Курсова работа

Екстрадицията като институт на Международното наказателно

право

Изготвил: Диляна Георгиева

Екстрадицията като институт на международното наказателно право се изразява

в предаване на едно лице, смятано за извършител на престъпление, за да бъде той
съден, или при наличие на установено престъпление и влязла в сила осъдителна
присъда - за да изтърпи съответното наложено наказание. С оглед на това се очертават
и двете разновидности на екстрадицията:

 С цел наказателно преследване

 С цел изтърпяване на вече наложено наказание

Исторически произход

1 от 5
 Първите източници, които засягат проблематиката на екстрадицията датират
още от времето на Древен Египет от 1280 г.пр.Хр., когато с договор между Рамзес II и
хетския крал Хатушили III е уреден въпросът за предаването на бегълци от
правосъдието. По-късно Римската империя допуска екстрадицията между отделните
провинции.

Екстрадицията като институт се развива през вековете едновеременно на

основата и като контрапункт на азилното право – правото на убежище. Същото
възниква в градовете-държави на Древна Гърция, където закрила, убежище се дава в
храмовете на беглец от правосъдието на друга държава от духовниците.

През Средновековието нуждата от уредба на екстрадицията в международните

отношения се засилва, с оглед желанието на владетелите да пресират всички опити за
бунт срещу неограничената власт на монарха било то в рамките на държавата, но и
извън нея. За това говори и сключеният договор от 1174г. сл.Хр. между Хенри II от
Англия и Уилям от Шотландия, уреждащ отношенията им във връзка с предаване на
държавни предатели и разбойници.

Първите актове в развитието на модерната държава в областта на екстрадицията

се появяват през XIX в., а именно в Оксфордските резолюции от 1880 г., които се
допълват на Брюкселската сесия на Института по международно право, проведена през
1885 г., а след това изменени през 1892 г. Белгия, Холандия и др.

Основни положения. Принципът на двойната наказуемост

През XIX в. в международен план в изграждането на института на екстрадицията

основен принцип е, че не се допуска за повечето политически престъпления –
разрешение, което се предвижда не само в нашето вътрешно законодателство (чл. 7, т.
1 от ЗЕЕЗА), но и на международно ниво (чл. 3 от Европейската конвенция за
екстрадицията).

Развитието на международното наказателно право е установило т.нар. принцип

на двойната наказуемост, в който е залегнала идеята, че за да бъде допусната
екстрадиция, следва деянието, което е осъществено от лицето, чието екстрадиране се
иска, да бъде признато за престъпление и от молещата, и от замолената държава. Все
пак, този принцип се прилага ограничително в повечето законодателства, доколкото
при наличие на престъпление с висока обществена опасност като геноцид, военни
престъпления, престъпления срещу човечеството и други, този принцип е отречен.

Вътрешна уредба

У нас с цел защита на държавния суверенитет и утвърждаване правата на

гражданите още на конституционно равнище в Конституцията на Република България
от 1991г. в чл. 25, ал. 4 за първи път се гарантира на българския гражданин, че не
може да бъде предаден на друга държава или на международен съд за целите на
наказателно преследване, освен ако това е предвидено в международен договор,
ратифициран, обнародван и влязъл в сила за Република България.

2 от 5
 Такива международни договори Република България има сключени с редица
държави, някои от които са Индия и САЩ, а в рамките на Европа действа и
Европейската конвенция за екстрадиция. На ниво Европейески съюз е създадена и
Конвенция относно екстрадицията, чиято цел и предназначение е да допълни
разпоредбите и да улесни прилагането на Европейската конвенция за екстрадиция от 13
декември 1957 година (както и други международни актове в областта на борбата с
престъпността с трансграничен характер, в т.ч. и терористичните прояви).

На законово равнище действа Законът за екстрадицията и европейската

заповед за арест. По смисъла на закона екстрадицията е дефинирана като предаване на
лице, намиращо се на територията на една държава:

1. срещу което е образувано наказателно производство в друга държава или пред

международен съд;

2. което се издирва за изтърпяване на наложено наказание лишаване от свобода

от съдебните власти на друга държава или от международен съд;

3. на което е наложена от съдебните власти на друга държава или от

международен съд мярка, изискваща задържане.

Видно, в така представената законова дефиниция, се поместват и определените в

началото на настоящото изложение основните разновидности на екстрадицията, а
именно – с оглед извършване на наказателно преследване (1) и с оглед на изтърпяване
на вече наложено наказание „лишаване от свобода“ за извършено предстъпление (2).
Законът допуска екстрадиция и в още една хипотеза – при налагане особена мярка от
съдебните власти на друга държава или международен съд, изискващи да бъде
осъществено задържане, което разширява значително обхвата на приложимост на
екстрадицията.

Развитие в рамките на Европейския съюз. Европейска заповед за арест

В рамките на Европейския съюз е създаден още един инструмент,

представляващ особен интерес не само поради членството на Република България в
алианса, но и защото същият създава улеснена процедура в рамките на съюза за
задържане и предаване от друга държава членка на търсено лице с цел провеждане на
наказателно преследване или изпълнение на наказание лишаване от свобода, или на
мярка, изискваща задържането му. Този инструмент е именно Европейската заповед за
арест (ЕЗА).

