Габор Мате - Разпилян Ум

РАЗПИЛЯНУМ
Е f> Q. O £ co «3
MATE
Д-р Габор Maтe е канадски
лекар c дългогодишен опит в сферата на психиатрията,
палиативните грижи, лечението на зависимости и др.
Роден през 1944 г. в Будапеща, Унгария, той оцелява в
нацисткия геноцид, но семейството му не е подминато
от жестоки страдания. През 1957 г. емигрира с
родителите си в Канада.
Габор е световноизвестен лектор и автор на четири
книги, събрали дългогодишния му опит, преведени на
25 езика и радващи се на огромен читателски интерес.
Твърдо убеден във връзката между психичното и
физическото здраве, той впечатлява с уникалния си,
задълбочен и проницателен поглед към проблемите на
стреса, зависимото поведение, синдрома на дефицит на
вниманието и други съвременни предизвикателства към
личността.
За изключителната си работа е удостоен с Ордена на
Канада - най-високото гражданско отличие на страната.
Повече за него можете да научите на сайта:
www.drgabormate.com.
го
Е
го
го
□
Z
Макар и излязла за първи път през 1999 г., книгата Разпилян ум на д-р
Габор Мате сякаш днес е пo-нужна и актуална от всякога.
Във все по-взискателния и безапелационен свят, в който живеем, като
че ли всеки от нас открива у себе си симптоми на т.нар. синдром на
дефицит на вниманието, а с оглед на поставените диагнози
състоянието отдавна е добило мащабите на епидемия. Натикан в
рамката на безпомощна медицинска реторика, синдромът на дефицит
на вниманието привлича интереса на автора, за да може след
дългогодишно изследване да заяви убедено, че не бива да се възприема
като болест; да разбие мита за генетичната му предопределеност и
въоръжен със същата научна закваска, да очертае реални хоризонти за
приемането и преодоляването му чрез задълбочено вникване и промяна
в поведенческите модели.
Д-р Габор Мате е категоричен, че социалната среда и условията на
живот играят ключова роля както за провокирането, така и за лечението
на СДВ. Описвайки болезнената реалност, като откровено споделя
личния си опит на възрастен с това състояние и баща на три деца със
същата диагноза, той апелира да създадем семейна динамика,
гарантираща пространство, в което всеки да се чувства разбран и
обичан такъв, какъвто е, защото отношенията с родителите са
земята и дъждът, слънцето и сянката, в кoитo процъфтява
умственото и психическото развитие на детето. Задълбоченият
анализ и предложените терапевтични възможности, основаващи се на
емоционална близост и емпатия, биха променили живота на милиони
деца и възрастни. Нещо повече: принципите и съветите в тази
задълбочена и увлекателна книга далеч не се отнасят само до хората
със СДВ. Универсални в своята същност и ценност, те са верен водач в
отношенията на човека със самия себе си, с децата си и с околните и
възвръщат вярата ни в изначалното право на уникалност и
независимост.
С голяма благодарност към преводача на книгата
Ирина Манушева, която ни насочи към книгите на Габор Мате, към д-
р Бояна Петкова, която се свърза с eкипa, създал филма за него, и към
авторите на филма Зая и Маурицио Бенато!
Д-Р ГАБОР МATE

Превод от английски Ирина Манушева
КИБЕА
РАЗПИЛЯНУМ
Произход и лечение
на синдрома на дефицит на
вниманието
ия-познай себе си
серия «здраве
Aкo иcкaтe да закупите книги на ИК„Кибеа“, можете да ги
поръчате чрез най-близкия до вас книготърговец или на телефон
(02) 988 0193, кaктo и на електронните ни пощи
bookstore@kibea.net и office@kibea.net.
Gabor Mate
SCATTERED MINDS
Copyright © 1999 Gabor Mate

Published by arrangement with Alfred A. Knopf Canada, a division of Penguin Random
House Canada Limited.
All rights reserved.
Всички права запазени.
© Издателска къща „Кибеа“, 2021

© Ирина Манушева, превод от английски, 2021
© Красимира Деспотова, графичен дизайн, 2021
ISBN 978—954—474—914—9
[Габор Мате] предизвиква стандартните представи за СДВ [и]
задава въпроси, над кoитo си струва да помислим - кaктo за това
сериозно състояние, тaкa и за обществото, в кoeтo то процъфтява.
сп. Маклийн
Осветляващ и чувствителен разказ [с] един тъй необходим фокус

върху възрастните и подрастващите със СДВ... Добро четиво за
хората, кoитo се питат дали липсата на внимание, импулсивността,
разсеяността, или хиперактивността им може да са симптом на
СДВХ.
В. Уинипег фрий прес
„Разпилян ум“ идва кaтo загрижено, състрадателно, подкрепящо и

полезно въведение в темата. Допълнителен плюс е изключително
гладкият текст и увлекателният начин, по който е написана.
в. Джорджия стрейт
Тази книга ще изглежда еднакво на място кaктo на етажерката в

лекарския кабинет, тaкa и в домашната ви библиотека.
6. Каунти кроникъл
„Разпилянум“ е необходимо четиво за всеки, който живее с

последиците от СДВ-у себе си или у другите; насърчаващ и
успокояващ подход.
6. Кроникъл джърнъл
Тази приятна, полезна книга е чудесно попълнение в литературата за

СДВ. Написана с чувство за хумор, състрадание и неподражаема
честност, тя изразява личната гледна точка на автора и в същото
време стъпва на солидни научни изследвания и разумен трезвомислещ
хуманизъм. Горещо бих препоръчал „Разпилянум„ на всички,
докоснати от СДВ - възрастни, родители и специалисти.
д-р Джон Рейти, психиатър
На майка ми Джудит Мате (Лови) и на
покойния ми баща Андор Мате, кaктo и на
моето собствено семейство - Рей, Даниел, Арон
и Хана
Действието има смисъл само във връзката и
взаимоотношението. Aкo не разбираме връзката,
действието на всяко ниво би възбудило само конфликти.
Вникването във връзката е много по-важно от какъвто
и да било план за действие.
Д Ж И Д У КРИШНАМУРТИ
СЪДЪРЖАНИЕ
БЛАГОДАРНОСТИ
БЕЛЕЖКА ОТ АВТОРА
ВЪВЕДЕНИЕ
ЧАСТ ПЪРВА——————
СЪЩНОСТ НА СИНДРОМА
НА ДЕфИЦИТ НА ВНИМАНИЕТО
1. Супа и парцали
2. Неизвървени пътища
3. Всички можем да полудеем
4. Конфликтен брак: СДВ и семейството (I)
5. Коаато забравяме да си спомним бъдещето
ЧАСТ ВТОРА —...............................................

РАЗВИТИЕ НА МОЗЪКА И ВЪЗНИКВАНЕ НА
ВРЪЗКИТЕ
И ХИМИЧНИТЕ ПРЕДПОСТАВКИ ЗА СДВ
6. Различни светове: наследственост и условия на живот в
детството
7. Емоционални алергии: СДВ и чувствителност
8. Сюрреалистична хореография
9. Хармонизация и привързаност
10. Следи от бебешки усмивки
ЧАСТ ТРЕТА
КОРЕНИТЕ НА СДВ
В СЕМЕЙСТВОТО И ОБЩЕСТВОТО
11. Напълно непознати: СДВ и семейството (II)
12. Истории в историите: СДВ и семейството (III)
13. Най-френетичната култура: социалните корени на СДВ
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА ----
ОСОБЕНОСТИТЕ НА СДВ И ТЕХНИЯТ СМИСЪЛ 151
14. Прекъснати мисли и бърборене: разсеяност и изключване 153
15. В крайностите на махалото: хиперактивност,
летаргия и срам 166
ЧАСТ ПЕТА .....

ДЕТЕТО СЪС СДВ И НЕГОВОТО ИЗЦЕЛЕНИЕ 177
16. Нищо не е свършило, докато не свърши:
безусловно позитивно отношение 179
17. Ухажване на детето 191
18. Като риба в морето 202
19. Търсене на внимание 215
20. Непокорните: вечното противопоставяне 228
21. Отслабване на контраволята 239
22. Шишчето ми се подпали: мотивация и автономност 247
23. Доверие в детето, доверие в себе си:
СДВ в класната стая 258
24. Вечно се заяждат с мен: тийнейджърите 270
ЧАСТ Ш Е С ТА ................................. .............. .................................

ВЪЗРАСТНИЯТ СЪС СДВ 283
25. Оправдание на съществуването: самочувствието 285
26. Тъканта на спомените 298
27. Спомени за неслучилото се: СДВ ивзаимоотношенията 308
28. Ангелът спасява Мойсей: да бъдеш родител
на самия себе си (I) 323
29. физическа и духовна среда:
да бъдеш родител на самия себе си (II) 337
30. Вместо сълзи и печал: зависимостите и мозъкът при СДВ 352
ЧАСТ СЕДМА
ЗАКЛЮЧЕНИЕ 361
31. Не бях виждал дърветата: какво могат
и какво не могат лекарствата 363
32. Същността на вниманието 376
БЕЛЕЖКИ 382
БИБЛИОГРАФИЯ 394
Благодарности
Дължа благодарност на всички изброени по-долу.

Д-р Джон Рейти ме насърчаваше приятелски, а откровената му
критика към първата чернова беше освежаваща и благотворна. С
негова помощ се ориентирах и в новите открития на невронауката.
Интелектуалният ми дълг към д-р Алън Шор и д-р Даниъл Сийгъл ще
стане очевиден за всички читатели на тази книга.
Имах щастието да присъствам на техни лекции за взаимоотношенията
родител - новородено и развитието на мозъка през 1996 г. в Сиатъл.
Техният напредничав труд потвърди моите интуитивни виждания и
ми помогна да намеря обосновка в литературата за мозъчните
изследвания и невропсихологията.
Даян Мартин от Нопф Канада допринесе по незаменим начин за
довършването на ръкописа и спести доста излишно напрягане на
читателя. Започнах да чакам с нетърпение проницателните й
коментари и с радост да съкращавам, каквото каже да съкратя, и да
променям, каквото каже да променя. Не мога да си представя по-
чувствителни и разумни редакторски съвети от нейните. Дебора
Броуди от Дътън в Ню Йорк съзря от самото начало потенциала в
този труд и запази ясно виждане за посоката, която той трябваше да
приеме. Тревожех се, че работата с двама редактори ще бъде
тягостна. Оказа се удоволствие.
Дениз Буковски оформи дългото ми тромаво предложение за книга в
подходящ за издателите вид.
Благодарение на внимателната работа на Алисън Рийд текстът стана
много по-гладък, без ни най-малко да изгуби от смисъла си.
Нони Мате - моята снаха, първа прочете началните глави в ориги-
налния им вид, а критиката й беше безценна. Полезна ми беше и
обратната връзка от Мъри Кенеди.
Д-р Майкъл Хейдън отдели от времето си, за да ми помогне да изясня
14
познанията си по генетика.
Бетси-Джо Спайсър постави щастливото начало, като ме покани да
чуя нейната история. Триш Крофърд насочи в правилната посока
търсенето на невронаучни изследвания за мозъчното развитие. Много
възрастни със СДВ и родители на деца със СДВ ми дадоха ценни
уроци, като любезно споделиха с мен житейската си история.
Признателен съм на четирима души, които смятам за свои учители:
психотерапевта Андрю Фелдмар; психолога, специалист по
развитието д-р Гордън Нюфелд; психиатъра д-р Маргарет Вайс и
семейния терапевт д-р Дейвид фрийман. Влиянието им е видно на
следващите страници.
Моята приятелка Мария Оливерио поддържаше работата в кабинета
ми по време на честите ми отсъствия, докато пишех, но което е още
по-забележително - успява да я организира дори когато съм там.
Рей - моят партньор в живота и сродната ми душа, е с мен през
всичките години на борба, мъка, смях, учене и любов, от които до
голяма степен се роди суровият материал за тази книга. Тя беше и
най-строгият ми редактор: проницателните й коментари неведнъж ми
помагаха да се доближа до това, което всъщност се опитвах да кажа.
Без нейната любяща подкрепа книгата никога нямаше да види бял
свят.
И накрая искам да благодаря на трите си деца - Даниел, Арон и Хана,
които ме научиха може би на повече неща, отколкото би било редно,
и които топло подкрепяха осъществяването на отколешното ми
желание да напиша книга.
15
Бележка от автора
Книгата Разпилян ум е разделена на 7 части. Първите четири

представят синдрома на дефицит на вниманието (СДВ) и предлагат
обяснение за неговия произход, а следващите три са посветени на
процеса на изцеление. Част пета Детето със СДВ и неговото
изцеление е предназначена не само за родители, но и за всички
възрастни със СДВ, защото дава информация, която ще им помогне
да разберат самите себе си. По същия начин родителите могат да
узнаят много за децата си, а може би и за себе си, от главите,
свързани със СДВ в зряла възраст. Синдромът на дефицит на
вниманието понякога се съкращава като СДВ, а друг път - като
СДВХ. За още по-голямо усложнение официалното обозначение е
СДВ(Х), което ще рече, че човек може да има дефицит на
вниманието със или без хиперактив- ност. Така или иначе, СДВ е
разпространен термин, при това най-малко объркващият и най-
малко смущаващият. Него ще използваме и в тази книга.
Ще се радвам да получа въпросите ви в уебсайта:
http://www.scatteredmind.com.
17
Въведение
Синдромът на дефицит на вниманието обикновено се представя

като резултат от дефектни гени от онези, които вярват в него, и
като следствие от лошо родителство от онези, които не вярват.
Публичният дебат за това състояние е обвит в мъгла от объркване и
дори язвителност, която отхвърля разумния разговор за влиянието
на средата и наследствеността върху неврофизиологията на децата,
растящи в стресирани семейства, във фрагментирано, силно
напрегнато общество и в култура, която изглежда все по-неистова с
наближаването на новото хилядолетие*.
Самият аз имам дефицит на вниманието, трите ми деца също
получиха такава диагноза. Не смятам, че е от лоши гени или лошо
родителство, но съм убеден, че става въпрос и за гени, и за
родителство. Невронауката показва, че човешкият мозък не се
програмира единствено от биологичната наследственост и че
връзките в него се формират от всичко, което се случва, след като
бебето се появи на света, пък даже и преди това. Емоционалното
състояние на родителите и начинът им на живот имат огромно
значение за развитието на мозъка на децата им, въпреки че често не
биха могли да знаят или да контролират такива фини
подсъзнателни влияния. Добрата новина е, че дори по-късно в
мозъчните връзки на детето и дори на възрастния могат да настъпят
големи промени, стига да са налице необходимите условия за
положително развитие.
* Книгата Разпилян ум е издадена за първи път през 1999 г. - Бел. прев.
ВЪВЕДЕНИЕ 19
Всеки път, когато се спомене влиянието на средата, бързо
възниква въпросът за вината. Искaтe да кажете, че родителите
са виновни? - веднага питат хората. Твърде опростен- ческо е да
смятаме, че щом нещо не е наред, някой трябва да е виновен за
него. Поредният размахан пръст няма да помогне на родителите на
деца със СДВ, бездруго обградени от осъдителни погледи и
критики, включително от страна на приятели, роднини, съседи,
учители и дори непознати на улицата. Тази книга няма да се
присъедини към тях.
Един лекар от Онтарио предложил на бащата на 9-годишно
момиченце с дефицит на вниманието следната извънмерно
подходяща аналогия:
- Представете си - рекъл той, - че стоите по средата на
претъпкана стая. Всички около вас говорят. Изведнъж някой ви
пита: Какво каза еди-кой си тoкy-що? Нещо подобно се случва в
мозъка със СДВ и в главата на вашето дете.
Подобна метафора можем да отнесем и към родителите на деца
със СДВ: попаднали сте в задръстване, но точно на кръстовището
двигателят угасва. Мъчите се да запалите отново, докато всички ви
крещят и надуват клаксоните, но никой не идва да ви помогне.
Може би и никой не знае как.
Като родители, които полагат всички усилия да отглеждат
децата си в любов и сигурност, ние нямаме нужда от още по-голямо
чувство за вина, защото бездруго изпитваме достатъчно такава.
Напротив, нужно ни е по-малко чувство за вина и повече знания за
начина, по който качеството на връзката ни с децата може да
подпомогне тяхното емоционално и когнитивно развитие. Целта на
Разпилян ум е именно да ви насърчи в тази посока.
Докато пишех книгата, мислех за още две групи читатели.
Надявам се, че възрастните с дефицит на вниманието ще намерят в
нея прозрения, които ще им помогнат да разберат по-добре себе си
20 ВЪВЕДЕНИЕ
и да открият собствения си път към изцелението. Иска ми се също
да предложа цялостен поглед върху това - често неразбрано -
състояние на здравните специалисти и преподавателите, които
работят с деца със СДВ.
Анализът на СДВ, предложен в книгата, се стреми да синтезира
съвременните открития на невронауката, психологията на
развитието, теорията на семейните системи, гене- тиката и
медицинската наука1. Те са преплетени с интерпретация на
социалните и културните тенденции, както и с личния ми опит на
възрастен със СДВ, родител и лекар. За да избегна академичния
уклон, библиографичните справки и допълнителните коментари,
предназначени за професионалните читатели и всички останали,
които биха искали да узнаят повече за източниците на информация,
са изнесени в края на книгата.
Описаните случаи и цитати са от собствения ми архив. Имената
са променени с много малко изключения.
20 ВЪВЕДЕНИЕ
СЪЩНОСТ НА СИНДРОМА
НА ДЕфИЦИТ НА
ВНИМАНИЕТО
СУПА И ПАРЦАЛИ
Медицината ни говори за смисъла на изцелението, страданието и

умирането толкова, колкото химичният анализ - за естетическата
стойност на изящната керамика.
ИВАН илич Границите на
медицината
Д
ОПРЕДИ ЧЕТИРИ ГОДИНИ моите разбирания за
синдрома на дефицит на вниманието бяха горе-долу на
нивото на средностатистическия северноамерикански
лекар, тоест почти никакви. Научих повече
благодарение на една от онези случайни прищевки на съдбата,
които се оказват изобщо неслучай- ни. Като автор на рубрика в
Глоуб енд мейл реших да напиша материал за това странно
състояние, след като една позната социален работник, наскоро
получила тази диагноза, ме покани да чуя историята й. Беше
сметнала, че ще ми бъде интересно - или по-скоро, беше го
почувствала отвътре. Планираната статия прерасна в поредица от
четири.
Още щом потопих пръстче, осъзнах, че без да си давам сметка,
съм бил там през целия си живот, потънал до шия. Този етап може
да се нарече откровение, озарение, съпроводе-
чАст ПЪРВА
но от възторг, прозрение, въодушевление и надежда. Струва- ше
ми се, че съм открил брод към тъмните дълбини на съзнанието си,
от които без предупреждение избухваше хаос и размяташе Във
Всички посоки мисли, планове, емоции и намерения. Усещах, че
съм открил онова, което Винаги ми бе пречило да постигна
психологически интегритет: цялост, помирение и обединение на
нехармоничните фрагменти на ума си.
Вечно неспокоен, умът на Възрастния със СДВ пърха на- сам-
натам като объркана птица, която каца от Време на Време за малко,
но никъде не се заседява достатъчно дълго, за да сбие гнездо.
Британският психиатър Р. Д. Лейнг пише, че чо- Векът се страхува
от три неща: от смъртта, от другите хора и от собствения си ум.
Ужасен от собствения си ум, аз се боях да прекарам и миг насаме с
него. В джоба ми Винаги имаше книга, която да ме спаси, ако се
наложи да чакам някъде дори една минута, било то на опашка В
банката или на касата В магазина. Постоянно му подхвърлях
огризки, като че ли имах насреща си свиреп зВяр, който щеше да
ме погълне в първата секунда, В която зъбите му останат без
работа. Не познавах друга Възможност.
Шокът от разпознаването на себе си, който много Възрастни
преживяват, когато научат повече за СДВ, е едновременно
Вълнуващ и болезнен. За първи път откриват общата нишка зад
униженията и провалите, неосъществените планове и неспазените
обещания; зад пристъпите на маниакален ентусиазъм, които се
самопоглъщат В собствения си лудешки танц, оставяйки дълбоки
емоционални следи подире си; зад привидно безкрайния хаос В
действията, мозъка, колата, бюрото или стаята.
СДВ сякаш обясняваше много от моите поведенчески модели,
мисловни процеси и детински емоционални реакции; рабо-
тохолизма и предразположението ми към други зависимости;
внезапните изблици на гняв и пълна ирационалност; конфликтите в
брака ми и факта, че пред децата си изглеждах като Джекил и
Хайд*. А също и хумора ми, който се случва да прозвучи съвсем
неуместно и понякога хората, вместо да се смеят, се вцепеняват, а
шегата ми рикошира обратно В мен, като грах, хвърлен към
стената, както казват унгарците. Обясняваше и склонността ми да
се блъскам в касите на вратите, да си удрям главата В етажерките,
да изпускам разни предмети и да се разминавам на сантиметър с
хора, които дори не съм забелязал. Вече нямаше никаква загадка в
неумението ми да следвам указания за посоки и изобщо да ги
запомням, нито в парализиращата ярост, която ме обзема при вида
на инструкциите за употреба на най-простия възможен уред. Освен
всичко останало разбрах защо цял живот ми се струва, че не мога и
да се доближа до потенциала си за себеизразяване и са-
модефиниране: усещането на възрастния със СДВ, че притежава
таланти, прозрения или някакво неопределено положително
качество, което би могъл да реализира, само жиците да не бяха
преплетени. Някога се шегувах: Мога да свърша това с
половината си мозък, вързан зад гърба. Но изобщо не е шега.
Точно така върша много неща.
Моят път към диагнозата приличаше на пътя на много други
възрастни със СДВ. Открих това състояние почти неволно, проучих
го и потърсих професионално потвърждение на интуитивните си
догадки за самия себе си. Толкова малко лекари и психолози са
запознати със синдрома на дефицит на вниманието, че хората са
принудени сами да станат специалисти, докато намерят
компетентен такъв. Аз имах къс-
* Странният случай с дoктoр Джекил и мистър Хайд е роман на Робърт Луис Стивънсън от 1886 г. и
разказва историята на добрия доктор Джекил, чиито добронамерени експерименти със самия себе си
периодично го превръщат в жестокия и садистичен мистър Хайд. - Бел. ред
2
7
мет. Като лекар можех да се ориентирам в лабиринта на ме-
дицината и да потърся възможно най-добрата помощ. Броени
седмици, след като написах статиите за СДВ, бях прегледан от
превъзходен детски психиатър, която приема и възрастни с това
разстройство. Тя потвърди собствената ми диагноза и започна
лечение, като първо ми предписа риталин. Поговорихме и за това
как някои от решенията в живота ми усилваха наклонностите,
предизвикани от СДВ.
Моят живот, също като животът на много възрастни със СДВ,
напомняше на онзи номер от старите предавания на Ед Съливан:
жонгльор върти чинии върху пръчки, като добавя още и още
пръчки и чинии и неистово тича напред-назад между тях, защото
непрекъснато някоя заплашва да падне. Не може да го прави до
безкрай; все някога чиниите ще започнат да падат и да се трошат
или той самият ще припадне. В един момент трябва да се сложи
точка, но човекът със СДВ не може да се откаже от нищо. За
разлика от жонгльора, той не е в състояние да прекъсне
представлението.
Воден от нетърпението и липсата на добра преценка, типични за
СДВ, аз бях започнал сам да си предписвам лекарства още преди да
ми поставят диагнозата. Синдромът на дефицит на вниманието се
характеризира с чувство за неотложност, отчаяна потребност
веднага да получиш това, което искаш в момента, независимо дали
става дума за Вещ, дейност, или връзка. Имаше и още нещо, добре
изразено от една жена, която ме потърси няколко месеца по-късно:
- Хубаво би било поне от време на време да си почивам от себе
си - каза тя и аз чудесно я разбирах.
Човек копнее да избяга от уморителната нескончаема вър-
тележка на ума си. Още първия ден, щом чух за дефицита на
вниманието, взех риталин в по-голяма доза от препоръчителната.
След няколко минути изпитах еуфория и концен-
2 1ЧАСТ ПЪРВА _________

8
трация; почувствах се изпълнен с прозрения и любоВ. Съпругата ми
сметна, че се държа странно. Непосредственият й коментар беше:
- Изглеждаш като надрусан.
Аз не бях необразован тийнейджър, жаден за силни емоции. Бях 50-
годишен успешен и уважаван семеен лекар, автор на високо ценени
задълбочени статии. В практиката си избягвам фармакологията, освен
ако е абсолютно наложително, и е излишно да уточнявам, че винаги
съветвам пациентите си да не си предписват сами медикаменти. Това
поразително разминаване между интелектуалните разбирания, от една
страна, и емоционалния и поведенческия самоконтрол, от друга, е
типично за хората с дефицит на вниманието.
Въпреки импулсивния скок, вярвах, че виждам светлина в края на
тунела. Проблемът беше ясен, а лечението - елегантно просто: през
половината време определени части от мозъка ми спяха, трябваше само
да ги събудя. ТогаВа добрите части на мозъка ми щяха да вземат
всичко в свои ръце - спокойните, разумни, зрели, бдителни части. Не
стана точно така. В живота ми като че ли нищо не се промени. Имах
нови прозрения, но доброто си остана добро, а лошото - лошо. От
риталина скоро започнах да се чувствам депресиран. Затова ми
предписаха декседрин - стимулант, който ме пообод- ри и ми помогна
да стана по-ефикасен работохолик.
След като диагностицирах себе си, срещнах стотици възрастни и
деца със синдром на дефицит на вниманието. Вече смятам, че лекарите
и рецептите за медикаменти са придобили твърде преувеличена роля в
лечението на СДВ. Един проблем на обществото и човешкото развитие
се превръща в преди всичко медицинско заболяване. Дори в много
случаи лекарствата да помагат, СДВ се нуждае от изцеление, което няма
нищо общо с лечението на някоя болест. Тук става въпрос за постигане
на цялост - точно както гоВори и коренът на думата изцеление.
Никой не спори за нарушените неврофизиологични функции при
синдрома на дефицит на Вниманието. От това обаче не следва, че
можем да обясним Всички проблеми на ума със СДВ с разбалансирани
ЧАСТ ПЪРВА -fl 29

неВрохимикали и объркани неврологични Връзки, дали на късо. Ако
искаме да идентифицираме по- дълбокия смисъл в преплетените нервни
сигнали, смущенията в поведението и психологическите Вълнения,
носещи общото название СДВ, трябва да погледнем по-търпеливо и
състрадателно на нещата.
Трите ми деца също имат синдром на дефицит на Вниманието.
Диагнозата им не е поставена от мен, а в специализирана клиника. По-
рано едното приемаше медикаменти с Видим ефект, но в момента нито
един от тях не Взема лекарства. В светлината на тази семейна история
може би изглежда чудно, че не Вярвам в изцяло генетичната
обусловеност на СДВ, както смятат много хора. Не мисля, че тоВа е
необратимо наследствено заболяване, а по-скоро физиологично по-
следствие от живот в определена среда и определена култура. В много
отношения човек може да го израсне, и то на Всяка Възраст. Първата
стъпка е да отхвърли модела на болестта и схващането, че
медикаментите могат да предложат нещо повече от частично
компенсаторно действие.
Напоследък около СДВ се зароди известна мистика, но каквото и да
казват мнозина, това не е ново състояние. Под една или друга форма то
е известно в Северна Америка от 1902 г., а сегашното му
фармакологично лечение с психостимуланти е въведено преди повече
от шест десетилетия†. Названията
† Настоящата дефиниция е публикувана в четвъртото издание на Диагностичния и статистически наръчник

(DSM IV) - Светото писание и енциклопедия на Американската психиатрична асоциация. - Бел. авт.
30 ЧАСТ ПЪРВА
и точните му описания са претърпели няколко Видоизменения.
DSM IV дефинира синдрома на дефицит на вниманието според
Външните му характеристики, без да Взема предвид
емоционалното му значение за живота на човешките същества. И
допуска нетактичната грешка да нарича външните наблюдения
симптоми, въпреки че на медицински език тази дума се отнася до
личното прежиВяване и усещания на пациента. Външните
наблюдения, колкото и точни да са те, се наричат признаци.
Главоболието е симптом. Характерен зВук в гърдите, доловен със
стетоскоп, е признак. Кашлицата е едновременно симптом и
признак. DSM говори на езика на признаците, защото мирогледът
на конвенционалната медицина не познава езика на сърцето. Както
казва детският психиатър Даниъл Сийгъл от Университета на
Калифорния в Лос Анджелис: DSM се занимава с категории, не с
болки.
А СДВ има много общо с болката; виждам я у всеки Възрастен и
дете, които са ме потърсили за оценка. Дълбокото емоционално
страдание наднича от сведените очи и отместения поглед, прозира
в бързата накъсана реч и напрегнатата стойка на тялото, в
потропващите крака и неспокойните ръце, в нервния,
самоироничен хумор.
- Всичко в живота ме боли - каза един 37-годишен мъж при
второто си посещение в кабинета ми.
Хората се учудват, когато след кратък разговор сякаш успявам
да усетя болката им и да схвана обърканите им противоречиви
емоции.
- Говоря за себе си - отвръщам аз.
Понякога ми се иска експертите и медийните гурута, които
отричат синдрома на дефицит на вниманието, да можеха да
срещнат само няколко от тежко засегнатите възрастни, които са ме
търсили за помощ. Тези мъже и жени на 30,40 или 50 години
никога не са могли да задържат дълго време работа-
тa или професията си. Не са в състояние да започнат с лекота
смислена ангажираща връзка, камо ли да я запазят. Някои не са
успявали да прочетат цяла книга от първата до последната
страница, а други - дори да изгледат филм до края. Настроението
им постоянно се мени от безразличие към униние или превъзбуда.
Не следват тВорческите таланти, с които са благословени,
фрустрират се от неуспехите. Самочувствието им тъне в дълбок
кладенец. Най-често са твърдо убедени, че проблемите им са
резултат от фундаментален, непоправим дефект на личността им.
Иска ми се всеки Тома Неверни да прочете и да помисли върху
автобиографичната бележка, която ми даде Джон - 51-годишен
безработен несемеен мъж. Цитирам текста дословно с негово
разрешение:
Имах Работа Старая се колкото Мога все не успявам достатъчно.

когато хората ми Говорят питат дали слуша или изглеждам
Отегчен. Показана емоция или се отнасям когато трябва да
свърша Нещо което не мога да довърша или започвам да правя
Нещо после ме граква Нещо друго, когато понякога през
повечето време чакам до Последната минута Да си свърша
нещата. Става ми тревожно че не съм го свършил или друго,
чувствам се притиснат. Мислите блуждаят и се раз- мечтавам.
постоянно бъркам места, губя неща, не си спомням къде съм
прибрал нещо, невнимателен объркан, разбъркани мисли,
полудявам от нищо хората ме питат какво ми е казвам нищо. Не
разбирам какво искат от мен не разбирам, когато бях малък, не
можех да седя все мърдах. В картоните ми в училище все
пишеше не Внимава в час, не стои мирен трябваше ми повече
време да науча или да разбера. Все си имах неприятности седях
на първия чин или на последния или в директорския кабинет
(вързан) вързаха бе на стола, все ходех на психолог. учителите
ми повтаряха да мълча да седя мирно. Пращаха ме да седя в
32 П ЧАСТ ПЪРВА
коридора тате все ми казваше да стоя мирно що за лентяй към
моята стая, винаги ми крещят.
Джон говори много по-свързано и ясно, отколкото пише, но в гласа му

се чете същата горчивина.
- Татко все ми триеше носа, трябвало да стана лекар или адвокат,
иначе нямало две пари да струвам. След като родителите ми се
разведоха, единствените случаи, в които си говореха, бяха когато майка
ми се обаждаше на татко, за да му каже да ми се скара... Миналата
седмица гледах един клип - добави той, - заглавието му показваше
точно как се чувствам: Писна ми да ми е писнало.
Пациентите описват състоянието си много красноречиво, понякога
почти поетично:
- Ех - въздъхна един 47-годишен мъж, махвайки обезсърче- но с
ръка, а усмивката му изглеждаше едновременно примирена и палава, -
животът ми е супа и парцали.
Не знам какво точно искаше да каже с тези думи. Може би и техният
смисъл, както в поезията, се криеше в чувствата и асоциациите, които
провокират. Косъм в супата? Супа от камъчета? Държат се с мен
кaтo с парцал? Чувствам се кaтo парцал? Образи на дистрес, самота и
объркване, представени с щипка хумор. Странните дисонантни образи
говорят за изтормозена душа, за която реалността е толкова сурова, че
умът трябва да се фрагментира, за да фрагментира болката.
ЧАСТ ПЪРВА 33
2.
НЕИЗВЪРВЕНИ ПЪТИЩА
По-нервните натури кaтo моята разполагат, подобно на автомобилите,

с различни скорости за различните дни. Има стръмни, трудни дни, пo
кoитo се изкачваме безкрайно дълго, и наклонени надолу дни, кoитo
изминаваме тичешком с песен на уста.
МАРСЕЛ ПРУСТ, По следите на
изгубеното време‡
С
ИНДРОМЪТ НА ДЕФИЦИТ на Вниманието се дефинира от
три осноВни характеристики, като две от тях са достатъчни за
поставяне на диагноза: слаби умения за Внимание, дефицитен
контрол на импулсите и хиперактиВност.
Основният белег на СДВ е автоматичното неболно изключване -
фрустриращо отвличане на ума. Човек изведнъж осъзнава, че не е чул
нищичко от това, което е слушал до момента; не е видял това, което е
гледал; не помни нищо от това, върху което се е опитвал да се
съсредоточи. Пропуска информация и напътствия, обърква нещата и с
мъка успява да следи разговора. Изключването създава практически
затруднения и пречи на радостта от живота.
- Непрекъснатото, цялостно изживяване на музиката е непознато за
мен - сподели един гимназиален учител. - Умът ми се отвлича още след
‡ М. Пруст. По следите на изгубеното време. На път към Суан. Прев. Л. Сталева. Народна култура, С., 1984. -
Бел. прев.
34 ШяА ЧАСТ ПЪРВА
първите акорди. Нужно ми е огромно усилие, за да изслушам дори една
кратка песен по радиото в колата.
Това е усещане за откъсване от реалността, почти безплътно
отделяне от физическото настояще. Или както го описа друг мъж:
- Чувствам се като жираф - все едно главата ми се носи в друг свят,
Високо над тялото.
Отвличането на ума е една от причините за разсеяността и
краткотрайното внимание, които измъчват възрастния и детето със
СДВ, освен когато върши нещо със силен интерес и мотивация.
Забелязва се едно почти активно неприсъствие, сякаш човекът нарочно
се старае да не чува и вижда какво се случВа наоколо. Поздравявам
жена си за новата украса в дневната, а тя отвръща, че тази вещ стои там
от месеци или години.
Разсеяността води до хаос. Решавате да почистите стаята си, която
обикновено изглежда като след торнадо. Вдигате една книга от пода, за
да я сложите на етажерката, но междувременно забелязвате, че дВата
тома с поезия на Уилям Карлос Уилямс не са поставени един до друг.
ЗабраВили за кочината на пода, вземате единия том, но преди да го
наредите до другия, го разгръщате и се зачитате. В стихотворението
откривате препратка към гръцката митология. Оттук нататък мисията е
обречена, защото всяка препратка води до друга. След час интересът ви
към класическата митология се поизчерпва и вие се връщате към
първоначалната си задача. Неистово търсите липсващ чорап, който си е
бил шута наня-
къде, може би завинаги, но в това време друга дреха на пода ви
подсеща, че трябва да пуснете пералня. Докато слизате по стълбите с
коша в ръце, телефонът започва да звъни. Планът да въдворите малко
ред в стаята си е окончателно обречен.
В ума, белязан от СДВ, липсва шаблон за ред и мисловен модел за
неговото постигане. Вероятно можете да си представите как изглежда
една спретната и подредена стая, но схемата за реализация ви липсва.
Като начало дълбоко не желаете да изхВърлите каквото и да било. Кой
ЧАСТ ПЪРВА 2. 35
знае кога ще Ви потрябва онзи брой на Ню Йоркър, който събира прах
от три години, без никой да го погледне? А мястото не стига за всичко.
Имате чувството, че никога няма да се справите с бъркотията от книги,
вестници списания, дрехи, компактдискове, чакащи отговор писма и
прочее предмети - само премествате части от хаоса на други места. Ако
все пак се случи да успеете, знаете пределно ясно, че редът ще бъде
само до време. Няма да мине много и пак ще започнете да мятате едно
или друго, докато търсите нещо трето, което сте убедени, че съвсем
скоро сте го видели мушнато в някоя дупка или чекмедже. Законът на
ентропията е непобедим: редът е мимолетен, хаосът - вечен.
Някои хора със СДВ притежават изключителни механични умения и
са способни да разглобяват и сглобяват сложни предмети и уреди
почти интуитивно. ПоВечето обаче имат проблеми с координацията,
особено с контрола над фината моторика. Изпускат предмети,
настъпват други по краката, мятат топки в грешната посока. Купчините
от вещи, струпани при разтребването на стаята, са обречени да се сру-
тят. Телефоните се записват с надраскани цифри, и то в погрешен ред:
дори някой да успее да разчете номера, той ще е грешен.
Подобно на мнозина други със СДВ, и аз трудно се ориентирам в
трите измерения и пространственото разположение на нещата, колкото
и добре да ми се обясни. Когато чета роман и стигна до описание, да
речем, на стая, в която бюрото било еди-къде си, леглото - не знам къде
си, че и прозорецът, и нощното шкафче, умът ми просто отказва да
обработи информацията. Когато попита някого за пътя, човекът със
СДВ губи нишката още по средата на първото изречение, но за щастие,
владее до съвършенство изкуството на кимането. Тъй като се срамува
да признае, че не схваща, пък и добре знае, че е безсмислено да моли за
разяснение, което също така няма да схване, той майсторски имитира
разбиране. После продължава нататък, уповавайки се на късмета си.
- Ако вероятността да се тръгне в грешната посока е 50 процента, аз
ще сбъркам в 75 процента от случаите - казваше един от моите
пациенти.
Дефицитът във визуално-пространствената ориентация се комбинира
синергично с разсеяността. Редът просто няма шанс.
Разсеяността при СДВ не е постоянна. Много родители и учители се
подвеждат, защото в някои дейности детето проявява дори
свръхконцентрация. Ала това хиперфокусира- не, при което то спира да
забелязва околната среда, отново говори за слаба регулация на
вниманието. Освен това хипер- фокусирането често се свежда до т.нар.
пасивно внимание, както при гледането на телевизия или играенето на
видеоигри. Пасивното внимание позволява на мислите да се реят на
автопилот, без мозъкът да изразходва енергия и усилия. Активното
внимание, при което умът е пълноценно ангажиран и мозъкът
действително работи, се използва само в специални случаи на висока
мотивация. Активното внимание е способност, която липсва на мозъка
със СДВ в организирана- тa работа или дейностите, непредизВикващи
голям интерес у него.
Способността за фокусиране, когато човек се интересува от дадено
нещо, не изключва СДВ, но за да се съсредоточи, човекът със СДВ има
нужда от много по-висока мотивация в сравнение с другите.
Непознаването на този факт кара много лекари да пропускат
диагнозата. Всъщност за нашия пациент е характерно - писа
психиатърът на един преподавател, когото бях диагностицирал със
СДВ, но личният му лекар искаше второ мнение, - че успява да
фокусира вниманието си върху неща, от кoитo наистина се
интересува, кoeтo е много трудно за пациенти със СДВ. Това не е
много трудно. Непосилно трудно е да се възбуди мотивационният
апарат на мозъка при липсата на личен интерес.
Дефицитът на внимание е ситуационен: при един и същи индивид
може да варира значително според обстоятелствата. Има учебни
предмети, по които детето със СДВ ще се справя впечатляващо добре,
но в други часове ще бъде разсеяно, непродуктивно и може би дори ще
пречи на останалите. Някои учители вероятно ще заключат, че то по
своя воля решава кога да буйства и кога да се старае. Много деца със
СДВ са обект на открито неодобрение и подложени на публично
засрамване в класната стая заради държание, което не избират
съзнателно. Те не са нарочно невнимателни и непокорни. Зад
поведението им се крият емоционални и неврофизиоло- гични сили,
които вземат решения вместо тях. По-нататък ще поговорим специално
за това.
Втората почти универсална характеристика на СДВ е им-
пулсивността в речта и действията и зле контролираните емоционални
реакции. Възрастният или детето със СДВ трудно се сдържа да не
прекъсва другите, често действа или говори импулсивно сякаш
предварителната мисъл не същест-
Byвa, а изчакването на рeд в каква да е дейност е същинско изтезание.
Последиците, естествено, са негативни.
- Искам да се контролирам - сподели един 33-годишен мъж при
първото си посещение в кабинета ми, - но умът ми не позволява.
Импулсивността може да се изразява в покупката на ненужни вещи
без оглед на цената и последствията.
- Импулсивни покупки? - възкликна друг пациент при първата ни
среща. - Ако имах пари, щях да изкупя целия свят.
Третата красноречива характеристика на СДВ е хиперак- тивността.
Класическото й изражение е неспособността на детето или Възрастния
да стои мирно, но се проявява и в други форми, не така очевидни за
страничния наблюдател. Понякога се вижда от пръв поглед: потропване
с пръстите на ръцете или краката, стискане на бедрата, гризане на нок-
ти, хапане на бузите. Хиперактивността може да се изяви и в
прекомерно бърборене. В някои случаи особено при момичетата може
изобщо да няма хиперактивност. Тези деца са невнимателни и разсеяни
в училище, но понеже не създават проблеми, преминават от клас в клас.
Въпреки че хиперактивността не е задължителен елемент за
диагностицирането на СДВ, при някои пациенти тя е доста драматична.
Кaктo каза една 27-годишна жена: Единственото, кoeтo ме кaрa да
забавя темпото, е полицейската сирена, кoгaтo ме хванат с преви-
шена скорост.
Бъбривостта на децата със СДВ е пословична. Едно момченце във
втори клас беше получило прякор Дърдорко, защо- то устата му не
спираше. Родителите му постоянно го молеха да млъкне. Такова дете
все едно казва: чувствам се откъснат от хората и се тревожа, че ако не
полагам изрични усилия да общувам с тях, ще ме оставят сам.
Единственото средство, което познавам, са думите. Не знам друг начин.
Някои възрастни със СДВ споделят, че причината да говорят толкова
припряно донякъде е фактът, че в ума им се блъскат много думи и
изрази и те се боят да не забравят най-важното; затова се опитват да ги
изговорят колкото могат по-бързо.
За човека със СДВ умът е своего рода перпетуум мобиле. Във всеки
един момент, когато няма дейност, Върху която да се фокусира; нещо,
което да го разсейва или да привлича вниманието, той веднага се
изпълва със силна непоносимост към скуката и истинско отвращение
от нея. Вътре в себе си изпитва непрестанна липса на спокойствие -
постоянно фоново пращене в мозъка, непрекъснат бял шум, както го
нарича харвардският психиатър д-р Джон Рейти. Неумолимият му
натиск няма конкретна цел и посока. Още през 1934 г. статия в The New
England Journal of Medicine посочва смущаваща характеристика в
живота на някои хора, която авторите наричат органична поривност. Аз
например почти нямам моменти, в които мога да се отпусна, без
веднага да ме обземе тревожното чувство, че трябва да правя нещо
друго. Крушата не пада далече от дървото: когато беше на осем или де-
Вет години, синът ми каза:
- Все си мисля, че трябва да Върша нещо, но не знам какво.
Най-възрастният човек, на когото съм предписвал стимулант, беше
85-годишна жена, която, след като започна да взема риталин, успя за
първи път в живота си да седне на едно място за повече от 15 минути.
Безпокойството е съпътствано от дълги периоди на отлагане и
протакане. За да се включи мотивационният апарат, заплахата от
провал или очакването за възнаграждение тряб- Ва да бъдат съвсем
непосредствени. При липсата на адреналин в надпревара с времето
преобладава инерцията. Неведнъж се е случвало в гимназията и
университета да захвана някое задание или курсова работа В последния
ден преди крайния срок. В епохата на пишещите машини първата
чернова трябваше да бъде и белова. Работите ми приличаха на акаде-
мичен миш-маш, целите омазани с коректор и набързо нанесени
поправки. От друга страна, когато човекът със СДВ иска нещо, и
търпението, и протакането спират да съществуват. Той трябва да го
направи, да го получи, да го преживее, и то веднага.
Честите и фрустриращи дупки в паметта са ежедневие за хората със
СДВ. Мой близък приятел, Брайън, има синдром на дефицит на
вниманието. Освен това има и куче. Двамата се водят на разходка всеки
ден. Докато Брайън слага палтото, шапката и обувките си, кучето лежи
под кухненската маса и чака. Не помръдва оттам чак до третия път,
когато Брайън се връща, за да си вземе ключа, портфейла или каквото
друго там е забравил предишните два пъти. Научило се е от опит... за
разлика от стопанина си.
Последната ми издънка в това отношение се случи преди броени
дни. Озовах се на летище Бен Гурион в Тел Авив с багажа си и прочее,
готов да летя за Ванкувър. Бях горд, че този път, за разнообразие, съм
стигнал някъде навреме. Служителката на гишето погледна
документите ми и на лицето й се изписа озадачение:
- Но вашият полет е утре! - каза тя накрая.
Явно несъзнателно се бях опитал да компенсирам всички досегашни
закъснения наведнъж.
Често ме питат как при това положение изобщо съм успял да
завърша медицина. Отговорът по принцип е, че много хора отбелязват
високи постижения въпреки СДВ. Синдромът засяга различни аспекти
на живота. Очевидният професионален успех на работохолика може да
маскира сериозни проблеми в други сфери. Освен това при СДВ, както
при всичко останало, има различни степени със значителни вариации
помежду им.
Въпреки че откак се помня, винаги съм мислел да стана лекар,
постъпих в Медицинския университет едва на 28 години след няколко
други отклонения. Около 20-ата си година постепенно занижих
академичните си амбиции, защото не можех да се заставя да уча
систематично. Един паметен ден във втори курс влязох в изпитната
зала със зачерВени очи, след като бях изчел пет пиеси на Шекспир от
полунощ до седем сутринта. За зла участ, бях объркал датите на
изпитите и този ден имах изпит не за Шекспир, а по европейска литера-
тура. И така ми вървеше семестър след семестър. В трети курс
прекъснах. В Медицинския университет ми беше трудно през първите
две години, когато акцентът падаше върху основните природни науки,
при това в непоносими подробности. Но дори тогава неизменно
започвах да се готвя за изпита предишната вечер. През следВащите
години курсовете станаха по-практически и ориентирани към хората,
така че ми беше по-лесно да се мотивирам. Освен това, колкото и да е
трудно, медицинското образование е свързано с последователни крайни
срокове, изпити и обръчи за прескачане. То е по-скоро низ от
краткосрочни проекти, отколкото един дългосрочен.
Когато погледне назад, възрастният със СДВ вижда безброй
нереализирани докрай планове и неосъществени намерения.
- Аз съм човек с перманентен потенциал - каза един пациент.
Първоначалните приливи на ентусиазъм бързо утихват. Хората
споделят за недостроени укрепителни зидове, започнати преди повече
от десетилетие; недовършени лодки, които от години заемат място в
гаража им; за прекъснати курсове, недочетени книги, недописани
разкази и стихове, зарязани бизнес начинания - много, много
неизвървени пътища.
Социалните умения също са проблем. Нещо В СДВ възпрепятства
способността ни да разпознаваме междуличностните граници. Вярно че
някои деца със СДВ не позволяват да ги докосват, но повечето от тях
буквално се катерят по главите на възрастните и като цяло показват
ненаситно желание за физически и емоционален контакт. Те подхождат
към другите деца с наиВна откритост, която често бива попарена.
Заради нарушената си способност да разчитат знаците и сигналите в
общуването могат да се окажат отхвърлени от връстниците си. А
сърцето на родителите се къса, като гледат как децата им са изолирани
от игрите в училищния двор, празнуването на рождени дни, каненето
на гости, размяната на валентинки.
Въпреки че СДВ често е съпътстван от неразвити социални умения,
това не важи за всички. Някои деца със синдрома общуват чудесно и се
радват на огромна популярност сред връстниците си. Моят опит
показва, че подобен успех прикрива липсата на самоувереност във
важни области и маскира едно изключително крехко самочувствие,
което може да изплува чак в края на пубертета и дори след двадесетата
година.
Възрастният със СДВ може да изглежда надменен и арогантен или
пък досаден с приказливостта и дебелашкото си поведение. Мнозина се
отличават с компулсивните си шеги, припрения бърз говор, наглед
произволното и безцелно скачане от тема на тема, неспособността да
изразят идея, без да изчерпят целия речник.
- Нито веднъж в живота си не съм успял да довърша мисълта си
докрай - оплака се един млад мъж.
Мъжете и жените със СДВ излъчват почти осезаемо напрежение, на
което другите реагират с неудобство и инстинктивно отдръпване.
- Сякаш аз съм марсианка, а всички други - земляни - обобщи една
40-годишна жена.
Или както се изрази друг:
- Имам чувството, че всички членуват в някакъв клуб на хубавите
хора, от който аз съм изключен.
Животът е пропит от усещането, че все гледаш отвън, че някак
изпускаш важното. По време на социални събития обикновено стоя в
периферията, притеснен, че не мога да вникна в духа на нещата. Гледам
как хората си говорят - хора, които може да познавам отлично, но ясно
съзнавам, че нямам какво да им кажа. Социалните разговори винаги са
били загадка за мен. Случвало ми се е да наблюдавам оживена
дискусия и да си мечтая да съм невидим, за да мога да се приближа и да
ги чуя: не за да подслушвам, а просто за да разбера за какво си говорят.
Общо взето, същото споделят пациентите ми със СДВ:
- Не умея да водя неангажиращ разговор и все се страхувам да не
изръся някоя глупост - каза една 26-годишна жена.
И истината е, че когато в разговора се включи възрастен със СДВ,
той често се оказва отегчен от незначителното и повърхностно
внимание, което другите отделят на Върволицата от теми.
Разговорите с възрастни със СДВ често са изпъстрени с шеги.
Неочакваните фрази, игрите на думи и преднамерено абсурдните
асоциации придават вкус на житейски истории, които сами по себе си
не са особено смешни.
- Слава богу, че е само СДВ - Възкликна един пациент, след като
потвърдих диагнозата му. - А аз си мислех, че нещо не ми е наред.
Децата със СДВ често влизат в ролята на смешниците на класа.
Настроението при детето със СДВ е капризно нещо - щастливата
усмивка може да бъде изместена от недоволно мръщене или отчаяна
гримаса в рамките на секунди. Дългоочаквани събития, започнали с
радост и прилив на енергия, често завършват с горчиво разочарование,
мусене и обвинително затваряне в себе си.
Емоционалните състояния на възрастните с този синдром също
преминават през бързи и непредсказуеми възходи и спадове. Хубавите
и лошите дни се редуват без видима причина. Обединяващата тема въВ
всички тези дни - добри и лоши - е гризящото усещане, че пропускаме
нещо важно в живота.
ВСИЧКИ МОЖЕМ ДА ПОЛУДЕЕМ
Във всекидневните мисли за особено сложни и емоционално натоварени

