___________________________________________________________________________

___________________________________________________________________________

ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
Учебник на ЖИВКО СТАЛЕВ

Въпрос 1: Законосъобразно и незаконосъобразно развитие на гражданските

правоотношения. Форми на незаконосъобразно развитие.

1. Законосъобразно развитие на материалните граждански правоотношения.

ГПр. Е средство за защита срещу незаконосъобразното развитие на гр. правоотношения

и цели възстановяването на тяхното законосъобразно състояние. Последното е налице,
когато а) насрещните субекти на правоотношението са в съгласие помежду си относно
неговото възникване, съдържание и съществуване; и б) когато те действат съобразно с
правата и задълженията, включени в правоотношението. При а./ между убежденията на
страните за правото на единия и задължението на другия трябва да има пълно
съвпадане. Тази изначална липса на спор е необходима, за да може да се реализира и
б./, като тук хармонията е не само по отношение на убежденията на 2-те страни, а и
тяхното поведение – носителят на правото го упражнява в неговите предели, а
носителят на задължението го изпълнява точно и добросъвестно.

2. Незаконосъобразно развитие на материалните граждански правоотношения –

възможни са 3 форми:

2.1. Правен спор – Спорът е външно обективирано различие на мнението (убежденията)

на 2 или повече страни относно нещо. Правен спор има, когато се спори за
съществувало или съществуващо правоотношение. По това именно и той се отличава
от неправния спор, който е спор относно бъдещи правоотношения.
Правният спор може да съществува в 2 проявни форми – неоснователно отричане на
право, което съществува и неоснователно претендиране на право, което не съществува.
Правният спор се внася в съда. Той е най-меката форма на незаконосъобразно развитие
на материалните правоотношения и се преодолява по исковия ред на ГПК.

2.2. Неизпълнение на изискуеми задължения – тук липсва съвпадение между

дължимото и фактическото поведение, вследствие на което правоимащият се оказва
лишен от престацията или вещта, на която има право. Такова неизпълнение води до
необходимост от намесата на изпълнителния процес, който съобразявайки се с правата
и задълженията на страните трябва да накара неизпълняващия да изпълни

2.3. предприемане на действия, които целят осуетяването на бъдещата реализация на

правото - действията могат да бъдат както юридически, така и фактически. Тук идва на
помощ обезпечителният процес – неговата цел е да запази непроменено статуквото към
определен момент такова, каквото е било.

1
 Въпрос 2: Гражданският процес като защита и санкция

1. ОБЩО – ГПр. Се разглежда в 3 различни аспекта: 1. като производство; 2. като

защита и санкция и 3. като система от правоотношения. ГПр. Обаче не е нито 1, нито 2,
нито 3 поотделно, а е производство, защита и санкция и система от правоотношения
едновременно.

2. Гражданският процес е организиран като защита-санкция – защита в полза на

правоимащия и санкция спрямо правонарушителя. Целта е с помощта на държавната
принуда да се възстанови законосъобразното развитие на накърненото гражданско
правоотношение. ГПр. Предлага 3 способа на защита-санкция: исков, изпълнителен и
обезпечителен процес.

2.1. Исков процес като защита-санкция – Той влиза в действие по повод на правен спор
и цели да издири действителното правно положение между страните и да реши спора
със СПН. СПН означава предварително съдено нещо – с нея се установява правното
положение такова, каквото е, задължават се страните да се съобразят с него и забранява
на страните да водят същия спор, който вече е решен от съда с влязло в сила решение.
Res judicata (законна сила на съдебното решение) – установява се правното положение
такова, каквото е, като това може и да не е действителното правно положение. Там е
разликата. Защитното и санкционното въздействие на исковия процес не се изчерпва
със СПН. При осъдителен иск – осъдителното решение има и изпълнителна сила (ИС) и
въз основа на него може да се извади изпълнителен лист. Ри конститутивен иск,
решението има и конститутивно действие (КД), с помощта на което се осъществява
принудително потестативното право. !!! Исковият процес още от самото му възникване
(от подаването на исковата молба) е Защита-санкция.

2.2. Изпълнителният процес като защита-санкция – влиза в действие при

неудовлетворени притезания и цели да достави принудително на правоимащия
дължимото. Този процес е по-ефективен като защита и санкция ,тъй като има реално
разместване на блага.

2.3. Обезпечителният процес влиза в действие при опасност от такова поведение, което
заплашва осъществяването на правото, защото ще осуети защитата, която то предстои
да получи чрез исковия и изпълнителния процес. Обезпечителната мярка цели да
запази непроменено статуквото, докато трае исковият и изпълнителният процес.

2.4. ГПК урежда тези 3 процеса като самостоятелни способи за защита. Те обаче не са
последователни фази, защото е напълно възможно например изп. Процес да предхожда
исковия (напр. Започнало е принудителното събиране и едва тогава вземането става
спорно)

3. Общи белези на защитата-санкция в 3-те процеса

3.1. И СПН, и принудителното изпълнение, и обезпечителната мярка са сурогат на

липсващото дължимо поведение;
3.2. Защитата и санкцията в ГПр. Са проява на държавна принуда. Те се постановяват с
властнически акт, който едностранно обвързва правонарушителя.
3.3. защитата се дава от 3-то незаинтересовано лице, което стои между и над страните и
изхожда само от закона при даването на защита на накърненото право;

2
3.4. диспозитивно начало – защита от съда се дава само, ако е поискана, само дотогава,
докогато е поискана и само за това, за което е поискана.
3.5. Защитата-санкция се дава по нарочно предвидени и уредени в закона производства
с равна възможност за страните в тези производства да си издействат равен шанс за
благоприятен изход от процеса.

4. Макар че е дължима, защитата-санкция, в която ГП се състои, може да не бъде

дадена (отказ на правосъдие) или пък да е незаконосъобразна (неправилно решение;
принудително изпълнение върху несеквестируема вещ). Отказът на защита и
незаконосъобразната санкция са правонарушения. Срещу тях е също необходима
защита-санкция. Тя се състои в обжалване на незаконните откази или действия на
защитния орган (частни жалби, обжалване на съдебните решения и на действията на
съдия-изпълнителя), както и в отмяна на влезли в сила порочни решения. Те
представляват също производства за защита-санкция, но не пряко срещу нарушението
на граждански права, а срещу незаконосъобразното поведение на защитния орган.
Затова производствата за защита-санкция срещу незаконосъобразен отказ или
незаконосъобразно развитие на ГП образуват заедно с производствата за пряка защита
на гражданските права едно функционално единство подобно на единството,
характерно за всяка верига от санкции. Особеното обаче на интересуващото ни
единство от санкции е, че второто звено на веригата (обжалвания, отмени) е поверено
на контролни органи, включени в същата защитна система (висшестоящи съдилища),
развива се с участието на същите страни и е регулирано от същия закон (ГПК). Поради
това първичната защита-санкция (исков, изпълнителен и обезпечителен процес) и
обезпечаващата я вторична защита-санкция (обжалвания и извънредни средства за
отмяна) образуват заедно ГП като институция за защита на граждански права.
Обжалванията и извънредните средства за отмяна не са обаче необходима съставна част
на конкретния процес, т. е. на всяко гражданско дело.

Въпрос 3: Гражданският процес като производство и правоотношение

I. ГП КАТО ПРОИЗВОДСТВО

1. Правният акт (решение, принудително удовлетворяване или обезпечителна мярка) не

може да бъде постановен отведнъж, а трябва да бъде подготвен. Трябва да се проверят
условията, при които защитният акт може да бъде издаден, както и да се подготви
надлежното негово издаване, налага той да се предхожда от поредица последователни
действия на защитния орган и на лицата, адресати на защитния и санкционен акт.
Съвкупността от тези действия заедно със защитния акт, който ги завършва, образува
ГПр. Като производство.

2. Всяко производство е динамичен фактически състав.

2.1. ФС е онзи сбор от факти, които трябва да бъдат осъществени, за да влезе в

действие правната норма.

2.2. Разлика между динамичен и статичен ФС – При статичния ФС трябва да се

осъществят определени факти, за да настъпят правните последици, а при динамичният
тези условия, без които не може са сведени до минимум. Неговото развитие и
осъществяване е правно регламентирано и гарантирано от държавата. Динамичен е този

3
последователно осъществяващ се ФС, чието развитие до крайния, завършващ го акт, е
правно обезпечено чрез специфични процесуални права и задължения. Те се пораждат
от предходното действие и са насочени към следващото процесуално действие. !!! По
този начин всяко процесуално действие е едновременно правопораждащ ЮФ спрямо
прикрепените към него процесуално право и задължение и правопогасяващ ЮФ спрямо
това процесуално право и задължение, в изпълнение на което е предприето.

2.3. Минимален и максимален ФС – Минималният ФС обхваща процесуалните

действия, които са необходими, за да се стигне до крайния резултат, т.е. да се
възстанови законосъобразното състояние. ПРИМЕР: подаване на искова молба;
проверката и от съда; изпращане на препис от нея до ответника; минава срокът, но
отговор не постъпва; насрочва се съдебно заседание; ответникът не се появява; ищецът
иска от съда да се произнесе с неприсъствено решение; съдът се произнася с такова;
ответникът не го обжалва в срок и то влиза в сила. Процесуалните действия при
минималния ФС са задължителни, необходими и затова, с цел да обезпечи
развититието на производството ГПК прикрепва към тяхното неизвършване неизгодни
правни последици (напр. Чл.40,ал.2 от ГПК казва, че страната, която не посочи съдебен
адрес, въпреки че е длъжна, се счита редовно призована). Чрез този механизъм законът
едноврменно стимулира страната да действа и обезпечава развитието на процеса ако тя
все пак не предприеме дължимото действие. Неизгодните последици от бездействието
на страните се наричат процесуални тежести.
Максималният ФС обхваща възможните процесуални действия, които могат да се
осъществят преди да се стигне до крайния резултат. Той може при обжалване пред
въззивен съд и пред ВКС да включи 5 производства, 1 първоинстанционно и по 2
въззивни и касационни, както и други усложнения (правоприемство, съединяване на
искове, изменение на иска и др.).

2.4. Този ФС е многоличен, т.е. трябва да участват поне 2 различни лица

2.5. Процесуалните права и задължения могат да имат за предмет само процесуални
действия и поради това ГПр. Като производство се гради от юридически действия;
2.6. От една страна всяко действие има самостоятелна релевантност (подаване на
иск; призоваване; оттегляне или отказ от иск и т.н.). Същевременно отделните
процесуални действия, подготвящи крайния акт (решение, принудително
удовлетворяване или обезпечителна мярка) нямат директно значение за правните
последици на този краен акт. Последиците му настъпват дори и някое от подготвящите
действия да липсва или да е порочно, т.е. това не го прави нищожен, но води до тяхната
недопустимост или неправилност. Ако обаче крайният акт не може да бъде постановен,
всички тези действия стават безпредметни и с обратна сила изгубват правното си
значение (именно защото те са средство за постигане на крайния акт и когато такъв
няма те не могат да изпълнят ролята си).
2.7. ФС, в който се осъществява ГПр. Като производство, е основан на 3 принципа,
даващи характеристика на това производство.
● Диспозитивното начало – правната защита не се натрапва на лицето, а зависи
от неговата воля. Този принцип дава времевите параметри на ГПр. Като
производство – началото, когато се подаде исковата молба и краят – напр. До
оттеглянето на жалбата или произнасянето на съда.
● Състезателно начало – със свои сили страните се борят да спечелят процеса-
състезание

4
 ● Служебно начало – това е една необходимост във всеки 1 процес. Задължава
съда служебно, без искане за това, да извърши едни или други процесуални
действия. Необходимо е с цел гарантиране на процесуалните права и
задължения на страните. (например съдът служебно проверява редовността на
исковата молба и ако не е ок дава 7-дневен срок на ищеца да я коргигира. Ако
не го направи, съдът служебно прекратява делото.)

3. Специфики на ГПр. Като производство – Специфични са особеният предмет –

накърнени граждански права и особените защитни и санкционни последици – СПН,
изпълнителна сила, конститутивно действие. !!!!! СПН имат всички спорни
производства, в тома число и административни и наказателни дела (няма СПН обаче в
охранителните производства).
Основните производства на ГПр. Са 3 – исково, изпълнително и обезпечително. Към
всяко от тях се напластяват производства, обезпечаващи тяхното законосъобразно
развитие – т.нар. вторични производства (обжалвания на определения и решения,
отмяна на влезли в сила решения). Така ГПр. Като производство обхваща както
първичните, така и вторичните!

II. ГПр. КАТО ПРАВООТНОШЕНИЕ –

1. Общо - в ГПр. Има повече от едно правоотношение. Те не са самоцелни, нито
хаотични, а имат за цел даване на защита и санкция. При наличието на предвидените в
закона условия защитният орган дължи защита на лицето, което се нуждае от нея и има
право на защита. Същевременно този орган е и овластен да предприеме срещу
извършителя действия на държавна принуда, които последният е длъжен да търпи. С
оглед горното по-правилно е да се говори за ГПр. Като СИСТЕМА ОТ
ПРАВООТНОШЕНИЯ. Основните, (но не и винаги единствените правоотношения –
м/у съда и вещото лице например също има правоотношение) са: 1. правоотношението
между този, който търси защита и защитния орган, чието съдържание образуват
правото на защита и задължението тя да се даде и 2. между защитния орган и лицето,
срещу което се търси защита чието съдържание образуват властта да се наложи
санкция заради правонарушението и задължението тя да се понася.

2. Характеристика на ГПр. Като система от правоотношения

2.1. Пр. Правоотношения са динамични и се намират в постоянно развитие – ПРИМЕР

– правото на иск е правото да се получи съдебно решение. С упражняването му обаче
то не се погасява. То възниква към момента на възникване на пр. Спор. В първия
момент то е право на подаване на искова молба и в този си вид с подаването й се
погасява, но реално се трансформира в право да се иска изпращането на исковата молба
на ответника. После право на съдебно заседание, докато накрая не се погаси с
постановяването на съдебното решение.

2.2. Процесуалните правоотношения се извършват с цел постигане на крайния резултат

– решение и ако поради 1 или друга причина този резултат не се постигне, те се
заличават с обратна сила, т.е. все едно искова молба не е подавана.

2.3. N.B. В българския ГПр. Отношения между страните НЯМА. Отношенията са

между страните и съда. Централният субект на процесуални права и задължения е
защитният орган. Страните също са носители на процесуални права (право на иск; на

5
жалба; на оттегляне на иска) и задължения (да не пречат за събирането на док-ва; да
говорят истината. ГПК обаче не съдържа директни правила, с които да принуди
страната да изпълни такова задължение. Тя постига това чрез процесуалните тежести –
виж по-горе).
Правоотношенията между лицето, к. Търси защита и защитния орган и това, с/у к. Се
търси и защитния орган, се наричат основни. Допълнителни – правоотношения между
съда и свидетеля, вещото лице и т.н. Тези лица са сътрудници на защитния орган, но не
са адресати на търсената защита и налаганата санкция.

!!!!! За ГПр. Субекти на процеса като система от правоотношения са всички лица, к.

Участват в процеса – страни, свидетели, вещи лица, съдът и т.н.

2.4. Процесуалните правоотношения са властнически, защото са отношения между

орган, носител на държавна правозащитна власт и страните, к. Са подчинени на тази
власт. Единственото изключение от това правило е арбитражът, който не е държавен
съд. ГПр. Правоотношения са различни от другите властнически правоотн., защото
защитават накърнени граждански права. Различават се и от материалноправните
граждански правоотношения, където страните са равнопоставени.

Въпрос 4: Гражданско процесуално право (ГПП)

1. Определение – ГПП e съвкупност от норми, които уреждат а) процесуалните

действия, образуващи ГП като производство; б) процесуалните права и
задължения, образуващи ГП като правоотношение, и в) защитните и
санкционните правни последици, в които ГП като защита-санкция се състои. В
съвкупността от тези норми се състои Гражданският процес като институция,
т.е. като възможност за защита на накърнени граждански права.
2. Характеристика
2.1. ГПП е клон на правото
2.2. ГПП урежда регулираните от него отношения чрез метода на държавна власт и
подчинение. По това ГПП противостои на ГМП (гражданско, търговско,
трудово и семейно), което урежда регулираните от него отношения с метода на
равнопоставяне. Въпреки това обаче ГПП се намира в тясна функционална
връзка с ГМП, тъй като урежда тяхната защита при правонарушение. В този
смисъл ГПр. Норми са вторични по отношение на ГМП норми;
2.3. ГПП е самостоятелен клон на правото – различава се от другите клонове на
правото по специфичния си предмет на регулиране – защита на накърнени
граждански права чрез специални производства

3. Разлика между ГПр. Норми и ГМП норми

3.1. Нормата ще е материалноправна ако има за свои адресати граждани или ЮЛ и

урежда техните взаимоотношения като равнопоставени един спрямо друг
субекти. Нормата ще е процесуалноправна ако има за свои адресати орган,
облечен в държавна власт да даде защита и наложи санкция и лица,
заинтересувани от защитата и санкцията. Защитният орган не е никога в това си
качество адресат на материалноправни норми и носител на граждански права
или задължения. N.B. Поради това не е едно и също неправилно прилагане на
материалния закон от защитния орган и нарушаване на процесуалния закон от

6
 последния – тази разлика има важно значение в практиката по отношение на
порока на решението и начина за атакуването му.
3.2. ГМП широко използва диспозитивните норми, т.е. тези норми, които важат при
изрично или мълчаливо предвидено от нейния хипотезис условие, че адресатите
на нормата не са уговорили нещо друго – тя се прилага, доколкото друго не е
уговорено.
ГПП е съвкупност от императивни норми. Методът на държавна власт и
подчинение, който ГП използва, изключва договора като средство за уреждане
на процесуалните отношения и налага едностранните действия като способ за
движение на процеса. Действията на защитния орган са проява на държавна
власт и са поради това едностранни. Едностранни са обаче и действията на
страните. В ГП техните интереси са противоречиви: едната търси защита чрез
санкция, наложена на другата. 1) При това положение да се въведе взаимното
тяхно съгласие като условие за предприемане на процесуални действия би
значило да се предостави на волята на правонарушителя налагането на
санкцията. 2) Договорното регулиране на процеса е несъвместимо и със строежа
на процесуалното правоотношение, основен адресат на което е защитният орган.
Той ще бъде винаги „трето лице" спрямо процесуалния договор, който страните
биха сключили. А както е известно, договорът поражда задължения само между
страните - трети лица той не обвързва. 3) На трето място процесът би бил
подчинен на неравенство при договарянето и би изключило равенството на
страните като принцип на процеса.
!!!!! Ето защо съвременното право отрича т.нар. конвенционален (договорно
регулиран) процес. Той е допустим само пред арбитраж. Недопустими са и
т.нар. процесуални договори, с които страните по гражданския спор се
задължават да извършат или не определени действия по бъдещ или висящ между
тях спор. (напр. Да не се предявява иск; да не се обжалва решението и т.н). НЕ са
процесуални договори съгласувано предприетите в хода на процеса процесуални
действия (общо искане на експертиза; спиране на делото по взаимно съгласие),
защото съвпадащи действия от 2-те страни са насочени към съда. НЕ е пр.
Договор и съдебната спогодба – тя е съгласие за оттегляне на иска и е
допустима.

3.3. ГПр. Норми имат обратна сила, т.е. при наличие на нова уредба тя се прилага
незабавно не само за възникнали след влизането му в сила спорове, но и за
висящите производства, започнали при действието на стария закон. Възможно е
обаче законът с нарочна разпоредба да изключи обратното си действие. !!!
Трябва да се има предвид, че възникналите под действието на стария
процесуален закон защитни и санкционни последици (напр. СПН) запазват
своята сила и под новия закон, дори последният да урежда по друг начин
техните предпоставки или съдържание.
Материалноправните норми по правило нямат обратна сила. Последицата е, че
между субектите на гражданското правоотношение остават в сила тези права и
задължения, които законът е предписвал в деня на факта, от който те са
възникнали, макар че в деня на упражнението на правата и изпълненията на
задълженията новият закон е лишил от правно значение този факт или
прикрепва към него други правни последици.

3.4. Видове норми на ГПр.

7
 ● Според вида защита – на исковия, изпълнителния или обезпечителния
процес;
● Норми, които уреждат предпоставките за допустимост на търсената защита;
норми, уреждащи процесуалните действия на защитния орган и на
страните, с които се подготвя крайният акт; норми, които уреждат
предпоставките и съдържанието на защитните и санкционните последици

4. Източници на ГПр.

● Регламенти на ЕС

● Конституцията – преди всички тези разпоредби, които се отнасят за

съдебната власт;
● Ратифицираните и обнародвани МД (например Европейската Конвенция за
външнотърговски арбитраж);
● Закони – ГПК, ЗСВ, ЗА, ЗМТА и др.

● Подзаконови НА;

● Решения на КС

● Тълкувателните решения на общите събрания на колегиите на ВКС и ОС на

съдиите на ВАС – те са вторични нормативни актове. При противоречие м/у
дадените от тях тълкувания то се преодолява чрез тълкувателно
постановление, прието на съвместно заседание на пленумите на ВКС и ВАС.
Съдилищата са подчинени на тълкувателния акт

Въпрос 5: Материално Гражданско право и ГПр.

МГП и ГПП се намират във взаимна зависимост. МП има свои необходими, присъщи
нему процесуални форми. От друга страна МП зависи от ГП поради връзката между
право и държавна принуда, т.е. връзката е функционална и бива както права така и
обратна – материалното право обуславя ГПр., к. От своя страна обратно
въздейства върху материалното право чрез защитата, к. Му дава.

1. Зависимост м/у МГП и ГПП като правни отрасли (на нормативна основа)

1.1. Зависимост на ГПП от МГП

● На първо място уредбата на ГПП трябва да се съобрази с нуждата от

възстановяване на нормалното функциониране на гражданските отношения.
Израз на това са трите основни способа на защита-санкция, т.е. 3-те процеса;
● После защитните способи на ГПр. Трябва да се приспособят към особеностите в
съдържанието и правния режим на защитаваните права;

8
 ● С оглед значимостта на различните накърнени права ГПр. Степенува силата на
тяхната защита и силата на санкцията (напр. Със засилена защита се ползват
правото на издръжка – бързо п-во; изгодна местна подсъдност, както и
правото на трудово възнаграждение – бързо п-во; освобождаване от държавна
такса и др. Същевременно е ограничено посягането върху тези права, когато
техният носител е страната, с/у к. Се води процесът.);
● ГПр. Трябва да се приспособи и към усложненията на гражданските
правоотношения, напр. Множество носители на 1 и също право;
правоприемство; регресна отговорност и др. Израз на това приспособяване са
институти като другарството; обратен иск; инцидентен установителен иск и др.
В заключение трябва да се каже, че колкото е по добре приспособен към особеностите
на накърнените граждански права, толкова по-добре ГПр. Като система от норми ще
служи за тяхното възстановяване.

1.2. Зависимост на МГП от ГПП

● Нормативна зависимост – дължи се на зависимостта на правото от д-вната
принуда. ГПр. Обезпечава осъществяването на гражданските права чрез
организираната от него санкция;
● Социологическа зависимост – изразява се в превантивното въздействие на
ГПр., к. Като обезпечава със защита и заплашва със санкция служи като
преграда срещу желанието да се извърши правонарушение.

2. Зависимост м/у между конкретното субективно МП и конкретния ГПр.

2.1. Зависимост на конкретния ГПр. От конкретното накърнено МП – проявява се

различно при различните способи за защита, т.е. при различните процеси.
● Изпълнителен процес – тук зависимостта е най-ярка. Ако не съществува
субективното притезателно право, процесът е недопустим. Ако през
висящността на процеса МП се погаси, принудителното изпълнение трябва
да се прекрати.
● Обезпечителен процес – обезпечението предхожда или съпровожда
исковия процес, а това означава, че нуждаещото се от обезпечение МП е
спорно. Така за да бъде законосъобразна обезпечителната мярка (т.е. да се
реализира законосъобразно обезп. процес) е необходимо да има едно
вероятно съществуващо право (вероятно, защото не е ясен изходът от
исковия процес);
● Исков процес – тъй като тук винаги има наличие на правен спор няма и
сигурност, че спорното право съществува. !!! Затова съществуването на
спорното право не би могло да бъде въздигнато в условие, за да може да
започне исков процес. Зависимост обаче има – за да се развие исковият
процес трябва да има едно твърдяно право (било от ищеца с +
установителен, осъдителен или конститутивен иск, било от ответника,
когато с/у него ищецът е завел – установителен иск). Без твърдяно право
исковият процес би бил недопустим, защото няма да има правен спор.
Защита се дава дори, к. Процесът завърши с отричане на твърдението на

9
 ищеца – защитата е за противната страна, а санкцията е за ищеца, тъй като
неговото правно твърдение се отрича. !!! Ето защо исковият процес никога
не се прекратява ако се установи, че твърдяното право не съществува (тогава
исковият процес дава защита на ответника, потвърждавайки неговото
положение по спора). Обратно, при изпълнителния и обезп. Процес, ако се
установи, че притезанието/вероятно съществуващото право не съществуват,
п-вата трябва да се прекратят.
!!!! Процесуалните роли на ищец и ответник в исковия процес не са
предопределени от ролите в спорното правоотношение. Ищец става този, к.
Пръв вземе инициативата да сезира съда с правния спор. Независимо по чия
инициатива обаче започне процеса, в него ще бъде упражнено правото на
иск на всяка една от страните по същия правен спор. Ответникът с отговора
на исковата молба се стреми към решение със съдържание, обратно на това,
к. Иска ищецът. Друго е положението при изп. И обезп. Процес – там
защита може да търси само 1-та страна – носителят на притезанието или на
вероятно съществуващото право.

2.2. Зависимост на конкретното накърнено МП от конкретния ГПр.

● Конкретният ГПр. Се явява спрямо накърненото МП необходима форма на
неговия живот;
Освен това в хода на своето развитие ГПр. Поражда и редица материалнопрвани
последици (исковата молба прекъсва давността; запорът и възбраната възпрепятстват
длъжника да се разпореди с вещта/имота). Това са типични случаи на процесуални
действия с гражданскоправни последици, проява на т. нар. смесени правни институти,
чийто фактически състав се корени в един клон на правото, а правните им последици
лежат в друг клон на правото. Такива смесени институти са арбитражният договор,
договорът за местна подсъдност, съдебната спогодба. При тях обаче фактическият
състав е гражданскоправен (договор), а правните последици са процесуални.

Въпрос 6: Принципи на ГПр. – същност и тяхното взаимодействие в новия ГПК

1. СЪЩНОСТ – Съществуват 2 разбирания за принципите – като основни ръководни

идеи и като основни ръководни правни норми. Вярно е второто разбиране –
принципите са основни ръководни правни норми. Такива са, защото: а) отразяват и
изразяват основните, ръководни правни идеи и ценности на обществото и държавата; б)
предопределят (обуславят) съдържанието на цели комплекси от правни норми, които се
явяват като тяхно прилагане и осъществяване; в) разкриват най-ярко качествените
особености на обусловените от тях съвкупности от правни норми; и г) служат като
опора за тълкуване и за попълване на празнините в действащото законодателство по
пътя на аналогията на правото.
- Уредени са в глава 2 на ГПК, озаглавена „Основни начала”.
- За да бъде 1 правна норма основно начало (принцип) тя трябва да бъде основна, т.е.
на нейна база да са изградени цели комплекси от правни норми и ръководна – когато
съдът прилага една или друга правна норма и има съмнение ще се обърне именно към
тази ръководна правна норма.

2. ВИДОВЕ – с оглед на това дали се проявяват само в ГПр. Или в цялата правна
система биват:

10
А./ общо правови принципи – те са характерни за цялата правна система – например
принципът на законност – чл.5 ГПК; чл.4,ал.1 К.;
Б./ междуотраслови – действат в няколко правни отрасъла – принцип за установяване
на истината – чл.10 ГПК; има го и в НПК;
В./ Отраслови принципи, познати само на ГПр. – концентрационното начало.

!!!!! Ядрото на ГПр. Са принципите на диспозитивното начало, служебното начало и

състезателното начало – чл.6,7 и 8 от ГПК, както и новото концентрационно начало.
Чл.11 постановява, че делата се разглеждат публично и непосредствено, а чл.12
определя вътрешното убеждение. Това обаче не са самостоятелни принципи на ГПр., а
гаранция за осъществяване на принципа за законност (чл.5 ГПК). Другите т.нар
принципи за бързина и процесуална икономия са допълнителни изисквания и идеи, а не
норми, за по-голямата практическа ефикасност на ГПр. Като защита-санкция.
Неефикасната защита обаче не е незаконосъобразна.

3. ЗАНЧЕНИЕ – Принципите на ГПр. Дават неговия облик и се намират в

диалектическо единство. Всяка промяна в 1 принцип влече промяна и в останалите.

4. ПРИНЦИП НА ЗАКОННОСТ
4.1. уреден е в чл.5 ГПК и чл.4,ал.1 К.;
4.2. Той гласи, че всяко процесуално действие, както на органите на процеса, така и на
страните трябва да бъде съобразено с изискванията на процесуалния закон, а когато
постановява решението си, правораздавателният орган трябва да приложи точно
материалния закон. В този смисъл се проявява в 2 направления – процесуално и
материално.
4.3. Несъобразяването с този принцип води до ирелевантност на процесуалните
действия на страните (чл.101,ал.3; 129, ал.3 и др.) и до атакуемост на порочните
действия на защитния орган – обжалване на определенията и решенията на
съдилищата, на действията на съдия-изпълнителя и извънредните средства за отмяна на
влезли в сила порочни решения.
4.4. Освен горните съществуват и други гаранции за спазване на принципа на
законността:
● Независимостта и безпристрастието на органите на ГПр. – съд, арбитър – чл.117
К.; 22 ГПК и 14 ЗМТА;
● Участието на прокурора в ГПр.;

● Спиране на производството от ВКС, ако прецени, че приложимият закон

противоречи на К. И сезиране на КС;
● Неизгодните правни последици – процесуални тежести (виж по-горе), които
настъпват при несъобразяване с изискванията на процесуалния закон.
● Забрана за злоупотреба с процесуални права – чл.3 ГПК. Съгласно този член
участващите в делото лица са длъжни да упражняват добросъвестно
процесуалните си права, т.е. когато правото се упражнява с убеждението, че
съществува, а когато се касае до право на иск, пр.из-ние или обезпечение, това
убеждение трябва да се разпростира и по отношение на материалното право,
чиято защита се търси. Така, злоупотребява това лице, което упражнява
процесуалното си право, макар да знае, че то не съществува или че не

11
 съществува материалното право, к. Цели да защити. (например – взискателят
търси принудително изпълнение, макар да знае, че няма вземане). Когато обаче
страната мисли, че правото съществува, злоупотреба няма, т.е. незнанието за
несъществуването на правото изключва недобросъвестността. Този, който
твърди недобросъвестност, трябва да я докаже.
Когато установи злоупотреба съдът трябва да отхвърли искането. Освен това
злоупотребилият отговаря спрямо противната страна за вреди, когато те са
настъпили вследствие на злоупотребата – чл.3 ГПК.

5. ПРИНЦИП ЗА СОЦИАЛНА СПРАВЕДЛИВОСТ – той изисква защитата, която ГПр.

Предоставя да е достъпна, а санкцията, която налага – хуманна.

5.1. Под достъпна защита се има предвид не формален достъп до процеса чрез
процесуални права като правото на иск; равенство на страните и т.н., а гарантиране на
фактическата възможност за осъществяване на тези права – достатъчен брой
първоинстанционни съдилища с широка родова подсъдност; ниски държавни такси или
изобщо неплащане на такива (напр. за издръжка; за тр. възнаграждение); безплатна
правна защита (тя се дава от съда по негова преценка въз основа на декларация на
молителя. Адв. Съвет определя кой адвокат, а той не може да откаже - ако откаже -
дисциплинарна отговорност.); кратки срокове и др.

5.2. хуманен – например не е справедливо имуществените права на длъжника, които са

опора на достойното му съществуване – чл.444 ГПК, да бъдат обект на принудително
изпълнение. Затова именно, по хуманни съображения чл.444 ГПК ги изключва изрично
такива вещи.

Въпрос 7: Диспозитивно и служебно начало

1. ДИСПОЗИТИВНО НАЧАЛО (ДН) – чл.6 ГПК

1.1. Същност – по смисъла на този принцип съдът дава защита ако е поискана, докато
се иска и само за това, което е поискано. Така, ДН има з направления:
● Кога съдът дава защита – само когато страната е поискала, т.е. не може да се
самосезира. Съгласно чл.6,ал.1 съдените п-ва започват само по молба или жалба
на носителя на правото на защита;
● Докога дава защита – докато страната я иска, т.е. докато п-вото не бъде
прекратено, т.е. докато защитният орган не бъде десезиран (оттегляне или отказ
от иск – чл.232 и 233; съдебна спогодба – чл.234; при оттегляне или отказ от
жалба – чл. 264). Апогей на ДН е правомощието страните да възложат на избран
от тях арбитражен съд разрешаването на спора;
● В какъв размер е защитата – за това количество, което е поискано (напр. не може
ищецът да е поискал 5000 лв., а съдът да присъди 10000, но може да присъди
3000, ако уважи иска частично). Качеството на защитата също зависи от волята
на този, к. Има право на защита – може да поиска осъждане с осъдителен,
установителен или конститутивен иск с различни пр. Последици – СПН, ИС и
КД. Иначе казано съдът е длъжен да даде защита само в рамките, посочени от
ищеца с основанието и петитума на иска – затова именно съдът не може да
уважи иска на непосочено основание или на незаявен петитум (например –
съдът не може да постанови пълно осиновяване, ако е поискано непълно; не

12
 може да се произнесе по преюдициално правоотношение, за което това не е било
поискано с инцидентен установителен иск и др.)

1.2. ДН е процесуално отражение на разпоредителната власт на носителите на

гражданските права, която е вкл. в съдържанието на тези права. Както сбственикът на
1 имот може да се разпореди с имота, т.е. да упражни правото си на собственост чрези
правомощието разпореждане или не, така и от него зависи дали ще предяви
ревандикационен иск или не, когато друго лице без основание владее неговия имот.

1.3. Как се гарантира ДН? По реда на обжалването, както и извънредните средства за

отмяна – В две направления:
● Нарушение на ДН в позитивен план – например ако съдът се самосезира –
съдебното решение е недопустимо и подлежи на обезсилване; ако присъжда
повече от поисканото отново е недопустимо в частта над поисканото и в тази
част също следва да бъде обезсилено; съдът служебно е възобновил делото,
спряно по взаимно съгласие; - т.е.
● Нарушение на ДН в негативен план – съдът е сезиран, но не образува дело.
Определението му тук подлежи на обжалване с частна жалба, а и ако е
необходимо, на касационен контрол.

2. СЛУЖЕБНО НАЧАЛО (СН) – чл.7 ГПК.

2.1. Същност –
● По силата на новия ГПК, както беше и по стария, съдът е длъжен служебно да
извършва необходимите процесуални действия по п-вото от момента, в к. Е
сезиран до момента на обявяване на съдебното решение. СН не противостои на
ДН. Молбата за защита е искане да се развие цялото производство – така когато
искането за защита е заявено и с поддържа съдът по свой почин извършва
процесуалното действие, без да чака нарочна молба от заинтересуваното лице
(веднага след получаването на исковата молба съдът я изплаща на ответника –
чл.131; съгласно чл.230 когато делото е спряно то си възобновява не само по
искане на заинтересуваната страна, но и служебно от съда, ако основанието за
спирането му е отпаднало.) По този начин защитата става бърза и икономична и
по-достъпна. След като подаде молбата за защита страната е освободена от това
изрично да предизвиква последващите процесуални действия. Това обаче не
означава, че тя не може да го прави, т.е. не й е забранено – именно затова ако
съдът не извършва своевременно необходимите действия страната може да
подаде
● молба за бавност – уредена е в чл.255, 256 и 257 ГПК. Съгласно 255, ал.1, във
всяко положение на делото, когато съдът не извърши своевременно определено
процесуално действие, страната може да подаде молба за определяне на
подходящ срок до по-горестоящия съд чрез този, който се бави. Съдът обаче
може и незабавно да извърши съответните действия, при к. Молбата се счита
оттеглена – чл.256, ал.1. Ако не – молбата се разглежда в едноседмичен срок от
съдия от по-горестоящия съд. Ако той прецени, че бавност има дава срок за
извършване на действието, който е задължителен за забавилия се съд. Ако
прецени, че няма забавяне, отхвърля молбата и определението за това не
подлежи на обжалване. – чл.257, ал.2, изр. Последно. Ж. Ст. - По аргумент за по-

13
 силното основание правилата относно молбата за бавност трябва да се прилагат
и за неисковите п-ва, напр. Изпълнителния процес, защото за страната, която
бързо се нуждае от защита в изп. Или обезпечителния процес, забавянето е
почти равнозначно на отказ от защита.
● Съдът не е обвързан от правната квалификация на фактите от страните, а е
длъжен по свой почин да издири приложимия материален закон. (арг. От
чл.235,ал.2)

2.2. СН във въззивното и касационното п-во – Съгласно становището на ВКС,

изрично прокарано в новия ГПК въззивната и касационната инстанция служебно
проверяват дали съдебното решение е процесуално допустимо или не; дали е нищожно
и т.н.

2.3. В новия ГПК са възстановени отменените от 1997г. други важни проявления на

принципа на СН, а именно – подпомагане на страните при изясняване на делото от
фактическа и правна страна – чл.7,ал.1, изр.2 ГПК, както и задължението за служебно
изпращане на страните на препис от негови актове, които подлежат на самостоятелно
обжалване (например някакво преграждащо определение) – чл.7,ал.2

3. КОНЦЕНТРАЦИОННО НАЧАЛО – Според стария ГПК до приключването на

устните състезания страните можеха да посочват всякакви док-ва. При пропускането на
този срок следваше само имуществена санкция, но не и недопустимост на док-вата,
които страната не е посочила по своя вина. Това водеше до често отлагане на делото.
По новия ГПК късното посочване на нови факти и док-ва е недопустимо и съдът не
обосновава решението си въз основа на тях. Ако го направи, решението е порочно и
подлежи на отмяна. Последният момент за попълване на делото с док-ва е с отговора на
насрещно процесуално действие, например – на подадения иск – ответникът може да
посочи док-ва в отговора на исковата молба, но не и след това; на направените
възражения с отговора на исковата молба ищецът може да противопостави нови факти
и док-ва, но само в първото заседание по делото. Във второто вече е късно.
Единствената възможност нови док-ва да се представят и по-късно – до приключването
на съдебното дирене (началото на устните състезания), ако не са могли да бъдат
изтъкнати своевременно поради обективни обстоятелства. Концентрационното начало
съответства на засиленото с новия ГПК служебно начало – съдът трябва да даде
указания на страните какво ще се случи ако не посочат фактите в срок/

Въпрос 8: Състезателно начало и равенство на страните в производството

1. СЪСТЕЗАТЕЛНО НАЧАЛО – чл.8 ГПК. Състезателното начало бе въведено в ГПК

от 1997г. и оттогава до 2002г. съдията беше само безпристрастен наблюдател на спора
между страните – т.нар. чисто състезателно начало или „принцип на съдийската
пасивност”. При него се наблюдаваше едно социално неравенство – този, който имаше
повече знание и умение и по-големи финансови възможности обикновено излизаше
победител. Сега съдът не седи безпристрастно, а напротив – има задължения да
подпомага и напътства страните – виж 1.2. по-долу
1.1. Същност – всяка страна има право да участва в п-вото (може и чрез свои
представители, а не задължително лично) и да въздейства чрез своите процесуални
действия върху неговото развитие и върху съдържанието на акта, с който то ще
приключи. Това право включва: а) право на всяка страна да бъде уведомена за

14
исканията и възраженията на противната страна; б) право на всяка страна да подкрепи
своите искания и възражения чрез факти и доказателства, които защитният орган е
длъжен да обсъди; в) право на всяка страна да бъде призована за съдебните заседания и
да бъде уведомена за актовете на съда, постановени вън от съдебното заседание; г)
право на всяка страна да участва в събиране на доказателствата и в разискване на
фактическата и правната страна на делото (т. нар. устни състезания;) д) право на всяка
страна да атакува порочните действия на защитния орган, за да наложи
законосъобразно развитие и приключване на процеса.
1.2. Съст. Начало по новия ГПК се проявява в 2 направления
● По силата на този принцип страните са тези и само те са тези, които посочват
фактите. Съдът няма право да се позовава на факти, непосочени от страните.
Той обаче е длъжен да й укаже съдействие при посочване на фактите, но тя не е
длъжна да се съобрази;
● Страните и само и единствено те могат да посочват док. С-ва. Съдът е длъжен
да съдейства на страната при посочване на доказателствените с-ва, в смисъл да
ги насочи, че за един или друг факт не са посочили док. С-ва.

1.3. Законът предоставя редица гаранции за правото на участие на страната в п-вото:

● Призоваване за заседанието най-малко 1 седмица преди него – чл.56, ал.3;

● Представяне на заключението на вещото лице най-малко 1 седмица преди

заседанието – чл.199;
● Отмяна на влязло в сила решение, когато страната е била лишена от възможност
да участва в делото – чл.303,ал.1,т.5 ГПК и др.

2. РАВЕНСТВО НА СТРАНИТЕ – чл.9 ГПК

2.1. Същност – страните имат еднакви процесуални права за да защити в процеса

материалните си права съобразно с процесуалната роля, която заема (не може да имат
еднакво процесуално положение, защото например само ищецът има право да оттегля
или се отказва от иска. Ако би го имал и ответникът, щеше да може да осуети веднага
исканата с/у него защита). ПРИМЕРИ ЗА РС: право на всяка страна да участва в
делото с представител – чл. 32; право на всяка страна да иска да бъде отстранен от
участие в делото заинтересуван член от с-ва на решаващия орган – чл.23 и др.
Принципът има и типични проявления само в исковия процес – правото на всяка страна
да предяви инцидентен установителен иск – чл.212; да привлече 3-то лице за свой
помагач – чл.219,ал.1 и др.
2.2. Гаранции
● Законност на правната помощ – ако страната няма средства може да си
издейства служебен защитник в процеса;
● Съдът оказва съдействие на страните във връзка с равенството в процеса

Въпрос 9: Принцип за дирене на истината в ГПр.

1. Уреден е в чл. 10 ГПК

15
2. Какво е истината – нещо, което съществува вън и независимо от нашето
съзнание.
● Формална истина – при спазване на принципа на формалната истина
съдът изгражда своите констатации само въз основа на фактическия и
доказателствен материал, представен от страните по делото. Решението
ще е правилно ако отговаря на този материал и без значение, че реалното
положение може да е друго. Това е характерно за английския процес, при
който, както се твърди „съдът няма за задача да търси истината, а да реши
спора”;
● Обективната истина – това е реалното положение, т.е. онези факти, които
са се осъществили в действителността преди делото. Тази истина съдът се
стреми да установи, но съдебното решение ще бъде правилно ако
отговаря на формалната истина, т.е. на събрания по делото
доказателствен материал, а страните трябва да направят така, че
формалната истина да съответства напълно на обективната истина като
представят фактически и доказателствен материал за това.

3. Принципът за дирене на истината не само изисква всяка страна да посочи факти

и док-ва в подкрепа на своето твърдение, но задължава и съда да им съдейства
затова – чл.10 ГПК. НАПРИМЕР съдът изяснява пред страните правното
естество на спорното право съобразно с основанието и петитума и ги напътва
към релевантните факти;
4. Гаранции
● Задължението да се говори истината – чл.3, изр.2 ГПК. Това задължение се
отнася до всички фактически твърдения, без значение дали се отнасят до
релевантни за делото факти, до доказателствени или процесуални факти.
Задължението се отнася както до изгодните, така и до неизгодните факти.
Страните са длъжни и да не премълчават съзнателно факти, които са от значение
за изхода на делото (обективната неистинност или непълната сигурност в
твърденията обаче не са нарушения на чл.3);
● Доказването
– ако доказателствата са недостоверни това заплашва сериозно истината в
процеса – затова ГПК предвижда изискванията за публичност, устност и
непосредственост;
– пристрастие на съда също е опасност за истината – ГПК и тук е намерил
гаранция чрез възможността за отстраняване от участие на съдията, прокурора
или секретаря, за когото има такова съмнение – чл.22, 23 и 24 ГПК;
– неправилността на фактическите констатации на съда са трудно отстраними,
защото установяването им е резултат от сложна мисловна дейност на съда, а на
регулиране се поддават само външните й проявления – затова ГПК изисква
съдът да вземе предвид всички данни по делото при решаването му (чл.12 и
чл.235,ал.3 ГПК), както и съдебното решение за бъде мотивирано – чл.236,ал.2;

!!! Всяко нарушаване на принципа за търсене на истината е винаги съществено

процесуално нарушение и като такова е основание за отмяна на съдебното решение
чрез обжалване или ако е влязло в сила – по реда за отмяна на влезли в сила
решения – чл. 303

16
 Въпрос 10: Подведомственост. Гражданско дело

1. Подведомственост (Понятие) –
● От гледна точка на органа ПВ означава дали е компетентен да се
произнесе по конкретен въпрос).
● От гледна точа на въпроса (делата, които органът е утвърден да
разрешава) – подчинеността на конкретния спор на властта на даден
орган. Т.е. правото и задължението да се издаде съответният акт. Органът
е овластен и същевременно длъжен да упражни своята компетентност
при наличие на предвидените в закона условия.

2. Гражданско дело:
1. Папката с документи, подредени по определен начин.
2. Производство, разглеждане и разрешаване на спорове (правни!);
3. Въпросът, с който съдът може да бъде сезиран или вече е сезиран;

● Гражданско дело – искането да се разреши спор за материалното ГПО в широк

смисъл. ГПО са всички тези правоотношения регулиращи първични
обществени отношения чрез метода на равнопоставеност на субектите – т.е.
методът на правно регулиране предопределя възможността да бъде определено
делото като гражданско. Всяко искане да се разреши спор относно
гражданско право (т.е. такова, произточащо от ГПО, където страните са
равнопоставени) е гражданско дело по смисъла на чл.14 ГПК. Няма значение
към кой клон на правото спада спорното правоотношение – затова са
граждански не само делата в тесен смисъл, но и тези относно трудови, семейни
и търговски права.
● !!! Не са обаче граждански делата, при които искането е така формулирано, че
се изисква от съда да излезе извън пределите на компетентността си като
граждански съд – например да издаде, измени или отмени АА. Ако обаче
непосредствената цел не е издаването, изменението или отмяната на този АА,
а чрез нея се цели защита на накърнено гражданско право, делото ще е
гражданско. Естеството на делото се определя от естеството на правото,
чиято защита се търси (а дали това право е гражданско или
административно пък се извежда от основанието и петитума на иска) Ето
защо са граждански делата: по негаторен иск срещу строеж без разрешение; по
иск за разваляне на наемно правоотношение, макар и учредено с акт на
държавен орган и т.н.
● Общата ПВ по смисъла на чл.14 ГПК обхваща осъдителните и
установителните искове (124 (1) и (2) ГПК) относно граждански права без
други условия, т.е. съдилищата са длъжни да приемат такива дела само въз
основа на чл.14,ал.1, без да е нужна допълнителна разпоредба. Не се включват
тук установителните искове за факти с правно значение, както и
конститутивните искове – те са допустими само в предвидените от закона
случаи (например конститутивният иск по чл.19,ал.3 ЗЗД е изрично предвиден

17
 като такъв). С обща власт да установява факти, както и да създават, изменят и
прекратяват П.О-я, съдилищата не разполагат. Подведомствеността на
българските съдилища не обхваща тези граждански дела, за които съобразно
правилата на международната компетентност са компетентни други съдилища.

3. Значение на гражданското дело – 2 насоки:

3.1. Преценяване на компетентния орган.

3.2. Правораздавателния ред, по който ще се разгледа делото

Т.Е. за да знаем на кой орган е подведомствено делото, на кой съд то е подсъдно и по

какъв ред ще се гледа трябва да знаем какво е делото (а какво ще е делото зависи от
това какво е правото, чиято защита търсим.)

4. Спорове за подведомственост – чл.14,ал.2 и 3

4.1. Такива могат да възникнат, когато например поради грешка съд е приел за
разглеждане дело, подведомствено на несъдебен орган (арбитраж) или
обратното или и съдебният и несъдебният орган са отказали да разгледат
делото;
4.2. Съдът сам решава дали разглежданото дело ми е подведомствено.(чл.14,ал.2)
Нещо повече – дори делото да е предявено пред несъдебен орган и последният
да е преценил, че съдът е компетентен, това становище не обвързва съда, а той
пак сам си решава дали делото му е подведомствено. Ако пък несъдебният
орган го е приел, но съдът реши, че той е компетентен – ще си го разгледа, а
несъденият орган трябва да оспори подведомствеността;
4.3. чл.14,ал.3 – никой друг орган не може да приеме за разглеждане дело, което
вече се разглежда от съда, даже и да счете че делото му е подведомствено. Ако
счете така трябва да повдигне спор, но не може да го разгледа.
4.4. Спорът се повдига от ищеца, когато и съдът и другото учреждение са отказали
да разгледат делото пред ВКС.

Въпрос 11: Подсъдност. Понятие и видове. Родова подсъдност

1. Подсъдност – Подведомствените на съдилищата (а не и на другите органи) дела

се разпределят между тях по правилата на подсъдността (Пс). Посредством тези
правила всеки съд не е компетентен по всички граждански дела, а само по тези,
определени във връзка с техния предмет, района на съда и т.н.;
И Пс като ПВ може да се определи различно от 2 различни гледища:
● От гледна точка на съответния съд Пс означава дали е компетентен да се
произнесе по определената група дела).
● От гледна точка на въпроса (делата, които съдът е утвърден да
разрешава) – подчинеността на тези дела на конкретния съд.

2. Видове

2.1. родова – чрез нея се разпределят делата между районните и окръжните

съдилища като първа инстанция (чл.103 и 104 ГПК)

18
 2.2. местна – тя разпределя делата между многото РС и ОС съобразно връзката на
делото с района на съответния РС или ОС. Местната Пс предпоставя да бъде
определена родовата;

2.3. функционална – разпределя правосъдните функции по 1 и също дело между

различните съдебни инстанции – 1-ва, въззивна и касационна – само ВКС; ОС е
въззивна инстанция по дела родово подсъдни на РС.АС е въззивна инстанция по
дела, по които ОС е бил първа инстанция. ВКС – касационна инстанция по делата,
по които въззивна са били ОС или АС.

2.4. договорна – 2.1., 2.2. и 2.3. са предвидени в закона и в този смисъл са законни.
Пс. Обаче може да се предвиди и в договор (виж В.12, част 2). Тя може да се учреди
и по разпореждане на съда (например чл.23,ал.3). С новия ГПК отпадна
възможността ОС да изземва делото, подсъдно на РС. Запази се обаче правилото, че
решението на ОС не може да бъде обезсилено, само защото искът е бил подсъден на
РС, а ищецът го е предявил пред ОС и последният е постановил решение –
чл.270,ал.4 ГПК.

3. Тъй като всеки съд може да извършва валидно процесуални действия само на
територията на своя район, поставя се въпросът какво ще стане ако например
трябва да се призоват лица, живеещи в района на други съд или да се съберат
доказателства в района на друг съд (чл.25 ГПК). В тия случаи съдът може да
прибегне до т.нар. „съдебни поръчки” – т.е. да се изиска извършването на
процесуални действия от съд, различен от този, на който делото е подсъдно.
Искането от съда овластява другия (на който делото не е подсъдно да извърши
съответните процесуални действия и те имат същата сила, както ако биха били
извършени от съда, на който делото е подсъдно)

4. Родова подсъдност

4.1. Общото правило е посочено в чл.103 – подведомствените на съдилищата

граждански дела са подсъдни на РС
4.2. чл.104 неизчерпателно посочва кои дела са подсъдни не на РС, а на ОС:

1. исковете за установяване или оспорване на произход, за прекратяване на

осиновяване, за поставяне под запрещение или за отменянето му – тук се включват
всички дела относно гражданското състояние, без бракоразводните дела (чл.318-330);
2. исковете по търговски спорове – какво е търговски спор по смисъла на ГПК
ни казва чл.365;
3. исковете за собственост и други вещни права върху имот с цена на иска над
50 000 лв. (цената на иска съгласно чл.68 ГПК е паричната оценка на предмета на
делото, т.е. на спорното право. Цената на иска представлява цената на собственически
или други вещни права, които имат данъчна оценка, а ако няма такава – взема се
пазарната цена на вещното право);
4. исковете по граждански дела с цена на иска над 25 000 лв., с изключение на
исковете за издръжка, за трудови спорове и за вземания по актове за начет;
5. исковете за установяване на недопустимост или нищожност на вписване,
както и за несъществуване на вписано обстоятелство, когато това е предвидено в закон;
6. исковете, които по други закони подлежат на разглеждане от окръжния съд

19
До подсъдност на ОС може да се стигне и поради връзка между делата, когато новият
иск е подсъден на ОС – напр. 332 ГПК.

Въпрос 12: Местна подсъдност. Договорна подсъдност

1. Местна подсъдност – тя дава отговор на въпроса пред кое от многото РС и ОС

следва да се предяви искът. Разпределението е според връзката на делото с
териториалния район на съответния съд. Териториалните връзки на делата са доста.
Условно ги делим в две групи:

1.1. Обща – 105, 106 и 108 ГПК. Тя изхожда от съображението, че делото трябва да
се води пред най-удобния за ответника съд – това е съдът по неговия постоянен
адрес или седалище – чл.105
● Исковете с/у ФЛ се предявяват пред съда по техния постоянен адрес.

● Исковете с/у малолетни или напълно запретени – пред съда по постоянния

адрес на техния законен представител (чл.106 ГПК);
● Исковете с/у ЮЛ – пред съда, в чийто район се намира тяхното управление
или седалище (108, ал.1);
● Искове с/у държавата – пред този съд, в чийто район е възникнало спорното
правоотношение, а ако е възникнало в чужбина делото е подсъдно на
съдилищата в София – чл.108, ал.2

Тези правила важат за всички случаи, извън тези, за които е предвидена особена
подсъдност.

1.2. Особена
● Подсъдност по местонахождението на недвижимия имот – чл.109 ГПК.
Искът следва да се предяви пред съда, където се намира имотът. Ако се
намира в районите на 2 съдилища – чл.116 – по избор на ищеца в едно от
тези 2 съдилища.
Тази подсъдност важи за: всички искове относно вещни право в/у недвижим
имот, независимо дали искът е осъдителен или установителен (напр. Иск за
собственост, за ипотека и т.н.); искове за делба на съсобствен недвижим имот –
чл.34 ЗС; искове за определяне на граници – чл.109а ЗС; искове за сключване,
разваляне, унищожаване и обявяване на нищожност на окончателен договор за
прехвърляне на вещни права; искове за нарушено владение – напр. Чл.75 ЗС.
НЕ важи обаче по отношение на искове за движими вещи.
● Подсъдност по местооткриване на наследството – чл.110. Това е
последното местожителство на наследодателя, защото това е според ЗН
(чл.1) и местооткриването на наследството и съдът в този район ще бъде
компетентен.
Тази подсъдност важи за: исковете за наследство; искове за установяване на
недействителност или истинност/неистинност на завещание, неговото

20
 унищожаване или намаляване; искове за делба и унищожаване на доброволна
делба на наследствен имот.
Ал.2 – може и по постоянния адрес в РБ или пред съда, в чийто район се
намират имотите, ако наследодателят е бълг. гражданин, но наследството е
открито в чужбина.
● По искове за непозволено увреждане – чл.115. Т.е. за вреди от деликт
компетентен може да бъде и съдът по местоизвършването на деянието –
където се е осъществил който и да е елемент от ФС на деликта, но не и
мястото, където е настъпил вредоносният резултат, ако е различно.
Разпоредбата на чл.115 „и по местоизвършването на деянието” показва, че
става въпрос за алтернативност. Докато при чл.109 и 110 ищецът има само
посочените там възможности, тук той може да избира между съда по
местоизвършването и този по постоянния адрес на ответника. (чл.105). Това
е вид алтернативна подсъдност.
● По искове за издръжка – чл.112. Отново е особена алтернативна
подсъдност – ищецът може да предяви иска пред съда по своя постоянен
адрес – чл.112 или по постоянния адрес на ответника – чл.105.
● По искове с/у ЮЛ, имащи за предмет спорове, възникнали от преки
отношения на ищеца с техни поделения или клонове – чл.108,ал.1, изр.2.
Отново е алтернативна подсъдност – могат да се предявят или пред съда по
местонахождението на клона или пред съда по седалището или
управлението на ЮЛ. Съгласно чл.20 ТЗ тази подсъдност важи и за ЕТ;
● Иск за парични вземания на договорно основание – чл.111. Отново сме
изправени пред алтернативна подсъдност – освен пред съда по 105 и 108,
шщецът може съгласно чл.111 да подаде иска и пред съда по настоящия
адрес на ответника. Трябва предметът на делото обаче да е парично вземане,
дължано по облигационно правоотношение;
● Иск по трудови дела – чл.114. Отново алтернативно. Освен по общите
правила на 105 и 108 може и пред съда по мястото, където р./сл. Обичайно
полага труд;
● Иск на потребител – чл.113 – може и по неговия постоянен или настоящ
адрес

1.3. Местна подсъдност по искове с/ у лица с неизвестен адрес или живущи в

чужбина – Предвиден е задължителен в последователност ред – чл.107.
Искът се предявява пред съда по постоянния адрес на пълномощника или
представителя на лицето. Ако такъв няма – пред съда по постоянния адрес на
ищеца. Ако и ищецът няма постоянен адрес в РБ – компетентен е надлежният
съд в София.

