1част

ПРЕДГОВОРКогато започнах, сега, на старини, да пиша "Капитан Михалис", скритата ми

цел беше тази: да спася, обличайки го в думи, образа на света такъв, какъвто той се
представи за първи път пред детските ми очи и какъвто те си го изградиха. И когато
казвам "образа на света", искам да кажа образа на Крит. Не знам какво вълнуваше по
онова време децата в свободната част на Гърция1, но децата на Крит дишаха една
изпълнена с трагизъм атмосфера през онези героични и мъченически години на капитан
Михалис, когато турците все още тъпчеха земята ни, но когато вече се чуваше как се
приближават окървавените крила на Свободата. В този решителен и преходен миг,
изпълнен с треска и надежди, децата на Крит бързо ставаха мъже; постоянната
загриженост на големите около тях за отечеството, за свободата, за Бога, който
закриля християните, за Бога, който вдига меча си, за да прогони турците,
изместваха изцяло обичайните детски радости и тревоги.Още от много рано, живеейки с
мисълта, че всеки миг може да избухне стълкновение, ние бяхме доловили, че на този
свят се борят две големи сили: Християнинът и Турчинът, Доброто и Злото, Свободата
и Тиранията, и че животът не е игра, а борба. И още нещо: че ще дойде ден, когато и
ние ще Трябва да влезем в борбата. И още от много малки бяхме решили, че щом сме се
родили критяни, писано ни е: това Трябва да властва над живота ни.Откакто умът ни
започна да се пробужда, ние виждахме как християните и турците се гледаха като
бикове и сучеха гневно мустаците си; виждахме как низамите обикаляха с оръжие в
ръка по улиците, а християните ругаеха и залостваха вратите си; слушахме как
старците говореха за кланета, юначества и войни, за свобода и за Гърция и с гордост
гледахме как слизаха от планините с бухналите си шалвари, с белите си ботуши и със
затъкнатия в пояса нож с черна дръжка старите капитани, като някакви добри зверове,
и сновяха из тесните сокаци на Мегало Кастро2.Нашият Бог беше приел образа и
осанката на стар боец; той също носеше широки бухнали шалвари, държеше нож и
обикаляше из Мегало Кастро; големите не го виждаха, но имаше дни, когато ние, като
се връщахме от училище, зървахме посред бял ден оръжието му, което блестеше из
мрачните турски махали.А когато идваше Страстната седмица, сърцата ни пламваха; в
детското ни въображение страданията на Христа се отъждествяваха със страданията на
Крит и в нощта на Велика събота зад образа на Христа виждахме как възкръсва самият
Крит, а на Велики петък не Мария-Магдалена се хвърляше в краката на Разпнатия и
избърсваше с косите си светата кръв, а окървавеният Крит ридаеше и го молеше да
възкръсне и той заедно с него.В онези години децата на Крит изживяваха опасността
дълбоко, мълчаливо, стискаха юмручетата си и чакаха да пораснат, за да разберат
смисъла на всички тези неща - войни, кланета, свобода, Гърция, - и следвайки бащите
и дедите си, да влязат и те в борбата.Сред такива пламъци преминаваха детските ни
години. В ония времена Мегало Кастро не беше куп от къщи, дюкяни и тесни сокаци,
забутан някъде из крайбрежието на Крит, шибано от вълните на едно вечно разярено
море; и хората, които живееха в него, не бяха някаква разпасана тълпа без водач или
с много главатари, някаква тълпа от мъже, жени и деца, които похабяваха всичките си
сили във всекидневните грижи - хляб, деца и жени. Неписан, ненарушим ред властваше
над всички - никой не вдигаше непокорно глава срещу този строг закон. Целият град
беше една крепост и всяка душа беше също една вечно обсадена крепост, а начело на
всички стоеше един светия, свети Мина, закрилникът на Мегало Кастро. През целия ден
той стоеше неподвижен на иконата вътре в малката си църквица, възседнал сив кон, с
изправено червено копие в ръка. Изпечен от слънцето, с къса къдрава брада и свиреп
поглед. Отрупан беше със сребърни дарове, ръце, очи, крака, сърца, с които
кастриньотите го бяха накичили от благодарност и го молеха за изцеление. Той стоеше
неподвижен през целия ден и се преструваше, че уж е само рисунка - боя и дъска, но
щом паднеше нощта, щом християните се приберяха по домовете си и светлините
угаснеха една по една, той с един замах смъкваше от себе си сребърните дарове и
боите, пришпорваше коня си и почваше да обикаля из гръцките махали. Излизаше да
патрулира. За кастриньотите той не беше само светец - беше техният капитан.
Наричаха го "капитан Мина" и отиваха да му палят свещи, гледаха го дълго време и
кой знае колко му се сърдеха, че още не освобождава Крит.Мнозина, които прочетоха
"Капитан Михалис", смятат, че такива деца - такива "мъжлета", както казваме в Крит
- никога не са съществували, нито пък такива силни, и телом и духом, мъже, които
така страстно да обичат живота и с такова презрение да посрещат смъртта. Как ще
повярват невярващите какви чудеса може да стори вярата? Те забравят, че душата на
човека става всемогъща, когато бъде овладяна от една велика идея. Обхваща те страх,
когато след горчив опит разбереш, че вътре в нас съществува една сила, която може
да надвиши силите на човека; обхваща те страх, защото от онзи миг, в който
разбереш, че тази сила съществува, вече не можеш да намериш оправдание за
дребнавите си или малодушни постъпки, за пропиления си живот, за който хвърляш
вината върху другите; знаеш вече, че ти, не съдбата, не орисията, нито хората около
теб, ти единствен носиш, каквото и да правиш, какъвто и да станеш, цялата
отговорност. И тогава се срамуваш да се смееш, срамуваш се да се присмиваш, ако
някоя пламенна душа се стреми към невъзможното.И ти съзнаваш вече съвсем ясно, че
ценността на човека се състои в това: да търси и да знае, че търси невъзможното; и
да бъде убеден, че ще го постигне, защото знае, че ако не прояви малодушие, ако не
послуша това, което му нашепва разумът, а стиска зъби и продължава да преследва
невъзможното убедено, упорито, тогава става чудото, което безкрилият обикновен ум
никога не би могъл да проумее: невъзможното става възможно.Ако гръцката нация е
оцеляла до ден-днешен, ако е останала жива въпреки толкова врагове - външни и
вътрешни, особено вътрешни, - след толкова столетия злочестини, робство и глад, тя
дължи това не на разума - припомнете си трите търговчета, които поставиха основите
на Филики Етериа3, припомнете си 21-ва година,4 - дължи го на чудото, на
неугасимата искра, която гори в гърдите на Гърция.Благословена да бъде тази искра,
която презира благоразумните съвети на разума, която, когато нацията ни стигне до
ръба на пропастта, възпламенява цялата u душа и извършва чудото. На чудесата дължи
Гърция живота си."Отечество, отечество - въздиша Макриянис5, - не си имало щастие
да те управляват истински хора, само Бог те управлява и те закриля все още." И
наистина само Бог, само същата тази искра, тъкмо когато е застрашена да угасне в
някой кът на Гърция, прехвръква в друг кът и пламва пожарът.Днес тя прехвръкна в
Кипър. Кой би могъл, говорейки за Крит и за "Капитан Михалис", да не помисли с
непоносима болка и гордост за повтарящото се отново пред очите ни гръцко чудо - за
Кипър и за Акритас6?Слава на героичния и горд остров! На света, който смятахме през
тези следвоенни години на разложение за прогнил; все още се намират души, които
дръзват да вдигнат глава срещу лицемерието, неправдата и наглостта. Кипър не е
някаква дреболия, някакъв загубен остров на края на Средиземно море - днес той е
станал средище, определено от съдбата, където е поставена на карта нравствената
стойност на съвременния човек.Благоразумните, недоверчивите пак дават трезви,
твърде разумни съвети. Как тъй може, казват те, една искрица светлина да се пребори
с такава всемогъща тъма? Но истинският мъж не се отчайва; той знае, че на този
безчестен, противоречив свят все още са живи, макар и в гърдите на малцина, някои
основни принципи, рожби на човека, създадени от него с пот, кръв и сълзи и затова
безсмъртни; повечето са родени в Гърция; двата най-големи са - свободата и
човешкото достойнство.На този свят съществува един таен закон - ако той не
съществуваше, светът би пропаднал още преди хиляди години, - суров и ненарушим: в
началото злото винаги тържествува и винаги накрая бива победено. Като че ли за
човека е неизбежно да откупи правото си с много борба и много пот - а свободата е
най-скъпото благо; тя не се дава даром нито от човека, нито от Бога; отива, където
я повикат, от страна в страна, от сърце в сърце, зорка, непокорна, безкомпромисна.
Сега са я повикали в Кипър и ние я виждаме как крачи уверено и с устрем по
окървавената кипърска земя.А Крит изпраща призив към Кипър - гласът му раздира
морската шир, преминава над Додеканезите и кънти:- Дръж се, брате! Аз също бях
разпнат и страдах, и дочаках възкресение! Ще го дочакаш и ти!"Нашата съдба - казва
пак Макриянис - е отредила гърците винаги да са малобройни. Още от стари времена,
та и досега, всички зверове се мъчат да ни изядат, а не могат; ядат, ядат, но
винаги остава мая." Тази именно мая аз наричам искра. Това е неугасимата искра,
която гори в гърдите на Гърция.Това е загадката на Гърция - тя изгаря като
легендарната птица, превръща се на пепел, за да излети възродена от пепелта. Не ще
ли загине някога това племе? И раздорите ли дори не могат да го затрият от лицето
на земята? Не, не могат! В него сигурно има нещо необикновено, непрестанно
възраждащо се, нещо истински божествено. И затова детските ни очи имаха право да
отъждествяват страданията на Христа със страданията на Крит, така както днес,
сигурен съм в това, кипърските деца отъждествяват страданията на Христа със
страданията на Кипър и чакат с непоколебима вяра и те, както ние тогава,
Възкресението. Но докато Възкресението дойде, племето ни ще остане разпнато и ще
вика.Припомнете си апокрифното евангелие, в което се казва, че любимият ученик Йоан
стоял под кръста и гледал с насълзени очи разпнатия Спасител. Виждал ясно как
лицето на Исус се гърчело от болки; но постепенно лицето започнало да се губи и
изведнъж Йоан бил обхванат от ужас: вече не виждал горе на кръста
лицето на Христа, а хиляди разпнати лица - на мъже, жени и деца. И след това
внезапно всичко изчезнало, а на пустия хълм останал само кръстът и на кръста - един
разпнат Вик.Днес този разпнат Вик, изпълнен с болка и възкресение, е самата
Гърция.1 Крит бе присъединен към Гърция едва през 1913 г. - Б. пр.2 На гръцки
думата "капитан" освен в значението си "водач на кораб" се приближава по смисъл до
българската "воевода". - Б. пр.3 Филики Етериа - гръцка революционна организация
през турското иго. - Б. пр.4 Касае се за 1821 г. - началото на въстанието срещу
турците. - Б. пр.5 Макриянис - герой от въстанието срещу турското иго (1821-1828
г.) - Б. пр.6 Дигенис Акритас - герой от византийския национален епос. Името
"Акритас" беше псевдоним на водача на гръцката революционна организация в Кипър
ЕОКА, генерал Гривас - Б. пр.

Капитан Михалис скръцна със зъби, както правеше обикновено, когато го яхваше
гневът; десният му кучешки зъб се подаде между устните и проблесна сред черните му
мустаци. Добре му бяха извадили в Мегало Кастро прякора "капитан Глиган"; с
кръглите си тъмни очи, с късия си як врат, с тежката сила на едрите си кости и с
този кучешки зъб, който се подаваше навън, в гнева си той наистина приличаше на
глиган, който е забелязал хора и се е изправил на задните си крака, готов да се
нахвърли.Той смачка в шепа писмото, което държеше, и го пъхна в широкия си, изтъкан
от памук и коприна пояс. От толкова време го сричаше и се мъчеше да го разбере...
Разбра, че няма да си дойде и този път за Великден и че и тази година няма да го
видят горката му майка и злочестата му сестра, защото, казва, още следвал... Какво,
по дяволите, следва? Още ли ще следва? Защо не каже направо, че няма сурат да се
върне в Крит, понеже се е оженил за еврейка! Омърси кръвта ни разглезеният ти син,
брате Костарос! Ех, да беше жив ти! Да го хванеш за гушата и да го обесиш с главата
надолу на гредите, като тулум!Изправи се. Беше грамаден мъжага; главата му
достигаше чак до тавана на дюкяна. От рязкото движение черната кърпа с ресни, която
придържаше четинестите му коси, се развърза и капитан Михалис я сграбчи, усука я и
я върза стегнато около едрата си глава; след това с един скок се озова на вратата и
застана на прага да подиша въздух.Харитос, чиракът, се сви зад един куп навити
корабни въжа; беше недодялано мургаво селянче с наплашени живи очи и големи уши; то
хвърли кос поглед наоколо - върху корабните платна, брезентите, боите, катрана,
дебелите вериги, железните котви - всичките корабни принадлежности и съоръжения; но
от страх виждаше само господаря си, който сега стоеше на прага, изпълнил цялата
рамка на вратата, и гледаше навъсено навън към пристанището. Той му беше чичо, но
момчето му казваше "господарю" и трепереше пред него.- Не ми стигаше тазвечерната
грижа! - промърмори капитан Михалис. - За какво ли съм му дотрябвал на това куче,
та ме кани да съм заповядал, казва, тази вечер в коптора му! На всичко отгоре и
грижата за племенника ми трябваше сега! Накара ме майка му да му пиша - писах му;
дано никога не се върне!Той погледна наляво към пристанището - гемиите, лодките,
морето. Целият кей гъмжеше от народ: търговци, моряци, лодкари, преносвачи сновяха
сред варели с дървено масло и вино, сред купища от рожкови и крещяха, псуваха,
товареха и разтоварваха каруци; бързаха да сколасат, преди да залезе слънцето и се
затвори градската врата. Морето глухо шумеше, пристанището миришеше на гнили
цитруси, на рожкови, вино и дървено масло; две-три малтийки на средна възраст,
нашарени с разни мазила, стояха на вълнолома, кудкудякаха с дрезгавите си гласове и
правеха знаци към една тумбеста малтийска гемия, която пристигаше натоварена с
риба.Слънцето клонеше към залез, отиваше си и този последен ден на март; духаше
лек, пронизващ северняк, Мегало Кастро мръзнеше, дюкянджиите търкаха ръце,
потропваха с крака и пиеха градински чай или ром, за да се сгреят. В далечината
върхът на Струмбулас беше посипан със сняг, а още по-нататък се извисяваше
тъмносиният Псилоритис, по чиито дълбоки, закътани оврази блестяха белите разлети
ивици на втвърдения сняг; но високо горе небето сияеше чисто, блестящо като
стомана.Капитан Михалис беше приковал поглед върху голямото Кале, широка яка
крепост, вдясно от входа на пристанището, с мраморния крилат венециански лъв пред
него. Целият Мегало Кастро беше опасан с непристъпни, осеяни с кули стени,
построени през старото венецианско време от християните раи и напоени с кръвта на
венецианци, турци и гърци. Тук-таме, вградени в стените, все още стояха каменните
венециански лъвове, които стискаха в ноктите си Евангелието, или турските секири,
забити в бойниците в онзи кървав есенен ден, в който след дългогодишна отчаяна
обсада турците завзеха Мегало Кастро. Сега навсякъде между срутените камъни растяха
бурени, диви смокини, коприва и копър.Капитан Михалис сведе поглед към подножието
на Калето; вените на слепоочията му се издуха; той въздъхна. Ето там в основите на
крепостта, там, дето се разбиват вълните, се намираше проклетата тъмница, където
бяха изтлели с оковани ръце и крака цели поколения християнски войводи. Колкото и
да е силно тялото, то сякаш не може да издържи духа на критянина, не може... Сърдя
му се аз на Господа, задето не е направил телата на критяните стоманени, та да
можем да издържим сто, двеста, триста години, докато освободим Крит, а после нека
станем на прах и пепел.Отново закипя гняв в него, отново се сети за своя
поевропейчен племенник в чужбина.- Следва, казва! Какво, по дяволите, следва? И той
ще стане даскал като чичо си Титирос! С тесни крачоли, празноглавец и с очилца!
Хубава, хубава беше ябълката ни, само че червива излезе! Пфу!Той плю надалеч и
плюнката му за малко не влезе отсреща в дюкянчето на кир Димитрос ахтарина.- Докъде
изпадна ти, непреклонно племе на Дели-Михалис, страшилище за турците!Дели-Михалис,
страшният му дядо, изскочи изведнъж с цял ръст и съвсем жив в него. Как ще умре
той, докато имаше синове и внуци! Старите хора от време на време все още си
спомняха как обикаляше критското крайбрежие и засенчваше очи с ръчището си, за да
съзре дали корабите на Московеца се подаваха вече на хоризонта. Накривил феса си,
той сновеше напред-назад по ей този същия вълнолом на Мегало Кастро, облягаше се на
това проклето Кале и пееше под носа на турците: "Московецът пристига!" Имал,
казват, дълга коса и брада, носел високи ботуши, които връзвал за пояса, и никога
не ги свалял от краката си. Носел и дълга черна риза, защото и поробеният Крит бил
облечен в черно, и всяка неделя след литургията обикалял из града, преметнал през
рамо стария лък на дядо си и с пълен колчан стрели на гърба.- Това са били мъже -
изръмжа капитан Михалис, като смръщи вежди, - това са били мъже на място, а не ние,
палетата! И жените им са били такива, и дори още по-сербез! Ех, разкапаха се,
западнаха, отидоха по дяволите хората!В душата му сякаш се откри някакъв отвор и
иззад дядо му се подаде мършава, страшна, със звероподобни кални нокти баба му.
Когато навлезе в дълбока старост, тя напусна опасания си с ров двор, пълен с деца,
внуци и правнуци, и се завря в една дълбока пещера над родното си село в подножието
на Псилоритис. Двадесет години прекара свряна там вътре; една от внучките u,
омъжена в това село, u носела всяка сутрин в паница ечемичен хляб, маслини и
кратунка с вино - в пещерата имало вода в изобилие; и всеки Великден u донасяла две
червени яйца, да си спомнела за Христа-Бога. Старицата излизала всяка заран и
присядала до входа на пещерата, дрипава, с дълги коси и нокти, бяла като
привидение; обръщала се с лице към изгряващото слънце и дълго размахвала мършавите
си ръце, сякаш го благославяла или проклинала; и след това отново потъвала в
планинската бездна. И тъй цели двадесет години. Но една заран не я видели да излиза
и разбрали всичко; взели селския поп и отишли с парчета запалена борина - намерили
я вкочанена, свита на кравай в един трап, голям колкото купел, със скръстени ръце,
свряла глава между коленете си.Капитан Михалис разтърси глава, откъсна погледа си
от тъмницата и мъртъвците отново потънаха в душата му.В отсрещното дюкянче кир
Димитрос, махмурлия и с подпухнали очи, седнал кръстато върху тясна софа, държеше в
ръка камшиче за пъдене на мухи, направено от конски косми, размахваше го мързеливо
наляво-надясно и гонеше мухите от наредените наоколо кесийки с карамфил, индийско
орехче, хиоска дъвка, канела и шишенца с лаврово и миртово масло. Той беше
жълтеникав, отпуснат човек, винаги без кеф. Ту се чешеше, ту се прозяваше, ту пък
затваряше очи и се унасяше в дрямка. Но сега дрямката не го беше още грабнала и му
се стори, че отсреща капитан Михалис се извърна и го изгледа; повдигна камшичето,
за да го поздрави, но своенравният му съсед извърна на другаде глава и кир Димитрос
отново започна да се прозява.Капитан Михалис пъхна ръчището си в широкия пояс,
омотан няколко пъти около кръста му, намери измачканото писмо, измъкна го и го
накъса на дребни парченца.- Не ни стигаше един даскал да маскари соя ни, ами сега и
тоя! И то чий син? Твоят, брате Костарос, ти, дето грабна главнята и подпали
барутния погреб, та хвърли във въздуха Аркади, светци, Христосовци, калугери,
християни и турци!Вендузос, прочутият гуслар, слизаше бързешком към пристанището,
загърнат в късото си наметало; беше поръчал за кръчмата си бъчва кисамитско вино и
отиваше да я получи, но щом видя отдалеч капитан Михалис със свлечен над веждите
чембер, разбра каква е работата и се върна.- Пак са я прихванали дяволите тази
вечер халата! - промърмори той. - Я да кривна по друга улица.Слънцето вече
докосваше чукарите на Струмбулас, пътищата се изпълниха със сенки, минаретата от
бели бяха станали розови, а на пристанището търговци, занаятчии, работници, лодкари
и корабни кучета бяха вече капнали да крещят и лаят още от зори; светът се успокои.
Капитан Михалис извади от пояса табакерата и си сви цигара; полека-лека гневът му
стихна; той поглади гъстата си гарванова брада, усмихна се и белият му лъскав
кучешки зъб отново се подаде.- Да е жив и здрав синът ми, Трасакис - измърмори
капитанът, - той ще ни измие лицето. Той ще удари оземи чичо си Титирос, ще удари
оземи и тоя племенник многознайко, дето не го досрамя да смеси кръвта ни с
чифутите! Трасакис ще поеме в ръцете си знамето на рода ни!Щом си рече тъй,
изведнъж животът му се стори хубав, а Господ - справедлив; капитан Михалис вече не
му се сърдеше.Един турчин, кьосаво старче, чисто и дрипаво, по налъми, се приближи
колебливо, вдигна плахите си очи и погледна капитан Михалис. Този се наведе, видя
го и поклати глава.- Какво искаш, Али ага? - запита той рязко.Старчето беше негов
съсед, но капитанът не можеше да го понася, гнусеше се от него - беше някакъв
плужек, нещо объркано между мъж и жена, но нито мъж,
нито жена; привечер седеше със съседките си гъркини, плетеше чорапи и бръщолевеше
женски приказки. - Господарю - промърмори старчето, - изпраща ме Нури бей. Много ти
здраве, казва, и те моли да заповядаш тази вечер у дома му.- Добре, той вече ми
изпрати хабер по слугата си, арапина. Махай се!- Много си му трябвал, казва.- Махай
се, ти казвам!Гнусеше се да слуша женския му глас на евнух. Али ага млъкна, пое,
треперейки, покрай стените и се изгуби.- Какво ще търся аз в турски къщи? За какво
ли съм му дотрябвал на това куче? Защо не дойде той? Не отивам!Извърна се.-
Харитос! - извика той. - Иди в къщи да ми оседлаеш кобилата!Изведнъж му се дощя да
възседне кобилата си, да се поразходи, да му олекне. Дядо му, баба му, племенникът
му, Нури бей... Ще се поразходи с кобилата си, да се отърве от тях!Но тъкмо
протягаше ръка да откачи ключа от дюкяна, за да затвори, от другия край на улицата
се чу бодро, радостно цвилене; капитан Михалис позна коня по цвиленето и се
извърна; показа се, като пристъпяше наперено, маслиненочер, лъскав и строен,
великолепен жребец, от който се издигаше пaра. Закръглено босоного турче го водеше
за юздата, подръпваше го лекичко и го разкарваше нагоре-надолу из Мегало Кастро, за
да се укроти. Изглежда, беше долетял отдалече, защото и устата, и гърдите, и
четирите му мишници бяха покрити с пяна. Но той още кипеше от сили - пръхтеше и
разтърсваше запенената си шия и мократа си от пот грива и от време на време вдигаше
стройните си предни крака и биеше с тях калдъръма, като цвилеше.- Атът на Нури бей
минава! Отваряйте си очите, момчета! - чу се един глас откъм бръснарницата на кир
Параскевас Сиросеца.Пет-шест неподстригани клиенти и един насапунисан изскочиха
пред вратата, застанаха и проточили шии, започнаха да му се любуват със зяпнали
уста.- Ох, Божичко - рече един дългуч с усукана козя брада, - ох, Божичко, ако ми
кажат: "Коня на Нури бей или ханъмката му? Избери си!", щях да избера коня.- Ух,
акъл нямаш за пет пари! - прекъсна го прясно обръснатият Янарос, бояджията, дето му
викаха и Фурогатос7, защото имаше щръкнали четинести мустаци. - Прочута е, бре,
Емине ханъм! Хубава била, казват, кучката, пък и двайсетгодишна, и буйна! Избери
нея, бре, глупако, та да си разбереш от живота!- По-добре ми е с коня, ти казвам -
продума пак онзи с козята брада, - не ща да мърсувам!- Нито коня, нито ханъмката,
земляк! - осмели се да се обади с тънкото си гласче и сиор8 Параскевас, който също
беше изскочил навън с ножица в ръка. - Нито коня, нито ханъмката! Белалия работа!
Човекът с козята брада се извърна.- Ох, сироското ми локумче! - рече той. - Целият
живот сякаш не е беля; само смъртта е лежачка! Слушай какво ще ти кажа аз на теб -
не ни разправяй такива приказки на нас, критяните, защото може криво да те разберем
и току-виж - жив сме те закопали...Горкият сиросец потръпна. Той беше сладкодумен,
кротък човечец, който и сам не си спомняше вече как беше попаднал в Крит да бръсне
тези зверове. Всеки път, когато някой критянин планинец прекрачваше прага на
бръснарницата му, сиросецът скачаше прав и го гледаше със страх. Откъде да започне!
Тоя сигурно от месеци насам не се е нито бръснал, нито мил, а от години не се е
подстригвал! Изтърсваше кърпите, хващаше ножицата, обикаляше около стола, на който
седеше критянинът, и оглеждаше сурата му в огледалото - този изумителен клиент му
приличаше на коч, приличаше му на свети Мама, покровителя на овчарите, когото сиор
Параскевас беше видял някога на една икона; светецът беше целият потънал в косми -
имаше с оки брада, мустаци и коси, та и десет бръснари не можеха да му излязат
наглава!Ножицата на сиор Параскевас изведнъж се смаляваше - къде можеше да се
справи тя с такава четина, с такова косище! Деликатният сиросец въздъхваше,
решаваше се най-сетне и почваше, с Божия помощ, да го сапунисва.- Жив ли? - продума
той и се отдръпна ужасeн назад. - Защо ще ме закопаете жив бе, човече?- Защото
тези, които приказват такива неща, знаеш ли как им викаме ние?- Как, жив да си?-
Мъртъвци!Сиросецът преглътна на сухо, престори се, че не е чул нищо, и влезе
вътре.Стефанис, старият капитан на "Дардана", която турците бяха потопили през
въстанието на 78-а9 година, тъкмо в този миг минаваше, като накуцваше; едно парче
от турския снаряд, който беше потопил кораба му, строшило коляното му. И оттогава
той все потропваше с бастуна си по сушата и куцук-куцук, обикаляше из пристанището.
Имаше два бастуна - единият прав като свещ; него го носеше, когато критските работи
вървяха добре; другият беше дебел кривак, дето го вземаше, когато работите се
объркваха и миришеше на барут. Днес той държеше кривака и пристъпяше. Чу разговора
и се спря.- Не се карайте бе, юнаци - каза той. - Всичко ще се нареди!- Я да видим,
капитан Стефанис, какво щеше да избереш, твоя милост?- Да яздя ата на Нури, а зад
гърба ми да е Емине ханъм, бре, глупаци такива! Като свети Георги!- И аз! И аз! И
аз, капитан Стефанис! - развикаха се всички критяни, подстригани и неподстригани, и
прихнаха да се смеят. - От твоите уста - в Божиите уши!Капитан Михалис беше вперил
поглед напред и гледаше - сега конят минаваше пред него, кипреше се и потръпваше,
издигнал стройната си извита шия като черен лебед. Животното се извърна, видя
капитан Михалис и очите му зашариха насам-натам, сякаш го беше познало; то се
поспря за миг и изцвили. Капитан Михалис пристъпи крачка, не можеше да се удържи
вече, пристъпи още една, приближи се до коня - почувства силно желание да го
докосне с ръка, да усети топлината на тялото му, да изпълни шепата си с пяна.
Турчето го видя и спря.Тежката длан на капитан Михалис се протегна към широките
мокри гърди, накичени с гердан от тюркоази и с полумесец от слонова кост, погали
бързо шията, ноздрите, челото, пъхна се във влажната грива, плъзна се ненаситно,
гальовно по димящия корем и не можеше да се насити, сякаш тази ръка искаше да изяде
коня.А гордото благородно животно извиваше шия и се радваше, ненаситно и то на
опитната ласка на мъжа. То извърна големите си кадифени очи, погледна го и също го
погали с ноздрите си по наведената глава, като изпръхтя, облъхвайки косите на мъжа
с топлия си дъх. И неочаквано, за да си поиграе, хвана с крайчеца на бърните си
черната кърпа на капитан Михалис, вдигна я нависоко, размаха я във въздуха и не
искаше вече да му я даде. Конят поглеждаше закачливо с крайчеца на окото си
чернобрадия човек пред себе си и той усещаше как се топи сърцето му - никога очите
му не бяха гледали с такова възхищение някой човек. Капитан Михалис започна да му
говори ласкаво, кротко - конят наведе шия, сякаш искаше да го чуе, и започна да се
потърква гальовно о раменете на мъжа; тогава капитанът протегна бързо ръка, грабна
от бърните на коня кърпата и така, както беше изпръскана с пяна, я намота на косата
си; после се извърна и направи знак на турчето, че ласките бяха завършили и че
можеше да си върви.- Ще отида - измърмори капитан Михалис, следейки още с очи коня,
който беше вече стигнал до вратата на пристанището, - ще отида!Беше взел неочаквано
това решение - върна се да затвори дюкяна си и да поеме към къщата на Нури бей.Но
капитан Стефанис, който го беше зърнал да гали с такъв копнеж коня, застана пред
него, опрян на кривака си, и му каза добър вечер. Той не се страхуваше от този
своенравен мъж, защото и той беше мъж и голям моряк. При всяко въстание, през 54-
та, през 66-а, през 78-а10, колко пъти беше пробивал със своята "Дардана" турската
блокада и беше разтоварвал в отдалечени и пусти заливи храни и боеприпаси за
християните! И когато обсипали кораба му със снаряди и го потопили, кръвта шуртяла
от строшеното му коляно, но той стигнал с плуване в залива Агия Пелагия, като
държал със зъбите си над вълните писмото, което Атинският комитет изпращал на
прочутия капитан Коракас, водача на Месара. Наистина оттогава той изпадна, осакатя,
обедня, дрехите му се оръфаха, тътреше все още покритите си с кръпки капитански
ботуши, въртеше се по цял ден из пристанището и се любуваше, макар че сърцето му
изгаряше от мъка, на чуждите кораби, радваше се, като вдъхваше миризмата на катран,
като чуваше викове и поздрави, и котвите, които се залавяха в каменистото дъно.
Прегърби се снагата му, изпразни се джобът му, протриха се и продъниха шалварите
му, но душата му остана все тъй несломена в гърдите и гледаше морето като горгона
на носа на кораб.И тъй, той се опря на кривака си, застана смело пред капитан
Михалис и му каза:- Е, капитан Михалис, дочу ли разговора пред бръснарницата? Ако
трябва да избереш между коня на Нури и Емине ханъм, кое щеше да избереш?- Не обичам
безсрамните приказки - отвърна капитан Михалис и тръгна към дюкяна си, без да се
обърне да погледне изпадналия корабопритежател.Но упоритият моряк не се предаде -
престори се, че не е чул, и тръгна подире му:- Довел я, казват, Нури от Цариград,
била, казват, черкезка, хубавица над хубавиците и дива, от онези, дето ядат хора.
Съседките ми, Фукаропулите, научават от дойката u, онази, арапката християнка,
какво става зад решетките на беювата къща, а пък те, да са живи и здрави езичетата
им, го разправят по-нататък...- Капитан Стефанис - повтори ядосано капитан Михалис,
- не обичам, ти казвам, безсрамните приказки.Но грубоватият моряк се заинати. Не,
няма да му прекъсне той думата! Не го уплаши коскоджамити турска флота, та от този
ли тук ще се уплаши! Ще чуе всичко - ще, не ще!- Побратим ти е Нури бей, капитан
Михалис - рече му той, - не забравяй това. Редно е, значи, да знаеш какво става в
къщата му... Седи, казват, онзи страшен звяр, беят, в краката u укротен и я гледа в
очите, а тя му залепи запалената си цигара на шията и се кикоти. А когато си
спомни, казват, за родината си - шатрите, миризмата на тор и мляко, цвиленето на
конете, - хващат я бесовете и чупи фарфоровите филджани, разлива благоуханията, бие
арапката...Капитан Михалис откачи ключа, ръмжейки като хапливо мандраджийско куче,
и отмести с ръчището си стария морски вълк от рамката на вратата,
за да затвори дюкяна. Но и да искаше, морякът вече не можеше да спре езика си.
Добре беше да не влиза в разправии с такъв звяр, но щом веднъж се беше захванал,
карай право напред и каквото ще дастава! Събра смелост и набързо привърши
приказката си:- Ханъмката ревнувала, казват, Нури от коня му. Оная нощ, тъкмо
когато беят рекъл да я прегърне, тя му се опряла: "Искам първо, рекла, да ми
изпълниш едно желание!" - "Каквото щеш, господарке, рекъл, всичко е твое." - "Искам
да докараш коня си на двора, да запалиш фенера, за да виждам, и да го заколиш пред
мен!" Беят въздъхнал, навел глава и отишъл, та се залостил в одаята си. Цяла нощ го
чували как ходел напред-назад и ръмжал. Казвам ти го, за да знаеш. Повикал те,
казват, да отидеш у тях. Трябваш му. Не му отказвай, каза ми го Али ага. Та добре е
да знаеш, че съпрузите са на нож.Кир Стефанис потърка възлестите си ръце, доволен,
че успя да му издума всичко, без да го хване страх.- Това знам, капитан Михалис,
това ти предавам. Лъжа-истина, грях им на душата на Фукаропулите!Капитан Михалис
затръшна гръмко вратата и я заключи; след това пъхна ключа в пояса си и се обърна
към корабокрушенеца.- Вие, моряците - каза той пренебрежително, - не уважавате
жените на хората.И тръгна да си ходи.- А пък вие, сухоземните капитани - го чукна,
хилейки се, и Стефанис, - къде можете да разберете! По фъшкии стъпвате, фъшкии
признавате!И като каза това, свърна бързо, куцук-куцук, зад ъгъла, сякаш внезапно
го беше обхванал страх.Капитан Михалис смъкна ниско над челото си черната кърпа за
коса, ресните u закриха очите му. Не искаше да види никого, нито да го види някой;
и потегли, тежък, умислен, към турската махала.Слънцето вече залязваше, зазвучаха
тръбите, низамите взеха ключовете и здраво заключиха четирите крепостни врати.
Никой вече не можеше, докато не изгрееше отново слънцето, да си подаде носа вън от
Мегало Кастро, нито пък да влезе вътре. Турци и християни бяха запрени заедно през
цялата нощ. Мракът бавно се спускаше и покриваше тесните сокаци. По улиците не се
мяркаше вече жена, по къщите светваха лампите, постилаха се трапезите; по-
прибраните стопани се завръщаха бързо по домовете си да ядат, а мераклиите се
поспираха из кръчмите да си посръбнат. Мегало Кастро, обгърнат от мрака, беше
огладнял и се готвеше да вечеря.Беше часът, когато трите сестри близначки,
Фукаропулите, заставаха зад тяхната врата, прави, притиснати една до друга. Те бяха
пробили три дупки високо на вратата - лепваха муцуните си на тях, оглеждаха
минувачите и одумваха всеки един за кусурите и достойнствата му. И трите бяха стари
моми и имаха от рождение съвсем бели коси, вежди и клепки, и червенорубинени очи
като на зайците. Никога не излизаха денем навън; не могли, казваха, да виждат добре
на слънчева светлина и чакаха с нетърпение да се свечери, за да застанат зад трите
дупчици и да зяпат хората, които минаваха. Имаха зли, отровни езици; муха дори не
им убягваше иззад дупчиците, през които гледаха хората; улицата беше оживена, а
къщата им - на ъгъл, там, дето свършваше турската махала и почваха християнските
къщи. Те виждаха всички хора и всекиму лепваха по някой прякор, който му оставаше
за цял живот. Те именно бяха измислили и прякора на капитан Михалис - Глиган. Пак
те бяха измислили прякор и на брат му, учителя, "Титирос", защото, когато веднъж
баща му му донесъл от село голяма буца сирене, писарушката син се провикнал: "Какво
сирене е това, отец?"11 Научили за това Фукаропулите и го нарекли Титирос.По цял
ден те готвеха в полумрак, перяха, шиеха, разтребваха; никаква излишна грижа не им
тежеше; бяха се отървали и от мъже, и от теглото по децата, пък и Господ им беше
изпратил един добър брат, същинско злато - кир Аристотелис, аптекарят. Работеше,
горкият, правеше прахчета и мехлеми от сутрин до вечер; той също беше неженен, с
подути от стоене на крак нозе, жълт, търпелив, мълчалив; всяка сутрин и вечер
носеше на сестрите си пълна мрежа. Когато беше още млад, току го сватосваха за
някое сочно девойче с голяма зестра и от добро семейство; та нали кир Аристотелис
беше знатен ерген за женене - аптеката му беше насред Мегало Кастро, на площада,
пълна с шишета и шишенца, с парфюми и благоуханни сапуни; всяка вечер там се
събираха учители и лекари, разискваха и разрешаваха големите световни проблеми... А
меланхоличният и повехнал кир Аристотелис слушаше и мълчеше, само ги гледаше с
уморените си сини очички и поклащаше проскубаната си глава, сякаш казваше на всеки:
"Имаш право... Имаш право..." Но той си мислеше, че животът му на този свят беше
пропилян; нали и той искаше да се ожени, не че мислеше за жени - боже опази! - не,
ами защото искаше да има син, който да поеме аптеката... Но къде можеше да остави
сестрите си? Трябваше - такъв беше обичаят - първо те да се омъжат... Годините
минаваха, косите побеляваха, разкапваха се зъбите, превиваше се гърбът и
напращелите червени бузи на кир Аристотелис провисваха като торбички и повяхваха.
Сега беше вече отишъл животът му и сега той го беше ударил на мастика, но не тази,
дето се пие, ами онази, дето се дъвчи. И така, нашият бъркач на лекарства дъвчеше и
предъвкваше по цял ден, а вечерта се вслушваше в разговорите на учителите и
лекарите, които разискваха за свободната воля и за безсмъртието на душата и дали
звездите са обитаеми, поклащаше плешивата си глава и си повтаряше в себе си: "Сега
и да се оженя вече, няма да имам син... няма да имам син... няма да имам син..." И
застанал прав пред тезгяха, той дъвчеше дъвката си и с чукалото си стриваше, бавно
и унило, лекарствата в хаванчето.И тъй, Фукаропулите, прави, бяха заели днес
постовете си отрано; беше студено - те зъзнеха, ръцете и тънките им крака се бяха
вкочанили, но сестрите продължаваха смело да стоят на крак и да чакат. Бяха
подушили нещо тази вечер, нещо много странно; те долепиха рубинените си очички на
трите дупки и ги приковаха точно насреща, върху сводестата зелена врата на Нури
бей.- Отваряйте си очите на четири - каза средната, Аглая, - нещо ще става там
вътре; спомнете си какво ни разправи завчера арапката!- Разярен слезе от коня тази
вечер беят, като се върна от селото си - рече Талиа, - аз го видях; отвори вратата
с един ритник и веднага се чуха викове и плачове - сигурно пак е бил слугите.- Кое
да избере? Коня или Емине? Таралеж в гащите си е сложил! - захили се Фросина.Но тъй
както трите грации си бърбореха, изведнъж им се стори, че улицата притъмня -
отскочиха назад и се спогледаха.- Капитан Михалис! - прошепнаха те и отново
долепиха очи на дупките.Навъсен, с гарвановочерната си къдрава брада, с чохените си
шалвари и черните ботуши грамадният мъж минаваше, като пристъпваше бавно и леко, а
ресните на кърпата за глава закриваха веждите му. Той вървеше все покрай стените,
поставил ръка върху широкия пояс, за да прикрие черната дръжка на пъхнатия
надълбоко нож.Той мина току край самата врата, зад която го дебнеха; извърна се за
миг, сякаш беше почувствал шестте очи върху себе си, и бялото на очите му проблесна
в здрача - трите близначки настръхнаха, дъхът им се пресече. Но тежкият мъж отмина
бавно и се спря изведнъж срещу зелената врата; той хвърли бърз поглед наоколо -
навред беше пусто, жива душа не се виждаше; прекоси тясната уличка и с един тласък
отвори вратата на Нури бей и влезе.Трите близначки изпискаха.- Господи помилуй! -
каза, като се кръстеше, Аглая. - Видяхте ли как влезе? Като пират.- Какво търси при
бея капитан Глиган? Има си крушка опашка! Бас държа, че ще поиска да му продаде
коня...- Или Емине...И трите грации, Аглая, Талиа и Фросина, започнаха отново да се
кикотят.Капитан Михалис прекрачи прага с десния си крак и се огледа. Видя, че
арапът го чака зад вратата. Той беше стар, слаб като скелет роб, когото Нури бей
беше наследил от баща си. Свиваше се мълчаливо, като куче, зад пътната врата по цял
ден и нощем, чак до полунощ, и не смееше да затвори очи, да заспи, защото всяка нощ
сънуваше все един и същи сън - че господарят му го бие. Вече не можеше да издържа
след толкова години бой, скачаше от рогозката си, от старческите му очи потичаха
сълзи, дотътряше се пак до пътната врата, свиваше се зад нея и чакаше да се
съмне.Като видя капитан Михалис, той понечи да стане, костите му изпукаха и старият
роб изпъшка от болка; капитан Михалис го докосна по рамото с кутрето си и старецът
се тръшна отново на земята и го остави да мине. Капитанът закрачи бавно сред големи
саксии с рози и щир. Изглежда, че някъде беше цъфнало лимоново дърво, защото
въздухът ухаеше на лимонов цвят, а току-що полятата земя миришеше на тор и мушкато.
В дъното на градината, там, дето се белееше в полумрака старата господарска къща,
една яребица още се обаждаше от една клетка. Горе, от осветените решетъчни
прозорци, се чу женски смях.Капитан Михалис, навел глава, вдишваше с погнуса
турския въздух. "Какво търся аз тука? - помисли той. - Мирише на турско!"Поспря се,
погледна назад - имаше още време, никой не го беше видял, само арапът; имаше време
да си отиде! Харитос сигурно вече е оседлал кобилата; ще я възседне, ще я подгони
нагоре-надолу из площада, при "Трите камари", ще му олекне. Но го хвана срам.- Ще
рекат, че съм се уплашил - измърмори той. - Карай напред, капитан Михалис!И тръгна
отново, решително, с бързи крачки напред. Показа се вътрешната врата - тя беше
отворена; голям запален фенер със зелени стъкла висеше на горния праг, а под него
стоеше, червено-зелен, Нури бей. Той беше чул отварянето на външната врата, познал
беше стъпките и излезе да посрещне госта си.Той беше спретнат, пълничък, високочел
човек; лицето му беше кръгло, очите - черни, бадемовидни; мустаците му, гъсто
боядисани с черна боя, хвърляха под фенера синкави стоманени отблясъци. Този бей
притежаваше спокойна, източна хубост - приличаше на онези кръглолики като луна
лъвове, каквито в старо време ханъмките тъкали по скъпите персийски ковьори. Носеше
шалвари от синя чоха, но поясът му беше яркочервен, а тюрбанът, омотан около
къдравите му коси
- снежнобял. Беше си сложил под мишниците мускус и миришеше като разпасан звяр
напролет.Той пристъпи крачка и протегна пълната си ръка с къси пръсти.- Прощавай,
капитан Михалис - рече той, - че те карам да идваш у дома, но трябваше; сам ще
видиш.Капитан Михалис изръмжа нещо и без да продума, последва бея в мъжкото
отделение на къщата. В миг, сякаш през ума му мина нещо лошо, той спря внезапно на
прага и погледна изпитателно вътре - нямаше никого. Голямата лампа пред канапето
беше запалена, гореше голям бронзов мангал; топлият въздух миришеше на изгоряла
лимонова кора. В ъгъла, на кръгла маса - пълно фарфорово шише с дълга шия и две
чаши; наоколо - мезета.Седнаха един до друг на едно канапенце; капитан Михалис беше
до затворения прозорец, който гледаше към градината. Нури бей извади от пояса
табакерата си, черна, желязна, със седефен полумесец по средата, отвори я и я
поднесе на госта да си свие цигара.Капитан Михалис я пое и си сви цигара; сви си и
Нури бей; запушиха. Известно време седяха мълчаливо. Беят преглъщаше на сухо; не
знаеше отде да подхване, как да го каже, та гостът му да не го разбере криво и да
се ядоса; знаеше, че капитанът не позволява никому да го настъпи, а пък това, което
щеше да му каже тази вечер, беше тежко.- Да пием по ракия, капитан Михалис - осмели
се най-сетне беят. - От цитруси е; поръчах я нарочно за твой хатър.- Какво имаш да
ми кажеш, Нури бей? - продума капитан Михалис и покри с длан двете чаши.Не искаше
да пие.Беят се изкашля и смачка цигарата си в пепелта на мангала; лицето му, така
както се беше надвесил над разжарените въглени, стана огненочервено като бакър.-
Казвам ти направо - рече беят. - Не го разбирай криво, капитан Михалис.Той почака
малко, дано този мрачен грък му каже поне една дума, да му даде кураж, но капитанът
мълчеше. Беят стана, отиде до вратата, разтвори ризата си отпред на шията си и пак
седна. Еминиите, които носеше, започнаха изведнъж да го стягат; изу ги скришом,
опря босите си ходила долу, на пода, разхлади се.Извърна се към мълчаливия си
другар; сега вече беше се решил; вдигна ръка да засуче мустак, но изведнъж я свали,
да не би сприхавият капитан да изтълкува зле това.- Брат ти Манусакас - каза беят и
въздъхна, - брат ти Манусакас, капитан Михалис, безчести турците. Напил се пак
завчера, на 25 март, метнал на гръб едно магаре и го занесъл в джамията да се моли.
Ей сега идвам от селото, всички наши са станали на крак, и вашите са грабнали
оръжието, ще стане голямо зло; казвам ти, капитан Михалис, да не би после да се
сърдиш; длъжен бях да ти кажа, пък ти беше длъжен да го чуеш. Прави, каквото Бог те
просвети.- Налей да пием! - рече капитан Михалис.Беят наля чашите и въздухът се
изпълни с мирис на цитрус.- За твое здраве, Нури бей! Чукам те по челото!- Насреща
съм ти - отвърна спокойно беят, като го гледаше в очите.Чукнаха се. Капитан Михалис
стана и отмести ресните на кърпата си.- Това ли искаше да ми кажеш, Нури бей? -
рече той. - Затова ли ме повика?- Ако вярваш в Бога - каза беят и го хвана леко за
пояса, - не си отивай. Това е само една искра, но може да подпали пожар, та да
изгори цялото ни село. Заръчай на брат ти да не срами девлета ни; от едно село сме,
от същата земя; седни да турим ред.- Брат ми е по-голям от мен, шейсетгодишен е -
каза капитан Михалис. - Има деца и внуци, и ум. Свободен е, прави, каквото си ще -
не ми влиза в работата това.- Ти си капитанът на селото - думата ти се слуша.-
Скъпо нещо е думата, Нури бей; мъчно се промъква през зъбите ми.Беят прехапа устни,
но се овладя; погледна капитан Михалис, който вече беше станал, с очи, вперени към
вратата, за да си ходи. "От див сой е този гяурин - помисли той, опак сой; стари
сметки има нашият род с него! Та нали брат му Костарос - костите му дано не
останат! - закла на един камък баща ми! Много малък бях аз още тогава, чаках
търпеливо да порасна, та да си върна кръвта, но не успях - загина, проклетникът, в
Аркади, хвръкна във въздуха. А пък синът му беше още хлапе, срамота да го убия,
чаках да порасне. Но като му поникнаха мустаци, избяга ми и той. Отишъл, казват, на
Запад да се учи... Кога ще се върне? Кръвта на баща ми зове!"Той се изправи и
застана пред вратата. Гняв бушуваше в гърдите му; не знаеше какво да направи.
Извърна се; разрошената, щръкнала на кичури брада на капитан Михалис блестеше под
меката светлина на лампата. Клетва бил дал, разправяха, да не си я подстриже,
докато Крит не се освободи. Очите на Нури бей заискриха, изпълнени с присмех. Нека
си чака, гяуринът, щом иска; брадата му ще стигне до коленете, до земята, корени ще
пусне и ще потъне в пръстта, но Крит, не, няма да види свобода! Скъпо сме заплатили
за него с кръвта си; а за този Мегало Кастро - двайсет и пет години се трепахме
пред венецианските му стени; падна ни в ръцете и не го пускаме, и той не ни пуска,
стана плът от нашата плът.Беят въздъхна. Спомни си за баща си, спомни си за всички
избити мохамедани в рововете около Мегало Кастро - между него и капитан Михалис
беше изтекла цяла река кръв.- Не пуфкай като мях, Нури бей! - каза капитан Михалис
и протегна ръка да го отмести, за да мине. - Недей се горещи толкова; това, дето ми
казваш, няма да го бъде.Силен мъж беше Нури бей и овладя гнева си.- Не си тръгвай
така, капитан Михалис - каза той със смекчен глас. - Не си отивай така със зло,
сякашсме се карали. Ако нещо съм те докачил, вземам думите си назад - не съм казал
нищо и твоя милост не си чул нищо. Нали сме приятели? Повиках те да пийнем по една,
да боднем по някое мезенце - яребица, от нашето село; ей сега я донесох от село и
рекох да я изядем заедно и да си припомним миналите години, капитан Михалис, когато
бяхме деца, когато играехме заедно на село, през доброто време.Той отряза кълката
на яребицата и я подаде на капитан Михалис.- Не ям, имаме Велики пости - отвърна
капитанът.Нури бей плесна с ръце смутено.- Ако знаех - рече той, - кълна се в
Мохамед, щях да ти донеса черен хайвер.Напълни чашите.- За твое здраве, капитан
Михалис - каза той, като вдигна чашата си, - радвам се, че прие да стъпиш в къщата
ми и да пиеш с мен една ракия. Нa, ей тъй да ми изтече кръвта, капитан Михалис, ако
ти искам злото.И като каза това, той изля две капки цитрусова ракия на
земята.Капитан Михалис се разведри и седна отново на канапето до прозореца.Отвън,
откъм градината, се чу свежото, весело шуртене на малък водоскок; в стаята проникна
уханието на розите и на лимоновите цветове; отгоре, от женската част на къщата,
отново долетяха смехове.Двамата мъже мълчаха. Нури бей се мъчеше да намери начин да
подхване отново разговора; а капитан Михалис се вслушваше във водата и смеховете,
вдишваше уханието на градината и сърцето му отново беше пламнало. "Това ли е Крит -
смехове и благоухания и да пиеш ракия с турчина?" - помисли той и с рязко движение
затвори прозореца.- Прощавай, капитан Михалис, отворих го, без да те попитам - каза
много смутено Нури бей и напълни отново чашите.Капитан Михалис се извърна и изгледа
турчина. Бяха се родили в същото село: единият - бей, най-тлъстата земя беше
негова, а другият - рая. Баща му, капитан Сифакас, владееше камънаците. В ония
времена той нямаше право да се качи на кон, яздеше само магаренцето си и когато
виждаше християнския изедник Ханиали, бащата на този Нури, старият Сифакас трябваше
да слезе, докато мине господарят. Но една привечер капитан Сифакас беше на кеф и не
слезе, Ханиали вдигна бича и непокорната глава се обля в кръв. Старецът не отрони
ни дума, притаи мъката и сърцето си и зачака. "Не е арнаутин Христос я - рече си
той, - православен християнин е - ще дойде някой ден и ще му върне за мен!" Мина
се, не мина година, избухна въстанието през 66-а и най-големият син, Костарос,
причака една нощ вън от Мегало Кастро кръвопиеца Ханиали и го закла като агне върху
един камък при местността Камарата на Пентевис. И ето ти сега, синът на същия този
човек дойде и се нагласи в Мегало Кастро, в тази голяма господарска къща с
градините, с водоскоците и решетестите прозорци, ядеше, пиеше и любеше и всяка
вечер, през хубавите дни, възседнал коня си, се втурваше в гръцките махали и летеше
нагоре-надолу из тях и по "Трите камари", та чак искри изскачаха от
калдъръма.Капитан Михалис извади табакерата и си сви цигара - ноздрите му се
изпълниха с дим. Мразеше ли, обичаше ли, или се отвращаваше от този турчин, дето
седеше до него? Много пъти се беше питал и не можеше да определи. И когато се
случеше двамата да се срещнат по тесните сокаци на Мегало Кастро или на коне из
нивята, капитан Михалис гледаше пълното, жизнерадостно лице на Нури бей, сърцето му
изтръпваше и той не знаеше какво му се искаше - да го убие ли, или пък да се
прегърнат като стари приятели, които отново се виждат?Като малки деца те играеха
заедно по харманите на селото си, надбягваха се, бореха се, единият тръшваше другия
на земята, смееха се, биеха се и пак се сдобряваха.И една привечер - бяха вече
станали истински мъже - те се срещнаха, и двамата на коне, отвъд чифлика на Нури
бей, точно при Камарата на Пентевис, на цял час път от Мегало Кастро. Яздиха дълго
време един до друг мълчаливо; и двамата бяха навъсени, нямаха никак настроение - в
онези дни пак имаше убити турци и християни, Крит пламваше отново, раята пак
надигаше глава.Яздеха мълчаливо; показваха се прочутите венециански вълноломи,
почервенели от разжареното залязващо слънце."Кучето му недно - помисли си капитан
Михалис, - не мога да търпя вече да го гледам да се разхожда на кон из гръцките
махали и да закача жените!" "Не мога да търпя вече този гяур - помисли си Нури бей,
- щом се напие, излиза от къщи си на кон и посрамя турците. Лани ме сграбчи за
кръста, вдигна ме като мях и ме метна на керемидите на дюкяна си. Събраха се хора,
туриха стълба, за да сляза - станах за резил." Бузите на Нури бей пламнаха. Той се
извърна побеснял към капитан Михалис и извика:- Е, капитан Михалис, или трябва да
те убия, или ти трябва да ме убиеш; няма място и за двама ни в Мегало Кастро.-
Както речеш, Нури бей. Искаш ли да сляза, за да захванем?Нури бей не отвърна;
както се беше извърнал, изгледа гърка до себе си и очите му се изпълниха с
възхищение! "Какъв мъж - рече си той, - какъв напет, какъв юнак! Никога не казва
излишна дума, не се хвали, не се захваща с по-долни от него хора, не е хитрец. Не
се прекланя дори пред смъртта... Блазя на този, който има такъв враг."Най-сетне
Нури бей отвори уста:- Не бързай, капитан Михалис, голям зарар ще бъде... Вземам си
думите назад. Нa, тако ми вярата - нито нашият Мохамед, нито вашият Христос го
искат. Добър юнак си ти, добър съм, мисля, и аз - ела да смесим кръвта си иначе.-
Иначе ли?- Да станем побратими.Капитан Михалис пришпори кобилата си и излезе
напред. Сърцето му кипна, изкачи се чак до гърлото; до едно време не чуваше нищо
освен биенето на кръвта във вратните си жили. Полека-лека кръвта му се успокои,
мозъкът му се избистри; беше го обхванало странно вълнение, може би беше радост -
да смеси кръвта си с този отгледан богато бейски син, да не може вече да го убие,
да прогони изкушението, което му пъхаше ножа в ръката, щом го видеше. Истинска
гордост беше този мъж, макар че беше турчин, истинска гордост беше за Мегало
Кастро; не можеше да му намери недостатък - прям, щедър, красив, чистосърдечен, мъж
на място, проклетникът му неден!Опъна поводите на кобилата си и се спря; Нури бей
пришпори коня си и го догони.- Да вървим! - каза капитан Михалис, без да се извърне
да го погледне.Свърнаха обратно, към чифлика на бея. Влязоха в двора; един слуга се
затича, пое коня и кобилата и ги отведе към конюшнята; беят плесна с ръце - дотича
една стара прислужница и се поклони.- Заколи един петел, големия, качулатия -
заповяда беят. - Наточи от старото вино, застели и две легла - сложи чаршафите от
лен и коприна. Ще ядем и ще спим тази вечер тук, в чифлика; върви и затваряй
вратите!Останаха сами; седнаха с кръстосани крака един срещу друг под изкорубената
маслина, която още се издигаше сред двора, отрупана с цвят. Слънцето се беше
скрило; Вечерницата, голяма, радостна, се търкаляше между листата.Нури бей се
изправи, излезе навън и откачи от чешмата бронзовия черпак, закачен на нея, за да
могат минувачите да пият и благославят името на Ханиали, който я беше построил; взе
черпака, влезе вътре и пак седна на земята с кръстосани крака.- В името на Мохамед
и на Христа! - изрече той и измъкна ножа от пояса си.Капитан Михалис запретна
десния ръкав на мейтана си - показа се обгорялата му от слънцето яка и мускулеста
ръка. Нури бей, изправил върха на ножа, се наведе и сряза една дебела вена, която
изскачаше сред месото. Кръвта шурна, черна, топла; Нури подложи черпака и го
напълни около един пръст; след това размота белия си тюрбан и върза стегнато
порязаната ръка.- Твой ред е, капитан Михалис - каза той.- В името на Христос и на
Мохамед! - изрече капитан Михалис.Измъкна и той своя нож и резна пълната, пухкава
ръка на бея - и неговата кръв също потече в таса. След това капитан Михалис махна
черния си чембер и стегна силно ръката на бея.Поставиха черпака помежду си и
мълчаливо започнаха бавно да разбъркват и двамата кръвта с ножовете си.Вече беше се
свечерило съвсем, от комина на чифлика се издигаше дим, в приземието слугите
вечеряха. Двамата мъже избърсаха ножовете в косите си и ги пъхнаха пак в
поясите.Нури взе в шепите си черпака и го издигна високо; гласът му прозвуча тежко,
тържествено, като клетва:- Пия за твое здраве, капитан Михалис, побратиме! Заклевам
се в Мохамед, че никога не ще те обидя, нито с думи, нито с дела, нито във война,
нито в добри дни! Честно, смело, вярност за вярност! Има достатъчно гърци за мен,
има достатъчно турци за теб, на тях си изкарвай яда!Като изрече това, той поднесе
черпака към устните си и започна да пие бавно, глътка по глътка, размесената кръв.
Изпи половината, избърса устните си и подаде черпака на капитан Михалис.И той го
пое в шепите си.- Пия за твое здраве, Нури бей, побратиме! Заклевам се в Христа, че
никога не ще те обидя нито с думи, нито с дела, нито във война, нито в добри дни!
Честно, смело, вярност за вярност! Има достатъчно турци за мен, има достатъчно
гърци за теб, на тях си изкарвай яда!И изпи на един дъх кръвта, до дъно.Сега
капитан Михалис отвори прозореца и хвърли цигарата си; тя падна в саксията с щира
като червена звездичка и угасна в току-що полетия тор.Той се изправи. Лицето му се
беше помрачило; беят се уплаши. Стана и той.- Капитан Михалис - рече той, - не
искам да излезеш сърдит от вратата на моя дом; не забравяй, че сме побратими -
смесили сме кръвта си!- Не забравям; иначе само единият от нас щеше да бъде още
жив.Като мълния пред очите му мина цялата онази вечер в чифлика под маслиновото
дърво - гуляят със старото вино, дълбокият сън в изтъканите от лен и коприна
чаршафи...Взе шишето, наля чашата си и я изпи; напълни я отново и пак я изпи.
Седна.- Нямаш ли в къщата си някое джудже? - каза той. - Някой карагьозчия? Повикай
го да се попремята, да побие дайре, да проточи някое маане, че ще се пукна.Нури бей
се зарадва. Добър път беше поел ядът, ще падне в ракията и ще се удави, проклет да
е!Закопня сърцето му да направи тази вечер за побратима си нещо голямо, нечувано,
което да надвишава приятелството и обичта, за да се поукроти, да се поразвесели
малко този навъсен суров мъж. Напрегна ума си, обходи мислено къщата, чудеше се
какво да грабне, за да го подари на побратима си. Стари златни накити в ковчежето,
обковано със сребро оръжие по стените, пълни килери с чоха и коприна - какво да му
даде? И внезапно мисълта му литна към решетъчните прозорци и откри най-скъпото му
украшение - беят се усмихна и се обърна към госта си.- Тази вечер, побратиме, за
твой хатър ще направя нещо - каза той, - което турчинът не прави за никого освен за
брат си.Капитан Михалис се извърна, изгледа го, но не продума нищо; и пак напълни
чашата си с ракия.Нури бей стана и се приближи до ниската врата, която водеше към
женското отделение на къщата.- Мария! - извика той.Тичайки презглава по стълбите,
се появи една стара арапка - сбръчкана като стафида, беззъба, суха като рожков, със
златно кръстче на шията.- Кажи на господарката си да вземе бузука12 си и да
заповяда тук.Изумена и изплашена, арапката повдигна гурелясалите си очи и го
погледна.- Върви! - извика u той и я изгони.Капитан Михалис остави чашата, която
беше допрял до устните си, и се извърна към Нури.- Какво е това? - каза той
ядосано.- За твой хатър, побратиме; имам ти доверие.- Никакъв хатър! Срамота е за
теб като мъж, срамота е и за жена ти да се покаже пред чужд мъж, срамота е и за мен
да вдигна очи да я погледна.Нури се запъна.- Имам ти доверие - повтори той.Той се
беше вече разкаял, но се срамуваше да вземе думата си назад.Стана и постави една
пухена възглавница на малка софа в ъгъла и друга една до стената, та ханъмката да
се облегне на меко. Капитан Михалис се изправи и смъкна фитила на лампата - стаята
потъна в мек полумрак. Той извади от пояса си малка броеница от черен кехлибар и
започна нервно да я прехвърля, свел поглед надолу.Горе в стаята се чу женски говор,
гласове, бързи стъпки, отваряха се и се затваряха врати, зашуртя някаква чешма,
потече вода и след това настъпи тишина. Продължителна тишина.Капитан Михалис
повдигна очи. "Няма да дойде кучката - помисли той. - Дива е, черкезка, не ще. По-
добре. Хиляди пъти по-добре. Какъв дявол ме държи тук, та не си отивам? Ще си
отида!"Но тъкмо понечи да стане, стълбата изскърца - стъпалата застенаха едно след
друго; чу се весел звън на верижки и гривни; Нури бей се спусна, отвори ниската
вратичка, постави длан на гърдите, на устните и на челото си за поздрав.- Добре
дошла, Емине ханъм - каза той нежно, - добре дошла... добре дошла...В рамката на
вратата, в полумрака, засия една девойка; тя беше кръглолика като Нури бей,
пухкава, възпълничка, с големи полегати очи; бузите, устните, веждите и клепките u
бяха боядисани; ноктите и дланите u бяха къносани; тя държеше като пеленаче в
прегръдките си малък лъскав бузук.Тя протегна изящното си краче, обуто в червена
пантофка, проточи шия, видя сянката на мъжа до прозореца, престори се, че се е
уплашила, и изписка с тънкото си гласче.- Не се срамувай, господарке - рече Нури и
я хвана под мишница, - това е моят побратим, капитан Михалис - колко пъти съм ти
носил много здраве от него! Тази вечер и на двамата ни е тежко на сърцето; ела и ни
направи удоволствието да посвириш на бузук и да ни изпееш някоя песен от родината
си, та да ни олекне. Ей затова те помолихме, господарке, да си направиш труда да
слезеш по стълбите.Капитан Михалис слушаше, впил поглед в земята; беше събрал в
шепата си броеницата и я стискаше до счупване. Много беше слушал за красотата на
черкезката, за нейната необузданост, за песните u, които понякога през байрама се
разнасяха посред нощ през гъстите решетки на прозорците и разтърсваха цялата
махала; събираха се тогава в тъмнината мераклии турци и християни по ъглите на
улицата и слушаха. Въздишаха всички като бичета, а Нури гледаше силуетите им отгоре
през решетките, държеше в шепите си гърдите на Емине и се надуваше, сякаш държеше в
ръце целия свят.Капитан Михалис разбра по тежкия аромат, който се усили, че
ханъмката се раздвижи и се приближаваше към ъгъла, който беят беше натъкмил за нея.
Тя мина край него, очите u го стрелнаха, изгледаха го. В същия този миг и капитан
Михалис вдигна очи. Двата погледа се сблъскаха във въздуха и веднага се разделиха,
раздразнени и двата.Ханъмката се разположи върху пухените възглавници и кръстоса
крака.- Каква тъмнина! - каза тя, кикотейки се.Искаше да я видят.Нури бей стана и
вдигна фитила на лампата. Светлината се разля из стаята, блеснаха бузите, ръцете и
извитите като дъги къносани ходила на черкезката.Капитан Михалис вдигна очи и я
изгледа жадно, но веднага ги сведе към пода, а в шепата му две зърна от броеницата
станаха на късчета.- Добър вечер, капитан Михалис - каза туркинята и ноздрите u
потръпваха.Гласът на мъжа прозвуча
дрезгаво:- Добър вечер, Емине ханъм, и прощавай.Ханъмката се засмя. Там, в
родината u, жените с открито лице, яхнали конете, се бият рамо до рамо с мъжете.
Там и мъжете се насищат на жени, а жените на мъже. Но бяха я хванали още малка,
баща u я беше продал на един стар паша от Цариград, а след това дойде този критски
бей и я открадна и Емине не успя да поживее с мъже и да се насити на мъжки дъх. И
сега ноздрите u потрепваха като на гладен звяр, щом срещнеше някой мъж. Седеше с
кръстосани крака зад решетките на прозорците, гледаше как минаваха напетите
ергенаши, турци или християни, и гърдите я боляха. А когато излизаше на разходка,
плътно загърната в копринената си билая и следвана от дойката си, арапката, обичаше
да минава край пълните с мъже кафенета или да слиза на пристанището при безсрамните
хамали и лодкари, или пък да прекрачва прага на крепостните врати заедно със
селяните, които влизаха през тях, неподстригани, немити, изпотени - черкезката
разтваряше и притваряше тънките си ноздри, вдишваше въздуха и не се насищаше на
мъжката воня.- Ей богу - каза тя един ден на дойката си, - ей богу, мари, Мария,
ако не смърдяха, нямаше и да се обърна да ги погледна!- Кои, дете мое?- Мъжете. Ти
как я нареждаше, когато си била млада?- Аз вярвах в Христа, дете мое - каза старата
арапка и въздъхна.Потрепваха и тази вечер ноздрите u, извърнати към капитан
Михалис.Гледаше го и мълчеше. Колко пъти беят u беше говорил, и то с какво
възхищение, за този мъж, дето седи сега насреща u! Какво ли не беше слушала за
подвизите му, за пиянствата му и за упоритото му нежелание да води или слуша
разговори за жени! И ето го сега пред нея - нейният мъж сам u го беше довел; и тя
мърдаше жадно ноздрите си и се мъчеше да всмукне целия въздух през тях.- Емине,
господарке моя - каза Нури бей, - изпей ни, моля ти се, някоя черкезка песен, да
забравим грижите на този свят. Двама мъже сме тук, съжали ни.Ханъмката изкудкудяка
като яребица. Опря бузука на коленете си, удари рязко няколко пъти с перцето по
струните и изпъна шията си.- Какво ще ни изпееш, господарке? - запита щастлив
беят.- Каквото искам - отвърна тя.Бузукът оживя, раздвижи се в полумрака като
някакъв звяр, разтърси въздуха. И изведнъж от изпънатото гърло изскочи, като
водоскок из недрата на земята, гласът на жената. Къщата се залюля, потъна,
слепоочията на капитан Михалис изтръпнаха. Каква война, каква атака беше тази,
какво беше това чувство на ликуване, което усещаше по дланите, по гърлото и по
слабините си! Планините се снишиха, полето почервеня от турски аскер, капитан
Михалис се нахвърли върху него, яхнал черния жребец на Нури; зад него - хиляди
критяни с черни чембери на глава, пред него - никой. Селата крещяха и горяха,
минаретата се прекършваха като кипариси и падаха, кръвта достигаше до коленете, до
корема на коня. Гледаше наоколо си - не, това не беше Крит, не бяха това нито
вълноломите, нито морето, нито къщите на Мегало Кастро; не беше това джамия - той
беше влязъл, яхнал жребеца на Нури, вътре в "Света София"! Слезе от коня, прекръсти
се, вдигна глава нагоре към увисналия от небето купол - камбаните сякаш бяха
станали от гробовете си, а на езиците им висеше старият клисар на "Свети Мина",
Мурджуфлос, само че четиридесет сажена дълъг, биеше ги, те кънтяха, а той ревеше и
се люлееше заедно с тях като камбана.Капитан Михалис обхвана с ръце слепоочията си
и изведнъж светът спря отново, върна се пак Крит и Мегало Кастро, и къщата на бея;
и беят, който гледаше Емине, въздишаше и пиеше... Умът на капитан Михалис се сви и
влезе отново в затвора си - гласът на черкезката беше замлъкнал. Известно време
никой не проговори. Най-сетне Емине се размърда, погали поставения на коленете си
бузук.- Това беше една стара черкезка песен - каза тя. - Пеят я мъжете, когато
възсядат конете и тръгват на война.Нури се изправи; коленете му леко трепереха;
приближи се до жена си и вдигна пълна чаша.- За твое здраве, Емине! - каза той. -
Три неща, слушал съм от нашия мюезин, три неща е обичал и Мохамед - Божията милост
върху него! - благоуханията, жените и песните; ти, Емине, ги имаш и трите. Да си ми
жива хиляда години, хиляда и две хиляди!Той изпразни чашата на един дъх и млясна с
език, след това се обърна към капитан Михалис.- Пий, побратиме, пий и твоя милост,
за нейно здраве! - каза той и му напълни чашата.Но капитан Михалис пъхна два пръста
в прелялата чаша, разтвори ги изведнъж със сила, чашата изтрещя и се счупи на две
парчета, а ракията се разля на масата.- Стига! - изръмжа той задавено, с потъмнял
поглед.Емине нададе вик. Приповдигнала се на софата, тя гледаше с опулени очи
капитан Михалис. Никога не беше виждала такава сила в човешки ръце. Тя се обърна
предизвикателно към мъжа си.- Можеш ли и ти, Нури бей? - запита задъхано тя. -
Можеш ли, можеш ли?Нури пребледня. Събра цялата си сила в дясната ръка и понечи да
я протегне и да пъхне двата си пръста в другата чаша, за да я разцепи, но го обля
студена пот, разколеба се. Хвана го срам от жена му и хвърли злобен и мрачен поглед
към капитан Михалис. "Пак ме направи за резил пред жена ми - рече си той. - Не мога
да търпя повече."Сграбчи Емине за ръката и гневно я разтърси.- Качи се в одаята! -
извика той.- Можеш ли? - рече пак тя и бузите u пламтяха. - Можеш ли?- Качи се в
одаята! - заповяда отново беят, грабна бузука и го разби на парчета в
стената.Черкезката се изсмя сухо и пренебрежително:- Да, да счупиш бузука - можеш,
Нури!Тя се плъзна от софата и мина съвсем близо край капитан Михалис - дрехата u
докосна ръката му отгоре. Въздухът отново се изпълни с аромат. Капитан Михалис
усети, че ръката му пламна.Усмихната, като полюшваше снага, тя направи на инат
един-два кръга около Нури, гледаше го подигравателно с крайчеца на окото си и се
смееше; изведнъж се отправи към стълбата и изчезна.Двамата мъже останаха прави един
срещу друг посред стаята. Беят сучеше мустаците си, гърдите му възбудено се
повдигаха и спадаха; капитан Михалис хапеше устни, неподвижен, мрачен, вперил
поглед в него. И двамата бяха поставили ръце върху дръжките на ножовете си, които
се подаваха из поясите.Най-сетне Нури полуотвори злобно стиснатите си устни.-
Капитан Михалис - процеди той, - махай се!- Нури бей - отвърна капитанът, - ще си
отида, когато аз поискам. Вземи здравата чаша и ме почерпи.Беят стисна дръжката на
ножа и повдигна очи към лампата - поиска му се да се спусне и да я угаси, та да
останат в тъмнина и да се счепкат - па когото грабне смъртта! Сърцето му за миг
потръпна нерешително.- Вземи здравата чаша и ме почерпи - повтори спокойно капитан
Михалис. - Иначе няма да си отида.Нури се обърна към масата и пристъпи бавно -
краката му тежаха като олово; когато стигна до нея, беше целият в пот. Шишето сякаш
не можеше да се повдигне, чашата преля, ръката му трепереше и ракията се разля
върху остатъците от яребицата.- Пий! - каза той и му посочи чашата.- Дай ми я в
ръка - произнесе капитан Михалис.Беят изръмжа, сграбчи чашата и я пъхна в ръката на
капитан Михалис.А той, тежък и навъсен, вдигна я пълна догоре.- За твое здраве,
Нури бей - каза той. - Ще ти направя хатъра: ще заръчам на брат си да не срами
турците.Като каза това, той накваси устните си с ракията, пристегна черния чембер
на главата си и прекрачи прага.В тъмната вече градина фенерът хвърляше зелени и
червени ивици светлина; капитан Михалис се отправи спокойно и бавно, без да
погледне назад, към външната врата.Вече беше се съвсем стъмнило. Мегало Кастро се
беше вече навечерял - спеше му се, студено му беше, затваряше един по един
прозорците си, прекръстваше се и се готвеше да спи. Неколцина от редовно
закъсняващите все още скитаха из сокаците, неколцина влюбени обикаляха под
затворените прозорци и тук-таме от някои осветени приземия се чуваше тих говор -
имаше седянка.Фукаропулите измръзнаха да чакат прави зад вратата - капитан Михалис
все не излизаше. Падна мрак, върна се и брат им, както винаги мълчалив и без
настроение; застлаха масата, размениха по някоя дума - какво да готвят утре и че
дървените въглища, олиото и газта вече са се свършили, та кир Аристотелис да се
погрижи. Поговориха, застлаха и раздигаха масата, приготвиха вечерната си лайкучка
за добро храносмилане, сложиха дългите си до петите нощници, прекръстиха се - но
умът им беше все при зелената врата.Капитан Михалис пое по най-околния път за дома
си; чувстваше, че тази вечер не може да се свърти между четири стени; сърцето му
напираше в гърдите, кипеше - не го свърташе нито в тялото му, нито в дома му; и
Мегало Кастро беше станал изведнъж тесен и не го побираше. Тръгна - къщи, улици,
хора, всичко го задушаваше. Вървеше с големи крачки, стиснал зъби, сякаш го гонеха.
Навлезе в "Платя Страта" - тя беше пуста; редките газени фенери хвърляха бледа,
червеникава светлина върху калдъръма. Премина през пазара; една турска гостилница,
едно кафене и две-три кръчми бяха още отворени. Някой го повика; стори му се, че е
гласът на капитан Поликсингис, ускори крачка и отмина. Стигна пред Вратата на
пашата, при мраморния венециански водоскок с лъвовете. Вдигна очи и погледна
Големия платан, прокълнатия; никой не се виждаше - приближи до него и се
прекръсти.- Господ да освети костите ви! - прошепна той. - Добра среща, отци!От
поколения и поколения пашите бесеха на този гордо извисяващ се платан християните,
които надигаха глава; и зиме, и лете висяха, преметнати през най-дебелите му клони,
въжета с готови клупове.- Кълна се във вярата си, някоя нощ ще стана, ще взема
брадвата и ще те съборя долу, проклет да си! - прошепна той и изгледа яростно
стария платан, сякаш беше турчин.Той пое пак пътя си; навлезе в тесен, дълъг сокак
и излезе при "Трите камари". Жива душа не се виждаше. Разкопча ризата си, защото го
задушаваше. Пое си дъх и се огледа. Нататък, право на север, блещукаше и бучеше
морето, околните планини се открояваха тъмносини във въздуха - Юхтас, Селена,
Псилоритис; високо горе на небето светеха звездите. Той обиколи нагоре-надолу
бързо, пръхтейки
като кон. Стигна до рова, който опасва Мегало Кастро. Отсреща върху една самотна
височинка се открояваха няколко къщурки; това беше Мескиня, селото на прокажените.
По-долу, над самото море, се издигаше друга височина - Седемте секири. Оттам, преди
повече от двеста години, се бяха спуснали турците и бяха завзели Мегало Кастро;
седем техни секири още стояха там, забити в земята. А навътре в морето, в
далечината, се привиждаше, изгърбен като костенурка, пустият остров Диа.Зад него се
чу женски говор и тихо шумолене на коприна; показа се стар турчин, който, наведен,
носеше голям запален фенер. Зад него вървяха две ханъмки с черни фереджета и
отворени чадъри и разговаряха, като се смееха тихо. Нощта замириса на
мускус.Капитан Михалис подскочи.- Всички дяволи са тръгнали подире ми! - изръмжа
той и се обърна с лице към морето, за да не гледа ханъмките. - Всички дяволи, но ще
има да вземат!Обзе го сега нетърпение да се прибере в къщи; но не искаше да види
никого; ще чуят стъпките му отдалеч, ще се изкашля и те ще разберат и ще се скрият;
ще отвори с един удар вратата и ще бъде съвсем сам. Не иска ни жена, ни деца, ни
кучета - съвсем сам!И тогава ще вземе решение.Жена му Катерина и дъщеря му Риньо
седяха наведени около лампата и чакаха. Зад тях, на единия край на дългия тесен
миндер, обхванал цялата стена, близо до прозореца, който гледаше към двора, беше
мястото, където седеше винаги само капитан Михалис, никой друг. И дори когато го
нямаше, някаква тежка сянка оставаше да седи там и нито жена му, нито дъщеря му се
осмеляваха да се приближат; струваше им се, че се докосват до тялото му, и се
отдръпваха настръхнали.Майката плетеше чорап; светлината на лампата падаше косо
върху кестенявите u, плътно сресани коси, върху извитите вежди, върху твърдите
бузи, осветяваше наполовина горчиво свитата уста и широката волева брадичка. В тази
жена имаше някаква странна нежност - нежност и сила, и упоритост. Като момиче тя
беше стройна, смела, истинска капитанска дъщеря; не беше имал късмет да се сдобие
със син капитан Трасивулос Рувас, баща u, затова беше предал на своята Катерина
мъжкия дух и способностите на син. Но тя се ожени и попадна в лапите на лъв; през
първите години не му отстъпваше, опираше му се; но лека-полека свеждаше глава -
капитан Михалис беше това, кой можеше да се пребори с него? Увехнаха силата и
упоритостта u, тя омекна.Плетеше, плетеше и мислеше. Целият u живот преминаваше
пред очите u, течеше, бягаше като вода... От време на време вдигаше очи и
поглеждаше - високо горе, околовръст по четирите стени, бяха наредени, в широки
черни рамки, всички герои от 21-ва година, страшни като диви зверове, с железни
мустаци. По средата, пред един от борците, гореше малко сребърно кандилце...Кира
Катерина поклати мълчаливо глава. Целия си живот, и в дома на баща си, и в дома на
мъжа си, беше прекарала сред оръжия. Още преди да се омъжи, през въстанието в 66-
а13, препаса и тя патрондаш, грабна пушка и се би, за да не стъпи турчин в селото
им. През друг един бунт, още като девойче, тя късаше старите книги, които
калугерите им носеха от манастирите, и свиваше фишеци заедно с другите девойчета.
Добре познаваше кира Катерина миризмата на барута и тя u се харесваше; добър беше
капитан Михалис, мъж на място, и u се харесваше; но тежък беше за жената такъв
живот и понякога скришом я обхващаше мъка.Тя спря да плете чорапа, повдигна пак
очи, погледна - над канапето висеше голяма стара литография: "Филистимляните влачат
и се гаврят със Самсон". В средата се виждаше непреклонният юнак; ръцете и краката
му бяха вързани с въжета, ремъци и вериги, а пред и зад него разярени мъжаги го
теглеха и блъскаха, други го ръгаха с копия и се смееха; през решетъчно прозорче,
високо горе на една кула, се подаваше усмихната жена с разголена гръд, коварната
Далила, и се смееше.Кира Катерина огледа цялата стая, сякаш виждаше всичко за първи
път, и въздъхна. И пак се наведе мълчаливо над чорапа.Дъщеря u, закръглена, добре
сложена девойка на около 15 години, със сключени гъсти вежди като баща си, с широка
волева брадичка като майка си, повдигна очи от дантелата, която плетеше. Тя погали
гъвкавия, зъл котарак, който лежеше свит в краката u.- Какво въздишаш, майко -
попита тя. - Какво мислиш?- Какво мисля ли? - отвърна майката. - За живота си. И за
тебе, горката, дето си попаднала в ноктите на един звяр. Мисля и за некръстеното,
дето пак му дадох приспивателно, за да не плаче, та да не го прихванат пак дяволите
баща ти. Само Трасакис си е добре, защото му прилича.Тя вдигна очи към тавана и се
ослуша.- Заспа - каза тя, - укроти се, горкото.И след малко добави:- Същински
бащичко, одрал му е кожата. Виждала ли си го какъв е, когато се ядоса? Как бърчи
вежди? Как бие приятелите си? Как диво гледа жените?Риньо не отговори. Страхуваше
се от баща си, но го обичаше и се възхищаваше от него. Каквото и да правеше той,
струваше u се, че добре го прави; ако беше мъж, и тя щеше да прави същото. И тя
щеше да иска да вижда само сина си, а дъщерите нека се завират в миша дупка още щом
чуят, че се отваря вратата и той влиза. От деня, когато навлезе в дванадесетата си
година и гърдите u набодоха, баща u забрани да се явява пред него; три години вече
не беше я виждал - тя се свираше винаги в кухнята или горе в стаичката си, докато
той се намираше в къщи. Девойката долавяше още отдалеч стъпките му и веднага се
скриваше; усещаше го и котаракът и се затичваше пред нея с подвита между краката
опашка. Така трябваше, имаше право баща u. Риньо не можеше да разбере защо, но беше
уверена, че баща u е прав.Същото чувстваше и майката, но не го признаваше; итя би
правила като мъжа си, като баща си. Колко години не я беше виждал баща u, старият
капитан Рувас? Беше вече към двайсетгодишна мома, когато една нощ низами обградиха
къщата на стария капитан. Той уби колкото можа, но те бяха много, хванаха го,
смъкнаха го на двора и се готвеха да го отведат в Мегало Кастро при пашата. Та
тогава излезе Катерина заедно с майка си и го видя. Дрехите му бяха изподрани,
целият беше потънал в кръв; вдигна ръка: "Останете със здраве - извика им той, - не
се тревожете бре, женоря! Останете със здраве! Да ми варите жито редовно - за
свободата умирам, не плачете! Да се ожениш, Катерина! Да родиш мъжко и да го
наречеш Трасос, на мене!"Отведоха го в Мегало Кастро и го нагласиха точно срещу
вратата на пашата, под Големия платан. Дойде един турчин бръснар, изкара бръснача и
го одра жив - онова куче, Мустафа паша, направи от кожата му торбичка за
тютюн.Всичко това минаваше тази вечер през ума на кира Катерина - плетеше си тя
чорапа и въздишаше. Добре беше прекарала с капитан Михалис, не може да се оплаче -
той беше юначен, честен, почитан, тежък мъж. Не заглеждаше чуждите жени, не играеше
на карти, не беше и стиснат. Напиваше се само два пъти в годината, за да му олекне
- нали беше мъж, няма значение; други правят и по-лоши неща, той се напиваше. Но
тази година животът u беше станал много тежък. Капитан Михалис не искаше да види
пред очите си момиченцето, което тя беше родила лани по това време. "Не искам ни да
го видя, ни да го чуя! - викаше u той всяка сутрин, когато отваряше вратата, за да
отиде на дюкяна си. - Отде, по дяволите, е взело тези сини очи?"Никой от неговия
род нямаше сини очи, а това бебе имаше - отде, по дяволите, ги беше взело? Сякаш в
къщата му беше влязло нещо опетнено, сякаш кръвта му беше омърсена - това не можеше
да понесе капитан Михалис.Горката майка преглъщаше сълзите си и мълчеше; какво да
му каже? Търпеше, падаше на колене пред голямата домашна икона на архангел Михаил
със златните крила, с меча, дето се извиваше като пламък, и с една току-що извадена
душа в ръка, изплашена, повита като пеленаче... Падаше на колене пред него и го
молеше - нали той беше пазителят на дома u! - да поговори на мъжа u, да му се яви
някоя нощ насън и да му се скара, та да се укроти малко сърцето му.Той стоеше по
цял ден в дюкяна, жена му изпращаше яденето по Харитос, чирака; и тогава майката
оставяше бебето да крещи и да плаче на воля и го подрусваше на коленете си; но щом
се свечереше, даваше му приспивателно, за да не се събуди чак до другата
сутрин.Откъм стаята се чу гласът на Трасакис, който сънуваше нещо и викаше. Майката
се усмихна.- И насън дори не намира спокойствие, лудетината му неден! - каза тя. -
Все сънува, че гони, бие, че събира войска, убива турци... Като порасте, ще прави
всичко, дето сега го сънува - като баща си, като дядо си... Ох, край нямат теглата
на Крит...Умълчаха се. Риньо погледна през прозореца в нощта; севернякът още
духаше, едно от крилата на прозореца поскърцваше. От някаква далечна къща долетя
гласът на млада невяста, която приспиваше сина си. Риньо затвори очи и се ослуша, а
гърдите u тръпнеха.- Закъсня тази вечер, закъсня... - каза тя след малко, за да
насочи мислите на другаде.- Повикал го, казват, Нури... За какво ли е дотрябвал на
това куче?Риньо се засмя.- Татко пак ще го сграбчи за червения пояс и ще го метне
на покрива! - каза тя гордо.Майката поклати глава:- После пък онзи ще хване десет
християни, да си изкара яда. Нямат край, ти казвам, нямат край теглата на Крит.-
Докато е жив татко, не ме е страх!- Същото казвах и аз за баща си, но една нощ...Тя
замлъкна. Кумът - така бяха кръстили котарака - скочи в скута на Риньо и извърна
уши към външната врата. Наостриха слух и двете жени. Риньо събра набързо конците,
дантелите и ножичката, а котаракът беше вече изчезнал в кухнята.- Идва... - каза
девойката.Сега се чу сухо покашляне пред вратата.- Ето го!Майката стана.- Отивам да
стопля яденето - каза тя. - Не ще да види никого, като влезе, затова се
покашля.Вратата се разтресе и се отвори; капитан Михалис прекрачи прага и залости
портата; прекоси двора, влезе вътре и се огледа - никой. Захвърли чембера, съблече
мокрия си от пот мейтан. Седна на мястото си, на края на канапето, до прозореца,
който гледаше към малката градинка на двора. Извади от джоба кърпата си и избърса
потта
от челото, врата и гърдите си. След това отвори прозореца, да го лъхне малко
въздух.Той чуваше двете жени, които палеха огън в кухнята, за да стоплят яденето
му. За миг му се стори, че бебето изписка, и кръвта му изведнъж кипна; наостри уши,
ослуша се - тишина. Извади табакерата, сви си цигара, взе огнивото и я запали. Но
устата му горчеше като отрова и той хвърли цигарата през прозореца.Влезе жена му с
подноса с яденето и понечи да го остави на масата. Без да вдигне глава, капитан
Михалис каза:- Не съм гладен, вземи подноса!Жената не продума нищо, взе отново
подноса и изчезна.Тежка тишина беше налегнала къщата. Капитан Михалис стана, облече
отново мейтана, омота два пъти черния чембер около главата си и се запъти към
вратата, но изведнъж се спря - претегляше намерението си; хвърли бърз поглед
наоколо - борците от 21-ва просветваха околовръст по стените с оръжията,
патрондашите и пищовите си; мустаците им бяха усукани като въжета, косите им падаха
върху раменете.Капитан Михалис постоя известно време така захласнат, гледаше ги и
ги поздравяваше един по един; той не познаваше добре историята им - кой къде се е
бил, какви подвизи е извършил и от кой край е - от Румелия ли, от Пелопонес ли, от
островите ли, или от Крит; пък и не беше важно това; само едно нещо знаеше: че
всички те са се били с турците, и това му стигаше... Всичко останало е за
даскалите.Пред лика на един от борците гореше кандилце, сякаш това беше света
икона. И на всеки, който влизаше и го запитваше защо е направил така, той
отговаряше сухо:- Това е свети Караискос14 - и прекъсваше разговора.Това беше
капитанът на дядо му, Дели-Михалис. Една нощ, когато гърците се били укрепили във
Фалирон, близо до Атина, а срещу тях турците били разпънали шатрите си, дядо му се
напил. Командирът им бил издал заповед никой да не мръдне от укреплението си,
докато не пристигнат на сутринта и други капитани - християните били малко, а пък
турците - хиляди. Но дядо му се напил заедно с други критяни - кой можел да ги
озапти тях? Юрнали се от окопите си, нахлули в турските шатри и захванали с
пищовите... Счепкали се християни и турци преждевременно и Караискакис бил убит.-
Грях му на душата, грях му на душата... - измърмори капитан Михалис. - Но няма
нищо. И дядо ми го убиха, всички ще бъдем убити.Той излезе на двора; кладенецът,
лозницата отгоре, каменното корито до кладенеца, саксиите наоколо - всичко го
потискаше. Приближи се до малкия обор, който беше досами двора; бялата кобила
светлееше в полумрака; тя наостри уши, извърна се, видя господаря си и изцвили
радостно. Капитан Михалис се приближи до нея и я погали с широките си длани по
шията, по корема, по задницата... Топло нещо, любимо, винаги готово да отиде там,
където му заповяда. Гордо и послушно. Никога не му беше скършила хатъра, беше
винаги с него, като част от тялото му, до смъртта.Той дълго държа ръката си пъхната
в гъстата сива грива и усещаше как топлината на животното прониква дълбоко в тялото
му, слива се с неговата топлина - мъжът и кобилата ставаха едно. Изведнъж
почувства, че на дебелия му врат беше израсла грива, че силата му беше нараснала и
че можеше да прескочи стените на къщата си и укрепленията на Мегало Кастро и да се
спусне, цвилейки, из плодородното, поробено от турците поле, към чифлика на Нури
бей.Силата се изкачи отдолу, от земята и от топлото тяло на кобилата, обхвана
ходилата му и възлезе към коленете, към бедрата, към слабините и изду до пръсване
гърдите му; някаква сила, дошла от земята и от животното, необуздана.Той прекрачи с
един скок прага.- Харитос! - извика той.Показа се жена му.- Спи - каза тя.- Събуди
го!Както си стоеше прав, сви си пак цигара и зачака. Пушеше и не чувстваше вече
горчилката в устата си. Гледаше гъстия дим, който излизаше през ноздрите му, и
чакаше спокойно.Излезе още полусъненият Харитос, като си търкаше очите - рошав,
разгърден и бос. Той беше около дванадесетгодишно диво козле. Падаше му се
племенник, син на брат му Фануриос, овчаря. Беше дошъл от село - баща му го прати
да се научи на четмо и писмо. Но капитан Михалис се гнусеше от четмото и писмото.
"Конте ли, рекъл, ще те правя аз тебе, или даскал? Не виждаш ли хала на чичо си,
даскала Титирос? Взели са го на подбив и ученичетата. Ще си развалиш очите,
нещастнико, ще сложиш очила и ще станеш за резил. Седи тук в дюкяна, пък като
порастеш и ти узрее тиквата, аз ще ти дам сермия да отвориш собствен дюкян, да
станеш човек." Същото каза и на Фануриос. "Прави го, каквото си щеш - отвърна му
той. - На тебе житото, на мене плявата. Бий го, да стане човек!"Капитан Михалис го
сграбчи за врата и го разтърси, за да го разсъни.- Иди да се измиеш на коритото, да
се разсъниш - каза му той, - после ела да ти заръчам нещо.Харитос излезе на двора,
извади вода от кладенеца, изми се и среса с пръсти разрошената си коса. След това
се върна при чичо си.- Разсъних се - рече той.Капитан Михалис го хвана за рамото.-
Ще отидеш - каза му той - да потропаш на вратите на петте къщи, дето ги знаеш. Ще
вземеш един камък и ще тропаш, докато ти отворят. Разбра ли?- Разбрах.- Ще отидеш
при Вендузос, при Фурогатос, при Каямбис, при Бертодулос и в текето, дето живее
Ефендина.- Ефендина Фъшкията ли?- Ефендина Фъшкията. И ще им кажеш: много ви здраве
от чичо ми, капитан Михалис. Утре е, казва, събота, а в неделя рано-рано да
заповядате в къщи. Разбра ли?- Разбрах.- Върви!После извика жена си:- Заколи три
кокошки, приготви мезета, омеси. Подреди избата - сложи софрата, столчетата,
чашите.Жената понечи да заговори, да му каже: "Пости са сега, нямаш ли страх от
Бога?", но той махна с ръка и тя замълча - влезе вътре и въздъхна.- Пак ще имаме
гуляй, пуста да опустее орисията ми! - каза тя на Риньо, която, изправена пред
мивката, миеше чиниите. - Да заколим, казва, три кокошки, да подредим избата.Чу се
скърцането на стълбата - капитан Михалис се качваше да спи.- Какво ли го е
прихванало? Още не са минали шестте месеца - продума Риньо, но в гърдите сърцето u
трепна радостно.Харесваше u се това вдигане на крак на цялата къща - разнасят се
мезетата, а мъжете седят при темелите на къщата и пият.- Преляло е преди време
сърцето му - измърмори майката. - Събудил се е пак дяволът в него. - Тя се
прекръсти. - Прости ми, Господи! Кълна, но не мога да търпя вече. Сега погазва и
Великите пости! Няма страх вече и от Бога!Мислите u литнаха ядосано нагоре към
иконостаса, към архангел Михаил: "Колко метани съм му сторила - рече си тя, - колко
молби! С колко дървено масло съм го поила, с колко свещи съм го хранила! Залудо!
Сдуши се и той с него!"- Ех, да бях мъж! - измърмори тя. - Господи Боже, и аз щях
да направя същото! Щях да си имам и аз пет-шест карагьозчии и когато ми стане тежко
на сърцето, щях да ги смъкна в избата, да ги напия и да ги накарам да пеят, да
свирят на гусла и да играят - за да ми олекне. Това ще рече мъж.7 Котарак. - Б.
пр.8 Съкратено от синьор - Б. ред.9 Касае се за 1878 г. - Б. пр.10 Касае се за
годините 1854, 1866 и 1878. - Б. пр.11 Непреводим израз. На книжовния гръцки език
"ти тирос" значи "какво сирене". Целта на автора е да се осмеят тези, които
употребяват изрази от изкуствения, "чист" език. - Б. пр.12 Вид струнен инструмент,
подобен на мандолина. - Б. пр.13 Въстание в Крит. - Б. пр.14 Касае се за героя от
гръцкото национално въстание - Караискакис. - Б. пр.