ситуации сме склонни силно да ценим свръхопросте- ните обобщения.
ДОРОТИ ДИНЕРСТИЙН
Русалката и минотавьрът
Н
АРИЧАТ СИНДРОМА НА ДЕФИЦИТ на Вниманието вкуса
на деветдесетте. Скептицизмът относно действителното му
разпространение се подхранва от факта, че нито една характе-
ристика на това състояние не е дотам уникална, че да не се открива в
една или друга степен у множество хора без СДВ. Събирането на
няколко личности характеристики в психиатричен наръчник не
означава непременно патология. Много хора съвсем основателно се
чудят защо обикновени качества се дефинират като симптоми на
медицинско разстройство. Скоро, предупреждават критиците, всички
човешки качества ще бъдат определени като болест. Във февруарското
издание на сп. Харпърс от 1997 г. четем безмилостен хаплив анализ на
DSM-IV. Според сегашната психиатрична диагностика, пише авторът
Л. Дж Дейвис, всички аспекти на човешкия живот (освен, разбира се,
практикуването на психиатрия) могат да бъдат изтълкувани кaтo
патология.
Здравната статистика в Канада отчита, че приемът на препарата
44 2. ЧАСТ ПЪРВА
Риталин в страната през 1997 г. се е увеличил над 5 пъти спрямо 1990
г., като само през последната година е скочил с 21% 1 в САЩ
диагнозата СДВ също избуява като горски пожар. Нима друсаме децата
с лекарства заради удобството на възрастните? Някои смятат, че СДВ е
поредната медицинска измишльотина с цел успокояване на
некомпетентни родители и мързеливи учители, както и на
самосъжалява- щи се възрастни, които се оказват твърде незрели, за да
се справят с предизвикателствата в живота си.
Дори хората като мен, които са наясно със съществуването на
неврофизиологичните и психологичните изменения, носещи общото
название синдром на дефицит на вниманието, пак си задават въпроси:
за начина, по който се поставя диагнозата, за разбирането на
състоянието и най-вече за неговото лечение. ОбщестВото в Северна
Америка предпочита да игнорира социалните и културните причини за
стреса и психичното състояния на хората, опитвайки се да зарови
много от проблемите им с тонове лекарства. Дългосрочните социални
последствия от масивния прием на медикаменти за лечение на
депресия, СДВ и куп други състояния тепърва ще се изясняват. Този
факт тревожи и мен, въпреки че продължавам да предписвам лекарства
на пациентите си и самият аз да приемам такива.
На много хора им се струва, че неврофизиологичното обяснение на
поведението е опит за оправдаване на собствените или чуждите
действия, като вината за всички грешки и недостатъци се прехвърли
върху биологията. Не носим ли от
говорност за делата си? - питaт тe. Нима СДВ е разрешение за
егоцентрично глезене и нараняване на околните? Неотдав- на в
Британска Колумбия се гледа дело за изнасилване и убийство, при
което защитниците на подсъдимия твърдяха, че клиентът им не може
да бъде подведен под отговорност, за- щото страда от обсесивно-
компулсивно разстройство и синдром на дефицит на вниманието.
Заседателите мъдро отхвърлиха искането им. Всички сме длъжни да
отговаряме за действията си, инак в света няма да може да се живее. Но
в същото време бихме отбелязали грандиозен социален прогрес, ако
положим усилия да разберем кои преживявания превръщат хората в
дефектни, безотговорни и дори антисоциални същества. Тогава бихме
подхождали към престъпленията например по съвсем друг начин.
Понасянето на отговорност не се равнява непременно на безчовечната
наказателна философия на правната система в Канада и още повече в
Съединените щати, където в затворите лежи по-голям процент от
населението от всяка друга западна държава. Няма съмнение, че
значителна част от хората зад решетки имат СДВ или друго
предотвратимо нарушение на саморегулацията§. Също така няма
съмнение, че условията в наказателните институции не биха могли да
бъдат по-дяволски измислени за хората с психични дисфункции.
Ние не сме безпомощни пред СДВ, затова в личен аспект няма
полза да се опитваме да прехвърлим отговорността за негативното
поведение върху мозъчните си връзки. Това би ни превърнало в
жертви. Колкото и солидни да са неврофизио- логичните
обяснения, децата, партньорите, приятелите и колегите никога не
би трябвало да смятат за свое право да проявяват неуВажение или
грубост към някого. Опознаването на психологичните и
биологичните механизми на СДВ ни дава карта, с чиято помощ да
се ориентираме, но това е само карта - нищо повече. Въпреки че
хората, които не разполагат с такава, ще се измъчват повече от
неуспехите си, картата не бива да се бърка с пътя. От индивида
§ Шведско проучване от 1998 г. показва, че СДВ е често срещан сред затворническата популация. - Бел.
авт.
зависи да начертае курса.
Някои родители се съпротивляват на идеята за СДВ от страх, че на
детето им ще бъде лепнат етикет и категория. Не им допада мисълта за
медицинска диагноза на дете, което видимо се справя доста добре и
има проблеми само в определени области на функциониране. Тези
страхове не са лишени от основание. Много често СДВ се възприема
като присъда, която бележи детето като проблемен ученик, неспособен
на нормални дейности. Езикът, който хората използват, е доста
показателен. Те често казват за някого: Той е СДВ**. Това действително
е лепене на етикети; идентифициране на цялата личност с една слабост
или увреждане. Никой не е СДВ и никой не бива да бъде дефиниран и
категоризиран според този или кой да е друг свой проблем.
Установяването на СДВ при детето трябва да бъде просто път към
разбирането, че за да му помогнем, трябва да приложим знания и
творчески подход, вместо убеждение, че у него има нещо
фундаментално или непоправимо сбъркано. Това схващане трябва да
ни подтикне да подкрепим детето, за да реализира потенциала си, а не
още повече да го ограничаваме.
Нормално е да се очаква, че дори по-широкоскроени хора биха
имали проблем с приемането на диагнозата. По принцип режимът ни на
мислене за болестите (в интерес на истина- тa, и за Всичко останало) не
се погажда добре с неопределеността. Пациентът или има пневмония,
или не. Или има забо- ляВане, засягащо ума, или не. Всяко състояние
на ума, смятано за абнормно, предизвиква дискомфорт у поВечето
хора. Но ако болестта не е строга категория; ако няма разделителна
линия между здрав и нездрав; ако анормалното е просто по-голяма
концентрация на нарушени мозъчни процеси у едни индивиди,
отколкото у други? В такъВ случай може би няма да съществуВат
фиксирани, неизменни мозъчни разстройства; Всички бихме били
уязВими за сривоВе и нарушения под влиянието на стресоВи
обстоятелства. Всички бихме могли да полудеем. А може би Вече сме.
** Аналогично В България през последните години се разпространи изразът Той/тя е СОП. т.е. има специални
образователни потребности (вкл. СДВ). - Бел. преВ.
СДВ предизвиква категориите нормално и ненормално. Ако
трябваше да поставим тази диагноза на Всеки, който показва някоя от
характеристиките на синдрома, можеше просто да пуснем риталин в
питейната вода и да назначим групова психотерапия на по-голямата
част от индустриалния свят. Както посочват д-р Холуел и д-р Рейти в
книгата си Поривисто разсеяни, СДВ е диагноза на мярата, не на
категорията. В определен момент от човешкия континуум харак-
теристиките на СДВ стават достатъчно натрапчиви, за да увредят
функциите в една или друга степен.
Специалистите, които работят с деца или възрастни със СДВ,
постигат по-лесно единодушие относно това как изглежда синдромът,
отколкото какво представлява. Терминът синдром или разстройство††
сам по себе си е неточен. На медицински език той обозначава Вид
заболяване, какбото СДВ категорично не е. Думата обаче има и друг
смисъл, който предхожда Възприемането й в медицинската
терминология.
- Ако притежавате много от характеристиките на СДВ - обяснявам
на пациентите си, - и те нарушават реда в живота ви, значи имате СДВ.
Какво е редът? Усещане за организация и подредба. Съзнателно да
планирате последователност от действия. Да знаете кое къде е, какво
сте направили и какво ви остава да свършите. А как наричаме липсата
на ред и строй? Разстройство.
Самият аз не възприемам СДВ като синдром в медицинския смисъл
на думата. Това не е заболяване, въпреки че някои влиятелни
аВторитети го наричат така. Той е нарушение, както например
нарушеното зрение без наличието на заболяване.
Въпросът е откъде се вземат тези нарушения, подлежащите
физиологични дисфункции и свързаните с тях поведенчески модели и
психични проблеми. Към момента науката не дава категорични
отговори въпреки изумителния напредък в знанията ни за мозъка през
последното десетилетие2. Като се има предвид какво знаем - и какво
†† Англ. дума disorder означава както липса на ред, безпорядък, така и разстройство В медицински смисъл. -
Бел. прев.
още не знаем, единствената проверка за всяко обяснение за синдрома
на дефицит на вниманието е дали то звучи смислено с оглед на
преживяванията на засегнатите и наличните научни данни, както и
дали може да се използва в помощ на хората.
Практически всички автори на популярна литература по темата
твърдят, че СДВ е наследствено генетично нарушение. Този възглед
преобладава и в специализираните кръгове, с няколко сериозни
изключения. Аз самият не съм съгласен с него.
Смятам, че ще разберем по-добре СДВ, ако анализираме живота на
хората, а не части от тяхната ДНК. Наследствеността има важен
принос, но далеч по-малък от този, който обикновено й се отдава. В
същото време не би имало никакъв смисъл да създаваме фалшиво
противопоставяне между условията на живот и генетичното
наследство. Такова рязко разграничение не съществува нито В
природата, нито в съзнание-
тo на кой да е сериозен учен. Ако в тази книга акцентирам върху
средата и условията на живот, то е, за да насоча вниманието Върху
област, която повечето книги по темата пренебрегват и нито една не
изследва в дълбочина. А това води до осакатяващи дефицити в
терапиите, които предлагаме на хората.
Много биологични събития, свързани с тялото и мозъка, не са пряко
програмирани в гените, така че когато казВаме, че СДВ не е
преобладаващо наследстВен, ние по никой начин не отричаме
биологичните му характеристики - кaктo унаследени, така и придобити
в резултат от опита. Генетичните схеми за архитектурата и работата на
човешкия мозък се разгръщат в процеса на взаимодействие със средата.
СДВ не отразява биологични дефекти в определени мозъчни центрове,
но много от характеристиките му - включително биологичната основа,
са неразривно свързани с физическите и емоционалните преживявания
в света.
В СДВ има наследствено предразположение, но това е много далеч
от твърдението за генетична предопределеност. Предопределеността
означаВа, че нещо непременно ще се случи. Предразположението само
повишава вероятността да се случи в зависимост от обстоятелствата.
Реализацията се влияе от много други фактори.
КОНФЛИКТЕН БРАК: СДВ и
семейството (I)
Един от основните белези на конфликтните бракове е гневът и

неудовлетворението на партнье един към друг.
Атмосферата на конфликтната връзка е силно негативна през по-
голямата част от времето, но обикновено е прекъсвана от периоди на
също толкова силоритна, понякога много страстна близост...
Конфликтът може да има пристрастяващ ефект: той е едновременно
познат фон и ярко напомняне за връзката помежду им. Хората не
желаят конфликтите, но не са намерили друг начин за взаимодействие.
Д-Р МАЙКЪЛ КЕР, Семейни оценки
С
ЪС СЪПРУГАТА МИ РЕЙ имаме три деиа: две момчета,
съответно на 23 и 20 години, и дъщеря на 10. И тримата, също
като мен, имат поставена диагноза синдром на дефицит на
вниманието.
Семейството ни може да се разглежда като перфектния аргумент в
полза на генетичната теза: финансово осигурена,
ЧАСТ ПЪРВА 4 51
стабилна дВойка от средната класа, женени от близо 30 години, които
се обичат помежду си и обичат децата си. При нас няма алкохолизъм и
други зависимости, няма насилие и злоупотреба. Щом тези деца имат
дефицит на вниманието, той несъмнено се дължи на гените им. Нима
нещо в такава среда на живот би могло да предизвика СДВ?
Средата, също като гените, не предизвиква СДВ. Но когато
определен генетичен материал се срещне с определени условия на
живот, може да възникне СДВ. Без съответния генетичен материал
няма СДВ. Без съответната среда и условия на живот няма СДВ. А
формиращата среда е родното семейство.
И така, що се отнася до брака, нашият определено може да се
причисли към конфликтния край на спектъра. Вече сме
поизгладили нещата, но това ни отне десетки години и много
енергия. Когато поглеждаме назад, потреперваме от болката и
мрака, които ни обземаха понякога, и най-вече от бремето, с което
нашите кавги са натоварвали децата ни.
Днес бракът ни е тържество. Корабите ни, дълго подмятани от
бесните вълни в морето, най-сетне акостираха в един и същи
пристан. Ала бурите оставиха своя отпечатък върху децата. В края
на Великолепното си искрено есе от 1972 г. Моят собствен брак
големият американски психоте- рапевт и учител Карл Роджърс
разказва за трудностите, които вече порасналите му деца
преживяват в собствените си връзки. Излиза, че нашето
израстване в посока на удовлетворителна връзка за нас самите не
е било гаранция за децата ни - заключава той. Децата са чудесен
мотив и тласък за родителите да научат повече за себе си, един за
друг и за живота изобщо. За съжаление, голяма част от уроците
имат цена.
У дома никога не е липсвала любов. Ала любовта, която ро-
дителят изпитва, у детето не се превръща автоматично в чувство, че
е обичано. Атмосферата у нас често биваше белязана от открит или
потиснат емоционален конфликт между родителите, взаимни
52 НН ЧАСТ ПЪРВА
разочарования и излъгани очаквания, както и дълбока тревожност,
която дори не сме съзнавали.
Моите фрустрации от живота можеха без никакво предупреждение
да изригнат срещу Рей или направо срещу децата под формата на
гневни изблици или студено затваряне в себе си. Можех да се държа
безкрайно състрадателно и отзивчиво към странични хора, но пред най-
близките си да сменям физиономии на любяща подкрепа и враждебно
отчуждение. Никъде не изразявах така открито и разрушително тревож-
ността и напрежението си - иначе казано, непреработеното си
страдание, - както в собствения си дом.
Когато децата ми бяха малки, аз се чувствах добре в собствената си
кожа само в качестВото си на суперактивен и търсен лекар. Освен
професионалните си ангажименти редовно поемах и други проекти,
изискващи много време и усилия. Носех пейджъра си като отличителен
знак. Често, особено през първите години, се надявах да изписука, та
другите да разберат колко съм важен. ИзпитВах удовлетворение във
всяка от дейностите си, но не и от себе си или от живота си като цяло.
Изключително трудно ми беше да откажа ангажимент - освен ако не
беше домашен. Практически нямаше начин да кажа Не на нечия молба
за помощ, каквото и да струваше на личния ми живот. Заради
свръхизразеното си чувство на отговорност към другите пренебрегвах
отговорността си към единствените хора, за които бях наистина
незаменим. СДВ не намалява чувството на дълг към целия свят;
напротив - то е типично за него. Няма човек със СДВ, който да е лишен
от това.
Не мога дoри дa изброя дейностите, с които се занимавах, когато за
първи път осъзнах, че имам СДВ преди четири години. Освен
натоварения си график в кабинета, акушерската си работа и
психологичните консултации с пациенти работех и като медицински
координатор В Отделението за палиативни грижи в болницата на
ВанкуВър - едно от най- големите хосписни отделения в Канада.
Отговарях на повикване почти Всяка Вечер и Всеки почивен ден В
продължение на 5 години, осбен когато бях на почиВка. Във Всеки
един момент можех да бъда повикан, за да присъствам на раждане или
да се погрижа за терминално болен пациент. Отгоре на Всичко, списвах
седмична рубрика на медицинска тематика В Глоуб енд мейл. И за да
има какво да правя В свободното си време, правех проучвания за книга,
която - съвсем В стила на СДВ - зарязах в мига, В който синдромът
привлече Вниманието ми.
Човек не може да жиВее безнаказано по този начин. Постоянно
търчах насам-натам, Вечно закъснявах за всичко. Предавах статиите си
късно през нощта, в последния момент преди крайния срок. Кабинетът
ми беше винаги пълен с пациенти, които чакаха прекалено дълго.
Оставах полусляп за факта, че този неврастеничен стил на работа
принуждава всички останали да променят и нагласят собствения си гра-
фик според моя, без да съм се договорил предварително с тях. Сестрите
в отделението за палиативни грижи, с които поддържах сърдечни
отношения на взаимно уважение, казваха, че работата с мен напомня на
торнадо. Мария Оли- верио - сестрата в кабинета ми, която несъмнено
някой ден трябва да бъде удостоена с Нобелова награда за мир, беше
непрекъснато изправена на нокти, макар и по свой си ефикасен, тих и
спокоен начин. За хората аз бях напрегнат, припрян и настойчив.
Това самоубийствено жонглиране имаше пагубен ефект върху
семейстВото ми. Цялата отговорност за организацията и поддържането
на дома, а и на самото ни семейстВо падаше Върху плещите на Рей. Без
каквото и да било обсъждане и осъзнато вземане на решение, тя беше
натирена да служи за емоционалния стълб В семейството. ЧуВстВаше
се изоставена. ОсВен това виждаше, че гледам на призВанието й на
художник като на нещо недотам важно.
Съществува и т.нар. отчаяние на почивните дни. В събота сутрин
неизменно се сриВах. Обзет от изтощение и летаргия, аз се скривах зад
някоя книга или Вестник или зяпах унило през прозореца. Не само че
бях изцеден от неистовата седмица, но и просто не знаех какВо да
правя. Останал без обичайния адреналин на работния ден, аз се
чувстВах лишен от фокус, цел и енергия. Бях изнурен и
раздразнителен; неспособен нито да Върша нещо, нито да си почивам.
Всичко тоВа обиждаше, треВожеше и ядосваше Рей, дока- то накрая
тя се затвори емоционално В себе си. И така, порочният кръг беше
завършен, задействайки собстбения ми страх и ярост, че съм изостаВен.
Ето В какви състояния на духа отглеждахме децата си.
Малките деца не могат да разберат мотивите на възрастните. За едно
дете родителската обич не означава нищо, ако въпросният родител
почти непрекъснато липсва. То се чувства изоставено, защото дълбоко
в себе си вижда, че на света има много по-важни неща от него самото;
че то е недостойно за вниманието на майка си или баща си. Детето
започва да си мисли, първо несъзнателно, че нещо в него не е наред. И
да се старае всячески да задоволи потребностите си: да изисква
контакт, да прави номера или да се мъчи да угоди на родителя, за да си
спечели одобрението и вниманието му.
Имаше, разбира се, и много хубави моменти, когато се чувствахме
свързани помежду си и децата ни усещаха топлината на любовта ни.
фотоалбумите ни са пълни с щастливи спомени. Но трудните периоди
бяха достатъчно чести, за да бъде трудно за децата да изградят чуВстВо
на сигурност. Емоционалният климат беше твърде непредсказуем и
объркващ.
Аз не само че отсъствах физически през голяма част от времето, но
ми беше трудно да се съсредоточа в настоящето, когато бях там.
Малките деца живеят изцяло в дясното полукълбо, с което усещат света
тук и сега - точно там, където аз се чувствах най не на място. Моята
СДВ, изключваща разсеяност беше толкова силна, че бях в състояние
да прочета цяла приказка на синовете или дъщеря си, без да схвана и
една думичка, защото съм потънал в други мисли и фантазии. Ако ме
попитаха нещо за прочетеното, нямаше да мога да отговоря. Но дори и
без такова доказателство, децата усещат, когато родителят им витае
другаде. И страдат от това.
Едни от най-напрегнатите периоди бяха две от бременностите на Рей
и първите години от живота на децата ни. Когато едно от тях беше на
12 месеца, Рей изпадна в клинична депресия. В най-тежките моменти
изобщо не можеше да спи и едва се справяше физически с грижите за
детето. Болезнено съзнаваше, че не му дава емоционалния контакт, от
който се нуждаеше то, но беше съвършено безпомощна. Много месеци
тя не получи диагноза и лечение, може би защото беше съпруга на
лекар - една нерядко срещана причина. Самият аз бях твърде близо до
нея, твърде застрашен от случващото се, твърде впримчен в процеса, за
да го видя ясно.
Има неща, които ми се иска да не бях правил през първите години на
децата си, но най-много съжалявам за онова, които не направих: да дам
на синовете и дъщеря си съзнателно, сигурно и надеждно родителско
присъствие. Ще ми се да бях знаел как
да се отпусна, да се освободя от вътрешното си напрежение и да се
насладя пълноценно на прекрасните им същества.
От написаното дотук може би изглежда, че възприемам себе си
като злодея в семейството. Всъщност не е така. Не съдя нито себе
си, нито когото и да било другиго. В края на краищата, аз бях
отговорен само за половината от напрежението между двама ни с
Рей. Както ще стане дума по-на- татък, партньорите се избират
помежду си с безпогрешен инстинкт за намиране на друг човек,
който би отговарял точно на собственото им ниво на
подсъзнателна тревожност, би онагледявал собствените им
дисфункции и би провокирал цялата им непреработена
емоционална болка. Това определено важеше за нас двамата.
Второ, не става въпрос за съдене и вина, а за разбиране. В
ретроспекция ние виждаме, че през всичките тези години помежду
ни е протичал последователен процес. Всичко това е трябвало да
се случи, като се има предвид какво знаехме, какви бяхме и какво
внасяше в този брак всеки от нас. Освен това е вярно, че давахме
на децата си най-доброто, което можехме, и продължаваме да го
правим.
Цялата тази лична история нямаше да представлява никакъв
интерес, ако беше просто изолиран случай. Но тя не е.
Наблюдавам я във всички семейства, в които има дете със СДВ:
различни детайли, но сходен стрес и напрежение. Пове- чето
родители осъзнават стреса, който е съпътствал живота им през
първите години на детето им, но някои са ги запомнили
единствено като щастливо, безметежно време. При по-нататъшния
разговор обикновено и те си дават сметка, че радостните моменти
са били преплетени със значителен стрес, който тогава не са
забелязвали. Истината е, че в това общество ние често се оказваме
откъснати от емоционалната си реалност. (В Глава 12 ще
поговорим по-подробно за се-
мейстВата на възрастни и деца със СДВ.) Вярвам, че именно в този
стрес, прежиВяван от родителите въпреки желанието им да правят
най-доброто за децата си, се крият и причините за СДВ, свързани с
условията на живот. Тезата се подкрепя и от научните данни, с
които разполагаме, макар и не всички учени да правят едни и същи
изводи от тях. Ще се върнем на този въпрос, след като разгледаме
интересната игра между факторите на наследствеността и ранните
детски преживявания, която определя развитието на човешкия
мозък.
5.
КОГАТО ЗАБРАВЯМЕ ДА СИ
СПОМНИМ БЪДЕЩЕТО
При СДВ проблемът не е, че не знаеш кaквo да правиш, а че не можеш да

направиш това, кoeтo знаеш.
РЪСЕЛ БАРКЛИ
Подобряване на забавения отклик
А
З НЕ ИСКАМ ДА ЗАКЪСНЯВАМ. И за миг не допускам, че
наистина ще закъснея. Ако трябва в 9 сутринта да съм някъде
на километри от дома си, докато не стане 9, аз съм убеден, че
имам достатъчно време. Имам назначени визитации с други лекари и
сестри във ванкувърската болница. В 8:50 скачам под душа, все така
спокоен: още има разстояние между голямата стрелка и 12 - значи не
съм закъснял.
През ум не ми минава, че пътят може да ми отнеме повече време,
отколкото съм очаквал, че ще се наложи да остържа леда от колата, че
няма да си намеря ключовете или ще попадна в задръстване. В мозъка
се конкурират две мисловни системи: една логична и съзнателна и една
незряла, носеща представите за времето на малко дете. И най-често
надделява втората.
Когато удари девет, а аз все още търся ключоВете за колата си, у
мен се прокрадва известно раздразнение. Щом изляза навън и видя,
че предното стъкло е непрогледно от скреж, започвам да ругая. А
докато тичам по стълбите първо веднъж, после и втори път, за да
намеря куфарчето, кутията с обяд или стетоскопа си, Вече съм
изнервен до крайност.
Пристигам в отделението с 15 минути закъснение (ако имам
късмет), като свалям палтото и шапката си и изувам гумените
галоши крак по крак, докато подскачам на другия по коридора.
Спирам пред вратата, поемам си дълбоко дъх, за да дойда на себе
си, и влизам в съвещателната зала. Колегите вече обсъждат
случаите.
- Добре! - казвам аз. - Можем да започваме.
Отбелязвам, че не всички се смеят.
Всеки възрастен със СДВ може да Ви разкаже подобна история -
забавна за слушане, не чак толкова за преживяване и никак за
хората, засегнати от закъсненията и дезорганизацията. Умът ни
страда от своего рода времева неграмотност, или, както го нарича д-
р Ръсел Баркли, времева слепота. Човек или се мята като глух
прилеп, отчаян от липсата на време, или се държи така, сякаш
вечността му принадлежи. Като че ли усещането за време не се е
развило след онзи етап, който при другите хора остава в детството.
За малкото дете всеки отрязък от време изглежда безкраен. Ако
му съобщите, че вечерята ще бъде готоВа след три минути, жалните
му вопли ще издадат убеждението му, че го осъждате на гладна
смърт. Ако му кажете да побърза, защото нямате време, изобщо
няма да разбере за какво говорите. За него съществуват само две
понятия за време: сега и не-сега. А не-сега е безкрайно.
Усещането за време при възрастния и детето със СДВ е изкривено по
други начини. Попитайте някого със синдрома колко време ще му
отнеме да свърши определена задача и той ще ви смае с
минималистичния си отговор. У него доминира някакво магично
мислене, типично за малките деца: ако поискам нещо, то ще се случи. В
магичния свят всичко е възможно. Издигаме и рушим замъци с едно
62 ВЯ ЧАСТ ПЪРВА
махване на пръчицата, прекосяваме цели светове с крилатите си обувки,
пренасяме се от Оз в Канзас, като потропнем токчета едно в друго.
Магията заличава времето.
Бебетата не се раждат с усет за време. Постепенното му усвояване е
част от развитието и започва в ранното детство. В началото детето не
борави с категории като време, пространство и причинно-следствена
връзка; не осъзнава, че дадено събитие води до друго. Големият
швейцарски когни- тивен психолог Жан Пиаже установява, че едва към
седмата си година децата добиват представа за времето като непре-
къснат поток. Дотогава детето, по неговите думи, се намира в
предоперативна фаза, в която всичко се наблюдава и интерпретира
само от една гледна точка - неговата собствена. Предоперативното
дете по свой егоцентричен начин вярва, че може да спре времето, да
го забърза или да го забави1. Мрежите от нервни клетки, отговорни за
различните мозъчни дейности, не се развиват по един и същи начин,
едно и също време и не непременно до една и съща степен. При СДВ
наблюдаваме отложено или трайно възпиране на съзряването на
балансирания усет за време, който повечето хора разбиват до зряла
възраст. При синдрома на дефицит на вниманието връзките на
времевата интелигентност остават недоразвити.
Това най-добре обяснява друга нарушена функция на мозъка със
СДВ, свързана с времето: хроничната неспособност за
преценяване на бъдещето. Водещата презумпция на Възрастния със
СДВ, също като при малкото дете, е, че съществува единствено
настоящето и само то трябва да се взема под внимание. Той живее така,
сякаш действията му нямат последици за бъдещето и не се отразява на
бъдещите му потребности, отношения и отговорности. Краткосрочните
цели неизменно вземат връх над дългосрочните, с изключение на
дейностите и проектите, които успяват да възбудят ленивия възел на
мотивацията и възнаграждението в мозъка. На власт е импулсът за
настоящето. Много уместна ми се струва фразата, че хората със СДВ
забравят да си спомнят бъдещето. В момента на действие или на
вземане на решение възрастният със СДВ не мисли за последствията
поВече от едно малко дете.
Някои аспекти на умственото и емоционалното функциониране
на индивида са нормални за хронологичната му възраст; други
остават някъде във фазата на ранното детство.
- В един момент той е отзивчив и зрял, а в следващия се държи
като двегодишно хлапе - казва отчаяна майка за подрастващия си
син.
- Често се чувствам като същинско дете - споделят много
Възрастни със СДВ.
Съпругата на мъж със синдрома пък се оплаква, че Все едно
живее с малко дете:
- Понякога се чувствам като негова майка. Сякаш имам три
деца - две малки и едно на тридесет и две.
Основните нарушения при синдрома на дефицит на Вниманието
- разсейването, хиперактивността и слабият контрол върху
импулсите - отразяват, всяко по свой начин, липса на
саморегулация. Саморегулацията предполага способност да
насочваме вниманието си по свой избор, да контролираме
импулсите си и да осъзнаваме и ръководим действията на тялото си.
И тя, като ВремеВата грамотност, е характерна задача на
развитието, която се овладява постепенно от ранно детство до зряла
64 Ж ЧАСТ ПЪРВА
възраст. Човек не се ражда със способността да регулира емоциите
и действията си. За да стане това възможно, трябва да се развият
определени мозъчни центрове, да се образуват връзки с други
важни нервни центрове, да се установят химични пътища.
Дефицитът на вниманието е превъзходна илюстрация за начина, по
който възрастният продължава да се бори с неразрешените
проблеми от детството си. Той е застопорен точно в този аспект, в
който не се е развил в детството си; възпрепятстван в тези области,
в които е бил осуетен ходът на съзряването при бебето или малкото
дете.
Като цяло можем да говорим за недоразвита емоционална
интелигентност. В бестселъра си Емоционалната интелигентност*
Даниъл Голман дефинира тази способност като възможността да
мотивираш себе си, да проявяваш постоянство в трудни моменти, да
контролираш импулсите си и да отлагаш възнаграждението за усилията
си, да регулираш настроенията си и да не позволяваш тревогата да
пречи на мисленето2. Достатъчно е да сложим само едно не пред
възможността, т.е. да напишем невъзможността, за да се получи яс-
но и сбито описание на синдрома на дефицит на вниманието.
Реакциите могат да бъдат доволно зрели в един момент, но
смущаващо незрели в друг. Ако се задейства дълбоко подсъзнателна
тревожност, човек може да реагира с пълна липса на емоционална
саморегулация. А голям, възрастен човек, изпадащ в неконтролируем
пристъп на гняв подобно на малко дете, е нещо страшно за гледане и
потенциално опасно.
♦ Голман, Д. Емоционалната интелигентност. Прев. П. Ангелов. Изток-Запад, С., 2011.-Бел. прев.
Всички родители сме имали преживявания, от които се срамуваме и

които ни се иска да изтрием. Те неизменно са свързани с пробив в
саморегулацията и контрола над импулсите. В такива моменти
мозъчните центрове, в които се генерират най-дълбоките емоции на
ЧАСТ ПЪРВА I 65
страх и ярост, просто надделяват над по-висшите центрове, които би
следвало да ги управляват - също като при децата. Eди-кoй си се държи
кa- то бебе е доста точно описание на неврофизиологичното състояние
на индивида в подобен момент.
фактът, че бебешкият режим толкова често доминира при хората със
синдром на дефицит на вниманието, отразява непълното развитие на
нервните пътища в мозъчната кора, кaктo и между кората и по-
дълбоките части на мозъка. Кората (кортексът) е тънкият слой от сиво
вещество, обвиващ бялото вещество в мозъка. Изградена предимно от
клетъчните тела на нервните клетки (невроните), кората е мястото,
където протичат най-сложните процеси в човешкия мозък. Ако я
разгънем, тя би имала размера и дебелината на салфетка. Голяма част от
органичната основа на СДВ може да се локализира в т.нар. десен
префронтален кoртeкс, или дясната част на челния дял на мозъчната
кора - точно зад челото. Доказателства за това намираме в най-новите
радиологични изследвания, сложни психологически тестове, експе-
рименти с животни и наблюдения над хора, претърпели травма в тази
част на мозъка.
Функциите на десния префронтален кортекс включват контрол над
импулсите, социално-емоционална интелигентност и мотивация. Той
участва и в насочването на вниманието. Хората с травма в тази част на
мозъка (т.нар. префрон- тални пациенти) демонстрират разсеяност,
слаба регулация на импулсите и други характерни признаци на СДВ.
Маймуните с нарочно нанесени лезии в десния префронтален кортекс
губят способността си да разчитат социални знаци и да участват в
социално значими дейности като Взаимно поще- не, при което скоро
биват прокудени от другите членове на групата. Когато бъдат отделени
от майка си, бебетата май- мунчета с такива лезии стават хиперактивни.
Същото се наблюдава при плъховете.
Образни изследвания като компютърна томография (скенер) и
магнитнорезонансна томография (МРТ), разкриващи архитектурата и
функционирането на мозъчните структури, също сочат към десния
префронтален кортекс. МРТ изображения показват по-малки структури
в десния префронтален кортекс при хора със СДВ, отколкото при
останалите.
Друго средство за изучаване на мозъка ни предоставят
електроенцефалограмите (ЕЕГ), които измерват електрическата
активност на мозъчните вълни. ЕЕГ изследвания, проведени в
Университета на Албърта в Едмънтън, хвърлят известна светлина върху
отраженията на СДВ върху функционирането на мозъка3.
Електроенцефалограмите на група момчета в предтийнейджърска
възраст със СДВ са сравнени с тези на техни връстници без синдрома. В
покой двете групи показват сходни резултати, но по време на насочени
задачи като четене и рисуване в мозъка на децата със СДВ се забелязва
повишена активност на бавните вълни. Кaктo може да се очаква, в
групата без СДВ същата задача води до усилване на бързите мозъчни
Вълни. Иначе казано, при СДВ електрическата активност в мозъчната
кора (сивото вещество) се забавя точно тогава, когато би трябвало да се
ускори.
Може би схващането, че хиперактивността на ума и тялото се
причинява от недостатъчна активност в мозъчната кора, звучи
парадоксално. Не по-малко странна е идеята за потискане на
хиперактивността със стимулиращи медикаменти. Ще се опитам да
обясня този парадокс с една анало-
гия. Представете си натоварено кръстовище на големи улици със
значителен трафик. В нашия модел шофьорите са лишени от способност
за саморегулация и разчитат на полицая, който се грижи, когато колите
се движат в посока изток - запад, онези по оста север - юг да спрат,
докато не дойде техният ред, както и да завиват по организиран начин.
Иначе казано, движението спира в една посока, за да върви в другата.
Има ред. А сега си представете, че регулировчикът заспи на поста си.
Във всички посоки започват да се движат автомобили, шофьорите се
ядосват, клаксоните вдигат невъобразима какофония. Въпреки хаоса,
почти никой не напредва. Все по-малко коли успяват да се придвижат,
накъдето искат. НастъпВа безпорядък (disorder).
Префронталният кортекс изпълнява службата на регулировчика.
Една от основните му задачи е да възпира (инхиби- ра). Той преценява
безбройните впечатления, мисли, усещания и импулси, постъпващи от
околната среда, тялото и пo-низшите мозъчни центрове, за да избере
важните и полезните и да възпре останалите, които не биха помогнали
на организма В дадена ситуация. Първоначалната ни реакция на някой
дразнител, била тя на тревога или удоволствие, е несъзнателна. Тя не
идва от кората, а от пo-низшите мозъчни центрове, в които възникват
емоциите. Кортексът разполага с част от секундата, за да реши дали да
даде зелена светлина на импулса, или да го потисне. В неврологичен
аспект можем да разглеждаме СДВ като липса на инхибиция - хронична
недостатъчност на активността в префронталния кортекс. Мозъчната
кора в челния дял не изпълнява успешно работата си да приоритизира,
селектира и инхибира. Мозъкът, залят от сензорни данни, мисли,
чувства и импулси, не може да се фокусира, а умът и тялото - да се
успокоят. С две думи, полицаят спи. Ако искаме задръстването да се
раздви
жи, трябва да го събудим. По същия начин и кортексът е по- лузаспал,
както сочат ЕЕГ находките. Оттук идва ефектът на стимулиращите
медикаменти: те активират инхибитор- ната (възпиращата) функция,
събуждат ченгето, възбуждат недоразвитите и недостатъчно активни
връзки в префрон- талния кортекс.
Разбирането, че СДВ не е патология, а проблем на развитието, ни
отвежда в съвсем различна посока от тази, която ни налага тесният
медицински подход. Когато се питаме защо се развива медицинското
разстройство, наречено синдром на дефицит на вниманието, ние
възприемаме болестния модел на СДВ. Той предполага наличието на
патология в мозъка, аналогична, да речем, на възпалението на ставите
при рев- матоиден артрит или бактериалната инфекция на белите
дробове при пневмония. Такава формулировка за произхода на
синдрома почти изисква медикализиран отговор. Тя просто търси тясно
биологично, физиологично обяснение.
Ако решим да не приемаме СДВ като медицинско разстройство или
заболяване, въпросът за причината се променя и се разглежда от
противоположен ъгъл. С разбирането, че усетът за време,
саморегулацията и самомотивацията са природно определени задачи на
развитието, ние се питаме: какви условия са необходими за
физиологичното и психичното съзряване на индивида? Какви условия
биха попречили или осуетили този процес на израстване? Вместо да
питаме защо се развива дадено разстройство или заболяване, ние
питаме защо не се развива пълноценно самомотивирана и саморегу-
лирана личност.
Може да се каже, че природата има план за сравнително
продължително развитие при хората в течение на 18 години или повече:
съзряването на автономен самомотивиран индивид в хармония с
общността и средата, на които принадлежи. При СДВ този план се
обърква. Защо? Задаването на въпроса веднага решава досадния и
объркващ проблем как е възможно симптоми на едно разстройство да
бъдат тъй широко разпространени сред населението, дори при хора,
ЧАСТ ПЪРВА ВЯ 69
които не страдат от него. Не са много онези, които се раждат в идеални
условия. В целия индустриален свят и особено в Северна Америка
семействата са подложени на огромно напрежение от натовареното
ежедневие и разпада на традиционните механизми за подкрепа. И тъй
като идеалното роди- телство е практически невъзможно, почти при
всички се наблюдават частични нарушения в развитието в по-голяма
или по-малка степен. Толкова малко деца растат в наистина оп-
тимална среда - пише водещият детски психолог Станли Грийнспан, -
че нямаме представа за действителните параметри на развитието5.
При някои е налице по-голяма концентрация на проблеми в
развитието. Причината може да е в по-лошите обстоятелства. по-
голямата чувствителност, по-дълбокото засягане от условия, които
други с по-устойчив характер биха понесли. Това са хората, които
вероятно ще бъдат диагностицирани със СДВ или друго
разстройство.
По най-западните брегове на Канада, на остров Ванкувър, растат
хилави, разкривени иглолистни дръвчета, роднини на
величествените ели, които изправят снага малко по-наВътре в
сушата. Бихме сгрешили, ако гледаме на тези здрави малки юначета
като на страдащи от някаква растителна болест: те са се развили до
максимума, който суровите климатични и почвени условия им
позволяват. Ако искаме да разберем защо се различават толкова
силно от роднините си, трябва да разберем при какви условия
виреят високите стройни ели. Същото е при хората. Няма нужда да
търсим болести, за да обясним защо някои не успяват да разцъфнат
докрай. Доста
тъчно е да разберем кои условия подкрепят човешкото развитие и
кои го спъват.
Обяснението на непълноценното развитие се крие в развитието, а за
да има развитие, са необходими подходящи условия. Колкото и
ефективно да стимулират определени мозъчни центрове, медикаментите
са само частично решение на проблемите, свързани със СДВ. Ние не
можем да предпишем развитие, но можем да подпомогнем създаването
на среда и условия, в които то ще бъде Възможно. За щастие, както ще
видим в следващите глави, неврологичното и психичното съзряване
могат да се осъществят по всяко време в жизнения цикъл, дори и в
напреднала възраст.
ЧАСТ ПЪРВА 71
ЧАСТ ВТОРА
РАЗВИТИЕ НА МОЗЪКА И
ВЪЗНИКВАНЕ НА ВРЪЗКИТЕ И
ХИМИЧНИТЕ ПРЕДПОСТАВКИ
ЗА СДВ
6.
РАЗЛИЧНИ СВЕТОВЕ:
Наследственост и условия на живот в
детството
Семейството, в кoeтo израснах аз, не беше същото семейство, в кoeтo