2. ДОГОВОРНА ПОДСЪДНОСТ
2.1. чл.117, ал.1 постановява, че подсъдността не може да бъде изменяна по
съгласие на страните. Единствено изключение е предвидено за местната
подсъдност. (родовата и функционалната – никога не може). Договорът за
определяне на местна Пс е процесуален договор, защото последиците му са
процесуални - неговото действие се състои в учредяване на Пс. На уговорения
21
 съд и изключване на Пс. На предвидения от закона съд. !!! Като договор той
важи само м/у страните, а не и за 3-ти лица – арг. Чл.21 ЗЗД. Той може да бъде
включен и като уговорка в материален договор – напр. Договор за наем, но ще
има самостоятелно значение дори тогава – дори договорът да е недействителен,
нищо не пречи спорът относно това да се реши пред избрания съд. Ако пък
клаузата е недействителна (защото не отговаря на изискванията по чл.117,ал.2)
това не влече недействителност на материалния договор;
2.2. Изисквания за валидност:
● Общите изисквания за валидност на всеки договор – чл.26-34 ЗЗД;

● Особени изисквания на чл.117,ал.2 ГПК: - писмена форма; - спорът трябва да

е имуществен, т.е. спорното право да е оценимо в пари; - спорът трябва да е
конкретно определен; - конкретно посочен местно компетентния съд.

N.B. По реда на договорната подсъдност може да се изменя само местна

подсъдност. Освен това не може да се дерогира подсъдността по
местонахождението на имота (чл.117,ал.2,изр. последно). По потребителски и
трудови спорове е възможно, но само ако договорът е сключен след възникването
на спора – чл.117,ал.3;

!!! До процесуалния ефект на договора за Пс. Може да се стигне и без да има такъв –
тъй като съдът не следи служебно за местната подсъдност (с изключение по отношение
на местонахождението на имота – чл.119,ал.2), ако искът е предявен пред
некомпетентен съд и ответникът не направи отвод за неподсъдност в срока за отговор
на исковата молба, съдът, пред който е предявен искът ще може да разгледа делото.

Въпрос 13: Правно значение на подведомствеността и подсъдността

1. Правно значение на подведомствеността - два аспекта:

1.1. Подведомствеността сочи кой е компетентния орган и може ли със СПН той да
разреши конкретния спор. Със СПН компетентния орган може да разгледа само
гражданско правоотношение, което е предмет на гражданското дело. То може обаче да
е свързано с други обуславящи или преюдициални отношения. Те могат да са обект
на друга категория дела – например административи. Всеки орган, който разглежда
гражданско дело може да извърши преценка на този преюдициален въпрос, който не е
гражданско дело. Това е инцидентен контрол на съда по гражданското дело, върху
обуславящи правоотношения, които не са граждански. Без власт да вземе становище
по преюдициални въпроси, които са от компетентността на други органи, съдът
няма да може да разреши спорът, за който е сезиран.

● 17,ал.1 ГПК – Когато става въпрос за престъпление не може да се

произнася, а при условията на 124 (5) ГПК – т.е. – препраща се към НПК.
● 17 (2) – съдът се произнася инцидентно по валидността на АА, без
значение дали подлежи на съдебен контрол. Съдът може да се произнесе
инцидентно по законосъобразността на АА, само ако той се

22
 противопостави на страна, която не е участвала в производството по
издаване на акта. В останалите случаи контролът върху АА е недопустим.

1.2. Подведомствеността е процесуална предпоставка за образуване и развитие на

производството.

Процесуалните предпоставки са условия, от които зависи образуването и развитието на

делото. Подведомствеността е положителна процесуална предпоставка, защото трябва
да е налице и абсолютна т.к. за нейното наличие съдът следи служебно и то при всяко
положение на делото.

Въпросът за подведомствеността може да бъде повдигнат от страните, като при

проверката съдът изхожда от твърденията в исковата молба. Определението по въпроса
за подведомствеността подлежи на обжалване с частна жалба. Страните по спора не
могат да се уговорят, че делото ще се реши от друг орган, а не от съда. Но могат да
уговорят, че може да се реши от арбитраж или чуждестранен съд, ако са налице
предпоставките затова.

2. Правно значение на подсъдността

2.1. Пс. Овластява и задължава съда да реши делото със СПН. Съдът може и да вземе
становище и по тези преюдициални въпроси, които сами по себе си не са му подсъдни,
т.е. инцидентно без СПН по всички преюдициални въпроси, които възникват по едно
гражданско дело, но не са подсъдни на съответния съд. СПН тези въпроси могат да
получат само чрез инцидентен установителен иск (!). В този случай се съединяват и
двата иска – основният и този по преюдициалния въпрос. Становището ще е в
диспозитива и ще се ползва със СПН. Иначе въпросът се отразява в мотивите.

2.2. Съдът следи служебно за родовата и функционалната подсъдност – те са

абсолютни предпоставки за правото на иск, т.е. ако липсва – искът е недопустим.
Местната подсъдност е относителна процесуална предпоставка и за нея съдът не
следи служебно (!!! С изключение на подсъдността по местонахождението на
недвижим имот – чл.109, к. Е абсолютна).

Съдът следи служебно за родовата подсъдност до приключване на п-вото пред втората

инстанция. До този момент може да се правят и възражение от страните (чл.119,
ал.1).Възражение за неподсъдност на делото по местонахождението на недвижимия
имот – до приключване на съдебното дирене пред 1-вата инстанция (119,ал.2). Така от
тези 2 алинеи може да се направи заключението, че втората инстанция проверява
служебно своята родова и функционална подсъдност, както и родовата Пс. На съда,
постановил решението, но не и по чл.109 ГПК.

2.3. Когато фактите, обуславящи подсъдността, са без значение за правото, предявено с

иска, достатъчно е те де са били налице при подаването на исковата молба, т.е.
отпадането им в последствие не влияе на подсъдността – тя е окончателно обусловена
(арг. От чл.120 ГПК). Ако тези факти обаче са от значение за спорното право, тяхната
промяна в течение на делото променя и Пс. НАПРИМЕР – всяко изменение на иска
чрез промяна на спорния предмет, променя и Пс ако променя и белезите, които я

23
обуславят – иск за 20 000 лв. – родово подсъден на РС, изменя го за 30 000 лв. – става
родово подсъден на ОС – чл.104, т.4 ГПК.

2.4. Когато се касае за Пс, за която съдът следи по свой почин (родова, функционална и
по 109), фактът, к. Я обуславя трябва да бъде доказан от ищеца, а при Пс., к. Съдът
проверява по отвод на ответника (местна), ответникът трябва да докаже – чл.119, ал.4

2.5. ПОСЛЕДИЦИ от неподсъдността:

● Сезираният съд няма право да разгледа и реши делото. При местната подсъдност
(освен по 109) тази последица настъпва ако ответникът в срока по 119,ал.3 – срока
за отговор на исковата молба, е направил своето възражение за липса на местна
подсъдност. Ако не го е сторил – Пс. На сезирания съд е обоснована и той може да
реши делото. Решението, постановено при липса на Пс. Не е нищожно, а
недопустимо и подлежи на обезсилване по пътя на обжалването. !!! Съгласно
чл.207, ал.4 решението на ОС не може да бъде обезсилено, само защото е било
подсъдно на РС – идеята е, че разглеждането на делото от по-горестоящия съд не
намалява, а напротив, увеличава гаранциите за правилност на решението.
● Сезираният съд сам решава дали започналото пред него дело му е подсъдно. Ако
констатира, че не е – прекратява го пред себе си и го препраща на компетентния съд
– 118 ГПК (2) без да е нужно искане за това от заинтересуваната страна. Съдът, на
който е изпратено делото не го започва отначало, а го продължава – чл.118, ал.2,
изр.2 – делото се счита за „висящо” а „извършените действия запазват силата си.”
Съдът прекратява делото пред себе си и го изпраща на компетентния съд с
определение (чл.121 ГПК). Определението е преграждащо, защото прегражда
правото на защита пред сезирания съд и затова подлежи на обжалване с частна
жалба – 274, ал.1, т.1.

2.6. Спорове за подсъдност – Съдът, на който делото се препраща не е обвързан от

определението – той може да не е съгласен, че делото е подсъдно нему и да повдигне
спор за Пс. Спорът се решава от общия им по-горен по степен съд. Ако спорещите
съдилища принадлежат към районите на различни по-горни съдилища – спорът се
решава от този по-горен съд, в чийто район се намира съдът, к. Последен е приел или
отказал да приеме делото. Спорове за подсъдност, в к. Участва апелативен съд се
решават от ВКС. Всички спорове за Пс. Се решават в закрито заседание – чл.122. N.B.
Допустима е само отрицателен спор за подсъдност, т.е. когато и 2-те твърдят, че не са
те. Ако и двете твърдят, че са те – прилага се чл.126, т.е. положителен спор за
подсъдност не е възможен.

Въпрос 14: Страни в исковия процес. Понятие и видове страни.

1.ПОНЯТИЕ – Субектите на исковия процес са съдът и страните (ищец и ответник).

Опит за легално определение е направен в чл.26, ал.1 от ГПК – „страни по
гражданските дела са лицата, от чието име и срещу, които се води делото.” Според
Стамболиев о-нието не е точно във втората си част – „срещу които се води делото”,
защото ответникът не е пасивен, а има редица права и действия, к. Може да извършва.

Така страната има 2 белега, които трябва да са налице кумулативно

24
 - формален – от чие име участва;
- функционален – търси защита (ищецът срещу ответника, а
ответникът срещу ищеца)

По тези белези различаваме „страните” от други процесуални фигури – 1.

процесуалният представител търси защита за другиго; вещите лица и свидетелите
изпълняват друга функция – подпомагат правосъдието; съдът участва в процеса от
името на държавата, но функцията му е друга – да правораздава.

2. ВИДОВЕ СТРАНИ

2.1. надлежни и формални (ненадлежни) – Разграничителният критерий е наличието на

правото на правосъдие, уредено в К., където обаче то е уредено неточно (Стамболиев).
Чл.118 от К. Говори за „право на съдебна защита” – неточно е, защото когато загубиш
делото нямаш право на съдебна защита – тя се дава на другата страна. Това, на което
имаш право, е да получиш решение, защото п-вото е състезателно и държавата не може
да гарантира, че това решение ще е в моя полза. Правото на правосъдие в ГПр. Се
проявява в правото на иск; в правото на въззивно обжалване; в правото на
обезпечаване на иска и т.н.

Така надлежните страни имат право на правосъдие, а формалните – не. Последните

обаче имат определени процесуални права – например той има право да участва в т.нар.
„процес относно процеса” (това е първата фаза на всяко гражданско дело, където се
проверява дали процесът е допустим, т.е. наличието или липсата на право на
правосъдие); Ако съдът сметне, че страната няма такова – тя е формална страна, оставя
делото без движение с определение. Формалната страна – ищец може да обжалва това
определение с частна жалба, а ако въззивната инстанция го потвърди и с частна
касационна жалба пред ВКС – ето още 2 процесуални права на формалната страна.

2.2. НАДЛЕЖНИТЕ страни биват:

2.2.1. главни – без тях процесът не може да възникне и да се развие. Те са необходими

участници в процеса. Процесът е 2-странен и затова трябва да има 2 срещуположни
страни – ищец и ответник (както и носителят на предявеното право – чл.26, ал.4):

А./ ищец-ответник; въззивник – въззиваем; касатор – ответник по касационната

жалба. Критерият е кой е поел инициативата – той с исковата молба, въззивната или
касационна жалба се определя като ищец, респ. Въззивник или касатор, а определя и
насрещната страна;

Б./ Друго деление на главните страни е на типични и нетипични (процесуални

субституенти). Типичните са тези, които търсят защита на свои материални права
(чл.26,ал.2 във връзка с ал.4). Пр. Субституенти имат право по силата на изрична
разпоредба на закона да търсят защита на чуждо материално право (виж напр. Чл.134
ЗЗД). Във всички случаи на процесуална субституция съдът служебно конституира и
титуляра на материалното право (чл. 26,ал.4 ГПК)

2.2.2. допълнителни - те са възможни, но не и задължителни участници в процеса. 2

подгрупи:

25
А./ подпомагащи страни – те не упражняват свое право на иск, а встъпват в делото като
търсят непосредствена защита на чуждо материално право, но по този начин търсят и
опосредена защита на свое материално право. (чл.218-223 ГПК. N.B. Главно
встъпилият – чл.225 и претендентите за вземането – чл.224 имат положението на
главни страни) ПРИМЕР за подпомагаща страна – едно лице продава чужда вещ и
собственикът предявява ревандикационен иск по 108 ЗС срещу купувача. Продавачът
може да се включи като подпомагаща страна на ответника, търсейки защита на правото
на купувача. По този начин обаче защитава и свое материално право, защото ако
купувачът бъде отстранен – ще има регрес за евикция срещу продавача. Именно това се
опитва да избегне последният.

Б./ контролиращи страни – те нямат свое право на иск, но встъпват в делото, за да

контролират как упражнява правото си на иск тази страна, за чиито интереси те
служебно трябва да бдят. ПРИМЕР – иск срещу държавно учреждение – МРРБ е
контролираща страна, ако искът е за права върху недвижими имоти, или МФ – ако е за
движими вещи. (чл.31 ГПК) Те контролират доколко това държавно учреждение
защитава интересите на държавата.

Въпрос 15: Процесуална правоспособност и дееспособност (ПП и ПД)

I. ПРОЦЕСУАЛНА ПРАВОСПОСОБНОСТ – трябва да се разглежда на 2 нива на

абстрактност. Обикновено се разглежда във връзка със страните по делото – виж т.2
долу. Тя обаче е от значение не само за страната по делото, но и за другите субекти на
процеса – виж т.1 долу

1. в този аспект може да се определи като: абстрактна възможност за 1 лице да бъде

носител на процесуални права и задължения – както казахме, това се отнася не само за
страните по делото, но и за вещи лица (те се назначават, когато съдията няма познания
в определена област извън правото – ВЛ трябва да имат специфични знания и опит, к.
Са в основата на тяхната ПП); съдът (и той трябва да отговаря на определени
изисквания в ЗСВ, к. Са в основата на неговата ПП);

2. абстрактна възможност за 1 лице да бъде носител на процесуални права и

задължения като страна (чл.27 ГПК). Кой е процесуално правоспособен ни казва
чл.27,ал.1 – този, който е материално правоспособен, т.е.:

● ФЛ – имат ПП от момента на раждането и я загубват със смъртта, а заченатият

има ПП по отношение на наследствените права – чл.2, „а” ЗН. Недееспособните
упражняват своята ПП чрез своите законни представители – виж в.17;
● ТД – не от момента на регистрацията, а от момента на учредяването; имат ПП и
всички ЮЛ, били те местни или чуждестранни;
● Чл.27,ал.2 – ПП имат и тези държавни учреждения, които са разпоредители с
бюджетни с-ва. Ако не са – процесът се води от по-горестоящото учреждение –
разпоредител с б. С-ва. ПРИМЕР - !!! Общинският съвет не е субект на ГП –
такъв е общината. Тя има ПП и се представлява от кмета. Ето защо 1 жалба от
ОС би била недопустима, тъй като той няма ПП (а ПП е абсолютна

26
 процесуална предпоставка и за нея съдът следи служебно и липсата и
обуславя недопустимост на иска или жалбата);
● Държавата също има ПП – арг. От чл.109,ал.2; чл.31; 458;

● Нямат ПП обаче освен ОС и неперсонифицираните организации – етажните

собственици; клонове на ТД; авторски колективи.

II. ПРОЦЕСУАЛНА ДЕЕСПОСОБНОСТ

1. Понятие - призната и уредена от закона възможност 1 лице с лични свои действия

да упражнява свои процесуални права и да изпълнява свои процесуални задължения.
ПД е необходима и на свидетелите, но тяхната ПД е различна от тази на страните в
процеса. ПД предпоставя наличието на ПП, но не е необходима нейна последица.

2. Видове:

● Пълна – с нея разполагат всички пълнолетни и не запретени лица. До влизане в

сила не решение за поставяне под пълно запрещение на пълнолетно ФЛ,
прилагането на чл.28, ал.4 е недопустимо, макар и лицето да носи психическо
заболяване.
● Не разполагат с ПД малолетните, пълно запратените и ЮЛ (N.B. Тъй като става
въпрос за лични действия ЮЛ нямат ПД, защото не могат да извършват такива).
В процеса те участват чрез своите законни представители – родители,
настойници и органи;
● Ограничена – чл.28,ал.2 ГПК – с нея разполагат непълнолетните и ограничено
запретените относно всички дела вън от тези, по които имат специална (виж по-
долу). За да бъдат тези действия валидни те следва да бъдат одобрени от
родителите/попечителите. Идеята е да се даде гаранция, че няма да бъдат
упражнени лекомислено процесуалните права, но това затормозява процеса.
Според Стамболиев трябва да се изисква одобрение не за всички, а само за
решителните процесуални действия. (оттегляне на иск; отказ от иск; подаване на
искова молба). Нерешително пък е искане да се допуснат свидетели например.
● Специална – чл.28,ал.3. Откъм възможности тя е равна на пълната. С нея се
ползват непълнолетните (но не и ограничено запретените – за тях ал.3 не
говори). Тук не се изисква одобрение. Специална е, защото е рамкирана и е
възможно само по няколко групи дела:
o По трудови спорове – чл.28,ал.2, хипотеза 1;
o Спорове, произтичащи от други сделки за задоволяване на лични нужди –
ал.3, хипотеза 2;
o В други случаи, предвидени от закона – такъв е напр. Чл.319 ГПК, който
позволява на непълнолетните (тук вече и ограничено запретените) сами
да водят процеса по брачни искове!

!!! Сега еманципираните непълнолетни стават напълно дееспособни само в

материалното право, а в процеса имат специална дееспособност – чл.319. За в бъдеще
обаче би следвало с еманципацията те да получават и пълна ПД.

27
III. ЗНАЧЕНИЕ НА ПП И ПД

1. и ПП и ПД са абсолютни процесуални предпоставки и за тях съдът следи

служебно. Въпросът за липсата на ПП или ПД може да бъде повдигнат по всяко
време на делото. Само ако са налице съдът може да гледа делото и да постанови
решение.
2. те са не само условия за допустимост на процеса, но и условия за валидност на
извършените от и с/у страната проц. действия – Ако тя е неправо- или
недееспособна тези действия са недействителни и съдът не може да ги вземе
предвид и да основе на тях решението си, ако те не бъдат потвърдени. Счита се,
че не са били извършени – чл.100,ал.3. Ако въпреки всичко съдът постанови
решение – то не е нищожно, но е порочно и подлежи на отмяна по реда на
обжалването, а ако е влязло в сила – по реда за отмяна на влезли в сила решения
– чл.303 ГПК;

Законът в чл.100 дава възможност тези действия да бъдат валидизирани.

НАПРИМЕР – нерегистрираната кооперация няма ПП, но ако се регистрира ще я
придобие от този момент и ще може да потвърди извършените от нейно име д-вия.
Ако лицето няма ПД, действията му могат да бъдат потвърдени от неговите
р-ли/настойници. Съдът дава срок за това с указания за последиците от
пропускането му – чл.100,ал.1 in fine. Потвърденото процесуално действие се смята
за валидно от момента на извършването му, т.е. валидизира се с обратна сила –
чл.100,ал.2.

3. В „процеса относно процеса”, т.е. спора относно наличието на процесуалните

предпоставки за да е допустим процесът, едни от които са и ПП и ПД, страната
участва лично. Това също показва разликата на това встъпително п-во с
решаване на спора по същество, т.е. съществува ли спорното материално право.
4. Когато трябва да се извършат неотложни действия (например предявяване на
иск, заплашен от погасителна давност) с/у недееспособно лице и последното
няма назначен настойник/попечител, заинтересуваната страна може да поиска от
съда да му назначи особен представител. Представителната власт на последния
обхваща само неотложното действие. (чл.29,ал.2)

Въпрос 16: Процесуална легитимация

1. За да породи правомощие и задължение на съда да реши спора по същество,

искът трябва да бъде предявен от и срещу надлежна страна по спора, т.е. такава,
която има право на правосъдие (виж в.14), което право се изразява най-вече в
право на иск за разрешаване на правния спор, който е предмет на исковия
процес. Легитимирана страна и надлежна страна е едно и също, т.е. процесуална
легитимация има този, който има право на иск за разрешаване на спора,
предмет на исковия процес.
2. Въз основа на горния извод обаче се поставя въпросът кой има право на иск по
конкретен правен спор
● Съгласно чл. 124, ал.1 осъдителен иск може да предяви лицето, чието
право е нарушено и трябва да бъде възстановено. От друга страна чл.26,

28
 ал.2 ГПК забранява да се предявява иск за защита на чужди права, освен
в предвидените случаи. По аргумент за противното този, който защитава
свое право, има право на иск. От двете посочени разпоредби може да се
направи изводът, че право на иск има този, който е носител на
материалното право, накърнено от правния спор.
● Всеки правен спор обаче освен спорното право накърнява и правната
сфера на другата страна – затова исковият процес трябва да даде защита и
на ответника. Ето защо и ответникът има право на иск, което се
различава от това на ищеца по материалното право, което се брани
с него (ПРИМЕР – когато ищецът предяви конститутивен иск, с него той
брани претендираното потестативно право, а ответникът – тия свои
права, които ще бъдат засегнати ако настъпи исканата правна промяна)

ИЗВОД: легитимирани страни в исковия процес са тези, които

претендират, че са притежатели на материални права, засегнати от
правния спро, предмет на процеса. Всяка от тях може да стане ищец
като упражни първа правото си на иск. ПЛ се обуславя по този начин в
крайна сметка от правното твърдение на ищеца, с което той формулира
пред съда правния спор (който пък от своя страна се индивидуализира
чрез претендираното от ищеца материално право) => заявеното от ищеца
обуславя ПЛ на страните, или иначе казано определя надлежните страни
по делото. Точно затова, когато определя дали искът е предявен от и с/у
надлежна страна съдът трябва да изхожда от правото, което се претендира
или отрича с исковата молба, без значение дали то отговаря на
действителното положение, защото дали твърдението отговаря на
действителността ще стане ясно чак със съдебното решение.

3. Значение на ПЛ – ПЛ е абсолютна процесуална предпоставка и за нея съдът

следи служебно. Ако тя липсва разглеждането на делото е безсмислено –
решението не ще има СПН спрямо ненадлежната страна и няма да сложи край на
правния спор. Страната участва в „процеса относно процеса”, в който се решава
има ли или няма ПЛ. Ако се окаже, че има и другите абсолютни пр.
Предпоставки са налице – делото ще може да се гледа по същество. Ако се
окаже, че няма, вратите на същинския процес се затварят пред това лице – по
отношение на това мат. Право то е формална страна и няма право на иск.
4. Трябва да се има предвид, че казаното важи за типичните главни страни – виж
в.14. ГПК предвижда и една по-специфична ПЛ – на процесуалните
субституенти, които имат право на иск, макар че не са носители на спорното
материално право. Това е едно законово изключение от принципа. Тъй като
спора е относно самото материално право обаче, законът изисква да бъде
привлечено и лицето – носител на правото – чл.26,ал.4 ГПК.
5. ПЛ не трябва да се смесва с матералноправната легитимация!!! Въпреки че те са
тясно взаимно свързани (законът не допуска исковият процес да се провежда без
субектите на спорното материално правоотношение – чл.26,ал.4), между тях има
и редица съществени различия:

● ПЛ е принадлежност на правото на иск, а МЛ е принадлежност на правото и

задължението в матер. правоотношение;

29
 ● ПЛ и на ищеца и на ответника се състои в притежанието на правото на иск, т.е.
тя е еднакво активна и за двамата, докато при МЛ активно легитимиран е този,
който носи правото, а пасивно – този със задължението. Пасивна ПЛ няма.
● Липсата на ПЛ ще доведе до недопустимост на иска (тъй като е абсолютна проц.
предпоставка), а липсата на МЛ ще доведе до отхвърляне на иска като
неоснователен, защото ищецът не е носител на претендираното право.

Въпрос 17: Законно процесуално представителство на ФЛ, ЮЛ и държавата

I. Същност на Процесуалното представителство (ППред.)

1. Сравнение с представителството в ГП - същите нужди, които налагат

представителството в гражданските правоотношения (недееспособност; неумение
лично да се извърши действието), го правят необходимо и в процеса и по-специално – в
исковото п-во. ППред. Обаче може да е само пряко (водене на процеса от скрит
пълномощник или водене на чужд процес без пълномощие не са допустими) и
представители могат да са само лицата по чл.32 ГПК. Подобно на ГП и тук
представителство във връзка с извършване на строго лични действия е недопустимо.
(такива са напр. Действията по чл.176; чл.337 и др.);

2. Понятие – ППред. Е налице, когато 1 лице извършва извършва вместо страната и от

нейно име (активно ППред. – подаване на искова молба) или приема извършени спрямо
страната процесуални действия (пасивно ППред. – получаване на призовка). Съдът
трябва да бъде уведомен, че лицето извършващо действията участва в процеса от чуждо
име.

3. Не са представители процесуалните субституенти, които бранят чужди права, но от

свое име, нито подпомагащите и контролиращите страни, защото и те не участват от
чуждо име.

4. Като действа от чуждо име, представителят отклонява от себе си последиците от

процеса и остава спрямо тях трето лице, а когато има и представителна власт (ПВ) –
тези последици обвързват представлявания. Представителите следва да докажат
наличието на ПВ пред съда с документ (акт за раждане – родителят; устав на дружество
– предст. му орган и т.н.) Значението на ПВ се проявява в няколко насоки:

● ПВ не обуславя факта на ППр., т.е. то възниква и без нея, но не може да породи

последици за представлявания ако представителят няма ПВ, т.е. ПВ обуславя
последиците от представителството. Така ако не е имал представителят ПВ,
постановеното решение може да се обжалва, а ако е влязло в сила – да се
отмени по реда на чл.303;
● ПВ е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска и за нея
съдът следи служебно. Тя е и условие за валидност на извършените от и
спрямо представителя действия;
● Липсата на ПВ обаче може да бъде преодоляна, ако действията бъдат
потвърдени от представлявания, за което съдът дава срок – арг. От чл.101 ГПК.

30
 Потвърждаването може да е устно, писмено или с конклудентни действия. !!! То
е допустимо дори когато действията са извършени от лица, които не могат да се
упълномощаваната съгласно чл.32. Потвърждаването заздравява с обратна сила
извършените действия – чл.101,ал.2;
● Ако няма потвърждаване в дадения от съда срок и

1./липсата на ПВ е била изначална – делото се прекратява.

2./ в последствие ПВ е отпаднала (например оттеглено е пълномощното, но това не

е съобщено на съда – действията са си валидни за съда; или лицето е станало
пълнолетно) се приема все едно тези действия никога не са били извършени.

3./ започнат е исков процес от лице без представителна власт, обаче съдът е
разгледал делото и изпраща решението на страните – ищецът едва тогава разбира,
че е такъв и има 2 възможности

- да обжалва решението, тъй като то е процесуално недопустимо (съдът не е бил

надлежно сезиран) – решението да се обезсили и делото да се прекрати или
решението да се обезсили и делото да се върне на 1-ва инстанция (с връщането де
факто страната потвърждава само предявяването на иска, но не и последващите
процесуални действия);

- не подава въззивна жалба – с конклудентното си бездействие лицето потвърждава

всички извършени от негово име действия

Съдът трябва да отстрани представителя от участие в делото и ако има искане от

другата страна трябва да бъде осъден да заплати разноските, които е предизвикал
със своите действия (арг. От чл. 42 ЗЗД). Ако съдът постанови решение по спора
при иск, предявен без ПВ, то няма да е нищожно – то обвързва представлявания
докато не бъде отменено по пътя на обжалването (виж по-горе) или по реда на
чл.303 ако е влязло в сила. !!!!!!! На липсата на ПВ обаче може да се позове само
тази страна, която не е била надлежно представлявана. Насрещната е имала интерес
още от момента, когато представителят се е легитимирал да оспори и още тогава е
трябвало да иска проверка на ПВ и щом не го е направил не може да се позовава на
липса на такава по-нататък.

II. ЗАКОННО ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО на ФЛ, ЮЛ и Държавата

1. ЗП на ФЛ

1.1. Законен представител (ЗП) е лицето, чиято ПВ не зависи от волята на

представлявания, а произтича от закона. ЗП на процесуално недееспособните граждани
са родителите на малолетните и настойниците на пълно запретените. !!! Родителите на
непълнолетните и попечителите на ограничено запретените не са ЗП – те не действат от
името на лицето, а само одобряват. Ето защо е възможно да се кумулират ЗП и
попечителство например (непълнолетен родител предявява от името на малолетното си
дете иск с одобрението на своя родител).

31
1.2. ПВ на родителите и настойниците са еднакви по обем – арг. От чл.73 и 118 СК. ЗП
може без разрешение на съда да предявява от името на недееспособния всички искове и
да отговаря по всички искове с/у него, но ако трябва да извърши процесуално действие,
за което законът изисква изрично пълномощно (виж чл.34,ал.3), действието ще е
валидно само ако е одобрено от съда, пред който делото е висящо – чл.29,ал.5 ГПК.

1.3. Освен на недееспособните, законно е и представителството на дееспособни, когато

са безвестно изчезнали или отсъстващи – чл.29, ал.1, неизвестни лица, срещу които се
търси обезпечение на док-ва – чл.208,ал.5 и др. Тук чл.29,ал.5 не важи, т.е. одобрение
от съда на действията на представителя не се изисква.

2. ЗП на ЮЛ и държавата – това са техните органи

2.1.Държавата се представлява по граждански дела пред съда от МФ, а по дела за

недвижими имоти – от МРРБ – чл.31 ГПК; Държавните учреждения, когато са
персонифицирани, т.е. отделни субекти – от техния ръководител – директор, министър
и т.н.

2.2. Общината – по гр. Дела се представлява от кмета – чл.44,ал.1, т.14 ЗМСМА;

2.3. Кооперациите – от техния председател (чл.26,ал.2 ЗК), а ТД – при СД – от всеки

съдружник; при КД – от всеки неограничено отговорен съдружник; при ООД, ЕООД –
от управителя; при АД – колективно от Съвета на директорите. ЮЛНЦ – колективно от
управителния си орган.

ПВ на тези органи важи за всички дела, заведени от името или срещу представляваното
лице и включва всички процесуални действия по исковия процес, като чл.29,ал.5 няма
приложение тук, а само за ФЛ!!!

Въпрос 18: Представителство по пълномощие

I. Представителство по пълномощие – източник на ПВ е волята на представлявания.

Той учредява ПВ на пълномощника, определя нейния обем и я прекратява.

1. В основата на това представителство седи упълномощаването – то е едностранна

сделка-волеизявление, а не договор, защото съдържа само волята на представлявания.
Пълномощното трябва да е писмено с изчерпателно посоченото съдържание в чл.33. По
новия ГПК вече може да се направи и устно в съдебната зала, което се отразява в
протокола.

2. видове упълномощаване

● Генерално – с него 1 лице се упълномощава да представлява друго лице по

всички граждански, административни и други проблеми, които могат да
възникнат;
● Общо – 1 лице е упълномощено да представлява друго по конкретно
гражданско дело или по граждански дела изобщо като няма огранечние в
32
 процесуалните действия, които може да извършва. Такова пълномощно обаче
не може да се даде за дела по искове за гражданско състояние, защото такива
дела са свързани с моралната преценка на носителя на правото на иск – за тях се
изисква изрично пълномощно – чл.34, ал.2. Ако обаче такъв иск бъде предявен
срещу упълномощителя, последният може да бъде представляван на базата на
общо пълномощно. Пълномощникът по общо пълномощно може да
преупълномощава (чл.34,ал.1), стига преупълномощеният да попада в кръга на
лицата по чл.32 ГПК. Съгласно ал.4 на чл.34 пълномощното има сила до
приключването на делото във всички инстанции, освен ако е уговорено друго –
т.е. ограничени са пр. Действия и то става изрично;
● Изрично – посочени са изрично процесуалните действия, които пълномощникът
може да извършва. По силата на чл. 34, ал.3 примерно са изброени действия,
свързани с разпореждане с предмета на делото (напр. Оттегляне или отказ от
иск), които могат да се извършват само ако има изрично пълномощно за това

3. лица, които могат да бъдат процесуални пълномощници – посочени са в чл.32

ГПК.Т.1 и 2 се отнасят до пълномощници на ФЛ, като адвокатите по т.1 могат и на ЮЛ.
Т.3 е само за ЮЛ и ЕТ, а т.4 – за права на държавата. Съгласно т.5 законът може да
овласти и други лица да бъдат пълномощници пред съд – например управителят на
ЕСобственост; синдикалните организации по искане на р./сл. И др. !!!
Упълномощаването на лице, което не може да е пълномощник пред съд е
недействително! Упълномощаването не лишава упълномощителят от възможността
лично да извърши действията.

4. прекратяване на упълномощаването - чрез него се погасява ПВ на пълномощника

преди да е била изчерпана. Всички извършени до прекратяването на ПВ действия
остават в сила, т.е. то действа занапред – чл.35, изр. 2. Кои са основанията за
прекратяване на упълн.

● Оттегляне на упълномощаването – чл.35 ГПК. Това е 1-странен акт,

изхождащ от упълномощителя и доведен до знанието на съда;
● Упълномощителят почине или бъде поставн под пълно запрещение – чл.41
ЗЗД;
● Пълномощникът почине, поставен е под пълно запрещение или се откаже
от ПВ, за което е уведомил съда (а и упълномощителя), а ако е адвокат – ако
бъде лишен от права.

II. Особено представителство – това са случаи, в които по разпореждане на съда в

определени хипотези се назначават особени представители

1. Няколко хипотези има в чл.29. а./ при противоречие между интересите на

представлявания и неговия представител – ал.4; б./ Когато трябва да се извършат
неотложни действия (например предявяване на иск, заплашен от погасителна давност)
с/у недееспособно лице и последното няма назначен настойник/попечител,
заинтересуваната страна може да поиска от съда да му назначи особен представител –
ал.2.; в./ лице, което няма постоянен или настоящ адрес – ал.3 на чл.29

33
Докато при б./ представителят има ПВ само за конкретното действие, при а./ и в./
ПВ обхваща всички процесуални действия, без тези на разпореждане с
материалното право и правото на иск, за които се иска одобрение на съда по
чл.29,ал.5

2. С новия ГПК и Закона за правна помощ се въведе още един тип особено пр.
Представителство, който даде по-социална ориентация на ГПр. Това е институтът на
правната помощ, уреден в гл. 10 – чл.94-99. Правната помощ се състои в осигуряване
на безплатна адвокатска защита.
2.1. Предоставяне – чл.95. Страната трябва да поиска назначаването на такъв
представител с писмена молба до съда. Ако ищецът има нужда от такава – може и в
исковата молба – „моля да ми бъде назначен служебен адвокат.” Ако ответникът иска –
само с молбата. За да бъде назначи служебен адвокат страната трябва да докаже, че не
може да си позволи адвокат – чл.24,ал.3 ЗППомощ. Молбата се разглежда обикновено в
разпоредително закрито заседание, но може и в открито, но без другата страна. Съдът
ако уважи молбата определя с определение и обема на правната помощ (може да е
само за 1 инстанция, а може и за всички). Положителното определение не подлежи на
обжалване, а това, с което се отказва – веднъж с частна жалба и дотам - не и пред ВКС;

2.2. Прекратяване – чл.96. Ако отпадне социалната нужда или лицето почине. Според
Стамболиев правна помощ би следвало да се отпуска само на ФЛ (ЮЛ е нормално да
могат да се намерят защитник). Прекратяването също става с определение, което се
обжалва само веднъж с частна жалба – по реда на чл.95;

2.3. Лишаване – чл.97. Докато прекратяването не е санкция – лишаването е. Страната

се лишава от правна помощ ако не са съществували изобщо или отчасти условия да я
получи, т.е. ако е можела да си позволи. Страната трябва да плати направените
дотогава разноски за адвокат като санкция;

2.4. При прекратявяне или лишаване служебният адвокат продължава да представлява

докато влезе в сила определението – чл.98,ал.1. Това е така, защото определението е
обжалваемо и не влиза в сила веднага. Ал.2 - Сроковете за обжалване на други решения
и определения спират до влизането на определението за прекратяване или лишаване в
сила. Чл.99 вменява задължение на съда да напътства страните по отношение на
правото им на правна помощ.

!!! Служебните адвокати имат ПВ да извършват всички проц. Действия и за тях

потвърждаване по смисъла на чл.29,ал.5 от съда не се изисква.

Въпрос 19: Иск. Право на иск

I. ИСК –
1.1. Понятие - Терминът „иск” в нашето право има 2 значения: иск в материлноправен
смисъл, т.е. притезателно право – напр. Искът по чл.108 ЗС и иск в процесуалноправен
смисъл – искане, отправено до съда да бъде разрешен 1 правен спор със СПН (това за
СПН според Стамболиев не трябва да го има). Съществува и друго определение –
искане до 1-воинстанционния съд (за да се различи от правото на въззивна и
касационна жалба) да бъде разрешен правен спор със съдебно решение, за да се защити

34
материалното право, накърнено от спора. Искът се предявява във формата на писмена
искова молба.

1.2. Бидейки искане искът всъщност е 1-странно изявление с двояк характер:

● От 1 страна то е изявление за знание – относно действителното правно и
фактическо положение през погледа на ищеца, т.е. така както той го е
възприел. Разбира се, може да го е възприел грешно и тогава изявлението ще
бъде невярно, а искът неоснователен. Ако го е възприел вярно – искът ще е
основателен;
● От друга страна то е волеизявление – насочено е да породи определени, искани
от ищеца правни последици – в петитума ищецът го посочва. Като
волеизявление искът може да бъде допустим или недопустим.
● Искът е едновременно изявление за знание и волеизявление. За да бъде учреден
обаче валиден процес е достатъчно искът да е допустим, т.е. да има
действително волеизявление. Съдът проверява иска като волеизявление от
момента на постъпването на исковата молба, но следи и през целия процес за
това и накрая отново при постановяване на съдебното решение. Дали е
основателен или не, т.е. дали отговаря на действителното положение, е от
значение чак за съдържанието на съдебното решение, защото чак тогава това
става ясно
1.3. Значение
● Поставя началото на исковия процес и по този начин поражда проц.
Правоотношение;
● Определя спорния предмет и надлежните страни по делото;

● Искът сочи вида на търсената защита – само СПН, или СПН и ИС (осъдителен
иск) или СПН и КД (конститутивен иск);
● Определя предмета на решението – то е отговор на иска – Всеки иск съдържа
проект за съдебно решение, което ищецът желае, но което ще получи само ако
искът му е допустим и основателен.

II. ПРАВО НА ИСК (ПИ)

1. Теории – 3 теории
● Материалноправна теория – проф. Абрашев – правото на иск е материалното
право в бойно състояние, т.е. когато материалното право бъде нарушено то се
превръща в право на иск. Ищец става този, който е титуляр на нарушеното
материално право. + страна на тази теория е, че държи сметка за
функционалната връзка м/у материалното и процесуалното право, а – страна е,
че обуславя правото на иск от основателността на иска. (Работата е там, че ПИ е
ключът към вратата на ГПр. Той ни е необходим за да започнем процеса.
Основателността на иска, т.е. дали има материално право, се разбира чак със
съдебното решение. Образно казано се получава така, че за да започне процеса
ищецът трябва да докаже основателността на иска, а тя се доказва в самия
процес и така „ключът за вратата на ГПр. Се оказва от вътрешната страна на

35
 вратата.”); Затова ПИ не е обусловено от основателността на предявения иск,
напротив ПИ има и този, чийто иск в последствие се окаже неоснователен.
● Процесуалноправна теория – ПИ е самостоятелно, независимо от мат. Право
субективно публично право да се иска от съда да се произнесе по молбата, с
която е сезиран. В тази теория не се държи сметка за връзката между
материалното и процесуалното право. Излиза, че с Пи може да разполага всеки и
за всичко – това обаче не е вярно, защото ПИ на всяка от спорещите страни е
ориентирано към опредено нейно право, което тя иска да брани с помощта на
исковия процес.
● Дуалистична теория (така и Стамболиев) – ПИ е правомощието чрез иск да се
задължи съда да разреши конкретен граждански спор, посочен в иска. Това
правомощие има този, който твърди, че негово материално право е
засегнато от правния спор (арг. Чл.26 ГПК). Възникването и съществуването
на ПИ зависи от процесуалните предпоставки (В.20), т.е. от допустимостта на
иска.

2. Определение - ПИ е едно субективно публично потестативно динамично право.

● Публично е, защото на него кореспондира задължението на държавата чрез съда
да постанови съдебно решение. (!!! Не е публично само при арбитраж);
● Потестативно – от неговото упражняване настъпва правна промяна и в
отношенията съд-ищец и в отношенията съд-ответник;
● Динамично – в рамките на неговото упражняване получава все по-богата
характеристика. В рамките на своето развитие, то се погасява, когато стигне до
апогея си. (ПИ възниква в момента на възникване на правния спор. В този
момент то е право да подадем искова молба. Когато я подадем ПИ не се
погасява, а се преобразува в право на съдебно заседание; право на съд.
Състезания и т.н. докато не достигне апогея си, когато съдът е постановил
определение, че ще се произнесе на определена дата. Това е последната фаза от
ПИ – правото да се получи съдебно решение.) !!! Според проф. Сталев с това
решение ПИ не се погасява, а се преобразува в право на въззивна жалба, а после
евентуално и на касационна. Според него ПИ се погасява, когато има влязло в
сила решение. Стамболиев – ПИ се погасява в момента на постановяване на
съд. Решение, а не на влизането му в сила. Именно тогава съдът е изпълнил
задължението си по чл.2 ГПК. Правото на въззив/касация са нови права,
различни от ПИ.
● Отново трябва да се каже, че ПИ като право на правосъдие принадлежи и на
ищеца, и на ответника. Ищецът, подавайки иска, вкарва в играта и ответника.
Последният не може за същия спор да предяви иск пред друг съд. Той обаче
може ако ищецът каже край – искам делото да се прекрати, ответникът може да
не се съгласи и делото ще продължи – ето това е проява на ПИ на ответника като
право на правосъдие.

Въпрос 20: Процесуални предпоставки – понятие, видове и правно значение

36
1. ПОНЯТИЕ – условията за възникване, съществуване и надлежно упражняване на
ПИ. Проц. Предпоставки са 2 основни групи:

1.1. За възникване и съществуване на ПИ – за да възникне спрямо съда в полза на

определено лице ПИ трябва:
● Да е налице правен спор – наличността на такъв поражда нуждата и интереса
от защита. Чл.124, ал.1 ГПК поставя изрично изискването за наличие на
правен интерес само при установителните искове, защото при осъдителните и
конститутивните интересът произтича директно от естеството на търсената
защита. По проекта на ГПК беше предвидено, че ако страната тръгне по
заповедното п-во (виж чл.404 и сл.) тя не може да предяви иск за същото право.
Стамболиев е съгласен, че така би трябвало да е – ако можеш да се възползваш
от по-лекото заповедно п-во, нямаш интерес от ПИ. По новия ГПК обаче можеш
да си избереш и исков път, дори да имаш на разположение и основание да
започнеш заповедно п-во по чл.417;
● Процесуална легитимация;

● Подведомственост – ако не е насочено спрямо съд, ПИ не съществува;

● Правоспособност – само правоспосособно лице може да притежава ПИ. Ако

такова няма ПИ няма да има субект;

Всички тези предпоставки дотук са положителни, т.е. трябва да са налице, за да

съществува ПИ. Те са абсолютни и за тях съдът следи служебно;

Има и една отрицателна абсолютна предпоставка – същият спор да не е вече

решен със СПН. Тъй като повторен иск по спор, решен със СПН е недопустим –
чл.299, наличието на такова решение процесуална пречка за възникването и
съществуването на ПИ.
В учебника на Сталев пише и че изтичането на давностен или преклузивен срок, от
който ПИ е обусловен, ще доведе до отхвърляне на иска като недопустим, а не
неоснователен, защото тези срокове погасяват ПИ, а не материалното право. От
друга страна ВКС приема, че искът предявен след изтичане на преклузивен срок, се
отхвърля като неоснователен!!!

1.2. За надлежно упражняване на ПИ – и тук са положителни и отрицателни, като

първите трябва да са налице, за да може ПИ да бъде надлежно упражнено, а вторите –
да липсват
● Положителни
– исковата молба да отговаря на посоченото в 127-129 съдържание. Ако не
отговаря съдът дава срок да се оправи;
- родова подсъдност (тя е абсолютна) – например ако се подаде иск до ВКС, той ще
го препрати на компетентния 1-воинстанционен съд;
- местна подсъдност (тя е относителна, т.е. съдът не следи служебно за нея, а се
взема предвид само ако ответникът направи възражение);
- процесуална дееспособност на страната или представителна власт на
представителя (абсолютни)
● Отрицателни

37
 - наличие на договор за отнасяне на спора до арбитраж или международен съд
(относителни);
- наличие на висящо дело между страните за същия правен спор;
- Наличие на наказателно дело относно престъпление, което е от значение за
решаване на спора – в този случай се изчаква присъдата;
- наличие на висящ спор по преюдициален въпрос по още незаявения граждански
спор

2. ВИДОВЕ
2.1. такива, които се отнасят до възникването и съществуването на ПИ и такива, които
се отнасят до надлежното му упражняване (виж по-горе);
2.2. положителни – те трябва да са налице, за да съществува или може да се упражни
ПИ и отрицателни – тяхното наличие е пречка за съществуването или упражняването
на ПИ;
2.3. абсолютни – те водят до недопустимост на съдебното решение, ако ги няма и за
тях съдът следи служебно; относителни – вземат се предвид само ако ответникът
направи възражение

3. ЗНАЧЕНИЕ

3.1. – Процесуалните предпоставки имат непряката функция да обуславят самия исков

процес, защото те обуславят съществуването и надлежното съществуване на ПИ.
ПИ от своя страна, ако съществува и е надлежно упражнено, искът и исковият
процес са допустими, а ако не съществува или не е надлежно упражнено – процесът
е недопустим, а предявеният иск е опорочен и затова недействителен. Порочността
на недопустимия иск обаче е поправима, и то с обратна сила – ако липсвашата
предпоставка възникне или наличната пречка отпадне. Ако въпреки липсата или
ненадлежното упражняване на ПИ съдът постанови решение – то ще е не нищожно,
а недопустимо.
3.2. Ако съдът установи, че липсва положителна ППр. Или е налице процесуална
пречка, съдът в зависимост от естеството на самата ППр. Може:
● Да вземе мерки, за да се поправи порока (чл.129 за исковата молба и чл.101 за
проц. действия);
● Да препрати делото на компетентния орган (чл.118,ал.2) – това е в случаите на
сгрешена подсъдност – била тя родова или местна;
● Да спре делото (чл.229, ал.1, т.4 и 5);

● Да прекрати делото като обезсили всички извършени по него процесуални

действия, вкл. И постановеното съдебно решение (виж чл.126 и чл.270 ГПК)

Съдът установява дали са налице или липсват ППр. В отделно производство по

повод на висящия исков процес и с участието на същите страни. !!! Това
производство не представлява исков процес или част от него, защото има различен
предмет – не материалното спорно право, а ПИ. То се нарича условно „процес
относно процеса”. Той се различава коренно от самия исков процес в следните
направления:
- при ПоП съдът се произнася по претендирано спрямо него право –ПИ и затова се
произнася с определение, а не с решение;

38
 - най-ярко се усеща разликата, когато в резултат на проверката се установи, че
липсват положителни ППр. И исковият процес трябва да се прекрати – виж чл.126 и
270. Тогава всички извършени процесуални действия, заедно със самото решение се
обезсилват. Обратното, всички процесуални действия по ПоП запазват пълната си
валидност, защото на тях се крепи обезсилването на исковия процес => двата
процеса са различни.

Въпрос 21: Установителен иск

1. Установителен иск (УИ) е този, чийто петитум се ограничава с искането да се

разреши граждански спор със СПН. Търсената с него защита се изчерпва със СПН, с
която спорното право( правоотношение) се отрича или потвърждава. Затова УИ
изразява в най-чист вид същността на исковия процес.
УИ цели да внесе яснота, определеност и безспорност в гражданските отношения.
УИ се явява като превенция спрямо гражданските отношения, преди да се е
стигнало до по-остри форми на правонарушение. Стигнало ли се е до тях преди
той да бъде предявен, той става безпредметен, защото влиза в действие по-
интензивен способ за защита- осъдителният иск.
Понеже правните спорове бързо прерастват в нарушаване на граждански права, УИ са
много по-редки от осъдителните. От друга страна УИ е най-приспособеното средство за
защита срещу правната привидност (нищожност и особено симулативност),
заплашваща интересите на страните и на третите лица.

2. Спор може да възникне относно всяко гражданско право. Затова УИ е допустим

относно всякакви граждански права или правоотношения (чл. 124 (1)), докато предмет
на осъдителен иск могат да бъдат само притезания, а на конститутивен иск- само
потестативни права.
Естеството на правоотношението е без значение. Предмет на УИ могат да бъдат:
вещни, облигационни, наследствени, семейноправни, търговски и трудови
правоотношения.
Правоотношението, предмет на УИ, трябва да се твърди или отрича като едно
конкретно, вече възникнало отношение, макар и с модалитет (условие, срок)
3. Като предпоставка за допустимост на УИ чл.124 (1), нарочно подчертава
изискването за интерес от установяването, макар че интересът от търсената с иска
защита е процесуална предпоставка за всички искове.
● За да съществува интерес от УИ е достатъчно се оспорва претендирано от
ищеца право или да се претендира отричано от него право. Всяка от двете
форми на правен спор поражда нужда от защита чрез УИ, защото смущава
нормалното упражняване на правата на ищеца. (липсва обаче интерес от
УИ относно размера на наследствен дял, определен от закона и
неоспорван от наследниците).
● Интересът от УИ най-добре се разкрива, когато по делото ответникът
оспорва претендираното от ищеца право или претендира правото, което
ищецът отрича. Никаква нужда от доказване на интереса тогава не
съществува. Излишно е да се доказва интересът от УИ във всички случаи,
когато се касае за предвидени от самия закон УИ (напр. Искове за дирене
и оспорване на произход; искове по 124, ал.3 и ал.4, исковете по чл. 646,
чл.694 ТЗ).

39
 ● Липсва интерес от УИ, когато спорното право може да бъде предявено
чрез осъдителен или конститутивен иск. Защото и чрез тези искове ще се
разреши със СПН гражданския спор, но едновременно с това ще се
постигнат и присъщите им защитни цели.

4. Кой е надлежна страна по УИ се определя по чл.124 (1) с формулата, че всеки,

който има интерес от установяване на действителното правно положение, може да
предяви УИ. Заинтересуван да предяви УИ е именно този, чието право се засяга от
правния спор. Това не е само носителят на спорното право, които го предявява с
положителен УИ. Легитимиран е и този, чието право се засяга от правото,
претендирано от друго лице, напр. Длъжникът по изпълнението, срещу когото
взискателят е насочил едно несъществуващо притезание.
При отрицателен УИ надлежен ответник е винаги носителят на отричаното с иска
право. УИ се характеризира спрямо другите искове с най-широк кръг от надлежни
страни. (широка легитимация).

5. Различаваме няколко вида УИ

5.1. Според това дали УИ цели да установи съществуването или несъществуването
на спорното право, той бива в първия случай положителен, а във втория-
отрицателен.
Един и същ правен спор може да даде повод било за положителен, било
за отрицателен УИ. Всичко зависи от това, коя от двете страни ще вземе
инициативата за съдебното разрешаване на спора. Да се уважи
положителен УИ, е равнозначно на това да се отхвърли отрицателен УИ и
обратното- да се уважи отрицателен УИ, е равнозначно на отхвърляне на
положителен УИ.

● Особен вид УИ относно преюдициално правоотношение е инцидентният

установителен иск
6. Отделно от УИ за правоотношения трябва да бъдат разгледани УИ за факти,
които законът допуска не общо, а само по изключение в изрично предвидени
от закона случаи, като сочи фактите, които могат да се установят с УИ. 124
ал.4 ГПК
● Иск, целящ да се установи истинността или неистинността на документ.
Понятията истински или неистински документ, които чл.124 ал4
използва са същите , с които законът си служи при инцидентното
оспорване истинността на документа (чл.193-194).
Целта на иска е преди да се стигне до съдебен процес, в който
документът може да бъде използван, да се разчисти спорът дали той е
истински или неистински.
● Според чл.124 ал.5 допустим е УИ за установяване на престъпно
обстоятелство от значение за едно гражданско правоотношение или за
отмяна на влязло в сила решение. Всяка от посочените в ал.5 основания
за невъзбудено или прекратено в последствие наказателно производство,
прави УИ допустим в качеството му на сурогат на недопустимия НП.
Легитимирани ответници по ал.5 на чл.124 са; а) лицето, за което се
претендира да е извършило престъплението, респ. Неговите наследници

40
 ако то е починало; б) лицето, на което ще бъде противопоставено
престъпното обстоятелство като основание за права или отмяна на
изгодно за него решение. Ако извършителят не е открит, искът следва да
се предяви само срещу лицето по т. Б)

Други искове за факти, допуснати по нашето прав, са: исковете за

произход по чл.31-41 СК.
7. УИ за други факти, които законът не е въздигнал изрично в предмет на УИ са
недопустими. Те са неподведомствени на съдилищата и противоречат на
изискванията за процесуална икономия. Всеки факт, релевантен за гражданско
правоотношение, може да бъде проверен и установен по повод на делото
относно това правоотношение.
8. Важна особеност на всички УИ е, че тяхното предявяване е безсрочно.
Законът обаче може да предвиди за някои УИ нарочни срокове. Такъв е случаят с
УИ за дирене и оспорване на бащинство или на припознаване, както и за
установяване на трудова злополука.

Макар и да не се погасява по давност УИ може да прекъсне погасителната давност

относно материалното право, за което е предявен!

Въпрос 22: Осъдителен иск

I. С осъдителния иск (ОИ) ищецът иска от съда а) да установи със СПН, че в полза на
ищеца срещу ответника съществува неудовлетворено гражданско притезание; б) да
допусне принудително удовлетворяване на притезанието срещу ответника.
Допускането на принудителното удовлетворяване срещу ответника намира израз в
неговото осъждане. Затова ОИ включва винаги искане за осъждане на ответника.

Защитата, която се търси с ОИ включва в себе си защитата, която се търси с

установителния иск, но не се изчерпва с нея. Затова докато решението по УИ се ползва
само със СПН, Р по ОИ се ползва и с изпълнителна сила (само решението, с което се
уважава ОИ). Решението, с което ОИ се отхвърля, отрича наличността на такова
притезание и затова се ползва само със СПН, която брани ответника срещу
неоснователната претенция на ищеца.
Понеже се ползва с изпълнителна сила, осъдителното решение е изпълнително
основание.

II. Предмет на ОИ
Претендираното от ищеца изискуемо притезание за определена престация от страна
на ответника или претендирана от ищеца отговорност на ответника със своя вещ за
чужд дълг (149, ал.2 ЗЗД).
Предметът на ОИ в сравнение с този на УИ е по-ограничен. Въпреки това на
практика много по-често се търси защита чрез ОИ. Осъдителни са: искът за цената
на продадена вещ; за наема на жилище; за трудово възнаграждение, за издръжка,
ревандикационния, владелческия иск и др.

1. Дали притезанието е изискуемо ни казва гражданското право. Ои относно

неизискуемо притезание е преждевременно предявен. Той не е недопустим, а е

41
 неоснователен. Този, който няма право да иска доброволно изпълнение,
очевидно няма право да иска принудително изпълнение, а към него е насочен
ОИ.
Настъпи ли обаче изискуемостта на притезанието в течение на исковия процес и
остане ли притезанието неудовлетворено, ОИ трябва да бъде уважен. Защото
съдът е длъжен да вземе предвид и тези факти, които са настъпили след
предявяване на иска, щом като те са от значение за спорното право (235, ал.3).
2. В някои случаи законът допуска да се предявява и уважава ОИ, макар че
притезанието още не е станало изискуемо.
● Според чл. 124 ал.2 може да се предяви ОИ за повтарящи се задължения,
макар и тяхната изискуемост да настъпва след постановяване на
осъдителното решение. Интересът на такъв ОИ се състои в опасението , че
длъжникът може да бъде неизправен относно всяко следващо плащане,
така че да се наложи да се водят редица последователни ОИ за всяко
последващо плащане. (първото плащане обаче трябва да е станало
изискуемо; при това изискуемостта на следващите плащания трябва да
зависи само от настъпването на срока, но не и от предварителното или
едновременното изпълнение на насрещна престация от страна на ищеца.
Затова Ои по чл.124, ал.2 е възможен при задължения за издръжка; за
прехрана срещу вече прехвърлен имот, за застрахователни премии (387,
ал.4 ТЗ); за периодично дължимо обезщетение при непозволено
увреждане. Не може обаче да бъде уважен ОИ за още неизискуемо
трудово възнаграждение по ТД, защото ТВ се дължи срещу вече
престиран труд!!!
● Подвид на иска по чл. 124 ал2 представлява ОИ да се изоставят занапред
такива действия, с които ответникът нарушава правото на ищеца (напр. Да
се осъди ответникът да не преминава през имота на ищеца; да не
употребява неговото име чл.326). Решението по такъв ОИ ще бъде
изпълнено по реда на чл.527.
● До ОИ относно притезание , което не само не е изискуемо, но не е даже
още възникнало се стига, когато ОИ се съединява с друг иск, чието
уважаване ще породи и ще направи изискуемо притезанието, предмет на
ОИ. Такъв е напр. Случаят когато се предявява иск за унищожаване или
разваляне на договор и с него се съединява ОИ за връщане на даденото от
ищеца или пък се предявява иск по чл. 19 ал.3 ЗЗД и с него се съединява
иск за осъждане на ответника да предаде владението на имота, който ще
бъде придобит от ищеца въз основа на конститутивното решение.
III. Интересът от ОИ е предпоставка за неговата допустимост

Липсата на такъв налага да се прекрати делото по ОИ. Интересът от ОИ е налице,

когато ищецът твърди че притежава изискуемо притезание срещу ответника, което
последният не удовлетворява. Дали вземането съществува и дали то е изискуемо е
въпрос не на допустимост, а на основателност на иска. На него ще се отговаря с
решението, т.е. не в началото, а в края на процеса.
За разлика от установителния иск интересът от ОИ ще е налице, ако ответникът
нарушава правото на ищеца, макар и да не оспорва неговото съществуване (напр.
Владелецът на ревандикираната вещ не оспорва собствеността, но не връща вещта;
длъжникът не оспорва дълга, но не плаща; собственикът не оспорва правото на

42
 ползване, но възпрепятства упражняването му от ответника, като го лишава от
достъп до имота).
Ще липсва интерес от ОИ, когато с него се търси осъждане за такива притезания, за
осъществяването на които не е допустимо принудително изпълнение, тъй като в
него е смисълът на ОИ. Такъв е случаят при естествените задължения, при
задълженията да се престира работна сила.