2. Част

Тежка, пълна с пролетен задух беше тази нощ в Мегало Кастро. Малко преди полунощ
острият северняк стихна и се вдигна топъл, влажен вятър, от ония, дето разпукват
пъпките на дърветата. Той идваше от Арабия, преминаваше над Либийското море,
помиташе цялото Месарийско поле, от Тимбани и Кали Лимиони чак до Агия Варвара,
оставяше зад себе си прочутите арханьотски лозя, премяташе се през крепостните
стени, влизаше през пролуките на вратите и аралъците под прозорците и се хвърляше
върху жените като мъж, а върху мъжете като жена и не ги оставяше да спят. С бавни
стъпки, лукаво, за една нощ, април завладя Крит.Дори и пашата на Мегало Кастро,
макар че беше изпосталял старик, почувства някакъв възбуждащ плам – скочи от сън,
плесна с ръце и Сюлейман, арапинът му, се появи.– Отвори, бре, Сюлеймане,
прозореца, че ще пукна... Какво е това чудо? Какъв е този вятър, бре, Сюлеймане?–
Идва от Арабия, паша ефенди, и затова е горещ, но няма да ни стори зло, не се бой!
Ние, критяните, го наричаме краставичен вятър, защото от него порастват
краставиците.– Наистина е краставичен вятър, проклетникът! Я върви да повикаш
робинята Фатиме да дойде при мен, че ми трябва; донеси ми и една стомна вода от
щерната и ветрилото да си повея... Бре, този Крит ще ме затрие!Но и митрополитът на
Мегало Кастро, макар че беше осемдесетгодишен, с дълга до пояс бяла брада и
богобоязлив, също пламна, отметна завивките, стана и се облакъти на прозореца на
митрополията, за да го лъхне малко въздух. Тишина – тъмните къщи спяха, старото
лимоново дърво в двора на митрополията беше цъфнало и навред благоухаеше, а горе на
небесния свод горяха безброй кандила при Божия трон... Митрополитът потъна със
страх в звездното небе, грамадното му тежко тяло се залюля за миг в нощния въздух
сред дълбоката Божия тишина – после слезе пак на земята и се намери отново
облакътено спокойно на перваза на прозореца. Митрополитът се прекръсти, сякаш за да
очисти от зли духове топлия пролетен въздух; старецът чувстваше сега цялото си тяло
свежо и леко и се върна в постелята, за да се отпусне пак, безгрешен, в Божиите
прегръдки.Капитан Михалис отхвърли чаршафите и седна раздразнен на постелята. Беше
минало навярно полунощ; той грабна поставената наблизо стомна, тикна гърлото ù в
устата си, отпи две-три големи глътки да се разсъни, да прогони срамотния сън,
който го измъчваше цялата нощ; но сънят все още се увиваше и се притискаше до него
като жена, не искаше да го остави.– Проклет сън – изръмжа капитан Михалис, –
проклет да е; той пуска дяволите да влизат.Скочи, слезе бос по стълбата, излезе на
двора, извади вода от кладенеца и натопи главата си в кофата, за да угаси огъня ù.
Но в устата му все още остана едно сладникаво чувство на гадене, а между веждите му
– гневът. Върна се, приседна на постелята; отвори прозорчето до себе си – навред
непрогледна тъмнина; ослуша се; Мегало Кастро беше потънал в сън, не се чуваше
дъхът му дори; духаше странен, топъл вятър, който миришеше на вода и пръст, и
листата на лозницата долу на двора шумоляха.Капитан Михалис опря гръб на стената и
запуши; не искаше да се отдаде отново на съня – хитрец е той, не му се доверяваше.
Пушеше и гледаше насреща на иконостаса архангел Михаил, закрилника на рода му,
небесния Дели-Михалис, с колчан на гърба. Вдясно от иконата му, окачени на кръст,
блестяха сребърните наследствени пищови; от лявата страна бяха поставени честните
сватбени венци, направени от восъчни лимонови цветчета. По едно време той чу, че в
съседната стая жена му, кира Катерина, въздъхна; горе при средните греди на тавана
изцвъртя мишка и изведнъж, тихо, безшумно, котаракът започна да се изкачва по
стълбата. След това настъпи дълбока тишина; къщата потъна отново в сън.Капитан
Михалис пушеше; гневът все още не се махаше от веждите му, нито пък срамът;
приковал поглед в прозорчето, потиснат, той чакаше да съмне.Но зората беше далеч;
цареше още дълбока нощ и възбуждащият вятър духаше волно, влизаше в къщите; той
премина и над широкото целомъдрено легло с дантелен балдахин, в което спяха, една
до друга, спокойни, неподвижни, в снежнобели нощници, скръстили ръце, трите
Фукаропули. От време на време Аглая разтваряше повехналите си невидели ласка ръце и
се кикотеше насън, сякаш я гъделичкаха, но бързо се възвръщаше към добродетелта и
пак се вдървяваше. А спалнята, просторна, чиста, с трите големи изписани сандъци, в
които бяха натрупани чеизите им, миришеше на гнили дюли.Беше минало полунощ, но
Титирос, учителят, братът на капитан Михалис, седеше пред масичката си; беше се
наметнал с палтото, за да не му е студено, сякаш мартенският северняк все още
духаше. Наведен над една голяма книга, той разучаваше Великото въстание от 21-ва и
главата му се замайваше – какви ежби между братя, какви кражби, какви предателства
и същевременно от същите тези борци – какво мъжество на племето ни, какво
юначество, тази любов към свободата, тази божествена храброст! Титирос час по час
сваляше и бършеше очилата си – мислеше, че те бяха виновни, задето буквите се
замъгляваха и не можеше да чете; в действителност очите му се наливаха със сълзи; а
часовете минаваха и вятърът се промени – април настъпваше, митрополити и паши се
вълнуваха и само Титирос, прегърбен, зъзнеше и все бършеше очилата си.Освен Титирос
и Фукаропулите целият останал Мегало Кастро тръпнеше в мекия топъл въздух на тази
нощ; момите, които спяха сами, отмятаха от себе си чаршафите, не можеха да разберат
какво им ставаше, бяха неспокойни; а омъжените протягаха насън ръце и търсеха мъжа
и от всички тях, в една схлупена, прясно варосана къщурка близо до пристанището,
това правеше най-вече Гаруфаля, и с право, защото беше младоженка – миналата неделя
се беше венчала за праматарина Каямбис, смелчагата; та сега преминаваха, както
казваше Вендузос, през медната тръба15. Трасакис им беше станал кум – и през
първите дни те не можеха да се отделят един от друг. Гаруфаля беше копняла много за
тази сватба и сега очите ù блестяха от голямата неочаквана сладост.Попреминало ù
беше времето, беше започнала да вехне като истински неполиван карамфил16. И
изведнъж – ето ти Каямбис; Господ, който създава женихите, го беше изпратил и
ехтеше всяка събота селото им от песните му. Женихът не беше от кастренските села;
родът му беше оттатък, от Сфакия, но от около три години той беше избягал оттам и
не искаше да се върне в планините си. Баща му, умирайки, оставил на двата си сина
стадо овце; братята се скарали при делбата кой да вземе коча водач. Изправили се
тогава насред хармана да се преборят и който тръшне другия долу, негов ще е кочът.
Но както се борели, кипнала кръвта им, забравили, че са братя, измъкнали ножовете и
този тук, Каямбис, убил брат си. Оставил веднага и стадо, и коч и побягнал накъдето
му видят очите; попаднал в Мегало Кастро. Беден, без работа, със сфакийската си
наметка, с продънените си ботуши, със стръкче босилек на ухото, обикаляше по
кръчмите и пееше, докато, за негов късмет, капитан Михалис го видя един ден в
кръчмата на Вендузос, заслуша се в песните му, хареса ги, повика го. „Не те ли е
срам – му рече, – коскоджамити юнак да обикаляш и да пееш като певачка? Ела, ще ти
дам сермия да живееш и да работиш като човек.“ Даде му сермия, купи си Каямбис едно
магаренце, напълни два коша с галантерия и започна да обикаля селата и с песни да
хвали стоката си – макари, гребенчета, свещи, благоуханни сапуни, огледалца... Само
едно нещо му поиска за отплата капитан Михалис: когато го повика, горе-долу веднъж
на шестте месеца, да идва и да не си отива, докато сам не вдигне ръчището си да го
изгони.Един ден, в голямото село Крусона, Каямбис видял Гаруфаля на чешмата;
хванала му окото, поразпитал селяните – от честна къща била, баща ù бил добър
стопанин; поискал я, взел я. И миналата неделя Трасакис, качен на едно столче, ги
венча, защото капитан Михалис нито венчаваше, нито кръщаваше. Да се освободи,
казваше, първо Крит.И сега, залостили се здраво в къщурката си, те прекарват осем
дни меден месец; от време на време Каямбис става и нахранва магаренцето си; от
време на време става Гаруфаля, сготвя и нахранва Каямбис, след това пак се тръшват
да се борят, а Христос ги гледа от иконата, повдигнал дясната си ръка, усмихва се и
ги благославя доволен. Ами че само тъй люлките в Крит ще се пълнят с бебета и
пушките ще се предават от ръка на ръка, от баща на син – и само така, със същата
тази медна тръба, някой ден ще се освободи Крит.Топлият пролетен вятър премина и
отвъд Мегало Кастро, обгърна и Мескиня, мръсното село на прокажените отвъд
венецианските вълноломи. В един коптор, натъркаляли се на сами земята, един мъж и
една жена, също младоженци, се прегръщаха бясно. Пръстите на мъжа бяха разядени от
болестта и от тях течеше нещо жълто и смрадливо, а пък жената нямаше нос; той беше
започнал да се разлага отдавна, но беше окапал тъкмо през тези дни, преди да се
омъжи. Но тя все пак ръмжеше, забравила се от удоволствие, покрила лицето си с бяла
кърпа, а женихът я стискаше с лактите си и се мъчеше да направи син, да не се
затрие никога от лицето на земята проказата.На другия ден в Мегало Кастро, близо до
Новата врата, по същото време, когато прокажените се прегръщаха, Барбаянис, със
запретнати ръкави, вир-вода изпотен, се връщаше в къщи, носейки един фенер, за да
си свети, препъваше се из тесните сокаци и проклинаше съдбата си. Не го оставяха
спокоен да се нарадва и той на единственото нещо, което му беше останало на този
свят след смъртта на жена му – съня! От ранни зори обикаля из сокаците и пои
кастриньотите, зиме със салеп, за да се сгреят, а лете – с шербет, да се разхладят.
И ляга да спи ли? Ту някоя съседка, ту някоя роднина ражда и хайде, тичай, нещастни
Барбаянис, да ù бабуваш! Защото Барбаянис беше и акушерка; беше научил занаята от
покойния си баща, ковач, който бабуваше на хорските кобили и магарици; Барбаянис
прехвърли занаята на баща си от кобилите и магариците на жените. Тази вечер
бабуваше на горката Пелагия, племенницата
му, и видя голям зор – цели три часа се мъчи, но го извади здраво, черно и мъжко.И
тъй както си вървеше и си приказваше сам и проклинаше съдбата си, той чу зад себе
си тропот на конски копита; но този кон не беше като онези, дето ги знаем – дето
ядат ечемик, цвилят и пущат фъшкии; Барбаянис го позна по тропота, който беше мек,
сякаш копитата бяха обвити в памук, и по светата миризма на тамян, която се разля
из въздуха... Барбаянис разбра, не му беше за първи път, прилепи се до стената,
прекръсти се и зачака. Лекият, безплътен тръс се приближаваше, миризмата се
усилваше.– Помени ме, Господи! – прошепна той. – Свети Мина, добър вечер!Той
повдигна благоговейно очи и погледна: на края на улицата се появи и заблестя в
тъмнината, яхнал дорестия си кон със златни хамути, опрял червено копие на рамо,
със сивата си къса къдрава брада, със сребърната си плетена ризница, левентът
старец, закрилникът на Мегало Кастро – свети Мина. И тази нощ той правеше
обиколката си. Всяка нощ, в полунощ, когато целият град е потънал в сън, свети Мина
слиза безшумно от иконата си, обикаля край вълноломите, минава през гръцките махали
– ако са забравили някъде някоя врата отворена, затваря я, ако някой християнин е
болен и прозорецът му свети, спира се и се моли на Бога да го изцери. Ничие човешко
око не може да го види, само кучетата въртят опашките си, а от хората само двама от
целия град могат да го видят – този Барбаянис и Ефендина Фъшкията, побърканият
ходжа. И когато завърши обиколката си, чак на зазоряване вече, връща се пак на
иконата си и никой не би разбрал какви загадъчни работи стават през цялата нощ, ако
клисарят Мурджуфлос не намираше на сутринта, когато отиваше да подреди църквата,
коня на свети Мина цял в пот.Барбаянис гледаше как светията се отдалечава и се
стопява в мрака и се прекръсти.– И тази нощ пак го видях, голяма е милостта му,
добре ще вървят работите ми – промърмори той.Извади от пазвата си един сладък
кравай, дето му го бяха тикнали в ръка, за да му се отплатят за труда у Пелагини, и
захвана да го дъвче доволен. Той наближи къщурката си и загаси фенера.Капитан
Михалис пушеше и ходеше напред-назад, а главата му бръмчеше като въртележка;
прехвърляше през ума си всичко, което беше видял и патил, всичко, което беше обичал
и мразил през живота си – селото, баща си, дома си, хората, турци и християни,
преброждаше целия Крит, от Грамбуса чак до Топлу манастир, обикаляше из него,
скачаше от бунт на бунт, от въстание на въстание, но никъде проклетникът му ум не
искаше да се спре и все се въртеше и се пъхаше в една безсрамна червена уста и не
искаше да се откъсне от нея.Капитан Михалис се изправи побеснял и изгледа сърдито
изпод вежди архангел Михаил, сякаш го призоваваше да стане, да остави рахата си в
иконостаса и да тури ред; после се извърна и погледна през прозорчето още съвсем
тъмното небе.– Съмнù се вече – извика му той, – съмнù се, та да видя какво ще стане
с мен!Слезе долу, излезе на двора, натопи пак глава в кофата и се успокои малко;
след това приседна на прага и зачака.Като с бик се бореше капитан Михалис със себе
си, но и Нури бей крачеше цяла нощ напред-назад в мъжкото отделение на къщата си,
излизаше в градината да вземе малко въздух, влизаше отново вътре, пушеше цигара
след цигара, пиеше ракия след ракия и ръмжеше. Повдигаше очи нагоре към решетъчните
прозорци – тази вечер черкезката се беше заключила и не го пусна при себе си.– Не
те искам! – извика му тя през ключалката. – Посрами се, Нури бей, не ми трябваш!Но
и тя не можа да мигне; подаваше се на прозореца полугола, простираше черкезките си
ръце към гръцките махали, протягаше се; виждаше в тъмнината веждите, брадата,
огромните ръце на капитан Михалис и цвилеше като кобила.– Има право, има право
жената – мърмореше Нури бей и внезапно избухна в плач. – И аз ще изпадна като
Ефендина; ще ме вика и мен гяуринът, когато гуляе, за да му правя карагьозлъци!На
сутринта арапинът намери господаря си заспал, свит на кравай до прага, съвсем пиян,
мустаците, гърдите, шалварите му бяха потънали в бълвоч, ракия и угарки.По същото
време, когато Нури го споменаваше на ум, Ефендина спеше по гръб и се усмихваше
щастливо. Бяха му обадили вечерта за поканата; пак гуляй, значи, ще изкара осем
дена, без да му мисли, ще хапне свинска пържола и луканка, та дим ще се дига, ще се
налее с вино до козирката, ще се отърве за осем дни от беднотията – да пукне дано!
– и от светостта си – и тя да пукне дано! Затвори очи, погали русата си брадичка и
заспа. И виж ти чудо – по същото време, когато Нури бей мислеше за него, Ефендина
сънуваше: отвори се уж вратата и влезе една свиня, чиста, угоена, с фес на главата
като турчин, а на шията ù окачен нож за талисман; щом видя Ефендина, свинята
застана чинно, направи темане, откачи ножа и го заби в гръкляна си. Търколи се,
Ефендина се наведе – и какво да види! – свинята беше опечена начаса, беше обвита в
лимонови листа и приятно ухаеше; Ефендина извика зарадван и се събуди, а устата му
беше пълна със слюнки.По същото време, когато долу на земята горките хора пламваха
и угасваха, мъчеха се и се прегръщаха, небесният свод се въртеше, звездите се
местеха и изведнъж иззад ласитиотските планински върхове изскочи и звънна във
въздуха Зорницата. Гащатият петел в двора на капитан Михалис отвори кръглото си
око, разбра какво става на небето, плесна с криле, изпъчи гърди и започна да
кукурига. А отсреща, в двора на Красогеоргис, богатия селяндур, нескопеното
кипърско магаре подуши въздуха – той миришеше на вкусна свежа трева и на критска
магарица, навири опашка и започна да реве.Мегало Кастро се пробуждаше; от единия до
другия край на улицата, от чешмата на Идоменеас чак до фурната на Тулупанас,
махалата на капитан Михалис започна да се протяга и да оживява. Най-напред кира
Мастрапазица развърза мъжа си, светия човек, звънаря, от стълба на кревата, за
който го връзваше всяка вечер, защото го ревнуваше, да не би да вземе, казваше –
знае ги тя мъжете! – да слезе скришом долу в кухнята и да отиде при слугинята,
дебелата Анезина с кравешките гърди. И тъй, връзваше си го тя всяка вечер за стълба
на кревата и го развързваше само когато понякога през нощта той я събуждаше да
пусне една вода; но въжето пак оставаше вързано за глезена му и Мастрапазица го
държеше здраво за другия край, за да не би въпросният да ù избяга и да поеме кривия
път.Капитан Поликсингис доста отдавна се беше завърнал от любовния си нощен труд,
капнал от умора и целият лъхащ на благоухания. Кир Димитрос се прозяваше до жена
си, кира Пинелопи, която пак не беше на себе си; тя беше отметнала чаршафите и
мърмореше, защото беше четиридесет и пет годишна и тялото ù ту пламваше и изгаряше
цялото, ту угасваше и тя започваше да трепери; а тъкмо по това време, на
разсъмване, беше пламнала и изгаряше. Тя скочи, хвърли кос, враждебен поглед на кир
Димитрос, който се прозяваше, и отиде, та опря гърдите си, една до друга, на
перваза на прозореца да се поразхладят.Небето избледня; пойните птички под стрехите
на къщите се бяха събудили и отсреща, в къщата на Красогеоргис, косът беше вече
започнал работа в къщичката си – свиреше.– Добре ù е на Красогеоргевица –
промърмори кира Пинелопи и въздъхна, – селяндур си е Красогеоргис, но я какъв се е
оперил, здрав е като кочан, не счупва той хатъра на жена си.Тя нададе ухо – от
отсрещната къща се чу биволско хъркане; Красогеоргис, легнал по гръб, хъркаше –
дебел, разгърден, с развален стомах; мустаците му миришеха на вино и кромид, а
дъхът му беше тежък, като въздуха в подземен килер. До него младичката му женичка,
Катиница, дъщеря на Барбаянис, гуляйджийка, охранена, налята, още спеше, усмихваше
се и мъркаше, защото сънуваше, че беше уж годеница и се разхождаше в една затворена
градина, хванала годеника си за ръка, а пък той я беше прегърнал през кръста. И не
беше Красогеоргис, дебелакът, ами едно стройно чернооко момче със засукани щръкнали
мустаци, с дълги гарванови коси, със сребърни пищови на пояса и дъхът му миришеше
на канела. Приличаше досущ на онзи от картината, дето му се любуваше всеки път,
когато отиваше у кира Катерина, капитаншата; а отдолу пишеше: Атанасиос Дякос17.
Държеше я, значи, той през кръста и сънят се разстилаше над нея като лозница,
натежала от черни гроздове, и кира Катиница се разхождаше с любимия си, усмихваше
се и гугукаше като гълъбица.Но ето че дяволът си нямаше работа и Красогеоргис,
както си спеше, я чу, напрегна се, отвори очи:– Какво се облизваш и гугукаш, мари
жено, рано-рано? Какво има? Да не би да ядеш нещо сладко с мед и орехи? Дай ми и на
мен!Но тя, сърдита, му обърна гръб.– Не ме буди – каза тя, – остави ме, спи ми се!И
затвори очи, като се мъчеше да намери отново в тъмнината годеника си.От фурната на
Тулупанас се издигна на кълба, на кълба първият дим, гъст, синьо-бял; старият
фурнаджия, винаги тъжен и мълчалив, се беше събудил и заловил съвсем сам с фурната
си, за да забрави мъката си. Но как можеше да я забрави – та нали имаше само един-
единствен любим син, двайсетгодишно момче, русо, красиво, косъм не даваше да падне
от главата му, нагласено, отгледано като в кафез; и един ден, три години оттогава,
лицето му се поду, покри се с пъпки, върховете на пръстите му започнаха да се
разкапват, паднаха ноктите му; а сега и устните му бяха започнали да се разлагат.
Бащата и майката не искаха да го заведат в Мескиня – как да се разделят с
единствения си син! – и го държаха заключен в стаята му, да не би да го зърне нечие
око. Как можеше да спи старият Тулупанас, как да отвори уста да заговори? Хвърляше
се цял в работата, месеше, мяташе и вадеше хляба от фурната, обикаляше из улиците,
продаваше краваи и спаначени баници, утрепваше се от работа, за да забрави. Но как
да забрави! Всяка сутрин, когато отиваше да види единствения си син, виждаше, че
той все повече се разлага и месата му капеха по пода и по чаршафите.Бореше се с
фурната старият Тулупанас и въздишаше; повдигна по едно време очи, видя, че
прозорецът на отсрещната къща още
свети, и поклати съжалително глава:– Нещастна французойко – прошепна той, – и ти
страдаш, горката. Не, няма покой за сърцето на човека...И наистина, цяла нощ
светлината не угасна отсреща, нещастната французойка не беше мигнала; кашляше,
храчеше, въздишаше: доктор Касапакис я беше довел от Париж и я беше посадил тук, на
тази турска земя, накрай света. В началото тя въздишаше, после започна да кашля и
сега напоследък, вземала, разправят, легена и плюела кръв. А докторът, разправят,
не я искал вече, опекъл си работата със слугинята, една кобила от Аркалохори.– Къде
е железницата, за която ми разправяше, че минавала пред къщата ни? – упрекнала го
още в първите дни французойката. – Нали така ми разправяше в Париж?А лекарят,
дебелакът, се засмял.– Ние тук, в Мегало Кастро – отвърнал ù той, – железница
викаме на магаретата.Капитан Михалис, застанал прав сред двора си, мълчалив,
неподвижен, чакаше да види кога най-сетне ще се реши небето да се развидели; и щом
чу петела си, вдигна очи – небето беше започнало да светлее. Втурна се нагоре, качи
се в стаята си, облече се бързо, пристегна се здраво, като се омота много пъти с
широкия пояс, пъхна в него ножа с черната дръжка, взе шишенцето с дървено масло,
окачено до иконостаса, напълни кандилото, което беше започнало да пращи, и изгледа
архангел Михаил, капитана си.– Тръгвам – рече му той, – каквото имаше да си кажем,
казахме си го; тръгвам, значи, а ти тук наглеждай къщата!Той слезе на двора, отвори
външната врата, оседла кобилата, метна се отгоре ù и потегли към Вратата на
Лазарета. Беше вече светло. Низамите взеха ключовете и тръгнаха да отключат
четирите градски врати. Къщите бяха още затворени, но някои комини вече пушеха;
Барбаянис беше вече излязъл и предлагаше рано-рано из махалите салепа си, горещ,
гъст, изобилно поръсен с джинджифил. Капитан Михалис пришпори кобилата си и премина
бързо край Големия платан, християнския изедник, свърна след това по мегдана,
стигна при „Трите камари“, поспря се за миг и се огледа. Околните планини бяха
започнали вече да порозовяват: пред него – Какос Орос, само камънаци, зад него –
Псилоритис, големият господар, ведър, със заснежена глава, отдясно – преобърнатата
глава на вкаменения змей – Юхтас. Отвъд морето се синееше и по него преминаваха
леки синьо-зелени тръпки; малтийските рибарски гемии, черни, с червени платна, бяха
вече излезли в открито море. Слънцето изскочи пламтящо из вълните; кобилата се
извърна, видя го, очите ù заблестяха, разтърси шия и изцвили, да го
поздрави.Тръбата засвири, турското знаме се издигна на дългия прът, желязната
градска врата се отвори със скърцане. Селяните, които чакаха отвън още от зори, се
втурнаха всички наведнъж вътре, един през друг, с магаретата и мулетата си,
натоварени с дърва и дървени въглища, мехове с дървено масло и вино, кошове със
зеленчук и плодове, и с бронзови делви с мед. За да влязат в града, те трябваше да
преминат през тъмния тунел, който обхващаше цялата ширина на венецианските стени;
закънтяха вътре под каменния свод викове, псувни, магарешки ревове и тропот от
животни и хора; цялото това тъмно, изпълнено с викове подземно гърло бучеше.Капитан
Михалис си проправи път сред шумното гъмжило, излезе на полето, спусна се към
крайбрежието, остави зад себе си Мегало Кастро и пое покрай брега към Какос Орос и
Русес. От дясната му страна миришеше на зелени поля, от лявата – на море; слънцето
се спусна и увисна на гърдите на кобилата като златен талисман.– В името на Христа
и на архангел Михаил – прошепна капитан Михалис.Обърна се на изток и се
прекръсти.Мегало Кастро тънеше цялото в слънце; първи го посрещнаха минаретата,
след това синьото кубе на „Свети Мина“ и покривите на къщите, а скоро подир това то
слезе и се настани в мокрите сокаци; девойките му отваряха прозорците си, за да
влезе, а бабите излизаха по дворовете да се посгреят. Кръстеха се, благославяха
Бога, че март си е отишъл, месецът, който кара хората да изгарят и коловете си,
прокълнат и от Бога, дето се заяжда с бабите; но сега вече ще се постоплят кокалите
им. Да е жив и здрав април, свети Георги.През всички градски врати се втурнаха
рано-рано критските магаренца, пъргави, весели, с навирени опашки, като ревяха и
известяваха на кастриньотите, че пролетта е пристигнала.Кира Пинелопи се протегна
на двора, прозя се силно, костите ù изпукаха; тя беше на средна възраст жена, с
двойна брадичка, с широк задник, ядеше здраво и имаше добро храносмилане, переше,
чистеше, хранеше и решеше като кон кир Димитрос, мъжа си, и се мъчеше всяка вечер
да го съживи; тя нямаше деца и обичаше котараците, канарчетата и пролетните поля.
Някакви странни тръпки полазиха още рано-рано днес по гърба ù, ако имаше опашка,
ако не беше човек, щеше и тя да навири опашката си и да зареве като магарица, та да
обади на кира Катерина, на Красогеоргевица, на Мастрапазовица, на докторицата, на
всички съседи: какво седят още, да станат да ги омае слънцето, да зареват всички
заедно, да се потъркалят из полето – пролетта дойде! Не можеше да се свърти тя днес
между четири стени, сготви на бърза ръка и изпрати слугинчето си да почука отсреща
на вратата на кира Катерина, капитаншата:– Много здраве, ще кажеш, от господарката
ми, кира Пинелопи на Димитрос, и ако ти е угодно, казва тя, да вземем яденето си и
да отидем да хапнем навън, на полето; оправи се вече времето.Но къде можеше кира
капитаншата да остави къщата си – та нали тъкмо утре се готвеха да налетят още от
ранни зори петте хали. Тя приготви кокошките, едната варена, другата пълнена с ядки
от шишарки, а качулатата пък печена – за мезе.– Не можем, така речи на господарката
си, днеска не можем, да прощава; но ако ù е угодно, нека заповяда след обяд с
ръкоделието си, ще дойдат и съседките, ще дойде и Али ага, ще се посмеем; днеска
капитан Михалис няма да го има цял ден, да не се бои.Нацупи се кира Пинелопи и
изпрати слугинчето у другите съседки: при Мастрапазовица, при Красогеоргевица, при
Поликсингопуловица, но едната чакала, казва, поп Манолис да направи водосвет,
другата имала главоболие и виене на свят, а Поликсингопуловица месела просфора за
вечернята и краката ù пак се били подули и не можела да мръдне.– Да пукнете дано,
вампири! – изръмжа кира Пинелопи ядосано. – Защо не отворите, мари, пенджерите си,
та да видите! Да не ви са само за украшение! Ела тук, мари, Марульо, иди при
докторицата, при Масела, разбира тя, макар да е французойка, какво ще рече пролет,
ще дойде!Не се казваше Масела, казваше се Марсела, но кира Пинелопи я направи на
Масела, за да ù е ясно какво казва. Така ще я наричаме и ние, щом е взела критянин!
Французойката ù беше много забавна, защото говореше завалено гръцки и все
разправяше за един голям град, дето се казвал Париж, по-голям, казва, и от Мегало
Кастро, и някаква широка река минавала през сокаците му, а пък жените там ходели по
кафенетата и приказвали с мъжете, без да ги е страх, и краката им се виждали чак
над глезените. Приказки, ще речеш, но ги разправя сладко, пустата му французойка, и
да видиш – сама си ги вярва, защото много пъти съм я издебвала, че ù са насълзени
очите. Ами какво тегли само с непрокопсания си мъж, превъзходителството, да пукне
дано! Дето не се засрами да се сдуши с някаква си от Аркалохори... Нека дойде,
горката, на полето, ще отидем до „Света Ирина“ с многото извори, та да ù олекне.Но
слугинчето се върна нацупено:– Не могла, казва, не могла; цяла нощ е кашляла, не е
спала, казва, някой друг ден, да прощаваш.Кира Пинелопи се ядоса; прехвърли на ум
цялата махала – да повика Коливакеновица, боже опази! Мъжът ù е гробар, дано да не
допре до него, а пък тя е налудничава, вижда привидения, всички умрели минават край
възглавницата ù; така ù се пада, защото нали мъжът ù ги съблича, за да се облече
той, облича и жена си, и келешчетата си, а умрелите остават голи на такава влага в
земята и се сърдят, с право... Не я ще никаква, Коливакеновица! Да изпрати
слугинчето при онази префърцунена Архондула, къде ще ти се съгласи нейна милост да
се поразходи с кира Пинелопи, ахтарката! Нали баща ù бил уж драгоманин, казват, в
Цариград и играел уж префа18 с патриарха, и сега, след като той умря, тя вземала от
патриаршията цяла кесия златни лири пенсия годишно и яде черен хайвер с голяма
лъжица! Нека си яде! Нека ù правят визити митрополитът и пашата! Когато беше млада,
този ù миришеше, онзи ù смърдеше на госпожицата с навирения нос! Нека сега се пържи
в собственото си масло, че остана стара мома! Така ù се пада! Така му се пада и на
брат ù глухонемия! Греховете на родителите... Защото нали веднъж карали в Цариград
един християнин да го бесят, понеже уж убил един турчин; а пък баща му,
драгоманинът – костите му да изсъхнат дано! – знаел истината; християнинът не бил
убил човека, ами друг някой, бей; но къде да отвори уста да каже, бъзливецът
драгоманин! Уплашил се, замълчал – и след това единственият му син се родил ням!
Не, няма да излезе на разходка с кира Архондула, няма, дори тя самата да иска!
Мислите ù се откъснаха от голямата врата на надутата, продължиха нататък... Да
повикам Вангельо, момичето? Но къде може да ти дойде тя, дето тъкмо сега е на такъв
зор, приготвя чеиза си; нали сега, на Великден, ще се венчае за учителя Титирос...
Как, по дяволите, пък го избра него, горката! Подпухнал, жълт, половин порция, с
очилца... И да речеш, че го обича! Ама беднотията, пуста да опустее... Цялото ù
имане го пропиля за разкош и за гуляи нехранимайкото, онзи хубавец брат ù със
златния часовник!Мисли и размисля кира Пинелопи и най-сетне реши: качи се на
каменното корито, набра листа от лозницата, влезе в кухнята, обви яденето в
лозовите листа, тури в една кошничка хляб, маслини, няколко портокала, шишенце
вино, спиртник, кафе и захар, вилици и лъжици, една кърпа за ядене и излезе на
двора.– Върви с мен, мари Марульо – каза тя на слугинчето си, – нямаме нужда от
тях!Заключи външната врата и се отправи към пристанището. Дебела, с широк задник,
като вървеше, тя го усещаше как се
клатушка и люлее, като онези тлъсти овце, караманлийките, дето ги бяха докарали
отскоро в Крит. Срамуваше се, горката, като го усещаше как се люлее отзаде ù – но
какво да прави? „От Бога дадени са и тлъстините – казваше си тя и се утешаваше: –
Пък добре, че не ми се подуха и на мен краката като на кира Хрисанти
Поликсингопуловица19 – ама име – един път! Аз съм още пъргава, слава богу, още си
нося сама тлъстините, аз ги водя, не те мене, десет млади жени ще тупна оземи,
десет момци не могат да ми излязат наглава! Добре ми викат дунда!“Като се
клатушкаше и полюляваше, тя премина през „Платя Страта“ – народ много, търговци,
занаятчии, селяни. „Какви викове, какви кавги, какви недодялани, магарешки мутри
имат тези кастриньоти!“ – помисли си кира Пинелопи и присви устни. Нали беше уж от
Ретимнос – надуваше се. Хората от Ханя бяха първи в оръжията, тези от Ретимнос – в
четмото и писмото, а кастриньотите – на чашката; всяка вечер, като привършваха
работите си, нагласяваха се всички по кръчмите, дай им само да пият и да ядат
чирози и шишчета; смърдяха на вино, на ракия и на месо. Къде бяха ретимньотите с
тежката си благородна походка, с дълбоките поклони, с господарските си обноски!
Само нейният Димитрос от целия Мегало Кастро се отличаваше от другите, но и той,
горкият, мърша! Какво ли не му прави през нощта, за да го съживи! Целият ми труд
отива на пусто... Ех, да беше от Ретимнос!Тя въздъхна, продължи да върви, наближи
вече пристанището. „Сигурно пак седи и размахва камшичето за пъдене на мухи –
помисли тя. – Само това може да прави и добре го прави.“Но кир Димитрос се беше
уморил да размахва още от сутринта камшичето и сега прелистваше един голям тефтер,
където записваше с два вида мастило (с червено – месото, с лилаво – всичко
останало) какви гозби ядеше всеки ден. Беше, значи, потънал в размисъл, четеше
гозбите, припомняше си ги пак, устата му се пълнеше със слюнки... Беше вече стигнал
до последните дни, сричаше бавно, лакомо, сякаш дъвчеше: „Година 1889, март 20:
прясна бакла с ангинари и със зелен лук. С бол дървено масло. Сполучливо. – Март
21: тиквички на фурна с чесън. Проклетият Тулупанас ми ги изгори.“На прага на
дюкяна се показа едно девойче:– Кир Димитрос, изпрати ме господарката, госпожа
Христофаковица, да ми дадеш, казва, пет драма хиоска дъвка, да направи сладко.Но
кир Димитрос Пицоколос го мързеше; вдигна бавно очи от тефтера и ги изви към
рафта:– Разбирам какво искаш, детето ми, разбирам, ама то е ей там, е чак гоооре!И
проточи колкото можа гласа си, за да покаже, че дъвката беше комай на края на
света.Девойчето си отиде и кир Димитрос отново потъна в прегледа си: „март 25,
Благовещение, позволява се вино и риба. Варена треска с лимонче; треска с магданоз,
яхния; пържена треска подлучена; салата от краставици. Много вкусно.“Но му омръзна
да чете и да се навежда, взе пак камшичето, въздъхна: „Докъде изпаднах аз, синът на
прочутия капитан Пицоколос! Дядо ми имаше кораб подпалвач, палеше турските фрегати,
баща ми носеше пушка и избиваше турците, а аз – камшиче за мухи и избивам мухите...
Нà, да ти се не види!“ – измърмори той и чумоса благото си набръчкано лице. И щом
се сети за баща си, войводата, дюкянчето му стана тясно, не го свърташе вече,
разпери ръце, докосна стените отляво и отдясно и му се дощя като Самсон да ги
блъсне изведнъж, да ги срути, да се поразшири светът, за да не се пукне кир
Димитрос Пицоколос.И тъкмо в тоя миг, когато се канеше да срути стените, дюкянчето
притъмня. На прага се извисяваше снажна, дебела, задъхана, кира Пинелопи. Щом я
видя, кир Димитрос се начумери. „За какъв дявол съм ù дотрябвал пак! Не ù ли стига
през нощта! Как пък все ù се ще това, безсрамницата! Като че ли са ù турили газ в
задника. Ех, безсрамни ретимньотки!“– Добре дошла! – каза той високо и отвори бързо
тефтера.– Стани, бре, Димитрос – извика жена му, – стани да излезем навън на
полето, да се отърсиш от мухъла, човече, да се посгреят кокалите ти! Ще затънеш тук
вътре като жаба в блато! Размърдай се де! Донесох и яденето, гозба, дето ти
обичаш...Тя изви шия и се наведе над ухото му:– Пълнени патладжани с бол пиперец...
Ще видиш колко ще ти се усладят, особено вън на полето!Кир Димитрос се изплаши.–
Няма да дойда! – извика той. – Не ща! – И се хвана за тезгяха си.– Ела,
Димитренцето ми, ела, моля ти се, няма да те пипна!Но кир Димитрос размахваше силно
камшичето, сякаш кира Пинелопи беше муха, голяма месна муха, която искаше да изпъди
от дюкяна.– Не ща! – извика той отново. – Днеска имам много работа, нали виждаш!
Правя си сметките – какво дължа, какво ми дължат, да видя накъде отиваме. Иди, моля
ти се, сама.– Да вървим, мари Марульо! – сграбчи слугинчето си за врата кира
Пинелопи. – Ти си ми и съседка, и мъж! Да вървим да хапнем заедно на слънце!И като
каза това, тя обърна на кир Димитрос възмутения си широк задник с презрение и се
запъти обратно към къщи.– Пуста да опустее орисията ми! – мърмореше тя и вървеше. –
Аз трябваше да взема някой юначага, ящен, здрав пияч, дето щеше да ми направи цяла
дузина деца, та да мирясам! И трябваше да живея в Ретимнос, където живеят
господарите, а не тук с кастриньотите, магаретата!Говореше си сама и крачеше
ядосана. На туй отгоре беше и гладна, гледаше как слънцето се издига, разтваряше и
свиваше ноздри и вдъхваше миризмата на младата трева; беше сграбчила за врата онази
хлапачка Марульо и я теглеше сърдито; а тя се тътреше запъхтяна, натоварена с
кошницата, и разкривените чехлички се изуваха от краката ù – най-сетне тя ги събу,
тури ги върху пълнените патладжани и заподтича боса след господарката си.Кира
Пинелопи се поспря пред „Свети Мина“ и се прекръсти.– Свети Мина – промърмори тя, –
ти знаеш ищаха ми, помогни ми!Чуха се викове и смехове, тясната улица се изпълни с
деца, звънецът беше ударил, те тичаха към училището и сърцето на кира Пинелопи
запърха; тя се спря да се полюбува на дечурлигата: „Ех – въздъхна тя, – да бяха
всички мои! И нека не са все от Димитрос, Боже, прости ме!“За миг очите ù се
замъглиха и тя прехвърли през ума си цял куп мъже, юначаги, дето ги беше виждала по
улиците и по селата, и в сънищата си. „Господ да ми прости, ама имаше право, мисля,
онази въртиопашка, жената на Барбаянис... С кого ли не направи деца! Само Бог знае
с кого е направила и съседката ми, Катиница на Красогеоргис. Пък и Барбаянис, макар
че е шашав, се досещаше, виждаше рогата си, докосваше ги, опипваше ги с ръце – ама
какво да прави! Само веднъж, като се разболял тежко, повикал жена си: „Ех, мари
жено – ù рекъл, – заклевам те в Бога, кажи ми истината: всички деца, дето ги имаме,
мои ли са?“ Но Барбаяневица мълчала. „Кажи ми, мари жено, истината; аз, виждаш,
умирам, какво се страхуваш?“ – „Ами ако не умреш? – отвърнала му мръсницата недна.
– Ами ако не умреш?“Кира Пинелопи се усмихна, като се сети за всичко това, и се
дръпна, за да минат ученичетата. Тя зърна сина на съседката си, на капитаншата,
Трасакис. – Трасакис! Трасакис! – извика тя и затършува из кошницата да му даде
един портокал.Но къде да я чуе Трасакис! Разперил ръце, той беше прихванал през
раменете двете си съседчета, отдясно Манольос Мастрапазовия, отляво Андрикос
Красогеоргевия, вървяха тримата заедно, приказваха си и се смееха. Не се насищаха
да си преповтарят как пръснаха вчера сачми пред прага на класа тъкмо когато Титирос
се беше обърнал с гръб към тях и беше започнал да ги учи песента, която щяха да
пеят в неделя на екскурзията. „Дойде пак пролетта, дойдоха цветята...“ Зареваха
всички с пълно гърло, Титирос се зарадва, вдигна пръчката:– Хайде, деца, да отидем
всички заедно на двора и там да я изпеем. Другиден, когато минем през „Трите
камари“, не бива да се посрамим... Напред!Той тръгна напред наперено, но тъкмо се
беше засилил и прекрачи прага, подхлъзна се на сачмите и падна на земята като чувал
и очилата му станаха на парчета.– Дали си е счупил кокалите? – запита Андрикос,
обезпокоен да не би да не ги е счупил.Но Трасакис го успокои:– Счупил ги е, ти
казвам, счупил ги е! Не чу ли едно „прас!“ – това бяха кокалите му.– И видя ли как
извика „ох!“ – каза Манольос и затърка радостно ръце. – Сигурно си е счупил
ребрата, затова не можеше да стане. Викаше: „Ох! Ох!“ и търсеше очилата си.– Значи,
отървахме се от екскурзията и ще свършим оная работа, дето сме си намислили.
Съгласни ли сте?– Съгласни сме! – извикаха двамата му другари.Едно куче мина, те
грабнаха камъни и го погнаха.При текето, близо до „Свети Мина“, чуха викове и кавга
и се спряха.– Сигурно Хамиде молла бие Ефендина – каза Трасакис. – Чакайте да
погледаме сеир.Те се повдигнаха на пръсти, за да погледнат през решетъчното
прозорче откъм улицата; големият тревясал двор се разстла пред тях; сред него беше
поставен саркофагът на светията, покрит с ивици разноцветни парцали. До самия
саркофаг една старица, майката на Ефендина, чорлава, боса, остроноса, беше стиснала
с едната ръка сина си за гърлото, а в другата държеше вила и му се заканваше.–
Нямаш ли страх от Бога, бре? – викаше му тя. – Пак ще отидеш при онзи грък да те
натъпче със свинско, да те напои с вино, да се омърсиш! Ще те заключа, кратуно
такава, ще те пребия от бой, няма да отидеш!Ефендина се мъчеше да се отскубне от
ноктите на майка си, пищеше, крещеше, сякаш го душеха.– Няма да отидеш! – викаше тя
и го разтърсваше. – Няма да отидеш! Забравяш ли какъв резил ставаш всеки път, като
отидеш там? Като изтрезнееш, разкайваш се, започваш да плачеш, хвърляш тюрбана,
показваш пак кела си, намазваш го с фъшкии, обикаляш из улиците и ревеш като
магаре... А гърците започват да те замерят с лимонови кори и ти викат Ефендина,
Ефендина Фъшкията! Не те ли е срам от тоя светия тук, от дядо ти!Старицата крещеше,
проклинаше го непрекъснато и му сочеше саркофага с разноцветните парцали.– Ден и
нощ само за него мисля! – извика Ефендина и вдигна високо ръце. – Клетва давам,
майко, ден и нощ само за него мисля!– Ами тогава защо се омърсяваш?– Нали искаш да
стана светец? Светец като дядо ми! Как тогава, по дяволите,
искаш да стана светец, ако не върша грехове? Ако не изпадах в грях, щях ли да се
разкайвам? Щях ли да плача? Щях ли да викам до Бога? Щях ли да показвам кела си на
хората? Не! Е, как тогава ще стана светец?Хамиде молла остана със зяпнала уста;
поглеждаше ту сина си, ту саркофага и мълчеше. Има си хас да има право шашавият ù
син, има си хас да е вярно всичко онова, дето е слушала от старите хора за ей тоя
светец, дядо ù? Той бил, разправяха, нехранимайко през целия си живот и чак когато
изпосталял и не носел вече ни на вино, ни на месо, ни на жени, ударил го на
светост! Качил се на минарето на „Света Катерина“ и не искал нито да слезе, нито да
яде, нито да пие, само плачел, биел се и викал Бога; седем денонощия вил и след
това надал такъв силен вик, че целият Мегало Кастро настръхнал и небето се
изпълнило с гарвани. Господ се смилил над него и му ги изпратил, за да го изкълват,
та да не се мъчи... Има си хас този да е пътят да станеш светец?Хамиде молла се
намери в чудо, не знаеше дали да подбере пак хубостника си, или да приседне във
вътрешния ъгъл на двора и да се посгрее на слънце, че цялата трепереше. Тя опря
вилата на саркофага, пусна гърлото на Ефендина, протегна ръка и го чумоса:– Нà,
прави, каквото, по дяволите, щеш! Яж, пий, разгащи се, после търкай кела си с
фъшкии!И като каза това, тя се дотътри унило до вътрешния ъгъл на двора на припек.–
Язък! – каза Андрикос. – Не го наби.– Остави, утре баща ми ще го нареди – обади се
Трасакис.Той бутна приятелите си.– Да вървим – каза той, – и утре, като залезе
слънцето, всички да сте готови! Ще мина да ви взема; носете и прашките си, аз ще
нося и едно въже.– Аз пък пръчка! – каза Андрикос.– А аз кол! – каза Манольос.– Ще
вземем и Николас Фурогатовия; той е як.– Ами ако ни види баща ù? – каза Манольос и
се спря.– Пфу! Е, и какво, като ни види? – рече Трасакис презрително. – Той може ли
да бие? Не е критянин, от Сирос е.– Ами ще можем ли да я вдигнем? – каза Андрикос.
– Тя тежи сигурно сто оки! Ами ако се развика?Трасакис смръщи вежди.– Слушай да ти
кажа, Андрикос – каза той, – тези работи искат сърце! Ако не ти държи, хайде,
разкарай се, ще си намеря друг.– Аз ли? – каза Андрикос обидено. – Сърцето ми е
голямо като планина.– Утре ще го видим – каза Трасакис и ускори крачки.Наближиха
училището.– А сега, млък! – заповяда Трасакис. – Да не изтървете някоя дума из
устата си, нещастници! Баща ми утре ще се напие и аз ще бъда свободен, а пък вие ще
се чупите и ще кажете, че отивате на вечернята, та майките ви да ви дадат по
гологан да запалите свещ, пък ще си купим леблебии.– Да я почерпим – предложи
Манольос.– Абе какво ще я черпим! – каза Трасакис. – Ще ги изядем!По същото време
капитан Михалис, смъкнал чембер до веждите си, минаваше през Какос Орос20. От
лявата му страна шумеше морето, отдясно бяха само камънаци, твърди като желязо
камънаци – дивата планина, пуста, прокълната; който християнин минава през нея,
прекръства се и проклина турците, защото, който и трап да разровиш, в която и
пещера да влезеш, ще намериш кости на убити християни.Капитан Михалис се прекръсти;
из тези камънаци, ще станат вече десет години оттогава, беше убит един от братята
му, Христофис, заедно с двата си сина; чак след много дни, като гледаха по
гарваните, намериха труповете им в един трап един връз друг, а езиците им ги
нямаше; защото, вече по мръкнало, когато минавали оттук, и тримата на кеф, запели
песента на Московеца – нали него ден бяха кръстили Трасакис; братът на капитан
Михалис и племенниците му се връщали пийнали и весели, гледали морето в далечината
и викали Московеца; турците ги причакали, убили ги подло и им отрязали езиците.–
Горкият ми Крит! – измърмори капитан Михалис и пришпори кобилата си. – От колко
поколения вече викаш, но кой ли те чува! Трябва да се заканиш и на Господа, за да
извърши чудото, трябва да се заканиш и на силните на този свят, я грабни пак
пушката, тя е твоят Московец, друг нямаш!Той въздъхна, плъзна бавно замъглените си
очи от морето към полето и от полето към планините, ноздрите му се свиха, критските
скали ухаеха на мащерка и на градински чай.– Ех, колко е хубав Крит! – промърмори
той. – Колко е хубав! Ех, да бях орел, та да му се полюбувам отгоре от въздуха!И
наистина, ако някой орел минеше посред пладне над острова, щеше да се нарадва на
хубостите му – щеше да види как яката му, изпечена от слънцето снага се възправя из
вълните, как сияят бреговете му, ту пясъчни и бели, ту назъбени, стръмни, високи до
небето и кървавочервени. Щеше да се полюбува и на селата, на метосите, на
манастирите, на параклисите, които се белеят сред ръждивите скали или дълбоко
вградени в пръстта; щеше да се полюбува и на трите му измъчени, поробени от турчина
града, с венецианските им вълноломи, с потурчените им църкви – Ханя, Ретимнос и
Мегало Кастро.Сигурно такъв би го видял отгоре, по-високо от орела, и Бог, ако не
го беше от поколения и поколения забравил и предал изцяло в ръцете на турчина.Не
съвсем, защото критяните се опълчваха, измъкваха се от ярема, не се съгласяваха да
ударят печата си под печата на Господа. „Неправда е това! – вдигаха те глави към
небето и викаха: – Неправда!“ и се мъчеха, като добри християни, да оправдаят тази
нетърпима Божия неправда. „Борец е и Господ – казваха си те, – сигурно се бие
някъде другаде, в някой друг свят, с други турци! Нека му извикаме да ни чуе!“Има
народи и хора, които призовават Бога с молитва и плачове или пък с примирение и със
смирена надежда, или с богохулства, а критяните – с пушката. Стоят пред вратата на
Бога и гърмят с пушките, за да ги чуе. „Бунт!“ – крещи султанът, който първи чува
пукотевицата и побеснял, изпраща паши, низами и колове. „Дързост!“ – викат
западноевропейците и пускат стоманените си броненосци да се нахвърлят върху малката
лодчица, която се бори със смъртта между Европа, Азия и Африка. „Търпение,
кротувайте, да не ме потопите в кръв!“ – моли се сиромахкинята майка Гърция и
трепери. „Свобода или смърт!“ – отговарят критяните и удрят по вратата на
Господа.Отначало по веднъж при всяко поколение, но след това, от Голямото въстание
насам, копнежът се разгоря още повече, гневът ускори крачките си; в сърцето на Крит
се трупаха презрението, неправдите, мъките, изпълваха го, преливаха, от силния
копнеж за свобода той губеше разума си и се нахвърляше да изяде страшния звяр,
който го държеше в ноктите си. Но изяждаше собствените си меса, изгаряше селата си,
изкореняваше маслиновите дървета и лозята си, издигаше цели купища от трупове от
плешивите критски ридове чак до Божия праг; след това отново падаше, потънал в
кръв, в ноктите на звяра. Вдигна се във въздуха с Аркади през 66-а, надигна се
отново през 78-а и пак падна; неправдите и мъките отново се натрупваха в него и
сега, в началото на 89-а, сърцето на Крит беше почнало пак да прелива. По селата
християните накривяваха фесовете си, ръцете им ги сърбяха, взираха се на север, към
Гърция, и още по-далеч, към Московеца; в тях прадедите им се събуждаха, гъмжаха; не
ги свърташе нито в къщи, нито в селото, не можеха да търпят вече послушанието,
губеха съня си, всяка неделя караха учителя или попа, или пък гусларя да им
разказват и да им пеят за теглата на Крит, за да пламне в тях гневът и да се решат.
Особено пък когато настъпваше пролетта, заедно с пролетната земя, която се стопляше
и се раздвижваше, с животните, които побесняваха от неизразходвания излишък на
сили, пламваше и сърцето на критянина; а турчинът усещаше това и изпращаше фермани
и низами, за да го удържат.Сърцето на капитан Михалис пламна, не можеше да понася
повече мъката на Крит; той заби шпори в корема на кобилата, премина Какос Орос,
навлезе в червената земя на Русес, пое покрай покрития със ситен пясък бряг,
огладня. Слезе от коня при хана на вдовицата; ханджийката, весела здрава вдовица,
охранена и лъскава, довтаса при него; миришеше на пресен лук и на кимион. Капитан
Михалис извърна лице настрани, не му харесваха разпасаните жени, тия, дето си
въртяха задника; той погледна пътя пред себе си и морето.– Добре дошъл, капитан
Михалис, от дъжд на вятър се мяркаш! – рече вдовицата и намигна лукаво. – Ако не
постиш, имам задушен заек с пресен лучец и кимион.Тя се наведе да приближи към него
едно столче и се показа кадифената свежа цепка на гостоприемната ù пазва.– Яж месо,
капитан Михалис – рече тя и пак му смигна, – пътник си, не се смята за грях.Но
капитан Михалис се ядоса. Погнуси се и от жената, и от яденето, и от гладния мъж.–
Не ща нищо – каза той, – не съм гладен!Метна се на кобилата си и пое отново
пътя.Прехвърли планината, навлезе в полето – мирна, ласкава зеленина, жужене на
пчели, чуруликане на птички, които се завръщат доверчиво в ланшните си критски
гнезда; днес, в първия ден на април, Крит сияеше сякаш от щастие под спокойното
пролетно слънце... Но капитан Михалис не виждаше нищо – бързаше. Къде отиваше?
Закъде беше тръгнал днес още от зори? Кого гонеше? Кой го гонеше? Мрачен облак беше
засенчил челото му – потъмняваше окъпаният в слънце бряг, пътят сякаш течеше като
река, а в далечината ласитиотските планини се замъглиха и се разлюляха като дим.
Двама старци, селяни, които минаваха на магаренцата си, поставиха ръка на гърдите,
поздравиха:– За много ти години, капитан Михалис!Но той не ги забеляза, не им
отвърна на поздрава. Умът му се въртеше около къщата на Нури, сновеше нагоре-надолу
и измерваше като крадец високата стена, премисляше откъде и как да я прескочи и да
влезе – а след това мислите на капитан Михалис се объркваха, той не знаеше, като
прескочи и влезе в градината, накъде да тръгне...Пот изби по челото му; той постави
ръка на пояса си и напипа дръжката на ножа.„Има право, кучето – прошепна той, –
един от двама ни трябва да изчезне.“И докато стискаше ножа, възсядаше мислено
високата стена и се промъкваше в градината сред саксиите, а фенерът със зелените и
червени стъкла още светеше, той чу над себе си, зад решетъчните прозорци, смях. Пот
изби на едри капки по челото му и потече
надолу по врата и мишниците му. Изведнъж в ума му проблесна, той се сети: не беше
стъпил в тази къща, за да убие, някакъв нов демон беше влязъл неканен в него, не
приличаше на демоните от неговия род – този беше усмихнат, безсрамен, миришеше на
мускус, а лицето му – какъв срам! – беше лице на жена.„Не те ли е срам бре, капитан
Михалис! – изръмжа той. – Дотам ли стигна!“Той видя как дедите му повдигат
надгробните камъни, кълнат и го проклинат; извърна се назад и сви юмрук.„Ей, деди,
сврете се там в земята! Аз съм жив, аз командвам, не викайте!“Избърса чело с
чембера, дойде на себе си; планините застанаха отново на място, брегът засия,
реката под краката му се втвърди и се превърна пак на път. И сега той се сети защо
беше излязъл през Вратата на Лазарета и закъде беше поел; беше дал вчера дума на
бея, трябваше да я удържи – отиваше да намери брат си, Манусакас, в Ай-Янис.В това
селце, потънало в градини, на един час път от голямото село Петрокефало, откъдето
беше родът им, съдбата отдавна бе довеяла и захвърлила Манусакас като семе. То
прихвана, пусна корени; и сега, като дъб сред селото, разпростира клони и клончета,
деца и внучета, и суче от земята.Един незабравим ден – било 14 септември, – като
шетал с юнаците си Манусакас през 66-а и гонел турците, завзел Ай-Янис и намерил в
една добре стопанисвана къща девойка, която си скубела косите и ридаела. Ей сега
преди малко заклали мъжа ù на прага, била младоженка; тя хулела Бога, че не бил
справедлив, не бил християнин, обичал турците. Манусакас, който бил около
четиридесетгодишен, овдовял от две години, видял малката вдовица и сърцето му
трепнало. Наредил на момците си да седнат да ядат на двора, а той влязъл вътре,
целият опушен от барут, с дълги рошави коси, страшен. Вдовицата, като го видяла, се
уплашила.– Богородице! – извикала тя и заровила лице в престилката си.Но той
смекчил, доколкото можал, чертите на лицето си и се приближил до нея.– Плачи, булке
– рекъл ù той, – плачи колкото можеш повече, та да ти олекне. И аз имах жена, но
онези кучета, турците, ми я убиха; и аз ревах, пролях всичките си сълзи и ми
олекна.Приседнал до нея, гледал я как се блъска и плаче и чакал. Гледал я и сърцето
му тръпнело от копнеж – ах, да можел да я сграбчи, да я стисне в прегръдките си! Ей
така, както си била – с разголена шия, зачервена от плач и миришеща на пот, –
никога дотогава Манусакас не бил изпитал такова силно желание към някоя жена.
Поставил нежно, съчувствено ръка на рамото ù.– Стига вече – рекъл ù ласкаво той, –
ще си развалиш очите, булка. Не ти ли е жал за тях? Никъде по света не съм виждал
такива хубави очи, вярвай Бога! И да не мислиш – обиколил съм целия свят, аз, дето
ме гледаш сега коленичил пред тебе – капитан Манусакас по име. Не искам да ти се
хваля, но ако запиташ от Кисамо, та чак до Сития, ще ти кажат кой съм.Замълчал.
Хванало го страх да не би да изтърве някоя дума повече, та да изплаши вдовицата. Но
не се удържал, приближил се още малко, надвесил се над нея и започнал с нисък,
ласкав глас да ù разказва какво бил видял и патил, колко много други жени също
останали вдовици през това въстание, колко деца – сираци, колко сълзи се леят като
река от единия до другия край на Крит, та нека нейна милост, като вижда тези неща,
да се утешава. Такова е теглото на Крит. И който се е родил критянин, трябва да го
знае и да не роптае.Полека-лека вдовицата вдигнала глава. Искала да слуша за
теглата и мъките на хората – утешавала се. Избърсала си очите, подсмъркнала,
захванала и тя да говори. Разправила как заклали мъжа ù, протегнала ръка и посочила
кръвта, която още личела на прага – не искала да я измие, за да я гледа, да си
спомня за него и да плаче.А пък той я докосвал лекичко ту по рамото, ту по косата,
ту по коляното, съвсем лекичко, и ù говорел:– Добре правиш, булка, и аз направих
същото с покойната; заклаха я на двора, защото имала мъж бунтовник – за отмъщение.
Целият двор потъна в кръв, но дойдоха дъждовете, измиха кръвта, бялнаха се пак
камъните...Въздъхнал, надвесил се над вдовицата:– Ами че нали и душата на човека е
такава, като камъка, булка – полека-лека кръвта се измива, всичко се забравя.И като
видял, че вдовицата се поразсърдила от тези думи, смъкнал от себе си топлото,
умирисано на барут наметало и го метнал на раменете ù.– Хладно е – рекъл ù, – да не
настинеш...А тя скочила цялата настръхнала и засрамена, сякаш мъж се бил нахвърлил
върху нея, понечила да махне наметалото от себе си, но се побояла да не обиди
капитан Манусакас; свила се под наметалото и чувствала, първоначално със страх, а
след това постепенно с някакво сладостно вълнение, как топлият мъжки лъх излизал от
широката вълнена дреха и тихо, нежно прониквал в нея и изпълвал цялото ù тяло – от
раменете към гърба ù, към кръста ù, към корема... Спомнила си за мъжа си, за
първите му ласки, за ръцете му, как се спускали полека, бавно, умолително по тялото
ù през първата нощ... Наистина студено ù било с разголена шия, а сега се
постоплила, поутешила се малко. Усетила пресеченото, задъхано дишане на мъжа над
себе си. Обхванало я някакво тихо, нежно съчувствие, обърнала се към него.– Нямам с
какво да сложа трапезата да хапнеш – рекла тя, – а ти сигурно си гладен – от война
идваш. Онези кучета, турците, ми ограбиха всичко.– Не искам да ям, булка – отвърнал
той, – пазил ме Господ! Как мога аз да ям, а твоя милост да гладува! Или ще седнеш
да хапнем заедно, или нà, заклевам ти се в Господа, и аз ще умра заедно с теб от
глад.Той се уплашил, задето се изпуснал, та казал голяма приказка, поизкашлял се,
чудел се как да замаже работата.– Прощавай – рекъл, – че ти говоря така направо,
ама какво да ти кажа и как да ти кажа, като няма да ми повярваш!Въздъхнал пак и
захванал да си свива цигара, но я зарязал, защото съвсем се бил оплел и объркал.
Вдовицата повдигнала дългите си мигли, целите в бистри сълзи, и го погледнала;
понечила да го запита, но се изплашила – много ù се искало да чуе, но се
срамувала.– Срамота е – подел отново Манусакас, – но не мога да трая повече, ще ти
призная честно цялата истина и за бога, не ме разбирай криво! Ако говоря лъжа, нека
Господ прати гръм да ме убие! Още щом влязох вътре и те видях как плачеш, нож се
заби в сърцето ми! Булка, истина ти казвам, загубих си ума! Нийде по света не съм
виждал такава хубост! Добри намерения имам, не се сърди, не ставай да си ходиш, нà,
няма да те докосна; само слушай какво ще ти кажа: твоят, покойният, умря, отиде си;
умря и моята, покойната, отиде си; останахме двамата сами на този свят – ела под
моя покрив!Малката вдовица надала вик, свила се на кълбо, свряла се в ъгъла, а
зъбите ù тракали, треперела. А Манусакас се вдигнал, отишъл до вратата, за да
остави жената за малко сама, да дойде на себе си. Погледнал момците си, които били
налягали из двора и ядели, разтворили торбите си, видял отвъд двора тлъстите ниви,
отрупаните с плод маслинови дървета и две-три вятърни мелници, които спокойно се
въртели и скърцали...„Тук ще пусна корени – прошепнал той решително, – хубави са
тукашните ниви, плодородни, харесват ми; хубава е и вдовицата, пълничка, плодовита,
ще ражда здрави деца, харесва ми; тук ще пусна корени! Нà, заклевам се в слънцето,
дето винаги грее над нас, няма да си отида!“Когато се върнал да види младичката
вдовичка, намерил я със закопчано елече, сресани коси, изхапала и облизала устните
си, за да се зачервят. А топлото наметало било все на нея.– Капитан Манусакас –
рекла тя, като въртяла глезено очи, – да прощаваш, но не са честни думите, дето ми
ги каза; даже да са истина, пак е голям грях – топла е още на прага кръвта на
покойния...Манусакас въздъхнал, походил напред-назад два пъти.– Имаш ли парче хляб
– рекъл накрая, за да промени разговора – и глътка вино? Пък и да щеш да ми зашиеш,
че мен не ме бива, това копче, дето виси на ментето ми21 и ще падне, а, булка?
Вдовицата не отронила ни дума; съжалила се над мъжа, станала, намерила игла,
вдянала конеца и мъжът коленичил пред нея; избърсала тя очите си, за да вижда
добре, и започнала да зашива копчето му; и докато го шиела, чувствала как под
ментето сърцето на Манусакас биело силно и потръпвало и усещала на коляното си
мъжкия дъх, бърз, горещ.Засрамила се, зашила копчето набързо и станала; отворила
сандъка – лъжа било, не ù били ограбили всичко турците; извадила една тъкана бяла
покривка за маса, постлала я на трапезата, къщата светнала; след това влязла вътре,
наклала огън, започнала да готви... А Манусакас запалил тогава цигара, взел едно
столче и седнал на прага като стопанин; гледал навън, но ушите му били обърнати все
навътре към къщата: чувал как жената шетала пъргаво, как стъквала огъня, приготвяла
обеда, излизала навън, слагала лъжици, вилици и чинии, нареждала масата... Слушал и
сърцето му се радвало – никога досега не бил изпитал такава сладост, такъв глад,
такова търпение. Той знаел вече, сигурен бил: тази младичка пиперлия вдовичка, дето
сега му готви и дето ще седне заедно с него да обядва, когато се минат месеците,
като изтлее покойникът, ще дели с него, за цял живот, яденето и леглото.Ето как си
взе Христиня Манусакас и пусна корени в селцето ù; тя излезе много плодовита –
раждаше децата по две, по две, напълни двора му; а тези дни му се роди и внуче,
първото му внуче, и от радост той взе, че се напи, метна на гръб едно магаре и го
занесе на един час път далеч, в джамията на голямото село, да се моли.– Добре е
сторил – промърмори капитан Михалис, – същото щях да сторя и аз, същото и дори по-
лошо; но дадох дума и сега трябва да му се скарам; макар че е по-голям от мен – аз
съм капитан на селото.В далечината, на склона на планината, се показа Петрокефало;
а долу в долинката, сред зеленината – Ай-Янис, селцето на Христиня. Капитан Михалис
пришпори силно кобилата, тя позна селото, изцвили и започна да гълта пътя.Вратата
на Манусакас беше отворена; капитан Михалис наведе глава, премина я яздешком и се
спря сред двора.– Брате Манусакас! – извика той.Цялото семейство беше насядало
вътре около голямата софра и ядеше. Манусакас се облягаше на стената, а над него
висеше окачен бичът му; срещу него седеше с кръстосани крака жена му Христиня,
весела, доволна, беше малко понапълняла, гърдите ù бяха много увиснали, много деца
беше откърмила, но лицето ù все така сияеше като разцъфнала роза.Манусакас чу гласа
на брат си, скочи и излезе на двора.– Добре дошъл, брате! – каза той, като протегна
ръчището си. – Софрата е сложена, обича те тъща ти, слизай от коня.– Бързам – рече
капитан Михалис. – Затвори вратата, искам да ти говоря.– Добри новини ли носиш, или
лоши?– Както го разбереш; затвори вратата, ти казвам!Манусакас затвори вътрешната
врата, за да не слушат синовете и дъщерите му, и се приближи до брат си.– Слушай
какво ще ти кажа, брате Манусакас – ако не можеш да носиш виното, недей пи.Лицето
на Манусакас се помрачи:– Защо ми казваш това?– И Господ не е направил магаретата,
за да яздят хората, ами хората да ги яздят. Разбра ли?– Разбрах. Обидил се е
побратимът ти Нури бей и те е пратил да ме нахокаш. И твоя милост ли се обиди,
капитан Михалис?– Не съм се обидил и не ми говори на мен опаки приказки, знаеш ми
сърцето! Но не е от полза за християните, не е дошло още време да вдигнем байрака!
Но Манусакас се беше разсърдил:– Ами когато твоя милост се напиеш и пееш за
Московеца и влизаш в турските кафенета, хващаш бейовете и ги мяташ на керемидите,
ти мислиш ли за християните, а? А сега си дошъл в двора ми мене да ме учиш!Той се
наведе, взе един камък, вдигна го и го удари о земята, след това хвана юздата на
кобилата.– Какво искаш да кажеш бре, Михалис? Имам ли право? Не се прави пред мен
на свети Онуфрий?Капитан Михалис мълчеше. Какво да каже? Манусакас имаше право; и
той, когато се напиеше, не мислеше нито за Крит, нито за християните. По дяволите
покорството! Яхваше кобилата и целият свят му се виждаше малък, нищожен, някаква
орехова черупка, сновеше нагоре-надолу с коня си и му се щеше да стъпче на парчета
с копитата на кобилата си този свят, да го прати по дяволите!– Не ми отговаряш –
каза след малко Манусакас, виждайки, че брат му смръщи вежди и се загледа нататък
към планината, – не ми отговаряш, но не се бой, аз знам всичко, което сега ти се
върти в главата. Вземи решение, юнак си и разбираш тия неща, вземи решение, ти
казвам, това е орисията на Крит. Остави ме и мен да си изкарам яда, па ако ще,
светът да пропадне! На байрама им ще метна на раменете си едно муле и ще го занеса
в джамията, да се молят заедно с магарето, та ако ще, да ме убият!– Не ме е грижа,
че ще те убият, ами че Крит ще се затрие!– Бъди спокоен, няма да се затрие той, не
се бой! Ние, хората, се затриваме, но не и той, безсмъртният звяр!Той замълча за
миг и въздъхна тежко.– Брате – каза той след малко, – наистина ти казвам, задушавам
се в това село, не разбираш ли? Обикновено и аз самият не го разбирам, но като
пийна вино, умът ми се прояснява, пламва и моето сърце като твоето – не мога да
отида в Цариград да убия султана я, остави ме тогава да си покажа сербезлъка тук, в
селцето, да си изкарам яда.Капитан Михалис дръпна юздата, обърна кобилата към
външната врата.– Претегли това, което ти казах, брате Манусакас – каза той, –
претегли го добре, като останеш сам, и прави, каквото те просвети Бог. Каквото е
изгодно за Крит. Друго нямам какво да ти кажа. Остани със здраве!– Слезнù, ти
казвам, да хапнеш, не бързай. Кой дявол те гони? Ще останеш тази вечер в къщата ми,
голяма е, слава богу, ще те побере. Ще видиш и племенниците си, и Христиня. И
първото ми внуче; ще го кръстя Левтерис22, за да види свободата.– Поздрави всички
от мен, бързам.– И няма ли да отскочиш до селото да видиш стария?– Нямам време,
бързам, ти казвам; утре рано-рано имам работа. Със здраве!– Инат си, не се излиза
на глава с теб! Каквото си наумиш, правиш го, та ако ще, светът да пропадне! Хайде
на добър час!Капитан Михалис наведе гърди над кобилата, премина през външната
врата, излезе на полето. Беше доволен; добре му отвърна Манусакас, по мъжки, добре
му се опря и ако капитан Михалис не се гнусеше от глезотиите, щеше да разтвори ръце
и да го прегърне. Бий с топовете! Имаш право, бре, Манусакас, карай право напред,
па каквото ще да става!Той летеше като стрела с кобилата; върна се в Мегало Кастро
и сърцето му потръпваше от радост – защото пак изпита рода си и го завари такъв,
какъвто го желаеше!Минаваше вече пладне, слънцето започваше да клони към залез.
Съседките, като разбраха, че капитан Михалис ще отсъства целия ден, се събраха в
двора му с ръкоделията си, с хурките си, с лещата си, за да я почистят – кира
Пинелопи, Хрисанти Поликсингопуловица, Катиница Красогеоргевица, Мастрапазовица;
тази събота вечер всички бяха весели – свършваше и тази седмица, утре –
мързелуване, хубаво ядене, много приказки; слава на Господа, дето е измислил
неделите.– Чу ли, Аретуса, лошите новини? – започна напевно Катиница. – Снощи от
съседната махала, от къщата на Фурогатос, пак се чуваха викове и плачове; жената на
Фурогатос пак го биеше.– Язък му за мустаците, добре, че моят Димитрос няма такива!
– рече кира Пинелопи. – Страх те хваща, като го видиш как стърчат нагоре, засукани
и помадосани.– Защо не направят трампа, ще река аз? Да даде мустаците на жена си, а
той да облече роклята ù – каза Мастрапазовица, дето цяла нощ държеше мъжа си вързан
за глезена.Кира Хрисанти се засмя.– Завчера посреднощ – рече тя – Фурогатос пак
крещеше, вдигна на крак цялата махала с виковете си; по това време минавал брат ми
и го чул; на другия ден отишъл при него: „Абе, брате Фурогатос – рекъл му, – защо
се оставяш да те бие жена ти? Защо не вдигнеш ръка да я направиш на пестил? Срамиш
всички нас, мъжете, не те ли е срам?“ А той какво мислите му отвърнал: „Срам ме е,
капитан Поликсингис, срам ме е, ама ми хареееесва!“Съседките прихнаха да се смеят.
Риньо стана, започна да черпи кафе, сладко в лъжичка, курабийки със сусам... И
тъкмо посред черпенето, ето ти го на прага и съседа Али ага с чорапа си, с куките
за плетене, наметнат със зеления шал, дето му го беше подарила Риньо. Кьосе, нито
косъмче по него, чист, измит, протритата му, цяла в кръпки риза блестеше, блестяха
и тънките му крачета, обути в налъми.Кира Катерина се надигна вежливо.– Добре
дошъл, Али ага – каза тя, – добре дошъл, добри съседе. Заповядай да пиеш едно
кафенце.– Сега пих, благодаря – отвърна Али ага, като правеше по едно темане на
всяка съседка. – Топнах си и една курабийка, взех си и сладко от вишни, да си жива
и здрава, капитанице!– Е, няма нищо, Али ага, от много глава не боли; вземи да ни
правиш компания! – извикаха в един глас съседките, които познаваха гордостта и
бедността му.Нито кафе, нито курабии, нито сладко, нищо нямаше горкият; гладуваше
цял живот, яденето му беше единствената грижа; все за гозби говореше и лигите му
течаха. А пък съседките, за да се позабавляват малко, подхванаха веднага любимата
му тема.– Какво сготви за обяд, Али ага? – запита първа Катиница, шегаджийката, и
намигна на съседките си. – Ти си мераклия, един Господ знае – сигурно от пиле мляко
имаш!Али ага се засмя доволен. Преглътна слюнките си, втъкна кутийката за куките в
пояса си и изгладнялото старче започна да разправя лакомо колко крехко било днеска
пилето, как намерил бамя за гарнитура и какъв сос му дошло на ум да направи, и как
се зачервило при печенето... Разправяше, разправяше, преглъщаше слюнките си и
въздишаше.А съседките сдържаха смеха си, разпитваха го и му се караха:– Само месо и
сосове ли ще ядеш, Али ага? Ще си повредиш здравето! Трябва да хапваш от време на
време и по малко зеленчук; казват, че многото месо е вредно.– Я чакай да ти дам аз
тази вечер, съседе, една чиния с грах – каза Мастрапазовица, – та да видиш как ще
ти се освежат червата, дето ги тъпчеш все с месо и бахар, та ги правиш на луканки.–
Да ти дам и аз – рече кира Катерина – малко пшеничен хляб, днеска го изпекохме, че
от тези бели франзели, дето ги ядеш, сигурно ти пада тежко на стомаха.– Човек и на
многото хайвер се насища, съседе – обади се тогава и кира Пинелопи, – да ти дам и
аз една чинийка накиснати маслини, да видиш – горчиви са и отварят охота за
ядене.Така преживяваше, от такива умели, от сърце направени подаяния гордото
старче, свряно в гръцката махала. Така прекарваха времето си следобед и съседките.
Като нагласиха най-сетне Али ага да има какво да хапне и тази вечер, те подхванаха
дълъг разговор за нивите тази пролет, за мъжете, че са мръсници и че, въздъхна
Мастрапазовица, им се харесва само краденото месо, а пък Катиница се оплака, че
мъжът ù яде много и хърка, и не я оставя да спи...По същото време Мурджуфлос,
трътлестият грозник клисар, стоеше горе на камбанарията на „Свети Мина“, поставил
от дълго време ръка на ухото си, и се ослушваше към Мегало Кастро, който бръмчеше
като кошер. Мурджуфлос различаваше груби гласове, които предлагаха стоки, ударите
на чуковете в железарските работилници, гласовете на старите просяци, които пееха
жално, като тропаха по вратите, кучешки лай, цвилене на коне, звънците на овцете и
козите, които тази събота вечер влизаха в Мегало Кастро за клане...И изведнъж,
както слушаше виковете и шума, той се ядоса.– Млък сега, да поговоря и аз! –
изръмжа той и сграбчи въжетата на трите камбани, които висяха над него. –
Седемдесет и пет години вече ви слушам, дотегна ми.Много нарядко отваряше уста да
каже нещо Мурджуфлос. И какво да каже? Каквото имаше да каже, казваше го с трите си
камбани; те бяха уста, имаха езици, викаха. Скришом, без да открие тайната си
някому, той ги беше кръстил с различни имена: средната, най-голямата, беше Свети
Мина, закрилникът и капитанът на Мегало Кастро, от дясната му страна беше
Свободата, отляво – Смъртта. Първи гръмваше винаги гласът на Свети Мина, тежък,
капитански; и изведнъж игрива, весела, като бистро поточе литваше Свободата; и
последна, бавно, накуцвайки, идваше Смъртта. Тези три гласа излизаха от гърдите на
стария клисар, от гърдите на Крит, и разгласяваха безстрашно над християнските
покриви
и турските махали, над вратата на пашата гнева и копнежа на раята.Тригласната душа
на Мурджуфлос, излята от бронз и сребро, гърмеше тържествено и вдъхваше кураж на
поробения от турците Кастро на четири празника през годината – на Коледа, на
Великден, на Свети Мина, на 11 ноември и най-вече на Георгьовден, именния ден на
гръцкия крал... Свети Георги влизаше в украсеното с лаври сърце на Мурджуфлос и
тръгваше из Крит на бял кон, с фустанела и сърмен елек, със силях и сребърни
пищови, с цървули с червени пискюли. И водеше със себе си, като малка царкиня,
отзад на задницата на коня – Свободата. Това беше царският син от Атина; и всяка
година на 23 април той слизаше на брега при Мегало Кастро, а Мурджуфлос, който
висеше и подскачаше с езиците на трите камбани, го виждаше пръв как се изкачва
откъм пристанището и го поздравяваше с добре дошъл с трите камбани, като биеше
възторжено Свети Мина, Свободата и Смъртта.Но тази вечер Мурджуфлос нямаше никак
кеф; на днешния ден, на първи април, се навършваха вече – кога се бяха изминали! –
седемдесет и пет години, откакто се беше родил. И тази вечер той почувства за първи
път, че беше остарял и че ще умре, без да види освобождението на Крит... Друг,
значи, щеше да бие на този свят ден камбаните! Не, душата на Мурджуфлос не можеше
да приеме това. „Мъре, ако ще и дяволът да ме е взел дотогава, на него ден ще
вампирясам и пак ще дойда да увисна на камбаните и ще зарева!“Студена пот ороси
грубата сбръчкана кожа на челото му. Ще го дочака ли? Или няма да го дочака? Ръцете
му трепереха и той започна да бие с тъжни предчувствия камбаната за вечерня.И така,
както си приказваха в двора на капитан Михалис за жени и за мъже и тъкмо Али ага
отваряше уста да каже на гъркините какво казва Мохамед, камбаната удари за вечерня.
Всички съседки изведнъж сгънаха ръкоделията, оставиха работата си, прекръстиха се и
станаха да си ходят в къщи. В събота вечер във всяка къща запалваха огън да стоплят
вода, за да се изкъпят; слугинчетата, боси, разгорещени, миеха праговете, метяха
застланите с плочи дворове, поливаха щира. А бабите сваляха от иконостаса тамяна и
прекадяваха къщата, като изреждаха с мърморещ глас и полузатворени очи имената на
умрелите.Тъкмо когато удари първата камбана, поп Манолис влизаше запъхтян в дома
си. От сутринта обикаляше по първоаприлски водосвети, гаврътваше във всяка къща и
по една ракия, грабваше от чиниите нещата, с които го черпеха, и ги хвърляше
безразборно в бездънния си джоб; сега беше вир-вода изпотен, но весел:– Ей,
попадийо! – извика той, като плесна с ръце.Засмяна, охранена, беззъба, тътрейки
пъргаво подпетените си накриво чехли, попадията изтича от кухнята. На младини ще да
е била хубава и голяма глезла, на брадичката си имаше малка бенка, колкото пиперово
зърно, която навремето си беше подлудила попа; сега тази бенчица се беше превърнала
в голяма брадавица, обраснала с косми; но очите на попадията все още искряха лукаво
и лакомо; тя погледна издутото расо на попа.– Добре дошъл, отче – каза тя. – Да те
разтоваря ли?Застанал сред двора, поп Манолис вдигна високо косматите си ръце.–
Разтовари ме – каза той. – Донеси легена.Донесе попадията големия глинен леген и
захвана да изпразва ненаситните, двойно широки джобове, които започваха от кръста
на попа и стигаха чак до полите на расото му.Вадеше попадията, вадеше и трупаше
всичко в легена – локуми, кюфтета, краставички, фъстъци, фурми, орехови пити,
мушмули, леблебии, банички със сирене...– Слушай го онзи проклетник Мурджуфлос,
проглуши ми ушите! Карай по-бързо, попадийо!Легенът се напълни.– Разтовари се, отче
– каза попадията, прегръщайки алчно с ръце легена върху коленете си, – хайде, живот
и здраве и за нататък.Олекнал, попът разпери мотовилите си и пое за
вечернята.Междувременно кира Хрисанти Поликсинговица се върна в къщи, метна на
охранените си прегърбени рамене хубавия си тънък вълнен шал, постави в една
кошничка две малки хлебчета за просфора, шишенце с вино, друго с олио и тъкмо
когато поп Манолис минаваше тичешком, повдигнал полите на расото си, кира Хрисанти
Поликсинговица прекрачи прага и пое с тежки стъпки към църквата. На младини и тя
беше пъргава и стройна като свещ, но сега беше натежала, очите ù потъмняха, а по
горната ù устна, по брадичката и по бузите ù бяха израснали дълги твърди косми.–
Свети Мина да ти е на помощ, кира Хрисанти! – поздрави я попът и хвърли хищен
поглед към кошничката.Но кира Хрисанти пъшкаше от многото си тлъстини, краката ù
бяха подпухнали и тежкоподвижни, подути бяха и седемдесет и двете ù стави, а умът ù
беше другаде.– Свети Мина – говореше си тихичко тя, – виждаш, всяка събота вечер ти
нося и просфора, и винце, и олио, стори ми и ти тази милост, за която толкова
години те моля – да умра преди брат си. Той е с широка ръка и ако е жив, ще ми
направи богато погребение, ще ми носят и хубавите фенери...Хубавите фенери ги бяха
донесли напоследък от Цариград епитропите на „Свети Мина“; те се люлееха, бяха
лъскави, посребрени, с пъстроцветни стъкла и черни копринени панделки. Носеха ги
само при богатите погребения. Неомъжена, нелюбена, състарила се рано, кира Хрисанти
Поликсинговица не искаше нищо друго от живота освен едно погребение с хубавите
фенери. Когато беше още млада, тя молеше свети Мина да ù изпрати добър жених,
красив, уреден стопанин, щедър; после, когато вече ясно видя и разбра, че няма да
се омъжи, молеше светеца да помогне да вървят добре работите на брат ù, капитан
Поликсингис, който, когато нямаше въстание и оставаше без работа, отваряше дюкян
при Вратата за Ханя и купуваше от селяните вино, дървено масло, стафиди, цитруси,
рожкови, а после ги препродаваше на едрите търговци, на големите магарета, както ги
наричаше, и пълнеше касата си с меджидиета и златни наполеони.– Свети Мина, помогни
да вървят добре работите на брат ми, само това добро искам от тебе; а пък ти винаги
ще си имаш просфората, свещта, виното и дървеното масло – всичко, каквото трябва на
един светец; пък и ние да можем добре да ядем; ами че нали многото и хубаво ядене е
нещо като мъжа, като децата, голяма утеха за човека. А пък Али ага нека си
разправя, аз, кай, не искам да пълнея, да трупам тлъстини за червеите... Ех,
горкичкият ми Али ага, пости слугата Божи, защото няма какво да яде.Тя се качваше
по нагорнището към „Свети Мина“, мина край чешмата на Идоменеас, спря се.– Пак
добре, слава богу – промърмори тя, – има и по-лошо.Целият си живот беше пропиляла
зарад своя здравеняк брат; переше го, кърпеше го, нагласяваше го, готвеше му и му
се радваше – какъв е напет, какво благородство има в него, нека е коцкар, жените са
направени за мъжете, халал да му са! Във всичко беше съгласна с него, бяха родени в
един и същ ден, от една и съща утроба, но тя се състари рано, беше затлъстяла, но
няма нищо, нека той да е млад и пъргав, все същото е, ами че и аз се радвам заедно
с него и аз хойкам заедно с него, и аз, горката, миткам нощно време и се радвам
заедно с него на света, пък макар и да спя сам-самичка. Всеки път, като се върне от
чапкънлъците си на разсъмване, кира Хрисанти скача радостно от сън, сваля му
ботушите, сгрява му вода да се измие, прави му едно кафенце, много горчиво, за да
се съвземе, и като се приближи до него, вдишва скришом, жадно, от мустаците и
косата му, тежките благоухания, които жените са оставили по тях. Така и горката
кира Хрисанти можеше да се наслади на любовта на този свят.Но сега напоследък, като
беше много остаряла, краката ù се бяха много подули, пък бяха пристигнали и
хубавите фенери, тя искаше само едно нещо от свети Мина и му носеше, за да му
угоди, всяка събота дарове, та дано се смили и направи тъй, че тя да умре преди
брат си, за да носят на погребението ù хубавите фенери.Кира Хрисанти си говореше
сама, поздравяваше наляво и надясно, изкачваше се по уморителния калдъръм и
продължаваше да върви бавно, като се поспираше на всеки ъгъл, като някакво богатско
погребение на път към църквата.На другия край на Мегало Кастро, при Вратата за
Ханя, брат ù, щом чу, че камбаната бие за вечерня, се прекръсти над ментето си,
замислено, бързо, сякаш свиреше на мандолина, и скочи пъргаво да затвори дюкяна
си.Той беше красив човек, с тънка кост, живи очи, наперен, облечен винаги като
двайсетгодишен младеж, с чохени бухнали шалвари, везано менте, широк копринен пояс
и жълто-бели гамаши, каквито носят контетата християни и турци, цепнати откъм
вътрешната страна от горе до долу, за да се виждат при ходенето яките мъжки прасци,
и пристегнати с червени връзки. Той накриви феса си, разпиля юнашки ресните на
пискюла му върху лявото си рамо и тръгна, като стъпваше напето и разтърсваше
калдъръма, към най-добрия бръснар, сиор Параскевас; беше събота вечер, отиваше да
се обръсне.Капитан Поликсингис отиваше към бръснарницата и час по час се поспираше
да поздрави приятелите си дюкянджии, разменяше по някоя дума, гаврътваше и по някоя
ракия и пак поемаше пътя си напето, с все по-накривен фес. Радваше се, че чувства
тялото си яко, всичко вътре в него работи като часовник; радваше се, че чувства и
ума си свободен от всякакви грижи. Веднъж му се случи да прочете в една книжка една
приказка, която му направи голямо впечатление; запитали един ден Канарис23 как е
могъл да извърши толкова подвизи, а корабоподпалвачът от Пасара отвърнал: „Защото
винаги си казвах, момчета: „Костандис, ще умреш!“ От него ден капитан Поликсингис
накриви феса си и война ли почваше, гуляй ли, той измърморваше едно: „Поликсингис,
ще умреш!“ и винаги пръв влизаше в тях. Беше наел майстори, та му изградиха от
камък и мрамор в гробищата просторна гробница, която беше същински подземен кьошк –
с пейките му покрай стените, с възглавничките му, с ниска софричка по средата, с
един вграден в стената долап, в който се намираше винаги пълно шише с ракия и
чашки. Защото, когато му скимнеше, капитан Поликсингис напълваше една кошница с
мезета, вземаше със себе си двама-трима смели приятели, слизаха в гробницата и
почваха да си посръбват и да приказват
за войни, за жени и за смъртта.Капитан Поликсингис вървеше, а на слепите му очи
сякаш бяха израснали две червени крила; а пък и вечерта се случи приятна – тишина,
лист не трепваше, от дворовете на къщите априлските рози благоухаеха, тротоарите
бяха полети с вода, миришеше на земя. Но не само това радваше капитан Поликсингис;
след малко сиор Параскевас щеше да го насапуниса, да го обръсне, да му сложи от
хубавото ливанто на косата, щеше да излезе неузнаваем от бръснарницата, като
двайсетгодишен левент, и да поеме по притъмнелите тесни сокаци, за да хвърли един
поглед на аркадашите и на приятелите си.Капитан Поликсингис въздъхна:– Ех, ако има
Господ, нека сега си покаже силата! Сега да го видя! Тъкмо в разцвета на младостта
си съм, сега искам чудото! Преди няколко години бях още младок, нямах акъл, къде
можех да разбера какво ще рече жена и вино, и война! След няколко години ще съм
укротен, къде вече да се радвам на тоя свят без зъби и без кръст! Ще гледам жените
и ще казвам като лисицата за гроздето... Свети Георги, мисля, че от всички светии
ти най-добре ме разбираш; винаги ти се любувам по иконите – яхнал коня си, а отзад
на задницата си сложил и една жена. Свети Георги, едноименнико, помогни ми, и бъди
спокоен – и аз ще си поразмърдам краката!Като рече това, той бутна феса над челото
и навлезе в „Платя Страта“.„Платя Страта“ беше една от двете главни артерии на
Мегало Кастро; започваше от Вратата за Ханя на запад и стигаше чак до Вратата на
Лазарета, където се намираше големият площад „Трите камари“ и градината на пашата –
един дървен кьошк сред китка прашни дървета, в който всеки петък свиреше музиката
на низамите. Другата главна артерия пресичаше на кръст първата. Тя започваше от
Новата врата към юг и слизаше чак до пристанището; при кръстовището беше площадът,
сърцето на града. На „Платя Страта“ се намираха обущарниците, стъкларниците,
търговските дюкяни, гръцките кафенета, аптеките. Дюкяните, притиснати един до друг,
бяха подхванали сякаш тънки приказки, а стопаните, калфите и чираците си
подхвърляха шеги, задяваха се един друг, клюкарстваха и току прихваха да се смеят;
тежко и горко, ако минеше Ефендина или някой гърбав, кривоглед, куц или смахнат.
Обущарите чукаха всички заедно по дървените си калъпи, чирачетата свиреха и откъде
се вземаха изведнъж толкова лимонови кори и скапани домати!Всяка събота вечер
настроението се повишаваше; и тази вечер „Платя Страта“ пак шумеше, камбаните за
вечерня я бяха раздвижили; свърши се, слава богу, и тази седмица; чирачетата и
бакалчетата развързваха престилките и поливаха навън на тротоарите на майсторите си
да се измият. А те се измиваха и се изтърсваха, засукваха мустаци, изкарваха
столове, за да седнат навън, и поръчваха мераклийското кафенце и наргилето. След
малко откъм площада щеше да се зададе арапката Рухени, същинска планина от черно
лъскаво месо, с гердан от едри сини мъниста на шията, от онези, дето ги слагат на
конете, и с грамадни гърди, които висят чак до корема. Тя беше винаги весела и
засмяна, с игриви очи, зъбите ù блестяха; тя носеше закрепена на главата си тепсия
със сусамени питки. А откъм чешмата на Идоменеас се задаваше и Тулупанас; той
говореше винаги тихо и беше натъжен, с по една тава в ръка, в едната – питки със
спанак, в другата – сусамени кравайчета с канела. Това вече не беше „Платя Страта“,
а някаква голяма господарска къща, в която започваше черпенето.Капитан Поликсингис
се поспря за миг и се полюбува на гръцката улица – дюкяните бяха претъпкани,
стоките – в изобилие, не се виждаше нито един турчин, въздухът беше мек,
християните се смееха и се шегуваха, камбаната биеше. „Раят ли е това – помисли
капитан Поликсингис, – нищо не му липсва освен знамето с кръста24, но то ще дойде,
бездруго ще дойде, ние ще го донесем, ние, критяните!“И като си рече това, той пое
пак нататък, поздравяваше наляво и надясно и крачеше към бръснарницата.Сенките се
удължиха, мюезинът се беше изкачил вече на минарето да призове правоверните за
вечерната молитва; но преди да си поеме дъх, за да издигне гласа си към небето, той
се поспря за миг, оправи зелената чалма около белия фес, който носеше, и се огледа
надолу и наоколо.– Аллах, аллах! – промърмори той. – Каквито и добрини да направи
човекът, никога няма да може да ти се отплати за двете очи, дето си му дал да гледа
света!Надвеси се през перилата на минарето и започна да се любува на Мегало Кастро,
който се разстилаше под него, пъстроцветен, многогласен, с белите си минарета, с
кубестите си текета, със знамената на Пророка, с градините си – и мюезинът
въздъхна, премалял от доволство.– Всичко си има, проклетникът, всичко, всичко! Та
жени ли не щеш, красиви момци като Нури ли не щеш, дето, като го гледам как
препуска на черния си ат, ставам и аз на двайсет години... Има си и бели пухкави
момченца, като франзели, дето, като проточат привечер онова ми ти маане по
кафенетата, та ума си загубваш и не знаеш къде да отидеш да славиш Господа – в
джамията или в кафенетата. И вонята му даже, кълна се в Мохамед, ми харесва; когато
влазям откъм Вратата на Лазарета, поема дълбоко дъх и усетя миризмата на фъшкиите,
които пущат нашите магаренца, душата ми се превръща на градина, сякаш я
наторяват... И не давам аз тази воня на Мегало Кастро за всичките аромати на света;
това е същото, като кога помириша под мишницата си – за всички смърди, а на мен ми
харесва!Като си рече това, той въздъхна, постави длани на ушите си и изведнъж
гласът му се издигна, равен, мек, излизащ от сърцето му, изпълнен със страст, любов
и повеля. Каква беше тази сладост, каква беше тази сила и как тъй гласът на мюезина
надвишаваше всички камбани на Мурджуфлос! Издигаше се към слънцето с изправена
човка, разкъсваше небето, зовеше Бога – и изведнъж падаше върху Мегало Кастро като
чучулига, сякаш беше изпил целия Господ и се беше напил.По същото време, когато
мюезинът се възхищаваше и облажаваше Нури бей, този се връщаше навъсен от чифлика
си, където беше отишъл, за да поразведри глава; но върху лицето му, върху шията и
върху разтворените му гърди беше полепнал срамът и го изгаряше. Конят му беше
покрит с жълтеникава пяна – и той не беше добре днес, приклякваше и се препъваше.
Морето червенееше, кипеше и се вълнуваше, без да духа никакъв вятър. Нури мина
реката Гьофирос; по лозите бяха покарали първите листа, бадемите бяха вече оронили
цвета си, смокините благоухаеха.– Нищо, нищо – ръмжеше Нури бей, – нищо не може да
ме утеши – проклети да са и морето, и дърветата, и слънцето!Пред очите му се появи
пак капитан Михалис, така както беше разтворил двата си пръста вътре в чашата, чу
отново как стъклото издрънка, а Емине над него, цялата пламнала.– Срам за мене! –
извика той силно. – Дано земята се разтвори да ме погълне! Щом като не си най-
личният мъж в някое място, за какво ти е животът? Да върви по дяволите!Той
прехвърляше през ума си цялата предишна нощ – каква мъка беше тази, какво беше това
пиене, как се беше строполил мъртвопиян на прага, сред мръсотиите! Но той си
спомняше: беше се унесъл в сън и изведнъж какъв беше този див вик, какъв беше този
плач! Кой се беше явил в съня му, та викаше? Когато на сутринта арапинът се появи и
започна да го мие, сънят се разнесе като дим, но в сърцето му остана забит един
нож.Сега минаваше край турските гробища, край мезарлъка; надгробните камъни с
усуканите си букви, с цветните си каменни чалми стърчаха прави, като някакво
мраморно множество, което беше се подало от пръстта и се мъчеше да се откъсне от
нея, да се измъкне от гробовете и да се върне в Мегало Кастро.Той потърси с очи да
открие нататък, в онзи ъгъл към морето, между два кипариса, гроба на баща си, но
когато го намери, слепоочията му изтръпнаха; мраморната чалма сякаш се помръдна,
сякаш се килна назад, както имаше навик да прави кръвопиецът Ханиали, когато го
обхващаше ярост. Всичко наоколо се завъртя, конят се олюля и се препъна, политна с
муцуната напред към гроба и беят се хвана за гривата му да не падне. Той дръпна
бясно юздата и гордият жребец се изправи, пръхтейки; за първи път се беше препънал,
за първи път от толкова години, лош знак!Беят извика, понечи да слезе от коня, за
да влезе в гробищата да се поклони на гроба на баща си, но се уплаши от умрелия.
Мълния сякаш проблесна в главата му и изведнъж той си спомни съвсем ясно снощния
сън: баща му беше застанал до възглавницата му, дрипав, целият в кал, бос – той,
дето не се унижаваше да стъпи с крак на земята! Повдигна костеливата си черна
ръка.– От колко години, бре – извика му той, – обикалям около проклетата ти къща?
От 66-а, смятай двайсет и три години! Мислех, че синът ми, единственият ми син, ще
мисли ден и нощ за мен и ще точи ножа си, за да си върне за кръвта ми... Обикалям
сега около къщата ти, но чувам само смехове, бузуци и маанета. А мен ме оставяш да
се лутам из сокаците и нивята посрамен. Защо, мислиш, правим синове? За да отплащат
за кръвта ни; а ти не се засрами и стана побратим с брата на убиеца ми! И си седнал
да му показваш незабулена, без фередже, жена си! Да пукнеш, гяур такъв!Щом чу
тежката ругатня, Нури отново се разяри; понечи да извика: „Ей, старо, и от гроба ли
даже ще ми заповядваш? Стига вече!“, но думите се струпаха, клокочеха в гърлото му
и го задавиха. Той пришпори коня си, слънцето не беше още залязло, влезе през
Вратата на Ханя и препусна през гръцката махала.По същото време капитан Михалис
влизаше от другия край на Мегало Кастро през Вратата на Лазарета. Беше гонил
кобилата си, слънцето захождаше, я свареше, я не свареше градската врата отворена.
Отдалеч различи прокажените, които вече ставаха; те лежаха през целия ден вляво и
вдясно от градската врата, сред праха и фъшкиите, протягаха осакатените си ръце и
просеха; при залез слънце работното им време свършваше, надигаха се, нареждаха се
един след друг и поемаха към Мескиня, селото на прокажените. Тази вечер най-отпред
вървеше двойката младоженци, които се бяха прегръщали снощи с такава страст; те не
се поглеждаха
един друг, но бързаха. Всички вървяха мълчаливо, с разядени бузи, без носове, без
уши, едни куци, други като че ли се смееха, защото нямаха устни и зъбите им се
виждаха; всички тичаха бързо, сякаш беше дошло второто пришествие, сякаш бяха чули
ангелската тръба и бяха изскочили от земята и от бързане не искаха да дочакат
всичките си меса.Капитан Михалис извръщаше лице настрани; гнусеше се да гледа
болните: „Само здрави хора трябва да живеят – помисли си той, – кому са дотрябвали
тия тук?“Той пришпори кобилата си и премина през градската врата тъкмо когато
низамите, които я пазеха, надуваха тръбата към залязващото слънце и турското знаме
се спущаше.15 Игра на думи: „Провираха медната тръба“. – Б. пр.16 Гаруфаля – на
гръцки означава карамфил. – Б. пр.17 Гръцки дякон, проявил изключителна храброст в
сражението с турците при Аламана през гръцкото национално въстание (1821–1828).
Пленен от врага и жив опечен на шиш. – Б. пр.18 Вид игра на карти – Б. ред.19
Поликсингис – буквално значи много тлъст. – Б. пр.20 Какос Орос – лоша, зла
планина. – Б. пр.21 Горна дреха без ръкави и с богата украса от гайтани – Б. ред.22
Елевтериа на гръцки значи свобода. – Б. пр.23 Константинос Канарис – герой от
гръцкото национално въстание (1821–1828). – Б. пр.24 Гръцкото знаме. – Б. пр.

3. Част

Тежка беше тази нощ, неподвижна, въздухът лепкав, капитан Михалис спа лошо. Задухът
беше изпълнен с тревога, новопокаралите зелени листа унило се поклащаха в
тъмнината. Мъже и жени отваряха прозорците, обикаляха из стаите, разкопчаваха
нощниците си, да си поемат дъх. Някои старици предчувстваха бедата, излязоха и
насядаха на праговете, но не отваряха уста да разкрият мислите си; страхуваха се да
не ги чуе Орисницата на Мегало Кастро – проклета да е! – и да изпълни това, което,
кой знае, може би още не беше решила окончателно!И тъй, те разговаряха помежду си
със заобикалки, мъчейки се да си приказват равнодушно за туй, за онуй, та да им
олекне, но разговорът бързо се връщаше отново на скритата грижа, която никоя не
искаше да признае.– Помниш ли, и миналия път листенце не трепваше...– Мълчи!– А не
чуваш ли едно бучене под краката си?– Мълчи!И пак се залостваха вътре и чакаха,
като утеха, да се покаже слънцето.Забулено в редки медночервени облаци, навъсено, с
див поглед, слънцето се надигна иззад ласитиотските планини. Пламнаха минаретата,
почервеня морето, Мурджуфлос удари трите камбани; размърдаха се гръцките махали,
вратите почнаха да се отварят, излязоха празнично облечени стопани, измити, с
колосани ризи; мъжът, жената, по-назад тъщата, а отпред, нагиздени, децата –
момчетата със сгъната бяла кърпа в ръка, а момичетата – с панделка, вързана на
фльонга на косата.Отиваха да се помолят на левента с посивелите слепоочия, капитана
на Мегало Кастро, на свети Мина конника. Отиваха да чуят и митрополита, който щеше
да държи днеска реч, и да вземат нафора от ръката му. Нали божем беше неделя
днеска, нямаше търговия, дюкяните бяха затворени, а големият търговец, Сатаната, и
той спи един ден; нека чуят тогава и словото Божие, бадева е, нищо не губят, а утре
рано-рано пак аршина, кантара, пазарлъците и кой когото изяде! Шест дена на дявола,
един на Бога, палѝ свещ и на двамата, да си добре.Църквата сияеше като небе, ухаеше
на восък и тамян, в нея беше прохладно и тя бръмчеше като кошер, пълен с ангели,
светци и хора. Не можеше да побере всички християни, мнозина стояха в нартика,
други в преддверието. Митрополитът, пълен, с огромно тяло, със снежнобели коси, със
златни одежди, с императорската митра, стоеше на трона си като страшен небесен
звяр, слязъл на земята, за да инспектира и изплаши хората.Поп Манолис беше вече
застанал при царските двери със съвсем друг вид, със златна сбруя, и пееше
провлечено дневното Евангелие, когато Каямбис отвори вратата си и тръгна с жена си
към църквата. Венчавката беше станала миналата неделя и както беше обичаят, на
осмия ден новата двойка трябваше да отиде, облечени и двамата със сватбените си
дрехи, да се поклони на местния господар свети Мина и да му поднесе в дар един
голям хляб, замесен с канела, дъвка и захар.Къщурката им беше близо до
пристанището, там, дето почва еврейската махала, сред тесни и криви сокаци, шибани
от северняка и изгорени от солта на морето. Гаруфаля хвана мъжа си под ръка, увисна
на него и тръгнаха бавно, гордо, като и двамата поздравяваха съчувствено
младоженеца свят. Как само блестяха и ухаеха окичените с мирта улици, как се смееха
камъните, как неочаквано светът се беше нагиздил като жених, а някои тръни край
оградата на една градина се бяха покрили с бели цветове... Това ли е Мегало Кастро,
поробеното от турците, това ли са тесните сокаци на бедняшката махала и вонята на
боклуците, това ли е морето на Крит, дето казват, че е диво и не обича хората?
Гаруфаля вдигаше скришом унесените си очи и поглеждаше мъжа си: „Божичко, какво са
седнали да разправят поповете? Ей това е раят, друг рай, Господи, не ми давай!“Те
бяха стигнали сега на площада и завиваха, за да тръгнат по улицата за към църквата;
Каямбис се извърна и погледна жена си – нещо в него потръпна; изведнъж му се стори,
че светът беше пропаднал и че сред хаоса беше останало само това същество до него,
ей това свежото, ароматното, обвитото в уханни ризки, долни полички и фусти, с
копчета и гердани и с уста, която лъхаше на сладък, топъл жив човек... Той беше без
настроение от завчера, бяха му обадили да отиде у капитан Михалис; осем дена,
значи, щяха да минат, преди да прегърне жена си, кръвта му пламна. Спря се сред
площада; какво го е грижа него, дивия сфакиец, за кастриньота свети Мина и за
местните обичаи? И защо да си губи времето по църкви, ами не се върне бързо-бързо в
къщи – нали са младоженци, Господ прощава... Малко време му оставаше още, онзи
звяр, капитан Михалис, сигурно вече е слязъл в избата и чака. Той стисна ръката на
жена си, намигна ù.– Защо не се върнем в къщичката си, мари жено? – каза ù той, а
дъхът му беше пресекнал от желание.Жената пламна цялата, клепките ù натежаха.–
Както кажеш, Янакенце – прошепна тя и сведе очи.Те поеха обратно, сякаш ги гонеха –
кога минаха през площада, край Платана, край Вратата на пашата, кога навлязоха в
тесните сокаци и стигнаха до пристанището! Каямбис блъсна с крак вратата, отвори я,
влязоха вътре, туриха мандалото, скочиха в леглото.Между това капитан Михалис беше
слязъл още от ранни зори долу в избата и седеше там. От дясната му страна, върху
две дебели дъски, бяха поставени три бъчви с вино; от лявата – две делви, едната с
дървено масло, другата с жито. Над главата му, на гредите, висяха на връзки
смокини, нарове, дюли и зимни пъпеши – канареножълти със зелени жилки; а на стената
– китка риган, градински чай и майоран, за варене. Избата миришеше на вино и дюли;
след малко щяха да нахлуят варените кокошки, октоподите и луканките и миризмите
щяха да се променят.Той седеше на едно високо столче, опрял на стената тежката си
глава, пристегната здраво с чембера. Беше приковал очи върху ниската врата насреща
и не виждаше нищо, не мислеше за нищо, седеше неподвижен; само от време на време
ръцете му стискаха като клещи ръба на софрата и дървото се огъваше.Умът му беше
скован, тежък, като вцепенен сляп звяр; но сърцето му пламтеше; добре беше подредил
живота си, нищо не му липсваше; силен мъж беше, сполучи в женитбата, стопанин,
хората го зачитаха; синът му му приличаше; не се страхуваше, значи, от смъртта –
щом умреше, синът му щеше да го замести. Бенката, дето я имаше на шията си, я имаше
и синът му, веждите му бяха гъсти и щръкнали като неговите, и очите му бяха като
неговите, малки, кръгли, съвсем черни. Какво, по дяволите, тогава му имаше на
сърцето, та ръмжеше? Не можеше да се порадва, да се посмее, да изрече и той някоя
шега или някоя добра дума, да му олекне. Винаги здраво затворен в себе си,
неразговорлив, навъсен. Една вечер братът на жена му, веселият Манолакис терзията,
беше дошъл у тях на вечерно гости, каза нещо и се засмя; капитан Михалис смръщи
вежди и горкият Манолакис изтръпна, седеше като на тръни и след малко се дигна и си
отиде. Тогава капитан Михалис се обърна към сина си.– Не го е срам! – каза той
презрително. – Не го е срам, засмя се!„Когато се освободи Крит – мислеше си той
понякога, – ще се освободи и моето сърце; когато се освободи Крит, ще се засмея.“
Обаче наскоро беше видял един сън, но съвсем като наистина – че Крит ужким се беше
освободил, камбаните биеха, улиците бяха постлани с мирти и лаврови клони, на
пристанището беше хвърлил котва един бял броненосец и царският син от Атина скочи
на кея и се наведе да целуне критската земя. А на кея стоеше уж той, капитан
Михалис, носеше на сребърен поднос ключовете на Мегало Кастро, за да ги предаде на
царския син. Стоеше той там с подноса, гледаше – освобождаваше се Крит,
освобождаваше се, но не му олекваше на сърцето. „Какво, по дяволите, ми има! –
изръмжа той ядосано. – Какво ми липсва! Ще се пръсна!“ Кръвта му заигра, главата му
пламна, очите му кръвясаха, целият Крит сякаш се мяташе вътре в гърдите му,
потъваше в него. Това не беше остров, а някакъв звяр, който се беше проснал в
морето; беше Горгона, сестрата на Александър Велики, която ридаеше, биеше с
опашката си и вълнуваше морето... И тъй както слушаше риданията ù, мислите му се
изместиха, Крит промени образа си; в гърдите му пусна корени и се разлисти гъсто
един платан, той разкъсваше сърцето му, а по клоните му се люлееха обесени стари
деди, боси, посинели, прехапали езиците си, духаше силен вятър... И тъкмо капитан
Михалис разтваряше ръце да им се поклони, всичко изчезна, главата му се изпразни,
остана само един фенер с червени и зелени стъкла, а под него Нури с цитрусовата
ракия и печената яребица – и изведнъж звънлив смях и две черкезки вежди.Капитан
Михалис скочи, удари силно с юмрук по стената, къщата се разтресе. Той впи поглед в
ниската врата и изведнъж почна да се ядосва и да ругае, задето смешниците се
бавеха.Тъкмо когато капитан Михалис удряше с юмрук по стената, смешниците тръгваха
от четирите краища на Мегало Кастро. Вендузос, кръчмарят, пръв стана рано-рано,
прекръсти се, застана пред иконостаса с неугасващото кандилце и се помоли на
закрилницата си, Богородицата на лозята, да му даде сили да издържи. Влизаше в
голяма борба, осем дена и осем нощи щеше да трае тя, ако и Богородица не му
помогнеше, беше загубен. Преди години той беше накарал Никодимос калугера да му
нарисува една Богородица, ама не такава, каквато я правят зографите, майка, дойка,
ами такава, каквато той я беше видял, насън: една жена, като гроздоберачките през
август, мъжкарана, с дебели устни, с бяла критска забрадка на глава, която държи в
прегръдките си един грозд, полегнал и голям като дете. Първоначално калугерът се
опъна: това, казва, не може, не го пише в книгите, грехота е; в прегръдките си
трябва да държи Христос, а не грозде. Но Вендузос му даде отгоре още едно шише
ракия и две оки сушена треска и калугерът веднага миряса, прекръсти се, хвана
четките и нарисува Богородицата, майка на гроздето.И сега Вендузос стои пред нея
бос, по дълги долни гащи и ѝ се моли:– Господарке на лозята, ти, дето закриляш
кръчмите и кръчмарите, остани си със здраве; отивам, слизам в избата на капитан
Михалис, разбираш ли, твоя милост, какво ще рече това – помощ!
Аз, знаеш добре, дадох пари и сушена треска и ракия, за да те направят, помогни ми
тогава! Помогни ми да издържа да не се напия, за да не почна пак да повръщам и да
цапам стените; и просвети, Света Дево, онзи див звяр, капитан Михалис, да ни пусне
по-скоро. Много са осем денонощия, Богородице, много са, аман!Изми се, облече се,
откачи от иконостаса гуслата си, излезе на двора, сбогува се с жена си Марусьо и с
двете си дъщери и им заръча да идват през два дни, за да научават какво става с
него. Остави им пари за цялата седмица да купуват да ядат, каза на голямата си
дъщеря, която знаеше добре четмо и писмо, защото беше учителка, да му напише на къс
хартия това, дето си знаеше, сложи го в джоба си, огледа къщата, сякаш се сбогуваше
с нея, прекръсти се и прекрачи прага.Мина първо край кръчмата, извади хартията и я
забоде на вратата, за да я четат хората: „Собственикът на заведението е принуден да
отсъства осем дни поради лични дела.“ Почина си малко, след това тръгна бързо към
къщата на капитан Михалис; забави се – няма да му направи забележка оная хала, но
ще смръщи вежди и това ти стига!Като минаваше край къщата на по-стария си брат,
големия търговец, той ускори крачките си.– Да не ме види, че ще разбере къде отивам
и ще имам пак разправии – да пукне дано това голямо магаре!Потърка моравия си нос,
който от месец на месец увисваше все по-надолу и още малко оставаше да му влезе в
устата.– Да пукне дано! – измърмори отново Вендузос. – Той ще ми дава на мен акъл!
Ама добре го наредих и аз завчера! Не знам какво, дявол да го вземе, ми беше, та се
препъвах и се блъсках в стените, ето ти го и нашия тежък стопанин изскача от
покоите си. Щом ме видя, смръщи мутра: „А бре, Манолис, проклетнико, вика ми, не ти
ли омръзна все да пиеш, да пиеш и да пиеш?“ Опрях се аз здраво на стената, отворих
устицата си: „А бре, тежки търговецо, му викам, не ти ли омръзна пък на твоя милост
все да не пиеш, да не пиеш и да не пиеш?“ Двама-трима, дето се случиха да минават
оттам – сигурно са били хора на място, – се спряха и прихнаха да се смеят. А
голямото магаре – дим да го няма!Говореше си сам Вендузос и вървеше. „Божа воля
било, казват – защото съм се родил навръх Велики петък и баща ми бил поп – и моя
милост да стана поп, пък може, нали дяволът си няма работа, може един ден и
владика!“ Ама къде ти да се завра аз в училище, къде могат мен да ме турят в ярема,
дето още от малък така свирех на гусла, че чак и камъните заиграваха, като ме
чуеха! Де има гуляй и сватба, аз на първо място. Лепвах се за компанията и не можех
да се отлепя вече, затова и онези кукумявки Фукаропулите ми изкараха прякор
Вендузос. Полека-лека свикнах и да се натрясквам, не можех вече да живея без
миризмата на виното – и тогава отворих и аз кръчма! Поръчах си и една моя
Богородица, дето да ми приляга и дето никой друг християнин да няма такава, та като
я викам, да идва, а не да тича тук и там по чужди дертове, а мен да ме оставя тъкмо
когато ми трябва. Напълно да си ми е моя – на никой друг не я давам в заем. Поиска
ми я лани онзи безбожник капитан Поликсингис, да си поръчал, казва, същата и той.
Но аз давам ли я? „Даваш ли си ти кобилата, капитан Поликсингис?“ – му викам. „Не“.
– „Е, тогава, нито аз Богородицата си!“И както си вървеше и си приказваше сам,
изведнъж на ъгъла, пред чешмата на Идоменеас, той се сблъска с Фурогатос и
Бертодулос, които също крачеха запъхтени към къщата на халата. Всички се бяха така
разбързали, че при сблъскването гуслата на Вендузос едва не се счупи, а капелата на
Бертодулос за малко да се отърколи на земята.– А бре, Вендузос – рече Фурогатос, –
какво толкова си се разбързал да влезеш в устата на лъва? Чакай да свием по цигара,
да посъберем кураж.Седнаха на мраморната седалка до чешмата, извадиха табакерите
си. Фурогатос се разположи в средата, грамаден, старчески затлъстял, с мотовилите
си, дето, когато започваха да играят хора, цялата критска земя се разиграваше; ако
ги нямаше тези мотовили, никой не би му казал и добър ден дори – защото не се казва
добър ден на мъж, когото жена му го бие. Той имаше дебели вежди и щръкнали бодливи
мустаци и наистина приличаше на котарак. Наведе се нежно над другаря си Бертодулос,
загърна го в пелерината му, която се беше разтворила при сблъскването, и закрепи
твърдата контешка капела върху дългите му сиви коси.Бертодулос беше чисто, мило
старче, с тясна благородна муцунка, с остра, гладко обръсната брадичка и късички
бакенбарди, намазани с миризлива помада. Той беше първият мъж в Мегало Кастро, а
може би и в целия Крит, който не се уплаши нито от Бога, нито от хората и си
обръсна мустаците. Отначало критяните го взеха за кьосе и не се разсърдиха, но
когато се научиха, че си бръснеше мустаците, кипнаха; не може така, казваха, той
разваля реда на нещата, смесва жените с мъжете – и едни го замерваха с камъни и
лимонови кори, а други, по-умните, престанаха да го поздравяват.– Такива маскарлъци
критяните не търпят! – подхвърли му един ден Барбаянис, като сучеше мустаците си. –
Тук в Крит, Бертодулос, има два вида хора, а не три: мъжки и женски; мъжкоженски не
търпим!А една неделя Фурогатос, пиян, сграбчи Бертодулос, който минаваше с китарата
си, изящен, лекоподвижен, усмихнат, през „Трите камари“ и искаше да му смъкне
гащите пред всички, за да видел дали е Бертодулос или Бертодулка, та да се успокои;
намесиха се обаче неколцина трезви хора, Фурогатос се разкая, започна да плаче,
грабна Бертодулос в прегръдките си – притискаше го, галеше го и го целуваше, а онзи
викаше:– Ще пукна, господине мой! Пусни ме!И риташе, и пищеше; и оттогава двамата
станаха неразделни приятели.Имаше късмет, че не беше критянин, имаше късмет, че
беше от Закинтос! Граф бил уж и сам вече не си спомнял как попаднал в Мегало Кастро
сред диваците; искаше да им бъде учител, да ги научи, значи, на китара. Той не се
казваше Бертодулос, казваше се граф Мандзавинос, но нали зъзнеше и зиме, и лете и
винаги излизаше загърнат в една позеленяла широка берта25 и такъв, какъвто си беше
сбръчкан и кривокрак, на всичко отгоре говореше някак чудно, разказваше смешки, пък
беше и страхлив, кастриньотите му изкараха прякор Бертодулос – и много му прилегна!
Но с всяка изминала година уроците намаляваха – за какво им беше китара на
кастриньотите? А пък и магарешките им гласове не подхождаха за закинтските
канцонети – и горкият Бертодулос гладуваше, обикаляше из кафенетата, разказваше
твърде привлекателно за живота си, за миналото си величие, за благородните девойки,
за закинтските песни и бадемово сладко, поставяше китарата на коленете си и тихичко
изпяваше някоя стара мелодия, а кафеджията, обзет от великодушие, го черпеше кога
кафенце със сухар, кога локум, кога сладко от неранза и графът позалъгваше глада
си. Понякога искаше позволение, увиваше в чиста хартийка локума и го занасяше у
дома си; нали си беше опекъл работата със старата си хазяйка, една престаряла
вдовица, срамуваше се да яде и да се облизва сладко самичък, пък и знаеше, че тя
обича локумите, горката, защото за тях не трябваха зъби.„Този е добър за избата“ –
каза си един ден капитан Михалис, като го чу как плете истини и лъжи в кафенето на
Триалонис.Него ден Бертодулос говореше за Закинтос, цветето на Изтока, където
никога не беше стъпвал турски крак; там уж се била родила песента „Зная те по
острието“26...Капитан Михалис му извика:– Слушай какво ще ти кажа, кир Бертодулос,
ти си роден благородник, срамота е един Мегало Кастро да не може да те изхрани; ще
ти давам, значи, по нещо всеки месец, да не се мъчиш, но ще идваш винаги когато те
повикам в избата.– На драго сърце, господине мой – отвърна графът и му свали шапка
доземи. – Твой слуга, преславний капитан Михалис!Фурогатос пови старчето като
пеленаче, а то се кикотеше доволно, сякаш го гъделичкаха.– Смелост, Бертодулос! –
каза Вендузос. – В голямата буря навлизаме, човече... В тази изба се е родила
песента „Зная те по острието“.– Не се тревожи, сиор Вендузос, взел съм мерки за
всеки случай – заповядай! – каза гордо Бертодулос и измъкна изпод пелерината си
една бохчичка, която досега носеше под мишница.– Какво има вътре, сиор Бертодулос?
– попита Вендузос, опипвайки бохчичката.– Долни дрехи, за да се преобличам –
отвърна чистото старче и се изчерви.– Е, стига вече – каза Фурогатос, като захвърли
угарката си, – отдъхнахме си, да вървим, момчета, долу в Лабиринта27, да вървим, и
Бог да ни е на помощ!Тримата се хванаха през кръста – Бертодулос по средата – и
потеглиха към къщата на капитан Михалис.Докато тримата вървяха смело, близо до
„Свети Мина“, пред джамията „Света Катерина“ последният поканен, Ефендина, се
мъчеше и не можеше да премине от единия тротоар на другия, за да навлезе в махалата
на капитан Михалис.Той беше на средна възраст човек, с подстригана руса брадичка, с
излинели зеленикави наплашени очи, с омотан около главата му широк снежнобял тюрбан
– това беше саванът му, и той го носеше постоянно на главата си, за да бъде винаги
готов да се загърне с него и да влезе в рая. Преди години беше ходил в Мека и
оттогава, от онези свети непоносими дни, изпълнени с пек, жажда, мръсотия и
божествено безумие, умът му беше мръднал. Главата му се беше изпълнила с пламъци и
ужаси. Върна се в Мегало Кастро и се правеше на ходжа в текето, където един от
прадедите му беше станал светец. Известно време при него идваха няколко турчета,
учеше ги на четмо и писмо, кога той ги биеше, кога те го биеха, докато един ден
Браимчо, племенникът на Нури бей, му счупи главата и училището се закри.Текето беше
до самата църква „Свети Мина“ – продълговат просторен двор, обрасъл с трева; в
дъното имаше три паянтови стаички, а в средата беше саркофагът на светеца – дървен
сандък с една изправена мраморна плоча със зелена чалма на върха и златни букви,
избелели от слънцето и дъжда. Около саркофага имаше дълги пейки и столчета, на
които вярващите сядаха всеки петък, гледаха светеца и разговаряха, пушеха чибуците
си и пиеха кафета, които им вареше майката на Ефендина,
Хамиде молла, заклинателката; чалмата беше куха и вярващите хвърляха в нея пари и
дарове, та светецът да им помага в работите им на този и на онзи свят. Те не
искаха, като християните, кой знае какво: хубаво ядене, хубави жени, широко сърце,
и на този, и на онзи свят. Само това – и хвърляха дарове на светеца, за да се
застъпи за тях.Всяка сутрин, когато слънцето се показваше, Ефендина сядаше с
кръстосани крака на двора до прадядо си, на земята, поставяше на коленете си един
голям Коран, клатеше се напред-назад, докато му се завиеше свят, и тогава започваше
да чете напевно и да плаче; понякога пък, когато беше студено, подскачаше,
протягаше ръце, отпускаше глава на рамото си и танцуваше по дервишки, свиреше,
плюеше, тупаше силно с крака по земята и се сгряваше. Всеки ден по обед, когато го
обхващаше глад, той започваше да тича като луд от единия до другия край на двора,
пъшкаше и се задъхваше, вир-вода изпотен, а не носеше нищо друго освен чалмата си и
едни долни гащи от чувал. Минаваха съседите и го гледаха през решетъчното прозорче
откъм улицата – някои се смееха, други го съжаляваха и му викаха: „За бога,
Ефендина, какво ти става, кой ти е сложил газ в задника?“ – „Огън нося, съседе –
отговаряше той, без да се спре, – огън нося!“Когато се изплъзваше от старата си
майка и излизаше навън, гърчетата го погваха и го замеряха с камъни, а той тичаше
запъхтян, мъчеше се да премине от единия тротоар на другия, но не можеше. Улицата
му се струваше като река, хвърляше се да я премине, но отмаляваше, дръпваше се
изплашен, защото не знаеше да плува. Когато почваше да гуляе, капитан Михалис
викаше винаги и Ефендина, за да има и един турчин смешник; а Ефендина приемаше със
страх и копнеж поканата, броеше кога ще минат месеците, та да дойде пак Харитос в
текето и да му пошепне скришом на ухото: „Много здраве от чичо ми, капитан Михалис,
да заповядаш, кай, в избата...“Цяла година копнееше за свинско месо, за бял хляб,
за наденица, за вино. Но Пророкът не му даваше да пие вино, не му даваше да яде
свинско месо, а пък жена Ефендина не искаше въобще да види – започваше да трепери;
веднъж, когато една жена от Бигазос го подкачи и се престори, че го гони, той се
строполи на земята и от устата му заизскача пяна. Само една-едничка радост му беше
останала на този свят, греховна радост, но много сладка – капитан Михалис да го
кани всеки шест месеца, да го кара да пие вино, да яде свинско, да тъпче до пукване
тумбака си за шест месеца.– Заплашù ме, за бога, капитан Михалис – казваше му той.
– Опрù ножа на гърлото ми, извикай ми: „Или яж свинско и пий вино, или ще те
заколя!“ Накарай ме зорлем, капитан Михалис, да не ми се пише за грях.Ядеше той,
пиеше и плещеше всички богохулства, които беше трупал шест месеца в гърлото си,
защото Пророкът не му позволяваше да ги извади, та да му олекне. Разправяше всичко,
което знаеше за съседа си – така наричаше той свети Мина. Само една стена ги делеше
и всяка нощ го чуваше как излиза на кон от църквата си; ужас обхващаше тогава
Ефендина, сгушваше се под юргана, а на сутринта открадваше олиото от кандилото на
прадядо си и го наливаше скришом в кандилото на свети Мина.Осем и осем, шестнайсет
дни през годината Ефендина яде, пие, проклина в избата на капитан Михалис като
истински човек, умът му сече-сече; не носи вече огън и може без страх да мине от
единия тротоар на другия. Но хубавите дни отминават като светкавица, отива си и
горкият Ефендина от избата и пак започват светостта и мъченичеството.Цяла нощ той
не можа да мигне от радост; на разсъмване стана, прекоси бос двора, отвори полека
вратата, да не го чуе майка му, и изскочи навън. Пое край стената на „Свети Мина“,
отмина гръцкото училище, стигна до джамията „Света Катерина“. Спря се. Започна да
го облива студена пот – сега трябваше да мине на отсрещния тротоар, за да поеме към
къщата на капитан Михалис. Протегна крак, но веднага го дръпна назад и започна да
трепери: това пред него не беше улица, а дълбок порой, който търкаляше камъни и
дървета и течеше разпенен между двата тротоара.Ефендина се опря на стената, избърса
потта си, погледна нагоре-надолу по пустата улица.– Абе няма ли да мине някой, няма
ли да мине някой, турчин или християнин, пък ако ще и евреин, та да ме съжали?
Изплезил език, задъхан, Ефендина чакаше. Отсреща, на другия тротоар, бяха виното,
свинското, надениците! Душо моя, събери, госпожо, смелост, скочи изведнъж, премини!
Засилваше се, но щом се наведеше и погледнеше улицата, връщаше се назад и се
улавяше пак за стената.Над него минарето на „Света Катерина“ блестеше снежнобяло,
слънцето беше огряло покривите, а отвъд тях фурната на Тулупанас пушеше; в
отсрещната къща една кокошка беше снесла яйце и кудкудякаше. Откъм „Свети Мина“ се
чуваше нежно приспивно псалмопение.– Абе няма ли да мине някой християнин, дето да
отива на църква, та да ме съжали? Няма ли да мине? Опустя ли, бре, светът? Каква е
тази пустотия? Загубен съм!Изведнъж го обхвана ужас, не се виждаше никой; развика
се:– Ей, християни, помощ!Отсрещната врата се отвори; богаташка врата с тежко
бронзово чукало; кир Харилаос Лиондаракис, опърпаният сарафин, излезе. Той беше
кълбовидно джудже, уродливо, със страшна брада и мустаци, с космати къси пръсти, с
обувки с тройни подметки, с кафяво палтенце; носеше и едно бастунче със сребърна
дръжка, изобразяваща лъвска глава. Нали божем беше от голям погърчен венециански
род кир Харилаос Лиондаракис28; прадедите му бяха изрисували на герба си и бяха
издълбали върху замъка си един лъв.Той беше тръгнал за църква; видя Ефендина и
започна злобно да се смее; радваше се, когато виждаше луди, прокажени, слепи,
бедни, нещастни – така се утешаваше заради ръста си.– Ефендина! – извика му той. –
Смелост, човече! Хайде, с един скок!– Нямаш ли страх от Бога бе, кир Харилаос? –
извика клетникът. – Ела тука, заклевам те в най-милото ти, подай ми ръка, помогни
ми да премина; искам да отида при капитан Михалис, а не мога.На вратата се показа
една слугиня със сочни устни и мургаво лице; кир Харилаос се беше запалил по нея и
през нощта туряше едно столче, качваше се на леглото ù и се мъчеше да направи това,
което правят мъжете, а тя се забавляваше с него, оставяше го да върши, каквото си
ще, и умираше от смях. „Да пиеш, господарю, по едно прясно яйце всяка сутрин на
гладно сърце! – посъветва го тя една нощ. – Пий, па каквото даде Господ...“
Давещият се и за сламката се лови, затова сега всяка заран джуджето пие по едно
яйце, да заякне!– Господарю, забрави да изпиеш яйцето си. Ей сега го снесе
кокошката – каза хитрата женска и пъхна яйцето в ръката му.Кир Харилаос Лиондаракис
извади джобното си ножче, проби яйцето от единия му край, продупчи го и от другия,
повдигна късата си пълна шия, изпи го.– Помогни, кир Харилаос, за бога! – извика
отново Ефендина.Джуджето се засмя:– Пак ще ядеш свинско, нещастнико, ще се омърсиш,
не отивай!– Не вярваш ли в Бога, бе? Подай ми ръка, преведи ме!– Ще пиеш и вино,
Ефендина, и ще се омърсиш! – продължи джуджето, играейки с бастунчето си.– Абе, ако
ще и дяволът да ме вземе, ще отида! Друга радост на този свят нямам аз, горкият!
Голямо добро ще намериш, подай ми бастунчето си, кир Харилаос, да се хвана!Господ
се смили над Ефендина – откъм ъгъла се зададе едно кьосаво старче по налъми;
сигурно идваше от Первола, защото носеше кошничка с коприва. Ефендина разтвори
ръце.– Али ага – извика той, – Али ага, добър човек си, твоя милост, правоверен
мюсюлманин, много вода има пред мене, много огън, преведи ме!Благото старче, без да
каже дума, хвана Ефендина за ръка, преведе го полека, внимателно, качи го на
отсрещния тротоар; извърна се да му продума, но се отказа. Какво да му каже? Стисна
кошничката си под мишница и се отдалечи. „Какво да му кажа? – помисли Али ага. –
Милостив е Аллах, милостив и всемогъщ; може да превърне свинското месо на овнешко в
устата ни, а виното – на вода; каквото си иска, това прави. Яж и пий бре, Ефендина,
и се уповавай на Господа.“Когато Ефендина пристигна запъхтян в къщата на капитан
Михалис, всички поканени бяха вече слезли в пещерата на лъва. Харитос сновеше между
кухнята и избата и носеше мезетата. Ноздрите на Ефендина потръпнаха жадно, той чу
изпод земята чукането на чашите, въздухът миришеше на наденици; Ефендина се опря на
рамката на вратата, за да не припадне. И в този миг чу вътре в себе си страшния
глас на Пророка: „Ще продадеш ли бре, Ефендино Фъшкио – така му викаше винаги
Пророкът, – ще продадеш ли душата си за един залък свинско? Спомни си за Мека,
спомни си шума, пустинята, камилите, тамяна, черния камък, на който стъпих и се
възнесох на небето... Спомни си за прадядо си, който осем денонощия викаше горе на
минарето без хляб, без вода, гладен и всички кучета на Мегало Кастро бяха побеснели
и виеха заедно с него; а сега да го видиш – седи вътре в една дълбока пещера от
пилаф, пред него тече цяла река от мляко с каймак, на едното му коляно седи една
трижди девствена девойка, а на другото – едно трижди девствено момче, и току ги
сменява... От сой на светци си ти, не забравяй! Ефендино Фъшкио, в този миг влизаш
в ада, но външната врата е още отворена, бягай!“Горкият Ефендина слушаше със страх
гласа на Мохамед и ту поглеждаше към външната врата, ту към вратичката на избата,
от която се носеше миризма на наденици. И докато умът му се колебаеше, на двора се
показа кира Катерина и го видя.– Тук ли си още, Ефендина? – каза тя. – Слез бързо
долу, да не си намериш белята.– Свалиха ли мезетата, кира Катерина?– Свалиха ги,
хайде бързо!„Божа воля – промърмори Ефендина, – Господ ми изпрати кира Катерина, не
мога да се опра, голям грях ще бъде! С Бога ли ще седна да се заяждам? Аллах,
Аллах, само за едно нещо те моля: остави ме да извърша всички грехове, да се
порадвам и аз, горкият, на този свят, а после, половин час преди да умра, дай ми
време да се разкая! Половин час не стига ли? Стига. За това те моля.“ Скочи, блъсна
вратичката, влезе.На високото столче срещу вратата седеше, сред цигарен дим,
тежък, навъсен, със смръщени вежди, окачил бича на един пирон над главата си,
капитан Михалис. Отдясно и отляво, на две дълги скамейки, седяха четиримата
поканени; от едната страна – Вендузос и Каямбис, от другата – Фурогатос и
Бертодулос. На високата софра димяха мезетата; тъмночервено като кръв искреше
виното в дебелите стакани.Вендузос беше изправил гуслата на коленете си и долепил
на нея ухо, въртеше ключовете и я настройваше, Бертодулос, загърнат в наметалото
си, под крилото на Фурогатос, дъвчеше без отдих, треперещ и щастлив; и Каямбис
ядеше и пиеше мълчаливо, но умът и мислите му бяха все при жена му.Капитан Михалис
пълнеше непрестанно чашата си и пиеше; виното не му доставяше никаква радост,
гнусеше се от него; всеки път, когато опираше чашата до устата си, устните му се
изкривяваха и не искаха, но той го лисваше насила в гърлото си, за да удави
демоните, които бяха в него; нито жената, нито войната, нито Господ можеха да ги
озаптят; неговите демони се страхуваха само от виното и той започваше да пие всеки
път, когато чувстваше, че надигат глава. Тези демони бяха някакви диви гласове,
повечето нечовешки гласове – сякаш някакви зверове ревяха вътре в него, час по час
капаците се отваряха и прастари прадеди изскачаха навън – тигърът, вълкът,
глиганът, а подир тях дългокосите деди от пещерите на Псилоритис.Но сега за първи
път един нов демон беше изскочил в него; той не ревеше, не се заканваше, смееше се;
дъхът му не вонеше, благоухаеше. Капитан Михалис за първи път се уплаши и сега само
пълнеше и пак пълнеше чашата си и пиеше.Когато вратата се отвори и влезе Ефендина,
той вдигна глава. Ефендина потриваше объркано ръце, поклащаше протегнатия си крак,
не се осмеляваше да стъпи на стълбата, за да слезе, а езикът му се заплиташе –
поиска да каже: „Добре съм ви заварил, капитане!“ – но не можа, запъна се.Капитан
Михалис протегна ръка и му показа едно ниско столче срещу него.– Седни!– Какво
искаш да изсвиря, капитан Михалис? – каза Вендузос, без да отлепи ухо от
гуслата.Фурогатос беше вече станал, отместваше столчетата, за да направи място;
бързаше, ходилата му пламтяха, мравки лазеха по тях. У другите хора виното се
превръща на песен, на шега или плач и пиянско умиление, а у този буен дангалак
Фурогатос виното се превръщаше в хоро. Пиеше, играеше хоро и изтрезняваше,
пиянството изменяше естеството си – превръщаше се в дързък копнеж да окрили тялото,
да го накара да победи непобедимите закони и да се върти и извива вечно във
въздуха. Но не успяваше – падаше отново на земята и Фурогатос започваше пак да пие,
за да събере нови сили.Капитан Михалис плъзна бавно погледа си, изгледа един по
един петимата си сътрапезници; нито песните, нито танците, нито дори гуслата не
можеха да разтушат днеска сърцето му. Очите му се спряха на Ефендина.– Господарю –
извика Ефендина изплашено, – не ме карай да се премятам презглава и да започна да
проклинам Пророка; заплаши ме първо; накарай ме зорлем да ям и да пия, та да събера
смелост!Но Бертодулос, който беше вече ял и пил и беше набрал сили, се престраши:–
Славни капитан Михалис – започна той с провлечения си напевен глас, – да ви разкажа
ли, за да мине времето, една прекрасна стара история от Венеция? Видях я с очите си
в театъра и оттогава сърцето ми не може да намери покой! Колко пъти само съм
забравял горчивия си живот, когато си спомнях за несправедливо убитата благородна
девойка Дездемона!– Коя? – каза капитан Михалис и смръщи вежди.– Дездемона, драги
капитане, благородната девойка от Венеция – не си ли чувал за нея? Дето я залюбил
един арапин, голям юнак, но я ревнувал и от много любов я убил. Взел една
кърпа...Капитан Михалис протегна ръка, за да запуши безсрамната уста.– Бертодулос –
каза той, – пред мен приказки за жени да няма.Бертодулос се сви и венецианската
история остана в устата му.– И тъй? – рече Вендузос, хванал съвсем леко лъка с
двойните звънчета.– Свири каквото, по дяволите, искаш! – отвърна капитан Михалис и
опря тежко глава на стената.Каямбис изпразни чаша, избърса устните си; а Фурогатос,
приковал очи върху гуслата, вече повдигаше пъргаво десния си крак...Но той не свари
да почне: къщата се разтресе, основите ù заскърцаха, а Бертодулос се хвана за
бъчвата, която беше зад него, за да не падне. Дюлите, наровете, пъпешите горе по
гредите се люлееха наляво-надясно и се удряха в тавана.– Земетресение! – извика
Вендузос и скочи.Фурогатос беше вече протегнал ръка към вратата; мислите на Каямбис
литнаха към пристанището, влязоха в една бедна къщурка, търсеха Гаруфаля, а
Ефендина беше паднал по лице на земята и трепереше.Горе на земята се чу шум,
забързани стъпки, женски писъци.– За бога – изхленчи Фурогатос, – хайде да отворим
вратата и да бягаме!Но капитан Михалис откачи бича, който висеше над главата му.–
Не ви ли е срам! – извика той.– От какво да ни е срам? – осмели се да отвърне
Фурогатос. – Земетресение е това, капитан Михалис, не е човек, да го укротиш със
сила.Едва изрече това и дълбоко от недрата на земята се зачу глух, провлечен тътен
като рев на бик; целият Мегало Кастро се разлюля, а камбаните на „Свети Мина“
започнаха да бият самички.– Свети Дионисий, помогни! Аз съм граф Мандзавинос! –
изпищя Бертодулос и покри глава с наметалото си.Капитан Михалис изплющя с бича във
въздуха.– Никой няма да мръдне! – извика той. – Вдигнете Ефендина, изправете го на
бъчвата!С един замах разви Бертодулос.– Земетресение, Бертодулос, нищо няма! Живо
нещо е божем Крит, мърда. Един ден ще го видите как ще се лепне за Гърция!
Неочаквано беше добил настроение, заговори. Беше още малко момче, когато стана
голямото земетресение, дето разруши половината им село; и мъже, и жени бяха
обезумели, викаха и плачеха, а къщите ги затрупваха; само баща му, капитан Сифакас,
спокоен, безмълвен, беше подпрял с гърба и ръчищата си подпората и горния праг на
вратата и поддържаше крайъгълния камък, докато преминат жена му и децата му, и
двата чифта волове, и сивата му кобила; след това отскочи встрани и вратата рухна.
Оттогава капитан Михалис не се боеше от земетресение; знаеше, че истинският мъж
можеше и него да надвие. Той напълни чашите, пиха, дойде им сърце на място.Но горе
на земята съседките бяха изскочили от дворовете, скубеха си косите и пищяха; даже
Архондула, високомерната, кисела стара мома беше също изскочила на улицата,
прегърнати с глухонемия си брат, беше се смесила и тя със съседките, беше се сляла
с тях, говореше и пищеше, сякаш не беше от голям сой.По същото време в църквата
митрополитът държеше слово; в началото говореше за Бога, но скоро словото му се
отби от пътя, изостави небето, слезе в Крит. Старецът стоеше прав пред
златоукрасения си трон и плътният му глас се извисяваше към купола, където беше
изрисуван, страшен, Христос-Бог; там гласът се усилваше, политаше надолу и църквата
кънтеше. А християните се притискаха един до друг, сякаш наистина гласът на самия
Христос-Бог се спускаше връз тях отгоре от купола и те свеждаха глави,
потръпвайки.– Чада мои – казваше светият старец, – Велики пости са сега, Страстната
седмица наближава; всеки човек трябва да бъде обхванат от страх Божи и да мисли
само за кръвта, пролята на кръста; но нека Бог ми прости, говоря за страданията
Христови, а мисля за Крит.Той вдигна ръцете си високо към църковния свод, където
пламтеше и дебнеше, обгърнат от небесната дъга, Христос.– Докога, Господи? – извика
той. – Колко поколения, колко хиляди критяни са вдигали като мен ръце към небето,
викайки: „Докога, Господи, докога! Не сме камъни и дървета, Господи, душа имаме,
душа си ни дал, хора сме, докога ще се лее критска кръв? Цялото море – от критските
брегове до Хелеспонт и Цариград – е червено!“И както беше вдигнал очи светият
старец и гледаше църковния свод, замълчал за миг, сякаш очакваше отговор, цялата
църква се разтресе, полилеите се разлюляха и камбаните забиха, без да ги докосне
човешка ръка.– Земетресение! Земетресение!Разнесоха се викове, юрнаха се жените от
женската половина на църквата, втурнаха се всичките една през друга към вратата.
Митрополитът не можеше да се помръдне от уплаха, беше се вдървил; продължаваше да
гледа Христос с опулени очи. Мурджуфлос изтича, прихвана го през кръста, смъкна го
от трона и го изведе през една странична вратичка на двора на митрополията.–
Владико – викаше му той и го потупваше ласкаво по раменете, – владико, не се бой,
земетресение е, ще мине.– Прости ми, Господи! – мърмореше митрополитът и очите му
плуваха в сълзи. – Прости ми! Аз съм виновен – вместо да говоря за страданията ти,
говорих за Крит!Съдбата пожела капитан Поликсингис да минава тъкмо тогаз през
турската махала. Беше излязъл на разходка по времето, когато християните бяха на
литургия. Обръснат, с много ливанто на косите, накривил мекия си фес, той
пристъпяше, а ботушите му скърцаха, като стъпваха по земята; по цялото му тяло се
разливаше чувство на дълбоко щастие. Той беше като кон в разцвета на силите си,
като лъскав бик, който се разхожда из ливадите напролет. Сърцето, коремът, кръстът
– всичко вътре в него работеше безпогрешно, органите му изпълняваха задълженията
си, без да пречат на съседа си, и всички заедно, послушни, съгласувани, радостни,
образуваха капитан Поликсингис.– Ех, не е ли жалко и несправедливо – измърмори той,
– че младостта на човека не трае хиляди години! Може би Господ се е страхувал, че
ще му вземем трона, и полека-лека, коварно, ни обезоръжава – изважда ни зъбите,
разхлабва ни коленете, прекършва ни кръста, помътнява ни очите, а от носа и устата
ни текат сополи и лиги! Пет пари не давам за смъртта, пет пари не давам, Божичко,
нека ме събори веднъж завинаги куршумът, но това бавно омаскаряване, не, не съм
съгласен!Още не бе изрекъл последната дума, и цялата турска махала се разтърси,
някои врати се откачиха, тропот на налъми и тънки гласове на ханъмки се чуха из
дворищата. А Рухени, грамадната арапкиня, която тъкмо в този миг се зададе откъм
ъгъла, нададе вик:– Аман, Господи!Тепсията се прекатури от главата ù и сусамените
питки се разпиляха по земята и фъшкиите.Капитан Поликсингис се разкрачи, за да се
закрепи да не падне, и опря ръка на стената, и то – съдбата пак пожела това – тъкмо
до вратата на Нури.– Земетресение! – прошепна той и лека пот изби по лицето му.С
всичко друго можеше да си премери силите – с болестите, с войната, с жените, – но
със земетресението? Как да се бориш с него, как да го видиш, откъде да го хванеш?
Капитан Поликсингис пребледня, извърна се, видя, че стои пред зелената врата на
Нури бей, дочу отвътре тънки гласове, наостри слух. Чакаше – ще се разтвори ли
земята да погълне хората, или това беше само тръпка, която вече беше преминала?
Сякаш целият Мегало Кастро, объркан, безмълвен, чакаше; даже кучетата, които бяха
почнали да вият, подвиха и те опашки между краката и с настръхнала козина и изпънат
врат чакаха. Въздухът пожълтя, светлината помътня, някакво странно бучене, като шум
от тътрене, се чу сега изпод земята... И изведнъж къщите пак се наклониха една към
друга, разлюляха се минаретата като кипариси, стената, на която се беше опрял
капитан Поликсингис, се пропука, а откъм къщата на Нури бей се чу шум от счупени
стъкла, чинии и лампи.Внезапно зелената сводеста врата се отвори и на улицата
изскочи, пищейки, незабулена, разрошена, боса, Емине ханъм и се строполи в несвяст
насред пътя; след нея тичаше, с червените сандали на господарката си в ръка,
арапкинята християнка. Тя коленичи до нея, викаше я по име, но Емине лежеше,
отпуснала глава на камъните, жълта като свещ.Очите на капитан Поликсингис
блеснаха.– Емине ханъм! – прошепна той.Отлепи се от стената, приближи;
пребледнялото му лице изведнъж поруменя; от години копнееше да види буйната
черкезка и сега, да е живо земетресението, ето я пред него, незабулена, разрошена,
боса, тъй както я желаеше.Той се надвеси жадно над нея, но арапкинята скочи
разярена и го блъсна настрани.– Това е ханъмката на Нури бей! – каза тя
заканително. – Не се приближавай!И тя се помъчи да размотае кърпата от шията на
господарката си, за да покрие лицето ù.– Ако не ù дам да помирише ливанто, ще умре,
нещастнице! – каза капитан Поликсингис и извади от джобчето на ментето си шишенце с
портокалово масло, което той носеше винаги, за да разнася благоухание по пътя
си.Той го отвори, коленичи и го поднесе към ноздрите на черкезката.Сега земята се
беше успокоила, виковете по дворищата бяха стихнали, сърцето на Мегало Кастро
отново си идваше на място; кучетата добиха смелост и започнаха пак да лаят и да се
заканват на земетресението.Черкезката пое дълбоко дъх и отвори очи; видя над себе
си непознат мъж, нададе вик и закри с две ръце незабулената си уста.– Бягай! – каза
арапкинята на мъжа. – Бягай, ако ти е мил животът! Ей сега ще се зададе Нури бей.Но
капитан Поликсингис гледаше двете черкезки очи – как можеше да различи живота от
смъртта? Яростни и пълни с негодуване бяха отначало очите ù, черни, блестящи, но
полека-лека черкезката, чувствайки върху себе си задъханото дишане на мъжа и
възбуждащия му лъх, се разведри, погледът ù се смекчи, клепките ù се
премрежиха.Черкезката се обърна към робинята си:– Кой е този гяурин?– Капитан
Поликсингис, господарке – отвърна той, – твой роб. Задръж шишенцето за спомен от
мен.Но черкезката запрати шишенцето право в лицето му, стана, очите ù пак
заблестяха яростно.– Отивам си! – каза капитан Поликсингис и въздъхна. – Не се
сърди.А черкезката се засмя подигравателно.– Страх ли те е? – продума тя.– Мене? От
кого?– От Нури бей.– Само от теб се боя вече на този свят, господарке. Ако ми кажеш
ей сега да се убия, заклевам се в мъжката си чест, че ще се убия, па макар и никога
да не се докосна до теб!Но едва изрече това, и се уплаши, взе си думите назад.–
Заклевам се, че един ден ще те имам, Емине ханъм – каза упорито той, – един ден ще
те имам, та ако ще, светът да пропадне!Черкезката извърна косо очите си, тъмни,
сурови, и го изгледа, сякаш го претегляше. Сякаш искаше да го купи, та го
претегляше. А капитан Поликсингис стоеше неподвижен, опрял дясната ръка на
копринения си пояс, и чакаше.– Моят Бог – каза най-сетне черкезката и закри, без да
бърза, лицето си с прозрачната кърпа за шия, – моят Бог се гнуси от гърците.– Моят
Бог – отвърна мъжът – обича черкезките и е всемогъщ.Той чу говор и се извърна.
Иззад отвъдния ъгъл се зададоха двама турци, вратите започнаха да се отварят.
Арапкинята сграбчи господарката си през кръста и двете се втурнаха към къщата;
зелената врата се затръшна силно след тях.Капитан Поликсингис понечи да тръгне, но
коленете му бяха подкосени.– Изгубен съм... изгубен съм... – прошепна той. – Никога
досега, значи, не съм целувал, не съм се радвал, не съм любил истинска жена! Къде
има огън да се хвърля в него да се разхладя?Той се огледа; беше се объркал –
улиците се промениха, лицата на хората се промениха, Мегало Кастро се вълнуваше под
краката му като пъстроцветно платно, с изрисувани по него къщи и минарета, валове и
морета...Той тръгна по платното, като се препъваше. С мъка намери къщата си и
когато влезе, сестра му, тромава, тлъста, се хвърли в прегръдките му – разправяше
високо за земетресението, телесата ù се тресяха, а тя пищеше, за да чуе една мила
дума от устата на брат си.Но той я отстрани, захвърли феса си на миндера – не го
свърташе в къщи.– Остави ме на мира! – извика той и излезе на двора.Откъсна стръкче
щир, смачка го в ръката си.А кира Хрисанти, щом чу тези думи, нададе
сърцераздирателен вик и захвана да си удря главата в стената.– На мен ли говориш
така, Георгакис! – пищеше тя. – На мен ли, дето се сторих пръст, за да ме тъпчеш,
дето не се омъжих, не се сдобих с деца, дето нито веднъж не ми се подслади и на мен
устата, за да не те оставя сам и да ти слугувам? Защо ме хокаш? Защо ми говориш
такива тежки думи? Не ти ли е жал за мен? Нямам никого другиго на този свят освен
теб, Георгакенце, а сега...И започна пак да си удря главата в стената, косите ù
плувнаха в кръв. Тя гледаше през сълзи и през разрошените си коси да види дали брат
ù на двора няма да тръгне насам, за да я прегърне, да я погали и да ù каже, че я
обича, да му прости и че няма и той друг близък човек на този свят освен нея...Но
той стоеше на двора и гледаше навън. И тогава, като видя, че всичко е напразно,
кира Хрисанти се реши – нададе отново пронизителен писък и се строполи в несвяст на
прага.Капитан Поликсингис се извърна отегчено, наведе се, повдигна я и я просна на
миндера; тя не се помръдна, лежеше вдървена. След това той влезе в кухнята, донесе
шишето с оцет и накваси слепоочията ù, напръска ноздрите ù, цялата я измокри.Кира
Хрисанти не можа да изтрае повече – оцетът се стичаше по шията и в пазвата ù, –
отвори очи. Видя брат си надвесен над нея, стори ù се нажален, разтревожен, зарадва
се, протегна дебелите си девствени ръце и го прегърна.– Георгакис, Георгакенце –
мърмореше тя и се потъркваше о него, смееше се и плачеше, и не искаше да го пусне.
– Обичаш ли ме, Георгакис, кажи ми една мила дума...Той раздвижи отегчено устни.–
Искаш ли да ти направя едно кафенце – каза той, – да дойдеш на себе си?Кира
Хрисанти с едно движение разкопча блузката си – изгаряше.– Не ми отговаряш на това,
което те питам – извика тя. – Ох, загубена съм, горката аз!И пак понечи да
припадне, но брат ù я изпревари.– Обичам те, Хрисанти – каза той. – Стани.Лицето на
сестрата изведнъж светна; тя си закопча блузката и скочи. Разшета се пъргаво като
двайсетгодишно момиче, среса се, натъкми се, напарфюмира се; поглеждаше скришом към
брат си и не можеше да му се налюбува. „Ех, да не му бях сестра – казваше си
дълбоко в себе си тя, – какви деца щях да направя с него!“ Изведнъж цялата се
изчерви, засрами се. „Махни се отпреде ми, сатана!“ – измърмори тя, влезе вътре,
сложи две-три въгленчета на кадилницата и започна да се кръсти и да прекажда
къщата.Между това в избата гуляят беше в разгара си. Следобед Риньо се наведе и
хвърли жаден поглед през малкото прозорче, за да види до кой ред са стигнали
смешниците на баща ù.Фурогатос беше захвърлил ботушите си, ходилата му го пареха,
той играеше хоро сам, занесен, съвсем пиян; при по-големи скокове главата му се
удряше в тавана, кръв дори се стичаше край ушите и по шията му, но той подскачаше
щастлив. Ефендина, облегнат на средната бъчва, се беше пресрамил и свалил чалмата
си; сега келът му лъщеше; наведен над него, Каямбис лепеше около челото му листа от
ангинар29. В глинената делва бяха останали няколко яйца и Вендузос се мъчеше от
сербезлък да ги изяде с черупките; преглъщаше сухо, а очите му се блещеха от зор. А
пък горкият Бертодулос беше застанал в ъгъла зад делвите, разкрачил тънките си нозе
и повдигнал полите на пелерината си, за да не се изцапат, пъхаше внимателно пръст в
гърлото си и повръщаше. И час по час се извръщаше към другарите си и се кланяше.–
Извинете ме, славни капитани – казваше той с напевния си глас, – извинете
ме...Риньо се зарадва, като видя как всички тези перекендета30 се унижаваха, за да
направят кеф на баща ù, и тя потърси с очи в дъното на избата капитан Михалис.С
вирната глава, безмълвен, той се беше облегнал на стената и гледаше втренчено пред
себе си. Виното не го беше хванало; нито се напиваше, нито говореше, нито се
веселеше; само от време на време горната му устна се повдигаше и сред
гарвановочерните брада и мустаци блясваха зъбите му.Риньо се усмихна; харесваше ù
се баща ù, гордееше се с неговата суровост, с мълчаливостта му, с ненадменността
му. „Да бях мъж – помисли си тя, – такъв щях да бъда. Ако се омъжа, такъв мъж
искам!“Слънцето започна да клони на запад, Крит отново се беше закрепил на нозете
си, Мегало Кастро забрави, че седеше над бездна, и порозовя, свеж и щастлив, под
късите слънчеви лъчи.„Трите камари“ се изпълни с народ; както мравките изскачат
след дъжд на слънце – така мъже и жени излязоха да видят и да ги видят; бяха се
спасили от голяма опасност, за миг гробът под краката им се беше разтворил, но пак
се беше затворил, слава богу, още бяха живи, все още гледаха този свят, затова
наизлязоха
семейно да се поразходят; поздравяваха се, кога с важно сваляне на шапка, кога със
сърдечни ръкостискания; внезапна обич ги беше свързала всички тази вечер, гледаха
се един друг с нежност. Правеха по няколко кръга нагоре-надолу, разтваряха очи и
гледаха нататък към морето, сякаш никога досега не го бяха виждали; един храст
орлови нокти беше разцъфнал в кьошка на пашата, сред площада, и всички се спираха и
миришеха въздуха, омаяни от това сладко ухание.– Ами какво е това?– Орлови нокти.–
Господи Боже мой!Полека-лека те се уморяваха от това сноване, сядаха в голямото
кафене на Леонидас Бабаларос, пляскаха с ръце, идваха келнерите, стройни и боси,
поръчваха им вишнев сироп и сода, ядяха постни равиоли и петмезени кравайчета,
минаваха турчетата, които продаваха семки и ясмин, появи се и Рухени арапкинята,
черната лъскава кобила със сините мъниста на шия, с дългите си торбести гърди на
дойка – тя беше почистила сусамените питки от фъшкиите, върху които ги беше
разпиляло земетресението, и сега, като се клатушкаше и подрусваше телесата си,
вървеше засмяна и залязващото слънце падаше върху широките ù снежнобели зъби и
лукавите ù пъстри очи.„Ех, какво щастие е това – мислеха си кастриньотите, – ех,
какъв рай е това, ето я и Рухени със сусамените питки!“А от съседните улици
непрекъснато прииждаха хора, „Трите камари“ се нагиздяше с новите премени, слънцето
се беше плъзнало зад Струмбулас и беше оставило след себе си прохладна теменужна
светлина и лицата на хората се смекчаваха.Кого ли не можеше да намериш тази
привечер, празнично облечен, на „Трите камари“? Коя ли кастриньотка, малко от малко
по-лична, не седеше у Леонидас Бабаларос и не дъвчеше семки, като си вееше с
ветрилото и одумваше хората?Ето го и Титирос с годеницата си Вангельо, а между тях
кира Хрисанти, грижливо сресана, обилно напудрена, кокетлива като млада девойка.
Злото се беше разнесло; тя плакà, крещя, припадà и сега, наконтена, излезе заедно с
племенницата си и с новия си племенник на разходка по „Трите камари“. Тя поглеждаше
скришом с крайчеца на окото си Вангельо и се усмихваше доволно. „Аз съм по-хубава –
мислеше си тя, – по-красива, има какво да пипне по мен един мъж, а тази – кожа и
кости е горката! Титирос няма да може да намери месо да си напълни шепите! Но за
какво ми са на мен женитби? Имам брат си, не ми трябва никой друг!“Премина сам-
самичък, бавно, с надупчено от шарка лице, директорът на основното училище,
Патерос; той беше въвел в Мегало Кастро новата възпитателна метода – нагледното
обучение; носеше малък бич и удряше децата по ушите, докато потече кръв; имаше и
една дъщеря за женене, Аника, но не я оставяше да си подаде носа от вратата, не
искаше да чуе за зет. „Такива маскарлъци – казваше – не искам в къщата си!“ Не
държеше и петел за кокошките си, а когато виждаше как котката му се качва на
керемидите, мяука страстно и събира около себе си всички махленски котараци, той
побесняваше, вземаше камъни, качваше се на керемидите и ги замеряше. „Проклета
природа – мърмореше той, – тя е причина за безнравствеността в обществото!“ Вървеше
сега и той по „Трите камари“, но не се спря; оглеждаше свирепо на всички страни да
види дали някой ученик е излязъл на разходка, та да вземе утре бича и да му скъса
ушите. Титирос се спря, свали уплашено шапка и го поздрави.Появи се и докторът с
Марсела; той носеше твърда шапка, донесена от Париж, бастун и черни ръкавици –
пълен, доволен, важен. А тя се беше силно гримирала, горката, цялата се беше
наклепала с пудра, за да скрие хала си, беше сложила и червило на устните си.
Кастриньотките кривяха мутри, извръщаха лица настрани. Какъв е този маскарлък, моля
ти се, каква е тази примадона! Така му се пада на това докторище – като е отишло да
се жени през девет села в десето!Два щъркела бяха останали в Мегало Кастро, те бяха
свили гнездо върху малката прелестна джамия, стара византийска църквица, до „Трите
камари“. Тъкмо когато минаваше докторът с докторицата, двойката щъркели се връщаше
от реката Картеррос, отвъд Какос Орос, където отиваха всяка сутрин на лов. Свети
птици бяха те – всяка година наесен напущаха гнездото си горе на кубето на джамията
и поемаха на юг към Мека на поклонение, а напролет се завръщаха в родината хаджии.
Те минаха сега над „Трите камари“, размахвайки спокойно криле, един до друг, сити,
мълчаливи, прилепили крака до снежнобелите си кореми, и дори не се и наведоха да
погледнат тълпата серсеми, която шумеше и клюкарстваше под тях.Морето потъмня,
изчезна; отвъд, на края на кръгозора, Диа вече не се виждаше. Откъм сушата се
вдигна ветрец, къдрите на жените се развяха, ветрилата се затвориха; група
малтийски рибари минаха с хармоника; те носеха обеци на ушите си и бяха разголили
гърди – широки, космати, обгорени от морското слънце. Те минаха, пеейки с груби
гласове, без да се извърнат да погледнат кастриньотките, и продължиха към
пристанището, където, изтегнати сред рибарските мрежи и кошове, ги очакваха
малтийките.Сред смрачаващия се въздух младите добиха смелост и пак започнаха да
обикалят и да се приближават все повече до девойките, като ги гледаха жадно и
лицата им сияеха, облъхани от горещ любовен плам. От едната страна бяха планините,
от другата – критското море, а отгоре – синьо, кадифено небе; и над всяка ергенска
или моминска глава танцуваше по хиляди начини Вечерницата.По същото време, когато
кастриньоти и кастриньотки се събираха на „Трите камари“, Трасакис, заедно с
тримата си приятели, тръгваше за Первола; Первола беше просторна изоставена градина
в покрайнините на Мегало Кастро, пълна с кактуси и коприва. Трасакис носеше въже,
омотано около кръста му, Манольос Мастрапазовият – кол, Андрикос Красогеоргевият –
пръчка, а Николас Фурогатовият – свирка.– Ако видим, че излиза баща ù – обясни той,
– аз ще изсвиря и кой накъдето види!– Какво ще кажеш, дали Первола ще бъде на
прага? – запита Андрикос.Не се казваше Первола дъщерята на сиор Параскевас, но тези
хлапаци ù викаха така, защото беше разплута, дебела и все се смееше.– Всяка неделя
застава на прага, носи и панделки на косата си – увери Трасакис. – Дай ми свирката
на мен, Николас; аз ще изсвиря, за да дам сигнал кога да се нахвърлим върху
нея.Нахвърли се върху Николас и му взе свирката.– Ти вземи въжето – каза той, –
нали аз съм капитан? Свирката, значи, ще бъде у мен! Да вървим!Къщите ставаха все
по-бедни и по-редки; в този краен квартал живееха смесено турци и арменци, бедни
хорица; арменците чукаха кафе в големи каменни хавани и го продаваха; турците бяха
хамали и изполичари.Наближаваха вече Первола.Четиримата приятели, които до този миг
тичаха, забавиха крачките си; тръгнаха край стените един след друг, предвождани от
Трасакис със свирката в ръка; изведнъж Трасакис спря – на къщната си врата,
нагиздена, с червена панделка, вързана на фльонга на русите ù коси, пълна,
разплута, кротка и жизнерадостна, стоеше и дъвчеше дъвка Первола.Трасакис се
извърна към другарите си.– Внимавайте, ето я! – каза той с приглушен глас. – Всички
наведнъж! Аз ще изсвиря и ще се нахвърля пръв върху нея. Хайде сега, докато няма
никой.Приближиха се още малко; сега Первола се възправяше пред тях огромна,
цъфтяща, неподвижна; беше извърнала лице настрани и гледаше две котки, които се
боричкаха гальовно и мяукаха на отсрещната стена.Четирите палета женокрадци бяха
вече дошли съвсем близко; те задържаха дъха си, прилепени до стената.Трасакис
погледна нагоре-надолу по улицата – нямаше жива душа; пъхна свирката в устата си,
изсвири и се хвърли върху девойката; след него се нахвърлиха и останалите трима,
закрещяха като котараци. Трасакис я сграбчи за едното бедро, Николас – за другото,
Андрикос – долу за краката, а Манольос ù запуши устата да не вика и всички заедно,
като пъшкаха и се задъхваха, защото беше много тежка, я вдигнаха, без да знаят
какво да я правят.– В Первола! – заповяда Трасакис. – Дръжте я добре да не ни
избяга. Напред!Те изскочиха през порутената врата, направиха няколко крачки, нямаха
повече сили да я носят по-нататък и я тръшнаха на тревата. След това застанаха
около нея и я загледаха. Червената фльонга се беше развързала, косите ù се бяха
разпилели върху раменете ù, а роклята ù се беше вдигнала над коленете. Гърдите ù,
издути, задъхани, се полюляваха под прозрачната блузка. Отначало девойката се
уплаши; след това, като видя кои я бяха отвлекли, хвана я гъдел и започна да се
кикоти; и сега, изтегната на тревата, притворила игривите си очи, тя ги гледаше и
чакаше.– Какво да я правим сега? – запита Николас, който оглеждаше любопитно от
горе до долу изтегнатата Первола и не знаеше какво решение да вземе.– Да я наплюем!
– предложи Манольос.Едва изрече това и всички един през друг започнаха да я плюят;
но не бяха доволни – не беше това, което трябваше. Те престанаха да я плюят, стояха
унили и я гледаха. Друго нещо, друго нещо трябваше да ù направят – но какво?– Да я
набием! – каза Андрикос и вдигна пръчката, която държеше.Всички се нахвърлиха върху
нея и започнаха да я бият с пръчката, с въжето, а пък силният Николас – с юмруци.
Сега девойката се изплаши и се развика.– Да я стъпчем! – предложи Трасакис. – Да я
стъпчем да не вика.– Ами колът? – рече Манольос, измъквайки изпод колана си дебелия
кол, който носеше.– Ще видим и за него – каза Трасакис. – Първо да я стъпчем!
Стъпиха всички върху нея, заскачаха върху гърба и корема ù, а тя се търкаляше по
тревата, опитваше се да стане, за да избяга, но и четиримата се стоварваха върху
нея, сваляха я пак долу и я тъпчеха.Бяха се вече изпотили; измориха се да плюят, да
бият, да ритат; спряха се отново, гледаха девойката и не знаеха какво друго мъчение
да измислят, та да им олекне на сърцето. Мислеха, че ако я отвлекат и я тръшнат на
земята, ще изпитат голяма радост, и от цял месец насам крояха планове за
отвличането; а сега, когато я бяха проснали пред краката си, не чувстваха никакво
удоволствие; навеждаха се и четиримата над нея и я гледаха с омраза.– Трябваше да
носим джобно ножче – каза Трасакис – или
нож, да я намушим, да ù видим кръвта, това трябваше!– Да я ухапя ли? – предложи
Николас. – Ще ù откъсна цяло парче месо.– Всички заедно! – извика Трасакис
доволно.– Не, един по един! – предложи Манольос.– Не, всички заедно! – заповяда пак
Трасакис.Сега девойката се изплаши здраво, мяташе се, за да се отскубне, разкрещя
се.– Да я вържем първо – извика Андрикос, – за да не избяга!Николас размота въжето
и всички се нахвърлиха върху девойката, за да я вържат; Манольос измъкна кола; но
не свариха да я вържат – откъм паянтовата врата долетя сърдит тънък глас:– Хаймани!
Те се извърнаха – сиор Параскевас стоеше на вратата на Первола, полугол, с една
дръжка от метла в ръце. Капнал от умора, докато подстриже и обръсне снощи, събота
вечер, толкова критяни, днес той спа целия ден, за да събере сили за идущата
седмица. Никога ножиците не му се бяха сторвали толкова безсилни, нито бръсначите
толкова тъпи, както тук, на този дяволски остров. Спеше си, значи, дълбоко
сиросецът днеска, за да се подкрепи, и изведнъж в съня си чу виковете на дъщеря си;
скочи от леглото по долни гащи, грабна дръжката на метлата и изхвръкна на улицата.–
Хаймани! – извика той, мъчейки се да направи гласа си колкото се може по-
дебел.Вдигна дръжката, но изведнъж спря – беше съзрял сред четиримата хаймани сина
на капитан Михалис.– Ох, ще си взема белята! – измърмори той. – Опичай си акъла,
нещастнико!И без да се мръдне, той се заканваше, като размахваше дръжката във
въздуха.– Да вървим! – каза Трасакис, събирайки зад себе си тайфата. – Тръгвайте
след мене!Обърна се към Параскевас.– Е, кир Параскевас – каза той, – дръпни се от
вратата, за да минем, и хвърли дръжката на земята.– Заповядай! – каза сиросецът и
хвърли дръжката.– Напред, момчета! – каза Трасакис и изсвири. – Той е сиросец, не
се бойте!Четиримата пирати минаха покрай Параскевас с вдигнати глави.– Друг път –
каза Трасакис, гледайки ядно момичето, което беше станало и се изтърсваше от
пръстта, – друг път трябва да носим нож!25 Вид пелерина, наметало. – Б. пр.26
Началните думи на гръцкия национален химн. – Б. пр.27 Намек за древния Лабиринт на
Минос, който се намира в Крит. – Б. пр.28 Леондараки на гръцки значи лъвче. – Б.
пр.29 Ангинар – артишок – неразпъпил цвят на градинско растение, вид зеленчук – Б.
ред.30 Перекенде – тур. ез. – тук в значението подлизурко, подмазвач – Б. ред.