бяха израснали братята ми. Тяхното семейство постоянно е било на път,
не се е задържало на едно място за повече от няколко месеца в най-
добрия случай. В това семейство те са виждали кaк баща им редовно
пребива майка им, дoкaтo лицето й се превърне в смачкана синя тoпкa. В
тяхното семейство са ги пляскали, биели и унижавали, задето си взели
нещо от килера... Аз израснах в толкова различен свят от този на
братята си, че все едно бях роден с друга фамилия.
МАЙКЪЛ ГИЛМОР, Изстрел в
сърцето
В
НАШИ ДНИ ОБЩЕСТВЕНОТО съзнание е пропито от
генетичен фундаментализъм. Можем да го обобщим като
схващане, че почти всички болести и човешки качества се
диктуват от наследствеността. Опростени медийни писания, използва-
щи недосмлени научни открития, заявяват, че над биологичния свят
властват строгите закони на ДНК.
През 1996 г. беше съобщено, че според някои психолози гените
определят около 50% от склонността на чоВека да изпитва щастие.
ЧАСТ ВТОРА 75
Социалните умения и затлъстяването също вече се смятат за
генетично обусловени. Всяка седмица... възвестява откриването
на нов ген, свързан с някое заболяване или качество - пише един от
красноречивите автори на Ню Йорк таймс. -И понеже има още
хиляди неоткрити, можете да си представите какво ни очаква
някъде там... или там вътре. Ген за народни танци. Ген за вкус
към британската кухня. Ген за склонност към участия в
телевизионни предавания и посрамване...
Верни или не, тесните генетични обяснения за СДВ и други
ментални състояния не са лишени от привлекателност. Те са лесно
разбираеми, социално консервативни и психически успокояващи.
Не повдигат неудобни въпроси за начина, по който обществото и
културата подриват здравето на своите членове, нито как
семейството влияе на физиологичното и емоционалното израстване.
От опит знам, че чувството на вина е почти неизбежно за
родителите на дете с проблеми. То често се усилва от
непремерените забележки на приятели, съседи, учители и дори
непознати в автобуса или супермаркета. Родителската Вина, дори
неуместна, е рана, на която генетичната хипотеза действа като
балсам.
Наследствеността е значим фактор за СДВ (и ще поговорим
повече за нея в следващата глаВа), но не смятам, че кой да е
генетичен елемент е решаващ за проявата на дефицит на
вниманието при кое да е дете 1. Гените са кодове за синтеза на
протеини, които придават характерната структура и функции на
дадена клетка. Те са, така да се каже, живи и динамични
архитектурни и механични планове. Но дали планът ще бъде
реализиран, зависи от много повече условия - най-вече от тези в
заобикалящата среда. С други думи, гените но
76 |Я ЧАСТ ВТОРА
сят потенциални възможности, скрити в клетките на съответния
организъм. Кои от тези възможности ще намерят биологично
изражение, е Въпрос на житейски обстоятелства.
Дори да приемем медицинския модел - само временно, в името на
дискусията, - генетичното обяснение пак би било неуместно.
Медицинските състояния, за които генетичното наследство е напълно
или предимно решаВащо, като мускулната дистрофия, са рядкост.
Много малко болести са чисто генетични - казва Майкъл Хейдън,
генетик в Университета на Британска Колумбия и световен аВторитет
за болестта на Хънтингтън. - Най-многото, кoeтo можем да кажем, е,
че някои болести са силно генетични. Болестта на Хънтингтън
представлява фатална дегенерация на нервната система, обусловена от
един-единствен ген, който почти със сигурност ще предизвика
заболяване. Но невинаги. Д-р Хейдън споменава случаи, при които
носители на гена доживяват до дълбока старост без помен от болестта.
Дори при Хънтингтън може да има защитни фактори от околната
среда - казва ученият.
факторите на околната среда могат да активират и да изключват
определени гени. Сред хората от племето крий в северозападно
Онтарио например диабетът е разпространен пет пъти повече от
средното за Канада, въпреки традиционно ниската честота на диабет
сред коренното население. Генетиката на крий не може да се е
променила в рамките на няколко поколения. За зачестяването на
диабета са отговорни унищожението на традиционния физически
активен начин на живот, замяната на нискомазнинния, нисковъглехид-
ратен режим на хранене с висококалорична диета и рязкото
увеличаване на стреса. Въпреки че диабетът има наследствен
компонент, той не може да обясни пандемията сред коренното
население на Канада, нито сред другите северноамерикански племена.
Ще видим, че по подобен начин обществените промени Водят до
постоянно нарастване на броя деца, засегнати от синдрома на дефицит
на вниманието.
Лесно можем да направим прибързани изводи за генетичната
информация. Някои изследвания посочват определени гени, за които се
твърди, че се срещат по-често при хората със СДВ и други сВързани
състояния като депресия, алкохолизъм и зависимост. Но дори
съществуването на тези гени да бъде доказано, няма причина да
смятаме, че те могат сами по себе си да предизвикат развитието на СДВ
или друго разстройство. Първо, не всеки носител на тези гени проявява
проблем. И второ, не всички пациенти с такива проблеми са носители
на гените.
Изследванията сочат, че ако родителите, братята или сестрите на
едно дете имат СДВ, то и при него е налице значително повишен
статистически риск да развие синдрома. СДВ се открива по-често и при
хора с роднини от първо коляно с алкохолизъм, депресия, тревожност,
зависимост, обсесив- но-компулсивно разстройство или синдром на
Турет. Тези факти биха могли да ни наведат на мисълта, че
разноцветната сбирка от синдроми е преобладаващо наследствена - но
това би било все едно да повярваме, че ако имаме три поколения
месари, хлебари или свещари В една фамилия, то месар- ството,
хлебарстото или свещарството са генетично заложени. Семейната
атмосфера, в която детето прекарва първите си формиращи години,
оказва голямо влияние върху мозъчното развитие. Очевидно
мозъчни/умствени проблеми като СДВ се проявяват по-често в
семейстВа, които се борят с дисфункции и психични проблеми.
Учудващо би било деца, израснали в такава неспокойна среда, да не
развият част от същите проблеми. Няма нужда от генетични
предразположе
ния, за да наблюдаваме подобни ситуации В едно семейство поколение
след поколение2.
В психологичните изследвания се наблюдава трайната заблуда, че
при сравняването на еднояйчни близнаци, отгледани в различни
семейства, можем да отделим генетичните ефекти от условията на
живот. Тъй като близнаците, осиноВени от различни родители,
78 6. ЧАСТ ВТОРА
израстват в различна среда, приема се, че всички сходства в качествата
и характера се дължат на общата наследственост, а всички разлики - на
разликите в средата. Това погрешно схващане оказва голямо влияние
върху конвенционалното разбиране за синдрома на дефицит на внима-
нието. Показано е например, че ако един от двамата близнаци има
СДВ, вероятността и другият да го прояви е 50 до 60%. Техническият
термин за тази вероятност е съгласуваност. Такава висока вероятност
за съгласуваност се приема като доказателство за наследствена
причинност... но само ако пренебрегнем най-очевидния въпрос: след
кaтo еднояйчните близнаци имат едни и същи гени, защо
съгласуваността не доближава 100%? И защо не вземаме под
внимание силния фактор, свързан с условията на живот: самото
осиновяване?
ГрижоВният възрастен, който винаги е насреща, е фундаментална
потребност за човешкото дете. Осиновяването означава отделяне от
биологичната майка, с чието тяло, глас, пулс и биоритми бебето е
свикнало още преди раждането си. Не можем просто така да зачеркнем
пагубния ефект, който такава раздяла би могла да окаже върху
впечатлителната нервна система на пеленачето. Голям брой осиновява-
ния, в това число значителна част от случаите, разгледани в
публикуваните изследвания, се осъществяват няколко месеца или
повече след раждането. Много осиновени деца претърпяват няколко
смени на обгрижващи възрастни, лишени от надеждното присъствие на
една определена майчинска фигура, с която да развият постоянна
сигурна връзка. Като се има предвид безпрекословната човешка
потребност от емоционална сигурност в ранна възраст, просто е
удивително, че толкова често се пренебрегва вероятното решаващо
влияние на осиновяването.
факт е също така, че според множество осиновителки дори когато
новороденото бъде веднага посрещнато в новия си дом с много радост
и добронамереност, минава известно време, преди да се установи
действително симбиотична, двупосочна, физиологически и
емоционално хармонична връзка между майката и бебето. При равни
други условия процесът протича по-гладко, когато майката девет
месеца е носила бебето в тялото си.
Осиновените близнаци споделят още един фактор на средата: обща
утроба. Стресът на майката по време на бременността може да наруши
хормоналния баланс в организма й, и по-конкретно този на стресовия
хормон кортизол (корти- зон). Както преди, така и след раждането
кортизолът има пряко влияние върху развитието на нервната система.
При повечето бременности, завършващи с осиновяване, майките са
подложени на огромен стрес. Това често са нежелани бременности, в
много случаи при млади момичета, които се сблъскват с неимоверен
личен, семеен и социален натиск. Много вероятно е осиновените
бебета, независимо дали от едноплодна, или многоплодна бременност,
да са били изложени на високи нива на стресови хормони през деветте
месеца в утробата, което има негативно влияние върху развиващия се
мозък още преди раждането3.
По тези причини може да се очаква, че всички осиновени деца имат
необичайно висок риск от психологични проблеми и СДВ в частност,
без да е нужно да търсим каквото и да било генетично обяснение.
Просто е така. Всеки здравен специалист, който работи със СДВ, е
поразен от голямата част клиенти, били те деца или възрастни, които са
били осиновени в ранна детска възраст. Изследване от 1982 г. показва,
че честотата на осиновявания сред пациенти със СДВ в клиничната
популация е 8 до 16 пъти по-висока от тази на осиновените деца в
населението като цяло4. Ако имате СДВ, вероятността да сте
осиновени, е значително над средната.
Всичко това не означава, че бебетата се раждат еднакви или че не
съществуват вродени разлики в нервната им система. Майките
споделят, че са забелязали някои характерни особености у децата си от
самото им раждане, ако не и преди това. Някои бебета например се
възбуждат по-трудно, на други им е по-мъчно да се успокоят. Някои са
изключително чувствителни, други - сравнително безчувствени към
околни дразнители като шум и докосване. Станли Грийнспан го нарича
модели на реакция. В книгата си Израстването на ума от 1997 г. д-р
Грийнспан отбелязва, че една и съща комбинация от биологични
характеристики - един и същи модел на реакция - може да обхваща
множество положителни чоВешки качества или да служи за основа на
силно нарушени качества. Дали тези черти ще се превърнат в
таланти, или проблеми, зависи накратко от начина, пo кoитo ще бъде
обгрижено съществото на детето - пише той5. Решаващата разлика е
в средата, в която се отглежда детето.
Схващането за СДВ, при което се отчита важната роля на средата, е
по своята същност оптимистично. Ако един проблем се дължи преди
всичко на определени условия в средата, вероятно могат да се намерят
решения. В главите, посветени на лечението на СДВ, ще видим, че
действително са възможни дългосрочни позитивни промени, почиващи
на промени в условията на живот на децата и дори на възрастните.
Историята на семейство Гилмор е драматична илюстрация за
начина, по който средата формира характера.
На 17 януари 1978 г. в Юта осъденият за двойно убийство Гари
Гилмор е екзекутиран чрез разстрел, след като непоколебимият му
отказ да обжалва смъртната присъда му спечелва международна
известност. Разтърсващата история за детството му, белязано от
семейно насилие, алкохолизъм и злост, по-късно е разказана от брат му
Майкъл Гилмор в мемо- арната книга Изстрел в сърцето. Майкъл, най-
малкото от четири момчета, се ражда, когато Гари е на 11. Ако децата,
израснали в едно и също семейство, споделяха една и съща среда и
условия на живот, то разликите помежду им биха се дължали на
генетичното им наследство. В случая със семейство Гилмор лесно
можем да видим защо Майкъл, роден в период, когато семейството се
радва на относителна стабилност, смята, че е израснал В различен свят;
защо нещастието на не- гоВото детстВо, кaктo той се изразява, е
коренно различно от това на неговите братя. Но дори когато липсват
подобни пропасти между преживяванията, братята и сестрите никога
не израстват В едни и същи условия.
Средата има много по-голямо влияние върху структурите и връзките
в човешкия мозък, отколкото се смяташе само преди десет години.
Именно тя формира унаследения генетичен материал. Смятам, че
средата е решаВащият фактор дали едно дете ще прояви СДВ, или не.
Конкретната среда, в която живее детето, се влияе от много
променливи. Редът на раждане например автоматично поставя децата в
едно семейство в различни условия. По-го- лямото дете трябва да
преживее болката от факта, че обичта и вниманието на родителите му
се насочват към един нов натрапник. По-малкото дете трябва да се
научи да оцелява в присъствието на по-силен, потенциално враждебен
съперник. To никога няма дa познае специалния статут или бремето да
бъде единственото дете в семейството. Цялата тежест на
несъзнателните родителски очаквания с много по-голяма вероятност
пада върху първородното им дете. Историческите изследвания
показват, че редът на раждане има съществено влияние върху
формирането на характера, сравнимо с половата принадлежност6.
Икономическото положение на родителите може да бъде по-добро в
периода на раждане на едното дете, отколкото на другото. Или кaктo в
случая с моето родно семейство, историческите и социалните условия
да оставят значителен отпечатък Върху емоционалното състояние на
родителите, а оттам и върху характера на децата им. Аз съм роден през
1944 г. в семейство на евреи в Будапеща, като съм имал небла-
горазумието да се пръкна на този свят два месеца, преди на- цистите да
окупират родното ми място и повече от година преди края на Втората
световна война. По-малкият ми брат се е родил две години и половина
след това, в мирно време на оптимизъм и емоционално облекчение.
Излишно е да казвам, че психичното равновесие на родителите ми се е
променило чувствително между моето раждане и раждането на брат
ми, а с това се е променила и степента на тревожност, която са предали
на синовете си.
Другият ми брат се роди в Канада, по-малко от две години, след като
семейството ни избяга там без пукната пара в джоба си. Избягахме от
Унгария след революцията от 1956 г., когато родителите ми, почти на
средна възраст, решиха да напуснат завинаги несигурността и
катаклизмите на Източна Европа. Те, може би за щастие, не бяха
предвидили колко трудно ще бъде да се приспособят към нов живот на
друг континент. Третият им син се появи в разгара на икономическите
трудности и несигурността им за бъдещето. Майка ми си спомня, че е
плакала през всичките девет месеца на бременността си и още се
чувства виновна за дълбоката следро- дилна депресия, в която изпадна
през първата година от живота на най-малкото си дете.
Трима братя и, бих казал, три различни двойки родители. Не мисля,
че е случаен фактът, че и аз, и най-малкият ми брат сме се лекували от
депресия и синдром на дефицит на вниманието. За разлика от средния
ни брат.
И без световни войни, революции и емиграция братята и сестрите В
едно семейство почти никога не израстват при едни и същи условия.
По-точно, те споделят някои общи условия на живот - обикновено
недотам важни, но рядко споделят точно онзи аспект на средата, който
оказва най-голямо влияние върху формирането на характера. Те могат
да живеят в една къща, да ядат една и съща храна, да участват в едни и
същи дейности. Но това са условия от второстепенно значение. От
всички аспекти на средата онзи, който оказва най-дълбоко влияние
върху формирането на човешката личност, е невидимият:
емоционалната атмосфера, в която живее детето през пърВите, най-
важните години на мозъчното си развитие. Невидимата среда няма
почти нищо общо с философията или стила на родителите. Тя е
изтъкана от неосе- заеми нишки, най-важните от които са отношенията
на родителите помежду им и индивидуалното им емоционално
равновесие. Те също могат да се различават съществено при появата на
едното или другото дете. Убеден съм, че психичното напрежение в
живота на родителите през първите месеци и години от живота на
детето оказва значително и универсално влияние за последващата
поява на СДВ. В следващите глави ще се върнем отново на този
въпрос.
Един важен, но скрит фактор е несъзнателното отношение на
родителя към детето: какво или кого олицетворява тo на най-дълбоко
ниво за родителите си; степента, в която родителите виждат себе си в
детето; потребностите на родителите, които те, макар и подсъзнателно,
се надяВат детето да задоволи.
За бебето не съществува абстрактна, външна реалност.
Емоционалната тъкан, с която го обгръщаме, е целият свят за него. По
думите на детския психиатър и учен Маргарет Малер за новороденото
родителят е принципният представител на света7. За бебето и малкото
дете светът се разкрива в образа на родителя: В зрителния контакт, в
силата на погледа, в езика на тялото, в тона на гласа и преди всичко в
ежедневната радост или умора, които родителят изразява в
присъствието на детето си. Каквито и намерения да има родителят,
това са начините, по които детето получава основополагащите си
послания. И макар те да са от фундаментално значение за неговото
развитие, тези фини, често несъзнателни влияния не намират място в
психологичните анкети и наблюдението в клинична среда. Няма как да
измерим омеква- нето или тревожната нотка на гласа, топлината на
усмивката или дълбочината на смръщването. Не разполагаме с ин-
струменти, които измерВат напрежението в тялото на бащата, докато
държи бебето си, или отчитат тревогата или спокойната надежда в
майчиния поглед.
Може да се каже, че няма две деца с абсолютно едни и същи
родители, защото родителството, което получава всяко от тях, може
да се различава в много съществени отношения. Каквито и надежди,
желания и намерения да таи родителят, детето не го преживява пряко:
то преживява родителството. Познавам братя и сестри, които спорят
ожесточено за образа на баща си от детските си години. Нито единият
от тях не греши, защото знаем, че те не са получили едно и също
бащинство, което е формирало преживяването за баща им.
Наблюдавал съм дори едва долоВимо, но значително различаващо
се майчинство към еднояйчни близнаци.
В случая със семейство Гиилмор двама от четиримата братя -
Гари и Гален, се оказват лоши и не свършват добре, а другите
двама - франк и Майкъл, макар и трудно, успяват да придобият
самоуважение като чоВешки същества. Когато поглеждат назад,
франк и Майкъл ясно виждат, че злощастните им братя са
получили по-тъмната страна от родителите си, а те самите -
малкото светлина, налична в бащата и майката.
Средата може да има различен ефект върху мозъчното развитие
и формирането на личността при различните деца. Както виждате,
тези Влияния сами по себе си са различни, освен това въздействат
върху различни индивиди. Реакцията на бебето към заобикалящата
го среда се отразява на преживяването му за целия свят.
Практически неВъзможно е две деца да обитават една и съща
среда, дори световете им да съвпадат до най-малките детайли.
86 ЧАСТ ВТОРА
ЕМОЦИОНАЛНИ АЛЕРГИИ:
СДВ и чувствителност
Aкo една майка има осем деца, те имат осем майки. Причината не е
просто че майката е различна към всяко от тях.
Дори тя да можеше да бъде еднаква с осемте... всяко от децата й щеше
да вижда майка си през собствените си очи.
д . у . у н и к о т,
Ломът е там, откъдето тръгваме
В
РЕМЕ Е ЗА ВЕЧЕРЯ. Осемгодишното момиченце се мотае,
докато остаВи играчката, затвори книгата или се откъсне от
фантазиите си.
- Побързай, искаме да ядем! - казва бащата, напрегнат от глад и
умора от работата.
Детето запушва ушите си:
- Не ми викай - хленчи то.
- Не ти викам - отвръща бащата, като този път сам се чува как
повишава глас.
На лицето на дъщеря му се изписва болка и отчаяние.
- Мамо, тати се държи гадно с мен - заплаква то.
Ако някой беше измерил нивото на звука в кухнята при първите
реплики на бащата, повечето хора не биха го определили като крещене.
Реакцията на детето обаче е напълно ис- крена. То улаВя, усеща и
преживява напрежението в гласа на баща си, нотката на неовладяното
нетърпение и фрустрация- та и мозъкът му го тълкува като крещене. То
изпитва същия страх и гняв, които би почуВстВало друго дете при
действително крещене. Въпрос на чувствителност, на реакция към
околната среда. ТоВа дете е емоционално свръхчувствително
(хиперсензитивно).
Оксфордският речник предлага множество определения на думата
чувствителен, от които е добре да запомним три, описващи много
точно детето със СДВ: 1) Силно податлив или остро засегнат от външни
дразнители и ментални впечатления. 2) Лесно обидчив или
емоционално раним. 3) (За инструмент) Който откликва на или записВа
малки промени. Думата има и друга конотация: на емпатия и уважение
към чувствата на другите. Двете значения могат да съжителстват у един
и същи индиВид, но не при всеки. Понякога най-чувствителните по
отношение на собствените си реакции хора най-малко забелязват
чувствата на другите.
Някои личности са хиперактивни. Сравнително незначителен
дразнител или такъв, който другите биха сметнали за незначителен,
задейства у тях силна реакция. Когато настъпва в отговор на физически
дразнител, я наричаме алергична. Ако човек е алергичен, да речем, към
жилото на пчелите, ако бъде ужилен, може да се задуши. Малките
дихателни пътища в дробовете получават спазъм, лигавиците в гърлото
отичат, сърдечната дейност се учестява. Животът му може да е в опас-
ност. Ако беше ужилен от същата пчела, неалергичният човек щеше да
усети само моментна болка, убождане и дразнещ сърбеж. Пчелата ли е
виновна за физиологичната криза при пър
вия човек? Не пряко. Всъщност собствените му физиологични реакции
са тези, които го докарват до прага на смъртта. Или по-точно,
комбинацията от дразнител и реакция. Точният медицински термин за
алергиите и хиперреакциите е хипер- сензитивност, или
свръхчувствителност.
Хората със СДВ са свръхчувствителни. Не става въпрос за слабост
или недостатък; просто така са родени. Това е тяхно вродено качество.
В това и се състои като цяло наследствеността при СДВ. Генетичният
фактор сам по себе си не може да обясни наличието на характеристики
на СДВ, но може значително да увеличи вероятността те да се проявят у
даден индивид в зависимост от обстоятелствата. Говорим за
чувствителност, а не болест, която се предава по наследство. В
повечето случаи СДВ се причинява от влиянието на средата върху деца
с вродена чувствителност.
Именно чувствителността (сензитивността) е и причината за
повишената честота на алергиите при децата със СДВ в сравнение с
останалата част от населението. Добре известно е и постоянно се
потвърждава в клиничната практика, че по-голям процент от децата със
СДВ страдат от чести настинки, инфекции на горните дихателни
пътища, ушни инфекции, астма, екзема и алергии, в сравнение с
връстниците им без СДВ - факт, който някои интерпретират като
доказателство, че СДВ се дължи на алергия. Въпреки че алергичните
пристъпи безспорно могат да усилят симптомите на СДВ, между двете
няма причинно-следствена връзка. И двете са изражения на една и съща
бродена характеристика: повишената чувствителност. Тъй като
реакциите на емоционална свръхчувствителност са не по-малко физио-
логични от алергичните реакции към физически дразнители, можем
спокойно да приемем, че хората със СДВ имат емоционални алергии.
Почти всеки родител на дете със СДВ или възрастен, живеещ с
партньор със СДВ, забелязва особената му докачли- вост и
тънкообидност. Хората със СДВ постоянно чуват, че са прекалено
чувствителни или че трябва да спрат да бъдат толкова обидчиви.
ЧАСТВТОРА 89
Все едно човек да посъветва дете със сен- на хрема да спре да бъде
толкова алергично.
Всекидневният език с присъщата си мъдрост е намерил много
точни думи, описващи чувствителността на различните хора -
дебелокож и тънкокож. Да речем, че увредите кожата на бедрото си,
като я залеете с вряла вода: на това място кожата ви наистина ще
стане по-тънка, т.е. нервните окончания ще се намират по-близо до
повърхността. И най- лекото дВижение на въздуха над това място
може да ви причини неприятно усещане и дори болка, Въпреки че
навсякъде другаде, където кожата е с нормалната си дебелина, няма
да почувствате нищо или почти нищо. Емоционално чувстви-
телният човек живее така, сякаш нерВните окончания, пре- даващи
сигналите от емоционалните дразнители към мозъчните центрове,
се намират твърде близо до повърхността и също като оголените
нервни окончания в изгорената кожа се раздразват изключително
лесно. Затова и дъщеря ми се оплакваше, че крещя. Разбира се, аз
бях изнервеният баща в онази случка. И тази размяна на реплики по
времето за вечеря беше позната сцена в нашия дом.
Случва се родители, учители и лекари да се съмняват в нещата,
които детето споделя за своите усещания. Отстрани оплакванията
на някои хиперсензитивни деца, изпитващи физическа болка или
дискомфорт, могат да звучат прекалено драматично и
преувеличено. Обвиняват ги, че симулират, преиграват или търсят
внимание. В действителност в поведението на тези деца по
отношение на болката и диском- форта няма никаква престореност,
само изтънчена способ
ност за страдание, както се изразява Фридрих Ницше. Чувст-
вителността се влияе от емоционалното състояние. Поно- симостта
към болката е по-ниска, когато човек е тревожен или потиснат,
отчасти заради промените в нивата на стресовите хормони и на
ендорфините - вродените обезболяващи на организма.
Възрастните често наричат чувствителните деца трудни, защото не
90 W ЧАСТ ВТОРА
разбират темперамента им и защото методите, които работят при
другите деца, тук се оказват фрус- триращо неадекватни. Изразът
трудно дете, също като ужасните две, показва предразсъдъците на
възрастните. В очите на детето възрастният пък се държи свадливо. Ако
децата ни дирижираха езика, щяхме често да чуваме за трудни
родители и ужасните тридесет.
физиологичните разлики в човешката нервна система ни помагат да
си обясним разликите в емоционалните реакции на децата. При някои
деца нервната система се намира в постоянна бойна готовност. Учени
от Вашингтонския университет в Сиатъл измерват електрическата
активност на един много важен нерв - т.нар. блуждаещ (вагусов) нерв,
при петмесечни бебета1. (Блуждаещият нерв свързва централната
нервна система със сърцето, белите дробове и стомаха.) Бебетата с по-
висок базов тонус на блуждаещия нерв показват по-силни емоционални
реакции към позитивни и леки стре- сиращи дразнители. Същите бебета
на 14 месеца реагират по-остро на отделяне от майката.
Подобно на свръхчувствителни инструменти, чувствителните деца
регистрират и записват дори най-малките промени в емоционалното си
обкръжение. Това не е въпрос на съзнателен избор, а на реакция на
нервната система. Все едно имат невидими антенки, стърчащи във
всички посоки, които улавят психичните еманации наоколо и ги
отвеждат към ума и тялото им. Те може да не го съзнават, също както
инструментът не съзнава какво регистрира. За разлика от ин-
струментите обаче, човешките сензори не могат лесно да се изключат.
Със съпругата ми се научихме да възприемаме настроенията и
поведението на дъщеря си като моментни компютърни разпечатки на
психологичната атмосфера в дома ни в реално време. Ако искахме да
разберем как се справяме поотделно и като двойка, трябВаше само да
погледнем изражението и емоционалната реакция на детето си. А онова,
което тя отразяваше, невинаги беше успокоително.
Коремните болки при чувствителните деца често са сигнал за
нерешено напрежение в семейната среда, но често се тълкуват
погрешно. Децата побледняват от необяснима болка в корема и биват
влачени по клиники и спешни отделения, от доктор на доктор, от
специалист на специалист, подлагани на прегледи, изследвания и
рентгенови снимки, докато някой не заяви, че са напълно здрави.
Родителите се успокояват, че няма причина за болката. А причина има.
Тялото на детето им е барометър за стреса и напрежението в цялата се-
мейна система, а симптомите - сигнали от фино калибриран уред.
Както посочихме в Глава 6, същестВуват някои тежки за- болявания
със значителен генетичен компонент като мускулна дистрофия и болест
на Хънтингтън. Те са редки, засягат около един на 10 000 души или по-
малко и не представляват заплаха за оцеляването на вида. Ако съберем
обаче броя на хората с депресия, СДВ и други често срещани психични
проблеми в днешното общество, включително алкохолизъм и тре-
вожност, ще се окаже, че имаме не по-малко от една трета от
населението на Северна Америка. Генетичното обяснение предполага,
че след милиони години еволюция природата би допуснала огромен
брой некачествени гени, увреждащи една трeтa oт човечеството, дa
преминат през ситото на естествения подбор. Малко вероятно.
Това затруднение отпада, ако осъзнаем, че генетично.се предава не
синдромът на дефицит на Вниманието или другите му невъзпитани,
пакостливи сродници, а чувствителността. Съществуването на
чувствителни индиВиди е предим- ство за човечеството, защото именно
те изразяват най- добре творческите импулси и потребности на нашия
вид. Техните инстинктивни реакции предоставят най-добрата
интерпретация на света. В нормални условия те са художници или
майстори занаятчии, търсачи, изобретатели, шамани, поети, пророци.
Има валидни и силни еволюционни причини за оцеляването на
генетичния материал, кодиращ чувствителността. По наследство се
предават не болести, а качества, свързани с човешкото оцеляване.
Чувствителността се преобразува в страдание и заболяване само когато
све- тът не успява да откликне на фините физиологични и психични
реакции на чувствителния индивид.
СДВ не е естествено състояние, а - ако позволите да перифразирам
знаменитите думи на Зигмунд Фройд - разочарование от
цивилизацията.
СЮРРЕАЛИСТИЧНА
ХОРЕОГРАФИЯ
Една от най-поразителните особености на човешкия мозък е

развитието на челните дялове, кoитo остават на много по-ниско
ниво у другите примати и почти не се наблюдават при останалите
бозайници. Тази част от мозъка нараства и се развива най-
забележимо след раждането.
д-р ОЛИВЪР сакс, Едип антрополог на
Марс
Ч
ОВЕШКИЯТ МОЗЪК е най-сложното нещо във Вселената,
Той има между 50 и 100 милиарда нервни клетки
(неврони), всяка от които се разклонява, за да образува
хиляди възможни връзки с други нервни клетки. Изчислено е, че
ако бъдат разгънати, нерВните Влакна на един човешки мозък ще
достигнат дължина стотици хиляди километри. Общият брой на
връзките (синапсите) се измерВа с трилиони 1. Паралелната и
едновременната активност на безбройните мозъчни вериги и мрежи
от Вериги поражда милиони реакции Във Всяка секунда от живота
ни. Мозъкът с право се описва като суперсистема
94 КЯ ЧАСТ ВТОРА
от системи. Въпреки че половината от приблизително стоте
хиляди гени в човешкия организъм са посветени на централната
нервна система, генетичният код не би могъл да носи достатъчно
информация, за да предопредели безкрайния брой от потенциални
мозъчни вериги. Дори само по тази причина биологичната
наследственост не би могла да обясни докрай тясно преплетената
психология и неврофизиоло- гия на синдрома на дефицит на
фините връзки в мозъка се обуславят от опита. Както се изразява
неврологът и невроучен Антонио Дамазио: Голяма част от
връзките в мозъка във всеки един момент от зрелия живот са
индивидуални и уникални, отразяващи историята и условията на
живот на точно този организъм2. Това важи със същата сила за
децата и бебетата. Дори в мозъка на генетично идентични
еднояйчни близнаци няма да откриете еднакви модели във формата
на нервните клетки, както и в броя и конфигурациите на синапсите
им.
Микровръзките в мозъка се формират от влиянията през първите
години от живота - период, в който човешкият мозък претърпява
впечатляващо бързо развитие. Пет шести от разклоненията на
нервните клетки се образуват след раждането. През първата година
има периоди, в които броят на новите синапси нараства с по три
милиарда в секунда. Индивидуалните преживявания на детето до
голяма степен определят развитието на мозъчните структури и
връзките между мозъчните центрове, В т.ч. мрежите за контрол на
поведението3. Сложно програмираните взаимодействия между
наследствеността и средата, които ръководят развитието на
човешкия мозък, се определят от фантастична, почти
сюрреалистично сложна хореография според сполучливия израз
на д-р Дж. С. Гротстийн от факултета по психиатрия към
Университета на Калифорния в Лос Анджелис. Синд-
6
ЧАСТ ВТОРА Я 95
•я
ромът на дефицит на вниманието е резултат от образуването на
неправилни мозъчни връзки при уязвими деца в този решаващ
период на развитието.
Сред всички бозайници човекът се ражда с най-малко съзрял
мозък. В първите дни и седмици от живота си другите животни
извършват задачи, които далеч не са по силите на човешките бебета
месеци наред. Малкото конче започва да ходи още първия ден след
появата си на света, а бебетата маймунки се държат за козината на
майка си няколко седмици след раждането си. Човешките същества
се научават да координират зрението, контрола над мускулите,
равновесието и пространствената си ориентация, необходими за по-
добни задачи, едва към края на пърВата си година.
След раждането мозъкът на човека, за разлика от този на най-
близкия ни еволюционен роднина - шимпанзето, продължава да
нараства със същото темпо, както в утробата. И ако мозъкът на
шимпанзето най-много да се удвои от раждането до зряла възраст,
то масата на човешкия мозък се увеличава три пъти до 4-годишна
възраст. До достигане на зряла възраст мозъкът нараства
четирикратно, което означава. че три четвърти от растежа му се
случва извън утробата, най-вече през първите години след
раждането.
Можем да разглеждаме това като компромис от страна на
природата. Дала ни е възможност да ходим изправени и е
освободила предните ни крайници, за да еволюират в ръце,
способни да извършват множество сложни и деликатни дейности.
Това от своя страна е дало тласък на значителното развитие на
мозъка и най-вече на челните дялове, които отговарят за
координацията на ръцете, решаването на проблеми и езиковите
умения, за да може човекът да процъфтяВа в голямо разнообразие
от хабитати. Ако се раждахме с наследствено фиксирани мозъчни
връзки, челните дялове щяха да
бъдат много по-ограничени по отношение на капацитета си за учене и
приспособяване към различни условия на средата.
За да подпомогне изправената стойка, човешкият таз трябвало да се
стесни. При това положение бременност над 9 месеца би означавала, че
бебето ще порасне твърде голямо в утробата, за да се роди безопасно.
Дори така, в края на деветте месеца гестация главата е най-голямата
част от тялото, която е най-вероятно да се заклещи в родилния канал.
Сделката, наложена на еволюционните ни предци, била извънредно
големият човешки мозък да се развива извън сравнително безопасната
среда на утробата и да бъде изложен на потенциално неблагоприятни
влияния.
Според най-новите открития на съвременната невронаука мозъчното
развитие на човешкото бебе включва конкурентни процеси, описвани
като неврологичен дарвинизъм4. Нервните клетки, вериги, мрежи и
системи се конкурират помежду си за оцеляване. Остават невроните и
Връзките, които са най-полезни за оцеляването на организма в
съответната му среда, а другите отслабват и умират. Нервните пътища,
за които няма пълен набор от условия, не се развиват или се развиват
дисфункционално и непълно. Запасите от неизползвани неврохимикали
намаляват заедно със способността на мозъка да ги произвежда. С
елиминирането на неизползваните клетки и синапси и формирането на
нови, благоприятствани от средата, постепенно се развиват
специализирани вериги, чрез които се осъществяват разнообразните и
многобройни дейности на човешкия мозък.
Неврологичният дарВинизъм означава, че генетичният потенциал на
мозъчното развитие може да намери пълно изражение само при
наличието на благоприятни услоВия. За да го разберем, достатъчно е да
си представим бебе, държано в тъмна стая, което получава прегръдки,
физически грижи и
ЧАСТ ВТОРА К*1' 97

храна, но никой не му говори. След една година на подобна деп-
ривация мозъкът на това дете няма да може да се сравнява с мозъка
на връстниците му, независимо от наследствения потенциал.
Въпреки съвършеното зрение при раждането и здравите нерви,
предаващи образите към мозъка, тридесетината неврологични
механизма, съставляващи зрителното сетиво, не биха се развили. А
ако детето не вижда светлина, да кажем, в продължение на пет
години, дори неврологичните компоненти на зрението,
присъстващи изначално, биха атрофирали и станали негодни,
водейки до необратима слепота. Ако детето живее в тишина през
пърВите си десет години, то никога няма да усвои човешка реч.
Синдромът на дефицит на вниманието също е пример за осуетяване
на оптималното развитие на неврологичните връзки и биохимията
на мозъка поради отсъствието да подходяща среда. Какви тогава са
оптималните условия за пълноценно развитие на мозъка?
Трите условия, без които не можем да имаме здравословно
развитие, се приемат за даденост в матрицата на утробата: хранене,
физически безопасна среда и непоклатима връзка със сигурен,
постоянно присъстващ майчин организъм. Думата матрица
произлиза от латинската дума за утроба, която пък е производна на
думата за майка. Утробата е майката, а в много отношения майката
си остава утробата дори след раждането. В утробата не се изисква
никакво действие или реакция от страна на развиващото се бебе, за
да задоволи всичките си потребности. Животът в утробата
несъмнено е прототипът на живота в Райската градина, където
нищо не липсва и за нищо не трябва да се полагат усилия. Докато
няма съзнание - докато не сме посегнали към Дървото на по-
знанието, няма лишение и тревожност.
Кaтo изключим условията на крайна бедност, които макар и не
непознати, но са необичайни за индустриалния свят, потребностите от
храна и подслон на бебето са малко или много задоволени.
Изискването, което най-често не е удовлетворено в западните
общества, е третото: сигурна, безопасна и не твърде стресова
емоционална атмосфера.
Човешкото бебе не е в състояние да следва или да се държи за
родителя си скоро след раждането, а и в много други отношения е
неврологично и биохимично недоразвито. Първите девет месеца
(приблизително) след раждането като че ли са замислени от природата
като втори гестационен период. Антропологът Ашли Монтагю нарича
тази фаза екстерогес- тация, гестация извън майчиното тяло5. През
този период сигурността на утробата трябва да бъде заменена с тази на
родителското обкръжение. За да се осъществи съзряването на мозъка и
нервната система, което при други видове настъпва в утробата,
физическата до момента на раждането близост трябва да продължи на
физическо и емоционално ниво. Родителската среда трябва да обгръща
бебето със същата физическа и психическа сигурност, която е имало в
утробата.
За вторите 9 месеца на гестация природата е подсигурила почти
буквален заместител на пъпната връв: кърменето. Освен че предоставя
незаменима хранителна стойност и имунна защита, кърменето служи
като преход от здравата физическа връзка към пълното отделяне от
майчиното тяло. Макар и изВън матрицата на утробата, бебето се
намира близо до топлината на майчиното тяло, от което продължава да
черпи храна. Кърменето задълбочава и усещането на майката за връзка
с бебето и заздравява емоционалните симбиотични отношения
помежду им. Няма съмнение, че тенденцията за намаляване на
кърменето, която се засилва в Северна Амери-
ка, допринася за емоционалната несигурност, характерна за
индустриалните държави.
Още по-значима за развитието на мозъка е емоционалната сигурност
и топлина в обкръжението на бебето. Тази сигурност не се заключаВа
само в обичта и добрите намерения на родителите. Тя зависи и от една
по-трудно контролируема променлива: липсата на стрес, който може да
наруши психичното им равновесие. Спокойната и последователна
емоционална среда е важно изискване за образуването на неврофизио-
логичните вериги на саморегулацията. Накърняването й, което често се
наблюдава в нашето общество, се отразява неблагоприятно на
мозъчното развитие. И една от възможните последици е синдромът на
дефицит на вниманието.

9.
ХАРМОНИЗАЦИЯ И ПРИВЪРЗАНОСТ
Изглежда че от ранна бебешка възраст способността ни да регулираме

емоционалното си състояние зависи от усещането, че в същото време
важен за нас човек изпитва подобни чувства.
д-р Даниъл Сийгъл
З
ОНИТЕ В МОЗЪЧНАТА КОРА, които отговарят за вниманието и
саморегулацията, се развиват В отговор на емоционалното вза-
имодействие с майчината фигура. Обикновено това е самата
биологична майка, но може да бъде и друг човек, мъж или жена, в
зависимост от обстоятелствата. Въпреки че за удобство ще наричам тази
личност майка, всъщност ще имам предвид просто осноВната
обгрижВаща фигура - баща, майка, баба, дядо, приемен родител или
осиновител, независимо от пола. Тъй като формирането на мозъчните
Връзки се влияе от емоционалните състояния на майката, смятам, че
СДВ има своите корени в стреса, който се отразява на отношенията
между майчината фигура и бебето. Той води
ЧАСТ ВТОРА '®( "J QI

дo нарушаване на електрическите и химичните връзки, характерно за
СДВ. Решаващите фактори са привързаността и хармонизацията - два
важни аспекта на отношенията бебе - родител. Тъкмо за тях ще говорим
в настоящата глава.
Дясното мозъчно полукълбо на майката, в което се помещават
несъзнателните емоции, програмира дясното полукълбо и на бебето. В
първите месеци от живота най-важното общуване между майката и
бебето е несъзнателно. Неспособно да разшифрова смисъла на думите,
бебето възприема чисто емоционални послания. Те се предават от
погледа на майката, от тона на гласа й, от езика на тялото й, те всички
отразяват несъзнателната й вътрешна емоционална среда. Всичко, което
заплашва емоционалната сигурност на майката, може да наруши
развиващите се електрически пътища и химически запаси на системите
за емоционална регулация и насочване на вниманието в мозъка на
бебето‡‡.
През първите минути след раждането миризмата на майката
стимулира разклоняването на милиони нервни клетки в мозъка на
новороденото. Едно шестдневно пеленаче вече може да различи мириса
на майка си от този на други жени. По-нататък постепенно надделяват
зрителните образи, свързани с определени емоции.
Между втората и седмата седмица бебето се обръща към лицето на
майка си, предпочитайки го пред това на непознат човек и дори пред
баща си (освен ако бащата не е обгриж- ващата фигура). Към 17-ата
седмица то следи по-внимателно очите на майка си, отколкото устата й, с
което се фиксира върху видимата част от централната нервна
система на майката. По време на интензивното общуване с очи дясно-
‡‡ На Въпросните мозъчни Връзки и химия ще се спрем В следващата глаба. - Бел. авт.

