Анализ на „Дърво без корен“ от Николай Хайтов

16.12.2019, 10:51 ч.
АНАЛИЗ НА „ДЪРВО БЕЗ КОРЕН“ ОТ НИКОЛАЙ ХАЙТОВ

          1.    СЮЖЕТЪТ И ХУМАНИТАРНИТЕ ТЪРСЕНИЯ НА ВРЕМЕТО

          За разлика от повечето къси разкази, в които става дума за някаква необикновена случка, про-
меняща съществуващия ред, „Дърво без корен“ въвежда читателя в една типична за 60-те години
на миналия век ситуация – възрастен мъж, прекарал целия си живот на село, е останал вдовец и за
да не живее сам, синът му го взема при себе си в града. На пръв поглед всичко е наред – според
установените правила на живота семейството трябва да живее заедно, а децата да се грижат за
родителите си. Героят на разказа, Гатю, би трябвало да е щастлив и доволен, защото синът и
снахата полагат грижи за него. Но се оказва, че не е щастлив. Дали това се дължи само на факта,
че е принуден да се приспособи към един необичаен живот? Самият Гатю е склонен да мисли така
– лишен от обичайната си среда, той се чувства като дърво без корен. Би могъл евентуално да се
приспособи, но вече е доста възрастен и не успява да промени навиците си. Поне така той мисли
да обясни на сина си своето желание да се върне на село:
          Дърветата, Кирчо, се пресаждат и пренасят, докато са млади. Ти ме доведе в града, насади
ме, дето се вика на стари години, ала коренче си нямам, сине! Корена ми е в село, та отивам да си
го намеря, инак ще завехна, ще изсъхна и ще влезна в гроба с отворени очи.
          Преди да предприеме решителната крачка обаче, героят иска още веднъж да осмисли
ситуацията, за да е сигурен, че взема правилното решение. Но за традиционния човек е
необичайно да се вглежда в себе си и да анализира душевното си състояние. Много по-естествено
за него е да изплаче болката си пред някой друг, да му разкаже кой е, какво се е случило с него,
как се чувства, да потърси разбиране. Обяснявайки на събеседника обстоятелствата на своя живот,
той ги изяснява сам на себе си. Оттук и формата, в която е изграден разказът – представяне на
нещата чрез думите на самия герой. Така читателят може да влезе непосредствено в неговите
преживявания и да ги разбере по-добре. Както самият Николай Хайтов казва, би било
неестествено да се описва едно искрено човешко чувство отстрани. Много по-логично е това да
стане отвътре.
          И тук стигаме до един важен въпрос: Всеки ли може да заеме мястото на събеседника? На
пръв поглед е така – в текста на разказа този събеседник е само маркиран, неговата роля е едва ли
не служебна, за да не изглежда, че героят си говори сам. Още първото изречение обаче показва, че
това е само привидно впечатление. Не всеки може да изпълни тази роля. Защото задачата на
събеседника (а той до голяма степен се покрива с читателя) не е просто да изслуша това, което
тревожи героя. Той трябва да го разбере. А след като е разбрал мотивите му, да го подкрепи, да му
даде право, да му съчувства. Така разказът ни въвежда в сърцевината на проблема.
          Да погледнем началото:
          Питаш ме как се казвам... Благодаря ти, благодаря! Аз една година съм вече в тоя град, всеки
ден – кажи-речи – сядам на тая пейка и досега никой не ме е попитал как се викам. Ама никой! Ти
си първият и затова ти благодаря. Да си жив и здрав и на мойто положение - дай си боже – никога
да не дохождаш!
          За да изпълни ролята, отредена на събеседника, човек трябва да изпълни едно малко, но
много важно условие – да прояви интерес към другия. Най-малкото да го попита как се казва. А
после да се поинтересува откъде е, какво е семейството му, как живее. На пръв поглед най-
обикновени неща. Но те показват, че хората имат свое място в света – име, дом, семейство... За
традиционния човек тези неща са изключително важни. Защото, без да си свързан чрез тях с
другите хора, ти си никой. Направо не съществуваш! А ето че Гатю живее повече от година в града
и никой не го е попитал за тези толкова обикновени неща. Значи не съществува, няма го. А как
човек да приеме, че го няма, че животът му не се е състоял? Всъщност точно този въпрос изразява
основния хуманитарен проблем, който разказът иска да представи пред съда на читателя. И в
същото време да го въведе в основния конфликт, около който се гради сюжетното действие. 

