment lepsychodrame peut-ilelre el renterpsychanalytiquel -
Adolescence, I, 1, p. 170, където се говори за интерпретативното измерение
на играта.
1
Гл. 5 Техника и практ и ка на и н ди ви дуал н ат а п си ходрам а 205
продиктувано от това да кажат нещо1.
Играта на котерапевтите
Играта на котерапевтите може най-общо да се раздели на
две категории. В началото начинаещите котерапевти играят
определените им роли, като спазват възможно най-стриктно
текста на сценария на пациента или неговата явна реч. След
което, след известно време, което може да продължи различ
но според личността на котерапевтите, играта се превръща в
интерпретативна. Това означава, че котерапевтът избира съз
нателно да играе друго, т. е. латентния текст на речта на па
циента. Тази основна интерпретация в играта (отделна от ин
терпретацията, произтичаща от самата игра), заради това, че
„прокарва път“ на психоаналитичната идея и повдига по този
начин пред пациента завесата на Другата сцена, изисква ес
тествено пълно владеене на своя контрапренос, а също така и
голям опит в психодрамата. На практика тя трябва да е коор
динирана с играта на другите котерапевти. Ето защо, още от
самото начало на сцената, котерапевтът, който изпълнява глав
ната роля или този, който чувства най-добре нещата, започва
да играе. Ако използваме музикална метафора и приемем, че
директорът на играта е диригентът на оркестъра, този „пръв“
котерапевт“ е като „първа цигулка“ - той дава тон, а другите
се опират на него.
Интерпретиращ ата игра е деликатна, защ ото е свързана
със следните трудности: трябва да се чуе пациентът, да се ин
терпретира неговата реч, да се преведе на неговия език*2 и най-
накрая да се изговори в неговата роля с необходимата досто
верност, която той изисква. Тези операции, които трябва да се
извършат почти едновременно, не би следвало да затруднят
по никакъв начин един психоаналитик. Е то защо той не се
нуждае от допълнителна театрална подготовка. Такава подго
товка крие опасност да му пречи и да засили защ итата чрез
играта. От друга страна, играта трябва да бъде в постоянна
интерактивна връзка с тази на пациента и с тази на другите
'Срв. Aubrun, Р., S. Daymas. C ’est еп jouant que je pourrai le dire et ainsi vous
pouvez Ventendre. - In: Quand les psychanlystes jouent ensemble.
2Като се държи сметка за ограничения понякога речник на пациента и за
неговата социална и културна среда.
котерапевти. Ако някой от последните например възприеме

прекалено враждебно или напротив, прекалено приятел-ско
отношение, друг котерапевт би трябвало да го уравновеси, ка
то играе обратното. Всичко това се прави с единствената цел
да се накара пациента да говори, тъй като съществува опас
ност той да блокира, ако например, както това личи при начи
наещи котерапевти, всички актьори (под въздействието на гру
повия ефект) играят една и същ а роля. Не е лесно да се накара
пациентът да говори, защото ако не се играе достатъчно, той
не казва нищо, а ако прекалено се играе, съществува риск той
също да м ълчи и да слуша като в театър. Котерапевтите тряб
ва да си взаимодействат също и с директора на играта, когато
той въвежда трето лице. Това трето лице е начин за него да
интерпретира и ако те не го интегрират, това ще означава, че
отказват да приемат тази роля на директора на играта.
При начинаещите котерапевти често се наблюдават т. нар.
професионални защити. Те искат да се видят преди всичко в
ролята на терапевти, т. е. като добри и любезни. Когато това
доброжелателно поведение се възприеме по време на играта,
възникват две опасности - първата е желанието да узнаеш.
Когато се изправяме пред пациент, който е казал м алко неща
преди сцената, голямо е изкушението да започнем да го раз
питваме по време на играта - в такъв случай пациентът обик
новено блокира веднага. Втората е „да не причиниш болка“.
Някои пациенти със силна мазохистична съставка изискват
да им бъдат нанасяни удари. К огато се преструваме, че го пра
вим, ефектът може да бъде изненадващ - изчезване на инва-
лидизиращия морален мазохизъм 1. Неопитните котерапевти
по правило не успяват да изиграят роля на садисти, което па
рализира играта.
Всъщност играта на терапевтите трябва да се движи не
прекъснато по гребена на тези два склона - този на нагона и
този на защитата. Игра, която дава предпочитание на нагона,
може с основание да уплаши пациента, който ще се защити,
като престане да посещава психодрамата или като мълчи, раз
цепвайки се дори, което ни кара погрешно да си мислим, че го
е разбрал. Прекалено защ итната игра, ако е непрекъсната, ще
'Срв. Delaroche, Р. Psychanalyse du psychodrame individuel. - Psychodrames
psychanalytiques, списание за групова психоаналитична терапия, № 11,1988.
Гл. 5 Т ехника и п ракт и ка н а и н ди ви дуа лн а т а пси ходрам а 207
го накара да си мисли, че няма право да казва някои неща и

ще блокира всичко. Котерапевтът трябва следователно да иг
рае колкото се може по-достоверно с колегите си, запазвайки
поглед (и слух) за пациента, за да го интегрира в играта.
Въвеждане на трето лице

Без да е системно, въвеждането с особена цел на трето
лице от директора на играта се среща много често и се прави
при три обстоятелства. Първото е фактът, че това трето лице
се появява в речта на актьорите и трябва да се материализира.
Например майката намеква пред детето за реакцията на ба
щата или котерапевтите, които са в задънена улица по отно
шение на пациента и имат нужда да извикат полицията в слу
чай на престъпление. И ма безброй такива ситуации. Често дори
идеята да се въведе трето лице и повикът за това от страна на
котерапевта (или пациента) възникват почти едновременно.
Второто е близко до първото - зацикляне на сцената. Подобно
зацикляне се случва много по-често, когато котерапевтите са
малко на брой и тяхната игра не е интерпретираща. Обикно
вено няма смисъл да се чака диалогът да стане по-продуктивен
- в играта се вижда ясно оскъдността на вербализацията на
повечето пациенти. Тази категория проблеми налага въвеж
дането на дубльор, но за това ще поговорим на друго място.
Третото обстоятелство е от интерпретативен характер. Третото
лице илюстрира всички разновидности от малкия друг, през
alter ego до големия Друг, лицето, което играе ролята на анали
тика. Т ака този по-малко или повече близък друг въплъщава
съперника, брата или сестрата, любовника на майката, лю
бовницата на бащата с всички нюанси и алюзивната игра, ко
ято интерпретация от този род изисква и която трябва да дър
жи сметка за средата, речника и свенливостта на пациента.
Той може също и най-вече да изпълнява функцията на Закона.
Става дума, разбира се, за Закона на бащата, който забранява
кръвосмешението и с който се сблъскваме относително често
- благодарение на тази намеса ще станем свидетели как м ал
ко португалче ще си позволи по време на играта само да заб
рани достъпа до леглото и стаята си на своята майка, която не
искаше да гледа с м ъж а си футболния мач по телевизията. Или
просто Закона, когато например играем автомобилна катаст-
20К I [атр и к Д Ь О Л А Р О Ш ДЛ СЕ ГОВОРИ, ИГРАЕЙКИ
рофа или лов на риба извън града. В първия случай м оторизи

раният полицай ще се намеси, за да констатира инцидента ка
то представител на закона, във втория ловният надзирател ще
постави на изпитание свръхаза на пациента: последният може
наистина да представи разреш ителното си за риболов или
обратно, да се окаже, че не притежава такова, според степен
та на чувството си за вина. Третото лице може също да въплъ
ти фантазма, който се крие зад играта, когато прозирайки оче
видна тревож ност от раздяла, реш аваме да я превърнем в
съзнавана, като накараме пациентите да заминат или да из
пратим децата на лагер. Или когато е налице мегалом анен
фантазъм: така например в случая на Ален изпращаме публи
ка от обожатели, които да го акламират, докато свири на кита
ра. Най-накрая третото лице може да изпълнява и ролята на
аналитика. Когато пациентите са деца, лесно можем да го на
караме да се намеси, като телефонира например на родителите,
за да им каже какво мисли за тяхното държане или за състо
янието на техния юноша. Подобна интервенция поставя на из
питание доверието на пациента по отношение на спазването
от терапевта на професионалната тайна и по този начин по
някога можем да бъдем много изненадани, когато разберем
какъв образ сме си създали в очите на нашите пациенти. Такива
интервенции са възможни и с възрастни субекти, като по-гор
ните коментари са валидни и за тях. Третото лице може прос
то да бъде свидетел на това, което току-що се е случило - нап
ример минувачката край вампирясалия Ерик, която пита за
що устата му е пълна с кръв.
Дубльори
Дубльорите могат да бъдат различни в зависимост от из
ползваните техника и мизансцен. Най-напред, дубльорът м о
же да представлява част от аза, с който разговаряме, ако избе
рем сцена, в която пациентът остава сам. Въпросният дубльор
се намира обикновено до пациента и по време на играта тряб
ва да има съзнанието, че играе само половината от индивида -
например ако едната удари другата и последната се погледне в
огледалото, само тя ще изпитва болка1. Дубльорът, обратно,
'Забележка, подсказана от играта на П. Обран в случая на Ален.
Гл. 5 Т ехника и п ракт и ка н а и н ди ви дуа л н а т а психодраляа 209
може да бъде изпратен от директора на играта, за да каже това,

което пациентът очевидно не може. В този случай той застава
зад него и само започва заместването, за да може пациентът
да го смени възможно най-бързо. Когато сме избрали подхо
дящия момент за интервенцията, пациентът, без да е предуп
реден дори, поема веднага щ афетата (случая на Кристиян).
П онякога напротив, той одобрява казаното, като че ли дуб-
льорът е друго лице, а друг път това, което казва дубльорът,
съответства до такава степен на фантазма, че пациентът из
лиза от играта. Т ака например една психотична пациентка,
затворена отдавна в психиатрична болница, решава един ден
да изиграе редовните посещения на майка си. Последната не
вярва на психиатрията и й носи лечебна вода от Лурд, искайки
от нея да я изпие. П ациентката я изпива, но странно, казва ни
тя: „Когато я изпия, погледът ми скача нагоре“ и имитира
втренчения в тавана поглед, предизвикан от някои невролеп-
тици. Изиграваме сцената, но нищо не се случва - „майката“
дава, както е предвидено, шишенцето на момичето и това е
всичко. Решавам тогава да дублирам пациентката, като се обър
на към майката. Казвам: „Мамо, да ме отровиш ли искаш?“ В
този момент пациентката се обръща спокойно към мен и ми
казва с възмож но най-нормален глас: „А, не! Тук прекалявате,
докторе.“
Такъв вид дубльор се изиграва обикновено от котерапевт,
тъй като директорът на играта по принцип не играе. Както
казах, този принцип не се спазва абсолютно и лично на мен
ми се е случвало често поради липса на котерапевт, който да
го прави, и по дидактични причини самият аз да дублирам.
Освен относително неудобство, не съм забелязал друг недос
татък на тази техника. Това е така, защото дубльорът, както и
аналитикът, представлява пациента и следователно няма опас
ност да бъде направена интерпретация на пациента в роля,
която не е неговата, която да се възприеме като дивашка.
Впрочем може да се случи така, че аналитикът, застанал съ
що зад своя пациент, да направи интерпретация, като че ли
самият пациент я формулира за себе си.
Спиране на играта
Всяка проява, която е някакво прекъсване на играта, мо
же да се превърне в причина за спирането й от директора на
играта. Ще видим такива примери в разказаните по-долу слу
чаи на психодрама. Спирането на играта може да се окаже не
обходимо заради продълж ително м ъл чан и е от стран а на
пациента. Това мълчание свидетелства за активност на мисъл
та, към която е важно да насочим вниманието по време на
дискусията, която ще последва. Или пък просто подобно м ъл
чание показва, че пациентът е престанал да следи играта, за-
щото се е заслушал или защото се е разсеял. Но когато спира
нето се налага поради преминаване към действие, ще трябва
да го обясним. Случва се понякога твърде сериозен афект да
изисква спиране и евентуален среща насаме с пациента. По
принцип всяко излизане от играта изисква внимание. Понякога
то е деликатно за диагностициране: само един поглед към
директора, многозначителен лапсус, внезапна стереотипия (на
пример при пациенти, страдащи от аутизъм). И звън някои
случаи, в които от самото начало възникват множество изли
зания от играта, които трудно могат да бъдат отбелязани, за
щото ще попречат на сцената, това прекъсване е основно. В
случаите на пациенти, страдащи по-специално от психоза, про
пускането му може да доведе до налудна криза, докато играей
ки, такъв пациент не дава признаци на налудност. М ожем да
кажем дори, че в известен смисъл, доколкото психодрамата
им а за цел да накара пациента да осъзнае своя латентен
дискурс, тя с всички средства провокира излизането от играта.
Дискусия след играта