102 ЖМ1 ЧАСТ ВТОРА
тo мозъчно полукълбо на бебето разчита дясното полукълбо на майката.
Както пишат авторите на статия в Сайънти- фик американ :
Ембриологично и анатомично oкoтo е продължение на мозъка; почти
може да се каже, че част от мозъка е изложена на показ1. Очите
красноречиво изразяват несъзнателното емоционално състояние на
майката:
[Човек] ползва размера на зениците на другия като източник на

информация за чувствата и нагласите му; този процес обикновено
протича на несъзнателно ниво. Зениците се разширяват в състояние на
удоволствие и са показател за интерес... Експерименти показват, че
при жените зениците се разширяват, когато видят снимка на бебе. Най-
същественото е, че... видът на разширени зеници провокира
разширяване на зениците у наблюдателя. В едно изследване на
развитието се посочва, че бебетата се усмихват по-често, когато
зениците на жената експериментатор са разширени, отколкото когато
са свити...
Всеки е изпитвал усещането от внезапна вътрешна промяна -

физиологична и психична - при размяната на погледи с друг човек; и
тези промени могат да бъдат извънмерно приятни или неприятни.
Погледът ни може да предизвика промени в електрическата активност в
мозъка на друг човек, за което свидетелстват изследванията с ЕЕГ, както
и във физиологията на тялото. Новороденото е силно податливо на
такива влияния и те се отразяват директно на съзряването на мозъка му.
Ефектите на настроенията на майката върху електрическите връзки в
бебешкия мозък са демонстрирани от учени от Вашингтонския
университет в Сиатъл2. Позитивните
ЧАСТ ВТОРА Q3
емоции се свързват с повишена електрическа активност в лявото
полукълбо. Известно е, че депресията при възрастни се свързВа с
понижена електрическа активност в същото полукълбо. Като вземат това
предвид, авторите на изследването сраВняват ЕЕГ на две групи бебета:
на майки със и без симптоми на следродилна депресия. По време на
игриво общуване с майките, целящо да предизвика положителна емоция,
бебетата на недепресираните майки показват по-голяма активация в
левия, отколкото в десния челен дял - пишат те. Бебетата на
депресираните майки не показват диференцирана активация на
полукълбата, което ще рече, че Въпреки усилията на майката, не се
осъществяВа онази активност в ляВото полукълбо, която се очаква да
последва от позитивното й радостно общуВане с бебето. Важно е да
отбележим, че тези ефекти се наблюдават само в челните дялоВе, където
се намират и центровете за емоционална саморегулация. Освен ЕЕГ
находките бебетата на майките с депресия показВат понижена
актиВност, избягване на погледа, по-малко позитивни емоции и по-
голяма раздразнителност.
Майчината депресия се свързва с понижено задържане на
вниманието при бебетата. В обобщение на няколко британски
изследвания Дейл ф. Хей от Университета в Кеймбридж пише, че
прежиВяВането на майчина депресия през първите месеци от
живота може да наруши естествените социални процеси, които
активират и регулират развиващите се способности за Внимание на
бебето3.
Значението на връзката между майката и бебето се илюстрира и
от едно хитроумно изследване, известно като Двоен телевизионен
експеримент. Поставени в отделни стаи, бебето и майката се
наблюдават един друг чрез екран и общуват на живо с
универсалния език на жестове, звуци, усмивки и изражения. В тази
фаза бебетата са доволни. Но когато бебе- тaтa виждат
повторение на щастливите реакции на майките си от предишната
минута, те изпадат в същия дълбок дистрес, кaктo при
104 В» ЧАСТ ВТОРА

класическите експерименти за „безизразно лице“, при кoитo
майките не показват никаква емоционална реакция на повика на
бебето си - пише детският психиатър Даниъл Сийгъл от
Университета на Калифорния в Лос Анджелис4.
Защо бебетата се разстройват въпреки щастливото и приветливо
изражение на майка си? Защото щастливо и приветливо не стига. Те
имат нужда от сигнал, че майката хармонизира, откликва и участва в
тяхното психично състояние във всеки един момент. Точно това липсва
във видео повторението, при което лицето на майката не реагира на емо-
циите, излъчвани от бебето. Това споделяне на емоционално
пространство се нарича хармонизация5. Емоционалният стрес на майката
се отразява на мозъчното развитие на бебето, защото влияе на
хармоничния контакт.
Хармонизацията е необходима за нормалното развитие на мозъчните
пътища и неврохимичния апарат на вниманието и емоционалната
саморегулация. Това е фино калибриран процес, изискващ самият
родител да се намира в сравнително не- напрегнато, нетревожно,
непотиснато състояние на ума. Най-ясното изражение е екстатичният
взаимен поглед на майката и бебето, потънали в своя интимен, специален
емоционален свят, който в този момент е също тъй отделен от всичко
останало, както животът в утробата.
Хармонизацията не означава механично подражание на бебето. Тя не
може да бъде симулирана и при най-добро желание. Както всички знаем,
има разлика между искрената и престорената усмивка. В двете участват
едни и същи мускули, но сигналите, които ги задействат, не идват от
едни и същи центрове в мозъка. Съответно мускулите реагират различ

но на сигналите В зависимост от произхода им. Затова и само най-
добрите актьори успяват да изиграят искрена сърдечна усмивка.
Процесът на хармонизация е прекалено фин, за да се подчинява на
волята на родителя. Бебетата, и особено по-чувствителните сред тях,
долавят разликата между истинското психологично състояние на
родителя си и опитите му да успокои и защити детето си чрез престорено
емоционално изражение. Любящият родител, който се чувства потиснат
или тревожен, може да се опита да скрие този факт от бебето си, но
напразно. Много по-лесно е да заблудиш възрастен с фалшива емоция,
отколкото бебе. Емоционалният сензорен радар на бебето още не е
объркан и разчита съвсем ясно чувствата. Те не могат да бъдат скрити
зад думи или добронамерени, но неискрени жестове. Жалко, че с
годините оглупяваме.
В процеса на хармонизация бебето води, а майката го следва.
Разликата в техните роли се състои в разположението на реакциите
във времето - пише Джон Боулби, един от най-големите учени в
областта на психиатрията на нашия век6. Бебето инициира
взаимодействие или се отдръпва, водено от собствения си ритъм, докато
майката регулира поведението си в съзвучие с неговото... Taкa тя му
позволява да дава тон и умело вмъква собствените си реакции, за да
създаде диалог. Напрегнатият или потиснат възрастен не може да
съпътства бебето в спокойно, щастливо пространство. Той може и да не
долавя пълноценно знаците на емоционален дистрес у бебето, нито да
откликва така ефективно, както би му се искало. Затруднението на детето
със СДВ да разчита социалните знаци вероятно произлиза от факта, че
собстВените му знаци не са били правилно разчитани от об- грижващия
го възрастен, който е бил разсеян от стреса.
При хармоничното взаимодействие майката не само следва детето, но
и му позволява временно да прекъсне контакта. Когато общуването
достигне до определен етап на интензивност за бебето, то отмества очи,
за да избегне неприятно високата степен на възбуда. След това започва
друго взаимодействие. Тревожната майка може да реагира притеснено и

да се опита да стимулира бебето, за да възстанови контакта. Това не би
позволило на нервната система на бебето да се успокои и хармоничните
отношения с майка му биха пострадали.
Бебетата, чиито обгрижващи възрастни по една или друга причина са
твърде стресирани, за да им осигурят необходимото хармонично
общуване, с възрастта развиват хронична склонност към усещане за
самота; струва им се - с право или не, че никой не споделя чувствата им,
никой не ги разбира.
Хармонизацията е важен елемент от по-мащабен процес, наречен
привързаност7. Привързаността е просто потребността да бъдем близки с
някого. Тя олицетворява абсолютната нужда на безпомощното, уязвимо
човешко бебе от сигурна близост с поне една грижовна, закриляща и
винаги откликваща родителска фигура. Решаващ за оцеляването,
пориВът за привързаност е част от природата на топлокръвните животни
в невръстна възраст и особено при бозайниците.
При хората привързаността остава водеща сила по отношение на
поведението по-дълго, отколкото при всяко друго животно. За повечето
от нас тя е доживотен спътник, макар да прехвърляме привързаността си
от един човек към друг - например от родителя към партньора или дори
детето си. Понякога се опитваме да задоволим копнежа си за човешки
контакт с други средства като зависимости, фанатична религиозност или
виртуалната реалност на интернет. Голяма част от популярната култура -
романи, филми,
рок и кънтри музика - изразява чисто и просто радостите и скърбите,
ликуванията и разочарованията от връзките ни. Поведението на повечето
родители е смесица от любов и нараняване, мъдрост и неумелост.
Пропорциите при различните семейства и родители са различни. Децата
със СДВ, чии- то потребности от топъл родителски контакт са най-не-
удовлетворени, израстват като възрастни с най-тежка форма на СДВ.
Бебето още на няколко месеца е способно да регистрира
несъзнателната емоционална дистанцираност на майка си само по
изражението на лицето й въпреки постоянното й физическо присъствие.
ЧАСТ ВТОРА <>Т 107

(Бебето) се наслаждава на вниманието на мама - пише Станли
Грийнспан - и знае кога е лишено от този източник на наслада. Aкo
мама е твърде разсеяна или заета с други мисли, дoкaтo играе с бебето,
на малкото ли- чице се изписва тъга или разочарование8.
ЧАСТ ВТОРА <>Т 108

10.
СЛЕДИ ОТ БЕБЕШКИ УСМИВКИ
Умът е резултат от взаимодействието между неврофизиологич-

ните процеси и междуличностните отношения. Опитът селективно
оформя генетичния невронен потенциал и по този начин пряко влияе
на структурата и функцията на мозъка.
д-р Даниъл Сийгъл
З
АД ЧЕЛОТО, В ОБЛАСТТА на дясното око, се намира един
от най-важните регулаторни центрове в мозъка:
орбитофронталният кортекс1. Той е част от префронталния
кортекс - областта от сиво вещество, играеща най-голяма роля за
социалната интелигентност, контрола над импулсите и вниманието.
Тя има важно значение и за краткосрочната работна памет. Ор-
битофронталният кортекс, наречен така заради близостта си до
очната орбита, е пo-развит от дясната страна и изглежда доминира
над аналога си в лявото полукълбо.
Сложно състояние като СДВ не може да бъде проследено само
до една определена част от мозъка. В него несъмнено участват
множество вериги и системи. Според множество нови изследвания
смущенията в орбитофронталния кортекс действително участват в
нарушенията на инхибицията на импулсите и емоционалната

саморегулация, включително СДВ. Вероятно това е зоната, в която
най-ясно са изразени неврофизиологичните ефекти от стреса в
хармонизацията и привързаността.
Целта на природата в човешкото разВитие е узряването на
самомотивиран, саморегулиран и самостоятелен възрастен
индивид. Бебето не притежава тези качества. Можем да кажем, че
природният план се състои В трансформация от зависимост към
независимост, от външна регулация към вътрешна. За тази промяна
се изисква развитие на префронтал- ния кортекс (челния дял, или
най-предната част на мозъчната кора) и в частност на
орбитофронталния кортекс.
Десният орбитофронтален кортекс, който за краткост ще
наричаме ОФК, е свързан с практически Всички части на мозъчната
кора. Освен това той има и богати връзки с по-дълбоките мозъчни
структури, които следят и контролират вътрешното физиологично
състояние и в които се генерират най-примитивните и силни
емоции като страх и ярост. ОФК се намира в центъра на мозъчния
апарат за възнаграждение и мотивация и съдържа по-големи
количества от химикалите на възнаграждението, асоциирани с
удоволствието и радостта (допамин и ендорфини), от почти всички
други области на мозъчната кора.
Посредством връзките си със зрителните центрове ОФК участва
във визуално-пространствената ориентация и определянето на
местоположението на предметите. Когато визуално-
пространствената ориентация е нарушена, човек често удря главата
си, блъска се неволно в другите и трудно следва физически
указания за посоката - до болка познати характеристики на СДВ.
ОФК играе значителна роля за контрола на вниманието. Той
пресява потопа от информация, постъпваща в мозъка от
заобикалящата среда и вътрешното състояние на тялото, и избира
върху какво да се фокусира. Докато лявото полукълбо анализира
явния смисъл на думите, десният ОФК тълкува емоционалното
съдържание на общуването: езика на тялото на другия човек,

движението на очите му, тона на гласа му. Той постоянно и
мигновено изчислява емоционалната значимост на различните
ситуации и е дълбоко ангажиран с оценката на взаимоотношенията
между нас и другите. Според редица изследВания той играе водеща
роля в обработването, изразяването и регулацията на
емоционалната информация2.
ОфК участва и в контрола на импулсите, като спомага за
инхибирането на пo-низшите центрове в мозъка, където възникват
емоционалните подтици. Когато работи добре, той може да забави
емоционалната реакция достатъчно, за да даде възможност за
изявата на пo-зрял и премерен отклик. Ако връзките му са
нарушени обаче, той губи тази си способност. В такива моменти
умът бива залят от примитивни, непреработени емоции, които
потискат мисловните процеси и подчиняват поведението ни.
И накрая, ОфК записва и съхранява емоционалните ефекти от
преживяванията и преди всичко взаимодействието на детето с
основните обгрижващи възрастни през първите месеци и години от
живота му. Запечатването (импринтинг) на ранните взаимодействия
е несъзнателният модел, по който ще се формират всички следващи
емоционални реакции и взаимодействия. Групите от неврони в
ОФК кодират емоционалните следи на тези важни преживявания -
следи, по които, щем - не щем, ще вървим и по-нататък в живота.
Големият канадски учен Доналд Хеб показва, че групите от
неврони - невроните, които са реагирали заедно веднъж, имат по-
голяма вероятност да реагират едновременно и в бъдеще. Ранният
емоционален импринтинг се кодира под формата на потенциални
невронни модели: групи от нервни клетки, настроени да реагират
едновременно. Забелязваме ги по-късно в живота си. когато за наша
собствена изненада някакъв сравнително дребен дразнител като
задръстване на улицата провокира ирационален гняв, а после се
чешем по главата и се чудим: Какво ми стана? Според принципа
на Хеб станал е ранен импринтинг на гняв и безсилие В ОфК на
бебето или малкото дете. Всеки наш крясък на пътя разказва ис-

тория от най-ранното ни детство.
Това разбиране за функциите на десния префронтален кортекс се
подкрепя от множество изследвания. Най-впечатля- ващи са
дефицитите и нарушенията при хора, претърпели травма в тази част
на мозъка3. Поведението и емоционалните им реакции описват СДВ
като по учебник. Тези префрон- тални пациенти показват ред
характеристики на дефицит на вниманието: често се отплесват и
трябва да им се напомня да довършат мисълта си; лесно се
разсейват; когато слушат, вниманието им многократно се отклонява
към особеностите на речта, които по някаква причина хващат
интереса им; при изпълнение на задача забравят инструкциите;
поддават се на детински емоционални изблици; трудно Възпират
физическите си импулси; почти невъзможно им е да се учат от
опита си и пр.
физическото увреждане, кaктo в случая с травмата, не е
единственият начин, по който може да се стигне до нарушение на
химическите и електрическите функции на префрон- талния
кортекс. При СДВ няма увреждане на мозъка, но се наблюдава
нарушено мозъчно развитие. Кaктo писах в една от предишните
глави, тук не става дума за развиване на разстройство, а за
недоразвитост на определени мозъчни вериги. Смятам, че
нарушаването на условията, необходими за правилното развитие
на префронталния кoртeкс, обяснява практически всички случаи
на СДВ.
Емоционалните Взаимодействия стимулират или възпрепятстват
растежа на нервни клетки и вериги чрез сложни процеси,
включващи отделянето на естествени химикали. Един, макар и
опростен пример е освобождаването на ендор- фини - веществата
на възнаграждението, естествените опи- оиди на организма - когато
бебето се чувства щастливо. Ен- дорфините насърчават растежа на
нервните клетки и връзките между тях. И обратно - изследвания с
животни показват, че високите нива на стресови хормони като
кортизол водят до свиването на важни мозъчни центрове.

Емоциите влияят не само на освобождаването на химикали в
краткосрочен план, но и на дългосрочния баланс на невро-
трансмитерите - молекулните посланици, предаващи електрически
импулси между нервните клетки. Ранното общуване между бебето
и обгрижващите го възрастни играе роля не само за формирането
на определени мозъчни центрове и вериги, но и за определянето на
мозъчната химия. През целия човешки живот е налице постоянно
двупосочно взаимодействие между психичните състояния и
неврохимията на челните дялове - факт, на който много лекари не
обръщат достатъчно внимание. Едно от последствията е
прекомерното залагане на медикаменти в лечението на психични
разстройства. Съвременната психиатрия твърде много слуша
Прозак и твърде малко - хората. А житейската история е поне тол-
кова важна, колкото мозъчната химия.
Доминиращата тенденция е да обясняваме психичните за-
болявания с дефицити на различни невротрансмитери. Как- тo
остро отбелязва Даниъл Сийгъл: Днес навсякъде слушаме, че
човешкият опит е въпрос на химикали. Според простия
биохимичен модел депресията се дължи на липсата на серо- тонин,
прекомерната агресия - също. Отговорът е препаратът Прозак,
който повишава нивото на серотонин в мозъка. Дефицитът на
вниманието пък е резултат от недостиг на допамин - един от най-
важните невротрансмитери в мозъка, изключително важен за
вниманието и преживяването на удовлетворение (възнаграждение).
Отговорът е Риталин. Смята се, че също както прозак повишава
нивата на серотонин, риталинът и другите психостимуланти
увеличават наличността на допамин в челните дялове на мозък.
Очаква се да повишат мотивацията и вниманието, като подобрят
функциите в префронталния кортекс. Макар да има известна доза
истина, подобни биохимични обяснения на сложни психични
състояния представляват опасно опростяване, както предупреждава
невробиологът Антонио Дамазио:

Когато трябва да обясним поведението и ума, не е достатъчно да
споменем неврохимията... Проблемът е, че не липсата или
ниското количество серотонин per se причинява определени
проявления. Серотонинът е част от един извънмерно сложен
механизъм, действащ на нивото на молекули, синапси, локални
вериги и системи, в който силно се намесват и социо- културни
фактори от миналото и настоящето4.
Дефицитите и дисбалансите на мозъчните химикали са кол- кото

причина, толкова и следствие. Те силно се влияят от
емоционалните преживявания. Някои ги потискат, други ги
усилват. Наличността - или недостигът - на мозъчни химикали на
свой ред също способства определени модели на поведение и
възпрепятства други. За пореден път наблюдаваме, че отношенията
между поведението и биологията не са еднопосочни. За пример ще
дам факта, че в маймунското стадо доминантните, най-успешно
агресиВни мъжки индивиди имат по-малко серотонин от
останалите. Това сякаш доказва, че ниските ниВа на серотонин
предизвикват агресия. Само че серотонинът намалява едва след
кaтo въпросните индивиди постигнат доминантния си статут.
Следователно сравнителната липса на серотонин може да спомага
за поддържането на агресивните способности на мъжкаря, но не ги
предизвиква. По подобен начин емоционалният стрес влияе на
нивата на серотонин и допринася за симптомите на депресия. С
прозак не толкова лекуваме биологичното наследство, колкото
биологичния аспект на живота и преживяването на света.
Условията на живот също влияят на допамина. От изследванията
върху животни знаем, че социалната стимулация е необходима за
растежа на нервните окончания, които освобождават допамин,
както и за рецепторите, с които допами- нът трябва да се свърже, за
да свърши работата си. При четиримесечни маймуни само 6 дни
след отделяне от майката се установяват значителни промени в
допаминовата и други невротрансмитерни системи. При

експериментите загубата на важна привързаност изглежда води
до намаляване на важен невротрансмитер в мозъка - пише Стивън
Дубовски, професор по психиатрия и медицина в Университета на
Колорадо. -Щом тези вериги спрат да функционират нормално,
става все по-трудно и трудно да се активира умът5.
Невронаучно изследване, публикувано през 1998 г., показва, че
възрастни плъхове, които като малки са получавали повече
близане, чистене и друг физическо-емоционален контакт от
майките си, притежават по-ефектиВни мозъчни вериги за на-
маляване на тревожността, както и повече рецептори върху
нервните си клетки, за да се възползват от естествените ус-
покояващи химикали в мозъка6. Иначе казано, ранното взаимо-
действие с майката има формираща роля за неврофизиологич- ния
капацитет за отговор на стреса при възрастния екземпляр. В друго
изследване новородени животни са отгледани в изолация, което
намалява допаминовата активност в пре- фронталния кортекс, но не
и в други области на мозъка. Излиза, че емоционалният стрес влияе
конкретно на химията на челния коров дял - центъра на
селективното внимание, мотивацията и саморегулацията. Като се
има предвид относителната сложност на човешките емоционални
взаимодействия, ефектът на отношенията между бебето и родителя
върху човешката неВрохимия би следвало да е още по-голям.
При човешкото бебе растежът на богати на допамин нервни
окончания и развитието на допаминови рецептори се стимулира от
химикали, освобождавани в мозъка при преживяване на радост -
възторжената радост на съвършената хармония в погледа между
майка и бебе. Щастливото общуване между майката и бебето
генерира мотивация и възбуда, като активира клетки в средния
мозък, които от своя страна освобождават ендорфини и пораждат
състояние на радост и въодушевление у бебето. В същото време
провокират и от- делянето на допамин. Ендорфините и допаминът
способстват за развитието на нови връзки в префронталния
кортекс. Освен това допаминът, освободен от средния мозък,

активира растежа на нервни клетки и кръвоносни съдове в десния
префронтален кортекс и подпомага растежа на допаминови
рецептори. Смята се, че сравнителният недостиг на такива
рецептори и кръвоснабдяване е едно от основните физиологични
измерения на СДВ.
Спокойно бихме могли да разчетем СДВ и като синдром на
дефицит на връзката.

КОРЕНИТЕ НА СДВ В
СЕМЕЙСТВОТО И ОБЩЕСТВОТО
НАПЪЛНО НЕПОЗНАТИ:
СДВ и семейството (II)
Виждам кaк светът бавно все повече заприличва на пустиня, все по-силно
чувам приближаващата се гръмотевична буря, която ще унищожи и нас,
съчувствам на мъката на милиони хора...
АНЕ ФРАНК, Задната къща§§
И
МАМ СНИМКА НА ЧЕТИРИ МЕСЕЦА, на която в обектиВа
се взира мрачното настойчиво изражение на доста по-голям
човек. Бебето е напрегнато, дори уплашено. Погледът му ся-
каш минава през наблюдателя, вперен в някаква далечна реалност.
Майката го държи под мишниците, може би малко сковано, а лицето й е
наведено към сина й, погълнато от нежна любов. За да разберете защо
едно четиримесечно бебе може да изглежда уморено и уплашено от
света, трябва да преместите погледа си малко надясно от рамото му,
където блести жълта копринена звезда, отразяваща светкавицата.
§§ Ане франк. Задната къща. Дневникови писма 14 юни 1942 -1 август 1944. Прев.
Ем. Манолова, Хр. Будинов. ИК Пан, 2003. - Бел. прев.
ЧАСТ ТРЕТА 119

Това е знакът на срама, който е трябвало да носят
всички евреи в страните под нацистка Власт.
Както вече споменах, роден
съм в Будапеща през януари 1944
г. - пърВото дете В се- мейство на
еврейски родители. Два месеца и
половина след това Германия
окупира Унгария. След немската
армия идВа СС полковник Адолф
Айхман и неговата Специална
група (Son- dereinsatzkommando),
натоварена със задачата да
заличи унгарските евреи -
единствената голяма еврейска
общност, останала в сферата на
германското влияние. В рамките
на три месеца половин милион
човешки същестВа - дВе трети
от еврейското население на
Унгария, е депортирано и избито в лагерите на смъртта. Никъде
другаде нацистката машина не е успяла да унищожи толкова много
хора за толкова кратко време. Както ще каже Айхман близо
дВадесет години по-късно
пред израелските си съдници: Беше операция мечта.
Майка ми е Водила дневник на ония бремена. В него обичайните
проблеми около отглеждането на новородено и впечатляващите
моменти от растежа му са преплетени със сухоВа- ти описания на
опустошението, което смразяващата реалност е налагала на живота
ни. Дневникът е адресиран до мен и аз го държа В ръце от десетки
години. Странно - а може би не чак толкова, но го прочетох едВа
след петдесетата си година. Казано на неврофизиологичен език,
префронталният кортекс не ми позволяваше. Колчем го разгърнех
120 ЧАСТ ТРЕТА

(а това ставаше рядко), веднага ме наваляше непреодолима скука и
сънливост. Вероятно дневникът е предизвиквал болезнени емоции,
които не съм бил готов да преживея наново на съзнателно ниво.
В момента майка ми е на 80 години. Преди три години претърпя
травма и изправен пред мисълта за възможната й кон- чина, аз отново си
спомних за дневника. Помолих я да ми го прочете на глас - отчасти,
защото исках да го запиша със собствения й глас и за себе си, и за
бъдните поколения; отчасти, защото почеркът й беше ужасно нечетлиВ
(нищо че не е учила медицина). Ето моя превод на първата й записка
десет дни след раждането ми:
Още в родилното си легло, едва днес мога най-сетне да се заема със

задачата да записвам особените обстоятелства в живота на моя малък
Габи. Надявам се, доколкото е възможно, да опиша за него всичко
още от първите му мигове, за да може, ако с Божията помощ, порасне,
да види пред себе си първите години от живота си точно такива,
каквито бяха...
Големият ден беше 6 януари. В 3:00 сутринта ме събудиха първите
болки. Аню, баба ти, позвъни на д-р Сандор в 8 часа. Той ни каза да
отидем в болницата. Пристигнахме в 9:30, съпроводени от Аню и
леля ти Виола...
В четири следобед излязох от упойката и ми показаха малкия ми син.
Нарочно не описвам подробностите от раждането.
Вече не си спомням болката; само радостта, която ми донесе той с
раждането си. Първата ми мисъл, която изразих на глас, беше, че
скъпият ми Андор много ще се зарадва, като разбере, че има син. В
интерес на историческата точност трябва да отбележа, че сме 1944
година - време, когато принудителният труд още е на мода. Това
означава, че моят Андор е в Сент- кирали-Сабадян в Трансилвания и
разбива скали, вместо да се любува на новородения си син.
Той имаше, и има, красива дълга черна коса, черни мигли и малка
устичка. Настъпиха интересни промени в носа му, защото при
раждането имаше голям нос като баща си, а сега - сладко мъничко
носле. За първи път засука гърдата ми на обяд на 7 януари и веднага
се прояви като талантлив новак... Днес впрочем показа хитър номер. С
добре насочена и силна струя едва не се изпишка в собствената си
уста, но сестра Рожи успя да закрие лицето му с ръка...
Баща ми също е писал няколко пъти в днеВника по Време на отпуската,

която му позволили да си Вземе, за да прекара малко Време със
съпругата и новороденото си дете няколко седмици след раждането ми.
След това нямаше да го Видим 14 месеца. През голяма част от това
Време родителите ми не са знаели нищо за съдбата един на друг. Ето
част от записката му от 30 януари:
Преди няколко години започна повсеместно клане на човешки

същества, по-ужасяващо от всякога, което наричат световна война. То
взема жертВи както в Китай и Япония, така и тук, в Централна
Европа...
Естествено, самите ние сме най-притеснени от положението си на
евреи. В наши дни, както толкова често в миналото, отново сме се
превърнали в, така да се каже, нежелани елементи. Като такива не
сме достойни за мобилизация, но понеже все пак трябва да
изпълняваме дълга си към родината, правим го с принудителен труд...
Стига предисловия. Главното е, че след дълга раздяла ще бъдем
заедно тридесет дни...
Два дни след германската окупация майка ми се обадила на педиатъра:

- Бихте ли дошли да видите Габи? - помолила тя. - Плаче почти без
спиране от вчера сутринта.
- Ще дойда, разбира се - отвърнал той, - но трябва да ви кажа, че
всичките ми еврейски бебета плачат.
Какво са знаели еврейските бебета за нацистите, Втората световна
война, расизма, геноцида? Знаели са - или по-скоро са попивали -

тревожността на родителите си. Засуквали са я с майчиното мляко,
чували са я в гласовете на бащите си, усещали са я в напрегнатите ръце и
телата на хората, които са ги прегръщали. Вдишвали са страха,
поглъщали са скръбта. Нима не са били обичани? Не по-малко от децата
навсякъде. Ако на снимката любовта е изписана на лицето на майка ми,
то страхът и тревогата се отразяват от моето.
Сред жертвите на Айхман били родителите на майка ми - д-р Йозеф
Лови и Хана Лови, от днешния град Кошице в Южна Словакия. На 4
юни били откарани с влак в Аушвиц, където колегата на дядо ми д-р
Йозеф Менгеле ги пратил на незабавна смърт в газовите камери. Тази
снимка е последната, която видели на първия си внук.
След като ги отвели, майка ми искала да се самоубие. Лежала с часове
в леглото в пълно униние.
- Ти спаси живота ми - каза ми тя, докато ми четеше дневника си. -
Единствено видът ти в креватчето ти до мен ми даваше смисъл да се
държа.
От следващите седмици няма записки освен няколко рецепти с
почерка на педиатъра: препоръки за хранене за една нееврейска двойка,
която трябВало тайно да ме осинови, в случай че и майка ми бъде
депортирана. Тя отказвала да се раздели с мен до последния момент:
- Ще дам сина си, когато дойдат да ме хвърлят в товарния влак -
казвала тя, - и нито секунда по-рано!
През юни унгарските власти прекратили депортациите заради
международни протести и дори заплахи. Евреите в Будапеща били
спасени от лагерите на смъртта, но не и от постоянния терор. На 21 юни
всички евреи получи заповед да се преместят в претъпкани къщи със
звезди (белязани с жълта звезда) В центъра на града. В деня, в който сме
били принудени да напуснем дома си, млякото на майка ми пресъхнало.
По-късно, през есента, депортациите били възобновени. През
декември сме потърсили убежище в т.нар. защитен дом под формалната
и доста вяла закрила на швейцарското посолство. В двуетажната сграда
имало две хиляди души. Условията били невъобразими. Тоалетните
преливали, хората използвали клозетни ями, изкопани в двора. Нямало
възможност за пране на пелени. Всички имали въшки. Нямало почти
нищо, с което майка ми можела да ме нахрани. Един ден импулсивно ме
връчила на напълно непозната нееврейска жена, дошла да види съпруга
си евреин, която се съгласила да ме закара с количката ми до дома на
един роднина - братовчед на майка ми, който успял да се спаси от гетото
заедно със семейството си, като си намерил работа в хлебарница,
обслужваща германската армия. При него поне съм имал шанс да
оживея.
- Като се замисля сега - каза майка ми, - не може да съм била в
нормално състояние. Иначе нямаше да съм така странно спокойна сякаш
нищо особено не се случва.
Събрали сме се отново три седмици по-късно, когато Червената армия
превзела Будапеща, но майка ми останала в пълно неведение за участта
на баща ми и на сестра си, която била откарана в Аушвиц заедно с баба
ми и дядо ми. През април, след като и последният немски войник
напуснал Унгария, баща ми се върнал, а след време - и леля ми. Тежала
по-малко от

40 килограма и носела
единствената дреха, която успяла
да намери: захвърлена немска
униформа.
Майка ми разказва, че като
съм я видял отново след три
седмици раздяла, все едно не съм
я познавал. Дни наред не съм
искал да я погледна.
На следващите фотографии от
детските ми години отново личат
и напрежението, и
дистанцираният поглед като на
онази снимка с майка ми от май
1944 г. На тях се вижда момче
със замислено и може би
объркано изражение. За разлика
от брат ми, аз избягвам погледа
на камерата - може би както
малко дете закрива очи, за да не
го видят. Или пък се Взирам в фантазиите ни за бъдещето,
далечните хоризонти на
бъдещето - или миналото, няма
значение. Какво друго отразяват
страховете ако не миналото?
Разказах ви историята на
ранното си детство по две при-
чини. Първо, не ми е известна по-
ясна илюстрация за начина, по
който отношенията ни с
обгрижващия възрастен и неговите
емоционални състояния формират
мозъка, ума и характера ни.
Двамата с майка ми не сме имали
нормални преживявания помежду
си. Те са били практически
невъзможни, като се имат предвид
кошмарните обстоятелства,
нейното вцепенено състояние и
необходимостта да концентрира
цялата си енергия, за да оцелеем.
Второ, няма по-ярък пример за на-
чина, по който може да бъде
нарушена хармонизацията, за

която говорих в предишните две глави, въпреки дълбоката обич на
майката.
Не казвам, че само войната е попречила на майка ми и баща ми
да бъдат идеалните родители. Като възрастен изпитвам
негодувание срещу тях и се е налагало да върша психологическа
работа заради проблеми, които нямат пряка връзка с първата
година и половина от живота ми. Не мога да знам дали така или
иначе нямаше да развия дефицит на вниманието дори без
мъчителните събития от 1944 г. Знам само, че мога да осмисля
особеностите си на човек със СДВ, когато ги погледна в светлината
на този формиращ период от живота ми.
В случая ни интересува влиянието на психичните състояния на
родителите върху формирането на мозъка и ума на бебето. Кaктo
се вижда от собственото ми семейство - съпругата и трите ми деца,
не е нужна световна война и геноцид, за да бъде майката
напрегната, а бащата да отсъства. Не са необходими ужаси, които
да предизвикат дълбока съзнателна и несъзнателна тревожност у
родителите. Не е задължително бебето да търпи лишения, за да
изживее формиращия си период с родители, чието внимание -
съзнателно или не, е отвлечено от задачата им като такива. Тези
негативни фактори могат да присъстват във всяко семейство, дори
при идеални материални условия и любящи родители, изпълнени с
добри намерения.

12.
ИСТОРИИ В ИСТОРИИТЕ:
СДВ и семейството (III)
И все пaк тези, отдавна отишли си, са в нас - кaтo заложба, кaтo бреме
върху нашата съдба, кaтo клокочеща кръв и кaтo жест, изригнал от
дълбините на времето.
РАЙНЕР МАРИЯ РИЛКЕ, Писма до един
1 127
2.
млад поет ***
П
овечето родители, които ме търсят, притеснени за детето си със
СДВ, могат да бъдат описани със същите думи като двама ни с
Рей: съвестни хора, които обичат децата си и дават всичко от
себе си. ОтноВо и отново Виждам смесица от стрес и проблеми, сходни
на нашите: забързано ежедневие, нерешени лични проблеми, съзнателно
и несъзнателно напрежение. Без да си дават сметка, много от тези
родители също показват ясни признаци на СДВ. Със или без синдрома,
много майки и най-вече бащи нерядко се описват като хора
*** Р. М. Рилке. Писма до един млад поет. ПреВ. В. Константинов, Ерго, 2016. - Бел. преВ.
с къс фитил и непредсказуем нрав. С когото и да се е консултирала
до момента, нито една от двойките, които съм срещал в практиката
си, не е била съветвана да помисли внимателно как собствените им
емоции, живот и брак биха могли да влияят на децата им.
Представата за стрес се заключава във финансова катастрофа или
тежка болест, или смърт в семейството, или може би избухване на
ядрена бомба близо до дома. Струва им се най-нормално да жиВеят
забързано, с напрегнати взаимоотношения и нерви, опънати като
струна на пиано. Чувствителните деца, каквито са всички деца със
СДВ, страдат особено много от това.
Когато чуят правилните въпроси, притеснените родители почти
без изключение потвърждават историята на стрес в семейството.
Когато имам възможност да разговарям с родителите на възрастни
пациенти, които идват при мен за оценка, те също почти неизменно
си припомнят разногласия или значително напрежение в
семейството, за които децата им, вече пораснали, дори не
подозират.
Понякога, когато ги разпитвам за първите месеци и години от
живота на детето им, родителите казват: О,но ние се разведохме чак
когато синът ми/дъщеря ми стана на осем - интерпретация, която
пропуска нещо важно. Най-изтощите- лен за детето в емоционален
план не е самият развод, а дългосрочното напрежение и
емоционална тежест, които го предшестват. Няма щастливи
партньори, които един ден се събуждат с идеята да се разделят.
Стресът, който в крайна сметка води до разтрогване на връзката
между съпруг и съпруга, дълго кипи под земята, преди да избухне
като вулкан. Почти всички разводи са кулминацията на много
месеци и години на разочарования, настървение, отчуждение и
болка. В случаите на неотслабващо емоционално или физическо
наси-
128 12. ЧАСТ ТРЕТА

лие разводът дори е положителна стъпка както за страдащия
родител, така и за децата.
В малкото случаи, когато родителите твърдят, че всичко, което
им казвам за стреса, просто не Важи за тях, обикновено имам
усещането, че под повърхността се таят неща, които те още не са
психически готови да осъзнаят.
Хората могат да бъдат дълбоко засегнати от несъзнавана
тревожност и напрежение, без да подозират за тях. (Често оставам с
такова впечатление, когато някой ми каже, че е гцаспиив човек или
че вярва в позитивното мислене.) Неотдавна една жена дойде да
поговорим за 13-годишната й дъщеря, която вече имаше диагноза
дефицит на вниманието. Майката настояваше, че проблемът е
започнал, когато детето е било на 4 г. По това време съпругът й
изпаднал в тежка депресия и двамата преминали през трудности,
които довели до разпадането на брака им.
- Първите години след раждането на дъщеря ми бяха най-
щастливите в живота ни - увери ме тя.
Отвърнах, че приемам думите й и вярвам, че наистина се е
чувствала щастлиВа, но все още мисля - макар, разбира се, да не
мога да го докажа, - че въпреки всичко е имало несъзнателно
напрежение, което е предизвикало емоционална несигурност у
чувствителното й дете и е попречило на процеса на хармонизация.
Изказах предположение, че щом съпругът й е изпаднал В дълбока
депресия, той вероятно през целия си живот е носил семената й -
несъзнателни и нерешени последици от преживяване в детството.
- Прав сте - съгласи се тя, - имал е трудно детство.
Обясних, че й се е налагало да се грижи емоционално за него
през цялата им връзка, още преди раждането на дъщеря им.
- Така е - съгласи се отново тя, - разбрах го по време на
терапията след развода.
129
Подсказах й, че това е имало емоционално отражение върху
самата нея, дори да не го е разбрала, а фактът, че не е осъзнавала
майчинската си роля спрямо него, означава, че и тя трябва да е
носила у себе си следи от болезнени преживявания в детството. По
някаква причина отрано се е научила да потиска собствените си
потребности, за да служи на другите.
- И това е вярно - отвърна тя, - но не можете да ми кажете, че
не съм била щастлива, когато съм била.
Приключихме срещата с взаимното съгласие, че нямаме съг-
ласие по въпроса. Пиша тези редове три седмици по-късно, но тя
още не се е върнала и се съмнявам, че ще го направи. Аз не
оспорвах щастливите й чувства, а само убеждението, че първите
месеци и години от живота на дъщеря й са били лишени от
сериозен емоционален стрес. Не настоявах да приеме мнението ми,
но бих я разбрал, ако няма желание да продължи терапията си при
лекар, който според нея греши в преценката си.
Някои двойки отричат напрежение помежду си и се фокусират
върху това, което смятат, че не е наред при детето, за да избегнат
конфликта помежду си. Един баща, който видимо имаше проблем с
алкохола, отказваше дори да обмисли възможността, че това може
да се е отразило (и да продължава да влияе) на сина му. Съпругата
му не оспорваше упоритостта му, без съмнение, от страх да не го
ядоса. И двамата отричаха, че имат проблеми в брака си, но
напрежението помежду им можеше с нож да се среже.
Не е изключение на първата среща да дойде само майката,
въпреки че изрично каня и двамата родители.
- Вече съм бил при двама доктори, не ми трябВа още един -
заявил един баща, а гласът на жена му се задави от емоция, дока- то
го цитираше.
Също както при двама ни с Рей, майките често биват натоварени
с цялата отговорност за емоционалното благоденствие на
семейството. Понякога те се натоварват до краен предел, както са

правили години наред. Убеден съм, че тоВа неравностойно
разделение на емоционалния труд е една от основите причини
депресията да засяга повече жени, откол- кото мъже. Виждаме и
много самотни майки, разделени или разведени. Други се омъжВат
повторно, но имат проблеми с детето от първия си брак.
Стресът, депресията на майката, конфликтите в брака, раздялата
и разводът са по-често срещани в семействата на деца със СДВ.
Освен за проблеми със стреса, самочувствието и депресията при
родителите, родителите на деца със СДВ по-често съобщават за
значително по-голям брой стресови събития, несвързани
сродителската грижа - пише Ръсел Бар- кли и добавя:
Такъв източник на дистрес се крие в брачните отношения на тези

родители. Родителите на деца със СДВ по-често имат смущения
в брака си от тези на другите деца... Установихме, че за 8-
годишен период на проследяване семействата на деца със СДВ
имат 3 пъти по-висок риск от раздяла и/или развод на био-
логичните родители в сравнение с другите... Майките на деца със
СДВ се самооценяват като по-депресирани, а брака си - като по-
напрегнат в сравнение с майките на другите деца1.
Може, разбира се, да се възрази, че поведението на децата със СДВ

действа депресиращо на майките и води до разширяване на
пукнатините в браковете им. Грижата за такова дете може да бъде
свързана с голям стрес, но как ще реагират родителите на задачата
до голяма степен зависи от стресовите фак-
тoри и уменията за справяне, които носят у себе си. Стресът и

раздорът почти винаги присъстват, преди детето да покаже
признаци на СДВ; често още преди да се е родило.
Най-сърцераздирателните случаи са на хора на средна възраст и
след нея, които никога не са можели да проумеят докрай света или
ЧАСТ ТРЕТА 12. 131

живота си въпреки очевидните си топли качества, интелигентност и
творчески потенциал. Когато чуете историите им, разбирате, че
много от тях са претърпели насилие или злоупотреба под една или
друга форма, като може би дори не са разбрали за това. Дори да си
спомнят събитията, естествените емоции, които биха произтекли от
тях, биват потиснати. Ако ли пък помнят емоциите, то не разбират
значението им за сегашното състояние на ума си.
Стефан е 30-годишен мъж, който при първото си посещение
заяви:
- Тук съм, защото не очаквам нещо да се промени освен да
остарея и да побелея.
Говореше със сардонична насмешка, което по моему беше опит
да се дистанцира от разстроените си чувства.
- Искам да постигна разни неща, но не мога да мисля за тях
сега - продължи той. - Вече даже не подхващам нищо, защото
бездруго нищо не успявам да свърша докрай.
Въпреки очевидно високата си интелигентност, той дори не
беше завършил гимназия. Справял се добре с предметите, които
схващал бързо и инстинктивно, но бил напълно неспособен да учи.
Сега работеше в склад.
Когато го попитах за детството му, Стефан каза:
- Май си беше добре, направо екстра - и все пак на послед-
валите въпроси от моя страна призна: - Майка ми редовно
раздаваше право и току вадеше лъжицата.
Попитах го какво има предвид и той в същия небрежен сар-
кастичен стил поясни:

- Дървената лъжица щедро играеше по дупетата като дис-
циплинираща мярка.
Спомняше си бащата като дистанцирана, отсъстваща фигура.
Относно отношенията между родителите си каза, че майка му се
омъжила за баща му, защото й било жал за него, но не чувствала, че
той държи на нея:
- Едно от разочарованията в живота й е, че има трима синове,
които приличат досущ на баща си.
Да си представим, че Стефан не се беше научил да използва
ироничен тон и език като защитен механизъм. Тогава той щеше да
каже, че в семейството му е имало твърде малко любов, че баща му
никога не е бил насреща, че майка му го е биела. Иначе казано,
детството му не е било нито добре, нито екстра, а много болезнено.
Освен това щеше да осъзнае, че проблемите му не идват от някакъВ
негов загадъчен дефект. А сега той винеше всичко, което наричаше
биология:
- Термометърът ми е настроен на ниска степен, в синята зона,
затова съм склонен към депресия, неудовлетворение и
безнадеждност.
- Всичко в главата ми е разбъркано - оплака се Дейвид, 37-
годишен безработен мъж. - И постоянно дрънкам.
Беше много критичен към себе си. Беше се подложил на тест за
интелигентност, който потвърждаваше собствената му оценка за
себе си като за доста умен човек. Вярваше, че интелектът би
трябвало да го спасява от грешки поради небрежност, както и от
забравяне и дезорганизация.
- Чувствам се така, сякаш импулсивността и хиперактив-
ността са шефовете; нямам си доВерие да вземам решения.
Дейвид имаше ниска поносимост към фрустрация. Както сам
сподели, често вземаше грешни решения просто за да се измъкне
от ситуацията. Разказа ми как купил неподходящи гуми за колата
си само защото нямал търпение да търси подходящи.

Родителите му се разВели, когато бил на 4. След това рядко
виждал баща си, а майка му имала множество задоволителни
връзки. И двамата родители пиели. Казваше, че влиянието на
алкохола ги правело весели и добродушни, само понякога умерено
ядосани, нищо кой знае колко страшно. Когато го попитах какво
означава умерено ядосани, Дейвид си спомни как майка му го
ударила силно с един оранжев колан, когато бил на 6 или 7 години.
Не си спомняше защо, но помнеше, че се е почувствал озадачен и
унижен. Освен това помнеше как веднъж му се наложило да вземе
пръчката от ръцете на баща си и го обзел пълен страх. Ето това той
описваше като нищо кой знае колко страшно.
Почти всички възрастни омаловажават ефектите от преживените
травми. Изтикват от съзнанието си гнева и отчаянието на малкото
дете, наранено от същите хора, на които би трябвало да разчита за
подкрепа и закрила, или гледа на тези преживявания като на
нормални житейски събития. Една жена отговори отрицателно,
когато я попитах дали в семейството й е имало насилие. Оказа се,
че баща й я е биел за наказание. Попитах я защо по-рано отрече
насилие.
- Сега, като го споменахте, разбирам - отговори тя. - Но когато
първо чух думата насилие, си помислих, че имате предвид нещо
много по-страшно.
Когато за първи път споменават за насилието, преживяно в
семейството, хората нерядко го правят с усмивка. Говорят с
пренебрежителни фрази, които никога не биха използвали, ако
ставаше дума за друг човек, особено за познато дете. Струва им се,
че сами са си заслужили наказанието.
- Детска му работа - рече една 36-годишна жена, чийто баща я
удрял с пръчка.
- Не бях лесно дeтe - обясни един мъж, - трябваше ми дис-
циплина.
- Получавах, каквото си заслужех - каза друг.