4. Част

Колко умно е наредил Господ този свят! Шест дни в седмицата за парàта и интереса, а
на седмия ден – Бог, хубаво ядене и мързелуване. Дойде понеделник, завъртя се пак
колелото и вчерашните благовидни, богобоязливи кастриньоти забравиха земетресението
и Бога и се нахвърлиха настървено на алъш-вериша, на „изяж ме или ще те
изям“.Слънцето се показа, низамите взеха големите ключове, отвориха трите градски
врати към полето и селяните нахлуха в града с натоварените си магарета и мулета,
като им подвикваха високо; отвори се и пристанищната врата, дойдоха хамалите,
лодкарите, търговците, по кея се разнесе човешката глъчка. Виковете на площада
проглушаваха ушите, в близките ковачници закънтяха ударите на чуковете, а
глашатаят, застанал сред площада – същинска камбана беше гласът му, – разгласяваше,
че преди малко в касапницата на Исмаил е заклано едно теле, месото му е крехко,
просто локум, който превари, той ще си вземе.На „Платя Страта“ ботушарниците се
отвориха наред всички, майсторите седнаха на високите си столчета, взеха
обущарските ножове и захванаха да режат кожите, а калфите и чирачетата извадиха
навън тезгясите и инструментите и се заловиха за работа. Те непрекъснато хвърляха
погледи нагоре-надолу по улицата, дано се зададе някой недъгав или смахнат да го
емнат, та да им мине времето.Първи се зададе, куцук-куцук, капитан Стефанис, като
се подпираше на кривака си; той научи, че гемията на приятеля му, капитан Якумис,
беше пристигнала снощи от Сирос, и отиваше да се срещне с него, да узнае какво
става отвъд, в Гърция, какво прави кралят и какво казват за съединението. Нали
Критският комитет беше в Сирос и мислеше ден и нощ за Крит; събираше пари, купуваше
пушки и патрони и чакаше. „Не може тъй – казваха, – Крит пак ще се вдигне.“Вървеше
си, значи, куцук-куцук, капитан Стефанис, отиваше да прегърне приятеля си, да
седнат в кръчмата и да узнае какво става по света.Един обущар свирна, даде сигнал –
всички вдигнаха очи и погледнаха, но веднага се нацупиха – къде ще седнат да се
задяват с това морско куче, дето завчера се нахвърли върху едно чираче и го преби
от бой, защото го погледнало и се засмяло.– Хаймана! – крещеше той. – С мен ли се
подиграваш, бре! Знаеш ли, бре, къде съм окуцял, как, кога и защо? Попитай, та да
се научиш, кьосе такова!И го налагаше с кривака си. А майсторът не само не стана да
защити чирачето си, ами на туй отгоре извика:– Имаш право, капитан Стефанис! Ти си
критският Мяулис31, удряй!Свиха се, значи, обущарите, дума не обелиха и оставиха
капитан Стефанис да отмине.– Лошо мезе ни се падна рано-рано, момчета! – каза един
калфа, когато капитанът се беше вече изгубил към пристанището. – Лошо мезе, троши
зъби!И докато калфата казваше това, зададе се кир Харилаос – джуджето с бастунчето
си, със засуканите си, боядисани с черна боя мустаци и с двойните си и тройни
подметки. Кривокрак, с раздалечени колена, той почукваше с бастунчето си по
калдъръма и вървеше смело сред ботушарите, а майсторите поставяха длан на гърдите и
го поздравяваха.Страх и почит обземаше кастриньотите всеки път, когато кир Харилаос
минаваше край тях, сякаш той не беше човек, а нещо средно между човек и демон,
сякаш това човече беше дошло от някоя приказка – децата стояха и го гледаха с ужас.
Той беше някакъв дух, който пазеше златото под земята; властваше над тайнствени
тъмни сили и имаше лошо око – ако погледнеше някого по-дълго време, той пожълтяваше
и залиняваше, сякаш го беше ухапала усойница. Разправяха, че веднъж в градината на
Архондопула погледнал едно кичесто лимоново дърво и изведнъж листата му се свили и
увехнали.И тъй, обущарите наведоха глави мълчаливо и го оставиха да мине.– Лошо
започва денят бе, момчета, няма да се посмеем днеска!? – каза пак калфата. – Къде е
Ефендина, къде е Барбаянис, в земята ли потънаха?– За вълка говориш, а вълкът в
кошарата! – извика един отсреща. – Ей го Барбаянис!Всички се надигнаха зарадвани и
погледнаха: откъм мегдана, с бронзовата стомна в дясната ръка и кошницата със сняг
в лявата, слизаше, като хвалеше дрезгаво и напевно шербета си, Барбаянис, гологлав,
с длъгнеста глава, неугледен.Всеки веднага зае поста си; готвеха се да започнат да
лаят, да реват, за да заглушат гласа на Барбаянис, след това щяха да го замерят с
лимонови кори, а сетне щяха да го емнат със задявките. Някой щеше да запита: „Мари
жено, всичките деца, дето са у дома, мои ли са? Признай истината, аз умирам, мари
жено!“ А друг ботушар, от отсрещната страна, щеше да отвърне с тънък женски глас:
„Ами ако не умреш, Барбаянис?“ И цялата „Платя Страта“ щеше да се разтърси от смях.
Но един калфа стана, за да го чуят всички.– Ей, момчета – каза той, – хайде да му
изиграем днеска една нова шега, дума няма да обелим, като минава, ще се правим, че
не го виждаме; ще побеснее, ще се обърка, а ние ще гледаме сеир. Съгласни ли сте?–
Съгласни! – отвърнаха всички обущари. – Млък!Барбаянис се приближаваше все повече,
викаше, поглеждаше наляво-надясно обущарниците, поспря се за миг, почака. Какво е
това нещо? Господи, помилуй! Никой не вдига очи да го погледне! Никой не отваря
уста да му дюдюкне! Дотам ли, значи, стигна! Куче ли минава, магаре ли, или
Барбаянис, все същото е, значи, а?– Говорете, бре момчета, ще се пукна! Аз съм,
Барбаянис – къде са лимоновите кори?Мълчание; всички наведени, безмълвни, чукаха
кожите, мажеха с восък канапите, дупчеха с шила, шиеха. Барбаянис се уплаши;
потърка очи, да не би да сънува. Постави стомната и кошницата със сняг на земята.–
За бога! – извика той. – Заклевам ви в Христа, проговорете бе, момчета, ще ме
подлудите! Този маскарлък, дето ми правите, не, не, не мога да го понеса! Къде са
лимоновите кори, бе?Но нито едно око не се вдигна, глас не се чу. Барбаянис го
удари на молба:– Съжалете ме бе, момчета – умрял ли съм, та ме не виждате? Жив ли
съм, не съм ли жив? Кажете ми една дума, та да дойда на себе си!Нищо,
мъртвило.Тогава вече голям страх обхвана Барбаянис.– Тук има магия – измърмори той,
– объркаха се нещата на този свят, мор настана; или обущарите са умрели, или аз!
Крачета, беж да ни няма!Като рече тъй, Барбаянис грабна стомната и кошницата и си
плю на петите.И тогава вече обущарите избухнаха в смях, майсторите слязоха от
столчетата си и се държаха за корема.– Хайде, Барбаянис! – викаха те. – Хайде!
Хайде!Цялата „Платя Страта“ се разтресе.Смеховете стигнаха чак до митрополията;
митрополитът се надигна от постелята си, където лежеше от простуда; Мурджуфлос му
беше сложил вендузи и сега го разтриваше с ракия.– Какъв е този шум? – каза той и
се ослуша. – Сякаш се е надигнала буря или пък, има си хас, да е пак земетресение!–
Обущарите са сигурно, владико; навярно минава пак някой нещастник и те дюдюкат –
отвърна Мурджуфлос ядосано. – Не ги е срам! Светът пропада, а те се хилят!
Прекъснаха ни разговора, владико, тези проклетници!Митрополитът му говореше за
Русия, за Киев, където беше прекарал дълги години като архимандрит, разправяше му
за големите снегове, за златните кубета на църквите и за един подземен манастир,
пълен със светии.– Докато съществува Русия – казваше той, – не се бой, Мурджуфлос!
Православието ще живее и ще царува; там избяга вече Христос. Веднъж го видях с
очите си, Мурджуфлос, посред зима, тъкмо на мръкване; газеше в снега, носеше
говежди кожух, високи ботуши и дебели ръкавици, тропаше наред по всички врати, но
никой не му отваряше. Видях го през прозореца, спуснах се по стълбите да му отворя,
отворих вратата! – Христе Боже! – извиках. Беше изчезнал.Мурджуфлос се прекръсти.–
Аз не съм го виждал никога – каза той нажалено.– Ако отидеш в Русия, ще го видиш –
отговори митрополитът и извърна лице към стената – спеше му се.Но и пашата се беше
събудил днеска махмурлия; трети ден вече нямаше кеф: внезапно, ей тъй без нищо,
почувства, че е остарял; защото завчера на „Трите камари“, както си седеше, пушеше
чибука в кьошка си и слушаше как низамите свиреха с тръбите и биеха тъпаните, окото
му зърна сред гърчолята, които се бяха събрали, за да послушат, една девойка с
гъсти коси и сочни устни и той я пожела. Извърна се към сеизина си Сюлейман
арапина:– Коя е, бре, онази гъркиня там с червеното?– Харесва ли ти, паша ефенди?
Не е кастриньотка, от Крусона е, от онова дивото село. Миналата неделя се венча за
Каямбис, праматарина, оня, дето пее хубаво, чувал си за него. Остави я да върви по
дяволите!– Честна ми се вижда, да я вземат мътните!– Честна е, паша ефенди, честна
е, а пък и мъжът ù е сфакиец.„Честна, честна – измърмори пашата и поклати плешивата
си глава, – честна е, защото аз остарях. Свърши се тя! За какво ти е животът, щом
не можеш да сториш нередното, щом не можеш да убиеш, когото си щеш, да целунеш,
която си щеш? Какъв паша съм аз? Да се не видя макар! Къде е онова време, когато
бях из други гръцки краища и пращах по джелатина си в една кърпа ябълка за булката
и куршум за жениха и им обаждах да си изберат. Къде ще ти изберат куршума! Избираха
ябълката и още същата вечер, разплакана, нагиздена, „аз си плача, вие ме водете“ –
така както ги обичам аз жените, идваше булката и сядаше на коленете ми... Но сега
остарях. Остаря и девлетът, а пък тук е Крит, проклет да е!“Обърна се към арапина:–
Какво ще кажеш и ти, Сюлеймане? – И му намигна.– Престори се, че не си я видял,
паша ефенди. Крит е това, ще си намерим белята. Недей въздиша – да ти доведа ли
арменката?Маруся арменката бе прочута в Мегало Кастро, бяха ù извадили и песен.
Мъжът ù, един бабанка арменец с яки кости, имаше дюкян на площада, по цял ден
седеше наведен над дълбокия каменен хаван и стриваше кафе, та благоухаеше навред.
От многото чукане мишците му бяха станали като бедра, можеше стена да срути с
тежкото си чукало. Жена му беше дребна, наперена арменка, грозотия, с нисък голям
задник. Въртеше си дирника, като вървеше, и издаваше остра воня, като разпасана
самка; а лудите глави и от най-отдалечените махали подушваха тази миризма и поемаха
надвечер към къщурката ù, близо до Первола. Тя стоеше на прага с полуразкопчано
джемпърче,
с гъст мъх по бузите, с изпотени леки мустачки, притваряше очи, без да мърда, и се
усмихваше. И когато се мръкваше и мъжът ù, капнал от умора, заспиваше, тя отваряше
дюкяна си и продаваше любов на кило. В съседната стаичка хъркаше арменецът и тя
нарочно оставяше вратата отворена, защото много обичаше тъкмо когато се прегръщаше
с чужди мъже – турци, християни, арменци, евреи, – да чувства мъжа си наблизо и да
тръпне от страх.Всеки път, когато пашата го хващаше съклет, всеки път, когато
везирът го нахокваше, арапинът отиваше и му докарваше тази арменка и изведнъж – и
съклети, и везири, всичко отиваше по дяволите.– Да ти доведа ли арменката? – запита
отново Сюлейман.– Не искам жени, бре! – изръмжа пашата и плю с погнуса. –
Мръсниците им недни! Дотегнаха ми! Шейсет-седемдесет години само това правя!
Въздъхнах, защото виждам, че остарях и че и Турция остаря – и двамата отиваме по
дяволите... Как я казват?– Гаруфаля.– Да пукне дано! Обади на Барбаянис
салепаджията да дойде вечерта в конака да ме разсмее. Много ми е тежко на сърцето
бе, Сюлеймане... Да дойде и Ефендина.Той обърна наопаки чибука си, изчука го на
един камък, изтърси го. „До време – заек, след време – зайка! – измърмори той тихо,
за да не го чуе арапинът. – Дано Аллах да ме изкара лъжец, но мисля, че Турция
започна да става зайка...“– Натъпчи ми чибука, запали го и мълчи!Премина един
конник – чернобрад, със свиреп вид, със смъкнат до веждите чембер. Той пришпори
кобилата си, прелетя като светкавица и се изгуби през Вратата на Лазарета към
нивята.– Кой е този гяурин, арапино? – запита пашата ядосан. – Нещо много сербез
иска да се покаже. Къде съм го виждал по-рано?Арапинът, вперил очи напред, гледаше
конника, който беше преминал през градската врата и обикаляше край стените.– Къде
ти е акълът, бре? – каза пашата и вдигна чибука си. – Не чуваш ли, че те питам?–
Кой е този ли, паша ефенди? Ами не си ли спомняш, че лани го беше повикал в конака,
за да го нахокаш, задето метна Нури бей на керемидите? Не отвори уста да се
оправдае, но като си тръгваше, сграбчи железните перила на стълбата и за малко не
ги изкърти.– Капитан Михалис! – изрече пашата.Той помълча замислено за миг и след
малко каза:– Слушай, Сюлеймане! Някой ден ще те туря ей на тези тук „Трите камари“,
пред всички, турци и гърци, да се пребориш с него и да го тръшнеш, та да се
отървем... Чуваш ли?Арапинът погледна към морето – бялото на очите му беше станало
съвсем жълто с червени жилки. Той не отвърна нищо.Пашата направи знак, музиката
замлъкна; стана да си отива. Пак се обърна към сеизина си:– Ако се страхуваш от
гяурина бре, арапино, да знаеш, че сме загубени.Не продума повече нищо. Но през
тези три дни умът му беше все при жената с червеното и при Турция зайката. И днес,
понеделник, на разсъмване, скочи задъхан от леглото – беше видял лош сън! Уж сред
мегдана се бореха като бесни два звяра – капитан Михалис и Сюлейман арапинът; и
двамата голи-голенички, намазани с мас; всеки от тях държеше само по една секира;
целият Мегало Кастро се беше събрал около тях; от едната страна, на слънце, бяха
християните, от другата, на сянка, стояха изправени турците и гледаха. Никой не
говореше; всички гледаха зяпнали, прежълтели. А той самият уж седеше с кръстосани
крака под една червена шатра и сърцето му трепереше като лист – защото вътре в него
сякаш беше изскочил някакъв глашатай, който обикаляше навред и викаше: „Ако капитан
Михалис го тръшне долу, свърши, пропадна Турция; ако Сюлейман арапинът го тръшне
долу, свършиха, пропаднаха християните!“Биеха се, биеха се двамата, ревяха; там,
където стъпеха, земята хлътваше и дупките се изпълваха с кръв. Целият Мегало Кастро
кънтеше; слънцето залезе, турци и християни потънаха в мрака, а пашата вече не
можеше да различи нищо освен двата звяра, които ревяха и се търкаляха по земята и
пак ставаха, месата им висяха, насечени от брадвите... И изведнъж пашата се
изплаши. „Аллах, Аллах – измърмори той, – сън е това, ще извикам, да се събудя и –
да не видя края им!“Той извика и се събуди; и сега седеше в лошо настроение,
махмурлия, на дебелия си, напълнен с вълна дюшек и беше изпаднал в размисъл. Плесна
с ръце – появи се Сюлейман.– Иди да ми доведеш капитан Михалис! – каза му той.Не
знаеше за какво го вика. „Нека дойде да го видя, може да ми каже някоя дума повече,
да се ядосам, и тогава ще реша – рече си той. – Не може да се държи така дръзко в
царството ми, аз съм пашата! И да се разкарва пред мен с кобилата си тъкмо когато
слушам музика!“– Капитан Михалис ли? – рече арапинът и се почеса по главата. – Ами
че той, паша ефенди, научих, че слязъл в избата на къщата си заедно с карагьозчиите
си и пие...– Как така пие! Веднага да се вдигне и да дойде!Арапинът все още се
колебаеше, той сниши глас:– Паша ефенди, искаш да потопиш Крит в кръв ли? Заповед
от Цариград ли си получил?Пашата хвана плешивата си глава с две ръце – свят му се
зави.– Защо ми казваш това? – продума той.– Защото, ако ми каже: „Няма да дойда!“,
какво ще му сториш? Ще изпратиш пак низами пред него и той пак ще ги пребие от
бой... Не е човек той, хеле пък, като е пил – същинско земетресение е. Лани, като
се напи, нали сграбчи вратата на пристанището и искаше да я събори? Ако пък речеш
да го убиеш с хитрост, Крит ще пламне! Остави го да върви по дяволите, паша
ефенди!– Остави да върви по дяволите тоя, защото е юнак, остави да върви по
дяволите оная, защото е честна – какъв паша съм аз?Той премисли внимателно всичко
известно време. Ако проклетият остров пламне отново, ще дойде пак нов аскер от
Анадола, и оръдия, и колове, и нови паши, а след това франгите пак ще се намесят –
проклети да са и те.„Не ме е грижа мен за всичко това, ами аз ще си намеря само
белята.“– Хайде да ми направиш едно каймаклия, напълни и чибука ми, вагабонтино! –
каза накрая пашата, като сучеше ядосано мустаците си.– Ами капитан Михалис? –
запита арапинът.– Да върви по дяволите!Тъкмо когато пашата говореше за него,
капитан Михалис гледаше как светлината на утрото навлизаше през малкото прозорче.
Чемберът му се беше смъкнал на рамото, челото му блестеше, обляно в светлина,
бронзово; брадата, мустаците и косата му хвърляха отблясъци, а очите му, кръгли,
черни, бяха приковани неподвижно върху прозорчето. Цяла нощ не беше мигнал,
гледаше, слушаше, пиеше и всеки път, когато сърцето му надигаше глава, той надаваше
вик, дрезгав, див, и сърцето отново се свиваше и млъкваше. „Какво, по дяволите, ми
е? – питаше се непрекъснато той. – Нахалост отива виното, с което се наливам; от
едната дупка влиза, от другата излиза...“Не се напиваше; скришно в себе си се
гордееше, че виното не може да го събори; от време на време ставаше, ходеше напред-
назад из избата, не залиташе, сядаше отново. Гнусеше се от онези, които, щом пийнат
вино, започват да залитат и да заекват или изваждат на показ кирливите си ризи, или
пък плачат. Обърна се към Бертодулос.– Каква беше тази Демона – как я каза? –
запита го той внезапно.– Дездемона, капитане, благородна девойка от Венеция, със
златноруси коси, с три реда плитки около главата си, като царска корона; имаше и
бенка на бузата си...Той не беше сигурен нито за прическата, нито за бенката на
Дездемона, но много обичаше бенките по бузите и намотаните плитки.– По-нататък!– И
тъй, да не се разпростираме надълго и нашироко, капитане – тази изтънчена
благородна девойка – какво нещо е човешката душа! – залюбила един арапин, стар,
дългуч, с такива крачища! Но пък да си кажем правичката, добър юнак! И как мислиш,
че го залюбила? Понеже този стар вагабонтин седнал една нощ и ù разказал живота си
от игла до конец! И девойката толкова се натъжила, толкова я заболяло за всичко,
което той видял и изпатил, че се разплакала и се хвърлила в прегръдките му...
„Арапино – рекла му тя, – не се тревожи, аз ще те утеша. Аз ще накарам устните ти
да се засмеят!“Бертодулос прекъсна разказа си, напълни догоре чашата си, въздъхна.–
По-нататък! – изкомандва пак капитан Михалис.– Прощавай, капитане, ама нещо го
оплесках! – каза Бертодулос и почеса острата си тиква, за да си спомни. – Станали
такива едни особени работи – каза най-сетне той. – Те не се намират вече във
Венеция, заминали на пътешествие в Кипър, май се оженили и един бял офицер, със
златни ширити, се намесил. И после... пак нещо обърках, имаше една кърпа...– Кърпа
ли? Започна да заекваш, Бертодулос!– Не, не, не заеквам, преславний капитане!
Кърпа, истинска кърпа, но сигурно е била отровна, омагьосана – знам ли и аз какво
да кажа? И арапинът побеснял от ревност и една нощ – ах, тази нощ ще ме погуби! –
пъхнал кърпата в устата на Дездемона и... – Той избухна в плач, извади кърпичката
си, избърса очите и челото си и извика високо: – ...и я удушил!Четиримата пияни
около него, които бяха проточили шии и го слушаха, прихнаха да се смеят; но капитан
Михалис се разяри.– Млък! – извика им той.Обърна се към Бертодулос.– Не си виновен
ти – каза той, – аз съм виновен, че те попитах.Опря тежко глава на стената, затвори
очи. „Имал е право арапинът – помисли той, – добре е направил!“Междувременно
гуляйджиите около него бяха вече забравили чуждата мъка.– Не плачи, Бертодулакис –
каза Фурогатос, – всичко това са празни приказки, само ние сме истински. Хайде,
Вендузос, посвири с гуслата, краката ме сърбят, ще поиграя!Гуслата със звънчетата
беше също пияна, тя подскачаше върху коленете на Вендузос като жива жена, като
младоженка, а Каямбис я гледаше и въздишаше; след това опря с длан пияната си глава
и проточи маането.А Ефендина, с налепени по келявата му глава ангинарови листа,
натъпкал корема си с вино и свинско, пляскаше с ръце, пригласяше и току рипваше
изведнъж, хващаше Фурогатос през раменете и започваше да скача като луд – по
дяволите светостта!– Стани бре, Ефендина, християнин – молеше го Фурогатос, – стани
християнин, та да влезеш в рая, яхнал свиня!– Не мога бе, момчета – отвръщаше той
притеснено, – не мога, прощавайте! Турчин съм се родил, турчин ще умра!Яйцата бяха
изядени заедно с черупките и капитан
Михалис строши с един юмрук гърнето и го раздаде на сътрапезниците си да го
изядат; Бертодулос се изплаши, взе парчето, което му дадоха, и се покатери премалял
върху една бъчва; наведен, с опулени очи, той гледаше как долу критяните захапваха
парчетата си, отчупваха си по късче, дъвчеха го и го превръщаха в устата си на
камъчета, после на пръст, а след това го поглъщаха, като се смееха високо.Три вида
хора има, започваше полека-лека да разбира наш Бертодулос: тези, които ядат яйцата
без черупките; тези, които ги ядат с черупките; и тези, които, след като са ги
изяли с черупките, изяждат и гърнето, в което са били яйцата; тези хора,
последните, се наричат критяни... „Ох, ох, какво търсиш, графе Мандзавинос, тук
между тях?“ – мислеше си той и поглеждаше към вратата.Призори всички бяха
капитулирали; едни, натъркаляни на пода, хъркаха, други, опрели чела на делвите,
пъшкаха с претъпкани стомаси и се мъчеха да повърнат; Бертодулос, след като повърна
и му олекна, намери вода, изми се, завря главичката си сред гънките на наметалото
си, довлече се в ъгъла и заспа като мокра птичка под крилото си. Само капитан
Михалис, с изправена глава, пил, без да се напие, седеше с отворени очи и гледаше
през прозорчето раждащия се ден.И когато светлината падна в избата и освети
огризките, разлятото вино и бълвочите, капитан Михалис се извърна и изгледа
петимата капнали карагьозчии, сякаш ги виждаше за първи път; и изведнъж сърцето му
подскочи от негодувание; ослуша се – чуваше как на двора жена му, която вече беше
станала, вадеше вода от кладенеца; чуваше как петлите в махалата кукуригаха, как
над земята започваше да се издига шумът от пробуждащите се хора и животни; а от още
по-далече гърмеше бурно и връхлиташе върху него ревът на морето. Кобилата изцвили
на двора – навярно сега Харитос ù носеше кофата студена вода и зобта; свежо, като
ромон на изворче, се възнесе, бълбукайки, цвиленето във въздуха; гърдите на капитан
Михалис се изпълниха със свежест.„Изглежда – измърмори той, – че само с конете вече
мога да другарувам. Ех, да имаше в Крит зверове, вълци и глигани... Хората ми се
виждат много нищожни, много карагьозчии.“Стана, протегна се, костите му изпукаха.
Срита спящите, взе кана вино и я изля върху тях.– Хайде – извика им той, –
ставайте, залавяйте се за работа!През целия този ден и през следващата нощ продължи
пиенето; от време на време бичът изсвистяваше, когато някой проявяваше малодушие;
Харитос сновеше навън-навътре с нови мезета, Ефендина и Бертодулос се тъпчеха
побратимени и разнежени и се чудеха, че толкова години вече живеят в същия град, а
едва сега са се опознали и обикнали.– Ще те науча на китара – казваше му
Бертодулос, – да свириш и да забравяш дертовете си, да свириш и да минаваш от
тротоар на тротоар.– А пък аз ще те науча – казваше му Ефендина – да носиш огън,
Бертодулче, та да се разхлаждаш.Свикнал беше вече графът с критските нрави,
настроението му се покачваше, обичаше и прегръщаше всички; само пред капитан
Михалис стоеше нерешително, а пък искаше му се на закачливия закинтосец да пусне
някоя шега, но в последния миг се запъваше, нищо не излизаше из устата му. Обърна
се и заговори на Вендузос:– Ние, сиор Вендузос – разбрал ли си това? – не сме хора,
ние сме артисти.– Артисти ли? Какъв дявол е пък това?– Нà, един вид ангели. Не
съвсем де, значи, но почти. Слушай, за да разбереш: първо са животните, нà,
магарета, мулета и други такива; после идат хората и после, по-горе, са артистите,
и после, най-отгоре – ангелите. Ние, Вендузос, сме артистите.– Е, значи?– Значи,
като умреш по живо, по здраво, не забравяй да вземеш и гуслата си в гроба; ще си
взема и аз китарата. Ех, Вендузос, Вендузакис, какво ли пък да умрем заедно, а? Ами
че нали на гусла и на китара свирели и ангелите? Веднага, още пред вратата на рая,
ще започнем песните за Великия маестро, когото тълпата, дето не разбира от музика,
нарича бог. Аз – канцонетите32, ти – мантинадите33, докато излезе Великият маестро
и ни изръкопляска и ни сложи в безсмъртния хор.Вендузос се смееше.– Май много на
едро ги приказваш, Бертодулакис – каза той. – Ами че как ще свириш, твоя милост, на
китара, а аз на гусла без ръце, без пръсти? Защото нали знаеш какво стават ръцете и
пръстите в земята?– Мълчи бе, настръхнаха ми косите! – рече графът и се загърна
разтреперан в пелерината си. – Ама как – нима и ръцете, които свирят на китара
ли...– Всичко, всичко, нещастнико, всичко!– Да пием тогава, докато имаме ръце и
гърло! – извика Фурогатос и напълни чашите. – Ами жените бе, Вендузос? И тях ли
червеи?– Всички... всички...– Па макар и да са красиви като слънце, а?– Макар!
Какво ще кажеш, твоя милост, капитан Михалис?Но веждите на капитана мръднаха
сърдито.– Ти, Вендузос, ще говориш с ръцете си – каза той, – а ти, Фурогатос – с
краката си; език вие нямате.– Както заповядаш, капитан Михалис.Фурогатос скочи –
той само това и чакаше! Изправи Вендузос гуслата на дясното си коляно, опря и
Каямбис буза на дланта си и гръмнаха песните и танците. Пламна сякаш денят, изчезна
светът, целият живот се събра в тази изба; дойде пладне, премина, залезе слънцето,
падна нощта, запалиха спермацетови свещи посред софрата и върху бъчвите и на
разсъмване смешниците пак се натъркаляха по земята, грохнали и жълти като шафран.
Те пак бяха изпоцапали ъглите и стените, дрехите им бяха само петна от вино и
свинска мазнина, а устата и косите им воняха.Сред тях, строг, неподвижен,
бодърстваше капитан Михалис; призори извърна лице към прозореца, за да не ги гледа.
Не мислеше за нищо, само чувстваше как от два дни и две нощи вече душата му
припадаше, без да намери някъде дъно да спре. Във вторник, на разсъмване, така,
както си беше опрял главата на стената, той се унесе за миг в сън, само за миг, не
повече, но демонът успя да дойде. Отначало му се присъни, че навлиза в прохладен,
изпълнен с въздух и дъждовни капки пролетен облак. Замаян от горещината, от виното,
от мъката, той вървеше, а облакът го обгръщаше, прихващаше го под мишниците и го
повдигаше, вмъкваше се в корема и бедрата му, обвиваше се около него и го милваше.
Но полека-лека облакът се преобразяваше, сгъстяваше се, приемаше образ, втвърдяваше
се – отначало се появиха две женски устни, а след това над тях – две блестящи
огнени очи, изпълнени със смях и подигравка, безсрамни. После видя как из мрака се
появиха две малки боядисани ходила и две снежнобели ръце; устните се раздвижиха и
се чу един глас, бистър като вода: „Капитан Михалис... капитан Михалис...“Капитан
Михалис скочи; той се изтръгна с такава сила от съня, че софрата се прекатури и
чашите, чиниите, свещите и табакерите, които бяха върху нея, се изсипаха на земята;
петимата спящи рипнаха, дневната светлина беше нахлула в избата; те се извърнаха и
видяха как капитан Михалис откачи бича от стената и се нахвърли върху тях.– Вън!
Вън! – викаше яростно той. – Вън!Протегна ръка, отвори вратата:– Вън!Каямбис първи
с един скок премина през вратичката, излезе на двора и се спусна към портата да
избяга. Трета сутрин беше днеска, бързо се отърва; Гаруфаля сигурно още спи – той
си плю на петите и полетя към пристанището. Другите четирима един след друг, като
залитаха и се опираха на стената, излязоха един по един от избата; сега на дневна
светлина лицата им можеха да се видят ясно – жълто-зелени, изпити, изпоцапани с
храна, вино и бълвоч. Още не се бяха съвсем разсънили, гледаха полупияни двора,
кладенеца, лозницата, портата и не знаеха накъде да поемат... Първи вървеше
Фурогатос с провиснали мустаци, разглобен, намусен, мъчеше се да прибере и опаше
пояса си, но той все му се изплъзваше из ръцете и се влачеше по земята; а Вендузос,
който крачеше след него с гусла на рамо, го настъпваше. Зад тях Ефендина придържаше
с една ръка чувалените си гащи, чиито връзки се бяха скъсали, а с другата се мъчеше
отчаяно да върне обратно другарите си.– Чакайте, бре, серсеми! Къде отивате? Шегува
се капитанът бе, ей сега ще ни повика. Бройте, за бога: вторник, сряда, четвъртък,
петък, събота, неделя – още шест дни!Не можеше да го побере това нещо умът му –
много несправедливо беше да ги разпусне толкова скоро, тъкмо когато гърлото им беше
започнало да усеща сладостта. Грехът си има своята сладост, когато се потопиш цял в
него, чак до гуша, да му се наситиш, та да ти се втръсне и тогава започваш да се
разкайваш. Грехът трябва да бъде цяла планина свинско месо, да се завреш вътре в
него, голям трап с вино, та да влезеш вътре и да плуваш, а не някакво мезенце!
Смяташе, пресмяташе отново на пръсти дните:– Вторник, сряда, четвъртък, петък,
събота, неделя... Язък, толкова дни отидоха нахалост! Не, така не може, капитан
Михалис, не бъди толкова несправедлив към нас, повикай ни да се върнем!Стори му се,
че някой го повика, една ръка го докосна; капитан Михалис ще да е; извърна се
зарадван: Бертодулос, като хленчеше и се препъваше, го беше хванал за ръкава.–
Ефендина – рече той, – забравих си бохчичката; ще идеш ли да ми я донесеш?Но
Фурогатос беше стигнал до портата; разпасаният му пояс все още се влачеше по
земята, ръцете и краката му бяха натежали, сякаш бяха подути – и той не можеше да
ги командва.– Ще отида да накарам жена си да ме разтрие – каза той. – На добър час,
момчета! Евтино се отървахме!– Къде отиваш, къде ме оставяш, Фурогатос? – изпищя
Бертодулос. – Чакай!– Ела, Бертодулчо, дръж ме да се държим двамата – ти мен и аз
теб – рече Фурогатос и го прегърна.Маестрото се залови за проточилия се пояс.–
Забравих бохчичката си – каза той умолително. – Ще идеш ли да ми я донесеш?Но
Фурогатос се престори, че не го чу. Слънцето беше слязло в тесните улички; чу се
гласът на Барбаянис, който предлагаше салепа си; селяните викаха: „Хубави дърва!“ и
подвикваха на натоварените си магаренца.Сега минаваха пред фурната на Тулупанас;
спряха се; до самото гърло на пещта димяха две тепсии, пълни със сусамени
кравайчета.Бертодулос погледна кравайчетата и се спря; Фурогатос пъхна ръка в
джобчето на ментето си, извади една монета и взе едно
кравайче.– Яж! – каза той на другаря си. – На мен не ми се ще!Беше се сетил за
прокажения и му се догади.Междувременно Ефендина с окървавена от ангинаровите листа
глава се промъкваше крадешком в текето, за да не го усети майка му и да го пребие
от бой.А Вендузос, с гуслата на рамо, влизаше в къщата си, грохнал, прежълтял; жена
му изтича и го прихвана под мишниците, дойдоха и двете му дъщери и го туриха да
легне на канапето. Разтриха го с масло от кандилото на Богородицата лозарка,
прекадиха го с пожелания и благословии, хвърлиха отгоре му всичките черги, които
имаха, защото трепереше от студ, и повикаха съседката, баба Фламбурисовица, да
дойде да му сложи вендузи.В това време капитан Михалис беше вече оседлал кобилата;
взе ножа с черната дръжка и го затъкна в пояса; жена му излезе на двора, за да
поговори с него, да го попита къде отива, да се съжали над дома си – но като видя
лицето му, преглътна думите си. Капитан Михалис се извърна и я видя.– Какво искаш?
– запита той с дрезгав, сърдит глас.– Да ти направя ли едно кафе? – каза жената.–
Отивам да пия кафе в кафенето – отвърна той. – Влизай вътре.Кира Катерина се върна
в кухнята уплашена. Риньо беше запалила огън и готвеше.– Тръгва – каза майката, –
оседла кобилата, ще поеме пак из турските махали... Звяр е, същински звяр, не може
да стои кротко!Риньо се засмя.– Пак ще влезе на кон в турските кафенета! – каза тя
гордо.И двете замълчаха, ослушаха се – чуха как кобилата премина през прага,
поритвайки, и зацвили на улицата.– Господ да му е на помощ! – прошепна майката и се
прекръсти.– Видя ли как офейкаха карагьозчиите? – рече Риньо и се засмя. – Гледах
ги отгоре, от прозореца: бягаха един след друг, като пищяха и залитаха, целите в
лой и вино, като мазни мишки. А баща ми, трезвен, суров, стоеше с бича в ръка и
плющеше с него във въздуха. Какво въздишаш, майко? Искаш ли да ти бъде мъж Вендузос
или Бертодулос? Хвала на късмета ти, майко, ще река аз!– Можеш да бъдеш кротък мъж
и добър стопанин, без да си карагьозчия.– Може, може – отвърна Риньо, като смръщи
вежди, – но аз не обичам нито стопаните, нито карагьозчиите, обичам
капитаните.Капитан Поликсингис се зададе откъм чешмата на Идоменеас; зад него
вървеше Али ага с тежък кош на гърба; носеше рано-рано на племенницата си Вангельо
сватбените подаръци. От онзи ден нашият капитан не беше на себе си, сякаш
земетресението беше разклатило ума му; обикаляше из улиците, не ядеше, не пиеше,
само пушеше и от време на време пухтеше като болен бивол. Сновеше нагоре-надолу из
сокаците и в разходките си все стигаше до една зелена врата. Спираше се, премерваше
с очи високата стена, повдигаше се на пръсти, сякаш искаше да се засили да я
прескочи, и пак се отдалечаваше, пообикаляше малко и отново се връщаше.За да не го
подушат съседките – страхуваше се от Фукаропулите, от злите езици! – той постоянно
влизаше и излизаше в една турска медникарска работилница в махалата и купуваше ту
някоя тепсия, ту легени и джезвета, ту тасове, кани и подноси за кафе. Отначало не
знаеше какво да прави, после се сети, че племенницата му се женеше, напълни, значи,
цял кош с медни съдини, натовари го на гърба на Али ага и пое към махалата на
капитан Михалис, където се намираше къщата на Вангельо.И тъкмо беше свърнал край
чешмата на Идоменеас, ето ти го и капитан Михалис, яхнал кобилата си, провесил бича
на китката си, спуснал ресните на чембера над очите си.Капитан Поликсингис се спря
изненадан. Беше научил, че от неделя сутрин пак е започнал неговият запой, а ето,
още сме вторник, пък той вече е свършил, възседнал е кобилата си и сигурно отива
пак към турските махали, да влезе в устата на вълка. Капитан Поликсингис поклати
глава. „Някой ден – рече си той – ще плати с главата си за дързостта си и тогава ще
рухне един стълб на християните в Мегало Кастро. Но кой може да го озапти? Нито
Бог, нито дяволът: мъж, който не се бои от смъртта, и Господ се бои от
него!“Капитан Михалис приближаваше; той забеляза капитан Поликсингис и пришпори
кобилата си – не му се искаше да приказва с него; този наперен глупак го дразнеше
със смеха и шегите си и с охолния си живот. Той беше от онези хора, които си
подсвиркват и пеят, като се събудят сутрин, а пък капитан Михалис се гнусеше от
тях. Двамата ставаха близки приятели само при бунт, всеки път когато християните се
вдигаха и се счепкваха с турците – защото и двамата бяха капитани и знаеха, че
отговарят за много хора; но щом работите се оправяха, те веднага се разделяха.
„Много див е този глиган – казваше си Поликсингис, – не ми трябва!“ – „Голям
фарфара е този – казваше си капитан Михалис, – не го ща!“ И сега, щом го забеляза,
той пришпори кобилата си, за да се разминат, без да си заговорят.Но капитан
Поликсингис видя, че лицето на капитан Михалис беше твърде мрачно, изплаши се да не
би да е намислил нещо лошо, та после християните да си намерят белята, престраши се
и пристъпи напред.– Къде така рано-рано, капитан Михалис? – каза той и разпери
ръце, сякаш искаше да му препречи пътя.– Дръпни се настрана, капитан Поликсингис,
да не те стъпче кобилата! – изръмжа капитан Михалис и очите му мрачно заиграха.Но
капитан Поликсингис стоеше с разперени ръце сред улицата, без да се помръдне.– За
бога, брате – каза той, – не хвърляй на вятъра силата си; ти си един от стълбовете
на християните, Крит има нужда от теб, ти не разполагаш с живота си, той разполага
с него; скоро може да му потрябваш.Но капитан Михалис никога не беше изпитвал
такова силно отвращение към този капитан, както в тоя миг; защото вчера Фурогатос,
който се беше измъкнал за малко от избата на двора и беше постоял на портата, за да
вземе малко въздух, успя да побъбри със съседката Красогеоргевица и научи за новото
похождение на капитан Поликсингис в турската махала. Щом се върна в избата, пошушна
го на капитан Михалис – той изръмжа, като чу това, но се овладя и се престори, че
пет пари не дава, но в сърцето му сякаш нож се заби. Сега обаче не можа да се
удържи – наведе се от кобилата си, устните му се бяха изкривили от ярост.– Върви да
свестяваш жени, твоя милост, а мен ме остави да си троша главата из турските
кафенета!Капитан Поликсингис целият се изчерви.– Когато няма война – каза той
натъртено, – свестявам ханъмки; когато има война, убивам аги; това ще рече
мъж.Обърна се към Али ага.– Ти върви, иди да оставиш товара си у Вангельо! – каза
му той и го отпрати.Пристъпи крачка, постави длан върху топлата шия на кобилата.–
Капитан Михалис – каза той, снишавайки гласа си, – заклевам те, ако си християнин,
кажи – какво имаш против мен? Погледът ти не ми харесва днеска – пробожда ме, сякаш
съм турчин.– Дръпни се настрана, ти казвам, да не те стъпче кобилата! – изръмжа
отново капитан Михалис и извърна лице.– Какво имаш против мен? – запита отново
капитан Поликсингис. – Защо извръщаш лице?– Дръпни се настрана, да не те стъпче
кобилата! – изръмжа за трети път капитан Михалис.– Човек не може да приказва с теб,
не знае откъде да те подхване!– Така ми е угодно, капитан ханъмко! – изрева яростно
капитан Михалис и пришпори кобилата.Животното подскочи, изправи се на задните си
крака и едва не събори капитан Поликсингис.– Какво да те правя, като си християнин
и юнак... – измърмори капитан Поликсингис и захапа мустак. – Иначе, знам аз,
дяволе, откъде да те подхвана!Той плю три пъти, сякаш искаше да се пречисти от
лошата среща, и пое към къщата на племенницата си.Вангельо седеше на стана и
тъчеше. Привършваше вече последните платна, с двойна ширина, четворни, които щяха
да се превърнат в дълги долни гащи за жениха и в нощни ризи за булката; тя
прекарваше с резки, нервни движения совалката – бързаше, сватбата наближаваше,
струваше ù се, че връхлита върху нея като някакъв космат звяр, черен, потънал в
кал; и Вангельо се свиваше разярена, като бодливо кълбо, като таралеж. Бракът ù
изглеждаше като някакъв гнусен звяр, а женихът – половин порция, с очилцата си, с
мекия си попски глас и с гадната си овча доброта. За тази ли мърша, значи, се беше
родила, за него ли ядеше и пиеше и се охранваше толкова години, за него ли си беше
пуснала дълги до коленете коси, изпънала гръд, закръглила бедра? За Титирос? Омъжù
се за него – беше проглушил ушите ù чичо ù Поликсингис, – кажи „да“, Вангельо,
мъжът е като юрган – покрива те.“ Няма ли Бог, да издигне глас и да му изкрещи до
небесата: „Не го искам!“ От колко години само виждаше в сънищата си един левент с
наметната чохена пелерина на раменете, тънкокръст, кавгаджия, дето обича виното,
жените и камите и пилее смело парите – досущ като брат ù Диамандис! Колко пъти
само, палейки кандилцето пред иконите, останали в наследство от родителите ù, се
беше молила на свети Никола, дето дарява зестра на сираците, и на свети Фануриос,
дето провожда женихите, да ù изпратят мъж, който да прилича на брат ù! На брат ù, а
не на чичо ù Поликсингис, пълния и нисък самохвалко, нито на капитан Михалис, чийто
дъх миришеше на сяра, и дето, като минава, и махленските кучета даже си подвиват
опашките. Искаше го досущ като брат си Диамандис – хубавец, строен като кипарис, с
кръст като пръстен, с гърди като стена. Иначе нека си остане неомъжена, хиляди пъти
по-добре – ще живее, ще остарее заедно с брат си, но и той да не се ожени, защото
друга жена сигурно щеше да им развали живота; да умрат и да ги погребат заедно, а
на гроба да посадят два кипариса, единия мъжки, прав като свещ, а другия женски,
ширококлонест, и корените им да се преплетат долу под земята.Но ето че чичо ù
Поликсингис – не, да вземе, та да вземе брата на капитан Михалис, Титирос; да
влезе, казва, в голям род и да има кой да я храни, защото Диамандис изяде вече
всичките маслинови дървета и лозя, които родителите ù бяха оставили като нейна част
от наследството, беше ù останала само тази запустяла къща, единствената ù зестра.
За няколко месеца щеше да я изяде и да я изпие и нея прахосникът, брат ù – тогава?
„Поликсингис е виновен за всичко – мърмореше Вангельо и кореше чичо си, както
тъчеше, – той нагласи
всичко, той ме накара да кажа „да“, но Бог е справедлив, нека той го съди; ако пък
не е справедлив, въздишката на неомъжената мома е като гръм, нека падне отгоре му
да го изгори.“Капитан Поликсингис бутна портата и влезе; обърна се към Али ага,
който го чакаше навън с коша на гърба, и му направи знак да влезе и да го остави
долу.– Хайде със здраве, Али ага, па и на твоята сватба! – каза му весело той,
извади една меджидия и му я подхвърли.Али ага я сграбчи във въздуха, стисна я
здраво в шепата си, сякаш беше пиле, което можеше да избяга, и се наведе да целуне
щедрата ръка. Но капитан Поликсингис отдръпна ръцете си и се засмя:– Не съм нито
поп, нито имамин, Али ага! Хайде със здраве!Той закрачи през двора; кучето се
надигна за миг от ъгъла си, подуши въздуха, позна кой беше влязъл и отново се сви
на земята.През отворената врата на къщата капитан Поликсингис видя – възправен като
въоръжена фрегата, като някакъв кротък домашен звяр, с краката си, с бедрата си, с
подковите, клиновете, гребените, основите и вътъците – стана.Вангельо се извърна,
видя чичо си, напрегна всичките си сили да се усмихне, за да го посрещне любезно,
но от устните, от носа и от брадичката ù капеше отрова. Тя беше винаги бледна,
пестелива на думи, кисела; сигурно някакъв червей скришом я разяждаше отвътре,
защото от години вече не можеше да се оправи – все повече и повече чезнеше,
пожълтяваше и гърдите ù вехнеха.Тя забеляза зад чичо си Али ага с коша, разбра.–
Влязъл си в разноски заради мен, чичо Георгис – каза тя и хвърли хищен поглед в
коша.Зърна медните съдини и лицето ù за миг просветна.– Веднъж се жени човек, нека
отиде и онова загубено лозе! – каза капитан Поликсингис и се засмя, за да раздвижи
малко застоялата кръв на племенницата си. – Разправят, Вангельо, че нямало по-
голяма радост от тази.– Разправят... – продума Вангельо и замълча.Капитан
Поликсингис седна на канапенцето, свали феса си – беше се изпотил – и го постави на
прозореца. Вангельо коленичи и започна да вади един по един от коша лъскавите
бакърени съдове и да ги нарежда на пода – къщата се напълни с тепсии, канчета,
джезвета и легени; Вангельо се наведе над тях, жълтото ù лице се оживи и поруменя.–
Да си жив и здрав, чичо – каза тя с половин уста, – ти си ми като баща.– Казваш го
с половин уста, Вангельо! Омъжваш се бе, дете, а пък още малко и ще се разплачеш. Я
вдигни очи да те видя... Хайде, засмей се де, па попей да ти олекне! Годениците,
когато тъкат последните платна, пеят, та къщата се тресе! Цялата махала се тресе,
сякаш има земетресение! Ами че това ще рече годеница. А пък ти, сякаш тъчеш
саван.Вангельо скочи на крака – тези думи на чичо ù, гуляйджията, я разсърдиха;
сети се за годеника – за този ли мухльо да пее? Устата ù пак се изпълни с горчилка;
понечи да заговори, но се разколеба. Какво да каже? Свършено е вече! Ако си
щастлива, защо трябва да викаш? Ако си нещастна, защо трябва да викаш? Щом няма
спасение – тогава мълчи!Но капитан Поликсингис не можа да понесе този мълчалив
упрек на племенницата си. Денят на сватбата наближаваше, венчавката щеше да стане
през великденските празници, трябваше преди това да си разчисти сметките с нея. Той
чувстваше, че от деня, в който я сгоди, племенницата му го гледаше с очи, пълни с
яд и укор. Преди да се омъжи, тя трябваше да научи, че чудо беше видял, докато
накара зетя да каже „да“ – до последния момент отказваше. Тогава капитан
Поликсингис отвори един ден касата си, взе пет фишека златни лири и му ги даде.
„Вземи, даскале, тези сто лири като добавка на зестрата, но никой да не научи, нито
капитан Михалис, нито булката, нито сестра ми. Позлатявам племенницата си и ти я
давам!“ Така успя да го склони. И ето ти сега, госпожа булката криви мутрата си,
сякаш гълта хинин: зетят смърдял, принц искала!Вангельо излезе от кухнята с подноса
– кафе, чаша студена вода и лъжичка сладко от вишни – и го постави на един стол
пред чичо си.– Слушай какво ще ти кажа, Вангельо – каза той и се обърна към
портата. – Диамандис не си ли е дошъл? Пак ли скитосва нощем пияницата му неден?–
Млад е – отвърна гордо Вангельо, – красив е, добре прави!– Добре прави ли? Добре,
а? Той те опропасти, Вангельо!– Халал да му е всичко! Той ли ме опропасти? Ами че
ако той беше заминал, аз щях да се самоубия! За какво ми е животът? И да го знаеш
добре, чичо: ако сега свеждам глава и се впрягам в ярема, който ти ми приготви,
правя го, защото и като омъжена пак няма да се разделя с брат си; иначе, да върви
по дяволите Титирос.Капитан Поликсингис изпи чашата вода, овладя яда си; нарочно
дъвка дълго време вишневото сладко, за да не протегне ръчището си, да сграбчи
племенницата си за косите, да я вдигне и блъсне в стената.– Срамота е това! –
продума най-сетне той, като сучеше мустаците си. – Брат ти е, не ти е любовник;
остави го и него да се ожени, да завърти къща, да се прибере от кръчмите.Вангельо
скочи от стола, бузите ù бяха пламнали.– Пази боже да стане такова нещо! – извика
тя. – Ако ли пък е писано, да се отпише!– Какво ти става, мари Вангельо! – продума
капитан Поликсингис уплашено. – Обичаш го повече и от мъжа си ли? Какви са тези
срамни работи? А аз, дето толкова се мъчих...– Продаде ме за парче хляб, чичо
Георгис – изсъска през зъби Вангельо.Капитан Поликсингис не можа да се сдържи
повече; думите се изтръгнаха из устата му безредно, безмилостно – не успя да ги
задържи и избухна:– Парче хляб малко ли ти се струва, царкиньо? Пак добре – така да
казваш! Бога ми, на какво да ти завиди един зет? На младостта ти ли, на красотата
ти ли, или на богатството ти? Трийсет и пет годишна си, на стафида си заприличала
толкова години неомъжена, като проскубана кокошка си станала, мустаци пусна! А
вятърничавият ти брат разпродаде всичко твое, останала си гола като тояга! Кой ще
те пожелае, като те види, нещастнице? Взе му акъла Господ на Титирос, та каза „да“!
Вангельо зарови лице в ръцете си и започна да плаче тихо, отчаяно. Сърцето на
капитан Поликсингис се сви – да може някак земята да се отвори и да го погълне! Как
му даде сърце да изрече такива думи! Какво да прави сега? Как да я утеши, горката?
Той сложи ръка върху твърдите, невидели ласка коси на старата мома.– Мълчи, мълчи,
не плачи, Вангельо. С Божия помощ всичко ще се нареди... Намери се един добър
човек, който те иска, ще видиш, ще се издуят и ще се зачервят пак бузите ти, ще се
подмладиш. А когато, дай боже, се сдобиеш с деца...– Пфу! Титиросчета! – изфуча
Вангельо и избърса ядосано сълзите от клепачите си.– Няма да бъдат само
титиросчета, ще имат и наша кръв – синовете ти може да приличат на брат
ти...Вангельо потръпна. Кръвта ù се сбра и заля повехналата ù гръд.– Мълчи! –
произнесе тя ужасено.Капитан Поликсингис стана; протегна ръка да погали
племенницата си, но после я дръпна.– Ще поприказваме пак някой ден, Вангельо – каза
той. – Отивам си, току-виж, че се върнал онзи пияница, не ми се ще да го видя сега!
Накриви мекия си фес, понечи да прекрачи прага, но тъкмо в този миг някой силно
блъсна пътната врата – тя се разтресе и се отвори: сред прага застана братът,
навъсен, махмурлия, с увехнало стръкче босилек зад едното ухо, с цигара зад
другото, с чохено наметало, хвърлено на рамо. Той свъси вежди, видя чичо си и
присви устни: „Дошъл е пак да ни сватосва, да го вземат дяволите!“ Свали небрежно
баретата си, прекоси, залитайки, двора и влезе в къщи, но не забеляза наредените по
пода медни съдини и започна да ги гази, да ругае и да се препъва.Капитан
Поликсингис извърна глава на друга страна – гнусеше се да го гледа.– Мъжете пият
вино – каза той предизвикателно, – но не се напиват – вземи пример от мен. Мъжете
гонят жените, но не стават за резил – вземи пример от мен.Но Диамандис, който не
можеше да понася чичо си и знаеше слабото му място, за да го удари, се засмя
подигравателно – езикът му се заплиташе, той заекваше, но все пак успя да издума.–
Мъжете – отвърна той – пият вино, не се напиват, но после не отиват в креватчетата
си да правят нани-нани, ами яхват кобилата си и не отиват при ханъмките в турските
махали, а в турските кафенета, при агите – вземи пример, чичо, от капитан Михалис!
Право в сърцето улучиха тези думи нашия капитан Поликсингис, защото чувстваше, че
младият пияница има право.– Да те вземат мътните! – извика той и тръгна към
вратата. – Загубен човек – как не те досрамя да прахосаш зестрата на сестра си за
вино, за жени, за верижки и часовници! Да можеше поне да познаваш часа! Но и за
това даже не те бива, чапкънино!Диамандис изкрещя, скочи през тепсиите и джезветата
да настигне чичо си, но си заплете краката и се строполяса на земята.Капитан
Поликсингис се засмя пренебрежително.– Порадвай се на хубостника си, Вангельо! –
каза той и прекрачи прага.– Да даде Господ да му се радвам, докато умра, чичо! –
отвърна Вангельо и повдигна полека Диамандис от медните съдини, сложи го на
канапето, донесе му възглавница да се облегне и започна да го гали бавно, нежно, за
да се съвземе.На обяд Трасакис се върна възбуден от училище.– Майко – извика той,
като хвърли високо във въздуха червената си баретка, която сестра му му беше
оплела, – майко, искри хвърчат от калдъръма изпод кобилата на татко. Видях го,
когато мина през „Платя Страта“, търговците и обущарите излизаха да го гледат.
„Идва от турските махали“ – каза един. „Отива в турските махали“ – каза друг. Аз се
спрях, свалих си шапката и го поздравих, но къде ще ме види! Искри хвърчаха, ти
казвам, от калдъръма!– Дойде сиор Параскевас, да ми се оплаче – каза майката, която
се уплаши, като видя колко се гордееше синът с баща си, – отишъл си, казва, завчера
с приятелите си да отвлечеш дъщеря му... Не те ли е срам?Трасакис се засмя.– Защо
си направил това?Дръзкото момче повдигна рамене.– Така ми скимна. Днеска за малко
не направихме същото и с Титирос – бяхме се уговорили да се скрием зад вратата, с
едно въже с примка в ръце, и тъкмо когато той влезе, да му я нахлузим на врата.
Така ловят дивите коне, сам той ни разказа завчера. Ние сме уж ловците на коне, а
пък той – конят.Майката се развика:– Злодеи! Какво ви е сторил този свят човек?
Защо искате да го убиете?– Ние? Ами че ние го обичаме, само искаме да си поиграем.
Нямаше да дръпнем въжето, щяхме само да го изплашим, за да видим какво ще
направи.След това Трасакис размота от кръста си въжето, на което простираха
прането, и го закачи пак на гвоздея до каменното корито. Той сви юмрук, смръщи
вежди като баща си:– Другарите ми се изплашиха в последния миг – нали бяха много,
намериха се и страхливци. Няма нищо; друг път ще си ги подбера – по-малко, но по-
добри, а може и аз самичък.На вратата се почука – появи се Али ага.– За бога,
капитанице – каза той, – Ефендина пак са го прихванали; тръгнал е през гръцката
махала и идва у вас; заключи вратата, не му отваряй!Али ага не беше още доизрекъл
думите си и Ефендина се втурна, крещейки, в двора. Сърцето я заболя кира Катерина,
като го видя такъв – беше неузнаваем, клетият! Дрехите му – раздрани, виждаха се
направените от чувал дълги долни гащи, очите му бяха подпухнали, зачервени от плач.
Беше хвърлил чалмата си и келът му, гъсто намазан с фъшкии, смърдеше. Той коленичи
сред двора и започна да ридае.– Омърсих се – викаше, – омърсих се, ядох свинско,
пих вино, говорих лоши думи. Хора, простете ми, та и Господ да се смили и да ми
прости! Кира капитанице, ако утре Господ те попита, кажи му, че капитан Михалис
зорлем ме накара.Той се затътри по колене към нея, за да сграбчи ръката ù да я
целуне.– Съжали ме, кира капитанице, тръгнах да разглася навред мъката и срама си и
започвам от теб. След това ще отида да извикам пред вратата на пашата, а сетне ще
тръгна наред по турските къщи... Всички да видят кела ми, всички да научат греха
ми, всички да ме заплюят. Но в теб ми е надеждата – ако утре Господ те попита, кажи
му, че капитан Михалис ме е накарал зорлем.Трасакис го гледаше и се смееше; той
откачи пак скришом въжето за простиране и направи примка. Риньо излезе от кухнята,
видя Ефендина и започна и тя да се смее; но кира Катерина усети, че очите ù се
овлажниха.– Стани, Ефендина – каза тя кротко, – стани, ще сторя, което ми казваш;
ще свидетелствам пред Господа, че с очите си съм видяла как капитан Михалис те е
карал зорлем...Лицето на Ефендина светна:– Да си жива и здрава, капитанице! А сега
само за едно нещо ще те помоля: заплюй ме.– Не, не мога да направя това, Ефендина.
Стани и си иди със здраве.– Заплюй ме, иначе не си отивам.Извърна се към Али ага:–
След това и твоя милост ще ме заплюеш, Али ага, правоверни мюсюлманино. А след това
– целият Мегало Кастро. Преди да тръгна от текето, дядо ми се надигна от ковчега и
ме заплю. Заплюй ме, капитанице, заплюй ме, ако вярваш в Бога!Кира Катерина извърна
лице настрани.– Не мога – рече тя, – не искам, хайде със здраве!– Няма да си отида
– изрева той, – заклевам се в Мохамед, няма да си отида, ако не ме заплюеш.Кира
Катерина се ядоса.– Ще правя каквото аз си искам, а не каквото ти искаш, Ефендина!
– каза тя и влезе в кухнята.– Ще осъмна ей така на колене на камъните, но няма да
си отида! – извика Ефендина, като удряше глава в камъните.Той започна пак да ридае
– зави сред двора като куче. Трасакис направи знак на сестра си – тя разбра; отиде
и застана до него, зад гърба на Ефендина. И тъкмо когато той се биеше по гърдите и
виеше, като поглеждаше към кухнята, Трасакис метна към него разтворената примка и
успя да му я нахлузи на шията; хвана и Риньо края на въжето и двамата го
затеглиха.Ефендина извика задавено и падна по гръб; лицето му посиня, очите му
изскочиха навън. Той се мъчеше да разхлаби примката, за да не се задуши, но ръцете
му се бяха схванали от страх.– Божичко! Бре, деца, ще го удушите, горкия! – извика
Али ага.Кира Катерина чу този вик и бързо излезе от кухнята. Дръпна въжето от
ръцете на сина си, разхлаби и измъкна примката и избута Ефендина към портата.–
Отивай си, нещастнико! – каза тя. – Отивай си, моля ти се!Изблъска го, изхвърли го
на улицата и залости вратата.Трасакис и Риньо се превиваха от смях.– Ето как ловят
конете, майко – каза Трасакис и окачи пак въжето до каменното корито. – Сега вече
Титирос няма да ми се изплъзне!Капитан Михалис, яхнал кобилата, провесил бича на
китката си, летеше към турските махали. Многото вино не беше помрачило разума му;
коленете му стискаха здраво хълбоците на кобилата и той чувстваше в ръцете, в
дланите, в ставите и в пръстите си някаква неудържима сила, която се свиваше на
кълбо, готова да се развие изведнъж и да избухне; тя го душеше повече и от виното;
не знаеше как да я изразходва, та да му олекне.Той препускаше. Вече не различаваше
хората, които минаваха край него, струваше му се, че къщите се бяха снишили, че
улиците се бяха стеснили и не можеха да го поберат. Фукаропулите чуха, че някакъв
кон се носи, и изскочиха навън, за да погледнат през дупките – разбраха, че това е
капитан Михалис, но слънцето беше силно и не можаха да разгледат лицето му и да
разберат каква е работата.– Какво го е прихванало Глигана посред бял ден? – продума
Аглая. – Пиян ли е?– Тук ми мирише на нещо – каза Талиа, като размърда ноздри,
сякаш искаше да подуши въздуха. – Какво току обикаля от завчера капитан Поликсингис
из махалата? Видях го аз, като стана земетресението, тъкмо когато Емине изскочи
навън и се престори на припаднала; случи се, че той мина тъкмо тогава; случи ли се,
или се бяха наговорили? И негова милост я свести... От него ден мед има сякаш в
махалата ни, та не може да се отлепи от нея. А сега, ето ти го и капитан Глиган...
Мускус изпуща, мари, кучката проклета, та са я подушили и двата разгонени песа чак
от ония махали. Момичета, отваряйте си очите на четири към зелената врата!– Мълчи,
мълчи! – рече Фросина. – Слушай как цвили конят на Нури бей!Неудържимо, изпълнено с
молба, се чу откъм турската къща цвиленето на стройния жребец, който зовеше
минаващата кобила.– Мари, какъв ти кон, Емине цвили! – каза, кискайки се, Талиа.Но
изведнъж тя млъкна, сякаш езикът ù залепна на гърлото, а двете ù сестри нададоха
вик: възбудена от цвиленето на жребеца, кобилата се вдигна на задните си крака и
започна да се върти изправена, сякаш танцуваше.– Отиде, преби се капитан Михалис! –
извикаха трите близначки.Но той, впил стоманените си колена в хълбоците на
кобилата, се вкопчи за гривата ù, прилепи се върху възбуденото животно, стана едно
тяло с него, държеше го непоколебимо под властта си, пришпорваше го и то,
чувствайки върху себе си страшния господар, наведе глава и продължи пътя си.–
Проклета стерва! – измърмори капитан Михалис, като удари с юмрук кобилата по
главата.Той излезе към брега на морето и остави кобилата да препуска свободно по
широкия вал; гърдите му се изпълниха с морски въздух; направи няколко кръга нагоре-
надолу, за да му мине мъката, да се поразведри главата му, след това спря върху
един тревясал окопен насип. Погледна морето, разпенено, синьо, което блестеше под
слънцето и се губеше нататък, на север, към Гърция... Въздъхна.– На теб се сърдя,
Господи! – прошепна той. – На теб се сърдя, не на хората!Пришпори кобилата и
тръгна. Всеки път, когато мислеше за нещастния Крит, той се сърдеше на Господа –
тежка богохулна дума пареше на езика му; не се оплакваше на Господа, сърдеше му се,
не искаше от него милост, искаше да му обясни защо.Едно облаче, черно, малко като
мях, пълен с гърмяща вода, се зададе от юг – то се изкачваше, растеше бавно и
засенчваше небето; слънцето помръкна. Влажен, прохладен повей откъм морето облъхна
мрачното лице на капитан Михалис. Той вдигна очи към небето.– Не мога да се заяда с
теб, Господи! – процеди той през зъби. – Ще се заяда с хората!Пришпори кобилата си,
прелетя като светкавица през „Платя Страта“ – християните ставаха и изтичваха да го
видят, – стигна до Вратата за Ханя, където беше голямото турско кафене с тежките
аги. При всяко въстание големите съвещания ставаха в това кафене, оттук тръгваха
турчолята, с нож между зъбите, при всяко клане. През летните привечери, когато
жегата минаваше и хората напръскваха тротоарите си и навред се носеше дъх на земя,
в това кафене, на една висока скамейка, се нагласяваха най-красивите турчета и
подхващаха тихо маанетата; а през зимата най-изкусните разказвачи идваха тук да
разсмиват агите. Тук идваше често и мюезинът, гледаше турчетата, слушаше маанетата
и се чудеше и маеше – не можеше да разбере: това раят на Мохамед ли е, или кафене?
Нищо не му липсваше – нито хубавият тютюн за наргилетата, нито прохладният ветрец
откъм градините.Пладне беше вече минало, агите се бяха наобядвали и се бяха
разположили с кръстосани крака върху рогозките на кафенето; бяха поръчали
наргилетата и с притворени, леко сънливи очи сърбаха шумно кафетата си.Та нали
всичко им беше от сгодно по-сгодно; още преди много поколения дедите им си бяха
поделили Крит и бяха взели най-тлъстия пай – лозя, маслинови гори, нивя, а на
гърците бяха оставили само камънака. Надигаха глава от време на време християните,
но връхлитаха низамите от Анадола и раите пак се впрягаха в ярема. Хубави бяха
ханъмките и всеки можеше да си вземе толкова, колкото му държеше кесията; красиви
бяха турчетата и само малко като ги поохрани човек, ставаха съвсем бели и пухкави.
Пък и техният Мохамед беше също мераклия, добър турчин, обичаше това, което обичаха
и агите – не ги караше зорлем да стават светци, не носеше кръст и не им викаше да
се оставят да ги разпнат; в джоба си винаги носеше шишенце с ливанто, огледалце и
гребен; той не беше бог – блазе им на мюсюлманите! – беше човек. И смъртта даже за
правоверните не беше червеи и смрад, а зелена врата, която се отваряше и човек
влизаше в една просторна, вечна градина...Нури бей влезе гладко обръснат, красив
като лъв; тънките му мустаци, намазани с черна боя, блестяха като железни. Беше
навъсен и без кеф – поздрави мълчаливо с теманета наляво и надясно и отиде, та
седна съвсем сам в дъното, до тезгяха на кафеджията.От деня, когато конят му се
препъна на гробищата и баща му се появи пред него дрипав и облян в кръв, нищо не се
услаждаше
вече на Нури бей – нито сънят, нито яденето, нито разговорите. Кръвта на баща му
зовеше за отплата – синовете, братята, племенниците на убиеца бяха все още живи и
здрави, женеха се, раждаха, гуляеха и се държеха дръзко – нали онзи ден един от тях
вкара в джамията на селото му едно магаре да се моли! Докога ще оставя баща си да
обикаля из оня свят бос? Дойде време, да, дойде, да вземе някакво решение, ако е
мъж!– Приготви ми наргилето, Хюсеине – нареди той на кафеджията, – и не пускай
никого да доближи до мен.Чуха се далечни глухи тътнежи – агите извърнаха лица към
външната врата. Сега небето се беше покрило с облаци, бледожълти мълнии припламваха
и угасваха, вятърът свистеше като копринен плат, който някой раздира.– От
горещината е – каза един ага.– Ще вали – рече друг. – Добре ще бъде за посевите.– И
за маслините, и за бадемите, ще се налеят – каза трети и отиде чак до външната
врата, да огледа небето.Но едва беше застанал на прага и не беше още успял да
постави ръка над очите си, и се дръпна изплашен назад – на входа на кафенето се
появи капитан Михалис на кон. Той се наведе, видя агите, които седяха доволни и
пушеха лениво наргилетата, и кръв нахлу в главата му, всичко се завъртя отпреде му.
Пришпори кобилата – тя разтърси шия, изправи се на задните си крака и се втурна
вътре в кафенето. Не ù беше за първи път, познаваше навиците на господаря си –
втурна се в кафенето, строши няколко столчета, изпречили се отпреде ù, прекатури
една масичка и филджаните, които бяха върху нея, паднаха и станаха на парчета;
стигна до тезгяха, където кафеджията, застанал пред оджака, слагаше и махаше
джезветата от огъня, и там се спря.Кафенето гръмна, агите захвърлиха маркучите на
наргилетата, надигнаха се; по-смелите заопипваха бързо червените си пояси за
ножовете, старците протегнаха ръце и завикаха:– Върви си с добро, капитан Михалис,
не ни потапяй в кръв!Но той, спокоен, суров, плющеше с бича във въздуха.– Вън! Вън!
– извика той. – Искам да пия кафето си сам!Мюезинът, макар че беше стар, не се
стърпя – скочи от миндера, където седеше с кръстосани крака.– Не ще си направиш
тази година кефа, капитан Михалис – изкрещя той. – Не можеш ти да ни орезиляваш
всяка година, няма да излезеш жив този път оттук, гяурино!Един сербез турчин се
съжали над стария мюезин и пристъпи напред – измъкна от пояса си широка двуостра
кама и се хвърли върху конника, но капитан Михалис се наведе, сграбчи го за
китката, стисна я и ръката на младия турчин се отпусна и изтърва камата. Капитан
Михалис я заби в седлото си и вдигна пак бича.– Вън! Вън! – изрева той пак. – Вън!–
Аллах! Аллах! – викаха старците и не знаеха какво да сторят – дали да проводят
вестоносци при пашата да изпрати низами, или да преглътнат горчивия хап и да
сдържат гнева си, за да не се потопи в кръв целият Крит.Нури бей не се беше
помръднал; пушеше наргилето си с наведена глава, но с крайчеца на окото оглеждаше
кафенето – после всичко изчезна, той виждаше само изпотените гърди и корема на
кобилата и черните ботуши на капитан Михалис, неподвижни, изпънати на стремената.
Навън започнаха да падат първите едри, тежки дъждовни капки; изтрещя силен гръм и
стъклата на вратата издрънкаха. Мюезинът се развика:– Заклевам ви в Мохамед,
оставете ме да го изкормя като сардела!Но двама-трима старци го прихванаха през
кръста и под мишниците и го изведоха навън.Нури бей наведе още по-ниско глава;
пушеше непрекъснато и издухваше дима през ноздрите си. „Настъпи часът – мислеше си
той, – сега е време, дадох дума на баща си, повод само търсех, ето го! Братът на
убиеца дойде, баща ми го е довел, той сам попадна в устата на вълка – удряй!“Той
подтикваше и разпалваше сърцето си, заплашваше го, караше му се да се реши: „Стани,
бре, удряй! Или те е страх, а?“ Юмруците му се свиваха, изгаряха го; повдигна очи,
видя, че капитан Михалис го гледаше. Омота маркуча около гърлото на наргилето,
изправи се бавно, унило, слезе от миндера, хвана юздата на кобилата. Извърна се към
кафеджията, който се беше сврял зад тезгяха си.– Хюсеине – каза той, – направи едно
кафе на капитан Михалис, аз черпя.Издигна повелително ръка и направи знак на
смелчагите, които бяха наобиколили кобилата, да се махнат.– Нури бей – каза капитан
Михалис, – искам да пия кафето си сам – не искам компания. Да се опразни кафенето!–
Не заслужавам ли и аз да ми направиш хатъра, един малък хатър, капитан Михалис? –
каза Нури бей, като се мъчеше да разведри лицето си. – Една молба имам и аз към
теб: не ме обиждай!Белият тюрбан падна от главата му – той го грабна, изтърси го и
въздухът се изпълни с аромат на мускус; ноздрите на капитан Михалис изведнъж
потръпнаха гневно, вените на врата му се издуха.Уханието на мускуса се заби като
нож в гърдите му, умът му се помъти – онази нощ, цитрусовата ракия, печената
яребица, смехът горе зад решетките на прозорците, скърцането на стълбата и изведнъж
в рамката на вратата едно тяло, което щом се раздвижи, и въздухът се изпълни с
ухание на мускус... И този, този тук, Нури... Изпод смръщените вежди на капитан
Михалис заизскачаха искри. Той отмести Нури, пришпори кобилата си и за малко не го
събори; застана сред кафенето.– Вън! Вън! – извика отново той яростно. – Опразнете
кафенето!Нури бей пристегна тюрбана около косата си и прехапа силно устни, до кръв.
Агите бяха слезли от миндерите и го наобиколиха; двама-трима главорези, скрити зад
вратата, чакаха. Няколко старци, най-разумните, се бяха вече измъкнали през вратата
и си отиваха. Кафенето се опразваше.Нури бей се засрами.– Вие си вървете – каза той
с тих глас на агите, – пиян е, не му придиряйте много, но аз ще остана, за да не
стане неговото – да не се посрамим.Агите се колебаеха. Селим ага, който досега,
неподвижен, мълчалив, пушеше наргилето си и ги гледаше, се изправи. Той беше най-
улегналият човек от турците – старец, който притежаваше всички блага: богат, умен,
с много синове, от голям сой, красив и на младини, и на старини. Той направи знак
на агите.– Хайдете – каза той спокойно и повелително, – нямаме полза Крит да се
потопи в кръв. Ще дойде време, виждам го вече записано в тефтерите на Аллаха, ще
дойде време, когато този грък ще си плати за всичко. Виждам вече главата му набита
на кол пред портите на пашата. Имайте търпение, да вървим!Той тръгна пръв с бавна
крачка, а зад него агите – кафенето се опразни.Капитан Михалис засука мустаците си,
изгледа отвисоко Нури, усмихна се и кучешкият му зъб пак се подаде – сърцето му за
миг сякаш трепна от радост. Извърна се към кафеджията, който тъкмо се подаваше
иззад тезгяха.– Ей, Хюсеине – извика му той, – тури джезвето; направи ми едно кафе
– без захар!31 Андреас Вокос Мяулис (1768–1835) – гръцки адмирал, прочут със своята
храброст. – Б. пр.32 Вид народна песен. – Б. пр.33 Вид народна песен. – Б. пр.

5. Част

Бурята беше вече избухнала. Сниши се небето, издигна се Мегало Кастро – още малко и
да се слеят! Поройни води се изливаха между тях, улиците се превръщаха в пороища,
навред притъмня. От време на време мълниите пронизваха високите минарета, а долу на
„Платя Страта“ лицето на капитан Михалис, сурово, сковано, припламваше и угасваше;
той се завръщаше у дома си, белите широки гърди на кобилата блестяха влажни.Буря
беше това – трая има-няма половин час. Задуха вятър откъм планините, облаците се
разкъсаха, между тях се показа ясносиньото небе, късите, свежи слънчеви лъчи заляха
мокрия град. Засмя се калдъръмът, по стрехите врабчетата отърсиха измокрените си
криле, целият Мегало Кастро заблестя свежо измит, подмладен, а от дворовете се
разнесе уханието на окъпаните от дъжда орлови нокти, риган и босилек.Капитан
Михалис блъсна вратата и тя се отвори; жена му мълчаливо пое юздата на кобилата, а
той се качи в одаята и сложи камата на турчина на иконостаса пред иконата на
архангел Михаил. Пàра се вдигаше от него – от гняв, от пот и от дъжда; жена му
донесе чисти долни дрехи, той се преоблече, тялото му се освежи; изтегна се на
леглото, затвори очи и изведнъж, спокойно, милостиво, сънят го взе в обятията
си.Тъй спеше той и си почиваше; но кастриньотите, турци и християни, тази вечер се
прибраха отрано по къщите; мъжете подхванаха тихи разговори, а жените, седнали по-
настрани, слушаха, въздишаха и мълчаха. „Не може ли най-сетне да седи мирен пустият
му Крит! Пак ли ще има кланета, пак ли ще напущаме къщите си? – мислеха те. – И
къде да отидем? Пак с пеленачетата, с коритата и с бохчите на гръб!“ По-разумните
християни и онези, които имаха дюкяни, лозя и ниви, проклинаха пиянствата и
сербезлъците на капитан Михалис, които излагаха толкова хора на опасност; а други,
по-смелите, се надуваха, задето турците пак са посрамени.И турците се бяха събрали;
едни по текетата, други в къщата на Нури бей; те псуваха и се заканваха, но не
знаеха как да измият срама. Мюезинът разпалваше огън в сърцата; старците, по-
разумни, го угасяваха, а Нури бей седеше замислен в ъгъла и мълчеше. Най-сетне те
се умориха да викат и да колят наум християните и избраха трима от първенците,
които да отидат утре при пашата и да настоят да обуздае най-после гърците. Паша ли
е той, или сапун-халва? Откога нито е бесил на Платана, нито е набивал на кол някой
християнин! Гяурите, разбира се, навириха нос и да пукна, ако не стане така, но
скоро може и в джамията да влезе на кон онзи проклетник капитан Михалис и да ни
изхвърли навън с бича в ръка! Пашата трябваше да беси, да набива на кол, ей тъй,
без причина, за да гледат раите и да си седят на задника – това ще рече Турско! А
той любезничи с гърците, искал, казва, справедливост, глупакът, играе на дама с
митрополита, пият мастика, ядат баклави, гуляят нощем заедно и замазват всичко!На
другия ден, рано-рано, тримата първенци тръгнаха към конака на пашата; ушите им още
бучаха от страшните заръки. По средата вървеше мюезинът, наперен като проскубан
петел, с облещени очи, от дясната му страна – Селим ага, отляво – Нури бей,
замислен. Те вървяха, като се поклащаха, с бавна крачка; не приказваха помежду си,
всеки премисляше какво ще кажат, като влязат сега при пашата, и как ще го кажат. С
хиляди оки дървено масло, жито, бадеми и стафиди събираше всяка година Селим ага и
искаше спокойствие; мюезинът носеше на голо в пазвата си Корана – и той го пареше;
а Нури бей беше навел глава и не знаеше какво да каже и какво иска. Тази нощ баща
му пак му се яви насън, все още дрипав и окалян, и пъхна скъпия нож с черната
дръжка под възглавницата му; на сутринта Нури бей повдигна възглавницата, но не го
намери. Сърцето му се изпълни с мъка. „Няма ми доверие старият – помисли той, –
взел си го е обратно, страхува се да не го посрамя.“Пашата, суров и намръщен,
седеше с кръстосани крака на големия диван и чакаше. Пак беля – кучетата и
котараците са се наежили; гяурите искали, казват, свобода – да ги вземат мътните!
Мюсюлманите пък искат чисто и просто да го накарат да изколи всички гяури – да ги
вземат мътните! Добро е, бре, гяури, робството, от Бога е дадено; добри са и раите,
бре, аги, работят земята, въртят търговия, плащат харач – кой коли, бре, кокошката,
която снася златни яйца?Арапинът се появи:– Паша ефенди, дойдоха.– Да заповядат! –
отвърна пашата с въздишка.Те влязоха един след друг, сториха теманета и седнаха
мълчаливо, с кръстосани крака, на дългия диван.– Слушам – продума пашата
отегчено.Първи отвори уста мюезинът – една дълбока, широка, заострена уста като на
куче, която му стигаше чак до ушите. Кокалест, дългуч, с хлътнали бузи, с рядка
прошарена руса брадичка, с голяма колкото конска муха, обрасла с косми брадавица
между веждите – той изглеждаше, като че ли имаше три очи. Говореше, говореше
непрекъснато и колкото повече слушаше гласа си, толкова повече се разпалваше,
пенеше се; измъкна Корана от пазвата си, започна да се клати напред-назад и да
чете. Чете, чете, докато на пашата му се наду главата и вдигна чибука.– Ходжа
ефенди – каза той, – наду ми се главата. Говори по-просто, за бога, та да разбера.
Анадолец съм, знаеш – това ще рече, че по-бавно схващам. С две думи – какво искаш?–
Клане! – отвърна мюезинът и космите на брадавицата му настръхнаха.Пашата въздъхна,
обърна се към Селим ага.– Ами твоя милост, Селим ага – каза той, – и твоя милост ли
клане искаш?– Спокойствие, паша ефенди – отговори старият стопанин, – не клане,
спокойствие! Плодородна е годината, март изля бол вода, посевите избуяха, вързаха и
маслините, добър берекет ще имаме тази година – и жито, и дървено масло, слава
богу! Та казвам – спокойствие, паша ефенди, Крит е това, голям звяр е, да не го
разбуждаме, хора яде! Ама че влязъл някакъв си смахнат в кафенето ни – голяма
работа! Пиян е бил, да затворим очи – това искат интересите ни! Ако се заинатим и
започнем цап аз теб по главата, цап ти мен по главата – загубени сме! Инатът глава
затрива, паша ефенди! Разтвори тефтерите си, запиши си името на този гяурин,
капитан Михалис се вика, па доще време, паша си, сабя държиш, глави сечеш!Обърна се
към мюезина.– Това е моето мнение, ходжа ефенди – каза той, – прощавай. Твоя милост
нямаш ни дървета, ни лозя, ни ниви и не разбираш болката на земята и на човека, но
я питай мен. Попитай и дърветата, и посевите – искат ли въстание? Не, не искат!– Не
питам ни дърветата, ни посевите, нито хората – изръмжа мюезинът, като удари с длан
върху Корана, – аз питам Аллаха!Той измъкна отново Корана из пазвата си, отвори го,
но пашата вдигна ръка.– Коранът казва това, което има на ум този, който го чете –
каза той и се прозя. – Ти имаш на ум клане, нали? Отваряш Корана – клане казва и
Коранът! Ако го отвори Селим ага, ще намери друга дума – и тя е от Аллаха:
спокойствие. И двете са от Аллаха, мълчи тогава!Обърна се към Нури бей.– Ами твоя
милост, Нури бей? – запита той. – Клане ли? Спокойствие ли? Какво казва твоят
Коран?Нури бей прокара два-три пъти ръка по косматия си прегънат крак, докато
намисли какъв отговор да даде. Дълго време обмисляше мнението си. Не искаше
спокойствие той, премного беше траяло търпението на турците, премного дръзки бяха
станали гърците – време е да им смачкат главата! Но пък не искаше и клане, не беше
кръволок той, нито ходжа – да чете Корана и да се разпалва...– Е, какво? – запита
пашата отегчено, задето се бавеше да вземе решение. – Питам те: спокойствие ли
искаш, твоя милост, Нури бей, или клане?– Загуби ли се правият път, паша ефенди? –
каза Нури бей, мъчейки се да спечели още малко време.– Не се е загубил, момчето ми,
ами ние сме кривнали настрана и сега не можем да го намерим. Намери ли го твоя
милост?– Така ми се струва, че съм го намерил, паша ефенди.– Да си жив и здрав!
Говори тогава и ни оправи.– Нито спокойствие, нито клане – този, който е виновен,
да си плати!– Капитан Михалис ли? – рече пашата. – Него ли имаш на ум?– Паша
ефенди, позволи ми да не ти открия кого имам на ум; ти си паша, ако се намесиш,
целият Крит ще грабне оръжието и пак ще плувне в кръв всичко. Остави чрез мен да си
изкарат яда турците. А кой е виновникът – скоро ще узнаеш!– Ще го убиеш ли?– Ще го
убия и никой няма да подуши кой е убиецът. Имай ми доверие.Мюезинът се намеси
разярен:– Виновникът не е един, а хиляди, всички трябва да се набият на кол – това
ще рече спокойствие! От друго спокойствие гъркът не разбира – отсечи му главата,
ако искаш да мълчи!Но Селим ага си спомни пак за дърветата и за лозята, изправи се
и също се развика; същинска камбана беше обаче гласът на мюезина, къде можеше да го
заглуши! Сбиха се – Нури бей се намеси да ги разтърве. Пашата се сви на дивана –
тези критски турци му бяха замаяли главата: всички и имаха, и нямаха право – къде
можеше той да отсъди! На туй отгоре му се и спеше, не беше спал добре снощи, беше
попрепил и попреял, бързаше да ги отпрати. Тръсна глава, за да се разсъни, и
извика:– Абре, първенци ли сте вие, бре? Не ви ли е срам? Долу ръцете! Имаш право,
Нури бей, този е сигурният път, верният! Оставям те свободен да правиш, каквото
Аллах те просвети!Селим ага вдигна от пода бялата си чалма, която беше паднала, и
се извърна към Нури бей.– Жив да си, Нури бей – каза той умолително, – карай
кротко, убий го тихо, да не разяриш гърците... Спокойствие!– Аз не слагам подписа
си! – кресна мюезинът. – Ще държа слово в джамията, ще вдигна турците!Но сега
пашата се оживи – вдигна юмрука си.– Ходжа – извика той, – в Мегало Кастро аз
командвам! Ще ти сложа, кълна се в брадата на Пророка, намордник, както слагат на
кучетата, дето хапят, та да млъкнеш! Никога не почвам аз клане – избий си го това
от главата! – ако не получа ферман от Цариград!Той стана, смръщи лице – боляха го
бъбреците; пак се прозя:– Хайдете, че имам работа! Прави, както се уговорихме, Нури
бей, ама умната, умната, бре, момчета, защото гърци са това, проклети да са! Ако не
се бяха случили на пътя ни, досега Турция да беше глътнала целия свят!Плесна с ръце
– появи се арапинът.–
Изпроводи бейовете – каза му той.В същото време, когато ставаше тази среща и
турците вземаха решение, други три високи калпака, само че гръцки, тръгваха с бавна
крачка и те към митрополията. Мъчноподвижни, тежки гемии бяха те – за да потеглят,
им трябваха здрави скрипци, силен вятър, голям зор, инак не се помръдваха:
Хаджисавас, капитан Еляс и старият Маврудис, Хрисобурбулас34 по име.Първият беше
бледен, кривокрак, с остра сива брадичка, пожълтяла от тютюна, пелтек. Беше следвал
в Европа – отиде да се учи за лекар, а се завърна някакъв напарфюмиран чудак – беше
го прихванала манията да плаща на работници да копаят там, където имаше древни
развалини, или пък на някой пуст бряг, дори в пещерите на Псилоритис! Копаеше,
копаеше, намираше мраморни ръце и крака, плочи с разни криволици и глинени кукли.
Отнасяше всичко в митрополията – беше напълнил една голяма стая и понеже тя не
можеше да ги побира вече, беше започнал да ги разстила на двора на църквата.
Християните мърмореха – не може, казваха те, когато жените и дъщерите им отиват на
църква, да гледат на двора голи-голенички безсрамни древни дяволи и да се
съблазняват... Добре предупреждаваха тогава стария Хаджисавас – не пращай сина си в
Европа, ще му объркат акъла, ето ти сега, върна се с една мотика и копае ли, копае;
търсел уж златната свиня с деветте прасенца – ама къде ще я намери! Пропиля имота
си да плаща на работниците и сега обикаля с протрити дрехи и разкривени обуща,
говори си сам по пътя и помнете ми думата, скоро ще почне да хвърля и камъни. Но
нà, че митрополитът го уважава, дал му е и стол до себе си в църквата и всяка
неделя първо на него му подава нафора.И когато християните виждаха зор, него
пращаха да говори с митрополита и с пашата; а пък когато се случи в пристанището да
хвърлят котва броненосци на франгите, той отива и бръщолеви с франгите – приказва,
приказва и никой не може да разбере: побъркал ли се е, горкият, или пък наистина
говори на чужди езици!Капитан Еляс пък беше древна останка още от 21-ва, като някои
крепости по планинските върхове – напукани, тревясали, без врати и прозорци, със
срутени бойници. Тялото му беше направено на решето от куршумите – беше нисък,
четвъртит, тромав, с яки кости, а гласът му – див, гръмовит, добър ден да ти речеше
– страх те хващаше. Дясното му око беше извадено от един турчин паша с вилица, но
Националният комитет в Атина му беше изпратил едно стъклено око, първото стъклено
око, дошло в Крит; капитан Еляс го носеше и с него гледаше човека, когато му беше
неприятен; но при официални случаи той го изваждаше, слагаше го в чаша вода и се
явяваше пред пашата или митрополита с едно око, за да им припомня 21-ва. И тъй,
другите двама старейшини го бяха поставили в средата – подпираше се тежко на
тоягата си и крачеше към митрополията, с едно око.Третият, старият Маврудис,
Хрисобурбулас, беше опърпан, лихвар, зъл, кисел, ерген; седеше гладен, а му беше
жал да яде, зъзнеше, а му беше жал да си купи един сюртук; изхвърляше на улицата
вдовици и сираци, които му бяха длъжници, трупаше, трупаше – лири, лозя, ниви,
къщи, гемии и когато му казваха: „Защо не ядеш?“ – „Какво да ям? – отговаряше той.
– Откъде да ям? Не е мое това! Всичко е на нацията, не го пипам!“Един ден, преди
единайсет години, през въстанието в 78-а, отишъл в митрополията с някаква
подпечатана хартия в ръце.– Владико свети – рекъл той, – вземи тази хартия,
подарявам целия си имот на общината на Мегало Кастро. Скъпо нещо е въстанието, пари
иска. Разпродай всичко, каквото имам, и го превърни на пушки.– Ами ти как ще
живееш, Маврудис? – казал му митрополитът със сълзи на очи.– Не се грижи за мен,
владико! Ще тропам по вратите, ще прося!Насила митрополитът му определил една сума
на месец. Но той пак започнал със стиснатостта си – не ядял, не пиел, не се
обличал, давал пари в заем с голяма лихва, започнал пак да разпродава имотите на
вдовици и сираци, натрупал ново богатство; сега беше остарял, с единия крак в
гроба, и беше направил завещание – пак оставяше всичко на нацията. Остарял беше, но
умът му беше все тъй остър и в трудните часове сечеше наляво и надясно, проправяше
път. Затова християните винаги изпращаха този вариклечко да ги
защитава.Митрополитът чакаше, седнал на мекия миндер в митрополията. Пред него,
върху един аналой35 от кипарисово дърво, на който беше изобразен гълъб с широко
разперени криле, почиваше обкованото със сребро Евангелие. На стената над него
имаше три големи литографии: вдясно – цариградският патриарх, вляво – руският цар,
а в средата храмът „Света София“. Слънцето проникваше през цветния джамлък и
осветяваше със синьо и виолетово отсрещната стена, цялата покрита с фотографии на
живи и умрели митрополити и владици, със снежнобели или черни бради, с митри,
медальони, верижки и жезли. Едни бяха скромни, простодушни и рунтави като
нестригани кочове; други бяха същински зверове с пронизващи очи, с широки уста, с
дебели вратове и стискаха жезъла здраво, свирепо, като кривак. В средата беше и
сегашният митрополит на младини, като архимандрит в Киев – ех, какъв е снажен,
каква благородна осанка, каква сила само беше той! Разтворените му ноздри вдишваха
живота и не му се насищаха – на този мъжага му беше от Бога отредено да стане или
голям управник, или пророк, или страшен женкар и гуляйджия; но Христос го подмами,
каза му някои думи, които му се сториха по-сладки от мед, и полека-лека го склони и
го направи митрополит.Той хвърли поглед към портрета, спомни си своите младини и
въздъхна.– Остарях – прошепна той, – увехнах като стрък, наближава вече денят,
когато ще застана пред страшния съдник с празни ръце. Колко критски митрополити ще
се явят пред Неподкупния съдия и ще държат в ръце сечивата на мъченичеството си –
ножове, секири, въжета, колове, – а аз с празни ръце! Господи, удостой и мен с
честта да стана мъченик за славата твоя и за клетия ти син Крит!Влезе Мурджуфлос и
се поклони.– Старейшините дойдоха, владико – каза той. – Чакат.– Да влязат;
приготви големия поднос, сребърния, да ги почерпиш – нали са първенци!Мурджуфлос се
поспря нерешително на прага – митрополитът го погледна учудено:– Искаш ли нещо,
Мурджуфлос? Кажи.– Даваш ли ми опрощение, владико – каза той, като пак се поклони,
– даваш ли ми опрощение за това, което сторих?Митрополитът се усмихна.– Не се
тревожи, Мурджуфлос – каза той. – Разпнатият ще ти прости, уповавай се на милостта
му!– Голям грях сторих...– Но голяма е и милостта му. Хайде сега, върви!Тримата
старейшини прекрачиха прага, целунаха ръка на митрополита, седнаха на миндера,
извадиха броениците си и зачакаха митрополита да заговори първи.– Дойде хубавото
време вече, чада мои – каза той, като погледна през прозореца, – какви прекрасни
дни, какво слънце, каква Божия благодат! Пролет! Свети Георги! Как вървят посевите
тази година, дядо Маврудис?– Слава богу! – отвърна той.– Посевите вървят добре –
обади се капитан Еляс, – хората не вървят добре! Обичам храбростта, но когато
трябва, иначе става лудория!– Древните казваха... – започна Хаджисавас, но капитан
Еляс вдигна ядосано ръка и прекъсна полета му.– Остави древните, Хаджисавас,
отидоха си те, измряха. За живите говорим. В същото това време – продължи капитан
Еляс – трима големи аги са се събрали при пашата. Един Господ знае какво подготвят
пак тези кучета! Да си опичаме акъла! Какво ще кажеш, твоя милост, владико?– Научих
и аз за новите подвизи на капитан Миха-лис – каза митрополитът. – Язък за юнака,
язък за човека – виното ще му затрие главата!– Ще ни затрие главата – поправи го
капитан Еляс, – ще ни затрие главата, владико. Трябва да му стегнем юздите,
иначе...– За бога, в никой случай въстание! – обади се Хаджисавас. – Имаме още
много работа в Крит, славна е земята му, крие големи съкровища; статуи, надписи,
царски дворци, а къде ще можем да копаем, ако стане въстание! Трябва, значи...–
Остави, ти казвам, древните – сопна му се капитан Еляс. – Да вървят по дяволите и
да ни оставят на мира! Говори ти, Маврудис, че акълът ми затъпя, проклетникът, а
пък твоят сече като бръснач – отсечи тогава!Старият Хрисобурбулас се поусмихна
доволен.– С твое позволение, владико... – каза той.– Какво си намислил, човече, та
се усмихваш? – рече митрополитът. – Плодовита е главата ти – ражда за доброто на
християните!– Да не му умуваме много – обади се старият Маврудис. – Да се вдигнеш
веднага, владико, да отидеш да намериш пашата. Благодушен човек е той, анадолец,
обича кефлъка; бъркотиите не му харесват. Наговори му всичко, каквото Бог те
просвети – лъжа и истина, замай му главата, кажи му да прощава, пиян е бил капитан
Михалис – ще го нахокаме, друг път няма вече да прави тъй. Занеси му и някой
подарък, някоя хубава табакера, да речем, някой дебел кехлибарен мундщук за чибука
му. Скъпоценни неща има митрополията, тъкмо за трудните часове ги има, дай му, куче
е, подхвърли му някой кокал да го гложди, та да не лае. А пък този наш прославен
поборник ще поприказва на капитан Михалис – и дано Бог простре десницата си!– Като
ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша! – обади се старият капитан, като поклати
набраздената си с белези от рани глава. – Не разбира той от дума, дебелоглав е! Но
ще му поговоря – стара кримка съм, от 21-ва, може да ме послуша... Все пак,
владико, мисля, че добре го рече умният ти съветник; прекръсти се, вземи жезъла и
върви при пашата, ама бързо, преди раната да се разлюти.Пристигна и подносът –
кафето, курабията, лъжичката сладко. Старейшините замлъкнаха за миг – през
прозореца проникваше уханието на цъфналото лимоново дърво, една пчела влезе,
обиколи наред четирите глави, видя, че не са цъфнали дърветата, и си отиде. Сега се
чуваше как тримата първенци сърбаха шумно кафето и мляскаха доволно с език. Бързо
бяха свършили с това общонародно задължение, лесно откриха какво трябваше да се
направи – дойде по реда си и каймаклията кафе, и посипаната със сусам курабия;
Хаджисавас поиска позволение от митрополита, сви си цигара, свиха си и другите
двама, притвориха
очи и димът се издигна нагоре като тамян, виеше се и закриваше патриарха, царя и
„Света София“.Митрополитът протегна ръка, отвори едно чекмедже до себе си.– Чада
мои – каза той, – ще ви покажа една странна икона – не се възмущавайте. Знаете го
нашия Мурджуфлос, той я нарисува. Богобоязлив е, но е малко лекомислен; вижда неща,
които ние не виждаме не защото не съществуват, а защото Господ ни е турил наочници,
както слагаме и ние на конете, дето въртят долапите; така конят не разсейва
вниманието си наляво и надясно, ами си гледа работата. Но Господ, кой знае поради
каква тайна помисъл, е махнал наочниците от очите на лекомислените.Той изтегли
чекмеджето, извади една икона, увита в бяла ленена кърпа, отви я и я подаде на
тримата първенци.Капитан Еляс я пое, постави я на коленете си и впи в нея
единственото си око.– Това е Разпятието – каза той, – Разпятието е, но не виждам
добре.Маврудис се наведе, погледна и нададе вик.– Господ да ми прости! – рече той.
– Мержелее ли ми се нещо пред очите, или пък...– Превъзходно! – извика Хаджисавас,
който беше измъкнал от джоба си една лупа и разглеждаше с любопитство иконата. –
Велика идея! Да са живи ръцете ти, Мурджуфлос! Това е то Разпятието! Честна дума,
ви казвам, ако бях владика, щях да туря тази икона на църковния
иконостас.Митрополитът се усмихваше горчиво и поклащаше хубавата си лъвска глава.–
Ама... – рече старият Маврудис – разпънатият не е Христос... Прости ме, Боже, това
е някаква жена, препасана с патрондаш и със затъкнати сребърни пищови.– Крит36 е
това... Крит е това... – обади се митрополитът и гласът му се задави. – Кръстът е
забит върху купища от черепи и кости, небето е покрито с черни облаци, а в дъното
светкавица осветява един манастир. Погледнете камбанарията му, вятърната мелница
отпред, кубето му, опасаните му с кули стени. Аркади е това. А на кръста е разпнат
Крит – сирота майка с черна забрадка, и кръвта ù тече върху костите на децата ù. А
под кръста стоят отдясно и отляво двама капитани – един стар и един млад, с критски
фесове...– Някаква панделка с букви излиза из устата ù – каза старият Маврудис, –
нещо вика...– Какво вика? – запита капитан Еляс и се наведе, но не можа да го
разчете.Хаджисавас плъзна бавно лупата си и прочете:– „Ели, Ели, лама
сабахтани...“37– Господи, Господи, защо ме изостави? – обясни митрополитът.Известно
време никой не продума. И четиримата, надвесени над това ново Разпятие, гледаха и
въздишаха; най-сетне старият Маврудис отвори уста.– Ами не е ли грехота, владико –
каза той. – Крит като Христос?– Грехота е... грехота е... – отвърна с въздишка
митрополитът – но...– Какво но?– Но струва си... – прошепна митрополитът, като
гледаше Крит.Как само беше изрисувал жената Мурджуфлос! Каква мъка беше изписана по
лицето ù – бузите ù бяха се стопили, от очите ù, големи, хлътнали, черни, течаха
сълзи. А от тънките ù устни, извити и полуотворени, сякаш се разнасяха стенания.
Голите ù крака блестяха, целите в кръв, а в подножието на кръста бяха захвърлени
два жълто-бели ботуша.Неочаквано, с рязко движение, сякаш беше взел някакво голямо
решение, капитан Еляс хвърли черния си фес, грабна иконата, залепи устни на нея и
вече не можеше да ги откъсне; а широките му гърди се вдигаха и спускаха
развълнувано. Старият Маврудис почака, почака, най-сетне не изтрая – изтръгна из
ръцете на стария поборник иконата и сълзи потекоха от очите му; захлупи лице върху
нея и започна да я целува и да плаче... Хаджисавас избърса очите си, стана и
погледна през прозореца цъфналото лимоново дърво.Митрополитът взе иконата и се
прекръсти.– Прекланяме се пред страданията ти... – прошепна той и целуна
окървавените крака на Крит.И изведнъж и четиримата избухнаха в неудържими
ридания.Първи се съвзе митрополитът – уви отново иконата в бялата ленена кърпа,
скри я дълбоко в чекмеджето, напрегна цялата си воля и се изправи.– Вървете,
благословията ми е с вас – каза той – и дано Бог простре десницата си.– Първи ние
да протегнем нашата, владико – каза капитан Еляс, – ако Бог не види човешка ръка,
не простира и той своята – да го знаете това!– Право, право, капитан Еляс, ей сега
отивам да поговоря с пашата. Дано даде Господ да го заваря на кеф!Наведоха се,
целунаха пълната бяла ръка на митрополита, капитан Еляс взе тоягата си, която беше
оставил до вратата, и тръгна напред; излязоха на двора, капитанът поклати глава –
огледа целия двор, покрит с мраморни ръце и крака, отсечени глави и плочи с
неразбираеми надписи.– Древности – измърмори той раздразнено, – древности!
Хаджисавас се наведе и започна да чете надписите по камъните.– Да вървим – каза
капитан Еляс на стария си другар. – Остави го тоя, всеки си е башка луд... Отивам
да намеря капитан Михалис, а пък и твоя милост имаш приятели турци, особено Селим
ага, върви да им поговориш. За бога, в никакъв случай не бива да избухне въстание
преждевременно! Много недоносчета е раждал Крит – стига!Но пред вратата на
митрополията стоеше и ги чакаше Барбаянис. Беше поставил на земята кошницата със
сламата, с която покриваше снега, и бронзовата стомна, пълна с шербет от сладки
рожкови. От време на време, когато някой минаваше, той проточваше глас и предлагаше
стоката си: „Студен, студен шербет – който пийне, става лед!“, след това отново
млъкваше и чакаше.Той беше старче седмаче, дребно, с тясна сплескана глава, кръгли
очи, сиви и живи, с дълъг като на щъркел врат, покрит с бръчки и мазнина. Имаше
тънък пронизителен глас, който проглушаваше ушите на хората. Турци и християни го
имаха за луд, защото Барбаянис не се боеше нито от турците, нито от християните и
казваше открито всичко, каквото му идеше на ум – псуваше, проклинаше кога Христос,
кога Мохамед, кога султана. А веднъж на Великден, преди години, застана пред
кръвопиеца Мустафа паша, наля му шербет с много сняг, да пие и да се разхлади и
после го прихванаха – започна да оплаква убитите християни в Аркади и да подскача
във въздуха, сякаш земята му пареше. Пашата и наобиколилите го ефендета пушеха
чибуците в кьошка, при „Трите камари“, и гледаха сеир. Хората чуха плачовете,
събраха се турци и християни, а Барбаянис все повече се разпалваше – наведе се,
грабна парче тръстика и започна да сече яростно въздуха, да се приближава към
пашата, да му се блещи и да му се заканва и изведнъж нададе пронизителен вик и
започна да пее: „О тънка остра, сабьо моя... вие турчина съсякохте.“Християни и
турци загубиха и ума, и дума, не знаеха какво да правят, как да се държат, гледаха
към пашата, за да се нагодят по него. И ето че изведнъж пашата плесна с ръце,
избухна в гръмогласен смях – много смешно му се стори да гледа как този изпосталял
старик държи една тръстика и се заканва на турците.– Аферим, капитан Барбаянис! –
извика му той. – Ела тук!Ефендетата, като видяха, че пашата се смее, се съобразиха
и също прихнаха да се смеят, заля се в смях и струпалият се народ, а Барбаянис все
тъй продължаваше да подскача, да пее и да плаче.– Стига вече, бре! – извика му
пашата. – Изби ни всички, очисти всички турци. Ела, ти казвам, приближи се, луд
юнак си ти, харесваш ми. Ще ти подаря, значи, една истинска сабя и ще ти окача на
гърдите един голям, голям медал, колко длан – печата на нашия Мохамед; и слушай
сега: давам ти право всеки Великден да препасваш сабята, да окачваш медала и да се
разхождаш като паша из Мегало Кастро от Вратата на Ханя чак до Лазарета и от Новата
врата чак до пристанището. И него ден си свободен да приказваш каквото ти отсече
тиквата, да кълнеш колкото си щеш и когото си щеш – щурак си, думите ти не хващат.
От години не съм се смял така, както днеска, бре, Барбаянис, на теб трябва да
благодаря за това.От него ден Барбаянис доби смелост, взеха го оттогава и турците
за мезе, оставяха го да приказва, каквото му идеше на ум, и се превиваха от смях.
Така Барбаянис стана единственият свободен човек в Мегало Кастро. И даже когато пак
замирисваше на бунт, първи подушваше това Барбаянис, обикаляше из турските кафенета
и всичко, каквото християните имаха на ум, но не смееха да го разкрият, той го
разгласяваше лете с шербета си, зиме – със салепа си, и чрез него християните си
изкарваха яда. От време на време, когато го прекаляваше, отнасяше и някой шамар по
врата, замерваха го и с някоя лимонова кора или скапан домат турците, но Барбаянис
бързо се избърсваше и устата му отново почваше да мели.Замириса му още от вчера на
барут, видя тримата старейшини, че влизат умислени рано-рано в митрополията,
наостри уши, застана пред вратата на владиката и зачака. Трябваше да знае какво
става, нали наближаваше Великден – ще препаше сабята, ще окачи и тенекиения медал и
ще си изкара яда на „Трите камари“ тъкмо когато пашата и ефендетата слушат музика,
та да им олекне и на горките раи – искат и те да кажат някои работи, ама не им
стиска!Щом видя, значи, че двамата старейшини излизат, той взе кошницата със снега,
тури стомната под мишница и се приближи.– На добър час, старейшини! – каза той. –
Почакайте да ви почерпя по един шербет, та да се разхладите – стоп-ли се времето.–
Остави ни на мира, Барбаянис – продума капитан Еляс. – Не ни е сега до шербета ти.–
Не се сърди, капитан Еляс, не ме е страх от теб; добре знаеш, че аз съм щур и не ме
е страх нито от пашата, нито от султана. Всички вие, умните и капитаните, напълвате
гащите, а Барбаянис си има сабя и ферман, и щуротия и не се страхува да каже
всичко, каквото му дойде на ум.– За едно нещо те моля само, Барбаянис – рече
старият Хрисобурбулас и сниши гласа си, – дръж си езика, не е дошло още време.–
Кога ще дойде? – рече Барбаянис и също сниши гласа си. – Искам да знам.Капитан Еляс
вдигна тоягата си – Барбаянис грабна партушините си и хукна.Митрополитът надяна на
шията си златния медальон, на който върху пъстроцветен емайл бяха изобразени от
едната страна разпятието, а от другата – възкресението, сложи в джоба си и стара
сребърна табакера, изработена в прочутите янински работилници, подарък от приятеля
му – митрополита на Янина, хвана жезъла и тръгна пеша,
следван от дякона си, към конака на пашата.По същото това време пашата, изтегнат
по гръб върху меките възглавници, се беше унесъл в дрямка и сънуваше, че се
разхожда из градините на родния си край, Бурса, а дърветата простираха над него
клоните си, едни отрупани с цвят, други с плод, а пашата пушеше чибука си, вървеше
и си казваше, че сигурно това е раят и всеки миг ще се появи Мохамед с огледалцето
си, с гребена и шишенцето с ливанто в широкия си червен пояс, да го посрещне.Но
тъкмо беше свърнал зад един ъгъл на градината – и какво да види? Насреща му едно
усукано грамадно маслиново дърво без листа, без цветове, като ударен от гръм дънер,
а на клоните му висяха странни плодове: пушки и патрондаши, ханджари и черни
чембери... „Какво ще е това проклето маслиново дърво, дето не ражда маслини, ами
оръжия!“ – извика пашата ужасèн и отстъпи назад, за да се върне в отрупаната с цвят
и плод градина... Но тя беше изчезнала и пашата видя наоколо само диви и голи
скали, а зад всяка скала се подаваха дула на пушки и на сребърни пищови.– Крит!
Крит! – извика пашата и скочи.Тъкмо в този миг Сюлейман арапинът отвори вратата.–
Паша ефенди – каза той, – пристигна големият гръцки поп, качва се по стълбите!– Лош
сън видях, бре, Сюлеймане! – продума пашата, като бършеше студената пот от челото
си.– Да му кажа ли на попа да се пръждоса оттук?Пашата се замисли за миг:– Не, нека
заповяда, Сюлеймане. Тези гяурски имами могат добре да тълкуват сънища, тоя ще ми
го изтълкува, нека дойде!Митрополитът влезе, започнаха поздравленията, двете най-
големи глави на Мегало Кастро се събраха – едната турска, другата християнска.
Митрополитът и пашата бяха като двама старци – царе в този град, и царствата им
бяха преплетени едно в друго, безразборно – турски и гръцки махали, кръстът и
полумесецът долепени – ту се спогаждаха и живееха в мир, ту ги прихващаше критската
лудост, както казват, нещо като бяс, нахвърляха се един върху друг, единият впиваше
зъби във врата на другия, откъсваха по парче месо и го изяждаха.Седнаха един до
друг на мекия диван; пашата запали чибука си, измъкна и митрополитът броеница от
черен кехлибар и започна да прехвърля едно по едно зърната, като мислеше как да
подхване разговора. През отворения прозорец пред тях се виждаха вляво затворът,
вдясно старият платан с нови свежи листа; и ако пък човек се наведеше, щеше да види
до самия платан прочутия венециански водоскок с мраморните лъвове. Духаше топъл
вятър.Пашата се прозря и заговори първи.– Дойде хубавото време, митрополит ефенди –
каза той. – Аллах, как минава времето, като колело сякаш се върти, върти, въртим се
и ние заедно с него... Идва зимата и дордето кажеш: „Зъзна!“, идва слънцето и
казваш: „Какъв пек, ще пукна!“ И дордето ще кажеш, пак започват дъждовете и отново
се увиваш в наметалото... Какво казва вярата ти за всички тези загадки?Но преди
митрополитът да успее да отговори, пашата – нали го сърбеше крастата – го запита
отново:– Вярваш ли в сънищата, митрополит ефенди? Откъде идват? Кой ни ги изпраща?–
Едни са от Бога – отвърна митрополитът, – други – от дявола.– Ами твоя милост можеш
ли да ги различиш кои са от Бога и кои от дявола?– Сигурно си видял някакъв сън,
паша ефенди – още стои на клепачите ти, виждам.– Да, видях. Видях и тъкмо затова те
питам.– Добър и благословен да бъде сънят ти, паша ефенди. Разправи ми го да го
чуя.– Разбираш ли от сънища?– Понякога Господ ме просветлява и разбирам. И тъй?
Пашата въздъхна, разказа съня, накичи още повече маслиновото дърво – каза, че уж по
клоните му висели и отрязани глави. Не беше видял отрязани глави, но го каза, за да
уплаши гяурския поп.Митрополитът наведе замислено лъвската си глава; мъчеше се да
намери в този сън нещо, на което да се опре, за да насочи разговора, накъдето
искаше.– От дявола ли е? – запита пашата неспокойно.– От Бога е – отвърна
митрополитът, – но как да ти го изтълкувам, паша ефенди, като може и да се ядосаш.–
Аз ли да се ядосам? – рече пашата. – Ами че не си ли разбрал, че истинският
мюсюлманин не се ядосва никога, защото знае, че всичко, каквото става на този свят,
е писано и никой не може да го отпише. Ако, да речем, султанът изпрати ей сегичка
ферман да ми вземе главата, може и да ме хване жал, сигурно ще ме хване жал, но
няма да се ядосам. Писано било. Мога ли да се бъркам аз в тефтерите на Господа?
Говори, значи, без да се боиш, митрополит ефенди, но се пази от лъжи – само истина!
Митрополитът събираше мислите си.– Градината, която си видял в съня си – каза най-
сетне той, – е сърцето на добрия човек. Като градина е сърцето ти, паша ефенди, и
нощем се разтваря, за да влезеш да се поразходиш. Това, което си видял насън, е
твоята природа: обичаш да се разхождаш спокойно, мирно, под цъфнали дървета в
родното си място, Бурса... Градина е сърцето ти, но там е работата, че ти било
писано да станеш паша и да те изпратят в Крит...Пашата въздъхна:– Какво да ти кажа,
митрополит ефенди, наистина сякаш си вътре в мен и всичко разбираш. Я да видим по-
нататък!– Село, което се вижда, паша ефенди, водач не ще! Въоръженото маслиново
дърво, което си видял, е Крит; щом застана под удареното от гръм дърво, лицето ти
потъмня. Тъкмо оттук съдбата ти започна да се влошава... Но много жалко, че си се
събудил и не знаеш какво е станало. Може би да ти е писано, че отсега нататък
Господ те оставя свободен да правиш каквото си щеш. Жалко, цялата отговорност пада
върху теб!– Ех, да беше тъй, както казваш, митрополит ефенди! – продума
благодушният анадолец. – Нà, заклевам се в най-милото си, християни и турци щяха да
живеят като братя – гърците да работят, турците да ядат, всички да си карат
прекрасен живот.– От теб зависи! – рече митрополитът, който най-сетне беше намерил
на какво да се опре. – От теб зависи да зацари мир и любов на острова и Бог ти е
изпратил тъкмо сега този сън. Нали Господ често пъти говори чрез сънищата.–
Изтълкувай ми го, митрополит ефенди, не разбирам.– Чул си навярно, че християните и
турците в Мегало Кастро пак започват да беснеят, защото някакъв си пиян човек
влязъл на кон в турското кафене.– И дребна работа ли ти се струва това? Посрами
Турция, гяуринът му неден! – извика пашата и погледът му се оживи.– Не се посрамва
така лесно Турция, коскоджамити султанство, паша ефенди! – каза със сладък глас
митрополитът. – Но да оставим пияницата; за съня ме попита, за съня ти говоря.
Струва ми се, че Господ ме просвети, и ще ти го изтълкувам, но ако не щеш...–
Искам, ей богу! – продума пашата и докосна умолително коляното на митрополита. –
Казвай, заклевам те във вярата ти!– Разтвориха се седемте небеса и Господ ти се яви
насън, паша ефенди, и ти посочи пътя.– Кой път?– Който искаш! Два са те – единият
зелен, другият червен. Виждам ги ясно как са се проточили в съня ти – можеш да
избереш, който си щеш.– Не който си ща – възрази пашата, – а този, който Бог ми е
отредил!– Но казвам ти, може би Господ е отредил да те остави свободен сам да
избереш! Можеш да тръгнеш по червения път и да започнеш да колиш и да бесиш, и да
подпалиш цял Крит, но може да поемеш и зеления път и всичко ще тръгне по мед и
масло, турци и християни пак ще се сдобрят и цял свят ще благославя името ти...
Избери!Като каза това, за да не даде време на пашата да събере мислите си, той
извади от джоба скъпата табакера.– Мераклия си ти, паша ефенди – каза той с благ
глас, – разбираш от скъпоценности. Тази табакера е янинска изработка, тънка работа.
На едната ù страна е издълбан двуглав орел38, на другата полумесец... Тъкмо това,
което искаш – мюсюлмани и християни да живеят братски. Отдавна исках, защото
познавам сърцето ти, да ти я подаря, дойде време – да ти е честита!Като каза това,
той постави в ръката на пашата сребърната табакера.– Кълна се в Аллаха, вие,
гърците – каза пашата, като се любуваше на подаръка, – сте безсмъртен народ. Кога с
мед, кога с оцет, всички мухи хващате!Наведе се и погали с върха на дебелите си
пръсти сребърната табакера.– Ех, да знаеш, митрополит ефенди – каза той тихо, –
какви сладки трепети ми припомни тази янинска табакера! Нали първата ми жена, Бог
да я прости, беше от Янина – голяма красавица беше, като кира Фросина39...Той
въздъхна:– Какво нещо е този свят, митрополит ефенди – какво ще рече смърт, какво
ще рече живот и севда? Но къде можеш да разбереш тези работи твоя милост, дето не
си познал никога жена!Замълчаха. Митрополитът прехвърляше броеницата си и гледаше
навън през прозореца стария платан, който поклащаше бавно листата си в синьото
небе. Най-сетне отвори уста, за да върне разговора на земята.– Добра ще бъде
пшеницата, паша ефенди – каза той и погледна през прозореца нататък към нивята,
които се зеленееха в полето.Пашата се сепна от спомена за миналите радости, върна
се и той в Кастро, видя митрополита и каза на заваления си гръцки:– И ечемиката,
митрополит ефенди. – И въздъхна.Митрополитът стана, стана и пашата, подаде му
ръка.– Хайде със здраве, митрополит ефенди – каза той, – богобоязливи хора сме и
двамата, добре сме нагласили всичко, добре сме си поделили Крит. Ти мисли за едната
страна, аз ще мисля за другата. Дръж християните, а пък аз държа турците.Замълча за
миг – още нещо му се въртеше в устата; покашля се, почеса главата си и най-сетне се
реши.– В заем взето, тъпкано се връща – каза той. – Ако чуеш тези дни за някакво
убийство, престори се, че не си чул.– Убийство ли, паша ефенди? – продума
митрополитът и погледна разтревожен стария турчин с тежките анадолски очи. –
Убийство ли? За бога!– Е де, е де, може да се случи някой пиян турчин да убие някой
сербез грък, всичко става, щури много на този свят. Но ти, митрополите, да се
направиш, ти казвам, на глух... Как се направихме ние на улави и не видяхме гърка,
който влезе на кон в турското кафене и ни посрами? Направете се и вие на глухи,
митрополит ефенди, само за това те моля.Змия сякаш клъвна митрополита, но той се
престори, че не е разбрал.– Бог е велик – рече той, – властва и над султани, и над
паши.– И над митрополити, ефенди – каза
старият анадолец и козята му уста се засмя лукаво.И тогава, преди да успеят да се
счепкат, двете най-големи глави на Мегало Кастро се разделиха.Дните идваха и си
отиваха един след друг, дойде средата на април; едни дървета бяха отрупани с цвят,
а други вече връзваха плод; Мегало Кастро се гушеше под пролетното слънце. Вътре в
стените му хората се тормозеха сами, разделяха се на две разярени тълпи, всяка със
своя бог, а всички, богове и хора, точеха ножовете си, за да се избият, и не
виждаха нито прохладното море, което ухаеше като праскова, нито слънцето, което
разцъфваше всяка сутрин на небето като слънчоглед, нито звездите нощем.Капитан
Михалис, суров и мълчалив, се върна отново в дюкяна си. За първи път му се случваше
да не му олекне на сърцето от гуляя; той се вдигна от пиянството още по-неутешим от
преди, още по-разлютен. Не слагаше вече вино в устата си, хапваше залък хляб и
ставаше от масата, от много дни насам не беше отворил уста в къщи, гласът му не се
чуваше. Не искаше да спи; седеше на постелята си, пушеше и гледаше през тясното
прозорче нощта. Будуваше, защото знаеше, че ако се унесе в сън, срамните сънища пак
ще се нахвърлят върху него. Не сънищата – един-единствен сън беше, само един беше
дяволът, който се нахвърляше всяка нощ върху него и го срамеше... нима не можеше
виното да удави този дявол? Или срамът?„Само кръвта... само кръвта... само
кръвта...“ – мислеше си той и гледаше нощта през тясното прозорче.И Нури бей също
сън не го ловеше; не му стигаше грижата да удържи на думата си – че ще измие срама
на турците и ще си върне за кръвта на баща си, – ами сега имаше и друга грижа –
жена си. От деня, в който капитан Михалис беше стъпил в дома му, Емине вече не
разтвори прегръдките си, за да го приеме. „Посрами те – казваше му тя упорито, като
тупаше по пода със сандалчето си, – посрами те капитан Михалис, и аз ще те посрамя,
така правим ние, черкезките!“За да се разсее, Нури бей беше отишъл да подреди
чифлика си; времето се беше стоплило, ханъмката му щеше да дойде тук, сред
градините и бълбукащите поточета, както всяка година, да прекара лятото, и велик е
Господ – сред тези градини и поточета може би сърцето ù щеше да се смекчи и щяха да
се сдобрят. И затова току наемаше майстори да боядисват вратите и прозорците и да
строят кьошкове сред дърветата; беше поръчал да му донесат канарчета от Смирна и
папагалчета от Александрия, за да се забавлява Емине. „От камък да е сърцето ù –
мислеше си той, – от камък да е, пак ще се смекчи.“Но тя, излегната на меки
възглавници зад перилата на малкия балкон, който гледаше към улицата, пиеше шербет,
дъвчеше дъвка и гледаше минувачите – гърци и турци, не правеше разлика, всички бяха
мъже.– Какво ще рече, мари Мария – казваше тя на старата си дойка, – какво ще рече
турчин или християнин, евреин или езичник? Два вида са мъжете: стари и млади, бели
бради, черни бради – черните ми харесват!Всеки ден, щом слънцето залязваше и
сокаците притъмняваха, един грък с мек фес, с юнашки гамаши все минаваше и
заминаваше пред къщата и хвърляше пламенни погледи горе към решетките на балкона.–
Кой е този грък, къде съм го виждала, Мария? – запита Емине един ден арапката. –
Като че ли съм го виждала насън.– Това е оня, дето те свести, господарке, през
земетресението – отвърна ù дойката, – капитан Поликсингис по име.– Хубав е,
Божичко, як ми изглежда и коцкар. Поклаща се, кърши се и гамашите му поскърцват.
Слушай как въздиша като теле, горкият!Емине се смееше, дъвчеше дъвка, пиеше шербет
и му се любуваше, скрита зад решетките. Притваряше украсените с дълги клепки очи и
се усмихваше доволна. „Мога да правя каквото си ща – мислеше си тя, – ако искам, ще
го пусна в леглото си, ако искам, ще го оставя да обикаля из сокаците като куче.
Нали съм жена? Мога да правя каквото си ща!“Една нощ, жив човек не се виждаше вече,
наближаваше полунощ – капитан Поликсингис се спря под оградения с решетки балкон.
Луната разливаше светлика си, орловите нокти и ясминът благоухаеха, в градината на
Нури пееше – влюбено, отчаяно, славей, а отвъд пристанището се чуваше морето, което
също въздишаше и блъскаше гърдите си във вълноломите.И Емине не можеше да заспи;
горещо ù беше, беше захвърлила нощницата си; наведе се и различи под лунната
светлина един мъж, опрян уморено на рамката на вратата; веднага го позна. Засмя се
и се обърна към арапката, която спеше винаги нащрек, свита в един ъгъл.– Горкият! –
каза тя, като се изкикоти. – Ела да го видиш; сякаш е припаднал, иде ми да сляза
долу да го свестя. Той как ме свести! Какво ще кажеш, Мария? Нури е в чифлика.Мария
опули очи.– Емине, чедо – каза тя. – Голям грях е!– За теб – прекъсна я ханъмката,
– за теб, защото си християнка, но аз съм мохамеданка, друг Господ и друг закон
имам аз. Ти ядеш свинско и не се омърсяваш, но ако захапеш някой мъж – омърсяваш
се. А при нас обратното: омърсяваме се от свинското, а с чуждия мъж не се
омърсяваме. Хайде, иди да му кажеш да се качи горе.– Емине, чедо... – изпищя
отчаяно арапката.– Иди първо да видиш дали арапинът на вратата спи.– Спи – каза
Мария, като въздъхна, – спи, чух го, че хърка.– Вързано ли е кучето? Хайде, кокоша
главо, недей трепери. Заслужава си го! Ами че нали тъкмо затова е направил Бог
мъжете и жените, клетнице... И после, гледай само каква луна свети тази нощ, колко
е топъл въздухът, и ясминът е цъфнал, пощурял е и славеят – хайде, ти казвам, иди
да му кажеш да се качи горе. Аз много пъти съм си мислила: зимно време жената може
да остане честна, но през лятото... Вързано ли е, питам, кучето?– Вързано,
господарке – отвърна Мария и избухна в плач.Емине се наведе и видя, че капитан
Поликсингис още стоеше и гледаше нагоре към осветените решетъчни прозорци. „Нури ми
дотегна, капитан Михалис – къде да го намеря? Добър е и този!“ Тя грабна
огледалцето и гребена, среса набързо косите си, напръска се под мишниците си с
мускус и изблъска дойката си:– Хайде, ти казвам!Арапката се хвана за глава с две
ръце и се свлече по стълбите.Емине изля останалия мускус върху гърдите и корема си,
след това стана и премести светилника зад вратата. „Друг желаех – измърмори тя, –
но той е див, надменен, не идва. Няма нищо, и този е добър.“Ослуша се – чу, че
външната врата се отвори полека. Кучето залая, но изведнъж утихна, чуха се стъпки
по двора, в мъжкото отделение на къщата, по стълбите... Тя се излегна на
възглавниците, понечи да облече нощницата си, но се отказа и остави лунната
светлина да се лее волно върху гърдите ù и върху заобления ù черкезки корем. В
преддверието заскърцаха гамаши, във въздуха се разнесе миризма на мъж – ноздрите на
Емине потръпнаха. Облиза два-три пъти с език устните си като змия, след това
притвори очи и зачака неподвижно.Капитан Поликсингис беше застанал вече на прага –
тя го гледаше през дългите си премрежени клепки; а той с треперещо сърце постави
ръка на очите си, сякаш беше заслепен. Черкезката се размърда под лунната светлина,
изпъна се и се протегна; и изведнъж, сякаш това беше очакваният знак, капитан
Поликсингис скочи и угаси светилника.Наближаваше вече краят на април. Християните с
трепет навлязоха в Страстната седмица. В ония времена по целия християнски свят
нямаше други хора, които да чувстват страданията на Христа така дълбоко, така
болезнено, така близки, както критяните. Защото в сърцата им Христос и Крит се
сливаха, еднакви бяха страданията и на двамата – Христос го разпъваха евреите, а
Крит – турците. Полека-лека, колкото пò навлизаха, ден след ден, в Страстната
седмица, критските християни, възбудени от бдението, от постенето и от Божията
мъка, чувстваха как гняв и роптание разкъсваха сърцата им. Гледаха свирепо турците
и с мъка се удържаха да не турят под нож малкото евреи – тенекеджии и сарафи, –
които, натъпкани в еврейската махала, близо до пристанището, се залостваха отрано
през опасните свети вечери на Страстната седмица.А тази година атмосферата в Мегало
Кастро беше още по-натегната, изпълнена със закана, защото освен възбудата,
обхванала християните, турците още не бяха преглътнали обидата, която им нанесе
капитан Михалис, и затова нощем минаваха край „Свети Мина“ тъкмо когато християните
оплакваха Христа и богохулстваха или проточваха някое маане, за да унижат
християнството. От час на час очакваха християните да видят кого, кога и къде ще
ударят агите. Всеки ден, щом се съмнеше, чакаха да връхлети бедата, а тя се
приближаваше бавно и растеше.Така, сред ухания, бдения и страхове преминаха Велики
понеделник, Велики вторник и Велика сряда – нежни сини нощи, из всички дворове
теменугите бяха цъфнали и девойките щяха да ги откъснат вдругиден, на Велики петък,
за полагането в гроба, заедно с люляка и последните априлски рози.Щом залезеше
слънцето, християните затваряха дюкяните, връщаха се по домовете си, хапваха
набързо скромните постни гозби – варен боб, марули, сурови ангинари, тарама хайвер,
маслини, тахан чорба, и крачеха напред-назад по двора, ослушваха се и чакаха.
Бавно, скръбно забиваше камбаната на „Свети Мина“ в тихата привечер, християните се
прекръстваха, отваряха вратите и приведени, мълчаливи, тръгваха по тесните сокаци
на Мегало Кастро да видят какво става тази вечер, как и тази вечер Бог ще бъде
мъчен от ръцете на хората.Колкото повече навлизаха в Страстната седмица, толкова
повече се разпалваше сърцето на критяните; и когато на Велики четвъртък започнаха
дванадесетте евангелия и ту митрополитът, ту поп Манолис и дяконът четяха с
разплакан, провлачен глас как Юда предал Христос и как започнали да го удрят, да го
блъскат и да го влачат по земята тогавашните агаряни, ридания се издигаха в
църквата и всички критяни, с бухналите си гащи, тичаха задъхани след Христа,
отиваха от Анна при Каяфа и при Пилат, и от Омер Вриони40 при Мустафа паша и при
султана, за да дирят справедливост.Сякаш седяха върху въглени – изслушаха набързо
първите шест евангелия и разярени изскочиха изведнъж в църковния двор, където от
преди бяха поставили Юда, направен от боядисани парцали и слама.
 Нахвърлиха се върху него, кои с ножове, кои със запалени свещи, ръгаха го и го
запалиха, а наоколо децата играеха хоро и крещяха. Поолекна им, поуспокоиха се
малко и пак влязоха в църквата да чуят останалите евангелия.Трасакис чакаше Юда да
изгори съвсем и също скачаше и крещеше заедно с другите деца около предателя, който
гореше; след това събра другарите си, с които беше вече уговорил всичко – всеки
носеше шише с газ, задигнато от къщи, и куп парцали – и всички хукнаха към
еврейската махала. Начело тичаше Трасакис, а до него съученикът му Леви, еврейче,
което полека-лека се беше сдружило съвсем с гърчета, не искаше да му викат Аврамико
и „некръстен“, затова всеки път, когато намисляха да погодят някоя мръсотия на
евреите, той беше на първо място.Къщите бяха съвсем тъмни, улиците пусти;
хлапетиите тичаха, някои от шишетата се бяха отпушили и се разливаха – улиците,
през които минаваха, се умирисваха на газ. Скоро се чу шумът на морето, което се
блъскаше в скалите, вълните яростно прииждаха, сякаш искаха да съборят
венецианските вълноломи. Наближаваха вече еврейската махала. Трасакис вдигна ръка –
всички спряха и се струпаха около него, за да се посъветват как да подпалят пожара
– бяха всичко на всичко седем души. Трасакис им раздаде кибрит; измъкнаха шишетата,
разкъсаха парцалите и ги заляха с газ; трима щяха да подпалят къщите вдясно,
другите трима къщите вляво. Трасакис им показа как да пъхат парцалите под вратите,
но ако видят отворен прозорец, да ги мятат с всичка сила през него вътре.– А пък аз
– каза той, като заливаше с газ парцалите, които носеше – ще отида да подпаля
къщата на попа им, на хахамина. Приятел е на баща ми, добър човек е,
горкият.Схлупени къщурки, бедни къщурки – едни от кал и дялани камъни, други от
газени тенекии. Само къщата на хахамина беше малко по-голяма, с прозорец към
улицата и малко дървено балконче.Хахаминът беше благодушно старче с рядка,
посивяла, червеникава брадица, с две плитки на слепоочията, прегърбен, блед; носеше
кръгла шапчица от мораво кадифе. Той живееше съвсем сам в паянтовата си къща – жена
му, солунчанка, беше починала преди години, децата му се бяха пръснали, кучето му
беше умряло, а канарчето, което му беше другар, един ден намери клетката си
отворена и излетя; хахаминът подгони птичето по плоския покрив, но един комшийски
котарак го изпревари и изяде канарчето и така той остана на стари години сам с
Йехова. И сега двамата заедно се качваха и слизаха по стълбите, разговаряха и се
препираха в къщата. Тъкмо тази вечер старецът не можеше да заспи; беше запалил
лампата и разтворил пред себе си Стария завет, четеше с мърморещ приспивен глас
древния еврейски синаксар41. През какви мъченичества беше преминало племето му,
какъв беше този безмилостен, изкован в пустинята бог, който вървеше отпред във вид
на огнен стълб и го водеше! Колко издигнати и непреклонни души бяха големите
пророци, как се опираха на планината, как ядяха разжарени въглени, как се изкачваха
с огнена колесница на седмото небе! И когато дойде беззащитният последен пророк,
синът на Мария, и се изкачи на Голгота – прокълнат ден! – и бе разпнат, как можа
това кораво и сурово племе да приеме с радостни викове кръвта на невинния да падне
върху главата му и върху главите на децата му! От колко века насам всяка година
през тези пролетни дни във всички църкви по света го разпъват и омразата към
еврейската раса се събужда отново! Той вдигна уморените си очи от Библията, вгледа
се през прозореца в нощта и въздъхна. „По това време – помисли той – в двора на
„Свети Мина“ изгарят Юда...“ За миг му се стори, че чува детски викове и шум от
тичащи крака, но беше потънал в дълбоки размишления – наведе се и пак се вдълбочи в
четенето на непоклатимия завет на своя бог.Седемте хлапета се бяха пръснали наляво
и надясно сред схлупените къщурки, мятаха бързо върху стените запалените парцали и
тичаха по-нататък, радостни и изплашени. Но огънят, като не намираше с какво да се
подхване, угасваше бързо и във въздуха оставаше само задушливата миризма на
газта.Трасакис се обърна, не видя никакъв пламък, само пушек, и изруга.– Да ви
вземат мътните, глупаци такива! Пожар дори не сте способни да подпалите! Сега ще ме
видите мен!Всички се събраха около него, за да получат нареждания; бяха се спрели
точно пред къщата на хахамина.– На кого му е останало още газ? – каза Трасакис. –
Да я даде на мен!Манольос Мастрапазовият и Андрикос Красогеоргевият му подадоха
полупразните си шишета. Трасакис ги грабна, заля вратата и сложи два напоени с газ
парцала под нея. Извади от джоба си кутията кибрит – и ги подпали. Пламъците,
червени, синкави, изведнъж се извиха нагоре и зализаха безшумно двете проядени от
червеи крила на вратата. Той напои още един парцал с газ, запали го и го хвърли
през отворения прозорец.– Да бягаме! – извика Леви. – Да отидем да се измием на
чешмата, за да не миришем на газ, та да ни подушат.Хлапетата си плюха на петите и
се изгубиха из тъмните сокаци, като се заливаха от смях.Но Трасакис искаше да види,
да подклажда огъня, да му помогне да превърне в пепел еврейската къща. „Какво ще
рече това – казваше си той – да правиш евреи от парцали и слама и да ги изгаряш!
Живи евреи трябва да гориш, ако искаш Христос да те благослови!“ Той се приближи да
излее върху горящата врата и останалата газ, но изведнъж се спря и се прилепи към
стената – през отворения прозорец се чу силен вик и той видя как старият равин
изскочи на балкона, размаха ръце и закрещя:– Пожар! Пожар! Помощ, съседи!Наведе се,
видя, че вратата гори, и се обърка – започна да скубе брадата си, да пляска с ръце
и да крещи:– Помощ! Помощ!Но околните къщи бяха съвсем тъмни, всички съседи бяха
потънали в сън, никой не се подаде. Хахаминът се спусна долу, откачи горящата врата
и излезе на улицата. Беше изгубил и ума, и дума – вместо да търчи да тропа по
вратите, той гледаше тъпо как пламъците лижеха дървото.Трасакис го съжали, отскочи
бързо от стената и се спусна да чука по всички врати наред, като викаше:– Пожар!
Пожар!Приближи се до хахамина.– Дядо – рече той, – връщах се от църква и чух
виковете ти. Мълчи, мълчи, не плачи, ей ги съседите!И наистина вратичките се
отваряха и евреите изплашени и сънени излизаха по долни гащи и нощни шапчици на
улицата, потънала в лунна светлина. Като видяха, че вратата на хахамина им гори, те
грабнаха кофи, извадиха вода от кладенците и се спуснаха да я заливат. Изкачиха се
в одаята – хахаминът изтича заедно с тях, грабна Стария завет, притисна го до
гърдите си и отново се смъкна на двора. Трасакис тичаше заедно със съседите, носеше
и той вода и гасеше; беше капнал от умора и изпотен, но радостен. И когато най-
сетне пламъците стихнаха и съседите пак се прибраха по къщите си, Трасакис хвана
хахамина за ръката.– Лека нощ, дядо – каза той, – сега спи спокойно, огънят е
угасен!Хахаминът протегна ръка и погали косите на детето.– Да си жив и здрав на
баща си и майка си, чедо мое – каза той, – ти ме спаси. Какъв подарък да ти дам?
Нямам нищо, беден съм.Замисли се за миг.– Чакай – каза той, – имам нещо.В един ъгъл
на двора цъфтеше розов храст. Под лунната светлина се открояваше голяма снежнобяла
роза. Старецът я откъсна и я даде на Трасакис.– Вземи тази роза – каза той, – за да
я миришеш и да помниш, чедо мое, доброто дело, което извърши тази вечер – и то ухае
като роза.На другия ден, Велики петък, камбаните забиха от зори, още по-скръбно.
Христос беше проснат на плащеницата сред църквата; вратата беше отворена и
християните постоянно влизаха и излизаха, за да се поклонят. Десетина женици,
коленичили наоколо, гледаха мъртвия Христос, който лежеше сред теменужки, лимонови
цветчета и рози. Те бършеха очите си, сърцата им се късаха – оплакваха го, сякаш
беше техен син: този хубав юнак, опората на Мегало Кастро – турците го бяха убили.–
Проклети да са турците! – измърмори Барбаянис. – Разпъвачи такива!Излезе навън, на
двора видя Мурджуфлос изтощен от пости и бдения, а около него Димитрос Пицоколос,
Каямбис, Вендузос и сиор Параскевас берберина; всички се бяха навели и слушаха
внимателно Мурджуфлос, който говореше нещо. Вчера пашата изпратил подарък на
митрополита един заек, но митрополитът се ядосал. „Не искам, рекъл, подаръците му!“
– и го върнал обратно. „Постим, обадил му той, евреите убиха Христос, жалеем.“– Не
трябваше да му го връща – каза Параскевас, – това е обида.– Не трябваше пък онзи да
му го праща – продума Каямбис, – и това е обида. Не знае ли, кучето му недно, че
сме в Страстната седмица!– Не са хубави тия работи – каза Димитрос и въздъхна. – С
пашата ли ще седнем сега да се заяждаме? Ако камъкът чукне яйцето, какво ще стане?
Яйцето отива по дяволите! Ами ако яйцето чукне камъка? Пак яйцето отива по
дяволите! Това казвам аз!Отвори и Вендузос уста да каже и той думата си, но не успя
– Барбаянис се изтърси сред тях.– Научихте ли, бре, момчета, тъжните хабери? –
извика им той и избърса очите си.– Кои, бре, Барбаянис?– Убиха капитан Манолис!–
Кой капитан Манолис? – извикаха всички сепнати.– Христос, бре, момчета, Христос!
Турците го убиха! – отвърна Барбаянис и от очите му потекоха сълзи.Вендузос и
Каямбис се спогледаха слисани – вярно, и Христос беше капитан като капитан Коракас
или капитан Еляс, или пък като стария Даскалоянис. И той се бореше за свободата, и
той носеше ботуши, бухнали гащи и чер чембер на главата като критяните.Те се
извърнаха и видяха митрополита, който слизаше откъм митрополията полека, приведен,
сякаш носеше на рамо кръста.Отместиха се, за да мине, и докато той минаваше, те
вдигнаха очи и го погледнаха – каква суровост имаше в бледия овал на лицето му,
окръжено от развяващата се бяла брада.– Защо изглежда така суров? – запита тихо
Параскевас. – Изчезнала е онази благост на лицето му, устата му е горчиво стисната.
Какво му е станало?– Разпъват го... разпъват го... – каза Вендузос. – Ти не
разбираш. Къде можеш да го разбереш – сиросец си.Митрополитът премина с черно
покривало на килимявката и влезе в църквата. Той наистина
беше добил сурово изражение през последните дни. Кротките му очи горяха – от
постенето ли, от бдението ли, но най-много от страданията на Христа, които всяка
година се възобновяваха и краят им не се виждаше. Не можеше да търпи неправдата
митрополитът, не можеше да гледа как подлеците, престъпниците, злодеите изтезават и
убиват Невинния. Сърцето му не можеше да понася да гледа как турците измъчват и
разпъват Крит с трънен венец на главата...Тази вечер при шествието с плащеницата
той държеше и размахваше жезъла си като копие. „Докога, докога? – шепнеше той и
хвърляше свирепи погледи надясно и наляво към низамите, които придружаваха уж като
почетна стража шествието с плащеницата с наведени към земята пушки. – Кога ще видим
и твоето славно възкресение, Крит? Премного трая разпятието ти!“Църковните певци и
децата пееха полугласно надгробното ридание, жените плачеха, мъжете държаха
мълчаливо запалените свещи, а владиката почукваше с жезъла си по калдъръма на
Мегало Кастро и мислеше само за едно – за Крит. „Христос е Бог – мислеше си той, –
възкръсва, но Крит е направен само от пръст и хора...“Минаха през „Платя Страта“ и
се спряха на големия кръстопът при площада; митрополитът вдигна дясната си ръка и
благослови Изтока, Запада, Севера и Юга – четирите градски врати. Стигнаха при
„Трите камари“, на открито. Показа се морето, то блестеше; двете малки островчета
плуваха в лунната светлина, а отсреща, в Мескиня, селото на прокажените, няколко
слаби светлини се раздвижиха на ръба на пропастта.И прокажените бяха направили свое
погребение Христово, и те бяха проснали Христос върху лимонови и лаврови листа – но
някакъв техен Христос, нарисуван в стари времена от един стогодишен прокажен
калугер. Този калугер беше нарисувал мескинския Христос прокажен – болестта беше
разяла пръстите и носа му, горната му устна също беше започнала да се скапва.
Ядосал се тогавашният митрополит и повикал калугера.– Афоресаний – рекъл, – голям
грях е да изобразяваш Христос като прокажен. Не се ли побоя от Бога? Защо го
направи?– Ами че как тогава, владико – отвърнал, фъфлейки, калугерът, защото нямал
устни, ами само зъби и език, – как щеше Христос да покаже любовта си към хората?
Взел е връз себе си болестта им...Този именно прокажен Бог носеха тази вечер
прокажените, проснат върху лимонови и лаврови листа. И когато видяха отсреща на
„Трите камари“ погребението Христово на здравите хора, размахаха светлините си над
пропастта за поздрав.През всички тези свети дни капитан Михалис не стъпваше в
църквата; почиташе и се кланяше на Бога, но се гнусеше от поповете. Чакаше да се
опразни църквата, да се махнат расата, роклите и бухналите гащи, да се очисти
мястото и тогава влизаше и запалваше своята свещ. Но винаги на Велики четвъртък,
волю-неволю, влизаше в църквата, докато поповете бяха още там, и се причестяваше.
Прекръстваше се, отваряше уста, приемаше кръвта и плътта на Христа и чувстваше как
вътре в него влизаше някакъв огън. Но тази година, за първи път през живота си,
сутринта на Велики четвъртък той възседна кобилата си, обиколи из полето, стигна до
чифлика на Нури бей, но не се приближи и се върна обратно; след това се отправи към
морето и не се причести. „Докато дяволът е в мен – повтаряше си той навъсен, –
докато дяволът е в мен, няма да се причестя!“Няма по-голям, по-колеблив ден през
годината от Велика събота – влачи се, пристъпва бавно, поспира се, прави крачка
напред и две назад и няма намерение да се свечери. Призляваше на постещите
християни, когато минаваха край фурните, които благоухаеха; домакините, възбудени,
подреждаха къщите; големите огньове горяха, дворовете бяха чисто измити, а сърцата
се бяха разтворили и чакаха. Чакаха да залезе вече слънцето и от земята да се
възкачи нощта – лъскава, синя, изпълнена с „Христос возкресе“.Красогеоргевица час
по час слагаше ръка над очите си и поглеждаше към слънцето.– А бе днеска ли намери
да не мърда, проклетото! – мърмореше тя и ù призляваше от миризмата на кокошката,
която се вареше, и от баницата, която синът ù Андрикос ей сегичка беше донесъл от
фурната на Тулупанас.И кира Пинелопи беше боядисала яйцата още от Велики четвъртък
и беше сполучила боите; тя властваше, всемогъща, в кухнята и приготвяше
великденската агнешка чорба, а кир Димитрос, поставен под нейно разпореждане,
сновеше до фурната и обратно с тепсии и тави.– Хайде, Димитракис – казваше му тя, –
кураж, юнако мой, Христос възкръсва тази вечер, това ще рече: сега да те видя,
палавнико мой! Чу ли? Да не отидат нахалост толкова месо и толкова млечна баница!Чу
най-сетне Господ и гласа на Красогеоргевица – слънцето залезе и тъмнината,
изпълнена с великденски миризми, се спусна над Мегало Кастро. Радостни викове се
издигаха в християнските махали, жените започнаха да се тъкмят.Облече се и
Вангельо, нагласи се и седна на двора да чака брат си – щеше ли да дойде, нямаше
ли? – да я вземе, за да отидат заедно на църква. За последен път щяха да празнуват
сами Великден – догодина с тях ще да бъде и Титирос.Наближаваше полунощ, въздухът
беше свеж и ухаен; християните наизлязоха по дворовете – всеки миг щяха да забият
камбаните; Христос вече се беше размърдал в гроба си, надигаше се и се готвеше да
отърколи тежкия надгробен камък. Всички християни стояха нащрек, наострили слух по
дворове и прозорци, и чакаха.Само двама души в целия Мегало Кастро тази вечер бяха
другаде и не мислеха за Бога – единият през тази свята нощ държи в прегръдките си
една черкезка, а другият, седнал на леглото си, пуши в тъмнината цигара след цигара
и умът му лети като хапливо куче по тесните сокаци, спира се пред една зелена врата
и лае.Единият целуваше лудо, другият лаеше, а в същото време християните, събрани в
двора на църквата все още с незапалени свещи в ръце, гледаха митрополита, който,
облечен във великденските си одежди, се беше изкачил на окичената с лаврови листа
площадка под цъфналото лимоново дърво и разтворил тежкото, обковано със сребро
Евангелие. Лицата им сияеха, нощният вятър ги облъхваше и те съзнаваха, че този миг
е велик, че чудото наближава спокойно, сигурно, като гълъб, сред дълбоката нощ. И
когато гръмна „Христос возкресе из мертвих!“ и светата светлина се разля, и всички
свещи се запалиха, всички християни възкръснаха заедно с Христос, капитаните
измъкнаха сребърните пищови, Мурджуфлос се побърка от радост и започна да бие
тържествено и трите камбани – Свети Мина, Свободата и Смъртта, като възвестяваше на
поробения Мегало Кастро, че капитан Манолис не е умрял, не умира капитан Манолис,
Крит е свободен!Възкръсна Христос и сърцето на митрополита се укроти, гневът му
стихна; рано на другата сутрин той изпрати по дякона си, както го изискваше
обичаят, подарък на пашата – тепсия баклава, кошница червени яйца и великденски
козунаци.Целият Мегало Кастро – къщи, дюкяни, сокаци, калдъръми – засия под
великденското слънце като жив човек, като християнин, който, след като се беше
върнал от църква и се бе наял добре, сега блажено се изтягаше и се припичаше на
слънце край брега на морето.Барбаянис, препасал дългата си сабя, накичен с
тенекиения медал, се разхождаше нагоре-надолу, почиваше си – днеска не продаваше
шербет. Турци и християни му правеха теманета и избухваха в смях, а той се надуваше
като паша и отвръщаше на поздравите – беше наел и нацапал със сажди един
бигазосец42, който вървеше подире му като арапин.Харилаос джуджето, с щръкнали,
току-що напомадосани мустаци, се разкарваше с колата си и правеше визити. Носеше
сламената шапка, която му бяха донесли онзи ден от Атина, и опрял брадичка на
лъвската глава на бастунчето си, гледаше с черна злоба хората и не можеше да им
прости, че те бяха високи, а той не.Привечер на „Трите камари“ излязоха празнично
облечени граждани и гражданки; духаше вятър, копринените панделки се развяваха над
моминските коси; на север порозовялото море си отдъхваше, отзад, на юг, свежо
зеленееха нивята, розовееха планините, блестяха като потъмняло сребро маслините, а
отгоре небето, теменужно, кадифено, съвсем спокойно, покриваше ситите кастриньоти,
излезли на разходка, за да се покажат и да им се смели храната. Падаше бавно здрач,
забулваха се и се смекчаваха лицата и изведнъж Вечерницата се залюля, засмяна,
ликуваща, като възкръснал Христос, над главите на хората.На третия ден на Великден
капитан Поликсингис, сияещ като двайсетгодишен младеж, затъкна един червен
трендафил от градината на Емине над ухото си и излезе през Вратата за Ханя, като
стъпваше бодро. Колко различна беше тази младост, каква сила беше, как ухаеха през
последните дни мустаците, мишниците и коремът му на мускус! А днеска, когато сестра
му го видя как напълни един кош с бутилки и мезета, натовари го на гърба на Али ага
и го прати по старчето някъде, тя се усмихна.– Гуляй ли пак, Георгакис? – запита го
тя.Той се засмя:– Ех, какво да правим, сестро, трябва да побързаме – погрешно са го
нарекли Харос43, радост той не носи!Пред Вратата за Ханя, под една потънала в прах
мушмула, го чакаха двамата му приятели – куцият Стефанис с кривака си и един друг
мъж, бледен, с тъжен овал, медноруса брадичка, синеок, облечен по европейски.–
Здравейте, момчета! – каза капитан Поликсингис и им подаде ръка. – Капитан
Стефанис, Христос възкресе! Премъдри Идоменеас, много си ми домилял, остави вече
китапите, проклети да са, излез навън да те види малко слънцето, да го видиш и ти –
колко време мислиш, че ще откара панаирът? Поразмърдай се, поусмихни се малко.
Христос възкресе! Да вървим!– Ти ми изпрати по капитан Стефанис едно писъмце... –
започна Идоменеас.– Да вървим сега, после ще ти кажа. Христос възкресе бе, момчета!
Поеха по пътя, наближаваше вече пладне. Преминаха отвъд валовете, вдясно от тях
бучеше тъмносиньото море, блъскаше се разярено в Крит, оттегляше се, засилваше се
отново и ревеше. Вляво се разстилаше един мек, зелен свят, новопоникналата трева
миришеше, едно новородено магаренце се търкаляше по моравата и легнало по гръб,
гледаше небето с разтворени челюсти, сякаш
се смееше. Капитан Поликсингис се спря, загледа го и изведнъж прихна да се смее.–
Какво ти стана, та се смееш, капитане? – запитаха го другите.– Спомних си, момчета,
че когато ходех и аз на училище, един ден учителят Патеропулос, Бог да го прости,
ме попита: „Какво е бе, Поликсингис, магарето?“ – „Стогодишен заек, учителю!“ –
отвърнах му аз. И наистина, майка му стара, погледнете го – не е ли стогодишен
заек?Смееха се и вървяха – капитан Стефанис, куцук-куцук, а капитан Поликсингис,
хванал кир Идоменеас под ръка, за да не падне; нали не беше свикнал да ходи по
камънаци, горкият писарушка, току се препъваше.– Кураж, новий ми куме! – казваше му
капитан Поликсингис. – Стигнахме вече...– Куме ли? – обади се Стефанис. – Отде
накъде?– Други ден се венчава племенницата ми, а по-близък приятел от кир Идоменеас
зетят няма; и двамата се ровят в книгите, един до друг, като плъхове в сирене, и
дъвчат... Титиросовци са и двамата. Хайде и твоята сватба скоро да празнуваме, кир
Идоменеас!Но кир Идоменеас поклати глава, не отвърна нищо. Студена пот изби по
лицето му. Той беше от голям сой; баща му, стар чорбаджия и добър човек, беше
построил голям водоем и беше изградил чешма пред къщата си, за да пият минувачите,
да пълнят стомните си съседите, и я беше нарекъл на името на сина си: Чешмата на
Идоменеас. Беше отворил прозорец на стената откъм улицата и поставил там големия
домашен часовник, за да могат всички, които минават, да виждат колко е часът;
самият той даже, когато искаше да види колко е часът, излизаше пред къщата си и
гледаше. Той възпита сина си с много даскали и учители; всеки ден у тях идваше един
франгски поп и го учеше на чужди езици, идваше и хахаминът да го учи на еврейски.–
Един ден синът ми, ей този, дето го гледате – казваше старият чорбаджия на
приятелите си, – ще освободи Крит. Защото Крит, да го знаете от мен, няма да се
освободи с пушка, а с ум.Умря бащата, порасна синът – пълна му беше главата само с
мастило и букви. „Седем езика има“ – казваха съседките, дивейки се простодушно, и
дебнеха да го видят, когато заговори, та да се подадат седемте езика из устата му.
Но той не говореше; полека-лека изпадаше в странна меланхолия, не излизаше от
голямата полусрутена къща, по цял ден четеше наведен, а понякога държеше перото
дълги часове замислен и пишеше. Изписваше по цели листове дебела хартия с дребни
букви, а понякога само с главни, след това сгъваше листовете, поставяше ги в плик,
удряше с червен восък един стар бащин печат, на който беше изобразена Атина с шлем,
опряна на копие и наведена над един гроб, и изпращаше по Доксаня, старата му дойка,
писмата на пощата. Пишеше до руския цар патетични послания, описваше му
мъченичеството на Крит, преписваше критски народни песни за русото племе,
Московеца, заклеваше го в името на православието да изпрати кораби да освободят
острова. Пишеше до председателя на Френската република – „Срамота, Францийо, ти,
майката на правата на човека, ти, която просвети и освободи съвременния свят със
своята Велика революция, да оставиш в робство Крит!“ Пишеше и до английската
кралица Виктория и ù предлагаше да изпрати флотата си, като лично той, Идоменеас,
ще посредничи да се отстъпи Суда на Великобритания. Той знаеше, че това прочуто
пристанище беше причината на злото – всички Велики сили му бяха хвърлили око и за
да не го вземе никоя, оставяха все още Крит в лапите на султана. Ако го нямаше това
проклето пристанище, Крит щеше да е отдавна в обятията на майка си.Сложи, значи,
кир Идоменеас преди няколко години на националния празник, на 25 март, високата си
шапка и отиде на църква. И щом дяконът прочете дневното евангелие и слезе от
амвона, изкачи се кир Идоменеас, простря ръце над множеството и извика:– Братя,
чуйте Божие просветление, открих как ще се освободи родината! Ще се вдигнем всички
критяни, мъже, жени и деца, и ще отидем да хвърлим по един камък в пристанището на
Суда. Да се напълни, проклетото, да пресъхне, та да не ламтят за него Великите
сили; иначе свобода няма да видим. Напред, братя, вдигнете се, прекръстете се,
вземете по един камък и да вървим!Качи се Мурджуфлос на амвона, подхвана го с
добро, свали го и го заведе у тях. От него ден кир Идоменеас изпадна в още по-
дълбока меланхолия. Не искаше вече да вижда никого, нямаше време, пишеше още по-
дълги послания до царете, кореспонденцията му се разшири, изпращаше сега обръщения
и до американския президент, като прилагаше и географски карти, за да види къде
точно се намира Крит и какво стратегическо значение има, поради което не трябва да
остане в ръцете на турците. „О, родино на Франклин и Вашингтон – пишеше той – о,
страна на свободата, Крит, на другия край на света, изправен на брега на морето,
простира окованите си ръце и те зове: „Спаси ме!“Пишеше ли, пишеше кир Идоменеас и
цял живот очакваше отговор. От време на време слизаше на двора и питаше старата
Доксаня дали не е дошло някое писмо. Не, не беше дошло; качваше се пак в стаята си,
вземаше нови листове дебела хартия и започваше да пише. И така, нямаше нито кеф,
нито време да види някого; само всяка събота привечер вратата му се отваряше;
влизаше приведен, като преплиташе тънките си крака и бършеше очилата си, старият му
съученик, единственият му приятел, Титирос. „Сега ще се счепкат пак“ –
промърморваше Доксаня неспокойно и им донасяше подноса с кафето и курабийките.
Отваряше Идоменеас бащината си табакера от слонова кост, пушеха известно време един
срещу друг, мълчаливо. Всеки премисляше по кой голям проблем да поговорят тази
вечер. Разтваряше някоя книга Идоменеас – астрономия, катехизис, реторика,
Историята на Трикупис или на Критоволидис, или пък в последно време новата
английска книга, която беше потресла целия свят и доказваше, че човек произхожда от
маймуните. Титирос с отворена уста слушаше; а след това се разпалваха и двамата,
пламваше спор; слагаше око старата Доксаня на ключалката, за да види, ако се запече
нещо работата, да влезе да ги разтърве.Титирос беше довереният му приятел от
съботните вечери; но понякога той позволяваше на един стар свой приятел от
детинство, капитан Поликсингис, да се качи по проядената стълба и да влезе при него
в тъмната му, пълна с книги, карти и икони стая. Те бяха съседи, като деца играеха
заедно, преди горкото богаташко момче да попадне в ръцете на франгските попове и на
хахамите. Влизаше капитан Поликсингис с феса си, със засуканите си мустаци и
тъжната стая се изпълваше със смях – кир Идоменеас го гледаше и се учудваше, че
вижда събрани в един човек толкова безгрижие, толкова добро настроение и толкова
невежество. От дъжд на вятър капитан Поликсингис успяваше да го склони да излязат
навън заедно чак до „Трите камари“ – но там имаше много свят, отиваха си и се
спускаха към морето. А днеска, понеже денят беше истинска Божа благодат, чудна
пролет и голям празник, той му изпрати по капитан Стефанис едно писъмце: „Една
голяма услуга искам от теб, приятелю Идоменеас; тръгни с нашия славен капитан
Стефанис, за да се срещнем; крайно наложително е, касае се за живот и смърт!“
Изплаши се кир Идоменеас и последва капитан Стефанис.– За живот и смърт ли? –
запита той разтревожено приятеля си още щом тръгнаха от прашната мушмула.Капитан
Поликсингис сложи пръст на устните си.– Мълчи – каза той, – сега ще видиш.Вървяха
все покрай морето по една камениста пътека; след малко се показа просторно,
обградено със зид място – над стените му се подаваха черни кръстове и кипариси. Кир
Идоменеас се поспря изненадан.– Какво, в гробищата ли? – каза той.– Ами къде
другаде? – отвърна капитан Поликсингис, като се засмя. – Натам не вървим ли още от
първия час на раждането си?Хвана го под ръка.– Не се плаши, приятелю Идоменеас –
каза му той, – сега ще видиш.Обирачът на гробове Коливас, обгорял от слънцето,
гологлав, кривоглед, стоеше на вратата; беше поставил ръка над очите си и ги
чакаше. Той беше мършав и неугледен, не вярваше нито в Бога, нито в дявола; от
години беше гробар и понеже имаше работа все със смъртта и виждаше как се разкапват
и се вмирисват хората, беше догадил някои големи тайни и гледаше на всичко с
кривогледите си гурелясали очи без уважение, без страх и без надежда.Той
разкопаваше гробовете, когато виждаше, че са сложили на мъртвеца нови дрехи,
събличаше го и се обличаше в тях, па макар и да му бяха ту много тесни, ту много
широки. Събличаше и умрелите жени и обличаше жена си, събличаше умрелите деца и
обличаше децата си и окото му не мигваше. Никога, макар че толкова гробове беше
обрал, не му се беше явила нито душата на някой умрял да му се закани, нито пък
някое привидение да му се сърди, че му е студено; привидения виждаше само жена му,
онази ударената, затова пожълтя и охтикяса и скоро, както върви, ще я погребе и
нея. Започнала беше даже в последно време да плюе кръв, стопила се беше, ребрата ù
се брояха. И защо? Добре се храни, все с коливо и просфора, добре е облечена, да са
живи умрелите, и чаршафи бол има от саваните, ама виждала уж привидения, шашавата,
и те ù пият кръвта.Коливас гледаше живите и умрелите и се смееше; но пък и тези
серсеми, хората, не го искаха – едни се гнусяха от него, понеже, казваха, пипал
умрели, а други, като го виждаха, кривваха по друга улица, защото им напомняше за
смъртта. Но той пет пари не даваше, смееше се.– Къде ще вървят? – казваше. – Няма
да ми избягат – един ден, щат не щат, ще ми паднат в ръцете.Но той имаше един
близък приятел, който също не се страхуваше от смъртта и също знаеше някои тайни –
капитан Поликсингис. Човек с широка ръка, гуляйджия, сърдечен, той домъкваше,
когато му скимнеше, бутилки и мезета в гробницата си, слизаха и двамата под земята
и започваха – ха за твое, ха за мое – да се чукат и да пият.– Смертю смерт поправ!
– крещяха те и се заливаха в смях.Щом Коливас видя, че капитан Поликсингис идва с
приятелите си, разтвори ръце.– Хайде по-бързо бе – извика им той, – да не се
домъкне някое погребение, да ни развали празненството! Долу е вече Вендузос с
гуслата си!– Къде
отиваме? – каза пак кир Идоменеас, като не се решаваше да прекрачи прага.– Отиваме
да стъпчем смъртта, кир Идоменеас – отвърна му Коливас. – Ами тъй де, все тя ли ще
ни тъпче? Да я стъпчем и ние!Те вървяха сред дървени кръстове и запалени кандилца,
прекрачваха през гробове, стъпваха върху лайкучката, с която беше покрита земята;
въздухът благоухаеше. Начело вървеше Коливас, домакинът, и им показваше пътя. От
един гроб изведнъж се надигна една човешка глава – кир Идоменеас се изплаши и
нададе вик. Но Коливас се извърна засмян.– Не се бой, кир Идоменеас – рече му той,
– това е Вендузос.Вендузос беше вече направил главата – намерил беше виното и
мезетата: потърпя, почака и не изтрая, започна да се тъпче и да пие. Качи се горе,
откъсна една голяма жълта маргаритка, затъкна я над ухото си, изтегна се на
каменната седалка вътре в гробницата, затвори очи и се направи уж на умрял, за да
свикне. Но все току възкръсваше да гаврътне някоя и друга и пак умираше, докато
най-сетне чу стъпки и говор и изскочи горе.Коливас се поспря, дръпна насаме капитан
Поликсингис.– За какво ти трябваше Вендузос, капитане? – каза той. – Ще си намерим
белята, помни ми думата. Ами че на какво прилича това – да се чува гусла от
гробовете!– Ами как ядем и пием в гроба?– Друго е да ядеш и да пиеш – гюрултия не
се вдига, никой не те подушва. Но проклетата гусла...– Кеф ми е така бре, Коливас –
рече капитан Поликсингис, – искам и гусла със звънчета; тези дни целият свят е мой!
Кривогледите очи на гробаря трепнаха лукаво.– Пак женска работа, а? – каза той. –
Очите ти те издават, имат сини кръгове, капитан Поликсингис, не можеш ме излъга ти
мене!Вендузос се беше измъкнал сега цял-целеничък от гробницата, с жълтата
маргаритка на ухо.– Добре дошли, господиновци – каза той; езикът му се заплиташе. –
Ех, де да бях аз смъртта! Ето как щях да посрещам горките човечета на оня свят: с
цвете на ухото, с гусла в ръка и щях да наредя навсякъде бутилки с вино и ракия, и
мезета, а не като нейна милост, чумата да я тръшне, с червеи!Той подаде ръка на
куция Стефанис, а капитан Поликсингис смъкна в гробницата кир Идоменеас, който се
беше шашардисал – какво търсеше той тук, каква е тази гробница със сложена трапеза,
колко страници щеше да напише през това загубено време на царя, и то с такъв патос,
че на царя щяха да му изскочат сълзи на очите и щеше най-сетне да реши да му
отговори...– Хайде де, кир Идоменеас, размърдай се! – извика му Коливас. – Да пукне
смъртта!Седнаха на пейката, притиснати един до друг четиримата, отпушиха бутилките,
наредиха мезетата, грабна Вендузос гуслата, раздрънкаха се звънчетата.Коливас се
наведе над ухото на Вендузос.– Само тихичко, за бога, Вендузос! – каза му той. –
Гробище е това, не е кръчмата ти. Може да дойде някоя вдовица или някоя майка...
Разбра ли?Куцият Стефанис не спираше нито миг, пълнеше чашите, разпределяше
печената кокошка, пиеше за здравето на умрелите. Той си спомни за всички покойници,
свои и чужди – за баща си, прочут контрабандист, за майка си, която продаваше яйца
и зеленчук, за всичките си моряци, които се бяха удавили, за своята потънала
„Дардана“, пиеше, пиеше за здравето на всеки от тях и се смееше. Сети се накрая и
за племенника си Томас, фурнаджията, който се простуди лани на Сирни заговезни и
умря. Нали се беше качил на една каруца гол-голеничък до кръста, с разперени ръце,
уж приковани на една скала: бяха му окачили и един умрял пуяк на гърдите, който му
кълвеше уж черния дроб... Онзи серсемин Титирос беше виновен – накара го да
представя, на Сирни заговезни, не знам кой си проклет древен герой! Беше дяволски
студено, измръзна горкият Томас и за три дни хвърли топа.– За здравето на онзи
маскара, Томас, племенника ми, момчета! И за наше!Чукнаха се всички развеселени,
загъргори виното в широките гърла.Кир Идоменеас се изплаши. „Какво е това тук –
мислеше си той, – попаднах в ямата на лъвовете!“ Отначало потапяше едва-едва
устните си в ракията, но полека-лека се загря гърлото му, очите му почнаха да
блестят, порозовяха бузите му.– Отвори си устата, жив да си, кир Идоменеас, отвори
я хубаво да видя дали е вярно, че имаш уж седем езика – молеше го Коливас.Но
междувременно Вендузос беше пощръклял и буйно дрънкаше на гуслата си; Коливас го
сграбчи за ръката ядосано:– По-тихо, ти казвам, проклетнико! Ще ме закопаеш! Пощуря
ли? Гробище е това, не е кафе-шантан!– Хайде „Последное целование“, момчета! Да
пием! – каза Стефанис и напълни чашите.По цели чаши пиеше сега и кир Идоменеас,
направи и той главата и зареди разпалено приказки; обърна се към капитан
Поликсингис.– Е, Георгакис – каза му той, – вярваш ли във възкресението, твоя
милост? В безсмъртието на душата?Но капитан Поликсингис беше затворил очи, лицето
му се усмихваше в полумрака, цялото сияещо. Не го чу.– Остави го, кир Идоменеас –
каза Коливас, – той е сега на седмото небе.– Ще ти отговоря аз, даскале – обади се
Вендузос. – Тези загадки, за които питаш, за да ги разбереш, трябва да си пийнал.
Пийнал ли си?– Да.– Слушай тогава.Той взе гуслата и я постави легнала на коленете
си:– Виждаш ли я тази гусла? Огледай добре, една по една, частите ù – ето струните,
капака, тялото ù, извития ù връх, дето му казват рог, ето ключовете, дето я
настройват, заповядай тук и лъка със звънчетата...– Е, и после?– И после, това е,
да го знаеш, тялото на човека – краката, ръцете, червата, главата му.Той взе лъка и
започна да свири ту буйни юнашки песни, ту пълни с нега и страст маанета. Изведнъж
спря.– А това е душата на човека – каза той, – музиката.Капитан Стефанис се наведе
към тях, дъвчейки сладко, и се заслуша; Коливас сучеше мустак и се смееше.– И
после? – рече Идоменеас. – Какво искаш да кажеш?– Още ли не си проумял, кир
Идоменеас? А казваш, че си пийнал! Я пийни още една, моля ти се, да ти се избистри
главата!Той напълни една чаша и накара насила Идоменеас да я гаврътне:– Слушай
сега: ако прасна и я направя на парчета гуслата си, какво става с нейния звук? Къде
отива музиката? Музика без гусла може ли?Той изгледа Идоменеас, който седеше като
истукан, Коливас, който се заливаше от смях, и куция Стефанис, който глождеше
крилото на кокошката.– Музика без гусла може ли? – запита отново той тържествено. –
Душа без крака, ръце, черва и глава може ли? Да върви по дяволите всичко, значи, не
му сей на корена ряпа!Коливас се намеси.– Кой свири на гуслата, това ми кажи ти на
мене, Вендузос? – каза той. – Кой държи лъка и кой го прекарва по корема и червата
ни, та свири? Това ми кажи ти на мен – тук те искам, дяволе! Какво ще кажеш, твоя
милост, кир Идоменеас? Седем езика имаш. Извади единия, говори. Кой свири на
гуслата?– Бог – отвърна Идоменеас навъсено.– А бре, Вендузос, да те вземат мътните!
– каза гробарят и плю вън от гроба сърдито.Говореха си те за душа и безсмъртие, а
капитан Поликсингис, опрян на стената, беше на седмото небе. „Докога, бе,
Поликсингис, ще живееш и ще се радваш на света – питаше се той, – и ще ти се радва
светът? За твой хатър – разбра ли сега? – се е родила на края на света, сред диви
хора, Емине; откърмили са я с кобилешко мляко, станала хубавица над хубавиците и
дойде в Мегало Кастро, изтегна се на мекия миндер на балкончето си и сега се смее,
пищи и хапе в прегръдките ти!“Усмихва се капитан Поликсингис в гроба си, от време
на време отваря очи и пие, после пак ги затваря и отново чувства в прегръдките си
свежата, стегната черкезка плът...Наближаваше вече залез слънце, кошът се изпразни,
всички бяха направили главите, а Идоменеас пляскаше с ръце и пееше с тънък фалцет
някакви народни песни от старо време, които изведнъж му бяха дошли на ум.Беше
забравил царя и кралете, и дебелите изписани листове – по дяволите! – и пееше.Но
изведнъж викове и плач се чуха горе на земята, някакво момиченце викаше:– Татко!
Татко!И тичаше сред гробовете.Коливас наостри уши.– Дъщеря ми Леньо! – рече той и
скочи.Подаде си главата, видя, че Леньо тича, прескача кръстовете и плаче.– Какво
искаш, мари, та викаш? Защо плачеш?– Татко, татко, майка умира!– Какво приказваш,
мари! Говори ясно!– Умря! – рече момиченцето. – Умря!И си заскуба косите.Коливас се
обърна надолу към гроба, наведе се, напълни чашата догоре, гаврътна я, избърса
мустаците си, изскочи навън, взе мотиката, плю си на ръцете и започна да копае.
Обърна се към дъщеря си.– Ти върви, аз сега ще дойда! – каза той.34 Хрисобурбулас –
златен бръмбар. – Б. пр.35 Поставка за икони – Б. ред.36 Крит на гръцки език е в
женски род. – Б. пр.37 На староевр. – последните думи на Христос на кръста. – Б.
пр.38 Емблема на Византия. – Б. пр.39 Прочута красавица, любовница на известния Али
паша Янински, който разпрострял властта си над Албания и не се подчинявал на
султана. През 1822 г. той бил пленен и удушен по нареждане на султан Махмуд. – Б.
пр.40 Авантюрист от албано-гръцки произход, който ръководил в началото на гръцкото
въстание от 1821 г. действията на турските войски срещу гръцките въстаници. – Б.
пр.41 Сборник с жития на светци. – Б. пр.42 Жител на Бигазос. – Б. пр.43 Харос – на
гръцки смърт, а хара – радост. – Б. пр.

