Джаред Даимънд

КАТАКЛИЗЪМ
Преломни моменти за държавите в криза
Американска. Първо издание

Jared Diamond
UPHEAVAL. Turning Points for Nations in Crisis
Copyright © 2019 by Jared Diamond.
All rights reserved.

© Издателство „Изток-Запад“, 2019

© Елена Филипова, превод, 2019

https://4eti.me

ISBN 978-619-01-0492-6
 Съдържание
Пролог. Наследството на „Коконът Гроув“

ЧАСТ 1. ХОРАТА
Глава 1. Личните кризи

ЧАСТ 2. ДЪРЖАВИТЕ: МИНАЛИ КРИЗИ

Глава 2. Войната на Финландия със Съветския съюз
Глава 3. Началата на съвременна Япония
Глава 4. Чили за всички чилийци
Глава 5. Индонезия, възходът на една нова държава
Глава 6. Възстановяването на Германия
Глава 7. Австралия: Кои сме ние?

ЧАСТ 3. ДЪРЖАВИТЕ И СВЕТЪТ: КРИЗИ В РАЗВИТИЕ

Глава 8. Какво я чака Япония в бъдеще?
Глава 9. Какво ги чака Съединените щати в бъдеще? Силни страни и най-големият
проблем
Глава 10. Какво ги чака Съединените щати в бъдеще? Трите „други“ проблема
Глава 11. Какво го чака света в бъдеще?
Епилог. Уроци, въпроси и общ поглед
Благодарности
Допълнителна литература
За автора
 Посвещавам тази книга
на паметта на родителите ми
Луис и Флора Даймънд
и
на бъдещето,
на съпругата ми Мари Коен
и синовете ми Макс и Джошуа Даймънд
 Пролог.
Наследството на „Коконът Гроув“
Две истории • Що е криза? • Индивидуални и национални кризи • Какво е и какво не
е тази книга • План на книгата
Повечето от нас поне веднъж или повече пъти през живота си преминават през личен катаклизъм или криза,
които може да бъдат или да не бъдат успешно разрешени чрез личните промени, които предприемаме. По същия
начин и държавите преминават през национални кризи, които също може да бъдат или да не бъдат разрешени
успешно чрез национални промени. Съществува голям корпус от изследвания и информация за отделни случаи,
натрупан от терапевтите и свързан с преодоляването на личните кризи. Биха ли могли достигнатите изводи да ни
помогнат да разберем преодоляването на националните кризи?
За да дам пример за лични и национални кризи, ще започна тази книга с две истории от собствения ми живот.
Казват, че най-ранните трайни спомени на детето, които могат да бъдат датирани, са около четиригодишна възраст,
макар че децата запазват неясни спомени и от по-ранни събития. Това обобщение не се отнася за мен, защото най-
ранният ми спомен с определена дата е бостънският пожар в „Коконът Гроув“, случил се малко след петия ми
рожден ден. Макар че (за щастие) не съм присъствал лично на пожара, аз го преживях косвено чрез потресаващите
разкази на баща ми, който беше лекар.

Сн. 1. Бостънският пожар в „Коконът Гроув“ на 28 ноември 1942 г., който отне живота на 492 души и стана
причина да се създаде кризисната терапия

На 28 ноември 1942 г. избухна пожар и бързо се разпространи в препълнения бостънски нощен клуб на име
„Коконът Гроув“, чийто единствен изход се оказа блокиран. Загинаха 492 души, а стотици други бяха ранени в
резултат на задушаване, вдишване на дим, стъпкване или изгаряне (сн. 1). Бостънските лекари и болници бяха
претоварени – не само от ранените и умиращи жертви на самия пожар, но и от психологическите жертви на
пожара – роднините, обезумели, че техните съпрузи, съпруги и деца са умрели по ужасен начин, и оцелелите от
пожара, травматизирани от вината, че са оцелели, докато стотици други са загинали. До 10:15 ч. вечерта техният
живот беше вървял нормално, въртейки се около празнуването на Деня на благодарността през уикенда, футболния
мач и военновременните отпуски на войниците. Към 11:00 ч. повечето жертви вече бяха мъртви, а животът на
роднините им и на оцелелите беше в криза. Очакваните траектории на живота им бяха излезли от релси. Те се
срамуваха, че са живи, след като техен близък беше мъртъв. Роднините бяха изгубили човек с определящо значение
за собствената им идентичност. Не само за оцелелите от пожара, но и за несвързаните с пожара бостънци (в т.ч. и за
мен като петгодишен) пожарът разтърси вярата ни в един справедлив свят. Наказаните не бяха непослушни момчета
и злодеи – бяха обикновени хора, загинали не по своя вина.
Някои от тези оцелели и роднини останаха травматизирани до края на живота си. Неколцина се самоубиха. Но
повечето от тях след няколко изключително болезнени седмици, през които не бяха в състояние да приемат загубата,
започнаха бавен процес на скърбене, преосмисляне на ценностите си, повторно изграждане на живота си и
откриване, че не всичко в света им е рухнало. Много от онези, които загубиха съпрузи и съпруги, по-късно сключиха
нови бракове. Дори в най-добрите случаи обаче десетилетия по-късно те си оставаха мозайка от своята нова
идентичност, създадена след пожара в „Коконът Гроув“, и старата, изградена преди пожара. В тази книга често ще
имаме случай да прилагаме метафората за „мозайката“ към хора и нации, в които разнородни елементи
съжителстват неловко.
„Коконът Гроув“ ни дава краен пример за лична криза. Но той беше краен не само в смисъл, че нещо лошо
сполетя голям брой жертви едновременно – всъщност толкова много жертви, че пожарът предизвика и криза,
изискваща нови решения в областта на самата психотерапия, както ще видим в гл. 1. Много от нас имат личен опит с
някаква индивидуална трагедия в живота си, непосредствено или опосредствано чрез преживяванията на роднина
или приятел. При това тези трагедии, засягащи само една жертва, са толкова болезнени за тази жертва и нейния
приятелски кръг, колкото беше и „Коконът Гроув“ за кръговете на неговите 492 жертви.
А ето за сравнение и един пример за национална криза. Живял съм във Великобритания в края на 50-те и
началото на 60-те години, във време, когато тя преминаваше през бавна национална криза, макар че нито моите
британски приятели, нито аз тогава го оценявахме напълно. Великобритания беше световен лидер в науката, беше
благословена с богата културна история, гордо и неповторимо британска, и все още се грееше на спомените, че е
имала най-големия флот в света, най-голямото богатство и най-обширната империя в историята. За нещастие през
50-те години Великобритания западаше икономически, губеше империята и мощта си, беше в конфликт относно
ролята си в Европа и се бореше с отколешните си класови различия и неотдавнашни вълни от имигранти. Нещата
стигнаха кулминацията си между 1956 и 1961 г., когато Великобритания бракува всичките си останали линейни
кораби, или линкори, преживя първите си расови бунтове, започна да дава независимост на африканските си
колонии и видя Суецката криза да разкрива унизителната и загуба на способност да действа самостоятелно като
световна сила. Моите приятели британци се мъчеха да осмислят тези събития и да ми ги обяснят на мен като
гостуващ американец. Тези удари нажежаваха дискусиите сред британския народ и британските политици относно
идентичността и ролята на Великобритания.
Днес, 60 години по-късно, Великобритания е мозайка от своето старо и своето ново Аз. Тя се раздели с империята
си, стана многоетническо общество и въведе социална държава и висококачествени държавни училища, за да
намали класовите различия. Така и не възвърна морското и икономическото си господство над света и си остава
прословуто раздвоена („Брекзит“) относно ролята си в Европа. Но тя все още е сред шестте най-богати държави в
света, все още е парламентарна демокрация с фигуративен монарх, все още е световен лидер в науката и
технологиите и все още има за своя валута британската лира, а не еврото.
Тези две истории илюстрират темата на настоящата книга. Кризите и натискът за промяна сполетяват хората и
техните групи на всички нива – от отделните хора, през екипите, фирмите и държавите, до целия свят. Кризите
може да възникнат под натиска на външни фактори, като например човек да бъде изоставен или да овдовее или
държава да бъде заплашена или нападната от друга държава. От друга страна, кризите може да възникнат от
вътрешни напрежения, като например човек да се разболее или държава да претърпи гражданска война. Успешното
справяне и с външния, и с вътрешния натиск изисква селективна промяна. Това важи както за държавите, така и за
хората.
Ключовата дума тук е „селективна“. Нито е възможно, нито е желателно за хората и държавите да се променят
напълно и да захвърлят всичко от предишната си идентичност. Предизвикателството и за държавите, и за човека в
криза е да съобразят кои части от тяхната идентичност все още функционират добре и няма нужда да се променят и
кои части вече не работят и действително имат нужда от промяна. Хората и държавите под натиск трябва да
направят честна оценка на своите способности и ценности. Те трябва да решат кое в самите тях все още работи и
остава уместно дори при новите променени обстоятелства и съответно може да бъде запазено. И обратно, те имат
нужда от смелостта да осъзнаят какво трябва да се промени, за да се справят с новата ситуация. Това изисква от
отделно взетия човек и държавите да намерят нови решения, съвместими с техните способности и с останалото им
битие. Същевременно те трябва да теглят чертата и да изтъкнат елементите, които са толкова основополагащи за
идентичността им, че не допускат промяна.
Това са паралелите между хората и държавите по отношение на кризите. Има обаче и ярки различия, които следва
да вземем под внимание.

***

Как дефинираме „криза“? Удобна изходна точка е етимологията на английската дума „криза“, идваща от гръцкото
съществително krisis и глагола krino, които имат няколко сродни значения: „разделям“, „решавам“, „прокарвам
разлика“ и „повратна точка“. Следователно за кризата може да се мисли като за момент на истината – повратна
точка, при която условията преди и след този „момент“ са „много“ по-различни едни от други, отколкото преди и
след „повечето“ други моменти. Слагам думите „момент“, „много“ и „повечето“ в кавички, защото е практически
проблем да се реши колко кратък да е моментът, колко различни да са променените условия и колко по-рядка от
останалите моменти трябва да е повратната точка, за да бъде назована „криза“, а не просто още едно леко смущение
или постепенна естествена еволюция на промените.
Повратната точка представлява изпитание. Тя поражда натиск да бъдат измислени нови методи за справяне, след
като старите са се оказали неподходящи за преодоляване на изпитанието. Ако човек или държава действително
измисли нови и по-добри методи за справяне, тогава казваме, че кризата е била преодоляна успешно. Но в гл. 1 ще
видим, че разликата между успех и провал при преодоляването на криза често не е отчетлива – че успехът може да е
само частичен, може да не трае вечно и същият проблем може да се завърне. (Вземете например Великобритания,
която „преодоля“ световната си роля, като влезе в Европейския съюз през 1973 г., а после, през 2017 г., гласува да
напусне Европейския съюз.)
Нека сега да илюстрираме този практически проблем: колко кратка, колко значима и колко рядка трябва да е
повратната точка, за да заслужи названието „криза“? Колко често в живота на индивида или в едно хилядолетие
регионална история е уместно да назоваваме случващото се „криза“? Тези въпроси имат алтернативни отговори;
различните отговори се оказват от полза за различни цели.
Единият краен отговор ограничава понятието „криза“ до дълги интервали и редки драматични катаклизми, т.е.
само няколко пъти в живота на индивида и само веднъж на няколко столетия за нацията. Ето един пример: историк
на древен Рим може да използва думата „криза“ само за три събития след основаването на Римската република към
509 г.пр.Хр. – първите две войни срещу Картаген (264-241 г.пр.Хр. и 218-201 г.пр.Хр.), смяната на републиканското
управление с империя (около 23 г.пр.Хр.) и варварските нашествия, довели до падането на Западната Римска
империя (около 476 г.). Разбира се, подобен историк не разглежда всичко останало в римската история между 509
г.пр.Хр. и 476 г. като незначително – той просто запазва понятието „криза“ за тези три изключителни събития.
В другата крайност моят колега от Калифорнийския университет в Лос Анджелис – Дейвид Ригби, и неговите
сътрудници – Пиер-Александър Балан и Рон Босма – публикуваха едно много хубаво изследване на „технологичните
кризи“ в американските градове, с работното определение, че това са периоди на продължителен спад в заявките за
патенти, като думата „продължителен“ беше дефинирана математически. Съгласно тези дефиниции те установяват,
че американският град претърпява технологична криза средно на всеки 12 години, че средната такава криза трае
четири години и че средният американски град се оказва в състояние на технологична криза за около три години в
рамките на всяко десетилетие. Те откриват, че тази дефиниция е ползотворна за разбирането на един въпрос от
голям практически интерес: какво позволява на едни, но не и на други американски градове да избегнат
технологичните кризи, дефинирани по този начин? Но римският историк би отхвърлил събитията, изучавани от
Дейвид и колегите му, като мимолетни дреболии, докато Дейвид и колегите му биха възразили, че римският
историк пренебрегва всичко, случило се за 985 години римска история, с изключение на три събития.
Идеята ми е, че „кризата“ може да се дефинира по различни начини – според различната честота, различната
продължителност и различния мащаб на въздействието. Могат да се изучават ползотворно било редките големи
кризи, било честите малки кризи. В настоящата книга времевият мащаб, който следвам, варира от няколко
десетилетия до столетие. Всички страни, които обсъждам, са преживели онова, което смятам за „голяма криза“, в
рамките на моя живот. Това не отрича възможността всички те да са претърпели и по-чести по-малки повратни
точки.
И при индивидуалните, и при националните кризи ние често се фокусираме върху един-единствен момент на
истината – например деня, в който жената казва на мъжа си, че е подала молба за развод, или (за чилийската
история) датата 11 септември 1973 г., когато чилийските военни свалиха демократичното правителство на Чили, а
президентът му се самоуби. Някои кризи наистина се стоварват изневиделица, без предупреждение, като цунамито в
Суматра на 26 декември 2004 г., което уби внезапно 200 000 души, или смъртта на мой братовчед в разцвета на
живота му, когато колата му беше премазана от влак на прелез, оставяйки жена му вдовица, а четирите му деца
сираци. Но повечето индивидуални, а също и национални кризи са кулминацията на еволюционни промени,
обхващащи много години – например продължителните семейни проблеми на развеждащата се двойка или
политическите и икономическите затруднения на Чили. „Кризата“ е внезапно осъзнаване или внезапно действие
въз основа на напрежения, трупали се дълго време. Тази истина бе изрично призната от австралийския премиер Гоф
Уитлам, който (както ще видим в гл. 7) изготви спешна програма за безспорно големи промени за 19 дена през
декември 1972 г., но омаловажи собствените си реформи като „признаване на вече случилото се“.

***

Държавите не са индивиди в по-голям формат – те се различават от човека по редица очевидни начини. Защо
въпреки това е важно да погледнем националните кризи през обектива на индивидуалните? Какви са предимствата
на такъв подход?
Едно предимство, което често срещам при обсъждането на националните кризи с приятели и студенти, е фактът,
че индивидуалните кризи са по-познати и разбираеми за неисториците. Затова и гледната точка на индивидуалните
кризи прави по-лесно за непрофесионалните читатели да „съпреживеят“ националните кризи и да проумеят тяхната
сложност.
Друго предимство е, че изучаването на индивидуалните кризи е произвело една ориентировъчна карта с дузина
фактори, които ни помагат да разберем разнородните развръзки. Тези фактори представляват удобна изходна точка
за съставянето на подобна карта, с чиято помощ да разберем разнородните развръзки на националните кризи. Ще
видим, че някои фактори могат да се пренесат директно от индивидуалните към националните кризи. Например
хората в криза често получават помощ от приятели, така както държавите в криза може да потърсят помощ от
съюзнически държави. Хората в криза може да моделират своите решения по начини, по които са виждали да
решават подобни кризи други хора, държавите в криза може да заемат и адаптират решения, вече измислени от
други държави, изправени пред същите проблеми. Хората в криза може да черпят самоувереност от факта, че вече са
оцелявали от предишни кризи, същото важи и за държавите.
Това са някои от непосредствените паралели. Ще видим обаче, че някои фактори, хвърлящи светлина върху
развръзките от индивидуалните кризи, макар и да не са директно преносими към националните кризи, все пак
служат като полезни метафори, подсказващи фактори, съответстващи на националните кризи. Например
терапевтите са намерили за удобно да дефинират едно качество на човека, наречено „сила на личността“. Макар
държавите да нямат психологическа сила на личността, това понятие подсказва едно сродно понятие, важно за
държавите, а именно „националната идентичност“. Аналогично хората често откриват, че свободата им на избор
при решаването на някаква криза е ограничена от практически обстоятелства, като например отговорностите по
отглеждането на дете или изискванията на работното им място. Разбира се, държавите не са ограничени от
отговорностите по отглеждането на деца или от изискванията на работното си място. Но ще видим, че и те също
изпитват ограничения върху свободата си на избор по други причини – от рода на геополитически обстоятелства
или национално богатство.
Сравнението с индивидуалните кризи откроява по-отчетливо и онези черти на националните кризи, които нямат
аналог при индивидуалните. Сред тези отличителни черти е, че държавите имат лидери, а отделно взетите хора
нямат, така че въпросите за ролята на водачеството възникват редовно при националните кризи, но не и при
индивидуалните. Сред историците върви дълъг и все още нестихващ дебат дали необикновените водачи
действително променят хода на историята (възглед за историята, често наричан теорията за „великата личност“),
или историческият изход би бил сходен при всеки друг вероятен лидер. (Дали например Втората световна война би
избухнала, ако една автомобилна злополука, която замалко не убила Хитлер през 1930 г., наистина го беше убила?)
Държавите имат своите политически и икономически институции, хората нямат такива. Преодоляването на
националните кризи винаги е свързано с групови взаимодействия и решения в рамките на страната, докато хората
често могат да вземат решенията си сами. Националните кризи могат да бъдат разрешавани или чрез насилствена
революция (например Чили през 1973 г.), или чрез мирна еволюция (например Австралия след Втората световна
война), отделните човеци обаче не извършват насилствени революции.
Тези прилики, метафори и разлики са причината да намирам, че сравненията между националните и
индивидуалните кризи са от полза за моите студенти в университета, помагайки им в разбирането на националните
кризи.
Читателите и рецензентите на дадена книга често откриват постепенно в хода на четенето, че съдържанието и
подходът в нея не са онова, което са очаквали или искали. Какви са съдържанието и подходът на настоящата книга и
кои съдържания и подходи не включвам?
Тази книга е: сравнително, описателно, изследователско проучване на кризата и селективната промяна,
проявявали се в течение на много десетилетия в седем съвременни държави, от които имам значителен личен опит,
и разгледани от гледната точка на селективната промяна в личните кризи. Тези държави са Финландия, Япония,
Чили, Индонезия, Германия, Австралия и Съединените щати.
Нека разгледаме една по една всяка от тези думи и фрази.
Това е сравнителна книга. Нейните страници не са посветени на обсъждането на една-единствена държава.
Вместо това те са поделени между седем държави, така че тези държави да могат да бъдат сравнени. Авторите на
нехудожествена литература трябва да избират между това да представят изследвания на единични случаи или да
сравняват множество случаи. Всеки подход има различни предимства и различни ограничения. При зададена
дължина на текста изследванията на единични случаи могат, разбира се, да дадат много повече подробности за
въпросните случаи, но сравнителните проучвания могат да предложат гледни точки и да установят проблеми, които
не биха излезли наяве при изучаването на един отделен пример.
Историческите сравнения принуждават човек да задава въпроси, които не биха изникнали при единичните
случаи – защо определен тип събитие произвежда резултат Р1 в една страна, а е произвело много различния резултат
Р2 в друга страна? Например еднотомните истории на Американската гражданска война, които много обичам да
чета, могат да посветят шест страници на втория ден от битката при Гетисбърг, но не могат да изследват защо след
Американската гражданска война, за разлика от Испанската и Финландската гражданска война, победителите са
пощадили живота на победените. Авторите, проучващи единични случаи, често укоряват сравнителните
изследвания в опростенчество и повърхностност, докато авторите на сравнителни изследвания също толкова често
укоряват единичните изследвания в неспособност да видят по-общите теми. Последният възглед намира израз в
репликата: „Онези, които изучават само една страна, в крайна сметка не разбират нито една страна.“ Тази книга е
сравнително изследване, с всички следващи от това предимства и ограничения.
 Фиг.1 Карта на света

Тъй като настоящото издание поделя страниците си между седем държави, за мен е болезнено ясно, че разказът
ми за всяка от тях трябва да бъде сбит. Когато седя на бюрото си и извръщам глава назад, виждам зад мен, на пода в
кабинета ми, дузина купчини от книги и статии, всяка висока по метър и половина, по една купчина материал за
всяка глава. За мен бе мъчение да обмислям как да сбия метър и половина висок материал върху следвоенна
Германия в една глава с 11 000 думи. Толкова много трябваше да се пропусне! Но сбитостта си има своите
обезщетения – тя помага на читателите да сравняват големите теми в следвоенна Германия и в другите страни, без
да се разсейват и потъват в увлекателни подробности и изключения, в разни „ако“ и „ама“. За читателите, които
искат да продължат нататък и да научат повече интересни подробности, библиографията в края на книгата изброява
книги и статии, посветени на отделни единични проучвания.
Стилът на изложение на текста е описателен – т.е. традиционният стил на историците, датиращ още от
основаването на историята като дисциплина, развита от гръцките автори Херодот и Тукидид преди 2400 години.
„Описателният стил“ означава, че аргументите са развивани чрез разсъждения в проза, без уравнения, таблици с
числа, графики или статистически тестове за значимост и само въз основа на малък брой изследвани случаи. Този
стил може да бъде противопоставен на мощния нов количествен подход в съвременните социално-научни
изследвания, който използва обилно уравнения, конкретни проверими хипотези, таблици с данни, графики и големи
извадки (т.е. голям брой изучавани случаи), които дават възможност за статистически проверки за значимост.
Научил съм се да ценя силата на съвременните количествени методи. Използвал съм ги в едно статистическо
[1]
проучване на обезлесяването на 73 полинезийски острова , за да стигна до заключения, които никога не биха
могли да бъдат убедително извлечени от описателен разказ за обезлесяването на няколко острова. Бил съм и
[2]
съредактор на книга , в която някои от моите съавтори находчиво използваха количествени методи, за да разрешат
въпроси, обсъждани по-рано от описателните историци до безкрайност и без окончателно заключение: например
дали военните завоевания и политическите катаклизми на Наполеон за били от полза или от вреда за последвалото
икономическо развитие на Европа.
Първоначално се надявах да включа в книгата ми съвременни количествени методи. Посветих месеци на това
начинание само за да стигна до извода, че това ще трябва да остане задача за отделен бъдещ проект. Причината е, че
тази книга трябва по-скоро да изпълни задачата да определи чрез описателно проучване хипотезите и
променливите, които едно по-нататъшно количествено изследване да провери. Моята извадка от само седем
държави е прекалено малка за извличането на статистически значими заключения. Ще е нужна още много работа,
за да се „операционализират“ описателните ми качествени понятия от рода на „успешно разрешаване на криза“ и
„честна самооценка“ – т.е. да се преведат тези словесни понятия в неща, които могат да бъдат измерени като числа.
Следователно тази книга е описателно изследване, което, надявам се, ще стимулира количествена проверка.
От над 210-те държави в света тук са разгледани само седем, познати на мен. Посещавал съм многократно
всичките седем. Живял съм в шест от тях за продължителни периоди, започващи още от преди 70 години. Говоря
или съм говорел езиците на шест. Харесвам всички тези страни и им се възхищавам, с удоволствие ги посещавам
отново, бил съм във всяка през последните две години и сериозно съм обмислял дали да не се преместя трайно в две
от тях. В резултат мога да пиша за изброените страни със съчувствие и разбиране въз основа на собствения ми опит
от първа ръка и този на мои стари приятели, живеещи там. Опитът, моят и на приятелите ми, обхваща достатъчно
дълъг период от време, за да сме били свидетели на големи промени. Сред моите седем държави Япония е онази, за
която опитът ми от първа ръка е най-ограничен, защото не говоря езика и съм я посещавал само за по-кратки
периоди, разположени едва 21 години назад във времето. За компенсация обаче по отношение на Япония съм имал
възможност да черпя от пожизнения опит на моите японски роднини по сватовство и на японските ми приятели и
студенти.
Разбира се, седемте държави, които избрах въз основа на този личен опит, не са случайна извадка от страните в
света. Пет от тях са богати индустриализирани държави, една е умерено заможна и само една е бедна развиваща се
страна. Никоя не е африканска, две са европейски, две са азиатски, има по една северноамериканска,
южноамериканска и австралийска. За други автори остава задачата да проверят до каква степен заключенията,
извлечени от тази неслучайна извадка от държави, важат за други страни. Приех това ограничение и избрах тези
седем държави поради, както ми се струва, решаващото предимство да обсъждам само страни, които разбирам въз
основа на дълъг и интензивен личен опит, приятелства и (в шест случая) запознатост с езика.
Тази книга е почти изцяло за съвременни национални кризи, които са се случили в рамките на моя живот,
позволявайки ми да пиша от перспективата на собствения ми опит на съвременник. Изключението, за което
разглеждам промени от преди да се родя, отново е свързано с Япония, на която посвещавам две глави. Едната от тях
обсъжда Япония днес, а другата разглежда Япония от епохата Мейджи (1868-1912). Включих главата за Япония от
периода Мейджи, защото тя представлява ярък пример за съзнателна селективна промяна, защото принадлежи на
все още близкото минало и защото спомените и темите, свързани с Япония от периода Мейджи, запазват видно
място в съвременна Япония.
Разбира се, национални кризи и промени са ставали и в миналото и са поставяли сходни въпроси. Макар да не
мога да подходя към въпросите на миналото от личен опит, подобни минали кризи са предмет на обширна
литература. Добре известните примери включват упадъка и рухването на Западната Римска империя през IV и V в.;
възхода и рухването на държавата на зулусите в Африка през XIX в.; Френската революция от 1789 г. и последвалата
реорганизация на Франция; катастрофалното поражение на Прусия в битката при Йена през 1806 г., завладяването и
от Наполеон и последвалите социални, административни и военни реформи. Няколко години след като започнах да
пиша настоящата книга, открих, че книга, чието заглавие засягаше същите теми („Кризата, изборът и промяната“),
[3]
вече е била издадена от моя американски издател („Литъл, Браун“) през 1973 г. ! Въпросната книга се различава
от моята по това, че включва няколко изследвания на единични случаи от миналото, както и в други принципни
отношения. (Тя беше том с множество автори, използващи общата рамка, наречена „системен функционализъм“.)
Проучванията на професионалните историци наблягат на архивните изследвания, т.е. на анализа на запазените
писмени първични документи. Всяка нова историческа книга оправдава себе си с разработването на неизползвани
или недоизползвани дотогава архивни източници или с преинтерпретирането на архивни източници, вече
използвани от други историци. За разлика от повечето от многобройните книги, цитирани в библиографията ми,
моята книга не се основава на архивни проучвания. Вместо това нейният принос разчита на нова рамка, извлечена
от личните кризи, на откровено сравнителен подход и на гледна точка, произтичаща от собствения ми житейски
опит и този на приятелите ми.

***

Това не е еднодневна статия от списание, която да се чете няколко седмици след публикацията й и после да
остарее. Това е книга, която ще живее, надявам се, много десетилетия. Изтъквам този очевиден факт просто за да
обясня да не останете изненадани, че не откривате в нея нищо за специфичните политики на настоящата
администрация на Тръмп в САЩ, нито за водачеството на президента Тръмп, нито за настоящите преговори около
Брекзит във Великобритания. Всичко, което бих могъл да напиша днес по тези стремглаво развиващи се теми, ще се
окаже конфузно изостанало до времето, когато тази книга бъде издадена, и ще е безполезно след няколко
десетилетия. Читателите, интересуващи се от президента Тръмп, неговите политики и Брекзит, ще намерят
предостатъчно публикувани дискусии другаде. Но моите глави 9 и 10 имат да кажат много по някои съществени
американски теми, които се проявяват през последните две десетилетия, привличат сега дори още повече внимание
при настоящата администрация и вероятно ще продължат да се проявяват поне и през следващото десетилетие.

***

А ето го сега и самия план на книгата ми. В първата глава ще разгледам личните кризи, преди да посветя
останалата част от текста на националните. Всички сме виждали въз основа на нашите собствени преживени кризи
и на наблюдаваните кризи на роднини и приятели, че кризите могат да имат най-разнообразни развръзки. В най-
добрите случаи хората успяват да измислят нови и по-добри начини за преодоляването им и излизат по-силни. В
най-печалните случаи те се оказват надвити и се връщат към старите си похвати или възприемат нови, но по-лоши
методи на действие. Някои хора в криза дори се самоубиват. Терапевтите са установили много фактори – дванайсет
от които ще разгледам в гл. 1, – които влияят на вероятността личната криза да бъде разрешена успешно. Това са
факторите, за които ще изследвам и съответните им паралели, влияещи на изходите от националните кризи.
На всеки, който изохква в ужас: „Дванайсет фактора са много нещо за запомняне, защо не ги сведете до по-
малко?“, отговарям: би било абсурдно да се мисли, че развръзките от живота на хората или от историите на
държавите биха могли да се сведат удобно само до няколко лозунга. Ако имате злощастието да хванете някоя книга,
която твърди, че е постигнала подобно нещо, хвърлете я, без да четете по-нататък. И обратно, ако имате злощастието
да хванете книга, която обещава да разгледа всичките 76 фактора, влияещи на преодоляването на кризите, хвърлете я
и нея – работа на автора на книгата, а не на читателя, е да систематизира и приоритизира безкрайната сложност на
живота в подходяща рамка. Установил съм, че използването на дузина фактори предлага приемлив компромис
между тези две крайности – те са достатъчно подробни, за да обяснят много от действителността, без да са толкова
подробни, че да се превръщат в списък за пазаруване, полезен за отмятане на покупките, но не и за разбирането на
света.
Уводната глава е последвана от три двойки глави, всяка двойка за различен вид национална криза. Първата двойка
се занимава с две страни (Финландия и Япония), взривени от внезапен катаклизъм, провокиран от изненадващи
удари от друга страна. Втората двойка също се отнася за кризи, избухнали внезапно, но те се дължат на вътрешни
експлозии (в Чили и Индонезия). Последната двойка описва кризи, които не са избухнали взривообразно, а по-скоро
са се разгръщали постепенно (в Германия и Австралия), особено вследствие на напреженията, отприщени от
Втората световна война.
Кризата във Финландия (гл. 2) избухва с масираното нападение на Съветския съюз срещу Финландия на 30
ноември 1939 г. В последвалата Зимна война Финландия е практически изоставена от всичките си потенциални
съюзници и претърпява тежки загуби, но въпреки това успява да запази своята независимост от Съветския съюз,
чието население превъзхожда финландското в съотношение 40 към 1. Двадесет години по-късно прекарах едно лято
във Финландия, гостувайки на ветерани, вдовици и сираци от Зимната война. Наследството от войната се състоеше в
подчертано селективна промяна, която бе превърнала Финландия в безпрецедентна мозайка, смесица от контрастни
елементи: заможна малка либерална демокрация, следваща външна политика, правеща всичко възможно, за да
спечели доверието на обеднялата гигантска реакционна съветска диктатура. Тази политика бе смятана за позорна и
изобличавана като „финландизация“ от много нефинландци, които не успяваха да разберат историческите причини
за възприемането и. Един от най-емоционално наситените моменти на моето лято във Финландия беше, когато аз
невежо изразих подобни възгледи пред един ветеран от Зимната война, а той ми отвърна учтиво, обяснявайки
горчивите поуки, които финландците си бяха извлекли от отказа на другите страни да им помогнат.
Другата от двете кризи, провокирани от външно сътресение, е свързана с Япония, чиято дълга политика на
изолация от външния свят достига края си на 8 юли 1853 г., когато флотилия американски бойни кораби навлизат в
Токийския залив, настоявайки за договор и права за американските кораби и моряци (гл. 3). Крайният резултат е
премахване на предишната японска система на управление, съзнателно приета програма за драстична широко-
обхватна промяна и също така съзнателна програма за запазване на много традиционни черти, в резултат на което
Япония днес си остава най-своеобразната богата индустриализирана държава в света. Трансформацията на Япония
през десетилетията след пристигането на американската флотилия – т.нар. епоха Мейджи, – е ярка илюстрация на
национално ниво на много от факторите, които влияят на личните кризи. Процесите по вземане на решения и
последвалите военни успехи на Япония от периода Мейджи ни помагат да разберем защо през 30-те години на ХХ в.
Япония взима различни решения, довели до съкрушителното и военно поражение през Втората световна война.
Глава 4 се занимава с Чили, първата от двойката страни, чиито кризи са представлявали вътрешни взривове,
резултат от срива на политическия компромис между техните граждани. На 11 септември 1973 г., след години на
политическа безизходица, демократично избраното чилийско правителство на президента Алиенде беше свалено с
военен преврат, чийто водач, генерал Пиночет, остана на власт почти 17 години. И самият преврат, и световните
рекорди по садистични изтезания, надминати от управлението на Пиночет, не бяха сред предвижданията на моите
чилийски приятели, когато живеех в Чили няколко години преди преврата. Всъщност те гордо ми обясняваха
дългите демократични традиции на Чили, толкова различни от онези на останалите южноамерикански страни.
Днес Чили отново е демократично изключение в Южна Америка, но селективно променено, включващо части от
модела на Алиенде и части от този на Пиночет. За приятелите ми американци, които коментираха черновата на
книгата ми, тази чилийска глава беше най-плашещата от всички заради бързината и цялостността, с които една
демокрация се беше превърнала в садистична диктатура.
В двойка с тази глава за Чили върви глава 5 за Индонезия, в която сривът на политическия компромис между
гражданите и също доведе до вътрешен взрив под формата на опит за преврат, в този случай – на 1 октомври 1965 г.
Изходът от този преврат беше противоположен на чилийския – контрапревратът доведе до геноцидно унищожение
на фракцията, за която се предполага, че е подкрепяла опита за преврат. Индонезия контрастира в още няколко
аспекта с всички останали държави, разглеждани в тази книга – тя е най-бедната, най-малко индустриализираната и
най-малко западнизираната от моите седем държави; тя има и най-младата национална идентичност, циментирана
едва през четиридесетте години, през които съм работил там.
Следващите две глави (гл. 6 и 7) обсъждат германската и австралийската национална криза, които са се развивали
привидно постепенно, а не са изригнали взривообразно. Някои читатели може да се поколебаят да използват
термина „криза“ или „катаклизъм“ за такива постепенни събития. Но дори и човек да предпочете да ги нарече с
друг термин, аз все още намирам за полезно да ги разглеждам в същата рамка, която използвам за обсъждането на
по-резките преходи, защото те поставят същите въпроси за селективната промяна и илюстрират същите фактори,
влияещи на развръзките. Освен това разликата между „взривообразна криза“ и „постепенна криза“ е по-скоро
размита, отколкото отчетлива – двете преливат една в друга. Дори в случаите на явно внезапни обрати като преврата
в Чили, към тях водят десетилетия на постепенно трупало се напрежение, а след тях текат десетилетия на
постепенни промени. Наричам кризите от гл. 6 и 7 само „привидно“ развиващи се постепенно, защото в
действителност кризата в следвоенна Германия започва с най-травматизиращото опустошение, преживяно от някоя
от страните, разгледани в тази книга – разорението на Германия към датата на нейната капитулация във Втората
световна война, 8 май 1945 г. Аналогично, макар следвоенната австралийска криза да се е разгърнала постепенно,
тя е започнала с три шокиращи военни поражения в рамките на по-малко от три месеца.
Първата от моите две държави, илюстриращи невзривообразни кризи, е Германия след Втората световна война
(гл. 6), сблъскала се едновременно с проблемите на своето наследство от нацистката епоха, разногласията около
йерархичната организация на обществото и травмата от политическото разделение между Западна и Източна
Германия. В моята сравнителна рамка отличителните черти на разрешаването на кризата в следвоенна Германия
обхващат изключително бурните сблъсъци между поколенията, силните геополитически ограничения и процеса на
помирение със страните, станали жертва на германските военновременни зверства.
Другият ми пример за невзривообразна криза е Австралия (гл. 7), която премоделира своята национална
идентичност през 55-те години, през които съм я посещавал. Когато пристигнах там за пръв път през 1964 г.,
Австралия изглеждаше като далечен британски аванпост в Тихия океан, все още разчитаща на Великобритания за
своята идентичност и все още практикуваща политиката на „бяла Австралия“, която ограничаваше или изключваше
неевропейските имигранти. Но Австралия беше изправена пред криза на идентичността, защото тази бяла и
британска идентичност все повече влизаше в конфликт с географското положение на Австралия, с потребностите на
нейната външна политика, с отбранителната и стратегия, с икономиката и състава на населението и. Днес
търговията и политиката на Австралия са ориентирани към Азия, австралийските градски улици и университетски
кампуси са изпълнени с азиатци, а австралийските избиратели отхвърлиха на референдум с много малка разлика
предложението английската кралица да престане да бъде държавен глава на Австралия. Както във Финландия и
Япония от периода Мейджи обаче, тези промени бяха селективни – Австралия все още е парламентарна
демокрация, националният и език все още е английски, а мнозинството от австралийците все още са от британски
произход.
Всички тези национални кризи, споменати дотук, са широко признати и са били разрешени (или поне решенията
им отдавна вече са в ход) така, че можем да оценим развръзките им. Последните четири глави описват настоящи и
бъдещи кризи, чиито развръзки са още неизвестни. Започвам този раздел с Япония (гл. 8), която вече беше обект на
гл. 3. Япония днес е изправена пред многобройни фундаментални проблеми, някои от които са широко осъзнати и
признати от японския народ и правителство, докато други не се признават и дори широко се отричат от японците.
Понастоящем решението на тези проблеми не изглежда никак близо, бъдещето на Япония наистина е открито и е в
ръцете на собствения и народ. Дали спомените за това как Япония от периода Мейджи смело и успешно е
преодоляла своята криза, ще помогне на съвременна Япония да успее?
Следващите две глави (гл. 9 и 10) се отнасят за моята собствена страна, Съединените щати. Идентифицирам
четири засилващи се кризи, които имат потенциала да подкопаят американската демокрация и американската сила
през следващото десетилетие, както вече се е случвало в Чили. Разбира се, това не са мои открития – и четирите са
обект на открита дискусия сред много американци, а усещането за криза днес е широко разпространено в САЩ.
Струва ми се, че и четирите проблема в момента не намират своите решения, а вместо това се влошават. И все пак
САЩ, също като Япония от периода Мейджи, има своите собствени спомени за преодолени кризи, най-вече нашата
дълга и разкъсваща Гражданска война и внезапното ни изтръгване от политическата изолация и влизането ни във
Втората световна война. Дали тези спомени ще помогнат сега на страната ми да успее?
Най-накрая идва целият свят (гл. 11). Макар да е възможно да се състави безкраен списък от проблеми, стоящи
пред него, аз се фокусирам върху четири, за чиито вече съществуващи тенденции ми се струва, че ако продължат, ще
подкопаят жизнените стандарти по света в рамките на следващите няколко десетилетия. За разлика от Япония и
САЩ, всяка от които има дълга история на национална идентичност, самоуправление и спомени за успешно
колективно действие, светът като цяло няма такава история. Без подобни спомени, които да ни вдъхновяват, дали
светът ще се справи сега, когато за пръв път в историята сме изправени пред проблеми, потенциално фатални за
целия свят?
Тази книга завършва с епилог, който разглежда изследванията ни на седемте държави и на света в светлината на
нашите дванайсет фактора. Задавам въпроса, дали държавите имат нужда от кризи, които да ги наелектризират, за
да предприемат големи промени. Бил е нужен шокът на „Коконът Гроув“, за да бъде преобразена краткосрочната
психотерапия – могат ли държавите да решат да преобразят себе си без шока на „Коконът Гроув“? Разглеждам и
въпроса, дали лидерите имат решаващо влияние върху историята, предлагам насоки за бъдещи изследвания и
очертавам типове уроци, които биха могли реалистично да бъдат извлечени от изследването на историята. Ако
хората или дори само техните лидери решат да се замислят за миналите кризи, то разбирането на миналото може да
ни помогне да преодолеем настоящите и бъдещите кризи.
ЧАСТ 1.
ХОРАТА
 Глава 1.
Личните кризи
Лична криза • Траектории • Справяне с кризите • Фактори с отношение към
развръзката • Национални кризи
На 21-годишна възраст преживях най-тежката криза в професионалния си живот. Бях израсъл в Бостън като най-
голямото дете на образовани родители, баща ми беше харвардски професор, майка ми – езиковедка, пианистка и
учителка, те насърчаваха моята любов към учението. Учил съм в прекрасно средно училище (Латинското училище в
Роксбъри), а после в прекрасен колеж (Харвардския колеж). В училище се справях чудесно, представях се добре по
всички предмети, осъществих и публикувах два лабораторни изследователски проекта, докато бях още в колежа, и
завърших като първенец на класа си. Повлиян от примера на моя баща лекар, реших да запиша докторантура по
лабораторната наука физиология. За следдипломното си образование се преместих през септември 1958 г. в
Кеймбриджския университет в Англия, по онова време световен лидер във физиологията. Допълнителните фактори,
примамващи ме да замина за Кеймбридж, включваха възможността за пръв път да живея далеч от дома, да пътувам в
Европа и да говоря чужди езици, шест от които вече бях научил от учебници.
Следването ми в Англия скоро се оказа по-трудно от уроците в Латинското училище и Харвард и дори от
студентския ми изследователски опит. Научният ми ръководител в Кеймбридж, с когото делях лаборатория и
кабинет, беше прекрасен физиолог, възнамеряващ да изучава генерирането на електричество в електрическите
змиорки. Той искаше от мен да измеря движенията на заредените частици (натриеви и калиеви йони) през
електрогенериращите мембрани на змиорките. За тази цел трябваше да проектирам необходимата апаратура. Само
че мен никога не ме е бивало в ръцете. Навремето не бях успял да изпълня без помощ средношколското задание да
направя елементарно радио. Изобщо нямах представа как да проектирам камера за изучаване на мембраните на
змиорките, нито да свърша нещо, дори и минимално сложно, свързано с електричество.
Бях пристигнал в Кеймбридж, горещо препоръчан от моя научен ръководител в Харвардския университет. Но сега
и за мен, и за кеймбриджския ми наставник беше очевидно, че аз съм разочарование за него. Бях му безполезен като
сътрудник. Той ме прехвърли в отделна лаборатория само за мен, където да си измисля свой изследователски
проект.
В опит да намеря проект, по-подходящ за моята техническа несръчност, се вкопчих в идеята да изучавам
натриевия и водния транспорт на жлъчния мехур – прост орган с вид на торбичка. Необходимата технология беше
елементарна: просто поставяте пълен с течност жлъчен мехур на риба на всеки 10 минути на прецизна везна и
измервате водата, съдържаща се в мехура. Дори аз можех да го направя! Самият жлъчен мехур не е толкова важен, но
той принадлежи към клас тъкани, наречени епителни, които включваха много по-важни органи като бъбреците и
червата. По онова време, през 1959 г., всички известни епителни тъкани, които пренасяха йони и вода, както го
правеше жлъчният мехур, пораждаха електрически напрежения, свързани с преноса на заредени йони. Само че
винаги когато се опитвах да измеря напрежението в жлъчния мехур, аз отчитах нула. В онези дни това се считаше за
силно доказателство, че или не съм усвоил дори елементарната технология, достатъчна за отчитането на
напрежение в жлъчния мехур, ако такова съществуваше, или че някак си съм умъртвил тъканта и тя не
функционираше. И в двата случая отбелязвах поредния си провал като лабораторен физиолог.
Деморализацията ми се засили, когато през юни 1959 г. отидох на първия конгрес на Международното
биофизическо дружество в Кеймбридж. Стотици учени от цял свят представяха статии за изследванията си; аз
нямах резултати, които да представя. Чувствах се унизен. Бях свикнал винаги да съм начело на класа си, а сега бях
никой.
У мен започнаха да покълват съмнения дали изобщо да гоня кариера в научните изследвания. Четях и препрочитах
прочутата книга „Уолдън“ на Торо. Бях разтърсен от, както ми се струваше, посланието и към мен: че истинският
мотив за правенето на наука е егоистичният стремеж да получиш признание от другите учени. (Да, това наистина е
голям мотив за повечето учени!) Торо обаче убедително отхвърляше подобни мотиви като празна претенция.
Дълбокото послание на „Уолдън“ беше: аз трябваше да открия какво наистина исках в живота си и да не бъда
съблазняван от суетата на признанието. Торо подсили моите съмнения дали да продължавам с научните изследвания
в Кеймбридж. Наближаваше обаче моментът на решението – в края на лятото щеше да започне втората ми година
като докторант и трябваше да се запиша отново, ако исках да продължа.
В края на юни отидох да прекарам един месец ваканция във Финландия, прекрасно и проникновено преживяване,
което ще разгледам в следващата глава. Във Финландия за пръв път ми се случи да уча език – трудния и красив
финландски език – не от учебници, а слушайки хората и говорейки с тях. Много ми хареса. Това беше толкова
удовлетворяващо и успешно, колкото физиологичните ми изследвания бяха потискащи и неуспешни.
Към края на месеца си във Финландия сериозно обмислях дали да не зарежа кариерата в науката и изобщо във
всякаква академична дисциплина. Вместо това смятах да отида в Швейцария, където да дам воля на любовта и
уменията си в езиците и да стана симултанен преводач към ООН. Това означаваше да обърна гръб на живота,
изпълнен с изследвания, творческа мисъл и академична слава, който си бях представял за себе си и пример за който
беше моят баща професор. Като преводач нямаше да бъда добре платен. Но поне щях да правя нещо, което очаквах да
ми харесва и в което смятах, че съм добър – така ми се струваше тогава.
Моята криза достигна кулминацията си при завръщането ми от Финландия, когато се срещнах с родителите си
(които не бях виждал от година) за една седмица в Париж. Разказах им за моите практически и философски
съмнения относно научната кариера и за идеите ми да стана преводач. За родителите ми трябва да е било мъчително
да наблюдават моята обърканост и нещастност. Благословени да са, че ме изслушаха и не си позволиха да ми казват
какво да правя.
Кризата получи решението си една сутрин, докато седяхме с родителите ми на пейка в един парижки парк,
предъвквайки отново въпроса, дали да изоставя науката, или да продължа. Най-накрая баща ми направи
предпазливо предложение, без да ме притиска. Да, призна той, аз имах съмнения относно научноизследователската
кариера. Но това беше едва първата ми година като докторант и се бях опитвал да изучавам жлъчния мехур само
няколко месеца. Не беше ли всъщност твърде рано да се отказвам от планираната житейска кариера? Защо да не се
върна в Кеймбридж, да се пробвам още веднъж и да посветя само още половин година на опитите да реша
изследователските проблеми с жлъчния мехур? Ако не се получеше, пак можех да се откажа през пролетта на 1960
г. – не се налагаше да вземам безвъзвратно решение сега.
Предложението на баща ми ми се стори като спасителен пояс за давещ се. Можех да отложа голямото решение с
основателна причина (за да се пробвам още половин година), в това нямаше нищо позорно. Решението не ме
обвързваше необратимо с научноизследователската кариера. Все още имах варианта да стана симултанен преводач
след половин година.
Това реши нещата. Върнах се в Кеймбридж, за да започна втората си година там. Поднових изследванията си на
жлъчния мехур. Двама млади учени от Физиологическия факултет, на които ще съм вечно благодарен, ми помогнаха
да реша техническите проблеми около изследванията на мехура. В частност, единият от тях ми помогна да осъзная,
че моят метод за измерване на напреженията в жлъчния мехур е съвършено уместен – мехурът наистина
произвеждаше напрежения, които можех да измеря (т.нар. дифузионни потенциали и електрокинетични
потенциали) при подходящите условия. Просто жлъчният мехур не произвеждаше напрежения, докато
транспортираше йони и вода поради забележителната причина, че (единствен сред транспортиращите епителни
тъкани, известни по онова време) той пренасяше положителни и отрицателни йони поравно, т.е. не пренасяше заряд
в повече и не произвеждаше напрежение при преноса.
Моите резултати за жлъчния мехур започнаха да привличат интереса на други физиолози и да въодушевяват дори
мен. Когато експериментите ми с мехура отбелязаха успех, общите ми философски съмнения относно суетата на
признанието сред учените се стопиха. Останах в Кеймбридж четири години, завърших докторската си дисертация,
върнах се в САЩ, намерих си добра университетска работа, правейки изследвания и преподавайки физиология
(първо в Харвард, а после в Калифорнийския университет в Лос Анджелис) и станах много успешен физиолог.
Това беше първата ми професионална криза – обичаен тип лична криза. Разбира се, тя не беше последната ми
житейска криза. По-късно имах още две по-умерени професионални кризи около 1980 и 2000 г., свързани с промени
в посоката на изследванията ми. Все още ми предстояха тежките лични кризи на първата женитба и (седем и
половина години по-късно) развода. Онази първа професионална криза в своите особености бе уникално моя –
съмнявам се някой друг в световната история да се е измъчвал някога с решението, дали да изостави
физиологичното изследване на жлъчния мехур, за да стане симултанен преводач. Но както ще видим, по-общите
проблеми, поставени от моята криза от 1959 г., бяха напълно типични за личните кризи по принцип.

***

Почти всички читатели на тази книга са изпитвали или ще изпитат катаклизъм, представляващ лична „криза“,
както стана с мен през 1959 г. Когато сте затънали в нея, не стоите да мислите по академичния въпрос, какво е
определението за „криза“ – вие знаете, че сте в такава. По-късно, когато кризата отмине и можете на спокойствие да
размишлявате за нея, може да я дефинирате в ретроспекция като ситуация, в която сте попаднали и в която сте били
изправени пред съществено изпитание, струващо ви се непреодолимо с обичайните методи за справяне и решаване
на проблеми. Мъчили сте се да намерите нови методи за справяне. Както сторих аз, поставяли сте под въпрос своята
идентичност, ценностите си и светогледа си.
Вие несъмнено сте виждали как личните кризи възникват в различни форми и по различни причини и следват
различни траектории. Някои приемат формата на единичен неочакван удар – като внезапната смърт на близък човек
или уволнение без предупреждение, или сериозна злополука, или природно бедствие. Причинената загуба може да
предизвика криза не само заради практическите последици от самата загуба (например, че вече нямате съпруга или
съпруг), но и поради емоционалната болка и удара върху вярата ви, че светът е справедлив. Така беше за роднините и
близките приятели на жертвите на пожара в „Коконът Гроув“. Други кризи за разлика от това приемат формата на
проблем, трупащ се бавно, достигайки до взрив – като разпадане на брак, тежко хронично заболяване на самия
човек или на негов близък, проблеми, свързани с парите или с кариерата. Трети вид кризи са кризите на развитието,
които обикновено се проявяват при определени големи житейски преходи като юношеството, средната възраст,
пенсионирането и старостта. Например при кризата на средната възраст може да имате чувството, че най-добрите
ви години са отминали, и да се мъчите да намерите задоволителни цели за остатъка от живота си.
Това са различните форми на личните кризи. Сред техните най-обичайни конкретни причини са проблемите на
взаимоотношенията – развод, скъсване на близко приятелство или дълбоко неудовлетворение, каращо вас или
партньора ви да поставите под въпрос продължаването на връзката ви. Разводът често кара хората да се запитат: в
какво сбърках? Защо той/тя иска да ме напусне? Защо направих толкова лош избор? Какво мога да направя другояче
следващия път? Ще има ли изобщо следващ път за мен? Ако не мога да постигна успех дори с човека, който ми е
най-близък и когото сам съм избрал, ставам ли изобщо за нещо?
Освен проблемите с връзките, сред другите чести причини за лични кризи са смъртта и болестите на близки хора
и затрудненията в собственото здраве, кариера или финансова сигурност. Още един друг вид кризи са свързани с
религията – хора, имали цял живот някаква вяра, може да се окажат преследвани от съмнения, или (обратното)
невярващи може да се окажат привлечени от религия. Но общото между всички тези видове кризи, каквато и да е
причината им, е чувството, че нещо важно в нечий настоящ подход към живота не работи и че трябва да бъде
намерен нов подход.
Моят собствен интерес към личните кризи, както и този на много други хора, произхождаше първоначално от
кризите, които бях изпитал лично или които бях видял да сполетяват мои приятели и роднини. За мен този
общоизвестен личен мотив бе стимулиран допълнително от професията на съпругата ми Мари, клиничен психолог.
През първата година от брака ни Мари се подготвяше в един общински център за психично здраве, чиято клиника
предлагаше краткосрочна психотерапия за клиенти в криза. Клиентите посещаваха клиниката или се обаждаха по
телефона в състояние на криза, защото се чувстваха притиснати от голямо изпитание, което не можеха да
преодолеят сами. Когато в приемната на клиниката се отвореше вратата или звъннеше телефонът и следващият
клиент влезеше или заговореше, консултантът не знаеше предварително с какъв тип проблем се е сблъскал този
конкретен човек. Но той знаеше, че същият клиент като всички предишни клиенти щеше да се намира в състояние
на остра лична криза, предизвикана от осъзнаването, че неговите установени начини за справяне с нещата вече не
са достатъчни.
Резултатите от консултационните сесии в здравните центрове, предлагащи терапия при кризи, варират в широки
граници. В най-печалните случаи някои клиенти правят опити за самоубийство или наистина се самоубиват. Други
не успяват да намерят нови начини за справяне, които да вършат работа при тях – те се връщат към старите си
похвати и може в крайна сметка да се окажат изтощени от скръб, гняв или фрустрация. В най-добрите случаи обаче
клиентът действително открива нов и по-добър начин за справяне и излиза от кризата по-силен отпреди. Този
резултат намира отражение в китайския йероглиф, който се превежда като „криза“ и се произнася „уей-дзи“. Състои
се от два символа – китайския символ „уей“, който означава „опасност“, и китайския символ „дзи“, който означава
„решаващ случай, критична точка, възможност“. Германският философ Фридрих Ницше изразява подобна идея в
сентенцията си: „Което не ни убива, ни прави по-силни.“ Съответната сентенция на Уинстън Чърчил е: „Никога не
оставяй хубавата криза да се прахоса!“
Често наблюдение на онези, които помагат на другите при остра лична криза, е, че нещо се случва в рамките на
около шест седмици. През този кратък преходен период ние поставяме под въпрос лелеяните си убеждения и сме
много по-възприемчиви към личната промяна, отколкото през предишния си дълъг период на относителна
стабилност. Не можем да живеем много по-дълго в подобен преходен период без някакви начини за справяне, макар
че можем да скърбим, страдаме, оставаме безработни или гневни за много по-дълго. В рамките на шест седмици
или започваме да изследваме нов начин за справяне, който в крайна сметка ще се окаже успешен, или се впускаме в
нов, адаптивно неуместен начин за справяне, или се връщаме по подразбиране към старите си неуместни начини.
 Разбира се, тези наблюдения за острите кризи не означават, че животът ни се вписва в един свръхопростен модел:
(1) получаваме удар, настройваме алармата на часовника за шест седмици; (2) осъзнаваме провала на предишните
си методи за справяне; (3) изследваме нови методи за справяне; (4) алармата на часовника се включва – или се
предаваме и се връщаме назад, или успяваме (кризата е разрешена) и живеем щастливо до края на дните си. Не:
много житейски кризи в действителност се развиват постепенно, без остра фаза. Ние успяваме да установим и
решим много надвиснали или растящи проблеми, преди те изобщо да станат кризи и да ни залеят. Дори кризите с
остра фаза може да прелеят в дълга фаза на бавно възстановяване. Това е валидно особено за кризите на средната
възраст, когато първоначалният изблик на неудовлетворение и проблясъците на решение може да са интензивни, но
осъществяването на новото решение може да отнеме години. Кризата не остава непременно разрешена завинаги.
Една двойка например, която преодолява сериозен спор и избягва развода, може да надрасне решението си на спора
и да и се наложи да се справя отново със същия или сходен проблем. Някой, който се е справил с един тип криза,
може в крайна сметка да се сблъска с нов проблем и да се изправи пред нова криза, както стана с мен. Но дори тези
уговорки не променят факта, че много от нас наистина прекосяват кризите приблизително по модела, който описах.

***

Какво прави терапевтът с човек в криза? Очевидно традиционните методи на дългосрочната психотерапия, която
често се фокусира върху преживяванията от детството, за да разбере коренните причини на настоящите проблеми,
са неподходящи при криза, защото са прекалено бавни. Вместо това кризисната терапия се съсредоточава върху
самата належаща криза. Методите и са разработени първоначално от психиатъра д-р Ерих Линдеман
непосредствено след пожара в „Коконът Гроув“, когато бостънските болници бяха изправени не само пред
медицинското изпитание да се опитат да спасят живота на стотици тежко ранени и умиращи хора, но и пред
психологическото изпитание да се справят със скръбта и чувството на вина на още по-голям брой оцелели, роднини
и приятели. Тези разстроени хора се питаха защо светът бе позволил да се случи подобно нещо и защо те все още
бяха живи, след като техен близък човек току-що беше умрял по ужасен начин от изгаряния, стъпкване или
задушаване. Например един съсипан от мъка съпруг, самоупреквайки се, че е довел в „Коконът Гроув“ жена си, вече
покойница, скочи от прозореца, за да я последва в смъртта. Докато хирурзите оказваха помощ на жертвите,
обгорени от пожара, как терапевтите биха могли да окажат помощ на психологическите жертви на пожара? Това
беше кризата, в която пожарът в „Коконът Гроув“ хвърли самата психотерапия. Пожарът се оказа рожденият час на
кризисната терапия.
Мъчейки се да помогне на огромен брой травматизирани хора, Линдеман започна да разработва подхода, наричан
днес „кризисна терапия“ и скоро пренесен от трагедията в „Коконът Гроув“ към другите типове остри кризи, които
споменах по-горе. През десетилетията от 1942 г. насам други терапевти продължиха да изследват методи за
кризисна терапия, каквато сега се практикува и преподава в много клиники, подобни на онази, в която се обучаваше
Мари. Основен момент в кризисната терапия в настоящия и вид е, че тя е краткосрочна, състояща се само от около
пет-шест сесии, разделени от едноседмични интервали и обхващащи приблизително периода на острата фаза на
кризата.
Типично, когато човек изпадне първоначално в състояние на криза, той се чувства смазан от чувството, че всичко
в живота му се е объркало. Докато остава така парализиран, трудно би могъл да отбележи напредък в решаването на
нещата едно по едно. Съответно непосредствената цел на терапевта при първата сесия – или иначе първата стъпка,
ако човек се справя с осъзната криза сам или с помощта на приятели – е да преодолее тази парализа посредством
т.нар. издигане на ограда. Това значи да бъдат установени конкретните неща, които наистина са се объркали по
време на кризата, така че човек да може да каже: „Тук, отсам оградата, са конкретните проблеми в живота ми, но
всичко друго оттатък оградата е нормално и е наред.“ Често пъти човекът в криза изпитва облекчение още щом
започне да формулира проблема и да издига ограда около него. Тогава терапевтът може да помогне на клиента да
изследва алтернативни пътища за справяне с конкретния проблем отсам оградата. Така клиентът се впуска в процес
на селективна промяна, която е възможна, вместо да остане парализиран от привидната необходимост за тотална
промяна, която би била невъзможна.
Освен въпроса с издигането на ограда, който е предмет на първата сесия, при нея често се разглежда още един
проблем – въпросът „Защо сега?“. Това е съкратено от „Защо реши да търсиш помощ в кризисен център днес и защо
имаш усещане за криза сега, а не в някакъв по-ранен момент или изобщо никога?“. В случай на криза, възникнала от
единичен неочакван удар като пожара в „Коконът Гроув“, този въпрос е излишно да се задава, защото самият удар е
очевидният му отговор. Но отговорът не е толкова очевиден при криза, натрупвала се бавно, преди да избухне, нито
при кризите на развитието, свързани с продължителна житейска фаза, като тийнейджърските години или средната
възраст.
Типичен пример е жена да каже, че е дошла в кризисния център, защото мъжът ѝ ѝ изневерява. Но после се
оказва, че тя е знаела отдавна за изневярата му. Защо е решила да търси помощ за тази изневяра сега, а не преди
месец или година? Непосредственият импулс може да е бил някое казано изречение или подробност от изневярата,
което според клиентката е била „последната капка“, или пък привидно незначително събитие, напомнящо и за нещо
значимо в миналото и. Често клиентът дори не си дава сметка за отговора на този въпрос „Защо сега?“. Но когато
отговорът бъде открит, той може да се окаже от полза за клиента, за терапевта или за двамата в разбирането на
кризата. В случая с моята кариерна криза от 1959 г., която се бе трупала половин година, причината първата седмица
на август 1959 г. да стане „сега“ беше посещението на родителите ми и практическата необходимост да им кажа
дали ще се върна следващата седмица във Физиологическите лаборатории на Кеймбридж за втора година.
Разбира се, краткосрочната кризисна терапия не е единственият подход при справянето с лични кризи. Причината
да я обсъждам не са някакви паралели между краткосрочния процес от шест сесии на кризисната терапия и процеса
на справяне с национални кризи. Вторият процес никога не се състои от шест национални дискусии в кратка
времева рамка. По-скоро аз се фокусирам върху краткосрочната кризисна терапия, защото тя е специалност,
практикувана от терапевти, които са натрупали голям опит и са споделяли наблюденията си едни с други. Те са
посветили много време на обсъждането помежду си и на публикуването на статии и книги за факторите, влияещи
на развръзките. Слушал съм много за тези дискусии от Мари почти всяка седмица по време на нейната година
обучение в центъра за кризисна терапия. Намирам тези дискусии от полза при подбирането на факторите, които си
струва да бъдат изследвани за възможно влияние върху развръзките на националните кризи.

***

Кризисните терапевти са установили поне дузина фактори, които увеличават или намаляват вероятността
индивидът да успее да разреши личната си криза (табл. 1.1). Нека разгледаме тези фактори, започвайки с три или
четири, които неизбежно са решаващи в началото на терапевтичния курс или преди него.

Таблица 1.1. Фактори, свързани с развръзките на личните кризи

1. Признание, че се намираш в криза.

2. Приемане на личната отговорност да направиш нещо.
3. Издигане на ограда, очертаваща отделните ти проблеми, които трябва да бъдат решени.
4. Получаване на материална и емоционална помощ от други хора и групи.
5. Вземане на пример от други хора като модели за решаване на проблемите.
6. Сила на личността.
7. Честна самооценка.
8. Опит от предишни лични кризи.
9. Търпение.
10. Гъвкава личност.
11. Индивидуални основни ценности.
12. Свобода от лични ограничения.

1. Признание, че се намираш в криза. Това е факторът, който кара хората да започнат кризисна терапия. Без такова
признание те дори не биха се появили в клиниката по кризисна терапия, нито (ако не отидат в клиника) биха
започнали да работят върху кризата сами. Докато някой не признае: „Да, наистина имам проблем“ – а това
признание може да отнеме дълго време, – не може да има никакъв напредък за решаването на проблема. Моята
професионална криза от 1959 г. започна с признанието ми, че се провалях като учен след десетина години
непрекъснати успехи в училище. Аз съм единственият човек, върху чиито действия имам пълен контрол. Ако искам
тези други сили и хора да се променят, моя отговорност е да направя нещо по въпроса, като променя собственото си
поведение и реакции. Тези други хора няма да се променят спонтанно, ако аз лично не направя нещо.“

2. Приемане на личната отговорност. Не е достатъчно обаче просто да признаеш: „Имам проблем.“ Хората често
след това добавят: „Да, обаче моят проблем е по чужда вина. Други хора или външни сили са онова, което ми
съсипва живота.“ Подобно самосъжаление или склонността да се приема ролята на жертва са сред най-обичайните
оправдания, които хората изтъкват, за да избегнат да се заемат със собствените си проблеми. Следователно второто
препятствие, след като човек е признал „Имам проблем,“ е да поеме отговорност за решаването му. „Да, тези
външни сили и хора ги има, но те не са аз. Не мога да променя другите хора. Аз за кризисна терапия, зовът за помощ
може да дойде по-рано, по-късно или изобщо никога – някои хора си усложняват сами нещата, като се опитват да
разрешат кризата изцяло без чужда помощ. Един личен пример за зов за помощ извън център за кризисна терапия:
когато първата ми жена ме разтърси, казвайки ми (най-накрая), че иска развод, през следващите няколко дена аз се
обадих на четирима от най-близките ми приятели и си излях душата пред тях. И четиримата ме разбраха и проявиха
съчувствие към положението ми, защото трима от тях бяха самите те разведени, а четвъртият беше успял да изгради
наново един разклатен брак. Макар че в моя случай зовът ми за помощ не предотврати последвалия развод, той
действително се оказа първата стъпка в един дълъг процес на преразглеждане на взаимоотношенията ми и
сключване в крайна сметка на щастлив втори брак. Разговорите с близки приятели ме накараха да почувствам, че не
съм изключителен неудачник и че аз също бих могъл в края на краищата да намеря щастието, както и стана.

3. Издигане на ограда. След като човек веднъж е признал кризата, приел е отговорността да направи нещо за
разрешаването й и е отишъл в центъра за кризисна терапия, първата терапевтична сесия може да се фокусира върху
стъпката „издигане на ограда“, т.е. установяване и очертаване на проблема, който трябва да бъде решен. Ако човекът
в криза не успее да направи това, той гледа на себе си като на неспособен на нищо и се чувства парализиран.
Следователно ключовият въпрос е: какво в теб вече функционира добре, няма нужда да се променя и можеш да се
опреш на него? Какво можеш и трябва да изоставиш и да замениш с нови начини? Ще видим, че въпросът за
селективната промяна е ключов и за преоценките на цели държави в криза.

4. Помощ от други. Повечето от нас, които са преминали успешно през някаква криза, са открили ценността на
материалната и емоционалната подкрепа от приятели, както и от институционализирани помощни групи като тези
на раковите пациенти, алкохолиците или наркозависимите. Познатите примери за материална подкрепа включват
предлагането на временна стая, за да може някой, чийто брак току-що е рухнал, да се изнесе; трезвата мисъл,
компенсираща временно намалената способност за решаване на проблеми на човека в криза; оказването на
практическо съдействие при сдобиването с информация, нова работа, нови другари или ново разпределение на
грижите за децата. Емоционалната подкрепа означава помагащият да бъде добър слушател, да допринася за
изясняване на проблемите и да съдейства на човека, който временно е изгубил надежда и самоувереност, да си
възвърне и двете.
За клиент в клиника за кризисна терапия този „зов за помощ“ неизбежно е сред първите фактори, водещи към
решаването на кризата – клиентът е дошъл в центъра, защото е осъзнал, че има нужда от помощ. При хората в
криза, които не отиват в клиника за кризисна терапия, зовът за помощ може да дойде по-рано, по-късно или изобщо
никога – някои хора си усложняват сами нещата, като се опитват да разрешат кризата изцяло без чужда помощ. Един
личен пример за зов за помощ извън център за кризисна терапия: когато първата ми жена ме разтърси, казвайки ми
(най-накрая), че иска развод, през следващите няколко дена аз се обадих на четирима от най-близките ми приятели
и си излях душата пред тях. И четиримата ме разбраха и проявиха съчувствие към положението ми, защото трима от
тях бяха самите те разведени, а четвъртият беше успял да изгради наново един разклатен брак. Макар че в моя
случай зовът ми за помощ не предотврати последвалия развод, той действително се оказа първата стъпка в един
дълъг процес на преразглеждане на взаимоотношенията ми и сключване в крайна сметка на щастлив втори брак.
Разговорите с близки приятели ме накараха да почувствам, че не съм изключителен неудачник и че аз също бих
могъл в края на краищата да намеря щастието, както и стана.

5. Други хора като модели. С тази ценност на другите хора като източници на помощ е свързана и ценността им
като модели за алтернативни методи за справяне. И отново, както са открили повечето от нас, претърпели криза,
голямо предимство е да познаваш някого, който е преживял подобна криза и представлява модел на уменията за
успешно справяне, на който можеш да се опиташ да подражаваш. В идеалния случай тези модели са приятели или
други хора, с които можеш да говориш и от които да научиш непосредствено как те са решили проблем, подобен на
твоя. Но моделът може да е и някой, когото не познаваш лично и за чийто живот и методи за справяне само си чел
или чувал. Например, макар че вероятно малцина читатели на тази книга са познавали лично Нелсън Ман-дела,
Елинор Рузвелт или Уинстън Чърчил, техните биографии или автобиографии все още носят идеи и вдъхновение за
други хора, които виждат в тях модели за разрешаване на личната си криза.

6. Сила на личността. Един фактор, който е важен при справянето с криза и който се различава от човек до човек,
е нещото, наричано от психолозите „сила на личността“ (ego strength). То включва самоувереността, но е много по-
широко. Силата на личността означава да имаш усещане за самия себе си, да имаш чувство за цел и да се приемаш
такъв, какъвто си, като горда самостоятелна личност, която не зависи от другите хора за одобрението или
оцеляването си. Силата на личността включва способността да издържаш на силни емоции, да запазваш
фокусираност под напрежение, да се изразяваш свободно, да възприемаш правилно действителността и да вземаш
трезви решения. Тези свързани качества са съществени за изследването на нови решения и преодоляването на
парализиращия страх, който често възниква при криза. Силата на личността започва да се развива в детството,
особено ако имаш родители, които те приемат такъв, какъвто си, не очакват от теб да осъществяваш техните мечти и
не очакват да бъдеш по-стар или по-млад, отколкото си в действителност. Тя се развива от родители, които ти
помагат да се научиш да понасяш фрустрацията, като не ти дават всичко, което искаш, но и не те лишават от всичко,
което искаш. Цялата тази основа влиза в силата на личността, която помага на човек да премине през кризата.

7. Честна самооценка. Тя е свързана със силата на личността, но заслужава отделно споменаване. За индивида в
криза основополагаща за правенето на добри избори е честната, макар и болезнена самооценка, с която преценяваш
силните и слабите си страни, частите от теб, които работят, и частите, които не работят. Само тогава можеш да се
промениш селективно по начини, които запазват силните ти страни, заменяйки същевременно слабостите си с нови
начини за справяне. Макар че значението на честността при преодоляването на криза може да изглежда прекалено
очевидно, за да си струва да се споменава, в действителност причините, поради които хората често не са честни със
себе си, са безброй. Въпросът с честната самооценка съставляваше едно от ключовите ми терзания в моята
професионална криза от 1959 г. Надценявах способностите си в едно отношение и ги подценявах в друго. Що се
отнася до надценяването, моята любов към езиците ме заблуждаваше да си мисля, че имам необходимите
способности да стана симултанен преводач. Но постепенно започнах да прозирам, че любовта към езиците сама по
себе си нямаше да е достатъчна, за да ме направи успешен симултанен преводач. Израствайки в САЩ, аз бях
започнал да уча първия си говорим чужд език чак на 11 години. Едва на 23 години ми се случи да живея в
неанглоговоряща страна и да овладея разговорно някакъв чужд език (немски). Тъй като съответно бях започнал да
говоря другите чужди езици сравнително късно в образованието си, днес акцентът ми дори и в чуждите езици,
които владея най-добре, все още е осезаемо американски. Едва към края на 70-те си години най-после станах
способен да превключвам бързо между два езика, различни от английски. Ала като симултанен преводач аз щях да
се конкурирам с швейцарските преводачи, които бяха развили свобода на говора, акценти и лекота на
превключването между няколко езика още на осемгодишна възраст. В крайна сметка трябваше да си призная –
самозаблуждавах се, ако си въобразявах, че бих могъл някога да се конкурирам като лингвист с швейцарците.
Другата област на самооценка, с която се борех през 1959 г. и в която по-скоро подценявах, отколкото надценявах
способностите си, засягаше научните ми изследвания. Правех прекалено големи обобщения от неумението си да
реша един технологично сложен проблем, а именно как да измеря йонните потоци през мембраните на
електрическите змиорки. Но аз все още напълно бях в състояние да измервам водния транспорт в жлъчния мехур,
като просто претеглям мехура. Дори и сега, 60 години по-късно, аз все още ползвам само най-елементарните
технологии, за да правя наука. Научих се да откривам важни научни въпроси, които могат да бъдат решавани с
елементарни технологии. Все още не мога да включа нашия телевизор у дома с неговото дистанционно с 47 бутона,
мога да върша само най-простите неща с моя наскоро придобит айфон и завися изцяло от секретарката и жена ми за
всичко, изискващо компютър. Когато съм искал да осъществя изследователски проект, налагащ ползването на
сложна технология – проводников анализ на разпространението на тока в епитела, шумов анализ на мембранните
йонни канали, статистически анализ на разпределението по двойки на видове птици, – съм имал щастието да
намеря колеги, вещи в тези анализи и готови да си сътрудничат с мен.
Така най-накрая се научих да оценявам честно какво съм и какво не съм способен да правя.

8. Опит от предишни кризи. Ако вече имате опит от успешно справяне с някаква различна криза в миналото, той
ви дава повече увереност, че ще можете да разрешите и новата криза. Това стои в контраст с чувството за
безпомощност, произтичащо от предишни непреодолени кризи, че каквото и да правите, няма да успеете.
Важността на предишния опит е главна причина кризите да са толкова по-травмиращи за подрастващите и младите
хора, отколкото за по-възрастните. Макар че скъсването на някаква близка връзка може да е съкрушително на всяка
възраст, скъсването на първата близка връзка е особено съкрушително. При по-късните раздели, колкото и да са
болезнени, човек си припомня, че вече е преминавал през подобна болка и я е надживял. Това беше част от
причината моята криза от 1959 г. да е толкова травмираща за мен – това беше първата ми остра житейска криза. За
сравнение, професионалните ми кризи от 1980 и 2000 г. не бяха травмиращи. В крайна сметка аз смених посоката
на кариерата си – от мембранната физиология към еволюционната физиология около 1980 г. и от физиологията към
географията след 2000 г. Но тези решения не бяха болезнени, защото вече приемах въз основа на предишния си опит,
че нещата вероятно ще се наредят.
 9. Търпение. Друго съображение е способността да издържаш на несигурност, двусмислие или неуспех при
първоначалните опити за промяна – накратко, търпението. Не е много вероятно човек в криза да успее да измисли
успешен начин за справяне от първия път. По-скоро може да са нужни няколко опита, изпробване на различни
начини, за да се види дали те решават кризата и дали са съвместими с неговата личност, докато най-накрая се
намери решение, което да работи. Хората, които не могат да издържат на несигурност или провал и които се
отказват от търсенето рано, е по-малко вероятно да стигнат до съответен нов начин за справяне. Затова сдържаният
съвет на баща ми на пейката в парижкия парк – „Защо не посветиш само още половин година на докторантурата по
физиология? – ми се стори като спасителен пояс. Благодарение на татко търпението взе да ми звучи разумно – аз
сам не бях съобразил това.

10. Гъвкавост. Един важен елемент в преодоляването на криза чрез селективна промяна е свързан с предимството
на гъвкавата личност пред твърдата, неизменна личност. „Твърдост“ означава всеобхватното убеждение, че
съществува само един път. Разбира се, това убеждение е пречка за изследването на нови пътища и за замяната на
нечий неуспешен стар подход с успешен нов. Твърдостта или неизменността може да бъде резултат от предишна
история на тормоз или травма или на възпитание, неразрешаващо на детето да експериментира или да се отклонява
от семейните норми. Гъвкавостта може да дойде от свободата, предоставена на човек, да прави сам изборите си,
докато расте.
Аз се научих на гъвкавост по-късно в живота си в резултат на експедициите, които започнах на 26-годишна
възраст, за да изучавам птиците в дъждовните гори на тропическия остров Нова Гвинея. Подробните планове почти
никога не се развиват според очакванията в Нова Гвинея. Самолетите, лодките и пътните превозни средства редовно
се повреждат, катастрофират или потъват; местните жители и държавните служители не се държат, както се очаква,
и не приемат нареждания; мостовете и пътеките се оказват непроходими; планините се оказват не там, където ги
показват картите; още безброй други неща се объркват. Почти всяка една от моите новогвинейски експедиции е
започвала с това, че съм възнамерявал да направя Х, пристигал съм в Нова Гвинея, откривал съм, че Х е невъзможно,
и ми се е налагало да бъда гъвкав – т.е. да импровизирам нов план на място. Когато с Мари накрая имахме деца,
открих, че опитът ми от птичите експедиции в Нова Гвинея е най-полезната подготовка за бащинството – защото
децата са също така непредвидими, не приемат нареждания и изискват гъвкавост от страна на родителите си.

11. Основни ценности. Предпоследното съображение, все още свързано със силата на личността, се отнася до
т.нар. основни ценности – т.е. убежденията, които човек смята за централни за своята идентичност и които лежат в
основата на моралния му кодекс и възгледа му за живота, като например религията или предаността към
семейството му. При криза трябва да прецениш къде да теглиш чертата при възприемането на селективната
промяна – кои основни ценности би отказал да промениш, защото смяташ, че те не подлежат на пазарлъци. На кой
етап би си казал: „По-скоро бих умрял, отколкото да променя ТОВА“? Например много хора смятат семейната
преданост, религията и честността за неподлежащи на договорки. Ние сме склонни да се възхищаваме от някого,
който отказва да предаде семейството си, да излъже, да се отрече от религията си или да открадне, за да се измъкне
от криза.
Но кризите могат да създават и сиви зони, в които ценности, смятани преди за неподлежащи на пазарлъци,
изискват преосмисляне. Да вземем един очевиден пример – съпруг или съпруга, подали молба за развод, решават по
този начин да разкъсат семейната обвързаност със съпругата или съпруга си. Моралната заповед „Не кради“ е
трябвало да бъде изоставена от затворниците в нацистките концентрационни лагери през Втората световна война –
хранителните дажби са били толкова недостатъчни, че е било невъзможно да се оцелее, без да се краде храна.
Множество оцелели от концлагерите са изоставяли религията си, защото са намирали за невъзможно да примирят
злото на лагерите с вярата в бог. Например великият италиано-еврейски автор Примо Леви, който е оцелял от
Аушвиц, по-късно казва: „Преживяното в Аушвиц имаше за мен последицата, че помете всякакви остатъци от
религиозно образование, които все още запазвах. Аушвиц съществува, следователно Бог не може да съществува. Не
съм намерил решение на тази дилема.“
Основните ценности следователно могат да улеснят или да затруднят разрешаването на кризата. От една страна,
те могат да осигурят на човек яснота, здрава и сигурна основа, от която да обмисля промяната на други части от
себе си. От друга страна, вкопчването в тях дори когато те се разкриват като заблудени при променените
обстоятелства, може да попречи на човек да разреши кризата.

12. Свобода от ограничения. Факторът, който остава да бъде споменат, е свободата на избора, която идва, когато
човек не е ограничаван от практически проблеми и отговорности. По-трудно е да експериментираш с нови решения,
ако имаш сериозни отговорности към други хора (като например деца), ако трябва да си на ниво в някаква много
взискателна работа или ако често си изложен на физически опасности. Разбира се, това не означава, че е
невъзможно да се работи за преодоляването на кризата, когато носиш тези товари, но те наистина налагат
допълнителни предизвикателства. През 1959 г. аз имах късмета, че сред цялото лично вълнение около
необходимостта да преценя дали все още искам да стана учен изследовател не ми се налагаше да се боря и с някакви
практически ограничения. Имах стипендия от Националната научна фондация, която щеше да плати учебните ми
такси и разходите ми за живот за още няколко години; Физиологическият факултет на Кеймбридж не ме заплашваше
с изключване, нито дори изискваше от мен да минавам някакви изпити; и никой не ме притискаше да се откажа –
освен самия аз.

***

Това са факторите, за които терапевтите са ми разказвали или са писали и които засягат развръзките на личните
кризи. Какво приложение може да очаква човек от тези фактори, изброени в табл. 1.1, в опитите си да разбере
развръзките на националните кризи?
От една страна, още от самото начало е ясно, разбира се, че държавите не са индивиди. Ще видим, че
националните кризи повдигат многобройни въпроси – въпроси за водачеството, груповото вземане на решения,
националните институции и др., – които не възникват при индивидуалните кризи.
От друга страна, също така е ясно, разбира се, че механизмите за справяне на индивида не съществуват в изолация
от културата на нацията и поднационалните групи, сред които той е израсъл и живее сега. Тази по-широка култура
оказва голямо влияние върху индивидуалните черти като поведението и целите на индивида, възприятията му за
действителността и отношението му към проблемите. Следователно очакваме да има някакви взаимовръзки между
това как хората се справят с индивидуалните проблеми и как държавите, съставени от много хора, се справят с
националните проблеми. Сред тези взаимовръзки са ролите (и за хората, и за държавите), в които приемаш
отговорността да направиш нещо сам, вместо да гледаш на себе си като на пасивна безпомощна жертва,
разграничаването на кризата, търсенето на помощ и ученето от модели. Колкото и очевидни да са тези прости
правила, и хората, и държавите ги пренебрегват или отричат потискащо често.
За да създадем нагледна представа за начините на справяне, по които държавите приличат или не приличат на
човека, нека разгледаме следния мисловен експеримент. Ако човек сравни хора, избрани наслуки от цял свят, ще
открие, че те се различават по най-разнообразни причини, които могат най-общо да бъдат категоризирани като
индивидуални, културни, географски и генетични. Сравнете например някой следобед през месец януари облеклото
[4]
за горната част на тялото на петима мъже: традиционен инуит на север от Полярния кръг, двама обикновени
американци на улицата в моя град Лос Анджелис, един американски президент на банка в кабинета му в Ню Йорк и
един традиционен новогвинеец в равнинните тропически дъждовни гори на Нова Гвинея. Поради географски
причини инуитът ще носи топла парка с качулка, тримата американци ще носят ризи, но не и парки, а
новогвинеецът няма да има изобщо никакви дрехи върху горната част на тялото си. Поради културни причини
банковият президент вероятно ще носи вратовръзка, но двамата мъже на улицата в Лос Анджелис ще са без
вратовръзки. По индивидуални причини двама случайно избрани мъже в Лос Анджелис може би ще носят ризи в
различни цветове. Ако въпросът засягаше цвета на косата им, а не дрехите за горната част на тялото им,
генетичните причини също щяха да имат своя принос.
А сега за същите тези петима мъже да разгледаме разликите в основните ценности. Макар че между тримата
американци може да има известни индивидуални различия, за тях е много по-вероятно да споделят общи основни
ценности помежду си, отколкото с инуита или новогвинееца. Подобни общи основни ценности са само един
пример за културните характеристики, широко споделяни от представителите на едно и също общество и усвоени
при израстването. Но средностатистически взето, индивидуалните характеристики между хората от различни
общества се различават поради причини, които могат да се обяснят само отчасти или дори никак с географските
различия. Ако единият от двамата лосанджелисци се случи да е президент на Съединените щати, неговите културно
обусловени основни ценности – т.е. ценностите му, свързани с индивидуалните права и отговорности – ще имат
силно въздействие върху националната политика на САЩ.
Идеята на този мисловен експеримент е, че ние действително очакваме известна връзка между индивидуалните и
националните характеристики, защото хората имат обща национална култура и защото националните решения
зависят в крайна сметка от възгледите на хората в държавата, особено от възгледите на държавните лидери, които са
носители на националната култура. За страните, обсъждани в тази книга, възгледите на лидерите са се оказали
особено важни в Чили, Индонезия и Германия.
Таблица 1.2 изброява дванайсетте фактора, които тази книга ще разгледа по отношение на развръзките на
националните кризи. Сравнението с табл. 1.1, която изброяваше факторите, установени от терапевтите като имащи
отношение към развръзките на индивидуалните кризи, показва, че повечето фактори от единия списък имат
разпознаваеми съответствия в другия.

Таблица 1.2. Фактори, свързани с развръзките на националните кризи

1. Национален консенсус, че държавата е в криза.

2. Приемане на националната отговорност да се направи нещо.
3. Издигане на ограда, за да бъдат очертани националните проблеми, които трябва да бъдат решени.
4. Получаване на материална и финансова помощ от други страни.
5. Вземане на пример от други държави като модели за решаване на проблемите.
6. Национална идентичност.
7. Честна национална самооценка.
8. Исторически опит с предишни национални кризи.
9. Справяне с националния провал.
10. Ситуационно-специфична национална гъвкавост.
11. Национални основни ценности.
12. Свобода от геополитически ограничения.
При около седем от дванайсетте фактора паралелите са непосредствени:

Фактор #1. Държавите, както и хората, признават или отричат, че се намират в криза. Но такова признание от
страна на една държава изисква известно ниво на национален консенсус, докато индивидът признава или отрича
това сам.

Фактор #2. Държавите и хората поемат националната и индивидуалната отговорност да предприемат действия за
решаването на проблема или пък отричат отговорността чрез самосъжаление, обвиняване на другите или
възприемане на ролята на жертва.

Фактор #3. Държавите правят селективни промени в своите институции и политики, като издигат ограда, за да
разграничат институциите/политиките, изискващи промяна, от онези, които могат да се запазят непроменени.
Хората аналогично издигат ограда, за да предприемат промяна в някои индивидуални характеристики, но не и в
други.

Фактор #4. Държавите и хората може да получат материална и финансова помощ от други държави и хора.
Хората, но не и държавите, може да получат също и емоционална помощ.

Фактор #5. Държавите може да моделират своите институции и политики по примера на други държави, така
както хората може да моделират своите методи за справяне по примера на други.

Фактор #7. Държавите, както и хората, си правят или не си правят честна самооценка. Това изисква постигането
на някакво ниво на национален консенсус за държавата, но индивидът прави или не прави самооценката си сам.

Фактор #8. Държавите имат исторически опит, докато хората имат лични спомени съответно за предишни
национални или индивидуални кризи.
В два други случая съответствието между факторите е по-общо и не толкова конкретно.

Фактор #9. Държавите се различават в отношението си към провала и в готовността си да изследват други
решения на даден проблем, ако първите изпробвани решения не успеят. Помислете например за драстично
различните реакции на военното поражение от страна на Германия след Първата световна война, Германия след
Втората световна война, Япония след Втората световна война и САЩ след войната във Виетнам. Хората също се
различават в издръжливостта си на провал или на първоначален провал, а ние често наричаме тази индивидуална
характеристика „търпение“.
 Фактор #12. Държавите често изпитват разнородни ограничения върху свободата си на избор, особено поради
причини, свързани с географията, богатството и военната/политическата мощ. Хората също изпитват разнородни
ограничения върху свободата си на избор, но по съвсем различни причини като например отговорности по
отглеждането на дете, изисквания на работното място и индивидуален доход.

Най-накрая за останалите три фактора индивидуалният фактор служи само като метафора, подсказваща някакъв
фактор, отнасящ се за държавите:

Фактор #6. Психолозите са дефинирали и писали надълго за характеристиката на индивида, наречена „сила на
личността“. Тази характеристика се отнася само за хората, не може да се говори за национална сила на личността.
Но държавите имат една национална характеристика, наречена национална идентичност, която ще имаме често
повод да обсъждаме и която играе за държавите роля, напомняща ролята, която играе силата на личността за човека.
Националната идентичност обхваща такива характеристики като езика, културата и историята, които правят
държавата уникална сред другите държави по света, допринасят за националната гордост и се възприемат от
гражданите и като общи за всички тях.

Фактор #10. Друга характеристика на човека, която психолозите са дефинирали и са писали надълго за нея, е
индивидуалната гъвкавост и нейната противоположност, индивидуалната твърдост. Това е характеристика, която
присъства в целия характер на индивида – тя не е ситуационно-специфична. Например ако един мъж има твърдия
обичай никога да не дава назаем пари на приятели, но иначе е гъвкав в поведението си, той не би бил определян
като твърда личност. Твърдата личност за разлика от това се изразява в наличието на твърди правила за поведение в
повечето ситуации. Не е ясно дали някоя държава притежава аналогична твърдост, присъстваща в повечето
ситуации. Например ако човек първоначално е склонен да обозначи Япония или Германия като „твърди“, факт е, че
и двете страни са били изключително гъвкави в някои периоди по редица важни въпроси, както ще разгледаме
съответно в гл. 3 и 6. По-скоро националната гъвкавост може да е ситуационно-специфична, за разлика от
индивидуалната гъвкавост. Ще се върнем към този въпрос в епилога.

Фактор #11. Най-накрая, хората имат индивидуални основни ценности като честност, амбиция, религия и
семейни връзки. Държавите имат нещо, което би могло да се нарече национални основни ценности, някои от които
се застъпват с индивидуалните (например честността и религията). Националните основни ценности са свързани с
националните идентичности, но не съвпадат с тях. Например езикът на Шекспир и Тенисън е част от британската
национална идентичност, но Тенисън не е причината Великобритания да откаже да преговаря с Хитлер дори и в
най-тежките моменти през май 1940 г. Отказът на Великобритания да преговаря се е дължал на една основна
ценност: „Никога няма да се предадем.“
Както споменах в пролога, националните кризи повдигат допълнителни въпроси, които изобщо не възникват или
се появяват само като далечни аналогии в индивидуалните кризи. Те включват:

· решаващата национална роля на политическите и икономическите институции;

· въпроси за ролята на националния лидер или лидери в решаването на кризата;
· въпроси в по-общ план за груповото вземане на решения;
· въпроса дали националната криза води до селективни промени чрез мирно разрешаване или чрез силова
революция;
· въпроса дали различни типове национални промени се въвеждат едновременно като част от единна програма
или поотделно в различни моменти;
· въпроса дали националната криза е била предизвикана от вътрешни събития в държавата или от външен удар
от друга страна, и
· проблема с постигането на помирение (особено след криза, свързана с война или масови убийства) между
страните, които са били в конфликт – помирение било то между групи вътре в страната, или между страната и
нейни съседи.

За да започне да отговаря на тези въпроси, следващата глава ще представи първия от моите два примера за
национални кризи, предизвикани внезапно от нападение или заплаха за нападение от друга страна. Ще видим, че
Финландия, удоволствието от чийто език изигра такава голяма роля в моята лична криза през 1959 г., илюстрира
много от нашите фактори, свързани с развръзките на националните кризи.
 ЧАСТ 2.
ДЪРЖАВИТЕ: МИНАЛИ КРИЗИ
Фиг. 2. Карта на Финландия
 Глава 2.
Войната на Финландия със Съветския съюз
На гости във Финландия • Езикът • Финландия до 1939 г. • Зимната воина • Краят
на Зимната воина • Войната-продължение • След 1945 г. • Ходене по въже •
Финландизация • Рамка на кризата
Финландия е скандинавска (нордическа) страна с едва 6 млн. жители, която граничи с Швеция на запад и Русия
на изток. През столетието преди Първата световна война тя е била автономна част на Русия, а не независима
държава. Била е бедна и е получавала много малко внимание в Европа и почти никакво – извън Европа. В началото
на Втората световна война Финландия е била независима, но все още бедна, с икономика, фокусирана върху
земеделието и дърводобива. Днес Финландия е известна по света със своите технологии и промишленост и е
станала една от най-богатите страни в света, със среден доход на глава от населението, сравним с този на Германия
и Швеция. Нейната сигурност почива върху един крещящ парадокс: тя е либерална социална демокрация, която в
течение на много десетилетия е поддържала прекрасни и доверени отношения с бившия комунистически Съветски
съюз, а днес – с настоящата автократична Русия. Тази комбинация от черти представлява забележителен пример за
селективна промяна.
Ако отивате във Финландия за пръв път и искате да разберете финския народ и неговата история, едно подходящо
начало е посещението на гробището „Хиетаниеми“, най-голямото гробище във финландската столица Хелзинки. За
разлика от Съединените щати, които погребват своите войници в Националното гробище „Арлингтън“ край
Вашингтон и в отделни гробища за ветерани другаде из страната, Финландия няма специални военни гробища.
Вместо това финландските загинали войници са докарвани у дома, за да бъдат погребани в гражданските гробища
на своя град или енория. Голям участък от гробището „Хиетаниеми“ е заделен за мъртвите войници от Хелзинки. Те
имат тук почетно място, намиращо се малко по-нагоре от гробовете на финландските президенти и други
политически лидери, и около паметника на финландския фелдмаршал Карл Густав Манерхейм (1867-1951).
Докато наближавате гробището „Хиетаниеми“, първото, което ще забележите, е, че изобщо не разбирате уличните
табели и билбордовете (сн. 2.1). В почти всяка друга европейска страна, дори и да не знаете езика, ще сте в
състояние да разпознаете някои думи, защото повечето европейски езици принадлежат към индоевропейското
езиково семейство, което включва английския, а всички индоевропейски езици имат много думи с общи корени.
Дори в Литва, Полша и Исландия ще успеете да разпознаете някои думи по уличните табели и билбордовете. Но
финските думи ще са до голяма степен непонятни за вас, защото финският е един от малкото езици в Европа, който
няма никакво сродство с индоевропейското езиково семейство.
 Сн. 2.1. Табела на финландски, която е неразбираема за чужденците, но е ярък пример за националната
идентичност на финландците

Следващото, което ще ви направи впечатление в гробището „Хиетаниеми“, са простотата и красотата на

оформлението му. Финландия е световноизвестна със своите архитекти и декоратори, които умеят да създават
красиви ефекти по семпли начини. При първото ми посещение във Финландия си спомням, че бях поканен във
всекидневната в дома на един от домакините ми, и веднага ми мина през ума: „Това е най-красивата стая, която
някога съм виждал!“ После се замислих защо съм я намерил за толкова красива, като тя беше една полупразна
стаичка само с няколко прости мебели. Но материалите и формата на помещението и онези няколко мебели бяха
типично финландски в своята простота и красота.
По-нататък може да останете стъписани от броя на загиналите финландски войници, погребани или почетени в
„Хиетаниеми“. Преброих над 3000 надгробни плочи с имена на войници, чиито тела са били докарани. Тези плочи
бяха подредени в извити редици подир редици. Около този участък на гробището с поименните надгробни плочи
имаше една стена, висока към метър и двайсет и дълга над стотина метра, разделена на 55 панела, запълнени с
имената на още войници – преброих 715, – които бяха записани като „изчезнали“, защото телата им не са били
открити и докарани. Още един колективен паметник без имена напомня за неизвестния брой финландски войници,
умрели във вражески затвори. Но всички тези мъртви войници в „Хиетаниеми“ бяха само от Хелзинки – подобни
участъци, посветени на мъртвите войници, има във всяко градско и енорийско гробище във Финландия. Ще
започнете да осъзнавате, че много финландци трябва да са загинали във война.
Докато вървите сред хиетаниемските надгробни плочи, ще ви направят впечатление надписите върху тях. Отново
няма да можете да разберете много от написаното, защото то е на фински. Но повечето надгробни плочи навсякъде
и на всеки език отбелязват името на починалия, рождената му дата и месторождението му, както и датата и мястото
на смъртта. Този формат се разпознава лесно дори върху надгробните плочи в това финландско гробище. Ще
забележите, че всички дати на смъртта са между 1939 и 1944 г., по време на Втората световна война. Мнозинството
от рождените дати са през 20-те и 10-те години на ХХ в., което значи, че повечето от онези войници са умрели на по
двайсет и няколко години, както може да се очаква. Но ще останете изненадани да видите, че има и много войници,
убити в 50-те си години или пък все още тийнейджъри. Например надгробната плоча на Йохан Виктор Палстен
отбелязва, че той е бил роден на 4 август 1885 г. и убит на 15 август 1941 г., 11 дена след 56-ия си рожден ден. Клара
Лаппалайнен била родена на 30 юли 1888 г. и убита на 19 октомври 1943 г. на 55-годишна възраст. В другата
крайност ученикът Лаури Марти Хамалайнен бил роден на 22 юли 1929 г., отишъл да се бие като доброволец и бил
убит на 15 юни 1943 г. на 13-годишна възраст, пет седмици преди 14-ия си рожден ден. Защо Финландия
призовавала за войници не само обичайните двайсетинагодишни, но и мъже и жени на по 50 и няколко години плюс
невръстни тийнейджъри (сн. 2.2)?
 Сн. 2.2. През Зимната война Финландия призовава за войници не само двайсетинагодишните, но и невръстните
тийнейджъри, както и по-възрастни мъже и жени

Докато четете датите и местата на смъртта, отбелязани на надгробните плочи, ще забележите, че смъртните
случаи са съсредоточени в няколко времеви периода и места. Най-голям брой умрели има в края на февруари до
началото на март 1940 г., после през август 1941 г. и след това отново през юни и август 1944 г. В много случаи като
място на смъртта е отбелязано Виипури или още няколко места, които някой финландски приятел би могъл да
разпознае, че се намират близо до Виипури, като Сювари, Каннас и Ихантола. Това ще ви накара да се запитате: с
какво е било толкова важно това Виипури и защо толкова много финландци са загинали там за толкова кратко
време?
Обяснението е, че Виипури навремето е бил вторият по големина град във Финландия, преди да бъде отстъпен на
Съветския съюз заедно с една десета от общата площ на Финландия след ожесточена война през зимата на 1939-
1940 г. плюс една втора война от 1941 до 1944 г. През октомври 1939 г. Съветският съюз отправил териториални
искания към четири прибалтийски страни – Финландия, Естония, Латвия и Литва. Финландия била единствената,
която отказала тези искания, въпреки че Съветският съюз имал огромна армия и население почти 50 пъти по-
многобройно от това на Финландия. Въпреки всичко финландците оказали толкова ожесточена съпротива, че
успели да запазят независимостта си, макар оцеляването на държавата им да оставало под сериозно съмнение в
течение на поредица от кризи, продължили десетилетие. Най-тежките жертви били дадени през три пикови
периода, засвидетелствани от надгробните плочи, когато съветската армия обградила Виипури през февруари-март
1940 г., след това, когато финландците си го възвърнали през август 1941 г., и накрая, когато съветската армия
напреднала срещу Виипури през лятото на 1944 г. (сн. 2.3, 2.4).
Сн. 2.3. През февруари 1940 г. руснаците бомбардират Виипури, който по онова време е вторият по големина град
във Финландия

Сн. 2.4. Мястото от сн. 2.3, само че десетилетия по-късно – бившият Виипури, сега руски град

Финландските жертви във войната срещу Съветския съюз били близо 100 000, предимно мъже. За съвременните
американци, японци и европейци нефинландци, които помнят почти моменталната смърт на по 100 000 души при
бомбардировките на единични градове (Хирошима, Хамбург и Токио) и около 20-те милиона жертви на войната,
понесени поотделно от Съветския съюз и от Китай през Втората световна война, броят на финландските жертви –
едва 100 000 за пет години – може да изглежда скромен. Но той представлява 2,5% от цялото тогавашно население
на Финландия – 3 700 000 души – и 5% от мъжете и. Като процент това е все едно 9 000 000 американци да загинат
във война днес – почти 10 пъти общия брой на американците, загинали във всички войни през нашата 240-годишна
история. Последното ми посещение на гробището „Хиетаниеми“ беше на 14 май, неделя, 2017 г. Въпреки че
последната смърт, почетена във военния участък на „Хиетаниеми“, се беше случила преди повече от 70 години (през
1944 г.), видях свежи цветя на много гробове, както и семейства, вървящи между гробовете. Спрях се да поприказвам
с едно четиричленно семейство, чийто най-възрастен член беше мъж, изглеждащ на 40 и няколко години. Това
означаваше, че загиналият войник, чийто гроб посещаваше семейството, не можеше да е родител на някого от тях, а
трябваше да е дядо или прадядо. Когато споменах пред мъжа продължаващите посещения, възпоменанието и
свежите цветя, той обясни: „Всяко финландско семейство е изгубило свои членове тогава.“
Първото ми посещение във Финландия беше през лятото на 1959 г. Това беше само 15 години след края на
Финландската война със Съветския съюз и едва четири години след като Съветският съюз беше евакуирал военната
си база на финландска земя, в покрайнините на Хелзинки. Моите финландски домакини бяха ветерани, вдовици и
деца на войната срещу Съветския съюз плюс финландски войници на активна служба. Те ми разказаха собствените
си житейски истории и неотдавнашната история на страната си. Научих достатъчно от прекрасния финландски
език, за да се оправям там като турист, да оценя как езикът допринася за финландското чувство за уникалност и да
предизвикам собствената си житейска криза, която описах в предишната глава. За онези от читателите, които не са
имали щастието да посетят Финландия, някои от характеристиките на моята рамка на кризата и промяната, които е
добре да не забравят, докато четат следващия разказ, включват: силата и произхода на финландската национална
идентичност; ултрареалистичната оценка на финландците за гео-политическата ситуация на страната им;
получилата се в резултат на това парадоксална комбинация от селективни промени, която споменах в самото
начало; и финландската липса на свобода на избора, липса на помощ от съюзници в решаващи моменти и липса на
налични успешни модели.

***

Финландия се идентифицира със скандинавия и е част от скандинавия. Много финландци са синеоки и руси като
шведите и норвежците. Генетично финландците са на практика 75% скандинавци като шведите и норвежците и
само 25% нашественици от изток. Но географията, езикът и културата правят финландците различни от другите
скандинавци и те се гордеят с тези различия. Що се отнася до географията, описанията на Финландия от
финландците подчертават два мотива: „Ние сме малка страна“ и „Нашата география никога няма да се промени“.
Под второто изречение финландците имат предвид, че сухоземната граница на Финландия с Русия (или с
предишното въплъщение на Русия като Съветски съюз) е по-дълга от тази на всяка друга европейска страна.
Финландия е фактически буферна зона между Русия и останалата Скандинавия.
Всичките близо сто местни езика в Европа са сродни представители на индоевропейското езиково семейство, с
изключение на изолирания баски език и още четири други. Тези четири са финският, близкородственият му
естонски език и далечнородствените му унгарски и лапландски (саамски) езици, всичките принадлежащи към
угрофинското езиково семейство. Финският е красив език и средоточие на националната гордост и идентичност на
Финландия. Финландската национална епическа поема „Калевала“ заема дори още по-важно място във
финландското национално самосъзнание, отколкото пиесите на Шекспир – за англоговорящите. За чужденците
финският е не само красив език с напевен елемент, но и много труден за учене. Едно от нещата, които го правят
труден, е речникът му, защото думите му нямат познатите индоевропейски корени. Вместо това повечето фински
думи трябва да бъдат запомняни една по една.
Другите неща, които правят финския труден, са звуците и граматиката му. Буквата k се среща много често във
финския – от 200-те страници на моя финско-английски речник 31 бяха с думи, започващи с к. (Опитайте се да
усетите удоволствието от тези стихове от „Калевала“: Kullervo, Kalervonpoika, sinisukka aijon lapsi, hivus keltainen,
korea, kengan kauto kaunokainen.) Нямам нищо против k-тата – но, уви, финският, за разлика от английския, има
двойни съгласни (като kk), които се произнасят различно от единичните съгласни (като k). Това беше онази
особеност на финското произношение, която най-много затрудняваше опитите на моите толерантни фински
домакини да ме разберат в няколкото случая, когато изнасях кратки речи на фински. Последиците от неумението да
се произнасят отчетливо единичните и двойните съгласни може да са сериозни. Например финският глагол,
означаващ „срещам се“, е tapaa с единично р, докато глаголът „убивам“ е tappaa с двойно p. Следователно, ако
помолите финландец да се срещне с вас, но погрешно удвоите p-то, това може да ви коства живота.
Финският има и т.нар. кратки и дълги гласни. Например думата за граница е raja с кратко първо a, но думата за
крак или ръка е raaja с дълго първо a и по тази причина бях разбран погрешно, когато бях край границата на един
финландски национален парк и удължих първото a при опита си да говоря за нея. Три фински гласни – а, о и u –
съществуват в две форми, произнасяни или със задната, или с предната част на устата и изписвани с диарезис
съответно като a и ä, o и ö и u и у. В рамките на една дума тези три гласни трябва да са или всичките задни, или
всичките предни – това се нарича вокална хармония. Например финската дума за „нощ“, която често имах случай да
използвам, казвайки „лека нощ“, има само предни гласни (yötä), докато думата за „русло“ има само задни гласни
(uoma).
Ако се чувствате объркани от четирите падежа на немския език или шестте падежа на латинския, ще бъдете
ужасени да узнаете, че финският има 15 падежа, много от които заместват предлозите в английския. Едни от най-
приятните часове при първото ми посещение във Финландия бяха, когато един финландски войник, който не знаеше
английски и можеше да общува с мен само на фински, ме научи на шестте фински местни (или локативни) падежа
(заместващи английските предлози на, от, върху, във, навън от, навътре във), като сочеше маса (poyta), върху която
(poydalla – вокална хармония!) имаше чаша, в която (poydassa) имаше пирон, и като местеше чашата, слагайки я
върху (poydalle) масата и махайки я от (poydalta) масата, и като забиваше пирона в (poytaan) масата и го изваждаше
от (poydasta) масата.
Сред останалите падежи двата, които чужденците намират за най-объркващи, са винителният (или акузативният)
и частичният (или партитивният) падеж. В латинския и немския, които нямат частичен падеж, всички преки
допълнения се изразяват с винителен падеж: английското „аз удрям топката“ на немски е ich schlage den Ball. На
фински винаги когато използвате пряко допълнение, трябва да решите дали вашият глагол прави нещо на целия
обект (което изисква винителен падеж), или само на част от обекта (което изисква частичен падеж). Може да е
лесно да решите дали удряте цялата топка или само част от топката. По-трудно е обаче да прецените дали да
използвате винителен или частичен падеж във финския, когато имате абстрактно съществително. Например ако
имате някаква идея, финският език изисква от вас да решите дали имате цялата идея или само част от нея, защото от
това зависи дали е правилно да се използва винителен или частичен падеж. Един от моите финландски домакини
през 1959 г. беше шведски финландец, чийто език у дома беше шведски, но иначе владееше свободно фински.
Въпреки това той не можеше да получи работа в никоя държавна институция във Финландия, защото всички
държавни позиции във Финландия изискват вземането на изпити и по фински, и по шведски език. Моят приятел ми
разказа, че през 50-те години на ХХ в. е било така – ако направиш само една-единствена грешка при избора между
винителен и частичен падеж, те скъсват на изпита и не можеш да получиш държавна работа.
Всички тези особености правят финския език своеобразен и красив, източник на национална гордост и неговорен
от почти никой друг освен от самите финландци. Финският език образува ядрото на финландската национална
идентичност, за която толкова много финландци са били готови да умрат във войната срещу Съветския съюз.
Другите централни елементи на финландската национална идентичност са нейните композитори, архитекти и
дизайнери и бегачите и на дълги разстояния. Финландският музикант Ян Сибелиус е смятан за един от най-
великите композитори на ХХ в. Финландските архитекти и интериорни дизайнери са прочути по цял свят.
(Американските читатели ще се сетят за Арката в Сейнт Луис, летището „Дълес“ край Вашингтон и терминала на
„Транс Уърлд Еърлайнс“ на нюйоркското летище „Кенеди“, всичките проектирани от архитекта Ееро Сааринен,
финландец по рождение.) След Първата световна война, когато от победоносните Съюзници били създадени много
нови държави (включително Финландия), Финландия се откроявала със Сибелиус и с най-прочутия финландски
бегач на дълги разстояния и рекордьор Пааво Нурми, с прякор Летящия финландец. На Олимпийските игри през
1924 г. той победил и поставил олимпийски рекорд в бягането на 1500 метра, а след това отново на бягането на 5000
метра час по-късно; два дена след това спечелил лекоатлетическия крос на 10 000 метра; после спечелил и бягането
на 3000 метра на следващия ден. Той запазил световния рекорд в бягането на една миля в продължение на осем
години. Това дало повод за репликата, че Нурми и другите финландски бегачи „с тичане вкарали Финландия на
световната карта“. Всички тези постижения допринесли и за съзнанието на финландците за тяхното своеобразие, за
националната им идентичност и готовността им да се борят със Съветския съюз въпреки нищожния си шанс.