Питах ги, ако видят как някой подлага друго дете на такава
дисциплина, дали пак щяха да се усмихнат и да го нарекат детска
му работа. Отговорът беше неизменно мрачно Не.
Сред повтарящите се теми, белязали детството на възрастни с
тежки прояви на СДВ, наблюдавам кавги в семейството и развод;
осиновяване, депресия - особено при майката; насилие - особено от
страна на бащата; алкохолизъм; сексуално насилие. Изследване от
1994 г. установява, че в група от сексуално насилвани момичета
28% отговарят на критериите за синдром на дефицит на
вниманието, в сравнение с 4% в контролната група2. Каква е
връзката? Въпреки че травмата от сексуалната злоупотреба може да
усили някои характеристики на СДВ като например изключването,
тук става въпрос за нещо по-дълбоко. То предхожда насилието.
Семействата, в които е възможна сексуална злоупотреба, са такива,
в които детето е подложено на психичен стрес от самото си ражда-
не. Не самата злоупотреба в по-късна възраст причинява СДВ, а
психологичната атмосфера, в която е възможна такава злоупотреба,
съществуваща още от първите дни на бебето. Нещо сбъркано в
семейните отношения се отразява негативно на мозъчното развитие
в ранното детство.
Някои смятат, че хиперактивните деца като цяло са изложени на
най-голям риск от злоупотреба. Дори да беше така, насилническата
склонност на родителя не е причинена от СДВ на детето. Напротив
- също като сексуалната злоупотреба, СДВ възниква с по-голяма
вероятност в семейства, в които има изразена или латентна
възможност за физическо насилие. Психологичната атмосфера в
такива семейства е нарушена още преди раждането на детето,
защото самите родители носят психични белези от злоупотреба.
Само хора, насилвани в детството си, по-късно насилват
собствените си деца - и почти неизбежно го правят, освен ако не
осъзнаят истината за собственото си минало и не се заемат със за-
дачата на изцелението си.

Много хора разказват, че когато са били малки, семейството им
често се е местило, което би могло да отразява някои типични за
СДВ наклонности у родителите им. Някои споделят, че почти всяка
година са учили в нов град. Били са лишени от стабилност в дома,
средата, училището и приятелствата си.
- Мога да ви опиша как изглеждаха отвътре директорските
кабинети в шест различни гимназии - каза една жена, която често
била наказвана за невнимание в час, закъснения и други простъпки,
характерни за СДВ.
Често се споменава ако не насилник, то поне извънмерно строг и
избухлив баща:
- Имахме чувството, че стъпваме по тънък лед около него -
спомнят си мнозина.
- Когато прочетох за СДВ, за малко неща можех да кажа, че не
се отнасят до мен - споделя Антъни, 29-годишен продавач.
Изглежда потиснат и съобщава, че му липсва чуВство на въ-
одушевление или дълбока връзка с различни аспекти на живота му,
включително с житейския партньор. Подобно на много възрастни
със СДВ, Антъни има много малко спомени отпреди осмата или
деВетата си година, но роднини са му разказвали, че е бил
подложен на психически тормоз в семейството си. Баща му,
изглежда, бил безмилостно критичен и мани- пулатибен. Ето какво
пише в доклада ми, който изпратих на личния му лекар:
Антъни споделя, че няма ясен спомен за много от тези инци-
денти. Най-ясният му спомен е от около 17-годишна възраст,
малко след като баща му сключва втори брак. Спречкване, в
което баща му го нарича мързеливец и лентяй, го докарва до
сълзи. Няколко минути по-късно бащата се връща и обяснява, че
го прави само защото е страхотен и може да постигне много
повече. Антъни споделя, че се е почувствал отвратително от
всичко това.

Както обяснявам на пациентите си: има две възможни обяснения
спомените ви от детството да са обвити в мъгла - или не ви се е
случвало нищо, което си струва да запомните, или са ви се
случвали толкова много неща, че би било болезнено да ги помните.
По-нататък в книгата ще се убедите, че някои хора успяват да
заличат цели периоди от живота си, белязани от емоционална
болка.
- Още преди да тръгна на училище, трябваше да се грижа за
майка си, когато изпаднеше в пиянски ступор - споделя една млада
жена.
И тъй като едно дете няма силите да се грижи за възрастен със
саморазрушително поведение, бремето на подобна отговорност
неминуемо води до дълбок комплекс за малоценност. Между 14 и
25% от децата със СДВ са били свидетели на алкохолизъм при
родителите си. Обикновено, дори да не достигат нива, които биха
се определили като злоупотреба, родителите на деца със СДВ
консумират повече алкохол от родителите на техни връстници без
СДВ. Въпросът е там, че тези родители вероятно употребяват
алкохола като ре- лаксант, като самолечение за стресирано,
потиснато или превъзбудено състояние на духа.
При децата със СДВ много по-често се съобщава за родители,
преживели тежка депресия, отколкото при другите - около 30% в
сравнение със средното 6%3. Процентът, убеден съм, ще се окаже
още по-висок, ако включим множеството хора, чиято депресия не
достига диагностично състояние, но при все това живеят в хватката
на лошото настроение и раздразнителността, които започват да им
се струват нещо нормално (сенчести синдроми, както ги наричат
Джон Рейти и Катрин Джонсън в едноименната си книга). Виждал
съм много пациенти, които не знаят колко зле е било настроението
им, докато медикаментите или друг вид терапия не повдигнат
бремето на депресията от плещите им. Когато за първи път приех
антидепресанти - около 45-ата си година, бях удивен от ефекта им.

Странно, но се чувствах повече себе си. Сякаш мъглата се вдигна и
аз осъзнах, че години наред само рядко бях успявал да зърна живот,
необременен от негативни чувства.
Конфликтите в семейството и депресията на родителите
допринасят за проблемите, свързани със СДВ, при детето не само
заради отрицателния си ефект върху хармонизацията по време на
мозъчното развитие. Стресираните и депресираните майки са пo-
избухливи, по-склонни към упражняване на контрол и повече се
ядосват на децата си. Депресията, особено при майката, често
провокира агресиВна реакция у малкото дете, много вероятно
заради гнева му срещу това, което несъзнателно интерпретира като
емоционална дистанцира- ност на майка си. Една майка на дете със
СДВ сподели, че когато е била депресирана, дъщеря й - под
тригодишна - станала необяснимо агресивна към другарчетата си в
игрите и дори към непознати деца.
Ако искаме да разберем всички онези, чийто живот е белязан от
стреса - депресиите; нарастващите случаи на алкохолизъм;
насилието, което някои възрастни със СДВ са преживели като деца;
установения или неустановен СДВ при самите родители, които
водят децата си за оценка, - трябВа да се Върнем назад към
историята на семейстВото.
- Винаги съм имала чувството, че нещо не е наред - казВа
Мерилин, 27-годишна учителка, която има СДВ, а двамата й братя
са се лекуВали от депресия.
Това усещане е придружено от физическо чувство за тежест,
което на моменти я парализира. Най-после е установила, че може
да разбере собственото си детство само ако опознае ранните
обстоятелства, формирали живота на майка й.
- Майка ми е имала ужасно детство - разказВа Мерилин. - Не го
показваше, но аз го улавях.
Налице са някои показателни проучвания, които заслужават
повече внимание, отколкото получават в момента: родители на деца

със СДВ споделят за по-малко контакти с близки роднини, а
когато все пaк ги има, не са толкова благотворни 4. Иначе казано,
родителите на деца със СДВ са сравнително отчуждени от
собствените си семейства. Те не се виждат така често с братята,
сестрите, майките и бащите си, както другите. А когато Все пак го
правят, общуването им не носи удовлетворение. Децата със СДВ
по-рядко получават утехата и подкрепата, които само любящите
баба и дядо могат да им дадат. Нещо се е объркало поне едно
поколение преди раждането им - още в семействата на родителите.
Ланс Мороу - журналист и писател, красноречиво изразява
мултипоколенческата природа на страданието в книгата си Сърце -
красив трогателен разказ за срещите му със смъртта вследствие на
почти фатално сърдечно заболяване: Поколенията са кутии в
кутии: в насилието от майка ми ще намерите друга кутия, в
която се криe насилието от дядо ми, а в нея (подозирам, макар да
не знам) - трета кутия с подобна тайна, мрачна енергия -
истории в историите, глъхнещи назад във времето.
Сигурен съм, че моите деца са страдали заради изкривяванията
на личността ми, наложени от първите години в живота ми. Това не
е оправдание, а чисто и просто факт. Те самите могат да избегнат
предаването на моето и своето страдание към собствените си деца,
но за целта ще трябва да поработят върху себе си и да разберат
факторите, които са ги формирали.
Семейството като институция е подложено на огромен натиск от
могъщи сили в нашето общество и култура. Там трябва да търсим
корените на СДВ: задача, с която ще се заемем в следващата глава.
Но семейството е средата с най-не- посредствено въздействие при
всеки от нас. Всички ние сме част от мултипоколенческа семейна
система, която нито започва, нито свършва с родителите ни. Когато
анализираме детството си, в много отношения осмисляме
влиянието на нагласите, несъзнателните процеси и поведението на
бабите и дядовците си върху ранното детство на родителите ни. За

да разберем себе си, трябва да опознаем концентричните истории в
историите, по думите на Ланс Мороу, които ни поставят в центъра
- и равновесната точка, докато самите ние се сдобием с деца.
Мерилин беше права. Семената на нейното проблемно детство
са били посети още преди раждането й - в проблемното детство на
майка й и дори много преди нейното раждане. Ние завещаваме на
децата си не само това, което ценим у себе си и родителите си;
всяко поколение, макар и неволно, предава нататък голяма част от
собствените си негативни преживявания. Не сме непременно
безпомощни в решението как да се разгърне историята на
семейството ни в бъдеще, но първо трябва да разпознаем темите и
събитията, които са формирали настоящето ни.
Когато проумеем как семейната история се простира назад в
поколенията, вината се превръща в безсмислена концепция. Това
разбиране бързо заличава всяка склонност да разглеждаме
родителя кaтo злодей - пише Джон Боулби - британският
психиатър, който показа решаващото значение на привързаността в
бебешка и детска възраст5. Кого, в крайна сметка, трябва да
посочим с пръст? Адам и Ева или някой беден примат, бродещ по
Земята със заострен кол, стиснат между дланта и палеца.

13.
НАЙ-ФРЕНЕТИЧНАТА КУЛТУРА:
социалните корени на СДВ
За да постигнем задоволително разбиране на начина, по който мозъкът

произвежда човешките мисли и поведение, трябва да вземем предвид
социалния и културния контекст.
Д-Р АНТОНИО ДАМАЗИО, Грешката наДекарт
С
индромът на дефицит на Вниманието се открива по-често сред
населението на Северна Америка, отколкото в другите части на
света, дори да допуснем известна свръхдиагностика от нашата
страна на океана. В книгата си Импулсът на разсейването д-р Холоуел и
д-р Рейти изказват предположението, че това се обяснява с различния
геном на населението:
Хората, които са създали тази страна и са продължили да я населяват,

са били тъкмо такива, каквито днес бихме заподоз- рели в СДВ. Не са
обичали да стоят на едно място. Готови били да поемат огромен риск,
като изоставят дома си и се качат на кораб, за да прекосят океана;
обичали са действието, били са независими и са искали да скъсат с
всичко старо... Високата честота на СДВ в днешното ни общество

може да се дължи на високата му честота сред първите заселници на
Америка1.
Теорията звучи привлекателно от психологическа гледна точка и

донякъде би могла да обясни високата честота на СДВ в Новия свят, но
не отговаря съвсем точно на историческите факти. Преобладаващото
мнозинство от имигранти не са били авантюристи, а солидни занаятчии,
търговци, фермери и работници, избягали от икономически трудности,
политическо потисничество, религиозно преследване или катастрофи
като Големия глад в Ирландия †††. Освен това тази версия не би могла да
се приложи към афроамерика- нците, докарани тук като роби, нито към
коренното население, подчинено чрез коварство и сила. Не обяснява и
повишаващата се честота на СДВ във Великобритания. Друга аналогична
теория твърди, че днешните хора със СДВ са потомци на вчерашните
ловци - неспокойни индивидуалисти с бързи нозе и пъргав ум, за разлика
от хората без СДВ, които са наследници на земеделците - флегматични,
търпеливи, трудолюбиви традиционалисти. Красива метафора, спорна
генетика. Не е очевидно - или поне не за мен - как неспособността да
стоиш на едно място, склонността към непохватност, невнимание и
разсеяност и слабото чувство за ориентация биха спомогнали някой да
прокопса като ловец.
Високата честота на СДВ в Северна Америка се корени в нещо много
по-прозаично и далеч по-смущаващо от гените на авантюристичните ни
предци: постепенното разрушаване на семейството под натиска на
икономически и социални фактори през последните десетилетия. Този
процес е по-нап- реднал в Северна Америка, отколкото където и да било
другаде в индустриалния свят.
Видяхме, че индивидуалните мозъчни вериги значително се влияят от
емоционалното състояние на родителите в контекста на семейната
история в течение на много поколения. Освен това семействата живеят в
социален и икономически контекст, определян от сили извън техен
††† Период на масоВ глад и болести в Ирландия (1845-1849). Известен още като Картофен глад, защото е
причинен от опустошаването на картофената реколта в ЕВропа през 40-те години на XIX в. Бедствието се
отразява с особена тежест на Ирландия, където огромна част от населението разчита на тоВа препитание. - Бел.
прев.

контрол. Ако случващото се в семейството се отразява на обществото, то
случващото се в обществото в много по-голяма степен влияе на неговата
най-малка функционална единица - семейството. Човешкият мозък е
продукт не само на природата, но и на обществото и културата. Джон
Боулби пише, че поведенческият арсенал на един вид може да е чудесно
приспособен за живот в дадена среда, но в друга да доведе до
стерилност и смърт. По думите му всеки вид притежава среда на
приспосо- беност - условия, за които анатомията, физиологията и пси-
хологичните му способности са най-добре пригодени2. Не можем да
очакваме, че този организъм или вид ще се справи толкова добре в друга
среда, като не е изключено дори да демонстрира поведение, кoeтo в най-
добрия случай е необичайно, а в най-лошия - категорично
неблагоприятно за оцеляването му. Доколко зле се отразява на тялото ни
днешният начин на живот в Северна Америка, можем да съдим по, да
речем, сърдечносъдовите заболявания, диабета и затлъстяването. По-
добна е ситуацията и с човешкия мозък. Погрешно свързани- те вериги на
префронталния кортекс са също толкова последица от нездравословни
условия на живот, колкото задръстените от холестерол артерии при
исхемична болест на сърцето.
Психоаналитикът Ерик Ериксон посвещава една глава от книгата си
Детство и общество, удостоена с награда Пули- цър, на размишления за
американската идентичност. Тази динамична страна - пише той - подлага
жителите си на повече крайни контрасти и резки промени в рамките на
едно поколение, oткoлкoтo е типично за други нации. Неговото наб-
людение датира от 1950 г., а оттогава насам тези тенденции продължават
да се засилват. Ефектите от бързите социални и икономически промени
върху родителството са твърде добре известни, за да се занимаваме
подробно с тях. Ерозията на общността, разпадът на разширеното семей-
ство, натискът върху отношенията в брака, припряното всекидневие и
нарастващото чувство на несигурност дори в условията на относително
материално благосъстояние заедно допринасят за емоционална среда, в
която спокойното, хармонично родителство става обезпокояващо трудно.
Резултатът при последващите поколения от деца се наблюдава в
отчуждението, употребата на наркотици и насилието - това, което Робърт

Блай проницателно описва като яростта на лишените от родителска
грижа.
В книгата си Общество от братя и сестри Блай отбелязва, че през
1935 г. средностатистическият работещ мъж е имал 40 свободни часа
седмично, включително събота. През 1990 г. те са едва 17. Въпросните 23
изгубени часа седмично са точно тези, в които бащата би могъл да прояви
повече грижи, да потърси вътрешен мир, да накара жена си да почувства,
че има съпруг. Тези модели описват не само ранните години на
родителството, но и по-късните. Семейната трапеза, разговорите,
четенето заедно вече не съществуват - пише Блай. -А това, от кoeтo
се нуждаят малките - стабилност, присъствие, внимание, съвет, добра
храна за душата, незамър- сени истории, - е нещо, кoeтo обществото
на братята и сестрите не може да им даде.
Въпреки че обществото упражнява икономически натиск върху жените
да се връщат на работното си място, докато децата им са още съвсем
малки, то не прави нищо за удовлетворяването на детската потребност от
емоционална грижа и стимулация. Нито Канада, нито САЩ предлагат
смислена държавна помощ в отглеждането на малките деца на работещи
родители. Грижата за децата е недооценена в обществото, поради което
няма политическа подкрепа и достатъчно финансиране за издръжката на
яслите и градините. Най-новите открития на психологията на развитието,
както и преките проучвания по темата сочат, че и при най-добро желание
страничен човек трудно би могъл да отвърне на потребностите на
малкото дете от хармонизация особено когато за Вниманието му се
конкурират още няколко бебета и малки деца. Въпреки че много детски
заведения се управляват добре и в тях работят всеотдайни, макар и зле
платени служители, стандартите далеч не са еднакви навсякъде. В щата
Ню Йорк например съществува ограничение от максимум 7 деца на един
служител. Смята се, че наредбата за това непосилно съотношение е една
от най-строгите в Съединените щати.
Няма как да заобиколим факта, че идеалната ситуация за ранното
детско развитие е хармоничната и индивидуална родителска грижа, но
това не е призив жените да се върнат към традиционната си роля у дома и
да бъдат лишени от възможност за работа и кариера. Естествено би било

биологичната майка да играе ролята на основен обгрижващ през вто-
рите 9 месеца на гестация - общо взето, периода на кърмене, - но това не
означава, че жената следва да бъде ограничена дo тази си роля, нито че
мъжът трябва да бъде изключен от нея. физиологическата невъзможност
да кърми не му пречи да сменя пелени или да се грижи емоционално за
бебето. Освен това от момента, в който кърменето спре да бъде основен
източник на храна за бебето, биологичната разлика между родителите
вече няма значение. Ако жените имат по-изос- трен майчински инстинкт,
то той не се корени непременно в биологичните особености на техния
пол. Както много мъже са доказали, майчинството - чувствителната
грижа за детето, може да бъде усвоено от всеки, когато се наложи или
когато поиска.
феминизмът не греши, като призовава към равенство на половете и
равномерно разпределяне на отговорностите в грижата за децата. В
предишната глава отбелязах, че несправедливото поделяне на
емоционалните ангажименти е една от водещите причини за депресия
при жените, а оттам и основен негативен фактор за развитието на мозъка
при малкото дете. Както изтъква Дороти Динерстийн в книгата си
Русалката и Минотавърът, женският монопол върху ранната грижа за
детето също е източник на изкривявания в психологията на мъжете и
жените, както и в отношенията помежду им. Отговорът на детската
потребност от близък контакт с родителя не е затваряне на жената у дома,
а налагане на разбирането, че на света няма по-важна задача от грижата
за малкото дете през първите години от живота му. Ако обществото
възприеме това схващане, ползите ще бъдат огромни - дори от чисто
финансова гледна точка, защото ще предотвратим скъпи социални
дисфункции и ще позволим разгръщането на изобилие от продуктивни и
творчески сили. Ще има много по-малко случаи на СДВ и други пробле-
ми на развитието: стига само да насърчим бащите и майките да мислят
преди Всичко за интересите на детето във формиращите години от
живота му, както и да не им липсва нужната социална и икономическа
подкрепа.
В момента е тъкмо обратното. Вместо да получат помощ, жените ги
санкционират, ако решат да останат по-дълго у дома при децата си. При

мъжете изобщо не се смята за разумно да прекъсват кариерата си, за да
участват в процеса. Обществото не прави нищо за създаването на
експертна и състрадателна дневна грижа за децата, чиито родител(и) по
една или друга причина не могат да избегнат необходимостта да работят
извън дома. Бедните жени, особено в САЩ, са икономически принудени
от социалната система да оставят децата си в заведения с негодни
условия и да пилеят часове на ден в път само и само за да работят срещу
заплащане, което дори не покрива нуждите на семейството им.
Ефектите от нарушения семеен ритъм върху психиката допълнително
се усилват от културните влияния. Американското общество -
отбелязват д-р Холоуел и д-р Рейти - е склонно да създава СДВ-подобни
симптоми у всички нас. Ние живеем в СДВ-генна култура. Те говорят за
псевдо-СДВ - хора, които живеят в крак с френетичното общество и
култура, от които са заобиколени, но функционирането им не е нарушено
от неврофизиологичните особености на СДВ. Отвън може да изглежда
като СДВ, но отвътре не е:
Кои са едни от характерните белези на американската култура,

същевременно типични и за СДВ? Бързото темпо. Накъсаните звуци.
Кратките обобщения. Преките пътища. Цъкане- то на дистанционното
на телевизора. Високата стимулация. Безпокойството... Скоростта.
Фокусирането в настоящето, без бъдеще и минало. Дезорганизацията...
Култ към удоволствието. Вършене на всичко в движение. Бързите
ленти. Каквото е нужно. Холивуд. Борса за акции. Бърза мода...3

Културни проявления като телевизията сами по себе си не могат да
предизвикат СДВ, ако под това разбираме неврофи- зиологичните грешки
във връзките, определящи саморегулацията и вниманието. СДВ се
проявява у бебето и детето в резултат от стреса в семейната среда. Този
стрес е наложен от обществото, преди детето да има пряка връзка с попу-
лярната култура. Но както отбелязват Холоуел и Рейти, културата може
да подхрани и усили СДВ. Настоящите тенденции в обществото пречат
на хората с дефицит на вниманието да преодолеят проблемите си и дори
карат някои модели на поведение, предизвикани от СДВ, да изглеждат
желателни и удовлетворителни.
Преди 30 години беше създадено телевизионното предаване Улица
„Сезам“, чиято цел беше да показва основите на четенето и смятането на
деца от пo-бедни градски райони в източните Съединени щати. Децата,
предимно от малцинства, живеещи в условия на лишения и още по-висок
стрес от обичайното, бяха точно тези, за които бихме предположили, че
ще имат СДВ. Предаването предлагаше топла дружелюбна среда и бързо
сменящи се картини, скечове и звукови елементи. Целта беше да не се
натоварва краткотрайното внимание на малките зрители и да се задържи
интересът им, който в противен случай бързо щеше да се изпари. Иначе
казано, независимо дали продуцентите биха се изразили по този начин,
Улица „Сезам“ откликваше на социалното предразположение към СДВ
на бедните деца.
Оттогава насам обществото ни еволюира в култура, прославяща
краткотрайното внимание. Ако си пуснете новинарска емисия или
дискусионно предаване от времето, когато се появи Улица „Сезам“, ще
чуете хора, които все още говорят с цели изречения, довършвайки
започнатата си мисъл, а камерата ги държи на фокус през цялото време.
Днес новините са
ЧАСТ ТРЕТА И 149

пo-крaтки и съдържат по-малко информация. Средният звуков
елемент има дължина под 10 секунди. Камерата подскача като
изнервен заек. Ако тийнейджърите ни нямат СДВ, несъмнено биха
го развили - ако беше възможно на тази възраст - от гледането на
заслепяващи хиперкинетични музикални клипоВе, в които
камерата не задържа един и същи ъгъл дори за секунда.
Телевизионните дейци може вече да не търсят образователни цели
като Улица „Сезам, но явно приемат за даденост, че населението
като цяло има нарушена способност за внимание.
В последния си материал Мартин Уокър - кореспондент на
британския вестник Гардиън във Вашингтон в продължение на 9
години, определи американското общество като най-
френетичната култура. Добре казано. Няма нужда човек да е
пророк, за да предвиди, че през първите десетилетия на следващия
век ще имаме още повече СДВ дори отсега.
13.
ОСОБЕНОСТИТЕ НА СДВ
И ТЕХНИЯТ СМИСЪЛ
ПРЕКЪСНАТИ МИСЛИ
И БЪРБОРЕНЕ: разсеяност и
изключване
Кралят полудя,
а този мой корав, безчувствен мозък крепи се още и разбира
всичко!
Да можех да се смахна! О,тогава беди и мисли щяха да
вървят по разни пътища...
УИЛЯМ ШЕКСПИР,
КралЛир‡‡‡
Р
азсеяността е част от нормалните човеш- ки качестВа - също като
Всички останали проявления на СДВ. Това е едно от психоло-
гичните странични явления на живота в сложно общество.
Малцина могат да поддържат абсолютна осъзнатост, несмущавано от
нищо съзнание за настоящето.
ЖиВотът надали би бил Възможен без способността да изключваме

голяма част от дразнителите, които мозъкът ни улавя във Всеки един
момент - гледки, звуци, физически усещания, сигнали за Вътрешните
функции на тялото. За хората със синдром на дефицит на вниманието
‡‡‡ Шекспир, У. Крал Лир. IV.6. ПреВ. В. Петров. Захарий Стоянов, С, 2010. - Бел. прев.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА 14. 153

Въпросът не е как разбиваме способността да изключваме определени
аспекти на реалността, а как тази нормална способност се изкривява, за
да се превърне в дисфункция, пречеща на ежедневното Възприемане на
сВета.
На езика на психологията изключването е пример за психично
състояние, наречено дисоциация'. В клиничната психиатрия то
обозначава специфични синдроми като множествено разстройство на
личността, но аз го използвам в по-широк смисъл. Дисоциацията, в т.ч.
изключването при СДВ, Възниква като потребност от защита, т.е.
представлява вид защитен механизъм. Мотивът на Глостър в Четвърто
действие на Крал Лир много се доближава до източника на разсейване
при СДВ. Това е начин за справяне с емоционалната болка.
Първоначалната цел на дисоциацията е да отдели съзнаваното от
емоционалната болка, да ги ди-асоциира едно от друго. Можем да
разглеждаме дисоциацията като психична упойка.
При какви условия човешкото същество изпитва потребност от
психична упойка, за да се освободи от усещането за болка? Отговорът не
е толкова очевиден, както може би изглежда, защото болката сама по
себе си играе важна роля за оцеляването. Без нея не бихме могли да
съществуваме, физическата болка ни предупреждава за физическа
опасност - изгарящ огън, режещо острие на нож. Емоционалната болка
пък ни предупреждава, че дадена ситуация застрашава психичното ни
благополучие.
154 14. ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

Дисоциацията е техника за оцеляване, дадена ни от природата. Тя не е
предназначена за ВсекиднеВна употреба и следВа да се прилага само в
редки ситуации, когато усещането за болка заплашва оцеляването ни в
по-Висока степен, отколкото липсата му. И тъй като изключването може
да бъде опасно, природата ни позволява да го използваме само при
определени условия, когато изискват защита. Първото условие е тежък
дистрес. Не е нужно да изключваме болката, ако сритаме кутрето си.
Второто условие е безсилие. Ако има шанс да получим помощ отнякъде,
по-добре да усетим болката и да се разкрещим. В книгата си
Предателска травма Дженифър Фрейд - професор по психология в
Университета на Орегон, осветява въпроса с подходяща аналогия:
Представете си, че Диана си счупи крак, докато кара ски с приятел.

Болката е толкова силна, че не може да помръдне, и определено няма
желание да се изправи и да тръгне сама. Вместо това чака приятелят й
да повика спасителен екип. Но ако Бевърли претърпи подобен
инцидент, докато е сама, много вероятно е спонтанно да блокира
усещането за болка, за да успее да стане и да докуцука до по-сигурно
място. В първия случай болката предпазва Диана от допълнително
увреждане, което ходенето със счупен крак може да причини. Във
втория случай блокирането на болката позволява на Бевърли да избяга
от животозастрашаващия капан на снега. Можем да приемем, че
Бевърли ненавижда болката също колкото Диана, но само нейната
ситуация може да предизвика спонтанното й блокиране2.
При хората със СДВ изключването е автоматичен мозъчен механизъм,

възникнал в периода на бързо мозъчно развитие в бебешка възраст,
когато е била налице емоционална болка, съчетана с чувство на
безпомощност. В един или друг момент всяко бебе и малко дете изпитва
чувство на безсилие и психично страдание. Ако останат епизодични, тези
преживявания не водят до дисоциация, за разлика от хроничния дистрес -
като дистреса на чувствителното бебе с незадоволена потребност от
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА КИВ 155

хармонизация например. На бебето се налага да дисоциира хроничната
емоционална болка от съзнанието си по две причини. Първо, тя е твърде
натоварваща за крехката му нервна система. То просто не може да
съществува в състояние на, бихме казали, хронична негативна възбуда,
при което организмът му постоянно отделя адреналин и други хормони
на стреса. Това е прекалено токсично за физиологията му и то трябва да
го блокира. Второ, ако източникът на детското страдание е тревожността
на родителя, бебето несъзнателно долавя, че изразяването на
емоционален смут ще доведе до допълнително увеличаване на тази
тревожност. Това от своя страна утежнява собственото му страдание.
ПолучаВа се порочен кръг, от който може да избяга, като изключи.
Положителното действие на психичните защитни механизми е
сравнително кратко. Рано или късно дисоциацията се превръща в
спънка, започва да пречи на живота и забавя психичното развитие.
Тя затруднява ученето от опита и установяването на контакт с
другите хора. Вътрешното бягство от психичната реалност
означава, че човек може никога да не се научи да се справя с
емоционалните си проблеми по креативен и позитивен начин.
Можем да сравним коя да е психична защита с тежкото кожено
палто на човек от студените северни ширини. Там то спасява
живота му. Но ако си представим, че изведнъж се телепортира на
ЕкВатора, човекът скоро ще установи, че дрехата, която доскоро му
е пома
156 ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

гала да оцелее, в новата среда го кара да се чувства зле. Разбира се,
той може да се съблече. Проблемът при несъзнаваните защитни
механизми обаче е, че не можем да ги премахнем по своя воля. Все
пак те са се наложили без участието на съзнателната ни воля - преди
да имаме каквато и да било воля всъщност.
Веднъж установен, защитният механизъм на изключването започва
свой собствен живот. За да влезе в действие, не е нужно да има нищо или
почти нищо смущаващо в заобикалящата среда. Изключването се
превръща в режим по подразбиране на церебралния апарат на
съзнанието: мозъкът постоянно ще се връща в това състояние, докато не
бъде натиснат друг бутон. Тъй като изключването почива на дълбоко
вкоренени неврологични реакции, активацията им впоследствие изисква
нищожно дразнение. Щом дадена верига се установи, сигналите по нея
преминават много по-лесно, откол- кото по алтернативните маршрути -
също както е по-лесно да вървим по отъпкана пътека, вместо да си
пробиваме път през шубраците, и както водата тече по-леко по
проправената вада, отколкото по равната земя. Ако искаме потокът да
поеме в друга посока, трябва да му прокараме нов път.
Заради автоматичната си способност да изключват децата със СДВ
постоянно чуват, че трябва да внимават повече - изискване, което издава
пълно неразбиране за същината на детето и същината на вниманието. То
очевидно предполага, че вниманието е нещо, което детето дължи на
възрастния; че Вниманието на детето по праВо принадлежи на
възрастния. Освен това фразата приема за дадено, че вниманието винаги
е съзнателно избрано поведение, подчинено на волята на човека. И двете
допускания са погрешни.
Никой не се ражда с внимание. То е умение, което усвояваме, също
като ходенето и езика. Подобно на всички други умения, за развитието
му са необходими определени условия. Вниманието не е присъщ атрибут
на детето, а продукт на отношенията между детето и заобикалящата го
среда. Умението не е характеристика нито на човека, нито на контек-
ста, а на човека в контекста - както пишат изследователите на мозъка
Курт фишер и Самюел Роуз3. За да разберем какво наричаме невнимание,
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА Ж 157
трябва да вземем предвид детето, контекста и връзката помежду им. Не
можем да имаме автоматично очакване за вниманието. Вниманието е
комплексен резултат от сложна мозъчна дейност с множество компо-
ненти. Дефицитът на вниманието при СДВ не е въпрос на някакъв ленив
мозъчен механизъм, който може да се задвижи с упреци или награди, или
да бъде смазан с един или друг фармацевтичен продукт.
Нивото на възбуда на мозъка е съществен фактор за опре-
делянето на капацитета ни за внимание. Ето какво пише по въпроса
невроученият Джоузеф Леду:
Възбудата е важна за всички функции на ума. Тя допринася зна-

чително за вниманието, възприятието, паметта, емоцията и
разрешаването на проблеми. Без нея не бихме забелязвали какво
се случва: не бихме забелязвали детайлите. Прекомерната
възбуда обаче също не е нещо хубаво. Тя ни прави напрегнати,
тревожни и непродуктивни. За оптималното функциониране е
нужно точно определено ниво на активация.
Поради недостатъчната си саморегулация децата със СДВ често

изпитват недостатъчна или прекомерна възбуда. В първото
състояние не могат да се заловят с поставената задача, във второто -
да се фокусират върху нея. Възбудата ни заключва в
емоционалното състояние, в кoeтo се намираме - посочва Леду. -
Това може да бъде много полезно (никой не ис-
158 КМ ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

кa да се разсейва, когато е в опасност), но и неприятно (веднъж
включена, системата на страха трудно се изключва - такава е
същността на тревожността)4. Нивата на възбуда отразяват
очевидни фактори като почивка или умора, но също така се влияят
от емоционалния контекст.
Много хора със СДВ забелязват странната сънливост, която понякога
ги наляга в емоционално заредени ситуации, например в разгара на кавга
с партньора. Изведнъж започват да се прозяват и клепачите им
натежават. Партньорите им, естествено, го приемат за знак на досада и
незаинтересованост. Случва се емоционално напрегнатото дете със СДВ
внезапно - и искрено - да се оплаче, че е уморено, а само ня колко минути
по-късно да възвърне енергията си, ако източникът на тревожност,
например домашно задание, което се чувства неспособно да изпълни,
бъде отстранен. Родителят може да заключи, че детето се преструва. В
действителност десният префронтален кортекс инхибира мрежа от
неврони в мозъчния ствол, известна като ретикуларна формация (важна
част от системата на активация), защото емоциите са твърде
застрашителни. Ретикуларната формация изпраща аксони (нервни
влакна) към мозъчната кора (кор- текса), където се освобождават
химикали, под чието въздействие клетките на кората откликват по-силно
на постъпващата информация. Кората на свой ред изпраща аксони към
ретикуларната формация и може да възпре активиращата й функция,
както в случая със сънения възрастен или умореното дете. За човека в
емоционален дистрес сънят би бил поне временно бягство - несъзнателна
защита, тясно свързана с механизма на изключване. Изпитвал съм го не
само по време на емоционални конфликти, но както може би си спомня-
те, и при опитите си да прочета дневника, който майка ми е водила в
бебешките ми години.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА 9R1 -| 50

Друга реакция на страха и тревожността е свръхвъзбуда- та,
дължаща се на активността в амигдалата - мозъчният център, в
който се генерират тези емоции. Когато се активира, амигдалата
повишава възбудата и залива клетките в кортекса със сигнали за
опасност. Така той се хиперфокусира върху източника на
тревожност, като завърта цикъл на тревожност - повишена възбуда -
повишена тревожност - повишена възбуда, при който всяка друга
информация бива блокирана. Човек в такова състояние не може да
се концентрира върху други неща, както ще потвърди всеки, който
някога се е чувствал тревожен. Пример за това е малкият ученик със
СДВ, у когото строгите нареждания на вероятно добронамерен, но
авторитарен учител провокират тревожност. Детето се превъзбужда
и спира да внимава, което още поВече предизвиква свещения гняв
на учителя. Неговото неодобрение пък на свой ред заключва детето в
треВожното му състояние. Марти ще се справя много по-добре, aкo
се научи да се концентрира - пише учителят в дневника. Но Марти и
сега се справя чудесно по други предмети при учители, чийто стил е
по-скоро насърчителен, отколкото заплашителен. Той може и да има
СДВ, но вниманието му не е настроено на дадена стойност веднъж
завинаги. Той е човек в контекст. Проблемът му в този контекст не
е самото внимание, а неспособността му да регулира вътрешната си
емоционална среда. Тя твърде лесно се обърква от грубостта, която
чувствителната му нервна система долавя в тона на учителя.
Възбудата е само един от аспектите на Вниманието. Роля играят и
други фактори като интерес, мотивация и емоционални приоритети,
а също и вътрешната среда на тялото, защото чувствителното дете се
разсейва и от физическите си усещания. Нарушеният химичен
баланс като повишена или понижена кръвна захар оказва
забележително силен негативен ефект върху способността за
концентрация и емоционалното равновесие на детето със СДВ.
Всички тези потоци се сливат в сложната умствена дейност, която
наричаме внимание.
Макар да Възприемаме вниманието като функция на интелекта,
неговите корени са впити дълбоко В подпочвите на емоцията. От
еволюционна гледна точка не би и могло да бъде другояче. Представете
си, че към вас се е устремил сабле- зъб тигър, прекарал известно време на
принудителна диета. Мотивацията ви в този момент не опира до никакъв
интелект, а до чист страх. Първо гледайте да избягате, после ще задавате
въпроси. Емоцията без мисъл е опасно нещо, но човешкият живот би бил
също толкова невъзможен само с мисъл без емоция. Лишеният от емоции
герой от Стар Tрeк Мистър Спок може да е телевизионен образец за
рационалност, но ако беше човек, нямаше да изкара и ден.
Това, което важи за целия човешки вид, се отнася и до всеки човек
поотделно. В най-ранна възраст емоционалното развитие предшества
интелектуалното, защото мозъчните центрове, които преработват
емоциите и мотивацията, съзряват преди онези, които обслужват
мисленето и логиката: емоцията преди интелекта, дясното полукълбо
преди лявото. Вниманието се развива първо като дейност на емоцио-
налните зони в мозъка и те остават в неговата основа дори когато
интелектът поеме водеща роля върху съзнателното мислене.
Новороденото може да фокусира вниманието си толкова, колкото и
зрението. Съществува тясна връзка между системата на зрението и на
вниманието: развитието и на двете до голяма степен се мотивира от
емоционалната привързаност към обгрижващия Възрастен. Както вече
видяхме, мозъчният център в префронталния котекс, който проследява
емоционално Важния обект - Въпросния Възрастен, участва и в
селекцията на елементите от обкръжението, Върху които детето спира
Вниманието си. Непосредственият спокоен интерес на обгрижващия
Възрастен пръв запалва интереса на бебето към света и му помага да
организира Вниманието си. Екстатичната радост, която двамата обменят
при общуването с поглед, мотивира бебето да изследва заобикалящата го
среда.
Първият етап в изграждането на архитектурата на ума е тоВа, което
Станли Грийнспан нарича осмисляне на усещанията:
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА W 161

Все още с незряла нервна система, бебето се озовава сред гюрултията
на купища дразнители Вътре в растящото му тяло и в света навън. В
първите месеци от живота си нормално развиващото се дете се заема
със задачата да сложи ред в потока от усещания, който се лее
безпрепятствено и нека- нализирано през тепърва съзряващите сетива.
Първо трябва да установи контрол върху движенията на тялото си,
вътрешните си усещания и вниманието си. Трябва да се научи да
запазва спокойствие, като едновременно с това забелязва и понякога
предприема действия спрямо обекти и събития извън самото себе си...
Бебето, което е постигнало спокойно внимание, е направило първата
гигантска крачка към осъществяването на човешкия си потенциал5.
Умението, наречено внимание, Води началото си от първите етапи на

развитието на мозъка и психиката и преминава през няколко Важни
стадия, но Всички те се крепят на общ стълб: сигурната
прибързаност/хармоничната Връзка с основния обгрижбащ. Без тази
опора бебето не може да се фокусира, а детето ще се държи колеблиВо и
нерегулирано, дока-

тo изследВа заобикалящата го среда. Щастливото общуване между
обгрижващия и бебето създава мотивация и възбуда, като предизвиква
освобождаването на ендорфини и допамин - химикалите на
възнаграждението. При позитивно взаимодействие с майката,
продължаващо само 10 секунди, пасивното дете добива енергия и
нефокусираното му внимание прераства във фокусирано6.
Вниманието и емоционалната сигурност остават взаимно преплетени
през цялото детстВо. Онова, което изглежда като дефицит, може да е
прекомерна заетост с нещо важно за детето, но скрито за наблюдаващия
отстрани възрастен: емоционалните тревожности на детето. Често чуваме
например, че децата със СДВ смущават работата в клас. Те като че ли
проявяват повече интерес към общуването със съучениците си, отколкото
към материала, преподаван от учителя - което може би означава просто,
че са фокусирани на първо място върху опитите да задоволят
потребността си от Взаимоотношения. И ако не им се удава лесно, то те
отчаяно се стараят. Системата за Внимание на мозъка им не може да
превключи на режим уроци, докато е завладяна от тревога относно
емоционалната им връзка със света.
За дълбоко наранените хора вътрешният свят може да дава повече
смисъл от реалния. Една жена над 30 г., чийто СДВ така и не бил
забелязан, защото не била хиперактивна, просто имала навик да се
замечтава, сподели, че в училище прекарвала цели дни, загледана през
прозореца и потънала Във въображаеми приключения с въображаеми
приятели. Отстрани сигурно е изглеждала разсеяна или отнесена -
отвлечена от дълбокия си невидим емоционален копнеж. Мозъкът й
несъзнателно придавал по-голяма стойност на вътрешната й вселена,
отколкото на всичко и всички в класната стая.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА -| д3
НастойчиВият глад за емоционален контакт обяснява и често
срещания парадокс, че много деца със СДВ са В състояние да работят
концентрирано в присъствието на Възрастен, който им прави компания и
им обръща Внимание. В действителност това не е никакъв парадокс,
стига да видим противоположните влияния на тревожността и привърза-
ността върху вниманието: привързаността подпомага Вниманието,
тревожността го подкопава. Когато детето не е ангажирано с търсенето
на емоционален контакт, префрон- талният му кортекс е сВободен да
насочи вниманието си към определена задача, което показВа, че т.нар.
синдром на дефицит на вниманието не е фиксирано и неизменно
физиологично състояние, физиологично е - да, но не е фиксирано и не-
изменно. Топлината и удовлетворението от позитивното общуване с
възрастния често са толкоВа ефектиВни за осигуряването на допамин В
префронталния кортекс, колкото и психостимулантите. По-голямата
сигурност означава по- малко тревожност и поВече фокусирано
Внимание. Невидимият фактор, който остава постоянен Във всички ситу-
ации, е несъзнаваният копнеж на детето за привързаност, датиращ още от
първите години на живота му. Там, където тази потребност е задоволена,
проблемите, свързани със СДВ, започват да избледняват.
Разсеяността от емоционални вълнения и мисловните бури също
замъгляват паметта. Всеки човек със СДВ знае, че е способен много пъти
на ден да отиде в другата стая или да изтърчи по стълбите само за да се
почеше накрая по глаВата, чудейки се за какво е тръгнал, или да се върне
с нещо напълно безполезно, което несъзнателно е взел оттам. Ключовата
дума тук е несъзнателно. Печално известната с неефективността си
краткосрочна памет при СДВ до голяма степен се дължи на
изключването, частичната дисоциация и фокусирането върху вътрешните
проблеми, занимаващи ума. Този вид „амнезия“ възниква, защото за
формирането на нови епизодични спомени е нужно внимание - пише
психологът Даниел Шактър, - и когато ресурсите ни за внимание са
погълнати от вътрешни мисли и чувства, не остават достатъчно за
връзката ни с външния свят7.
Веднъж помолих една 43-годишна писателка със СДВ да се опише
като дете:
- Сприхава бъбривка, опъната като струна - изстреля тя веднага.
Много ми допадна това описание, пропито от бодър дух,
хиперенергичност и разпилени мисли. За протокола все пак я попитах
какво има предвид.
- Непредсказуемо избухлива, напрегната, разфокусирана и вечно
бъбреща с другите деца - обясни тя.
- Всъщност сте били фокусирани - възразих аз, - само че върху
нещата, които са били важни за вас: взаимоотношенията ви с другите в
сВета. Но никой не го е разбрал.
В КРАЙНОСТИТЕ
НА МАХАЛОТО: хиперактивност,
летаргия и срам
Не знам дали сте забелязали, че в момента, в който спрете да бъдете

активни, веднага ви обзема нервно притеснение; чувствате се тaкa, сякаш
не сте живи, не сте будни, затова трябва да продължите. Освен това ви е
страх да останете сами, да излезете сами на разходка, да бъдете сами - без
книга, без радио, без разговори; да седите тихо и спокойно, без постоянно
да правите нещо сръцете, ума или сърцето си.
ЛЖИДУ КРИШНАМУРТИ
П
остоянно ми се приисква да стана и да правя нещо друго -
споделя Андрю, 18-годишен младеж със синдром на дефицит
И много пъти се подчинява на този импулс, без да помисли. Тръгва си
по средата на разговор, докато другият човек още говори. Друг път
самият той говори толкова много, че приятелите му трудно го издържат
повече от час. Непрекъснато върши нещо, но рядко произвежда резултат.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА 14 165

Хиперактивността има много лица. Човекът със СДВ изпитва
дискомфорт, когато се наложи да стои мирно дори за кратко. Някои са
физически неспособни да се въздържат от нервни движения повече от
няколко минути. Вихрушката в ума никога не спира. Един 72-годишен
мъж, геолог, я нарече мислене кaтo кинопреглед, имайки предвид бързата
смяна на темите. (Той самият първоначално бил инженер, но не могъл да
свикне с ограниченията на офиса. Насочил се към геологията, за да бъде
сред природата и да се движи.) Друг признак на хиперактивност може да
бъде честото движение на очите и оглеждане наоколо, което смущава
другите хора. Не е много приятно човекът насреща да изглежда така,
сякаш постоянно търси нещо или някого.
Подобно на другите особености на СДВ, и хиперактив- ността е
нормален етап от съзряването на детето. При синдрома на дефицит на
вниманието обаче етапите се превръщат В състояния: психологичното
разбитие на практика е статично. Поведенческите и емоционалните
модели остават на ниво малко дете. При много деца и Възрастни със СДВ
хиперактивността и нейната противоположност - летаргията, са
преувеличение на телесни състояния, преживени в ранна детска Възраст,
приблизително от края на вторите 9 месеца на гестация до
приблизително 18-месечна възраст. И двете крайности са показателни за
активността на автономната нервна система, която в случая на СДВ е
слабо контролирана. Полезно би било да разгледаме този механизъм по-
отблизо.
Нервната система, в чийто център стоят главният и гръбначният
мозък, има дВе основни части. Волевата нервна система дВижи
мускулите на торса, крайниците и главата, за да изпълняВат
целенасочени дейстВия като гоВор и движение. Автономната нервна
система (АНС), както подсказва наименованието й, е аВтономна
(независима) от съзнателната воля. Тя контролира т.нар. гладка
мускулатура, покриваща стените на органите от храносмилателната
система, кръвоносните съдове, жлезите и дихателните пътища; управлява
освобождаването на хормони, кръвотока към вътрешните органи и
кожата, съкращенията на мускулите на червата; задава базовото

състояние на волевите мускули, температурата на кожата и щръкването
или отпускането на космените фоликули. Иначе казано, АНС осигурява
вътрешните канали за стабилна химична и физиологична среда в орга-
низма.
физиологичните състояния на тялото се влияят пряко от емоциите,
защото онази част от кортекса, която преработва емоциите, надзирава и
АНС. Болките в корема при чувствителното дете са мускулни крампи,
предизвикани от сигналите на автономната нервна система, провокирани
от своя страна от несъзнателни страхове и напрежение. Изрази като
Свиваме коремът от страх и Целият настръхвам отразяват ефекта на
емоциите върху АНС. Автономните нерви отговарят за стегнатите
мускули и обясняват защо от някои неща ни призлява, а други ни
стисват за гушата.
АНС от своя страна се дели на симпатикова (изразходваща енергия) и
парасимпатикова (запазваща енергията) система. Когато симпатиковата
система се намира във възбудено състояние, мускулите ни се напрягат,
сърдечната честота се повишава, кръвта нахлува в крайниците, а самата
тя се насища с адреналин. АктиВирането на симатиковите нерви поражда
климат на висока възбуда, която е важна за оцеляването, защото ни
позволява да се движим бързо, за да избягаме или да се защитаваме:
добре известната реакция Бий се или бягай. В ежедневието я преживяваме
като състояние на вълнение.