6. Част

Мъжествени и снажни бяха хората от рода на капитан Михалис; вдигна се целият род
още от зори от четирите села, където от деди и прадеди беше пуснал корени – от
Петрокефало, от Ай-Янис, от Крусона и от Кокинос Пиргос – и тръгна да завземе
Мегало Кастро, да бъде там, когато ще се венчава изтърсакът Титирос. Събраха се
всички у родоначалника в Петрокефало, където живееше, столетник вече, дядото и
бащата на всичките, старият капитан Сифакас, за да го турят начело и да тръгнат.
Едни пристигнаха на мулета, други на коне, покрити с червени везани черги, и
натоварени със сватбените дарове – печени агнета и прасенца, сирене, кашкавал,
мехове с вино и дървено масло, делви с мед, торби със стафиди, и връзки смокини, и
бадемови ядки.На вратата се показа в празничната си чохена носия, с черни ботуши,
черен чембер на главата, с дългата си чаталеста тояга, старият Сифакас, дядото, и
изпълни, от долния до горния праг и от едната до другата подпора, цялата рамка на
вратата. Брадата му се разстилаше и покриваше целите му гърди, очите му, хлътнали
дълбоко, искряха под гъстите вежди, а от широките ръкави на снежнобялата риза се
подаваха сухи, възлести, като ствол на стара маслина, мускулестите му ръце. Той
обходи с поглед наоколо – цялата улица блестеше, пълна със синове, внуци и
правнуци; зарадва се старецът.– Добре сте ми дошли бре, момчета! – извика той, като
разтвори ръце. – Туй е цялото поле с цветята и зеленината му!Рев се надигна от
множеството, излязло от утробата му:– Добре сме те заварили! Да се радваш на
първенството си, дядо!Двама от внуците излязоха напред и докараха старата му
кобила, да я възседне; единият държеше юздата, другият стремето; доведоха кобилата
досам каменното корито на двора, за да стъпи на него старецът, но той се засмя и
отстрани внуците:– А бре, да не мислите, че съм остарял, та ще ми държите
стремената?Сграбчи с ръчището си кобилата за гривата и с един скок се метна отгоре
ù.– Да си жив и здрав, дядо, хиляда години да живееш! – чу се нов рев.– Много са
хиляда години бре, деца – отвърна старецът, па накриви юнашки чембера на главата
си, – много са, петстотин стигат!Той беше имал единайсет сина и четири дъщери –
всички здравеняци. Само последният, изтърсакът, беше нефелен; беше много дребен,
много хилав, да го духнеш, ще падне. Как, по дяволите, беше излязло такова
недоносче от неговата утроба?– Какво да го правим? – съветваха се двамата с жена
му. – За овчар не става – няма смелост да краде. За земеделец не става – няма кръст
да оре. За капитан на кораб не става – хваща го морската болест, повръща. За нищо
не го бива!– Става за поп – предложи старата, която особено обичаше изтърсака си.–
Поп или даскал? Поп имаме, даскал си нямаме в селото, да го направим даскал!Изпрати
го в Мегало Кастро да се учи и така синът на капитан Сифакас стана Титирос.Олекна
му на стария Сифакас, когато го отпрати от дома си, срамуваше се да казва, че е
негов син, остана в широкия си двор с десеттях мъжаги. И се надуваше.– Когато
синовете ми ядат – казваше той, – къщата се тресе. „Абе, земетресение ли става?“ –
питат другоселците. „Не, синовете на Сифакас ядат!“Но дойде смъртта, застана на
прага, огледа големия двор; прекалено много ù се сториха, прекалено много юначаги и
поиска пая си. Едни ги грабна доблестно на война – халал да ù са! Други коварно в
леглото – харам да ù са! Но пак останаха доста и му се навъдиха внуци и правнуци,
да са живи и здрави! Един беше, сто оставя след себе си, а те пък ще оставят хиляди
и ще се изпълни целият Крит. Колко ще покоси смъртта? Колко турчинът? Пак ще остане
мая! Може, значи, да умре спокоен – преборил се е и е надвил смъртта.– В името
Божие, деца! – каза той, вдигна ръка. – Отиваме да оженим изтърсака!Начело на това
голямо множество застана дядото, главата на рода; вдясно и вляво от него, една
крачка по-назад, позастарели вече, но яки, застанаха двамата му най-големи сина,
Манусакас, здравенякът орач от Ай-Янис, и Фануриос, крадливият главен
овчар.Фануриос беше чобанин човек със свирепа мутра и здрави колене, той миришеше
на сирене и пръч, всичките ласитиотски планини бяха под негова власт. Когато
пощръклееше от самотията в планината, спускаше се от баирите си в полето, отиваше
при буйния бик на Хаджи Николис в Петрокефало, който беше вързан за една маслина,
отвързваше го и се бореше с него, за да се успокои. От един звяр само се боеше той
на този свят: от жена си Деспиня. Колкото една хапка беше тя, с бледо подпухнало
лице, синеока, да я духнеш, ще падне, но онзи дивак Фануриос трепереше от нея.
Всеки път, когато слизаше в селото и влизаше в къщи си, за да постои няколко дни и
да ù направи едно дете, той се преобразяваше пред нея, очовечаваше се; искаше му се
да пие, но не пиеше, да изпсува, но не псуваше, да се изплюе на стената, но не се
изплюваше, въздържаше се, чакаше да се стъмни, да си легне жена му да спи,
провесваше се тогава той през прозореца и протягаше ръчищата си – хващаше първия
минувач за врата, изтегляше го горе, туряше го да седне срещу него и започваха
полекичка, без да вдигат шум, да пият. Минаваше друг – сграбчваше и него за врата,
поставяха пръсти между чашите, за да не се чува, като се чукат, и пиеха; а когато
Фануриос вече ги виждаше, че са кьоркютук пияни, хващаше ги пак за врата и ги
смъкваше на улицата; след това отиваше при жена си в леглото. И така ù направи
седем деца.Като облак се вдигна по пътя прахът, затъмни слънцето. От време на време
извръщаше назад напечената си от слънцето глава старият Сифакас и оглеждаше бързо
свитата си – зад Манусакас и Фануриос се бяха наредили мъжете, едни женени, други
още ергени – внуците; по-назад, голобради, зелени още, с рус или черен мъх по
бузите – правнуците; и най-накрая шумните и бъбриви женоря.Дядото хвърляше бърз
поглед, след това обръщаше отново лице към Мегало Кастро. Не говореше, не се
смееше, не подхващаше разговор със синовете си; сърцето му, преляло, доволно,
здраво наместено в гърдите му, нямаше сега вече нужда от нищо и от никого. В
последно време думите бяха започнали да секват вътре в него и ако имаше някоя
скрита грижа, не можеше да я сподели с хората, само с Господа.И наистина странни
мисли се въртяха напоследък в главата му; за първи път старият Сифакас мислеше за
смъртта. Наближаваше денят, когато щеше да се представи пред Господа, и старият
капитан потръпваше; като някаква мрачна планина си представяше той Бога, пълна с
ручеи, а той беше жаден, пълна със зверове, а той се боеше. Спомняше си, при едно
въстание, нощ беше още, той, съвсем сам, наближаваше Какос Орос пред Мегало Кастро,
където се бяха укрепили турците. Пристъпяше бавно, наведен, с нож между зъбите;
чуваше тихи разговори, виждаше огънчетата на цигарите, звекваха и проблясваха в
мрака оръжия. Трепереше капитан Сифакас, трепереше и престъпяше; ей такава планина
му се струваше и Бог, колкото повече се приближаваше към него.Между това Вангельо
се беше върнала от банята; Риньо я среса с гребените от слонова кост, подарък от
кума – кир Идоменеас, сложи ù червило по бузите, за да скрие бледнината ù, и пудра
на носа, за да изглежда по-малък. А тя седеше пред огледалото и мълчеше. Кира
Пинелопи и Красогеоргевица кичеха леглото ù и го ръсеха със здравец и лимонови
цветчета, като пееха тихо невестински песни, леко пийнали и двете, на кеф. Долу в
кухнята двете добри домакини кира Катерина на капитан Михалис и кира Хрисанти
Поликсингопуловица приготвяха мезетата, а Али ага току влизаше и излизаше и носеше
всичките чинии, вилици и ножове на съседите.Влезе Диамандис, преметнал юнашки
наметалото си през рамо, поздрави с половин уста; махмурлия и недоспал, той гледаше
с тежките си изпъкнали очи обърнатата с главата надолу къща. Той свиваше устни,
играеше си нервно с верижката на часовника – не беше по вкуса му всичко това. Добре
си караха и без зет – за какъв дявол му се пъха в носа този клечо с очилцата? Той
се качи бавно горе, като стъпваше тежко по стълбата. Красгеоргевица го видя, разбра
каква е работата. „Сега ще ти дам да разбереш, хубостнико!“ – измърмори тя и се
приближи до него. Знаеше, че само като украшение беше купил часовника, не беше
успял още да се научи да познава часа и приятелите му го задяваха: „Колко ти е
часът, Диамандис?“ – питаха го те, а той се ядосваше, измъкваше часовника и им го
тикваше под носа. „Окьоравяхте ли – викаше им, – та не виждате?“ Приближи се,
значи, Красогеоргевица, разгорещена от винцето.– Колко ти е часът, кир Диамандис? –
запита го тя глезено.– Спрял е, булка – отвърна той, като се пукаше от яд. – Не
работи.Кира Пинелопи се намеси.– Кичим невестата, кир Диамандис – каза тя. – Не
бива тук да има мъже.Хубавецът отскубна един косъм от мустаците си и го хвърли
върху кревата.– Честито! – каза той и слезе тежко по стълбите, като пъхтеше.На
здрачаване се чу конски тропот и цвилене и тясната улица се изпълни с конници.
Пристигаше старият капитан Сифакас със свитата си. Разтвориха се широко дверите на
Вангельо, изпълни се къщата със смесена миризма от изпотени мъжки тела, печено месо
и сирене. Вдигна старецът на ръце кокалестата Вангельо и я целуна, а след това
върху нея се нахвърли цялата тежка нова родà и я заля с пот, с пърчовина и с дъх на
вино. Пламнаха, щяха да се разкървавят почти бузите на булката от гъстите бради и
мустаци, които я бодяха, и тя отново се качи в одаята да си сложи червило и пудра,
понеже се бяха изтрили.Не се побраха поканените в стаята; някои жени се качиха в
одаята, други се пъхаха в кухнята и трупаха там даровете; много от мъжете
наизлязоха на двора, цялата къща кънтеше.– Не викайте бре, деца – каза капитан
Поликсингис, който сновеше насам-натам и поздравяваше новите сродници, – не
викайте, Мегало Кастро е това, не е балканът.– Не викаме, капитане – обади се
Манусакас, – не викаме, говорим.Титирос и кумът Идоменеас се отърваха скоро от
прегръщанията и поздравленията и оттеглени сега на единия край на канапето, бяха
подхванали тънки приказки. Титирос обясняваше удивен колко древни сватбени обичаи
са живи все още в народа ни, безсмъртно е гръцкото племе, и се радваше не защото
се женеше, ами защото се женеше като древните. А Идоменеас му отвръщаше, че е
изпратил вчера едно важно и решително писмо на английската кралица и тези дни
непременно ще получи отговор – и то добър отговор.– Да даде Господ, куме – казваше
му той развълнувано, – бракът ти да е хаирлия и да се освободи Крит!Капитан
Михалис, сериозен, се появи на външната врата, свали шапка, целуна ръка на баща си,
излезе на двора, стисна ръцете на братята и племенниците си, престори се, че не
вижда капитан Поликсингис, влезе пак вътре и седна на канапето до баща си. Наведе
се старецът към ухото на сина си:– Много хилава ми се вижда булката бре, Михалис.–
Тъкмо по мярката на зетя – отвърна капитан Михалис.Старецът поклати глава и се
засмя престорено:– Търкулнала се тенджерата бре, Михалис, та си намерила
похлупака...Но разговорът им бе прекъснат: влязоха поп Манолис с широките джобове,
дяконът с козите мустаци и Мурджуфлос със сребърната кадилница. Всички станаха
прави, слезе от одаята отново белосаната и начервена булка, скочи от канапето
кумът, хвана зетя за ръка, сложи разгорени въглени в кадилницата Мурджуфлос,
започна псалмопението. Булката беше навела глава, околовръст суровата родà с
тежката миризма, недодялана, само мустаци и бради, стоеше и я гледаше. Влизаше в
рода им тази бледа, подпухнала жена, кръвта ù щеше да се смеси с тяхната – ще
сполучи ли, няма ли да сполучи харманът? Овчари и орачи бяха те всички, разбираха
от животни – кой коч или кой бик с коя овца или крава щяха да дадат най-здрав род и
щеше да върви добре стадото. А жените разбираха от петли, кокошки и зайци и
оглеждаха новата двойка неспокойни.– Много кльощава е булката, няма гърди – как ще
кърми?– Не се бой, ще ù дойде млякото. Не помниш ли лани козата, дето имах, онази
Марука? Кожа и кости беше, вимето ù не се виждаше, но забременя, роди и даваше –
няма да повярваш! – по една ока мляко на всяко доене.– Няма таз – къде ще влезе
детето? – казваше друга.А пък съседката ù я утешаваше:– Не се тревожи, ще се
разшири; разширяват се жените, като се омъжат.Шушукаха жените, пееше поп Манолис,
започваше хорото на Исайя44... Кога свършиха благословиите, кога размени венците
кумът и роднините пак се нахвърлиха върху младоженците и им пожелаваха да са живи,
да остареят с деца и внуци; а след това постлаха трапезата и заработиха челюстите,
загъргориха гърлата – кога стана всичко това, женихът не можеше да си спомни.
Някаква мъгла беше обвила съзнанието му и той смътно само различаваше лицата и
гласовете, и баща си, който се беше разположил на канапето и беше сложил едно
печено прасенце на коленете си, от дясната му страна седеше капитан Михалис, а от
лявата – капитан Поликсингис... И след това, спомня си още по-смътно, влезе братът
на жена му, Диамандис, и не поздрави никого; беше нахлупил шапка чак до очите,
отиде право в кухнята и започна да пие и да ругае. А капитан Поликсингис скочи от
канапето, влезе вътре и веднага се чуха викове и караници и звън от счупени
чаши...Скръцна със зъби капитан Михалис, понечи да стане, но се отказа; седна
отново, но кръвта му кипеше. Към него се приближи дъщеря му Риньо с поднос, почерпи
го със студен вишнев сироп, капитан Михалис пи, разхлади се кръвта му, погледна
девойката разнежено и суровото му лице се посмекчи. Някъде я беше виждал тази
девойка – коя ли ще е? През цялата вечер колко се грижеше само за него, как
отгатваше безпогрешно какво му се искаше – вода, вино, мезе, цигара – и се спускаше
да му донесе! Той направи знак на жена си, която поднасяше печеното месо на
гостите.– Коя е тази хубава девойка? – запита я той и посочи с очи Риньо. – Някъде
съм я виждал – ама къде?Кира Катерина въздъхна.– Дъщеря ти е... – отвърна
тя.Капитан Михалис сведе глава и вече не отрони дума.Върна се възбуден капитан
Поликсингис, приковаха всички очи върху него; той успя да промени изражението си,
усмихна се:– Пиян е, казва, та да прощавате.Като каза това, той седна до капитан
Михалис, сякаш искаше да му се подмаже, за да забрави поведението на онзи хашлак,
племенника му. Капитан Михалис сви сърдито ноздри – миришеше на мускус приятелят, –
отдръпна се. Но капитан Поликсингис подхвана с него разговор, мъчеше се да го
смекчи; не беше само заради племенника му – в последно време той чувстваше, че
капитан Михалис не иска да го вижда пред очите си. Защо? Какво му беше направил? Пи
една, пи още една, събра смелост и му разкри мъката си:– Какво съм ти сторил,
капитан Михалис, та не щеш да ме видиш?– Да спи зло под камък! – отвърна му той.–
Какво съм ти сторил, капитан Михалис? – запита отново Поликсингис. – Искам да
знам.– Миришеш на турско – отвърна капитан Михалис.– Дочул ли си нещо? – рече
капитан Поликсингис и цял се изчерви.Капитан Михалис се извърна, погледна го право
в очите; и внезапно усети ударите на сърцето си чак в гърлото. Те го задушиха.
Разбра. Сграбчи стола, който му беше донесла Риньо, за да постави краката си, и
столът изскърца така, сякаш щеше да се счупи.– Разбрах – отвърна той със стиснати
зъби.И след малко добави:– Не те ли е срам? С туркиня!– Ще се покръсти... – продума
капитан Поликсингис.Капитан Михалис скочи – къщата се олюля.– Вместо да се покръсти
тя, защо не се потурчиш, твоя милост, та да се отървем от тебе? – прошепна той и
излезе на двора да подиша чист въздух.Наближаваше зората; селянията още ядеше и
пиеше, по-мераклиите го бяха ударили на песни, един беше изкарал от торбата си
гайда и свиреше, други на двора играеха пендозали45. Двамата младоженци, мълчаливи,
сериозни, седяха на края на канапето и не бързаха, нито единият, нито другият, да
се качат на посипаното с цветя брачно легло. Дядото беше затворил очи; не спеше –
слушаше как наоколо шумяха внуците – виковете им, песните, смеховете, и се радваше,
сякаш беше някакво голямо дърво, платан, и валеше дъжд, валеше, а той поемаше
водата и корените му пиеха щастливи.Капитан Михалис с мрачен поглед направи знак на
жена си:– Да си вървим!Съмна се, изгря слънцето, надникна в сватбарския двор –
намери го пълен с оглозгани кости, сухи парчета хляб и мъжаги, които спяха,
заровени в брадите и дългите си коси. То се издигна над Мегало Кастро – отвориха се
днес, на четвъртия ден на Великден, дюкяните, връзваха майсторите престилките си, –
погали маслиновите дървета и нивята, поспря се над чифлика на Нури бей, полюбува се
на прясно боядисаните прозорци, цъфнал беше ясминът, пристигнаха днеска от
Александрия и четирите папагалчета, двете цели зелени, а другата двойка –
морскосини с жълти гърди. Беше поръчал Нури бей на стария Браим, слепия
тамбураджия, да идва всеки петък да пее и да свири на тамбурата, та да не скучае
Емине ханъм. Петнайсет дни не беше се завръщал в Мегало Кастро – подреждаше като
влюбена птица гнездото, където щеше да прекара лятото любимата жена. Беше закопнял
да я види и беше обадил завчера, че ще си дойде, че не можел да понася повече
раздялата; но тя му отговори, че май е бременна и не е добре и че не можела да види
никого; затворила се е в къщи и само Хамиде молла идвала всяка вечер и ù приготвяла
церове, та болката ù минава. И да не си идва, ако я обича, докато не роди.И не
стигаше това притеснение – да обичаш жена си, а вече петнайсет дни да не си я
виждал, – ами снощи пашата му обади по Сюлейман, арапина си, че още не е изпълнил
думата си, срамът не е измит и агите мърморят; каквото трябва да направи, да го
прави по-бързо.А и баща му му се явяваше сега редовно насън; не му говореше, нито
заставаше вече над главата му, само преминаваше бос, дрипав, с големи крачки, без
да се обърне да го погледне; уж отминаваше, а все стоеше неподвижен цяла нощ пред
него, с лице, извърнато настрани.И как се случи пък тъкмо тази сутрин, на връщане
от сватбата, да мине край чифлика му онзи проклет род, който беше убил баща му.
Нури бей блъсна силно вратата, залости я, сърцето му се разяри; качи се в одаята и
видя иззад решетките на прозореца якия, наперен стогодишен глава на рода, а зад
него като войска – семето му.И тъкмо когато минаваше пред вратата му, Манусакас
задържа кобилата си, измъкна сребърния пищов и гръмна във въздуха.– Удрям те по
челото, Нури бей! – извика той.Но Нури бей хапеше устните си зад решетъчните
прозорци и не отговори.Извърна се Манусакас към тези, които бяха до него:– Яд го е,
значи, на мен, кучето му недно, задето вкарах магарето в джамията да се моли;
другиден, на байрама им, да не ме казват Манусакас, ако не вкарам свинята си!
Прихнаха сватбарите да се смеят и се изгубиха в праха.Очите на Нури бей се наляха с
кръв. Слезе от одаята, напълни догоре един стакан с вино и излезе навън да седне
пред вратата и да го изпие, та да му мине ядът. Но не седна; проточи шия, видя пред
вратата си разровената земя от проклетите мулета и коне, пристъпи, застана сред
пътя, обърна се на изток, накъдето се бяха изгубили сред праха враговете му,
наклони стакана и изля пет-шест големи капки вино на земята.– Така да ми изтече
кръвта – прошепна той, – ако не сторя това, което ей сега намислих!Той отметна
назад глава и започна да пие, пи, пи – стичаше се виното по него; уталожи жаждата
си. Влезе вътре, смъкна пищовите, които бяха над възглавето му, напълни ги; гръмна
два пъти – работеха добре, зарадва се. Изтегли от ножницата широката двуостра кама,
опита я на китката си – режеше като бръснач. Целия ден снова напред-назад из двора,
излизаше навън, проследяваше дирите, които конете и мулетата бяха оставили, кипваше
кръвта му, връщаше се обратно. Падна нощ, той закла един заек – сготвиха му го,
както го обичаше, наяде се добре, откъсна шепа жасмини, пръсна ги по леглото си и
легна да спи. За първи път от толкова време той се унесе в такъв сладък сън, спа
непробудно. Тази нощ баща му не му се яви насън.На сутринта той се събуди лек, в
настроение, подсвиркваше си. Събудиха се и петлите в двора, качиха се на гюбрето и
по оградите, издуха шии и поздравиха слънцето; сияеше небето, от листата на
дърветата
се лееше светлина, чешмата пред вратата кудкудякаше като кокошка, която е снесла
яйце. Конят се подаде от обора, видя светлината и изцвили възбудено, сякаш виждаше
кобила; и Нури бей почувства как сърцето му също започна да цвили, да бие с крак и
да поздравява новия ден.Той слезе на двора и старото му куче Карцонис изтича да го
посрещне, като лаеше ласкаво, меко, като новородено кутре. Нури влезе в обора,
погали коня по шията, по гърба, по корема, чак долу до бабките; нареди на един
слуга да стопли вода и да го измие, напълни сам ведрото на чешмата и му занесе да
пие; след това напълни яслите му със зоб. Влезе в къщи и извика на старата си
готвачка да му приготви мезета и да напълни едно шише с цитрусова ракия, но бързо –
преди да се изкачи една копраля слънцето, трябва на всяка цена да тръгне.– За
Кастро ли, бей ефенди? – запита старицата. – Отиваш да доведеш господарката ли?Той
не отговори; качи се в одаята, намаза мустаците си с черна боя, облече новата си
бяла премяна, сложи си мускус на косите и зад ушите, втъкна сребърните пищови и
камата в пояса си, слезе отново на двора и застана на вратата – светеше като
слънце.Един стар турчин мина с торбичка на рамо; това беше Мустафа баба, събираше
билки, правеше мехлеми за рани, лекуваше и жълтеница, червен вятър, синя пъпка.
Обикаляше по селата – и гръцки, и турски – и викаше: „Доктор добър, церове добри,
живот много!“ Вадеше от дисагите си и раздаваше според болестта кедрови орехи,
кукуряк, седефче, пелин, мандрагора. Свят човек беше, цереше и не вземаше никога
възнаграждение, хапваше парче хляб, пийваше глътка вода и така преживяваше; той
видя Нури бей пред вратата, изведнъж се спря изплашен и го загледа.– Какво ти
стана, Мустафа баба, та ме гледаш учудено? – рече Нури бей и хвана кучето за врата,
за да не се хвърли отгоре му.Старецът направи темане.– Много си красив днеска, Нури
бей – отвърна той възхитено.Замълча за миг. После додаде, като сниши гласа си:–
Повече, отколкото трябва...Нури бей се засмя.– Не се смей, Нури бей – рече
старецът. – Има граници за човека; грехота е да ги премине.– Грехота ли е да си
много красив, много добър, много честен?– Грехота е, Нури бей – отвърна с въздишка
старецът.– Защо? Не разбирам, Мустафа баба.– Нито аз, чедо мое, но такъв е законът
Божи. Внимавай, Нури бей!Той постави пак длан на гърдите, на устните и на челото
си.– Бъди здрав, Нури бей – рече той.Направи няколко крачки и пак спря; Нури бей го
изгледа косо, като се усмихваше:– Искаш ли нещо, Мустафа баба? Влез вътре да ти
застелят софрата да хапнеш.– Не съм гладен, Нури бей, прощавай; само...– Само?
Говори свободно, Мустафа баба.– Една дума искам да ти кажа, но ще ми се смееш.–
Свят човек си ти, не мога да ти се смея; кажи.– Мацни с черно лицето си, тури си
всекидневните дрехи и закърпени ботуши, ако имаш; свали сребърните пищови, понамали
красотата си, Нури бей!Беят сега избухна в смях; скръб се разля по благото слабо
лице на стареца.– Ако вярваш в Бога, не се смей, Нури бей! – прошепна той и пое
приведен пътя си.Две селянки християнки минаваха, яхнали магаренцата си; те видяха
пред вратата Нури бей, който, извил назад пълната си шия, се смееше, потръпнаха от
хубостта му, хвърлиха му бърз жаден поглед и веднага сведоха клепачи и отминаха.
Като се поотдалечиха малко, едната се извърна и каза:– Красив е, кучето му недно!
Другата въздъхна:– Имаш сключени вежди, мари Пелагя, ще го урочасаш, чума да го
порази!– Хубав мъртвец ще бъде, кучето... – измърмори пак първата и повече не
проговориха.Нури бей влезе вътре наперено; оседланият кон блестеше сред двора,
старата слугиня окачваше на седлото дисагите с мезетата и цитрусовата ракия; Нури
бей хвърли поглед наоколо – къщата светеше като нова, маслините, бадемите, наровете
бяха вързали плод, смокините бяха развили широки яркозелени листа, четирите
папагалчета се целуваха с човките си в клетките под лозницата. Никакъв вятър не
подухваше, неподвижен беше денят.За миг сърцето на Нури бей се поколеба. Къде
отива? Защо отива? Къде оставя всички тези блага Божии? Същински рай е чифликът му,
нищо не му липсва, ще се смекчи и жена му, ще дойде и ще закънти целият двор от
звънкия ù смях... И щяха да се издуят наровете, и щяха да се налеят с мед
смокините, и папагалчетата щяха да снесат яйца, големи колкото фъстъци, пълни с
жълти, зелени и розови перца.Той въздъхна; старата слугиня изгледа господаря си; тя
го беше отгледала, ден по ден, час по час, в ръцете ù беше израсъл, не беше се
омъжила, не беше познала никога мъж и не съжаляваше; Нури беше за нея и мъж, и син,
и бог. Никога не вдигаше очи да го запита; каквото той правеше, все беше добре;
каквото заповядаше, право беше и тя с радост му се подчиняваше. Друга радост тя
нямаше. Но днес сърцето ù беше свито.– Къде отиваш, господарю? – запита го тя
отново.Нури бей се извърна изненадан.– Какво ти е, дойко, та питаш?Той пъхна крак в
стремето на коня и с един скок се метна на седлото. Старицата опря съсухрената си
ръка върху лъскавите гърди на коня.– Къде отиваш, господарю? – прошепна пак тя,
като трепереше.– Наглеждай чифлика – отвърна той и пришпори коня.– Бог с теб, чедо
мое... – прошепна тя, гледайки как господарят ù повторно пришпори коня и се изгуби
зад сребристоклонестите маслинови дървета.Някакъв възел беше стиснал гърлото ù, но
тя се овладя.– Той е пил от живата вода и не се страхува! – каза тя високо и
залости вратата.Манусакас се беше качил след Великден на кошарите по склоновете на
Селена; налегнаха вече горещините, стриженето беше започнало; голямо празненство
беше това по планините и овчарите, хванали големи ножици, стрижеха козите и овците,
пускаха шеги; бяха докарали и жените си на планината, те запалиха огньове и сложиха
да се топли вода в казаните, да изперат и разчепкат остриганата вълна. Синовете и
овчарчетата на Манусакас изкопаха извън кошарата една дупка и заровиха в нея едно
неодрано агне, зариха дупката, туриха отгоре ù много жар и сега седяха в кръг и
чакаха месото да се изпече под земята.Манусакас беше стиснал между краката си
големия коч борец, разтваряше и затваряше челюстите на ножицата и режеше на валма,
на валма мазната, сплъстена на гъсти фъндъци вълна; от дясната му страна стояха
двадесетина овце, до кожа остригани, отляво – още толкова други, неостригани; а
пред него се трупаше остриганата вълна на куп, от който се носеше тежка миризма.
Тананикаше си Манусакас, весел беше, свеж ветрец повяваше тук в планината, добра
беше годината, размножи се стоката, до кошарата в мандрата подсирваха в дълбоки
медни котли двамата му големи сина Тодорис и Янакос, а в прохладния килер лежаха в
изобилие, слава на Бога, сирене и кашкавал. Долу в Ай-Янис се развиваха добре през
тази плодна година посевите и лозята; а и кобилата му беше се ожребила с
кобилченце.Той остави за малко ножиците и плъзна бавно поглед наоколо и надолу към
полето.– Ех, като зайка е земята – измърмори той, – все ражда и ражда, друга работа
си няма. Раждат живинките, раждат дърветата, раждат жените... Ей, Христиня, я ми
сипи, да си жива, една ракия, да се разхладя!Жена му, Христиня, подклаждаше огъня в
кошарата; тя беше все още набита и яка, но беше пресекнала, не можеше вече да ражда
деца, и много се сърдеше за това на Господа. „Само от седемдесетте нагоре трябваше
да спира да работи фабриката – приказваше си тя сама и даваше съвети на Господа, –
за да успее горката жена да роди две дузини деца, да ù дойде сърце на място. Две
дузини деца стигат; двайсет сина и четири дъщери... А в деня, когато се роди
първото правнуче, да я обхване някакво приятно замайване, като дрямка, да се
прекръсти и да умре.“Тя въздъхна.– Ех, да бях, Господи – измърмори тя, – ех, да
бях, Господи, до теб, когато си създавал света! Щях да ти кажа някои тайни, дето
само ние жените ги знаем...Тя чу, че мъжът ù я вика.– Ей сегинка, Манусакас –
отвърна тя, – искаш ли и мезенце? Изпържих далака на агнето.– Донес да го изям!И
тъкмо когато ядеше и пиеше, и се радваше на живота, зачу се конски тропот и шум от
камъни, които се търкаляха.„Кой ли дявол идва на кон на планината?“ – запита се
Манусакас.И както беше със залъка в уста, той се изправи на колене и погледна над
каменната ограда на кошарата. Постави ръка над очите си, понеже слънцето беше
силно, и очите му се замрежиха, различи някакъв черен кон, който постепенно растеше
в светлината, изпод копитата му хвърчаха камъни.– Да пукна, ако това не е онова
куче, Нури бей! – измърмори той, прекоси преддверието и застана на входа. – Мене
търси.С един скок влезе вътре в кошарата, откачи торбата от стената – жена му беше
все още на колене пред огнището и стъкваше огъня, не го гледаше, – извади от
торбата широкия си къс нож и го тури на кръста си. Пристегна пояса си, взе от
земята дъбовата си овчарска тояга, излезе отново навън и застана на входа.Конникът
беше вече задминал големия кичест дъб, който се чернееше в една падинка; той носеше
бяла чалма и сребърните му пищови блестяха на слънцето. Манусакас сега различи ясно
кръглото бяло лице на Нури и тъмните му, боядисани с черна боя мустаци.– Мен търси!
– прошепна отново Манусакас. – Добре ми е дошло, кучето!Извърна се и подвикна на
жена си:– Ей, Христиня, тури софрата – гост ни идва.– Кой? – чу се отвътре
изненаданият глас на жената.– Един дявол! – отвърна Манусакас. – Сложи, ти казвам,
софрата.Той излезе от входа, отправи се към конника, спря се. Нури го видя, махна с
ръка, чу се гласът му, съскащ, подигравателен:– Добра среща, капитан Манусакас!–
Добре дошъл, капитан Нури бей! Накъде по живо, по здраво!– За кошарата на капитан
Манусакас – чувал ли си за него? – рече Нури и се засмя.Зъбите му блеснаха, затресе
се пухкавата му двойна гуша.Заискриха очите на Манусакас от ярост, но се овладя.–
Ами че кой не е слушал за юначествата му! – отвърна той и се опита също да се
засмее, но само повдигна горната си устна и се показаха зъбите му. – Завчера даже
вкарал, казват, едно магаре в джамията да се моли.– Чух за това и аз; едно лошо
пиле мина и ми го каза,
та дойдох да видя какъв е този гръб, дето вдига цяло магаре.– Гръб няма да видиш,
Нури бей, избий си това от главата! Манусакас гръб не показва!– Като види зъра,
мисля, че и задник ще покаже! – засмя се Нури и докосна с нагайката си ушите на
коня.Гордото животно подскочи ядосано и полетя към Манусакас. Манусакас не се
помръдна, но кръвта биеше силно в ставите на ръцете му. Овладя се – нали в дома му
беше дошъл Нури, ще потърпи. Стисна юмруци, не се помръдна; но не можа да удържи
езика си.– Което куче ме е залаяло, все е побесняло, Нури бей – каза той със
задавен, глух глас. – Опичай си акъла!– Звяр съм и аз, Манусакас – отвърна
турчинът, – но е срамота да се хваля, мълча.– Е, тогава? – рече Манусакас и размаха
високо ръка. – Защо си дошъл в царството ми? Какво искаш?Нури хвана мустака си,
прехапа го – мълчеше; стъпил на един камък, Манусакас го гледаше и също мълчеше; но
сърцата и на двамата се блъскаха в гърдите им, сякаш искаха да ги пръснат.Най-сетне
се чу гласът на бея.– Манусакас – каза той спокойно, бавно и всяка дума сякаш беше
претеглена, – Манусакас, голяма обида е това, което си сторил, за турците; трябва
да си платиш.– Направих си кефа; нека дойде бирникът да ми каже какво дължа, ще си
платя.– Дойде.– Твоя милост ли?– Аз! Изпращат ме турците, които ти посрами. Изпраща
ме от оня свят баща ми, когото твоят род уби. Имам много сметки за уреждане с твоя
род, Манусакас; завчера брат ти влезе на кон в турското кафене и изгони навън
агите; Мегало Кастро гърми, иска отмъщение. Не мога да се захвана с капитан
Михалис, побратим ми е; ще се захвана с теб.Манусакас опипа скришом пояса си,
измъкна камата.– Да отидем по-надолу – каза той, – за да не ни чуе жената; пък и
синовете са в мандрата.Нури бей слезе от коня; не беше прилично той да язди на кон,
а врагът му да върви пеш; омота поводите около ръката си.– Да вървим – рече
той.Тръгнаха напред двамата, конят къртеше камъните и цвилеше неспокойно зад
тях.Пуста беше планината, слънцето висеше над главите им; пред кошарата бяха вече
разровили трапчето, бяха измъкнали агнето, станало съвсем крехко, и се бяха
изредили около него кой с кръстосани крака, кой по корем, все синове на Манусакас и
овчарчета, и челюстите им мелеха като воденични камъни; бъклицата клокочеше от уста
на уста; душа не се виждаше из планината; овцете, облекчени от руното си, почиваха
на сянка под дъбовете, а до тях овчарските кучета, с изплезени езици, лежаха също
на сянка и гледаха учудено остриганото стадо.„Болест ги е налетяла – мислеха си те,
– окраставели са.“При големия кичест дъб в падинката двамата се спряха. Огледаха
голото място около грамадния ствол.– Добре е тук – казаха те, – широко е
мястото.Нури бей взе, че върза по-надалеч за едно ниско дъбче коня си, да не гледа;
в същото време Манусакас изчисти мястото от камъни и паднали сухи клони. Нури бей
се върна, видя, че мястото беше изчистено, и остана доволен.– Добре си го подредил
– каза той, – имаме място.– Имаме място – каза и Манусакас, – на този харман можем
да гуляем, ако щем, можем, ако щем, и да се избием. Какво ще кажеш, твоя милост,
капитан Нури?– Да се избием – отвърна той спокойно, – да се избием, Манусакас, това
повелява честта.– Можем и двете – рече Манусакас.– Да се избием – каза спокойно пак
Нури бей.– Както обичаш.Той пристегна пояса си, запретна ръкави. И Нури стегна
здраво около къдравите си коси белия си тюрбан, измъкна пищовите от силяха си,
окачи единия на дървото, другия продължаваше да държи в ръка. Манусакас го
погледна.– Окачи и този – каза той, – харесват ми пищовите ти; като те убия, ще ги
взема, за спомен от тебе.Нури бей вдигна петлето; Манусакас стоеше пред него
неподвижен.– Манусакас – каза Нури бей, – вчера по обед, когато минаваше с целия си
род пред чифлика ми, ти се спря, измъкна пищова си, гръмна във въздуха и ме
предизвика на двубой. „Удрям те по челото, Нури бей!“ – извика ти. Насреща съм ти
бре, Манусакас! Кой когото! – каза той и гръмна с пищова си над главата на
Манусакас, във въздуха.Надигна се на пръсти и окачи пищова, който още димеше, до
другия.Те застанаха един срещу друг, разкрачени, стъпили здраво на земята,
изгледаха се; не беше още пламнала кръвта им, чакаха; гледаха се един друг, мъчеха
се да намерят думи тежки, обидни, за да се разярят, да се настървят за бой.– Плюя
на брадата на твоя Мохамед! – рече Манусакас и плю във въздуха.– Плюя на Христос,
копелето! – изруга на свой ред и Нури.Наругаха боговете си, но кръвта им не
пламваше. Захванаха се сетне със Света Богородица и с обрязването, със султана и с
гърците, но не се разяряваха чак дотолкова, че да се нахвърлят един върху друг.Най-
сетне Манусакас се сети и се захили:– Я кажи бре, Нури, „миди“!Но Нури бей се боеше
от клопка, въздържа се; опря ръка на кръста си, зачака.– Я кажи „миди“! – отново
процеди през зъби Манусакас. – Капитан Михалис да те види! Сграбчил те, разправят,
за пояса и те запратил чак горе на керемидите. Така ще те сграбча и аз!И като каза
това, той се спусна да го хване за кръста. Но Нури се наведе пъргаво, изплъзна му
се, отскочи назад, измъкна от пояса двуострата си кама с черна дръжка. Очите на
двамата се наляха с кръв.– Гяурино!– Куче недно!Вдигна Нури ножа си и се хвърли
върху Манусакас, но той превари и се наведе – беят за малко не се пльосна на
земята. И така, както се беше навел, Манусакас замахна с глава и с всички сили го
блъсна в корема. Нури едва не припадна от болки, но се съвзе, събра и той всичките
си сили и докато Манусакас беше все още наведен, той заби ножа си до дръжката в
кръста му. Камата потъна дълбоко, разтроши кости; наведе се Нури, измъкна я, кръвта
бликна топла и ги изпръска. Той нададе радостен вик, облиза жадно острието на ножа,
изцапаха се устните и мустаците му с кръв.– За баща ми! – извика той. – Връщам си
за кръвта му!Манусакас се олюля, опря се на ствола на дървото.– Куче – измърмори
той, – изяде ме!– Разплатихме се – отвърна Нури.Приближи се към него, като
пристъпваше бавно, като лъв; ноздрите му потръпваха и душеха току-що разкъсаната
плът.– Ела по-наблизо... ела по-наблизо... – шепнеше Манусакас, който чувстваше, че
силите му се изчерпваха, и не можеше да се хвърли върху Нури – ела по-
наблизо...Блазнеше се Нури от дрезгавия умоляващ глас, пристъпваше бавно, с вдигнат
нож.– Още един удар – изръмжа той, като се приближаваше, – още един, гяурино, в
сърцето, за Турция, която ти посрами, ти, ти и капитан Михалис, брат ти!Беше вече
близо до него, поклащаше, размахваше ножа и търсеше сърцето, за да го забие в него;
и изведнъж се спусна като светкавица, но Манусакас превари и се отмести – ножът се
удари в ствола на дъба и се счупи на две; събра Манусакас силите си, наведе се и
заби късия си нож дълбоко в слабините му.Измуча като бивол беят, но успя да овладее
болката и изтръгна от отпуснатата вече ръка на Манусакас късия нож.– За Турция! –
изкрещя той и го заби в сърцето му.Рухна изведнъж Манусакас, строполи се до дънера
на дъба; като мълния премина през ума му жена му Христиня, децата му, кошарата,
полуостриганият коч и внезапно гъста черна мъгла падна пред очите, не виждаше вече
нищо. Лицето му се захлупи в локва кръв и застина.Нури се отпусна до него, кръвта
се стичаше по бедрата му, образуваше локви по земята, до главата на
Манусакас.Остра, непоносима болка го разкъсваше. Беше хванал с две ръце слабините
си и ръмжеше. Погледна наоколо; слънцето беше залязло, планината ехтеше от звънците
на овцете, вдигна с две ръце слабините си и ръмжеше. Погледна наоколо; слънцето
беше залязло, планината ехтеше от звънците на овцете, вдигна се вятър.– Аллах,
Аллах, помогни ми да стигна до коня и да го яхна! – простена Нури и понечи да
стане.Хвана се за ствола на дървото, откачи сребърните пищови, затъкна ги в пояса
си. Наведе се, взе овчарската тояга на Манусакас, за да се подпира, погледна
умиращия, който беше започнал да хърка и да потреперва. Опита се да го ритне, но го
заболя, не можа; заплю го.– Заклех се и го сторих – прошепна той, – но и ти ме
затри, гяурино!Постави лявата ръка между бедрата си и изпъшка.– По-добре щеше да
бъде, невернико, да беше ми пробол сърцето, отколкото мъжествеността ми... –
прошепна Нури.Манусакас полуотвори едното си око, мътно, кръвясало; устните му бяха
станали морави; те се помръднаха, сякаш искаха да кажат нещо, но не успяха; и така,
полуотворени, застинаха.С една ръка Нури бей се държеше за слабините, с другата се
подпираше на овчарската тояга и така се довлече, като крещеше от болки, до ниското
дъбче, където беше вързал коня си. Още отдалеч гордото животно чу стенанията му,
извърна се, видя го, разтърси шия и бялото на очите му заблестя изплашено.„Ах, ах,
да мога да яхна коня и да си отида! – помисли си беят. – Мустафа баба разбира от
билки, ще ме изцери.“Кръвта чертаеше червена диря след него; здрачаваше се вече,
когато успя да стигне до коня, хвана се изнемощял за него. А животното изви шия,
подуши врата, косите и гърба на господаря, след това вдигна високо умната си глава
и изцвили, сякаш зовеше за помощ.Опита се да повдигне крак Нури, за да стъпи на
стремето, но не можа – прилоша му от болки. Той се свлече долу и прегърна предните
крака на коня; конят извърна глава и го разгледа. Изведнъж разбра; наведе се,
подгъна крака върху камъните, коленичи и пак погледна господаря си. А той, като
видя, че конят приклекна, се стовари по лице върху него, обви шията му, приповдигна
краката и туловището си, стъпи на стремето: стискаше зъби да издържи на болката; но
слабините му бяха открита рана, не можеше да разтвори краката си и възседна коня по
женски.– Хайде, хайде, братко, да си вървим – прошепна той, – хайде, полека-
лека!...Той погали любимото животно по шията. А то, полека, гледайки надолу, за да
не се препъне, като избикаляше траповете и големите камъни, започна да се спуска
надолу сред припадащия здрач.Слънцето беше залязло зад планината, медночервено,
кърваво; жени се изкачваха по пътеката, за да отидат при мъжете си; щом ги виждаше
Нури, стискаше зъби, посъвземаше
се, вдигаше високо глава и минаваше. Но кръвта се стичаше по седлото и по корема
на коня, капеше на едри капки и бележеше пътя му по камъните.Особено приятен беше
този час – жегата беше минала, лицето на земята се поразхлади; а горе на небето
увиснаха две-три едри звезди. В една колиба в подножието на планината се запали
светлинка и отвътре се чу песен, нежна, приспивна – една майка люлееше бебето си.
Нури беше затворил очи, не виждаше нищо, чуваше само силно като камбанен звън как
по земята малките зверчета се събуждаха; беше се вкопчил здраво за гривата на коня,
който все тъй вървеше. Къде отиваше? Знаеше той безпогрешно – имаше му доверие
господарят.Конят се спря пред вратата на чифлика; отвори очи Нури, извика, изтичаха
слугите и го смъкнаха. Постла му старата дойка на долното канапе, сложиха го да
легне – постелята, чаршафите потънаха в кръв. Нури махна с ръка.– Мустафа баба...
Мустафа баба... – прошепна той и се отпусна отново по гръб на възглавниците.Беше
паднала вече нощта, когато в чифлика влезе, премалял от бързане, Мустафа баба с
дисаги през рамо, пълни с билки и мехлеми. Махна завивката от бея, донесоха слугите
светилници и свещи, наведе се, опипа, видя – поклати глава.Нури лежеше пак със
затворени очи, беше загубил свяст. Поднесе му под носа оцет от рози старецът,
разтри слепоочията му, отвори беят очи, видя го.– Ще оздравея ли? – запита той и
гласът му трепереше. – Ще оздравея ли?– В ръцете на Аллаха си – отвърна старецът, –
той ще те изцери.– Никой друг ли? – рече Нури изплашен. – Не могат ли хората? Не
можеш ли ти, Мустафа баба?– Тежка е раната, Нури бей, на лошо място.– Това ме яде –
въздъхна Нури бей. – Проклет да е оня час!– Не проклинай – каза старецът. – Аллах е
насочил ножа натам, накъдето е искал.– Защо? Защо? Защо? – измърмори беят жално и
погледна отчаяно стареца.Но старецът не отвърна; знаеше той защо, беше го разбрал
днес сутринта, когато видя бея как стои на прага и блести като слънце.– Мълчи –
каза той, – мълчи. Не питай, ако искаш да оздравееш.Донесоха му ракия, проми
раната, превърза я, спря кръвта. Извади от торбата си шепа билки, даде ги на
старицата да ги свари, за да пие раненият да заспи. Отпрати слугите, отвори пак
торбата, извади шишенца и мехлеми, а старицата стоеше над главата му, гледаше го и
плачеше.– Мустафа баба, тежко ли е ранен господарят? Не може ли да оздравее?– Може,
може... – измърмори старецът – но за какво ли му е животът?– За какво му е животът
ли? Защо казваш така, Мустафа баба?Старецът се озърна.– Няма да бъде вече мъж –
каза той тихо.Старицата нададе вик и закри с две ръце лицето си.На другия ден,
когато слънцето беше започнало да клони към запад, капитан Михалис стоеше на прага
на дюкяна си и гледаше към вратата на пристанището. Там товареха и разтоварваха
гемии, морето кипеше, алено. Той гледаше, но не виждаше нищо; погледът му беше
обърнат навътре, към самия него; тялото му за няколко дни се беше стопило, а устата
му беше горчиво стисната, не я отваряше. Минаваха турци и му хвърляха свирепи къси
погледи, а много негови приятели християни кривваха по друга улица; чувстваха около
него някаква тъмна сила, нещо мрачно лъхаше от него и не смееха да се приближат,
сякаш виждаха внезапно пред себе си мъртвец или демон.Капитан Михалис извади
табакерата от пояса си; нито виното, нито разходките с кобилата го облекчаваха
вече; само тези пусти цигари. Запали цигара, смукна веднъж, дваж и след това се
изплю ядосано – от нея му ставаше още по-горчиво в устата; хвърли я долу, стъпка я.
„По дяволите да вървиш и ти!“ – измърмори той и се накани да влезе в дюкяна си, да
поседи в полутъмнина, докато се мръкне, да затвори и да си отиде. Да върви по
дяволите и този ден!Но тъкмо в този миг, ето ти го, потънал в прах, вир-вода
изпотен, глътнал езика си, най-големия син на Манусакас, Тодорис. Той застана пред
чичо си с отворена уста и го загледа. Мъчеше се да заговори, но сърцето му биеше
силно и му пресичаше дъха.Капитан Михалис го сграбчи за ръката, разтърси го.– Кажи!
– рече му той и се надвеси над него.Лошо предчувствие го обхвана, мислите му
веднага литнаха към брат му Манусакас.– Убиха баща ми, чичо!– Кой, бре?–
Нури.Капитан Михалис блъсна силно ръката на племенника си, пъхна палеца между
зъбите си и го захапа – почувства на устните си кръвта – солена, топла.– Кога, бре?
Къде? Поеми си дъх!Пое си дъх Тодорис, разказа, плачейки, проклинайки, че намерил
днес по обед под един голям дъб баща си, паднал по лице, потънал в кръв. Бил
наръган на две места с нож – в кръста и в сърцето. Две жени, които се качвали в
планината снощи по здрач, Хаджигеоргевица със снаха си, срещнали Нури, вкопчан за
коня си, жълт, отпаднал, а по цялата пътека, по камъните – кръв!Известно време
капитан Михалис не проговори, не се помръдна. Беше забил поглед в земята и слушаше
племенника си, който вече беше млъкнал. Той виждаше кичестия дъб в падинката, а до
дънера му едно грамадно тяло, проснато сред кърви. Насити се на тази гледка, вдигна
глава.– Млъкни вече – каза той, като сграбчи племенника си за рамото, – жена ли си,
та плачеш? Още не са затворили вратите, имаш време да си отидеш, да се върнеш в
село. Да чакат, ще кажеш, да не го погребват, аз идвам!Като остана сам, капитан
Михалис влезе в дюкяна, отпрати Харитос, не искаше никой да го гледа, сграбчи
стола, на който седеше, удари го веднъж, направи го на парчета, тръшна се върху куп
въжета и зарови лице в ръцете си. Дюкянът изчезна, Мегало Кастро изчезна и един дъб
израсна вътре в гърдите му, черен, лъскав, целият в бодли; а на дънера му се беше
облегнал брат му Манусакас, не беше убит, не се стичаше кръв по него, стичаше се
вино, той пляскаше с ръце и пееше: „Московецът пристига!“Капитан Михалис разтърси
глава, стана и изведнъж взе решение – затвори дюкяна, пъхна ключа в пояса си, не
пое по „Платя Страта“, а потъна в тесните улички. Премина гръцката махала, навлезе
в турската; Фукаропулите не бяха още застанали зад вратата, не го видяха; пред
зелената порта той спря. Като сокол прелетя погледът му над гладките високи стени и
кацна на мъничкото балконче с гъстите решетки... Но бързо се отдръпна, с яд и
погнуса, сякаш беше се омърсил, и отново се заизкачва по непристъпните стени. Не
мислеше тази вечер капитан Михалис за жени и решетъчни прозорци; умът му се беше
превърнал в сокол, кацнал на главата на Нури и забил нокти в очите и мозъка
му.Странно, нечовешко чувство на ликуване го обхвана; умът му изведнъж се усети
освободен, издигна се още по-високо и се впи в друго тяло, мъжко, което не
въздишаше, не се облизваше, не миришеше на мускус, а на мъжка пот. Той пое по
улицата, връщаше се сега в къщи и очите му горяха.– Манусакас, братко мой...
Манусакас, братко мой... – шепнеше той и вървеше.Падна нощ, изкачиха се звездите,
тъжна, наполовина отхапана луна висеше встрани на небето. Залостени бяха вратите на
Ай-Янис, един по един светилниците угасваха, потъваше селото в мрак; само вратата
на Манусакас беше широко разтворена, светилниците запалени, а сред голямата стая
лежеше върху трикрак нар тялото на стопанина, измито с вино, увито в саван, с
восъчен кръст на устните и иконичка на Христа-Бога в скръстените ръце; две големи
свещи горяха – едната до краката, другата до главата му. Очите му бяха изцъклени,
бяха останали отворени, не превариха да му затворят клепачите, докато бяха още
топли, и сега те не се затваряха. От сутринта влизаха и излизаха роднини и
приятели, от сутринта биеха тъжно камбаните, възвестяваха жестокото убийство и от
Ай-Янис, от Петрокефало, от всички околни села идваха християните да целунат
мъртвеца за последен път, да се простят с Манусакас.Жена му Христиня, захлупила
лице върху него, хълцаше и се биеше по гърдите; пристигнаха и съседките, вдовиците,
сиротите майки, сираците – видяха чуждата мъка, пламна и тяхната, разплетоха коси и
започнаха и те да оплакват. Старецът баща, капитан Сифакас, слезе пеш от
Петрокефало с всичките си оръжия, сякаш отиваше на война – със старовремските си
пищови, с дългия си нож с бяла дръжка, с тежкото шишане с широко дуло на баща си.
Той застана неподвижно на прага, видя сина си изтегнат върху нара, пристъпи напред,
протегна ръчището си и сграбчи двете ръце на мъртвеца.– Добре бре, Манусакас – каза
той, – ама си избързал; мой ред беше. Хайде добър път, поздрави от мен всички на
оня свят; кажи им, че идвам и аз.Като каза това, старецът седна на прага, поседя
така известно време, след това стана и се върна мълчаливо, със сухи очи, обратно в
селото си.Полека-лека жалбите стихваха, уморяваха се телата, утешаваше ги и ги
успокояваше умората; и когато се стъмни и почувстваха и глад, един по един се
измъкнаха приятели и близки, и си отиваха, връщаха се по домовете си да ядат, да
спят, живи бяха още те и утре имаха работа. Чуждата мъка винаги си е чужда мъка,
може да ти причини дори и някаква скрита радост – задето нещастието е сполетяло
съседа, а не теб. И така в къщата на Манусакас останаха само тримата най-доверени
негови хора: първи – брат му Фануриос, овчарят; втори – кумецът му Стратис, трийсет
и пет годишен левент, с остра усукана брада, строен, широкочел, най-големият му
приятел. Той беше другоселец, от Кисамо, случи се преди пет години на панаира в
Прусталеня, в Ласити, и там съдбата му устрои клопка; съдбата му беше една девойка
от Ай-Янис, която играеше на хорото; пожела я душата му и той я взе. А Манусакас ги
венча; след девет месеца кръсти и първия му галеник и станаха и кумове. Третият
беше Патасмос, гусларят, един недовтасал и урочасан човечец; девет сина беше
направил баща му и той беше последният, старчески изтърсак, нямаше вече сила семето
и го изкара недовършен. Но акълът му беше бръснач; нищо и никакъв човечец – а никой
не можеше да му излезе насреща, когато по панаирите започваха закачливите песни.
Докато преброиш до три, измисляше цели стихове и рими, знаеше всекиму кусурите или
скритата мъка и страх и ужас обхващаше жени и мъже, когато, опрял гуслата на
коленете си, разположил се сред
хорото, той оглеждаше пронизително един по един с крайчеца на окото си всички и
отваряше уста да изпее куплета. Живееше сам, беше стар ерген, без грижи, където
имаше панаир, сватба, кръщене, гуляй – навсякъде беше пръв. Караха се кой по-напред
да го покани у дома си, за да му се подмазни, та да не му измисли песен. Наричаха
го Патасмос, Велзевул, Сувларагос46 и Зоносвурос47. Беше дошъл вчера на кръщавка в
Ай-Янис – кръщаваха третото дете на Стратис, – но попадна на лоша среща, със
смъртта, и остана. Близки приятели бяха с Манусакас, по цели бъчви вино бяха
пресушили заедно, цели стада овце бяха оглозгали заедно, обичаше го гусларят и не
го задяваше никога. Завчера дори му беше измислил няколко стиха – как вдигнал
магарето и го занесъл в джамията и как магарето коленичило и започнало да бръщолеви
и да се кланя. И тогава всички селски магарета се смаяли; като видели това чудо,
отишли всички заедно при ходжата и той ги обрязал и станали мюсюлмани... Стъкми ги
на ум, нагласи ги и се беше запътил към Ай-Янис да изпее за първи път новите си
стихчета на кръщавката – там щеше да бъде приятелят му Манусакас, щеше да ги чуе и
да се зарадва душата му. А сега... Наведе се, погледна мъртвеца, въздъхна.– Нищо не
е човек – каза той, – мехур някакъв. Надува се, надува се – и изведнъж – пуф! Пуква
се и отива по дяволите! Искам да кажа, в рая... – поправи се бързо той, понеже видя
пред себе си още топлия мъртвец и се засрами.Стратис наведе глава, не каза нищо;
той размахваше кърпата си и пропъждаше от носа и устните на Манусакас мухите.
Фануриос стана, хвана Христиня за рамото, изправи я на крака, хвана поред и
останалите оплаквачки, изправи ги.– Хайдете бе, жени, стига! Хайдете да си
починете, горките, а пък ние тримата ще бдим при него цяла нощ.Жените извикаха в
един глас, опитаха се да се противят, но разпери овчарят ръчищата, подбра ги и ги
запря вътре в къщата. После се върна и седна до краката на мъртвеца.Известно време
тримата най-близки хора на Манусакас бяха приковали очи върху мъртвеца, мълчаливи.
И на всеки умът му беше другаде. Стратис мислеше за жена си и за мулето, което беше
купил завчера и което излезе буйно – риташе и можеше да убие някое от децата му;
Патасмос съчиняваше на ум нови стихове, жални, смесваше истини и лъжи и разправяше,
че уж Манусакас се борил със седем турци на железни хармани и убил шестте, а
последният, един арапин, му забил ножа в сърцето; а пък Фануриос беше гладен; беше
видял в килера на брат си, окачени на тавана, свински наденици, а в ъгъла дамаджана
с ракия; Христиня пък беше пекла хляб вчера, той беше още на дъската и миришеше на
хубаво... Устата на Фануриос се напълни със слюнки и умът му, и всичките му мисли
се въртяха, така както беше приковал поглед върху мъртвеца, само около едно нещо –
как да подведе разговора така, че да стане дума за наденици и ракия.Сигурно беше
вече полунощ, вдигна се северен ветрец, раздвижиха се листата на лимоновото дърво в
двора, трите чела, които бодърстваха до мъртвеца, се поразхладиха; сега, когато
жените бяха млъкнали, горе изпод стряхата на къщата се чу кукумячене на кукумявка;
и махленските кучета бяха подушили смъртта и виеха.Фануриос усещаше как вътре му
премаляваше от глад; не успя да намери повод да завърти разговора; и тогава
заговори открито:– Абе, момчета, какво ще кажете вие? Зърнах няколко аршина
наденици в килера и една дамаджана с ракия. Пийвате ли по една за Бог да прости?–
Ами че защо да не пийнем? – обади се Патасмос и потърка корема си, който беше
почнал да курка. – Само умрелите не огладняват. Хайде, Фануриос, Бог да те поживи,
иди в килера. Какво ще кажеш, твоя милост, Стратис?– Ама не е ли срамота? – рече
той. – Пред покойника...– Ами че вънка ще пием бе, Стратис. Да се подкрепим бе,
момче, за да можем да изтраем будни до сутринта. Пак за негово добро ще пием... Иди
бе, Фануриос, жив да си, в килера.Но Фануриос беше вече грабнал голямата свещ,
която гореше до краката на мъртвеца, мушна се в килера и излезе оттам, като носеше
цяла връзка наденици и дамаджаната с ракия; а в силяха си беше пъхнал три водни
чаши. Запретна се Патасмос, откъсна два-три аршина наденици, излезе на двора,
накладе огън и започна да ги пече – замириса вред на хубаво.– За бога, затваряй
вратите, Фануриос, да не ни подушат жените! – рече Патасмос, като носеше върху
лимонови листа уханното мезе.Междувременно Фануриос беше напълнил догоре големите
чаши с ракия; а Стратис се беше шмугнал в килера и беше донесъл един цял
хляб.Сграбчиха чашите, чукнаха пръсти с пръсти, за да не се чуе звукът.– Бог да го
прости... – каза Стратис.– Наздраве, момчета, па и на нашето погребение! – рече
Патасмос.– Пийте я на един дъх, до дъно! – каза Фануриос. – Абе, тая дамаджана
Господ ни я прати, пълна е! Брате Манусакас, на добър ти път!Пиха до дъно и
тримата, протегнаха ръце, нахвърлиха се върху мезето; измъкна овчарския си нож
Фануриос, подели на три хляба. Разядоха се – изпекоха и останалите наденици; влезе
пак в килера Фануриос, донесе пита кашкавал, сложи дамаджаната на коленете си и
започна да налива чашите.– Да пием за здравето на вдовицата – предложи Патасмос. –
Жал ми е за нея, горката, ще ù съчиня една песен.– За нейно здраве!Пиха.– За
здравето на капитан Михалис! – каза Стратис. – Той ще си върне за кръвта.– За
негово здраве!– Хайде бре, момчета, да пием тогава и за здравето на всички хора,
които познаваме – рече Фануриос, – за живи и за умрели!Захвана наред роднините,
приятелите, умрелите си родители, съседите – пиеха; след това се заловиха за
големите борци на Крит – Коракас, Хаджимихалис, Криарис, Даскалоянис – и пиеха. А
след това стигнаха до Аркади – изпиха три големи чаши за негово здраве; сетне
отскочиха на 21-ва, пиха за здравето на Колокотронис, Караискаис, Мяулис, Одисеак,
Андруцос... Дамаджаната беше вече почти празна.– Да пием и за здравето на Древна
Гърция – предложи Патасмос, който разбираше чат-пат от четмо и писмо.– Я зарежи –
каза Фануриос.– Е, тогава да попеем...– За бога, срамота е – възпротиви се
Стратис.– Съвсем тихичко, шепнешком, никой няма да ни чуе; ей така.И той започна,
като правеше уж че движи лъка във въздуха, да пее тихичко:Всичко си забравила, но
една заран спомни си...А другите двама подхванаха припева:...хайде, хайде, но една
заран спомни си!...когато те целунах и ти рече, нощ е още, поспи си!– Тази ли е
песента бе, дето си нагласил за вдовицата? Нямаш ли страх от Бога, бре? – рече
Стратис и му затули устата. – Не знаеш ли някои Божи песни?– Тропари ли искаш? На
драго сърце!Обърна се към мъртвеца, прекръсти се и почна: „Последное целование...“
И преди да го довърши, и тримата избухнаха в ридания, стовариха се върху мъртвеца и
започнаха да го целуват и да плачат.– Брате, брате... – мучеше Фануриос, захлупил
лице върху него.Къщата гръмна от хълцания. Открехна се вратата, една жена подаде
забрадената си глава, но Патасмос ù махна ядосано с ръка и жената изчезна.Най-сетне
им омръзна да плачат, стояха сега тримата прави пред мъртвеца и го гледаха. Плачът
ги беше облекчил; и тримата почувстваха силите си свежи, възстановени от ракията,
от мезето, от плача. Фануриос си плю на ръцете.– А бре, момчета – каза той, като
посочи с очи мъртвеца: – Да го прескочим ли?– Ами че защо да не го прескочим? –
извикаха в един глас Стратис и Патасмос.Повдигнаха бухналите си гащи, да не им се
мотаят в краката, пъхнаха краищата им в поясите, хванаха нара и преместиха мъртвеца
пред вратата към двора, за да имат място да се засилят.– Аз първи! – каза Фануриос.
– Понеже съм му брат.Той застана пред външната порта, плесна с ръце, засили се и се
втурна – щом стигна пред мъртвеца, направи страхотен скок, главата му се удари
силно в горния праг, но Фануриос не усети нищо и се стовари прав посред стаята.–
Прескочих го! – каза той наперено. – Твой ред е, Стратис!Засили се и Стратис, тънка
и стройна беше снагата му, скочи чевръсто, без да докосне мъртвеца, и застана, като
се олюляваше леко на пръсти.– Твой ред е, Патасмос – каза той.Но Патасмос го
достраша; гледаше краката на нара – откъде, по дяволите, ги бяха намерили толкова
високи!– Няма да скоча – рече той уплашено.– Не те ли е срам бре, капитан
Зоносвурос? – извика му грубо Фануриос. – Критянин ли си ти, или карпатосец?
Скачай!– Няма да скоча, ти казвам! Аз съм гуслар!– Нямаш ли почит към мъртвеца,
безбожнико? Това е обида. Това ли ти е приятелството с Манусакас? Скочи, па ако ще,
и да се утрепеш!Патасмос почеса плешивата си глава; спомни си колко обичаше
наистина Манусакас; това ставаше въпрос на чест!– Ще скоча тогава! – каза той и
започна да вика „хоп, хоп!“, за да добие смелост.Засили се и се втурна, но когато
стигна пред мъртвеца, стори му се, че краката на нара бяха се вдигнали чак до
тавана, и коленете му се подкосиха; заплете се и с двата крака в магаретата,
прекатури мъртвеца, търколи го на земята, търколи се и Патасмос с него, омотаха се
двамата на кълбо.– Посрами ни – рече Фануриос. – Хайде, омитай се!И с един замах го
запрати чак на другия край на двора.– Ела, Стратис, помогни!Вдигнаха мъртвеца от
земята, увиха го пак в савана, натикаха го в сандъка и му пъхнаха отново иконата в
ръцете.– Хайде, брате, умрял си, няма нищо, не те е заболяло – каза Фануриос и
погали косите и брадата на мъртвия.След това се наведе, взе дамаджаната, надигна я
– имаше на дъното още малко ракия; пиха. Седнаха пак около мъртвеца и се загледаха
в него; гледаха го и полека-лека очите им се затвориха, главите им клюмнаха върху
гърдите; унесоха се в сън.На другия ден, преди слънцето да се вдигне сред небето,
капитан Михалис скочи от коня си в двора на Манусакас. Носеше черна риза, черен
чембер, черни ботуши – като смъртта. Отстрани жените, които се нахвърлиха върху
него с писъци, влезе вътре, наведе се, целуна мъртвеца, застана пред него и дълго
време го гледа. Бяха донесли тази сутрин съседките цели наръчи босилек, риган,
мента и жълти маргаритки от нивята и бяха покрили с тях мъртвеца.Дълго време гледа
капитан Михалис брат си; дума не
продума; и мъртвецът сякаш гледаше с отворените си очи капитан Михалис. Жената на
Манусакас, Христиня, синовете и дъщерите му, брат му Фануриос, Стратис, Патасмос и
съседките стояха наоколо и гледаха двамата братя, които сякаш се чуваха и си
говореха мълчаливо.Дълго продължи този тайнствен разговор; после, когато болката на
капитан Михалис се поуталожи, той влезе навътре в къщата, в кухнята, излезе на
задния двор, прекрачи прага на обора, погали воловете и кобилата на брат си, качи
се в одаята, видя широкото легло, сечивата и иконите, погледна през прозореца към
къщурките на селото с църквицата „Свети Янис“ по средата, а отвъд, насреща, в
полите на планината, голямото село на баща му, Петрокефало. Капитан Михалис сякаш
събираше отвсякъде образа на брат си и го изграждаше мислено в себе си.– Сбогом,
Манусакас, братко... Сбогом, Манусакас, братко... – шепнеше той, като гледаше,
докосваше и се прощаваше с нещата, които убитият обичаше.Дойде попът, вдигнаха
мъртвеца, жените се вкопчиха за носилката, не искаха да го пуснат да си отиде.
Строполи се долу Христиня, припадна и докато я напръскат с портокалова вода, за да
се съвземе, шествието беше преминало прага и пое към потъналото в зеленина гробище
на края на селото.От Петрокефало и от близките села мъжете бяха дошли въоръжени,
жените – забрадени с черни кърпи, да се простят с рухналия стълб на селото. Никой
турчин не се подаде навън в околните села в деня на погребението; жените скубеха
косите си, изреждаха добродетелите на убития и все не можеха да ги изредят. Старият
Сифакас, опирайки се на чаталестата си тояга, следваше първи, зад главата на
мъртвеца, със сухи очи. Знаеше той какво ще рече смърт и че не приляга на човека,
нито пък му беше от полза да се унижава да я моли. Смърт е това, бирник, слуга,
когото праща султанът, който седи на небето и събира харача. Следваше, значи, той
безмълвен, без сълзи, потропваше с чаталестата си тояга по камъните и се спря
твърдо пред зеещия гроб.Изпя набързо-набързо попът последните погребални слова,
вдигна ръка и благослови, сякаш даваше знак да почне да се разлага тялото, да се
върне там, откъде беше дошло, да се превърне отново в пръст и вода.Взе шепа пръст и
я хвърли отгоре му. Спуснаха мъртвеца в гроба, наведоха се изведнъж всички, взеха и
те по шепа пръст и му я хвърлиха, сякаш го замерваха с камъни и го
пропъждаха.Капитан Михалис пристъпи крачка, застана на ръба на гроба.– На добър
час, брате Манусакас – каза той със спокоен глас, очите му горяха – не можеха да
заплачат, – на добър час, брате Манусакас, и чуй какво ще ти кажа: не ми се явявай
насън, за да ми се оплакваш и да ми се сърдиш; знам аз дълга си, не се грижи.Той
замълча за миг, замисли се, но не му дойде на ум нищо друго, отново каза:– Знам аз
дълга си, не се безпокой, само потърпи!Пламна изведнъж сърцето му и той извика:–
Сбогом, Манусакас!И като каза това, преди още погребението да свърши, той се върна
съвсем сам в къщата на Манусакас и яхна кобилата си. В този миг на портата се появи
тичешком най-големият син, Тодорис.– Какво ще ми заръчаш, чичо? – запита той и
хвана юздата на кобилата.Капитан Михалис се наведе, изгледа го.– Как да си върна за
кръвта, искам да кажа – рече синът.– На колко си години?– На седемнайсет.– Седи си
на задника!Пришпори кобилата и пое по широкия път към Мегало Кастро.44 Част от
религиозния сватбен обред. – Б. пр.45 Прочуто критско хоро. – Б. пр.46 От сувала –
ръжен, шило, шиш. – Б. пр.47 Вид бръмбар. – Б. пр.

7. Част

С радостите и грижите на хората и със страданията на Христа измина и април, дойде

май със засмения си, окъпан в слънце лик – с бостаните и черешите си, с налетите си
житни класове и първите лъскави ягориди! Започнаха горещините, турци и християни се
потяха непрекъснато и си вееха; Нури бей беше още на легло и пъшкаше, а Манусакас
лежеше в сърцето на капитан Михалис и го изпълваше от край до край. Тревожен задух
тежеше над Мегало Кастро. Събираха се през нощта християнските старейшини в
митрополията, за да се посъветват какво да правят гърците; тръгнаха посред бял ден
бейовете и ходжите за конака на пашата да обмислят как да затрият гърците. На косъм
висеше пак съдбата на Крит.С това и онова наближи и краят на май; през един от
последните му дни, на 29-и, се чу още в тъмни зори камбаната, която биеше скръбно;
скочиха от сън християните, знаеха те какъв ден е днес, тежък за християните;
тръгнаха. Сред църквата беше поставен един голям поднос с коливо; от двете му
страни – две големи свещи с черен креп. Върху ситната захар, с която беше покрито
коливото, беше написано с обелени бадемови ядки и канела името на покойника:
Константин Палеолог48. През един такъв злокобен ден, в едно такова мрачно утро го
убиха агаряните и превзеха Цариград.Стояха християните около подноса с коливо и
слушаха погребалната църковна служба. Всички видни жители на Мегало Кастро бяха
дошли, щом чуха рано-рано скръбния камбанен звън: тримата старейшини – капитан
Еляс, Хаджисавас и Хрисобурбулас; заедно с тях бяха и капитан Поликсингис, кир
Харилаос мъжлето, тънкокракият кир Идоменеас, капитан Стефанис морякът, Касапакис
докторът и кир Аристотелис аптекарят. Зад тях бяха средната ръка хора – Димитрос
Пицоколос, Красогеоргис, Мастрапас, Каямбис, Вендузос, Фурогатос, Бертодулос и сиор
Параскевас – бръснарят. И още по-назад – дребната риба на Мегало Кастро, много
народ.Даже капитан Михалис беше дошъл, но не влезе вътре в църквата, стоеше вънка в
нартика, с черната си риза, с почерненото си сърце, с мрачен поглед. От деня,
когато се върна от погребението на брат си, не можеше да се говори с него: кипеше
глухо кръвта му, хиляди кроежи измисляше умът му, хиляди ями изкопаваше той, за да
падне в тях онова куче Нури и да си върне за кръвта на несправедливо убития. Не го
смяташе вече за побратим, на вода се беше превърнала кръвта, скъса се червеният
конец, който ги свързваше. Но капитан Михалис беше научил, че и той е бил тежко
ранен и лежал на смъртно легло в чифлика си; изпрати тогава капитан Михалис Али ага
да отиде в чифлика, да разузнае, да поразпита слугите и да узнае: на легло ли е
наистина, наистина ли е тежко ранен, и да се върне да му каже. Али ага се върна още
същия ден запъхтян и му донесе новини:– Наистина е ранен тежко, горкият, капитане.–
Къде, бре? Научи ли?– В слабините, капитане. Брат ти, казват, успял да му забие
ножа между краката. Турил му мехлеми и мушами Мустафа баба, но болката още го реже
и денонощно пъшка; чух го и аз чак от външната врата, капитане.Навъси се капитан
Михалис; докато Нури беше болен, той не можеше да го пипне; така или иначе, трябва
да чака, докато оздравее. Но докога? Той бърза!Това премисляше капитан Михалис по
цели нощи; днес на разсъмване чу, че камбаните бият скръбно, и стана.– Ще отида в
църквата – рече си той. – Щял да държи реч Титирос; ще ни направи за резил.Облече
се навъсен и потегли към църквата; беше спуснал ресните на чембера си над очите, не
искаше нито да види, нито да поздрави никого. Можеше ли онзи мухльо, даскалът, да
разбере какво ще рече превземане на Цариград, юначество и клане?Опрян на прозореца
на преддверието, той гледаше вътре в църквата големия поднос с коливото, наведените
хора наоколо и в средата, високо над всички, митрополита, облечен от глава до пети
в черно, с калимявка, обвита в дълъг черен воал. На сводест гроб приличаше
църквата, осветен от свещи, гъмжащ; грамаден мъртвец беше изтегнат от единия до
другия му край и изпълваше цялата църква; а наведен над него, цял един народ го
оплакваше.Изведнъж псалмопението утихна, митрополитът се извърна и направи знак на
Титирос; капитан Михалис трепна; избърса челото си, което внезапно се беше
изпотило, разтвори малките си кръгли очи и загледа напред. Той видя как брат му се
изкачи на високия трон до трона на митрополита и извади от вътрешния джоб на сакото
си цял куп листове. Сви се сърцето на капитан Михалис и зачака. Учителят започна да
говори; в началото се запъваше, покашляше, гласът му трепереше и не се чуваше, но
полека-лека той се разпалваше, гласът му укрепна, извисиха се кулите на Цариград
във въздуха, зазвъняха, изпълнени с молба и гняв, камбаните на „Света София“,
избухна вътре в църквата последният съдбоносен щурм... Напълниха се цариградските
ровове с кръв, теле можеше да плува вътре; император Константин се появи над
подноса с коливото; всички го видяха, потънал в кръв, сред дима на тамяна, и
изчезна през царските двери.Капитан Михалис избърса очите си, които изведнъж се
бяха налели със сълзи. Той гледаше брат си – от къде беше намерил толкова плам
Титирос? Как се побираше в тези очилца, панталончета и гърбичка такава голяма душа?
И когато Титирос се обърна към иконата на Богородица на църковния иконостас,
простря ръце към нея и извика: „Не плачи, Света Дево, не плачи, след години, след
време пак ще бъде наш“, митрополитът разтвори ръце и Титирос падна в обятията му,
плачеха и двамата, струпаха се хората около тях, започнаха и те да ридаят.Титирос
се опря на трона, изтри очилата си и се обърна да види дали сред жените, които
стояха зад мъжете, беше дошла и жена му Вангельо да го чуе, но не я видя и се
отпусна на трона.Свърши литургията, капитан Михалис се приближи до брат си.– Не ни
посрами – каза му той.Титирос още не беше се успокоил, в главата му турците
нахлуваха и разграбваха Цариград. Извърна се, изгледа брат си, не го чу.– Какво
каза, Михалис? – запита той.– Нищо! – отвърна капитан Михалис.Направиха няколко
крачки; учителят беше уморен, връщаше се бавно, неохотно у дома си; капитан Михалис
хвърляше коси погледи към него, оглеждаше го – колко се беше стопил от деня, когато
се ожени, колко беше пораснала гърбицата му, краката му бяха започнали да се
изкривяват.– Как я караш в къщи? – каза капитан Михалис, като сниши гласа
си.Титирос не отвърна веднага, но чу какво го запита брат му и Цариград изчезна
изведнъж, събори се в ума му, свещеният пламък вътре в гърдите му угасна.– Не е
живот това, Михалис – отговори той след малко.– Защо? Какво ти правят?– Нищо; не ми
говорят, не ме ругаят, мълчат. Гледат ме двамата и мълчат. И когато се обърна с
гръб към тях, чувам ги, че се смеят.– Не си ли ти господар в дома си? Какъв мъж си
ти? Изгони го!– Ако го изгоня, ще си отиде и тя.Замълчаха и двамата; стигнаха вече
пред къщата на Титирос; капитан Михалис се спря.– И двамата ли са вътре? – попита
той.– Да, неразделни са; понеже той не искаше да отиде на църква, не дойде и тя...
Живот ли е това, брате Михалис?Гласът му беше пълен с жалба; капитан Михалис го
съжали.– Слушай, даскале, ще вляза вътре и ще ги направя на пух и прах и двамата.–
За бога – продума учителят изплашено, – не прави това, загубен съм! Почакай още,
потърпи, и аз ще потърпя – и ще видим!– Какво ще видим?– Ще видим... – отвърна пак
учителят и извърна очи настрани.Той се приближи до вратата и хвана чукалото, за да
потропа.– Какво? Нямаш ли ключ? – рече изумено капитан Михалис.– Не, не ми дадоха;
да чукам, казват, да ми отворят.Капитан Михалис сграбчи чукалото, дръпна силно,
изтръгна го и го захвърли насред улицата.– Утре искам да имаш ключ – каза той и се
упъти с тежка стъпка към вратата на пристанището.В дюкяна го чакаше капитан
Поликсингис. Беше дошъл веднага след помена, за да поговори с него; но изглежда, че
много объркано беше това, което искаше да разкрие на капитан Михалис, та не можеше
да седи спокойно на стола. Час по час скачаше на крака, излизаше навън,
пообикаляше, връщаше се замислен; изпрати Харитос да му поръча кафе, палеше цигара
след цигара; мислеше и премисляше на ум предстоящия разговор – откъде да го
подхване и как да се държи с капитан Михалис, за да не го прихванат дяволите. Той
го обичаше и го уважаваше, и не искаше да загуби приятелството му; стараеше се даже
да го заздрави още повече, затова именно реши да дойде днес при него да поговорят.
Беше турил и черен креп на феса си, за да покаже, че жали и той за убития си сват
Манусакас.– Я, Харитос, изтичай до вкъщи, да не би чичо ти да е там, и му кажи...Не
доизрече думата си – на прага се появи капитан Михалис. Кипеше още кръвта му от
падането на Цариград и от пламенните слова на Титирос, но най-вече, задето не
даваха на брат му ключ да си отваря сам и да влиза в дома си. Видя неочаквания
утринен гост, лицето му се вкамени, но той не се издаде.– Добър ден, капитан
Поликсингис – каза той.– Добре съм те заварил, капитан Михалис.Захвърли чембера
капитан Михалис, съблече ментето си, седна; взе един тефтер от масата и започна да
си вее. Мълчеше.– Жега – рече капитан Поликсингис, на когото беше започнало да тежи
мълчанието.Другият не отвърна. Измъкна от пояса табакерата си и започна да си свива
цигара – бавно, отегчено, сякаш не искаше никога да свърши свиването. Хвърли
цигарата си капитан Поликсингис, покашля се, приближи стола си.– Капитан Михалис –
рече той, – дойдох да поговоря с теб.– Слушам.– Заклевам те в старото ни
приятелство, капитан Михалис, изслушай ме, имай търпение. Трябва да почна от
началото, за да разбереш.– Слушам – рече пак капитан Михалис.– Оттук-оттам
подхващал съм и друг път този разговор с теб, но ти пламваше веднага и не ме
оставяше да завърша; сега обаче трябва да го довърша; потърпи, брате, изслушай ме.–
Слушам, ти казвам, стига си го усуквал; каквото имаш да кажеш, кажи го ясно, не го
увъртай.– Харитос, я, момчето ми, иди да ми вземеш тютюн и цигарени книжки – каза
капитан Поликсингис, за да отпрати хлапака, който се беше покачил върху куп корабни
въжа и беше наострил уши.Смъкна
се без желание Харитос от въжата, тръгна да изпълни поръчката.– Дойдох да поговоря
с теб, капитан Михалис... – започна капитан Поликсингис, но пак се запъна.– Казвай,
най-сетне.– За Емине...Капитан Михалис скочи от стола си, отиде до вратата,
погледна към пристанището, не видя нищо; само един черен облак и безшумни мълнии,
които го раздираха; след това някакъв дим, сякаш гореше Мегало Кастро; той влезе
пак с помътнял поглед; дрезгаво, сурово прозвуча гласът му из стиснатото му гърло:–
Безсрамни приказки, капитан Поликсингис, добре знаеш, не обичам. Женските севди и
женските истории са твоя работа, не моя. Дошъл си в дюкяна ми, не мога да те
изпъдя, но промени разговора.– Не е срамота това, което искам да ти кажа, капитан
Михалис; не пламвай пак, остави ме да довърша – Емине иска да се покръсти.На масата
имаше един нестрошен бадем, капитан Михалис го взе, стри го между пръстите си,
направи го на прах; гърлото му се задушаваше.– Ако ти беше папищаш49, и тя сигурно
щеше да стане папищашка; ако ти беше чифутин, щеше да се почифути и тя. Искаш да
омърсиш и кръщението ли, бре?– Иска да се покръсти и ще я взема за жена – продължи,
сдържайки гнева си, капитан Поликсингис.– За жена ли?Той тупна силно тефтера, който
държеше в ръка, и дебелата му подвързия стана на парчета.– Честито! – каза най-
сетне той злобно и се изплю на пода, сякаш го догнуся.Свали феса си капитан
Поликсингис – пламнала беше изведнъж главата му, фесът го стягаше, смачка го на
колената си. Погледна капитан Михалис, чието лице позеленяваше, почервеняваше,
потъмняваше, сякаш щеше да се пръсне. „Колкото и да се зъбиш, Глигане – рече си
той, – няма да ти се размине; да пукнеш, ако щеш, но каквото трябва да ти кажа, щеш
не щеш, ще го чуеш.“Капитан Михалис се изправи, сякаш искаше да каже на гостенина
си: време е да си вървиш. Но гостът не се помръдна.– Дойдох да те помоля, капитан
Михалис, да ми станеш кум.– Аз ли?Той сграбчи брадата си:– Няма да посрамя брадата
си аз, капитан Поликсингис! Вземи си за кум Ефендина Фъшкията, той ти приляга!Скочи
на крака капитан Поликсингис, не можеше повече да сдържа яростта си; много тежка му
се стори тази дума, сложи направо феса си, хвана стола, на който седеше, вдигна го
и го удари в земята.– Е, прекали го, капитан Михалис – извика той. – Мъж си, твоя
милост, но мъже сме и ние; воювал си, воювали сме и ние; ти влизаш на кон в
кафенетата на агите, влизам и аз на кон в къщите им. Сербезлъци показваш, твоя
милост, сербезлъци показвам и аз; а това, че никога не се смееш, не значи, че си
непобедим звяр; и това, че аз се смея, не значи, че съм карагьозчия. И когато ти
говоря за жената, която ще взема, трябва да се отнасяш с уважение.Капитан
Поликсингис млъкна, но бурята в гърдите му продължаваше, не беше стихнал вътре в
него гневът.Разигра се кръвта на капитан Михалис; той беше впил очи в очите на
Поликсингис и слушаше. Не вдигна ръка да му запуши устата, слушаше. И колкото
повече слушаше, вместо да се разпалва, яростта му стихваше. Докато капитан
Поликсингис предъвкваше нещата и всяка негова дума излизаше жалка и умоляваща,
колкото повече доближаваше стола си, наричаше го „брате“ и му тикаше внимателно
пред очите феса с черния креп, за да му се подмаже, толкова повече му се искаше да
го сграбчи за врата, да го изхвърли от дюкяна и да му наговори тежки думи – женкар,
развратник, потурнак! Но сега, като го слушаше как говори гневно и мъжествено,
пробуждаше се вътре в гърдите му старото приятелство с този левент капитан,
възкръсваха спомените – как се хвърляше и той сред турските аскери, яхнал коня си,
и никога не се бе извърнал да види дали хората му го следваха... Никак не си
приличаха двамата, но капитан Михалис се гордееше с него и бяха станали приятели.
„Ти искаш да освободиш Крит, ръмжейки, аз пък с песен“ – каза му веднъж на смях
Поликсингис. Но когато войната свършваше, пътищата им се разделяха; отдалечаваше се
от него капитан Михалис, не го искаше; наричаше го перушан, зевзек и карагьозчия.
Но сега, като го гледаше как му се изправя насреща и му се зъби, пламна отново
войната в главата му, пробуди се старото приятелство; той протегна ръка, хвана го с
два пръста за ментето.– Капитан Поликсингис – каза той, – ти си юнак, знам. Хайде
със здраве, не искам да се карам с теб!– Нито пък аз, капитан Михалис – каза и
Поликсингис, – но понякога караш човека да излезе из кожата си.– Хайде със здраве –
каза пак капитан Михалис и кротко, полека, като го дърпаше с два пръста за ментето,
го поведе към вратата.– Пъдиш ли ме? – продума капитан Поликсингис и се опъна; не
искаше да си отиде.Една неизречена дума изгаряше езика му.– Искам още нещо да ти
кажа, капитан Михалис, още една дума, иначе няма да си отида.– Казвай, но бързо.–
Емине ме изпрати, самата Емине ме изпрати да ти кажа, ако обичаш, да ни станеш
кум.– Самата... – рече капитан Михалис и се спря; погнуси се да произнесе името
ù.Той сграбчи сега с цяла ръка капитан Поликсингис за ментето; гласът му изведнъж
беше станал дрезгав.– Стига! Стига, ти казвам, нито дума повече!Беше вече стигнал
до вратата на дюкяна.– Да даде Бог един ден да съжалиш за това, капитан Михалис! –
каза капитан Поликсингис, като вдигна ръка към небето, което беше побеляло от
силния слънчев пек.Същата вечер, когато жителите на Мегало Кастро бяха вече
залостили вратите си и вечеряха, една пълна ханъма, която пристъпяше бавно с
отворен чадър, почука на зелената врата на Нури. Още в същия миг арапкинята, която
се беше скрила зад вратата, отвори и я пусна вътре.– Още е болна сигурно Емине –
рекоха Фукаропулите, които бяха застанали зад трите дупчици и дебнеха, – дойде
Хамиде молла да я цери.В това време в двора вярната арапкиня вървеше напред пъргаво
и радостно тази вечер. Жива душа нямаше в градината, пазачът, арапинът, замръкваше
и осъмваше вече все в чифлика, за да пази господаря си, и фенерът със зелените и
червените стъкла не гореше. В тъмнината ухаеше отрупаната с цветя и плод градина, а
арапкинята хвърчеше от радост, задето господарката ù видя истинската светлина, щеше
да се покръсти, да отиде в рая един ден; и ако пък всемилостивият Бог се
престореше, че не я забелязва, и я пуснеше и нея да мине през златната врата,
тогава вярната арапкиня щеше вечно да се грижи за господарката си, вечно.Ханъмката
захвърли милаята, фереджето и чадъра си – показа се капитан Поликсингис.– Горе е
господарката и копнее да те види, капитане; имала, казва, да ти каже нещо, което ще
те разсмее... – рече арапкинята и погледна изненадано капитан Поликсингис.Не беше
тази вечер той на кеф; друга вечер, докато смъкваше от себе си ханъмските дрехи,
смееше се, шегуваше се и ù носеше подарък ту някоя копринена забрадка, ту везани
чехли, ту кутия с локум или курабии; а тази вечер празни бяха ръцете му, кисели и
здраво стиснати – устните му.Изкачи се бавно по стълбата – той, който други вечери
летеше и вземаше по три стъпала наведнъж – и тръгна, воден от миризмата на мускус,
към малката одая на господарката. Емине чу стъпките му, беше излегната на миндера
полугола – голяма жега! – беше отворила прозорчето към градината, за да влезе малко
прохлада, и го чакаше.Нервна беше тя тази вечер, въртеше се на възглавниците, ту
въздишаше, ту се смееше и чакаше. Една мисъл я измъчваше – какъв отговор ще даде
капитан Михалис, страшният Глиган; а друга една я разсмиваше – бедата, която беше
сполетяла Нури бей. Дойде самият Мустафа баба тази сутрин огорчен и ù съобщи. „Няма
да бъде вече, казва, мъж; ще има пак мустаци и брада, ако иска, и косми също, но
мъж не, няма да бъде. Осакати се, горкият; от Нури стана на Нурина.“ Емине не се
сдържа, засмя се. „Може ли полека-лека, Мустафа баба, да му изпадат космите и да му
изтънее гласът като на жена? И да провеси след време и ненки, а?“ – „Може – отвърна
старецът, който се учуди, като чу как жената се засмя, – може, но жена няма да
стане.“ – „Клети, Нури бей, смелчаго, женкарю, турски лъве, докъде изпадна! – рече
Емине. – Нито мъж, значи, нито жена; нито ще прави бременни жените, нито той ще
забременява – муле!“ Тя се засмя отново. Мустафа баба я погледна и се изплаши. Взе
си дисагите и си отиде и когато минаваше през градината, плю си три пъти в
пазвата.Капитан Поликсингис стоеше сега пред нея.– Добре дошъл, капитане мой,
зорнице моя – каза Емине и разтвори изпотените си, уханни прегръдки, – добре дошъл,
мъжо мой! Чаках те тази вечер с голямо нетърпение – имам да ти съобщя една новина,
ще се пукнеш от смях.– И аз имам – каза капитан Поликсингис и се изтегна до нея.Той
я прегърна, вдъхна миризмата на разтворената ù пазва дълбоко, продължително;
чувстваше как топлото уханно тяло на жената се разтапя, превръща се в дихание и
прониква в него; и изведнъж забрави всичките си грижи и притеснения, светът
изчезна. Но много тежък, много пълен беше той, жената се задушаваше под него;
повдигна със сила, но нежно главата му.– Първо да чуя твоята новина – каза тя. –
Когато влезе, беше навъсен. Отказва ли?Откъсна се мъжът от жената, светът отново
застана неподвижно, върнаха се пак грижите.– Отказа.– Проклет да е Глигана! И
защо?– Не каза. Кой е видял Бога и не се е изплашил. Разкъса един тефтер, който
държеше в ръце, сграбчи ме за ментето, за да ме изтика от дюкяна си, но хванаха ме
и мен дяволите и го нарязах здравата. Ти знаеш, ама и аз знам – не му цепих басма!–
Малко му е, малко му е! – извика Емине, като удряше по дъските с боядисаната си
розова пета. – Не, Поликсингис, малко му е! Трябваше да го убиеш!Капитан
Поликсингис настръхна.– Да го убия ли? – промълви той.– Да, да, да го убиеш. Това
ще рече мъж; тежка дума ако ти кажат, ти да не отвръщаш с дума – така правят
жените; мъжете убиват!– Капитан Михалис?!– Да не е Бог? Див е, страх те е от него!
Не те ли е срам?Тя хвана ризката си, дръпна я рязко и я раздра от шията чак до
корема си; блеснаха под светлината на светилника, твърди, изправени, гърдите ù, а
потта течеше на струйки в гънката между тях.– Нà, ей тъй, от горе до долу искам да
го разкъсам, Господи! – прошепна
тя и изведнъж избухна в плач.Смая се капитан Поликсингис, понечи да я прегърне, да
я успокои, но тя изпъваше силно ръцете си, не го оставяше да се приближи до нея.
Свря се в ъгъла, сви се като звяр, не плачеше вече; сух, жесток смях разтърси
тялото ù.– Поликсингис – рече тя и удари упорито с юмручето си по стената, –
Поликсингис, отвратих се от Нури в деня, в който видях как капитан Михалис разцепи
с два пръста ракиената чаша, а Нури не можа. Внимавай да не се отвратя и от теб.
Искам мъжът, който ме прегръща, да си няма еша!– Не искам!– Не можеш!– Не искам! –
повтори капитан Поликсингис и удари с крак по пода. Лицето му беше гневно, очите му
пронизваха Емине като ножове.– Не искам!Жената видя дивото му изражение и се
зарадва; тежка миризма на мъж лъхна от изпотеното, възбудено тяло на капитан
Поликсингис – ноздрите на Емине потръпнаха радостно.– Капитане мой – каза тя, –
храбрецо мой, тропай с крак, избухвай, избухвай, така те обичам!Тя разтвори
прегръдките си.Потъна в обятията на Емине заедно с капитан Поликсингис и целият
свят; и когато мъжът се надигна с уморени очи, с потънала в пот коса, той сякаш
излизаше задъхан от дълбините на някакво мрачно море.– Любов моя, мъжо мой, юнако
мой... – гугукаше Емине и галеше косматите му бедра успокоена.Лежеше капитан
Поликсингис, опрял гръб на стената, гледаше с притворени очи жената и изпитваше
дълбоко щастие. Слушаше шума, който долиташе от града – кучешки лай, далечни
канцонети на закъснели влюбени, и гледаше през премрежените си клепки как Емине го
галеше. „Няма нищо по-хубаво на този свят – мислеше той, – няма нищо по-хубаво от
жената...“И така както се чувстваше, задоволен от ласки, сит, той се радваше, че се
е родил мъж, а тази до него – жена, и че гърдите, устата и коремът ù прилягаха
съвършено – така ги беше създал Бог – с гърдите, устата и корема му. Усмихна се
доволен, погали стегнатите стройни ръце на жената.– Емине – каза той, – не се
притеснявай, ще намерим ние друг кум, по-добър. Само помни добре всичко, което те
учих за вярата ни; нали ще те попита попът, трябва да знаеш какво да му отговориш.–
Бъди спокоен, мъжленцето ми – рече туркинята, като се кикотеше, – всички тайни вече
ги знам на пръсти; попитай ме и ще видиш.Засмя се и капитан Поликсингис.– Аз съм,
значи, сега поп Манолис, а ти си оглашената туркиня, която е дошла да се покръсти;
не се смей, събери си мислите – аз ще те питам, а ти ще ми отговаряш.– Събрах си
мислите, питай ме, но ме остави да те галя; пречи ли?– Не, не пречи; гали, значи, и
внимавай какво те питам. Вярваш ли в Бога?– Вярвам и се прекланям пред милостта
му.– Един ли е Бог?– Уф, тук май ще я оплескам! Един е, но и трима – Баща, Син и
Свети Дух. Бащата е държелив старец с бяла брада, а краката си е сложил на едно
столче от облаци; Синът е червендалест, красив гидия, с руси мустаци, като твоите,
сресан на път; но не носи фес; държи в ръцете една топка.– Това не е топка, Емине,
дете мое; това е светът.– Все същото; над тях пърха един гълъб – от ония, дето се
премятат презглава.– Не е гълъб, Емине, дете мое; колко пъти ще ти го казвам? Това
е Свети Дух.– Ние по нашия край на тия им викаме гълъби.– Добре, както и да е; по-
нататък.– Изглеждат трима, но не са трима, а са един... Не го разбирам много-много
това, Поликсингис, прощавай.– Да ти кажа правото, и аз не го разбирам, Емине; но
няма значение, стига да вярваш; вярваш ли?– Вярвам – колко пъти ще ти казвам?– По-
нататък тогава. Какво е Христос?– Син Божи, казахме, красив гидия. Слязъл на земята
и се оставил да го разпнат, за да спаси уж хората. Какво са направили? Какво са му
направили? Иди го разбери! Едно само е сигурно – че са го разпнали, да го поживи
Господ, а на третия ден възкръснал и се качил пак на небето... Добре ли го казвам?–
Добре ли! Ами че ти и митрополит можеш да станеш, Емине, да си ми жива! Почеши ме
малко по прасеца, моля ти се... И така, възкръснал, нали?– Ами това го казахме –
къде ти е умът? Нали възкръснал и се качил на небето, ей тъй, без въже, без стълба,
като пехливанин, по въздуха... Но едно нещо пак не разбирам бе, Поликсингис...– Я
кажи, ще ти го обясня.– Нали е бил бог? Как тогава са го разпнали и умрял? Ще
речеш, за три дни само, но и това не е ли много? Три дена, значи, не е имало бог?–
Ами имахме и Отеца, и Светия Дух.– Но тези тримата, нали казахме, че са един?
Разпнати са били, значи, и са умрели заедно и тримата; и светът останал три дни без
бог. Какво ще кажеш, твоя милост?Капитан Поликсингис се почеса по главата.– Дявол
да ме вземе, ако разбирам и аз нещо, Емине; потрай, утре ще попитам поп Манолис,
той ще ти каже.Емине пак се закиска.– Друго нещо ще ме питаш ли, поп Поликсингис?Но
очите на мъжа се бяха премрежили.– Пресили се тази вечер мозъкът ми, мари жено,
замаях се, свят ми се зави. Я да зарежем, казвам аз, попските приказки и да се
търкулнем на постелята, а? Да угася ли светилника?– Ами защо не ме питаш каква
новина имам и аз да ти казвам? Забрави ли?– Къде ще помня, мари жено, като си
разтворила тази пазва, та ми се струва, че се съмва!Емине се заля в смях, наведе се
и му пошушна нещо на ухото.– Бре, не думай! – извика капитан Поликсингис и облещи
очи. – Ех, клетият!Той изпита дълбоко съчувствие за бедата, сполетяла мъжа; слушаше
как Емине се смееше и сърцето му се свиваше. Емине се надигна на постелята, духна,
угаси светилника. Но капитан Поликсингис седеше все тъй, опрян на стената, с
опулени очи, и гледаше в тъмнината. Гледаше и мислеше на какво малко нещо се крепи
този свят...Кир Идоменеас се връщаше след молебена в разнебитената си богаташка
къща; умът му беше далеч от Мегало Кастро – в други времена, по други краища,
отвъд, между Европа и Азия, в Цариград. Май месец – сладък е утринният сън,
дъщерите на Франджи още спяха дълбоко, а Цариград загиваше. Яхнал коня си, биеше се
още Константин при Романовите врата, разсъмваше се; обградиха го агаряните, той
извика: „Няма ли тук някой християнин да прибере главата ми?“ Очите на кир
Идоменеас се наляха със сълзи, препъваше се в камъните, загуби пътя, обърка се из
разни кьорсокаци, излезе на пристанището, видя морето и се върна обратно.Той беше
облечен днес в черно, с черна лента около шапката си и още една, по-широка, на
ръкава си; жалееше. Наближаваше пладне, когато стигна до вратата на дома си и
влезе. Седна пред писалището си, повика Доксаня – „Няма да ям днеска, нито на обед,
нито вечерта, постя“ – каза ù той и я отпрати. Взе перото и голям куп листове,
въздъхна и започна да пише. Всички букви днеска бяха все главни, написани с червено
мастило; нали с червено мастило пишеха и царете от Цариград – днес самият
Константин Палеолог пишеше на английската кралица Виктория: „Мила моя братовчедке
Виктория, четиристотин тридесет и шест години стават вече, откакто съм убит и лежа
в земята, и чакам от християнските царе възмездие. Викторийо мила, докога?
Докога?...“Кир Идоменеас избухна в плач и две едри сълзи капнаха и изцапаха листа.
Не можеше вече да го изпрати на кралицата, взе друг лист и започна отново да пише,
а с другата ръка държеше кърпичка и бършеше очите си, за да не капят сълзите...
Пишеше ли, пишеше и бършеше очите си; беше гладен, но се държеше храбро, жалееше,
беше се заклел да не яде, да не пие, да не пуши днеска целия ден.Привечер дойде
приятелят му Титирос.Лош ден беше прекарал и той, сърцето му преливаше от мъка и го
задушаваше. Когато се раздели с капитан Михалис и влезе в къщи, завари жена си и
брат ù седнали на двора; масата беше постлана, те пиеха утринното си кафе с мляко,
ядяха последните великденски козунаци и се смееха. Той поздрави, погледнаха го, не
му отвърнаха, не стана жена му, не постави още една чашка, та да пие и той топло
кафе след толкова умора в църквата, да се съвземе. Погледнаха се брат и сестра,
намигнаха си и прихнаха отново да се смеят.Заключи се Титирос в стаята си – не, не
беше живот това, трябва да се сложи край на всичко. Днес, след юнашката реч, която
държа в църквата, чувстваше как сърцето му се изпълва със смелост, спомни си колко
храбро се е борил Константин, ще се бори и той; мъж е, ще се озъби, ще изгони този
тунеядец и ще остане сам господар в къщата си.– Тази къща е моят Цариград –
измърмори той, – този тук – агарянинът, а аз – Константин; обсадил ме е и иска да
завладее, да превземе къщата ми, но няма да му позволя; не, няма да се оставя да ме
убие, аз ще го убия!Но когато от устата му се отрониха думите „Аз ще го убия!“, той
опули очи изплашено, огледа се да не би да са го чули; наведе се през прозореца,
погледна в двора – жена му, надвесила се над рамото на брат си, му говореше нещо и
се заливаше в смях, а хубавецът притваряше очи, спеше му се още, прозяваше се и я
слушаше; той беше бос, разгърден, немит още, по нощница.Притъмня пред очите на
Титирос, отдръпна се от прозореца да не гледа, захлупи се по очи на леглото си. „Не
е живот това... не е живот това...“ – прошепна той пак и прехапа устни, за да не се
разплаче. Но изведнъж скочи, стисна юмрук, спомни си думите на брат си. „Що за мъж
съм аз? – изръмжа той. – Ще му се озъбя!“ Като изрече това, той се спусна бързо по
стълбите, сякаш се страхуваше да не се разколебае, и изскочи на двора.– Какво се
смеете? – извика той и долната му челюст трепереше. – Млък!Жена му се извърна,
изгледа го и постави ръка на устата си, за да сдържи смеха си; извърна се и братът,
изгледа го с крайчеца на окото си и се прозя.– Забранен ли е, значи, смехът,
даскале? – каза той лениво.– А твоя милост, бабаитино – отвърна учителят, – нямаш
думата! Аз съм тук господарят!Тропна с крак, придоби смелост.– Искам и ключа от
къщата! Господарят държи ключовете!– Абе какво приказваш, даскале! – продума
Диамандис и просна крак върху стола.Той изпълни сякаш целия двор. Извърна се към
сестра си, посочи ù с палец учителя, който стоеше прежълтял зад него:– Ето ти сега:
„Видяла жабата, че коват вола, повдигнала и тя крак!“Не изтрая повече Вангельо,
махна ръка от устата и прихна да се смее.– Какво се смееш, безсрамнице? – извика
побеснял Титирос и се спусна да запуши устата на жена си.Брат ù помисли, че ще я
удари, ритна стола и скочи:– Долу ръцете, даскале, че те утрепах!Той вдигна юмрук
над главата на Титирос; подпухнали бяха очите му, кръвясали, пронизваха го,
изпълнени с ненавист; учителят усети, че го залива парещ, лъхащ на тютюн и вино
дъх, и се сви.– Махай се! – изкрещя Диамандис все още с вдигнат юмрук. – Махай се
да не те направя на кайма, Титирос! Има и той лице господар да става и искал,
господарят ни, ключовете... Да пукнеш дано, очилатко, клечо, гърбушко, да не взема
дилафа да те изхвърля на улицата!И като изкрещя това, той го сграбчи за яката и
започна да го разтърсва и да го блъска в стената, а Вангельо, която беше разплела
дългите си коси, взе сватбения си гребен от слонова кост и само се решеше. Решеше
се, гледаше, слушаше и се смееше. Любуваше се на брат си, на широките му разголени
космати гърди, на яката му вдигната ръка, на стройната му като кипарис снага, и
поглеждаше с отвращение мъжа си, охтичавия. Измъкна се Титирос от ръцете на шурея
си и се отправи към вратата, но преди да я отвори, се извърна.– Не е живот това –
каза той и погледна жена си, – не е живот това, трябва да се сложи край!– Трябва да
се сложи край! – извика и Диамандис извън себе си от ярост. – Не мога повече,
Титирос, да те гледам как се мотаеш сутрин, обед, вечер из краката ми. Тясна е
къщата, не ни побира и двамата.Извърна се към сестра си.– Вангельо – каза той, –
избери.Пресече се дъхът на Титирос, впери поглед в жена си, зачака. Вангельо
държеше със зъби една зелена копринена панделка; не побърза да отговори, прихвана с
две ръце косите си, привърза ги с панделката, отметна ги отзад на гърба си –
покриха я чак до коленете.– Не се разделям аз от брат си – каза тя, – та ако ще,
светът да пропадне!– Аз ли, значи?... – изрече Титирос, повдигнал единия си
крак.Вангельо вдигна рамене. Диамандис се изсмя, просна пак краката си върху
столовете.– Тикна ти и обувките в ръката, нещастнико! – каза той. – Не разбра ли?
Хайде да ти видя гърба, даскале!Кога отвори вратата, кога се намери на улицата,
защо се въртеше Мегало Кастро около него, земетресение ли имаше, свят ли му се
виеше – Титирос не може да си спомни... Спомня си само, че тичаше по улиците и че
две ученичета, Трасакис и синът на Красогеоргис, го видяха и хукнаха подире му.–
Отива да се хвърли от насипа – каза Трасакис, – хайде да идем да гледаме сеир.Беше
чул вчера, че майка му каза на баща му: „Не я карат добре, чуват се виковете на
брат ти чак дотук, сякаш го бият...“И сега, като го видя, че тича към пристанището,
Трасакис сграбчи приятеля си за ръката и хукнаха подире му.Но Титирос, щом стигна
до морето, се успокои; повървя по вълнолома, седна на една скала и остана там
неподвижен дълго време, като гледаше морето... Най-сетне на двете хлапета дотегна.–
Няма да се убие днеска – казаха си те, – напразно си загубихме времето.Бяха
огладнели вече, пладне беше, отидоха си.Слънцето залязваше вече, когато Титирос
стана от скалата; учуди се – стихнал беше в гърдите му гневът, очите му бяха сухи,
а сърцето му спокойно. През всичките тези часове, когато, неподвижен, безмълвен,
съзерцаваше морето, той не мислеше за нищо, но дълбоко в него, в гърдите, в кръста,
кипеше кръвта му и полека-лека се уталожваше и вземаше – кръвта му, не умът му! –
едно решение. Какво решение? Титирос не можеше още сам да го схване, но чувстваше
уверено, че е взел решение, и затова сега, когато стана от скалата, беше спокоен.–
Всичко ще се нареди – прошепна той, – аз съм господарят.Той навлезе в страничните
пристанищни улички, премина касиотската махала, еврейската, малтийската, стигна в
своята и се спря пред къщата на Идоменеас. Погледна нагоре; прозорецът на приятеля
му светеше, онзи беше запалил вече лампата и сигурно пак пишеше. „Сигурно пак пише
на кралете – помисли Титирос, – жалко за писмата! Ще се кача да си поговорим с
него, да се разтуша, да се разтуши и той!“Почука, показа се старата Доксаня и се
зарадва, като го видя.– Не е сложил залък в устата си от сутринта – каза тя, – жив
да си, накарай го да хапне. Бог те проводи!Зарадва се и кир Идоменеас, като го
видя; ей сегичка беше привършил писмото си, беше надписал плика, ударил печата си –
Атина в пълно въоръжение – и утре сутринта писмото щеше да замине за Лондон.– Едни
воюват с пушка – каза той на приятеля си, като му сочеше гордо запечатаното писмо.
– Ние двамата с теб в Мегало Кастро, а също и Хаджисавас, ние тримата воюваме с ума
си, ние ще освободим Крит.Учителят поклати глава; не вярваше той, че с писане и с
писма, и с древните мраморни късове Крит ще да се спаси. Той се тръшна на едно
старо, изтърбушено кресло уморен, гладен, без настроение.– Нас кой ще ни спаси,
Идоменеас? – каза той, като въздъхна.– Кой ли? Крит, даскале, Крит, когато го
освободим! Този е пътят на личното ни щастие; друг път не съществува. Борейки се да
спасим Крит – какво мислиш, че правим? Борим се да спасим душата си.Но учителят
клатеше глава; държеше очилата си приведен и ги бършеше – бяха се замъглили от
морската влага.Идоменеас упорстваше.– Не вярваш ли? – каза той и се изправи
възбудено. – Мислиш, че съществува друг път, за да стигнем до щастието ли? Но какво
съм седнал да приказвам с теб! Ти си младоженец, това ще рече, замаян; но първото
сладко замайване ще мине и тогава ще дойдеш на моя ум! Лично щастие не съществува,
знай това, за хора като нас; щастливи ние можем да бъдем само когато се борим да
направим щастливи всички.Той замълча. Взе табакерата да си свие цигара, но се сети,
че днеска жалее и пости, остави табакерата и вътрешно се зарадва, че е направил
една жертва за общото.– Това е тайната, даскале – каза той, като изправи гордо
почтената си, преждевременно оплешивяла глава. – Това е тайната; никой не я знае в
Мегало Кастро освен мен; може би и Хаджисавас; по-късно ще я узнаеш и ти.Той
замълча отново; но сърцето му беше все още изпълнено с плам, преливаше. Трябваше,
самият днешен ден го подканваше, трябваше днеска да говори, да разкрие всичките
свои тайни на приятеля си; години наред ги изграждаше и ги прикътваше вътре в себе
си.– Защо, мислиш, пиша на кралете? – извика той. – Защо, мислиш, седя тук, в
полусрутената си бащина къща като човек, когото са погребали жив и вика? Да, да,
погребали са ме жив и викам! Не аз, Крит. Крит вика; но той няма уста, аз съм
устата му. Ще речеш, ти, неверний Тома: „Напразно викаш, никой не чува!“ А пък аз
ти казвам: никога никой глас не отива напразно, ще чуят. Преди ухото е бил гласът –
той викал, викал, родило се ухото, даскале! Всички тези крале и силни на деня, на
които пиша, един ден ще чуят; ако пък не чуят те самите, ще чуят децата и внуците
им; и ако пък не чуят нито децата, нито внуците им, ще чуе Господ. Та нали тъкмо
затова съществува Господ – какво мислиш? – за да чува... Не се усмихвай, даскале!
Да, да, знам, всички ме вземат за побъркан; вървя и чувам подире си: „Жалко за
учението!“ Остави ги да си приказват; какво разбират те от Бог и от Крит, и от
човешки дълг? Седя аз тук сред тия развалини и викам, и Бог един ден ще чуе, ще се
наведе от небето, ще види Крит, ще се засрами, че толкова години го е оставил в
робство, ще поиска прошка от мен, Идоменеас, и изведнъж ще забият тържествено
камбаните на „Свети Мина“ и християните ще тичат като луди по улиците. А улиците ще
бъдат посипани с мирти и лаврови вейки и мъже, жени ще се стичат на пристанището да
видят гръцкия царски син, който ще слезе от кораба, ще се целуват и ще викат: „Крит
возкресе!“ – „Воистина возкресе!“Той избърса очите си, бяха се налели със сълзи, но
на сърцето му беше леко.Обаче учителят мислеше за друго, не го топлеше пламъкът на
приятеля му.– Но ти и аз, Идоменеас, ще сме се превърнали дотогава на пръст – каза
Титирос, – няма да видим ние това възкресение, ще умрем роби.Идоменеас се усмихна;
погледна приятеля си съжалително.– Още ли не можа, значи, да разбереш? Ами че аз,
знай това, нямам нужда да видя и да се докосна до свободата, за да се освободя;
сред най-големия задух на робството аз съм свободен; аз вкусвам цели поколения по-
рано от свободата, която ще дойде, и ще умра свободен, защото през целия си живот
се борих за свободата.– Не разбирам – рече учителят, който мислеше за жена си, за
оня тунеядец, брат ù, и за ключа от къщата, дето им го искаше, а те не му го
даваха.– Ще разбереш един ден, непременно – каза приятелят му. – Сега си още омотан
от дребните грижи, те именно разяждат човешката душа. Лъвица е душата, а те са
въшките ù; но ще се очистиш от въшките! – каза той и се засмя, задето се сети да го
каже така.Доксаня се появи на прага; Идоменеас беше с гръб към нея и не я видя;
старицата направи знак на учителя да похапнат. Само това и чакаше учителят, цял ден
не беше сложил нищо в уста.– Гладна мечка хоро не играе – каза той. – Говориш за
велики неща, но на мен умът ми е все в яденето; от сутринта не съм хапнал; пък и
цяла нощ не съм спал – писах.– И аз не съм ял – каза Идоменеас. – Какво от това?
Една от въшките е и яденето!– Ако я няма тази въшка – каза учителят, като се
смееше, – лъвицата ще пукне.Идоменеас плесна с ръце; появи се Доксаня, цялата
светнала от радост.– Даскалът казва, че е гладен, дойко! Тури на подноса, каквото
се намери, и го донеси.– На драго сърце! – рече Доксаня и изчезна тичешком.– Ще
хапнем заедно – рече учителят, – аз сам не ям. Издържаш на постене, но трябва да
докажеш, че издържаш и на ядене, защото, мисля, че и постенето, и немотията, и
отшелничеството са въшки и те!Засмяха се двамата приятели; и така, с шеги и
философстване, им стана леко на сърцето. Пристигна пълният поднос; сияеше
сбръчканото, благо лице на Доксаня. Гладни бяха и двамата; слънцето беше залязло,
денят беше минал – нямаше да престъпи клетвата си Идоменеас, ако се наядеше и той,
за да прави компания на приятеля си. Похапнаха си, значи, с апетит; имаше още малко
от старото вино в бъчвата долу в мазето, пийнаха си.– Честита свобода!– И догодина
без кучета! –
Пиеха двамата приятели и се чукаха.Вече беше се съвсем стъмнило; учителят с ужас
виждаше как наближава часът да се прибере у дома си.– Какво мислиш? – запита го
приятелят му.Но учителят не отговори.– Как върви новият ти живот? Лесно ли е да
живее човек с жена?Учителят се приближи до прозореца.– Мръкна се вече, трябва да си
вървя.Беше вече преминал меденият месец от сватбата на Титирос; наближаваха
четиридесет дни и на Манусакас; в потъналото сред градините село първородният му
син Тодорис не можеше да се помири. Голяма обида му беше нанесъл чичо му капитан
Михалис; смята го, значи, за хлапе, което не може да върти ножа и да убие един
турчин ли? „На колко си години?“ – „Седемнайсет!“ – „Седи си на задника!“ Та
седемнайсет години малко ли му се виждат на капитан Михалис? Истински мъж беше вече
Тодорис, можеше да се впрегне заедно с Русос, вола, и да оре, можеше да катурне
сред нивята някоя жена и да ù направи дете, може също така да предизвика Хюсеин,
племенника на Нури, младия най-личен турски юнак в Петрокефало, да се преборят тяло
в тяло, да го тръшне долу и да му забие ножа в гърлото. „На колко години си?“ – „На
седемнайсет!“ – „Седи си на задника!“– Обиди ме чичо, майко – каза той днеска на
Христиня, която, цялата в черно, беше дошла на гроба на мъжа си, захлупила се беше
по очи на земята и ридаеше.Утре ставаха четиридесет дни от смъртта му; всеки ден тя
отиваше на гроба, дращеше с нокти по земята и го викаше; а след това падаше по очи
и започваше да нарежда.– Зелен си още, Тодорис – отвърна му майката, – остави това
на чичо си, той ще си върне за кръвта.– Кога? Кога, мари майко? Утре стават
четиридесет дена на баща ми, а ние ще ядем и пием, и спим, и пет пари не даваме. Не
го ли виждаш насън? Не ти ли се сърди? На мен всяка вечер ми се кара.Той стегна
черния чембер на главата си, погледна нататък, към подножието на планината, където
се белееше, проснало се под слънцето, голямото село Петрокефало, пълно с турски аги
и християни раи. Тодорис беше почернял от слънцето, набит, с почернели крака, по
бузите му беше израснал гъст мъх и тук-таме дълги черни къдрави косми, а и гърдите
му бяха вече обрасли. Той живееше горе в планината при овцете и кочовете на баща
си. Много нарядко слизаше в селото да се види с хора; но от лани беше започнал да
се сакълдисва сам-самичък в планината, слизаше всяка неделя и отиваше в църквата да
види жени; кръвта му беше започнала да го измъчва. И от деня на убийството не беше
стъпил вече в планината; беше оставил там другия си брат, Костандис, да пасе
овцете, а той носеше ботушите на баща си, ментето и чембера му, взе торбичката му
за тютюн и тоягата му и обикаляше от големия дъб до Ай-Янис, селото му, а оттам до
Петрокефало, навъсен и мълчалив.– Отивам си, майко – каза той, грабна тоягата и
стана от гроба.– Къде, чедо Тодорис?– В Петрокефало; нали каза, че искаш нарове да
сложиш утре на коливото? Отивам да ти донеса, у дядо има, окачени по гредите.Из
черния му пояс се подаваше ножът на баща му, още изцапан с кръв. Беше го изтръгнал
сам от вкочанените ръце на баща си в деня, когато го намериха убит под големия дъб.
Взе майката да го измие, но той не ù даде, грабна ù го от ръцете. „Кръвта не се
измива с вода, майко, измива се с кръв“ – каза той и го пъхна в пояса тъй, както си
беше, със засъхналата кръв. И от него ден не го сваляше от себе си; нощем го
слагаше под възглавницата си и тъй спеше. „Остави ножа, чедо – казваше майка му, –
докато го слагаш под възглавницата си, ще ти се явява баща ти насън и ще те мъчи.“
– „Тъкмо това искам, майко – отвръщаше ù синът, – да ме мъчи...“ Прекръстваше се и
пъхаше ножа под възглавницата.Той удряше с тоягата си камъните и крачеше.– Кротко,
Тодорис! – извика му майката, като го гледаше как наперено върви из планината и
разкъртва камъните. – Кротко, Тодорис, жив да си!Но той беше вече свърнал зад завоя
и изчезнал. Един заек изскочи из хвойновите храсти, запрати по него тоягата си
Тодорис, препъна го и с първия хвърлен камък го просна; спусна се, хвана го за
краката, удари го о камъните и му пръсна главата.„Ще го занеса подарък на дядо –
каза си той. – Дядо много обича дивеч; още си има трийсет и два зъба, мели
добре.“Носеше заека за краката и вървеше. Подсвиркваше си доволен. „Добър знак –
мислеше си той, – едър е заекът; така ще сграбча и Хюсеин и ще му смачкам главата в
камъните. Ама той не е заек; ще се преборим първо, яко е, кучето недно!“Беше го
предизвикал още завчера; свирна му, Хюсеин се отдели от хармана, където отвяваше
житото, и дойде: „А бре, Хюсеине – каза му Тодорис, – другиден стават четиридесет
дена на баща ми, дето го уби чичо ти Нури.“ – „Плюя на гроба му!“ – рече Хюсеин и
се захили. Кръв нахлу в главата на Тодорис. Той затрепери от ярост, не можеше да
проговори. „Какво ми се блещиш, бре, гяурино? За какво съм ти, та ми свириш? Да не
си пощурял? Имам работа, отвявам житото.“ – „Ако си юнак, ела да се преборим
двамата. Турчин да стана, ако не ти залепя гърба на земята!“ – „Моя гръб ли, бре,
невернико? Кога искаш? Къде?“ – „На същото място, дето убиха баща ми, при големия
дъб; другиден, тъкмо когато стават четирийсет дена от смъртта му. Рано-рано, да не
ни усетят.“ – „Ще носим ли и ножове?“ – „Ще носим.“Разделиха се. Отиде единият да
отвява, а Тодорис се върна в къщи, седна с кръстосани крака на прага, измъкна от
пояса си ножа, рече да го наточи, но не искаше да се изтрие кръвта от него и го
пъхна пак в пояса си; след това стана, отиде при големия дъб и се облегна на
него.При входа на селото, на кладенеца, една девойка цялата се изчерви, щом го
видя; беше хванала стомната за дръжките, да я вдигне на рамото си, но когато
забеляза отдалеч Тодорис, се спря и зачака. Тя беше обгоряло от слънцето, стегнато,
закръглено девойче с продълговати бадемовидни игриви очи, веждите му се извиваха
нагоре като гайтани; приличаше на зверче, което е чуло шум зад дърветата, застанало
е нащрек с очи, уши, вежди, врат и души въздуха.Тодорис я зърна отдалеч, изчерви се
и той.– Всичко ми върви днес, ето я и Фросаки – прошепна той и сърцето му
подскочи.Огледа се наоколо – никой; девойките се бяха отдалечили със стомните си от
кладенеца; селяните по харманите си вършееха, отвяваха, трупаха накуп житото. В
целия свят беше останала само Фросаки, а над главата ù, като царска корона –
слънцето.Тодорис почувства сладка премала в коленете си; спря се пред кладенеца.–
На добър час – каза той. Гласът му трепереше.Сведе очи; краката на девойката в
налъмите блестяха облени в слънце, стройни, с тънки глезени.Девойката го погледна
дръзко и се засмя игриво.– Къде носиш заека, капитан Тодорис? – каза тя. – Със
зайците ли се бориш?– Ще се преборя и с турците – отвърна младежът и вдигна очи; –
със зайците се уча на занаята.Очите им за миг се срещнаха, стрелнаха се; но
аджамията се уплаши и наведе своите.Девойката затъкна със запушалката стомната,
хвърли бърз поглед наоколо – пусто.– Не си ли жаден, Тодорис? – каза тя.– Жаден
съм, Фросаки, жаден съм – но кой ли ще ми даде на мен, сирака, вода да се напия?
Сведе очи девойката, не отрони дума; шията и ушите ù станаха алени.Тодорис сниши
глас.– Утре стават четирийсет дена на баща ми – каза той, – ще дойдеш ли в къщи да
помогнеш на майка за коливото? Ще дойдат и други момичета от селото.– Ще дойда, ако
ме пусне майка – каза девойчето.И след малко добави:– И да не ме пусне, пак ще
дойда, щом ти ме каниш; та нали един е капитан Тодорис – няма да му счупим
хатъра.Като рече това, тя се засмя подигравателно, за да прикрие нежността си.
Гледаше го и го изпиваше с поглед, по цели нощи не мигваше от мисъл по него – на
пръст беше готова да стане, за да стъпва по нея, но сега, като беше пред него,
задяваше го, дразнеше го, ако можеше, би го одрала с ноктите си, за да го заболи!
Тодорис, опрял брадичка на тоягата си, гледаше в земята и мислеше, че утре щеше да
се пребори с Хюсеин.– Мари Фросаки – каза той, – ако ме сполети някоя беда, ще
плачеш ли за мен?– Защо ме питаш, Тодорис? – рече девойката изплашено. – Да не си
намислил нещо?– Какво ме питаш, Фросаки? На това, което те питам, ми отговори: ако
ме сполети някоя беда, ще плачеш ли за мен?Сега вече девойката не издържа.– Нямам
си никой друг на света – прошепна тя и сълзите затекоха по бузите ù, – нямам си
никой друг на света освен теб, Тодорис!– Е, тогава, значи – извика младежът
радостно и вдигна глава от тоягата, – тогава, значи, Фросаки, да знаеш – беда няма
да ме сполети!Две девойки се показаха със стомни в ръце; избърса бързо-бързо очите
си Фросаки, постави върху везаната подложка за рамо стомната си и се престори, че
гледа на другаде, но ударите на сърцето си не можеше да спре. А Тодорис,
подсвирквайки, потегли към селото, като размахваше убития заек във въздуха.На
другия ден, неделя, след като свърши литургията и направи панихидата на Манусакас,
поп Григорис излезе на двора и се качи на площадката пред вратата на църквата; до
него едно мургаво овчарче държеше тежкия поднос с коливото, покрито с дебел слой
захар, белени бадеми и много зърна от нар; върху коливото името на Манусакас беше
написано с канела. Минаваха един по един селяните, протягаше всеки ръка, напълваше
му попът шепата, измърморваше селянинът: „Бог да го прости!“ и се оттегляше при
другите, завираше муцуна в шепата и ядеше лакомо, а мустаците му потъваха в канела
и захар.Кога минаха четиридесет дена! Как минава времето! А бе, не минава времето,
минаваме ние; и току превъзнасяха добродетелите на Манусакас – и че уж го видяла
старата Катериньо, майката на пъдаря, снощи посред нощ да обикаля из селото, видяло
го уж и кучето ù, козината му настръхнала, рекло да залае, но устата му останала
отворена и още не можело да я затвори.– Вампиряса покойният – каза един старец и се
прекръсти, – нали го убиха тъкмо в разцвета на силата му, още се държи, не иска да
умре.– Кръв иска – каза друг. – Какво прави толкова време капитан Михалис?И тъкмо
си приказваха така, изведнъж дотърча с изплезен език в двора Кокольос, пъдарят. Той
държеше
в ръце рога си и трепереше. Попът беше раздал вече коливото и беше слязъл от
площадката; овчарчето, седнало с кръстосани крака, облизваше подноса. Приближи се
попът до пъдаря, струпаха се хората.– Ей, Кокольос, поеми си дъх, говори; лоша вест
ли пак? Господ вече да се смили над нас!– Намерили Хюсеин, племенника на Нури,
убит!– Къде, бре?– Под големия дъб!– Кой?– Един Бог знае.Закипя Петрокефало,
залостиха се вратите, християните се въоръжават. Проснали са убития в двора на
джамията и турците отиват въоръжени, един по един или по неколцина и се прощават с
него. И стрелят с пищовите във въздуха. Заканват се, че ще дойдат, казва, да
подпалят Ай-Янис.– Какво сме виновни ние, бре?– От Ай-Янис бил, казват, убиецът; от
рода на Манусакас. Искат Тодорис курбан да им го дадем.– Нека отиде някой при
вдовицата да ù отнесе вестта – нареди попът. – Да хване балкана Тодорис! Бързо!Но
Тодорис беше вече грабнал бащината си пушка и двата му сребърни пищова и беше
напълнил торбата си с барут, куршуми и храна; след това отвори сандъка на баща си,
вдигна двойното му дъно, намери гръцкото знаме, което беше пъхнато тук, уви го
около себе си и бързо, без да измие кръвта от ръцете и гърдите си, хвана
балкана.Той мина през кошарата си, заръча каквото трябваше на брат си Костандис,
сети се, че не се беше простил с майка си, и му каза да ù обади, че е добре и да му
даде благословията си; сложи буца сирене в торбата и потегли към най-високата
ласитиотска планина – Селена. Там имаше приятели овчари, беше им крал много пъти
овце и те бяха крали негови – бяха станали близки приятели. „Ще си почина в
кошарите им – реши Тодорис – и ако изпратят низами да ме гонят, ще вдигна байрак,
ще събера чета, ще се изправя и ще извикам: „Да живее съединението!“Привечер двама
въоръжени аги се спряха пред вратата на вдовицата Христиня. Почукаха – жива душа
нямаше! Задумкаха отново, гръмна къщата – никой! Един стар турчин мина; беше ходил
за дърва в планината и се връщаше натоварен.– Здравейте, аги! – каза той. – Тодорис
ли търсите? Избяга пилето; хвана балкана!– Мери си думите, дядо Браим! Видя ли го с
очите си?– Кълна се в Мохамед, видях го с очите си! Яхаше планината, гяуринът му
неден, сякаш беше кобила! Изплаших се и легнах наземи; вдигнах очи – изчезнал!
Изругаха агите, наръгаха с ножовете вратата и си отидоха. По пътя долу, в дола,
който разделя двете села, срещнаха старата Катериньо, дето беше видяла Манусакас
вампирясал; събираше коприва и диви аспержи, беше напълнила торбичката си и сега се
връщаше доволна да сготви на сина си. Имаше и две яйца, щеше да му направи бъркани
яйца с аспержи.Нахвърлиха се върху нея двамата аги, заклаха я; избърсаха ножовете
си в копривата, която старицата беше събрала, и я гледаха как плува в кръв.– При
суша и градушката е берекет! – изломоти радостно единият, по-младият, и се
засмя.Вдигнаха се на крак близките села, турци и християни кипяха, започнаха
убийства; ту намираха някой християнин убит насред пътя, ту някой турчин, закопан в
градината си или хвърлен в пресъхнал кладенец. Летяха новините като искри и
подпалваха село след село; стигнаха и до Мегало Кастро.И един ден по пладне напи се
Сюлейман, арапинът на пашата; не се напи сам, напиха го агите и го пуснаха в
гръцките махали. „Чудо направù, но намерù капитан Михалис – поръчаха му те, – чудо
направù, Сюлеймане, убий го! Убий го, ако си мъж!“ И той измъкна ятагана, който му
беше подарил лани пашата през байрама, и се спусна с рев към гръцките къщи. Чуха
християните рева му, прибраха децата си от улиците, залостиха вратите.– Арапинът!
Арапинът! – пищяха жените и се залостваха здраво.Беше по пладне, християните се
връщаха по домовете си да обядват и тези, които се случеха на пътя на арапина,
изтичваха, потропваха на първата врата, която им се изпречваше отпреде, и се
шмугваха вътре.– Пак ще пламне нещастният Крит! – говореха хората помежду си и едни
въздишаха, други се разпалваха и измъкваха иззад таванските греди, където бяха
заврени, ръждясалите шишанета и ги почистваха.Пред чешмата на Идоменеас арапинът се
спря. Беше пламнал от ракията и от пладнешката жега, потта се стичаше на струйки по
челото, врата и бедрата му; той се наведе, подложи глава под чешмата, да се
разхлади. Заливаше се с вода, разхлаждаше се и пухтеше като бивол. Цялата махала
трепереше. И тъй както беше навел глава, той забеляза през разкрачените си крака
как иззад отвъдния ъгъл се зададе капитан Михалис. Грабна ятагана, нададе вик и се
спусна към него.Капитан Михалис го видя и се поспря; за миг понечи да се върне
обратно, но го досрамя. Отдясно една врата се отвори, показа се разчорлена
Красогеоргевица.– За бога, капитан Михалис, какво стоиш? Влез вътре!Но той беше
извадил вече широката кърпа от пояса си и я уви около юмрука си.Отсрещната врата се
поклати. Кира Пинелопи стоеше зад нея и се ослушваше. Тя се престраши, открехна
едва-едва вратата – показа се носът и част от устата ù.– Съседе – изпищя тя, –
съседе, влез вътре!Тежките стъпки на арапина вече кънтяха по земята и се
приближаваха. Вратата на къщата на капитан Михалис се отвори, навън изскочи кира
Катерина.– Михалис, капитан Михалис, съжали се над децата си! – извика тя и изтича
да застане до него.Тя видя как грамадният арапин се надвеси над мъжа ù; блеснаха
зъбите му, смееше се, въртеше очи.– Изядох те, капитан гяурино! – изрева той и
вдигна ятагана.Спусна се кира Катерина да застане пред мъжа си, но капитан Михалис
вече стовари с всичка сила юмрука си в корема на арапина; изръмжа и се строполи
чудовището, препречи цялата улица. Наведе се капитан Михалис, изтръгна от
схванатите му пръсти ятагана, прекрачи проснатото тяло и едва тогава се извърна и
видя жена си.– Твоята работа е в къщи – каза той, – върви.Капитан Михалис напред,
зад него жена му – влязоха в дома си. Донесе кира Катерина чиста риза на мъжа си да
се преоблече – вир-вода беше станала тази, която носеше. Преоблече се капитан
Михалис, поразхлади се тялото му, погледна острия ятаган, усмихна се под мустак,
скришно, да не го видят.– Жено – каза той, – дай този ятаган на Трасакис да си
остри молива.Същата вечер две турчета, синовете на мюезина, набиха в Первола светия
човек Бертодулос и му издъниха сламената шапка; за малко не му взеха наметалото, но
той се развика и го оставиха. На другата сутрин намериха вързан на Големия платан
гол-голеничък, измръзнал и посинял, мюезина; бяха го съблекли и му бяха оставили
само брадата, за да се топлел с нея; бяха му запушили устата със зелената чалма, да
не вика. Когато го намериха на сутринта, развързаха го, разтриха го и след като му
дадоха да пие горещ градински чай, за да се стопли и проговори, той разказа, че
двама християни, единият със страшни мустаци като на див котарак, а другият куц, го
хванали посред нощ, съблекли го, свалили въжето за бесене от платана, вързали го,
искали да му отрежат брадата, но нямали ножица, заплюли го и заминали към
пристанището.Побесня пашата, като чу това. Издаде заповед да уловят всички куци в
Мегало Кастро и ги хвърли в тъмницата; потърсиха и капитан Стефанис, но не го
намериха. Пашата накара заптиетата да пребият от бой всички, дадоха им да пият и
рициново масло, за да си признаят, но всички куци излязоха юнаци – не проговориха.
На четвъртия ден дотегна на пашата да ги храни и да им дава рициново масло – бяха
около трийсетина души – и ги пусна.И Сюлейман арапина беше хвърлен в тъмницата,
окован във вериги – когато узна за резила му, пашата изпадна в ярост.– А бе, мръсен
арапино – крещеше той, стоварваше побеснял бича си върху лицето му и шареше черните
му меса, – а бе, проклетнико, дето орезили девлета, гяурино!Искаше да каже и други
неща, но задавяше го гневът, разкривяваше устата му, той лаеше и изпълваше въздуха
с пръски от слюнки. Хвърли го в тъмницата, тури му два железни топуза на краката и
се успокои.Минаха два-три дни; южен вятър духаше откъм Арабия, керемиди и дъски се
откъртваха от покривите, оголваха се къщите, вдигаше се прах, ситен, горещ, влизаше
в носа, в ушите и устата на хората. Пара се дигаше от нажежения Мегало Кастро. По
пладне кучетата скимтяха на сянка, хората, разтворили уста, дишаха тежко, а други,
седнали неподвижно в дюкяните, си вееха със сламени ветрила и пиеха разхладителни
шербети. Барбаянис беше в стихията си – тичаше посред жегата и продаваше шербета си
с много сняг. Това половин порция старче не се боеше нито от лятната жега, нито от
зимния мраз; през лятото го разхлаждаше интересът му, през зимата го сгряваше пак
интересът му и така поддържаше и зиме, и лете същата температура; нито си махаше
фланелката през лятото, нито слагаше сюртук през зимата.По бостаните зрееха и
пращяха любениците; всяка сутрин градинарите носеха и трупаха на мегдана, при
Големия платан и при „Трите камари“ цели планини от дини, пъпеши, малки зелени
пипони, тикви; пъстрееха се и първите чепки лятно грозде, появиха се на пазара и
първите дребни възкиселички смокини. Раждаше земята – къде можеха да сварят да
приберат всичко градинарите! Стояха викачи – турци и християни – пред всеки куп,
викаха напевно и продаваха кога на тегло, кога на око, едно на друго, ядеше
сиромашията; а когато се свечереше и оставаха непродадени зеленчуци и плодове,
пляскаха с ръце викачите и крещяха: „Даром! Даром!“ Юрваха се тогава отвсякъде
деца, старци и бедни бабички – които, щом се накланяше на запад слънцето, започваха
да се трупат наоколо, – грабваха кой колкото можеше да носи и си отиваха тичешком с
пълни ръце.Позахладняваше, щом залезеше слънцето, поемаше си дъх земята, приятен
здрач се спускаше над Мегало Кастро. Разливаха вода стопанките по дворовете,
събираха се ту в тая, ту в оная къща съседите да си побъбрят. Неделя беше днеска;
бяха се събрали в двора на Красогеоргевица; нали празнуваше рождения ден на
първородния си син Андрикос, дето се беше опитал с Трасакис да отвлече дъщерята на
кир Параскевас – Первола.Гордееше се Красогеоргевица със сина си, защото беше
неукротимо зверче, чупеше в яда си чиниите и биеше
 слугинята Ясемя; беше направила в негова чест грис-халва от най-ситно брашно, с
много бадеми, черпеше съседките. Те дъвчеха доволни и казваха: „Да ти е жив и здрав
синът, да доживееш да го видиш капитан из планините или старейшина.“ „Да се ожени
за Первола – каза Мастрапазовица, като се смееше – и да ти напълни двора, в който
седим, с Красогеоргиевчета и Перволчета.“И както си мляскаха сладко и се шегуваха,
изведнъж на прага се появи с подути очи като яйца, бледа, със закърпените си
домашни дрехи, потънали в мазнина, кира Пинелопи. Щом видя насреща си съседките, тя
се разхълца и започна да пищи. Скочиха всички, въведоха я вътре, туриха я да седне,
донесе ù Красогеоргевица да пийне един вишнов сироп, да дойде на себе си; а тя
пиеше, пиеше и ридаеше.– Какво ти се е случило, кира Пинелопи? – питаха я те. –
Защо плачеш?Кира Пинелопи изсърба последната глътка.– Димитрос... Димитрос... –
изпищя тя.– За бога – разболя ли се?– Избяга.– Избяга ли? Къде отиде?– Взел си
чадъра и избягал...– Къде отиде, съседке?– Пак хвана балкана...– Ама защо? Какво му
стана, кира Пинелопи?– Нà, сакълдисал се... Взел си чадъра и избягал... И друг път
същото направи, пак ми избяга; взе си и тогава чадъра и избяга; през въстанието в
78-а.– Ой, лош знак е това, да знайте, съседки! – извика кира Хрисанти
Поликсингопуловица и се плесна по коленете. – Ще стане пак въстание, Бог да ме
убие, ако лъжа!– Да не чуе дяволът, не казвай такова нещо, съседке!– Господ да ме
убие – каза отново кира Хрисанти. – Как подушва мишката земетресението и бяга? Така
и кир Димитрос – въстанието! И ето – взел си е чадъра и отишъл...– Няма и пари... –
хленчеше кира Пинелопи – кой ще му готви да яде, кой ще го пере и ще го кърпи, кой
ще му постила и ще го покрива да спи! Взел си е само чадъра, какво може да му
послужи един чадър? И ще ми се върне пак както миналия път – ще му падат гащите от
слабост!– Я се благодари, съседке – рече Красогеоргевица; – на мен дотук ми е дошъл
мъжът ми заради тлъстините си!Но къде можеше да се утеши кира Пинелопи! Тъкмо
отваряше отново уста да започне да плаче, изпревари я Красогеоргевица, донесе ù
чинийка с халва с много бадеми и ù запуши устата.– Какво прави капитан Михалис,
съседке? – запита Красогеоргевица, за да промени разговора. – От много дни не съм
го виждала.– Добре е – отвърна кира Катерина, – добре е, слава богу, излиза от къщи
на разсъмване и се връща чак през нощта – къде ще го видиш!Тя въздъхна тихо и вече
не продума.И наистина здрав беше капитан Михалис, но се задушаваше в града, сякаш
беше в затвор, хвърляше се и хапеше железните решетки. Яхваше кобилата си,
обикаляше из полето, отиваше към Камарата на Пентевис, приближаваше се до чифлика
на Нури, гледаше го отдалеч, иззад маслиновите дървета и кипарисите, и сърцето му
пламваше.– Още малко, още малко... потърпи бре, сърце, не бързай; почакай да
оздравее... – прошепваше той и се връщаше обратно.Всяка вечер, щом се мръкнеше,
идваше Али ага, потънал в прах, от чифлика на Нури и му донасяше новини:„Днеска се
опита да стане, но го сряза пак болката и се тръшна на леглото.“ „Днеска стана;
арапинът му го подкрепяше и го изведе на двора; аз бях в един ъгъл, зад каменното
корито, и го гледах... Но кълна ти се, капитане, не можах да го позная! Колко е
пожълтял, колко е отслабнал, къде са бузите и гушата му, и боядисаните му мустаци!
Всичките му тлъстини са се превърнали на бръчки!“ „Днеска излезе сам, без арапина,
на двора и се спря на прага. Зърна ме, приближих се да го поздравя, но той ми
направи знак да се махна, не искал приказки; отидох си.“ „Днеска арапинът го качи
на коня му и се поразходи наоколо; арапинът тичаше след него, за да не би да му
прилошее, да падне от седлото... И да видиш, капитане, конят вървеше съвсем полека,
сякаш разбираше.“Най-сетне една вечер, след много дни и седмици, Али ага пристигна
запъхтян в дюкяна на капитан Михалис; той седеше в тъмнината и го чакаше.– Оздравя
– каза старчето, – отиде си тази вечер от чифлика Мустафа баба; „Нямаш вече нужда
от мен, Нури бей – каза му той, – нямаш вече нужда от мен; останалото е в ръцете на
Аллаха!“ И си отиде. Яхна коня си привечер беят, излезе да се поразходи, и не
тичаше вече след него арапинът.– Как изглежда, бре? Червендалест като преди ли?
Здрав ли е? Даврандиса ли се?– Бледен е още, капитане, жълт като лимон е, угрижен,
уста вече не отваря. Не яде, ми каза старата му дойка, не пие, не спи, все въздиша.
А завчера, като го попитала старата кога ще дойде в чифлика Емине ханъм, той се
вкопчил за перилата на стълбата, за да не падне – прилошало му. Гледал дойката си,
пулил очи и я гледал и не казвал нищо.– Много приказваш, Али ага, хайде, върви си!
Но Али ага се колебаеше; искаше още нещо да каже, но се запъваше.– Какво се
покашляш и се чешеш? Имаш ли друга новина?Али ага сниши гласа си.– Разправят,
капитане... – започна той, но пак се пресече.– Казвай бре, Али ага, затова ти
плащам.– Разправят, че се е осакатил, горкият...– Ще рече?Старчето сниши още повече
гласа си:– Не е вече мъж... научила това и Емине ханъм...– Махай се!Щеше да се
претрепе Али ага, препъна се във въжетата и тенекиите, намери вратата и
изчезна.Капитан Михалис беше скочил прав.– Не може да бъде! Не може да бъде! –
изръмжа той, като крачеше напред-назад из дюкяна си. – Не го приемам, не може да
бъде!Не можеше да се помири, че един мъж може да го сполети такава беда.– Не може
да бъде! Не може да бъде! – повтаряше и преповтаряше той, като хапеше изплашено
мустаците си. – Ами ако е така? Ако е истина? Как мога на такъв сакат човек да
искам да си отмъстя! Как да си отмъстя? Какво е вече за него смъртта?Изведнъж
реши.– Ще ида да видя сам и да отсъдя.Почака да минат още няколко дни. „Да заякне
още повече – казваше си той, – да заздравее напълно раната му, да му се възвърне
предишната сила.“И един неделен ден той яхна кобилата си и потегли към Камарата на
Пентевис: ожънато беше полето, отрупани бяха лозята с грозде, небето отгоре
пламтеше.– Жътва, гроздобер, война... – прошепна той – жътва, гроздобер, война,
клета майко!И мислено той прегръщаше съчувствено Крит. Обичаше го като нещо живо,
топло, като нещо, което имаше уста и викаше, очи и плачеше; Крит не беше направен
от камъни, пръст и корени на дървета, а от хиляди и хиляди деди и майки, които не
умират никога, а са живи и се събират всяка неделя в църквите, разгневяват се от
време на време, разравят изпод гробовете едно огромно знаме и хващат балкана. И
върху това знаме, надвесени с години над него, безсмъртните майки са извезали с
черните, сивите и белите си коси трите безсмъртни думи:„Свобода или смърт!“Очите на
капитан Михалис се замъглиха; когато беше съвсем сам и мислеше за Крит, не се
срамуваше да плаче.– Клета майко – прошепна той пак, – клета майко...Капитан
Михалис минаваше сега през Камарата на Пентевис, слънцето беше увиснало почти сред
небето, между маслиновите дървета заблестя чифликът на бея. Капитан Михалис
пришпори кобилата.Отворена беше вратата, влезе. Слезе от коня на двора, огледа се –
колко години оттогава! Тук, на този двор, под тази хралупеста маслина бяха седнали
с кръстосани крака двамата, кипеше кръвта им, рекоха си – или да се убият един
друг, или да се побратимят, – побратимиха се. И ето сега, след толкова години, той
се върна в същия двор – сякаш Бог се беше разкаял за стореното, – върна се в същия
двор, за да се убият един друг...Един слуга притича, позна го.– Добре дошъл,
капитан Михалис – каза той.– Къде е беят?– Горе.– Върви да му кажеш, че съм дошъл и
искам да го видя.Конят на Нури бей подуши кобилата, подаде благородната си глава
през горната половина на вратата на конюшнята и изцвили; извърна се кобилата, видя
го, но беше бременна, не му отвърна.Слугата се върна.– Добре си дошъл, капитане,
така ми поръча беят да ти кажа; ако обичаш, казва, да почакаш да се облече, да се
натъкми, за да те посрещне... Да разседлая ли кобилата, капитане?– Не.Капитан
Михалис излезе вън на чешмата, откачи бакърения тас, пи. Турски букви бяха
издълбани околовръст на този тас, в който се беше размесила кръвта им, и Нури бей
нея вечер му ги беше превел: „Вдигни високо шия и пий, пътнико, вдигат шия, че
благодарят на Бога и кокошките, когато пият.“Слугата се показа:– Ако обичаш,
капитане, заповядай вътре; беят седи на дивана и те чака.Капитан Михалис затегна
черния си чембер, закри кокалената дръжка на ножа, която се подаваше от пояса,
засука мустаците си и влезе.Нури бей седеше в най-тъмния ъгъл на дивана; беше се
облякъл и натъкмил като жених; той разбра защо беше дошъл този гост, срамуваше се
да се яви пред него повехнал и бледен, затова намаза с черна боя мустаците си, тури
си червило на бузите, сложи около очите си сурма, за да блестят, и след това пъхна
в пояса си, дълбоко, да не се вижда, ножа с черна дръжка.– Добре дошъл, капитан
Михалис – каза той и му протегна ръка.Но капитан Михалис беше мушнал ръце дълбоко в
пояса и не се докосна до ръката, която уби брат му. Нури бей се дръпна назад и се
опря на стената засрамен.Капитан Михалис стоеше прав, не сядаше; мъчеше се да
различи в полумрака Нури, да прецени колко сила му беше останала и според това да
претегли думите, които щеше да изрече.– Бързаш ли, капитан Михалис, та не сядаш?
Толкова път си бил, за да дойдеш...– Не можеш ли да станеш, твоя милост, Нури бей?
– рече капитан Михалис. – Работата, която ме е довела в дома ти, не е за дивани.–
Разбирам, няма какво да ми го натъртваш, капитан Михалис! Знам, всичко ще се
нареди, не бързай; да пием първо по едно кафе, да изпушим по цигара, да си кажем по
някоя приказка и после това, което искаш, щом искаш, ще стане, капитан
Михалис.Гласът му беше спокоен, уморен, пълен с горчивина.– Добре, Нури бей, щом
така искаш, не бързам – каза капитан Михалис и седна срещу него.Протегна шия да
разгледа в полумрака лицето на бея, но той все се завираше в ъгъла, на тъмно.–
Ранен си бил, Нури бей; тежко, разправят...– От добре по-добре съм, като преди,
възвърна се силата ми, капитан Михалис, не се безпокой
– отвърна упорито беят, – държат ме още краката.– Радвам се – рече капитан Михалис
и замълча.Донесоха кафето, свиха си по цигара; и двамата бяха навели глава и
мълчаха. „Дошъл е да ме убие, да си върне за кръвта на брат си – разсъждаваше
спокойно Нури бей, – добре дошъл. Облечен е в черно като смъртта; добре дошъл. За
какво ми е животът? За мен сега вече живот и срам са едно и също.“– Добре дошъл! –
каза той високо. – Отдавна те чаках.– Изпих кафето си – почерпи ме, Нури бей;
изпуших цигарата, няма вече какво да приказваме помежду си. Стани!– Както кажеш!
Напрегна всичките си сили, надигна се беят, заболя го, но прехапа устни, не се
издаде. С разкрачени крака, накуцвайки леко, той запристъпя, стигна до прага на
вратата за към двора, слънчевата светлина падна върху него.Когато го видя на
светлина, капитан Михалис се стресна изумен; този ли беше Нури бей, смелчагата,
кръглоликият, лъвът на Турция? Бузите му бяха хлътнали, очите – помътнели, устата
му беше увиснала надолу, сякаш непрекъснато плачеше... Беше се натъкмил и нашарил с
мазила, но зад боите и мазилата капитан Михалис различаваше мъртвеца. Той сбърчи
вежди. „Как да се бия с тоя сакат човек? Срамота!“ – рече си той и се поколеба.–
Нури бей – каза той, – да не би да не си още добре?– Бледен ли ти се виждам? Сакат
ли? Карай напред! Да отидем на мястото и ще видиш!Нури тръгна разкрачен,
накуцвайки; на средата на двора се извърна – капитан Михалис не го следваше. Стоеше
още на прага и го гледаше...Нури бей настръхна. „Разбрал е – помисли той, – разбрал
е гяуринът и не приема...“ Той се помъчи да придаде твърдост на гласа си, но не
успя.– Капитан Михалис – каза той с упрек, – толкова време те очаквах; никой друг
на света, нито мюсюлманин, нито грък, никой друг не съм очаквал през всичкото това
време освен теб; а сега, като си дошъл, ще си отидеш ли?Капитан Михалис мълчеше;
съчувствието все повече растеше, растеше и изпълваше целите му гърди.– Какво ме
гледаш? Болестта изпи бузите ми, но силата ми остана същата; не слушай какво
разправят хората, капитан Михалис, силата ми остана същата както преди. Хайде,
върви след мен!Но капитан Михалис не се помръдна.– Искаш ли да докарам жребеца си и
да го яхна, та да видиш? Искаш ли да взема пищова си и да се прицеля, та да видиш?
Тури ми за мишена един пръстен – ще прекарам куршума през него. Ела, ти казвам, да
вървим на мястото, там ще се види кой е мъж!Той накриви чалмата си, мушна юнашки
ръка в пояса и зачака; но студена пот беше вече избила по челото му и кръстът го
болеше. Капитан Михалис го погледна, съжали го.– Нури бей – каза той кротко, – не
викай, уморяваш се; да влезем вътре.Сърцето на Нури бей потръпна от болка; две едри
сълзи неочаквано потекоха от очите му; той се извърна към пътната врата, за да
скрие мъката си. „Съжалява ме, съжалява ме – помисли той, – дотам стигнах; да ме
съжаляват – мене, мене, Нури!“– Да влезем вътре, Нури бей – каза пак капитан
Михалис; – друг ден!Нури бей не се прикри вече, обърна насълзените си очи към
черния гост.– Капитан Михалис – каза той, като сниши гласа си, за да не го чуят
слугите, – дошъл си да ме убиеш. Защо не ме убиеш?– Да влезем вътре – каза отново
капитан Михалис, – да влезем вътре, Нури бей, ще ни чуят.Той се приближи, хвана бея
под ръка и почувства как цялото му слабо тяло трепери. Беят не се противопостави,
вървеше, накуцвайки, и все говореше и се оплакваше:– Побратим си ми; спомни си – в
тази проклета къща се смеси кръвта ни; за нищо друго не те моля: убий ме!– Не го
разбирай криво, Нури бей, някой друг ден... – отговори капитан Михалис.– Съжаляваш
ли ме?Беше седнал Нури пак в ъгъла, на дивана, на тъмно.– Съжаляваш ли ме? – запита
той отново.Но капитан Михалис не отговори; не можеше да понесе такава мъка, искаше
да си отиде. Той нямаше вече работа в тази турска къща; нямаше никакви сметки за
уреждане с този нещастник. Какво е сега смъртта?Изправи се; слънцето вече клонеше
на запад.– Нури бей – каза той, – остани със здраве, отивам си.Нури бей не отвърна;
свиваше се в ъгъла, зъзнеше; тръпки преминаваха изведнъж по цялото му тяло и той
трепереше.– Нури бей – повтори капитан Михалис, – остани със здраве, отивам
си.Гласът на бея сега се чу, сякаш от много далеч, дрезгав, отчаян:– Имаш право,
капитан Михалис, имаш право. Хайде, върви си със здраве!Прав, неподвижен, капитан
Михалис го гледаше – мислеше за красотата му, за юначеството, за сербезлъка му, за
искрите, които хвърчаха под коня му от калдъръма, за гостоприемството и за
благородството му.– Капитан Михалис – чу се отново дрезгавият неземен глас, – ако и
аз някога съм бил юнак, ако съм бил мъж, ела, подай ми ръка; ако не съм бил, върви
си със здраве.Капитан Михалис протегна ръка и стисна леко, за да не ù причини
болка, повехналата ръка.– Сбогом, Нури бей – каза той.– Кой знае, може би завинаги,
капитан Михалис, завинаги – разбираш ли?– Разбирам – отвърна той и прекрачи прага.И
суровият мъж почувства изведнъж как гърлото му се сви.Нури бей чакаше свит в ъгъла
на дивана, неподвижен; чу за кратко време тропота на кобилата на капитан Михалис по
камъните, след това всичко утихна; слънцето беше вече ниско, влезе в стаята,
позлати стените, после си отиде и то, стените потъмняха.Нури бей слезе спокойно от
дивана, изми се с благоуханен сапун, смени долните си дрехи, взе шишенце с ливанто,
изля го цялото на себе си, реса се дълго време. Отиде в конюшнята, погали жадно,
бавно любимия си кон, от острите изящни уши чак до стройните глезени, а животното
се радваше, извиваше шия, галеше с върха на бърните си главата и врата на господаря
и цвилеше радостно.– Сбогом, сбогом, момчето ми – шепнеше беят и очите му бяха
пълни със сълзи.Разделиха се. Нури бей се качи в одаята, взе един лист и написа:
„Като умра, искам коня ми върху гроба ми да го заколите.“ Написа го и удари под
него печата си.После седна с кръстосани крака в средата на одаята, върху стария
анадолски килим, на който баща му коленичеше и казваше молитвата си, обърнат към
Мека, седем пъти на денонощие; погледна към отворения прозорец – пълно със звезди
беше небето, – беше се вдигнал силен вятър, кучето лаеше на двора. Един каруцар
минаваше и пееше – много далеч; скъсваше се да пее и да зове една жена; Нури бей си
спомни за Емине, затвори очи и въздъхна.– Лъжливи свете – прошепна той, – лъжливи
свете, сбогом!Измъкна от пояса си ножа с черната дръжка, вдигна го високо и с
всичката сила, която му беше останала, го заби в сърцето си.48 Константин ХI –
Палеолог – наречен Драгазес (р. 1405 г.) – последният византийски император,
загинал в боя при превземането на Цариград от турците на 29.V.1453 г. – Б. пр.49
Католик – обидно назв. – Б. ред.