IV. Легитимация
Легитимиран да предяви Ои е по правило само носителят на неудовлетвореното
притезание. И процесуалният субституент може да предяви ОИ, но ще иска
осъждане не в своя полза, а в полза на носителя на притезанието. Надлежен
ответник по ОИ е само това лице, срещу което се търси принудително изпълнение
(чието осъждане се иска). Това е лицето, за което се твърди че е длъжник или
отговаря със своя вещ за чужд дълг. Неговите права са заплашени от търсеното
принудително изпълнение и затова то е легитимирано да ги брани, оспорвайки ОИ.
Поначало само този, който материалноправно е овластен да получи дадена
престация и който е материалноправно задължен да я даде (разбира се съобразно с
твърденията на ищеца), са надлежни страни по ОИ.

Въпрос 23: Конститутивен иск

I. Същност на потестативното право

В редица случай материалното право овластява един от субектите на
гражданското правоотношение да предизвика с едностранно свое изявление
промяна в правната сфера на другия субект на правоотношението, която е
независима от неговата воля. Понеже съдържат в себе си власт да се наложи
правната промяна, тези права се наричат потестативни (преобразуващи). Такива са
например правото да се развали двустранен договор (чл.87 ЗЗД); правото да се
унищожи опорочена правна сделка (чл.32 ЗЗД); правото да се прекрати брак (чл.99
СК) или трудов договор (326, 328, 330 КТ)

Потестативни права, които могат да се упражнят само съдебно- чл.19, ал.3; чл.87
ал.3; чл.227, ал.3 ЗЗД; чл.97, чл.99 и чл.105 СК

II. Искът, с който се предявява потестативно право, което може да се упражни

само чрез съд, като се иска от съда да го потвърди със СПН и да постанови
следващата от него промяна на гражданските правоотношения между
спорещите страни се нарича конститутивен иск (КИ)
Защитата, която се търси с него включва защитата, която се търси с УИ:
разрешаване на спора относно потестативното право със СПН. Наред с това обаче с
КИ се търси нещо повече: да се предизвика промяна в гражданските
правоотношения между страните по делото. В този конститутивен ефект( създаване
на ново правно положение) се състои специфичното на КИ и конститутивното
решение.
Чрез съдебната намеса спорното потестативно право се защитава като се установява
и осъществява.

43
При съпоставка с ОИ се оказва че търсената с КИ защита е много по-пълна. Защото
осъдителното решение открива само възможност за принудително изпълнение, а не
доставя дължимото на правоимащия. Напротив КР дава на правоимащия дължимата
правна промяна. След КР правоимащият не се нуждае от друго защитно
производство, по ред на което да осъществи потестативното си право. Той получава
чрез КР цялата възможна защита, от която се нуждае. От тази гледна точка КИ е
средство за принудително осъществяване на тия потестативни права, които се
упражняват съдебно.

Ако КИ бъде отхвърлен делото ще завърши с установително решение, отричащо

потестативното право със СПН.

III. Същността и функциите на КИ предопределя предмета, интереса и

легитимацията при КИ
1. Предмет- предмет на КИ могат да бъдат само потестативни права и то такива,
които не могат да се упражняват извънсъдебно, а само съдебно. Затова с КИ
ищецът може да си послужи само в случаите предвидени от закона. Ето защо в
сравнение с другите искове тяхното приложно поле е най-ограничено.
Спорът между страните може да се състои и в това дали законът предвижда
спорното потестативно право. На този спор съдът трябва да отговори по същество
(със СПН).

При т.нар искове за реално изпълнение (иск на доставчика да бъде осъден

купувачът да вдигне стоката и да я плати) няма потестативно право и затова те не са
КИ. Те са обикновени осъдителни искове, чието уважаване поражда изпълнителна
сила, но не и гражданскоправна промяна.
В резултат на КИ със СПН се установява само съществуването или
несъществуването на предявеното от ищеца потестативно право.

2. Интерес- винаги когато ищецът твърди, че в негова полза съществува

потестативно право, подлежащо на съдебно осъществяване е налице интерес от
предявения КИ. Защото ищецът не разполага с друг път да постигне дължимата
правна промяна. Затова е налице интерес от КИ, целящ да се придобие
собствеността на вещ, която ищецът само владее. Липсва интерес от КИ, когато
целената с него промяна е настъпила по силата на други факти или може да бъде
постигната чрез извънсъдебно изявление на ищеца.
3. Надлежни страни- Това са лицето, което претендира че е носител на
потестативното право, и лицето, в чиято правна сфера ищецът цели да
предизвика правна промяна. То е легитимирано да се брани срещу нея, ако
счита, че тя е за него неизгодна.
Когато потестативното право не е строго лично то може да бъде предявено
съдебно и от процесуален субституент.
IV. Отграничения на КИ от други случаи на конститутивна намеса в
гражданските правоотношения
1. Не сме пред КИ и решение при конститутивните охранителни актове. Докато
конститутивното решение принудително осъществява потестативното право
и е поради това защита спрямо носителя му и санкция спрямо противната
страна, конститутивният охранителен акт (назначаване на представител;
разрешаване сделки от името на непълнолетен- чл.73, ал.2 СК) създава
изгодна за молителя правна промяна, без да посяга върху правната сфера на

44
 друго лице. Той не е акт на правораздаване, а е безспорна администрация на
гражданските правоотношения.
Не сме пред КИ и решение; при спорове на кого от съпрузите да се предостави
семейното жилище (чл.107 СК); какви мерки да се вземат в интерес на децата
(чл.72, 76, 77, 107 СК). Правната промяна, която при тези спорове се постановява е
акт на спорна администрация на гражданските отношения, а не на защита на
правата. Нито една от двете страни няма право да иска спрямо другата определена
уредба на бъдещите им отношения, докато търсената с КИ промяна е дължима.
Съдът не разполага с оперативна самостоятелност. Установи ли се
потестативното право, той е длъжен да постанови такава промяна на
правоотношенията между спорещите, която да отговаря точно на
съдържанието на потестативното право.

Въпрос 24: Процесуални действия на страните – обща характеристика.

Процесуални бездействия.

1. Обща Характеристика

1.1. Определение: Процесуалните действия (ПД) са действия на съда и страните,

които са насочени към учредяване, развиване и завършване на исковия процес и чийто
фактически състав и правни последици се уреждат от процесуалното право.

1.2. Процесуалните действия на съда са не само тези, извършени от съдебния

решаващ орган, но и действията на другите органи (пр: секретаря на съда съставя
съдебния протокол; призовките се връчват от нарочен служител на име Призовкарят
Павлин).

Под ПД на страните се има предвид не само на главните страни в процеса, но и на

другите видове страни, включително и подпомагащите.

1.3. ПД трябва да се отграничават от юридическите събития, които имат значение за

процеса (пр: смърт на страна или поставянето и под запрещение).

Нека освен това да ги различаваме и от действията на свидетелите, вещите лица и

преводачите. Действията на преводачите се сливат с тези на страните и нямат
самостоятелно процесуално значение. Действията на свидетелите и вещите лица пък
сами по себе си не пораждат право и задължение, насочени към следващо процесуално
действие. Те са процесуално релевантни (т.к. доставят доказателствен материал), но не
са звена на процесуалната верига.

2. Процесуални Действия на Съда

Най-важни са съдебните постановления. Те са израз на решаващата и разпореждащата

дейност на съда т.к. се използват за произнасяне по исканията на страните и по
движението на делото (даване на ход, спиране, прекратяване).
Делят се на разпореждания, решения и определения.

2.1. Решение – актовете, към които са насочени и с които завършват различни

самостоятелни производства (исковото, извънинстанционния контрол и т.н.).

45
 С решенията съдът се произнася по съществото на делото. С него той взема
становище по предмета на исковия процес: спорното гражданско право.

Решението завършва исковото производство, но този белег е по скоро формален и

вторичен. Той произтича от основния белег, който е да вземе становище по материално
правния спор и който е основната причина да се обозначава решението, като основният
и най-важен акт на исковото производство, към който са ориентирани всички други
процесуални действия.

2.2. Определенията – това са постановленията на съда, с които той се произнася по

процедурни въпроси.

2.2.1. Процедурни са въпросите дали и как съда да процедира по съществото на

делото (пр: въпроси по допустимостта на производството, по неговото развитие).
Процедурните въпроси са винаги процесуални и по това те се различават от главния
въпрос, въпреки че не винаги той е материално правен (пр: производството по
обжалване действията на съдия-изпълнителя).

2.2.2. Разлики в сравнение с решенията: а/ правните последици на определенията не

могат да надхвърлят рамките на производството (те имат само вътрешнопроцесуален
ефект); б/ не подлежат на отделно обжалване или се обжалват с частна жалба; в/ могат
да бъдат изменяни или отменяни от съда, който ги е постановил (чл. 252); г/ не могат да
се атакуват с извънредните средства за отмяна.

2.2.3. Определенията се делят на 2 групи съобразно предмета си:

1) Определения, които прекратяват производството поради неговата недопустимост.

Те съдържат отказ на съда да продължи да процедира. Те си приличат с решенията по

това че подобно на тях не могат да бъдат изменяни или отменяни от съда, който ги е
постановил (чл. 253). Тяхното обжалване става отделно, с частна жалба, защото
преграждат пътя на исковата защита.

Н.Б. Разглежданите определения да не се обозначават като процесуални решения!

2) Определения по движения на делото - с тях съдът администрира движението на

производството. Имат за цел да подсигурят развитието на делото до нормалния му
завършек с решение.

Биват 2 групи:

Определения по движение на делото

- определения, с които съдът дава ход на делото;
- определения, с които той препраща делото на компетентния орган (чл. 118) или го
спира (чл. 229).

Определения, които целят да обезпечат бързото, икономичното и законосъобразното

развитие на производството
- определения по отстраняване на съдии, по участието на 3ти лица в процеса, по
съединяване на искове и т.н.

46
 2.2.4. Правен режим на двете групи определения

Съдът постановил определение по движение на делото може сам да го измени или

отмени. Съдът не трябва и не може да бъде обвързан от становищата си по
допустимостта и подготовката на делото.

Основанията за упражняване на това правомощие на съда:

а/ промяна на обстоятелствата, при които е било издадено определението, като
поради това то е станало безпредметно или нецелесъобразно. (пр: определение за
събиране на доказателства, когато искът в частта му отнасяща се до непроверените
факти бъде оттеглен)

б/ Очевидна грешка или пропуск на съда (пр: приел погрешно, че страната е

дееспособна)

2.3. Разпорежданията

В исковия процес с разпореждане се решават само процедурни въпроси. За разлика от

определенията обаче предмет на разпореждане могат да бъдат само въпроси, които
законът допуска да се разрешават от едноличен орган (пр: чл. 141 – с разпореждане се
ръководи заседанието на съда; насрочване на заседание; връчване на препис от
исковата молба на ответника).

3. Призовавания и Съобщения

3.1. Цел – да уведомят страната за процесуалните действия, които са или предстоят да

бъдат извършени от другата страна или от съда, за да може да вземе участие в тях.
Обезпечават правото на страните да подготвят и осъществят правото си на защита.

Връчването на съобщенията става по правилата за връчване на призовки – чл. 58

ГПК.

3.2. Призоваване на лица с известен адрес

3.2.1. Става чрез призовка, която трябва задължително да има предписаното в чл. 57
съдържание – съд, призоваван, кое дело, в какво качество, време и място на
заседанието, последици от неявяване.
Призоваването трябва да стане най-малко 7 дни преди заседанието. Ако този срок не
бъде спазе решението подлежи на отмяна.

3.2.2. Призоваването става чрез връчване на призовката. 3 начина а) от нарочен

съдебен служител – Павлин, б) от служител на общината, когато в населеното място
няма съд, в) от пощенски раздавач с препоръчано писмо (чл. 42).
Страните се призовават само за първото заседание. След това сами следят развитието
на производството. Съдът е длъжен да изпрати призовка отново когато заседанието, за
което са били призовани е отсрочено в закрито заседание, както и в случаите на
възобновяване на спряно дело (чл. 229, 230).

Призоваването става и по телефона, с телекс, на електронния адрес (с копие от

електронния запис – чл. 44, ал. 3) или чрез телеграма, като в тези случаи то се

47
удостоверява писмено с подпис на длъжностното лице, което го е извършило.
Документът е официален с обвързваща доказателствена сила.

3.2.3. Призовката трябва да се връчи лично на призовавания.

Изключения: 1) 3то лице, което е упълномощено от призовавания да бъде адресат на

съобщенията (съдебен адрес) или пълномощника по делото (чл. 39, ал.1). Когато
пълномощника е адвокат той не може да откаже да получи призовката освен след
оттегляне на пълномощното или когато последното не е за тази инстанция.

2) Ако призовавания е недееспособен, призовката се връчва на законния му

представител.

3) Ако връчителя не може да намери призовавания в дома му, той може да връчи
призовката на лицата посочени в чл. 46, 50 като е длъжен да спазва поредността,
посочена в закона.
а) първо – връчване на пълнолетно лице от домашните на призовавания, т.е. лицето,
което живее с него в едно домакинство. ! Да е дееспособно!
б) второ – работник, служител или работодател на призовавания, когато призовката се
връчва по местоработата му.
в) призоваването на юридически лица става в канцеларията им, като се посочва
длъжността и името на получателя (чл. 50)
г) новия ГПК в чл. 47 предвижда залепването на уведомление на входната врата или
пощенската кутия на призовавания, в което се посочва, че книжата са оставени в
канцеларията на съда. (явно вече не може да се връчва на съседи)

Ако призоваваният или домашните му откажат да получат призовката/съобщението,

отказът се отбелязва в разписката и се удостоверява с подписа на връчителя. (чл. 44,
ал.1)

3.2.4. Смяната на адреса по време на висящ процес, (независимо дали на

призовавания, неговия представител, адвокат или месторабота) поражда задължение за
страната да уведоми съда за новия си адрес (чл. 41, чл. 50). Санкцията за неизпълнение
е всички призовки да се прилагат към делото и да се считат връчени.

Пребиваващите у нас чужденци се призовават на адреса, посочен при съответните

административни служби (чл. 53).

3.3. Призоваване на ответник чийто постоянен адрес е неизвестен.

Това става чрез обнародване/публично обявление (чл. 48).

Необходимо е съдът да се увери, че е обективно невъзможно лицето да се издири.

Това става чрез справка в съответната адресна регистрация. След като не даде резултат
се прави публикация в неофициалния раздел на “Държавен Вестник” поне един месец
преди заседанието. Прави се само веднъж.

4. Процесуални Действия на Страните

3.1. Разлика между ПД на страните и действия с материално-правен ефект.

48
 ПД са само тези, при които процесуалното право регулира както фактическия състав,
така и правните последици на действието на страната. Ако материално правните
волеизявления (пр: прихващане, спогодба, отказ от право) бъдат извършени валидно
пред съда, той ще извърши тяхната правна оценка въз основата на материалното право.

3.2. Изисквания за валидност на ПД:

1) Да изхождат от процесуално правоспособна и дееспособна страна, или страна с
представителна власт.
2) Да са в предписаната от закона форма и във времето определено за тях.
3) Да са насочени към съда, не пряко към другата страна.
4) Да бъдат предприети като безусловни и безсрочни изявления. Може да има обаче
евентуални ПД – тези, които страната предприема в зависимост от сбъдването на едно
процесуално събитие (пр: евентуален иск, ако главния иск бъде отхвърлен).
5) Чрез ПД да се упражнява съществуващо процесуално право. Липсва ли такова,
предприетото действие е опорочено (пр: предявяване на иск без право на иск).
6) ПД да не са предприети недобросъвестно или при злоупотреба с процесуално
право.

3.3. Процесуалните действия са оттегляеми. Следователно е безпредметно да се

допуска атакуването им поради порок на волята, както при гражданските сделки
(грешка, насилие…). В случай, че ги има се атакува направо решението по реда на
отмяната на влезли в сила решения (чл. 303).

ПД са оттегляеми до приключване на устните състезания. Не могат обаче да бъдат

оттеглени ПД, след извършването на които другата страна е придобила права (съгласие
за заменяне на страна в делото - чл. 226).

3.4. Видове ПД на страните:

1) Искания – насочени са да предизвикат желаното ПД на съда. Биват искания по

същество (предопределят съдържанието на решението) и процесуални.
2) Твърдения – изявления за знание на страната относно съществуването или
несъществуването на определени факти. Биват правни (претендирани права) и
фактически (имат за предмет факти).
3) Доказвания – действия на страните, с които те сочат, представят доказателства
или участват в тяхното събиране (пр: разпитват вещи лица)

4. Форма на Процесуалните Действия

4.1. ПД трябва да се извършват на съдебния език – български. Чужденците – с

преводач.

4.2. Задължителна писмена форма, когато се извършват вън от съдебното заседание.

Пр: искови молби, определения и разпореждания, взети в закрито заседание.

4.3. Задължителна устна форма, когато се извършват през време на съдебното

заседание (пр: показания, заключения на свидетели или вещи лица).

49
 Това правило се основава на принципа на устността, инкорпориран в чл.20, 134, 136
ГПК. Законодателят обаче изисква всички устни ПД да бъдат удостоверени писмено
със съдебен протокол не за да бъдат валидни, а за да могат да бъдат доказани.

4.4. Решаващият орган трябва лично да възприеме процесуалните действия. Това е

принципа на непосредствеността. Той гарантира принципа за установяване на истината.
Пр: съда изслушва твърденията, събира доказателствата. Изключение: събиране на
доказателствата от делегиран съд (чл. 163)

4.5. ПД трябва да бъдат извършени публично. Ясно ви е за кой принцип става въпрос.

Изключение – обществения интерес или интимния живот на страните да налагат

закрито заседание.

4.6. Всички ПД се удостоверяват в съдебен протокол. Той е официален документ който ги доказва.
Трябва да бъде изготвен или по време на заседанието или в 3дневен срок. Изготвя се от секретаря под
диктовката на председателя.

5. Време на Процесуалните Действия

Периодите от време, в които следва да се извършат ПД, са заседанията и сроковете.

5.1. Заседанията са такива периоди от време, през които се предприемат съчетаните

ПД на съда и страните, насочени към разглеждане на делото (134, 136, 143).

Заседанието се насрочва от районния съдия или от председателя на окръжния съд,

чрез точното определяне на времето и мястото на ПД. Заседанието може да се състои
само ако страните са редовно призовани. Заседанието е винаги публично.

Заседанието може да бъде отсрочено и отложено. Отлагане има когато някоя страна
не е редовно призована или неявяването и се дължи на заболяване или природна
стихия. Неявяването на свидетели или вещи лица също може да доведе до отлагане.

5.2. Сроковете са периоди от време, в течение на които трябва да бъде извършено

пд на страните под страх, че правото ще бъде погасено. Що се отнася до ПД на съда,
които са обвързани от срокове – тяхното неспазване не пречи да се извърши ПД по-
късно. Санкцията е само дисциплинарна.

Сроковете са законни – чиято продължителност е предвидена от закона и съдебни –

определените от съда срокове за извършването на посочените от съда ПД.

5.3. Продължителността на сроковете се определя по дни седмици и месеци. Срокът

определен по дни изтича в последния ден, като денят на събитието, от което срокът
започва да тече не се брои. Когато срокът изтича в неприсъствен ден – важи следващия
ден. Когато ПД е извършено чрез пощата в последния ден на срока, счита се за спазен,
независимо кога пощаджията сколаса да го донесе!

5.4. Решителните срокове (сроковете за обжалване и срокът за молба за отмяна на

влязло в сила решение) не могат да бъдат продължавани. Всички останали могат, само
ако още не са изтекли. Молбата може да бъде направена и устно в съдебното заседание.

50
Основание може да бъде само уважителна причина, която да е от такова естество, че да
не зависи от волята на страната да я преодолее.

6. Процесуални Бездействия

О. – Липса на възможно или дължимо действие, т.е. неупражняване на процесуално

право или неизпълнение на процесуално задължение.

6.1. Действията на съда са винаги дължими, затова ПБ на съда са винаги

неизпълнение на негови процесуални задължения. Неизпълнението на задълженията не
е основание за тяхното погасяване.

6.2. ПБ на страните са или неупражняване на процесуални права или неизпълнение на

процесуални задължения.

а/ неупражняването на процесуални права се нарича още процесуални пропускания.

Пропускането на преклузивен срок (всички срокове за страните) има следните
последици:
- погасяване на правомощието да се извърши валидно процесуално действие.
- Непораждане на изгодни за страната последици (пр: необжалването пречи делото
да се пренесе пред втора инстанция)
- Независимо от Процесуалното пропускане развитието на делото е обезпечено (пр:
неявяването на редовно призована страна не пречи на разглеждане на делото)

Когато имаме Пропускане, негативните последици от пропускането на срок могат да

бъдат отстранени чрез възстановяване на срока (чл. 64 ал.2). Молбата се подава в 7
дневен срок от съобщението за пропускане и се основава на непредвидени
обстоятелства (пр: природни стихии, заболяване, неполучаване на съобщение).

б/ Неизпълнение на процесуални задължения - страната се подчинява на неизгодно за

нея положение, за да се обезпечи целта на задължението.

26 ВЪПРОС ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ИСКА. ПРАВНИ ПОСЛЕДИЦИ

I. ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ИСКА

1. За да възникне исков процес, не е достатъчно да съществува правото на иск.

Нужно е то да бъде надлежно упражнено чрез редовно предявяване на иска
(ПИ). Това става във формата на писмена искова молба. Устен иск е недопустим.
ПИ става като се подаде ИМ направо в съда или чрез пощата.
Чл.125- искът е предявен с постъпването на ИМ в съда. Освен първоначалното ПИ
имаме и последващо ПИ. То става в процес, вече образуван чрез първоначално ПИ.
До последващо ПИ се стига при предявяване на насрещен, обратен, инцидентен
установителен иск, а също и при изменение на иска.

2. Условия за редовност на ИМ- За да бъде редовна ИМ трябва да бъде написана

на български език, да има предписаното от закона съдържание и да бъде скрепена с
предвидените от закона приложения (чл.127 и чл.128)

51
2.1. Чл.127- ИМ трябва да съдържа:

А) посочване на съда (за да може да се прецени дали делото е подсъдно на този съд)
Б) името и адреса на ищеца и ответника, на техните законни представители или
пълномощници ако има такива, както и ЕГН на ищеца и номера на факса и телекса
ако има такива (тук целта е да се индивидуализират страните и техните
представители. На така посочените адреси става връчването на всички отнасящи се
за страните призовки и съобщения.
В) индивидуализиране на спорния предмет, което става като се посочат основанието
и петитума на иска
1. Основанието на иска или както законът казва „обстоятелствата на които се
основава искът”- обхваща фактите, от които произтича претендираното с ИМ
материално субективно право, а не самото спорно право
2. За да се индивидуализира конкретното спорно право, трябва да се посочи
неговото съдържание; в какво се състои претендираното или отричаното
право (напр. вземане в размер на 10000 лв., собственост върху определена
вещ). Това се прави чрез петитума.
3. Всяко право се конкретизира чрез носителите на правоотношението
(кредитор и длъжник; носител на потестативно право и лицето в чиято
правна сфера ще настъпи ).
Достатъчно е спорното право да бъде индивидуализирано с посочените белези.
Ищецът не е длъжен да сочи правното естество на претендираното от него
право, т.е да го квалифицира правно (например като вземане от заем, наем,
недължимо платено и т.н). Дори и да е направена такава квалификация, тя не
обвързва съда. Той е длъжен да я определи служебно.
Според Стамболиев правната квалификация, направена в ИМ дава един добър
старт на ИП.
4. Вида на търсената защита с иска. Видът на защитата се сочи от петитума на
иска. В него ищецът трябва да заяви дали търси само установяване на
съществуването или несъществуването на спорното право или в първия
случай търси още и осъждане или правна промяна.
5. Цената на иска представлява паричната стойност на оценимото в пари
спорно право. Тя е от значение в две важни насоки: а) тя обуславя родовата
подсъдност; б) и в зависимост от нея се определя държавната такса. За да
знае дали искът му е подсъден и дали ДТ е платена, съдът трябва да знае
цената на иска. Неоценяеми са исковете относно неимуществени права,
както и установителните искове относно факти.
При обективно съединяване на искове цената на иска е равна на сбора от
отделните искове (чл.72 (1))

6. В ИМ ищецът е длъжен да посочи доказателствата и конкретните

обстоятелства, които ще доказва с тях и да представи заедно с нея всички
писмени доказателства.
7. Подпис на ищеца, защото той символизира неговата воля да търси защита, а
във волеизявлението да се разреши правният спор, конкретизиран в ИМ се
състои искът.
2.2. Заедно с ИМ трябва да бъдат представени и приложенията към нея- чл.129

1. пълномощното, когато молбата се подава от пълномощник (удостоверява

упълномощаването и обсега на представителната власт на

52
 пълномощника) Законната представителна власт на законния
представител се предполага и не подлежи на нарочно удостоверяване при
подаване на ИМ.
2. документ за внесените ДТ и разноски, когато такива се дължат
(квитанцията за платена дт се прилага към ИМ като доказателство за
заплатена дт. Дължимата дт се определя съобразно с цената на иска (виж
Тарифа за държавните такси, които се събират по реда на ГПК); виж
чл.83- освобождаване от такси и разноски

3. Проверка на редовността на ИМ –чл.129

Тази проверка се прави не от състав на съда, а еднолично от районния съдия

или от съдия от окръжния съд. Всяко отклонение от изискванията на чл.127 и
чл.128 прави Им нередовна, без значение дали се отнася до съдържанието
или приложенията на ИМ.
Когато ИМ не отговаря на изискванията по 127 и 128 на ищеца се съобщава
да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности, както и за
възможността да ползва правна помощ ако има необходимост и право на
това.
Чл.129 (3)- когато ищецът не отстрани в срока нередовностите, ИМ заедно с
приложенията се връща. Против връщането на ИМ може да се подаде частна
жалба от която препис за връчване не се представя. Проверката на
редовността на ИМ се развива само между ищеца и съда. В нея ответникът
не взема участие.
Ако в дадения му срок ищецът отстрани нередовностите, ИМ се счита за
редовно подадена и то с обратна сила. Тази уредба запазва изцяло правните
последици на предявения иск.

II. ПРАВНИ ПОСЛЕДИЦИ ОТ ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ИСКА

Законът прикрепва към предявяването на иска (ПИ) важни процесуални и
материалноправни последици.

1. Процесуалните последици от ПИ се проявяват в няколко насоки

● ПИ предизвиква състояние на висящо дело между страните пред
сезирания съд. Висящо дело означава започнато и още неприключено
исково производство, което може да се развие до нормалния си край-
влязло в сила решение по съществото на спора. Връчването на преписа е
част от развитието на вече висящо дело.
● Състоянието на висящо дело е пречка да бъде упражнено повторно
правото на иск по същия правен спор. Същият иск не може да бъде
предявен отново между същите страни относно същия спор. Забраната
предпоставя пълно тъждество на двете дела: по-рано и по-късно
заведеното. Целта на забраната да се образува второ дело по същия спор е
да се избегнат противоречиви решения. (чл.126- прекратяване при висящ
процес).
● Състоянието на висящо дело стабилизира подсъдността, каквато е била
при ПИ

53
 ● Стигне ли висящото дело до положението на връчен препис от ИМ,
откриват се редица възможности, които преди това не съществуват: за
предявяване на насрещен, инцидентен установителен иск, главно и
допълнително встъпване и т.н.
● Предопределя се предмета на делото (в основни насоки е определен, но
има определени фактори, които могат да му повлияят.
2. Материалноправните последици от ПИ са право запазващи и
правоувеличаващи. (те настъпват в материалните отношения между
страните
● Право запазващи са: покъсване на течението на погасителната и на
придобивната давност( чл.116, б. „б’’ ЗЗД и чл.84 ЗС), както и спиране на
течението на давността, докато делото е висящо (чл.116, б. „ж” ЗЗД).
Когато искът е предявен като частичен, давността се прекъсва само за
предявената част от вземането.
● Право увеличаващи са: правото на лихви поради забава, в която
ответникът изпада от деня на ПИ, ако преди това не е бил вече в забава,
както и правото за получаване на плодовете, което ищецът добива даже
срещу добросъвестния владелец на вещта (т.е режимът става на
недобросъвестен владелец).
Материалноправните последици на ПИ предпоставят, че Пи
представлява едновременно и упражняване на материалното право,
претендирано от ищеца. Затова те настъпват само ако искът е
основателен.

27 ВЪПРОС ВЪЗМОЖНО ПОВЕДЕНИЕ НА ОТВЕТНИКА

СЛЕД ПОЛУЧАВАНЕ НА ПРЕПИС ОТ ИСКОВАТА
МОЛБА

Ответникът става страна в исковия процес и е подчинен на неговия ефект независимо

от своята воля. От неговата воля обаче зависи поведението, което той ще възприеме по
повод на предявения иск!!!
3 хипотези:
1. Пасивно поведение- ответникът не реагира;
2. Признаване на иска;
3. Защита на иска

I. Пасивно поведение на ответника

Може да се заключи че това е най-неразумно и губещо поведение, тъй като в този
случай може да се стигне до неприсъствено решение (чл.238-240).

Ако ответникът не е представил в срок отговор на ИМ и не се яви в първото

заседание по делото, без да е направил искане за разглеждането му в негово
отсъствие (3 фази на пасивно поведение), ищецът може да поиска постановяване на
неприсъствено решение срещу ответника или да оттегли иска.

54
Съдът ще постанови неприсъствено решение и ще уважи иска (не е необходимо
съдът да е напълно убеден че искът е основателен чл.239 (1) т.2). Неприсъственото
решение не се мотивира по същество. В него е достатъчно да се укаже, че то се
основава на наличието на предпоставките за постановяване на неприсъствено
решение. Когато съдът прецени че не са налице предпоставките за постановяване на
неприсъствено решение, той отхвърля искането с определение и продължава
разглеждането на делото.

Чл.240- защита срещу неприсъственото решение

В едномесечен срок от връчването на неприсъственото решение ответникът може да
поиска от въззивния съд неговата отмяна, ако е била лишена от възможност да
участва в делото поради ( В този случай въззивният съд не проверява дали
решението е правилно):
1. ненадлежно връчване на преписа от ИМ или призовките за съдебното заседание
2. невъзможност да узнае своевременно за връчването на преписа от ИМ или
призовките за съдебното заседание поради особени непредвидени обстоятелства.
3. невъзможност да се яви лично или чрез повереник поради особени непредвидени
обстоятелства, които не е могла да преодолее.

II. Признаване на иска- чл. 237, активно поведение (не е доказателствено

средство)

Това е такова процесуално действие на ответника, с което той заявява, че

искът е основателен. Това не е еквивалентно на признаването на факти
(доказателствено средство).
При такова поведение на ответника ще се стигне до постановяване на решение
против него. В този случай обикновено ще се стигне до освобождаване от
разноските по делото.
По искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение
съобразно признанието. Тук не е необходимо да има доказателствени средства,
които да правят иска основателен. В мотивите на решението се указва, че то е
постановено при признаване на иска.
Чл.237 (3) Съдът не може да постанови решение при признание на иска, когато:

1. признатото право противоречи на закона или на добрите нрави;

2. е признато право, с което страната не може да се разпорежда
Признанието на иска не може да бъде оттеглено!

III. Защита на ответника срещу иска- 2 вида защита (процесуална и по

същество). По-ефективна е защитата по същество. Процесуалната
защита в най-добрия случай води до прекратяване на делото с
определение. Но искът може да бъде предявен отново! Докато ако
защитата по същество е успешна и се постанови съдебно решение, с
което искът се отхвърля- този иск не може да се повдига отново (СПН)

1. Процесуална е защитата на ответника, когато той оспорва правото на иск

на ищеца или неговото надлежно упражняване. Тогава ответникът предявява
отвод. Отводът е искане да се прекрати или спре делото поради липсата на
положителна или наличността на отрицателна процесуална предпоставка.

55
 Процесуалната защита цели да освободи ответника от участие в един
недопустим процес, като предизвика неговото прекратяване или спиране. Тя
предхожда защитата по същество, защото, защото обсъждането на въпроса дали
съществува спорното право е допустимо само ако процесът е редовно учреден.

- може например да се твърди че делото не е подведомствено на

съдилищата (отвод за арбитраж като ответникът представя арбитражно
споразумение) или да има възражение за местна или родова подсъдност
- малък резултат от процесуалната защита: препращане делото на друг
съд или арбитраж
- максимален резултат: прекратяване на делото без СПН
2. Защита по същество- такава защита имаме когато ответникът по един
допустим иск оспорва неговата основателност. Тогава ответникът
противопоставя на правното твърдение на ищеца своето правно твърдение, като
иска от съда да отрече твърдението на ищеца и да потвърди със СПН това
правно положение, което ответникът твърди. Чрез защитата по същество
ответникът осъществява по повод на заведения от ищеца процес своето право на
иск относно същия правен спор. Докато при процесуалната защита
ответникът се противопоставя на решение по съществото на делото, при
защитата по същество ответникът настоява за решение по съществото на
делото, с което предявеният иск да бъде изцяло или частично отхвърлен.

Защитата по същество се приспособява към правното твърдение на ищеца.

Затова различаваме защита срещу претендирано от ищеца право и защита при
отричано от ищеца право.

А) Защитата срещу претендирано от ищеца право е необходима при

положителен установителен, осъдителен или конститутивен иск. Тя се състои в
отричане на съществуването на претендираното право или на неговата
изискуемост (при осъдителен иск). За да съществува правото трябва да е
породено и да не е погасено. Затова то не съществува когато правопораждащият
го факт не е възникнал, както и когато са налице факти, които изключват
възникването на правото или унищожават , или погасяват възникналото право.

а) Тази защита може да се състои преди всичко в отричане на

правопораждащия факт. Ответникът твърди, че твърденият от ищеца факт не е
възникнал. Няма значение дали ответникът се ограничава с отрицание или
заявява, че всъщност е възникнал някакъв друг факт. Отричането налага на
ищеца да докаже твърдения от него факт;

б) Без да отрича твърдения от ищеца факт като явление на действителността,

ответникът може да отрича неговата правна релевантност, като твърди че от
този факт не следва претендираното от ищеца право. Тогава ответникът се брани
с правни доводи като признава фактическите твърдения на ищеца.

в) Като признава фактическите твърдения на ищеца, ответникът може да

предяви възражения срещу съществуването на претендираното право.
Възраженията могат да бъдат: правоизключващи, правоунищожаващи,
правопогасяващи и правоотлагащи.

56
 ● Правоизключващи са възраженията, с които ответникът твърди факти,
осуетяващи възникването на правото. Такива са възраженията за
нищожност или относителна недействителност на акта, от който ищецът
извежда правото си.
● Правоънищожаващи са възраженията, с които ответникът твърди факти,
опорочаващи правопораждащия факт и водещи до унищожаване на
правото, извеждано от този факт. Такива са възраженията за грешка,
насилие, измама, недееспособност и т.н.
● Правопогасяващи са възраженията, с които ответникът твърди факти,
които погасяват възникналото право или отговорността на ответника за
него, респ. лишават ищеца от правото. Такива са възраженията за
плащане, за прихващане, за опрощаване на дълга, за отказ от наследство,
за прехвърляне на вземането и т.н.
● Правоотлагащи са възраженията, с които ответникът твърди факти,
които отлагат изискуемостта на вземането. Такива са възраженията за
различни модалитети на сделката (условие, срок), за право на задържане,
за неизпълнен двустранен договор.
С възражения ответникът може да предяви и свои права срещу ищеца. За
някои права законът изрично допуска това (чл.31, ал.2 ЗЗД и чл.44, ал.3 ЗН).

Възраженията на ответника във всички случаи са твърдения на факти,

пораждащи изгодни за ответника последици, затова той носи тежестта
да ги докаже.

Б) Защитата при отричано от ищеца право става необходима срещу

отрицателен установителен иск. Тогава ответникът е всъщност претендентът
на спорното право и затова той трябва да разкрие съществуването на
правото. С оглед на тази цел той трябва да изтъкне фактите, които пораждат
това право, както и да обори възраженията на ищеца срещу правото. С други
думи неговата защита се състои в обосноваване на претендираното право, т.е
тази дейност, която е присъща на ищеца по ПУИ, ОИ и КИ.

Ответникът може и да предяви насрещен иск (самостоятелна защита на

ответника)- напр. иск по 108 ЗС, ответникът може да предяви насрещен
иск за подобренията в имота!!!

28 ВЪПРОС ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА РАЗГЛЕЖДАНЕ

НА ДЕЛОТО

Разглеждането на делото обхваща съвкупността от процесуалните действия на съда

и страните, състоящи се в подготовка на делото, събиране на доказателства и устни
състезания. Тези действия се извършват публично в открити съдебни заседания,
освен ако законът предвижда това да стане в закрито заседание.

57
1. Делата се разглеждат в съдебни заседания, които биват открити и
закрити- чл.134, ал.1. В ал.2 се казва че закрити заседания
(разпоредителни) се провеждат в предвидените от закона случаи без
участие на страните (т.е. участва само съставът на съда).
Когато постъпи искова молба се проверява дали тя е редовна и
допустима.

Принципът е открити съдебни заседания! Откритите заседания от своя

страна могат да бъдат публични и при закрити врата. Чрез публичните
заседания се гарантира възможността на обществеността да осъществява
определен контрол върху дейността на съда (според разбиранията на
юридическата гилдия). Публичността може да бъде изключена- чл.136.
съдът служебно или по молба на някоя от страните може да постанови
разглеждането на делото или извършването само на някои действия да
стане при закрити врата, когато:
● Общественият интерес налага това;

● Защитата на личния живот на страните, на семейството или на

лицата под попечителство налага това;
● Делото е свързано с търговска, производствена, изобретателска
или данъчна тайна, чието публично огласяване би накърнило
защитими интереси;
● Са налице други основателни причини.
Молбата за изключване на публичността се разглежда в открито
заседание при закрити врата. Определението, постановено по молбата,
се обявява публично.
Чл.138- задължение за пазене на тайна- Когато е проведено заседание
при закрити врата, публичното огласяване на неговото съдържание се
забранява. С разрешение на съдията може да се допусне и трето лице
(136, ал.2), но то няма право да разгласява станалата му известна
информация

2. Съдебното заседание се ръководи от председателя на състава. Именно

той следи за реда в съдебната зала и може да налага глоби за
нарушаването му. Съгласно чл.143, ал.3 председателят може да отстрани
всеки, който не спазва реда. Когато въпреки предупреждението за
отстраняване редът в залата се нарушава от страна или неин
представител, съдът може да отстрани нарушителя за определено време.
След като отстраненият се завърне в съдебната зала, председателят го
уведомява за действията, които са били извършени в негово отсъствие
чрез прочитане на съдебния протокол.
3. При разглеждане на делото се съставя протокол. Съгласно чл.152
протоколът от заседанието е доказателство за извършените в съдебното
заседание съдопроизводствени действия. Неудостоверените в протокола
действия се смятат за неизвършени. Протоколът се съставя под
диктовката на председателя на съдебния състав. Той съзнателно
редактира това, което се казва. (чл.150 ал.2). Протоколът се подписва от
председателя и от секретаря.

58
 Протоколът се предоставя на разположение на страните в тридневен срок
от заседанието. Протоколът не се изпраща на страните. Страната трябва
да провери дали е съставен протокол и какво е неговото съдържание.

Съгласно чл. 151 (1) в едноседмичен срок от предоставянето на

протокола на разположение на страните всеки участник в процеса (т.е не
само от страните, а и от вещо лице или свидетел например) може да иска
неговото допълване или поправяне. Искането за поправка се разглежда в
открито съдебно заседание (чл.154 ал.4). Актът, с който съдът се
произнася след като призове страните и молителя и изслуша звукозаписа,
съответно обясненията на секретаря, е определение (то не подлежи на
обжалване).
На всички инстанции това са общите правила и те се спазват!

Въпрос 29: ПОДГОТОВКА НА ДЕЛОТО В ЗАКРИТО ЗАСЕДАНИЕ- чл.140 ГПК

След като провери редовността и допустимостта на предявените искове, както и

другите искания и възражения на страните, съдът се произнася с определение по
всички предварителни въпроси и по допускане на доказателствата. Когато в отговора са
предявени насрещни искания, съдът може да се произнесе по тях и по допускането на
някои от доказателствата в първото заседание по делото. Съдът насроча делото в
открито заседание, за което призовава страните, на които връчва препис от
определението по ал.1. Съдът може да съобщи на страните и проекта си за доклад по
делото, както и да ги напъти към медиация или друг способ за доброволно уреждане на
спора.

30 ВЪПРОС ОТКРИТО ЗАСЕДАНИЕ ПО ДЕЛОТО-

ФУНКЦИИ И СЪДЪРЖАНИЕ. ДОКЛАД ПО ДЕЛОТО

1. Неявяването на някоя от страните, която е редовно призована, не е пречка за

разглеждане на делото. Съдът пристъпва към разглеждането му, след като разгледа
делата, по които страните са се явили. При второто повикване съдът извършва проверка
дали страната, която не се е явила е редовно призована. Ако не е редовно призована
делото се отлага. Страната, която се е явила не се призовава пак, защото тя е уведомена
в съдебно заседание за датата на следващото заседание.

Предварителни въпроси- по допустимостта на процеса (проверка на правото на иск и

неговото надлежно упражняване). Ако липсва право на иск или то е ненадлежно
упражнено на делото не се дава ход. (напр. ответникът се явява, но не е получил препис
от исковата молба). Съдът дава срок за отстраняване на нарушенията, след изтичането
на който ще се насрочи ново заседание. (142 ал.4). Страните се произнасят дали да се
даде ход на делото и ако те нямат други възражения , съдът дава ход на делото, с което
предварителните въпроси са приключили.

2.Съдът пристъпва към изясняване на фактическата страна на спора- чл.143 във вр. с
чл.145. Пред съда са представени субективните твърдения на страните за това че са се
осъществили определени факти. Съгласно чл.143 ал.2 ищецът може да поясни и
допълни исковата молба, както и да посочи и представи доказателства във връзка с

59
направените оспорвания от ответника, а ответникът – да посочи и представи нови
доказателства, които не е могъл да посочи и представи с отговора на исковата молба.
Също така в ал.3 се казва, че страните са длъжни да направят и обосноват всичките си
искания и възражения и да вземат становище по твърдените от насрещната страна
обстоятелства.
- съдът задава въпроси по твърдените от страните факти (чл.143 ал.1, чл.145,
ал.1- тези въпроси имат за цел да се отдели спорното от безспорното. По чл.144
ответникът може да поиска допълнителен срок, за да вземе становище по
направените в това заседание доказателствени искания от ищеца и да посочи
допълнителни доказателства във връзка с направените оспорвания. Когато това
искане бъде уважено, съдът се произнася по направените оспорвания и искания
в закрито заседание с определение, което се съобщава на страните.
- чл. 145 ал.2- Съдът указва на страните да допълнят и конкретизират
твърденията си и да отстранят противоречията в тях. След това съдът приканва
страните към спогодба и посочва нейните последици. Ако спогодба не се
постигне, съдът прави доклад, който се отразява в протокола. Ако се стигне до
спогодба, съдът следва да я потвърди с определение след което пак с
определение да прекрати делото. Определението за прекратяване (преграждащо
определение) подлежи на обжалване с частна жалба.
3. Доклад по делото- чл.146

Съдържанието на доклада е уредено изрично.

● Обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и
възражения (правно релевантни обстоятелства). Целта е да се ограничат
твърденията на ищеца и ответника.
● Правната квалификация на правата, претендирани от ищеца, на насрещните
права и възражения на ответника;
● Кои права и кои обстоятелства се признават;

● Кои обстоятелства не се нуждаят от доказване (т. нар безспорни);

● как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване

факти
(2) Съдът указва на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат
доказателства
(3) Съдът предоставя възможност на страните да изложат становището си във
връзка с дадените указания и доклада по делото, както и да предприемат
съответните процесуални действия
(4) съдът се произнася с определение по доказателствените искания на страните,
като допуска доказателствата, които са относими, допустими и необходими.

Устен доклад!!! Така завършва първата фаза. Исковото съдопроизводство

преминава в 2 фази. Първата фаза има за цел да подготви разглеждането на делото
по същество. Втората фаза цели събирането на доказателства (съдебно дирене). В
новия ГПК тези две фази трябва да са в едно заседание.

4. Втора фаза- чл.148 ГПК

60
Събиране на доказателства- Съдът събира всички допуснати доказателства с
участието на страните. Ако е необходимо той насрочва ново заседание за събиране
на доказателства, които не са събрани по независещи от страните причини.
Чл.147- до приключване на съдебното дирене страните могат:

- да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят нови доказателства

само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят своевременно;
- да твърдят нововъзникнали обстоятелства, които са от значение за делото, и да
посочат и представят доказателства за тях.

5. Устни състезания- чл.149 ГПК

Ал.1- след събиране на доказателствата съдът отново приканва страните към
спогодба. Ако спогодба не се постигне съдът дава ход на устните състезания.
Всяка от страните представя пред съда един модел за съдебно решение.
Ищецът пледира, след това пледира ответникът. Ищецът има право на
реплика, а ответникът съответно- на дуплика.
Ал.2- Когато делото е разяснено, съдът обявява устните състезания за
приключени и посочва деня, в който ще обяви решението. Устните
пледоарии приключват с определение на съда. Такова определение се
постановява, когато съдът счита че делото е напълно изяснено и ще се
произнесе в срок. Новото в ал. 2 е че съдът е длъжен да посочи денят, в който
ще обяви решението (не в срок а самата дата)

Ново!!! Ал.3- При фактическа и правна сложност на делото по искане на

някоя от страните съдът може да определи подходящ срок за представяне на
писмени защити. Писмените защити се представят с преписи според броя на
страните.
Съдът определя по-кратък срок за ищеца и по-дълъг за ответника.

Устните пледоарии и писмените защити трябва да представляват модел,

който се състои от 2 части
1. по фактическата страна на спора;
2. по юридическата страна на спора

Фактическа страна- всяка от страните посочва факти, които трябва да се

изяснят. За доказването на тези факти бяха събрани следните
доказателства….. Всяка от страните обсъжда доказателствените средства,
които са събрани.Дали от доказателствата може да се заключи за наличието
на тези факти. Всяка от страните по своему се аргументира кои от фактите
следва да се считат за доказани.

Юридическа страна- Правна квалификация (напр. неоснователно

обогатяване). За този правен спор са от значение….факти (от правна норма,
която ще се приложи и извлечените от нея необходими факти).

Заключение- приближава се максимално до модела на едно съдебно

решение.

31 ВЪПРОС СЪЩНОСТ, ПРЕДМЕТ И ОБСЕГ НА ДОКАЗВАНЕТО

61
 I. Обща характеристика на доказването- За да потвърди или отрече със СПН
съществуването на спорно право, съдът трябва да бъде убеден че съответният правопораждащ,
правоизключващ или правопогасяващ факт е възникнал. Издирването на истината относно
фактите, релевантни за спорното право става чрез доказването.

Доказването е съвкупността от процесуалните действия на съда и страните, насочени да се

разкрие с помощта на доказателствените средства истината относно фактите, релевантни
за спорното право.

Понеже принадлежат на миналото , а не се осъществяват пред съда, правнорелевантните факти се

изнасят пред съда чрез твърдения. В процеса те не могат да имат друго битие освен битието на
фактически твърдения. Твърдението че определен факт се е осъществил може да бъде
посрещнато с отричане, т.е насрещно твърдение че такъв факт не се е осъществил. Съдът е
обикновено изправен пред противоречиви твърдения относно едни и същи факти. (трябва да се
установи съответствието между твърденията и действителното фактическо положение).

Значението на доказването в исковия процес е изключително голямо. Правните спорове

обикновено се дължат на противоречието на становищата на спорещите относно фактите, а не
относно тяхното правно значение. Затова съдържанието на повечето от гражданските дела се
запълва с доказателствените действия на съда и на страните. Доказването или недоказването на
фактите предопределя правните изводи на съда. Доказаният факт е за съда осъществен факт.
Недоказаният се третира от съда като неосъществил се факт. Оттук следва процесуалната
равнозначност между съществуване и доказване на факта. От друга страна, поради зависимостта
на субективното право от правнорелевантните факти всяка неистинска фактическа констатация
на съда води по необходимост до неправилен извод относно правото. (приеме ли погрешно,че е
бил даден заем, съдът по необходимост ще заключи в противоречие с действителното положение,
че ответникът дължи; приеме ли погрешно, че той е платил, съдът по необходимост ще заключи в
противоречие с действителното правно положение, че претендираното от ищеца вземане не
съществува). По голямата част от неправилните решения на съда се дължат не на неправилно
прилагане на материалния закон към правилно установените факти, а обратното- на
неистинността на фактическите констатации на съдилищата.

II. Като съвкупност от процесуални действия доказването обхваща: посочването, представянето,

събирането и обсъждането на доказателствените средства. Всички тези действия се извършват от
съда или пред съда, и то при обезпечена възможност и на двете страни да вземат участие в тези
действия ако желаят.

Правилата, които уреждат доказването, са почти всички съществени за правилността на

решението, защото я обезпечават. Тяхното нарушаване води до отмяна на решението по реда на
обжалването или чрез извънредното средство за отмяна на влезли в сила решения, уредено от
чл.303 ГПК.

III. Различаваме няколко вида съдебно доказване (Д) съобразно с неговат цел и предмет

1. Съобразно с целения с доказването резултат различаваме пълно и непълно Д

62
 ● Пълно е Д, което цели да създаде сигурно убеждение на съда в истинността или
неистинността на съответното фактическо твърдение. Такова Д законът изисква
относно всички фактически твърдения, които обуславят спорното право.
● Непълно е Д, което цели да създаде вероятност- не напълно сигурно убеждение на
съда в истинността или неистинността на съответните фактически твърдения. Такова Д
законът допуска само относно фактически твърдения, от които не зависи изводът за
спорното право.
2. Когато Д има за предмет факти, за които доказващият носи доказателствена тежест, то е
главно. Насрещно е Д на противната страна, с което тя цели да обезсили главното
доказване. Всяка страна може да проведе както главно, така и насрещно Д. Ищецът
претендиращ спорното право, ще проведе главно Д относно факта, който го поражда, и
насрещно Д- относно фактите, върху които ответникът гради своите правоизключващи,
правоунищожаващи или правопогасяващи факти. Обратно е положението на ответника.
За да постигне своята цел, главното Д трябва да бъде винаги пълно- иначе съдът няма да
може да приеме, че фактът, предмет на главното Д, се е осъществил. Затова насрещното Д
може да се задоволи да бъде непълно. Защото непълното насрещно Д разрушава
сигурността, че претендираният факт се е осъществил, и по този начин осуетява пълното
му Д.
!!!! От насрещното Д трябва да се различава обратното Д. С него се опровергават законни
оборими презумпции или законната доказателствена сила на официални удостоверения
(напр. на ревизионен акт).Доказването на противното, което се цели чрез обратното Д,
трябва да бъде винаги пълно, за да е успешно.

3. В зависимост от това, дали Д цели да удостовери пряко правнорелевантен факт, или

пък цели да удостовери такъв факт, от който може да се направи доказателствен
извод за правно релевантния факт, различаваме пряко и косвено Д.
● Пряко е Д на самата сделка;

● Косвено е Д на факта на преговори относно тая сделка- предмет на косвено Д са

т.нар. доказателствени факти. Това са такива факти на действителността, които
стоят в някаква връзка на зависимост с факт, релевантен за спорното право. Поради
тази връзка те са едно указание, че този факт се е осъществил

Прякото Д е обикновено пълно (договорът се доказва с документа, който го

материализира). Косвеното Д е обикновено непълно. Доказателствения факт създава
вероятност, но не и сигурност относно съществуването на индицирания факт. Фактът
на преговорите прави вероятно, че след тях и въз основа на тях се е стигнало до
сключване на договор, но е възможно преговорите да са завършили безрезултатно.

IV. ПРЕДМЕТ НА ДОКАЗВАНЕ- фактите и връзките между фактите, но не и

субективните права, източниците на право или правните норми.

Субективните права не се доказват, а се извеждат от доказаните факти въз основа

на правната норма, извлечена от съответния източник на правото. Нея той трябва
да извлече от източника на право, който е длъжен да знае. Съдът е длъжен да знае
закона. Затова няма тежест за Д на източниците на право, нито тежест за Д, че
от определен източник на право трябва да се изведе определена правна норма.

63
1. Фактите са конкретни явления или състояния, определени във времето и
пространството, независимо от това дали спадат към външния свят, или към
човешката психика. Факти са както сключването на договор, сблъскването на две
коли, така и умисълът, знанието на един факт. Факти за правото са и т.нар.
отрицателни факти (липсата а определено поведение- бездействията, и липсата на
определено психическо състояние- незнанието, липсата на дължима грижа).
Подлежат на доказване не всички факти, а само тия, които имат значение за делото.
Значението на факта за делото може да бъде пряко или косвено. Фактът има пряко
значение, когато е релевантен за спорното право, т.е когато от него зависи
възникването, изменението, прехвърлянето или погасяването на правото.

Косвено е значението на факта, който, без да е правнорелевантен спрямо спорното

право, индицира, че релевантен за това право факт се е осъществил или не се е
осъществил. Косвено значение имат поради това всички доказателствени факти.
2. макар и да се включват във фактическия състав на спорното право, не са факти
преюдициалните правоотношения, обуславящи спорното право (например ПС при
иск за вреди от разрушаване на вещта на ищеца).
3. Не са факти, а правна квалификация на факти „ дълбокото разстройство на брака”,
„важно основание”, „невъзможност за изпълнение” и др.
4. Предмет на Д могат да бъдат и връзките между фактите, защото и те представляват
явления на действителността. Тези връзки се разкриват с помощта на т. нар. опитни
правила. Това са правила на общия житейски опит, а също така и на отделни
професии или клонове ( с помощта на такива правила се разкрива дали дадена
стока дава фира; дали даден документ е подправен или не)
V. Не всички факти, които са правно или доказателствено релевантни за
делото, се нуждаят от Д.
Има факти, които са от значение за делото, но които съдът е длъжен да постави
в основата на своето решение, без те да бъдат доказвани. Съдът е длъжен да ги
третира като ненуждаещи се от доказване. Това са общоизвестните, съдебно
известните факти и фактите, презюмирани със законни презумпции.

1. Общоизвестни са тези факти, които са познати на неопределен кръг от лица.

Достатъчно е фактът да е известен на неопределен кръг от лица в
населеното място, където е седалището на съда (например природна стихия,
засегнало това населено място)
2. Съдебно известни са тези факти, които съдът служебно знае, защото се
състоят в извършени от него действия (например поставяне под запрещение;
допускане на осиновяване, развод; вписване в регистри). Съдът е длъжен да
уведоми страните, че третира даден факт като общоизвестен или съдебно
известен, за да даде възможност на страната, която го оспорва да проведе
обратно доказване. (чл.155). За да се вземат предвид общоизвестните или
съдебно известните факти, не е нужно те да са били изнесени в делото с
твърдения на заинтересуваната страна.
3. Фактите, презюмирани по силата на законни оборими презумпции, не се
нуждаят от Д (154 ал.2). Законната оборима презумпция е доказателствено
правило, което задължава съда да приеме, че щом е налице фактът визиран в
хипотезиса на законната презумпция, налице е и презюмираният факт.
Оборването е в тежест на този, който твърди друго. (напр. презумпция за
вина при непозволено уреждане (чл.45 ЗЗД); презумпцията за знание при

64
 сделки между длъжника и негови роднини, увреждащи кредитора 9чл.135
ал.2 ЗЗД), презумпцията за бащинство на съпруга (чл.32 СК))

32 ВЪПРОС ТЕЖЕСТ НА ДОКАЗВАНЕ.

ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ СРЕДСТВА.