Интерпретацията на психодрамата се осъщ ествява чрез
играта и в играта. Спирането на играта и обсъждането, което
следва, имат за цел обикновено да потвърдят интерпретацията
на директора на и грата. Ч есто тази интерпретация е по
действала, без пациентът да го е осъзнал, и в този момент
това може да бъде отбелязано, но да се каже нещо повече, и то
в момента, в който (както е със съня при събуждане) се дви
Гл. 5 Техника и п ракт и ка н а и н ди ви дуа лн а т а пси ходрам а 211
жи завесата на изтласкването, е безсмислено. Впрочем да се
каже нещо повече за дадена интерпретация, когато тя е по
стигнала своя ефект, може да я анулира чрез ефекта на от
ричането, което всяко повторително твърдение съдържа. Ето
защо спирането на играта или въвежда идеята за нова сцена,
или отбелязва обикновено края на сесията. Все пак понякога,
най-вече при пациенти, които страдат от забрана да мислят,
директорът на играта е принуден да им покаже как психодра-
мата им е позволила сами да правят заключения и да разсъжда
ват, без си дават сметка за това.
След сцените реакциите на пациентите са различни. Някои
(защита чрез реалността) твърдят, че няма никаква разлика
между реалното събитие и изиграната сцена. Други заявяват
дори, че сцената възпроизвежда точно това, което им се е слу
чи ло предиш ния ден, п редписвайки ни ясновидски сп о
собности.
Край на психодрамата
Психодрамата, чиято цел е възстановяването или устано
вяването на пълното слово, в никакъв случай не се практику
ва самоцелно, а трябва да има за резултат индивидуална ана
лиза. Понякога това може да се постигне за няколко сесии, а
друг път след известен по-кратък или по-дълъг период от
време, след прекъсването на психодрамата. Най-накрая лече
нието чрез психодрама се оказва понякога достатъчно, за да
се постигне значително подобрение.
Не винаги е лесно да се определи кога приключва психо
драмата. Една от честите форми на край на психодрамата е,
когато в началото на сесията пациентът почувства, че идеите
му са се изчерпали. Той трябва да знае, че в такъв случай м о
же да спре. Понякога самият той ни го казва, когато започне
внезапно да се притеснява, че говори пред толкова много хора,
докато преди за него не е представлявало никакъв проблем да
излага на показ личния си живот. Според мене това чувство
на срам е основно, защото отбелязва успеха на психодрамата
на нивото на несъзнаваното, по-точно интроекцията (а не
проекцията) или съзнанието за интроекция на повече или по-
малко съзнавана пост-едипова инстанция на Аза - Идеалът за
Аза. Идеалът за Аза, преживяван като индивидуално богатство,
състоящ се едновременно от тясно преплетени в този случай

Свръхаз и мегаломаниакален Идеален Аз, се създава в момен
та на едипа и се затвърждава в края на периода на юношест
вото. Във всички патологични случаи и по-специално при тези,
които се нуждаят от психодрама, както в психоаналитичния
процес, който отново му поставя въпроси, Идеалът за Аза не е
конституиран като автономна инстанция.
Различни психодрами
Случаите, които следват, показват техниката на психодра-
мата в действие при твърде различни структури. Те са пример
на това как да се използват техническите средства, които изло
жихме. Въпреки че повечето от представените тук психодра
ми имат за цел терапията, ще видим също, че психодрамата
може да се използва като незаменимо средство за изследване.
В същото време тя дава големи възможности за всички па
циенти, които изживяват психоанализата като травмираща,
като в същото време се нуждаят от нея и за всички онези, ко
ито по различни причини (социални проблеми или психопа-
тологична структура) не могат да се възползват от психоана
литичната рамка.
СЛУЧАИ
1. Юлия (пациентка с тежка хистерия)

Юлия1 е осемнадесетгодишна. Тя единствена дъщеря и е
имала психиатрични проблеми: четиринадесетгодишна била
настанена в психиатрична болница заради психична анорек-
сия и повтарящи се опити за самоубийство; съществуват по
дозрения, че е била обект на лошо отношение, довело до бягс
тва от дома. Бащата, който е военен, и майката, която е пре
водачка, са безпомощни. Един сън е оставил в нея дълбоки
следи - имала в съня си сексуални отношения с майка си.
По време на първата сесия Юлия предлага училищна
история: „Стоя в дъното на класната стая, сама съм. Всъщ
ност не съм в клас, а съм като на театър. Не мога да разбера
какво правя там. Не внимавам в урока по философия, но мал
ко по малко излизам от тази мъглявина, когато изведнъж ме
питат за мнението ми. Но аз никога не мисля като другите.
Всички се обръщат. Последният път говорихме за хора с асо
циално поведение и си зададохме въпроса, дали ролята на учи
лището не е...“
Необичайно е психодрама да започне с толкова дълго
предисловие. Някои могат да помислят, че в случая има инди
кация за анализа, тъй като пациентката говори лесно. Ще ви
дим продължението. В самото начало тя предлага групова
сцена, където се изживява като отхвърлена: предлагането на
колективна сцена, по подобие на групата котерапевти, е кла
сически начин на започване на индивидуална психодрама.
Освен това подходът да се търсят проблемите през призмата
на групата е съвсем юношески. Приемаме следователно да
изиграем тази първа сцена, дори и да е и тъкмо защото е на-
'Вж. и по-горе.
пълно конвенционална. М акар и да не се надяваме тя да ни

донесе много, важно е да я изиграем - пациентката го иска и
това е зачи тан е на нейните защ ити, а и ние поч ти не я
познаваме. Тя избира да играе своята роля.
У чителят започва с едно класическо слово и котерапев-
тите изразяват различни и банални мнения, като едни обвиня
ват училището, че отхвърля някои, други, че самите отхвърле
ни им ат вина.
Важното е играта да бъде достатъчно достоверна, за да
чуем мнението на пациентката. То е просто. У чилищ ето съ
ществува, за да подчини хората на системата - обществото,
родителите. Според Ю лия училището не е създадено, за да мо
жеш да научиш нещо, а за да се интегрираш в обществото, да
печелиш пари, да се подготвиш за конкуренцията и т. н.
Тази дискусия продължава дълго време. Д иректорът на
играта си дава см етка, че тя не дава и няма да даде нищо
интересно, свързано с проблема, който е довел Ю лия на тази
първа сесия. Вместо да се изиграе проблем ът на „нейното
отхвърляне“, котерапевтите в действителност следват Юлия
в нейната проекция върху училищната система, чиято цел спо
ред нея е да интегрира. „Следват“ не в смисъл, че споделят
нейното мнение, а че остават в системата на разговора, който
тя е избрала. Но въпреки че е полезно да се щади тази защита
(проекцията), да спрем дотук, би означавало да я лиш им от
тълкуването, от което тя има нужда. Ето защо включвам в сце
ната „ученичка“, която прекъсва часа под претекст, че на ули
цата се провежда манифестация срещу училищната реформа и
вместо да се спори, е по-добре да се иде там. И м акар че тази
намеса съответства на мнението, което тя изразява, и че ло
гично би трябвало да участва в манифестацията, тя не само че
не тръгва, но продължава спора, като казва: „Прекалено лес
но е да се дискутират проблемите, когато сме на чиновете си.“
Психодрамата може да покаже именно такъв вид противоре
чие и да го доведе до знанието на субекта. Ето защо когато
най-накрая тя излиза от „клас“, за да се присъедини към ма
нифестацията, спирам сцената. Тук спирането става в момен
та на акта, който субектът решава да извърши най-после, след
продължителна „съпротива“, като този акт съответства на съз
нателната му мисъл. След това спиране и обсъждането, което
С лучаи 215
следва, Юлия признава, че предпочитала да спори, за да убеди
останалите, и че всъщност това, което тя желае, е да се интег
рира в групата.
В следващ ите сесии откривам е ам б и вален тн остта на
Юлия. Тя казва, че не може да понася нещ ата да се премълча
ват, и обвинява майка си, че е скрила от нея болестта (Алц-
хаймер) и смъртта на дядо й по майчина линия, но в ролята на
майка си, тя видимо я оправдава със сериозни аргументи. По
същия начин тя не понася да й се говори, че баща й е безрабо
тен и... да не говори за това. Тя не понася също майка й да я
праща в събота сутрин на сесиите й по психодрама, докато
„преди“ тя била против този род лечение (няколко психотера
пии приключили неуспешно). Впрочем преди да тръгне, тя не
може да се въздържи да каже сякаш на себе си, че няма жела
ние да отива на сесията си и не понася майка й да й отговаря
(в един или друг смисъл), защото, както споделя с нас, „като
казвам , че ням ам ж елание, не означава, че ням а да ида“.
Следователно в случая се сблъскваме с основен хистеричен
симптом: желанието за неудовлетвореност. А когато играем
ролята на най-добрата й приятелка, която „се развикала“, ко
гато разбрала, че ходи на психодрама (критикувайки я с оби
чайните аргументи), тя признава, че след спорове от този род
в реалността тя не смее повече да продължава своята психо
драма. И като признава, че се чувства зле, казва: „Тази при
ятелка може би има право“.
П о този начин психодрамата ни позволява да проникнем
в сърцевината на симптоматичната й амбивалентност и да раз
берем донякъде защо са се провалили предишните психоте
рапии. На следващата сесия тя се оплаква, че чувства празнота:
приятелите я изоставят. След което ни разказва за един при
ятел от детството, когото не може да понася, когато й засви
детелства своята привързаност, и който й липсва, когато не й
се обажда вече. В сцените, в които и той е включен, тя ни
показва до каква степен тази връзка свидетелства за фиксира
не към архаичната м айка, която едновременно отхвърля и
поглъща, фиксиране, което тя открива м алко по малко пос
редством идентифицирането с мъж, което вече я е накарало
да заеме несъзнателно ролята на своя баща в едиповия триъгъл
ник. П риятелят й Орелиен, ни казва например тя, преди да
започне сцената, е понесъл много тежко факта, че тя го