***

Носителите на протофинския език пристигнали във Финландия в праисторически времена преди няколко хиляди
години. В исторически времена, т.е. след появата на първите подробни писмени сведения за Финландия около 1100
г., притежанието на Финландия си оспорвали Швеция и Русия. Финландия останала предимно под шведски
контрол, докато не била анексирана от Русия през 1809 г. През по-голямата част от XIX в. руските царе позволявали
на Финландия доста голяма автономия, собствен парламент, собствена администрация и собствена валута и не
налагали руския език. Но когато Николай II станал цар през 1894 г. и назначил за губернатор един противен човек на
име Бобриков (убит от финландец през 1904 г.), руското управление станало потисническо. Затова към края на
Първата световна война, когато в късната 1917 г. в Русия избухнала болшевишката революция, Финландия обявила
независимостта си.
Резултатът бил ожесточена финландска гражданска война, в която консервативните финландци, наречени „бели“
и състоящи се от финландски войски, обучени в Германия и подпомогнати от германски войски, дебаркирали във
Финландия, воювали срещу финландците комунисти, наречени „червени“, както и срещу руските войски, все още
разположени във Финландия. Когато белите затвърдили победата си през май 1918 г., те разстреляли около 8000
червени, а други 20 000 червени умрели от глад и болести, затворени в концентрационни лагери. Взето като
процент от населението на една страна, убивано на месец, Финландската гражданска война остава най-
смъртоносният граждански конфликт в света допреди геноцида в Руанда през 1994 г. Това можело да отрови и
раздели новата страна – ала бързо било осъществено помирение, оцелелите левичари получили отново пълните си
политически права, а до 1926 г. левичар станал премиер на Финландия. Но спомените за гражданската война
наистина подклаждали страха на Финландия от Русия – с последици за по-нататъшното отношение на Финландия
към Съветския съюз.
През 20-те и 30-те години на ХХ в. Финландия продължила да се бои от Русия, вече преобразувана в Съветски
съюз. Идеологически двете страни били противоположни: Финландия – либерална демокрация, Съветският съюз –
репресивна комунистическа диктатура. Финландците помнели руското потисничество при последния цар. Те се
боели, че Съветският съюз ще се опита да си възвърне Финландия, например като подкрепи финландските
комунисти, за да подкопае финландското правителство. Те наблюдавали със загриженост Сталиновия терор и
параноидните чистки през 30-те години. Особено непосредствена била тревогата на Финландия, че руснаците
строят самолетни писти и железопътни линии в рядко населените области на Съветския съюз източно от
финландската граница. Тези жп линии включвали и такива, които отивали към Финландия, завършвайки посред
гората недалеч от границата, и не служели за никаква друга цел освен за улесняване на нахлуването във Финландия.
През 30-те години Финландия започнала да засилва армията и отбраната си под ръководството на генерал
Манерхейм, който предвождал победоносните войски на белите през гражданската война. Много финландци
избрали да прекарат лятото на 1939 г. като доброволци по укрепването на главната отбранителна линия на
Финландия, наречена „Линията Манерхейм“. Тя пресичала Карелския провлак, който разделял Югоизточна
Финландия от Ленинград, най-близкия и втори по големина съветски град. Докато Германия се превъоръжавала под
управлението на Хитлер и ставала все по-антагонистична към Съветския съюз, Финландия се опитвала да поддържа
външна политика, основаваща се на неутралитет, да не обръща внимание на Съветския съюз и да се надява да не се
материализира някаква заплаха от тази посока. Съветският съюз на свой ред оставал подозрителен към буржоазната
си съседка, която била победила комунистическата страна във Финландската гражданска война с помощта на
германски войски.
Както Финландия имала силни географски и исторически причини да се опасява от Съветския съюз, така и
Съветският съюз имал силни географски и исторически причини да се опасява от Финландия. Границата между
Финландия и Съветския съюз отпреди Първата световна война минавала само на 45 км северно от Ленинград (вж.
картата на с. 60). Германски войски вече се били сражавали срещу комунистите през 1918 г., британски и френски
войски вече били навлизали във Финския залив, за да блокират или нападнат Ленинград (по-рано и днес отново
известен като Санкт Петербург) по време на Кримската война през 50-те години на XIX в., а Франция била
построила голямо укрепление в пристанището на Хелзинки през XVIII в. в подготовка за нападение срещу Санкт
Петербург. В края на 30-те години на ХХ в. страхът на Сталин от Хитлерова Германия нараствал, и с основание.
Комунистите и нацистите си разменяли злъчна пропаганда. Хитлер писал в своята автобиография „Моята борба“ за
своята визия Германия да се разшири на изток, т.е. в Съветския съюз. Сталин наблюдавал Хитлерова Германия да
поглъща Австрия през март 1938 г., да превзема Чехословакия през март 1939 г. и да започва да заплашва Полша.
Франция, Великобритания и Полша отхвърлили предложенията на Сталин за сътрудничество в защита на Полша
срещу растящата германска заплаха.
През август 1939 г. Финландия и останалият свят били стъписани да научат, че Хитлер и Сталин изведнъж са
спрели пропагандната си война и са подписали германосъветския пакт за ненападение, известен още като пакта
„Молотов-Рибентроп“. Финландците подозирали – правилно, – че пактът включвал тайни споразумения за подялба
на сферите на влияние, в които Германия признавала принадлежността на Финландия към съветската сфера.
Подписването на пакта скоро било последвано от светкавичната война на Германия срещу Полша, последвана след
няколко седмици от съветската инвазия в Източна Полша. Сталин, разбираемо, искал да изтласка съветската
граница колкото се може по на запад, за да изпревари растящата германска заплаха.
През октомври 1939 г. Съветският съюз, все още боящ се от евентуална германска атака, напирал да премести още
по-голяма част от западната си граница колкото е възможно по на запад. На фона на временната сигурност,
осигурявана от пакта „Молотов-Рибентроп“, Съветският съюз отправил ултиматуми към четирите си балтийски
съседки, т.нар. прибалтийски републики Литва, Латвия и Естония, плюс Финландия. От прибалтийските републики
Съветският съюз искал съветски военни бази на тяхна земя плюс правото за транзитно преминаване на съветски
войски до тези бази. Макар че разполагането на съветски войски очевидно оставяло републиките беззащитни, те
били толкова малки, че сметнали съпротивата за безнадеждна, приели съветските искания и неизбежно били
анексирани от Съветския съюз през юни 1940 г. Насърчен от този успех, в началото на октомври 1939 г. Съветският
съюз отправил две искания към Финландия. Едното било съветско-финландската граница на Карелския провлак да
бъде преместена по-далече от Ленинград, така че Ленинград да не може да бъде бомбардиран или бързо превзет
(т.е. от германски войски, разположени отново във Финландия, както вече било ставало през 1918 г.). Макар да
нямало риск самата Финландия да нападне Съветския съюз, реалистично било той да се бои, че някоя голяма
европейска сила би могла да го нападне през Финландия. Второто съветско искане било Финландия да позволи на
Съветския съюз да установи военноморска база на Южното финландско крайбрежие край столицата Хелзинки и да
му отстъпи няколко малки острова във Финския залив.
Тайните преговори между Финландия и Съветския съюз продължили през месеците октомври и ноември на 1939
г. Финландците били готови да направят някои отстъпки, но далеч не толкова, колкото искали руснаците, въпреки
че финландският генерал Манерхейм подтиквал финландското правителство да направи повече отстъпки, защото
познавал слабостите на финландската армия и (като бивш генерал-лейтенант от руската царска армия) разбирал
географските причини за съветските искания от съветска гледна точка. Но финландците от всички части на
финландския политически спектър – леви и десни, червени и бели от гражданската война – били единодушни в
отказа си да правят повече компромиси. Всички финландски политически партии били съгласни с отказа на своето
правителство, докато във Великобритания през юли 1940 г. имало водещи британски политици, които подкрепяли
компромиса с Хитлер, за да бъде откупен мир.
Една от причините за единодушието на финландците бил страхът им, че истинската цел на Сталин е да превземе
цяла Финландия. Те се боели, че отстъпването пред привидно умерените съветски искания днес щяло да направи
невъзможно за Финландия да се съпротивлява на по-големи съветски искания в бъдеще. Отказът на Финландия от
сухопътната и отбрана на Карелския провлак би улеснил нахлуването на Съветския съюз във Финландия по суша,
докато съветската военноморска база край Хелзинки би позволила на Съветския съюз да бомбардира финландската
столица по суша и по море. Финландците си били взели поука от съдбата на Чехословакия, която била притисната
през 1938 г. да отстъпи на Германия пограничната Судетска област с нейната най-силна отбранителна линия, което
оставило Чехословакия беззащитна срещу цялостната окупация от Германия през март 1939 г.
Втората причина на финландците да откажат да направят компромис била погрешната им сметка, че Сталин само
блъфира и щял да се съгласи на по-малко, отколкото е поискал. Съответно Сталин също сбъркал в сметките си и
мислел, че и финландците само блъфират. Сталин не можел да си представи, че една малка страна ще е толкова
безумна да воюва срещу страна с почти 50 пъти по-голямо население. Съветските военни планове предвиждали
превземане на Хелзинки за по-малко от две седмици. Трета причина за отказа на финландците да правят повече
отстъпки била погрешната им преценка, че страните, традиционно приятелски настроени към Финландия, щели да
помогнат за защитата и. Най-накрая, по преценки на някои финландски политически лидери финландската армия
можела да оказва отпор на съветската инвазия в продължение на поне шест месеца, макар генерал Манерхейм да ги
предупреждавал, че това е невъзможно.
На 30 ноември 1939 г. Съветският съюз нападнал Финландия, твърдейки, че финландски артилерийски снаряди са
паднали в Съветския съюз и са убили няколко съветски войници. (Хрушчов по-късно призна, че тези снаряди в
действителност са били изстреляни от съветски оръдия от територията на Съветския съюз по заповед на съветски
генерал, който искал да провокира война.) Войната, която последвала, е известна като Зимната война. Съветските
армии атакували по цялата дължина на финландско-съветската армия, а съветски самолети бомбардирали Хелзинки
и други финландски градове. Финландските цивилни жертви през тази първа нощ на бомбардировки съставляват
10% от всички цивилни военновременни жертви на Финландия за всичките пет години на Втората световна война.
Когато съветските войски пресекли финландската граница и превзели най-близкото финландско село, Сталин
незабавно признал един финландски комунистически водач на име Куусинен за глава на т.нар. „демократично“
финландско правителство, за да осигури на Съветския съюз оправданието, че не превзема Финландия, а просто
идва в защита на финландското правителство. Установяването на марионетно правителство допринесло за
убеждаването на всички все още съмняващи се финландци, че Сталин наистина искал да завземе страната им.

***

Към момента на избухването на войната на 30 ноември 1939 г. фактите за това абсурдно военно несъответствие са
следните. Съветският съюз имал население от 170 милиона, докато населението на Финландия било 3 700 000
души. Съветският съюз нападнал Финландия „само“ с четири от своите армии, възлизащи на общо 500 000 войници,
запазвайки много други армии в резерв или за други военни цели. Финландия се отбранявала с цялата си армия,
състояща се от девет дивизии, наброяващи едва 120 000 души. Съветският съюз оказвал поддръжка на настъпващата
си пехота с хиляди танкове, модерни военни самолети и артилерия; Финландия нямала почти никакви танкове,
модерни военни самолети, модерна артилерия, противотанкови оръдия и зенитна отбрана. Най-лошото от всичко –
макар че финландската армия наистина имала добри пушки и автомати, – боеприпасите и били много ограничени –
на войниците било казано да пестят мунициите, като задържат огъня, докато съветските нападатели се приближат.

Сн. 2.5. Финландски войници на ски и с бели маскировъчни униформи се придвижват през гората към съветските
колони, които напредват по шосетата

Всички тези неравенства правели шансовете на Финландия да победи Съветския съюз нулеви, ако Сталин бил
решен да спечели. Светът вече бил видял колко бързо Полша, с население 10 пъти по-голямо от финландското и
далеч по-модерно военно оборудване, била победена за няколко седмици от германски армии, двойно по-малки от
съветските. Следователно финландците не били толкова безумни да си въобразяват, че могат да постигнат военна
победа. Вместо това, както се изрази пред мен един приятел финландец: „Нашата цел беше по-скоро да направим
победата на Русия колкото е възможно по-бавна, по-болезнена и по-скъпа за руснаците.“ По-конкретно, целта на
Финландия била да се съпротивлява достатъчно дълго, за да има финландското правителство време да събере
военна помощ от приятелски страни и Сталин да се изтощи от военните разходи за Съветския съюз.
За голяма изненада на Съветския съюз и на останалия свят отбраната на Финландия удържала. Съветският военен
план за нападение срещу Финландия по цялата дължина на общата граница включвал атаки срещу линията
Манерхейм на Карелския провлак плюс опити за „разсичане на Финландия в кръста“ чрез преминаване през
средата на Финландия в най-тясната точка на страната. Изправени срещу съветските танкове, атакуващи линията
Манерхейм, финландците компенсирали своя недостиг на противотанкови оръдия, като изобретили т.нар. коктейли
Молотов – бутилки, пълни с експлозивна смес от бензин и други вещества, достатъчни, за да извадят от строя
съветски танк. Други финландски войници чакали в малки окопи танкът да се доближи, а после забивали прът във
веригата му, за да го спрат. След това отделни дръзки финландски войници притичвали до обездвижения танк,
вкарвали пушките си в дулата на оръдията и в наблюдателните прорези и застрелвали съветските войници вътре.
Естествено смъртността сред финландските противотанкови отряди достигала до 70%.

Сн. 2.6. Моторизиран съветски отряд, нападнат от засада и унищожен от финландски войници на ски

Онова, с което финландските бранители спечелили възхищението на световните наблюдатели, бил техният успех в
унищожаването на двете съветски дивизии, които атакували Финландия „в кръста“. Руснаците напредвали с
моторизирани средства и танкове по няколкото шосета, водещи от Съветския съюз към Финландия. Малки групи
финландски войници на ски и с бели униформи за маскировка в снега се придвижвали извън пътищата, през гората,
разкъсвали съветските колони на части, а после ги унищожавали част по част (сн. 2.5).
Един финландски ветеран ми описа през 1959 г. тактиката, която той и другарите му войници прилагали в тези
зимни битки. Нощем съветските войници, които били паркирали машините си в дълга колона по тесния еднолентов
горски път, се събирали около големи огньове, за да се топлят. (Финландските войници вместо това се топлели
нощем с малки печки вътре в палатките си, невидими отвън.) Моят приятел и неговият взвод пресекли гората на ски,
незабележими в белите си камуфлажни униформи, докато стигнали на стрелково разстояние от съветската колона
(сн. 2.6). Тогава се покатерили по околните дървета, носейки пушките си, изчакали, докато успеят да разпознаят
съветските офицери на светлината на огъня, застреляли ги, а после се измъкнали отново на ски, оставяйки
руснаците уплашени, деморализирани и без водачи.

***

Защо финландската армия надделявала толкова дълго в отбраната си срещу огромните преимущества на
съветската армия в жива сила и техника? Една от причините била мотивацията: финландските войници разбирали,
че се сражават за семействата си, за страната си и за независимостта си и били готови да умрат за тези цели. Когато
например съветските сили напредвали през замръзналия Фински залив, който бил защитаван само от малки групи
финландски войници на островите в залива, на финландските защитници било казано, че нямало да има начин да
бъдат спасени – те трябвало да останат на тези острови и да убият колкото могат повече руснаци, преди самите те да
бъдат убити; и те го сторили. Второ, финландските войници били свикнали да живеят и да се придвижват на ски във
финландските гори през зимата, познавали и терена, на който се биели. Трето, финландските войници били
снабдени с дрехи, ботуши, палатки и оръжия, подходящи за финландската зима, а съветските войници – не. Най-
накрая, финландската армия, като израелската армия днес, била несъразмерно ефективна за своята численост
благодарение на неформалната си организация, наблягаща на инициативността и вземането на собствени решения
от страна на войниците вместо на сляпото подчинение на заповедите.
Но упорството и временните успехи на финландската армия били само печелене на време. С очакваното топене
на зимните ледове и снегове напролет Съветският съюз можел най-после да се възползва от численото и
техническото си превъзходство, за да напредне през Карелския провлак и през Финския залив. Надеждите на
Финландия били за получаването на помощ в доброволци, оборудване и армейски части от други страни. Какво
ставало на дипломатическия фронт?
Широкото съчувствие към малка Финландия, бореща се смело с големия съветски агресор, вдъхновило 12 000
чуждестранни доброволци, предимно от Швеция, да заминат за Финландия да се сражават. Но повечето от тези
доброволци още не били завършили военното си обучение до времето, когато войната свършвала. Някои страни
изпратили военно оборудване с различна степен на полезност. Един финландски ветеран например ми разказа за
стари артилерийски оръдия, датиращи от Първата световна война, които били изпратени от Италия. Когато едно
оръдие изстрелва снаряд, то отскача назад, така че трябва да бъде закрепено на здрав лафет. Всяко оръдие изисква
не само мерач при самото оръдие, но и още един човек, наречен артилерийски наблюдател, разположен на известно
разстояние пред оръдието, който да гледа къде пада снарядът и съответно да коригира мерника за следващия
изстрел. Но според моя приятел ветеран онези стари италиански оръдия били толкова зле проектирани откъм
поемане на отката, че всяко от тях имало нужда от двама наблюдатели – един, обичайния наблюдател пред
оръдието, който да гледа къде пада снарядът, плюс още един наблюдател зад оръдието, за да гледа къде пада самото
оръдие!
Реалистично погледнато, единствените страни, от които Финландия имала някакви надежди да получи
значителни войски и/ или припаси, били Швеция, Германия, Великобритания, Франция и САЩ. Съседна Швеция,
макар и тясно свързана с Финландия с дълга обща история и обща култура, отказала да изпрати войски от страх да
не се забърка във война със Съветския съюз. Докато навремето Германия била изпратила войски в подкрепа на
финландската независимост и имала отколешни културни и приятелски връзки с Финландия, Хитлер нямал
желание да нарушава пакта „Молотов-Рибентроп“, помагайки на Финландия. САЩ бил далеч, а ръцете на
президента Рузвелт били вързани от правилата за неутралитет на САЩ, резултат от десетилетията американска
изолационистка политика.
Това оставяло като реалистични източници на помощ само Великобритания и Франция, които най-накрая
наистина предложили да изпратят войски. Но и двете били вече във война с Германия и тази война била от
първостепенна грижа за британското и френското правителство, които не можели да си позволят нещо да ги
отклонява от тази цел. Германия внасяла голяма част от желязната си руда от неутрална Швеция. Много от тази руда
била изнасяна от Швеция през Норвегия с влакове до незаледеното норвежко пристанище Нарвик, а след това – с
кораби до Германия. Онова, което Великобритания и Франция наистина искали, било да установят контрол върху
шведските железни находища и да прекъснат корабния трафик от Нарвик. Тяхното предложение да изпратят войски
през неутралните Норвегия и Швеция, за да помогнат на Финландия, било само претекст за постигането на тези
истински цели.
Така че макар британското и френското правителство да предложили помощ на Финландия под формата на
десетки хиляди войници, оказало се, че повечето от тези войници щели да бъдат разположени в Нарвик, покрай жп
линиите към Нарвик и в шведските железни находища. Само една съвсем малка част от тях щели действително да
достигнат Финландия. Дори разполагането на тези войници щяло да изисква, разбира се, позволението на
норвежкото и шведското правителство, които останали неутрални и отказали такова позволение.

***

През януари 1940 г. Съветският съюз най-после започнал да схваща уроците от ужасяващите си загуби в жива сила
и военните поражения през декември. Сталин дезавуирал марионетното финландско правителство, което бил
установил начело с финландския комунистически водач Куусинен. Това означавало, че Сталин вече не отказвал да
признае истинското финландско правителство, което сондирало почвата за мирни преговори. Руснаците престанали
да прахосват усилията си в опити да разсекат Финландия „в кръста“ и вместо това струпали огромни войски,
артилерия и танкове на Карелския провлак, където откритият терен бил благоприятен за тях. Финландските
войници се сражавали непрекъснато по фронтовете в продължение на два месеца и били изтощени, докато
Съветският съюз можел да хвърли неограничени нови резерви. В началото на февруари съветските атаки най-после
пробили линията Манерхейм, принуждавайки финландците да се оттеглят до следващата си, много по-слаба
отбранителна линия. Макар че другите финландски генерали под командването на Манерхейм го умолявали да се
изтеглят още по-назад до по-добра отбранителна позиция, Манерхейм имал железни нерви – въпреки тежките
жертви, понасяни от финландската армия, той отказал да се изтегли още, защото знаел, че за Финландия е важно да
владее колкото е възможно повече от територията си по времето на неизбежните мирни преговори.
В края на февруари 1940 г., когато изтощените финландци най-после били готови за мир, британците и
французите все още ги призовавали да продължават съпротивата си. Френският премиер Даладие спешно
телеграфирал на Финландия, че ще изпрати 50 000 войници до края на март, че има 100 бомбардировача, готови да
излетят, и че гарантирано ще „уреди“ преминаването на тези войски по суша през Норвегия и Швеция. Това
предложение убедило финландците да продължат да се бият още една седмица, през която били убити още няколко
хиляди финландци.
Но тогава британците признали, че предложението на Даладие било измамен блъф, че тези войски и самолети не
били готови, че Норвегия и Швеция все още отказвали преминаване на предложените войски и че френското
предложение било направено само заради прокарването на собствените цели на Съюзниците и за спасяване на
реномето на Даладие. И така премиерът на Финландия повел финландска делегация в Москва за мирни преговори.
В същото време Съветският съюз не отслабвал военния си натиск върху Финландия, напредвайки към втория по
големина финландски град Виипури, столица на финландската провинция Карелия. Тези сражения са причината за
всички онези надгробни плочи с надписи „Виипури, февруари или март 1940 г.“, които ще видите в гробището
„Хиетаниеми“.
Условията, които Съветският съюз наложил през март 1940 г., били много по-сурови от онези, които финландците
били отхвърлили през октомври 1939 г. Руснаците сега искали цялата провинция Карелия, още територия по-
нататък на север по финландско-съветската граница и ползване на финландското пристанище Ханко край Хелзинки
като съветска военноморска база. Вместо да остане в домовете си под съветска окупация, цялото население на
Карелия, възлизащо на 10% от финландското население, предпочело да напусне Карелия и се изтеглило в
останалата част на Финландия. Там карелците се сместили в стаи в апартаментите и къщите на останалите
финландци, докато почти всички не били осигурени със собствени жилища до 1945 г. Единствена сред многото
европейски страни с големи вътрешни преселнически групи, Финландия никога не е настанявала своите
преселници в бежански лагери. Деветнайсет години по-късно моите финландски домакини по време на
посещението ми все още си спомняха огромното напрежение около намирането на жилища и помощ за всички
онези карелци.
Защо през март 1940 г. Сталин не заповядал на съветската армия да продължи да напредва и да окупира цяла
Финландия? Една от причините била, че яростната финландска съпротива давала ясно да се разбере, че по-
нататъшното напредване ще е бавно, болезнено и скъпо за Съветския съюз, който сега си имал много по-големи
проблеми – проблемите по реорганизирането на армията си и превъоръжаването и в подготовка за германско
нападение. Слабото представяне на огромната съветска армия срещу съвсем малката финландска армия било силно
компрометиращо за Съветския съюз – около осем убити съветски войници за всеки убит финландец. Колкото по-
дълго продължавала войната с Финландия, толкова по-голям бил рискът от британска и френска намеса, която щяла
да повлече Съветския съюз във война с тези страни и да даде повод за британска/ френска атака срещу съветските
нефтени находища в Кавказ. Някои автори правят заключението, че суровите условия на мира през март 1940 г.
доказват, че финландците наистина е трябвало да приемат по-меките условия, предявявани от Сталин през
октомври 1939 г. Но руските архиви, отворени през 90-те години, потвърдиха военновременното подозрение на
финландците: Съветският съюз е щял да се възползва от тези по-малки териториални придобивки и получилия се
пробив във финландската отбранителна линия през октомври 1939 г., за да осъществи намерението си да превземе
цяла Финландия, точно както направил с трите прибалтийски републики през 1940 г. Били са необходими
ожесточената съпротива на финландците и готовността им да умрат, както и мудността и цената на войната срещу
Финландия, за да бъде убеден Съветският съюз да не се опитва да превзема цяла Финландия през март 1940 г.

***

След примирието от март 1940 г. Съветският съюз реорганизирал армията си и превзел трите прибалтийски
републики. Германия окупирала Норвегия и Дания през април 1940 г., а после победила Франция през юни 1940 г.,
така че сега Финландия била откъсната от всякаква възможна външна помощ – освен от Германия. Финландия
изградила отново армията си, най-вече с германско оборудване.
Хитлер решил да нападне Съветския съюз през следващата година (1941). В някакъв момент германските военни
плановици започнали да обсъждат с финландските военни плановици „хипотетична“ съвместна операция срещу
Съветския съюз. Макар Финландия да не симпатизирала на Хитлер и нацизма, финландците разбирали жестоката
истина, че за тях щяло да е невъзможно да откажат да изберат страна и да запазят неутралитета си в една война
между Германия и Съветския съюз – иначе едната от тези две страни или и двете щели да се опитат да окупират
Финландия. Горчивият опит на Финландия, принудена да се бие със Съветския съюз сама в Зимната война,
направил перспективата за повтаряне на този опит по-лоша от алтернативата, т.е. съюз по сметка с нацистка
Германия – „най-малко ужасния от няколко лоши варианта,“ ако цитираме биографията на Манерхейм от Стивън
Залога. Слабото представяне на съветската армия в Зимната война убедило всички наблюдатели – не само във
Финландия, но и в Германия, Великобритания и САЩ, – че една война между Германия и Съветския съюз би
завършила с германска победа. Естествено финландците искали да си възвърнат и изгубената провинция Карелия.
На 21 юни 1941 г. Германия наистина нападнала Съветския съюз. Финландия декларирала, че ще остане неутрална,
но на 25 юни съветски самолети бомбардирали финландски градове, давайки на финландското правителство повод
същата нощ да обяви, че Финландия отново е във война със Съветския съюз.
[5]
Тази втора война срещу Съветския съюз, последвала първата Зимна война, е наречена Войната-продължение .
Този път Финландия мобилизирала една шеста от цялото си население да служи в армията или да работи пряко за
нея – най-големия процент сред всички страни през Втората световна война. Това е все едно САЩ днес да върне
военната служба и да създаде армия от над 50 млн. души. Във въоръжените сили служели мъже от 16 до малко над
50-годишна възраст плюс някои жени в близост до фронтовите линии. Всички финландци от двата пола на възраст
от 15 до 54 години, които не били непосредствено във въоръжените сили, трябвало да се включат със своя труд във
военната промишленост, селското стопанство, дърводобива и други сектори, необходими за отбраната.
Тийнейджъри работели на полето, в дъскорезниците и в зенитната отбрана.
Тъй като съветската армия била заета да се отбранява от германското нападение, финландците бързо си
възвърнали финландска Карелия и (по-спорно) напреднали отвъд предишната си граница в съветска Карелия. Но
военните цели на Финландия оставали строго ограничени, а финландците наричали себе си не „съюзници“, а само
„съвоюващи“ с нацистка Германия. В частност Финландия категорично отказала на германските молби да направи
две неща: да депортира финландските евреи (макар че наистина предала една малка група нефинландски евреи на
Гестапо) и да атакува Ленинград от север, докато германците го атакуват от юг. Вторият от тези два финландски
отказа спасил Ленинград, позволил му да преживее дългата германска обсада и допринесъл за по-късната преценка
на Сталин, че не е необходимо да завладява Финландия отвъд Карелия (вж. по-долу).
Въпреки това остава фактът, че Финландия се е сражавала на страната на нацистка Германия. Разликата между
„съюзник“ и „съвоюващ“ била пропусната от чужденците, които не разбирали ситуацията на Финландия. Докато
растях в САЩ по време на Втората световна война, аз смятах Финландия за четвъртата сила от Оста редом с
Германия, Италия и Япония. Под натиска на Сталин Великобритания обявила война на Финландия. Но
единственото действие, предприето от Великобритания, било да направи една бомбардировка на финландския град
Турку, където британските пилоти нарочно пуснали бомбите в морето вместо върху самия Турку.
След началото на декември 1941 г. финландската армия престанала да напредва и нищо повече не се случило във
Войната-продължение между Съветския съюз и Финландия в течение на близо три години. От една страна,
Финландия нямала други цели, след като била превзела Карелия. От друга страна, съветската армия била прекалено
заета да се сражава с германската, за да може да отдели войски срещу Финландия. Накрая, след като Съветският
съюз отбелязал достатъчно напредък в изтласкването на германските войски от територията си и се почувствал в
състояние да насочи вниманието си към Финландия, през юни 1944 г. той започнал голяма офанзива срещу
Карелския провлак. Съветските войски бързо разбили линията Манерхейм, но (също като през февруари 1941 г.)
финландците успели да стабилизират фронта. Съветското напредване постепенно замряло отчасти защото Сталин
отдавал по-голям приоритет на това армията му да стигне до Берлин от изток, преди американските и британските
армии да напреднат от запад, отчасти поради дилемите, вече срещнати в хода на Зимната война – очакваната висока
цена за преодоляване на по-нататъшната финландската съпротива, партизанската война в горите на Финландия и
въпроса, какво да прави с Финландия, ако и когато Съветският съюз я превземе. Така през 1944 г., както и през 1941
г., финландската съпротива постигнала реалистичната цел, обяснена от моя приятел финландец – не да победи
Съветския съюз, а да направи по-нататъшните съветски победи неоправдано скъпи, бавни и болезнени. В резултат
Финландия станала единствената континентална европейска страна, участвала във Втората световна война, която е
избегнала вражеска окупация.
 След като бойният фронт отново се стабилизирал през юли 1944 г., финландските лидери пак отлетели за Москва
да молят за мир и да подпишат нов договор. Този път съветските териториални претенции били почти същите като
през 1941 г. Съветският съюз отново взел финландска Карелия и една военноморска база на южното крайбрежие на
Финландия. Единствената допълнителна териториална придобивка на Съветския съюз била анексирането на
финландски никелови мини и пристанище на Северния ледовит океан. Финландия наистина трябвало да се съгласи
да изгони двестахилядните германски войски, разположени в Северна Финландия, за да избегне пускането на
съветски войски, които да го сторят. Това отнело на Финландия много месеци, през които отстъпващите германци
унищожили практически всичко ценно в цялата финландска провинция Лапландия. Когато посетих Финландия през
1959 г., моите финландски домакини все още бяха огорчени, че бившите им германски съюзници са се обърнали
срещу Финландия и са опустошили Лапландия.

Сн. 2.7. Финландски деца на път към Швеция по време на най-голямата военна евакуация на деца в световната
история

Общите загуби на Финландия срещу руснаците и германците в двете войни, Зимната война и Войната-
продължение, били около 100 000 убити войници. Като процент от населението на Финландия по онова време това
е все едно 9 милиона американци да бъдат убити във война днес. Други 94 000 финландци били осакатени, 30 000
финландки останали вдовици, 55 000 финландски деца – сираци, а 615 000 финландци изгубили домовете си. Това е
все едно война да доведе до осакатяването на 8 млн. американци, овдовяването на 2,5 млн. американки и
осиротяването на половин милион американски деца, а 50 млн. американци да изгубят домовете си. В допълнение
към това в рамките на една от най-големите евакуации на деца в историята 80 000 финландски деца били
евакуирани (главно в Швеция) с дълготрайни травмиращи последици, простиращи се до следващото поколение (сн.
2.7). Днес дъщерите на онези финландски майки, които са били евакуирани като деца, е двойно по-вероятно да
бъдат хоспитализирани поради психично заболяване, отколкото техните родственички, дъщери на неевакуирани
майки. Много по-тежките бойни загуби на Съветския съюз срещу Финландия се оценяват на около половин милион
загинали и четвърт милион ранени. Тези съветски жертви включват петте хиляди съветски войници, взети в плен от
финландците и репатрирани след примирието обратно в Съветския съюз, където незабавно били разстреляни,
задето са се предали.
Договорът за примирие предвиждал Финландия „да сътрудничи на Съюзническите сили за залавянето на
личностите, обвинени във военнопрестъпления“. Съюзническата интерпретация на „финландски
военнопрестъпник“ била: лидерите на финландското правителство по време на войната на Финландия срещу
Съветския съюз. Ако Финландия не изправела на съд собствените си държавни ръководители, руснаците щели да го
направят и да им наложат сурови присъди, вероятно смъртни. Затова Финландия била принудена да направи нещо,
което при всякакви други обстоятелства би било смятано за позор – тя приела закон, влизащ в сила със задна дата,
според който било незаконно държавните лидери да защитават Финландия, следвайки политики, които били
законни и широко подкрепяни според финландското законодателство по времето, когато били приети.
Финландските съдилища осъдили на затвор финландския военновременен президент Рити, военновременните
премиери Рангел и Линкомиес, военновременния външен министър и четирима други министри плюс посланика в
Берлин. След като тези лидери изтърпели присъдите си в специални удобни финландски затвори, повечето от тях
били избрани или назначени отново на високи обществени длъжности.
Мирният договор изисквал от Финландия да плати тежки репарации на Съветския съюз: 300 000 000 долара,
които да бъдат изплатени за шест години. Дори и след като Съветският съюз удължил срока на осем години и
намалил сумата на 226 000 000 долара, това все още било огромно бреме за малката и неиндустриализирана
финландска икономика. Парадоксално обаче, тези репарации се оказали икономически стимул, принуждавайки
Финландия да развие такива тежкопромишлени отрасли като корабостроене и фабрики, произвеждащи за износ.
(Репарациите следователно се явяват пример за етимологията на китайската дума „уей-дзи“, която означава „криза“
и се състои от двата символа – „уей“, означаващ „опасност“, и „дзи“, означаващ „възможност“.) Тази
индустриализация допринесла за икономическия растеж на Финландия след войната, и то дотолкова, че Финландия
се превърнала в модерна промишлена страна (а сега и високотехнологична), вместо да остане (като преди) бедна
селскостопанска страна.
В допълнение към изплащането на тези репарации Финландия трябвало да приеме да осъществява оживена
търговия със Съветския съюз, възлизаща на 20% от цялата финландска търговия. От Съветския съюз Финландия
внасяла най-вече нефт. Това се оказало голямо предимство за Финландия, защото тя се оказала незасегната от
зависимостта на останалия Запад от близкоизточните петролни доставки. Но като част от търговското
споразумение Финландия трябвало да внася също така нискокачествени съветски промишлени стоки, например
локомотиви, ядрени централи и автомобили, които иначе можела да получи по-евтино и на много по-високо
качество от Запада. Финландците преглъщали фрустрацията си с черен хумор, какъвто били проявявали и към
остарялата италианска артилерия, за която вече стана дума. Например по времето на моето посещение през 1959 г.
много финландци имаха съветски коли „Москвич“, които често се разваляха. Много европейски и американски
модели автомобили бяха с шибидах – плъзгащ се панел, с който човек можеше да отвори покрива и да пусне
слънцето при хубаво време. Според един популярен финландски виц новите модели „Москвич“ щели да имат
шибидах не само на покрива, но и на пода – друг плъзгащ се панел, само че отдолу. Въпрос: какво е предимството да
имаш шибидах на пода, като не може да пропуска слънце? Отговор: когато москвичът ти се повреди, което ще се
случва често, можеш да пуснеш крака през шибидаха на пода, да стъпиш на земята, както си си вътре в москвича, и
да го буташ напред!

***

Финландците наричат периода 1945-1948 „годините на опасност“. В ретроспекция ние знаем, че Финландия е
оцеляла, но през онези години този щастлив изход е изглеждал несигурен. Най-непосредствената опасност е била
евентуално комунистическо превземане на властта чрез вътрешна комунистическа подривна дейност, подкрепяна от
Съветския съюз. Парадоксално за демократична страна, сражавала се за оцеляването си срещу комунистическия
Съветски съюз, Финландската комунистическа партия и съюзниците и спечелили на свободните избори през март
1945 г. една четвърт от местата във финландския парламент и се опитали да превземат полицията. Съветският съюз
вече бил окупирал Източна Германия, бил в процес на кроежи за налагане на комунистическа власт в четири
източноевропейски страни (Полша, Унгария, България и Румъния), организирал успешен преврат в Чехословакия и
подкрепял неуспешна партизанска война в Гърция. Щяла ли Финландия да е следващата? Разходите по репарациите
към Съветския съюз представлявали тежко бреме за все още до голяма степен селскостопанската,
неиндустриализирана финландска икономика. Войната била унищожила финландската инфраструктура – фермите
били запуснати, производствените мощности били в неизправност, две трети от корабния флот на Финландия бил
унищожен, а камионите били износени, без резервни части и принудени да горят дърва вместо бензин. Стотици
хиляди изселени карелци, финландски инвалиди, сираци и вдовици имали нужда от жилища, пари и емоционална
подкрепа от онези финландски семейства, които останали незасегнати и здрави. Десетки хиляди финландски деца,
които били евакуирани в Швеция, сега се завръщали, след като били травматизирани, забравили финския си език и
почти забравили родителите си през годините на изгнание.
За да предотврати превземането и от Съветския съюз, в тези години на опасност Финландия си изработила нова
следвоенна политика. Тази политика станала известна като „линията Паасикиви-Кеконен“, по имената на двамата
финландски президенти, които я формулирали, символизирали и неотклонно я прилагали в продължение на 35
години (Юхо Паасикиви, 1946-1956 г.; Урхо Кеконен 1956-1981 г.). Линията Паасикиви-Кеконен променила
пагубната политика на Финландия от 30-те години, необръщаща внимание на Русия. Паасикиви и Кеконен се
поучили от тези грешки. За тях главната болезнена реалност била, че Финландия е малка и слаба страна; тя не може
да очаква помощ от западните съюзници; тя трябва да разбира и винаги да има наум гледната точка на Съветския
съюз; трябва да разговаря често с руските държавни служители на всякакво ниво, от горе до долу; и трябва да
спечели и поддържа доверието на Съветския съюз, доказвайки му, че Финландия държи на думата си и изпълнява
споразуменията си. Поддържането на доверието на Съветския съюз щяло да изисква някои пируети и жертване на
част от икономическата независимост и част от свободата на словото, които силните незастрашени демокрации
смятат за неотчуждаеми национални права.
И Паасикиви, и Кеконен познавали Съветския съюз и неговия народ много добре: Паасикиви – от преговорите,
които водил през октомври 1939 и март 1940 г., и от службата си като посланик в Москва. Паасикиви заключил, че
водещата мотивация на Сталин в отношенията му с Финландия не била идеологическа, а стратегическа и
геополитическа, т.е. военният проблем на Съветския съюз да защити втория си по големина град (Ленинград/Санкт
Петербург) срещу възможни бъдещи атаки през Финландия или през Финския залив, както вече се било случвало в
миналото. Ако Съветският съюз се чувствал сигурен на този фронт, Финландия също щяла да има сигурност. Но
Финландия никога нямало да може да има сигурност, ако Съветският съюз се чувствал несигурен. В по-общ план,
някой конфликт където и да било по света можел да пробуди у Съветския съюз безпокойство и склонност да отправя
искания към Финландия, така че Финландия трябвало да стане активна в световното мироопазване. Паасикиви, а
после и Кеконен, имал такъв успех в развитието на доверени отношения със Сталин, а след това и с Хрушчов и
Брежнев, че когато Сталин веднъж бил запитан защо не се е опитал да наложи комунистическата партия на власт
във Финландия, както бил направил във всяка друга източноевропейска страна, той отвърнал: „Като имам
Паасикиви, за какво ми е Финландската комунистическа партия?“ Ето обяснението на президента Кеконен за
неговата собствена и на Паасикиви политика от политическата му автобиография: „Основната задача на
финландската външна политика е да примири съществуването на нашата държава с интересите, които доминират
геополитическото обкръжение на Финландия... [Финландската външна политика е] превантивна дипломация.
Задачата на тази дипломация е да усеща наближаващата опасност, преди тя да е прекалено близо, и да взема мерки,
способстващи за избягването на тази опасност – за предпочитане по такъв начин, че това да се забелязва от колкото
е възможно по-малко хора... Особено за една малка държава, която не храни илюзии, че позициите, които заема,
могат да наклонят везните в едната или другата посока, е жизненоважно да бъде способна навреме да си създаде
правилна представа за силата на онези фактори, от които ще зависи бъдещото развитие във военния и политическия
сектор... Една държава трябва да разчита само на себе си. Военните години ни дадоха скъп урок в това отношение...
Опитът ни научи и че една малка държава чисто и просто не може да си позволи да внася емоции – били те чувства
на симпатия или антипатия – във външнополитическите си решения. Реалистичната външна политика би трябвало
да се основава на съзнание за съществените фактори в международната политика, а именно националните интереси
и силата на отношенията между държавите.“
Конкретната равносметка от придържането на Финландия към линията Паасикиви-Кеконен се заключава в онова,
което Съветският съюз (и днес – Русия) е направил и не е направил на Финландия през последните 70 години. Той
не е нахлувал във Финландия. Не е организирал превземането на властта във Финландия от Финландската
комунистическа партия, докато тази партия е съществувала. Намалил е сумата и е удължил срока на военните
репарации, които Финландия е дължала и изплатила на Съветския съюз. През 1955 г. е евакуирал военноморската си
база и е изтеглил артилерията си от Порккала на финландското крайбрежие, само на 15 км от Хелзинки. Не е
възразил на увеличаването на търговията на Финландия със Запада и намаляването на търговията и със Съветския
съюз, на връзката на Финландия с ЕИО (Европейската икономическа общност) и присъединяването и към ЕАСТ
(Европейската асоциация за свободна търговия). Било е напълно по силите на Съветския съюз да направи, да не
направи или да забрани повечето от тези неща. Съветският съюз никога не би се държал по начина, по който се е
държал, ако е нямал доверие и не се е чувствал сигурен във Финландия и нейните ръководители.

***

В своите външни отношения Финландия постоянно е вървяла по въже, балансирайки между развитието на
връзките си със Запада и запазването на съветското доверие. За да установи това доверие веднага след Войната-
продължение през 1944 г., Финландия е изпълнила в срок всички условия на примирието и последвалия мирен
договор със Съветския съюз. Това означавало да прогони германските войски от Финландия, да изправи на съд за
военнопрестъпления собствените си военновременни лидери, да легализира Финландската комунистическа партия
и да я вкара в управлението, като същевременно не допусне тя да вземе властта, и да изплати навреме военните си
репарации към Съветския съюз, макар това да е означавало отделните финландци да предават бижутата и златните
си брачни халки.
Разширявайки връзките си със Запада, Финландия полагала усилия да намали хроничното съветско подозрение,
че тя може да се интегрира икономически със Запада. Например Финландия намерила за благоразумно да откаже
американското предложение за отчаяно необходимата и помощ по плана „Маршал“. Сключвайки споразумения или
присъединявайки се към западноевропейските асоциации ЕИО и ЕАСТ, Финландия едновременно с това сключила
споразумения с източноевропейските комунистически страни, като гарантирала на Съветския съюз статута на най-
облагодетелствана нация и му обещала същите търговски отстъпки, които правела на партньорите си от ЕИО.
По същото време, когато западните страни били най-големите търговски партньори на Финландия, тя станала
вторият по големина западен търговски партньор на Съветския съюз (след Западна Германия). Контейнерните
превози през Финландия били важен път за внос на западни стоки в Съветския съюз. Собственият износ на
Финландия за Съветския съюз включвал кораби, ледоразбивачи, потребителски стоки и материали за изграждането
на цели болници, хотели и индустриални градове. За Съветския съюз Финландия била главният източник на
западни технологии и главният прозорец към Запада. Резултатът бил, че руснаците вече нямали никакъв мотив да
превземат Финландия, защото Финландия била много по-ценна за Съветския съюз като независима и в съюз със
Запада, отколкото би била, ако бъдела превзета и сведена до комунистически сателит.
Тъй като съветските лидери имали доверие на президентите Паасикиви и Кеконен, Финландия избрала да не
сменя президентите си като нормална демокрация, а запазила тези двама на поста в продължение на общо 35
години. Паасикиви служил като президент 10 години, непосредствено допреди смъртта си на 86-годиш-на възраст, а
наследникът му Кеконен служил 25 години, докато влошаващото му се здраве не го принудило да се оттегли на 81
години. Когато Кеконен посетил Брежнев през 1973 г. по време на финландските преговори с ЕИО, той
неутрализирал опасенията на Брежнев, като му дал личната си дума, че отношенията на Финландия с ЕИО няма да
засегнат отношенията и с Русия. Финландският парламент след това дал възможност на Кеконен да изпълни
обещанието си, като приел извънреден закон, удължаващ мандата му с още четири години, отлагайки по този начин
президентските избори, насрочени за 1974 г.
Финландското правителство и преса избягвали да критикуват Съветския съюз и практикували доброволна
автоцензура, каквато обикновено не се свързва с демокрациите. Например, когато други страни осъдили съветските
инвазии в Унгария и Чехословакия и съветската война срещу Афганистан, финландското правителство и преса
запазили мълчание. Едно финландско издателство отменило плановете си да издаде романа на Солженицин
„Архипелаг Гулаг“ от страх да не засегне съветската чувствителност. Когато финландски вестник през 1971 г.
действително засегнал Съветския съюз, заявявайки (с право), че прибалтийските републики били окупирани от
Съветския съюз през 1939 г., един съветски вестник осъдил това изявление като буржоазен опит да се разстроят
съседските отношения между Финландия и Съветския съюз, а съветският външен министър предупредил
Финландия, че Съветският съюз очаква финландското правителство да предотвратява подобни инциденти в бъдеще.
Финландското правителство се съобразило с това, като призовало финландската преса да проявява повече
„отговорност“, т.е. да самоцензурира подобни потенциално дразнещи изявления.
Въжеиграчеството на Финландия и помогнало да съчетае независимостта си от Съветския съюз с икономически
растеж. Също и в това отношение Финландия като малка страна трябвало да осъзнае реалността: днешните 6 млн.
финландци никога няма да развият икономическите предимства на мащаба, на който се радват 90 млн. германци
или 330 млн. американци. Финландия никога няма да преуспее в икономически сфери, които разчитат на нисък
стандарт на живот и произтичащата от това възможност за ниско заплащане на работниците, нещо все още широко
разпространено извън Европа и Северна Америка. Според световните стандарти Финландия винаги ще има твърде
малко работници, които винаги ще очакват високи заплати. Следователно Финландия трябва да използва изцяло
наличната си работна сила и да развива отрасли, носещи високи печалби.
За да използва производително цялото си население, финландската образователна система се стреми да образова
добре всеки, за разлика от американската, която образова някои хора добре, но много хора – зле. Финландия има
егалитарни висококачествени държавни училища и доста малко частни училища. Удивително за богатите
американци, дори тези малобройни финландски частни училища получават същото ниво на финансиране от
държавата, каквото и държавните училища, и нямат право да увеличават финансирането си, като вземат такси,
събират вноски или привличат дарения! Докато американските учители имат нисък социален статут и се набират
предимно от редовете на колежаните с ниски оценки, финландските учители преминават силно конкурентен
процес на подбор, набират се сред най-добрите средношколци и студенти, радват се на висок статут (дори по-висок
от този на университетските преподаватели!), добре платени са, всичките имат магистърска или докторска степен и
разполагат с много самостоятелност как да преподават. В резултат финландските ученици се нареждат по върховете
или в близост до тях в световните класации по грамотност, математика и способности за решаване на задачи.
Финландия извлича най-доброто от своите жени, така както и от своите мъже – тя е втората страна в света (след
Нова Зеландия), която е дала избирателни права на жените, а президентът и при едно от моите посещения беше
жена. Финландия получава максимума дори от полицията си – отново удивително за американците, финландските
полицаи трябва да имат университетска бакалавър-ска степен, радват се на доверието на 96% от финландците и
почти никога не използват оръжието си. Миналата година финландската полиция на служба е произвела само шест
изстрела, пет от които предупредителни – това е по-малко от средния седмичен брой полицейски изстрели в моя
град Лос Анджелис.
Това силно фокусиране върху образованието създава производителна работна сила. Финландия има най-високия
процент инженери в населението си. Тя е световен лидер в технологиите. Износът и съставлява почти половината
от БВП (брутния вътрешен продукт), а главните и износни стоки са високотехнологични – тежки машини и
промишлени стоки, – а не дървесина и другите традиционни горски продукти, както е било преди Втората световна
война. Финландия е станала световен лидер в разработката на нови високотехнологични продукти от своите гори
като например производство на електричество, изкуствени торове, текстилни влакна за замяна на вълната и медта и
дори китари. Взети заедно, финландските частни и държавни инвестиции в изследвания и разработки се равняват
на 3,5% от БВП, почти двойно повече от нивото в другите страни от Европейския съюз и (заедно с процента от БВП,
даван за образование) близо до най-високия в света. Резултатът от тази отлична образователна система и големите
инвестиции в изследвания и разработки е, че в рамките на едва половин век Финландия се е превърнала от бедна
страна в една от най-богатите в света. Средният и доход на глава от населението сега се равнява на този на Франция,
Германия и Великобритания, като всяка от тях има население 10 пъти по-голямо от финландското и е била богата от
дълго време.

***

Когато посетих Финландия през 1959 г, незнаейки почти нищо за историята на двете войни на Финландия със
Съветския съюз, попитах моите финландски домакини защо Финландия отстъпва на Съветския съюз в толкова
много неща, внася онези нискокачествени москвичи и се страхува толкова много от възможна съветска атака. Аз
казах на моите финландски домакини, че Съединените щати несъмнено ще защитят Финландия, ако Съветският
съюз я нападне. Впоследствие осъзнах, че е нямало нищо по-жестоко, невежо и нетактично, което бих могъл да
кажа на един финландец. Финландия имаше горчивите спомени, че когато действително е била нападната от
Съветския съюз през 1939 г., тя не е получила помощ от САЩ, Швеция, Германия, Великобритания или Франция.
Финландия е трябвало да си извлече от своята история поуката, че оцеляването и независимостта и зависят от
самата нея и че Финландия ще бъде в безопасност само ако Съветският съюз се чувства в безопасност и има доверие
във Финландия.
Моето невежо отношение се споделя от много нефинландци, които би трябвало да са по-наясно, но които вместо
това са лепнали на финландската политика подигравателния етикет „финландизация“. Като дефиниция за
финландизация ето една от „Ню Йорк Таймс“ от 1979 г.: „Недостойно състояние на нещата, при което малък и слаб
съсед, изпълнен със страхопочитание към мощта и политическата безпощадност на тоталитарна свръхсила, прави
безсрамни и компрометиращи отстъпки в своите суверенни свободи.“ Онези, които заклеймяват финландизацията,
смятат политиката на Финландия за малодушна.
Много финландски действия наистина ужасяват западноевропейските и американските наблюдатели. В САЩ или
Германия никога не би могло да се случи президентски избори да бъдат отложени, кандидат-президент да оттегли
кандидатурата си, издател да отмени издаването на книга или пресата да се самоцензурира само за да не бъде
раздразнена съветската чувствителност. Подобни действия като че нарушават правото на една демокрация на
свобода на действие.
Но чувствителността на другите страни е проблем за всяка страна. Да цитирам отново президента Кеконен:
„Независимостта на една страна обикновено не е абсолютна... не съществува нито една държава, на която да не и се
е налагало да прекланя глава пред историческата неизбежност.“ Има очевидни причини, поради които на
Финландия и се налага много повече, отколкото на САЩ или Германия, да прекланя глава пред историческата
неизбежност – Финландия е малка и граничи с Русия, докато САЩ и Германия – не. Какво би трябвало да направи
Финландия според критиците, които заклеймяват финландизацията – да рискува още една съветска инвазия,
отказвайки да се съобразява със съветските реакции?
Част от страха зад възраженията на нефинландските критици към финландизацията произтича от тяхното
опасение, че комунистическият Съветски съюз може да подмами и техните собствени страни да му засвидетелстват
почитание. Но другите западноевропейски страни и САЩ се намират в напълно различна геополитическа ситуация
и не им се налага да се справят с геополитическите проблеми на Финландия. Защитата на Кеконен на финландската
политика е лаконично изразена във фразата: „Финландизацията не е за износ.“
Всъщност финландската външна политика по отношение на Съветския съюз по необходимост е била византийски
сложна. Крайният резултат е, че през седемдесетте години от края на Втората световна война до днес Финландия не
се е доближила до това да стане съветски или (сега) руски сателит. Обратното, тя е успяла постоянно да засилва
връзките си със Запада, все още запазвайки добри връзки с Русия. В същото време финландците знаят, че животът е
несигурен, така че военната служба във Финландия все още е задължителна за мъжете и доброволна за жените.
Обучението продължава до една година и е сурово, защото Финландия очаква войниците и наистина да са способни
да се бият. След тази година обучение финландците са викани запас на всеки няколко години до 30-35-годишна
възраст или до по-късно. Запасната армия обхваща 15% от финландското население – това е все едно САЩ да
поддържа запасна армия от 50 млн. души.

***

Нека сега да преценим в светлината на недалечната финландска история дванайсетте фактора, предполагаемо
свързани с разрешаването на националните кризи (табл. 1.2), по аналогия с факторите, отнасящи се за личните
кризи (табл. 1.1). Сред тези фактори седем са благоприятствали, един първоначално е възпрепятствал, а
впоследствие е благоприятствал, а липсата на три е възпрепятствала разрешаването на фундаменталния проблем на
Финландия – заплахата от могъщия и съсед.
Седемте фактора, свързвани с решаването на криза и очевидно проявени от Финландия, са били приемане на
отговорността (фактор #2), издигане на ограда (#3), силна национална идентичност (#6), честна самооценка (#7),
справяне с националния провал (#9), гъвкавост (#10) и национални основни ценности (#11). Първо, сред
държавите, разглеждани в тази книга, Финландия е водещ пример за приемане на отговорността и честна
ултрареалистична самооценка. Нейната преоценка е била особено болезнена, защото съветските армии са убили
или оставили вдовици, сираци или бездомни големи части от населението и. Финландците е трябвало да внимават
да не попаднат в капана на самосъжалението и възмущението, които да парализират отношенията им със Съветския
съюз. Но накрая те осъзнали реалността – Финландия е малка, има дълга граница със Съветския съюз, не може да
разчита на съюзниците си за практическа помощ, отговорността за оцеляването и е изцяло нейна и страната е
достатъчно силна, за да окаже отпор на Съветския съюз за известно време и да направи съветската инвазия бавна,
скъпа и болезнена за руснаците, но и не би могла да се съпротивлява на Съветския съюз вечно. Финландците се
поучили от грешките на предвоенната си външна политика. Те най-накрая си дали сметка за факта, че единственият
начин да запазят политическата си независимост е, като спечелят съветското доверие и пожертват част от
икономическата си независимост и свобода на словото.
Финландия илюстрира добре нашата тема за селективната промяна и издигането на ограда (фактор #3). В
отговора си (след септември 1944 г.) на съветската атака Финландия променила своята предишна дългогодишна
политика, опитваща се да не обръща внимание и да не се занимава със Съветския съюз. Тя възприела нова политика
на икономически връзки и чести политически дискусии със Съветския съюз. Но тези промени били селективни,
защото Финландия си останала неокупирана, политически суверенна и либерална демокрация в социално
отношение. Съжителството на две привидно противоположни идентичности, едната променена, а другата
непроменена, е озадачавало и разгневявало много нефинландци, които са измислили презрителния термин
„финландизация“ и са били на мнение, че Финландия е можела и е трябвало да направи нещо по-различно.
Финландия проявява изключително силна национална идентичност (фактор #6) – много повече, отколкото някой,
незапознат с Финландия, би очаквал от такава малка страна, която иначе изглежда типично скандинавска.
Националната идентичност на Финландия и вярата във финландската уникалност произхождат най-вече от нейния
красив, но уникален и труден език, който малцина чужденци изобщо се опитват да научат, от устната и епическа
поезия, свързана с този език („Калевала“) и от столетната финландска история на автономия под руска царска власт,
когато Финландия вече е имала собствена администрация, валута и парламент. За националната идентичност на
Финландия по-нататък е допринесло световното признание на нейните музиканти, спортисти, архитекти и
дизайнери. Днес националната идентичност на Финландия се основава до голяма степен на гордостта от военните
и постижения през Зимната война. Финландците гледат на Втората световна война с гордост повече от гражданите
на всяка друга страна с изключение на Великобритания. Честванията на стогодишнината от независимостта на
Финландия през 2017 г. се фокусираха по-скоро върху постиженията и през Втората световна война, отколкото върху
добиването и на независимост през 1917 г. – това е все едно американските чествания на нашия Ден на
независимостта (4 юли) да се фокусират по-скоро върху победата ни във Втората световна война, отколкото върху
Декларацията ни за независимост от 1776 г.
Финландия е пример за готовността да бъде издържан първоначалният неуспех и да се упорства в
експериментирането с решения на кризата, докато бъде намерено решение, което да работи (фактор #9). Когато
Съветският съюз отправил исканията си към Финландия през октомври 1939 г., Финландия не предложила в
отговор икономическите и политическите връзки, които впоследствие възприела. Дори и тя да е била направила
такова предложение тогава, Сталин вероятно би го отказал – била е необходима ожесточената финландска
съпротива през Зимната война, за да бъде убеден Сталин да остави Финландия независима. За разлика от това, след
1944 г., когато Финландия осъзнала провала на предвоенната си политика на пренебрегване на Съветския съюз и на
военновременната си политика на търсене на военно решение, тя преминала през дълъг и почти непрекъснат
период на експериментиране, за да открие колко икономическа и политическа независимост би могла да запази и
какво трябвало да направи, за да удовлетвори на свой ред Съветския съюз.
Финландия илюстрира гъвкавостта, породена от необходимостта (фактор #10). В отговор на съветските страхове
и чувствителност Финландия направила неща, немислими във всяка друга демокрация – тя изправила на съд и
изпратила в затвора собствените си военновременни лидери, прилагайки закон със задна дата, парламентът и приел
извънреден декрет за отлагане на насрочени президентски избори, водещ президентски кандидат бил принуден да
оттегли кандидатурата си, пресата и самоцензурирала изявленията, които биха могли да засегнат Съветския съюз.
Други демокрации биха сметнали тези действия за позорни. Във Финландия за разлика от това те били израз на
гъвкавост: пожертване на свещени демократични принципи в степента, необходима за запазване на политическата
независимост – принципа, смятан за най-свещен. Да цитирам отново от биографията на Манерхейм от Залога –
финландците се отличили в договарянето на „най-малко ужасния от няколко много лоши варианта“.
Финландската история илюстрира вярата в неподлежащата на преговори основна ценност (фактор #11):
независимостта и запазването на страната неокупирана от друга сила. Финландците били готови да се бият за тази
основна ценност, дори и с това да рискували масова смърт. За тяхно щастие, те оцелели и запазили и
независимостта си. Няма универсален правилен отговор на тази мъчителна дилема. Поляците през 1939 г.,
югославяните през 1941 г. и унгарците през 1956 г. също са отказали съответно германските, германските и
съветските искания и са се сражавали за независимостта си, но без щастливия финландски изход – и трите страни
са загубили, били са окупирани или са останали такива и са пострадали жестоко при окупацията. Обратно,
Чехословакия през 1938 г., Естония, Латвия и Литва през 1939 г. и Япония през август 1945 г. са приели съответно
германския, съветския или японския ултиматум, защото са преценили положението си като безнадеждно от военна
гледна точка. В ретроспекция – положението на Чехословакия и Естония може да не е било безнадеждно, но никога
няма да го разберем.
Факторът, който първоначално възпрепятствал, а впоследствие благоприятствал решаването на финландската
криза, бил липсата на национален консенсус относно кризата и постигането на такъв консенсус по-късно (фактор
#1). През 30-те години на ХХ в. Финландия до голяма степен пренебрегвала надвисналата криза със Съветския
съюз, а след това през 1939 г. погрешно сметнала, че исканията на Сталин са донякъде блъф. От 1944 г. нататък за
разлика от това имало консенсус, формулиран като линията Паасикиви-Кеконен, че финландското правителство
трябва да разговаря често със съветските политически лидери и да се научи да вижда нещата от съветска гледна
точка.
Трите фактора, благоприятни за разрешаването на криза, които подчертано липсвали на Финландия и чиято липса
тя трябвало да компенсира по други начини, били помощта от съюзници (фактор #4), наличните модели (фактор #5)
и свободата от геополитически ограничения (фактор #12). От държавите, разглеждани в тази книга, никоя не е
получила по-малко помощ от съюзници, отколкото Финландия – всички традиционни и потенциални приятели на
Финландия отказали да и предоставят осезаемата помощ, на която Финландия се била надявала през Зимната
война. (Швеция действително предоставила малко недържавна помощ под формата на около 8000 доброволци и
дала убежище на финландски деца, докато Германия осигурила съществена военна и икономическа помощ по време
на Войната-продължение.) Финландия не можела да вземе пример от някакъв модел на слаба страна, успяла да
устои на съветските или нацистките искания – почти всички други европейски страни или отстъпвали пред тези
искания и губели независимостта си (като прибалтийските републики), или оказвали съпротива и били
безмилостно превзимани (като Полша и Югославия), или оказвали съпротива чрез своята собствена военна мощ,
далеч надхвърляща финландската (само Великобритания), или запазвали независимостта си чрез отстъпки, далеч
по-меки от онези, които Съветският съюз изисквал от Финландия (съглашенията на Швейцария и Швеция с
нацистка Германия). И обратното, никоя друга страна не би могла да използва като модел успешното финландско
въжеиграчество по отношение на Съветския съюз („Финландизацията не е за износ“). Финландската свобода на
избор била сурово ограничена от геополитическото обстоятелство на дългата й граница с могъщия й съветски съсед,
само Германия след Втората световна война се доближава до Финландия по степента, до която по-могъщи страни са
ограничавали свободата й на действие.
Сред нашите въпроси, специфични за националните кризи и невъзникващи при личните кризи, два заслужават
обсъждане по отношение на Финландия – ролята на лидерите и помирението след конфликта. Финландия наистина
извлякла полза от умелите си военни и политически ръководители по време на Втората световна война и след нея.
Като военачалник генерал Манерхейм бил майстор в разпределянето на оскъдните ресурси, преценяването на
относителните опасности, породени от съветските заплахи на различните военни фронтове, запазването на
самообладание и ясна мисъл в изключително мъчителни ситуации и съхраняването на доверието на своите войници
и офицери. Финландският премиер и по-късно президент Юхо Паасикиви и неговият наследник Урхо Кеконен,
освен че говорели свободно руски, проявили умелост в преговорите със Сталин от позицията на слабия, като
спечелили и запазили доверието му въпреки неговата параноя и го убедили, че запазването на финландската
независимост би било добра политика за Съветския съюз. (Поставете се на мястото на Паасикиви през септември
1944 г., когато отлетял за Москва, за да се срещне със Сталин за мирните преговори, които трябвало да сложат край
на Войната-продължение, след като вече бил летял до Москва за мирните преговори през март 1940 г., които
трябвало да сложат край на Зимната война, и след като Финландия вече била нарушила договора от март 1940 г.,
вземайки страната на Германия и възвръщайки си Карелия през лятото на 1941 г. Какво бихте казали вие на Сталин
през 1944 г.? – „Вярвай ми, този път можеш да разчиташ на мен“?) Но влиянието на Манерхейм, Паасикиви и
Кеконен като лидери не трябва да се преувеличава, защото техните цели и стратегии били сходни с онези на другите
водещи финландски генерали и политици, макар уменията им да били изключителни.
Другият въпрос, специфичен за националните кризи, засяга помирението след жесток вътрешен конфликт или
гражданска война. Помирението във Финландия след гражданската война от 1918 г. било много по-бързо и по-
пълно, отколкото помирението в Чили след военната диктатура на Пиночет (гл. 4), докато индонезийците все още са
направили твърде малко за постигането на помирение след предизвикания от армията геноцид от 1965 г. (гл. 5).
Едно частично обяснение е свързано с различната степен, до която армията в различните страни е оставала могъща
и е продължавала да заплашва предишните си противници. Армията задържа властта в Индонезия след 1965 г. и
остана видима и застрашителна в Чили дори и след като Пиночет се оттегли като президент, докато финландската
армия станала по-малко видима след гражданската война. Друга част от обяснението е финландското чувство за
обособеност, споделяно от всички финландци – че и победителите, и победените във Финландската гражданска
война са представители на една и съща егалитарна традиция и са уникални сред хората по света с това, че говорят
финландски език, рецитират „Калевала“ и са съграждани на Ян Сибелиус и Пааво Нурми.
Така Финландия е първата от двата ни примера за страни, преживели криза в резултат на внезапен външен удар. В
следващата глава, за Япония от периода Мейджи, ще разгледаме друга страна със силна национална идентичност и
отличаващ я език, културно много по-специфична от Финландия, с още по-драстична селективна промяна и с
извънреден реализъм като Финландия, но с различна геополитическа ситуация, която позволила на Япония да
следва дългосрочна стратегия, по-независима от финландската.
 Глава 3.
Началата на съвременна Япония

Моите японски връзки • Япония преди 1853 г. • Пери • От 1853 до 1868 г. •

Епохата Мейджи • Реформите Мейджи • „Западнизацията“ • Външна експанзия •
Рамка на кризата • Въпроси
 Фиг. 3. Карта на Япония

За разлика от другите страни, обсъждани в тази книга, в случая с Япония аз не говоря езика, не съм живял там
продължителни периоди и съм я посетил за пръв път едва преди две десетилетия. Имал съм обаче много
възможности да се запозная от втора ръка със селективните промени на Япония и с нейната смесица от европейски
и традиционни японски черти. Когато се преместих в Калифорния от Бостън, на Източното крайбрежие на САЩ,
където съм роден и израсъл, се озовах в район на САЩ с много повече азиатско население, голяма част от него –
японско или японско-американско. Азиатците сега съставляват най-големият процент от студентите в моя
университет (Калифорнийския университет в Лос Анджелис), превъзхождайки числено студентите от европейски
произход. Имам много приятели и колеги японци, в т.ч. един чудесен помощник-изследовател от японски произход,
те познават САЩ и Европа много добре, тъй като са живели там дълго време, а в някои случаи имат съпрузи или
съпруги от другата раса. От друга страна, имам и много приятели и колеги американци, които познават Япония
много добре, тъй като са живели там дълго време, и отново в някои случаи имат съпрузи или съпруги от другата
раса. Аз самият се сдобих с японски братовчеди и племеннички, след като се ожених и сродих със семейство с два
японски клона.
В резултат на това постоянно чувам за различията между Япония и САЩ или Европа от японци, американци и
европейци с дълъг опит от живота си в Япония и в САЩ и/или Европа. Всичките ми японски роднини, студенти,
приятели и колеги говорят за големите разлики, съжителстващи си с големи прилики между японското и
американското/европейското общество. По азбучен ред, без да се опитвам да ги подреждам по значимост, някои от
разликите, които те посочват, са: гордостта от краснописа, директното говорене за чувства, изключителната
вежливост, мълчаливото понасяне на изпитанията, начините за изразяване на несъгласие с другите хора,
общуването пациент/лекар, ограниченият индивидуализъм, открито мизогинното поведение, открояването като
различни от другите хора, отношенията с роднините по сватовство, поднасянето (или неподнасянето) на извинения,
положението на жените, пространното социално общуване с евентуални бизнес клиенти, себеотрицанието,
трудността да се научи човек да чете и пише, чувствата към чужденците – и много други характеристики.
Всички тези различия са наследство от традиционна Япония, запазващо се редом със западните влияния върху
съвременна Япония. Това смесване е започнало с една криза, избухнала на 8 юли 1853 г., и се е ускорило с
Реставрацията Мейджи от 1868 г. (повече за това – по-долу), когато Япония се впуснала в програма за селективна
промяна, продължила повече от половин век. Япония от епохата Мейджи е може би най-яркият пример в
съвременния свят за селективна национална промяна и за използването на други държави като модел. Както и
финландската криза, която разгледахме в предишната глава, японската започнала внезапно с чужда заплаха (но не и
с действително нападение). Както и Финландия, Япония проявила изключително честна самооценка и търпение в
експериментирането с различни решения, докато намерила онези, които работели. За разлика от Финландия
Япония предприела много по-всеобхватни селективни промени и се радвала на по-голяма свобода на действие.
Следователно Япония през епохата Мейджи предлага добър случай за изследване в съпоставка със случая на
Финландия.

***

Япония е първата съвременна неевропейска страна, която достигнала нивото на европейските общества и
отвъдморските неоевропейски общества (САЩ, Канада, Австралия и Нова Зеландия) по стандарт на живот,
индустриализация и технологии. Япония днес прилича на Европа и нео-Европите не само икономически и
технологично, но и в много политически и социални отношения като например в това, че е парламентарна
демокрация, има висока грамотност, възприела е западния начин на обличане, както и западната музика редом с
традиционната японска музика. Но в други отношения, особено социални и културни, Япония все още се различава
от всички европейски общества повече, отколкото което и да е европейско общество – от всички останали. В тези
неевропейски аспекти на японското общество няма нищо изненадващо. Те са напълно очаквани, защото Япония се
намира на 13 000 км от Западна Европа и е била силно повлияна от съседните си страни на азиатския континент
(особено Китай и Корея), с които я свързва дълга история.
Преди 1542 г. до Япония не било достигнало никакво европейско влияние. След това от 1542 до 1639 г. имало
един период на влияние, свързан с европейската отвъдморска експанзия (но ограничен от голямото разделящо
разстояние), последван от период на намалено влияние до 1853 г. Повечето европейски аспекти на съвременна
Япония са се появили след 1853 г. Разбира се, те не са заменили всичко в традиционна Япония, от която се е
запазило много. Тоест Япония, също като оцелелите след пожара в „Коконът Гроув“ и като Великобритания след
Втората световна война, е мозайка от своето старо и своето ново Аз повече от всяко от останалите шест общества,
обсъждани в тази книга.
До Реставрацията Мейджи реалният владетел на Япония бил наследственият военен диктатор, наречен шьогун,
докато императорът бил церемониална фигура без реална власт. Между 1639 и 1853 г. шьогуните ограничили
японските контакти с чужденците, продължавайки по този начин дългата японска история на по-умерената
изолация, дължаща се на островното местоположение на страната. Тази история може отначало да ни изненада,
като погледнем световната карта и сравним географията на Япония с тази на Британските острови.
На пръв поглед тези два архипелага изглеждат географски еквивалентни, разположени съответно край Източното
и Западното крайбрежие на Евразия. (Просто вижте картата, за да се убедите.) Япония и Великобритания приличат
приблизително еднакви по площ, и двете се намират в близост до евразийския континент, така че човек би очаквал
сходна история на отношенията им с континента. В действителност от времето на Исус насам Великобритания е
била успешно превземана от континента четири пъти, Япония – никога. И обратно, Великобритания е пращала свои
армии да се сражават на континента през всичките векове от норманското нашествие през 1066 г. насам, но преди
края на XIX в. не е имало японски армии на континента, с изключение на два кратки периода. Още през бронзовата
епоха преди около 3000 години между Британия и континентална Европа е вървяла оживена търговия; британските
мини в Корнуол са били главен източник на калай за европейския бронз. Преди век или два Великобритания е била
водещата търговска нация в света, докато японската външна търговия все още е оставала малка. Защо тези огромни
различия влизат в привидно противоречие с непосредствените географски очаквания?
Обяснението на това противоречие е свързано с важни подробности от географията. Макар Япония и
Великобритания на пръв поглед да си приличат по площ и изолираност, Япония в действителност е пет пъти по-
далече от континента (176 км срещу 35 км), има 50% по-голяма площ и е много по-плодородна. Съответно
населението на Япония днес е над два пъти по-голямо от това на Великобритания, а производството на местно
отгледани храни, дървесина и крайбрежни морски дарове е по-високо. Докато съвременната промишленост не
започнала да изисква вноса на нефт и метали, Япония до голяма степен се е самозадоволявала с основни ресурси и
не е имала много нужда от външна търговия – за разлика от Великобритания. Това е географската основа на
изолацията, характерна за по-голямата част от японската история, и тази изолация просто се е засилила след 1639 г.
Европейците достигнали за пръв път Китай и Япония по море съответно през 1514 г. и 1542 г. Япония, която вече
водела известна търговия с Китай и Корея, започнала тогава да търгува с четири групи европейци – португалци,
испанци, холандци и британци. Това не била директна търговия между Япония и Европа, а търговия в селищата по
китайското крайбрежие и другаде из Югоизточна Азия. Тези европейски контакти повлияли на някои сфери от
японското общество, вариращи от оръжията до религията. Когато първите португалски авантюристи, които
достигнали Япония през 1542 г., застреляли патици с примитивните си пушки, японските наблюдатели били
толкова впечатлени, че ентусиазирано разработили свои собствени огнестрелни оръжия, в резултат на което към
1600 г. Япония разполагала с повече и по-добри оръжия от всяка друга страна в света. Първите християнски
мисионери пристигнали през 1549 г., а до 1600 г. Япония имала 300 000 християни.
Но шьогуните имали основания да се опасяват от европейското влияние като цяло и от християнството в
частност. Европейците били обвинени, че се бъркат в японската политика и че доставят оръжия на японски
бунтовници срещу японското правителство. Католиците проповядвали нетърпимост към другите религии, не се
подчинявали на заповедите на японските власти да не проповядват и били възприемани като верни на чужд
владетел (папата). Така че след като разпънал на кръст хиляди християни, между 1636 и 1639 г. шьогунът прекъснал
повечето връзки между Япония и Европа. Християнството било забранено. На повечето японци не им било
разрешено да пътуват или да живеят в чужбина. Японските рибари, на които се случело да бъдат отнесени навътре в
морето и спасени от европейски или американски кораби, а после успеели да се върнат в Япония, често били
държани под домашен арест или им било забранявано да говорят за преживяванията си в чужбина. Посещенията на
чужденци в Япония били забранени с изключение на китайските търговци, ограничени до една зона на
пристанищния град Нагасаки, и холандските търговци, ограничени до остров Деджима в пристанището на
Нагасаки. (Тъй като тези холандци били протестанти, те не били смятани от Япония за християни.) Веднъж на
всеки четири години тези холандски търговци получавали заповед да занесат налога си в японската столица,
пътувайки по предварително определен маршрут под зорко наблюдение, като опасни микроби, държани в запечатан
съд. Някои японски области наистина успели да продължат търговията си с Корея, Китай и островите Рюкю –
архипелаг на няколкостотин мили южно от Япония, включващ остров Окинава. Спорадичните корейски търговски
посещения в Япония били представяни пред японското общество като посещения, търпени заради получаването на
корейска „дан“. Но всички тези контакти оставали пренебрежимо малки по размери.
Ограничената търговия между Нидерландия и Япония била икономически пренебрежима. По-скоро нейната
значимост за Япония била в това, че тези холандски търговци станали важен източник на информация за Европа.
Сред учебните курсове, предлагани от японските частни академии, били и т.нар. холандски знания. В тези часове се
преподавала информацията, добита от Нидерландия, по практически и научни предмети, особено западна
медицина, астрономия, карти, геодезия, оръжия и експлозиви. В японската държавна Астрономическа служба
имало отдел, посветен на превеждането на японски на холандски книги по тези теми. Много информация за
външния свят (включително Европа) идвала в Япония и посредством Китай – от китайските книги и европейските
книги, преведени на китайски.
Накратко, до 1853 г. контактът на Япония с чужденците бил ограничен и се контролирал от японското
правителство.

***

Сн. 3.1. Шьогунът – истинският владетел на Япония допреди Реставрацията Мейджи

Япония през 1853 г. Била много по-различна от Япония днес и не приличала дори на Япония от 1900 г. в някои
важни отношения. Донякъде като средновековна Европа, Япония от 1853 г. все още била феодално йерархично
[6]
общество, разделено на провинции, всяка контролирана от владетел, наречен даймьо , чиято власт надхвърляла
онази на средновековния европейски владетел. На върха на властта стоял шьогунът (сн. 3.1) от шьогунския род
Токугава, който управлявал Япония от 1603 г. Той контролирал една четвърт от оризищата в Япония. Даймьо се
нуждаели от разрешението на шьогуна, за да се оженят, да се преместят, да издигнат или ремонтират крепост. Освен
това се изисквало в редуващи се години да идват със свитата си и да живеят в столицата на шьогуна, което било
свързано с големи разходи за тях. Не само напрежението, получаващо се между шьогуна и даймьо, но и други
проблеми в Япония на Токугава възниквали от растящото разминаване между разходите на шьогуна и неговите
доходи, от зачестяващите въстания, урбанизацията и издигащата се търговска класа. Но шьогуните Токугава се
справяли с проблемите, били се задържали на власт 250 години и нямало непосредствен риск да бъдат свалени.
Ударът, който довел до свалянето им обаче, било пристигането на Запада.
В основата на западния натиск върху Япония стоял западният натиск върху Китай, който произвеждал далеч
повече стоки, желани от европейците, в сравнение с Япония. Европейските потребители искали най-вече китайския
чай и коприна, но Западът произвеждал твърде малко неща, желани в замяна, така че европейците трябвало да
компенсират този търговски дефицит, изпращайки на Китай сребро. За да намалят изтичането на сребърните си
резерви, британските търговци стигнали до блестящата идея да товарят евтин опиум от Индия и да го продават в
Китай на цени под онези на съществуващите китайски източници. (Не, британската опиумна политика не е
измислена антизападна клевета – тя наистина е била действителност и трябва да бъде помнена, когато човек иска
да разбере съвременните китайски нагласи към Запада.) Китайското правителство, понятно, реагирало, като
изобличило здравната заплаха от опиума, забранило вноса му и поискало от европейските контрабандисти да
предадат всичкия опиум, складиран на корабите им на котва по китайското крайбрежие. Великобритания възразила
на тази китайска реакция, като я обявила за неправомерно ограничение на търговията.
Резултатът бил Опиумната война от 1839-1842 г. между Великобритания и Китай, в която Китай и Западът за пръв
път премерили сериозно военни сили. Въпреки че Китай бил много по-голям и по-многоброен от Великобритания,
оказало се, че британската флота и армия били далеч по-добре екипирани и обучени от китайските. Така Китай бил
победен и принуден на унизителни отстъпки, плащайки голямо обезщетение и подписвайки договор, който отварял
пет китайски пристанища за британската търговия. Тогава Франция и САЩ поискали същите отстъпки от Китай.
Когато японското правителство научило за тези събития в Китай, то започнало да се опасява, че е само въпрос на
време, преди някоя западна сила да поиска подобна система на договорни пристанища и в Япония. Това наистина се
случило през 1853 г., а западната сила, отговорна за него, била САЩ. Причината тъкмо САЩ сред западните сили да
бъде страната, мотивирана да действа първа срещу Япония, била американското завладяване на Калифорния от
Мексико през 1848 г., съпроводено с откриването там на злато, което предизвикало взривообразно нарастване на
американското корабоплаване по Тихоокеанското крайбрежие. Движението на американски китоловни и търговски
кораби в Тихия океан също се увеличило. Неизбежно някои от тези американски кораби претърпявали
корабокрушения, някои от тези корабокрушения ставали в океански води, недалеч от Япония, и някои от моряците
се озовавали в Япония, където били убивани или арестувани съгласно изолационистката политика на Япония на
Токугава. САЩ обаче искали тези моряци да получават закрила и помощ и искали американските кораби да могат
да купуват въглища в Япония.
Затова и американският президент Милард Филмор изпратил комодор Матю Пери в Япония с флотилия от четири
кораба, в т.ч. два въоръжени с оръдия парахода, безкрайно превъзхождащи японските кораби от онова време.
(Япония нямала нито параходи, нито дори парни машини.) На 8 юли 1853 г. Пери влязъл неканен с флотилията си в
залива Едо (днес наричан Токийски залив), отказал японските нареждания да напусне, връчил писмото с исканията
на президента Филмор и обявил, че очаква отговор при завръщането си на следващата година.
За Япония пристигането на Пери и неговата открита заплаха с внушителна сила се вписват в нашата дефиниция за
„криза“: сериозно изпитание, което не може да бъде преодоляно със съществуващите методи за справяне. След
отпътуването на Пери шьогунът разпратил писмото на Филмор до Даймьо, искайки мнението им как най-добре да
отговори – това вече било необичайно. Сред различните предложени от тях отговори общ мотив бил силното
желание да се запази японската изолация, но и съзнанието за практическата невъзможност Япония да се защити
срещу бойните кораби на Пери и съответно предложението за компромис с цел спечелване на време, за да успее
Япония да се сдобие със западни оръжия и технологии, с които да се защити. Тъкмо това становище взело превес.
Когато Пери се върнал на 13 февруари 1854 г., този път с флотилия от девет военни кораба, шьогунът отвърнал,
като подписал първия договор на Япония със западна страна. Въпреки че Япония успяла да отклони искането на
Пери за търговско споразумение, тя приела останалите отстъпки, които сложили край на 215-го-дишната политика
на изолация. Отворила две японски пристанища като спасителни убежища за американски кораби, приела
американски консул да пребивава в едното от тях и се съгласила да се отнася хуманно към корабокруширалите
американски моряци. След подписването на това споразумение между Япония и САЩ британските, руските,
холандските и американските военноморски командващи в Далечния изток също бързо постигнали подобни
споразумения с Япония.

***

Четиринадесетгодишният период, който започнал от 1853 г., когато правителството на шьогуна (наречено бакуфу)
подписало договора на Пери, слагащ край на столетията изолация на Япония, бил бурен период в японската
история. Бакуфу се мъчело да разреши проблемите, възникнали от принудителното отваряне на Япония. В крайна
сметка шьогунът се провалил, защото отварянето повлякло неудържими промени в японското общество и
управление. Тези промени на свой ред довели до свалянето на шьогуна от неговите японски съперници, а след това
до много по-всеобхватни промени при новото управление, ръководено от тези съперници.
Договорът на Пери и неговите британски, руски и холандски съответствия не удовлетворили западната цел
Япония да се отвори за търговия. Затова през 1858 г. новият американски консул в Япония уредил по-широк договор,
имащ отношение към търговията, и той отново бил последван скоро от подобни договори с Великобритания,
Франция, Русия и Нидерландия. Тези договори били възприемани в Япония като унизителни и били наречени
„неравноправните договори“, защото те въплъщавали западния възглед, че Япония не заслужава да бъде третирана
по начина, по който западните сили се третирали една друга. Например договорите предвиждали
екстериториалност за западните граждани в Япония, т.е. те нямало да бъдат съдени по японските закони. Главна цел
на японската политика през следващия половин век била отмяната на неравноправните закони.
Японската военна немощ през 1858 г. отлагала тази цел за далечното бъдеще. Вместо това по-скромната
непосредствена цел на бакуфу през 1858 г. била да сведе до минимум натрапничеството на западняците и на
техните идеи и влияние. Това било постигнато, като Япония привидно спазвала договорите, докато в
действителност ги саботирала чрез забавяне, едностранна промяна на споразумения, възползване от западната
незапознатост с двусмислените японски имена на географски обекти и настройване на различните западни страни
една срещу друга. Чрез договорите от 1858 г. Япония успяла да сведе търговията само до две японски пристанища,
наречени „договорните пристанища“, и да ограничи чужденците до определени райони в тези пристанища, извън
които им било забранено да пътуват.
Основната стратегия на бакуфу от 1854 г. нататък била насочена към печеленето на време. Това означавало да
бъдат удовлетворявани западните сили (с колкото се може по-малко отстъпки), но същевременно да се придобиват
западни знания, оборудване, технологии и сила – както военна, така и невоенна, за да може Япония да окаже
[7]
съпротива на Запада, колкото е възможно по-скоро. Бакуфу, както и могъщите провинции Сацума и Чошу , които
номинално били подчинени на бакуфу, но се радвали на голяма автономия, купували западни кораби и оръдия,
модернизирали армиите си и изпращали студенти в Европа и САЩ. Тези студенти изучавали не само такива
практически въпроси като западните кораби, навигация, промишленост, инженерство, наука и технологии, но и
западните закони, езици, конституции, икономика, политология и азбуки. Бакуфу открило Институт за изучаване на
варварски (т.е. чуждестранни) книги, превеждало западни книги и финансирало производството на англоезични
граматики и английски джобен речник.
Но докато бакуфу и големите провинции се опитвали да натрупат така сила, в Япония започнали да се проявяват
проблеми, резултат от западните контакти. Бакуфу и провинциите задлъжнели тежко на чуждестранни кредитори
поради такива разходи като покупката на оръжие и изпращането на студенти в чужбина. Потребителските цени и
разходите за живот растели. Много самураи (воинската класа) и търговци възразявали на опитите на бакуфу да
монополизира чуждестранната търговия. След като шьогунът вече бил поискал веднъж съвет от даймьо след
първото посещение на Пери, някои даймьо искали да продължат да участват в политиката и планирането, вместо да
оставят всичко на шьогуна както преди. Шьогунът бил този, който бил уговорил и подписал договорите със
западните сили, но шьогунът не можел да контролира отдалечените даймьо, които нарушавали тези договори.
Резултатът бил няколко групи от пресичащи се конфликти. Западните сили били в конфликт с Япония по въпроса,
дали Япония да се отвори повече (западната цел) или по-малко (преобладаващата японска цел) към Запада.
Провинциите като Сацума и Чошу, които традиционно вече били в конфликт с бакуфу, сега били в още по-остър
конфликт, като всяка страна се опитвала да използва западното оборудване, знание и съюзници срещу другата.
Засилили се и конфликтите между провинциите. Имало дори конфликт между бакуфу и фигуративния император в
императорския двор, от чието име действало бакуфу официално. Императорският двор например отказал да одобри
договора от 1858 г., който бакуфу било сключило със САЩ, но бакуфу го подписало въпреки това.
Най-острият конфликт вътре в Япония възникнал заради основната стратегическа дилема на японците: дали да се
опитат да окажат отпор и да изгонят чужденците сега, или да изчакат, докато Япония стане по-силна. Подписването
на неравноправните договори от бакуфу породило недоволство в Япония – гняв към чужденците, които били
опетнили честта на Япония, и гняв към шьогуна и другите господари, които били позволили честта на Япония да
бъде опетнена. Още около 1859 г. възмутени, разпалени, наивни млади самураи, размахващи мечове, си поставили за
цел да прогонят чужденците чрез кампания от убийства. Те станали известни като „шиши“, което означава „мъже с
висша цел“. Позовавайки се на онова, което смятали за традиционни японски ценности, те смятали себе си за
морално превъзхождащи по-старите политици.
Следното заявление на принципите на шиши, направено през 1861 г., дава представа за духа на техния гняв:
„Източник на най-дълбока скръб за нашия император е, че прекрасната ни и божествена страна беше унизена от
варварите и че Духът на Япония, предаван още от древността, е на път да бъде угасен... Речено е, че когато нечий
господар бъде унизен, неговите подчинени трябва да изберат смъртта. Не трябва ли да държим още повече на това
сега, когато императорският двор е на ръба на опозоряването?... Заклеваме се в нашите богове, че бъде ли веднъж
издигнат императорският флаг, ние ще минем през огън и вода, за да уталожим тревогата на императора, да
изпълним волята на нашия бивш господар и да изчистим това зло от нашия народ. Ако в тази кауза някой се опита
да сложи на по-предно място лични съображения, той ще си навлече наказанието на разгневените богове и ще бъде
призован да извърши харакири пред събратята си.“
Тероризмът на шиши бил насочен срещу чужденците и още по-често срещу японците, работещи за чужденци или
влизащи в съглашения с тях. През 1860 г. група шиши успели да обезглавят регента Ии Наосуке, който бил защитил
подписването на договорите със Запада. Японските нападения срещу чужденци достигнали кулминацията си при
два инцидента през 1862 и 1863 г., свързани с провинциите Сацума и Чошу. На 14 септември 1862 г. един 28-
годишен английски търговец, Чарлс Ричардсън, бил нападнат на пътя от сацумски самураи и оставен да умре от
кръвозагуба, защото според тях не бил проявил нужното уважение към процесия, включваща бащата на сацумския
даймьо. Великобритания поискала не само от Сацума, но и от бакуфу обезщетение, извинение и екзекутиране на
извършителите. След почти година неуспешни британски преговори със Сацума британски военен флот подложил
на обстрел и унищожил повечето от Кагошима, столицата на Сацума, и убил около 1500 сацумски войници. Другият
инцидент се случил в края на юни 1863 г., когато бреговите оръдия на Чошу стреляли срещу западни кораби и
затворили протока Шимоносеки между главните японски острови Хоншу и Кюшу. Година по-късно флот от 17
британски, френски, американски и холандски кораби подложил на обстрел и унищожил бреговите оръдия, и
завладял оставащия топ на Чошу.
Тези две западни отмъщения убедили дори лудите глави от Сацума и Чошу в силата на западните оръдия и в
безсмислието Япония да се опитва да прогони чужденците при настоящото си безсилно състояние. Буйните глави
трябвало да почакат, докато Япония достигне военно равенство със Запада. По ирония, това била политиката, вече
следвана от бакуфу, заради която лудите глави бичували бакуфу.
Някои провинции обаче, особено Сацума и Чошу, сега били убедени, че шьогунът не е в състояние да укрепи
Япония достатъчно, за да съумее да окаже отпор на Запада. Даймьо стигнали до заключението, че макар да
споделяли целта на бакуфу за сдобиване със западни технологии, постигането на тази цел изисквало
реорганизиране на японското управление и общество. Затова се опитали да изместят постепенно с маневри
шьогуна. Сацума и Чошу по-рано били съперници, хранели взаимни подозрения и се сражавали помежду си.
Давайки си сметка, че опитите на шьогуна да изгради военна сила застрашават и двете провинции, сега те сключили
съюз.
 Сн. 3.2. Японският император, който наследил трона през 1867 г. и управлявал страната през епохата Мейджи

След смъртта на дотогавашния шьогун през 1866 г. новият шьогун започнал форсирана програма за модернизация
и реформи, включваща внос на военно оборудване и военни съветници от Франция. Това засилило усещаната от
Сацума и Чошу заплаха. Когато дотогавашният император починал през 1867 г., неговият 15-годишен син го
наследил на императорския трон (сн. 3.2). Владетелите на Сацума и Чошу влезли в заговор с дядото на новия
император и така привлекли подкрепата на императорския двор. На 3 януари 1868 г. заговорниците завзели портите
на Императорския дворец в град Киото, свикали съвет, лишавайки шьогуна от земите му и мястото му в съвета, и
сложили край на шьогуната. Съветът обявил въображаемото „реставриране“, или възвръщане, на отговорността за
управлението на Япония на императора, въпреки че тази отговорност в миналото принадлежала всъщност на
шьогуна. Това събитие е известно като Реставрацията Мейджи и бележи началото на т.нар. епоха Мейджи – периода
на управление на новия император.

***

След като този преврат им осигурил контрола над Киото, непосредственият проблем пред водачите на Мейджи
бил да установят контрол над останалата част от Япония. Докато самият шьогун приел поражението, мнозина други
отказали. Резултатът бил гражданска война между армиите, поддържащи новото императорско управление, и
армиите, които му се противопоставяли. Едва когато и последните опозиционни сили на главния северен японски
остров Хокайдо били победени през юни 1869 г., чуждестранните сили признали императорското правителство за
правителство на Япония. И едва тогава водачите на Мейджи можели да продължат с усилията си да реформират
страната си.
В началото на епохата Мейджи много неща в Япония можели да се променят под един или друг натиск. Някои
водачи искали автократичен император, други искали фигуративен император, а истинската власт трябвало да бъде в
ръцете на съвет от „съветници“ (това било решението, което в крайна сметка надделяло), трето предложение било
Япония да стане република без император. Някои японци, които започнали да разбират достойнствата на западните
азбуки, предложили тези азбуки да заменят красивата, но сложна японска писмена система, състояща се от символи
с китайски произход, съчетани с две японски сричкови азбуки. Някои японци искали да започнат незабавно война
срещу Корея; други настоявали за изчакване. Самураите искали техните частни милиции да бъдат запазени и
използвани; други искали да обезоръжат и разформират самураите.
Сред този хаос от противоречащи си предложения водачите на Мейджи скоро отдали предпочитание на три
основни принципа. Първо, макар някои от лидерите да били сред лудите глави, които искали незабавно да изгонят
западняците, реализмът бързо надделял. За водачите на Мейджи скоро станало ясно, както по-рано и за шьогуна, че
Япония в момента била неспособна да прогони западняците. Преди това да може да бъде направено, Япония
трябвало да стане силна, възприемайки западните източници на сила, което означавало не само оръжията, но и
всеобхватните политически и социални реформи – стълбовете на западната сила.
Второ, крайната цел на водачите на Мейджи била да ревизират едностранните договори, наложени на Япония от
Запада. Но това изисквало Япония да бъде силна и да бъде разглеждана от Запада като законна държава в западен
стил, с конституция и закони в този стил. Например британският външен секретар лорд Гран-вил безцеремонно
заявил на японските парламентьори, че Великобритания щяла да признае японската „юрисдикция върху
британските поданици [пребиваващи в Япония] в точно съответствие с техния [японски] напредък в просвещението
и цивилизацията“, преценяван от Великобритания според британските критерии за напредък. В крайна сметка
щели да бъдат необходими 26 години от преврата Мейджи до момента, в който Япония ще успее да накара Запада да
ревизира неравноправните договори.
Третият основен принцип на водачите на Мейджи бил да открият, възприемат и модифицират във всяка сфера на
живота чуждия модел, който най-добре съответствал на японските условия и ценности. Япония през периода
Мейджи заимствала различни неща най-вече от британския, германския, френския и американския модел.
Различните чужди страни послужили за модели в различни сфери – например новия японски флот и армия били
устроени съответно по образеца на британския флот и германската армия. И обратно, в рамките на дадена сфера
Япония често опитвала поредица от различни чужди модели – например при създаването на японския граждански
кодекс Министерството на правосъдието възложило първия вариант на един френски академик, а после се обърнало
към германския модел за втория вариант.
Заимстванията на Япония през периода Мейджи от Запада били масирани, съзнателни и планирани. Заради някои
от тях се наложило в Япония да бъдат докарани западняци – например да бъдат внесени западни учители, които да
преподават или да съветват относно образованието, и да бъдат докарани двама германски академици, които да
помогнат в съставянето на японска конституция, черпеща в значителна степен от конституцията на Германия. Но
повечето заемки били свързани с пътуването на японци като наблюдатели в Европа и САЩ. Решаваща стъпка,
предприета само две години след като правителството Мейджи заздравило властта си, била мисията на Ивакура
през 1871-1873 г. (сн. 3.3).
 Сн. 3.3. Мисията на Ивакура – японска дипломатическа мисия в САЩ и Европа през периода 1871—1873 г., която
трябвало да проучи западните обичаи. Четирима от представителите й вече носят западни костюми

Състояща се от 50 държавни представители, тя обиколила САЩ и десетина европейски страни, посетила фабрики
и държавни учреждения, срещнала се с президента на САЩ Грант и с европейски държавни ръководители и
публикувала петтомен доклад, предоставящ на Япония подробни описания на широк диапазон от западни практики.
Мисията обявила, че целта и е „да подбере сред разнообразните институции, съществуващи сред просветените
държави, онези, които са най-подходящи за нашето настоящо състояние“. Когато през 1870 г. избухнала война между
Франция и Германия, Япония дори изпратила двама наблюдатели с много по-тясна цел: да наблюдават от първа ръка
как се бият европейците.
Като страничен резултат от тези пътувания в чужбина японците със задграничен опит често ставали лидери на
Япония от периода Мейджи както в държавната, така и в частната сфера. От двамата най-важни млади мъже
например, които се издигнали на власт в управлението Мейджи през 80-те години на XIX в., Ито Хиробуми
(ръководил съставянето на новата конституция на Япония) бил направил няколко дълги посещения в Европа, докато
Ямагата Аритомо (който станал министър-председател) бил изучавал военно дело в Германия. Годаи Томоацу
използвал своя европейски опит, за да стане президент на Търговската камара на Осака и японски железопътен и
минен предприемач, докато Шибусава Еиичи (финансов надзорник на една японска мисия в Париж през 1867 г.)
впоследствие развил японското банково дело и текстилна промишленост.
За да направят тези масирани заимствания от Запада приемливи за японските традиционалисти, нововъведенията
и заемките в Япония от периода Мейджи често били представяни като нещо далеч не ново, а просто завръщане към
традиционните японски подходи. Когато например императорът лично провъзгласил първата конституция на
Япония, основаваща се до голяма степен на германската, в своята реч той се позовал на своето възкачване „на
Престола на една наследствена линия, непрекъсвана от вечни времена“ и на „правото на суверенитет на Държавата,
[което] сме наследили от Нашите Предци“. По същия начин новите ритуали, измислени за императорския двор по
време на епохата Мейджи, били обявени за безкрайно древни дворцови ритуали.
Това преформулиране на нововъведенията като уж съхранени традиции – явлението „измислени традиции“, към
което често се обръщат новаторите и в други страни освен Япония – допринесло за успеха на водачите на Мейджи
при прокарването на драстични промени. Безмилостният факт бил, че тези водачи били изправени пред опасна
ситуация, когато поели властта през януари 1868 г. Япония била в риск да бъде нападната от чужди сили, в риск от
гражданска война между противниците и поддръжниците на бакуфу, в риск от войни между провинциите и в риск
от бунтове на групите, застрашени от загуба на предишния си сан и власт. Отмяната на самурайските привилегии
наистина предизвикала няколко самурайски въстания, най-сериозното от които бил бунтът на Сацума през 1877 г.
Въоръжени селски въстания избухвали периодично през 70-те години на XIX в. Но съпротивата срещу реформите на
Мейджи се оказала не толкова бурна, колкото можело да се очаква. Водачите на Мейджи проявили ловкост в
купуването, привличането на своя страна или помиряването с реалните или потенциалните си противници.
Например Еномото Такеаки, адмиралът на флота, който се съпротивлявал на остров Хокайдо срещу силите на
Мейджи до 1869 г., в крайна сметка бил приет в редиците на Мейджи като министър в кабинета и дипломатически
представител.

***

Нека разгледаме какви селективни промени действително били възприети в Япония през периода Мейджи.
Промените засегнали повечето сфери на японския живот – изкуството, облеклото, вътрешната политика,
икономиката, образованието, ролята на императора, феодализма, външната политика, управлението, прическите,
идеологията, законодателството, армията, обществото и технологиите. Най-належащите промени, осъществени или
започнати през първите няколко години от епохата Мейджи, били създаването на съвременна държавна армия,
отмяната на феодализма, основаването на държавна система на образование и осигуряването на приходи за
управлението чрез данъчна реформа. След това вниманието се пренесло към реформирането на правните кодекси,
съставянето на конституция, задграничната експанзия и отмяната на неравноправните договори. Успоредно с това
внимание към належащите практически въпроси водачите на Мейджи се заели и с предизвикателството да създадат
ясна идеология, която да спечели подкрепата на японските граждани.
Военната реформа започнала със закупуването на съвременно западно оборудване, привличането на френски и
германски офицери за обучение на армията и (по-късно) експериментирането с френски и британски модели за
развитието на съвременен японски флот. Резултатът илюстрира умението на Мейджи в подбирането на най-добрия
чуждестранен модел – вместо да избере въоръжените сили на само една чужда страна като модел за всички родове
японски войски, Япония в крайна сметка моделирала армията си по образеца на германската армия, флота си
обаче – по образеца на британския флот (защото в Европа в края на XIX в. Германия имала най-силната армия, но
Великобритания имала най-силния флот!). Като един пример – когато Япония искала да научи как да строи бързите
бойни кораби, наречени крайцери и изобретени във Великобритания, тя възложила на една британска
корабостроителница да проектира и построи първия японски крайцер, а после го използвала като модел за
изграждането на още три крайцера в три различни японски корабостроителници.
 Сн. 3.4. Самураи с мечове, традиционната частна милиция на Япония до Реставрацията Мейджи

Законът за военната повинност, приет през 1873 г. и основаващ се на европейски модели, осигурил национална
армия от мъже, въоръжени с огнестрелни оръжия и служещи по три години. По-рано всяка феодална провинция
имала своя собствена частна милиция от самураи с мечове, безполезни в съвременната война, но все още заплаха за
японското държавно управление (сн. 3.4). Съответно на самураите най-напред било забранено да носят мечове или
да раздават частно правосъдие, после били отменени наследствените занятия (в т.ч. самурайството), след това на
бившите самураи били изплатени държавни възнаграждения и накрая тези възнаграждения били превърнати в
държавни облигации, носещи лихва.
Друга належаща задача било да се сложи край на феодализма. Засилването на Япония изисквало създаването на
централизирана държава в западен стил. Това повдигало деликатен проблем, тъй като към януари 1868 г.
единствените истински сили на новото императорско управление били онези, които току-що били предадени от
шьогуна; други сили оставали на страната на даймьо (феодалните владетели). Затова през март 1868 г. четирима
даймьо, включително тези на Сацума и Чошу, които били предизвикали Реставрацията Мейджи, били убедени да
предоставят своите земи и хора на императора с един двусмислено формулиран документ. Когато императорът
приел това предложение през юли, на останалите даймьо било наредено да направят същото предложение, а за
компенсация те били назначени за „губернатори“ на бившите си феодални имения. Най-накрая през август 1871 г.
даймьо били уведомени, че провинциите им (и губернаторствата) сега щели да бъдат премахнати и заменени с
централно управлявани префектури. Но на даймьо било разрешено да запазят 10% от доходите от бившите си
провинции, като същевременно били разтоварени от разходите, които им се налагало да правят преди. Така за три
години и половина вековният японски феодализъм бил разформиран.
Императорът си останал император – това не се променило. Той обаче вече не бил затворен в Императорския
дворец в Киото – бил прехвърлен във фактическата столица Едо, преименована на Токио. За своите 45 години
управление императорът направил 102 пътувания извън Токио и из Япония, на фона на общо три пътувания на
всички императори през 265-те години на епохата Токугава (1603-1868), взети заедно.
Образованието било обект на големи реформи с големи последици. За пръв път в своята история Япония се
сдобила с национална образователна система. През 1872 г. били учредени задължителни начални училища,
последвани от основаването на първия японски университет през 1877 г., основни училища – през 1881 г., и
средни – през 1886 г. Училищната система отначало следвала силно централизирания френски модел, прехвърляйки
се през 1879 г. към американския училищен модел под местно управление, а след това през 1886 г. – към германския
модел. Крайният резултат от тази образователна реформа е, че Япония днес претендира за един от най-високите
проценти грамотни граждани (99%), въпреки че има и най-сложната и трудна за усвояване писмена система в света.
Макар че новата национална образователна система била вдъхновена от Запада, нейните цели били изцяло японски:
да направи японците верни и родолюбиви граждани, почитащи императора и пропити от чувство за национално
единство.
Една по-делнична, но не по-малко важна цел на образователната реформа била да подготви кадри за позициите в
управлението и да развие човешкия капитал на Япония така, че страната да може да се издигне в света и да
просперира. През 80-те години на XIX в. набирането на кадри за централната държавна администрация започнало
да се основава на изпит, проверяващ западните знания, а не познаването на конфуцианската философия.
Националното образование редом с официалната отмяна на наследствените занятия, обявена от правителството,
подкопало традиционните класови разделения в Япония, защото сега висшето образование, а не рождението
станало стъпало към високата държавна служба. Отчасти в резултат на това сред 14-те най-богати демокрации в
света днес Япония е онази с най-равномерно разпределение на богатството и с процентно най-малко милиардери
сред населението си; САЩ се намира в противоположния край и в двете отношения.
Оставащият главен приоритет на управлението Мейджи бил да измисли приток от доходи за финансиране на
държавната дейност. Япония никога не била имала национални данъци в западен стил. Вместо това всеки даймьо
облагал поотделно собствените си земи, за да финансира разходите си, докато шьогунът аналогично облагал
собствените си земи, но изисквал и допълнителни пари за конкретни цели от всички даймьо. И все пак
управлението Мейджи току-що било облекчило бившите даймьо от техните отговорности като „губернатори“,
превърнало бившите им провинции в префектури и оповестило, че тези префектури вече ще се управляват от
централната власт, така че даймьо вече нямали нужда (според лидерите на Мейджи) от приходи за финансиране на
собствена административна дейност. Следователно, аргументирало се Финансовото министерство на Мейджи, сега
то се нуждаело от поне толкова годишен доход, колкото преди били получавали шьогунът и даймьо, взети заедно. То
постигнало тази цел по западен маниер, налагайки национален поземлен данък от 3%. Японските фермери
периодично се оплаквали и се бунтували, защото трябвало да плащат в брой всяка година независимо от размера на
реколтата. Но те трябвало да се смятат за късметлии, ако са можели да се представят съвременните западни данъчни
ставки. Например тук, в моя щат Калифорния, ние плащаме щатски данък собственост от 1% плюс щатски
подоходен данък до 12%, плюс национален подоходен данък, достигащ понастоящем до 44%.
Не толкова спешните въпроси включвали замяна на традиционната японска система на правосъдие с правна
система в западен стил. През 1871 г. били въведени съдилища с назначени съдии, последвани от Върховен съд през
1875 г. Реформите на наказателното, търговското и гражданското право следвали различни пътища на западнизация,
експериментирайки с различни чуждестранни модели. Наказателният кодекс първоначално бил реформиран по
френски модел, след това бил променен по германски, търговският кодекс използвал германски модел, а
гражданският прилагал френски, британски и местни японски понятия, преди най-накрая да се окаже под
германско влияние. Във всеки от случаите задачите, влияещи на избора, включвали намирането на решения,
съвместими с японските възгледи, плюс възприемането на западни институции, за да бъде придобито
международното уважение, необходимо за ревизирането на неравноправните договори. Това например изисквало
премахването на традиционните японски изтезания и широкото прилагане на смъртното наказание, които Западът
вече не приемал за почтени.
Модернизацията на японската инфраструктура започнала рано в епохата Мейджи. Годината 1872 станала свидетел
на основаването на национална пощенска система и на изграждането на първата железопътна линия и първата
телеграфна линия, последвани от учредяването на национална банка през 1873 г. В Токио било въведено газово
улично осветление. Държавното управление се включило и в индустриализацията на Япония, основавайки фабрики
за производство на тухли, цимент, стъкло, машини и коприна със западна техника и методи. След успешната война
на Япония през 1894-1895 г. срещу Китай държавните промишлени разходи започнали да се съсредоточават в
отраслите, свързани с войната, като въглища, електричество, оръжейни заводи, желязо, стомана, жп линии и
корабостроителници.
Реформата в управлението била особено важна, ако Япония искала да придобие международно уважение – и
особено трудна. През 1885 г. било въведено кабинетно управление. Още през 1881 г. било обявено, че предстои
приемането на конституция, отчасти в отговор на обществения натиск. После били необходими осем години, за да
бъде съставена конституция в западен стил в хармония с японските условия. Решението на тази сложна задача
разчитало на вземането за модел не на американската конституция, а на германската, защото германското ударение
върху силния император съответствало на японските условия. Конституцията на Япония се позовавала на японското
вярване, че нейният император произхожда от боговете чрез непрекъсната линия от предишни императори,
достигаща хилядолетия назад във времето. На церемония, проведена в залата за аудиенции на императорския дворец
в деня (11 февруари), смятан за 2549-ата годишнина от датата, традиционно свързвана с основаването на империята,
лично императорът се позовал на предците си и връчил свитъка с новата конституция на министър-председателя
като императорски дар за Япония. На церемонията присъствали представители на чуждестранния дипломатически
корпус и чуждестранната общност, за да е сигурно, че ще схванат идеята. Япония сега била цивилизована държава с
конституционно управление, равностойна на другите конституционни управления по света (и – подсещане,
подсещане – незаслужаваща да бъде обременявана повече с неравноправни договори).
Както и другите сфери на японския живот, японската култура станала мозайка от нови западни и традиционни
японски елементи. Западното облекло и прически преобладават в значителна степен в Япония днес и са били
възприети бързо – от японските мъже (сн. 3.5, 3.6).

Сн. 3.5. Японски спортен отбор от ерата Мейджи, вече със западно облекло
 Сн. 3.6. Японци на посещение в САЩ през ерата Мейджи, вече със западно облекло

Една групова снимка на петима представители на мисията на Ивакура например от 1872 г., само четири години
след Реставрацията Мейджи и едва 19 години след пристигането на комодор Пери, показва четирима от тях със
западни костюми, вратовръзки, цилиндри и прически и само един (самия Ивакура) все още в японски одежди и с
коса в традиционния японски кок (сн. 3.3.). В изкуството традиционната японска музика, гравюра и изобразително
изкуство, театрите Кабуки и Но оцелели редом със западните бални танци, военни и симфонични оркестри, опери,
театър, живопис и романи.
Всяка държава рискува да се разпадне, ако гражданите и не се чувстват свързани от някаква обединителна
национална идеология. Всяка държава има своите известни идеали и фрази, отговарящи на задачата за създаване на
обединяваща идеология. Например американските идеали включват демокрацията, равенството, независимостта,
свободата и възможността за успех, намерили израз във фрази като „от бедняк до милионер“, „врящ казан“, „страна
на свободата“, „страна на равните възможности“ и „страна на неограничените възможности“. Особено в такива
отскоро независими страни като Индонезия (гл. 5) или в страни, претърпяващи бърза промяна като Япония през
периода Мейджи, управляващите съзнателно формулират и прокарват обединяващи национални идеологии. Как е
направила това Япония през Мейджи?
Необходимостта от обединяваща Мейджи идеология намерила израз в един широко разпространен коментар от
1891 г. на императорския Едикт за образованието от 1890 г.: „Япония... е малка страна. Тъй като сега има такива,
които поглъщат страни безнаказано, ние трябва да разглеждаме целия свят като наш враг... затова всеки истински
японец трябва да има чувство за обществен дълг, при което да цени живота си не повече от шепа прах, да върви
сърцато напред и да е готов да се пожертва за благото на страната... Целта на Едикта е да укрепи основите на
нацията, култивирайки добродетелите на синовната и братската обич, верността и искреността, и да я подготви за
всякакви извънредни ситуации, насърчавайки духа на колективния патриотизъм... Ако не обединим хората,
укрепленията и бойните кораби няма да са достатъчни. Ако ги обединим, тогава и милион страховити врагове няма
да могат да ни навредят.“
През последните две десетилетия на епохата Мейджи, след като вече се било справило с такива неотложни задачи
като данъчната реформа и правните кодекси, правителството на Мейджи било в състояние да посвети повече
внимание на задачата да вдъхне на японците чувство за обществен дълг. Това било постигнато отчасти чрез
държавна подкрепа за традиционната религия и още повече чрез държавно внимание към образованието.
Традиционната японска религия служела за обединението на японския народ, проповядвайки обща вяра в
божествения произход на императора, патриотизъм, граждански дълг, синовно почитание, уважение към боговете и
любов към родината. Затова и правителството подпомагало традиционната шинтоистка религия и конфуцианската
философия, субсидирало водещите национални шинтоистки храмове и назначавало жреците им. Тези ценности,
свързани с култа към императора като жив бог, заемали видно място в унифицираните национални учебници,
постановени за всяко ниво на японското образование.

***

След като вече описахме накратко главните елементи на селективната промяна в Япония от периода Мейджи –
освен промените в политиките за външна експанзия, които ще бъдат разгледани на следващите страници, – нека се
замислим малко повече за промените Мейджи и да разсеем някои недоразумения.
Целта на лидерите на Мейджи подчертано била да не „западнизират“ Япония, в смисъл да я превръщат в
европейско общество далеч от Европа – за разлика от британските заселници в Австралия, чиято цел действително
била да превърнат Австралия в британско общество далеч от Великобритания (гл. 7). Вместо това целта на Мейджи
била да приемат много западни характеристики, но да ги модифицират в съответствие с японските условия и да
запазят много от традиционна Япония. Тези възприети и модифицирани западни характеристики били присадени
върху една японска сърцевина, съхранена от японската история. Япония например нямала нужда от Европа като
модел на образованост и урбанизация – Япония на Токугава вече имала висока грамотност, а столицата на бакуфу
Едо (преименувана на Токио) била най-големият град в света още век и половина преди пристигането на комодор
Пери. Западнизацията на Мейджи не означавала и сляпо подражание на отделни западни институции – лидерите на
Мейджи действали със забележително ясна цялостна представа за западното общество, която стояла в основата на
западните военни, образователни и други институции, възприети в Япония с модификации.
Япония от Мейджи била в състояние да заимства от много модели. Те включвали множество западни образци –
британски, германски, френски или американски в различните сфери. Имало и множество местни японски модели,
от които да се черпи – късната Япония на Токугава се състояла от 240 отделни провинции, различаващи се в
данъчната си политика и в други институции. В допълнение към тези положителни модели Япония на Мейджи
извлякла полза и от един важен отрицателен модел – Китай, чиято участ под западно господство разкривала ясно
онова, което Япония искала да избегне.
Реформите Мейджи били насочени към два различни вида „публика“: вътрешната – японската, и външната –
западната. От една страна, реформите били прицелени към самата Япония – за да засилят страната военно и
икономически и да вдъхнат обединителна идеология на японския народ. От друга страна, реформите имали за цел и
да накарат западните страни да уважават Япония като равностойна на тях, защото тя вече била възприела западните
институции, уважавани от Запада. Сред тях били както такива основни управленски институции като
конституцията и правните кодекси в западен стил, така и норми на външния вид като западното облекло и прически
на мъжете и празнуването на императорската сватба в западен стил само с една съпруга в западен стил,
императрицата. (Предишните японски императори открито поддържали много конкубини.)
Макар лидерите на Мейджи да били единодушни в общата си цел да засилят Япония, така че тя да може да се
съпротивлява на Запада, те не започнали с някакъв цялостен план. По-скоро реформите Мейджи били измисляни и
въвеждани разпокъсано и на етапи: първо, създаване на национална армия, приток от доходи, национална система
на образование и премахване на феодализма, след това – конституция, граждански и наказателен кодекс; още по-
късно – външна експанзия чрез войни (предстои да бъде разгледана на следващите страници). Нито пък всички тези
реформи били приети гладко и единодушно – в Япония на Мейджи имало вътрешен конфликт като вече споменатите
бунтове на самураите и селски въстания.

