1

ФИЛОСОФИЯ НА РАЗЛИЧИЕТО
1. Концептуализиране на комуникационната релация-Аз-Ти като
етична.
Известният френски социолог Лоран Тевено предложи няколко нови
прочита на понятието "социално действие", което е основополагащо за
всяко общуване. Преди всичко неговото предложение е по посока смяна на
гледните точки : От приоритет на общности към приоритет на
интеракцията чрез "режимите на ангажиране" (като координацията между
човека и околния свят). Проблемът за интеракцията като
свръхвзаимодействие едва ли е нововъведение. Въпросът е, че в
последните години тя непрекъснато променя своята визия в рамките на
релацията "Аз - Ти":
Тази релация се оказа изключително плодоносна и в сферата на духа
и отворена за различни прочити:
"Аз - Ти" като диалог (Михаил Бахтин)
"Аз - Ти" като общение (Маргин Бубер)
"Аз - Ти" като отговорност (Ем. Левинас)
"Аз - Ти" като признание (Ак. Хонет)
"Аз - Ти" като близост (Л. Тевено)
За Михаил Бахтин приоритетът е по посока на диалогуването,
защото "вески обект на знание (в това число човекът) може да бъде
възприет и познат като нещо. Но субектът като такъв не може да се
възприема и изучава като нещо, тъй като, като субект, той не може
оставайки субект, да е безгласен, следователно познанието му може да
бъде само диалогично (Михаил Бахтин, 1976, с. 393).
За Мартин Бубер "Аз - Ти" е среща, в която "Човекът става Аз до
Ти ...Но с цялата сериозност на истината чуй ме: без То човекът не може да
живее. Но който живее единство е него, той не е човек" (М. Бубер, 1992, с.
25-30).

2
 При Ем. Левинас акцентът се променя по посока на отговорността
към другия като ценност, но тя е трансцедентална. Т.е. е нещо, което е
дължимо поведение, наложено преди срещата им с Другия: "Правото на
човека .... добива смисъл единствено в другия, като право на Другия човек.
Право по отношение на което, аз никога не съм се издължил" (Ем.Левинас,
1999, с. 135)
Аксел Хонет през 80-те години на XX век наложи нов прочит на
релацията, връщайки се към Хегел, и разграничавайки три форми на
признание: любов, право и социална дейност. Всяко социално
пренебрежение води след себе си до проява на гняв, бунт, съпротива, които
са фигури на отказаното или отхвърлено признание на човека в сферата на
разпределение на благата на труда. Ето защо тук релацията се движи
между полюсите на признанието или пренебрежението, които винаги са
публичен факт и точка на конфликт.
Едно от последните интересни предложения е свързано с “режим
на ангажиране” (Лоран Тевено). Режимите на ангажиране, предложен от
автора са : режим на утвърждаване на дейците според “редовете на
значимост”. Последните са начини на легитимно определение на
действието в публичното пространство, при което индивидите могат да
попаднат едновременно в различни социални ситуации и роли. Вторият е
свързан с “личния план” на участниците, което предполага наличие на
избори, проекти, решения т.е. рационално или разумно начало у човека.
Третият режим е “режимът на близост”. Като тип социална практика –
лична, интимна, приятелска или служебна, той винаги е с наличен
социален код, който трябва да бъде разчетен: “Когато хората преминават
от един начин на ангажиране към друг, последиците са по-сериозни от
тези, произтичащи от смяна на длъжността или позицията” (Л. Тевено,
2007, с. 143). Явно е, че тук самата релация Аз-Ти вече придобива ново
изменение като среща на близък спрямо близък човек и преминава отвъд

3
границите на интимността, роднинство или задължението.
Трансцеденталните изменения на релацията “аз - ти”, се разгръща по
посока на “архитектура на живота в общност”, чрез изследване на
публичните пространства, доколкото частното навлиза в публичното, а
последното губи своята тоталност, които дават израз на различен тип
ангажирания.. Това от своя страна създава и нови възможности за изява на
плурализма и в сферата на образованието, като нови форми на ангажиране,
споделяне, обгрижване, сближаване между образователните дейци.
Въпросът, който остава е, че независимо от иновациите на формите в
релационната зависимост “Аз - Ти” между тях винаги остава нещо
недоизказано. Как ще го наречем? – точка на конфликт; неразбирателство;
не-съгласие е без значение от гледна точка на моралното му измерение.
Последното може да бъде разисквано с друг тип терминология и
казуистика.
2.Етична основа на релацията Аз и ТИ
нормативното основание релацията Аз - Ти да търсим в етическата
норма като „толерантност”? За българският философ Д. Вацов, понятието
за толерантност може да бъде изведено като противостоящо на понятието
“признание”. Признанието, което диктува модата в социалните науки през
последните години винаги е свързано с проблемът за себе-реализацията и
себе-идентификацията. Ето защо, тогава е логически допустимо да
мислим, че пълната себе-реализация изисква и максимумът на едно
социално признание, което прилича на социална утопия. Но, междинното
звено между пълното признание или отхвърлянето може да бъде запълнено
с един морален механизъм като толерантността. Тя, от своя страна, снема
моралното напрежение в опозицията “публично - частно”, позволявайки
тяхното сдвояване като компромис. Опасността е в това, че вместо за
толерантност, често става въпрос за нейни сурогати като търпимост,
снизхождение или толериране. “Толерирането прави така, щото