8. Част

Рано-рано на другия ден, още щом Вратата за Ханя се отвори, черната вест се пръсна
навсякъде: Нури бей бил намерен убит в чифлика си! Зашумяха турските кафенета: едни
викаха, че гърците са го убили, други – че се е самоубил; мюезинът се изкачи на
минарето и из устата му заизлизаха несвързани думи: „клане, гяури, Мохамед“ – пяна
му излизаше от устата, други думи не можеха да се различат. Християните оставяха
работата си, събираха се по двама, по трима, разменяха си скришом по някоя дума и
се прибираха рано по домовете си, още преди да потъне слънцето.Промени се
атмосферата, натежа; низамите смръщиха лица, нарамиха пушки и започнаха да обикалят
чаршиите и махалите.Сам пашата се вдигна и отиде на гробищата на погребението на
Нури бей; след него вървяха имамът и мюезинът, зад тях, като шумен аскер, агите,
въоръжени. Там беше и Сюлейман арапинът; пашата го беше освободил от оковите –
дотегнало му беше да го слуша да ръмжи и го взе със себе си.Слугите бяха вдигнали
тялото на убития от чифлика и го носеха към гробищата, а след него вървеше конят
му, като подскачаше уплашено и цвилеше; той отваряше големите си очи, душеше
въздуха, не можеше да разбере.Турците се събраха около мъртвия; имамът му прочете с
висок и монотонен глас благословиите и го изпрати на другия свят, а мюезинът
протегна ръка, размота от главата на убития бялата окървавена чалма и я пъхна в
пазвата си.Един по един всички се наведоха, простиха се с мъртвеца и зеещият до
гроба на баща му гроб погълна бея. Тогава пашата даде знак да доведат коня на самия
гроб; в ръце той държеше хартията, която арапинът на Нури бей му беше донесъл.– Аги
– започна пашата, – тук държа написана и подпечатана последната воля на убития:
отворете ушите си!Повдигна хартията към светлината и прочете:– „Когато умра, искам
коня ми върху гроба ми да го заколите.“Агите потръпнаха, като чуха това. Погледнаха
коня; беше навел глава ниско до гроба и душеше настръхнал пръстта, а синкавата му
грива висеше чак до земята, сякаш беше разпуснал коси, за да започне да оплаква.
Биеше с крак върху гроба, цвилеше жално и зовеше изчезналия си господар.– Това е
грях и от Бога, и от хората! – чуха се отвсякъде гласове.– Грях не грях – отвърна
пашата, – така иска убитият! И моето сърце се къса, сам Бог вижда, но така иска
убитият – да го вземе със себе си; и аз бих направил същото! Кому от вас му дава
сърце да го заколи?Всички се вкамениха. Очите им бяха приковани върху излятото,
ласкаво тяло, което блестеше съвсем голо на слънцето, и сърцата им се свиваха. Не
беше нито грък да го убиеш, нито вол или агне да го заколиш; беше украшение на
света, гордост на Мегало Кастро! Идваха мераклии чак от Ханя и Ретимнос да му се
полюбуват... Кого няма да заболи да вдигне нож срещу такова гърло?Пашата пухтеше
ядосан и огорчен.– Кой от вас, казвам, ще вдигне нож да го заколи? – попита отново
той и изгледа един по един агите наоколо.Никой не се помръдна. Междувременно конят
се беше проснал цял върху гроба и душеше възбудено пръстта; цвилеше и сега този
звук приличаше на човешки глас. Не цвилеше, а ридаеше.Пашата се обърна към
арапина:– Арапино, заколи го ти!Арапинът измъкна ножа си, пристъпи една крачка, но
се препъна, приклекна леко и се хвана за един надгробен камък, направи още една
крачка. Конят се извърна, видя го и скочи на крака; вдигна високо глава и го
изгледа мълчаливо. Арапинът се изплаши.– Смелост бре, Сюлеймане, затвори очи да не
го гледаш и се хвърли върху него! – заповяда пашата, като едва се сдържаше да не се
разплаче.Всички бяха приковали очи върху арапина.– Ако го заколи, заклевам се в
костите на баща си, на кайма ще го направя този арапин! – измърмори един; очите му
се бяха насълзили.Арапинът вдигна ножа си и се приближи още повече към коня;
започна да го проклина и да го ругае, за да добие смелост, но ръката му трепереше.
Конят наведе шия, подуши пръстта и отново започна да цвили и да плаче. Ръката на
арапина се отпусна.– Паша ефенди – каза той пресипнало, сякаш го душеха, – паша
ефенди, не мога!– Браво бре, Сюлеймане! – чуха се гласове и гърдите задишаха
облекчено.– Не мога – каза пак арапинът.– Вземи го ти, паша ефенди! – извикаха
агите. – Вземи го, за бога, спаси го!– Страх ме е от умрелия – каза пашата и
погледна с копнеж прочутия жребец.Той се приближи към него и протегна ръка да го
погали, но конят се дръпна и започна да рита и да се заканва. Сега той се въртеше
на всички страни върху гроба, риташе и не позволяваше никому да се приближи.– Да си
вървим – каза пашата. – Нека остане тук на гроба, докато му премине мъката, нали и
той има душа; а след това, бъдете спокойни, гладът ще го укроти. Слугата на убития,
арапинът, да остане при него и да си опича акъла – да го храни, да го пои и щом
види, че се е успокоил, да ми го доведе.Като изрече това, пашата тръгна към града,
а след него поеха агите. Той вървеше напред радостен – велик е Аллах, добър, обича
пашите! Колко пъти само беше пожелавал този кон! Да го възседне, да го стисне между
коленете си, да си припомни младините... „Ако ми сложат всички жени на Мегало
Кастро от една страна и този кон от друга – по дяволите да отидат жените, коня ще
избера! Е, не ще и дума, щедър си, Господи! Нà, уби Нури бей и ми подаряваш коня
му!“Пашата се извърна към гробищата – конят все още лежеше върху гроба и
цвилеше.Наближаваха вече Мегало Кастро – бяха стигнали при някогашните военни
ровове, които сега бяха превърнати в бостани и зеленчукови градини. Слънцето се
готвеше да залезе – един каменен лъв, вграден във венецианските укрепления,
почервеня. Ято гарвани, напълнили коремите си с мърша, се завръщаха мълчаливо от
всекидневния си поход и се завираха в запустелите бойници. Във вечерната тишина се
чуваше как Мегало Кастро лаеше, цвилеше, викаше, а отвъд него, тежко, могъщо,
пъшкаше морето.Пашата се спря, събра около себе си агите и заговори:– Опичайте си
акъла, аги и агенца – Крит виси на косъм! Нури, заклевам се в Бога, се самоуби; не
си го навивайте на пръст и не повдигайте пак турците, та да започне отново пата-
кюта! И от нос дори не искам кръв да потече, защото, заклевам се в Пророка, на
платана не беся само гяури, беся и мюсюлмани, да го знаете. Опичайте си акъла, ей!
След това се обърна към арапина.– Да вървим, Сюлеймане – каза той и тръгна напред,
като сумтеше.Мюезинът поклати глава, големците си размениха скришом бързи погледи,
но не продумаха нищо. Много мекушав им се виждаше този паша, твърде голям гъркофил,
какво търсеше в Крит! От нос дори да не потечела кръв – ами че без агнета бре,
Караманли, сватба става ли?Пашата още не беше преминал през градската врата и
мюезинът измъкна от пазвата си кървавата чалма на Нури и я завърза като знаме на
върха на тоягата си.– Нож бре, момчета, нож за гяурите!Той нададе вик и застана
начело на агите.Долу в рововете двама старци християни вадеха вода от един кладенец
и поливаха зеленчука.– Ето двама гяури! – извика мюезинът. – Дръжте ги, юнаци!Двама
юначаги се втурнаха с голи ножове в ръце.– Имате благословията ми! – извика им
мюезинът.Главорезите се спуснаха по надолнището, разтваряйки тръстиките и високите
слънчогледи, стигнаха до кладенеца, сграбчиха двете старчета и опряха шиите им на
ръба на кладенеца.– Опичайте си акъла ей, момчета, да не им потече кръв от носа! –
извика им отгоре мюезинът и избухна в смях.Двете глави се отърколиха в кладенеца.–
Напред, братя! – извика мюезинът. – Всички заедно!Той вдигна високо тоягата си и
подухващият морски ветрец развяваше кървавата чалма на бея. Свечеряваше се вече –
низамите, които пазеха вратите, извадиха ключовете. Мюезинът ги видя и ускори
крачка, след него забързаха и агите; те стигнаха тъкмо навреме, преминаха през
вратата и нахлуха с крясъци в Кастро.Християните чуха отдалеч агите, които се
завръщаха, и кръвта им се смрази; затвориха надве-натри магазините и работилниците
си и побързаха да залостят домовете си.Мюезинът застана пред голямото турско
кафене, близо до Вратата за Ханя, издигна високо чалмата и извика:– Аллах, Аллах,
нож за гяурите!Но старият Селим ага и други разумни турци стопани поканиха мюезина
в кафенето и му поръчаха кафе, локум и наргиле, за да се успокои; след това
повикаха Ефендина да дойде да седне на столчето сред кафенето и да захване пак
някоя от приказките на Халима за жени и красиви момченца и за тави с баклава, та да
се отклони умът му от кланета и кръв.Минаха два-три дни. Християните трепереха
всеки миг да не би градските врати да се затворят посред бял ден и да ги хванат в
капана – че малко бяха християните, много – турчата, щяха да ги прекарат под
ножа.На третия ден – нова черна вест: турците влезли в манастира при Ангаратос и
заклали Агатангелос игумена, онова доброто момче. Заварили го нощем, като спял горе
на чардака; ходил в Трапсано да освети една църква – попреял, попрепил и спял
дълбоко. Отрязали му главата, без да се събуди. Но едно убийство води след себе си
друго и на четвъртия ден един калугер, братовчед на Агатангелос, слязъл от
„Врондиси“, прочутия манастир в полите на Псилоритис, в богатото турско село Заро,
и убил Бамбалията, агата кръвопиец, тъкмо когато бил запрегнал на колелото на
кладенеца двама християни и поливал градината си.Искрите летяха от убийство на
убийство, от село на село и Крит пламваше постепенно.Турците, които живееха в
гръцките села, се изплашиха; товареха до изнемога магаретата и мулетата с
имуществото си – дрехи, корита, люлки, кухненски принадлежности, сечива,
ханъмчетата си, децата, внуците си и пелените им и отиваха да се крият зад стените
на Мегало Кастро; а и най-кротките и най-страхливите от християните събраха
семействата и партушините си и хванаха балкана.Пашата се обърка; за първи път му се
случваше да попадне в критска каша; не беше свикнал на такива заплетени работи; той
беше простодушен анадолец от Бурса, обичаше рахатлъка, тепсиите със сладкиши и
съня. Какъв дявол ги е прихванал сега тези критяни да се бият помежду си! И то
тъкмо сега, когато щеше да вземе прочутия ат на Нури!Щеше да
му дава захар и да го пои в шепите си, та конят да свикне с него и да не го
хвърли, когато го възседне и отиде да се поразходи из „Камарите“. И точно сега ли
намери да се бунтува този проклет Крит! Обърка се пашата; ту отиваше при
митрополита и го молеше: „Митрополит ефенди, обяви, че ще отлъчиш от църквата
всеки, който убие турчин – душата му покой да не намери“; ту обикаляше из турските
села и викаше, и се молеше: „Не бягайте от къщите си бре, серсеми! На, заклевам се
– косъм няма да падне от главата на никого. Съобщих в Цариград, ще пратят редовен
аскер да тури ред...“Но къде да се потуши огънят, когато още същата неделя дойде
нова вест: някой си капитан Тодорис, разправяха, слязъл посред бял ден в едно
турско село, Ласити, и го подпалил. Премного се разрасна злото, прекалено дръзки
станаха гяурите. Вдигнаха се тогава големите аги и отидоха, въоръжени, възбудени,
при пашата.– Паша ефенди, злото премина мярката, гяурите станаха прекалено нагли –
горят селата ни; научи ли какво е станало в Ласити?– Кой е този капитан Тодорис,
бре? За първи път го чувам – каза пашата, като си играеше отегчено с
броеницата.Един от агите, от Петрокефало, скочи:– Краставици на търкалета, капитан!
Хлапе някакво, зелено още! Проклет сой! Баща му е онзи Манусакас, дето осакати Нури
бей, а чичо му е капитан Михалис, Глигана. Седнало и то, голобрадото, байрак да ми
вдига! Ако не го хванеш и не го набиеш на кол на „Трите камари“, да го знаеш – и
ние ще подпалим гръцките махали в Мегало Кастро. Това дойдохме да ти кажем, паша
ефенди, а пък после, ако щеш, пак бъди добре със султана!– Заклевам ви в Пророка,
не правете такава беля! – извика пашата. – А бре, дяволи недни, главата ми се
клати, бре, не стои здраво на раменете ми! Ако чуе султанът, ще ми изпрати ферман!–
Тогава хвани този Тодорис, набий го на кол, иначе ще направим на пух и прах Мегало
Кастро.– Къде е, та да го хвана?– В Ласити. Изпрати низами.Изпрати пашата низами;
плъзнаха те по планините на Ласити. Научи за това Тодорис, проводи вестоносец и в
един дол на Селенас се събраха доста луди глави, чиято кръв кипеше и не знаеха
какво да направят, за да я успокоят.Тодорис беше станал изпечен хайдутин,
обикаляйки от планина на планина, гонен от агите на Петрокефало, които се бяха
заклели да го претрепят, за да отмъстят за кръвта на Хюсеин. Кога сам, кога с
неколцина сърцати другари той започваше престрелка с турците, па като видеше зора,
скачаше от чукарите и се изплъзваше. Носеше пушката, ботушите и дрехите на баща си
и неговия втвърден от пот чембер и чувстваше как се слива с прочутия си родител,
как от дрехите мъжеството на баща му проникваше в него и изпълваше и гърдите, и
краката, и ръцете му. Бащата възкръсваше, баща и син бяха станали едно цяло и
Тодорис закрепваше и възмъжаваше от ден на ден. Думата му тежеше и делата му бяха
винаги добре обмислени; всичките му другари го слушаха и му се подчиняваха, макар
че между тях имаше някои, чиито коси бяха побелели по битките.Събраха се сега около
него. Времената бяха тежки, низамите напираха отвсякъде. Около двадесетина смелчаги
се бяха отзовали на повика му.– Турция иска да изпие кръвта ни! – извика Тодорис. –
Затова ви изпратих вест, братя! Чувате ли какво става? Счепкаха се пак турци и
християни. От селата искрата прехвръкна в Мегало Кастро, от Мегало Кастро ще отиде
в Ретимнос, оттам в Ханя, цял Крит ще пламне! Не се отпускайте, не мислете, че тези
кучета, турците, гонят само един убиец и че ако го хванат, ще приберат оръжието;
гонят всички християни! Дедите и бащите ни разбираха това и издигаха знамето на
свободата; дойде и нашият ред. Преди да тръгна, аз отворих сандъка на баща си и
взех със себе си знамето му. На него е написано „Свобода или смърт“. Да живее
съединението!И като изрече това, той развя гръцкото знаме.Научи за това пашата и
побесня. Вдигна се и отиде да намери митрополита. Не разбира нещата големият
гяурски поп – сега той щеше да му ги обясни. Взе със себе си и арапина и тръгна към
митрополията. Вървеше и кипеше, кипеше и прекипяваше – не му стигаше тази критска
беля, ами взеха, че му обадиха рано-рано днеска друг черен хабер – слугата, дето го
беше оставил на гробищата, пристигна запъхтян: „Паша ефенди, конят умря, умря, на
гроба!“ – „А бре, не му ли даваше да яде? Не му ли даваше да пие?“ – „Давах му,
паша ефенди, давах му, но той не се докосваше до нищо. Искаше да умре и
умря.“Слънцето се беше изкачило сред небето, на минарето, мюезинът проточваше врат
и възхваляваше прелестите на молитвата и милостта на Аллаха. Митрополитът седеше на
дългото канапе, играеше с броеницата си и беше подхванал сладки приказки с
премъдрия Хаджисавас. Беше си припомнил пак онези щастливи години от младините си,
онова време, когато беше архимандрит в Киев, като наместник на пресветия Божи гроб.
Гордата му лъвска глава се изпълни само със спомени от Русия – каква Божа благодат
беше тогава, каква земя, какво жито, какви масла, пушени риби и хайвери! И после
онези ми ти златни кубета на църквите, ами сребърните икони, ами бисерите, ами
сапфирите, ами рубините по евангелията! „Докато съществува Русия, Хаджисавас, не ме
е страх. Някой ден тя ще разтвори уста и ще глътне Турция. Тогава и Крит ще намери
свободата си. Друга надежда нямаме.“Но Хаджисавас гледаше навън през прозореца и
умът му беше другаде. Тези дни се беше разразила буря и тъкмо тогава Хаджисавас
беше отишъл на една от бащините си ниви, на един час път от Мегало Кастро, близо до
Агия Ирини... Божие просветление ли беше това, или той сам го беше подушил от
старите китапи, които прочете, но си втълпи в главата, че тази земя покрива някакъв
прочут древен град. И така, както човъркаше с железния връх на бастуна си в една
изровена от пороя вада, нещо лъскаво се отърколи по мократа пръст. Наведе се – и
какво да види. Един златен пръстен! Грабна го, изчисти го бързо от пръстта и сега
го донесе и го показа на митрополита: широкобедра жена седеше върху златния пръстен
и държеше в ръцете си двойна секира, а един гол мъж, строен и тънкокръст като
днешните критяни, се извиваше пред нея, сякаш танцуваше; над тях, на върха на
пръстена, се изкачваше като сърп полумесецът.Той го постави на дланта на
митрополита.– За бога, владико свети – каза Хаджисавас, – скрий го, никой да не
знае! Какви ли съкровища се намират долу, какви ли златни погребални накити! Но
нали сме роби, ако отключим сега земята и ги извадим, турците ще ни ги грабнат.
Нека бъдем търпеливи и един ден някой друг грък, когато Крит се освободи, ще
разкопае древния град и нему ще се падне славата!Митрополитът го слушаше и клатеше
глава – хубаво и свято е всичко това, но на неговия гръб лежи грижата за хиляди
хора. Какво го интересуваше него какво е ставало долу под пръстта преди хиляди
години! Слушаше, клатеше глава и пак подхващаше разговора за живия многоизстрадал
Крит и за Московеца...Хаджисавас разбра това и се засегна.– Твое преподобие чака
свободата от Московеца, народът – от пушката, а аз – от този пръстен, с който ти се
шегуваш, владико...Мурджуфлос отвори вратата.– Пашата, владико свети... – каза
той.Хаджисавас стана и се усмихна.– Объркал се е с тези критяни Караманлията! –
каза той, целуна ръка на митрополита и се измъкна през тайната вратичка.И наистина
пашата съвсем се беше объркал с тези дяволи, критяните.– Митрополит ефенди – каза
той, като влезе, – не мога да разбера! Вдигнали, казват, байрак критяните и искат
свобода... Каква свобода? Не мога да разбера. Когато човек се подчинява на Бога, в
който вярва, и върши всичко, което той му заповяда, оплаква ли се, че е роб, вдига
ли байрак против Бога, иска ли свобода? Не. Е, не е ли същото и с наместника
Господен на земята – султана? Какъв дявол го е прихванал сега Крит, та си намерих
белята?– Когато се подчиняваш на Бога, в когото вярваш, добре – отвърна
митрополитът, – но когато се подчиняваш на Бог, в когото не вярваш, паша ефенди?
Тъй и критяните не вярват в султана. Затова са роби, затова и искат свобода.Пашата
притисна слепите си очи – не можеше да разбере. Затръшна вратата и си отиде. Върна
се у дома, седна до прозореца, взе бинокъла и заоглежда морето, за да види кога ще
се появят турските кораби с низамите. Те щяха да обяснят всичко и да турят
ред.Плесна с ръце и арапинът се появи.– Мъка е налегнала душата ми бре, Сюлеймане.
Хайде иди намери онзи Барбаянис да ми разкаже нещо, та да ми олекне!Беше започнало
да се здрачава. Чуваше се как затваряха дюкяните, майките викаха децата си да се
приберат от улиците, стопаните се връщаха по домовете си, вратите се залостваха. А
дивите пристанищни хаймани турци, разгърдени, боси, накривили фесове, тръгваха из
гръцките махали, псуваха мръсно Христос и гърците и плюеха по гръцките врати. Всяка
нощ от кафенетата тръгваха по пет-шестима разярени побойници към къщата на капитан
Михалис, за да разбият вратата му. Той убил Нури – били го видели как влиза, яхнал
кобилата си, в метоха на бея и като си отишъл, намерили бея убит. Той го е убил!
Побойниците тръгваха пияни от кафенетата, за да отидат да разбият вратата му, но
колкото наближаваха къщата му, толкова по-страхливи ставаха, започваха да
поизтрезняват, поспираха се, изригваха псувни и проклятия, изкарваха си яда и се
връщаха отново в кафенето.Капитан Михалис стоеше зад вратата с два пълни пищова в
ръце и затаил дъх, чакаше. Всяка нощ той изпращаше семейството си другаде; кира
Катерина вземаше пеленачето в ръце и последвана от Трасакис и Риньо, отиваше всяка
вечер да спи при различни съседи. Капитан Михалис оставаше съвсем сам в къщата. Но
след няколко дни той се обърна към Трасакис.– Ти ще останеш с мен – каза капитанът,
– за да свикнеш.И сега баща и син бодърстваха зад вратата.Арапинът завари Барбаянис
у дома му; беше запалил огън на двора си и вареше рожкови.– Почакай бре, Сюлеймане,
да препаша сабята си, та да дойда с всичките си салтанати!Влезе вътре, препаса
сабята, окачи под съсухрената си шия тенекиения медал, рече да тури обувки, но го
домързя. Къде ще седне сега да
връзва връзки! Излезе на двора и засука мустак.– За какво ли ме вика пашата бре,
Сюлеймане? – запита той. – Да нося ли за всеки случай и едно шише шербет със сняг,
а?– Носи, пък ако не го изпие пашата, ще го изпия аз.Барбаянис влезе пак вътре,
напълни едно шише с шербет, сложи в него и доста сняг и тръгнаха.– Какво ще кажеш –
да си опичам ли акъла бре, арапино? Сърчицето ми трепери като яребица.Арапинът
повдигна рамене.– Опичай си го – каза той. – Хайде да вървим.Пашата седеше все тъй
с кръстосани крака до прозореца и проклинаше съдбата си, че го е захвърлила тук, по
дяволите. „Трон на паша ли е това, на което си ме сложила да седна мари,
проклетнице, или кол?“ И докато ругаеше така съдбата си, ето ти го бос, със сабя, с
тенекиения медал Барбаянис! Застана пред пашата и му направи няколко теманета.–
Паша ефенди, аз съм Барбаянис – каза той и постави пред краката му шишето с шербет.
– „Студен, студен като лед – ще замръзнеш от тоз шербет“, паша ефенди.– А бре,
Барбаянис – каза пашата, – тежко ми е на душата. Разкажи ми някоя шега да се
посмея. Затова те повиках.– И на мен ми е тежко на душата, паша ефенди – отвърна
старчето, като прикова върху него малките си змийски очички. – Всичките ми шеги
отидоха по дяволите и се превърнаха в приказки за змейове, козли и колове... Река
да се смея и челюстта ми пада.– А бре, Барбаянис, разкажи ми нещо, майка му стара,
пък ако ще, и приказка да е. Нека се разсмея, пък нека ми падне челюстта.– Даваш ли
ми воля, паша ефенди, да кажа всичко, каквото измисли куфалницата ми?– Каквото си
искаш – нали си щурав! Свободен си.– Няма ли да ми вземеш главата?– Какво ще я
правя тиквата ти, бре? Говори, не се бой.– Слушай тогава. Дяволът е влязъл в мене и
ме подтиква да ти разкажа една приказка, която ми разказваше моят дядо, а на него
пък – пак дядо му, а на този – пак дядо му и така един след друг цял синджир
дядовци, чак до превземането на Цариград.– Добре де, и тъй? Чакай да запаля чибука
си, за да не ми се доспи.– И тъй, по времето още когато животните си говорели с
хората и с лозовите листа, един козел влязъл в едно лозе и започнал да яде, да яде,
да яде лозовите листа... Ял, ял, ял, а горкото лозе го боляло – нали и то има душа,
паша ефенди, – ядосало се и се провикнало: „Яж, яж, яж, козльо, извикало, яж да
натрупаш месо и тлъстини, да станеш добър за мезе; бъди спокоен, аз ще накарам
пръчките си да те изпекат – чуваш ли, паша ефенди? – да те изпекат, а виното ми да
ти попее, а моят Барбаянис да те върти на шиша.“– Барбаянис ли? Кой Барбаянис? Не
разбирам – каза пашата и се прозина.– Ще разбереш един ден, паша ефенди.– Ами ти
разбираш ли бре, Барбаянис? Понякога щуравите...Погледът на Барбаянис стана гневен
и прониза пашата.– Аз ли? Как мога аз да го разбера? Но веднъж, на един Великден,
когато бяхме заклали едно козленце и дядо ми беше изсмукал цяла кана вино, та
акълът му се беше избистрил, седна и ми го обясни: козелът, казва, е султанът, а
пък лозовите листа, казва, са критяните, а лозето, казва, е Крит... А Барбаянис,
казва, е внучето ми.– Сиктир оттука, гяур! – извика пашата и протегна ръка да
намери бича си.Но Барбаянис вече беше се свлякъл по стълбите и тичаше презглава с
твърдите си ходила по тъмните сокаци. На два пъти сабята се заплиташе в краката му
и той се просваше на земята, но ставаше и пак започваше да тича. Спря се пред
къщата си и се прекръсти.– Господи, помилуй! – промърмори той. – Отде намираш бре,
Барбаянис, толкоз мъжество и толкоз щуротия!Нея нощ пашата не спа добре. Присънваха
му се все козли и лозя, и шишове. Проклети да са тези гяури – отде ги измислят
такива неща и как умело ги усукват и те заколват с памучен конец!На сутринта пашата
се вдигна рано-рано и започна да обикаля из турските махали, чукаше по вратите,
влизаше в кафенетата, отиде в джамията. „Спокойствие бре, момчета, косъм дори не
трябва да падне от главата на никого. Ще си намерим белята! Имало едно време един
козел...“ – и започваше да разказва и да украсява приказката, за да уплаши
агите.Влизаше и в изоставените от стопаните им гръцки къщи, заети от турците, които
бяха дошли от селата. Те се събираха по няколко семейства заедно, измъкваха рамките
на прозорците, чупеха масите и долапите и палеха огньове по дворовете, одаите и
терасите и готвеха...– Върнете се по селата си, бре! – викаше им той. – Какъв дявол
ви е прихванал пак! Не убивайте гяурите! Както сме тръгнали, ще си строшим главата
един ден, кълна се в Пророка, ще си я строшим един ден! Имало едно време,
разправят, един козел...И пак захващаше приказките. Ходеше от врата на врата, а
умът му беше набучен на шиш и се въртеше и цвърчеше над горящи лозови пръчки.За
няколко дни сякаш се поукротиха турците и капитан Михалис можа да поспи в леглото
си. И видя странен сън: имаше уж голям народен събор навън на полето, на едно равно
място, а сред равното място имаше музиканти, с тръби, тъпани и цимбали, и свиреха
уж националния химн; свиреха, свиреха, но никой не можеше да го чуе; и тогава се
появи един левент, критянин, с голям поднос с ракия и ракиени чашки и започна да
черпи; пиеха хората и щом пийваха, отпушваха им се ушите, проясняваше се умът им,
гърмеше във въздуха: „Ти родена си из кости свети в Гърция навред!“50– Какво значи
пък това? Не разбирам – прошепна капитан Михалис, като отвори очи. – На Ефендина се
превръща душата ни, когато спим; луда е от само себе си, а сънят я подлудява още
повече.Едва по-късно, когато хвана балкана и започна борбата, той разбра.Днеска,
неделя, не беше се подал от къщи; жена му беше още в църквата с Риньо, беше взела и
бебето, за да не крещи; Трасакис отиде у Красогеоргис да си играе. Капитан Михалис
беше съвсем сам в къщи и му беше приятно така; сновеше насам-натам, прегледа килера
– там имаше от всичко, слезе в избата, в бъчвите още имаше вино, в делвите –
дървено масло и жито, по гредите – на редове нарове, дюли, плитки кромид; качи се в
одаята, всичко беше в изобилие, стопанисано – юргани, одеяла, дюшеци, сандъците
пълни. Доволен остана капитан Михалис – ако избяга в балкана и турците нахлуят в
къщата му, за да я разграбят, ще намерят всичко в изобилие, няма да се посрами.
Беше слушал от баща си, че през 21-ва дядо му, когато всички християни в селото,
объркани, опразвали къщите си, вземали, каквото сварели, и бягали, защото турците
напирали, не позволил да се докоснат до богатото му домакинство. „Няма да се
посрамя аз – казал, – пълна искам да намерят турците къщата ми!“ Прехвърляше сега
внукът гордите думи в ума си, седеше успокоен в стаичката си под оръжията и иконите
и пушеше. Пушеше, а главата му се пълнеше с хора, села, планини и подвизи, които не
беше направил, и думи, които не беше изрекъл, Мегало Кастро се разстилаше пред
очите му със сокаците и с турските си кафенета, с църквите и джамиите си и целият
беше в пламъци, гореше; а умът му беше някакъв конник, който приличаше на него,
досущ – с брада, ботуши, чембер, той именно беше подпалил пожара, разбиваше
вратите, събаряше минаретата, влизаше в турските къщи... Влизаше в една къща със
зелена врата, минаваше през двора, мушваше се в градината; имаше и един фенер със
зелени и червени стъкла, строшаваше го, тъмно ставаше навред, а той, в тъмнината,
се изкачваше в одаята, потръпваха ноздрите му, изпълваха се с аромат, една
благоуханна пътека се откриваше пред него и той тръгваше по нея... И на края на
уханието – две малки ходила, които блестяха...Изръмжа капитан Михалис, грабна
малкия нож с черна дръжка от иконостаса, заби го в бедрото си, бликна кръв; остави
я да тече; олекна му; след това превърза раната и легна на постелята си; чу, че
жена му и дъщеря му се върнаха от църква и къщата долу се оживи. Затвори очи,
ослушваше се.– Не се е върнал още Трасакис – каза майката, стъквайки огъня.– Къде
ще ти се върне! – каза Риньо и се засмя. – Те още са на литургия!И наистина всяка
неделя Трасакис с приятелите си правеха конкуренция на официалната църква и
извършваха литургия в обора на Красогеоргис. Излизаха рано-рано, завардваха
улиците, през които хората отиваха на църква, поставяха пост пред вратата на „Свети
Мина“ и на околните ъгли и когато виждаха някой техен съученик, че се задава,
облечен в празничните си дрехи, с чиста кърпичка в ръка и с паричка в кърпичката,
за да си купи от тезгяхчето свещ, се нахвърляха върху него и кога с добро, кога със
зор, а понякога и с бой го грабваха и го отвеждаха в обора. „Имаме си наша църква –
казваха му те, – не те ли е срам да отиваш в чуждата!“ Връзваха магаренцето на
Красогеоргис в ъгъла да не пречи, един заставаше на прага и играеше ролята на
епитроп, събираше в едно тасче монетите и даваше вместо свещи по клечка кибрит на
всеки християнин; Николас, който беше най-едър, си слагаше книжен шлем и една
маска, която бяха запазили още от Заговезни, качваше се на самара на магарето и се
надуваше неподвижен; само от време на време изръмжаваше, за да прилича на
митрополит; а Трасакис, прав в средата на обора, четеше „Робинзон Крузо“ вместо
Евангелието. Синът на Красогеоргис, Андрикос, играеше ролята на дякон, вземаше
домашната кадилница, напълваше я с разжарени въглени и тамян и прекадяваше яслите
на магарето, магарето и вярващите, които се навеждаха, кръстеха се, а някои от тях,
най-ревностните, се просваха да правят метани и ръцете и коленете им се изцапваха с
фъшкии. В началото пееше само Трасакис, след това настроението се повишаваше,
захващаха всички да пригласят и да пеят, каквото им скимне, безразборно, единият
маане, а другият – мантинади51, „Христос возкресе“, или пък песните, на които ги
учеха в училището: „Там високо в планината – има пуста черква...“ Гръмваше цялата
къща от виковете им, влизаше в хор и магарето, започваше и то да реве; а
Красогеоргис, който всяка събота си пийваше повечко и спеше като къпан, скачаше от
сън ядосано, грабваше бастуна и слизаше в обора. Митрополит, поп, дякон, вярващи се
пръсваха един през друг, кой през вратата на обора, кой през прозорчето, отваряха
външната порта, поспираха
се, провикваха се още няколко пъти, сякаш и бягството беше част от литургията, и
се връщаха запъхтени по домовете си.– Другата неделя който от вас не дойде, ще го
пребия от бой! – викаше Трасакис.Това беше винаги краят и литургията
свършваше.Слушаше през прозорчето си капитан Михалис гласовете, чу и последния вик
на сина си: „Ще ви пребия от бой“ – и се усмихна.– Да си жив и здрав бре, Трасакис!
Така те искам – да биеш! – измърмори той. – Отначало приятелите си, за да свикне
ръката ти, след това враговете – турци, християни или онези кучета – франгите, а
сетне и самия себе си, когато се уловиш, че се страхуваш. Това ще рече син; чрез
теб ще възкръсна!Спомни си в манастира на Богородица Хрисоскалитиса, на Либийско
море, как старият игумен му показа в гробищата на обителта гроба, който си беше
изкопал и приготвил сам, а върху надгробния си камък беше издълбал следните думи:
„Е, е, смърт, не се боя от теб!“ Не се боеше от нея игуменът, защото вярваше в
Бога; а капитан Михалис не се боеше от нея, защото вярваше в сина си.Той понечи да
слезе от леглото, но усети остра болка от раната; приседна, опря се на стената,
загледа се в оръжията и иконите и запуши пак. Никога не беше отварял книга да
прочете; отвращаваше се от ученето, отвращаваше се от образованите и когато
избухваше въстание, той късаше тържествуващ старите книги в манастирите и правеше
от тях фишеци. Гледаше Титирос, брат си, гледаше Хаджисавас, кир Идоменеас и
клатеше презрително почернялата си от слънцето глава: „Нà, докъде докарва четмото и
писмото човека – очилца, панталонки, гърбичка; и щом чуеш пушка – напълваш
гащите... Бягай от четмо и писмо бре, Трасакис, охтика са те, да не се заразиш!“И
докато премисляше всичко това и го прехвърляше през ума си, на външната врата се
почука силно; някой влезе вътре и веднага след това се чуха викове и плач; той
наостри уши, позна гласа на старата Марьора, една роднина, която беше докарал
напоследък Титирос от село да помага на жена му в домакинската работа и готвенето –
да има и той един свой човек в къщи, за утеха. Подаде глава през прозорчето – сред
двора, старата Марьора пищеше и си скубеше косите.– Еей, Марьора, какви са тия
крясъци? Качи се горе! – заповяда той.Старицата изкачи стълбата, пъшкайки. Застана
пред леглото на капитан Михалис, челюстта ù трепереше; говореше, говореше, а не
можеше да се разбере какво казваше.– Оправи си устата! – извика капитан Михалис. –
Говори ясно!... Диамандис ли, каза? Диамандис? Какво, по дяволите, му се е
случило?– Умря! – изпищя старицата. – Намериха го ей сега в леглото му изпънат!
Вангельо пищи, скубе се, друса го, прегръща го, разтрива го с оцет от рози, но той
все лежи изпънат. Взел отрова и умрял!– Отрова ли? Откъде знаеш? Кой ти каза?– Цял
е позеленял!– Върви си!Капитан Михалис стана; проми раната си, превърза я, не
чувстваше вече болка.– Не искам викове! – каза той на жена си, като отваряше
пътната врата, за да излезе.На края на улицата, близо до чешмата на Идоменеас, беше
къщата на брат му; намери вратата отворена, влезе. Горе в одаята се чуваха викове и
плач – Вангельо си скубеше косите; Титирос седеше долу на канапето, свит в един
ъгъл – зъбите му тракаха, трепереше.Капитан Михалис застана пред него: повдигна очи
учителят, видя го и веднага ги сведе и се сви още повече на канапето.– Даскале –
каза капитан Михалис, – дигни очи, погледни ме.Титирос повдигна глава – зад очилата
очите му примигваха изплашено.– Ти си го убил! – каза капитан Михалис, като сниши
глас. – Ти!– Аз ли?!– Да. Ако го беше убил мъж, щеше да го убие с нож, но ти си го
убил подло, с отрова.– Не можех да търпя повече.– Добре, от Бога не си се побоял –
ами от мен не се ли побоя? Трябваше да го убиеш с нож!– Не можех да търпя
повече...– Не те упреквам, ти казвам, задето си го убил; упреквам те, че си го убил
по женски, с отрова. Не го увъртай.– Не можех да търпя повече! – повтори пак
учителят. – А иначе не можех, той беше по-силен.– Разбрала ли е нещо жена ти?– Може
би... Не знам, може би... Не ми говори, но когато се кача горе, хвърля се върху мен
и ме изблъсква надолу по стълбата. Седя тук на канапето и чакам.– Какво чакаш?–
Нищо, чакам.Капитан Михалис излезе на двора; риданията на Вангельо се чуваха –
монотонни, безспирни, като бълбукане на вода. Той влезе отново вътре.– Какво чакаш?
– повтори той.– Каквото ще да става, каквото ще да се случи, от нищо вече не ме е
страх – рече Титирос и изведнъж се оживи.– Само жена ти може да те предаде.– Да
прави, каквото ще; аз направих това, което исках – сега е неин ред!– Стани! Не се
прави нито на сербезин, нито на пъзльо. Ако те издаде, кажи истината и нека мине
животът ти в затвора; ако не те издаде, мълчи. Мълчи и не се оставяй умрелият да ти
човърка акъла, чу ли? Истинският мъж убива веднъж завинаги. Стани, ти казвам!
Разтърси брат си, изправи го.– Да вървим – каза той – да приготвим
погребението.Когато на другия ден преди пладне дойдоха да вдигнат мъртвеца, никой
не видя лицето; от главата до петите тялото беше покрито с цветя. Беше обрала
цялата си градина Вангельо, изпратили бяха и съседките по цели наръчи розмарин,
босилек и рози, нажали се и докторшата, французойката, за левента, защото скришом
му се любуваше, когато го виждаше как минава и я гледа отвисоко, нажали се, обра и
тя всички цветя от градината си и му ги изпрати. Само чичото на умрелия, капитан
Поликсингис, за миг отмести розите, видя подутото лице на мъртвеца и веднага го
закри, хвърли поглед към Титирос, който стоеше срещу него, а лицето му се
помрачи.Вангельо, щом видя, че попът влиза, слезе от одаята, хвърли се върху
мъртвеца, разплете косите си и го покри; разпери ръце и не остави никой да се
приближи до него; не плачеше, не нареждаше, беше се захлупила връз него, отпуснато,
неподвижно, сякаш спеше. И когато четиримата носачи ù го отнеха, тя не се
възпротиви. Изправи се, взе ножицата, отряза до корен косите си, усука ги, направи
две дълги въжета и свърза с тях ръцете на мъртвеца. Гледаше, без да издаде звук,
как го изнасяха из къщи, застана на прага и му махна с ръка, сякаш го изпращаше,
след това влезе вътре. Натрупа накуп дрехите на брат си сред двора и ги подпали,
подреди къщата, изми се, натъкми се и след това седна на двора и загледа със скован
поглед как дрехите горяха.Когато след погребението дойде чичо ù, капитан
Поликсингис, седна до нея, хвана я за ръка и я заразпитва – кой му е дал отровата,
има ли подозрение към някого? – тя го гледаше право в очите и не му отговаряше;
поклащаше само глава наляво-надясно и стискаше упорито устни.Нея нощ не спа у дома
си Титирос, страхуваше се; нито при брат си – страхуваше се; отиде и се настани
отсреща, при приятеля си Идоменеас. Поговориха за смъртта, после за безсмъртието на
душата, след това им се доспа и на двамата и си легнаха.Изминаха се три дни;
Вангельо не се и обръщаше да погледне Титирос, който се движеше като сянка из
къщата; нито го виждаше, нито го чуваше, нито се ядосваше, когато се плъзваше край
него. Заключваше се в стаята на брат си, запалваше кандилцето на мъртвеца и
напълваше до него чаша чиста вода – ако е жадна душата му, да пие. Знаеше, че
душата на умрелия обикаля из къщата четиридесет дни, чувстваше върху косите, врата
и повехналите си ръце, а през нощта и върху устните си как душата на брат ù пърха с
криле и каца като пеперуда... и настръхваше; и друга радост на този свят за нея
нямаше.Три дни не отвори уста, очите ù бяха неподвижни и сухи; не се облече и в
черно, а панделката, с която връзваше косите си, беше жълта.Дойде леля ù, кира
Хрисанти, да я вземе да отидат в малката къщичка извън града, близо до морето, да
се поразсее; но тя поклати глава и се заключи отново в стаята на брат си. Не
отиваше и на гроба; беше спокойна, уверена и току тършуваше из сандъка, в който
беше бедният ù чеиз, сновеше нагоре-надолу из къщата и се приготвяше, сякаш се
гласеше за път.На третия ден вечерта тя се обърна към старата Марьора:– Застели
масата, сложи бялата везана покривка и хубавите чинии и прибори и кажи на
господаря, че ще ям с него тази вечер. И не пали лампата – запали двете големи
свещи, които горяха цяла нощ до покойния.Учителят се уплаши, като чу това; уплаши
се, като видя запалени погребалните свещи; седна на края на стола и не смееше да
вдигне очи да погледне жена си, която, бледа, безмълвна, неподвижна като мъртвец,
седеше срещу него и ядеше едва-едва. Беше се наплескала с пудра, сякаш се беше
намазала с вар; беше облякла и бялата си булчинска рокля и беше сложила восъчните
лимонови цветчета на косите си.Дълго време седяха така, един срещу друг, без да
разменят нито дума. Понякога Титирос понечваше да отвори уста, но думите засядаха
на гърлото му, не искаха да изскочат. Стичаше се пот по него, а през отворения
прозорец откъм двора хлуеше на вълни, на вълни нощният въздух и разлюляваше двата
пламъка.Изведнъж жената протегна ръка, наля в двете чаши, на глътки, на глътки,
виното – едно черно тръпчиво вино, кисамитско, което им беше донесъл подарък
покойният Манусакас за сватбата им.Тя вдигна чашата си и чукна силно, за малко щеше
да счупи чашата на Титирос.– Пия за твое здраве, убиецо! – произнесе тя; гласът ù
беше тежък, дрезгав, като на мъж; не се докосна до виното.Излезе на двора, но
веднага влезе пак, качи се и се заключи в стаята на брат си; през нощта никой не чу
нищо, а на сутринта намериха Вангельо обесена на гредите с въжето за простиране на
пране.Новината свари капитан Поликсингис в одаята на Емине. Той вече осъмваше и
замръкваше в къщата ù; готова беше вдовицата да се покръсти, но трябваше да
потърпи, докато се поуспокои Крит, та да не побеснеят агите. Радваше се, че ще
стане християнка и ще излиза без фередже по улиците, ще ходи на църква да гледа
хората и те да я гледат. Да я лъхне вятърът, да я види слънцето, да сложи гръцки
дрехи, блузи и поли и да разкрие черните си коси, та да им се любуват хората.
Христос беше за нея една врата, която тя щеше да отвори и да излезе без фередже на
улицата.И както си мислеше
за тези неща, изтегната в леглото до капитан Поликсингис, и прехвърляше през ума
си всички тези християнски радости, вратата се отвори, влезе разрошена дойката ù
арапкинята; беше отскочила рано-рано у Фукаропулите да научи какво става по света,
сега се върна и не можеше да отвори уста.– Капитане – изстена тя, – племенницата ти
Вангельо се обесила!Капитан Поликсингис пусна ръката наЕмине и скочи.– Обесила се?
Кога? Къде? Кой ти каза?– Фукаропулите. В дома си, разправят, нощес; с въжето за
простиране на пране.В това време Емине беше извадила изпод възглавницата кръглото
си огледалце и гледаше езика си, зъбите, веждите...– Уф, не е червен днеска езикът
ми – измърмори тя. – Къде е дъвката ми, мари Мария?– Оставила, казват, мъжа си и
отишла да дири брат си... – продължи арапкинята, като търсеше дъвката.„По дяволите
отива нашият род, а аз нямам още деца...“ – помисли капитан Поликсингис и
въздъхна.Наведе се, изгледа Емине, която, изтегната, безгрижна, се любуваше на
красотата си в огледалото, наведе се още повече и погали корема ù, който щеше да
даде плод.– Критянин и черкезин ще бъде синът ни – каза той, – критянин и черкезин,
това ще рече: безсмъртен!И щом изрече това, сякаш за първи път го беше помислил,
гърдите му се изпълниха с увереност; стана да си върви, но се подгънаха коленете
му, тръшна се отново в леглото – ще направи един син, суров, ашладисан с черкезка
кръв, който още преди да проговори, ще може да язди кон! Тези племенници отдавна ги
беше отписал от тефтерите на рода си – нефели бяха! Безочлив и тунеядец беше
племенникът; кисела стара мома, ялова, без яйца в корема си, без мляко в гърдите си
– племенницата; а други племенници той нямаше. Трептеше пламъкът на рода, готов да
изгасне. Но ето, сега от тази черкезка, дето се изляга и се любува в огледалото на
хубостта си и дъвче дъвка да благоухае устата ù, ще излезе синът, безсмъртният
мъжкар, и няма да се затрие семето на Поликсингопуловците.Спомни си вестта, която
му донесе арапкинята, засрами се. Изправи се, като мърмореше, опаса пояса, тури си
феса.– Емине, дете мое – каза той, – трябва да вървя.Емине изпъна голите си ръце,
протегна се, ставите ù изпукаха.– Върви – каза тя неохотно, изгледа го с
притворените си пъстри очи и се прозя.Между това през тези три дни, от отравянето
на Диамандис до обесването на Вангельо, нещата в Крит се влошиха; по селата
християните убиваха един след друг агите, а турците в Мегало Кастро беснееха; за
един техен убит по селата двама заколваха те още същата нощ по тесните сокаци на
града. Юздите се бяха вече изплъзнали из ръцете на пашата; само далекогледът му
беше останал; седеше пашата в сарая си, на прозореца, и оглеждаше морето, за да
види кога ще се появят турските фрегати.На третия ден внезапно, посред бял ден, се
затвориха четирите градски врати; нито можеше да влезеш, нито да излезеш; паднаха
християните в клопката, за малко нямаше да сварят да погребат Вангельо. Но тя имà
късмет – успяха да я отнесат тичешком на гробищата, извън Вратата за Ханя; Коливас
беше вече разширил гроба на Диамандис, спуснаха Вангельо и я положиха до него.Беше
започнал него ден и рамазанът, постеха турците през целия ден – нито хляб, нито
вода, нито цигара, но когато се мръкнеше, още щом заблестяваше първата звезда, те
го удряха на ядене и пиене. Големите тъпани стояха пред домовете на богатите аги и
биеха бавно, тежко, сякаш тръгваха на война.Нажежаваше се атмосферата; прибрани по
домовете си, християните трепереха да не би изведнъж, като се наядат и напоят,
агите да изскочат на улиците и се спуснат да разбиват вратите на гърците.При
капитан Михалис всяка вечер се събираха всички съседи; те се страхуваха и търсеха
убежище и закрила от суровия юнак. Беше лятно време, мъжете лягаха на двора и на
терасата на къщата, а жените си постилаха общо в одаята; капитан Михалис, съвсем
сам в стаичката си, окачил оръжието над главата си, бодърстваше.Скришом една нощ
първенците и капитаните се събраха в митрополията; отиде и капитан Михалис; отиде и
старият моряк Стефанис; сложи капитанските ботуши, сякаш тръгваше на път в морето,
спомни си за миналото, забрави, че е куц, не куцаше. Митрополитът стоеше прав сред
големия салон на митрополията, умислен, мълчалив. Мрачни и тежки дни преживяваше
пак Крит, християните бяха в опасност.Хрисобурбулас пак изказа мнение:– Да отидеш,
владико, в Атина, да се видиш с краля, да ни изпратят храни и бойни припаси, иначе
сме загубени... Но да отидеш ти лично. Друго е, като те видят теб!Но митрополитът
поклати глава.– Не оставям аз паството си – каза той – тъкмо когато е изскочил
вълкът, нека отиде капитан Еляс.Но капитан Еляс се ядоса:– Държат ме още краката,
владико, не съм остарял, мога още да командвам на война, не отивам: нека отиде
Хаджисавас, писарушката.Като каза това, той се извърна към Хаджисавас, а веждите му
още подскачаха сърдито.– Да не намесваме клетата Гърция, сиромашката ни майка; ще
си намери пак белята – каза митрополитът. – Нека се уповаваме на Великите сили,
особено на православната Русия.– Нека се уповаваме на малките сили, на нашите –
рече тогава капитан Михалис, – това казвам аз.– Това казвам и аз – рече и капитан
Еляс. – „Защо имаш, вълко, дебел врат?“ – „Защото сам си върша работите!“– Да
хвърлим по един камък в Суда! – обади се кир Идоменеас.Но никой не го чу. Разделиха
се в полунощ, без да вземат решение.В такива страхове преминаваха дните и нощите;
през деня турците, изгладнели, ядосани, изскачаха от джамиите всички наведнъж, като
стадо, разпалени от думите на мюезина, със святкащи очи, като слепи; през нощта,
нахранени и напоени добре, те се събираха по кафенетата и тръгваха из гръцките
махали, стреляха с пищови във въздуха, за да сплашат залостилите се гяури.Всяка
вечер, като се мръкваше съвсем, когато ядяха и пиеха още агите и улиците бяха
пусти, Али ага се промъкваше покрай стените и влизаше в къщата на капитан Михалис,
за да донесе новините: това каза днеска имамът в джамията, това приказваха днеска в
кафенето; мюезинът иска клане, еди-кой си бей се противопоставя – разправяше всичко
от игла до конец, всяка вечер, на капитан Михалис и на съседите. Жал го беше да
изколят такива добри съседки – къде щеше да води сладки разговори всяка привечер,
кой щеше да му изпраща паница ядене, та да живее и той и да преживява с трохите на
махалата? Като някакъв стар махленски котарак беше той, кротък, скопен, и обичаше
къщите, които го хранеха.На вратата се почука тихо три пъти; влезе Али ага, много
разтревожен беше тази вечер. Седна на столчето си до каменното корито и всички
съседи се събраха около него.– Проклет да е телеграфът! – каза Али ага и въздъхна.
– Като куче – главата му е в Крит, опашката му в Цариград; хванеш го за опашката и
то започва да лае; и така узнава човек за бедата малко по-рано.– Каква беда, Али
ага? Говори ясно: какво искаш да кажеш? – рече Красогеоргис задъхано.– Получил е
телеграма днеска пашата, че утре пристига аскер в Мегало Кастро! И топове, казва, и
конница, със зеленото знаме на Пророка!– Ох, моят Димитрос, дано се скрие някъде и
не се заяде с аскерите! – изписка кира Пинелопи и се плесна силно по подутите
колене.Започна Али ага да разправя каква радост била по кафенетата и че взели
решение да слязат утре на пристанището въоръжени да се поклонят на байрака на
Пророка. Колкото повече приказваше, толкова повече притеснението му намаляваше,
изправяше глава Али ага, надуваше се, надуваше се, не беше вече смиреното старче,
което отиваше и сядаше в някой ъгъл и никой не се обръщаше да го погледне и да му
подаде столче; сега седеше в средата на това събрание, всички го гледаха в устата и
колкото по-големи новини носеше, толкова по-голям ставаше той и се надуваше.
Гледаше сега всички право в очите и надебеляваше, колкото можеше повече, женския си
глас; само пред капитан Михалис още се свиваше.– Да повикаме капитан Михалис, да
видим какво ще каже – рече Мастрапас; благите му очи бяха пълни със страх. – Аз
мисля да не се подам навън утре през целия ден.– И аз – каза кира Хрисанти
Поликсингопуловица, – макар че имам вечерня – Господ ще ми прости!Подслоняваше се и
тя всяка нощ под стряхата на капитан Михалис, защото брат ù вече прекарваше нощите
си при Емине. „Вместо да я покръсти нея, потурчи се той, прости ми, Боже!“ –
мислеше си тя, но не отронваше дума.Нащрек спаха нея нощ съседите; едното им око
беше отворено; мислеха какво ще стане с тях, как да разтворят решетките на затвора
и да избягат.А на сутринта прозвучаха тръби на пристанището, заля се с червени
фесове кеят, изпълни се с тежък лъх на турци въздухът. Трасакис, който се беше
измъкнал от къщи, се покатери на скалите при входа на пристанището и разтворил
жадно очи, гледаше. Черният параход беше пристигнал и повръщаше вътрешностите си –
анадолци с тежка миризма и разядени от шарка и от слънцето лица, тръби, тъпани,
оръдия, коне; и най-накрая шумна тълпа дервиши със зелени раса и високи бели гугли,
препасани с ятагани; те скочиха на кея, развяха зеленото знаме на Пророка, забиха
го пред пристанищната врата и започнаха бавно да пляскат с ръце и да танцуват около
него.Трасакис се приближи; дервишите пляскаха с ръце и подеха песен, бавна, тиха,
като оплакване; но те непрекъснато се разпалваха, разпалваше се и танцът им, сега
те обикаляха и всеки се въртеше като пумпал на краката си, расата им се развяваха и
се издуваха като камбани; очите им ставаха разногледи, кръвясваха; те измъкнаха
сабите си и започнаха да се удрят помежду си, стичаше се кръвта по главите им,
крещяха... Но полека-лека танцът отново се успокои, пъхнаха се сабите в ножниците,
поклащаха се кротко, уморено калпаците, крясъците се превръщаха отново на думи, а
думите – полека-лека пак в мърморене, тъжно и нежно, като оплакване.Трасакис, все
още възбуден, се върна на обяд в къщи и разказа изумен какво беше видял.– Уплаши ли
се? – запита го баща му и смръщи вежди.– Не се уплаших от низамите никак!– Уплаши
ли се от дервишите?– Нито от тях.– От какво тогава?Трасакис
се колебаеше.– Кажи най-сетне! – каза бащата и повдигна за брадичката сведената
глава на сина си.– От зеленото знаме – отвърна Трасакис.Над Мегало Кастро падна
мрак. В първите дни тревожна тишина легна навред, турци и християни онемяха;
християнските старейшини влизаха и излизаха от митрополията; а агите – кога из
вратата на пашата, кога из шумните казарми, и скришом разговаряха. За един час на
ден се отваряха вратите откъм сушата и влизаха възбудени, изплашени селяни турци с
ханъмчетата и партушините си; не можеха да се поберат вече в джамиите и текетата,
разбиваха сега вратите на гръцките къщи, изхвърляха християните и се
настаняваха.Изпрати митрополитът в Атина Хаджисавас, даде му писма, заклеваше
свободните братя да изпратят кораби, за да приберат и избавят от ножа на турците
християнското население; защото те точеха вече ножа си. Една вечер се събраха още
от рано всички съседи при капитан Михалис, за да вземат решение. Не отсъстваше тази
вечер никой. Дойдоха даже и капитан Поликсингис, и кир Идоменеас, и Тулупанас
Фурнаджията, и обирачът на гробове Коливас, облечен в черно, и доктор Касапакис с
жена си французойката. На Архондула и на брат ù, глухонемия, също обадиха, но тя не
благоволи да дойде – тя беше под закрилата на пашата, нямаше нужда от
капитанмихалисовци. И тъкмо през тези дни брат ù беше нарисувал с блажни бои пашата
– тури го в златна рамка, отвори специално прозорец на стената откъм улицата и го
постави там, за да му се любуват минувачите. Пашата беше съвсем същият, като жив;
нищо не му липсваше – нито брадавицата на носа, нито космите като свинска четина,
които се подаваха из ушите му; някои ги хващаше страх, като го виждаха, и кривваха
по друга улица.Не седнаха тази вечер съседите на двора; влязоха вътре, за да не се
чува разговорът им от улицата. Седнаха един до друг под портретите на героите от
21-ва, запали кира Катерина големите лампи, а капитан Михалис, от мястото си на
края на миндера, гледаше навъсено съседите и не отваряше уста. Не му се харесваха
много тези събрания, отвращаваше се, като виждаше в дома си капитан Поликсингис,
черкезкия турчин, хвърляше свирепи погледи към устните, очите и опънатия му пълен
врат... Цялата тази плът беше сита на любов, а вътрешностите на капитан Михалис се
разбъркваха от яд и погнуса. Жените, които се бяха струпали зад мъжете, седяха със
сведени очи, наострили уши, и чакаха. Горе в одаята Риньо друсаше бебето, за да не
плаче; но Трасакис седеше заедно с мъжете.– Седни тук да слушаш, да свикваш – беше
казал баща му. – Мъж си.Прекалено дълго трая мълчанието, а домакинът не отваряше
уста; не се стърпя повече капитан Поликсингис.– Какво сме дошли да правим тази
вечер всички тук? – каза той.И изгледа ядосано сестра си, която го накара да дойде
тази вечер в къщата на капитан Михалис, за да обмислят уж всички съседи заедно как
да се отърват от ножа на турците. Не можеше той да вземе решение без Емине; каквото
и да решаваха тези тук, не важеше за него.За миг капитан Михалис, като чу гласа на
капитан Поликсингис, понечи да вдигне глава и да му каже: „Какво търсиш ти тук,
Поликсингис бей? Съсед ти е сега турската махала, твоята къща е зелената врата!“,
но се въздържа – беше дошъл в дома му, не беше прилично да го обиди. Замълча.Тогава
скочи Титирос; беше започнал да идва на себе си; все повече избледняваше образът на
умрялата, губеше се и нито веднъж – нито насън, нито наяве – отровеният не дойде да
го тормози, беше добре убит, не можеше да излезе от гроба си. Полека-лека от деня,
когато извърши убийството, Титирос доби смелост, стана сърцат, опита и видя, че и
той е мъж и може да убива; а в училището сега се държеше твърдо, викаше, биеше, не
позволяваше на ученичетата да го вземат на подбив; тази вечер, като видя, че брат
му не заговаряше, заговори той.– Събрахме се тази вечер съседите да решим всички
заедно как да се спасим от турците – каза той. – Три пътя има, мисля, пред нас: или
да останем спокойно по домовете си и може би клане няма да има, или да успеем да се
измъкнем през градските врати и да се пръснем по селата, или да чакаме,
митрополитът е изпратил Хаджисавас в Атина, да дойдат гръцките кораби и ни вземат.
Нека да поговорим, значи, кой път от трите е най-изгодният, да поемем по него и Бог
да ни е на помощ!Разскърцаха се столовете, наведоха се главите, претегли всеки
мнението си; но всеки път имаше и опаката си страна и решението беше трудно.Първи
прекъсна мълчанието доктор Касапакис – тлъст селяндур с издълбано от шарка лице,
който беше отишъл в Париж да следва за лекар, беше ходил три месеца в Юридическия
факултет, мислейки, че е Медицинският, а когато изпапа нивите и лозята на баща си,
се върна с шапка „мирабо“ и с дъщерята на хазайката си в Мегало Кастро – и отвори
аптека. Той, значи, се обади сега и заговори, като гледаше отвисоко Титирос:– Има и
четвърти път, даскале: да намерим убежище в консулствата на Великите сили!– Къде
могат да ни поберат, докторе? – отвърна Красогеоргис със здравия си необразован ум.
– Казваш „консулата“ така, като че ли кой знае какво казваш! Но къща е и
консулатото, четири стени има – колко души ще поберат? Едно семейство – две! Ами
останалите?– Върви, твоя милост, докторе, във френското консулато и потърси
закрила, защото имаш жена французойка, пък и не те е дарил Господ с деца – каза
Коливас, чиято жена беше умряла и му беше оставила цял куп дечурлига, та не знаеше
човекът какво да ги прави, къде да ги завре, да не ги намерят турците.Сега той
проклинаше часа, когато се поддаваше на изкушението и се любеше с покойната – а
след девет месеца... „Да опустее макар и фабриката“ – мърмореше той и гледаше
сърдито жените наоколо.Мастрапас, светият човек, отвори уста да заговори, но
веднага я затвори, разколеба се.– Кажи, съседе – каза му Титирос, за да го
насърчи.– Каквото решите... – отвърна звънарят и се изчерви.– Чуйте тогава и моето
мнение – каза Красогеоргис и стана.Шкембелия, чревоугодник, мръсен, цял ден днеска
се беше потил от притеснение и сега от тялото му лъхаше тежка миризма на човек.
Красогеоргевица го изгледа с гордост – така разпален, мъжът ù ù се харесваше
много.– Слушаме, Красогеоргис – каза Титирос.– И тъй, чуйте и моето мнение: най-
сигурният път е – в селата. Да останем тук в капана ли? Не ни е за първи път да ни
колят турците! Да чакаме корабите ли? Трай, коньо, за зелена трева... Нямам аз
доверие в Атина; не че не иска, горката! Иска, но не може; страхува се от Турция;
страхува се и от франгите, от онези кучета франгите. Колко пъти само е напълвала
гащите!– Но как ще избягаме, съседе? Тук те искам! – рече Коливас и изпъшка. – Нали
имаме цял куп дечурлига.– Нямам доверие в Атина – продължи съседът, – имам доверие
в Красогеоргис. Оставете ме, значи, аз да командвам и заклевам се в най-милото си,
ще ви прекарам всички в балкана, с жените и децата ви, с коритата, дюшеците и
цукалата.Разнесе се шепот, всички приближиха столовете си към Красогеоргис, който
сега мълчеше и гледаше гордо какво вълнение бяха предизвикали думите му сред
съседите. Ами че какво? Бяха го нарочили, че бил недодялан, неук и носел закърпени
ботуши – сега ще им покаже той!– Я да видим твоя план! – каза докторът раздразнен,
задето думата му не мина. – Големите приказки, да ти кажа правичката, съседе, не ги
обичам!– Нито пък аз, докторе! Две и две правят четири, слушай тогава: аз съм добре
с низамите, които пазят Вратата на Лазарета. Как и защо? Не разпитвайте!
Контрабанда някаква си правя – бутам им в ръцете по някоя дамаджана ракия, пакети с
тютюн и кутии с локум и те си затварят очите... Да не ги развързваме сега; ще смажа
пак колелото и ще се измъкнем всички навън, без бой и шум!– Да си жив и здрав,
Красогеоргис – извика Коливас, – на теб поверявам децата си, имам ти доверие!– И аз
– обади се Мастрапас и се извърна неспокойно да погледне жена си дали беше и тя
съгласна.В този миг на вратата се почука тихо три пъти.– Али ага! – каза Титирос и
стана да му отвори.Но капитан Михалис вдигна глава.– Изгони го! – каза той.Титирос
отвори вратата.– Али ага – каза той, – прощавай, тази вечер си говориме за наши
работи, ела утре.Но Али ага, прилепен до вратата, не се помръдваше.– Дойдох да ви
кажа да си отваряте очите, съседи – кроят клане агите!– За бога – кога?– Скоро,
през байрама.– Влез вътре.Старчето прекоси двора и се облегна на рамката на
вратата.– Добър вечер, съседи! – каза то самоуверено.Носеше тази вечер една страшна
вест и се пъчеше, но изведнъж забеляза капитан Михалис и се сви.– Прощавайте – каза
той, – няма да седна тази вечер, бързам; но трябваше да дойда: заклевам ви, съседи,
опичайте си акъла – кроят клане агите, през байрама. Разпределили са си даже и
махалите; в нашата ще дойдат най-куражлиите, защото тук е капитан Михалис.– Добре,
върви си – каза капитан Михалис, като вдигна ръка.Обади се тогава и Мастрапас.–
Поразчоплù, научù, каквото можеш, Али ага, и заповядай утре вечер. Хайде със
здраве!Прекоси отново двора старчето, излезе на улицата и се отправи към турските
кафенета.– Опря, значи, ножът до кокала! – каза капитан Поликсингис и стана. – Мен
да ме извините, имам работа тази вечер. Каквото решите, ще ми го каже сестра ми;
това само ще ви река, преди да си тръгна: аз ще хвана балкана. Това изисква
честта.– Добре, че се сети за нея! – изръмжа капитан Михалис.Капитан Поликсингис си
тръгна бързо – закъснял беше тази вечер, сигурно си е легнала вече Емине, дъвче
дъвка, за да не ù се доспи, и го чака.Когато останаха сами, всички се обърнаха към
капитан Михалис, за да чуят мнението му; той почувства сега въздуха по-лек, по-
чист, не миришеше вече на мускус и на турско, повдигна глава.– Съседи – каза той, –
всички тук сме мъже, годни да носим пушка; срамота е в трудните мигове да изоставим
Крит; нека оставим на сигурно място, значи, жените и децата, добре каза
Красогеоргис, а след това има само един път: пушката. И даскалът ще дойде с нас, и
кир Идоменеас, всички!Старият Тулупанас през цялото време седеше със сведени очи,
въртеше палците
си и умът му беше при сина му; лицето му се беше съвсем разкапало – нямаше нито
нос, нито уши, нито устни... Къде да върви? Кой ще го вземе със себе си? Страх те
хваща, като го видиш; ако пък се докоснеш до него, може да се заразиш и ти от
болестта. Дойдоха вчера заптиетата да го отведат, да го затворят в селото на
прокажените, клетата майка почна да пищи, старецът напълни със сребърни монети
шепите им и те си отидоха...Без да ще, старият Тулупанас въздъхна силно и всички се
извърнаха.– Какво ти е, съседе, та въздишаш? – изтърваха се те да го запитат.–
Нищо... Какво можеда ми е? Нищо... – отвърна той и от очите му рукнаха сълзи.И след
малко добави:– Аз няма да бягам. Къде да отида? Кой ме иска? – И като каза това,
стана.Никой не протегна ръка да го задържи; стигна, като се препъваше, сам до
външната врата и изчезна.– Съгласни – каза Титирос, – стигнахме до едно решение.
Какво ще кажеш, твоя милост, кир Идоменеас? Не си отворил още уста да проговориш.–
Моето мнение ти го знаеш, всички го знаете, казвал съм го и съм го повтарял:
всичко, което приказвате и правите, е за тоя, дето духа! Докато съществува Суда...–
Съгласни – рече докторът, като сдържаше с усилие смеха си, и взе високата си шапка,
за да си ходи – наближаваше вече полунощ.– Докторе – каза капитан Михалис, – ще
дойдеш и твоя милост заедно с нас на балкана.– Ама...– Няма „ама“ – ще дойдеш;
затова си станал лекар, ще имаме ранени.Докторът погледна жена си; тя седеше на
другия край на канапето, не разбираше много-много какво приказваха, притискаше
кърпичката до устата си и кашляше. Беше се стопила и пожълтяла, горката; дотегнало
ù беше да гледа как критските железници минаваха пред къщата и цапаха прага ù; като
приказка, далечна, невероятна, фантастична, ù се струваше Париж... „Да можех да се
кача на някой параход – мислеше си тя, – на някоя мауна52, на някоя орехова
черупка, да избягам... да избягам... да избягам...“ – размишляваше и не говореше.
На поток сякаш се бяха превърнали мислите ù – течеха и се вливаха в морето.Капитан
Михалис стана.– Речено–сторено – каза той и се качи в стаичката си.Много беше
говорил тази вечер, копнееше да остане сам.Задишаха свободно веднага съседите,
развързаха се езиците, намесиха се и жените, слезе и Риньо, приготви подноса –
ракия, сладко, кафета.– Господ да простре десницата си! – пожела Красогеоргис, като
вдигна чашата. – За твое здраве, кира капитанице, каквото си пожелаеш. И на
сватбата ти, Риньо!Чукнаха се, пиха всички, донесе шишето Риньо, пиха отново.
Добиха настроение.– А бре какво нещо само е сръбването! – каза Красогеоргис и
млясна с език. – Една чашка ракия, един напръстник, и удавя, Божичко, цялата
Турция! Нà, като се наведа, виждам на дъното на чашата си султана проснат!– Не е от
ракията, а от задружността – каза Титирос.– Имаш право, даскале – обади се
Мастрапас, чийто език също се беше развързал. – Като звънци са и хората и когато се
настроят, не се боят от смъртта!Опитно и тънко ухо имаше звънарят, пълно с екот,
като мидена черупка. Лани през лятото, като отишъл в селото си, не можал да мигне
през първата нощ – на отсрещния рид звънците на стадото не били добре настроени и
просто го карали да се пука от яд. Още в тъмни зори станал, изкачил се на рида,
отишъл при стадото, настроил звънците, върнал се и си легнал.– Като звънците са и
хората – каза той отново. – Хлопки, хлопатари, звънчета, звънци – големи и малки, и
всяко си има своя звън. Хвала на стадото, чиито звънци са майсторски настроени – то
не се страхува от вълка.Но кир Идоменеас клатеше глава. „Какво търся аз тук? –
помисли той. – Какви са тия приказки?“Изправи се, кимна на Титирос.– Да вървим,
кумец – каза той. – Ще спиш у дома, да ми правиш компания.Чувстваше тази вечер
голяма нужда от дълбокосмислен разговор – да си поговорят пак двамата за звездите и
за безсмъртието на душата. Никакъв друг въпрос не съществува на този свят, само
тези двата. Най-много още един голям въпрос – Суда. Останалото е вятър.Всички
станаха, събралите се разотидоха. Едни, разпалени от толкова чашки, се върнаха
наперени в къщи; други – легнаха на двора и на терасата на капитан Михалис; а
жените си постлаха в одаята. Беше минало полунощ.Трасакис през цялата тази вечер
слушаше и зъб не обелваше: но в главата му се врязваха дълбоко лицата на всички
съседи и всичките им думи, в началото изпълнени със страх, след това по-спокойни и
накрая, от ракията, весели. Но от всичко едно нещо се запечата най-дълбоко в
паметта му: баща му, който седеше все с пренебрежително сведена глава, вдигаше я за
миг, даваше нареждания и след това пак я свеждаше, сякаш не искаше да се слее с
бъбривите глави, които бръмчаха около него. Гледаше го, гледаше го Трасакис и
полека-лека, без да съзнава, ставаше мъж.Училищата бяха затворени; Трасакис стана
на сутринта и тръгна към дюкяна, при баща си; обичаше да вдишва неговия дъх и
полека-лека започваше да разбира защо е толкова суров и не приказва, не се смее, не
обича хора; и той, когато един ден му пораснат мустаци и брада, ще бъде такъв;
такъв, а не като капитан Поликсингис или Красогеоргис, или Титирос – само като баща
си.И както прехвърляше всички тези неясни неща в ума си и вървеше, той чу,
наближавайки пристанището, ругатни и дюдюкане; ускори крачките си и какво да види?
Пред бръснарницата на сиор Параскевас се бяха насъбрали много турци, бяха
наобиколили горкия сиросец, ругаеха го, плюеха го и точеха ножовете да го заколят.
А клетникът, с раздрана и окървавена риза, с лице, изпоцапано от развалените яйца и
скапаните домати, трепереше, молеше им се и се кълнеше – ще си замине, ще се върне
в Сирос, никога вечекракът му няма да стъпи в Крит, само, аман, има дъщеря за
женене, да се смилят над него.Трасакис го видя, сърцето го заболя за него, тръгна
да намери баща си. Той седеше пред масата си и пишеше на живеещия в чужбина,
поевропейчен свой племенник Козмас: „Ако си мъж – пишеше му той, – ако имаш срам,
зарежи веднага Европа – какво, по дяволите, правиш там толкова години? Зарежи, ти
казвам, веднага Европа и се върни в родината си. Настъпи часът, тя има нужда от
теб. Защо, мислиш, си се родил? Защо се наричаш критянин? Да се върнеш веднага, да
грабнеш и ти пушката. Знай също и това, племеннико...“И тъкмо в този миг Трасакис
изведнъж се втурна възбуден вътре.– Татко – извика той, – искат да заколят горкия
Параскевас, бръснаря! Ей там, пред бръснарницата му. Стани да го спасиш!Капитан
Михалис се изправи, застана на прага, погледна – тълпа побеснели турци от
пристанището бяха обкръжили Параскевас – къде ти да си подаде нос християнин на
улицата! Гръцките дюкяни наоколо се затваряха и стопаните им изчезваха; капитан
Михалис зърна пет-шест ножа, които блестяха на слънцето.– Ще отидеш ли, татко? Ще
отидеш ли? Не те ли е страх?Напрегна се лицето на капитан Михалис – много бяха
турците, сигурна смърт беше да се счепка човек с тях, но го хвана срам от сина му.
Ако беше сам, щеше да си влезе вътре, трезвен беше, не обичаше безумията; но сега
синът му го гледаше.– Няма ли да отидеш, татко? Страх ли те е? – каза отново синът
му.– Ще отида – отвърна той и се отправи към тълпата турци.Крачеше бавно, спокойно,
лицето му беше невъзмутимо – не изразяваше нито гняв, нито страх.Като го видяха, че
се приближава, турците се спряха – какво търси гяуринът му неден, за какъв се
мисли, та не го е страх?Стигна до тях капитан Михалис, вдигна спокойно ръка, да му
сторят път да мине. Смаяни, турците се отместиха, да видят какво ще направи, а по-
смелите отпуснаха ножовете и зачакаха.Капитан Михалис се приближи до сиор
Параскевас, улови го за ухото и изведнъж лицето му доби гневен израз. Изви му ухото
и го блъсна.– Отивай си в къщи! – каза му той заповеднически. – И да не си се
мярнал вече пред очите ми!Сви глава в раменете си сиор Параскевас и потегли напред,
като се олюляваше, а зад него вървеше капитан Михалис и му извиваше ухото.
Отместиха се отново турците мълчаливо и ги пуснаха да минат.– Право в къщи! –
повтори гневно капитан Михалис. – Бързо!Потегли Параскевас, сви зад първия ъгъл и
изчезна; а турците стояха и гледаха със зинали уста капитан Михалис, който със
същата бавна, спокойна крачка се връщаше обратно в дюкяна си.Трасакис гледаше с
възхищение баща си, понечи да го запита нещо, но замълча. Седна пак капитан Михалис
пред масата си, взе перото и се наведе да довърши писмото. „Оставих за миг перото,
защото имах малко работа; знай, значи, също и това, племеннико, че чичо ти
Манусакас...“50 Думи от гръцкия национален химн. – Б. пр.51 Типични критски песни,
доближават се до речитатива – Б. ред.52 Голяма рибарска лодка – Б. ред.

9. Част

Един след друг, изнизаха се дните – дойде байрамът. Нагиздиха се като за сватба
агите, изпълниха кафенетата; разположиха се върху възглавничките си турчетата,
изпънаха пухкавите си шии и подхванаха маанетата; беше голяма жега. Барбаянис
поръча, та му донесоха три товара сняг, тичаше с бронзовата стомна, поеше и
разхлаждаше агите.До „Трите камари“, в казармата, низамите надуваха още от зори
тръбите и стреляха във въздуха; а пашата заедно с ония с широките нашивки отиваше в
Йени-джами да се моли; горе по минаретата висяха на гирлянди, една над друга, все
още горящи, кандилата. В текето на Хамиде молла саркофагът на светеца беше накичен
с розмарин и босилек и Ефендина, седнал пред него с кръстосани крака, се люлееше
напред-назад и четеше напевно Корана; около светеца седяха с кръстосани крака върху
рогозки старци поклонници; те бяха взели наргилетата си и сега пушеха, притворили
очи, и слушаха Корана като бръмчене на пчела, много приятно и много далечно.В
дълбоко блаженство бяха потънали тези старци; те бяха вече влезли приживе в рая.
Никакво благо не им липсваше; през пролуките на външната врата и през решетъчното
прозорче откъм улицата проникваше шумът на Мегало Кастро като бълбукане на ручей, а
още по-далеч, отвъд венецианските вълноломи, се чуваше как пъшкаше морето; старата
Хамиде молла, безшумно, боса, влизаше и излизаше и им носеше ту локум, ту разжарени
въгленчета и ги поставяше много нежно в лулата на наргилетата; и всички наргилета,
добре натъкмени, гугукаха като гълъби около светията...Но тъкмо всички бяха
потънали в тази божествена нирвана, остри писъци се чуха, врати се трошеха, жени
пищяха, гръмнаха изстрели във въздуха. Божествената наслада изчезна, скочиха
старците на крака.– Клане! Клане! – чуха се викове от дворовете и терасите.Ефендина
остави Корана върху розмарина и скочи да отвори вратата. Въоръжени турци с ножове
между зъбите тичаха и крещяха, ръцете и гърдите им бяха вече изпръскани с гяурска
кръв. Арапинът на пашата, Сюлейман, тичаше първи, разгърден, бос, с жълт, метнат
върху раменете му бурнус; той въртеше очи, пяна изскачаше из широките му увиснали
бърни.– Клане! Клане! – ревеше той и сечеше с ятагана си въздуха.– Къде отивате,
братя? – извика Ефендина и подаде, треперейки, глава през вратата.– Да го заколя,
проклетника, да изпия кръвта му! – изкрещя арапинът.– Кого бре, Сюлеймане?– Капитан
Михалис.Ефендина пребледня.– Нямате ли страх от Бога, бре? – извика той.Но гласът
му се изгуби сред рева, който се издигаше от всички християнски дворове и
тераси.Трошаха се вратите, покачваха се жените на терасите и зовяха Бога, едни от
тях се хвърляха от покривите, прегърнали децата си; някои мъже за миг оказваха
съпротива, чуваха се пушечни изстрели, след това сърцераздирателен вик – и всичко
свършваше.Капитан Михалис стоеше с оръжие в ръка зад вратата; беше качил
семейството си в одаята, задържал беше при себе си само Трасакис.– Ела с мен – каза
му той – и слушай добре какво ще ти кажа: ако разбият вратата ни и влязат тук
турците, ще ви заколя всички, за да не паднете живи в ръцете им, и първо теб,
Трасакис. Разбра ли?– Разбрах, татко.– Съгласен ли си?– Съгласен.– Не им казвай
нищо – жени са, може да се изплашат.– Няма да им кажа нищо.Казаха си, каквото имаха
да си кажат двамата мъже, и млъкнаха; изправени зад вратата, те бяха наострили уши
и се ослушваха в глъчката и тропота на крака по улицата.Още преди няколко дни доста
съседи бяха успели да се измъкнат, най-напред тези, които имаха деца –
Красогеоргис, Мастрапас и Коливас с Коливасчетата си; на другия ден кира Пинелопи,
кира Хрисанти Поликсингопуловица се облякоха като ханъмки и успяха да се измъкнат
сред бъркотията и да избягат по селата. Титирос също си сложи шалвари и червен пояс
като турчин, омота около главата си бяла чалма, пъхна очилата в пазвата си и
излезе, като се блъскаше в хората, през Вратата на Лазарета. Тулупанас остана със
сина си; докторът издигна френското знаме, а Идоменеас заяви, че няма да избяга, и
издигна знамената на Великите сили над чешмата.– Ако им държи, нека пипнат вратата
ми! – каза той на старата Доксаня, която се кръстеше с разчорлени коси.– Кога ще
избягаме и ние, татко? – запита вчера Трасакис, който също бързаше да се измъкне на
полето и да хване балкана.– Ние ще останем последни от цялата махала.– Защо?–
Разбери сам – отвърна баща му и вече не проговори.Наближаваше пладне. Все по-
дрезгаво Мегало Кастро мучеше и се мяташе под ножа на турчина; мюезините се
изкачиха на минаретата за обедната молитва и възхваляваха милостта Божия.В същия
този миг оттатък, в „Первола“, пет-шестима турци от пристанището подложиха лостове,
изкъртиха и събориха вратата на сиор Параскевас, влязоха вътре, намериха дъщеря му
под миндера, грабнаха я и я тръшнаха по гръб на него; други турци измъкнаха иззад
делвите горкия бръснар, опряха шията му на прага и го заклаха. След това всички
заедно понесоха на ръце потъналата в кръв Первола и си отидоха.Капитан Михалис
наостри уши – откъм края на улицата, при чешмата на Идоменеас се чуха пушечни
изстрели.– Идват... – прошепна той и вдигна ударника на пушката си.Извърна се и
погледна сина си.– Идват – каза той.– Идват... – каза и Трасакис и също вдигна
малкия си револвер.През последните дни баща му го беше научил да го пълни и да
стреля по мишена.– Не вярвам да те е страх... – каза бащата и изгледа строго сина
си.– Защо ще ме е страх? Знам да стрелям!Разкрачи се, стъпи здраво на плочите на
двора и зачака.Но пушечните изстрели нататък зачестиха, тежки удари се чуха сега –
турците се бяха спрели пред чешмата на Идоменеас и напираха с рамене върху
разнебитената богаташка врата, за да я съборят.Кир Идоменеас седеше от сутринта
наведен над писалището си и пишеше до Великите сили:„О, всемогъщи властелини! В
часа, в който чертая тези редове, Мегало Кастро е подложен на клане. Въздухът кънти
от пушечни изстрели, побеснели турци разбиват вратите на християните, безчестят
жените, убиват мъжете, грабват пеленачетата и чупят главите им по праговете.Издигам
гласа си – аз не съм нищо, един незначителен човек, загубен на края на Европа,
далеч от вас, о, всемогъщи властелини! Обаче Бог стои до мен, разгневен, крачи
напред-назад из пустата стая, в която ви пиша, наднича през рамото ми и чете това,
което ви казвам, и не приказва, хапе устните си и чака да види какъв отговор ще ми
дадете. Да знаете, друго писмо вече няма да ви изпратя; ако не ми отговорите сега,
ще се обърна към Бога и той...“Тук кир Идоменеас се спря изведнъж; чу пушечните
изстрели, подаде главата си високо през прозореца. Видя тълпата турци, които
блъскаха вратата му, за да я съборят.– Какво искате? – извика той. – Пощуряхте ли?
Не виждате ли над чешмата Великите сили?Разнесоха се викове и смях: един куршум
изсвири, ожули го по ухото и бузата и разби на парчета едно старо венецианско
огледало на отсрещната стена.Дръпна се навътре кир Идоменеас, попипа ухото си –
ръката му се изцапа с кръв. Ядоса се. Гняв и ропот изведнъж го обхванаха –
несправедлив, безчестен е този свят, несправедливи и безчестни са силните,
безпомощни и клетници са слабите; той изцапа с кръв цялата си длан и я тупна като
плесник върху разтвореното писмо, което готвеше за Великите сили.– Нà, нà, нà! –
изръмжа той. – Така завършва това писмо: кръвта на Крит да падне върху главите ви и
върху главите на децата ви, и на децата на децата ви, Английо, Францийо, Италийо,
Австрийо, Германийо и Московецо!Вратата се събори, втурнаха се турците в двора с
ножове между зъбите, видяха старата Доксаня, която стоеше на прага на вътрешната
врата и беше разперила ръце, за да не ги пусне да минат, блъснаха я, събориха я на
земята, прегазиха я и минаха. Видяха стълбата и се заизкачваха, като крещяха;
разнебитената богаташка къща се тресеше из основи.Идоменеас чу от кабинета си
крясъците и тежките груби стъпки, които се изкачваха. Стана. „Настъпи часът –
помисли той. – Идоменеас, не ме посрамвай!“Огледа наоколо, сякаш искаше със
свободна воля да избере с каква смърт да загине. Оръжия не висяха на стената, нито
пък имаше нужда от тях; не се бореше той с меч, бореше се с ума си, негов меч беше
перото. Реши.– Тук е моят пост – прошепна той и удари с юмрук по масата, – тук
воювам, тук ще умра!Седна, взе перото.Но с един удар, всички заедно, събориха
вратата турците – за миг те се спряха изумени: завариха Идоменеас спокоен, наведен
над един голям лист хартия, целият изцапан с кръв.– Гяурино – извикаха му те, –
къде си скрил богатството си?Идоменеас вдигна глава от писмото.– Тук – отвърна той
спокойно и показа челото си.Един от турците се засмя:– Касичка ли ти е главата,
бре?– Счупи я бре, Браиме, да видим какво има вътре! – обади се друг.И преди кир
Идоменеас да успее да отговори, турчинът с един саблен удар разцепи главата му от
челото чак до гърлото и мозъкът му се пръсна, гъст, кървав, върху листа
хартия.Пръснаха се из къщата, разграбиха я, натовариха се всички и за умрелите с
дрехи, одеяла, кресла, маси, дюшеци и си отидоха.Тъкмо когато завиваха зад ъгъла,
срещнаха Сюлейман арапина, който тичаше заедно с още десетина боси турци към къщата
на капитан Михалис.– Откъде идвате, бре? – запита ги той и се спря запъхтян.– От
чешмата на Идоменеас.– Ей, нещастници, да не отидете у капитан Михалис, защото ще
ви изпия кръвчицата – той е мой курбан, да знаете!Приближи се до чешмата, изми се,
разхлади се, беше жаден, напи се като теле, дойдоха и разгорещените му юнаци, пиха
и те. Един от тях погледна през съборената врата и видя една старица, която лежеше
на плочите на двора, скубеше си косите и крещеше.– Хайде да идем да я заколим! –
каза той на един свой другар, който също се беше приближил и зяпаше.– Зарежи бре,
Мустафа. Схвана ми се ръката от сутринта.– Напред! – извика арапинът. – Всички
заедно!Щом каза това, всички се втурнаха, като удряха един о друг ятаганите си, за
кураж.Капитан Михалис чу иззад вратата, че групата се приближава; позна дивия глас
на арапина. „Тези идват за мен...“ – помисли той и коленичи
зад каменното корито, на пусия. Накара и Трасакис да коленичи до него.– Христос
побеждава! – прошепна той и се прекръсти.Извърна се към сина си.– Смелост, дете
мое! – каза той.За първи път Трасакис чуваше баща си да говори нежно и да му казва
„дете мое“: той се изчерви от удоволствие и не продума нищо.Тайфата се приближаваше
тичешком, всички викаха в един глас, за да си дават кураж. Спряха се пред вратата;
събра арапинът всички около себе си и почна да дава нареждания:– Двама ще подложат
гръб, един ще се прехвърли през стената и ще скочи на двора, а останалите ще
разбият вратата. Но никой да не посмее да пипне капитан Михалис, той е мой; посрами
ме той, ще го посрамя и аз; ще го дотътря по задник под платана, ще му режа къс по
къс месата и ще събера всички касапски кучета на Мегало Кастро да ги изядат!Чу
заканите Трасакис и погледна баща си; но той не продума нищо; беше насочил сега
дулото на пушката нагоре към стената.– Чу ли, татко? – запита момчето.– Мълчи! –
процеди той през зъби.Отвън, за миг, гласовете утихнаха; чу се шум от дращене по
стената и пъшкане; някой се катереше. Скри се съвсем зад каменното корито капитан
Михалис – само дулото на пушката му се подаваше; с лявата си ръка той сграбчи
Трасакис и го скри зад гърба си.Окото на капитан Михалис, приковано горе на върха
на стената, светеше като горящ въглен.Изведнъж горе на стената се подаде една
страшна, обрасла в косми глава; между зъбите си тя стискаше широк лъскав нож.
Огледа бързо двора – никой! Тогава се показа една голяма ръка – тя се вкопчи в
стената и се повдигна; капитан Михалис натисна спусъка, куршумът се заби точно
между веждите; изведнъж ръката се отпусна и навън на улицата се строполи с трясък
тежко тяло.– Аллах! Аллах! – се разнесоха навън викове и вратата се разтресе.Горе в
одаята кира Катерина, притаена зад прозореца, кърмеше бебето си, а Риньо през
пролуките гледаше на двора баща си и Трасакис; тя възкликна, като видя как главата
на турчина падна.– Да са живи ръцете ти, татко! – прошепна момичето с възхищение.–
Клета Риньо – каза кира Катерина, – на косъм виси животът ни. Знаеш ли какво е
намислил баща ти?– Ако влязат турците, ще ни заколи; добре ще стори.– Ти си била
родена за мъж – каза майка ù, като впери смаяна очи в дъщеря си. – Не те ли е
страх?– Веднъж ще умрем, майко; нека умрем непосрамени.Те прекъснаха разговора.
Какво ставаше долу на улицата? Отново силен шум от стъпки, нови викове се примесиха
– навън на улицата някои се караха.– Като че ли чувам гласа на Ефендина! – рече
Риньо и открехна капака на прозореца.И наистина това беше Ефендина. Когато видя от
текето как арапинът хукна побеснял към къщата на капитан Михалис, сърцето на
Ефендина изтръпна. Той обичаше капитан Михалис, макар че той го караше насила два
пъти в годината да се омърсява – тъкмо затова го обичаше. Какъв щеше да бъде
животът на Ефендина, ако го нямаше този страшен грък? „Каква друга радост имам на
този свят аз, горкият? – мислеше си той. – Майка ми ме бие, кастринци, турци и
християни ме замерват с лимонови кори; пари нямам, жена нямам, смелост нямам, имот
нямам! Нямам никой друг освен капитан Михалис! Седя и броя дните, броя месеците,
всеки шест месеца имам и аз една голяма радост, един голям грях – ама кой знае?
Всемилостив е Аллах, великодушен, на другия ден, след като умра, може да стана
светец и аз. И ще сложат и моя ковчег до ковчега на дядо ми... Да е жив и здрав
капитан Михалис – ако него го нямаше, щях ли да стана светец?“Като видя, значи,
днеска, как арапинът хукна към къщата на капитан Михалис, сърцето на Ефендина
изтръпна. „Не, не, няма да оставя аз да заколят моя капитан Михалис! Мераклия,
благороден човек е той, каквото щат да приказват; какво вино има в бъчвите си,
какви наденици, какви кокошки и прасенца!“Кръвта на Ефендина пламна. Той повдигна
полите на дрехата си и хукна към къщата на капитан Михалис. Във възбудата си
забрави, че улиците са дълбоки реки, прескачаше пъргаво от единия тротоар на другия
и тичаше да спаси приятеля си. На „Платя Страта“ една тайфа турци, натоварени с
плячка, му извикаха:– Къде отиваш бре, Ефендина? Кой те гони?Образуваха кордон и му
препречиха пътя. Ефендина се спря запъхтян, отчаян; сигурно е стигнал вече
арапинът, разбил е вече вратата и е заклал капитан Михалис.– Не ви ли е грях от
Бога, бре? – изхленчи Ефендина. – Пуснете ме да мина; бързам бе, братя!– Кой те
гони, Ефендино Фъшкио? Това ни кажи, та да минеш!В ума на Ефендина блесна една
мисъл – той погледна назад и нададе вик:– Свети Мина!Турчата избухнаха в смях.–
Какво се смеете бре, безбожници! Не чувате ли тропота на коня му? Видях го как
излизаше от църквата, видях го! И ме погна; не чувате ли? Ето го! Ето го! Идва!
Турците почувстваха, че косите им настръхват – като че ли чуха наистина конски
тропот! Някакъв конник се приближаваше!– Ето го! – извика пак Ефендина и очите му
се облещиха изплашено. – Ето го! Ето го!Но турчата къде ти да се обърнат да видят!
Хукнаха и се изгубиха.Като ги видя как бягат ужасени, Ефендина се вцепени. „Бре,
има си хас да е истина!“ – помисли той със страх. И друг път, през другото
въстание, нали го беше видял каквръхлита на кон и преследва турците, които искаха
да нахлуят в църквата му? Студени капчици пот избиха по тялото му, премаля му –
съвсем ясно чуваше сега как конят се приближава.– Аллах! Аллах! – извика той,
повдигна отново полите си и си плю на петите.Тичаше, тичаше онемял от страх. Когато
излезе при чешмата на Идоменеас, забеляза пред къщата на капитан Михалис, че
арапинът и другарите му блъскаха вратата, за да я разбият. Ефендина се спусна към
тях.– Бягайте, момчета! – извика той. – Бягайте, че ще ни затрие! Идва на кон!–
Кой, бре, щурако? – изкрещя арапинът.– Съседът!– Кой съсед?– Свети Мина, ето го!
Всички се извърнаха, примигаха с очи, не виждаха нищо.– Ето го! Ето го! – извика
Ефендина и се опря на вратата на капитан Михалис обезумял.Прилепи се, сплеска се на
вратата, сякаш искаше да се скрие, та свети Мина да мине, без да го зърне. А
светецът се показа вече при чешмата на Идоменеас – Ефендина го виждаше ясно, досущ
какъвто си беше на иконата: обгорял от слънцето, със сива къдрава брада, на чер кон
със златно седло и юзда. Цялото пространство пред чешмата на Идоменеас се изпълни
със сива брада, с черен кон, със седла и юзди.– Ето го! Ето го! Появи се! –
прошепна той и долната му челюст се затресе.– Къде е, бре? Очите ми се замрежиха!–
Не го ли виждаш? Ето го! Ето го! Черен, сивобрад, с червено копие... Видя ни, спуща
се към нас!Ефендина с един скок се отдели от вратата и хукна към пристанището. След
него, обезумели от страх, тичаха презглава турците; чуваха сега и те коня, който ги
гонеше, арапинът се извърна за миг и видя над главата си, във въздуха, един
конник.– Дим да ни няма, бре, момчета! – извика той и изтърва жълтия си бурнус на
земята – но къде ти да се спре да го вдигне! Продължи да тича презглава сега съвсем
гол.Премалели стигнаха на пристанището. Избърсаха потта си, приклекнаха на сянка,
изплезили езици. Ефендина се беше проснал по лице на камъните и трепереше.Дълго
време никой не можа да проговори; най-сетне арапинът отвори уста.– Евтино се
отървахме – каза той.Ревеше Мегало Кастро под ножа на турчина, издигаха християните
ръце към Бога и го зовяха, и митрополитът се прекръсти, не можеше вече да слуша как
колеха паството му. „Бог да ми е на помощ!“ – прошепна той и стана. Плесна с ръце,
появи се Мурджуфлос.– Ще отида при пашата – каза той, – донеси ми най-хубавите
одежди.– Ще излезеш на улицата ли, владико! – възкликна Мурджуфлос. – Турците
колят; ще дойда с теб!– Ще отида сам, Мурджуфлос! Помогни ми да се облека.Той
облече златните си одежди, постави върху трижди благородната си лъвска глава
императорската митра и улови дългия жезъл с двете преплетени змии на върха му... В
името на Бога!Мурджуфлос го гледаше и му се любуваше. Грамаден, красавец, с дълга
снежнобяла брада, със сини очи, пълни с доброта и мълнии. Такъв, като митрополита,
щеше да нарисува Мурджуфлос Бог-Отец, обвит в златни облаци, как се спуска над
Мегало Кастро, за да сложи край на клането.Той отвори главната врата на
митрополията; на мраморния ù праг беше издълбано с големи черни букви: „На тази
врата обесиха турците митрополита на Крит през 1821 г. Вечна му памят!“– Вечна му
памят! – прошепна митрополитът и прекрачи прага.Очите на Мурджуфлос се бяха
овлажнили.– Бог и свети Мина с теб, владико! – каза той с треперещ глас.– Не се
тревожи, Мурджуфлос, не съм нито първият, нито последният – каза митрополитът и му
посочи черните букви на прага.Той излезе в градината на църквата, наведе глава,
поклони се, като мина пред вратата, на свети Мина, и се отправи с достойнство към
конака на пашата.Гледаше го Мурджуфлос как се отдалечава, как се откъсва от хората
и отива да се бори със смъртта и се засрами, че го оставя съвсем сам.– Този миг,
Мурджуфлос – прошепна той, – ще покаже дали имаш душа в себе си, или въздух в
червата!Прекръсти се и тръгна отдалеч след митрополита.Шумеше Мегало Кастро, викаха
християните, крещяха и се смееха турците, смесваха се риданията с ревовете и с
трясъка на падащите врати.Вървеше митрополитът, слушаше и сърцето му се късаше.
„Докога гръцкото племе – въздъхна той – ще бъде разпъвано? Хора сме, Христе-Боже,
не сме като теб богове, не можем да издържаме, изпрати ни вече Възкресението!“Той
чувстваше Мегало Кастро, с вълноломите му, с махалите и хората му, като свое
собствено тяло – и когато някоя врата се събаряше или някоя жена се биеше по
гърдите – събаряше се и се разкъсваше всичко вътре в гърдите му.Откъм площада се
зададе една тайфа турци, целите изпоцапани с кръв, кьоркютук пияни. Като видяха
митрополита, облечен в златни одежди, те се спряха смаяни.– А, бре, какъв е този
звяр? – измърмориха те. – Къде отива? Бягайте настрана бре, дяволи, да не ни сгази!
Митрополитът вървеше право към смъртта и очите му, изпълнени с болка, негодувание и
копнеж да стане мъченик, не виждаха вече нищо с всяка измината крачка – нито
улиците, нито хората, нито от двете му страни гръцките дюкяни и къщи. За едно нещо
само мислеше той: „Голяма радост е да умреш, за да спасиш народа си. Какво
разправят евангелистите, че Христос бил страдал на кръста? Ели! Ели! – ще рече:
„Радост! Радост! – на езика на саможертвата. „Ели! Ели!“ – извика вътре в себе си
митрополитът и колкото повече наближаваше сарая на пашата, толкова по-бързо
крачеше. А зад него – Мурджуфлос, като куче.Стигна до Големия платан – той
шумолеше, изпълнен с прохлада и сила, целият в зеленина, стъблото му беше
изпъстрено с петна като кожата на леопард. Очите на митрополита за миг се замъглиха
и той видя на него, увиснали като плодове, хиляди обесени християни.Двама низами
пред вратата на пашата кръстосаха пушките си и го спряха; но дотича Мурджуфлос, той
знаеше турски, обясни им. Дръпнаха пушките, мина митрополитът, а Мурджуфлос сега
вървеше пред него и му отваряше вратите.Като видя митрополита, пашата се намръщи.
Беше се облегнал на прозореца, заслушан в риданията на Мегало Кастро. И благият
ленив анадолец се беше озверил, сякаш в него се пробуждаше вековната жажда на
турчина за гръцка кръв. Но заедно с това той изпитваше и срам – паша уж беше, пък
нямаше смелост да извика и да изтръгне ножа из ръцете на агите.Митрополитът беше
застанал на прага, вратата се затвори.– Нямаш ли страх от Бога, паша? – извика
той.– Какво си ми се облякъл в злато, гяурски попе? – отвърна пашата ядосано –
Мислиш, че ще ме уплашиш ли?– Нямаш ли страх от Бога? – извика отново митрополитът
и издигна застрашително пръст към небето. – Защо не излезеш навън да видиш колко
кръв се пролива? Къде, мислиш, че се пролива? Върху твоята глава!– Е, е, не викай
много, митрополите, че пред теб стои платанът!– Пред мен стои Бог, не се боя.Пашата
се отдели от прозореца, закрачи напред-назад, спря се пред митрополита, изгледа го,
не знаеше какво да го прави. Виждаше го обесен на платана, така, със златните
одежди, с кръстовете и митрите му, но се колебаеше... „И все пак тази нагла уста на
гърците – мислеше той – трябва, трябва да се запуши; не мога да го слушам!?“ Обърна
се към митрополита.– Не ме карай да побеснея – извика той, – махай се, моля ти се!
Не ме е страх от никого!Митрополитът заряза Бога, хвана се за султана.– Добре –
рече той, – нямаш страх от Бога, но нямаш ли страх от султана? Ти знаеш – до гуша
му е дошло от Крит, иска спокойствие; ами че нали тъкмо затова те е изпратил тука!
А твоя милост какво направи? Докара клането; а клането ще докара въстание; а
въстанието ще доведе Московеца... Прощавай, паша ефенди, но главата ти не я виждам
здраво закрепена.Пашата се омърлуши – не чувстваше и той главата си здраво
закрепена.– Какво искаш да направя? – каза той възбудено.– Изпрати низами, без да
губиш време, да надуят тръбите, да спре клането! Издай заповед, заплаши! Паша си,
наложи се!Хвана се пашата за главата с две ръце, сякаш искаше да я закрепи.–
Проклет да бъде часът, в който кракът ми стъпи на дяволския ви остров! – извика
накрая той.Погледна митрополита, сякаш искаше помощ.– Митрополит ефенди – каза той,
– какво стоиш на прага! Влез, седни, да видим как ще свърши тази работа.– Сега,
докато говорим, християни се колят, не мога да седна; повикай низамите, издай
заповед; докато не чуя тръбите, няма да седна, нито ще си отида.– Дяволи сте вие,
проклети да сте, и лоши, и добри, всички критяни!Излезе в преддверието, разбесня
се, разнесоха се крясъците му и онези с нашивките довтасаха тичешком със сабите и
шпорите си.Митрополитът, прав на прага, въздъхна: „Не ме счете Бог достоен да
увисна и аз на вратата на митрополията; няма нищо – стига, че ще се спасят
християните.“Влезе пак вътре пашата, избърса челото си.– Сега ще чуеш тръбите –
каза той – и си върви! Дотегна ми всичко, не искам вече да виждам никого! Земя ли е
това, на което стъпвам, проклета да бъде, или барут!Тръшна се на дивана, взе
кехлибарената броеница, за да се поуспокои. От време на време хвърляше поглед към
митрополита, който стоеше прав на прага и позлатяваше цялата врата.„Ех, бре, какъв
левент старец е този дяволски поп! – казваше си той с възхищение. – Ех, да бяха
други години, да го нямаше проклетия Московец, щях да си го обрежа аз за едното
чудо и щях да го направя шейхуслан!53“В същото това време капитан Михалис се беше
извърнал към Трасакис; момчето беше коленичило до баща си и слушаше това, което
ставаше на улицата – виковете на Ефендина, проклятията на арапина, стъпките, които
се отдалечаваха, после внезапното спокойствие, обхванало цялата махала; само от
време на време провлачено оплакване се чуваше откъм чешмата на Идоменеас.– Гладен
ли си, Трасакис? – запита го той.– Да, огладнях, татко.– Хайде върви да кажеш на
майка си да слезе да сготви; мисля, че за днеска си изкарахме надницата.Като каза
това, капитан Михалис сложи пушката си върху поставката на каменното корито и
извади торбичката за тютюн да си свие цигара; чу отново оплакването, пръстите му
застинаха, ослуша се.„Сигурно са убили клетия Идоменеас – помисли той – и старата
му дойка го оплаква...“Поклати глава: „Мъж ли беше той? Къде ти да им се опре!
Сигурно е почнал да плаче и са го заклали като великденско агне...“И тъкмо си беше
свил цигарата и вземаше огнивотода я запали, тръби прозвучаха в махалата, тежки
маршируващи стъпки се чуха; изправи се капитан Михалис, открехна вратата;
двайсетина низами, с пушки на рамо, патрулираха; един глашатай вървеше пред тях и
викаше:– Спокойствие! Спокойствие! Излезте от къщите си, християни, спокойствие!
Спокойствие!– Сега, след като изклаха християните, онзи йезуитин пашата изпраща
низамите си да сложат ред! – изръмжа капитан Михалис яростно. – Абе няма ли Господ
на тоя свят! Да не би да е арнаутин? Но ще му турим ние един ден бухнати гащи, ще
не ще!На другия ден пашата издаде заповед: „Станалото, станало, така е било писано;
а сега спокойствие! Косъм да не падне от главата на някого! Да се отворят градските
врати, да се върнат кастриньотите християни от селата; да си вървят и селяните
мюсюлмани в селата си. И всички, които са хванали балкана като бунтовници, да
хвърлят оръжието, да се завърнат на работата си, с пръст няма да ги докосне никой,
всемилостив е султанът и прощава. Мюсюлмани и християни, само това ви казвам –
послушайте думите на пашата, защото в двора ми са платанът, въжето и
сапунът!“Избърсаха турците ножовете си, разположиха се отново в кафенетата с
кръстосани крака, пушеха наргилетата си и с притворени, сведени очи слушаха
закръглените турчета, които пееха с женски глас маанетата. И християните излязоха
от къщите си, събраха закланите, изпратиха да повикат Коливас от селото му,
грабнаха кирките и Мурджуфлос, Каямбис, Вендузос, Фурогатос и други някои яки и
жалостиви хора започнаха да копаят големи ями в гробищата, пред Вратата за Ханя, а
други в двора на синаитската църква „Свети Матей“, близо до Первола.Поп Манолис,
запъхтян, повдигнал полите на расото си, ги събираше по петима, прочиташе им
набързо молитвите, изпращаше ги на небето и се залавяше с други петима.Три дни
погребваха мъжете, три дни миеха жените праговете и одаите от кръвта и нареждаха
тихо, да не ги чуят агите, да не им пламне отново кръвта; защото човек чувстваше
още в погледа и походката им кипежа на клането.На четвъртия ден капитан Михалис
повика в стаичката сина си.– Трасакис – каза той, – дойде часът да тръгнем. Каквото
ще да си разправя пашата, той е караманлия, не разбира. Крит, когато се подпали, не
угасва лесно. Разбра ли?– Разбрах, татко, не угасва лесно.– Значи, ние, мъжете,
трябва да измъкнем от Мегало Кастро жените и децата, утре рано-рано; аз ще вървя
отпред, ти отзад, по средата жените... Разбра ли?– Ще нося ли и револвера?– Ами как
иначе, невъоръжен ли? Ще отидем при дядо ти. Хайде, върви да обадиш на майка ти да
се приготви.Следобед капитан Михалис яхна кобилата си, излезе през Вратата на
Лазарета и стигна чак до хана на вдовицата; слезе от коня, повика веселата вдовица
– тя довтаса, като се подрусваше и клатушкаше, потънала в тлъстини.– Оставям тази
вечер тук кобилата си; нахрани я добре, утре сутринта ще я взема; намери ми и три
магаренца.– Ще бягаш ли, капитан Михалис? – рече вдовицата, като закопчаваше бавно,
предизвикателно елечето си. – Но нали свърши клането?– Сега започва – отвърна той и
без да поседне, тръгна обратно пеш, като крачеше бързо, за да свари отворени
градските врати.Беше средата на лятото, духаше югозападен вятър, вдигаше се по пътя
прах и заслепяваше човека. Извръщаше капитан Михалис лице на дясно, към морето, да
се поразхлади. Гледаше в далечината пустия остров Диа, гол, розов, изгърбен като
костенурка, който плуваше сред морето. Веднъж от съклет беше взел една лодка сам –
вдигна платното ù и след няколко часа стигна на пустия остров и спря в каменистото
заливче Света Богородица. Върза лодката, тръгна по нагорнището – беше тежка жега,
лъхаха горещина камъните, целият въздух трептеше; две чайки прелетяха над главата
му, снишиха се, прелетяха отново и изкряскаха учудено; измежду камъните изскочиха
диви зайци, застанаха на задните си крака и го загледаха... Изкачи се капитан
Михалис на върха, огледа наоколо – пустош, един куп камъни беше островът, а около
него морето клокочеше глухо, сърдито, съвсем синьо. Чист беше въздухът, никакъв
човешки дъх не го омърсяваше.„Тук ми подхождаше да живея – помисли той, – сред тези
камънаци; отвращавам се от сладката вода, зелената трева и хората!“Той ускори
крачките си, премина през градската врата, навлезе в сокаците; някои трупове
сигурно бяха останали непогребани, миришеше на леш; стигна до къщурката на
Фурогатос, блъсна вратата, влезе. Бедняшко приземие; огледа се наоколо – никой.–
Ей, стопани! – извика той.Откъм ъгъла долетя тънък изплашен гласец като на пиле; и
полека-лека из многобройните гънки на едно широко наметало се подаде и лъсна в
полутъмнината проскубаната, изплашена глава на Бертодулос.– Кой е? Кой е? – каза
той, заслепен от страх.– Не се бой, кир Бертодулос, аз съм.Старчето
позна капитан Михалис, дойде на себе си.– Добре дошъл, безстрашний – каза той и
вдигна ръка, сякаш носеше сламеното си шапче, за да поздрави.– Болен ли си, кир
Бертодулос? Зъбите ти тракат – студено ли ти е?– Не, капитане, страх ме е.– Не те
ли е срам?– Не, капитане, не ме е срам.Загърнасе в наметалото си, приседна и се
облегна на стената.– Свети Дионисиос – измърмори той, – къде попаднах! В ямата на
лъвовете!Прекръсти се.– Господи помилуй – каза той, – как е възможно, не го побира
това умът ми! Един човек да взема нож и да коли друг човек! Не разбирам! Аз агне
дори – какво приказвам, агне! Ще повярваш ли, капитане? И краставица даже когато
режа, настръхвам.– Къде е Фурогатос?– Господ здраве да му дава, капитане. Какво да
ти кажа? Златно сърце! Дойде в разгара на клането и ме взе от стаичката ми; не
можех да ходя от страх, вдигна ме на ръце; взе и китарата ми на рамо, тръгнахме. По
пътя какви турча бяха тия, капитане, какви бяха тия мустаци, тия прасци! Закрих
лицето си с наметалото, да не гледам, дойдох на себе си. Стовари ме тук, върху
каменното корито; жена му се нахвърли върху него, видя китарата, видя и мене,
побесня:„А бре, нас ще ни заколят, а ти китари ми носиш!“ Взе ме и мен за китара!
Но Господ се смили над нас; на другия ден тя се пръждоса в селото си, отървахме се!
Тъкмо в този миг влезе и Фурогатос.– Добре дошъл, капитан Михалис, в сиромашката ми
къщурка – каза той. – Знам защо ме търсиш! И аз идвам от къщата ти. За кога?– Утре.
Повикай Вендузос и Каямбис. Гуляй е и войната, каня ви.– Всичко добре, капитане,
ами този? – каза Фурогатос и посочи Бертодулос.Старчето слушаше с опулени очи;
разбра за какво приказваха с недомлъвки тези двама критяни – за пушки, за планини и
за бягства... Зъбите му започнаха пак да тракат.Капитан Михалис се наведе, погледна
благото старче, което сега се беше загърнало догоре и трепереше.– Ще го вземем с
нас – каза той. – Една уста повече няма значение, чужденец е.Графът се подаде изпод
наметалото – няколкото косми, останали на главата му, бяха настръхнали.– На
балкана?! – изписка той. – На балкана?! С пушки?– Не, с жените и децата; ще им
разказваш, за да се разсейват – каза капитан Михалис и тръгна към външната врата. –
Довиждане!– Къде ще се съберем, капитане? – запита Фурогатос.– На Селена, над
Петрокефало; в кошарата на стария Сифакас.Капитан Михалис пое по-нататък, навлезе в
една тясна уличка; Барбаянис с празната си бронзова стомна се връщаше в къщи,
уморен и без кеф. Той видя капитан Михалис и се спря.– Капитане – рече
салепаджията, – много кръв се проля; чакай да измислим как да си върнем за нея.Но
капитан Михалис го отстрани; не обичаше щурите и побърканите.Пред къщурката на
капитан Стефанис той се спря. Злъчният морски капитан седеше съвсем сам на софата и
се кърпеше; понеже беше стар ерген, той беше изучил от опит всички женски работи –
да шие, да готви, да боядисва, да се грижи за домакинството. Миеше пода на
къщичката си всеки ден, сякаш беше корабна палуба, и пълнеше с олио кандилцето на
свети Никола, макар че светията не се беше претрепал в трудните минути да тича да
измъкне неговата „Дардана“ от дъното на морето.– Къде може да свари и той, горкият,
да помогне на толкова кораби, които са в опасност по моретата всеки миг! Халал да
му е олиото, дето ми изпива! – казваше той и току наливаше догоре всяка сутрин
кандилото му.Той вдигна очи от иглата.– Добре дошъл, капитан Михалис – каза той и
се надигна. – Какъв луд северняк те е довеял?Капитан Михалис го погледна, без да
проговори.– Разбрах – каза Стефанис. – Готвиш се за поход и събираш четата си... Но
ако си ме записал и мен, отпиши ме.– И твоя милост, мисля, се готвиш за поход,
капитан Стефанис. Ела с мен.– Отпиши ме, ти казвам; аз на суша съм нефел; крака
трябват за нея, проклетницата, а пък аз съм куцият Малък Сечко. Ще отида в Сирос да
намеря Критския комитет, да вляза в някой кораб.Извърна се към иконата:– Чуваш ли,
свети Никола? Да не ми изиграеш пак някоя мръсотия като миналия път!– Хайде със
здраве, капитан Стефанис; и ако не се видим вече, прости ми и Господ да ти прости!
Морският вълк се засмя:– Същото ми каза завчера и Поликсингис... А бре няма да умра
аз, не се прощавайте с мен!Пъстрите му старчески очи заиграха; погледна капитан
Михалис, който се беше отправил към вратата.– Ей, капитан Михалис – извика му той,
– отиде, изпревари те Поликсингис! Развял е вече байрака и устроил, разправят,
засади при голямото турско село Кастели; заедно с него било и ханъмчето му.Капитан
Михалис се спря. Лицето му потъмня. Завъртя се и заскърца около него светът. Той се
хвана за желязната халка и гвоздеите ù, забити във вратата, се разхлабиха. Сякаш
къщата се срутваше; той скочи, за да се измъкне, прекрачи прага и изхвърча на
улицата.– Ей, капитан Глиган, я кажи „миди“! Емине да те види! – засмя се сухо
куцият Стефанис и се хвана пак за иглата.На другия ден сутринта тръгнаха. Отпред
вървеше капитан Михалис с пищовите и ножовете си, пъхнати дълбоко в силяха му; беше
се наметнал и с чохената пелерина. Зад него – кира Катерина, с изправена снага,
безстрашна, с пеленачето в ръце; до нея – Риньо с една бохча с най-хубавата си
премяна и златните накити на майка си. Последен, изпънат, за да изглежда по-висок –
Трасакис. Али ага с две магаренца беше отдавна тръгнал и сигурно вече стигаше при
„Трите камари“.Низамите стояха с намръщени лица и пазеха градската врата с пушки на
рамо; шумна върволица от селяни влизаше, сводестият тунел кънтеше от викове и
магарешки рев. Капитан Михалис разгъна широката си шарена кърпа и се престори, че
се бърше, за да скрие лицето си; промъкна се покрай стената сред тълпата селяни и
премина.– По-бързо, краченца! – заповяда Трасакис на жените и също премина,
преструвайки се на равнодушен, като си подсвиркваше.Привечер те влязоха в
просторната патриархална къща на дядото – стария капитан Сифакас.Те завариха двора
в безпорядък – пълен с внуци и внучки; в дните, когато ставаше клането в Мегало
Кастро, тези тук беряха гроздето и го носеха в големия кораб на двора; и сега,
запретнали се чак до кръста, тежки мъжаги тъпчеха гроздето, замаяни от миризмата на
ширата, а брадите и космите им бяха пълни със зърна и джибри.Трепнаха радостно
ноздрите на капитан Михалис; приятна като кръв му се стори миризмата на ширата.–
Добре съм ви заварил, племенници! – извика той, а кира Катерина се извърна и
погледна мъжа си изненадано – като че ли радостен ù се стори гласът му.Скочиха на
земята сред двора, излезе дядото да ги посрещне. Той разтвори старческите си жилави
ръце, беше по бяла риза с широки ръкави.– Добре дошли бре, деца и внуци! – каза
той. – Яжте и пийте, всичко е ваше!– Предавам ти снаха ти и внука ти – каза капитан
Михалис. – Аз ще хвана балкана.– Хайде на добър час бре, Михалис! Сербез беше от
малък – не ти е дошъл още акълът!– Ще ми дойде акълът само когато се освободи
Крит.– Е, тогава – пошегува се дядото – дано никога не се освободи! Та като ти
дойде акълът, дали си жив, или не си – все същото е!Такива шеги, грубовати приказки
и нежности си разменяха баща и син, докато жените нареждаха софрата сред къщата;
шетаха навън-навътре снахите и внуците на дядото, които той имаше от умрелите и
живите си синове. Приземията, дворовете, одаите бяха пълни с неговото семе; целият
му род от околните села през тези трудни дни се беше вдигнал и беше потърсил
подслон под великодушната десница на стария. Заедно със себе си водеха магаретата и
мулетата си, воловете, кучетата и овцете си, а тази вечер пристигна и кобилата на
капитан Михалис.Дядото, щом чуеше тропот по пътя, излизаше на прага и посрещаше
всички с широко разтворени обятия – животни, деца и внуци.Раздвижиха се близките
села, когато научиха, че е пристигнал капитан Михалис. Той тръгна още на следния
ден, яхнал кобилата си, обикаляше и бунтуваше селата в своето воеводство.– Много
кръв се проля, братя, в Мегало Кастро! – викаше той от коня си сред всяко село. –
Много кръв и честта иска да си върнем за нея. Бързо, всички на оръжие!Поведе след
себе си селата и се изкачи на Селена; издигна байрака си – парче черен плат с
червени букви: „СВОБОДА или СМЪРТ“ – пред кошарата на баща си и изпрати двама
бързоноги левенти да запалят огньове на върха на планината; те слязоха чак когато
видяха, че на изток и на запад върховете приеха вестта и също пламнаха, за да я
изпратят по-нататък.Научи за пристигането на чичо си от своите постове Тодорис;
отиде при него, целуна му ръка.– Добре дошъл, капитан Михалис! – каза той и цял се
изчерви от радост. – Предавам ти байрака си и четата си – прави с нас, каквото
щеш.– А бре, Тодорис, нали ти казах да си седиш на задника? Ами ти, голобрадо
хлапе, избърза и вдигна глава. Прибери байрака си, сгъни го, скрий го в пазвата си
– ще го развееш, когато ме убият.Видяха огньовете, приеха вестта капитаните от
целия Източен Крит и се събраха в кошарите на стария Сифакас. Проводи капитан
Михалис пратеник при баща си и поиска позволение да заколи от овцете му, за да
нахрани капитаните.– Голяма радост е за овцете ми, че ще нахранят капитаните –
отвърна старецът. – Само най-големия ми овен, сакън, не го пипайте – пазя го за
погребението си.Голям празник беше Успение Богородично – денят, в който ратаите
заклаха овцете и докато ги въртяха на ръжените, капитаните, насядали един до друг
край оградата на голямата кошара, се съвещаваха. Тържествен ден беше днес; беше
дошъл, изкачил пеш планината, и дядото, за да присъства на този народен сбор.Бяха
всичко на всичко четиринадесет души. Всеки си имаше своята история, писана и
неписана, а най-старите бяха влезли вече с бухнатите си гащи, с пищовите и
критските си чембери в народните песни. Някакъв огнен въздух, като ореола на
светите мъченици по иконите, пламтеше около побелелите им глави.Трима бяха в този
сбор безсмъртните; бяха ги турили да седнат високо на една дълга пейка, застлана с
овчи кожи; от двете им страни седяха, наредени върху големи камъни, не по-
незначителните, а само по-младите, от седемдесет години
надолу.На дългата пейка в средата седеше дядото. Стогодишен лъв, брадата му се
спускаше надолу, покриваше откритите му космати гърди и скриваше пресечените белези
от рани, които беше получил през Голямото въстание. Веждите му, дебели, щръкнали,
закриваха очите и той ги повдигаше с ръка, за да може да гледа. И досега, в дълбока
старост, бузите му бяха червени като огън; когато сеядосваше, кръвта му биеше по
слепите очи, жилите му не се бяха още втвърдили, проточваха се непокътнати и
напояваха стогодишното тяло. А то беше жадно, пиеше ненаситно, не беше му се
втръснал още светът – пипаше го, чуваше го, гледаше го, вдишваше го със същия
копнеж, както когато беше на двадесет години. Той виждаше хората сега, на старини,
съвсем малки, сякаш те минаваха между краката му, съжаляваше ги и полагаше ръка на
главите им, за да им вдъхне смелост. Никак не обичаше да гледа как се пролива
човешка кръв, но когато избухваше война, очите му помътняваха, забравяше, че и
турците са хора, и не се насищаше ръката му да удря.Гордееха се с него селяните
като с дъб, идваха да седнат под сянката му в неделя и на големите празници на
селския площад. Той приличаше сега, на старини, на древните богове, безсмъртните; и
когато трябваше да се съберат старейшините, да решат критяните – свобода или смърт,
те го викаха винаги, слагаха го да седне в средата и когато един по един капитаните
ставаха да говорят, него гледаха и се разпалваха.Нагласиха, значи, и днес нависоко,
в средата на сбора, дядото; от дясната му страна седна един друг юначага – капитан
Мандакас. Той имаше къса къдрава брада, дебел врат, яки кости и набраздено от
турските саби лице. Липсваше му едното ухо – беше му го изял един турчин през 21-
ва; липсваха му и два пръста от лявата ръка – на младини го беше ухапала отровна
змия и си ги беше отсякъл сам с брадвата. Той се радваше, като гледаше как се
пролива турска кръв; когато грабваше пак пушката Крит, той поставяше пред очите си
лявата ръка и се хвърляше слепешком сред турския аскер. Нападаше турските села,
разграбваше ги, подпалваше ги и си отиваше; колеше туркините, но не мърсуваше с
тях; извънредно много обичаше жените, но докато траеше войната, не мърсуваше; даже
до собствената си жена не искаше да се докосне, докато държеше пушката. Гледаше я
отдалеч, когато идваше да му донесе ядене или патрони. „Не се приближавай, мари
проклетнице – викаше ù той, – махай се да не ме изгориш. Остави ги върху някой
камък – аз ще ги взема, и се махай!“ Но когато свършваше войната, какви гуляи
започваха само, какви гостувания на аркадаши от село на село, какви прегръдки!Със
старостта дойдоха и неволите – подуха се ставите, очите помътняха, той гледаше все
още жените и се облизваше на сухо, но не ги закачаше. „Абе колко погрозняха през
последните години всички жени!“ – казваше той и въздъхваше. Единствената му радост
беше, когато ставаше сбор на капитаните, да се надува в средата със сребърните си
пищови, разгърден, за да се виждат белезите от раните.Вляво от дядото се разположи
капитан Кацирмас, пиратът. Висок, мършав, като корабна мачта, избръснат, изпечен от
слънцето, кривоглед. Той не притежаваше тежкото благородство на дядото, нито
наперения юнашки вид на капитан Мандакас; гледаше диво и приказваше на едро, беше
кисел старец и безбожник, имаше вяра само на силния мъж. Нито на Господа палеше
свещ, нито на дявола, само на себе си, докато можеше още да се държи; но сега беше
остарял, силата му се беше изпарила и той не можеше не да речеш да тръгне по море и
да върти кормилото, ами даже да излезе на двора, без да го заболи кръстът; беше се
отвратил от самия себе си и се беше сврял в родното си село, в порутената бащина
къща и не искаше да го виждат хората; беше решил да умре като октопод – отчаян и
самотен. „Който не е силен – казваше той, – не му прилича да живее; животът е така
по суша и по море и който не може да върти секирата или да командва тези, които
въртят секирата, да се пръждосва по дяволите!“Дойдоха и насядаха, наредени един до
друг върху големите камъни, и останалите единадесет капитани. Младоци бяха те – от
седемдесет години надолу, най-различни, едни кисели и мълчаливи, други –
жизнерадостни и шегаджии, мъже тежкоподвижни и грамадни като змейове или дребни и
пъргави като джуджета. Едни бяха стопани по селата си, други овчари, миришеха на
пот, на буйна жизненост и на мащерка, а един беше игумен на манастира на Христа-
Бога; той беше синеок, с дълга брада; имаше и един учител от Ембаро, куц, повехнал,
не ти хващаше окото. „Какво е пък това нещастно същество? – казваше си човек. –
Какво търси това зайче сред тези събрани тук зверове?“ Но трябваше да го види човек
на война, та да му се вземе акълът! Трябваше да го види на гуляй как свири на
гусла, та чак и камъните заиграват! А когато почваше да говори – „Дай ми, Боже,
десет уши – казваше си човек, – да слушам!“ Тука беше и капитан Поликсингис,
радостен, засмян, със сребърните си пищови, с една копринена благоуханна кърпа, с
кръст в пазвата си, подарък от Емине; седна срещу капитан Михалис, срещнаха се
погледите им, но не си проговориха.Предложиха някои да поканят и Титирос, който
също се беше разлютил, беше окачил учението на пирона и обикаляше из селата,
говореше в църквите всяка неделя и разпалваше сърцата... Но дядото се
противопостави. „Работа не е свършил още през живота си, само думи приказва; тежко
е воеводството – каза той. – И после – малък еоще!“Всички се извърнаха и погледнаха
към главата на старейшините; дядото стана, вдигна сухите си жилави ръце с широките
снежнобели ръкави; тежко прозвуча гласът му сред стръмната планина:– Добре дошли,
капитани, в моите планини! Две неща има критянинът, те са му целият имот – Бог и
пушката. В името на Бога и пушката откривам днес това събрание; трябва пак да
поговорим за Крит, всеки нека стане и нека каже мнението си свободно! Но първо
светият игумен на манастира на Христа-Бога нека направи водосвет!Беше надянал вече
епитрахила си игуменът, приближи се до един вдлъбнат камък, в който беше останала
дъждовна вода, наведе се, отскубна стръкче мащерка вместо китка за ръсене и започна
да реди благословиите; станаха капитаните, свалиха фесовете и чемберите, заслушаха
се. Малко разбираха те от църковни слова – Бог, победи над варварите, справедливост
и милост, – но пък и нямаха нужда от тези неща; те виждаха Крит да стои изправен в
тази кошара на капитан Сифакас като облечена в черно майка, боса, гладна, потънала
в кръв, която бе издигнала ръце към небето и се молеше...Прекръстиха се, седнаха.
Известно време никой не можеше да проговори; свито беше гърлото, горчиви бяха много
думите, не излизаха. Но пък дядото се престраши първи; обърна се на дясно.– Капитан
Мандакас – каза той, – гълтал си с лъжица барут, две поколения и нещо си се борил
на суша, умът ти, макар и да си бил някога по-лекомислен, е улегнал със старостта –
говори, дай съвет.– Нека говорят по-младите от мен – отвърна той.Обърна се дядото
на ляво:– Ами твоя милост, капитан Кацирмас? Две поколения и нещо си се борил по
море, видял си и си патил и твоя милост много, мнението ти тежи, говори!– Нямам
какво да кажа – отвърна той навъсено. – Където няма сила, няма и мнение; нека
говорят по-младите от мен!– Нека говорят тогава по-младите! – рече дядото, скръсти
ръце върху пищовите си и зачака да чуе.Игуменът на Христа-Бога стана. Той беше
нисък и четвъртит, бузите му, челото му, мазолестите му ръце, вратът му, всичко,
което се виждаше от тялото му, беше набраздено от удари от сабя, надупчено от
куршуми; обърна се, прикова поглед върху капитан Михалис.– Капитан Михалис – каза
той, – мисля, че на твоя милост се пада първо думата; твоя милост ни покани, ти се
спаси от клането и дойде, и веднага щом дойде, изпрати покана. Какво ще ни кажеш?
Капитан Михалис стана; кипеше кръвта му; той се облегна на цевта на пушката си.–
Братя капитани – каза той, – добре знаете, че аз не мога да усуквам думите; ще
говоря, значи, рязко и твърдо, прощавайте. Затяга се пак примката, за да удуши
Крит. Изтърсиха се с корабите низами и дервиши, напериха се турците, изклаха
братята ни в Мегало Кастро. Ние не сме агнета, кръвта на убитите крещи, вдигнете
се, капитани, свобода или смърт!Като каза това, той седна.Размърдаха се
капитанските глави, събраха се по две, по три, разнесе се сдържан, шумен шепот.
Старият Камбанарос, тежкият старейшина, стана, секна шумът. Той имаше здрав разум,
беше умерен, скъп на думи; когато при сбор ставаше да говори, разпалените глави и
избухливите смръщваха вежди – студена вода пак щеше да ги облее! – а кротките
тържествуваха.– Или убий царя, или не го заплашвай! – извика той, като впи строг
поглед в капитан Михалис. – Кога ще ни дойде, за бога, акълът? Колко пъти сме
отправяли закани, но не сме имали смелост да отидем по-нататък, да изхвърлим
султана вън от Крит, по дяволите – и вижте ни хала! Дървета, лозя и хора се
унищожават всеки път, когато ни скимне на нас, капитаните, и кръвта на хиляди пада
върху главите ни! Какви намерения имаш и сега, капитан Михалис? Да потопиш отново в
кръв Крит ли? Ти си умен мъж и за да го казваш, ще рече, че вече си докарал цели
кораби с пушки, барут и куршуми, брашно, кожи и коне; а също и доста оръдия, за да
атакуваме крепостите. Ще рече, че си се уговорил с Гърция и Московеца и всички
наведнъж ще се нахвърлим върху султана. Сигурна работа! Открий ни тогава и на нас
тайните, капитан Михалис, та да се възрадва сърцето ни!Всички се обърнаха към
капитан Михалис, но той не ставаше да отговори; беше налапал мустаците си и ги
хапеше. За каква тайна бръщолеви този старик? Той нямаше никаква тайна, не му беше
проводил вестоносец нито Московецът, нито Гърция; беше дошъл по собствена воля,
изпратил го беше Крит, който вика и роптае вътре в гърдите му.Но тогава учителят
със засуканите бели мустаци, нисичкият, бледият, недоносчето, скочи върху камъка,
на който седеше, и езичето му започна да мели.– Сигурна работа иска старият
Камбанарос, за да тръгне – по цели кораби
с храни и оръжие, да слезе и Московецът с аскерите си, да се потопи в кръв и
клетата ни майка с тримата си фустанеладжии. Ами че кога бе, дядо Камбанарос, е
ставала някоя голяма работа на този свят с такава безопасност? Кога е било
кротостта да накара хората да оставят домовете си и спокойствието си и да хванат
балкана, за да се борят за свобода? Ами че тъкмо това значи юначество! Да тръгваш и
да не си сигурен. Не е търговец душата на човека, капитан Камбанарос, а борец;
борци сме ние критяните, а не дребни търговци. Като кораб подпалвач е сърцето на
критянина, спуска се и се сблъсква с армадата на султана и я хвърля във въздуха!
Напред, значи, в името Божие, ще извикам и аз заедно с капитан Михалис, на оръжие,
братя! Това исках да кажа, капитани, и който има уши да слуша, нека слуша!– Бъди
благословен, даскале – измърмори игуменът и вдигна към учителя дясната си ръка,
сякаш го благославяше. – Бъди благословен! – каза той високо, за да го чуят всички.
– Не държи теглилка душата на човека, не, не държи теглилка, сабя държи, имаш
право!– „О, по-добре един час свободен, смел живот, отколкото четиридесет години
роб и скот!“54 – обади се и капитан Триалонис от Йерапетра.Той беше ниско човече
със страшни мустаци, което разбираше чат-пат от писмо и четмо, беше стигнало до
Осмогласника55, знаеше наизуст Ригас Фереос и книжката на Агатангелос; а в
юначество еша си нямаше! Едни разправяха, че се нахвърля с такава смелост върху
турския аскер, защото бил син на вампир и куршум не го ловял; не се боял от
смъртта, защото имал парченце от честния кръст; но някои се досещаха, че честният
кръст беше сърцето му.Старият Камбанарос поклати пълната си с благоразумие глава.–
Бузукът на Ригас Фереос – измърмори той – ще ни затрие.Изправили се бяха сега
капитаните, възбудени от изреченото и отвърнатото, разговаряха и спореха по двама,
по трима, по петима. Малцина бяха кротките, повече бяха юначагите, решени да
поставят пак всичко на карта. Капитан Кацирмас с кривогледите си живи и хитри очи
гледаше изкосо цялото това капитанско множество, което се вълнуваше и шумеше в
двора на кошарата като море. Капитан Мандакас си припомняше младините и въздишаше:
„Е бре, взели са моливи и хартия тези тук и сметки правят! Ние навремето само
извиквахме „Свобода или смърт!“, пощурявахме и се нахвърляхме връз стените на
Мегало Кастро, за да ги съборим. Развалиха се хората, смалиха се, капитан Сифакас!“
Но дядото гледаше съчувствено как се въртяха по-младите около него и се усмихваше.
„Всичко е наред – мислеше си той, – имам им доверие... Слизат в пръстта старците,
изскачат отново от пръстта, подмладени, безсмъртен е Крит...“ Изправи се.– Ей,
момчета – извика той, – събрание на старейшините ли е това, или хавра; седнете, за
да стигнем до някакъв край! Капитан Камбанарос, от една страна, капитан даскалът,
от другата, два пътя. Събрахме се тук, в планината, за да изберем. Избирайте!
Капитан Поликсингис стана; засука русите си благоуханни мустаци, наведе глава,
поздрави тримата старейшини; беше разкопчал ризата си и един белег от зъбите на
Емине се открояваше червен на пълната му шия. Той изгледа бавно капитаните, спря
погледа си за миг върху мрачното лице на капитан Михалис, сведено, сурово, от което
го гледаха свирепо две тъмни очи.– Братя капитани – каза той, – вождове на Източен
Крит! Всеки, който става, за да говори пред вас, трябва да държи точна теглилка, да
претегля думите си. Претеглих думите си, капитани, изслушайте ме: ако чакаме,
капитан Камбанарос, да хвърлят котва корабите, които ти искаш, и да размърда
тромавите си крака мечката, за да се спусне от север за наш хатър, никога няма да
се освободим! Нито пък ще сме, да ме простите за думата, достойни да бъдем
свободни. От всичко, което съм разбрал за малкото години, през които съм живял и
носил сабя, свободата не е „Ела, пито, да те изям“, а крепост, която превземаш с
меча си. Който получава от чужди ръце свободата, той е роб. Огън, значи, на селата,
секира – на дърветата, разрушения, плач и кръв и ако паднем пребити, пак да се
вдигнем, да започне отново борбата и риданията Крит. Сто, двеста, триста години, не
знам, но един ден – друг път няма, не слушайте капитан-Камбанаровците! – един ден,
кълна се в слънцето, дето грее над главите ни, един ден ще видим свободата!Капитан
Поликсингис беше свалил феса си и русата му глава сияеше под слънцето. Много от
капитаните се разпалиха, извикаха силно: „Свобода или смърт!“ и скочиха на крака.
Капитан Михалис се приближи до Поликсингис, потисна враждебността си и му протегна
ръка.– Капитан Поликсингис – каза той, – един дявол се е вмъкнал между нас и иска
да ни раздели, но Крит се намира отново в опасност, ето ръката ми!– Брате, капитан
Михалис – отвърна Поликсингис, – ето ти и моята; а дяволът да върви по дяволите!И
се засмя. Но капитан Михалис се беше вече разкаял за постъпката си – той се
отдалечи и лицето му пак се помрачи.Цял час още продължи срещата; обсъдиха всичко –
къде, как и кои ще се съберат, за да завардят проходите, да обкръжат турските села,
да се укрепят във високите манастири.Донесоха им вино, изляха от него на земята,
дадоха клетва. Тримата старейшини станаха от пейката си; на слънцето му оставаше
още една копраля, за да залезе, свърши събранието.И тъй, целунаха се кръстом
капитаните и се разделиха.В името Божие! Пръснаха се капитаните по царствата си,
събраха четите; сваляха стари и млади от таваните или пък изравяха от земята
оръжията – шишанета, кремъклийки и лазарини от 21-ва, почистваха ги от ръждата,
свързваха по-тежките с въжета, за да не се пръскат; по-бедните си дялаха криваци и
чакаха да се сблъскат с турците, за да убият някой низам и да му вземат оръжието.В
дворовете на манастирите девойки и жени късаха стари ръкописи и китапи и свиваха
фишеци; радостните калугери стриваха в хавани мехлеми и балсами за раните, други
оголваха кубетата на църквите и измъкваха оловото за куршуми. Работеше за свободата
Крит ден и нощ. Августовската луна им светеше нощем, а безмилостното слънце се беше
посмекчило и галеше нежно критската земя, която беше родила пшеницата, ечемика,
царевицата и гроздето, а сега лежеше и очакваше новите дъждове. Първите есенни
облаци се появиха вече на небето, бели, пухкави; лек ветрец повяваше, те се
разнасяха, други се изкачваха и ту закриваха, ту откриваха лицето на Крит.Ширата
кипеше в бъчвите – кой ще пие виното, питаха се критяните, кой ще меси хляб от
тазгодишния берекет, кой ще бъде жив да празнува Коледа? Майките гледаха левентите
си синове, жените – мъжете си, сестрите – братята си, гледаха ги и виждаха зад тях
смъртта, но не казваха нищо. Знаеха си – критяни са, затова са се родили, да умрат
за Крит.Хвана се на критското „пендозали“ и Емине и вече незабулена, като
християнките, помагаше и тя на жените да свиват фишеци в двора на църквата в
Кастели. Свиваше фишеци, а мислите ù летяха, летяха, не я беше грижа нея нито за
Крит, нито за капитан-Поликсинговци, нито за Христосовци и светци; мислите ù
летяха, летяха и търсеха сред планините да зърнат и открият суровия мъж, когото
гонеха... След няколко седмици, на Кръстовден, на 14 септември, тя щеше да се
покръсти; кира Хрисанти Поликсингопуловица, месеста, тежкоподвижна, седеше в къщи,
в конака на Али бей, който капитанът беше заел, и приготвяше, редеше, викаше жени
да омесят за великия ден, когато мохамеданката щеше да стане християнка.Седем
капитани щяха да дойдат да кумуват и всеки от тях със свита от най-личните си
юнаци; щял да дойде, казваха, и Титирос да държи реч; щяха да се вдигнат хората от
близките села, за да видят с очите си как жената на Нури щеше да се покръсти. Това
им се струваше като добър знак, сякаш Турция се покоряваше и щяха да се свършат
теглата на Крит. Гледаха, значи, като писано яйце Емине, любуваха се на хубостта ù,
брояха дните и чакаха. А тя приемаше всичко това и се усмихваше; но умът ù беше
далеч, тичаше като хрътка и лаеше по планините самичък. От време на време само,
когато я посвещаваше в новата вяра кира Хрисанти, зълва ù, на черкезката ù дотягаше
всичко, избухваше и започваше да възразява.Седна една вечер богобоязливата стара
мома на миндера и се залови отново да ù разправя за живота и чудесата на светците,
за тяхното постене, за нечистотията им, за риданията им и за великото им търпение –
като им удари някой шамар, те да извръщат и другата си буза, за да им зашлеви още
един.„Ама, кира Хрисанти – възрази новопосветената, – критяните нали са християни?
Защо тогава, като им залепи някой шамар султанът, те му се опират и се нахвърлят
върху него да му извадят очите?“ – „Друго нещо е това, дете мое – отвръщаше кира
Хрисанти, като се запъваше – друго... Това, за което говориш ти, е отечеството, а
това, за което говоря аз, е вярата – разбра ли?“ Не разбираше нищо черкезката, но
не се и притесняваше от това. „Аз ще се покръстя – реши тя, – ще се покръстя, но ще
се мия; и ако някой, който не ми харесва, посегне с ръка към мен, ще му издера
очите. Каквото ще да ме прави Христос, като умра, но докато съм жива, аз ще
командвам!“Седи тази вечер Емине на прозореца и чака любимия си да се върне от
събранието на старейшините; беше се изкъпала, сресала, начернила беше сключените си
вежди и чакаше. Колко ù се искаше да можеше да отиде и тя заедно с него да види
тези четиринадесет именити капитани, наредени един до друг сред скалите като орли.
Да видеше и онзи страшен и див капитан Михалис, дето, като се сетеше за него,
цялата ù гръд се надигаше сърдито.Но защо, Боже мой, мислеше за него, какво толкова
му намираше, той не е човек, а звяр, див, грозен, не го ще! Мразеше го, да можеше,
щеше да му отсече и двете ръце, та да изтече силата му на земята! Добре направи, че
избра капитан Поликсингис, кроткия, приветливия, ласкавия... И все пак да можеше да
зърне, макар за миг, горе в планините капитан Михалис!Такива неща мислеше Емине,
облакътена на прозореца тази привечер; полегатите ù изписани очи бяха приковани
отсреща в розовия връх на Селена. Нури
бей беше напълно изчезнал от ума и тялото ù, сякаш никога не бе живял, сякаш не
беше красив като лъв, сякаш никога не бе му разтворила прегръдките си; като морето
беше плътта ù. Минал беше един кораб, разсякъл я беше за миг, след това тя пак се
затвори девствена. Но нима си спомняше нещо за вдетинения паша, който я беше купил
от баща ù – такава беше работата на баща ù, от това живееше – правеше хубави
дъщери, охранваше ги добре, отглеждаше ги и ги продаваше... Или пък си спомняше
нещо за голобрадото момче, черкезчето, което през една лятна нощ я свари в един
бостан крайбрега на реката и я събори сред тръстиките и високите слънчогледи. Тя
мислеше, че ще я заколи, и се готвеше да се съпротивява, но той не я закла, а след
прегръдките момъкът се укроти, смекчи се силата му, наведе се над нея и ù се
усмихна. „Как те казват? – запита я той. – Мен ме казват...“ Каза си името, но къде
да го помни! Всички тези мъже и други, и други преминаваха върху нея и изчезваха;
сега беше дошъл редът на капитан Поликсингис; той преминаваше още по нея, но –
тежко и горко! – тъкмо когато ще се омъжи за него, тя чувстваше как той се
отдалечава от нея, а една тримачтова пиратска фрегата, с черни платна, се беше вече
появила на морския хоризонт.Кира Хрисанти завърши домакинската си работа и дойде,
та седна до нея; не беше довършила вчера житието на свети Янис Колибаря; беше
стигнала дотам, дето светецът, изтощен от молитви и пост, се завърнал след
четиридесет години в бащината си къща и почукал на вратата. Майка му му отворила,
не го познала, дала му парче сух хляб. „Не искам хляб, сестро – казал той, – а едно
кътче само в двора ти, да умра...“Емине стана, закрачи напред-назад из одаята
унесена; тя мислеше за мъже, за ядене и за война, а тази тук стара мома беше
седнала да ù измъчва мозъка със светии...– За бога – каза тя, – запали светилника,
ще се пръсна!– Не се тревожи, дете мое – каза кира Хрисанти. – Където и да е, ще
дойде. Може ли той да стои далеч от теб дълго време? Ето, струва ми се, че вече
чувам цвиленето на кобилата му!Така се беше сляла кира Хрисанти с брат си – сякаш и
двамата се намираха все още сговорно в същата торбичка в корема на майка си, – така
се беше сляла с него, че гледаше Емине с някаква неспокойна, смътна любов, като
мъж. И когато виждаше как брат ù я прихващаше през кръста и как се заключваха в
стаята си, тръшваше се на леглото си кира Хрисанти щастлива и премаляла.Емине се
наведе през прозореца, ослуша се – цвиленето се разнесе отново, но още по-слабо,
отдалечаваше се. Селото беше запалило светилниците си, децата и кучетата се
прибраха от улиците, селяните вечеряха. Игрива, хитра, Вечерницата застана за миг
на върха на Селена, погледна Емине на прозореца и с един скок потъна отвъд.В същото
време, когато Емине се навеждаше през прозореца и въздишаше, капитан Михалис
слизаше съвсем сам от планината към къщата на баща си, а сърцето му биеше сърдито и
засрамено. „Ти ли се бориш за свобода бе – ти ли бе, робът? – викаше той на себе
си. – Едно казват устата ми, друго вършат ръцете ми, друго иска сърцето ми! Какво
стенеш, лъжецо капитан Михалис, и се биеш уж за Крит? Друг дявол се е загнездил
вътре в теб и те управлява, подлецо! И дори да паднеш убит във войната, дори да
превземеш Мегало Кастро и да освободиш Крит, подлец оставаш – сърцето ти друго иска
и другаде ти е умът!“Беше изпратил напред най-личния си юнак, Тодорис, с байрака
си, а той сам-самичък слизаше и говореше на себе си. Беше видял пак Поликсингис,
беше подушил пак по него проклетото турско ухание, мускуса, забелязал беше белега
на шията му – и кръвта му заигра. „Проклета да е – прошепна той, – проклета да е,
кучка такава! Докато тя е жива, аз ще бъда подлец!“ Той видя как женихът избираше
след събранието кумовете си, чу го, че ги покани на Кръстовден, разбра, че
Поликсингис се готвеше да покани и него, но когато видя погледа му, разколеба се,
преглътна думите си и се върна обратно.– Не мога да понасям вече! – извика той
високо. – Това не е живот! Трябва да намеря някакво разрешение!Като изрече това,
той пришпори кобилата си и се изгуби в тъмнината.Още седяха с кръстосани крака пред
софрата и вечеряха капитан Поликсингис, Емине и кира Хрисанти, когато се почука на
вратата и влезе Титирос. Капитан Поликсингис се изненада.Откакто бяха умрели така
скоро един след друг племенниците му Диамандис и Вангельо, той не беше виждал
учителя. В първия миг му беше минала мисълта, че Титирос е отровил Диамандис от
ревност, но бързо я отхвърли от ума си – не може една такава божа кравичка да убие;
отдаде го тогава на съдбата, така било писано и не се сърдеше вече на учителя. А
сега, когато чу, че обикалял като апостол по селата, държал речи и разпалвал
сърцата, Поликсингис всичко забрави и се зарадва, когато го видя тази вечер така
неочаквано в дома си.– Добре дошъл, даскале – каза той и се отмести, за да му стори
място да седне до него на софрата.Даскалът поздрави весело, седна с кръстосани
крака и лицето му се освети от светилника, капитан Поликсингис го погледна и се
сепна – този ли е Титирос? Половин порцията, очилцата с шнура, панталончетата,
гърбичката!? Пред него беше друг човек!И наистина Титирос беше станал друг човек.
От деня, когато уби онзи хубостник – шурея си, той се промени. Доби смелост,
разбра, че цялата тайна на мъжеството не се състои в това да имаш грамадно и силно
тяло, а духът ти да е силен и решителен. Една конска муха, която се покаже
решителна, може да надвие един нерешителен вол. Дух е мъжеството, не тяло. От деня,
в който разбра това, Титирос стана друг човек. Полека-лека заедно с духа заякна и
тялото му; не се задъхваше вече, когато се качваше по планина, не се прегърбваше
вече, ядеше с охота, пиеше и вино, бузите му се зачервиха. А най-неочакваното –
започна да ламти и да му се харесват жените. Напоследък, като обикаляше с торба от
село на село и говореше за родината, той завърза някои приятелства, за да има къде
да преспива. И случи се, че една кумица от Кастели, чийто стопанин отсъстваше,
обичаше шегаджиите; една вечер на шега, на смях, без да разберат и двамата,
намериха се, кумец и кумица, прегърнати в леглото. И оттогава Титирос често минава
през Кастели и спи при кумицата, Господ да я поживи!– Воюваш, както се научавам, и
твоя милост, даскале! – каза капитан Поликсингис и му напълни чашата. – Капитан си
и ти, мъдрецо, а на байрака ти е извезана азбуката.– Скоро, мисля, ще грабна и аз
пушката – отвърна учителят, като се смееше. – Добра е азбуката, но само за да
отваря апетит; а печеното е турчинът.Емине беше опряла буза на ръката си и го
гледаше. „Този е брат на капитан Михалис – мислеше тя, – този даскал...“ И се
мъчеше да открие в лицето му суровия, неумолим образ...Кира Хрисанти стана, влезе
вътре, не можеше да го гледа – двамата мъртъвци изскочиха от пръстта и се проснаха
пред нея върху софрата.– Ще ти бъде ли приятно да заповядаш, даскале – каза капитан
Поликсингис – на Кръстовден, на кръщението? Покръства се Емине и става Елена;
същата вечер е и сватбата.– Ами че тъкмо за това съм дошъл тази вечер в дома ти,
капитане. За кръщението. Намерил днеска, като копаел нивата си в околностите на
Кастели, старият Маруляс един огромен кюп. Обади ми да отида да го видя, бил май
древен. И наистина един Бог знае от колко хиляди години е... Отвън целият е покрит
с шарки, като житни класове, като октоподи, не можах да различа ясно; а вътре, на
дъното, намерил шепа масърски боб, овъглен от годините... Сигурно е, представи си,
от времето на Минос!– Какво ще го правим? – каза капитан Поликсингис. – Не
разбирам!– Не разбираш ли, капитане? Купел! Селският поп не знае как ще се оправи с
новопосветената; църковната купел къде може да я побере! И ето Господ изрови от
земята, тъкмо когато имахме нужда от него, този грамаден кюп. Добър знак е,
капитане! Кълна ти се – скоро ще се покръсти и Цариград!Той стана; бързаше –
кумицата му беше сложила софрата и го чакаше.Капитан Поликсингис се засмя:– Брей,
плодовит ти е мозъкът, даскале – ражда. Какво ще кажеш ти, Емине?Но тя мълчеше;
гледаше учителя, душата ù се беше откъснала от тялото и обикаляше насам-натам,
далеч от Христосовци и купели.Кумицата наистина беше вече сготвила, сложила
софрата, напълнила шишето с вино и чакаше кумеца си. Тя беше набита мъжкарана с
широки бели зъби и гъсти черни мустаци; широкото ù лице беше надупчено от шарка и
тъкмо този ù кусур караше учителя да премалява... Чуден е наистина този свят – ако
тя не беше белязана от шарката, нямаше да му пламне кръвта и учителят щеше да се
колебае още дълго време, преди да се отпусне в женски прегръдки...Титирос поздрави;
кръщелничето му, бебето, беше в люлката си, другото ù хлапе спеше на миндерчето;
мъжът ù беше пътуващ търговец и обикаляше из селата; кумец и кумица бяха съвсем
сами, царе в къщата. Хапнаха набързо, изпразниха шишето, прекръстиха се, покриха
иконите да не гледат какво става и се хвърлиха в постланото легло... „Дръж се бре,
Титирос – казваше си сам той, – развали се магията; сякаш бях, дявол да го вземе,
вързан – ама сега... да си жива, кумице, дундо моя, хиляда години да живееш!“ А
креватът – аха – да се разпадне!Но на сутринта, когато стана, слезе от софичката и
излезе на двора, видя, че малкото на кумицата му, около тригодишно хлапе, стои в
един ъгъл и го гледа сърдито с крайчеца на окото. Изплаши се Титирос да не би да е
чуло нещо и да каже на баща си, като се върне. Приближи се, значи, до него и за да
го предразположи, извади от джоба си два гологана и му ги пъхна в шепата. Но
разяреният син вдигна ядосано ръка.– Цяла нощ хапеше майка ми, а сега ми даваш
парички! – каза той и му ги хвърли в лицето.Титирос преметна торбата през рамо –
беше сложил вътре хляб, маслини, парче сирене и шишенце с вино.– Довиждане! –
извика той на кумицата, която оправяше разхвърляното легло.– На добър час, кумец –
отвърна тя и учителят тръгна.Народ се бе събрал на селския площад под трите шумнати
сребристи тополи; отваряха се вратите, излизаха
селяните боси, бяха чули виковете, тичаха. Един калугер тъкмо беше пристигнал,
разгърден, задъхан, кръв течеше от краката му.– Братя – извика той, – изпращат ме
отците от манастира на Христа-Бога. Тръгнал е от Мегало Кастро Хасан бей, сердарят,
и води със себе си силен аскер от низами и местни турча. Обкръжиха манастира!
Помощ! Къде е капитанът на селото? На оръжие, братя!Капитанът се намираше в
черкезките обятия; той чу глъчката и скочи.Но нали беше капитан, не можеше да
излезе навън без гащи; облече се, обу ботушите си, затъкна пищовите на силяха си,
изтича по посока на виковете, сграбчи изплашения калугер за ръката.– Не викай, не
плаши народа! – каза той, дръпна го и го заведе в къщата си.Затвори вратата, даде
му да яде и да пие – дойде на себе си калугерът.– Казвай сега – рече му капитан
Поликсингис – и не ми хленчи! Турци са бре, калугере, дявол ще ги вземе!53 Завалена
форма на шейх-ул-ислям – главен тълкувател на мюсюлманските канони – Б. пр.54
Стихове от Ригас Фереос – голям гръцки революционер и поет (1757–1799). – Б. пр.55
Църковна книга с песни на осем гласа. – Б. пр.