отпраща. Но след сцената, където се чувства отхвърлена от
най-добрата си приятелка, тя със същия тон заявява, че „го е
понесла много тежко“. Самата тя, изпълнявайки ролята на това
момче, показва същото безразличие към пристигането на при
ятелката му, каквото изпитва към приятелката, изпълнявана
от Силвия, но за сметка на това в мъжката роля живо се инте
ресува от приятелката на Юлия. Тази игра показва, че тя мо
же също така да желае жена под чертите на мъж, но че за нея,
както казва Лакан, желанието й е желанието за Другия. Както
сигурно сте си дали сметка, този род сцена е трудна за про
следяване, защото конкретизира сложността на вторичните
идентификации, основани на нормалния и инверсирания еди-
пов комплекс. След като изиграва тези сцени, Юлия ще може
да установи по-прости отношения с приятелите си и по-специ
ално с Орелиен.
При всяка сцена използваме същия вид техника, който
подробно разгледахме в първата (въвеждане на трето лице,
спиране на играта при някое многозначително изречение, при
някой афект или при осъзнаване на нещо). След 17 сесии (със
средно по две сцени на сесия) тя си задава въпроса, защо се
чувства по-добре и на следващата осъзнава, че нещо в живота
й се „повтаря“. Това са собствените й думи и тя добавя нещо,
което едва ли е необходимо, за да потвърди нейната структура1:
„Аз съм зависима от другите. Поведението ми се променя в
зависимост от това, дали съм с един или с друг.“
2. Диего
(травматизъм, осиновяване, правонарушения)
Диего*2, петнадесетгодишен, за когото също стана дума, бил
осиновен в Колумбия на петгодишна възраст. Тогава бил в
добро здравословно състояние, но нямал „нито един зъб и ни
каква коса“. Сега Диего е постоянно усмихнат плейбой, но
краде, лъже, пише неверни неща и родителите му от евро
пейски произход, които са изпълнени с добра воля, са напъл
но объркани. Да се върнем към обстоятелствата, при които
бил осиновен. Осиновителите му си избират първо едно момче,
'Срв. понятието структура, такова каквото го описва Лакан.
2Вж. и по-горе.
С лучаи 217
Жозе, от сиропиталище в Латинска Америка, но то отказва
да приеме да го осиновят без своя приятел Диего, който му е
като брат. Родителите се колебаят и решават да го вземат
пробно за една седмица в хотела си. Първата вечер, преди да
си легнат, Жозе казва лека нощ на „родителите“ си, Диего се
колебае, после прави същото, като казва: „Лека нощ, татко,
лека нощ, мамо.“ Тогава Жозе се спуска върху него с думите:
„Не, това не са твоите родители!“
Първата сцена, която Диего ни предлага, е смесица от пов
тарящи се кошмари и спомени екран: той спи в стаята на май
ка си, когато тя умира в един часа през нощта, и (въпреки
това) в същото време гледа телевизия с дядо си по майчина
линия. Вързан е за пейка и го бият. Предпочита да изиграем
именно последната сцена, в която изпълнява ролята на този,
който командва. И тъй котерапевтите1ще приемат ролята на
палача и жертвата в интерпретиращата игра. Как да не се из
кушим да поставим в една сцена кошмара и Спомена-екран2,
както постъпва Фройд със сънищата от една и съща нощ, и да
интерпретираме единия чрез другия, втория чрез първия и виж
дайки във втория наказанието от бащата на едипово желание,
въпреки присъствието на други теми (садизъм и смърт)? Това
е толкова по-лесно за интерпретиране, като се има предвид,
че Диего избира роля, която му дава възможност да контро
лира ситуацията, така както му е удобно. „Палачът“ започва
да бие „жертвата си“, която го пита поради какви причини я
удря, палачът й отговаря, чего прави, за да я накаже. Диего
ме поглежда заинтригуван, но сцената продължава и на въп
роса на палача той отговаря, че иска да знае защо бият
жертвата. Този въпрос е отговор на конструкцията, изградена
от котерапевтите. Той доказва, че Диего е „чул“ интерпрета
цията и че „иска да чуе още“. Едиповата тема продължава да
се развива в тази посока, но за да избегна безполезни защити,
включвам в играта „майката“’, която вдига скандал, иска да
се спре това мъчение, заявява, че той не е виновен в дейст
вителността, а само в мислите си. В този момент палачът се
обръща към главатаря (Диего) и държейки се така, като че
ли майката нищо не е казала, го пита: „Да го завържем ли,
шефе?“ и Диего отговаря: „Да.“ Тук, разбира се, прекъсвам
сцената. Диего е много доволен и твърди, „че точно това се
'Паскал Обран и Ален Зиви.
’Deckerinnerung, или спомен-капак, който за Фройд е, както всеки детски
спомен, реконструкция, която има за цел защита от истинския спомен.
'С. Пармантие.
било случило“, че благодарение на тази сцена си спомнил

всичко, само дето майка му не присъствала, но че действи
телно го били, без да знае защо и в стаята на майка му всичко
било черно. Тази сесия показва ясно как и защо индивидуал
ната психодрама се стреми да „едипифицира“ ситуациите. Ние
изиграхме гениталния материал, като оставихме настрана
предгениталния. Това не означава, че в психодрамата не мо
же да се изиграе садизъм, напротив: защото благодарение на
нашата игра, която можем да определим, подобно на едипо-
вия комплекс, за нормативираща, субектът може да изрази
садизма си (завързват го). Не само психодрамата не действа
деструктуриращо, но напротив, щади защитите, включително
и основната защита срещу кръвосмешението, каквато е еди-
повият комплекс. В следващите сесии Диего поставя всеки
път по един нов въпрос: защо крада? (по време на сцена пред
съда, който го обвинява, той иска адвокат!), защо не успявам
в училище (тон изтъква като си приятели) и по време на тре
тата сесия заявява- „Наистина, нямам повече проблеми. Не
виждам какво да играя. Общо взето, разбрах това, което ис
ках да знам, и... искам да видя резултатите!“
И тук както при анализата, но по-бързо, се намесват за
щитите (лечението далеч не е приключило), тясно свързани с
преноса. Класическият подход в този случай е да се накара
паьиентът да играе в ролята на директора на играта, което
Диего лесно приема. Така ще мож ем да разберем неговата не-
съзнавана позиция. И тъй в м оята роля, първият въпрос, кой
то Д иего поставя на котерапевта, изпълняващ неговата, е:
„Какво мислите за психодрамата?“, а той, в моята роля, про
дължава предишния си дискурс: всичко е наред. Реш авам да
вклю ча последователно в играта бащата и майката и тогава
отговорите на Д и его-Д ьол арош се пром енят напълно. На
бащата, който иска психодрамата да приключи, защ ото синът
му е много добре, Д иего-Д ьоларош казва: „Вие може да по
стъ пите както искате, но Д и его е интелигентен, пълен с
възможности, разбира се, мож ете да спрете, така или иначе
все ми е едно, ако се влош и, м ож ете пак да дойдете.“ Н а
майката, която протестира, казвайки, че е твърде рано и всич
ко може да пропадне бързо, той отговаря: „Вярно е, че спира
нето може да бъде опасно, и обръщайки се към Диего - коте-
рапевт казва: „Майка ви е права, истина е, че не може да стане
чудо за една седмица!“ К отерапевтът протестира: „О ткакто
С луч аи 219
м айка ми влезе, нищо не върви. Изпитвам тревожност.“ В то

зи момент Диего ме поглежда, показвайки по този начин, че
излиза от играта, и аз я прекъсвам. След сцената той се съгла
сява, че евентуално влошаване може да се окаже фатално, и
предлага след това да изиграем сцена с майката, която се на
месва в избора му на момичета, и след тази сесия открадва
чековата книжка на баща си, подписва два чека без покритие,
за да си купи откраднат скутер, което естествено потриса ро
дителите му. Така реш аваме да изиграем свиждане в поли
цейския участък, по време на което научаваме, че наскоро
Д иего се е скарал с баща си: след като се сбили с Ж озе, баща
му му казал: „Не посягай пред мене на сина м и \“ Тук се про
явява с цялата си сила ревността към брата. Ж озе е любезен,
послушен, спокоен, противоположност на Диего. Н а моменти
Д иего е обхванат от приливи на омраза. След това се интере
сува какво може да изпитва майка му пред неговите „глупости“.
И граем пред него, като пред зрител, диалога майка-син, след
което той асоциира върху факта, че майката предпочита брат
му, без да е споменавал дотогава нищо от този род. Ето защо
го караме да изиграе сцена, в която „той ще каже всичко, ко
ето мисли, на майка си“. Ще бъдем принудени да го дублира
ме (зад него), за да му помогнем да разбере до каква степен
агресивността му е и обяснение в любов, което той не може да
направи, без да предаде в собствените си очи истинската си
майка. Ето този диалог:
Майката (С. Пармантие).
Д и его: Имам да ти кажа някои неща. Ти ме намрази още
щом дойдох в Париж. Ти ме отблъсна, ето защо аз те не
навиждам. Ти си м и дал а вси ч ко, но това не ми е достатъчно,
искам да знам защо ме отблъскваш. На масата т и м е гл ед а ш ,
това е непоносимо, вечер подслушваш по вратите.
М а й к а т а : Плашиш ме.
Д и е г о : Истина е, бях се затворил в себе си, но сега, когато
имам лекар, мога да кажа повече.
М а й к а т а : Кога започна това?
Д и е го \ От самото начало знаех, че т и не си и ст и н скат а
м и м а й к а '. Още в Париж го чувствах и те намразих.
Д убльорът : Ти си убила истинската ми майка. Всеки път,
‘Любопитно твърдение, което има значение на отричане и би могло да

означава нещо като: „Бих искал ти да бъдеш моята истинска майка.“
когато те видя, като че ли я убиваш.

М ай ка т а : Как можеш да говориш такива неща.
Д и его : Понякога виж дам ли ц ет о на и ст и н скат а м и м а й к а 1,
но тебе, не.
М а й к а т а : Ти всъщност не искаше друга майка освен
истинската.
Д и его : В известен смисъл.
М айкат а: Какво можех да направя?
Д и его: Нищо. Освен да помислиш. За момента казах дос
татъчно глупости, отивам да уча.
Дублъорът : И когато излезеш, ще вляза в твоята стая.
Диего се смее.
М айкат а: Защо?
Д ублъорът : За да видя какво има в твоя гардероб.
Диего потвърждава с кимане.
По време на обсъждането Диего потвърждава, че когато
й казва, че тя не е истинската му м айка*2, тя изпитала шок.
Историята с гардероба го разсмяла, защ ото наистина мисли,
че майка му крие нещо от него. Поради това избираме да изиг
раем сцени на отвличане на деца, на незаконна търговия с де
ца между Франция и неговата страна: ще видим, че това, от
което се страхува, не е, че ще напусне родителите си, а че мо
же да бъде репатриран. Ще изиграем също това3, което изби
рат да играят в психодрамата много осиновени деца4 - среща с
„истинската му м айка“, и въпреки че котерапевтката в ролята
на майката отговаря по твърде недостоверен начин на въпро
сите му, той ще се почувства дълбоко развълнуван и ще си
тръгне, като й благодари. Ще бъдат изиграни също във всич
ките им аспекти обстоятелствата на осиновяването. По време
на една от тези сцени донасят на Диего, който играе ролята на
директор на сиропиталището, тестове, показващи, че родители
те, желаещи да осиновят дете, са лоши кандидати, защото ис
кат чрез децата да се утешат за трудностите, които срещат в
живота. Диего в ролята на директор отговаря въпреки всичко
'Диего показва, че е възприел думите на дубльора.
2Още едно отричане.
3По съвет на Симон Даймас.
4Срв. Goutal-Valiere, Н. Fantasme des engines et roman familial. Leur abordpar le
psychodrame avec les enfants adoptes. - In: Quand les psychanalystes jouent en
semble.
С лучаи 221
на журналист, който го пита дали е получил резултатите от
тестовете: „Получих ги, положителни са (!)“ Сред всеобщ смях
прекъсвам сцената. Това продължително лечение (една година)
ще доведе до отлични резултати, които ще се потвърдят по
време на редовни разредени посещения.
3. Ерик (психоза)
Случаят на осемнадесетгодишния Ерик показва техниче
ските трудности, пред които ни поставя психозата, но също и
ролята на психодрамата при тези структури. Ерик ни е изпра
тен от неговата психотерапевтка1заради блокаж при лечени
ето му - той не е в състояние да говори повече пред нея, но е
съгласен да се подложи на психодрама. След продължителни
натрапливи предварителни уговорки, по време на които под
режда педантично книжата си в затваряща се с ключ чанта за
документи, той предлага сцена пред телевизията си, сред при
ятелите си. Живее в общежитие и когато гледа някои филми,
така се запалва, че става прав, вълнува се и окуражава героите.
Останалите го смятат за луд и правят забележки по негов
адрес. Въпреки това на Ерик му е трудно да се поправи, а ко
гато успява да се въздържи, се страхува от нова криза. Но той
не успява да изиграе тази сцена и психодрамата не върви, как-
- то би му се искало. Обяснява защо: не трябва да се п р ест р ува ,
трябва наист ина да чете вестник, трябва, казва той, „нещо,
което да ме задълж и да правя определени ж ест ове, трябва да
се направи нещо, за да започна да ръкомахам“ и т. н. Става
ясно, че пред него възниква въпросът за реалността.
Преструването не го интересува, защото не е реално. Наистина
за него да правиш , означава да казваш и му е необходимо не
що достатъчно истинско (реално), за да получи симптома си.
Казвам му, че ако иска да спре да жестикулира по този начин,
достатъчно е да си каже, че животът е психодрама, и така
най-накрая ще бъде инхибиран, но той не схваща хумора ми.
Той би искал също да покаж е (не да каже) на своята психоте
рапевтка, присъстваща на психодрамата, какви са наистина
поведенческите му проблеми, които никога не е могъл да й
обясни. Той се съгласява, когато му казвам, че поведението
му не преминава в словото му. И тъй, предлагам му да изигра
ем една сесия с доктор Г. и решавам да го дублирам от самото
начало, за да вербализирам преноса.
'Доктор Доминик Гобер.
Е рик: Добър ден, госпожо. Н е зн а м к а к в о да ви кажа. Вие

непрекъснато искате да ви разкажа някой сън или жестовете,
които правя. Н е м о г а да ви обясня.
К от ерап евт ъ т д -р Г.: Какво бихте искали да ми кажете?
Д у б л ьо р ъ т : Че много ви обичам.
В този момент Ерик сяда на мястото си и така излиза от