***

Оставащата главна линия на селективна промяна в епохата Мейджи, която още не сме разгледали, е превръщането
на Япония от обект в субект на външна експанзия и военна агресия. Видяхме, че Япония на Токугава се изолирала и
нямала аспирации към външни завоевания. През 1853 г. страната изглеждала непосредствено застрашена от много
по-могъщи във военно отношение чужди сили.
Към началото на епохата Мейджи през 1868 г. обаче японските военни реформи и индустриално развитие били
отстранили непосредствената опасност и създали възможност за постепенна експанзия. Първата стъпка била
формалното анексиране през 1869 г. на северния остров Хокайдо, изначално населяван от един народ (айните),
доста различен от японците, но вече отчасти под контрола на бакуфу. През 1874 г. била изпратена наказателна
военна експедиция на остров Тайван, чиито коренни жители били убили десетки рибари от Рюкю. В края на
експедицията обаче Япония изтеглила силите си и се въздържала от анексиране на Тайван. През 1870 г. самите
острови Рюкю (архипелаг на няколкостотин мили южно от Япония) бил анексирани. От 1894 до 1895 г. Япония на
Мейджи провела и спечелила първите си войни в чужбина – срещу Китай – и накрая анексирала Тайван.
Войната на Япония от 1904-1905 г. срещу Русия и дала възможност за пръв път да провери себе си срещу западна
сила, и флотът, и армията на Япония победили руснаците (сн. 3.7, 3.8). Това бил паметен момент в световната
история – поражението на голяма европейска сила от азиатска в цялостна война. Според последвалия мирен
договор Япония анексирала южната част на остров Сахалин и придобила контрола върху Южноманджурската
железница. Япония установила протекторат върху Корея през 1905 г. и я анексирала през 1910 г. През 1914 г.
завладяла германската сфера на влияние в Китай и микронезийските островни колонии в Тихия океан (сн. 3.9). Най-
накрая, през 1915 г., Япония отправила към Китай т.нар. Двайсет и едно искания, които щели да превърнат Китай
практически във васална държава. Китай отстъпил пред някои, но не пред всички искания.

Сн. 3.7. Руски боен кораб, потопен от японски торпеда през 1904 г., в началото на Руско-японската война
Сн. 3.8. Битката при Цушима през 1905 г., в която японският военен флот унищожава руските бойни кораби
 Сн. 3.9. Германски колониални войници, пленени от японската войска през 1914 г.

Япония вече обмисляла да нападне Китай и Корея още преди 1894 г., но се въздържала, защото си давала сметка,
че не е достатъчно силна и че рискува да предостави на западните сили повод да се намесят. Единственият случай, в
който Япония на Мейджи надценила силите си, бил през 1895 г., в края на войната и с Китай. Отстъпките, които
Япония изтръгнала от Китай тогава, включвали отстъпването от страна на Китай на Ляодунския полуостров, който
контролира морските и сухоземните пътища между Китай и Корея. Но Франция, Русия и Германия реагирали, като
се обединили, за да принудят Япония да се откаже от полуострова, който Русия три години по-късно взела под
аренда от Китай. Този унизителен неуспех накарал Япония да осъзнае слабостта си, изправена сама срещу
европейските сили. Затова през 1902 г. тя сключила с Великобритания съюз за защита и гаранция, преди да нападне
Русия през 1904 г. Дори и при сигурността, давана от съюза с Великобритания, Япония не отправила исканията си
към Китай веднага, а изчакала армиите на европейските сили да бъдат ангажирани в Първата световна война и
съответно неспособни да я застрашат с интервенция, както били направили през 1895 г.
Накратко, военната експанзия на Япония през епохата Мейджи била последователно успешна, защото била
ръководена на всяка стъпка от честна, реалистична, предпазлива, информирана само-оценка на собствените сили
на Япония и нейните цели, както и от правилна преценка какво е реално възможно за Япония. Сравнете сега тази
успешна експанзия от епохата Мейджи с положението на Япония към 14 август 1945 г. На тази дата Япония била във
война едновременно с Китай, САЩ, Великобритания, Русия, Австралия и Нова Зеландия (както и с много други
страни, които били обявили война на Япония, но не водели активни боеве). Това била безнадеждна комбинация от
врагове, срещу които да се сражава. Голяма част от японската армия била ангажирана от години с Китай.
Американските бомбардировачи били разсипали повечето големи японски градове. Двете атомни бомби били
заличили Хирошима и Нагасаки. Британско-американски флот обстрелвал японското крайбрежие. Руските армии
напредвали срещу слаба японска съпротива в Манджурия и Сахалин. Австралийски и новозеландски войски
унищожавали японските гарнизони на някои тихоокеански острови. Почти всички по-големи японски бойни и
търговски кораби били потопени или извадени от строя. Над 3 млн. японци били убити.
Би било достатъчно зле дори и само ако грешки на японската външна политика бяха виновни за това Япония да
бъде нападната от всички тези страни. Но грешките на Япония били още по-големи – тя самата нападнала тези
страни. През 1937 г. Япония започнала мащабна война срещу Китай. Водила две кратки, но кървави погранични
войни с Русия през 1938 и 1939 г. През 1941 г. едновременно и внезапно атакувала САЩ, Великобритания и
Нидерландия, въпреки че все още имало риск от възобновяване на боевете с Русия. Японската атака срещу
Великобритания автоматично довела до обявяването на война от британските тихоокеански владения Австралия и
Нова Зеландия; Япония бомбардирала Австралия. През 1945 г. Русия действително нападнала Япония. На 15 август
1945 г. Япония най-накрая преклонила глава пред дълго отлаганата, но неизбежна развръзка и капитулирала. Защо
Япония от 1937 г. нататък се забъркала стъпка по стъпка в такава нереалистична и в крайна сметка неуспешна
военна експанзия, докато Япония на Мейджи от 1868 г. нататък била провела стъпка по стъпка толкова реалистична
и успешна военна експанзия?
Причините са многобройни – успешната война срещу Русия, разочарованието от Версайския договор, сривът на
експортно ориентирания японски икономически растеж през 1929 г. и др. Но една допълнителна причина е от
особено значение за тази книга – разликата между Япония от епохата Мейджи и Япония от 30-те и 40-те години на
ХХ в. в знанията и способността за честна самооценка от страна на японските лидери. В епохата Мейджи много
японци, в т.ч. водачи на японските въоръжени сили, били пътували в чужбина. Така те били придобили подробни
познания от първа ръка за Китай, САЩ, Германия и Русия и техните армии и флотове. Те можели да направят
честна оценка на японската сила в сравнение със силите на тези държави. По онова време Япония нападала само
когато можела да бъде сигурна в успеха. За разлика от това през 30-те години на ХХ в. японската армия на азиатския
континент била командвана от дръзки млади офицери, които нямали чуждестранен опит (освен в нацистка
Германия) и които не се подчинявали на нарежданията на опитните японски лидери в Токио. Тези дръзки младоци
не познавали от първа ръка промишлената и военната мощ на САЩ и другите евентуални противници на Япония. Те
не разбирали американската психология и смятали САЩ за страна от бакали, които нямало да се бият.
Доста от по-старите лидери в японското правителство и въоръжените сили (особено във флота) през 30-те години
познавали силата на САЩ и Европа от първа ръка. Най-горчивият момент от първото ми посещение в Япония през
1998 г. беше, когато моят съсед по маса на вечерята се оказа пенсиониран мениджър от японската стоманена
промишленост, по онова време над 90-годи-шен, който си припомни пред мен своите посещения в американските
стоманолеярни фабрики през 30-те години. Той ми каза, че е бил смаян да открие, че производственият капацитет
на САЩ за висококачествена стомана бил 50 пъти по-голям от този на Япония и че дори само този факт го е убедил,
че би било безумие за Япония да влиза във война със САЩ.
Но през 30-те години на ХХ в. по-старите японски лидери с чуждестранен опит били заплашвани и заглушавани, а
няколко били и убити от младите луди глави без такъв опит – така както буйните шиши от края на 50-те и 60-те
години на XIX в. убивали и заплашвали тогавашните японски лидери. Разбира се, шиши имали не повече
задграничен опит и представа за силата на чуждите страни, отколкото младите офицери на Япония през 30-те
години на ХХ в. Разликата била, че атаките на шиши срещу западняци предизвикали обстрелването на Кагошима и
протока Шимоносеки от мощни западни бойни кораби, което демонстрирало убедително дори и за шиши, че
стратегията им е била нереалистична. През 30-те години на ХХ в. нямало подобен чуждестранен обстрел на Япония,
който да отрезви младите офицери, които не били пътували в чужбина.
В допълнение на това историческият опит на поколението японски лидери, които достигнали зрелост в Япония
от периода Мейджи, бил практически противоположен на онзи на японските лидери от 30-те години. Лидерите на
Мейджи прекарали годините на съзряването си в една слаба Япония, изложена на риска да бъде нападната от силни
потенциални врагове. За разлика от това за японските лидери от 30-те години войната означавала опияняващия
успех на Руско-японската война, унищожаването на руския тихоокеански флот в пристанището на Порт Артур чрез
изненадваща атака, послужила като модел за японската изненадваща атака срещу американския флот в Пърл Харбър
(сн. 3.7). Когато разглеждаме Германия в гл. 6, ще срещнем още един пример за последователни поколения в една и
съща страна, поддържащи драстично различни политически възгледи в резултат на различен исторически опит.
Така част – не цялата, но част – от причината Япония да започне Втората световна война при такава безнадеждна
перспектива била, че младите военачалници от 30-те години нямали базата от знания и историческия опит,
необходими за честна, реалистична, предпазлива самооценка. Резултатът бил катастрофален за Япония.

***

Япония от периода Мейджи е впечатляваща илюстрация на паралелите с повечето от дванайсетте фактора,

описани в гл. 1 като влияещи на развръзките от индивидуалните кризи. За един фактор (фактор #5 от табл. 1.2)
Япония предлага най-открояващата се илюстрация сред нашите седем страни, за друг фактор (#7) тя дава една от
двете най-открояващи се илюстрации, седем други фактора (#1, 3, 4, 6, 9, 10 и 11) също са важни, а един фактор
(#12) е действал както положително, така и отрицателно.
Повече от всяка друга държава, разглеждана в тази книга, Япония на Мейджи е пример за промяна чрез
заимстване на чужди модели (фактор #5) след внимателно сравнение на различните модели, за да бъде установено
кой подхожда най-добре на японските условия в съответната сфера. Резултатът бил, че конституцията и армията на
Япония се оказали базирани на германски модели, флотът и – на британски, първоначалният вариант за граждански
кодекс – на френски, а образователните и реформи от 1879 г. – на американски. Дори американската Декларация за
независимост, изглежда, е послужила като модел за едно предложение за управленска реформа, съставено през 1870
г. от Итагаки Тайсуке и Фукуока Котей, които започнали предложението си с преамбюл, заявяващ, че всички хора са
по рождение равни, от което по-нататък извели много заключения. (Припомнете си второто изречение от
Декларацията за независимост: „Ние смятаме тези истини за самоочевидни, че всички хора са създадени равни...“,
което води до много заключения.) Предложеният от Итагаки и Фукуока американски модел на управление не бил
възприет, но много други чуждестранни модели били.
По-горе обсъдихме ролята на реалистичната самооценка (фактор #7) в Япония от периода Мейджи, на която може
да съперничи само ролята на тази оценка във Финландия. От обсъждането ни стана ясно, че успешната национална
самооценка изисква два елемента. Единият е готовността да се изправиш пред болезнени истини – в случая на
Япония истината, че омразните варвари са по-силни от нея и че тя може да се сдобие със сила само ако се поучи от
тези варвари. Другата необходима предпоставка е знанието. Не е било достатъчно лидерите на Мейджи и шиши от
десетилетието преди Реставрацията Мейджи да притежават готовността да се изправят пред болезнената истина на
западната военна сила – те се нуждаели и от знания за тази сила, придобити от наблюдения и опит от първа ръка.
Но младите офицери на Япония от 30-те години на ХХ в. нямали знания от първа ръка за западната военна сила.
Реалистичната самооценка на Мейджи била свързана с още един от нашите фактори с прогностична стойност за
развръзката – широкия японски консенсус относно кризата, пред която комодор Пери изправил Япония (фактор #1).
Япония от периода Мейджи илюстрира добре необходимостта от издигането на ограда и селективното въвеждане
на промяна (фактор #3). В много сфери на Мейджи обществото били въведени масирани промени, в т.ч. в
икономическата, правната, военната, политическата, социалната и технологичната сфера. Но други черти на
традиционна Япония били запазени в епохата Мейджи, в т.ч. конфуцианският морал, култът към императора,
етническата хомогенност, синовната почит, шинтоизмът и японската писмена система. Първоначално били
предложени промени и в някои от тези аспекти, като например предложенията Япония да стане република и да
приеме западната азбука. Но Япония бързо издигнала ограда, отделяща традиционните черти, които следвало да
бъдат съхранени, от онези, които се нуждаели от промяна. Макар желанието за промяна да било силно, желанието
за запазване на традицията също било силно – дотолкова, че някои промени трябвало да бъдат представяни като
въображаемо запазване на „измислените традиции“, за да бъдат направени приемливи. Това съжителство на
драстичната промяна с консервативното съхранение илюстрира и фактора на ситуационно-специфичната
национална гъвкавост (фактор #10).
Заедно с ценността на чуждите модели, Япония на Мейджи илюстрира и ценността на чуждата помощ (фактор
#4). Безбройните примери включват британския търговец Томас Гловър, който изпратил група от 19 мъже от Сацума
да учат в Англия още през 1864 г.; многото западняци в Европа и Съединените щати, които ставали домакини на
японски гости; германските съветници Алберт Мосе и Херман Рьослер, които пристигнали в Япония през 1886 г., за
да помогнат на Ито Хиробуми да състави конституция на Япония; построяването в британската
корабостроителница „Викърс“ на първия японски крайцер „Конго“, който после послужил като модел за
крайцерите „Харуна“, „Хией“ и „Киришима“, построени в Япония.
Япония на Мейджи, както и днешна Япония, е нагледен пример за силна национална идентичност (фактор #6).
Японците и техните лидери смятат Япония за уникална, издигната над останалия свят и отделена от него.
Благодарение на тази всеобща вяра японците издържали напреженията от епохата Мейджи, различавайки се
понякога в мненията си как най-добре да осигурят бъдещето на Япония, но без никога да се съмняват в ценността на
своята страна.
Япония на Мейджи е пример за търпение, готовност да се издържи първоначалният неуспех и упорство, докато
бъде намерено работещо решение (фактор #9). Първоначалната реакция на Япония на чуждестранните заплахи през
50-те и 60-те години на XIX в. била да се опита да държи чужденците на разстояние, а после (след като те били
допуснати в конкретни договорени японски пристанища) – да се опита да ги прогони отново. Но постепенно
станало ясно, а бакуфу, шиши и лидерите от Мейджи го приели, че този подход не работи и че бил необходим
различен подход – отваряне на Япония към Запада, учене от Запада и засилване на Япония по този начин.
Аналогично, опитите на Мейджи да бъдат съставени правни кодекси, национална образователна система и
конституция отнели години в проектиране, експериментиране и промени. Във всяка от тези три сфери
управлението Мейджи първоначално изпробвало един или повече чужди модели, отхвърляло ги като неподходящи за
японските условия и накрая се спирало на друг чужд модел – като например гражданския кодекс, който започнал с
чернови под френско и британско влияние, а накрая завършил с немско.
Основните ценности, неподлежащи на преговори (фактор #11), обединявали японците в готовността им да правят
жертви. Високо сред тези ценности стояла верността към императора. Тя получила драматична илюстрация в края
на Втората световна война, когато САЩ поискали безусловна капитулация. Дори и след две атомни бомби и в
безнадеждно военно положение, Япония все още настоявала на едно условие: „споменатата декларация [за
капитулация] да не включва никакво искане, което да накърнява прерогативите на Негово величество като
суверенен владетел“. Ако не бъдело прието това условие, Япония била готова да се съпротивлява на надвисналата
американска инвазия на японската територия. Силата на японските основни ценности намерила израз през Втората
световна война и в готовността на голям брой японски войници за самоубийство, далеч надхвърляща готовността на
войниците от всяка друга съвременна държава. Най-известни са летците камикадзе с конвенционални самолети,
летците бака с ракетопланери, които се блъскали със своите заредени с бомби машини във вражеските кораби, и
пилотите на кайтен, които влизали в управляеми торпеда, изстрелвани от японски кораби, и ги насочвали към
вражеските кораби. Високотехнологичните самоубийствени оръжия на камикадзе, бака и кайтен пилотите,
въведени към края на Втората световна война, били предхождани от няколко години нискотехнологични
самоубийства, когато японски войници се престрували, че се предават, а след това детонирали скрити ръчни
гранати, за да убият пленилите ги противници ведно със себе си. Всички тези форми на самоубийство служели на
непосредствените военни цели, убивайки вражески войници. В допълнение към това победени японски войници и
офицери също така редовно се самоубивали, без да убиват някакви врагове, от почит към насадената им ценност „да
не се предават“. Например от 2571 елитни японски войници, защитаващи атола Тарава през ноември 1943 г. срещу
дебаркиращите американски войски, 2563 загинали, много от последните – като се самоубиват, при което остават
само осем, които биват взети в плен.
Япония, като островен архипелаг без сухоземни граници, е в относително благоприятно положение по отношение
на геополитическите ограничения (#12) в сравнение с такива държави като Финландия и Германия, които имат
общи сухоземни граници с други държави. В предишната глава видяхме, че дългата граница на Финландия с Русия
представлява фундаментален проблем за Финландия. В гл. 6 ще видим, че сухоземните граници с могъщи съседи са
били главна тема и в германската история. Въпреки това могъщите чужди държави са представлявали
фундаментален проблем за Япония от времето на Токугава и Мейджи, макар и тези държави да са се намирали в
другия край на света, разделени от Япония от световните океани. Дори и през XIX в., а още повече в днешния
модерен свят, технологиите видоизменят геополитическите ограничения – но не ги премахват напълно.

***

Нека приключим нашето обсъждане на Япония от периода Мейджи, като се запитаме къде попада тя по
отношение на четирите въпроса, които възникват за националните кризи, но не и за индивидуалните – революция
срещу еволюция, водачество, групов конфликт и помирение, присъствие или отсъствие на единна визия.
Националните кризи могат да приемат формата на силова революция (Чили през 1973 г., Индонезия през 1965 г.)
или на мирна еволюция (следвоенна Австралия). Япония на Мейджи е междинен случай, но по-близо до втория
край на диапазона. Краят на шьогуна-та бил обявен на 3 януари 1968 г. с почти безкръвен преврат. Някои
поддръжници на шьогуна, но не и самият шьогун, след това оказали съпротива и в крайна сметка били победени в
гражданска война, продължила година и половина. Но тази гражданска война причинила процентно много по-малко
жертви от индонезийския преврат и контрапреврат от 1965 г., чилийския преврат от 1973 г. и неговите последствия
или Финландската гражданска война от 1918 г.
Няма лидер, който да е доминирал Реставрацията Мейджи в степента, в която Хитлер, Пиночет и Сухарто са
оставили личния си отпечатък съответно върху нацистка Германия, Чили след 1973 г. и Индонезия след 1965 г. По-
скоро във всеки един момент е имало множество водачи на Мейджи, а през 80-те години на XIX в. се е осъществил
плавен преход в ръководството. Всичките различни водачи са имали квалификацията на опита от първа ръка на
Запад и са били обединявани от предаността си към една основна стратегия за засилване на Япония чрез
селективно прилагане на чужди модели. Японският император останал символичен предводител, а не действителен
водач.
Що се отнася до груповия конфликт и помирението, от 1853 до 1868 г. вътре в Япония имало разногласия за
основната стратегия. От 1868 г. нататък, когато основната стратегия била установена, се наблюдават нормалните
разногласия, възникващи във всяка страна, относно политиките за осъществяване на тази стратегия. До 1877 г.
някои от тези разногласия били разрешавани чрез сила – особено между бакуфу и съюза Сацума-Чошу допреди 1869
г., между шиши и японското умерено крило през 60-те години на XIX в. и между управлението Мейджи и самураите
отстъпници от самурайските бунтове. Нивото на насилие отново било умерено в сравнение с Чили и Индонезия.
Последвалото помирение между враждуващите страни в тези японски разногласия било много по-цялостно,
отколкото в Чили, и далеч повече, отколкото в Индонезия, отчасти защото били убити много по-малко хора и
отчасти защото водачите на управлението Мейджи положили повече старание и проявили повече умение в
помирението си със своите опоненти, отколкото военните водачи на Чили и Индонезия. Сред страните, обсъждани
в тази книга, Финландия след своята гражданска война от 1918 г. предлага най-близкия паралел до Япония на
Мейджи в опит да смекчи наследството от силови конфликти.
Разрешаването на повечето национални кризи изисква многобройни промени в политиките, а те може да бъдат
въвеждани или на парче, или като част от една единна визия. Япония от периода Мейджи е нашият изследователски
пример, който най-много се доближава до втората крайност – единната визия. Това не означава, че лидерите на
Мейджи започнали всички промени в политиките си едновременно – те знаели, че някои проблеми са по-належащи
от други. Започнали със създаването на императорска армия, провеждането на данъчна реформа и уреждането на
някои други неотложни въпроси в началото на 70-те години на XIX в., но в първата си голяма задгранична война се
впуснали чак през 1894 г. Всички тези политики обаче произтичали от един принцип, по който било постигнато
съгласие в началото на епохата Мейджи: нуждата Япония да бъде засилена в много различни сфери, учейки се
селективно от Запада.
Така Япония от периода Мейджи ни предложи един хубав втори пример за изследване на въпросите, свързани с
разрешаването на национални кризи чрез селективна промяна. Финландия (първият ни пример) и Япония на
Мейджи си приличаха в своя сблъсък с кризи, избухнали за един ден, когато външна военна заплаха, развиваща се от
години, внезапно се е материализирала. И финландците, и японците имат силна национална идентичност и
основни ценности, които са защитавали, жертвайки живота си в крайно неравна борба; японците са били поставени
на изпитание през Втората световна война, а не през епохата Мейджи. И финландците, и японците от Мейджи са
били безпощадно честни и реалистични. В някои отношения обаче финландците и японците от Мейджи са се
оказали в противоположните краища. Япония от Мейджи е получила помощ от много държави, и то тъкмо от онези,
които са я застрашавали; финландците не са получили практически никаква помощ по време на Зимната война.
Япония е решила проблемите си, заимствайки от изобилни модели; Финландия не е имала от какво да заимства.
Голямото население, икономическата сила и отдалечеността на Япония от враговете и са и осигурили необходимото
време и пространство, за да постигне военно равенство с държавите, които са я застрашавали; близостта и
относителната големина на Финландия и Русия са елиминирали тази възможност за Финландия. В следващите две
глави ще се насочим към държави, чиито кризи са достигнали кулминацията си също така внезапно, както във
Финландия и Япония от периода Мейджи, но чиито взривове са били вътрешни.
 Глава 4.
Чили за всички чилийци

Посещение в Чили • Чили до 1970 г. • Алиенде • Превратът и Пиночет •

Икономиката до „Не!“ • След Пиночет • Сянката на Пиночет • Рамка на кризата
• Завръщане в Чили
 Фиг. 4. Карта на Чили

През 1967 г. прекарах една година творчески отпуск в Чили, по време, когато всичко там изглеждаше мирно.
Моите чилийски домакини подчертаваха, че Чили е много различно от другите латиноамерикански страни. Чили
имаше дълга история на демократично управление, обясняваха ми те, прекъсвана само от няколко сравнително
безкръвни военни преврата. В Чили не е имало чести военни управления, както в Перу, Аржентина и други южно- и
централноамерикански страни. Поради това Чили се оценява като политически най-стабилната страна в цяла
Латинска Америка.
Чилийците се отъждествяват по-скоро с Европа и САЩ, отколкото с Латинска Америка. Моето посещение в Чили
например беше по една програма за обмен между Чилийския и Калифорнийския университет. Тази програма бе
създадена не само заради отчитането на географския факт, че Чили и Калифорния имат сходно местоположение в
средиземноморските зони на западните крайбрежия на своите съответни континенти, но и като признание, че Чили
и Калифорния си приличат по социалната си атмосфера и политическата стабилност. Чилийските ми приятели
обобщаваха това с изречението: „Ние, чилийците, знаем как да се управляваме.“
Но само шест години след моето посещение, през 1973 г., Чили беше превзето от военна диктатура, която счупи
предишните световни рекорди за садистични изтезания, извършвани от държавата. По време на военен преврат на
11 септември демократично избраният президент на Чили се самоуби в президентския дворец. Чилийската хунта не
само изби голям брой чилийци, подложи на изтезания още по-голям брой, измисли нови зловещи методи за
психологически и физически мъчения и прогони други чилийци в изгнание. Тя организира и терористични
политически убийства извън Чили, включително онова, което допреди атаката срещу Световния търговски център
от 11 септември 2001 г. (по случайност – на годишнината от чилийския преврат) беше единственото терористично
политическо убийство на американски гражданин на американска земя (във Вашингтон през 1976 г.). Това военно
правителство остана на власт почти 17 години.
Днес, 29 години след оттеглянето на военното правителство, Чили още се бори с неговото наследство. Някои
мъчители и военни водачи бяха изпратени в затвора, но най-висшите военни водачи все още – не. Много чилийци,
макар да осъждат мъченията, и днес гледат на военния преврат като на необходим и неизбежен.
Докато четете за неотдавнашната чилийска история на следващите страници, ще откриете много въпроси, на
които си струва да обърнете внимание. Как би могъл да се обясни този рязък обрат в посоката на една страна със
силни демократични традиции? Как биха могли Чили и други страни да се справят с грозното си неотдавнашно
минало ? Как темите на тази книга, свързани с националната криза и промяната, са се проявили в Чили? Ще
забележите големи селективни промени в държавната икономическа политика и в политическия компромис. Ще
забележите и някои повтарящи се теми: честната самооценка или нейната липса, свободата на действие или нейната
липса, подкрепата или противопоставянето от страна на съюзниците и ролята на модела или предполагаемия
модел. Двама от чилийските лидери поставят вечния исторически въпрос, дали лидерите с ярка индивидуалност
наистина променят хода на историята.
Преди всичко за моите американски съграждани Чили повдига един плашещ въпрос, който е добре да имате наум,
докато четете тази глава. САЩ, както и Чили, има силна демократична традиция. Отстъплението на тази традиция
пред една диктатура изглеждаше абсолютно немислимо за чилийците през 1967 г., така както изглежда немислимо
за много американци днес. Но това все пак се случи в Чили, а предупредителните знаци бяха видими в
ретроспекция. Може ли то да се случи и в САЩ?

***

Да започнем с географията, историята и народа на Чили. Като погледнете картата (с. 142), ще ви направи
впечатление фактът, че Чили е най-дългата и най-тънката страна в света. Със средна ширина малко над 160 км от
запад на изток, тя е дълга почти 4800 км от север на юг – дълга е почти толкова, колкото САЩ е широк. Географски
Чили е изолирана от другите страни от дългата верига на Андите на изток, отделящи я от Аржентина, и от най-
безплодната пустиня в света, отделящи я на север от Боливия и Перу. В резултат на това единствените
международни войни, които Чили е водила след придобиването на независимост, са две войни със северните си
съседи Боливия и Перу през 1836-1839 г. и 1879-1883 г.
Въпреки тази огромна дължина производителната земеделска земя, земеделието и населението на Чили са
съсредоточени в само една малка част от площта на страната, в Централната долина около столицата Сантяго. Само
на 100 км от Сантяго се намира главното чилийско пристанище Валпарайсо, най-голямото пристанище на
Западното крайбрежие на Южна Америка. Тази географска съсредоточеност плюс етническата хомогенност на
Чили, разгледана по-долу, са допринесли за единството на страната, на която никога не се е налагало да се справя с
географски отцепнически движения, каквито са терзали повечето други страни с нейните териториални размери.
За разлика от другите южноамерикански страни, които са тропически, Чили споделя с Аржентина и Уругвай
двете големи предимства, произтичащи от разположението им в умерената зона в южния край на Южна Америка.
Тези предимства са по-високата средна селскостопанска производителност и по-ниската средна заболеваемост в
зоните с умерен климат в сравнение с тропиците. Вследствие на това Чили, Аржентина и Уругвай са
южноамериканските страни с най-висок доход на глава от населението дори на фона на хронично заблудените
икономически политики на аржентинските правителства. Относителният просперитет на Чили се дължи на
нейното селско стопанство, риболов, полезни изкопаеми (повече за това – по-нататък) и производствени отрасли.
Чили е била голям износител на пшеница за Калифорния и Австралия още по времето на калифорнийската и
австралийската златна треска от 40-те години на XIX в. и е останала селскостопански износител оттогава насам.
През последните десетилетия Чили стана водещият износител на рибни продукти в Южна Америка и е и сред
водещите в света. Чили в крайна сметка е развила повече промишлено производство от по-голямата част от другите
латиноамерикански страни.
Що се отнася до историята и народа на Чили преди пристигането на европейците, територията, която сега е
Чили, е поддържала само оскъдно коренно американско население, без културните и политически постижения на
богатата, гъсто населена могъща империя на инките на север, на територията на днешните Боливия, Перу и Еквадор.
Както в по-голямата част от Южна и Централна Америка, европейците, завладели и заселили се в Чили от 40-те
години на XVI в., били испанци. Те внесли малко африкански роби и се смесили чрез женитби с коренните
американци. Така, за разлика от повечето други южноамерикански страни, етнически Чили днес е по-скоро
хомогенна и няма големи несмесени коренноамерикански или африкански малцинства. Вместо това чилийците са
преобладаващо испанци или метиси (което значи смесени потомци на испанци и коренни американци), почти
всички са католици и почти всички са испаноговорящи (за разлика от големите малцинства, говорещи коренни
американски езици в другите латиноамерикански страни). Най-голямата малцинствена група, коренните
американци мапуче, съставлява само 1% от населението. Сравнително малко хора са от друг произход освен
испански и коренноамерикански.
Така географията, историята и населението на Чили – всичките, са допринесли за неговото единство. Това е било
положителна сила в чилийската история, правеща я като тенденция по-малко бурна от историите на другите
латиноамерикански страни. Една голяма отрицателна сила обаче е онази, която Чили споделя с много други
латиноамерикански страни – испанските колонизатори създали големи земевладелски имения за разлика от
малките ферми, изградени от европейските заселници в Северна Америка. Затова, докато САЩ и Канада развили
демократично управление с широка основа още от самото начало на заселването си от европейците, в Чили една
малка олигархия контролирала повечето от земята, богатството и политиката. Тази концентрация на политическата
сила е представлявала основен проблем в чилийската история.
Заложеният конфликт между традиционната сила на непреклонната олигархия и надигащата се сила на другите
класи в обществото можел или да бъде разрешен чрез политически компромис, или да остане неразрешен поради
политическа безизходица. Вторият вариант започнал да се случва все по-често, след като Чили приела през 1925 г.
нова конституция, която насрочвала изборите за президент, сенат и долна камара на конгреса в различни години.
Тази добронамерена идея, възприета в името на благородния принцип за равновесие на силите, за нещастие довела
дотам, че президентството, контролът на сената и контролът на долната камара обикновено принадлежали на
различни политически партии в зависимост от това, коя партия се случело да е най-силна в съответната изборна
година. Две по-нататъшни промени в избирателните процедури засилили левия вот за сметка на предишното
господство на олигархията. Едната промяна била, че чилийските жени най-накрая получили правото да гласуват в
общинските избори през 1934 г. и в президентските избори през 1949 г. Другата промяна била, че гласуването в
Чили традиционно било открито и публично, при което за земевладелците било лесно да наблюдават и влияят на
вота на селяните. Съответно приемането на тайното гласуване през 1958 г. довело до преход на ляво.
Чилийските политически партии образували три блока – ляв, център и десен, – които били сходни по сила.
Съответно правителството било ту под ляв контрол, ту под десен, според това на коя страна решавал да се наклони
центърът. Всеки от тези блокове съдържал сам по себе си по-крайни и не толкова крайни елементи в конфликт
помежду си. Например в левия блок имало умерени (включително повечето ортодоксални комунисти), искащи да
постигнат промяна с конституционни средства, и те се конкурирали с радикалната левица, която нямала търпение и
искала революционна промяна. Армията стояла настрана от съвременните чилийски политически борби – до 1973
г.
Най-скорошните президентски избори в Чили преди моето пребиваване там през 1967 г. се бяха провели през
1964 г. Нещо изключително за Чили, където водещият президентски кандидат обикновено получавал относително, а
не абсолютно мнозинство от гласовете – изборите през 1964 г. бяха донесли голямо абсолютно мнозинство за
кандидата на центъра Едуардо Фрей. Той беше смятан за добронамерен и честен. Страхът от марксистката програма
и увеличаващата се сила на лявата коалиция бяха накарали много десни избиратели да подкрепят Фрей, а неговата
партия спечели и контрола върху долната камара на конгреса на изборите през 1965 г. Това будеше надежди, че Фрей
може да предприеме значителна промяна и да сложи край на политическата безизходица на Чили.
 Фрей действаше бързо, за да даде възможност на чилийското правителство да изкупи контролния пакет от 51% в
притежаваните от САЩ меднодобивни компании в Чили. Той наля държавни инвестиции в чилийската икономика,
разшири достъпа до образователни възможности за бедните чилийци, успя да направи Чили най-големия
получател – на глава от населението – на икономическа помощ от САЩ в Латинска Америка и започна програма за
аграрна реформа, за да раздроби големите поземлени имения. Но способността на Фрей да промени чилийското
общество беше ограничавана от отдавнашната политическа безизходица в Чили. От една страна, програмата на
Фрей беше прекалено радикална за чилийските десни. От друга страна, Фрей не беше достатъчно радикален за
чилийските леви, които искаха още повече чилийски контрол върху медодобивните компании, още повече държавни
инвестиции и още повече преразпределение на земя. При Фрей чилийската икономика продължаваше да страда от
стачки, инфлация и дефицити. Например през моите месеци в Чили имаше хроничен дефицит на месо – дори
китовото месо и жилавото говеждо се появяваха в месарниците само от време на време, макар че овчи очи можеха
да се купят всеки ден от седмицата. Мои приятели станаха жертви на улично насилие. Към 1969 г. и трите чилийски
политически блока – десен, ляв и център – бяха изнервени от чилийската политика.

***

Събитията в Чили от 1970 г. нататък бяха насочвани от двама последователни лидери, които представляваха
крайни противоположности като политика и като личности – Салвадор Алиенде и Аугусто Пиночет. Те си
приличаха само по факта, че и до ден-днешен остава неясно защо всеки от тях е действал така, както е действал.

Сн. 4.1. Салвадор Алиенде – демократично избраният президент на Чили, който умира по време на преврата през
1973 г.

Моята представа за Алиенде се основава на публичната информация за него и на спомените на един мой приятел
чилиец, който е познавал добре самия Алиенде и семейството му. Алиенде е въплъщение на чилийския
професионалист, произхождащ от горната средна класа, богат, интелигентен, идеалист, добър оратор и обаятелна
личност (сн. 4.1). Още в студентските си години той станал заявен марксист и основател на Чилийската
социалистическа партия, която била по-крайно лява от Чилийската комунистическа партия. Но Алиенде бил смятан
за умерен по чилийските социалистически стандарти, защото целта му била да въведе марксистко управление в
Чили с демократични средства, а не с въоръжена революция. Завършил медицинско училище и на 31-годишна
възраст станал министър на здравеопазването на Чили, длъжност, която изпълнявал с признат успех. Кандидатирал
се за президент на Чили през 1952, 1958 и 1964 г. и бил победен и трите пъти, два пъти с голяма разлика. Така че по
времето, когато Алиенде отново се кандидатира за президент през 1970 г. начело на Народния фронт – коалиция на
социалисти, комунисти, радикали и центристи, – той има репутацията на незаплашителния вечен аутсайдер.
На изборите през 1970 г. Алиенде получи най-голям дял от народния вот (36%), но със съвсем малка преднина,
защото много по-голям процент (64%) от избирателите, които бяха против него, бяха разделени между дясната
коалиция (35%, само 1,4% по-малко от дела на Алиенде!) и коалицията на центъра (28%). Тъй като Алиенде беше
получил само относително, а не абсолютно мнозинство, изборът му изискваше утвърждаване от конгреса, който му
го даде в замяна на редица конституционни поправки, гарантиращи свобода на пресата и други свободи. Въпреки
небудещите заплаха личност и минало поведение на самия Алиенде, неговият избор незабавно предизвика
неуспешен опит от страна на правителството на САЩ да събере подкрепа в чилийския конгрес за отхвърляне на
утвърждаването му; той предизвика и емиграцията на семейството на един от моите приятели чилийци, който
нямаше намерение да чака да види какви политики щеше да въведе Алиенде. Защо изборът на този благ умерен
човек за президент беше посрещнат с толкова силна негативна реакция?
Причината беше заявената от Алиенде и коалицията на неговата партия цел да въведат марксистко управление в
Чили – перспектива, която ужасяваше чилийските десни и центристи, чилийските въоръжени сили и
правителството на САЩ. Днес, десетилетия след рухването на Съветския съюз и края на Студената война, моите
по-млади читатели, които не са живели през 40-те, 50-те и 60-те години на ХХ в., не могат да си представят защо
тези могъщи групи избиратели са държали толкова непреклонно марксисткото управление в Чили да бъде
предотвратено с всички средства. Обяснението започва с факта, че след Втората световна война Съветският съюз се
впусна в политика на световно господство и разработи собствени атомни бомби, водородни бомби и между-
континентални балистични ракети. Той се опита да задуши демократичния Западен Берлин през 1948 г., затваряйки
целия шосеен достъп до него. Проведе брутални комунистически преврати и потуши с кръв бунтовете в
Чехословакия, Източна Германия, Унгария и Полша. Установи диктатури, поддържани със съветски войски, в тези и
други източноевропейски страни.
Най-опасното от всичко, след като Фидел Кастро беше установил марксистко управление в Куба, беше, че Кастро
и Хрушчов започнаха да разполагат в Куба, само на 150 км от бреговете на САЩ, балистични ракети, които щяха да
бъдат въоръжени с ядрени бойни глави. За една ужасяваща седмица през октомври 1962 г., запечатана незаличимо в
спомените на всички нас, които бяхме достатъчно големи да си я спомняме, светът беше по-близо до ръба на
ядрената война, отколкото в който и да било друг момент от историята преди или след това (сн. 4.2). В периода след
кризата постепенното разкриване на секретна дотогава информация и от САЩ, и от Съветския съюз показа ясно, че
сме били дори още по-близо до унищожението, отколкото се е мислело навремето. Неизвестно за американските
главнокомандващи по онова време, които са знаели, че поне 162 ракети вече са разположени в Куба, но са мислели,
че ядрените им бойни глави още не са пристигнали, много от тези бойни глави всъщност вече са били достигнали
Куба.
 Сн. 4.2. Съветска ядрена база, която се строи в Куба през 1962 г. – основна причина центристките и десните
чилийци, чилийската армия и американците да са твърдо решени да осуетят намерението на президента Алиенде
Чили да има марксистко управление

След кубинската ракетна криза Съветският съюз отговори с ускоряване на програмите си за разработка на още по-
мощни ядрени оръжия и междуконтинентални балистични ракети. САЩ отвърнаха с решимостта никога повече да
не допуснат установяването на комунистическо правителство в Западното полукълбо. Всеки американски
президент, който не успееше да предотврати подобно правителство, щеше да бъде подложен на незабавен
импийчмънт и да бъде отстранен от поста си за грубо пренебрегване на американските интереси, така както
президентът Кенеди беше предупреден, че ще последва импийчмънт, ако не успее да премахне съветските ракети от
Куба. От началото на 60-те години вниманието на САЩ бе погълнато и от комунистическите заплахи във Виетнам и
други страни в Югоизточна Азия. Чилийските десни, центристи и военни бяха не по-малко непоколебими, че в
Чили няма да има марксистко управление, защото бяха видели какво се беше случило с Куба и с антимарксистките
кубинци, след като Кастро дойде на власт. Те нямаше да позволят историята да се повтори и в Чили.
Другият мотив за тревога на САЩ относно Чили беше, че медодобивните компании в Чили, които са най-
големият сектор на чилийската икономика, бяха притежавани от САЩ и разработени с инвестиран от САЩ
капитал, тъй като Чили през XIX в. не е имала капитала и технологиите да разработи сама медните мини. При
президента Фрей Чили вече беше експроприирала (и платила) 51% дял в компаниите, САЩ се бояха (правилно,
както се оказа), че Алиенде може да експроприира оставащите 49% без заплащане. Затова от 60-те години нататък
посредством една програма, наречена „Алианс за прогрес“, правителството на САЩ подкрепяше
латиноамериканските (включително чилийските) центристки реформистки партии и наливаше чуждестранна
финансова помощ в латиноамериканските страни, управлявани от такива партии, за да предотврати подкрепата за
левичарски революции. При президента Фрей Чили стана водещият получател в Латинска Америка на пари за
развитие от САЩ.
На фона на тези реалности какви политики възприе Алиенде, ставайки президент? Макар да знаеше, че
кандидатурата му се подкрепя само от 36% от чилийските избиратели, докато чилийските въоръжени сили и
правителството на САЩ са против нея, той отхвърли умереността, предпазливостта и компромиса и вместо това
прокарваше политики, които със сигурност щяха да бъдат анатемосани от тези противостоящи му сили. Първата му
мярка, с единодушната подкрепа на чилийския конгрес, беше да национализира притежаваните от САЩ
медодобивни компании, без да им изплати компенсации, това е рецепта за създаването на могъщи международни
врагове. (Претекстът на Алиенде да не изплати компенсациите беше обявяването на вече извлечените печалби на
компаниите над определена норма на печалбата за „свръхпечалби“, които трябвало да се приспаднат от
компенсациите и съответно отменяли дължимите компенсации.) Той национализира и други големи международни
компании. Хвърли в ужас чилийските въоръжени сили, като докара в Чили голям брой кубинци, носеше личен
автомат, подарен му от Фидел Кастро, и покани Кастро в Чили на посещение, което се проточи до пет седмици.
Замрази цените (дори на такива дребни потребителски стоки като връзките за обувки), замени елементите на
свободен пазар в чилийската икономика със социалистическо държавно планиране и започне да печати книжни
пари, за да покрие получилите се държавни дефицити. Разшири аграрната реформа на президента Фрей, като
експроприира големите имения и ги предаде на селски кооперативи. Макар тази аграрна реформа и други от целите
на Алиенде да бяха добронамерени, те бяха проведени некомпетентно. На един мой приятел чилиец например, по
онова време 19-годишен, все още незавършил студент по икономика, беше възложена сериозната отговорност да
определя чилийските цени на потребителските стоки. Друг приятел чилиец описваше политиките на Алиенде така:
„Алиенде имаше хубави идеи, но ги осъществи зле. Макар че виждаше правилно проблемите на Чили, той възприе
погрешни решения на тези проблеми.“
Резултатът от политиките на Алиенде беше нарастване на икономическия хаос, насилието и опозицията срещу
него. Държавните дефицити, покривани с просто печатане на пари, предизвикаха хиперинфлация, така че реалните
заплати (т.е. заплатите, коригирани с инфлацията) паднаха под нивата от 1970 г., въпреки че заплатите,
некоригирани с инфлацията, номинално се увеличиха. Чуждите и вътрешните инвестиции, както и чуждестранната
помощ, пресъхнаха. Търговският дефицит на Чили нарасна. Потребителските стоки, в т.ч. дори тоалетната хартия,
станаха дефицитни по магазините, за които все по-типични ставаха празните рафтове и дългите опашки. Храната и
дори водата минаха на строга купонна система. Работниците, които бяха естествените поддръжници на Алиенде, се
присъединиха към опозицията и организираха общонационални стачки; особено увреждащи за чилийската
икономика бяха стачките на медодобивните работници и на товарните шофьори. Уличното насилие и
предвижданията за преврат се засилваха. Отляво радикалните привърженици на Алиенде се въоръжаваха; отдясно
улични плакати оповестяваха Yakarta viene. Буквално, това означава „Джакарта идва“ – намек за избиването на
комунисти от индонезийската десница през 1965 г., за което ще стане дума в следващата глава. Това беше открита
заплаха от страна на чилийската десница, че и тя ще направи същото с чилийските леви, както и действително
стана. Дори могъщата чилийска католическа църква се обърна против Алиенде, когато той предложи реформа на
задължителната образователна програма в частните католически училища, както и в държавните, насочена към
създаването на поколение от сътрудничещи си и безкористни чилийски „нови хора“ чрез изпращане на учениците и
студентите на полето като физически работници.
Крайният резултат от всички тези събития беше превратът от 1973 г., който много от моите приятели чилийци
определят като неизбежен, макар и формата, която прие, да не е била неизбежна. Един приятел икономист обобщи
пред мен падането на Алиенде по следния начин: „Алиенде падна, защото икономическите му политики разчитаха
на популистки мерки, които се бяха проваляли отново и отново в други страни. Те водеха до краткосрочни ползи с
цената на ипотекиране на чилийското бъдеще и създаване на неудържима инфлация.“ Много чилийци се
възхищаваха от Алиенде и го смятаха почти за светец. Но добродетелите на светеца не водят непременно до
политически успех.
Започнах разказа си за Алиенде, като казах, че остава неясно защо той е действал по начина, по който е действал.
Продължавам да се питам: защо изобщо Алиенде, един опитен и умерен политик, е прокарвал крайните политики,
за които е знаел, че са неприемливи за повечето чилийци, както и за чилийските въоръжени сили? Моите приятели
чилийци са предлагали няколко възможни отговора, но никой не би могъл да е сигурен кой от тях, ако изобщо някой,
наистина обяснява аргументацията на Алиенде. Една възможност е предишните политически успехи на Алиенде да
са го подвели да мисли, че би могъл да обезвреди опозицията. Той вече бил пожънал успех като министър на
здравеопазването, в началото уталожил съмненията на конгресмените относно избирането му с помощта на
конституционни поправки, които не му връзвали ръцете в икономическите политики, а конгресът единодушно
одобрил исканото от него отчуждаване на медодобивните компании без компенсации. Сега Алиенде се надявал да
успокои въоръжените сили, като вкара и тримата им главнокомандващи в кабинета си. Другата възможност е, че е
бил тласнат към крайни мерки, въпреки собствените си задръжки, от най-радикалните си поддръжници,
Движението на революционната левица (с испанската абревиатура MIR), които искали бърза революция за събаряне
на капиталистическата държава в Чили. Те трупали оръжия, възприели лозунга „Въоръжавайте народа“, оплаквали
се, че Алиенде бил прекалено слаб, и отказвали да се вслушват, когато той умолявал: „Само изчакайте търпеливо
още няколко години.“
Дори и някое от тези възможни обяснения наистина да съставлява мотивите на Алиенде, аз ги намирам за
неудовлетворителни. Струва ми се, че дори по онова време, а не само благодарение на по-късния опит, политиките
на Алиенде са се основавали на нереалистични оценки.

***

Дългоочакваният преврат стана на 11 септември 1973 г., след като и трите рода войски в чилийските въоръжени
сили – армията, флотът и военновъздушните сили – постигнали съгласие върху плана 10 дена по-рано. Въпреки че
ЦРУ постоянно подкрепяше опозицията срещу Алиенде и се стараеше да го подкопае, дори американците,
изобличили намесата на ЦРУ в чилийските дела, потвърждават, че превратът е бил осъществен от самите чилийци, а
не от ЦРУ. Чилийските ВВС бомбардираха президентския дворец в Сантяго, докато чилийската армия го
обстрелваше с артилерия (сн. 4.3). Осъзнавайки, че положението му е безнадеждно, Алиенде се самоубива с
автомата, подарен му от Фидел Кастро. Признавам, че бях скептичен към това твърдение и подозирах, че Алиенде
всъщност е бил убит от войниците по време на преврата. Но една разследваща комисия, създадена от
възстановеното демократично правителство на Чили след края на военното управление, заключи, че Алиенде
наистина е умрял сам при самоубийство. Това заключение ми беше потвърдено от мой приятел чилиец, който
познавал един войник от стрелковата бригада, която отишла в горящия дворец и срещнала оцелелите последни
придружители на Алиенде, включително последния човек, който го е видял жив.

Сн. 4.3. Чилийски войници и танкове по време на преврата на 11 септември 1973 г. в столицата на Чили, Сантяго

Превратът беше приветстван с облекчение и широка подкрепа от центристките и десните чилийци, голяма част от
средната класа и естествено – от олигарсите. Дотогава икономическият хаос в Чили, глупавите държавни
икономически политики и уличното насилие по времето на Алиенде бяха станали непоносими. Поддръжниците на
преврата гледаха на хунтата просто като на неизбежен преходен етап към възстановяването на предишното статукво
на политическо господство на средната и горната класа, царящо преди 1970 г. Приятел чилиец ми разказа за една
официална вечеря на 18 души, на която присъствал през декември 1973 г., само три месеца след преврата. Когато
темата на разговора се насочила към въпроса, колко дълго очакват присъстващите гости да остане на власт хунтата,
17 от 18-те гости предсказали само две години. Предсказанието на 18-ия гост – седем години – било сметнато за
абсурдно от другите гости; те заявили, че това не би могло да се случи в Чили, където всички предишни военни
управления бързо били връщали властта на гражданско правителство. Никой на онази вечеря не успял да предвиди,
че хунтата щеше да остане на власт почти 17 години. Тя отмени всякаква политическа активност, затвори конгреса,
забрани левите политически партии и дори центристките християндемократи (за голяма изненада на тези
центристи), превзе чилийските университети и назначи военнокомандващи за университетски ректори.
Представителят на хунтата, който стана неин водач, на практика по случайност се беше включил в последната
минута и не беше ръководил планирането на преврата – генерал Аугусто Пиночет (сн. 4.4.). Само две седмици преди
преврата чилийската армия беше притиснала предишния си началник-щаб да подаде оставка, защото беше против
военната намеса. По подразбиране нов началник-щаб стана Пиночет, който командваше армейските части в района
на Сантяго. Дори по онова време Пиночет бил смятан за сравнително стар (58-годишен). Другите генерали и
военачалници от чилийската армия мислели, че разбират колегата си; така си мислели и в ЦРУ, където били събрали
обширна информация за него. Преценката на ЦРУ за Пиночет била: тих, вежлив, честен, безобиден, дружелюбен,
работлив, делови, религиозен, с умерен начин на живот, предан и толерантен съпруг и баща, без известни интереси
извън армията, католическата църква и семейството му – накратко, човек, който едва ли би оглавил преврат. Хунтата
виждала себе си като комитет от равнопоставени членове с ротационно ръководство. Представителите и избрали
Пиночет за свой пръв лидер главно защото той бил най-възрастният сред тях, защото бил началник-щаб на най-
големия род въоръжени сили на Чили (самата армия) и може би защото споделяли възгледа на ЦРУ за Пиночет като
безопасен. Когато хунтата пое властта, самият Пиночет обяви, че водачите и ще се редуват.

Сн. 4.4. Генерал Аугусто Пиночет (седнал и със слънчеви очила): военният диктатор на Чили след преврата през
1973 г.

Когато дойде време Пиночет да предаде ротационно властта и да се оттегли като лидер, той не го направи. Вместо
това успя да сплаши своите съратници от хунтата чрез тайната полиция, която беше учредил. Случваха се стотици
инциденти, свързани с разногласия в хунтата, но Пиночет обикновено успяваше да наложи своето. Нито
сподвижниците му от хунтата, нито ЦРУ, нито някой друг бяха предвидили безпощадността на Пиночет, силното му
лидерство и способността му да се вкопчва във властта – като в същото време продължаваше да се представя с
образа си на добродушен стар човек и набожен католик, показван от държавно контролираните медии с децата си и
на път към църквата.
Варварските деяния, станали в Чили след 11 септември 1973 г., не могат да бъдат разбрани, без да се вземе под
внимание ролята на Пиночет. Както и Хитлер в Германия през 30-те и 40-те години на ХХ в., Пиночет, макар и част
от един по-широк контекст, беше лидер, оставил печата си върху хода на историята. Той е още по-голяма енигма от
Алиенде. Докато за действията на Алиенде споменах две предлагани интерпретации, не съм чувал някакво
правдоподобно обяснение за садизма, прилаган от Пиночет. Както се изрази пред мен един приятел чилиец: „Аз не
разбирах психологията на Пиночет.“
Щом дойде на власт, хунтата задържа лидерите на Партията на народното единство на Алиенде и други фигури,
смятани за леви (като университетски студенти и прочутия чилийски народен певец Виктор Хара, сн. 4.5), с цел
буквално да унищожи чилийската левица. През първите десет дена хиляди леви чилийци бяха откарани на два
спортни стадиона в Сантяго, разпитвани, изтезавани и убити. (Например тялото на Хара било открито в един
мръсен канал с 44 дупки от куршуми, всичките пръсти отрязани и обезобразено лице.) Пет седмици след преврата
Пиночет лично наредил на един генерал да обиколи чилийските градове с т.нар. Керван на смъртта, убивайки
политическите затворници и политиците от Народното единство, които армията още не била успяла да убие.
Хунтата забрани всякаква политическа дейност, затвори конгреса и сложи ръка на университетите.

Сн. 4.5. Прочутият чилийски народен певец Виктор Хара, убит от хунтата след преврата през 1973 г., като са
отрязани всичките му пръсти и е прострелян 44 пъти

Два месеца след преврата Пиночет основа една организация, която еволюира в ДИНА – национална
разузнавателна организация и тайна полиция. Нейният шеф докладваше директно на Пиночет и тя се превърна в
главния репресивен орган в Чили. Беше прочута с жестокостта си, съдено дори по стандартите за жестокост на
другите разузнавателни звена на чилийските въоръжени сили. Тя организира мрежи от тайни лагери за задържани,
измисли нови методи за изтезание и „изчезваше“ чилийци (т.е. убиваше ги без следа). Един център, наречен „Ла
Венда Секси“, бил специализиран в сексуални издевателства с цел изтръгване на информация – например
докарвали членовете на семейството на затворника и се гаврели сексуално с тях пред самия него, чрез методи,
твърде отвратителни, за да бъдат описвани в печатен текст, и включващи гризачи и обучени кучета. Ако посетите
Сантяго, имате здрав стомах и не сте податливи на кошмари, може да разгледате един такъв лагерен център във
„Вила Грималди“, сега превърнат в музей.
През 1974 г. ДИНА започна да действа извън Чили. Най-напред се прояви в Аржентина, залагайки кола-бомба,
която уби бившия главнокомандващ на чилийската армия генерал Карлос Пратс и съпругата му София, защото Пратс
беше отказал да се включи в преврата и Пиночет се боеше от него като потенциална заплаха. След това ДИНА се
впусна в международна кампания на държавен тероризъм, наречена операция „Кондор“, събирайки на среща
ръководителите на тайната полиция в Чили, Аржентина, Уругвай, Парагвай, Боливия и накрая Бразилия, за да си
сътрудничат в трансграничните преследвания на изгнаници, левичари и политически фигури. Стотици чилийци
бяха издирени и убити в други южноамерикански страни и в Европа, а един дори в САЩ. Случаят в САЩ беше през
1976 г., във Вашингтон, само на 14 пресечки от Белия дом, когато бомба в кола уби бившия чилийски дипломат
Орландо Летелиер (министър на отбраната при Алиенде) заедно с един негов американски колега. Както споменах
по-рано, това е бил единственият известен случай на чужд терорист, убил американски гражданин на американска
земя – допреди атаката срещу кулите на Световния търговски център през 2001 г.
До 1976 г. правителството на Пиночет беше арестувало 130 000 чилийци, или 1% от населението на Чили. Макар
мнозинството от тях да бяха впоследствие освободени, ДИНА и другите агенти на хунтата убиха или „изчезнаха“
хиляди чилийци (повечето от тях под 35-годишна възраст) плюс четирима американски граждани и различни
граждани на други страни. Убийствата често са били предхождани от изтезания, насочени поне отчасти към
изтръгване на информация. Не е ясно обаче до каква степен мъченията са били мотивирани и от чист садизъм;
чилийски студенти, с които съм обсъждал въпроса, допускаха и двата мотива. Около 100 000 чилийци избягаха в
изгнание, много от тях – за да не се завърнат никога.
Човек неизбежно се пита как демократична в миналото страна може да падне толкова ниско в действията си,
далеч надминавайки предишните военни намеси в чилийската история със своята продължителност, брой на
убийствата и садизъм. Отговорът отчасти е свързан със засилената поляризация в Чили, с насилието и срива на
политическия компромис, достигнали кулминацията си по времето на Алиенде с въоръжаването на чилийската
крайна левица и предупрежденията Yakarta viene за наближаващата касапница от страна на крайната десница.
Марксистките намерения на Алиенде и кубинските му връзки, много повече от предишните чилийски леви
програми, предизвикали страх у военните и готовност за превантивни действия. Другата част от отговора според
чилийците, с които съм разговарял, е свързана със самия Пиночет, който е бил необичайна личност, макар да е
изглеждал толкова обикновен и да се е стремял да се представя като благодушен, набожен старец католик. Много
малко документи свързват Пиночет пряко със зверствата, може би най-близкото подобие на димящ пистолет е била
заповедта му към генерала, когото изпратил да осъществи Кервана на смъртта. Много десни чилийци и до ден-
днешен са убедени, че Пиночет не е нареждал лично изтезанията и убийствата и че касапницата е ставала по
заповед на други генерали и лидери. Но аз намирам за невъзможно да повярвам, че Пиночет е можел да се среща
всяка седмица или всеки ден с началника на тайната служба (ДИНА) или че много други чилийски военни са
можели редовно да провеждат изтезания без изричните заповеди на Пиночет.
Пиночет, както и Хитлер, следователно изглежда пример за зъл лидер, който наистина е оказал въздействие върху
хода на историята. И все пак чилийските военни престъпления не могат да бъдат стоварвани единствено върху
Пиночет, защото никой никога не е твърдял, че той лично е застрелял или изтезавал някого. В апогея си ДИНА е
имала над 4000 служители, чиято работа е била да разпитват, измъчват и убиват. Аз не тълкувам това в смисъл, че
повечето чилийци са уникално зли – във всяка страна има хиляди социопати, които биха извършвали злини, ако им
бъде заповядано или дори само разрешено. Например всеки от вас, който е бил затварян дори в такива, общо взето,
незли страни като Великобритания или САЩ и е имал злощастието да изпита садизма на пазачите и служителите
на реда, на които не е било специално нареждано да се държат садистично, може да си представи как биха се
държали тези пазачи и служители, ако наистина бяха получили изрични заповеди да се държат садистично.

***

Другата основна цел на диктатурата на Пиночет освен унищожаването на чилийската левица беше да възстанови
чилийската икономика на основата на свободния пазар, отменяйки предишния чилийски принцип на широка
държавна намеса. Този обрат не се случи през първата година и половина от властта на Пиночет, когато икономиката
продължи да се свива, инфлацията се запази, а безработицата растеше. Но от 1975 г. нататък Пиночет предаде
икономическото управление на група неолиберални икономически съветници, които станаха известни като
„чикагските момчета“, защото много от тях бяха учили в Чикагския университет, свързан с икономиста Милтън
Фридман. Техните политики наблягаха на свободната инициатива, свободната търговия, пазарната ориентация,
балансирания бюджет, ниската инфлация, модернизацията на чилийските фирми и намалената държавна намеса.
Южноамериканските военни правителства обикновено предпочитат икономика, контролирана от самите тях,
отколкото свободна пазарна икономика, която не контролират. Затова и възприемането на политиките на чикагските
момчета от страна на хунтата беше неочаквано и остава неясно защо е станало. То можеше и въобще да не се случи
без Пиночет, защото политиките срещнаха съпротива сред някои висши чилийски военни, в т.ч. един член на хунтата
(генерала от ВВС Густаво Лий), когото Пиночет накрая принуди да подаде оставка през 1978 г. Възприемането им
понякога се е приписвало на посещението в Чили през 1975 г. на самия Милтън Фридман, който се срещнал с
Пиночет за 45 минути, а като продължение на тази среща му изпратил дълго писмо, пълно с препоръки. Но
Фридман си тръгнал от срещата с ниско мнение за Пиночет, който му задал само един въпрос по време на разговора
им. Всъщност програмата на чикагските момчета се различаваше значително от препоръките на Фридман и
черпеше от подробните планове, вече очертани от чилийските икономисти в един документ, наречен „тухлата“
(защото бил толкова голям и тежък).
Едно възможно обяснение е, че Пиночет си е давал сметка, че не разбира нищо от икономика, представял е себе
си като (или е бил) прост човек и е намерил за привлекателни простите, последователни, убедителни предложения
на чикагските момчета. Друг фактор може да е бил, че Пиночет е отъждествявал чикагските момчета и техните
политики със САЩ, който силно го е подкрепял, споделял е омразата му към комунистите и е възстановил заемите
си за Чили веднага след преврата му. Както и при някои други действия на Пиночет (и Алиенде), мотивите и в този
случай не са ясни.
Каквито и да са били мотивите, въведените в резултат на тях политики на свободния пазар включваха повторна
приватизация на стотици държавни фирми, национализирани при Алиенде (но не и на медодобивните компании),
рязко намаляване на държавния дефицит чрез повсеместни съкращения в бюджета на всички държавни учреждения
с 15 до 25%, смъкване на средните вносни мита от 120% на 10% и отваряне на чилийската икономика за
международната конкуренция. Това породи съпротива към програмата на чикагските момчета от страна на
чилийската олигархия от индустриалци и традиционни могъщи семейства, чиито неефективни фирми дотогава бяха
защитени от международната конкуренция чрез високите мита, а сега бяха принудени да се конкурират и обновяват.
Но резултатите бяха, че нивото на инфлацията намаля от 600% годишно при Алиенде до едва 9% годишно,
чилийската икономика започна да расте с почти 10% годишно, чуждестранните инвестиции нараснаха внушително,
чилийското потребление се повиши, а чилийският експорт в крайна сметка се диверсифицира и увеличи.
Тези положителни резултати не бяха без своите спънки и болезнени последици. Злощастното решение да бъде
вързана стойността на чилийското песо за американския долар предизвика голям търговски дефицит и
икономическа криза през 1982 г. Икономическите ползи за чилийците бяха неравномерно разпределени – средната
и горната класа просперираха, но много други чилийци страдаха и се оказаха под чертата на бедността. В една
демокрация би било трудно да се нанесе толкова всеобхватно страдание на бедните чилийци, както и да се наложат
държавни политики, срещащи съпротива сред богатите бизнес олигарси.
Това беше възможно само при репресивна диктатура. И все пак един приятел чилиец, който иначе не симпатизира
на Пиночет, ми обясни: „Да, но толкова много чилийци вече са страдали от предишните икономически проблеми на
Чили при Алиенде, без надежда за подобрение в крайна сметка.“ Когато стана ясно, че хунтата не е само временна
преходна фаза, а възнамерява да остане на власт, много чилийци от средната и горната класа въпреки това
продължиха да поддържат Пиночет заради това (неравномерно разпределено) икономическо подобрение и въпреки
държавните репресии. Оптимизъм и въздишка на облекчение поради края на икономическия хаос, властващ при
Алиенде, се надигнаха сред чилийците извън онези части от чилийското общество, които бяха измъчвани и убивани.
Както и много чилийци, правителството на САЩ подкрепяше Пиночет през повече от половината период на
военната му диктатура, мотивирано главно от силната му антикомунистическа нагласа. Държавната политика на
САЩ беше да оказва икономическа и военна помощ на Чили и публично да отрича нарушенията на човешките права
от страна на Пиночет дори когато измъчваните и убиваните бяха американски граждани. Както се изрази
американският държавен секретар Хенри Кисинджър: „...колкото и неприятно да действа [хунтата], това
правителство [т.е. на Пиночет] е по-добро за нас, отколкото беше Алиенде“. Тази американска държавна подкрепа
за Пиночет и затварянето на очите за злоупотребите му продължиха при президентствата на Ричард Никсън,
Джералд Форд, Джими Картър и първоначално Роналд Рейгън.
Но от средата на 80-те години насам две неща обърнаха правителството на САЩ срещу Пиночет. Едното беше
натрупаните доказателства за злоупотреби, включително злоупотреби срещу американски граждани – доказателства,
които ставаше все по-трудно да бъдат пренебрегвани. Повратната точка беше ужасяващото убийство в Сантяго на
Родриго Рохас, чилийски тийнейджър с право на постоянно жителство в САЩ, който умря, след като беше залят с
бензин и запален от чилийски войници. Друг фактор, обърнал правителството на Рейгън срещу Пиночет, беше
чилийският икономически спад от 1982-1984 г., който настрои повече от чилийската общественост срещу Пиночет.
Тъй като икономическото възстановяване след 1984 г. не успя да подобри положението на много чилийци,
чилийската левица доби сила, чилийската католическа църква стана открит фокус на опозиция (въпреки че Пиночет
беше набожен католик) и дори чилийските военни започваха да недоволстват от него. Накратко, Пиночет беше не
просто зъл, но и нещо по-лошо от гледна точка на правителството на САЩ – той се бе превърнал в бреме за
американските политически интереси.
 Сн. 4.6. Плакат на успешната кампания от 1988 г. „Не!“, насочена срещу преизбирането на генерал Пиночет за
чилийски президент

През 1980 г. хунтата беше предложила нова конституция, която щеше да затвърди десните и военните интереси, и
беше поискала от избирателите да утвърдят пълномощията на Пиночет, гласувайки продължение на мандата му като
президент за осем години (от 1981 до 1989 г.). След избирателна кампания под плътния контрол на хунтата голямо
мнозинство от чилийските избиратели одобриха новата конституция и удължения мандат на Пиночет. Когато този
удължен мандат наближи края си през 1989 г., хунтата обяви друг плебисцит през 1988 г., който щеше да удължи
президентството на Пиночет за още осем години до 1997 г., когато той щеше да е на 82 години.
Този път обаче Пиночет сбърка в сметките си и бе надигран от опонентите си. Международното внимание
принуди кампанията да се води открито, а гласуването да бъде проведено честно. САЩ хвърлиха ресурсите си в
подкрепа на опозицията, която организира масирано мероприятие за регистриране на 92% от потенциалните
избиратели и проведе блестящо проектирана кампания около простия слоган „Не!“ (сн. 4.6). За изненада на
Пиночет кампанията „Не!“ надделя с 58% от подадените гласове. Въпреки че първоначалната реакция на Пиночет в
нощта на изборите беше да се опита да отрече резултата от вота, останалите членове на хунтата го принудиха да го
приеме. Но 42% от чилийците все още бяха гласували за Пиночет в онези свободни избори през 1988 г.

***

С тази победа на „не!“ противниците на Пиночет най-после получиха възможност да се завърнат на власт в
президентските избори, насрочени за 1990 г. Но в кампанията „Не!“ участваха 17 различни групи със 17 различни
визии за Чили след Пиночет. Така че Чили рискуваше да се плъзне по пътя, преминат от демокрациите на
Съюзниците, които бяха победили Германия и Япония през Втората световна война и за които Уинстън Чърчил
беше писал, правейки ги тема на последния от своите шест тома история на Втората световна война „Триумф и
трагедия“: „Как големите демокрации триумфираха и съответно бяха в състояние да възобновят безумията, които
едва не им бяха коствали живота.“ Подобен въпрос се изправяше и пред Чили: дали чилийците щяха да възобновят
своята безумна непримиримост и безкомпромисни позиции, които бяха стрували на мнозина от тях живота, а на
страната им – демократичното и управление?
От левите противници на Пиночет, които не бяха убити от него, 100 000 бяха избягали в чужбина, започвайки от
1973 г. Те бяха останали в изгнание дълго време, около 16 години (до 1989 г.). Така че бяха имали предостатъчно
време да размишляват върху предишната си непримиримост. Много от тях бяха заминали за Западна или Източна
Европа, където бяха прекарали години, наблюдавайки как действат социалистите, комунистите и другите леви в
европейските страни и какви резултати постигат. Онези чилийски изгнаници, които бяха отишли в Източна Европа,
често посърваха, откривайки, че непримиримите леви идеалисти на власт не бяха създали национално щастие. За
разлика от това онези изгнаници, които бяха избягали в Западна Европа, наблюдаваха умерените социалдемокрации
в действие, високия стандарт на живот в резултат на това, както и една по-спокойна политическа атмосфера от
онази, която властваше в Чили. Те бяха открили, че не е задължително левите да са радикални и непримирими, а че
биха могли да постигнат много от целите си чрез преговори и компромиси с хората, които поддържат различни
политически възгледи. Изгнаниците станаха свидетели на рухването на Съветския съюз и комунистическите
правителства в Източна Европа, както и на кървавото потушаване на демонстрациите в Китай през 1989 г. Всички
тези наблюдения послужиха за смекчаване на екстремизма и комунистическите симпатии на чилийските леви.
Още по време на кампанията „Не!“ през 1989 г. нейните привърженици с разнородни възгледи си бяха дали
сметка, че не биха могли да победят, ако не се научат да си сътрудничат. Те осъзнаха също, че Пиночет все още се
радваше на широка подкрепа сред чилийската бизнес общност и горната класа и че не биха могли да победят или че
(ако победяха) никога не биха били допуснати да вземат властта, ако привържениците на Пиночет не бъдеха уверени
в личната си безопасност в една пост-Пиночетова епоха. Колкото и мъчителна да беше тази перспектива, щеше да се
наложи левите на власт да практикуват толерантност към бившите си врагове, чиито възгледи ненавиждаха и чието
поведение към тях самите е било ужасяващо. Те трябваше да заявят готовността си да изградят „Чили за всички
чилийци“ – целта, която Патрисио Елуин, първият демократично избран президент на Чили след Пиночет, оповести
във встъпителната си реч на 12 март 1990 г.
След като съюзът на 17-те групи, подкрепящи „Не!“, спечели така референдума, левите в него бяха изправени
пред необходимостта да убедят центристите от Християндемократическата партия в съюза, че не трябва да се боят
от едно ново ляво управление и че то няма да е толкова радикално като лявото правителство на Алиенде. Така
левите и центристките партии се обединиха в изборен съюз, наречен Консертасион. Левите се съгласиха, ако
съюзът спечели изборите през 1990 г. (които той спечели), да оставят президентството да се редува между ляв и
центристки президент, като постът да бъде зает най-напред от християндемократ. Левите приеха тези условия,
защото осъзнаха, че това е единственият начин да се върнат в крайна сметка на власт.
Всъщност Консертасион спечели последователно първите четири избори след Пиночет, през 1990, 1993, 2000 и
2006 г.
Първите двама президенти бяха християндемократите Патрисио Елуин и Едуардо Фрей-младши (син на бившия
президент Едуардо Фрей). Следващите двама президенти бяха социалистите Рикардо Лагос и Мичел Бачелет.
Бачелет беше първата жена президент на Чили; тя беше и дъщеря на генерал, изтезаван и хвърлен в затвора от
хунтата на Пиночет. През 2010 г. Консертасион беше победен от десен президент (Себастиан Пинера), през 2014 г.
на власт се завърна социалистката Бачелет, а през 2018 г. – отново десният Пинера. Така Чили след Пиночет отново
стана функционираща демокрация, все още аномална за Латинска Америка, но с огромна селективна промяна –
готовност за толерантност и компромис, както и за споделяне и редуване на властта.
Освен изоставянето на политическата непримиримост другата голяма промяна по посока на новите
демократични правителства на Чили от съюза Консертасион в сравнение с демократичните правителства отпреди
епохата на Пиночет беше свързана с икономическата политика. Новите правителства продължиха повечето
свободнопазарни икономически политики на Пиночет, защото беше станало явно, че тези политики са до голяма
степен благоприятни в дългосрочен план. Всъщност правителствата на Консертасион продължиха още по-нататък с
тези политики, като намалиха вносните мита, така че те стигнаха до средно 3% към 2007 г. – най-ниските в света.
Бяха подписани споразумения за свободна търговия със САЩ и Европейския съюз. Главната промяна, въведена от
Консертасион в икономическите политики на военното управление, беше увеличението на държавните разходи за
социални програми и реформирането на трудовото законодателство.
Резултатът беше, че от смяната на правителството през 1990 г. насам чилийската икономика расте с впечатляващ
темп, а икономически Чили е начело в Латинска Америка. Средните доходи в Чили бяха едва 19% от средните
доходи в САЩ през 1975 г.; този процент се повиши до 44% до 2000 г., докато средните доходи в останалата част на
Латинска Америка по същото време спадаха. Процентите на инфлацията в Чили са ниски, върховенството на закона
е силно, правата на частна собственост са добре защитени, а всепроникващата корупция, с която се срещнах при
посещението ми през 1967 г., е намаляла. Последица (както и частична причина) на този подобрен икономически
климат беше удвояването на чуждестранните инвестиции, което бързо настъпи в Чили през първите седем години
след завръщането на демокрацията.
Днес Сантяго изглежда напълно различно от града, който познавах от 1967 г. Той гъмжи от небостъргачи
(включително най-високия в Южна Америка) и има ново метро и ново летище. Икономическите постижения на
Чили обаче далеч не са равномерно разпределен успех. Икономическото неравенство остава голямо, социално-
икономическата мобилност е ниска, а Чили продължава да бъде, както и преди, страна на контрастиращи богатство
и бедност, въпреки че богатите хора в Чили днес обикновено са новите бизнес лидери, а не семействата на бившите
големи земевладелци. Но цялостното голямо подобрение в чилийската икономика означава, че макар относителната
пропаст между богатите и бедните да се запазва, абсолютното икономическо положение на бедните в Чили е
станало по-добро. Процентът чилийци, живеещи под чертата на бедността, е намалял от 24% през последната
година от властта на Пиночет до едва 5% през 2003 г.

***

Изборната победа на „Не!“ от 1989 г. не означаваше, че Чили беше свободно от Пиночет и въоръжените сили.
Съвсем не – преди да се оттегли като президент, Пиночет прокара закон, който го назначаваше за пожизнен сенатор,
даваше му възможност да назначава няколко съдии от Върховния съд и го оставяше главнокомандващ на
въоръжените сили, докато не се пенсионира окончателно през 1998 г. на 83-годишна възраст. Това означаваше, че
Пиночет и неговата скрита заплаха за нов военен преврат бяха постоянно в съзнанието на демократичните лидери
на Чили. Както ми обясни един приятел чилиец: „Все едно след капитулацията на нацистка Германия на 9 май 1945
г. Хитлер да не се беше самоубил, а да беше останал пожизнен сенатор и главнокомандващ на германската армия!“
Укрепвайки още повече позицията на чилийските военни, конституцията на Пиночет включваше клауза (все още в
сила днес), според която 10% от продажбите (да, продажбите, а не само печалбите!) на чилийската национална
медодобивна промишленост трябва да се харчат всяка година за военния бюджет. Това предоставя на чилийските
въоръжени сили финансова база, далеч надхвърляща парите, необходими за защитата на Чили срещу всякаква
реалистична чуждестранна заплаха – особено като се има предвид, че последната (и едва втора) война на Чили е
приключила през 1883 г., че чилийската граница е защитена от океан, пустиня и високи планини и че съседите на
Чили (Аржентина, Боливия, Перу) не са опасни. Единственото вероятно приложение на чилийските въоръжени
сили е срещу самия чилийски народ.
Чилийската конституция, одобрена при Пиночет, съдържаше три клаузи, облагодетелстващи десницата. Едната
клауза предвиждаше от 35 членове на сената 10 да не се избират от обществото, а да бъдат назначавани от
президента от списък с длъжностни лица, състоящ се по всяка вероятност от представители на десницата
(например бивши командващи на армията и флота). Бившите президенти ставаха пожизнени сенатори. Втора клауза
(останала неотменена до 2015 г.) предвиждаше всеки чилийски сенатски избирателен район да избира двама
представители, първият от които има нужда само от обикновено мнозинство на гласовете, вторият обаче има нужда
от квалифицирано 80-процентно мнозинство, това правеше много трудно за който и да било район да избере двама
леви. Последната клауза изискваше квалифицирано мнозинство от 5/7 от избирателите, за да бъде променена
конституцията – но в една демокрация (особено такава разпокъсана като в Чили) е трудно да се постигне
съгласието на 5/7 от електората за каквото и да било. В резултат, макар да са минали десетилетия, откакто Пиночет
бе свален от президентския пост с избори, Чили все още функционира с модифицирана версия на неговата
конституция, която повечето чилийци смятат за нелегитимна.
За всяка страна е болезнено да признае и изкупи злините, които служителите и са нанесли на собствените и
граждани или на гражданите на други страни. Болезнено е, защото нищо не може да върне обратно миналото, а
често много от извършителите са все още живи, неразкаяли се, могъщи и широко подкрепяни. Признанието и
изкуплението бяха особено трудни за Чили, защото Пиночет беше подкрепян от едно голямо малцинство от
чилийските избиратели дори на проведения без насилие референдум през 1989 г., защото Пиночет оставаше
главнокомандващ на въоръжените сили и защото демократичното правителство имаше сериозни основания да се
бои от нов военен преврат, ако предприемеше действия срещу виновниците сред военните. В два случая – когато
беше разследван синът на Пиночет и когато една комисия по човешките права започна работа по разследване на
зверствата – по улиците действително се появиха войници в пълна военна униформа. Тяхната поява беше
представена за „рутинно учение“ – но скритата заплаха беше очевидна за всеки.
Патрисио Елуин, първият президент след Пиночет, действаше предпазливо. Когато той обеща справедливост
„доколкото е възможна“, чилийците, надяващи се на възмездие, се почувстваха разочаровани и се опасяваха, че
неговата фраза е само евфемизъм за „никаква справедливост“. Но Елуин действително учреди Комисия за истина и
помирение, която обнародва през 1991 г. имената на 3200 чилийци, които са били убити или „изчезнати“, а втора
комисия през 2003 г. изнесе сведения за изтезанията. Говорейки по телевизията, Елуин беше почти просълзен,
когато молеше семействата на жертвите за прошка от името на чилийското правителство. Такива прочувствени
извинения от държавни лидери заради престъпления на държавата са изключително редки в съвременната история;
най-близкият паралел е прочувственото извинение на германския канцлер Вили Брант във Варшавското гето към
жертвите на бившето нацистко правителство на Германия (вж. гл. 6 за повече подробности).
Повратна точка в търсенето на сметка на Пиночет беше британската заповед за арест срещу него през 1998 г.,
докато той беше в една лондонска клиника на лечение. Заповедта беше издадена по молба на испански съдия, искащ
екстрадицията на Пиночет в Испания, където да отговаря за престъпления срещу човечеството и за убийствата на
испански граждани в частност. Адвокатите на Пиночет първоначално пледираха, че Пиночет би трябвало да има
имунитет срещу съдебно преследване, защото изтезанията и убийствата са законни функции на държавата. Когато
британската Камара на лордовете в крайна сметка отхвърли тази защита, адвокатите на Пиночет започнаха да
твърдят, че той е стар и немощен и би трябвало да бъде освободен на хуманитарни основания. Адвокатите
разрешаваха той да бъде сниман само в инвалидна количка. След 503 дена домашен арест британският министър на
вътрешните работи отхвърли испанската молба за екстрадиция под предлог, че Пиночет нямал сили да свидетелства
в съда, но по-вероятно заради подкрепата, която правителството на Пиночет беше оказало на Великобритания по
време на войната и с Аржентина за Фолкландските острови през 1982 г. След това Пиночет незабавно отлетя за
Чили. След кацането на самолета му той беше свален с инвалидна количка, след което стана и тръгна през пистата,
за да се здрависа с чилийските генерали, дошли да го посрещнат и поздравят (сн. 4.7).
 Сн. 4.7. При завръщането си в Чили през 2000 г. генерал Пиночет става от инвалидната количка, с която се
придвижва заради предполагаеми здравословни проблеми, за да се здрависа с чилийските генерали, дошли да го
поздравят

Но дори чилийските десни бяха шокирани от разкритието на една подкомисия на сената на САЩ, че Пиночет е
укрил 30 млн. долара в 125 тайни банкови сметки в САЩ. Макар десните да бяха готови да толерират изтезанията и
убийствата, те бяха разочаровани да научат, че Пиночет, когото бяха смятали за различен и по-добър от другите
нечестни латиноамерикански диктатори, е крадял и криел пари. Върховният съд на Чили отне съдебния имунитет
на Пиночет, предоставен му като пожизнен сенатор. Данъчните власти на Чили (съответствието на Федералната
данъчна служба на САЩ) внесоха жалба срещу Пиночет за подаване на неверни данъчни декларации. (Може би
властите бяха вдъхновени от примера на прочутия американски гангстер Ал Капоне, който успешно се беше
измъкнал от осъждане за извършването и нареждането на убийства, контрабанда и организиране на вериги за хазарт
и проституция, но в крайна сметка беше пратен в затвора за неплащане на федералния подоходен данък.) След това
Пиночет беше осъден за други финансови престъпления и убийства и беше поставен под домашен арест, а съпругата
му и четирите му деца също бяха арестувани. Но през 2002 г. той беше обявен за неспособен да се яви на съд поради
деменция. Пиночет почина от инфаркт през 2006 г. на 91 години.
В края на краищата стотици чилийски мъчители и убийци бяха осъдени и десетки от тях бяха пратени в затвора –
включително генерал Мануел Контрерас, директор на тайната разузнавателна агенция ДИНА на Пиночет, осъден на
526 години затвор и непокаял се до смъртта си. Много от по-възрастните чилийци продължават да смятат присъдите
за прекалено сурови, а Пиночет – за чудесен човек, преследван несправедливо. Много други чилийци смятат
присъдите за прекалено меки, прекалено малобройни, прекалено закъснели, насочени главно към
нископоставените, а не към високопоставените престъпници, и довели до изпращането им в специални удобни
затвори, подобни на курорти. Например чак през 2015 г. чилийски съдии повдигнаха обвинение на 10 офицери за
убийството на прочутия певец Виктор Хара през 1973 г., а на седем други – за убийството на Родриго Рохас през
1986 г. – съответно 42 и 29 години след деянията. През 2010 г. президентката на Чили Мичел Бачелет откри в
Сантяго музея „Вила Грималди“, който разкрива в ужасяващи подробности изтезанията и убийствата по време на
военното управление. Това би било абсолютно немислимо, докато Пиночет оставаше главнокомандващ армията.
Чилийците все още се борят с моралната дилема как да претеглят положителните и отрицателните страни на
предишното военно управление на страната си – и особено с дилемата каква тежест имат икономическите му
ползи, поставени на везната срещу престъпленията му. Тази дилема е нерешима. Един прост отговор би бил: защо
изобщо трябва да се опитваме да претегляме ползите срещу престъпленията? Защо просто не признаем, че военното
управление е извършило и ползотворни, и ужасни неща? Но чилийците трябваше да ги претеглят на референдума
през 1989 г., когато им беше предложен избора да гласуват с „да“ или „не“ дали Пиночет да остане президент още
осем години и нямаха възможност да гласуват с „да, но...“ или „не, но...“. Изправени пред този избор, 42% от
чилийците гласуваха с „да“ въпреки отвратителните деяния, които в крайна сметка бяха изложени в музея „Вила
Грималди“. Докато повечето млади чилийци сега презират Пиночет, разделението във възгледите на чилийците,
достатъчно стари, за да помнят годините на Алиенде и Пиночет, според мен намира израз в две чилийски
съпружески двойки, които интервюирах. И в двата случая съпругът и съпругата ме помолиха да ги интервюирам
поотделно, защото възгледите им по тези болезнени въпроси се различавали. И в двата случая съпругът след това ми
каза: „Политиките на Пиночет бяха от полза за Чили икономически, но за изтезанията и убийствата му нямаше
извинение.“ Съпругите на практика ми казаха: „Изтезанията и убийствата на Пиночет бяха злодеяния, но трябва да
разберете, че политиките му бяха от полза за Чили икономически.“

***

С оглед на рамката на нашата книга и на факторите, които улесняват или възпрепятстват изхода от криза, Чили е
илюстрация на много от тях.
Първо, промените в Чили бяха наистина селективни и големи (фактор #3 от табл. 1.2). В началото Чили наруши
дългата си традиция на минимална военна намеса и разреши продължителното напрежение между държавната
намеса в икономиката и икономическия подход на ненамеса на държавата, възприемайки драстичен поврат към
подхода на ненамеса. Накрая, когато завоят към военна намеса беше отменен, самата тази отмяна беше направена
селективно – да, демократичното управление беше възстановено, но обръщането към свободна пазарна икономика,
въведено от военните, беше запазено. Това стана една от двете трайни селективни промени на Чили, която е пример
и за забележителна гъвкавост (фактор #10): социалистите, които накрая се върнаха на власт, изоставиха
привързаността си към социализма и продължиха икономическите политики на омразното военно управление.
Другата трайна селективна промяна на Чили беше краят (поне за последните няколко десетилетия) на
непримиримото отхвърляне на политическия компромис, характерно за националната политика през по-голямата
част от неотдавнашната история на Чили.
Чили постигна тези селективни промени чрез два цикъла на несигурност и провал (фактор #9). Първият цикъл
беше неуспешният опит на Алиенде да разреши хроничните икономически и социални проблеми на Чили, като
отхвърли компромиса и въведе марксистко управление. Вторият цикъл беше неуспешният опит на Пиночет също да
отхвърли компромиса и да създаде трайно военно управление и удължено президентство за себе си, което беше
предотвратено поради погрешните му сметки за изхода на референдума от 1988 г.
Как успя Чили да излезе от почти 17 години военни репресии и безпрецедентни жестокости на държавата без още
по-дълбока травма, отколкото реално понесе? Макар Чили днес все още да се бори с последиците от годините на
Пиночет, аз съм приятно изненадан, че чилийците вече не се терзаят. Много от заслугата за тази развръзка е на
чилийската национална идентичност и гордост (фактор #6). Чилийците все още държат на думите, които моите
приятели чилийци ми казаха през 1967 г.: „Чили е много различна от другите латиноамерикански страни; ние,
чилийците, знаем как да се управляваме.“ Чилийците са положили големи усилия да останат различни от онези
други латиноамерикански страни и да се самоуправляват успешно. Те са били готови да следват мотото си „Да
изградим Чили за всички чилийци“ въпреки силните мотиви на толкова много чилийци да не приемат други видове
чилийци като принадлежащи към същата родина. Без тази национална идентичност Чили не би успяла да избегне
политическата парализа, нито да стане отново най-демократичната и най-богатата страна в Латинска Америка.
Чили илюстрира както честната реалистична оценка на силата си на един етап, така и липсата на подобен
реализъм на друг етап (фактор #7). Пиночет и другите военни лидери, негови сподвижници, се оказаха прави през
1973 г., че биха могли да надделеят над противниците си в Чили и в чужбина; Алиенде се оказа в грешка със своето
убеждение, че би могъл да успее да въведе марксистко управление в Чили по демократичен път. Това различие
илюстрира и една печална истина – няма гаранции, че добронамерените почтени хора ще постигнат успех, нито че
злодеите неизбежно няма да го постигнат.
Чили онагледява ролята на чуждата помощ и на нейната липса (фактор #4), а също и на моделите за подражание
(фактор #5). Опозицията на САЩ изигра роля за падането на Алиенде, а бързото възстановяване на американската
икономическа помощ след преврата през 1973 г. – за дългото оцеляване на военното управление. Представата на
Пиночет (неотговаряща напълно на действителността) за икономиката на САЩ като модел на свободна пазарна
икономика изигра роля за възприемането от негова страна на икономическите политики на чикагските момчета.
Аналогично, Чили онагледява както предимствата на свободата на действие, така и недостатъците на липсата на
свобода на действие (фактор #12). Географската изолация на Чили, отделена с планини и пустини от
латиноамериканските си съседи, значително намаляваше необходимостта за Алиенде или Пиночет да се
притесняват, че политиките им може да провокират намеса от съседните Аржентина, Перу и Боливия. За разлика от
това диктаторските управления в Уганда, Руанда, Източен Пакистан, Камбоджа и много други страни са били
сваляни чрез намеса от съседни страни. Но свободата на действие на Алиенде беше ограничавана от далечния САЩ,
докато свободата на действие на всички чилийски правителства беше ограничавана от зависимостта на чилийската
медодобивна промишленост (най-големия стълб на чилийската икономика) от условията на световния пазар, нещо
извън контрола на Чили.
Това са особеностите на чилийската криза, погледнати от перспективата на индивидуалните кризи. Нека сега
разгледаме характеристиките, специфични за националните кризи (т.е. неприложими към индивидуалните кризи),
и да сравним събитията в Чили с онези в другите страни, които обсъждаме.
Първо, кризата в Чили през 1973 г., както и в Индонезия през 1965 г., която ще разгледаме в следващата глава,
беше вътрешна, за разлика от външните удари срещу Япония през 1853 г. и Финландия през 1939 г. (С това не се
отрича ролята на външния натиск от страна на САЩ в чилийската криза.) Вътрешните кризи и в Чили, и в
Индонезия възникнаха от политическа поляризация, несъгласие относно дълбоко поддържаните основни ценности
и готовност по-скоро да убиваш и да бъдеш убит, отколкото да направиш компромис.
Второ, историята на Чили илюстрира мотива за мирната еволюция в противовес на силовата революция. В
Германия през 1848 г. и отново при радикалното насилие, започнало там през 1968 г., силовата революция се
провали, но последвалата мирна еволюция успя да постигне много от същите цели. Промените в Австралия от 1945
г. нататък бяха осъществени изцяло чрез мирна еволюция, без дори и опит за силова революция. За разлика от това
кризите и в Чили, и в Индонезия, съответно през 1973 г. и 1965 г., завършиха със силови революции, които доведоха
на власт дълготрайни военни управления. Но и в двата случая тези военни управления бяха свалени от власт чрез
мирни протести. Макар по времето, когато започваха, успехът на тези протести да не беше гарантиран, другият
вариант – опитът да бъде отстранен от власт Пиночет и съответно Сухарто в Индонезия чрез бунт, несъмнено щеше
да провокира въоръжените сили и да бъде смазан от тях. Но и чилийските, и индонезийските военни не се
престрашиха да стрелят в огромните тълпи мирни протестиращи на улиците.
Трето, Чили, отново като Индонезия през 1965 г. и Германия през 1933 г., но за разлика от Япония от периода
Мейджи или Австралия след Втората световна война, илюстрира ролята на един изключителен лидер: в случая на
Пиночет – лидер, който е бил изключително зъл (по мое мнение). Приятели чилийци разказват, че при растящата
поляризация на Чили в края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ в. е било много вероятно тази поляризация
да бъде решена чрез сила. Още преди преврата от 11 септември 1973 г. насилието се увеличаваше в продължение на
шест години.
Онова, което изненада чилийците като моите приятели на онази вечеря през декември 1973 г., които очаквали
военното управление да остане на власт по-малко от две години, беше продължителността на насилието. Това не
беше само един кратък спазъм от убийства за няколко дена или седмици след преврата, чилийци продължаваха да
бъдат изтезавани и убивани в продължение на много години, а Пиночет продължаваше да държи властта почти 17
години. Този изход беше неочакван не само за обикновените чилийци, но и за две групи хора, от които човек би
очаквал да са в състояние да предвидят по-добре поведението на Пиночет – неговите чилийски партньори от
хунтата, които били следили и съпровождали професионалната му кариера в течение на няколко десетилетия, и ЦРУ,
част от чиято работа е да съобразява какво може да се случи в други страни. Партньорите на Пиночет от хунтата са
били също толкова изненадани, колкото и ЦРУ, от неговата безмилостност и решимостта му да не отстъпва властта,
така противоположни на традициите на всички предишни водачи на преврати в историята на Чили. Индивидуалната
психология на Пиночет продължава да озадачава историците.
Оставащият мотив, илюстриран от съвременната чилийска история, е свързан с ограниченията, създаващи пречки
за преодоляването на злодеянията от миналото. През май 1945 г. нацистка Германия беше военно напълно победена,
много от нацистките и лидери се самоубиха, а цялата страна беше окупирана от враговете си. След Втората световна
война в германското управление все още имаше предостатъчно бивши нацисти, но те не можеха да защитават
открито нацистките престъпления. Така Германия в крайна сметка се справи публично с нацистките престъпления.
В противоположната крайност, когато индонезийската армия изби или организира убийствата на над половин
милион индонезийци през 1965 г., индонезийското правителство, стоящо зад тези масови убийства, остана на власт
и все още е на власт и днес. Нищо чудно, че дори днес, над 50 години след масовите убийства, индонезийците не се
решават да говорят за тях.
Чили е междинен случай. Чилийското военно правителство, наредило убийствата, отстъпи мирно властта на
демократично правителство. Но военните лидери останаха живи и запазиха много от властта си. Новото
демократично правителство на Чили отначало не смееше да предприема действия срещу военнопрестъпниците.
Днес то все още действа предпазливо. Защо е предпазливо то? Защото армията може да се върне. Защото все още
има много чилийци, които защитават Пиночет. Защото „Чили за всички чилийци“ означава за съжаление Чили, което
включва и бившите военнопрестъпници.
Най-накрая, много от моите читатели американци, загрижени за растящата политическа поляризация в САЩ
днес, ще намерят този разказ за неотдавнашната чилийска история плашещ. Въпреки силните демократични
традиции на Чили, политическата поляризация и сривът на компромиса там доведоха до насилие и диктатура, която
малцина чилийци бяха предвидили. Възможно ли е това да се случи в САЩ?
Човек може веднага да възрази: „Не, разбира се, че не! САЩ е различен от Чили. Армията на САЩ никога не би
се разбунтувала и не би наложила диктатура.“
Да, САЩ наистина е различен от Чили. Някои от тези различия намаляват, а други засилват риска за край на
демокрацията в САЩ. Ако демокрацията в САЩ наистина срещне края си, това няма да стане чрез въстание,
оглавявано от командващите на въоръжените сили; има и други начини да се сложи край на демокрацията. Ще
отложа по-нататъшното обсъждане на тези въпроси относно САЩ до гл. 9.

Когато се върнах в Чили през 2003 г. за пръв път, откакто бях напуснал страната през 1967 г., посетих
президентския дворец на Алиенде, днес отворен като туристически обект. Бяха ми казали, че в него може да се
влиза свободно. На входа имаше полицай (карабинеро) със застрашителен вид, държащ пушка и стоящ на постамент,
висок половин метър, така че се извисяваше над мен. Той ме погледна отгоре, прониза ме с очи, без да се усмихне, и
ме попита какво искам. Отвърнах, че съм турист и той ме пусна да вляза. Но аз неволно започнах да се питам какво
би могъл да направи той и дали, без да знам, не съм нарушил някоя наредба. Помислих си: „Именно някой такъв
полицай или войник е залял Родриго Рохас с бензин и го е запалил!“ Уплаших се и си тръгнах само след минута,
разбирайки по-добре защо демократичното правителство на Чили действа предпазливо при осъждането на
мъчителите и убийците, поддържани от Пиночет.
 Глава 5.
Индонезия, възходът на една нова държава
В хотела • Миналото на Индонезия • Колониалната епоха • Независимостта •
Сукарно • Превратът • Масовите убийства • Сухарто • Наследството на Сухарто
• Рамка на кризата • Завръщане в Индонезия

Фиг. 5. Карта на Индонезия

Индонезия е четвъртата по население страна в света, с около 260 млн. жители, превъзхождана само от Китай,
Индия и Съединените щати. Тя е и най-многолюдната страна в света с преобладаващо мюсюлманско население, дом
на повече обитатели, отколкото дори Пакистан, Бангладеш или Иран. Поради тези факти човек би могъл да
предположи, че Индонезия ще получава много внимание от американската и европейската преса.
В действителност думата „мюсюлманска“ кара западняците да се сещат по-скоро за други страни, които
фигурират много повече в западното съзнание, отколкото Индонезия. В наше време американските и европейските
вестници споменават тази страна рядко. Малкото случаи на статии за нея на първа страница, за които се сещам през
последните 15 години, бяха, когато две големи земетресения и една самолетна катастрофа убиха много хора през
2018 г., когато няколко наркодилъри, в т.ч. чужди граждани, бяха екзекутирани през 2015 г. въпреки чуждестранните
протести, когато 200 000 души бяха убити от цунами през 2004 г. и когато бомбен атентат на Бали през 2002 г. взе
много жертви. Тази принципна липса на внимание се дължи на факта, че Индонезия днес не се характеризира с
неща, даващи храна за международните заглавия, от рода на граждански войни, изпращане на терористи или вълни
от мигранти в чужбина, голямо богатство или отчайваща бедност, или пък вдигане на много шум в международната
политика. Доколкото ние, американците, се сещаме изобщо за Индонезия, нашата представа е за една развиваща се
страна с приятни туристически атракции, особено пейзажите, плажовете и индуистките храмове на Бали, най-
великолепните коралови рифове, най-добрите места за гмуркане с акваланг и шнорхел, както и красивите тъкани
батик.
Моето първо пътуване до Индонезия беше през 1979 г., когато започнах посещението си, отсядайки в един хотел с
фоайе, чиито стени бяха украсени с картини, разказващи индонезийската история. В Съединените щати подобна
изложба би описвала евентуално Американската революция, Гражданската война, златната треска в Калифорния,
трансконтиненталната железница и други такива теми отпреди 150 или 200 години. Но във фоайето на
индонезийския хотел всички картини показваха само събития от последните 35 години. Събитието, което беше
сюжет на повечето картини, беше наречено Комунистическото въстание от 1965 г. Картините и обяснителният текст
под тях показваха живописно как комунистите измъчват и убиват седем генерали и как един от генералите, който
комунистите се опитват да убият, успява да избяга от къщата си, прескачайки една стена, но петгодишната му
дъщеря е простреляна по погрешка и умира няколко дена по-късно. Изложбата оставяше впечатлението, че
изтезанията и убийството на тези генерали и на малкото момиченце са най-ужасното събитие, случвало се някога в
индонезийската история.
Изложбата не споменаваше онова, което беше последвало смъртта на генералите – избиването на около половин
милион други индонезийци по подстрекателство на индонезийските въоръжени сили. Да не се споменат тези
убийства в изложба за индонезийската история, е впечатляващ пропуск, тъй като сред масовите убийства по света
след Втората световна война само няколко са надхвърлили индонезийските по брой на жертвите. През двете
десетилетия след първото ми посещение, по време на завръщани-ята ми и продължителните ми престои в
Индонезия, нито веднъж не чух тези убийства да се споменават от приятелите ми индонезийци – чак до смяната на
правителството през 1998 г. Все едно правителството на генерал Пиночет в Чили да беше убило 100 пъти повече
чилийци, отколкото в действителност, но тези убийства никога да не се споменаваха от оцелелите чилийци, нито от
чилийските разкази за чилийската история.
Една от темите на кризата и промяната, които е добре да имате наум, докато четете следващите страници, е,
разбира се, сравнението между Индонезия и Чили. И двете страни са преживели срив на политическия компромис,
опит на левицата да придобие контрол върху властта и военен преврат, сложил край на този опит и установил
дълготрайна диктатура. И двете страни онагледяват ролята не на един, а на двама последователни лидери,
характерни, но противоположни личности. В постигането на национално помирение след съсичането на едната
политическа група от нейните противници Индонезия се оказва на противоположния край спрямо Финландия, с
Чили по средата. Както ще видите, повече от всяка друга страна, разглеждана в тази книга, Индонезия, нашата най-
млада държава, илюстрира процеса на успешно изграждане на национална идентичност.

***

За да разберем какво се е случило по време на кризата в Индонезия през 1965 г. и след нея, нека започнем с малко
история. Индонезия е млада страна, която е станала независима чак през 1945 г. и дори не е била обединена като
колония докъм 1910 г. Тя е тропическа, разположена е на екватора между Нова Гвинея и Австралия на изток и Азия
на запад и има високи планини, в т.ч. много действащи вулкани. Един от тях, Кракатау, е прочут с най-
катастрофалното изригване в близката история (1883) – изригване, което унищожило почти целия остров и
изхвърлило достатъчно пепел в атмосферата, че да промени световния климат през следващата година. От
индонезийските острови най-известни са Ява, Бали, Суматра и Сулавеси плюс островите Борнео и Нова Гвинея,
които Индонезия дели с други страни (с. 180).
Географски Индонезия е най-раздробената страна в света, с хиляди обитаеми острови, разпръснати на над 5000
км от запад на изток. През по-голямата част от последните 2000 години на някои от индонезийските острови е
имало местни държави. Но никоя от тях не е установявала контрол върху по-голямата част от Индонезийския
архипелаг, нито е съществувало име или понятие за онова, което днес познаваме като Индонезия. В езиково
отношение Индонезия е една от най-разнородните страни в света, с над 700 различни езика. Тя е разнородна и
религиозно – докато повечето индонезийци са мюсюлмани, има също големи християнски и индуистки малцинства,
както и будисти, конфуцианци и последователи на местните традиционни религии. Макар да са ставали религиозни
насилия и бунтове, те са били в много по-малък мащаб, отколкото в Южна Азия и Близкия изток. Много
индонезийци от различни религии са сравнително толерантни едни към други. Бил съм в части на Индонезия,
където редом едни до други се намират християнски и мюсюлмански села и дори не съм успявал да разбера каква е
религията в конкретното село, докато не видя джамията или църквата.

***

Като се започне от 1510 г., португалците, след това (от 1595 г. нататък) холандците, а после британците са се
опитвали да установят колонии на островната верига, която днес е Индонезия. Британският контрол в крайна
сметка се ограничил до части от Борнео, а единствената оцеляла португалска колония била в източната половина на
остров Тимор. Най-успешните колонизатори били холандците, съсредоточени на остров Ява, който имал далеч най-
многобройното местно население (над половината жители на съвременна Индонезия). В началото на XIX в., за да се
изплатят колониалните им начинания и да започнат да носят печалба, холандците създали на Ява и Суматра
плантации, работещи за износ. Но чак около 1910 г., над три века след пристигането им на Индонезийския
архипелаг, холандците придобили контрол върху цялата разпростряла се островна верига. Като пример за това
доколко неизследван от холандците е оставал архипелагът, чак през 1910 г. един холандски губернатор открил, че
източният индонезийски остров Флорес и малкият съседен остров Комодо са обиталище на най-големия гущер в
света, т.нар. комодски варан. Макар че е дълъг над 3 м и тежи десетки килограми, той е оставал неизвестен за
европейците в продължение на четири века.
Трябва да се подчертае, че думата „Индонезия“ дори не е съществувала, докато не била измислена от един
европеец около 1850 г. Холандците наричали своята колония „Индиите“, „Нидерландските Индии“ или
„Холандските Източни Индии“. Самите жители на архипелага нямали обща национална идентичност, нито
национален език, нито чувство на единство, противопоставящо ги на холандците. Явански войски например се
присъединили към холандските, за да завладеят главната държава на остров Суматра, традиционен съперник на
яванските държави.
В началото на ХХ в. холандското колониално управление започнало да прави усилия да премине от чисто
експлоататорска политика в своята колония към т.нар. от него „етична политика“ – т.е. най-накрая да се опита да
направи нещо добро за индонезийците. Така например холандците открили училища, построили жп линии и
напоителни съоръжения на Ява, учредили съвети за местно управление в големите градове и се опитали да облекчат
свръхнаселението на Ява, насърчавайки емиграцията към не толкова гъсто населените външни острови (против
желанията на местното население на тези острови). Но описаните опити на холандската етична политика донесли
ограничени резултати – отчасти защото самата Нидерландия била твърде малка, за да вложи много пари в
Индонезия, отчасти защото усилията на холандците, както и тези на независима Индонезия впоследствие, да
подобрят живота на хората били спъвани от бързото нарастване на населението, създаващо повече гърла за
изхранване. Индонезийците днес са на мнение, че отрицателните ефекти от холандския колониализъм далеч
надхвърлят положителните.
Към 1910 г. все по-голям брой жители на Холандските Източни Индии вече развивали зачатъци на „национално
съзнание“. Тоест те започвали да чувстват, че са не само жители на своя конкретен султанат под холандско
управление в някоя част на Ява или Суматра, а принадлежат към една по-голяма общност, наречена „Индонезия“.
Индонезийците с такива зачатъци на по-широка идентичност образували множество отличаващи се, но често и
припокриващи се групи: яванска група, която се чувствала културно по-издигната, ислямско движение, стремящо се
към ислямска идентичност на Индонезия, работнически профсъюзи, комунистическа партия, индонезийски
студенти, учили в Нидерландия, и др. С други думи, индонезийското движение за независимост било разпокъсано
по идеологическа, географска и религиозна линия, предвещавайки проблеми, които продължили да терзаят
Индонезия и след независимостта.
Резултатът бил не само стачки, заговори и брожения срещу холандците, но и конфликт между самите
индонезийски групи, който усложнявал положението. Техните действия срещу холандците въпреки всичко
достигнали точката, при която през 20-те години на ХХ в. холандците възприели политика на репресии и изпратили
много от лидерите им фактически в концентрационен лагер в една далечна и измъчвана от болести област на
Холандска Нова Гвинея.
Важен принос за окончателното индонезийско единство дали еволюцията и трансформацията на малайския език
(търговски език с дълга история) в бахаса индонезия – официалния национален език на всички индонезийци днес.
Дори най-големият от стотиците местни индонезийски езици, яванският от Централна Ява, е роден език на по-
малко от една трета от населението на Индонезия. Ако този най-голям местен език беше станал национален език,
това щеше да символизира господството на Ява в Индонезия и така щеше да изостря един проблем, запазващ се
упорито в съвременна Индонезия, а именно страха на индонезийците от другите острови от яванско господство.
Яванският език има допълнителния недостатък, че е йерархично чувствителен – в него човек използва различни
думи, когато говори на хора с по-високо или по-ниско обществено положение. Днес аз споделям с индонезийците
високата им оценка за предимствата на прекрасния бахаса индонезия като техен национален език. Той е лесен за
научаване. Само 18 години след като Индонезия пое управлението на Холандска Нова Гвинея и въведе там бахаса,
открих, че той се говори дори от необразованите новогвинейци в затънтените села. Граматиката на бахаса е проста,
но гъвкава в добавянето на представки и наставки към корените на много думи, създавайки нови думи с
непосредствено предвидими значения. Например прилагателното, означаващо „чист“, е bersih, глаголът „чистя“ е
membersihkan, съществителното „чистота“ е kebersihan, а съществителното „почистване“ е pembersihan.

***

След като Япония обяви война на Съединените щати през декември 1941 г. и започна експанзията си по
тихоокеанските острови и в Югоизточна Азия, тя бързо превзе Холандските Източни Индии. Нефтените залежи на
Холандско Борнео заедно с малайския каучук и калай всъщност бяха съществен мотив за Япония да обяви война,
може би най-големият единичен мотив, защото самата Япония нямаше нефт и зависеше от американския петролен
износ, който американският президент Рузвелт беше прекъснал като ответен удар заради войната на Япония срещу
Китай и окупацията на Френски Индокитай. Нефтените залежи на Борнео бяха най-близкият алтернативен
източник на нефт за Япония.
Отначало японските военни лидери твърдяха при окупирането на Холандските Източни Индии, че индонезийците
и японците са азиатски братя в общата борба за нов антиколониален ред. Индонезийските националисти
първоначално подкрепяха японците и им помогнаха да заловят и задържат холандците. Но японците се стремяха
преди всичко да извличат суровини (особено нефт и каучук) от Холандските Източни Индии за японската военна
машина и станаха още по-репресивни от холандците. След като войната се обърна срещу японците, през септември
1944 г. те обещаха независимост на индонезийците, макар и без да определят дата. След като Япония капитулира на
15 август 1945 г., само два дена по-късно индонезийците обявиха независимост, ратифицираха конституция на
следващия ден и основаха местни милиции. Но те скоро откриха, че поражението на холандците от японците,
последвалото обещание за независимост от страна на японците и накрая поражението на японците от САЩ и
неговите съюзници не гарантираха независимост за Индонезия. Вместо това през септември 1945 г. британски и
австралийски войски пристигнаха да поемат властта от японците, а след тях дойдоха холандски войски, за да
възстановят холандския контрол. Избухнаха битки, които противопоставиха британските и холандските войски на
индонезийските.
Холандците, позовавайки се на етническото разнообразие и огромния териториален обхват на Индонезийския
архипелаг и вероятно водени от своя собствен мотив „разделяй и владей“, с цел да си възвърнат контрола, издигнаха
идеята за федерация за Индонезия. Те учредиха отделни федерални държави в районите, които бяха превзели
отново. За разлика от това много индонезийски революционери се стремяха към единно републиканско управление
за целите бивши Холандски Източни Индии. В едно предварително споразумение, постигнато през ноември 1946 г.,
холандците признават властта на Индонезийската република – но само на Ява и Суматра. До юли 1947 г. обаче
холандците, вече раздразнени, предприеха т.нар. от тях „полицейски действия“, с цел да унищожат републиката.
След прекратяването на огъня, а после след още едни холандски „полицейски действия“ и натиск от ООН и САЩ
холандците отстъпиха и се съгласиха да предадат властта на републиката. Окончателното й предаване стана през
декември 1949 г. – но с две големи ограничения, които вбесиха индонезийците и за чието премахване им бяха нужни
12 години. Едното ограничение беше, че холандците нямаше да предадат холандската (западната) половина от
остров Нова Гвинея. Вместо това те щяха да я задържат под холандско управление под предлог, че новогвинейците
са много по-малко развити политически от останалите Холандски Източни Индии, че още далеч не са готови за
независимост и че повечето новогвинейци етнически са толкова различни от повечето индонезийци, колкото и
двете групи – от европейците. Другото ограничение беше, че холандските компании като „Шел Ойл“ запазваха
собствеността си върху индонезийските природни ресурси.
Холандските усилия за възстановяване на контрола върху Индонезия между 1945 и 1949 г. бяха осъществени с
брутални методи, за които моите приятели индонезийци все още ми разказваха с горчивина 30 години по-късно и
които бяха красноречиво изобразени на картините от индонезийската история във фоайето на моя индонезийски
хотел през 1979 г. (Например една от тези картини показваше двама холандски войници, изнасилващи
индонезийка.) В същото време други брутални методи бяха прилагани от индонезийци срещу други индонезийци,
защото в самата Индонезия имаше значителна съпротива срещу Индонезийската република, смятана от много
източноиндонезийци и суматрийци за доминирана от Ява. Чувал съм все още много възмущение и жажда за
политическо отделяне от Индонезия от страна на моите неявански индонезийски приятели дори и през 80-те
години на ХХ в. Срещу републиканското ръководство имаше съпротива и от страна на индонезийските комунисти и
тя достигна кулминацията си в един бунт през 1948 г., потушен от републиканската армия, която уби поне 8000
индонезийски комунисти – предусещане за онова, което щеше да се случи в много по-голям мащаб след неуспешния
преврат от 1965 г.