10. Част

Разсъмна се, засияха върховете, плъзна се светлината по малките планински плата,

разля се по склоновете, заля полята и заблестя върху синьото море. Блесна
измъченото тяло на Крит. Ако благоволеше Бог да се наведе и да го погледне, колкото
и да беше Бог, щеше да му стане жал за него. Щеше да види как горят къщи, как жени
скубят косите си, как осиротели деца обикалят из планините голи и гладни и как
мъже, сурови и непреклонни, заемат клисурите и планинските върхове, вдигат два
метра дълго платно с извезан на него кръст и тръгват на война. Без хляб, без
патрони, боси. Само с някаква кремъклийка. Колко поколения вдигат ръце към Бога и
го зоват? Кога се е навел Бог да ги чуе? Оглуша небето, смени вярата си Господ –
затуй и те посягат към пушката!Първите отблясъци на зората завариха капитан
Поликсингис на двора на къщата – стягаше се да тръгне на бой; оседлаваше кобилата
си; проводи още снощи бързоходец при капитан Михалис да му занесе новините:
обкръжили са турците прочутия манастир, да вземе байрака и да тръгне – свобода или
смърт! Думите и съвещанията свършиха, дойде ред да заговори истинската уста на Крит
– пушката.„Е, капитан Михалис – написа му той в писмото, – по дяволите дребните ни
вражди, дребните ни грижи; те разяждаха и двама ни. „От кого се страхуваш? –
запитали веднъж лъва. – От слона ли, от тигъра ли, или от бивола?“ – „Не – отвърнал
той, – от въшката.“ Въшките ни ядяха нас, капитан Михалис, и двама ни; ние ту ги
наричахме радости, ту грижи, а те били само въшки. Сега обаче дойде и техният час,
да вървят по дяволите! Крит зове, да си подадем ръце, брате!“Емине излезе, опря се
на рамката на вратата и го загледа; очите ù бяха опасани със сини кръгове, устните
ù изпохапани. Капитанът се извърна, погледна я, въртяха се още в главата му гордите
слова, които беше изпратил снощи на капитан Михалис, и лицето му остана строго.–
Къде ти е умът? – продума черкезката капризно. – Стоя пред теб, а ти не ме виждаш!
Той тъкмо окачваше едни шарени дисаги на седлото на кобилата си; едната торба беше
напълнил с патрони, пластир и мехлеми за рани, а в другата беше сложил един хляб,
парче кашкавал и шише вино. Какво да отвърне на жената, която стоеше на вратата и
го гледаше как тръгва на бой? Откакто снощи написа онези думи на своя суров другар
в борбата, той разбра, както никога през живота си, къде трябва да поставя жената,
къде Крит и какъв е дългът на мъжа.– Имам една тайна да ти кажа – рече
черкезката.Тя слезе от прага и се приближи към него. Погали шията на кобилата,
наведе глава и косите ù, като опашката на кобилата, се спуснаха, покриха шията ù и
почти докоснаха земята. Изпълни се дворът с миризма на мускус.– Тайна ли? – рече
той и ръцете му застинаха във въздуха.– Да, и ти го казвам, за да не се сърдиш
после, че не съм ти казала. Получавам често скришом вести от Мегало Кастро: агите,
роднините на Нури, щели да дойдат някоя нощ с низами да нападнат Кастели и да ме
отвлекат, и ако не се върна към вярата си, щели да ме заколят. Заминавай, значи,
върви в манастира на Христа-Бога, но помисли и за жена си, капитан Поликсингис!Той
постоя за миг смутен. Навън из цялото село се надигаше смесен шум – прощаваха се
жените с мъжете си, плачеха старите, вземаха си сбогом мъжете. „Сбогом бре, жени!“
– и се събираха на селския площад под трите сребристи тополи, около байрака на
капитан Поликсингис.– Внимавай – каза отново черкезката, като видя, че мъжът ù
мълчи. – Крепост е и жената, превземат я.– Знам – отвърна най-сетне мъжът. –
Сбогом!Притисна я в прегръдките си, почувства до себе си твърдата ù гръд, за миг
главата му се помъти. Нека пропадне светът, стига това тръпнещо тяло да не се
изплъзне никога от ръцете му! Жената затвори очи, повдигна се малко на пръсти,
потърси и намери устата му. Премаляха коленете на мъжа, гърдите му се изпълниха със
сладост и смърт.Кобилата изцвили; отърси се от замайването капитанът, застана на
прага. Избута леко жената, откъсна се от устата ù, сграбчи гривата на кобилата и с
един скок се намери на седлото.– Сбогом! – каза той и без да се извърне назад,
премина през отворената врата и се спусна към селския площад, където се събираше
народът.Същия ден на разсъмване, в големия двор на дядото в Петрокефало, капитан
Михалис, заобиколен от най-личните си юнаци, предаваше в ръцете на Тодорис байрака
си: черното парче плат с червените букви; до него бяха застанали въоръжени двамата
му стари другари по гуляй – Каямбис и Фурогатос. Вендузос беше отишъл да оправи
семейството си, а Бертодулос, сврял се отзад заедно с жените, плътно загърнат в
наметалото си, зъзнеше от утринния хлад, блещеше очи и гледаше. „Какви са тия
зверове – мислеше си той, – къде отиват, защо отиват така рано-рано, в такъв
студ?“Капитан Михалис се извърна към жена си, която стоеше на прага със скръстени
ръце и мълчеше.– Сбогом, жено! – каза той.– Бог с теб, капитан Михалис! – отвърна
тя тихо. – Бог с вас, юнаци! – добави тя, обхождайки със сериозен поглед най-
личните юнаци на мъжа си.Дядото се появи; порозовя брадата му от първите отблясъци
на зората.– Хайде, момчета, с благословията ми! – извика той, като вдигна тежката
си ръка. – Вървете с Божията благословия! За Крит бре, момчета, се борите, не е
шега това! Хвала на този, който падне за него!Замълча и след малко добави:– Кълна
се в слънцето, дето свети над нас – каза той, – не знам защо е тъй, но по-добре е,
смятам, да умра за Крит, отколкото да живея за Крит!– Това ще рече любов! – обади
се Каямбис.Момците се засмяха, разтърси се дворът. Чу глъчката Трасакис, подуши, че
тръгва на война баща му, скочи от леглото и излезе на прага, загърнат в червено
одеяло с шарки. Баща му го видя как стои така сънен между майка си и дядо си и се
усмихна.– Сбогом, Трасакис, голям да пораснеш! – каза той и се метна на кобилата
си. Прекръсти се: – В името Божие!Байракът застана отпред; опразни се селото от
мъже с пушки.Прочутият манастир на Христа-Бога беше съграден в старо време, преди
венецианците, преди падането на Цариград, когато властваха над Изтока и Запада
нашите византийски царе.Разправят, че го съградил цар Никифор, велика безутешна
душа, който бил изкушен от красивото тяло на една жена и едва не се сгромолясал в
ада, но успял в последния миг да се хване за ръба на пропастта и да извика на
Господа – и Господ го чул, съжалил се над него и го сложил в рая заедно с другите
грешни и много изтерзани наши царе.Той завладял целия свят, спуснал се и в Крит,
изтребил сарацините, съборил полумесеца и забил над изгорените села и опустошени
градове знамето на Христа. Веднъж, разправят, като минавал през този дол, замръкнал
тук и решил да преспи, а на другия ден, като се съмне, да потегли за Хандака, както
наричали тогава Мегало Кастро. И както си спял под едно лимоново дърво – май месец,
луна голяма, пеела нощта с гърлото на славея, – присънил му се Христос-Бог, идвал
уморен от дълъг път, бос. Спрял се под лимоновото дърво и видял Никифора,
въздъхнал, легнал на земята, до дънера на лимоновото дърво, подложил си за
възглавница един камък и казал: „Уморих се...“ И след това скръстил ръце, затворил
очи и заспал.През цялата нощ царят чувствал някаква неизказана наслада, дълбоко
блаженство; не било това луна, не било славей, не било сън – той бил в рая.Събудил
се на разсъмване Никифор. „Свято е това дърво – рекъл, – под него е преспал
Христос.“ И заповядал да изградят около святото лимоново дърво един манастир; и
така, разправят, бил съграден манастирът на Христа-Бога.Измрели византийските царе,
превзели Цариград турците, завладели венецианците Крит, налетели след това
агаряните, разрушаван бил, изграждан бил отново и отново разрушаван манастирът; и
сега, обкръжен от турците, той биеше скръбно камбаната си и изпращаше вестоносци:
„Всички християни на помощ! Обградиха манастира на Христа-Бога турците!“Вътре в
църквата игуменът се въоръжаваше, калугерите изравяха изпод олтара пушките.
Коленичи игуменът пред голямата икона на Христа, вдясно на църковния иконостас.–
Христе-Боже – извика той, за да чуят всички, – прости ми, мой грях е, аз съм
виновен! Аз съм виновен! Дойдоха сега кучетата, за да си върнат за кръвта.И
наистина той беше виновен; на първи септември, на попската Нова година, връщаше се
от Мегало Кастро игуменът на манастира на Христа-Бога; беше ходил да се поклони на
митрополита, да положи в краката му ежегодните дарове на манастира и да измоли на
колене да вземе под своя закрила манастира. Да се застъпи пред пашата да не позволи
на турците пак да го нападнат. Колко пъти ще го изгарят? Милост вече! „Остарях,
владико, раните ме болят, схванах се, не мога вече да го защитавам!“„Колкото и да
остарее Господ, десет светци надвива! – му отвърна, смеейки се, митрополитът. –
Хайде, иди си с благословията ми и не се тревожи!“Взе благословията на митрополита
игуменът и си тръгна. Излезе през Вратата на Лазарета, яхнал сивото си муле,
гледаше залязващото слънце, планините, които се синееха далеч пред него, ожънатите
ниви наоколо, обраните лозя, маслиновите дървета, отрупани с плод, морето и сърцето
му подскачаше от радост. „Хубав е този лъжовен свят – промърмори той, – хубав е
Крит, велик е Бог!“Той яздеше край брега; премина Русес с червената пръст, спря се
в хана на вдовицата, пи една ракия, продължи. Навлизаше сега в Какос Орос, мулето
му пристъпяше много внимателно по тясната козя пътека край пропастта; духаше лек
ветрец, игуменът гледаше вляво морето, което беше почнало да потъмнява. Прекръсти
се; разнежи се сърцето му и той прошепна отново: „Хубав е този лъжовен свят, хубав
е Крит...“Не успя да довърши думите си – трима турци, скрити зад скалите, се
нахвърлиха отгоре му с ножове. Бяха му устроили засада и се бяха заклели да го
убият; все още бяха живи много стари ханъмки, които този капитан калугер беше
направил вдовици през въстанието в 66-а; и тези трима осиротели турци се бяха
заклели някой ден да очистят убиеца на родителите им.Подплаши се мулето и за малко
не хвърли игумена в пропастта; но той свари – забрави,
че е стар и нашарен с белези от рани – и скочи с пъргавината на дива котка. „В
името на Христа!“ – извика той и измъкна ножа.Счепкаха се край пропастта четирите
разярени тела. Нисък, високочел, с яки кости, но чевръст, размахваше ръчището си
игуменът и удряше. Закипя кръвта му, възвърна се младостта му, съживиха се вътре в
гърдите му всичките предци, които бяха воювали с турците и бяха паднали убити – не
един човек се бореше, бореха се всички критяни и чувстваше игуменът в ръцете, в
краката, в душата си някаква прастара сила, тъмна и несломима. Дълго време,
вкопчени един в друг, те се бореха, мушкаха се с ножовете, строполясваха се заедно
върху камъните, опираха се на планинския склон, изправяха се отново, без да се
пускат, и се местеха, плътно притиснати един о друг, ту като пристъпваха бавно, ту
като се въртяха в кръг, сякаш играеха хоро. Бяха се слели и четиримата като някое
чудовище с осем крака и с четири глави, целите потънали в мустаци, бради и коси;
движеха се напред-назад и се обливаха в кръв връз скалите; течеше по тях кръвта,
сливаше се дъхът им, ръмжаха и четиримата със запенени, разкривени уста.– Гяурино,
невернико, убиецо! – крещяха трите уста и се мъчеха да разкъсат и да изядат тялото
на игумена; а той викаше:– В името на Христа! – и стоварваше юмрука си и
разпиляваше зъбите им по камъните.Вече беше се мръкнало, потъмня морето, изгряха
звездите, безучастни, спокойни, високо горе на небето; една нощна птица кацна на
една скала; тя гледаше четиримата космати хора, които подскачаха и се убиваха, и
пищеше.– В името на Христа! – извика пак игуменът.Той опря гръб на скалата,
изтръгна се от шестте ръце и крака и с всички сили блъсна с глава, с ръце, с гърди
тримата още здраво преплетени помежду си турци. За миг успя да ги изтласка до ръба
на пропастта, те се препънаха и се олюляха; той напрегна всички сили, блъсна ги още
по-силно, те разпериха ръце, нададоха вик и паднаха, като се мятаха от скала на
скала, в морето.Облегна се игуменът на планинския склон, прекръсти се; кръв течеше
от главата и гърдите му; раздра расото, превърза раните си, извика на мулето, което
беше побягнало с всички сили и скрито зад храстите, чакаше.– Дай ми, Христе-Боже,
сили – каза той, – да стигна до манастира; а след това прави, каквото щеш.Стисна
зъби, защото го болеше, яхна мулето.– Велик е Господ – прошепна той и потегли към
манастира.Гръмна на другия ден Мегало Кастро, когато се разчу за новия подвиг на
игумена – турски изедник. Завайкаха се в един глас трите стари, двойно сироти
майки; тръгнаха те, поведоха подире си турците, спуснаха се по страшния бряг,
събраха късовете и ги заровиха там, в пясъка. Забиха мъжете ножовете си в гроба и
се заклеха да донесат пепелта на проклетия манастир и да я пръснат върху гроба.
Казаха и тръгнаха да го сторят; и една сутрин манастирският дол се изпълни с
червени фесове.Слънцето огря Вратата на Лазарета; тя се отвори, изсипаха се нови
дружини – едни към обкръжения манастир, други към Кастели, голямото турско село,
което гяурите бяха завзели; племенниците, братовчедите и приятелите на Нури, начело
със свирепия мюезин, крачеха най-отпред разярени. В Мегало Кастро християните,
иззад затворените прозорци, ги гледаха как минаваха на разсъмване, с пищови и
ножове на кръста, как ругаеха и забиваха заканително ножовете си във вратите на
гръцките къщи.Зад трите дупчици, през които гледаха света, Фукаропулите, сънени,
боси, стояха и дебнеха турската махала, която почваше да гъмжи от хора, и зелената
врата, която се отвори и забълва на Нури роднините...Близначките чуха заканите,
разбраха всичко.– Отиват да отвлекат Емине, кучката – каза Аглая, – преди да се
покръсти...– Отиват да убият капитан Поликсингис, крадеца на жени! – каза зарадвана
Фросина.Третата, средната, мълчеше и въздишаше. „Ех, да бях Емине – мислеше си тя,
– да бях Емине, да се карат и за мен турци и християни!“ Но горе, откъм одаята, се
чу покашлюването на кир Аристотелис – той се беше събудил; те повдигнаха нощниците
си и изтичаха вътре да му приготвят – едната хладка вода да се измие, другата – да
се преоблече, а третата – сутрешното му кафенце и лъжичката сладко от рози.В същия
час, под същото слънце, Атина отвъд морето също се пробуждаше; спусна се светлината
от колоните на Партенона и заля полека-лека полето, където лежеше, разпрострял се
на всички страни, полуразсънен, обвит все още в утринната омара, прочутият с
мъдростта и красотата си град. Той се протегна върху земята и мрамора, надигна се
мързеливецът и се прозя, но слънцето го заливаше, събуждаше го и първите му гласове
се разнесоха из устата на млекаря, на вестникопродавеца и на зарзаватчията.В
крайните тесни улички, из изоставените училища, из складовете и приземията, където
ги бяха наблъскали, заизлизаха мълчаливо критяните, бежанците; те не можеха да
спят, сядаха на земята един до друг, без да приказват. Излизаха и жените,
забрадени, мълчаливи и те, носеха тенекиени кутии и тенджери, нареждаха се една
след друга и заставаха пред една отворена врата, в един двор с големи казани, за да
чакат с часове, докато им дойде ред да получат две лъжици гола чорба ида си отидат.
Отначало се срамуваха, не бяха свикнали да протягат ръка, но голям звяр е гладът –
свикнаха.Вадеше сиротата майка Гърция залъка от устата си и го даваше на гладния
Крит; развързваха сиромасите стопани кесиите си, прощаваха се годениците с
годениците си, вдигаха ръце поповете към Бога и от някой пуст бряг тръгваха гемии,
натоварени с барут и куршуми, храни и войници с фустанели, за Крит.А там, в богатия
Сирос, острова с многото кораби, капитан Стефанис сновеше нагоре-надолу, куцукаше
по стръмните тесни улички на острова, протягаше ръка и просеше.– Един кораб и за
мен, християни, един кораб за Крит!И даде Господ – тъкмо в деня, когато тръгваха
двамата му приятели капитани за манастира на Христа-Бога, скочи и капитан Стефанис
в кораба, който му бяха поверили сироските патриоти, натоварен с брашно, обуща,
дрехи, барут и куршуми. Лек ветрец духаше, издуваше платната на кораба и го
тласкаше към Крит; прекръсти се капитан Стефанис, взе иконата на свети Никола,
намести я най-отпред на носа, наведе се, целуна я.– Опичай си акъла, свети Никола –
каза му той тихо, – тук на носа ще те сложа, отваряй си очите на четири, да не
речеш, че си бил в трюма и не си видял.А морският светец с късата къдрава брада го
гледаше и мълчеше; той държеше една играчка в разядените си от солта ръце – един
кораб с човечета вътре – и се усмихваше.Едно малко облаче, като гъсто валмо дим, се
появи на небето откъм юг и започна непрекъснато да се издува и да расте; и други
къдрави руна се носеха след него, задуха горещ южен вятър и ги подкара като овчар;
до обед цялото небе се покри и първите хладни есенни капки започнаха да падат и да
размекват земята отвъд, разнесоха се и първите гръмотевици между небето и
морето.Отправи към юг малките си искрящи очи капитан Стефанис и се усмихна.– Хайде
бре, южняко вододържецо с многото тулуми! Превърни на вода небето и го излей в
морето, да не се покаже ни слънце, ни месечина, да стане тъмно като в рог, та да
хвърля котва и да разтоваря бързо зестрата на Крит!Чу гръмотевиците и Вендузос,
който се изкачваше по планината, вдигна глава – небето беше съвсем черно,
надвиснало над него; той се изплаши.– Почакай, небе – измърмори той, – докато
стигна при кумеца ми Георгарос, а след това си направи кефа.Той ускори крачки, за
да стигне в планинското село Анополи и да се примоли на кумеца да приеме под
покрива си жена му и двете му дъщери, докато се успокои Крит.Беше тъмно като в рог,
когато стигна; почука на вратата – жива душа нямаше! Почука отново, излезе кумецът
му със зачервени очи, рошав и бледен, но в тъмнината Вендузос не забеляза това.–
Добре съм те заварил, кумецо Георгарос! – каза той. – Мога ли да пренощувам у вас?–
И на главата ми отгоре, ако щеш! – отвърна кумецът. – Добре дошъл.Влезе Вендузос,
жена не се появи, слухът му долови тихи гласове, а горе в одаята някакво мърморене,
след това настъпи тишина.– Ами кумицата? – запита той.– Да прощаваш, куме Вендузос
– отвърна Георгарос, – измори се тя тия дни, разболя се; изпраща ти много здраве и
ти казва добре дошъл.Сложи кумецът софрата, донесе яденето и виното, запали и
другия светилник.– Прощавай, куме – каза отново той, – бедно е яденето ми, но
откъде да знам, че ще ми направиш честта да дойдеш тази вечер; но утре ще заколя за
теб едно петле, ако е рекъл Господ.Бурята беше избухнала, плющеше силно дъждът по
вратата и покрива, а клоните на старата смокиня в двора се удряха един о друг.–
Утре рано-рано ще си тръгна, кумец, ако е рекъл Господ – отвърна Вендузос. – Дадох
дума на капитан Михалис, срам ме е да си я взема назад, страх ме е даже. Дойдох
тази вечер, куме Георгарос, да те помоля за една услуга.– Каквото мога, ще направя
– отговори Георгарос и наведе глава.– Ако имаш една стая в повече, да прибереш
семейството ми, докато млъкнат оръжията.Георгарос, сякаш нещо заседна на гърлото
му, отпи глътка вино.– Тъкмо сега се опразни една стая – каза той и сведе очи, –
опразни се тези дни една стая, куме Вендузос, твоя е!Той стана, отвори вратата,
излезе на двора, върна се след малко вир-вода.– Слава богу – каза той, – вали, ще
омекне земята да изорем.Вдигна софрата, постла на кума си на миндера.– Легни си,
куме – каза той, – от път идваш...На другия ден сутринта Георгарос му донесе чаша
мляко, един сух ечемичен кравай и голямо парче сирене. Небето беше изляло върху
земята всичките си облаци и се беше прояснило. Селските петли, покачени на плоските
покриви, кукуригаха.– Сбогом, куме! – каза Вендузос. – Как да ти се отплатя за
услугата, която ми правиш? Само Господ може да ти се отплати.– Добре се отплаща
Всемогъщият, не се безпокой, куме Вендузос. Хайде на добър час!Разсъмваше се;
блестяха измитите камъни, искряха по дърветата дъждовните капки; Вендузос пое
надолу по планината, като си подсвиркваше доволен; намери подслон за семейството
си, отърсил се беше от
този кошмар, бързаше сега да се върне при капитан Михалис, при Каямбис и
Фурогатос.Тъкмо когато минаваше край една схлупена къщурка извън селото, вратата ù
се отвори, появи се едно старче. Вендузос го позна: беше дядо Захариас, чичото на
Георгарос; той имаше много занаяти – ашладисваше дървета, цереше хората и всяка
събота привечер вземаше едно глинено гърне, сапун, бръснач и ножици, сядаше на
каменната пейка пред черквата и подстригваше и бръснеше всички глави, които
заставаха отпреде му. Той имаше една торбичка, в която му слагаха хляб, зеленчуци и
стафиди, и две шишета от по една ока – едното за виното, другото за дървеното
масло. И когато свършваше с подстригването, натрупваше накуп косите и брадите и ги
подпалваше, та всичко се осмърдяваше.– За много ти години, барба Захариас! – каза
Вендузос и се поспря.– Добре дошъл, кир гусларю! – отвърна на поздрава старчето. –
Какво става бре, момчето ми, със света? Накъде отива?– Не питай, барба – по
дяволите!– Ами твоя милост?– И аз заедно с него – мога ли да се измъкна? Пренощувах
снощи при кума си Георгарос, поразвързахме ги малко и си отивам!Старецът вдигна
ръце към небето.– У Георгарос! – прошепна той. – У Георгарос? Господи помилуй!
Затова ли, значи, горкият снощи обади да не ходи никой у тях за оплакването?– Какво
приказваш, барба? Какво оплакване?– Не разбра ли нищо?– Какво искаш да разбера?–
Ами че син му умря вчера сутрин, убиха го; бяха го сложили в одаята и го оплакваха
– нищо ли не разбра?Закри лицето си Вендузос, не продума нищо.– Е, е! – извика му
старецът. – Не почвай да плачеш сега бре, Вендузос! Хайде със здраве! Всички ще
умрем!Нея нощ валя и в манастира; поразхладиха се лицата на калугерите, които три
денонощия вече, коленичили зад бойниците, бодърстват, бият се и задържат турците.
Трийсет и двама бяха всичко на всичко и още двайсетина селяни от близките села – те
се срамуваха да изоставят в опасност манастира и да избягат. Щом чуха скръбния
камбанен звън, закараха жените и децата в една висока, естествено защитена пещера и
се затвориха доброволно в манастира, пък макар и да умрат; всеки си носеше храна –
по една овца или коза и торба сухар от ечемичен хляб.Наближаваше вече пладне,
когато капитан Поликсингис се появи с момците си на билото и забеляза манастира в
устието на дола. Отдалеч до тях достигнаха пукотевицата, турските тръби и глъчката
на хората, които убиваха и падаха убити. Небето беше навъсено, то се движеше цялото
на север; тичаха момците да излязат на билото, да гръмнат в залп, та да се
поокуражат братята.Първи се изправи на билото, яхнал кобилата си, капитан
Поликсингис.– Добра среща, братя! – извика той и измъкна пищова си.Обърна се към
другарите си, които пристигаха запъхтени.– Поздравете ги, момчета, но куршумите да
не отидат нахалост, а на месо!И той посочи около манастира струпаните нагъсто
проклети червени фесове, които се аленееха като макове. Петдесет куршума изсвириха
зад гърба на турците; едни се сплескаха върху камъните и се изгубиха, други, по-
щастливи, се завряха да ядат живо турско месо и около двайсетина тела се строполиха
със стенания.Закънтя манастирът от „Добре дошли, момчета!“, а дядо Иларионас,
глухият звънар, сграбчи въжето и започна да бие празнично камбаната.Но турците
побесняха; повдигнаха очи, видяха сред мъглата четата, която се разгръщаше,
обхващаше и преграждаше билото, като се окопаваше зад големи камъни.– Аллах! Аллах!
– изкрещяха те. – Ето и други гяури!Останаха по местата си първите турски редици,
за да поддържат обсадата, а другите се втурнаха по нагорнището. Беше започнало да
вали силно, един облак се спусна и закри християните на билото; дъждът биеше по
лицата низамите и ги заслепяваше.– Бог е с нас! – извика капитан Поликсингис. –
Стреляйте на месо.Натиснаха всички наведнъж спусъка на пушките си, гръмнаха.
Разнесоха се стенания и проклятия, но мъглата се спусна, закри и турците – подаваха
се само фесовете им и лъскавите им щикове.Игуменът, коленичил зад бойницата, видя,
че турците се разделиха на две, и извика:– Напред, братя, разделиха се агаряните,
юруш да разкъсаме обсадата!Скочиха на крака калугери и селяни, улови пак въжето
звънарят и започна да бие бясно камбаната. Строиха се на двора с изправени пушки,
застана най-отпред игуменът, разтвори голямата врата и всички се юрнаха с викове
навън.За миг турците, между два огъня, се смутиха; понечиха да се нахвърлят на тях,
да ги натикат отново в манастира, но получиха друга заповед – обърнаха гръб и
отстъпиха по дола; хукнаха по петите им калугерите.– Христос побеждава! Христос
побеждава! – викаше игуменът.Той пак забрави, че е стар, тичаше сред стръмните
скали, прехвърляше се през тръстиките и олеандрите, прескачаше траповете, спираше
се за миг, прицелваше се, стреляше и отново се спускаше да гони – миризмата на
барута го беше опиянила.Изведнъж прозвуча тръба, турците се спряха; и неочаквано
прозвучаха зад калугерското войнство и други тръби.– Турците ни обградиха! – извика
един калугер. – Попаднахме в клопка! Назад, свети игумене!– Влязоха в манастира! –
изрева друг.Пъхна пищова в силяха си, измъкна тогава ножа си игуменът и се спусна
мълчаливо назад към отворената врата на манастира.Капитан Поликсингис видя
опасността и полетя надолу с момците си. Дъждът се усилваше непрекъснато, слънцето
беше угаснало сред облаците, навред притъмня. Турци и християни се вкопчиха едни в
други, всички обсаждаха и всички бяха обсадени.– Всички християни след мене! –
извика игуменът, като си проправяше път с ножа и вървеше напред.– Кураж, братя! –
извика и капитан Поликсингис и налетя с хората си да овладее вратата.Някои от
турците се бяха промъкнали в двора, вървяха към църквата и хвърляха навсякъде
запалени кълчища и парцали, за да подпалят манастира.– Кучета! Кучета! – разнесоха
се неочаквано два яростни дрезгави гласа и игуменът и капитан Поликсингис
прекрачиха заедно прага и се нахвърлиха върху тях.След тях довтасаха и калугерите,
обкръжиха турците, притиснаха ги към стената на църквата, нахвърлиха се върху тях и
ги съсякоха.Затихна борбата навън, втурна се капитан Поликсингис да намери четата
си, залости се отново тежката външна врата. Нощта вече се спускаше; небето и земята
бяха обвити в дъжд и облаци.– Да вървим при прикритията, момчета! – извика капитан
Поликсингис. – А утре – каквото е рекъл Господ!Преброиха се християните: от
калугерите и селяните имаше трима убити, доста ранени, липсваше и Иларионас,
звънарят; от четата на капитан Поликсингис – двама убити, много ранени. Изкопаха
през нощта трап на билото, заровиха убитите в земята. Те бяха добри юнаци, от
Кастели и двамата, чичо и племенник. Капитан Поликсингис взе две дървета, направи
кръст и го заби на гроба.– Отидоха и те курбан... Да ни се връща! – прошепна
той.Обърна се към другарите си.– Сгответе бре, момчета, каквото имаме, да хапнем,
живи сме още – гладни сме.Запалиха огньове, сготвиха, ядоха; поприказваха за
убитите и живите, поставиха стражи да бдят, а останалите скръстиха ръце и заспаха –
утре рано-рано щяха да се заловят пак за работа.Долу, чак до полунощ, църквата
блестеше, цялата осветена; славословеха калугерите Господа, задето простря
десницата си и избави манастира от огъня и смъртта. Старият Фотис бъркаше балсами,
промиваше рани и цереше цяла нощ ранените.А между двете християнски войски низамите
погребваха и те убитите, церяха ранените и мислеха мълчаливо, като гледаха
запалените огньове, за жените и децата си там далеч в Анадола; кой ще изоре нивата,
кой ще прекопае лозето, кой ще занесе хляб в къщи... Та нали и те бяха хора, не
бяха кучета, макар че казваха тъй християните...Щом започна да бледнее небето,
станаха накрак турци и християни, за да се заловят пак за работа. Двама дервиши,
единият с тъпан, другият със зурла, започнаха да обхождат аскера и да разпалват
низамите. Заеха местата си и калугерите, превързана беше главата на игумена,
наранена от удари със сабя, раните му не заздравяваха, не спираше да тече и кръвта;
бялата му брада беше цялата червена, от нея капеше кръв. Но той бодърстваше,
коленичил пред бойницата си, орловото му око следеше агаряните; и щом видеше, че
някоя глава се надига, стреляше право в челото ù. „Лоша работа е това, да убиваш
хора, макар и неверни агаряни – мислеше си той, – но не сме виновни ние, казвам ти,
Боже, право в очите, не сме виновни ние; освободи ни, та да мирясаме.“Горе на
билото капитан Поликсингис обходи другарите си, за да даде нареждания. Всички бяха
вече залегнали и се бяха прикрили зад големите камъни, с дула, насочени към алените
фесове; но капитан Поликсингис се срамуваше да се наведе, отиваше от един при друг
изправен.– Наведи се, капитане, да не те удари някой куршум! – викаха момците
му.Куршумите бяха започнали вече да свистят над главите им. Но капитан Поликсингис
се смееше:– Щè ми се бре, момчета, щè ми се да се скрия, та нали и мен ме е страх,
сам Господ вижда, но се срамувам; капитанлък искаше, нали, Поликсингис – така ти се
пада!– Зарежи ги тия; аз мисля, че носиш парченце дърво от честния кръст, капитане,
затова не те е страх – процеди един заядлив дангалак.Капитан Поликсингис сега се
разсърди.– Честният кръст – каза той, – да знаеш това, бре, Николис, е душата на
човека; друг честен кръст аз не знам!Междувременно долу борбата беше пламнала,
безспирно настъпваха низамите, манастирът беше в опасност.– Ставай! Христос
побеждава! – извика капитан Поликсингис. – Връз тях, момчета!Изскочиха момците
иззад камъните, втурнаха се надолу, търкаляха се зад тях камъните, търкаляше се и
се спускаше заедно с тях самата планина.Отначало заработиха пушките, но скоро
измъкнаха късите ножове и започнаха да се бият гърди с гърди. Внезапно откъм
манастира секна пукотевицата – нали куршумите не можеха да различат турците от
християните; тогава игуменът избра най-смелите – да се втурнат навън на юруш, а
останалите да стоят здраво по бойниците си.Но малко бяха християните, многобройни –
турците; един срещу седем; тичаха игуменът и капитан Поликсингис
нагоре-надолу, потънали в кръв, и окуражаваха другарите си. Но и крепостите рухват
– на вълни, на вълни налитаха върху тях турците; към пладне християните започнаха
да се огъват. Бавеше се, не залязваше слънцето, да дойде нощта да ги раздели;
нямаше днеска и проливен дъжд, да заслепи турците; беше много приятен ден,
прекалено дълго траеше виделото, щяха да успеят агаряните да завладеят и да
превърнат на пепел манастира. За миг, сред кипежа на клането, игуменът и капитан
Поликсингис се срещнаха; впиха очи един в друг, не отрониха ни дума; но всеки от
тях прочете ясно в очите на другия, че манастирът щеше да изгори.Внезапно откъм
входа на дола гръмна залп; извърнаха очи християните, видяха, че се задава черният
байрак на капитан Михалис, а подир него, прескачайки скалите, идеше със силни
викове четата. Начело, яхнал кобилата си, с яростно лице, с черния чембер на глава,
яздеше капитан Михалис.– Здравейте, братя! – извика той, като изпразни пищова
си.Обърна се към турците:– Добре съм ви заварил, кучета!В Мегало Кастро него ден и
следващия непрекъснато пристигаха ранени – низами и местни турци.– Какво става там,
на манастира, бре? Още ли се държи? Нямате ли срам вие бе? – викаше пашата и
дърпаше брадата си.– Добре вървеше, паша ефенди – отвръщаха ранените, – но налетя,
проклет да бъде, капитан Михалис...Пресъхваха от жажда гърлата на ранените, викаха
Барбаянис да ги черпи с шербет, за да се поразхладят; дойде и Ефендина да им
прочете напевно Корана, та да позабравят болките си. На Големия платан се
полюляваше клетият Иларионас, глухият звънар, когото бяха хванали жив турците
завчера; той стискаше още в ръката си къс от въжето на камбаната; понеже не искаше
да го пусне, турците го отрязаха и това парче остана в ръката му.В митрополията
митрополитът не се събличаше ни денем, ни нощем; не знаеше по кое време на деня или
на нощта ще нахълтат агаряните да го грабнат, за да го обесят, не искаше да се
гаврят с него по улиците полугол и бос. Беше повикал от суровия манастир „Кудумас“
на Ливийско море отшелника Пахумиос, той го изповядваше и ежедневно го
причестяваше, за да бъде готова душата му всеки миг да отлети. А и Мурджуфлос не се
отделяше от него, като вярно куче го следваше, спеше пред стаята му, на прага, да
не би да го вземат нечакано и да не успее да предаде богу дух и той заедно с
него.Падна нощ, Христос и Мохамед се пуснаха; запалиха християните огньове по
склона на планината, запалиха и турците около манастирските стени; по средата
манастирът тънеше в пълен мрак.Събраха се двамата капитани, заговориха за военните
работи, уговориха се как и откъде утре призори да ударят и се разделиха, без да си
разменят нито една приятелска дума; капитан Поликсингис, както беше още разгорещен
от борбата, не приемаше да заговори пръв по-меко, а пък капитан Михалис не приемаше
да слуша.Остана сам край огъня капитан Михалис, сви си цигара и потъна в мрачен
размисъл. Не беше сърцето му, не, не беше чисто; биеше се, убиваше, всеки миг
можеше да се жертва с готовност за Крит, но умът му не беше при Крит. И когато
връхлиташе с кобилата си и викаше: „Всички вярващи!“, той самият не вярваше. И
когато падаше нощ и се оттегляше съвсем сам, не мислеше както друг път за свободата
– умът му хойкаше другаде и го срамеше...– Срамота, срамота, докъде стигна, капитан
Михалис! – измърмори той и плю в огъня.Както беше потънал в горчив размисъл, той чу
зад себе си леки стъпки и запъхтяно дишане. Обърна се – беше Вендузос; него не го
биваше много за война и затова го беше пуснал да настани в някое село семейството
си; ей го сега, връщаше се запъхтян.– Какво има, бре, Вендузос? – рече капитан
Михалис и се надигна.А Вендузос, който отдавна беше подушил какъв червей гризе
капитан Михалис, се наведе и му каза на ухото:– Капитане... Капитане,
Емине...Капитан Михалис подскочи; сграбчи за ръката Вендузос, прикова го долу, до
себе си.– Говори тихо!– Турци се промъкнали скришом в Кастели, тази вечер...
Откраднали я!Простря ръка капитан Михалис над огъня, да се опари, да го заболи...
Известно време помълчаха; най-сетне капитан Михалис се обърна:– Накъде?– Към Мегало
Кастро.– Кога?– Тази вечер, по мръкнало.Капитан Михалис скочи:– Ела с мен и си
затваряй устата!Но Вендузос не се стърпя.– Ще напуснеш поста си? – изкрещя той. –
Ами ако нападнат през нощта турците?– Млък!Той избра десетина души, най-изпечените
момци.– Следвайте ме, отиваме на засада!Обърна се към останалите си другари:– Ще се
върна преди съмнало. Отваряйте си очите!Той тръгна напред, потеглиха и другите след
него към билото и се изгубиха в нощта.Изтекоха два часа, три. Мина полунощ.
Християните, капнали от умора, поставиха стражи и потънаха в сън. В манастира най-
старите отци, паднали по очи върху плочите на църквата, се молеха на Бога да се
смили и простре десницата си върху манастира, а игуменът беше превързал с мушамички
раните си и се беше свил на поста си. През тясната бойница той наблюдаваше как
низамите сновяха около огньовете, чуваше дрънкането на оръжията.„Не спят, кучетата,
не спят... – мислеше той. – Нещо лошо кроят...“Небето горе беше съвсем ясно,
блещукаха радостно звездите, остър утринен ветрец се спускаше от планината и
пронизваше хората. Една голяма звезда с дълга опашка полетя надолу, игуменът се
прекръсти.– Нещо голямо ще се затрие – прошепна той; – дай боже да не е
манастирът...И тъкмо беше вдигнал очи към небето и се молеше, изведнъж се разнесоха
тръби, тъпани и силни викове: „Аллах! Аллах!“ и гъсти, черни вълни се понесоха към
манастира; в същото време нови аскери налитаха върху спящите християни.Разтресе се
земята, турци и християни се вкопчиха на планинския склон, а при манастира низами
опряха стълби на стените му, за да се покатерят; наближаваше да съмне.Обърна се
игуменът към калугерите и извика:– Братя, отива манастирът, чуйте това, което ще ви
кажа! Загива манастирът, и виновникът съм аз; мен искат да хванат, за да си върнат
за кръвта; ще отида, значи, да се предам. Сбогом!– Игумене свети – каза Фотиос,
калугерът знахар, – ще те убият.– Ами какво искаш да ме направят, отче Фотиос? Ще
ме убият, разбира се! Но ще се спаси манастирът!– Ще те убият и пак няма да се
спаси манастирът; подли са турците, игумене свети!– Нека си изпълня аз дълга, а те
каквото щат да правят; над нас е Бог, нека прави и той каквото ще!Вдигна
игуменската си тояга, върза на единия ù край бяла кърпа, подаде се над стената,
размаха я и завика. Един турчин критянин му кресна:– Какво искаш, дяволски
калугере?– Кой е командирът? Върви да му кажеш, че игуменът се предава, нека го
направи на кайма, но да даде дума, че не ще поругае манастира.Отекна гръмкият глас
и над двата лагера, пуснаха се вкопчените тела, поставиха се при нозе пушките и
сред внезапно настъпилата тишина откъм покрива на манастира се разнесе кукуригането
на петлите – съмваше се.– Остави оръжието, излез вънка, няма да пипна манастира! –
чу се гласът на Хасан бей, командира.– Закълни се! – извика игуменът и вдигна ръка
към небето, което беше започнало вече да порозовява.– Заклевам се в Мохамед!Слезе
игуменът от стената, заобиколиха го калугерите, прегърнаха го крепко от двете му
страни и се простиха с него; струпаха се около него и останалите му другари и му
зацелуваха ръка.– Сбогом, великомъченико, сбогом!...И го целуваха като
мъртвец.Приближи се той до църквата, падна по лице на земята и целуна прага.–
Христе Боже – прошепна той, – сбогом!...Обгърна с поглед наоколо двора, църквата,
килиите, килерите, оборите. Вдигна ръка:– Сбогом!Щом прекрачи прага на външната
врата, грабнаха го турците и той изчезна; и изведнъж те се нахвърлиха върху
отворената врата и нахълтаха, крещейки, в манастира.– Огън, момчета! Престъпиха
клетвата си кучетата! – извика капитан Поликсингис, чиято глава беше наранена от
удар с нож; беше я превързал и с мъка изтрайваше на болките.– Къде е капитан
Михалис? – извика той отново и пришпори кобилата си към манастира.Но капитан
Михалис не беше се още завърнал; Тодорис, байрактарят, застана начело и се
нахвърлиха всички в гърба на турците. Манастирът вече гореше, а през входа на дола
прииждаха нови дружини с червени фесове. По-младите калугери се прехвърлиха през
стената, скочиха навън, присъединиха се към двете чети и всички заедно поеха право
нагоре по планината.– Къде отиде капитан Михалис, брате Тодорис? – запита капитан
Поликсингис, когато вече стъпиха на равното било.Лицето, шията и гърдите му бяха
облени в кръв, която продължаваше да тече.– Не знам. Отишъл през нощта на засада.–
Каква засада?– Не знам, ти казвам!Спряха се на билото християните, погледнаха към
манастира. Пламъците сега се извиваха нагоре като лакоми езици – димът беше закрил
слънцето.Капитан Поликсингис стоеше смутен, обзе го униние. Забрави болките си, не
бършеше вече кръвта, очите му се бяха насълзили.– Да вървим, капитане – казваха му
момците му, – ранен си. Не гледай вече манастира, отиде той; така е искал Господ;
ние изпълнихме дълга си.– Ако беше капитан Михалис при нас... – прошепна той и
въздъхна.Откъснаха го оттам насила, поеха по склона на планината, навлязоха в дола;
капитан Поликсингис със своите пое пътя към Кастели; байракът на капитан Михалис –
към Петрокефало; тежката вест летеше пред тях и откъдето минаваха, разнасяше се
плач.Един часовой, оставен на билото да наблюдава какво прави долу турският аскер,
настигна към обед четата на капитан Поликсингис, който беше хапнал парче хляб под
платаните, върху чакъла на една пресъхнала река, и сега беше се изтегнал да си
отдъхне; капитанът се беше излегнал на сянка, а старият калугер знахар Фотиос му
промиваше раната и сменяше превръзката. Той зърна часовоя.– Какви новини, бре,
Якумис? – извика му той.Якумис се приближи; той беше обгорял от слънцето, с дълги
като на скакалец крака и живи очи. Тези очи бяха видели толкова убийства, бяха се
насладили на толкова гуляи, толкова пъти се беше преобръщал пред тях светът, че
вече нито се плашеха, нито се радваха много-много. „Колело е светът – казваше
той, – колело е и се върти; пет пари не давам!“ – „Кой го върти, бре, Якумис?“ –
питаха го. „Кога Господ, кога дяволът – отвръщаше той. – Двамата са се уговорили;
руши единият, гради другият, без работа не остават.“– Хайде по-скоро да ти мине,
капитане! – рече Якумис, като се приближи. – Не се тревожи, не ни провървя, ама пак
ще тръгне, не бери грижа! Колело е, върти се.– Какво ставас манастира?– Какво да
става, капитане? Отиде по дяволите...– Прехапи езика си, проклетнико! – извика отец
Фотиос и се прекръсти.– Искам да кажа, стана, каквото беше, преди да се построи, ще
рече – пръст.– Ами онези кучета?– Сложиха игумена в средата и заминаха. Да го
запомните – кесии за тютюн ще направят от кожата му; пълен беше горкият, ще изкарат
доста.И наистина в същото време, когато Якумис дрънкаше така дебелашки, низамите
ръгаха с ножовете си и караха бързо към Мегало Кастро игумена на манастира.Бяха
образували верига около него, за да не го убият местните турча, които умираха да си
изкарат яда; но низамите имаха заповед да го отведат при пашата жив.Слънцето беше
още високо, когато те влязоха с тръби и тъпани в Мегало Кастро. Силно зарадван,
пашата излезе на балкона да ги поздрави; доведоха му игумена и го изправиха пред
него.– Наведи се бре, гяурски попе, поклони се! – извика пашата, като видя, че
игуменът стоеше пред него, без да се наведе, и го гледаше.Раните на игумена, стари
и нови, се бяха отново отворили, капеше кръвта – черна, гъста – от брадата му; но
очите му не бяха помътнели. Той гледаше пашата и турчата наоколо, които дюдюкаха,
гледаше небето над тях и слънцето, което се готвеше да залезе. Чувстваше някаква
странна лекота, плещите му потръпваха, сякаш им бяха израсли крила, и старецът се
надигаше на пръсти, за да се засили и литне.– Не те ли е страх? – извика отново
пашата. – Защо сияе лицето ти? Къде мислиш, че се намираш?– В рая – отвърна
игуменът.Пашата побесня; не за първи път се сблъскваше той с тези канари,
критяните, дето не можеше да ги съсече ножът.– Не се намираш в рая, дяволски
калугере – изкрещя той. – Намираш се под Платана!– Все същото е – каза игуменът.–
На Платана този гяурин! – заповяда пашата и устата му се покри с пяна.Спуснаха се
арапинът и още пет-шест низами, сграбчиха игумена, извлякоха го от двора, а
местните турци тичаха отпред и дюдюкаха. Народ се беше насъбрал, задръстиха се
околните улици. Платанът беше на няколко крачки от вратата на пашата, до
венецианския шадраван с мраморните лъвове.Слънцето в това време залязваше; пълен
беше Платанът с птици. Те кацаха по клоните, за да спят, и писукаха радостно,
всички заедно.Донесоха едно столче, накараха игумена да седне, след това повикаха
един турчин бръснар. Пристигна той с бръсначите и ножиците си и с бронзовия си
леген, видя игумена, засмя се.– Ти си добър юнак – каза той, – ще те обръсна без
сапун.Сграбчи го за косата и започна да му бръсне брадата. Игуменът прехапа устни,
за да не извика от болки, а турците, които се бяха струпали наоколо, се превиваха
от смях. Между това Сюлейман беше смъкнал въжето и го насапунисваше. Няколко
християни, скрити зад отсрещните прозорци, гледаха със затаен дъх. Тъкмо в този миг
пристигна и пашата и се разположи в едно кресло срещу игумена, за да гледа
сеир.Бръснарят беше вече избръснал игумена, показаха се и други стари белези от
сабя, с които беше нашарена кожата на стария борец. Взе ножицата турчинът, отряза
до корен косите, главата лъсна като яйце.– А бре, гяурски попе – извика му пашата,
– насапунисано е въжето, арапинът е застанал над теб, потурчи се да си спасиш
живота.Игуменът стана от столчето с остригана глава, неузнаваем; грабна от ръцете
на арапина въжето, направи примка, надяна я на шията си.– Не отговаряш ли? –
изръмжа пашата и скочи на крака.– Отговорих – каза игуменът и му посочи клупа на
шията си.– Проклети да сте! – извика пашата, посинял от злоба. – Проклети да сте
всички критяни, обеси го!Игуменът скочи сам върху столчето, арапинът прехвърли
въжето през един дебел клон на Платана.Прекръсти се игуменът, погледна наоколо,
видя как се появиха във въздуха древни деди, паднали стари борци, и всички носеха
на главата си, като Христос, трънен венец, разтваряха обятията си и го
приветстваха.Нададе радостен вик игуменът: „Идвам!“, тури един ритник на столчето и
увисна във въздуха.Когато чак по пладне капитан Михалис се завърна при манастира,
за да се присъедини към другарите си и да влезе отново в боя, той не намери нито
манастир, нито другари. Гореше манастирът, куполът на църквата се бе срутил, като
факла пламтеше старият, с майсторска резба иконостас, на въглен се бяха превърнали
украшенията, псалтирите, иконите. От килерите течеше вино и дървено масло,
изкачваше се на кълба, на кълба тежкият дим – вятър не повяваше – и се разстилаше
над дола.Капитан Михалис, хванал гневно брада, гледаше. Не можеше да откъсне очи от
пламъците, които, съскайки, лижеха и поглъщаха манастира.– Не трябваше да отида...
не трябваше да отида... – ръмжеше той и скубеше косъм по косъм брадата си.Премина
през ума му цялата предишна нощ: задъханата гонитба, другарите му, които
изнемогваха след него от умора; после, на разсъмване, една широка пресъхнала река и
по белия едър чакъл – двайсетина турци, които караха пред тях една кобила, а върху
кобилата, загърната плътно, една жена...Кога се нахвърлиха върху тях, кога се
счепкаха, как се биеха и се мушкаха с ножове и ръмжаха! Час ли, два ли? Катомиг му
се стори; полето се въртеше около него и се стесняваше, превръщаше се на кръгло
равно място, сред него едно рожково дърво, а под дървото една жена, плътно
загърната, с изправена глава, застинала върху кобилата, чакаше да види кой ще
победи, за да тръгне с него. Беше извърнала глава нататък, далеч от мъжете, и
чакаше.И изведнъж турците нададоха вик, изскочиха вън от равното място, хвърлиха
зад гърба си пищовите и ножовете и хукнаха презглава, изпонамушени, към Мегало
Кастро.Извърна настрани лице капитан Михалис, за да не гледа жената, която
благоухаеше и дишаше пред него; направи знак на Вендузос:– Вземи тази жена, вземи я
бързо и я заведи при старата ми леля Кальо в Коракес; да я храни, ще ù кажеш, да я
пои, докато видим какво ще стане.– Да не я ли върна в Кастели? – рече Вендузос и
хитрите му очи заиграха. – Ще пукне горкият капитан Поликсингис!– Нека пукне!Той
сграбчи юздите на кобилата си; поколеба се за миг в душата си – накъде да поеме? Не
искаше, нито можеше да избере; но изведнъж скръцна със зъби, реши се, пришпори
кобилата и полетя към манастира. И сега, с опулени очи, стоеше и гледаше
пламъците.– Не трябваше да отида... не трябваше да отида... – изръмжа отново той,
като скубеше един по един космите на брадата си.Слезе от кобилата, взе шепа топла
пепел; идеше му да посипе с тази пепел брадата, мустаците, косите си, да натрие
яростно лицето си, но се въздържа. Разтвори леко пръсти и остави пепелта да се
изсипва бавно и да се разнася из въздуха.– Така ще изгори и ще се разнесе и
виновникът! – прошепна той и се метна на кобилата си.Заби шпорите, разкървави
корема на кобилата, пое по дола и се изгуби сред дима.Сега вече и от четирите си
краища Крит беше пламнал. Планините, клисурите, проходите ехтяха от пукотевица и
дрезгави викове, а хората изведнъж се бяха превърнали отново в зверове и ревяха,
хапеха се и се убиваха.Старите поборници си припомниха младините, хванаха и те
балкана, едни грабваха оръжието и влизаха отново в борбата, други, по-стари,
осакатени от старите рани и годините, не можеха да се бият, седяха в лагерите на
новите капитани и даваха съвети. Прехвърляха в ума си и възкресяваха начините на
действие на старите военачалници – на Корнакас, на Мастрапас, на Янарис, как
устройваха засади, как примамваха и обкръжаваха турците; как нахълтваха нощем в
турските села.Обикаляше капитан Еляс на старото си муле, ходеше от планина на
планина, сядаше и събираше около себе си капитаните по лагерите им.– Старост–
нерадост, бре, момчета – казваше той и въздишаше, – не мога да се боря вече с
мишците си, боря се с главата, докато падне и тя в пръстта и стане на пръст!Беше
слязъл днеска във Врисес, потъналото в зеленина и течащи води село, и сега седеше
под един стар хралупест платан. Жени, деца и старци се събраха около него и го
слушаха със зяпнали уста.– Колко пъти е приемал този платан – казваше капитан Еляс,
като вдигна немощните си ръце към зеления листак над себе си, – колко пъти е
приемал под сянката си големите капитани, дето, като ги гледаше, човек си казваше:
„Те са безсмъртни!“, но умряха и те, отидоха си, превърнаха се отново – кой ли го е
вярвал? – на критска пръст, която ние тъпчем...Той въздъхна; тежко му беше днес на
сърцето; грозната вест „Изгоря манастирът на Христа-Бога!“ летеше и грачеше като
гарван от село на село; беше стигнала малко след пладне и във Врисес. Около капитан
Еляс мнозина старци клатеха глава и мърмореха, много жени плачеха.Капитан Еляс се
правеше, че не вижда, не чува, мъчеше се да отклони мислите им от днешната беда,
припомняйки други стари, още по-големи беди – и започна да говори за
Аркади56.Извиси се пак манастирът във въздуха, пак се изпълни с калугери и барут,
издигна пак игуменът Гаврилис високо над мъжете, жените и децата светото причастие
с тялото и кръвта на Исуса. „Православни християни! Разтвориха се, братя, над нас
небесата; хвала томува, който падне за вярата и отечеството!“ И Костандис Ямбудакис
доближи до барутния погреб горящата главня.Говореше капитан Еляс и критяните
хвърчаха във въздуха сред пламъци, разнесе се бърз конски тропот по камъните;
всички се извърнаха: сред маслиновите дървета и платаните забелязаха как ту се
скриваше, ту се появяваше на светло един конник с черна кърпа – капитан Михалис.–
Капитан Михалис! – извикаха всички и се раздвижиха тревожно.Капитан Еляс наведе
тежко глава и зачовърка с върха на тоягата си по земята.– Връща се сам! – кресна
една жена, която кърмеше бебето си и навъсено закопча блузата си. – Къде са мъжете
ни, къде е мъжът ми? Грях му
на душата на Глигана!– Оставил, разправят, манастира в най-голямата опасност и си
отишъл. Огън да го гори! – обади се друга и стана да си отиде, за да не го гледа.–
Не го зачитай, капитан Еляс – каза един старец. – Не се напуска така пост във
война; да му натриеш мутрата! Твоя милост си хем по-стар, хем по-почитан; ние сме
прости хора, не можем да му кажем дума; ти можеш.Капитан Еляс вдигна тоягата си.–
Стига! – извика той ядосано. – Нямам нужда от съветите ви!– Ето го! – прошепнаха
всички, отместиха се и разкъсаха кръга, който бяха направили около капитан
Еляс.Капитан Михалис се приближи; пот се стичаше по него, лицето му беше мрачно,
навъсените вежди закриваха очите му. Под лъчите на следобедното слънце от кобилата
и конника се издигаше пàра като от нажежени камъни.Той видя капитан Еляс под
платана, смръщи вежди, не искаше да го срещне, но сега беше вече свършено, усмихна
се кисело и слезе от коня.– Добра среща, капитан Еляс! – каза той и протегна
ръка.Старият капитан се престори, че не вижда протегнатата ръка, наведе се и
започна пак да рови земята.– Нека кажем добра среща, капитан Михалис, а пък тя нека
не е! – отвърна той.Закипя кръвта на капитан Михалис; както държеше юздата на
кобилата, за миг понечи да се метне отгоре ù и да си отиде. Не беше свикнал той да
хвърлят камъни по него. Изгледа наоколо лицата на всички. „Сигурно е стигнала и тук
вече вестта“ – помисли той и лицето му се намръщи още повече. Вдигна ръка, откъсна
няколко листа от платана и ги хвърли.– Така е във войната, капитан Еляс – каза той,
– добре знаеш. И на твое време колко пъти са изгаряли християните! Спомни си
Аркади.– Не приказвай ти за Аркади! – извика капитан Еляс и от очите му, стъкленото
и другото, изскочиха искри. – Изгоряхме ли при Аркади, бре, или станахме богове? А
при манастира на Христа-Бога, без докачение, но...Не довърши думата си; обърна се
към женорята, децата и старците:– Оставете ни сами – каза той. – Вървете си по
къщите!Вдигнаха се всички, мърморейки, старците хвърляха на минаване коси погледи
към капитан Михалис, жените скришом проклинаха и се извръщаха да го не гледат, да
не се допрат до него; но младата майка, която кърмеше, не се изплаши и се поспря.–
Какво станаха мъжете ни? – каза тя и го погледна право в очите. – От Бога да си го
намериш!– Махайте се! – извика капитан Еляс. – Оставете приказките.Когато останаха
сами, капитан Еляс се подпря на тоягата си, напъна се и стана.– Капитане – каза
той, – ти ми подаде, когато дойде, ръка, но аз не я поех; посрами днеска името си,
капитан Михалис!– Ако и да си по-стар от мен – отвърна капитан Михалис, – ако и да
си поборник от 21-ва, едно нещо ще ти кажа, и добре го запомни: който говори с мен,
трябва да си мери думите, капитан Еляс!– Едно нещо ти казвам и аз: посрами днеска
името си, капитан Михалис!Гняв блесна в очите на капитан Михалис – но старец беше
капитан Еляс, старейшина, останка от 21-ва, въглен от Аркади, не можеше да го
докосне... Закрачи напред-назад под платана, налапа пак, както беше свикнал,
мустаците си и ги задъвка.– Защо си отиде през нощта и остави манастира? Не
отговаряш, а? Къде отиде? Не знаеше ли, че турците се боят от теб и ако се научат,
че си напуснал поста си, веднага ще нападнат? И са го научили, научили са го,
кучетата, не знам кой им е казал, и манастирът отиде... Отиде и виновен си ти!
Капитан Михалис почувства, че слепоочията му потръпват; наведе глава.– Не съм
виновен аз... – прошепна той.– Кой тогава? – рече капитан Еляс и се опря на
хралупестия ствол на платана. – Кой?Капитан Михалис мълчеше.– Къде отиде? Защо
тръгна? Не си бил виновен ти – кой тогава? – питаше настойчиво старецът.Кръв заля
лицето на капитан Михалис.– Недей ме пита, стари капитане – изръмжа той. – Моя си
работа. Не давам сметка никому.– Трябва да дадеш сметка пред дедите си, пред дедите
ми, пред всички прадеди, които станаха на пръст, у пръстта, дето тъпчем! Не си ли
критянин? Не си ли едно със земята на Крит? Какво си седнал тогава да ми разправяш:
„Не давам сметка никому!“ Не те ли е срам?Капитан Михалис впи нокти в ствола на
платана; за първи път чуваше някой да му говори така дръзко и с такова
пренебрежение; задушаваше се, не можеше да отвърне; старецът може би имаше право.
Но капитан Михалис не се предаваше.– Не давам сметка никому! – повтори той упорито.
– Само на себе си! Сбогом, капитан Еляс, искам да остана сам, да преценя!– От
преценката, която ще направиш, ще се види колко дух и какъв дух е останал в теб,
капитан Михалис. Хайде върви с благословията и проклятието на Христа-Бога, и само
това ще ти кажа и си набий думите ми здраво в главата: капитан Михалис, нужен си
още на Крит! Разбираш какво искам да кажа.Изплашил се беше изведнъж капитан Еляс да
не би капитан Михалис да се затрие сам и Крит да загуби един такъв стълб.– Разбирам
– отвърна той и без да стъпи на стремето, се намери върху кобилата си.Вместо да
тръгне на дясно, както имаше намерение, към Петрокефало, той пое на ляво, към
Селена. Залязло беше слънцето, изкачваше се от земята нощта, а след нея, зад
опашката ù – нейните безбройни животинки: щурци, мишки, охлюви под земята, нощни
птици във въздуха; свеж ветрец се спусна откъм планината и капитан Михалис разтвори
пламналите си гърди, за да го лъхне, да се поразхлади.– Тя е виновна... тя е
виновна... мръсницата! – прошепна той неочаквано и се спря.Смъкна чембера, избърса
потта си, пое си дълбоко дъх. Избистри се изведнъж умът му, той разбра. Разбра къде
отиваше и какво търсеше. Защо, вместо да тръгне към Петрокефало, пое към Селена.
Имаше право старият капитан Еляс; идеше му да се върне назад, да сграбчи честните
му, воювали с турците ръце и да ги целуне; така трябва да говори мъж с мъж, така
сурово, рязко!Един здравеняк старец се зададе с торба през рамо, с дълга чаталеста
тояга. Спря се пред капитан Михалис, беше тъмно, не го позна.– Научи ли новината,
куме? – извика му той. – Изгоря манастирът на Христа-Бога!– Да, изгоря... – отвърна
капитан Михалис и пришпори кобилата си, за да не завърже разговор.– Проклет да е
виновният! – каза старецът и вдигна тоягата си.– Проклет да е! – отекна гласът на
капитан Михалис в мрака.Тъмният полумесец се стопи, изчезна и звездите започнаха да
се изсипват на стада по небето; стоеше неподвижно Вечерницата като овчар и ги
пасеше.Но капитан Михалис не вдигаше очи към небето; беше вперил поглед далеч, в
подножието на планината, където се виждаха да блещукат пет-шест слаби светлинки;
наближаваше Коракес.Къщата на леля му Кальо беше при входа на селото; по това време
старицата сигурно вече спеше; цял живот тя се събуждаше с петлите и си лягаше с
кокошките; беше се омъжила, народила деца, сдоби се с внуци и правнуци, сбърчи се
като стафида, прегърби се, оглуша, но очите ù още искряха, смъртта я беше
забравила.Капитан Михалис слезе от коня, седна на един камък край пътя, хвана
главата си с ръце и я стисна силно. Думите на капитан Еляс пронизваха безспирно
сърцето му: „Посрами днеска името си, капитан Михалис!“ – повтаряше си непрекъснато
той, за да си вдъхне смелост да вземе решението, което назряваше в него. „Посрами
днеска името си, капитан Михалис!“Зъбите му блестяха в мрака.В селото едно куче
зави провлачено, жално, сякаш беше подушило наблизо смъртта.– Няма куче леля ми в
двора си, няма да ме чуе никой... никой... никой... – прошепна той.Но умът му беше
другаде – нито при леля му, нито при кучето... Другаде; и капитан Михалис
въздъхна.Изправи се, погледна към селото; малко светилници горяха още, угасваха
един по един, къщи и хора потъваха в сън. Той се метна на кобилата, прекръсти се.–
В името Божие... – прошепна той и пое по нагорнището за Коракес.Беше дълбока нощ;
той върза кобилата за халката на старата прогнила порта и влезе в двора. Познаваше
добре разположението – вдясно беше корабът за грозде, складът, бъчвите с вино;
вляво конюшнята с мулето и магаренцето на покойния му чичо и оборът за двата вола;
животните бяха вече измрели, лозята бяха разделени между синовете и дъщерите;
капитан Михалис различаваше в мрака порутини.Той продължи да върви; провря ръка
през горния отвор на вътрешната врата, вдигна полека мандалото и я отвори. Сдържа
дъха си, ослуша се: откъм миндерчето долетя спокойно дишане, слабо изскърцване,
някой се размърда в съня си. Подскочи сърцето на капитан Михалис – кой ли беше?Той
се приближи към миндерчето, пристъпвайки като крадец; постави ръка на пояса си и
сграбчи дръжката на ножа; ноздрите му потръпнаха, не усетиха никаква миризма.
„Сигурно е старата“ – помисли той и сърцето му се успокои. Наведе се, различи бели
коси, разпилени върху възглавницата, и една повехнала, дълбоко хлътнала буза – и се
отдръпна.„Сигурно е във вътрешната стая, в хубавата, с иконостаса...“ – помисли той
и сърцето му пак започна да кипи и да се блъска като морето.Протегна ръка, бутна
вратичката; вътрешната стаичка се осветяваше слабо от малко кандилце, което гореше
пред една много стара икона на Света Богородица; две други икони проблясваха от
двете ù страни: архангел Михаил и мъчението на света Катерина. Капитан Михалис се
опря на рамката на вратата; срещу него, в старото желязно легло на леля му, той
различи под завивките едно изтегнато тяло, видя гарвановочерни коси, разпилени
върху възглавницата; а въздухът миришеше на мускус.Очите му бяха помътнели, той
дишаше тежко, задъхано, не можеше да усмири сърцето си; с един скок се намери сред
стаята, хвана бавно черната дръжка на ножа. Не дишаше вече, стъпи на пръсти,
приближи с леки стъпки, мълчаливо, протегна лявата си ръка, отметна настрани
завивката, блеснаха гърдите ù. Очите му изведнъж светнаха, но умът му продължаваше
да е черен, съвсем черен, целият в кръв.Спящата въздъхна, размърда се; сигурно ù се
присънваше нещо хубаво, защото някаква неразбрана дума промълвиха устните ù и тя се
усмихна. Капитан Михалис се наведе; при светлината на кандилото проблесна зловещо
ножът, разцепи въздуха и изведнъж се заби до дръжката в бялата гръд. Емине нададе
вик, отвори за миг очи,
успя да зърне капитан Михалис и го позна. Изненада, радост, болка, мъка, всичко
премина и проблесна в този последен миг в очите.– Ох! – изстена мъжът, олюля се
тялото му от мъка и той изтегли поривисто ножа, за да не причини смърт – но беше
вече късно; очите на Емине бяха празни.Седи дядото под старото лимоново дърво в
двора си, поставил е на коленете си плоча и калем, външната врата е отворена и той
гледа замислено планината. Меко проблясва тя днеска, забулена в мъгла. Влажен е
вятърът, изпълнен е с хладни капки, промени се времето, готви се дъждът да се излее
върху земята. Студено е.– Наближава зима... – прошепна дядото и въздъхна.Той се
замисли за жените и децата, които турците бяха прогонили от къщите им и които се
бяха сврели в пещерите без хляб, без дрехи, без мъже, да ги закрилят. Замисли се за
Крит, който беше вдигнал отново глава, разтърсваше робските си окови и не знаеше
накъде да протегне ръце – франгите, онези кучета франгите нямаха сърце,
сиромахкинята майка нямаше сили, критяните бяха малко, още по-малко пушките и
съвсем малко хлябът – как да издържат? А ето че идва и Господ със зимата си, воюва
и той, в съюз с турчина...– Ти си съдия, ти отсъждаш57... – прошепна старецът и
затвори очи.Крит се простря от едното до другото му слепоочие, цял – с планините,
полята и бреговете си, с маслините, рожковите и лозята си, със селата, с хората,
окървавен... Колко въстания беше видял през живота си? Колко пъти бяха горени
къщите, изкоренени дърветата, обезчестени и изтезавани жените, убивани мъжете,
отказал ли се беше Бог да се обърне и погледне Крит? Човек беше дядото, един живот
имаше, а седем пъти беше видял как Крит се вдига, облива се в кръв и пада...– Абе,
няма правда на този свят, няма милост, няма Бог – извика той и удари с юмрук по
плочата. – Да не би да е глух, та не чува? Или пък чува, а не се смилява?Но тъкмо в
този миг излезе от къщата внукът му Трасакис и лицето на стареца изведнъж се
смекчи. Сякаш Бог му отговаряше – всичко ще се нареди, не викай, старо, ей го
внука!Почернял беше Трасакис от слънцето, за няколко месеца сред планината той
порасна. С всеки изминал ден все повече заприличваше на баща си – очи, вежди, уста,
упоритост. Той се приближи до дядо си, взе плочата от ръцете му, погледна я и
смръщи вежди.– Пак не си написал азбуката – каза той строго.Цял месец вече, откак
се мъчеше да научи дядо си на азбуката. Голям мерак беше обхванал дядото да научи,
макар и в дълбока старост, малко завъртулки, за да пишел, казва, името си; той
имаше и друго намерение, но не го разкриваше още на внука си – нека първо научи
азбуката. Но главата на стареца трудно възприемаше буквите, а ръчището му,
навикнало на мотиката и пушката, не скланяше да начертае върху плочата чертичките,
бастунчетата и кравайчетата, както го караше внукът му; ту счупваше калема, ту
пукваше плочата, а Трасакис скърцаше със зъби от яд. Дядото наведе глава.– Имах
работа, бре, дете, не сварих... – измърмори той. – Не ми се карай.– Каква работа?
Цял ден вчера седя на прага, гледах те аз, и когато минаваше някой, подхващаше
разговор. Държеше плочата – ама къде са чертичките и кравайчетата? Как искаш да
научиш буквите? Както я караш, няма да се научиш никога!– А бре, дете мое,
Трасакис, не ми се карай, ти казвам; трудно е, не ме слуша ръката – как да ти кажа?
Искам да карам на дясно, то се изкривява на ляво, щом река да натисна по-силно,
счупва се калемът... Разбра ли?– Разбрах, че няма да научиш никога буквите –
повтори Трасакис и поклати глава. – Я чакай аз да ти водя ръката; хвани калема.Но в
този миг се чуха стъпки; вдигна глава дядото, доволен, че се отърва от чертичките и
кравайчетата. Някакъв непознат минаваше – бледен, капнал от път, облечен в дрехи
алафранга, толкова широки, че се губеше в тях; в ръце носеше стар, вързан с връв
чадър.– На добър час, земляк! – извика му дядото. – Накъде си се запътил? Поседни
да си починеш, да пийнеш и една ракия.Непознатият се спря, опря се на чадъра, без
да отговори.– Къде отиваш? – запита отново дядото.– На разходка – отвърна човекът.–
На разходка ли? – възкликна дядото учудено. – Ами че не чуваш ли пукотевицата бе,
християнино? Светът пропада – а твоя милост си излязъл на разходка? Защо не
захвърлиш, ще река аз, чадъра и не грабнеш пушката? Нали си критянин?– Критянин
съм.– Какво седиш тогава? Остави чадъра.Минувачът огледа заоблаченото небе.– Ще
вали – каза той и стисна здраво чадъра си.В това време Трасакис се взираше в лицето
на минувача; изведнъж момчето нададе вик:– Ами че ти не си ли кир Димитрос? Кир
Димитрос Пицоколос, съседът ни? Кира Пинелопи се съсипа, горката, да те търси.–
Къде е? Къде? – продума той разтревожено.– Знам ли аз? Мисля, че обикаля по селата,
да те намери...Едри капки започнаха да падат; Димитрос разтвори чадъра си и
тръгна.– Чакай бе, човече Божи, да те почерпя, ти казвам, една ракия! – извика
дядото. – Къде отиваш? Вали!– Имам чадър – отвърна той, без да се извърне, и се
изгуби.– Какво му има? Кой го гони, дядо? – запита Трасакис.– Жена му – рече
столетникът и се засмя. – Дошло му е до гуша горкия и е хванал
балкана...Бертодулос, загърнат в шала си, с китарата под мишница, излезе от къщата;
беше закусил с къшей сух ечемичен хляб, топнат в олио и оцет, и голямо парче
сирене, изпил беше след това цял стакан вино, поокопити се, заискриха очите му и
сега излезе на двора да вземе малко въздух.Седеше все с жените и децата затворен в
къщи – дотегнало му беше. Свиреше им на китара, за да се разсее, да не мисли за
мъжете, които се биеха с турците по планините. Понякога, когато духаше благоприятен
вятър, даже се чуваше отдалеч пукотевицата, жените се качваха на плоските покриви и
се ослушваха; и душата им политаше и отиваше там в планините, при мъжете им. Една-
единствена утеха имаха в самотата си – този Бертодулчо; той свиреше на китара,
пееше им тихичко, нежно закинтски канцонети и душата им се поуспокояваше.– Господ
да те поживи, Бертодулче – каза завчера една младоженка, Христиньо, попската щерка.
– Като мъжа е пустата му песен – утешава горката жена.Благодушното старче се наду:
„Като мъжа е пустата му песен, а аз, глупакът, толкова години не го разбрах; щях да
имам сега жена и деца и щях да бъда човек.“– Как тъй, значи? – попита той
младоженката, за да откопчи още някоя приятна дума.– Ех, как да ти обясня,
Бертодулчо? – отвърна тя, като се смееше дяволито. – Тези работи само ние жените ги
разбираме, не ги разчепквай много-много, слушай мене!Той се приближи към дядото,
тясната му муцунка се усмихваше закачливо.– Минахме ли алфата, деденце? – запита
той. – Стигнахме ли до бета? Охо, по какви стръмни скали се изкачваме!– Жив да си,
Трасакис – обърна се дядото към внука си, – гледай да не те подмами негова милост,
да те научи на китара, та да станеш за резил; тези работи са за певачките!
Бертодулос преглътна на сухо, но не отвърна нищо. Къде ще отвърне? Онзи ден, когато
му отвърна, сграбчи го старецът с една ръка за мишницата и го тури да седне на един
камък, който стърчеше високо на стената и където поставяха саксия с босилек;
развика се той, запревиваха се от смях жените, донесоха му стълба и го смъкнаха.
Преглътна на сухо, значи, приседна до стареца, малко по-назад от него, и скри зад
гърба си китарата.– Ела аз да те науча да стреляш, Трасакис – каза дядото. – Мъжка
игра е това; донеси кремъклийката.Но Трасакис я беше вече донесъл и опрял зад
вратата.– Ето я! – каза той. – Цял ден вчера я почиствах; турих и барут и го
подпалих, смазах я, излъсках я – свети!– Да си жив! Ти ще станеш по-личен и от баща
си; какво ми се пулиш такъв? Ами че тъкмо тъй трябва; тежко и горко, ако синът не
излезе по-добър от баща си – светът ще пропадне!Старецът сложи ръка върху главата
на внука си.– Да надминеш всички ни, внуче – каза той. – Ние, критяните, трябва да
знаеш, не сме като другите хора, ние имаме двойно повече работа. Ако някъде другаде
си овчар, да речем – мислиш само за овцете; ако си земеделец – за воловете, за
дъжда, за посевите; ако си търговец – за стоката; пък критянинът мисли и за Крит.–
Да, критянинът си има и Крит – продължи той. – А Крит е голяма беля; овце, зърно,
стоки – всичко ти помита от един път проклетникът – ама халал да му са – нà,
заклевам се в най-милото си, струва си! Какво приказвам! Молиш го и живота ти да
вземе даже и той го взема, а ти се радваш. Голяма беля е той, ти казвам, да знаеш!
Такива китари, Бертодулосовци, песнички, панталони алафранга и обръснати мустаци не
ни успокояват, ще река аз! Ние тук си имаме Крит и не можем да се оправим с него! И
ако искам да се науча на четмо и писмо – и ще се науча! – имам си аз своя цел: ще
ти я кажа някой ден!Той постави кремъклийката на коленете си, погали я като живо,
любимо същество.– Ей това е моята бабичка – каза той и започна бавно, внимателно да
я пълни.Като я напълни, той се извърна към внука си, който беше коленичил до него и
гледаше.– Хайде, тури сега нишан – каза той. – Нà, онази гарга, дето е кацнала на
върха на рожковото дърво, ей там – виждаш ли я? Свалям я!Опря старата кремъклийка
на рамото си, прицели се... Бертодулос затвори очи, запуши уши, да не чуе. Дрезгав
трясък се разнесе, затули се от дим вратата и гаргата се запремята през листака на
рожковото дърво.Трасакис подскочи от радост.– Да са живи ръцете ти, дядо! – извика
той. – Свали я!Изтича, вдигна от земята убитата птица и я хвърли в краката на
Бертодулос, за да го изплаши. Клетият граф рипна, прибра китарата си и влезе пак
при жените, като мърмореше.В голямата къща на дядото се бяха събрали внучките и
снахите му, а завчера се домъкнаха с целите си семейства и двама съседи на капитан
Михалис – Мастрапас звънарят и дебелият Красогеоргис. Бяха завзели турците селата
им – те свариха да натоварят отново жените, децата и пъртушините си на мулетата и
поеха пак пътя. Къде да отидат? Къде да намерят закрила? Сетиха се за бащата на
капитан Михалис. „Непревзимаема крепост е къщата му – казаха си те, – да отидем
там; благороден човек е той, няма да ни изгони.“
Пристигнаха, значи, завчера и се спряха пред същата тази врата. Красогеоргис,
който беше майстор в ласкателствата, постави ръка на гърдите си и поздрави дядото,
който беше излязъл да ги посрещне.– Стари орльо – каза му той, – аз и този тук,
Мастрапас звънарят, съседи на сина ти капитан Михалис, прогонени от турците,
дойдохме да се сврем под крилете ти; стари орльо, не ни изпъждай!А дядото, който не
обичаше ласкателите, но обичаше ласкателствата, се засмя.– Широки са крилете ми –
отвърна той, – влезте под тях.Излезе на двора и Бертодулос и поздрави с безкрайни
церемонии новодошлите.– Да си жив, капитан Сифакас – каза Мастрапас, – добре
казват, че къщата ти е като манастир.Но старецът вдигна ръка.– Добре сте дошли –
каза той строгота, жените се качваха на плоските покриви и се ослушваха; и душата
им политаше и отиваше там в планините, при мъжете им. Една-единствена утеха имаха в
самотата си – този Бертодулчо; той свиреше на китара, пееше им тихичко, нежно
закинтски канцонети и душата им се поуспокояваше.– Господ да те поживи, Бертодулче
– каза завчера една младоженка, Христиньо, попската щерка. – Като мъжа е пустата му
песен – утешава горката жена.Благодушното старче се наду: „Като мъжа е пустата му
песен, а аз, глупакът, толкова години не го разбрах; щях да имам сега жена и деца и
щях да бъда човек.“– Как тъй, значи? – попита той младоженката, за да откопчи още
някоя приятна дума.– Ех, как да ти обясня, Бертодулчо? – отвърна тя, като се смееше
дяволито. – Тези работи само ние жените ги разбираме, не ги разчепквай много-много,
слушай мене!Той се приближи към дядото, тясната му муцунка се усмихваше закачливо.–
Минахме ли алфата, деденце? – запита той. – Стигнахме ли до бета? Охо, по какви
стръмни скали се изкачваме!– Жив да си, Трасакис – обърна се дядото към внука си, –
гледай да не те подмами негова милост, да те научи на китара, та да станеш за
резил; тези работи са за певачките!Бертодулос преглътна на сухо, но не отвърна
нищо. Къде ще отвърне? Онзи ден, когато му отвърна, сграбчи го старецът с една ръка
за мишницата и го тури да седне на един камък, който стърчеше високо на стената и
където поставяха саксия с босилек; развика се той, запревиваха се от смях жените,
донесоха му стълба и го смъкнаха. Преглътна на сухо, значи, приседна до стареца,
малко по-назад от него, и скри зад гърба си китарата.– Ела аз да те науча да
стреляш, Трасакис – каза дядото. – Мъжка игра е това; донеси кремъклийката.Но
Трасакис я беше вече донесъл и опрял зад вратата.– Ето я! – каза той. – Цял ден
вчера я почиствах; турих и барут и го подпалих, смазах я, излъсках я – свети!– Да
си жив! Ти ще станеш по-личен и от баща си; какво ми се пулиш такъв? Ами че тъкмо
тъй трябва; тежко и горко, ако синът не излезе по-добър от баща си – светът ще
пропадне!Старецът сложи ръка върху главата на внука си.– Да надминеш всички ни,
внуче – каза той. – Ние, критяните, трябва да знаеш, не сме като другите хора, ние
имаме двойно повече работа. Ако някъде другаде си овчар, да речем – мислиш само за
овцете; ако си земеделец – за воловете, за дъжда, за посевите; ако си търговец – за
стоката; пък критянинът мисли и за Крит.– Да, критянинът си има и Крит – продължи
той. – А Крит е голяма беля; овце, зърно, стоки – всичко ти помита от един път
проклетникът – ама халал да му са – нà, заклевам се в най-милото си, струва си!
Какво приказвам! Молиш го и живота ти да вземе даже и той го взема, а ти се радваш.
Голяма беля е той, ти казвам, да знаеш! Такива китари, Бертодулосовци, песнички,
панталони алафранга и обръснати мустаци не ни успокояват, ще река аз! Ние тук си
имаме Крит и не можем да се оправим с него! И ако искам да се науча на четмо и
писмо – и ще се науча! – имам си аз своя цел: ще ти я кажа някой ден!Той постави
кремъклийката на коленете си, погали я като живо, любимо същество.– Ей това е моята
бабичка – каза той и започна бавно, внимателно да я пълни.Като я напълни, той се
извърна към внука си, който беше коленичил до него и гледаше.– Хайде, тури сега
нишан – каза той. – Нà, онази гарга, дето е кацнала на върха на рожковото дърво, ей
там – виждаш ли я? Свалям я!Опря старата кремъклийка на рамото си, прицели се...
Бертодулос затвори очи, запуши уши, да не чуе. Дрезгав трясък се разнесе, затули се
от дим вратата и гаргата се запремята през листака на рожковото дърво.Трасакис
подскочи от радост.– Да са живи ръцете ти, дядо! – извика той. – Свали я!Изтича,
вдигна от земята убитата птица и я хвърли в краката на Бертодулос, за да го
изплаши. Клетият граф рипна, прибра китарата си и влезе пак при жените, като
мърмореше.В голямата къща на дядото се бяха събрали внучките и снахите му, а
завчера се домъкнаха с целите си семейства и двама съседи на капитан Михалис –
Мастрапас звънарят и дебелият Красогеоргис. Бяха завзели турците селата им – те
свариха да натоварят отново жените, децата и пъртушините си на мулетата и поеха пак
пътя. Къде да отидат? Къде да намерят закрила? Сетиха се за бащата на капитан
Михалис. „Непревзимаема крепост е къщата му – казаха си те, – да отидем там;
благороден човек е той, няма да ни изгони.“ Пристигнаха, значи, завчера и се спряха
пред същата тази врата. Красогеоргис, който беше майстор в ласкателствата, постави
ръка на гърдите си и поздрави дядото, който беше излязъл да ги посрещне.– Стари
орльо – каза му той, – аз и този тук, Мастрапас звънарят, съседи на сина ти капитан
Михалис, прогонени от турците, дойдохме да се сврем под крилете ти; стари орльо, не
ни изпъждай!А дядото, който не обичаше ласкателите, но обичаше ласкателствата, се
засмя.– Широки са крилете ми – отвърна той, – влезте под тях.Излезе на двора и
Бертодулос и поздрави с безкрайни церемонии новодошлите.– Да си жив, капитазатова
сега беше застанал начело на десет момци и отиваше да опразни кораба на Стефанис.–
Добре сме те заварили, капитан Сифакас! – поздрави Вендузос и слезе от мулето. –
Ако не ти създаваме грижа, ще пренощуваме тази нощ в твоята къща, а утре рано-рано,
ако е рекъл Господ, поемаме към брега.– Добре сте ми дошли, момчета! Яжте, пийте,
работни хора сте! – отвърна дядото и протегна ръка на новодошлите.Почернели от
барута, измършавели от глад, влязоха момците в големия двор; изтичаха жените, жадно
заразпитваха за мъжете си, запалиха огньове, туриха котела, застлаха софрата. Беше
се мръкнало, запалиха светилниците, светлината падна върху твърдите сериозни лица,
наредени около богатата трапеза. Момците ядяха като лами, пиеха като биволи,
тракаха челюстите им, къщата се изпълни с остра мъжка миризма; застанали прави
около мъжете, жените дишаха пресечено и прислужваха радостно на мъжествените гости.
Дядото стоеше също мълчаливо и им се радваше.Като се наядоха, напиха и се
прекръстиха, той им рече:– Хайдете сега да спите; легнете да починете, измъчени
тела – ех, да бях сега млад, та да се измъчвах и аз! А сега, я вижте бре, момчета,
докъде изпаднах! Спя всяка вечер на постеля, ям и пия, тунеядец, сутрин, обед,
вечер и нито стрелям вече, нито стрелят по мен. Такова нещо – и на врага си не го
пожелавам!– Дай боже и ние да стигнем на твоя хал, капитан Сифакас! – каза
Вендузос, смеейки се.– А твоя милост, капитан Вендузос – каза дядото, – нали си
командир, ще легнеш последен, макар че ти се спи; трябва да разменим две думи
помежду си.– Както кажеш, капитан Сифакас – отвърна Вендузос, като се мъчеше да
сдържи прозявката си. – Даром не се получава главатарството, дето ми го прехвърли
ти тази вечер.Налягаха момците един до друг, без да се съблекат, с оръжието, и
докато да раздигат жените софрата, къщата се затресе от хъркането им.Щипеше студът
тази вечер, донесоха дърва жените, запалиха огън в огнището. Дръпна дядото гусларя,
седнаха двамата пред огъня и започнаха да се греят.Втренчил беше очи дядото в огъня
и мълчеше; но по веждите, които се дигаха и спущаха, човек разбираше, че някаква
тревожна мисъл минаваше и разминаваше под тях и ги вълнуваше; най-сетне той не
издържа.– Едно нещо искам да те попитам, Вендузос – каза той, като сниши гласа си,
– едно нещо, дето ми разкъсва сърцето. Но да ми отговориш по мъжки, каквото знаеш,
защото аз съм на сто години и не мога да слушам лъжи.Вендузос подуши какво щеше да
го пита старецът и потъна в размисъл.– Ще ти кажа истината, капитан Сифакас – каза
той най-сетне, – самата истина.Сниши дядото още повече гласа си:– Защо избяга
капитан Михалис онази нощ, та се затри манастирът?Вендузос разбута огъня, сви се
отново на столчето си.– Остави огъня – рече дядото и го сграбчи за ръката. – Къде
отиде?Вендузос се намери натясно – ако развържеше езика си, трябваше всичко докрай
да разкрие, колебаеше се.– Капитан Сифакас – каза той, – не е моя тайна това...–
Казвай! – рече старецът, стисна го за ръката и го разтърси. – Казвай, не ги
предъвквай; защо избяга? Къде отиде? Посрами ме. Затова и няма лице да слезе от
планината и да ме погледне в очите. Страхува се да не запитам. Ама ми идва,
Божичко, да поема някой ден – утре още! – пътеката, да се изкача до лагера му, да
повикам момците му и пред всички да го осъдя! И ако не ми отговориш тази вечер,
Вендузос, утре, нà, заклевам ти се, ще го направя! После, ако има лице, нека пак
посмее да бъде капитан!Способен беше този стар дъб да го направи; Вендузос се
уплаши.– Не се ядосвай, дядо Сифакас – каза той, – всичко ще ти разкажа, от игла до
конец, потърпи.– Ще потърпя, слушам.– Знаеш, че Нури бей имаше една черкезка...–
Ай! – възкликна дядото и се удари с юмрук по гърдите. – Ай! Какви срамотии са тия!
Жена ли има замесена?– Да, жена – рече Вендузос, решен вече да разкрие всичко. –
Истината искаш, нали? Това е.– Истината искам, да, но говори тихо, и сънят има уши,
да не ни чуят. Е-е?– Емине я викат; видял я една вечер капитан Михалис в къщата на
Нури бей и му взела ума; видял я друг път и капитан Поликсингис, в деня на
земетресението, взела му ума и на него; и току се мъкнел пред тях, не излизал от
махалата ù, побъркал се, ти казвам; минавал и разминавал той пред тях, въздишал
непрекъснато – и
се вмъкнал в къщата ù, вмъкнал се и в леглото ù, решил да се ожени за нея,
глупакът; щяла да стане уж християнка... кръщавка и венчавка в един ден, други ден
на Кръстовден...– По-нататък... по-нататък... Дотук какво общо има със срамотиите
на Поликсингис моят син? Не разбирам.– Сега ще разбереш. Господ да ми прости, ама
ми се струва, че повече и от Поликсингис взела ума на капитан Михалис красотата на
черкезката. Ех, мръсницата! Блесни, слънце, или аз ще блесна... Такава красота
беше!...– По-нататък, бързо! Остави красотата, гусларю! Защо заряза той поста си,
това питам!– Нея нощ, когато се биеше при манастира, аз му донесох вестта:
роднините на Нури нахлуха в Кастели и отвлякоха черкезката! Побесня капитан
Михалис! Метна се на кобилата, втурнахме се и ние около десетина души подир него,
да не го оставим сам; на разсъмване настигнахме турците пред Мегало Кастро, при
Какос Орос. Връхлетя върху тях синът ти, съвсем съм, хвърли се като лъв, никога не
бях виждал такава храброст, капитан Сифакас, да са живи ръцете ти, дето си създал
такъв син... Турците загубиха и ума, и дума, оставиха жената и дим да ги няма!– А!
– изръмжа дядото и зарови лице в големите си ръце. – Затова ли, заради една жена,
значи, е напуснал поста си, подлецът! Посрами се, посрамих се и аз, язък за
храбростта му!– Не се и обърна синът ти, капитан Сифакас, недей пъшка така, нà,
заклевам се в костите на баща си, не се и обърна да погледне черкезката! „Вендузос
– ми вика, – вземи тази жена и я отведи при леля ми в Коракес; да я храни, да я
пои, докато видим какво ще стане...“Замълча Вендузос, загледа се в огъня; след
малко добави:– Какво стана, сигурно си научил, дядо Сифакас...Но старецът не
отговори. Лицето му беше пребледняло; внезапно изпод кожата и мускулите се очерта
черепът му, като на мъртвец.– Една сутрин я намерили убита... С нож в сърцето... –
прошепна Вендузос.Дядото протегна ръка, сграбчи от софрата шишето с вино, вдигна го
до устата си, пи. Поуспокои се сърцето му.– Кой я уби? – запита той тихо; гласът му
сякаш излизаше из дълбока пещера.Вендузос наведе глава. Да каже ли? Да не каже ли?
Отдавна в себе си той беше преценил.– Сигурно се е самоубила... Взела е нож... Така
разправят хората.– Остави какво разправят хората. Какво казваш ти? Кой я уби?
Вендузос вдигна глава. „А, така ми опираш, дядо Сифакас, ножа на гърлото, значи?
Слушай тогава.“– Синът ти – каза той с решителен глас, – синът ти, капитан
Сифакас!– Защо?Вендузос беше казал, олекна му; сега вече всичко щеше да разкрие.–
Ревнуваше – отвърна той.Старецът се наведе, хвърли едно дърво, за да поддържа
огъня, и потъна в дълбок размисъл.– Добре е направил – каза най-сетне той. – Лошо е
започнал, добре е завършил; този червей го е разяждал, добре е направил.– Не мислиш
ли за греха, капитан Сифакас?– Един е неговият грях, само един – че напусна поста
си; но си е платил за него и продължава да плаща, и един ден ще се изплати; имам
вяра в кръвта си.– Какво му е била виновна жената?– За каква жена мислиш и ти? За
Крит трябва да мислиш, гусларю! Ама хайде сега, отивай да спиш и си затваряй устата
– чу ли? Нито дума никому! Ако се разчуе, ще се избият помежду си двамата капитани,
а това няма да е от полза за Крит. Лека нощ, върви! Аз ще побудувам още с
огъня.Зората завари дядото все още пред огнището; огънят беше угаснал, а той,
отпуснал глава на гърдите си, спеше. Вендузос и глутницата му бяха вече изяли доста
ечемични краваи, бяха изпили доста стакани вино и тръгнаха отново на път; бързаха
да отидат да ограбят кораба. Когато дядото отвори очи, всички бяха изчезнали и във
въздуха беше останала само миризмата от цигарите, ботушите и пропития им с вино
дъх.Към обед, тъкмо когато жените вадеха хляба от пещта на двора, а дядото беше
успял да начертае върху плочата трите първи главни букви, А, В и Г, и ги показваше
гордо на внука си, на външната врата се появи един непознат левент с фустанела,
тузлуци, цървули и мек фес с дълъг пискюл58. На рамото му висеше пушката, а на
широките му гърди се кръстосваха патрондаши. Той се поклати на пръсти на самия праг
като орел.– Един фустанеладжия! Един фустанеладжия! – извикаха жените
полуизплашени, полурадостни.Дядото вдигна глава от плочата.– Добре дошъл, гърко! –
извика той. – Заповядай вътре, орленце!Фустанеладжията разпери дългите си стройни
крака и прекрачи прага; престрашиха се жените, приближиха се и започнаха да се
любуват на напетото му снажно тяло.– Ех, да му се радва майката, дето го е родила!
– измърмори една. – На критянин мяза!Спря се левентът пред дядото и поздрави.– Твоя
милост ли си старият капитан Сифакас, както казват по вас? – запита той.– Цял-
целеничък; бях някога капитан, а сега съм само старият Сифакас. Кой добър вятър те
е довел в скромния ми дом?– Идвам от кораба на капитан Стефанис, наричам се Митрос,
румелиец съм. Научих, че Крит се бори, и дойдох да се боря и аз заедно с него. В
Сирос един поевропейчен, който казваше, че бил твой внук, ми даде това писмо за
твоя милост. Пресегни се да ти го предам на ръка – така ми е заръчал.Дядото
протегна ръка, взе писмото; погледна го, прекара по него длан, зарадва му се, то
беше от най-любимия му внук: първородния син на най-големия му син Костарос; него
първи беше друсал на коленете си, той първи го беше нарекъл дядо.– Да си жив,
юначе, за труда, дето си направил – каза той и пъхна писмото в пазвата си.Погледна
усмихнато Трасакис:– Ще го дам на един друг мой учен внук да ми го прочете, да
видим какво пише. Но по-сетне. А сега застелете, жени, софрата, гостенин имаме от
голям род, истински грък, с фустанела. Донесете му хубавото столче да
седне.Донесоха му един стар стол, на чиято облегалка беше изобразен двуглав орел.
Стоеше прав дядото сред двора и лицето му сияеше; той хвърчеше от радост, сякаш
приемаше в дома си скъпа гостенка – самата Гърция. Ако беше нощ, щеше да заповяда
да запалят всички светилници в къщата и големи парчета борина, за да го посрещне;
но беше посред бял ден и критското слънце беше увиснало точно над русата румелийска
глава и падаше отгоре ù, галеше везаното елече, кожения силях с пищовите и белите
му изпънати чорапи... А румелиецът не искаше да седне; стоеше и се удивяваше на
побелелия як старец. „Древен бог е този – мислеше той, – безсмъртен е.“– Дядо –
каза той, като улови ръката на стареца, – чувал съм за теб – бил си като голям дъб,
брулили са те бури, страдал си, радвал си се, воювал си, работил си сто години.
Какъв ти се стори животът, дядо, през тези сто години?– Като чаша студена вода,
чедо мое – отвърна старецът.– И още ли си жаден, дядо?Вдигна високо ръка старецът,
плъзна се широкият ръкав на ризата му и разкри чак до рамото костеливата съсухрена
ръка.– Проклет да е този – каза той с тежък глас, сякаш отправяше проклятие, –
проклет да е този, който ще се насити!Замълчаха за миг; любуваше се младежът на
старостта, любуваше се и старецът на младостта; помежду им стоеше Трасакис и се
любуваше на двамата; а в кръг около тях, поставили ръце на коремите си, стояха
жените.Най-сетне дядото отвори уста.– Какви новини носиш, юначе, отгоре, от Гърция?
– попита той и посочи на север към небето. – Нямате вече турча вие, кой като вас!
Старецът въздъхна, седна на столчето, седна и момъкът на гравирания стол; а
Трасакис седна до дядо си, като гледаше ненаситно новодошлия фустанеладжия.– Нямаме
турци – отговори Митрос, – но имаме чорбаджии, стражари и депутати. Зарежи ги тия,
не ги разчовърквай, дядо.Жените бяха вече извадили хляба от пещта, миришеше целият
двор на топъл хляб и на румелиеца премаляваше на стомаха; от сутринта не беше
хапнал нищо. Той хвърли жаден поглед към топлите ечемичени краваи. Улови погледа му
дядото, засмя се.– Бързо, жени, че ще ни премалее – извика той, – донесете ни топъл
хляб и сирене и една стомна вино, да се подкрепим!Плъзна се погледът му наоколо из
двора – по плевника, по каменното корито, по външната врата, по кораба за грозде,
спря се на румелиеца, засмя се отново старецът.– Знаеш ли защо се смея, юначе? –
каза той. – Боже Господи, като гробище е паметта, когато човек остарее; изведнъж се
надигат надгробните плочи и излизат умрелите... Нà, тъкмо сега, като виждам отново
фустанеладжия в моя двор, та се сетих, веднъж, през 66-а, на този стол, на който
седиш в същия този двор, седеше покойният капитан Ляпис, с фустанелата си, грък;
вадеха хляба от пещта покойната ми жена с покойната ми тъща, баба Маламо по име.
Беше по същото време, през есента, на Свети Георги пияния, избистряше се виното и
хората отваряха бъчвите и опитваха новата реколта. И тъкмо тогава, ето ти го и
покойния Кастаняс, един мъжага като древните, дето уморяваше кон при надтичване;
заедно с него беше и покойният Сурмелис, прочутият капитан на покойния параход
„Шейтан Панделис“. Казвам на покойния си син, най-големия, Костарос: „Да си жив,
Костарос, донеси ни една бъчвичка вино, грабни я на ръце и ни я донес тук на двора
да я изпразним.“ И тъкмо казах това, ето ти го пристига от планината и покойният
Хирогеоргис59 – ама име, а! – кумът ми, дето имаше много стада, с един заклан козел
на рамо, а зад него покойната му жена Ангелико, чернооката, с по една пита кашкавал
в ръка. „Ето го и мезето!“ – извикаха покойните и прихнаха да се смеят. Чул от
улицата смеховете, покойният даскал, който тъкмо минавал – Бог да го прости! –
Менелаос Каймаклията, бутна вратата и влезе. „Добре дошъл, даскале! – извикаха
покойните. – Седни и пиши, а ние ще ядем и ще пием!“ – „По дяволите даскалъкът! –
отвърна той. – Абе ще седна да ям и да пия и аз заедно с вас, ами да повикам стария
Малярос певеца, да ни изкара някоя.“ Изтича, докара покойния Малярос с гуслата му,
доведе и покойния Андрулис Сфакиеца с гайдата му, доведе и покойния Пурнарас, дето,
като отваряше уста да запее, камъните се пукаха. Ех, покойните; и какво станаха
устните им, гърлата, ръцете им!Скочих аз, взех маркуча, с който пълнех бъчвите, и
го затъкнах в канелата на бъчвата. „Абе, момчета – извиках им, – за какво са ни на
нас чаши и чашки?
Пият ли с чаши телетата? Ще пием направо от бъчвата, веднъж тоя, веднъж оня; почни
първи, твоя милост, понеже си най-стар, капитан Ляпис!“ Едва изрекох това и той
грабна маркуча и почна да смуче, а бъчвата къркореше като наргиле. Пиеше, пиеше
покойният; рекохме си, както е захванал, ще изпразни бъчвата; чудо видяхме, докато
му измъкнем маркуча от устата; взеха го подред, един по един, всички от покойните,
дойде и моят ред, слава богу!Ех, Божичко, какъв гуляй беше само! Ех, покойните! Как
само ядяха и пиеха, как пълнеха шепите си с кашкавал! Опече се в това време и
козелът, грабна отново маркуча покойният Ляпис. „Да сте живи бре, старчета!“ – чу
се един глас откъм вратата; беше покойният поп Нехтарис заедно с покойния игумен на
манастира „Света Богородица Миртиотиса“. И двамата бяха кьоркютук пияни и започнаха
да подскачат и да играят хоро сред двора, и дапеят весело опело – „Последное
целование“... И като казаха „последное целование“, грабнаха маркуча и бъчвата току
закъркори на дъното вече, на мътилката... Ех, покойните, какъв смях падна, какви
песни, как се присмиваха на смъртта, как удряха земята! „Удряйте, бре, земята, дето
ще ни глътне!“ – викаха те и я удряха с широките си ходила – едни с ботуши, други
боси; бяха запретнали шалварите си – ех, какви прасци имаха само, какви кокали,
какви косми – като свинска четина!Дядото замълча; хвана брадата си и потъна в
размисъл; очите му гледаха унесено и втренчено в пространството и виждаха
призраците. Младият момък беше настръхнал, слушайки как старият критянин изпълваше
двора с покойници. Чуваше стъпките на мъртъвците, които тропаха с крака по земята,
виждаше изплашен мъжките прасци със свинската четина. Жените се бяха спрели, за да
слушат, а Трасакис удряше радостно с малките си ходила земята, предизвикваше и той
смъртта и се смееше. Само горкият Бертодулос, който беше излязъл да се полюбува на
фустанелата, щом видя, че пристигат покойниците, веднага се свря в къщи.Отвори
отново уста дядото; потъмнели бяха очите му.– Започнах на смях – каза той, – ама
нà, като си спомних всички тези свети покойници, и ме хвана яд. Не яд, бре, ами
гняв! Да, гняв! Не е право това, всичко добре е наредил Господ, това само не е
наредил добре, да прощава! Има мъже, които не е трябвало да умират. Как не умират
планините? Така и те. Да стоят като стълбове върху земята и да крепят небето... Нà,
нà, тъпча те и аз с краката си, земьо, проклета да си! Погълни серсемите,
страхливците, сакатите, грозотиите, лапай, съдери си задника! Ама и капитан Ляпис,
мари, и Кастаняс, и игумена на „Света Богородица Миртиотиса“, и най-големия ми син
Костарос!Биеше дядото земята с крак, а две едри сълзи бяха потекли от очите му.–
Ей, дядо! – извика Трасакис и го улови за ръката. – Застлаха софрата и ляписът60 е
гладен...Наведе се старецът, видя внука си, усети свежите малки длани върху ръката
си, която гореше, помири се с Господа.– Прощавайте бре, чада – каза той. – Спомних
си за покойните и акълът ми мръдна... Но живи сме още ние, давай тогава, всички,
които са живи – юруш на софрата!И като каза това, той седна с кръстосани крака и
бутна софрата между него и румелиеца; тури и Трасакис до себе си.– Добре дошъл,
сънароднико, винаги за добро да се срещаме! – каза той и му напълни паницата с
ядене.Наближаваха вече брега Вендузос и глутницата му; морският вятър даже започна
да ги облъхва и да поклаща ресните на чемберите им. Момците хвърчаха от радост, че
отиват да награбят пушки и да натоварят хранителни припаси на мулетата си, та да
подхранят въстанието. Техни бяха, за тях ги изпращаше Гърция – но какво щеше да
бъде удоволствието от подаръка, ако го получеха спокойно и си го поделяха
справедливо и мирно? Същото не беше ли и с жените? Какво удоволствие щеше да бъде
бракът, ако той не беше отвличане? Спогодени сватовете, изкъпана, сресана,
нагиздена булката, застлани масите – ами че каква сладост има месото, ако не е
крадено? Женихът връхлетяваше на кон, грабваше булката, преструваше се тя, че се
противи, мяташе я той на седлото на мулето и изчезваше като светкавица към дома си,
като стреляше и всяваше страх.Пиратският кораб на капитан Стефанис, „Мяулис“, беше
успял да надхитри в тъмнината корабите съгледвачи на турците, разкъсал беше
блокадата и се беше шмугнал в отдалеченото заливче Агия Пелагия под едни грамадни
скали. Като мляко беше морето, селяните от близките села не бяха още подушили, че в
тяхното крайбрежие бе хвърлил котва кораб, натоварен с храни и боеприпаси, и
капитан Стефанис имà време да разтовари непокътнато богатството, което носеше, и да
го натрупа по скалите.Слънцето днеска грееше меко, есенно, чайките се рееха над
кораба, кацаха по скалите и гледаха. Капитан Стефанис беше слязъл на сушата и
обикаляше по едрия чакъл, като накуцваше. Изнесе и свети Никола, да се погрее на
слънце и той; беше го закрепил на една скала с лице, обърнато към кораба – да се
грее, ама да си отваря очите.– По-бързо пипайте, момчета – извика той на моряците
си, – да не ни подушат турците, да не ни подушат и християните и се нахвърлят да
грабят; от тях се страхувам повече. Давайте бре, момчета, където и да са, ще се
покажат юнаците на капитан Михалис.– Ей ги и тях! – извика юнгата, който беше
кацнал на средната мачта и сочеше с ръка към десетте момци, които се задаваха,
яхнали мулета.Капитан Стефанис се извърна, позна Вендузос, който яздеше начело на
четата, и се засмя.– И боец ли си ми станал, Вендузос? – извика му той.– До това
дередже дойдох! – отвърна той, скочи от мулето и прегърна капитана.– Дойде тъкмо
навреме, брате – каза Вендузос. – Нямахме вече ни барут, ни куршуми, пък започна да
ни мъчи и глад; хиляди пъти добре дошъл, капитан Стефанис!Но капитан Стефанис
бързаше.– Помогнете да разтоварим, та да успея, щом падне нощта, да вдигна котва,
веднъж си изпатих, стига ми. Хайде, по-бързо пипайте; мислете си, че е плячка, за
да ви бъде по-приятно.Прихвана го презрамото Вендузос, дръпна го настрана.– Много
здраве от капитан Михалис – каза му той тихо, – ако имаш, казва, нещо да му
съобщиш...– Какво да му съобщя? – рече капитан Стефанис и се почеса по главата.– Да
ми го довериш на мен каза, друг освен капитан Михалис няма да го узнае.Капитан
Стефанис се наведе, взе един голям кръгъл камък, хвърли го в морето, хвърли още
един и все мълчеше.– А бре, Вендузос – престраши се той най-сетне, – добър гуслар
си, знам, ама нямам, да прощаваш, доверие на езичето ти; щом пийнеш малко
повечко...Вендузос въздъхна.– Къде да намеря това повечко, капитан Стефанис! – каза
той. – Тук, на тия диви канари, пости рабът Божи, защото няма какво да яде. Не се
страхувай, значи!Капитан Стефанис погледна Вендузос. Изпекло го беше слънцето,
изсушило беше тялото му, старческите тлъстини по шията и бузите му се бяха стопили,
а в погледа му имаше сега някакъв друг блясък, който не беше от вино.– Отвори
тогава ушите си, Вендузос – каза, като сниши глас, капитан Стефанис. – Чуй думите,
които ще ти кажа, и ги отнеси на капитан Михалис – но тъй, както ще ти ги кажа,
чуваш ли? Нито ги смекчавай, нито ги надувай!– Бъди спокоен, капитане, казвай!–
Нямам добри новини да му съобщя, така да му кажеш; потропах на високи врати,
говорих с големци, заклех ги да ми кажат истината – имат ли надежда Крит да се
освободи, или ще отиде пак целият ни труд на вятъра? Едни мънкаха, други ми
надуваха главата с бабини деветини, само един, най-умният, така ми се стори, говори
с мен откровено. И кой мислиш! Племенникът на капитан Михалис, да му кажеш, Козмас,
който беше слязъл от онези дни в Сирос, на връщане от Европа. „Стисни зъби, капитан
Стефанис – рече ми той, – и този път Крит няма да види свобода!“ – „Напразно ли,
значи, леем пак кръвта си?“ – запитах. „Не се лее никога напразно кръвта – отвърна
ми той. – Не знаеш ли, че като семе е свободата, но не се полива тя с вода, за да
се захване, ами с кръв! Поливаме, значи, семето и сигурно един ден ще покълне – но
този ден още не е дошъл.“ Извади от джоба си едно писмо и ми го даде. „Изпрати го –
рече ми той – по доверен човек на дядо ми, стария Сифакас.“ Аз го пратих вече по
един ляпис, който се бе качил на моя кораб; от това писмо нека научи капитан
Михалис останалото.Вендузос слушаше с наведена глава и ровеше гневно с крак
крайбрежния чакъл. И когато капитан Стефанис завърши, той избухна.– Абе няма ли Бог
на този свят? – извика той и очите му се овлажниха. – Няма ли? Какво ще кажеш ти,
капитан Стефанис?– Да ме вземат мътните – какво да ти кажа? Аз не знам даже дали
съществува свети Никола, ти за Бог си седнал да ме питаш! А пък и свети Никола ту
съществува, ту не съществува, това разбрах аз през толкова години, дето се боря с
морето. Зарежи го, и това за Господа, дето разправяш, ще видим.Водата започна да
потъмнява, залязваше слънцето; целият трем на кораба беше вече изпразнен и се
намираше на гърба на мулетата – пушки, патрони, кожи, брашно, солена треска,
всякакви Божи блага. Такъв е, с такива блага е пълен раят на критянина.– Наздраве
ви куршумът и яденето, момчета! Отивам да ви донеса още! – извика капитан Стефанис,
като се сбогува с десетимата пирати.И тъкмо когато се канеше да скочи на кораба,
сети се за иконата.– Бре, забравих свети Никола! – каза той.Върна се, изтича,
куцук-куцук, грабна го от скалата, потопи го в морето да се поразхлади, след това
му целуна ръцете, от които капеше солена вода.– Добре нагласи идването, капитан
Никола! – каза той. – Хайде, да си жив, да не ме изложиш на връщане; нà, кълна се в
морето – обет давам, ще накарам да те изрисуват в Света гора с шалвари и черно
фесче и с далекоглед в ръка, като Мяулис. Мяулис и свети Никола – един човек; така
ще съм по-сигурен в тебе.Той скочи на кораба; трупаха се вече облаци на небето,
навред притъмня; откъм сушата задуха ветрец, вдигнаха се фъндъци памук по морето.
Взе далекогледа капитан Стефанис – пусто беше морето, той се прекръсти.– В името
Божие! – каза той. – Вдигнете котвата, момчета! Свети Никола, тръгваме!Като се
наяде и напи и омете софрата, ляписът
се облегна на рамката на вратата и заспа; коварното море му беше изпразнило
стомаха; за първи път слизаше от планините на Карпенисион61 и се качваше на кораб;
за резил стана цялата му напетост, изпоцапа се фустанелата му; люлееше се все още
земята под краката му като палуба на кораб, слепоочията му го боляха, виеше му се
свят; сега чак, след като се натъпка добре и пресуши няколко стакана вино, като
вдъхна миризмата на тор от обора на двора, той се беше посъвзел, закрепи се отново
земята; склони глава на рамката на вратата ляписът и потъна в сън. Утре, живот и
здраве, щеше да го вземе старият овчар на дядото, Харидимос, за да го отведе в
лагера на капитан Михалис. Той потъна, значи, в сън спокойно.Дядото, щом чу
хъркането на момъка, направи знак на Трасакис и двамата отидоха, та седнаха под
старото лимоново дърво сред двора; жените не се занимаваха вече с пещта, бяха се
прибрали вътре и си почиваха от домакинската работа. Още от зори бяха станали и се
бяха хванали на работа – ту животните в обора да нахранят и напоят, ту да омесят и
да изпекат хляба, ту да наготвят и да преперат. Дъщерята на капитан Михалис, Риньо,
беше седнала да пише за всичките жени; от дясната ù страна седеше Красогеоргевица,
от лявата – Мастрапазовица, и понеже ляписът щеше да тръгне на път, те току даваха
заръки и съвети на мъжете си, едната се караше, другата умоляваше, но и двете
въздишаха и проклинаха султана, задето не дава свобода, кучето недно, на Крит, та
да се завърнат мъжете им, Красогеоргис и Мастрапас, при жените си.Дворът, значи,
беше пуст, тъкмо сгодно време за дядото да отвори писмото и да накара Трасакис да
му го прочете. Той се досещаше, че лоша ще да е вестта, понеже много нарядко, само
когато беше крайно необходимо, този внук му пишеше. За да му пише, значи, сега, ще
рече, че е било крайно необходимо. Извади писмото от пазвата си, разкъса плика.– Да
си жив, Трасакис – каза той, – ела го прочети, но полека, на срички, за да
разбера.Четливи, закръглени бяха буквите, четеше Трасакис, без да се запъне.
„Уважаеми дядо – казваше писмото, – завърнах се в свещената земя, може би скоро ще
дойда и в Крит и ще целуна честната ти и славна ръка...“– Подмазвач е и този –
измърмори старецът, поклащайки белокосата си тежка глава. – И после какво е такова
това писмо? Нито първо „идвам да запитам за вас“, да речем, нито „и ние сме в добро
здраве“... Както и да е, карай нататък, Трасакис...– „Но докато заслужа такава
радост, дядо, намирам за необходимо да ти напиша това писмо и когато го прочетеш,
прати го по сигурен човек на чичо ми капитан Михалис; научих, че вдигнал байрак и
се биел пак по планините с турците. Добре е да знае, да не се блъска слепешката, и
нека прави след това, каквото Бог го просвети.“– Много го усуква, ми се струва, в
много памук увива бодила... Карай да видим, ама по-полека, Трасакис, да си ми жив!–
„И така: от Гърция надежда никаква няма; безсилна е, бедна горделивка, без флота, и
най-лошото: без никаква подкрепа от европейците. Хубав е Крит; Великите сили имат
интерес да се намира в блюдото на султана – когато той пукне и стане делбата, всяка
Велика сила се надява Крит да падне в нейния пай; докато, ако Крит се присъедини
към Гърция, не ще може да го откъсне от нея нито Господ, нито дяволът.“– Ох! –
въздъхна старецът. – Много разумен излезе този внук... По-нататък!– „Да знаете,
значи, и този път Крит е обречен. Само в едно нещо можем да сполучим: да го ударим
на пазарлък, та да ни даде султанът привилегии... Гол кокал е това, но има по него
и малко месо; нека го оглозгаме, докато дойде светлият час!“– На кучета станахме,
на гладни кучета; само кокали ни подхвърлят... – въздъхна пак старецът. – По-
нататък!– „Разговарях с много официални лица и в Европа, и в Гърция; другиден
заминавам за Атина, да се видя с началствата. Ако стане нужда, ще сляза и в Крит,
да спасим, каквото може да се спаси. И този път, уви, перото ще победи меча.
Изпълниха дълга си мечоносците, проправиха път, не можаха да стигнат до края; сега
ще влязат в действие, не се сърди, дядо, перодръжките...“– Писарушките! – рече
дядото и се изплю на земята, сякаш го догнуся. – Очилцата, панталончетата, шапките,
клечовци такива! Пфу!Той се изплю още веднъж ядосано. Обърна се към Трасакис:–
Свърши ли? Пише ли нещо друго?– Още един ред, дядо: „Навеждам се и ти целувам,
дядо, ръка; благослови ме! Твой внук Козмас.“Наведе се старецът, гърдите му
простенаха. Затвори очи и видя Крит пред себе си – той стоеше сред двора, облечен в
черно, отчаян, покрит с големи петна кръв. Крит ли беше това? А не беше ли
Богородица, която се връщаше от разпятието на сина си? Отвори очи; беше се
мръкнало, едри капки започнаха да падат. Забързани, пищейки, девойки се връщаха от
нивите, като теглеха козата или овцата си; старците, натоварили с дърва и съчки
магаренцата си, като виждаха вратата на стария Сифакас отворена, се поспирваха и
поздравяваха дядото. „Какви новини, капитан Сифакас, какво научаваш от сина си,
капитана?“ – „Слава богу – отвръщаше той, – всичко върви добре, свършват вече
теглата на Крит...“– Трасакис – обърна се дядото към внука си, – ти узна една
тайна. Мъж си, да не я издадеш!– Бъди спокоен, дядо, никой няма да я узнае; само
ние двамата, и баща ми – трети.– И Господ – четвърти – рече дядото. – Стига
толкова!И както си приказваха дядо и внук, изведнъж на прага се появи Титирос с
тоягата си, с торбата, преметната през рамо, розовобузест. Дядото се беше облегнал
на дънера на лимоновото дърво, целият измокрен от дъжда, брадата му блестеше от
капките, които трептяха по нея. На стар ствол приличаше той, мокреше се, но не
мръдваше; само старата му набръчкана кожа блестеше. В първия миг той не позна сина
си; по-пълен му се стори, по-изпечен и не беше прегърбен.– А бре, ти ли си, Янакос?
– каза старецът и протегна врат, за да види по-добре. – А бре ти си се променил,
слава на Господа! Не си ли вече даскал? Влез вътре.– Не ме ли позна, татко? – рече
учителят доволен.– Къде да те позная? Кълна се, сигурно сизахвърлил учението и
затова си направил врат, плещи и бузи. Не ти ли казвах аз? Пиявици са буквите,
двайсет и четири пиявици, които изсмукват кръвта на човека. Сега на старини се мъча
и аз да науча проклетата азбука. Какви са тия скали, какви са тия белù, река да
скоча от една буква на друга и си разбивам мутрата; но аз си имам своя цел, а ти?
Титирос се усмихна; хвана ръката на баща си и я целуна.– Тате – рече той засмяно, –
ти си виновен, че станах учител; помниш ли?...– Как да не помня? Вдетинил ли съм
се, мислиш? Помня, сякаш беше снощи; брат ти Фануриос те улови, когато бъркаше в
едно гърне в кухнята и беше налапал едно голямо парче месо. Удари ти един юмрук по
гърба, месото отхвръкна и се залепи чак на отсрещната стена. Като видях това,
помня, хванах те за врата. „Хайде бре, Янакос, вземи си дрешките и върви в града да
се учиш на четмо и писмо, да станеш даскал; за нищо друго не те бива.“ Така ми
загази ти: наистина аз съм виновен.Старецът обърна насам-натам Титирос, опипа
мишците му, стисна ръката му, повдигна устните му, както правят на животните, и
прегледа зъбите му; остана доволен.– Честна дума – каза той, – започвам да ти се
радвам. Не казвам, чедо ми беше, обичах те – но как да ти кажа? Не ти се радвах.
Много слабоват ми се виждаше, много начетен, много прегърбен; делеше се от рода ни.
Поглеждах зад себе си: всички деди носеха шалвари и ботуши и държаха пушка в ръка,
а твоя милост се отклони от пътя; облече се алафранга, носеше очилца и държеше
перодръжка. Свърши се, казвах си, изветря кръвта, отиде по дяволите... Ама нà,
отърва се, връщаш се, пак влизаш в човешкия път, слава богу! И няма да си тръгнеш
от дома ми, да не ме казват Сифакас, ако не ти дам шалвари и ботуши и ако не метна
на рамото ти пушка... Чуваш ли? Защо се смееш?– Ама пророк ли си ти, тате? Или пък
можеш да четеш тук зад челото? Тъкмо затова дойдох в бащината си къща тази вечер,
кълна ти се! Имаш, мисля, доста катове дрехи, твои и от убитите ти синове; а между
гредите ти се намира още някоя пушка; затова дойдох! Ще изгорим заедно, както
изгарят Юда, тук, сред двора, дрехите алафранга и ще облека критските; ще преметна
през рамо пушка и ще потегля за планината; имам си аз своя цел.Старецът сграбчи
главата на сина си и я притисна до гърдите си.– Бъди благословен! – каза той. – Ще
заколя за твой хатър една коза, да я изгуляем тази вечер. Аз те мислех за загубен,
добре дошъл бре, Янакос!Забрави старецът мъката от писмото на внука си, разтвори
старите сандъци, извади най-хубавия кат дрехи – везано менте, чохени шалвари, пояс
от лен и коприна, туниски фес; избра и чифт ботуши, най-малките, измъкна измежду
гредите една пушка и постави всичко на сандъка – да облече утре най-малкия си син
като жених.Радост голяма цареше в къщи; бяха научили, че са хванали даскала, защото
обикалял и бунтувал селата; и турците му били устроили клопка, хванали го и го
опекли на шиш като великденско агне; ама че той си бил жив и здрав, моля ти се! И
му се радваха, като гледаха как омиташе заедно с баща си козлето и пиеше с паница
виното. Къде можеше да хване пред тях ръката Трасакис! Той не мислеше за ядене;
гледаше учителя удивен; този същият ли е, дето му пръсваха под краката сачми, а той
се просваше с цял ръст долу и си трошеше ребрата, и дето, като му пускаха мишки, го
обхващаше ужас!– Хайде, Трасакис, да спиш! – каза дядо му. – Аз ще остана с чичо ти
да поприказваме! И вече да не му викаш даскале – чу ли? Ще му викаш чичо Янакос!–
Какво стана с жена ти, я кажи? – запита го дядото, когато останаха сами, седнаха
двамата на миндера и подхванаха разговор. – Убила се, разправят, обесила се сама –
защо? Може ли да ми обясниш? Питам, ама всички нещо ми мънкат.– Е, Бог да я прости,
нервна беше, горката, отърва се.– Добре е сторила – рече дядото, – силна жена; не е
лесно да си причиниш сам смъртта, иска сърце. Отървала се, но се отърва май и твоя
милост... А сега какво мислиш да правиш? Няма ли да се ожениш отново? Няма ли
да направиш някое внуче, последното ми? Прави го по-бързо, че малко хляб ми остава
още да ям!Лицето на учителя светна.– Какво е това чудо, тате? – рече той. – Колкото
повече се приближаваш към смъртта, толкова по-безсмъртен изглеждаш! Ето, позна и
другата причина, която ме доведе при теб тази вечер!– Я казвай бре, Янакос! Да не
би да си хвърлил око на някоя мома?– Ами че да, хвърлил съм око на една и дойдох да
получа благословията ти.– Коя бре, свети Онуфрие? Хубава ли е? Яка ли е, с широк
задник, породиста, от добър сой, с много лозя и ниви, има ли си трийсет и два
зъба?– Хубава е – отвърна бъдещият жених. – Има си всичките зъби, трийсет и два и
кусур.– А, не повече, жив да си, лошо е и това; може да те яхне. Опака работа, не я
обича и Господ! Трийсет и два стигат. Ама чакай да видим – коя е? От чие коляно е?–
Внучката на капитан Еляс. Пелагия я казват; дойдох да получа благословията ти.–
Аха-а-а-а! Браво, Янакос, имаш благословията ми. Плодовит сой, със синове, внуци,
ниви и лозя. Ами иска ли те тя?– Иска ме уж; казала на баща си. „Да попитаме стария
– отвърнал баща ù, – той е главата на рода.“ Казали му; отначало капитан Еляс
направил кисело лице. „Даскал! – рекъл. – Знам го, слабоват ми се вижда, клечо. Но
соят му е добър, плодовит, със синове и внуци, ниви и лозя“ – каквото каза и твоя
милост за неговия сой. „Чакайте да премисля всичко и ще реша.“ Но момата бърза – с
приказки, с умилкване, склонила стария. „Добре – рекъл, – давам благословията си,
но при едно условие, да сме наясно: да махне онези дрехи алафранга и да се облече
като човек.“Старият Сифакас плесна с ръце.– Господ да те поживи, стари Еляс! – каза
той. – Голям кахър ми беше и на мен, но не ти казвах; сега обаче – огън на
алафрангата! Главня на панталоните, утре рано-рано, сред двора!Добре спа учителят
до сандъка със сватбените дрехи; присъни му се Пелагия и не му се щеше да се
събуди; но дядото току отваряше очи, сън не го хващаше, гледаше към прозорчето и
чакаше с нетърпение да се съмне. Дядо Господ, пропя черният петел, след малко и
белият, пукна се зората; скочи дядото, побутна с крак Титирос.– Събуди се – каза му
той, – дрехите са на сандъка, честито! И донеси долу на двора онези алафрангата. Аз
отивам да запаля огъня.Гнус го беше винаги от франгите, а пък след писмото на внука
си беше го и яд на тях. Слезе по стълбите; жените не бяха се събудили още; запали
огън, след това отиде да събуди Трасакис; беше го сложил да спи в едно голямо
корито като в люлка; залюля го и го събуди.– Събуди се, Трасакис! – каза му той. –
Ела с мен на двора – ще изгорим Юда!Излезе учителят, облечен от главата до петите
по критски; натрупа сред двора едно върху друго панталоните, жилетката, сакото,
шапката, обувките, заляха ги и с газ, та да отидат по дяволите час по-скоро, след
това взе дядото една главня, подаде я на Трасакис.– Хайде, чедо – рече той, – тури
им ти огън, да отидат по дяволите! Изгориха ни франгите, ще ги изгорим и ние. Огън
на огъня и вятър на ветровете!Грабна Трасакис горящата главня и я мушна под
залетите с газ дрехи.Те пламнаха изведнъж като свещ, осветиха се трите лица,
ходилата на дядото тръпнеха, искаше им се да поиграят хоро. Гледаха и тримата как
горяха дрехите и лицата им порозовяха; и когато вече стихна огънят, взе дядото шепа
пепел, отвори вратата, застана сред пътя, вдигна високо ръка и разпръсна пепелта
във въздуха.– Франги! – извика той и гласът му беше изпълнен с болка и гняв. –
Франги! Така един ден да видят очите на децата ми и на децата на децата ми как
горят и се разпиляват на пепел във въздуха вашите къщи и фабрики, и палатите на
царете ви! Както ни изгорихте, франги, така да изгорите и вие!Към пладне Митрос
фустанеладжията, разгорещен от изкачването, пристигна в лагера на капитан Михалис.
Това беше високо планинско плато с десетина каменни колиби и стотина момци; под
него, в низината, се простираше поле, обградено околовръст от планини; белееха се
селцата, а едно-две от тях горяха; сред неподвижния въздух димът стоеше над тях
като кротък облак и ги закриваше.Капитан Михалис, застанал прав на
наблюдателницата, държеше далекогледа; беше му го подарил един франг гъркофил,
който се беше качил миналия месец в лагера и не му се щеше да си отиде. „Къде да
отида – казваше той на капитан Михалис, – защо да сляза отново в градовете? Добре
съм тук; никъде не съм ял по-вкусен хляб, не съм пил такава несравнима вода, нито
пък съм виждал по-древни гърци! Аз няма да ти викам капитан Михалис, ще ти викам
капитан Ахилеас; мен ме викат Ерико.“ Той носеше бомбелия шапка, като древен шлем,
а джобовете му бяха пълни с листове и моливи. Говореше завалено гръцки, подхващаше
разговор с критяните и току пишеше с молива. А критяните се смееха. „Има да дава на
Михаля“ – казваше един. „Във вестниците пише“ – казваше друг. „А бре, човече, какво
обикаляш из Крит без оръжие? – питаха го. – Къде ти е пушката?“ – „Ето я!“ –
отвръщаше той и показваше молива си. Имаше остра руса брадичка, два от предните му
зъба бяха златни, а бузите му – розови. Един кичур коса се вееше винаги над главата
му и когато критяните научиха, че го викат Ерико, нарекоха го заради кичура му
Кукурико.Веднъж, когато се счепкаха момците на капитан Михалис с турския аскер,
тичаше и той заедно с тях, спускаше се към полето; нямаше пушка, но викаше:
„Напред, капитан Ахилеас!“, и току се спираше и почваше пак да пише с молива. И
когато, чак по мръкнало вече, обърнаха гръб турците и се пръждосаха, а християните,
натоварени с плячка, поеха обратно по нагорнището, един грубоват критянин, който
много обичаше добродушния Кукурико, изтича при него и му поднесе в дар една глава
на турчин, която носеше в ръка. Беше я сграбчил за косата, а кръвта капеше и
опръскваше обущата на франга. А той, като я видя, изпищя и припадна. Засмяха се
критяните. „А бре много мек задник излезе тоя!“ – казаха те и му лиснаха кофа вода,
за да се съвземе; пристигна капитан Михалис и им се скара: „А бре, да не мислите,
че всички хора са критяни? Такива шеги не си правете!“ Обърна се към Фурогатос:
„Прихвани го през кръста, хайде, дръжте се, помогни му нагоркия да се изкачи!“ –
„Кой кара пръстеното гърне да се завира при казаните? Така му се пада! Аз подарък
исках да му направя, ама той къде ще ти разбере!“ – каза критянинът, сграбчи отново
отсечената глава за косата и тръгна напред, като прихна да се смее.От него ден
Кукурико започна да го тресе, ставаше все по-блед, не можеше вече да сложи в устата
си месо, виждаше страшни сънища, трудно му се видя да живее с древни гърци, реши да
си отиде. В една дъждовна, навъсена утрин той отиде да се сбогува с капитан
Михалис.– Добри са древните гърци, капитан Ахилеас – каза му той, – но са трудни;
аз съм професор, ще рече, учител, добър човек, но книжен; вие сте от месо, не мога
да издържам повече. Сбогом! Нà, вземи това за спомен!Той измъкна от врата си ремъка
на бинокъла и го нахлузи на врата на капитан Михалис.– Капитан си, трябва да виждаш
по-далеч от момците си!И сега държеше капитан Михалис този именно бинокъл и
наблюдаваше долу полето. Сред дима, в подпалените села, стори му се, че се движеха
турски фесове, нови дружини пристигаха от Мегало Кастро и се готвеха да атакуват
планината.– Нямат край, кучетата недни! – измърмори той. – И мястото неудобно, и
ние – малко. Забави се и капитан Поликсингис, забави се... трябва да изпратя нов
вестоносец...И тъкмо сваляше бинокъла и се канеше да отиде да види дали се е
завърнал от брега на морето Вендузос, вестоносецът му, изведнъж пред него се
изправи Митрос фустанеладжията.– Здравей, капитане, идвам от кораба на капитан
Стефанис! – каза той, измъкна писмото и му го подаде.– Добре дошъл, сънароднико! –
каза капитан Михалис и стисна ръката на фустанеладжията. – Хайде, върви при другите
момчета, докато прочета писмото.Той разкъса бързо плика – вътре имаше едно отворено
писмо и едно малко листче; позна почерка на сина си и мрачното му лице за миг
просветна: „Аз, Трасакис, ти изпращам много здраве и ти пиша тези думи на дядо.
Прочети писмото и постъпи така, както Бог те просвети; надежда нямаме, и този път
се борим за този, дето духа; попитай, значи, сърцето си и вземи решение.“Той смръщи
вежди, повдигна горната си устна, подаде се кучешкият му зъб.– Тежко и горко –
изръмжа той, – тежко и горко, ако попитам сърцето си: целият свят ще хвръкне във
въздуха!Разгъна писмото на племенника си; сричка по сричка четеше, скачаше от дума
на дума, сякаш се качваше и слизаше по планини. От време на време се спираше и
изръмжаваше, сетне отново се засилваше. Като свърши, накъса на дребни парченца
писмото, драсна клечка кибрит и го запали.– Само аз трябва да го знам, никой друг!
– каза той и разпръсна пепелта.Изкърти един камък от скалата, ръцете му се
разкървавиха.– Няма, казва, никаква надежда! Майката – слаба, франгите – маскари,
критяните – малко... Абе няма да се мръдна от мястото си, няма да отстъпя аз от
скалата, на която съм кацнал, па макар и Майката да е слаба, франгите – маскари, а
критяните малко. Ако ще и Господ да слезе да ми каже: „Предай се!“, пак няма да се
предам!Грабна пак бинокъла, погледна надолу; все повече почервеняваше полето, през
проходите прииждаха нови аскери; заклел се беше пашата да сгромоляса четата на
капитан Михалис от орловото гнездо, където се беше укрепила и не се предаваше.
Полека-лека Крит, уморен, изранен, утихваше, пукотевицата вече оредяваше, малцина
твърдоглавци се държаха все още в непристъпните си укрепени места и не искаха да
преклонят глава. Побесня султанът, разсърди се на пашата и му изпрати цял кораб със
синджири – да ги хване, да окове и ръцете, и краката им във вериги и да ги изпрати
в Цариград, иначе – да се натовари сам с веригите и да заповяда!Изстина кръвта на
пашата, като чу това, почувства, че главата му не стои здраво на раменете, и реши
да остави кефлъка си в Мегало Кастро, да застане начело на низамите и да потегли за
непристъпното убежище на капитан Михалис, гяурина. Научи за това митрополитът и
изпрати тайно известие на капитан Михалис: „Бягай, качи се на някой кораб и бягай;
заклел се е пашата да те погуби!“ Но той го удари на инат: „Не, няма да избягам,
голям грях тежи на душата ми, един манастир гори ден и нощ в сърцето ми, виновен
съм, ще си платя! И всички даже да си отидат, аз ще остана тук на скалата и ще се
подпаля, ще залея с газ дрехите и косите си и ще изгоря като манастира!“Огледа с
бинокъла полето, което беше почервеняло от фесове; забеляза по склона на планината,
че и други села горяха; ослуша се – вятърът донасяше шум от тръби, тъпани и крясъци
на дервиши.– Забави се капитан Поликсингис – измърмори той отново, като оглеждаше
един по един всички планински проходи. – Но ще дойде, даде ми дума, война е това,
на война му имам доверие.От онзи страшен миг, когато беше забил ножа в сърцето на
черкезката, капитан Михалис чувстваше как старото приятелство се възвръщаше,
мислеше за капитан Поликсингис вече без омраза, спокойно, дори съчувствено. Екнали
бяха селата от сърцераздирателния вик на Поликсингис, дни наред едва го възпираха
приятелите му да не се самоубие; той се облече от глава до пети в черно и от него
ден тичашетам, където имаше бой, нахвърляше се върху турците като сляп и търсеше
смъртта. Беше убеден, че турците са я убили, за да не я оставят да се покръсти; и
се закле – цяла кула от турски трупове да издигне върху гроба ù.Капитан Михалис чу
радостни викове и тропот на мулешки копита по камъните; заподскача от скала на
скала, слезе на равното; тъкмо в този миг пристигнаха Вендузос и десетте му юнаци с
натоварената плячка. Нахвърлиха се всички върху мулетата и започнаха да ги
разтоварват, някои се заеха да запалят веднага огньове, за да сготвят; дни наред
бяха яли само сух хляб и копнееха за гозба, а други пренасяха скъпия товар и го
слагаха на сигурно място в каменната колиба на командира.– Поздравете Майката –
извика Вендузос и изпразни пищова си във въздуха, – поздравете сиротата Майка,
която гладува, но пак праща да ядем и ние!– Вендузос – извика капитанът, – не хаби
патроните; ела тук, трябваш ми!Приближи се гусларят, наведе се капитанът и му
заговори. Той слушаше, наострил уши, като се полюляваше на пръсти, готов да скочи и
да замине.– Разбра ли, Вендузос? Непременно трябва да свършиш тая; отваряй си очите
да не те убият на отиване; на връщане – няма значение.– Няма да ти стане хатърът,
капитане – рече Вендузос, смеейки се. – И на връщане няма! Кълна се в Богородицата
на лозята – има още много бъчви да изпразня, и ще ги изпразня!След това се обърна и
пое надолу към полето. Но Фурогатос го дебнеше – той го сграбчи за гащите, когато
минаваше край него.– Брате Вендузос, виждал ли си приятеля ми Бертодулос? Какво
прави, горкият? Вярваш ли – повече се тревожа за него, отколкото за жена си! Чудно
нещо!– Жив и здрав е, не се бой! Видях го при стария Сифа-кас; чудесно изглежда;
все при жените се върти, още малко и ще си сложи рокля, кьосето му с кьосе!– Ех,
къде са гуляите ни бре, Вендузос, в избата на капитан Михалис? Или пък са били сън,
а?Но Вендузос беше вече литнал – не го чу.Наведен над плочата, старият Сифакас
държеше, колкото можеше по-леко, калема, за да не го счупи, и пишеше една по една,
пъшкайки, буквите на азбуката. През последните дни беше почнал да чувства странна
слабост, силата му изтичаше и се връщаше в земята; беше пребледнял, не можеше да
спи, подгъваха се коленете му. „Трябва да побързам – помисли той, – трябва да
побързам, за да сваря.“ И току се навеждаше над плочата; напрегна всички сили,
вкара в пътя ръката, която се противеше, успя да премине вече отвъд чертичките и
сега рисуваше красиво и четливо всички главни букви.– Не ми трябват малките букви –
казваше той на учителя си Трасакис, който искаше да го хвърли в нови
главоблъсканици, – ще си свърша работата с големите.Имаше си своя цел дядото и
тъкмо днес чакаше Трасакис, за да му я разкрие.Минало беше пладне, жените бяха
сготвили и застлали софрата, но Трасакис не се виждаше никъде; час по час кира
Катерина излизаше, неспокойна, мълчалива, и се взираше към планината. Къде ли е
отишъл? Защо се бави? Беше взел старата кремъклийка и се беше изпарил рано-рано
заедно с приятелите си – Манольос, Андрикос и Харитос; помъкнаха се с него и
десетина селянчета и поеха към планината; отиваха уж да играят на гоненица; едни
носеха коси и прашки, други вили, а пък Андрикос беше набучил на върлина един стар
фес на дядото с проскубан пискюл и крачеше най-напред като байрактар.В подножието
на планината Трасакис пъхна два пръста в устата си и изсвири: цялата чета се събра
около него.– Момчета – каза той, – обясних ви вчера какво намерение имаме и къде
отиваме; ние сме мъже, срамота е да стоим при жените, въстание е това, не шега;
всички мъже са по планините и се бият с турците. Да отидем и ние да се бием!– Да се
бием ли? – извика Харитос изплашено.Той мислеше, че пак отиват да поиграят из
планината – да се разделят половината на турци, половината на християни и да се
гонят.– Не си ли разбрал, значи, още? Свърши се с лъжите! – рече Трасакис. – Досега
се упражнявахме, за да свикне ръката ни да убива.– Кажи направо бре, Трасакис –
възкликна Харитос, – отиваме да се бием с истински турци ли? Аз вчера цял ден пасох
говедата и не чух. Казвай!– Слушай и ако те е страх, върни се обратно и се улови за
полата на майка си. Отвъд планината има едно турско село, Бохос, там отиваме. Като
стигнем пред него, един от нас ще изтича да покани турчетата да излязат да се бием.
Разбра ли?– Ами ако излязат бащите им?– Нека излязат! – отвърна Трасакис. – Нося
кремъклийката на дядо!– Всички турча са също на война – успокои го Манольос. – Не
се бой.– Само жени и деца има в селото – увери и Андрикос. – Ние жените няма да
закачим; ще поканим турчетата да излязат на равното да се преборим.Харитос се
срамуваше да покаже, че го е страх.– Добре – рече той, – да вървим, но първо да се
прекръстим, за да сме по-сигурни.– Да се прекръстим – каза Трасакис, – и баща ми се
прекръства, преди да тръгне на война.Прекръстиха се всички и започнаха да се качват
по планината.Беше дошла вече зимата, студен вятър духаше, високо горе на върха на
Селена новият сняг блестеше. Две гарги прелетяха над главите на децата, направиха
един кръг, казаха си нещо помежду и отлетяха.– Трябваше да вземем и Бертодулос с
нас! – каза Андрикос. – Да ни свири на китара, понеже си нямаме тръба.– Ей! –
извика Трасакис. – Стига приказки! Да се строим по двама. Войска сме, на война
отиваме!– Гладен съм! – извика Манольос Мастрапазовият и се хвана за корема.– Яй!
Забравихме да си вземем храна!Те се спряха със зяпнала уста, изведнъж всички
почувстваха глад.– Ами вода! – извика друг. – Жаден съм! Забравихме да вземем и
вода!– Да се върнем да вземем! – предложиха някои и извърнаха лица към селото.–
Никой няма да се връща! – извика Трасакис. – Война е това; ще огладнеем и ще
ожаднеем, но ще се правим, че сме се наяли и напили и нямаме от нищо нужда. Така
правят юнаците.– Може би ще носят хляб и вода турчетата! – каза байрактарят. – И
бюреци; турците обичат бюрек. Ще ги пребием и ще им ги вземем – да вървим, момчета!
Той вдигна високо пръчката с феса на дядото и пое отново по нагорнището; на някои
от юнаците им се искаше да се измъкнат и да се върнат, но Трасакис се покачи на
една скала – никой не можеше да се изплъзне, поеха всички, двама по двама, по
нагорнището.– Ако ми падне някой заек – каза им Трасакис за утешение, – ще го убия
с кремъклийката, ще го изпечем на шиш и ще пируваме... Кой носи кибрит?Всички
опулиха очи, преровиха джобовете си – никой!– Е, няма нищо – каза пак Андрикос, –
турчетата сигурно имат, да вървим!Стъпваха от камък на камък, без да вдигат шум,
приказваха сега тихо, струваше им се, че са навлезли вече в турска земя, трябваше
да внимават. Облаците се спущаха и закриваха върха на планината, не блестеше вече
снегът; далечен тътен се разнесе, въздухът замириса на дъжд.– Забравихме си
наметките! – каза Харитос.– Няма нищо – обадиха се селянчетата и се засмяха, – няма
нищо, ние нямаме наметки.– Аз имам чадър, язък, че не го взех! – каза Манольос.– А
бре, Мастрапазовче, с чадър ли ще се биеш?Всички прихнаха да се смеят.– Тихо,
момчета, не викайте, че ще ни чуят турците! – каза Харитос.Той вдигна над главата
си косата, за да не го вали – бяха започнали да падат първите капки.Забързаха,
поеха нагоре. Известно време никой не говореше; изоставиха пътеката, закатериха се
с ръце и крака по планинския склон, бързаха. Но скоро се задъхаха.– Да се поспрем
малко, момчета – казаха те, – да си поемем дъх, да не влезем уморени в боя, не
бива!– Да се поспрем! – обади се тогава Хараламбис, едно неугледно момче с глас на
пресипнало петле и по чиято горна устна беше набол гъст черен мъх.Досега той не
беше отворил уста; вървеше все замислен и навъсен; но сега вече избухна.– Да се
поспрем! – извика той отново. – Искам нещо да ви кажа на всички; чакайте!– Какво
искаш? – извика Трасакис и застана пред него – горната му устна трепереше. – Имаш
ли да кажеш нещо?– Имам.– Кажи го.– Преди да влезем в бой, да си изберем главатар!
Ето какво имам да кажа. Да, да си изберем главатар!– Аз съм главатар! – извика
Трасакис и вдигна високо кремъклийката.– Кой те е избрал? Така, самичък, на своя
глава? На колко си години?– Какво значение имат годините? Аз не съм ли син на
капитан Михалис?– Е, какво от това? Капитанството не е наследствено. Аз съм най-
големият.– Какво, като си най-големият? Аз съм най-силният.– Ти ли, ти ли? –
разпени се Хараламбис. – Ела да се преборим!– Идвам! – извика Трасакис и подаде
кремъклийката на байрактаря. – Оставù на земята и ти косата. Без хитрувания; без
оръжие – аз, без оръжие – и ти, честно!Изведнъж децата се разделиха зарадвани на
две групи, сякаш толкова време само това чакаха; едните, повечето, наобиколиха
Трасакис, другите – Хараламбис.– Хайде да се бием всички! – предложи байрактарят,
като видя, че повечето са от неговата страна.– Не – противопостави се гордо
Трасакис. – Само ние двамата!
Всички останали седнете там настрана, не се месете в борбата; който събори другия,
ще стане главатар. Съгласни ли сте?– Съгласни сме! – извикаха и двете
страни.Намериха едно малко равно място, изчистиха камъните от него, след това се
оттеглиха, едни прави, други клекнали, горе по скалите. Пристегна колана си
Трасакис, застана сред мястото на борбата; плю си на ръцете и Хараламбис, нададе
див вик и с един скок застана лице с лице с противника си. Носовете им почти се
докосваха, разгорещени, задъхани, дъхът им се сля, а очите им изпущаха искри.–
Хвърли му се бре, Хараламбис, направи го на кайма този кастриньот!– Хвърли му се,
Трасакис, давай, капитанче! – провикваха се и двата лагера, мъчейки се да разпалят
главатарите.Стояха двамата като петли един срещу друг и с цялото си тяло се дебнеха
и потрепваха, готови да се нахвърлят. Но кръвта им не беше още пламнала, заловиха
се да се псуват и ругаят. Хараламбис беше майстор в псуването, всяка негова дума
имаше зъби, хапеше; Трасакис не умееше, объркваше се, и колкото повече се оплиташе,
толкова повече се ядосваше и бързаше да се счепкат. И изведнъж той се разяри,
повдигна се горната му устна, показаха се зъбите му; наведе се и Хараламбис, свря
глава между раменете си, започна да се наежва итой. С наведени глави, подскачайки,
двамата обикаляха един около друг като овни и ритаха камъните, които им пречеха.
Очите им гледаха накриво, виждаше се само бялото им; Хараламбис викаше и псуваше,
другият мълчеше, искаше да го издебне в момент на отпускане, да го удари там,
където той не очакваше, и да го просне долу.Започна да се лее пороен дъжд, но никой
не го усещаше, стичаше се водата по косите и вратовете им, шляпаше босият
Хараламбис в локвите, но Трасакис носеше ботуши и изведнъж, тъкмо когато се
засилваше да се нахвърли, той се подхлъзна; спусна се Хараламбис, подложи му крак,
Трасакис политна напред и щеше да падне, ако не беше успял да се улови за една
скала.– Не е честно! Не е честно! – изкрещя байрактарят, като размаха яростно феса
на дядото.– Давай, Хараламбис, юнак! – извикаха в отговор другите и пляскаха с
ръце.Трасакис побесня, изкърти от земята един камък, но Хараламбис свари да вземе
косата.– Ще ти отсека главата, мръсен кастриньот такъв! – изрева той. – Пусни
камъка!– Кремъклийката! – изкрещя и Трасакис и грабна пушката от рамото на
Андрикос. – Край на лъжите! Или ще ме убиеш, или ще те убия!– За бога, чакайте! –
извика Манольос. – Забравихме турчетата.– Нека хвърлим жребие – предложи Харитос. –
Който спечели, ще стане капитан.– Няма жребие! – извика сега и Хараламбис. – Кой
когото затрие!Той се наведе, развъртя косата, размаха я два-три пъти във въздуха и
се втурна, но Трасакис свари да се прикрие зад една скала, опря кремъклийката на
рамото си и се прицели – куршумът премина над главата на Хараламбис; планинският
склон екна.– Празна е мръсната ти пушка! – захили се Хараламбис. – Сега къде ще ми
отидеш? Затрих те!Трасакис захвърли кремъклийката, извърна се, видя, че Андрикос му
подаваше косата си, грабна я – двете коси се удариха една в друга над главите им.–
Не е честно! Не е честно! – извикаха този път приятелите на Хараламбис и се
нахвърлиха върху байрактаря.Наклони се върлината, отърколи се долу фесът, стана
всичко на кълбо – коси и вили. Мнозина паднаха на земята от ударите, други се
прикриха горе зад скалите и прашките заработиха; от ръце, крака, глави потече кръв.
Трасакис изяде една прашка по коляното и закуца; грабна кремъклийката.– Ей, мръсна
кремъклийко! – извика му Хараламбис. – Стреляй, ако ти държи!Трасакис мълчаливо
напълни пушката, прицели се. Харитос се уплаши да не стане убийство; той стоеше зад
приятеля си и тъкмо когато Трасакис дръпна спусъка, Харитос го блъсна по лакътя и
куршумът отиде накриво; дюдюкане и смях избухнаха, Трасакис побесня, обърна се и
удари един шамар на Харитос.– Не се бъркай в моите работи, капитан съм, ще правя,
каквото си искам. Искам да убия Хараламбис! – каза той и започна отново да пълни
пушката.Между това полека-лека Хараламбис и неговите приятели, държейки големи
камъни пред челото си, настъпваха и се изкачваха, за да превземат укрепленията на
врага. Но тъкмо когато щяха вече да се избият, един груб глас се разнесе отдалеч –
някакъв мъжага се спущаше надолу, размахвайки заканително тоягата си.– Турчин! –
извика Манольос. – Турчин! Беж да ни няма!Но тъкмо когато вдигаше крак да хукне,
Трасакис го сграбчи за врата.– Не те ли е срам, бре? Какво, като е турчин? Напред,
момчета, грабнете оръжията, всички заедно!Съединиха се двете страни, полетяха;
начело, един до друг, тичаха Трасакис и Хараламбис, пламнали в надпревара – да
видят всички кой от двама им е пò юнак. Прашкаджиите задебнаха по-назад, изкачиха
се на скалите, приготвиха прашките.– А бре не хвърляйки камъни, проклетници недни!
– разнесе се отново гласът. – А бре не съм турчин! Аз съм Харидимос, овчарят на
стария Сифакас!Спряха се всички, нацупиха се – язък, че не е турчин, да го убият!
Зад овчаря екнаха звънци и хлопки, иззад скалите се зададоха козите и овцете на
дядото. Харидимос се беше вече приближил – той ги оглеждаше от горе до долу:
въоръжени, разгорещени, изпотрепани. Прихна да се смее:– Какъв е този хал, бре?
Къде отивате?– Отиваме да се бием с турците! – отвърна Трасакис. – Взех и
кремъклийката.Овчарят се плесна по бедрата.– Трепери, Турцийо! – каза той. –
Трасакис идва да те лапне!– Не се смей, дядо Харидимос – отвърна Трасакис разярен,
– защото, кълна се, че... – добави той и стисна пушката.– Назад! Връщайте се по
къщите си, хаймани такива! – кипна сега и овчарят. – Виж ги ти, тръгнали на война!
Пристигнаха и овчарските кучета и заподскачаха около стария овчар, като от време на
време поглеждаха към дечурлигата и лаеха.– Назад, че нà, честна дума, ще насъскам
кучетата да ви направят на парчета!Момчетата наобиколиха двамата главатари, за да
вземат решение; бяха на различни мнения – едни казваха да продължат напред, други,
по-разумните – да се върнат обратно, а някой друг ден, още по-добре въоръжени с
хляб, с вода и кибрит, да тръгнат за турското село.Овчарят ги гледаше, радваше им
се и се смееше.– Виж ги ти безсрамниците – мърмореше той, – не се шегуват! Добре
казват, че критянинът се ражда с пушка; в едната си ръка държи пушката, в другата –
майчината си нянка и суче. Сегаса се събрали да решават, сякаш са стари бойци и
трябва да отговорят както се следва на султана.– А бре, Трасакис – извика той, – на
колко си години, я ми кажи?– На сто години – отвърна момчето ядосано. – На сто
години, на хиляда години – какво ти влиза в работата?Овчарят се зарадва – такъв
беше и той като хлапак; открадна и той веднъж кремъклийката на баща си и тръгна да
убива турци; а друг път слезе с майка си в пристанището на Спиналонга, където
отидоха да продадат рожкови – видя един кораб, приседна на кея и започна да вика
капитана.– Какво искаш бе, малчуган? – запита го капитанът, като изскочи на носа на
кораба.– Вземи ме с теб, капитане!– Къде искаш да отидеш?– В Цариград!– Какво ще
правиш в Цариград, бре?– Искам да убия султана!Прихна да се смее капитанът,
изскочиха от трема моряците, чуха разговора, избухнаха и те в смях – изплаши се
горкият Харидимакис и дим да го няма!Спомни си овчарят за детството, смекчи се
сърцето му.– Елате бре, момчета – каза той, – юначетата ми, аз ще вървя отпред с
кучетата и овцете, а вие след мен; ще кажа, че сме пасли днеска заедно стадото, за
да не ви се карат. Елате бре, лъвчета, направете ми хатъра!Подхвана ги с добро,
успокоиха се сърцата, измъкна от торбата си овчарят един хляб и голямо парче
сирене, раздаде им го. Гладни бяха, грабна всеки свой пай хляб и сирене. „Да имаше,
казваха, и вода, жадни сме!“ Овчарят извади шишето от торбата.– Нямам вода бре,
момчета, добро е и виното! Наздраве!Изви назад шия, пи, подаде шишето на
дечурлигата; заклокочи виното, изпразни се шишето.– Да вървим сега – рече овчарят,
– убихме турците, изгорихме селото, взехме роби и робини, ето ги! – добави той и
посочи козите и овцете, които се спущаха надолу със звънците и хлопките си...Между
това дядото, обезпокоен, беше извървял доста път към планината с плоча в ръка, като
викаше Трасакис. Когато го видя отдалеч, че се задава зад овцете, той разтвори
ръце.– А бре, Трасакис! – извика той. – Какво стана с теб? Тъкмо днеска, когато
имах нужда от теб, ти ме остави! Ела, искам да те помоля за нещо.– Нека се наям
първо, дядо! – отвърна Трасакис и отиде право в кухнята.Болеше го коляното, но
заради достойнството си вървеше твърдо, без да накуцва.Слаба светлина все още
падаше от небето, дъждът беше престанал, къдрави облаци, златисти и розови, плуваха
на запад.Дядо и внук седнаха на прага на външната врата.– Днеска, Трасакис – каза
старецът, – няма да ми се караш – знам си урока като по вода. Гледай тук!И показа с
гордост плочата, изпълнена с главни букви.– Цялата азбука! – каза дядото гордо. –
Цялата, от алфа до омега.– Браво, дядо! Пиша ти днеска десет! Как успя така
изведнъж?– Не ми остава вече много време, Трасакис, та залегнах упорито. А сега
дойде времето, чуй моята тайна. Знаеш ли защо исках сега, на старини, да науча
буквите? За да чета ли, мислиш? Зарежи това! На сто години съм – всичко знам и нищо
не знам. Друга беше моята цел.– Друга ли? Каква, дядо?– Научи ме да пиша едно нещо,
едно нещо само, Трасакис, не искам да умра, преди да го науча.– Какво нещо?– Нà,
една критска приказка; тури ръчичката си върху моята ръка, води я, научи я да пише
тези три думи.Дядото сниши гласа си:– „Свобода или смърт.“– А! – възкликна
Трасакис. – Затова ли, значи! Сега разбрах!– Още не си разбрал, Трасакис, не
бързай, ще видиш. Дръж, води калема.Трасакис хвана с две ръце вдървената, възлеста
ръка на дядото и започна да я води бавно, търпеливо, очертавайки върху плочата с
големи главни букви:СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ!56 Манастир в Крит. През въстанието в 1866 г.
защитниците му заедно с приютилите се в него жени, деца и старци предпочели да
загинат, като хвърлили манастира във въздуха, вместо
да се предадат на турците. Въстаниците умишлено оставили турците да нахълтат в
манастира и едва тогава възпламенили барутния погреб, като повлекли по този начин в
смъртта и самия враг, и превърнали тържеството му в Пирова победа. – Б. пр.57
Непреводима игра на думи: Крити – Крит, критис – съдия. – Б. пр.58 Войник от
гръцката армия, евзон. – Б. пр.59 Хирос – свиня. – Б. пр.60 Название, давано на
жителите на Карпенисион – Централна Гърция. – Б. пр.61 Централна Гърция. – Б. пр.