Понякога тялото изпитва потребност да намали темпото, а има и
случаи, когато способността му да стои съвършено неподвижно, е въпрос
на живот или смърт. Ако бягството и борбата са невъзможни, ключът към
оцеляването може да се крие в незабележимостта. Когато
парасимпатиковите нерви доминират, мускулите на тялото и лицето се
отпускат, главата клюмва, ръцете увисват, погледът се отмества. Докато
гладкомускулните влакна, обгръщащи артериоли- те на лицето, губят
тонус, тези малки кръвоносни съдове се разширяват и кожата се насища с
кръв. Изчервяваме се. Обикновено такава ниска възбуда се преживява
при познатото на всички ни чувство за срам. В хронична форма обаче е
признак на депресия.
Хиперактивността представлява нерегулирана висока възбуда,
нормална за ранна детска Възраст. Към края на първите 9 месеца от
жиВота бебето започва ентусиазирано да опознава собствената си
вселена. Придвижвайки се свободно, без да разчита на помощта на
възрастните, то неуморно изследва всички кътчета и предмети около себе
си. Изпробва, Вкусва, играе и открива смисъла и употребата на куп неща.
Във фазата на продължително вълнение се образуват мозъчни пътища,
които позволяват на кортекса да инхибира симпатикова- та нервна
система, стига да са налице необходимите за това условия. При стрес
тези вериги не се развиват правилно и се налага хиперактивността.
Етапът, който би трябвало да продължи само няколко месеца, се
превръща в постоянно състояние на детето.
Хиперактивността има още един компонент: тя си остава човешка
реакция на силна тревожност през целия ни живот. Ако ви кажат, че в
непредвидим момент другата седмица върху вас или ваш близък ще се
стовари неизвестно бедствие и вие не можете да сторите нищо, за да го
предотвра-
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА Щ -] 69
титe, реакцията ви вероятно доста ще напомня психичното и физическото
поведение на хиперактивно дете или възрастен със СДВ. Ще ви бъде
трудно да фокусирате мислите си, а умът Ви ще се чувстВа като хамстер
в колело: постоянно ще тича, без да стига доникъде. Стоенето на едно
място ще бъде изтезание. Клишираният образ на безпомощна тревожност
у Възрастния е бащата, който нервно снове пред родилната зала, В която
ражда жена му. Убеден съм, че хипер- активността при СДВ се подхранва
от постоянен подземен поток на тревожност.
Дерек е на 42 години. Цял живот е бил неспособен да довежда
започнатото докрай или да извършва каквато и да било дейност по-
продължително време. Проблемите се видели още в началното училище.
Въпреки високата си интелигентност изкарвал много лоши оценки,
късали го на изпити, постоянно показвал ниски резултати спрямо
способностите си. В редките случаи, когато ситуацията съответствала на
характера му, се справял много добре. В осми клас дръпнал напред и
завършил с отличие, но в девети предишният модел се завърнал. Дерек е
неспокоен тип, непрекъснато бърза нанякъде и има куп глоби за пътни
нарушения
- Сякаш все се опитвам да настигна нещо, което го няма - каза той при
първия ни разговор.
Усещането, че все се опитвам да настигна нещо, кoeтo го няма, е
неврологичен спомен от ранното детство, когато Дерек е изучавал
заобикалящата го среда, търсейки спокойствие и утеха, безметежна
Връзка с някого. Родителите му се разВели, когато бил на четири, след
години на ожесточения помежду си. След това почти не виждал баща си.
Никога не почувстВал сигурност в света.
Моите очи, като на почти всеки човек със синдром на дефицит на
вниманието, се плъзгат като по своя воля по лица- тa на хората, търсейки
техните очи и признак на контакт1. Непознати изведнъж ме улавят, че ги
гледам втренчено. Това автоматично сканиране се случВа дори когато
водя разговор с някого и може би създава впечатлението, че не се
интересувам от събеседника си. Вече знам какво е: активация на мозъч-
ните вериги, образувани, докато съм се взирал в дистанцираното или

потиснато лице на майка си, копнеещ за контакт с нея, и още повече -
докато съм търсел присъствието й по време на раздялата ни към края на
първата година от живота си. Това е израз на тревожност, активиран
спомен за нея. Ван- кувърският психолог Гордън Нюфелд нарича
тревожността аларма за привързаност. Нейната роля за оцеляването на
човешкото бебе и дете е да сигнализира, когато връзките, на които
разчитаме, са изложени на заплаха. Полезна реакция, стига да не се
превърне в хронично състояние.
Също като невниманието, хиперактивността намалява в присъствието
на възрастен, излъчващ топлина и подкрепа. Някои деца го показват
съвсем ясно. Мой 8-годишен пациент държеше един от родителите му да
го придружава в банята всяка сутрин, докато си мие зъбите:
- Ставам хипер, когато не си с мен - обясняваше той на баща си.
Ако хиперактивността изразява тревожност, то летаргията и
пасивността изразяват срам. Това също е емоция на привързаността.
Когато някой стане важен за вас; когато нечия загриженост,
уважение и оценка имат значение, възниква възможност за пораждане
на срам - пише психологът Гершен Кауфман2. Произходът на срама се
крие в чувството за откъсване от родителя, за загуба на връзката, макар и
за кратко. Нищо не може да се направи; той се появява неизбежно като
част от съзряването.
Хиперактивните изследователски наклонности на малкото дете траят
само няколко месеца, преди да приключат. Един от необходимите
резултати е установяването на граници. Някои от тях са физически, като
бордюра на улицата, други - социални, като болката, която друго
човешко същество изпитва, когато бъде оскубано за косата. Детето, което
не познава границите, е изложено на опасност. То трябва да се научи да
не ги прекосява, а това става в рамките на привързаността към
възрастния.
Човек не установява границите на приемливо поведение с наръчници
или съвети. Поставянето на граници следва да започне много преди
детето да разбере защо трябва да ги зачита. То го разбира по реакциите
на родителите си, най-важните от които са невербални. Думата не сама
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА 171
по себе си не означава нищо за малчугана, ако не е изречена със строг
глас и съпроводена от неодобрителен поглед, поклащане на глава и други
ясни сигнали. Невербалните послания, които четем между редовете на
вербалните, продължават да определят - в много по-голяма степен от
самите думи - отношенията ни с другите, като ни привличат или
отблъскват от тях през целия ни живот.
Дори най-благоприятното родителство включва леко засрамващи
процедури за подобряване на поведението - пише водещият психолог и
терапевт Алън Шор3. Според проучване в началото на етапа на
мобилното неуморно изследване 90% от майчиното поведение се състои
от обич, игра и обгриж- ване, а едва 5% - от забрани. През следващите
месеци настъпва радикална промяна. Възбуденото любопитство и им-
пулсивност на детето го водят към множество ситуации, в които
родителят трябва да изрази неодобрение. Между 7-ия и 11-ия месец
средностатистическото дете преживява по една забрана на всеки 9
минути. Като реакция на думите, тона на гласа и езика на тялото на
родителя то се насочва към физиологичното състояние на срама: от
дейстВие към бездействие, от изразходване към запазване на енергията,
от силна към ниска възбуда. Така природата постига целта си: да
предотврати потенциално опасни действия по знак от родителя.
Във фазата на намалена възбуда се развиват нови вериги, за да може
кортексът да инхибира другата, парасимпатикова- та част на автономната
нервна система. Както и преди, за съзряването на нервните пътища на
инхибицията са необходими подходящи условия на живот.
Срамът добива прекомерни размери, ако знаците на неодобрение от
страна на родителя са твърде силни или той веднага след това не
предприема нищо, за да възстанови топлия емоционален контакт с детето
- да поправи междуличностния мост, по думите на Гершен Кауфман.
Хроничният стрес на родителя води до разрушаване на моста. Малкото
дете не разполага с големи запаси от проницателност, с която да
интерпретира настроенията и израженията на родителя: последните или
го приканват да установи контакт, или го отблъскват. Когато родителят е
разсеян или затворен в себе си, по-голямото бебе или малкото дете

преживява срам. Достатъчно е родителят да наруши зрителния контакт с
бебето, за да предизвика у него поза на срам. Поведението на бебетата на
майки в депресия се характеризира с липса на активност и постоянно
отклоняващ се поглед.
След ранното детство идват още много случаи, когато поведението на
детето предизвиква гневна реакция от страна на родителя - и при децата
със СДВ това става по-често от средното. Някои родители умеят да
изразяват гняв, без да карат детето да се почувства емоционално
отчуждено. Неодобрението им не е съпроводено от отхвърляне. Други -
особено такива, които имат собствени проблеми със саморегулацията,
реагират с открита или сподавена ярост, наказват със студенина и
дистанцираност, внушават опустошение и разочарование. Точно такива
гневни реакции търпяха децата ми от мен самия. Всеки път, когато се
случи, то провокира срам у детето, особено ако родителят смята - и
внушава това на детето си, че каквато и да е негоВата реакция (на
възрастния), отговорността е на детето.
Дълбоките чувства на срам, свързани със СДВ, обикновено се
обясняват с очевидния факт, че хората със синдрома възприемат и
правят много неща погрешно. На пръв поглед звучи логично.
Възрастният или детето със СДВ може редовно да обижда хората,
да нарушава обещанията си или да закъснява за уговорките си.
Като се има предвид липсата на внимание и проблемът с
разчитането на невербалните социални сигнали, той стъпва на
пръсти - в буквален и преносен смисъл. Този чо- Век има много
спомени за неуспехи и заслужени (според него) критики. Подобни
събития обаче могат само да провокират или да затвърдят срама, но
не и да го причинят. Произходът му няма нищо общо с лоши
постъпки, неуспехи и обиди. Също като своята противоположност -
хиперактивността, срамът води началото си от нормално
физиологично състояние, което се е изплъзнало от регулацията на
кортекса и се е втъ- кало плътно в самоличността на индивида.
Джон Рейти уместно отбелязва, че Съжалявам е най-среща- ната
фраза в речника на човека със СДВ. Поразявам се колко често я
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА 173
изричат моите пациенти. Извиняват се, когато ги помоля да говорят
по-силно, когато не могат да отговорят с лекота на някой въпрос,
когато прекъсна потока от думи, за да помоля за уточняваща
информация, когато им кажа, че сеансът скоро приключва.
Извиняват се, че изобщо са дошли. Първите им думи често са
извинителни:

- Съжалявам, че отнемам от времето ви. Сигурен съм, че ви чакат
много хора, които се нуждаят от помощта ви повече от мен.
Разбира се, извиняват се и когато мислят, че проблемът им е твърде
сериозен:
- Извинявайте! Знам, че е трудно да ми се помогне. Надали сте си
мислили, че ще си имате работа с такъв безнадежден случай...
Тези изрази на разкаяние, без нанесена преди това обида, издават
дълбоко чувстВо на срам. Но дори да ги нямаше думите, срамът пак
щеше да прозира в отклонения поглед.
При СДВ състоянията на хиперактивност и пасивност са дълбоко
вкоренени и несъответстващи на възрастта на индивида и събитията в
настоящето. Те се задействат прекалено лесно, след което излизат от
контрол. Мозъчната кора не е в състояние да регулира нито една част на
автономната нерВна система, физиологично и емоционално детето или
Възрастният със СДВ се мята напред-назад между пресилено безцелно
Вълнение и неспокойно Вегетативно състояние, в което преобладаващата
емоция е срамът. Някои засядат в едната или в другата крайност.
Понякога двете състояния присъстват едновременно, бодейки до
пребъзбудено, разфо- кусирано бездействие.
Подобно на много други особености на СДВ, хиперактиВ- ността,
летаргията и срамът са тясно свързани с неврологичните спомени за
дистанцирания, напрегнат или разсеян обгрижбащ Възрастен. Когато
умът осъзнае себе си, се появява чувство на дискомфорт, защото веднага
се задействат реакции, закодирани с дистреса на бебето от
емоционалната самота. След това умът изпада в безпомощна летаргия
или хуква да търси нещо, към което да се привърже: идея, фантазия,
спомен, разгоВор, музика, четене - каквото и да е. Ако не може да го
направи, настъпва напрегнато безпокойство или неприязън към
собствения вътрешен свят, която определяме като скука.
Изцелението, постигането на цялост изискВа мозъчни вериги,
които пренасят други послания и различен, небезпомо- щен образ
на Аза. Налице са сериозни доказателства, че таки- Ва вериги,
кaктo и нервни пътища, позволяващи на кортекса да върши
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА ■ |Я 175
задачата си по инхибиране и регулация, могат да се развият във
всеки момент от живота.

ДЕТЕТО СЪС СДВ И
НЕГОВОТО ИЗЦЕЛЕНИЕ
16.
НИЩО НЕ Е СВЪРШИЛО, ДОКАТО
НЕ СВЪРШИ: безусловно
позитивно отношение
Днес разполагаме със сведения, илюстриращи детайлите от

анатомичните изменения, кoитo настъпват при промяна на
заобикалящата среда... Вече е ясно, че мозъкът далеч не е неизменчив.
МАРИАН КЛИЙВС ДАЙМЪНД, Обогатяващо
наследство
Х
ората често питат дали синдромът на дефицит на
вниманието се израства. Добър въпрос, защото
изцелението е въпрос на израстване. Така че отговорът е
Да. Децата със СДВ не се нуждаят от лечение, а от помощ В
израстването. Не им е нужна промяна в техниката на отглеждане, а
в нагласите на родителите, така че да отразяват по-дълбоко
разбиране на детето. Възрастният със СДВ трябва да добие и по-
дълбоко разбиране за себе си, да се заеме със задачата, която по-
нататък ще опишем като автородителство.
Перспективите В процеса на изцеление при синдром на дефицит
на вниманието са положителни. Този оптимизъм намира чудесно
изражение в думите на Йога Бера, които станаха любими на
ЧАСТ ПЕТА Ц1М 179
спортните репортери: Нищо не е свършило, до- кaтo не свърши.
Това важи с огромна сила за житейската история на човешкия
мозък и човешкия характер. Вече видяхме, че опитът оказВа голямо
влияние върху мозъчните връзки, както и че околната среда - за
добро или лошо - влияе на химичните промени. Връзките и химията
на мозъка не са нито твърдо зададени от наследствеността, нито се
определят веднъж завинаги в ранното детство. Предизвикател-
ството на изцелението на по-късен етап в живота е същото като
вглеждането в причината в детството. Кои условия подпомагат
развитието? И кои го възпрепятстват?
Лабораторните изследвания на мозъка и клиничният опит
разкриват цял свят от възможности. Мозъкът на млекопи- таещите
кaтo че ли притежава капацитет да реагира на обогатяването на
средата в силно напреднала възраст - пише д-р Мариан Клийвс
Даймънд, уважаван мозъчен учен в Катедрата по анатомия и
физиология към Калифорнийския университет в Бъркли1. В
лабораторията й плъхове на различна възраст - от новородени до
стари, живеят в различни степени на социална изолация,
стимулация и обогатяване на средата и храната. Аутопсиите
показват мозъчна кора с по-дебели пластове, по-големи нервни
клетки, по-сложни разклонения и по- богато кръвоснабдяване при
животните, живеещи в по-благоприятни условия. Обогатените
индивиди след средна възраст продължават да образуват почти два
пъти по-дълги разклонения в сравнение с обикновените си събратя,
като резултатът е видим само след 30 дни живот в диференцирани
условия. Д-р Даймънд излага находките си В книгата Обогатяващо
наследство: влиянието на средата върху анатомията на мозъка.
Може би най-важното, кoeтo научихме от всички изследвания -
пише тя, - е, че структурните разлики в мозъчната кoрa на
животните се наблюдават на всяка възраст според различните
нива на стимулация в средата... на всяка възраст, която
изследвахме, показахме анатомични ефекти в резултат на
180 16. ЧАСТ ПЕТА

обогатяването и лишаването.
Особено насърчително е откритието на д-р Даймънд, че дори
мозъкът на животни, търпял лишение от раждането или нарочно
уВреден в бебешка възраст, успява да компенсира чрез структурни
промени в отговор на обогатената среда. Следователно - пише тя, -
не бива да се отказваме от хора, чийто живот е започнал при
неблагоприятни условия. Всяко обогатяване има потенциала да
повлияе на мозъчното им развитие в зависимост от степента и
тежестта на увреждането.
Идеята, че можем да очакваме положително повлияване дори на
възрастния човешки мозък, не е изненадваща. Отдавна знаем, че
това важи за почти всички други органи и части на тялото.
Неизползваните мускули атрофират, но при упражнения нарастват
по сила и размери; кръвоснабдяването на сърцето се подобрява от
упражнения и здравословно хранене; капацитетът на белите
дробове се повишава от аеробни тренировки. Възрастните хора,
които запазват физическата и интелектуалната си активност,
страдат от много по- малко влошаване на умствените функции в
сравнение с по-па- сивните си връстници.
В началото на живота пластичността - способността на мозъка
да откликва на промяната в условията, е толкова голяма, че
бебетата, преживели увреждане на част от мозъка около момента на
раждането си, дори то да се състои в загубата на цяло полукълбо,
могат да компенсират дефицита2. Другото полукълбо се развива по
такъв начин, че тези деца израстват с почти симетрични движения
на лицето и съвсем леко или умерено накуцване. С възрастта
пластичността намалява, но никога не се губи изцяло. Наличието на
неврологична приспособимост дори в зряла възраст може да се наб-
людава при възстановяването на много хора след инсулт. При
мозъчносъдов инцидент тъканта се унищожава, обикновено в
резултат на кръвоизлив. Въпреки че загиналите нервни клетки не
могат да се съживят, няколко седмици или месеца по-късно
ЧАСТ ПЕТА 181 Я

пациентите често започват да използват парализираните от инсулта
крайници. Образуват се нови връзки и вериги. В нормални условия
„растежът“може да бъде характеристика на мозъка през целия
живот - пише лекарят невро- учен франсин Бенес3.
Един от начините, по които се променят неврологичните Вериги,
е чрез усилване или отслабване на синапсите - връзките между
нервните клетки. Тъй кaтo различните преживявания променят
силата на синапсите в много невронни системи, то обликът на
връзките се формира от опита - отбелязва неврологът Антонио
Дамазио. -В резултат на това характерът на мозъчните вериги
постоянно се променя. Веригите са не само възприемчиви към
резултатите от първото преживяване, но и многократно податливи и
модифици- руеми от продължаващия опит4 (отбелязването е мое).
Силата на синапсите се влияе от много фактори, В т.ч. честотата
на използването и неизползването им, както и химичните промени в
организма в различни ситуации. Освен това веригите се отслабват
или укрепват от други вериги, които възпрепятстват или
подпомагат функционирането им. Това наблюдаваме при синдрома
на дефицит на вниманието, когато едно и също дете съумява да се
съсредоточи вър
ху дадена тема при едни услоВия, а при други - не. Тази ситу-
аиионност при СДВ отразява ролята на емоциите, които имат
огромно значение за вниманието.
Както знаем, при СДВ кортексът не упражнява достатъчно твърд
контрол върху центровете на възбудата и емоциите в по-низшите
мозъчни зони. Д-р Бенерс подчертава, че важните връзки между
кората и тези емоционални центрове продължават да съзряват дори
през шестото десетилетие... [Това] подсказва, че човешкото
поведение може би включва, поне отчасти, прогресивна
интеграция на когниция и емоция. Интеграцията на когницията и
емоциите - спояването на това, което знаем, с това, което чувстваме
- е именно онази интеграция, от която се нуждае изцелителният

процес при СДВ. Липсата й стои в основата на фрагментацията на
ума с дефицит на вниманието.
Като детски психиатър Станли Грийнспан проявява особен
интерес към лечението на аутизма - форма на неврофизиоло- гична
и психологична дисфункция, водеща до много по-големи
затруднения от синдрома на дефицит на вниманието. Д-р
Грийнспан съобщава, че някои деца с аутизъм са получили необ-
ходимата помощ, за да постигнат интелектуално и емоционално
здраве с когнитивни, емоционални и социални умения в нормални и
дори високи граници. Той задава един много уместен въпрос: Aкo
голям брой деца, показващи достатъчно тежки физиологични
симптоми, за да получат диагноза „аутизъм“, или забавено
развитие, могат да бъдат въвлечени в модели на взаимодействие,
позволяващи огромно развитие, кaк- во остава за по-малките
затруднения? Би трябвало да приемем този въпрос като призив за
действие към родителите, учителите, лекарите и психолозите, които
работят със синдром на дефицит на вниманието, както и към
възрастните, борещи се с особеностите на това състояние.
Предизвикателството да подкрепим неврофизиологичното и
емоционалното развитие на дете или възрастен със СДВ не е никак
малко, но както ще видим, далеч не е невъзможно.
Според Карл Роджърс процесът на изцеление почива на ба-
зисната доверчивост, залегнала в човешката природа 6. Погрешно е
схващането, че човешкото дете е егоцентричен дивак, който се
нуждае от опитомяване. Бебето действително преминава през фаза
на пълен нарцисизъм, в която няма понятие за друго преживяване
или гледна точка от своите собствени, и вижда света единствено с
оглед на собствените си потребности. Това е естествен етап, част от
развитието, която отразява само желанието на безпомощното младо
същество, фаза, която надрастваме или в която оставаме в
зависимост от обстоятелствата. Детето постига зрялост,
състрадание и способност за фокусирани усилия, ако му бъдат

осигурени подходящи условия за развитие.
Много често работата с дете със СДВ изглежда просто не-
възможна. Разбираемо, родителите търсят ясни съвети и указания:
какво да правя в тази и тази ситуация? Как да се справя с този и
този проблем? Колкото и важни да са тези въпроси, те са
второстепенни. Отговорите им зависят от начина, по който
тълкуваме поведението на детето, и от дългосрочните ни цели. Ние
не искаме да насърчим просто модел на поведение, а
трансформация на вътрешния опит, която да доведе до развиване на
саморегулация.
Всяко дете със СДВ е претърпяло травма от нарушаването на
Връзката между чувствителното бебе и обгрижващия възрастен.
Всички поведенчески и психически модели при СДВ са външни
признаци за тази травма или неефективни защитни механизми
срещу болката от нея. Ако се стремим към развитие, трябва да
освободим енергия за израстване, която в момента се поглъща от
усилията за предпазване на Аза от допълнително нараняване.
Ключовият фактор е циментиране на отношенията на привързаност.
Науката ни казва, че не можем да пренебрегваме връзката между
емоциите и психичната организация дори при гризачите. В
лабораторията си в Бъркли д-р Мариан Клийвс Даймънд установява
подобрения в способността за решаване на проблеми при плъхове,
третирани с обич и грижа, свързани с развитието на по-богати
връзки в мозъчната кора. Ето защо е важно да се стимулира онази
част от мозъка, която възбужда емоционална експресия - пише д-
р Клийвс Даймънд. - Задоволяването на емоционалните
потребности е от основна важност на всяка възраст/.
В човешкия мозък веригите на разума и емоциите са тясно
свързани, което е и причината проблемните отношения да водят
пряко към затруднения в разсъдъка. Те не са единствената причина
за обърканото мислене, но са, общо взето, най-честата.
Възстановяването на здравата основа във Взаимоотношенията

подпомага организацията на ума. Новите пътища за преработка на
емоциите се нуждаят от нови нервни връзки, а образуването на нови
връзки изисква нови преживявания в благоприятни емоционални
условия. Отношенията с родителите са земята, дъждът, слънцето и
сянката, в които процъфтява умственото развитие на детето. Транс-
формиращите преживявания, подхранващи растежа, се случват
преди всичко в контекста на семейството.
В книгата си Кaк се става личност? Карл Роджърс описва топла
грижовна нагласа, за която възприема израза безусловно позитивно
отношение, защото не е обвързана с условия за достойнства. Това
- пише Роджърс - е грижа, която не обсебва и не изисква лично
възнаграждение. Това е атмосфера, която просто показва, че ме е
грижа за теб, а не че ще ме е грижа, aкo се държиш по такъв и
такъв начин8. Ето защо първата ни работа е да създадем
пространство в детското сърце за увереността, че то е точно
човекът, когото родителите желаят и обичат. Няма нужда да прави
каквото и да било или да се променя, за да заслужи любовта ни: то
просто не може да направи нищо, защото обичта не се печели и не
може да бъде изгубена. Тя не е условна и по никакъв начин не
зависи от поведението на детето. То ще я има, независимо как се
държи - добре или зле. Детето може да бъде опако, неучтиво,
хленчещо, некооперативно и откровено грубо, но пак трябва да се
чувства обичано. Длъжни сме да намерим начин да му покажем, че
определени модели на поведение са неприемливи, без то самото да
се почувства неприето. То трябва да има възможност да покаже
безпокойството и най-нелицеприятната си страна на родителя без
опасението, че ще застраши връзката си с него. Така се установява
абсолютна сигурност, в която можем да очакваме емоционално
израстване.
Родителите трябва постоянно да се питат коя цел е по-важна:
желаният краткосрочен резултат или развитие в дългосрочен план.
Хубаво е, когато не сме изправени пред такава дилема, но истината

е, че двете често са несъвместими и дори противостоящи. Изборът
на едното означава, че поне за момента се отказваме от другото.
Ако искаме детето да бъде свободно да премине през необходимите
фази на развитие, връзката с родителя трябва да бъде поставена на
първо място. Може да се наложи да жертваме непосредствената си
цел да накараме детето да се подчини или да свърши нещо. От
друга страна, тактиките за постигане на определени поведенчески
резултати в краткосрочен план може да изискват отслабване на тази
връзка. Родителят редовно се сблъсква с този избор, особено в
началото.
Злополучната възпитателна техника за почивка (т.нар. таймаут)
е архетипен пример за начина, по който краткосрочната цел може
да навреди на Връзката с родителя и следователно, да бъде пагубна
за дългосрочната цел. При тази техника детето се изпраща В стаята
си или по друг начин се лишава от контакт с родителя за известен
период от време, като идеята е да научи разликата между доброто и
лошото поведение. Само че то не го научава. Почивката използва
като заплаха най-големия кошмар на едно дете: отблъскването от
родителя. Каквито и да са намеренията ни, посланието към детето
всъщност е: Aкo не правиш, кaквoтo искам, aкo не ми угаждаш, аз
съм готов да прекъсна връзката си с теб. Искам те до себе си
само aкo спазваш моите условия. Техниката може да постига
непосредствената си цел особено ако имаме пред себе си малко
дете, бездруго притеснено за Връзката си с родителя и поради това
склонно да направи всичко, за да му угоди. Но тя усилва
тревожността му, а някъде дълбоко - и гнева му. Тревожността
намалява капацитета за развиване на саморегулация. Съществува и
рискът един ден, когато детето вече не се чувстВа толкова зависимо
от родителя си - например в юношеска възраст, самото то да се
откъсне от него. Единственото оправдано приложение на този
метод е да помогне на родителя, който е напът да избухне, да
възвърне самообладанието си, преди да продължи общуването с

детето си. В този случай то не бива да бъде обвинявано и
заплашвано.
Всекидневна илюстрация за конфликта между краткосрочните и
дългосрочните цели са сутрините, когато детето със СДВ се
приготвя по-бавно от ленивец. Родителят надлежно го буди в седем
и половина, като му дава цял час до излизане за училище. След
няколко напомняния то най-сетне се надига от леглото и с много
увещания се облича за закуска. Яде бавно, играе си с храната.
Докато се мие в банята, се разсейва с нок- торезачката. Десет
минути по-късно излиза с подрязани как да е нокти, несресана коса
и конфитюр по устата. Не си е обуло обувките. Почва да търси
раницата си за училище, оставена кой знае къде предишната вечер.
До първия звънец остават по-малко от 15 минути. Притеснението и
гневът на родителя нарастват експоненциално. Колкото по-
настойчив става тонът му, толкова поВече се мотае детето. Накрая
родителят му кресва да се приготвя, защото иначе... Лицето на
детето помръква, то нахлузва припряно обувките си и двамата
излизат от къщи в мълчание. Атмосферата по пътя е погребална.
Когато стигат до училище и родителят посяга да целуне детето за
довиждане, то се отдръпва. А следващата сутрин минава малко или
много по същия начин.
Родителят е постигнал, макар и на косъм, краткосрочната си цел
да заведе детето навреме в училище. Но на каква цена? Поредната
пробойна в усещането на детето си за сигурност във връзката
помежду им. Детето със СДВ не разбира какво предизвиква гнева
на родителя - не и в този момент. Като начало, то има слабо
самоосъзнаване, дължащо се на възрастта и на забавянето в
развитието, което не му позволява да вижда света от гледната точка
на друг човек. Психологичната му алармена система отчита само
внезапната промяна в изражението и тона на родителя от подкрепа
към враждебност и долавя заплаха или несправедливо наказание.
Погълнато от страха или гнева си, то не е в състояние да разбере

как поведението му е допринесло за тази ситуация. Сигурността на
привързаните отношения с родителя е подкопана, а следователно и
дългосрочната цел на развитието.
Като родител неведнъж съм се оказвал в тази ситуация. Познато
ми е гневното безсилие, когато си притиснат между ограниченията
на времето и пълното нежелание на сина си или дъщеря си да се
размърда. Изкушаваш се да се развикаш и да вземеш нещата
физически в ръце, без да мислиш за чувствата и емоционалните
реакции на детето. Стигал съм дотам да го заплаша, че ако трябва,
ще го завлека на училище по пижама, недооблечено или босо. Да,
със заплахи и отчаяни тактики можем да заведем детето навреме -
само че уплашено, ядосано и унижено. Още веднъж, даваме ли си
сметка за цената?
Нека сега проиграем ситуацията с различен акцент. Родителят
решава, че стигането наВреме до училище не е въпрос на живот и
смърт. Детето, което редовно закъснява, ще си изтърпи
естествените последици и това не е урок, който трябва да му даде
точно тази сутрин. Когато не е притиснат от времето, родителят
вече не гледа на ситуацията като на борба за надмощие, която на
всяка цена трябва да спечели. Освободен от фрустрацията, той
може да поддържа емпатията към детето си. От тази промяна на
нагласата автоматично следва и промяна в техниката. Той твърдо,
но внимателно напомня, че времето минава, но не си позволяВа да
се увлече и разгневи - в крайна сметка, това е проблем на детето.
Родителят се е отказал от краткосрочната си цел, така че няма за
какво да се ядоса. Чувството на безсилие не блокира обичта му; той
придава по-голяма ценност на привързаното отношение, отколкото
на облекчаването на моментната си фрустрация.
Освободено от тревогата за връзката си с родителя, детето може
постепенно да осмисли приоритетите си, включително стигането
навреме в училище. То се чувства прието заедно с недостатъците
си. Привързаното отношение се запазва и се освобождава

допълнително пространство за развитие. Рано или късно въпросът
за точността ще се реши от само себе си. Светът ще даде урок на
детето, стига то да е готово да го получи. Но междувременно
родителите ще покажат на детето, че неговото благополучие и
сигурност са по-Важни от поведенческите цели и че не е задължи-
телно конфликтите между хората да завършВат с емоцио

нално отчуждение. Освен това те ще демонстрират фунда-
менталната си вяра, че детето им е чудесно и напълно способно да
се справи със собствените си проблеми. Няма защо да се тревожат и
че ги очакват години на мудност и разтакаване. Ще минат няколко
седмици, може и повече, но щом привързаното отношение се
установи твърдо като фундаментална ценност, родителите с
удивление и благодарност ще открият колко бързо детето им
започва да откликва с кооперативно поведение. Още пo-изненадани
ще останат от факта, че строгите им правила и очаквания вече не
изглеждат толкоВа важни, защото са се научили да постаВят
емоционалната връзка с детето си над всичко останало.
Разбира се, възможно е родителят да не може да избегне натиска
върху детето, защото собственият му график не допуска
закъснения. В този случай той би трябвало да признае собствения
си залог и поне да даде известна свобода на емоционалните реакции
на детето си. Често най-големите затруднения произтичат не от
поведението на децата, а от нашата неспособност да приемем
негатиВните им реакции. Ние самите може и да знаем, че трябва да
стигнем навреме на работа, но няма никаква причина тревожното
чувствително дете да си поставя същите приоритети като нас. В
училището то може дори да вижда повод за нежелано отделяне от
родителя. Ако последният се научи да предугажда импулсив- ните
изражения на негативни емоции, без да се чувства застрашен от тях,
цикълът на ескалиращ гняв и отхвърляне може да се прекъсне.
Родителят запазва твърдостта, но и обичта си, и не изпада в
състояние на емоционална враждебност. Това не е война. Той не се
стреми към победа над детето, а само над собствената си
тревожност и липса на самоконтрол.
190 ЧАСТ ПЕТА

17.
УХАЖВАНЕ НА ДЕТЕТО
Независимо от възрастта си, детето може да започне да работи

върху нивото на развитие, кoeтo не е успяло да усъвършенства, но
само в контекста на близка лична връзка с всеотдаен възрастен.
Д-Р СТАИЛИ ГРИЙНСПАН, Израстването на
ума
Б
райън е на 11 години, В 5 клас. Родителите му описваха
типичните за СДВ признаци - дезорганизация, краткотрайно
внимание, разсеяност. Настроението му било променливо:
можел за миг да се разяри или нацупи.
- Понякога дори не знам какво го провокира - сподели майка му.
- Ако му кажа да спре, просто запушва ушите си с ръце. Не иска да
чуе.
Бащата се оплака, че вечер не могат го накарат да си легне
навреме, сутрините в учебни дни са кошмар, а семейната трапеза -
менажерия. В пристъпите си на гняв Брайън обиждал остро
родителите си дори с неприлични думи. В такива моменти просто
не можели да познаят В него жизненото и мило детенце, каквото
бил по принцип.
Съветът ми към майката и бащата на Брайън беше засега да не го
ЧАСТ ПЕТА 17 191

водят за оценка, а да поставят акцента върху динамиката на
отношенията си с него. Враждебността, която Брайън показваше,
имаше един източник: неосъзнатото чувство, че е откъснат от
родителите си и изоставен. Той преживяваше фрустрираните
критики и опити за налагане на дисциплина като демонстрация на
отхвърляне. Усещах, че ако се насочим към проблема с
поведението, само бихме провокирали съпротива, защото то беше
следствие от дълбоки емоции на болка и несигурност. Насочих
родителите към добър психолог, специалист по детско развитие. За
да помогнат успешно на сина си със СДВ, трябваше първо да
възстановят връзката си с него на много по-сигурна основа,
почиваща на подкрепа и непротивопоставяне. За целта майката и
бащата трябваше да разберат къде точно стоеше синът им в
емоционалното си развитие по отношение на тях: на нивото на
обзето от тревожност дете между 1 и 3 години. Уговорихме се да се
видим отноВо след три месеца.
При следващото си посещение родителите споделиха, че
атмосферата в дома им се е променила. Избухванията почти бяха
спрели, а когато все пак се появяваха, бяха много по-леки и кратки
отпреди. Брайън показваше доста по-слаба съпротива при
приготвянето за училище сутрин и вечер при лягане. Проблемите с
вниманието оставаха и все още му беше трудно да се организира.
Мотивацията и устойчивостта му обаче бяха нараснали значително
и не се обезсърчаваше така лесно. Освен това не оказваше такава
съпротива, когато родителите му искаха да му помогнат - можеше
да признае, че изпитва затруднение, и разбираше, че не го
критикуват, защото всички са против него. Изказах предположение,
че лекарствата могат да му се отразят положително. Бащата беше
готов да опитат, но майката - не. Тя предпочиташе да продължат да
работят Върху Взаимоотношенията си и самочувствието на Брайън
и да Видят накъде ще тръгнат нещата през следващата половин
година.

В случая помогна чувствителността на детето - същата
особеност на характера му, която в миналото бе пораждала толкова
проблеми. Децата със СДВ са силно податливи на негативни
влияния от заобикалящата ги среда, но от друга страна - откликват
чудесно на положителните промени. Чувствителността, която ги
прави толкова уязвими, в същото време им дава неимоверен
потенциал за развитие. Както остро реагираше Брайън на
тревожното поведение на родителите си, така процъфтяваше в
условията на сигурни и привързани отношения с тях. Топло и
обичливо дете като пове- чето малчугани със СДВ, той попиваше
нежността, с която го обгърнаха родителите му. Майката и бащата
бяха радостни и изненадани от факта колко бързо, само няколко
месеца след промяната в собствения им подход, синът им започна
да постига важни жалони в емоционалното си развитие.
Независимо дали ще предпиша лекарства, при всички случаи
казвам на родителите, че в дългосрочен план много по- важно е
това, което сами те ще направят, за да привлекат емоционално
детето към себе си. В работата си с аутистич- ни деца Станли
Грийнспан го нарича ухажване на детето. То е фундаментът на
всичко останало, което се опитваме да направим за детето.
Обучителните техники, модификациите на поведението и прочее
стратегии могат да стъпят на твърда основа само ако се запази
привързаното отношение. В противен случай са пясъчни кули.
По-долу ще разгледаме принципите, които подпомагат
възстановяването и затвърждаването на привързаността между
родителя и детето. С това започва изцелението на моделите на СДВ
у детето. Те се прилагат успешно от много родители, с които
работя, а и аз лично мога да свидетелствам за ефикасността им. При
това не важат само за децата със СДВ, а са фундаментални за
работата с всяко дете особено ако има проблеми. Дългосрочният
проект, посветен на здравословното развитие при детето със
синдром на дефицит на вниманието, е практически безнадежден,

ако не прилагаме, и то последователно, следните принципи.
1. РОДИТЕЛЯТ ПОЕМА АКТИВНА ОТГОВОРНОСТ

ЗА ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА.
Техника: Поканете детето

Цел: Укрепване на способността за самоприемане
на детето
Родителите ентусиазирано и искрено приканват детето. Те не

правят изявления и декларации за обич, а ден след ден де-
монстрират, че желаят неговата компания. Измислят какво могат да
правят заедно или просто се мотаят с детето, засвидетелствайки
му активно внимание. Когато са с детето, те го правят пълноценно,
а не по задължение и колкото да мине времето. Изпълнени са с
активна енергия, която се излъчва към детето. Правят така, че в
живота им наистина да има място за детето.
Чувството, че е желано и му се радват, е най-големият дар за
детето. Той стои в основата на самоприемането. Децата със СДВ,
без изключение, таят дълбока несигурност в самите себе си. Много
е важно да им покажете, че цените самото им съществуване.
Родителят може да изказва Вербално такова послание, но ако не го
живее с времето и енергията си, детето в най-добрия случай ще
получава смесено послание.
Родителят трябва да кани детето при себе си при всяка

възможност. Това невинаги е лесно. Несигурното в себе си дете
може да бъде извънредно взискателно по отношение на времето и
вниманието. Напълно разбираемо, родителят копнее за малко
почиВка, не за още съвместни занимания. Уловката тук е, че
вниманието, което оказваме на детето по негова молба, никога не
му носи пълно удовлетворение: то го оставя с несигурността, че
родителят просто отвръща на настойчивостта му, а не го прави по

своя воля и желание. По тази причина изискванията непрекъснато
ескалират, а емоиионалната потребност, от която са предизвикани,
така и не бива задоволена. Решението е да уловите момента - да
поканите детето при себе си, когато самото то не го е поискало.
Ако ли пък откликва на вече отправена молба, родителят може да
поеме иниииативата и да изрази по-голям интерес и
въодушевление, отколкото детето е очаквало: Страхотна идея!
Тъкмо се чудех какво можем да правим заедно. Много се радвам, че
се сети! Детето ще се изненада и ще се почувства така, сякаш
получава, а не отправя покана.
Ухажвайте детето, както бихте ухажвали възрастен, с когото
искате да имате връзка.
2. РОДИТЕЛЯТ НЕ СЪДИ ДЕТЕТО
Техника: Избягвайте да посочвате грешки и недостатъци

Цел: Повишаване на сигурността, намаляване на срама
Срамът, както видяхме, е физиологично-емоционално състояние,

породено от чувството на изолация и отблъскване. Детето със СДВ
тъне в срам и го изразява по най-различни на-
чини. Може да чуваше самообвинителни реплики като Аз съм

глупав, но може и да е тъкмо обратното: детето напълно да отрича
собствения си негативен принос в общуването си с другите: Eди-
кoй си е гаден. Винаги пръв започва кавгите. Когато е налице
дълбоко чувство на срам, детето може да се защитава, като
отхвърля дори най-лекия намек за грешка от негова страна. Няма
смисъл да се опитвате логически да опровергавате нито
самокритичните, нито самозащитните наклонности. Срамът не
възниква в лявото полукълбо на мозъка и не може да бъде оборен с
логически и вербални средства. Можем да отслабим срама, като не
го подхранваме; като не правим нищо, което кара детето да се
чувства изолирано или малоценно.