играта. Дубльорът съзнателно вербализира преноса и попада
точно в целта: когато го питам дали това, което е казал
дубльорът, е невярно, той отговаря, че не, и продължава играта.
Ето продължението:
Д убльорът : Не мога да ви кажа защо съм неспокоен.
Д -р Г. (Д ори с К оен): Не можете да ми кажете, че много ме
обичате.
Е рик: Не сте в ред. Нещо ви става. Защо говорите така?
Д -р Г.: Ако мислите, че много ме обичате, в правото сте си
да ми го кажете.
Ерик: Не съм казал такова нещо. Вие сте глуха. Не разби
рате нищо.
Д убльорът : Само си го помислих.
Е рик: Само си го п ом и сли х. Представих си го. От време на
време ми се случва да дрънкам глупости.
Д -р Г.: Притеснява ли ви, че отгатнах това, което си ми
слите.
Ерик: Не, това няма нищо общо с Вас. Свързано е с друг.
По време на обсъждането той омаловажава всичко, което

бе изплавало по време на сцената, и се връща на първоначал
ната тема: трябва да ни покаже проблемите си и става. Спирам
го, като му повтарям, че при нас нещата трябва да преминат
през словото. Трябва, казва той, да му разкажем история, ко
ято да го възбуди. Но отново остава хладен пред историята,
измислена от една от котерапевтките. Изиграваме я пак с
дубльор, който иска уточнения от разказвачката (става дума
за вземане на заложници): изнасилва ли я? Удря ли я? Тя кре
щи ли и той разпаря ли й корема? Тя е почти мъртва и му
казва още те обичам? Всеки път Ерик одобрява с ръмжене и
при последната реплика се втурва към стената, обляга се на
пред на нея, огъвайки конвулсивно ръце. Той е очарован и
след като сцената приключва, ми казва: „Почти това е!“ След
ващата седмица идва, без да има среща, и признава, че пре
дишната сцена го е поизплашила. Наистина преди това Ерик
говореше за своите фантазии с известна наслада (която се из
разява в транса, който го обхваща), наслада, която е опасна,
С лучаи 223
защото такъв род нереални фантазии могат да доведат до пре

минаване към действие. Тази първа сесия предизвика начало
на тревожност и желание да узнае, което изглеждаше, че е
загубил. Ето защо бе необходимо да се изиграят докрай фан
тазиите на въображението му, тъй като това му помага да ги
вкара в рамките на натоварения със смисъл фантазъм. Това
наложи да използваме техниката на дубльора. Бихме могли
да покажем мислите му и да предизвикаме неговия транс чрез
играта на котерапевтите, но се оказа невъзможно.
По време на втората сесия езикът на Ерик е малко проме
нен: той направо ни предлага сценарий от филм на ужасите1.
Една жена влиза в крайградски хотел, дават й стая и в полу
нощ в гардероба й се появява вампир. Той се съгласява да иг
рае ролята на вампира, когото невинно уподобява на парано-
ик или психопат. Бързо съм принуден да му припомня прави
лото, че всичко „е на уж“, тъй като едва започнала сцената,
той се нахвърли върху нещастната котерапевтка (Даниел Ро-
бер). Тъй като тя говори (в психодрамата дори мъртвите, жи
вотните и предметите говорят), той я прекъсва в порив на
защита, типичен за психодрамата - тя не трябва да говори,
защото е умряла! Обяснявам му също така, че ползата от иг
рата и разликата й с театъра е в това, че тя има за цел верба-
лизирането. Той се съгласява да продължи. С евристична и
из-следователска цел изпращ ам в сцената м инувачка (д-р
Дорис Коен), въпреки че това не отговаря на сценария (!).
Ж ената пита вампира какво става и той отговаря с хумор, че
зъбите му кървят, защ ото се сбил с някакви типове, които ис
кали да му взем ат парите! Тъй като иска зъболекар, намесвам
още един котерапевт. В този момент играта става в достатъч
на степен интерпретираща, отдалечава се от всякаква м ате
риална реалн ост и насочва към психичната реалност.
Зъболекарят (д-р Раул Льо Моан) намира зъбите малко дълги
и иска да ги извади. Ерик, в ролята на вампира, не протестира,
но иска упойка! Този отговор показва, че вината, която изпитва,
го кара да приеме наказанието. Тогава котерапевтът отива още
по-далеч и предлага да му отреже и половия член. В този мо-
'филмите на ужасите изглежда изпълняват при някои юноши функцията да

предизвикват тревожността и да я овладяват, за да се избегне опасността да
ги обхване тревожността от деперсонализация.
1М П атр и к Д Ь О Л А Р О Ш ДЛ СЕ ГОВОРИ, ИГРАЕЙКИ
мслт Ерик си сяда на мястото, обръщ а се към мене и ми казва

спокойно: „Мисля, че свърши.“ Тогава обсъждам с него тази
странна сцена, тъй като тя излезе както от рамките на сцена
рия, така и от тези на реалността. Съгласява се с мене и ми
обяснява, че той също е излязъл от сценария, като е повикал
зъболекар, но че този зъболекар бил необходим за неговото
алиби пред минувачката. Тогава му задавам въпроса, защ о вам
пирът не се нахвърли и върху нея и той ми отговаря със стран
ното изречение: ,гЛ у д и т е п о н я к о г а м о г а т д а б ъ д а т н о р м а л н и “
(!) С това изречение Ерик показва, че участва наистина в пси-
ходрамата чрез съзнателната си идентификация с вампира.
След това той предлага да изиграе ролята на аятолах, кой
то се загубва с кола на път за някаква конференция. А ятолахът
пита директора на един нудистки лагер как да стигне и той му
завързва очите, за да го заведе до плажа: след като пристигат,
му махат кърпата от очите, той вижда голите хора и припада.
Ерик играе толкова на сериозно, че „припадайки“, пада наис
тина. Тук срещаме друга защита, характерна за психодрамата
- защ ита чрез играта. „Преиграва“ се в смисъла, в който каз
ваме за актьори, за да се избегне интерпретацията, до която
води играта. Действително, щом като играта започва да става
многозначителна, Ерик се спира, по-конкретно по време на
втората сцена, където той играе нудиста, който се страхува да
се съблече, защото другите намират, че има м алък член. И ма
само един упрек към играта на актьорите - те са употребили
думата „става му“ вместо да каж ат „има ерекция“. Не знае
защо е излязъл от играта и твърди, че никога не е мислил за
дълж ината на своя член..., но признава, че предишния уикенд
си направил епилация. Дори е готов да ни покаже резултата!
Намира, че „в космите има нещо животинско“ и че „мъж ете
трябва да правят като жените“ (sic). Той е съгласен да продъл
жим сцената с нудисткия лагер, където да не е вече аятолах, а
обикновен участник, и когато една жена му прави прекалено
много аванси, заявява, излизайки от играта, „че п р е д п о ч и т а
д е ц а т а , з а щ о т о и м а т n o -н еж н а к о ж а Отказва да говори по
вече и запазва това, което има да каже. за своята психотера-
певтка, „защото е поверително“, но за сметка на това приема
да играе педофил. Като такъв предлага на котерапевтите в ро
лята на децата да „се любуват на красотата на природата“ и
С лучаи 225
избягвайки всякакъв сексуален оттенък, им говори за морето,

за игра на шах или на кукли, или да гледат телевизия и т. н., но
не излиза от играта, когато един дубльор предлага да им на
прави всичко, което му е правила майка му, когато бил бебе.
След това ще продължи психотерапията си, казвайки на тера-
певтката си: „Ако не успея да ви обясня, ще го изиграя в
психодрамата.“
4. Никола (тежка натраплива невроза)

Случаят на шестнадесетгодишния Н икола е особен, защо-
то става дума за юноша от провинцията, който ни е изпратен
за диагностична психодрама. Натрапливите симптоми (ритуа
ли, тикове, натрапливи мисли) и агресивността му са толкова
впечатляващи, че родителите му го настанявали на няколко
пъти в болница и в момента се намира в дневен стационар в
околностите на Париж. Лекарите са мислили за психоза. Той
ни предлага като първа сцена разговор между съученици по
повод на някакво излизане. Споделя, че му е много трудно да
разговаря с тях, защ ото е прекалено срамежлив и притеснен
заради тиковете си. И нещо, което се случва често в психодра
мата - той опровергава тази боязън още по време на първата
игра, където показва много добро самочувствие, като се обръ
ща пръв към едно от другарчетата си, когото нарича Ж ю лиен,
отказва да избяга от час (нещо, което му предлагат останалите)
и предлага да отидат на кино в събота. Тъй че прекъсвам
сцената, за да му покажа това противоречие, и го подканвам
да ми каже нещо повече за Ж ю лиен, когото е споменал. Виж
даме, че противно на терапевтичните психодрами, където сце
ните трябва да ни дадат интерпретацията и следователно е
необходимо да продължат достатъчно време, тук става дума
да задълбочим диалога с пациента чрез относително кратки
сцени. Разполагаме с м алко време и изследването трябва да се
извърши в много посоки, за да измерим теж естта на симптома,
на защитите и да прозрем желанието на субекта. И така този
Ж ю лиен е едно от другарчетата от училище, с които той дру
жи от шести клас. Струва ми се любопитно, че Никола въпре
ки последователните си хоспитализации е запазил приятели,
които дори го посещават в къщи, за да попитат как е. Избирам
именно една такава сцена, където е важно да се обърне вни
мание на репликите на Никола в ролята на Жюлиен. П редло

жих му тази роля, за да си дам см етка за представата, която
той има за себе си през погледа на своя приятел. Ето сцената
(с втория приятел на Никола, Ерик):
Никола: Много мило, че идвате да ме видите.
Жюлиен (Никола): Питахме се какво ти се е случило.
Ерик: Никой не говореше вече за тебе. Питахме се какво
ти се е случило.
Никола: Тревожите се за мене
Ерик: Да, говорихме си за това. Питахме се да не би да ти
се е случило нещо лошо.
Никола: А, приятно ми е, че сте мислили за мене. Смятах,
че никой не се интересува, че вече не съм с вас. Никого не
виждах.
Жюлиен (Никола): Не, не, защото ти беше симпатяга.
Ерик: Освен това бяхме при класния, питахме го: „Знаете
ли нещо за Никола?“ Той така се притесни...
Никола: Не знаете ли?
Ерик: Ами не! Какво става с тебе?
Никола: Трябва да замина за Париж, в едно специално
училище.
Жюлиен (Никола): В Париж има доста възможности. След
това, ако искаш, ще можеш да продължиш образованието си
в Париж. Там има много възможности, това е хубаво.
Никола: Не знам. Ще бъда сам и освен това училището е
малко странно, нещо като лечебница.
Ерик: А, така ли, мислех си, че защото си много способен и
че...
Никола: Защото имам много проблеми. Освен това...
лекарят, при когото ходех в X, ме праща в Париж.
Ерик: Ами че аз не знаех това (като се обръща към нашия
пациент), ти знаеше ли?
Жюлиен (Никола): Не, не.
Ерик: Не знаех, че си имал такива проблеми.
Никола: Изобщо ли не беше забелязал?
Ерик: Мислех си, че защото мислиш твърде много .
Никола: Да, и това е вярно.
Тъй като Никола в ролята на Ж ю лиен се опитва да ом а
ловажи трудностите си и да банализира проблемите си, в този
момент въвеждам в играта майката. Тя ще тръгне по посока
на защ итите на Никола, докато Н икола от сцената ще й се
противопоставя:
С лучаи 22 7
М ай к ат а: Добър ден, дошли сте да видите Никола ли? Тук