          2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ

          В своите мъчителни разсъждения за причините на нещастието си героят е стигнал до извода,

че те се крият в несъвпадението между живота, на който е свикнал, и необичайния за него живот в
града. С други думи, в противоречието между традиционно и модерно. Но това е само външната
страна на нещата. Защото нито традиционният, нито модерният живот са добри или лоши сами по
себе си. Те си имат и положителни, и отрицателни страни. „Дивият“ живот освен с близостта до
природата и естествеността на битието се отличава и с доста грубост, неразвитост, емоционална
недостатъчност. В някои от разказите в сборника, например „Мерак“, тази страна на „дивото“ е
показана ясно. От друга страна, „цивилизацията“ има много положителни черти – красив и уреден
живот, регулирани отношения между хората, битови удобства, възможности за развитие. В много
случаи обаче проявява и недотам симпатичните си страни. Например това, че модерният човек е
твърде егоистичен, че за него другите са само „обществено мнение“, което не бива да се произнася
лошо за тебе: „Никакво връщане! Ще се върнеш да кукуваш сам! Да ме носят злите езици на село,
че не мога да гледам баща си.“ Това са основанията на сина Кирчо да държи баща си в града. Но
освен че на злите езици не бива да се дава повод да злословят, човек трябва да върши и други
неща. Да участва например в живота на баща си, да се интересува от него. Вместо това синът като
развален грамофон повтаря все една и съща реплика: „Яж, пий и си гледай кефа!“ Това ли е кеф? Да
ядеш и да пиеш и да не се интересуваш от нищо? В традиционното патриархално село
общуването с другите е основна жизнена ценност. Защото без другите човекът загива – те са
неговата опора и в делничната работа, и в радостите, и в мъките. Хората живеят заедно. Докато в
модерния град всеки живее сам за себе си. Нещо повече – другият е враг, защото е заплаха. Пред
другите ти трябва да показваш не съпричастие и готовност да помагаш, а богатство и
благополучие – колко добре е нареден апартаментът ти, колко си се издигнал в служебната
йерархия, колко изискано говориш... Дори и името си може да смениш, ако ти се стори
недостатъчно престижно. Ето това е „бургията“, която мъчи нощем съзнанието на героя.
          Този конфликт има и още една страна. Традиционният човек е свикнал да разчита на съседи
и съселяни, но и сам да носи отговорност за живота си, сам да се грижи за себе си и семейството
си. За него е важно да усеща, че може да управлява живота си. Пренесен в необичайна обстановка,
той се оказва лишен от своята свобода. Превърнал се е в играчка в ръцете на някакви неведоми
външни сили. За да разреши този конфликт, героят преди всичко трябва да си върне контрола
върху ситуацията. И не защото светът трябва непременно да му се подчинява. Той много добре
съзнава, че светът наоколо е „засукан“, че в него има и неща, които са неподвластни на човешката
воля. Но това са наистина някакви висши, божествени сили. Това обаче, което е в човешките
възможности, човекът трябва да си го прави сам. А не да се крие зад обстоятелствата, да се
обгражда с мебели и да се преструва на успял. Всъщност конфликтът в разказа „Дърво без корен“
води към един основен въпрос: какво е това „човек“ и кой живот може да се нарече човешки?