***

Новата държава беше изправена пред парализиращи проблеми, наследени от времето преди независимостта,
някои от които сега се бяха изострили още повече. Като бивша колония, отдавна управлявана от Нидерландия в
полза на Нидерландия, независима Индонезия започна съществуването си много неразвита в икономическо
отношение. Растежът на населението (с почти 3% годишно през 60-те години на ХХ в.) продължи да бъде тежко
бреме за икономиката и след независимостта, каквото беше и в холандските времена. Много индонезийци все още
нямаха чувство за национална идентичност и продължаваха да се самоидентифицират като яванци, молуксци,
суматрийци или членове на някоя друга регионална група, а не като индонезийци. Индонезийският език, който
впоследствие щеше да допринесе за индонезийското единство, все още не беше широко установен; вместо това се
ползваха 700-те местни езика. Онези, които смятаха себе си за индонезийци, се различаваха във визиите си за
Индонезия. Някои индонезийски мюсюлмански лидери искаха Индонезия да стане ислямска държава.
Индонезийската комунистическа партия искаше Индонезия да стане комунистическа държава. Някои неявански
индонезийци искаха или много регионална автономия, или направо регионална независимост и организираха
регионални бунтове, които републиканската армия в крайна сметка потуши.
Самата армия беше фокус на разцепление и на спорове за собствената и роля. Трябваше ли армията да бъде
контролирана като в другите демокрации от цивилни политици, към които индонезийските офицери изпитваха все
по-голяма подозрителност? Или трябваше армията да е по-самостоятелна и да преследва свои собствени политики
за Индонезия? Военните гледаха на себе си като на спасители на революцията, твърдина на националната
идентичност и изискваха гарантиран избирателен блок в парламента. Гражданското управление, от друга страна, се
стремеше да спести пари чрез разформироване на военни части, намаляване на размера на офицерския корпус и
уволняване на войници от армията и съответно прекратяване на държавната им заплата. Имаше вътрешни
разногласия и между родовете въоръжени сили, противопоставящи най-вече военновъздушните сили на останалите
родове войски. Имаше разногласия и между самите командващи, особено между революционните регионални
командири и консервативните централни командири. Военните лидери изнудваха за пари за армейски цели другите
индонезийци и фирмите, събираха пари чрез контрабанда и данъци върху притежаването на радио и върху
електричеството и все повече слагаха ръка върху регионалните икономики, институционализирайки по този начин
корупцията, която днес остава един от най-големите проблеми на Индонезия.
Президентът – основател на Индонезия, Сукарно (1901-1970), беше започнал политическата си кариера още по
времето на холандците като национален водач срещу холандското колониално управление (сн. 5.1). (Като много
индонезийци Сукарно имаше само едно име, а не малко име и фамилия.) Холандците го бяха пратили в изгнание, от
което го върнаха обратно японците. Именно Сукарно оповести Прокламацията за независимост на Индонезия през
август 1945 г. Давайки си сметка за слабата национална идентичност на Индонезия, той формулира набор от пет
принципа, наречени „Панча сила“, които и до ден-днешен служат като всеобхватна идеология за единството на
Индонезия и са увековечени в конституцията от 1945 г. Принципите са най-общи: вяра в един бог, индонезийско
национално единство, хуманност, демокрация и социална справедливост за всички индонезийци.
 Сн. 5.1. Президентът на Индонезия Сукарно

Като президент Сукарно обвини холандския империализъм за индонезийската бедност, анулира наследените
дългове на Индонезия, национализира холандската собственост и предаде управлението на по-голямата и част на
армията. Той установи държавна икономика, която армията, цивилната бюрокрация и самият Сукарно можеха да
доят в своя изгода. Нищо чудно, че както индонезийската частна инициатива, така и чуждестранната помощ
намаляха. Правителствата на САЩ и Великобритания се разтревожиха и се опитаха да дестабилизират позицията на
Сукарно, така както САЩ се бяха опитали да дестабилизират Алиенде в Чили. В отговор Сукарно заяви на САЩ „да
върви по дяволите със своята помощ“, а след това през 1965 г. прогони американския Корпус на мира и се оттегли от
Организацията на обединените нации, Световната банка и Международния валутен фонд. Инфлацията се повиши
силно, а индонезийската валута (рупията) изгуби 90% от стойността си през 1965 г.
По времето, когато стана независима, Индонезия нямаше история на демократично самоуправление.
Управленският опит, който имаше тя, беше свързан с холандската власт, която през последните си десетилетия се
доближаваше до полицейска държава, също както и японската власт след 1942 г. Фундаментални за всяка
функционираща демокрация са широката грамотност, признаването на правото да се противопоставяш на
държавните политики, толерантност към различните гледни точки, приемане на избирателната загуба и държавна
закрила за онези без политическа власт.
По разбираеми причини всички тези предпоставки бяха слаби в Индонезия. Съответно през 50-те години
премиерите и кабинетите се издигаха и падаха в бърза последователност. На изборите през септември 1955 г. пред
урните застанаха изненадващо високите 92% от регистрираните избиратели, но резултатът беше патов, защото всяка
от четирите водещи партии получи между 15 и 22% от гласовете и парламентарните места. Те не можаха да
постигнат компромис и изпаднаха в политическа безизходица. Този срив на компромиса между няколко партии с
равни сили вече ни е познат от Чили и преврата на Пиночет там (гл. 4) – с разликата, че Чили поне имаше
образовано грамотно население и дълга история на демократично управление, докато Индонезия нямаше никое от
двете.
Започвайки от 1957 г., президентът Сукарно сложи край на безизходицата, като обяви военно положение, а после
замени индонезийската демокрация с т.нар. от него „насочвана демокрация“, която той смяташе за по-подходяща за
индонезийския национален характер. При „насочваната демокрация“ от индонезийския парламент се очакваше да
практикува „взаимно сътрудничество“ или „консенсус чрез обмисленост“ вместо обичайната концепция за
законодателния орган като терен за конкуриране на партиите. За да си гарантира взаимното сътрудничество на
парламента с неговите (на Сукарно) цели, над половината от депутатските места вече нямаше да са избираеми
постове, а щяха да се назначават от самия Сукарно и да се разпределят в т.нар. функционални групи вместо в
политически партии, като армията беше една такава „функционална група“.
Сукарно придоби убеждението, че той единствен е способен да долавя и тълкува желанията (включително
несъзнателните) на индонезийския народ и да служи като негов пророк. След конференцията на азиатските и
африканските страни в Бандунг през 1955 г. Сукарно разшири целите си до световната сцена и започна да разглежда
като своя лична отговорност задачата Индонезия да заеме водеща роля в антиколониалната политика на Третия свят
в момент, когато Индонезия имаше свои собствени неотложни вътрешни проблеми (сн. 5.2). През 1963 г. той
позволи да бъде обявен за пожизнен президент.

Сн. 5.2. Сукарно (в центъра) обсъжда с лидерите на Китай и Египет антиколониалната политика на Третия свят

Сукарно започна две кампании за превръщане на своята анти-колониална нагласа в дела, като се опита да
анексира две територии на прага на независимостта. Първата кампания беше насочена към Холандска Нова Гвинея,
която поради етническата и обособеност холандците бяха отказали да предадат на Индонезия след революцията.
Холандците организираха скоростна програма, с която да подготвят новогвинейците за независимостта, а лидерите
на Нова Гвинея приеха национален флаг и национален химн. Но Сукарно предяви претенции към Холандска Нова
Гвинея от името на Индонезия, засили дипломатическия натиск върху холандците, а през 1961 г. нареди на трите
рода индонезийски въоръжени сили да превземат Холандска Нова Гвинея със сила.
Резултатът беше политически успех за Сукарно, но трагедия за много от участващите индонезийски войници,
както и за онези холандски новогвинейци, които се надяваха на независимост. Докато едната от картините във
фоайето на моя индонезийски хотел през 1979 г. изобразяваше според описанието индонезийски „боен кораб“,
плаващ срещу холандците, в действителност това е бил само един малък патрулен катер, потопен от холандски
военен кораб, причинявайки смъртта на много индонезийски моряци. Индонезийски парашутисти били спуснати от
индонезийски военни самолети в Холандска Нова Гвинея, което ми описа един приятел, служил по онова време в
холандските отбранителни сили. Вероятно поради страх от холандската зенитна мощ в светлата част от
денонощието, парашутистите били хвърлени на сляпо през нощта над горист терен – невероятна жестокост.
Злощастните парашутисти се спуснали в едно горещо сагово блато, гъмжащо от комари, където онези, които оцелели
от удара в саговите палми, увиснали по тях на парашутите си. Още по-малкият процент, които успели да се
освободят от парашутите си, паднали или слезли в застоялата блатна вода. Приятелят ми и неговото холандско
подразделение обградили блатото, изчакали една седмица, а после влезли с лодки в него, за да извадят малкото все
още живи парашутисти.
Въпреки тези холандски военни успехи правителството на САЩ искаше да създава впечатлението, че поддържа
антиколониалното движение в Третия свят, и успя да принуди холандците да отстъпят Холандска Нова Гвинея. За да
запазят престиж, холандците я предадоха не непосредствено на Индонезия, а на Организацията на обединените
нации, която седем месеца по-късно прехвърли административния контрол (но не и собствеността) на Индонезия с
условието за бъдещ плебисцит. Тогава индонезийското правителство започна програма за масова миграция от други
индонезийски провинции отчасти за да осигури мнозинство от индонезийски неновогвинейци в Индонезийска
Нова Гвинея. Седем години по-късно едно старателно подбрано събрание от новогвинейски лидери гласува под
натиск за включването на Холандска Нова Гвинея в Индонезия. Новогвинейците, които неотдавна бяха на прага на
независимостта от Нидерландия, започнаха партизанска кампания за независимост от Индонезия, която
продължава и до днес, над половин век по-късно.
Другата кампания на Сукарно за превръщане на антиколониалната му позиция в дела беше насочена към някои
части от Малайзия – една група бивши британски колонии. Малайзия се състоеше от щати на Малайския полуостров
на азиатския континент, които бяха добили независимост през 1957 г., плюс две бивши британски колонии (Сабах и
Саравак) на остров Борнео, който те делят с Индонезия и Бруней. Сабах и Саравак се присъединиха към независима
Малайзия през 1963 г. Докато Сукарно претендираше, че Индонезия има наследствено право на Холандска Нова
Гвинея като бивша част от Холандските Източни Индии, той не можеше да предявява подобна претенция за
Малайско Борнео. Въпреки това, насърчен от успеха си в Холандска Нова Гвинея, Сукарно започна т.нар. от него
„конфронтация“ с Малайзия през 1962 г., последвана от военни нападения срещу Малайско Борнео през следващата
година. Но населението на Малайско Борнео не проявяваше признаци на желание да се присъедини към Индонезия,
докато войските на Великобритания и Британската общност осигуряваха ефективна военна защита, така че самата
индонезийска армия изгуби апетит за конфронтация.

***

През 60-те години на XX в. сред най-големите сили в Индонезия се разгърна сложна и объркваща тристранна
борба за власт. Едната сила беше Сукарно, харизматичният водач и умел политик, който се радваше на широка
подкрепа сред индонезийците като баща на независимостта на родината им и като първия й и (дотогава) единствен
президент. Втората сила бяха въоръжените сили, които монополизираха военната мощ. Третата сила беше
Индонезийската комунистическа партия (ИКП, или PKI = Partai Komunis Indonesia), която нямаше военна мощ, но
беше станала с голяма преднина най-силната и най-добре организирана партия.
Но всяка от тези три сили беше разделена и теглена в различни посоки. Докато „насочената демокрация“ на
Сукарно почиваше на съюза между него и въоръжените сили, Сукарно успоредно с това все повече се сближаваше с
ИКП като противотежест на въоръжените сили. Индонезийците от китайски произход бяха се разтревожили до
такава степен от антикитайските настроения в Индонезия, че много от тях се бяха завърнали в Китай. И все пак
Индонезия едновременно с това засилваше дипломатическия си съюз с Китай и обявяваше, че скоро ще последва
примера на Китай, като създаде собствена атомна бомба – за ужас на САЩ и Великобритания. Въоръжените сили се
бяха разделили на поддръжници на Сукарно, поддръжници на ИКП и офицери, които искаха армията да унищожи
ИКП. Офицери се внедряваха в ИКП, която на свой ред се внедряваше в армията. За да преодолее военната си
слабост, през 1965 г. ИКП с подкрепата на Сукарно предложи да бъдат въоръжени селяните и работниците под
предлог да служат като пети род войски в националните въоръжени сили редом със сухопътната армия, флота,
военновъздушните сили и полицията. Разтревожени, антикомунистическите офицери според сведенията учредили
Съвет на генералите, който да подготви мерки срещу усещаното от тях засилване на комунистическата заплаха.
Тристранната борба достигнала кулминацията си около 3:15 ч. през нощта на 30 септември срещу 1 октомври
1965 г., когато две армейски части с леви командири и 2000 войници се разбунтували и изпратили отряди да заловят
седем високопоставени генерали (включително командващия армията и министъра на отбраната) в домовете им,
изглежда, за да ги доведат живи при президента Сукарно и да го убедят да наложи ограничения на Съвета на
генералите. В 7:15 ч. на 1 октомври водачите на преврата, след като превзели и телекомуникационната сграда от
едната страна на централния площад в индонезийската столица Джакарта, излъчили заявление по индонезийското
радио, обявявайки себе си за „Движението 30-и септември“ и заявявайки, че целта им е да защитят президента
Сукарно, предотвратявайки преврата, кроен от корумпираните генерали, които били маша на ЦРУ и британците. До
14:00 ч. водачите направили още три радиосъобщения, след което замлъкнали. Обърнете внимание: въпреки
описанието на комунистическия преврат, представен живописно от изложбата във фоайето на моя индонезийски
хотел през 1979 г., бунтът е бил на индонезийски военни части, не на комунистическа тълпа.
Но превратът бил извършен много нескопосно. Седемте отряда, изпратени да отвлекат генералите, били
необучени, притеснени и събрани в последната минута. Те не били тренирали отвличанията. Двата най-важни
отряда, които трябвало да отвлекат (не да убият) двамата най-високопоставени индонезийски генерали, били водени
от неопитни офицери с нисък ранг. В крайна сметка отрядите убили трима от генералите в домовете им, двама с
огнестрелно оръжие и един с байонет. Четвърти генерал успял да избяга, прескачайки задната стена на двора на
къщата си. Отрядът по случайност прострелял петгодишната му дъщеря, както разкриваше една от картините в моя
индонезийски хотел, и убил щабния му лейтенант, когото взел по погрешка за самия генерал. (За краткост аз и по-
нататък ще говоря за „седемте генерали“.) Отрядите успели да заловят само оставащите трима генерали, които след
това убили, вместо да изпълнят нарежданията да ги доведат живи при Сукарно.
Въпреки факта, че водачите на преврата включвали и командир от охраната на президента Сукарно, чиято работа
била да знае къде се намира Сукарно във всеки един момент, те не успели да намерят Сукарно, който прекарвал
въпросната нощ в дома на една от четирите си жени. Решаваща грешка било, че водачите на преврата не направили
опит да превземат щаба на Стратегическия резерв на индонезийската армия (наречен Кострад), разположен от
едната страна на централния площад, въпреки че войниците на преврата завзели другите три страни на площада.
Водачите на преврата нямали нито танкове, нито уоки-токита. Понеже били прекъснали телефонната система на
Джакарта при завземането на телекомуникационната сграда, водачите на преврата, опитващи се да се свържат едни
с други от различните части на Джакарта, били принудени да изпращат вестоносци по улиците. Невероятно,
водачите на преврата не осигурили храна и вода за своите военни части, разположени на централния площад, в
резултат на което батальон гладни и жадни войници постепенно се разпилял. Друг батальон войници отишли до
джакартската военновъздушна база „Халим“, където намерили портала затворен и прекарали нощта в размотаване
по околните улици. Лидерът от ИКП, който явно бил един от организаторите на преврата, пропуснал да предупреди
останалите в ИКП и да координира действията с тях, поради което нямало и масово комунистическо въстание.
Командващият Стратегическия резерв на армията бил след Сукарно вторият политически лидер на Индонезия с
необичайни качества, който повлиял на хода на историята. Той приличал на Сукарно по това, че имал объркващо
сходното име Сухарто, бил яванец и политически обигран (сн. 5.3). Сухарто се различавал от Сукарно по това, че
бил с двайсет години по-млад (1921-2008), не бил играл значима роля в борбата срещу холандското колониално
управление и не бил особено известен извън индонезийските армейски кръгове до утрото на 1 октомври 1965 г.
Когато Сухарто научил за въстанието рано сутринта, той предприел редица контрамерки, докато печелел време и се
опитвал да се ориентира в бързо развиващата се и объркваща поредица от събития. Извикал командващите на двата
армейски батальона на централния площад да се срещнат с него в щаба на Кострад, където им заявил, че това било
бунт, и им наредил да следват неговите заповеди; те надлежно се подчинили. Водачите на преврата плюс Сукарно, за
когото бързо развиващата се ситуация навярно е била също толкова объркваща, колкото и за Сухарто, сега се събрали
във военновъздушната база „Халим“, тъй като ВВС били родът войски в индонезийските въоръжени сили, които
най-много симпатизирали на комунистите. Сухарто отвърнал, като изпратил надеждни военни части да превземат
първо телекомуникационната сграда, после военновъздушната база „Халим“, което частите успели да направят с
минимални сблъсъци. В 21 ч. вечерта на 1 октомври Сухарто обявил по радиото, че сега той контролира
индонезийската армия, че щял да смаже „Движението 30 септември“ и да защити президента Сукарно. Водачите на
преврата избягали от базата „Халим“ и от Джакарта, продължили поотделно с влак и самолет до други градове в
Централна Ява и организирали други въстания, в които били убити други генерали. Но тези въстания били
потушени от верните армейски части за ден-два, също както станало с въстанието в Джакарта.
 Сн. 5.3. Индонезийският военен диктатор Сухарто изкарва седем мандата като президент след неуспешния
преврат през 1965 г.

***

И до ден-днешен много въпроси за провалилия се преврат си остават без отговор. Онова, което изглежда ясно, е,
че превратът е бил съвместно дело на две групи лидери – няколко младши офицери с комунистически симпатии и
един или повече лидери на ИКП. Но защо професионални офицери ще устроят толкова аматьорски нескопосан
преврат, с такава липса на военно планиране? Защо не са направили пресконференция, за да съберат обществена
подкрепа? Било ли е ограничено участието на ИКП в преврата само до няколко от лидерите и? Бил ли е замесен
комунистически Китай в планирането и подкрепата на преврата? Защо водачите на преврата не са включили
Сухарто в списъка си с генерали, които да бъдат отвлечени? Защо силите на преврата не са превзели щаба на
Кострад от другата страна на централния площад? Знаел ли е генерал Сухарто за преврата предварително? Дали
антикомунистическите генерали не са знаели за преврата предварително, но въпреки това са го оставили да се
развие, за да им осигури претекст за вече подготвените планове за разправа с ИКП?
Силен аргумент за последната възможност е бързината на армейската реакция. В рамките на три дена
военнокомандващите започнали пропагандна кампания за оправдаване на арестите и убийствата на индонезийски
комунисти и техни симпатизанти в огромен мащаб (сн. 5.4). При самия преврат първоначално били убити само 12
души в Джакарта на 1 октомври плюс още няколко души в други градове на Ява на 2 октомври. Но тези няколко
убийства дали повод на Сухарто и индонезийските военни за масови убийства. Реакцията срещу преврата била
толкова бърза, ефективна и масирана, че едва ли е била импровизирана спонтанно за няколко дена в отговор на
неочаквани събития. Тя по-скоро трябва да е била свързана с предварително планиране, което е чакало само повод,
предоставен му от неумелия опит за преврат на 1 и 2 октомври.
 Сн. 5.4. Индонезийски войници отвеждат предполагаеми комунисти след неуспешния преврат през 1965 г.

Мотивите на военните за масовите убийства се коренят в срива на политическия компромис и демократичното

управление в Индонезия през 50-те и началото на 60-те години, достигнал кулминацията си в тристранната борба за
власт през 1965 г. между ИКП, въоръжените сили и президента Сукарно. Изглежда, въоръжените сили са започвали
да губят тази борба. Като най-голяма и най-добре организирана политическа партия на Индонезия ИКП
застрашавала политическата власт на армията, както и парите, които армията извличала от държавните фирми,
контрабандата и корупцията. Предложението на ИКП да бъдат въоръжени работниците и селяните като отделна
въоръжена сила заплашвало монопола на армията. Както щели да покажат последвалите събития, президентът
Сукарно сам не можел да устои на армията. Но Сукарно се надявал ИКП като потенциален съюзник да послужи за
противотежест на армията. В допълнение на това самите военни били разделени и включвали комунистически
симпатизанти, които били организатори на преврата (заедно с един или повече лидери на ИКП). Следователно
превратът дал на антикомунистическите офицери удобен случай да разчистят политическите си опоненти в самата
армия. Нищо чудно, че армейските командири, разтревожени от засилващата се мощ на ИКП, подготвили свой
собствен план за извънредни ситуации, за който превратът предложил стартов сигнал. Остава неизвестно дали
самият Сухарто вече е бил замесен в начертаването на този извънреден план, или (като чилийския генерал Пиночет)
е станал в последната минута лидер на военно превземане на властта, подготвено от други.
На 4 октомври Сухарто пристигнал в район, наречен Лубанг Буая („Крокодилската дупка“ на индонезийски),
където отрядите на преврата били хвърлили в един кладенец труповете на отвлечените генерали. Пред фотографи и
телевизионни камери разлагащите се тела били извадени от кладенеца. На следващия ден, 5 октомври, ковчезите на
генералите били прекарани по улиците на Джакарта сред шпалир от хиляди хора. Антикомунистическото
ръководство на армията бързо обвинило ИКП за убийствата, въпреки че те фактически били осъществени от части
на самата армия. Незабавно била задействана пропагандна кампания, която трябва да е била подготвена
предварително, за да създаде истерична атмосфера, предупреждавайки индонезийците некомунисти, че се намират
в смъртна опасност от комунистите, за които се твърдяло, че правели списъци с хора за убиване и упражнявали
методи за вадене на очи. Говорело се, че членове на женските помощни отряди на ИКП садистично изтезавали
сексуално и осакатявали отвлечените генерали. Президентът Сукарно се опитал да омаловажи значимостта на опита
за преврат от 1 октомври и възразил срещу мащабите на военните ответни мерки, но военните вече били изтръгнали
от него контрола на ситуацията. От 5 октомври нататък военните започнали арести, насочени към премахването на
всеки член на ИКП и на всяка свързана с ИКП организация, както и на семействата на тези членове.
 Реакцията на ИКП не била такава, каквато би могло да се очаква от организация, планирала преврат. През целия
октомври и ноември, когато членове на ИКП били призовавани да се явят във военните бази и полицейските
участъци, много от тях отивали с готовност, защото очаквали само да бъдат разпитани и пуснати. ИКП е можела да
подкрепи преврата и да възпрепятства военните ответни мерки, като мобилизира железопътни работници да
саботират влаковете, механици да саботират военните машини и селяни да блокират пътищата, но тя не направила
никое от тези неща.
Тъй като индонезийските убийства не били извършени с педантичната организация и документация на
нацистките убийства в концентрационните лагери през Втората световна война, има много несигурност относно
броя на индонезийските жертви. Най-високите оценки са за 2 милиона, най-често цитираната стойност е
съвременната преценка за половин милион, до която е стигнал член на собствената разследваща комисия на
президента Сукарно. Индонезийската технология за убиване била много по-елементарна от онази на нацистите:
жертвите били убивани една по една, с мачете или други ръчни оръжия, или чрез удушаване, а не стотици наведнъж
в газова камера. Индонезийското унищожаване на телата също било хаотично, а не било осъществявано с помощта
на специално конструирани огромни пещи. Въпреки това случилото се в Индонезия през 1965 и 1966 г. все още се
счита за един от най-големите епизоди на масови убийства в света след Втората световна война.
Разпространена е погрешната представа, че са били убивани само или предимно китайски индонезийци. Не,
повечето жертви са били некитайски индонезийци; на прицел са били индонезийците, заподозрени като комунисти,
или техни съратници, а не специално китайците. Друга погрешна представа е, че убийствата са били спонтанен
изблик на група ирационални, емоционално нестабилни и незрели хора, податливи към „изпадане в амок“ –
малайски израз, означаващ хора, които обезумяват и стават убийци. Не, не са ми известни никакви доказателства, че
индонезийците са вътрешно нестабилни или склонни към убийства. По-скоро индонезийските военни са планирали
и дирижирали убийствата, за да защитят собствените си интереси, а пропагандната им кампания е убедила много
индонезийски цивилни да извършват убийствата, за да защитят на свой ред собствените си интереси.
Смъртоносната кампания на военните е била злодеяние, но не и ирационалност – тя е имала за цел да унищожи
най-силните им противници и е успяла в тази си цел.
Ситуацията в края на октомври 1965 г. била такава, че Сухар-то разполагал с лоялността на някои, но не на
всички военни лидери. Сукарно все още беше пожизнен президент, все още беше почитан от голямата част от
обществото като отец основател на Индонезия, все още беше популярен сред офицерите и войниците и беше
политически обигран. Сухарто не можеше просто да изтласка Сукарно, така както никакъв амбициозен
американски генерал не би могъл да изтласка Джордж Вашингтон посред втория президентски мандат на нашия
любим отец основател.
Дотогава Сухарто бил смятан просто за способен генерал и нищо повече. Сега обаче той проявил политически
умения, надхвърлящи дори тези на Сукарно. Той постепенно спечелил подкрепата на другите военни лидери,
заменил офицерите и държавните служители, симпатизиращи на ИКП, с лоялни на него самия хора и през
следващите две години и половина действал бавно и предпазливо за изместването на Сукарно, продължавайки да се
прави, че действа от името на Сукарно. През март 1966 г. Сукарно бил притиснат да подпише писмо, с което
предавал властта на Сухарто, през март 1967 г. Сухарто стана действащ президент, а през март 1968 г. смени Сукарно
като президент. Сухарто остана на власт още 30 години.

***

В противоположност на Сукарн, Сухарто не прокарваше антиколониалната политика на Третия свят и нямаше

териториални амбиции извън Индонезийския архипелаг. Той се съсредоточи за разлика от това върху
индонезийските вътрешни проблеми. В частност Сухарто сложи край на въоръжената „конфронтация“ на Сукарно с
Малайзия заради Борнео, върна се в Организацията на обединените нации, изостави идеологически мотивираното
сближаване на Сукарно с комунистически Китай и вместо това сближи Индонезия със Запада поради икономически
и стратегически причини.
Самият Сухарто нямаше университетско образование и не разбираше от икономическа теория. Той постави
„официалната“ икономика на Индонезия (за разлика от неофициалната, описана по-долу) в ръцете на
висококвалифицирани индонезийски икономисти, много от които имаха дипломи от Калифорнийския университет
в Бъркли. Това доведе до прозвището „мафията от Бъркли“. При Сукарно индонезийската икономика се беше
оказала натоварена с дефицит, водещ до тежък дълг и масивна инфлация.
Подобно на чикагските момчета на генерал Пиночет в Чили мафията от Бъркли на Сухарто въведе икономически
реформи, като балансира бюджета, оряза субсидиите, възприе пазарна ориентация и намали индонезийския
национален дълг и инфлацията. Възползвайки се от обстоятелството, че Сухарто изостави клонящата наляво
политика на Сукарно, мафията от Бъркли насърчи чуждестранните инвестиции и привлече американска и
европейска помощ за разработване на природните ресурси на Индонезия и особено на нефта и полезните
изкопаеми.
Другата област на икономическо планиране на Индонезия бяха военните. Сухарто обяви: „Въоръжените сили имат
голям интерес от процеса на модернизация на държавата и обществото и желание да играят съществена роля в този
процес... Ако армията остане неутрална пред лицето на проблемите при затвърждаването на Новия ред, тя се отрича
от своята роля, както и от историческото си призвание... Военните имат две функции, т.е. като въоръжен
инструмент на държавата и като функционална група да постигнат целите на революцията.“ Само си представете
американски генерал да стане президент и да каже това за армията на САЩ! На практика индонезийските военни
създадоха паралелна власт с паралелен бюджет, приблизително равен на официалния държавен бюджет. При
Сухарто офицерите съставляваха над половината от индонезийските кметове, местни администратори и
губернатори на провинции. Местните офицери имаха властта да арестуват и задържат за неопределено време всеки,
заподозрян в действия „в ущърб на сигурността“.
Офицерите основаваха фирми, занимаваха се с корупция и изнудваха в огромен мащаб, за да финансират армията
и да напълнят собствените си джобове. Докато самият Сухарто не водеше показно разкошен начин на живот, за
съпругата и децата му се говореше, че извършват огромна корупция. Без дори да инвестират собствени средства,
децата му създадоха фирми, които ги направиха богати. Когато семейството му беше обвинено в корупция, Сухарто
се ядоса и настоя, че новопридобитото богатство на членовете на семейството му се дължало просто на уменията
им на бизнесмени. Индонезийците дадоха на съпругата на Сухарто (Ибу Тиен = Мадам Тиен) прозвището „Мадам
десет процента“, защото се говореше, че тя взимала 10% от стойността на държавните поръчки. Към края на
управлението на Сухарто Индонезия се нареждаше сред най-корумпираните страни в света.
Корупцията проникваше във всички страни на индонезийския живот. Например, докато работех в Индонезия за
международната екологична организация Световен фонд за дивата природа (WWF), един приятел индонезиец, който
също работеше за WWF, ми посочи директора на индонезийския клон на WWF и ми прошепна, че прякорът му бил
„Господин Корупция“ – защото той бил не просто обикновен корумпиран, а изключително корумпиран; един кораб,
който задграничните спонсори на WWF бяха купили за този конкретен клон на WWF, беше превърнат в частен кораб
на Господин Корупция. Друг пример за недържавна корупция – заради работата ми в Индонезия редовно се
налагаше да летя с тежък багаж, който изискваше такса свръхбагаж. Свикнах с факта, че когато се регистрирах на
гишето на някое местно индонезийско летище, служителите на авиокомпанията излизаха от гишето, доближаваха се
до мен и искаха таксата свръхбагаж в брой за собствения си джоб, а не за авиокомпанията.
Сухарто замени водещия принцип на „насочваната демокрация“ на Сукарно с т.нар. Нов ред, който уж трябваше да
се завърне към чистите идеи на индонезийската конституция от 1945 г. и към петте принципа на Панча сила.
Сухарто твърдеше, че премахва лошите промени, въведени впоследствие от индонезийските политически партии,
които той намираше за излишни. Той смяташе индонезийския народ за недисциплиниран, невеж, податлив към
опасни идеи и неподготвен за демокрация. В своята автобиография той пише: „В Панча сила демокрацията няма
място за опозиция в западен стил. В света на Панча сила демокрацията ние признаваме musyawarah
[обмислеността], за да постигнем mufakat [консенсуса] на народа... ние не признаваме опозицията като на Запад.
Тук не признаваме опозицията, основаваща се на конфликта, опозицията, която просто се опитва да бъде различна...
Демокрацията трябва да познава дисциплината и отговорността, защото без тези две неща демокрацията означава
само объркване.“
Тези лайтмотиви на Сухарто – че има само един път и че не трябва да има спорове – се прилагаха към много
сфери на индонезийския живот. Имаше само една приемлива идеология, Панча сила, която държавните служители и
членовете на въоръжените сили трябваше да изучават в рамките на бюрократична програма за индоктринация.
Разбира се, работническите стачки бяха забранени – те противоречаха на Панча сила. Единствената допустима
етническа идентичност беше неизменно индонезийската, така че на индонезийците от китайски произход беше
забранено да използват китайската писменост или да запазват китайските си имена. Националното политическо
единство не допускаше местна автономия за Аче, Източен Тимор, Индонезийска Нова Гвинея или други отличаващи
се региони. В идеалния случай Сухарто би предпочел само една политическа партия, но парламентарните избори с
надпревара на множество партии бяха необходими, за да изглежда индонезийското управление легитимно на
международната сцена. Една-единствена държавна „функционална група“ на име Голкар обаче винаги печелеше
изборите с до 70% от гласовете, докато всички други политически партии бяха слети в две други функционални
групи, едната ислямска, а другата неислямска, които винаги губеха изборите. Така Индонезия при Сухарто стана
военна държава, каквато до голяма степен беше през последното десетилетие от холандското колониално
управление – с разликата, че сега държавата се управляваше от индонезийци, а не от чужденци.
Историческото изложение, което видях във фоайето на индонезийския хотел през 1979 г., отразяваше
значимостта, отдавана от Сухарто на неуспешния преврат от 1965 г. като заговор на Комунистическата партия, който
беше изобразен като определящия момент в съвременната индонезийска история.

Сн. 5.5. Огромният индонезийски паметник на Панча сила, издигнат в памет на седемте генерали, убити по време
на неуспешния преврат през 1965 г.

Пред огромния паметник на Панча сила, издигнат през 1969 г. в памет на седемте убити генерали (сн. 5.5),
смятани за „седем герои на революцията“, всяка година се провеждаше (и все още се провежда) тържествена
церемония за възпоминание и препотвърждаване на верността към Панча сила. Барелефът на паметника и
съседният Музей на предателството на ИКП представят историята на постколониална Индонезия като поредица от
предателски комунистически деяния, достигнали кулминацията си в опита за преврат през 1965 г. На 30 септември
всяка година всички индонезийски телевизионни станции са длъжни да излъчват и всички индонезийски ученици
са длъжни да гледат един мрачен четиричасов филм, поръчан от държавата, за седемте отвличания и убийства.
Разбира се, никъде не се споменават половината милион индонезийци, убити в разплата. Чак около дванайсет
години по-късно, в годината (1979), в която аз започнах работа в Индонезия, повечето политически затворници най-
после бяха освободени.
Индонезийският парламент преизбираше отново и отново Сухарто за президент за нов петгодишен мандат. След
почти 33 години, малко след като парламентът го беше приветствал като президент за седми петгодишен мандат,
режимът му рухна бързо и неочаквано през май 1998 г. Той беше подкопан от комбинацията на много фактори. Един
от тях беше азиатската финансова криза, която понижи стойността на индонезийската валута с 80% и предизвика
бунтове. Друг фактор беше, че самият Сухарто, на 77-го-дишна възраст, се беше откъснал от действителността, бе
изгубил политическите си умения и бе разтърсен през 1996 г. от смъртта на жена си, която беше негов най-близък
партньор и опора. Навсякъде се ширеше обществен гняв срещу корупцията и богатството, натрупани от семейството
му. Собствените успехи на Сухарто бяха създали съвременно индустриализирано индонезийско общество, чиито
граждани вече не приемаха неговото настояване, че са неспособни да се управляват сами. Индонезийските военни
явно заключиха, също като чилийските военни след гласуването с „Не!“ през 1998 г., че не биха могли да спрат
вълната от протести и че Сухарто (като Пиночет) би трябвало да се оттегли, преди положението да излезе от
контрол.
 През 1999 г., годината на падането на Сухарто, Индонезия проведе своите първи относително свободни избори от
над 40 години. Оттогава насам Индонезия е имала поредица от избори с избирателна активност, далеч по-висока от
онази в САЩ: 7090%, докато процентът гласували в САЩ едва достига 60% даже на президентските избори. През
2014 г. последните президентски избори в Индонезия бяха спечелени от един цивилен противник на статуквото –
бившия кмет на Джакарта, Джоко Уидодо, чийто победен опонент беше армейски генерал. Корупцията е намаляла и
понякога бива наказвана.

***

Да направим обобщение на режима на Сухарто и наследството на кризата, предизвикана от неуспешния опит за

преврат през 1965 г. и успешния контрапреврат. Лошото наследство е очевидно. Най-лошото са масовите убийства на
половин милион индонезийци и затворничеството на още сто хиляди за повече от десетилетие. Масовата корупция
намали темпа на икономически растеж на Индонезия под нивото, което той би достигнал, ако толкова много пари
не бяха отклонявани към джобовете на военните, управляващи своя собствена паралелна държава с паралелен
бюджет. Примерът на тази корупция намираше широко подражание из цялото индонезийско общество (дори сред
летищните служители). Убеждението на Сухарто, че неговите поданици са неспособни да се самоуправляват, отложи
с няколко десетилетия възможността индонезийците да се научат как да се самоуправляват демократично.
От събитията през 1965 г. индонезийските въоръжени сили си извлякоха поуката, че успехът се постига с
прилагането на сила и убиването на хора, а не чрез разрешаване на проблемите, будещи недоволството на хората.
Тази политика на смъртоносни военни репресии струва скъпо на Индонезия в Индонезийска Нова Гвинея, в
Суматра и особено на източноиндонезийския остров Тимор, който беше политически разделен на португалска
колония на изток и индонезийска територия на запад. Когато Португалия се разделяше с последните си колонии
през 1974 г., цялата географска логика навеждаше на мисълта, че Източен Тимор би трябвало да стане поредната
провинция на Индонезия, която вече бе обхванала толкова много провинции с различни култури, езици и истории.
Разбира се, може да се възрази, че националните граници не се формират само от географската логика – Канада не е
част от САЩ, а Дания не е част от Германия. Но Източен Тимор не е сравним с Канада или Дания – той е просто
източната част на един малък остров в една дълга верига от много острови, всички останали от които са изцяло
индонезийски. Ако индонезийското правителство и армия бяха проявили дори минимален такт, може би щяха да
договорят споразумение за включването на Източен Тимор с някаква автономия в Индонезия. Вместо това
индонезийската армия нахлу, изби хора и анексира Източен Тимор. Под международен натиск и за ужас на
индонезийската армия индонезийският президент Хабиби, който наследи Сухарто, разреши референдум за
независимостта на Източен Тимор през август 1999 г. По това време населението, разбира се, гласува в огромната си
част за независимост. Тогава индонезийската армия организира проиндонезийски милиции, които извършиха нови
убийства, евакуираха насилствено много от населението в Индонезийски Западен Тимор и изгориха повечето сгради
на новата страна – безполезно, защото международни войски възстановиха реда и Източен Тимор в крайна сметка
пое собствения си контрол като държавата Тимор-Леще, или Източен Тимор. Цената за източнотиморците беше, че
около една четвърт от тях загинаха, а оцелелите сега съставляват най-бедната минидържава в Азия, чийто доход на
глава от населението е шест пъти по-нисък от този на Индонезия. Цената за индонезийците беше, че сега имат по
средата си една отделна държава със суверенитет върху потенциално богати на нефт морски находища, чиито
приходи няма да текат към Индонезия.
 Сн. 5.6. Небостъргачите на днешна Джакарта, столицата на Индонезия

Сн. 5.7. Бедняшките квартали на днешна Джакарта, столицата на Индонезия

След като вече разгледахме това ужасно наследство от режима на Сухарто, може би на пръв поглед като че няма
какво повече да се добави. Но историята рядко ни изправя пред някакво чисто зло или чисто добро и историческият
преглед трябва да бъде честен. Колкото и противен да беше в други отношения, режимът на Сухарто имаше и
положително наследство. Той създаде и поддържаше икономически растеж, макар и този растеж да беше спъван от
корупцията (сн. 5.6, 5.7). Той привлече чужди инвестиции. Съсредоточи енергията си върху вътрешните проблеми на
Индонезия, вместо да я разпилява в световната антиколониална политика или в усилия да разцепи съседна
Малайзия. Подкрепи семейното планиране и така се зае с един от най-големите фундаментални проблеми,
измъчващи независима Индонезия, както и предишния холандски колониален режим. (Дори в най-отдалечените
села на Индонезийска Нова Гвинея съм виждал държавни плакати, обясняващи семейното планиране.) Той застана
начело на зелената революция, която, осигурявайки изкуствени торове и подобрени семена, значително увеличи
добивите на ориз и други култури, повишавайки в голяма степен селскостопанската производителност и
изхранването на индонезийците. Индонезия беше под голямо напрежение преди 1965 г.; днес Индонезия не дава
признаци за надвиснал риск от разпад, въпреки че фрагментацията и на острови, териториалният и обхват,
простиращ се на хиляди километри, стотиците местни езици и съжителството на религиите са все рецепти за
катастрофа. Преди осемдесет години повечето индонезийци не мислеха за себе си като за индонезийци; днес
индонезийците смятат своята национална идентичност за даденост.
Но много хора, индонезийци и неиндонезийци, отдават на режима на Сухарто нулева заслуга вместо някаква
заслуга. Те възразяват: Индонезия би могла да постигне същия този напредък и при друг режим, различен от онзи на
Сухарто. Това е исторически въпрос от типа „Какво би станало, ако...?“, но на такива въпроси не може да се
отговори с увереност. Може само да се сравнява онова, което действително се е случило, с единствените две
налични алтернативи – продължаване на режима на Сукарно, който беше на власт до 1965 г., или замяната му с
комунистически режим на ИКП, която се стремеше да вземе властта. От една страна, към 1965 г. режимът на
Сукарно бе докарал Индонезия до политически хаос и икономически застой. Изтезанията, убийствата,
изтощителната бедност и налудничавите политики, свързвани с комунистическите диктатури в Камбоджа, Северна
Корея и други страни, ни предупреждават, че комунистическата алтернатива на Сухарто би могла да е още по-зле за
Индонезия, отколкото беше Сухарто. От друга страна, има хора, които твърдят, че режимът на Сукарно е водел към
нещо прекрасно или че един индонезийски комунистически режим на ИКП би се оказал различен от
комунистическите режими другаде по света. Никога няма да узнаем.

***

Как се вписва индонезийската криза в нашата рамка, съпоставяща националните с индивидуалните кризи?
Индонезия действително онагледява селективната промяна и издигането на ограда (фактор #3, табл. 1.2). Вътре в
ограждение-то попаднаха големи области, смятани за узрели за промяна. Тези области включваха смяната на
цивилната власт с военна диктатура от страна на Сухарто, обратната промяна, направена от неговите наследници,
възприемането от Сухарто на икономисти със западна подготовка, които да заменят икономическото изоставане с
икономически растеж, и Сухартовото изоставяне на аспирациите на Сукарно за политическо водачество в Третия
свят. От друга страна, извън ограждението останаха съществени характеристики на Индонезия, които бяха запазени
неизменни след 1965 г., в т.ч. териториалната цялост на страната, значителната религиозна толерантност и
некомунистическото управление. Тези линии на приемственост бяха смятани за неподлежащи на преговори
основни ценности от Сукарно и от Сухарто, и от наследниците на Сухарто, като изключим готовността на Сукарно
за сближение с комунистите.
Някои фактори в Индонезия затрудняваха решаването на проблемите на страната. Като независима бивша колония
отскоро, Индонезия започна само с ограничена национална идентичност (фактор #6) – за разлика от Финландия,
която вече се радваше на значително автономно самоуправление в продължение на столетие преди постигането на
независимост. Като нова държава Индонезия не можеше да черпи увереност от предишната си история на успешна
промяна, с изключение на борбите си за независимост от 1945-1949 г. (фактор #8). Честната реалистична
самооценка (фактор #7) липсваше при президента Сукарно, който смяташе себе си за надарен с уникалната
способност да тълкува несъзнателните желания на индонезийския народ. Основните ценности на много или на
повечето офицери от индонезийската армия бяха ценности, за които те бяха готови да убиват, но не и да умрат
(фактор #11). Свободата на действие на Индонезия беше ограничена от вътрешните условия на бедност и от
увеличаването на населението (фактор #12).
От друга страна, Индонезия се радваше и на някои предимства при решаването на своите проблеми. Като
островен архипелаг тя разполагаше със свобода от външни ограничения подобно на Чили и за разлика от
Финландия – от холандското изтегляне насам не е имало държава, която да застрашава Индонезия (отново фактор
#12). Икономическата мафия от Бъркли беше в състояние да заимства от модели, добре изпробвани в други страни,
за да реформира индонезийската икономика и да постигне икономически растеж (фактор #5). След като Сухарто
изостави външната политика на предшественика си, ориентирана към комунистически Китай, и възприе прозападна
политика, Индонезия получи значителни инвестиции и чуждестранна помощ от западните страни при
възстановяването на икономиката си (фактор #4).
Сухарто наистина често беше пример за честна, реалистична, макиавелистка самооценка (фактор #7).
Изтласквайки постепенно Сукарно – популярния отец основател и първи президент на Индонезия, Сухарто
действаше предпазливо, преценяваше на всяка стъпка кое би могло да му се размине и кое не и в крайна сметка успя
да замени Сукарно, макар и това да му отне време. Сухарто беше реалист и в изоставянето на външнополитическите
амбиции на Сукарно, надхвърлящи средствата на Индонезия, в т.ч. партизанската война срещу Малайзия и опита за
водачество в антиколониалното движение.
Индонезия илюстрира и три момента от националните кризи, които не възникват при индивидуалните. Като
Чили, но за разлика от Финландия, Индонезия е пример за срив на политическия компромис, предизвикал
безизходицата и отцепническите движения от началото на 50-те години на ХХ в., довеждайки до въвеждането на
„насочваната демокрация“ на Сукарно, а после до призива на Индонезийската комунистическа партия за
въоръжаване на работниците и селяните, което на свой ред доведе до реакцията на армията с нейните масови
убийства. Пак като Чили, но за разлика от Финландия, Индонезия илюстрира ролята, играна от необикновените
лидери. В случая на Индонезия това бяха Сукарно, благословен с харизма и прокълнат с прекалена самоувереност в
тази харизма, и Сухарто, благословен с търпение, предпазливост и политически умения и прокълнат със своята
политика на убийствена жестокост, със слепотата си към корупцията в собственото си семейство и с липсата на
вяра в сънародниците си. Накрая, що се отнася до помирението след убийствата, предизвикани от срива на
политическия компромис, Индонезия стои в противоположния край спрямо Финландия, с Чили по средата – бързо
помирение във Финландия след Финландската гражданска война, много открити дискусии и съдебни процеси
срещу извършителите в Чили, но непълно помирение, и много ограничени дискусии или помирение и никакви
съдебни процеси в Индонезия. Факторите, отговорни за липсата на процеси в Индонезия, включват слабите
демократични традиции на страната, факта, че мотото на Чили след Пиночет „родина за всички чилийци“ намери
по-малко отзвук в Индонезия след Сухарто, и най-вече, че Индонезия остана военна диктатура 33 години след
масовите убийства и че днес въоръжените сили продължават да бъдат много по-могъщи в Индонезия, отколкото в
Чили.

***

Мога да добавя и личния си опит от селективните промени в Индонезия. Работил съм там 17 години в епохата на
Сухарто, от 1979 до 1996 г. Върнах се чак през 2012 г. (14 години след падането на Сухарто) и продължих да
посещавам Индонезия оттогава насам. При завръщането ми ме очакваха много изненади.
Първата изненада беше свързана със самолетното пътуване. През 80-те и 90-те години индонезийските
пътнически авиолинии често бяха небрежни и опасни. Освен че бях изтръскван за подкупи и присвояване на такси
свръхбагаж, помня един полет, при който големи варели с гориво бяха сложени необезопасени в пътническия салон,
стюардът остана прав при излитането, а предпазни колани и торбички за повръщане за пътниците (включително за
един, който повръщаше) липсваха. При друг полет с голям пътнически реактивен самолет към провинциалната
столица Джаяпура командирът и вторият пилот бяха толкова заети да си бъбрят със стюардесите през отворената
врата на салона, че пропуснаха да забележат, че наближаваме пистата от прекалено голяма височина, опитаха се да
компенсират пропуска си с рязко спускане, трябваше да ударят здраво спирачки при кацането и успяха да спрат
самолета само на три метра от рова, бележещ границите на летището. Но през 2012 г. водещата авиокомпания на
Индонезия, „Гаруда“, беше оценявана като един от най-добрите регионални превозвачи в света. Всеки път от 2012 г.
насам, когато съм се регистрирал със свръхбагаж, съм бил пращан на гишето за свръхбагаж на „Гаруда“ да си платя
таксата с кредитна такса директно на „Гаруда“ срещу разписка. До 1996 г. редовно ми бяха искани подкупи; след
2012 г. изобщо не са ми били искани.
Докато плавахме в индонезийски крайбрежни води през 2012 г., забелязах наблизо един морски съд с военен вид,
попитах какво е това и научих за моя изненада, че това е държавен патрулен катер, търсещ нелегални рибарски
съдове. До 1996 г. бих сметнал фразата „индонезийски държавен патрулен катер“ за оксиморон, като „джъмбо
скарида“. Бях свикнал по-скоро индонезийските военни занимания да пораждат нужда от патрулиране, отколкото те
самите да го извършват.
Когато акостирах на крайбрежието на Индонезийска Нова Гвинея през 2014 г., бях удивен да срещна големи или
пъстри птици, които преди бяха основна мишена на незаконния лов, а сега издаваха призиви и се перчеха недалеч от
крайбрежните села и дори в самите тях – гълъби дукула, птици носорози, палмови какадута и райски птици. Преди
тези видове бяха отстрелвани или ловени с капани край селата и се срещаха само далеч от населени места.
При завръщането ми в Индонезийска Нова Гвинея приятели индонезийци ми разказаха нещо, което на пръв
поглед звучеше като все същите стари истории, ставали през 80-те и 90-те години. В това новогвинейско село
индонезийски полицай неотдавна застрелял четирима новогвинейци; в този окръг окръжният управител бил много
корумпиран. Да, да, кое му е новото? Разликата този път беше, че и полицаят, и управителят били изправени на съд
и изпратени в затвора – това не би се случило преди.
Макар че това са признаци на напредък, той не бива да се преувеличава. Много от проблемите на Индонезия все
още си остават в една или друга степен. Подкупите според сведенията все още са широко разпространени, макар че
лично аз вече не се сблъсквам с тях. Собствените ми приятели индонезийци все още не говорят за масовите
убийства от 1965 г. – по-младите ми днешни приятели тогава още ги е нямало, а по-старите, които са били живи
през 1965 г., мълчат пред мен за тези събития, макар американски колеги да ми казват, че са срещали много
индонезийци, интересуващи се от убийствата. Все още има страх от намеса на индонезийските военни в
индонезийската демокрация – когато цивилен политик победи един генерал на президентските избори през 2014 г.,
изминаха тревожни месеци, преди да стане ясно, че генералът няма да успее в опитите си да анулира изборите.
През 2013 г. пушечен изстрел от земята счупи стъклото на наетия от мен хеликоптер във въздуха над Индонезийска
Нова Гвинея; така и не стана ясно дали изстрелът е бил даден от новогвинейски партизани, все още борещи се за
независимост, или от самите индонезийски войски, симулиращи партизанска дейност, за да оправдаят
ограничителните си мерки.
Последното ми лично наблюдение изисква повече обяснения. Сред държавите, разглеждани в тази книга,
Индонезия е страната с най-кратка национална история и безспорно най-голямо езиково разнообразие и
първоначално е била единствената държава в сериозен риск от териториален разпад. Бившата холандска колония
Холандски Източни Индии е можела да се разпадне на няколко отделни национални държави, така като бившата
френска колония Индокитай се разпадна на Виетнам, Камбоджа и Лаос. Този разпад явно беше намерението на
холандците, когато те се опитаха да установят отделни федерални щати в рамките на своята колония в края на 40-те
години, за да подкопаят зараждащата се обединена Република Индонезия.
Но Индонезия не се разпадна. Тя изгради от нулата, изненадващо бързо, чувство за национална идентичност. Това
чувство израсна отчасти спонтанно и отчасти беше подсилвано от съзнателни държавни усилия. Една основа за това
чувство е гордостта от революцията от 1945-1949 г. и отхвърлянето на холандското владичество. Държавата укрепва
това спонтанно чувство на гордост, като преразказва историята от 1945-1949 г., до голяма степен основателно, като
героична борба за национална независимост – така както американските училища преразказват историята на
собствената ни революция пред всички американски ученици. Индонезийците се гордеят с големия си
териториален обхват, което намира израз в индонезийската национална песен Dari Sabang sampai Merauke („От
Сабанг до Мерауке“, най-крайните точки на Индонезия съответно на запад и на изток, на почти 5500 км една от
друга). Друга основа за националната идентичност е бързото възприемане от страна на индонезийците на техния
лесен за научаване и прекрасен с гъвкавостта си бахаса индонезия като националния език, съжителстващ със 700-те
местни езика.
В допълнение на тези корени, стоящи в основата на националната идентичност, индонезийската държава
продължава да се стреми да укрепва идентичността, като набляга на петте принципа на Панча сила и всяка година
организира церемонии в памет на седемте убити генерали край Паметника на Панча сила в Джакарта. Но макар да
съм отсядал в много индонезийски хотели след завръщането ми в Индонезия през 2012 г., не съм виждал в друго
хотелско фоайе изложба като онази за „комунистическия преврат“, която ме посрещна в първия индонезийски
хотел, в който нощувах през 1979 г. Индонезийците днес се чувстват достатъчно сигурни в своята национална
идентичност, за да нямат нужда да я подсилват с подвеждащи разкази за „комунистически преврат“. За мен като
посетител на Индонезия това задълбочаващо се чувство за национална идентичност е сред най-големите промени,
които съм наблюдавал.
 Глава 6.
Възстановяването на Германия

Германия през 1945 г. • От 1945 до 1961 г. • Германците правят преценка • 1968 г.

• Последиците на 1968 г. • Брант и повторното обединение • Географски
ограничения • Самосъжаление? • Лидери и реализъм • Рамка на кризата
 Фиг. 6. Карта на Германия

Капитулацията на Германия на 7 и 8 май 1945 г. отбеляза края на Втората световна война. Положението в
Германия към въпросната дата беше следното.
Нацистките водачи Хитлер, Гьобелс, Химлер и Борман се бяха самоубили или се канеха да се самоубият. Армиите
на Германия, след като бяха завладели по-голямата част от Европа, бяха изтласкани обратно и победени. Около 7
млн. германци бяха убити било като войници, било като цивилни, загинали или от бомби, или като бежанци, убити
при бягството им, особено от настъпващите от изток съветски армии, отмъщаващи си за ужасните неща, причинени
от германските военни на съветските цивилни граждани.
Десетки милиони германци, които оцеляха, бяха травматизирани от тежките бомбардировки (сн. 6.1).
Практически всички големи градове на Германия бяха превърнати в руини от бомбардировките и сраженията (сн.
6.2). Между четвърт и половината от жилищата в германските градове бяха разрушени.

Сн. 6.1. Цивилни германци и войници на Съюзниците сред руините на германски град

Една четвърт от бившата територия на Германия беше предадена на Полша и Съветския съюз. Онова, което беше
останало от Германия, беше разделено на четири окупационни зони, които впоследствие щяха да станат две
отделни държави.
Сн. 6.2. Самолет на Съюзниците, бомбардиращ Кьолн. Градът е разрушен от бомбардировки, както и повечето по-
големи германски градове. На снимката се виждат разрушеният мост над р. Рейн и Кьолнската катедрала, която
като по чудо е останала цяла

Около 10 млн. германци бяха бездомни бежанци. Милиони германци търсеха изчезнали членове на семействата
си, някои от които като по чудо се появяваха живи години по-късно. Но повечето така и не се появиха и за много от
тях времето, мястото и обстоятелствата на смъртта им остават завинаги неизвестни. Първият ми учител по немски,
живеещ в изгнание през 1954 г., веднъж спомена, че имал син. Когато аз наивно го попитах за сина му, учителят ми
избухна с болка: „Отведоха го и никога не чухме нищо повече за него!“ По времето, когато се запознах с учителя ми,
той и жена му живееха с тази несигурност вече 10 години. Някои от по-късните ми приятели германци имаха
„повече късмет“ – една приятелка научи за вероятната смърт на баща си „само“ една година след последните вести
от него, а друг приятел узна за смъртта на брат си след три години.
Към 1945 г. германската икономика беше срината. Германската валута бързо губеше стойността си поради
инфлация. Германският народ бе преминал 12 години нацистко програмиране. Практически всички германски
държавни служители и съдии бяха убедени или прикрити нацисти, защото, за да бъдат на държавна служба, те
трябваше да са положили лична клетва за вярност на Хитлер. Германското общество беше авторитарно.
Днес Германия е либерална демокрация. Икономиката и е четвъртата по големина в света и една от водещите
експортни икономики в света. Германия е най-могъщата страна в Европа западно от Русия. Тя установи своя
собствена стабилна валута (германската марка), а след това изигра водеща роля в учредяването на общата
европейска валута (еврото) и създаването на Европейския съюз, който сега я обединява мирно със страните, които
съвсем неотдавна бе нападнала. Германия до голяма степен се е справила с нацисткото си минало. Германското
общество е много по-малко авторитарно, отколкото беше.
Какво се е случило между май 1945 г. и днешно време, за да се стигне до тези промени? За пръв път бях в
Германия през 1959 г., живял съм там през по-голямата част от 1961 г. и често съм я посещавал оттогава насам. Сега
ще разгледам пет от промените, които съм наблюдавал в следвоенна Германия. Две от тях (разделението и
западногерманското икономическо възстановяване) бяха почти завършени по времето на пребиваването ми в
Германия, две други (осмислянето от страна на германците на наследството на нацизма и социалните промени)
бяха вече започнали, но впоследствие се ускориха, а една (повторното обединение) се случи чак десетилетия по-
късно и изглеждаше напълно немислима за мен и моите приятели германци през 1961 г. Погледната в рамката на
кризата и промяната в тази книга, Германия представлява краен случай в много отношения, включително с
геополитическите си ограничения и с ролята, за зло и за добро, на открояващите се лидери. Германия представлява
краен случай най-вече с мащаба на кризата, пред която беше изправена. Япония от епохата Мейджи е била само
заплашена от нападение, Финландия и Австралия са били нападнати, но са останали неокупирани; но Германия и
Япония през 1945 г. бяха нападнати, завладени, окупирани и далеч по-опустошени от всяка друга държава,
разглеждана в тази книга.

***

Съюзниците – победители във втората световна война, разчлениха Германия на четири окупационни зони:
американска на юг, френска на югозапад, британска на северозапад и съветска на изток. Макар че столицата Берлин
се намираше по средата на съветската зона, тя също беше разделена на окупационни сектори сред четирите сили,
като остров на несъветска окупация сред съветската зона. През 1948 г. руснаците наложиха блокада на сухопътния
достъп на американците, британците и французите до техните анклави в Берлин, за да принудят трите западни
съюзника да изоставят анклавите си. Съюзниците отвърнаха с въздушния мост към Берлин и снабдяваха града по
въздуха близо година, докато руснаците се предадоха и вдигнаха блокадата си през 1949 г.
През същата тази 1949 г. Съюзниците обединиха своите зони в една цялост, наречена Федерална република
Германия, известна също като Западна Германия или Бундесрепублик Дойчланд. Съветската зона стана отделна
цялост, наречена Германска демократична република, известна също като Източна Германия или с германското си
съкращение DDR. Днес Източна Германия обичайно е отминавана като провалила се комунистическа диктатура,
която в крайна сметка рухна и на практика беше асимилирана от Западна Германия. Названието „Германска
демократична република“ се помни като една голяма лъжа, като името „Корейска народнодемократична република“,
което Северна Корея е възприела понастоящем за себе си. Днес е лесно да се забрави, че не само грубата съветска
сила, но и германският комунистически идеализъм допринесоха за основаването на Източна Германия и че
многобройни германски интелектуалци избраха да се преместят в Източна Германия от Западна Германия или от
изгнание в чужбина.
Но стандартът на живот и свобода в Източна Германия в крайна сметка изостана далеч зад този на Западна
Германия. Докато в Западна Германия се наливаше американска икономическа помощ, руснаците наложиха
икономически репарации на своята зона, разглобиха и откараха цели фабрики в Русия и реорганизираха
източногерманското селско стопанство в кооперативи. В течение на следващите две поколения до обединението
през 1990 г. източногерманците все повече израстваха неспособни да усвоят мотивацията, придобивана от хората в
западните демокрации, да работят усърдно, за да подобрят живота си.
В резултат източногерманците започнаха да бягат на Запад. Затова през 1952 г. Източна Германия затвори
границите си към Запада, но източногерманците все още можеха да се измъкнат, преминавайки от Източен Берлин в
Западен Берлин, а после излитайки оттам към Западна Германия. Предвоенната система на обществения транспорт
в Берлин (метрото и надземната железница) включваше линии, свързващи Западен и Източен Берлин, така че всеки
в Източен Берлин можеше да стигне до Западен Берлин, като просто се метне на влака. Когато за пръв път бях в
Берлин през 1960 г., подобно на други западни туристи и аз се качих на метрото, за да посетя Източен Берлин и
после да се върна в Западен Берлин.
През 1953 г. недоволството в Източна Германия избухна в стачка, която се превърна в бунт, потушен от съветските
войски.
Сн. 6.3. Прочутата стена, издигната от правителството на Източна Германия между Източен и Западен Берлин,
уж за да пази Източен Берлин от западногермански агенти, а всъщност за да попречи на източногерманците да
избягат на Запад

Недоволните източногерманци продължаваха да бягат на Запад с берлинския обществен транспорт. Най-накрая, в

нощта на 13 август 1961 г., когато живеех в Германия, източногерманският режим внезапно затвори
източногерманските станции на метрото и издигна стена между Източен и Западен Берлин, пазена от гранични
патрули, които стреляха и убиваха хората, опитващи се да преминат стената (сн. 6.3). Спомням си недоумението,
шока и яростта на моите приятели западногерманци на сутринта след издигането на стената. Източногерманците
оправдаваха стената с твърдението, че тя е построена, за да защитава Източна Германия от западногермански агенти
и престъпници, без да признават, че целта и е да попречи на недоволните източногерманци да бягат на Запад.
Западните съюзници не посмяха да пробият стената, защото знаеха, че са безсилни да направят нещо за един
Западен Берлин, обкръжен от източногермански и руски войски.
Оттогава нататък Източна Германия остана отделна държава, от която човек нямаше възможност да избяга в
Западна Германия, без голяма вероятност да бъде убит на границата. (Над хиляда германци загинаха при такъв
опит.) Нямаше реалистична надежда за обединението на Германия предвид поляризацията между Съветския съюз и
комунистическия източноевропейски блок, от една страна, и САЩ и Западна Европа, от друга. Все едно
Съединените щати да бъдеха разделени по река Мисисипи на комунистически източни САЩ и демократични
западни САЩ, без перспектива за повторно обединение в обозримо бъдеще.
Що се отнася до Западна Германия непосредствено след Втората световна война, една от политиките, обмисляни
от победилите западни Съюзници, беше да и бъде попречено изобщо да изгради отново промишлеността си, да бъде
принудена да преориентира икономиката си изцяло към селско стопанство според т.нар. план „Моргентау“ и да
бъдат извличани от нея военни репарации, както беше направила Антантата след Първата световна война и както
правеха по онова време руснаците в Източна Германия. Тази стратегия произтичаше от широко разпространения
сред Съюзниците възглед, че Германия е отговорна не само за подпалването на Втората световна война при Хитлер
(нещо широко прието), но и за подпалването на Първата световна война при кайзер Вилхелм II (много оспорван
исторически въпрос), и че ако на Германия бъде разрешено да се индустриализира отново, това би могло да доведе
до още една световна война.
Онова, което накара Съюзниците да променят възгледа си, беше разгръщането на Студената война и осъзнаването
вследствие на това, че истинският риск от нова световна война не идваше от Германия, а от Съветския съюз. Както
обясних в гл. 4 във връзка с политиката на САЩ по отношение на Чили, този страх беше доминиращият мотив в
основата на американската външна политика през десетилетията, последвали Втората световна война. Налагането
на комунистическа власт във всички източноевропейски страни, вече окупирани от съветските войски,
придобиването на атомни, а след това и на водородни бомби от Съветския съюз, съветският опит през 1948-1949 г.
за блокада и задушаване на западния анклав в Берлин и силата на комунистическите партии дори в някои
западноевропейски демокрации (особено Италия) правеха Западна Европа да изглежда най-вероятното място,
където Студената война можеше да избухне в нова световна война. Дори и през 1961 г., докато се канех да замина да
живея в Германия, моят баща (американец) ме посъветва най-сериозно да бъда готов да избягам в безопасно
убежище в Швейцария при първите признаци на опасност в Европа.
От такава перспектива Западна Германия, намираща се в центъра на Европа и граничеща с комунистическите
Източна Германия и Чехословакия, беше решаваща за свободата на Западна Европа. За западните съюзници беше
нужно Западна Германия да стане отново силна, за да служи като защитен вал срещу комунизма. Другите им
мотиви, за да искат укрепването на Германия, бяха намаляването на риска една слаба и отчаяна Германия да
изпадне отново в политически екстремизъм (както беше станало след Първата световна война) и намаляването на
икономическите разходи за Съюзниците, дължащи се на необходимостта да продължават да хранят и поддържат
една икономически слаба Западна Германия.
След 1945 г. бяха нужни няколко години, през които западногерманската икономика продължи да се влошава, за да
съзрее тази промяна във възгледите на западните Съюзници. Най-накрая, през 1948 г., САЩ започна да предоставя
на Западна Германия в рамките на плана „Маршал“ икономическата помощ, която вече бе започнал да осигурява на
другите западноевропейски страни през 1947 г. Едновременно с това Западна Германия смени своята слаба и
обезценена валута с нова – германската марка. Когато западните Съюзници сляха своите окупационни зони в една
цялостна Западна Германия, те си запазиха правото на вето над законодателството и. Първият западногермански
канцлер Конрад Аденауер обаче съумя да използва умело американските страхове от комунистическо нападение, за
да получи съгласието на Съюзниците за прехвърлянето на все повече и повече власт на Западна Германия и все по-
малко и по-малко – на самите Съюзници. Икономическият министър на Аденауер, Лудвиг Ерхард, въведе
модифицирани политики на свободния пазар и използва помощта от плана „Маршал“, за да подхрани едно
впечатляващо успешно икономическо възстановяване, станало известно като Wirtschaftswunder, или
„икономическото чудо“. Купонната система беше отменена, промишленото производство и жизненият стандарт се
повишиха значително, а мечтата да можеш да си купиш кола и жилище стана реалност за западногерманците.
По времето, когато се преместих от Великобритания в Западна Германия, тя се чувстваше по-просперираща и
доволна, отколкото Великобритания. Обърнете внимание на иронията, често отбелязвана с горчивина от приятелите
ми британци – Германия беше изгубила Втората световна война, а Великобритания я беше спечелила, но Западна
Германия, а не Великобритания, беше онази, която впоследствие създаде икономическо чудо. Политически, през
1955 г. Западна Германия си възвърна суверенитета, а военната окупация на Съюзниците приключи. След като
Съюзниците бяха водили две световни войни, за да победят и обезоръжат Германия, Западна Германия започна да се
въоръжава отново и да възстановява армията си – не по собствена инициатива, но (невероятно!!) по настояване на
Запада и въпреки вота на самия западно-германски парламент, за да поеме тя редом със Съюзниците своя дял от
бремето по защитата на Западна Европа. От перспективата на 1945 г. това представляваше най-удивителната
промяна в американската, британската и френската политика спрямо Германия.
Западногерманската икономика се характеризира със сравнително добри трудови отношения, редки стачки и
гъвкави условия на работа. Работещи и работодатели са в негласно споразумение, че работещите няма да стачкуват,
за да могат предприятията да просперират, и че работодателите ще споделят постигнатия икономически
просперитет с работниците си. Германската промишленост е развила една система на стажове, която се поддържа и
до днес и при която младите хора стажуват в компании, които им плащат, докато те изучават професията си. В края
на стажа те получават работно място в компанията. Днес Германия е най-голямата икономика в Европа.
 ***

В края на Втората световна война съюзниците изправиха в Нюрнберг на съд за военнопрестъпления 24-те най-
висши оцелели нацистки лидери. Десет бяха осъдени на смърт, като най-високопоставените сред тях бяха външният
министър Йоахим фон Рибентроп и главнокомандващият Луфтвафе Херман Гьоринг. (Последният се самоуби с
отрова в нощта преди насрочената екзекуция.) Седем други бяха осъдени на дълъг или доживотен затвор.
Нюрнбергският съд съди и осъди и множество нацисти с по-нисък ранг на по-кратък затвор. Съюзниците
подложиха много по-голям брой германци на „денацификация“, състояща се от проучване на нацисткото им минало
и превъзпитанието им.
Но Нюрнбергският процес и денацификацията не решиха за германците проблема с наследството на нацизма.
Милиони германци от ниските нива, които или бяха убедени нацисти, или бяха следвали нацистките заповеди, не
бяха съдебно преследвани. Тъй като процесите се водеха от Съюзниците, а не от самите германци, съдебните
разследвания не включваха германци, поемащи отговорността за германските действия. В Германия процесите бяха
[8]
отминавани като Siegerjustiz – обикновено отмъщение на победителите над победените. Собствената съдебна
система на Западна Германия проведе и свои съдебни процеси, но техният обхват първоначално беше ограничен.
Един практически проблем и за Съюзниците, и за самите германци при изграждането на функциониращо
следвоенно управление в Германия беше, че всяко управление изисква служители с опит. Но към 1945 г. огромното
мнозинство германци, които бяха придобили опит в управлението, го бяха придобили в нацисткото управление,
което значеше, че всички потенциални следвоенни германски държавни служители (включително съдиите) или бяха
убедени нацисти, или най-малкото бяха сътрудничили на на-цистите. Единствените изключения бяха германците,
които или бяха заминали в изгнание, или бяха изпратени от нацистите в концентрационни лагери, където не биха
могли да придобият опит в управлението. Например първият канцлер на Западна Германия след войната беше
Конрад Аденауер, ненацист, когото нацистите бяха прогонили от поста му на кмет на Кьолн. Политиката на
Аденауер, след като стана канцлер, беше описвана като „амнистия и интеграция“, което беше евфемизъм, означаващ
да не бъдат питани отделните германци какво са вършили през нацистката епоха. Вместо това фокусът на
правителството беше насочен в изключителна степен към належащите задачи по изхранването и настаняването на
десетки милиони недохранени и бездомни германци, изграждането наново на бомбардираните градове и разбитата
икономика на Германия и установяването отново на демократично управление след 12 години нацистка власт.
В резултат на това повечето германци възприеха становището, че нацистките престъпления са вина само на една
съвсем малка клика единични лидери злодеи, че огромното мнозинство германци са невинни, че обикновените
германски войници, сражавали се героично срещу руснаците, нямат вина и че (докъм средата на 50-те години) няма
повече съществени нацистки престъпления, които да бъдат разследвани занапред. Допълнителен принос за този
неуспех на западногерманското управление да изправи на съд нацистите имаше широкото присъствие на бивши
нацисти сред самите следвоенни държавни прокурори – оказа се например, че 33 от 47 служители на
западногерманската федерална криминална служба (Bundeskriminalamt), както и много членове на
западногерманското разузнаване, са били ръководители на фанатичната нацистка организация СС. По време на моя
престой в Германия през 1961 г. съм чувал понякога защита на нацистката епоха от страна на по-възрастни
германци, които са били в 30-те и 40-те си години по онова време; това бяха германци, които бях опознал добре, а
разговорите ни бяха частни. Например съпругът на една музикантка, с която свирех сонати за виолончело и пиано,
впоследствие ми обясни, че разгласяваното унищожение на милиони евреи било математически невъзможно и било
най-голямата лъжа, разправяна някога. Друга възрастна приятелка германка най-накрая ми пусна записана реч на
Хитлер, заслушвайки се в нея със смесица от удоволствие и развеселение.
През 1958 г. министрите на правосъдието от всички западногермански провинции най-после създадоха
централна служба, която да обедини усилията им за съдебно преследване на нацистките престъпления, извършени
навсякъде на територията на Западна Германия и дори извън нея. Водещата фигура в тези преследвания беше един
германски адвокат от еврейски произход на име Фриц Бауер, който е бил член на антинацистката
Социалдемократическа партия и е бил принуден да избяга от Германия в Дания през 1935 г. Той започна да завежда
дела още щом се завърна в Германия през 1949 г. От 1956 до смъртта си през 1969 г. той заемаше поста главен
прокурор на германската провинция Хесен. Централният принцип в кариерата на Фриц Бауер беше, че германците
трябва сами да произнесат присъдата си. Това означаваше да бъдат изправени на съд обикновени германци, а не
само водачите, които Съюзниците бяха осъдили.
[9]
Бауер се прочу най-напред с т.нар. в Германия Аушвиц процеси , на които повдигна обвинения на германци от
ниските нива, действали в Аушвиц, най-големия от нацистките лагери на смъртта. Персоналът на Аушвиц, изправен
от него на съд, се състоеше от съвсем дребни служители като например управители на складовете с дрехи, аптекари
и лекари. След това той повдигна обвинения на нацистки полицаи с ниски чинове, на германски съдии, които бяха
осъждали евреи или водачи на германската съпротива или бяха издавали смъртни присъди; на нацисти, които бяха
преследвали еврейски бизнесмени; на хора, свързани с нацистката евтаназия, в т.ч. лекари, съдии и служители,
извършвали евтаназията; на служители в германското външно министерство; и – което беше най-смущаващо за
германския народ – на германски войници, виновни за зверства, особено на Източния фронт. Това беше особено
смущаващо поради широко разпространеното германско убеждение, че зверствата са били извършвани от такива
фанатизирани групи като СС, но не и от обикновените германски войници.
В допълнение към тези обвинения Бауер се опита да издири най-значимите и най-зловещи нацисти, които бяха
изчезнали след войната: помощника на Хитлер – Мартин Борман; лекаря на концлагера Аушвиц – Йозеф Менгеле,
който беше извършвал медицински експерименти със затворници; и Адолф Айхман, който беше организирал
задържането и откарването на евреите. Бауер не успя да открие Менгеле, който накрая почина в Бразилия през 1979
г., нито Борман, за когото впоследствие се оказа, че се е самоубил през 1945 г., приблизително по същото време,
когато и Хитлер.
Но Бауер все пак беше получил информация за местонахождението на Айхман, който бил избягал в Аржентина.
Бауер заключил, че не би могъл да съобщи безопасно тази информация на германските тайни служби, за да заловят
Айхман и да го накажат, тъй като се боял, че те просто щели да го предупредят и да му позволят да се измъкне.
Вместо това той предал вестта за местонахождението на Айхман на израелските тайни служби, които в крайна
сметка успяха да отвлекат Айхман от Аржентина, да го откарат тайно в Израел със самолет на „Ел Ал“, да го
изправят на публичен процес и накрая да го обесят след съд, който привлече световното внимание не само към
Айхман, но и към цялата тема за индивидуалната отговорност за нацистките престъпления.
Съдебните процеси на Бауер привлякоха широко внимание в Германия. Повече от всичко друго те разкриха на
германците от 60-те години какво бяха вършили германците от 30-те и 40-те години по време на нацистката епоха.
Обвинените от Бауер на-цисти най-често предлагаха една и съща поредица от оправдания: аз само изпълнявах
заповеди; аз се подчинявах на стандартите и законите на моето общество от онова време; аз не бях човекът,
отговорен за убиването на тези хора; аз само организирах железопътния транспорт на евреите, изпращани в
лагерите на смъртта; аз бях само аптекар или пазач в Аушвиц; аз лично не съм убивал никого; бях заслепен от вярата
си в авторитета и идеологията, проповядвани от нацисткото правителство, и това ме правеше неспособен да
осъзная, че онова, което вършех, е нередно.
Отговорът на Бауер, който той формулираше отново и отново на процесите и пред обществеността, беше
следният. Онези германци, които той обвиняваше, бяха извършили престъпления срещу човечеството. Законите на
нацистката държава бяха нелегитимни. Човек не може да защитава действията си с твърдението, че се е подчинявал
на тези закони. Няма закон, който да може да оправдае престъпление срещу човечеството. Всеки трябва да има свое
собствено чувство за редно и нередно и трябва да му се подчинява независимо от онова, което казва държавата.
Всеки, който взима участие в т.нар. от Бауер машина за убийства, като апарата за унищожение в Аушвиц, става по
този начин виновен в престъпление. В допълнение стана ясно, че мнозина от обвиняемите, които той бе изправил
на съд и които се оправдаваха, че са направили онова, което са направили, защото са били принудени, бяха
действали не по принуда, а по собствено убеждение.
В действителност много, може би повечето, от обвиненията на Бауер не постигнаха успех – обвиняемите бяха
оправдавани от германските съдилища дори и през 60-те години. Самият Бауер често беше обект на словесни атаки
и дори на смъртни заплахи. Значимостта на неговата работа беше по-скоро в това, че той, един германец, в
германски съдилища демонстрира на германското общество отново и отново в болезнени подробности убежденията
и делата на германците през нацистката епоха. Нацистките злодеяния не бяха дело само на няколко лоши лидери.
Маса обикновени германски войници и служители, включително много, които сега бяха високопоставени
служители в западногерманското управление, бяха изпълнявали нацистките заповеди и следователно бяха виновни в
престъпления срещу човечеството. Усилията на Бауер следователно образуваха съществена основа за германските
студентски бунтове от 1968 г., разгледани по-долу.
Промяната в германските възгледи за нацистката епоха, настъпила след времето на моето пребиваване в
Германия, ми стана безпощадно ясна при едно преживяване 21 години по-късно, през 1982 г. Тази година с жена ми
Мари бяхме на почивка в Германия. Докато карахме по аутобана и наближавахме Мюнхен, знак за изход от
магистралата сочеше към предградие, наречено Дахау, място на някогашен нацистки концлагер (германско
съкращение – KZ), който германците бяха превърнали в музей. Никой от двама ни не беше посещавал дотогава
концлагер. Не очаквахме обаче една „обикновена“ музейна изложба да ни порази след всичко, което вече знаехме за
концлагерите от разказите на родителите на Мари (оцелели концлагеристи) и новинарските прегледи от моето
детство. И ни най-малко не очаквахме да ни въздейства начинът, по който самите германци обясняваха (или
оправдаваха) собствените си лагери.
В действителност посещението ни в Дахау беше разтърсващо преживяване – поне толкова въздействащо, колкото
и по-късното ни посещение в много по-големия и по-прочут Аушвиц, който също е изложба, но не германска,
защото се намира в Полша. Снимки и текстове на немски представяха живо и обясняваха концлагера в Дахау и
неговата история: нацисткото издигане до властта през 1933 г., нацистките преследвания на евреи и германци,
които не са били нацисти през 30-те години, стъпките на Хитлер към война, функционирането на самия концлагер в
Дахау и функционирането на останалата нацистка лагерна система. Далеч без да избягва германската отговорност,
изложбата беше пример за мотото на Фриц Бауер „Германци, произнасящи присъда над себе си“.
Онова, което с жена ми видяхме тогава в Дахау, е част от онова, което всички германски деца са виждали от 70-те
години насам. Те учат обстойно в училище за нацистките зверства и много от тях са водени на училищни екскурзии
в бившите концлагери, които като Дахау са превърнати в музеи. Подобно национално осъзнаване на минали
престъпления не трябва да се приема за даденост. Всъщност не знам друга страна, която да приема тази
отговорност с нещо подобно на сериозността, с която я приема Германия. Индонезийските деца все още не учат
нищо за масовите убийства от 1965 г. (гл. 5), младите японци, които познавам, ми разказват, че те не са учили нищо
за японските военнопрестъпления (гл. 8), а в САЩ не е национална политика американските ученици да учат в
сурови подробности за американските престъпления във Виетнам, срещу коренните американци и срещу
африканските роби. През 1961 г. бях виждал много по-малко подобно германско признание за мрачното минало на
страната. Ако трябва да се вземе една конкретна година като символичен вододел за Германия в това отношение, тя
е – както ще видим – 1968 г.

***

Бунтове и протести, особено на студенти, плъзнаха из голяма част от свободния свят през 60-те години на ХХ в.
Те започнаха в САЩ с Движението за граждански права, протестите срещу войната във Виетнам, Движението за
свободно слово в Калифорнийския университет в Бъркли и движението, наречено Студенти за демократично
общество. Студентските протести получиха широко разпространение и във Франция, Великобритания, Япония,
Италия и Германия. Във всички тези страни, както и в САЩ, протестите представляваха отчасти бунт на по-
младото поколение срещу по-старото. Но този сблъсък на поколенията придоби особено насилническа форма в
Германия поради две причини. Първо, нацистката обвързаност на старото поколение германци означаваше, че
пропастта между младото и старото поколение там беше далеч по-дълбока, отколкото в САЩ. Второ, авторитарните
нагласи на традиционното германско общество изпълваха младото и старото поколение с особено взаимно
презрение. Макар протестите, водещи до либерализация, да се засилваха в Германия през цялото десетилетие на 60-
те години, през 1968 г. те избухнаха неудържимо (сн. 6.4). Защо 1968 година?
 Сн. 6.4. Протест на германски студенти от 1968 г.

Не само в Германия, но и в САЩ различните поколения имат различен опит и получават различни имена. В САЩ
ние говорим за най-общо определени поколения: бейби бумърите, поколението Х, милениалите и т.н. Но промените
от година на година бяха по-бързи и по-дълбоки в Германия, отколкото в САЩ. Когато опознавате нов приятел
американец и двамата с новия ви познат си разказвате взаимно житейските истории, вие вероятно не започвате с
думите: „Роден съм през 1945 г. и само този факт е достатъчен, за да се досетиш много неща от моя живот и за
нагласите ми, без да се налага да ти разказвам.“ Но германците започват да се обясняват един на друг, казвайки
например: Ich bin Jahrgang 1945, което значи „Аз съм 1945-и набор“. Това е така, защото всички германци знаят, че
съгражданите им са минали през много сходни житейски преживявания в зависимост от това, кога са родени и
израсли.
Пример за горното са преживяванията на приятелите ми германци на моята възраст, родени около 1937 г. Никой
от тях не е израсъл с онова, което ние, американците, или по-младите съвременни германци биха нарекли нормален
живот. На всички тях като деца са им се случвали злощастия, дължащи се на войната. Например сред моите шест
най-близки приятели германци, родени около 1937 г., една приятелка беше осиротяла, когато баща и бил убит; един
приятел наблюдавал от разстояние бомбардировката на квартала, в който живеел баща му, макар че баща му оцелял;
друга приятелка била разделена от баща си от първата до единайсетата си година, защото той бил военнопленник;
друг приятел изгубил двамата си по-големи братя във войната; трети прекарал нощите на детството си, спейки навън
под един мост, защото градът му бил бомбардиран всяка нощ и не било безопасно да се спи в къща; а четвърти бил
изпращан от майка си всеки ден да краде въглища от железопътния склад, за да могат да се топлят. Така моите
приятели германци от Jahrgang 1937 са били достатъчно големи, за да бъдат травматизирани от спомените за
войната, от хаоса и бедността, които са я последвали, и от затварянето на училищата им. Но не са били достатъчно
големи, за да им бъдат насадени нацистки възгледи от нацистката младежка организация, наречена Хитлерюгенд.
Повечето от тях са били твърде млади, за да бъдат свикани в новата западногерманска армия, създадена през 1955
г. – Jahrgang 1937 е бил последният Jahrgang, който не е бил свикан тогава.
Тези факти за различния опит на германците, родени в различни години, донякъде обясняват защо Германия
преживя бурен студентски бунт през 1968 г. Средно взето, протестиращите германци от 1968 г. бяха родени около
1945 г., точно в края на войната. Те бяха прекалено млади, за да са били възпитани като нацисти, да са имали
преживявания от войната или да си спомнят годините на хаос и бедност след нея. Бяха израсли предимно след
германското икономическо възстановяване, в икономически комфортни времена. Те не се бореха за оцеляването си;
разполагаха с достатъчно свободно време и сигурност, за да се посветят на протести. През 1968 г. те бяха в началото
на 20-те си години. Бяха тийнейджъри през 50-те и в началото на 60-те години, когато Фриц Бауер разкриваше
нацистките престъпления на обикновените германци от поколението на родителите им. Родителите на
протестиращите, родени през 1945 г., бяха родени главно между 1905 и 1925 г. Това означаваше, че родителите на
германското поколение от 1945 г. бяха разглеждани от децата си като германците, които са гласували за Хитлер,
подчинявали са се на Хитлер, сражавали са се за Хитлер или са индоктринирани от нацистките убеждения от
такива училищни организации като Хитлерюгенд.
Всички тийнейджъри са склонни да критикуват и оспорват родителите си. Докато Фриц Бауер оповестяваше
разкритията си през 60-те години, повечето родители на младите германци, родени през 1945 г., не говореха за
нацистките времена, а по-скоро се оттегляха в света на работата си и следвоенното икономическо чудо. Ако дете
попиташе: „Мамо и тате, какво сте правили вие през нацистките времена?“, тези родители отвръщаха на децата си с
отговори, подобни на онези, които по-старите германци, склонни да говорят, ми даваха през 1961 г.: „Ти, млади
човече, си нямаш представа какво значи да живееш в тоталитарна държава; човек не може просто да действа въз
основа на убежденията си.“ Разбира се, това оправдание не задоволяваше младите хора.
Резултатът беше, че германците от Jahrgang около 1945 г. не вярваха на своите родители и на поколението на
родителите си, виждайки в тях нацисти. Това донякъде обяснява защо студентските протести придобиха силова
форма и в Италия и Япония, другите две страни агресори във Втората световна война. За разлика от това в
Съединените щати родителите на американците, родени през 1945 г., не бяха разглеждани като военнопрестъпници,
задето са се сражавали във Втората световна война, а като герои. Това не означава, че американските тийнейджъри
от 60-те години, както и тийнейджърите навсякъде, се въздържаха да критикуват родителите си; това означава само,
че те не можеха да отхвърлят родителите си като военнопрестъпници.
В Германия се помни като символичен момент от 1968 г. действието на една млада германка, нееврейка, на име
Беате Кларсфелд (няколко години по-възрастна от Jahrgang 1945), омъжена за евреин, чийто баща бил загинал в
газовата камера на Аушвиц. На 7 ноември 1968 г. тя изкрещя „Нацист!“ на западногерманския канцлер Курт
Кизингер и го зашлеви по лицето, защото беше членувал в нацистката партия. Но макар съучастничеството на
родителите им в нацистките престъпления да правеше германците, родени около 1945 г., особено склонни да
презират своите родители, нацисткото минало само по себе си не беше единствената причина за германските
протести от 1968 г. Германските студенти протестираха още повече срещу неща, сходни с онези, срещу които
протестираха американските студенти и „хипитата“ от 1968 г. – войната във Виетнам, властта, буржоазния живот,
капитализма, империализма и традиционния морал. Германските протестиращи от 1968 г. поставяха знак на
равенство между съвременното капиталистическо германско общество и фашизма, докато консервативните по-
възрастни германци на свой ред разглеждаха буйните млади леви метежници като „чеда на Хитлер“, превъплъщение
на фанатизираните силови нацистки организации СА и СС. Много от метежниците бяха крайно леви; някои
действително се преместиха в Източна Германия, която на свой ред наливаше пари и документи към
симпатизантите си в Западна Германия. По-възрастните германци отговаряха, заявявайки на бунтуващите се:
„Добре, заминавайте за Източна Германия, ако тук не ви харесва!“
Германските студенти радикали през 1968 г. прибягваха до насилие много повече, отколкото съвременните им
американски студенти радикали. Някои от тях заминаха за Палестина, за да се обучават за терористи. Най-
известната сред тези германски терористични групи наричаше себе си Rote Armee Fraktion – фракцията „Червена
армия“ (със съкращението RAF на немски), позната и като групата Баадер-Майнхоф по имената на двама от
лидерите и (Улрике Майнхоф и Андреас Баадер), които бяха станали особено прочути. Терористите започнаха с
извършването на палежи на магазини, после продължиха с отвличания, бомбени атентати и убийства. През годините
сред жертвите, които те отвлякоха или убиха, бяха лидери на германския „истаблишмънт“, като председателя на
западноберлинския Върховен съд, един кандидат за кмет на Западен Берлин, федералният прокурор на Германия,
шефът на Дойче Банк и председателят на западногерманската Асоциация на работодателите. В резултат на това
дори повечето германски леви започнаха да се чувстват все по-застрашени от насилието на радикалната левица и
оттеглиха подкрепата си. Западногерманският тероризъм беше в най-силната си фаза през годините от 1971 до 1977,
достигайки кулминацията си през 1977 г., когато Андреас Баадер и още двама лидери на RAF се самоубиха в затвора
след неуспеха на един терористичен опит да освободят затворени терористи, отвличайки самолет на „Луфтханза“.
Последваха още две вълни на тероризъм, докато през 1998 г. RAF не обяви, че се разформира.

***

Германските студентски бунтове от 1968 г. понякога са наричани „успешен провал“. Тоест, макар студентите
екстремисти да не успяха в целите си да заменят капитализма с различна икономическа система и да свалят
демократичното правителство на Западна Германия, те все пак постигнаха косвено някои от своите цели, защото
части от тяхната програма бяха заимствани от западногерманското правителство, а много от идеите им бяха
възприети от основната част от германското общество. На свой ред някои от радикалите от 1968 г. по-късно се
издигнаха до водещи политически позиции в западногерманската Зелена партия – като Йошка Фишер, който, след
като се беше проявявал като мятащ камъни радикал, разви вкус към изисканите костюми и вина и стана външен
министър и вицеканцлер на Западна Германия.
Традиционното германско общество беше политически и социално авторитарно. Тези качества, вече
съществуващи дълго преди Хитлер, бяха извадени наяве в нацисткото общество с неговото подчертаване на
Ftihrerprinzip, буквално „лидерския принцип“ или „принципа на водача“. Не само че самият Хитлер беше
официално известен като „Фюрера“, пред когото всички германци се заклеваха в безпрекословно политическо
подчинение, но социално и политическо подчинение пред водачите се очакваше и в други сфери и на други нива в
германския живот по времето на нацистите.
Макар съкрушителното поражение на Германия във Втората световна война да дискредитира авторитарната
германска държава, старите елити и тяхното мислене останаха живи и след войната. Ето някои неполитически
примери, с които съм се сблъсквал при пребиваването ми в Германия през 1961 г. Биенето на децата беше нещо
широко разпространено по онова време и не просто разрешено, а често смятано за задължително за родителите. Аз
работех в един германски научен институт, чийто директор вземаше решенията съвсем сам, упражнявайки власт
върху кариерите на 120-те учени в института. За получаването на преподавателско място в университет в Германия
например се изискваше още една научна степен след докторската, наречена „хабилитация“. Но моят директор
позволяваше всяка година само на един от своите 120 учени да се „хабилитира“ и определяше лично кой да е той.
Където и да отидеше човек – по улици, из тревни площи, в училища, в частни и обществени сгради, – навсякъде
имаше табели какво е забранено (verboten) и указания как трябва и не трябва да се държиш. Една сутрин един от
моите колеги германци пристигна на работа бесен, защото предната вечер беше открил, че тревната площ край
неговата жилищна сграда, която служеше за игрална площадка на децата му, е оградена с бодлива тел (незаличимо
свързвана в Германия с концентрационните лагери). Когато приятелят ми потърсил сметка от домоуправителя на
сградата, последният не смятал за нужно да се извинява: „Да се ходи по тревата е забранено (Betreten des Rasens
verboten), но тези разглезени деца (verwohnte Kinder) въпреки това ходеха по тревата, така че се почувствах в
правото си (ich ftihlte mich berechtigt) да ги спра, като сложа бодлива тел (Stacheldraht).“
В ретроспекция авторитарните прояви и нагласи в Германия вече започваха да се променят тъкмо по времето на
моето посещение през 1961 г. и малко след това. Един прочут пример беше Аферата „Шпигел“ от 1962 г. Когато
седмичното списание „Дер Шпигел“, което често беше критично към правителството, публикува статия, поставяща
под въпрос силата на германската армия (Бундесвера), министърът на отбраната Франц Йозеф Щраус от кабинета
на канцлера Аденауер реагира с авторитарна арогантност, като арестува редакторите на „Дер Шпигел“ и
конфискува документацията им по подозрение в предателство. Последвалото огромно обществено възмущение
принуди правителството да изостави суровите си мерки и накара Щраус да подаде оставка. Но въпреки това Щраус
си остана могъщ, заемаше поста премиер на германската провинция Бавария от 1978 до 1988 г. и се кандидатира за
канцлер на Германия през 1980 г. (Загуби избора.)
След 1968 г. тенденциите към либерализация, които вече бяха в ход, се засилиха. През 1969 г. те доведоха до
поражението на консервативната партия, управлявала Германия без прекъсване в коалиции в течение на 20 години.
Днес Германия е социално много по-либерална, отколкото през 1961 г. Децата вече не са бити – всъщност сега това
е забранено със закон! Облеклото е много по-неформално, жените вече не са толкова неравнопоставени (да вземем
например дългогодишната канцлерка Ангела Меркел), много по-често се използва неформалното местоимение du
(ти) и по-малко формалното Sie (Вие).
Но аз все още се натъквам и днес на всички онези табели с надписа verboten, когато посещавам Германия. Моите
приятели германци с впечатления от САЩ или оценяват Германия днес като много по-малко авторитарна от САЩ,
или пък ми разправят ужасяващи истории за настоящото германско йерархично поведение. И обратно, когато
запитам американци, посетили Германия, дали страната им се струва авторитарна, получавам ту единия, ту другия
отговор в зависимост от възрастта на запитания. По-младите американски посетители, родени през 70-те или след
тях, които нямат впечатления от Германия от 50-те години, инстинктивно сравняват Германия днес със САЩ днес и
казват, че германското общество все още е авторитарно. По-възрастните американски посетители като мен, които
имат впечатления от Германия от (края на) 50-те години, вместо това сравняват Германия днес с Германия от 50-те
и казват, че днешна Германия е много по-малко авторитарна, отколкото е била. Мисля, че и двете сравнения са
точни.
 ***

Мирното постигане от страна на държавата на много от целите на студентските размирици от 1968 г. се ускори
при западногерманския канцлер Вили Брант. Той е роден през 1913 г., бил е принуден да избяга от нацистите заради
политическите си убеждения и е прекарал годините на войната в Норвегия и Швеция. През 1969 г., като председател
на Германската социалдемократическа партия (ГСДП), той стана първия ляв канцлер на Западна Германия след 20
непрекъснати години на консервативни германски канцлери от партията Християндемократически съюз (ХДС) на
Конрад Аденауер. При Брант Германия започна социални реформи, чрез които държавата осъществи такива
студентски цели като намаляването на авторитаризма в Германия и прокарването на правата на жените.
Но най-големите постижения на Брант бяха във външните отношения. При предишните консервативни
ръководства на Западна Германия западногерманското правителство беше отказвало дори да признае юридически
съществуването на източногерманско правителство и беше настоявало, че Западна Германия е единственият законен
представител на германския народ. То нямаше дипломатически отношения с никоя друга източноевропейска
комунистическа страна освен Съветския съюз. Беше отказвало да признае загубата де факто на всички германски
територии източно от реките Одер и Ниса – Източна Прусия, преминала към Съветския съюз, а останалата част –
към Полша.
Брант възприе нова външна политика, която преобърна всички тези откази. Той подписа договор с Източна
Германия и установи дипломатически отношения с Полша и другите страни от Източния блок. Призна линията
Одер-Ниса като полско-германска граница и така прие необратимата загуба на всички германски територии
източно от тази линия, включително области, които отдавна бяха германски и бяха централни за германската
идентичност – Силезия и части от Прусия и Померания. Това отказване беше огромна стъпка и представляваше
неприемлив горчив хап за консервативния ХДС, който обяви, че ще отхвърли договорите, ако се върне на власт на
изборите през 1972 г. Всъщност германските избиратели подкрепиха преглъщането на горчивия хап от Брант, а
неговата партия спечели изборите през 1972 г. с още по-голямо мнозинство.
Най-драматичният момент от кариерата на Брант беше при посещението му в полската столица Варшава през
1970 г. Полша беше страната с най-голям процент жители, убити през Втората световна война. В нея се намираха
най-големите нацистки лагери на смъртта. Поляците имаха сериозни основания да мразят германците като
неразкаяли се нацисти. При посещението си във Варшава на 7 декември 1970 г. Брант отиде във Варшавското гето,
мястото на неуспешния еврейски бунт срещу нацистката окупация през април и май 1943 г. Пред полското
множество Брант спонтанно падна на колене, призна милионите жертви на нацистите и помоли за прошка заради
диктатурата на Хитлер и Втората световна война (сн. 6.5). Дори поляците, които продължаваха да изпитват
недоверие към германците, приеха постъпката на Брант като непланирана, искрена и дълбоко преживяна. В
днешния свят на внимателно подготвени, неемоционални дипломатически изявления колениченето на Брант във
Варшавското гето се откроява като единствено по рода си прочувствено извинение от лидера на една страна към
народа на друга, понесла големи страдания. За разлика от това припомнете си многото други лидери, които не са
коленичили и не са се извинявали – американските президенти към виетнамците, японските премиери към
корейците и китайците, Сталин към поляците и украинците, Дьо Гол към алжирците и др.
 Сн. 6.5. Ключов момент в историята на модерна Германия: западногерманският канцлер Вили Брант пада
спонтанно на колене при посещението си във Варшавското гето, признава военните престъпления на нацистите и
милионите им жертви и моли поляците за прошка

Политическият дивидент за Западна Германия от поведението на Брант дойде чак 20 години след неговото
посещение във Варшавското гето и дълго след като самият Брант се беше оттеглил като канцлер през 1974 г. През
70-те и 80-те години на ХХ в. все още нямаше нищо, което един западногермански канцлер да може да направи
директно за обединяването на Западна и Източна Германия. Двамата канцлери, които последваха Брант, Хелмут
Шмит от ГСДП, а след това Хелмут Кол от ХДС, продължиха политиките на Брант за търговия с Източна Германия,
търсейки помирение с източноевропейските страни и изграждайки добри лични отношения с лидерите на големите
страни от двете страни на желязната завеса. САЩ и Западна Европа стигнаха до заключението, че на Западна
Германия вече може да се има доверие като на демокрация и надежден съюзник. Съветският съюз и партньорите от
Източния блок стигнаха до заключението, че Западна Германия вече е ценна като значим търговски партньор и
повече не буди страх като военна или териториална заплаха.
Договорът на Брант и последвалите споразумения на Шмит и Кол между двете Германии дадоха възможност на
стотици хиляди западногерманци да посетят Източна Германия и на малък брой източногерманци да посетят
Западна Германия. Търговията между двете Германии нарасна. Постепенно източногерманците получиха
възможност да гледат западногерманска телевизия. Това им позволи сами да сравняват високия и повишаващ се
стандарт на живот в Западна Германия и ниския и понижаващ се стандарт на живот в Източна Германия.
Икономическите и политическите затруднения нарастваха и в самия Съветски съюз, който беше все по-неспособен
да налага волята си на другите страни от Източния блок. На този фон началото на края за Източна Германия беше
една стъпка изцяло извън контрола и на Западна, и на Източна Германия – на 2 май 1989 г. Унгария, страна от
Източния блок, разделяна от Източна Германия на север от друга страна от Източния блок (Чехословакия), реши да
махне оградата, разделяща я на запад от Австрия, западна демокрация, граничеща със Западна Германия. Когато
четири месеца по-късно Унгария официално отвори тази граница, хиляди източногерманци сграбчиха шанса да
избягат през Чехословакия и Унгария на запад. (Датата на официалното отваряне на границата беше 11 септември,
по случайност съвпадаща с датата на преврата на Пиночет в Чили през 1973 г. и на нападенията срещу Световния
търговски център в САЩ през 2001 г.) Скоро стотици хиляди източногерманци, протестиращи срещу своето
правителство, излязоха по улиците на Лайпциг, а после и на други източногермански градове. Източногерманското
правителство смяташе да отговори с изявление, че ще започне да издава разрешения за директно пътуване до
Западна Германия. Но служителят, предаващ съобщението по телевизията, се обърка и вместо това каза, че
правителството ще разреши пътуванията до Западна Германия „незабавно“. Същата нощ (9 ноември 1989 г.) десетки
хиляди източногерманци се възползваха от възможността да преминат веднага в Западен Берлин, необезпокоявани
от граничните стражи.
Макар че западногерманският канцлер по онова време, Хелмут Кол, не беше създал този шанс, той знаеше как да
го използва предпазливо. През май 1990 г. сключи договор за икономическо и социално обединение (но все още не и
политическо) между Източна и Западна Германия. Кол работеше усърдно и тактично, за да разсее неохотата на
Запада и на Съветския съюз да позволят ново германско обединение. Например в своята ключова среща през юли
1990 г. със съветския президент Горбачов той предложи на Съветския съюз голям пакет от финансова помощ и
убеди Горбачов да прояви търпимост не само към германското обединение, но и към оставането на обединена
Германия в НАТО. На 3 октомври 1990 г. Източна Германия беше разформирана, а областите и бяха присъединени
към (Западна) Германия като нови провинции (Bundeslander).

***

Можем ли сега да разгледаме плодотворно следвоенната германска история, както я обобщихме накратко в тази
глава, в светлината на същата рамка, която използвахме за разглеждането на четирите държави от глави 2-5?
Следвоенната германска история на пръв поглед е много различна. Историите на всичките четири държави от глави
2-5 бяха белязани от една-единствена криза, избухнала внезапно в един ден – пристигането на комодор Пери в
японското пристанище на 8 юли 1853 г., съветското нападение срещу Финландия на 30 ноември 1939 г., преврата на
Пиночет в Чили на 11 септември 1973 г. и опита за преврат в Индонезия на 1 октомври 1965 г. За разлика от това в
следвоенна Германия няма и едно-единствено категорично доминиращо взривообразно събитие – тя по-скоро като
че е преживяла няколко застъпващи се и постепенно разгръщащи се изпитания от 1945 до 1990 г. В следващата глава
(гл. 7) ще видим, че следвоенните събития в Австралия също следват постепенния германски модел и се различават
от взривообразния модел, който видяхме в глави 2-5. Дали не е подвеждащо да разширяваме понятието „криза“ от
взривообразните случаи до постепенните?
Всъщност между двата типа кризи няма рязка граница – различията между тях са въпрос на степен. Германия е
изпитвала внезапни удари, всъщност три такива, а не само един. Първо, състоянието на разруха в Германия към
момента на капитулацията и на 7 и 8 май 1945 г. представлява най-тежката криза, пред която е била изправяна
някоя от държавите, разглеждани в тази книга. Издигането на Берлинската стена на 13 август 1961 г. и студентските
бунтове, достигнали върха си в течение на няколко месеца през 1968 г., представляваха още две по-нататъшни кризи.
И обратно, пристигането на Пери в Япония и превратът на Пиночет в Чили всъщност не са били неочаквани
изолирани събития от един-единствен ден. Те са били кулминацията на развитие, което е обхващало много
предходни десетилетия и чието (частично) разрешение е щяло да отнеме бъдещи десетилетия – и двете твърдения
важат и за следвоенната германска история. На следващите страници ще видим, че факторите, проявяващи се в
т.нар. остри национални кризи от глави 2-5, са сходни с онези, проявяващи се в т.нар. постепенни национални кризи
от тази и следващата глава.
Затова намерих за полезно да разглеждам и двата типа история в една и съща рамка. В частност следвоенната
германска история не само илюстрира повечето от факторите от нашата рамка – тя онагледява четири от тях в
изключителна степен. Да започнем с разглеждането на тези четири характеристики, а след това и няколко други, не
толкова крайни, но все още значими.
Първото отношение, в което Германия е краен случай, се състои в географските ограничения (фактор #12, табл.
1.2) върху нейната способност да предприема успешни самостоятелни инициативи; оттам и необходимостта по-
скоро да изчаква благоприятни случаи, възникващи от действията на други страни. Сред шестте страни, обсъждани
в глави 2-7, само Финландия съперничи на Германия в ограниченията върху способността си да действа
самостоятелно. Тази идея може първоначално да изглежда абсурдна за негерманците, свикнали да мислят за
Германия от ХХ в. като за правеща тъкмо обратното на въздържане от самостоятелни действия и по-скоро (при
кайзер Вилхелм II и Хитлер) поемаща дръзко инициативата, довеждайки до двете световни войни. Всъщност двете
световни войни подкрепят моето обобщение: и двете са завършили катастрофално за Германия, защото и Вилхелм, и
Хитлер не са изчакали благоприятния случай, а вместо това са поели инициативата, с печални последици.
За да разберете географските ограничения върху германската инициатива, само погледнете настоящата карта на с.
216, както и картите на Европа от близкото минало. Днес Германия има сухоземни граници с девет държави
(Нидерландия, Белгия, Люксембург, Франция, Швейцария, Австрия, Чешката република, Полша и Дания), докато
излазът и на Северно море и Балтийско море я открива по вода за още осем други държави (Великобритания,
Норвегия, Швеция, Финландия, Русия, Естония, Латвия и Литва). В допълнение Германия се сдоби с още три
сухоземни съседа, когато анексира Австрия през 1938 г. (Италия, Югославия и Унгария), и с още един сухоземен
съсед (Литва) между 1918 и 1939 г. Някои от тези страни образуваха част от два големи сухоземни съседа (Русия и
Хабсбургската империя) до 1918 г. Това прави общо 20 исторически съседа на Германия в по-ново време (ако броим
всеки исторически субект само по веднъж, вместо да броим по два пъти сухоземните и морските съседи или
бившите държави и днешните им наследници). От тези 20 държави 19 на брой – всички с изключение на
Швейцария – или са я нападали по суша или море, или са имали дислоцирани в себе си или транзитно
преминаващи (Швеция) германски войски, или са били нападани от Германия между 1866 и 1945 г. Пет от тези 20
съседа са или са били могъщи (Франция, Русия, Хабсбургската империя, Великобритания и в миналото Швеция).

Сн. 6.6. Лишената от географски прегради Северноевропейска равнина, през която германските армии (на
снимката) нахлуват в Полша през 1939 г. и през която други армии са навлизали в територията на днешна
Германия

Работата не е само там, че Германия има много съседи. Повечето други държави също имат съседи, но границите
между съседните страни често съвпадат със защитни географски бариери. Северна Германия обаче е част от
Северноевропейската равнина (сн. 6.6), която не се пресича от никакви естествени защитни прегради – няма
планински вериги (за разлика от Пиренеите, които отделят Испания от Франция, или Алпите, които заграждат
Италия), а само тесни реки, лесно пресичани от армиите през цялата история. (Дори Рейн не е била сериозна
преграда за армиите.) Когато например с моята съпруга от полско-американски произход, Мари, летяхме от Берлин
за Варшава, Мари, с черния хумор, благодарение на който поляците са запазили здравомислието си в течение на
историята, погледна от самолета ни надолу към ширналата се равнина и отбеляза: „Отличен терен за танкова
война!“ Тя си мислеше за танковете на Хитлер, навлезли в Полша през 1939 г. Но исторически ориентираният
германец би си помислил вместо това за всички армии, които са навлизали в Северна Германия от изток и запад, в
т.ч. съветската и съюзническите през Втората световна война, армиите на Наполеон два века по-рано, както и други
армии преди тях.
Централното географско местоположение на Германия, заобиколена от съседи, ми се струва най-важният фактор
в германската история. Разбира се, това място не е без предимствата си – то е направило Германия кръстопът за
търговията, технологиите, изкуството, музиката и културата. Някой циник би отбелязал, че местоположението на
Германия е улеснило и нейното нахлуване в много държави през Втората световна война.
Но политическите и военните недостатъци на местоположението на Германия са били огромни.
Тридесетгодишната война, най-голямата религиозна и силова борба между повечето водещи страни в Западна и
Централна Европа през XVII в., се е водила главно на германска земя, намалила е населението там с до 50% и е
породила смазващи икономически и политически препятствия, чиито последици са се усещали през следващите две
столетия. Германия се е обединила последна сред големите западноевропейски страни (през 1871 г.), а това
обединение е изисквало водачеството на един много умел дипломат (Бисмарк) с изключителната способност да се
съобразява с възможните реакции на много други европейски сили. Военният кошмар за получилата се обединена
Германия е бил рискът от война на два фронта едновременно срещу западния и съсед (Франция) и източния (Русия);
този кошмар се е материализирал и е довел до поражението на Германия в двете световни войни. След Втората
световна война три от съседите на Германия плюс САЩ разделиха Германия. Западногерманското правителство не
можеше да направи директно нищо за постигането на обединение – то трябваше да чака благоприятен случай в
резултат от събитията в други страни.
Различните географски ограничения означават, че лошото лидерство води до много по-болезнени последици за
Германия, отколкото за не толкова географски притиснатите страни. Например, докато германският кайзер Вилхелм
II и неговите канцлери и министри са прословути със своите грешки и липса на реализъм, Германия няма монопол
върху лошото лидерство – САЩ, Великобритания и други страни също имат своя дял. Но моретата, защитаващи
САЩ и Великобритания, означават, че неспособните лидери, вършещи глупави неща, не навличат катастрофи на
своите страни, докато неспособността на Вилхелм и неговите канцлери е навлякла катастрофа на Германия в
Първата световна война.
Философията, ръководеща външната политика на успешните германски политици, е обобщена в една метафора на
Бисмарк: „Човек винаги трябва да се опитва да види къде крачи Бог през световната история и в каква посока се е
запътил. А после да скок-не и да се хване за пешовете му, за да бъде увлечен подире му, докъдето е възможно.“ Това
беше и стратегията на канцлера Хелмут Кол през 1989-1990 г., когато политическите събития в Източна Германия и
Съветския съюз най-накрая, след инициативите на Вили Брант от 1969-1974 г., създадоха възможност за германско
обединение. В американския футбол това е стратегията „издебвай случая“. Тази философия би била немислима за
Великобритания на върха на нейната имперска мощ и все още е немислима за САЩ днес (във външната политика,
но не и във футбола). Имперска Великобритания очакваше, както очаква днес САЩ, да поема инициативата и да е в
състояние да налага волята си.