4
идентичностите - “моята” и “неговата” – не са субекти, а само предикати в
самоопределянето” (Д. Вацов, 2006, с. 213). Въпросът за връзката
„толерантност” - „признание” ни изправя пред следните проблеми:
- „абсолютна толерантност” (парадокса на Карл Полър за
абсолютната толерантност, като невъзможна такава);
- „половинчата толерантност” (която не е нищо друго
освен толериране или “формалната другост” на Ем. Левинас,
където “всеки е друг по отношение на всеки”);
- „разширена толерантност” (по аналогия с “разширената
справедливост” на Ак. Хонет). В случая толерантността ще бъде
възможност за надскачане на уважението към Другия, до което тя
най-често се свежда (Кръстофър Лап, 1997);
- „дискретно (редуцирано) понятие за толерантност”, при
което съществува опасност да бъде сведено до “позитивна
дискриминация” като компенсиращо действие за индивидуална
или групова автономия. (вж. С. Минева,2009)
Обосноваването на нормативните предпоставки в
комуникационното действие “Аз - Ти” е трудно да бъде защитено. Но,
моралът, като всеки етически феномен е по принцип не защитим. В
средата на образователните дейци (както и всички социални такива) е в
сила моралното правилото да измерваме Другостта по нейната собствена
мяра т.е. да я приемаме такава, каквато е, а не такава, каквато искаме да
бъде (Другото като мое); очакваме да бъде (Другото като не мое);
налагаме да бъде (Другостта като различието, което произвежда).
Моралът като нормативна предпоставка в комуникационния акт е
единствената възможност преди да оценим Другия, да го срещнем, като
“присъствие на личности, които за първи път не се губят в словата, не се
оплитат в техника, не се сковават в институции или структури. Присъствие

5
на личността в пълния смисъл на тяхната незаменима идентичност”. (Ем.
Левинас, 1999, с. 103)
3.Конкретизация на етичния дискурс на Другостта при деца със
специални образователни потребностш и принципът за
толерантността
Конкретизирането на етичния дискурс на Другостта при деца със
специални образователни потребностш е свързано с техния социален
статус в обществото, така и с дълбоки психологически механизми при
конструирането на идентичността и Аз-образа като нейно основание. По
отношение социалния статус на общността от хора с увреждания , в
повечето случаи той е изключително нисък. Това на практика довежда до
решението част от тази общност да я напусне, преставайки да се
отъждествява с нея. Причини за този статус се крият и в моделите на
отношение, които самото общество изработва по отношение на хора с
увреждания. Ако на всекидневно равнище това отношение може да бъде
изявено като нежелание за контакт, безпокойство, страх, чувство за вина,
или прекалена любезност, граничеща с инфантилност, то на равнище
социум се изработват модели на поведение, които се превръщат в
стериотипи. Основната гранична линия е между „здравния” и „социален”
модел на поведение на обществото (вж. Д.Апостолова, 2007):
- медицинският модел съсредоточава усилията си по посока на
увреждането за сметка на човека, който е негов носител. Този модел търси
начин да преодолее или компенсира увреждането чрез специализирани
грижи и условия, които най-често обаче изискват социална изолация.
- социалният модел пренасочва вниманието си по посока на
човека, който носи белега на страданието, защитавайки правото му да бъде
личност със свои очаквания, интереси, възможности.
В българското общество определено преобладава „медицинският
модел”, който рефлектира върху психологическите механизми, захранващи
идентичността и при деца със специални образователни потребностш.
Последните всъщност са включени в релацията: „възможността да
притежаваш идентичността „инвалид”, или „да се бориш срещу нея”
(Д.Апостолова, 2007, с.98). В първия случай са възможни различни нюанси
и амплитуди на аз-образа: от самосъжаление; пълна безизходица и
неадекватност; до търсене на изход чрез вниманието и грижата на Другия.
Противопоставянето на инвалидността като „аз-образ” изисква
изключително усилие на духа и волята и най-често се среща при хора, при
които инвалидността е придобита, а не вродена. Социалният статус и
психологическа характеристика при деца със специални
образователни потребностш са протооснова при конструиране на
етичния дискурс на другостта. Дали обаче той ще бъде основополагащ
ще зависи от възможностите и усилията на цялото общество. Сред по-