I. ДОКАЗАТЕЛСТВЕНА ТЕЖЕСТ

Въпросът за ДТ е въпрос за последиците от недоказването, ДТ се състои в правото и

задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто ЮФ не е
доказан. (щом фактът не се е осъществил, не могат да възникнат и неговите правни
последици).
Обективно ДТ се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази
правна последица, чийто ЮФ не е доказан. В краен резултат вследствие на ДТ решението ще
се яви като санкция спрямо тази страна, която претендира отречената правна последица, и
като защита спрямо тази страна, която е оспорвала отречената от съда правна последица. В
това въздействие върху правната сфера на страните по делото с е състои субективната страна
на ДТ. Самото й наименование (тежест) води произхода си от неблагоприятните последици от
недоказването за страната, претендираща правната последица черпена от недоказания
факт. От гледна точка на този неблагоприятен за страната резултат казваме, че тя носи
тежестта да докаже факта, от който извлича претендираната изгодна за себе си правна
последица.

Общото правило за разпределение на ДТ между страните гласи, че всяка страна носи ДТ

относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно
затова претендира като настъпили (чл.154 ГПК).
За разпределението на ДТ е без всякакво значение каква процесуална роля заема страната
(ищец или ответник) и какъв вид страна представлява (главна, контролираща, подпомагаща;
претендираща правото като свое или бранеща го като процесуален субституент). Решаващо е
само едно: каква правна последица страната претендира като настъпила. Относно факта,
обуславящ тази последица страната носи ДТ. Затова при отрицателен установителен иск
ответникът трябва да докаже, че спорното право е възникнало, а ищецът трябва да докаже
фактите, които изключват, унищожават или погасяват това право ( при иск за връщане на
недължимо платено ищецът трябва да докаже плащането, а ответникът- правното основание
за да го получи; при т. нар иск за реално изпълнение доставчикът трябва да докаже договора
за доставка, както и че стоката, която купувачът трябва да вдигне е отделена и стои на негово
разположение; когато се претендира привидност на продажбата, а противната страна се
позовава на дарение, тя трябва да го докаже; не наемодателят следва да докаже че не е
получавал наем, по-голям от отбелязания в разписката, а наемателят следва да докаже,че е
плащал по-голям наем. Последното не значи че отрицателните факти не подлежат на
доказване: при иск за оспорване на бащинство ищецът следва да докаже липсата на полово
общуване.

Разпределението на ДТ следва непосредствено от материалноправните норми. Те сочат

както правнорелевантните факти, така и спрямо кои лица възникват техните правни
последици.
Отклонение от общите правила на ДТ предвижда чл. 162. според него ако основанието на
иска е доказано, а няма данни за неговия размер, съдът може да го определи по своя преценка

65
 или въз основа на заключението на вещо лице. Това правило означава, че ДТ на ищеца по иск
за вземане включва доказване на ЮФ, от който то произтича, но не и размера му. Искът не
може да бъде отхвърлен заради недоказване на размера. Разбира се ищецът е заинтересуван
да представи доказателства и за размера на иска, за да избегне риска той да бъде установен по
преценка на съда.

На страните ДТ сочи какво трябва да докаже всяка от тях, а на съда ДТ сочи какъв правен
извод той трябва да направи, ако едни или други факти не бъдат доказани. ДТ е институт,
който стои на границата между материално и процесуално право, така че за нея важат
норми, меродавни и за двата правни клона.

Изложеното относно ДТ спрямо правнорелевантните факти важи и за ДТ спрямо

доказателствените факти. Понеже даден факт става доказателствен само поради по-близката
си или по-далечна връзка с правнорелевантния факт, затова страната, която носи ДТ относно
даден правнорелевантен факт, носи ДТ и за всички доказателствени факти, с помощта, на
които иска да удостовери осъществяването на този факт.

II. Доказателствени средства (ДС)

1.ДС са предвидени и уредени от закона източници на сведения за подлежащите на доказване

факти (правно и доказателствено релевантни факти). Такива източници на сведения са
обясненията на страните; свидетелските показания; документите; веществените доказателства
и заключенията на вещите лица. Огледът не е ДС, а способ за събиране на веществени
доказателства.

Доказателственият факт поради връзката, в която се намира с главния факт, е опора на

доказателствени изводи за него. На това основание той се причислява към ДС.
Разликата между ДС и доказателствения факт е че ДС може непосредствено да бъде използвано
за целите на доказването, а доказателственият факт трябва преди това да бъде винаги доказан и
то с ДС

2. Убеждаващото въздействие на ДС е неговата доказателствена сила. По правило тя зависи от

преценката на съда, а не го обвързва задължително. Има ДС със задължителна за съда сила
(официалните документи).

3.Доказателствената сила зависи от достоверността на ДС. Тя се състои в съответствието

между действителността и сведението, което ДС доставя, т.е. в истинността на това сведение. От
тази гледна точка говорим за достоверни и недостоверни ДС (неистински документ, лъжливи
свидетелски показания). Съдът преди да се довери на ДС трябва грижливо да провери неговата
достоверност. Тя е условието за доказателствената сила.

5. Допустими са тези ДС, върху които съдът има право да изгради своето убеждение.
Недопустими са съответно тези ДС, върху които съдът няма право да изгради
своето убеждение. Основе ли на тях своето решение, то ще бъде опорочено и ще
подлежи на отмяна. Недопустими са непредвидените от закона ДС, както и тези,
предвидени от закона ДС, чието използване законът е забранил при доказване на
посочени от него факти. (напр. чл.164- недопустимост на свидетелски показания).
6. От допустимостта на ДС трябва да се различава неговата относимост.

66
 Относимо е ДС, което може да има доказателствено значение за делото, защото
съдържа сведения било за правнорелевантни, било за доказателствени факти.
Неотносимо е ДС, което не съдържа такива сведения. За делото то е без
доказателствено значение. Неотносимите ДС, без да са недопустими, са ненужни.
7. Деление на ДС:
● На лични и веществени според това дали носителят им е лице (свидетел, вещо
лице) или вещ (документ, веществени доказателства)
● На гласни и писмени според това дали ДС доставя сведението устно или
писмено.
● На преки и косвени според това дали ДС се отнася непосредствено до главния
факт или доказва доказателствен факт. На това деление се придава и друг
смисъл: пряко ДС е това, което позволява само един извод за подлежащия на
доказване факт; косвено ДС е това, което дава основание не за един, а за повече
вероятни изводи.
● На първични и вторични (производни) според това дали ДС стои в
непосредствена връзка с подлежащия на доказване факт (например свидетел-
очевидец; оригинален документ) или пък възпроизвежда съдържанието на
друго ДС (свидетел, възпроизвеждащ разказа на друг свидетел; препис от
оригиналния документ; протокол за разпит на свидетел). Това деление е с най-
важно значение, защото хвърля светлина върху различната степен на
достоверност на ДС. Първичното ДС претендира за по-голяма достоверност
спрямо вторичното ДС.
Чл. 183 ГПК допуска като ДС не само официалния, но и частния препис от
документ, заверен от страната, която го представя.
Чл. 185- документ, представен на чужд език, се придружава с точен превод на
български език, заверен от страната. Ако съдът не може сам да провери
верността на превода или верността на превода бъде оспорена, той назначава
вещо лице за проверка.

Допустимите по закона ДС не могат да бъдат ограничавани с договори между

страните, предвиждащи че определени факти могат да се доказват само с ДС,
предвидени в договора.

33 ВЪПРОС ОБЯСНЕНИЯТА НА СТРАНИТЕ КАТО

ДОКАЗАТЕЛСТВЕНО СРЕДСТВО

ЧЛ. 175-177 ГПК

I. Обясненията (показанията на страните) психологически не се различават от

свидетелските показания. Като тях те се градят върху възприятие и
запаметявание и представляват тяхното възпроизвеждане.

Понеже обикновено участват в осъществяването на факта, а не само го

възприемат, страните могат да бъдат източник на показания, по-пълни и по-точни
от тия на свидетелите.

67
Между ОС и показанията на свидетелите има една съществена правна разлика.
ОС са твърдения на лица, заинтересувани от претендираните или отричаните
факти. Показанията на свидетелите са твърдения на трети незаинтересувани лица.
За неверни показания страната не отговаря, а свидетелят отговаря наказателно.
Показанията на страната могат да бъдат повлияни от възприетите от нея данни по
делото, защото тя присъства и участва в съдебното дирене. Свидетелските
показания са чужди на тази опасност, защото предели да бъде разпитан, свидетелят
няма право да присъства в съдебната зала. Затова законът въздига свидетелските
показания в доказателствено средство, а отрича това качество на твърденията
на страната, с които тя претендира изгодни за нея факти или отрича неизгодни
за нея факти. Тези твърдения са предмет на доказване, а не доказателствено
средство. Те предизвикват нужда от доказване, но не представляват сами по себе си
доказване.

II. Има обаче такива ОС, които представляват важно и ценно доказателствено
средство. Такива са признанията.

1. Признанието е изявление на страната че са се осъществили

неизгодни за нея факти или че не са се осъществили изгодни за нея
факти.
От твърдението, което е изгодно за страната, признанието се отличава,
защото винаги е неизгодно за признаващия. Върху неизгодността се крепи
доказателствената сила на признанието. Рядко (освен при симулиран процес)
се признават неистински факти. Освен това признаването води до
съвпадение на фактическите твърдения на двете спорещи страни.
Признанието обаче може да не отговаря на истината. Затова законът не
обвързва съда да приеме за доказано признатото, а го овластява да преценява
П с оглед всички доказателства по делото (чл.175 ГПК). Тъкмо затова П в
нашето право е доказателствено средство, а не освобождава противната
страна от тежестта на доказване.

С признание могат да се доказват и факти, за които свидетелски показания са

недопустими- чл.164

2. П се отнася до факти, релевантни за спорното право. Ако във ФС на спорното

право се включват и преюдициални правоотношения, П може да се отнася и до
тях. Но П на отделни факти е винаги съвместимо с оспорване на иска.
Ответникът може да признае, че е получил заема, но може да възрази че е
платил. В тази насока се състои разликата между П и признанието на иска, с
което ответникът заявява, че правното твърдение на ищеца отговаря на
действителното правно положение, че предявеният иск е основателен.
Признанието на иска е несъвместимо с оспорване на иска, зашото е отказ на
ответника от защита срещу иска.
3. П е едностранно явление за знание, отправено до съда. П може да бъде
направено устно пред съда в съдебното заседание или да се съдържа в
отправено до съда писмено заявление.
4. От направеното пред съд П трябва да отличаваме извънсъдебното П. Това е П,
направено не пред съда, а пред противната страна или пред трети лица.
Доказването на извънсъдебното П става със свидетелски показания, или с
документа, който го материализира, напр. разписката на кредитора, че е

68
 получил плащането. Доказаното извънсъдебно П има същата сила като
направеното пред съда П.
III. Обясненията на страните могат да бъдат опора на доказателствени изводи не
само в случай на П. Съгласно чл. 176 ал.3- съдът може да приеме за доказани
обстоятелствата, за изясняването на които страната не се е явила или е
отказала да отговори без основателна причина, както и когато е дала неясни
или уклончиви отговори. Предпоставка тук е съдът да е отправил въпроси до
страната. Целта на въпросите е да се отдели спорното от безспорното.
Именно поради тази причина съдът може да разпореди страната да се яви
лично, за да даде обяснения за обстоятелствата по делото.

На страната, която е задължена да се яви лично, съдът съобщава въпросите,

на които трябва да отговори, като я предупреждава за последиците от
неизпълнение на това задължение (чл.176 ал.2)

От изложеното дотук може да се направи изводът, че обясненията на

страната могат да бъдат използвани като доказателствено средство
само срещу страната, от която те изхождат, но не и в нейна полза. Това е
общият белег, който обединява П и поведението на страната по чл. 176
ал.3.

Въпрос 34. Писмени доказателства.

1. ОПРЕДЕЛЕНИЕ ЗА ПИСМЕНО ДОКАЗАТЕЛСТВО

1.1. Понятията ‘писмено доказателство’ и ‘документ’ са идентични за ГППраво.

1.2. Писмен документ и електронен документ

При стария ГПК правната уредба е уреждала като писмени доказателства само
писмените документи. С новия ГПК е въведено ново доказателствено средство,
непознато досега – електронният документ (чл. 184).
1.2.1 Писмен документ
-Писмено доказателство е вещ, върху която с писмени знаци е материализирано
изявление. Това е класическото определение.
Вещта трябва да съществува за относително продължителен период от време.
Документите следва да се отграничават от веществените доказателства, поради това, че
в определени случаи една вещ може да бъде документ, а в други – ВД. Критерият е
какъв интерес представлява вещта за съда – дали той се интересува от изявеното с
писмени знаци или от количествените и качествени характеристики на вещта.
- Д. възниква със физическото си създаване. Автор от правна гледна точка е лицето, на
което се приписва изявлението – юридическият издател (чл. 189(1). Неграмотният
може да бъде издател на документ, въпреки фактическата невъзможност да го състави).
Подписът има голямо правно значение, тъй като поставилият го се приема за издател на
документа и автор на изявлението. Неподписано изявление може да представлява
документ (проф. Сталев - арг. От 193(3)).

69
 - С. пр. по стария ГПК е приемала, че чертежи, снимки, пломби, гранични знаци,
магнетофонни записи не са ПД (1062-86-II, Сб. 188). Тази практика не може да се
прилага спрямо електронните документи.
1.2.2 Електронен документ
Електронният документ е уреден в Закона за електронния документ и електронния
подпис. Понятието за него е близко до класическото – изявление, обективирано върху
материален носител. Чл. 2 – Е Изявление е словесно изявление в писмена форма, чрез
общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и визуално приемане на информация.
ЕИ може да съдържа и несловесна информация. Чл. 3 (1) – Е Документ е ЕИ, запазено
върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде
възпроизведено. Електронният документ може да бъде възпроизведен в съда върху
електронен или хартиен носител. Хартиеният носител се третира като копие на
електронния документ.

1.3 Правното значение на едно или друго изявление е качество, което

се придава на документите от правните норми. За да бъде нещо документ, обаче не е
задължително то да има правно значение. Ако документът има правно значение, той е
относим към конкретно дело. В противен случай това изявление е ирелевантно към
гражданския процес.

1.4 Документ на чужд език се нуждае от точен превод и заверяване от страната, а не от

лицензиран преводач.
2 Видове писмени документи
2.1 Според качеството, в което издателят на документа прави изявлението
2.1.1 Официален документ (чл. 179 ГПК)
Определението на официалния документ е спорно. Ж. Сталев: Документ, който
материализира изявление на орган на държавната власт в това му качество. О.
Стамболиев: Документ, издаден от длъжностно лице, в това му качество, в рамките
на компетентността му, в установената форма и по установения от закона ред.
Според него Не става дума за орган, а за дл. лице – органът е фикция. Не става дума
само за упражняване на публична функция (както твърди проф. Сталев), а и за
упражняване на удостоверителна компетентност от определени ф. л. и ю. л. (например
издаване на диплома от частно училище или ВУЗ).

2.1.2 Частни документи

Всеки документ, който не притежава всички белези на официален, е частен. Той
материализира или правноирелевантни изявления, или граждански изявления.

* Един и същи документ може да бъде в една своя част официален, а в друга – частен –
например нотариалният акт. Ако той е нищожен в качеството си на официален
документ, това не означава, че, ако е подписан от страните, не може да се използва като
частен документ (чл. 188).

2.2 Според естеството на изявлението

Според О. Стамболиев това разделение е без значение при частните документи (арг. Чл.
179 ГПК) , затова той разглежда тези видове като подвидове на официалните
документи.
Свидетелстващи
Свидетелстващ е този Д, който материализира удостоверително изявление на своя
издател. С това изявление издателят на Д свидетелства за съществуването или

70
несъществуването на определени факти, обективно съществуващи и възприети от него
като резултат на познавателен процес (например за извършени от него, пред него или
спрямо него действия; за възприети от него събития; за състоянието на дадена вещ; за
качеството на определена стока и т. н.). Затова Д, материализиращи подобни
изявления, се наричат свидетелстващи или удостоверяващи. Такива документи са
всички нотариални удостоверения; различните удостоверения, издавани от държавните
служби; счетоводните книги; различните протоколи; констативните актове; разписките
и другите извънсъдебни писмени признания; извънсъдебните писмени декларации на
трети лица, които биха могли да бъдат свидетели по делото и т. н. Трябва да се
подчертае, че за да е налице свидетелстващ Д, е без значение дали той разполага с
доказателствена сила спрямо удостоверения факт. Писменото твърдение на факти,
изгодни за лицето, от което твърдението изхожда, е свидетелстващ Д, макар че не
доказва твърдените факти (scriptum pro scribente nihil probat). Официалните
свидетелстващи документи имат материална доказателствена сила относно
извършеното или възприетото от дл. л. – доказват за съда, че фактите, отразени в
тези документи действително са се осъществили и съдът няма право на преценка
по вътрешно убеждение, а е длъжен до доказване на противното да смята, че
фактите наистина са се осъществили.

Диспозитивни (разпоредиртелни)
Диспозитивен е всеки Д, който материализира други, неудостоверителни изявления.
Обикновено такива други писмени изявления са различните видове граждански и
държавноправни волеизявления, т.е правни актове. От този предмет произтича и
наименованието диспозитивни, т. е. разпореждащи Д.. Но диспозитивен е и такъв Д,
който не материализира правен акт, а някакво друго изявление, стига то да не
удостоверява стоящ вън от Д факт. Този вид документи доказват, че волеизявлението е
направено, не се преценява достоверността на отправянето му – изразяването на воля
не е познавателен процес. Правният акт (волеизявлението) може да бъде валиден или
невалиден, но не може да бъде верен или неверен. Симулативното волеизявление не е
невярно,а е невалидно, понеже е насочено към нежелани правни последици.
Диспозитивните документи нямат материална доказателствена сила.

2.3. Според това дали документът материализира подписа на своя издател.

Това деление О. Стамболиев разглежда само при частните документи – ако един
официален документ не е подписан, той не би бил официален.

2.3.1 Подписани документи

- Подписаният частен документ, съгласно чл. 180, има същата формална
доказателствена сила като официалния документ – задължава съда да смята, че лицето,
подписало документа, е и негов автор (документът обаче следва да отговаря на
изискванията за редовност от външна страна – да няма зачертавания, изтривания,
добавки, поправки – външни намеси, които поставят под съмнение автора).
- Съществен белег е подписът. Подписът е саморъчно изписване на името на издателя
на документа, макар и нечетливо, стига да е обичайно за лицето (Ж. С.) / начинът, по
който лицето обикновено идентифицира себе си писмено, макар и на друга азбука или с
неазбучни знаци (О. С.).
- Пълномощникът може да подписва с името на представлявания. Нотариалната заверка
не е условие за валидността на подписа, а доказва авторството на документа.
- Когато издателят на документа е неграмотен, вместо подпис – отпечатък от десния
палец и преподписване от двама свидетели (чл. 189 (1)). При невъзможност за полагане

71
с десния палец – упоменаване на причината за това в документа, отпечатък от друг
пръст и отбелязване кой пръст. Неграмотно е лице, което не може да пише и чете на
езика, на който не написан документа. Неграмотно е лице, което може да се подпише,
не разбира обаче съдържанието на документа. Правилото се прилага и при
невъзможност грамотно лице да се подпише поради недъг (съдебно решение).
Свидетелите трябва да установят, че на лицето е известно съдържанието на документа.
- В случаи, че грамотно лице е сляпо, то документът се приподписва от двама
свидетели (чл. 189 (2)), ако е написан на азбука, която лицето не разбира (не е на
Брайлова азбука). При нотариално и съдебно удостоверение на подписа, присъствието
на свидетели е излишно.

2.3.2 Неподписани документи

Неподписаният документ е документ, без да има формална доказателствена сила.

2.4 Според целта на съставяне на документа

О. С. отнася делението към частните документи
2.4.1 Нарочни документи
Създадени с цел да бъде доказан фактът, съдържаш се в документа. Мотивът има
значение за достоверността – доказателствената им стойност е по-висока.
2.4.2 Случайни документи
Не са съставени с цел доказване на съдържащите се в тях факти, доказателствената им
стойност е по-малка.

2.5 С оглед съдържанието (и интереса на издателя?)

2.5.1 Изгодни документи
Изгодните документи подкрепят твърденията на определена страна.
2.5.2 Неизгодни документи
Неизгодните документи оборват твърденията на определена страна.
Правилото, че “написаното от пишещия нищо не доказва, освен ако е против
пишещия”. И изгодните, и неизгодните документи имат формална доказателствена
сила. Частният документ няма друга, освен формална доказателствена сила. Между
двата вида няма разлика в доказателствената сила. Разликата е в доказателствената
стойност (съдът преценява всички доказателства по делото по вътрешно убеждение с
оглед събрания доказателствен материал).

2.6. Според авторството на документа и съответствието на свидетелсващия документ и

удостовереното с него,
Проф. Сталев разделя документите на истински и неистински.

2.6.1 Истински документи

- истинските документи следва да са автентични И верни
- автентичността се определя според авторството, като въпросът има значение за
всички документи. Автентичният документ материализира изявлението на лице, което
се сочи като негов автор (издател).
- верността зависи от съответствието на документа с удостовереното от него
фактическо положение. Тя се проверява само при свидетелстващите документи.

2.6.2 Неистински документи

Неистинските документи нямат доказателствена сила.
- неистинските документи са неавтентични ИЛИ неверни.

72
- неавтентичният документ е документ с подправен подпис или съдържание, чиито
автор всъщност е авторът на подправката. В случая се поражда опасна привидност по
отношение на авторството. Неавтентичността означава липса на документа.
- неверността може да се дължи на т. нар. интелектуална подправка, както и на
грешка.

Проф. Стамболиев разделя документите на истински и неистински според

авторството и на верни и неверни според съответствието с удостоверения
факт ?????

3. Доказателствена сила
Проф. Стамболиев я отграничава от доказателствената стойност убеждаващото
въздействие в/у съдията. ДС е характерна само за документите. Тя се определя в закона
и не може да се изменя чрез договор.

3.1 Формална ДС
3.1.1 Понятие
Всеки автентичен документ удостоверява, че материализираното в него изявление е
било направено – той е създаден именно като резултат от това. Наличието на подпис
доказва и авторството на подписалия се с МДС. Чл. 180 приписва ФДС само на
частните документи, с нея обаче се ползват и официалните. Отнася се както за
свидетелстващите, така и за диспозитивните документи.

3.1.2 Отпадане на ФДС

Формалната ДС се накърнява от наличието на видими външни недостатъци (чл. 178),
както и нечетливи и повредени документи. В случая съдът оценява ДС с оглед всички
обстоятелства по делото.

3.1.3 Обхват
- ФДС винаги обхваща факта на писменото изявление и неговото авторство.
- при официалните документи, ФДС обхваща и датата и мястото на
издаване, посочени в него от длъжностното лице (при съдебните решения релевантните
дати са много – постановяване, обявяване и др. ).
- при частните документи това не е така – при тях се допуска възможността за
антидатиране и посочване на различно място.
Антидатирането може да има за цел да се увредят трети лица – 181 ГПК. При
договорите, датата, написана в документа е обвързваща за страните. Достоверността на
датата може да бъде оспорена само от трети лица, когато документът им е
противопоставим или може да засегне техни интереси – за тях датата е
непротивопоставима – не и от други трети лица – те са обвързани от посочената
дата. . Трябва да може да се установи по достоверен начин, че към определен момент
даден документ е съществувал безсъмнено, за да стане датата противопоставима.
Законът примерно изрежда възможности за такъв момент – чл. 181 (1). Факт,
съставляващ такъв момент, може да бъде доказан и със свидетели, но с тях
достоверността не може пряко да се доказва (1326-84-1У, Сб. 179).
Когато Д няма дата, а също когато трябва да се установи датата на разписки за
извършено плащане (чл. 181, ал. 2), съдът може да се позове на всякакви доказателства,
вкл. свидетели, за да я установи.

3.2 Материална ДС

73
3.2.1 Понятие
МДС се състои в доказателственото значение на свидетелстващия документ за този
стоящ вън от него факт, който се удостоверява от материализираното в документа
удостоверително изявление. Само свидетелстващите документи разполагат с МДС.

3.2.2 Официални свидетелстващи документ

Официалните СД създават за всички (съд, държавни органи, страни, тр. л.) задължение
да приемат, че засвидетелстваните факти са се случили както са описани в Д. (чл. 179),
докато не бъде доказана неверността на Д. МДС предпоставя:
- че Д е издаден от дл. л. (на публичната власт или не)
- че е издаден в кръга на компетентността на издателя му
- че са спазени реда и формата за издаване

3.2.3 Частни свидетелстващи документи

ЧСД се ползва с доказателствена сила само когато издателят му удостоверява
неизгодни за себе си факти – тогава той има силата на извънсъдебно признание и важи
срещу своя издател (с. пр.). Ако издателят удостоверява изгодни за себе си факти, Д
няма никаква ДС (с. пр.). Той не може да се противопостави на страната, която не го е
подписала. Този Д е извънсъдебно писмено твърдение, което не може да има ДС –
правилото scriptum pro scribente nihil probat sed contra scribentem.

3.3 Изключение за лицата, които водят счетоводни книги (чл. 182 ГПК и чл. 55 ТЗ).
Лицата, които водят счетоводни книги, могат да се позовават на тези издадени от
самите тях документи. ДС на счетоводните книги обаче не е равна на ДС на
официалните свидетелстващи документи – тя се преценява по вътрешно убеждение на
съда с оглед всички доказателства по делото (с. пр.). Законът изисква книгите да бъдат
редовни, т. е. Да се основава на надлежен документ – това означава, че ДС на
счетоводните книги е производна.
Редовността на книгите не се предполага, а трябва да бъде доказана от страната, която
се позовава на тях. С. пр. приема, че ако книгите не бъдат оспорени, вписаното в тях се
приема. Според проф. Сталев това не бива да бъде така и вписването в счетоводните
книги не може да е достатъчно за уважаване на иска. Чл. 55 ТЗ ограничава субектно и
предметно ДС на търговските счетоводни книги: тя важи само между търговци, и то за
доказване на търговската сделка.

3.4. Други частни документи със свидетелстващо съдържание.

Такива документи се преценяват от съда по вътрешно негово убеждение с оглед на
всички обстоятелства по делото. При тях проф. Сталев говори също за ДС в тези
граници, а проф. Стамболиев смята, че те нямат ДС.

4.Оспорване на писмени и електронни документи (чл. 193, 194)

4.1 Представяне на документи пред съда

В съда се представят оригинали или заверени от страните копия на документите. Ако
съдът намери за необходимо, може да задължи страната да представи оригинала. Съдът
сверява копието и оригинала, констатира съответствието, действието се вписва в
протокола. От този момент копието има за съда сила на нотариално заверено.

4.2 Цел на оспорването

- При оспорването страната, която оспорва, се стреми да преодолее ДС на Д.

74
- При диспозитивните документи се цели да се докаже, че те са неавтентични /
неистински, т.е. подправени, както при официалните, така и при частните документи.
- при свидетелстващите документи се твърди или че те са неавтентични / неверни – така
се отрича формалната ДС, или че те са неверни – така се отрича материалната ДС, т. е.
така могат да се атакуват само Д, които имат материална ДС.
- при частните свидетелстващи Д защитата не е подчинена на изискванията за
оспорване на истинността на документи (освен при счетоводните книги). Издателят
обаче не може да ги оспорва със СПоказания (чл. 164(1) т. 6), освен в случаите на чл.
165 (2). В трайната си практика Върховния държавен арбитраж допуска да се оспорва
по реда на чл. 154 СГПК/193 НГПК чрез свидетели истинността на констатациите в
двустранни протоколи, макар да ги счита за частни документи.

4.3 Ред на оспорването

- След представянето на един документ, другата страна следва да заяви недвусмислено,
дали го оспорва в същото с.з. Ако не присъства, оспорването трябва да стане най-късно
в следващото с.з. Представените документи с исковата молба се оспорват най-късно с
отговора на исковата молба. Ако при представянето на документа другата страна не
присъства, а се представлява, процесуалният представител може да поиска срок за
запознаване и оспорване. Такъв срок може да поиска и самата страна??? Срокът е
преклузивен и след изтичането му оспорване е невъзможно. Ако съдът не е дал на
страната възможност да оспори на първата инстанция, страната има това право на
следващата инстанция.
- След оспорване, страната, представила документа трябва да заяви дали иска да се
ползва от него. Тя може да се откаже, за да спести време, а и защото при установяване
на подправка, документът се изпраща на прокурора. Ако страната желае да се ползва
от документа, проверката се извършва с всички доказателствени средства, при
ограниченията за свидетели на чл. 164. Проф. Стамболиев смята, че при оборване
на автентичността / истинността не могат да се използват свидетелски показания,
защото не се използва производството по чл. 193. ?????

4.4 Тежест на доказване

При официалните документи оспорващият следва да докажа неистинността. Ако се
твърди, че Д носи подпис на страната, която го оспорва, то до доказване на противното
от нея Д се смята за автентичен. Ако подписът е на някой друг, тежестта е за този,
който желае да се ползва от документа.

4.5 Становище на съда

Съдът или отхвърля оспорването, или го уважава, ако е доказано безсъмнено. В този
случай Д се изключва от доказателствата и при данни за подправка се изпраща на
прокурора.
Съдът изразява становището си или с определение, или с решението, като становището
има сила на пресъдено нещо. Определението се обжалва заедно с решението.

4.6 Други способи за оспорване

- чл. 124(4) – отделен иск. Може да се използва при изтичане на срока за оспорване по
чл. 193.
чл. 124(5) – в случаите на извършено престъпление

4.7 Особености при електронния документ

75
Чл. 184 предвижда, че ако съдът не разполага с технически средства и специалисти,
даващи възможност възпроизвеждането на електронния документ и надлежната
проверка на електронния подпис да бъдат извършени в съдебната зала в присъствието
на явилите се страни, електронни копия на документа се предоставят и на всяка от
страните по делото. В този случай истинността на електронния документ може да бъде
оспорена в следващото съдебно заседание.

Въпрос 35. Свидетелски показания

1. Понятие за свидетел
1.1 Определение
Св. е лице, което, се призовава да даде показания относно своите възприятия за
юридически или доказателствени факти по делото.
Качеството свидетел и съответните задължения се пораждат от конституирането –
получаването на призовка. Свидетелят не е доказателствено средство – свидетелските
показания са д. с.
Свидетелят дава показания само устно, по предвидения в ГПК ред. Писмените
показания са частен документ.

1.2 Несъвместимост
- Качеството свидетел е несъвместимо с качеството страна, съдия или процесуален
представител по същото дело. Ако съдията има лични възприятия извън съдебната зала
– отвод.
- Законният представител на ф. л (не и на ю.л. – чл.177), както и попечителят могат да
бъдат разпитани като свидетели (чл. 172). Показанията се преценяват с оглед
възможната заинтересованост.
- Свидетел може да бъде и недееспособно лице, като показанията се преценяват с оглед
недееспособността (с. пр.).

2. Задължения и права на свидетеля

Свидетелството е обществен дълг. Никой, с изключение на предвидените от закона
лица, не може да откаже да свидетелства.

2.1 З. да се яви по делото. Поради важни причини е възможен разпит преди заседанието
или извън съдебната зала. При неизпълнение, довело до забавяне на доказването,
свидетелят дължи на страните обезщетение за направените разноски и губи право на
обезщетение.

2.2 З. да даде нужните данни при снемането на личността му

2.3 З. да обещае, че ще говори истината. При недаване на обещание отговорността за

лъжесвидетелстване не отпада, а се поражда и отговорност за неизпълнение на
указанията на съда

2.4 З. да отговаря на поставените въпроси, макар и с “незнам”. При неизпълнение съдът

може да наложи глоба.

2.5 З. да каже истината. В противен случай се поражда наказателна отговорност по чл.

290 НК. Съдът предупреждава свидетеля за отговорността преди даването на
показанията. Наказателната отговорност се носи и от непредупреден свидетел.

76
2.6. Пр. да иска от съда възнаграждение и разноски до края на съдебното заседание. Те
се изплащат от внесения депозит (чл. 168)

2.7 Пр. да откаже да даде показания (чл. 166(1) – пълномощници по същото дело,
медиатори по спора, близки роднини, бивш съпруг, лице, с което страната е във
фактическо съпружеско съжителство. Конкретната причина се излага пред съда
писмено.

2.8. Пр. да откаже да отговори на конкретен въпрос (чл.166(2) – лица, които с

отговорите биха причинили на себе си или близки по ал. 1 непосредствена вреда,
опозоряване или наказателно преследване. Конкретната причина се излага пред съда
писмено.

- Отказът от свидетелстване поради държавна или служебна тайна, познат по стария

ГПК, вече не се допуска, защото гражданки права не могат да бъдат накърнявани
поради държавна или служебна тайна.

3. Значение за конкретното дело

Свидетелските показания имат значение само за делото, по което са събрани. Те не
могат да се използват след оттегляне на иска при повторното му предявяване, освен ако
за това има труднопреодолима пречка (чл. 232)

4. Допустимост на свидетелските показания

4.1 Обща допустимост
Свидетелските показания са допустими за доказването на всякакви юридически и
доказателствени факти, освен ако не е предвидено друго в закона (чл.164 ГПК). В
случаите на забрана, допустими са всички други доказателствени средства, не само
документи.

4.2 Забрани за доказване със свидетелски показания

4.2.1 Характер на забраната

Предвидените в закона хипотези на забрана целят подпомагане на установяване на
обективната истина, насърчават съставянето на документи. Те са въведени и за да се
прекрати практиката на лъжесвидетелстване, и поради трудностите, възникващи при
доказване на съдържанието на сложни договори със свидетелски показания. Забраните
не би трябвало а важат за лица, положили необходимата грижа за да се снабдят с
документи. Ограниченията следва да се тълкуват стриктно-стеснително.
За визираните в закона хипотези св. п. са недопустими.

4.2.2 Хипотези на забрана

1) Юридически актове, за чиято действителност законът изисква да бъдат извършени в
писмена форма (чл.164 (1), т.1).
В случая следва да се има предвид, че когато предписаната от закона писмена форма не
е спазена, договорът е нищожен. Правни последици не се признават не на основание
недоказаност, а нищожност. Това стеснява приложението на хипотезата. Ако се твърди,
че документът е изгубен или унищожен, по чл. 165 се допускат свидетелски показания.

77
2) Установяване на обстоятелства, за които закон изисква писмен акт (чл.164(1)т.3, хип
1).
Става въпрос за случаи на форма за доказване – тя не обуславя действителността на
акта. Следва за всеки предвиден от закона писмен акт да се преценява, дали
законодателят го предвидил като задължителен за доказването, или само с оглед
улесняване на доказването.
В някои случаи е предвидено писменият документ да се състави от трето лице,
обикновено – длъжностно лице. При случаи на невиновно несъставяне, следва да се
допунат сидетелски показания. Освен това, според съдената практика, дл. л., които са
били длъжни да съставят документ, а не са го направили, въпреки че са възприели
съответните факти или лично са участвали в осъществяването им, могат да бъдат
разпитвани като свидетели.

3) За установяване на договори на стойност над 5000 лв. (чл. 164(1) т.3, хипотеза 2).
Става въпрос за стойност към момента на сключване на договора. Няма значение
стойността на търсеното по съдебен ред – то може да е по-малко от 5000лв., ако е по
договор над тази сума, доказването е с писмен акт. При договори с продължаващо
изпълнение – сборът на платежите; наем с неопределен срок – стойността за сбора на
предизвестието; заем за послужване – стойността, ако договорът беше за наем.
Необходимият писмен документ може да бъде от всякакъв характер. Забраната не важи
за договори, в които страната не участва. Обхванати са само договори, не и
едностранни сделки. Законът позволява свидетелски показания за договори между
съпрузи, роднини по права линия, по съребрена до четвърта степен и по сватовство до
втора степен включително.

4) За погасяване на парични задължения, установени с писмен акт (чл. 164(1) т.4).

Актът може да бъде не само договор, а и писмено признаване, съдебно решение,
публично правен акт и др. Договори на стойност на 5000 лв. не могат да се доказват със
свидетелски показания, това обаче, според съдебната практика, не важи за
изпълнението по тях. Така лесно би могло да бъде заобиколено ограничението на т. 3,
хип. 2. Проф. Сталев предлага да се приеме, че забраната за свидетелски показания
важи за изпълнение по договори на стойност над 5000 лв.

5) За доказване на писмени съглашения, в които страната, искаща свидетели, е

участвала, както и тяхното изменение или отменяне чл. 164(1) т.5).
Законът има предвид самото писмено съглашение, диспозитивния документ, а не
свидетелстващи документи. Съгласявайки се с писмена форма за изявяване на
правнорелевантната воля, страната не може да доказва със свидетелски показания.
Наличието на уговорки, които не са включени в писмения договор, също не може да се
доказва със свидетелски показания.

6) Опровергаване на съдържанието на официален документ и на изходящ от страната

частен документ (чл. 164 (1), т. 2 и 6).
Двете хипотези се разглеждат заедно поради сходността на правилата. Документите
трябва да бъдат нарочни (създадени с доказателствена цел), подписани от страната (Ж.
Сталев).
Законът забранява опровергаването на съдържанието на частен или официален
документ. Проф. Сталев ограничава значението на понятието “съдържание”, т.е.
допуска доказването чрез свидетелски показания в следните случаи:

78
- оспорване на валидността на волеизявлението, материализирано в документа на
основание нищожност или унищожаемост
- оспорване на истинността на документа, като се приема, че е неавтентичен или с
невярно съдържание. В такъв случай би се приложил режимът за оспорване на
истинността на документи по чл. 194.
В резултат на това, проф. Сталев свежда хипотезите по т. 2 и 6 до симулативните
изявления – забраната за оборване със свидетелски показания е налице само за тях,
както при частните, така и при официалните документи. Проф. Стамболиев приема, че
оспорване на съдържанието на документ означава оспорване на истинността му, и че
допусканото от проф. Сталев оспорване на официални документи със свидетели в
редица случаи е недопустимо (прим. – Констативен протокол при ПТП).

4.3 Дерогиране на забраните

4.3.1 Съгласие на страните
В случаите на чл. 164(1), т. 3, 4, 5, 6, законът (чл. 164(2) допуска доказване със
свидетелски показания при изрично съгласие на страната, която не е заинтересована от
допускането на доказателствата. Необходимо е съгласие, не само липса на възразяване.

4.3.2 Чл. 165(1) определя, че свидетелските показания са допустими, когато

изискваният от закона документ е загубен или унищожен не по вина на страната. Ако
невиновната страна в такъв случай бъде лишена от възможността да докаже със
свидетелски показания, тя би била лишена от материалното си право.

- Унищожен е документ, който или вече не съществува, или не може да бъде прочетен.

- Загубен е документ, чието местонахождение не е известно.

Документите трябва да са изгубени или унищожени невиновно. Вината в случая е само
под формата на умисъл – небрежността позволява да бъдат призовани свидетели.

- Свидетелските показания трябва да пресъздадат съдържанието на загубения

документ, не само да установят, че е съществувал документ.

- Ако не е съставен изискваният от закона документ, без страната да е виновна,

свидетелски показания са допустими. Това положение не е предвидено в закона.
Необходимо е документът да не е създаден, да не може да бъде създаден и страната да е
положила необходимата грижа за създаването му, т.е. да не е виновна. Ако документът
е от рода, към който се отнася особеното производство по реда на Гл. петнадесета, чл.
524 и сл., то не може от страната да се иска първо да замести документа по това
производство.
В случаите на диспозитивни документи, не може да се допуснат свидетели, защото в
случая съставянето на документа в във властта на страната.

4.3.3 НАЧАЛО НА ПИСМЕНО ДОКАЗАТЕЛСТВО

Чл. 165 (2) Могат да бъдат допуснати свидетели за оборването на документ, ако
страната, имаща интерес от това, успее да породи съмнение, че изявлението в тях е
симулативно. Възможностите за пораждане на такова съмнение:

- наличие на обратно писмо (контралетр) – документ, изходящ от другата страна, с

който тя дава основание да се допусне наличието на симулация;

79
- документ от другата страна, удостоверяващ нейни изявления пред държавен орган,
които правят вероятно твърдението за наличието на симулация.
На подобен документ са приравнени направени от страната самопризнания.
След пораждането на съмнение, следва доказване със свидетелски показания. Според
проф. Сталев, ако документът напълно доказва симулацията, няма нужда от
свидетелски показания.

Началото на писмено доказателство не важи за третите лица и за наследниците на

страната, ако има за цел да ги ощети. В този случай свидетелски показания са
допустими по начало.

5. Доказателствена сила (Проф. Стамболиев – доказателствена стойност) на СП

Необходимо е СП да съответстват на действителността. Убеждаващото въздействие,
което свидетелските показания имат върху познаващия субект (съдията) – не е
отнапред определено. При различни съдии тя ще бъде различна. Съдът се ръководи от
възможната заинтересованост на свидетеля (ако е заинтересован, показанията му
подлежат на по-сериозна преценка), възможността на свидетеля адекватно да
възприема околната среда, възможността му сериозно да запамети възприетия факт, да
го възпроизведе, интелектуалното и културното ниво на свидетелите.

6. Правила относно разпита на свидетеля

6.1 Чл. 169 - Свидетелите се призовават на посочения от страната адрес; при
невъзможност – срок за страната да посочи друг адрес; при непосочване – не се
призовава; свидетел може да бъде доведен от страната без призоваване

6.2 Чл. 171 - Разпитът се провежда в присъствието на явилите се страните и

отсъствието на недалите показания свидетели. Допуска се повторен разпит по искане на
свидетеля, по молба на страната и по инициатива на съда; Чл. 173 – Ако страна се
откаже от поискания свидетел, той може да бъде призован по искане на другата страна
или по преценка на съда.

6.3 При различие между показанията на свидетелите съдът може да постанови

извършване на очна ставка. Такава може да се постанови и между свидетел и страните.

Въпрос 36: Веществени доказателства. Вещи лица

А. Веществени доказателства
1.Понятие
Законът не урежда отделно веществените доказателства (ВД), въпреки че ги
предпоставя като необходими и допустими в редица случаи (чл. 194(1), чл. 204(1).
ВД е всеки предмет, който възпроизвежда факт от значение за делото или от който
могат да се направят доказателствени изводи за този факт (включително лице, обект на
освидетелстване при спорове за вреди от телесни повреди. Кръгът на ВД не е
ограничен. Те са близки до доказателствените факти, обаче, за разлика от тях, са пряко
доказателствено средство за непосредствено възприемане от съда. ВД може да съвпада
с подлежащия на доказване факт или да представлява дадено негово състояние
(повредена вещ) – съдът чрез ВД възприема пряко подлежащия на доказване факт,
което прави ВД най-сигурното доказателство в случая.

2. Способи за възприемане

80
- Огледът се отнася се за движими и недвижими вещи, а освидетелстването се отнася до
лицата.
- Това не са доказателства, а способи за събиране на доказателства (чл. 204(2). Те могат
да бъдат назначени от съда по молба на страната или по негова преценка (чл. 204(1).
Целият състав на съда, делегиран член или друг делегиран съд извършва действията,
като за предпочитане е първото. Могат да участват свидетели и вещи лица (чл. 204
(1,2).
- Освидетелстването е свързано с личното достойнство на освидетелствания и може да
се извърши само с негово съгласие. Възможно е да отсъства съдията, а да се извърши от
вещо лице (което означава, че доказателственото средство е становището на вещото
лице (УПР./свидетелско показание – проф. Сталев), не вещественото доказателство).
- Ако лицето откаже да бъде извършено освидетелстване или не се яви на огледа,
вземайки предвид всички доказателства съдът може да приеме за доказани
обстоятелствата, чието доказване е било осуетено.

Б. Вещи лица
1. Понятие
Вещо лице (ВЛ) е лице - носител на специални знания по въпроси на делото от областта
на науката, изкуството, занаятите и др., с които съдът не разполага, което е призовано
от съда, за да му даде своето становище (заключени) по тези въпроси (чл. 195 (1).

2. Необходимостта от ВЛ
Необходимостта от ВЛ следва от невъзможността съдът да бъде всезнаещ. ВЛ дава на
съда информация за съответствието на един обект с общите изисквания, степента на
отклонение и причините, под формата на извод, наречен заключение.

3. Назначаване на ВЛ
ВЛ се назначава с определение от съда по искане на страна или по негова инициатива
(преди законът е предвиждал само искането на страна, а ТР е позволявало служебното
назначаване). В определението се включват предметът и задачата на експертизата,
материалите, които се предоставят на ВЛ, както и данни за неговата самоличност и
специалност, както и срок (чл. 197).Заключението трябва да бъде допуснато и събрано
от съда. Заключение по друго дело е недопустимо. Съдът не е длъжен да допусне ВЛ,
ако е допуснал и не е назначил обаче, това е съществено нарушение.

4. Характер на експертизата
- Заключението се преценява с оглед всички данни по делото, режимът му е като на
останалите доказателствени средства. За разлика от тях обаче ВЛ не показва само
фактите, а предлага и изводи за тях, с което наподобява дейност, характерна за съда,
като форма на помощ за него.
- За разлика от свидетелите, ВЛ може да бъде заменено от друго такова. ВЛ е
допустимо за изясняване на факти, а не за заключения по прилагане на закона. - -
Изключение от това правило е ВЛ за установяване на чужд закон, неизвестен за съда –
ВЛ е компетентно не да тълкува чуждия закон, а само да установи неговата наличност
(чл. 132 СГПК/?НГПК).

5. Правен режим
- Сходства със свидетелските показания: Даването на заключение е обществен дълг.
Основанията за освобождаване са като при свидетелите, допуска лицето да заяви, че е
некомпетентно, както и че е възпрепятствано поради болест. ВЛ се освобождава и

81
когато не е изготвило своевременно заключението (чл. 198). Съдът не е обвързан от
заключението, а го оценява съобразно обосноваността му. Оспорването от страните
трябва да бъде е аргументирано.

- Сходства с ролята на съда: ВЛ има право да проучи цялото дело, да участва в

събирането на редица доказателства. То основава заключението си не на възприети
извън съда факти, а на доказателствата. ВЛ дължи безпристрастност, може да бъде
отведено на основанията, предвидени за съдиите (чл. 196). То носи отговорност за
невярно заключение, за което се предупреждава (чл. 200(1).

- Ако обстоятелствата по делото налагат това, съдът може да назначи повече ВЛ (чл.
195(2). При оспорване на заключението съдът може да назначи друго или повече ВЛ
(чл. 200(3). Когато заключението не е достатъчно пълно и ясно, се възлага
допълнително заключение. Когато то не е обосновано и възниква съмнение за неговата
правилност, се назначава повторно. При разногласия м/у ВЛ мненията се излагат
поотделно, а съдът може да назначи нови изследвания или нови ВЛ (чл. 203).

- ВЛ е длъжно да представи заключението една седмица преди съдебното заседание (чл.

199). Ако срокът не бъде спазен, а заседанието не се отложи, налице е нарушено право
на защита/принцип на равенство, освен ако страните изрично не са се съгласили след
получаването на заключението (с. пр.).

- ВЛ винаги се призовава на заседанието, пита се дали поддържа заключението си,

излага устно заключението си и отговаря на въпросите на страните (чл. 200(2).
Непризоваването на ВЛ е съществено нарушение (с. пр.).

37. Посочване, представяне, допускане и събиране на доказателства. Обезпечаване на

доказателства

1 А. Посочване на доказателствени средства

1. Понятие
- Посочване на доказателствени средства (ДС) е твърдение, че е налице определено ДС,
което следва да бъде събрано.

2. Ред на посочване
- ДС се посочват от страните
- посочва се неговият вид и обстоятелствата, за които то се отнася (чл. 156)
- посочва се къде се намира то
-ДС се посочват в исковата молба, съответно – в отговора на исковата молба. Тези
срокове са преклузивни – след изтичането им не се допуска сочене и представяне на
други ДС, освен в изброените по-долу случаи ( ? и чл. 133).
- В първото съдебно заседание ищецът може да посочи и представи ДС във връзка с
направените оспорвания от ответника, а ответникът – да посочи и представи нови ДС,
които не е могъл да посочи и представи в ОИМ (чл. 143).
- При направени от ищеца в ОСЗ оспорвания, ответникът има право да иска срок за
становище и посочване на нови ДС (чл. 144)
- Чл. 147 дава възможност да бъдат посочени и други ДС до края на съдебното дирене –
за новооткрити (неизвестни по обективни причини) и нововъзникнали доказателства.

82
(Чл. 146(2,3) – означават ли това УКАЗВАНЕ и СЪОТВЕТНИТЕ ПРОЦЕСУАЛНИ

ДЕЙСТВИЯ нова възможност за посочване и допускане на допълнителни ДС?)

2 Б. Представяне на ДС
1.Понятие
Представянето на ДС се състои във физическо предоставяне на ДС в държане на съда.
То е възможно относно документите и веществените доказателствени средства.
Посочването и представянето не се идентични – например чл. 127(2) изисква
представяне на писмените доказателства заедно с исковата молба, а на останалите –
посочване. Чл. 205 определя правилата относно представянето на писмените ДС да се
прилагат и относно веществените ДС – означава ли това, че те се представят с ИМ?

2. Особени действия по представянето

За да представи документа или вещественото доказателство, страната трябва да го
държи. Ако това не е така – прилагат се особени правила, предвидени за документите,
които обаче следва по аналогия да се прилагат и за веществените ДС (чл. 205).
- В случаите, когато ДС са държани от противната страна, от съда може мотивирано да
бъде поискано да задължи тази страна да представи тези ДС, под страх от приемане на
фактите за доказани (чл. 190).
- В случаите, когато ДС са държани от трети лица, страната може с писмена молба да
поиска от съда да задължи третото лице да представи ДС. Съдът изпраща копие от
писмената молба на третото лице и му определя срок. При неоснователно
непредставяне на исканото ДС, тр. л. отговаря по чл. 87 (глоба), както и за
причинените вреди. (чл. 192).
- В случаите, когато представянето на официални документи или определени
веществени ДС (чертежи, регулационни планове и др.) зависи от държавни
учреждения, съдът ги изисква или издава на страната съдебно удостоверение, за да се
снабди тя с тях (чл. 186)
- Ако съдът без особена трудност сам може да си набави печатни материали, страната
само посочва къде те са публикувани

3 В. Допускане на ДС
1. Понятие
Съдът има задължение да събере всяко посочено и представено от страните ДС, ако
то е допустимо, относимо и необходимо. Действието допускане се състои в
преценка по тези критерии на доказателственото искане.
(Допустимост и относимост - в раздела за доказателствените средства. Допустимост
– чл. 164(1), относнимост – чл. 159(1).
Необходимост – тя е налице, когато по делото не са събрани ДС за съответния факт
или чрез събраните ДС той не е установен- чл. 159(2) – допускат се не всички
посочени свидетели, ако само част от тях може да установи спорният факт.

2. Ред за допускане
- Съдът допуска ДС с определение, което не е обжалваемо (не е преграждащо хода на
делото – може да се обжалва самото решение по делото).
83
- Произнасянето е в закритото заседание (чл. 140(1).
-В ОСЗ – възможно е произнасяне, когато са предявени насрещни искания в ОИМ (чл.
140(2).
- Ако ответникът е поискал срок по чл. 144(1), то съдът се произнася по исканите от
него нови ДС в закрито СЗ след изтичане на срока (чл. 144(2).
- В доклада по делото съдът се произнася по допускането на ДС, посочени и
представени в ОСЗ по чл. 143(2) – чл. 146(4).
(Чл. 146(2,3) – означават ли това УКАЗВАНЕ и СЪОТВЕТНИТЕ ПРОЦЕСУАЛНИ
ДЕЙСТВИЯ нова възможност за посочване и допускане на допълнителни ДС?Ако
това е така – следва ново определение за допускане).

4 Г. Събиране на ДС
1. Понятие
Събирането на ДС се състои в извличане, възприемане и удостоверяване на
съдържащите се в тях факти по делото.

2. Ред за събиране
2.1 Общи правила
- ДС се събират от съда с участието на страните. Лишаването на страната от
възможността да участва в събирането на ДС е тежко процесуално нарушение по
смисъла на чл. 281, т.3 и се отменя като неправилно по чл. 293(2) (поне по съдебната
практика по стария ГПК).
- Събирането на ДС се извършва в ОСЗ след допускането им, ако това не стане по
независещи от страните причини – съдът може да насрочи друго заседание за събиране
на ДС (чл. 148).
- Съдът е длъжен да събере всички допуснати ДС
- Устните ДС се отбелязват в протокола, а писмените се прилагат към делото
- В определението за допускане съдът определя срок за събиране, който за двете страни
тече от момента на това определение (чл. 157).
- Ако определено ДС е съмнително или представлява особена трудност, за събирането
му съдът може да определи особен срок, след който делото се гледа без него. При по-
нататъшното разглеждане на делото доказателството може да бъде събрано, ако това
не забавя производството (чл. 158)
- Когато за събирането на определено ДС са необходими разноски, съдът определя срок
за плащането им и ДС се събират след плащането (чл. 160)
- Изискването за непосредственост налага съставът, събрал ДС, да реши делото, като
това правило не може да се дерогира със съгласие на страните (с. пр.)
- Ако се налага събиране на ДС извън района на съда, той може да делегира събирането
на местния районен съд. Делегираният съд извършва всички действия и решава свички
въпроси, като се произнася с определения (чл.24).

2.2 Правила относно отделните ДС

2.2.1 Свидетелски показания
- СП се събират чрез разпит на свидетел
- Чл. 169 - Свидетелите се призовават на посочения от страната адрес; при
невъзможност – срок за страната да посочи друг адрес; при непосочване – не се
призовава; свидетел може да бъде доведен от страната без призоваване
- Чл. 171 - Разпитът се провежда в присъствието на явилите се страните и отсъствието
на недалите показания свидетели.

84
- Снема се самоличността
- Напомня се отговорността при лъжесвидетелстване
- Допуска се повторен разпит по искане на свидетеля, по молба на страната и по
инициатива на съда; Чл. 173 – Ако страна се откаже от поискания свидетел, той може
да бъде призован по искане на другата страна или по преценка на съда.
- Въпроси се задават от съда и страните. Въпросите не трябва да бъдат подсказващи
или влияещи, те могат да бъдат насочени към разкриване на фактите и установяване на
достоверността на показанията.
- При различие между показанията на свидетелите съдът може да постанови
извършване на очна ставка. Такава може да се постанови и между свидетел и страните
(174).
- При лица с нарушен слух или говор или лица, неговорещи български език, се прилага
чл. 4

2.2.2 Вещи лица

- При явяването им пред съда се следва процедура, сходна с тази при свидетелите
- Ако заключението е представено в писмена форма, ВЛ може да заяви само, че го
поддържа.
- То е длъжно да отговаря на поставените въпроси, подобно на свидетел

2.2.3 Веществени доказателства

ВД могат да се събират с оглед и освидетелстване, от делегиран съд и с помощта на
вещо лице.

След като бъдат събрани, ДС се подлагат на обсъждане чрез устните състезания между
страните и на преценка от съда при постановяване на решението.

5 Д. Обезпечаване на ДС
1.Понятие
-Обезпечаването на ДС е предварителното тяхно събиране, предхождащо самия процес
или етапа на събиране. Необходимо е да съществува опасност, че ДС ще се загуби или
събирането му ще се затрудни (чл. 207).
-На събиране по този ред подлежат всички видове ДС.

2.Ред
-Компетентен по висящи дела е съдът, където се гледа делото, а по бъдещи – РС, в
чиито район се на мира ДС (чл. 208(1).
-Преди събирането на ДС, съдът проверява дали са налице основания за това.
-На другата страна се връчва препис от молбата. Ако името и адресът и са неизвестни,
съдът назначава представител на неизвестна страна, защото производството по чл. 48 е
твърде бавно за целта.
-Другата страна може мотивирано да се противопостави а събирането, както и да
поиска съдът да събере ДС, тясно свързани с тези на молителя (пример – относно
тяхната достоверност).
-Производството е част от исковия процес, има спорен, а не охранителен характер, и относно събирането се прилагат общите
правила (чл. 208(6).

38. Заседание за събиране на доказателствата, приключване на съдебното дирене и

устни състезания

85
1.Съдебно дирене
1.1 Понятие и начало
След като съдът се е произнесъл с определение по въпроса за допустимостта на ДС, се
преминава към тяхното събиране. Този етап се нарича съдебно дирене.

1.2 Ред
Целта е да се извлече информация от ДС, поради което се правят разпити, четат се
документи – действията по събиране на ДС като цяло.
-Започва се със разпитите на свидетелите.
-Вещите лица дават своите заключения след показанията на свидетелите, за да могат да
вземат предвид техните показания
-Огледът на веществените доказателства, които могат да бъдат представени в съдебната
зала, се извършва в заседанието. Огледът на останалите ВД се извършва задължително
в рамките на съдебното дирене.

1.3 Приключване на съдебното дирене

-До приключване на съдебното дирене страните могат да посочват новооткрити и
нововъзникнали обстоятелства и да сочат доказателства по тях (чл. 147). В процедурата
преди да приключи съдебното дирене съдът ще пита лицата ще сочат ли такива.
-До приключването на съдебното дирене трето лице със самостоятелни права върху
предмета може да встъпи в делото с иск против двете страни (чл. 225)
-До приключването на съдебното дирене ищецът може да измени размера на
предявения иск, както и да премине от установителен към осъдителен иск и обратно
(чл. 214).
-Възражение за неподсъдност на делото по местонахождение на недвижимия имот
може да се прави от страната и да се повдига служебно от съда до приключване на
съдебното дирене в първата инстанция (119(2).
-Заменянето на страна по чл. 228 – също в този срок (според упражнението ми ?????)
-Съдът изготвя определение, че делото ще се разглежда по същество.
От този момент съдебното дирене е приключило.
Преди да даде ход на делото съдът приканва страните за втори път да сключат спогодба
(149(1). Моментът е удобен, защото всяка страна може да прецени на фона на
събраните доказателства основателността на своето становище.