***

Друго отношение, в което Германия представлява крайност сред изследваните от нас случаи, е самоокайването и
самоизживяването като жертва (фактор #2). Това е особено поучителна тема за обсъждане, тъй като Германия
всъщност е пример не за една, а за две противоположни крайности – с противоположните си реакции на Първата и
на Втората световна война.
През октомври 1918 г., малко преди края на Първата световна война, последните германски офанзиви на
Западния фронт се бяха провалили, армиите на Антантата настъпваха и бяха подсилени от един милион свежи
войници от САЩ, а поражението на Германия беше неизбежен въпрос на време. Но германските армии все още
осъществяваха организирано отстъпление, а Антантата още не беше достигнала германските граници.
Приключването на преговорите за примирие беше ускорено от бунт в германския флот и от изблици на въоръжени
размирици в Германия. Това даде възможност на следвоенните германски агитатори, особено Адолф Хитлер, да
твърдят, че германската армия не е била победена на бойното поле, а е била предадена и й е бил забит „нож в гърба“
от цивилните политици предатели. Условията на Версайския договор, наложени на Германия от победителите от
Антантата, включващи прословутата „клауза за вината за войната“, която заклеймявала Германия като агресора,
отговорен за войната, провокираха още повече германското възмущение. В резултат на това, въпреки че много
следвоенни германски историци анализираха предвоенните политически грешки на Германия, които я бяха
хвърлили във война при неблагоприятни обстоятелства, преобладаващото следвоенно гледище на германската
общественост беше, че Германия е жертва, чиито лидери не са отговорни за злополучията на тяхната страна.
Сравнете сега това германско самоизживяване като жертва след Първата световна война със следвоенното
гледище в Германия след Втората световна война. През май 1945 г. германските армии бяха победени на всички
фронтове, цяла Германия беше завладяна от войските на Съюзниците, а капитулацията на Германия беше
безусловна. Никой германец или негерманец не отричаше, че Втората световна война в Европа беше резултат
единствено от намеренията на Хитлер. Германците постепенно научиха за безпрецедентните зверства, извършвани
от германската държавна политика в концентрационните лагери и от германските военни на Източния фронт.
Самите цивилни германци също бяха пострадали – особено при бомбардировките на Хамбург, Дрезден и други
германски градове, при бягството на цивилни германци пред настъпващите съветски войски и при експулсирането
на всички етнически германци, живеещи в Източна Европа и бившите германски територии, от полското, чешкото и
другите източноевропейски правителства непосредствено след края на войната. Според преценките съветското
настъпление и експулсиранията са превърнали над 12 млн. цивилни германци в бежанци, убили са над 2 млн. от тях
и са били изнасилени около един милион германски жени.
Тези страдания на цивилните германци получиха известно внимание в следвоенна Германия. Но
самосъжалението и самоизживяването като жертва не доминираха представата на германците за самите себе си
след Втората световна война, както беше след Първата световна. Част от причината е германското осъзнаване, че
ужасите, нанесени от руснаци, поляци и чехи на цивилните германци, са последица от ужасите, които германците
съвсем неотдавна бяха нанесли на тези страни. Не трябва обаче да приемаме за даденост германския отказ от
ролята на жертва и приемането на позора след Втората световна война, защото те са в контраст с възприемането на
ролята на жертва от самите германци след Първата световна война и на японците след Втората световна (гл. 8).
Резултатът от тази мъчителна равносметка на миналото е предимство за Германия днес, намиращо израз в много
по-добрата сигурност и по-добрите и отношения с бившите врагове, в сравнение с Германия след Първата световна
война или Япония днес.

***

Две други отношения, в които Германия е краен случай с оглед на нашите цели, са свързани помежду си – ролята
на водача и честната самооценка или липсата на такава (фактор #7). Тъй като централноевропейското
местоположение на Германия я е излагало хронично на повече трудности и опасности, отколкото са срещали
Великобритания и САЩ, защитени от водни прегради, последиците от доброто или лошото лидерство са били по-
очевидни за Германия, отколкото за Великобритания или САЩ.
Сред лидерите с лоши последици Хитлер заема почетното първо място в неотдавнашната световна история.
Може, разбира се, да се спори дали комбинацията от Версайския договор, срива на германската валута през 1923 г. и
безработицата и икономическата депресия, започнали през 1929 г., нямаше да тласнат Германия към война за
отмяна на договора дори и без Хитлер. Но все още може да се спори, че една Втора световна война, започната от
Германия без Хитлер, би била много различна. Неговата необичайно зловеща мисловна нагласа, харизмата и
дързостта му във външната политика, както и решението му да унищожи всички евреи не са се споделяли от другите
ревизионистки настроени германски лидери от неговата епоха. Въпреки първоначалните военни успехи неговите
нереалистични оценки са го карали да се противопоставя и да се налага над собствените си генерали и в крайна
сметка да предизвика поражението на Германия. Тези фатално нереалистични решения са включвали
непровокираното му обявяване на война на САЩ през декември 1941 г., по време, когато Германия вече е във война
с Великобритания и Съветския съюз, а също и отказа на молбите на генералите му да разреши отстъпление на
германската армия, обкръжена при Сталинград през 1942-1943 г.
На второ място след Хитлер по лошо водачество в неотдавнашната германска история е кайзер Вилхелм II, чието
30-годиш-но управление завършва с абдикацията му и поражението на Германия в Първата световна война. Може
отново да се спори дали Първата световна война нямаше да се случи и без Вилхелм. Но една такава война вероятно
също би приела друга форма, защото Вилхелм, както и Хитлер, е бил необикновен, макар и по различен начин.
Въпреки че Вилхелм е бил далеч не толкова могъщ като Хитлер, той все пак е назначавал и уволнявал канцлерите на
Германия, имал е верността на повечето германци и е командвал германските въоръжени сили. Макар и не зъл, той
е бил емоционално лабилен и нереалистично настроен, имал е лоша преценка и е бил впечатляващо нетактичен в
многобройни случаи, създали излишни проблеми за Германия. Сред многото му политики, довели до влизането на
Германия в Първата световна война при неблагоприятни обстоятелства, водещи към поражение, е било не-
подновяването на договора на Бисмарк между Германия и Русия, което е изложило Германия на вече споменатия
военен кошмар, възникващ от географското и положение – война на два фронта едновременно срещу Русия и
Франция.
Един германски контрапример за успешно лидерство и реалистична оценка ни дава Вили Брант, чието
признаване на Източна Германия и другите страни от Източния блок, договорите му с Полша и Русия и приемането
на загубата на германските земи отвъд линията Одер-Ниса смениха курса на предишните 20 години
западногерманска външна политика. Макар че следващите канцлери на Германия продължиха политиките на Брант,
може да се пледира, че неговото лидерство беше от съществено значение. Опозиционната партия ХДС
продължаваше да се противопоставя на тези политики през следващите няколко години; приемането на линията
Одер-Ниса от страна на Брант изискваше изключителен реализъм и политически кураж, каквито липсваха на
предшествениците му; а наследниците му нямаха неговата харизма, която направи посещението му във Варшавското
гето толкова убедително и незабравимо. Сред другите германски канцлери след Втората световна война като
способни се открояват също Конрад Аденау-ер, Хелмут Шмит и Хелмут Кол. В общи линии аз като американец съм
поразен от непрекъснатото здравомислие на западногерманските канцлери след Втората световна война, в една
епоха, когато САЩ претърпя няколко неуспешни или невзрачни президентства.
Оставащият германски контрапример за успешно лидерство, което е било от съществено значение, е Ото фон
Бисмарк, пруският премиер и впоследствие канцлер на германската империя, който постига германското
обединение през 1971 г. Това обединение е било изправено пред изключителни пречки – най-вече съпротивата на
по-малките германски кралства освен Прусия, съпротивата на могъщи съседи – Хабсбургската империя и Франция,
за чието преодоляване са били нужни войни, по-далечната потенциална съпротива на Русия и Великобритания и
щекотливия въпрос населението на кои германски области би могло реалистично да бъде включено в една
обединена Германия. Бисмарк е бил ултрареалист, наясно с причините за неуспеха на революциите в Германия от
1948 г. и бил свикнал да действа стъпка по стъпка, като започвал с малки мерки и преминавал към по-силни едва
след като малките се провалели. Той си давал сметка, че способността на Прусия да предизвиква значими събития е
ограничена от гео-политическите условия и че неговата политика ще трябва да разчита на изчакването на
благоприятни възможности и след това да действа бързо. Никой друг германски политик от неговото поколение не
се е доближавал до нивото на политическите му умения. Бисмарк често е бил критикуван за това, че не е успял да
подготви свой успешен наследник и че не е успял да реши проблемите на Германия, довели до Първата световна
война 24 години след края на неговото канцлерство. Но на мен ми се струва несправедливо той да бъде критикуван
за безумията на Вилхелм II и назначените от него държавници. Бисмарк е критикуван и за приписваната му
войнственост, но Германия едва ли е можела да бъде обединена при преобладаващата съпротива без трите войни на
Бисмарк, две от които съвсем кратки. (Обединението на Италия е изисквало четири войни, но Италия не е
заклеймявана като войнствена.) След като Германия веднъж била обединена през 1871 г., оставяйки милиони
немскоговорящи извън границите и, Бисмарк е бил достатъчно реалист, за да разбере, че е постигнал максимално
възможното и че останалите сили няма да търпят по-нататъшно германско разширение.

***

Другите отношения, в които Германия се вписва в нашата рамка, могат да бъдат обобщени по-накратко. Германия
от Втората световна война насам е наистина пример за селективна промяна (фактор #3). От всички страни,
разглеждани в тази книга, Германия е онази, която е претърпяла най-големи промени на политическите си граници.
Тя е преоценила драстично нацисткото си минало. Направила е някои големи социални промени, особено по
отношение на предишния си авторитаризъм и положението на жените. Но много други основни ценности на
традиционното германско общество са останали почти непроменени, в т.ч. държавната помощ за изкуството,
държавната помощ за всеобщото медицинско осигуряване и пенсиите и поставянето на общностните ценности пред
необузданите индивидуални права. Винаги когато аз като американец се връщам в Германия, оставам приятно
изненадан да преоткрия, че дори малки германски градове имат опера, че по-възрастните ми приятели германци все
още могат да си позволят да живеят комфортно след пенсионирането си и че селата запазват местния си колорит
(защото общинските закони изискват покривът на къщата ти да съответства на местния стил).
Помощта от други страни е варирала значително с мястото и времето в неотдавнашната германска история
(фактор #4). Американската помощ по плана „Маршал“ и разумната и употреба от Западна Германия направила
възможно западногерманското икономическо чудо след 1948 г. И обратно, негативната икономическа помощ – т.е.
извличането на военни репарации – допринесе за подкопаването на Източна Германия след Втората световна война
и на Ваймарската република в Германия след Първата световна война.
Силната национална идентичност на Германия и е помогнала да преживее травмите на опустошението,
окупацията и разделението (фактор #6). (Някои негерманци биха отишли по-далеч и биха казали, че Германия има
прекалено силна национална идентичност.) Тази национална идентичност и гордост се основават особено на
световноизвестната музика, изобразително изкуство, литература, философия и наука на Германия, на
обединяващата връзка на немския език, кодифициран в превода на Библията на Мартин Лутер и надхвърлящ
говоримите немски диалектни варианти, както и на спомените за общата история, благодарение на които
германците все още се самоидентифицират като един народ въпреки столетията политическо разделение.
Германия илюстрира търпението, родено от минали поражения и първоначални неуспехи (фактор #9), тя
илюстрира и увереността, родена от минали успехи (фактор #8). Тя се възстанови от пораженията си в две световни
войни. Успехите и, изискващи търпение, включваха малко вероятното и обединение, достигнало кулминацията си
през 1871 г., повторното и малко вероятно обединение, достигнало кулминацията си през 1990 г., и следвоенното
икономическо чудо.
Следвоенните събития в Германия бяха свързани както с вътрешни, така и с външни задвижващи фактори.
Вътрешните фактори тласнаха Германия към осъзнаване на нацисткото и минало, те предизвикаха и взрива от
студентски бунтове през 1968 г. Външните фактори – като отварянето на унгарската граница с Австрия през 1989 г. и
упадъкът на Съветския съюз – дадоха ход на повторното и обединение.
Сред въпросите, възникващи при националните кризи и нямащи близък паралел при индивидуалните, Германия
онагледява в изключителна степен помирението между бившите противници. Признанието на нацисткото минало
от страна на Германия, чийто символ стана Брант, коленичещ във Варшавското гето, направи възможни относително
гладките и честни отношения с германските съседи Полша и Франция – много повече, отколкото отношенията на
Япония с Корея и Китай (гл. 8). Друг въпрос, възникващ единствено за националните кризи, е дали драстичната
промяна става с революция или с еволюция. Съвременна Германия е преживяла три революции или въстания, две
от тях неуспешни – провалилият се революционен опит за обединение и демократизация през 1848 г., въстанията от
1918 г., които действително свалиха кралете и императора на Германия, и студентските бунтове от 1968 г., които се
опитаха да променят насилствено обществото, икономическата система и формата на управление на Германия.
Една от тези цели впоследствие беше постигната с еволюция – мирното осъществяване след 1968 г. на много от
целите на студентите революционери. Обединението през 1989-1990 г. – драстична промяна – също беше
постигнато мирно.
Интересно, неотдавнашната германска история предлага четири примера за интервал от 21-23 години между
съкрушително поражение и експлозивна реакция на това поражение. Тези четири примера са: 23-годишният
интервал между неуспешния революционен опит за обединение през 1848 г. и успешното обединение през 1871 г.;
21-годишният интервал между съкрушителното поражение от 1918 г. в Първата световна война и избухването през
1939 г. на Втората световна война, която беше опит, в крайна сметка неуспешен, за заличаването на това поражение;
23-годишният интервал между съкрушителното поражение от 1945 г. във Втората световна война и бунтовете от
1968 г. на студентите, родени около 1945 г.; и 22-годишният интервал между тези студентски бунтове от 1968 г. и
повторното обединение през 1990 г. Разбира се, между тези четири групи събития има големи различия, а в
определянето на интервалите са играли роля и външни фактори, особено при интервала между 1968 и 1990 г. Но
мисля, че въпреки това в тези паралели има нещо показателно – 21-23 години са приблизително едно човешко
поколение. Годините 1848, 1918 и 1968 са били съдбовен опит за германците, които са били млади хора по онова
време и които две десетилетия по-късно са станали лидери на страната си и най-после са се оказали в положението
да направят опит за завършване (1871, 1990) или отмяна на този съдбовен опит от своята младост. За студентските
бунтове от 1968 г. необходимите водачи и участници са били не опитните политици на по 40 или 50 години, а
неопитните радикали на по двайсетина и няколко години. Както се изрази пред мен един приятел, помнещ 1968 г.
„Без 1968 г. нямаше да има 1990 г.“
 Глава 7.
Австралия: Кои сме ние?

Посещение на Австралия • Първата флотилия и аборигените • Ранните

имигранти • Към самоуправление • Федерацията • Дръжте ги навън • Първата
световна воина • Втората световна воина • Разхлабване на връзките • Краят на
„бяла Австралия“ • Рамка на кризата

Фиг. 7. Карта на Австралия

За пръв път посетих Австралия през 1964 г., малко след като бях живял четири години във Великобритания. Тогава
Австралия ме впечатли като по-британска от самата Великобритания – като Великобритания отпреди няколко
десетилетия, замръзнала във времето. Градският пейзаж на Сидни, най-големия град в Австралия, от всеки свой
ъгъл ми напомняше Англия, със свои собствени Хайд Парк, гара „Кингс Крос“ и Оксфорд стрийт също като в
Лондон. Австралийците бяха не само изключително бели – те бяха изключително британски бели. Австралийската
храна беше отегчително традиционно британска – с ритуала на неделното печено, повсеместните магазини за риба
[10]
и картофи и задължителния буркан с веджимайт на закуска – австралийската имитация на британския
[11]
мармайт . Кръчмите в британски стил бяха в изобилие, с едно помещение само за мъже и друго (т.нар. салон за
дами) за мъже и жени, и с ограничено работно време, подобно на това на британските кръчми в онези години.
Алтернативите на традиционната британска храна в Австралия се ограничаваха главно до италиански, гръцки и тук-
таме китайски ресторанти.
След това първо посещение съм бил в Австралия още десетки пъти и съм наблюдавал как се променяше тя.
Промените намериха символичен израз за мен в едно преживяване през 2008 г., когато заведох сина ми Джошуа в
Австралия да учи един колежански семестър в Университета на Куинсланд в Брисбън. Докато вървяхме през
университетския кампус, усетих, че вече не съм в онази Австралия, която познавах, а в кампуса на собственото ми
учебно заведение, Калифорнийския университет в Лос Анджелис, защото толкова много от студентите бяха азиатци.
Австралия вече не е бяла, нито предимно британска.

Сн. 7.1. През средата на ХХ в. населението на Австралия е предимно от бялата раса

През 1964 г. основополагащият факт на австралийското общество все още беше противоречието между
географското положение на Австралия, от една страна, и състава на населението й и емоционалните и културните и
връзки, от друга. Населението и националната идентичност на Австралия бяха предимно британски (сн. 7.1). Но
Австралия се намира почти в другия край на света спрямо Великобритания – в южното полукълбо вместо в
северното и на осем до десет часови зони от Великобритания. Австралийският пейзаж с неговите кенгурута,
[12]
яйцеснасящи бозайници, кокабури , големи гущери, евкалипти и пустини е най-своеобразният (и най-малко
британски) пейзаж сред всички континенти, населявани от хора (сн. 7.2). Географски Австралия се намира много
по-близо до Китай, Япония и другите източноазиатски страни, отколкото до Европа, и 50 пъти по-близо до
Индонезия, отколкото до Великобритания. И все пак, докато вървях по австралийските улици през 1964 г., там
нямаше никакви признаци за тази близост до Азия.

Сн. 7.2. Австралийският пейзаж с неговите кенгурута и пустини е гледка, каквато не може да се види в Европа

По времето, когато заведох Джошуа в Брисбън 44 години по-късно, близостта до Азия вече беше очевидна в
големия брой азиатци (сн. 7.3) и в японските, тайландските и виетнамските ресторанти. Официалната политика на
бяла Австралия, която не допускаше азиатски имигранти, и неофициалните политики, които не насърчаваха други
европейци освен британци, бяха изчезнали. Но австралийският език все още е английски, кралицата на
Великобритания все още е символичен държавен глава на Австралия, а австралийският флаг все още включва в себе
си британския. Това е прекрасна страна, редовно оценявана като едно от най-желани-те места за живеене в света, с
едно от най-доволните населения и най-висока очаквана продължителност на живота. Това е една от единствените
две страни, в които сериозно съм се замислял дали да не емигрирам. Тя е британска, и все пак не е британска. Какво
се е случило през десетилетията, в които съм посещавал Австралия, за да доведе то до тези селективни промени?
 Сн. 7.3. Днес в Австралия живеят представители на различни раси

Докато препускате с мен през австралийската история на следващите страници, помислете и за това, как се
вписва Австралия сред другите пет страни, чиито кризи обсъждаме. Подобно на Германия, разгледана в предишната
глава, и за разлика от четирите държави от глави 2-5, Австралия е претърпяла криза, която не е избухнала за един
ден. (Три военни удара в рамките на 71 дена през 1941-1942 г. обаче се открояват със значимостта си.) Вместо това
австралийската криза също като германската донякъде е била постепенно проявяваща се реакция на годините от
Втората световна война. И за Германия, и за Австралия войната доказа, че традиционните национални решения вече
не работят, но това доказателство беше много по-катаклизмено и бързо убедително в разрушената от войната
Германия, отколкото в Австралия. Основният въпрос за австралийците, повече отколкото за гражданите на всяка
друга страна, разглеждана в тази книга, е мотивът за националната идентичност: Кои сме ние? Втората световна
война накара австралийците да започнат да осъзнават, че тяхната отколешна представа за страната им като втора
Великобритания в другия край на света вече ставаше отживелица и не съответстваше на променените обстоятелства
в Австралия. Но войната сама по себе си не беше достатъчна, за да откъсне повечето австралийци от тази представа
за самите тях.
Дори и за отделния човек е нужно време, за да формулира нов отговор на въпроса Кой съм аз? Още повече време е
нужно за един народ, състоящ се от милиони хора, разделени на групи с конкуриращи се възгледи за националната
идентичност, да стигне до отговора на: Кои сме ние? Следователно не би трябвало да е изненада, че австралийците
все още се борят с този въпрос и днес. Парадоксално, макар преодоляването на кризата в Австралия да е било
бавно – толкова бавно, че повечето австралийци изобщо не биха сметнали, че е имало криза, – Австралия е онази от
нашите шест държави, която е преживяла най-всеобхватния единен набор от промени, обявени в най-кратък срок, 19
дена през декември 1972 г. Всички тези събития, както и някои други, са онова, което намирам за интригуващо в
разказа за съвременна Австралия, в който ще се впуснем сега.
 ***

Приблизително 50 000 години след като Австралия била заселена от предците на австралийските аборигени, през
януари 1788 г. от Великобритания пристигнали първите европейски заселници с една флотилия от 11 кораба.
Британското правителство изпратило тази флотилия не защото смятало Австралия за прекрасно място,
привлекателно за британските заселници, а защото имало проблем с бързо растящия брой затворници, които искало
да стовари някъде по-надалече. Австралия и тропическа Западна Африка били предложени като подходящи далечни
места, но по онова време ставало ясно, че тропическите болести на Западна Африка я правели нездравословно
място за европейците. Австралия като че предлагала многобройни предимства: била много по-далече от Западна
Африка, не било известно да е (и действително се оказало, че в голямата си част не е) нездравословна за
европейците, предлагала и потенциални тихоокеански бази за британските военни, търговски и китоловни кораби,
както и за доставчиците на дървесина и лен. И така изборът паднал върху Австралия – поточно, върху околностите
на онова, което станало град Сидни.
Първата флотилия се състояла от 730 затворници, техните пазачи, администратори, работници и един британски
военноморски офицер като губернатор. Последвали още флотилии и кораби, докарващи още затворници в Сидни, а
впоследствие и на още четири места, разпръснати из австралийския континент. Скоро към затворниците и техните
пазачи се присъединили свободни британски заселници. Но 32 години по-късно, през 1820 г., европейското
население на Австралия все още се състояло на 84% от затворници и бивши затворници, а конвоите със затворници
от Великобритания за Австралия не престанали чак до 1868 г. Да оцелееш и преуспееш в новозаселена Австралия,
било трудно, така че съвременните австралийци, произхождащи от онези затворници, смятат това за знак за гордост,
а не за позор – като гордостта, изпитвана от съвременните американски наследници на заселниците, пристигнали с
кораба „Мейфлауър“ през 1620 г.
Очаквало се (правилно) да е нужно дълго време, докато затворниците и заселниците намерят начин да отглеждат
достатъчно реколта, за да се изхранват сами. Затова и първата флотилия карала хранителни запаси, които
Великобритания продължавала да изпраща чак до 40-те години на XIX в. Минали няколко десетилетия, преди
австралийците да успеят да изпратят някакъв значим износ към Великобритания – отначало само продукти от лова
на китове и тюлени; след това, от 30-те години на XIX в. нататък, вълна от овцете; злато от златната треска,
започнала през 1851 г.; а след като през 80-те години на XIX в. Великобритания се сдобила с хладилни кораби за
дълги морски превози – месо и масло. Днес една трета от световната вълна се произвежда от многочислената
популация овце в Австралия – пет овце на всеки човек. Но австралийската икономика след Втората световна война е
доминирана от добива на полезни изкопаеми, с които континентът е богато надарен – Австралия е водещ световен
износител на алуминий, въглища, мед, злато, желязо, олово, магнезий, сребро, волфрам, титан и уран.
Този кратък разказ за европейското заселване на Австралия от 1788 г. нататък не включва онова, което се е
случвало междувременно с аборигените, заселили се в Австралия много по-рано. В другите британски колонии като
САЩ, Канада, Индия, Фиджи и Западна Африка британските заселници се справяли с местното население или
мирно, преговаряйки с тамошните вождове или принцове, или с военна сила, изпращайки британски армии срещу
местните армии или многобройни племенни сили. Тези методи не вършели работа в Австралия, където
аборигенската организация се състояла от малки групи без армии, вождове или принцове. Аборигените водели
номадски начин на живот и нямали постоянни селища. За европейските заселници това означавало, че аборигените
не „притежавали“ земята.
Затова европейските заселници просто взели земята на аборигените без преговори или заплащане. Нямало битки
срещу аборигенски армии – само нападения на или срещу малки групи аборигени, понякога провокирани от
аборигени, убили няколко овце, смятайки ги за не по-различни от кенгурутата и другите диви животни, които
обичайно ловували. В отговор европейските заселници убивали аборигените, последното голямо избиване (на 3 2
аборигени) станало чак през 1928 г. Когато британският губернатор наредил да бъдат съдени и обесени
европейците, които били убили аборигените, австралийската общественост оказала силна подкрепа на тези убийци,
а колониалната управа в Лондон осъзнала, че не можела да попречи на британските си поданици в далечна
Австралия да правят каквото си искат – като например да убиват аборигени.
Тъй като аборигените били ловци събирачи, а не уседнали фермери, белите австралийци гледали на тях отвисоко,
смятайки ги за примитивни. Аз продължавам да се удивлявам колко широко разпространено е все още това
презрение към аборигените дори сред образованите австралийци. Един австралийски сенатор заявил: „Няма
никакви научни доказателства, че той [аборигенът] изобщо е човешко същество.“ Докато броят на аборигените
намалявал поради болестите, убийствата и обезземяването, белите австралийци стигнали до убеждението, че
аборигените отмирали. Един австралийски епископ писал: „Аборигените изчезват. В хода на още едно или най-
много две поколения и последният австралийски чернокож [т.е. абориген] ще е потънал в топлата майка земя...
мисионерската работа следователно може само да смекчи постелята на една умираща раса.“
Най-накрая на аборигените било забранено да се женят за неаборигени без държавно съгласие. Много спорове
имало около една политика, прокарвана през 30-те години на ХХ в., за насилствено отнемане на децата от расово
смесен аборигенски/бял произход и дори аборигенски деца от аборигенски семейства, за да бъдат отгледани (за
тяхно собствено добро, както се смятало) в приюти или приемни домове. Едно движение, започнало през 90-те
години на ХХ в. и искащо от белите австралийци да се извинят на аборигените, срещна силна съпротива. Премиерът
Кевин Ръд наистина отправи формално извинение през 2008 г., но премиерът Джон Хауард възрази: „Не би трябвало
да се изисква от австралийците от това поколение да поемат вината и укора за минали действия и политики, върху
които те нямат контрол.“
Накратко, политиката за „бяла Австралия“ на британска Австралия била насочена не само към небелите
потенциални имигранти от чужбина. Тя била насочена и към небелите коренни австралийци, в чиито земи
британските заселници имигрирали, чието право върху тези земи било отречено и които (както се надявали много
заселници) скоро щели да отмрат.

***

През първите десетилетия на австралийската колония имигриращите свободни заселници, както и затворниците,
идвали от Великобритания (включително Ирландия, по онова време все още част от Великобритания). Първата
значителна група небритански имигранти започнала да пристига през 1836 г. в Южна Австралия. Тази колония била
основана не като бунище за затворници, а била дело на една предприемаческа компания, която внимателно
подбрала бъдещите заселници от Европа. Сред тези заселници имало германски лутерани, търсещи религиозна
свобода – мотив за имиграция, много по-открояващ се в ранната история на Съединените щати, отколкото на
Австралия. Тези германски имигранти били квалифицирани и бели, развивали градинарство и лозарство,
адаптирали се бързо към Австралия и будели минимални възражения. По-спорно било пристигането на десетки
хиляди китайци през 50-те години на XIX в., привлечени (редом с многото европейци и американци) от първата
златна треска в Австралия. Този прилив довел до последната употреба на британската армия в Австралия за
потушаване на размирици, при които тълпата биела, ограбвала и дори скалпирала китайци.
Третата вълна от новопристигнали небританци се дължала на разработването на захарните плантации в
Куинсланд от 60-те години на XIX в. Работниците в плантациите били тихоокеански островитяни от Нова Гвинея,
други меланезийски острови и Полинезия. Макар някои от тях да били доброволно набрани работници, мнозина
били отвлечени от своите острови при набези, често придружавани от убийства – практика, известна като
[13]
блекбърдинг (защото островитяните били тъмнокожи). Когато впоследствие били създадени плантации
(особено кокосови) в Германска и Австралийска Нова Гвинея, същият австралийски модел бил възприет за
докарване на тихоокеански работници в новогвинейските плантации. Подобни практики за набиране на работна
сила продължавали в Нова Гвинея и през голяма част от ХХ в. – един австралиец, с когото се запознах в намиращата
се под австралийско управление Нова Гвинея през 1966 г., ми каза, че е набирал работници, но много държеше да ми
обясни, че е уговарял само доброволни работници, на които плащал бонуси в брой. Той гордо настояваше, че не е
похитител и блекбърдър (това беше думата, която той още използваше), докато някои от другите му колеги, с които
се конкурирал, още били такива. Така или иначе, независимо дали тъмнокожите работници в австралийските
захарни плантации от 60-те години на XIX в. нататък били пристигнали доброволно или не, те не направили
населението на Австралия по-малко бяло, защото идвали със срочни договори и били прогонвани от Австралия след
края на срока.
Друга група не британски имигранти се състояла от малък брой хора от британската колония Индия. Въпреки
пристигането на целия този умерен брой германци, китайци, тихоокеански жители по договор и индийци,
Австралия оставала в политиката си преобладаващо британска и бяла до след Втората световна война.

***

Американците, запознати с историята на САЩ, остават изненадани от разликата в хода на събитията, с които
американските и австралийските колонии на Великобритания са се откъснали от нея. Американските колонии са
добили независимост, обединили са се в съюз и са скъсали всякакви политически връзки с Великобритания въпреки
силната съпротива на британската армия след революционна война, продължила седем години. Всяка година на 4
юли, годишнината от американската Декларация за независимост, американците честват Деня на независимостта,
който е един от най-големите ни ежегодни празници. За разлика от това Австралия не признава и не празнува Ден
на независимостта, защото няма такъв. Австралийските колонии са постигнали самоуправление без възражения от
страна на Великобритания и така и не са скъсали напълно връзките си с нея. Австралия все още е свързана с
Великобритания в Британската общност и все още признава британския суверен като номинален държавен глава на
Австралия. Защо разхлабването или прекъсването на връзките с Великобритания се е развило различно в Австралия
и в САЩ?
Имало е няколко причини. Едната е, че Великобритания си взела поука от скъпото си поражение в американската
революция, променила политиките си към белите си колонии и с готовност дала самоуправление на Канада, Нова
Зеландия и австралийските си колонии. Всъщност Великобритания предоставила на Австралия много елементи на
самоуправление по собствена инициатива, преди австралийците да отправят някакви искания. Втората причина
била много по-голямото разстояние по море от Великобритания до Австралия, отколкото до Източното крайбрежие
на САЩ. На първата флотилия били нужни осем месеца, за да достигне Австралия, а по-късно, през голяма част от
XIX в., времето за плаване варирало от половин до цяла година. Поради това забавяне на комуникацията за
британската колониална управа в Лондон било невъзможно да упражнява непосредствен контрол върху Австралия;
решенията и законите трябвало да бъдат делегирани най-напред на губернаторите, а след това на самите
австралийци. През цялото десетилетие от 1809 до 1819 г. например британският губернатор на австралийската
колония Нов Южен Уелс дори не си правел труда да уведоми Лондон за новите закони, които приемал.
Третата причина за разликата между австралийската и американската история била, че британското колониално
управление трябвало да разположи и да плаща на голяма армия в своите американски колонии. Тази армия служела
за защита на колониите срещу намиращата се в Канада френска армия, с която си оспорвали контрола на Северна
Америка, както и срещу не толкова добре въоръжените, но все още внушително многобройни индиански племена
под централизираното управление на вождове. За разлика от това никоя европейска сила не съперничела на
Великобритания в колонизацията на австралийския континент, а аборигените били малко, без огнестрелно оръжие
и без централно ръководство. Така че на Великобритания изобщо не и било нужно да разполага голяма армия в
Австралия, нито да налага на австралийците непопулярни данъци за заплащането на тази армия – налагането на
британски данъци на американските колонии, без да им бъде искано съгласието, било непосредствената причина за
американската революция. Последният малък контингент британски войски в Австралия бил изтеглен през 1870 г.
по-скоро по британска инициатива, отколкото под австралийски натиск. Още един фактор бил, че британските
австралийски колонии за разлика от американските били прекалено нерентабилни и маловажни за
Великобритания, за да се занимава тя с тях и да им обръща много внимание. Американските, но не и
австралийските колонии били богати и разглеждани като способни да плащат данъци на Великобритания. За
Великобритания много по-рентабилни и важни от Австралия били колониите и в Канада, Индия, Южна Африка и
Сингапур. Най-накрая, както ще обясня малко по-нататък, основните британски поселища в Австралия дълго време
оставали отделни колонии, без почти никаква политическа координация.
Ходът на събитията, с които австралийските колонии постигнали самоуправление, е следният. През 1828 г., 40
години след пристигането на първата флотилия, Великобритания учредила назначени (не избираеми) законодателни
съвети в две от най-старите си австралийски колонии, Нов Южен Уелс и Тасмания. Тези назначени съвети били
последвани през 1840 г. от първото частично избрано представително австралийско колониално управление (в Нов
Южен Уелс). През 1850 г. Великобритания създала конституции за своите австралийски колонии, но колониите
имали свободата по-нататък да променят тези конституции, което значело, че те до голяма степен станали свободни
да организират собственото си управление. Конституциите от 1850 г. и променените впоследствие конституции все
пак „запазвали“ за Великобритания решенията по някои австралийски въпроси, като отбраната, държавната измяна
и натурализацията и оставяли на Великобритания теоретичната власт да дезавуира всеки колониален закон. На
практика обаче Великобритания рядко упражнявала тези свои запазени права. Към края на XIX в. единственото
съществено право, системно запазено за Великобритания, било контролът на австралийската външна политика.
Редом с тези запазени права, които Великобритания съхранила, през XIX в. тя продължила да осигурява на
Австралия важни услуги, които една независима Австралия щяло да се наложи да си осигурява сама. Една от тези
услуги била военната защита, оказвана от британските бойни кораби, след като другите европейски страни, Япония
и Съединените щати започнали да стават все по-настъпателни в Тихия океан в края на XIX в. Друга услуга била
свързана с губернаторите, които Великобритания изпращала в своите австралийски колонии. Тези губернатори не
били омразни тирани, натрапени на протестиращите австралийски колонии от могъщата Великобритания. По-скоро
те играели призната съществена роля в австралийското самоуправление, в което австралийските колонии често
стигали до безизходица. Назначените британски губернатори често трябвало да уреждат разногласия между горната
и долната камара на колониалното законодателно тяло, да посредничат при съставянето на парламентарни
коалиции и да решават кога да разпуснат парламента и да назначат избори.

***

Досега говорих за историческите австралийски колонии така, сякаш те са преки предшественици на днешната
обединена Австралия. В действителност Австралия е възникнала от шест отделни колонии – Нов Южен Уелс,
Тасмания, Виктория, Южна Австралия, Западна Австралия и Куинсланд – с много по-малко контакти помежду им,
отколкото е имало между американските колонии, които по-късно щели да се превърнат в щати на САЩ.
Ограниченият контакт се дължал на географията на Австралия, континент с няколко участъка плодороден
ландшафт, разделени от обширни пустини и други видове неплодороден ландшафт. Чак през 1917 г. всичките пет
главни града на австралийския материк били свързани с железница. (Шестият главен град, Хобарт на Тасмания,
никога не е бил свързан, тъй като Тасмания е остров на 240 км от австралийския континент.) Всяка колония
възприела различна ширина на жп линията, варираща от 1,07 м до 1,6 м, в резултат на което влаковете не можели да
се движат директно от една колония към друга. Подобно на независими страни, колониите издигнали защитни
митнически бариери една срещу друга и поддържали митници, които да събират такси на границите на колонията.
През 1864 г. Нов Южен Уелс и Виктория били на ръба на въоръжен сблъсък на границата си. В резултат на това
шестте колонии не били обединени в една държава на име Австралия чак до 1901 г., 113 години след първата
флотилия.
Първоначално колониите не проявявали особен интерес да се обединяват. Заселниците отначало възприемали
себе си като британци от колониите, а впоследствие като викторийци или Куинсландци, а не като австралийци.
Проблясъци на интерес към обединение се появили чак през втората половина на XIX в., когато Япония засилила
военната си мощ, а САЩ, Франция и Германия се разпрострели из Тихия океан и започнали да анексират един
подир друг тихоокеанските архипелази, представлявайки потенциална заплаха за британските тихоокеански
колонии. Но отначало не било ясно какви щели да бъдат границите на един съюз на тези британски колонии.
Първият федерален съвет на „Австронезия“, който се събрал през 1886 г., включвал представители на британските
колонии Нова Зеландия и Фиджи, намиращи се далеч от Австралия, но на него били представени само четири от
шестте колонии, които съставят Австралия днес.
Въпреки че първата версия за австралийска федерална конституция била подготвена през 1891 г., обединена
федерална Австралия била официално учредена чак на 1 януари 1901 г. Преамбюлът към тази конституция
оповестява съгласието „за обединение в една неделима федерация под върховенството на короната на
Великобритания и Ирландия“, с генерал-губернатор, назначаван от Великобритания, и с клаузата, че решенията на
австралийския Върховен съд могат да бъдат обжалвани в Тайния съвет на Великобритания (равностоен на най-
висшия съд на Великобритания). Представете си подобни клаузи в конституцията на САЩ! Австралийската
конституция разкрива, че австралийците все още изпитвали лоялност към британската корона, което означавало
„приемане на общи ценности – върховенство на закона, свободна преса, защита на индивидуалните свободи, право
на защитата, предлагана от тогавашната свръхсила и осъществявана от Кралския флот, споделената гордост да бъдеш
част от една империя, над която слънцето никога не залязва, и дори привързаността към личността на кралица
Виктория“ (Франк Уелш, „Австралия“, с. 337). Флагът, който бил приет тогава и който остава австралийски
национален флаг и до днес, се състои от британския флаг („Юниън Джак“), заобиколен от съзвездието Южен кръст
от южното полукълбо (сн. 7.4).
 Сн. 7.4. Австралийският флаг (в ляво) се състои от британския флаг („Юниън Джак“, в дясно), заобиколен от
съзвездието Южен кръст

***

Австралийците, обсъждащи федералната конституция, спорели за много неща, но били единодушни в

изключването на всички небели раси от Австралия. Следващите цитати илюстрират тогавашните австралийски
възгледи за съхранението на бяла Австралия. През 1896 г. вестник „Мелбърн Ейдж“ писал: „Ние желаем да видим
Австралия като дом на една велика еднородна европеидна раса, напълно незасегната от проблемите, хвърлили
Съединените щати в гражданска война... няма смисъл да защитаваме нашите работници от голташкия труд на
Далечния изток, ако ние самите допуснем голтаците тук.“ Един от първите закони на новия Австралийски съюз
през 1901 г. бил Законът за ограничаване на имиграцията, приет с одобрението на всички политически партии и
насочен към запазването на Австралия бяла. Законът забранявал имиграцията на проститутки, душевноболни, хора,
страдащи от противни болести, и престъпници (въпреки произхода на Австралия като бунище за престъпници).
Законът постановявал също, че нямало да бъдат допускани чернокожи или азиатци и че австралийците трябвало да
са „един народ и да останат един народ без примеси на други раси“. Един австралийски профсъюзен водач твърдял:
„Притокът от такива чужденци ще понижи до такава степен цялостния стандарт на общността, че много скоро
социалното законодателство ще стане неефективно. Но ако запазим расата чиста и изградим национален характер,
ние ще станем един много напредничав народ, с който британското правителство ще се гордее, колкото по-дълго
живеем и колкото по-силни ставаме.“
Примери за други съвременни възгледи горе-долу от времето на федералното обединение са: „Цветнокожите
чужденци не са хора, които е приятно да срещнеш в самотната пустош на Австралия“, от никой китаец не можело да
се очаква „да достигне онова ниво на цивилизованост, което Австралия е наследила от вековете“ и „красиво
облечените дами, които посещават... църквата, сигурно много биха се радвали при мисълта за голямата дебела
[нецензурно], смърдяща от микробите на всевъзможните болести, донесени от неизбежната Йокохама, която може
би е топлила мястото, на което сядат“. Дори първият федерален министър-председател на Австралия, Едмънд
Бартън, писал: „Няма расово равенство. В сравнение с белите раси тези [небели] раси са... неравностойни и нисши.
Доктрината за равенството на човека никога не е била замислена като отнасяща се до равенството между
англичанина и китаеца... Нищо, което можем да направим с култивиране, усъвършенстване или каквото и да било
друго, няма да направи някои раси равностойни на други.“ Друг премиер, Алфред Дийкин, заявил: „Единството на
расата е абсолютно съществено за единството на Австралия.“
Британският колониален секретар възразил на изричното споменаване на расата от страна на Австралийския
съюз донякъде защото това създавало трудности по време, когато Великобритания водела преговори за военен съюз
с Япония. Затова Австралийският съюз постигнал същата цел – имиграционен контрол на расова основа, – без да
споменава расата, като поставил изискването пристигащите имигранти да преминат тест с диктовка – не
непременно на английски, а на който и да било европейски език по усмотрение на ръководещия изпита
имиграционен служител. Когато пристигнали един кораб работници от Малта – британска колония, ала етнически
смесен остров, – потенциално способни да минат диктовката на английски, на тях вместо това им бил даден тест с
диктовка на холандски (език, непознат в Малта, както и в Австралия), за да бъде оправдано отхвърлянето им. Що се
отнася до небелите, които вече били приети в Австралия като работници, Австралийският съюз депортирал
жителите на тихоокеански острови, китайците и индийците, но позволил на две малки групи специалисти
(афганистански камилари и японски гмуркачи за перли) да останат.
Мотивът зад тези имиграционни бариери бил предимно расизмът на времето, но отчасти и желанието на
Австралийската работническа партия да защити високите надници на австралийските работници, като попречи на
имиграцията на евтини работници. Аз обаче не искам да очерням австралийците като изключителни расисти. Те
просто споделяли расистките възгледи, широко разпространени по света, и се различавали главно с това, че имали
възможност да превърнат тези възгледи в имиграционна политика, основана на изключване по расов признак, като
едновременно насърчавали британската имиграция поради ниската гъстота на населението в Австралия.
Съвременна Великобритания или континенталните европейски страни изобщо не насърчават или приемат
имигранти. Когато много хора от африкански произход пристигнали във Великобритания от британските карибски
колонии след Втората световна война, крайният резултат бил британските расови размирици в Нотингам и Нотинг
Хил през 1958 г. Япония все още не приема значителен брой имигранти. Съединените щати, след като отхвърлили
австралийската преданост към британската идентичност, в крайна сметка приели голям брой имигранти от
континентална Европа, Мексико и Източна Азия, но с много съпротива.

***

Допреди нещата да започнат да се променят след Втората световна война, австралийското чувство за идентичност
се е съсредоточавало върху британското поданичество. Това личи най-ясно в ентусиазма, с който австралийските
войски са се биели заедно с британските в британски войни, които са нямали пряко значение за австралийските
интереси. Първият случай бил през 1885 г., когато колонията в Нов Южен Уелс (дълго преди включването си в
Австралийския съюз) изпратила войски да се бият редом с британските срещу бунтовниците в Судан, далечна част
на света без никакво значение за Австралия. По-голяма възможност възникнала по време на Бурската война от 1899
г. между британците и наследниците на холандските заселници в Южна Африка, отново с нулево пряко значение за
австралийските интереси. Австралийските войници се представили добре в Бурската война, спечелвайки пет кръста
„Виктория“ (най-високия британски медал за бойна храброст) и завоювайки си по този начин репутацията на
предани британски поданици на цената на само около 300 австралийски войници, загинали в бой.
Когато Великобритания обявила война на Германия през август 1914 г. в началото на Първата световна война, тя
сторила това, без да се консултира нито с Австралия, нито с Канада. Назначеният от Великобритания австралийски
генерал-губернатор просто предал обявлението за войната на избрания министър-председател на Австралия.
Австралийците без колебание подкрепили британските военни действия в много по-голям мащаб, отколкото в
случая с Бурската война или войната в Судан. Един австралийски журналист писал: „Ние трябва да защитим нашата
[sic!] страна. Трябва да пазим свято от бронирания юмрук [т.е. от Германия] това свято наследство.“ В този случай
войната имала известно отношение към австралийските интереси – тя дала на австралийските войски претекст да
окупират германските колонии в Североизточна Нова Гвинея и архипелага Бисмарк. Но главният принос на
Австралия към Първата световна война бил огромната доброволческа сила – 400 000 войници, съставляващи над
половината от всички подлежащи на военна служба австралийски мъже сред цялото австралийско население,
наброяващо под 5 млн. души, – която да защитава британските интереси в другия край на света от гледна точка на
Австралия, т.е. във Франция и Средния изток. Над 300 000 души били изпратени отвъд океана, като две трети от тях
били ранени или убити. Почти всяко провинциално австралийско градче има в центъра си паметник, изброяващ
имената на местните войници, загинали във войната.
Сн. 7.5. Войници на АНЗАК (Армейски корпус на Австралия и Нова Зеландия) нападат през 1915 г. турските войски
на полуостров Галиполи, след като са прекосили половината свят, за да вземат участие в защитата на
британската си родина. Днес 25 април, денят на десанта в Галиполи, е важен национален празник на Австралия

Най-прочутото австралийско участие в Първата световна война било настъплението на АНЗАК (Армейски корпус
на Австралия и Нова Зеландия) срещу турските войски, държащи полуостров Галиполи (сн. 7.5). Частите на АНЗАК
дебаркирали на 25 април 1915 г., дали много жертви заради некомпетентното ръководство на британския генерал,
командващ операцията, и били изтеглени през 1916 г., когато британците решили, че операцията се е провалила.
Оттогава насам денят на АНЗАК (25 април), годишнината от десанта в Галиполи, е най-важният и най-
емоционалният национален празник на Австралия.

За неавстралийците ударението, поставяно върху Деня на АНЗАК като австралийския национален празник, е
непонятно. Защо някоя страна ще празнува избиването на своите млади мъже, предадени от британското
ръководство, в другия край на света, на един полуостров, който съперничи на Судан по липсата на значение за
австралийските национални интереси? Но аз съм се научил да си държа устата затворена и да не задавам такива
рационални въпроси, след като дори и днес мои приятели австралийци се просълзяват, говорейки за десанта в
Галиполи преди столетие. Обяснението е, че нищо не онагледява по-добре готовността на австралийците да умрат
за своята британска родина, отколкото избиването на младите австралийци в Галиполи. Галиполи е започнал да се
възприема като раждането на австралийската нация, отразявайки широко разпространения възглед, че раждането на
всяка нация изисква саможертва и кръвопролитие. Касапницата в Галиполи е станала символ на националната
гордост на австралийците, които вече се сражавали за своята британска родина като австралийци, а не като
викторийци, тасманийци или южноавстралийци – и емоционалната преданост, с която австралийците публично са
се самоидентифицирали като верни британски поданици.
Тази самоидентификация била препотвърдена през 1923 г., когато на конференция на Британската империя
страните членки се споразумели занапред британските доминиони да можели да назначават свои собствени
посланици или дипломатически представители в чужди страни, вместо да бъдат представлявани от британския
посланик. Канада, Южна Африка и Ирландия побързали да назначат свои дипломатически представители.
Австралия обаче не го сторила, с обосновката, че в Австралия нямало особен обществен ентусиазъм да се търсят
видими знаци за национална независимост от Великобритания.
Австралийските отношения с Великобритания обаче не са само пример за послушно чедо, търсещо одобрението
на уважаваната си родина, но включват и елемент на любов/омраза. Личен пример за това е мой приятел, който
работеше в австралийска кланица за овце, част от чиято продукция се продаваше за местно потребление в
Австралия, а друга част се изнасяше замразена за Великобритания. В опаковките с овчи черен дроб, предназначени
за износ във Великобритания, моят приятел и колегите му понякога пускали по някой овчи жлъчен мехур, съдържащ
жлъчка с незабравим горчив вкус. По-сериозните примери за елемента на омраза в австралийското отношение към
Великобритания са възгледите, изразени от австралийските премиери след Втората световна война, които ще
цитирам по-нататък.

***

Значимостта на Втората световна война за Австралия е била много по-различна, отколкото Първата световна,
защото самата Австралия е била атакувана и защото е имала тежки сражения по острови край Австралия, а не само
в другия край на света. Капитулацията на голямата военноморска база на Великобритания в Сингапур и предаването
и на японските войски често са разглеждани като повратна точка в еволюцията на собствената представа на
Австралия за самата нея.
През двете десетилетия след Втората световна война Япония изгради своята армия и флот, започна необявена
война срещу Китай и се очерта като заплаха за Австралия. Великобритания в ролята си на защитник на Австралия
реагира, като подсили базата си в Сингапур, в края на Малайския полуостров, въпреки че тази база беше на 6400 км
от Австралия. Австралия разчиташе за защитата си на тази далечна британска база и на още по-далечния британски
флот, съсредоточен в Атлантическия океан и Средиземно море. Но цялата вина за неуспеха на сингапурската
стратегия не може да бъде стоварвана само върху Великобритания, защото Австралия едновременно с това
пренебрегна стъпките за собствената си защита. През 1930 г. Австралия отмени военната служба и създаде само
малки военновъздушни сили и флот. Последният не включваше самолетоносачи, линейни или бойни кораби, по-
големи от леки крайцери, които бяха безнадеждно недостатъчни за защитата на Австралия и нейните международни
морски връзки срещу японска атака. По същото време самата Великобритания беше изправена пред по-сериозна и
непосредствена заплаха от Германия и изоставаше в собствените си военни приготовления срещу Япония.
Както и в началото на Първата световна война, когато Великобритания обяви война на Германия на 3 септември
1939 г., австралийският премиер побърза да заяви, без дори да се консултира с парламента: „Великобритания е
обявила война и в резултат на това Австралия също е във война [с Германия]“ Както и през Първата световна война,
Австралия отначало нямаше пряк интерес в театъра на бойните действия на Втората световна война в Европа, на
другия край на света, противопоставил Германия на Полша, Великобритания, Франция и други западноевропейски
страни. Но отново, както и през Първата световна, Австралия изпрати войски да се бият в европейския театър
главно в Северна Африка и Крит. Когато рискът от японска атака се увеличи, австралийското правителство поиска
връщането на тези войски, за да бранят самата Австралия. Британският премиер Уинстън Чърчил се опита да
успокои австралийците, обещавайки им, че Великобритания и нейният флот ще използват Сингапур, за да защитят
Австралия от японска инвазия, както и от всеки японски флот, който би могъл да се появи в австралийски води.
Както доказаха събитията, тези обещания се оказаха безпочвени.
Япония наистина атакува САЩ, Великобритания, Австралия и Холандските Източни Индии, започвайки от 7
декември 1941 г. На 10 декември, едва третия ден след обявяването на война от страна на Япония, японски
бомбардировачи потопиха единствените два големи британски кораба, налични в Далечния изток за защитата на
Австралия – линкора „Принцът на Уелс“ (сн. 7.6) и крайцера „Рипълс“.
Сн. 7.6. Потъването на британския линкор „Принцът на Уелс“, след като е бил бомбардиран от японски самолети
на 10 декември 1941 г., по време на неуспешния опит на Великобритания да защити военноморската си база в
Сингапур
Сн. 7.7. На 15 февруари 1942 г. британските войници от голямата военноморска база в Сингапур се предават, като
оставят Австралия незащитена от японска инвазия

На 15 февруари 1942 г. командващият британски генерал в Сингапур се предаде на японската армия, изпращайки
100 000 британски и имперски войници във военнопленнически лагери – най-тежкото военно поражение, понесено
от Великобритания в нейната история (сн. 7.7). Печално, тези пленени войници са включвали и 2000 австралийци,
пристигнали в Сингапур само три седмици по-рано, на 24 януари, за да служат в безнадеждната задача по неговата
отбрана. При липсата на британски кораби, които да защитават Австралия, същите японски самолетоносачи,
бомбардирали американската военноморска база в Пърл Харбър, бомбардираха тежко австралийския град Даруин
на 19 февруари 1942 г. (сн. 7.8). Това беше първото от над 60 японски въздушни нападения срещу Австралия в
допълнение към опита за атакуване на пристанището на Сидни с японска подводница.
 Сн. 7.8. Пожари и дим от японската бомбардировка на австралийския град Даруин на 19 февруари 1942 г.

За австралийците падането на Сингапур беше не само шок и плашещ военен неуспех – то беше разглеждано и като
предателство към Австралия от нейната британска родина. Докато японците напредваха към Сингапур,
австралийският премиер Джон Къртин телеграфирал на Чърчил, че би било „непростимо предателство“
Великобритания да евакуира Сингапур след всички уверения, че базата е непревземаема. Но Сингапур падна,
защото Великобритания се беше разпиляла твърде много във военно отношение между европейския театър и
Далечния изток и защото атакуващите японски сили превъзхождаха тактически числено по-многобройните
отбраняващи се британски и имперски сили.
Австралия беше виновна, че е занемарила собствената си защита. Въпреки това австралийското огорчение от
Великобритания се запази за дълго. Дори и през 1992 г., 50 години след капитулацията на Сингапур, австралийският
премиер Пол Кийтинг отправи изпепеляваща критика към Великобритания и даде израз на омразата си в една реч
пред австралийския парламент: „В училище... са ме учили на самочувствие и самоуважение към Австралия – а не на
културно раболепие към една страна, решила да не защитава Малайския полуостров, да не се занимава със Сингапур
и да не ни върне собствените ни войски, за да защитаваме свободата си от японското господство. Това беше
страната, с която вие [депутатите в австралийския парламент, принадлежащи на двете консервативни партии] се
обвързахте... дори когато тя ви заряза.“
Поуките от Втората световна война за Австралия бяха двустранни. На първо място, Великобритания се оказа
безсилна да защити Австралия. Вместо това защитата на Австралия разчиташе на внушителното развръщане на
американски войски, кораби и самолети, командвани от американския генерал Макартър, който установи
щабквартирата си в Австралия. Макартър ръководеше операциите, включително и онези с австралийски войски,
предимно сам – нямаше идеи за равноправно партньорство между САЩ и Австралия. Въпреки опасенията за
възможни японски десанти в Австралия, те не се материализираха. Но беше ясно, че всяка защита на Австралия
срещу дебаркация щеше да бъде осъществена от САЩ, не от Великобритания. Докато войната срещу Япония се
разгръщаше постепенно в течение на четири години, австралийските войски се сражаваха срещу японските на
островите Нова Гвинея, Нова Британия, Соломоновите острови и накрая Борнео. Тези австралийски войски
изиграха жизненоважна роля на предна линия при отблъскването на опита на японците през 1942 г. да напреднат по
Кокодската пътека, за да превземат колониалната столица Порт Морсби в австралийска Нова Гвинея. Впоследствие
обаче Макартър все повече възлагаше на австралийските войски второстепенни операции далеч от фронтовите
линии. В резултат, макар че Австралия беше нападната пряко през Втората световна война за разлика от Първата,
австралийските жертви през Втората световна война парадоксално са били под половината от онези през Първата
световна.
Второ, Втората световна война накара Австралия да осъзнае, че макар австралийските войски да бяха служили и в
двете войни в далечни европейски бойни театри, за Австралия съществуваха сериозни непосредствени рискове в
близост до самата нея, произхождащи от Азия. Около 22 000 австралийски войници, пленени от японците през
войната, са били подложени на неописуемо жестоки условия в японските военнопленнически лагери, където са
умрели 36% от австралийските пленници – далеч по-висок процент от онази 1%-ова смъртност на американските и
британските войници в германските военнопленнически лагери и на германските войници в американски и
британски военнопленнически лагери. Особено шокиращ за австралийците беше Сандаканският поход на смъртта,
при който 2700 австралийски и британски войници, пленени от японците и затворени в Сандакан на остров Борнео,
са били прекарани през Борнео, подложени на глад и побой, докато накрая повечето от малцината оцелели са били
екзекутирани, което довело до смъртта на почти всички от тези пленници.

***

След Втората световна война настъпи постепенно разхлабване на връзките на Австралия с Великобритания и
обрат в самоидентификацията на австралийците като „верни британци в Австралия“, което доведе до разпадането
на политиката за „бяла Австралия“. Дори за историците без особен интерес към самата Австралия тези промени
предоставят модел за изследване на променящите се национални отговори на въпроса „Кои сме ние?“. В държавите,
състоящи се от групи с различни интереси, подобни промени не могат да се случат толкова бързо, колкото при
хората. В Австралия промените са се проточили много десетилетия и все още продължават и днес.
Втората световна война имаше непосредствени последици за австралийската имиграционна политика. Още през
1943 г. австралийският премиер заключи, че малобройното население на Австралия (по-малко от 8 милиона през
1945 г.) не би могло да удържи огромния си континент срещу заплахите, идващи от Япония (население над 100
милиона), Индонезия (само на 360 км) с нейното население, наближаващо 200 милиона, и Китай (население 1
милиард). В сравнение с високата гъстота на населението в Япония, Ява и Китай Австралия изглеждаше пуста и
привлекателна за азиатска инвазия – така смяташе министър-председателят, но самите азиатци не мислеха така.
Другият аргумент за повече имиграция беше погрешното убеждение, че голямото население е съществено за всяка
страна, за да развие тя силна икономика от Първия свят.
Никой от тези аргументи не беше основателен. Винаги са съществували и все още съществуват убедителни
причини, поради които Австралия има много по-ниска гъстота на населението в сравнение с Япония или Ява. Цяла
Япония и Ява са влажни и плодородни и голяма част от площта на тези острови е подходяща за
високопроизводително земеделие. Повечето от площта на Австралия обаче е безплодна пустиня, а само една
частица е плодородна земеделска земя. Що се отнася до необходимостта от голямо население за изграждането на
силна икономика от Първия свят, икономическите успехи на Дания, Финландия, Израел и Сингапур, всяка с
население само една четвърт от австралийското, показват, че при икономическия успех качеството означава повече
от количеството. Всъщност Австралия би била много по-добре с по-малко население, отколкото има понастоящем,
защото това би намалило човешкото въздействие върху крехката австралийска природа, както и съотношението на
природните ресурси спрямо хората.
Но австралийските премиери от 40-те години на ХХ в. не бяха нито еколози, нито икономисти, така че
следвоенна Австралия се впусна в спешна програма за насърчаване на имиграцията. За нещастие от предпочитаните
източници за изпълнение на австралийските имиграционни цели – Великобритания и Ирландия – далеч нямаше
достатъчно кандидати, а политиката за „бяла Австралия“ ограничаваше другите варианти за Австралия. Да бъдат
убедени да останат американските войници, разположени в Австралия, не беше привлекателна възможност, защото
твърде много от тях бяха афроамериканци. Вместо това първоначално „вторият най-добър“ източник (след
Великобритания и Ирландия), от който следвоенна Австралия насърчи имиграцията, стана Северна Европа. Третият
избор беше Южна Европа, което обяснява италианските и гръцките ресторанти, чийто редовен клиент бях през 1964
г. Поддръжниците на австралийската имиграция обявиха неочакваното откритие: „С подходящ подбор от
италианците стават отлични граждани.“ (!!) Като първа стъпка в това отношение на италианските и германските
военнопленници, докарани в Австралия, беше разрешено да останат.
 Австралийският министър по имиграцията от 1945 до 1949 г., Артър Калуел, беше отявлен расист. Той дори
отказваше да разреши на австралийските мъже, които най-непатриотично се бяха оженили за японки, китайки или
индонезийки, да доведат военновременните си булки или деца в Австралия. Калуел писа: „Никакви японки или
други мелези няма да бъдат допуснати в Австралия; те просто не са нужни и са трайно нежелани... нечистокръвна
Австралия е невъзможна.“ Като допълнителен източник освен Великобритания Калуел пишеше одобрително за
трите прибалтийски републики (Естония, Латвия и Литва), чието анексиране от Русия бе мотивирало емиграцията
на хиляди добре образовани бели хора с цвят на очите и косите, подобни на британските. През 1947 г. Калуел
обиколил бежанските лагери в следвоенна Европа, открил, че те предлагали „прекрасен човешки материал“, и
отбелязал одобрително за прибалтийските републики: „Много от техните жители бяха червенокоси и синеоки.
Имаше също и немалко естествено платиненоруси от двата пола.“ Резултатът от това селективно насърчение на
имиграцията беше, че от 1945 до 1950 г. Австралия прие около 700 000 имигранти (брой, равен на почти 10% от
населението и през 1945 г.), половината от които бяха от успокоително британски произход, а останалите – от други
европейски страни. През 1949 г. Австралия дори омекна и разреши на военновременните японски невести да
останат.
Подкопаването на политиката за „бяла Австралия“, довело до азиатските имигранти и азиатските ресторанти,
които ме очакваха в Брисбън през 2008 г., беше следствие от пет съображения: военната защита, политическото
развитие в Азия, промените в австралийската търговия, самите имигранти и британската политика. По отношение
на военните съображения Втората световна война показа ясно, че Великобритания вече не е военна сила в Тихия
океан; вместо това австралийските военни връзки трябваше да се насочат към САЩ. Това беше официално признато
[14]
от договора за сигурност АНЗУС от 1951 г. между САЩ, Австралия и Нова Зеландия, без участието на
Великобритания. Корейската война, надигането на комунистическата заплаха в Малая и Виетнам и индонезийските
военни интервенции в Холандска Нова Гвинея, Малайско Борнео и Португалски Тимор предупредиха Австралия за
множащите се проблеми със сигурността в региона. Суецката криза от 1956 г., в която Великобритания не успя да
свали президента Насър в Египет и беше принудена да отстъпи пред икономическия натиск на САЩ, разкри ясно
британската военна и икономическа слабост. За неприятна изненада на австралийците, през 1967 г. Великобритания
обяви намерението си да изтегли всичките си военни сили източно от Суецкия канал. Това отбеляза официалния
край на отколешната роля на Великобритания като закрилник на Австралия.
Що се отнася до политическото развитие в Азия, бившите колонии, протекторати и мандати в Азия ставаха
независими държави, в т.ч. Индонезия, Източен Тимор, Папуа Нова Гвинея, Филипините, Малайзия, Виетнам, Лаос,
Камбоджа и Тайланд. Тези страни бяха близо до Австралия – Папуа Нова Гвинея е едва на няколко километра, а
Индонезия и Източен Тимор – само на 350 км. Те създаваха свои собствени външни политики, неподчинени вече на
външните политики на бившите им колониални господари. Издигаха се и икономически.
Що се отнася до търговията, по-рано Великобритания беше най-големият търговски партньор на Австралия със
значителна преднина, като на нея се падаха 45% от австралийския внос и 30% от износа чак до началото на 50-те
години на ХХ в. Бързо повишение на австралийската търговия с Япония започна, след като Австралия преодоля
расистката и следвоенната си враждебност към Япония и подписа търговско споразумение с нея през 1957 г., а през
1960 г. отмени и забраната си за износ на желязна руда за Япония. До 80-те години на ХХ в. водещият търговски
партньор на Австралия – Япония! – вече беше следван от САЩ, с Великобритания далеч назад. През 1982 г. на
Япония се падаше 28% от австралийския износ, на САЩ – 11%, а на Великобритания – едва 4%. Имаше обаче явно
противоречие, че по същото време, когато Австралия казваше на Япония и другите азиатски страни колко силно
желае да търгува с тях, тя едновременно с това им заявяваше, че смята японците и другите азиатци за неподходящи
за заселници в Австралия.
Предпоследният фактор, подкопаващ пробританската имиграционна политика за „бяла Австралия“, беше обратът
в самите австралийски имигранти. Всички онези италианци, гърци, естонци, латвийци и литовци, които
имигрираха след Втората световна война, несъмнено бяха бели, но не бяха британци. Те не споделяха
традиционната представа на австралийците за самите себе си като верни поданици на Великобритания. Не
споделяха и силните расови предразсъдъци към азиатците, характерни за Великобритания, както и за Австралия,
чак до 50-те години на ХХ в.
И най-накрая работата не беше само в това, че Австралия се отдръпваше от Великобритания – Великобритания
също се отдръпваше от Австралия. Интересите на Великобритания, както и на Австралия, се променяха, а
представата и за самата себе си все повече се превръщаше в отживелица. Британското правителство осъзна тази
сурова реалност преди австралийското, но нейното признаване беше изключително болезнено и за двете страни.
Промените във Великобритания бяха в кулминацията си по времето, когато живеех там между 1958 и 1962 г.
Австралийците традиционно се бяха самоидентифицирали като британски граждани в рамките на Британската
империя, основавайки се на двете свързани обстоятелства – произхода на населението и британската търговия и
военна защита, – но всичко това се променяше. В същото време британците традиционно бяха основавали своята
идентичност на това, че притежаваха най-голямата империя в световната история („империята, в която слънцето
никога не залязва“), а после на предводителството си в Британската общност. Империята и впоследствие
Британската общност бяха водещите търговски партньори на Великобритания и главни източници на войски –
припомнете си всички онези австралийски, новозеландски, индийски и канадски войници, загинали редом с
британските в двете световни войни. Но търговията на Великобритания с Британската общност намаляваше и се
преместваше към Европа, така както австралийската търговия с Великобритания намаляваше и се преместваше към
Азия и САЩ. Африканските и азиатските колонии на Великобритания ставаха независими, развиваха собствени
идентичности, формулираха собствени външни политики дори и в рамките на Британската общност и (въпреки
възраженията на Великобритания) принудиха Южна Африка да напусне Британската общност заради расистките си
политики на апартейд. Докато Австралия се чувстваше притисната да избира между Великобритания и Азия плюс
САЩ, Великобритания се чувстваше притисната да избира между Британската общност и Европа.
През 1955 г. Великобритания реши да се оттегли от преговорите между шест западноевропейски страни
(Франция, Германия, Италия, Белгия, Нидерландия и Люксембург) за създаването на Европейска икономическа
общност (ЕИО, родоначалника на днешния Общ пазар). Обратно на британските очаквания от 1955 г., Шестте
(западноевропейски страни) успяха през 1957 г. да осъществят ЕИО без Великобритания. До 1961 г. британският
премиер Харолд Макмилан си даде сметка за обрата в британските интереси. Европа ставаше по-важна за
Великобритания от Британската общност както икономически, така и политически. Затова Великобритания подаде
заявление за членство в ЕИО. Това заявление и неговите последствия представляваха за отношенията на Австралия
и Великобритания шок, по-фундаментален дори от падането на Сингапур, въпреки че то бе по-драматично и
символично и все още се усеща и до днес като по-сериозна причина за тлеещото възмущение сред австралийците.
Британското заявление създаде неизбежен сблъсък между британските и австралийските интереси. Шестте
издигаха общи митнически бариери срещу вноса от страни извън ЕИО, бариери, които Великобритания трябваше да
приеме. Те щяха да важат сега и за австралийските хранителни продукти и обработени метали, за които
Великобритания все още представляваше важен експортен пазар. Австралийският износ на храни за
Великобритания сега щеше да бъде заменен от френски, холандски, италиански и датски храни. Премиерът
Макмилан беше наясно с тази сурова реалност, също както беше наясно и австралийският премиер Робърт Мензис.
Макмилан обеща на Австралия и другите страни от Британската общност, че Великобритания ще настоява за защита
на интересите на Британската общност при преговорите си с ЕИО. Но изглеждаше съмнително Макмилан да успее
да се наложи и действително Шестте отказаха да направят значителни отстъпки на австралийските интереси.
Реакциите на австралийците на кандидатурата на Великобритания за ЕИО напомняха реакциите им на падането
на Сингапур. Тази кандидатура беше осъдена като неморална, нечестна, основа за морална неправда – и
предателство към Галиполи, към цял век други австралийски жертви в името на британската родина, както и към
британското наследство, лежащо в основата на традиционната национална идентичност на Австралия. Тоест шокът
имаше дълбоко символна страна освен материалната. Предстояха и още символни шокове. Британският Закон за
имиграцията от Британската общност от 1962 г., насочен в действителност към възпирането на имиграцията от
такива части на Британската общност като карибските страни и Пакистан, привидно избягваше расизма, като
прекратяваше автоматичното право на всички граждани на Британската общност (включително австралийците) да
влизат и пребивават във Великобритания. Британският Закон за имиграцията от 1968 г. отне автоматичното право на
влизане във Великобритания на всички ЧУЖДЕНЦИ (австралийците сега бяха обявени за чужденци!), нямащи поне
един родител на родителите си, роден във Великобритания, като по този начин изключи голяма част от
австралийците по онова време. През 1972 г. Великобритания обяви австралийците за ЧУЖДИ ПОДАНИЦИ (!). Какво
оскърбление!
Накратко, ситуацията не се заключаваше в това, че австралийските синове и дъщери на британската родина
обявяваха своята независимост. По-скоро родината обявяваше своята независимост, разхлабвайки връзките с
Британската общност и отричайки се от чедата си.
Британско-европейските преговори се развиваха с мъчителна мудност и на пресекулки. Френският президент Дьо
Гол наложи вето върху първата британска кандидатура през 1963 г. Той наложи вето и на втората кандидатура през
1967 г. След оттеглянето и смъртта на Дьо Гол третата британска кандидатура през 1971 г. беше одобрена от
Европейската шесторка и от британските граждани на национален референдум. Дотогава на Великобритания се
падаше едва 8% от австралийския износ. Австралийските политици вече бяха осъзнали, че присъединяването към
Европа е сред жизненоважните интереси на Великобритания, че Австралия не трябва и не може да се
противопоставя на британските интереси и че предишните отношения на Австралия с Великобритания са станали
мит.

***

От австралийска перспектива може да изглежда така, сякаш австралийската идентичност се е променила

внезапно и цялостно през 1972 г., когато Лейбъристката партия на Австралия начело с премиера Гоф Уитлам дойде
на власт за пръв път от 23 години. През първите си 19 дена на поста, дори още преди да е назначил нов кабинет,
Уитлам заедно със заместника си се впусна в спешна програма за селективна промяна в Австралия, нямаща много
паралели в съвременния свят със своята бързина и всеобхватност. Промените, въведени през тези 19 дена,
включваха: край на задължителната военна служба, изтегляне на всички австралийски войски от Виетнам;
признаване на Народна република Китай; обявяване на независимост за Папуа Нова Гвинея, която Австралия
управляваше административно от повече от половин век под мандата на Лигата на нациите, а по-късно – на
Организацията на обединените нации; забрана за влизане в страната на расово подбрани чуждестранни спортни
отбори (правило, насочено особено срещу изцяло белите южноафрикански отбори); край на номинирането на
австралийци за британската система на почетни титли (рицарско звание, Ордени на Британската империя, Ордени
на свети Михаил и свети Георги и т.н.) и – официална отмяна на политиката за „бяла Австралия“. След като целият
кабинет на Уитлам беше одобрен, той предприе по-нататък още стъпки в скоростната си програма: намаляване на
възрастта за гласуване до 18 години; увеличаване на минималното заплащане; даване на представителство на
Северната територия и Австралийската столична територия във федералния Сенат; предоставяне на законодателни
органи на тези две територии; изискване промишлените предприятия да предоставят декларации за екологично
въздействие; повишаване на държавните разходи за аборигените; равно заплащане за жените; развод без виновна
страна; всеобхватна схема за медицинско осигуряване; големи промени в образованието, които включваха
премахване на университетските такси, увеличаване на финансовата помощ за училищата и прехвърляне на
отговорността за финансирането на висшето образование от щатите към Австралийския съюз.
Уитлам с право нарича своите реформи „признаване на вече случилото се“, а не революция, изникнала от нищото.
В действителност британската идентичност на Австралия вече беше намаляла постепенно. Падането на Сингапур
през 1942 г. беше първият голям шок, договорът за сигурност АНЗУС – ранно признание, комунистическите заплахи
в Източна Европа и Виетнам – предупредителни знаци. Но Австралия все още разчиташе на Великобритания и
заемаше нейната страна и дълго след падането на Сингапур. Австралийски войски се сражаваха редом с
британските в Малая срещу комунистическите бунтовници в края на 40-те години и в Малайско Борнео срещу
индонезийските емисари в началото на 60-те. Австралия позволи на Великобритания да тества британските атомни
бомби в отдалечените австралийски пустини в края на 50-те години в опит да подкрепи Великобритания като
световна военна сила, независима от САЩ. Австралия беше сред малкото държави, подкрепили широко осъдената
атака на Великобритания срещу Египет по време на Суецката криза през 1956 г. През 1954 г. първото посещение в
Австралия на действащ британски монарх, кралица Елизабет, беше посрещнато с огромен изблик на пробритански
сантименти: над 75% от всички австралийци излязоха по улиците да я приветстват (сн. 7.9).
 Сн. 7.9. През 1954 г. милиони австралийци излизат на улицата, за да приветстват пристигащата от
Великобритания кралица Елизабет

Когато обаче кралица Елизабет посети отново Австралия през 1963 г., две години след първото кандидатстване на
Великобритания за ЕИО, австралийците вече се интересуваха много по-малко от нея и от Великобритания.
Отмяната на политиката за „бяла Австралия“ също се беше осъществявала поетапно още преди Уитлам да го обяви
официално, като приемането на японските военни невести през 1949 г. беше първият етап. В рамките на плана
[15]
„Коломбо“ за развитие на Азия Австралия прие 10 000 временни азиатски студенти през 1950 г. Презираната
диктовка на теста за кандидат-имигранти беше изоставена през 1958 г. Законът за миграцията от същата година
позволи на „видни и висококвалифицирани азиатци“ да имигрират. Така че, когато през 1972 г. Уитлам обяви края
на политиката за „бяла Австралия“ и отхвърли всички официални форми на расова дискриминация, неговите
действия предизвикаха много по-малко протест, отколкото би могъл да се очаква при края на една политика,
следвана упорито повече от век. Между 1978 и 1982 г. Австралия прие повече индокитайски бежанци като процент
от населението си, отколкото която и да е друга страна в света. Към края на 80-те години почти половината
австралийци или бяха родени в чужбина, или имаха поне един родител, роден в чужбина. До 1991 г. азиатците
представляваха над 50% от имигрантите в Австралия. До 2010 г. процентът австралийци, родени в чужбина (над
25%), беше на второ място в света, отстъпвайки само на процента на Израел. Влиянието на тези азиатски
имигранти е несъразмерно голямо с оглед на тяхната численост – азиатските ученици сега заемат над 70% от
местата в най-елитните училища в Сидни, азиатските студенти явно представляват значителен процент от
студентите, които видях да се разхождат из кампуса на Университета на Куинсланд през 2008 г., а азиатците и
неевропейците сега съставляват над половината от австралийските студенти по медицина.

Сн. 7.10. Операта на Сидни, проектирана от датски архитект и открита през 1973 г., е най-известната
австралийска сграда и една от най-прочутите модерни постройки в света

Други промени в Австралия бяха политически и културни. През 1986 г. Австралия сложи край на правото на
последно обжалване в Тайния съвет на Великобритания, отменяйки по този начин последната реална следа от
британското върховенство и правейки Австралия най-после напълно независима. През 1999 г. Висшият съд на
Австралия обяви Великобритания за „чужда страна“. На културния фронт доминиращата британска кулинария в
Австралия през 60-те години, символизирана от пайовете с месо и бирата, беше значително разширена от много
стилове международна кухня – а не само от италианските, гръцките и тук-таме китайските ресторанти от 60-те.
Австралийските вина сега включват едни от най-добрите вина в света. (Съвет: особено препоръчвам „Де Бортолис
Ноубъл Уан“ като чудесно, но не много скъпо десертно вино, „Пенфолдс Грейндж“ като чудесно и малко по-скъпо
червено вино и „Морис ъф Рътърглен Мускат“ като чудесно и не много скъпо ликьорно вино.) Операта на Сидни
(сн. 7.10), открита през 1973 г. и смятана днес за символ на Австралия, както и за едно от големите световни
постижения на съвременната архитектура, е проектирана от датския архитект Йорн Утсон.
Дебатите Кои сме ние? се занимаваха не само с реалността на австралийската идентичност, но сякаш и с всеки
възможен символ на идентичността. Трябва ли австралийската валута все още да се нарича недесетична лира
стерлинг, както във Великобритания, или трябва да има характерно австралийско име като ру (съкратено от
„кенгуру“)? (Окончателното решение беше да се изостави лирата в полза на десетична валута с американско или
международно име, долара.) Трябва ли австралийският национален химн да е „Бог да пази кралицата“? (През 1984 г.
британският химн най-после бе заменен с „Напред, прекрасна Австралия“.) Трябва ли австралийският национален
флаг все още да се базира на британския „Юниън Джак“? (Това все още е така.) Трябва ли героичното австралийско
поражение в защита на британските интереси срещу турците при Галиполи през 1915 г. все още да е повод за най-
големия национален празник на Австралия, или повод за него трябва да е по-скоро героичната австралийска победа
в защита на австралийските интереси срещу японците по Кокодската пътека в Нова Гвинея през 1942 г.? (Празникът
все още е Денят на АНЗАК, честващ Галипо-ли.) И – трябва ли Австралия все още да признава английската кралица,
или да стане република? (Тя все още признава кралицата.)

***

За Австралия повече от всяка друга разглеждана от нас страна централната тема е продължаващият дебат по
въпросите на националната идентичност и основните ценности (фактори #6 и 11, табл. 1.2) – кои сме ние?. Дали
Австралия е бял британски аванпост, който по случайност се намира в близост до Азия, но не обръща внимание на
азиатските си съседи? Дали австралийците са верни британски поданици, които разчитат за своето самочувствие на
одобрението на Великобритания, очакват от нея защитата си, не чувстват нужда страната им да има собствени
посланици в чужбина, а за да докажат верността си към британската родина, много от тях отиват да умрат
доброволно в далечни краища на света, стратегически важни за Великобритания, но не и за Австралия? Или
Австралия е независима държава в непосредствената периферия на Азия, със собствени национални интереси,
външна политика и посланици, по-свързана с Азия, отколкото с Европа, и с избледняващо с времето британско
наследство? Този дебат започва сериозно чак след Втората световна война и продължава и до днес. Още докато
Австралия обсъждаше своята идентичност като горд аванпост на Британската империя, Великобритания обсъждаше
собствената си идентичност като горд център на тази империя (в упадък) и се мъчеше да възприеме нова
идентичност като неимперска сила, тясно свързана с континентална Европа.
Мотивът за честната самооценка (фактор #7) все повече характеризира Австралия след Втората световна война,
след като австралийците започнаха да осъзнават променената ситуация на Австралия в съвременния свят. Те
неохотно си дадоха сметка, че Великобритания, бившият им най-близък търговски партньор, сега е само
второстепенен търговски партньор, че бившият им най-голям враг Япония сега е най-важният им търговски
партньор и че за Австралия вече не е надеждна стратегия да действа като британски аванпост в периферията на
Азия.
Поривът за промяна в Австралия беше отчасти външен, отчасти вътрешен. Част от него се крие в западащата мощ
на Великобритания, края на британската отвъдморска империя и възходящата мощ на Япония, Китай и другите
азиатски страни. В същото време този порив беше отчасти вътрешен, тъй като в хода на имиграцията
австралийското население ставаше все по-малко британско и все по-азиатско плюс небританско европейско, а това
променящо се население избираше различни политики.
Австралия е впечатляващ пример за селективна промяна и издигане на ограда (фактор #3). Съществените неща,
които са се променили, включват обрати в начина, по който австралийците гледат на самите себе си; в развитието на
независима външна политика, вместо външнополитическите решения на Австралия да бъдат оставяни на
Великобритания; във все по-многоетническото население и култура (много повече в градовете, отколкото в селските
райони); в политическата и икономическата ориентация към Азия и САЩ. В същото време други съществени неща
са останали непроменени. Австралийското управление все още е парламентарна демокрация. Австралия все още
поддържа важни символични връзки с Великобритания – кралицата на Великобритания например все още е
държавен глава на Австралия, портретът й все още стои на петдоларовата банкнота и на монетите на Австралия, а
австралийският флаг все още включва британския. Австралия все още подкрепя силно егалитарни обществени
ценности и силен индивидуализъм. Австралийското общество все още има типичен австралийски нюанс, например
в страстта си към спорта – особено към австралийския футбол по австралийски правила (измислен в Австралия и
неигран никъде другаде), редом с плуването плюс британските спортове крикет и ръгби. Самите австралийски
лидери практикуват националните развлечения дори когато те са опасни – премиерът Харолд Холт загина по време
на мандата си, като се удави през 1967 г., плувайки в океанска зона със силни крайбрежни течения.
В повечето страни, които правят много селективни промени, различните промени са осъществявани независимо
една от друга в продължение на много години. Един от малкото примери обаче за единна програма, състояща се от
много промени, стартирани едновременно, е 19-дневният вихър на австралийския премиер Гоф Уитлам от 1 до 19
декември 1972 г.
Въпросът за свободата от ограничения (фактор #12) е бил важен за Австралия, а тази свобода (или липсата и) се е
променяла с времето. Допреди Втората световна война океаните са защитавали Австралия от всеки реалистичен
риск от нападение, тъй както са защитавали континенталните Съединени щати след независимостта и допреди
атаката срещу Световния търговски център на 11 септември 2001 г. След японската бомбардировка на Даруин на 19
февруари 1942 г. австралийците осъзнаха, че страната им вече не е свободна поради външни ограничения.
Още преди 1942 г. обаче преобладаващото европейско население на Австралия е разчитало на помощта на
подкрепящи го приятели (фактор #4): първоначално Великобритания, която в годините след първата флотилия е
осигурявала дори храна, а по-късно защита, а от Втората световна война нататък – САЩ. Макар че Австралия
никога не е била изложена на риск от пряко нападение преди рейда срещу Даруин, австралийците действително са
били разтревожени от френската, германската, американската и японската военна и колониална експанзия по
тихоокеанските острови, започнала през втората половина на XIX в. Австралия е очаквала помощ от британския
флот в тези си тревоги, и то до такава степен, че е пропуснала да поеме отговорност (фактор #2) за собствената си
защита през 30-те години на ХХ в. и е позволила собствените и въоръжени сили да атрофират.
Промените на Австралия през последните 70 години не са били в отговор на остра криза, а са били постепенен
процес, развиващ се дълго време и ускоряващ се след Втората световна война, когато британската идентичност на
Австралия деградира от реалност до мит. Макар че самите австралийци може да не използват думата „криза“ по
отношение на Австралия, аз намирам за полезно да разглеждаме Австралия като претърпяваща бавно разгръщаща се
криза, защото австралийските проблеми на селективната промяна са подобни на онези в други държави, реагиращи
на внезапни кризи. В това отношение скорошните промени в Австралия приличат на промените от аналогичните
десетилетия в Германия (гл. 6), които също се разгръщаха бавно. В австралийския поток от постепенни събития
има, разбира се, някои открояващи се моменти – особено потопяването на „Принцът на Уелс“ и „Рипълс“, падането
на Сингапур и въздушното нападение срещу Даруин, всичките в рамките на 71 дена. Но в кризата и промяната на
Австралия не е имало нищо подобно на пристигането на военните кораби на комодор Пери на 8 юли 1853 г. за
Япония от периода Мейджи, руското нападение на 30 ноември 1939 г. за Финландия, преврата на Пиночет и смъртта
на Алиенде на 11 септември 1973 г. за Чили и неуспешния преврат от 1 октомври 1965 г. и последвалия геноцид за
Индонезия.
Преоценката на Австралия на собствените и основни ценности и поредицата и от селективни промени
несъмнено не е приключила. През 1999 г. Австралия проведе референдум, дали да се откаже от британската
кралица като държавен глава и да стане република. Макар че предложението беше отхвърлено с 55% срещу 45% от
гласовете, десетилетия по-рано би било направо немислимо дори да се проведе подобен референдум, да не говорим
за възможността 45% да гласуват с „не“. Процентът австралийци, родени във Великобритания, намалява бързо.
Изглежда е само въпрос на време, преди да бъде проведен нов референдум дали Австралия да стане република, и
шансът за гласуване с „да“ ще е по-голям. След едно или две десетилетия азиатците вероятно ще съставляват над
15% от населението и законодателите на Австралия и над 50% от студентите в най-елитните австралийски
университети. Рано или късно Австралия ще избере азиатец за министър-председател. (По времето, когато пиша
това изречение, виетнамски имигрант вече е губернатор на Южна Австралия.) В хода на развитието на тези
промени няма ли да изглежда неуместно за Австралия да запазва кралицата на Великобритания като свой държавен
глава, да запазва изображението и върху валутата си, да запазва и един австралийски флаг, базиращ се на
британския?
 ЧАСТ 3.
ДЪРЖАВИТЕ И СВЕТЪТ: КРИЗИ В РАЗВИТИЕ
 Глава 8.
Какво я чака Япония в бъдеще?

Япония днес • Икономиката • Предимствата • Държавният дълг • Жените •

Децата • Старите и отпадащите • Имиграцията • Китай и Корея • Управление
на националните ресурси • Рамка на кризата
Вече разгледахме минали кризи в шест държави. В първите четири от тях кризите са избухнали внезапно в
различни моменти, простиращи се от 166 години в миналото (Япония от епохата Мейджи) до 46 години в миналото
(Чили). В останалите две държави кризите са се развивали по-постепенно, но са достигнали кулминацията си
преди около половин век. Макар да не може да се твърди, че някоя от тези кризи е достигнала пълно разрешаване
(или пълна безизходица), все пак във всеки от случаите са минали достатъчно десетилетия, за да можем да
обсъждаме успешно развръзките.
В оставащите четири глави ще разглеждаме за разлика от това кризи, които, изглежда, се развиват в момента, за
които само бъдещето ще покаже дали наистина са представлявали голяма криза и чиито развръзки остават
несигурни. Тези глави се отнасят за съвременна Япония, САЩ и света като цяло.
Тъй като разглеждането на миналите кризи включваше Япония от епохата Мейджи, нека започнем обсъждането
на евентуалните настоящи кризи с Япония. (В тази глава ще разгледам само проблеми, специфични за Япония, но
Япония, разбира се, е засегната и от общосветовните проблеми, които ще обсъдя в гл. 11.) Моите японски приятели
и роднини, както и японците изобщо, си дават сметка за няколко национални проблема, които ги тревожат. Има и
някои допълнителни проблеми по отношение на Япония, които според мен са тревожни, но които самите японци
обикновено отхвърлят или пренебрегват. Твърде много обсъждания на Япония обаче изпадат в крайност и или
бичуват Япония, или обратно – проявяват безкритичното възхищение. Затова нека преди да обсъдим проблемите на
съвременна Япония, да разгледаме нейните силни страни. Ще видим, че за Япония, както и за други държави, някои
от силните и страни са свързани с някои от проблемите и. Силните страни, които ще разгледам, включват
икономиката, човешкия капитал, културата и околната среда на Япония.

***

Япония днес има третата по големина икономика в света, едва неотдавна изпреварена от Китай. На Япония се
падат 8% от световния икономически продукт – почти половината от онзи на най-голямата икономика в света
(САЩ) и над двойно повече от онзи на Великобритания, друга прочута с производителността си страна. Като цяло
националният икономически продукт е произведение на две числа – броя на хората в страната, умножен по средната
продукция на човек. Японският национален продукт е висок, защото Япония има многобройно население
(отстъпващо само на САЩ сред богатите демокрации) и висока средна индивидуална производителност.
Големият вътрешен дълг на Япония привлича много внимание (повече за това – по-нататък) и въпреки това тя е
водещата държава кредиторка в света. Япония има вторите по големина валутни резерви в света и съперничи на
Китай като най-голям притежател на американски дълг.
Един важен фактор в основата на икономическата сила на Япония са високите разходи за изследвания и
разработки (съкратено ИР), тласкащи иновациите. Тя е на трето място по инвестиции в ИР като абсолютна
стойност, отстъпвайки само на Китай и САЩ с техните далеч по-големи населения. Относително взето, процентът
от брутния вътрешен продукт (БВП), който Япония заделя за ИР – 3,5%, – е почти двойно по-голям от този на САЩ
(едва 1,8%) и все още значително по-висок от онзи на две други страни, известни с инвестициите си в ИР –
Германия (2,9%) и Китай (2,0%).
Всяка година Световният икономически форум съобщава една стойност за държавите в света, наречена глобален
индекс за конкурентоспособност, който съчетава дузина групи стойности, влияещи на икономическата
производителност на дадена страна. Япония години наред системно се нареждаше сред първите десет страни в
света по отношение на този индекс, Япония, Сингапур и Хонконг са единствените три икономики извън Западна
Европа и САЩ, които се класират в първата десятка. Първите две причини за високата позиция на Япония са
очевидни и за обикновените посетители – отличната инфраструктурна и транспортна мрежа на Япония, като
например най-добрите жп линии в света, и здравата й и добре образована работна сила, особено компетентна в
математиката и науката (повече за това – в следващата част). Другите причини в дългия списък не са толкова
очевидни, но все пак са познати на чужденците, правещи бизнес с Япония. В азбучен ред, без да се опитвам да ги
подреждам по важност, тези причини включват: бързо възприемане на технологиите, висококачествени
изследователски институции, бълващи много учени и инженери, голям вътрешен пазар, добре обучен бизнес
персонал, защита на собственическите права и интелектуалната собственост; контрол на инфлацията; ниска
безработица, образовани потребители и бизнесмени, отношения на сътрудничество между работници и
работодатели; повече заявки за патенти годишно на глава от населението, отколкото всяка друга страна; силно
конкурентни местни пазари. Обещавам да не ви изпитвам върху този дълъг и мъчно смилаем списък, но поуката е
ясна – има много причини японските фирми да са конкурентоспособни на световните пазари.
Най-накрая да не забравяме една особеност на японската икономика, която носи големи финансови ползи днес,
но може да донесе неприятности в бъдеще. Единствените две страни, чиито икономики надхвърлят японската, са
САЩ и Китай, но те заделят голяма част от бюджета си за военни разходи. Япония спестява от подобни разходи
благодарение на една клауза в наложената и от САЩ конституция от 1947 г. (подкрепяна днес от голям процент от
самите японци), която ограничава до минимум японските въоръжени сили.

***

Втори набор от силни страни на Япония освен икономическите е нейният човешки капитал, т.е. силните страни
на населението й. То наброява над 120 млн. и е здраво и високообразовано. Очакваната продължителност на живота
в Япония е най-високата в света – 80 години за мъжете и 86 за жените. Социално-икономическото неравенство,
което ограничава възможностите на голям процент от американците, е значително намалено в Япония – тя е третата
най-егалитарна държава в света по разпределение на дохода си, пред нея са само Дания и Швеция. Това е отчасти
резултат от образователните политики на японската държава – училищата в социално-икономически затруднените
райони имат по-малки класове (по-благоприятни съотношения учители/ученици), отколкото училищата в по-
богатите райони, улеснявайки по този начин децата на по-бедните граждани да наваксат. (За разлика от това
американската образователна система по-скоро увековечава неравенството, струпвайки повече ученици в класните
стаи в бедните райони.) Общественото положение в Япония зависи повече от образованието, отколкото от
наследството и семейните връзки – отново обратно на тенденциите в САЩ. Накратко, вместо да инвестира
несъразмерно много само в един малък процент от гражданите си, Япония инвестира във всички тях – или поне във
всички граждани от мъжки пол. (Ще говоря повече за японските жени по-нататък.)
Грамотността и достигнатите образователни нива в Япония са близо до най-високите в света. Записването на
японските деца и в детска градина, и в средно училище е почти всеобщо, макар че никое от двете не е
задължително. Тестовете на ученици от държавите по света показват, че японските ученици са на четвърто място по
математика и функционална научна грамотност, пред всички европейски страни и САЩ. Япония отстъпва само на
Канада в процента възрастни – почти 50%, – които след средното си образование продължават с висше. Един минус
в тези силни страни на японското образование е честата критика от страна на самите японци, че то оказва твърде
голям натиск върху учениците да се съсредоточават върху резултатите от тестовете и недостатъчна тежест върху
самомотивирането и независимото мислене. Резултатът е, че щом японските ученици веднъж се измъкнат от
нагнетената атмосфера на средното училище и стигнат университета, тяхната отдаденост на ученето спада.
Макар да няма лесен начин да се измерят културната сила, националната идентичност и качеството на живота,
има много единични свидетелства за тези характеристики в Япония. Както бързо забелязват чуждите посетители в
Япония, нейната столица Токио съперничи на Сингапур като най-чист град в Азия и е един от най-чистите в света.
Това е така, защото японските деца се учат да бъдат чисти и да почистват като част от отговорността си да запазят
Япония и да я предадат на следващото поколение. (Тълкувателни текстове за японски археологически обекти с
гордост изтъкват археологически свидетелства за японската чистота още в древни времена.) Посетителите
забелязват също и безопасността и ниската престъпност в японските градове. Числеността на японските
затворници е далеч по-малка от тази в САЩ – съответно около 80 000 души срещу близо 2,5 милиона. Безредиците и
плячкосването са рядкост в Япония. Етническите напрежения са ниски в сравнение със САЩ и Европа поради
етническата хомогенност на Япония и много малките етнически малцинства. (Както ще стане дума по-нататък, това
е поредният пример за предимство, което носи със себе си недостатъци.)
Най-накрая, японските силни страни включват големи физико-географски предимства. Японската
селскостопанска производителност е висока поради съчетанието от умерен климат, незасегнатост от тропически
селскостопански вредители, високи валежи, съсредоточени през летния сезон на растеж и плодородни вулканични
почви в Япония. Това допринася за способността на Япония да поддържа една от най-високите средни гъстоти на
населението в индустриалния свят, изчислено спрямо малкия процент (12%) от сухоземната част на Япония, в която
са съсредоточени населението и селското стопанство. (Повечето от площта на Япония се състои от стръмни
планини и гори, поддържащи само малобройно население и ограничено селско стопанство.) Притокът от
хранителни вещества от тези плодородни почви прави японските реки и крайбрежни води богати на риба, миди и
ракообразни, ядивни водорасли и други морски дарове. Япония е шестият по големина производител на морски
храни в света, добивани в миналото само в японските крайбрежни води, но днес ловени по цял свят от японските
океански риболовни флоти. В резултат на всички тези физико-географски предимства Япония е била необичайна в
древния свят с това, че поне 10 000 години преди въвеждането на земеделието японските ловци събирачи са
уседнали в селища и са създавали керамика, вместо да живеят като номади със съвсем малко материални
притежания. Допреди взривообразното увеличение на населението през последния век и половина Япония се е
самозадоволявала с храна.

***

Нека сега се обърнем от силните страни на Япония към нейните проблеми. Запитани да назоват най-сериозния
проблем на Япония, икономистите вероятно ще отговорят: „Огромният национален дълг на правителството и.“ Този
дълг понастоящем е около 2,5 пъти по-голям от годишния БВП на Япония, т.е. стойността на всичко, произвеждано
в Япония за една година. Това означава, че дори японците да влагат всичките си доходи и усилия в изплащането на
националния си дълг и да не произвеждат нищо за себе си, пак ще са им нужни две и половина години, за да го
изплатят. И още по-зле, дългът расте постоянно от години насам. За сравнение, макар американските фискални
консерватори да са силно загрижени за националния дълг на САЩ, той все още е „само“ около един път нашия БВП.
Гърция и Испания са двете европейски страни, прословути с икономическите си проблеми, но японското
съотношение дълг към БВП е двойно по-голямо от гръцкото и четири пъти по-голямо от испанското (към момента,
в който пиша това изречение). Японският държавен дълг е сравним с този на цялата еврозона с нейните 17 държави,
чието общо население е тройно повече от това на Япония.
Защо японската държава не е рухнала още отдавна под това бреме или изпаднала в неплатежоспособност? Първо,
повечето от дълга се дължи не на чужди кредитори, а на индивидуални японски притежатели на облигации,
японски фирми и пенсионни фондове (много от които се притежават от самата държава) и от Банката на Япония, а
никой от тях не се отнася особено сурово към японската държава. За разлика от това много от гръцкия дълг се
дължи на чуждестранни кредитори, които се държат сурово и притискат Гърция да промени фискалните си
политики. Въпреки целия дълг, който японската държава дължи на самите японци, Япония е нетен кредитор за
други държави, които дължат пари на Япония. Второ, лихвите в Япония се задържат ниски (под 1%) като държавна
политика, за да се сложи таван на държавните лихвени плащания. Най-накрая както японските, така и
чуждестранните кредитори все още имат толкова много доверие в способността на държавата да се разплаща, че
продължават да купуват държавни облигации. Всъщност това е главният начин, по който отделните японци и
компаниите инвестират спестяванията си. Но никой не знае още колко може да се повиши дългът, преди японските
кредитори да изгубят доверие и държавата да изпадне в неплатежоспособност.
Въпреки тези ниски лихвени ставки, размерите на дълга и на възрастното и застаряващо население на Япония
означават, че лихвите по дълга и разходите за социално и здравно осигуряване поглъщат много от данъчните
приходи на държавата. Това намалява държавните фондове, които иначе биха били на разположение за инвестиции в
образование, изследвания и разработки, инфраструктура и други двигатели на икономическия растеж, които биха
могли да стимулират данъчните приходи. Изостряйки този проблем, японските държавни данъчни ставки и
съответно държавните приходи са относително ниски по стандартите на развития свят. В крайна сметка дългът се
държи главно от по-възрастни японци, които инвестират парите си или директно (купувайки държавни облигации),
или косвено (получавайки пенсии от пенсионните фондове, инвестирали в значителна степен в държавни
облигации) – докато онези японци, които в крайна сметка плащат лихвата по дълга, са предимно по-младите, които
още работят и плащат данъци. Следователно японският дълг на практика представлява плащания на по-младите
японци към по-старите, създавайки междупоколенчески конфликт и ипотека върху бъдещето на Япония. Тази
ипотека расте, защото младото поколение на Япония се свива, докато по-старото нараства (вж. по-долу).
Предлаганите решения за намаляване на дълга включват повишаване на данъчните ставки, намаляване на
държавните разходи и намаляване на пенсиите на по-възрастните японци. Тези и всички други предложени решения
се оказват заредени с трудности. Така че японският държавен дълг е голям проблем, широко признаван в Япония,
който съществува от дълго време, продължава да се влошава вече от много години и за чието решение не се очертава
консенсус.
 ***

Другите фундаментални проблеми, най-често признавани от самите японци, са четирите взаимносвързани теми
за ролята на жените, ниската и намаляваща раждаемост на Япония, намаляващата численост на населението й и
застаряването му. Да започнем с ролята на жените.
На теория японските жени и мъже имат еднакъв статут. Японската конституция от 1947 г., съставена от
американското окупационно управление и все още в сила и днес, съдържа клауза (създадена от американска жена),
прокламираща равенство на половете. Тази клауза е била приета при ожесточената съпротива на японското
правителство, а някои японски законодатели все още искат да я променят.
В действителност японските жени се сблъскват с много обществени бариери пред равенството. Разбира се,
бариерите, които сега ще опиша, съществуват и в други страни освен Япония. Но тези бариери са по-силни – а
пропастта в здравето, образованието и участието в работната сила и политиката е по-голяма – в Япония, отколкото в
която и да било друга богата индустриална държава с изключение на Южна Корея. Моето предположение е, че това
е така, защото Япония е богатата индустриална държава, в която ролята на жената до неотдавна е била най-
подчинена и стереотипизирана. Например при движение пеша на обществено място от традиционната японка се
очаква да остава три стъпки зад съпруга си. За краткост ще опиша социалните бариери пред жените като
обобщения, но разбира се, те варират в рамките на японското население в зависимост от мястото и възрастта – те
например са по-силни в селските райони, отколкото в Токио, и сред по-старите, отколкото сред по-младите японци.
У дома разделението на ролите между половете в японските семейни двойки често е наричано „брачния пакет“.
Преобладава неефективното разпределение на труда, при което японският съпруг работи извън дома с работното
време на двама души и така жертва времето, което би могъл да прекара с децата, докато съпругата му стои у дома и
жертва възможността за удовлетворяваща кариера. Работодателите очакват от служителите (предимно мъже) да
остават до късно в офиса и да отиват да пийнат по нещо заедно след работа. Това прави трудно за японските съпрузи
да споделят домашните задължения със съпругите си, дори и да искаха. Японските съпрузи вършат по-малко
домакинска работа от съпрузите в другите богати индустриални държави – те например заделят седмично само
около две трети от часовете, заделяни от американските съпрузи. Японските съпрузи с работещи жени не
посвещават повече часове на домакинска работа, отколкото съпрузите, чийто съпруги са изцяло домакини. Вместо
това съпругите са тези, които преобладаващо се грижат за децата, за съпрузите си, за собствените си възрастни
родители и за родителите на съпруга си – и управляват домашните финанси в оставащото си свободно време. Много
японски съпруги днес се кълнат, че ще бъдат последното поколение японки, нагърбили се с тези отговорности.
В работата японските жени са слабо представени и ниско платени. Присъствието им намалява рязко с
нарастването на нивото на отговорност. Докато жените съставляват 49% от японските студенти и 45% от
начинаещите работещи, те заемат само 14% от университетските преподавателски места (срещу 33-44% в САЩ,
Великобритания, Германия и Франция), 11% от средните до висши мениджърски постове, 2% от позициите в
съветите на директорите, 1% от местата в мениджърските съвети и по-малко от 1% от позициите на главни
изпълнителни директори. На тези по-високи нива Япония изостава от всички големи индустриални страни с
изключение (отново) на Южна Корея. В японската политика има малко жени и Япония никога не е имала жена
министър-председател. Разликата в заплащането на мъжете и жените в Япония за работа на пълно работно време е
третата най-висока (надминавана само от Южна Корея и Естония) сред 35 богати индустриални страни. Работещата
японска жена получава средно едва 73% от заплащането на работещия мъж на същото ниво в сравнение с 85% за
средната богата индустриална страна, като стойността достига до 94% за Нова Зеландия. Трудовите пречки за
жените включват дългото работно време, очакванията за социално общуване на служителите след работа и проблема
кой ще се грижи за децата, ако от работещата майка се очаква да се отдава на социални контакти и ако съпругът и
също няма възможност или желание да се грижи за тях.
Грижата за децата е голям проблем за работещите японски майки. На хартия японският закон гарантира на
жените четири седмици отпуск по майчинство преди раждането и осем седмици след това, някои японски мъже
също имат право на отпуск по бащинство, а един закон от 1992 г. дава право на родителите да си вземат една цяла
година неплатен отпуск за отглеждане на дете, ако изберат така. В действителност практически всички японски
бащи и повечето японски майки не вземат този отпуск, който им се полага. Вместо това 70% от работещите японки
напускат работа при раждането на първото си дете и повечето от тях не се връщат на работа много години, ако
изобщо се върнат. Макар че официално е незаконно японският работодател да притиска една майка да напусне
работа, в действителност японските майки са притискани да го сторят. Работещите японски майки не разполагат с
много възможности при грижите за децата, защото липсват имигрантки, които да стават частни детегледачки (вж.
по-долу), и защото има твърде малко частни или държавни детски градини за разлика от положението съответно в
САЩ и Скандинавия. Широко разпространеният японски възглед по-скоро е, че майката трябва да си стои у дома,
да се грижи лично за малките си деца и да не работи.
Това води до дилема за работещите японски жени. От една страна, много или повечето японки искат да работят,
искат да имат и деца и да прекарват някакво време с тях. От друга страна, японските компании инвестират
значително в обучението на служителя, възнамеряват да му предложат пожизнена работа и очакват в замяна на това
този служител да работи на дълго работно време и да остане за цял живот. Компаниите проявяват неохота да наемат
и обучават жени, защото те може да пожелаят да вземат отпуск за раждането на деца, може да не искат да работят на
дълго работно време и може да не се върнат на работа, след като родят дете. Съответно на жените обикновено не се
предлагат и те обикновено не приемат високи позиции на пълно работно време в японските компании.
Настоящият премиер на Япония, Шиндзо Абе, е консерватор, който преди не проявяваше интерес към темата за
жените. Напоследък обаче той смени курса и обяви, че иска да намери начини да помогне на майките да се върнат
на работа – както подозират мнозина, не от внезапна загриженост за жените, а заради свиващото се население на
Япония и съответно свиващата се работна сила (повече за това – по-долу). Половината от японците като цяло и от
завършващите японски висшисти в частност са жени. Следователно недостатъчната заетост на японските жени
представлява за Япония загуба на половината и човешки капитал. Абе предложи работещите майки да имат
възможност да вземат три години отпуск по майчинство с гарантирано запазване на работното място, държавата да
увеличи обществените детски градини и фирмите да получат финансови стимули да наемат жени. Но много японки,
включително някои от моите приятелки японки с университетско образование и опит в чужбина, са против
предложението на Абе.
Те подозират, че това е поредният държавен заговор, за да бъдат задържани японските жени вкъщи!

***

Следващата група от взаимносвързани демографски проблеми на Япония са ниските и намаляващи нива на

раждаемост. Японците си дават сметка за сериозността на този проблем, но не знаят как да го решат.
Ниските и спадащи нива на раждаемост са характерни за целия Първи свят. Но Япония има почти най-ниската
раждаемост в света – 7 раждания годишно на 1000 души, в сравнение с 13 в САЩ, 19 средно за целия свят и над 40 в
някои африкански страни. На всичкото отгоре тази и без това японска ниска раждаемост продължава да намалява.
Ако спадът през последните години бъде екстраполиран линейно година по година, излиза, че японската
раждаемост би трябвало да достигне нула през 2017 г., на който етап повече нямаше да се раждат японски бебета!
Очевидно нещата не са станали чак толкова зле, но е вярно, че и без това ниската японска раждаемост продължава
да намалява.
Алтернативен начин за изразяване на ражданията е чрез т.нар. тотален коефициент на плодовитост, т.е. общия
брой деца, родени средно от една жена през целия и живот. За целия свят това число е средно 2,5 деца, за страните
от Първия свят с най-големите икономики то варира от 1,3 до 2,0 деца (например 1,9 за САЩ). Стойността за
Япония е едва 1,27 деца, в долния край на спектъра; Южна Корея и Полша са сред малкото страни с още по-ниски
стойности. Но средният брой деца, които една жена трябва да роди, за да остава популацията стабилна – т.нар.
коефициент на заместване, – е малко над 2. Япония заедно с някои други страни от Първия свят има среден тотален
коефициент на плодовитост под този коефициент на заместване. За другите страни от Първия свят това не е
проблем, защото имиграцията поддържа числеността на населението постоянна или дори нарастваща въпреки
намаляващата раждаемост. Но почти пълната липса на имиграция в Япония означава, че японското население
действително намалява, както ще стане дума.
Част от причината за намаляващата раждаемост на Япония е, че възрастта на първия брак в Япония нараства –
сега тя е около 30 години и за мъжете, и за жените. Това означава по-малко години преди менопаузата, през които
жената може да зачене деца. По-съществена причина за спадащата раждаемост е, че процентът на самите бракове в
Япония (т.е. броя сключени бракове на 1000 души на година) намалява бързо. Би могло да се възрази, че процентът
на браковете спада и в повечето други наблюдавани страни, без да предизвиква катастрофалния спад в
раждаемостта, преживяван от Япония, защото много от раждащите са неомъжени майки – 40% от всички раждания
в САЩ, 50% във Франция и 66% в Исландия. Но това смекчаващо обстоятелство не важи за Япония, където на
неомъжените майки се падат пренебрежим процент от ражданията – само 2%.
Защо японците все повече избягват да се женят и да създават деца? Анкетирани по този въпрос, японците
привеждат няколко причини. Едната причина е икономиката – по-евтино и по-удобно е да си останеш неженен или
неомъжена и да живееш у дома при родителите си, отколкото да се изнесеш, да сключиш брак и да плащаш за
собствен апартамент плюс разходите за децата. Особено за жените бракът и майчинството могат да са
икономически катастрофални, затруднявайки намирането или запазването на работата. Друга привеждана причина
е свободата на неженените/неомъжените – съображение, важащо особено за жените, които не искат да се окажат
натоварени с отговорността за домакинство, съпруг, грижи за дете, за собствените си родители и за родителите на
съпруга. Трета причина е, че много съвременни японци, и мъже, и жени в равно съотношение, смятат брака за
„ненужен“ за задоволителен живот.
Въпреки тези контрааргументи 70% от необвързаните японски мъже и жени все пак твърдят, че искат да се
оженят. Защо тогава не успяват да намерят подходяща половинка? Традиционно това не е изисквало усилия от тяхна
страна, защото японските бракове са били уреждани от посредници (наречени накудо), които насрочвали формални
разговори, при които млади необвързани хора можели да срещнат потенциални брачни партньори. Чак до 1960 г.
това все още е била преобладаващата форма на брак в Япония. Оттогава насам намаляващият брой накудо и възходът
на западната идея за романтичен брак са довели до намаляването на уговорените бракове до едва 5% от всички
бракове. Но много съвременни млади японци са прекалено заети да работят, прекалено неопитни в ухажването или
твърде неумели, за да създадат романтична връзка.
В частност отмирането на уредените бракове в Япония през последните десетилетия съвпадна с възхода на
задочната електронна комуникация чрез имейли, есемеси и мобилни телефони и с последвалия упадък на
социалните умения. Един горчив пример ми беше разказан от мой приятел японец, който, докато се хранел в
ресторант, забелязал двойка млади и добре облечени хора, седящи неловко и мълчаливо един срещу друг на съседна
маса. И двамата били навели глави и гледали в скута си, вместо един към друг. Приятелят ми забелязал, че и двамата
държали мобилен телефон и натраквали нещо на него, редувайки се. Най-накрая на моя приятел му светнало – и
младежът, и девойката се чувствали твърде неловко да си говорят директно един на друг, затова били прибегнали до
есемесите, които си пращали през масата. Не особено добър начин да развиеш и финализираш параметрите на една
романтична връзка! Разбира се, младите американци също са пристрастени към електронните комуникации, но те
(за разлика от японските си съвременници) са наследници на културната традиция на ухажването.