          3. ГЕРОИТЕ НА РАЗКАЗА КАТО МЯРКА ЗА ЧОВЕШКОТО

          В разказа „Дърво без корен“ са противопоставени два възгледа за това какво е човекът и кой
живот може да се нарече човешки. Според сина и снахата на Гатю, а в голяма степен и на другите
обитатели на града, с които героят неуспешно се опитва да влезе в контакт, животът се свежда до
формулата, която Кирчо, синът на стареца, непрекъснато повтаря: „Гледай си кефа! Яж, пий и не
мисли за нищо“. Това е консуматорска философия. Героите, изповядващи този възглед, дори и да
работят, го правят само за да постигнат материални придобивки, с които да се хвалят, и
положение в обществото. Те възприемат другите, дори и тези, които наричат свои приятели и
канят на гости, като съперници в битката за материални блага и престиж. Този възглед личи най-
добре в репликата на снахата, че трябва да се преполира гардеробът, защото миришел на чесън и
в тази къща гости не бивало да се канят, докато миризмата не изчезне. Това, което интересува
младите извън работата, може да се обобщи с думата „кеф“ – консумация и забавления. Вечер,
когато са си вкъщи, те се залепват за телевизора и не проявяват никакъв интерес към човешко
общуване. Този живот обаче е съвсем илюзорен – хората са престанали да живеят, а само гледат
как живеят другите. За да им подражават и да показват, че са постигнали онзи стандарт, който
може да се види по телевизията. Но това не е истински живот, а само неговото подражание – бай
Гатю сравнява гледането на филми с топене на зехтин през стъкло.
          Неговата представа за осмислен живот е съвсем друга. Той не може да си представи, че ще
седне вкъщи и няма да прави нищо. С какво да напълни безкрайните часове празно време? В
неговото съзнание да си жив, означава, че някому си нужен, че вършиш нещо полезно. Сравнява
човешкия живот с полет на птица – орелът умира, докато лети. Само такъв живот, смята Гатю,
заслужава да се живее. Такъв е и смисълът на метафората „дърво без корен“, която той
непрекъснато употребява. Защото, да имаш корен, означава, че си вписан в живота, вкоренен си в
него, общуваш със света наоколо и се опитваш да го направиш по-добър. Дори и с това, че си
почистил една запусната ливада, посял си детелина и се насадил плодни дръвчета. На следващата
година твоят труд ще ти се отплати с красотата на цветята и червенеещите се череши. Това е
представата за „кеф“ на бай Ганю:
          Вечерта казвам на председателя:
          Ако искаш да разбереш какво е кеф – хайде утре на ливадната.
          Нави се той. Отидохме.
          – Ето ти, председателю – кеф!
          – Добре – кай, – ама да имаше под чучура една дамаджана гъмза, да разглобиме на тая
детелина тука едно чеверме, че да захвърчат кокалите на опеченото шиле въз небето, тогава да
ти стане ясно какво е кеф! Добре, че имам сланина!
          Извади сланината, яде и си замина, без нито черешките да види, нито миризмите да усети.
          Кокали въз небето да хвърчали...
          Оттогава все ме човърка тая работа с кефа, та веднъж рекох да попитам и Кира:
          – Ти, другарю инженер, често ми казваш да си гледам кефа. Какво е кеф?
е кеф: да не те закача никой за нищо. 
          – Вятър е – казвам – твоят кеф! Туй кино, дето всяка вечер ти го зяпаш, знаеш ли какво е?
Все едно зехтин през стъкло да топиш. Хубаво е онова кино, дето ще си го играя аз... А това – да
не те закача никой – то е смърт!
          В тази размяна на реплики със сина и зетя (председателят е мъж на дъщеря му) се крие
противопоставянето на двата възгледа за живота. И най-големият проблем е в това, че тези, които
изповядват консуматорството, не са чужди хора за героя, а са собствените му деца. Това е
причината Гатю да мисли, че се е провалил – не е успял да предаде на младото поколение своите
ценности. Дали обаче само той е виновен за това? В този въпрос се съдържа и второто послание
на разказа – с навлизането на новите времена човек загубва способността си сам да определя
посоката на своето съществуване. Животът сякаш го всмуква и го превръща в пионка.
Осъзнаването на тази истина е много сериозен удар за човека. Още повече, че не става дума за
разделението село – град, както бай Гатю наивно си представя. Консуматорската философия се
споделя и от градския син, и от селския зет. Разделителната линия минава по-скоро между
поколенията.

          4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ РАЗКАЗА 

          Повествованието в „Дърво без корен“, както и в целия сборник се води от името на героя. В
случая бай Гатю споделя своите преживявания, разказва за живота си. Това прави картината на
света много субективна и ценностно разполовена. Светът е видян в черно и бяло. В зависимост от
изповядваната житейска философия се изграждат противоположни възгледи за едни и същи
явления – общуването, представата за добър живот, храната, семейството, дома, дори езика. Тези
две представи са внушени в разказа чрез символично натоварени образи.
          Представата за хубав живот на младото поколение непременно включва и това никой да не
те закача, докато за бай Гатю тя е свързана с образа на орела, който умира, летейки. Общуването
при младите е сведено до произнасянето на няколко ритуални реплики от рода на „Лека нощ“,
докато Гатю се радва, когато най-сетне някой го е попитал за името му, т.е. дал му е възможност
да докаже на света и на самия себе си, че съществува. За него домът е това, което дава място в
света. Много впечатляващ в тази връзка е образът на скърцащата врата, която има своя жив глас и
предсказва дали ще вали. За младото поколение обаче домът е място за показ, възможност да
демонстрираш на другите, които възприемаш като съперници в битката за житейски блага, че си
много успешен. За Гатю семейството свързва поколенията и прави човека част от една
непрекъсната верига. Този момент е подчертан с избора на име за внучето и на фамилия за сина.
Името е външният знак за тази свързаност, но младите поколения не желаят да я следват – те
искат да се възползват от семейството (синът е получил образование и добра служба, защото
бащата има заслуги пред властта), но не и да му дадат. Същият е и проблемът с храната,
символизиран от битката между майонезата и чесъна. Майонезата е поредното средство да
покажеш колко си модерен и цивилизован, защото си донесъл обичая от Германия. Чесънът е
нещо срамно, защото е „просташки“, свързва те със селото и примитивния бит.
          В края на разказа този противоречив образ на света е резюмиран в сравнението между
майчината утроба и варела с бензин. Гатю се пита дали  синът му се е мътил в майчин корем, или
във варел, защото намирисва не на човешко мляко, а на бензин. И накрая обобщава, че между тези
два свята няма връзка: „Няма, значи, за какво да си говорим. Само една бележчица ще му напиша“.
          А в тази бележка се появява възловият образ на дървото без корен. В представите на Гатю то
е свързано най-вече с неговия привичен селски живот, който градът му е отнел. Но думите, които
е изрекъл пред непознатия си събеседник, показват, че смисълът на тази метафора е много по-
дълбок. Човекът става дърво без корен, когато започне да разбира живота като нещо външно, като
поле за консумация, а не за самоосъществяване. Така човекът престава да определя сам
собствената си съдба, а се превръща в нещо, с което външните сили си играят. Показателен е
моментът, в който Гатю се бори с дряна, израснал в запуснатата ливада. Това дърво не е избрано
случайно – дрянът е символ на живота и затова се използва в магически ритуали като сурвакането.
Човекът трябва да е като дрян, сякаш ни казва разказът, с толкова дълбоки корени, че този, който
е решил да го изкорени, здравата да се потруди.