2. Устни състезания
2.1 Понятие
УС се състоят в последното устно излагане на фактически и правни доводи от страните.
Фактическите доводи включват преценка на ДС и изводи от тях. Правните доводи са
подвеждане на фактическите констатации под норми. Третата част е заключение -
изводи за правата.

2.2 Ред
-Към тях се пристъпва при непостигане на спогодба
-Дава се думата на ищеца, след това ответникът има право на реплика, ищецът на
дуплика и т. н. до изясняване на фактите.
- В практиката на съдилищата се среща и представяне на писмени защити. Писмената
защита се е наложила по практически съображения за бързина и законодателят се
съобразява с реалностите и предвиди тази възможност в чл.149 ал.3 ГПК. Когато се
представят писмените защити, се представят и преписи (копия) за другата страна.

86
Другата страна също представя писмена защита и така се изравнява положението
между тях, защото иначе другата страна не би могла да възрази, както може при устни
прения.
-Пренията са израз на правото на защита, опит да бъде убеден съда в правото на
страната и източник на съвети за него.
- Когато прецени, че делото е изяснено, с определение по чл.149 ал.2 ГПК съдът
обявява устните състезания за приключили и посочва деня, в който ще излезе с
решение. В новия ГПК законът посочва деня на решението.Ако в този срок не е в
състояние да обяви решението си=>постановява ново определение в което да посочи
дата на която ще е готово решението.Датата не е преклузивна.

39. Постановяване на определения. Определяне на срок при бавност

1.Постановяване на определения
1.1 Понятие за определение.
Главният въпрос, който съдът е сезиран, обикновено е материалноправен рядко –
процесуалноправен (прим. – обжалване на д-ята на съдебен изпълнител). Той е по
съществото на делото и следва да се разграничава от процесуалните въпроси. При
отговорите на процесуалните въпроси съдът не взема отношение по съществото на
делото. По тези въпроси съдът се произнася с определения. (чл. 252).

1.2 Общи особености на О.

-Последиците им не надхвърлят рамките на пр-то
-не подлежат на отделно обжалване или се обжалват с частна жалба
-не могат да се атакуват с извънредните средства за отмяна
-поначало могат да бъдат отменяни или изменяни от съда, който ги е постановил
-не са подчинени на общ режим (има отделни видове)

1.3 Видове определения

1.3.1Определения, които прекратяват недопустимо пр-во
Определенията от тази група отричат допустимостта на процеса и осуетяват
завършването му с решение, като го прекратяват. Тези определения имат действие,
близко до това на решението, затова имат и сходства в режима – издалият ги съд не
може да ги отмени (чл. 253). Характер на определение има и решението, с което искът
се отхвърля като недопустим (с. пр.).

1.3.2 Определения по движението на делото.

Тези определяния са средства за администриране на движението на делото и не
преграждат пътя му до решение. Според предмета на произнасяне те са две групи:
-определения по допустимостта, които не са преграждащи: за даване ход на делото;
препращане на компетентен орган при неподведомственот и неподсъдност; спиране;
отказ от възобновяване.
Тези определения преграждат, макар и временно развитието на пр-то и затова се
обжалват с частна жалба (изкл. – тези, които констатират, че искът е допустим).

-определения, които целят да организират бързото, икономично и законосъобразно

развитие: отстраняване на съдии; участие на тр. л.; съединяване на искове; допускане и
събиране на ДС.

87
Те не подлежат на обжалване – правилността им се проверява заедно с решението по
делото.

-И двете групи могат да бъдат оттегляни от съда, който ги е издал, в следствие на

изменение на обстоятелствата, грешка или пропуск (чл. 253). Така се избягва
недопустимо, неправилно, бавно и неикономично решение.

1.4 Съдържание на определението

-определения, с които съдът се произнася по противоречащи искания на страните и
определения, с които се отхвърля искане, се мотивират. Доколкото е необходимо, в
тях се посочват исканията на страните и обстоятелствата във връзка с тях.
-Определение, постановено в закрито заседание, трябва да съдържа: дата, място, съд,
имена на състава, страни, номер на дело, какво се постановява, в тежест на кого се
възлагат разноските, обжалваемо ли е, пред кой съд, срок, подписи.

2. Определяне на срок при бавност

2.1 Цел
Постигане на бързина на дължимите от съда процесуални действия., чрез определяне на
подходящ срок (чл 255) и да обезпечи служебното движение на делото.

2. Основания и ред
2.1 Основания
Неизвършване от съда на определени процесуални д-я своевременно.

2.2 Ред
-Молбата може да се подаде във всяко положение на делото
-Молбата се подава чрез съда, срещу чиято бавност е насочена. Така този съд се дава
възможност да извърши забавеното действие.
-Той незабавно, заедно със своето становище, я изпраща на горестоящия съд.
Или
Извършва незабавно всички д-я, посочени в молбата, съобщава това на страната и
молбата се смята за оттеглена.
-Ако, в този случай, в едноседмичен срок страната заяви, че я поддържа, жалбата се
изпраща на горестоящия съд.
-Горестящият съд разглежда молбата в едноседмичен срок и или определя срок за
изпълнение на д-то при основателна молба, или отхвърля молбата с необжалваемо
определение.

2.3 Приложение
-Исковия процес
-Някои особени производства
-Неприложимост за ВКС – няма горна инстанция
-според проф. Живко Сталев, по аргумент на по-силното основание, институтът е
приложим и при някои неискови пр-ва (обезпечителни, изпълнителни и охранителни
дела), защото там бавността на съда би могла да причини по-големи вреди. По-горен
съд при изпълнителните дела би трябвало да бъде съдът, пред който се обжалват
действията и отказите на съдебния изпълнител (чл. 435, 436).

___________________________________________________________________________
___________________________________________________________________________

88
АНЕЛИЯ МИНГОВА
Учебник на ЖИВКО СТАЛЕВ

40 ВЪПРОС - ОБЖАЛВАНЕ НА ОПРЕДЕЛЕНИЯТА

I. Обжалването на определенията (Оп) е средство за правна защита срещу незаконни

определения.

1. Уредбата е в чл.274-279 ГПК. Правилото е, че актовете с процесуален характер, а не

по същество имат специфичен режим за оспорване при порочност – това се отнася не
само до определенията, но и до разпорежданията на съда – чл.279
1. То е санкция срещу незаконното процедиране на съда. Такава санкция е и
обжалването на решенията, когато се основава на нарушаване на процесуалните норми,
уреждащи изискванията за валидност, допустимост и правилност на решенията.
Обжалването на Оп по правило контролира Оп, които не се контролират чрез
обжалване на решенията:
А) било защото осуетява пътя към решението (преграждащи Оп- напр. такива с които
делото се спира; с които се отказва възобновяване на спряно дело или с които то се
прекратява)
Б)било защото нямат отношение към правилността на решението (напр. Оп с което се
оставя без последствие отвод за подведомственост или с което не се допуска участието
на подпомагаща страна)

Съгласно чл.274 само една част от Оп, които съдът постановява в хода на исковия
процес, подлежат на обжалване. Това са Оп, които преграждат по-нататъшния ход на
делото, както и Оп, за които законът изрично предвижда че се обжалват с частна жалба.

2. Другите Оп на съда и по-специално тези, които подготвят постановяването на

решението (определения по допускане и събиране на доказателства), се контролират по
повод обжалването на решението (напр. определението, с което делото е било
възобновено); не подлежат на отделно обжалване и определенията за допускане на
свидетели или вещи лица. Допуснатите при тяхното постановяване нарушения на
процесуалния закон представляват обикновено съществени процесуални нарушения,
водещи до обжалване и отмяна на Р.

Обжалването на Оп, преграждащи пътя за разглеждане на делото, е средство за

зашита на правото на иск, което би се оказало неосъществимо, ако отказът на съда
да предприеме действия за правна защита не би могъл да бъде преодолян.

3. Законът допуска изрично обжалване на някои Оп, които не преграждат пътя за

разглеждане на делото. Такива са Оп, с които: се оставя без последствие отвод за
неподведомственост (чл.15, ал.2); допуска се възобновяване на срок (чл.66, ал.2);
Увеличава се цената на иска (чл.70, ал.2); отказва се обезпечаване на доказателства (чл.
208, ал.3); не се допуска привличане или встъпване на подпомагаща страна (чл.220).
Подлежат на обжалване и такива Оп, с които съдът си присвоява власт каквато няма по
закон (напр.Оп, с което той обезсилва собственото си решение).
4. По реда на обжалване на Оп, постановявани в хода на исковия процес, се обжалват и
други актове на съда, за които законът препраща към реда за обжалване на Оп. (напр.
определението на съда по обезпечение на иска- чл.396)

89
II.
1. Право да обжалва Оп има лицето, чийто процесуални права са засегнати от него.
Това е ищецът, когато делото се прекратява; лицето, което иска да встъпи, страната,
която иска да привлече и т.н.

2. Новият ГПК съдържа 2 нови правила в чл.274,ал.2 и ал.3. Те се отнасят до

определенията на въззивния съд
2.1. Едната група определения могат образно казано да се определят като
първоинстанционни за този съд, т.е. това е първото определение изобщо по
въпроса – пред ВКС, защото обжалваемостта им следва обжалавемостта на
актовете по същество на този съд – а тези на възз. инст. Се обжалват пред ВКС.
2.2. ал.3 – триинстанционно обжалване на определенията – т.е. 1 е обжалвано пред
възз. Инстанция, а нейното пред ВКС.

III. Производство по обжалване на определенията

1. Оп се обжалват с частна жалба (чж). Срокът е едноседмичен и

преклузивен и тече от съобщаване на Оп. Ако се обжалва Оп,
постановено в съдебно заседание, за страната, която е присъствала, този
срок тече от деня на заседанието (чл.275 (1)). По отношение на Чж се
прилагат съответно разпоредбите на чл.259, ал.2-4, чл.260,261, 263 и 273;
2. Чж се подава чрез съда, издал определението. Предвиден е 1-седмичен
срок за отговор на другата страна. След изтичане на срока по ал.1
жалбата заедно с отговора и неговите приложения, ако такива са
подадени, се изпраща на горестоящия съд. Съдът прилага препис от
обжалваното определение.
3. Частната жалба не спира производството по делото, нито изпълнението
на обжалваното определение, освен ако в закон е предвидено друго.
Съдът по жалбата може да спре производството или изпълнението на
обжалваното определение до решаването на частната жалба, ако прецени
това за необходимо.
4. Принципът е че Чж се разглеждат в закрито заседание, но ако съдът
прецени за необходимо, може да разгледа жалбата в открито заседание.
Разглеждането има форма на въззивно производство и е допустимо да
бъдат събирани и док-ва. Преди да пристъпи към проверка на
основателността на чж, съдът проверява нейната допустимост, а именно:
а) дали Оп подлежи на обжалване; б) легитимиран ли е жалбоподателят
да обжалва; в) подадена ли е в срок Чж; г) не страда ли тя от дефекти; д)
връчен ли е бил препис от нея на другата страна. Ако Чж е допустима,
съдът проверява нейната основателност. Тази проверка се състои в
преценка дали обжалваното Оп е законосъобразно. Ако съдът намери че
обжалваното Оп е законосъобразно, той оставя без последствие Чж като
неоснователна. Ако отмени обжалваното Оп, съдът сам решава въпроса
по жалбата. Той може да събира и доказателства, ако прецени това за
необходимо. Постановеното определение по частната жалба е
задължително за долустоящия съд

Въпрос 41: Постановяване на съдебно решение. Особености на решението при

признаване на иска. Неприсъствено решение.

90
1. ПОСТАНОВЯВАНЕ НА СЪДЕБНО РЕШЕНИЕ (ЗА РЕШЕНИЯТА – гл.18 ГПК)

В ГПр. Няма изискване както в НПр. Решението да е постановено от едни и същи съдии
или съдебни състави, участвали на всички заседания по делото. Съгласно чл 235, ал.1
ГПК решението се постановява от този съдия/съдебен с-в, който е приключил
разглеждането на делото, т.е. който е приключил с определение съдебното дирене и
провел устните състезания. Ако е постановено от друг съдия/съдебен състав, който е
участвал в предишни заседания, но не и в това, решението е порочно и подлежи на
атакуване. Съдът пристъпва към постановяване на решението, след като обяви устните
състезания за приключване. Постановяването става след тайно съвещание. (арг. От
чл.21, ал.1 ГПК)

Съдът извършва няколко действия:

1.1. умозрителна дейност, свързана с правната квалификация, издирване на

приложимото право, изясняване на фактическата страна на спора и изводите, които
следват от това. Това има предвид ал.2 на чл.235 ГПК, като казва, че съдът основава
решението върху приетите от него обстоятелства по делото и върху закона. Под
„съдът” се има предвид 1 съдия, когато се постановява решение на 1-ва инстанция и
състав от 3-ма съдии, когато делото се гледа пред въззивна или касационна инстанция.
Когато е на 1-ва инстанция съдията извършва тази дейност и преценява фактите и
обстоятелството на същото заседание. Когато се произнася въззивна или касационна
инстанция се провежда тайно съвещание (арг. От чл.21,ал.1 ГПК), което се извършва по
друго време (т.е. не в заседанието) . Тогава (тъй като имаме 3-ма съдии) има изискване
становището на всеки от тях да остане неповлияна, поради което първо излага
становището си най-младшия член на съда (ако първи е например Председателят
другите биха могли да бъдат повлияни). За да има решение е достатъчно мнението на
монзинството да съвпада, т.е. поне 2-ма да са на 1 и също мнение. (арг. Чл.21,ал.5
ГПК) Дори Председателят да не е съгласен, ако мненията на другите членове на съда
съвпадат има правораздавателна воля. Възможно е първоначално всички да са
съгласни, но в последствие документът да не бъде подписан от всички членове. Ако е
на 1-ва инстанция и липсва подпис на съдията – няма решение, но ако е на въззивна и
касационна – пак е достатъчно 2-ма да са подписали, за да има валидно решение.
Възможна е и хипотеза, когато подпис липсва поради обективни причини – напр. Член
на състава е болен, в чужбина е и т.н. За да е валидно решението тогава по-старшият от
другите двама удостоверява причините, поради които липсва 3-ят подпис. Извод:
Въззивната и касационната инстанция формулира правор. Воля и е налице
съдебно решение, когато мнозинството, т.е. 2-ма от съдебния състав са изразили
еднакво мнение и са подписали документа.

Ж.Сталев – при съвещанието по отношение на въпросите, които делото поставя се

спазва определен ред:

А./ Първият въпрос, който трябва да се изясни е какъв е предметът на делото, т.е. какво
е спорното субективно право и какъв вид защита се търси спрямо него. Той
предопределя дали ищецът има изобщо право на иск, предопределя и предмета на
решението, защото в него съдът е длъжен да отговори на иска и да установи дали
правото съществува. Нещо повече, съдът е длъжен да изчерпи спорния предмет – иначе
решението ще е непълно. От друга страна съдът не може да присъди нещо различно –

91
повече или друго, тъй като ще наруши диспозитивното начало и решението ще бъде
процесуално недопустимо. Така уточнявайки предмета на делото, съдът уточнява
и предмета на решението;

Б./ След като е уточнил предмета съдът трябва да види може ли да се произнесе по
този предмет. Така съдът трябва да провери отново (въпреки че вече го е проверил в
първото заседание) дали ищецът има право на иск и надлежно ли го е упражнил. Ако
отговорът на някой от тези 2 въпроса е отрицателен – съдът следва да откаже да
постанови решение;

В./ След като установи, че процесът е редовно образуван, съдът трябва да види редовно
ли са извършени от него и от страните тези процесуални действия по разглеждане на
делото (призовавания, подготовка на делото, събиране на доказателствата и др.), които
обезпечават правилността на решението. Ако тези действия са порочни, постановеното
решение също ще бъде такова и ще бъде съответно атакуемо. Ако констатира
порочност на тези действия, съдът трябва да възобнови разглеждането на делото, за да
могат нарушенията да бъдат отстранени.

Г./ Ако и А. И Б. И В. Са налице – процесът е безпорочен и съдът пристъпва към

установяване на приложимия закон. Това е съответният „материален закон”, който
регулира спорното правоотношение. (Именно това има предвид член 235,ал.2 като
казва, че „съдът основава решението си ...... и върху закона” – материалния закон).
Съдът трябва да провери дали се прилага местен или чуждестранен закон; кой точно е
релевантният нормативен акт; валиден ли е (приет ли е от компетентен орган и дали не
противоречи на по-горестоящ от него НА); влязъл ли е в сила и не е ли отменен; какво е
действието му във времето, пространството и спрямо лицата и в тази връзка относим ли
е към конкрутния спор; какъв е смисъла му – тълкуване. Всяка грешка при издирване и
определяне на приложимия закон опорочава съдебното решение, базирано на него.

Д./ След като намери приложимия закон съдът преценява основателността на иска
първо на базата на фактическите твърдения на страните, така както са ги направили ,
но без на този етап да проверява и доказателствата относно тяхната истинност. Това е
така, тъй като основателността/неоснователността на иска може да следва направо от
закона при изложените факти. Съдът трябва да изгради своя извод само върху тези
факти, които са от значение за спорното право, вкюлчително и тези, настъпили след
подаването на иска, ако са от занчение за спорното право. (чл.235,ал.3 ГПК). !!! Сега –
по новия ГПК съдът следва да провери всички обсоятелства, релевантни към момента
на приключване на съдебното дирене – чл.147 ГПК (съдебното дирене включва
процесуални действия, след които съдът стига до извод, че нещата са изяснение и с
определение го приключва) или иначе казано до началото на устните състезяния.По
стария ГПК можеше да се изтъкват нови факти и обстоятелства до края на
устните състезания и ако такъв бъдеше изтъкнат се възобновяваше съдебното
дирене. Сега, с оглед принципа на концентрационното начало нововъзникнали или
новоузнати факти не могат да се изтъкват след началото на устните състезания
както в 1-вата, така и във въззивната инстанция (защото и тя е инстанция по
същество), а само до приклюване на съдебното дирене и то ако не са могли да бъдат
изтъкнати своевременно, т.е. с отговора на насрещното процесуално действие, по
обективни причини – 133, 147 ГПК. За страна остава възможност обаче да заяви
този факт чрез подаването на иск или да се позове на него при обжалване. /КАКВО Е
КОНЦЕНТРАЦИОННО НАЧАЛО – Според стария ГПК до приключването на

92
устните състезания страните можеха да посочват всякакви док-ва. При
пропускането на този срок следваше само имуществена санкция, но не и
недопустимост на док-вата, които страната не е посочила по своя вина. Това
водеше до често отлагане на делото. По новия ГПК късното посочване на нови
факти и док-ва е недопустимо и съдът не обосновава решението си въз основа на
тях. Ако го направи, решението е порочно и подлежи на отмяна. Последният
момент за попълване на делото с док-ва е с отговора на насрещно процесуално
действие, например – на подадения иск – ответникът може да посочи док-ва в
отговора на исковата молба, но не и след това; на направените възражения с
отговора на исковата молба ищецът може да противопостави нови факти и док-ва,
но само в първото заседание по делото. Във второто вече е късно. Единствената
възможност нови док-ва да се представят и по-късно – до приключването на
съдебното дирене (началото на устните състезания), ако не са могли да бъдат
изтъкнати своевременно поради обективни обстоятлества. Концентрационното
начало съответсва на засиленото с новия ГПК служебно начало – съдът трябва да
даде указания на страните какво ще се случи ако не посочат фактите в срок/ След
тази проверка, но преди да провери истинноста на фактите, съдът проверява и дали (ако
има) възражения за давност или изпуснат преклузивен срок, те са основателни.
Въпреки че изглеждат близки до предпоставките за допустимостта на иска изобщо, те
не са такива, тъй като се уреждат от материалния закон, меродавен за спорното право и
в този смисъл предпоставят той да бъде установен по т.Г/

Е./ Ако изнесените факти с иска, отговора на исковата молба, репликите и

възраженията са релевантни, но трябва да се докажат, се преценява дали са доказани.
Именно като прецени, доказателствата, съдът по вътрешно убеждение преценява дали
определени факти са се осъществили или не и като ги опдвежда под нормата на закона
стига до извода дали има или не спорно право. (това има предвид чл.235,ал.2 като казва
че „съдът основава решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства”). Съдът обаче трябва да вземе предвид всички доказателства, но само
събрани с участието на страните и то в тяхната съвкупност, т.е. в тяхната взаимна
връзка и зависимост. В допълнение вътрешното убеждение на съда не може да бъде
произволно, а трябва да е обосновано. Решението, което е необосновано е неправилно и
подлежи на отмяна. В някои случаи свободната преценка на доказателствата е
ограничена или дори изключена – така официалните документи се ползват с материална
доказателствена сила – чл.179 ГПК; задължителна за съда е и док. Сила на акта за
начет, но тази доказателствена сила може да се обори – например като се установи
неистинността на документа. Свободната преценка на съда е изцяло изключена относно
факти, чието осъществяване или неосъществяване е установено с влязла в исла присъда
– чл.300 ГПК. Относно това дали деянието е извършено, дали е противоправно и дали
деецът е виновен присъдата се ползва със СПН и не може да се оборва. Трябва да се
има предвид обаче, че задължителната сила на присъдата се отнася само до елемнтите
на престъпния състав – така например ако размерът на причинените вреди, посочен в
присъдата, не е елемент от състава на престъплението, той не обвързва съда и няма
СПН, следователно може да се оборва.

Ж./ Когато се стигне до констатация, че фактическите обсотятелства са налице, т.е.

доказани са по т.Е (например установи се, че вещта е дадена в заем за послужване)
съдът подвежда факта под съответната материалноправна норма (чл.249 ЗЗД по
примера) и така достига до заключение за съществуването или не на спорното право.
Разбира се, обикновено за да се направи окончателна констатация дали съществува

93
спорното право или не трябва всички релеванти факти да се подведат под съответните
правни норми и въз основа на всеки отделен извод да се направи генералното
заключение.

1.2. Решението и мотивите към него се изготвят в писмена форма за действителност –

чл.235,ал.4 ГПК. За да се конкретизира като изявление на конкретен съд по конкретно
дело решението трябва да има съдържанието, посочено в чл.236 ГПК – дата и място на
постановяването му; посочване на съда, имената на съдиите, секретаря, прокурора, ако
такъв е участвал; номера на делото; имената на страните ФЛ и наименованията на
страните ЮЛ и техните адреси; какво постановява съдът по съществото на спора; за
кого са разноските по делото; подлежи ли на обжалване, пред кой съд и в какъв срок. !!!
Мотивите съдържат всички правни и фактически изводи, достигнати въз основа на
дейноста по 1.1. – те са писмените съображения на съда, обосноваващи решението. В
тях съдът казва защо вярва на едни, а отхвърля други доказателства. Диспозитивът на
решението следва мотивите, но изготвянето и произнасянето става едновременно. N.B.
Мотивите не са същенска част от решението (един от многото аргументи тук е
този, че решението е правен акт и като такъв е волеизявление, което е различно от
съображаниета, поради които е направено). Затова немотивираното решение не е
нищожно и поражда правни последици, а е само отменимо. ИЗВОД: Диспозитивът е
правният извод относно предмета на спора, а мотивите обосновават този извод. Именно
затова те не подлежат на отделно обжалване и не пораждат сами за себе си правни
последици.

1.3. Обявяване на решението – чл.235,ал.5 ГПК. За разлика от стария ГПК, където

срокът за обявяване беше 30 дни, сега той е 1-месечен от заседанието, в което е
завършено разглеждането на делото. Срокът е инструктивен и затова пропускането му
не погасява задължението на съда да обяви решението. (обратното би означавало отказ
от правосъдие). Изр. 2 на ал.5 предвижда създаването на публичен регистър на
съдебните решения, който се води във всеки съд. В Правилника за дейността на
съдилищата е уредена пък процедурата по поддържането му.
ИЗВОД: От момента на обявяването вече има решение. Ако не е обявено имаме
незавършен ФС - решението не поражда правни последици, а сроковете за атакуване не
започват да текат.

2. РЕШЕНИЕ, ОСНОВАНО НА ПРИЗНАНИЕ НА ИСКА – чл.237 ГПК. Досега

признанието на иска не е било формулирано като процесуално действие. Признанието
на иска е процесуално действие на ответника, с което той признава иска за основателен.
Досега това признание имаше значение на доказателствено средство. Съдът беше
длъжен въпреки това признание да изследва и другите доказателства и уважаваше иска
само, когато това признание заедно с другите док-ва водеше до извода, че искът следва
да се уважи.
Сега - признанието не е вече доказателствено средство, а разпоредително действие на
ответника с правото му на защита – едностранно процесуално действие, с което
той се отказва да получи изгодно за него решение. Какви са мотивите за признаването,
съдът не се интересува.
Последици на признанието – Съдът без да разглежда и другите доказателства (в
мотивите се анализират само признаването и искането на ищеца) дължи уважаване на
иска, но само ако ищецът поиска съдът да постанови решение въз основа на
признанието, т.е. няма автоматизъм. Ал.3 на чл.237 постановява, че в 2 хипотези съдът
може да откаже постановяване на решението – когато признатото право противоречи на

94
закона или добрите нрави и ако спорното право е такова, с което страните не могат да
се разпореждат. При постановено такова решение, то може да се обжалва само в тези 2
случая, но освен това може да се твърди и че самото признаване е невалидно.
Признаването на иск може да се направи за 1-ви път и пред въззивната инстанция, тъй
като тя е инстанция по същество.
При този нов вид решение се виждат ясно принципите на диспозитивното начало и
формалната истина.

3. НЕПРИСЪСТВЕНО РЕШЕНИЕ – чл.238-240 ГПК. Постановяването на такова

може да поиска както ищецът, така и ответникът, но само на първа инстанция, защото
основанието за постановяване на такова решение е едно първоначално поведение на 1
от страните на дезинтересиране от процеса.
2.1. За да иска такова решение ищецът трябва ответникът:
● да не е представил в срок отговор на исковата молба; и

● да не се е явил на 1-вото заседание по делото; и

● да не е посочил на съда желанието си делото да се гледа в негово отсъствие.

Тези условия трябва да са налице кумулативно.

2.2. За да иска такова решение ответникът ищецът трябва:

● да не се е явил в 1-вото по делото заседание; и

● да не е възразил писмено по отговора на исковата молба; и

● да не е посочил, че желае делото да се гледа в негово отсъствие.

Отново се изисква кумулативната наличност на тези условия.

2.3. За да се постанови неприсъствено решение в случаите по 2.1. и 2.2. освен

наличието на посочените по-горе условия, са необходими още 2 елемента, свързани със
съда:
● съдът да е дал указания на страните какво се иска от тях и че неизвършването на
тези действия би могло да доведе до неприсъствено решение. Указанията се
изпращат с копието от исковата молба до ответника, респективно отговора на
исковата молба до ищеца. Това е нов момент в служебното начало;
● съдът следва да прецени вероятната основателност или неоснователност на
иска. Ако няма данни за подобно предположение непр. Решение не може да се
постанови.

2.4. Ако са налице и предпоставките по 2.1. и по 2.2. следва, че и двете страни не се

интересуват от спора и на съда не му остава друго освен да прекрати делото со
определение. !!! Тъй като това определение няма СПН, няма пречка същият спор да се
повдигне отново пред съда.

Ако съдът отхвърли искането за постановяване на такова решение, определението

подлежи на обжалване с частна жалба.

95
При този нов вид решение се виждат ясно принципите на диспозитивното начало и
формалната истина.

Въпрос 42: Същност и видове съдебни решения. Стабилитет на решението.

1. СЪЩНОСТ НА РЕШЕНИЕТО – едностранно властническо изявление на съда,

което разрешава правния спор, като установява какво е действителното правно
положение между спорещите и ги задължава да се съобразяват с него. Решението:

2.1. установявайки има правоустановяваща (декларативна) страна – за да може да

защити правото, накърнено от правния спор, съдът трябва да издири действителното
правно положение;
2.2. задължавайки има правосъздаваща (императивна) – с решението съдът дава
защита на правото, засегнато от правния спор – заповядва да се преустанови правният
спор и да се възприеме занапред посоченото в диспозитива поведение.
2.1. и 2.2. образуват единния акт на решението. Установяването на действителното
правно положение дава съдържанието на съдебната заповед, а тя придава задължителна
сила на съдебното установяване.

2. ВИДОВЕ СЪДЕБНИ РЕШЕНИЯ:

3.1. а./Решения, с които се уважава искът, т.е. с които се потвърждава съществуването

на спорното право – в зависимост от това какво се иска и вида на предявения иск те
могат да са установителни, осъдителни или конститутивни.
Б./ Решения, с които се отхвърля искът,т.е. отрича се съществуването на спорното
право – те могат да са само установителни и се ползват само със СПН.

3.2. с оглед съда, който ги е постановил са: а./ първоинстанционни; б./въззивни и в./
касационни;

3.3. установителни, осъдителни и конститутивни

А./ установителни – тяхното съдържание се изчерпва с констатацията, че спорното
право съществува/не съществува. Те се ползват със СПН, но не и с изпълн. Сила или
конститутивно действие. С такива решения завършват делата по установителни искове
или по осъдителни/конститутивни, когато искът е отхвърлен като неоснователен.
Б./ осъдителни – освен потвържадаване на спорното право, те допускат и
принудителното му осъщсетвяване, т.е. имат освен СПН и изпълнителна сила. С тях се
уважават осъдителните искове.
В./ конститутивни – освен потвърждаване на спорното потестативно право те
постановяват и търсената въз основа на това право промяна в гражданските
правоотоншения. С тези решения се уважават конститутивни искове и те освен СПН
имат и т.нар. конститутивно действие.

3. СТАБИЛИТЕТ НА РЕШЕНИЕТО – преминава през 3 последователно наслагващи

се етапа. Стабилизирането на решението е от значение за неговите правни последици.

3.1. забрана решението да се изменя от органа, който го е постановил – чл.246 ГПК.

Тази забрана влиза в сила от деня на обявяването, защото ако не е още обявено, не е

96
завършен ФС на постановяването му . Съгласно чл.249 ГПК съдът може да обезсили
решението, ако в срока на обжалване, т.е. преди решението да е влязло в сила, страните
заявят, че са се спогодили и молят съда да прекрати делото. Това не е същинско
отменяне, защото имаме оттегляне на иск със съгласието на ответника и съдът само
констатира обезсилването, което следва от закона, а не го предизвиква. Забраната не
важи при определение случаи, например поправяне на ЯФГ, тълкуване на решението,
защото тогава волята на съда остава непроменена.

3.2. необжалваемост – чл.296 ГПК. Тя означава на практика невъзможност за отмяна

на решението от въззивния или касационния съд. Става въпрос за момента, в
който същинският ефект на решението се поражда. Кога решенията стават
необжалваеми зависи от вида решение и настъпва по различен начин и в различно
време. Има такива, които изобщо не подлежат на обжалване – чл.296, т.1 (това са
всички касационни решения, въззивни с интерес над 1000 лева; 1-
воинстанционните се обжалват, но ако се пропусне срокът и те стават
необжалваеми). Т.2 на чл.296 – в случай на прекратяване на п-вото или оттегляне
и отказ от жалба. Т.2 трябва да се допълни с оглед новият институт на насрещната
въззивна и касационна жалба.
3.3. неотменимост - невъзможност вече необжалваемото и влязло в сила решение да
бъде отменено по реда на предвидените извънинстанционни способи. Редовните,
валидни, допустими и правилни решения станат ли необжалваеми стават и
неотменими. Порочните обаче, макар и необжалваеми, могат да бъдат отменени
по реда на чл.303 и 304 ГПК. Пропуснат ли се сроковете за искане на отмяната по
чл.305 обаче, възможността да се иска такава се преклудира и решението, макар и
порочно, не може да бъде отменено. Нищожността на решението обаче винаги
може да бъде прогласена по исков път.

N.B. – 3.1., 3.2. 3.3 не са правни последици на решението, а негови качества;

N.B. – При неприсъственото решение по новия ГПК има допълнително основание за
стабилност. При него поради факт, че то се базира само на вероятни изводи на съда
законът допуска по-лек ред за неговото атакуване – виж. Чл.240 ГПК.

Въпрос 43: Поправка на ЯФГ. Тълкуване и попълване на решенията.

И в трите случая порокът на решението е при отразяване на перфектно валидно

формираната съдебна воля (при обективирането, материализирането й).
Гл. XVIII, разд. III- способи за отстраняване на тези пороци. Съдът, който отстранява
порока е съдът постановил решението. Тук нямаме промяна на решението (т.е волята не
е опорочена).

ЯФГ- чл.247
ЯФГ е всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното
външно изразяване в писмения текст на решението.
(напр. погрешно посочване в Р на съда, на имената на страните, на границите на
спорния имот, на размера на присъдената сума; погрешните пресмятания на суми).

Съдът по своя инициатива или по молба на страните може да поправи допуснатите в

решението ЯФГ. Ако поправката е по искане на едната страна, съдът съобщава на
другата за исканата поправка с указание за представяне на отговор в едноседмичен

97
срок. Съдът призовава страните в открито съдебно заседание, когато прецени това
за необходимо. Проверява се дали действително е налице ЯФГ- съпоставка на
диспозитив и мотиви. Т.е данни за ЯФГ се черпят обикновено от мотивите или от
досието на делото (е.г. от неоспорвания нотариален акт, сочещ границите на имота,
погрешно отбелязани в Р. Поправката се прави с решение. Това решение е
правораздавателен акт, който има същият режим като поправеното. Поправката се
инкорпорира в първоначалното решение.

НЕ представляват ЯФГ и не могат да бъдат поправени по реда на чл.247 грешките,

които съдът е допуснал при формирането на своята воля. Не е допустимо чрез
искане за поправка на ЧФГ да се замести формираната воля на съда.

Поправянето на ЯФГ никога не представлява изменяне или отменяне на

формираната воля на съда. Именно затова поправянето на ЯФГ се възлага на съда,
постановил Р, без това да представлява накърнение или изключение от забраната
съдът сам да отменя или изменя собствения си акт.

Чл.247 (4) Решението за поправката се връчва на страните и може да се обжалва по

реда, по който подлежи на обжалване решението.

ДОПЪЛВАНЕ НА РЕШЕНИЕ

Чл.250 ГПК
Непълно е решението, което не обхваща целия спорен предмет. Съдът е бил
сезиран, но не се е произнесъл по част от това, с което е сезиран. Страната може в
срок от 1 месец (преклузивен) да поиска допълване. Едномесечният срок тече от
връчването на решението или от влизането му в сила.
При непълното Р липсва формирана воля на съда относно
А) част от спорното право;
Б) Един от съединените искове;
В)допълнителни искания, свързани с главния спорен предмет, каквито са исканията
за плодове или лихви, както и искането за присъждане на съдебни разноски.

За разноските- виж чл.248!!!

Не сме изправени пред непълно решение когато съдът не е мотивирал решението

си или когато се е произнесъл по целия спорен предмет, но самия той е непълен
(частичен иск или пропуск на страната)
Постановяването на допълнително решение (др) предпоставя такава
непълнота на Р, която може да се отстрани, без да се променя постановеното Р.
В производството за допълване на решението не може да се иска пререшаване
на спора по същество.

До изтичане на срока за ДР делото относно неразрешената част продължава да

е висящо. ДР се постановява по висящото дело и затова молбата за ДР не е
равнозначна на нова искова молба. По нея не се дължи нова държавна такса.

Първият въпрос, по който съдът се произнася във връзка с молбата за допълване е

дали тя е допустима. Тя е допустима: а)ако Р е непълно; б)ако молбата изхожда от
легитимирано лице и в) ако е подадена в срока по чл.250. Ако молбата е

98
 недопустима, тя се оставя без разглеждане с определение. То може да се обжалва с
частна жалба.
Молбата се разглежда с призоваване на страните в открито заседание, когато съдът
прецени това за необходимо с оглед изясняване на неразрешената част от спора.

ТЪЛКУВАНЕ НА НЕЯСНО РЕШЕНИЕ

Подобно на всеки правен акт и решението се нуждае от тълкуване, когато е

неясно. Нуждата от тълкуване на Р ще възникне във всички случаи, когато
трябва да бъдат приложени правните последици на Р; да бъде зачетена
неговата СПН; да бъде проведено принудително изпълнение на Р; да се
приложат конститутивните правни последици на Р.

Чл.251 ГПК- споровете по тълкуване на влязло в сила решение се разглеждат от

съда, който го е постановил.

Tълкуване не може да се иска, след като решението е изпълнено. ( осъдително

решение, което подлежи на принудително изпълнение и решението е изпълнено-
тълкуване е недопустимо).

Тълкуването на неясно Р по 251 е форма за официално, авторитетно тълкуване,

което има всеобща важимост и става по реда на предписаното производство

Искането за тълкуване се предявява пред съда, постановил неясното Р. То изхожда от

страната, заинтересувана да отстрани неяснотата на Р, за да може да се обезпечи
правилното прилагане на Р. съдът съобщава на страните за исканото тълкуване, като им
указва, че могат да представят отговор в едноседмичен срок. Съдът призовава страните
в открито заседание, когато прецени това за необходимо.

Въпрос 44: СПН. Зачитане на СПН

1. СПН – тя е последица на всяко необжалваемо решение, независимо от вида на иска и

изхода на делото. Идва от думата „пресъждам”, което означава „решавам окончателно”.

1.1. Теории:
● Монистични – те отричат, че вън от процеса и преди него съществуват
материални субективни права. Те въздигат решението в техен източник и така
СПН излиза, че има правосъздаваща сила. Тези теории противоречат на
принципа на законност в Гпр., съгласно който СПН е сила произтичаща от
закона и подчинена нему, а не такава, която може да го преодолява;
● Материалноправна – СПН преобразява действителното правно положение
съобразно съдържанието на решението. Противоречи на принципа на търсене
на истината, налагащ декларативен характер на решението – т.е. да установи
какво е действителното положение;
● Процесуални теории – а./ СПН се състои в задължението на следващия съд, ако
бъде сезиран със същия спор, да постанови същото, което е постановил
предходният. Това не е самата СПН, а нейното зачитане (виж т.2 от този
въпрос); б./ СПН се изразява в забраната за следващия съд да разглежда и

99
 решава същия спор по същество. Това обаче е само 1 от елементите на СПН –
непререшаемост, но не изчерпва СПН. Общият недостатък на процесуалните
теории е, че те не отчитат защитната ф-ция на СПН спрямо материалното право,
засегнато от правния спор.

1.2. Същност на СПН – Тя се изяснява чрез 3-те последици на СПН

⮚ Страните са длъжни да не оспорват веднъж постановеното от съда по
спора, т.е. имат задължение спрямо държавата да преустановят спора. Никоя от
тях не може да оспорва правилността на съдебно установеното, освен по реда на
отмяната – чл.303 ГПК. Задължението за неоспорване придава на съдебно
установеното съществуване/несъщ. На спорното право определеност и
безспорност, т.е. качеството „пресъдено нещо”. Именно тази съставка на СПН,
чрез която се създава определеност и безспорност се нарича „установително
действие” на решението – в този смисъл е и чл.223 ГПК;
⮚ Страните са длъжни ни само да не повдигат отново същия спор, но и да
следват предписаното от решението поведение в извънпроцесуалните им
отношения – „регулиращо действие” на СПН. Така съдът овластява страната, в
чието право е потвърдено да действа съобразно с постановеното от съда
(например да упражнява правото на собственост), като същевременно задължава
насрещната страна да се съобразява с това (да не накърнява правото на
собственост);
⮚ Непререшаемост на разрешения спор – понеже страните са длъжни да не
оспорват „пресъденото нещо”, те изгубват правото си на иск относно правото,
предмет на СПН – чл.299,ал.1 ГПК. И тъй като съдът следи служебно за това
дали спорът е вече решен със СПН – чл.299,ал.2, СПН се явява абсолютна
отрицателна процесуална предпоставка, т.е. като непреодолима пречка за
образуване на повторен процес между същите страни и за същото спорно право.
!!! По новия ГПК беше въведен институтът на неприсъственото решение. То,
като всяко решение, стане ли необжалваемо, поражда СПН. То има и 3-те
елемента на СПН, но по отношение на непререшаемостта има известни
отклонения – съгласно чл.240,ал.2 ГПК страната с/у която е постановено такова
решение може да предяви иск за същото право, когато има нововъзникнали или
новооткрити обстоятелства, или нови писмени док-ва от съществено значение за
делото, които по обективни причини не са могли да бъдат посочени при гледане
на делото. Само ако са налице всички предпоставки на чл.240,ал.2 в 3-месечен
преклузивен срок тази страна може да подаде нов иск.

Тези 3 последици от СПН не са правна връзка между страните, а налагат

задължения на страните спрямо съда. Затова СПН е процесуална, а не
материалнопрвана последица. По всяко дело, независимо от неговия изход СПН
действа като защита в полза на страната, чието правно твърдение съдът
потвърждава и като санкция спрямо страната, чието правно твърдение се
отрича. (така, когато искът се уважава защитата е за ищеца, а санкцията за
ответника и обратното – когато искът се отхвърля защитата е за ответника, а
санкцията – за ищеца)

1.3. Отличаване на СПН от:

100
 ⮚ Доказателствената сила – Като диспозитивен документ, материализиращ
правосъдния акт, решението доказва именно него и мотивите към него. Като
официален документ пък доказва датата и мястото на издаване не решението.
СПН и доказателствената сила на мотивите на решението обаче се различават
драстично. Докато СПН важи само относно спорното право, между страните по
делото (с известни изключения – виж в.42) и не може да се оборва инцидентно,
то док. Сила важи относно фактите, потвърдени или отречени с мотивите,
протовопоставима е и на трети лица и може да се оборва инцидентно. !!! Със
СПН се ползва само решението, а с доказателствена сила – само мотивите;
⮚ Легитимиращия ефект на решението – произтича от човешката презумпция
за правилност. Той се състои в това, че 3-тите лица се доверяват, че
материалноправното положение е такова, каквото е декларирано от решението.
Ако решението е неправилно, третото лице може да встъпи главно в процеса и
така да се защити. Ако пък е пропуснало да стори това в срок, може да се защити
по исков ред и легитимиращият ефект на новото, правилно решение ще разруши
този на старото, неправилно решение.

2. ЗАЧИТАНЕ НА СПН

2.1. Същност – зачитането на СПН се състои в задължението на всеки държавен орган

(съд или друг орган) да възприеме скрепеното със СПН съдебно установяване и да
изхожда от него в своята служебна дейност спрямо лицата, обвързани от СПН, като
откаже всякакво преразглеждане и пререшаване на въпроса, разрешен със СПН,
когато той обуславя отговора на въпрос, с който държавният орган е сезиран или
иначе казано – когато 1 правоотношение е част от ФС на друго и относно
първото има необжалваемо решение, пораждащо СПН, при решаване на въпроси,
свързани с второто, обусловено от първото, държавният орган трябва да приеме
постановеното със СПН по отношение на първото. Така държавният орган няма
право на друга преценка освен дали е възникнала СПН, валидно ли е възникнала и
важи ли. !!! Когато СПН е в процес на формиране, т.е. процесът по първото
правоотношение е все още висящ, процесът по второто се спира докато се породи
СПН по първото – обуславящо, за да може да се вземе предвид при решаване на
втория спор – чл.229,ал.1,т.4 ГПК;

2.2. Кой и кога зачита СПН:

⮚ Съдът е длъжен да зачете СПН по всяко от производствата, които могат да му

се възложат – искови, обезпечителни, охранителни. При охранителните обаче
поради 1-странния им характер и това, че охранителният акт важи спрямо
всички, съдът е длъжен да зачете СПН, само когато с нея се отрича
съществуването на гражданското правоотношение, обуславящо охранителния
акт.
⮚ Административен орган – например при сключване на брак длъжностното
лице трябва да зачете СПН и да откаже да сключи брака, когато с нея е
установено, че 1 от лицата се намира в брачна връзка с друго лице; когато трябва
да се плати сума за отчужден имот, тя се дължи на това лице, за което при спор е
установено със СПН, че е било собственик на имота и т.н.

101
 Въпрос 45: Обективни предели на СПН

1. СЪЩНОСТ – N.B. под „обективни предели” на СПН се разбира предметът, за

който важи СПН, т.е. това, което е установено по окончателен и безспорен
начин от съда; което ще регулира отношението между страните и което не може
да се пререшава. Чл.298,ал.1 ГПК, казвайки, че „решенията влизат в сила за
същото искане и на същото основание” показва, че именно материалното спорно
право – предмет на делото, попада в обективните граници на СПН. Това, което в
предмета на делото посочваме като основание и петитум (искане) отразява
обективните граници на СПН. В нормалния случай предметът на решението
(който отразява обективните граници на СПН) съвпада с предмета на делото
(който отразява обективните предели на предявения иск). Тогава със СПН се
установява съществуването или не на твърдяното спорно материално право и
белезите, които го индивидуализират (например – със СПН се установява, че А
дължи на Б 10 000, произтичащи от договор за заем, сключен на 21.06.2007 в
Пловдив. Това е искал да се установи и ищецът в иска).
2. Сложността на въпроса за обективните предели на СПН поставя редица
подвъпроси
2.1. Какво попада в обективните предели ако решението се отклонява от очертания
предмет на делото –
● Съдът се е произнесъл по част от това, което се иска (например
съединени искове, а съдът се произнася само по единия) – Решението ще
породи правни последици, в това число, ако е необжалваемо и СПН, но само
по отношение на тази част от предмета на делото, по която има произнасяне.
По тази част, по която не се е произнесъл решение няма, следователно няма
и СПН. Страна има 2 възможности – да иска допълване на решението от
същия съд в кратък 1-месечен преклузивен срок (чл.250 ГПК) или по частта,
по която не се е произнесъл да предяви нов иск, но ще трябва да плати нова
държавна такса.
● Съдът се е произнесъл в повече от това, за което е сезиран. Това е т.нар.
случай „+ петитум”. Тук също важи правилото, че правните последици
следват от решението. Когато обаче съдът се произнася по нещо, за което не
е сезиран, т.е. нарушава диспозитивното начало, решението е процесуално
недопустимо и подлежи на обжалване и обезсилване.

2.2. какви са времевите граници на СПН, т.е. кой период от

съществуването/несъществуването на спорното право се обхваща от СПН.
● Най-ранният възможен момент е моментът, в който правото се е
породило, т.е. в решението, признавайки съществуването му съдът го
признава откакто е възникнало;
● Последният момент пък е приключването на съдебното дирене на
инстанцията по същество, след което съдът дължи окончателно
необжалваемо решение, т.е. последният момент преди започване на
устните състезания. Дотогава може да се допълват материалите по делото
с фактически и доказателствен материал.

102
2.3. дали със СПН се ползват и мотивите на решението (констатациите и
изводите на съда) или само диспозитивът на решението. Констатациите за
релевантните факти сами по себе си не са установени безспорно и при нов, друг
иск, по който биха били релевантни, могат отново да подлежат на изясняване. За
това свидетелстват някои норми и институти – чл.124,ал.3 ГПК – иск за факти
– оттук излиза, че, тъй като решението влиза в сила на същото основание и за
същото искане СПН отразява материалното правоотношение в неговата
съвкупност от факти и съдържание; чл.212 ГПК – инцидентен установителен
иск – тук се регламентира, че 1 правоотношение, което, бидейки обуславящо за
спорния предмет по друго дело, не може да се ползва със СПН, ако за него
самото страните не са предявили самостоятелен иск (например – иск за
обезщетение на вреди, причинени от вещ на ответника. Ако правото на
собственост върху вещта не е било установено с отделен иск, въпреки че съдът е
констатирал собственост в мотивите към решението по делото за обезщетение,
тази констатация няма СПН, защото няма решение в този смисъл. Така ако в
последващ процес 3-то лице оспори правото на собственост на ответника, той
няма да може да се позове на констатацията по делото за обезщетение, че е
собственик, защото тя няма СПН) – N.B. Само диспозититвът, който
отговаря на предмета на делото се ползва със СПН. Мотивите нямат СПН,
а само доказателствена сила.

2.4. Обхваща ли СПН във връзка с предявения петитум всички основания или
само предявените – чл.298 – само предявените. Така ищецът не е длъжен да
изчерпи във висящия процес всички факти, с което може да обоснове
претенцията си (освен в брачния процес), а може да предяви следващи
самостоятелни искове на други основания. (например отхвърлят иск за
придобиване на вещ на основание правна сделка и ищецът подава иск за
собственост на същата вещ на основание изтекла придобивна давност). Така
СПН, с която е бил отхвърлен първия иск в примера не пречи да се предяви нов
иск на основание придобивна давност. Живко Сталев смята, че когато с 1
решение се уважава отрицателен установителен иск и се отрича правото на
собственост, следва да се приеме, че правото е отречено на всички основания,
защото ищецът изобщо отрича неговото съществуване, а така и всички
основания, на което би могло да съществува – Анелия Мингова не е съгласна.
ИЗВОД: СПН на решението обхваща само това основание и петитум,
които са очертани в предмета на делото.

2.5. Преклудиращо действие на СПН – както установихме в 2.4. не се

преклудират непредявените основания. Преклудират ли се обаче непредявените
възражения относно фактите на предявените основания? Ако не се направят до
приключването на съдебното дирене – да и въз основа на тях не може да се
подаде иск, защото това ще бъде пререшаване на спора, което СПН не
позволява.
- Единствената възможност да се иска пререшаване е предвидена при
неприсъственото решение – чл.240,ал.2 и 3 ГПК. Това обаче е възможно само
за новооткрити или нововъзникнали факти или писмени доказателства след
приключването на съдебното дирене и то само ако не са могли обективно да
бъдат представени в срок. Има и кратък преклузивен срок по 240, ал.3.

103
 - Ами при другите решения – ако възраженията не са подадени поради
обективна невъзможност на ответника, не е ли несправедливо те да се
преклудират. Несправедливо е и затова ответникът може да иска отмяна на
влязло в сила решение. ИЗВОД: така ако съдебното дирене е приключило
всички факти се преклудират и въз основа на тях не може да се предяви нов
иск, но нововъзникналите или новоузнати, които не са могли по обективна
причина да се релевират в срок, могат да послужат като основание за
отмяна на влязлото в сила решение. Само при неприсъствено решение
подобен факт може да се предяви чрез иск и то в кратък преклузивен срок.

2.6. Обхваща ли СПН размера на 1 право – тъй като той е част от основанието на
иска се включва в обективните граници на СПН. Ако имам вземане за 10 000
лева, но съм предявил иск за 5 000 и не съм го посочил като частичен, размерът
се обхваща от СПН, такъв какъвто съм го поискал, т.е. 5000 лева и не мога да
искам останалото. Ако обаче изрично съм посочил иска като частичен – мога да
предявя нов иск и за останалите 5000 лева. Частичният иск е иск за частта от 1
неделимо право.

Въпрос 46: Субективни предели на СПН

1. СЪЩНОСТ и ОБЩА ХИПОТЕЗА

1.1. Субективните граници (предели) на СПН показват за кого тя важи, т.е. в
отношенията между кои лица важи съдебно установеното и регулиращото действие на
СПН или иначе казано – кои лица не могат повече да предявяват за същото
правоотношение иск пред съда.
1.2. Основната хипотеза е посочена в чл.298, ал.1 ГПК – „между същите страни”, т.е.
между срещу поставените страни (ищеца и ответника) по решения вече със СПН спор.
От СПН са обвързани както главните, така и подпомагащите страни (поръчителят
помага на гл. Длъжник да отблъснат претенцията на Кредитора), проц. Субституент
също е обвързан от СПН с насрещната страна. СПН обаче не действа между съищците
или съответниците, защото между тях няма спор, т.е. СПН не важи между другарите,
между проц. Субституент и лицето, чието право той е предявил. Между тях важи само
обвързващата сила на мотивите към решението.

2. ТРЕТИ ЛИЦА – обвързани ли са други лица, извън конституираните страни от

СПН. Всички лица, извън страните по делото, са трети лица. По принцип спрямо тях
СПН не важи и затова те могат пак по принцип да предявят иск за правото, което е било
признато със СПН между други страни. Има обаче случаи, когато СПН действа и за
трети лица, които стават обвързани от СПН спрямо 1 от спорещите страни. Така, като
адресат на СПН, третото лице може да се позове на СПН и тя може да му бъде
противопоставена. Кога СПН обвързва трети лица:

2.1. чл.298, ал.2 ГПК – във всички случаи обвързани от СПН са наследниците на
страните и техните правоприемници. Така е било и по чл.220, ал.1 от стария ГПК.
Става въпрос както за универсалните, така и за частните правоприемници. За да важи
СПН обаче правоприемството трябва да е настъпило след като СПН е възникнала за
праводателя по дело, по което той е бил легитимиран, а за наследника – след като е
приел наследството – направо или по опис. В този случай материалноправната
идентичност преминава в процуесалноправна такава. СПН важи както при
правоприемство на права, така и на задължения. Трябва обаче да има идентичност на

104
основанията, поради които имаме преминаване на дълга. Винаги остава възможността
правоприемникът да се позове на основание, различно от това по първия иск и ако се
установи, че са различни, ще имаме нарушаване на обективните предели на СПН и
поради това тя няма да обвързва правоприемника;

2.2. чл.298, ал.3 - СПН на решението по иск за гражданско състояние (за

установяване или оспорване на произход, за осиновяване, за промяна на осмиващо име
по ЗГР и др.) и по брачни искове важи по отношение на всички, т.е. никой не може да
предяви иск, за да установи обратното на това, което вече е било установено със СПН;

2.3. при другарство – например при СИО, когато 1 лице насочи изпълнението към
СИО, делото трябва да се води срещу двамата съпрузи – те са необходими другари. Ако
обаче е водено само срещу единия, решението обвързва ли другия. Отговорът е да, като
той обаче има право да иска отмяна по реда на чл.304 ГПК. Ако обаче не го направи
СПН ще го обвърже. Извод: неконституираните лица, които биха били необходими
другари и не поискат отмяна по 304, са обвързани от СПН;

2.4. Приобретателят на спорно право – чл.226 ГПК. Обстоятелството, че 1 право е

спорно, не лишава носителя му от правото да се разпорежда с него. Но ако го
прехвърли, приобретятелят не става страна по делото. Делото продължава със стария
собственик, но решението ще обвърже приобретателя, тъй като правоприемството
настъпва преди да се е формирала СПН, за разлика от 2.1. И това е правилно, тъй като
приобретателят трябва да е проверил, а дори да не, е можел да провери, че
прехвърленото право е спорно;

2.5. акцесорният длъжник – когато материалното право допуска главни и акцесорни

права (поръчителство, ипотека, залог). Това, че акцесорният Дл. Ще бъде обвързан от
СПН на решението в процес м/у Кредитора и главния Дл. Се извлича от чл.142 ЗЗД.
Така, ако процес се води между Кредитора и главния длъжник и в този процес главният
дълг бъде отречен, на това може да се позове и акцесорният длъжник. Ако обаче дългът
бъде установен, СПН не го обвързва, защото освен тези на гл.Длъжник, той може да
използва и личните си възражения;

2.6. кредитора – с оглед на принудителното изпълнение и принципа, че имуществото

на Дл. Служи за обезщетяване на Кредитора, т.е. като обект на изпълнението Кр. Може
да посочи само имущество на длъжника, освен когато има залог, ипотека,
поръчителство и т.н. Ако до започването на принудителното изпълнение СПН е
формирана, тя обвързва Кредитора (например ако се установи, че Длъжникът не е
собственик). Единственият начин Кредиторът да се освободи от тази СПН е по реда на
Павловия иск – 135 ЗЗД, но не може да насочи изпълнението към 3-тото лице. Ако до
започване на принудителното изпълнение обаче няма СПН (че собственик е 3-тото
лице) решението не обвързва кредитора, освен ако и от не участва като страна по
делото (арг. 440, 452, 453 ГПК). ПРИМЕР: СПН, с която 1 имот е признат за
собственост на длъжника ще ползва кредитора, а ако е приет за собственост на трето
лице – СПН ще му бъде противопоставена, но само ако е възникнала до началото на
принудителното изпълнение. Тогава Кр. Може да се брани само с Павлов иск. Ако
делото обаче е заведено след започване на изпълнителното производство, СПН може да
се противопостави на Кр. Само ако е конституиран като страна в делото.

105
 Въпрос 47: Изпълнителна сила и конститутивно действие

1. ИЗПЪЛНИТЕЛНА СИЛА (ИС)

1.1. Същност - тя възниква след приключването на исковия процес (или т.нар заповедно
производство – чл.410 и сл. ГПК) като правна връзка между страна и органа по
принудително изпълнение и представлява годността на 1 съдебно решение да обоснове
принудително изпълнение. Тя, както СПН е едновременно защита и санкция, но тук
защитата е само в 1 посока – спрямо носителя на притезанието, така и санкцията е само
в 1 посока – спрямо носителя на задължението или отговорността;

1.2. ИС по правило е присъща само на осъдителните решения. Има обаче и изключения

– например ИС има установителното решение, с което се отменя по реда на
извънредните способи 1 влязло в сила осъдително решение – такова установително
решение може да послужи за издаване на обратен изпълнителен лист и до доведе до
принудително изпълнение;

1.3. Връзка със СПН – когато със СПН се потвърждава съществуването на спорното
право, ИС се обосновава и стабилизира. Когато обаче със СПН се отрича
съществуването на спорното право ИС не възниква. От друга страна ИС обезпечава
регулиращото действие на СПН – виж в.40, част 1. С помощта на ИС се осъществява
принудително това поведение, което страната е длъжна да възприеме въз основа на
решението и неговата СПН;

1.4. Кога възниква ИС - по начало, когато решението е станало необжалваемо, т.е.