***

Ниските и намаляващи нива на раждаемостта и браковете в Япония са непосредствено отговорни за другите два
големи проблема, широко признавани в Япония – намаляващото население и застаряващото население.
Тъй като японската раждаемост в продължение на много години е била под коефициента на заместване, ясно е
било, че японското население в крайна сметка ще престане да се увеличава и ще започне да намалява. И все пак
това е дошло като шок, когато резултатите от преброяването потвърдиха, че плашещият момент действително е
настъпил. След като петгодишното преброяване от 2010 г. показа население от 128 057 352 души, преброяването от
2015 г. даде 127 110 000 души – намаление с почти един милион. Прогнозите въз основа на настоящите тенденции и
възрастово разпределение на японското население са, че до 2060 г. ще е налице по-нататъшен спад от 40 милиона,
като населението ще се сведе до едва 80 млн. души.
Последиците от намаляващото население на Япония и неговото изместване от селото към града са вече видими.
Япония затваря училища с темп от 500 на година. Селското обезлюдяване води до замирането на села и малки
градове. Опасенията са, че без растеж на населението като предполагаем двигател на икономическия растеж една
по-малобройна Япония ще е по-бедна и по-малко влиятелна на световната сцена. През 1948 г. Япония беше петата
по население страна в света, до 2007 г. тя беше вече чак на 10-о място, след Нигерия и Бангладеш; а според
настоящите предвиждания до няколко десетилетия тя ще остане дори зад такива далеч не могъщи сили като Конго и
Етиопия. Това е смятано за унизително, с негласната предпоставка, че една страна с по-малко население от Конго
ще е по-слаба и по-малко значима от Конго.
Затова през 2015 г. премиерът Абе обяви, че правителството му ще се стреми да поддържа японското население на
поне 100 милиона, като се опита да повиши средния тотален коефициент на плодовитост от 1,4 до 1,8 деца на жена.
Но повишаването на броя раждани деца ще зависи по-скоро от изборите на младите японци, отколкото от Абе. Вече
разгледах причините, поради които младите японци, независимо дали смятат, че Япония като държава би била по-
добре с повече деца, избират да не създават лично те тези допълнителни деца.
„Проблем“ ли е за Япония нейното намаляващо население? Има много страни с далеч по-малобройно население
от Япония, които въпреки това са богати и важни играчи на световната сцена, в т.ч. Австралия, Финландия, Израел,
Нидерландия, Сингапур, Швеция, Швейцария и Тайван. Разбира се, тези страни не са военни лидери, но и Япония
днес не е такъв поради конституцията си и широко разпространения японски пацифизъм. На мен ми се струва, че с
по-малко население Япония не би била по-зле, а по-скоро много по-добре, защото това би означавало по-малка
нужда от местни и вносни ресурси. По-нататък ще видим, че ресурсният натиск е бил едно от проклятията на
съвременната японска история, че той си остава такъв и днес и че самите японци възприемат страната си като
страдаща от остър недостиг на ресурси. Затова аз смятам намаляващото население на Япония за едно от големите и
предимства, а не за проблем.
Дори и японците, загрижени за намаляващото население на страната им, са съгласни, че много по-голям проблем
е застаряването на японското население. Япония вече е страната с най-висока очаквана продължителност на живота
(84 години в сравнение със 77 за САЩ и едва 40-45 за много африкански страни) и с най-висок процент стари хора.
Дори и сега 23% от населението на Япония е над 65 години, а 6% – над 80. До 2050 г. се очаква тези стойности да са
съответно почти 40% и 16%. (Съответните числа за африканската страна Мали са едва 3% и 0,1%.) Тогава японците
над 80-годишна възраст ще превишават децата под 14 години, а хората над 65 години ще превишават тези деца с 3
към 1.
Да подчертая, че лично аз нямам нищо против хората над 80-годишна възраст. (Това би представлявало
самоомраза, защото аз съм вече на 82.) Но понякога хубавото може да е прекалено много и това важи за старите
хора. Големият брой възрастни хора създава бреме за националната здравна система, защото те са много по-
податливи към болести от по-младите – особено към хронични, нелечими, труднолечими или скъпи за лечение
болести като сърдечносъдовите заболявания и деменцията. Когато процентът население над 65 години нараства,
нараства и процентът пенсионери сред населението, а процентът работници намалява. Това означава по-малко
млади работници, които да служат в крайна сметка като източници за издържане на растящ брой по-възрастни
пенсионери – или като ги издържат директно чрез финансова помощ и лични грижи в семейството, или като ги
поддържат косвено чрез държавни пенсии и системи за здравни грижи, финансирани с данъчно обложените
заработки на младите работници. Съотношението на работниците към пенсионерите в Япония намалява
катастрофално – от 9 работници на един пенсионер през 1965 г. до 2,4 днес и евентуално 1,3 през 2050 г.
Но може да възразите, че Япония не е единствената страна с намаляваща раждаемост, застаряващо население и
засилващо се бреме върху пенсионните и социалноосигурителните и системи. Същите проблеми възникват из целия
развит свят, просто в Япония те са изострени до крайност. Ние, американците, също сме обезпокоени от
недостатъчното бъдещо финансиране на социалноосигурителната ни система. Всички западноевропейски страни
също имат раждаемост под коефициента на заместване, две от тях – дори по-ниска от японската. Но САЩ и Европа
не се тревожат за тези проблеми толкова, колкото Япония, защото не са изпаднали в безизходицата на свиващо се
население и все по-натежаващо възрастно население. Защо не са? Как са избегнали тези клопки?
Отговорът е свързан с първия от оставащите три големи проблема на Япония, както ги виждам аз – онези, които в
самата Япония не се признават широко като проблеми. Този първи оставащ проблем е липсата на имиграция в
Япония.

***

Япония е етнически най-хомогенната заможна или многолюдна страна в света и се гордее с това. Тя не приветства
имигрантите, създава трудности за всеки, който иска да имигрира, създава и още по-големи трудности за всеки,
който все пак е успял да имигрира, да получи японско гражданство. Като процент от общото население на страната
имигрантите и техните деца съставляват 28% от австралийското население, 21% от канадското, 16% от шведското и
14% от това на САЩ, но едва 1,9% от японското. Сред бежанците, търсещи убежище, Швеция приема 92%,
Германия – 70%, Канада – 48%, но Япония – едва 0,2%. (През 2013 и 2014 г. Япония например е приела съответно
само шест и единайсет бежанци.) Чуждестранните работници съставляват 15% от работната сила в САЩ и 9% в
Германия, но едва 1,3% в Япония. Япония наистина допуска временни чуждестранни работници (т.нар. гостуващи
работници), които получават работни визи за една до три години заради високите си професионални умения
(например корабостроители или строителни работници за Олимпийските игри в Токио през 2020 г.). Но подобни
чужденци в Япония е трудно да придобият постоянно местожителство или гражданство.
Единствената значима имиграция в Япония в по-нови времена е била тази на няколко милиона корейци преди и
по време на Втората световна война, когато Корея е била японска колония. Само че много или повечето от тези
корейци са били недоброволни имигранти, внесени като работници за робски труд. Широко известно е например,
че 10% от жертвите, загинали в Хирошима от първата атомна бомба, са били корейци, работещи там.
Двама японски министри от кабинета неотдавна призоваха за повече имиграция. Така например Шигеру Ишиба,
министър на местните региони, каза: „В някакъв момент хора от Япония са мигрирали в Южна и Северна Америка
и са успели да се приспособят към местните жители, запазвайки същевременно гордостта си на японци... Не е
логично да казваме „не“ на чужденците, които идват в Япония, когато нашите хора са правели същото в чужбина.“
Перу например е имало японец за президент, докато САЩ са имали японци за сенатори, конгресмени и ректори на
университети. Но японското правителство понастоящем отказва да преразгледа съпротивата си срещу имиграцията.
Тази държавна съпротива отразява негативните възгледи за имиграцията, изразявани от японските граждани в
много допитвания, в които японските мнения попадат в едната крайност на диапазона от мнения, поддържани в
другите заможни страни. Процентът японци, противопоставящи се на увеличаването на броя на пребиваващите
чужденци, е 63%; 72% са съгласни, че имигрантите увеличават нивата на престъпността; а 80% отричат, че
имигрантите подобряват обществото, като внасят нови идеи – за разлика от 57-75% от американците, канадците и
австралийците, които вярват, че имигрантите подобряват обществото. И обратно, пренебрежимо малко японци (едва
0,5%) смятат имиграцията за най-важния проблем пред страната, докато така смятат до 15% от американците,
французите, шведите и британците.
Трябва да сме наясно – аз не казвам, че японската съпротива срещу имиграцията е „погрешна“ и би трябвало да се
промени. Във всяка страна имиграцията създава трудности, носейки същевременно и ползи. Всяка страна трябва да
претегли тези ползи в сравнение с трудностите и да достигне до собствена имиграционна политика. Не е
изненадващо, че Япония – етнически хомогенна страна с дълга история на изолация и липса на имиграция – цени
високо етническата си хомогенност, докато САЩ – етнически хетерогенна страна, в която почти всички граждани
са наследници на съвременни имигранти – няма етническа хомогенност, която да цени. По-скоро дилемата на
Япония е, че тя страда от широко признати проблеми, които другите страни смекчават посредством имиграцията, но
Япония не е измислила как да ги реши, без да прибягва до имиграция.
На първо място сред тях е групата взаимносвързани проблеми, разгледани по-горе – намаляващата раждаемост,
застаряващото население и икономическото бреме в резултат на това, падащо върху все по-малък и по-малък брой
здрави млади работници данъкоплатци, които трябва да финансират пенсиите и здравните разходи на все повече и
повече неработещи пенсионери с техните увеличаващи се здравословни проблеми на старостта. Въпреки че САЩ,
Канада, Австралия и Западна Европа подобно на Япония имат намаляваща раждаемост и застаряващо местно
население, тези страни минимизират последиците, като приемат голям брой млади работници имигранти. Япония
не може да компенсира тази намаляваща работна сила, като вземе на работа повече от своите образовани
неработещи майки, защото големият фонд от имигрантки, наемани като частни детегледачки от толкова много
американски работещи майки, почти не съществува в Япония. Големият фонд от имигранти, мъже и жени, които
запълват повечето места за гледачи на възрастни хора, медицински сестри и друг болничен персонал в САЩ, също
не съществува в Япония. (Пиша тези редове, докато се възстановявам от тежкото преживяване на смъртта на една
безнадеждно болна роднина японка, от чието семейство се очакваше да и осигурява храна и да я пере, докато тя
беше в болницата.)
Макар новаторството в Япония да е жизнено и енергично, ако се съди по големия брой патенти, връчвани на
японски изобретатели, японците са загрижени, че у тях се правят по-малко съществени иновации, отколкото би
могло да се очаква от големите японски инвестиции в изследвания и разработки. Това намира отражение в
относително скромния брой Нобелови награди, присъдени на японски учени. Повечето нобелисти на САЩ са или
имигранти първо поколение, или деца на такива. Но имигрантите и техните деца са толкова редки сред японските
учени, колкото и сред японското население като цяло. Тази взаимовръзка между имиграцията и Нобеловите награди
не е изненадваща, като се замисли човек, че готовността да поемаш рискове и да пробваш нещо драстично ново е
предпоставка както за емиграцията, така и за новаторството на най-високо ниво.
В краткосрочен план Япония понастоящем няма желание да решава тези проблеми чрез имиграция. В
дългосрочен план не се знае дали японският народ ще продължи да страда от тези проблеми, дали ще предпочете да
ги реши, променяйки имиграционната си политика, или ще измисли някакви все още неизвестни решения,
различни от имиграцията. Ако Япония действително реши да преразгледа имиграцията, един модел, приемлив за
Япония, би могъл да бъде политиката на Канада, която набляга на оценяването на кандидатите за имиграция въз
основа на потенциалната им ценност за Канада.

***

Следващият пренебрегван проблем на Япония след имиграцията е ефектът, който нейното военновременно
поведение към Китай и Корея оказва върху настоящите и отношения с тези страни. По време на Втората световна
война и след нея Япония е причинила ужасни неща на хората в други азиатски страни, особено в Китай и Корея.
Дълго преди „официалното“ обявяване на война от страна на Япония на 7 декември 1941 г. тя е водела цялостна
недекларирана война срещу Китай от 1937 г. нататък. В тази война японските военни са убили милиони китайци,
често по варварски начини, като например са използвали завързани китайски пленници за упражнения с щикове,
които да закаляват духа на японските войници, убили са няколкостотин хиляди цивилни китайци в Нанкин през
[16]
декември 1937 – януари 1938 г. и са избили много други в отговор на Рейда на Дулитъл през април 1942 г. Макар
отричането на тези избивания да е широко разпространено в Япония днес, те са били добре документирани
навремето не само от китайците, но и от чуждестранни наблюдатели и от снимки, направени от самите японски
войници. (Можете да видите над 400 такива снимки в книгата на Ши Йънг и Джеймс Ин „Мародерството в Нанкин:
една неоспорима история в снимки“ [1999].) Япония е анексирала Корея през 1910 г., задължавала е корейските
училища да използват японски език вместо корейски в продължение на 35 години японска окупация, принуждавала
е голям брой корейки и жени от други националности да стават секс робини в японските публични домове за
военни, принуждавала е и голям брой корейски мъже да работят на практика като роби за японската армия.
В резултат на това омразата към Япония е широко разпространена днес в Китай и Корея. По мнение на китайците
и корейците Япония не е признала достатъчно, не се е извинила или изразила съжаление за военновременните си
варварства. Населението на Китай е 11 пъти по-голямо от това на Япония, докато общото население на Южна и
Северна Корея, взети заедно, е над половината от японското. И Китай, и Северна Корея имат ядрени оръжия. Китай,
Северна Корея и Южна Корея имат големи, добре оборудвани армии, докато японските въоръжени сили остават
миниатюрни поради японската конституция, наложена от САЩ и подсилена от широко разпространения
пацифизъм в Япония днес. Северна Корея от време на време изстрелва ракети през морето към Япония, за да
демонстрира способността си да я достигне. При все това Япония е заплетена в териториални спорове и с Китай, и
с Южна Корея заради миниатюрни необитаеми острови, които нямат особена стойност самите те, но са важни
заради рибата, газа и полезните изкопаеми в морската зона на всеки от тях. Струва ми се, че това съчетание от
факти вещае големи опасности за Япония в дългосрочен план.
За азиатски поглед към възгледа на Япония за Втората световна война – ето оценката на Ли Куан Ю,
проницателен наблюдател на хората, който като премиер на Сингапур в течение на няколко десетилетия е опознал
Япония, Китай и Корея, както и техните лидери: „За разлика от германците японците не са имали катарзис и не са
се освободили от отровата в системата си. Те не просвещават младите си хора относно злото, което са причинили.
Хашимото [японски премиер] изрази своето „най-дълбоко съжаление“ на 52-рата годишнина от края на Втората
световна война (1997) и „дълбоките си угризения“ по време на посещението си в Пекин през септември 1997 г. Той
обаче не се извини, както искаха от японския лидер китайците и корейците. Не разбирам защо японците проявяват
такава неохота да признаят миналото, да се извинят за него и да продължат напред. Поради някаква причина те не
желаят да се извинят. Да се извиниш, означава да признаеш, че си сбъркал. Да изразиш съжаление или угризение, е
просто проява на нечии настоящи субективни чувства. Те отричаха, че клането в Нанкин се е случило, че корейски,
филипински, холандски и други жени са били отвличани или принуждавани по друг начин да бъдат „жени за утеха“
(евфемизъм за секс робини) за японските войници на фронтовете, че са извършвали жестоки биологични
експерименти върху живи китайци, корейци, монголци, руснаци и други пленници в Манджурия. Във всеки от тези
случаи те са правели неохотни признания едва след като са били представени неопровержими доказателства от
собствените им архиви. Това е подхранвало подозрения по отношение на бъдещите намерения на Япония.
Настоящите нагласи на японците са признак за бъдещото им поведение. Ако те се срамуват от миналото, по-малко
вероятно е да го повторят.“
Всяка година в моите курсове в Калифорнийския университет в Лос Анджелис има и студенти от Япония, които
говорят с мен за обучението си там и за преживяванията си при пристигането си в Калифорния. Те ми разказват, че
техните уроци по история в японските училища не отделят много време на Втората световна война („защото тази
война е траяла само няколко години в хилядолетията японска история“), не говорят нищо или почти нищо за ролята
на Япония като агресор, наблягат на ролята на японците като жертви (на двете атомни бомби, убили около 120 000
японци) вместо на отговорността им за смъртта на милиони други хора плюс няколко милиона японски войници и
цивилни и обвиняват САЩ, задето някак си са подвели Япония да се впусне във войната. (За да бъдем честни,
корейските, китайските и американските учебници представят свои собствени изкривени разкази за Втората
световна война.) Моите японски студенти са шокирани, когато се включват в азиатските студентски организации в
Лос Анджелис, запознават се с корейски и китайски студенти и чуват за пръв път за военновременните деяния на
Япония, които все още будят омраза към Япония сред студентите от другите страни.
В същото време някои от японските ми студенти и много други японци посочват многобройните извинения,
поднесени от японски политици, и питат: „Не се ли е извинила Япония вече достатъчно?“ Краткият отговор е: не,
защото извиненията звучат изкуствено, неубедително и са смесени със заявления, които омаловажават или отричат
японската отговорност. По-дългият отговор е да се сравнят противоположните подходи на Япония и Германия в
справянето със съответното им наследство от неотдавнашната история и да се постави въпросът, защо германският
подход до голяма степен е убедил бившите германски врагове, докато японският не е убедил главните японски
жертви Китай и Корея. В гл. 6 бяха описани многото начини, по които лидерите на Германия са изразявали
разкаяние и отговорност и по които германските деца са учени да имат съзнание за онова, което страната им е
сторила. Китайците и корейците биха могли да се убедят в искреността на Япония от японски действия, подобни на
германските – ако например японският премиер посети Нанкин, падне на колене пред очите на китайците и
помоли за прошка за кланетата, извършени от Япония в Нанкин през войната, ако из цяла Япония има музеи,
паметници и бивши военнопленнически лагери със снимки и подробни обяснения на японските военновременни
зверства; ако японските ученици редовно са водени на училищни екскурзии на подобни места в Япония и на места
извън Япония като Нанкин, Сандакан, Батаан и Сайпан и ако Япония посвещава много повече усилия да изобразява
военновременните неяпонски жертви на японските зверства, отколкото да изобразява японските жертви на войната.
Всички тези прояви са несъществуващи и немислими в Япония, но техните съответствия са широко практикувани в
Германия. Докато те не започнат да бъдат практикувани в Япония, китайците и корейците ще продължават да не
вярват на японските заучени извинения и да мразят Япония. Докато Китай и Корея са въоръжени до зъби, а Япония
остава без средства за самозащита, над нея ще продължава да виси голяма заплаха.

***

Всички хора зависят за своето съществуване от някои възобновяеми природни ресурси, в т.ч. дървета, риба, почвен
слой, чиста вода и чист въздух. Управлението на всички тези ресурси представлява проблем, по който учените са
натрупали вече много опит. Ако горите и източниците на риба по света бъдат управлявани според препоръчваните
най-добри практики, би било възможно в бъдеще да се получават горски продукти и морски дарове неограничено
дълго в количества, достатъчни за задоволяването на потребностите на настоящото население на света. За
съжаление голямата част от действителния добив все още е разрушителен и неустойчив. Повечето гори по света се
свиват, а повечето рибни източници намаляват или вече са напълно изтощени. Но никоя страна не е напълно
самодостатъчна по отношение на всички природни ресурси – всички страни трябва да внасят поне някои ресурси.
Затова в повечето страни държавни агенции, клонове на международни екологични организации (като Световния
фонд за дивата природа и Организацията за опазване на световната природа [Conservation International]) и местни
екологични организации работят усилено за решаването на тези проблеми.
Тези проблеми са особено остри за Япония. До 1853 г., докато Япония е била затворена за външния свят и е имала
пренебрежим внос, тя си е била самодостатъчна откъм природни ресурси. Принудена да разчита на собствените си
гори и разтревожена от техния упадък през XVII в., Япония въвела новаторски научни методи за стопанисване на
горите независимо от Германия и Швейцария, за да управлява своите гори. Днес поради взривообразното
нарастване на населението на Япония от 1853 г. насам повишаването на жизнения стандарт и нивото на
потребление многобройното население, струпано на малка площ, и нуждата от суровини, съществени за една
съвременна промишлена икономика, Япония е станала един от най-големите световни вносители на природни
ресурси. Сред невъзобновяемите природни ресурси почти всички нужди на Япония от нефт, природен газ, никел,
алуминий, нитрати, калиев карбонат и фосфати, както и повечето и нужди от желязо, въглища и мед, трябва да бъдат
задоволявани с внос. По отношение на възобновяемите природни ресурси Япония се нарежда на първо, второ или
трето място в света по внос на морски храни, дървесина, шперплат, тропическа дървесина, хартия и целулозни
материали.
Това е дълъг списък от основни ресурси, за които Япония разчита на внос. При изчерпването на всеки от тези
ресурси в световен мащаб тя ще е първата или една от първите страни, които ще пострадат от последиците. Япония
е и голямата страна, най-зависима от вноса на храни за изхранването на гражданите си. Днес тя има най-високото
съотношение (коефициент 20) между аграрния внос и аграрния износ сред големите страни. Следващият по
големина коефициент, този на Южна Корея, е едва 6, докато САЩ, Бразилия, Индия, Австралия и още няколко
големи страни са нетни износители на храни.
Така японците имат основание да разглеждат страната си като бедна на ресурси. Човек следователно би очаквал
Япония като развита страна с най-силна зависимост от внос на ресурси, водейки се от собствения си интерес, да
стане водещ световен защитник на устойчивото използване на ресурсите. Рационалната политика за Япония в
частност би била да поеме водачеството в устойчивото използване на световните рибни източници и гори, от които
Япония зависи толкова много.
Парадоксално, но вярно е обратното. Като директор на Световния фонд за дивата природа – САЩ, и на
Организацията за опазване на световната природа аз чувам много неща за националните политики за управление на
ресурсите, с които си имат работа тези две организации. Чувам много и за политиките на Япония в частност от
моите приятели и колеги японци. Сред развитите страни Япония, изглежда, е страната, която най-малко подкрепя и
най-силно се противопоставя на устойчивите ресурсни политики в чужбина. Японският внос на горски продукти от
нелегални или неустойчиво използвани източници е много по-висок от този на САЩ или страните от Европейския
съюз било то изчислено на глава от населението, било то като процент от общия внос на горски продукти. Япония е
начело в опозицията срещу разумното регулиране на океанския риболов и китолов. Ето два примера.
Първият ми пример е свързан с рибата тон – атлантически и средиземноморски червен тон, който е особено
ценен и консумиран в Япония като сашими или суши. Една-единствена вносна риба тон неотдавна се продаде в
Япония за смайващата цена от над 1 000 000 долара. Популациите на тази риба тон намаляват рязко в резултат на
свръхриболова и това стимулира противомерки за съхраняване на ценния ресурс чрез споразумения за устойчив
улов и налагане на квоти. Невероятно, но когато тези популации от риба тон бяха предложени през 2010 г. за
международна защита (т.нар. включване в Конвенцията за международна търговия със застрашени видове от дивата
фауна и флора [CITES]), Япония не беше инициаторът на предложението. Вместо това тя сметна за свой
дипломатически триумф, че е успяла да блокира предложението.
Вторият ми пример е, че Япония днес е водещата и най-упорита китоловна държава. Международната комисия по
китолов определя квоти за лова на китове. Всяка година Япония легално заобикаля тези квоти, като убива голям
брой китове под предлог, че го прави с цел изследвания, а после не публикува никакви или почти никакви върху
мъртвите китове, като вместо това ги продава за месо. На всичкото отгоре търсенето на китово месо сред японските
потребители е ниско и намаляващо се прахосва за кучешка храна и изкуствени торове вместо за консумация от
хората. Поддържането на китолова представлява икономическа загуба за Япония, защото китоловният и бранш
трябва да бъде сериозно субсидиран от държавата по няколко начина – преки субсидии за самите китоловни кораби,
допълнителни разходи за още кораби, които да съпровождат и защитават китоловните кораби, и скритите разходи за
т.нар. чуждестранна помощ, плащана на малки некитоловни държави, които са членове на Международната комисия
по китолов, като подкуп в замяна на техните гласове в полза на китолова.
Защо Япония поддържа такива позиции? Моите приятели японци имат три предположения. Първо, японците
обичат представата за самите себе си като живеещи в хармония с природата и традиционно са управлявали
собствените си гори устойчиво – но не и отвъдморските гори и рибни източници, които използват в момента. Второ,
японската национална гордост не обича да се прекланя пред международния натиск. Япония най-вече не желае да
остави впечатлението, че отстъпва пред антикитоловните кампании на „Грийнпийс“ и „Сий Шепърд“ и на
международния натиск за регулиране на лова на риба тон. Япония би могла да бъде наречена по-скоро „анти-
антикитоловна“, отколкото прокитоловна. И накрая, съзнанието за ограничените вътрешни ресурси е карало
Япония през последните 140 години – като ядро на националната си сигурност и ключов момент на външната си
политика – да държи на претенцията си за неограничен достъп до световните природни ресурси. Макар това
настояване да е било обоснована политика в миналите времена на световно изобилие на ресурси, когато
предлагането е надвишавало търсенето, тази политика вече не е обоснована в днешните времена на намаляващи
ресурси.
За външен човек като мен, който се възхищава от Япония, нейната опозиция срещу устойчивото използване на
отвъдморските ресурси е печална и саморазрушителна. Опитите да заграби задгранични ресурси вече са довеждали
веднъж Япония до саморазрушително поведение в миналото, когато тя е обявила война едновременно на Китай,
САЩ, Великобритания, Австралия, Нова Зеландия и Нидерландия. Поражението тогава е било неизбежно. Днес
поражението отново е неизбежно – не поради военна инвазия, а поради изчерпването и на възобновяемите, и на
невъзобновяемите отвъдморски природни ресурси. Ако бях зъл диктатор на страна, която мрази Япония и иска да я
съсипе, без да прибягва до война, бих правил точно това, което Япония сега сама си причинява – бих унищожавал
отвъдморските ресурси, от които Япония зависи.

***

Най-накрая нека разгледаме какво е бъдещето на Япония в светлината на нашите 12 прогностични фактора. Като
чисто академично упражнение бихме могли да се запитаме дали нашите фактори предсказват, че е вероятно или че
не е вероятно Япония да разреши настоящите си проблеми. По-полезно, можем да предположим как разбирането на
прогностичните фактори би могло да бъде използвано от японците за моделирането на решения и преодоляването
на някои от пречките, които те сами си създават в момента.
Една причина за оптимизъм е японската история на успехи в разрешаването на кризи (фактор #8 в табл. 1.2). Два
пъти в съвременната епоха Япония предлага открояващи се примери за национален успех в преоценката и
селективната промяна. Най-драстичните промени са дошли с Реставрацията Мейджи с начало 1868 г. С
 [17]
принудителното отваряне на Япония от флотилията на комодор Пери през 1853 г. се надигнал един призрак –
като толкова много неевропейски страни да бъде завладяна от западните сили. Япония се спасила чрез спешна
програма за селективна промяна. Тя изоставила международната си изолация, шьогуната си, самурайската си класа
и феодалната си система. Възприела конституция, кабинетно управление, национална армия, индустриализация,
банкова система в европейски стил, нова училищна система и много от западното облекло, храна и музика. В
същото време тя запазила императора си, езика си, писмената си система и повечето от културата си. Така Япония
не само съхранила независимостта си, но станала и първата незападна страна, съперничеща на Запада по богатство
и сила. След Втората световна война Япония отново направи драстични селективни промени, като изхвърли
военната си традиция и вярата в божествеността на императора, възприе демокрацията и нова конституция и разви
или съживи износа си.
Друга голяма причина за оптимизъм са свидетелствата за търпението и способността на Япония да се
възстановява от неуспеха и поражението (фактор #9), както отбелязва сингапурският премиер Ли Куан Ю, чиято
критика на Япония цитирах по-горе: „Въпреки моите преживявания по време на японската окупация и японските
черти, от които съм се научил да се боя, сега аз уважавам японците и им се възхищавам. Тяхната групова
солидарност, дисциплина, интелигентност, усърдие и готовност за саможертва в името на страната си ги правят
внушителна и продуктивна сила. Съзнавайки своя недостиг на ресурси, те ще продължават да полагат допълнителни
усилия, за да постигнат непостижимото. Благодарение на културните си ценности те ще бъдат самотните оцелели
след всяка катастрофа. От време на време те са връхлитани от непредсказуемите сили на природата – земетресения,
тайфуни и цунамита... Бях удивен как животът се връщаше към нормалността, когато посетих Кобе през ноември
1996 г., година и половина след [голямото] земетресение. Те бяха преодолели хладнокръвно катастрофата и бяха
установили ново обичайно ежедневие.“
Другите фактори в списъка ми с предимства на Япония са свободата на избора, с който Япония разполага като
островен архипелаг без съседи, с които да дели сухоземни граници (фактор #12), ограничавана донякъде от
отвъдморската и близост до Китай и Корея; силната и национална идентичност, гордост и сплотеност (фактор #6);
приятелската подкрепа или поне добронамереният неутралитет, които Япония получава от многото си търговски
партньори с изключение на Китай и Корея (фактор #4), и наличните модели, предлагани от други страни за
преодоляване на някои от главните проблеми на Япония, ако тя реши да се възползва от тези модели (фактор #5 –
вж. по-долу). Други съществени предимства на Япония са нейната икономическа сила, човешкият и капитал,
културата й и околната и среда, за която стана дума в първите страници от тази глава.
Маркираните предимства се подкопават от три фактора в моя списък. Споменавам ги не за да подхранвам
песимизъм, а по-скоро за да насоча вниманието към нагласите, които Япония ще трябва да промени, ако иска да
успее в решаването на настоящите си проблеми. Сред пречките е една традиционна основна ценност, която сега е
станала неуместна поради променените обстоятелства (фактор #11) – продължаващите усилия на Япония да си
осигури неограничен достъп до световните природни ресурси, сякаш те са свръхизобилни, вместо да застане начело
на съвместните международни усилия за устойчиво използване на топящите се ресурси. Друга пречка е разказът на
Япония за Втората световна война, който се съсредоточава върху самосъжалението и разглежда Япония като жертва,
вместо да приеме отговорността и за войната и за японските действия (фактор #2). В националната политика, както
и в личния живот, не може да се постига напредък към решаването на някакъв проблем, докато някой отрича
собствената си отговорност. Япония ще трябва да последва примера на Германия и да признае отговорността си, ако
желае да подобри отношенията си с Китай и Корея.
Другата оставаща пречка е, както ми се струва, липсата на честна, реалистична самооценка в няколко ключови
сфери (фактор #7). Два примера за това са току-що споменатите въпроси за вносните ресурси и разказа за Втората
световна война. Друг пример е погрешното убеждение на Япония, приписващо кардинално значение на целта да
бъде предотвратено намаляването на населението. Докато едно намаление от 127 млн. души на 20 млн.
действително би породило проблеми, не виждам недостатъци в едно намаление до 80 млн., а по-скоро огромно
предимство – а именно снижаване на японския глад за вносни ресурси, това проклятие на съвременната японска
история. Япония е силна поради своите качествени предимства, разгледани в началото на тази глава, а не защото
настоящото население на Япония е 127 млн. и се равнява на това на Мексико, а не 81 млн. и е равно на това на
Германия.
Още една област, зовяща за самооценка, е имиграцията. Това е методът, който много страни ползват, за да решат
проблемите, които Япония възприема като сериозни – най-вече намаляващото съотношение на младите работници
към по-възрастните пенсионери, малкото налични възможности за гледане на децата и недостатъчният брой гледачи
на възрастни хора. Един вариант за Япония е да помисли за имиграция, следваща модела на успешната
имиграционна програма на Канада или основаваща се на опита на самите японски емигранти в САЩ и Южна
Америка. Алтернативен вариант за Япония е да продължи да казва „не“ на имиграцията и вместо това да приложи
на практика някои от очевидните алтернативи – например да разшири местната японска работна сила, като
отстрани всеизвестните пречки, държащи жените извън нея, и значително да увеличи броя на временните визи,
издавани на гостуващите работници, които да работят като детегледачки, медицински сестри и гледачи на
възрастни хора. Тези различни възможни решения не са тайна, като всяко от тях си има собствените предимства и
недостатъци. Онова, което е нужно, е да се стиснат зъби, да се постигне консенсус относно решението и да се
избегне настоящата продължаваща парализа.
Как ще се развият всички тези въпроси за Япония през следващото десетилетие? Реалистично погледнато,
проблемите, пред които Япония е изправена днес, не са толкова внушителни като онези, пред които е била
изправена, когато продължителната и политика на изолация е била внезапно прекратена през 1853 г. или когато
страната е била разбита след поражението си през август 1945 г. Успешното възстановяване на Япония от тези
травми ми дава надежда, че днес тя отново може да преразгледа селективно своите основни ценности, да изхвърли
онези, които вече нямат смисъл, да запази онези, които още имат смисъл, и да ги съчетае с някои нови, подходящи за
променените съвременни обстоятелства.
 Глава 9.
Какво ги чака Съединените щати в бъдеще? Силни страни и най-
големият проблем

САЩ днес • Богатството • Географията • Предимствата на демокрацията •

Други предимства • Политическата поляризация • Защо? • Другата поляризация

Фиг. 8. Карта на Съединените щати

Към момента, в който пиша тези редове, САЩ не преживява остра криза, сравнима с онази на Япония след
неканеното посещение на Пери на 8 юли 1853 г. Повечето американци обаче ще се съгласят, че САЩ е изправен
пред сериозни проблеми. Мнозина биха се съгласили, че настоящата ни ситуация може да се определи като
постепенно разгръщаща се криза подобно на кризите в следвоенна Германия или Австралия. Проблемите ни са
както вътрешни – на американското общество и политика, така и външни – на международните отношения.
 Що се отнася например до проблемите ни в международните отношения, много американци са загрижени от
дългосрочната заплаха за нас, идваща от възхода на Китай, който вече има втората по големина икономика в света
след тази на САЩ. Населението на Китай е над четири пъти по-голямо от нашето. Темпът на икономически растеж
на Китай години наред системно надхвърля не само нашия, но и този на всяка друга голяма страна. Китай има най-
големия брой войници в света и (след САЩ) вторите по големина военни разходи. Притежава ядрени оръжия от
половин век насам. Вече изпреварва САЩ в някои сфери на авангардните технологии (като производството на
енергия от алтернативни източници и високоскоростния жп транспорт). Диктаторското му правителство може да
осъществява нещата много по-бързо, отколкото нашата демокрация, спъвана от две партии и разделение на
властите. За много американци изглежда само въпрос на време, преди Китай да ни изпревари икономически и
военно. Все по-често чуваме заявления, че двадесет и първи век ще бъде азиатски век – и по-точно китайски век.
Признавам, че тези безпокойства не могат да бъдат отхвърлени с лека ръка. От една страна, през целия ми живот
за всяко десетилетие е имало основания тъкмо това десетилетие да бъде смятано за поставящо най-тежките
проблеми, пред които някога са се изправяли американците – било то 40-те години на ХХ в. с Втората световна
война, било то 60-те години с Кубинската ракетна криза и войната във Виетнам, разцепила американското общество,
и т.н. Но макар да си казвам, че би трябвало да проявяваме подозрителност, защото всяко десетилетие е изглеждало
на времето си като носещо най-голяма причина за тревога, все пак трябва да призная – настоящото второ
десетилетие на XXI в. е десетилетието, носещо най-голяма причина за тревога.
Затова изглежда уместно, след като в предишната глава обсъдихме какво я очаква Япония в бъдещето, да
разгледаме в тази и следващата глава (гл. 10) какво ги очаква САЩ. Както и в случая с главата за Япония, ще
избягвам да се фокусирам едностранно върху онова, което не е наред със САЩ. Вместо това първо ще поставя
въпроса, какви са дългосрочните фундаментални предимства на САЩ. За всяко от тези предимства ще оценя
накратко Китай в същата сфера, за да оценя и доколко реалистични са страховете ни, че времето работи за Китай и
против нас. Разбира се, и други страни освен Китай – особено Северна Корея, Русия и Афганистан – създават
проблеми за САЩ. Но за целите на тази книга е по-полезно да сравним САЩ с Китай, отколкото с тези други
страни, които поставят пред САЩ по-тясно фокусирани проблеми, отколкото Китай. След това ще изложа онова,
което според мен са настоящите фундаментални проблеми на САЩ – не злободневните проблеми около изборите
през 2020 г., а проблемите, които очаквам да останат водещи през следващото десетилетие. Както и в предишната
глава за Япония, ще обсъждам само проблеми, специфични за САЩ, и ще запазя за гл. 11 по-общите световни
проблеми, които засягат и САЩ. Най-накрая ще поставя въпроса, дали дванайсетте прогностични фактора в тази
книга подсказват какво би могло да ни помогне или да ни навреди при решаването на тези фундаментални
проблеми.

***

Моята оценка на силните страни на САЩ започва с истината, че днес ние сме – и сме били в продължение на
много десетилетия – най-могъщата държава в света и страната с най-голямата икономика. (Икономиката на Китай е
близка по размер и по някои показатели вече е по-голяма от нашата.) За да разберем основата за нашата икономика,
да си припомним факта, който беше споменат в предишната глава при обяснението на размера на японската
икономика. Националният икономически продукт, или доход, е произведение от две стойности – населението на
страната, умножено по средния продукт, или доход на глава от населението. САЩ е близо до страната с най-високи
стойности в света и по двата показателя, докато всички други страни в близост до върха по единия показател са по-
надолу по другия.
По население САЩ (понастоящем около 330 млн. жители) е на трето място в света, отстъпвайки само на Китай и
Индия. Но тези две страни, а и всъщност 16 от 20-те страни с най-многобройно население имат нисък продукт, или
доход на глава от населението, едва 3%-40% от тези на САЩ. (Трите други богати страни сред първите двайсет по
население са Япония, Германия и Франция, чиито жители все още са едва 21%-39% от тези на САЩ.) Причината за
многобройното население на САЩ е голямата площ на неговата плодородна земя. Единствените две по-големи
страни, Русия и Канада, имат много по-малко население, защото голяма част от тяхната територия е арктическа,
подходяща само за рядка населеност и никакво земеделие.
Твърдението ми сега, че многобройното население на САЩ е част от причината за голямата му икономика, може
да изглежда в противоречие с твърдението ми в предишната глава, че голямото население на Япония не е
предимство и може би дори е недостатък за Япония. Причината за това привидно противоречие е, че САЩ е богат
на ресурси, самозадоволяващ се с храни и повечето суровини, голям по площ и с гъстота на населението под една
десета от онази на Япония. Япония обаче страда от недостиг на ресурси, зависи силно от вноса на храни и
суровини, площта и е под една двайсета от тази на САЩ и е пренаселена (с гъстота на населението над десет пъти
по-голяма от тази на САЩ). Тоест за САЩ е много по-лесно, отколкото за Япония, да поддържа голямо население.
Другият фактор, допринасящ за водещото място на САЩ в световния икономически продукт, или богатството, е
високият му икономически продукт, или богатство, на човек, което се дължи на географски, политически и
социални предимства, разгледани по-нататък. Различните алтернативни начини за измерване на продукта, или
дохода на глава от населението включват БВП (брутния вътрешен продукт), или дохода на човек, коригирани или
некоригирани за разликите в паритета на покупателната способност (т.е. разликите сред отделните държави в това,
колко стоки реално могат да се купят с един долар в съответната страна). По всички тези алтернативни показатели
на глава от населението САЩ надвишава с голяма разлика всички други многолюдни страни с големи икономики.
Единствените страни в света с БВП, или доходи на глава от населението, по-високи от тези на САЩ, са или малки (с
население от едва 2 до 9 млн.: Кувейт, Норвегия, Катар, Сингапур, Швейцария и Обединените арабски емирства),
или миниатюрни (с население от 30 000 до 500 000 души: Бруней, Лихтенщайн, Люксембург и Сан Марино).
Тяхното богатство идва главно от нефт или финанси, чиито печалби се разпределят сред малък брой хора, водейки
до висок БВП, или доход на глава от населението, но ниска позиция при общия национален икономически продукт
(който е равен на продукта на глава от населението, умножен по населението).
Фактът, че САЩ има най-голямата икономика в света, му дава възможност да разполага и с най-мощната армия в
света. Макар Китай да има много повече войници в армията си, дългогодишните инвестиции на САЩ във военни
технологии и океански военни кораби (сн. 9.1) компенсират с лихвите китайското предимство в числеността на
войниците. Така например САЩ има 10 големи самолетоносача с ядрени двигатели, които могат да бъдат
развърнати по цял свят; само една друга страна (Франция) има поне един такъв и съвсем малко други страни имат
изобщо самолетоносачи, със или без ядрени двигатели. В резултат на това САЩ днес е единствената глобална
военна сила в света, която може да осъществява интервенции по цял свят и го прави – факт, независимо дали човек
одобрява тези интервенции, или не.

Сн. 9.1. Американски самолетоносачи; САЩ притежават повече такива военни кораби от всички други държави,
взети заедно

***

Не е случайност, че САЩ е станал икономически богат и военно мощен. Сред многото причини за този резултат,
освен предимствата на вече споменатите голяма площ и голямо население, са предимствата на географията,
политиката, икономиката и обществото. В случай че докато четете следващите страници, ви се стори, че се увличам
шовинистично в превъзнасянето на предимствата на САЩ, нека ви предупредя – те ще бъдат последвани от много
повече страници за големите проблеми, пред които сме изправени.
Що се отнася до географията, ние имаме щастието да сме надарени с отличен терен. Долните 48 щата на САЩ са
разположени изцяло в умерената зона, която е най-плодородната за селско стопанство и най-безопасната от гледна
точка на общественото здраве. Макар Китай също да се намира до голяма степен в умерената зона, много от Южен
Китай е субтропичен, а част от него се простира и в тропичната област. И по-същественото, Китай включва най-
голямото и най-високо плато в света, което е с ниска селскостопанска стойност, плюс голяма област с високи
планини (в т.ч. пет от шестте най-високи планини в света), които не предлагат никаква икономическа ценност за
хората освен алпинистки туризъм и ледници, осигуряващи вода за реките.
Почвите от умерената зона по принцип са по-плодородни от тропическите, отчасти благодарение на наследството
на високопланинските ледници от ледниковата епоха, които периодически са напредвали и са се отдръпвали през
ландшафта, стривайки скалите и произвеждайки или разкривайки нови почви. Това се е случило не само в Северна
Америка, но и в Северна Евразия, допринасяйки там за плодородието на евразийската почва. Но въздействието на
ледниците е било особено ефективно в Северна Америка поради една северноамериканска географска особеност,
уникална сред световните континенти. За да оцените тази особеност, само хвърлете поглед към картата на света и
опишете мислено набързо формата на всеки континент с едно кратко изречение. Бихте казали, че Южна Америка и
Африка са най-широки към средата и изтъняват към Южния полюс, докато Евразия и Австралия са широки и в
големите, и в малките географски ширини. Северна Америка обаче има уникална клиновидна форма, широка към
Северния полюс и стесняваща се към по-малките географски ширини.

Сн. 9.2. Големите равнини в САЩ, най-производителната земеделска земя в света

Тази форма е имала последици за северноамериканските почви. Няколко десетки пъти през ледниковата епоха,
или плейстоцена, в Арктика са се образували ледници и са напредвали на юг както в Северна Америка, така и в
Евразия. Поради изтъняващата клиновидна форма на Северна Америка големите обеми лед, образуващ се на
обширна площ в големите географски ширини, са се стичали в по-тясна ивица и са ставали по-тежки ледници при
напредването си към по-малките географски ширини. В Евразия, без тази клиновидна форма, обемът лед, образувал
се в големите географски ширини, се е премествал в също толкова широка ивица в малките ширини. Континентите
Южна Америка, Африка и Австралия свършват далеч от антарктическия Полярен кръг и не могат да породят ледени
покривки, които да напредват на север. Така създаването на плодородни млади почви вследствие на напредването и
оттеглянето на ледниците, произхождащи от големите географски ширини, е било най-ефективно в Северна
Америка, по-малко ефективно в Евразия и слабо или несъществуващо в трите южни континента. Резултатът е бил
дълбоките плодородни почви на Големите равнини, които удивили и зарадвали имигриращите европейски фермери
и които сега съставляват най-голямата и най-производителна непрекъсната площ земеделска земя (сн. 9.2). Така
клиновидната форма на Северна Америка и историята на многократните минали заледявания в съчетание с
умерените валежи, преобладаващи над по-голямата част от континента днес, са причините за факта, че САЩ има
висока земеделска производителност и е най-големият световен износител на храна. За разлика от това Китай има
по-малко плодородни почви, силно увредени от ерозията, и средна гъстота на населението, четири пъти по-голяма
от тази на САЩ, което прави Китай нетен вносител на храна.

Сн. 9.3. Пристанището на Лос Анджелис, едно от многото закътани дълбоки пристанища по крайбрежието на
САЩ

Другото голямо географско предимство на САЩ са нашите водни пътища – както крайбрежни, така и вътрешни.
Те икономисват много пари, защото транспортът по море е 10-30 пъти по-евтин от шосейния или железопътния
транспорт по суша. Източните (атлантическите), западните (тихоокеанските) и югоизточните (Мексиканският
залив) граници на САЩ се състоят от дълги морски брегове, защитавани по атлантическия и мексиканския бряг от
много бариерни острови. Съответно корабите се движат покрай последните две крайбрежия по вътрешни водни
пътища, отчасти защитени от тези острови. И трите крайбрежия на САЩ имат големи врязвания, в които са
разположени закътани дълбоки пристанища (сн. 9.3) като например Лонг Айланд Саунд, Чесапийк Бей, Галвестън
Бей, Сан Франциско Бей и Пюджит Саунд. В резултат САЩ е благословен с множество отлични и защитени
естествени пристанища – само по нашето Източно крайбрежие те са повече, отколкото в цялата останала Америка
южно от мексиканската граница. В допълнение САЩ е единствената голяма сила в света, граничеща и с
Атлантическия, и с Тихия океан.
Що се отнася до вътрешните водни пътища, Източното крайбрежие на САЩ разполага с множество къси
плавателни реки. Нашият най-важен вътрешен воден път обаче е огромната речна система на Мисисипи и нейните
големи притоци (Мисури и останалите), в която се оттича половината ни територия, включително първокласните
ни земеделски земи в Големите равнини (картата на с. 324). След като пречките за плаването по тези реки са били
веднъж инженерно отстранени чрез построяването на канали и шлюзове, корабите са можели да плават от
Мексиканския залив почти 2000 км навътре в централните американски щати (сн. 9.4). Отвъд горните притоци на
Мисисипи се намират Големите езера, най-голямата група езера в света и същевременно групата с повече
корабоплаване от всяка друга. Заедно Мисисипи и Големите езера съставляват най-голямата мрежа от
континентални водни пътища в света. Като прибавим към системата на Мисисипи/ Големите езера и вътрешните
крайбрежни водни пътища, САЩ се оказва с повече плавателни вътрешни водни пътища от целия останал свят, взет
заедно. За сравнение, Мексико няма изобщо никаква голяма плавателна река, а целият африкански континент има
само една река, плавателна до океана (Нил). Китай има много по-къса брегова линия (само от източната си страна),
не толкова добри пристанища, много по-малка част от сушата му е достъпна по плавателни реки и няма голяма
езерна система, сравнима с нашите Големи езера. Всички тези водни пътища свързват помежду им много части на
САЩ, свързват и САЩ с останалия свят посредством нескъпия воден транспорт.

Сн. 9.4. Трафикът на кораби по р. Мисисипи, най-големият континентален воден път в САЩ и един от многото,
които осигуряват евтин воден транспорт

Другото предимство на нашите морски крайбрежия е защитната им роля срещу нашествия. Може да изглежда като
противоречие, че след като възхвалих морските крайбрежия като идеални за стоварване на товари, сега ги отхвърлям
като не толкова идеални за стоварване на войски. Причината, разбира се, е, че да разтоварваш нещо от кораб до
брега е по-евтино и по-безопасно, отколкото от сухоземно превозно средство, само ако хората, очакващи те на брега,
посрещат с готовност планираната ти доставка. Транспортът по море е скъп и несигурен, ако хората, които те
очакват, стрелят по теб. Дебаркирането на войски винаги се е нареждало сред най-опасните форми на военни
действия – само си припомнете 58-те процента жертви, понесени от канадските войски при рейда на Диеп на
френския бряг през август 1942 г., или 30-те процента жертви, понесени от американските морски пехотинци,
превзели атола Тарава през ноември 1943 г. САЩ е допълнително защитен от нападение и чрез присъединяването
на Хавай и Аляска, контролиращи подстъпите към нашия тихоокеански бряг. Частите от нашите граници, които не
се състоят от морски брегове, са сухоземните ни граници с Мексико и Канада, а тези две страни имат твърде малко
население и войски, за да ни застрашават (макар че сме водили война с всяка от тях в началото на XIX в.).
Следователно САЩ е практически недостъпен за нашествие. Такова не е било опитвано никога в нашата история
на независима страна; САЩ не е участвал във война с чужда сила на своята континентална територия след
Мексиканската война от 1846-1848 г., която ние самите сме започнали. Дори и набезите срещу континенталната
територия на САЩ са били пренебрежими – само един британски рейд срещу Вашингтон по време на войната от
1812 г., нападението на Панчо Виля срещу Кълъмбъс в Ню Мексико през 1916 г., един снаряд, изстрелян от японска
подводница през Втората световна война срещу крайбрежието на САЩ при Санта Барбара, и шест американски
цивилни, убити от балон, натоварен с експлозиви, пуснат от Япония пак през Втората световна война. За разлика от
това всички други големи държави са били или превземани (Япония, Китай, Франция, Германия, Индия), или
окупирани (Япония, Италия, Корея, Германия), или заплашвани от непосредствена инвазия (Великобритания) в
рамките на последния век. По-специално Китай не само е бил подложен на масивна атака по море и е бил окупиран
в значителна част от Япония през 1937-1945 г., но е бил атакуван по море от Великобритания, Франция и Япония
през предходния век, воювал е в близкото минало с Русия, Индия и Виетнам отвъд сухоземните си граници и често в
миналото е бил нападан от централноазиатски армии, две от които (монголите и манджурите) са успявали да
завладеят цял Китай.

***

Това са географските предимства на САЩ. Нека сега разгледаме политическите ни предимства, които започват с
факта, че нашето управление е било непрекъсната демокрация през 230-те ни години на държавно съществуване. За
разлика от това Китай е имал непрекъснато недемократично диктаторско управление през 2240-те години на своето
държавно съществуване.
Какви са всъщност предимствата на демокрацията – или поне потенциалните и предимства? (Подчертавам
„потенциални“, защото, както ще видим, нашето предполагаемо демократично американско управление губи някои
от тези потенциални предимства, като се отклонява от реалната демокрация.) Днес е все по-лесно човек да се
разочарова от демокрацията и американците понякога завиждат на китайската диктатура за нейната способност да
решава и осъществява добрите политики бързо. Няма съмнение, че решенията и тяхното осъществяване отнемат
повече време при демокрациите, отколкото при диктатурите, защото същността на демокрацията е в разделението
на властите и вземането на широко съгласувани (и следователно времеотнемащи) решения. В Китай например
въвеждането на безоловния бензин отне само една година, докато в САЩ тази политика изискваше десетилетие
дебати и съдебни обжалвания. Ние завиждаме на Китай за това, че бързо ни задминава в строежа на мрежи за
високоскоростен релсов транспорт, градски метрополитени и енергийни далекопроводи. Скептиците относно
демокрацията могат да посочат и примери за катастрофално вредни лидери, дошли на власт с демократични избори.
Тези недостатъци на демокрацията са реални. Но диктатурите страдат от един далеч по-лош, често фатален,
недостатък. Никой в 5400-годишната история на централизираното управление по всички континенти не е
измислил как да се гарантира, че политиките, осъществявани със завидна бързина от диктатурите, ще се предимно
добри. Само си помислете за ужасяващо саморазрушителните политики, които Китай също е осъществил бързо и
чиито последици нямат равни в никоя голяма демокрация от Първия свят. Тези саморазрушителни политики
включват предизвикването на големия глад в Китай от 1958-1962 г., убил десетки милиони хора, отмяната на
образователната система, изпращането на учителите на полето да работят редом със селяните и създаването на най-
голямото замърсяване на въздуха в света. Ако замърсяването на въздуха в САЩ стане дори наполовина толкова
лошо, колкото сега често е в редица големи китайски градове, американските избиратели биха се оплаквали и биха
свалили настоящото правителство при следващите избори. Припомнете си и дори още по-саморазрушителните
политики, осъществени през 30-те години на ХХ в. с решения без широка основа, взети от диктаторските
правителства в Германия и Япония и хвърлили тези страни във войни, убили милиони от собствените им граждани
(да не говорим за над 20-те милиона граждани на други страни). Оттам и репликата на Уинстън Чърчил, когато
някой започнал да му излага обичайните оплаквания от недостатъците на демокрацията, че демокрацията наистина
е най-лошата форма на управление с изключение на всички алтернативни форми, които някога са били опитвани.
Предимствата на демократичното управление са многобройни. В една демокрация гражданите могат да предлагат
и обсъждат практически всяка идея, дори и тя първоначално да е анатема за правителството, което в момента е на
власт. Дебатите и протестите тогава може да разкрият, че тази идея е най-добрата политика, докато в една диктатура
идеята изобщо няма да бъде обсъждана и достойнствата и никога няма да бъдат приети. Отличният пример от
неотдавнашната американска история – тъй като нашето правителство упорстваше в преследването на една
политика, която се разкри като лоша, и тъй като протестите срещу тази политика бяха толкова енергични – беше
решението на правителството ни в крайна сметка да сложи край на политиката на война срещу Виетнам (сн. 9.5). За
разлика от това германците през 1941 г. не са имали възможността да обсъждат безумието на Хитлеровото решение
да нападне Съветския съюз, а след това да обяви война на САЩ, бидейки вече във война с Великобритания.
 Сн. 9.5. Протестите срещу политиката на американското правителство за война срещу Виетнам – в крайна
сметка политиците осъзнават, че тя е погрешна, но такива анти-правителствени протести са възможни само в
една демократична държава

Друго основно предимство на демокрацията е, че гражданите знаят, че техните идеи са чувани и обсъждани. Дори
и идеите им да не бъдат възприети сега, те знаят, че ще имат други възможности да надделеят при бъдещи избори.
При липсата на демокрация има по-голяма вероятност гражданите да се почувстват отчаяни и да заключат
правилно, че единственият им вариант е да прибегнат към насилие и дори да се опитат да свалят правителството.
Знанието, че съществуват мирни отдушници, намалява риска от гражданско насилие. Един циничен, но
политически прозорлив мой приятел отбеляза пред мен: „Онова, което е важно в демокрацията, е привидността на
демокрация.“ С това моят приятел имаше предвид, че привидността на демокрация може да е достатъчна, за да
разубеди гражданите от прибягването до насилие дори и ако (както е сега в САЩ) демокрацията в действителност е
спъвана по по-незабележими начини.
Друго по-нататъшно предимство на демокрацията е, че компромисът е от съществено значение за нейното
функциониране. Компромисът намалява тиранията на онези на власт, които иначе биха могли да пренебрегнат
противниковите гледни точки. И обратно, компромисът означава също, че недоволното малцинство се съгласява да
не парализира управлението.
Още едно основно предимство на демокрацията е, че в съвременните демокрации с всеобщо избирателно право
всички граждани могат да гласуват. Следователно правителството на власт има стимул да инвестира във всички
граждани, които по този начин получават шанс да станат производителни, вместо този шанс да бъде запазен само за
малък диктаторски елит.
 Сн. 9.6. Едно от предимствата на федералната система в САЩ: всеки щат може да приема закони, които
първоначално се струват безумни на останалите щати, но в крайна сметка се оказват практични и постепенно се
приемат навсякъде – така Калифорния става първият щат, позволяващ на колите да правят десен завой на червен
светофар, след като преди това са спрели напълно

В допълнение към тези предимства на демокрациите по принцип САЩ извлича допълнителни предимства от
своята конкретна форма на демокрация, а именно федералната демокрация. В една федерална система важни
функции на управлението са запазени за регионалните демократични общности и не са прерогатив на единното
централизирано национално управление. Американската версия на федерална система се състои от 50 щата, което
на практика често означава 50 конкуриращи се експеримента, изпробващи различни решения на един и същ общ
проблем, и съответно може да разкрие кое решение работи най-добре. Така например отделни американски щати
разрешават (Орегон) или забраняват (Алабама) подпомогнатото самоубийство, някои налагат високи (Калифорния),
а други ниски (Монтана) щатски данъци. Друг пример – докато растях в североизточния американски щат
Масачусетс, първият калифорниец, с когото се запознах, ми обясни, че Калифорния е станала единственият
американски щат, приел закон, позволяващ на колите да правят десен завой на червен светофар на кръстовище, след
като преди това са спрели напълно. В САЩ подобни пътни закони са прерогатив на отделните американски щати,
не на националното управление. За моите съграждани от Масачусетс в началото на 60-те години, както и за
гражданите на всички други американски щати това изглеждаше безумно опасна идея, каквато само на онези
откачени чешити, калифорнийците, би им хрумнало да пробват. Но когато Калифорния действително опита
експеримента, той се оказа безопасен, други щати имаха възможност да се поучат от Калифорния и най-накрая
всички щати приеха същия закон (сн. 9.6).
Може да възразите, че позволението или забраната да завивате надясно на червен светофар след спиране не са
достатъчно важни, за да ви убедят в предимствата на нашата федерална система. Един по-системен експеримент,
проведен неотдавна, беше твърдението на губернатор Браунбак от американския щат Канзас, че намаляването на
щатските данъци е по-важно за добруването на канзаските граждани, отколкото добре финансираната система на
обществено образование. Затова, започвайки от 2012 г., той намали постъпленията от щатски данъци до точката,
при която станаха необходими драстични съкращения в общественото образование в Канзас. Другите американски
щати наблюдаваха изхода от този експеримент с интерес. До 2017 г. резултатите от Канзас убедиха дори канзаските
законодатели, принадлежащи към същата политическа партия като губернатор Браунбак, че съкращаването на
общественото образование не е добра идея, така че те гласуваха за повишаване отново на данъците. Но нашата
федерална система позволява един щат да изпробва тази идея сам и оставя останалите 49 щата да се учат от
случилото се в този един щат.
Това са някои от големите предимства на демокрацията, на които САЩ се радва, а Китай не. Липсата на тези
предимства по мое мнение е най-големият отделен недостатък, който ще попречи на Китай дори да настигне САЩ
в средния доход на човек – докато САЩ остава демократичен, а Китай остава недемократичен. Това ми напомня да
подчертая: една номинално демократична страна губи тези предимства, ако демокрацията и е сериозно засегната;
повече за това – по-нататък. Признавам също, че демокрацията не е непременно най-добрият вариант за всички
страни; трудно е тя да вземе превес в страни, в които липсват предпоставките на грамотния електорат и широко
приетата национална идентичност.
Ще спомена накратко и две други политически предимства на САЩ освен демократичното управление. В САЩ
армията е била под непрекъснат цивилен контрол в течение на цялата ни история. Това не важи за Китай или
повечето латиноамерикански страни и е било катастрофално невярно за Япония в периода от 1930 до 1945 г. В САЩ
има относително ниска явна корупция според световните стандарти, макар че в това отношение той изостава от
Дания, Сингапур и две дузини други страни. Корупцията е вредна за една страна или за една фирма, защото
решенията започват да се влияят от онова, което е добро за корумпираните политици или бизнесмени, дори и тези
решения да са вредни за страната или фирмата като цяло. Корупцията вреди на фирмите също и защото означава, че
те не могат да разчитат на налагането на договорите. Това е друг огромен недостатък на Китай, в който има много
явна корупция. Но в САЩ има много скрита корупция, тъй като Уолстрийт и другите богати общности и хора влияят
на държавната политика и на действията на САЩ чрез лобиране и дарения за избирателните кампании. Макар тези
парични разходи да са законни в САЩ, те постигат резултати, подобни на постиганите незаконно чрез корупцията.
Тоест законодателите или държавните служители възприемат политики или действия, вредни за общественото
благо, но благоприятни за дарителя на парите, а понякога благоприятни и за законодателите или служителите.

***

Предпоследните предимства на САЩ, които ще спомена, са най-познатите и тъкмо тях биха привели повечето
американци, преди да се сетят за основополагащите географски и политически, разгледани дотук. САЩ се
характеризира (поне до неотдавна – повече за това в гл. 10) с висока социално-икономическа мобилност. Нашият
идеал и реалното издигане от бедняк до милионер означава (или означаваше), че способните и упорито работещи
хора, които са родени бедни или пристигат бедни, биха могли да забогатеят. Това е голям стимул, каращ хората да
работят упорито, и означава, че САЩ е използвал добре много от потенциалния си човешки капитал.
САЩ се отличава с лекотата, с която дори млади хора могат да основават успешни фирми. (Припомнете си
„Амазон“, „Епъл“, „Фейсбук“, „Гугъл“, „Майкрософт“ и безчет по-малко впечатляващи, но все още рентабилни нови
компании.)
 Сн. 9.7. Томас Едисон, най-прочутият американски изобретател и новатор

Ние имаме дълга история на федерални, щатски и местни обществени, а също и частни инвестиции в
образование, инфраструктура, човешки капитал, изследвания и разработки. (Китай едва напоследък започна да ни
настига в инвестициите в тези сфери.) В резултат на това САЩ изпреварва целия останал свят, взет заедно, във
всяка голяма научна област, ако се съди по публикуваните статии или спечелените Нобелови награди. Половината от
десетте научноизследователски институции и университети, смятани по общо признание за най-добрите в света, са
американски. Почти от век и половина ние поддържаме голямо конкурентно предимство в изобретенията,
технологиите и новаторските промишлени практики – както показва примерът на Илай Уитни с неговото масово
производство на взаимозаменяеми части за мускети; на Хенри Форд с конвейерните си фабрики; на братя Райт със
самолетите с двигатели; на Томас Едисон с алкалната батерия, електрическата крушка с нажежаема жичка,
кинотехниката и фонографа (сн. 9.7); на Александър Греъм Бел с телефона, а в по-ново време – транзисторът на
лабораториите на телефонната компания „Бел“, човекът на Луната, мобилните телефони, интернет и имейлът.
Последното ни предимство, което трябва да бъде споменато, е нещо, което много американци днес изобщо не
смятат за предимство – имиграцията (сн. 9.8). Разбира се, тя създава проблеми, които сега натежават в съзнанието
ни. Но истината е, че всеки един американец днес или е имигрант, или произхожда от имигранти. Огромното
мнозинство са имигрирали през последните четири века (собствените ми баби и дядовци – през 1890 и 1904 г.).
Дори коренните американци произхождат от имигранти, започнали да пристигат отпреди поне 13 000 години.
 Сн. 9.8. Абитуриенти от Харвардския университет, много от тях скорошни имигранти

За да разберете фундаменталните ползи от едно имигрантско население, представете си, че можете да разделите
населението на произволна страна на две групи: едната, състояща се, средно взето, от най-младите, най-здравите,
най-дръзките, най-готовите да рискуват, най-работливите, амбициозни и новаторски настроени хора; другата,
състояща се от всички останали. Преселете първата група в друга страна и оставете втората в изходната страна. Това
селективно преселение изобразява приблизително решението за емигриране и успешното му осъществяване.
Следователно няма нищо чудно, че над една трета от американските лауреати на Нобелова награда са родени в
чужбина, а половината са или самите те имигранти, или са деца на имигранти. Това е така, защото изследванията,
печелещи Нобелови награди, изискват същите онези качества – дързост, готовност за риск, упорита работа, амбиция
и новаторство. Имигрантите и техните потомци имат несъразмерен принос и към американското изкуство, музика,
кухня и спорт.

***

Всичко, което описах дотук в тази глава, може да се сведе до твърдението: САЩ се радва на огромни предимства.
Но страните могат да пропиляват своите предимства, както стана с Аржентина. Има предупредителни признаци, че
САЩ може би пропиляват предимствата си днес. На челно място сред тези предупредителни признаци са четири
взаимносвързани характеристики, които допринасят за срива на американската демокрация, една от нашите
исторически силни черти. Ще посветя останалата част от тази глава на първия и най-сериозен от тези четири кръга
проблеми. В следващата глава (гл. 10) ще обсъдя „другите“ три кръга проблеми, които са сериозни. Те се броят за
„други“ само защото са засенчвани от най-големия ни проблем.
Първият и по мое мнение най-застрашителният сред фундаменталните проблеми, заплашващи американската
демокрация днес, е ускоряващото се влошаване на политическия компромис у нас. Както обясних по-рано,
политическият компромис е едно от основните предимства на демокрациите в сравнение с диктатурите, защото той
намалява или предотвратява както тиранията на мнозинството, така и нейната противоположност – парализата,
предизвикана от недоволното малцинство. Конституцията на САЩ се е опитала да създаде натиск за компромис,
въвеждайки системи за разделение и взаимно ограничаване на властите. Така например президентът ни ръководи
държавната политика, но Конгресът контролира държавния бюджет, а председателят на Камарата на
представителите (долната камара на Конгреса) определя дневния ред на камарата за разглеждане на президентските
предложения. Ако, както редовно става, нашите представители в Конгреса са в разногласие помежду си и ако
поддръжниците на едното становище не могат да съберат достатъчно гласове, за да наложат волята си, трябва да
бъде постигнат компромис, преди правителството да може да направи каквото и да било.
Сн. 9.9. Когато политическият компромис още съществуваше в САЩ: републиканският президент Роналд Рейгън и
демократическият председател на долната камара Тип О'Нийл (1981—1986), които често бяха на различно мнение,
но винаги правеха компромиси и си сътрудничеха успешно при прокарването на важни закони

Естествено яростни политически борби са се случвали често, а тиранията на мнозинството или парализата от
малцинството – от време на време в американската история. Но с очебийното изключение – рухването на
компромиса, довело до нашата Гражданска война от 1861-1865 г. – обикновено се е стигало до компромис. Един
съвременен пример са отношенията между републиканския президент Роналд Рейгън и демократическия
председател на долната камара Томас (Тип) О’Нийл между 1981 и 1986 г. (сн. 9.9). И двамата бяха опитни политици,
силни личности и противоположни един на друг в политическата си философия и в много или повечето въпроси на
политиката. Въпреки това те се отнасяха един към друг с уважение, признаваха взаимно конституционната си власт
и играеха по правилата. Макар че О’Нийл не харесваше икономическите планове на Рейгън, той зачиташе
конституционното право на президента да предлага тези планове, насрочваше гласувания по тях в Камарата на
представителите и се придържаше към тази насрочена програма. При Рейгън и О’Нийл федералното управление
функционираше – то спазваше сроковете си, бюджетите се одобряваха, нямаше блокажи на правителството, а
заплахите за обструкции бяха рядкост. Съществените елементи на законодателството, по които Рейгън и О’Нийл и
техните последователи не бяха на едно мнение, но въпреки това успяха да постигнат компромис, включваха
намаляването на данъците, реформирането на федералния данъчен кодекс, имиграционната политика, реформата на
социалното осигуряване, намаляването на невоенните разходи и увеличаването на военните разходи. Въпреки че
кандидатите на Рейгън за федерални съдебни постове обикновено не бяха по вкуса на демократите и те блокираха
някои от тези кандидатури, Рейгън все пак успя да назначи над половината от федералните съдии, в т.ч. трима от
деветте съдии от Върховния съд.
Но политическият компромис в САЩ е в процес на влошаване от средата на 90-те години насам и особено след
2005 г. Срива се компромисът не само между двете ни главни политически партии, но и между по-малко умерените
и по-умерените крила във всяка партия. Това е особено вярно в Републиканската партия, чието крайно крило –
„Чаеното парти“, се противопостави на първичните избори на преизбирането на умерените републикански
кандидати, които бяха правили компромиси с демократите. В резултат на това Конгресът от 2014-2016 г. прие най-
малко закони от всички Конгреси в близката американска история, изоставаше от графика за приемане на
бюджетите и беше изложен на риска от блокиране на управлението или действително стигаше дотам.
 Като пример за срива на компромиса у нас вземете обструкциите [filibusters] и блокираните номинации на
президентските кандидати. Обструкцията е тактика, допустима в Сената на САЩ съгласно правилата на Сената
(които не фигурират в Конституцията), при която малцинство от сенатори (или дори само един сенатор),
противопоставящо се на някакво предложение, говори непрестанно (или заплашва да го направи при т.нар.
фантомна обструкция), за да наложи компромис или изтегляне на това предложение. (Рекордът бил поставен през
1967 г. от една непрекъсната реч, продължила над 24 часа: сн. 9.10). Правилата на Сената позволяват да бъде сложен
край на обструкцията чрез гласуване „клотюр“ [cloture] – не с просто мнозинство, а с квалифицирано (60 от 100
сенатори). На практика обструкцията позволява на решителното малцинство, което иначе би изгубило при
гласуването, да наложи компромис, докато клотюрът позволява на решителното квалифицирано мнозинство да
откаже компромис.

Сн. 9.10. Американският сенатор Дж. Стром Търмонд поставя рекорд за най-дълга непрекъсната реч, използвана
от политическо малцинство за налагане на компромис

Въпреки очевидния потенциал за злоупотреби – т.е. обструкциите да внасят парализа, а клотюрът да внася
тирания – тази система е работила през повечето от историята ни. Малцинствата, както и квалифицираните
мнозинства са си давали сметка за потенциала за злоупотреби и са прибягвали само рядко до обструкции и дори
още по-рядко до клотюр. При първите ни 43 президенти и през първите ни 220 години на конституционно
управление Сенатът ни се е противопоставил чрез обструкции на общо едва 68 президентски кандидати за
държавни позиции. Но когато демократическият президент Обама беше избран през 2008 г., републиканските
лидери обявиха намерението си да блокират всичко, което той предложи. Това включваше блокирането чрез
обструкции на 79 кандидати на Обама само за четири години – повече, отколкото през всичките предишни 220
години. Демократите отвърнаха, като отмениха квалифицираното мнозинство за одобряването на президентските
кандидати с изключение на съдиите от Върховния съд, създавайки по този начин възможност постовете в
управлението да бъдат запълнени, но и ограничавайки предпазния клапан, предоставен на недоволното
малцинство.
Обструкцията е просто най-крайният и най-рядко използвани метод да се попречи на утвърждаването на
президентските кандидати. По време на втория мандат на президента Обама от 2012 до 2016 г. контролираният от
републиканците Сенат утвърди най-малкия брой номинирани от президента съдии от началото на 50-те години
насам и най-малкия брой съдии от Апелативния съд (съдебното ниво непосредствено под Върховния съд) от
началото на XIX в. насам. Най-честата тактика, прилагана за блокиране на номинациите, беше отказът да се
насрочи среща на сенатската комисия за разглеждане на номинацията, следващата по честота беше отказът да се
насрочи гласуване в Сената на номинацията, одобрена от съответната сенатска комисия. Един кандидат за посланик
например изобщо не стигна до поста си, защото почина, чакайки повече от две години утвърдителното гласуване,
което така и не се случи. Дори попълването на позиции, далеч не толкова спорни или влиятелни като тези на съдия
или посланик, беше блокирано. Един мой приятел, номиниран за позиция от втория ешелон в Националната
агенция за океански и атмосферни изследвания, оттегли кандидатурата си, след като още не беше утвърден след
една година чакане.

***

Защо този срив на политическия компромис се ускори през последните две десетилетия? В допълнение към
другата вреда, която причинява, той е самоусилващ се, защото буди у хората, с изключение на безкомпромисните
идеолози, нежелание да се стремят към избираем държавен пост. Двама мои приятели, широко уважавани
дългогодишни сенатори на САЩ, които вероятно щяха да бъдат избрани отново, ако бяха решили да се кандидатират
за преизбиране, решиха вместо това да се оттеглят, защото бяха прекалено разстроени от политическата атмосфера
в Конгреса. Когато запитах избраните представители и хората с опит в механизмите на Конгреса за причините на
тази тенденция, обясненията, които предложиха те, включваха следните три съображения.
Едната причина е астрономическото увеличение на разходите за избирателни кампании, които направиха
дарителите по-важни, отколкото в миналото. Макар някои кандидати за висок пост да успяват да финансират
кампаниите си, събирайки с мъка множество малки дарения, много или повечето други кандидати са принудени да
разчитат на малък брой големи дарения. Разбира се, тези големи дарители дават, защото са силно ориентирани към
определени цели, и дават на кандидатите, които подкрепят тези цели. Те не дават на умерените кандидати, които
правят компромиси. Както ми писа един разочарован приятел, след като се оттегли от дълга кариера в политиката:
„От всички проблеми, пред които сме изправени, мисля, че тенденциозността, внасяна от парите в политическата
ни система и в личния ни живот, е определено най-вредният. Политици и политически резултати се купуват в по-
широки мащаби от когато и да било... боричкането за политически пари изсмуква времето, парите и ентусиазма...
политическите програми се кланят на парите, политическият диалог се влошава, а политиците не се познават
помежду си, летейки до районите си и обратно.“
Последното съображение, споменато от моя приятел, е второто предложено обяснение – нарастването на
вътрешния въздушен трафик, който сега предлага чести бързи връзки между Вашингтон и всеки американски щат.
Навремето нашите представители служеха в Конгреса във Вашингтон през седмицата, а после трябваше да останат
във Вашингтон за почивните дни, защото не можеха да се приберат в родния си щат и да се върнат обратно в рамките
на един уикенд. Семействата им живееха във Вашингтон и децата им ходеха на училище във Вашингтон. В
почивните дни конгресмените и техните съпруги/съпрузи и деца общуваха помежду си, депутатите опознаваха
взаимно съпругите/съпрузите и децата си и прекарваха времето си заедно като приятели, а не само като
политически противници или съюзници. Днес обаче високите разходи за избирателните кампании поставят
представителите под натиска да посещават родния си щат често, за да събират финансиране, а разрастването на
вътрешния въздушен трафик прави това осъществимо. Много депутати оставят семействата си в родния си щат,
където децата им ходят на училище. Тези деца не си играят с децата на другите конгресмени, самите конгресмени
не опознават взаимно съпругите/съпрузите и децата си и се виждат помежду си само като политици. Понастоящем
около 80% от 535-те членове на Конгреса дори не поддържат апартамент или къща във Вашингтон, а спят на легло в
кабинета си през седмицата и след това отлитат обратно за родния си щат през уикенда.
 Сн. 9.11. Джеримандърски щатски конгресни райони, преначертани от партията на власт така, че да и
гарантират по-висок процент избрани представители. Терминът идва от формата на един такъв район, който
приличал на саламандър

Едно трето обяснение, което чувам за срива на компромиса, е свързано с практиката, наречена
„джеримандъринг“. Това означава да се преначертават географските граници на щатските конгресни райони, така че
да облагодетелстват една партия, гарантирайки на тази партия по-висок процент избрани представители, отколкото
е процентът избиратели, гласували за тази партия в целия щат. Това не е нова практика в американската политика.
Всъщност тя води името си от губернатор Елбридж Джери от Масачусетс, чиято администрация още през 1812 г.
прекроила районите в щата с единствената цел да увеличи броя избрани представители от партията на Джери. Така
получилите се райони имали географски чудновати форми, една от които напомняла саламандър и това дало
[18]
началото на термина „джеримандър“ (сн. 9.11).
Днес, след националното преброяване на всеки 10 години, което преразпределя между щатите броя места в
парламента, всяко щатско законодателство може да преначертае границите на парламентарните райони в щата. Все
по-често и особено контролираните от републиканците щатски законодателни органи преначертават границите
така, че да концентрират колкото е възможно повече демократически гласоподаватели в най-малкия възможен брой
преобладаващо демократически райони (обикновено градските) – оставяйки по този начин всички останали
демократически избиратели разпръснати сред колкото е възможно повече райони с вероятно умерено, но надеждно
републиканско мнозинство (често селски райони). Върховният съд на САЩ неотдавна отхвърли един план за
преразпределяне на районите, създаден от контролираното от републиканците законодателно тяло на Северна
Каролина, отбелязвайки, че границите на районите са географски необосновани, но явно са били очертани „с
хирургическа точност“, така че да раздуят броя републикански представители за сметка на демократическите.
Последиците от джеримандъринга за политическия компромис са, че той прави предварително ясно кои партии и
кои политики е най-вероятно да бъдат подкрепени от мнозинството избиратели от всеки район. Съответно
кандидатите е много вероятно да загубят, ако изберат умерена позиция, апелирайки към избирателите от двете
партии. Вместо това кандидатите знаят, че трябва да възприемат поляризирана платформа, насочена само към
партията, която се очаква да спечели в техния конкретен джеримандърен район. Но макар, изглежда,
джеримандърингът наистина да има известен принос за настоящата политическа поляризация, съществуват няколко
причини това да не е цялото обяснение – джеримандърингът не може да обясни поляризацията в Сената (защото
щатите са разделени на избирателни райони за Камарата на представителите, но не и за изборите за Сенат, а
сенаторите сега са също толкова безкомпромисни, колкото и членовете на долната камара), джеримандърингът не
успява да обясни поляризацията в районите, които изобщо не са били прекроявани, а много от поляризацията дори в
прекроените райони вече е предшествала джеримандъринга.
Тези три теории за поляризацията в американската политика обаче – набирането на средства, вътрешният
въздушен трафик и джеримандърингът – се опитват всичките да обяснят само поляризацията сред онази
миниатюрна група американци, съставена от нашите политици. Но истинският проблем е много по-широк –
американците като цяло стават поляризирани и политически безкомпромисни. Само погледнете картата на
резултатите от президентските избори през 2016 г., изобразяваща в червено или синьо щатите, гласували съответно
за републиканците или за демократите. Това ще ви напомни, че крайбрежията и големите ни градове сега са
преобладаващо демократически, а вътрешността на страната и селските райони са преобладаващо републикански.
Всяка политическа партия става все по-хомогенна и крайна в идеологията си – републиканците стават все по-силно
консервативни, демократите – все по-силно либерални, а умерените и в двете партии намаляват. Допитванията
показват, че много американци от двете партии са все по-нетолерантни към другата партия, виждат в нея истинска
опасност за благополучието на САЩ, не биха искали техни близки роднини да се оженят/омъжат за поддръжник на
другата партия и искат да живеят в район, в който другите хора споделят собствените им политически възгледи. Ако
сте американски читател на тази книга, можете да проверите това разкъсване на Америка по самите себе си: колко
души вие лично познавате и броите за свои приятели, които са ви казали, че са гласували за кандидата на другата
партия на изборите през 2016 г.?
Така че въпросът, на който трябва да си отговорим, не е просто защо политиците ни стават все по-
безкомпромисни независимо от своите избиратели. Трябва също да разберем защо самите американски избиратели
са станали по-нетолерантни и политически безкомпромисни. Нашите политици просто се подчиняват на желанията
на избирателите си.
Що се отнася до политическата поляризация на американското общество като цяло, едно често предлагано
обяснение е „нишовата информация“. Когато аз бях тийнейджър, кабелната телевизия не съществуваше; първата
каквато и да било телевизионна програма се появи в моя град Бостън чак през 1948 г., а години след това ние,
американците, получавахме новините си само от три големи телевизионни мрежи, три големи седмични
новинарски списания и вестниците. Повечето американци имаха същите тези източници на информация, никой от
които не се идентифицираше ясно с консервативни или либерални възгледи и никой не изопачаваше значително
информацията. Днес, с възхода на кабелната телевизия, новинарските уебсайтове и фейсбук и с упадъка на
седмичните печатни новинарски списания за широкия пазар, американците избират своите източници на
информация според собствените си предварително съществуващи възгледи. Поглеждайки месечната си сметка за
кабелна телевизия, аз виждам, че мога да избирам сред 477 канала – не само „Фокс Нюс“ или „Ем Ес Ен Би Си“ в
зависимост от това, дали предпочитам консервативен или либерален уклон, но също и канали, посветени на
Африка, колежанските спортове по Атлантическото крайбрежие, готвенето, престъпността, Франция, хокея,
бижутата, еврейския живот, Русия, тениса, времето и безброй други тясно дефинирани теми и гледни точки. Аз мога
следователно да избера да остана плътно свързан с настоящите си интереси и възгледи и да не бъда разсейван от
други теми и нежелани новини. Резултатът: аз се затварям в моята политическа ниша, потъвам в собствения си кръг
от „факти“, не знам какво мотивира поддръжниците на другата партия и разбира се, искам моите избрани
представители да отхвърлят всякакъв компромис с онези представители, които не са съгласни с мен.
Повечето от населението на САЩ днес използва социални медии като фейсбук и туитър. Един мой приятел и
една моя приятелка, несвързани помежду си, той – демократ, а тя – републиканка, ми обясниха всеки поотделно, че
техният фейсбук акаунт им служи като главен информационен филтър. Демократът (млад мъж) поства новини и
коментари за своите приятели във фейсбук, които на свой ред постват свои неща и които той е избрал отчасти
защото те споделят възгледите му. Когато някой постне нещо с републиканска гледна точка, той се „разприятелява“ с
този човек, т.е. изключва го от списъка с фейсбук приятелите си. Хората, с които се е разприятелил, включват леля
му и чичо му, които е престанал да посещава и лично заради републиканските им възгледи. Той проверява фейсбук
акаунта си на айфона си често в течение на деня и го използва, за да открива и чете онлайн новинарски статии,
съгласуващи се с неговите възгледи, но не е абониран за печатен вестник, нито гледа телевизия. Другата ми
приятелка, републиканката, ми представи същата картина, само дето познатите, с които тя се разприятелява, са
онези, които постват неща с демократическа гледна точка. Резултатът: всеки от моите приятели чете само в рамките
на своята вече определена ниша.

***

Но дори това разширяване на въпроса за политическата поляризация в САЩ днес – от питането за

поляризираните възгледи на политиците ни до питането за поляризираните възгледи на целия електорат – е все още
твърде тясно. То представя въпроса като засягащ само поляризацията в политическата сфера. Явлението обаче е още
по-широко – поляризацията, нетърпимостта и арогантността нарастват и в други сфери на американския живот
освен политическата. Онези американски читатели, които са на възраст над 40 години – замислете се, моля, за
промените, които лично сте видели в поведението на американците пред асансьора (хората, чакащи да влязат в
асансьора, сега е по-малко вероятно да изчакат излизащите от него), намаляващата вежливост в уличното движение
(неотстъпването на другите шофьори); намаляващото дружелюбие по туристическите пътеки и улиците
(американците под 40 години е по-малко вероятно да поздравят непознати, отколкото американците над 40) и най-
вече в много кръгове все по-оскърбителната „реч“ от всякакъв вид, особено в електронната комуникация.
Бил съм свидетел на тези тенденции дори в американския академичен живот на научните изследвания, в който
навлязох през 1955 г. Американските академични дебати днес са станали по-озлобени, отколкото бяха преди 60
години. Още в началото на академичната ми кариера аз попаднах в научни спорове, в каквито съм и в момента. Но
навремето аз смятах учените, с които имахме разногласия по научни въпроси, за лични приятели, не за лични
врагове. Спомням си например, че прекарах малко отпуска във Великобритания след една конференция по
физиология, като обикалях руините на цистерциански манастири с един приятен и любезен американски физиолог,
с когото на конференцията бях имал силни разногласия относно механизма на водния транспорт на епитела. Днес
това би било невъзможно. Сега, напротив, постоянно съм даван под съд, заплашван със съд и словесно оскърбяван
от учени, които не са съгласни с мен. Домакините на лекциите ми са принудени да наемат охранители, за да ме
пазят от разгневени критици. Един академичен учен завърши публикувания отзив на една моя книга с думите:
„Млъкни!“ Академичният живот отразява американския живот като цяло, така както го отразяват и нашите
политици, избиратели, ползватели на асансьори, шофьори на автомобили и пешеходци.
Всички тези области на американския живот са страни на все същото широко обсъждано явление – упадъка на
т.нар. социален капитал. Според дефиницията на политолога Робърт Пътнам в неговата книга „Сам на боулинг“:
„...социалният капитал означава връзките между човеците – социалните мрежи и нормите на реципрочност и
благонадеждност, които възникват от тях. В този смисъл социалният капитал е тясно свързан с онова, което някои
наричат гражданска добродетел. Това е доверието, приятелствата, сдруженията, оказването на помощ и очакването
да получиш помощ, изградени чрез активно участие и членство в най-различни групи, простиращи се от читателски
клубове, клубове по боулинг, клубове по бридж, църковни групи, общински организации и родитело-учителски
асоциации до политически организации, професионални дружества, ротари клубове, общински съвети, профсъюзи,
ветерански асоциации и др. Участието в такива групови дейности подхранва реципрочността като цяло, т.е.
правенето на някакви неща за други хора и заедно с тях доверяването и разчитането на тях и на другите членове на
групата да правят някакви неща за теб. Но американците все по-малко участват в такива групи, срещащи се лице в
лице, като същевременно все повече се включват в онлайн групи, в които никога не срещаш, виждаш или чуваш
другия човек.
Едно от обясненията, което Пътнам и много други предлагат за упадъка на социалния капитал в САЩ, е възходът
на непряката комуникация за сметка на пряката. Телефонът се появи през 1890 г., но насити американския пазар чак
през 1957 г. Радиото достигна насищане от 1923 до 1937 г., а телевизията – от 1948 до 1955 г. Най-голямата промяна
беше неотдавнашният възход на интернет, мобилните телефони и есемесите. Ние използваме радиото и телевизията
за информация и развлечение, а телефона и по-новите електронни медии – за същите цели плюс комуникация. Но
преди изобретява-нето на писмеността цялата човешка информация и комуникация е ставала лице в лице, като
хората или са си говорели едни на други, или са наблюдавали/слушали заедно изпълнители (оратори, музиканти и
актьори). Макар киносалоните, възникнали след 1900 г., да не са предлагали развлечение лице в лице, те поне са
изкарвали хората от къщите им, събирали са ги в социални групи и често са били посещавани с приятели като
непосредствено продължение на ораторите, музикантите и актьорите, възприемани на живо с приятели.
Днес обаче много от нашите развлечения – смартфоните, айподите и видеоигрите ни – са по-скоро самотни,
отколкото социални. Те са индивидуално подбрано нишово развлечение също като индивидуално подбраната
нишова политическа информация. Телевизията, все още най-разпространената форма на развлечение за
американците, държи американците у дома, където дори с другите членове на домакинството те са само привидно
заедно. Американците прекарват три до четири пъти повече време в гледане заедно на телевизия, отколкото в
разговори помежду си, а поне една трета от цялото време за телевизия всеки прекарва сам/а пред екрана (гледайки
телевизия по-често по интернет, отколкото на телевизионния приемник).
Последиците са, че гледащите много телевизия се доверяват по-малко на другите хора и се включват в по-малко
доброволни организации, отколкото хората, които не гледат много телевизия. Преди да обвиним гледането на
телевизия за това поведение, някой може да възрази: кое е причината и кое е следствието и дали двете групи
явления не са просто в корелация, без някое от тях да е причина за другото? Непреднамерен естествен експеримент
в Канада осветлява този въпрос. В една канадска долина имало три иначе подобни града, единият от които се
случил извън обхвата на тв предавателя, обслужващ района. Когато този град все пак получил покритие, членството
в клубове и други сдружения намаляло в сравнение с членството в същия този град преди появата на телевизията,
слизайки до нива, сравними с тези на другите два града, вече обслужвани от телевизията. Това подсказва, че
гледането на телевизия е причинило намаляването на членството, а не че хората, които и без това не са членували
никъде, тогава са избрали да гледат телевизия.
В отдалечените райони на Нова Гвинея, където правя проучвания на място и където новите комуникационни
технологии още не са пристигнали, цялата комуникация все още е лице в лице и с пълно внимание – както е била и
в САЩ навремето. Традиционните новогвинейци прекарват повечето от будното си време в разговори помежду си.
За разлика от разсеяните и оскъдни разговори на американците традиционните новогвинейски разговори не са
прекъсвани, за да си погледне някой мобилния телефон в скута или да пише имейли или есемеси по време на
разговора си с човек, който присъства физически пред него, но получава само частица от вниманието му. Синът на
един американски мисионер, израсъл като дете в едно новогвинейско село и преместил се в САЩ чак в
средношколските си години, описваше шока си, когато открил контраста между стиловете на игра на децата в Нова
Гвинея и в САЩ. В Нова Гвинея децата в селото скитат, като влизат и излизат от колибите, свои и чужди, през целия
ден. В САЩ, както открил приятелят ми, „децата се прибират по домовете си, затварят вратата и гледат телевизия
сами“.
Средният американски потребител на мобилен телефон проверява телефона си средно на всеки четири минути,
прекарва поне шест часа на ден, гледайки екрана на мобилен телефон или компютър, и над десет часа на ден (т.е.
повечето си будно време) свързан с някакво електронно устройство. Резултатът е, че повечето американци вече
нямат усещане един за друг като за живи хора, чиито лица и телесни движения виждаме, чиито гласове чуваме и
които се опитваме да разберем. Вместо това ние се възприемаме едни други предимно като дигитални съобщения
на екран, понякога като гласове по мобилен телефон. Обикновено имаме силни задръжки да проявим грубост към
жив човек, който е на крачка от нас и когото виждаме и чуваме. Но губим тези си задръжки, когато хората са
сведени до думи на екрана. Много по-лесно е да бъдеш груб и пренебрежителен към думите на екрана, отколкото
към жив човек, който те гледа в лицето. След като веднъж вече сме свикнали да се държим оскърбително от
разстояние, става по-лесна следващата стъпка – да се държим оскърбително към жив човек.
Само че това обяснение за американския срив в политическия компромис и вежливото поведение изобщо среща
едно очевидно възражение. Задочната комуникация се разрасна взривообразно не само в САЩ, но и по целия свят,
особено в богатите страни. Италианците и японците използват мобилни телефони поне толкова, колкото и
американците. Защо политическият компромис не е отслабнал, а социалното озлобление не се е засилило и в
другите заможни страни?
Мога да се сетя за две възможни обяснения. Едното е, че през ХХ в. електронните комуникации и много други
технологични нововъведения са се утвърждавали най-напред в САЩ, откъдето те и техните последици след това са
се разпространявали към другите богати страни. По тази логика САЩ е просто пръв, а не завинаги единствен в своя
срив на политическия компромис, който също като телефоните и телевизията ще се разпространи и другаде.
Всъщност мои приятели британци ми казват, че грубостта между хората във Великобритания сега е по-голяма,
отколкото по времето, когато живеех там преди 60 години, докато приятели австралийци споделят, че
безкомпромисността в австралийския политически живот се засилва. Ако това обяснение е вярно, значи е само
въпрос на време и другите богати страни да стигнат до политическа безизходица в степента, вече достигната от
САЩ.
Другото възможно обяснение е, че още в миналото САЩ поради няколко причини е имал и днес все още има по-
малко социален капитал, който да противопостави на появата на обезличаващите сили на съвременните
технологии. Площта на САЩ е над 25 пъти по-голяма от тази на всяка друга богата страна освен Канада. И обратно,
гъстотата на населението на САЩ (хората, разделени на площта) е до 10 пъти по-ниска, отколкото в повечето други
богати страни; само Канада, Австралия и Исландия са по-рядко населени. САЩ винаги е поставял силно ударение
върху индивида за разлика от европейското и японското акцентиране на общността; само Австралия надминава
САЩ в класациите по индивидуализъм сред богатите страни. Американците се местят често, средно на всеки пет
години. Много по-големите разстояния в САЩ в сравнение с Япония или западноевропейска страна означават, че
когато американците се преместят, те по всяка вероятност оставят предишните си приятели много по-далеч,
отколкото японците или европейците, които се местят. В резултат американците имат много по-мимолетни
социални връзки и по-голям оборот на приятели вместо множество пожизнени приятели, живеещи наблизо.
Но площта на САЩ и разстоянията в него са фиксирани и няма изгледи да намалеят. Американците едва ли ще се
откажат от мобилните телефони и едва ли ще започнат да се местят по-рядко. Следователно, ако това обяснение,
свързващо упадъка в американския политически компромис с факторите в основата на нашия нисък социален
капитал, е вярно, политическият компромис ще остане в по-голям риск в САЩ, отколкото в другите богати страни.
Това не означава, че сме неизбежно обречени на все по-лоша и по-лоша политическа безизходица. То означава
обаче, че от страна на американските политически лидери и американските избиратели ще са нужни повече
съзнателни усилия, отколкото в други страни, за да сложим край на тази безизходица.

***

В настоящата книга вече бяха обсъдени две страни – Чили и Индонезия, – в които разрушаването на политическия
компромис е довело дотам, че едната страна да наложи военна диктатура с изричната цел да унищожи другата. Тази
перспектива все още изглежда абсурдна за повечето американци. И за моите приятели чилийци би изглеждало
абсурдно по времето, когато живеех там през 1967 г., ако някой тогава беше изразил страхове от подобен възможен
изход. И все пак това се случи в Чили през 1973 г.
Американците може да възразят: „Но САЩ се различава от Чили!“ Да, разбира се, САЩ се различава от Чили.
Някои разлики намаляват вероятността САЩ да се изроди до насилническа военна диктатура – но други разлики
увеличават тази вероятност за САЩ. Факторите, които правят лошия изход в САЩ по-малко вероятен, включват
нашите силни демократични традиции, историческия ни идеал на егалитаризма, липсата на наследствена
земевладелска олигархия като в Чили и пълното отсъствие на независими политически действия на нашите военни
през цялата ни история. (Чилийската армия се е намесвала за кратко в политиката на два пъти преди 1973 г.) От
друга страна, факторите, които правят лошия изход по-вероятен в САЩ, отколкото в Чили, включват далеч по-
големия брой частно притежавано оръжие в САЩ, далеч по-разпространеното индивидуално насилие днес и в
миналото, както и повече исторически случаи на насилие срещу определени групи (срещу афроамериканци,
коренни американци и някои имигрантски групи). Съгласен съм, че стъпките към една военна диктатура в САЩ
биха били различни от стъпките, предприети в Чили през 1973 г. За САЩ е много малко вероятно да претърпи
преврат от страна на военните, действащи самостоятелно. Аз предвиждам по-скоро, че една политическа партия на
власт в управлението на САЩ или в щатските управляващи органи все повече ще манипулира регистрацията на
избирателите и назначаването в съдилищата на симпатизиращи и съдии, като използва същите тези съдилища за
оспорване на изборните резултати, а после ще призовава „силите на реда“ и ще използва полицията, националната
гвардия, запасната или редовната армия, за да потиска политическата опозиция.
Затова аз смятам политическата ни поляризация за най-опасния проблем, стоящ пред нас, американците, днес –
далеч по-опасен от конкуренцията на Китай или Мексико, от която нашите политически лидери са много по-
обсебени. Няма начин Китай или Мексико да унищожат САЩ. Само ние, американците, можем да се унищожим
сами. Ще се върнем към този въпрос в следващата глава, след като разгледаме другите фундаментални проблеми,
стоящи пред САЩ, и факторите, благоприятстващи или възпрепятстващи възприемането на селективни промени,
които биха могли да възпрат този мрачен сценарий.
 Глава 10.
Какво ги чака Съединените щати в бъдеще?
Трите „други“ проблема

Другите проблеми • Изборите • Неравенството и липсата на мобилност • И какво

от това? • Инвестиране в бъдещето • Рамка на кризата
Предишната глава започна с добрата новина за Съединените щати днес. САЩ е станал най-богатата и най-
могъщата страна в света не по случайност, а поради съчетанието на много предимства – демографски, географски,
политически, исторически, икономически и социални. Останалата част от тази глава представя лошата новина –
настоящия срив на политическия компромис, който аз смятам за най-сериозния проблем сред проблемите,
специфични за САЩ (за разлика от световните проблеми, които застрашават също и САЩ).
В тази глава сега ще разгледаме трите „други“ големи проблема, започвайки с проблемите ни, свързани с
гласуването. Аз обобщавам тези теми под привидно омаловажаващия термин „други проблеми“ само защото те не
съдържат толкова много непосредствен потенциал за уронване на американското демократично управление,
колкото срива на компромиса. Но те все още са сериозни. Читателите, желаещи да научат повече, могат да се
обърнат към книгата на Хауард Фрийдман „Мярата на една държава“, която включва десетки графики, сравняващи
САЩ с другите големи демокрации по отношение на много от променливите, разглеждани по-долу. Разбира се, моят
списък с проблеми на САЩ не е изчерпателен. Проблемите, които не обсъждам, включват расовите отношения и
ролята на жените, които се подобриха в сравнение с преди 50 години, но си остават петна върху американското
общество. Четирите проблема, които съм подбрал за обсъждане – единият от предишната глава и трите в тази –
безспорно са се влошили през последните десетилетия и по мое мнение съставляват най-сериозните заплахи за
американската демокрация и икономическа сила днес.

***

Изборите са същността на всяка демокрация. Ако една страна има конституция или закони, определящи
демократично управление, но гражданите на страната не гласуват или не могат да гласуват, такава страна не
заслужава да бъде наричана демокрация. По този критерий САЩ заслужава едва наполовина да бъде наричан
демокрация. Почти половината американски граждани, имащи право на глас, не гласуват дори за най-важната ни
изборна длъжност, тази на президента. При всеки от последните четири избора за президент броят американци с
право на глас, които не са гласували, е бил около 100 милиона. Процентът граждани, които не гласуват за по-
маловажните постове, е много по-висок. Например моят град Лос Анджелис е един от големите градове в САЩ, а
най-важната изборна длъжност в него е тази на нашия кмет. Въпреки това при последните избори за кмет на Лос
Анджелис 80% от жителите на града с право на глас не гласуваха.
Съществуват няколко алтернативни начина за изразяване на активността на гласоподавателите при избори.
Единият начин е да се съобщи процентът жители, имащи нужната възраст, за да гласуват, които действително са
гласували. Друга мярка, даваща малко по-висока стойност, е да се съобщи процентът избиратели, имащи право на
глас, които действително са гласували. (В САЩ само 92% от жителите, имащи нужната възраст да гласуват, са с
право на глас; осемте процента, нямащи право на глас, се състоят главно от жители, които не са граждани на
страната, затворници и осъдени и освободени правонарушители.) Трета мярка, даваща още по-висока стойност, е да
се съобщи процентът на регистрираните избиратели, които действително са гласували; значителен брой избиратели
с право на глас не са регистрирани за гласуване по причини, които ще разгледам по-долу.
И трите показателя водят до едно и също заключение: сред богатите демокрации (т.нар. страни от ОИСР) САЩ е
на дъното по избирателна активност. В този контекст – средната избирателна активност на регистрираните
гласоподаватели в изборите в другите демократични страни е 93% в Австралия, където гласуването е задължително
по закон, 89% – в Белгия, и 58%-80% – в повечето други европейски и източноазиатски демокрации. Откакто
Индонезия възобнови свободните си демократични избори след 1999 г., индонезийската избирателна активност е
варирала между 86% и 90%, докато италианската след 1948 г. е достигала до 93%.
За сравнение – активността на избирателите с право на глас в САЩ при нашите национални избори е средно едва
60% в годините на президентски избори и 40% в годините с междинни избори за Конгреса. Най-високата
избирателна активност, регистрирана в съвременната американска история – за президентските избори през 2008
г., – беше едва 62%, далеч под дори най-ниската неотдавнашна активност в Италия или Индонезия. Когато
регистрираните американски избиратели бъдат запитани защо не си правят труда да гласуват, най-честите им
отговори са, че нямат доверие на правителството, нямат вяра в ценността на гласуването или не се интересуват от
политика.
Но има и друга причина, поради която много американци, имащи право на глас, не гласуват – те не могат, защото
не са регистрирани да гласуват. Това е отличителна черта на американската демокрация, която има нужда от
обяснение. В много демокрации гражданите с право на глас няма нужда да правят нищо, за да се „регистрират“ да
гласуват – държавата го прави вместо тях, като произвежда списък с хората, регистрирани автоматично въз основа
на държавните списъци с шофьорски книжки, данъкоплатци, постоянно местожителство или други подобни бази
данни. В Германия например всички германци над 18-годишна възраст автоматично получават писмо от държавата,
уведомяващо ги, че предстоят избори, на които те имат право да гласуват.
В САЩ нещата са по-сложни. Не е достатъчно да си американски гражданин с право на глас, за да гласуваш, след
като си над 18 години и не си в затвора или осъден правонарушител – освен това трябва да се регистрираш да
гласуваш. САЩ има дълга история на възпрепятстването на регистрацията за цели групи пълнолетни граждани.
Най-голямата такава група бяха американските жени, които не можеха да гласуват до 1919 г. Други групи, особено
афроамериканците плюс други малцинства и имигрантски групи, бяха възпирани от регистрация посредством
такива пречки като таксите за гласуване, тестовете за грамотност или „дядовските клаузи“ (т.е. не можеш да се
регистрираш да гласуваш, ако дядо ти не може да гласува). Разбира се, в закона не беше изрично заявено, че тези
мерки имат за цел да попречат на афроамериканците да гласуват. Въпреки това всички разбираха, че замисленото
предназначение и постигнатият ефект на такива пречки като дядовските клаузи са да направят регистрацията
невъзможна за афроамериканците.
В случай че сте склонни да отминете подобни пречки като отмряла черта на далечното минало, в щата Флорида
през 2000 г. около 100 000 потенциални избиратели, в огромното си мнозинство демократи, бяха извадени от
списъка с регистрираните избиратели. Това изваждане имаше огромен ефект върху накланянето на президентския
вот във Флорида през 2000 г. и следователно върху избора на президент на САЩ в полза на Джордж Буш за сметка на
Ал Гор – много по-голям ефект от широко разгласените впоследствие спорове около анулирането на едва стотици от
[19]
т.нар. недоперфорирани бюлетини , на които обикновено се приписва погрешно изходът от изборите. Основният
недостатък на нашата американска система за регистрация на избирателите е, че във Флорида и много други щати
списъците ни с регистрирани избиратели и избирателните процедури се контролират от партийни процедури на
щатско и местно ниво, а не от непартийни процедури на национално ниво. Партийно пристрастните елек-торални
служители често се стремят да затруднят гласуването на гражданите, които вероятно биха подкрепили
противоположната политическа партия.
Най-голямото разширяване на процедурите за регистрация на избиратели в САЩ в съвременната американска
история беше Законът за избирателните права от 1965 г., който отмени „тестовете за грамотност“ за регистрацията
и предостави на федералното управление надзора върху избирателните райони със системно възпрепятстване на
регистрацията в миналото. Резултатът беше, че изборната регистрация на афроамериканците в южните щати на
САЩ скочи от 31% на 73%, а броят на афроамериканците, избрани на национално ниво, скочи от по-малко от 500
на над 10 000 души. Конгресът поднови този закон почти единодушно през 2006 г. Но през 2013 г. Върховният съд на
САЩ с 5 срещу 4 гласа отмени формулата на Конгреса от 1965 г. за определяне на районите, подлежащи на надзор, с
обосновката, че тя вече била станала излишна поради напредъка в регистрирането на афроамериканските
избиратели. Резултатът беше, че щатските законодателни органи се впуснаха стремително да въвеждат нови пречки
за регистрацията на избирателите, вариращи значително в различните щати. До 2004 г. никой от 50-те американски
щата не изискваше потенциалните избиратели да показват държавно издаден документ за самоличност със снимка,
за да се регистрират да гласуват. Само два щата бяха възприели това изискване до 2008 г. Но незабавно след
решението на Върховния съд 14 щата възприеха изискванията за документ за самоличност със снимка (обикновено
шофьорска книжка или паспорт) или други подобни ограничения, а повечето щати сега ги имат или ги
[20]
обмислят .
Както „дядовските клаузи“ преди не са споменавали изрично афроамериканците, но въпреки това са били
успешно замислени така, че да ги лишават от избирателни права, така и съвременните методи за ограничаване на
вота имат подобни цели и успехи. Процентът потенциални избиратели, които притежават необходимия документ за
самоличност със снимка, е значително по-висок (в зависимост от възрастовата група – до три пъти по-висок) за
белите, отколкото за афроамериканците или латиноамериканците, той е по-висок и за богатите в сравнение с
бедните. Причините са банални и нямат пряко отношение към това, дали някой заслужава правото да гласува –
например по-бедните хора и афроамериканците като цяло е по-вероятно да нямат шофьорска книжка, защото не са
си платили някоя пътна глоба. Щатът Алабама затвори бюрата на своя Отдел по МПС (бюрата, които издават
шофьорските книжки) в окръзите с голямо афроамериканско население. В отговор на надигналото се обществено
възмущение Алабама отвори отново тези бюра – но само за един ден месечно. Щатът Тексас поддържа бюра на
Отдела по МПС само в една трета от окръзите си, принуждавайки потенциалните избиратели да пропътуват до 400
км, ако са решени да изпълнят изискването за документ за самоличност със снимка, като за целта се сдобият с
шофьорска книжка.
Другите пречки за регистриране и гласуване също варират сред щатите. Някои щати са „дружелюбни към
избирателя“, т.е. разрешават на избирателите да се регистрират в самия ден на изборите, разрешават им да изпратят
бюлетината си по пощата, вместо да се явяват да гласуват лично, или оставят избирателните бюра отворени вечер
или в уикендите. Други щати са „недружелюбни към избирателите“, като изискват те да се регистрират в рамките на
кратък срок преди изборния ден или отварят избирателните бюра само в работно време или работни дни. Но по-
бедните хора (включително най-големите ни малцинства) не могат да си позволят да отсъстват от работа и да чакат
на дълги опашки, за да се регистрират или да гласуват.
Всички тези селективни препятствия допринасят за факта, че избирателната активност е над 80% за
американците с доходи, надхвърлящи 150 000 долара, но под 50% за американците с доходи под 20 000 долара. Тези
препятствия следователно влияят на изхода не само на президентските избори в САЩ, но и на много оспорвани
парламентарни, щатски и местни изборни борби всяка година.
Тези ограничения на американската избирателна активност независимо дали са резултат на доброволен избор на
избирателите, или са им наложени против волята им, съставляват обратната страна на фундаменталните предимства
на американската демокрация, които разгледах в предишната глава. Тези предимства включваха: възможността на
гражданите да обсъждат, оценяват и избират всяко предложение; усещането на гражданите, че гласът им се чува и че
разполагат с мирни отдушници за изразяване; намаляването на риска от гражданско насилие; мотивите за
компромис и мотивите държавата да инвестира във всички граждани (в крайна сметка, защото те гласуват) вместо
само в един малък елитен процент от гражданите. Доколкото американците избират да не гласуват, гласуват
неинформирано или изобщо не гласуват, това са предимства, които губим.

***

Никое обсъждане на съвременната американска демокрация няма да е пълно без споменаването на нейната най-
често критикувана черта – взривообразно нарасналите разходи за избирателните кампании, дължащи се най-вече на
преминаването от рекламата в нескъпи печатни медии към скъпата телевизионна реклама. Кампаниите са
започнали да се финансират предимно от заможни интереси. Налице е и рязко нарастване на продължителността на
кампаниите, които сега се водят практически непрекъснато от едни избори до следващите. В резултат
американските политици трябва да посвещават все повече от времето си (по оценката на един мой приятел,
пенсиониран сенатор – 80% от времето му) на задачата да набират средства и да провеждат кампания, вместо на
задачата да управляват; висококвалифицираните граждани са разубеждавани да се кандидатират за държавен пост; а
информацията в кампанията е сведена първо до 30-секундни аудиоцитати, а после до кратки съобщения в туитър. За
разлика от това прочутите дебати между Ейбрахам Линкълн и Стивън Дъглас при изборите за сенатор на Илинойс
през 1858 г. са продължавали до шест часа единият. Макар че естествено само частица от илинойските избиратели
са присъствали физически на дебатите, те са били широко разпространени чрез вестниците. Никоя страна не може
да съперничи на САЩ по разходите и неспирния ход на нашата политическа агитация. За разлика от това във
Великобритания изборната агитация е ограничена от закона до няколко седмици преди изборите, като парите, които
могат да бъдат изхарчени за изборни цели, също са законово ограничени.