сте вече от доста време. Не трябва да го изморявате прекадено.
Н и к о л а : Че какво, добре е, че идват, можем да си погово
рим малко.
М айкат а-. Да, но не искам да се изморяваш от много
разговори. Не трябва да говориш много за проблемите си.
Н и к о л а : Веднъж са ми дошли приятели... Ти никога не ис
каш да има приятели, които да идват в къщи.
М айкат а: Напротив, напротив.
Ерик: Той може би е болен.
Н икола: Не, но всеки път оставам сам. Другите ходят на
кино или да се разхождат; а аз не мога да отида с тях. Винаги
е било така.
М а й к а т а : Да, но не прекадено, не прекадено. Съвсем
малко. Този път, струва ми се, че приятелите ти останаха дос
татъчно и трябва да си тръгват.
Н икола: Те току-що дойдоха. Нали ще останете, момчета.
Няма да си тръгнете веднага? Освен това ще замина за Париж.
Няма да виждам никого вече.
М айкат а: Тъкмо, родителите ти трябва да ти се порадват
малко. Скоро ще заминеш. Ще ни напуснеш. Стига вече с твои
те приятели.
Н икола: Да ми се порадвате, да. Аз бих искал да се порад
вам на приятелите си.
Е ри к (кат о се обръщ а к ъ м Ж ю л и ен ): Да им кажем ли все
пак? Дойдохме да те видим, защото искахме да те поканим на
един празник. Искахме да ти устроим празнчк.
Н икола: Страхотно. Това е страхотно.
Ж ю л и ен (Н икола): Щ е и м а и купон.
Ерик: Малък купон. Искахме да потанцуваме. Ще има мо
мичета и всичко.
М айкат а: Не съм съвсем съгласна.
Н икола: Кога е?
Ерик: Искахме да те видим, за да се уговорим с тебе.
Н икола: А имате ли къде да го организирате? Ако не, мо
жем да го направим у нас, преди да замина.
М айкат а: Не, не, дума да не става.
Н икола: Ама разбира се, че ще може. Ще го направим в
гаража.
Ерик: Защо не?
М айкат а: Не, а и вече трябва да си тръгвате.
Ж ю л и ен (Н икола): Може да н а ем ем н я ко е м я с т о , н я м а ни
щ о неудобно.
Подчертах репликите на Н икола, защото докато в нача

лото на сцената той възприема защ итна позиция, подкрепата,
която му оказват другите по отношение на майка му, му поз
волява да изрази една съвсем м алка част от желанието си, ко
ето съвпада с тяхното. Но след сцената Никола твърди, че м ай
ка му съвсем не е такава, че тя, напротив, щяла да бъде много
доволна, че тя именно го окуражавала да излиза с приятели.
Той сигурно е прав, защото в психодрамата изиграхме всъщ
ност майчиното имаго. Тогава му казвам, че в психодрамата
играе ж еланието на м айка си да излиза с приятели, но в
реалността, когато тя го приканва да го прави, той отказва.
Той отговаря, че е доволен от играта: когато говори по този
начин, забравя блокажите и тиковете си, докато когато е съв
сем сам, „бушоните му изгърмяват тотално“. И тъй, реш ава
ме да изиграем Никола сам със себе си, изпълняван от дубльор,
който ще разговаря с него. Това не дава никакъв резултат, до
като не се намеси друг дубльор на Никола, който този път е
застанал зад него, и се оплаква, че е обхванат от мисли за
убийство. Но вместо да откликне на тази мисъл (което ще
означава, че я приема), Никола казва: „Не е възможно“ и по
този начин отговаря на дубльора, застанал зад него. Запитан
след сцената относно тази невъзможност, Никола отговаря,
че в действителност мисли от този род са непоносими за него
и го карат да крещи (нещо, което му се случва навсякъде):
затова ги пропъжда.
Д ь о л а р о ш : И изведнъж бушоните ви изгарят.
Н и к о л а :Не знам дали е свързано директно с бушоните ми.
Д ьола р о ш : Тук можем да поговорим за тези мисли, между
нас сме си.
Н икола: Това е направо някаква сила, която сякаш ми казва:
Ще стане нещо лошо, нещо ще се случи,
Ще стане нещо лошо, нещо ще стане,
Ще стане нещо лошо...
Опитвам се да се противопоставя.
Д ьоларош : Това ви е от много малък, струва ми се.
Н и кол а : От тринадесетгодишен. Тогава се случи нещо с
момиченце, далечна роднина, което изпадна в кома. Разказаха
ми го баба и дядо.
Очевидно историята с това момиченце е кристализирала в
С лучаи
латентна вина у Никола. Решаваме да изиграем съобшсн-лето

за комата и последвалото обсъждане показва, че Никола под
тиква баща си да кара по-бързо по магистралата, докато за
себе си казва, че бил много предпазлив и не обичал риска, че
дори и на ластик не скачал. Пред тези зашити, с преобладава
що в случая отричане, ние го караме да изиграе ролята на ле
каря от болницата, който го приема. В ролята на лекаря Нико
ла задава въпросите си по твърде непринуден начин. Той
разбира, че подобни черни мисли могат да бъдат непоносими
и препоръчва психотерапия със следните думи: „На всяка це
на трябва да говорите за това с „някого“, и отхвърля химиоте
рапията. При все това от момента, в който родителите от иг
рата показват страха си и отхвърлянето, което се крие зад тях
ната загриженост, Никола в ролята на лекаря започва да мис
ли за хоспитализация и дори прави лапсус. Искайки да каже,
че става дума за временно настаняване, той добавя: „Може да
бъде окончателното решение“, след което се поправя пред ре
акцията на котерапевта в ролята на Никола. Но преди всичко
защитава родителите, коитокотсрапевтът - Никола обвинява,
като им казва, че не е по тяхна вина. След играта той съжаля
ва за изразената агресивност, нещо, което ще покаже по вре
ме на последната сесия с родителите си: Никола до такава
степен се упреква за всичко, че не може да укори за нищо
родителите си и обръща всичко срещу себе си. На връщане с
майка си, във влака, той започва да крещи така, че се налага
да бъде отново хоспитализиран. На този юноша не може да се
помогне, без да се подложат на лечение и родителите му, за-
щото ако съществува система, тя е на цялото семейство и
Никола, въпреки че се изразява лесно и, изглежда, може да
бъде лекуван чрез словото, показва смущения, които са извън
възможностите на индивидуалната психотерапия. Изглежда,
че в случай като този психодрамата може да се окаже алтер
натива на тежко психиатрично лечение.
5. Самуел (юношеска криза)
Психодрамата на Самуел вече бе предмет на изложение.

Ето защо в случая ще се опитам да засегна само някои техни
чески въпроси, които тя ни постави. Самуел е шестнадесетго
дишен, страда от училищна фобия и отношенията му с роди
телите и по-специално с баща му са много бурни. Има сестра
по-възрастна с петнадесет години от него. Самуел сънува
кошмари, достойни за филми на ужасите, дълго време имал
соматични оплаквания (треска, ангини, синузит), изглежда из

пълнен с мрачна ирония. Баща му е университетски професор.
С хумор заявява,че всеки ден преживява в дома си психодрама:
„С баща ми е невъзможно да се живее, майка ми вечно бърза,
на мене ми е дошло до гуша и изпадам в гневни кризи. Когато
говоря на баща си, той като че ли си е сложил маска, чак
затварям очи.“ Иска да му обясним защо мрази училището.
При него също психотерапията не е дала резултат. Тук трябва
да добавим, че психотерапевтката поискала да се срещне с
бащата и имала неблагоразумието да каже на Самуел: „Не виж
дам какво не му харесвате, той е порядъчен човек.“ На Самуел
ще му бъде трудно да приеме психодрамата: при всяка сцена
той се спира, защото не играем това, което се е случило наис
тина в реалността, т. е. той отхвърля интерпретацията на са
мата игра и се защитава чрез реалността. Причината е, че ма
кар и да благоприятства в общи линии проекцията, играта не
се развива по посока на собствената му проекция, би трябва
ло да кажа, на неговия пренос върху баща му. Ще научим ос
вен това, че връзките му с баща му били много положителни
и интензивни преди шести клас, откогато той се почувствал
изоставен, т. е. от момента, когато се сблъскал с преподавате
ли, на които баща му се доверил изцялокато на колеги... Пре
късването на сцените му служи, за да поправи неверните пред
стави, които имаме за родителите му и най-вече за баща му.
Така научаваме, че Самуел присъствал на скандали между ба
ща си и сестра си, докато на него, казва той, като че със съжа
ление, прощавал всичко. Веднага след първата сесия не идва...
поради фарингит. Когато ни посещава отново, използва меха
низми на отричане, които засягат агресивността му („не съм
садистичен“, казва той), а също така и чувствата, които би
могъл да изпитва, докато в същото време оправдава сприха
востта си с факта, че баща му не се занимава достатъчно с
него. Играта следователно е трудна, тъй като, щом като пре
увеличим някакво чувство, мисъл, поведение, което е харак
терно за психодрамата, пациентът се изплъзва (или соматизи-
ра чрез своя ларингит), като в същото време продължава да
ни посещава с удоволствие. Всеки пренос се превръща също
.разбира се, в обект на отричане, той дори го нарича лудост.
Според него впрочем всяка любов е мръсна и смята, че за да
обичаш, трябва да си „порочен“. Една от сцените все пак се
различава рязко от останалите. Този ден котерапевтът, който
е в ролята на баща му (Паскал Обран), играе като деспот в
дома:
С лучаи
Бащата: Стани от това канапе. То е мое (Самуел се е из

тегнал на дивана).
Самуел: Какво? Твое ли? Мирише на тебе сигурно?
Бащата не реагира.
Самуел (подчинява се за наша най-голяма изненада).
Бащата: Трябва да се сложи ред в живота ти.
Самуел: Пак ли. След драмата заради обратно поставени
те прибори онзи ден.
Майката: Баща ти е прав.
Самуел: (обръща се изненадан към нея): Какво ти става.
Бащата: Не можеш да понесеш, че се разбирам с майка
ти? Какво имаш да правиш днес?
Самуел: Чакам задочните лекции.
Самуел намира, че този път сме играли добре. Защото,
добавя той, странно, „истина е, че баща ми ме ревнува, защо
то се разбирам добре с майка ми“. Ще изиграем в такъв слу
чай родителите, които са заедно, докато Самуел е в стаята си.
Тази специална техника предполага, че пациентът отсъства,
въпреки че присъства на сцената. Такъв подход стимулира во-
айорските фантазми, свързани със ситуацията от примитив
ната сцена1и желанието да узнаеш, за чиито граници си дава
ме сметка, когато пациентът не може да понесе повече това,
което чува, без да иска, и се намесва в сцената. Това ще се
случи и при Самуел. „Майката“ признава в началото пред мъ
жа си, че й е скучно с него, и отказва дори поканата му за
ресторант. Що се отнася до „бащата“, той отказва да говори с
нея за Самуел, тъй като, казва той, „достатъчно говорим за
него, когато е тук“. Майката добавя: „Само твоята работа има
значение.“ В този момент Самуел се обръща към мене и ме
пита извън играта, дали има право да говори (той си дава
сметка, че би трябвало да не е чул тази караница). На моето
утвърдително кимане с глава той се втурва в хола: „Аз съм
тук, карали ли сте се?“
Бащата: Не!
Самуел: Това е върхът на лицемерието!
Майката: Пак лъжеш.
Бащата: Ти защитаваш Самуел.
Самуел (към бащата): За преследван ли се смяташ?
Този път Самуел се съгласява, че сцената е толкова до
стоверна, че точно това се случило предишния ден: „Вчера май-
Delaroche, Р. Un complexe paternel tres particulier. - Adolescence.
232 П а тр и к Д Ь О Л А Р О Ш ДА СЕ ГОВОРИ, ИГРАЕИКИ
ка ми ми каза, че е страшно тъп... с него“. О т този момент