За разлика от екстрадицията по общия ред, извършената в рамките на това

производство се характеризира с някои особености и принципи, които значително
улесняват сътрудничеството между държавните органите на държавите членки, а
именно –

 Наличието на стриктни срокове - държавата, в която лицето е

задържано, трябва да вземе окончателно решение относно изпълнението

3 от 5
 на европейската заповед за арест в срок от 60 дни от задържането на
лицето.
 Изключване на принципа на двойната наказауемост – установени са
общо 32 престъпления, за които не се изисква проверка дали деянието да
се квалифицира като престъпление и в двете държави – всяко едно от тях
е с висока степен на обществена опасност, което обуславя изричното им
регламентиране от законодателя, като такива, за които не е нужно да са
наказуеми с лишаване от свобода за максимален срок не по-малко от три
години или с друго по-тежко наказание, или за тях да се предвижда
мярка, изискваща задържане за максимален срок не по-малко от три
години. Такива например са участие в организирана престъпна група,
тероризъм, трафик на хора, сексуална експлоатация на деца и детска
порнография, незаконен трафик на наркотични и психотропни вещества,
незаконен трафик на оръжия, боеприпаси и взривни вещества;
 Гаранции за защита правата на екстрадираните – ЕЗА се изпълнява,
при условие, че законодателството на издаващата държава членка
предвижда възможност за преразглеждане на наложеното наказание или
мярка по искане на лицето, или преразглеждане на наложеното наказание
или мярка служебно, не по-късно от 20 години, или помилване.
 Ограничени основания за отказ за изпълнение на вече издадена ЕЗА
– биват абсолютни – такива, при наличието на предпоставки за които
съдът винаги отказва издаване на ЕЗА по реда на чл. 39 от ЗЕЕЗА и
относителни – такива, при наличието на предпоставки за които съдът
може да направи преценка дали да откаже изпълнението на ЕЗА по реда
на чл. 40 от ЗЕЕЗА.

Признаване и изпълнение на съдебни актове за налагане на наказание лишаване

от свобода

Още една стъпка напред в улесняването наказателното преследване на лица,

извършили престъпления в една държава членка и пребиваващи в друга се прави със
Закона за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на
наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода (в сила
от 01.01.2020г.), приет в изпълнение на Рамково решение 2008/909/ПВР на Съвета от 27
ноември 2008 г. за прилагане на принципа за взаимно признаване към съдебни решения
по наказателни дела, с които се налагат наказания лишаване от свобода или мерки,
включващи лишаване от свобода, за целите на тяхното изпълнение в Европейския съюз
(ОВ, L 327/27 от 5 декември 2008 г.).

С тази уредба се създава гаранция за гражданите на ЕС, че след като лицето,

чието екстрадиране е допуснато, бъде изслушано на територията на държавата членка,
която е издала ЕЗА, ще бъде върнато в Република България за изтърпяване на
наложеното му наказание лишаване от свобода или взетата мярка, изискваща
задържане. Законът създава специално производство, чийто завършек е признаването
на съдебния акт, с който е наложено наказанието лишаване от свобода, след което се

4 от 5
пристъпва към изпълнение. Тоест, в случая нуждата от екстрадиция се избягва, като
наложеното наказание ще бъде изтърпявано в друга държава членка, която е признала
съдебния акт, с който е наложено съответното наказание.

Това законодателно разрешение на ниво ЕС бележи сериозен прогрес в

развитието на института на екстрадицията, като всъщност избягва прибягването до
него. По този начин се цели освен възмездяването на лицето за извършеното
престъпление, но и едновременно с това да се съхрани възможността за социалната му
реинтеграция, доколкото изтърпяването на наказание в чужда държава ограничава
шансовете за това, предвид липсата на семейни, езикови, културни, социални или
икономически и други връзки с държавата, в която се допуска екстрадицията (съобр. 9
във вр. с чл. 3 от Рамково решение 2008/909/ПВР на Съвета).

Заключение

Екстрадцията има важно значение за гарантиране стабилността и суверенитета

на държавата от най-древни времена. Като институт на международното наказателно
право идва да защити не само интереса на държавата от спазване на установения от нея
правов ред, но и да гарантира постигане на основните цели наказателното право – а
именно да въздаде възмездие за извършеното престъпление, но и едновременно с това
да осигури възможност за реинтегриране в обществото след изтърпяване на
наказанието и превенция на последващи престъпни прояви. Именно в тази насока
забележително развитие е възможността за допускане на изпълненение на съдебни
решения в държавите членки на ЕС, които предвиждат лишаване от свобода. Макар
обхватът на тази уредба да е ограничен териториално, възприемането ѝ поставя
началото на нов процес в развитието на института на екстрадицията, като спомага за
усъвършенстването му и подобряване на ефективността му. Този процес обаче би бил
дотолкова ефективен доколкото се развива успоредно и сътрудничеството между
отделните държави, които следва да отстъпят едно от основните си правомощия при
осъществяване на наказателната отговорност, а именно да изпълнят наказанието.

Източници:
https://e-justice.europa.eu/content_european_arrest_warrant-90-bg.do
Louis U. L.J. 33 (1984), The Development of International Law of Extradition
J.Andreopoulos, G. (2019). Extradition. Available at:
https://www.britannica.com/topic/extradition

5 от 5