11. Част

Зима е, ледени ветрове се спущат по заснежените планински върхове, зъзне Крит. На

склона на Селена, близо до лагера на капитан Михалис, голямата пещера е пълна
отново с жени и деца; тя беше старо речно корито, но водата беше променила пътя си,
остана празен калъпът и оттогава при всички въстания жените и децата се криеха тук,
за да се спасят от ножа на турчина. През Голямото въстание онези кучета, агаряните,
им хвърлили вътре запалени клони и ги задушили; костите им още се белеят във
влажния леден полумрак; и сега върху старите кости легнаха отново жени и деца, за
да ги покоси гладът, студът и турчинът и да се вдигнат с още една стъпка
костите.През деня те се измъкват навън да посъберат шепа трева, корени и диви
плодове, да попасат като животни; повдигат глава и се взират към скалите, където се
е окопал капитан Михалис, за да се поокуражат – докато той се държи, не се
страхуват... Изкатериха се завчера низамите, наближаваха вече пещерата, плач и
ридания се разнесоха и изведнъж връхлетя от орловото си гнездо капитан Михалис,
вкопчиха се тяло за тяло, разтърси се планината. Нощта ги раздели; настана отново
ден, започна пак планината да реве; коленичиха жените в пещерата, едни плачеха,
други зовяха Бога, а по-сърцатите търсеха ножове и тояги, за да излязат да помогнат
на мъжете.Малко бяха християните, малко и изтощени от глад; а откъм полето
непрекъснато прииждаше турски аскер; побеснял беше пашата, заклел се беше да
изпрати подарък на султана в Цариград, балсамирана, в една торба главата на капитан
Михалис. Два часа след пладне християните започнаха да се огъват; заехтяха доловете
от радостния лай и крясък на низамите, а жените вътре в пещерата започнаха да се
вайкат.Но неочаквано смили се над християните Бог, намеси се – из един от
планинските проходи, в гръб на низамите, се появи четата на капитан Поликсингис.
Между два огъня, турските фесове се пръснаха, едни се проснаха долу, другите се
отърколиха обратно в полето. Яхнали кобилите си, двамата капитани погнаха турците
по петите; ранени бяха и двамата, но в кипежа на сечта не го почувстваха; вечерта,
като се завърнаха в укрепленията, превързаха раните си – те бяха леки; капитан
Михалис беше ранен в рамото, а капитан Поликсингис в бедрото, но гладни бяха и
двамата; разтвориха торбите си момците на капитан Поликсингис и извадиха отвътре
големите Божи блага – хляб, маслини, кромид, вино.В каменната колиба, над която се
вееше черното знаме на капитан Михалис с червените букви, двамата капитани, един
срещу друг, седнали с кръстосани крака на земята, вечеряха. Отвред през пролуките
на сухия градеж свиреше леденият вятър, а навън снегът се въртеше и падаше. Влезе
по едно време Тодорис с наръч съчки, хвана го жал за двамата ранени – щяха да
измръзнат, и им запали огън; след това пак излезе, да ги остави сами – беше дочул,
че са подхванали тежък разговор, и сигурно не искаха никого при тях.– Да си жив,
капитан Поликсингис! – казваше капитан Михалис. – Господ те изпрати; щяха вече да
ни погнат по петите, кучетата мръсни!Той говореше и гледаше сега другаря си по
оръжие със съчувствие и обич; облечен в черно, с чер чембер, вързан на главата,
капитан Поликсингис, преждевременно състарен и бледен, ядеше и мислеше за друго.
Устните, които така обичаха шегите и смеха, бяха горчиво присвити надолу, а
червените като рози бузи бяха повехнали и покриваше сега израслата брада благото
някога, засмяно лице.– За твое здраве, капитан Поликсингис! – рече капитан Михалис
и надигна шишето.– Ти да си здрав, капитан Михалис; моята се свърши вече.Мъка
изпълни сърцето на капитан Михалис. Не че му стана мъчно за жената, която беше убил
– тя трябваше да бъде убита, за да не бъде пречка между мъжете. От нощта на
убийството на сърцето му беше олекнало; той не се срамуваше вече от себе си, когато
оставаше сам, изчисти се умът му; бореше се сега с цялата си душа и сърце за Крит.
Но му беше мъчно за този храбър юнак пред него, когото загубата на една жена беше
съсипала.– Капитан Поликсингис – каза му той, – едно нещо ще ти кажа, прощавай:
срамота е да гледаме как пред очите ни Крит плувна в кръв, а ние да мислим за една
жена. Заклевам се в честта си, казвам ти, ако имаше някоя жена, която да ми се
меси, да ми пречи да изпълня дълга си, ей с тази ръка щях да я убия.И като изрече
това, той вдигна високо ръката, която беше убила черкезката.– Капитан Михалис, ти
си звяр, а аз съм човек – отвърна капитан Поликсингис и остави хляба, който държеше
в ръка – задавило се беше гърлото му.Той се извърна към огъня, изведнъж го
обхванаха тръпки, започна да трепери. Капитан Михалис се приближи също до огъня;
известно време двамата гледаха пламъците и мълчаха; влезе отново Тодорис, подкладе
пак огъня, видя, че двамата капитани бяха потънали в размисъл, и излезе на пръсти.И
изведнъж се чу гласът на капитан Михалис, глух, задавен, сякаш идваше от много
далеч.– Знаеш ли кой я уби? – запита той. Внезапно му се дощя да рискува всичко –
ези или тура.Капитан Поликсингис подскочи, погледна го; нямаше сили да попита кой;
зачака.– Знаеш ли кой? – чу се отново гласът.– А ти знаеш ли?– Да.Капитан
Поликсингис скочи, сграбчи капитан Михалис за ръката.– Кой?– Не бързай, не се
гневи, не можеш с пръст да го докоснеш – той е отвъд смъртта.– Кой?– Не бързай, ти
казвам; искам първо да ти разкрия една друга тайна, още по-горчива. Седни и слушай
и след това ще те бъде срам, да, кълна ти се, ще те бъде срам и няма да мислиш вече
нито за жената, нито за убиеца, нито за Поликсингис!– Кой? – каза отново другият;
очите му горяха.– Получих едно писмо, обгорено по четирите краища от племенника ми
Козмас. Капитан Поликсингис, напразен е пак трудът ни, нахалост проливаме пак
кръвта си, и този път няма да види свобода Крит. Безсилна е Гърция, франгите –
безчестни, султанът – силен.Но капитан Поликсингис не слушаше, надигна се отново,
за да стане, главата му се удари о камъните и издумка.– Кой я уби? – извика той
отново. – Кой? Всичко останало после!– Аз! – отвърна капитан Михалис и стана също,
спокоен, суров, като го гледаше в очите. – Аз, капитан Поликсингис!Капитан
Поликсингис се опря на камъните, умът му се помрачи.– Не, не – каза той, – не може
да бъде... Ти? Ти?– Трябваше да убия теб или нея; помислих за Крит – добър воевода
си ти, потребен си на Крит – и убих нея. Олекна ми; ще ти олекне и на теб; не се
хващай за ножа! Ако искаш, можем да залостим вратата, да угасим светилника и да се
вкопчим тук в тази каменна колиба – да се избием и двамата. Но помисли за жените и
децата в пещерата – от нас зависи животът и честта им; помисли за дедите ни,
помисли за Крит, и решавай.Капитан Поликсингис се строполи на земята, зарови лице в
ръцете си, гърдите му се издигаха и спускаха, той не можеше повече да удържи
хълцанията си.– Като прочетох писмото и видях, че няма никаква надежда – продължи
капитан Михалис, без да обръща внимание на плача на приятеля си, – не знам бре,
Поликсингис, какво ми стана, какъв дявол се надигна вътре в мен и вместо да се
отпусна, аз се разярих, добих повече смелост. А! Така ли, значи, Велики сили,
отказвате да освободите Крит! Пфу! Курви! Нямам нужда аз, капитан Михалис, един
малък критски таралеж, нямам нужда от вас! И Господ дори да изостави Крит, аз няма
да го оставя!Наведе се, докосна полека рамото на капитан Поликсингис.– Капитане –
каза той тихо, – капитане, не те ли е срам?Но капитан Поликсингис се беше наплакал,
очите му бяха сухи; слушаше думите на убиеца – и те една след друга се забиваха в
сърцето му...– От деня, когато загубих всяка надежда, капитан Поликсингис –
продължи капитан Михалис, сякаш бълнуваше, – струва ми се, кълна ти се в земята ни,
струва ми се, че съм безсмъртен. Кой може вече да ме засегне? Къде да ме засегне?
Какво може вече да ми направи смъртта? Цяла Турция, ако ще, да дойде да ме обкръжи,
окото ми не мигва. Струва ми се, че съм някакъв Аркади, пълни са дрехите ми, косите
ми, вътрешностите ми с барут и когато видя, че няма спасение, ще се хвърля във
въздуха. Разбра ли?И наистина от деня, когато капитан Михалис уби жената, която
беше застанала между него и Крит, а още повече от деня, когато прочете писмото и
видя, че се бори без надежда, някакъв дявол се надигна вътре в него, упорит и
горд... Дявол ли беше, Бог или пък някой суров древен прадед? Не можеше да разбере.
Само едно нещо му беше съвсем ясно: каквото и да стане, няма да започне той да
ругае или да плаче, нито пък ще се спогоди с дявола, с Бога или със султана – ще се
хвърли във въздуха като Аркади.Капитан Поликсингис стана, пристегна здраво черния
чембер на главата си.– Не мога да спя под един и същ покрив с теб, капитан Михалис
– каза той, като гледаше настрани, – не искам нито да се избием един друг, докато
се бори родината, нито искам да те изоставя в опасност. Но двамата имаме големи
сметки да уреждаме, ще ги уредим, когато се успокои Крит, защото ти ми изгори
сърцето, капитан Михалис!След това, без да се обърне да погледне убиеца, той излезе
от каменната колиба и се изгуби, препъвайки се сред снега.– Какво ли правят горе
християните?Изкачили се бяха жените върху плоските покриви да изчистят снега, за да
не би да се строшат гредите от тежестта, взираха се нататък към планината и
въздишаха: какво ли правят там горе, Божичко, християните? И кира Катерина също
беше устремила поглед към заснежената планина и се тревожеше за страшния си
мъж...Слънцето днеска блестеше, небето беше съвсем чисто, въздухът – кристален.
Две-три врабчета се спуснаха в заснежения двор на дядото и започнаха да ровят и да
кълват по снега; Трасакис излезе навън с парче хляб и дворът се изпълни с
изгладнели врабчета.– Дядо, дядо! – викаше Трасакис и му сочеше врабчетата.Но дядо
му се беше свил в ъгъла, пред запаленото огнище, и неподвижен, безмълвен, гледаше
пламъците, които лижеха, поглъщаха и превръщаха в пепел дървата. От много дни вече
той не говореше, все повече побледняваше и потъваше в мрачни размисли – завладяла
го беше някаква голяма грижа.Натроши Трасакис
всичкия хляб на врабчетата и се прибра вътре.Тъкмо в този миг дядото се изправи;
беше поръчал да мудонесат от Кастели една тенекия с червена боя и една четка; той
се обърна и направи знак на Трасакис:– Вземи боята, Трасакис, да вървим. Ето я, в
ъгъла, а пък на мен ми дай четката.– Къде ще идем, дядо?– Сега ще видиш; само че
по-бързо, докато не е завалял сняг.Излязоха на пътната врата; дядо и внук се спряха
и загледаха долу селото, застинало, нямо, сгушено под снега... Каква магия беше
това, колко бели бяха къщите, камъните, улиците, колко всичко се беше разхубавило,
дърветата, дрипите, развалините, покрити от пухкавия недокоснат сняг! Трасакис не
можеше да се нагледа на преобразеното за една нощ село.Извади от пояса голямата си
шарена кърпа дядото и започна да чисти вратата от снега.– Влез вътре, Трасакис –
каза той, – вземи един парцал, чисти и ти.Заблестя почистеното дърво; наведе се
дядото, отхлупи тенекията, натопи четката.– В името Божие! – прошепна той.– Какво
ще правиш, дядо?– Сега ще видиш!Той вдигна четката и започна бавно, внимателно да
пише с червената боя върху вратата първата буква: С, след това В, след това О...–
Аха! – извика Трасакис. – Разбрах!Дядото се усмихна.– Разбра ли сега защо ме беше
прихванало да науча буквите? – рече той. – Имах си своя цел; ще изпълня цялото
село, няма да оставя стена, ще се кача и на камбанарията, ще отида и на джамията и
ще напиша: свобода или смърт! Свобода или смърт, преди да умра!Говореше и пишеше с
дебели черти вълшебните думи и час по час отдръпваше назад глава и се любуваше на
написаното. Не можеше все още да го проумее – каква загадка е само това: надраскаш
някакви си черти и кравайчета и от тях излиза глас, сякаш са човешки уста, устни,
гърла и гърди, които викат.– Ама вярно ли е, Трасакис – питаше час по час той внука
си, – вярно ли е, че тези знаци са живи неща, които говорят? Как тъй става, че
говорят? Велик си, Господи!Викаше сега и неговата порта; доста време постоя той да
ù се полюбува. Не беше вече това врата, а самият той, капитан Сифакас, двете крила
на сърцето му, които викаха.– Хубаво ли го написах, Трасакис? – запита той
неспокойно. – Да не съм направил грешка?– Пиша ти десет, дядо, отличен! – каза
внукът и се засмя.– Е, да вървим по-нататък!Намериха по-нататък, на ъгъла на
улицата, една стена, която снегът не беше навалял; натопи отново четката дядото,
захвана пак да пише. Писа, писа, потегли по-нататък, пишеше, пръскаше боята брадата
му, капеше по ботушите му, цапаше ментето му, но той и не забелязваше. Свещен плам
го беше обхванал, където намираше стена чиста и гладка или голяма врата, спираше се
и изписваше вълшебните знаци; и стената, която преди това беше няма и страхлива,
издигаше сега глас и разтръбяваше юнашки копнежа си; вратата, безсловесното дърво,
придобиваше душа, говореше, вършеше чудеса като късче от честния кръст.Намерила
беше вече ръката му чалъма на писането, летеше. Той излезе на селския площад; там
бяха училището, църквата, джамията, а по-нататък – кафенето. Натопи четката в
боята, започна от вратата на училището: свобода или смърт! Двама старци излязоха от
кафенето:– Я, я, капитан Сифакас, кога научи буквите? Какво пишеш? Какво ти стана?–
Прощавам се – отвърна дядото, без да се извърне, – оставям ви една дума, последната
си, за да ме помните.– Каква дума?– Свобода или смърт! – извика Трасакис.Поклатиха
старците глава, влязоха вътре.– Отиде, вижда ангелите вече старият Сифакас –
прошепнаха те, – наближава смъртта.Дядото се спря сега пред джамията; съвсем чисти
бяха стените, прясно белосани, вратата – жълта.– Разбъркай, Трасакис, боята с някоя
пръчка – рече старецът. – Тук ще се потрудя най-много; ще изпиша на всяка буква по
една опашка за украшение. Сега ще видиш! – Каза това и – давай! Четката зашари
нагоре-надолу с още по-голямо майсторство по жълтата врата.Свърши, умори се.– Да
вървим сега в къщи – каза той, – уморих се. Някой друг ден – църквата; ще взема и
една висока стълба; намислил съм да се кача на камбанарията, а това иска здрави
крака.– Да не паднеш, дядо, ще се кача аз.– Не, аз – настояваше старецът, – аз; да
вървим сега!Завариха къщата пълна с жени, свои и чужди; цялата махала се беше
събрала да чуе стихоплетеца певец, стария Криарас, който току-що беше пристигнал и
влязъл в голямата къща на капитан Сифакас; в този дом той намираше най-хубава и
изобилна храна и отсядаше винаги там. Той беше стар, с дълга раздвоена брада, сини
очи, гладник, пияч, прочут женкар на младини. Като голобрадо момче той пасеше
говедата по планините на Мехмед Али, близо до Кастели, а след това при едно
въстание грабна и той пушката, подкара воловете и кравите, които пасеше, и ги
откара подарък на бунтовниците; но повали се пак в окови Крит, къде можеше да стъпи
вече Криарас в Кастели, обикаляше из Ретимненско ту като каруцар, ту като пътуващ
търговец, ту като гуслар, закачаше жените, ядеше безмилостно бой и за малко
Костандарас, първият овчар на Псилоритис, не го скопи с ножа, с който скопяваше
кочовете си, понеже го хвана да се боричка с дъщеря му Крусталеня. Може обаче и да
го е скопил, понеже от него ден Криарас се укроти, напълня, стана по-кротък,
правеше се на светец, стана светец и съчиняваше стихове. Обикаляше от село на село,
пееше стиховете си и пълнеше торбата.Стояха селяните около него и се дивяха като
деца откъде намираше тези думи и как ги нагласяваше, и как караше очите да плачат!
Оживяваше отново 21-ва, ставаха от гробовете си големите поборници, хвръкваше във
въздуха Аркади – изваждаха старците големите шарени кърпи и бършеха сълзите си.„Още
стои и се бори Аркади – казваха си те, – още гори, ще живее колкото тези песни,
вечно!“Други хора ставаха тези, които го слушаха, разтваряха се сърцата им,
измъкваха кесиите си стиснатите, отваряха килерите си и току му пълнеха торбата,
безразборно – боб, грах, кестени, тикви, хляб... А той гледаше как се пълни торбата
и цялото му широко и изпечено от слънцето лице се смееше доволно.Щом го видяха,
значи, днеска селянките, рекоха си: „По поля и планини обикаля този, носи сигурно
новини от мъжете ни“ – и тръгнаха след него. И всяка поотделно, и всички заедно се
приближаваха до него, улавяха го за ръка и го питаха; но той бързаше, отиваше право
в къщата на стария Сифакас – беше гладен.Тъкмо когато влязоха дядото и Трасакис,
старият Криарас се беше разположил на хубавото столче пред огъня и се грееше.–
Добре дошъл, капитан стихоплетецо! – поздрави дядото госта си.Певецът се надигна;
боеше се от стария Сифакас и го уважаваше, защото беше по-стар от него, щедър
стопанин и прочут воевода.– Добре заварил, капитан Сифакас, стари критски лъве!
През цялото това време тъкмя за теб стихове, благородни Сифакас, за да те
обезсмъртя!– Чакай да умра първо – рече дядото и лицето му се помрачи.– Какви
новини ни носиш, дядо Криарас? – обади се Мастрапазовица, която бързаше да научи
какво прави мъжът ù там горе на скалите – като е такъв ненаучен на война. – Аз съм
жената на Мастрапас, дето прави звънците.– Да хапна най-напред – отвърна певецът, –
да пийна и някоя чашка, та да си спомня; като пчелен кошер е главата ми, бръмчи от
глад.– Донесете му да яде! – нареди дядото. – Налейте му една кана вино, бездънен е
коремът на певеца, туряш, туряш и не се напълва – като оня свят.Засмя се певецът,
донесоха му софричката, седна с кръстосани крака пред огъня и разтвори ненаситната
си уста. Застанали прави, жените му се радваха как опразва паниците, как омита
софрата; седна и дядото срещу него, с брада, изпоцапана с червена боя, и го
загледа. Известно време всички мълчаха, чуваха се само как зъбите и устните на
стария Криарас потракваха и как гърлото му клокочеше всеки път, когато надигаше
каната.Свърши, избърса брадата си, пийна още една, обърна се и видя насреща си
стария Сифакас, а наоколо, прави, тръпнещи, женорята.– Питайте сега! – рече той и
изпъна крачищата си към огъня.Нахвърлиха се върху него жените, всяка от тях си
имаше своя болка: мъжа ми, брат ми, сина ми – видя ли го? Не е ли ранен? Жив ли е?
Всички го гледаха в устата. А той не беше видял никого – къде ще ти се катери в
такъв сняг по планините, какво ще търси той при студа, глада и пукотевицата? Стихът
иска сигурност и добър живот; не беше видял никого, ничий брат, ничий мъж, ничий
син, но сега, след като си беше напълнил корема, стана му мъчно за хората, жал го
беше за жените, обръщаше се и казваше на всяка от тях по някоя добра дума и
тръгваше си жената отдъхнала, идваше друга... И когато най-сетне утеши всички
женоря и къщата се изпразни, той се обърна към дядото и му се усмихна.– Говори за
доброто и то само ще дойде – каза той. – Аз, като казвам някоя добра дума,
изпълнявам дълга си; да даде Господ да излезе истина. По-нататък не се бъркам –
нека изпълни и той своя дълг.– С лъжи ли утешаваш хората? – каза дядото строго.– Аз
съм стихоплетец певец – отвърна старият Криа-рас, – това ще рече: носител на добри
вести, такава ми е работата.– Сега, като сме останали само мъжете, ние двамата и
внукът ми, кажи ни истината! Обикаляш из разни краища и села, ухото ти улавя всичко
– какво си чул? Имаш и на гърба си очи, пиле хвъркато не може да ти убегне – какво
видя? Ще се освободи ли, дядо Криарас, Крит? Вие, певците, разправят, че като
останете сами, разговаряте с Господа; какво казва Господ? Ще освободи ли вече Крит?
Наведе тежката си глава Криарас, разбъркаха се в гърдите му думите, изкачиха се
една през друга в гърлото му – той постоя така, за да ги подбере.– Дядо Сифакас –
каза той, – сами сме, ще ти разкрия това, което на никой човек досега не съм
разкрил. На сто години си, от истината не се страхуваш...– Не, не се страхувам –
каза дядото.– Слушай тогава: когато се родил Христос, дошли всички народи – бели,
черни, жълти – да го поздравят; когато умирал, отишли пак всички народи, за да се
простят с него. Отишъл и Крит. С черна кърпа на главата, сиротен, с големи очи.
Стоял настрани, последен; къде можел да се мери той с големите народи? С Англия, с
Русия,
с Америка! Чакал да си отидат всички, за да се приближи и да се поклони и той пред
окървавените нозе. Мръкнало се вече; през целия ден слънцето сипело жар, надвечер
се струпали облаци, смрачило сенебето, започнали да падат топли, едри капки, не
било капки това, сълзи било.Отворил Господ-Христос очи, различил сред здрача и
дъжда някаква жена в черно, помислил, че е Света Богородица. „Майко!“ – извикал.
Крит повдигнал глава, светкавица прорязала небето, лицето му се осветило. „Христе –
извикал той и разтворил ръцете си, – не съм Богородица, аз съм Крит!“И чул се
изведнъж гласът на Христа: „Ела!“Приближил се Крит треперещ, прегърнал кръста,
целунал прикованите нозе, устата му се напълнила с кръв. „Христе – прошепнал той, –
къде ме оставяш?“И чул се пак глас от кръста: „Не плачи; вдигни дясната си ръка,
погледни!“Вдигнал Крит сред блясъка на мълниите дясната си ръка – и какво да види?
На най-изящния му пръст, на безименния, блестял един пръстен. „Годежен пръстен ли е
това, Христе – извикал с треперещо сърце той, – годежен пръстен ли е това, Христе,
или брънка на верига?“Христос се усмихнал, наклонил глава, казал нещо със слаб
глас. Какво казал? Крит не чул. „Годежен пръстен ли е това, Христе, или брънка на
верига?“ – извикал той отново. Никой не отвърнал. Извикал пак – никой!Замълча за
миг старият Криарас; след малко добави:– Още стои при пек и при дъжд, сред мрака,
изоставен, облечен в черно, съвсем сам, сиротен Крит и вика. Все още, дядо Сифакас!
Старият Криарас въздъхна; погледна – имаше още една глътка вино в каната, накваси
гърлото си.– Ех, клети Крит... – прошепна той и стана.Стана и дядото, повика снаха
си, кира Катерина.– Напълни му торбата, чедо – каза той, – добре си отработи
надницата.Обърна се към стария Криарас:– Здрави ли ти са още зъбите?– Само един ми
липсва – отвърна певецът и се засмя, – само един, извадих си го сам с клещи –
мъдреца.– Сложи му и две шепи бадеми и орехи – каза дядото.Той го изпроводи чак до
пътната врата, сякаш певецът беше някакъв важен големец.– Хайде със здраве – каза
той и му подаде ръка. – И ако някога разкажеш отново приказката си, накарай Христос
– какво губиш от това? – накарай го да отговори: „Годежен пръстен!“ Ти сам каза:
говори за доброто и то само ще дойде!– Бъди спокоен, капитан Сифакас – рече хитрият
певец, – бъди спокоен, не разказвам аз една и съща приказка на всички, знам си
работата! Всекиму според силите! Сбогом!Изправен на прага, дядото гледаше как
певецът газеше по снега и се спускаше надолу. Трасакис беше хванал дядото за ръка и
гледаше също как странният гостенин се отдалечаваше. И когато вече старият Криарас
се изгуби, дядото се извърна към внука си.– Разбра ли ти? – запита го той. –
Христос, Крит, годежният пръстен...– Не ми се харесват на мен приказките – отвърна
Трасакис. – Голям съм вече.– Когато порастеш още по-голям, ще ти се харесват –
прошепна дядото и затвори уста.В същото време, когато певецът разправяше приказката
за Крит, там далеч, в конака, пашата ту палеше, ту гасеше чибука си, не беше днеска
на кеф, лоши хабери идваха от Цариград, лоши и от Селена; из цял Крит капитаните
бяха вече отрезвели, съвещаваха се, мислиха и премислиха – изоставиха ги и
фустанеладжиите, и франгите, и Московецът, неколцина капитани още се колебаеха в
решението си, но скоро и те щяха да преклонят глава пред неизбежното.– Надвих Крит
– възвестяваше султанът, – пушка вече не се чува из острова, а привилегиите, които
бях дал поради добрината си на критяните, ги вземам обратно, защото те излязоха
клетвопрестъпници и вдигнаха глава срещу мен.Но на върха на Селена гърмяха още
пушките – капитан Михалис не се предаваше; гърмежите се чуваха чак до Цариград и
султанът беснееше. Изпрати една торба на критския паша.– Тури вътре на капитан
Михалис главата и ми я изпрати; иначе тури своята!И пашата скочи, взе торбата,
окачи я на шията си и се закле:– Нà, кълна се във вярата си, на кайма ще го
направя, гяурина му неден! На кайма, и ще накарам готвача си да направи от каймата
му сарми, и ще ги дам на християните да ги ядат; първо на митрополит ефенди, на
гяурския поп!Препаса сабята си, приближи се до прозореца, загледа се нататък към
проклетите ласитиотски планини. Добре се беше укрепил гяуринът, бяха го обградили
отвсякъде с редовен аскер и башибозук, прекъснали му бяха хляба, водата, бойните
припаси; ядяха само сух хляб и припадаха от глад – научил беше за хала им; проводи
пратеници при капитан Михалис, обади му: „Махай се, капитан Михалис, поведи момците
си и се махнете с оръжието си, с все знамето си, косъм няма да падне от главата ви,
кълна се в Мохамед!“ А капитан Михалис му отвърна по същия пратеник: „Докато излиза
дъх през ноздрите ми, няма да се махна! И цял Крит ако ще да се преклони, аз пак
няма да се преклоня. Да му с... на брадата на Пророка ти!“– Проклет да е Крит,
проклети да са критяните, проклета да е орисията ми! – измърмори пашата и отпаса
сабята си. – Къде ще се катеря аз по планините, зимата хвана вече здраво, къде да
го гоня този дявол? Ще изпратя още низами.Приближи се до разпаления бронзов мангал,
плесна с ръце. Появи се арапинът.– Донеси ми бре, Сюлеймане, кестени и една ракия,
съклет ме е хванал пак тази вечер – видя ли какво ми обади султанът?Арапинът не
отговори, донесе му шише ракия, коленичи, зарови един по един кестените в горещата
пепел на мангала. Пашата се разкопча, изтегна се на дивана.– Кажи ми бре,
Сюлеймане, някаква добра дума; ти умееш да нагласяш лъжи, кажи ми една добра дума,
па макар и да е лъжа; нà, кълна се в Мохамед, нищо, че е лъжа!Блеснаха белите
широки зъби на арапина.– Тъкмо днеска имам, паша ефенди, да ти обадя една добра
новина, та да се разтвори сърцето ти като градина.– Казвай бре, Сюлеймане
ментърджийо, да си жив и здрав! Сложи ли оръжие капитан Михалис?– Друга, друга
новина, паша ефенди, още по-хубава. Чувал си за Хамиде молла, заклинателката, дето
има светец на двора си... Накарах я тази вечер да ти гледа на боб... Седна с
кръстосани крака сред двора, взе едно сито, извади кесийката, в която беше бобът, и
го пръсна, смесен с най-различни мидени черупки, морски камъчета и кости от прилеп.
Наведе се, духна им отгоре, измърмори заклинанието и изведнъж нададе вик, захвърли
милаята си и започна да танцува. „Какво видя, Хамиде молла? – извиках ù аз. – Какво
казва бобът? Хубави работи ли?“ Успокои се, седна пак на земята, попипа едно по
едно бобовите зърна с пръст: „Виждам един червен фес, който е захлупил целия Крит –
от Грамбуса чак до Топлу манастир. Виждам пашата, нà, ето това умряло охлювче, как
получава един ферман от Цариград със златен печат, със златни букви, със златни
панделки. Лири ли му праща султанът, златни нашивки ли, или пък дъщеря си, да го
направи зет? Нà, кълна се в светеца, дето ни слуша, не мога да различа добре.“ –
„Говори ясно, Хамиде молла! – казах ù аз. – Кога ще станат всички тези неща и
чудеса, та да отида да му обадя на пашата, да получа и аз някой бакшиш, та и ти да
получиш нещичко, нещастнице!“ Наведе се тя над боба, разбърка го, хвърли го веднъж,
дваж. „До три месеца – отвърна ми тя. – Иди да му кажеш на пашата да не се
угрижва...“ И тъкмо когато ти плесна с ръце, паша ефенди, аз идвах от двора на
Хамиде молла да ти донеса този хабер...Пашата прехвърляше през цялото време
кехлибарената си броеница и слушаше ли, слушаше със зяпнала уста. Смекчило се беше
лицето му, почиваше си, беше затворил очи и виждаше как пратениците на султана
пристигат по суша и по море в Мегало Кастро, а след тях се точат цели кервани
камили, натоварени с даровете, които му праща тъстът му – кесии и кесийки с лири,
кесии и кесийки със смарагди и тюркоази, кесии и кесийки с индийски орехи и
канела... И едно ханъмче, султанската щерка, облечена в коприна, слиза от една бяла
камила и се качва, стройна, кръшна, по мраморната стълба на сарая му.Щом затвори
уста Сюлейман, пашата се сепна, сякаш се събуди. Прозя се.– Свърши ли вече бре,
Сюлеймане?– Свърших, паша ефенди.– Хайде тогава, тури джезвето на огъня и ми
направи едно каймаклия кафе, да се събудя. Изпекоха ли се кестените?– Няма ли да ù
дадем бакшиш на горката Хамиде молла?Но пашата се усмихна:– Е, бива, бива бре,
Сюлеймане, ама да не хвърчим чак толкоз високо! Чакай да се минат първо два месеца!
„Абе не е чак толкова будала, колкото го мислех...“ – промърмори с кисело лице
арапинът и сложи джезвето на огъня.Преваляше вече денят, а горе в митрополията
митрополитът все още държеше далекогледа и оглеждаше загрижено бурното Критско
море. Той очакваше днес с парахода, който пристигаше всяка седмица в Мегало Кастро,
тайния куриер, който Гърция му изпращаше с напътствия – кой е най-изгодният път за
нацията в този труден час. Нали преговаряха още по планините капитаните с турците!
Бяха се огънали, но още не се предаваха. „За бога! – викаха най-кротките. – Нека
сторим на камък сърцата си, нека заровим отново оръжията си; да закрепнем, да
закрепне и сиротата ни Майка, и след това, живот и здраве, вдигаме пак байрака.
Ръка, която не можеш да отсечеш, престори се, че я целуваш!“ – „Не! –
противопоставяха се пò бабаитите. – Свобода или смърт!“ А Гърция ту заплашваше,
трепереща, Турция, ту се хвърляше в краката на франгите и ги молеше. И митрополитът
между двете мнения не знаеше кое да избере. Разумът му го съветваше: „Седи мирно!
Потърпи, преклони се!“, но сърцето му, лудата глава, викаше: „Свобода или смърт!“
Но днеска, слава богу, пристига таен куриер от Гърция; той ще му посочи по кой път
да поеме. През целия ден митрополитът оглеждаше с далекогледа морето; притъмня,
бурята беше силна, параходът не се появи.– Ще потърпя, и утре е ден, ще дойдат
новините; мина се и този ден... – каза той и слезе в черквата да помоли Бога да
успокои морето.Мина нощта, утихна морето, виждаше се вече от парахода Крит; съмваше
се; лек мирис на мащерка се спущаше откъм планините и най-големият внук на стария
Сифакас, Козмас, изправен на носа на кораба, вдъхваше дълбоко диханието на родната
земя. Диви скали, тук-таме
се чернееха дървета, в далечината розовееха планинските върхове. Пролетен ден
посред зима, съжали се Господ над птиците и хората, изсипа отново върху тях
слънцето. Козмас проточваше шия, гледаше и не можеше да се нагледа на родната земя.
Как беше тръгнал преди двадесет години, млад, с младежкибузи, с младежка душа, и
как сега се връща! Той се извърна; една девойка, застанала до него, дребничка,
бледа, гледаше също Крит с големите си очи, изпълнени със страх.– Крит! – каза ù
младият човек, усмихна се и я докосна нежно по рамото.Девойката се стресна.– Тук ще
родиш нашия син – каза ù младият мъж с тих глас. – Това е вече твоята родина,
забрави другата... – рече отново той ласкаво.– Да, Козма... – продума девойката и
замълча.И изведнъж сграбчи ръката му, стисна я тревожно, сякаш искаше да се увери,
че той съществува. Поуспокои се малко.Крит все повече се приближаваше – с планините
си, с маслиновите си гори, с лозята си. В далечината Мегало Кастро се белееше в
утринната светлина. Миризмата на мащерка се усилваше. Светлината се беше спуснала
от върховете в полите на планината, сега тя обхващаше подножието ù, заливаше и
изпълваше полека полето. Дърветата започваха да се различават поотделно, кукуригане
на петли се разнесе сред приятната утрин, светът се пробуждаше.Мъжът се наведе над
девойката.– Моля те – каза ù той тихо, – сега ще влезеш в бащината ми къща, стегни
сърцето си, да не се уплашиш. Мисли, че съм до теб винаги. Мисли, че носиш в
утробата си нашия син, не трябва да се плашиш... Майка ми е свят човек, ще те
обикне; сестра ми, трябва да знаеш...Замълча, смръщи вежди.– Какво? – промълви
девойката и погледна мъжа си неспокойно.– Когато стана на двайсет години, старият ù
извика: „Няма да прекрачиш вече прага на пътната врата, няма да се явяваш повече
пред мен, махай се!“ И оттогава горката се заключи в къщи; седеше по цял ден,
тъчеше, везеше, приготвяше чеиза си; когато се завръщаше старият вечерта, тя
изтичваше във вътрешната част на къщата да се скрие. Когато стана на двайсет
години, видя горе от прозореца, че един млад човек току минава и заминава пред тях
и я гледа. На другия ден – също, на третия ден – пак същото. Една вечер една
съседка ù донесе любовно писъмце – то беше от младия човек; а след това и друго, и
трето, обичал я, молел да слезе някоя нощ да си поговорят, да се опознаят отблизо,
да се оженят. След много настояване смили се момичето и една привечер му обади по
съседката: „Тази вечер, в полунощ, ще стоя на вратата...“Козмас замълча; вената
сред челото му се беше издула и тупаше. Пламна отново вътре в гърдите му омразата,
страхът и удивлението му пред стария. Изчезна от морето Крит и във въздуха се появи
страшната сянка.– Мълчи – прошепна девойката, – мълчи, стига!И протегна ръка да му
запуши устата.– Не, трябва да знаеш – отвърна младият човек, – трябва. В полунощ
сестра ми слязла, боса, съвсем тихо, за да не изскърца стълбата. Но старият бил
буден, чул я, промъкнал се след нея, проследил я на пръсти като звяр. Горкото
момиче излязло на двора и тъкмо протягало ръка да отвори вратата, спуснал се
старият, сграбчил я за косата, впил нокти в нея, качил я в несвяст в стаята ù,
заключил я и турил ключа в пояса си. Ни дума не продума старият; но оттогава вече
сестра ми не показа лицето си нито на вратата, нито на прозореца. Години наред...
Загина старият в Аркади, минаха се повече от двайсет години, но разсъдъкът на
сестра ми се беше помрачил; по цял ден работи в къщи, пере, готви, тъче и шие все
още чеиза си, горката; щом се свечери, не си ляга; чак когато наближи полунощ,
отваря прозореца, навежда се и ако се случи на улицата някой закъснял минувач,
извиква му тревожно: „Наближава ли полунощ? Наближава ли полунощ?“Козмас замълча.
Русите коси, сините очи, миловидността на сестра му, смехът ù, когато беше още
малка... Сякаш под нозете му се разстилаше някаква дълбока черна вода и той гледаше
в нея.Направи няколко крачки по палубата, надвеси се над трема, видя натрупаните
един върху друг низами, лъхна го смрадът им, извърна лице настрани... „Клети
Крит...“ – прошепна той и попипа с ръка подплатата на сакото си, където беше скрил
писмото с тайните поръчения.Върна се отново при девойката.– Моля те – каза ù той
пак, – сега, като влезеш в бащината ми къща, не се плаши.Все повече се приближаваше
Крит, растеше, поклащаше се, идеше като някакво живо, опасно морско чудовище.
Виждаше сега ясно Козмас над Мегало Кастро, на юг, прочутата планина с човешки
образ, Юхтас – огромна глава, излегната назад, високо горе над маслините и лозята,
с неравното си стръмно чело, с масивния си нос, с широката си уста и с брада,
направена от скали и бездни... Лежеше по гръб – мъртъв, мраморен бог, тъмносин,
грапав, надигнал се леко, сякаш още гледаше и господстваше над Крит.„Не е умрял
великанът – помисли изведнъж Козмас, вперил поглед във вдъхващата безпокойство
планина, – докато е жив и мърда вътре в мен, не е умрял, докато съм жив и мисля за
него, няма да умре... Другите сигурно са го забравили, от мен зависи животът му;
той ме държи, но и аз го държа...“Чувстваше как баща му пускаше, разпростираше
корени вътре в него и не искаше да се откъсне. Често пъти в чужбина той си го
представяше и се изплашваше; но никога, както в този миг, не беше почувствал
умрелият да се надига вътре в него с такава сила. „Разбрал е– помисли той – защо се
завръщам в Крит и какво тайно поръчение нося... Разбрал е, иска да скочи
непреклонният воевода и да ми запуши устата!“Дръпна се ядосано Козмас, сякаш искаше
да отхвърли от себе си баща си, обърна се да погледне девойката, да се поразведри
умът му. Видя я седнала върху куп въжета на носа на кораба – тя гледаше с големите
си черни очи града, към който все повече се приближаваше – венецианските вълноломи,
ниските къщи, белите минарета... Той я обхвана с ръка през кръста, сложи длан на
корема ù, почувства топлината на тялото ù, странната и чужда миризма на дъха ù и
див копнеж се породи в него да повали любимата глава върху корабните въжета и да я
целуне. Две години вече се радваше и още не можеше да се насити на това топло нежно
тяло от далечна страна, от чужда раса, от потискани, преследвани прадеди...
Почувства вътре в себе си как баща му устреми пълен с омраза поглед към чужденката
и любовта на младия човек към девойката растеше, държеше се дръзко спрямо бащата,
притискаше я до себе си, закриляше я и не я предаваше на умрелия.– Ноеми – каза ù
той тихо на ухото, – Ноеми, благодаря ти, че съществуваш!Девойката наведе глава,
сгуши се в гърдите на мъжа, сякаш искаше да се слее, да потъне в него, да не
съществува.Светлината се увеличи – от бледа утринна роза се превърна в разцъфнал
бял трендафил, а морето, изпълнено с бозки, подскачаше и посрещаше слънцето. Небето
беше загубило утринната си мекота и се беше превърнало в синя стомана.– Всяка
сутрин – каза девойката и въздъхна – баща ми, равинът, отваряше прозореца си и
започваше да плаче. „Каква е тази красота – казваше той, – какво е това чудо!“ А
какво виждаше? Черни комини, една ивица оловно небе и хора – грозни и дрипави,
които трепереха... Какво ли щеше, Боже мой, какво ли щеше да каже, ако видеше
Крит!– Бедни Крит... – прошепна, въздишайки, един старец с шалвари, наведен на носа
на кораба, и се прекръсти. – Бедни ми Крит! Да беше жена, щеше да си влязъл вече в
рая, но ти си остров, горкичкият ми!И като каза това, той хвърли кос, пълен с
омраза поглед към низамите, които се измъкваха от трема, закопчаваха панталоните си
и взимаха оръжието си.– Е, къде отивате да се заврете, кучета недни? – измърмори
старецът. – Брой труповете, сънароднико! – обърна се той към Козмас. – Ще избуи и
тази година ечемикът ни, слава богу!– Ечемикът ли? – рече Козмас
изненадано.Гащатият се закиска.– Ами че нали хубав тор става от турските лешове! –
каза той.– Тежки хора, мъчни мъже са критяните, влизам в джунгла – прошепна
девойката, погледна мъжа си и му се усмихна, за да смекчи малко думите си. – Струва
ми се, че няма да изляза оттук жива – промълви тя толкова тихо, че никой не
чу.Влизаха в пристанището; надясно блесна, врязан в скалите, каменният венециански
лъв с разтвореното Евангелие в ноктите си. Гъмжеше пристанището, миришеше на гнили
лимони, дървено масло, цитруси, рожкови. Отзад шумеше синьото море.Козмас скочи на
кея, протегна ръка и хвана ръката на девойката.– Стъпи първо с десния си крак –
каза ù той тихо. – Имаш право, влизаш в джунгла, Бог да ти е на помощ!Тя стъпи
първо с десния си крак и увисна на ръката на мъжа си премаляла.– Изморих се – каза
тя и студена пот изби по слепоочията ù.– Наблизо е къщата, смелост, стигнахме!Те
тръгнаха. Козмас гледаше жадно къщите, хората, улиците. Всичко беше остаряло;
черните косми бяха побелели, бузите – хлътнали, боите – избелели, олющили се бяха
стените, много бяха порутени. Доста прагове бяха тревясали; той хвана ръката на
девойката и я стисна.– Това е родината ми – каза той; – да, направен съм от тази
пръст, по която стъпваме.Девойката се наведе, взе малко пръст и я стри между
пръстите си.– Топла е – каза тя, – харесва ми.И си спомни за далечната си мразовита
родина.Потънаха в тесните сокаци. Козмас беше пуснал ръката на девойката, вървеше
напред, бързаше. Сърцето му биеше. Пое надясно, сви по уличката; отдалеч той
съгледа бащината си врата; беше затворена. Горе прозорецът – също затворен. Нямаше
никой на улицата, никакъв глас; сякаш сънуваше. Приближи се към старата сводеста
врата с дебелото желязно чукало. Коленете му премаляха, събра смелост.Почука.
Стъпки се чуха в двора, някой въздъхна. Стъпките се спряха; той почука отново.
Вратата се отвори, една бабичка се показа, съвсем побеляла, посърнала, облечена в
черно. Щом видя госта, тя нададе вик:– Чедо!И се спря на рамката на вратата, за да
не падне.Сестрата се появи, слаба, посърнала също, със сиви коси; очите ù бяха
пълни с черна злоба и мъка. Дотегнало беше на гърдите ù да чакат прави толкова
години – паднаха.Радост, плач, ръцете опипваха жадно любимото тяло. И изведнъж,
както притискаше в обятията си дългоочаквания син, който се беше завърнал пак в
прегръдките ù, и му говореше така, сякаш той беше все още бебе и сучеше от нея,
майката забеляза девойката, която все тъй стоеше на прага на пътната врата.– Тя ли
е?... – запита майката тихо.– Да, жена ми.Сестрата чу, извърна лице настрани;
майката се наведе към сина си:– Защо я взе? Ще се омърси кръвта ни. Еврейка.– Майко
– каза тихо синът и целуна набръчканата ръка, – ще те помоля за нещо...– Ти си
сърцето ми, защо ще ми се молиш? От теб вече зависи животът ми; заповядай!–
Поверявам ти жена си, майко... Обичай я... И сина си – промълви той още по-
тихо.Майката се стресна, взря се в сина си, питаше го, умоляваше го безмълвно.– Да
– отвърна ù той, – тя носи в утробата си твоя внук.Приятна топлина полази от
гърдите нагоре към шията и бузите; пробуди се дълбоко в нея великият трепет. Но
изведнъж я обзе ужас.– Поиска ли позволение от него? – каза тя, снишавайки гласа
си. – Знае ли? Той заповяда, поискай му благословията. От него се страхувам!Тя
говореше тихо, задавено, за да не я чуе умрелият.– Какво може да направи? – запита
синът и изведнъж страх завладя сърцето му.– Отде да знам, чедо? Той няма вече тяло,
та да знаеш къде се намира! Може би тъкмо сега е тук на двора и няма да я пусне да
прекрачи прага!Синът се сепна.– Няма да стане неговото! – каза той. – Не командва
вече той тук! Ще отида да я доведа!Той прекоси двора – сърцето му биеше гневно и
изплашено. Гласът му изведнъж беше станал по-груб.– Хрисула – каза той, – ела!Хвана
я за ръка и я заведе при майка си.– Майко, ето дъщеря ти... – продума той.Девойката
се наведе, целуна ръка на старицата, застана до тях и зачака.Майката я оглеждаше
мълчаливо: гърбавият ù нос, дебелите устни, меднорусите коси, големите ù изплашени
очи, златната верижка, която висеше на шията ù.– Покръсти ли се? – запита старата,
без да ù подаде ръка.– Покръсти се – отвърна синът. – Ето кръстчето. Взе твоето
име, майко; казваше се Ноеми, сега се казва Хрисула.Той дръпна верижката и от
гърдите ù изскочи, затоплено, едно златно кръстче.– Добре дошла – каза майката и се
докосна след леко колебание до главата ù.Влязоха вътре.Козмас обходи къщата – тежко
му беше на сърцето; качваше се, слизаше, погалваше мълчаливо вратите, старите
мебели, големия стенен часовник, сребърните прадядовски пищови до иконите.– Ами
дядо къде е? – запита той.– Оттатък, в селото. Столетник е, но е як. Смъртта не го
закача. Все пита за теб.Двете жени седнаха на стария дълъг миндер; майката гледаше
сина си – колко беше пораснал, същински мъж беше вече, приличаше на дядо си,
капитан Сифакас; същият поглед, който обича да гали всичко, каквото вижда; същата
уста, приветлива, ласкава. От време на време тя хвърляше кос поглед към девойката.
„Какво да ù кажа? – мислеше си тя. – Друга раса, друг бог я е създал тази, не я
ща!“ Девойката гледаше постлания с гладки камъни двор, саксиите с босилек,
оголената от зимата лозница над каменното корито... А отвъд двора, зад лозницата –
безкрайни заснежени поля и замръзнали гори, черни градове и казаци на коне с голи
саби, които разбиват врати и гонят евреите... Стопява се снегът от топлата кръв,
превръща се в червена кал, а стадото: мъже, жени и деца – крещят и тичат...Тя се
извърна, видя, че старата я гледа, опита се да ù се усмихне, но не можа; очите ù се
бяха насълзили. Старата я съжали.– За какво мислиш? – запита я тя. – За родината си
ли? Къде си родена?– Далеч, далеч... В един черен град, с фабрики...– Какви
фабрики? Какво правят?– Топове, пушки, машини... Но баща ми...Искаше да каже: не си
мърсеше ръцете да изработва машини, които убиват хора, беше равин... – но успя да
се въздържи.– Баща ти – какво? – запита старата.– Беше добър човек – отвърна
девойката и въздъхна.Старата стана, излезе на двора, откъсна стръкче босилек и го
подаде на девойката.– Имате ли по вас босилек? – запита тя.– Не.– Поникнал е на
гроба на Христа – каза старата и замълча.В това време радостната вест обходи всички
врати, запристигаха доволни, кресливи съседките. Изпълни се къщата. Оглеждаха
еврейката от главата до петите, като някакво диво зверче, което вдъхваше страх.
Оглеждаха я, преценяваха я, потрепваха ноздрите им.– Видя ли каква миризма издава?
– каза скришом една съседка на друга.– На еврейско! – и присви устни. – На това
миришат всичките.Козмас гледаше жена си съчувствено. Като ранен лебед му се
струваше тя сред ято гъски, патки и свраки. Всички изпъваха шии и я оглеждаха,
надаваха див крясък, отдръпваха отново шиите си назад и замълчаваха.Мария донесе
подноса със сладкото и кафетата; повехнала, сгърчена, с широка черна панделка на
шията, за да скрива бръчките. Хвърли кос враждебен поглед към Хрисула; нали тя беше
по-млада, по-красива, пък беше взела и брат ù.Козмас стана; премина първата радост,
нямаше време за губене.– Ще отида да пообиколя, да поздравя Мегало Кас-тро... –
каза той и се отправи бързо към митрополията.Митрополитът седеше в митрополията и
го чакаше; беше чул рано-рано как параходът изсвири на пристанището, прекръсти се.–
Дай Боже – промълви той – да носи добри поръчения за християните...Крачеше Козмас
бързо по улиците, вървеше и гледаше съчувствено наоколо – остарял беше любимият
град, рушеше се, започваше да се превръща на прах, а вятърът го разнасяше. Сигурно
някой нов град един ден щеше да се издигне над него, но той нямаше да бъде
неговият, щяха да се изпълнят отново улицитес млади хора, но това нямаше да бъде
неговата младост... „Любими Кастро – казваше си той, – любими Кастро,
остаряхме...“Стигна пред „Свети Мина“, прекоси двора и поздрави старото лимоново
дърво, под чиито цъфнали клони заставаше митрополитът всяка година и възкресяваше
Христа... Огледа се развълнуван, но нямаше време, изкачи две по две стъпалата на
митрополията.Митрополитът се надигна неспокойно, нетърпеливо.– Добре дошъл, Козма!
– каза той. – Господ те изпраща в труден час. Какво ни носиш?Козмас целуна ръка на
митрополита.– Това писмо, владико – каза той и извади от пазвата си тайното
писмо.Взе писмото митрополитът, опря се на прозореца, отвори го, ръцете му горяха.
Прочете го бързешком, след това го препрочете бавно; постоя известно време,
отпуснал тежката си благородна глава върху гърдите, най-сетне се отдели от
прозореца и се тръшна премалял на дивана. Закри лицето си с ръце.– Злочести Крит...
– прошепна той. – Злочести Крит..Няма никаква надежда, казваше писмото, франгите не
искат да си развалят отношенията със султана; султанът доби отново смелост и иска
да си вземе назад и малкото привилегии, които беше принуден да даде на Крит; на
аскера, когото той изпрати, е дал пълна власт да пали, да убива, да изтреби
християните в Крит. Заровете отново оръжията, потърпете, за да не потопите в кръв
Гърция – иска, горката, иска, но не може.Митрополитът повдигна глава.– Знаеш ли
какво се казва в писмото, Козма? – запита той.– Знам, владико.– Ще изпратя едно
окръжно писмо до всички капитани да сложат оръжие; не можем ние да караме на своя
глава. Само от един капитан се страхувам, от чичо ти Михалис: своеволен, опак човек
е той, непреклонен – обадих му още преди време да се дигне с оръжието и знамето си
и да се махне, косъм няма да падне от главата му, така му се закле пашата, а той
знаеш ли какво ми отговори? „Бъркам ли ти се аз, владико, в литургията? Не се
бъркай тогава и твоя милост в моята литургия. Няма да се преклоня аз пред турчина!
Ще се хвърля във въздуха!“ Трябва, Козма, да отидеш да се видиш с него, очи в очи,
да му поговориш.– Ще отида, владико, но не вярвам – и той е като баща ми: звяр.Чуха
се тръби, тежък тропот от крака и цвилене. Митрополитът се обърна разтревожено към
Козмас.– Низами – каза той. – Пристигнахме заедно. Взехме ги от Ханя. Имат заповед
да турят всичко под огън и меч.– Злочести Крит... – каза отново
митрополитът.Издигна ръце към небето.– Докога? – извика той. – Докога?Замълчаха; и
двамата бяха потънали в отчаян размисъл за Крит.– Много години прекара в чужбина –
какво става там, какво видя? Ние тук живеем в пустиня – каза най-сетне
митрополитът, за да прогони за малко мислите си.– Много неща, хубави и лоши,
владико, разбъркани... Откъде да захвана?– Вярват ли в Бога? Това ми кажи.– Вярват
в едно ново божество, сурово и много силно, което може би един ден ще стане
всемогъщо.– Кое е то?– Науката.– Разум без душа, това ще рече – дявол.– Навлязохме
в страшното съзвездие на Скорпиона, на дявола, владико.– Другите хора, може; но
ние, критяните – не. Ние имаме един идеал, една вяра, която стои по-високо от
личността и е противоположна на интереса, тя е само сълзи и жертви. Не сме излезли
още ние от съзвездието Господне.Козмас не отговори; защо да отговори? Какво да
каже? Стар беше митрополитът, вярваше; друга опора нямаше. Замълча.– Критяните и
русите – каза отново митрополитът. – И русите не са излезли още от съзвездието
Господне. Когато бях архимандрит в Киев, там разбрах какво значи вяра, какво значи
Бог, как слиза на земята и ходи по нея и разговаря с хората. Докато съществува
Русия, не се боя.Козмас стана.– Оставям те, владико – каза той, – да съставиш
обръщението до капитаните; не трябва да губим време.– Върви с благословията ми и
ела утре, ще поканя старейшините; поговори им и ти.Когато, вече по тъмно, се върна
в бащината си къща и се качи в старата стая от младините си, Козмас завари жена си,
че плаче, опряна на леглото. Прихвана я през кръста, погали я по косите, улови
брадичката ù, повдигна тъжното ù лице и я погледна. Тя му се усмихна.– Какво ти е?
Какво ти сториха?– Нищо... нищо... Уморих се.Тя закри лице с ръка, замълча. И след
малко добави:– Оглеждаха ме всички, мирисаха ме, извръщаха лица настрани и си
говореха нещо скришом. Майка ти ме съжали. Стана: „Булки – рече тя, – вървете си
със здраве; уморени сме; утре пак.“ Хвана ме за ръка и ме доведе тук, в стаята ти.
Наведе се, понечи да ме целуне, но се отказа. „Полегни си – каза ми тя, – не ги
слушай; поспи.“ Облегнах се тук и те чаках.Козмас се наведе,
повдигна къдравите коси на врата ù и я целуна; а тя затвори очи и се усмихна.
Луната се подаде в същия миг и освети лицето ù; изплаши се Козмас, като видя
бледнината ù. Взе я на ръце и я сложи да легне на кревата.– Спи – пошепна ù той на
ухото, – спи, умори се ти.Тя сграбчи ръката му.– Сама не мога; легни при
мен.Прегърна го през кръста, обви се около него, сгуши се на гърдите му, прошепна
някакви нежни думи на майчиния си език и заспа.Луната се изкачваше бавно по небето,
голяма, мълчалива, гальовна. Къде беше луната от неговите младини, омайните нощи,
безкрайните нощни разговори с приятелите за големите неразрешени въпроси: Откъде? И
накъде? И защо? – които измъчват всички юноши по света?Лунната светлина падаше сега
върху леглото като бял чаршаф. Меднорусите коси на жена му, разпилени върху
възглавницата, проблясваха спокойно, меко, сякаш се бяха изпълнили изведнъж със
светлинки. Блестеше лицето ù като мраморно. Протегна ръка Козмас да я погали, но я
задържа във въздуха – страхуваше се да не я събуди. „Не мога да изразя колко обичам
тази жена – помисли той. – Не мога да изразя колко добро ми е сторила. Тя разкри
разума и сърцето ми, научи ме да обичам чужди раси, които дотогава мразех, да
разбера чужди идеи, против които дотогава се борех, да проумея, че всички хора сме
от един корен. Коя ли орисница я улови нея привечер за ръка и я доведе при мен?“
Той разтърси глава, усмихна се. „Няма орисница – каза той, – нея привечер аз я
хванах за ръка, никой друг!“И той си спомни, че беше влязъл в една книжарница в
един далечен град на север и търсеше една любима книга – китайските песни от
времето на династията Сонг; не беше ги намерил и както гледаше тъжно навън на
улицата, изведнъж зърна някаква девойка, която минаваше, облечена в копринена
оранжева блуза. Проблесна в светлината за миг и изчезна. Той се сепна; девойката му
се стори изпълнена с тайнственост, красота и печал; при туй носеше любимия му
цвят.Като мълния проблесна в главата му тази мисъл: „Ако поискам, ще изтичам след
нея и ще бъде моя; ако не искам, ще остана тук и ще я оставя да отмине. Ще направя,
както си искам. Какво искам?“ И изведнъж нова мълния проблесна в главата му: сети
се за онзи критски овчар, който никога не бил слизал в големия, както му се
струвало на него, град Мегало Кастро. Слушал само, че там бил раят и че имало
всичко – най-скъпите блага на този свят: бели ботуши с двойни подметки, пушки и
саби, цели чували боб и сушена треска, и жени, които миришели на благоуханен
сапун.Години наред овчарят все мислел за този рай, години наред копнеел за него и
един ден не се стърпял; преметнал вехтите си ботуши през рамо, за да не ги скъса по
камъните, и се спуснал тичешком от планината към Мегало Кастро. Тичал, тичал, цели
седем часа. Привечер стигнал пред голямата градска врата; там, неочаквано, се
спрял. Сякаш се засрамил изведнъж, задето не можал да надвие изкушението; ударил с
овчарската си тояга тежкия праг, извикал: „Ако искам, ще вляза, ако не искам, няма
да вляза! Няма да вляза!“ И се върнал обратно в планината си. „Аз ще вляза!“ –
прошепна Козмас и изтича след девойката. Забеляза сред черното множество оранжевия
цвят и се затича към него; девойката извърна глава и го изгледа уплашено. „Тъкмо
когато минавахте – каза ù той, – аз си рекох тъй: ако ми се иска, ще ви спра и ще
станем приятели; ако не ми се иска, ще ви оставя да отминете. И реших, че ми се
иска.“ – „Или сте луд – отвърна девойката и го погледна неспокойно, – или сте поет.
Но аз нямам време...“ – „Елате да си поговорим и ще решим...“ – „Нямам време вече –
каза отново девойката. – Заминавам.“ – „Къде отивате?“ – „Заминавам“ – каза тя
отново с треперещ глас. Козмас я хвана разтревожено за ръка. „Не заминавайте – каза
той съчувствено, – елате с мен...“ Беше се уплашил от звука на гласа ù. Тя казваше
„заминавам“ така, сякаш викаше: „Помощ!“Девойката го погледна; сключените ù вити
вежди потрепнаха; човек чувстваше, че целият ù живот се решаваше в този миг;
„искам“, „не искам“ – цялата ù съдба беше сбрана в тези малки човешки думи. „Ела!“
– каза ù отново Козмас. „Къде?“ – „Никъде.“ – „Къде?“ – запита тя отново като малко
дете, което започва да се сърди. „Нека се поразходим малко заедно, след това ще си
отидете... Кратък е животът, нека поговорим, колкото сварим...“ Разтърси девойката
меднорусите си коси. „Нека поговорим, колкото успеем – каза тя. – Кратък е животът,
да вървим!“Тръгнаха по улицата, влязоха в един парк; вечерта от златистозелена беше
станала светлотеменужна и полека-лека ставаше тъмносиня. Те говореха бързо,
задъхано, и двамата бързаха. Първи заговори Козмас, за да ù вдъхне смелост. Говори
ù за Крит, страшния любим остров, за баща си – халата, за майка си – светата
великомъченица... Развълнува се моминската гръд. „Защо ми приказваш с такова
доверие?“ – каза тя неспокойно. „Защото заминавам, защото заминаваш и ти и нямаме
време... В други времена хората са чакали да минат години, за да стигнат там,
където ние двамата тази вечер с един скок се намерихме...“Седнаха на една пейка.
„Как те казват?“ – запита мъжът. „Ноеми.“ – „Кажи, Ноеми, тежък е сигурно животът
ти? Имай доверие в мен, аз съм критянин.“ – „Какво ще рече критянин?“ – „Топъл
човек, Ноеми.“Беше вече дълбока нощ, когато станаха. Сърцето на Козмас преливаше от
негодувание и огорчение. Тази малка девойка беше събрала в себе си мъката на целия
свят. Една след друга думите ù разкриваха ужаса, низостта, безумието на този свят.
Той беше закрил лице с ръцете си, слушаше и виждаше: навлязохаказаците на коне в
града, нахлуха в еврейския квартал, разбиха вратите, убиха мъжете, събраха
старците, жените и децата, застана начело баща ù, старият равин с бяла раздвоена
брада, тръгнаха сред снега... Дни и нощи, дни и нощи, сред снега... Все повече
намаляваха, все повече падаха от двете страни на пътя, върху снега, жени и деца, по
гръб... Ноеми избухна в ридания. Прихвана я Козмас през кръста. „Как се спаси ти?“
– „Не знам. Като в сън ми е... Не ме питай! – извика тя внезапно. – Не ме питай!“
Козмас я погали по косите. „Не те питам – каза ù той, – мълчи...“ Замълчаха и
двамата; след малко той се обади. „Ами сега – запита я Козмас, – къде отиваше тази
вечер? Защо бързаше?“ Ноеми повдигна глава. „Бях взела решение“ – прошепна тя.
„Какво решение?“ – „Една приятелка ми подари тази оранжева блуза, изкъпах се,
сресах се и отивах...“ Тя замълча и след малко добави спокойно: „Да се самоубия. Да
се отърва.“ Козмас се наведе, целуна ръцете ù. „Да вървим“ – каза той. „Къде?“ –
„Ела с мен, Ноеми.“ – „Къде?“ – „Какво питаш? Нямаш ли доверие? Не знам дали те
обичам, но няма да те изоставя. Всички са те изоставили, аз няма да те
изоставя.“Девойката наведе глава; сред тъмнината на парка Козмас не можеше да
различи лицето ù. Чакаше мълчаливо. Той чувстваше, че това кръгло сираче питаше
прадедите си, евреите теократи, искаше отговор, вземаше решение. И внезапно Ноеми
вдигна глава и спокойно, решително каза: „Да вървим!“ и му подаде ръка.Луната си
беше вече отишла, леглото потъмня. Долу майка и дъщеря седяха и разговаряха тихо,
сподавено; Козмас се ослушваше в гласа на майка си, равен, спокоен, като ромон на
поток в нощта. Едно куче излая жално и млъкна. От двора се разнесе старата миризма
на босилек, която изпълваше с уханието си цялата му младост. Босилекът, риганът,
карамфилът, жасминът, стари любими другари! Козмас дишаше дълбоко и умът му
заприличваше на двора на бащината му къща – пълен със саксии, с кладенец със
студена вода по средата.„Това е родината ми – казваше си той; – това – родната ми
къща, а тази тук е жена ми...“Както седеше и прехвърляше всички тези неща през ума
си и чувстваше как свежестта на бащината му къща проникваше в гърдите му, Козмас
чу, че съседният прозорец на сестра му се отвори. Наближаваше сигурно полунощ; той
се ослушва дълго време – цареше тишина; изведнъж стъпки се чуха по улицата – беше
някой закъснял минувач; и внезапно се разнесе един глас, задъхан, отчаян:– Мина ли
полунощ? Мина ли полунощ?Стъпките се спряха, но прозорецът се затръшна силно,
настана отново тишина. Козмас потръпна.– Боже мой – прошепна той, – Боже мой, каква
мъка!Той вдигна ръка към бузите си – по тях се стичаха сълзи.Не можа вече да мигне;
с отворени очи чакаше да се съмне. И когато най-сетне видя през прозореца, че
небето започва да бледнее, измъкна се полека от леглото, за да не събуди жена си,
облече се, слезе долу, седна на миндера на бащиното си място. Сякаш го беше
обхванало някакво настървение да предизвика умрелия, да го изгони от мястото,
където седеше, от леглото, в което спеше, от двора и от къщата, да залости вратата,
да не го пуска вече да влиза вътре и да стори зло на жена му.Някакъв прастар страх
се беше пробудил в него – напразно в Европа се беше отърсил от него; сърцето му
беше все още тъмна пещера, пълна с привидения.Сестра му се появи, жълта, намусена;
видя брат си, който седеше на мястото на стария, и за миг отстъпи назад изплашена,
сякаш беше оживял бащата и беше завладял пак къщата. От онази нощ, когато я беше
сграбчил за косите и не ù беше позволил да се доближи до мъж, омразата растеше в
гърдите ù, преследваше баща ù чак в гроба; омразата я поддържаше и не я оставяше да
умре – да живее искаше тя, да живее, за да го мрази и да го проклина. Всяка нощ
отваряше сандъците си, гледаше чеиза, който беше изтъкала със собствените си ръце –
нощниците с широките ръчни дантели, шарените черги, чаршафите от лен и коприна –
сърцето ù се късаше и викаше: „Проклет да бъде! Проклет да бъде!“ Често пъти я
обхващаше бяс – искаше ù се да ги натрупа сред двора, да ги подпали, да изгори
заедно с тях. „Саваните ми... – шепнеше тя. – Проклет да бъде!“ Отваряше долапите,
виждаше дрехите му и настръхваше като кучка, попаднала неочаквано на вълча кожа.
Никога не протегна ръка да ги докосне; гнусеше се и се страхуваше от тях. Струваше
ù се, че ако ги докосне, ще изскочи искра, която ще падне върху нея да я изгори.
Караше се с майка си, задето през
целия си живот не беше вдигнала глава срещу него; обичаше брат си до вчера, до
деня, в който беше се върнал; но като го видя оженен, се разсърди; гнусеше се от
жена му, както се гнусеше от дрехите на баща си. „Мария – каза майка ù, – имай
търпение...“ – „Проклето да е търпението – отвърна ù тя, – кажи по-добре да взема
един нож и да се убия, та да не я гледам!“И тази сутрин, когато слезе и чу, че брат
ù я поздрави, тя не издържа и избухна в плач. Козмас я прегърна.– Мълчи – каза ù
той, – ще видиш, ще се промени животът, ще видиш и ти радост, сестро...Тя поклати
посивялата сиглава.– Ще се омъжа за смъртта, та да видя радост – прошепна тя,
отблъсна от себе си брат си и излезе от стаята.Козмас отиде на двора, за да си
поеме дъх; но неочаквано го обхвана безпокойство; сякаш някой въздъхна горе в
стаята; той влезе вътре и се изкачи бързо по стълбите, за да види жена си.Тя спеше.
Малкият ù крак с нежни пръсти се подаваше изпод завивката; той се наведе и го
целуна. Протегна ръка и погали леко разпилените коси върху възглавницата; из
полуотворената уста излизаше дъхът ù, топъл, миришеш на карамфил.Но изведнъж, както
се беше навел над нея и устните му вече докосваха полуотворената уста, стори му се,
че стълбата изскърца; чуха се тежки стъпки, които се изкачваха по нея. Те бяха на
стария, на умрелия, той ги позна. Стресна се, приседна на леглото, ослуша се.
Сдържа дъха си. Изскърца отново стълбата, тежките стъпки се приближаваха. Чуваха се
вече на горния край на стълбата, навлязоха в тесния хаят62, бяха съвсем близо...–
Старият – прошепна Козмас ужасено, – старият!И простря ръка над жена си, за да я
защити.Стъпките спряха пред вратата. Сърцето на сина биеше силно и му се струваше,
че цялата къща се люлее.„Кой е?“ – опита се той да извика, но гърлото му беше
стиснато.В този миг Ноеми скочи от сън, като изпищя. Тя гледаше към вратата, пот се
стичаше от мишниците ù. Козмас я прегърна.– Какво ти е? – попита я той тихо. – Чу
ли нещо?– Да, да...– Не трепери, няма нищо...– Някой се качваше по стълбата...
Някой стои пред вратата!– Мълчи, не трепери, сънувала си. Сега ще видиш, няма
нищо.Козмас скочи прав; той също трепереше, но се засрами; протегна ръка към
вратата, отвори я изведнъж. Никой. Засмя се без желание, за да ù вдъхне смелост.
Приближи се към нея, отметна завивката, целуна треперещите ù колене.– Не трепери –
каза ù той, – тук е твоят дом, Ноеми...Девойката огледа наоколо – масата, долапите,
прозореца, иконостаса с трите стари икони: Рождество, Разпятието, Архангел Михаил.–
Да – каза тя, – тук е моят дом, тук... Ще свикна.Очите ù се бяха налели със
сълзи.Щом Козмас я видя, че плаче, изведнъж в него се надигна неудържим любовен
копнеж. Никога не я беше пожелавал толкова, както в този миг; даже в оная първа
нощ, когато я беше сграбчил, там, далеч, в суровия чужд край. Той остави вратата
отворена, за да покаже, че не се страхува от умрелите, взе я в обятията си и
започна да я гали по цялото тяло.Измина се ден, измина се втори, трети. Козмас
поглеждаше майка си и сестра си; каквото имаха да си кажат, бяха си го казали; за
къщата, за роднините и съседите, за умрелия, който ходи още из къщата и ги потиска,
за Крит... Нямаше какво друго да си кажат; свързваше ги само дълбоката обич, значи,
мълчанието.Той обикаляше по тесните сокаци, по старите полски пътечки от младините
си. Тук, на този площад, на „Трите камари“, беше почувствал първите любовни трепети
на сърцето си. Как беше видял тогава първата девойка, която беше обикнал, сред един
златен вечерен облак; тя държеше една жълта роза, а неговите ръце бяха пълни с
жасмин. Как благоухаеше светът! Беше лятна вечер и девойките за женене, облечени в
червено, зелено, синьо, се разхождаха нагоре-надолу припряно, с изпъчени гърди, с
разпуснати коси, а панделките им се развяваха зад тях и правеха знаци... Те бяха
окичени със знамена бързоходни кораби и корвети, които тръгваха да завоюват
света... А младежите тичаха подир тях – бледи, възбудени, и се преструваха, че им
се подиграват и смеят, но сърцето им трепереше. Заедно с тях тичаше и
шестнайсетгодишният Козмас...Той вървеше сега бързо през площада, навел очи към
земята, за да не срещне някоя дебела и остаряла матрона и да познае, може би по
очите, една от онези окичени със знамена девойки от летните привечери на младините
му. Спомняше си как и древният прародител на гръцкото племе, когато се завърнал на
острова си, се задушавал. Ниски се струваха на Козмас къщите, широките улици
ставаха тесни, старите приятели му казваха по една-две думи и се изчерпваха. Тези,
които, като младежи, крачеха така, сякаш отиваха на атака, по тесните улици на
Мегало Кастро привечер, а през лунните нощи спореха разгорещено за Бога, за
родината и за съдбините на света, сега бяха обвързани с жени, деца, с грижата за
всекидневния – младежката армада беше потънала в едно домашно корито!А в същото
време оттатък, в Петрокефало, през този неделен ден дядото седеше пред запаленото
огнище, студено му беше. Бузите му бяха хлътнали, коленете му се подгъваха. Гледаше
огъня, мислеше за живота си, чуваше го как тече, бълбукаше в ума му, като някакъв
дълъг поток.Тъкмо тогава влезе един говедар.– Честито гост, дядо Сифакас! – каза
той радостно. – Пристигна в Мегало Кастро от Европа най-големият ти внук Козмас.
Държал, казват, перо и хартия и пишел!Дядото скочи.– Какво пише, бре? – извика той
и вдигна тоягата си.Но говедарят свари да избяга.Дядото не каза дума повече; като
тайно предизвестие на смъртта му се струваше това завръщане. „Дойде и моят час!“ –
каза си той и стана.– Вземи на рамо голямата стълба, Харидимос – каза той, – и да
вървим.– Къде, дядо Сифакас?– Хиляди пъти съм ти казвал, да не ме питаш. Хайде по-
бързо!Нарами високата стълба Харидимос; дядото тръгна напред; той беше взел
тенекията с боята и четката и крачеше; бързаше и току се препъваше в камъните.
Стигнаха на селския площад, дядото посочи варосаната малка камбанария на църквата.–
Опри я на стената! – нареди той. – Закрепи я добре, да не падна. Къде е Трасакис?–
Подбра си четата и отиде някъде с кремъклийката, дядо Сифакас.– Да е жив и здрав,
добре прави!Опря овчарят стълбата под камбанарията, подложи ù два камъка и я улови
с две ръце. Стъпи старецът на първото стъпало, започна да се изкачва, като пъшкаше.
Харидимос го гледаше изплашено.– Господи помилуй! – мърмореше той и се
кръстеше.Старецът се беше изкачил вече до върха на стълбата, беше стигнал до
каменната основа в началото на камбанарията; той натопи четката в боята, протегна
ръка и започна да пише една по една огромни главни букви – С, В, О... Сърцето му
биеше радостно. „Кой можеше да ми каже – мислеше си той, – че така ще завърша
живота си! С четка и с тенекия боя в ръце да пиша по стените!“ Написа всичките
главни букви и както държеше така четката, забрави, че се намира горе на стълба, и
се дръпна назад, за да ги види по-добре и да им се полюбува. Но щом наклони тялото
си, загуби равновесие, разпери ръце и се сгромоляса долу.Харидимос нададе вик,
изтичаха съседите, вдигнаха стареца на ръце; кръв се стичаше по него, главата му
беше разбита, но той стискаше уста, не викаше.– Завърна се най-големият му внук в
Крит – каза Харидимос на съседите – и като научи, от радост се побърка...Разтърси
се селото, сякаш беше станало земетресение и беше рухнал стълбът, който го
поддържаше. Дойдоха бабите знахарки, намазаха го с мехлеми; изпратиха човек с едно
муле в Мегало Кастро да доведе Мустафа баба, той знаеше всички билки, при туй беше
добър човек, лекуваше турци, християни и евреи, без да прави разлика. „Болни са
всички, горките – казваше той, – болни са; какво от това, че са гърци или евреи?
Всички са болни!“На другата сутрин пристигна Мустафа баба на мулето, извади
кесийката си, отвори шишенцата, хвана разбитата старческа глава в сръчните си меки
ръце и започна да я лекува...На третия ден отвори очи дядото, погледна наоколо,
видя снаха си кира Катерина, направи ù знак.– Какво става на планината? – запита
той. – Какво научаваш от мъжа си?– Не се предава – отвърна жената.– Добре прави! –
каза старецът. – Сложи ми една възглавница на гърба, да се понадигна; дотегна ми да
лежа. Повикай от кошарите Костандис, трябва ми.Той затвори очи, умори се.След час
един мъжага, половин човек, половин козел, влезе в стаята, опря брада на овчарската
си гега, застана пред миндерчето, на което лежеше старецът, и зачака. Дядото беше
затворил очи, не го видя, ушите му шумяха, не го чу. Стоеше Костандис и чакаше.
„Каквото и да е – каза си той, – все някой ден ще отвори очи, ще ме види и ще каже
за какво съм му дотрябвал.“Събраха се внуците и снахите, пристигна и Трасакис с
кремъклийката на рамо. Връщаше се пак от планината, където беше играл на война с
приятелите си; чакаше да види какво ще стане с дядо му, за да тръгне с четата си и
да нападне вече, всичко беше готово, турското село, да предизвика на бой
турчетата.– Събуди го ти, Трасакис, теб не те е страх от него – каза му Костандис.–
Не се страхувам от него – отвърна Трасакис, – но ми е жал; спи.Дочу шепота
старецът, отвори очи; Костандис размърда крачищата си, приближи се към него. Огледа
се старецът наоколо, видя струпаните хора, ядоса се:– Не умирам бре, наследници! –
извика той. – Не умирам още; махайте се. Ела тук, Костандис, наведи се!Наведе
косматият мъжага главата си и започна да слуша заръките на стария Сифакас. Той
говореше бавно, задъхваше се, от време на време млъкваше, болеше го, събираше сили,
заговаряше отново.– Разбра ли бре, Костандис? – запита той накрая.– Разбрах, дядо
Сифакас – отвърна овчарят.– И след това, като разгласиш всичко това по селата,
отскочи до Мегало Кастро, карай направо в къщата на най-големия ми внук, знаеш я,
при снаха ми, буля Хрисула. Вземи със себе си две буци сирене и едно хубаво агне и
им ги занеси подарък. Дошъл си е, кажи, най-големият ми внук Козмас, виж го с очите
си, пипни го с ръцете си, чу ли? И да му кажеш: „Да дойдеш, речи, дядо ти умира;
иска да те благослови...“ Разбра ли
бре, Костандис?– Разбрах, дядо Сифакас.– Хайде тогава, друм!Извърна се старецът да
го види, но той си беше отишъл. Чу само как подкованите му ботуши трополяха вече
далеч навън, по камъните.На другата сутрин, с един удар, вратата на старата Хрисула
се отвори широко и един космат мъжага с две буци сирене в торбата и едно заклано
агне под мишница прекрачи прага и застана сред двора. Косматите му гърди бяха
разтворени, той миришеше на градински чай и на пърчовина; овчарят постави на земята
даровете и се опря на дългата си гега. Трите жени седяха вътре на миндера и пиеха
кафе; горе Козмас беше станал и се готвеше да отиде при митрополита; те бяха вече
съставили и разпратили окръжното по планините – капитаните с въздишка свеждаха
глава.– Щом тъй иска Майка ни – отговаряха те. – Както тя заповяда!Но все още се
очакваше отговорът на капитан Михалис. Получи той писмото на митрополита, повика
другия капитан на Селена – Поликсингис, затвориха се двамата в каменната колиба.–
Аз не се предавам! – заяви капитан Михалис.– Моли ни се Майка ни – възрази му
капитан Поликсингис. – Не бива да ù причиним някоя беля!– Коя Майка? Нямам доверие
на главите, които я управляват.– Имаш повече доверие на собствената си глава ли?–
Какво се подиграваш? Не на главата си, бре, на сърцето си! То ми казва да не се
предавам и аз не се предавам. Направи и твоя милост това, което ти казва сърцето
ти.– Правя, каквото аз искам; подчинявам се.– Ами със здраве тогава, хайде! Напусни
ме и ти, и други другари ме напуснаха. Нямам нужда от никого! Добър ти път и много
ти здраве, юначе!Капитан Поликсингис се колебаеше, не му даваше сърце да си отиде и
да го остави на смъртта.– Ще загинеш напразно, капитан Михалис – каза той.– Не
загива никога никой напразно на война – извика капитан Михалис. – Да не ме
съжаляваш нещо?– Един човек обичах аз на този свят и ти го уби. Не, не те обичам,
капитан Михалис, но не искам и да загинеш; Крит все още, да го вземат дяволите, има
нужда от теб!– Аз вече нямам нужда от него! – изрева капитан Михалис. – Отивай си,
ти казвам!– Не мислиш ли за жена си? Не мислиш ли за Трасакис?Кръв нахлу в главата
на воеводата, издуха се вените на врата му.– Ако ти е мил животът – изръмжа той, –
махай се!Изрита главните и сухите клони, които запречваха входа на каменната
колиба, изблъска капитан Поликсингис навън. Застана на входа и повика Вендузос:–
Вендузос, хайде, плюй си на петите, тичай в Мегало Кастро, иди в митрополията.
Много здраве кажи на владиката. „Получи писмото ти – да му кажеш, – обгори го и по
четирите му ъгли и ти го връща обратно. Няма да се предаде!“– Както заповядаш,
капитан Михалис! – каза Вендузос и пъхна писмото в пазвата си.– Хайде по-бързо; и
ако ти е мил и на твоя милост животът, Вендузос, не се връщай вече; тук е смърт.–
Имам деца, капитан Михалис – каза Вендузос и въздъхна. – Имам дъщеря за женене,
жена и кръчма...– Не се връщай тогава; Вендузос си, не мога да кажа нищо, по
вендузовски ще постъпваш! Вземи със себе си и Каямбис, и Фурогатос и идете да
намерите Бертодулос и Ефендина! – изръмжа капитан Михалис и му обърна гръб.Пое пътя
Вендузос, спусна се към полето по тайната пътека; тичаше, въздишаше и проклинаше.
„Вендузос си, по вендузовски ще постъпиш...“ Беше вече влязъл в града и се качваше
по стълбите на митрополията; тъкмо по това време Костандис прекрачваше прага на
бащината къща на Козмас. Както казахме, той се спря сред двора и постави ръка на
изпотените си гърди.– За много ви години! – извика той с блеещ глас, защото целия
си живот беше прекарал с пръчовете и овните. – За много ви години! Добре заварили,
булки! Ядете май – да ви е сладко!– Добре дошъл, Костандис! – каза майката. – Влез
вътре. Седни да пиеш едно вино... Какво ново има по село?– Капитан Сифакас,
свекърът ти, умира, буля Хрисула, няма да се отърве! И дяволът даже не може да го
отърве! – извика Костандис и избухна в смях. – И ви изпраща, казва, тези дарове.Той
клекна, опря гегата на прегънатите си колене.– Ей богу, добре прекара той живота
си; яде, пи, трепа турци, напълни двора си с деца, магарета, кобили и волове,
разора баири и ги превърна на ниви, посади лозя и маслини, построи и една черква за
душата си, осигури се, значи, и от тази страна – за какво му е повече животът?
Вдигна, значи, байрак и си тръгва.Козмас чу гласовете и слезе от стаята; Костандис
се извърна и го изгледа любопитно от главата до петите:– Сигурно твоя милост си
най-големият внук на дядо Сифакас или пък греша?И проточи шия, за да го огледа още
по-добре. След това стана, протегна ръка, попипа го – така му беше заръчал дядото.–
Цял-целеничък – отвърна Козмас.– Е, значи, дядо ти заръча да дойдеш, казва, ама
бързо, да му затвориш очите. Бързо, ти казвам, за да го свариш жив; майка му стара,
май че твоя милост е чакал той толкова години, преди да предаде душата си на
архангела. „Вземи и едно муле – каза ми той, – та да го яхне. Аз, казва, държах
секира, синът ми пушка, а сега научавам, че внукът ми перо държи; няма да може,
значи, да дойде пеша, вземи едно муле и го доведи.“ Мулето те чака в хана, да
вървим!Обърна се към стопанката на къщата:– Такива са новините, буля Хрисула, а пък
за виното, дето казваш, ще го изпия, за да не ти счупя хатъра.Изпи на един дъх
виното, протегна ръка, докопа резен хляб от масата, замляска доволно с език. Засмя
се.– И да видите само – каза той, – да седна да ви разправям! Калеска прати капитан
Сифакас! А бре, сякаш отива зет на оня свят! Няма и двайсет и четири часа, откакто
ме повика – нали съм му овчар още от раждането си и негов храненик. „Айде,
Костандис – ми вика, – вземи тоягата и се качи на високите планини да повикаш
старите воеводи. Застани сред всяко село и извикай: „Капитан Сифакас, а бре,
момчета, умира! Всички, дето сте от неговото време, всички, дето сте излизали
заедно с него на балкана и сте още живи, капитан Сифакас ви калесва да заповядате в
дома му! И не ще той подаръци, не се бойте! Застлана ще намерите масата му, ще
седнете да хапнете и да пийнете, а след това капитан Сифакас иска да ви каже нещо.
Иска нещо много важно да ви каже, вземете си тоягите и елате!“– Какво нещо? – обади
се Козмас, който слушаше ненаситно.„Само патриарсите в Стария завет са умирали с
такова величие“ – мислеше си той и чувстваше дълбока гордост, че произхожда от
такъв род.– Какво нещо ли? – каза овчарят. – Знам ли аз? Рекох да го попитам, но ме
хвана страх да не вдигне тоягата и да ми счупи главата. Замълчах, значи. Отскочих
до планината, пребродих я, влязох в селата, започнах да разгласявам. Трима старци
само се обадиха в три села: капитан Мандакас, капитан Кацирмас и старият даскал от
Ембаро, куцият. „Върви, бре, да му кажеш – поръчаха ми те: – дръж се здраво,
капитан Сифакас, стискай душа, идваме!“ Туриха фесовете с дългите пискюли и
започнаха да си опасват поясите...Засмя се отново Костандис:– Същински развалини са
горките! – каза той. – Схванати са и тримата, на решето са станали от рани, не
могат да влачат краката си, триста години имат тримата общо. Течеха им лигите,
нямат вече клепки, затъкнаха сребърните пищови, сякаш отиват на война, събраха се в
Кастели и тръгнаха, като се опираха един на друг да не паднат... Сега, като отидем
на село, ще ги видиш, ако не вярваш.Той се изправи.– Е, господарю – каза той на
Козмас, – тури си и твоя милост феса и да тръгваме. Дядо ти, казвам ти, умира – не
чуваш ли? И иска твоя милост да му затвориш очите!Майката се прекръсти.– Ще отиде в
рая – каза тя убедено, – добър човек беше.– И баща ми ще отиде в рая – каза Козмас,
– всички ще отидем в рая, защото всички сме страдали на този свят.Сестрата поклати
глава, изкиска се злобно.– Господ е справедлив – каза тя.– Господ е всемилостив –
рече майката и стана да вземе кадилницата, за да прекади.Козмас се обърна към жена
си, която беше слязла, свила се беше на края на миндера и слушаше мълчаливо.– Ще
дойдеш и ти с мен, Хрисула – каза той.Но Костандис потропа с тоягата си.– За какво
ти са, за бога, жени! – извика той. – Беля са те. Ти казваш: „Напред!“, а те
казват: „Чакай!“. А понякога пък се засрамват, опитват се да потичат горките, па се
задъхват, хваща те жал за тях – да ги оставиш на пътя? Грехота. Да ги вземеш със
себе си? Беля. Но господар си, прави, както решиш. Аз казах и разгласих.– Има право
Костандис – каза майката, която влезе с кадилницата, – не я вземай, чедо, ще се
умори.– Вземи я – обади се злобно сестрата, – вземи я, ще издържи.Ноеми се изплаши
да остане в такава къща без закрила. Тежка беше атмосферата, искаше ù се да стане
съвсем малка, като някакво насекомо, и да се скрие на някое стръкче босилек на
двора, за да не я виждат.– Ще дойда – каза тя, – ще дойда да видя и аз Крит...– Да
отидеш и да не се върнеш дано! – промърмори сестрата.Тя не можеше да я гледа,
сдържаше си дъха, когато се приближаваше до нея, беше отделила за нея чаши, чинии,
вилици и ножове, за да не омърсява къщата; чувстваше някаква миризма на еврейско
във въздуха и даже вчера, след ядене, повърна.– Ще издържа – прошепна Ноеми, – ще
издържа.И стана да се приготви. Но щом се изправи, неочаквано ù се зави свят,
къщата се завъртя. Опря се на стената, затвори очи. През всички тези дни тя
чувстваше някаква тежест, тялото ù сякаш се преобразяваше, сякаш се обезобразяваше,
кръвта течеше по вените ù и я пареше.Някой я докосна леко по рамото; видя, че мъжът
ù стои пред нея с чаша вода. Тя се усмихна, протегна ръка да поеме чашата, но се
наклони и се свлече полека на пода в безсъзнание. Изтича майката, донесе ù оцет от
рози, разтри я по ноздрите, по слепите очи, по врата.– Измори се – каза майката
съчувствено.– Няма ù нищо – изсъска сестрата. – Припадна; и аз припадам.Козмас я
взе на ръце и я занесе на леглото; отвори очи Ноеми, видя майката надвесена над
нея.– Прощавай, майко – каза тя, – изморих се.– Спи – каза майката, протегна ръка и
за първи път я погали по косата.Козмас се наведе и целуна жена си по шията.– Спи,
Хрисула – каза ù и той, – не идвай с мен. Потърпи, ще се върна скоро.Девойката
поклати глава, затвори очи.– На добър час – каза му тя.Козмас изтича до
митрополията; завари митрополита много развълнуван.– Току-що получих отговора на
чичо ти, онзи, арнаутина! – каза той. – Нямало да се предаде, казва, да не му се
бъркаме в работите... Бог да те благослови, иди при него. Кажи му, че Крит е в
опасност и че той е причина за това. Разубеди тази дебела глава. Направи всичко,
каквото можеш, чедо мое, наложително е.– Ще направя, каквото мога, владико;
отивам.Ноеми беше приседнала на леглото и го чакаше. Носеше сега жълтата си
нощница, меднорусите ù коси падаха на вълни, небрежно върху раменете ù; беше
обгърнала с ръце коленете си, опряла беше брадичката си върху тях замислена...
Каква сила беше любовта – как се беше оставила да я грабне Козмас, какбеше
попаднала тук, на края на света, в тази спалня с икони, с разпятието Христово, тя,
дъщерята на равин. „Ах, ако не бях видяла това, което видях – въздъхна тя, – ако
душата ми беше като бял неизписан лист, какво щастие!“ Спомни си за снощи, когато
легна в старото желязно легло, малко преди да се унесе в сън – бяха оставили
прозореца отворен и дъхът на нощта проникваше вътре, изпълнен с лъх на босилек и
риган. Не се чуваше ни кучешкият лай, нито човешки стъпки; улиците спяха,
освободени от хората; нежно осветяваше света луната. Само далече се чуваха съвсем
слабо, безспирно, някакви отмерени въздишки; това беше морето отвъд вълноломите – и
то не можеше да заспи... „Колко е дивна нощта в този край на света, колко доверчиво
спи до мен мъжът, когото обичам! А вътре в утробата ми...“Козмас влезе, затвори
вратата, седна до нея на леглото. Погледна я с неизразима нежност, дълбоко, бавно
плъзна очи по нея, сякаш се прощаваше.– Тръгваш ли? – каза Ноеми и го хвана за
ръка.Ръката ù пареше.– Ноеми – каза мъжът неспокойно, – ти имаш треска.– Не, нямам
треска, мили. Такава е, мисля, нормалната температура на моята раса – отвърна тя и
се усмихна.И след малко продължи:– Гледаш ме така, сякаш се прощаваш с мен...Понечи
да добави: „завинаги“, но се изплаши; понечи да извика: „Кому ме оставяш в тази
къща?“, но се въздържа.– Ще се върна скоро, любима; ще затворя очите на дядо
ми...Той държеше така ръката на жена си и чувстваше как се разведряваха мислите му
и как животът му ставаше ясен; всички векове се натрупваха и се побираха в един
кратък миг, в онзи миг, в който държиш ръката на любимия човек и я чувстваш все още
топла, жива, как потръпва в шепата ти. И си казваш: така е било винаги, така ще
бъде винаги, този миг е вечността.Ноеми гледаше, гледаше мъжа си и мълчеше.– Не ме
гледай така – извика сега Козмас. – Гледаш ме, сякаш се прощаваш с мен завинаги. –
Той я целуна по очите и устата му се изпълни със солен вкус.– И ти ме гледаш така –
каза Ноеми и скри лице във възглавницата.Отдолу долетя сърдитият глас на
Костандис:– Ей, господарю, дядо ти умира; да вървим! Напълни торбата майка ти, да е
жива и здрава, ще хапнем и ще пийнем по пътя, та пушек ще се вдигне! Само че по-
бързо, мръкна се!Наведе се Козмас, целуна гърдите на жена си, невинно и доверчиво,
така както целуваше иконите.– Сбогом! – каза той.– Добър път! – прошепна жената и
обгърна главата му с ръце.Дълго време я държа тя така, притисната до гърдите ù;
очите ù бяха пълни с нежност, прощаване и ужас.– Добър път... – каза му тя
отново.Козмас поиска да я целуне, но тя сложи ръка на устата си.– Не – каза тя, –
не; сбогом!62 Открит трем пред къща; отвод, пруст. – Б. пр.