(след сцената с деспотичния баща) Самуел влиза напълно в
играта, както се изразяваме помежду си. Така, когато в една,
още по-нереалистична от предишните, сцена бащата предлага
да се занимава с него, да му помага в темите, да ги заведе в
Нормандия за уикенда, Самуел не само че не излиза от играта,
но проявява своята неприязън: „Ти ме изостави преди шест
години, много е късно да ми помагаш „сега“, и твърди, че един
ственото му желание е да спи. След това изиграва по същия
начин ролята на бащата, когато казва, че бил изоставен в шес
ти клас. В тази роля той играе баща действително безразли
чен към драмата на сина си, когото медицинска сестра връща
от училище в първия учебен ден, но този път заявява, че не
може да изиграе тази роля, тъй като всички твърдят, че баща
му е чудесен. М алко по малко, сцена след сцена, изплават про
тиворечията, които нашият пациент изпитваше, без да знае.
Впрочем, без той да разбере как, настъпва и подобрението:
вече не се бие и започва упорито да учи. „Защитата чрез реал
ността“, характерна за играта на Самуел в началото на психо-
драмата, изчезва не защото ние започвамеда играем по-добре,
а защ ото той осъзнава своята амбивалентност. Н о щом започ
нем да се занимаваме с изтласкан материал, например сексуал
ността, белязана от преноса върху бащата, този тип защ ита се
появява отново. И както не можем да предположим, че „мо
м ичето от техния етаж “ е неговата приятелка, „защ ото е
кофти“, не можем да помислим дори за миг, че баща му си
има любовница. Най-накрая изплава объркаността на бащата
пред сина, който му се противопоставя единствено като изис
ква чувства, които отблъсва. Самуел си дава сметка: „Баща
ми е гузен пред мене.“ В същото време успява да разговаря с
него в реалността, без да се кара. А когато в играта фиктивно
даваме на бащата Нобелова награда, Самуел има претенции
както за генетичното, така и за материалното наследство.
П рекъсва психодрамата, защото се чувствува много по-добре
и защ ото след като скандалите в къщи престават, не може
вече да измисля сцени, които да играем. По-късно заявява, че
това лечение му е позволило „да се разтовари психически вър
ху баща си“ (sic).
С л уч а и 233
5. Ален
(токсикомания и невроза от тревожност)
Д в а д е с е тго д и ш н и я т А лен с тр ад а от за в и с и м о с т от
канабис, която продължава от години и от която иска да се
освободи. Зад нея се крие теж к а невроза на тревож ност.
Въпреки че Ален винаги е отказвал психотерапия, той ще ин
вестира по забележителен начин в психодрамата. Неврозата
му се характеризира с черти, които несъмнено биха го опреде
лили като граничен случай: силен морален мазохизъм, забе
лежителна орална алчност, пасивност и разбира се, хроничен
депресивен синдром, който обхваща всички тези характеристи
ки. Въпреки трудностите и подводните камъни, тази психод-
рам а ще бъде изключително успешна и когато Ален, физичес
ки и психически променен, ще дойде на последната сесия, за
да ни каже, че не може да остане, защо има интервю за по
стъпване на работа, всички ние ще бъдем трогнати от благо
дарността, която ще ни изкаже на тръгване. Това лечение се
съпровождаше от специфично, щях да кажа лично, инвестира
не от страна на всеки котерапевт и Ален често се обръщаше
към тях, като че ли не съществувах. Впрочем ние изиграхме
някои от сцените така, като че ли те идваха да заместят в ре
алността събитие, което не е могло да се състои. Например
свързахме интереса на Ален към китарата със съществуване
то на баба цигуларка по бащина линия и в една от сцените той
й изказа благодарността си. Той можа да каже всичко, което
мисли, на своята „майка“, докато в реалността тя е толкова
депресивна, че той не смее нищо да сподели с нея. Н а всяка
сесия Ален идваше с реш имост да разбере защо разрушава се
бе си, защ о понякога изпитва желание да се нервира, защо чув
ства тревожност и най-вече какво го депресира1. Д окато по
време на първата сесия бяхме свидетели на морализаторско
слово за наркотиците, по-специално с приятелите му, втората
сесия предизвика у нас известни тревоги: този ден приемаме
Ален с половин час закъснение. Той е толкова нервиран, че се
страхуваме да не премине към действие, когато имитира гняв.
'Вж. и по-горе.
23 4 П а тр и к Д Ь О Л А Р О Ш ДА СЕ ГОВОРИ, ИГРАЕЙКИ
Забелязваме впрочем, че паузата между две сесии му се струва,

а и на нас също при него, цяла вечност. Ето защо на следваща
та сесия избираме за сцена чакалнята. Това в действителност
е идеалното място за вербализирането на всички възможни
преноси: отрицателни, положителни и дори липсата на пренос,
родителската принуда и т. н. Ален отлично играе психодрама:
за разлика от Самуел, той е изцяло в играта, колкото и абсур
дна да е нашата. Подобна абсурдност ни е много полезна, за да
може несъзнаваното да излезе на бял свят.
Този ден в чакалнята на лекарския кабинет има много
посетители. Някои мислят, че лекарят обсъжда в момента тех
ния случай, друг, че се храни, трети, че е катастрофирал.
Лекарят пристига: иска да направи инжекция на Ален, който
в първия момент отказва вяло, след това приема, след което
твърди, че е спокоен. Оказва се всъщност, че тази сцена не е
много чужда на реалността, на него дори му се сторило, че
видял спринцовка „ей толкова голяма“. При това, добавя той,
„нямаше никакво основание да ми се бие инжекция“. И да е
бил нервиран, Ален много повече се страхува от спокойст
вието. „Спокойствието е празнота, то е по-лошо от депресията,
защото дори нямаш в п е ч а т л ен и е за п р а з н о т а 1 и когато я
осъзнаваш, необходимо ти е всичко, и то веднага.“ Става дума
естествено за дрога, била тя и мека, но би могло да бъде и
алкохол. Ще оплетем над тази празнота нашите представи, за
да може Ален ако не да я запълни, поне да я ограничи, за да
приеме тя статута на ли пса. Един от котерапевтите играе този,
който страда от този вакуум, другите взаимно се депресират,
Ален описва цикъла на токсикомана: доволен си, изпадаш в
екстаз, на другия ден забравяш всичко и започваш отново. В
този момент се намесва майката на болния, която прави кри
за на депресия заради сина си и иска да умре. Защо намесваме
майката? Първо, защото Ален не играе собствената си роля,
роля, която е по-лесна за интерпретация в играта при тези
условия. Второ, защото интерпретирането има за цел да отче
те дължимото на депресията на майката и на тази на сина и
евентуално да разграничи сина от майката. Отново изиграва
ме сцена в чакалня, този път тази на директора на играта.
Пациентите си разменят цигари с опиум, атмосферата е мал
ко налудна. Тя става още по-налудна, когато директорът на
играта (игран от един от котерапевтите) пристига и казва, че
‘Но в началото достигаме до тези сцени след безкрайни разговори.

С л уч а и 235
няма време да приеме всички. Ален иска да си тръгне, но на

пада Дьоларош и казва, че той прекалява. Тогава директорът
решава да приеме болния - Ален, когото намира за най-
симпатичен, но той иска да влезе с цигарата си, на което ди
ректорът отговаря, че не е прилично. Тази забележка предиз
виква възторга на Ален, готов да излезе от играта във всеки
момент: „Страхотно, поне научих нещо. Не е прилично, наис
тина това е върхът, тук могат да се чуят върховни неща!“
Котерапевтът (Ален Зиви) играе тогава един Дьоларош, кой
то се безпокои, че вече няма пациенти за психодрама и се
страхува, че ще го уволнят. Намесва се „колежка“ и се опитва
да го успокои, докато в това време болните се събират с наме
рение да го довършат (!). Отначало Ален протестира и пита
след това: „Но как?“ По този начин изиграхме фантазмите,
които могат да обхванат пациента: фактът, че аналитикът му
може да го е избрал (или обратното), да знае какво мисли за
него или да изпитва желание той да умре. По време на пос
ледното обсъждане Ален е агресивен. На въпросите ми
отговаря: „Трябва ли да давам отчет?“, струва му се, че сцена
та била „смешна с трагичен оттенък“. Изненадвам се от ре
ализма на сцената и го питам дали толкова абсурдни неща
биха били възможни и той ми отговаря: „защо не?“
Стигаме до сцена, в която майката играе като депресивна:
казва, че се чувства съсипана, непрекъснато й се плаче, измо
рена е и мисли за самоубийство. Ален е разтревожен: „Защо
не ми каза по-рано? Какво ти е, мамо?“ Но в същото време
той споделя, че му е втръснало: „Ако не се занимаваше с мене,
не виждам какво друго би правила. Често е в това състояние...
никога не можем да говорим. Мисли само за яденето: какво
ще вечеряме тази вечер?“ Накрая я кара да му удари шамар!
И завършва с думите: „Тя е отпусната. Непрекъснато е съв
сем вяла.“ В този момент решаваме да изиграем диалог меж
ду него и майка му. Майката (Симон Даймас) играе всеотдай
на майка: сладкиши, супички, вкусни ястия, докато Ален за
почва веднага с думите: „Бих искал да говоря с тебе, но не
знам как да започна, тъй като не искам да ти причинявам
болка.“ Майката от сцената играе върху най-чувствителната
струна и точно така трябва да играе, тъй като зад нейното
рационализиране чувстваме отчаянието на Ален и неговото
желание, което трябва да се опитаме да го накараме да осъзнае.
Въвеждаме бащата, който, като имаго, вместо да помогне на
сина си да се успокои, говори в същия смисъл като майката,
което е причина за избухването на Ален: „Не ме интересува
яденето, искам да живея моя си живот. Не искам да си тръг-
ваш (?), да не ти пука какво искам да ти кажа.“ И като се

обръща непрекъснато към майката: „Не искам да се чувст
ваш стара и самотна!“, подразбирай „без мене“. След сцената
той се ядосва, че отново се е оставил да бъде манипулиран, но
е доволен, че е могъл да говори с майка си „в реалността“.
Изиграваме отново идентична сцена. Този път той иска да виж
да в нея жената, а не майката, накратко, пред тази изцяло
едипова сцена, намесвам бащата (Раул Льо Моан), още повече
че въпросната майка (Даниел Робер) обвинява съпруга си, че
я е превърнал в това, което е. Ален му отправя упреци, които
са доста меки: „Не е нарочно, дължи се на характера ти, оби
чаш да командваш. Трябва да оставяш майка да говори повече.
Ти така си потънал в собствения си свят, че не си даваш смет
ка за дребните подробности, които й пречат да говори.“ „Май
ката“ е очарована, но Ален уточнява, че не мисли като нея. И
тогава открито обвинява баща си, че за двадесет години нико
га не е повишил тон. В този момент по телефона се намесва
приятелка на бащата, възможна съперничка на майката. Въ
веждаме я, от една страна, защото е достоверно в конкретния
контекст, и най-вече за да освободим Ален от този застинал
едипов комплекс. След сцената Ален е бесен, би искал да от
реже телефонната жица. Признава, че се чувствал задължен
да защити майка си, за да „може тя да се утвърди“. Той по
твърждава в действителност много силна едипова връзка с
нея, която обаче не стига до идентифициране.
Посредством темата за музиката ще се потвърди, ще бъде
изказано и изиграно желанието на Ален да стане музикант с
нюанс на мегаломания, както е често при желания от този
род. Следователно изиграваме сцена, в която той е звезда, ка
то Ален наистина се мисли за такава, което очевидно има бла
гоприятно въздействие върху него, още повече че за разлика
от хашиша музиката е за него средство за общуване. За смет
ка на това той много трудно ще приеме, дори в играта, идеята
за раздяла с родителите си, което, разбира се, е обратно на
това, което рационализира. Именно в този момент започва да
говори за своята тревожност, за някакъв „страх, който не ус
пява да извади“, за страха си от пасивността. Следват дълги и
многобройни сцени, където той изразява тревожността си, „че
не е успял да се измъкне“, че „още не е узрял“, което показва,
че мисли за края на лечението. Така, без да отрича миналото,
той ще може да приключи при условията, които споменахме
в началото на нашето изложение.
Тези резю мета на лечение чрез психодрама показват, че
С лучаи 237
тя е словесна практика. Техниката сама за себе си няма голя

мо значение, основното е да накараме да общуват два психич
ни апарата: на пациента и на аналитика. Това се случва в ти
повото аналитично лечение благодарение на общия език на
протагонистите. Пациентите по психодрама, обратно, нямат
способността да обитават фразите си. Е зикът им е код, несъм
нено оперативен код, но който не им позволява нито да гово
рят за себе си, нито да изразят афектите си, още по-малко да
изкажат мисълта си. Е зикът им има функцията на „фалшиво
а з“ (faux-self), чието защ итно качество н еп рекъсн ато им
изневерява. Психодрамата научава отново такива пациенти на
търпението да говорят, а също така и да чувстват удоволствие
от истинското общуване. Изразяването чрез играта позволява
на едните и на другите да се скрият зад произволно избрани
маски. Така Д иего в ролята на аналитика признава: „Все едно
ми е, че той е на път да се провали“, забравяйки, че въпросни
ят субект е той самият и разкривайки по този начин, без да
иска, нито да може, това, което допуска за моя контра-пренос.
Ерик, страдащ от тревожна психоза, показва по не по-малко
спонтанен начин адаптативните си възможности: „Лудите мо
гат да бъдат понякога в нормалното си състояние“, признава
той, без да му минава през ум, че говори за себе си. Най-накрая
Никола, който също, без да иска, ни разкрива своята тайна -
непоносимите му пожелания за смърт, не м огат да бъдат фор
мулирани, но са заместени от натрапливи мисли, които той
нарича „изгорели бушони“.
Тези пациенти, които все пак са „в езика“, нямат собстве
но слово или то толкова се е изтъркало в стената на неразби
рането, включително и в психотерапията, че е загубило всяка
къв смисъл. Поради тази причина връзката между акта и гово
ренето, тази връзка, която всъщност е мисълта, има за единс
твена опора думата. Благодарение на играта Ю лия успява най-
накрая да изрази мислите си, като ги постави на изпитанието
на реалността. Ерик пък тръгва от Акта, за да открие смисъла.
Всички намират в психодрамата свободно пространство, къ-
дето мисълта може да бъде изказана и разполагат с доказа
телство за това: дори психоаналитикът изгубва основната си
професионална защита, разцепването, което впрочем му поз
волява да работи с удоволствие.
По този начин техниката на индивидуалната психодрама