Родителската критика е пагубна за чувствителното дете с ниско
самочувствие. Като родители понякога не долавяме критичния тон
на думите си. Детето обаче чува само тона, не и думите.
Емоционалните центрове в дясното полукълбо интерпретират тона
като отблъскване и незачитане. Ако родителят иска да помогне на
детето да усъвършенства някое свое умение или нагласа, най-добре
да го направи с топлина и уважение към детската уязвимост.
Въобще не се опитвайте, ако отношенията ви са разклатени. Когато
се съмнявате, по-добре прехапете родителския си език, отколкото
да изречете критична забележка. При всички случаи детето трябва
да чувства, че родителят му винаги ще го приема и това не зависи
от начина, по който се справя с едно или друго. Отношението на
родителя не се влияе от лошото представяне на детето, защото е
безусловно.
Развивайки по-здрава представа за себе си, детето става все по-
отворено за помощ и корекции в областите, в които изпитва
затруднение. То вече не се бои да признае, че има недостатъци,
защото не смята, че те застрашават Връзката му с родителя.
3. РОДИТЕЛЯТ НЕ ХВАЛИ ПРЕКАЛЕНО ДЕТЕТО
Техника: Хвалете с мяра; отразявайте чувствата на детето

Цел: Укрепване на увереността на детето,
че не е нужно да постига определени резултати, за да
заслужи приемане и уважение от родителя си
Прекомерните похвали могат да бъдат почти толкова вредни,

колкото и непремерената критика. Изглеждат противоположни, но
носят едно и също послание: родителят цени не детето само по себе
си, а това, което то прави. Ето защо много деца със СДВ, колкото и
да копнеят за внимание, не се чувстват добре и от похвалите.
Намеренията на природата се осуетяват от това, което психологът
Гордън Нюфелд нарича придобито самочувствие, т.е. почиващо на

външни оценки: Не бива да градим самочувствието на детето
върху това колко е хубаво, колко е популярно, колко е умно, колко
добър бейзболист е или колко добре се справя в училище - пише той.
- Има много, много пo-истинен и солиден вид самочувствие, кoeтo
можем да вдъхнем на децата си, от нещо, кoeтo просто следва
културните тенденции и се доближава до културните норми.
Трябва да избягваме да караме децата да си мислят, че тези неща
влияят на чувствата ни към тях.
Родителят реагира топло, когато детето направи нещо добре или
постигне нов жалон в развитието си, но коментарите му са насочени
към постъпката, а не към самото дете; към вложените усилия, а не
резултата. Той взема предвид емоциите на детето: Ти много се
постара. Браво на теб! Не се отказа, въпреки че беше трудно.
Много по-важно е какво чувства детето относно нещата, които
прави, отколкото какво мисли родителят по въпроса.
Положителната оценка си остава оценка и неминуемо влече със
себе си въпроса: какво щяха да чувстват към мен, ако не можеха да
ме оценят положително? Хората не се нуждаят от оценки, а от
приемане.
4. РОДИТЕЛСТВО БЕЗ ГНЯВ
Техника: Когато е ядосан, родителят се въздържа от критика,

нареждания и изказване на мнение
Цел\ Избягване на възможността детето да се почувства Виновно
дори за краткотрайно прекъсване на връзката с
родителя
Срамът, вкоренен В характера на всяко дете (или възрастен) със

СДВ, се активира лесно. Когато детето се сблъска с родителския
гняв - изпънато изражение на лицето, строг глас, режещи думи, - то
веднага преживява загуба на връзката с любящата майка или баща.
Изпада Във физиологично състояние на срам или в реактивна

агресивна ярост, за да потисне срама. То усеща остро обвинението
(независимо дали възрастният е имал намерение да отправи такова,
или не), че е отгоВорно за емоционалния разрив. Освен това
затвърждава дълбокото си убеждение, че не заслужава топъл
контакт с никого. Може да не го покаже директно и дори да реагира
с безразличие и арогантно пренебрежение, но и най-
предизвикателното поведение е само защита срещу надигналия се
срам. Колкото по-дълбоки стават коловозите на психологичните
защитни механизми у детето, толкова по-трудно ще бъде за
родителя да изгради връзка.
Пълното избягване на гнева е мисия неВъзможна за един родител

особено ако има дете със СДВ. Не си поставяйте обречени цели,
заблуждавайки се, че е Въпрос на решение и добри намерения.
Поведението и импулсивността на детето биха подложили на
изпитание и търпението на светец, така че родителите неминуемо
реагират. Понякога самите те имат избухлив нрав. Не е реалистично
да очакваме Винаги да запазваме спокойствие, но когато усетим
надигащия се гняв, можем сами да се дисквалифицираме от
родителската си длъжност, докато не се успокоим и не възвърнем
самообладанието си: В момента съм прекалено разстроен. Вината
не е твоя. Не се владея. Ще се оправя, но ми трябва малко време.
Гордън Нюфелд сравнява това с превключването на по-ниска
предавка, когато колата ускори прекалено. Много полезно е в такъв
момент да повикаме на помощ брачния си партньор или друг
доВерен възрастен, който може да поеме кормилото за малко.
Нелепо е да се опитваме да даваме полезни уроци на детето В
атмосфера на гняв. В биохимичната супа от стрес и срам не може да
се научи каквото и да било. Нервната система на детето просто не
възприема, защото е ангажирана с оцеляването му. В най-добрия
случай детето ще усвои техники, с които да избягва гнева на
родителя. Съществува вид гняв, който можем да наречем топъл
гняв. Той не вреди, защото се намира под контрол. Насочен е към

постъпката, без да внушава заплаха от дистанциране. Децата го
приемат и се учат от него особено ако като цяло чуВстват сигурна
връзка с родителя.
5. РОДИТЕЛЯТ ПОЕМА ОТГОВОРНОСТТА
ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА ОТНОШЕНИЯТА
Техника: Не чакайте детето да възстанови контакта след

конфликт
Цел: Възможност детето да почувства, че връзката
му с родителя е по-силна от всеки спор и несъгласие,
който може да застане помежду им
Като родители можем спокойно да приемем, че от време на време

ще губим самообладание. Не ни е по силите да пазим съвършено
хладнокръвие. Временните пробиви в отношенията с децата са
неизбежни и сами по себе си не са нещо страшно, стига да не са
чести и катастрофални. Истинската вреда настъпва, когато
родителят принуждава детето да търси възстановяване на контакта,
например като го кара да се изВи- ни, за да му прости. В такива
ситуации няма нито искрено разкаяние, нито искрена прошка - само
унижение. Тъй като по принцип нищо, което детето прави, не бива
да застрашава връзката с родителя, не бива и да му се налага да
полага усилия за възстановяването й.
Следователно, ако родителят избухне, негова е отговорността да
възстанови междуличностния мост. Това не бива да приема
формата на окаяни извинения и обещания никога Вече да не се
държи гадно. Безспорно пак ще се случи да избухне, така че няма
смисъл да се кълне в противното. Възстановяването на моста
означава просто да признаем, че виждаме какво се е случило,
разбираме какво вероятно изпитва детето и сме готови да го
изслушаме, без да се защитаваме. Когато то ни обясни как се
чувства, дори да го направи във вид, който ни е трудно да приемем,
не се опитваме да се обясним или оправдаем. Просто слушаме с

емпатия.
Възлагайки приоритет на привързаното отношение, родителите
не само изграждат чувство на сигурност и са- моприемане у детето,
но и дават личен пример за най-важния му урок: колко важно е да
помним бъдещето. Поставят акцента върху развитието и
изцелението, не върху краткосрочните - и краткотрайните -
резултати.

18.
КАТО РИБА В МОРЕТО
Родителите, пред кoитo стои въпросът за развитието на децата, трябва

постоянно да отвръщат на предизвикателството.
Да се развиват заедно с тях.
Е Р И К ЕРИКСЪН, Детството и
обществото
В
ъв всяка общност от същества, живеещи в близък контакт
помежду си, поведението на индивидите може да бъде разбрано
само в контекста на тяхното отношение към групата като цяло.
В колония от мравки например ларвите се излюпват с практически
идентични генетични заложби. Коя ще стане царица, коя работничка и
коя - войник, зависи от нуждите на групата, не от индивидуалните им
наклонности. Изискванията на общността влияят на физиологичното
развитие и функциите на всяка мравка. Човешкото семейство не прави
изключение. То също формира система, която силно влияе не само на
ранното развитие на своите малки, но и се отразява на поведението и
развитието им в бъдеще. Разбирането за
семейната система може да бъде голямо предимстВо В изце- лителния
процес на детето със СДВ.
В никой друг период от живота поведението не отразява така

непосредствено Връзката с Важните хора, както в детството, защото в
никой друг период човек не е толкова емоционално и физически зависим
от другите. Мислим, че детето се държи лошо, а то Всъщност реагира на
нас и на заобикалящата го среда. Възрастните, които го осъзнаят, ще
имат В ръцете си мощен инструмент. Умението да забелязват
собствените си реакции към детето, вместо да се фиксират върху
реакциите на детето, ще им даде огромна енергия за развитие. Aкo
родителите изместят фокуса си от детето и станат по-отговорни за
собствените си действия, детето автоматично (може би след като
провери дали са искрени) ще поеме повече отговорност за себе си -
пише Майкъл Кер, психиатър в Семейния център на Университета
Джордтаун. -
Aкo родителите се фокусират върху това да носят отговорност за
себе си и да уважават границите в отношението си към децата, и
децата автоматично ще станат по-отговорни за себе си1. Поемането
на отговорност за себе си почива на способността за саморегулация.
Както Вече казахме, целта на развитието е саморегулацията, а липсата
й е фундаменталното увреждане при СДВ. Един от начините да я
опишем е като способността да поддържаме вътрешната си среда във
функционален и безопасен диапазон, независимо от външните
обстоятелства. На емоционално ниво саморегулацията на настроенията
означава недопускане унинието или неконтролируемото въодушевление,
пасивното покорство или сляпата ярост да подчинят ума. Фрустрацията,
разочарованието или тъгата не водят до отчаяние. Щастието не се
превръща в еуфория, а гневът - във Враждебност. Настроенията не се
контролират от произВо- ла на Външните събития или настроенията на
другите хора.
Емоционалната саморегулация може да се представи като
термостат, който се грижи температурата в стаята да остане
постоянна, независимо от резките промени в атмосферните
условия навън. Когато бремето е студено, се Включва
отоплителната система. Когато стане горещо, заработва

климатикът. Или, ако вземем аналогия от животинското царство,
емоционалната саморегулация напомня на способността на
топлокръвните организми да живеят в различни условия. Тяхната
кръв не може нито да се преохлади, нито да прегрее, каквато и да е
температурата навън. Студенокръв- ното животно оцелява в далеч
по-тесен кръг от хабитати, защото не може да регулира вътрешната
си среда. В това отношение хората със СДВ, особено децата,
напомнят на студенокръвни животни. Вътрешният им баланс
твърде лесно се нарушава дори от сравнително малки промени във
външните условия. Те често реагират автоматично, вместо да
обмислят действията си. За мнозина промените са свързани със
стрес, защото им липсва гъвкавост за емоционално
приспособяване. Други процъфтяват в постоянен хаос и промени.
Това също е знак за недостатъчна Вътрешна регулация, изразяваща
се в постоянна потребност от нови дейности, връзки и ситуации,
защото не сме способни да поддържаме интереса и енергията си
отвътре без силно заредени външни стимули. И когато това е
невъзможно поради обективни обстоятелства, настъпва хаос и
чувство на празнота.
Задължително условие за еволюцията на саморегулацията у
децата е нейното наличие у възрастните, които се грижат за тях. В
семейства, в които едно или друго дете има СДВ, родителите често
не притежават тази способност. Техните настроения не са
независими от детето. Почти всички родители на деца със СДВ
споделят, че синът им или дъщеря им притежава забележителната
способност да диктува емоционалната атмосфера на цялото
семейство.
- Когато той се разстрои - каза ми бащата на 7-годишно момченце, -
климатът у дома от приятен става непоносим за броени секунди. Когато
е щастлив, навсякъде грее слънце и радост.
Когато детето унива, родителите се изпълват с отчаяние; когато се
ядосва, и те изпадат в ярост; когато се държи неконтролируемо, те се

чувстват безпомощни.
В някои семейства долавям невидима пъпна връв, която все още
свързва родителя с детето.
- Вярно е - потвърди една майка. - Ако синът ми е доволен, и аз съм
доволна. Ако се справя зле, аз съм съкрушена.
Не само родителите, но и другите деца в семейството като че ли се
въртят в емоционални орбити около детето със СДВ. И, разбира се, рано
или късно започват да негодуВат срещу контрола, който то упражнява
Върху цялото семейство.
Родителите на деца със СДВ често казват, че синът им или дъщеря им
имат силен характер. Всъщност е точно обратното: детето им е слабо и
уязвимо. Тук не стаВа Въпрос за сила, а за неефективността на
собствения емоционален термостат на родителите, които позволяват
флуктуации- те в настроенията на детето да задават тона в семейството.
Детето в тази ситуация е обзето от дълбока несигурност. То се чувства
несигурно заради липсата на емоционален самоконтрол, тъй като край
него няма възрастни, които да поддържат стабилна и функционираща
среда, независимо от собственото му вътрешно състояние. В условията
на такава несигурност не може да има развитие. Само привидно изглеж-
да, че настроението на детето е под контрол, защото родителите не
съзнават колко дълбоко му се отразяват собстве-

ните им вътрешни състояния и липса на вътрешна саморегулация.
Така се изправяме пред поредния порочен кръг. Родителите имат
нужда детето им да поддържа равновесие, защото те самите не го
умеят. Но тъй като родителите не поддържат независимо
равновесие, детето също не се научава да го прави.
Да разгледаме отблизо познатата сцена на вечеря. Детето със
СДВ е гладно и съответно не е в настроение. То се бави, може дори
да откаже да седне на масата.
- Добре! - изпитва го майката. - Значи ще вечеряме без теб.
Детето намусено заема мястото си и започва да чопли храната и
да мрънка. А може и въобще да не Влезе в кухнята, а да крещи
възмутено от другата стая, че на никого не му пука за него, или пък
да обижда родителите, братята и сестрите си, че бездруго не би
искало да седи на една маса с такива противни хора. При всички
положения настроението му заразява цялото семейство.
Докато напрежението ескалира, майката хвърля отчаян поглед
на мъжа си. Той на свой ред удря с юмрук по масата, скача и
кресВа на сина си, който все така си хленчи. Вече няма значение
кой ще надвие в последвалата словесна схватка, нито дали бащата
ще се опита да довлече детето на масата, или в стаята му.
Настроението на всички помръква, вечерята е съсипана и цялото
семейство за пореден път се убеждава, че на това дете определено
му има нещо.
Когато се видим за първи път в кабинета, повечето родители на
деца със СДВ разказват повече или по-малко подобна история.
Напълно разбираемо те търсят съвет. Искат да им предложа
техники, които ще им помогнат да действат по-ефективно в такива
ситуации.
- Какво да правим? - питат те. - Как да подходим, когато детето
ни е извън контрол?
ЧАСТ ПЕТА
Има много книги и прочее материали, пълни със съвети към
родителите на деца със СДВ и техники за мотивиране, които би
трябВало да помогнат на малките да се организират и да
контролират поведението си.
- Изслушали сме куп записи, които психиатърът ни даваше, за да
се научим как да правим едно или друго - оплака се един баша, - но
нишо не помага.
Методите не успяват не защото не са разумни, а защото сами по
себе си не са насочени към емоционалния контекст, към невидимата
емоционална транзакция между родителя и детето.
Най-Важното не е техниката, а степента на родителска
саморегулация, фундаменталният проблем не е кaк да се държи
родителят, а кой е родителят. И нямам предвид бащата или
майката, а психическото състояние на въпросния възрастен.
Нетърпимото напрежение, което възниква в ситуации като
описаната драма на вечеря, само отчасти се дължи на поведението
на детето. То се подхранва и усилва до невъзможност от
тревожността, която противопоставянето на детето провокира у
родителите. Тя има много корени, в т.ч. страхът на родителите да не
изгубят контрол, ужасът от поредната съсипана вечер,
емоционалната болка от нападките на детето и дълбокият
песимизъм, че ако не изкоренят поведението на детето си в
зародиш, с Възрастта то ще става все по-лошо. С две думи, детето
провокира тревожността на родителите си. Те от своя страна
реагират с поведенчески модели, характерни за малките деца,
неспособни на саморегулация: импулсивност, ярост, физически
изблици или безпомощност. Това тласка хиперактивното дете със
СДВ към още по-силна тревожност, която се проявява с ес-
калираща, привидно неумолима враждебност или уплашено
вкопчване.
Ако се върнем при същото семейство, но предположим, че
междувременно родителите са развили малко по-добра само-
ЧАСТ ПЕТА 18. 207

регулация, изходът ще бъде съвсем различен. Саморегулацията в
този контекст няма нищо общо с контролиране на гнева. Това,
което наричаме гняв, е само автоматична реакция на тревожността.
Реакция на човек, който не може да понесе чувството на
тревожност. Саморегулацията не е липса на тревожност, поне не в
самото начало, а способност да толерираме тревожността.
Когато детето подема добре режисирания си номер преди вечеря,
родителите осъзнават, че напрежението е само една от множеството
възможни реакции от тяхна страна. Тогава не им се налага да
потискат собствената си тревожност с опити да контролират
настроението и поведението на детето. Просто виждат В него малък
човек, който има още да расте.
Родителят, който приема собствената си тревожност, не се
чувства принуден да реагира на детето с гняв, емоционална
студенина или молби. Детето от своя страна не е подложено на
натиск да промени незабавно поведението си, така че родителят да
се почувства добре. Ако родителите не реагират по обичайния си
тревожен начин, а гласът им не изразява гняв и отчаяние,
тревожността на детето също ще се ограничи. Ако то знае, че
родителят му е стабилен, дори самото то да не е, ще се почувства
по-сигурно. Каквато и да е моментната му реакция, тя няма да
ескалира конфликта. И детето може да се отпусне.
Когато не му се налага да се защитаВа срещу родителската
враждебност, детето може по-лесно да се свърже с дълбокото си
желание да бъде част от семейния кръг или с тъгата си, че се
чувства изключено от него. Ако детето покаже дори намек за
уязвимост на мястото на защитните механизми, родителят може
веднага да откликне и да установи контакт.
Детето ще се чувства по-сигурно с родител, когото не може да
сВеде до собственото си редуцирано ниво на функциониране. А в
условията на сигурност настъпва растеж.
Родителите на деца със СДВ трябва да се стремят към се-

бепознание. Това е първото и задължително условие за подкрепа
към детското развитие. Човек не може да избяга от собственото си
подсъзнание и при най-добро желание. Предаването на психичното
бреме от поколение на поколение е свързано именно с тези
проблеми, които родителите най-малко осъзнават, и става точно
когато детето настъпи несъзнателните им емоционални слаби места.
Много родители познават фрустриращото преживяване, когато
подхождат към дадена ситуация оптимистично, с ясната идея каква
родителска техника ще приложат само за да се разкрещят или да се
затворят в себе си, саботирайки най-добрите си намерения.
Знанията ни за родителските техники, подобно на всяко
интелектуално знание и учене, са функция на лявото полукълбо,
докато личността на родителя - изражението, с което се обръща към
детето - във всеки един момент до голяма степен се определя от
силните емоционални механизми, управлявани от дясното
полукълбо. Борбата между двете хемисфери е неравна. Задействат
ли се най-дълбоките ни емоции - което става много лесно В
общуването с децата, интелектът и рационалните разбирания бързо
се подчиняват.
В специализираната литература за СДВ се говори за поддър-
жащи фактори, които затвърждават или провокират качествата на
синдрома. Сред тях няма по-силен от емоционалното състояние на
родителите. Нерешените психологични конфликти между
родителите и във всеки от тях поотделно са огромен източник на
безпокойство за свръхчувствителното дете със СДВ. Попитата
тревожност води до хиперактив- ност и други поведенчески модели,
характерни за синдрома.

Родителите, които насочват вниманието си към собственото си
психологично функциониране, скоро забелязват силната
зависимост между настроението си и реакциите на детето със СДВ.
Голяма част от онова, което интерпретираме като проблемно или
разстроено поведение, всъщност представлява автоматична
реакция на дясното полукълбо на детето към емоционалните
послания на родителя. Дисфунк- ционалните реакции са резултат
от разстройството само на пръВ поглед. Те не произлизат изцяло
от детето. То проявява онова, което семейният терапевт и писател
Дейвид Фрийман нарича недовършената работа на родителите2,
фактът, че го прави, е признак на незряла саморегулация, но
поведението му говори колкото за него самото, толкова и за
заобикалящата го среда.
Д-р фрийман дефинира недовършената работа като емо-
ционална реакция в настоящето, формирана от преживяване в
миналото. Това е първосигнален отклик, воден от силни
емоционални чувства, почиващи на минали преживявания на
тревожност... Поведението на партньора или децата, кoeтo ни
изглежда критично, дистанцирано или лишено от обич, провокира
у нас тревожност и съмнение и блокира способността ни да
проявяваме любов и грижа - пише той.
Децата плуват в подсъзнанието на родителите си като риба в
морето, по сполучливия израз на ванкувърския психотера- певт
Андрю фелдмар. За да създадат сигурност у тях, родителите трябва
да посветят енергията и желанието си на преработването на
собствената си недовършена работа. По този начин те могат да
направят много повече за развитието на детето си, отколкото с
всеки поведенчески подход, насочен към мотивиране на детето или
неговото подчинение.
Саморегулацията е тясно свързана с процеса, който психо-
логията на развитието нарича индивидуация, или диференци-
■I
ация. Индивидуацията - превръщането в самомотивираща се,
самоприемаща се личност, истински индивид - е върховната цел на
развитието. С нейното разгръщане детето добива способността да се
движи повече и по-независимо В света, водено от собствените си
интереси и потребности. То все по-малко се нуждае друг човек да вижда
или чувства точно това, което вижда или чувства то, за да се почувства
зачетено и утвърдено. Детето продължава да се нуждае и да копнее за
близост, топлина и взаимна подкрепа от друго човешко същество, но не
и да бъде емоционално споено с него: когато се налага, може да
функционира и само.
Ако родителите искат да подпомогнат индивидуацията у децата си, те
трябва да работят и върху собственото си съзряване. Колкото и да се
старае, слабо индивидуираният родител не може успешно да подкрепи
индибидуацията на детето си. Той обикновено има незадоволителна
връзка с партньора си, особено след появата на децата, които още повече
нарушават крехкия баланс помежду им. Освен това такъв родител има
склонност да се споява емоционално с някое от децата си. На пръв
поглед може да имаме близка връзка между родителя и детето, но в
действителност индибидуацията на детето е възпрепятствана, защото то
расте с чувството, че е отговорно за вътрешното състояние на родителя
си. По-късно такова дете ще се чувства отговорно за целия свят. Дори
егоистичното наглед поведение ще представлява подсъзнателен отчаян
опит за отхвърляне на това непоносимо чувство за отговорност.
- Проблемите ни се появиха с раждането на сина ни - сподели майката
на малко момченце със СДВ. - Тогава нещата започнаха да се разпадат.
Когато са се оженили, нито един от двамата партньори в това
семейство не е бил достатъчно индивидуиран и не е мо- жел да
функционира без тревожност, ако не се е чувствал обичан и подкрепен от
друг човек. Успявали са да избегнат тревожността си, защото близостта
им е компенсирала липсата на емоционална увереност в самите себе си
като индивиди. Когато се родил синът им, майката, естествено, е
трябвало да насочи голяма част от грижовната си енергия към бебето.

Собствените й потребности от емоционална връзка също са били отчасти
задоволени от близкия контакт с него. Имала е възможност например да
изпитва силна радост по време на кърменето.
Не така са стояли нещата за бащата. Без да го съзнава, той е започнал
да се държи по начин, издаващ нарастваща тревожност. Все повече
негодувал срещу това, което тълкувал като намалял сексуален интерес от
страна на съпругата си, която всъщност била уморена от безсънните
нощи. Не разбирал, че това, което приемал за чиста сексуална фрустра-
ция, всъщност било неудовлетворение от психическата са- мота, с която
не можел да се справи. Отправял изисквания, но не срещал отклик и
започнал да се затваря в себе си. Отдал се на работата, което облекчило
потребността му от емоционален контакт, а оттам и тревожността му,
което от своя страна повишило тревожността на майката, която се по-
чувствала сама във връзката им.
Емоционалният баланс в дома ставал Все по-крехък и неустойчив.
Бидейки недостатъчно диференцирани индивиди, и двамата родители
реагирали остро един на друг и на характерните за СДВ модели, които
синът им показвал все по-ясно с наближаването на училищна възраст.
Колелото на тревожността не спирало да се върти.
За да не се завърти изобщо този цикъл, трябвало е родителите да
получат възможност да се превърнат в самостоятелни индивиди в
собствените си семейства. Ако не беше
212
толкова заВисим от емоционалното присъствие на жена си, бащата би
бил способен да приеме факта, че е насочила цялото си грижовно
внимание към детето. Тя от своя страна не би изтълкувала признаците му
на треВожност като изоставяне.
Семейната терапия помогна на тази двойка да осъзнае взаимната си
обвързваща емоционална зависимост. Вече не се чувстваха толкова
застрашени, когато партньорът им изглеждаше малко дистанциран или
недостъпен, и можеха да понесат малко повече емоционално
пространство около себе си, без да се чувстват ограбени. Научиха се да
възприемат сина си като отделен индивид, а не като продължение на
собствената им личност, така че вече не се чувстваха лично съкрушени,
когато той преживяваше дистрес или постъпваше незряло. Укрепената
сила на всеки от тях като индивид им позволяваше да не отдават такова
значение на чуждото мнение, което означаваше, че изпитваха по-малка
потребност да контролират поведението на сина си само и само да си
спестят неудобството. Благодарение на това синът им се чувстваше
повече приет от родителите си, което укрепи самоувереността и
самоприемането му. Той вече не се нуждаеше в такава степен от
утвърждението на Връстниците си, които от сВоя страна спряха да
изпитват желание да го държат на разстояние, неспособни да приемат
неговата потребност от внимание. Облекчаването на социалната му
тревожност му помогна да стане по-спокоен и внимателен в клас.
Тези промени не настъпиха мигновено. Родителите преживяха редица
неуспехи и провали, преди да почувстват, че вървят по пътя на
изцелението. Трябваше да мислят за дългосрочната си цел - развитието, и
да избягват да реагират непремерено, когато тревожността им биваше
провокирана от другия партньор или детето. В нито един момент не мо-
жеха да кажат категорично, че проблемите на сина им са останали В
миналото. Но се разбиваха; той също.
Докато родителите са готови да се вглеждат в себе си, те ще се движат
по кривата на ученето, а детето им ще се чуВ- стВа достатъчно сигурно,
за да се развива. Ако приемем тоВа предизвикателство, диагнозата
ЧАСТ ПЕТА 213

синдром на дефицит на вниманието ще отбележи началото на
изцелителния процес за детето и за цялото семейство; В противен случай
ще се превърне В капан. Родителите ще се фиксират върху лечението на
разстройството, което ще затвърди собственото усещане на детето,
дълбоко Вкоренено в душата му, че нещо не му е наред. Без съмнение,
проблем има - но той обхваща цялата семейна система. За да се излекува
детето, трябва да се изле- кува семейството.
Състраданието към децата изисква родителите да бъдат
състрадателни и към себе си и да си спестяват суровите са- мооценки. Те
неминуемо ще допускат грешки и много пъти ще губят самообладание.
ТоВа не е страшно. Макар и чувствителни, децата не са направени от
стъкло и не се чупят толкова лесно. Всъщност са доста устойчиви. Като
нормални човешки същества Всички ние имаме емоционални Възходи и
спадове, моменти на по-голям или по-малък емоционален баланс.
- Имам чувството, че Винаги трябва да бъда нащрек - оплака се една
майка. - Дори за малко да се отпусна, Всичко се разпада.
Никой не може да бъде Винаги нащрек. Но родителите правят
гигантска крачка напред, когато осъзнаят колко Важно е да следят
собственото си емоционално състояние и нивото на напрежение в дома
си. След като знаем, че децата плуват в нашето подсъзнание, добре е да
поддържаме водата му бистра. Или поне колкото може по-бистра.

19.
ТЪРСЕНЕ НА ВНИМАНИЕ
Детето, кoeтo непрестанно търси внимание, е по необходимост

нещастно дете. Струва му се, че aкo не му се обръща внимание, значи
няма стойност и място. Търси постоянно уверение, че е значимо. И
понеже се съмнява в това, никакви уверения не го впечатляват.
Д Р РУДОЛФ ДРАЙКУРС, Децата:
Предизвикателството
Д
ецата със СДВ, често дори след диагнозата, страдат от
предразсъдъчните нагласи и оценки на света на
Възрастните. Общото за всички тях е схващането, че
поведението на детето и реакциите на родителя към
него са все отговорност на детето и то може да ги промени, стига да
пожелае. В тази глава ще разгледаме пет от най-вредните заблуди
по отношение на детето със СДВ.
Мит № 1: Детето просто търси внимание
Няма по-често срещано омаловажаване на детето със СДВ от

фразата: Просто търси внимание, която редовно чуваме от отчаяни
родители и учители.
19.
- Да - казвам аз, - точно така е. Детето търси внимание. Но в тоВа
няма нищо просто.
Главната потребност на детето е внимание от подходящ вид, а
липсата му - негоВата главна тревожност. Това разбиране променя
смисъла на самото название синдром на дефицит на вниманието. Както
вечно ни напомнят политиците, които орязват разходите в публичния
сектор като здравеопазване и образование, дефицит настъпва, когато
човек плаща повече, отколкото получава. От детето със СДВ се очаква
да дава повече внимание, отколкото получава: така настъпва дефицитът
на внимание.
Напълно възможно е, както твърдят много родители, детето със СДВ
да обсебва вниманието им до такава степен, че останалите деца в
семейството да се чувстват пренебрегнати. Проблемът е, че с типичното
си за СДВ поведение детето проВокира много повече негативно,
отколкото позитивно внимание и с възрастта тоВа още повече се влоша-
ва. Може да изглежда парадоксално, но много деца предпочитат
негативно внимание, отколкото липса на внимание изобщо. Не го правят
съзнателно, но го правят. Детето се държи предизвикателно отчасти за
да предизвика внимание. Възрастният реагира с наказващ поглед,
действие или думи, които детето възприема като отхвърляне.
Тревожността му, породена от чувството, че е откъснато от родителя, се
усилва, а с нея и отчаянието за внимание. Само възрастният може да
прекъсне този цикъл. Ключът е в това да се научим да даваме на
детето не вниманието, кoeтo търси, а вниманието, от кoeтo се
нуждае.
Не бъркайте детето и симптома - пише психотерапев- тът Ерик
Ериксон. Най-добрата нагласа, която могат да възприемат възрастните
по отношение на смущаващите поведенчески модели на детето със СДВ,
е състрадателно любо- питство. Състраданието е насочено към детето,
което под повърхността на отблъскващото поведение е изпълнено с
тревожност и емоционална болка. Любопитството, ако е ис- крено и
открито, ни помага да разберем посланието, което детето се опитва да ни

внуши чрез поведението си, макар самото то да го съзнава по-малко и от
нас.
Състрадателното любопитство може да ни помогне да разгадаем
шифрования език на търсенето на внимание. Когато детето се намира в
състояние на неутолим глад за внимание, майката може да изпита
негодувание и фрустрация. Да се почувства в безизходица. Все пак тя е
прекарала часове наред с него, играли са заедно, помогнала му е да
разтреби стаята си, чела му е, гледала е представленията му. Усеща, че
няма какво повече да даде от себе си, но детето иска още и още. Тя
изтъква колко внимание вече му е посветила. Детето не е съгласно и тя
още по-усилено се мъчи да го убеди.
- Ти никога не си играеш с мен! - отвръща малкото, гневно и
обидено.
Как да го разбираме?
- Тревожа се, че не ме искаш край себе си - казва всъщност детето, -
а когато съм притеснен, не мога да остана сам.
Не можем успешно да противодействаме на това несъзнателно
чувство, като спорим с детето и му показваме, че греши. Колкото повече
се стараем да го убедим, толкова повече то ще затвърждаВа поредното
си дълбоко схващане, а именно, че никой не го разбира и вероятно никой
дори не го желае.
Постоянното Вижме на детето със СДВ е уморително, неутолимо и
неблаготворно. То издава свиреп апетит, който не може да бъде
задоволен, дори да постигне непосредствената си цел. Каквото и да
получи детето в емоционалната връзка с родителя, след като го е
изискало, по дефиниция не носи удовлетворение. Също както за
безусловното приемане, дeтeтo не бива да полага усилия, за да получи
внимание - нито с деструктивно поведение, нито с държание тип Вижте
ме, нито с безропотно послушание. Гладът се утолява, когато родителят
използва всяка възможност да посвети позитивно внимание на детето
точно когато то не го е поискало. Трябва да наситим детето с
внимание, да го натъпчем, дoкaтo почне да излиза от ушите му - казва
специалистът по детско развитие Гордън Нюфелд. Щом задоволим глада

за внимание, държанието, търсещо внимание, ще намалее. Развиването
на по-голяма сигурност във взаимоотношенията и увереност в самия
себе си е съпроводено с отслабване на мотивацията зад този тип
поведение.
Родителят трябва да умее да казва добронамерено, но твърдо Не,
когато не може да отговори на настойчивите изисквания на детето си за
внимание. Може да каже: В момента не ми е до това или Това не ми се
прави точно сега. Въпросното твърдение се отнася до родителя и не
изразява преценка нито за детето, нито за конкретната дейност.
Ключовата дума тук е добронамерено. Проблемът често не е в основа-
телния отказ на родителя сам по себе си, а в наказващата раз-
дразнителност, с която отправя посланието си.
Изискването за внимание, като всички детски изисквания, е
компенсация за несъзнателния емоционален глад. Родителят може с
право да откаже на някое детско настояване, независимо дали става дума
за внимание, или за шоколад в магазина, но няма причина да очакваме
детето да разбере или да приветства решението. Емоционално
нараненото дете възприема всеки отказ като отхвърляне, дори родителят
да не е имал това предвид. Ако родителят позволи собствената му
реакция към реакцията на детето да стане хладна и наказателна,
тревожността на детето се превръща в самоизпъл- няващо се
пророчество.

В много ситуации е напълно редно и уместно Възрастният да не се
поддава на детските искания. Важното е да отказваме, без да обвиняваме
или унижаваме детето, задето търси внимание или иска нещо друго от
нас. Ако свикнем да предугаждаме реакциите на детето, да разбираме
техния източник и да не виним детето за тях, то рано или късно ще се
научи да приема отказа. Когато се отнасяме със състрадание към гнева и
фрустрацията на децата, те често преминават нататък към тъгата, че
нямат това, което им се иска, или че се налага да се откажат от това,
което си мислят, че им е нужно точно в момента. В такива ситуации
родителят може да се намеси и да подходи с емпатия към тъгата, което
ще накара детето да се почувства разбрано и подкрепено въпреки отказа.
И накрая, когато говорим за нуждата на детето от внимание, трябва да
разгледаме внимателно и начина на живот на родителите. В една от
предходните глави споменах собствения си работохолизъм и трескавото
си ежедневие, когато децата ми бяха малки. Наблюдавам подобни
модели почти във всички семейства, с които се срещам за оценка на
СДВ. Единият или двамата родители работят много. Сутрин все се бър-
за, вечер - също. Родителят се прибира у дома изцеден, но трябва да
вложи цялата си енергия, за да отвърне на физическите и емоционалните
потребности на детето, което може би през целия ден е било лишено от
контакт с родителя. Овен това родителите често имат други
ангажименти - училищни комитети, църковни базари, курсове и пр.
Допълнителните дейности утежняват заетостта и стреса и намаляват
търпението към детето. Дори във времето, което му посвещава, мислите
на възрастния се въртят около събитията от деня и оставащите задачки.
Изследванията сочат, че много родители на практика прекарВат не
повече от 5 минути на ден (ако има и толкова) в смислено общуване с
детето си. Ако искаме това Време да нарасне, трябва да си освободим
малко пространство, а за целта може да се наложи да преос- мислим
начина си на живот.
Социално-икономическите тенденции водят до значително усилване
на детския глад за внимание. Според американския Институт за
икономическа политика средната годишна заетост днес е със 158
ЧАСТ ПЕТА ? 219

работни часа по-дълга от тази преди 30 години. Добавили сме един месец
към това, кoeтo през 1969 г. се е смятало за работа на пълен ден! -
пише психологът Едуард Л. Диси. - Наистина е изумително1. В такова
общество е нормално да очакваме, че много деца ще търсят внимание -
но няма да го намират.
Понякога се налага родителите да променят начина си на жиВот и да
пожертват всички дейности, от които могат да се лишат, ако последните
ограничават контакта им с детето със СДВ. Това може да означава да
кажат Не и да разочароват приятели и колеги или да се откажат от
близки на сърцето си проекти и ангажименти. Възнаграждението обаче е
голямо, защото детето им вече е развило дефицит на вниманието. Освен
това детето със слаба саморегулация трудно може да се успокои в
хиперактивна среда. Стесняването на обсега от дейности е мъчително за
много от нас, но що се отнася до детското развитие, ползите
многократно надвишават цената. Това може да се окаже задължително
условие за изцелението на детето със синдром на дефицит на
Мит № 2: Детето нарочно дразни възрастния
- Решил е да скъса нервите ми, кълна се! - твърдеше един баща за 10-
годишния си син.
Много родители смятат, че подобни мотиви са убедително обяснение
за поведението на децата им. Привидно това е логично заключение: като
се има прeдвид интелектът на много от децата със СДВ и броят на
случаите, в които им се казВа да не праВят едно или друго, те като че ли
наистина се държат зле съвсем нарочно. За щастие, не е така: децата ни-
то са толкова хитри, нито толкова злонамерени. Това е грешка, която
мнозина от нас допускат в отношенията си с другите, били те деца или
семейни партньори, познати и непознати: смятаме, че знаем намеренията
зад действията на другите. Някои психолози наричат тази заблуда
интенци- онално мислене.
В своя публична лекция за интимността и Връзките семейният

терапевт Дейвид фрийман казва, че ако има нещо, което би искал
слушателите му да запомнят, то е, че никой не познава партньора и
децата си. Мислим си, че идеално знаем защо постъпват по един или
друг начин, но в действителност представите ни отразяват само
собствените ни тре- вожности. Всеки път, когато приписваме мотив на
човека срещу себе си (Ти правиш това, защото...), ние отхвърляме
любопитството и парализираме състраданието. Човекът, който знае,
няма какво да научи; отказал се е да учи. В ума на начинаещия има
много възможности, а в ума на експерта - малко - казва дзен учителят
Шунрю Сузуки§§§. Добре е да помним, че в отношенията си с детето със
СДВ всички сме начинаещи.
В общуването с децата интенционалното мислене ни пречи да видим
детето такова, каквото е. Нещо по-лошо: критичните ни преценки се
превръщат в критични самооценки, които децата пренасят в зряла
възраст. Реплики като Бях лошо дете или Вечно правех бели често
изразяват начина, по който възрастни със СДВ си спомнят детството.
Колкото и да протестира, детето рано или късно започва да възприема
себе си през негативното мнение на родителя.
Както вече видяхме, зад част от поведението на детето със СДВ се
крие дисфункционално търсене на внимание. Други виновници са
слабата саморегулация и незадоволителният контрол на импулсите,
както и несъзнателният срам, гняв или тревожност. Всички те изразяват
не лоши намерения, а уязвимост и болка. Но дори в определен случай да
присъства съзнателно лошо намерение, пак трябва да запазим духа на
състрадателно любопитство. Въпросът Защо детето би искало да
навреди?, зададен без предразсъдъци, може да предостави плодородна
почва за изследване. Какво се е случило с детето, за да се развие така?
Какво се случва в момента, за да се държи по такъв начин? Много неща
можем да научим, ако знаем, че не знаем.
Мит № 3: Детето нарочно манипулира родителя
§§§ Шунрю Сузуки. Зен-ум, ум на начинаещ. Прев. Л. Захариева, Д. Близнакова, С., 1994. - Бел. прев.

В категорията на интенционалното мислене стои и убеждението, че
детето е манипулативно и контролиращо. Струва си да се вгледаме по-
внимателно, защото това е поредната често срещана заблуда, водеща
подире си сурови оценки за децата със СДВ. Никое дете не е по природа
манипулативно или контролиращо. Детето, което развива склонност към
манипулация или контрол над другите, го прави поради слабост, не от
сила. Манипулацията и желанието да контролираме са стресови реакции,
предизвикани от несъзнателна тревожност. Силният човек не се бои до
такава степен, че да изпитва потребност да насочва и контролира всички
аспекти на средата си. Като се има предвид, че децата винаги са по-сла-
бата страна в отношенията с възрастния, естествено е да искаш от време
на време да контролират нещата. Не знам защо използваме това срещу
детето си - смята Гордън Нюфелд. -Най-абсурдното е да кажем:
„Детето се опитва да ме манипулира“. Все едно да заявим, че дъждът
е мокър. Разбира се, че децата искат да получат своето и често успя-
ват само защото склоняват възрастния да се подчини.
Някои деца разчитат на манипулацията и контрола повече от другите.
Ако запазим любопитството си, можем да потърсим обяснение защо
детето изпитва потребност да манипулира. Да манипулираме, означава
фино и прикрито да влияем на другите, ако се налага и с нечестни
средства, за да постигнем целите си, които не бихме могли да
осъществим по честен път. Силните го правят само когато се намират в
морално слаба позиция, например когато правителството се опитва да
накара народа да подкрепи неоправдана война. Що се отнася до децата,
при тях манипулацията се появява само защото са установили, че
откритото изразяване на потребностите не води непременно до
разбиране и отзивчивост. Освен това емоционално нараненото дете може
вече да не е способно да артикулира истинските си нужди. При липсата
на сигурна връзка то се опитва да компенсира, като си набавя неща,
които светът на възрастните, може би с право, не иска да му даде -
например поредната скъпа играчка или шоколад в неподходящ момент.
Изцелението няма да настъпи нито ако възрастният се поддаде на
неуместните искания и манипулативни тактики, нито ако продължи да

възприема детското поведение като основния проблем. Прекомерната
манипулативност, контролиращи нагласи и властно отношение са просто
дисфунк- ционални и нецелесъобразни придобити характеристики на
чувствителното тревожно дете. Тези качества се развиват във
взаимодействие със средата и по същия начин могат да атрофират, ако
средата се изпълни с разбиране, грижа и подкрепа.
Мит № 4: Поведението на детето със СДВ предизвиква напрежение и

гняв у възрастния
Гняв, тревожност, отчаяние: все нормални емоционални състояния за

всеки човек. Те присъстват у всеки от нас, а пропорциите им отразяват
личната ни житейска история и темперамент. Преживяването им е
съпроводено със значителен стрес и ние се изкушаваме да хвърлим
вината върху другиго, колчем ги изпитаме.
Родителите на дете със СДВ често се чувстват гневни и разстроени.
Те казват на детето да побърза, то се влачи и може би дори отговаря
нахално. Родителите изпадат в ярост, убедени, че тя е предизвикана от
поведението на детето. Скарват му се не за това, което е направило, а за
неприятните чувства, които е предизвикало у тях. В действителност
детето не може да причини гняв у родителите си. Може неволно да го
провокира, но не отговаря нито за способността на възрастния да се
гневи, нито за съществуването на триге- ра. Родителят ги е развил преди
появата на детето. Некоопе- ративното поведение може да принадлежи
на детето, но гневът принадлежи на родителя. Той е само един от
многото потенциални начини, по които възрастният би могъл да реагира
на бавенето на детето. И когато по-късно се замисли за случилото се, той
разбира, че реакцията му е била непропорционална на дразнителя. В
друг ден, може би когато се е наспал по- добре, вероятно би реагирал
различно - с невраждебно нетърпение, с леко раздразнение, а защо не и с
хумор.
Родителите трябва да осъзнаят широкия спектър на емоционалните си
реакции - от функционални до дисфункцио-

нални, ако можем така да ги наречем. ТогаВа е много по-малко Вероятно
да настояват детето да поема отговорност за начина, по който се
чувстват, независимо какво е или не е направило. Когато родителят се
научи да признава вътре в себе си източника на реакциите си, от
плещите на детето пада голямо емоционално бреме.
Идеята, че другите не са причина за нашите реакции, е трудна за
приемане, защото сме свикнали автоматично да асоциираме чувствата си
с поведението на хората. Объркването е съвсем естествено. Когато сме
били малки, те наистина са ни карали да се чувстваме по един или друг
начин с отношението си към нас. Степента, в която това продължава да
важи и в зрелия ни живот, отразява успешното или неуспешното
развитие на саморегулация. Елементарен пример е реакцията ни, когато
някой ни настъпи по крака, например в претъпкания автобус. Може да
отвърна любезно или да избухна, а ако се почувствам застрашен, може и
нищо да не кажа. Въпреки че дразнителят е един и същ, реакцията ми не
зависи от него, а от собственото ми вътрешно състояние. Дори един и
същи човек ще реагира различно на един и същ дразнител в различни
моменти. Ето защо нямаме основание да твърдим, че дразнителят
причинява конкретната реакция. Не можем да виним спусъка за
изстрела. Колкото ще да натискате спусъка, ако в оръжието няма
куршум, то няма да произведе изстрел.
Родител, който се научи да наблюдава внимателно себе си, скоро ще
разбере, че голяма част от усложненията в много ситуации идват не от
поведението на детето, а от тревожността, която то задейства у
възрастния. Когато детето се държи лошо, родителят би могъл да
реагира далеч по- ефективно с любопитство и желание да разбере какво
точно стои зад това поведение. Вместо това, обхванати от тревожност,
ние се опитваме веднага да подчиним поведението, иначе казано -
детето.
Мит № 5: Децата със СДВ са мързеливи
Под повърхността на т.нар. мързел, за който често упрекваме децата със

СДВ, отново се крие емоционална болка. Ако се замислим над думата
мързелив, ще видим, че тя Всъщност не обяснява нищо. Това е само
негативна оценка за друг човек, който не желае да направи това, което
искаме от него. Мързеливецът се оказва истинска Вихрушка от енергия
и действе- ност, когато срещне задача, предизвикваща интереса и въл-
нението му. Мързелът и протакането не са неизменни черти на
характера, а израз на отношението към света, започващо от собственото
семейство.
Една отчаяна двойка сподели, че 12-годишният им син от- хВърля с
ярост и възмущение изискването им да се включва в домакинската
работа - например, като изпразва миялната машина:
- Всичко аз трябВа да върша - оплаква се той.
Истината, разбира се, беше, че щом се стигнеше до домакинските
задължения, за родителите беше по-лесно да изстискат вода от камък,
отколкото да изтръгнат помощ от сина си. Успяваха само да го въвлекат
в обречени словесни битки или да се откажат. Това дете също говореше
на кодиран език, който можеше да бъде разшифрован само с ключа на
състрадателното любопитство.
- Много отдавна ми се налага да полагам големи усилия за
отношенията си с вас - казваше то. - Уморих се. Не искам вече да върша
нищо от онова, което трябваше вие да правите през цялото време!
Решението дойде не от опитите на родителите да го заставят или да го

подкупят да поеме своя дял от работата, а от усилието им да възстановят
емоционалната си връзка с него. Така той спонтанно започна да проявява
по-голяма готовност да помага. Накрая нямаше нужда дори да му напом-
нят. Родителите го постигнаха благодарение на новооткритата си
способност да разшифроват езика му. Щом разгадаха посланията на сина
си, те започнаха да откликват с по-голяма подкрепа на неговите
потребности и да не се чувстват застрашени от привидното му
безразличие към домашните задължения .
Друг аспект на привидната леност е автоматичната съпротива на
детето. Може би най-фрустриращият и обезсърчаващ момент в
ЧАСТ ПЕТА |В| 225

общуването с деца със СДВ е привичният им негативизъм и непокорен
отказ на почти всяко изискване, очакване или предложение от страна на
родителите. Тази съпротива също обслужва значима цел и разказва
важна история. И тя има своя смисъл.
20.
НЕПОКОРНИТЕ:
вечното противопоставяне
Човек всякога и навсякъде, който и да е той, е обичал да действа, кaктo

той си искa, а съвсем не тaкa, кaктo са му повелявали разумът и изгодата;
а може да се желае и против собствената изгода, а понякога и безусловно
трябва... Свое собствено, волно и свободно желание, своя собствена, aкo
ще би и най-дива прищявка, своя фантазия, та макар и трескава до
лудост...
На човек му трябва единствено самостоятелното желание, кaквoтo и да
струва тази самостоятелност и дo кaквoтo и да доведе.
ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИ, Записки от
подземието****
С
тивън беше 38-годишен служител в отдела по трудови
взаимоотношения на голяма компания. Уважаваха го като
креативен човек, който умее да мисли оригинално и
иновативно. Умел в преговорите, той намираше начин във всяка
**** ДостоеВски, ф. Записки от подземието. Прев. Л. Минкова. Събрани съчинения, т. 4, Народна култура, С.,
1982. - Бел. прев.