12. Част

Строго е лицето на Крит, измъчено много. Крит има в себе си наистина нещо много
древно, свято, страдалческо и гордо, като сиротите майки, родили юнаци.Когато
излязоха от Мегало Кастро и навлязоха сред маслините и лозята, отпред Козмас на
мулето, а зад него, пеш, Костандис, преметнал гегата през раменете си, вече
наближаваше да мръкне. Вълнисто се разстилаше наоколо пурпурножълтият пейзаж, като
тигрова кожа; отзад Псилоритис се извисяваше, целият заснежен, към слънцето,
спокоен, могъщ и благ като дядо; отпред ласитиотските планини блестяха спокойно под
мекото есенно слънце; наоколо се простираха прясно изораните ниви – едни
тъмнокафяви, други съвсем черни. Тук-таме – китка маслинови дървета със сребристи
клони, самотен кипарис или лозе, сгърчено, без листа, с две-три зърна, забравени на
някоя чепка...Козмас не можеше да се нагледа. „Това е Крит, това е земята, от която
съм направен, това е майката...“ – говореше си сам той и сърцето му биеше до
пръсване. Когато мислеше отдалеч за Крит, някакъв глас се издигаше вътре в него,
строг, безжалостен. И той свеждаше глава и замълчаваше. „Какво си направил досега,
като си вече на толкова години? – питаше го гласът. – Не те ли е срам? Толкова
време воюваш и се бориш с въздуха, изкарваш си яда с думи, пренебрегваш месото,
храниш се със сенки, не те искам!“ Този глас беше Крит – и Козмас навеждаше глава и
мълчеше. И сега ходи по неговата земя, разтварят се гърдите му и поемат дъха на
мащерката и чубрицата му, не може вече да му се изплъзне, трябва да му даде
отговор. Какъв отговор? Не е направил нищо, той е нищо – ръце, бедра и гърди ли
бяха това, или невидели слънце меса? Срамиш неукротимия, непокорния си род!Ами сега
къде отива? Дотам ли стигна! Да погребе един от змейовете на рода си и да накара
един друг змей да се преклони! Сърцето му го задушаваше; извърна се към Костандис,
за да чуе мъжки глас.– Разкажи ми, Костандис – каза той, – за дядо, за капитан
Сифакас. Ела тук отпред, за да те чувам.Подаде му цигара, Костандис я затъкна над
ухото си.– Какво да ти кажа, господарю? – рече той. – Ние живеем, той умира. Какво
нещо е изял, какво нещо е изпил, колко турци само е избил, Бог да го прости! От
хубаво по-хубаво прекара живота си той, слушай ме мен, не го съжалявай! Когато се
качваше на кошарата, на два залъка изяждаше цяла буца сирене, запращаше тоягата си,
убиваше някой заек и ми казваше: „Опечи ми го, Костандис!“ Опичах му го и го
омиташе с кокалите барабар! Ядеше и пиеше покойният и три кревата, чувал съм да
разправят, бил изпотрошил през първата нощ след сватбата. Не се смей, господарю,
истина ти казвам!Овчарят замълча, смъкна чембера от главата си и избърса потта от
тъмното си лице. Засмя се сега и той.– Чувал ли си как се оженил за баба ти? –
запита той.– Не, разправи, Костандис!– Родителите ù не искали да му я дадат. Беден
бил, казвали, а те били чорбаджии, стопани. Луда глава бил, казвали, все бунтове
правел, грабвал за нищо-нещо пушка и излизал в шумата, а те били мирен и улегнал
род, подлизурки, не си допадали. Проводил дядо ти сватове, накарал и игумена на
манастира на Христа-Бога да им поговори. „Не, та не!“ – отвръщали тъстът и тъщата.
– Не го щем!“ – „А! Такива ли сте били! – рекъл дядо ти. – Сега ще ви покажа аз,
проклетници!“ Метнал се една нощ на кобилата си и отишъл в селото на момата. Носел
само една тенекия газ и кутия кибрит. И един златен годежен пръстен, вързан в един
възел на чембера му. Влязъл в селото и започнал да залива, от единия до другия
край, всички къщи с газ.– Ей, селяни! – извикал той. – Ей, селяни, ще ви подпаля
селото!Познали гласа му селяните, скочили от постелите; изтичали и родителите на
момата.– За бога, капитан Сифакас! Грях ти на душата!– Дайте ми Леньо! – извикал
той.– Нямаш ли страх от Бога?– Не месете Бога в моите работи! Дайте ми Леньо! Ето и
годежния пръстен!Размотал чембера от главата си, развързал възела.– Изберете! –
извикал. – Огъня или пръстена?– Бог да те убие, проклетнико! – креснал бащата на
момата.– Огъня или пръстена? – извикал отново дядо ти.– Не ти ли е жал за селото!–
Огъня или пръстена?Започнали вече да се ядосват и селяните:– Един серсемин ли ще
командва тук цяло село? На оръжие, момчета!Но намесил се попът:– Побойте се от
Бога, братя! Отстъпете пред злото!Обърнал се към бащата на момата:– Хайде, дядо
Минотис, прекръсти се, добър е зетят, дай му я!По-кротките го подкрепили също.– Ще
ти я дам, проклетнико! – извикал баща ù. – Махай се!– Сега я искам! Доведи я!Отишъл
баща ù, като проклинал, и я довел; зад момата вървяла майката и я оплаквала.Навел
се дядо ти, сграбчил я под мишниците, метнал я зад себе си на кобилата. Забил
шпорите, вдигнал пушилка! След него тичали запъхтени селяните и попът и на
разсъмване влезли в Петрокефало; влезли в Петрокефало и направили венчавката.–
Махайте се сега, друм! – извикал дядо ти на селяните. – Другата неделя ще застелем
масите и тогава добре сте ми дошли. Сега имам работа...Костандис взе от ухото си
цигарата.– Ей така трябва да вземат жените си мъжете! – каза той.Взе праханта и
огнивото, запали цигарата.Те минаваха през един дълбок дол, между два рида; един
поток течеше сред белите камъни.– Жаден ли си? – запита Костандис.– Не, да вървим,
Костандис, замръкнахме!– Аз съм жаден, чакай!Той легна по корем върху камъните,
натопи клинообразната брада и мустаците си във водата и започна да пие, лочейки с
език, като тигър. „Сега ще пресъхне ручеят!“ – каза си Козмас, като се любуваше на
едрия планинец; огледа гордо, сякаш бяха негови собствени, яките бедра, тънкия
кръст, къдравата черна глава, която изпиваше ручея.Костандис се изправи с един
скок, оцеди брадата си, преметна пак на раменете си гегата.– Ей тук, на същия този
камък – каза той, – на който се опрях да пия вода, заклах християнския изедник
Хусеин Арнаутина, костите му да не останат дано! И оттогава се заклех всеки път,
когато минавам през този дол, жаден–нежаден, да пия вода!– Ти ли го закла,
Костандис? Самичък ли? – запита Козмас, който беше чул тъкмо вчера от устата на
самия митрополит за страшния подвиг – той беше станал също една от причините за
клането в Мегало Кастро.– Ами че самичък, разбира се! – отвърна Костандис. – Ами че
как? Сам беше той, сам трябваше да бъда и аз. Така е по мъжки. Знаех, че ще мине
оттук кучето му недно! Беше подпалил едно село, ще го видиш, сега ще минем през
него. Беше изклал всичко мъжко и аз, значи, се заклех да го убия. Пътят му минаваше
през този дол, устроих му засада.– Ама как го закла?– Е, ами че как колят хората?
Измъкнах ножа и му прерязах гърлото. И след това хванах балкана.– И ти ли си бил на
балкана, Костандис?– Не съм ли аз мъж? Нямам ли и аз душа? Отидох при стария
Сифакас, казах му: „Предай кошарата на Харидимос, той е стар, не става за война, а
мен ме пусни да грабна пушката.“ – „Грабни я – рече веднага дядо ти, – грабни я,
бре, Костандис, и убий колкото се може повече турци; да не ме засрамиш!“ – „Не се
бой, дядо Сифакас! – казах му и аз. – Ама няма да вляза в четата на сина ти, да
знаеш! Гладник е той – като се случи някоя зорлия работа, къде да ти я даде на теб!
Свършва я той!“ Отидох, значи, в четата на капитан Влахос. Убих колкото можах и
миналата неделя капитанът ме повика. „Върни се в къщи, Костандис! Свърши войната,
изпрати ми писмо митрополитът, долу, казва, оръжието! Хайде, значи, иди си със
здраве, капитан Костандис!“ – „Капитан Костандис ли! – рекох аз. – Отде накъде?“ –
„Разбира се! – отвърна ми капитанът. – Добре се потруди ти, извърши и един голям
подвиг, уби Хусеин Арнаутина, ще ти дам, значи, една книга, капитанска книга, да я
сложиш в рамка, та да я гледат децата ти и да се радват.“ – „Ами какво ще казва
книгата?“ – запитах го аз. „Че си се бил храбро и когато се освободи Крит, да ти
дадат пенсия.“ – „Дай ми я!“ – рекох аз. Повика писаря си, взе той една книга,
писа, писа, цяло окръжно, и след това удари капитанът печата си.– Ами какво я
направи тази книга, капитан Костандис?– Какво да я правя, господарю? Скъсах я. Ами
че за тази ли нищо и никаква книга се борих аз? Аз се борих за историята!Той тръгна
отново, излезе отпред и започна да си подсвирква.Започнаха да забулват сенките
лицето на земята; двамата стигнаха първото село, влязоха в него. Две-три къщи
стърчаха все още, изсред развалините изскачаха дрипави жени, една девойка откъсна
от една саксия, която ù беше останала, стръкче босилек и го хвърли на Козмас.–
Добре дошли! – извика тя.– Ето селото, дето го изгори онова куче, Арнаутина – каза
Костандис. – Дошъл с кучешката си глутница, знаел, че най-добрите селски момци били
на балкана, биели се. „Всички мъжки деца и всички, които са под шейсет, да се
съберат в двора на черквата, за да им поговоря!“ – заповядал злодеецът. Обградил
селото, за да не му се изплъзне някой. Събрали се момчетата и неколцина по-стари
мъже в черквата; били около четиридесетина. Един гърбав отишъл при Арнаутина. „Срам
ме е, аго – рекъл, – аз да остана жив, а тези момчета да загинат; убий ме мен и
спаси едно от тези, което искаш...“ Арнаутинът се засмял, сграбчил гърбавия и го
турил и него при четиридесетимата. Обърнал се към другите кучета, които го
следвали: „Огън по гяурите!“ – заповядал.– Мълчи – каза Козмас, – мълчи, Костандис,
стига!Но къде можеше да спре Костандис, като в главата му беше само кръв...–
Изстреляли един залп – едни паднали по лице на място, други се гърчели на земята
полумъртви и ревели. Изкопали една яма, нахвърлили ги вътре, ама не са я изкопали
дълбоко и още вони; да отидем да видиш!– Не искам да видя, стига! – рече Козмас
целият настръхнал и срита мулето си.Бяха стигнали на селския площад. Събраха се
селяните, все старци; дойдоха и няколко жени и застанаха малко по-назад. Един висок
кокалест старик, кметът, свали капата си и приближи.– Нямаме стол, да те турим да
седнеш – каза той, – нямаме чаша, да ти дадем да пиеш вода, ако си жаден, нямаме
хляб, ако си гладен! Всичко ни изгориха онези кучета, Господ да ги убие!– Нямаме си
нито един мъж, та да си поговорите
двамата – каза една старица и започна да ридае.Заридаха и другите жени наоколо.–
Кураж бре, жени! – рече старецът. – Също така не пострадахме ли и през въстанието в
66-а? Две-три пеленачета бяха останали пак и от тях се захвана цялото село. Докато
има едно мъжко и едно женско, няма да загине Крит!Една жена донесе в купа студена
вода на Козмас; той наведе лице над водата, пи, но не се освежи.Старецът се обърна
към Костандис.– Господ да поживи ръката ти, юначе! – каза той. – И да влезеш в рая
с ножа, с който го закла; и ножа да поживи!– Да вървим! – каза Козмас, защото не
можеше повече да сдържа болката си. – Със здраве!Опряха мълчаливо старците бради на
тоягите си и ги гледаха как се отдалечават. Стариците избърсаха очи; една девойка
се надигна изсред развалините на къщата и започна да се любува на Костандис, който
се спускаше надолу, скачайки юнашки от камък на камък...Слънцето вече се прощаваше,
залязваше; те бяха навлезли в едно затворено пусто поле, няколко храста се тъмнееха
в здрача.– По-бързо – каза Костандис, като удари с тоягата си мулето, – по-бързо,
че да стигнем в близкото село, преди да падне нощ; ще пренощуваме при баба
Кумбелина, тя ми е леля, на майка ми сестра. Няма къща, но има сърце, ще ни
нагласи. Къща няма да видиш да стърчи и в това село, и оттук минаха кучетата
мръсни! Проклети да са!Зададе се една старица, боса, полусляпа, натоварена с
дърва.– Какво става, бульо? – запита Козмас. – Как я караш?– Как я карат кучетата,
чедо? – отвърна тя. – Господ да не дава на човека всичко, което той може да
изтърпи.– Закачиха ли те и теб турците?Но Костандис направи бърз знак на Козмас да
мълчи.– Какво рече, чедо, не чувам дип добре, слава на Господа!– Сбогом, бульо,
тръгваме.– Критянин ли си?– Да.– Жив да си. Правù деца, опразни се Крит, правù
деца, за да не се затрият критяните на този свят; и те са потребни.– Да вървим –
каза Костандис, – замръкнахме.Той подкара мулето и поеха нататък.– Добре, че не ни
подбра с камъни – каза той. – Евтино се отървахме. Това е баба Костандиня,
хаджийката, както ù казват. Като види мъж, побърква се, горката; грабва камъни и го
погва, мисли го за турчин.Той се наведе, беше зърнал на земята няколко жълъда; взе
ги, обели ги и ги изяде. Забеляза, че Козмас го гледа удивено, и се засмя.– Не са
жълъди това – каза той, – кестени са; кестени ги наричаме, като се мръкне и нямаме
какво да ядем и като не виждаме вече добре. А пък за хаджийката, дето казваш,
слушай, да се чудиш: имала четирима сина, горката, все юнаци, високи като кипариси.
И четиримата бяха хванали балкана и се биеха заедно с капитан Влахос. Една нощ
слезли от планината, да видят майка си, която била тежко болна. Но на разсъмване
налетяла дружина низами; влезли в къщата – четиримата момци спели още – и ги
хванали без оръжие в ръка. Вързали им ръцете и краката, изправили ги до стената.
Майката се проснала с рев в краката на офицера. А той се засмял: „Избери един от
четиримата – рекъл той, – него няма да го убия.“ Майката ги гледала и четиримата и
треперела. Кого да избере? „Майко – рекли тримата ергени, – избери Николис, той е
женен, има жена и деца.“ Но Николис се ядосал: „Аз съм направил деца – рекъл, – не
се е загубило семето ми. Някой от вас тримата трябва да остане жив, да се ожени, да
направи и той деца.“ Захванали тогава тримата да се карат помежду си; всеки гледал
да спаси другия. Докато най-сетне на турчина му дотегнало, изритал настрани
старицата, вдигнал ръка, паднали и четирите кипариса долу, напълнили двора.– Как
можеш да разправяш тези неща с такова удоволствие бре, Костандис? – извика Козмас.
– Как издържаш?– Държелив е човекът, господарю – отвърна той и се засмя. – Камъкът,
желязото, стоманата не издържат, човекът издържа... Но стига вече приказки, хайде,
че замръкнахме.Бяха минали вече теснината, планината се разширяваше пред тях; те
продължиха.– Ето селото! – каза Костандис и посочи с ръка.Козмас погледна,
различаваше само камъни, струпани едни върху други по склона на планината.– Къде? –
запита той. – Не виждам.– Пред теб, ей тези камъни – каза Костандис. – Сега ще
наизлязат и хората. Ето, даже кучетата вече ни подушиха.Две-три кучета изскочиха от
развалините и залаяха. Брояха се ребрата им от глад. Беше се мръкнало вече.– Не
виждам светлина – каза Козмас.– Ами че откъде да намерят олио, господарю, откъде да
намерят газ. Щом залезе слънцето, завират се вътре в развалините като кукумявки.–
Добре дошли! – разнесоха се гласове и пет-шест глави се подадоха иззад каменните
зидове. – Къде отивате?– При баба Кумбелина – отвърна Костандис. – Тя ще ни нагласи
добре в голямата си къща.Пет-шест гласа прихнаха да се смеят.– Носите ли си нещо за
хапване? – запита един.– Носим си.– Е, тогава ще хапне и баба Кумбелина. Носите ли
си и някоя черга да се покриете?– Носим си.– Е, тогава ще се покрие и баба
Кумбелина! – казаха гласовете и зад камънаците отново екна смях.– Тези тук се смеят
– каза Козмас изненадано. – Не им ли е мъчно? Или пък са надвили мъката?– Отначало
– какво да правят, хора са – мъчно им е било – обясни Костандис. – После видели, че
от мъката файда няма, и я пратили по дяволите. Дошъл при тях и един гуслар и сега
им свири с гуслата си. Напиват се без вино, горките, и се чифтосват сред камъните,
мръсниците, като скорпионите... Забравя сърцето човешко, господарю, забравя,
горкото; затова викат, че е безсмъртно!Той се спря и преброи купищата срутени къщи
пред себе си.– Четири, пет, шест – ето къщата на леля ми! – каза овчарят. – Няма
нужда да чукаме на вратата, няма врата! Е, кира Кумбелина – извика той,– излез на
балкона!Една старица, дрипава, мършава, опряна на крива тояга, се подаде между
камъните.– Ти ли си, Костандис? – запита тя. – Кога, бре, ще ти дойде акълът? Ами
кой е с теб?– Отвори, ти казвам, вратите да влезем! – отвърна Костандис. – Заколи
две кокошки, накарай слугините да ги сготвят, едната варена, другата печена с
картофи; отвори и сандъците, изкарай чаршафите от лен и коприна, постели леглата.
Добре заварили, радвай се на добруването си!– И това ще стане, празноглавецо –
отговори старицата. – Добре дошъл, големецо – каза тя, като пристъпяше опипом към
Козмас, който беше слязъл от мулето и вървеше, препъвайки се, сред камъните. –
Добре дошъл, чедо; не го слушай този щурак Костандис; покрила съм тук с тръстика
един ъгъл, това е гостната на къщата, заповядай...Приседнаха върху камъните.
Костандис събра малко съчки, запали огън. Разтвори Козмас торбата, извади всичката
храна, която майка му му беше приготвила, дойде старицата до тях, приседна и тя.–
Добре дошли!– Добре заварили!Започнаха да ядат. Прекръсти се старицата, нахвърли се
на храната.– Всяка вечер идвайте, чеда мои, всяка вечер, та да хапвам и аз
горката... Имате ли и винце?Измъкна Костандис едно шише, предаде го от уста на
уста, пиха, пи и старицата, пи още веднъж, очите ù блеснаха. Много красива ще да е
била на младини старата Кумбелина, очите ù само бяха останали все същите – големи,
блестящи, черни.– Е, лельо – каза Костандис, който беше изпразнил шишето и дошъл на
кеф, – е, лельо, с твое позволение, да попея ли?– Карай – отвърна сиротната жена, –
нали си жив човек? Пей бре, Костандис!Пусна гласа си буйният мъжага, а старицата,
полуотворила беззъбата си уста, се кискаше и го слушаше.С леля ми кира Тодорасе
намерихме на двора.Аз ù рекох, тя ми рече,и ми рече – свърши вече.Ето ти че на
земятапо гръб тупна се жената.– Ох ма, лельо, що за хубост?Ех, защо не беше друга!–
Следвай Божата повеля,после пак ще стана леля.Оживи се изпосталялата старица,
запляска с ръце, зачерви се. Козмас блещеше очи и я гледаше. „Каква сила притежават
тези души – мислеше си той, – това ще рече Крит!“– Сиромашията иска безгрижие, чедо
– каза старицата и се засмя. – Мъката иска веселба, иначе ще ни погуби. Ами че дето
ще ни погуби тя, проклетницата, не можем ли я погуби ние! – И удари с юмрук на един
камък. – Мен, дето ме гледате, че се веселя, смъртта ме изгори! Какво да ù направя
на мръсницата, като съм на седемдесет и пет години и не мога да правя вече деца.
Иначе щях да ù дам аз да се разбере на нея!– Кажи си болката, лельо, да ти олекне –
каза Костандис.– Какво да ти кажа бре, Костандис? Изсъхна ми езикът вече. Имах при
мене си, криех тук наблизо в една пещера един фустанеладжия, когото низамите
гонеха. Детето ми нямаше какво да яде – за него имаше; детето ми нямаше с какво да
се покрие – за него имаше. Влезе у дома един мулязимин с низамите си. „Ще убия
единствения ти син, мари Кумбелина, ако не ми предадеш фустанеладжията!“ – ми вика.
„Няма да го предам! – отвърнах аз. – Прави, каквото щеш – но да знаеш, аз, баба
Кумбелина, ти го казвам и да го помниш, мъката на Крит ще погуби Турция! Да, ще я
затрие Турция, главата си слагам! Хващаш ли се на бас? Главата си слагам!“ Побесня
онова ми ти куче. Тъкмо в това време – за проклетия! – влезе и синът ми у дома.
Грабнаха го низамите, туриха го до стената, вдигнаха пушките. Погледна ме
мулязиминът. „Да не го предадеш, майко!“ – извика синът ми. „Няма да го предам, не
се бой, чедо! Сбогом!“ Убиха го, подпалиха къщата и си заминаха.– Защо направи
това, бульо? – извика Козмас и се изправи; не го свърташе сред тези развалини.–
Направих го – отвърна спокойно старицата, – защото знаех, че далеч, някъде в някое
румелийско село, има и този фустанеладжия майка; а аз знам какво ще рече майчина
мъка.Цяла нощ Козмас не можа да мигне. Мислеше за старата Кумбелина и очите му не
искаха да се затворят. „Велика човечност е това! – казваше си той. – В Крит има
някакъв неугасим огън – как да го наречем? Нека го наречем дух; един огън, който
стои по-високо от живота и от смъртта. Гордост, упоритост, храброст? Всички тези
неща, взети заедно, а същевременно и нещо друго, неизразимо и неопределимо, което
те кара да се чувстваш горд, че си човек...“ Спомни си за Европа. „Тук са останали
още хора“ – измърмори той.На сутринта, когато станаха и започнаха да се сбогуват,
старицата се наведе, изкърти от двора един камък, изпъстрен с
червени пръски, и го подаде на Козмас.– Нямам какво друго да ти подаря – каза тя.
– Нà, вземи този камък, за да помниш. Да помниш Крит.И като посочи тъмночервените
петна, добави:– Кръвта на сина ми...Тръгнаха пак на път; Костандис вървеше напред,
преметнал пак гегата си през раменете, и го беше ударил на песни. Козмас мълчаливо
гледаше наоколо – изправяше се отново пред очите му родината, но сега за първи път
чувстваше нейния дълбок, скрит смисъл. Мъчна, своенравна, непреклонна е тази земя;
не ти дава нито за миг да се отпуснеш, да се поразведриш, да кажеш: „Чакай да си
отдъхна малко!“ В Крит има нещо нечовешко; не можеш да разбереш дали обича, или
мрази чадата си; само едно нещо знаеш добре: че го бие до кръв.Той се извърна
назад, погледна селото, купищата камъни, различи сред камъните жени и деца, дочу
викове и смях. „Каква сила е това – каза си той, – какви души! От хиляди години се
борят из критските чукари с глада, с жаждата, с раздорите, със смъртта. И не се
прекланят. Нито пък се оплакват; в крайното отчаяние намира критянинът
избавлението.“Когато насреща им се показа селото на дядото, слънцето беше вече сред
небето. Топъл южен ветрец духаше откъм Арабия и морето отвъд планините започна да
се вълнува.Голямата къща на стария Сифакас се издигаше посред селото; тя беше
същински лабиринт – с помещенията си за корабите за грозде и за маслини, с оборите
си, с хранилището си и наредените в него бъчви и делви, с широките си прустове, с
одаите си с високи тавани, където лете натрупваха чак горе до гредите чергите,
юрганите и хирамите. Вратите бяха разтворени, хора влизаха и излизаха, за да видят
какво прави старият капитан – толкова дни вече се бореше със смъртта. Вътре в
къщата снахите и внуците на стареца сновяха нагоре-надолу и брояха делвите, в кои
от тях има плодове, в колко – дървено масло, в кои бъчви има още вино, колко кожи
има окачени по гредите, колко сирене и кашкавал има по лавиците – и пресмятаха
гласно по колко се падат на всеки. Поделяха си наследството на стария приживе.И той
се ядоса.– Изнесете ме на двора – извика той, – да не ви чувам!Вдигнаха го с
постелята снахите и внуците, изнесоха го на двора.– Сложете ме насамù земята – каза
той, – под лимоновото дърво. Донесете и тоягата ми. Тук искам да издъхна, на голо,
върху самата земя, тя да се допира до мен и аз да се допирам до нея. Повдигнете ме
малко, за да гледам!Повдигнаха го, сложиха му на гърба една възглавница, за да се
облегне, поставиха до него тоягата му и тас с вода, да пие.– Оставете ме сега сам,
махайте се! – заповяда той. – Да дойде само Трасакис да седне до мен.Огледа наоколо
двора – обора, кораба за грозде, кладенеца, каменното корито, двата кипариса отляво
и отдясно на вратата, помириса въздуха, миришеше на лимонови листа и тор – тази
миризма му се хареса много и той поглади доволен широката си брада. Дочу дишане зад
себе си, извърна очи, видя, че един момък, закръглен, къдрокос, беше застанал и го
гледаше.– Кой си ти, бре? – запита старецът.– Костандис.– Чий син си?– На сина ти
Николис.– Какво искаш, че стоиш тук?– Ти все не умираш, дядо, а пък аз бързам да
отида да паса говедата – ще си вървя.– Хайде, не чакай напразно, аз ще се забавя. И
акълът ти да е все в стоката.Закръгленият момък се наведе, улови ръката на дядо си
и я целуна.– Няма да си отида – рече той, – ако не ме благословиш; затова и чакам
от сутринта.– Благославям те, значи, върви. И слушай какво, иди вътре да им кажеш
да застелят тук на двора, пред мен, трапезите; да слязат тук да ядат тримата
капитани, че да ги гледам. Още ли ядат?– Още, още... От снощи, откак пристигнаха,
на, да пукна, ако лъжа, дядо, не спряха челюстите им. От време на време си
поспиват, облегнати един на друг, сетне пак се събуждат и пак почват да дъвчат. А
пък даскалът си е донесъл и гуслата, свири. И закачат жените.– Много се отпусна,
май, кокоша главо, мълчи! Направи това, което ти казах; тук, речи, да им сложат
софрата, че да ги гледам. Ако пък не могат да вървят, подкрепи ги, Костандис! И не
се смей; те са капитани, бре, уважение трябва! Върви!Харидимос пристигна запъхтян;
беше го изпратил дядото при капитан Михалис да му обади, че умира, та да слезе да
го види и се прости с него. Вдигна очи старецът, видя Харидимос.– Какъв отговор ми
носиш? Ще дойде ли?– „Не мога да напусна поста, тате – заръча ми да ти кажа, –
прощавай, но не мога да напусна поста си; дай ми отдалеч благословията си, сбогом!
И добра среща, скоро!“ Това ми заръча да ти кажа, и ти го казвам.– Добре прави,
веднъж се опари, дойде му акълът... изпращам му благословията си отдалеч – каза
старецът, вдигна ръка и благослови въздуха.Извърна се към Трасакис.– Трасакис –
рече той, – разбираш ли всичко, което става тук?– Разбирам, дядо, всичко разбирам.–
Отвори си очите, Трасакис, и гледай хубаво; отвори си ушите, Трасакис, и слушай
хубаво; нищо да не ти убегне. Сега ще дойдат три планини, трима капитани.И тъкмо
казваше това, на вратата се появи Ставрульос, младичкият селски дърводелец; обадили
му бяха внуците да дойде да вземе мярка и да приготви ковчега. Влезе крадешком,
изтръпнал, приближи се към дядото; старецът беше притворил очи и се преструваше, че
не го вижда; дърводелецът се наведе, разпери предпазливо ръце, за да вземе мерките,
и запита, за да заблуди стареца:– Как я караш, капитан Сифакас? Добре си днеска,
слава богу! Абе и смъртта ще тръшнеш ти!Старецът, все още с притворени очи, го
гледаше, виждаше как взема скришом мерките и трепери, и се усмихна под тежките си
провиснали мустаци; накрая го хвана жал за дърводелеца.– Не се бой, бре,
Ставрульос! – каза му той. – Изкарай си метъра, вземи мерки!Дърводелецът се
запъна:– Капитане, какви работи приказваш?– А бре, изкарай, ти казвам, метъра си,
мери!Дърводелецът видя, че старецът посегна към тоягата, и се изплаши, измъкна от
пояса си метъра, опря го върху великанското тяло, премери го.– Колко? – запита
старецът.– Един и осемдесет и пет, капитане.– Измършавях, бре, свих се, остарях! –
каза той и въздъхна. – Вземи и ширината!Премери и ширината Ставрульос и се поспря
колебливо.– Хайде, върви и опичай си акъла, момче, искам го от хубаво дърво. Имаш
ли орех?– Имам, капитане.– От орех го искам, върви си!Обърна се към Трасакис:–
Можеш ли да познаеш ореха, Трасакис?– Мога, дядо.– Отваряй си тогава очите, да не
ни измами!В това време жените застилаха софрата на двора, донасяха печено и мезета,
стомни с вино и медни тасове. Старецът отсреща, облегнат на възглавниците, гледаше.
Две пчели бръмчаха над тежката му рошава глава, мравките го бяха подушили,
изкачваха се от пръстта и лазеха по голите му космати прасци. И на стареца му
ставаше драго, като се любуваше на лимоновото дърво, надвесено над него, и
чувстваше как мравките се катереха по краката му и се заплитаха в дебелите му
къдрави косми.– Къде са капитаните? – запита той.– Идват, дядо, ето ги!Старецът
извърна с усилие тежката си глава и погледна. Прегърнати и тримата, накривили
фесове, с провиснали мустаци, с отпуснати широки червени пояси, с чохените си
бухнали гащи, с черни поизкривени ботуши, с по стръкче щир на ухо, те пристъпваха
бавно, като се препъваха.– Стъпвай, брате, здраво, да не се посрамим! – напътваха
се те с тих глас един друг.– Дръжте ме здраво да не падна... – заекваше учителят,
сакатият, когото бяха турили по средата – тънък, нисък, кибритлия храбрец, съвсем
пиян, със старата си гусла, преметната през рамо като паласка.От двете му страни се
извисяваха другите двама капитани: капитан Мандакас, с къса къдрава брада, с дебел
врат, с едно ухо; сребърните пищови блестяха на пояса му. От лявата страна на
учителя вървеше капитан Кацирмас, пиратът. Изпечен от солта на морето, мършав, със
свирепо, неугледно лице, кривоглед.Излязоха на двора, видяха, че старецът лежи на
земята, и се спряха.– Още ли си жив, брате Сифакас? – извика капитан Мандакас и
избухна в смях. – А пък ние ядяхме, пиехме и викахме: „Бог да го прости!“ и пак
пиехме.– Още ли бре, капитани, ще ядете и ще пиете? – сгълча ги старецът. – От
снощи, казват, ченетата ви не са спрели. Кога ще се насити най-сетне гърлото ви, та
да забравите този проклет корем, и да седнем да си поговорим като мъже?Учителят се
опита да заговори, но се заплете, думите се търкаляха из устата му и го нараняваха
като камъни.– Мълчи, даскале – каза му Кацирмас и захлупи с шепата си цялото му
лице. – Мълчи, даскале, да не ни подушат!Обърна се към стария Сифакас.– За много ти
години, капитан Сифакас! – каза той официално и сложи ръка на гърдите си. – Добре
сме те заварили в богатия ти дом! Ядохме и пихме, ще хапнем и ще пийнем пак, да си
жив! И след това, дето казваш, ще седнем и ще си поговорим като мъже. Не бързай.–
Аз не бързам – каза старецът. – Аз не бързам, тя бърза.– Коя?Старецът посочи с
палеца си назад:– Смъртта.– Трима капитани сме тук – каза, като засука мустака си,
капитан Мандакас – трима и ти един – четирима. Нека почака!Заклатиха се и тримата
заедно като някакво триглаво залитащо чудовище с шест крака. Препъна се учителят,
за малко да падне; но свариха да го сграбчат и двамата за врата и го изправиха
отново на крака. Зад тях се разнесе смях – внуците и снахите бяха наизлезли,
гледаха тримата пияни воеводи и се смееха. Старият Сифакас се ядоса.– Какво се
смеете, бре? – извика той. – Капитани са това, големи хора, подкрепете ги да не
паднат!– Който се приближи до мен, ще му счупя главата! – изръмжа капитан Кацирмас.
– Мога да вървя и сам – каза той, отдели се от другарите си, тръгна с широки крачки
и се хвана за масите.Разположиха се и тримата, взеха стомната, напълниха тасовете;
смъкна от рамото си учителят гуслата, изправи я на коленете си; посегна, грабна
парче месо, за да хапне, преди да засвири с гуслата, да набере сили.И тъкмо вземаше
лъка, на прага се появи Козмас. Той видя под лимоновото дърво дядо си, изтегнат на
земята, видя тримата капитани, грабнали парчета месо, а зад тях цяла тълпа внуци,
правнуци и снахи. Спря се. Дядото го зърна, сбърчи вежди, за да го види по-добре.–
Кой е онзи клечо, дето стои на прага на моята врата?– Твоят внук, дядо – отвърна
Козмас.Той се отдели от вратата и се отправи към дядото.– Кой от тях?– На капитан
Костарос, на първородния ти син синът.– Охо! Добре дошъл! – рече дядото и подаде
ръка. – Ела да ти дам благословията си... Къде обикаляше, бре, толкова години?
Какво търсеше в Европа? Какво разбра? Ех, да имах време да те разпитвам, а ти да ми
отговаряш! Но свърши се олиото в светилника ми, притъмня светът!Приближи се Козмас,
наведе се да приеме благословията. Старецът му държеше главата, не му даваше да
стане.– Пишеш, казват, какво пишеш, Бог знае! Книжки и стихове! Не те ли е срам!
Като Криарас ли ще ми станеш и твоя милост, певеца, дето обикаля по селата с една
торба и проси?Козмас се изчерви. Наистина, какво пишеше? Защо пишеше? Не го ли е
срам? Всички Криарасовци на този свят му се сториха изведнъж вятърничави и
клетници.Дядото го оглеждаше и го претегляше с малките си остри очи – какъв е този
внук, струва ли, не струва ли, как можа да излезе такъв един писарушка от неговото
семе!– Ожени ли се? – запита го той.– Да.– И си взел, разправят, еврейка.– Да –
повтори Козмас и погледна нерешително стареца.– Няма нищо, бре, внуче, и те имат
душа, един Господ ни е създал всички! Добре си направил! Харесала ти е, взел си я,
по юнашки! Честна да излезе само, домакиня да е, мъжкарана, хубава и да ражда мъжки
деца – друго не търси от жената.– Тя се покръсти, дядо, много добродушна е, ще ти
хареса.– Има ли месо? Това ми кажи ти! За какво ù е на жената душа! Месо му трябва
на семето, за да върже плод! Колко време има, откак се оженихте?– Две години,
дядо.– Ами деца?– Още...– Бавите се, бавите се, какво правите, бре, серсеми, всяка
вечер? Искам правнуци, здрави като стомана. Критяни да ги роди, да ù кажеш,
критяни, а не чифути. И слушай какво: бягай от четмо и писмо!– Тя носи вече син в
корема си, дядо...– Да си жив! Сифакас да го наречеш – чу ли? Така се възкресяват
умрелите! Хайде сега, дръпни се настрана!Той направи знак на снаха си кира
Катерина, която, скръстила ръце, стоеше зад него.– Тури ми още една възглавница –
каза той. – Искам да се надигна, за да говоря. Откъснете ми един лимон, да го
мириша... И докато приказваме ние, капитаните, зъб да не обелите!Размаха ръце.–
Отместете се – каза той, – сторете място, ще поговоря със старците.Старците в това
време бяха пак започнали да ядат и пият; учителят беше опрял замаяната си глава на
стъблото на кипариса, свиреше с гуслата и непрекъснато пееше все една и съща песен,
а очите му се бяха налели със сълзи:По сватби пръснах си сачмите,сега те гледам,
яребице, и сърцето ми гори!Плесна дядото с ръце.– Ей, капитани! – извика той. – Не
се ли напълни пустият ви търбух? Разтворило се е май червото ви, затворете го!
Избършете мустаците си, измийте ръцете си, стегнете поясите, приближете се. Имам
нещо да ви кажа, затова ви поканих. А пък твоя милост, даскале, преметни вече
гуслата на рамо, остави сватбарските и сачмите, дотегна ни! Ей, чеда! – извика той
и се обърна към жените и внуците: – Донесете им вода да се измият; донесете им и
портокалова вода, за да не смърдят. Избършете ги, изчистете ги, подкрепете ги, бре,
чеда, да се приближат до мен!Донесоха девойките портокалова вода, напръскаха
старците; донесоха оцет от рози, дадоха им да го миришат, да изтрезнеят. Хванаха ги
под мишниците и ги доведоха близо до дядото, туриха ги да седнат с кръстосани
крака, двамата капитани отляво и отдясно на дядото, а учителя при краката
му.Старият Сифакас разтвори прегръдките си, сякаш виждаше за първи път капитаните,
и ги поздрави с достойнство:– Капитан Мандакас – каза той, – прочути воеводо по
суша, капитан Кацирмас, сурови морски пирате, и ти, капитан даскале, дето се би и
твоя милост под нашето крило, ти, дето водеше книжата на въстанието и пишеше
писмата до турците и франгите, хиляди пъти добре дошли в сиромашкия ми дом!– Добре
заварил, капитан Сифакас! – отвърнаха и тримата и поставиха ръка на гърдите
си.Старият Сифакас се измори, пое си дъх, отпи от таса глътка вода. Отвори отново
уста:– Братя, спомняте ли си, че при всяко въстание се събирахме ние, капитаните,
под някой дъб или в някой манастир и се съвещавахме, давахме клетва и се целувахме,
защото отивахме на смърт? И сега това тук е съвещание под лимоновото дърво на
стария Сифакас! Аз, знаете, дни наред все се прощавам, но не си отивам. Изповядах
се, причестих се, но не си отивам. Няма да си отида, капитани, ако не си поговорим
сега, ние, четиримата старци; въстание е и това тук, опичайте си акъла, братя,
какво решение ще вземем... Чувате ли какво казвам? Разведри ли се главата ви? Оцеди
ли се виното? Можете ли да слушате и да си кажете думата? Или пък приказвам на
вятъра?– Можем! – казаха и тримата и поставиха ръка на сърцето, сякаш се кълняха.–
Слушайте тогава! Аз съм на сто години; всички познавате живота ми, няма нужда да ви
го разправям от игла до конец... Дали не се борих и аз, дали не се трудих, дали не
съм видял радост, дали не съм страдал, дали не съм изпълнил и аз дълга си като
човек – всички вие можете да свидетелствате за това. Но дойде вече и моят час;
разтвори се земята, иска, значи, да ме погълне. Нека ме погълне, да си изкара яда!
Ама да не би да ме погълне нещо? Погледнете какво оставям след себе си!Той се
извърна и посочи дъщерите си, внуците, внучките, правнуците.– Цял народ! Не давам
аз пет пари за смъртта, надвил съм я – отиде тя по дяволите! Други грижи ме ядат
мен!Въздъхна, помълча малко, пак въздъхна.– През всичкото това време не мога да
заспя – каза той и гласът му за първи път затрепери. – Не мога да заспя, капитани,
един червей ме яде отвътре...Изгледа един по един капитаните, поклати глава, повиши
глас:– Слушате ли какво ви приказвам? Внимавате ли? Очите ти гледат унесено,
даскале!– Слушаме! – възрази учителят обидено. – Какъв червей?– Един червей ме яде,
братя! Поглеждам назад, виждам живота си; поглеждам напред, виждам смъртта си; и си
мисля: откъде идваме, бре, момчета, откъде идваме, къде отиваме? Ето червея, дето
ме яде!Устните му трепереха, замълча. Тримата капитани се поразмърдаха; учителят се
почеса по острата плешива глава, отвори уста, но се отказа, не знаеше и какво да
каже, затвори я.– Не ви ли е дошло никога на ум това нещо? – запита старецът. – Не
ви ли е ощипал никога този червей?– Никога! – отвърнаха и тримата.– И мен също –
през целия ми живот, Бог ми е свидетел! Но напоследък не мога, ви казвам, да мигна
нощем. Дойде този червей, полази, изглежда, от земята и започна да ме яде. Кому да
кажа мъката си? Синовете ми са малки още – петдесет-шейсетгодишни, зелен им е още
акълът, – какво могат да разберат? А пък Костарос, най-големият ми син, щеше да
бъде сега над седемдесетте, щеше да почва да разбира, но стана на въглен в
Аркади... Рекох си тогава: ще направя сбор, ще повикам старите другари, да си
поприказваме! Като класове по време на жътва са главите ви, капитани, пълни със
зърно. Все нещо сте подушили, не може да бъде иначе, говорете! Разкрийте сърцата
си, вино сте пили, лесно се разкриват, хайде, нека се изповядаме, бре, момчета! Не
искам да умра като слепец! Говори ти първи, капитан Мандакас; ти си най-стар от
всички, след мен. На колко години беше през 21-ва?– На двайсет и две години, брате
Сифакас – не помниш ли?– Аз бях на трийсет и нещо; с осем години те минавам. Отвори
първи уста, говори. Толкова години живееш и се блъскаш – какво си разбрал?Капитан
Мандакас постави ръка на уста, плъзна я надолу бавно, поглади гъстата си брада,
потъна в размисъл.– Затова ли ни повика, дядо Сифакас? – каза той най-сетне. –
Вкарваш ни, мисля, в голяма беля. Много скъпо ни караш да платим за виното и
месото, с които ни нахрани и напои. Какво ще кажеш, твоя милост, даскале?– Остави
даскала! – извика старецът. – На мен ще говориш! Като живееш толкова години, питам
те, проумя ли нещо? Разбра ли нещо? Питам, отговори, не го усуквай; направо и ясно,
като мъж!Капитан Мандакас извади от пояса табакерата си, започна да си свива
цигара. Сви я бавно, замислено.– Опираш ми ножа на гърлото, дядо Сифакас – каза той
след известно време. – Какво да ти кажа? Откъде да започна? Аз целия си живот съм
прекарал като слепец, както казваш и твоя милост, и не се разкайвам. Като слепец
тръгвах на война, пристягах чембера на главата си, за да не ми се пръсне мозъкът, и
се хвърлях срещу турците. Като сляп се ожених, като сляп правех деца, ходех на
църква, палех свещи и се кланях на иконите. Като сляп сеех, жънех, вършеех, ядях
хляб. Никога не съм се запитал защо ям, защо се моля, защо убивам. И сега, като ме
питаш, чакай, за бога, капитан Сифакас, чакай да поблъскам главата си, дано роди
нещо... Бързаш ли?– Добре, ще потърпя; поблъскай си главата, капитан Мандакас –
каза дядото и скръсти ръце.Капитан Мандакас се обърна към осиновения си син, който
стоеше зад него:– А бре, Янакос, донеси ми торбата!Всички мълчаха и чакаха; дядото
направи знак на Козмас.– Вземи едно столче – каза той, – седни да не се умориш и
слушай. Разбираш ли какво приказваме?– Разбирам, дядо – отвърна Козмас и седна с
кръстосани крака на земята.Върна се Янакос, донесе торбата, постави я в краката на
баща си. Старият Мандакас я отвори, пъхна в нея ръка и извади едно голямо шише с
широко гърло, здраво затъкнато с кожа.– Какво има в шишето? – запита дядото и
проточи врат, за да види по-добре.Капитан Мандакас се усмихваше.– Това ли е
отговорът ти? – каза дядото сърдито. – Какво е това шише?– Едни – отвърна капитан
Мандакас, – когато тръгнат на път, вземат в торбата си хляб, вино и месо; аз вземам
със себе си хляб, вино, месо и това шише, дето го виждаш...– Какво има вътре? –
запита отново дядото. – Не виждам.Приближи капитан Мандакас шишето към очите на
стария Сифакас; последният светлик на деня падна върху него и шишето почервеня.– Не
можеш ли да различиш още? – запита капитан Мандакас, като въртеше шишето.– Парчета
месо – отвърна дядото, – парчета месо във вода.– Не са парчета месо, дядо Сифакас,
ами уши; това не е вода, ами спирт. От деня, когато един турчин през 21-ва ме
тръшна на земята и ми изяде ухото, аз се заклех: на всяка по-големшка турска глава,
която отсека, ще отрязвам едното ухо и ще го слагам в това шише... За да ти разкажа
живота си, капитан Сифакас, трябва само да поглеждам едно по едно тези уши вътре в
спирта и да ти говоря. Всяко едно го знам чие е! Нà, това тук на дъното на шишето,
косматото, беше на страшния християнски изедник Али бей... Той уби брат ми Панагис
и след като го уби, отиде в чифлика си близо до Ретимнос и започна да се весели в
харема си. Беше запалил и всички светилници на кулата си, за да покаже, че
празнува. Аз същата вечер седях в едно турско кафене до входа на Ретимнос и си
пушех наргилето. „Донеси ми едно въгленче – казах на турчина кафеджия, – ще угасне
наргилето ми.“ Омотах набързо маркуча около наргилето и изскочих навън. Щом
излязох, плюх си на петите аз, хуквам през полето, стигам в чифлика на Али бей,
влизам вътре, качвам се в одаята, заварвам го с ханъмката си в леглото, нахвърлям
се отгоре му, отрязвам му главата, откъсвам му едното ухо, завивам го в кърпата си
и се връщам пак в кафенето. Тъкмо в този миг кафеджията ми донесе въгленчето;
размотах маркуча, запуших отново. Никой не разбра, че ме е нямало. И на другия ден,
когато се разчу за убийството, пашата поклатил глава: „Това е работа на Мандакас,
рекъл, той го е убил!“ Но турците, които бяха в кафенето, се кълнеха: „Капитан
Мандакас беше цялата вечер в кафенето на Хасан и пушеше наргиле!“Той вдигна шишето
и го показа на капитан Кацирмас:– Виждаш ли го това? Ей това с космите – то беше
ухото на Али бей.Той посочи с пръст друго ухо:– Това дебелото, черното, с обицата,
беше на един арапин. На Ремандан. Друг християнски изедник, костите му да не
останат! Той отваряше някой тежък сандък, туряше по ръба му ненките на жените, след
това затваряше сандъка и сядаше върху капака... Случих го една вечер самичък, в
Трипити, до брега на морето, близо до Мегало Кастро. „А бре, Ремандан, викам, нямаш
ли страх от Бога!“ – „Него го е страх от мен! – отвръща ми кучето. – Аз съм
Ремандан!“ – „А пък аз съм Мандакас! – казвам и измъквам ножа. – Извади си и ти
ножа!“ – „Не е в мен; завари ме без оръжие, гяурино!“ – „Аз имам два, избери си,
вземи единия!“ Подхвърлих му го, сграбчи го във въздуха още и започнахме да се бием
върху камъните, край морето. Бихме се, бихме се, мръкна се. Кръв течеше и от двама
ни, течеше и пот, кипяхме. Влязохме в морето да се поразхладим, почервеня морето.
Не говорехме, ревяхме. Един приятел на арапина мина наблизо, бигазотец; спусна се
да му помогне. „Ще те разкъсам като сардела!“ – извика му арапинът. – Остави ни
двамата сами. Омитай се!“ – „А бре, Ремандан – викам му, – юнак си ти!“ – „И ти си
юнак, капитан Мандакас – вика ми той, – зверове сме и двамата.“ – „Един от двама
ни, значи, трябва да бъде убит!“ – казах аз и се нахвърлих отгоре му.Издебнах го,
метнах се на врата му, забих ножа в гърлото му – заклах го като свиня. Отрязах му и
на него едното ухо, това с обицата, ето го!Посочи отново с пръст; беше се отпуснал,
припомняше си подвизите, разпалваше се.– Ей това ухо, дето почва да позеленява –
каза той, – беше на Мустафа ага, касапина; това, в средата на шишето – на един
арнаутин; другото, малко по-нататък, разкъсаното – на един имамин; имаше един глас,
проклетникът, като камбана. Язък! Трябваше да му отрежа и да сложа в спирт езика
му; сега вече свърши! Ей това пък малкото, извито като морска мида, беше на Пертеф
ефенди, дето беше красив, хайманата му неден, като картина; като свети Георги
примерно. Но какво съм виновен аз? Той минаваше на кон през християнските махали и
закачаше жените ни; и коя можеше да му устои на това куче? Съжалих ги и една нощ се
промъкнах и в неговата къща, сборичкахме се в одаята му, но той беше много изнежен,
научен все на жени, не ми се опря дълго; прерязах му, значи, мекото гърло и му
откъснах ей това извито ухо, същинска скъпоценност!Всяко ухо си има своята история;
тук вътре в това шише са събрани всички критски въстания – башка ушите на онези,
дето съм убил в битките, къде да ги намеря! Всички въстания са тук – през 21-ва,
през 34-та, през 41-ва, през 54-та, през 78-а... Но сега вече остарях и от това
последно въстание нямам ухо...Той продължаваше да говори – Крит се възправяше вътре
в него, почервеняваше умът му от кръв.– Наистина звяр съм, извършил съм страшни
неща, Господ да ми прости! Когато избухваше въстание, оставях къща, деца, лозята си
неподрязани, нивите си неизорани, яхвах кобилата си и тичах при вожда, капитан
Коракас.И изведнъж, като се сети за прочутия капитан, той въздъхна:– Такъв суров
мъж не се е раждал никъде другаде по света! Какво сме ние пред него? Паленца! Скъп
беше той на думи, претегляше всяка думичка – никой не го беше чул да пусне някоя
шега или да се засмее; очите му бяха кръгли, мрачни и свирепи като на орел. Той
нямаше никакви слабости – не пиеше, не псуваше, не мърсуваше с жени. Когато влизаше
в бой, пришпорваше кобилата си и се нахвърляше върху турците; никога не поглеждаше
назад да види дали го следват; никога не поглеждаше напред, за да преброи турските
фесове. Куршум не го ловеше. Не беше човек, не, не беше човек, той беше, Господ да
ми прости, архангел!Капитан Мандакас въздъхна отново.– Липсваха му само криле! –
каза той.Старият Сифакас слушаше и наместваше ядосано възглавниците си, но
търпеливо чакаше, стържеше с нокти лимона, който държеше в ръце, и го миришеше.
Накрая обаче не изтрая.– Тури шишето в торбата си, капитан Мандакас – каза той
ядосано, – край нямат зверствата човешки. Тури шишето в торбата, ти казвам, и
отговори на това, което те питам: какво си разбрал от всички тези уши, дето си
изтръгнал? Сега, като виждаш в това шише целия си живот, кажи ми: по правия път ли
си вървял? Разкаял ли си се за всичко, което си извършил?– Да се разкая ли! –
извика гневно капитан Мандакас. – Ако трябваше да започна отново, щях да взема
същата жена, да отгледам същите деца, щях да убия същите турци – даже може и
повече! – щях да нося същите шалвари, същия пояс, същите ботуши! Нямаше да изменя
нищичко! И когато се явя един ден пред Господа, ще нося под мишница това шише и ще
му кажа: „Или ще ме пуснеш в рая с това шише, или няма хич и да вляза!“– Затова ли,
значи, си се родил! – извика старият Сифакас. – За да убиваш ли? Затова ли те е
пратил Господ на този свят?– Не, не убивам, не го извръщай, дядо Сифакас, не съм
кръвопиец, не, аз не убивам заради убиването, ами...Почеса се по темето, помисли и
изведнъж каза:– Ами съм се борил за свободата!Залетя се капитан Мандакас, беше му
станало ясно; разбрал беше.– Да – каза той, – питаш ме откъде идваме и къде
отиваме; когато отворих уста – да пукна, ако лъжа! – не знаех какво да отговоря; но
от дума на дума ми стана ясно. От робството идваме, капитан Сифакас, и отиваме към
свободата. Роби се родихме, капитан Сифакас, и се борим през целия си живот да
станем свободни. И само така можем ние, критяните, да станем свободни: като
убиваме. Затова убивах турците. Това е! Запита ме, отвърнах ти. Сега остарях,
избърсах ножа, скръствам ръце – нека дойде смъртта!Обърна се към осиновения си
син.– Занеси, Янакос, торбата на мястото ù – каза той.– Право – извика дядото, –
право казваш, да са живи ръцете ти, да е жива устата ти, капитан Мандакас.
Късничко, ама все пак разбра – този е пътят, твоят път, поел си го, стигнал си до
края, изпълнил си дълга си. Но мислиш, че само един път ли има? Има и други, сега
ще видиш. Говори ти, капитан Кацирмас, пирате, твой ред е!Морският вълк стисна
юмрук, кривогледите му очи кръвясаха.– Не ми харесва никак държането ти, дядо
Сифакас! – каза той. – Докара ни тук в двора си и затова, че си с две-три години
по-стар от нас, ни се правиш сега на началник и ни подлагаш на разпит. Не, няма да
говоря!– Не пламвай, луда главо! – извика дядото. – Не бре, задето съм по-стар от
вас, се правя на началник, ами защото слизам първи в земята и бързам! Ами че нали
затова питам! Не искам да умра – как да ти кажа! – не искам да умра като слепец.
Помощ търся бре, момчета, светлина; разбра ли, капитан Кацирмас?– Разбрах – отвърна
капитан Кацирмас. – Не викай. Но не си гемия в опасност, та да се спусна с кораба
си, да извия край теб и да те спася. Аз през целия си живот съм се борил с морето;
само него познавам, друга помощ, другаде, не мога да дам. Какво си седнал тогава,
твоя милост, да ме питаш и каква помощ чакаш от мен?– Давя се, бре, пирате –
изстена дядото, – давя се, а давещият се и за собствената си коса се лови.– Улови
се за своите си коси, капитан Сифакас, а не за нашите. Стоиш пред прага на оня свят
и те хваща страх – ти му викаш червей, аз му викам страх – и крещиш на старите си
другари: „Какво е това, бре, момчета, къде отивам, къде ме водят?“ Отде да знаем и
ние, капитан Сифакас, та да ти кажем да ти олекне? Живеем наслуки, умираме наслуки,
без кормило, с надути платна. Духа вятър, накъдето духа, натам вървим. Пълним се с
вода, работим с помпите денонощно, но водата все повече се покачва, ръждясват
помпите, не могат да работят вече проклетниците и отиваме на дъното. Това е животът
на човека, а ти колкото си щеш викай, твоя милост. Какъв е нашият дълг? Да работим
с помпите денонощно, да не скръстваме ръце денонощно, да не почваме да се оплакваме
и да плачем. Да не се посрамим, капитан Сифакас, да работим с помпите денонощно,
денонощно, това разбрах аз от целия си живот. Дали ти се харесва, или не ти се
харесва, това е.Той се обърна към капитан Мандакас ядосано:– Не съм бил аз като
твоя милост, капитан Мандакас, вързан за земята, с капаци на очите, та да виждам
само турци и християни и да убивам турци, да режа уши и да ги турям в шише; и да
вадя след това шишето от торбата си, да го показвам на тоя и оня и да разправям:
„Нà, това шише е моят живот!“Аз съм пътувал, капитан Мандакас, видял съм свят и
страни, спал съм с какви ли не жени, слизал съм чак до Арабия долу, дето хлябът
се пече на слънцето. Хвърлял съм котва в кое ли не пристанище, видял съм милиони
черни хора, милиони жълти хора, наситиха ми се очите... Отначало всички хора ми
смърдяха, казвах си: само критяните миришат на хубаво, а от критяните пък – само
християните. Но полека-лека свикнах с вонята на хората, разбрах, че всички миришем
на хубаво и всички воним еднакво – проклети да сме всички!И го ударих и аз на
грабеж. Разбрах, че тук на този свят съществуват бакърени и пръстени гърнета и че
тесе блъскат помежду си. „От бакър трябва да бъдеш, Кацирмас – казвах си аз, – за
да не се счупиш! Защото, ако се счупиш, не можеш вече да се залепиш, край.
Завързах, значи, връзка аз с алжирци, вдигнахме черно знаме, завардихме проливите,
нахвърляхме се върху корабите, убивахме, грабехме, побягвахме и заравяхме плячката
си по пустите острови. А веднъж пък аз, помните всички това, разтоварих при
Грамбуса цял кораб с канела, карамфил и индийски орех, та цял Крит замириса на
хубаво. Помниш ли, капитан Сифакас? Изпратих и на твоя милост подарък един товар
карамфил и канела.– Разправяй по-нататък – каза старецът, – стигни донякъде. За
какво са ни притрябвали всички тия работи?– Трябват ни, за да видиш, да разбереш!
Не се бояхме ние нито от Бога, нито от хората. Аз бях християнин, а те – мюсюлмани,
но не пропускахме нито един кораб, който плаваше към Мека или към Йерусалим, без да
го нападнем и да убием хаджиите. Сред зверовете звяр бях станал и аз. Бях си
оставил като алжирците само един перчем коса на върха, цялата останала част от
главата си я бръснех. Събрах цели кюпове талери, лири, меджидиета. Грабвах от всеки
кораб и по две-три жени, попрекарвах си весело с тях, след това ги хвърлях в
морето. Звяр бях, ти казвам, по-лош и от теб, капитан Мандакас! И ако ме запиташ,
капитан Сифакас, дали съм се разкаял, ще ти кажа: добре, правилно, юнашки съм
прекарал живота си, не, не съм се разкаял. Звяр ме създаде Господ, проживях и аз,
значи, като звяр. Вълк ме е създал – разкъсвах агнета; ако ме беше създал агне,
щеше да ме разкъса вълкът, халал да му съм! Такъв е редът! Какво съм крив аз! Крив
е този, който създава вълците и агнетата.Той замълча за миг, изгледа с кривогледите
си очи другарите си, сякаш очакваше да му заговорят, да му възразят; но никой не
обели зъб. Той продължи:– А сега, капитани, остарях, разпука се бордажът, зейна
килът, напълних се с вода, не работят вече добре помпите. Оттеглих се, значи, на
сушата, придавам си благовидност и се правя на човек. Защо? Защото не мога вече.
Изветрях. Окапаха ми косите, паднаха ми зъбите, окраставя, въшляса, остана без зъби
вълкът. Правя се на човек, дотам изпаднах! Не убивам вече, не крещя, блея като
агне. Сядам край селската чешма, за да погледам момите, които отиват да налеят
вода. Очи пълни, ръце празни! Често пъти – вдетиних се! – започвам да плача. „Защо
плачеш, дядо?“ – питат ме момите и прихват да се смеят. „Защото, мари, проклети да
сте, ще умра и ще изтърва такива тела!“ Бога ми, да можех да бъда, да речем, цар
или Али паша, щях да избера най-красивите моми и щях да заповядам да ги заколят над
гроба ми, та да ги взема заедно с мен!– Звяр си ти, капитан Кацирмас! – извика
старият Сифакас. – Кръвожаден звяр, млъкни!– Запита ме, отговорих. Каза ми да
отворя капака на трема, отворих го. Да не би да си се изплашил, капитан Сифакас? –
каза подигравателно безсрамният морски вълк и впи свиреп поглед в стареца.– Отворих
капака – продължи той кресливо, – изскочиха демоните, сега ще ги изслушаш! Запита
ме – ще си кажа и аз думата, и да ти се харесва, и да не ти се харесва! Откъде
идваме ли, питаш? От пръстта, капитан Сифакас! Къде отиваме ли, питаш? В пръстта,
капитан Сифакас! Какъв е нашият дълг ли? Ще ти го кажа аз, с две думи: ако си вълк,
да разкъсваш; ако си агне, да те разкъсват! Ако пък питаш за Бог – той е Големият
вълк, – той там разкъсва и агнета, и вълци с все костите!– Не богохулствай, стари
пирате! – извика капитан Мандакас, и вдигна ръка. – Пиян си, мръднал ти е акълът,
не знаеш какво приказваш. Големият вълк е смъртта, а не Бог!Капитан Кацирмас се
засмя:– Бог и смърт са едно и също, куме! Но какво да те правя? Главата ти боб е
яла, боб признава само.Обърна се към стария Сифакас:– Това имах, капитан Сифакас,
да ти кажа; това е отговорът, който исках да ти дам. Не трябваше да ме питаш –
отвърнах ти. Нареди сега да ми напълнят чашата с вино.– Напълнете му чашата с вино
– каза старецът, като се обърна към внуците. – Изповяда се човекът, нека се
причести.Дядото замълча, наведе глава, потъна в размисъл.– Не съм аз съдия – каза
той след малко, – за да отсъдя; Бог го е чул, нека той го съди!Старецът се обърна
към учителя, който през цялото време, докато говореха капитаните, беше навел
острата си плешива глава и я поклащаше.– Казвай, даскале – рече му той, – вдигни
глава и твоя милост, говори.Учителят свали гуслата от рамото си.– През целия си
живот съм приказвал – каза той, – дотегна ми вече. Това, което питаш, капитан
Сифакас, е трудна работа; кой дявол ти го е бутнал в главата? Не се побира в думи
то, капитан Сифакас!– Да онемеем ли тогава? – извика старецът и изгледа ядосано
учителя. – Да онемеем, да пощуреем, да се скопим, та да се успокоим! Това ли искаш?
Ами че човек ще рече: животно, което пита, бре!– Питането се побира в думи, капитан
Сифакас, не се ядосвай! Питай! Питай, като не те мързи! Побира се, ти казвам,
питането в думи, но отговорът не се побира. А пък твоя милост искаш от мен
отговор.– Отговор искам – каза старецът и поклати глава, – отговор!Учителят изправи
на коленете си гуслата.– Отговор искаш, капитан Сифакас – каза той, – и ще го
получиш. Ще ти отговоря с гуслата – тя е истинската ми уста. Ако разбереш какво
казва, добре ще бъде, ако не разбереш – какво да те правя, капитан Сифакас? Сляп си
се родил, сляп ще си умреш!– Посвири на гуслата, даскале, па каквото Бог рече! –
каза старецът и затвори очи.Небето сега се беше навъсило; започнаха да падат едри
капки дъжд, които барабаняха силно върху лимоновите листа. Някои от тях паднаха,
свежи, широки, по бузите и затворените клепачи на дядото и по гъстите му мустаци.
Той облиза с език тези, които паднаха върху устните му – жаден беше.Учителят взе
лъка, наведе се, опря гърди на гуслата, цял се сви връз нея, сля се с нея, прекара
няколко пъти лъка по струните. Отначало подскачаше, танцуваше лъкът върху трите
струни, подрънкваха звънчетата, изпълни се тъмният двор със смях и кикотене – сякаш
бяха пуснали деца в някой училищен двор през време на междучасие и те се гонеха,
смееха се и играеха... Сякаш птици се бяха пробудили в някоя кичеста сребриста
топола, съмнало се беше, заляло ги бе слънцето и те се бяха опиянили и бяха
започнали да подскачат от клон на клон, да чуруликат...Подскачаше, смееше се,
танцуваше лъкът и старите капитани се захласнаха, почувстваха се леки, сърцата им
се превърнаха на деца, на птици, на вода и струяха... Приближиха се внуците и
снахите, ратаите и прислужниците, седнаха на земята и макар че падаха едри капки,
проточиха шии и се заслушаха.Дядото също слушаше и чувстваше как едрото му тяло
губи тежестта си, как се издига полека-лека, как се възнася над лимоновото дърво и
кипарисите, лежешком, съвсем леко, като облак. Такава лекота и радост той не си
спомняше да е чувствал някога освен насън. Насън и при още един друг случай – беше
се върнал от война, неделен ден беше – изкъпа се, изми кръвта от себе си, премени
се, сложи чисти прохладни долни дрехи, отиде на църква и се причести... Също така
чувстваше и тогава съвсем леко, въздушно, като прохладен облак тялото си и когато
се връщаше в къщи, вървеше, сякаш не стъпваше по земята.Но полека-лека гласът на
гуслата се промени. Той се разгневи, ядоса се, звънците на лъка биеха като истински
соколови звънци, окачени на врата на обучен сокол, който политаше към висините на
лов. Тичаше наляво-надясно лъкът, летеше, от струните изскачаше сякаш
сърцераздирателен човешки глас, капитаните разтърсиха глави, припомниха си
младините, битките, последния вик на убитите, риданията на жените, цвилещите коне,
прави, потънали в кръв, без ездач.– Или ми върни младините, или млъкни, даскале! –
понечи да извика капитан Мандакас, но гуслата беше пак променила песента –
притихна, умири се, слезе на по-мек глас, наостриха капитаните косматите си уши,
усмихваха се и слушаха...Като нежно бръмчене на пчели се чуваше сега гуслата,
далечна, сред влажния смрачен въздух, като далечен ромон на много дълбок поток,
като любовна жалба на жена, далеко, отвъд планините, край брега на морето. Или пък
това беше самото море, което опираше гърдите си на пясъка и въздишаше? Или пък беше
някакъв глас, по-тайнствен, по-примамващ, отвъд живота, от другия бряг, нежен,
тъжен, влюбен, който откъсваше душата от плътта? Не беше ли това сам Бог, скрит във
влажната нощна тъмнина, който примамваше, приканваше и привличаше, изтръгвайки
нежно от пръстта своята вечна любима – човешката душа?Учителят, прехласнат,
надвесен над гуслата си, свиреше; лъкът сновеше напред-назад, пробождаше и
нараняваше гърдите, а из раните излизаха най-покъртителните, най-жалните стонове на
човека. Учителят се беше разтопил в мрака, никой вече не го виждаше, гуслата се
превърна в привидение, стоеше вече сама, изправена под лимоновото дърво, и ридаеше.
Не ридаеше, приканваше, умоляваше и примамваше.Дълбока, широка усмивка се разля по
устните на дядото. Лекото му тяло се възнасяше над лимоновото дърво, продължаваше
безспирно да се издига, да се издига – то беше застанало сега, разредено, прохладно
– над дома му като дихание. То се разреждаше нежно, меко, разтапяше се като облак,
сега щеше да се превърне на дъжд, да влезе пак в пръстта, да я изпълни и подхрани
семената.„Това е смъртта – съзнаваше дядото, – това е раят, влизам в рая, влязох
вече, добре заварил, Господи!“Той повдигна клепачи, не видя нищо, мрак, и сред
мрака един глас, който го приканваше тихо, нежно, по име: „Ела... ела... ела...“–
Идвам – отвърна дядото и затвори очи.През
цялата нощ го оставиха на двора и дъждът го мокреше като някакъв грамаден ствол.
Козмас коленичи, затвори, докато бяха още топли и се поддаваха, клепачите му;
Трасакис беше приклекнал до него и го гледаше. За първи път виждаше от толкова
близо смъртта, гледаше дядото, който толкова го обичаше, и настръхваше; това не
беше само страх – сякаш някаква нова сила беше придобил дядото, мрачна и злокобна,
сякаш стоеше неподвижно и дебнеше да грабне и да отвлече със себе си, да повлече
долу в земята целия свят... Зъл стана изведнъж любимият му дядо, като змей от
приказките, който яде хора. Много му се искаше на Трасакис да се махне оттук, но не
смееше да се помръдне, стоеше уплашен и гледаше.Около мъртвеца бдеше целият му род,
вратата беше останала широко отворена, потресло се беше цялото село, когато се
разчу, че старият Сифакас е издъхнал, и непрекъснато влизаха хора, за да се простят
с него. Ръката на дядото лежеше върху камъните, всички един по един се навеждаха
мълчаливо и я целуваха.Две старици го бяха измили с вино, бяха го обвили в белия
саван от лен и коприна, изтъкан от покойната му жена Леньо за този час; дойдоха и
две от снахите и поставиха два големи фенера, единия до главата, другия до краката
му. Разля се меката светлина на дървеното масло върху мъртвеца и лицето му се
смекчи.– Защо не го отнесем вътре? – предложи кира Катерина. – Не е право да лежи
така на земята на двора и да го вали дъждът.Но Козмас се възпротиви.– Тук иска
умрелият – каза той, – тук иска, да го вали дъждът.Тъмна беше нощта, никаква звезда
не се виждаше, навред само облаци; духаше тих ветрец, южен, ласкав; внуците
донесоха дърва и съчки сред двора и запалиха огън да се греят. Извиха се пламъците,
освети се дворът, сега се различаваха и животните – мулето, двете магаренца,
кобилата и чифтът волове, които се бяха подали на вратата на обора – те не можеха
да заспят, гледаха, за да разберат защо беше осветен така тази нощ дворът, защо
бяха всички тези викове и толкова народ... Тримата капитани се бяха облегнали на
старото лимоново дърво, попрепили, попреяли, и хъркаха.– Сбогом, дядо Сифакас,
поздрави умрелите! – пищяха жените и развързваха забрадките си.– До скоро виждане,
капитан Сифакас! – викаха старците и стискаха протегнатата му ръка. – Хайде на
добър час!Всяка жена хвърляше върху него стръкче босилек, да го носи на оня свят –
ухание от тоя свят. Една сирота майка, дребна женица, постави до мъртвеца плочата и
калема на умрелия си син – тя беше още цялата изпълнена с чертички.– Занеси плочата
на сина ми, дядо! – изписка тя. – Направи ми това добро! Казваха го Димитракис,
съседче ти беше, ще го познаеш; носеше червена вълнена шапка с пискюл, босо
ходеше.Стана кира Катерина, метна една тежка черга върху тримата старци капитани,
които хъркаха – да не се схванат от студ; след това улови Трасакис за ръка:– Стани,
чедо, да спиш; наближава полунощ.Но Трасакис се опъна.– Ще бдя при дядо – каза той.
– Баща ми не дойде, аз го замествам.Сред отблясъците на огъня погледът му заигра
сурово и решително като на баща му; майката се оттегли и не каза нищо повече.
Дъждът не преставаше; Риньо и другите внучки сновяха навън-навътре с кафета, за да
разсънят всички, чужди и свои, които бяха при покойника. Понякога настъпваше тишина
на двора и тогава се чуваха дълбоките, постоянни гласове на нощта – зверчета и
насекоми, нощни птици, кучета, които не можеха да заспят, волове, които пухтяха...
И изведнъж петлите пропяха; съмна се.Слънцето се изкачи цяла копраля, тримата
капитани полуотвориха очи, видяха мъртвеца проснат по цялата си дължина върху
камъните на двора, затвориха отново очи; разбраха кой беше умрелият, но не се
помръднаха, спеше им се още.Към обяд Ставрульос донесе на гръб ковчега; изтича
Трасакис, огледа дървото, не беше го измамил дърводелецът – от орех беше.Към два
часа след пладне внуците вдигнаха дядото, излязоха през вратата, тръгнаха бавно,
обиколиха с него из махалата, за да се прости с нея; след това – по всички улици на
селото, спираха се на всеки кръстопът, излизаха по прозорците девойки и хвърляха
върху мъртвеца босилек и риган, сякаш беше погребение Христово.Цялото село семейно
го изпращаше, гологлаво, радостно, сякаш старецът беше наистина богът на селото,
който беше умрял; пристъпваха бавно, за да може да се прости спокойно със селото си
дядото; но изведнъж, тъкмо бяха излезли от селото и потегляха към гробищата,
разтвориха се небесните водопади, плисна проливен дъжд.Нададоха радостни викове
селяните, от месеци жадуваха за дъжд, имаше опасност да изсъхнат семената в
браздите; но сега, слава богу, вода стана небето – вдигнаха селяните нагоре
обгорелите си от слънцето лица, лицата им също поемаха водата жадно, сякаш бяха
земя.– На дъжд се превърна дядото, връща се отново в селото ни – прошепна един
старец.– Познава той мъката ни – каза друг, – превърна се на дъжд и ни
пои.Измокрени, без да бързат, те стигнаха в гробищата. Двама яки внуци се
запретнаха и изкопаха гроба; червена рохкава пръст, пълна с корени и мидени
черупки, сякаш някога тези планини са били море. Валеше, валеше... Спусна се дядото
спокойно, полека в земята и легна; хвърлиха му по шепа пръст живите и поеха отново
под дъжда към къщата на стареца.Тичаха сега те; бързаха да седнат на трапезата, да
изядат черния овен, който дядото беше оставил за курбан след смъртта си, да пият и
по едно вино за Бог да прости.Козмас седна встрани на широкия миндер; тъжна беше
душата му, уморено тялото му, затвори очи – да си почине малко, преди да тръгне за
планината; беше поръчал на Харидимос да вземе хайдушкия фенер и да бъде готов –
преди да се развидели, той трябваше да бъде в лагера на капитан Михалис. Миг само
трая сънят му, но за това време из глъбините му свари да изскочи умрелият му баща.
Козмас го видя съвсем ясно. Баща му стоеше на стълбата у тях и се готвеше да се
качи в одаята; беше вече понечил да стъпи на първото стъпало. Изплаши се Козмас,
горе спеше жена му, ще отиде сега умрелият, ще я изплаши... Скочи.– Къде отиваш,
тате? – извика му той.Извърна се умрелият със свиреп поглед, с провисналите си
мустаци, с брадавицата на дясната буза, на главата си носеше черен чембер с
окървавени ресни. А устата му представляваше рана, затъкната с памук.Баща му го
гледаше със смръщени вежди; беше го обхванал сигурно гняв, защото поскърцваше със
зъби и из ноздрите му изскачаха червени пламъци, които лижеха и осветяваха лицето
му. И изведнъж той отвори уста, памукът падна и раната се разкри; нададе див и
жален вик, стъпи тежко на стълбата и започна да се изкачва.– Тате! – извика Козмас.
– Не я закачай, тя е жена ми!Така извика синът и се приближи смело към умрелия.– Не
я докосвай! – извика отново той. – Тя е жена ми!Козмас протегна ръка да хване баща
си, да не го остави да се качи, но умрелият се превърна на дим и изчезна и сега
синът чуваше, без да вижда някого, как тежки, заглушени стъпки се изкачваха по
стълбата...Той нададе вик и се събуди. Отвори очи, огледа се; седяха поканените на
траурната трапеза, димеше в голяма тепсия овенът, току-що изваден от пещта, обърнат
по гръб, навирил крака във въздуха, с все глава, с все рога, като жив; нахвърлили
се бяха селяните и си го поделяха лакомо. Донесоха внуците и няколко стомни с вино
и траурната трапеза започна като истинска веселба. Ха по една, ха още по една,
дойдоха на кеф. Не беше причина само виното, ами и равният дъжд, който падаше върху
изораната зажадняла земя, и туй, че смъртта беше отминала, без да ги закачи тях,
беше отнесла само един старец – Бог да го прости! И все пиеха. Пиеха, ядяха, добиха
настроение. Засърбяха ги краката, искаше им се хоро, внучките и снахите сновяха
насам-натам кръшни и стройни и полите им ги пареха; но виното не е нямо и най-
добрият певец в селото, дърводелецът Ставрульос, се забрави и рече да подхване
песен, но хората до него свариха да му запушат устата. А пък попът, за да потули
скандала, изплакна устата си с вино и ръмжейки, започна да пее херувикото.Козмас
стана, дръпна настрана леля си Катерина.– Лельо Катерино – каза той, – тази вечер
отивам при чичо на планината; няма ли да ми заръчаш нещо?Жената въздъхна:– Взема ли
той от дума, чедо? Каквото си е наумил, ако ще светът да пропадне, ще го стори.
Господ да простре десницата си.– Няма ли да се съжали над сина си, лельо Катерино?–
Ще се съжали, само него обича той на този свят, ще се съжали, но акълът му няма да
се промени – ще стори, каквото е решил. Не се надявай, чедо, на човек, който не
съжалява себе си.Тя избърса очите си и не продума повече.Козмас се приближи до
Харидимос, който беше дошъл също на кеф, ядеше бъбреците на овена и мазнината се
стичаше по острата му козя брадичка.– Харидимос – каза му той, – похапна си,
попийна си добре, отпразнува и ти смъртта на дядо, стани сега да вървим.Нацупи се
старият овчар.– Вали – каза той – проливен дъжд; не се вижда и на две крачки!– Да
вървим! – каза повелително най-големият внук. – Трябва!– Да вървим тогава! –
въздъхна Харидимос и прокле орисията си, дето не го оставяше никога да се порадва –
ето ти сега, тъкмо беше започнал да идва на кеф...– Напред! – каза Козмас. – Взе ли
хайдушкия фенер?Херувикото се беше превърнало сега в гръмка песен и Ставрульос
поиска позволение от попа.– Ще изпея една хайдушка с твое позволение, отче!И още
преди да му отговорят, изпъна Ставрульос шия, разтърси се къщата:Кога небето ще се
синне, кога ще пукне пролет,кога ще пукне пролет, мале, пушката да си грабна...

13. Част

Носеше малкия хайдушки фенер старият Харидимос и осветяваше стръмната козя пътека,
която се виеше и се изкачваше нагоре в планината. Той още не беше дошъл на себе си
от пиянството, препъваше се, на два-три пъти се подхлъзна и се просна на земята,
вдигаше се засрамен и отново поемаше нагоре.– Да се не види и виното макар! –
измърморваше той. – Водата на дявола!Извърна се назад към Козмас; умираше за
приказки, поспря се, дъждът се стичаше на струи по него.– Господарю, защо не
отваряш уста? Ще пукна! Ами че аз затова се препъвам!– Остави приказките,
Харидимос! Вали проливно, да вървим по-бързо!Бързаше да свари да стигне в лагера на
капитан Михалис, преди да се съмне, да не го зърнат от полето турците. Падаше равен
силен дъжд, издуваха се вените на земята, водата се стичаше на ручеи, бълбукаше. От
време на време синя светкавица разсичаше небето, заехтяваше гърмът от склон до
склон, веднага след това се чуваше пак как шуртят и ромонят ручеите, които се
сливаха и се спускаха към полето.– За бога, отвори уста, господарю, кажи нещо! –
примоли се отново старецът водач. – Какво става по света, от който се връщаш? Хора
като нас ли са и франгите? Или дяволи?Но Козмас нямаше настроение да влиза в
разговор; вървеше мълчаливо сред мрака и дъжда и не искаше да хаби тези свети
мигове в празни думи. Странно, бодро чувство на ликуване заливаше тялото и душата
му; Козмас поемаше спокойно върху себе си водата, сякаш и той беше някакъв
планински връх, някакъв планински връх в Крит; и докато дъждът го мокреше, той
чувстваше до мозъка на костите си радостта на камъка и на земята от водата, която
ги напояваше.Настъпила беше вече зимата. Целият Крит, изтегнат по гръб, се мокреше
под дъжда. Дъждът гасеше милостиво гръцките села и манастири, подпалени от
низамите; гасеше и турските села, подпалени от християните. Връщаха се турци и
християни в развалините, мъчеха се да намерят подслон и полека-лека да започнат
отново да турят камък връз камък и да изградят пак домовете си.Зъзнещ, потънал в
рани, Крит влизаше отново в ярема; през цялото това време по пещерите и манастирите
капитаните непрекъснато се събираха, за да вземат решение; четяха и препрочитаха по
два-три пъти, за да го разберат, писмото на митрополита, слушаха гласа на Гърция,
гневяха се, проклинаха, хвърляха заканителни погледи към небето, стискаха юмруци,
но накрая прекланяха глава. Пъхаха ножовете в ножницата, закопаваха пак оръжието,
връщаха се по работите си.Намръщени, неразговорливи, отваряха кастриньотите
дюкяните си, навеждаха се над земята селяните, оряха, засяваха, започваше отново да
се върти тежкото колело на всекидневието. Слезе от планината и капитан Поликсингис
с обвит в черен воал фес; той отиде и запали свещ на капитана на града, на свети
Мина, постоя малко време пред иконата и му изплака мъката си, след това отиде и
отвори дюкяна си. Свря се навътре, да не вижда никого, да не го вижда никой, поръча
наргиле, запуши, а очите му гледаха унесено. Гледаше навън към улицата, но не
виждаше хората, които минаваха, нито селяните, които влизаха през Вратата за Ханя и
носеха излишните си лимони, портокали, цитруси, вино и дървено масло. Не виждаше
нищо; не се смееха вече устните на капитан Поликсингис, горчилка капеше от тях.
Вече се разкайваше, задето се показа глупав и остави балкана.„Не трябваше да слушам
нито Гърции, нито митрополити – мислеше си той, – добре направи капитан Михалис,
Глигана! Трябваше и аз да остана там горе, да загина. За какво ми е животът? Иде ми
да се грабна и да се върна горе!“Омота маркуча около гърлото на наргилето, застана
на прага, въздъхна. Тъкмо в този миг минаваше поп Манолис и омазненото му издуто
джубе се развяваше във въздуха; той не беше мръднал от Мегало Кастро – погребваше,
кръщаваше, правеше водосвети, тъпчеше си джоба и пускаше нови гуши. Поп Манолис
носеше дискоса и чашата за причастие, а пред него вървеше бледен, нажален
Мурджуфлос със запален посред бял ден фенер. Капитан Поликсингис се прекръсти; беше
научил нерадостната вест – попът отиваше да причести капитан Стефанис, на когото
един снаряд на турски патрулен кораб беше отнесъл на връщане и двата крака.– Бог да
го възнагради! – прошепна той. – Държа се като мъж!Поклати глава, понечи да влезе
вътре, да се завре отново в полумрака, но зърна Вендузос, който тъкмо минаваше:
загърнат в една черга, той зъзнеше, размахваше ръце, приказваше си сам и вървеше.
От два дни вече обикаляше като несправедливо прокълнат из улиците, не беше взел още
решение: да отвори ли кръчмата, да доведе ли от селото на кума си Георгарос жената
и двете си дъщери и да се впрегне пак на долапа, или да зареже всичко и да се върне
при капитан Михалис, за да му докаже, че и той е мъж, та да го не смята за
никаквец? „Сбогом, Вендузос – му каза капитанът, когато го изпращаше онзи ден при
митрополита да занесе отговора му, – сбогом, Вендузос, ти няма да се върнеш вече;
Вендузос си, не мога да кажа нищо, по вендузовски ще постъпиш!“Щом си спомня тези
думи, Вендузос кипва, прихващат го дяволите – ту го удря на чувство и взема решение
да се върне в планината и да покаже той на капитан Михалис, ту пък се замисля за
жена си, за дъщерите си, за кръчмата и се отказва.Вендузос видя капитан
Поликсингис, който стоеше на прага на дюкяна си, и се спря. „Ето ти го,
коскоджамити капитан, и пак подви опашка и се отказа! Защо? Защото така искат
интересите на Крит. А пък твоя милост, фудул Вендузос, мислиш, премисляш и искаш да
правиш работи на своя глава... Карай, бре, не се срамувай! Не малко храброст
трябва, за да се биеш, но още по-голяма трябва, когато ти заповядат началниците:
„Долу оръжието!“ – да го свалиш! Зарадва се, значи, Вендузос, когато видя капитан
Поликсингис. „Чакай да го заговоря – рече си той, – да взема и аз малко кураж –
деца имам, да се спася и аз горкият!“ Приближи се към капитана.– Добър ден,
капитане! – каза той. – Идвам от планината. Имаш много здра...– Върви по дяволите!
– избухна капитан Поликсингис и вдигна ръка.Обхвана го гняв, когато видя Вендузос –
засрами се до дън душа.Като чу думите на капитана, Вендузос също кипна: така ли,
значи? И този ли го има за нищо и никакъв човек, а? Сега ще му покажа аз на него!–
Връщам се в планината, не си напускам аз поста – та ако имаш някоя
поръчка...Вендузос изрече това, ей тъй, съвсем не беше решил – само тъй, да ядоса
капитана.– Ти ли ще се върнеш в планината, ти ли бре, Венду-зос? – рече капитанът и
се засмя подигравателно. – Здрави гащи трябват!– Здрави гащи трябват, тъй, тъй,
капитане, знам! Ама за една чест живее човек! Сбогом!И преди капитан Поликсингис да
му отвърне, той продължи нататък. Изведнъж, неочаквано се реши – не, няма да се
преклони той, ще засрами капитан-Михалисовци и Поликсингопуловци и ако наистина има
Бог, ще се погрижи за къщата му и ще омъжи двете му дъщери.Тръгна, той просто
летеше; мина край „Свети Мина“, влезе да запали една свещ, да се прости с него.
Празна беше църквата, топла, благоухаеща; свети Мина, облечен от глава до пети в
сребро, почернял от слънцето, яхнал коня си, му се усмихваше, сякаш му даваше
благословията си. „Хайде, добър път, Вендузос! – казваше му той. – Този е правият
път, не се бой, аз ще се погрижа за жена ти и за дъщерите ти; ще им намеря две
добри момчета, ще ги оженя. Хайде, добър път, капитан Вендузос!“Вендузос се
прекръсти доволен и излезе от църквата; той чу говор, вдигна очи и видя през
прозореца на митрополията недодяланата космата мутра на Харилаос джуджето; какво,
по дяволите, търсеше в митрополията този светотатственик, този лихвар? Отде можеше
да мине през ума на Вендузос за намерението на митрополита!Той беше поканил това
човече в митрополията на обед и сега тъкмо пиеха кафето си. Старецът си имаше своя
цел; християните, които бяха избягали в Атина и Пирея, се завръщаха напоследък и
намираха къщите си в развалини – турците бяха изпотрошили сандъците, долапите,
столовете, за да си палят огън – да готвят; бяха измъкнали и прозорците и бяха
изгорили и тях. Останаха само стени – изпоцапани и празни. Покани, значи,
митрополитът кир Харилаос банкера, за да му бие на чувства, да даде заеми с малка
лихва на християните, та да се посъвземат. Натрупваше той с хиляди лири при всяко
въстание, уговаряше се винаги с пашите; закупуваше за парче хляб от християните,
които бяха в нужда, обеци, пръстени, скъпоценни камъни, по цели нанизи костадинки и
жълтици и сега сандъците му преливаха от скъпоценности и злато. Това човече, значи,
можеше да спаси християните.И сега, тъкмо при кафето, митрополитът подхвана
разговора отдалеч, за да го докара полека до целта; заговори му отначало за Бога –
каква полза има да спечелиш целия този свят, ако загубиш душата си, след това
подведе умело разговора за родината, колко патриоти станаха безсмъртни и цял свят
слави имената им, защото се жертваха за родината. И да не забравяме, че жертва за
родината е не само когато дадеш живота си за нея, но и когато ù помогнеш, както
можеш, с парите си, да речем, да се съвземе в труден час. Безсмъртни стават и тези
хора и народът ги нарича „съотечественици“. И Бог разтваря тефтерите си и записва
имената им със златни букви, а срещу тях – по колко лири е дал всеки за
християните...Лукавото джудже сърбаше глътка по глътка кафето, пушеше цигарата си и
гледаше през прозореца разрушените къщи, а по-далече, над покривите, побелялото
разпенено море. През едното му ухо влизаха и през другото излизаха думите на
митрополита. „Мъчи се да ме метне калугерът – мислеше си кир Харилаос и издухваше
дима през ноздрите си, – мъчи се да ми бие на чувства, та да ми опразни сандъците.
Ей, серсемино, където ти сега отиваш, аз оттам се връщам!“Като не слушаше вече
подмятанията на митрополита, той смачка цигарата си в бронзовото тасче и се обърна
към стареца с голямо уважение; гласът му беше сериозен, изпълнен с печал.– Свети са
думите ти, владико! – каза той и въздъхна. – Колко пъти съм мислил и премислял
същото, колко пъти съм роптал, въздишал съм и съм си казвал: „Ех, да бях
и аз истински мъж, да грабна пушката и да дам живота си за родината! Или пък, щом
ме е прокълналГоспод и ме е обезобразил, поне да имах повече пари, та да ги дам
всичките, като гроша на вдовицата, за да помогна и аз малко на християните! Та да
се смили и над мен Бог утре, другиден при второто пришествие! Но опропастих се и
аз, владико, пропаднах, не вървят добре работите ми, макар че съм все в хорските
уста, макар че ме наричат лихвар... Ще повярваш ли, владико? Идва онзи ден една
вдовица, една сирота жена, носи ми едно пръстенче; знам много добре, една меджидия
струва, не повече, обаче давам две, защото сърцето ми се къса, когато виждам
нещастен човек... Давам две, губя, и го знам, но човек съм, боли ме! Едно лозе
имах, продадох го, една маслинова градина имах, отиде и тя; ипотекирах къщата, в
която живея, владико, Бог ми е свидетел, какво ще стане с мен? Добрината ми ме
погуби, и когато ми обади да дойда в митрополията, сърцето ми просто литна.
„Всемилостив е Господ – рекох си, – справедлив е, възнаграждава добрите дела; ето
владиката ме кани, научил е за добрините, които правя, научил е и за хала ми и
Господ го е просветил да ми помогне и на мен от кесията на митрополията, та да не
пропадна...“ Пълна била, научавам, касата на общината, пълна, слава богу!
Митрополитът преглъщаше на сухо. „Проклетникът му неден – мислеше той, – изрод
такъв, чифут!“ Не можеше повече да го гледа: изпи на един дъх кафето си и започна
да прехвърля нервно броеницата си. Харилаос провеси крачетата си от дивана, върху
който сега седеше с кръстосани нозе, и потри ръце.– Студено стана – каза той, –
дойде зимата. Какво ще правим без въглища, без вълнени дрехи, владико, без хубаво
ядене. Принудих се да продам всичките си кокошки; изпивах и аз всяка сутрин по едно
топло яйце, свърши се и това! Господ да се смили над нас!След тези думи джуджето
стана, целуна ръка на митрополита.– Моли се и за нас, владико – каза то, – с твое
позволение аз си тръгвам; не се чувствам добре, отивам да си легна.От училището се
изливаха с крясъци и свирки, едно през друго ученичетата; задържал ги беше Титирос
малко повече днеска, защото наближаваше Коледа, от утре почваше коледната ваканция;
трябваше, значи, да им поговори този последен час. Заякнал беше сега Титирос,
понапълнял, почернял и от слънцето, младоженец; жена му, селянката, беше
забременяла и учителят хвърчеше от радост. Никой не го имаше едно време за нищо,
ама на, даврандиса се той и къде ти вече да го вземат на подбив дечурлигата!Задържа
ги, значи, на този тържествен ден, за да им обясни как и защо се е родил Христос,
как и защо престъпният Ирод, който много приличаше на пашата на Мегало Кастро, е
искал да го убие, но Господ не е оставял никога неправдата да възтържествува,
прострял десницата си над него и го спасил. Разказа им за живота и дейността на
Христос, как израснал, как бил добър ученик, обичал и уважавал учителите и
родителите си и не лъжел никога. И след това как го разпнали. „Ирод, както казахме,
приличал на пашата, досущ като него бил – с брадичка, с фесче и с брадавица на
носа, но да не кажете това на някого! Юда бил пък като Сюлейман арапина, досущ като
него – черен като катран, с ятаган и чалма, но да не кажете и това на някого! Много
видял и патил Христос, ругали го, били го с бич, раздрали му дрехите, турили му
трънен венец – и най-лошото: разпнали го! Също, без разлика, като Крит! Но не се
бойте, деца, давам ви дума, както възкръсна Христос, така ще възкръсне и Крит един
ден! Ако не сварим да го видим свободен ние, по-старите, то вие, децата, сигурно!
Само че опичайте си акъла, не правете лудории сега през ваканцията, ще препрочетете
добре всичко, което сме минали, и ще научите наизуст трите песнички: „Зная те по
острието...“, „Там високо в планината“ и „О, тънка и остра, сабьо моя!“63Вендузос
почака да отминат дечурлигата; последен, зад тях, той видя Титирос; не беше го
виждал от месеци – отпърво не можа да го познае.– Даскале – извика му той, –
змейово биле си ял, същинска хала си станал! Връщам се обратно в планината –
произнесе той гордо. – Какво ще ми поръчаш да кажа на брат ти, на капитан Михалис?
Титирос се развълнува много, стисна му ръка.– Вендузос – каза той, – ти си юнак.
Прощавай, от толкова време те познавам, а не бях разбрал това...– Не съм бил никога
юнак, даскале – но какво да правя? Станах. С когото ходиш, такъв ставаш!... Да е
жив капитан Михалис!– Изпълнявам си и аз дълга, да му кажеш – това е моят път; на
моя гръб са стоварени цели купища критянчета – пробуждам в тях, доколкото мога,
разпалвам в тях, доколкото мога, духа на Крит! Така да му кажеш; и ако слязох от
планината, направих го, защото така е най-изгодно за Крит. Да слезе и той, да му
кажеш!– Бъди спокоен, ще му кажа, но няма да слезем, да знаеш. Сбогом, даскале!– На
добър час, Вендузос! – отвърна му учителят и се спря да се полюбува на капитан
Вендузос, който се отправи пъргаво, наперено към Вратата на Лазарета.Щом си отиде
Харилаос, митрополитът стана и повика дякона си.– Уморих се, дяконе – каза му той,
– уморих се, но трябва да отида у Архондулини, където ще дойде и пашата. За първи
път след толкова месеци ще се срещнем. Той не искаше в митрополията, аз не исках в
конака му, уговорихме се да се видим в дома на Архондула.– Искаш ли да приготвя
магаренцето, щом си уморен, владико? – запита дяконът, мургав селяндур, чийто глас
гърмеше като камбана.Прочут беше със страшната си сила дяконът; когато митрополитът
го вземаше със себе си, лъв сякаш вървеше подире му – мустаците, брадата, косите и
рошавите му къдрици на врата можеха да напълнят цяла възглавница.– Добре, чедо,
имаш право; оседлай го; съсипа ме този проклет пинтия...Оседла дяконът пъстрото яко
магаре, метна на гърба му една широка черга с изтъкани кипарисчета и кръстове по
краищата, докара го до площадката на двора, вдигна на ръце тежкото владишко тяло и
го нагласи върху здраво закрепения самар. След това хвана поводите и тръгна
напред.Пашата в това време се беше наял добре, беше изплюскал цяла кокошка и изпи
цяла кана малевоско вино; повика и той своя Сюлейман:– А бре, Сюлеймане, трябва да
отида да се видя сега с големия гяурски поп, за да покажем уж пред християни и
турци, че враждуването свърши, че вълкът и агнето са се сдобрили; докарай ми да
яхна коня си, не подхожда да отида пеш; ела и ти с мен. Преядох, спи ми се вече,
подкрепяй ме по пътя да не падна.Но тъкмо слизаше по стълбите, за да излезе на
двора и се качи на коня, пред него изскочиха, прегърнати, двамата велики безумци,
двамата най-големи чудаци на Мегало Кастро – Барбаянис и Ефендина. И двамата
сигурно бяха на седмото небе, защото се препъваха и се кикотеха здраво
прегърнати... Барбаянис днеска празнуваше – родила беше една от внучките му син,
беше се сдобил с първия си правнук. Напи се, значи, той и както беше пиян, сети се
за Ефендина и го повика.– Седни, Ефендина – каза му той, – да хапнеш, седни да
пийнеш.– Закълни се, че няма да ме накараш да се омърся – рече Ефендина, като
душеше неспокойно и лакомо ястията на масата.– Заклевам се мари, Ефендина, не се
бой! Нито свинско ще ти дам да хапнеш, нито вино да пийнеш, аз ще го изпия
всичкото!– За виното не е много голям грях – каза Ефендина, – мога да пия, цял свят
пие.– Не искам да взема грях на душата си, Ефендина – настояваше Барбаянис. – За да
бъдеш спокоен, ще ти дам да пиеш салеп.– Не, не, от салепа ми се гади, Барбаянис;
вино ще пия, вино; не е грях, само свинското е грях.Изпразниха, значи, една стомна
двамата, дойдоха на кеф.– Какво ще кажеш, Ефендина – рече изведнъж Барбаянис, – да
свършим ли една работа?– Абе, каквото щеш, Барбаянис, стига само да не преминавам
от тротоар на тротоар!– Аз ще те вдигна на рамо и ще те пренеса, не се бой. Слушай
тогава: ти си турчин, а пък аз християнин. Искаш ли да ме убиеш? Нà, вземи ножа,
заколи ме!– Не, заклевам те! – изпищя Ефендина. – Пусни ножа, Барбаянис, да не ми
дойде удар!– Е, тогава и аз не ща да те заколя. Не трябваше ли да бъдат, нà, ей тъй
като нас, всички турци и всички християни? Да живеят като братя? Не си ли виждал
никога кучка да кърми заедно кученца и котета? Е, такъв е и Крит. Ето, значи, какво
казвам аз: да отидем двамата прегърнати, още сега при пашата и да му кажем: „Нà,
гледай, паша ефенди, как се сдобриха турци и християни! Ефендина е Турция, аз пък,
Барбаянис, християните – станахме братя, дай да пием! И пашата, нали е добър човек,
добър, та чак да го вземат дяволите, ще пукне от смях и ще повика Сюлейман.
„Почерпи момчетата – ще му каже, – почерпи ги, да са живи и здрави!“ И ще извади от
долапа си по един медал и ще ни го даде; ще му сторим теманета и хайде, ще поемем и
двамата, прегърнати, ти – Турция, а пък аз – християните, и ще преминем през „Платя
Страта“, ще отидем в църквата да се поклоним и след това ще отидем и в джамията да
се поклоним, и след това ще отидем в голямото кафене на Хюсеин ага, дето са
турчетата, които пеят, та се взема акълът на човека. Обединение ли искахме? Нà, да
живее Барбаянис и Ефендина, да живее Обединението! Разбра ли, Ефендина? Ясно ли ти
е, или не?– Ами тротоарите? – рече Ефендина и го обля студена пот.– Не се бой, ти
казвам, аз ще те вдигна на рамо и ще те пренеса: нали знам да плувам. Само че чакай
да си взема оръжието, да си препаша сабята, да закача медала, и тръгваме!Той откачи
от стената сабята си и я препаса, извади от кухненския долап тенекиения медал и го
окачи над сърцето си – това беше, както казахме, едно голямо назъбено парче
тенекия, като онези, дето окачват по дърветата, за да не ги ловят уроки.– Напред! –
каза Барбаянис. – В името на Христа и на Мохамед! Кажи и ти мари, Ефендина, жив да
си!– Ама първо ще сложа името на Мохамед, да сме наясно!– Мари, сложи го, като не
те мързи. И тъй?– В името на Мохамед и на Христа! – каза Ефендина и двамата
прекрачиха наедно с десния крак прага.На улицата Ефендина се извърна и каза на
Барбаянис:– Какво ще кажеш, Барбаянис, да минем ли край Али ага, да го вземем и
него горкия? Той
не е нито турчин, нито грък – той е и турчин, и грък! И мъж, и жена! Хайде да
отидем тогава да го вземем, та всички народи да се представим пред пашата.– Ами че
защо да не отидем? – рече Барбаянис, който от радост искаше да прегърне целия свят.
– Защо да не отидем мари, Ефендина? Човек е и той, макар че е и мъж, и жена. Нека
вземе и това козле медал.Тръгнаха надолу, стигнаха до махалата на капитан Михалис,
почукаха на ниската вратичка на Али ага. Затрополиха, трака-трака, налъми по
двора.– Кой е? – чу се един немощен тънък глас.– Двама приятели, Али ага, отвори! –
обади се Барбаянис. – Дойдохме за твое добро.– Страх ме е бре, момчета, вървете си
по пътя... Кои приятели?– Аз съм, Али ага! – извика Ефендина. – Аз, Ефендина
Фъшкията!Вратата се отвори. Пожълтяло и сбръчкало се беше горкото старче; от него
ден, когато избягаха съседите му християни, къде смееше горкият да се подаде навън!
Нито християните му се доверяваха, нито турците го искаха. Всяка сутрин излизаше на
полето, събираше разни треви, изяждаше ги без олио, плетеше чорапи, продаваше ги,
преживяваше криво-ляво; и все чакаше кога ще се вразумят хората, да се върнат
отново съседите и да започнат пак привечерните визити и пълните паници, та да се
подаврандиса и той... Като го видя на какъв хал е, на Барбаянис изведнъж му се
стори, че много обича този турчин – изплаши се, като го видя толкова повехнал.–
Какво ти има, Али ага? – запита го той и се хвърли в прегръдките му.– Болен съм,
болен, Барбаянис, нà, не мога да се наведа, схванах се... Схванах се, горкият...–
Ще дойдеш ли да отидем при пашата? – рече Ефендина.– При пашата! – извика старчето
изплашено. – Какво ще правя? Не отивам никъде!– За твое добро, Али ага – намеси се
и Барбаянис. – Ще вземеш и ти медал.– Ако вярвате в Бога, вървете си по пътя,
оставете ме! – изпищя старчето и затвори вратата.– Остави го, Ефендина! – каза
Барбаянис. – Той не е даже и мъж, и жена, той е мърша! Хайде да вървим!Те тръгнаха
отново, стигнаха на площада, влязоха у пашата – и тъй, тъкмо слизаше пашата по
стълбите, ето ти ги пред него и двамата чудаци.– Паша ефенди! – извикаха и двамата,
щом го видяха. – Спри се да ни се порадваш!– Какво искате бре, кокоши глави? – каза
пашата и започна да се смее. – Какъв е този маскарлък?Ефендина придържаше
конопените си гащи, чиято връв пак се беше скъсала, а пък сабята на Барбаянис се
заплиташе между краката му и го препъваше, залитаха и двамата и се приближаваха към
пашата. Първи заговори представителят на гърците.– Паша ефенди – каза той
официално, – аз да не мислиш, че съм Барбаянис салепаджията, аз съм християните; а
този тук не е Ефендина Фъшкията, дето му викат, ами Турция. Ядохме от билето на
раздора – скарахме се, ядохме след това мед – сдобрихме се. Сдобрихме се и сега сме
станали братя, разбра ли, паша ефенди? Не си ли виждал никога кучка да кърми заедно
кученца и котета? Е, такъв е, рекохме, и Крит! Защо да се караме? Има много бозки,
има и много мляко, стига за всички и артисва даже – разбра ли? Съгласие, значи,
любов, добър живот, широко сърце! Днеска станах дядо и прадядо, да живее
Обединението!– А бре, Сюлеймане – извика пашата, като се превиваше от смях, – а
бре, не е побъркан този, какво са седнали да ми разправят! По-умни са, честна дума,
и от митрополита, и от мен. Почерпи ги по една ракия, дай им и по един рожков за
мезе...– Ами медал? – каза Барбаянис разочаровано. – Няма ли и медал, паша ефенди?–
Имаш един, стига ти!– Ама за Ефендина... – рече Барбаянис и посочи другаря си със
смъкнатите гащи.– Дай му, Сюлеймане, една връв да си върже гащите – рече пашата, –
друг медал няма. Хайде, че имам работа!Когато стигна пред Архондулини, пашата видя
магарето на митрополита вързано за халката на вратата и остана доволен.– Ето го и
калугера – рече той, – дошъл е преди мен; това ще рече – преклони се.Сюлейман го
смъкна от коня; пашата влезе в големия, постлан с плочи двор със саксии, знатната
стара мома излезе да го посрещне. Стегната в корсет, напудрена, тънка и дълга като
фурнаджийска лопата, с жлъчно лице; а пашата – къс и дебел, засмян, с голям гърбав
нос, със сънливи анадолски очи. Надигна се митрополитът, направи темане пашата,
настани се в насрещното кресло, измъкна броеницата; старата мома излезе от стаята и
изчезна, за да остави двете големи глави да си поговорят свободно по важните местни
въпроси.Известно време и двамата не обелиха зъб. Митрополитът беше прострял ръце
над разпаления бронзов мангал пред себе си и се грееше, не му беше добре, зъзнеше.
На пашата му се спеше, прозя се; видя го митрополитът, че се прозява, прозя се и
той.– Студено е днеска, паша ефенди – каза най-сетне митрополитът, за да подхване
разговор.– Е, зимата дойде, митрополит ефенди – отвърна пашата и пак се
прозя.Замълчаха. Едно врабче долетя и кацна на перваза на прозореца, погледна вътре
пашата и митрополита, изчурулика нещо и си отиде. Примъкна се сега и пашата до
мангала, отвори пак уста, но с голямо усилие.– Дървените въглища, чувал съм,
замайват главата – каза той, – замая ми се главата.– Само когато не са добре
разпалени, както съм чувал – каза митрополитът и се прозя.Видя го пашата, прозя се
и той. Замълчаха пак. Умори се пашата да държи ръцете си прострени над мангала,
положи ги на коленете си, погледна наоколо. Видя големия стенен часовник, видя
върху една гравирана кутия една зелена ваза с алени кадифени рози и до нея един
арапин от гипс с куха глава, пълна с кибритени клечки. А над вратата той с гордост
видя своя портрет, нарисуван с червена, златна и черна боя, съвсем жив, нито
косъмче не му липсваше; но както седеше и се любуваше на хубостта си, пашата се
стресна – стори му се, че нарисуваният пискюл на феса му се помръдна. Уплаши се.–
Митрополит ефенди – каза той неспокойно, – помръдна се пискюлът на феса ми на
портрета. Може ли такова нещо? Какво ще кажеш, твоя милост?Уморен беше
митрополитът, отегчен, беше се лишил от редовния си следобеден сън; напрегна всички
сили, извърна се, погледна портрета, но забрави защо се беше извърнал да го види и
мълчеше.– Може ли такова нещо? – запита отново пашата. – Може ли, митрополит
ефенди?– Кое, паша ефенди?– Нà, да се помръдне пискюлът на портрета.– Не, не може,
паша ефенди – отвърна митрополитът и опря тежката си глава на облегалката на
креслото.Опря и пашата своята, затвори очи. Видя го митрополитът, затвори и той
своите.Подаде се кукувицата на часовника, изкука часа; севернякът навън се
усилваше, въртеше сухите листа из двора; долетя отново врабчето, студено му беше,
гладно беше, почука с човчицата си по прозореца, но чу страховито хъркане, изплаши
се, избяга. Влезе домашният котарак, гъвкав, мустакат, критянин и той, скочи на
коленете на митрополита, сви се в скута му, затопли се, замърка блажено и заспа.
Изскочи отново кукувицата на часовника, изкука пак часа.Архондула, обезпокоена,
долепи ухо до вратата, не чу никакъв разговор, само провлечено сладко хъркане на
два гласа: едното тежко като контрабас, другото звънко, радостно, като тръба.–
Чакай да им направя по едно кафе да се разсънят – рече тя.Влезе в кухнята и сложи
джезвето на огъня.Пашата чу след малко, че вратата изскърца, отвори очи, видя пред
себе си старата мома с подноса.– Налегна го дрямката... – каза подигравателно и
посочи заспалия митрополит. – Не издържа вече, горкият, остаря.Носът на митрополита
усети миризмата на кафе, отвори очи владиката.– Да си жива, Архондула! – каза той,
като пое филджана. – Тъкмо ми се искаше кафе. За малко да заспя.Започнаха и двамата
да сърбат силно, доволни. Разсъни се митрополитът, обърна се към пашата.– Добра ще
бъде пшеницата тази година, паша ефенди – каза той.– И ечемиката, митрополит ефенди
– отвърна на заваления си гръцки пашата и стана. – Добре прекарахме днеска, някой
ден пак да се видим, митрополит ефенди, да си поговорим пак.– На драго сърце, паша
ефенди – отвърна митрополитът, подпря се на креслото, напъна се и също стана.Пред
Архондулини се беше насъбрал народ; беше се разчуло, че след толкова месеци днес за
първи път се бяха срещнали в тази знатна къща двамата водачи, за да поговорят, да
постигнат някакво съгласие и да възстановят разбирателството в страната; чакаха ги,
значи, сега хората на студа, за да ги погледат как, уловени под ръка, ще се появят
на вратата.Мина доктор Касапакис, спря се и той; видя кир Аристотелис аптекаря,
който също се беше спрял и чакаше.– Какво става, кир Аристотелис? – запита го той.
– Да не е умрял някой?– Пепел ти на езика, докторе! – отвърна кир Аристотелис. –
Пашата и митрополитът са вътре и се съвещават как да възстановят разбирателството в
страната; един човек се примъкнал до прозореца и ги видял. Разтворили били, казва,
отпреде си книжата – пишел митрополитът, говорел и ръкомахал пашата, сега щели да
ударят печатите си. Как е госпожа Марсела?Докторът вдигна рамене:– Все така.
Заведох я в чифлика на брат ми, при Кацамбас, да промени въздуха.Той беше в
настроение, понеже беше успял да махне жена си от къщата и да остане сам със
слугинята.Докато приказваха тъй, откъм края на улицата изведнъж се зададе кир
Димитрос Пицоколос. След толкова месеци едва сега се връщаше от селата и планините,
из които бродеше с чадъра си, за да му минело, както казваше, притеснението на
сърцето. Рядко отваряше уста да заговори. „Омагьосали са го самодивите и са му
взели гласа“ – казваха селяните, почитаха го като обладан от дух и му даваха парче
хляб; той го вземаше, почваше да го дъвче и отминаваше нататък, към друго село, ту
стиснал чадъра си здраво под мишница, ту разтворил го над главата си заради дъжда
или слънцето.Докато Крит се бореше със смъртта, кир Димитрос, на капитан Пицоколос
синът, кръстосваше тъжно по пътищата; но сега, когато Крит вече се успокояваше,
успокои се и той, връщаше се при своята кира Пинелопи... Пробити бяха обущата му,
раздрани дрехите му, беше гологлав, панталоните му му бяха станали широки, вееха се
като женски шалвари и краката му се губеха в тях. Той се подпираше на чадъра и
крачеше, куцукайки.–
Колко е отслабнал, горкият! – каза дебелакът доктор. – Опразнил е панталоните...–
Не се безпокой, ще ги изпълни пак! – отвърна кир Аристотелис.И поклати
преждевременно състарената си глава, сякаш казваше: „Това е нищо... нищо... Моето е
неизцеримо зло...“ Сети се за аптеката си – такава аптека на „Платя Страта“, а да
няма син, на когото да я остави! Сети се за повехналите си сестри и за трите дупки
на вратата... „Друга радост си нямат, горките – помисли той, – друга утеха си
нямат; през тях гледат света...“– Добре дошъл, кир Димитрос! – каза докторът,
когато Пицоколос мина край тях. – Как я караш?– Слава богу, счупих си крака –
отвърна кир Димитрос и продължи нататък.– Само смахнатите се радват на този свят –
измърмори аптекарят, гледайки как кир Димитрос се отдалечаваше, куцукайки. – Тежко
и горко на умните!– Бре, заплеснах се! – рече докторът. – Тръгвам!– Кой като теб!
Някой болен ли?– Изплашила се и пометнала онази, еврейката, дето я доведе на
капитан Михалис племенникът. Руса, сладичка – видя ли я?– По-добре да не се жениш,
отколкото да вземеш еврейка – каза аптекарят злобно и се повдигна на пръсти, за да
види какво става в двора на Архондула.Хората сега се бяха раздвижили, всички се
вдигаха на пръсти и гледаха... Изпъна се и кир Аристотелис, очите му не пропускаха
нищо, искаше да види всичко, за да го разкаже на сестрите си; и видя, значи,
всичко: митрополитът, грамаден, тежкоподвижен, с бялата си брада, беше се появил на
двора сред саксиите, прихванал през кръста нисичкия паша с четинестата брада; и
двамата пристъпяха бавно, тържествено към външната врата. Крит и Турция вървяха
прегърнати – християни и турци се отместиха, за да им сторят път да минат. Пашата
се беше вече съвсем разсънил, опираше се на ръката на митрополита и поздравяваше
усмихнат наляво и надясно хората; но митрополитът беше смръщил вежди, подпираше се
тежко на жезъла си и бързаше да се отърве от турчина. Развърза дяконът магаренцето
от халката, приближи се и Сюлейман с тъмнокафявия кон... Тъкмо в този миг се появи
и глухонемият брат на Архондула, художникът – кьосав, белязан от шарка, със зяпнала
уста, хапльо; той поздрави двамата високи гости, измуча нещо и опръска със слюнките
си брадата на пашата.В това време в бащината къща на Козмас цареше голяма тревога.
Цяла нощ не беше мигнала Ноеми, безпокоеше се за мъжа си – по кои ли планини се
трепе сега; мислеше и за сина, който растеше в утробата ù и подритваше. Някакъв
загадъчен ужас я държеше през цялата нощ будна, някаква тъмна заплаха беше
надвиснала над нея... Някакво невидимо тяло, някакъв ням глас, някакъв призрак...
Да не би да беше умрелият? И когато, почти на разсъмване, ù мина тази мисъл,
студена пот изби в корените на косите ù. Тя скочи. Задушаваше се. Отвори прозореца,
прониза я леденият утринен вятър; развиделяваше се, Ноеми слезе долу, завари
старата жена наведена пред огнището да стъква огън.– Майко – каза ù тя, – не ми е
добре; ще поизляза да подишам малко въздух...Майката вдигна глава, изгледа я и се
изплаши: лицето на девойката се беше стопило, открояваха се всички кости, тъмни
кръгове опасваха очите ù.– Къде искаш да идеш, чедо, рано-рано на този студ? –
запита я тя съчувствено. – Не се уморявай.Ноеми се поколеба; срамуваше се да каже
какъв ужас я беше обхванал на разсъмване и къде смяташе сега да отиде, за да го
прогони.– Не знаеш и ти къде, нали? – запита отново старицата.– Знам, майко, знам;
в църквата, да запаля една свещ.Майката извика:– Видяла си го насън ли, видя ли го,
чедо?– Да.Майката загледа втренчено, долната ù челюст трепереше. Не е умрял още,
добре казваше тя, не е умрял, носи се из въздуха, обикаля около къщата, промъква се
през пролуките на вратата... Нещо лошо е намислил пак...– Чедо – каза най-сетне тя
и сниши гласа си, сякаш се страхуваше да не я чуе мъртвият, – чедо, върви, запали
му една свещ, помоли го да се съжали над теб... Само, за бога, да не му кажеш, че
носиш в утробата си...– Не, майко, няма да му кажа...– Вземи моя шал, загърни се
добре, да не настинеш...Празна беше църквата, слаба светлина влизаше през
пъстроцветните прозорци и събуждаше иконите, полилея, бронзовите свещници, а вдясно
от входа на църквата, върху молитвена поставка, свети Мина конникът. Взе Ноеми една
свещица от пангара и се запъти право към голямата икона на Света Богородица, вляво
от царските двери, на иконостаса. Не смееше да говори лице с лице с умрелия, искаше
да повика за посредник между двама им Света Богородица, майката.Сребърното кандило
гореше и осветяваше меко твърдата волева брадичка на Богородицата, тъжните ù
бадемовидни очи и вишневата, извезана със златни звездички забрадка на главата ù...
Ноеми коленичи и се загледа дълго, мълчаливо и колкото повече гледаше, толкова
повече се отпускаше и се успокояваше сърцето ù... Светата Дева притискаше силно в
прегръдките си своя син, сякаш се страхуваше да не ù го вземат, опряла бузата си
топло, нежно върху неговата буза, и му подаваше едно малко дървено кръстче за
играчка, за да си поиграе...Стана Ноеми, запали свещта си на свещника, доближи уста
до Богородица и ù заговори. Ноеми не знаеше още да изрича молитви, заговори ù,
сякаш тя беше някоя добра съседка, на чиято врата девойката беше потропала сега,
когато беше изпаднала в голямо затруднение.– Майко – каза ù тя, – аз съм Ноеми
еврейката; дойдох от края на света, отстъпих от бащината си вяра, станах
християнка. Намирам се в голяма беда, майко, помогни ми! Кажи му да не идва нощем
да ме измъчва, кажи му да не ми стори нищо лошо, аз желая само доброто на неговия
дом, обичам сина му, той е единствената ми радост... Майко, ще ти кажа и това, но
не го казвай на него: след три месеца ще стана и аз майка, страх ме е да не стори
нещо лошо на сина ми; не му позволявай! Падам в нозете ти, майко на всички майки по
света, смили се над мен!Ноеми вдигна очи и видя, че Богородица я гледа тъжно,
отчаяно и очите ù сякаш се бяха изведнъж изпълнили със сълзи. Изплаши се девойката,
смъкна от ушите си златните обеци, които ù беше подарил Козмас, и ги окачи на
иконата.– Нямам нищо друго, Богородице! – прошепна тя. – Приеми тези обеци за
спомен от мен...Върна се вкъщи, видя я Мария и извърна глава настрани; старата жена
се приближи до нея.– Запали ли му свещ, чедо? – запита я тя. – Чу ли някакъв глас?
Каза ли нещо?– Майко, ще отида да си легна, уморих се... – отвърна девойката и се
изкачи, изнемощяла, бавно по стълбите и легна на широкото желязно брачно легло, на
което, докато беше жив, спеше умрелият и се любеше с жена си.Тежък беше въздухът.
Ноеми дишаше мъчително и лежеше с отворени очи, страхуваше се да ги затвори, да не
би да изскочи из мрака умрелият... Удари веднъж, удари още веднъж долу стенният
часовник; високо горе от минаретата се разнесе, ласкав, пълен със страст, гласът на
мюезина; пладне беше дошло. В устата ù горчеше, не слезе долу за обед, беше
приковала поглед в голямата финикова палма, която се подаваше над покривите,
оттатък, в двора на Архондула... Духаше силен вятър, блъскаха се крилата на
прозорците, острите листа на финиковата палма се биеха и се удряха едно о друго...
Отсреща, на иконостаса, запаленото кандило изпращя, малкото пламъче подскочи, сякаш
искаше да избяга от фитилчето, а Ноеми нямаше сили да стане да налее масло на
кандилото, което се бореше със смъртта.Девойката се умори да гледа, затвори очи...
Унесе ли се, не се ли унесе в сън? Не помни; но щом затвори очи, тя почувства със
страшна сигурност, че някой, без да отвори вратата, влезе в стаята. Ноеми се сви на
края на леглото, напрегна всички сили, отвори очи – никой! Но тя чувстваше – някой
стоеше пред нея, между стълбовете на леглото, във въздуха.„Той е, той!“ – прошепна
Ноеми и разтвори ужасена очи. Кандилото беше угаснало, иконите бяха потънали в
сянката...Ноеми гледаше с широко отворени очи и все повече чувстваше как въздухът
между стълбовете на леглото се сгъстява и се втвърдява, приема образ... Във въздуха
първо блеснаха два сребърни пищова, след това се появи един як врат, черни като
катран мустаци и две очи, които дебнеха иззад гъсти щръкнали вежди... Един мъж се
появи между двата стълба на леглото и започна да се приближава към нея, във
въздуха...– Богородице! – изпищя Ноеми. – Помощ! Изгони го! Изгони го!Но мъжът все
повече се приближаваше във въздуха, очите му ставаха все по-големи и по-сърдити,
сега се чуваше ясно как скърцаше със зъби... Той дойде над главата ù и се спря.–
Богородице! – изпищя пак Ноеми. – Изгони го, изгони го!Но мъжът изведнъж посегна
към нея, сграбчи завивката ù, захвърли я настрани и удари с юмрук корема на Ноеми.
Горката девойка нададе сърцераздирателен писък и се строполи от леглото на
пода.Майката чу вика, изкачи с ръце и крака стълбата и намери снаха си потънала в
кръв.– Мария! – извика тя. – Лекаря, бързо!Старата жена вдигна от пода мъртвото
недоносче, разтри слепите очи на Ноеми с портокалова вода, запали угасналото
кандило и зачака лекаря. Чакаше и оплакваше скришом, безутешно, мъртвороденото
внуче... Отвори най-сетне очи пребледнялата ù снаха и се огледа с неразбиращ
поглед. Къде се намираше, каква е тази кръв, кой я беше ударил, та беше почувствала
такава непоносима болка в корема? Болеше я, тя стискаше зъби, за да не извика; видя
над себе си старата жена, която я пръскаше с портокалова вода, протегна ръце. –
Майко – прошепна тя, – майко, боли ме...И пак затвори очи.Майката седна до нея; тя
мокреше с портокалова вода слепите ù очи и мислеше за сина си – отде ще знае за
сполетялата го беда любимецът ù, къде ли е сега и какво ли прави в двора на дядото?
Но Козмас не беше вече в двора на дядото; беше поел, сред мрака и дъжда, право
нагоре в планината...Той вървеше подир тънката, прегърбена фигура на стария
Харидимос. Крачеше. Не приказваше. Припомняше си с ужас и удивление смъртта на дядо
си. Как лежеше под вързалото плод лимоново дърво, как внезапно, когато вече си
отиваше, в сърцето му възникнаха вечните неразрешени въпроси – откъде идваме? Къде
отиваме? А тримата капитани,
пияни, разпасани, залитащи, как неочаквано, пред гроба, се бяха също опомнили, как
се бяха хванали за главата и бяха почнала да се изповядват, сами обхванати от страх
– само кръв, турци, гуляи и жени беше животът им! Говореха, говореха, но се
задушаваха и се ядосваха – друг смисъл беше имал животът им, по-дълбок, по-широк,
не можеше да се изрази с думи; обърнаха очи към учителя за помощ. И той грабна
лъка, задрънкаха звънчетата, започна да говори, да пее и да плаче истинската уста
на критяните – гуслата. Спусна тежките си клепачи дядото, усмихна се цялото му
лице, от ухо до ухо, до сърцето му приемаше отговора, както зажаднялата земя
водата, и полека, изпълнен с блаженство, тъй както потъваме в сън, слезе в
пръстта...„Добър, здрав е моят род – казваше си Козмас, – дълбоко е пуснал корени в
земята, внимавай да не го посрамиш! Да даде Господ кръвта на Ноеми да не отслаби
критската кръв! И синът ми да се роди чист критянин. Голямо нещастие ще бъде за
един такъв род, ако престане да се изкачва по нагорнището!“Изведнъж Харидимос се
спря – не можеше повече да понася това мълчание.Път ще рече разговор и шеги, да се
поспираш от време на време, да хапнеш по някой залък, да смукнеш и от шишето, да се
поразвесели душата ти, да набере сили и да тръгне отново на път; а пък този облечен
във франгски дрехи човек нито говореше, нито се спираше, все бързаше.– Какво си се
разбързал, господарю? За да видиш капитан Михалис ли? Проклет да е! Най-добре е да
не го видиш никога; но ако ти е писано да го видиш, тогава колкото се може по-
късно, и по-малко. Мен ме изпрати дядото онзи ден да му обадя, че умира, да дойде
да се прости с него; но той се извърна и ме изгледа така свирепо, че загубих и ума,
и дума, стиснах с ръка ченето си, да не изхвръкне!– Не се бой, Харидимос, на мен ми
е чичо; и аз съм от същата кръв, не ме е страх от него – отвърна Козмас, без да се
спре.– Ама ще посмееш ли да му възразиш? А на бас, че няма да посмееш!– Ще посмея;
но не приказвай сега, да вървим!Тежки бяха тези часове, изпълнени с вглъбяване в
себе си и мълчание; и Козмас не желаеше да ги оскверни с разговори. Защото той не
мислеше само за дядото, този главен корен на рода, който се спускаше дълбоко в
земята, а и за онзи суров, възлест клон на дървото, капитан Михалис, в чиито ръце
беше може би съдбата на Крит! Как да му заговори, откъде да го подхване, какво да
му каже? Той единствен от всички капитани не приемаше да сложи оръжие, да сложи и
той печата си под документа за капитулация, та да се успокои Крит... Какъв демон го
беше обладал?– Той е виновен, задето изгоря манастирът на Христа-Бога – му беше
казал митрополитът, – а сега иска да измие позора си, затова не се предава; може би
иска и да загине, за да си плати.– Ами ако го прави за доброто на Крит? – рече
Козмас.Митрополитът помълча известно време; може би прехвърляше някоя тежка мисъл и
затова се бавеше да отговори.– Струва ми се, Господ да ми прости – прошепна най-
сетне той, – струва ми се, че някакъв демон е влязъл в чичо ти и този демон съвсем
не е Крит.– Той има някаква тайна в живота си, нещо тъмно – му беше казал и другият
му чичо, Титирос. – Някаква загадка с капитан Поликсингис, с една туркиня, много
неща приказват хората. Сърцето му се е озлобило, не може вече да го овладее.–
Завижда на Аркади – беше му казало злобно джуджето Харилаос, – завижда на Аркади,
горкият, и се е заинатил да се хвърли и той във въздуха – за да му изкарат и на
него песен!„Може би всички имаха право“ – мислеше си Козмас и се изкачваше нагоре в
дъжда, като се подхлъзваше по камъните. Какво щеше да му каже сега, когато го
видеше? Как да го склони да приеме думата на пашата, че го пуска да се оттегли
невредим, да отиде където си ще, с все оръжието и байрака си? Да му каже, че
митрополитът иска това? Че гръцкият крал го желае? Ще повдигне само пренебрежително
рамене, той няма никакво уважение към хората. Да му каже, че няма спасение, че ще
загине, че няма нито един човек с него, нито турчин, нито грък, нито франг?
Хвърлени на вятъра думи! Не се бои той от самотата, не се бои от смъртта – може би
сам я търси!Мислеше и премисляше Козмас откъде да го подхване и какво да му каже на
този звяр, та да го склони...Много тежки грижи измъчваха душата на Козмас: ту
мислеше за болнавото, нежно тяло на Ноеми, което беше поверил на суровите потомци
на своя род, и за сина си; не смееше да помисли за това – какъв син щеше да му
роди? Ту за всичко, което беше видял в Европа, неправдата, безсрамието, глада... Ту
– кой беше неговият път, къде беше неговото място – да отиде да се бие ли? Дядо му
си имаше своето място, и баща му, и този му чичо... А той? Кое място да избере и да
каже: тук е моето място, тук ще се боря, никой не може да ме прогони оттук! И за
първи път тази вечер той съзна, че беше увиснал във въздуха!Дъждът постепенно
намаляваше, изляло беше небето всичката си вода върху планината; силен, леден вятър
задуха и разпръсна облаците, показаха се звездите, Харидимос се спря и огледа
небето.– Минало е полунощ – каза той, – добре сме.Щеше да се пръсне вече,
приказваше му се.– Ела, за бога, господарю, да се поспрем под тази скала, там не
духа, да свием по цигарка...– Умори ли се, Харидимос?– Уморих се я! Стар човек съм,
натежаха ми кокалите.Никак не се беше уморил хитрецът, ами умираше за приказки.
Спряха се под скалата, извади Козмас цигарите, подаде му една. Ами сега, отде да
подхване разговор Харидимос? Той погледна към небето – какъв разговор можеш да
подхванеш пък за него? Заряза го. Прехвърли през ума си селото, Мегало Кастро,
Крит. Ами че всички тия неща ги знаеше на пръсти този франг – нищо не излиза и от
това. Заряза го. Изведнъж му дойде на ум за един негов чичо, едно човече,
Андрульос. Какво е пред него чичото на този клечо, дето се прави на много важен и
не благоволява да отвори уста да размени с него две думи! Какво е пред Андрульос
капитан Михалис? Мушица някаква! Сега ще му покажа аз!Смукна жадно цигарата си два-
три пъти, изпепели я цялата – пареше му пръстите, но не я хвърляше. Обърна се към
Козмас:– Знаеш ли, господарю, кой е най-големият звяр на света? Лъвът, ще речеш.
Съвсем не! Съвсем не! Човекът. Ама ще ми кажеш – защо? Защото се бие и убива турци
като чичо ти ли? Или защото е измислил с дяволска помощ разни оръжия, за да убива
лъвовете ли? Съвсем не, ама съвсем не! Аз да ти кажа: имах един чичо, казваха го,
Бог да го прости, Андрульос, половин порция; по прякор му викаха и Караконджо,
понеже беше нисък като джудже, горкият, изчадие Божие, гнус да те е да го заплюеш!
Той ходеше, не, не ходеше, ами подскачаше като скакалец и пищеше, понеже го боляха
бъбреците, горкия; имал, казва, камък, тъй му рекли докторите, и щял да умре. А пък
той, мойто момче – какво нещо е човекът! – взе си търнокопа и отиде, та седна по
турски до планината, дето е пред селото му, Венерато. „Цак-цак-цак!“ – започна да я
дялка. Година, две, три. Минаваха селяните, гледаха го, умираха от смях. „С
планината ли си се заловил бре, Андрульос?“ – „С планината ами! Ще я изям!“ –
отвръщаше той и не вдигаше глава от търнокопа си. На третата година започна да
гради в полите на планината къща. „Не строй бре, Андрульос, къща, моля ти се! Който
построи къща, се жени!“ – „Тъкмо това искам и аз, маскари такива – отвръщаше той, –
да се оженя. Да се оженя, да направя деца, да ми помогнат да поваля планината.“
Смееха се селяните. „Коя ще те вземе бре, Караконджо?“ – викаха му те. „За хатър на
повечето хора месо в касапницата не остава! – отвръщаше той. – Ще се намери и за
мен купувач.“ Строеше си той къщата, а един ден минала една другоселка, вдовица,
еднокрака и грозна, ама млада; влязла вътре, огледала двора, килера, кухнята,
одаята, много ù се харесала къщата. „А бре, Андрульос – му рекла, – харесва ми
къщата – какво ще кажеш, твоя милост, а?“ И му намигнала. Чичо ми разбрал каква е
работата; да не разправям надълго и нашироко – оженили се. Спал той с нея, прекарал
добре нощта, но на другия ден, рано-рано, махмурлия още, обърнал се пак към
планината, взел търнокопа и пак започнал – „цак-цак-цак!“ – да я дялка. „Цак-цак-
цак!“ – всеки ден отхапвал по един залък. Струпа пак камъни, захвана да лепи
пристройка към първата къща, да вдига още една одая, да разширява двора, да строи и
обор. „А бре, Андрульос – викаха му пак на подбив селяните, – град ли ще градиш,
бре?“ – „Град ами – отговаряше той, – жена ми е бременна – къде ще си туря децата?“
– „Ами не те ли болят вече бъбреците?“ – „Къде ще ме болят бре, лентяи! Нямам
време!“ Минаха години, все по две, по две раждаше жена му децата, а той си дялкаше,
беше напълнил планината с пещери и дупки, ядеше я; ядеше я Андрульос отвсякъде:
отначало ругаеше, защото тя му се опираше, но после видя, че стана послушна, и я
обикна, не можеше да живее вече без нея. Косите на чичо ми бяха вече посивели,
тялото му все повече отслабваше и той замязваше все повече на таласъм, но мишците
му ставаха все по-дебели, а ръцете му ставаха все по-широки и по-дълги, стигаха под
коленете му; не можеше вече да се изправи, прегърби се, а ръчищата му висяха и се
удряха по камъните. Не можеше да го погледне човек, без да почне да се смее; беше
досущ като маймуната – трябваше да я видиш! – дето я докара лани пашата в Мегало
Кастро и дето стоеше мирно в клетката си и зяпаше хората... Гледаше го, ти казвам,
човек и се смееше, но го хващаше и страх; селяните вече го гледаха отдалеч, къде ти
да се приближат! Ами че нали веднъж протегна ръчището си, сграбчи за глезена един
дангалак, дето се смееше, стисна го, разместиха му се кокалите и оттогава куца...
Израснаха децата му, нахвърлиха се и те на планината, трошаха я, ядяха я залък по
залък и строяха; ожениха се, народиха им се деца, остаря вече чичо Андрульос и
грохна, натежа търнокопът; и една вечер, като се връщал от планината, усетил, че му
е наближил краят, легнал на постелята си, повикал децата и внуците си, поръчал да
го погребат в планината и да му турят в гроба и търнокопа, след това скръстил
ръце и издъхнал... Ако се случи да минеш някога през Венерато, поискай да ти
покажат Андрульосово – къщата на чичо ми е вече коджамити село... А пък ти си
седнал да ми разправяш, твоя милост...Той замълча, доволен беше, че говори и натри
ловко носа на този франг; очите му блестяха в мрака, гледаха отвисоко и
подигравателно.– Аз знам, Харидимос, един друг звяр, по-голям и от лъва, и от чичо
ти Андрульос.– Кой е?– Червейчето.– Запуши я тази, за бога! Не споменавай занего,
да опустее дано! – измърмори Харидимос и се прекръсти.Сетне се изплю и хвана
тоягата си.– Да вървим, господарю! – каза той раздразнено.Зората тъкмо се пукваше,
когато Козмас стигна в лагера на капитан Михалис, на билото на Селена. Харидимос
изостана назад.– Карай нататък сам, господарю – каза той, – и като свършиш, каквото
имаш да свършваш, мини да ме вземеш да се върнем обратно; по-добре да го не видя
чичо ти, прощавай!Изправен на наблюдателницата си, капитан Михалис не беше мигнал
цяла нощ; щом се развидели и в полите на планината, той взе далекогледа и започна
да оглежда един по един турските постове. Полека-лека низамите се изместваха,
изкачваха се всеки ден с няколко стъпки и се укрепяваха. Те не бързаха; разбираха
по броените вече изстрели на християните, че барутът и куршумите не им достигат;
знаеха също така, че нямат какво друго да сложат в уста освен парче ечемичен хляб;
бяха ги обкръжили отвред и не даваха нито човек, нито животно да премине. Много
нарядко, само по някоя тайна козя пътека, някой познаващ местността човек можеше да
се промъкне нощем в лагера.Предложение след предложение правеше пашата на капитан
Михалис, за да накара и този последен капитан Енас64 да се преклони. По-изгодно е
за Турция, обадили му бяха от Цариград, бунтовниците да се подчинят, отколкото да
бъдат избити; защото по този начин Крит по собствено желание влиза отново в ярема и
тогава франгите нямат думата. Тъкмо снощи пашата проводи нов пратеник при капитан
Михалис: „Давам ти последен срок; предай се до утре на обед и си върви с всички
военни почести, няма да те закача; иначе поръчах да ми докарат няколко товара
колове и ще ви набия на кол всички, кълна се в Мохамед! И най-последен теб, капитан
Михалис!“Цяла нощ премисляше кой път да избере, не за себе си, той беше вече
тръгнал по своя, ами за другарите си; спасение нямаше никакво, а не искаше да му
тежат на душата; нека всеки избере свободно своя път. Обади им още от вечерта какво
предложение му беше направил отново пашата, за да го премислят спокойно през нощта
и на разсъмване да дойдат да му дадат отговор.Никой не мигна тази нощ; и щом
слънцето огря планината, те се повлякоха един по един при капитана. Немити,
неподстригани, с раздрани дрехи, окървавени, приклекнаха около капитан Михалис и
зачакаха той първи да отвори уста да заговори. Но той беше приковал поглед в
камъните и чакаше да се успокои сърцето му, за да може, когато отвори уста, да
заговори с човешки глас, а не да зареве. Като мълнии пронизваха ума му мислите – за
Крит, за Трасакис, за черкезката, за манастира на Христа-Бога... Ругаеше, вземаше
някой камък, стискаше го и ръката му се изпълваше с кръв.За миг устните, веждите,
очите му заиграха; погледна наоколо другарите си, долу – турците, горе – пустото
небе... „Свобода или смърт! – прошепна той, поклащайки свирепо глава. – Свобода или
смърт, а, нещастни критяни! Свобода или смърт! – това трябва да напиша аз на
байрака си; това е истинският байрак на всеки борец! Свобода и смърт! Свобода и
смърт!“ Като изрече тези думи, той се почувства облекчен; след толкова години беше
разбрал; сърцето му се укроти. Обърна се към другарите си вече със спокоен поглед и
заговори:– Добре знаете какво ни обади онова куче; мъже сте, мустаци имате, за
свобода се борим, говорете свободно! Барут и куршуми нямаме, хляб нямаме, надежда
нямаме, турците са цяла войска, ние – една шепа, който от вас иска да си върви,
кълна се в сабята си, която ще предам само на Бога, нека си върви, не е срамота!
Карез няма да му държа; аз няма да си вървя! Казах.Известно време никой не вдигна
глава да заговори; слънцето се беше изкачило с цяла копраля на небето, тъпаните
биеха, строяваха се низамите, за да се заловят пак на работа.– Говорете свободно –
каза отново капитан Михалис. – И по-бързо!Един мургав и сух кибритлия въстаник,
който държеше в ръце някаква разнебитена пушка, стегната с въжета, отвори уста.–
Бил съм винаги мъж – каза той, – всички добре го знаете; не съм се боял никога от
турците – всички добре знаете и това; не се страхувам, значи, че може да ме
наречете пъзльо, и затова ще кажа съвсем открито моето мнение. Капитане, ще загинем
нахалост; нахалост, а това не е от полза, не за нас, а за християните; скоро ще се
вдигне отново Крит, а ние няма да сме живи при новото въстание, за да помогнем...
При това положение Крит има повече нужда от живота ни, отколкото от смъртта ни.
Срам не срам, не ме е грижа, а от полза ли е, или не за Крит? Това питам.Капитан
Михалис, навел глава, слушаше; когато гласът замлъкна, той запита:– Свърши ли бре,
Янарос?– Казах!Капитан Михалис се обърна към седящия до него.– Един по един! –
заповяда той. – Твой ред е, Фурогатос.Фурогатос засука мустаците си, извърна лице
настрани, сякаш не искаше да гледа капитана, и заговори:– През цялата нощ два
дявола се бореха вътре в мен; единият казваше: „Бягай, защото няма спасение!“;
другият казваше: „Остани, защото няма спасение!“ Бориха се цяла нощ и на разсъмване
един от двата дявола победи.– Кой от двамата? –каза капитан Михалис и впи поглед в
очите на Фурогатос.– Твоя милост, капитан Михалис – проклет да бъде часът, в който
те срещнах!– Значи?– Няма да си вървя!Обърна се капитан Михалис към следващия:– Ами
твоя милост, Каямбис?– Аз – отвърна той и въздъхна, – аз съм младоженец, имам жена,
на която не съм се нарадвал! Това ме мъчи!– Значи? – рече пак капитанът, който
бързаше. – Зарежи жената, какво казва мъжът? Това питаме!– Проклет да бъде часът, в
който те срещнах, капитан Михалис, ето какво казвам и аз; искам да си вървя, а ме е
срам от теб; няма да си вървя!– Ами ти, Тодорис? – обърна се сега капитанът към
племенника си, който през цялото време, докато другарите му говореха, чистеше и
пълнеше пушката си. – Какво ще кажеш и твоя милост, голобрадо хлапе?Тодорис кипна;
отправи бързо към чичо си поглед, изпълнен с яд, удивление и завист:– Мислиш, че
само твоя милост ли, мустакати, имаш сърце? Няма да си вървя!– И аз!– И аз! –
обадиха се още двама сърцати мъжаги с посивели слепоочия.Останалите, около
двадесетина души, мълчаха; бяха навели глави и мълчаха.– Нямаме време, слънцето се
е изкачило цели два боя! – каза капитан Михалис. – Говорете; искате да си вървите
ли? Свободни сте! На добър ви час!Красогеоргис се наведе, пошушна си нещо със
съседите си, стана, постави ръка на гърдите си.– Простете ни, братя! – каза той със
задавен глас. – Имаме неомъжени сестри, имаме невръстни синове, имаме жени и деца,
а от нашата смърт няма никаква полза. Ще си вървим!– Простете ни, братя! – каза и
Мастрапас. – Ще си вървим!– На добър час! На добър час, братя! – каза капитан
Михалис и стана. – Бог ми е свидетел, не ви се сърдя! Много здраве на този свят!
Ама хайде тръгвайте бързо, един по един, лазете по земята, да ви не усетят! Бързо,
преди слънцето да се е изкачило високо на небето.– Простете ни и Бог да ви прости!
– казаха двадесетимата в един глас.– Простени да сте! – отвърна капитан Михалис. –
Проклет да е онзи, който каже лошо за вас! Добър път!Останаха само шестимата;
обърна се капитан Михалис, изгледа ги един по един.– Седем души сме – каза той, –
стигаме, стигаме, та и артисваме даже! Разумът казва да си вървим и ние, но сърцето
– Бог да го поживи! – не ни пуска. Няма да си вървим! Тук ще умрем, курбан за Крит!
Оставете ги да си разправят ония; по-добре ще сторим ние, дето ще умрем, отколкото
те, дето ще останат живи; защото на Крит не са нужни хора стопани, а безумци като
нас. Такива безумци го правят безсмъртен.Погледна горе към небето – слънцето се
беше засилило, изкачваше се.– Вземете пушките! Прибягвайте от един насип на друг,
за да не разберат, че сме по-малко. В името Божие!Но тъкмо в този миг, когато
момците му се пръскаха и капитан Михалис коленичи зад своя насип, стъпки
затрополиха зад него и Козмас се появи. Капитан Михалис се извърна, видя го.– Кой
си, твоя милост? – извика той. – Наведи се да не те удари някой куршум! Кой си?
Наведи се, ти казвам!– Твой племенник, капитан Михалис – Козмас!Капитанът смръщи
вежди, разбра какъв вятър го беше довеял тук.– Добре си дошъл! – каза той кисело. –
Какво си се довлякъл тук горе? Какво търси лисицата на пазара?Козмас прехапа устни,
за да не изтърве някоя ядовита дума.– Не съм лисица – каза той и се засмя сухо – и
тук не е пазар; мъж съм и аз, капитан Михалис, твой племенник.– Само този, който се
бие, е мъж; залегни до мен и казвай – защо си дошъл? Но с малко думи, че имам
работа.Той погледна пак към небето – слънцето беше вече почти над главите им.
Обърна се към другарите си.– Готови, момчета! – извика той. – Напълнете пушките, но
аз ще дам знак!Диви викове кънтяха долу на склона на планината; Козмас залегна и
през един отвор на скалата забеляза, че гъсти редици се движеха нагоре, почервеняха
скалите от фесове.– Казвай – рече отново капитан Михалис, без да се извърне към
племенника си, приковал поглед върху турците, – казвай, кой те праща?– Крит –
отвърна Козмас.Щом чу това, капитан Михалис пламна.– Остави големите приказки,
даскале! – изръмжа той. – Говори ясно и не ми разправяй на мен, че те изпраща Крит
– чу ли? Аз съм Крит!Козмас го слушаше, гледаше го, не говореше; разбра веднага –
дебела глава е този, какво ще седнеш да му приказваш, защо да се унижаваш да го
молиш, решил е твърдо и Господ дори не може да му промени акъла. Защо тогава да му
пада на крака? Пробуди се в гърдите на Козмас гордото му критско сърце; срамуваше
се вече да започне хитроумните увъртания и молби.– Какво искаш? – изръмжа пак
капитан
Михалис, без да се извърне.– Не искам нищо! – отвърна Козмас упорито.Той прогони
от ума си всичко онова, което беше нарочно стъкмил за случая.– Дошъл си, за да
видиш чичо си ли? – каза капитанът хапливо. – Да си жив!– Да, и да му кажа: жив
трябва да остане.Капитан Михалис постави пушката на земята, прекръсти се.– Бог да
го прости! – каза той. – Честен работник беше, добре работи, добре му платиха, сега
отива да спи... Хайде сега и твоя милост, на добър час, тук ние се бием!– Нямаш ли
някаква заръка?– Махай се!– За жена си, за сина си Трасакис?Вените на
капитанМихалис се издуха, притъмня му пред очите. Протегна изцапаната си с барут и
кръв ръка и запуши устата на племенника си; устата, брадата и лицето на Козмас
потънаха в барут и кръв.Капитан Михалис извика:– В името Божие, братя! Свобода или
смърт!Прицели се, стреля – заехтя планината.И изведнъж турските куршуми засвистяха,
а едно малко оръдие гръмна от склона на планината; снарядът падна, изрови и пръсна
камъните зад гърба на капитан Михалис.– Ох! – разнесе се сърцераздирателен вик,
всички се обърнаха.Каямбис се отърколи от скалата, на която се беше изкачил, и се
сгърчи до капитан Михалис. Отвори един-два пъти уста, помъчи се да каже нещо, но из
устата му бликна силна струя кръв и задави гласа му.Долу засвириха тръби, зареваха
низамите, застанаха начело дервишите със зеленото знаме на Пророка в ръце.– На
месо, момчета! – изкрещя Тодорис. – Бийте тези кучета!Но все по-силно се чуваше
тропот на крака, който се изкачваше, изкачваше се и се приближаваше.Спусна се
капитан Михалис да вземе в прегръдките си Каямбис и се блъсна в Козмас, който беше
залегнал до него.– Още ли си тук, даскале? – извика му той. – Бягай, не се завирай
при мъжете!Но Козмас не мърдаше; изцапан с барут и кръв, той слушаше сега как
сърцето му се блъскаше яростно; пробудиха се в него баща му, суровият воевода,
дедите му, Крит... Не за първи път щеше да се бие той сега, от хиляди години все се
биеше, хиляди пъти беше падал убит и беше възкръсвал – кръвта му закипя.Капитан
Михалис опипваше припряно тялото на Каямбис, за да види къде е ранен; трепнаха за
миг очите на ранения, но изведнъж заблестяха стъклено и застинаха изцъклени.
Капитанът положи трупа на земята.– Спомнете си за Аркади, братя! – извика той. – Да
умрем всички като мъже!Все по-близо се чуваше сега задъханото дишане на низамите.–
Загинахме! – изкрещя Фурогатос и почувства, че гърдите, пъпът и коремът му
треперят.– Пукни там! – извика му Тодорис; кръв се стичаше по челото му и
заслепяваше очите му.Той обърса кръвта с ръкава си, видя турците пред себе си,
захвърли настрани пушката.– Момчета – извика той, – не помагат вече пушките;
измъкнете ножовете!Измъкна Тодорис бащиния си нож с черна дръжка, нахвърли се върху
един дервиш, който се беше откъснал напред и вървеше пред войската, обхванат от
религиозна екзалтация, размахвайки ятагана си във въздуха; но тъкмо се стоварваше
вече върху дервиша, един куршум го улучи в сърцето и той се строполи долу по гръб.–
Да сте ми живи и здрави, юнаци! – разнесе се отзад един тънък глас. – Добре
заварил, капитан Михалис!Позна гласа капитан Михалис, извърна се.– А бре ти ли си,
Вендузос? – извика той и очите му блеснаха. – Дойде ли, бре?– Вендузос съм, по
вендузовски постъпвам; вземи си думите назад, капитане!– Вземам си думите назад,
прощавай, брате! Ела до мен!Спусна се Вендузос, но не свари да стигне до него –
един куршум го удари в челото и гусларят падна на земята.Една сълза блесна в очите
на капитан Михалис; той сграбчи мъртвия, целуна го по челото – устата и мустаците
му се изпълниха с кръв и мозък.Още по-близо се разнесе задъханото дишане на
низамите. Извърна се капитан Михалис, видя Козмас и вдигна юмрук.– Бягай! – извика
му той. – Имаш още време! Друм!– Няма да си отида!Козмас се спусна, грабна пушката
и патрондашите на Каямбис, препаса ги, изтегли от пояса на убития ножа му.Капитан
Михалис го гледаше изненадано.– Няма ли да си отидеш?– Няма да си отида!Изведнъж
капитан Михалис разбра всичко, лицето му засия, той сграбчи с две ръце главата на
Козмас.– Здравей, племеннико! – извика той. – И ти ли, значи, курбан? Безсмъртен
Крит!Разнесе се гръм, вятърът беше стихнал, небето, което още от сутринта беше
надвиснало навъсено, стана медночервено. Отдалеч се чу крясък на хищни птици –
гладни бяха.Фурогатос скочи прав; срамуваше се, че за миг се беше изплашил; като
голяма милост му се струваше сега смъртта, тя измиваше всичкия срам; прекръсти се,
измъкна късия си нож.– Свобода или смърт! – извика той.Изскочи иззад прикритието си
и гологлав, без да се пази, полетя към турците, които се изкачваха по нагорнището.
Пет-шест турци го обкръжиха, той се нахвърли върху тях и започна да ги сече; но
притекоха се и други, стовариха го на земята, хванаха го за ръцете и краката, един
дервиш опря коляно върху гърдите му и го закла като овен.Видя това капитан Михалис,
кръвта му пламна.– Никой вече да не излиза извън прикритието си! – заповяда той. –
Стреляйте на месо!Но от всичките му другари сега бяха останали само двама души –
онези с посивелите слепоочия; прикрити зад скалите, те се прицелваха мълчаливо и
никой техен куршум не отиваше напразно.Коленичил зад скалата си, капитан Михалис,
спокоен, непоколебим, улучваше всеки низам, който се появеше, право в челото; един
куршум му беше раздрал бузата, друг се беше забил в бедрото му; кръв течеше от
него, но той не чувстваше болка. От време на време капитанът хвърляше поглед към
племенника си, който стреляше, без да трепне, до него.– Здравей, племеннико! –
викаше му той. – Възкръсна баща ти! Добре дошъл, брате Костарос! – Добре заварил,
чичо! – отвръщаше му Козмас, обхванат от някакво странно опиянение.Той беше
неузнаваем; мрачна, необяснима радост го беше обзела; чувстваше, че му беше
олекнало, че се бе спасил, че едва сега, едва в този миг се беше завърнал в
родината си. Не мислеше за нищо; всички онези франгски грижи изчезнаха от главата
му, майка, жена, син, изчезнаха и пред него остана само този единствен, древен
дълг.– Свобода или смърт! – ревеше той, гледайки турците. – Свобода или смърт!И
вече никаква друга радост, мъка или копнеж той не изпитваше.Изведнъж притъмня,
започна да вали на гъсти безшумни парцали сняг; чувстваше се, че зад тъмночервените
облаци слънцето залязваше.– Добра среща, капитан Михалис! – разнесе се един глас и
свирепият мюезин на Мегало Кастро изскочи неочаквано, главата му, обвита в зелен
тюрбан, се подаде от отсрещната скала.– Добре заварил, ходжа! – отвърна му капитан
Михалис и му заби един куршум точно в гръкляна.Рукна изведнъж, гъргорейки, кръвта,
заклокочи, сякаш мюезинът беше мях с вино, чието гърло се беше развързало.
Изкрещяха низамите, юрнаха се, завзеха прикритията, откриха двамата сивокоси бойци
и ги съсякоха. След това погледнаха към върха, видяха двамата последни непреклонни
въстаници.– Напред, съсечете ги! – извика един турчин със златни нашивки.Той
държеше дълъг бич и удряше по гърба низамите. Крещейки, аскерите полетяха нагоре.–
Не се бой, племеннико! – обърна се капитан Михалис към Козмас. – Няма спасение. Да
живее Крит!– Да, няма спасение, чичо, няма спасение. Да живее Крит!Измъкнаха
ножовете си и се нахвърлиха върху турците.Стелеше се сега снегът, покриваше
натъркаляните тела, червените фесове побеляха; от края на хоризонта се зададоха два
лешояда, долетяха като светкавици над хората, които се избиваха, и започнаха да
кръжат във въздуха, изпънали шии към труповете.В кипежа на борбата чичо и племенник
се откъснаха един от друг. Обкръжиха низамите Козмас, размахаха се ножовете,
хванаха се гуша за гуша; извърна се капитан Михалис, видя племенника си, събори
низамите, разкъса своя обръч и се спусна да освободи Козмас.– Дръж се, племеннико!
– извика му той. – Ида!Но не свари.– Той сам идва, капитан Михалис! – извика му със
смях един местен турчин и му хвърли право в лицето главата на Козмас.Протегна
капитан Михалис ръка, сграбчи за косите във въздуха отсечената глава, вдигна я
високо, като знаме, свиреп блясък озари лицето му. Радост ли беше това нечовешка,
гордост ли, божествена непреклонност ли, или презрение към смъртта? Или неудържима
любов към Крит? Капитан Михалис вдигна високо отрязаната глава, отвори уста и
извика:– Свобода или...Но не успя да завърши – един куршум го улучи в устата, друг
се заби в дясното му сляпо око и изскочи през лявото; и капитан Михалис падна по
гръб и мозъкът му се пръсна по камъните.63 Гръцки бунтовни песни. – Б. пр.64
Нарицателно на своеволен, непокорен човек; деребей. – Б. пр.