преоткрива основите на свободното слово, което по-късно м о
же би ще бъде в състояние да повдигне завесата на основното
душевно разстройство в диадичната връзка. Н о преди да се
започне психоанализа, словото трябва да е възстановило сво
ята функция. Последната както в интелектуален план, така и
буквално е функция на преноса. К ак бихме могли да назовем
другояче това, което словото измества от моите връзки със
самия мене, пренася като афекти или още прехвърля върху
другия. Н е може да бъде развързано това, което никога не е
било завързано, или това, което е било окончателно завързано.
И подобно на лингвистиката, която преживява нова младост в
прагматизма, който й позволява да излезе от задънената ули
ца на семантиката, би било добре за психоанализата да анали
зира своите неуспехи и да преоткрие за тази цел оригиналния
акт, който търси начин да се прояви, като се опитва да надде
лее социалния и професионалния конформизъм, заразителен
както за пациента, така и за аналитика, чийто апогей е (почти)
забравената дидактична психоанализа.
Самуел и Ален казват, всеки по свой начин: психодрама-
та им е позволила да се обърнат къ м лицето, което ги засяга
ло най-много. Така Самуел успял „да се разтовари върху баща
си“, а Ален „най-сетне да говори с м айка си“! Това, което те
не ни казват, е, че нито бащ ата, нито м айката присъстват
реално. Н али Фройд пише: „Да си спомним, че никой не може
да бъде убит в негово отсъствие или на картина“1. Именно
този пренос осъществява индивидуалната психодрама.
'Последно изречение от La dynam ique du transfert. - In: L a Technique

БИБЛИОГРАФ ИЯ
ABRAHAM, N., M. TOROK. L ’Ecorce et le noyau. Paris

Flammarion, 1987.
Adolescence, 25 - Psychodrame. Paris, Bayard, printemps 1995.
AMAR, N., G. BAYLE, 1. SALEM. Formation au psychodrame
analytique. Paris, Dunod, 1988.
ANCELIN-SCHUTZENBERGER, A.J.L. Moreno (1889-1974). Du
theatre au psychodrame. —Psychodrames psychanalytiques. Revue de
psychotherapie psychanalytique de groupe, ERES, 11, 1988.
ANZIEU, D. Psychodrame analytique chez Venfant et Vadolescent.
Paris, PUF, 1979.
ANZIEU, D. Psychanalyse et langage. Paris, Dunod, 1977.
BALINT, M. Le Defaut fondamental, Paris, Payot, coll. «Petite
Bibliotheque», 1991.
BASQUIN, M. (dir.) Le Psychodrame: une approchepsychanalytique.
Paris, Dunod, 1972.
BLEGER, J. Symbiose et ambiguite. Paris, PUF, coll. „Le fd rouge“,
1981.
BOWLBY, J. Attachement etperte (1978), tome 1, 2, 3. Paris, Puf,
coll. „Le fil rouge“, 1.1 et II, 1978, t. Ill, 1984.
BRUSSET, B. Comment le psychodrame peut-il etre et rester
psychanalytique? - Adolescence, 1, 1, 1983, p. 147-165
Cahiers de Ville-d’Avray. - Adolescence, psychodrame, transgres
sion, 9, 1990.
CFRP. L ’Enfant et la psychanalyse. Paris, Editions Esquisses
psychanalytiques, 1995.
DAYMAS, S. Le psychodrame psychanalytique a l ’adolescence. -
Adolescence, 10, 2, 1992, p. 327-338.
DELAROCHE, P. Psychanlyse du prsychodrame individuel. - Revue
de psychotherapie psychanalytique de groupe, ERES, 11, 1998.
DELAROCHE, ?., Adolescence aproblemes. Paris, Albin Michel, 1992.
DELAROCHE, Р. (dir.) Quand des psychanalystes jouent ensemble.

Quinze ans de rencontres interecoles a Ville-d'Avray sur le psychodrame
individuel. Paris, Les Cahiers d ’Arcanes, 1995.
DELAROCHE, P., D. GOBERT . Une nevrose du vide enpsychodrame
individuel. - Adolescence, 10, 1, 1992, P. 63-74.
DIATK1NEE, R. Fantasme et realite en therapeutique dramatique. -
Evolutionpsychiatrique, 4, 1965, p. 659-683.
DIATKINEE, R. Psychanalyses d ’enfants et representation. - Revue
franqaise depsychanalyse, 49, 3, 1985, p. 807-816.
DIATKINEE, R., E. KESTEMBERG, S. LEBOVICI. Remarques sur
l ’application du psychodrame a la psychotherapie individuelle du
psychotique. - Revue de neuropsychiatre infantile, 19, 9/10, 1971,
p. 519-522.
DONNET, J.-L. Une croyance a l ’oeuvre. - Nouvelle Revue de
psychanalyse, 18, automne 1978.
DOR, J. Introduction a la lecture de Lacan. Paris, Denoel, 1.1, 1985;
t. II, 1992.
Esquisses psychanalytiques, revue du CFRP, 21, septembre 1994.
FENICHEL, O. Problemes de techniquepsychanalytique. Paris, PUF,
1935.
FERENCZI, S. Oeuvres completes. Paris, Payot, 1.1,1968; t. II, 1970;
t. ill, 1974; t. IV, 1982.
FERENCZI, S. Journal clinique, Paris, Payot, 1985.
FERENCZI, S., O. RANC. Perspectives de la psychanalyse. Paris,
Payot, 1994.
FLAVIGNY, Chr. Le psychodrame et la scene. - Evolution
psychiatrique, 59, 2, 1994, p. 249-262.
FREUD, A. Le Moi et les mecanismes de defense. Paris, PUF, 1949.
FREUD, S. Abrege de psychanalyse, Paris, PUF, 1949.
FREUD, S. Ma vie et lapsychanalyse. Paris, coll. „Idees NRF“, 1950.
FREUD, S. Naissance de la psychanalyse. Paris, PUF, 1956.
FREUD, S. L ‘Interpretation des reves. Paris, PUF, 1967.
FREUD, S. La vie sexuelle. Paris, PUF, 1969.
FREUD, S. La Technique psychanalytique. Paris, PUF, 1970.
FREUD, S. Totem et tabou. Paris, Payot, coll. „Petite Bibliotheque“,
1970.
FREUD, S. Metapsychologie. Paris, coll. „Idees NRF“, 1971.
FREUD, S. Nevrose, psychose et perversion. Paris, PUF, 1973.
FREUD, S. Inhibition, symptome et angoisse. Paris, PUF, 1973.
I
Библиография 241
FREUD, S. Le Moi et le ga. Paris, Payot, nouvelle traduction, 1981.
FREUD, S. Resultats.idees, problemes. Paris, PUF, 1985, 2 vol.
FREUD, S. Oeuvres completes. Paris, PUF, 1995, 7 vol. parus.
GARNIER, Ph„ S. BONNOT-MATHERON. Le psychodrame, Une
psychotherapie analytique. Paris, ESF, 1981.
G1LLIBERT, J .Le psychodrame de la psychanalyse. Paris, Champ
vallon, 1985.
GLOVER, Ed. La techniquepsychanalytique. Paris, PUF, 1958.
GREEN, A. Langages. Paris, Les Belles Lettres, 1984.
HAGEGE, Cl. L ’Homme de paroles. Paris, Fayard, 1985.
KESTEMBERG, E. Quelques notions sur le psychodrame chez les
enfants. - Medecinsfranqais, 9, 1949, p. 129—130 et 19,1949, p. 244-246.
KESTEMBERG, E. La psychanalyse des adolescents. - Psychiatrie-
enfant, 3, 1, 1961, p. 291-309.
KESTEMBERG, E., S. DEGOBERT. Le psychodrame analytiqu. —
L ’Informationpsychiatrique, 4, 1964, p. 231—252.
KESTEMBERG, E„ Ph. JEAMMET. Le psychodrame
psychanalytique a l ’adolescence. - Adolescence, 1, 1, 1983, p. 147-163.
KESTEMBERG, E. Le psychodrame psychanalytique. Paris, PUF,
coll. „Que sais-je“, 1987.
KRESS-ROSEN, N. Linguistique et antilinguistique chez Lacan. -
Confrontations psychiatriques, 19, 1981, p. 145-162.
LACAN, J. Ecrits. Paris, Le Seuil, 1966.
LACAN, J. Seminaires III. Les Psychoses. Paris, Le Seuil, 1981.
LACAN, J. Seminaire sur Vacte analytique. 1967-1968, inedit.
LACAN, J. Seminaire sur I ’angoisse, inedit.
LAPLANCHE, J., J.-B. PONTAL1S. Vocabulaire de lapsychanalyse.
Paris, PUF, 1990.
LEBOVICI, S„ R. DIATKINE, E. KESTEMBERG. Bilande dix ans
de pratique psychodramatique. - La Psychiatrie de l ’enfant, 1, 1, 1958,
p. 63-179.
LEMOINE, G. et P. Le Psychodrame. Paris, Robert Laffont, 1972.
LORENZ, Y^. L ’Agression. Paris, Flammarion, 1969.
LORIN, Cl. Traite de psychodrame d 'enfants. Toulouse, Privat, 1989.
MAC DOUGALL, J. D. Plaidoyer pour une certaine anormalite.
Paris, Gallimard, 1978.
MALE, P. Oeuvres completes. Paris, Payot, 1971.
MANNON1, M. Ce qui manque a la verite pour etre dite. Paris,
Denoel, 1988.
MANNONI, O. L ’Arc, numero special consacre a D. W. Winnicott.
MARTY, Р., М. de M ’UZAN, Chr. DAVID. L ’Investigation

psychosomatique. Paris, PUF, 1963.
Psychanalystes (revue du college de), 24: Ethique et psychanalyse,
juillet 1987.
RACAMIER, P.-Cl .Indication en psychodrame analytique individuel
et presentation. - In: Schneider, P.-B. Pratique de la psychotherapie de
groupe. Paris, PUF, 1965, p. 71-92.
ROSEN, J . L ’Analyse directe. Paris, PUF, 1960.
Revue franqaise de psychosomatique, Paris, PUF, 1981.
SAFOUAN, M. Reflexions sur le psychodrame analytique. - Bulle
tin depsychologie, 17, 1963, p. 225, 2-7, p. 361-369.
SEDAT, J. (dir.) Retour a Lacan, Paris, Fayard, 1989.
STOLOFF, J.-Cl. L ’Interpretation. De la rationalite a l ’ethique de la
psychanalyse. Paris, Bayard, 1993.
SZWEC, G. L ’enigme du monstre. - Textes du centre AlfredBinet, 9,
1986, p. 121-138.
TESTEMALE-MONOD, G. Le psychodrame. —In: L ’Inadaptation
scolaire et sociale et ses remedes. Paris, Bourrelier, p. 70-78.
TESTEMALE-MONOD, G., D. WIDLOCHER. Psychotherapie
d ’enfants et d ’adolescents par le psychodrame. - Revue de neuropsychiatrie
infantile, 19, 9/10, 1971, p. 485-495.
TESTEMALE-MONOD, G., M. RAFAEL. Un cas de readaptation
par les psychodrame. - Actes des journees internationales des centres
psychopedagogiques de langue franqaise, Paris, t. II, p.97-108.
VALABREGA, J.-P. La Formation du psychanalyste. Paris, Payot,
1994.
VINCENT, M. Accorder les therapeutes. Etude du contre-transfert
dans le psychodrame individuel chez Гenfant. - Texte du centre Alfred
Binet,7, 1985, p. 139-146.
WIDLOCHER, D. Le Psychodrame chez l ’enfant. Paris, PUF, 1970.
WINNICOT, D. W. De la pediatrie a la psychanalyse. Paris, Payot,
coll. „Petite Bibliotheque“, 1969.
ИНДЕКС
Активност - 21, 39, 159, 166