***

Нашият следващ фундаментален проблем е неравенството. Нека видим какво мислят американците за
американското равенство или неравенство, как можем да го измерим и къде се нарежда САЩ по неравенство и
социално-икономическа мобилност в сравнение с другите големи демокрации. И ако неравенството е голямо –
какво от това? Тоест, ако се окаже, че много американци наистина са бедни и обречени да си останат бедни, това,
разбира се, би било много печално за тях като отделно взети, но дали то е лошо за богатите американци и за САЩ
като цяло?
 Запитани за равенството или неравенството в САЩ, американците е най-вероятно да отговорят, че равенството е
основна американска ценност, както е заявено още във второто изречение на нашата Декларация за независимост от
1776 г.: „Ние смятаме тези истини за самоочевидни, че всички хора са създадени равни..“ Отбележете обаче, че
[21]
Декларацията не заявява, че всички мъже (а днес също и жени) действително са равни или заслужават равни
доходи. Вместо това Декларацията казва само, че всички мъже са надарени с определени неотчуждаеми права. Но
дори това умерено твърдение е било голямо нещо по критериите на 1776 г., по време, когато благородниците,
селяните и духовенството в европейските страни са имали различни юридически права и изправени на съд, са били
съдени от различни съдилища. Така че Декларацията за независимост в действителност освещава юридическото
равенство като основна американска ценност, поне на теория. Каква е действителността с икономическото
неравенство в САЩ?
Икономическото неравенство в една страна може да бъде измерено по няколко различни начина. Един от
въпросите е кое количество да бъде сравнявано между хората – непосредственият им брутен доход преди
удръжките? Или нетният им доход след такива удръжки като данъците и такива добавки като социалните помощи и
купоните за храна? Или имуществото им, или общите им активи? Отделните колебания във всяко от тези количества
могат на свой ред да бъдат измерени по различни начини като например с т.нар. коефициент на Джини, чрез
сравняване на доходите на най-богатия 1% хора в страната с най-бедния 1%, чрез изчисляване на процента от общия
национален доход, принадлежащ на най-богатия 1%, и чрез изчисляване на процента милиардери сред населението
на страната.
Нека ограничим сравненията си само с главните демокрации, така че да не сравняваме ябълки с портокали,
правейки сравнение между демокрациите и такива диктатури като Екваториална Гвинея, където един човек
(президентът) притежава повечето от националния доход и богатство. Сред големите демокрации има разлики в
определянето на страната с най-голямо равенство поради различните начини, по които се измерва равенството. Що
се отнася обаче до това, коя голяма демокрация има най-голямото неравенство, всички сравнявани стойности и
всички показатели дават едно и също заключение: голямата демокрация с най-голямото неравенство е САЩ. Това е
вярно от дълго време и това наше неравенство все още се увеличава.
Някои от тези показатели на растящото американско икономическо неравенство са често цитирани и широко
познати. Например делът на некоригирания национален доход, получаван от най-богатия 1% от американците, се е
увеличил от под 10% през 70-те години на ХХ в. до над 25% днес. Неравенството се засилва дори в средите на
самите богати американци – най-богатият 1% от американците са увеличили пропорционално доходите си много
повече от най-богатите 5%; най-богатият 0,01% от американците са забогатели пропорционално повече от най-
богатия 1%; а тримата най-богати американци (понастоящем Джеф Безос, Бил Гейтс и Уорън Бъфет), взети заедно,
имат нетно богатство, равняващо се в момента на общото нетно богатство на 130-те милиона най-бедни
американци. Процентът на милиардерите сред нашето население е двойно по-голям от този в големите демокрации
със следващия най-голям процент милиардери (Канада и Германия) и седем пъти повече от онзи в повечето други
големи демокрации. Средният доход на американския главен изпълнителен директор, който е бил вече 40 пъти по-
голям от дохода на средния работник в същата компания през 1980 г., сега е няколкостотин пъти повече от този на
средния работник. И обратно, докато икономическото положение на богатите американци превъзхожда аналозите
си в другите големи демокрации, икономическото положение на бедните американци е по-ниско, отколкото в
другите големи демокрации.
Това растящо разминаване между богатите и бедните американци се дължи на една комбинация от
американските държавни политики и американските нагласи. Що се отнася до държавните политики,
„преразпределението“ в САЩ – т.е. държавните политики, които на практика прехвърлят пари от по-богатите към
победните хора – е по-малко, отколкото в другите големи демокрации. Например ставките на подоходния данък и
такива социални трансфери и разходи като купоните и субсидиите за хората с ниски доходи са относително ниски в
САЩ в сравнение с повечето други големи демокрации. Част от обяснението се крие в убеждението, по-широко
разпространено в САЩ, отколкото в другите страни, че бедните хора са бедни по своя вина, че те биха забогатели,
ако само работеха по-усърдно, и че държавната помощ за хората с ниски доходи (като например купоните за храна)
[22]
гъмжи от злоупотреби и прави бедните хора несправедливо богати (т.нар. социални кралици ). Друга част от
обяснението е в ограниченията на регистрацията и гласуването на избирателите и в разходите за предизборните
кампании, за които вече стана дума на предишните страници. Тези проблеми дават несъразмерна политическа мощ
на богатите хора, като правят по-лесно за тях, отколкото за бедните, да се регистрират, гласуват и влияят на
политиците.
Тясно свързан с въпроса за икономическото неравенство, което разглеждам тук, е въпросът за социално-
икономическата мобилност, т.е. вероятността отделни американци да успеят да преодолеят икономическото
неравенство и бедни американци да станат богати. Американците, повече от гражданите на други страни, вярват, че
тяхната страна е меритокрация, в която хората постигат възнагражденията, които индивидуалните им способности
им позволяват да постигнат. Това намира израз в типичната американска фраза „от бедняк до милионер“ – ние
вярваме, че един окаян имигрант, който пристига бедняк, може да стане милионер чрез способности и усърден труд.
Вярно ли е това наше основно убеждение?
Един метод, чрез който социалните учени са тествали това убеждение, е да се сравнят в различните страни
корелационните коефициенти между доходите (или категориите доходи сред хората от съответното поколение) на
пълнолетните хора и доходите на техните родители. Корелационен коефициент 1.0 означава, че относителните
доходи на родителите и на порасналите им деца са в съвършена корелация – всички хора с високи доходи са деца на
родители с високи доходи, всички хора с ниски доходи са деца на родители с ниски доходи, децата от семейства с
ниски доходи имат нулев шанс да постигнат високи доходи, а социално-икономическата мобилност е нулева. В
другата крайност, ако корелационният коефициент е нула, това означава, че децата на родители с ниски доходи имат
също толкова добър шанс да постигнат високи доходи, колкото и децата на родители с високи доходи, а социално-
икономическата мобилност е висока.
Заключението от подобни изследвания е, че социално-икономическата мобилност е по-ниска, а
междупоколенческите корелации на доходите в семейството са по-високи в САЩ, отколкото в другите големи
демокрации. Например 42% от американските синове, чиито бащи принадлежат към най-бедните 20% от своето
поколение, попадат сред най-бедните 20% от своето поколение, докато само 8% от синовете на тези най-бедни
бащи се издигат от бедняци до милионери, оказвайки се сред най-богатите 20%. Съответните проценти за
скандинавските страни са около 26% (под американските 42%) и 13% (над американските 8%).
За съжаление този проблем се влошава – икономическото неравенство се увеличава, а социално-икономическата
мобилност в САЩ намалява през последните десетилетия. Американското управление на всички нива все повече е
под влиянието на богатите хора, в резултат на което управленските органи приемат закони (като правилата за
регистрация на избирателите и данъчните политики), облагодетелстващи богатите, правейки все по-вероятно
кандидатите, предпочитани от богатите, да спечелят следващите избори и да приемат още закони,
облагодетелстващи богатите, в резултат на което американското управление ще бъде все повече под влиянието на... в
резултат на което... и т.н. Това може да звучи като лош виц, но е истината за най-новата американска история.
Накратко, нашата американска вяра в реалистичността на издигането от бедняк до милионер е мит. Пътят от
бедняк до милионер е по-малко реалистичен в САЩ, отколкото в другите големи демокрации. Най-вероятното
обяснение е, че заможните американски родители обикновено са по-добре образовани, инвестират повече пари в
образованието на децата си и осигуряват по-полезни кариерни връзки за своите деца, отколкото по-бедните
родители. Например децата на богати американски родители е 10 пъти по-вероятно да завършат колеж, отколкото
децата на бедни родители. Както пишат Ричард Рийвс и Изабел Сохил: „Избирайте внимателно родителите си!“

***

Нека сега се върнем към въпроса, който поставих в началото на обсъждането на неравенството. Дори и то да е
огромен морален проблем и злощастие за онези, които се е случило да бъдат бедни – какво от това? Дали то е
икономически проблем и проблем за сигурността на САЩ като цяло? Причинява ли някаква вреда на богатите
американци, които живеят, заобиколени от бедни американци?
Поставянето на този егоистичен въпрос за вредата ми присяда на гърлото. Нима моралният проблем сам по себе
си не е достатъчна причина, за да сме загрижени за неравенството? Но жестоката реалност е, че хората са движени
не само от морални съображения, а и от собствения си интерес. Множество богати американци биха били по-
загрижени за неравенството, ако осъзнаеха, че то ги засяга лично, а не само като абстрактен морален въпрос.
 Сн. 10.1. Безредиците заради Родни Кинг през 1992 г. в моя град Лос Анджелис – резултат от икономическо
неравенство и чувството на безнадеждност, обзело американското общество

Двамата с жена ми получихме лично отговор на въпроса „И какво от това?“ на 29 април 1992 г., когато
пристигнахме в един хотел в Чикаго за конференция, след като бяхме взели самолета от Лос Анджелис, където
оставихме децата си на детегледачка. Когато срещнахме едни приятели във фоайето на хотела, те ни казаха:
„Върнете се в стаята си и пуснете телевизора. Онова, което ще видите, няма да ви хареса.“ Направихме, каквото ни
казаха, включихме телевизора и видяхме, че в районите с бедно малцинство в Централен Лос Анджелис бяха
избухнали неудържими безредици, плячкосвания, пожари и убийства (т.нар. метежи заради Родни Кинг), които се
разпространяваха по улиците и към други квартали (сн. 10.1). Пресметнахме, че в този момент децата ни сигурно са
в колата с детегледачката на път от училище към дома. Прекарахме два тревожни часа, докато детегледачката не ни
се обади да ни увери, че тя и децата са стигнали невредими у дома. Всичко, което многократно отстъпващата по
численост лосанджелиска полиция можеше да направи, за да защити богатите райони на Лос Анджелис от
метежниците, беше да опъне жълти полицейски ленти, обявяващи главните улици за затворени.
В този конкретен случай метежниците не нападнаха по-богатите райони, както не бяха го направили и при
предишните големи размирици в Лос Анджелис – вълненията в Уотс от 1965 г. (И метежите заради Родни Кинг, и
онези в Уотс бяха расови размирици, мотивирани от расовата дискриминация, водеща до икономическо неравенство
и чувство на безнадеждност.) Но можем да сме сигурни, че в бъдеще ще видим още размирици в Лос Анджелис и
другите големи американски градове. На фона на растящото неравенство, запазващата се расова дискриминация и
намаляващата социално-икономическа мобилност по-бедните американци с основание ще имат чувството, че
огромното мнозинство от техните деца нямат особен шанс да постигнат добри доходи или дори само да подобрят
умерено икономическото си положение. В обозримо бъдеще САЩ ще преживее градски размирици, при които
жълтите полицейски ленти няма да са достатъчни, за да удържат метежниците да излеят отчаянието си върху
богатите американци. В този момент много заможни американци ще получат лично своя собствен отговор на
въпроса „Причинява ли някаква вреда на богатите американци това, че живеят заобиколени от бедни американци?“.
Един от отговорите е: да, то причинява лична несигурност.
Дори онези заможни американци, които живеят на безопасно разстояние от размирниците, ще получат още един
отговор на въпроса „И какво от това?“ – не толкова насилствен отговор, но такъв, който все още ще има голям ефект
върху техните портфейли и стил на живот. Този отговор е свързан с последния от фундаменталните според мен
проблеми, стоящи пред САЩ – икономическите последици от намаляващите американски инвестиции в човешкия
ни капитал и другите обществени потребности. Тези последици ще се усетят от всички американци, включително и
от богатите.

***

Необходимостта да се инвестира в бъдещето било то индивидуално, или на държавно ниво, е очевидна. Ако някой
е богат днес, но само си седи върху парите си, без да ги инвестира, или ако ги инвестира неразумно, то краят на
богатството му е само въпрос на време. Дали това действително е основание за загриженост за САЩ днес?
Нечий пръв отговор може да е: разбира се, че не! Много хора смятат американските частни инвестиции за високи,
смели, изпълнени с въображение и изключително рентабилни. В САЩ е относително лесно в сравнение с други
страни да се получи финансиране за основаването на нова фирма и да се тества търговският потенциал на някаква
идея. Резултатът е „Майкрософт“, „Фейсбук“, „Гугъл“, „ПейПал“, „Юбер“ и много други американски фирми,
основани съвсем неотдавна, но вече превърнали се в международни гиганти. Благодарение на приятели в сферата на
рисковия капитал съм видял от втора ръка защо американските частни инвестиции имат толкова добър успех.
Фондовете за рисков капитал събират милиони (или стотици милиони) долари, които след това разделят и
инвестират в множество нови стартъп фирми. Повечето от тези фирми ще фалират, но една или няколко може да
успеят в голям мащаб, което ще донесе големи печалби на първоначалните инвеститори. Идеите, в които моите
приятели с рисков капитал правят смели инвестиции, включват не само варианти на познатите финансови
технологии, но и необичайни високорискови варианти. Лекотата, с която може да се получи частна инвестиция за
стартъп, е съществена причина за световната доминация на САЩ сред взривообразно растящите нови фирми.
За да онагледя тази лекота, сега ще изброя осем идеи, които бих сметнал за откачени и високорискови преди
десетина години. Две от тези осем идеи (които ще обознача като категория А) вече са пожънали успех и са създали
фирми, струващи десетки милиарди долари; две (категория Б) са привлекли заможни поддръжници, но още не са се
доказали като работещи; две (категория В) са се доказали като работещи и са привлекли рисков капитал, но (все
още) не са големи фирми; и две (категория Г) са шеги, които току-що измислих лично и не са привлекли никакво
финансиране (доколкото ми е известно). Тези идеи са:
1. електромагнитен репелент срещу акули за плувците;
2. кучешка каишка, която предава електронно дейността и здравословното състояние на кучето ви, както и
джипиес местоположението му;
3. вътрешноматочна ДНК технология, даваща възможност на кучето ви да роди сребърно лисиче с ценна козина;
4. социална медия, която поства снимките и текстовете ви онлайн, но автоматично ги изтрива след 24 часа или
по-скоро;
5. гондола, която транспортира хора със самолетна скорост през вакуумна тръба;
6. технология, с която можете да дадете под наем стая в къщата си на абсолютно непознат човек, когото никога не
сте виждали, ако наистина поискате да го направите;
7. технология, която да ви замрази бързо веднага след като умрете, за да можете да бъдете съживени някой ден в
бъдещето, когато лекарите ще са измислили как да излекуват болестта, която ви е убила;
8. вещество, с което да напръскате кожата си и да получите възможност да „дишате“ под вода 15 минути.
Можете ли да разпределите правилно тези идеи в категориите А, Б, В и Г? Отговорите са дадени най-долу на
[23]
страницата . Обзалагам се, че малцина читатели са разпределили правилно всичките осем идеи в четирите
категории. Това дава представа как дори идеи, отначало звучащи откачено, могат да привлекат стартъп финансиране
в САЩ, да получат шанс да се докажат и (ако са успешни) – да се разраснат по света до фирми за много милиарди
долари.
Друга причина опасенията за американските инвестиции в бъдещето да бъдат първоначално отхвърлени е
световната доми-нация на американската наука и технологии, на които се дължат 40% от икономическия продукт на
САЩ – най-високият процент за коя да е голяма демокрация. САЩ е начело в света с голяма разлика в броя
създадени висококачествени научни статии във всяка главна област на науката – химия, физика, биология, науки за
земята и екология. Половината водещи научни и технологични изследователски институти в света са американски.
САЩ е начело в света по абсолютни разходи за изследвания и разработки (макар не и по относителни разходи –
Израел, Южна Корея и Япония инвестират по-висок процент от своя БВП в наука и технологии в сравнение със
САЩ).
 Тези причини за оптимизъм относно инвестициите на САЩ в нашето бъдеще намират противовеса си в една
причина за песимизъм – спадът на американските държавни инвестиции в такива обществени нужди като
образование, инфраструктура и невоенни изследвания и разработки, както и големите ни държавни разходи за
икономически нерентабилни цели. Все по-големи сегменти от американското население днес осмиват държавните
инвестиции като „социализъм“. Тъкмо обратното, държавните инвестиции са една от двете най-отдавна утвърдени
функции на държавата. Още откакто преди 5400 години са се въздигнали първите държави, те са служели за две
основни функции – да поддържат вътрешния мир, като установят монопол върху силата, уреждат споровете и
забраняват на гражданите да прибягват до насилие, за да уреждат сами споровете си; и да преразпределят
индивидуалното богатство с цел инвестиране в по-големи цели – в най-лошите случаи, обогатявайки елита; в най-
добрите случаи, способствайки за благото на обществото като цяло. Разбира се, много инвестиции са частни, дело
на отделни богати хора и компании, очакващи печалба от своите инвестиции. Но много потенциални отплати не
могат да привлекат частни инвестиции било защото са твърде далеч в бъдещето (като например отплатата от
всеобщото начално училищно образование), или защото са разпръснати сред цялото общество, а не са
съсредоточени в области, рентабилни за частния инвеститор (като например разпръснатите ползи от общинските
противопожарни служби, пътища и общо образование). Дори и най-страстните американски защитници на
ограничената държава не заклеймяват финансирането на противопожарните служби, междущатските магистрали и
държавните училища като социализъм.
Резултатът е, че САЩ губи своето предишно конкурентно предимство, почиващо на образованата работна сила,
науката и технологиите. Поне три тенденции допринасят за този упадък – намаляващото количество пари, които
заделяме за образование, понижаващите се резултати, които получаваме срещу парите, които все пак изразходваме
за образование, и големите различия между американците в качеството на образованието, което получават.
Що се отнася до държавното финансиране на образованието (особено висшето образование), то намалява поне от
началото на века. Въпреки растящото ни население, щатското финансиране за висшето образование е нараствало
само с 1/25 от темпа на щатското финансиране за затворите до степен сега дузина американски щати да харчат
повече за затворническите си системи, отколкото за системите си за висше образование.
Втората тенденция засяга понижаващите се резултати на американските ученици с оглед на световните
стандарти. По математика, научна компетентност и резултати от тестовете американските ученици сега се нареждат
ниско сред големите демокрации. Това е опасно за нас, защото американската икономика зависи силно от науката и
технологиите и защото математиката и научното образование плюс годините обучение са най-добрите
прогностични фактори за националния икономически растеж. Но нашите образователни разходи на ученик, макар и
в спад, все още са високи по световните стандарти. Това означава, че получаваме ниска възвръщаемост от нашите
инвестиции в образованието. Защо?
Голяма част от отговора е, че в Южна Корея, Финландия, Германия и други демокрации учителската професия
привлича най-добрите студенти, защото учителите там са високо платени и се радват на висок социален статут,
което води до ниско текучество на учителите. Южнокорейските кандидати за обучение за начални учители трябва
да са сред първите 5% на националните приемни изпити за колеж, а за всяко учителско място в средното
образование в Южна Корея кандидатстват по 12 учители. За разлика от това американските учители имат най-
ниските относителни заплати (т.е. спрямо средните национални заплати за всички професии) сред големите
демокрации. В американския щат Монтана, където прекарваме с жена ми годишните си летни отпуски, заплатите на
учителите са близо до чертата на бедността и учителите трябва да работят допълнително на едно-две места след
работно време (например като опаковачи в супермаркетите), за да вържат двата края. Всички учители в Южна
Корея, Сингапур и Финландия идват от горната една трета на своите випуски в училище, но почти половината
американски учители идват от долната една трета на своите випуски. За всичките ми 53 години преподаване в
Университета на Калифорния (Лос Анджелис) – университет, който привлича добри студенти – съм срещнал само
един студент, който ми каза, че иска да стане учител.
Последната тенденция, допринасяща за упадъка на образованата ни работна сила, са големите различия в
американското образование както между американските щати, така и вътре в тях. За разлика от повечето други
големи демокрации, в които националната власт финансира образованието и установява стандартите, в САЩ тази
отговорност пада върху отделните щати и местните власти. Държавните разходи на студент в държавното висше
образование варират 11-кратно сред американските щати в зависимост от различията в богатството на щата,
данъчните му приходи и политическата му философия. В рамките на един щат те варират сред окръзите – по-
бедните окръзи и по-бедните щати имат по-зле финансирани училища. Този факт допринася за само-
увековечаването на географските различия в бедността в САЩ, защото образованието е много важно за
икономическите резултати. Качеството на образованието варира също така неимоверно между частните и
държавните училища в рамките на един окръг, защото частните училища, които вземат такса, привличат децата на
заможни родители, плащат по-добре на учителите, имат по-малки класове и осигуряват много по-добро
образование. Това е невъзможно във Финландия, където самата национална власт плаща заплатите на учителите и в
частните, и в държавните училища, давайки едни и същи заплати на учителите и в двата типа училища, така че
финландските родители (за разлика от американските) не могат да купят по-добро образование на децата си,
изпращайки ги в частно училище.
Каква е поуката, която трябва да си извлечем от намаляващите американски държавни инвестиции в държавните
училища и от големите различия в образователните възможности пред американските деца? Това означава, че САЩ
се скъпи на инвестиции в бъдещето на повечето американци. Макар да имаме далеч най-многобройното население
сред заможните демокрации, повечето от това население не е обучено на уменията, които са двигателят на нашия
национален икономически растеж. Ние обаче се съревноваваме със страни като Южна Корея, Германия, Япония и
Финландия, които инвестират в образованието на всички свои деца. В случай че се утешавате с факта, че тези
страни имат по-малък брой жители от САЩ – например ако се успокоявате с факта, че 20% от американските
ученици все още са малко повече като численост от 100% от южнокорейските ученици, – не забравяйте, че Китай,
чието население е пет пъти по-голямо от това на САЩ, сега е започнал спешна програма за подобряване на
образователните възможности за своите деца. Това не вещае добро за бъдещето на конкурентното предимство, на
което се е радвала досега икономиката на САЩ.
Всички тези факти очертават един парадокс. Съединените щати са най-богатата страна в света. Къде отиват
парите ни, ако държавата не ги инвестира в бъдещето ни?
Част от отговора е, че повечето от парите ни остават в джобовете на данъкоплатците, нашето данъчно бреме е
ниско в сравнение с повечето други заможни демокрации. Друга част от отговора е, че много от парите от нашите
данъци отиват за държавни разходи за затвори, армия и здравеопазване. Във всяка от тези три категории нашите
разходи далеч надхвърлят онези на другите големи демокрации. Никой не би могъл да твърди, че нашите затвори,
които наблягат на наказанието и възпирането вместо на превъзпитанието и преквалификацията, представляват
инвестиция в бъдещето ни. Вярно, военните ни разходи наистина представляват инвестиция в бъдещето ни – но
защо харчим за армията си толкова много повече, отколкото Европейският съюз, чието население е почти двойно
по-голямо от нашето, но чиито разходи за военна защита, обезпечаваща бъдещето му, в крайна сметка са поемани в
несъразмерна степен от нас? Що се отнася до разходите ни за здравеопазване, би било естествено да ги
разглеждаме като инвестиции в бъдещето ни – докато човек не изследва техните приложения и резултати. С оглед на
здравните резултати Съединените щати се нареждат по-ниско от всички други големи демокрации по такива
показатели като очаквана продължителност на живота, детска смъртност и смъртност при родилките. Това е така,
защото САЩ има високи разходи в сферата на здравеопазването, които отиват за цели, неводещи до здравни
резултати, като например високите застрахователни премии, вземани от нашите търговски здравнозастрахователни
компании, високите административни разходи, високите цени на рецептурните лекарства, високите разходи за
застраховка срещу лекарска грешка и за превантивни изследвания, както и скъпите спешни отделения за голямото
ни незастраховано население, което не може да си позволи неспешни грижи.

***

Започнахме тези две глави за САЩ с описание на силните качества на моята страна. След това разгледахме онова,
което според мен са най-сериозните ни проблеми, разгръщащи се в момента. Нека завършим с преглед на
въпросните проблеми в рамката на кризата и промяната, формулирана в настоящата книга.
От дванайсетте прогностични променливи, изброени в табл. 1.2 в гл. 1, кои благоприятстват и кои възпрепятстват
изгледите САЩ да реши проблемите си, възприемайки селективни промени? Мотивът ми да приложа тази рамка
към САЩ не е само академичният интерес, но и надеждата да предложа на американците някакви насоки в нашето
търсене на решения. Ако успеем да разберем ясно факторите, затрудняващи търсенето ни, знанието за тях може да
ни помогне да съсредоточим вниманието си върху намирането на начини за справяне със затрудненията.
Факторите, благоприятни за щастливия изход, включват материални или отчасти материални предимства, както и
културни предимства. Една група от отчасти материални предимства обхваща демографското ни предимство на
голямото население, географските ни предимства на голямата територия, местоположението в умерената зона,
плодородните почви и дългите крайбрежни и вътрешни водни пътища, политическите ни предимства на
федералната демокрация, цивилния контрол върху армията и относително ниската корупция, историческите ни
предимства на шанса за индивида, държавните инвестиции и интегрирането на имигрантите. Това са главните
причини, поради които САЩ днес и от дълго време насам е най-могъщата страна и най-голямата икономика в света.
Другата група изцяло материални предимства е групата на географските, която ни е дала най-голямата свобода на
избора (фактор #12 в табл. 1.2) сред всички страни в света – широките океани, които ни защитават от двете страни,
и сухоземните граници с незастрашителни съседи с много по-малобройно население, които ни предпазват от
другите две страни. В резултат на това САЩ не е изложен на риск от инвазия в обозримо бъдеще, докато две от
шестте други страни, разгледани в тази книга (Германия и Япония), са били завладявани и окупирани в близкото
минало, а две други (Финландия и Австралия) са били нападани. Но междуконтиненталните балистични ракети,
икономическата глобализация и леснотата на неконтролираната имиграция, която съвременният транспорт
позволява, сега намаляват предишната ни свобода от геополитически ограничения.
Що се отнася до културните ни предимства, едно от тях е силното ни чувство за национална идентичност (фактор
#6 в нашия списък). В хода на цялата ни история повечето американци са били на мнение, че САЩ е уникален, че е
възхитителен и че е страна, с която се гордеем. Неамериканците често отбелязват оптимизма на американците и
борбената им нагласа в стил „това може да се направи“ – за нас проблемите съществуват, за да бъдат решавани.
Друго американско културно предимство е американската гъвкавост (фактор #10 в списъка ни), която намира
изражение по много начини. Американците сменят домовете си средно на всеки пет години, много по-често от
гражданите на другите обсъждани от мен страни. Националната смяна на властта между двете ни главни
политически партии е била честа, с девет смени на президентско ниво през последните 70 години. Дългото ни
историческо поддържане на едни и същи две главни политически партии – демократите от 20-те години на XIX в. и
републиканците от 1854 г. – всъщност е по-скоро знак за гъвкавост, отколкото за твърдост. Това е така, защото
винаги, когато трета партия е започвала да придобива значимост (като Лосовата партия на Тиодор Рузвелт,
Прогресивната партия на Хенри Уолас и Американската независима партия на Джордж Уолас), тя скоро е започвала
да чезне, тъй като програмата и е била донякъде възприемана от едната от двете главни партии. Гъвкавостта по
отношение на основните ценности също е характерна за САЩ. От една страна, нашите заявени основни ценности
(фактор #11) – свободата, равенството и демокрацията – официално не подлежат на преговори (макар че имаме
някои слепи петна в прилагането им). От друга страна, през последните 70 години САЩ изостави някои
отдавнашни ценности, признати вече за остарели – външната ни политическа изолация беше отхвърлена след
Втората световна война, а дискриминацията ни срещу жените и расовата ни дискриминация са в отстъпление от 50-
те години на ХХ в. насам.
А сега – нашите недостатъци. Първите стъпки за всеки народ при справянето с всяка национална криза са
постигането на национален консенсус, че страната наистина навлиза в криза (фактор #1), приемането на
отговорността за собствените проблеми (фактор #2) вместо обвиняването на „другите“ за тях (други страни или
други групи в собствената страна); предприемането на честна самооценка кое работи и кое не работи добре (фактор
#7). В САЩ все още далеч няма единство относно тези първи стъпки. Докато ние, американците, сме все по-
загрижени за състоянието на страната ни, на нас още ни липсва национален консенсус по въпроса, кое не е наред.
Честната самооценка е дефицитна стока. Няма широко съгласие, че фундаменталните ни проблеми са в
поляризацията ни, избирателната активност и пречките пред регистрирането на избирателите, неравенството и
намаляващата социално-икономическа мобилност, както и намаляващите държавни инвестиции в образование и
обществени блага. Голям брой американски политици и избиратели работят упорито за влошаването на тези
проблеми вместо за решаването им. Твърде много американци се опитват да обвиняват за проблемите ни не самите
нас, а другите – любимите мишени за обвинение включват Китай, Мексико и нелегалните имигранти.
Сн. 10.2. Отговорът на някои богати и влиятелни американци на проблемите на американското общество: вместо
да се опитат да разрешат тези проблеми, те се мъчат да избягат от тях, като превръщат изоставени подземни
ракетни силози с много разходи в луксозни защитени бункери за самите себе си

Тенденцията сред заможните и влиятелни американци с несъразмерна мощ е да осъзнават, че нещо не е наред, но
вместо да посветят богатството и силата си на намирането на решения, те търсят начини да измъкнат самите себе
си и своите семейства от американските социални проблеми. Понастоящем предпочитаните стратегии за измъкване
включват купуването на имоти в Нова Зеландия (най-изолираната държава от Първия свят) или превръщането с
много разходи на изоставени американски подземни ракетни силози в луксозни защитени бункери (сн. 10.2). Но
една луксозна микроцивилизация в бункери или дори едно изолирано общество от Първия свят в Нова Зеландия
могат да оцелеят само до време, ако САЩ извън тях се разпада. Няколко дена? Няколко седмици? Дори няколко
месеца? Тази нагласа намира израз в следните реплики:
ВЪПРОС: Кога САЩ ще вземе проблемите си на сериозно?
ОТГОВОР: Когато могъщите богати американци започнат да се чувстват физически застрашени.
Към този отговор аз бих добавил: когато могъщите богати американци осъзнаят, че нищо, което правят, няма да
им позволи да останат във физическа безопасност, ако повечето други американци остават гневни, отчаяни и без
реалистична надежда.
Другият ни голям недостатък: сред моите дванайсет прогностични фактора за успешно справяне (табл. 1.2) онзи,
който най-очебийно не е характерен за САЩ, е готовността да се учим от моделите на алтернативни методи за
справяне, практикувани от други страни (фактор #5). Нашият отказ да се учим е свързан с вярата ни в
американската „изключителност“ (т.нар. ексепционализъм), т.е. вярата ни, че САЩ е толкова уникален, че нищо,
което някоя друга страна прави, не е приложимо към нас. Разбира се, това е нелепица – докато САЩ наистина се
отличава в много отношения, всички хора, общества, управления и демокрации имат общи черти, даващи
възможност на всички нас да научим нещо от другите.
В частност нашият съсед Канада е също като САЩ богата демокрация с голяма територия, ниска гъстота на
населението, английски като доминиращ език, свобода на избора в резултат на защитни географски бариери,
изобилие от полезни изкопаеми и население, съставено главно от имигранти, пристигнали след 1600 г. Макар
световната роля на Канада да е различна от тази на САЩ, Канада и САЩ имат едни и същи общочовешки проблеми.
Много от канадските социални и политически практики се различават драстично от онези в САЩ например по
отношение на националните здравни планове, имиграцията, образованието, затворите и баланса между интересите
на общността и индивида. Някои проблеми, които американците смятат за отчайващо нерешими, са решени от
канадците по начини, които печелят широка обществена подкрепа. Така например критериите на Канада за
приемане на имигранти са по-подробни и рационални от тези на САЩ. В резултат на това 80% от канадците смятат
имигрантите за полезни за канадската икономика – нещо много различно от разкъсващите разделения в
американското общество относно имиграцията. Но американското невежество по отношение на съседна Канада е
смайващо. Понеже повечето канадци говорят английски, живеят буквално в съседство със САЩ и имат същата
система на областните телефонни кодове като САЩ, много американци дори не разглеждат Канада като нещо
различно. Те не си дават сметка колко различна е Канада и колко много можем да научим ние, американците, от
канадските модели за решаване на проблемите, които ни измъчват.
Възгледът на американците за Западна Европа на пръв поглед се различава от възгледа ни за Канада. За нас е
очевидно, че Западна Европа не е като САЩ, по начин, който не е така очевиден за Канада. За разлика от канадците,
западноевропейците са далече от САЩ, за стигането до тях са нужни поне пет часа със самолет, а не едно кратко
пътуване с кола, като пръв свой език повечето говорят езици, различни от английския, и имат дълга история, която
не се основава на скорошна имиграция. Въпреки това западноевропейските страни са богати демокрации,
изправени пред познатите американски проблеми на здравеопазването, образованието, затворите и други, но те
решават тези проблеми по различни начини. В частност, европейските държави поддържат здравеопазването,
обществения транспорт, образованието, гражданите в напреднала възраст, изкуството и други аспекти на живота
посредством държавни инвестиции в политики, които американците са склонни да отхвърлят като
„социалистически“. Въпреки че доходът на глава от населението в САЩ е малко по-висок, отколкото в повечето
европейски страни, очакваната продължителност на живота и показателите на личната удовлетвореност в Западна
Европа са системно по-високи.
Това подсказва, че западноевропейските модели може да ни научат на много. Но неотдавнашната американска
история не предлага много примери за американски държавни мисии, изпратени да се учат от западноевропейските
или канадските модели, както са правели японските държавни мисии от епохата Мейджи. Това е, защото ние сме
убедени, че американските начини вече са по-добри от западноевропейските и канадските и че САЩ е толкова
специален случай, че западноевропейските и канадските решения не биха могли да съдържат нищо съществено,
което да ни предложат. Тази негативна нагласа ни лишава от една възможност, която толкова много хора и държави
са намирали за полезна при преодоляването на кризи – ученето от моделите, чрез които други вече са преодолявали
сходни кризи.
Двата оставащи фактора съставляват един малък недостатък и едно смесено послание. Малкият недостатък е, че
американците не са закалени да понасят национална несигурност и неуспех (фактор #9 в гл. 1), които се сблъскват с
нашата нагласа, че всичко може да се направи, и с очакването ни за успех. В сравнение с британците, които
преживяха унижението на Суецката криза от 1956 г., и с японците и германците, които се възстановиха от
съкрушителното поражение във Втората световна война (плюс Първата световна война за германците), за
американците неуспехът във войната с Виетнам предизвика разделение и се оказа труден за понасяне. САЩ
получава смесена оценка за предишния си опит в преживяването на кризи (фактор #8). Ние не сме били
побеждавани във война и окупирани като Япония и Германия, не сме били и обект на нашествия като Финландия,
нито сме били заплашвани от инвазия като Великобритания и Австралия. Не сме претърпявали толкова масивна
трансформация като Япония през 1868-1912 г., нито като Великобритания през 1945-1946 г. и следващите
десетилетия. Но САЩ все пак е преживял една дълга гражданска война, застрашила националното ни единство,
измъкнал се е от Голямата депресия през 30-те години на ХХ в. и успешно е преминал от мирна изолация към
цялостно военно участие през Втората световна война.

***

В предходните абзаци направих преглед на моите дванайсет прогностични фактора, приложени към САЩ.
Географските особености, даващи ни свобода на избора, силното ни чувство за национална идентичност и
историческата ни гъвкавост са фактори, подсказващи добра прогноза. Факторите, които спъват пътя към добрия
изход, са настоящата ни липса на консенсус за това, дали наистина навлизаме в криза, фактът, че често прехвърляме
вината за проблемите си върху други, вместо да осъзнаем собствените си отговорности, опитите на прекалено много
влиятелни американци да опазят себе си, вместо да работят за оправянето на страната им, и нежеланието ни да се
учим от моделите на други страни. Но тези фактори не предсказват дали ще изберем да решим проблемите си – те
предсказват само колко вероятно изглежда да изберем да ги решим.
Какво ще стане със САЩ? Това ще зависи от изборите, които правим. Огромните фундаментални предимства, на
които се радваме, означават, че бъдещето ни може да остане също толкова светло, колкото е било миналото ни, ако
се справим с пречките, които сами си поставяме на пътя. Но в момента ние пропиляваме тези предимства. И други
страни са се радвали в миналото на предимства, които са пропилели. И други страни са се изправяли в миналото
пред остри или постепенно развиващи се национални кризи, поне толкова сериозни, колкото нашата в момента.
Някои от тези страни, като Япония от епохата Мейджи и следвоенните Финландия и Германия, са постигнали успех
в болезненото въвеждане на големи промени, допринесли значително за разрешаването на техните кризи. Остава да
се види дали ние, американците, ще изберем да издигнем ограда (фактор #3) не по границата с Мексико, а между
онези черти на американското общество, които функционират добре, и онези, които не функционират, и дали ще
променим чертите отсам оградата, които съставляват нашата засилваща се криза.
 Глава 11.
Какво го чака света в бъдеще?

Светът днес • Ядрените оръжия • Промяната на климата • Изкопаемите горива •

Алтернативните енергийни източници • Други природни ресурси • Неравенството
• Рамка на кризата
Предишните глави разглеждаха кризи в границите на отделни страни. Читателите от други места биха могли да се
сетят за възможни кризи, дебнещи тяхната собствена страна. Нека сега разгледаме надвисналата световна криза –
кои фактори застрашават народите и стандартите на живот по света? В най-лошия случай – кое застрашава
съществуването занапред на цивилизацията в глобален план?
Аз установявам четири групи проблеми с потенциал да навредят на света. В низходящ ред на драматичната си
видимост, но не и на важността си, те са: експлозии на ядрени оръжия (сн. 11.1), глобалната промяна на климата,
глобалното изчерпване на ресурсите и глобалните неравенства в жизнените стандарти. Други хора биха могли да
разширят този списък да включва и други проблеми, кандидати за което са ислямският фундаментализъм,
възобновяващите се инфекциозни заболявания, сблъсъкът с астероид и масовите биологични измирания.

Сн. 11.1. Един от най-големите проблеми на днешния свят – рискът да бъдат използвани ядрени оръжия

***

Атомната бомба над Хирошима на 6 август 1945 г. уби мигновено около 100 000 души плюс още хиляди, които
починаха впоследствие от рани, изгаряния и радиационно облъчване. Една война, в която Индия и Пакистан или
САЩ и Русия или Китай изстрелят повечето от ядрените си арсенали едни срещу други, би убила мигновено
стотици милиони. Но последиците за света биха били още по-големи. Дори ако самите бомбени експлозии са
ограничени до Индия и Пакистан, атмосферните въздействия от детонирането на стотици ядрени устройства биха
се усетили по цял свят, защото димът, саждите и прахът от огнените кълба биха закрили повечето слънчева светлина
за няколко седмици, създавайки условия, подобни на зима, с рязко падащи температури по цял свят, прекъсване на
фотосинтезата на растенията, разрушаване на много от растителния и животинския свят, глобално поражение на
реколтата и ширещ се глад. Най-лошият сценарий носи името „ядрена зима“ – т.е. загиването на повечето хора не
само от глад, но и от студ, болести и облъчване.
Единствените два случая на използване на ядрено оръжие досега са бомбите над Хирошима и Нагасаки. Оттогава
насам страхът от мащабна ядрена война винаги е бил фон на моя живот. Макар краят на Студената война след 1990
г. първоначално да намали основанията за този страх, последвалите събития отново засилиха риска. Какви
сценарии биха могли да доведат до употребата на ядрени оръжия?
Моето описание по-нататък се основава на информация, предоставена от Уилям Пери в разговори и в неговата
книга „Моето пътешествие до ядрения ръб“ (2015). Кариерата на Пери, на която се базират познанията му по
ядрените въпроси, включва неговите анализи на съветските ядрени възможности в Куба, правени за президента
Кенеди всеки ден по време на Кубинската ракетна криза от 1962 г.; службата му като министър на отбраната на
САЩ от 1994 до 1997 г.; преговорите му по ядрени и други въпроси със Северна Корея, Съветския съюз/Русия,
Китай, Индия, Пакистан, Иран и Ирак; преговорите за демонтирането на бившите съветски ядрени съоръжения в
Украйна и Казахстан след разпада на Съветския съюз, както и мн. др.
Могат да бъдат разграничени четири групи сценарии, достигащи кулминацията си в детонирането на ядрени
бомби от държави (първите три сценария) или от недържавни терористични групи (четвъртия сценарий). Най-често
обсъжданият сценарий е планирана изненадваща атака на една държава с ядрен арсенал срещу друга държава с
ядрен арсенал. Целта на тази изненадваща атака би била да унищожи арсенала на съперника изцяло и моментално,
оставяйки го без арсенал, с който да отвърне на удара. Този сценарий беше най-плашещият през десетилетията на
Студената война. Тъй като и САЩ, и Съветският съюз притежаваха ядрения капацитет да се унищожат един друг,
единствената „рационално планирана“ атака би била изненадващата атака, надяваща се да успее да унищожи
възможностите на съперника за ответен удар. Затова и САЩ, и Съветският съюз реагираха на този факт с
разработването на разнородни системи за изстрелване на ядрени оръжия, за да елиминират риска целият им
капацитет за ответен удар да бъде елиминиран моментално. САЩ например има три системи за изстрелване:
укрепени подземни ракетни силози, подводници и ескадрила от бомбардировачи. Следователно дори внезапна
съветска атака да унищожи всички силози до един – малко вероятно, защото САЩ има толкова много силози,
включително бутафорни за камуфлаж, укрепени срещу атака, малки и изискващи невероятно висока точност от
страна на съветските ракети, за да бъдат унищожени всичките до един, – САЩ все още би могъл да отговори с
бомбардировачите и подводниците си, за да унищожи Съветския съюз.
В резултат на това ядрените арсенали и на САЩ, и на Съветския съюз осигуряваха „взаимно гарантирано
унищожение“, а изненадващата атака така и не беше осъществена. Тоест колкото и изкушаваща да беше целта да
бъде унищожен ядреният капацитет на съперника, и американските, и съветските плановици си даваха сметка, че
изненадващата атака би била ирационална, защото би било невъзможно да бъдат унищожени всички изстрелващи
системи на съперника, така че да му бъде попречено впоследствие той да унищожи нападателя. Но тези рационални
съображения носят ограничена утеха за бъдещето, защото е имало ирационални съвременни лидери – може би
иракският Саддам Хюсеин и севернокорейският Ким Чен Ун плюс някои лидери на Германия, Япония, САЩ и
Русия. Освен това Индия и Пакистан днес притежават само наземни изстрелващи системи – те нямат подводници с
ядрени ракети. Така че някой лидер на Индия или Пакистан би могъл да сметне изненадващата атака за рационална
стратегия, предлагаща добър шанс за унищожаване на капацитета на съперника за ответен удар.
Вторият сценарий предвижда ескалираща поредица от погрешни сметки относно реакцията на държавата
съперник и натиск на генералите от всяка страна върху техния президент да отвърне, достигайки кулминацията си
във взаимни неизненадващи ядрени атаки, които никоя страна първоначално не е искала. Образцовият пример е
Кубинската ракетна криза от 1962 г., когато ниското мнение, което съветският премиер Хрушчов си съставил за
американския президент Кенеди при срещата им във Виена през 1961 г., довело Хрушчов до погрешната сметка, че
би могъл да разположи безнаказано съветски ракети в Куба. Когато САЩ засякоха ракетите, американските
генерали настояваха Кенеди да ги унищожи незабавно (с риска за съветски ответен удар) и го предупреждаваха, че
рискува да си навлече импийчмънт, ако не го направи. За щастие Кенеди избра не толкова драстични средства за
отговор, Хрушчов също отговори не толкова драстично и армагедонът беше предотвратен. Но нещата са висели на
косъм, както стана ясно едва по-късно, когато и двете страни разкриха документи за действията си по онова време.
Например в първия ден от едноседмичната Кубинска ракетна криза Кенеди обяви публично, че всяко изстрелване на
съветска ракета от Куба би изисквало „цялостен ответен удар [на САЩ] срещу Съветския съюз“. Но капитаните на
съветски подводници са имали правомощията да изстрелват ядрено торпедо, без да са длъжни да се консултират
преди това със съветското ръководство в Москва. Един такъв капитан на съветска подводница действително
обмислял дали да не изстреля ядрено торпедо срещу американски кораб разрушител; само намесата на другите
офицери на кораба го разубедило. Ако съветският капитан беше осъществил намерението си, Кенеди можеше да се
окаже под неустоимия натиск да отговори, водещ до неустоимия натиск върху Хрушчов на свой ред да отговори...
Подобни погрешни сметки биха могли да доведат до ядрена война днес. Северна Корея например в момента има
ракети със среден обсег, способни да достигат Япония и Южна Корея, и е изстрелвала МКБР (междуконтинентални
балистични ракети), предназначени да достигат САЩ. Когато Северна Корея завърши разработката на своите МКБР,
тя може да ги демонстрира, изстрелвайки една към САЩ. Това би било възприето от САЩ като недопустима
провокация, особено ако ракетата по погрешка стигне по-близо до него, отколкото е било възнамерявано. Тогава
американският президент може да се окаже под непреодолимия натиск да отвърне на удара, което би създало
непреодолимия натиск върху китайските лидери да отговорят в защита на своя севернокорейски съюзник.
Друга правдоподобна възможност за непреднамерен отговор поради погрешни сметки е свързана с Пакистан и
Индия. Пакистански терористи вече осъществиха смъртоносна неядрена атака срещу индийския град Мумбай през
2008 г. В обозримо бъдеще пакистански терористи може да организират по-провокативна атака (например срещу
индийската столица Ню Делхи); за Индия може да не е ясно дали зад атаката стои самата пакистанска държава;
индийските лидери ще са под натиск да завземат някаква съседна част от Пакистан, за да елиминират
терористичната заплаха там; пакистанските лидери тогава ще са под натиск да използват своите малки тактически
ядрени оръжия „само“ срещу навлязлата в страната им индийска армия, може би с погрешната сметка, че Индия ще
разглежда подобна ограничена употреба на ядрени оръжия като „допустима“ и неизискваща цялостен ответен удар;
но лидерите на Индия ще са под натиск да отговорят със своите собствени ядрени оръжия.
Струва ми се правдоподобно и двете описани ситуации, които биха могли да доведат до ядрена война заради
погрешни сметки, да започнат да се развиват в рамките на следващото десетилетие. Главната несигурност е в това,
дали лидерите тогава ще се отдръпнат, както стана при Кубинската ракетна криза, или ескалацията ще продължи до
завършека си.
Третият тип сценарий, чиято кулминация би могла да бъде ядрена война, е случайното погрешно интерпретиране
на технически предупредителни знаци. И САЩ, и Русия имат системи за ранно предупреждение, които да засичат
изстрелването на атакуващи ракети от съперника. Щом ракетите бъдат веднъж изстреляни, поемат на път и бъдат
засечени, американският или руският президент има около 10 минути, за да реши дали да започне ответна атака,
преди идващите ракети да унищожат наземните ракети на неговата страна. Изстреляните ракети не могат да бъдат
върнати обратно. Това оставя минимално време за решаване дали ранното предупреждение е реално, или само
фалшива тревога, дължаща се на техническа грешка, и дали да бъде натиснат, или не бутонът, който ще убие стотици
милиони хора.
Но системите за засичане на ракети като всички сложни технологии са податливи на повреди и двусмислена
интерпретация. Ние знаем за поне три фалшиви тревоги, подавани от американската засичаща система. Например
на 9 ноември 1979 г. американският армейски генерал, служещ като дежурен офицер за американската система,
телефонирал на тогавашния заместник-министър на отбраната Уилям Пери посред нощ, за да му каже: „Моят
предупреждаващ компютър показва 200 МКБР, летящи от Съветския съюз към Съединените щати.“ Но генералът
заключил, че сигналът вероятно е фалшива тревога, Пери не събудил президента Картър, а Картър не натиснал
бутона и не убил излишно сто милиона съветски граждани. В крайна сметка се оказало, че сигналът наистина бил
фалшива тревога, дължаща се на човешка грешка – един компютърен оператор по погрешка бил пъхнал в компютъра
на предупредителната система на САЩ тренировъчна касета, симулираща изстрелването на 200 съветски МКБР.
Знаем също и за поне една фалшива тревога, подадена от руската засичаща система – една невоенна ракета,
изстреляна през 1995 г. от остров край Норвегия към Северния полюс била погрешно идентифицирана от
автоматичния проследяващ алгоритъм на руския радар като ракета, изстреляна от американска подводница.
Тези инциденти илюстрират един важен момент. Предупредителният сигнал не е еднозначен. Фалшиви тревоги
трябва да се очакват и все още се случват, но истинските изстрелвания и истинските аларми също са възможни. Така
че когато действително постъпи сигнал за тревога, дежурният американски офицер и президентът (и предполага
се – руският дежурен офицер и президент в съответната ситуация) трябва да интерпретират алармата в контекста на
текущите условия – дали настоящото положение в света е такова, че руснаците (или американците) има вероятност
да поемат ужасния риск да започнат атака, която ще гарантира незабавно масово унищожение в отговор? На 9
ноември 1979 г. не е имало текущи световни събития, които да мотивират пуск на ракета, съветско-американските
отношения на се били изострено влошени и американският дежурен офицер и Уилям Пери се почувствали уверени
да интерпретират предупредителния сигнал като фалшива тревога.
Уви, този утешителен контекст вече не е в сила. Макар човек да би могъл наивно да очаква краят на Студената
война да намали или премахне риска от ядрена война между Русия и САЩ, резултатът парадоксално е обратният –
рискът сега е по-висок, отколкото когато и да било от Кубинската ракетна криза насам. Обяснението е във
влошаването на отношенията и на комуникацията между Русия и САЩ – влошаване, отчасти дължащо се на
неотдавнашните политики на президента Путин и отчасти на неблагоразумни американски политики. В края на 90-
те години правителството на САЩ направи грешката да пренебрегне постсъветска Русия като слаба и
незаслужаваща вече уважение. В унисон с тази нова нагласа САЩ преждевременно разшири НАТО, обхващайки
прибалтийските републики, които преди бяха част от Съветския съюз, подкрепи военната интервенция на НАТО в
Сърбия въпреки силните руски възражения и разположи балистични ракети в Източна Европа, привидно като
защита срещу ирански ракети. Руските лидери разбираемо се почувстваха застрашени от тези и други действия на
САЩ.
Политиката на САЩ към Русия днес пренебрегва поуката, извлечена от финландските лидери от съветската
заплаха след 1945 г. – че единственият начин да се гарантира сигурността на Финландия е да се поддържат
постоянни откровени разговори със Съветския съюз и да бъде убеден той, че на Финландия може да се има доверие
и че тя не представлява заплаха (гл. 2). Днес САЩ и Русия представляват голяма взаимна заплаха поради
възможната погрешна интерпретация, водеща до атака, непланирана предварително – защото те не се намират в
постоянна откровена комуникация и не успяват да се убедят един друг, че не се застрашават взаимно с възможна
атака, планирана предварително.
Оставащият сценарий, който може да доведе до употребата на ядрени оръжия, е свързан с терористи, които
открадват уран, плутоний или готова бомба от някоя ядрена сила или ги получават от нея – най-вероятно Пакистан,
Северна Корея или Иран. Бомбата би могла след това да бъде вкарана нелегално в САЩ или друга страна на прицел
и детонирана. При подготовката на атаката срещу Световния търговски център през 2001 г. Ал Кайда наистина се е
опитала да се сдобие с ядрено оръжие, което да използва срещу САЩ. Може би терористите биха могли да
откраднат уран или бомба и без помощта на страната, произвела бомбата, ако сигурността на мястото за
съхранението на бомбата е неадекватна. Например по времето на разпада на Съветския съюз 600 кг от бившия
съветски уран с необходимото качество за бомба е останал в съветската република, която впоследствие стана
независим Казахстан. Уранът се е съхранявал в склад, пазен само от една нищо и никаква ограда от бодлива тел и
лесно е могъл да бъде откраднат. По-вероятно е обаче терористите да се сдобият с материал за бомба от „вътрешен
човек“, т.е. с помощта на персонала, съхраняващ бомбата, или на лидерите на Пакистан, Северна Корея или Иран.
Един сроден риск, често бъркан с опасността терористи да се сдобият с ядрена бомба, е рискът те да се сдобият с
т.нар. мръсна бомба – конвенционална неядрена бомба, която включва неексплозивен, но дълготраен радиоактивен
материал, като например изотопа цезий-137 с период на полуразпадане 30 години. Детонирането на такава бомба в
американски или друг град би разпръснало цезия на територията на цели квартали, които биха станали трайно
необитаеми, а освен това би имало голям психологически ефект. (Само си помислете за трайните последици на
атаката срещу Световния търговски център върху мисленето и политиките на САЩ, въпреки че не бяха използвани
експлозиви или дълготрайни изотопи.) Терористите вече са демонстрирали способността си да взривяват бомби в
големи градове в много страни, а цезий-137 се намира лесно в болниците заради медицинските си приложения.
Следователно е изненадващо, че терористите още не са добавили цезий-137 към неядрените си бомби.
От тези четири групи сценарии най-вероятният е онзи с терористите, използващи мръсна бомба (лесна за
направа) или ядрена бомба. Първата би убила само няколко души, втората би взела жертви „само“ от порядъка на
стоте хиляди души от Хирошима, но и двете биха имали последици, далеч засенчващи тези жертви. По-малко
вероятни, но все още възможни, са първите три сценария, които биха могли да убият стотици милиони хора
незабавно, а впоследствие и повечето хора на Земята.

***

Следващият от четирите големи проблема пред света, които ще придават облик на живота ни през предстоящите
десетилетия, е глобалната промяна на климата. Почти всички сме чували за нея. Но тя е толкова заплетена,
объркваща и гъмжаща от парадокси, че малцина освен специалистите по климата действително я разбират, а много
влиятелни хора (включително много американски политици) я отхвърлят като измама. Сега ще се опитам да я
обясня колкото е възможно по-ясно с една блок-схема, изобразяваща веригата от причини и следствия и спомагаща
за проследяване на обяснението ми.
Изходната точка е световното население и средното влияние на човек върху света. (Последният израз означава
средното количество потребявани ресурси, например нефт, и произвеждани отпадъци, например отпадни води, на
човек на година.) И трите споменати количества – броят хора, средното потребление на ресурси и производството
на отпадъци на човек – се увеличават. В резултат се увеличава общото човешко влияние върху света – защото общото
влияние е равно на увеличаващото се средно влияние на човек, умножено по увеличаващия се брой хора.
Един важен отпадък е газът въглероден диоксид (CO2), който постоянно се произвежда при дишането на
животните (включително нашето) и се отделя в атмосферата. Само че от началото на промишлената революция и
последвалото взривообразно увеличение на населението това естествено отделяне на CO2 бледнее пред
производството на CO2 в резултат най-вече на изгаряните от хората изкопаеми горива. Следващият най-важен газ,
предизвикващ промяна на климата, е метанът, който съществува в много по-малки количества и понастоящем е
много по-малко важен от CO2, но може да придобие важност поради т.нар. положителна обратна връзка, т.е.
[24]
глобалното затопляне разтапя арктическия пермафрост , който освобождава метан, причиняващ още затопляне,
което разтапя още пермафрост, който освобождава още метан, и т.н., и т.н.

Причинно-следствена верига на глобалната промяна на климата

Фиг. 9. Причинно-следствена верига на глобалната промяна на климата
 Най-обсъжданата основна последица от отделянето на CO2 e действието му като т.нар. парников газ в
атмосферата. Това се дължи на факта, че атмосферният CO2 е прозрачен за късовълновите слънчеви лъчи,
позволявайки на идващата слънчева светлина да преминава през атмосферата и да затопля земната повърхност.
Земята излъчва обратно тази енергия към космоса, но на по-дълги топлинни инфрачервени дължини на вълната, за
които CO2 е непрозрачен. Съответно CO2 поглъща тази отразена енергия и я излъчва отново във всички посоки,
включително обратно надолу към земната повърхност. Така повърхността се затопля като вътрешността на остъклен
парник, макар че физическият механизъм на затоплянето е друг.
Има обаче и две други основни последици от отделянето на CO2. Едната е, че CO2, който ние произвеждаме, се
натрупва и в океаните като въглеродна киселина. Но киселинността на океаните вече е по-висока от когато и да било
през последните 15 милиона години. Това разтваря скелетите на коралите, убивайки кораловите рифове, които са
съществен развъдник за океанските риби и защитават тропическите и субтропическите морски крайбрежия от
щормови вълни и цунамита. В момента кораловите рифове в света се свиват с 1% до 2% годишно, така че те до
голяма степен ще изчезнат през настоящия век, а това означава, че безопасността на крайбрежията силно ще
намалее, също както и белтъчното съдържание, предлагано от морските храни. Другата основна последица от
нашето отделяне на CO2 е, че то засяга по разнороден начин растежа на растенията, като или го стимулира, или го
задържа.
Най-обсъжданата последица от отделянето на CO2 обаче е онази, която споменах първа – затоплянето на земната
повърхност и ниската атмосфера. Тъкмо нея наричаме глобално затопляне, но този ефект е толкова сложен, че да го
наричаме „глобално затопляне“ е погрешно наименование, по-подходящ термин би бил „глобална промяна на
климата“. Първо, веригата от причини и следствия означава, че атмосферното затопляне парадоксално довежда
дотам, че някои сухоземни области (в т.ч. югоизточните САЩ) стават временно по-студени, въпреки че
същевременно повечето области (включително повечето от останалата част на САЩ) стават по-топли. По-топлата
атмосфера например разтапя повече ледове в Северния ледовит океан, давайки възможност на повече студени води
от него да текат на юг и да охлаждат някои сухоземни области надолу по теченията им.
Второ, съперник на средностатистическата тенденция към затопляне с оглед на нейната значимост за
човешките общества е засилването на екстремните проявления на климата: бурите и наводненията се увеличават,
горещите максимуми стават по-горещи, но и студените стават по-студени, предизвиквайки явления като снеговалеж
в Египет и студена вълна в североизтока на САЩ. Това кара скептичните политици, които не разбират климатичната
промяна, да си мислят, че тези събития опровергават нейната реалност.
Трето усложнение е, че климатичната промяна предполага големи времеви интервали между причините и
следствията. Океаните например складират и отделят CO2 толкова бавно, че дори всички хора на Земята да умреха
днес или да престанеха да дишат, или да престанеха да изгарят изкопаеми горива, атмосферата пак щеше да се
затопля още няколко десетилетия. От друга страна, съществуват потенциални големи нелинейни усилващи фактори,
които биха могли да накарат света да се затопля много по-бързо, отколкото според настоящите консервативни
предвиждания, които приемат линейни зависимости между причините и следствията. Тези усилващи фактори
включват разтапянето на пермафроста и морския лед и евентуалното рухване на антарктическата и гренландската
ледена покривка.
Що се отнася до последиците от средностатистическата световна тенденция към затопляне, ще спомена четири.
(На този етап от моето „ясно обяснение“ може би вече ще сте готови да се съгласите, че глобалната промяна на
климата наистина е заплетена!) Най-очевидната последица за хората в много краища на света е сушата. Например
моят край, Южна Калифорния, става все по-сух и по-сух, а 2015 г. в частност беше най-сухата година в историята на
моя град Лос Анджелис, откакто се водят метеорологични наблюдения от началото на XIX в. Сушите, причинявани
от глобалната климатична промяна, са неравномерно разпределени по света – най-тежките засягат области като
Северна Америка, Средиземноморието и Близкия изток, Африка, земеделските земи в Южна Австралия и
Хималаите. В Хималаите например снежната покривка осигурява повечето вода за Китай, Виетнам, Индия,
Пакистан и Бангладеш – но тази снежна покривка и водите за разчитащото на нея водоснабдяване, които
споменатите страни трябва да си поделят, намаляват, а те самите нямат в историята си много примери за мирно
уреждане на конфликтите си.
Втора последица от тенденцията към средностатистическо глобално затопляне е намаленото производство на
земеделски храни поради сушата, която току-що споменах, и парадоксално, поради повишените температури
(например защото те благоприятстват растежа на плевелите повече от растежа на посевите). Намаленото
производство на храна е проблем, защото населението в световен мащаб, стандартът на живот и потреблението на
храна са в процес на увеличение – според предвижданията с 50% през следващите няколко десетилетия, но ние вече
имаме проблем с храната и сега, при няколко милиарда недохранени хора в момента. САЩ в частност е водещият
световен износител на храни, а американското земеделие е съсредоточено в западните и централните части на
САЩ, които стават неизменно все по-горещи, по-сухи и по-малко производителни.
Трета последица на тенденцията към средностатистическо затопляне е, че тропическите насекоми, пренасящи
болести, се преместват към умерените зони. Проблемите със заболяванията в резултат на това досега включват
неотдавнашното навлизане на треската денга и разпространението в САЩ на пренасяни от кърлежите болести,
скорошната поява на тропическата треска чикунгуня в Европа и разпространението на маларията и вирусния
енцефалит.
Накрая, последицата от тенденцията към затопляне, която ще спомена, са повишаващите се морски равнища. По
консервативни преценки очакваното средно повишение на морското равнище през настоящия век е 90 см, но в
миналото е имало повишения до 21 м; главната несигурност сега е свързана с евентуалното рухване и разтапяне на
антарктическата и гренландската ледена покривка, което би стоварило много вода в океаните. Дори едно средно
покачване от едва 90 см обаче, усилено от бурите и приливите, би било достатъчно, за да подкопае обитаемостта на
Флорида и някои други райони по Източното крайбрежие на САЩ, в Нидерландия, ниските части на Бангладеш и
много други гъстонаселени места – освен че ще нанесе вреда на речните устия, които служат като „развъдници“ за
океанските риби.
Приятели понякога ме питат дали климатичната промяна няма някакви добри последствия за човешките
общества. Да, има някои, като перспективата да отворим мореплавателни коридори, свободни от ледове, в Далечния
север, когато арктическият морски лед се стопи, и може би увеличеното производство на пшеница в южния житен
пояс на Канада и някои други райони. Но повечето последствия за човешките общества са лоши.
Има ли някакво бързо технологично решение за справяне с тези проблеми? Може да сте чували за най-различни
предлагани геоинженерни подходи като впръскването на частици в атмосферата или извличането на CO2 от
атмосферата, за да бъде охладена земната повърхност. Но няма геоинженерен проект, който да е вече изпитан и да се
знае, че работи, предлаганите подходи са много скъпи, а тестването и прилагането на всеки такъв проект несъмнено
ще отнеме дълго време и най-вероятно ще разкрие непредвидени лоши странични ефекти. Например, когато
[25]
неотровните хлорофлуоровъглеродни газове (CFC ) замениха отровните газове, използвани в хладилниците до
40-те години на ХХ в., това изглеждаше като чудесно и безопасно инженерно решение на проблема с хладилния газ,
особено защото лабораторните тестове не бяха разкрили недостатъци на CFC. За нещастие лабораторните тестове
не биха могли да разкрият как CFC, веднъж попаднали в атмосферата, ще започнат да разрушават озоновия слой,
който ни защитава от ултравиолетовото лъчение. В резултат на това CFC бяха забранени в по-голямата част от
света – но едва няколко десетилетия по-късно. Това е пример защо геоинженерството ще изисква първо
„атмосферно тестване“ – нещо невъзможно, защото ще трябва да съсипем експериментално Земята десет пъти,
преди да можем да се надяваме да измислим как да накараме геоинженерството да произведе само желаните добри
последици на единайсетия път. Затова повечето учени и икономисти разглеждат геоинженерните експерименти
като изключително неразумни, дори смъртно опасни и заслужаващи да бъдат забранени.
Означава ли всичко това, че промяната на климата е неудържима и че нашите деца със сигурност ще се озоват в
свят, в който не си струва да се живее? Не, разбира се, че не. Промяната на климата е причинена в огромната си част
от човешки дейности, така че всичко, което трябва да направим, за да я намалим, е да намалим тези дейности. Това
означава да горим по-малко изкопаеми горива и да получаваме повече от енергията си от възобновяеми източници
от типа на вятъра, слънцето и атома.

***

Третата голяма група проблеми за бъдещето на човешките общества по света освен ядрените оръжия и глобалната
промяна на климата е глобалното изчерпване на съществените природни ресурси. Това вещае неприятности, защото
някои ресурси (особено водата и дървесината) са налагали ограничения на минали общества и са довеждали до
краха им, а други (предимно изкопаемите горива, минералите и плодородната земя) са ставали мотив за войни.
Недостигът на ресурси вече подкопава обществата или заплашва да предизвика войни в много части на света днес.
Нека започнем, като разгледаме подробно един пример – изкопаемите горива, които използваме главно за енергия,
но също и като изходни материали за химичен синтез на много продукти. (Терминът „изкопаеми горива“ означава
въглеводородните горивни източници, образувани много отдавна в земната мантия – нефт, въглища, нефтени шисти
и природен газ.)
Хората имат нужда от енергия за всички свои дейности, а особено големи количества са ни нужни за
транспортирането и вдигането на разни неща. В продължение на милиони години еволюция човешката мускулна
сила е била единственият енергиен източник за транспортиране и вдигане. Преди около 10 000 години сме
започнали да одомашняваме едри животни и да ги впрягаме да теглят коли, да носят товари и да вдигат тежести
чрез системи от макари и предавки. След това е дошла силата на вятъра за задвижването на ветроходи и (по-късно)
мелници и силата на водата за задвижването на водни колела, използвани за вдигане, мелене и въртене. Днес
нашият най-разпространен енергиен източник с голяма преднина са изкопаемите горива поради тяхната привидно
ниска цена (повече за това – по-нататък), високата им енергийна плътност (т.е. големите количества енергия, които
може да осигури едно малко количество гориво) и възможността им да бъдат транспортирани за употреба навсякъде
(за разлика от животинските, вятърните и водните сили, които са налични или могат да бъдат поддържани само на
определени места). Затова в близкото минало изкопаемите горива са били главни двигатели на войните и външната
политика, пример за което е ролята на нефта като мотив за политиките на САЩ и Великобритания в Близкия изток
и за влизането на Япония във Втората световна война.
Още в древни времена хората са използвали малки количества нефт и въглища, лежащи открити на земната
повърхност. Използването на изкопаемите горива в голям мащаб обаче е започнало едва през XVIII в. с
промишлената революция. Експлоатацията на изкопаеми горива от различни типове и от различни източници
постепенно се е видоизменяла с времето. Първите използвани горива били онези, които били най-достъпни, защото
се намирали на повърхността или близо до нея, онези, които се добивали най-лесно и най-евтино, и онези, чието
извличане причинявало най-малко щети. След като тези първи източници се изчерпали, сме преминали към
източници, които били по-малко достъпни, по-дълбоко под земята, по-скъпи за добив или нанасящи повече вреда.
Така първата употреба на горива в промишлен мащаб била онази на въглища от плитки рудници, използвани за
задвижването на парни машини за изпомпване на вода, след това за чекръци и (в крайна сметка през XIX в.) за
параходи и локомотивни двигатели. Промишлената експлоатация на въглищата била последвана от експлоатацията
на нефта, нефтените шисти и природния газ. Например първият нефтен кладенец, който добивал нефт изпод земята,
бил един плитък кладенец, пробит в Пенсилвания през 1859 г., последван от все по-дълбоки кладенци.
Има спорове дали вече сме стигнали „максимума на нефта“ – т.е. дали сме изразходвали толкова много от
достъпните нефтени залежи на Земята, че нефтопроизводството скоро да започне да намалява. Няма обаче спор
относно факта, че най-евтините, най-достъпните и нанасящите най-малко вреда източници на нефт вече са
изчерпани. САЩ вече не може да събира нефт от повърхността или да пробива шистови кладенци в Пенсилвания.
Вместо това кладенците трябва да се дълбаят по-дълбоко (на километър и половина или повече), и то не само на
сушата, но и под океанското дъно, и не само в плитките океански води, но и в дълбоките, и не само в Пенсилвания в
промишленото сърце на САЩ, но и далеч в дъждовните гори на Нова Гвинея и в Арктика. Тези по-дълбоки, по-
отдалечени нефтени залежи са много по-скъпи за добив, отколкото са били плитките залежи в Пенсилвания.
Произтичащата от това възможност за нефтени разливи, причиняващи скъпи щети, е по-висока. С увеличаването на
разходите за добива на нефт алтернативните, но по-вредящи източници на изкопаеми горива от типа на нефтените
шисти и въглищата, както и източниците на неизкопаеми горива от типа на вятъра и слънцето, стават по-изгодни.
Въпреки това цените на петрола днес все още позволяват на големите нефтени компании да продължават да бъдат
силно печеливши.
Вече споменах привидно ниската цена на нефта. Да спрем и да се замислим за действителната цена на нефта (или
на въглищата). Да предположим, че нефтът се продава по 60 долара за барел. Ако на нефтената компания и струва
само 20 долара на барел да добие и транспортира този нефт и ако не и се налага да плаща за нищо друго,
продажбата на нефт за 60 долара на барел означава, че нефтената компания получава голяма печалба.
Но изкопаемите горива причиняват много щети. Ако тези щети също бъдат калкулирани на нефтената компания,
цената на нефта ще се увеличи. Щетите, пораждани от изгарянето на изкопаеми горива, включват замърсяването на
въздуха, което до неотдавна беше сериозно в САЩ и Европа, а сега е особено зле в Индия и Китай. Това замърсяване
на въздуха предизвиква смъртта на милиони хора и води до високи здравни разходи всяка година. Другите щети,
причинявани от изкопаемите горива, са опосредствани от промяната на климата, която взима своята дан, като
намалява селскостопанската продукция, повишава морските равнища, принуждава ни да харчим пари за диги срещу
тези покачващи се морета и допринася за големите щети от наводнения и суши.
Ето един пример, чрез който по-добре да разберете косвената цена на изкопаемите горива, която техните
производители понастоящем не плащат. Да предположим, че ръководите фабрика, която произвежда вид кукла,
наречена „Щастлива кукла“. Да кажем, че на вас ви струва 20 долара да произведете един тон „Щастливи кукли“,
докато производството на другите кукли струва по 30 долара за тон, и че можете да продавате своите „Щастливи
кукли“ за 60 долара на тон. Тази печалба от 60 долара минус 20 долара прави производството на „Щастливи кукли“
много доходно и позволява да бъдат изпреварени конкурентите куклопроизводители.
За нещастие вашият процес за производство на „Щастливи кукли“ дава като страничен ефект голямо количество
черна кашеста утайка, която отсъства като страничен ефект в производствения процес на конкурентните кукли. Вие
изхвърляте черната утайка в житните ниви на всичките си съседи, намалявайки по този начин тяхното
зърнопроизводство. Всеки тон „Щастливи кукли“, които вие произвеждате, струва на вашите съседи 70 долара от
изгубени зърнени доходи заради вашата черна утайка.
В резултат вашите съседи ви съдят и настояват да им платите по 70 долара за изгубения зърнен доход за всеки тон
от вашите „Щастливи кукли“. Вие възразявате на искането на съседите си, привеждайки много оправдания:
отричате, че производството на „Щастливи кукли“ произвежда черна кашеста утайка, въпреки че учените на
собствената ви компания са ви предупреждавали за този страничен продукт от десетилетия; казвате, че не е
доказано черната утайка да е вредна; черната утайка си е възниквала естествено милиони години; необходими са
още изследвания, преди да можете да прецените колко от черната утайка в нивите на съседите ви се дължи на вашия
завод за производство на „Щастливи кукли“; „Щастливите кукли“ са съществени за цивилизацията и нашия висок
стандарт на живот, така че жертвите на черната утайка трябва просто да млъкнат и да престанат да се оплакват.
Но когато жалбата влиза в съда, съдията и съдебните заседатели казват, че в случая няма много за умуване –
разбира се, че трябва да платите на съседите си по 70 долара за всеки тон от вашите „Щастливи кукли“ като
компенсация за намаленото им зърнопроизводство. Резултатът е, че вашите „Щастливи кукли“ имат действителни
разходи по 20 долара на тон, но 20 долара плюс 70 долара е равно на 90 долара за тон продукция. „Щастливите
кукли“ вече не са чудесна машина за печалби – за вас не е икономически изгодно да ги произвеждате за 90 долара на
тон, ако можете да ги продадете само за 60 долара на тон. Сега куклите на вашите конкуренти, чието производство
струва 30 долара на тон, изпреварват „Щастливите кукли“ вместо обратното.
Изкопаемите горива също като „Щастливите кукли“ в нашия хипотетичен пример причиняват щети, освен че
носят ползи. Разликата е, че CO2 от изгарянето на изкопаемите горива е много по-малко видим от черната кашеста
утайка и че производителите и потребителите на изкопаеми горива все още не са длъжни да плащат разходи за
щетите, които причиняват на другите хора, докато нашите хипотетични производители на кукли са длъжни. Но все
повече се засилва настояването производителите или потребителите на изкопаеми горива да бъдат принудени да си
платят също като фабрикантите на „Щастливи кукли“, т.е. чрез данък върху въглеродните емисии или по друг метод.
Това настояване е един от факторите зад настоящото търсене на алтернативни енергийни източници, различни от
изкопаемите горива.

***

Някои алтернативни източници изглеждат практически неизчерпаеми, като вятърната, слънчевата, приливната,
водноелектрическата и геотермалната енергия. Всички тези източници с изключение на приливите са вече
„изпитани“, т.е. те са в употреба в голям мащаб от дълго време. Дания например вече получава много от
електричеството си от вятърни турбини в Северно море, а исландската столица Рейкявик се отоплява с геотермална
енергия, докато речните язовири за производство на водноелектрическа енергия са в широка употреба повече от
столетие.
Разбира се, всеки от тези алтернативни енергийни източници е свързан със своите собствени специфични
проблеми. Мащабното производство на слънчева енергия тук, в моя щат Южна Калифорния, често изисква
превръщането на части от слънчевия пустинен хабитат в слънчеви панели, а това е вредно за и без това
застрашената популация пустинни костенурки. Вятърните турбини убиват птици и прилепи и будят недоволство
сред собствениците на земя, които се оплакват, че перките им развалят гледката. Водноелектрическите централи на
реките са пречка за мигриращите риби. Ако разполагахме с други методи за производство на енергия, които да са
евтини и да не създават проблеми, несъмнено нямаше да унищожаваме хабитата на пустинните костенурки, да
убиваме птици и прилепи, да разваляме гледката на хората или да пречим на миграцията на рибите. Но както вече
стана дума, изкопаемите горива като вариант са свързани със своите собствени големи проблеми – глобална
промяна на климата, дихателни заболявания и щети, причинявани при добива на нефт и въглища. Тъй като
следователно не разполагаме с опцията да избираме между добро решение и лошо решение, трябва да се запитаме:
коя от всички тези лоши алтернативи е най-малко лошата?
Като пример за този дебат да вземем вятърните турбини. Изчислено е, че в САЩ те убиват поне 45 000 птици и
прилепи всяка година. Това звучи като много птици и прилепи. За да поставим това число в перспектива, имайте
предвид, че според изчисленията домашните котки, пуснати да се разхождат извън къщите на собствениците си,
убиват средно над 300 птици на година на котка. (Да, над триста – това не е печатна грешка.) Ако популацията на
уличните котки в САЩ възлиза на около 100 милиона, значи според изчисленията котките в САЩ убиват поне 30
млрд. птици годишно в сравнение с едва 45 000 птици и прилепи, убивани годишно от вятърните турбини. Тези
жертви на вятърните турбини се равняват на работата на едва 150 котки. Би могло да се спори, че ако сме сериозно
загрижени за птиците и прилепите в САЩ, би трябвало да съсредоточим вниманието си първо върху котките, а не
върху вятърните турбини. В по-нататъшна защита на вятърните турбини срещу котките, моля, припомнете си, че
котките не ни се отплащат за щетите, които нанасят на птиците, осигурявайки ни енергия, незамърсен въздух и
смекчаване на глобалното затопляне, докато вятърните турбини осигуряват всички тези неща.
Този пример е илюстрация как биха могли да се защитават вятърните турбини, пустинните слънчеви панели и
язовирите въпреки несъмнените щети, които причиняват. Те нанасят по-малко сериозни вреди, отколкото
изкопаемите горива. Следователно може да се смята, че те предлагат приемлив компромисен метод за замяна на
изкопаемите горива като енергиен източник. Все още се чува често възражението, че вятърните турбини и
слънчевата енергия засега не могат да се конкурират с изкопаемите горива. Но при някои условия те вече го правят, а
привидното икономическо предимство на изкопаемите горива е подвеждащо – и отново алтернативните методи
биха били много по-евтини, ако вземем под внимание големите косвени разходи (като онези на „Щастливите
кукли“) на изкопаемите горива.
Досега сигурно вече си задавате въпроса за очевидната и много плашеща алтернатива – производството на ядрена
енергия.
Това е тема, при която повечето американци, а и много жители на други страни, веднага си запушват ушите.
Правят го по три причини освен икономическите – страх от инциденти, страх да не би горивото за ядрените
реактори да бъде отклонено за направата на ядрени бомби, както и заради нерешения проблем със съхранението на
отработеното гориво.
Нашите спомени за атомните бомби над Хирошима и Нагасаки карат много хора инстинктивно да асоциират
ядрените реактори със смърт, а не с енергия. Всъщност от 1945 г. насам има две известни събития, при които
инциденти в ядрени централи са убили хора – 32 души, загинали на място, и големия, но неточен брой хора,
починали впоследствие от радиацията в резултат на инцидента с реактора в Чернобил в бившия Съветски съюз, и
инцидента с реактора във Фукушима в Япония. Инцидент с оборудването и човешка грешка повредиха реактора на
„Три Майл Айланд“ в САЩ през 1979 г., но никой не беше убит или ранен, а изтичането на радиоактивни материали
беше минимално. Психологическите ефекти на „Три Майл Айланд“ обаче бяха огромни – те доведоха до дългото
спиране на всякакви поръчки за нови реактори за производство на енергия където и да било в САЩ в течение на
много години.
Другият страх, свързан с производството на ядрена енергия, е нерешеният проблем, къде да се складира
отработеното ядрено гориво. В идеалния случай то би трябвало да се депонира завинаги в далечна и геоложки много
стабилна област, дълбоко под земята и без риск от изтичане на гориво поради земетресения или проникване на вода.
Най-добрият кандидат, установен засега в САЩ, е едно място в Невада, което, изглежда, отговаря на физическите
изисквания. Пълна сигурност относно безопасността обаче е невъзможна, така че възраженията на гражданите на
Не-вада успяват да блокират приемането на предложеното място. В резултат САЩ все още няма място за
депониране на отработеното ядрено гориво.
Както птиците и прилепите, убивани от вятърни турбини, така и производството на ядрена енергия не е без
своите недостатъци. Дори и без тях то не би покрило всичките ни основни енергийни нужди – например човек не
може да ползва ядрени реактори за задвижване на автомобили и самолети. Спомените ни за Хирошима и
Нагасаки – подсилени от „Три Майл Айланд“, Чернобил и Фукушима – са парализирали мисленето на повечето
американци и други хора относно производството на ядрена енергия. Отново обаче трябва да се запитаме: какви са
рисковете на ядрената енергия и какви са рисковете на алтернативите? Франция е покривала повечето от
националните си нужди от електричество с ядрени реактори в продължение на много десетилетия без инцидент.
Изглежда неправдоподобно да се възразява, че французите може всъщност да са имали инциденти и да не са си ги
признали – опитът от Чернобил доказва, че изпускането на каквато и да било радиоактивност в атмосферата от
повреден реактор лесно се засича от други страни. Южна Корея, Тайван, Финландия и много други страни също
произвеждат много електричество с ядрени реактори без никакви значими инциденти. Така че трябва да претеглим
страха си от възможен инцидент с ядрен реактор срещу сигурната смърт на милиони хора всяка година поради
замърсяване на въздуха в резултат на изгарянето на изкопаеми горива, както и огромните и вероятно пагубни
последици от глобалната промяна на климата, причинена от изкопаемите горива.
За САЩ решението на тези дилеми ще трябва да включи два елемента. Единият е да се намали
енергопотреблението на човек в САЩ – нашето е приблизително двойно по-голямо от това на европейците, въпреки
че те се радват на по-висок стандарт на живот от американците. Сред факторите, допринасящи за това, са
различните държавни политики в Европа и САЩ, влияещи на покупките на коли. Европейците не са насърчавани да
купуват големи скъпи коли с висок разход на гориво и малък пробег на литър гориво, защото данъкът при покупката
на кола в някои европейски страни е 100%, удвоявайки цената на колата. Освен това европейските държавни акцизи
върху бензина тласкат цените на горивото до над 2,38 долара за литър – друг демотивиращ фактор за купуването на
горивоемка кола. Данъчните политики в САЩ биха могли аналогично да бъдат използвани, за да бъдат
демотивирани американците да купуват гълтащи много гориво коли.
Вторият елемент от решението на енергийните дилеми на САЩ освен намаляването на общото
енергопотребление ще е да добиваме повече от енергията си от източници, различни от изкопаемите горива – т.е. от
вятърни, слънчеви, приливни, водноелектрически, геотермални и може би ядрени източници. След петролната
криза в Персийския залив през 1973 г. правителството на САЩ предложи да субсидира разработването на
алтернативното енергопроизводство и американските компании използваха тези субсидии за разработката на
ефективни вятърни генератори. За съжаление около 1980 г. американското правителство прекрати тези субсидии за
алтернативна енергия, така че американският пазар за нашите ефективни вятърни генератори рязко се сви. Вместо
това Дания, Германия, Испания и други европейски страни усъвършенстваха нашите ветрогенераторни конструкции
и сега ги използват за покриване на много от електропотреблението си. Аналогично Китай разработи
далекопроводи за големи разстояния, за да пренася електричество от ветрогенераторните станции в далечния
Западен Китай до гъстонаселените райони в Източен Китай; САЩ не е разработил такива далекопреносни системи
за електричество.

***

Това са проблемите, свързани с изчерпването на един природен ресурс, изкопаемите горива, разгледани в по-
широкия контекст на проблема с енергийните ни нужди. Нека сега обсъдим накратко другите главни категории
природни ресурси и техния потенциал за създаване на трудности за бъдещето ни. Две от тези категории вече бяха
представени в гл. 8 във връзка с проблемите, които предизвикват специално за Япония – горите, които осигуряват
дървесината, хартията, и такива решаващи биологични фактори като опрашителите и риболова (главно риба, миди и
ракообразни от океана, но също и сладководни езера и реки), който покрива голям процент от потребността на
хората по света от необходими белтъчини. Другите категории са: много-то различни елементи и минерали,
използвани в промишлеността (желязо, алуминий, мед, никел, олово и др.), плодородната почва, съществена за
земеделието и горското стопанство, сладката вода за пиене, миене, земеделие, горско стопанство и промишленост и
атмосферата, в която всички ние живеем. Тези разнородни ресурси се различават в четири отношения, важни за
разбирането на техния потенциал за създаване на проблеми за нас – възобновяемостта им и възникващите от това
проблеми на управлението им, потенциала им за ограничаване на човешките общества, международните им
измерения и международната конкуренция, която провокират, включително войни.
Първо, ресурсите се различават по своята възобновяемост. Както и изкопаемите горива, минералите са
неорганични (т.е. небиологични и невъзобновяеми). Тоест минералите не се възпроизвеждат сами, нито създават
малки минералчета; количествата, с които разполагаме в момента на Земята, са от практическа гледна точка всичко,
което някога изобщо ще имаме. За разлика от това горите и рибата са възобновяеми биологични ресурси – рибите и
дърветата създават малки рибки и малки дръвчета. Следователно на теория, а често и на практика, те могат да бъдат
използвани устойчиво, като бъдат потребявани с темп, по-нисък от темпа, с който се създават нови риби и нови
дървета, така че популацията от риби и дървета да остава стабилна или дори да се увеличава. Плодородната почва,
въпреки че е до голяма степен неорганична и само отчасти с биологичен произход, също може да бъде разглеждана
като възобновяем ресурс, защото, макар да е възможно да ерозира поради човешките дейности, тя може да бъде
възпроизвеждана чрез действията на земните червеи и микроорганизмите. Сладката вода е отчасти невъзобновяема
(например при изчерпан водоносен пласт), но отчасти възобновяема, защото водата, изпаряваща се от океана, може
да падне като дъжд на сушата и да произведе нова сладка вода.
Ние не можем да направим нищо, за да съхраним световните запаси от невъзобновяеми ресурси (минерали и
изкопаеми горива) чрез практиките си на управление. Но практиките на управление имат голямо въздействие върху
запасите от възобновяеми биологични ресурси. Както вече беше споменато в гл. 8, за устойчивото управление на
горите и рибата се знае много. Част от горите и риболова по света като горите на Германия и риболова на сьомга в
Аляска вече са добре управлявани. За съжаление повечето не са – те са преексплоатирани, като в резултат техните
дървесни или рибни запаси се свиват или изчезват. Бърз въпрос: кога за последен път сте яли атлантическа риба
меч? Отговор: не и от много години насам, защото тя беше ловена в прекомерни количества и от търговска гледна
точка е практически изчезнала. Ние знаем също как да управляваме горния слой на почвата, но за жалост той твърде
често е управляван зле и бива отмиван от ерозията в реките, а след това в океана, или пък плодородието и съставът
му се влошават. Накратко, светът понастоящем управлява зле много или повечето от своите възобновяеми ценни
биологични ресурси.
Второ, кои природни ресурси биха могли да ограничат човешките общества? Отговор: вероятно всички с
изключение на атмосферния кислород, който не показва признаци на изчерпване. Някои минерали, особено
желязото и алуминият, са налични в такива огромни количества, че и те едва ли ще се окажат ограничаващи, но към
това твърдение трябва да добавя една уговорка – признанието, че залежите, които сме експлоатирали, са били
плитки, достъпни и лесни да добив. С времето неизбежно ще започнем да зависим от по-дълбоките залежи, които
са по-скъпи за добив, както вече стана с изкопаемите горива. Някои други минерали, важни за промишлеността, се
срещат в много по-малки количества, така че вече има страхове, че техните запаси са ограничаващи – например
т.нар. редкоземни елементи, чиито известни залежи са съсредоточени в Китай. Може би сте склонни да гледате на
наличието на сладка вода като на неограничено, защото в световните океани има толкова много солена вода, че
бихме могли да произведем практически безкрайни количества сладка вода чрез обезсоляването на океанска вода.
Това обаче изисква енергия, а ние вече сме силно притиснати в енергоснабдяването и понасяме огромни разходи от
свръхупотребата на енергия, така че в действителност сладката вода всъщност е налична само в ограничени
количества.
Следващото ни съображение са международните измерения на проблемите с ресурсите в света. Някои ресурси,
като горите, не се движат; всяко дърво си стои в държавата, където расте в момента, така че неговото управление
теоретично може да се диктува от тази държава (макар че на практика има и международно измерение, защото
други страни могат да купят или наемат този ресурс). Но международните усложнения са неизбежни при ресурсите,
намиращи се в международната „мера“, и при подвижните ресурси, които пресичат националните граници.
Откритото море е такава „мера“ – докато морските води на 200 морски мили от сушата се смятат за територия на
държавата, на която принадлежи тази суша, морските води отвъд границата от 200 мили не са ничие притежание.
(Названието „мера“ [commons] произхожда от един термин, с който са се назовавали много пасища през
Средновековието – те не са били притежавани от отделни хора, а са били смятани за обща собственост, на всеобщо
разположение.) Държавите имат законово право да регулират риболова в границите на тези 200 мили, но всеки
риболовен съд на всяка страна може да лови риба където и да било из открито море. В резултат няма правен
механизъм за предотвратяване на свръхриболова в открито море и много океански рибни запаси намаляват. Три
други потенциално ценни ресурса също се намират в общата мера отвъд националните граници – минералите,
разтворени в океана, сладката вода в ледената шапка на Антарктида и минералите, намиращи се на морското дъно.
Вече има някои опити за експлоатация и на трите – след Първата световна война германският химик Фриц Хабер
разработвал процес за извличане на злато от океанската вода, поне един опит е бил правен за докарване на айсберг
на буксир от Антарктида до една близкоизточна държава, бедна на води, доста напреднали са опитите за добив на
някои минерали от океанското дъно. Но никоя от тези експлоатации на мерата все още не се е доказала като
практична; настоящият ни проблем с общата мера е „само“ риболовът в открито море.
Другите ресурси, които има вероятност да предизвикат международни усложнения, са подвижните, които
преминават от една държава в друга. Много животни са мигриращи и пресичат националните граници –
икономически най-важни са много видове океански риби с търговска стойност като рибата тон, а също и някои
речни риби и мигриращи сухоземни бозайници и птици (като речната сьомга, северния елен и африканската саванна
антилопа). Така че, когато риболовен кораб на една страна лови риба от мигриращи океански рибни пасажи, той
намалява по този начин рибата, която иначе би била на разположение на друга страна. Сладката вода също е
подвижна – много реки протичат през две или повече страни, а много езера граничат с две или повече страни, така
че една държава може да изчерпи или да замърси сладката вода, която друга държава иска да използва. Освен тези
подвижни полезни природни ресурси, вече съществуващи във водата или въздуха, има и подвижни вредни неща,
които човешките дейности добавят към водата или въздуха и които водните потоци или ветровете могат да пренасят
от една страна в друга. Например димът от индонезийските горски пожари вече вреди сериозно на качеството на
въздуха, отвяван към съседните Малайзия и Сингапур; прах от Китай и Централна Азия бива отвяван към Япония и
дори Северна Америка; а реките носят пластмаси, които накрая достигат дори и най-отдалечените океани и
брегове.
Накрая нека разгледаме международната конкуренция за ресурси. Това е голям проблем, защото, ако той не бъде
разрешен приятелски, страните може да се решат да прибягнат до война. Това вече се е случвало в примера с
международната конкуренция за нефт, който беше съществен мотив за влизането на Япония във Втората световна
война, и в примера с Тихоокеанската война на Чили (1879-1883) срещу Боливия и Перу за контрола върху богатите
медни и нитратни залежи в пустинята Атакама. Днес в много краища на света има сериозна конкуренция за сладка
вода, например за водата, идваща от топенето на хималайските снегове, които захранват основните реки, протичащи
през голяма част от Китай, Индия и всички страни от Югоизточна Азия. В случая с Меконг и другите реки, течащи
през Югоизточна Азия, язовирите в страните от горното течение ще попречат на богатите на хранителни вещества
седименти да достигнат страните от долното течение. Край бреговете на Западна Африка има конкуренция за
океанската риба между риболовните кораби на Европейския съюз, Китай и западноафриканските страни. Други
международни „боричкания“ за ресурси, ставащи в момента, са тези за дърветата с твърда дървесина, растящи в
тропически страни и много желани от индустриализираните държави от умерения пояс; за редкоземните елементи,
ползвани в промишлеността, и за почва като например наемането на земеделска земя в Африка от страна на Китай.
Накратко, с увеличаването на световното население и потребление можем да очакваме много, много повече
конфликти, предизвикани от международното съперничество за ограничаващи ресурси.

***

Средните нива на потребление на глава от населението на ресурси като нефта и металите и средните нива на
производство на глава от населението на отпадъци като пластмасите и парниковите газове са около 32 пъти по-
високи в Първия свят, отколкото в развиващия се свят. Всяка година например средният американец потребява 32
пъти повече бензин и произвежда 32 пъти повече пластмасови отпадъци и въглероден диоксид, отколкото средният
гражданин на една бедна страна. Коефициентът 32 има големи последици за начина на поведение на хората в
развиващия се свят, той има последици и за онова, което предстои на всички нас. Това е последната от четирите
групи проблеми, в които виждам заплаха за цивилизацията и нашия биологичен вид.
За да разберем тези последици, да се замислим по въпроса за световното население. Днес в света има над 7,5
млрд. души и те може да се увеличат до 9,5 милиарда в рамките на половин век. Преди няколко десетилетия много
хора смятаха населението за най-големия проблем пред човечеството. Но оттогава насам осъзнахме, че населението
е само единият от двата множителя, чието произведение е онова, което наистина е от значение. Това произведение
представлява общото световно потребление, което е сумата (за света) от местните потребления, а те са
произведения на две стойности – местното население (броя хора), умножено по средното местно потребление на
глава от населението.
Населението е от значение само доколкото хората потребяват и произвеждат. Ако повечето от седемте и половина
милиарда души по света бяха дълбоко замразени и нямаха нито метаболизъм, нито потребление, те нямаше да
създават ресурсен проблем. Първият свят се състои от около 1 милиард души, които живеят предимно в Северна
Америка, Европа, Япония и Австралия и имат относителни средни нива на потребление на глава от населението,
равняващи се на 32. По-голямата част от останалите 6,5 млрд. души, съставляващи развиващия се свят, имат
относителни нива на потребление на глава от населението под 32, повечето клонящи към 1. Тези числа означават, че
голямото потребление на ресурси става в Първия свят.
Въпреки това някои хора продължават да се занимават обсебено само с населението. Те отбелязват, че страни като
Кения имат темпове на растеж на населението над 4% годишно, и казват, че това е голям проблем. Това наистина е
проблем, особено за 50-те млн. жители на Кения. Но много по-големият проблем за света като цяло сме ние, 330
млн. американци, които превишаваме кенийците с 6,6 към 1 и всеки от нас потребява колкото 32 кенийци.
Умножете тези две съотношения между САЩ и Кения (6,6 към 1 и 32 към 1) и ще видите, че САЩ потребява 210
пъти повече ресурси от Кения като цяло. Да вземем друг пример – италианското население от 60 млн. души
потребява почти двойно повече от 1 млрд. души, които населяват целия континент Африка.
До неотдавна съществуването на всички тези бедни хора другаде по света не представляваше заплаха за страните
от Първия свят. „Те“, онези там, не знаеха много за нашия стил на живот, а дори и все пак да научеха и да изпитваха
завист или гняв, не можеха да направят много. Преди много десетилетия американските дипломати често играели
една игра, обсъждайки коя от страните по света има най-малко значение за националните интереси на САЩ.
Популярни отговори били „Афганистан“ и „Сомалия“ – тези две страни били толкова бедни и толкова отдалечени,
че изглеждало като че никога не биха могли да направят нещо, което да създаде проблеми за нас. По ирония, тези
две страни по-късно започнаха да бъдат възприемани като такива заплахи за нас, че ние изпратихме войски и в
двете, а американските войски все още са в Афганистан.
Причините, поради които бедни далечни страни сега могат да създават проблеми за богатите страни, биха могли
да бъдат обобщени с думата „глобализация“ – увеличените връзки между всички части на света. В частност все по-
улеснените комуникации и пътувания означават, че хората в развиващите се страни сега знаят много за големите
разлики в нивата на потребление и жизнените стандарти по света и че сега за много от тях е възможно да пътуват до
богатите страни.
Сред пътищата, по които глобализацията направи разликите в жизнените стандарти по света несъстоятелни, се
открояват три. Единият е разпространението на инфекциозни болести от бедните далечни страни към богатите
страни. През последните десетилетия плашещи фатални заболявания често са били пренасяни в богатите страни от
хора, пътуващи от бедните страни, където тези заболявания са ендемични, а мерките за обществено здравеопазване
са слаби – холера, ебола, грип, (особено) СПИН и др. Тези пътуващи хора ще се увеличават.
Разпространението на инфекциозните заболявания е непреднамерена последица от глобализацията, но второто
от трите разпространения, станали възможни благодарение на глобализацията, е свързано с човешки умисъл. Много
хора в бедните страни се дразнят и гневят, когато научат за комфортния начин на живот, достъпен другаде по света.
Някои от тях стават терористи, а много други, които не са самите те терористи, толерират или поддържат
терористите. От атаката срещу Световния търговски център на 11 септември 2001 г. насам стана ясно, че океаните,
които преди защитаваха САЩ, вече не ни защитават. Ние, американците, сега живеем под постоянна заплаха от
тероризъм. Несъмнено в бъдеще ще има още терористични атаки срещу САЩ и Европа, а вероятно и срещу Япония
и Австралия – дотогава, докато се запазва тази 32-кратна разлика в нивата на потребление.
Естествено глобалното неравенство само по себе си не е непосредствената причина за терористичните актове.
Религиозният фундаментализъм и индивидуалната психопатология също играят съществена роля. Всяка страна си
има своите откачени ядосани личности с порива да убиват други хора – бедните страни нямат монопол върху тях.
САЩ имат своя Тимоти Маквей, който уби 168 души с камион-бомба в Оклахома Сити, и Тиодор Казински, който
изпращаше по пощата пакети със старателно конструирани бомби, убили трима души и ранили двайсет и трима.
Норвегия има своя Андерш Беринг Брайвик, който уби 77 души и рани 319, много от тях деца, с бомба и
огнестрелно оръжие. Но тези трима терористи останаха изолирани откачени и не получиха широка подкрепа,
защото повечето американци и норвежци не са достатъчно отчаяни или гневни. Само в бедните страни, където
голяма част от населението се чувства отчаяно и гневно, има търпимост или подкрепа за терористите.
Последното следствие от коефициента 32 в съчетание с глобализацията е, че и хората с ниско потребление искат
да разполагат с начина на живот с високо потребление. Те имат два пътя да го постигнат. Първо, правителствата на
развиващите се страни разглеждат повишаването на жизнения стандарт, включително на нивата на потребление,
като главна цел на националната политика. Второ, десетки милиони хора в развиващите се страни не желаят да
чакат да видят дали тяхното правителство може да им осигури висок жизнен стандарт в рамките на живота им.
Вместо това те се устремяват към стила на живот на Първия свят сега, емигрирайки в Първия свят, със или без
разрешение – особено емигрирайки в Западна Европа и САЩ, а също и в Австралия, пристигайки най-вече от
Африка и части на Азия, както и от Централна и Южна Америка. Оказва се невъзможно да се възпрат имигрантите.
Всяко такова преместване на човек от страна с ниско в страна с високо потребление повишава световните нива на
потребление, въпреки че повечето имигранти не успяват веднага да увеличат потреблението си с всичките 32 пъти.
Възможно ли е да се постигне всеобщата мечта за начин на живот като в Първия свят? Да разгледаме числата.
Умножете настоящия брой на националните населения по националните нива на потребление на глава от
населението (на нефт, метали, вода и т.н.) за всяка страна и съберете тези произведения за целия свят. Полученият
сбор е настоящото ниво на световното потребление на този ресурс. Сега повторете това изчисление, но с всички
развиващи се страни, достигнали нивото на потребление на Първия свят – 32 пъти по-високо от настоящите им
нива, без промяна в националните населения или нещо друго в света. Резултатът е, че нивата на световното
потребление ще се увеличат 11 пъти. Това се равнява на световно население от около 80 млрд. души при настоящото
разпределение на нивата на потребление на глава от населението.
Има някои оптимисти, които твърдят, че бихме могли да поддържаме свят с 9,5 млрд. души. Но не съм срещал
оптимист, достатъчно безумен да твърди, че можем да поддържаме свят с еквивалента на 80 млрд. души. И все пак
ние обещаваме на развиващите се страни, че ако възприемат добри политики като честно правителство и свободни
пазарни икономики, те също могат да станат като Първия свят днес. Това обещание е напълно невъзможно, една
жестока измама. Ние вече имаме затруднения да поддържаме начина на живот на Първия свят дори и сега, когато на
него се радват само един милиард от седемте и половина милиарда души по света.
Ние, американците, често говорим за растящото потребление в Китай и други развиващи се страни като
„проблем“ и ни се ще „проблемът“ да не съществуваше. Е, разбира се, че този т.нар. проблем ще продължи да
съществува – китайците и хората от другите развиващи се страни просто се опитват да достигнат нивата на
потребление, които ние вече сме достигнали. Те няма да ни слушат, ако сме толкова наивни да им казваме да не се
опитват да правят онова, което ние вече правим. Единственото устойчиво решение за нашия глобализиран свят,
което Китай, Индия, Бразилия, Индонезия, африканските страни и другите развиващи се страни ще приемат, е
такова, при което нивата на потребление и жизнените стандарти са в общи линии по-равномерно разпределени по
света. Но светът няма достатъчно ресурси, за да поддържа устойчиво настоящия Първи свят, да не говорим за
развиващия се свят при настоящите нива на Първия свят. Означава ли това, че гарантирано ще стигнем до
катастрофа?
 Не – бихме могли да имаме устойчиво решение, при което нивата на потребление на Първия свят и другите
страни да се сближат значително под настоящите нива на Първия свят. Повечето американци биха възразили – няма
начин ние да жертваме своя жизнен стандарт само заради благото на разни хора в останалия свят! Както каза Дик
Чейни: „Американският начин на живот не подлежи на пазарлъци.“ Но жестоката реалност на нивата на световните
ресурси ни гарантира, че американският начин на живот ще се промени; тази реалност на световните ресурси не
може да бъде направена недействителна с пазарлъци. Ние, американците, със сигурност ще пожертваме нивата си
на потребление независимо дали сме решили така, или не, защото светът не може да поддържа настоящите ни нива.
Това няма да е непременно истинска жертва, защото нивата на потребление и човешкото благополучие, макар и да
имат отношение едни към други, не са неразривно свързани. Много от американското потребление е прахосническо
и не допринася за високото качество на живот. Например нивата на нефтопотребление на глава от населението в
Западна Европа са приблизително наполовина на онези в САЩ, но благополучието на средния западноевропеец е
по-високо от това на средния американец по всеки значим критерий като очаквана продължителност на живота,
здраве, детска смъртност, достъп до здравеопазване, финансова сигурност след пенсиониране, време за отпуск,
качество на държавните училища и подкрепа за изкуството. Когато дочетете тази страница от книгата ми, излезте на
някоя улица в САЩ, погледнете преминаващите коли, преценете колко харчат те и се запитайте дали това
прахосническо американско потребление на гориво допринася положително за кой да е от изброените показатели за
качеството на живот. Има и други области освен петрола, в които нивата на потребление в САЩ и в другите страни
от Първия свят са прахоснически, като прахосническото и разрушително използване на повечето от рибата и горите
в света, за което вече стана дума.
Накратко, сигурно е, че в рамките на живота на повечето от нас нивата на потребление на глава от населението в
Първия свят ще станат по-ниски, отколкото са сега. Единственият въпрос е дали ще постигнем този резултат с
планирани методи по наш избор, или с непланирани методи не по наш избор. Сигурно е също така, че в рамките на
нашия живот нивата на потребление на глава от населението в редица многолюдни развиващи се страни вече няма
да са 32 пъти по-ниски от тези в Първия свят, а ще са много по-близо до тях, отколкото е случаят в момента. Тези
тенденции са желателни цели, а не ужасяващи перспективи, срещу които да се съпротивляваме. Ние вече знаем
достатъчно, за да отбележим добър напредък към постигането им; главното нещо, което липсва, е необходимата
политическа воля.

***

Това са по мое мнение най-големите проблеми пред света като цяло. От гледна точка на нашата рамка на кризата
кои фактори благоприятстват и кои възпрепятстват човечеството при решаването на тези проблеми?
Не може да се отрече, че сме изправени пред внушителни препятствия. Много повече, отколкото в случаите на
националните кризи, пред които са били изправени седемте държави, разгледани от нас в предишните глави,
световните усилия да бъдат решени проблемите на света ни принуждават да навлезем в непознат терен, с по-малко
прецеденти от миналото, които да ни ръководят. Само се замислете как се различава светът като цяло от отделните
държави. Държавите, които разгледахме, имат сплотена общоприета национална идентичност и споделени
национални ценности, отличаващи я от другите държави с различни идентичности и различни ценности. Нашите
седем държави имат отдавна установени форуми на национален политически дебат и национален исторически
опит, от който да черпят вдъхновение. Всичките ни седем държави са били подпомогнати от съюзнически
приятелски държави, които са им предлагали материална помощ, съвети и модели за модифициране и възприемане.
Но нашият свят като цяло не разполага с тези и други предимства на държавите. Нямаме контакт с друга населена
планета, от която да търсим помощ (фактор #4 от табл. 1.2) или чието общество да проучваме за модели, които да ни
ръководят в собственото ни търсене на решения (фактор #5). Човечеството няма широко приета обща идентичност
(фактор #6) и общи основни ценности (фактор #11), отличаващи се от идентичностите и ценностите,
преобладаващи на други планети. За пръв път в историята ние сме изправени пред наистина глобални изпитания;
нямаме предишен опит от подобни изпитания (фактор #8) и от неуспехи в решаването им (фактор #9).
Прецедентите на предишните ни успехи в справянето в световен мащаб са ограничени – Лигата на нациите и
Организацията на обединените нации съставляват първите два институционализирани опита и макар да са
постигнали известни успехи, тези успехи все още не са съотносими като мащаб със световните проблеми. Няма
общосветовно признание (фактор #1) за кризата на нашия свят, нито общосветовно приемане на отговорността
(фактор #2) за настоящите ни проблеми, нито общо-световна честна самооценка (фактор #7). Свободата ни на избор
(фактор #12) е ограничена от тежки условия – неизбежното, както изглежда, изчерпване на световните ресурси,
покачването на нивата на CO2 и мащабът на неравенството по света не ни оставят много място за експерименти и
маневри. Всички тези безмилостни реалности будят у много хора песимизъм или безнадеждност по отношение на
изгледите на човечество за прилично бъдеще.
Въпреки това вече има напредък по три различни пътя към решаването на световните проблеми. Един отдавна
изпитан път се състои в двустранните и многостранните споразумения между държавите. Знаем, че преговори и
споразумения между политически субекти е имало поне откакто съществува писменост, която да ги документира
(над 5000 години). Съвременните групи и племена без писменост също сключват споразумения, така че историята
на политическите ни преговори несъмнено се простира назад през десетките хиляди години съществуване на
съвременните хора допреди произхода на държавното управление. В частност всичките четири световни проблема,
обсъждани в настоящата глава, са били обект на неотдавнашни двустранни или многостранни преговори.
Ще спомена само един пример не защото решеният проблем е сред най-належащите (не е такъв), а защото
онагледява възможността за постигане на споразумение дори между държави, вкопчени иначе в най-ожесточена
вражда – Израел и Ливан. Израел е нахлувал в Ливан и частично го е окупирал. Ливан е служил като база за ракетни
атаки срещу Израел. Въпреки това наблюдателите на птици от тези две страни са успели да постигнат паметно
споразумение. Орли и други едри птици, мигриращи сезонно между Европа и Африка, летят на юг от Ливан през
Израел всяка есен, а после обратно на север от Израел през Ливан всяка пролет. Когато самолети се сблъскат с тези
големи птици, резултатът често е взаимно унищожение. (Пиша това изречение година след като със семейството ми
оцеляхме от сблъсъка на нашия малък чартърен самолет с един орел, който остави вдлъбнатина, но не свали
самолета ни; орелът загина.) Подобни сблъсъци са били водеща причина за фатални самолетни инциденти в Ливан
и Израел. Това мотивирало наблюдателите на птици от тези две страни да създадат система за взаимно
предупреждение. През есента ливанските наблюдатели предупреждават своите израелски колеги и израелските
авиодиспечери, когато видят ято едри птици да прелитат над Ливан, насочвайки се на юг към Израел, а през
пролетта израелските наблюдатели предупреждават за птиците, пътуващи на север. Макар да е очевидно, че това
споразумение е взаимноизгодно, са били нужни години дискусии, за се преодолее царящата омраза и да се насочи
вниманието единствено към птиците и самолетите.
Разбира се, споразумението между две или дори няколко страни все още е далеч от споразумение между всичките
216 държави, съставляващи целия свят. Но въпреки това то е голяма крачка към световното споразумение, защото
само няколко държави представляват лъвският дял от световното население и икономика. Две държави сами по себе
си (Китай и Индия) обхващат една трета от световното население; друга двойка държави (САЩ и Китай) са
отговорни за 41% от световните емисии на CO2 и икономическо производство; а пет държави или субекти (Китай,
Индия, САЩ, Япония и Европейският съюз) са отговорни за 60% от емисиите и производството. Китай и САЩ вече
постигнаха принципно споразумение за емисиите на CO2. Към това двустранно споразумение впоследствие се
присъединиха Индия, Япония и Европейският съюз в Парижкото споразумение, което влезе в сила през 2016 г.
Разбира се, Парижкото споразумение не е достатъчно, защото му липсва сериозен механизъм за налагането му и
защото правителството на САЩ на следващата година обяви намерението си да се оттегли от него. Но въпреки това
Парижкото споразумение вероятно ще послужи като модел или изходна точка за постигането на подобрено бъдещо
споразумение. Дори и останалите 200 държави в света с по-малкото си производство да не се включат в едно
подобно бъдещо споразумение, само петстранното споразумение между петте най-големи играчи би могло да
допринесе много за решаването на проблема с емисиите. Това е така, защото петте най-големи играчи тогава биха
могли да окажат натиск върху останалите 200, т.е. като наложат търговски тарифи и въглеродни данъци на страните,
които не се придържат към споразумението.
Друг път за решаване на световните проблеми се състои в споразуменията между държавите от един регион. Вече
има много такива регионални споразумения за Северна Америка, Латинска Америка, Европа, Югоизточна Азия,
Африка и други регионални групировки. Най-напредналата съвкупност от регионални споразумения с най-широкия
обхват от институции, сфери на договаряне и обвързващи правила е тази на Европейския съюз (ЕС), понастоящем
обхващащ около 27 европейски държави. Разбира се, споменаването на ЕС веднага извиква в съзнанието несъгласия,
отмятания, Брекзит и други възможни политически „екзити“. Това е естествено да се очаква, защото ЕС
представлява такава голяма и радикална стъпка напред не само за Европа, но и за всеки регион по света.
Но преди да изпаднете в песимизъм относно ЕС, припомнете си разнебитеното състояние на Европа в края на
Втората световна война и после се замислете какво е постигнал ЕС. След няколко хиляди години на почти
постоянни войни, достигнали кулминацията си в участието на европейските държави в двете най-разрушителни
войни в световната история, никой член на ЕС не е водил война срещу никой друг член на ЕС, откакто е основан от
предшествениците през 50-те години на ХХ в. Когато посетих Европа за пръв път през 1950 г., там имаше строг
паспортен контрол на всяка национална граница; днес обаче ограниченията за транс-граничното движение между
държави от ЕС са много по-малки. Докато живеех във Великобритания от 1958 до 1962 г., броят на британските
учени, назначени на постоянни преподавателски или изследователски места в университети на европейския
континент и съответно обратното, беше толкова минимален, че можех да изброя имената на няколко такива хора в
моята изследователска област на пръстите на едната си ръка. Сега значителен процент от университетските постове
в страните на ЕС се заемат от хора с друга националност. Икономиките на страните от ЕС са значително
интегрирани. Повечето страни от ЕС имат обща валута, еврото. По съществени световни проблеми като например
енергията, използването на ресурсите и имиграцията ЕС обсъжда и понякога приема общи политики. И отново, аз
не отричам всички несъгласия вътре в ЕС – но не забравяйте и всички несъгласия вътре в рамките на коя да е
отделна държава.
Сред другите примери за по-тясно фокусирани регионални споразумения са договорите за премахване или
изкореняване на регионалните заболявания. Съществен успех е изкореняването на чумата по едрия рогат добитък –
в миналото страховита болест по добитъка, нанасяща огромни щети в големи части от Африка, Азия и Европа. След
дълги регионални усилия, продължили няколко десетилетия, от 2001 г. насам няма известен случай на чума по
едрия рогат добитък. Мащабните регионални здравни мероприятия, осъществяващи се в момента и в двете
полукълба, включват действия за изкореняването на гвинейския червей (дракункулозата) и премахването на речната
слепота (онхоцеркозата). Така че регионалните споразумения представляват втори добре изпитан начин за решаване
на транснационални проблеми.
Третият път се състои от световни споразумения, изработени от световните институции и сключени не само от
ООН с нейната всеобхватна световна мисия, но и от други организации с по-специфични мисии – като
организациите, посветени на земеделието, трафика на животни, авиацията, риболова, храните, здравеопазването,
китолова и други мисии. Както и в случая с ЕС, лесно е да бъдем цинични към ООН и другите международни
институции, чиято сила обикновено е по-слаба от тази на ЕС и много по-слаба от силата на повечето държави в
рамките на техните национални граници. Но международните институции имат вече много постижения и
осигуряват механизъм за още напредък. Съществени успехи са били световното изкореняване на вариолата през
1980 г., Монреалският протокол от 1987 г. за защита на озоновия слой в стратосферата, Международната конвенция
от 1978 г. за предотвратяване на замърсяването от кораби (известна като МАРПОЛ 73/78), която намали световното
замърсяване на океаните, като въведе задължително разделение на нефтените танкове от баластните танкове на
корабите, а после изиска транспортирането на нефт по море да се осъществява само с танкери с двойна обшивка,
Конвенцията за морското право от 1994 г., която очерта изключителните национални и общите международни
икономически зони, и Международният орган за морското дъно, който установи правната рамка за експлоатацията
на полезни изкопаеми от морското дъно.
Глобализацията едновременно създава проблеми и улеснява решенията на проблемите. Едно злокобно нещо,
което глобализацията днес означава, е нарастването и разпространението на проблемите по света – конкуренция за
ресурси, глобални войни, замърсители, атмосферни газове, болести, движения на хора и много други проблеми. Но
глобализацията означава също и нещо насърчаващо – растеж и разпространение на факторите, допринасящи за
решението на тези световни проблеми, като например информацията, комуникациите, съзнанието за промяната на
климата, няколко доминиращи световни езика, широко разпространени знания за условията и решенията,
съществуващи другаде, и – известно признание, че светът е взаимнозависим и устоява или пропада като едно. В
моята книга „Колапсът“, излязла през 2005 г., аз сравних напреженията между тези проблеми и решения с конно
състезание – с надпревара между коня на разрушението и коня на надеждата. Това не е обикновено конно
състезание, при което и двата коня бягат цялото разстояние с приблизително постоянна максимална скорост. Това е
по-скоро експоненциално ускоряващо се конно състезание, при което всеки от двата коня бяга все по-бързо и по-
бързо.
Когато пишех през 2005 г., още не беше ясно кой кон ще спечели надпреварата. По времето, когато пиша тези
изречения през 2019 г., всеки кон беше продължавал да ускорява темпа си през последните 14 години. Проблемите
ни, особено световните проблеми и световното потребление, нараснаха осезателно от 2005 г. насам. Световното
съзнание за проблемите ни и световните усилия за решаването им също нараснаха осезателно от 2005 г. насам. Все
още не е ясно кой кон ще спечели състезанието. Но е сигурно, че вече остават по-малко десетилетия, преди изходът
от надпреварата да стане ясен, за добро или зло.
 Епилог.
Уроци, въпроси и общ поглед
Прогностичните фактори • Необходими ли са кризите? • Ролята на лидерите в
историята • Ролята на конкретни лидери • Какво следва? • Уроци за бъдещето
Тази последна глава ще започне с обобщението как нашите дванайсет фактора от табл. 1.2, постулирани в
началото като влияещи на развръзките на националните кризи, се отнасят реално към извадката ни от седем
държави. След това ще използвам тази извадка, за да разгледам два общи въпроса за кризите, които хората често ми
задават – дали държавите имат нужда от остър катаклизъм, провокиращ криза, за да бъдат мотивирани да
предприемат съществена промяна, и дали ходът на историята зависи значително от конкретни лидери. Най-накрая
задавам въпроса, какви уроци за бъдещето можем да си извадим от това разбиране.