6
важните индикатори на етичния дискурс при хора с увреждания като
общност, можем да посочим:
- толерантността като етически принцип. През ноември 1995г.,
Юнеско приема „Декларация за принципите на толерантността, свързани с
факта, че „хората се различават по външен вид, положение, реч, поведение
и ценности и имат право да живеят в този свят, съхранявайки своята
индивидуалност”.
- толерантността като морален принцип. Засега този механизъм
не е проучен достатъчно задълбочено, но е видна връзката с емпатията,
доколкото хора, които могат да се поставят на чуждо място, по-лесно
могат да изразяват и засвидетелстват своята толерантност.
- разграничаване на толерантността от сходни (но не
еднозначни) морални прояви като вежливост (етикеция), бивайки форма
на изява на нашето отношение към другостта; съжаление (което може да
прерастне в снизхождение или чувство на превъзходство); толериране като
завишена оценка на възможностите на Другия с цел избягване на
напрежение или конфликт.
- разграничаване на видовете толерантност като естествена;
толерантност като търпимост и толерантността като добродетел.
Единствено при толерантността като добродетел можем да имаме
основания за ригористичност, доколкото „толерантността е може би най-
ригористичната или поне една от най-ригористичните добродетели, защото
тя е най-напред добродетел на самодисциплината и самоконтрола, на
строго отношение към себе си, което изисква от нас собственото ни
самоуважение” (С.Манева, 2007, с.92)
- възвръщане силата на библейските добродетели в
отношението към Другостта (без да изпадаме в набожност) като
“поддържане ненарушаването на нечия цялост, и за среща с нея, така че тя
да се развива по предназначението си” (М.Стефанова, 1995, с.182)
- култивиране на „сърце” и „душа” като основни морални
сетива (Д.Станков, 1999), и извън които проблемът за Другостта във
всичките си измерения би бил само етически проблем, обговорен научно,
но лишен от човещина.
- толерантността като оказване на помощ, която е своевременна
и не е продиктувана нито от желание да я дадем на всяка цена (т.е. да я
натрапим), нито с усещането, че тя е тип „изгода” на собствената ни
съвест. Помощта има смисъл само ако е безкористна, култивирана и
реализирана с ум и сърце като духовна практика на цяло едно общество,
което нарича себе си демократично.
доц. Веска Гювийска

ЛИТЕРАТУРА:

7
 Апостолова Д., 2007, Проблеми на социалната интеграция на хора с
увреждания, сп. Фил. алтернативи, кн. 6. 1.
Бахтин, М.,1976, “Проблеми на поетиката ”, НИ, С.
Бубер, М., 1992, “Аз и Ти. Задушевният разговор”, Варна.
.Вацов Д.,2006, „Толерантност и негативно признаване”, сп.
Социологически проблеми,кн. 3-4.
Гаргов, Г., 1997,”Запомнени думи”ИК “Пет плюс, С.
Вебер, М., 1998, Смисъл и ценност”, ИК “Критика и хуманизъм”,
С.
Димитров, Ст., 2008, “Науката като идеология и съвременно
общество” в сб. “Философи през 21 век”, АИ “М. Дринов”.
Левинас, Ем., 1999, “Другост и трансцедентност”, СОИМ, С.
С. Минева, Силвия, 2004, Постмодерната етика като етика на
отговорността,сп.Философия, бр. 3,

Маринова Ем., 2007, Моралните чувства и тяхната амбивалентност,

сп. Фил. алтернативи, кн. 5.
Минева С., 2007, Към въпроса за толерантността: етически прочит,
сп.Философски алтернативи, кн. 6.
Серафимова С, 2008, Ролята на емпатията като морална метафора.
Перспективи за култивиране на разбирането за Другостта, сп.
Философски алтернативи, кн. 5-6.
Стефанова М., 1995, „Символика и знаковост на научно-
педагогическото творчество, УИ, С.
Станков Д, 1999 „Понятието „сърце” и „душа” – основополагащи
етически категории, сп. Фил. форум, кн. 2-3.
Христова Ст., 2007, „Как да „одумваме” стволовите клетки етично,
сп. Философски алтернативи, кн. 5.
Тевено Л.,2007, ”От близост към публичност.Архиктеткура на
режимите на ангажиране”, сп.Социологически проблеми,кн 1-2.
Хонет, Ак., 2001 г “Социална динамика и пренебрежието”, сп.
Критика и хуманизъм, кн. 11, бр. 2..
 Казуси
 Защо, колкото по-различен е света, толкова по-реален е ?

8
 Защо е лесно да бъдеш различен на думи, докато ти сам
не се превърнеш в част от него?
 Ако педагогиката превръща в своя основна норма
различието, има ли смисъл да говорим за децата, които
попадат в други класификации?
 Защо всяка класификация на деца, ги дискриминира?
 Ако деца и учители говорят на различен език, предвид
собственото им различие, има ли шанс да общуват?