едновременно със СПН. Има и отклонения обаче:
⮚ Осъдителните решения на въззивните инстанции, въпреки че те още не са
породили СПН – чл.404,т.1 ГПК, т.е. ИС възниква преди СПН;
⮚ Предварително изпълнение (ПИ) (242-245 ГПК). Тук имаме невлязло в сила, т.е.
обжалваемо първоинстанционно решение със съдържание годно за изпълнение.
Отново ИС възниква преди СПН. ПИ се допуска с нарочен акт на
първоинстанционния съд. Той се издава или едновременно с решението или по-
късно под формата на определение, което е самостоятелно и подлежи на
обжалване с частна жалба – чл.244 ГПК. Предварително изпълнение се допуска
или по почин на съда или по искане на ищеца. В първия случай се касае за
решения, присъждащи издръжка, възнаграждение и обезщетение за работа –
чл.242,ал.1 ГПК. То се допуска без обезпечение и дори при наличието на
предпоставките на чл.243, а и не може да бъде спряно от длъжника по реда на
чл.245 – така изрично чл.245, ал.1 ГПК. Съдът е длъжен да допусне
предварително изпълнение (арг. Чл.242, ал.1 – „постановява”). Във втория
случай – по искане на ищеца съдът „може” по своя преценка – чл.242,ал.2, да
допусне принудително изпълнение, когато присъжда вземане, основано на
официален документ или признато от ответника или когато от закъснението на
изпълнението могат да последват значителни вреди за ищеца. Ако разреши
такова изпълнение съдът има възможност съгласно ал.3 на 242 да поиска от
ищеца обезпечение, което да гарантира вземането на ответника за вреди, ако ПИ
се окаже неоснователно. Съгласно чл.243 ако ПИ във втория случай може да
причини на ответника непоправима вреда (например събаряне на постройка) или
такава, която не може да се оцени в пари, ПИ не се допуска дори с/у

106
 обезпечение. Съгласно ал.2 на чл.243 против държавни учреждения, общини и
лечебни заведения по смисъла на ЗЛЗ не се допуска предварително изпълнение;
⮚ Отлагане на ИС – състои се в отсрочване (отлага се цялото изпълнение до
изтичането на определен от съда срок) или разсрочване (определя срокове за
частични плащания) на принудителното изпълнение на осъдителните решения.
Тук ИС възниква след СПН. Компетентен да постанови отлагане на ИС е само
съдът, който е постановил решението. Отлагането е допустимо по съображения
за справедливост, произтичащи от имотното положение на длъжника или други
причини. Отлагане е допустимо само по искане на ответника, но не и служебно;

1.5. Съдебното решение не е единствен изпълнителен титул. При старата уредба в

чл.237 букви в.-м. Бяха предвидени „извънсъдебни изпълнителни основания”. По
действащия ГПК тези „извънсъдебни изпълнителни основания” само по себе си като
документи не пораждат ИС, а въз основа на тях може да се реализира т.нар „заповедно
производство”(чл.410-425 ГПК), като голяма част от тях са посочени в чл.417 ГПК.
ИЗВОД: По новия ГПК Изпълнително производство може да започне само въз основа
на съдебно решение или заповед за изпълнение.

2. КОНСТИТУТИВНО ДЕЙСТВИЕ (КД)

2.1. Същност – за разлика от СПН и ИС КД не е публично правна последица на
решението, а гражданскоправна. Изразява се в материалноправните последици, които
настъпват от съдебното установяване на 1 потестативно право. КД може да се състои
било в създаване на нови граждански правоотношения (чл.19 ЗЗД, чл.33 ЗС), било в
изменение на такива (намаляване на цената по чл.195 ЗЗД), било в унищожаване или
прекратяване на такива (чл.32 ЗЗД, чл.87,ал.3 ЗЗД и др.). От друга страна КД може да
важи занапред (чл.19 ЗЗД) или ex tunc (чл.87,ал.3 ЗЗД, чл.32 ЗЗД);
От процесуална гледна точка КД е ефект на уважен конститутивен иск (той има за
предмет потестативно право, което се упражнява съдебно). Ако искът бъде отхвърлен,
се поражда само СПН, но ако бъде уважен – СПН+КД. Оттук следва, че КД възниква
винаги едновременно със СПН и не може да възникне предварително, нито да се
отсрочва;

2.2. Адресати – КД за разлика от СПН важи само м/у носителя на потестативното право
и насрещната страна. !!! НЕ важи по отношение на 3-ти лица. 3-тите лица обаче трябва
да зачитат КД, т.е. да признават настъпването му между страните;

2.3. !!! Решението е източник на КД, а не потестативното право и не решението и

потестативното право като ФС. Потестативното право е само условие, защото ако
се окаже, че ПП няма, но има конститутивно решение и то е влязло в сила, т.е. има
СПН, възниква и КД, независимо, че реално няма ПП;
2.4. Конститутивните решения са нищожни освен в общите хипотези (виж в.56) и в
още 2 случая:
⮚ Ако липсва основното правоотношение, от което се извежда ПП (например не
може да се разведе нежененият);
⮚ Ако процесът е воден между нелегитимирани страни. (например съпрузите не
могат да бъдат разведени по дело, водено от други лица относно техния брак);

107
48 ВЪПРОС ВИДОВЕ ПОРОЧНИ РЕШЕНИЯ- НИЩОЖНИ,
НЕДОПУСТИМИ и НЕПРАВИЛНИ

Става въпрос за пороци на волята (при формирането й). Законът регламентира

видовете пороци при формиране на волята, начин на атакуване и последиците.

НИЩОЖНИ РЕШЕНИЯ

Няма изрична правна уредба!Изводите идват от теоретичен анализ. Съдебното

решение като акт на правораздавателна воля не отговаря на условията за валидност.
Става въпрос за акт с властнически характер. Нищожно е решението, което не
отговаря на изискванията за валидно решение.
Решение,което няма писмена форма/ тук хипотезата граничи с липсващо
решение;
Решение, което е постановено на чужд език;
Нищожно е решението, което не е постановено от съд или при изискване за
съдебни заседатели такива не са участвали; Р от съдия, който е бил
дисциплинарно уволнен; Р, което е постановено еднолично от съдията
вместо от съдебен състав
Р, с което страната се осъжда да престира нещо невъзможно или нещо оронващо
достойнството;
Когато Р няма подпис;
Когато нашият съд навлиза в чужда изключителна компетентност (напр. вещни
права в/у недвижими имоти в чужбина);
Решение, изхождащо от лице, което изобщо не е овластено да издава държавни
актове
Решенията са нищожни, не са годни да породят последици.

КАК СЕ АТАКУВА? Чл.270- въззивно и касационно обжалване

Когато първоинстанционното решение е нищожно, въззивният съд прогласява
нищожността и ако делото не подлежи на прекратяване, го връща на
първоинстанционния съд за постановяване на ново решение
(2) Нищожността на решението може да се предяви по исков ред безсрочно или
чрез възражение

Нищожността може да бъде обявена в неограничено време.

- иск за обявяване на нищожното решение (отрицателен установителен иск-
има за предмет искането да се установи, че не са настъпили процесуалните
последици на атакувания акт)
- чрез възражение в хода на друго висящо дело
Съдът винаги проверява служебно валидността на атакувания акт.

Исковият път и възражението ще бъдат единствената форма за тези лица, които

не са били страни и не са могли да обжалват (само ако последиците ги
обвързват).

НЕДОПУСТИМИ РЕШЕНИЯ

Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията при които

делото може да се реши по същество!!! Това е съдебно Р, което е постановено

108
 при липсващо или ненадлежно упражнено право на защита, както и ако съдът
е бил десезиран. Липсата на положителна или наличието на отрицателна
процесуална предпоставка прави решението недопустимо, т.е- Порокът е в
процесуалните предпоставки. Такова дело или не е следвало да бъде
образувано или е следвало да се прекрати.

- Страната няма правен интерес или не е процесуално легитимирана;

- Същият спор вече е бил решен със СПН;
- Искът е предявен пред ненадлежен съд (подсъдност);
- Направен е отвод за арбитраж и др.
Макар и порочно, недопустимото Р поражда по правило всички присъщи на решението
правни последици (СПН, изпълнителна сила, конститутивно действие). Това решение
наподобява по правен режим унищожаемите сделки. Порокът е в това че недостатъците
в правото на иск опорочават акта на съда. Тези решения са валидни (за разлика от
нищожните) и ако не бъдат атакувани- те пораждат последици. Законът счита този
порок за по-нисък по тежест от нищожността. Рискът тук е за страната, която не
обжалва.

Способи за атакуване

- въззивно или касационно обжалване. Изтекат ли преклузивните срокове

за обжалване, решението се стабилизира. Няма друг процесуален способ.
Резултат от обжалването- конститутивно решение (а не обявяване като при
нищожността). Решението се обезсилва, премахва се като правен акт (чл.270 ал3).
Обезсилването заличава съдебното решение и всичко сторено по делото. Обжалването
на недопустимо решение прилича на предявяване на иск за унищожаване (заличава
сделката).

НЕПРАВИЛНИ РЕШЕНИЯ

Неправилно е това валидно и допустимо решение, което противоречи на

действителното правно положение.
При тях не е верен изводът на съда относно предмета на спора, т.е не отразява
действителното състояние на материалното правоотношение.

За неправилността е от значение обективното несъответствие на Р с извън

процесуалното материално правно положение, а не с данните на делото. Те могат да
бъдат непълни или недостоверни. Причината на която несъответствието се дължи, е
без значение. Неправилността може да се дължи на грешка на съда или на страната.
Съгласно КРБ и ГПК съдържа норми, които са гаранции че съдът следва да издирва
и отразява отношенията такива каквито са извън процеса. Издирването обаче не е
безгранично и безконтролно, то е и отговорност на страните. Именно затова ако
страните не са попълнили делото с фактически материал и затова съдът формира
воля и я обективира в решение, което противоречи на действителното правно
положение, това решение ще е правилно.

За да е правилно решението то трябва да съответства на законосъобразно изследван

и събран фактически и доказателствен материал при правилно приложение на
материалния закон!!!

109
 Неправилното решение е страдащо от пороци, които ако бъдат налице дават
основание за неговата отмяна. Направеният неверен извод в решението трябва да
бъде заменен с верен.

1. Неправилно приложение на материалния закон (невярна квалификация;

приложен е закон, който е вече отменен; приложен е закон, който има ограничен
персонален обхват.
Не е важно че правният извод действително ще е различен, че може да е!!!!
2. Грешки на съда при самото изясняване на фактите
- защото е нарушено процесуално правило, свързано със събирането и
изследването на фактически и доказателствен материал
- страната иска да бъде разпитан даден свидетел, който не е допуснат от
съда.
- Нарушил е служебното начало, не е изготвил доклад.
Те водят до невъзможност да се установят фактите (непълни, неверни, негодни или
недоказани данни). Имаме виновно нарушаване на съдопроизводствени правила.

3. Необоснованост на решението- когато даден факт се приема за случил се или

неслучил се поради грешни логически разсъждения на съда.(неправилно
интерпретиране на обективни закономерности).
4. Основание при което съдът вина няма
Делото е останало непопълнено с фактически и доказателствен материал по други
причини.

- грешка на страната( виновното поведение на страната не може да бъде

прехвърляно на съда) или
- обективна невъзможност (тя е основание за отмяна на решението само по
пътя на въззивното, но не и на касационното обжалване

Гореописаните 4 основания за отмяна могат да бъдат релевирани по пътя на

въззивната отмяна- за всички и на касационната отмяна- само за първите 3!!!

Неправилното решение е валидно и поражда правни последици. Ако се пропуснат

преклузивните срокове за обжалване ще е налице годен съдебен акт и последиците
ще се породят!

49 ВЪПРОС ВЪЗЗИВНО ОБЖАЛВАНЕ. ПРАВО НА ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА.

НАСРЕЩНО ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА.

Гл. XX, на дял II, чл.258-273

Въззивното обжалване представлява способ за атакуване на порочно решение, което

позволява правният спор да бъде разгледан още веднъж по същество. Т.е в предмета
на ВО стои материално правният спор, затова се казва, че ВО е едно продължение
на дейността на първоинстанционния съд. Обозначава се и като втора първа
инстанция. Въззивната инстанция продължава разглеждането на спора, въззивната
дейност се наслагва върху първоинстанционната.

I. ПРЕДМЕТ И ЛЕГИТИМИРАНИ ЛИЦА

110
 1.По правило всички първоинстанционни решения подлежат на ВО- чл.258
ал.1. Няма ограничения в закона.
Компетентен въззивен съд- следва от родовата подсъдност; следващият по
степен на родово компетентния първоинстанционен съд (РС- ОКР. СЪД;
ОКР. СЪД- АПЕЛАТ. СЪД)
По някои категории дела може да се предвидят касационни функции и на
апелативните съдилища (напр.по трудовите дела 3-та инстанция е апелат.
Съд)
Чл.258 ал.2- Жалба може да се подаде срещу цялото решение или срещу
отделни негови части (диспозитивно начало).

2. За да се обжалва 1-инстанц. Р трябва да имаме лице с правен интерес и

което е легитимирано да обжалва (т.е. да разполага с процесуалното право да
обжалва). То представлява право на процесуална защита в една от фазите на
исковия процес.
ПВО възниква с обявяването на 1-инстанц. съдебен акт и връчването му на
съответната страна по делото. То съществува в рамките на един двуседмичен
преклузивен срок (чл.259 ал.1). Това е една възможност и има потестативен
характер (може да бъде упражнена с едностранно волеизявление на носителя
на правото чрез подаване на въззивна жалба).

Сравнение с правото на иск

ПИ рядко е обвързано с преклузивен срок (изключение: при бащинство), в
повечето случаи сроковете са давностни.
Правото на обжалване принадлежи на определени легитимирани лица:
● Конституираните по делото страни на 1-ва инстанция ( типичните и
нетипичните главни страни);
● Това право имат и лица, които не са били конституирани като страни
пред 1- инст. Това са тези страни, които са разполагали с право на иск
по спора и са имали възможност или е трябвало да бъдат
конституирани пред 1-вата инстанция като необходими другари.
Тази легитимация се извежда по тълкувателен път от друга
законова регламентация, която позволява такива лица да искат
отмяна на влязло в сила решение.
Такова лице трябва да има правен интерес, които се удостоверява чрез
твърдение за неизгодно първоинстанционно решение. Страната
твърди че първоинстанционният акт е порочен.
Един от видовете пороци решения е процесуално недопустимото Р, защото е
постановено при липсващо или ненадлежно упражнено право на иск. Другата страна
има право на въззивна жалба, защото твърди че първата не е имала право на иск.

Спазването на двуседмичния срок дава възможност да се развие въззивното

производство. С подаването на въззивна жалба започва постъпателното развитие на
ВО.

II. ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА

Въззивната жалба е писмена като в закона са точно предвидени

съдържанието и формата й (чл. 260- съдържание, чл. 261- необходими

111
приложения). Въззивната жалба трябва да бъде подадена чрез 1-инст. съд,
който е длъжен да обслужи проверката за редовност на жалбата.

1. Съдържание- реквизити с оглед редовността на жалбата- т.3, 5 и 6 не

правят жалбата нередовна (т.3- указание в какво се състои порочността
на решението; т.5- новооткритите и новонастъпили факти, които
жалбоподателят иска да се вземат предвид при решаване на делото от
въззивната инстанция, и точно посочване на причините, които са му
попречили да посочи новооткритите факти; т.6- новите доказателства,
които жалбоподателят иска да се съберат при разглеждане на делото във
въззивната инстанция, и излагане на причините, които са му попречили
да ги посочи или представи). В чл. 262 е указано кога жалбата е
нередовна. Ако жалбата не отговаря на изискванията на чл. 260, т.1, 2, 4 и
7 и чл. 261, на страната се съобщава да отстрани в едноседмичен срок
допуснатите нередовности.
Жалбата се връща, когато- 1. е подадена след изтичането на срока за
обжалване, и 2. не се отстранят в срок допуснатите нередовности.
Разпореждането за връщане може да се обжалва с частна жалба (защото е
преграждащо).

Ако жалбата е редовна или в срока бъдат отстранени нередовностите 1-

инст. съд е длъжен да изпрати препис на насрещната страна. В 2-
седмичен срок тя може да представи отговор ( за отговора се прилагат
съответно разпоредбите на чл.259, ал.2-4, чл.260, т.1, 2, 4 и 7 и чл.261).
Страната следва да вземе отношение по жалбата, да представи своето
отношение, дали е порочно решението, респективно да посочи защитни
средства. Отговорът има защитно предназначение!!!
2. Насрещна въззивна жалба- чл.263. ал.2

Ответникът може в 2-седмичен преклузивен срок от получаването на

преписа от въззивната жалба да подаде насрещна въззивна жалба. Формално
тя трябва да отговаря на същите условия като въззивната жалба. Насрещната
жалба дава възможност на страната, която не е подала жалба и е пропуснала
срока за това да се защити. Това са страни в процеса, които не желаят да
обжалват първоинстанционното решение на всяка цена, но след като другата
страна жали и те се възползват от правото си на насрещна жалба.

Съдът не може служебно да разглежда необжалваната част от

решението! Затова остане ли извън предмета на обжалване дадена част
от решението, тя влиза в сила!

Чл.263 ал.3- 1-седмичен срок на другата страна за отговор.

Подаването на жалбата има суспенсивен ефект- пречи на решенията да

влязат в сила!
3. Правна помощ- Срокът за въззивно обжалване се прекъсва с
подаването на молба за правна помощ и не тече докато молбата се
разглежда ( чл.259 ал.2). От влизането в сила на решението за
отхвърляне на молбата по ал.2 започва да тече нов срок, а в случай на

112
 уважаването й новият срок започва да тече от връчването на
първоинстанционното решение на назначения служебен адвокат.

В производството пред въззивния съд на практика действията

наподобяват дейността на 1-инст. съд. Въззивният съд е компетентен да
провери отново допустимостта на жалбата/жалбите. Ако се окаже че е
недопустима въззивната жалба, това рефлектира и върху насрещната
въззивна жалба! Ако жалбите са допустими- пристъпва се към дейност
по същество.

50 Въпрос Производството пред възивната инстанция

и решение на въззивния съд

Ако жалбите са допустими, пристъпва се към дейност по същество!!!

1. Чл.267- подготвително заседание- Въззивният съд извършва проверка на

допустимостта на жалбите при съответното прилагане на чл.262, произнася
се по допускане на посочените от страните нови доказателства и насрочва
делото за разглеждане в открито заседание. Разрешаването на въпросите по
допустимостта на жалбите и доказателствените искания може да стане и в
първото заседание по делото, ако съдът прецени, че е необходимо да се
изслушат и устните обяснения на страните.

2. Чл.268- Открито заседание на въззивния съд

Жалбите се разглеждат с призоваване и участие на страните. На това
заседание се докладват жалбите и отговорите. Събирането на доказателства
става по общите правила като при необходимост делото се отлага. След
решаване на въпросите по чл.267 и събиране на доказателствата съдът дава
ход на устните състезания (страните излагат вижданията си за решение по
делото), за които се прилага съответно чл. 149 ал.3.

3. Оттегляне и отказ от въззивната жалба- Възможно е жалбата да бъде

оттеглена или да се откаже страната от нея- чл.264 (разпореждане с
правото на обжалване). Предварителен отказ от правото на обжалване
е недействителен.
4. чл. 265- Присъединяване към въззивната жалба

Всеки от другарите по делото може не по-късно от първото заседание във

възивната инстанция да се присъедини към жалбата, подадена от неговия
съищец или съответник. Присъединяването става чрез подаване на
писмена молба с преписи според броя на страните. В случаите на
необходимо другарство съдът служебно конституира другарите на
жалбоподателя (чл.265 ал.2)
Т.р № 1 на ВКС от 2000г- Когато обикновен другар не е подал жалба и
не се е присъединил към жалбата, но отмяната на Р. засегне констатации
относно общи факти то това ще важи и за неучаствалия обикновен другар

113
 ( рискът остава за този другар, който се е дезинтересирал от въззивното
производство)

5. чл.270- Решение при нищожно и недопустимо първоинстанционно

решение
- ал. 1 и ал.2- Когато 1-инст. Р е нищожно, въззивният съд прогласява
нищожността и ако делото не подлежи на прекратяване, го връща на 1-
инст. съд за постановяване на ново Р. Нищожността на Р може да се
предяви по исков ред безсрочно или чрез възражение.
- Когато Р е недопустимо (ал.3), въззивният съд го обезсилва като
прекратява делото ( напр. искът е бил предявен от нелегитимиран
ищец). Когато основанието за обезсилване е неподсъдност на спора,
делото се изпраща на компетентния съд. В този случай въззивния съд
обезсилва Р. и ще образува пред себе си дело по спора вече като 1-
инстанционен. Ако е разгледан непредявен иск, Р се обезсилва и делото
се връща на 1-инст. съд за произнасяне по предявения иск.
- Решението на окръжния съд не може да бъде обезсилено само поради
това, че искът е бил подсъден на РС ( който може повече, може и по-
малкото)

6. Решение при неправилно 1-инст. решение- чл.271

Когато 1-инст. Р е валидно и допустимо, въззивният съд решава спора
по същество, като потвърждава или отменя изцяло или отчасти 1-инст. Р.
Ако Р. не е обжалвано от другата страна, положението на жалбоподателя
не може да бъде влошено с новото Р.
Ал.2- при отмяна на Р по главния иск се възстановява висящността и по
евентуално съединените с него искове, по които 1-инст. съд не се е
произнесъл.
Ал.3- Съдът отменя Р и по отношение на необжалвалите и необходими
другари по делото.
7. Решение при правилно 1-инст решение- чл. 272
Ако Р на въззивния съд по спора съвпада с това на 1-инст. съд, той е
длъжен да постанови свое Р, но то по диспозитив ще звучи
„потвърждава”. Това означава че възз. съд е стигнал до същите изводи,
но те са негови изводи. Той може да си спести тази част от мотивите,
която съвпада с тези на 1-инст. съд. Той ще трябва със собствени мотиви
да обясни защо и как е стигнал до тези правни изводи.

Характер на въззива

1. Пълен въззив- преди

2. Ограничен въззив- по настоящем

Същността на ограничения въззив е в забраната да се попълва делото с

такива факти и доказателства, които страната по своя вина е пропуснала
да представи в по-ранната фаза.

Доколко съществува ограничение?

До сега страните имаха неограничени възможности за попълване
независимо от причините за това. Сега- чл. 266

114
Във въззивната фаза страната може да посочва до приключване на
съдебното дирене всички нововъзникнали факти и доказателства,
които са относими по спора. Съобразно с концентрационното начало
страната трябва да посочи факта или доказателството в 1-вия
възможен момент. Ако фактът е възникнал след постановяване на 1-
инст. Р страната трябва ад го посочи във въззивната жалба. В противен
случай тя трябва да докаже че е била обективно възпрепятствана (т.е.
страната трябва да докаже обективна пречка)
Страната може да се позове и на съществуващи при 1-инст. дирене
факти и обстоятелства, но като докаже обективните причини за
непосочването им по-рано.

51 В. Касационно обжалване- обща характеристика и

предпоставки за допустимост

гл.XXII, чл.280-295 вкл.

Касационното обжалване (КО) попада в групата на контролно-

отменителното обжалване. Задачата на касационния съд (КС) е да
провери порочността на обжалваното решение и ако констатира порок да
го отстрани като заличи съответното Р.

Модели на контролно-отменително обжалване

Касационно и ревизионно- преплитане на белези

1. Касационното обжалване исторически е възникнало по-рано и намира
проявление във френския процесуален закон; първоначално като
извънреден способ – не като жалба, а като молба; с функция да
обслужи законността, а не толкова интереса на страните; огранчени
основания за отмяна; липса на възможност КИ да се отклони от
съдържанието на жалбата. Типично за касацията е че КС винаги
връща делото на съда по същество за ново разглеждане
2. Ревизионното обжалване ( Австрия и Германия)- възниква като по-
гъвкаво; повече е насочено към страните; ревизионният съд може да
излезе извън рамките на основанията в жалбата. В определени случаи
като отмени Р вместо да го връща решава сам делото.

115
 Правото на касационно обжалване = правото на въззивно обжалване!
Правото на насрещна касационна жалба= правото на насрещна
въззивна жалба!

I. Предмет на КО

Чл.280- въззивните решения; не подлежат 1-инст. актове

На КО не подлежат решения по дела с обжалваем интерес до 1000 лв.
(N.B. не цената на иска)
Напр. иск за 3000 лв е уважен за 2200 и отхвърлен в останалата му част.
Ищецът не може да подаде касационна жалба за 800 лв. Може обаче да
подаде касац. жалба ответникът, защото неговият интерес е 2200 лв.
Ал.1 на чл. 280- специфични условия за допускане на КО. Те не са
свързани с правото на КО в смисъл на легитимация, интерес, срокове,
касац. жалба и т.н. Жалбоподателят трябва да се позове алтернативно или
кумулативно на 3 порока на въззивното Р

Въззивните Р, в които съдът се е произнесъл по съществен

материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:
▪ Решен в противоречие с практиката на ВКС;

▪ Решаван противоречиво от съдилищата

(въззивните);
▪ От значение за точното прилагане на закона, както и
за развитието на правото (липсва практика; ново
законодателство).
Идеята на тези три групи хипотези е насочена към това че КО по КРБ е
призвано чрез ВКС не само да решава по конкретния спор, а да уеднаквява практиката
и да дава указания за непротиворечиво и еднакво прилагане на закона.

Тези условия са съобразени именно с тълкувателната функция на ВКС!!!

Бившите соц. страни след влизането си в ЕС приемат този модел.

Тези основания за допускане са различни и от основанията за КО- чл.281 (пороци на
решението). Това е свързано с проверката за основателност на жалбата. Нищожно,
недопустимо или неправилно решение (както при въззивното обжалване).

Въпрос 52: Касационнни основания. Разглеждане на касационната жалба по

същество

I. КАСАЦИОННИ ОСНОВАНИЯ

1. Касационното обжалване, уредено в ГПК спада към контролно-отменителния

тип на съдебно обжалване на съдебните актове – целта е контрол и проверка на
обжалваните решения при точно посочените в закона основания, визирани в
чл.281 ГПК. Ако е налице поне 1 от тях ВКС е длъжен да приеме, че жалбата е
основателна и да процедира с оглед вида на порока.
2. Кои са основанията:

116
2.1. Всички случаи, когато решението е нищожно;
2.2. Недопустими решения (като тук трябва да се отграничават тези
предпоставки, които не са абсолютни, а от абсолютните следва да се изключат
тези, за които съдът не следи служебно!!!). Както при нищожно решение, така и
при недопустимо ВКС действа както въззивният съд, когато установи
недопустимост или нищожност на решението – чл.293,ал.4 препраща към
чл.270, който урежда правомощията на въззивния съд в тези случаи;
2.3. Неправилно решение – 3 хипотези:

● Решението е неправилно поради противоречие със закона – има се предвид

противоречие с материалния закон (от К. До най-нисшия по степен
подзаконов материален НА; МДоговори; обичая, когато законът препраща
към него; ТР на КС и на ВКС и ВАС). Неправилното прилагане на закона
трябва да е обусловило решението, т.е. да опорочава правните изводи, на
които то се основава. Проверката дали решението противоречи на закона
става въз основа на фактическите констатации на въззивната инстанция.
● Нарушаване на съществени процесуални правила – касае се за допуснато
от съда нарушение на процесуална норма, а не от страната – такова обаче
например е налице ако страната е извършила действие при СПНар., а съдът
не го е отхвърлил, а го е приел. Съществено означава конкретното
нарушение да нарушава норма, която е съществена за правилността на
решението. СПНар. Е основание за обжалване само в полза на страната,
чиито права са били нарушени. (Не може обжалавщият да посочи като СПН
това, че другата страна не е била надлежно призована);
● Необоснованост на решението – въззивният съд е допуснал грешка при
формиране на вътрешното си убеждение, които грешки водят неизбежно до
неверни фактически констатации, а оттам и до грешни правни изводи.
N.B. Не е основание за обжалавен неправилно решение поради непълнота на
фактическия и док. Материал. Този извод важи и за новонастъпилите и
новооткрити доказателства – лицето може да се защити с/у решението по
реда на чл.303 и да го атакува, когато последното влезе в сила.

II. РАЗГЛЕЖДАНЕ НА КАСАЦИОННАТА ЖАЛБА ПО СЪЩЕСТВО

1. Касационната жалба се подава в 1-месечен преклузивен срок от връчване на

решението на страната. Подаването става чрез съда, който е постановил
въззивното решение. По съдържание жалбата трябва да отговаря на посоченото
в чл.284,ал.1, но тъй като касационното обжалване като контролно-отменително
ангажира в по-малка степен служебните f на ВКС неспазването на тези
изисквания я правят недопустима. Ако съдът (въззивният съд, защото той прави
тази проверка) констатира поправими недостатъци – дава 7-дневен срок да се
отстранят и ако не се отстранят – връща жалбата с разпореждане, което подлежи
на обжалване. НОВО – чл.284,ал.2 касационната жалба трябва да бъде
приподписана от адвокат или юрисконсулт, освен ако самият жалбоподател или
представителят му имат юр. Правоспособност.

117
2. След като приеме жалбата въззивният съд изпраща препис до ответника и му
дава 1-месечен срок за отговор.Ответникът също така може да подаде насрещна
касационна жалба в срока за отговор – чл.287,ал.2,3 и 4;
3. !!! Въпреки, че обжалваното въззивно решение не е породило СПН, то е годно
изпълнително основание и осъдителните въззивни решение подлежат на
принудително изпълнение, а касационната жалба не спира изпълнението. Затова
чл.282 дава възможност на жалбоподателя да поиска от ВКС спиране на
изпълнението срещу надлежно обезпечение. Ако например такова не е
поискано и осъдителното въззивно решение е изпълнено, но в последствие
касационната жалба е уважена, жалбоподателят ще може да извади на базата на
решението на ВКС обратен изпълнителен лист и да си върне това, което му е
отнето.
4. След като жалбата и отговора бъдат изпратени на ВКС, той проверява в закрито
заседание допустимостта на жалбата и се произнася по това с определение – то е
преграждащо, защото лишава страната от правото й на касационно п-во и затова
подлежи на обжалване (пред кого???);
5. След като допусне жалбата ВКС пристъпва към призоваване на страните – това
става чрез обнародване в ДВ за следващия месец (напр. До 01.06. трябва да
бъдат публикувани датите за месец юли). Делото се разглежда в открито
заседание, като съдът следи служебно за основанията, свързани с нищожност
или недопустимост на решението – арг. от чл.293,ал.4 във вр. С чл.270!!! Във
връзка с правилността пък съдът се произнася само по постановените в жалбата
основания;
6. Чл.291 – нов – уеднаквяване на практиката на ВКС. Има възможност ако самият
ВКС в различни сови състави е давал противоречиви решения на съответните
въпроси, п-вото да се спре, а ВКС да изготви ТР, което да доведе до
задължителност.

Въпрос 53: Касационно решение. Връщане на делото на въззивния съд и

правомощия на ВКС при повторно обжалване.

1. КАСАЦИОННО РЕШЕНИЕ – с решението си ВКС може да остави в сила

решението на въззивния съд или да го отмени изцяло или частично:

1.1. Ако установи, че решението е нищожно или недопустимо – ВКС ще

постъпи както и въззивният съд в този случай – ако е нищожно или прекратява
делото или ако не подлежи на прекратяване го връща за ново разглеждане –
чл.270,ал.1; Ако е недопустимо – го обезсилва и прекратява делото или го
изпраща на компетентния съд ако е недопустимо поради сгрешена подсъдност –
чл.270,ал.3;
1.2. Ако установи, че решението е неправилно – връща делото на въззивния
съд за разглеждане от друг с-в, а по ал.3 - само когато се налага да бъдат
повторени определени съдопроизводствени действия или да бъдат извършени
нови.

2. Правомощия на ВКС при повторно обжалване – новото решение на въззивния

съд отново подлежи на касационно обжалване и за него важи казаното във в.53.
Отново ще се преценяват предпоставките на чл.281 и те се свързват вече с

118
 нарушение и неспазване на закона в новото решение – неспазване на
задължителните указания на ВКС.

!!!!!!! Ако при втората касационна жалба се установи, че решението е нищожно или
недопустимо – чл.270,ал.1 и ал.3 (виж пж-горе). Ако обаче се установи, че е
неправилно – каквито и съдопроизводствени действия да са нужни те се
извършват от ВКС и делото не се връща на въззивната инстанция, т.е. ВКС
решава делото по същество. Според проф. Мингова би трябвало да могат в този
случай да се нови факти и док-ва, защото ВКС действа по правилата за въззивната
инстанция. Това решаващо правомощие на ВКС е предвидено с цел да не се връщат
безкрайно делата – т.е. бързина и икономия.

Въпрос 54: Отмяна на влезли в сила решения – същност, основания, производство

I. СЪЩНОСТ

1. Отмяната по чл.303 ГПК е средство за защита срещу влезли в сила порочни

решения. Тя е самостоятелно съдебно п-во за извънинстанционен контрол и
отмяна на влезли в сила решения, когато те са неправилни (несъответствие
между решението и действителното правно положение) поради някоя от
причините, посочени изчерпателно в чл.303, ал.1
2. Само необжалваемите и ползващи се със СПН решения подлежат на тази отмяна
– ако има друг ред за атакуването им, отмяна е недопустима. (напр.
Охранителните актове, решения за издаване на ИЛ не се отменят по този ред)
3. Легитимирана да възбуди п-во за отмяна е само „заинтересувана страна”. Такава
е тази страна, която е обвързана от неизгодно за нея решение и то е неправилно
поради порок по чл.303, ал.1, засягащ това лице. Тези 2 условия трябва да са
налице кумулативно. Такива са не само главната, но и подпомагащата, и
контролиращата страна, и необходимите другари, и обикновените другари, ако
неправилността на решението засяга общ факт.

От горното следва, че НЕ са заинт. Страни например незасегната от порока страна,

макар че за нея решението е неизгодно; страна, за която решението е изгодно, макар че
не е била редовно призована и др.

4. Производството е срещу лицата, за които решението поражда благоприятни

правни последици – страната, в чиято полза е постановено решението; необх.
Другари и др.

II. ОСНОВАНИЯ

1. Чл.303, ал.1,т.1 – когато се открият нови обстоятелства или нови писмени

доказателства - Става въпрос за непълнота на фактическия и доказателствен
материал, която се дължи на обективна невъзможност

119
1.1. Нови обстоятелства или писмени доказателства

● обстоятелствата са юридически или доказателствени факти. Те са нови,

когато не са били включени в док. Материал по делото. Те са
съществували към момента, когато е било възможно да бъдат отнесени по
делото, но страната не е знаела за тях – те са открити след като са могли
да бъдат отнесени по делото. Решаващо е, че фактът е съществувал,
когато делото се е намирало в такава фаза, че той е могъл да бъде
изтъкнат и взет предвид. Те обаче не са новосъздадени, защото такива
факти не се преклудират от СПН на решението и въз основа на тях
заинтересуваната страна може да предяви нов иск.
● Писмени доказателства – когато се отнасят до „ново обстоятелство” по
смисъла на по-горната точка те ще са винаги нови. Нови писмени док-ва
са обаче и новооткритите и дори новосъздадените документи относно
факти, които са били твърдени по време на процеса, но не са
могли да бъдат доказани поради липса на тези документи
1.2. Новите обстоятелства/писмени док-ва трябва да са от съществено
значение за делото, т.е. да биха довели до промяна в решението ако бъдат взети
предвид.
1.3. Последното изискване е страната да не е знаела за тези
обстоятелства/док-ва, или дори да е знаела да не е могла да се снабди с тях.
Втората хипотеза ще е налице за нуждите на института на отмяната само ако
страната е положила нормално дължимата грижа да се сдобие с тези
доказателства (такава не е налице ако например страната не е направила
проверки във всички официални регистри, в своето счетоводство или архив и
т.н.)

2. Чл.303,ал.1,т.2 – неистинност на показания на свидетел, на заключение на

вещо лице или престъпно деяние на страната, представ. Й или чл. От с-ва
на съда
2.1. Източник на неправилността на решението тук във всички случаи е
престъпление и то трябва да бъде установено по надлежния ред като такова, т.е.
с влязла в сила присъда или с решение по чл.124,ал.5 ГПК
2.2. На второ място за да е налице това основание решението трябва да е
основано на лъжливите показания или заключение на в.лице или да е повлияно
от другите престъпления

3. Чл.303,ал.1,т.3 – решението е основано на постановление на съд или на акт

на друго д-вно учреждение, което впоследствие е отменено – отмяната на
тези актове и то с обратна сила събаря основата на решението и следователно и
то трябва да бъде отменено;

120
4. Чл.303,ал.1,т.4 – когато между същите страни, за същото искане и на
същото основание са постановени 2 влезли в сила решения, които си
противоречат
4.1. Решенията трябва да изхождат от еднакво компетентни
правораздавателни органи;
4.2. Противоречието съществува между решенията, в смисъл в техния
диспозитив, а не в мотивите;
4.3. Пълно обективно и субективно тъждество между делата – ако делата са
между различни страни или относно различен предмет, няма противоречие и
отмяна ще е недопустима.

5. Чл.303,ал.1,т.5 – страната не е могла да вземе лично или чрез надлежен

представител участие в делото. Тук се брани състезателното начало. 3
основания са посочени в т.5
5.1. Страната не е участвала поради нарушаване на правилата, обезпечаващи
участието на страните – напр. На ответника не е бил връчен препис от исковата
молба и той не е бил призован по делото; призоваването е нередовно, т.е.
нищожно; страната не е била призован за заседанието, в което делото е било
решено и др.
5.2. Страната не е била надлежно представлявана – страната е била
недееспособна, а в делото не е взел участие нейният законен представител;
страната е била представлявана от представител без ПВ; представлявана е от
лице с противоречиви на нейните интереси и др.;
5.3. Не е могла да се яви поради обективна невъзможност – причината за
неявяването й трябва да е внезапна и непреодолима или преодоляването й да е
свързано с неоправдани рискове – например природни бедствия; внзепано
заболяване и др.

6. Чл.303,ал.1,т.6 - Страната е била представлявана от особен представител

по смисъла на чл.29, когато не са били налице предпоставките или не е
била, когато са били налице предпоставките

III. ПРОЗИВОДСТВО

1. Компетентен е винаги и само ВКС – чл.307. Независимо дали се иска отмяна на

решение на РС, ОС, АС или състав на ВКС компетентен е 3-членен с-в на ВКС.
В последния случай това е друг с-в на ВКС – чл.307,ал.2;
2. Сезирането става с молба от заинтересуваната страна. Молбата се подава чрез
1-воинстанционния съд и трябва да отговаря на изискванията, които важат за
въззивната жалба – чл.260 и 261 ГПК. Ако не отговаря съдът дава 1-седмичен
срок за корекция и ако и тогава не е оправена молбата се връща – чл.306,ал.2 във
връзка с чл.286;
3. Правото да се иска отмяна е ограничено с 3-месечен преклузивен срок, който
тече от различен момент в зависимост от основанието.

121
 4. ВКС се произнася относно допустимостта на молбата в закрито заседание като
проверява: подлежи ли атакуваният акт на отмяна по чл.303; изхожда ли от
легитимирано лице; подадена ли е молбата в срок;
5. По същество, т.е. за основателността на молбата ВКС се произнася в открито
заседание. В зависимост от изхода ВКС или отхвърля искането или го уважава.
Искането не спира изпълнението, но ВКС може и да го спре като обезпечителна
мярка по искане на страната. !!! Когато отмени атак. Решение ВКС никога не
решава по същество, а връща делото за разглеждане от друг с-в на съответния
съд. Отмяната възстановява висящността на делото в рамките на отменената
част и по отношение на лицата, относно к. Решението е отменено. В
отменителното решение ВКС посочва откъде да започне разглеждането на
делото – чл.307,ал.3 in fine.

Въпрос 55: Отмяна на влязло в сила решение по молба на 3-то лице – чл.304 ГПК

1. Чл.304 ГПК урежда още 1 вид отмяна на влязло в сила решение. Отново
отмяната се постановява от ВКС по реда на самостоятелно,
извънинстанционно, контролно отменително п-во. Тук защита се дава на
3-ти лица, които не са взели участие в делото, защото не са били
конституирани като главна, подпомагаща или контролираща страна.
Влязлото в сила решение обаче е неправилно според тези 3-ти лица, защото
неоправдано накърнява тяхната правна сфера.
2. Тази възможност за отмяна брани 3-тите лица срещу СПН на решението, в п-
вото по постановяването на което те са имали право да участват – имали са
право на иск, защото спорното правоотношение е било неделимо. Иначе
казано – те са имали качеството на необходими другари и затова и право на
иск, но не са били конституирани в процеса и не са упражнили това си право,
а правните последици на решението и по-точно СПН-то ги засягат. Когато те
считат, че СПН-то на това решение е неправилно по отношение на тях, те
могат да искат отмяната му по чл.304;
3. От т.2 може да се направи изводът, че право да искат отмяна имат не всички
3-ти л., а само тези, които имат право на иск по делото като участници в
неделимо спорно правоотношение, така че биха били необходими другари
ако биха били конституирани като страна в п-вото. По аргумент за по-
силното основание право да искат отмяна следва да имат и лицата, които
биха били задължителни другари – например съпруг за разваляне на
договор зо придобиване на недвижим имот по време на брака;
4. Последиците от отмяната са – 1) възобновява се разглеждането на делото, но
вече с участието на 3-тото л. И решението се отменя не само спрямо 3-тите
л., но спрямо страните по първоначалното дело 2) стимулират се ищците по
дела относно неделими права да насочват иска си с/у всички легитимирани
лица, за да прекъснат възможността за бъдеща отмяна по чл.304.
5. Производството се осъществява по реда на чл.305-309 със следните
особености:

122
 5.1. Молбата засяга и 2-те страни – затова те са заедно насрещна
страна при условията на задължително другарство;
5.2. 3-месечният срок за подаване на молбата тече от узнаването от 3-
тото л. За влизането в сила на решението, поради това, че то не е
участвало и не е било уведомено затова;
5.3. Основанието е единствено неучастието в делото, а не и тези по чл-
303;

6. !!!!! 3-те лица, спрямо които СПН действа, но нямат право да искат отмяна
по чл.304, защото не са могли да участват по делото като главна страна, т.е.
не са имали право на иск, трябва да понесат риска от неблагоприятната за тях
СПН. Ако обаче решението е било резултат от измама, организирана с/у тях
от страните по делото, съгласно практиката на ВС те могат да се защитят
чрез прилагане по аналогия на защитата по чл.135 ЗЗД. Искът се предявява
от 3-тото л. Срещу 2-те страни. 3-тото л. Има тежест да докаже измамата, т.е.
че процесът е бил симулативен с цел да се увреди 3-тото л. Ако искът бъде
уважен, решението ще бъде относително недействително по отношение на
това 3-то л. То обаче ще остане да действа между страните.

Въпрос 56: Другарство (Д)

Правната уредба на института е в Раздел 1, глава 16 на ГПК, но има и др. Текстове,

относими към него (чл.210; чл.213 и др. ГПК)

1. СЪЩНОСТ
1.1.Д е налице, когато в исковия процес на страната на ищеца или ответника участват
повече от 1 лице т.е. то е субективно съединяване на исковете на няколко ищци или
срещу няколко ответници (напр. Няколко съделители при иск за съдебна дела
предявяват искове срещу останалите) за общо разглеждане и решаването им в 1 и също
производство, когато те имат за предмет тъждествени по предмет или основание
правоотношения. Всеки от другарите седи спрямо съда в отделно процесуално
правоотношение и в този смисъл Д представлява множество от процесуални правоотн.,
които се развиват в 1 и също производство. Д е правно-технически термин и легално
въведен с ГПК, поради което е коректно да се използва той вместо предлагания от
много автори термин „процесуално съучастие”.
1.2. Значение - Д е уреден от всяка правна система институт. Той е важен защото: 1./
чрез него се избягват противоречиви съдебни решения по отношение на тъждествени
правоотношения; и 2./ чрез него се постига процесуална икономия.

2. УСЛОВИЯ ЗА ДОПУСТИМОСТ – уредени са в чл.215 ГПК. За да е допустим общ

процес за 2 лица като съищци/съответници, е необходимо да има общност в предмета
на делата им, т.е. да има нещо общо в основанието или в петитума спрямо насрещната
страна. Така „общи права или задължения по смисъла на т.1” и т.2 са посветени на 2-та
елемента от предмета на делото – основанието и петитума. „Общи права и задължения”
другарите имат, когато имат общ обект (например съсобственост, активна и пасивна
солидарност и др.), а „едно и също основание” – когато правата и задълженията на
другарите произтичат от 1 и същ ЮФ. !!!Когато имаме ФС е достатъчно само 1 от ЮФ,
елементи на ФС да е общ, за да имаме „едно и също основание” по смисъла на т.2

123
За да е допустимо другарство освен горните условия, е необходимо исковете да
подлежат на разглеждане по 1 и същ ред (така ако 1-ият е на въззивна инстанция, а
другия на първа не може да има Д).
!!! По принцип Д е възможност за страните, но ГПК предвижда и случаи на
задължително Д. Когато обаче то е факултативно (виж за това деление на задължително
и факултативно т.3 по-долу) и страните са решили да упражнят възможността си и са
налице алтернативните условия по чл.215, съдът не може да откаже съединяване на
исковете – арг. От противното от чл.210,ал.2 ГПК. Ако все пак откаже определението, с
което се отказва е атакуемо с частна жалба.

3. ВИДОВЕ
3.1. когато имаме множество ищци говорим за активно Д, а когато имаме множество
ответници – пасивно Д;
3.2. начално – обща искова молба от няколко ищци, респективно с/у няколко
ответници. Последващо Д е налице, когато в хода на висящ процес чрез
присъединяването си към делото могат да се включат и други лица (например ищецът
разширява иска и с/у нов ответник). Това е следствие от т.нар. „изменение на иска чрез
изменение на страната”, което е друг институт на ГПр.
3.3. Според инициатора за съединяване на исковете можем да говорим за Д (субективно
съединяване) по инициатива на страните или за Д (субективно съединяване) по
инициатива на съда. Във втория случай Д може да е само последващо (виж 3.2.), а
освен това е необходимо делата да се намират в една и съща фаза на развитието си. (не
може едното да е на първа инстанция, а другото – на въззивна).
3.4. Според наложителността от общо разглеждане на делата биват факултативно
(когато съединяването на исковете зависи от усмотрението на ищеца) и задължително
(съединяването е условие за допустимостта на иска) – това деление е характерно само
при НД (виж по-долу)
3.5. Според степента на общност в предмета на делата различаваме необходимо и
обикновено другарство.
● Необходимо другарство НД – 1.// налице е, когато има пълно покриване в
предмета на делата на отделните другари, т.е. той е еднакъв – общо е и
основанието и петитума. Делата се отличават само по наличието на повече от 1
субект. За да бъдат тъждествени по предмет, делата трябва да се отнасят до
едно и също материално правоотношение, в което всички другари са
участници или имат спрямо него едно и също правно положение. Еднаквостта
на спорното правоотношение налага еднаквост на процесуалния резултат –
решението – в този смисъл е чл. 216,ал.2 ГПК. ПРИМЕРИ ЗА НД: 1) делба –
искът от 1 съделител С/у останалите 2-ма ще доведе до НД, защото и двамата
имат еднакво правно положение по отношение на ищеца и неговото
потестативно право на делба. Ако не участват всички съделители – чл.74 ЗН
дебата е нищожна 2) иск на трети лица с/у съпрузи по отношение на вещи от
СИО – това са форми на задължително НД. Факултативно е налице, когато
например имаме иск от прокурора за разваляне на брак поради бигамия и той
може да бъде съединен с този на 1-вия съпруг, при което ищците ще станат
необходими другари. Характерно при задължителното НД е, че общото
предявяване на иска от или срещу всички другари е условие за допустимост на
процеса. Друг случай на НД е по чл.134 ЗЗД – сурогаторния иск. Това НД
възниква по разпореждане на закона – чл.134 поставя 2 лица в идентично
положение, въпреки че не са съносители на права и поради това отново имаме

124
 еднаквост на предмета – Кр. Също търси защита на правото на Дл., за да може
от полученото въз основа на това право и той в последствие да се удовлетвори.
ИЗВОД: НД – на страната на ищеца/ответника участват повече от 1
лице и предметът на техните дела спрямо насрещната страна е
тъждествен било поради самата материално-правна връзка, било по
разпореждане на закона.
2.// Поставя се въпросът тази идентичност води ли до едно и също процесуално
поведение, което страните трябва да следват, т.е. трябва ли да извършват
процесуалните действия заедно. Отговорът е в чл.216 и 217 ГПК – Независимо
от другите, всеки другар действа самостоятелно, т.е. той е самостоятелна страна
по процесуалното правоотношение. Действието на един от другарите не може да
се отрази в правното положение на другите. Спрямо всеки от тях съдът трябва да
преценява допустим ли е искът и ако НД е задължително, а искът недопустим
спрямо 1 – това води до недопустимост по отношение на всички и прекратяване
на делото, а ако е незадължително – до прекратяване на делото само спрямо
този, по отношение на който искът е недопустим.
КАКВО ЩЕ СТАНЕ АКО ДЕЙСТВИЯТА ИМ СИ ПРОТИВОРЕЧАТ
– тъй като при НД имаме еднаквост на предмета, ако процесуалните действия са
свързани със съдържанието на съд.решение, т.е. се отнасят до фактическата или
доказателствената страна, съдът преценява по вътрешно убеждение всяко от
действията, независимо дали са еднопосочни или противоречиви. В този смисъл
следва да се тълкува чл.216,ал.1, изр.2 – във връзка с чл217 ГПК.
- !!! Ако обаче става въпрос за процесуални действия на разпореждане с
предмета на делото (отказ от иск, съдебна спогодба и т.н.), за да може да се
стигне до ефекта на тези действия, т.е. те да се осъществят законосъобразно е
необходимо да произтичат от всички необходими другари – чл.216,ал.2,изр.2.
- Ако пък някой от другарите бездейства и не предприема допустимите и
необходими действия, решението ще бъде постановено въз основа на действията
на този, който действа, освен в случаите на разпореждане, когато се иска всеки
да действа.
- на края ако се стигне до решение на 1-воинстанционния съд, което не ги
удовлетворява, всеки НД може да го обжалва. Ако някой не го обжалва, той
служебно се конституира като страна, защото и при въззивната инстанция е
необходимо да се достигне до еднакво решение. Казаното важи и за
касационното обжалване.

● Обикновено другарство (ОД) – 1.// то е налице, когато делата не са

идентични, т.е. когато липсва идентичност в предмета на делото (!!! Дори 1
ЮФ да е различен, другарството е обикновено). Така от 1 общ
ЮФ(задължително трябва да има поне 1, за да има другарство изобщо) до
всички без 1 – все имаме ОД.
2.// При ОД всеки другар води сам своя процес в рамките на общото
производство. Законните и съдебните срокове текат поотделно за всеки
другар, а пропускането засяга само този, който го е пропуснал. Тук (за
разлика от при НД) всяко процесуално действие, вкл. Тези на разпореждане с
предмета на спора (отказ от иск – може да изхожда от 1 другар с последици
само за него, но не и за останалите; съдебна делба). Общите факти (фактите,
които имат еднакво правно или доказателствено значение спрямо всички
другари – напр. Порок на волята, засегнал всички другари) тук, дори и ако е

125
 един факт, обуславят еднаквост на съдебното решение по отношение на тези
факти или факт. Ако ОДругари са имали противоречиви действия по
отношение на общи факти – прилага се чл.217 и съдът следва да вземе
становище по отношение на тях по вътрешно убеждение.
ИЗВОД ЗА ОД – При ОД имаме някаква степен на общност, което води и до
различни по съдържание решения. Възможно е, но не е и задължително
еднакво решение. Поведението на всеки от другарите е самостоятелно, но
когато се отнася до общи факти, установяването от съда следва да е едно и
също. Всеки от НД има право да обжалва решението, но тук за разлика от
при НД, ако ОД не е подал жалба, той не се конституира служебно като
страна. Той може обаче по своя воля да се присъедини към жалбата най-
късно до първото заседание пред въззивната инстанция. Ако не го направи –
не става страна по процеса пред възз. Инстанция.
Обвързва ли го тогава решението? След като не е подал жалба, за него
първоинстанционното решение е влязло в сила и го обвързва. Ако обаче
решението на въззивната инстанция се е отразило върху факт, който в
мотивите на въззивното решение е определен като общ, не може да го
обвърже, въпреки, че фактът е общ, защото обвързва само диспозитивът, а не
и мотивите. !!!!!

57 В. УЧАСТИЕ НА ТРЕТИ ЛИЦА- ВСТЪПВАНЕ И ПРИВЛИЧАНЕ

Участие в процеса на подпомагащи страни

Гл. XVI Раздел II

Институт, при който има последващо конституиране в процеса. След като се конституират те
придобиват качеството на страна- 2 проявни форми- встъпване и привличане

ВСТЪПВАНЕ НА 3-ТО ЛИЦЕ

I. Едно чуждо на висящия процес лице отправя до съда волеизявление, че желае да

помага на 1 от главните страни и настоява да бъде конституиран от съда като
помагач!
Чл. 218 ГПК
1. На 1-во място трябва да е налице 1 процесуално условие- наличие на висящ исков
процес между други главни страни и отправено до съда волеизявление ( писмено, с
адресат съда, пред който е висящо делото)от лице, което до този момент е чуждо на
процеса.
2. Срокът за встъпване е до приключване на съдебното дирене в 1-та инстанция!!!
Ако във висящия процес встъпването бъде заявено след като вече се водят съдебни
заседания по делото и страните присъстват, е възможно 3-то лице да изяви желание
за встъпване и това да бъде протоколирано. Тук съдебният протокол замества
писменото волеизявление.
II. Материално правни условия
Желанието му да помага трябва да бъде обусловено от интерес- изрично е
посочено в чл. 218, че 3-тото лице трябва да има интерес от постановяване на
решение в полза на страната, която подпомага.

Кога има такъв интерес?

126
 Очевидно помощта ще се изрази в действия в помощ на тази страна. Такова
положение, което би било благоприятно за3-тото лице при решение в полза на
подпомаганата страна (благоприятно отразяване на Р и в неговата правна сфера).

Най- общо правният интерес може да бъде представен в няколко аспекта:

● Самото трето лице би било обвързано от силата на решението ( напр. при
необходимо другарство, когато по една или друга причина не са се
конституирали всички другари)

Чл. 457 ал.4- в 1 изпълнително производство- всички взискатели са в една

позиция (не можем да ограничим другите взискатели да встъпят в делото)
● Тук нямаме обвързване на 3-тото лице от правните последици, но неговата
материално правна сфера би се появила от изхода на делото (солидарност или
главно и акцесорно задължение) Например ако се води иск срещу поръчителя,
главният длъжник, който може да противопостави възражения по дълга, може
да се включи да помага.
● Когато материалноправното положение на 3-тото лице няма да бъде засегнато
пряко, но резултатът на висящото дело може да затрудни за в бъдеще зашитата
на негови права (напр. при института на т.нар главно встъпване).
1. Актът, с който съдът трябва да се произнесе е определение- чл. 220 (акт по хода на
делото). Това определение подлежи на обжалване с частна жалба. В случая делото не
се прегражда, но се преграждат възможностите за защита на 3-тото лице. Няма
съмнение че то има интерес от такова обжалване.
С определението се конституира 3-тото лице и добива качеството на страна- то има
сходни права и задължения и сходен статут с този на главните страни (чл.221,
222,223). Правното положение на 3-тото лице се доближава до това на подпомаганата
страна.
То има възможност да извършва всички съдопроизводствени действия, които има и
главната страна и които се отнасят до съдържанието на съдебното решение. 3-тото
лице може да попълва делото с факти, да сочи доказателствени средства, да оспорва
доказателства. На въпроса може ли 3-тото лице да има поведение, което да
противоречи на поведението на подпомаганата страна следва да се отговори както при
другарството (чл. 221 ал.2) - съдът ще съобрази по вътрешно убеждение как следва да
се процедира.
2. Третото лице няма статута на главна страна, а на допълнителна!
Допълнителните страни са винаги подпомагащи. Тя няма тази част от правомощията,
които са типични само за главните страни. Не може да извършва разпоредителни
действия с иска- оттегляне на иска, отказ от иска. Съдебна спогодба също не би
трябвало да може да сключва. Не може да се прави и признание на иска. То е
само поведение на ответника, а ответникът е главна страна.

III. чл.222- по общо съгласие на 2-те главни страни и подпомагащата, тя може да замести
главната страна (подпомаганата). По правило след заместването тя би действала в
качеството на процесуален субституент (процесуална суброгация)
Може ли подпомагащата страна да обжалва Р или може ли да се присъедини ако жалба е
подала само подпомаганата страна?

Аргументи:

127
1. Правото на жалба е част от динамичното развитие на правото на искова защита и на
практика то принадлежи на всички, които са придобили статута на страна. Затова
подпомагащата страна може да предяви жалба; т.е. да движи делото до влизането на Р в
сила.
2. чл. 223 ал1- решението има СПН и по отношение на подпомагащата страна.
3. Само главните страни са субект на изпълнителна сила!!!
4. СПН не важи между подпомаганата и подпомагащата страна, а между
подпомагащата и насрещната.

IV. Установително действие на мотивите- чл. 223 ал.2

1. Това, което съдът е установил в мотивите на решението си е задължително за 3-
тото лице в отношенията му със страната, която подпомага или която го е
привлякла! Напр. при евентуален регресен иск на поръчителя срещу длъжника,
главният дълг е бил установен и не може длъжникът да изтъква възражения.
Става дума за една обвързваща доказателствена сила между подпомаганата и
подпомагащата страна!
2. Възражение за лошо воден процес- ако умишлено не е направено дадено
възражение, тогава е оборима доказателствена сила. Но трябва да се докаже по
регресния иск това недобросъвестно поведение. Не се ли направи това значи че
второ доказване няма да се прави.