1. Признание, че се намираш в криза. Признанието е по-просто за хората, отколкото за държавите, защото в

първия случай на човек не му се налага да постига консенсус сред много граждани – има само един човек, който
признава или не признава, че се намира в криза. Но дори за индивида може да няма елементарен отговор „да“ или
„не“. Вместо това има поне три усложнения: човекът може първоначално да отрича, че е налице криза, да признава
само част от проблема или да омаловажава сериозността му. В крайна сметка обаче човекът може да „извика за
помощ“. От практическа гледна точка това е моментът на признаване на кризата. Националните кризи показват
същите три усложнения плюс едно четвърто – държавата се състои от много хора, попадащи в различни групи, както
и няколко лидери плюс множество последователи. Тези групи, както и лидерите и последователите им, често имат
различия относно признанието.
Държавите, както и хората, може първоначално да игнорират, отричат или подценяват проблема, докато тази фаза
на отричане не бъде приключена от външно събитие. Например още преди 1853 г. Япония от Мейджи знаела за
войната на Запада от 18391842 г. срещу Китай и за надигащата се заплаха, която представлявал Западът за Япония.
Но Япония все още не признавала кризата и не била започнала да обсъжда реформи преди пристигането на комодор
Пери на 8 юли 1953 г. Аналогично Финландия получила съветските искания в края на 30-те години и знаела, че
Съветският съюз е многолюден и има огромна армия, но все още не приемала заплахата сериозно допреди
съветското нападение на 30 ноември 1939 г. Когато това се случило, финландците много бързо постигнали
практически единодушно съгласие да отговорят с борба. За разлика от това, макар че пристигането на Пери скоро
довело до съгласие сред японците, че страната им е изправена пред спешен проблем, реформаторите, противници
на шьогуна, били в разногласие с правителството на шьогуна относно най-добрия начин за отговор. Това
разногласие било разрешено едва 15 години по-късно, когато реформаторите свалили шьогуна.
Някои други случаи на национални кризи са пораждали широко съгласие, че страната наистина страда от някакъв
голям проблем, но несъгласие за това какъв е проблемът. В Чили Алиенде и политическата левица виждаха
проблема в чилийските институции, нуждаещи се от реформи, докато политическата десница виждаше проблема в
Алиенде и предлаганите от него реформи. Аналогично в Индонезия комунистите виждаха проблема в
индонезийското управление, имащо нужда от реформа, докато индонезийската армия виждаше проблема в
комунистите и предлаганите от тях реформи. И в двата случая кризата не беше разрешена чрез постигането на
окончателен национален консенсус, нито чрез налагането на едната група със сила, пощадявайки същевременно
живота и правата на победените противници. (На последния японски шьогун Токугава било разрешено да се оттегли
след поражението си и той надживял реставрацията Мейджи с 34 години.) В Чили и Индонезия кризата вместо това
беше решена, като победилата група унищожи голяма част от победената.
И Австралия, и Германия след Втората световна война са пример за продължително отричане на растяща криза.
Австралия дълго се вкопчваше в своята британска и бялоавстралийска идентичност. Германия дълго отричаше
широката отговорност на много обикновени германци за нацистките престъпления и неприятната трайна реалност
на германските териториални загуби и източноевропейските комунистически управления. Тези въпроси бяха
решени и в Австралия, и в Германия, след като електоратът бавно и демократично постигна достатъчно национален
консенсус, за да промени управленските политики.
Накрая, докато пиша тези страници, Япония и САЩ все още практикуват широко селективно отричане на
съществени проблеми. Япония в момента признава някои от проблемите (големия си държавен дълг и
застаряващото население), признава частично и въпроса за ролята на японските жени. Но Япония все още отрича
другите проблеми – липсата на приети алтернативи на имиграцията при разрешаването на демографските
затруднения, историческите причини за обтегнатите и отношения с Китай и Корея и отричането, че традиционната
японска политика, стремяща се да заграбва задгранични природни ресурси, вместо да ги управлява устойчиво, е
вече отживелица. САЩ, докато пиша това, все още широко отрича собствените ни съществени проблеми –
политическата поляризация, ниската избирателна активност, пречките пред регистрацията на избирателите,
неравенството, ограничената социално-икономическа мобилност и намаляващите държавни инвестиции в
обществени блага.

2. Приемане на отговорността, избягване на самоизживяването като жертва, самосъжалението и

обвиняването на другите. Следващата стъпка към разрешаването на личните кризи след признаването на кризата
като първа стъпка е поемането на лична отговорност – т.е. избягване на потъването в самосъжаление или на
фокусирането върху себе си като жертва и осъзнаването вместо това на нуждата от личностна промяна. Това важи и
за държавите, както и за хората, макар и със същите усложнения, които току-що разгледахме за националното
признание – че поемането на отговорността и избягването на самосъжалението не са елементарен въпрос на „да“ и
„не“ нито за хората, нито за държавите и че държавите се състоят от разнородни групи и от лидери плюс
привърженици, които често се различават във възгледите си.
Нашите седем държави илюстрират по различни начини както поемането, така и отхвърлянето на отговорността.
Избягването на самосъжалението се онагледява от Финландия и Япония от периода Мейджи. От 1944 г. нататък
Финландия е можела да се парализира от самосъжаление, да подчертава ролята си на жертва и да обвинява
Съветския съюз за нахлуването му във Финландия и избиването на толкова много финландци. Вместо това
Финландия осъзнала, че трябва да се справи със Съветския съюз. Тя преминала към постоянно участие в
политически дискусии със Съветския съюз и спечелване на доверието му с множество благотворни резултати –
Съветският съюз евакуирал военноморската си база в Поккала край Хелзинки, намалил количеството и удължил
срока на финландските военни репарации и не възразил на връзките на Финландия с Европейската икономическа
общност и присъединяването и към Европейската асоциация за свободна търговия. Дори и днес, дълго след
падането на Съветския съюз, Финландия не е правила опит да си възвърне изгубената провинция Карелия.
Аналогично Япония през епохата Мейджи била изложена на десетилетия западни заплахи и несправедливо
наложени договори. Но Япония не възприела ролята на жертва, тя се съсредоточила по-скоро върху собствената си
отговорност да развие силата си за съпротива.
Един противоположен пример за държава, смятаща, че отговорността пада върху други, а не върху нея, е
Австралия, обвиняваща британското „предателство“ за падането на Сингапур, вместо да признае, че тя самата се е
провалила в отговорността да създаде своя собствена защита преди Втората световна война. Аналогично Австралия
първоначално обвинявала Великобритания като предателка, задето е кандидатствала за членство в Европейската
икономическа общност, преди в крайна сметка да стигне до болезненото осъзнаване, че Великобритания трябва да
преследва собствените си интереси. Това обвиняване може да е забавило развиването на собствените икономически
и политически връзки на Австралия с азиатските страни.
Един краен и катастрофален пример за отричане на отговорността ни дава Германия след Първата световна
война. Голям сегмент от германската общественост приел фалшивото твърдение, изказвано от нацистите и много
други германци, че Германия е изгубила войната заради „удара в гърба“ на германските социалисти, а не защото е
била в процес на военно поражение от превъзхождащите я сили на Антантата. Нацистите и други германци се
фокусирали върху грубата несправедливост на Версайския договор. Те пропускали да признаят дългата поредица от
предвоенни политически грешки на кайзер Вилхелм II и неговото правителство, довели до влизането на Германия
във войната при неблагоприятни военни условия, а след това и до катастрофата на германското поражение и
налагането на Версайския договор. Резултатът от това германско отричане на собствената отговорност и от
възприемането на плащеницата на жертвата и самосъжалението бил подкрепата за нацистите, довела до Втората
световна война, която била дори още по-катастрофална за Германия.
Забележителен пример за едновременно противоположни подходи към приемането на отговорността ни дават
Германия и Япония след Втората световна война. Правителствата и на двете страни носеха цялата отговорност за
започването на войната; случаят беше различен в сравнение с Германия от Първата световна война, когато и нейните
противници носеха също отговорност за подпалването на войната. През Втората световна война и Германия, и
Япония причиниха ужасни неща на други народи, а самите германски и японски народи също пострадаха ужасно.
Подходите на Германия и на Япония към тези реалности обаче бяха противоположни. Реакцията на Германия би
могла да бъде доминирана от самосъжаление и самоизживяване като жертва заради милионите германци, убити
през войната (включително всички онези, убити от съюзническите бомбардировки на германските градове, които
биха били разглеждани като военнопрестъпление, ако Съюзниците не бяха спечелили войната), заради милионите
германки, изнасилени при съветското настъпление от изток и заради загубата на големи германски територии след
войната. Вместо това в Германия имаше широко признание на нацистките престъпления, в училищата се учеше за
тях и за германската отговорност, бяха установени и по-добри отношения с Полша и другите страни, станали жертва
на Германия през войната. За разлика от това Япония до голяма степен продължава да отрича своята отговорност за
започването на войната, широко разпространеното японско схващане е, че САЩ някак си са подвели Япония да
бомбардира Пърл Харбър и така да започне войната, пропускайки факта, че Япония вече беше започнала голяма
необявена война срещу Китай четири години по-рано. Япония продължава да отрича отговорността си и за
японските престъпления срещу китайски и корейски цивилни и срещу съюзническите военнопленници. Вместо
това тя се фокусира върху самосъжалението и ролята си на жертва на атомните бомби, без откровена дискусия на
по-лошите неща, които щяха да се случат, ако бомбите не бяха пуснати. Тази позиция на отричане, възприемане на
ролята на жертва и самосъжаление продължава да трови отношенията на Япония с могъщите и китайски и корейски
съседи и съответно представлява голям риск за Япония.

3. Издигане на ограда/селективна промяна. Всичките шест страни, които обсъдих в глави 2-7 като преодолели
кризи, са възприели селективни промени. Двете страни, за които разглеждам текущите промени (Япония и САЩ),
правят това в момента, Япония – повече от САЩ. Всички тези страни са променили или обсъждат променянето
само на определени специфични политики; други национални политики не са обект на обсъждане. Особено
поучителни с контраста между онова, което са променили, и онова, което не са, са отново примерите на Япония от
периода Мейджи и Финландия. Япония от Мейджи се е западнизирала в много области – политически, правни,
социални, културни и др. Но във всяка една област Япония не е подражавала робски на Запада – тя вместо това е
търсила кой от многобройните налични западни модели е бил най-подходящ за Япония и е модифицирала този
модел в съответствие с японските условия. В същото време други основни аспекти на японското общество са
останали непроменени, в т.ч. преклонението пред императора, писмеността канджи и много аспекти на японската
култура. По подобен начин Финландия се е променила, водейки постоянни разговори с комунистическия Съветски
съюз, жертвайки известна свобода на действията си и преминавайки от предимно селскостопанска към съвременна
индустриална страна. Същевременно Финландия е останала либерална демокрация в много отношения и си е
запазила повече свобода на действие от други европейски страни, съседи на бившия Съветски съюз (днес Русия).
Получилите се привидно очебийни несъгласуваности във финландското поведение са били силно критикувани от
нефинландци, които не си дават сметка за жестоките реалности на финландското географско местоположение.

4. Помощ от други държави. Тази тема за помощта от други, която е важна при индивидуалните кризи, е играла
или положителна, или отрицателна роля при разрешаването на повечето национални кризи, които разгледахме.
Западната помощ от много видове, простираща се от изпращането на съветници в Япония и приемането на японски
мисии в чужбина до изграждането на прототипен крайцер, е била важна за Япония от периода Мейджи при нейната
селективна западнизация. Икономическата помощ от САЩ беше важна за военните правителства на Чили и
Индонезия при укрепването на икономиките на техните страни след съответните преврати от 1973 и 1965 г., както и
за Япония и Германия при възстановяването им след разрушенията, понесени през Втората световна война.
Австралия очакваше военна защита първо от Великобритания, а след това от САЩ. Откъм отрицателната страна,
правителството на Алиенде в Чили беше дестабилизирано от изтеглянето на американската помощ и издигането на
бариери пред чилийската икономика, а Ваймарската република в Германия след Първата световна война беше
дестабилизирана от британските и френските искания за военни репарации. За Австралия шоковете от неуспеха на
британската военна защита след падането на Сингапур и от британското оттегляне от преференциалния
митнически статут на Австралия в резултат на преговорите на Великобритания с ЕИО допринесоха за това
Австралия да потърси нова национална идентичност. Нашият открояващ се пример за липса на помощ от приятели
е Финландия през Зимната война срещу Съветския съюз, когато всички потенциални финландски съюзници не са
могли или са решили да не и оказват очакваната военна помощ. Този безмилостен опит залегнал в основата на
финландската външна политика след 1945 г. – съзнанието, че Финландия не би могла да очаква помощ в случай на
подновен конфликт със Съветския съюз и вместо това трябва да си изгради работни отношения със Съветския съюз,
които да запазват колкото е възможно повече от финландската независимост.

5. Използване на други държави като модели. Както често моделите са ценни при преодоляването на
индивидуалните кризи, така те са били от значение, положително или отрицателно, и за повечето от нашите
държави. Заимстването и модифицирането на западни модели са били особено важни за преобразяването на
Япония от периода Мейджи и в по-малка степен за Япония след Втората световна война, когато тя отново е
заимствала с модификации (или е била принудена да ги приеме) някои американски модели на демократично
управление. Военните диктатури на Чили и Индонезия заимстваха американски модели (или онова, в което те
виждаха американски модели) на свободнопазарни икономики. Австралия през повечето от историята си преди
Втората световна война е заимствала в значителна степен от британски модели, а след това все повече ги е
отхвърляла.
И обратно, нашите страни предлагат и два примера за действителна или въображаема липса на модели. За
Финландия няма модел на друг съсед на Съветския съюз, който да е успял да запази независимостта си,
удовлетворявайки същевременно съветските искания; това е била същността на финландската политика на
финландизацията. Съзнанието на финландците за уникалността на тяхното положение е било в основата на
репликата на техния президент Кеконен: „Финландизацията не е за износ.“ Пример за въображаема липса на
модели ни дава САЩ днес, за който вярата в американската изключителност намира изражение в широко
разпространеното убеждение, че САЩ няма какво да научи от Канада и западноевропейските демокрации – дори не
и от техните решения на въпроси, възникващи за всяка страна, като здравеопазване, образование, имиграция,
затвори и осигуреност на старини – въпроси, по които повечето американци са недоволни от нашите американски
решения, но все още отказват да се учат от канадските или западноевропейските решения.

6. Национална идентичност. От дванайсетте фактора, предсказващи развръзките на индивидуалните кризи,

някои се трансформират естествено в прогностични фактори за националните кризи. Един фактор, който не се
трансформира така естествено, е индивидуалната характеристика „сила на личността“, която служи по-скоро като
метафора, насочваща към една сходна национална характеристика – чувството за национална идентичност.
Що е национална идентичност? Тя означава общата гордост от възхитителните неща, които характеризират нечия
нация и я правят уникална. Съществуват множество различни източници на национална идентичност, сред които
езикът, военните постижения, културата и историята. Тези източници се различават сред различните страни.
Например Финландия и Япония имат уникални езици, които не се говорят в никоя друга страна и на които те гледат
с гордост. Чилийците, от друга страна, говорят същия език като повечето други южно- и централноамерикански
страни, но парадоксално превръщат това в уникална идентичност: „Ние, чилийците, се различаваме от всички
онези други испаноговорящи латиноамерикански страни с нашата политическа стабилност и демократични
традиции. Ние приличаме повече на европейци, отколкото на латиноамериканци!“ Военните постижения имат
значителен дял в националната идентичност на някои страни: Финландия (Зимната война), Австралия (Галиполи),
САЩ (Втората световна война) и Великобритания (много войни, в по-ново време Втората световна война и войната
за Фолкландските острови). В много страни националната гордост и идентичност се фокусират върху културата –
например водещото историческо място на Италия в изкуството и съвременното и водещо място в кухнята и стила,
на Великобритания – в литературата, и на Германия – в музиката. Много страни се гордеят със спортните си отбори.
Великобритания и Италия например се гордеят със собствената си история и със световната си значимост – в случая
на Италия със спомените за Римската империя отпреди 2000 години.
От нашите седем страни общото чувство за национална идентичност е силно в шест от тях. Изключението е
Индонезия, където националната идентичност е слаба. Това не е критика към индонезийците – то просто отразява
очевидния факт, че Индонезия е започнала съществуването си като независима държава чак през 1949 г. и на
практика не е била обединена дори като колония допреди около 1910 г. Следователно не е изненадващо, че
Индонезия е преживявала отцепнически движения и въстания. Индонезийската национална идентичност обаче се
засилва бързо напоследък, подтиквана от разпространението на обединяващия индонезийски език и от растежа на
демокрацията и гражданската ангажираност.
Националната идентичност е била важен фактор, допринесъл за преодоляването на кризата във всичките ни по-
стари държави. Чувството за национална идентичност е сплотявало японците от периода Мейджи и финландците,
давало е на тези страни смелостта да се съпротивляват на могъщи външни заплахи и е мотивирало гражданите им
да издържат на лишенията и националните унижения и да правят лични жертви в името на националната кауза.
Финландците са предавали дори златните си брачни халки, за да помогнат на Финландия да плати военните
репарации на Съветския съюз. Националната идентичност е позволила на Германия и Япония след 1945 г. да
оцелеят след смазващото военно поражение и последвалата окупация. В Австралия националната идентичност е
била фокусът на австралийската преоценка и селективна промяна, въртяща се около въпроса кои сме ние?.
Чувството за национална идентичност е допринесло за това чилийските леви да проявяват задръжки при
завръщането си на власт след падането на Пиночет – дори и след като страхът от чилийската армия е отслабнал,
чилийските леви на власт, макар и продължаващи да мразят поддръжниците на Пиночет, са възприели помирителна
политика за изграждането на „Чили за всички чилийци“, включително и за десните поклонници на Пиночет, както и
за левите поклонници на Алиенде. Това е забележително постижение. За разлика от това в САЩ днес се чува да се
набляга много на подгруповата идентичност и по-малко – на широката национална идентичност.
Народите и правителствата на държавите редовно се опитват да укрепят националната идентичност,
преразказвайки историята по начин, подхранващ националната гордост. Такива преразкази на историята съставляват
„националните митове“. Не използвам думата „мит“ в подигравателен смисъл, а в неутралния и смисъл на
„традиционен разказ привидно с историческа основа, но служещ за обяснението на някакво явление или
прокарването на някаква цел“. В действителност националните митове, разказвани и преразказвани за политически
цели, обхващат цял спектър от правдиви преразкази до лъжи.
В едната крайност са разказите за миналото, които са фактологически точни и наистина се фокусират върху най-
важните неща, случили се на тази държава по това време, но разказът все още е за политически цели. Примерите
включват подхранването на британската и финландската национална гордост с разкази за британската история от
лятото на 1940 г., които се фокусират само върху Битката за Британия, или разкази за финландската история през
периода декември 1939 – март 1940 г., които се фокусират само върху Зимната война. Да, би могло да се твърди, че
това са наистина най-значимите неща, случили се на Великобритания и Финландия по онова време, и тези събития
все още се преразказват отново и отново днес за политически цели.
Междинен етап е разказът за миналото, който е фактологически верен в общи линии, но се фокусира само върху
едно от множеството неща, случили се по онова време в историята на страната, и пропуска други важни неща.
Примерите включват историите на САЩ от ранния XIX в., които подчертават трансконтиненталната експедиция на
Луис и Кларк и други етапи от изследването и завладяването на Запада от белите европейци, но пропускат
избиванията и прогонванията на коренните американци и поробването на афроамериканците; историите за борбата
на Индонезия за независимост, които описват битките на Индонезийската република срещу холандците, но не
споменават големите групи индонезийци, които се са сражавали срещу републиката; и историите на Австралия от
началото на ХХ в., които разказват само за Гали-поли и пропускат избиванията и прогонванията на аборигените.
В противоположния край на спектъра са разказите за миналото, които разчитат в силна степен на лъжи.
Примерите включват германските разкази, приписващи поражението на Германия през Първата световна война на
предателството на германските цивилни, и японските разкази, свеждащи до минимум или отричащи клането в
Нанкин.
Историците спорят дали е възможно точно познание за миналото, дали историята неизбежно не включва
множество интерпретации и дали всички тези алтернативни интерпретации заслужават да получат еднаква тежест.
Каквито и да са отговорите на тези въпроси, остава фактът, че националните идентичности биват укрепвани за
политически цели чрез национални митове, че националните идентичности са важни за държавите и че митовете,
които ги подкрепят, варират в историческата си основа.

7. Честна самооценка. Един абсолютно рационален посетител от космоса, който не знае нищо за хората и
нашите общества, би могъл наивно да приеме, че каквито и фактори да водят до неуспехите на отделно взети хора и
държави в преодоляването на кризите, липсата на честна самооценка няма да е сред тях. Защо, би могъл да
разсъждава нашият рационален извънземен посетител, някой човек или нация от тези несъмнено странни хора биха
се погубвали сами, избирайки да са нечестни със себе си?
В действителност честната самооценка изисква две стъпки. Първо, индивидът или нацията трябва да притежава
прецизно знание. Но то може да е трудно за постигане; неуспехът да се отговори успешно на кризата може да се
дължи по-скоро на липсата на информация, отколкото на моралния порок на нечестността. Втората стъпка е да се
прецени честно знанието. Уви, всеки човек, познаващ държави или други хора, знае, че самоизмамата е нещо често
в човешките дела.
Най-лесноразбираемите случаи на честна национална само-оценка или на липсата на такава са свързани със
силните лидери или диктаторите. В тези случаи държавата или предприема, или не предприема честна самооценка
според това доколко я предприема лидерът и. Международно добре известни са противоположните случаи сред
съвременните германски лидери. Бисмарк, извънреден реалист, успя в постигането на целта да обедини Германия.
Кайзер Вилхелм II, емоционално лабилен нереалист, излишно създаде врагове на Германия и я вкара нелепо в
Първата световна война, която тя загуби. Хитлер, далеч по-умен, но и далеч по-зъл, пропиля първоначалните си
успехи заради нереализма да нападне Съветския съюз и излишно да обявява едновременно война на САЩ, докато е
вече във война със Съветския съюз и Великобритания. В по-ново време Германия имаше късмета да бъде ръководена
няколко години от друг реалист, Вили Брант, който имаше смелостта да признае нуждата от болезнена, но честна
политика в Източна Европа (признавайки Източна Германия и загубата на германските територии отвъд Източна
Германия), създавайки така предпоставките за повторното обединение на Германия 20 години по-късно.
По-малко известен на Запад, но не по-малко забележителен е контрастът между последователните лидери в
случая на Индонезия. Нейният президент основател, Сукарно, се самозаблуждаваше, че е уникално способен да
тълкува дори несъзнателните желания на индонезийския народ. Пренебрегвайки собствените проблеми на
Индонезия, той се ангажира със световното антиколониално движение и нареди на индонезийската армия да се
опита да превземе Малайско Борнео въпреки желанията на неговото население и въпреки скептицизма на
собствените му офицери. За зла участ на Сукарно армейският генерал Сухарто, който стана вторият президент на
Индонезия, беше (до късно в политическата си кариера) изключителен реалист, чийто стил беше да напредва
предпазливо и да действа само когато можеше да бъде уверен в успеха. По този начин Сухарто постепенно успя да
изтласка Сукарно, изостави неговите световни претенции и малайската кампания и се съсредоточи върху
индонезийските дела (макар и често по злодейски начини).
Следващите три случая са свързани с държави, които не са били доминирани от могъщ лидер, но са постигнали
национален консенсус на базата на честна самооценка. Япония от периода Мейджи е била изправена пред
болезнената истина, че омразните западни варвари са по-силни и че Япония би могла да придобие сила само като се
поучи от Запада. Япония от Мейджи тогава придобила това знание от Запада, изпращайки много държавни
служители и частни японски граждани в Европа и САЩ. В противоположност на това катастрофалното влизане на
Япония във Втората световна война стана отчасти защото младите, но влиятелни японски офицери през 30-те
години нямаха знания от първа ръка за Запада и неговата сила. Финландците по подобен начин бяха изправени пред
болезнената реалност, че Финландия и занапред няма да получи почти никаква помощ от потенциалните си
съюзници и че финландската политика спрямо Съветския съюз трябва да разчита по-скоро на това Финландия да
спечели доверието на Съветския съюз и да разбере съветската гледна точка. Най-накрая Австралия постигна
национален консенсус, като се изправи пред реалността, че предишното икономическо и военно значение на
Великобритания за Австралия е избледняло и че Азия и Съединените щати са станали по-важни.
Последните ни два случая са свързани с липсата на честна самооценка в две държави днес. Както вече беше
споменато, Япония сега действително признава някои от проблемите си, но не проявява реализъм по отношение на
други. В САЩ днес също липсва честна самооценка, особено в това, че недостатъчно американски граждани и
политици приемат настоящите ни главни проблеми сериозно. Много американци също така се самозаблуждават,
като обвиняват други страни вместо самите нас за днешните ни проблеми. Скептицизмът към науката е все по-
разпространен в САЩ, а това е много лош белег, защото науката в основата си е просто точно описание и разбиране
на реалния свят.

8. Исторически опит от предишни национални кризи. Увереността, идваща от преодоляването на предишни

кризи, е важен фактор за човека, справящ се с нова лична криза. Аналогичният фактор на национално ниво е от
значение за няколко от държавите, които разглеждаме в тази книга, както и за други държави. Един пример е
съвременна Япония с нейната увереност, произтичаща от изключителните и постижения от периода Мейджи в
бързата промяна и придобиването на достатъчна сила за съпротива срещу риска от разчленяване от страна на
Запада, както и от победата и над две западни сили (Русия през 1904-1905 г. и германските колониални войски през
1914 г.). Успехът на Япония от периода Мейджи е още по-впечатляващ, когато човек вземе под внимание
едновременния неуспех на много по-голямата и привидно много по-силна китайска империя да устои на западния
натиск.
Финландия предлага друг случай на национална самоувереност, произтичаща от предишни успехи. За
финландците гордостта, придобита от отблъскването на съветските атаки през Втората световна война, е толкова
важна, че стогодишният юбилей на финландската независимост през 2017 г. се съсредоточи върху Зимната война
толкова, колкото и върху независимостта на Финландия. Сред страните, които не са фокус на настоящата книга,
друг пример е Великобритания с нейната история на успехи в окончателната победа над Хитлер през Втората
световна война заедно със САЩ и Съветския съюз като съюзници, още повече с борбата си съвсем сама срещу
Хитлер през годината от падането на Франция през юни 1940 г. до нахлуването на Хитлер в Съветския съюз през
юни 1941 г. и най-вече с Битката за Британия, в която британските военновъздушни сили (РАФ) през втората
половина на 1940 г. победиха германските военновъздушни сили (Луфтвафе) във въздушните битки над
Великобритания, осуетявайки по този начин германските планове за нахлуване във Великобритания. Пред каквито
и трудности да се е изправяла Великобритания от 1945 г. до ден-днешен, британците често си казват: нищо не може
да е по-трудно от Битката за Британия; тогава успяхме, значи можем да успеем и срещу всичко друго сега.
Миналите успехи са допринесли и за американската самоувереност. Успехите, към които обръщаме поглед,
включват изхода от Американската революция, придобиването, изследването и завладяването на
северноамериканския континент в цялата му ширина, удържането на единството на САЩ в дългата гражданска
война, която все още си остава най-кървавата война с най-много жертви в американската история, и военните
успехи на САЩ едновременно срещу Германия и Япония през Втората световна война.
Най-накрая, Индонезия като най-младата страна, разгледана в тази книга, има най-кратката история на успешни
справяния, от която да черпи увереност. Но както видях на изложбата във фоайето на моя индонезийски хотел през
1979 г., индонезийците все още преразказват успехите на своите борби за независимост срещу холандците от 1945-
1949 г. и на своето превземане на Холандска Нова Гвинея през 1961 г. Тези успехи играят голяма роля в
индонезийското национално самочувствие.

9. Търпение при национален неуспех. В още по-голяма степен, отколкото индивидуалните проблеми,
националните не се поддават на бързи решения или гарантиран успех при първия опит за разрешаването им. Дали
проблемите са национални, или индивидуални, кризите обикновено са сложни, налагат изпробването на поредица
от възможни решения, преди да бъде открито онова, което работи, и съответно изискват търпение и издръжливост
на фрустрация, неяснота и неуспех. Следователно дори националните решения да се вземаха от един абсолютен
диктатор, те пак биха изисквали търпение. Повечето национални решения обаче са свързани по-скоро с преговори
между групи с разминаващи се интереси. Така решаването на националните кризи изисква допълнително търпение.
Повечето страни, които разгледахме в тази книга, са закалили търпението си в опита с неговите провали и
поражения. Това е особено вярно за Япония от периода Мейджи, Германия, Финландия и съвременна Япония. Били
са нужни над 50 години след неканеното посещение на Пери през 1853 г., сложило край на японската изолация,
преди Япония да успее да проведе и спечели първата си война срещу западна сила. На Германия са били нужни 45
години след фактическото и разделение през 1945 г., за да постигне повторно обединение. В течение на десетилетия
след края на финландската Война-продължение срещу Съветския съюз през 1944 г. Финландия постоянно е
преоценявала политиката си спрямо Съветския съюз и се е опитвала да съобрази на кой съветски натиск би могла да
откаже безпроблемно и кои независими действия би могла да предприеме безопасно, без да предизвика нова
съветска инвазия. Япония след Втората световна война е трябвало да преживее американската окупация,
десетилетията на материално и икономическо възстановяване, хронични икономически и социални проблеми,
както и такива природни бедствия като земетресения, тайфуни и цунамита. Всичките тези четири страни (Япония
два пъти) са се сблъсквали с препятствия, но са устоявали на клопката да действат бързо и глупаво. Търпението се е
оказало съществено за техните крайни успехи.
Изключението в тези истории на търпението е съвременният САЩ. Разбира се, може да се възрази: американците
действително са изтърпявали първоначалния неуспех, показвали са търпение и са упорствали в спънките много
пъти в историята си – особено през четирите години на Гражданската война, десетината години на Голямата
депресия и четирите години на Втората световна война. Но САЩ не е бил закален в смазващо поражение и
окупация подобно на Германия, Япония, Франция и много други страни. След като бяха спечелили всичките си
четири задгранични войни, от Мексиканската война през 1846-1848 г. до Втората световна война, за американците
беше трудно да приемат практически патовата ситуация, сложила край на Корейската война, да преглътнат
поражението във войната във Виетнам и да изтърпят проточилата се военна безизходица в Афганистан. През
настоящите първи десетилетия на XXI в. САЩ се бори със сложни вътрешни социални, икономически и
политически проблеми, които не се поддават на бързи решения. Вместо това те изискват търпение и компромиси,
каквито още не са демонстрирани.

10. Ситуационно-специфична национална гъвкавост. Психолозите използват дихотомията на гъвкавостта

срещу твърдостта при характеризирането на хората. Личната гъвкавост означава, че човек е възприемчив към
разглеждането на различни нови подходи към проблема. Личната твърдост означава, че човек вярва, че има само
един подход към проблема. Тази дихотомия се е оказала важна за разбирането на различията сред хората, що се
отнася до успеха им в преодоляването на кризи чрез измисляне на нови подходи. Макар че всеки човек може да бъде
гъвкав в една област и твърд в друга, психолозите установяват и известна гъвкавост или твърдост като отделна
черта, която може да обхваща характера на човека, варира сред хората и е особено повлияна от възпитанието в
детството и житейските преживявания.
Когато се обърнем от хората към държавите, убедителните примери за всеобемна национална гъвкавост или
твърдост ми се струват редки. Единственият пример, който ми е познат и за който има разбираеми причини
страната да се е оказала такава, каквато е, е една страна, която не се обсъжда в тази книга – историческа Исландия.
През столетията, през които Исландия е била управлявана от Дания, исландците често са дразнели датските
губернатори с явната си твърдост и враждебност към предлаганите промени. Каквито и добронамерени
предложения за подобрения да правело датското правителство, исландският отговор обикновено бил: „Не, не
искаме да пробваме нещо различно, искаме да продължаваме да правим нещата по традиционния си начин.“
Исландците отказвали датските предложения за усъвършенстване на рибарските лодки, износа на риба, рибарските
мрежи, отглеждането на зърно, рудодобива и правенето на въжета.
Тази национална твърдост е разбираема, ако се вземе под внимание уязвимостта на исландската среда. Исландия
се намира далече на север, има хладен климат и кратък земеделски сезон. Исландските почви са неустойчиви, леки,
образувани от вулканична пепел, податливи са към ерозия и се възстановяват бавно. Исландската растителност
лесно се оголва от паша, вятър или водна ерозия, а след това покарва бавно наново. В първите векове на
викингското заселване исландците изпробвали различни стратегии за изхранване, всичките с катастрофални
резултати, докато най-накрая не изнамерили един набор от устойчиви селскостопански методи. След като открили
този набор, те не искали да мислят за промени в методите си за изхранване или в другите аспекти на живота си
поради болезнения си опит – след като вече били намерили една стратегия, която да върши работа, всичко друго,
което опитвали, само влошавало нещата.
Може би има и други страни освен историческата Исландия, които биха могли да се характеризират като гъвкави
или твърди в много отношения. Много по-обичайно е обаче да се открие, че националната гъвкавост е ситуационно-
специфична – дадена страна е гъвкава в някои сфери, но твърда в други. Финландците са отказали непреклонно да
направят компромис с окупацията на страната си, но са били изключително гъвкави в компромисите с онова, което
други държави разглеждат като неотменими права на една демокрация – като например да не позволяват на други
държави да променят правилата за избор на президент в собствената им страна. Япония от периода Мейджи е
отказала да прави компромис с ролята на императора и традиционната японска религия, но е била изключително
гъвкава в компромисите с политическите институции. Австралия дълго време е отказвала да прави компромиси с
британската си идентичност, като същевременно е развивала общество, много по-индивидуалистично и егалитарно
от британското.
САЩ поставя интересни въпроси по отношение на гъвкавостта. Американците могат да бъдат характеризирани
като гъвкави хора, ако вземем за пример честото местене на дома им, средно на всеки пет години. Историята на
американската политика е била белязана от признаци на национална гъвкавост като честите преходи на контрола
върху федералното правителство между главните политически партии и факта, че главните ни партии често са
заимствали програми от зараждащи се нови партии и по този начин са пресичали развитието на тези партии. И
обратно обаче, американската политика през последните две десетилетия се е характеризирала от все по-засилващ
се отказ от компромис.
Затова очаквам за социалните учени обикновено да не е много плодотворно да обобщават дадена държава като
изцяло гъвкава или изцяло твърда. Вместо това може да би си струва да се помисли дали държавите не могат да
бъдат класифицирани съответно като гъвкави или твърди по множество независими оси. Този въпрос си остава
предизвикателство за бъдещето.

11. Национални основни ценности. Основните ценности за хората стоят в основата на личния морален кодекс и
често представляват онова, за което човек е готов да умре. При хората основните ценности може да направят както
по-лесно, така и по-трудно преодоляването на кризите. Откъм положителната страна – основните ценности могат
да донесат яснота и силна позиция, от която да бъдат обмисляни промени в други аспекти на нечий живот. Откъм
отрицателната страна – хората може да се вкопчват в основните ценности, когато те вече са престанали да
съответстват на променените обстоятелства и съответно пречат на човека да преодолее кризата.
Държавите също имат основни ценности, които са широко приети от гражданите на държавата и за които в някои
случаи те са готови да умрат. Основните ценности са свързани с националната идентичност, но съществуват
разлики. Например националната идентичност на Финландия е свързана особено с нейния уникален език и
културните и постижения, но основната ценност, заради която толкова много финландци са загинали в тяхната
война срещу Съветския съюз, е била финландската независимост – именно нея, а не финландския език, се е опитал
да унищожи Съветският съюз. Аналогично германската национална идентичност се върти около немския език и
култура и общата история на германските народи. Но германските основни ценности включват онова, което много
американци заклеймяват като „социализъм“ и което много германци разглеждат като нещо прекрасно: държавната
подкрепа за обществените блага, ограничаването на индивидуалните права заради общото добро и недопускането
важни обществени блага да зависят от егоистични частни интереси, които може да виждат или да не виждат
възвръщаемост в тяхното поддържане. Германското правителство например осигурява мащабно финансиране за
изкуството (включително оперни състави, симфонични оркестри и театри), добри медицински грижи и финансова
сигурност на старини за всички германци и налага поддържането на традиционните местни архитектурни стилове
и гористи местности – това са едни от съвременните германски основни ценности.
Както е вярно това за хората, така и за държавите основните ценности могат и да улеснят, и да затруднят
приемането на селективната промяна от дадена държава. Основните ценности от миналото може да продължават да
бъдат уместни и в настоящето и да мотивират гражданите да правят жертви в тяхна защита. Основните ценности са
мотивирали финландците да умират в успешната защита на независимостта на тяхната страна, Япония от периода
Мейджи – да положи големи усилия да догони Запада, а германците и японците след Втората световна война – да
работят усилено и да изтърпят лишенията, за да възстановят съсипаните си страни. Но националните основни
ценности от миналото може и да се окажат неуместни днес, а вкопчването в такива отживели ценности може да
попречи на страната да приеме необходимите селективни промени. Това е бил централният проблем в постепенно
развиващата се криза на Австралия след Втората световна война – ролята на Австралия като аванпост на
Великобритания все повече е губела смисъл, а за много австралийци се е оказало болезнено да изоставят тази роля.
Друг пример ни дава Япония след Втората световна война – докато основните ценности на японската култура и
почитта към императора придават на Япония сила, нейното вкопчване в предишната и политика на неограничена
експлоатация на задграничните природни ресурси сега и вреди.

12. Свобода от гео политически ограничения. За хората външните ограничения, спъващи способността им да
възприемат селективни промени, включват финансовите ограничения, бремето на отговорността за други хора и
физическата опасност. Държавите също се сблъскват с ограничения на своята свобода на избор, но от по-различен
тип, отколкото при хората – особено геополитическите ограничения, резултат от наличието на могъщи съседи, и
икономическите ограничения. Сред нашите 12 фактора това е факторът, проявяващ исторически най-широки
различия сред нашата извадка от държави. САЩ е бил подчертано неограничаван, четири държави (Япония от
периода Мейджи, Чили, Индонезия и Австралия) са били ограничавани в някои отношения и сравнително свободни
в други, а две (Финландия и Германия) са били изключително ограничавани. Ще разгледам по-долу как
геополитическите ограничения днес се различават от историческите, които ще обобщя най-напред.
САЩ е бил исторически неограничаван поради изолираността си, дължаща се на широките океани от двете му
страни, сухоземните граници с незастрашаващи съседи от другите му две страни, природните предимства на
географията в самия САЩ и голямото му население и богатство. Повече от всяка друга страна в света САЩ е бил
свободен да прави каквото си иска в своите граници. В другата крайност Финландия и Германия са силно
ограничавани. Финландия има злощастието да споделя най-дългата в Европа сухоземна граница с Русия (бившия
Съветски съюз). Неотдавнашната финландска история е била доминирана от дилемата как страната да запази
колкото е възможно повече свобода на избора въпреки това тежко ограничение. Германия има злощастието да се
намира в центъра на Европа и да има повече съседи (няколко от тях – големи и могъщи) по сухоземните и морските
си граници от всяка друга европейска страна. Германските лидери, които са пренебрегвали този основен
географски факт (кайзер Вилхелм II и Хитлер), са хвърляли Германия на два пъти в катастрофа през ХХ в. Германия
на два пъти е имала нужда от изключително надарени лидери (Бисмарк и Вили Брант), които да се промъкнат през
минното поле на геополитическите ограничения за Германия.
Другите ни четири страни предлагат смесена картина. Япония от периода Мейджи, макар и островна страна, е
била сериозно заплашена от дебнещите западни сили. Чили, защитена от Андите на изток и пустини на север, сега
не страда от сериозни заплахи в Южна Америка; но чилийската икономика въпреки това е била отслабена от
натиска на далечния САЩ по време на президентството на Алиенде. Индонезия е географски защитена от океани и
няма близки застрашителни съседи, но е трябвало да се бори за независимост срещу Нидерландия, намираща се в
другия край на света. Индонезийските правителства от независимостта насам са били ограничавани от такива
вътрешни проблеми на Индонезия като бедността и бързото нарастване на населението. Най-накрая Австралия,
макар и отдалечена и географски защитена от океани, е била застрашавана и бомбардирана от Япония през Втората
световна война. Така всички тези страни са изпитвали периодични ограничения на своята свобода на действие, но
не толкова сериозни и хронични като ограниченията, действали постоянно върху Финландия и Германия.
Геополитическите ограничения очевидно са се променили глобално през последното хилядолетие. В далечното
минало местните човешки популации са били до голяма степен самозадоволяващи се, получавали са и са изпращали
стоки и информация на сравнително кратки разстояния и са били изправени пред военни заплахи само от страна на
непосредствените си съседи. През последните пет столетия комуникациите и икономическите и военните връзки са
се глобализирали. Военни заплахи по море идват от цял свят – холандците са започнали да завземат Индонезия
около 1595 г., а американската флота на комодор Пери е нарушила изолацията на Япония през 1853 г. Преди това
Япония е била икономически самозадоволяваща се, с пренебрежим внос и износ; сега индустриалната икономика
на Япония е силно ограничена от природните ресурси и зависи от вноса и износа. САЩ също е голям износител и
вносител. Чили е зависело от капиталите и технологиите на САЩ, за да разработи своите медни мини. Чилийският
президент Алиенде и в по-малка степен индонезийският президент Сукарно са били подложени на икономически
натиск от САЩ, който също така е подкрепял техните вътрешни противници. Три от седемте държави в тази книга
са били бомбардирани от самолети, излитащи от вражески самолетоносачи, дошли от хиляди мили разстояние –
САЩ при японското нападение на Пърл Харбър през декември 1941 г., Австралия при японското нападение срещу
Даруин през февруари 1942 г. и Япония при американския Рейд на Дулитъл през април 1942 г. Германия и Япония
са претърпели масирани атаки от наземно базирани бомбардировачи през Втората световна война. Първите ракетни
атаки са били атаките на германските Фау-2 срещу Великобритания, Франция и Белгия през 1944 и 1945 г.,
изстреляни от 360 км разстояние. Днес междуконтиненталните балистични ракети са в състояние да поразят цели
навсякъде по света и през най-широките океански бариери.
Целият този развой означава, че историческите геополитически ограничения са били значително отслабени.
Значи ли това, че географията вече не е от значение? Разбира се, че не! Външната политика на Финландия все още
се диктува от нейната дълга сухоземна граница с Русия. Германската външна политика все още се диктува от
нейните девет сухоземни съседа и от осемте други държави, от които я разделят Балтийско и Северно море.
Благодарение на пустините и високите планини Чили никога не е претърпявала инвазия през двата века от
независимостта си насам; тя едва ли ще претърпи такава и в обозримо бъдеще. САЩ би могъл да бъде поразен от
ракети, но си остава непосилно трудно в него да се нахлуе и да бъде завладян, а почти толкова трудно е това и за
Австралия. Накратко, мотото на Финландия „Нашата география никога няма да се промени“ продължава да е
приложимо за всяка страна.

***

Това обобщава наученото от нас по въпроса, дал първоначалната мотивация за тази книга – значимостта на
дванайсетте фактора, подсказани от развръзките на индивидуалните кризи, за развръзките на националните кризи.
Нека сега разгледаме два въпроса, които не са били сред първоначалните ми мотиви за това изследване, но се
оказаха въпросите, които хората най-често задават, заговорим ли се за национални кризи. Тези два въпроса се
отнасят за ролята на кризите като двигател на промяната в националната политика и ролята на лидерите.
Имат ли нужда държавите от криза, за да ти мотивира към действие, и действат ли те някога в
изпреварване на проблемите? Кризите, разгледани в настоящата книга, илюстрират и двата типа отговори на този
често задаван въпрос.
Япония от периода Мейджи избягвала да се занимава с растящата заплаха от Запада, докато не била принудена да
реагира на посещението на Пери. От Реставрацията Мейджи през 1868 г. нататък обаче Япония нямала нужда от
никакви външни сътресения, за да я мотивират да се впусне в своята спешна програма за промяна – вместо това
Япония се променила, изпреварвайки риска от по-нататъшен натиск от Запада.
Аналогично Финландия пренебрегвала съветските проблеми, докато не била принудена от съветската атака през
1939 г. да им обърне внимание. Но от 1944 г. нататък финландците нямали нужда от по-нататъшни съветски атаки,
които да ги наелектризират – вместо това тяхната външна политика била насочена към постоянно изпреварване и
предотвратяване на съветския натиск.
В Чили политиките на Алиенде бяха в отговор на хроничната поляризация на Чили, а не в отговор на внезапна
криза, така че Алиенде предусещаше бъдещите проблеми, освен че се занимаваше с настоящите. За разлика от това
чилийските военни направиха своя преврат в отговор на онова, което те възприемаха като остра криза,
предизвикана от заявеното намерение на Алиенде да превърне Чили в марксистка държава.
В Индонезия бяха в действие и двата типа реакция. Симпатизиращите на комунистите елементи в индонезийската
армия започнаха своя преврат в изпреварване на действията, от които се бояха от страна на антикомунистическия
Съвет на генералите. Останалите индонезийски военни привидно реагираха на кризата от преврата на 1 октомври
1965 г., но има основания да се подозира, че те са предугаждали този преврат и вече са били подготвили отговора си.
Следвоенна Германия предлага два от най-ярките примери в съвременната история за държава, действаща по-
скоро в изпреварване на кризите, отколкото в техен отговор. Програмата на канцлера Конрад Аденауер за
учредяване на Европейската общност за въглища и стомана, а после учредяването на икономическите и
политическите структури, водещи до Европейския общ пазар и Европейския съюз, беше възприета с откритата цел
да изпреварва кризата и да не позволява тя да се случи (гл. 11). След ужасите на Втората световна война стремежът
на Аденауер и други европейски лидери беше да избегнат Трета световна война, като интегрират Западна Европа по
такъв начин, че западноевропейските страни да не искат и да не могат да се нападнат една друга. Аналогично
„остполитиката“ на Вили Брант не беше започната в отговор на непосредствена криза в Източна Европа (гл. 6).
Брант не беше изправен пред спешната нужда да признае Източна Германия или другите източноевропейски
комунистически правителства, нито да приема загубата на източните територии на Германия. Но Брант го направи в
предугаждане на подходящите случаи в бъдеще и за да създаде стабилни условия за повторното обединение на
Германия, когато това стане възможно – както се и оказа в крайна сметка.
Япония днес се бори със своите седем основни проблема, без да предприема решителни действия по никой от
тях. Дали ще успее да реши тези проблеми чрез бавни промени, както направи следвоенна Австралия, или ще е
необходима внезапна криза, която да мотивира Япония да действа енергично? Аналогично САЩ днес не
предприема решителни действия в отговор на нашите големи проблеми с изключение на бързата ни реакция на
атаката срещу Световния търговски център, изразяваща се в инвазия в Афганистан, и реакцията ни на
предполагаемото наличие на оръжия за масово поразяване в Ирак, изразяваща се в инвазия в Ирак.
Така правителствата в четири от обсъжданите в тази книга примери са имали нужда от кризи, за да ги
наелектризират за действие, а в два примера днес не предприемат действия при липсата на наелектризиращи кризи.
Щом обаче кризите са ударили, Япония от периода Мейджи, Финландия, Чили и Индонезия, всичките, са започнали
програми за промяна, изискващи години или десетилетия, без да имат нужда от по-нататъшни кризи, които да
продължават да ги мотивират. Но нашите държави действително предлагат и примери за превантивни действия с
цел предотвратяване възникването на кризи (Индонезия и Германия) или тяхното влошаване (Чили). Разбира се,
всички правителства постоянно предприемат действия, насочени към бъдещето, за да се справят с не толкова
спешни настоящи или предугаждани проблеми.
Следователно отговорът на въпроса „Нужна ли е криза, за да наелектризира една държава да предприеме
съществена селективна промяна?“ е подобен на отговора за човека. Ние, отделно взети, постоянно действаме за
преодоляването на настоящи или предусещани проблеми. Понякога предвиждаме надигането на голям нов проблем
и се опитваме да го отклоним, преди да ни връхлети. Но и при държавите, и при хората съществува много инертност
и съпротивление, които трябва да се преодолеят. Когато внезапно се случи нещо голямо и лошо, това ни мотивира
повече, отколкото бавно развиващите се проблеми, повече също и от изгледите нещо голямо и лошо да се случи в
бъдеще. Това ми напомня репликата на Самюъл Джонсън: „Бъдете сигурен, сър – когато човек знае, че ще го бесят
след две седмици, това съсредоточава чудесно ума му.“

***

От значение ли са лидерите? Другият въпрос, който хората често повдигат, когато заговорим за национални
кризи, е свързан с отколешния исторически дебат за това, дали националните лидери имат значително влияние
върху историята, или тя е щяла да се развие по същия начин, независимо кой е бил начело на страната в даден
момент. В едната крайност е т.нар. възглед за „великия човек“ на британския историк Томас Карлайл (1795-1881),
който твърдял, че историята е доминирана от делата на великите хора като Оливър Кромуел и Фридрих Велики.
Подобни възгледи все още са разпространени и днес сред военните историци, които са склонни да изтъкват
решенията на генералите и военновременните политически ръководители. В другата крайност е автор като Лев
Толстой, който поддържал, че водачите и генералите имат минимално влияние върху хода на историята. За да
изтъкне идеята си, Толстой включил в романа си „Война и мир“ фиктивни разкази за битки, в които генералите
издават заповеди, но заповедите им са без значение за онова, което действително се случва на бойното поле.
Този възглед – че ходът на историята зависи от множество подробности, а не толкова от политиките или
решенията на великите хора – сега е обичаен сред историците. Те често привеждат аргументи, че водачът изглежда
влиятелен само защото той (или тя) следва политики, съгласуващи се с възгледите, вече поддържани от неговите или
нейните сънародници; че иначе невзрачни политици може да изглеждат велики благодарение на подходящите
случаи, които са имали навремето си, а не поради личните си качества (често привеждани примери са
американските президенти Джеймс Полк и Хари Труман), и че лидерите могат да избират само от ограничен набор
възможности, определени от други исторически фактори. Пример за един междинен възглед между „великия човек“
и „лидерите нямат значение“ е германският социолог Макс Вебер (1846-1920), който поддържал, че определени
типове лидери, т.нар. харизматични лидери, биха могли понякога да повлияят на историята в някои обстоятелства.
Този дебат остава нерешен. Всеки историк е склонен да поддържа някакъв априорен общ възглед, базиран на
принцип, а не на обоснован метод за оценка на емпиричните данни, и да прилага този възглед към изучаването на
индивидуалните случаи. Например всички биографии на Хитлер трябва да преразказват едни и същи ключови
събития от неговия живот. Но привържениците на възгледа за великия човек разказват тези събития, утвърждавайки
същевременно, че Хитлер е бил необичайно действен и пагубен лидер, който е тласнал събитията в Германия да се
развият различно от начина, по който биха се развили при някой друг лидер. Противниците на възгледа за великия
човек разказват същите тези събития, изобразявайки Хитлер като глас, отразяващ широкоразпространени черти на
германското общество от онова време. Този спор не може да бъде решен чрез разкази и изучаване на индивидуални
случаи.
Вместо това един обещаващ подход се крие в някои нови анализи, които комбинират три характеристики – голяма
извадка от много исторически събития или от всички исторически събития от някакъв определен тип, използване
на „естествените експерименти на историята“, т.е. сравняване на иначе сходни исторически траектории, при които
се е случило или не се е случило определено смущение (ще дам два примера в следващия абзац), и количествено
измерване на резултатите. Две такива забележителни статии бяха публикувани от Бенджамин Джоунс от
Северозападния университет и Бенджамин Олкън от Масачусетския технологичен институт.
В своята първа статия Джоунс и Олкън питат: какво става с темпа на националния икономически растеж, когато
някой лидер умре на поста си по естествени причини, в сравнение със случващото се в произволно подбрани
моменти, когато лидерът не умира на поста си по естествени причини? Това сравнение предлага един естествен
експеримент за проверка на ефекта от смяната в ръководството. Ако възгледът за великия човек е верен, то смъртта
на лидера е по-вероятно да бъде последвана от промени в темповете на икономически растеж – било то към
увеличение, или към намаление, в зависимост от това, дали политиките на лидера действително са имали значение,
бидейки съответно добри или лоши, – отколкото след случайни моменти, когато лидерът не е умрял. За своята база
данни Джоунс и Олкън събрали всички случаи в света, при които държавен лидер е умирал по естествени причини,
докато е бил на поста си, между 1945 и 2000 г. Те успели да съберат 57 такива случая – предимно починали от
сърдечен удар или рак плюс няколко самолетни катастрофи, едно удавяне, едно падане от кон, един пожар и един
счупен крак. Тези събития действително представляват случайно смущение – икономическите политики на лидера
не влияят на вероятността този лидер да се удави по случайност. Оказало се, че темповете на икономически растеж
било много по-вероятно да се променят след естествената смърт на лидера, отколкото след случайни моменти,
когато лидерът не бил умрял. Това подсказва, че като усреднен резултат от много случаи лидерството често
наистина влияе на икономическия растеж.
Във втората си статия Джоунс и Олкън питат: какво става, когато някой лидер бъде убит, вместо да умре по
естествени причини? Разбира се, убийствата изобщо не са случайни събития – по-вероятно е те да бъдат пробвани
при някои условия (например ако гражданите са недоволни от ниския икономически растеж), отколкото при други.
Съответно Джоунс и Олкън сравнили успешните опити за убийство с неуспешните, когато куршумът пропускал.
Това е наистина случайна разлика – националните политически условия може да оказват влияние върху честотата на
опитите за убийство, но не засягат мерника на убиеца. Базата данни се състояла от всичките 298 опита за убийство
на държавни лидери от 1875 до 2005 г. – 59 от тях успешни, 239 неуспешни. Оказало се, че за успешните опити било
по-вероятно, отколкото за неуспешните, да бъдат последвани от промяна в националните политически институции.
И в двете проучвания ефектът от смъртта на лидера е по-силен при смърт на автократичен лидер, отколкото на
демократичен – и по-силен при автократите без ограничения на властта си, отколкото при автократите,
ограничавани от законодателство или политически партии. Това е, което бихме могли да очакваме – силните лидери
с неограничена власт имат повече въздействие (било то за добро, или за зло), отколкото лидерите със само
ограничена власт. Така тези проучвания се съгласуват в общото заключение: лидерите понякога имат значение. Но
то зависи от типа лидер и от типа изследвано въздействие.

***

Нека сега свържем тези естествени експерименти върху ролята на лидерите със седемте страни, разглеждани в
тази книга. Целта ми е да разбера дали нашите лидери съответстват на моделите, установени от Джоунс и Олкън, и
какви по-нататъшни въпроси за проверка поставят те. Историите на нашите седем страни са навели много историци
на следните оценки за ръководството на тези страни:
В Япония от епохата Мейджи никой отделен водач не е бил доминиращ, няколко лидери са имали сходни
политики.
Във Финландия политическите лидери и гражданите са били практически единодушни в съгласието си, че
Финландия трябва да направи всичко по силите си, за да устои на съветската атака. (Но понякога се изказва
предположението, че уменията на фелдмаршал Манерхейм като военнокомандващ и уменията на президентите
Паасикиви и Кеконен да спечелят доверието на съветските лидери след войната са повлияли положително на
съдбата на Финландия.)
В Чили Пиночет е бил смятан (дори от съратниците си генерали) за решителен и необичаен с жестокостта си, с
упоритото си вкопчване във властта и с избора си на икономическа политика.
В Индонезия и Сукарно, и Сухарто са смятани за решителни лидери, но следващите президенти – не.
В следвоенна Германия често е изказвана идеята, че Вили Брант е изиграл уникална роля за обрата в предишната
външна политика на западногерманското правителство, признавайки източноевропейските комунистически
правителства и германските граници и правейки по този начин възможно последвалото ново обединение на
Германия. В по-ранната германска история Бисмарк, кайзер Вилхелм II и Хитлер редовно са цитирани като примери
за уникални водачи, които са били от значение, за добро или за зло.
В Австралия не е имало един явно доминиращ лидер. Най-близкият възможен пример е премиерът Гоф Уитлам с
неговата скоростна програма за промяна, но самият Уитлам отбелязва, че неговите реформи са „признание на онова,
което вече се е случило“.
В Съединените щати на президента Франклин Рузвелт се приписва заслугата за постепенното подготвяне на САЩ
за Втората световна война въпреки волята на американските изолационисти (които първоначално може да са
съставлявали мнозинство сред американците) и за усилията му да измъкне САЩ от Голямата депресия. В
американската история от XIX в. се смята, че президентът Линкълн е изиграл уникална роля в хода на Гражданската
война.
Накратко, нашите седем страни предлагат примери за девет лидери (шестима автократични, трима
демократични), често оценявани като оказали влияние. В допълнение към това в други страни извън разглежданите
в тази книга лидерите, за които най-често се твърди, че са оказали влияние в съвременни времена, включват
Уинстън Чърчил във Великобритания, Ленин и Сталин в Съветския съюз, Мао в Китай, Дьо Гол във Франция, Кавур
в Италия и Ганди в Индия. Така разполагаме с кратък списък от 16 ръководители, обикновено разглеждани като
оказали влияние. От тези шестнайсет 11 са действали в автократични режими, пет – в демокрации. На пръв поглед
този резултат като че потвърждава заключенията на Джоунс и Олкън за по-големия ефект на лидерите в
автокрациите. Но аз не съм съпоставил относителния брой на всички автократични и демократични лидери по
света за този времеви период, така че не мога да кажа кой тип лидер, ако изобщо някой, е несъразмерно представен.
Нашата малка база данни подсказва две хипотези, които си струва да бъдат проверени с методи, подобни на онези
на Джоунс и Олкън – чрез събирането на голяма база данни, обхващаща естествени експерименти, и количествено
измерване на резултатите.
Едната хипотеза произтича от наблюдението, че от четиримата демократични лидери, за които най-често се
предполага, че са имали уникално влияние (Рузвелт, Линкълн, Чърчил и Дьо Гол), поне трима са имали своето
въздействие или своето най-голямо въздействие по време на война. Почти целият президентски мандат на Линкълн
е преминал по време на Американската гражданска война. Чърчил, Рузвелт и Дьо Гол са заемали поста си и във
военно, и в мирно време, но за двама или всичките трима от тях се смята, че са имали своето най-решително
влияние по време на война (Чърчил като военновременен премиер от 1940 до 1945 г., но не и като мирновременен
премиер от 1951 до 1955 г.; Дьо Гол като военновременен генерал, а после като президент по време на Алжирското
въстание от 1959-1962 г.; Рузвелт след избухването на Втората световна война в Европа през 1939 г., но и по време
на Голямата депресия). Тези резултати съответстват на наблюдението на Джоунс и Олкън, че лидерите имат толкова
по-решава-що влияние, колкото по-малко са ограниченията върху тяхната власт – демократичните лидери
упражняват по-съсредоточена власт по време на война.
Другата хипотеза, която предлагат за проверка нашите резултати, е, че лидерите оказват най-голямо влияние в
обстоятелства, при които са изправени срещу силната опозиция (било то в демокрации, или автокрации) на хора,
привърженици на съвсем различна политика, и в които обстоятелства лидерите въпреки всичко в крайна сметка
успяват да наложат възгледите си, обикновено чрез предпазливи действия стъпка по стъпка. Например:
пиемонтският премиер Кавур и пруският канцлер Бисмарк постепенно са постигнали обединенията съответно на
Италия и Германия въпреки силната опозиция на чуждестранните сили, на италианците и съответно германците и
дори на собствените си крале, Чърчил е убедил отначало разделения почти наравно британски кабинет да отхвърли
предложението на лорд Халифакс да се преговаря за мир с Хитлер, а после е убедил американците да направят свой
пръв приоритет войната срещу Германия, а не срещу Япония (първоначалния очевиден приоритет за Америка след
японското нападение на Пърл Харбър); Рузвелт постепенно е подготвил САЩ за Втората световна война въпреки
опозицията на американските изолационисти; Дьо Гол постепенно е убедил както сънародниците си, така и
алжирците да постигнат договорно уреждане на алжирската борба за независимост, Сухарто постепенно е изтласкал
любимия президент – основател на Индонезия, Сукарно; а Вили Брант е убедил западногерманците да преглътнат
горчивия хап на отказа от много бивши германски територии въпреки ожесточената съпротива на
Християндемократическата партия, управлявала дотогава Германия без прекъсване две десетилетия.
 ***

Тази книга е първоначална стъпка в една програма за сравнителни изследвания на националните кризи –
проучване на малка извадка от държави, изследвани с описателни методи. Как това проучване би могло да бъде
продължено, така че да задълбочи разбирането ни? Аз предлагам две продължения – по-голяма и по-случайна
извадка и по-строг анализ, преобразуващ резултатите и предполагаемите прогностични фактори от словесни
понятия в операционализирани променливи.
Първо, извадката. Моята извадка от държави е не само малка, но и е подбрана непроизволно. Избрал съм тези
страни не защото те предлагат случайно подмножество от 216-те държави в света, а защото са сред страните, които
познавам най-добре. В резултат те се състоят от две европейски държави, две азиатски, по една от Северна
Америка, Южна Америка и Австралия. Пет от седемте са богати. Всичките седем понастоящем са демокрации,
макар че две са били диктатури през разглеждания от мен период. Всички, с изключение на Индонезия, имат дълга
история на независимост или (Финландия) автономия и на силни институции. Само една е преминала неотдавна от
колониализъм към независимост. Липсват африканските държави, няма нито една настояща диктатура, нито много
бедна държава. Всичките шест, за които обсъждам минали кризи, са преодолели кризата си с някаква степен на
успех. Никоя не е пример за еднозначен провал да се отговори на кризата с подходящи селективни промени. Това
очевидно е неслучайна извадка. Следователно остава задача за бъдещето да се види какви заключения ще разкрие
една по-широка извадка от държави.
Второ, най-важната методологична задача за бъдещето е описателният, словесен, качествен анализ на моята книга
да продължи със строг количествен анализ. Както споменах в увода, в някои от социалните науки, особено в
икономиката и икономическата история и някои области на психологията, напоследък съществува тенденция да се
заменят описанията, основаващи се на изучаването на единичен случай, с подходи, съчетаващи количествени данни,
графики, големи извадки, статистически проверки за значимост, естествени експерименти и операционализирани
показатели. Под „операционализирани показатели“ имам предвид преобразуването на едно словесно понятие в
нещо, което може да бъде измерено с поредица от операции върху предполагаемите корелати или изражения на това
понятие.
Двете статии на Джоунс и Олкън, разгледани по-горе в тази глава, са примери за този подход. Те заменят
проучванията на единични случаи, т.е. какво е направил или не е направил конкретен лидер, с анализ на 57 от 298
лидери едновременно. Те се възползват от естествените експерименти, за да сравнят резултатите, свързани с
присъствието или отсъствието на конкретен лидер, изследвайки страните преди и след смъртта на лидера по
естествени причини или страните, в които опитът за убийство се е провалил или е успял. Най-накрая те изразяват
получените предполагаеми променливи оперативно или чрез измерими числени стойности (например темпове на
икономически растеж), или чрез дефинирани скали (например скалата на държавните институции, вариращи от
автокрации с минимални ограничения за лидера до демокрации с максимални ограничения за лидера).
За да приложим този подход към моето проучване на националните кризи, ще имаме нужда от
операционализирани показатели за резултатите и за формулираните фактори, разглеждани от мен, в т.ч.
„признание“, „приемане на отговорността“, „търпение в преодоляването на неуспеха“, „гъвкавост“, „честна
самооценка“, „промяна или липса на промяна“ и „успех или неуспех при разрешаването на националната криза“.
Възможните изходни точки за разработването на такива операционализирани показатели включват данните от
базите данни на социалните науки като например Изследването на световните ценности под ръководството на
Роналд Ингълхарт, Изследването на икономическите ценности, Европейското социално проучване, Икономическото
и социално проучване на Азия и Тихоокеанския регион и книгите на Герт Хофстеде, Михаил Минков и др. Аз
направих опит да използвам тези източници на данни, за да формулирам операционализирани показатели за някои
от моите променливи, преди неохотно да заключа, че това би изисквало по-голям проект, надхвърлящ обхвата на
описателното проучване в настоящата книга, което вече ми беше отнело шест години дори и без формулирането на
операционализираните показатели. Подобни количествени подходи трябва да бъдат разработени не само за
националните кризи, които са фокус на тази книга, но и за индивидуалните кризи, за които стана дума в гл. 1.
Макар че психолозите са операционализирали и тествали няколко от променливите, постулирани в онази глава като
влияещи на развръзките на индивидуалните кризи, дори за индивидуалните кризи остава да се направи още много.
Така че същите ограничения на описателния стил, които важат за моето изследване на националните кризи и за
повечето исторически изследвания на лидерството, са приложими и за повечето изследвания на индивидуални
случаи.

***
 Какво можем да научим от историята? Това е общ въпрос, чийто по-конкретен подвъпрос е: какво можем да
научим от реакциите на нашите седем държави на кризите, разгледани в тази книга? Нихилистичният отговор е –
нищо! Ходът на историята, казват много историци, е твърде заплетен, резултат от твърде много независими
неконтролирани променливи и непредвидими промени, за да ни позволява да научим нещо от миналото. През юни
1944 г. кой би могъл да предвиди правилно следвоенната карта на Източна Европа? Тя би се оказала много различна,
ако атентаторът Клаус фон Щауфенберг беше успял да бутне куфарчето с бомбата със закъснител на половин метър
по-близо до Хитлер на 20 юли 1944 г. и ако в резултат Хитлер беше убит, а не само ранен на тази дата, когато
съветските армии все още бяха извън границите на Германия, вместо в действителност Хитлер да се самоубие на 30
април 1945 г., когато съветските армии бяха завладели Берлин и цяла Източна Европа и Източна Германия.
Да, разбира се, много в историята е непредвидимо. Въпреки това могат да бъдат извлечени два типа поуки. Но
първо за фон нека разгледаме съответните поуки, които могат да бъдат извлечени от разбирането на отделните хора,
защото (още веднъж) съществуват паралели между историята на държавите и живота на отделните хора.
Какво, ако изобщо нещо, може да бъде научено от житейските истории и биографиите на отделните хора? Не са
ли хората също като държавите толкова сложни, толкова различни едни от други и изложени на толкова
непредвидими събития, че е трудно да се предскаже поведението на един човек, камо ли да се екстраполира от
поведението на един човек към поведението на друг? Разбира се, че не! Въпреки трудностите повечето от нас все
още намираме за полезно да посвещаваме голяма част от живота си на опитите да предусетим вероятното бъдещо
поведение на хората около нас въз основа на разбирането ни за личните им житейски истории. В допълнение на
това обучението дава възможност на психолозите, а „познаването на хората“ – на много от нас,
непрофесионалистите, да обобщаваме своя опит от хората, които вече познаваме, за да предвиждаме поведението на
новите хора, които срещаме. Затова е поучително да четем биографиите дори на хора, които никога не бихме могли
да срещнем, и така да разширяваме базата си данни за разбиране на човешкото поведение.
Пиша тези редове малко след една вечер, прекарана с две приятелки, едната от които е психологически наивна
оптимистка на двайсет и няколко години, а другата – чувствителна личност, прехвърлила седемдесетте. По-младата
жена беше съсипана от неотдавнашното скъсване на връзката и с един обаятелен мъж, който беше изглеждал
толкова грижовен, но който внезапно след няколко години жестоко и без предупреждение я беше напуснал. Но
докато по-младата жена разказваше историята си, дори още преди да стигне до съкрушаващата развръзка, по-
възрастната жена (без някога да е срещала мъжа) разпозна предупредителните признаци, че мъжът е чаровен, но
пагубен нарцисист, каквито беше опознала немалко. Това е илюстрация защо опитът от широк диапазон от хора и
размишлението върху тях са полезни. Действително съществуват някакви най-общи мотиви в човешкото поведение,
въпреки че всеки човек се различава в подробностите от всеки друг.
Какви са съответстващите типове поуки, които могат да бъдат извлечени от вниманието към човешката история?
Единият тип се състои от специфични уроци за вероятното бъдещо поведение на конкретна страна, основаващи се
на разбирането на историята на тази страна. Например Финландия е малка демократична страна, която работи
упорито за поддържането на добри отношения с автократичната съседна Русия, поддържа добре обучена армия и не
разчита на други страни да я защитават. Причините за тези финландски политики стават ясни от историята на
Финландия от близкото минало. Всеки, незапознат с финландската история, най-вероятно няма да разбере защо
Финландия следва и ще продължи да следва тези политики – т.е. всеки като мен, когато посетих за пръв път
Финландия през 1959 г., незапознат с финландската история, и попитах моя финландски домакин защо Финландия
не се е противопоставила на съветския натиск с вярата, че САЩ ще я защити.
Друг тип урок, който може да се извлече от историята, е свързан с общите мотиви. Да вземем отново Финландия и
Русия като пример. Освен чертите, специфични за Финландия и Русия, техните отношения са пример и за един общ
мотив – опасностите, надвиснали над малки страни в близост до агресивни големи страни. Няма универсално
решение за тази опасност. Тя е тема на един от най-ранните и все още един от най-цитираните и най-завладяващи
откъси в писаната история – страниците от Книга 5 от историята на Пелопонеската война, съставена от атинския
историк Тукидид през V в.пр.Хр. Тукидид описва как гражданите на малкия гръцки остров Мелос реагирали на
натиска от могъщата Атинска империя. В един пасаж, известен днес като Мелоския диалог, Тукидид възпроизвежда
покъртителните преговори между мелосците и атиняните – мелосците преговарят за свободата и живота си,
опитвайки се да убедят атиняните да не използват сила, а атиняните предупреждават мелосците да бъдат реалисти.
Тукидид разказва след това накратко развръзката – мелосците отхвърлили атинските искания, така както
финландците две хилядолетия по-късно първоначално отхвърлили съветските искания; атиняните обсадили Мелос;
мелосците се съпротивлявали успешно известно време; но в крайна сметка трябвало да се предадат – и атиняните
избили всички мелоски мъже, а жените и децата поробили.
 Разбира се, финландците не са се оказали изклани и поробени от руснаците, което показва, че изходът от
мелоската дилема и най-добрата стратегия варират значително от случай до случай. Въпреки това има една
универсална поука – малките страни, заплашени от големи страни, трябва да бъдат нащрек, да обмислят
алтернативни варианти и да преценяват тези варианти реалистично. Макар че тази поука може да изглежда толкова
сконфузващо очевидна, че привидно не си струва да се споменава, за жалост тя често се пренебрегва. Тя е била
пренебрегната от мелосците; била е пренебрегната от парагвайците, които са водили катастрофална война срещу
обединените сили на много по-големите Бразилия и Аржентина плюс Уругвай от 1865 до 1870 г., довела до смъртта
на 60% от парагвайското население; била е пренебрегната от Япония през 1941 г., когато Япония е нападнала
едновременно Съединените щати, Великобритания, Нидерландия, Австралия и Китай, докато Русия е била
враждебно настроена; беше пренебрегната и от Украйна при неотдавнашния и катастрофален сблъсък с Русия.
Ако вече съм ви убедил да не отхвърляте възможността да научим нещо полезно от историята, какво можем да
научим по-специално от историята на националните кризи, обсъждани в тази книга? Оформят се множество общи
мотиви. Една група мотиви се състои от видовете поведение, помогнали на нашите седем държави да се справят с
кризите. Тези видове поведение включват: признание, че дадена страна е в криза, приемане на отговорността за
промяната вместо само обвиняване на други страни и търсене на убежище в ролята на жертва; издигане на ограда,
за да бъдат установени националните черти, които трябва да бъдат променени, така че да се избегне смазващото
чувство, че нищо в страната ти не работи както трябва; установяване от кои други страни може да се потърси
помощ; определяне на моделите на други страни, които са решавали проблеми, сходни с проблемите, стоящи пред
собствената ти страна; проявяване на търпение и осъзнаване, че първото изпробвано решение може да не свърши
работа и че може да са необходими няколко последователни опита; обмисляне кои основни ценности продължават
да са уместни и кои вече не са уместни; и правене на честна самооценка.
Друг мотив е свързан с националната идентичност. Младите страни трябва да си изградят национална
идентичност, както го правят Индонезия, Ботсуана и Руанда. При по-старите страни националната идентичност
може да има нужда от преразглеждане, основните ценности – също; Австралия е пример за подобно преразглеждане
в по-ново време.
Трети мотив се отнася до неконтролируемите фактори, които оказват влияние върху развръзката на кризата. Всяка
държава е обвързана с реалния си опит от предишно преодоляване на кризи и с геополитическите си ограничения.
Няма начин изведнъж да бъде създаден допълнителен опит, нито ограниченията могат да бъдат отстранени по
желание. Но държавата все още може да ги вземе реалистично под внимание, както е направила Германия при
Бисмарк и Вили Брант.
Песимистът може да отвърне на тези предложения с възражението: „Това е безкрайно очевидно! Нямаме нужда от
книгата на Джаред Даймънд, за да ни казва да си правим честна самооценка, да търсим модели сред другите
страни, да избягваме укриването в ролята на жертва и тъй нататък!“ Не, имаме нужда от книга, защото е безспорно,
че тези „очевидни“ изисквания много често са били пренебрегвани и все още често са пренебрегвани и днес.
Хората, които са заплатили с живота си за пренебрегването на „очевидни“ изисквания в миналото, включват
мелоските мъже, стотици хиляди парагвайци и милиони японци. Хората, чието пренебрегване на „очевидните“
изисквания застрашава благополучието им днес, включват моите сънародници, няколкостотин милиона
американци.
Песимистът може също да отговори: „Да, за съжаление ние често пренебрегваме очевидното, но една книга не
може да промени тази слепота. Мелоският диалог на Тукидид ни е бил на разположение повече от две хиляди
години и все пак държавите все още правят същите грешки. Каква полза от още една книга?“ Ами има
обнадеждаващи причини, поради които авторите продължават да правят опити. Днес повече хора са грамотни
читатели, отколкото когато и да било преди в световната история. Знаем далеч повече за световната история и
можем да привеждаме много подобри документално подкрепени аргументи, отколкото е можел Тукидид. Повече
страни са демокрации, което значи, че повече граждани могат да имат политическо влияние, отколкото в който и да
било момент в миналото. Макар невежите лидери да са в изобилие, някои национални лидери са широко начетени и
за тях сега е по-лесно да се учат от историята, отколкото в миналото. Бил съм приятно изненадан да срещна
държавни глави и много други политици, които са ми казвали, че са били повлияни от мои предишни книги. Целият
свят сега е изправен пред глобални проблеми – но през миналия век, и особено през последните десетилетия,
светът развива институции за справяне с глобалните проблеми.
Това са едни от причините ми да не се вслушвам в песимистите и да не губя надежда, а да продължавам да пиша
за историята, за да разполагаме с варианта да се поучим от нея, ако изберем така. По-специално кризите често са
изправяли пред предизвикателства държавите в миналото. Продължават да го правят и днес. Но нашите съвременни
държави и нашият съвременен свят не са принудени да търсят опипом в мрака, мъчейки се да им отговорят. За-
познатостта с промените, които са свършили или не са свършили работа в миналото, може да ни послужи като
ръководство.
 Благодарности
Отбелязвам с удоволствие и благодарност многото приятели и колеги, чиито приноси направиха възможна тази
книга. Те заслужават медали за героизъм за преданите си усилия.
Дължа идеята за книгата на съпругата ми Мари Коен. Редакторката ми Трейси Бехар и агентът ми Джон Брокман
оформяха и насочваха моя текст от замислянето до завършването му. Айлийн Чети го изглади като стилова
редакторка, а Бетси Уриг като рекламна редакторка.
Линда и Стюарт Ресник, Питър Кауфман, Сю и Кийт Тибълс, Франк Кофийлд, Скип и Хедър Бритънхам и
Организацията за опазване на световната природа направиха възможен със своята подкрепа този шестгодишен
проект.
Моите изследователски сътрудници Мишел Фишър, Юки Шимура и Бората Йънг издириха информацията и
справките. Мишел набира и пренабира черновата отново и отново. Юки сподели своите познания за Япония. Рут
Мандъл проследи всички снимки. Ивлин Хирата намери изображението за корицата. Мат Зебровски подготви
всички карти.
Няколкостотин студенти от Калифорнийския университет в Лос Анджелис, които са посещавали моите курсове
през последните шест години, както и асистентите ми Катя Антоан, Кейти Хейл и Али Хамдан ми помогнаха да
обясня и да разбера кризите.
Осем приятели героически прочетоха всички или повечето от черновите и ми помогнаха да усъвършенствам
идеите си и тяхното представяне. Това са Мари Коен, Пол Ерлих, Алан Гринел, Ребека Кантар, Кай Мичъл, Иън
Морис, Майкъл Шърмър и Сю Тибълс.
Десетки други приятели и колеги коментираха черновите на отделни глави, споделяха с мен своя опит, изпращаха
ми статии или справки или сториха няколко от всички тези неща. Те включват: Елдън Бол, Барбара Барет, Скот
Барет, Никълъс Берггруен, К. Дейвид Бишъп, Хайди Борхау, Даниъл Ботсман, Дейвид Браун, Франк Кофийлд,
Камала Чандракирана, Алехандра Кокс, Себастиан Едуардс, Ерст Петер Фишер, Кевин Фог, Микаел Фортелиус,
Зефир Франк, Хауард Фрийдман, Еберхард Фрьомтер, Нейтън Гарделс, Ал Гор, Джеймс Грийни, Верити Гринел,
Карл-Теодор цу Гутенберг, Джефри Хадлър, Яси Хиби, Щефан-Лудвиг Хофман, Антеро Холмила, Дейвид Хауъл,
Диан Иравати, Иван Яксич, Мартин Джей, Бенджамин Джоунс, Питър Кауфман, Джоузеф Келнър, Хироши Кито,
Дженифър Клайн, Матин Клинге, Шо Кониши, Маркку Куисма, Робърт Лемелсън, Хартмут Лепин, Том Лъвджой,
Хариет Мърсър, Робин Милър, Норман Наймарк, Моника Налепа, Оливия Наринс, Питър Наринс, Том Наринс,
Нейтън Нън, Бенджамин Олкън, Кая Пеху-Летонен, Уилям Пери, Луис Пътърман, Йохана Райнио-Ниеми, Джефри
Робинсън, Франсис Маккол Розенблът, Чарли Салониус-Пастернак, Кен Шеви, Юки Шимура, Шантал Синьорио,
Нина Силем, Кери Смит, Лорънс Смит, Сюзан Стоукс, Грег Стоун, Марк Състър, Мак Такано, Юрист Тан, Спенсър
Томпсън, Сирпа Туомайнен, Хулио Вергара, Гари Уайси, Д. А. Уолач, Стюарт Уорд, Тим Уърт и Йошинори Ясуда.
На всички тези хора изразявам сърдечните си благодарности.
 Допълнителна литература
Глава 1
Препратките към тази глава се състоят от наскоро излезли книги, илюстриращи настоящото положение в областта на кризисната терапия, плюс някои по-
стари книги, глави и статии от списания, илюстриращи развитието на областта.
Donna C. Aguilera and Janice M. Messick. Crisis Intervention: Theory and Methodology, 3rd ed. (Mosby, St. Louis, MO, 1978).
Robert Calsyn, Joseph Pribyl, and Helen Sunukjian. Correlates of successful outcome in crisis intervention therapy. American Journal of Community Psychology 5: 111-
119 (1977).
Gerald Caplan. Principles of Preventive Psychiatry. (Basic Books, New York, 1964).
Gerald Caplan. Recent developments in crisis intervention and the promotion of support service. Journal of Primary Prevention 10: 3-25 (1985).
Priscilla Dass-Brailsford. A Practical Approach to Trauma. (Sage Publications, Los Angeles, CA, 2007).
James L. Greenstone and Sharon C. Leviton. Elements of Crisis Intervention: Crises and How to Respond to Them, 3rd ed. (Brooks-Cole, Belmont, CA, 2011).
Charles Holahan and Rudolf Moos. Life stressors, resistance factors, and improved psychological functions: An extension of the stress resistance paradigm. Journal of
Personality and Sociopsychology 58: 909-917 (1990).
Gerald Jacobson. Programs and techniques of crisis intervention. Pp. 810-825, in Child and Adolescent Psychiatry, Socioculture and Community Psychiatry, ed. G.
Caplan. (Basic Books, New York, 1974).
Gerald Jacobson. Crisis-oriented therapy. Psychiatric Clinics of North America 2, no. 1: 39-54 (1979).
Gerald Jacobson, Martin Strickler, and Wilbur Morley. Generic and individual approaches to crisis intervention. American Journal of Public Health 58: 338343 (1968).
Richard James and Burt Gilliland. Crisis Intervention Strategies, 8th ed. (Cengage, Boston, 2016).
Erich Lindemann. Beyond Grief: Studies in Crisis Intervention. (Jason Aronson, New York, 1979).
Rick A. Myer. Assessment for Crisis Intervention: A Triage Assessment Model. (Brooks Cole, Belmont, CA, 2001).
Howard J. Parad, ed. Crisis Intervention: Selective Readings. (Family Service Association ofAmerica, New York, 1965).
Kenneth Yeager and Albert Roberts, eds. Crisis Intervention Handbook: Assessment, Treatment, and Research, 4th ed. (Oxford University Press, New York, 2015).
Статии в списанието Crisis: The Journal of Crisis Intervention and Suicide Prevention. (Volumes 1-38, 1980-2017).

Глава 2
Обичайна практика в научните книги е да се отделят десетки заключителни страници за бележки под линия. Тези бележки насочват читателите към статии
в специализирани списания и други източници, налични в изследователските библиотеки, и представляват базата за конкретните твърдения в текста на
книгата. Тази практика изглеждаше уместна за предишните ми книги („Третото шимпанзе“, „Пушки, вируси и стомана“, „Защо е приятен сексът?“, „Колапсът“
и „Естествените експерименти на историята“), в които бяха изобилно използвани статии по тясноспециализирани теми, за които повечето читатели биха се
затруднили да открият източниците – теми като неолитното разпределение на едросеменните диви зърнени растения или честотата на рибешките кости в
сметищата на средновековна викингска Гренландия. Но получилото се в резултат на това разрастване на справочния апарат увеличи значително обема,
теглото и цената на книгите ми. Един приятел ми се оплака: „Джаред, книгата ти ми хареса, но ме заболяха вратът и ръцете да държа тежестта и над главата
си, докато я чета в леглото вечер. Моля те, не прави следващата си книга толкова тежка.“
Предпоследната ми книга („Светът преди вчера“) действително спести обем, тегло и разходи, като сложи бележките под линия и препратките в онлайн сайт,
вместо да ги печата в края на книгата. По този начин открих колко читатели всъщност правят справка с бележките или препратките – само един или двама в
света всяка година.
Настоящата книга съответно опитва нещо друго – да предложи препратки, които читателите ми може да намерят за наистина полезни и достъпни.
Повечето от препратките ми сега се състоят от книги, налични в големите общи библиотеки, а не от статии в научни списания. Читателите, искащи да научат
повече за страната, която обсъждам, ще открият, че много от тези книги са интересни и понятни. Като упътване при решението ми какъв тип препратки да
използвам в следващата си книга, ще бъда благодарен на читателите, готови да ми пишат за собственото си предпочитание.
Seppo Hentila, Markku Kuisma, Pertti Haapala, and Ohto Manninen. Finlandization for better and for worse.
Historical Journal/Historiallinen Aikakauskirja. No. 2: 129-160 (1998).
Max Jakobson. Finland Survived: An Account of the Finnish-Soviet Winter War 19391940, 2nd ed. (Otava, Helsinki, 1984).
Eino Jutikkala and Kauko Pirinen. A History of Finland, 6th ed. (WS Bookwell Oy, Helsinki, 2003).
SakariJutila. Finlandization for Finland and the World. (European Research Association, Bloomington, IN, 1983).
Urho Kekkonen. A President’s View. (Heinemann, London, 1982).
Tiina Kinnunen and Ville Kiviimaki, eds. Finland in World War 2: History, Memory, Interpretations. (Brill, Leiden, 2012).
Matti Klinge. A Brief History of Finland, 3rd ed. (Otava, Helsinki, 2000).
Walter Laqueur. The Political Psychology of Appeasement: Finlandization and Other Unpopular Essays. (Transaction Books, New Brunswick, NJ, 1980).
Ohto Manninen, Riitta Hjerppe, Juha-Antti Lamberg, Markku Kuisma, and Pirjo Markkola. Suomi — Finland. Historica l Journal/Historiallinen Aikakauskirja. No. 2:
129-160 (1997).
George Maude. The Finnish Dilemma: Neutrality in the Shadow of Power. (Oxford University Press, London, 1976).
Johanna Rainio-Niemi. The Ideological Cold War: The Politics of Neutrality in Austria and Finland. (Routledge, New York, 2014).
Esko Salminen. The Silenced Media: The Propaganda War between Russia and the West in Northern Europe. (St. Martin's Press, New York, 1999).
William Trotter. A Frozen Hell: The Russo-Finnish Winter War of1939-40. (Algonquin Books, Chapel Hill, NC, 1991).
Steven Zaloga. Gustaf Mannerheim. (Osprey, Oxford, 2015).
https://www.sotasampo.fi/en/cemeteries/list - Тази база данни за всички местни военни гробища във Финландия дава не само броя на погребаните и
изчезналите, но и имената, датите и месторождението на всеки погребан.
https://www.sotasampo.fi Тази база данни съдържа огромно количество информация за Финландия и финландците през Втората световна война.

Глава 3
Michael Auslin. Negotiating with Imperialism: The Unequal Treaties and the Culture of Japanese Diplomacy. (Harvard University Press, Cambridge, MA, 2004).
W.G. Beasley. The Japanese Experience: A Short History of Japan. (University ofCalifornia Press, Berkeley, 1999).
Daniel Botsman. Punishment and Power in the Making of Modern Japan. (Princeton University Press, Princeton, NJ, 2005).
 Takashi Fujitani. Splendid Monarchy: Power and Pageantry in Modern Japan. (University of California Press, Berkeley, 1996).
Carol Gluck. Japan's Modern Myths: Ideology in the Late Meiji Period. (Princeton University Press, Princeton, NJ, 1985).
Robert Hellyer. Defining Engagement: Japan and Global Contexts, 1640-1868. (Harvard University Press, Cambridge, MA, 2009).
Marius Jansen. Sakamoto Ryoma and the Meiji Restoration. (Princeton University Press, Princeton, NJ, 1961).
Donald Keene. Emperor of Japan: Meiji and His World, 1852-1912. (Columbia University Press, New York, 2002).
Kyu Hyun Kim. The Age ofVisions and Arguments: Parliamentarianism and the National Public Sphere in Early Meiji Japan. (Harvard University Press, Cambridge,
MA, 2007).
Hyoson Kiryaku. Drifting Toward the Southeast: The Story of Five Japanese Castaways. (Spinner, New Bedford, MA, 2003).
Ernest Satow. A Diplomat in Japan. (Seeley Service, London, 1921).
Ronald Toby. State and Diplomacy in Early Modern Japan: Asia in the Development of the Tokugawa Bakufu. (Princeton University Press, Princeton, NJ, 1984).
James White. State building and modernization: The Meiji Restoration. Pp. 499-559, in Crisis, Choice and Change: Historical Studies of Political Development, ed. G.A.
Almond, S.C. Flanagan, and R.J. Mundt. (Little, Brown, Boston, 1973).

Глава 4
Patricio Aylwin Azocar. El Reencuentro de los Democratas: Del Golpe al Triunfo del No. (Ediciones Grupo Zeta, Santiago, 1998).
Edgardo Boeninger. Democracia en Chile: Leccionespara la Gobernabilidad. (Editorial Andres Bello, Santiago, 1997).
Erica Chenoweth and Maria Stephan. Why Civil Resistance Works: The Strategic Logic of Nonviolent Conflict. (Columbia University Press, New York, 2011).
Simon Collier and William Sater. A History of Chile, 1808-1994. (Cambridge University Press, Cambridge, 1996).
Pamela Constable and Arturo Valenzuela. A Nation of Enemies: Chile under Pinochet. (Norton, New York, 1991).
Sebastian Edwards. Left Behind: Latin America and the False Promise of Populism.
(University of Chicago Press, Chicago, 2010).
Carlos Huneeus. El Regimen de Pinochet. (Editorial Sudamericana Chilena, Santiago,
2000).
Peter Kronbluh. The Pinochet File: A Declassified Dossier on Atrocity and Accountability. (New Press, New York, 2013).
Thomas Skidmore, Peter Smith, and James Green. Chapter 10. Chile: Repression and democracy. Pp. 268-295, in Modern Latin America, 8th ed. (Oxford University
Press, Oxford, 2014).
Arturo Valenzuela. Chile. Pp. 1-133, in The Breakdown of Democratic Regimes, ed. Juan Linz and Alfred Stepan. (Johns Hopkins University Press, Baltimore, 1978).
Stefan de Vylder. Allende’s Chile: The Political Economy of the Rise and Fall of the Unidad Popular. (Cambridge University Press, Cambridge, 1976).
Edwin Williamson. Chapter 4. Chile: Democracy, revolution and dictatorship. Pp. 485-510, in The Penguin History of Latin America, rev. ed. (Penguin, London, 2009).

Глава 5
Benedict Anderson. Java in a Time of Revolution. (Cornell University Press, Ithaca, NY, 1972).
Edward Aspinall. Opposing Suharto: Compromise, Resistance, and Regime Change in Indonesia. (Stanford University Press, Stanford, CA, 2005).
Harold Crouch. The Army and Politics in Indonesia, rev. ed. (Cornell University Press, Ithaca, NY, 1988).
Harold Crouch. Political Reform in Indonesia after Soeharto. (Institute of Southeast Asia Studies, Singapore, 2010).
R.E. Elson. Suharto: A Political Biography. (Cambridge University Press, Cambridge, 2001).
R.E. Elson. The Idea of Indonesia: A History. (Cambridge University Press, Cambridge, 2008).
Herbert Feith. The Decline of Constitutional Democracy in Indonesia. (Cornell University Press, Ithaca, NY, 1962).
George Kahin. Nationalism and Revolution in Indonesia. (Cornell University Press, Ithaca, NY, 1970).
George Kahin and Audrey Kahin. Subversion as Foreign Policy: The Secret Eisenhower and Dulles Debacle in Indonesia. (New Press, New York, 1995).
J.D. Legge. Sukarno: A Political Biography. 3rd ed. (Archipelago Press, Singapore, 2003).
Daniel Lev. The Transition to Guided Democracy: Indonesian Politics 1957-59. (Cornell University Press, Ithaca, NY, 1966).
Katharine McGregor. History in Uniform: Military Ideology and the Construction of Indonesia's Past. (NUS Press, Singapore, 2007).
Joshua Oppenheimer. The Act of Killing. (2012). [Documentary film].
Joshua Oppenheimer. The Look of Silence. (2014). [Documentary film].
Elizabeth Pisani. Indonesia etc.: Exploring the Improbable Nation. (Norton, New York, 2014).
M.C. Ricklefs. A History of Modern Indonesia. (Macmillan Education, London, 1981).
Geoffrey Robinson. The Dark Side of Paradise: Political Violence in Bali. (Cornell University Press, Ithaca, NY, 1995).
Geoffrey Robinson. If You Leave Us Here, We Will Die: How Genocide Was Stopped in East Timor. (Princeton University Press, Princeton, NJ, 2010).
Geoffrey Robinson. The Killing Season: A History of the Indonesian Massacres, 196566. (Princeton University Press, Princeton, NJ, 2018).
John Roosa. Pretext for Mass Murder: The September 30th Movement and Suharto's Coup d’Etat in Indonesia. (University ofWisconsin Press, Madison, 2006).
J. Sidel. Riots, Pogroms, Jihad: Religious Violence in Indonesia. (Cornell University Press, Ithaca, NY, 2006).
Bradley Simpson. Economists with Guns: Authoritarian Development and U.S.-Indonesian Relations, 1960-1968. (Stanford University Press, Stanford, CA, 2008).

Глава 6
Neal Bascomb. Hunting Eichmann. (Mariner, Boston, 2010).
Jillian Becker. Hitler's Children: The Story of the Baader-Meinhof Terrorist Gang, 3rd ed. (Pickwick, London, 1989).
Gordon Craig. The Germans. (Putnam, New York, 1982).
Norbert Frei. 1968: Jugendrevolte und GlobalerProtest. (Deutscher Taschenbuch Verlag, Munchen, 2008).
Ulrich Herbert, ed. Wandlungsprozesse in Westdeutschland. (Wallstein, Gottingen,
2002).
Ulrich Herbert. Geschichte Deutschlands im 20. Jahrhundert. (C.H. Beck, Munchen, 2014).
Michael Hughes. Shouldering the Burden of Defeat: West Germany and the Reconstruction of Social Justice. (University of North Carolina Press, Chapel Hill, 1999).
Peter Merseburger. Willy Brandt 1913-1992: Visionar und Realist. (Deutsche Verlags, Stuttgart, 2002).
Hans-Joachim Noack. Willy Brandt: Ein Leben, ein Jahrhundert. (Rowohlt, Berlin, 2013).
Andreas Rodder. Die Bundesrepublik Deutschland 1969-1990. (Oldenbourg, Munchen, 2004).
 Axel Schildt. Die Sozialgeschichte der Bundesrepublik Deutschland bis 1989/90. (Oldenbourg, Munchen, 2007).
Hanna Schissler, ed. The Miracle Years. (Princeton University Press, Princeton, NJ, 2001).
Gregor Schollgen. Willy Brandt: Die Biographie. (Propylaen, Berlin, 2001).
Edith Sheffer. Burned Bridge: How East and West Germans Made the Iron Curtain. (Oxford University Press, Oxford, 2011).
Nathan Stoltzfus and Henry Friedlander, eds. Nazi Crimes and the Law. (Cambridge University Press, Cambridge, 2008).
Nikolaus Wachsmann. KL: A History of the Nazi Concentration Camps. (Farrar, Straus and Giroux, New York, 2015).
Hans-Ulrich Wehler. Deutsche Gesellschaftsgeschichte, vol. 5: Bundesrepublik und DDR 1949-1990. (C.H. Beck, Munchen, 2008).
Harald Welzer, Sabine Moller, and Karoline Tschuggnall. Opa war kein Nazi: Nation alsozialismus und Holocaust im Familiengedachtnis. (Fischer, Frankfurt, 2002).
Irmtrud Wojak. Fritz Bauer 1903-1968. (C.H. Beck, Munchen, 2011).
Alexei Yurchak. Everything Was Forever, Until It Was No More: The Last Soviet Generation. (Princeton University Press, Princeton, NJ, 2006).

Глава 7
Peter Brune. A Bastard of a Place: The Australians in Papua. (Allen & Unwin, Crows Nest, Australia, 2003).
Anthony Burke. Fear of Security: Australia's Invasion Anxiety. (Cambridge University Press, Cambridge, 2001).
James Curran and Stuart Ward. The Unknown Nation: Australia after Empire. (Melbourne University Press, Carlton South, Australia, 2010).
Peter Edwards. Crises and Commitments: The Politics and Diplomacy of Australia's Involvement in Southeast Asian Conflicts 1948-1965. (Allen & Unwin, North
Sydney, Australia, 1992).
Marilyn Lake. British world or new world? History Australia 10, no. 3: 36-50 (2013).
Stuart Macintyre. A Concise History of Australia, 4th ed. (Cambridge University Press, Port Melbourne, Australia, 2016).
Neville Meaney. The end of “white Australia” and Australia's changing perceptions of Asia, 1945-1990. Australian Journal of International Affairs 49, no. 2: 171-189
(1995).
Neville Meaney. Britishness and Australia: Some reflections. Journal of Imperial and Commonwealth History 31, no. 2: 121-135 (2003).
Mark Peel and Christina Twomey. A History of Australia. (Palgrave Macmillan, Houndmills, UK, 2011).
Deryck Schreuder and Stuart Ward, ed. Australia's Empire. (Oxford University Press, Oxford, 2008).
Gwenda Tavan. The dismantling of the White Australia policy: Elite conspiracy or will of the Australian people? Australian Journal of Political Science 39, no. 1: 109-
125 (2004).
David Walker. Anxious Nation: Australia and the Rise of Asia 1850-1939. (University of Queensland Press, St. Lucia, Australia, 1999).
Stuart Ward. Australia and the British Embrace: The Demise of the Imperial Ideal.
(Melbourne University Press, Carlton South, Australia, 2001).
Frank Welsh. Australia: A New History of the Great Southern Land. (Overlook, New York, 2004).

Глава 8
W.G. Beasley. The Japanese Experience: A Short History of Japan. (University ofCalifornia Press, Berkeley, 1999).
Ian Buruma. The Wages of Guilt: Memories of War in Germany and Japan. (Farrar, Straus and Giroux, New York, 1994).
John Dower. Embracing Defeat: Japan in the Wake of World War Two. (Norton, New York, 1999).
Eri Hotta. Japan 1941: Countdown to Infamy. (Knopf, New York, 2013).
McKinsey Global Institute. The Future of Japan: Reigniting Productivity and Growth. (McKinsey, Tokyo, 2015).
David Pilling. Bending Adversity: Japan and the Art of Survival. (Penguin, London, 2014).
Frances McCall Rosenblugh, ed. The Political Economy of Japan's Low Fertility. (Stanford University Press, Stanford, CA, 2007).
Sven Steinmo. The Evolution of Modern States: Sweden, Japan, and the United States. (Cambridge University Press, Cambridge, 2010).
N.O. Tsuia and L.S. Bumpass, eds. Marriage, Work, and Family Life in Comparative Perspective: Japan, South Korea, and the United States. (University of Hawaii
Press, Honolulu, 2004).
Lee Kuan Yew. From Third World to First: The Singapore Story: 1964-2000. (HarperCollins, New York, 2000).

Глава 9 и 10
Larry Bartels. Unequal Democracy: The Political Economy of the New Gilded Age, 2nd ed. (Princeton University Press, Princeton, NJ, 2016).
Ari Berman. The Modern Struggle for Voting Rights in America. (Farrar, Straus and Giroux, New York, 2015).
Joseph Califano, Jr. Our Damaged Democracy: We the People Must Act. (Touchstone, New York, 2018).
Tim Flannery. The Eternal Frontier: An Ecological History of North America and Its Peoples. (Text, Melbourne, 2001).
Howard Friedman. The Measure of a Nation: How to Regain America's Competitive Edge and Boost Our Global Standing. (Prometheus, New York, 2012).
A1 Gore. The Assault on Reason. (Penguin, New York, 2017).
Steven Hill. Fixing Elections: The Failure of America's Winner Take All Politics. (Routledge, New York, 2002).
Robert Kaplan. Earning the Rockies: How Geography Shapes America's Role in the World. (Random House, New York, 2017).
Jill Lepore. These Truths: A History of the United States. (Norton, New York, 2018). Steven Levitsky and Daniel Ziblatt. How Democracies Die: What History
Reveals about Our Future. (Crown, New York, 2018).
Thomas Mann and Norman Ornstein. It’s Even Worse than It Looks: How the American Constitution System Collided with the New Politics of Extremists. (Basic
Books, New York, 2012).
Chris Matthews. Tip and the Gipper: When Politics Worked. (Simon & Schuster, New York, 2013).
Yascha Mounk. The People vs. Democracy: Why Our Freedom Is in Danger and How to Save It. (Harvard University Press, Cambridge, MA, 2018).
Robert Putnam. Bowling Alone: The Collapse and Revival of American Community. (Simon & Schuster, New York, 2000).
Joseph Stiglitz. The Price of Inequality: How Today's Divided Society Endangers Our Future. (Norton, New York, 2012).
Sherry Turkle. Reclaiming Conversation: The Power of Talk in a Digital Age. (Penguin, New York, 2015).

Глава 11
Scott Barrett. Environment and Statecraft: The Strategy of Environmental Treaty-making. (Oxford Uni Press, Oxford, 2005).
 Scott Barrett. Why Cooperate? The Incentive to Supply Global Public Goods. (Oxford University Press, Oxford, 2007).
Nick Bostrom and Milan Cirkovic, eds. Global Catastrophic Risks. (Oxford University Press, Oxford, 2011).
Jared Diamond. Collapse: How Societies Choose to Fail or Succeed. (Viking Penguin, New York, 2005).
Tim Flannery. Atmosphere of Hope: Searchingfor Solutions to the Climate Crisis. (Atlantic Monthly Press, New York, 2015).
Clive Hamilton. Earthmasters: The Dawn of the Age of Climate Engineering. (Yale University Press, New Haven, CT, 2013).
Michael T. Klare. The Race for What's Left: The Global Scramble for the World's Last Resources. (Metropolitan Books, New York, 2012).
Fred Pearce. Confessions of an Eco-sinner: Tracking Down the Sources of My Stuff. (Beacon Press, Boston, 2008).
William Perry. My Journey at the Nuclear Brink. (Stanford University Press, Stanford, CA, 2015).
Laurence Smith. The World in 2050: Four Forces Facing Civilization's Northern Future. (Dutton Penguin Group, New York, 2010).
Richard Wilkinson and Kate Pickett. The Spirit Level: Why More Equal Societies Almost Always Do Better. (Allen Lane, London, 2009).

Епилог
Thomas Carlyle. On Heroes, Hero-Worship, and the Hero in History. (James Fraser, London, 1841).
Jared Diamond and James Robinson, eds. Natural Experiments of History. (Harvard University Press, Cambridge, MA, 2010).
Geert Hofstede. Culture's Consequences: International Differences in Work-Related Values. (Sage, Beverly Hills, 1980).
Geert Hofstede, Gert Jan Hofstede, and Michael Minkov. Cultures and Organizations: Software of the Mind. (McGraw Hill, New York, 2010).
Ronald Inglehart. Modernization and Postmodernization: Cultural, Economic, and Political Change in 43 Societies. (Princeton University Press, Princeton, NJ, 1997).
Benjamin Jones and Benjamin Olken. Do leaders matter? National leadership and growth since World War II. Quarterly Journal of Economics 120, no. 3: 835-864
(2005).
Benjamin Jones and Benjamin Olken. Hit or miss? The effect of assassinations on institutions and war. American Economic Journal: Macroeconomics 1/2: 55-87
(2009).
Michael Minkov. What Makes Us Different and Similar: A New Interpretation of the World Values Survey and Other Cross-Cultural Data. (Klasika I Stil, Sofia,
Bulgaria, 2007).
Thucydides. The Peloponnesian War. Steven Lattimore, translator. (Hackett, Indianapolis, IN, 1988).
Leo Tolstoy. War and Peace. Ann Dunnigan, translator. (New American Library, New York, 1968).
 За автора

Интересът на Джаред Даймънд към историята и географията произхожда от обстоятелството, че той е роден през 1937 г. и съответно е расъл през Втората
световна война, с ежедневно изменящи се карти, закрепени с кабърчета от баща му на стената на стаята му и изобразяващи променящите се фронтове на
европейския и тихоокеанския военен театър. Първите 21 години от живота му са разказани накратко на с. 33-37 от настоящата книга. Четирите години,
прекарани в Европа като студент (от 1958 до 1962 г.) затвърждават у Джаред убеждението в значимостта на географията. Британските, германските,
югославските и финландските му приятели, всичките родени като него около 1937 г., са водили много различен живот от Джаред, както и един от друг, като
случайно следствие от географското разположение на своите рождени места.
Университеското обучение на Джаред го подготвя за кариера в изследването и преподаването на лабораторна физиология, която той следва в Медицинското
училище на Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Но интересът му към други теми го кара да се впусне в успоредна втора кариера в областта на
екологията и еволюцията на птиците на Нова Гвинея, където води 31 експедиции. Сред орнитолозите Джаред е известен особено с преоткриването на върха на
необитаемите планини Фоджа, където е спуснат от хеликоптер; на отдавна изгубената златочела беседкова птица, позната дотогава само от четири мостри,
появили се в един парижки магазин за шапки през 1895 г. Нова Гвинея и нейният прекрасен народ са имали съществено влияние върху живота на Джаред.
Раждането на синовете му близнаци през 1987 г. е повод Джаред да осъзнае, че тяхното бъдеще няма да зависи от физиологията на жлъчния мехур, нито от
новогвинейските птици, колкото и пленителни да са те – а от състоянието на света. Затова той започва трета кариера, пишейки книги за историята и
географията. Поради тези му широки интереси един рецензент казва: „Има подозрения, че „Джаред Даймънд“ всъщност е псевдоним на комисия от експерти“.
Днес, на 81 години, Джаред все още преподава география на студентите в Калифорнийския университет в Лос Анджелис и няма планове да се пенсионира.
Освен че прекарва време със съпругата си Мари, синовете си Макс и Джошуа и приятелите си, другите главни занимания на Джаред са всекидневните
разходки за наблюдение на птици в околността на къщата му в един каньон на Лос Анджелис, вдигане на железа във фитнеса няколко дена седмично, урок по
разговорен италиански веднъж седмично и свирене на пиано в групи за класическа камерна музика.
 КАТАКЛИЗЪМ
Преломни моменти за държавите в криза
Американска. Първо издание

Отговорен редактор Иван Атанасов

Превод Елена Филипова
Коректор Маргарита Крумова
Компютърна обработка Марио Йорданов
Оформление на корицата Деница Трифонова

Формат 16/60/90
Обем 30 п.к.

https://4eti.me

Предпечат и печат Изток-Запад

Централен офис и редакция:
София 1000, ул. „Стара планина“ №5
тел.: 02/946 35 21
E-mail: iztok.zapadbg@gmail.com
iztok_zapad@abv.bg

www.iztok-zapad.eu

[1]
Barry Rolett and Jared Diamond. Environmental predictors of pre-European deforestation on Pacific islands. Nature 431: 443-446 (2004).
[2]
Jared Diamond and James Robinson, eds. Natural Experiments of History. (Harvard University Press, Cambridge, MA, 2010).
[3]
Gabriel Almond, Scott Flanagan, and Robert Mundt, eds. Crisis, Choice, and Change: Historical Studies of Political Development. (Little, Brown, Boston, 1973).
[4]
„Инуит“ е собствената дума на ескимосите за самите себе си и означава „истински хора“. – Б.р.
[5]
В рускоезичната литература тя обикновено е наричана Съветско-финландска война или Съветско-финландски фронт на Великата отечествена война. –
Б.пр.
[6]
Самураи феодали. – Б.р.
[7]
Тези две могъщи съперничещи си провинции – Сацума в южния край на най-южния японски остров Кюшу и Чошу на югозападния край на главния
японски остров Хоншу – са играели главна роля на много етапи от неотдавнашната японска история. И двете били победени от армиите на Токугава през 1600
г. В началото на 60-те години на XIX в. и двете застанали начело на нападенията срещу западняци и западни кораби и съответно понесли тежестта на
западното отмъщение. И двете погребали съперничеството си, за да свалят последния шьогун през 1868 г., но после организирали най-големите бунтове срещу
управлението Мейджи през 70-те години на XIX в.
[8]
Букв. „правосъдие на победителя“ (нем.). – Б.пр.
[9]
Или Освиенцимски процеси; в българската литература лагерът в Аушвиц се среща често с полското си име Освиенцим. – Б.пр.
[10]
Паста за мазане, направена от бирена мая, зеленчуци и подправки. – Б.пр.
[11]
Паста за мазане, направена от бирена мая, с характерен силен вкус. – Б.пр.
[12]
Вид птица, сродна с рибарчетата. – Б.пр.
[13]
От blackbirding или blackbird catching (англ.), букв. лов на черни птици. – Б.пр.
[14]
По англ. инициали на страните участнички. – Б.пр.
[15]
План „Коломбо“ – международна организация на страните от азиатския тихоокеански регион. – Б.пр.
 [16]
Прозвище на изненадваща въздушна бомбардировка на Токио от американските ВВС през април 1942 г. – Б.пр.
[17]
Отваряне на пристанищата на Япония за западните страни. – Б.р.
[18]
На англ. това е глагол, т.е. смисълът е „джеримандерствам“. Съответно отгла-голното съществително е джеримандъринг, т.е. джеримандърстване. –
Б.пр.
[19]
В избирателните бюлетини в САЩ има пунктирани с перфоратор отвори, които гласоподавателят трябва да пробие с малко острие, за да отбележи
избора си. Понякога конфетите от тези отвори не се отделят напълно от листа, което затруднява машинното им преброяване и оставя открит въпроса, как би
трябвало да се преброи въпросната бюлетина. – Б.пр.
[20]
В САЩ няма единна национална система за задължителни документи за самоличност, каквато има в България и другите европейски страни. Лични
карти и паспорти се издават от щатската администрация при изрично искане на гражданина, така че е възможно и не противоречи на закона гражданин да не
разполага с никакъв документ за самоличност със снимка. На практика функцията на подобен документ най-често изпълнява шофьорската книжка. – Б.пр.
[21]
На англ. в миналото думата, означаваща мъже (men), се е използвала и в смисъл на хора изобщо. Тя съответно фигурира и в Декларацията за
независимост, където традиционно се превежда с „всички хора“, макар че би могла да се разбира и буквално като „всички мъже“. В съвр. англ. думата men се
използва само в смисъл на „мъже“, докато за „хора“ се ползва думата humans. – Б.пр.
[22]
Welfare queens – презрително название за жени, за които се смята, че се обогатяват неправомерно чрез социални помощи. Особено често се използва
за чернокожи самотни майки. – Б.пр.
[23]
1В, 2В, 3Г, 4А, 5Б, 6А, 7Б, 8Г.
[24]
Вечна замръзналост, или трайно замръзнала земя, е горната част на земната кора, чиято температура от 2 години до хилядолетия не надвишава 0 °С. –
Б.р.
[25]
Съкращението идва от англ. им название chlorofluorocarbon gases. – Б.пр.