          5. МЯСТОТО НА „ДЪРВО БЕЗ КОРЕН“ В КУЛТУРНАТА ИСТОРИЯ

          Сборникът „Диви разкази“ е посрещнат възторжено от публиката и критиката още с появата

си през 1967 г. Почти веднага сюжетите на неговите разкази започват да се превръщат във филми
и театрални пиеси: „Изпит“ на Георги Дюлгеров, „Козият рог“ на Методи Андонов, „Краят на
песента“ на Милен Николов, „Орисия“ на Никола Корабов, „Мъжки времена“ на Едуард Захариев и
разбира се, „Дърво без корен“ на Христо Христов. Повечето от тях са върхови постижения на
българското кино, вписани са в златния фонд на националната култура. И все пак на този сборник
е съдено да изиграе още една важна роля в развитието на българския културен живот.
          През 1974 г. на страниците на в. „Литературен фронт“ се появява статията „Препрочитайки
„Диви разкази“ от Никола Георгиев. В същия брой редакцията помества и статията на Тончо
Жечев, представяща противоположно мнение. Вместо да развие дискусия обаче, редакцията на
вестника, спомняйки си вероятно за случая „Тютюн“, се измъква с една хлъзгава редакционна
бележка. Годината обаче не е 1952, а 1974. Дискусията се осъществява на страниците на сп.
„Литературна мисъл“. В нея се сблъскват различни тълкувателски подходи и различни мнения за
смисъла на книгата. Най-важното обаче е, че тази дискусия се оказа преломен момент в начина, по
който се развива духовният живот у нас. През 1952 г. Случаят „Тютюн“ наложи модела на
„правилното“ идеологическо четене. Всяка книга трябва да получи от официалната критика
еднозначно тълкуване. И то става задължително при нейното публично битие – в училищните
анализи, в историята на литературата, в наградите и официалните признания на писателската
гилдия. Като награда за идеологическо послушание Димитър Димов получава Димитровска
награда и е избран за председател на Съюза на българските писатели. В частното си битие обаче
читателите възприемат книгата по съвсем друг начин – те се вълнуват от съдбите на героите, от
проблемите, с които могат да се идентифицират, от майсторството на художественото
изображение. Така в българския литературен живот се установява атмосфера на лицемерно
двуличие.
          На сборника „Диви разкази“ се пада честта да разруши този модел. Неговият автор също е
удостоен с Димитровска награда. Избран е и в ръководството на Съюза на българските писатели.
Но дискусията от 1974 г. показа нещо много съществено – ако една книга е добра, ако носи важни
за човека и обществото послания, тя не може и не бива да се чете по един и същи, стандартизиран
от официалната идеология, начин. Възможни са различни подходи, различни тълкувания, различни
прочита. Именно това многообразие е доказателство за художествената значимост на творбата.
Така двайсет години след Случая „Тютюн“ българският литературен живот се върна към
нормалността. И основна заслуга за това има сборникът „Диви разкази“, който със своите
художествени достойнства показа, че истинската литература може да победи дори
идеологическата машина.

@bgmateriali.com