ПРИВЛИЧАНЕ НА ПОДПОМАГАЩИ СТРАНИ- ЧЛ. 219

Инициативата за участие на 3-тото лице тук е на една от 2-те главни страни! По

правило интерес ще има тази страна, на която привлечената подпомагаща страна ще
помага.

I. Различен срок

В първото заседание за разглеждане на делото ищецът може да привлече трето лице,

когато това лице има право да встъпи, за да помага. (до края на заседанието; да реагира
с оглед защитната теза на ответника). За ответника този срок е с отговора на исковата
молба (1 мес.- преклузивен срок). Напр. ако се води отрицателен установителен иск, с
който се цели отричане на солидарен дълг, ищецът може да привлече третото лице.

II. Искането за привличане е винаги писмено. То трябва да бъде изпратено на

привлеченото лице

1. Привличането не се допуска ако 3-то лице няма постоянен адрес в РБ или

живее в чужбина.
2. Всички останали текстове важат и за привлеченото лице (неговият правен
статус не се отличава от този на встъпилия). 3-те групи на правен интерес са
важими и при привличане.
3. чл. 219 ал.3- страната, която има обратен иск срещу третото лице може да го
предяви за съвместно разглеждане едновременно с искането за привличане.
Регресното притезание да бъде реализирано в аванс. Такъв поръчител
ще иска условен диспозитив.
Моля ако бъде уважен главният иск и бъде признато вземането, да ми се
признае регресно притезание спрямо длъжника. Срокът съвпада с правото

128
 на привличане. Тук ще се ползва само от доказателствената сила на
мотивите ако длъжникът се включи в процеса.

4. Волята на привлеченото лице не е меродавна в случая за конституирането.В

противен случай институтът на привличането би се обезсмислил. От 3-тото
лице обаче зависи дали да участва активно в процеса. То може да се
дезинтересира.
5. То става страна има ли искане в този смисъл от главна страна и има ли
определение на съда. Определението, с което се отхвърля искането за
привличане на 3-то лице подлежи на обжалване с частна жалба. Тук вече
интересът е на главната страна, на която ще бъде осуетена
доказателствената сила на мотивите или предявяването на регресен иск!!!

Привличане на лице със самостоятелни права

Чл. 224
● Спор между кредитори; висящ процес между 2 главни страни. Едно друго лице също би
имало претенции върху предмета на спора
● Ответникът във висящия процес не отрича правото на ищеца, не отрича това че дължи, но
не е сигурно кой е правоимащият, защото му е известна претенцията и на друг правен
субект. Ако бъде осъден по това висящо производство и изпълни може да се окаже че не е
правилно.
● То може да заяви пред съда следното:
- че желае да вложи престацията с оглед нейния вид или да я предаде съобразно указанията
на съда
- наред с това ответникът заявява че желае да бъде освободен от участие в процеса, защото
признава дълга
- вместо себе си като ответник желае да привлече втория претендент за правото.
- Ако съдът уважи тази позиция на ответника, той с определение го освобождава и
привлича другия претендент за правото.
- Ако това лице откаже участие в процеса, той следва да е прекрати, защото процесът
остава с една страна. Вложената сума или вещ се предава на ищеца.
- В случая СПН не се формира, но е възможно в един следващ момент този, който е бил
претендент по същата престация да води иск срещу ищеца (на когото е платено)
- Втората възможност на 3-тото лице е да се включи, да реагира на привличането, което
ответникът прави. Съдът го конституира. Трансформация на процеса- в него вече
участват две конкурентни претенции (едната изключва другата)!!! Първоначално
искът е бил предявен като осъдителен. В същото време ответникът е платил и се е
освободил от дълга. 3-тото лице няма как да бъде ответник по осъдителен иск.
Между двамата претенденти се води спор кой е носител на правото (първоначалният
осъдителен иск се трансформира в 2 насрещни положителни установителни иска!!!)
- И 2-мата са ищци и ответници едновременно по положителните си установителни си
искове.
- Стигне ли се до такова конституиране съдът вече трябва да реши тези 2 претенции

Главно встъпване- чл. 225

129
Висящ исков процес, който е осъдителен и наличие на претенции върху предмета на спора
конкуриращи първоначалните претенции.
В този случай ответникът, който държи престацията смята че има право да я държи и не иска да я
предаде на съда.

Интерес от встъпване
Такова 3-то лице, което заявява конкурентна претенция може да отправи до съда писмено
волеизявление, че желае да се включи в делото.
- С това волеизявление той желае да бъде конституиран като подпомагаща страна на
ответника, за да отблъсне претенцията. Съдът ще го конституира като помагач на
ответника.
- Волеизявлението за главно встъпване се придружава с предявяването на 2 иска- срещу
първоначалния ищец и срещу първоначалния ответник.
- Целта е не само да се отблъсне претенцията на 1-вия претендент, а той в крайна сметка да
получи престацията.
- Този първоначален ответник продължава да стои в процеса и ще е ответник и по иска на
главно встъпилия.
- Исковете на главно встъпилия са:
1. към първоначалния ищец е положителен установителен
2. към ответника е осъдителен
Допусне ли съдът такова главно встъпване ще имаме 3 иска
1. първоначалния, който продължава да бъде осъдителен (тук главно встъпилото лице
е подпомагаща страна)
2. още 2 иска, по които ищец е главно встъпилото лице ( осъдителен и положителен
установителен)

Съдът разглежда исковете паралелно и съвместно. Трябва да приключи процеса с 3 решения,

които трябва да са непротиворечиви помежду си.

Какви възможности има?

1. Съдът да уважи първоначалния иск- тогава претенциите на главновстъпилия са

неоснователни
2. претенциите на главновстъпилия са основателни, но ответникът има материалноправно
основание да държи престацията
3. Ако 1-вият иск бъде отхвърлен, а правоимащ е главно встъпилият, неговите 2 иска ще
бъдат уважени.
4. Може и 3-те иска да бъдат отхвърлени. Съдът служебно не дължи нищо друго в тази
ситуация.

58 В. ПРИЕМСТВО В ПРОЦЕСА И ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА СПОРНОТО ПРАВО

ЧЛ.226-228

I. Приемство в процеса
1. Този институт наблюдаваме, когато в хода на висящ исков процес бъде заменена някоя от
главните страни с друго лице.
Когато 1 страна бъде заменена с друго лице то се включва в процеса със свое собствено право
на иск, не приема правото на предишната страна.

130
То е резултат от материалното правоприемство, което се случва по време на висящ процес.
Имаме замяна на главна страна. Тази, която идва заема нейното процесуално положение.
Процесът сменя една от главните си страни с друго лице.

2.Промяната на страната обаче не обезсмисля извършените до момента процесуални

действия!Всички те са валидни, а новата страна продължава процеса. Повтаряне
на процесуални действия ще е недопустимо. Новата страна упражнява правото си на
защита в пълен обем. Тя може да извършва всички процесуални действия, насочени
към съдържанието на решението, да извършва разпоредителни действия с правото си
на защита.

II. Видове приемство в процеса

1. Чл.227- законово приемство- при настъпване на универсално материално

правоприемство във висящ процес (както при ФЛ, така и при ЮЛ)
- когато почине ищец или имаме прекратяване на ЮЛ съдът трябва да издири наследниците
и да ги призове по делото. (при ЮЛ в резултат на реорганизация, в акта за реорганизация
се сочи правоприемника)
В този случай делото спира с определение на съда. Ако обаче почине ответникът и трябва
да дойдат като страни наследниците му, ангажиментът за тяхното издирване е на ищеца, а
не на съда!Ако ищецът не направи това в 6м. срок от съобщението за спиране на делото,
делото се прекратява.
- Това не означава обаче, че следващ иск не може да бъде предявен, вече срещу
наследниците.
- Прекратяването на делото означава че СПН няма!
- Кога настъпва приемство в процеса? Със смъртта (по право) или чрез констиуирането им с
определение на съда. Ако такова определение няма или то е погрешно, липсва
конституирана страна, т.е. процесът продължава без страна.
- Не може да настъпи законово приемство, когато предмет на делото са непрехвърлими и
неотчуждими права.
2. Доброволно приемство ( не бива да се казва договорно)
Замяна на първоначална главна страна чрез паралелни, идентични по съдържание
волеизявления до съда на 3 лица- на 2-те главни страни и на новото лице
- чл. 228 Заменяне на страна
Тогава, когато ищецът иска да замени ответника с друг и се отказва от иска си срещу него
са необходими само 2 волеизявления- на ищеца и новия ответник.
Ако имаме замяна на ответник ако искът е само оттеглен, то такъв ответник може да бъде
винаги страна по следващо дело и затова се изисква и неговото съгласие за замяната.

Правните последици на решението ще обвържат и първоначалната страна, която е била

заменена.

Прехвърляне на спорното право

- при частно материално правоприемство; това е възможно тогава когато в течение на

висящ процес материалното право, предмет на делото, променя своя носител; чл.226-
прехвърляне на спорно право

131
 Спорните права са в разпоредителната власт на носителя им, т.е. фактът че се води дело за
дадено спорно право не го вади от гражданския оборот. Това прехвърляне не води до
промяна на страните. Делото следва своя ход между първоначалните главни страни.
Законът дава приоритет бранейки интересите на насрещната страна. Той гарантира процес
срещу първоначалния носител на правото. Прехвърлителят става процесуален
субституент!!!
За новия носител на правото съществува възможност да участва като подпомагаща страна,
тъй като не може като главна.

! По обща воля на страните може да настъпи процесуално заместване- чл.226 ал2.

Частното материално правоприемство може да доведе и до процесуално правоприемство
ако има 3 волеизявления в този смисъл. Тук имаме възникване на суброгация и на
процесуално правоприемство.
Тук силата на решението ще обвърже приобритателя независимо дали той се е включил
като страна по делото- чл.226 ал.3!!!

59 ВЪПРОС ОБЕКТИВНО СЪЕДИНЯВАНЕ НА ИСКОВЕ- ПОНЯТИЕ И

ВИДОВЕ

I. Същност на ОСИ

ОСИ е свързване на няколко иска с различен предмет между същите страни за общо
разглеждане и решаване в рамките на едно производство- чл. 210
Законодателното основание на ОСИ е същото, както при другарството: процесуална
икономия и избягване на противоречиви решения относно взаимно свързани спорни
права, зависещи от едни и същи факти.

ОСИ води подобно на другарството до множество процесуални правоотношения. Всяко

от тях има за предмет отделно спорно право.
(напр. ОСИ ще имаме когато ищецът обосновава претендираното ПС с различни
основания или когато въз основа на същото основание иска да му се признае
собствеността и да му се предаде владението на вещта. (в това съединяване се състои
т.нар ревандикационен иск). Изобщо винаги когато ищецът се позовава на две или
повече различни основания или предявява два или повече петитуми е налице ОСИ.
Възможно е да има покриване на някои от елементите от предмета, но не са напълно
еднакви.

Докато при другарството обединяващото звено между няколкото иска е частичното или
пълно сходство на техния предмет, при ОСИ обединяващото звено е сходството на
страните. Затова връзката между делата при ОСИ е по-слаба, отколкото при другарство.
ОСИ е винаги само възможно!!!- то никога не е наложително, докато другарството
може да бъде и задължително!!!Съдът може да раздели делата при ОСИ, но не може да
раздели делата на няколко другари. Предвид разликата в спорния предмет еднакво
решение по различните искове е изключено.

II. Видове ОСИ

Съобразно разграничителния критерий различаваме няколко вида ОСИ:

1. Според способа, чрез който се предизвиква ОСИ

132
 А) ОСИ чрез предявяване на няколко иска от ищеца с обща искова молба или чрез
разширяване на първоначално предявения иск;
Б) чрез предявяване на насрещен иск от ответника;
В) ОСИ чрез предявяване на ИУИ било от ищеца било от ответника;
Г) ОСИ чрез предявяване на обратен иск от подпомаганата срещу подпомагащата
страна

2. Според съотношението, в което се намират помежду си съединените искове,

различаваме
А) кумулативно;- налице е когато:
- между предметите на делата няма никаква връзка, те се различават напълно;
- между материалните правоотношения има някаква връзка, но тази връзка не е на
обусловеност, на преюдициалност. Ако има обусловеност тогава ще е налице
евентуално съединяване. Връзката на обусловеност може да е както положителна
така и отрицателна.
Б) алтернативно- то кореспондира с евентуалното, алтернативно означава че на
ищеца му е безразлично по кой иск ще получи защита. Ищецът трябва да посочи
поредността на исканията. Затова при алтернативното съединяване изборът е на
съда.
В) евентуално ОСИ
3. Според това от кого изхожда починът за ОСИ, различаваме
А) ОСИ по почин на ищеца (най-често практикувано ОСИ);
Б) ОСИ по почин на ответника (насрещен иск);
В) по почин било на ищеца било на ответника (ИУИ, ОИ);
Г) ОСИ по почин на съда- чл. 213 (тук единственото условие е делата да са на една
и съща фаза)

4. Според времето, когато се предприема ОСИ, различаваме

А) първоначално ОСИ, предприето от ищеца с исковата молба (съединява няколко
предмета, няма задължение)
Б)последващо ОСИ, което се наблюдава при всички други способи за ОСИ (напр.
Във висящ процес ищецът предявява още 1 иск срещу същия ответник)

III. Условия за ОСИ

- еднаква подведомственост исковете да са подведомствени на съдилищата
Процесуално недопустимо е в едно и също производство съдът да разглежда едни
спорове като първа инстанция, а други като втора инстанция.
- еднаква подсъдност- съдът следи служебно за родовата подсъдност
- делата да подлежат на разглеждане по един и същ съдопроизводствен ред;
новият ГПК съдържа 3 особени производства (не може да се съединяват
например исков и охранителен съдопроизводствен ред)
Не може да се съедини иск за развод с иск за делба!!!
Правилото е : който може да разглежда по-сложното, той може да разглежда и това,
което е по общия ред
Обективното съединяване винаги е само възможност. Затова определението на
съда, с което се отказва ОСИ не подлежи на обжалване!!!

60 ВЪПРОС- ИНЦИДЕНТЕН УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК (ИУИ).

ОБРАТЕН ИСК (ОИ)

133
I. ИУИ
ИУИ се предявява допълнително по висящия процес от ищеца или ответника,за да
се установи съществуването или несъществуването на правоотношение, което е
преюдициално спрямо спорното право, предмет на първоначалния или насрещния
иск.

ИУИ е способ за последващо , кумулативно обективно съединяване на искове.

Неговата цел е да се разреши със СПН спорът относно преюдициалното
правоотношение наред със спора относно обусловеното правоотношение.
Предмет на ИУИ- правоотношение, което е обуславящо(преюдициално) спрямо
спорното право.
Не могат да бъдат предмет на ИУИ правоотношения, настъпили след
правоотношението, предмет на спора.
(напр. По иск за вреди на вещ преюдициално е ПС в/у вещта; по иск за лихви
преюдициално е лихвоносното вземане; по иск за делба преюдициално е
състоянието на съсобственост върху поделяемия имот).
Чрез ИУИ във висящ процес се въвежда нов спорен предмет. По него съдът трябва
да се произнесе с решението (чл.212). Ищецът може да поиска съдът да се
произнесе в решението си и относно съществуването или несъществуването на едно
оспорено правоотношение, от което зависи изцяло или отчасти изходът на делото.
(за ищеца –в първото заседание по делото, а за ответника- с отговора на исковата
молба).
Иначе поради преюдициалния характер на правоотношението съдът по
необходимост взема становище по него в мотивите. Без това становище съдът не
може да се произнесе относно спорното право. Но това становище без да е бил
предявен ИУИ, не се ползва със СПН. Доказателство за това че в нашето право
мотивите не се ползват със СПН.
( Но ако е бил предявен ИУИ, пропускът на съда да се произнесе по него в
решението не осуетява СПН, ако съдът е взел становище по този иск в мотивите)

Инцидентният иск е само процесуална възможност. Искът може да е положителен

установителен или отрицателен установителен.
ИУИ може да се предяви и устно, но това важи само за ищеца в първото заседание
по делото. Ако се пропусне срока за предявяване, страната може да предяви
самостоятелен иск, но тъй като има обуславящ спор, страната трябва да поиска
спиране на производството по първия иск.

ИУИ се предявява пред съда, сезиран с обусловения иск, стига да му е

подведомствен и родово подсъден. Връзката между двата иска преодолява общите
правила за местна подсъдност. Затова ИУИ за собственост върху недвижим имот
може да бъде предявен пред съда по местожителството на ответника по иска за
обезщетение поради увреждане на имота.
В качеството му на установителен иск ИУИ е допустим само ако е налице интерес
от търсеното установяване. Неслучайно се изисква преюдициалното
правоотношение да бъде оспорено. По двата иска съдът проверява отделно тяхната
допустимост и основателност, като дължи решение и по двата.

II. ОБРАТЕН ИСК

134
 За ОИ е характерно, че с първоначалния иск се съединява искът на една от страните
срещу подпомагащата страна.
чл.219, ал.3
ОИ има за предмет регресно притезание!!! Регресно е притезанието спрямо
което, правото предмет на първоначалния иск, е преюдициално. Затова ОИ е
зависим от първоначалния иск. Това е нормативна връзка и затова винаги се
предявява като евентуален иск.

Регресно притезание може да има както ищецът, чийто иск е отхвърлен

(купувачът чийто иск за собственост е отхвърлен- чл.191 ЗЗД), така и осъденият
ответник, изпълнил осъдителното решение (чл.54, чл.127 ал.2, чл.143 ЗЗД)
Ответник по ОИ е длъжникът по регресното притезание, който същевременно
е и подпомагаща страна по първоначалния иск. ОИ обикновено се съчетава с
привличане на подпомагаща страна и се предявява срещу нея (напр. Ответникът по
иск за непозволено увреждане привлича съпричинителите на същото и предявява
срещу тях ОИ за частта от отговорността, която те следва да понесат.

СРОКОВЕ- чл.219, ал.1

ОИ се предявява за съвместно разглеждане едновременно с искането за привличане.
( т.е за ищеца- това е първото заседание за разглеждане на делото, а за ответника- с
отговора на исковата молба- арг. от 219 ал.1)

ОИ се предявява винаги като евентуален!!!- ако бъде уважен първоначалния иск

(при ОИ на ответника) или ако той бъде отхвърлен (при ОИ на ищеца). Понеже
съединяването между двата иска (първоначалният и ОИ) е евентуално, за него
важат особеностите на евентуалното обективно съединяване на искове.
Когато регресното притезание зависи от удовлетворяването на правото, предмет на
първоначалния иск (чл. 54, чл.127 ал.2, чл.143 ЗЗД), петитума на ОИ трябва да бъде
формулиран условно: да бъде осъден ответникът по ОИ да плати, след като ищецът
по ОИ изпълни постановеното срещу него осъдително решение по първоначалния
иск.

Съдът не може да „прескача” ответника по първоначалния иск и да осъжда направо

подпомагащата страна (ответник по ОИ) да изпълни престацията, претендирана от
ищеца по първоначалния иск.

! Когато ОИ тормози разглеждането на първоначалния иск, съдът трябва да раздели

в отделни двата иска.

61 ВЪПРОС - ОТТЕГЛЯНЕ И ОТКАЗ ОТ ИСКА

ОТТЕГЛЯНЕ НА ИСКА (ОИ)

Раздел II, гл. XVII, чл.232 ГПК

I. Обща характеристика, субекти, същност на ОИ

135
1. Същност- ОИ е процесуално действие на ищеца, с което той заявява, че се отказва да
получи по висящия процес търсената с иска зашита, но запазва правното си
твърдение и възможността да го заяви с нов иск. Докато предявяването на иска
сезира съда с правния спор, ОИ го десезира.
Обикновено ищецът прибягва до ОИ, когато се опасява, че поради недостатъчна
подготовка искът може да бъде отхвърлен или когато е постигнал или се надява че ще
постигне извънсъдебно уреждане на спора с ответника. ОИ може да бъде цялостно,
когато обхваща целия иск, и частично когато се отнася до част от спорното право. При
обективно съединяване на искове може да бъде оттеглен един от съединените искове,
като относно другите ищецът поддържа искането си за защита.

2. Субект- ОИ е вид разпоредително действие с правото на защита. Негов субект може

да бъде само и единствено ищецът. Следва да се разбира всяко лице, което има това
качество (без значение дали ищецът е типична или нетипична главна страна в процеса).
Не могат да бъдат субекти на това право допълнителните страни- подпомагащите
страни, както и ответникът.
Когато искът се оттегля от законен представител това трябва да бъде одобрено от съда
(чл.29 ал.5), а когато имаме ОИ от пълномощник, той трябва да има изрично
пълномощно(чл.34 ал.3).

Адресат на ОИ е само и единствено съдът. Не е в никакъв случаи другата страна в

процеса. Нейното съгласие с ОИ, когато е необходимо, не превръща ОИ в процесуален
договор,а представлява нейно едностранно процесуално действие, паралелно с ОИ,
насочено към същите правни последици, към които и ОИ е насочено.

3. ОИ е процесуално действие с едностранен характер. Характерът на това едностранно

действие е волеизявление- воля на ищеца насочена към особен вид развитие и
приключване на процеса.

Предмет на разпоредителното волеизявление е неговото право на защита

(процесуално право да се търси и получи решение на гражданскоправния спор).
Когато бъде адресат на волеизявление за ОИ съдът не дължи разглеждане и решаване
на спора, той следва да се десезира. Процесът не приключва с решение на съда, той се
отклонява от типичното си развитие. Не се дължи вече изясняване на фактическата и
правна страна по спора. Съдът дължи приключване на процеса- определение за
приключване на процеса (типично определение за прекратяване на производство). То
има преграждащ характер за развитието на процеса.

4. ОИ може да бъде направено устно (в съдебно заседание) или писмено (преди или
след съдебното заседание). И в двата случая то трябва да бъде доведено до знанието на
съда, респ. да е постъпило в съда.

5. Когато ОИ се предприема до края на първото заседание по делото за неговия правен

ефект съгласието на ответника не е необходимо. Предприеме ли се след този момент
вече съгласието безусловно се изисква. То може да бъде дадено писмено или устно,
изрично или мълчаливо. Изискването за съгласие с ОИ държи сметка за правото на
ответника да получи защита срещу ищеца по висящ процес, като постигне разрешаване
на спора със сила на присъдено нещо, потвърждаваща неговото правно твърдение и
отричаща правното твърдение на ищеца. (това право на защита на ответника се

136
нарушава, ако съдът прекрати делото без съгласието на ответника, когато то е
необходимо)

Съгласие от ответника се дава, за да могат да настъпят последиците на това

волеизявление, а не за да може ищецът да го направи. Де факто имаме две паралелни
волеизявления- на ищеца и на ответника, чиито адресат е съдът по висящото дело.

Ищецът не губи потестативното си право да търси защита чрез иск. Това с което се
разпорежда е правото на искова защита в конкретния процес, т.е неговото динамично
развитие. Ищецът може да се разпорежда с правото си на иск докато това право
съществува (до погасяването му чрез решаването на спора).

6. Съдът проверява фактическия състав на ОИ и прогласява с определение

прекратяването на делото. Определението с което се прекратява делото, подлежи на
обжалване с частна жалба.

II. Последици от ОИ

1. Съдът се десезира с делото. Неговото задължение и право да реши делото се

погасяват, защото ОИ погасява самото процесуално отношение.Съдът
констатира това погасяване и отказва да извършва занапред процесуални
действия- в това се състои смисълът на неговото определение, с което
прекратява делото поради ОИ.
2. С обратна сила се заличават всички извършени по делото процесуални действия,
вкл. постановеното решение, което съдът следва да обезсили като процесуално
недопустимо.Ако е било допуснато предварително изпълнение на това решение,
то се прекратява. Допуснатите обезпечителни мерки трябва да бъдат отменени.
3. С обратна сила отпадат материалноправните последици на предявения иск.
Давността се смята като да не е била прекъсвана. Но извършените в хода на
делото материалноправни действия (напр. изявление за прихващане) запазват
своята сила.
4. След ОИ ищецът може отново да предяви същия иск срещу ответника. По него
трябва да бъдат повторени процесуалните действия, които са били обезсилени
поради ОИ. Изключение е въведено за доказателствата.Ищецът може да
използва събраните доказателства в новото дело само ако за тяхното повторно
събиране има трудно преодолима пречка.

ОТКАЗ ОТ ИСКА (ОИ)

Чл.233 ГПК

I. Обща характеристика, субекти, правна същност

1. Отказът от иска е изявление на ищеца, отправено до съда, че не поддържа

занапред иска си, тъй като е неоснователен. За разлика от оттегляне на иска,
където за ищеца се запазва възможността да предяви нов иск за същото право,
при ОИ ищецът окончателно се отказва от търсената с иска защита, защото
признава че искът му е неоснователен, т.е че твърдяното от него право не
съществува или че отричаното от него право съществува. Общото между

137
 оттеглянето на иска и ОИ се състои в десезирането на съда. ОИ стои по-близо до
признанието на иска. Защото и ОИ включва признание относно спорното право
само че обратно по съдържание на признанието на иска. Докато признанието на
иска е заявление, че искът е основателен, ОИ е заявление че искът е
неоснователен.
2. ОИ е процесуално действие, а не материалноправен отказ от съществуващо
материално право, претендирано с иска.( материалноправният отказ от спорното
право може да даде повод за ОИ : поради опрощаване на задължението ищецът
се отказва от иска си срещу ответника. Но двете действия се различават и по
фактически състав и по правни последици и по времето, когато се предприемат)
3. Субекти на ОИ са същите като при оттеглянето на иска. Адресат е единствено
съдът. Изправени сме отново пред волеизявление с разпоредителен характер.
Предмет на разпореждане е правото на искова защита.
4. Тук обаче не изисква съгласието на ответника. Последиците на ОИ дават на
ответника всичко, което той би получил чрез отхвърляне на иска като
неоснователен, така че ОИ лишава ответника от оправдан интерес да настоява
делото да продължи въпреки ОИ. За разлика от оттеглянето на иска ОИ пресича
възможността на ищеца да предяви отново същия иск срещу ответника.
5. Специфична СПН!!! Тя се прикрепва към ОИ, а не към съдебно решение, с което
се отхвърля искът, от който ищецът се е отказал. С нея се отрича
претендираното от ищеца право или се потвърждава правото, което ищецът е
отричал с предявения иск. Тя пречи да се предяви отново същия иск. Въз основа
на ОИ делото се прекратява. СПН, прикрепена към ОИ, важи само между
страните по делото и техните правоприемници. Тя не се разпростира спрямо
лицата, спрямо които се разпростира СПН
6. Ако ОИ е опорочен (напр. предприет от представител без представителна власт,
от недееспособен или е симулиран), съдът не трябва да го взема предвид. Ако
въпреки това прекрати делото, определението му подлежи на обжалване.

63 Въпрос Спиране и прекратяване на делото

Гл. XVII разд. I чл.229-231 ГПК

СПИРАНЕ НА ДЕЛОТО

I. Същност и обща характеристика

Временно преустановяване извършването на процесуални действия от страните и от

съда.

1. запазване валидността и последиците на извършените до спирането процесуални

действия (те не се заличават)
2. съществува само временна забрана за извършване на действия
3. ако в този период на спряно дело бъдат предприети процесуални действия те са
невалидни и не пораждат правни последици.
4. при отпадане на пречките производството следва да бъде възобновено.
Продължаването винаги означава действия по-нататък.

138
Спирането винаги е дължимо при точно определени условия, защото процесът е
формален и строго регламентиран.

II. Условия за спиране на производството

1. чл.229 (1), т.2 и т.3

- т.2 смърт на страна по делото/ прекратяване на ЮЛ. В този случай съдът няма
нужда да преценява други обстоятелства. Този ЮФ е достатъчен. В този случай
имаме т.нар. „спиране по разпореждане на закона”;
- т.3 когато е необходимо да се учреди настойничество или попечителство на
някоя от страните. Кога настъпва тази необходимост? Имаме 2 възможности в
това отношение: а) когато имаме влязло в сила съдебно решение за поставяне
под запрещение; б) от момента, в който лицето получава разстройство на
съзнанието. По- скоро приемаме втората хипотеза.
2. чл.229 (1), т.4, т.5 и т.6

В тези хипотези процесът трябва да бъде спрян, защото неговото решаване е

обусловено от преюдициални въпроси, които трябва да бъдат решени.

- т.4- имаме висящо гражданско или административно дело, решението по което

ще има значение за правилното решение на спора;
- т.5 – тук преюдициалният въпрос е свързан с престъпни обстоятелства. Тук
спирането трябва да настъпи когато има данни за извършено престъпление-
следва да се изпрати сигнал до прокурора;
- т.6- КС , който е сезиран и е допуснал с определение за разглеждане дело за
конституционосъобразност на приложим по делото закон.

3. чл.229 (1) т.1- спиране по волята на страните- обща воля, 2 паралелни

волеизявления
4. в изрично предвидени в закона случаи
Съдът дължи определение за спиране на производството!!!

Спряното дело не остава спряно за неограничено време. То се преустановява

чрез възобновяване на производството с определение. (чл.230 ГПК)
Определението е дължимо, когато отпадне пречката за движение. По правило и
страните и съдът следят кога тази пречка ще отпадне. Но преимуществено това е
съдът, на когото е и актът все пак. При смърт на ответника ищецът е длъжен в 6м
срок от съобщението да посочи неговите правоприемници и адресите им.
При възобновяването производството започва от онова действие, при което е било
спряно.

Когато спирането е било по воля на страните, всяка от тях може да пожелае

възобновяване и съдът го дължи (тук не е необходима обща воля)

ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ДЕЛОТО

Окончателно и трайно се преустановява движението на процеса!!!

Процесът не може да бъде възобновен, той приключва нетипично (не с решение).

139
При прекратяването по-нататъшните процесуални действия са недопустими. Всички
извършени до този момент процесуални действия загубват силата си. Единственият
акт, който остава е определението за прекратяване.

1. Прекратяването е необходимо винаги когато процесът е недопустим (не е било

налице или не е било надлежно упражнено правото на иск)- първоначално
недопустим или след като производството е започнало (напр. не е внесена
държавна такса). Последващо отпадане имаме и при десезиране на съда (отказ от
иска, оттегляне на иска или съдебна спогодба).
2. минават 6 месеца от спряното по общо съгласие на страните дело и никоя от тях
не е поискала да се възобнови. При това положение съдът дължи прекратяване.
Друга хипотеза е когато минават 6м от смъртта на ответника, а ищецът не сочи
наследници.

Правен режим на определенията

1. Определение за спиране- прегражда процеса, но временно. То може да бъде

изменяно служебно от съда, т.е той може да възобнови делото. ОС може да
бъде обжалвано от заинтересованата страна (специално производство за
обжалване на определения по реда на гл. XXI)
2. Определение за възобновяване- то е по движение на делото. ОВ не подлежи
на обжалване с частна жалба, но винаги може да бъде отменено от съда
които го е постановил. Определението, с което съдът отказва да възобнови
делото освен че може да бъде отменено от съда подлежи на обжалване от
страните.
3. Определение за прекратяване- то е типично преграждащо определение.
Съдът не може сам да го отменя. Страните могат да го обжалват с частна
жалба.
Ако прекратяването е защото е сключена спогодба, тя има СПН и повторно
предявяване няма да е допустимо (така и при отказ от иск).
Когато нямаме СПН следващо сезиране е винаги допустимо. Съдът
преценява наличието на общите предпоставки за всеки конкретен случай.

64 ВЪПРОС СЪДЕБНА СПОГОДБА (СС)

Институт, който също е свързан с отклонение от типичното развитие на процеса.

I. Същност, правна характеристика и особености на СС

1. СС е потвърден от съда договор между страните по висящо дело, с който те чрез

взаимни отстъпки уреждат със СПН изцяло или отчасти правния спор, като
десезират съда и слагат край на делото в рамките на постигнатата СС. (чл.145
ал.3- законът насърчава СС , като я задължава съда да прикани страните към
спогодба).СС е смесен институт както с оглед на фактическия си състав, така и
с оглед на своите правни последици, тъй като се регулира едновременно от
гражданското и процесуалното право.

140
1.1 От гледна точка на гражданското право СС включва в себе си ФС и правните
последици на извънсъдебната спогодба( чл.365 ЗЗД). Тя е двустранен възмезден
договор, с който страните по висящо пред съда гражданско дело чрез взаимни
отстъпки прекратяват изцяло или отчасти правния спор, предмет на делото.
Отстъпката е частичен отказ от първоначалното правно твърдение на
страната.Страните са готови да пожертват действителното правно положение, като
се съгласят да считат помежду си, че то е било и е такова, каквото го прогласява СС.
Затова СС включва в себе си воля за частичен отказ от съществуващото право, респ.
за частично поемане на несъществуващо задължение.
(ищец, който е претендирал 10000лв, заявява че неговото вземане е в размер на 7000
лв.Ответникът,който е заявил че дължи само 5000 лв., се задължава със СС да
плати 7000 лв. Спрямо действителното правно положение СС може да се яви като 1
право променящ факт.)
Материалноправните последици произтичат от нейната цел- двете страни взаимно
се задължават да считат че правното положение е такова каквото го прогласява СС,
като се въздържат занапред от всякакво оспорване (декларативно действие);
договарящите страни се задължават да спазват занапред такова поведение, което
отговаря на установеното със СС правно положение- длъжникът се задължава да
плати посочената в СС сума, а ищецът да не търси повече от нея (регулиращо
действие). Доколкото договорно установеното със СС правно положение се
отклонява от действителното правно положение, СС го преобразява съобразно със
своето съдържание
1.2 Въпреки че СС обхваща в себе си елементи, присъщи на извънсъдебната
спогодба към тези ФС и правни последици се прибавят съществени нови
елементи, в които се състои разликата между нея и извънсъдебната спогодба!!!
А) за да е налице СС, нужно е договорът за спогодба да бъде сключен пред съда,
който разглежда делото и да бъде удостоверен в съдебния протокол.
(волеизявленията се правят устно и те се протоколират). Договорът се обективира в
протокола, т.е протоколът не е само средство за доказване, но и за валидност.
Писмен договор за спогодба, който спогодилите се страни представят на съда не е
СС!!!
Б) с официалното удостоверяване на СС нейният ФС не се изчерпва- Съдът дължи
определение, с което да одобри СС или да не я одобри. Ако не е спазено някое
от условията за валидност съдът няма да я одобри. ( Терминът трябва да бъде по
скоро утвърждава , а не одобрява,защото съдът нищо не преценява- нито по
друга законосъобразност извън валидността, нито по целесъобразност). По
своята същност това определение е охранителен акт. То съдейства на страните,
за да настъпят последиците на СС, но не е правораздавателен акт на съда,
защото в случая той нищо не решава.
Ако в процеса участва прокурор съдът трябва да вземе и неговото мнение (чл. 234
ал.2). ако действа законен представител или пълномощник важат изискванията
за ОИ.
В) последният елемент от ФС на СС е изрично или мълчаливо съдържащото с е в
нея искане да се прекрати делото като безпредметно поради договорното
уреждане на правния спор.
2. В рамките на сложния ФС на СС (договорна сделка заедно с държавен
охранителен акт) основният елемент е договорът за спогодба. Ако страда от
пороци договорът за СС може да бъде атакуван по исков ред. Ако отпадне
договорът по исков път това автоматично води до обезсилване на другите 2 акта
на съда и до възобновяване на процеса. Ако бъде опорочен актът на съда

141
 (определението), средствата за неговото атакуване са по реда за атакуване на
охранителни актове (по исков ред). Няма договор за спогодба ако няма валидно
определение
3. Потвърждаващият акт на съда е само правно условие. Тук ролята на съда чрез
решението се измества от договора и определението за одобряване на СС. И
процесуалните последици имат за свой основен ЮФ договора за спогодба.
Съдебното определение е условие, но не е ЮФ (conditio sinequanon; condition
juris)

II. Действие и зачение на СС

1.СС има държавноправни последици на СПН и на изпълнителна сила, с която тя се

ползва
1.1 СПН на СС произтича от нейната цел- да се разреши правния спор. Като
придава на СС СПН законът цели:
а) да насърчи спорещите да приключат делото със СС: чрез нея те получават
същото, което биха получили със съдебното решение, а именно разрешаване на
спора със СПН
б) да укрепи договорното (облигационното) действие на спогодбата като прибави
към него и държавноправната обвързаност, в която се състои СПН
в) да стабилизира СС като акт, който слага край на делото

I.2 С изпълнителна сила се ползва не всяка СС, а само тази, която има за предмет
изискуемо притезание, защото само тя е годен обект на принудително
изпълнение. Така СС се подрежда между съдебните изпълнителни основания.
I.3 СС слага край на делото: тя десезира съда. Когато въз основа на нея съдът
прекратява делото, той обявява едно вече настъпило приключване на процеса, а
не го предизвиква.
2. При СС последователно се напластяват три акта: договор за спогодба,
определението, с което тя се утвърждава и определението, с което делото се
прекратява. Естеството на тези актове е различно и затова способите за тяхното
атакуване при порочност са различни.

Определението за прекратяване на делото въз основа на СС подлежи на обжалване

когато слага край на делото, макар че ФС на СС не е осъществен (няма спогодба,
сключена пред съда; съдебният протокол не е подписан от една от страните; съдът
не е утвърдил СС)

Значение на извънсъдебната спогодба

Страните по висящо дело могат да сключат извънсъдебна спогодба. Вместо
обаче въз основа на нея да се стигне до прекратяване на делото поради
оттегляне на иска (чл.232), делото може да продължи. В такъв случай
спогодбата има значението на ЮФ, релевантен за спорното право. Това
право важи занапред така,както е установено с извънсъдебната спогодба.
Намери ли че тя е валидна, съдът трябва да реши делото съобразно с нея,
като зачете нейния материалноправен ефект. Срещу нея противната страна
може да се брани с възражение за нищожност или унищожаемост на
сключената спогодба.

142
 Въпрос 65: Бързо производство

1. Правната уредба е в чл.310-317 ГПК.

2. Особено е приложното поле – в чл.310 неизчерпателно (други спорове, за които
закон предвижда – т.5) са посочени категориите граждански спорове, които могат да се
гледат по този ред. Основните са спорове във връзка с прекратяване н ТРПО,
нарушения на права на интелектуалната собственост и др. Под „искове за
установяване” се има предвид установителни, а под „искове за преустановяване” –
осъдителни. Прилагането на този ред не подлежи на преценка, в случай че е налице
някой от посочените в чл.310 искове.

3. чл.311 – Съдът проверява редовността и допустимостта на исковата молба и дава

възможност за допълване и коригиране на ищеца – срокът трябва да е 1 седмица. (не
знам откъде следва – сигурно от общия ред);
4. чл.312 – винаги в закрито заседание се предприемат по-нататъшните действия на
съда по насрочването. Има срок – не по-късно от 3 седмици – целта е именно бързото
приключване на делото.Страните получават препис от разпореждането на съда и
доклада по делото и имат 1 седмица да вземат становище по него. По допълнителни
искания съдът се произнася веднага, т.е. в деня на постъпването им.
!!!!! чл. 313 – намира приложение принципът на концентрационното начало.
Чл.314 – при бързото п-во не могат да се използват всички типични за обикновеното п-
во форми на съединяване на искове. Насрещни искове и привличане на трети лица
например са изрично изключени – ал.2. Би следвало да се направи извод, че хипотези
на обективно и субективно съединяване са изключени, освен ако и двата иска попадат в
полето на 310 ГПК.
Съдът, след като изслуша устните състезания посочва деня, в който ще обяви
решението си – срокът обаче е мах. Двуседмичен. Сроковете за обжалване текат не от
връчването на препис, а от датата на произнасянето – тя се знае, защото съдът я
съобщава.
!!! Не е невъзможно с оглед нуждите на процеса все пак да има отлагане на заседанието
и насрочване на следващо съдебно заседание с оглед решаване на спора и разкриване
на истината.

66 ВЪПРОС ПРОИЗВОДСТВО ПО БРАЧНИ ДЕЛА

Гл. XXVI, чл. 318-330 вкл.

I. Исковият брачен процес е особено съдебно исково производство, по реда,

на което се разглеждат брачни искове (БИ); за развод, за унищожаване на
брака и за установяване дали съществува брак между страните.

1. Исковете за развод и за унищожаване на брака целят да се прекрати

занапред брачното правоотношение и затова са конститутивни. Понеже
предпоставят съществуването на брака, те са недопустими ако брак не
съществува. Те се различават по основание (дълбокото разстройство на
брака- при развод и порочно учредяване на брака- при унищожаването
му).
2. Положителния установителен иск, че съществува, и отрицателният
установителен иск, че не съществува брачно правоотношение, се считат
за брачни искове само ако страните по тях са субектите на спорното

143
 брачно правоотношение (двамата претендирани съпрузи). Искът на трето
лице, че между ответниците е налице или липсва брачна връзка, не е
брачен!
Напр. положителният установителен брачен иск е допустим, когато
ищецът твърди, че между него и ответника съществува валидна правна
връзка, а не фактическо съжителство. Съществуващият, но порочно
учреден брак не може да се атакуват установителен иск за обявяване на
неговата недействителност, а само с конститутивен иск за
унищожаването му.
3. Само посочените в чл.318 искове са брачни! Не са БИ исканията да се
разрешат спорове относно различни лично правни или имуществено
оправни последици на брака или на неговото прекратяване, даже когато
те се съединяват с БИ за общо разглеждане в брачния процес ( например
исковете за: издръжка на децата или на съпруга по чл. 80-81 СК; за
преустановяване на ползване името на съпруга- чл.103 СК
4. Споровете, предмет на БИ, не могат да се разрешават инцидентно по
повод възражения срещу други искове (арг. от чл.96, ал.2 СК), а само по
повод на предявен БИ.

Особеностите на брачния процес се дължат на неговия особен предмет- БИ

и на произтичащите от този предмет задачи; отстраняване на унищожаемите
бракове; прекратяване на дълбоко разстроените бракове; запазване на брачната
връзка, когато искането за нейното прекратяване е лекомислено; защита на
интересите на децата. Това са задачи, свързани с важни обществени интереси.

Чл. 320- Производството по брачен иск се спира по искане на съпругата, ако тя е

бременна и до навършване на 12-месечна възраст на детето.

II. За родовата и местната подсъдност на БИ важат общите правила. Те са

родово подсъдни на районните съдилища, а местно подсъдни на съда по
местоживеене на ответника.
III. Строго личният характер на брачното правоотношение налага по БИ да
вземат лично участие съпрузите. Затова по БИ чл.319 разширява
процесуалната дееспособност, като допуска и непълнолетните и ограничено
запретените съпрузи лично да предявяват и да отговарят по БИ.
Непълнолетният съпруг с встъпването в брак става дееспособен. От името на
напълно запретения съпруг предявява или отговаря по БИ неговият законен
представител.

Чл.34 ал.2 ГПК- за предявяване на искове за гражданско състояние,

включително брачни искове е необходимо изрично пълномощно. Но ако
съпругът се е явил и поддържа БИ, предявен от пълномощник с общо
пълномощно, той потвърждава БИ и порокът се заздравява.
IV. 1. Процесуалната легитимация по брачни дела е твърде ограничена. Само
съпруг може да бъде ищец за развод (чл.99 СК), за унищожаване на брака
или за установяване дали брак съществува между страните по иска. Когато
съпруг предявява БИ , ответник по иска може да бъде само другият съпруг.
Искът на прокурора за унищожаване на брака по чл.97 ал.1, т.4 СК в

144
 случаите на чл.13 ал.1, т.2 и 3 и ал.2 СК се предявява срещу двамата съпрузи.
Изобщо брачният процес е недопустим ако в него не участват като страни и
двамата съпрузи.
2. Щом като брачен процес без участието на двамата съпрузи е недопустим,
очевидно е, че смъртта на единия от съпрузите, настъпила пред
предявяване на БИ, изключва по-късното му предявяване.

3. По брачни дела са недопустими както доброволното, така и законното

процесуално правоприемство, понеже са несъвместими със строго личния
характер на брачното правоотношение (чл.102 СК)

4. чл.327- продължаване на делото при смърт на ищеца

● Когато съпругът-ищец умре и искът за развод се основава на вината

на преживелия го съпруг, съдът дава двуседмичен срок на
призованите към наследяване низходящи или възходящи да заявят
дали желаят да продължат делото. Това правило се прилага и при иск
за унищожаване на брака ако преживелият съпруг е бил
недобросъвестен.
Всъщност касае се не за законно процесуално правоприемство, а за особен
случай на изменение на иска по волята на наследниците на починалия съпруг
като БИ се заменя с установителен иск относно погасеното поради
смъртта право за развод или унищожаване на брака.
● Ако в дадения срок никой не заяви че желае да продължи делото, то
се прекратява. Делото се прекратява и ако искът за развод не се
основава на вината на преживелия съпруг или ако той при иск за
унищожаване на брака е бил добросъвестен.
● При продължаване на делото съдът се произнася само по посоченото
от починалия съпруг като основание за прекратяване на брака
виновно поведение на преживелия.
● Срокът е преклузивен и важи за всеки от наследниците
поотделно.Страна ще стане само този от наследниците, който е
поискал делото да продължи, макар че решението ще има сила
спрямо всички поради естеството на спорното право.
● Ако по продълженото дело бъде установено, че ответникът не е
виновен за разстройството на брака или пък че не е бил
недобросъвестен при сключване на опорочения брак, съдът трябва да
отхвърли иска. Преживелият съпруг не е дал с поведението си повод
да бъде лишен от наследството на починалия.
V. За да може в същия брачен процес да се изчерпят всички основания, на които
може да бъде атакува бракът, чл.322 облекчава обективното съединяване на
БИ
Правнорелевантните за развода факти са отделните факти от живота на
съпрузите, които са причинили дълбокото разстройство. Всеки един от тях
доколкото се изтъква като такава причина, е поради това основание на
отделен иск за развод.

145
 1.чл. 322 ал.1- При иск за развод ищецът трябва да предяви всички основания
за дълбокото и непоправимо разстройство на брака. Непосочените
основания, настъпили и станали известни на съпруга до приключване на
устните състезания, не могат да послужат като основание за предявяване на
нов иск за развод.
2. чл.322 ал.2- Всички брачни искове могат да се съединяват помежду си. С
тях задължително се предявяват и разглеждат исковете за упражняване на
родителските права, личните отношения и издръжката на децата,
ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и
фамилното име.

- Могат да се съединяват иск за унищожаване на брака с иск за

прекратяване на същия брак ( евентуално съединяване) или пък БИ от
един и същи вид (например няколко иска за развод, черпени от различни
основания).
3. Насрещен БИ може да се предяви до приключване на устните състезания
по делото (арг. от чл. 322 ал.3). Изменение на предявения БИ чрез
прибавяне на нов БИ може да се предприеме даже да се изменят
едновременно основанието и петитума на иска.
4. Принцип за изчерпателност на брачния процес, от който следва едно
кратността на брачния процес. Тя се състои в погасяването на тия искове
за развод или за унищожаване на брака, които са могли да бъдат
предявени от ищеца или от ответника по висящия брачен процес.
- чл.322 ал.4- Не може да се предяви иск за унищожаване на брака поради
нарушаване на условията за възраст по чл.12 и поради заплашване по
чл.96, ал.1 от СК, след като искът за развод бъде отхвърлен.
VI. С приемането на новия ГПК отпадна помирителното заседание по
бракоразводни дела.
- чл.321 урежда разглеждането на делото. В ал. 2 се казва че след
разрешаването на предварителните въпроси и тези по редовността на
исковата молба съдът е длъжен отново да напъти страните към
медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора. Важно е
също че в първото заседание за разглеждане на делото по иск за развод
страните трябва да се явят лично! При неявяване на ищеца без
уважителни причини производството се прекратява. Ако страните
постигнат съгласие за започване на медиация или друг способ за
доброволно уреждане на спора, делото се спира.
- Всяка от страните може да поиска възобновяване на производството по
делото в 6-месечен срок. Ако такова искане не бъде направено, делото се
прекратява. Когато се постигне споразумение, в зависимост от
съдържанието му делото или се прекратява, или се преминава към
производство за развод по взаимно съгласие.
- Ако страните не постигнат съгласие за процедура по медиация или друг
способ за доброволно уреждане на спора, разглеждането на делото
продължава.
VII. Привременни мерки- чл.323- Съдът може да постанови привременни мерки,
докато е висящ брачният процес, ако се касае за развод или обявяване на
недействителност на брака. По установителен БИ привременни мерки са
недопустими.

146
 o ПМ относно издръжката, семейното жилище и ползването на
придобитото през време на брака имущество, както и относно
грижата за децата и тяхната издръжка.
o По тази молба за ПМ съдът се произнася в заседанието, в което
е отправена молбата, освен ако не се налага да се събират
допълнителни доказателства. В този случай ново заседание се
насрочва в двуседмичен срок
o Определението по 323 ал.1 за определяне на ПМ не подлежи на
обжалване, но то може да бъде изменяно от същия съд.
VIII. чл. 324- Решение по брачни искове
По БИ не се постановява неприсъствено решение и решение при
признаване на иска!

1. Според чл. 99 ал.2 СК, когато изтъкнатите от страните основания за

развод включват виновно поведение на единия или на двамата съпрузи,
съдът е длъжен служебно да се произнесе относно вината. Когато
изтъкнатите основания не включват вина, съдът няма право да издирва
служебно виновно поведение, на което никоя от страните не се е
позовала.
2. До служебно произнасяне за вината не се стига, ако съпрузите заявят, че
не искат такова произнасяне, и същевременно представят на съда същото
споразумение, което е условие за допускане на развод по взаимно
съгласие.
3. Когато прекратява или унищожава брак, от който има деца, ненавършили
пълнолетие, съдът и без искане на заинтересованата страна по свой почи
е длъжен а) да вземе мерките по чл. 106 ал.1 СК относно децата
( упражняване на родителските права, възпитание и издръжка); и б) да
уреди ползването на семейното жилище
IX. СПН по БИ важи спрямо всички, защото и брачното отношение е
противопоставимо на всички. Бъде ли отхвърлен иск за развод, СПН
осуетява нов иск за развод, ако той е основан на същите факти, но не и
когато той е основан на други новооткрити или нововъзникнали факти)
1. Стабилност на влезлите в сила решения, с които бракът е прекратен или
унищожен или с които е установено несъществуването на брак.
Според изричния текст на чл.303 ал.2- не се допуска отмяна на решение, с
което е постановен развод, унищожаване на брака или бракът е признат
за несъществуващ.
2. Решението за развод влиза в сила, дори и да е обжалвано само в частта му
относно вината.

X. Разноски по делото- чл.329

Съдебните разноски по брачните дела се възлагат върху виновния или
недобросъвестен съпруг. Когато няма вина или недобросъвестност или
когато и двамата съпрузи са виновни или недобросъвестни, разноските
остават в тежест на всеки от тях, както са ги направили.

XI. Развод по взаимно съгласие- чл.330

1. ОХРАНИТЕЛНО ПРОИЗВОДСТВО, а не ИСКОВ ПРОЦЕС

147
 То е охранително, защото цели желан и от двамата съпрузи развод,
пораждащ уговорени от тях последици, съчетани с интересите на децата и
незасягащи чужда правна сфера.
2. Родово подсъдно на районните съдилища, а местната подсъдност се
определя според чл.531, а не по местоживеенето на ответника, защото тук
няма ответник
3. Производството е едностранно, по него и двамата съпрузи са молители
заедно. Те участват в производството лично.
4. чл. 531- Производството започва с писмена молба на двамата съпрузи.
При искане за развод по взаимно съгласие съпрузите се явяват лично в
съдебното заседание. Когато някой от съпрузите не се яви без уважителна
причина делото се прекратява.
5. След като се убеди, че съгласието на съпрузите да се разведат е сериозно
и непоколебимо, и прецени, че постигнатото споразумение по чл. 101 от
СК не противоречи на закона и е в интерес на децата, съдът допуска
развода и утвърждава споразумението с решение. Разглеждането на
молбата се отлага само ако е необходимо да се съберат допълнителни
доказателства. Решението с което се допуска разводът по взаимно
съгласие не подлежи на обжалване.

- Проверката на споразумението между съпрузите, предвидено

по чл. 101 обхваща а) неговата пълнота; и б) неговото
съответствие с интересите на децата и закона. Споразумението
трябва да урежда всички отношения, посочени в чл. 101 СК
( упражняване на родителски права, издръжка на децата,
семейно жилище, отношения между съпрузите с оглед на чл.
28 и 29 СК; издръжката между съпрузите и фамилното име).
Ако споразумението не отговаря на някое от тези изисквания,
съдът предлага на съпрузите да го допълнят или изменят в
определен от него срок. Ако в дадения им срок те не сторят
това молбата им за развод се отхвърля.
6. чл. 538 ал.1 – обжалване на отказа . Жалбата трябва да бъде подадена и от
двамата съпрузи и да бъде поддържана от тях до произнасяне на втората
инстанция
Понеже завършва охранително производство, решението, отхвърлящо
молбата, не се ползва със СПН. То не пречи да бъде подадена нова молба
за развод по взаимно съгласие, нито да бъде поискан развод по исков ред
от един от съпрузите.
7. Решението, с което бракът се прекратява, е конститутивен акт, който
самостоятелно поражда своя ефект. Спрямо решението за развод
взаимното съгласие е само едно условие, а не елемент от фактическия
състав, обуславящ заедно с решението прекратяването на брака. Разводът
се прикрепва само към решението, така че е независимо от дефекти,
опорочаващи съгласието.
8. Решението, с което се одобрява споразумението по чл.101 СК,
наподобява определението, с което се утвърждава съдебна спогодба. Като
него то придава правна важимост на договорния акт на споразумението и
е заедно с него източник на правните последици към които то е насочено.
Тези последици са семейноправни, гражданскоправни и процесуални.
Процесуалните последици се състоят в изпълнителната сила, с която

148
 одобреното споразумение се ползва относно вземанията за издръжка и
другите изискуеми притезания, които то поражда.

67 ВЪПРОС СЪДЕБНА ДЕЛБА

Гл. XXIX, чл. 341-355

I. Съдебната делба (СД) замества непостигнатата доброволна делба. 1. Чрез

СД по волята на един и независимо от волята на другите участници в
имуществената общност тя се прекратява.Затова СД е особено исково
конститутивно производство, по реда на което се установява и
принудително осъществява потестативното право за делба (ПД)

За разлика от другите потестативни права, които се осъществяват чрез

еднократен властнически акт на съда, постановяващ правната промяна, ПД
изисква, за да бъде осъществено, нарочно производство, чрез което се
определят и оценяват бъдещите обекти на разделната собственост, групират
се съобразно с участието на съделителите в имуществената общност и се
прикрепват в изключителна собственост на съответните съделители. А
когато общият имот е реално неделим, ПД се осъществява като общият имот
се осребрява и неговата стойност се разпределя между участниците в
имуществената общност.
2. С ПД се ползва всеки участник в имуществената общност. То се
осъществява не като се обособи и отдели делът на съделителя, поискал
делбата, а като се сложи край на ИО спрямо всички нейни участници. Ето
защо СД осъществява не само ПД на ищеца, но и ПД на ответниците
3. ПД произтича от конкретна ИО и затова се характеризира и обуславя от
нея. То съществува между участниците в ИО относно включените в нея
права и съобразно с квотите, с които съделителите участват. Самата ИО в
зависимост от нейния вид (наследство, съсобственост, прекратена
съпружеска общност) е обусловена от конкретни семейноправни,
наследствени, облигационни или вещни отношения, които чрез нея
обуславят и ПД.
4. СД може да се развие било опростено като производство за ликвидиране
на 1 безспорна ИО, било усложнено като производство за ликвидиране на
една спорна ИО. В този случай наред с иска за СД се съединяват за общо
разглеждане и решаване редица други искове: а) инцидентни
установителни искове или конститутивни искове относно
правоотношения, преюдициални спрямо ПД; б) осъдителни искове
относно взаимните притезания на съделителите, произтичащи от ИО и в)
конститутивен иск за изкупуване на неделимо жилище
II. ПД се поражда от всяка ИО, щом като тя е дялова, т.е обикновена
съсобственост, а не съвместна, бездялова собственост (напр. СИО).
Основанието на съсобствеността е без значение. Правилата за СД са
формулирани с оглед СД на съсобственост, породена от наследяване, защото
тя е най-масова.
СД е допустима и за ликвидиране на общо право на строеж или
надстрояване.

149
 СД може да бъде използвана не само за да се разделят едновременно всички
общи имоти, но и за да се прекрати общността само относно някои от
включените в нея имоти.

III. Страни в СД
1. Страни в СД трябва да бъдат всички участници в ИО, без значение дали
участват в СД като ищци или като ответници. Другарството е задължително.
СД е недопустима ако в нея не участва като страна някой от участниците в
общността (арг. от чл. 75 ал.2 ЗН). Бъде ли въпреки това извършена СД, тя
ще бъде недействителна спрямо всички участници в общността. Затова съдът
трябва по свой почин да следи дали всички участници в ИО са
конституирани като страни.

2. Всеки съделител, който не отрича допустимостта на делбата, има в нея

двойно качество- на ищец относно своето ПД и на ответник- относно ПД на
другите съделители.
3. Отговорност на съделителите за съдебни разноски- извършената СД
осъществява ПД на всеки от съделителите. Ето защо всеки съделител трябва
да понесе такава част от разноските, направени от всички съделители за СД,
която съответства на размера на неговия дял в ИО

ДОПУСКАНЕ НА ДЕЛБАТА

IV. чл.341- Производството за допускане на СД започва с подаване на

писмена молба до РС от сънаследник, който иска делба. Към молбата трябва
да бъдат приложени:

- Удостоверение за смъртта на наследодателя и за неговите

наследници;
- Удостоверение или други писмени доказателства за
наследствените имоти;
- Преписи от молбата и приложенията за другите сънаследници.
В СД са допустими доказателствени средства на общия исков процес без
каквито и да било ограничения!