Асоцииране на идеи (асоциативна реч и свободно асоцииране) -
22, 82, 98, 126, 127, 130, 135, 173, 199
Вина - 80, 145, 159, 214, 223, 229

Въображаемо - 23, 43, 44, 118, 197, 204
Група - 19, 20, 28, 35

групова динамика - 28
Двойка - 29, 47, 59, 187

Двойник - 141
Действане - 96, 97
Действие, или акт - 31, 35, 55, 56, 59, 60, 70, 72, 74, 75, 83, 84, 86, 87,
88, 89, 90, 91, 92, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 107,
124, 153, 210, 237, 238,
преминаване към действие - 55, 70, 74, 80, 84, 95, 162, 223, 233,
актинг - 56, 59, 60, 70, 72, 74, 75, 83, 84, 86, 87, 88, 96
осъществяване на действие - 165, 223, 233
Депресия - 234
Директор на играта - 20, 21, 23, 49, 50, 198-199, 201, 202, 203, 205,
207, 209, 210, 211, 234
роля в играта - 20, 21, 195, 197, 198, 203, 237
Едипификация - 46
Едипов комплекс - 44, 46, 217, 218, 236,
Език - 22, 31, 38, 42, 43, 44, 47, 48, 49, 203, 205, 206, 207, 209, 235
тотален език -
Език в смисъл на реч - 23, 124, 197, 205, 223, 237
Забрана - 201, 211

Закон - 207
Защита-22, 79, 147, 148, 149, 150, 151, 152, 513, 155, 156, 158,159,
160,162,163,164,165,167,169,174,177,181,185,191,192,
198, 204, 205, 206, 211, 214, 218, 223, 224, 232, 234
Игра:
в играта - 226, 232, 234
излизане от... - 209, 210, 223, 224, 232, 235
прекъсване на... - 210
Идеален аз - 212
Идеализиране - 175
Идея - 25, 26, 27, 28, 29, 40, 98, 172, 201, 205, 211
Идентифициране - 215, 236
Идеология -1 9
Изместване - 197
Изнасилване - 78, 79, 80, 82
Изтласкване - 211
Инвестиране - 188, 233
Индикации:
Ален (наркомания) -140-143, 233
Антонио (шизофрения на базата на параноя) - 190-191
Беноа (колебание) - 172-173
Диего (психопат) -182-183, 216
Ерик (психоза) - 180, 221
Жилбер (разцепване) - 180-181
Жозе (блокиране) - 145-146
Жозеф (натрапливост) - 171-172
Камий (диагноза) - 173
Карол (задържане) - 173-174
Клаудия (астма) - 176
Патрик (border-line) - 188-189
Ролан (масивно задържане) - 178-179
Серж (фобия) - 177
Силвия (шизофренно болна) - 187-187
Юлия (самоубийца) - 184-185, 213
Интервенция - 23, 208, 209
Катарзис -19, 204

Кожа - 80, 224
Конструкция - 81, 194, 217
Контратрансфер, или контра-пренос - 157, 196, 237
Конфликт - 146, 174, 176, 178, 179, 182, 184
Котерапевт (пациенти) - 21, 22, 23, 25, 26, 27, 29, 35, 36, 37, 38,
43, 46, 51, 79, 186, 196, 198, 199, 201,
202, 203, 204, 205, 207, 213, 214
Кошмар - 203, 217, 230, 141, 143
Креативност - 19
Индекс 245
Лечение - 23, 80, 156, 164, 167, 169, 170, 175, 186, 190, 211, 236, 237
Лингвистика - 124, 238
Лудост - 184, 187, 192, 230
Мегаломания - 236
Мазохист - 206
Метафора -199, 205
Механизъм - 22, 25, 34, 40
Мисъл - 71, 78, 96, 98, 210, 228, 230, 237
Мълчание - 24,176, 195, 210
Наркомания -155
Нарцисизъм (първичен нарцисизъм) - 189
Нарцистично:
нарцистична рана - 22
нарцистично притеснение - 23
Натраплива (невроза) - 34, 225
Наслада - 223
Несъзнаван - 22, 40, 50
Нещото - 21, 101,116
Огледало (стадият на...) - 23

Отхвърляне - 22, 214, 229
Пациент - 19
Перверзия - 179
Поведение - 84, 92, 96, 98, 100, 104, 105, 113, 118, 127, 128, 191,
199, 202, 206,
Повторение - 200
Празнота (невроза на празнотата) - 215, 234
Преминаване към действие - вж. Действие.
Преработка (или обработка, или Durcharbeitung) - 51, 81, 82, 156,
157, 160,199
Разделяне - 49
Разцепване - 21, 47, 128, 130, 134, 239
Рамка - 21, 46, 47, 49, 97, 122, 123, 124, 128, 135, 212
Ретроактивно анулиране -
Роля - 160, 165, 173, 175, 177, 178, 182, 184, 186, 188, 193, 194, 195,
197, 198, 201, 202, 205, 206, 208, 209, 2321, 232, 234, 237
Садистичен - 230
Свръхаз - 78, 157, 181, 184, 188, 203, 208, 212
Сексуалност - 232
Селекция - 163
Self - вж. фалшив аз.
Символично - 21, 23, 63, 98, 197, 204
Слово (пълно и празно) - 22, 211
Срам-211
Срещу - 214, 218, 229
Сугестия - 21, 82
Сцена (постановка) - 20, 199-202, 210, 211, 241, 232, 234, 235, 236
Сън - 98, 222
Съпротива - 22, 146, 147, 148, 149, 150, 157, 171, 176, 188, 203, 206,
214
Театър - 19,176, 203, 206, 217

Телефон - 236
Техника - 80, 81, 82, 145, 154, 167, 169, 170, 174, 200, 202, 208, 212,
217, 218
психоаналитична техника - 23, 24
То - 149,153, 155, 160, 161
Трансфер (пренос) - 78, 79, 80, 81, 82, 156, 159, 161, 200, 201, 219,
238
Тревожност - 43, 103, 104, 107, 116, 120, 138, 170, 177, 208, 219,
223, 233, 236,
Трети - 21, 55, 77, 218
Тълкуване -187, 204
в играта - 218
Тяло - 19, 133, 135, 136, 137, 138, 139, 187, 214, 217, 218, 220, 223,
229, 230, 233, 234, 235
Фалос -153, 139

фалшив аз - 165, 237
Фантазми - 231, 237
фиксиране - 215
фобийна невроза -
Хипноза - 21, 49
Цензура - 50, 98, 99, 103, 125, 128, 130,134, 201

Да Се Говори Играейки Патрик Делараош

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Да Се Говори Играейки Патрик Делараош

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Патрик Дьоларош

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не м

© 1996, Editions Payot & Rivages

Б иблиограф ия........................................................................ 239

Т ази книга е плод на почти д вайсетгодиш ен опит в

'Internat psycho-pfedagogique - Психо-педагогически интернат.

2Centre mfedico-psycho-pedagogiques - Медико-психо-педагогически център.

прочете е проницателност коректурите; на многото котерапев-

Париж, септември 1995 г.

И зпитвам особено щастие, че мога да представя пред бъл­

‘Сьвкупност на принудите (правила, заплащане, регулярност на сесиите),

минаване между съзнаваното и несъзнаваното: предсъзнател-

Тази книга нямаше да бъде издадена без инициативата на

Кремена Сиракова играе основна роля и в двата случая -

П рез 1959 година бащ ата на психодрамата Яков Леви Мо­

то несъзнавано. О т друга страна, психотерапевтът трябва да е

психоанализата и психоаналитичната психодрама и провежда­

София, 20 април 1999 Д-р Давид Иерохам

През 1921 г. един млад лекар от румънски произход, край­

психодрама, която се вдъхновява от теорията на Фройд, есте­

приемат поради различни причини, или пациенти, които изжи­

Индивидуалната психодрама изисква в идеалния случай

Единственият пациент (дете, юноша или възрастен) се по­

Тъй като става дума за психоаналитичен диалог, аналити­

■Тук могат да се появят някои разлики - при някои индивидуални психодрами

28 Патрик ДЬОЛАРОШ ДА СЕ ГОВОРИ, ИГРАЕЙКИ

че те се нуждаели от подобна терапия повече от всеки друг и за

'Срв. Lebovici, S., R. Diatkine, Е. Kestemberg. Bilan de dix ans de pratique

гите пациенти служат за котерапевти1. Тук трябва да кажем

‘Lemoine, G. et Р. L e Psychodrame. Paris, Le Seuil, 1972.

на телепатичните сънища, казал: „Е, д-р Фройд, аз започвам

'Цитиран от A ncelin -S ch u tzen b erger, A. Op. cit., сп. P sychotherapie

‘Lebovici, S., R. Diatkine, Е. Kestemberg. Dix ans depratique psychodramatique',

че те не са насочени срещу нейната ефикасност, а срещу

‘Тук съм съгласен с тезите, предложени от В. Ьркке и ститиити му Comment le

'Както отбелязва Gillibert, J. Le Psychodrame de la psychanalyse. Paris, Champ

ента да се изрази: така той непрекъснато приспособява своята

1Analyse d ’enfants avec des adultes. - In: Op. cit., p. 100.

Балинт и „фундаменталната липса“

че е разбрал това, което казва другият, в смисъла, в който го

Двете нива на Балинт, трите регистъра

хоаналитика регулира подходящото разстояние и настройва -

Психодрама и първична сцена

1Prolongement de la technique active en psychanalysen. - In: Oeuvres completes,

ко общество. Той вижда котерапевтите, наредени срещу него,

‘Срв. случая на Селин.

Едипов комплекс и генитализация

да н абл егне върху нея, както и д а п одчер тава антагон и зм а на

Аналната нагонна игра сама по себе си не би имала на прак­

Преносът и схемата L на Лакан

лата в психодрамата. Без нея не мож ем да говорим за индиви­

ята на този, за който „се предполага, че знае“, и понякога, кога-

Д а се говори за психоаналитична техника по повод на ин­

Парадоксите на аналитичната техника

се отказват да кандидатстват за наградата, която впрочем така

■Fcrenczi, S., О. Rank. Perspectives de la psychanalyse. Paris, Payot, 1994.

действителността (тук практиката) и (терапевтичното) ж ела­

'Freud, S. La dynamique du transfert. - in: La Technique psycnanalytique, p. 57.

„трудностите на психоаналитичната техника (биха могли) да

Съпротива срещу техниката или срещу рамката?

литика и го опредметяват. В такива случаи опасното е не само

‘Може би това наричаме интелектуални защити. Може би тук става дума

жаваха от изключително мощен пренос.

'Freud, S. Rememoration, repetition et elaboration (1914). - In: La Technique

И зпитвам особено щастие, че мога да представя пред бъл

П рез 1959 година бащ ата на психодрамата Яков Леви Мо

психоанализата и психоаналитичната психодрама и провежда

През 1921 г. един млад лекар от румънски произход, край

психодрама, която се вдъхновява от теорията на Фройд, есте

приемат поради различни причини, или пациенти, които изжи

Единственият пациент (дете, юноша или възрастен) се по

Тъй като става дума за психоаналитичен диалог, аналити

Аналната нагонна игра сама по себе си не би имала на прак

лата в психодрамата. Без нея не мож ем да говорим за индиви

Д а се говори за психоаналитична техника по повод на ин

действителността (тук практиката) и (терапевтичното) ж ела

аналитика да се окаже недостатъчна и тогава да му е необхо

тък ще се върнем върху това. Това е и с което този тип анали

това, което изведнъж или отначало липсва при психоанали

вала единствено и само на вас. Вие сте започнали да изпитва

Ето как протекоха няколкото сесии, които направиха въз

образуване на „вече тук“ присъстващия пренос1. Това прекъс

'Този пренос ще дойде евентуално в помощ на съпротивата по-късно по вре

вия1, подкрепени от преноса. Психодрамата е близка до хип

Ще потърся у Фройд, за когото актът е първичното, из

бъде да инхибира разтоварването на невроните. Азът, или не

което рядко се постига; в противен сл) чай мисълта ни риску

’Срв. Signifant lacanien et investissement freudien. - In: Retour a Lacan, произве

Несъзнаваното (1915) от Метапсихологията\ Фройд уточня