Всеки от останалите сънаследници може в първото заседание по делото да поиска с

писмена молба да бъдат включени в наследствената маса и други имоти.

V. Според чл. 324 в 1-вото заседание всеки от сънаследниците може да възрази

против правото на някой от тях да участва в делбата, против размера на неговия дял,
както и против включването в наследствената маса на някои имоти.

Преюдициални въпроси- чл.343

В производството за делба се разглеждат оспорвания на произход, на осиновявания, на
завещания и на истинността на писмени доказателства, както и искания за намаляване
на завещателни разпореждания и на дарения!

150
Първата фаза на СД завършва с решение по допускане на СД. То подлежи на
обжалване и влиза в сила съобразно с правилата на общия исков процес. С него
съдът или допуска или не допуска делбата.

VI. В решението, с което допуска делбата, съдът трябва да се произнесе по въпросите:

между кои лица и за кои имоти тя следва да се извърши и каква е частта на всеки от
съделителите. По този начин се установява ПД на всеки от съделителите и се определя
основата, върху която ще се проведе втората фаза на СД- ликвидиране на ИО. В същото
време делбеният съд трябва да се произнесе и по всички искове, които са били
предявени пред него по въпроси, обуславящи СД

● Влязлото в сила Р, което допуска СД, макар и да подготвя следващата нейна

фаза, не е някакъв междинен несамостоятелен акт. То изпълнява самостоятелна
правозащитна функция. Тя се състои в СПН, с което се установява ПД, заедно с
обуславящите го правоотношения, когато и тяхното установяване е било
надлежно поискано. СПН, с която се ползва Р, допускащо СД, придава на
производството завършено с него, самостоятелен характер спрямо
производството за извършване на СД, като подчертава двуфазния характер на
СД.
● Понеже ПД се установява със СПН, преклудират се всички възражения срещу
него, които го изключват или променят неговото съдържание, независимо от
това на какви правоотношения се основават. Евентуалното несъответствие
следва да се отстрани чрез отмяната на влезли в сила решения. ( Не се
преклудира обаче възможността по исков ред да се установи неистинността на
документ, на който е основана делбата.
● Р, с което СД не се допуска, отрича със СПН ПД, претендирано от ищеца. То е
пречка за нов иск за СД между същите лица, относно същите имоти, на същото
основание. Само ако ищецът се позовава на ИО, възникнала след Р за
недопускане на СД, новият иск за СД ще бъде допустим

ИЗВЪРШВАНЕ НА ДЕЛБАТА

VII. С Р за допускане на СД първата нейна фаза приключва и започва втората фаза

целяща да се извърши допуснатата СД, като се осъществи съдебно признатото ПД.
Наред с тази цел втората фаза може да бъде използвана, за да се разрешат със СПН
и споровете между съделителите по т.нар. „сметки между тях”. Чрез предявяване на
тия спорове се идва до обективно съединяване с иска за СД на осъдителни искове
между съделителите, отнасящи се до облигационни притезания, възникнали по
повод на ИО.
Няма пречка тези притезания да бъдат предявени и вън от СД. (напр: притезания за
събрани от единия съделител доходи от общия имот; за извършване на подобрения
в общия имот от един от съделителите; по повод плащане на наследствен дълг от
един от съделителите). Тези искания за сметки трябва да се направят в първото
заседание след допускане на делбата (чл. 346)

VIII. Едновременно със споровете по сметките делбеният съд във втората фаза на
СД започва процесуалните действия, целящи да се осъществи ПД. А то се
осъществява или чрез образуване на дялове от общите имоти и предоставяне

151
 на всеки дял в обект на изключителна собственост на съответен съделител, или
чрез публична продан на общия имот и разпределяне на получената сума.

- Тези различни способи за ликвидиране на ИО се прилагат в

зависимост от естеството на имотите, които се делят.
Незаконосъобразно е да се извърши делбата чрез изнасяне на
допуснатите до делба имоти на публична продан, когато
техният брой е по-голям или равен от броя на съделителите.
1. Когато те могат да се разпределят в отделни дялове, обекти на бъдеща
изключителна собственост, съдът пристъпва към съставяне на проект за
разделителен протокол, като спазва наследствената общност чл.69-72 ЗН. При
съставяне на разделителния протокол съдът се основава на заключение на вещо
лице (чл. 347) относно целесъобразното разпределение на имотите и тяхната
оценка. Разликите между размера на квотата и стойността на имотите, включени в
дела, се изравнява в пари. Изравняването създава парични вземания между
съответните съделители. Те могат да бъдат прихванати с насрещни вземания,
присъединени при разрешаването на споровете относно сметките между
съделителите. В това се проявява смисълът на съединяването на тия спорове със
СД.
2. Съставения проект за разделителен протокол съдът предявява на съделителите в
съдебно заседание, за да направят своите възражения срещу него (чл.350).
Възраженията може да се отнасят било до начина, по който имотите са
разпределени в дяловете, било до тяхната оценка. След като изслуша
възраженията на съделителите, съдът съставя окончателен разделителен протокол
и го обявява. От този момент насетне той не може да се изменя или отменя.
3. Разпределението на имотите по дялове не приключва СД. Нужно е всеки от
образуваните дялове да се свърже с определен съделител и едва тогава ще
възникне на мястото на ИО състояние на имуществена разделност. Определянето
на притежателите на дяловете може да стане още в разделителния протокол. Така
съдът ще постъпи когато квотите на съделителите не са равни, поради което
носителят на всеки дял е предопределен от размера на квотата. Така може да
постъпи съдът и когато разпределението на дялове между съделителите чрез
теглене на жребии е много неудобно.
4. чл. 352- теглене на жребий. Жребият предпоставя че разделителният протокол е
влязъл в сила, т.е, че е вече необжалваем. Тегленето на жребия става в съдебно
заседание
5. След тегленето на жребия или от деня, когато е влязъл в сила разделителният
протокол, когато той определя носителите на дяловете, настъпват вещноправните
последици на СД. Възниква в полза на отделните съделители изключително
ПС върху имотите, включени в техните дялове. Именно в това се състои
конститутивният ефект на СД. Той се прибавя към СПН, с която е
установено правото на делба, и се основава на нея.

X. Когато включеният в делбената маса имот е неделим реално и не може да бъде

поставен в един от дяловете, съдът постановява той да бъде изнесен на публична
продан (чл.348)
Публичната продан се извършва съобразно с правилата за публична продан на
недвижим имот при принудително изпълнение. Страните в делбата могат да участват
в наддаването.

152
ПРОИЗВОДСТВО ЗА ИЗКУПУВАНЕ НА НЕПОДЕЛЯЕМО ЖИЛИЩЕ

1. Актът, с който един от съсобствениците придобива (възмездно или безвъзмездно;

доброволно или принудително) идеалните части на другите съсобственици от общия
имот, макар и да слага край на съсобствеността не е делба. Съобразно с фактическия
си състав той може да бъде: продажба, дарение, завещание, отчуждаване и т.н.

Чл. 349 ал.2- Ако неподеляемият имот е жилище, всеки от съделителите, който при
откриване на наследството е живял в него и не притежава друго жилище, може да
поиска то да бъде поставено в неговия дял като дяловете на другите съделители се
уравнят с друг имот или с пари. Когато няколко съделители, отговарящи на условията
по изречение първо, предявят претенции за поставяне на имота в техния дял,
предпочита се онзи, който предложи по-висока цена.

Искането за възлагане може да се направи най-късно в първото заседание след

влизането в сила на решението за допускане на делбата по чл.344 ал.1. Имотът се
оценява по действителната му стойност.

2. Втората хипотеза на изкупуване е, когато жилището е било СИО, която е била

прекратена със смъртта на единия съпруг или с развод и преживелият или бившият
съпруг, на когото е предоставено упражняването на родителските права спрямо
децата от брака, няма собствено жилище

3. Когато съсобствеността на едно неподеляемо жилище е последица от сделка, то не

може да бъде поставена в дела на един от съделителите по реда на чл. 349, ал.1 и 2, а
делбата му се извършва задължително с изнасянето на публична продан.

Въпрос 68: Производство по търговски спорове

5. Правната уредба е в чл.365-378. Особено е приложното поле. Понятието

„търговски спор” не е дефинирано в ГПК. Законът само изброява категория
искове, които трябва да бъдат разгледани по този ред и са следователно търговски
спорове.
6. Особена е и подсъдността – това производство и исковете по него са
подсъдни на ОС като първа инстанция. От началото на юни се очаква изменение в
родовата подсъдност – приема се за критерий цената на иска за всички
граждански, в това число и търговски дела и искове с цена до 25 хиляди лева ще
са подсъдни на районен съд като 1-ва инстанция. Според последната промяна
обаче 1 и съща категория спорове в зависимост от цената на иска ще се гледат по
общия ред пред РС или по особения ред пред ОС.
7. В особеното п-во тук е включена идеята за господство на писменото пред
устното начало. Най-ярък израз е т.нар. трайна размяна на книжа, доколкото в
общия ред има единична размяна. Съгласно чл.366 – при иск за парично вземане
страната е длъжна да представи и справка, от която да е видно как е изчислен
размерът.
8. РЕД – след преценка на допустимостта и редовността на исковата молба,
където няма особености, съдът я изпраща на ответника за отговор. Срокът за

153
 отговор е съкратен – 2 седмици. Чл. 367, ал.4 изброява какво може да предприеме
ответникът – да подаде насрещен иск, да привлече 3-ти лица, но не и инцидентен
установителен иск – тази възможност е оставена за допълнителния отговор –
чл.373,ал.2. Ако не отговори в срок – преклудират се тези възможности. С
изтичането на срока за отговора не се насрочва делото и няма още предварително
разглеждане на закрито съдебно заседание, а препис от отговора се изпраща на
ищеца, който в 2-седмичен срок може да подаде допълнителна искова молба –
чл.372 ГПК. В нея се съсредоточават тези възможности, които в общия исков
процес ищецът има в първото по делото съдебно заседание. Такава допълнителна
молба обаче е възможна само и единствено ако ответникът е подал отговор.
Чл.373 дава на ищеца право на допълнителен отговор, в който да вземе становище
по допълнителната искова молба. Тук вече е възможен ИУИск – арг. От ал.2.

След изтичането на 2-седмичния срок за допълнителна искова молба и

допълнителен отговор, съответният съд в закрито заседание се произнася относно
допустимостта, както и по всички въпроси, свързани с фактическите и
доказателствените искания. Възможно е окончателното произнасяне съдът да
остави за открито заседание, както по общия ред. Насрочването на делото в
открито заседание се извършва с изпращане на ищеца на допълнителния отговор.
Няма особена регламентация за разглеждане на делото в открито заседание –
важат общите правила, както с оглед поведението на страните, така и във връзка с
доказателствата и ДС.
Особеност е предвидената възможност за разглеждане на делото в закрито
заседание при определени условия – чл.376 ГПК:

- по преценка на съда, ако всички доказателства са писмени и са представени и

съдът прецени, че няма нужда да се изслушват страните.
- По искане на страните. Въпреки, че не е казано би следвало да са налице и
предпоставките по ал.1 – всички доказателства и съдът да прецени, че няма
нужда да се изслушват страните
9. !!! И тук действа концентрационното начало – с всяка следваща
процесуална възможност, която не бъде упражнена, страната губи възможност да
се ползва от съответното процесуално право, освен при уважителни причини.
Именно това ни казва и чл.370, въпреки нееднаквата терминология – „особени
непредвидени обстоятелства” – има се предвид всички форми на виновно
отношение, вкл. И небрежност. чл.371 въвежда изключение от правилото –
възражение за прихващане тук може да се прави във всички случаи до
приключване на съдебното дирене в 1-вата инстанция, при условие че не се налага
доказването с нови доказателства. И пред въззивната инстанция е допустимо
възражение за прихващане, независимо дали е можело да бъде направено и по-
рано, но условието е неговото съществуване да е установено с влязло в сила
съдебно решение или заповед за изпълнение – 371 in fine.

Въпрос 69: Производство по колективни искове

1. Правната уредба е в чл.379-388 вкл.

2. Приложно поле – чл.379 – законът не изхожда от вида спор, а от наличието на
ЮФ, които представляват нарушение на права и водят до увреждане на правните
субеки и характерът на нарушението е такъв, че не може да бъде точно

154
 определен кръгът на увредените лица, но са определяеми. Това е защита на
т.нар. дифузни права – напр. По ЗЗПотребителите. Колективните искове са
познати на съвременните процесуални системи.
3. Особености
3.1. Ищец по такъв иск може да бъде някое от лицата по ал.2 и 3 – ФЛ или ЮЛ,
които са претърпели вреди от нарушението или организация, създадена
специално за защита на увредените лица или с/у такъв тип нарушения. Тези
лица могат са предявят иск за защита от името на всички увредени, т.е. за
защита на всеки потенциално увреден – това е своеобразно представителство,
водещо до рефлекс в правната сфера на всички потенциално увредени лица.
Могат да се предявят установителни искове – за да се установи наличието на
увреждащите действия, тяхната противоправност и вината; осъдителни искове
– претенция за преустановяване на нарушението; поправяне на последиците от
нарушението или обезщетение за причинените вреди; Възможно е и
съединяване на искове;
3.2. Ответник е субектът, извършил увреждащото действия/бездействие
3.3. Родова подсъдност – компетентен е ОС и критерият цена на иска в никакъв
случай не играе роля;
3.4. Съдържанието на исковата молба – 2 особени изисквания – 1) чл.380,ал.2
изисква да са посочени обстоятелствата, които определят кръга на увредените
лица и начинът за разгласяване на предявяването на иска (медийно активни
способи). 2) Законът изисква ищецът да представи и док-ва, че е в състояние
„сериозно и добросъвестно” да защити увредения интерес, както и да понесе
тежестите по делото, вкл. Разноските. Ако съдът прецени, че тези 2 условия не
са налице, той отказва да допусне делото за разглеждане. Определението му
подлежи на обжалване с частна жалба – чл.381, ал.4;
4. РЕД
4.1. Първо след като провери условията съдът се произнася в открито заседание по
въпросите за определяне на подходящ начин за разгласяване на предявения иск
и подходящ срок след това, в който увредените лица да кажат ще участват
ли в процеса или ще търсят защита самостоятелно. Срокът за заявка за
участие е до след изтичането на разгласителния период. В този период лицата
могат да бъдат конституирани като съищци, може да не искат да се
присъединят, но да се ползват от постигнатото от останалите или изрично да
заявят нежеланието си да участват. Съдът се произнася по тези въпроси с
определение, което подлежи на обжалване с частна жалба поради важността на
разглеждания въпрос. !!! Колективните искове не ограничават по никакъв
начин възможността за всяко лице да води свой индивидуален исков процес.
4.2. В закрито заседание с определение съдът се произнася по всяко изрично
волеизявление за участие и преценява кого до конституира и кого не.
Определението се обжалва с частна жалба.
4.3. чл.384 урежда възможността за скл. На спогодба по тези дела. Това е добро
решение поради сложността и тромавостта на доказването по тези дела. Съдът
напътва страните и им обяснява същността на такова съглашение. Ако се
постигне – трябва да се одобри от съда, което той прави винаги стига да не п-
речи на закона и добрите нрави. Спогодбата има значението на влязъл в сила
съдебен акт и поражда последици след одобряването й;
4.4. чл.385 – Съдът осъжда ответника да извърши или не извършва определено
действие или да плати определена сума. Ал.2 допуска и вземането на
привременни мерки за защита на увредения интерес. Актът е определение,

155
 което подлежи на въззивно и касационно обжалване, които не спират
изпълнението му. Касац. Обжалване е винаги допустимо без да зависи от
условията по чл.280,ал.1. В окончателното си решение съдът може да
възпроизведе вече взетите мерки, но може и да е в съвсем друг смисъл.
4.5. Решението на съда се отнася до конституираните страни и до всчики 3-ти лица,
които претендират да са увредени от нарушението, но не и до лица, които
изрично са заявили, че желаят да осъществяват самостоятелно защитата си.
Тези, които са били изключени по 383 – решението ги ползва, но не може да им
вреди. Реш. Не може да бъде отменяно по молба на 3-то лице по смисъла на
чл.304 ГПК, когато е влязло в сила!!!
4.6. чл.387 – внасяне на обезщетението по сметка и чл.388 – възможност за
създаване на общо събрание и комитет на увредените лица. Съдът само го
свиква, а оттам нататък то си действа самостоятелно.

Въпрос 70: Доброволен Арбитраж – понятие и видове

1. Понятие

1.1. О. – Арбитражът е способ за извънсъдебно решаване на спорове, при който

страните по определен имуществен спор се договарят спорът да бъде решен от 3то
независимо лице.
Арбитражът предхожда държавното правосъдие, а след възникването на последното
става негова алтернатива. В основата му е разпоредителната власт на страните относно
техните частноправни имуществени отношения.
Арбитражът има смесени елементи – от една страна начинът на конституиране и
правораздавателното правомощие имат договорна същност, а от друга правните
последици са процесуални и юрисдикционни.

Следователно Арбитражът е проява на недържавно, доброволно и затова договорно,

частно правораздаване, а арбитражното производство е несъдебен исков процес,
основан на договора за арбитраж.

1.2. Няма ненационален арбитраж (изключение: Арбитражния съд за разрешаване на

инвестиционни спорове ICSID). Дори и международния търговски арбитраж е
национален с оглед държавния правопорядък, с който е свързан. За тази връзка е
меродавно мястото на Арбитража (ако е България – връзка с ЗМТА). Мястото на А не
трябва да се смесва с мястото, където се разглежда делото. Мястото на А е само това
населено място в определена държава, което е посочено в решението.
Мястото на А се определя по следните начини: по изрично съгласие между страните,
от 3то лице, на което е делегирано това право или мълчаливо (пр: възлагане на спора на
постоянен А; държавата където му е седалището ще е мястото). ! Вътрешен арбитраж
(и двете страни са българи) може да бъде проведен само в РБ, а приложимия закон ще е
само българския!

1.3. Арбитражът трябва да се различава от други сходни институти.

1.3.1. От медиацията – страните по даден конфликт се отнасят към медиатор, който

няма никаква възможност да реши конфликта вместо тях, той просто им сътрудничи да
постигнат спогодба (не решение). Всяка страна може във всеки един момент да се
откаже от медиацията. Спорът не се решава по правото, а по волята на страните и

156
следователно резултатът не може да бъде против тяхната воля. Условията към
медиатор и арбитър са различни.

1.3.2. Международния А не трябва да се смесва с Междудържавния.

1.3.3. От процесуалните договори, които дерогират било международната

подведомственост, било местната подсъдност по граждански дела. С тях спорът не се
изключва от подсъдността на държавните съдилища изобщо, както е при арбитража, а
се пренася от един държавен съд в друг.

1.4. Положителни страни на арбитража, съпоставен с държавното правосъдие.

1) А е по-бърз, защото е едноинстанционен, няма обжалване.

2) Арбитражната такса е по-ниска при искове с високи цени.
3) Страните избират арбитрите, което е гаранция, че дело с определен предмет ще
бъде решено от специалисти в тази област. Като цяло ЗМТА съдържа предимно
диспозитивни норми за разлика от ГПК.
4) Ню Йоркската конвенция обезпечава в много по-голяма степен изпълнението на
арбитражните решения в чужбина.

1.5. Недостатъци.

1) Едноинстанционното производство крие риск от постановяване на необжалваеми

и задължителни неправилни решения.
2) А не разполага с власт да наложи явяването на свидетели или вещи лица пред
него.

1.6. Правна уредба на А.

1.6.1. Субсидиарното прилагане на ГПК по неуредени от ЗМТА спорове е изключено

от чл.24 ЗМТА, въпреки че текстът на чл.1 ГПК не води до този извод. Чл. 24
предписва, че арбитражния съд разглежда делото по начин, който намери за добре и
най-често се стига до прилагането на ГПК все пак.

1.6.2. Прилагат се: ЗМТА, Закона-Модел УНИСИТРАЛ, НюЙоркската Конвенция за

признаване и допускане изпълнението на арбитражни решения 1958, Европейската
Конвенция за международен търговски арбитраж 61.

2. Видове Арбитраж.

2.1. От гледна точка на устройството – постоянни арбитражни институции и ad hoc

(инцидентни).

А) Аd hoc арбитража се учредява само за решаване на спора посочен в арбитражното

споразумение. След тяхното решаване той престава да съществува.

Б) Арбитражната институция се учредява с оглед решаването на неограничен брой

спорове и е постоянно действаща. Тя е недържавно арбитражно учреждение, което има
органи (председател, президиум, секретариат и др.) и правилник.

157
 Пр: АС при БТПП 1953, Международен АС към международната търговска палата в
Париж, Германски АС в Бон и др.

Арбитражните институции са: с обща компетентност или специализирани и закрити,

които разглеждат само спорове между предприятия, членуващи в определена
организация или открити (АС БТПП).

2.2. Според седалището на страните - международен и вътрешен (местен).

А) Международен – когато местожителството/седалището на поне една от страните

(може и на двете) не е в РБ. ! Решаващо е седалището, а не дали предприятието е с
чуждо участие.!

Б) Вътрешен – когато и двете страни са с местожителство/седалище в РБ.

Преценката дали А е международен или вътрешен се прави към момента на

сключване на арбитражното съглашение.

2.3. Според предмета – А по правни спорове и А по неправни спорове.

А) Правни – спорът е гражданскоправен, когато има за предмет едно твърдяно или

отричано от ищеца гражданско или търговско правоотношение. Сурогат на
гражданското правосъдие.

Б) Неправни – спорове относно попълване на празнини в договора или

приспособяването му към нови обстоятелства, възникнали след неговото сключване
(чл. 300 и 307 ТЗ).
Предмет на тези спорове не е едно признато от закона потестативно право, защото
никоя от страните не може да иска от другата предварително определено от закона
изменение на договора. Спорът има икономически характер.
Процедурата по неправни спорове е същата като общата с това изключение, че
решението не се ползва със силата на пресъдено нещо. Правните последици са
материалноправни: в договора се включва нова уговорка.

Въпрос 71: Арбитажно споразумение – съдържание и правни последици.

1. Същност на Арбитражното Споразумение.

О. - Арбитражното споразумение (АС) е договор за арбитраж. С него страните по

договора възлагат на арбитража решаването на всички или част от споровете по
определено частноправно имуществено правоотношение (договорно или
извъндоговорно).

1.1. АС е централният институт на арбитража, то е условие за неговата валидност.

Като се имат предвид особеностите на спора, факултативното и максимално
детайлно съдържание на АС може да включва определяне на мястото на А, дали той да
бъде институционален или ад хок, арбитражния съд да бъде едноличен или колегиален
и др.

158
 1.1.1. Минимално необходимото съдържание, пък, се изчерпва със съгласието на
страните определен спор да бъде решен от арбитраж. Спорът намира своята
конкретизация в АС с правоотношението, по повод на което може да възникне. То
може да е договорно или извъндоговорно. !Не е валидно АС, според което споровете по
всички договори между страните се възлагат на А!

1.1.2. Когато в АС не е посочена арбитражна институция, то е винаги АС за арбитраж

ад хок. Когато спорът се възлага на институционен А, той трябва така да бъде посочен,
че да може да бъде индивидуализиран. Ако индивидуализацията не струва, АС ще бъде
недействително, а не за ад хок, защото воля за възлагане на ад хок арбитраж липсва.

1.2. АС е един процесуален договор, защото неговите правни последици са

процесуални. Бидейки договор АС се тълкува по правилата за тълкуване на чл. 20 ЗЗД,
а също така по отношение на него действат правилата за валидност на договорите (пр:
дееспособност, неопорочена воля и т.н.), АС може да бъде под срок или условие.
Същевременно обаче АС трябва да отговаря на изискванията за валидност, предписани
от процесуалния закон – изискванията за арбитрируемост на спора и за писмена форма
на АС.

1.3. АС е подчинено на същия закон, на който е подчинен арбитража, а именно

законът по мястото на А. Страните могат да уговорят закон, различен от този по
мястото на А, но само при международния А (чл. 47, т.2 ЗМТА).

1.4. АС може да се отнася до вече възникнал спор или по бъдещ спор, като в
последния случай представлява арбитражна клауза към договор. Арбитражната клауза
очевидно може да се отнася само до договорни правоотношения (ПРО). АС от друга
страна, може да има за предмет и спорове относно договорни и такива по
извъндоговорни отношения. За двата вида АС действа еднакъв правен режим.

1.5. АС е самостоятелно и независимо от материалноправния договор. Възможно е

договорът да е недействителен, а пък арбитражната клауза да е все още валидна.
Следователно арбитражния съд ще е компетентен да се произнесе и по спор по
отношение на действителността на договора, в който е включена арбитражната клауза.
Има обаче и пороци които засягат едновременно и АС и договора (подписът на
договора е подправен).

1.6. Контрол върху АС – от арбитражния съд, институционния арбитраж и държавния

съд – стр. 673.

1.7. Прекратяване на АС – на основанията присъщи на всички договори или на

основанията присъщи на АС (непредявяване на отвод, прекратяване на арбитражно
дело).

2. Допустимост на АС – Съвпада с Допустимостта на Арбитража

1) Може да има за предмет само граждански (частноправни) спорове

(публичноправни – нает).
2) Може да има за предмет само граждански спорове, които обаче са имуществени.

159
 3) Чл.9, ал.1 изрично изключва спорове относно вещни права и владение върху
недвижими имоти, издръжка, както и правата, произтичащи от трудовото ПРО.
Облигационните искове за предаване на недвижим имот обаче се класират за А.
4) Допустим е както по търговски така и по нетърговски спорове.
5) Страни по АС могат да бъдат ф.л., ю.л. и държавата.
6) Арбитрируемостта на спора е важно условие за валидността на АС.
7) АС трябва задължително да бъде сключено в писмена форма. Съгласието за А
може да бъде в самостоятелен договор, клауза от друг договор, а също така и в
разменени писма, телеграми, телекси, факсове и т.н. Съгласието за арбитраж,
може да бъде дадено и мълчаливо, чрез предприети от насрещната страна
действия по съществото на делото, заведено пред определен арбитражен съд,
когато това е вписано в протокола.

3. Правни Последици от Арбитражното Споразумение.

Правните последици на АС са процесуални.

3.1. АС е пречка да се предяви пред държавен съд иск относно спора, който е предмет
на АС. Въпреки това спорът продължава да е подведомствен на съответния съд и ако
бъде заведен пред него той ще го разгледа, освен ако ответникът не се позове
своевременно на АС. Следователно АС е отрицателна процесуално предпоставка за
допустимостта на иска пред държавния съд. Тя е и относителна, защото ответникът
може да се позове на АС само до края на първото съдебно заседание. Ако той направи
това своевременно съдът е длъжен първо да провери съществуването и валидността на
АС и ако всичко е наред да прекрати делото.

3.2. АС поражда правомощие (компетентност) на арбитражния съд да разгледа и

реши възложения му спор. Чл. 8 ал. 2 предписва, че висящо дело пред държавен съд не
пречи да бъде започнато и продължено производство пред арбитражен съд за същия
спор (целта е да се пресекат опитите да се осуети арбитража). Ако държавния съд
постанови решение то се ползва със силата на пресъдено нещо за арбитражния.

3.3. АС може да се произнесе относно собствената си компетентност. Неговото

становище не е задължително за държавния съд.

3.4. Правните последици на АС важат само за страните по него. За привличането на

3то лице в арбитражното производство е необходимо неговото съгласие (не важи за
универсално правоприемство). Вещи лица и свидетели също не могат да бъдат
принуждавани да участват въпреки волята им.

Въпрос 72: Арбитражно производство – основни принципи и разлики със

съдебния исков процес

1. Принципи и Обща Характеристика на Арбитражното Производство.

1.1. Диспозитивното начало важи с по-голяма сила отколкото в съдебния процес

поради договорния характер на арбитража. Той е един конвенционален (договорно
уреден) процес. Страните могат да уговарят образуването на арбитражния съд, неговата

160
компетентност, отвода и заместването на арбитри. Арбитражния съд с още по-голяма
сила е длъжен да се движи в пределите на исканията на страните.

1.2. Устността и непосредствеността важат и в Арбитражното производство (АП).

Воденето на протокол от арбитражното заседание обаче не е необходимо.

1.3. Публичността е недопустима в АП, защото е несъвместима с

конфиденциалността на стопанските отношения.

1.4. Равенството на страните и състезателното начало са повелителните принципи в

АП и действат като предел на договорната свобода. Нарушаването им е основание за
отмяна на арбитражното решение.

1.5. При представителството в АП не важат ограниченията на чл. 32 ГПК. Изборът на

страните е напълно неограничен.

2. Образуване и Развитие на Арбитражното Производство.

2.1. Съдебният исков процес започва с подаването на искова молба до съда. Така
може да започне и арбитражът, когато е институционен и правилникът му предвижда
това.
Когато арбитражът е ад хок обаче, АП започва в деня, когато ответникът получи
искането на ищеца, което играе ролята на покана за назначаване на арбитър или за
започване на преговори за назначаване на едноличен арбитър.
Денят на поканата има значение за спирането на погасителната давност относно
вземането, предмет на АП.

2.2. АП се развива съобразно уговорената от страните процедура. Договорната

свобода се движи в пределите на повелителните норми на ЗМТА и преценката на съда,
в случаите когато даден въпрос не е уреден от закона.
Страните определят и мястото за разглеждане на делото (да се различава от мястото
на А). При липса на съгласие мястото се определя от съда.
Вътрешния арбитраж се води на български език. Международния – на езика, който са
си избрали страните или на езика на институцията.

2.3. Исковата молба – при институционния арбитраж тя се урежда от правилника му.

При ад хок важи чл. 27. Тя трябва да бъде писмена, подписана от ищеца и да съдържа
страните, обстоятелствата, на които се основава искът и в какво се състои искането, а
накрая към нея се прилага АС.
Препис от исковата молба се изпраща на ответника, като той има право на писмен
отговор.
Исковата молба трябва да бъде подадена в срок уговорен между страните или
определен от съда и ако тя не бъде подадена се прекратява АП.

2.4. Насрещен иск в АП – такъв може да бъде предявен само ако той (искът) има за
предмет спор, възложен с АС между страните по първоначалния иск. Може да бъде
предявен най-късно с отговора на исковата молба (има срок).
2.5. Изменение на иска – пред арбитражния съд е допустимо едновременно изменение
и на основанията, и на петитума на иска. С изменението не трябва да се предявява спор,
който не се обхваща от АС.

161
 2.6. Разглеждането на делото става в заседание, насрочено от арбитражния съд, освен
ако страните счетат, че няма нужда от заседание. Страните трябва да бъдат
своевременно уведомени за деня и часа на заседанието (чл.31, ал. 1 ЗМТА). Ако не
бъдат намерени, влиза в сила презумпция, че съобщението пратено на последния
известен адрес е редовно получено.
Отсъствието на страна, с изключение на случаите когато това е извинително, не
осуетява провеждането на заседанието.

2.7. Доказването е сходно с това в съдебния исков процес (доказателствена тежест,

видове доказателствени средства и т.н.).

2.7.1. Основна разлика е това, че в АП са допустими доказателствените договори (чл.

24 ЗМТА). Пр: страните могат да изключат допустимостта на свидетелските показания.

2.7.2. Доказателствата се представят от страните заедно с исковата молба и с

отговора. Този срок обаче не е преклузивен и следователно ще бъдат приети и по-късни
доказателства. Съдът може да събира доказателства и по свой почин.
Арбитражният съд не е обвързан от ГПК и следователно предвидените в чл. 164 ГПК
ограничения на свидетелските показания не важат.

2.7.3. Арбитражния съд не разполага с държавна принудителна власт (пр: не може да

принуди свидетел да се яви или 3то лице да предаде важен документ). Чл. 37 ЗМТА
задължава държавния съд да окаже съдействие на арбитражния. Това съдействие може
да бъде поискано от самия арбитражен съд или от страна с неговото одобрение.
Компетентен да събере доказателствата е районния съд, в чийто район трябва да се
случи събирането. Арбитрите следва да присъстват на събирането.

2.8. Член 21 ЗМТА допуска арбитражния съд сам да постанови обезпечаване на

предявения пред него иск. Разликата от обезпечаването на иск от държавния съд е, че
това зависи само от волята на страните, т.е. доколкото те не са изключили това
правомощие на съда и действа само между страните по АП. Те не могат да уговарят, че
обезпечаването ще действа и по отношение на 3ти лица.
Обезпечаването на бъдещ иск е невъзможно.

3. Прекратяване на Арбитражното Производство.

1) десезиране на съда
– когато ищецът оттегли иска си, освен ако ответникът не възрази, като
същевременно има правен интерес за това (пр: точно е станало ясно, че искът е
неоснователен).
- Страните са съгласни производството да се прекрати (чл. 42, т. 2 ЗМТА).
- Страните са сключили спогодба (чл. 40 ЗМТА). Особеното е, че в случай че
страните поискат арбитражният съд да възпроизведе спогодбата в своето решение, АП
няма да се прекрати.

2) Искът е недопустим.
Най-важната предпоставка е компетентността на арбитражния съд (АС). АС
проверява компетентността си служебно, когато става въпрос за непоправима
нищожност на арб. споразумение (пр:неарбитрируемост на спора) или при пълно

162
бездействие на ответника (неподаване на отговор). При унищожаеми споразумения АС
може да проверява компетентността си, само ако е оспорена от ответника най-късно в
отговора на исковата молба.

3) Ако искът е недопустим или АС е десезиран АП се прекратява с определение. То е

окончателно и не подлежи на обжалване.

Въпрос 73: Арбитражно решение – същност и правни последици. Защита срещу

арбитражно решение.

1. Постановяване на Арбитражно Решение.

1.1. Когато арбитражният съд (АС) е колегиален, решението се постановява с

мнозинство, освен ако страните не са уговорили друго (единодушие). Ако не може да
се образува мнозинство, решението се постановява от председателстващия арбитър.

1.2. Решението трябва да бъде писмено.

Трябва да бъде мотивирано освен в два случая: а) ако страните са уговорили да няма
мотиви, б) ако се касае за решение при уговорени условия (чл. 40 ЗМТА).
Трябва да сочи дата (кога е постановено) и мястото на арбитража (не мястото на
разглеждане – държа да ви стане ясно).
Подписва се от арбитъра или мнозинството от арбитрите. Когато имаме особено
мнение – арбитъра също е длъжен да го подпише.

1.3. Ако по международно дело страните не са избрали приложимия закон (само по

такова могат), АС прилага стълкновителните норми, които смята за необходими.
Следователно няма задължение, каквото има държавният съд, да приложи
стълкновителните норми на РБ, за да определи приложимия закон.

1.4. Източниците, от които се ръководи АС са подредени по следния начин:

повелителни норми, уговорки на договора, търговски обичай, диспозитивни норми на
приложимия закон.

1.5. Арбитражно решение при уговорени условия – когато в течение на

производството страните сключат спогодба и поискат от АС да възпроизведе
спогодбата в постановеното от него арбитражно решение. Диспозитивът на решението
ще съдържа уговорените условия, а мотиви не са необходими. Такова решение е
неатакуемо на основанията на чл. 47 ЗМТА, защото порокът се санира от спогодбата.

1.6. Решението се изпраща на всяка от страните по делото. Смята се за обявено с

връчването му на една от тях и от този момент то става задължително за страните.
Арбитражното решение не подлежи на обжалване, окончателно е.

2. Правни Последици на Арбитражното Решение.

2.1. Арбитражното решение (АР) не е държавен акт, а едностранно волеизявление с

частноправен характер. Особеното на този акт е, че той поражда подобно на
арбитражното споразумение процесуални, т.е. публичноправни последици. Ползва се с
сила на пресъдено нещо и с изпълнителна сила. Тези последици произтичат от

163
правораздавателната функция на арбитража, който е сурогат на държавното
правосъдие.

2.2. Силата на пресъдено нещо е същата като тази на съдебните решения, с

изключение на това, че важи само за страните, а не и спрямо 3ти лица.

2.3. Изпълнителната сила на осъдителното АР е същата като тази на съдебното

решение. За изпълнителен лист се подава молба до Софийски градски съд, придружена
от арбитражното решение и доказателства, че е връчено на длъжника по изпълнение.

2.4. Със сила на пресъдено нещо се ползват само АР, постановени от български съд.
Чуждите АР трябва да бъде признато и изпълнението му допуснато от българския
държавен съд.

3. Защита срещу АР – Поправка, Тълкуване, Допълване и Отмяна.

3.1. Поправката на АР може да стане по искане на всяка от страните или по почин на

съда. Страната трябва да направи искането в 60 дневен срок, след като получи АР и да
уведоми другата страна за искането си. АС изслушва страните в заседание и се
произнася в 30 дневен срок (нито преклузивен, нито инструктивен, може да бъде
продължен). Решението за поправка се постановява по същите правила като АР.

3.2. Горните правила важат и за тълкуването с разликата, че съдът не може по свой

почин да тълкува.

3.3. Допълнителното решение се постановява, когато АС е пропуснал да се произнесе

по някое от исканията, с които е бил сезиран. Подава се молба в 30 дневен срок от
получаване на непълното решение и се уведомява другата страна. Това всъщност е
възобновяване на АП, като за разлика от поправянето и тълкуването допълнителното
решение няма обратна сила.

3.4.1. Отмяната на АР е средство за защита срещу порочни АР. Уредбата на отмяната

има повелителен характер. Понеже АР има частен характер отмяната става по исков
ред. Могат да бъдат атакувани само решения по същество. Определенията за
прекратяване са неатакуеми.

3.4.2. Искът за отмяна е подсъден единствено на ВКС. При разглеждането му ВКС

трябва да държи сметка за особения предмет на производството, което има редица
общи черти с извънредните способи за отмяна на влезли в сила решения. ВКС не може
да отменя АР на чужд съд и обратното.
Срокът за предявяване на искът за отмяна е 3 месеца от получаване на АР. Срокът е
преклузивен.
Характерът на това производство е едноинстанционен.

3.4.3. Основанията за отмяна са изчерпателно посочени в чл. 47 ЗМТА:

1) Недееспособност на ищеца, при сключване на арбитражното споразумение.
2) Липса на арбитражно споразумение или неговата недействителност (съобразно
закона на страните или ЗМТА)

164
 3) Предметът на спора не подлежи на арбитраж (неарбитрируем) или арбитражното
споразумение противоречи на обществения ред на РБ (тези повелителни норми, които
образуват основата на правопорядъка).
4) Неуведомяване на искаща отмяна за назначаването на арбитър или за
арбитражното производство. Нарушено е правото на страната на защита.
5) Решението решава спор, непредвиден в арбитражното споразумение или е излязло
извън предмета на спора. В втория случай, ако въпросите които излизат от предмета на
спора могат да бъдат отделени от останалата част на решението, ще се отменят само те.
6) При образуването на арбитражния съд не е съобразено споразумението между
страните или разпоредбите на ЗМТА.
Други основания няма!!! Извод – АР ще бъде отменено само ако са допуснати
процесуални нарушения.

3.4.4. Когато АР възпроизвежда сключена спогодба, основанията за отмяна стават

ирелевантни. АР обаче ще може да бъде отменено поради пороци като
недееспособност, пороци на волята, липса на представителна власт, несъответствие
между АР и спогодбата.

3.4.5. За пороците по т.3 ВКС следи по свой почин. За останалите се произнася, само
ако ищецът се е позовал на тях.

Правомощията на ВКС са само да отмени АР. Когато е нарушена арбитражната

процедура ВКС връща арбитражното дело за постановяване на ново безпорочно
решение (т. 4, 5, 6). Когато АР е недействително (т.1-3 на чл. 47) и противоречи на
българския обществен ред, заинтересуваната страна има възможеност да предяви иск
относно спорното право пред компетентен държавен съд.

Въпрос 74: Цел и същност на обезпечаването на иска (ОИ). Обезпечителни мерки

I. Цел и същност на ОИ

1. Последната форма на защита наред с исковата и изпълнителната при накърняване на

гражданските права е обезпечителното п-во. Ф.мата на нарушение тук е застрашаване в
бъдеще на реализацията на 1 субективно гражданско право. Обезпечителният процес
влиза в ход, за да предотврати това. Целта е да осигури, че 1) докато спорът е висящ,
неоснователно отричаното право ще бъде осъществено или 2) да попречи да се
осъществи неоснователно претендиралото право. С-вото с8у тези опасности е ОИ,
което трябва да лиши ответника от фактическа или правна възможност да предприеме
промени в тази насока. Това съдът прави чрез едностранни, властнически актове –
обезпечителни мерки, чрез които навлиза в правната сфера на ответника (например
запорът лишава лицето от държане и разп. Власт в/у вещта) и 1) или му отнема правни
възможности, които той иначе има или 2) му възлага задължения, които той иначе
няма.

2. Спрямо правните последици на решението, което осигурява, Обез. Защита е с по-

малък интензитет както по трайност, така и по съдържание:
● по трайност – тя е привременна, т.е. важи докато е висящ исковият процес,
чийто изход се очаква.;

165
 ● по съдържание – тя не навлиза така дълбоко в правната сфера на ответника, а
цели само да подготви, да осигури, но не и да осъществи търсената с иска
защита.
●
3. Обезпеч. П-во е уредено като самостоятелна ф-ма на защита в част 4 ГПК, но тя,
видно от предпоставките за допускането й, има правна връзка с исковия и
изпълнителния процес
● С изпълнителния процес – ОИ предпоставя предстоящ или висящ исков
процес – тя обезпечава осъществяването на бъдещото решение, а не неговата
правилност. Ои от друга страна зависи от изхода на висящия процес. То ще
бъде материално неоправдано ако е допуснато по иск, по който решението не
е в полза на ищеца например. ОИ се допуска при очакване, че искът ще бъде
уважен. Ако не бъде – не е оправдано да има ОИ.
● С изпълнителния процес – ОИ служи тук, за да запази целостта и
принадлежността на обектите на бъдещото изпълнение. Същевременно ОИ
може да се яви и като с-во за защита с/у незаконен изпълнителен процес –
когато се обезпечава например исковата защита с/у незаконно изпълнение.

4. Правото за ОИ – то е насочено към съда, а не към ответника. Съдът дължи да

постанови ОИ, когато са налице предпоставките затова. Правото на ОИ не е право да се
започне п-вото по ОИ!!! То е право да се получи надлежната обезпечителна мярка.
Бъде ли тя постановена то се трансформира в право тя да се приложи.

II. ОБЕЗПЕЧИТЕЛНИ МЕРКИ

1. Обезпечителната мярка представлява защитата и санкцията, в които се състои

обезпечението на иска. ОМ се прилагат за защита на всички видове искове
(осъдителен, конститутивен и установителен), т.к. всеки иск е свързан с насрещно
поведение, което може да застраши реализацията на засегнатото право. ОМ са
неизчерпателно посочени в чл.397. Най-често се използват възбрана на недвижим имот
и запор на движими вещи за обезпечаване на осъдителни искове. Още две от бланкетно
посочените в чл.397, т.3 „други обезпечителни мерки” са посочени в закона – спиране
на изпълнението и спиране на МПС от движение. Възможно е и допускане на няколко
ОМ, когато са адекватни.

2. Видове
2.1. ОМ, осигуряващи бъдещото осъществяване на неоснователно отричаното право; и
ОМ (осъдителни, + установителни и конст. искове), осуетяващи настоящото
осъществяване на неоснователно претендираното право (- установителни и конст.
искове);
2.2. ОМ, предписани от закона (запор, възбрана – 397,ал.1,т.1 и 2); ОМ, уговорени от
страните (чл.399); ОМ по преценка на съда (397,ал.1,т.3);
2.3. ОМ в защита на парични притезания; ОМ в защита на вещни права; ОМ в защита
на потестативни и на всякакви други права.

3. Запор и възбрана – 397, ал.1, т.1 и т.2. Те стоят доста близко до запора и възбраната
в изпълнителното п-во. И те не могат да е налагат върху несеквестируеми имуществени

166
права ; лишават ответника от разпоредителна власт, задължаваща го да пази вещта и
т.н. – арг. От чл.401, който препраща към разпоредбите за тези 2 института в ГИП. На
ответника се връчва съобщение, което изпълнява същата f като призовката за
доброволно изпълнение, с получаването на което запорът се счита наложен.- чл.400,
ал.1. Налагането на възбрана става чрез вписване на обезп. Заповед в книгите за
вписвания и изпращане на съобщение на Дл. За това.
!!! Запорът и възбраната правят ищеца присъединен кредитор, т.е. осигуряват му
привременно участие в разпределението докато се снабди с ИЛ въз основа на
осъдителното решение.

4. Налагането на другите ОМ и техните пр. Последици се предопределят от тяхното

съдържание. Спирането на из.нието например ще се наложи като съдия-изпълнителят
въз основа на обезпечителната заповед преустанови занапред изпълнителните действия
по висящия изпълнителен процес

ГЛАВАТА АРБИТРАЖЕН СЪД (680-688) НЕ Е ВКЛЮЧЕНА В ПЛАНОВЕТЕ.

Въпрос 75: Производство по ОИ

ОБЕЗПЕЧИТЕЛНИЯТ процес обхваща 2 п-ва – по допускане на ОИ и по налагане на

допуснатото ОИ.

I. П-ВО ПО ДОПУСКАНЕ НА ОИ

1. чл.389, ал.2 изрично казва, че обезпечение се допуска по всички искове.

Обезпечителната нужда може да възникне и преди да е предявен иск за спорното право
– обезпечаване на бъдещ иск – чл.390 или когато п-вото по иска е спряло – чл.391,ал.5;

2. Типичното ОИ е това, което се иска по вече висящ исков процес

2.1. До приключване на съдебното дирене във въззивното п-во може да се иска ОИ =>
компетентни са 1-воинст. И въззивните съдилища без ВКС!!!

2.2. Производството започва по молба на ищеца, която трябва да е писмена и да сочи

обезпечителната мярка и цената на иска. Препис от молбата не се връчва на ответника,
като идеята е бързина и изненада. ОИ се развива 1-странно, но то има и
спорен/двустранен х-ктер. Той се проявява обаче едва в правото на ответника да
обжалва допуснатото ОИ (Мингова не е съгласна, защото не е задължително???). Съдът
се произнася по молбата в деня на постъпването й в закрито заседание.

2.3. Предпоставки
● Предявеният иск да е допустим и да е вероятно основателен (т.е. да има данни,
че правото, претендирано с иска вероятно съществува или че правото, отричано
с иска вероятно не съществува). Кога е налице вероятна основателност:
- налице са убедителни писмени док-ва в този смисъл – чл.391,ал1.,т.1;
- ищецът представи гаранция в определен от съда размер съгласно 180 и 181 ЗЗД
– чл.391,ал1.,т.2. Става въпрос за залог или ипотека, обезпечаващи евентуално
вземане за вреди, което ответникът би имал с/у ищеца, ако ОИ се окаже
неоправдано – тази гаранция е едно своеобразно обезпечение на 1 бъдещ иск за
вреди;

167
 ● Наличие на интерес от ОИ;

2.4. Увери ли се, че ищецът има право на ОИ, съдът го допуска, т.е. постановява
определена обезпечителна мярка. Съдът няма право да се отклонява от посочената от
ищеца. По допускането на ОИ съдът се произнася с определение, което подлежи на
обжалване в едноседмичен срок и от молителя и от насрещната страна – чл.396. ал.2
тук обаче предвижда, че препис се връчва на насрещната страна, защото вече няма
нужда от изненада. Подадената жалба не спира налагането на обезпечителната мярка.

3. Законът допуска и обезпечаване на бъдещ иск, като компетентен е съдът, к. Е

родово компетентен по самия иск. Местната компетентност се определя съобразно
пост. Адрес на ищеца или местон. На имота, който ще служи за обезпечение. Искът се
предявява в 1м. Преклузивен срок, като съдът може по своя дискреция да даде и по-
кратък.

4. Има специфики и при ОИ за издръжка – чл.392 допуска съдът служебно да

постанови ОМ, при това дори без да са налице предпоставките по чл.391

II. ПІВО ПО НАЛАГАНЕ НА ОМ

1. Определението, с което се допуска ОМ, още не я налага. То се явява само

обезпечително основание, т.е. основание мярката да бъде наложена. Въз основа на него
се издава от съда, който го е постановил обезпечителна заповед, а ОМ се налага въз
основа на тази заповед от съответния компетентен орган – при запор върху вещи
или вземания това е съдия-изпълнител, а при възбрани – съдията по вписванията.

III. ЗАМЯНА и ОТМЯНА НА ОМ

1. Замяна – ОМ се отменя и вместо нея се определя друга ОМ за същия иск.

Предпоставка за това е несъответствие м/у ОМ и обезпечителната нужда. Заменянето
може да бъде искано не само от ответника, но и от ищеца (напр. Запорираната вещ е
повредена и вече не обезпечава поради това)
● РЕД – молбата се подава пред съда, постановил ОМ при бъдещ иск или пред,
този който разглежда спора по висящ иск. Препис за насрещната страна, която
може в 3-дн. Срок от получаването му да направи възражения. Съдът се
произнася в закрито заседание с определение, което подлежи на обжалване с
частна жалба. Старата се отменя чак след като влезе в сила определението и с
това се назначава новата – чл.402, ал.3

2. Отмяна – изразява се в преустановяване на действието на наложената ОМ.

Предпоставка е липса или последващо отпадане на предпоставките за допускане на ОМ
– чл.391. Различен е редът за отмяна – 1) ако ОМ е била допусната въпреки липсата на
предп. По 391 – по реда на обжалването на определението, с което е била допусната; 2)
ако ищецът се е отказал от нея – съдът я вдига, но без да спазва реда на чл.402; 3) ако тя
впоследствие се окаже неоправдана (напр. Искът не бива уважен) – ответникът трябва
да сезира съда, а той да установи, че основанието е отпаднало – става по реда на чл.402

Въпрос 82: Същност и общи правила на охранителните п-ва

168
1. СЪЩНОСТ – Уредени са в ГПК – чл.530 до 607, но с това охранителните п-ва (ОП)
не се изчерпват. Такива са и вписването на ТД по ЗТР, осиновяването по СК;
назначаване на представител на безвестно отсъстващия и др. За всички тях важат
общите правила на ГПК – виж т.2, доколкото не е уредено друго в съответните НА,
където се съдържат.

1.1. по всички тези п-ва като орган, който постановява охранителния акт действа съдът
или нотариус => не са ОП тези, които са възложени на несъдебни органи – напр.
Производство за назначаване на настойник по чл.111 СК;

1.2. Правните последици на актовете се отнасят до гр. Правоотношения и от тази

гледна точка това е гр. Дело в широк смисъл => не са ОП тези, насочени към издаване
на актове, които пораждат само държавноправни последици, даже и актът да се издава
от съд – напр. Вписване на гражданите в избирателните списъци от съд;

1.3. Актът е охранителен, т.е. не е акт на защита на накърнено право. Необходимостта

от постановяването му не се предизвиква от правонарушение и затова не са ОП тези,
които се развиват по повод на правонарушение. Целта на ОАкт е да породи изгодни за
молителя правни последици, без те да съставляват същевременно посягане върху чужда
правна сфера.

От казаното дотук следва, че ОП са едностранни, защото ОАкт се отнася само до

правната сфера на молителя. По-нататък те са и безспорни, защото молбата да се издаде
акт, ползващ молителя и непосягащ върху чужда правна сфера, не е в състояние да
предизвика спор. ОА има не репресивен, а превантивен х-ктер – той цели да
предотврати правонар., а не да санкционира вече извършени такива – напр.
Нотариалните удостоверения. Съдът не разполага с обща власт за въздействие в/у
гражданските правоотн. Съдът само дава съдействие в определени случаи и с оглед
това всяко отделно ОП има свои специфики. Има обаче и някои

2. ОБЩИ ПРАВИЛА

II.1. ОП не започва служебно, а по молба на заинтересуваното лице. И тук важи

диспозитивното начало – ОА е желан, а не наложен акт. Молбата трябва да е
писмена и да сочи ОА, който се иска да бъде издаден.
II.2. Родовата подсъдност е на РС, а местната се определя от местожителството на
молителя, а при няколко молители – от местожителството на когото и да било
от тях.
II.3. Разглеждането на охранителните дела поради едностранния им характер става
в закрито заседание. Но с оглед издирване на истината (например при нужда от
разпит на свидетел) може да стане и в открито заседание – чл.532. Съдът търси
истината служебно – събира док-ва, релевантни за ОА, дори и да не са
посочени от молителя – чл.533 in fine, може да постанови молителят да се яви
лично пред съда, а ако не успее да събере достатъчно док-ва да поиска
декларация за истинността на фактите, твърдени от молителя – чл.534. При
установяване на фактите са допустими всички ДС, предвидени от ГПК за
исковия процес – арг. От чл.540 ГПК.
II.4. След като събере док-вата и си изясни фактите, съдът се произнася с решение.
С него той може или да уважи молбата и да издаде акта, като в този случай

169
 решението не подлежи на обжалване – то удовлетворява молбата и молителят
няма правен интерес да обжалва. Решението, с което молбата се отхвърля
подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщаването за отказа на
молителя. Решението влиза в сила при условията на чл.296 ГПК. Решението не
се ползва със СПН. Това обаче не значи, че съдът може да отменя или
изменя самоволно акта – принципът тук следва да е, че когато въз основа
на издадения ОА са се породили права за трети лица, той не може да бъде
оттеглян. Например – назначаването на представител може да се отмени
поради неспособност, отпадане на нуждата от представи. И т.н, но
разрешението на непълнолетен да продаде недвижимия си имот (чл.73,ал.2 СК)
не може да се отмени щом 3-то лице вече е станал собственик.
II.5. Спиране – ОП трябва да се спре, когато е налице спор относно издаването на
ОА. Кога такъв е налице ни казва чл.536 – 2 хипотези:
● След образуването на ОП е започнат исков процес относно правоот., което е
условие за издаването на ОА или което е предмет на установяване с този акт.
ПРИМЕР: 1 л. Има право на собственост, но няма документ – иска издаване на
конст. НА от нотариус (това е ОП). 3-то л. Обаче завежда ревандикационен иск,
твърдейки, че то е собственик. Нотариусът трябва да спре ОП и да изчака
докато съдът разреши спора;
● 3-то л. Се противопоставя на издаването на ОА. Молителят има 1-месечен срок
да предяви иск с/у лицето – например + установителен иск, с к. Да докаже, че е
собственик. Ако не го направи в срок – ОП се прекратява.
II.6. Прекратяване – тук развитието на ОП се преустановява окончателно, преди да
се е стигнало до издаване на ОА. Освен в случая горе – не е предявил иск в
срок по чл.536, ал.1,т.2, има още 2 хипотези, посочени в чл.539, именно –
когато бъде оттеглена молбата за издаване на ОА и когато молителят не бъде
намерен на посочения от него адрес. Определението, с к. Се прекратява може
да се обжалва с частна жалба.
II.7. Порочност на издадения ОА – прокурорът може да атакува ОА ако е
постановен в противоречие със закона. Това става с иск срещу лицата, за които
ОА е породил изгодни правни последици. Право на такъв иск имат и 3-тите
лица, които са засегнати от порочността на акта – например издаден е Нот.А за
имот, който принадлежи на друго лице. Тук лицето може да предяви и –
установителен иск, но може и на основание чл.537,ал.2 ГПК да атакува самия
НА. И в двата случая НА ще бъде отменен с обратна сила.
II.8. Разноските по ОП винаги са за сметка на молителя – то няма и за кого
другиго да са, защото няма друга страна.

Въпрос 83: Производство за установяване на факти

I. ОБЩА Х-КА

1. Целта на това п-во е да се замести един несъставен или унищожен официален

документ със съответното съдебно установяване на фактите, които е съдържал
или е трябвало да съдържа. Такива факти съгласно чл.542 са образование,
раждане, смърт, брак и т.н.
2. Предмет са факти, чието правно значение не е само гражданско. За тяхното
удостоверяване по принцип е предвиден официален документ, чието издаване

170
 трябва да е задължително (а не по дискреция – нпр. Нот. документ) и който
трябва да е свидетелстващ спрямо съответния факт.
3. Предпоставки – това производство е допустимо само, когато 1) предяведеният
от закона документ за факта не е съставен и не може да бъде съставен и 2)
съставеният документ е бил унищожен или изгубен, без да може да бъде
възстановен от органа, който го издава. Има и 1 3-та предпоставка, която дори
да са налице първите 2 блокира този ред – 3) да няма друг ред (и по-специално
исков ред) за установяване на съответния факт – оттук следва, че лицето не
разполага по свой избор с 2 способа, а ако има възможност по исков път –
трябва да тръгне по него.

II. РЕД

1. ПрУФ се образува по молба на лицето, което черпи права от подлежащия на

установяване факт. Молбата има съдържанието, посочено в чл.543 ГПК.
2. Компетентен е РС по постоянния адрес на молителя – арг. От 531, ал.2.
Заседанието е открито и на него се призовават освен молителя, и лицата, които
са заинтересувани от факта и прокурор. Кои са тези лица – чл.544, ал.2. За
установяване на факта съдът може да си служи с всички доказателства,
допустими по ГПК.
3. Съдът се произнася с решение, което подлежи на обжалване по реда за
обжалване на решения, постановени по общия исков ред. Решението не се
ползва със СПН. То не пречи да се повтори отхвърлената молба – 538,ал.3.
Решението на съда замества несъставения или унищожения документ и затова
той има обвързваща доказателствена сила относно факта.

171