ситуация да под
ЧАСТ ПЕТА |В| 227

ходи откъм нов ъгъл и перспектива, за да открие решение за
безизходицата, в която бяха заседнали Всички останали.
- Правя неща, които никой друг не си и мечтае, но чувствам, че мога
много повече - сподели той.
Понякога импулсивно се захващаше с проблеми и отговорности извън
своя опит и власт. Склонността му да поема рискове неведнъж беше
докарвала самия него и компанията му до прага на катастрофата.
В становището си за семейния му лекар написах: Трябва да
благодарим на дързостта, проницателността и креатив- ността на
Стивън, кaктo и на известната доза късмет, че до момента е избягвал
катастрофалните последици от оригиналния си, идиосинкратичен
подход в работата.
В това и във всяко друго отношение диагнозата СДВ беше повече от
очевидна. Докато разказваше историята на живота си, Стивън изрази
едно голямо съжаление. Като дете и юноша бил дарен с извънмерен
талант за класическа музика. Мнозина му предричали световна солова
кариера. Към средата на тий- нейджърските си години обаче той се
отказал от кларинета и прекъснал всякакви връзки с музиката. В доклада
си отбелязах:
И двамата родители са имали наклонност към изкуството. Майката е

била актриса, бащата - талантлив музикант. Самият Стивън се
запознал с музиката в ранна възраст и явно се оказал дете-чудо на
кларинета, след като още като юноша бил поканен да свири с...
Националния младежки оркестър. Смятало се, че има големи
перспективи. На 16 се отказал от кларинета като израз, по
собствените му думи, на яд и неподчинение към баща си, който го
принуждавал да репетира, а когато откажел, го биел. Принуден бил да
свири по 4 часа на ден. Продължава да обича класическата музика и
дълбоко съжалява, че не е продължил заниманията си с нея.
Стивън отдавна смяташе отказа си от музикалната кариера за извратено,
погрешно решение, резултат от твърдоглавието му:

- Това беше най-глупавото нещо, което някога съм правил - сподели
той.
Изненада се, когато изразих несъгласие.
- Това е едно от най-необходимите неща, които сте правили - казах
му аз. - Да продължите при тези обстоятелства, щеше да бъде
равносилно на това да предадете душата си на баща си. В
психологически план можеше и да не оцелеете.
Грешката, ако изобщо можем да говорим за съзнателно действие, не
беше на детето, а на бащата. Натискът, който е упражнявал върху сина
си, беше предизвикал реакция на противодействие, която в крайна
сметка го беше запратила в точно обратната на желаната от баща му
посока. За съжаление, тя противоречеше на интересите на Стивън и
вероятно на решението, което самият той би взел, ако имаше свобода на
избора. Само че той нямаше. Стивън не бе действал като автономна
личност, а е противодействал, което отразяваше психологично
подчинение - не към баща си, а към несъзнателните защитни механизми,
които си беше изградил срещу него. Отказът от музиката не беше волеви
акт, а това, което ванкувърският психолог и специалист по развитието
Гордън Нюфелд нарича контраволя††††. Различаването на волята от
контраволята е важно за всяко успешно родител- ство, но е от решаващо
значение за родителите на деца със СДВ и за възрастните със СДВ.
Децата със синдром на дефицит на Вниманието често се описват като
твърдоглави, непокорни, арогантни, нахални, разглезени. Почти
неизменно ги смятат за упорити и волеви. Родителите се притесняват, че
проблемът се корени в някакво дълбоко вградено негативно качество,
което ще възпрепятства успеха на детето им в бъдеще. Истината е по-
сложна и дава повече основания за оптимизъм. Противопоставянето не
възниква от само себе си. То по дефиниция се развива в отговор на нещо.
Не става въпрос за изолирано качество на характера, а за аспект на
отношенията между детето, от една страна, и възрастния и света - от
†††† Терминът контраволя първоначално е изкован от психоаналитика Ото Ранк. Представянето на

концепцията в тази глава почива на синтеза, осъществен от Гордън Нюфелд, и е адаптиран с любезното му
позВоление от неговата поредица лекции, посветени на темата. - Бел. авт.

друга. Възрастните могат да променят тези отношения, като променят
собствената си роля в тях.
Трудно може да се каже, че децата със СДВ имат каквато и да било
воля, ако под това разбираме способността на човек да осъзнае целта си
и да я следва, независимо от всички трудности, неуспехи и отвличащи
фактори. Но моето дете има силна воля - настояват много родители. -
Когато реши, че искa нещо, не се отказва, дoкaтo остана без сили да
казвам „Не“ или не се ядосам. Това обаче не е воля, а упорито обсесивно
вкопчване в дадено желание. Обсесията външно прилича на волята по
своето постоянство, но всъщност няма нищо общо с нея. Силата й идва
от подсъзнанието и тя подчинява индивида, докато човекът с истинска
Воля управлява намеренията си.
Склонността на детето към противопоставяне не е израз на воля.
Напротив - тя показва липса на воля, което - кaктo в случая със Стивън и
отдръпването от музиката - позволява на личността само да
противодейства, но не и да действа, изхождайки от свободен и
съзнателен процес на вземане на решения.
Контраволята представлява автоматична съпротива, упражнявана от
човешко същество с непълно развито чувство за собствения Аз,
пърВосигнално и необмислено противопоставяне на чуждата воля. Това
е естествена, но незряла съпротива, Възникваща от страха да не бъдеш
контролиран. Кон- траболята се наблюдава при Всеки, който Все още не
е разбил собствена зряла и съзнателна Воля. Тя може да остане активна
през целия жиВот, но обикновено се проявява най-драматично В
ранното детство (1-3 години) и през пубертета. При много хора,
Включително при болшинстВото деца със СДВ, тя се запечатва за
постоянно и остава силно активна и в зряла Възраст, с което неимоверно
усложнява личните Връзки, представянето в училище и успеха в
работата и кариерата.
КонтраВолята има множество проявления, които са добре познати на
родителите на деца със СДВ. Най-очеВидното им изражение е
Вербалното: Не съм длъжен, Не можеш да ме накараш, постоянното
оспорване и протиВоречене на Всичко, което родителят предложи,

Вечното Не си ми шеф. Подобно на психологична имунна система,
контраВолята държи на разстояние Всичко, което не произлиза от
самото дете. Четиригодишното дете запушва ушите си с ръце, за да не
чуВа гласа на родителя си; по-голямото слага гнеВна табела Влизането
забранено на Вратата на стаята си. КонтраВолята ясно личи В езика на
тялото на подрастващите и тийнейджърите: намусена физиономия, свити
рамене. Признаците й Влудяват някои Възрастни, както показва
безпомощното Ще изтрия тази самодоволна усмивка от лицето ти! на
много родители и учители.
Изразява се и пасивно. Всеки родител на дете със СДВ познава
чувството на безсилие, когато е притиснат от бремето, но не може да
накара сина или дъщеря си да побърза. Колкото по-силна е тревожността
на родителя и натискът, който упражнява върху детето, толкоВа по-
мудно като че ли става то. Пасивността сякаш се превръща Във втора
природа на някои деца, въпреки че когато са мотивирани, могат да свър
шат много неща пъргаво и енергично. Тази пасивност, която мнозина
определят като мързел, може да е сигнал за силна Вътрешна съпротива.
КонтраВолята е естествена наклонност и не означава, че на детето му
има нещо. Не е нещо, което индивидът прави', по-скоро му се случва,
отколкото да го предизвиква. Проявата може да изненада колкото
родителя, толкова и самото дете. Това наистина е просто
противодействие - обяснява д-р Нюфелд. -Динамиката на
контраволята е проявление на универсален принцип. Също кaтo във
физиката, където за фундаментален закон на Вселената се приема: на
всяка центростремителна сила отговаря центробежна сила; на всяко
действие - противодействие. Също като при всички природни явления и
всички етапи от живота на детето, контраво- лята има и положителна
цел. Тя се появява у малкото дете, за да подпомогне процеса на
индивидуация, на отделяне от родителя. По същество то изгражда стена
от не-тa, зад която постепенно изучава какво харесва и не харесва, какво
мрази и предпочита, без да се чувства потиснато от много по-мощната
сила на родителската воля.
Контраволята може да се оприличи на оградката, която поставяме

около младата фиданка, за да не бъде изядена от животните. Уязвимото
растение в случая е детската воля. Без защитната ограда тя не би
оцеляла. В пубертета контра- волята служи на същата цел, като помага
на младата личност да отслаби психологичната си зависимост от
семейството. Тя се проявява в момент, когато Азът трябва да разкъса
пашкула, и представляВа защитен механизъм, който предпазва крехкото
застрашено чувството за самоличност. Противопоставянето на
родителските очаквания и изисквания освобождава пространство за
израстването на собствени мотивации и предпочитания.
За да разберем какво искаме, като начало трябва да имаме свободата
да не искаме. Контраволята далеч не е тежък недостатък, а дар от
природата, който служи на върховната цел - превръщане в отделно
същество - казва д-р Нюфелд. - Контраволята, динамиката, не бива да
се идентифицира с Аза на детето. Това е много важно. Когато
опознаваме съпротивата, не опознаваме човека. Природата е създала
детето по този начин. Всъщност Природата има цел, не детето.
Важното значение на разбирането за контраволята при синдрома на
дефицит на вниманието произтича от изключителната чувствителност на
детето със СДВ, което и в това, както и в много други отношения, се
влияе от дразнителите в заобикалящата го среда повече от средното.
Всяка сила или натиск, независимо от добрите намерения зад тях, се
възприемат от детето или тийнейджъра със СДВ многократно увеличени
и пораждат също така преувеличена контраволя. Детето със СДВ е
склонно да се държи по начини, които провокират неодобрение или опит
за родителски контрол. Неодобрението го кара да се чувства по-
несигурно и предизвиква неуместно поведение, а контролиращите
реакции на родителя задълбочават автоматичната му съпротива.
При СДВ емоционалната хиперчувствителност е комбинирана с
недостатъчно психологично развитие. Колкото по-слабо е детето - или
пък възрастният - в психологично отношение, толкова по-автоматична и
непреклонна става реакцията на контраволята. Силната подсъзнателна
защита говори за слаба, неразвита воля, отразяваща се в
противопоставянето, което изглежда - но само изглежда - неразривно от

личността със СДВ. Силната защита се появява само защото е налице
заплаха, а детето се чувства заплашено само защото не е развило
достатъчно силно усещане за собствения си Аз.
Eтo защо коренът на проблема не е в прекадената вътрешна сила, а
напротив - в задържаното развитие на Аза. Затова и обичайните епитети
като упорит, непреклонен и прочее не отразяват силна воля, а липсата
на такава. Емоционално самоувереният човек не възприема
автоматично позиция на противопоставяне. Той може да оказва
съпротива на чуждите опити за контрол, но не го прави така
безкомпромисно и отбранително. Ако се противопоставя на нещо, то не
е рефлекторно, а заради ясното съзнание за действителните си
предпочитания. Детето, което не е подчинено на контраволята, не
приема всеки съвет или изразяване на мнение от страна на родителя като
опит да бъде контролирано. Дълбоко в душата му цари сигурност за тази
дълбока същност, за ядрото на собствения му Аз, така че не изпитва
потребност да защитава волята си срещу риска да бъде потиснато. Аз мо-
га да отстоя себе си, дори да чуя кaквo мисли някой друг или кaквo искa
да направя - успокоява го вътрешният глас. - Няма да изгубя себе си,
тaкa че не се налага да се защитавам със съпротива. Мога да си
позволя да бъда отзивчив. Мога да си позволя да се вслушам. И
обратното - контраволята на детето с недоразвит Аз утвърждава свирепо
себе си. Родителят меко споменава, че може би е добре да напише
домашните си, за да получи автоматичния боен отговор: Все ми казваш
какво да правя!
При детето със СДВ реакциите на контраволята се усилват от
недоразвитите вериги на саморегулацията. То не е в състояние да отдели
импулса от действието, в резултат на което автоматичните му негативни
реакции се изразяват мигновено и драматично по начини, които
възрастните обикновено интерпретират като целенасочена проява на
грубост и лошо възпитание.
Допълнителното усилване на дръзките изблиии на противопоставяне
също е характерна черта на недоразвитата ед- ноизмерна емоционална
преработка при детето със СДВ. По типичен за бебетата и малките деца

начин то не е способно да поддържа едноВременно два различни
мислоВни образа за себе си или за другите. За превербалното дете Азът е
или щастлив, или нещастен и разстроен. Мама е или добра, или лоша.
Когато 12 до 14-месечното дете се ядоса на някого, то не съзнава, че
само преди секунди си е играело доволно с този човек - пише Станли
Грийнспан. -Изглежда тaкa, сякаш aкo имаше пистолет, би застреляло
някого без угризения. Към 15- ия месец обаче прозрението, че
отношенията на доверие и сигурност могат да съжителстват с гнева,
често започва да смекчава нрава му1. При децата (и възрастните) със
СДВ въпросът е всичко или нищо. Надигне ли се гняв, всички чувства на
привързаност и любов изчезват. И тъй като контра- волята се засилва,
докато привързаното отношение отслабва, разстроеното и гневно дете
може да се противопостави на родителя си с ярост, която човек би
изпитал само към най-заклетия си враг.
За съжаление, в книгите за детското възпитание контра- Волята се
пренебрегва, защото акцентът пада върху поВеде- нието. Ако целта ни е
определено поведение, то заплахите, наказанията, обещанията и
наградите работят чудесно - поне за известно време. Този подход, за
съжаление, присъства в голяма част от съветите, които получават
родителите на деца със СДВ. По отношение на контраволята, както във
всички други аспекти на родителството, много по-мъдро е да поставим
ударението върху дългосрочното развитие. А дългосрочната цел тук е
изграждането за здраво и устойчиво усещане за собствен Аз.
Контраволята се изкривява, както е в случая със СДВ, само когато
възрастните не я разбират и се опитват да я преодолеят с натиск, бил той
физически или емоционален, с увещания или заплахи. Контраволята се
задейства, когато детето усети, че родителят иска нещо от него повече,
отколкото самото то. Не само когато детето категорично не иска да
направи нещо, но и когато му се иска, но по-малко, отколкото на
родителя. Много родители с огорчение откриват, че няма по-добър
начин да убият интереса на детето към музиката от това да го насилват
да се упражнява, дори по много по-мек начин от този на бащата на
Стивън. Единственият резултат е съпротивата на детето.

Позитивното принуждение (използването на награди) в дългосрочен
план не носи повече полза от негативното (със заплахи и наказания). В
наградата детето съзира желанието на родителя си да го контролира
точно толкова, колкото и в наказанието. Проблемът е В усещането за
принуда, а не в начина, по който тя се прилага. Това е добре
илюстрирано от едно класическо проучване с флумастери 2. От голяма
група деца са подбрани такива, които показват естествен интерес и
наклонност за игра с флумастери, и са разделени на 3 групи. Децата в
първата група не получават нито награди, нито указания какво да правят
с флумастерите. Втората група получава малка награда, за да ги
използва, а на третата е обещана голяма награда. След известно време се
оказва, че децата, получили най-голяма награда, показват най-слаб
интерес към играта с флумастерите, а онези, на които не са дадени
никакви указания, са най-мотиВирани да ги използват. Според простите
бихейвиористични принципи‡‡‡‡ би следвало да е тъкмо обратното: още
една илюстрация, че поведенческите подходи имат само краткосрочен
ефект. Тук виждаме в действие контраволята, отвръщаща на опита за
позитивно принуж- дение.
В подобен експеримент психологът Едуард Диси наблюдава
поведението на две групи студенти, играещи с ребуси, към които са
проявили еднакъв предварителен интерес. Едната група получава
парична награда след всяко решаване на загадката; за другата няма
външно насърчение. Щом плащането е преустановено, участниците в
първата група показват много по-голяма склонност да се откажат от
играта в сравнение с тези от втората. Наградите могат да увеличават
вероятността за определени модели на поведение - отбелязва д-р Диси,
- но само дoкaтo хората ги получават... Свършат ли парите, свършва и
играта.
Видяхме, че за да помогнем на детето със СДВ, първата ни работа е
да укрепим сигурността на връзката му с родителите. Процесът, в който
‡‡‡‡ Бихейвиоризмът (от англ. behaviour - поведение) е едно от основните течения в психологията и
психотерапията, създадено от Джон Уотсън в началото на XX в., занимаващо се с изследване и разбиране на
човешкото поведение. - Бел. ред.

помагаме на детето да започне да се чувства по-сигурно и спокойно в
отношенията си с нас, ще стане много по-гладък и недотам фрустриращ,
ако разбираме контраволята и правим, каквото можем, за да отслабим
хроничната й хватка.

ОТСЛАБВАНЕ
НА КОНТРАВОЛЯТА
Въпреки че се опитвате да наложите известен контрол над околните, това

е невъзможно. Не можете да го направите. Най-добрият начин да
контролирате хората е да ги насърчавате да вършат лудории. Тогава те
ще са под контрол в широкия смисъл на думата. Начинът да контролирате
своята овца или крава е да я пуснете в голяма просторна ливада. Taкa е и с
хората: първо ги оставете да правят кaквoтo искaт и после ги
наблюдавайте. Това е най-добрата политика. Не е добре да не им обръщате
внимание; това е най-лошата политика. Второто лошо нещо е да се
опитвате да ги контролирате. Най-добре е да ги наблюдавате, просто да
ги наблюдавате, без да се опитвате да ги контролирате.
ШУНРЮ СУЗУКИ РОШИ, Зен-ум, ум на
начинаещ
Р
одителите, които не знаят как действа контраволята, смятат, че
вечното противопоставяне произлиза от самото дете като
целенасочено предизвикателство срещу авторитета им или опит
за изпробване на границите. Следва борба за надмо
21 239
.
щие. Когато този тип конфликти зачестят, контраволята се затвърждава
като автоматична реакция на всяко родителско очакване. Хроничната
контраволя усложнява и обезсилва много от връзките на детето с други
хора, също като бунтарската нагласа към всички авторитети и правила,
която изпитват много възрастни със СДВ.
Има начини да направим връзката си непробиваема за контраволята,
по израза на Гордън Нюфелд; да изтръгнем жилото от динамиката на
тази реакция.
1. Привързаността на първо място

Важното значение на привързаното отношение е основна тема в тази
книга. Контраволята се усилВа, когато привързаността на детето към
родителя намалее, и обратното - намалява, когато връзката помежду им
се подобри. Детето много по-рядко противоречи на човек, чиято близост
и общуване цени, отколкото на друг, с когото се чувства на нож.
2. Не бъркайте примирението с доброволно

„послушание"
Можем да създадем илюзия за близка Връзка, като заплашваме детето
или се държим сурово с него, но В действителност то просто ще се
държи за нас поради страх от отблъскване или наказание. Под
повърхността ще назрява контраволя, която рано или късно ще изригне.
Послушанието не означава непременно ефективно или мъдро
родителство. Понякога при развод или раздяла например майката се
оплаква, че детето й се държи зле, когато е с нея, но чудесно с баща си.
В доклада на психолога по един случай за родителски права, който ме
помолиха да прегледам, дори се казваше, че бащата е по-добрият
родител, защото малкото дете - на 5 години с явни признаци на
хиперактивност - видимо се държало по-добре в кабинета в
присъствието на бащата, отколкото на майката. Майката също
споделяше, че детето й е особено неконтролируемо ден-два след

гостуване с преспиване при баща си, което за психолога беше още едно
доказателство за неадкеватността й като родител. Този психолог като че
ли не разбираше, че лошото наглед поведение на детето при майката
всъщност изразява чувство на по-голяма сигурност. Тя не се държеше с
него така строго, както бащата, който гордо заявяваше, че го бие през
пръстите, за да подържа дисциплина. Майката от своя страна не
потискаше реакциите на контраволя; напротив - те се натрупваха в
присъствието на бащата и избухваха с двойна сила, щом детето отново
почувстваше сигурност под грижите на майка си.
Най-голям риск за бъдещи проблеми има при децата, които се
чувстВат толкова застрашени, че контраволята им напълно замлъква.
Много послушни момиченца и момченца се превръщат в потиснати и
разстроени възрастни.
3. Не приемайте лично детското непокорство
Родителите, които не тълкуват детското противопоставяне като лично

предизвикателство към аВторитета си, избягват борбите за надмощие, от
които губят всички. Онзи, който съумява да не приеме контраволята
лично, като нещо, насочено срещу самия него, няма да бъде увлечен в
цикъла на натиск - контраволя - още по-голям натиск - още по-упори- та
контраволя. Той не иска от детето да обясни поведението си, което то
самото не разбира. Така и двамата се спасяват от фрустрацията и
обвиненията.
4. Давайте възможност за съпротива

във взаимоотношенията си
Понякога просто трябва да очакваме противопоставяне. Когато се
налага родителят да упражни повече контрол и принуда от обичайното,
може да предвиди реакцията на контра- воля. Важното е да се фокусира
върху онова, което трябва да се свърши, без да се изненадва и шокира от
детската съпротива. Това не означава, че детето може да получи своето,
а само че родителят не бива да реагира с ярост или безсилие, които биха

задълбочили конфликта. Детето трябва да има възможност да изрази
съпротивата си, без да се стига до застрашаване на връзката помежду
им.
5. Впускайте се само в битки,

които родителят трябва да спечели
Неведнъж съм се въвличал в шумни схватки с някое от децата си за
неща, които в ретроспекция са ми изглеждали съвършено незначителни.
Много кавги между родители и деца възникват заради дреболии: кое яке
да се облече, кога да се изхвърли боклукът, дали да се хапне ябълка или
препечена филийка преди лягане. Като се замислих за тези случаи, си
дадох сметка, че повечето са предизвикани от собствената ми липса на
гъвкавост. Подобни ненужни разпри заради тривиални разминавания не
постигат нищо друго освен да задълбочат контраво- лята и да подкопаят
родителския аВторитет. Автоматичното противопоставяне при детето се
засилва, при това за едното нищо.
6. Насърчавайте вербалното изразяване

Вместо да се опитвате да надделеете над контраволята на детето,
помагайте му да намери по-приемливи начини за изразяване на
съпротивата.
Да речем, че детето реагира на наше нареждане с груби, недопустими
думи. Вместо да накаже израза, мъдрият родител ще покаже емпатия
към съпротивата: Днес не си в настроение да те командват. Иде ти да
направиш точно обратното на това, кoeтo казвам. Разбирам те. Но
следващия път искам да ми го кажеш без обидни думи. По този начин
родителите насърчават детето да изразява съпротивата си в социално
приемливи норми. Постигат го, като помагат на детето да символизира
чувствата си, обличайки ги в думи.
Директно изразените чувства не изискват изиграване с деструктивно
физическо поведение. Щом започнат да използват думи, децата вече не

са такива жертви на собствените си импулси. Те вече могат да изведат
чувствата извън себе си и да ги видят. Ние, родителите, можем бъдем до
тях. Поне да кажем: Да, знам. Разбираемо е. Не очаквам да ти хареса.
За детето е много по-лесно да сътрудничи, когато знае, че поне
разбирате кaквo преживява - посочва Гордън Нюфелд.
7. Родителите също са инати

Много често, когато децата ме молят за една или друга малка услуга или
привилегия, отговорът ми е автоматично Не. А после веднага се
замислям. Защо казвам Не, след като в молбата им всъщност няма нищо
лошо? Сега разбирам, че това е реакция на собствената ми контраволя;
признак, че и моето усещане за Аз е ненапълно развито. Когато
родителят се чувства контролиран от детето, на преден план излиза не
съзнателният му избор, а собствената му автоматична съпротива. Много
родители реагират с раздразнение на изискващото дете, което няма
много общо със съзнателното и любящо решение да не удовлетворим
някоя неприемлива молба. Изправено пред упоритата съпротива на
възрастния, детето става още по-тревожно и изискващо.
8. Поправяйте щетите
Неминуемо има случаи, когато като родители губим самообладание и
детската съпротива ни се струва непоносима. Реагираме първосигнално,
обвиняВаме, чувстваме се безсилни, нападаме. В такива моменти
можем да направим връзката си непробиваема за контраволята в
ретроспекция - съветва д-р Нюфелд. - Можем да закърпим
отношенията, да поправим щетите, да имунизираме детето срещу
ефекта от нашите реакции в миналото и бъдещето. Става дума за,
общо взето, същия процес като описаното в Глава 17 поемане на
отговорността за възстановяване на междуличностния мост.
Можем да обсъдим станалото - продължава д-р Нюфелд. - Дори
след ситуацията, дори дълго след нея, но най-добре веднага щом

страстите се охладят. Родителят може да опише с думи случилото се;
да извади наяве страховете на детето; да покаже, че разбира как се
чувства то; да признае, че е изгубил контрол. Посланието е, че детската
импулсивност и родителските реакции не са същността на Връзката и не
могат да предизВикат разтрогването й.
Нямам такъв контрол над себе си, какъвто бих искал да имам -
сякаш казва възрастният. - Не съм идеален родител, но това означава,
че двамата с теб ще изградим по-здрава връзка. Ще я направим
толкова здрава, че да може да поеме много от твоята съпротива и
много от моите реакции. Една от тактиките за поправяне на щетите,
които съм си изработил аз, е да обещая на дъщеря си, че с каквото и
наказание да я заплаша, когато съм ядосан, то никога няма да бъде
изпълнено.
Защитата от контраволя В ретроспекция е много важно нещо. Aкo не
го направим - предупреждава д-р Нюфелд, - детето остава да живее
със страха, че може да разбие връзката си с нас заради
инстинктивните си импулсивни изблици и негативни реакции, а това го
обърква и го кaрa да се чувства много несигурно.
9. Насърчавайте самодисциплината, вместо да контролирате
Твърде често родителите бъркат дисциплината или доброто родителство

с контрола. Тази заблуда допълнително се утвърждава от роднини,
съседи и медии, от които често чуват, че единственият проблем с
поведението на децата със СДВ идва от факта, че родителите им са
прекалено небрежни към дисциплината им, твърде слаби, за да
контролират сина си или дъщеря си. Ако беше така, то децата, търпящи
най-сурово отношение, щяха да се държат най-добре и да се превръщат
в най-добрите граждани. Както можете да се уверите, ако надникнете в
кой де е дом за деца без родителска грижа или затвор, в действителност
е точно обратното.
Проблемът не е как да контролираме детето, а как най- добре да

насърчаваме неговото развитие. Докато възникне нужда от спешен
контрол, както е в случая с агресивното или деструктивното поведение,
връзката с родителите обикновено Вече се е разпаднала, а динамиката
на контраволята е на
раснала неимоверно. Можем да предотвратим необходимостта от
контрол, като поддържаме Връзката с детето и отслабваме
контраВолята. ЕстестВено, изчезването на склонността към
противопоставяне, произтичаща от контраво- лята, накрая е резултат от
развитието на дълбокия същностен Аз на детето.
Колкото по-силно става усещането за независим Аз, толкова по-
склонно е детето да се вслушва в съветите на родителя, без да се чувства
контролирано; тийнейджърът - да следва напътствията на учителя, без
да се чувства унижен, ако не окаже съпротиВа; възрастният - да приема
указанията на ръководителя си, без да му се струва, че се държат с него
като с имбецил. В същото време няма да се боят да отстояват себе си,
когато някой отправя към тях действително неразумни или
несправедливи изисквания. За разлика от моя пациент Стивън, който се
бе отказал от музиката, те ще могат да вземат решения с ясната
представа за собствените си ценности и предпочитания.

22.
ШИШЧЕТО МИ СЕ ПОДПАЛИ:
мотивация и автономност
Истината е, че не съществуват техники, кoитo могат да мотивират

хората или да ги направят автономни. Мотивацията идва отвътре,
не от техниките. Тя е резултат от решението, че човек е готов да
поеме отговорността сам да управлява себе си.
ЕДУАРД ДИСИ, Защо правим
това, кoeтo правим
Е
то как психологът Натали Ратвон описВа
немотивираното дете в отличния си наръчник
за родители§§§§:
• Справя се добре, когато някой му обръща внимание, но става
неспокойно и непродуктивно, когато се налага да работи
само;
• Трудно му е да започва и да завършва възложената задача; • Не
внимава, когато родителите или учителите даВат указания;
• Разсейва се и разсейва другите, когато не е център на
вниманието;
§§§§ Въпросната книга - Немотивираното дете, трябва да присъства в библиотеката на всеки родител
на дете със СДВ. Единственото ми несъгласие с д-р Ратвон е, че тя, изглежда, прави разлика между
детето със СДВ и немотивираното дете - разграничение, което в повечето случаи на СДВ е ненужно и
неоправдано. - Бел. авт.

• Трудно се погажда с връстниците си (което си личи по
оплакванията, че другите го дразнят);
• Трудно се погажда с братята и сестрите си;
• Показва чести избухвания или резки промени в настроението;
• Постоянно иска нещо, но никога не остава доволно от нещо за
дълго;
• ИзискВа помощ за задачи след възрастта, когато това би било
уместно;
• Трудно му е да организира учебните си материали и вещите си
у дома1.
Описанието, естествено, дословно изброява характеристиките на

детето със синдром на дефицит на вниманието. Въпреки че не
всички немотивирани деца имат СДВ, всички деца със СДВ са
немотивирани. Липсата на мотивация става очевидна не само
когато трябва да извършват дейности и задачи, очаквани от децата
на съответната възраст, но дори и в подхода им към проекти и
планове, които първоначално са възбуждали интереса и ентусиазма
им. Липсата на вътрешна амбиция е характерна и за много
възрастни със синдрома.
Нищо чудно, че един от най-често задаваните въпроси от
родители на деца със СДВ е: кaк да мотивирам детето си? Ако
знаем нещо за динамиката на контраволята, на която посветихме
предишната глава, отгоВорът ще бъде: Никaк. Можете да го
накарате временно да се задейства със заплаха или обещание за
незабавно възнаграждение, но това ще стане с цената на
собствената мотивация на детето в дългосрочен план.
По-полезната дългосрочна цел е да подпомогнем развиването на

мотивация, изхождаща от собствената природа на детето. По-
истинската мотивация отразява действителните наклонности на
индивида, а не ценностите и очакванията на важните личности в
жиВота му. Стремежът чрез увещание или натиск да мотивираме

детето да приеме онова, което ние искаме от него, е на светлинни
години от насърчаването на естествената самогенерирана
мотивация. Първото се прави върху детето. Второто става вътре в
детето и е процес, в който то активно участва.
СъществуВат универсални човешки потребности за само-
определяне, чуВство за компетентност и истинска връзка с другите,
посочва Едуард Диси. Няма нужда да Възпитаваме у някого тези
потребности и порива за тяхното задоволяване: те съществуват,
макар и в недоразвита форма. Ако им позволим да се разгърнат, те
ще мотивират. Проблемът не е, че родителите и другите значими
възрастни като например учителите не знаят как да мотивират
децата. Проблемът е, че родителските подходи и учителските
методи в много случаи не успяват да подкрепят естествения порив
на децата към от- кривателство и усъвършенстване. Насърчаването
на развитието почива на съзнанието, че природата има свой собст-
вен позитивен план за разгръщане: тя е дала на детето - на всяко
дете - целия потенциал и способности, необходими за пълното му
съзряВане. Опитите да мотивираме детето отвън издават липса на
вяра в самото него и в природата. Те отразяват тревожността на
родителя, не ограниченията на детето. За жалост, колкото и да не
можем да посеем истинска мотивация у децата си, много успешно
го правим със семената на тревожността.
Дете, което трябва да отговаря единствено на родителските
очаквания, вероятно ще развие хронично чувство за

некомпетентност, защото отново и отново ще се проваля. Или
външно ще функционира добре, но вътрешно ще плати сурова цена.
Няма да има възможността да изпита радост и удовлетворение от
свободния си избор и може изобщо да не опознае истинските си
предпочитания. Самочувствието му ще зависи от това какво прави,
а не що за човек е. Дори да успее в очите на другите, ще продължи
да бъде безмилостно критично към себе си.
Истинската мотивация се крие в съзнанието, че върша едно или
друго не защото някой друг иска да го направя или защото вярвам,
че някой ще ме уважава или харесва заради това, нито защото
някакъв вътрешен глас ми казва, че трябва, нито защото
утвърждавам независимостта си, като се опълчвам срещу някого,
който ми забранява да го правя. Това, което правя, ми носи
удовлетворение, независимо какво мислят другите. Стига да не
наранявам целенасочено някого и да не причинявам съзнателна
вреда, аз уважавам собствените си предпочитания и наклонности,
дори другите да са разочаровани от мен.
Както Всички други аспекти на развитието на детето със СДВ,
изграждането на истинска вътрешна мотивация изисква отношения
на сигурност и привързаност с родителя. Без тях малкото дете ще
бъде твърде тревожно, за да фокусира вниманието си върху
смислено изследване на света около себе си. До навършването на
училищна възраст то вече автоматично ще се води по представите
си за чуждите ценности и мнения. Кaк е възможно - вероятно ще
Възразят родителите на малчугани със СДВ, - след кaтo моето
дете не слуша никого и отказва да приема каквито и да било
съвети или мнение от мен? Детето просто прехвърля съзнателния
си копнеж за приемане от родителите към връстниците си.
Твърдоглаво и непокорно у дома, то отчаяно търси одобрението на
другарчетата си, но често среща отблъскване. Слабостта на
Вътрешния му Аз по отношение на връстнииите го превръща в
естествен прицел на остракизъм. Много родители се озадачават от

привидния парадокс, при който свирепото им бунтарче е готово да
се подчини на куп унижения в училище или на детската площадка и
продължаВа да търси мъчителите си. Всъщност това не е парадокс.
У дома то проявява контраволята си, а пред връстниците си -
единствено липсата на самочувствие и потребността от
принадлежност на всяка цена. И двата модела на поведение говорят
за недоразвита автономна воля. Детето не може да изгради
истинска мотивация, ако е заето да отблъсква натиска на
родителите си и едновременно с това да полага извънмерни усилия
да спечели симпатията на връстниците си.
Другото необходимо условие за развитието на мотивация освен
привързаното отношение е автономията. Хората трябва да
чувстват, че действително сами избират поведението си, а не им
е наложено отвън - пише Едуард Диси, - че инициативата им идва
от самите тях, а не от външен на- тиск. Да подкрепяме детската
автономия, означава да можем да приемем гледната точка на другия
и да стъпим върху нея. Да насърчаваме активно самоинициативата,
експериментирането и отговорността, а може би и да поставяме гра-
ници. Но автономията подкрепя функционирането чрез насърчение,
не чрез натиск2.
Тук би било уместно да си спомним, че необмисленото из-
ползване на награди и похвали може да бъде също така притискаща
тактика, както и вербалната или физическата принуда. Както
видяхме, мотивирането с награди и похвали крие три опасности.
Първо, подхранва тревожността, че родителите ценят не личността,
а постиженията й, и така усилват несигурността у детето със СДВ.
Второ, децата усещат натиска от волята на родителите си, макар и
прикрит с подаръци и топли думи, което затвърждава тяхната кон-
траволя. Трето, похвалите и наградите се превръщат в самоцел за
сметка на интереса на детето към самия процес. Мотивирани по
този начин, децата рано или късно се научават да се домогват до
похвала или награда с възможно най-малки усилия. Често това
250 22.
проправя път на бързите решения и измамите.
Приемайки отправната точка на детето, родителят му дава
възможно най-голям избор. Автономията не е възможна без право
на избор: Сега не ти се пишат домашни. Кога ще ти бъде по-
приятно?
Изборът, който предоставяме, трябва да бъде реалистично
съобразен със зрелостта на детето и границите, с които то може да
се прави. Нереалистично би било например да очакваме, че дете със
СДВ би седяло дълги часове самичко, улисано в задачи по
математика, дори да има свободата само да реши кога да си напише
домашното. Родителите трябва да го имат предвид и да
структурират собстВеното си време така, че да могат да присъстват
по време на подготовката на уроците. Това не означава да висите
над главата на детето и да поправяте всяка грешка, а просто да
бъдете наблизо, така че тревожността му заради привързаното
отношение да не пречи на работата му. С подобряването на
сигурността във връзката и уменията за работа детето ще може да
функционира все по-независимо. Едно познато семейство се справи
с проблема, като сложи детето да учи в кухнята, където винаги
имаше някой от родителите, зает с домакинска работа, но готов да
помогне, ако се наложи.
Истинската автономия означава възможност детето да взема
решения, които родителят може и да не харесва. При децата в
прогимназиалните класове и най-вече тийнейджъри- тe трябва дa
съществува опция изобщо да не напишат домашните си. Училището
определя какви ще бъдат последиците, не родителите. Ако
родителите поставят ударението върху привързаността и
автономията, детето ще се учи от естествените последици от
действията си. Понякога учителите ще им се обаждат, за да ги
накарат да упражнят натиск у дома. Колкото и да споделят същите
цели, родителите трябва да устоят на изкушението да възприемат
тази роля. Те могат да изразят пред детето собствената си тре-

вога, но не и да поставят ултиматуми.
Действителната автономия изисква родителите да осигурят
подкрепяща структура. Безполезно би било да очакваме детето да
върши самомотивирана и организирана работа, ако животът на
родителите се състои в полуотчаян хаос и неистови опити да
спазват собствените си ангажименти, което често наблюдавам в
семействата на деца със СДВ. Без структура, обхващаща цялото
семейство, а не просто наложена на детето, не може да има
автономия. За да означава нещо възможността за избор, детето
трябва да знае, че у дома може да разчита на спокойна и
подкрепяща атмосфера, хранене и други групови дейности в точно
определено време, за да може да спазва програмата си, и родители,
които присъстват телом и духом.
Подкрепящата структура трябва да включва и граници,
показващи къде свършва автономията на един човек и започва тази
на друг. Ето защо насърчаването на автономията не означава, че
всичко е позволено, което би дало зелена сВетли- на на децата да
нарушаВат правата на другите и би ги принудило да вземат
решения, за които не са готови. Последното до голяма степен е
въпрос на възраст. Не можем да оставим двегодишно дете да
решава колко време да гледа телевизия всеки ден, но независимо от
възгледите на родителите,
252 22.
по-голямото дете с изострен усет за контрол от страна на
възрастните, което вижда, че връстниците му имат по-го- ляма
свобода, трябва също да получи такава. Поставянето на граници е
по-ефективно, ако те са максимално широки и дават възможно най-
голямо поле за личен избор. Основанията за Всяко правило трябва
да бъдат ясно артикулирани, за да се утвърди авторитетът на самото
правило, а не на родителската воля.
Както винаги, трябва да се грижим за прибързаното отношение,
особено ако се налага да поставим граници, които детето не харесва
и може да предизвикат съпротивата му. Не забравяйте, че
разбирателството и поставянето на граници вървят ръка за ръка
- напомня Станли Грийнспан. -Когато увеличавате границите,
трябва да увеличите и емпатия- та3. Свръхчувствителните деца,
т.е. всички деца със СДВ, се нуждаят от повече емпатия и
разбиране, правопропорцио- нално на необходимостта от повече
структура и граници. Всички те трябва да вървят ръка за ръка, за да
могат ефективно да насърчават развитието. Без емпатия от страна
на родителя детето се затваря и се скрива зад стената на емо-
ционалните си защити; без структура се чувства изгубено,
несигурно и тревожно. Ключът е в това да проявяваме емпатия
към чувствата на детето, дори да не ни харесват - пише д-р
Грийнспан. -Родителите чето си мислят, че емпатия- та им някак
ще насърчи въпросните чувства или ще ги усили. Всъщност тя ще
му помогне да разбере и да назове чувството си, вместо да го
преживява кaтo смътно усещане4.
Умението детето да назовава чувствата си с думи е тъкмо тази
символизация, за която споменахме в предишната глава по повод
контраволята. Тя е важна стъпка В развитието на автономност.
Думите са символи. Те обозначаВат чувства и действия. Лишени от
умението да се изразяват в символи, децата са принудени да
изиграват всяко силно чувство и порив: това е единственият начин,
който познават. Ето защо не могат да поемат отговорност за себе
си, а се подчиняват на емоциите, които не могат да идентифицират.
Освен това, ако не се научат да символизират емоциите, ще
преживяват всичко в рамките на прости категории и проти-
вопоставяния: хората са гадни или мили, добри или лоши; обичам
те, мамо или мразя те. Детето има по-голяма автономия, по-широк
избор от възможни реакции, когато може да каже: Не ми хареса
кaквo ми каза госпожица Еди-коя си днес в училище, отколкото ако
се ограничава със: Госпожица Еди- коя си е гадна. Езикът укрепва
свободата, Включително свободата от собствените импулси.
И накрая, за да подкрепим автономията, ние се обръщаме към
детето, а не към постъпката. Когато 4-годишното разлее мляко,
родителят може да се ядоса, а може и да каже: Ти се опита да се
справиш сам. Това е чудесно, просто тази бутилка е много тежка
и голяма. Особено при деца със СДВ, немалко от които имат
проблеми с моториката, родителите могат да избегнат множество
болезнени сцени, ако се научат да уважават мотиВа, вместо да се
фиксират Върху резултата.
В този свят действията имат естествени последици, няма нужда
да ги създаваме. Ако синът ви закъснява всеки ден за училище цяла
седмица, учителят може да го накара да остане след часовете. Няма
нужда родителят да добавя произволни санкции като например
забрана за игра с приятели през уикенда. В последното няма
логическа връзка. Много от т.нар. естествени последици, за които
се говори в курсовете за родители, в действителност са произволни
наказания, подкопаващи сигурността и автономията на детето.
Наказанията контролират поведението, но не насърчават ученето и
развитието. Според всички изследвания по въпроса тези мето-
2
2.
ди неминуемо рикошират. Те саботират Възможността детето да се
учи от последиците и Възпрепятстват способността му да поема
отговорност. Наказанията заменят уроците на реалността с
чувствата и преценките на родителя.
В комикса От другата страна (Far Side) на Гари Ларсън че-
тиримата каубои от Стария запад са се наредили около лагерния
огън и пекат шишчета с маршмелоу. Единият лежи в класическата
поза на умрял каубой, вирнал ботуши към небето. Другият, с
димящо оръжие в ръка, се обръща към останалите двама и с тон,
напоен с праведно възмущение, казва: Вие сте ми свидетели! Той
се засмя, когато шишчето ми се подпали. Много често горе-долу в
това се заключава естествената връзка между последиците, които
ние, родителите, налагаме на непослушното дете, и онова, което то
е сторило, та да предизвика свещения ни гняв.
Изкуствените последици, измислени от родителите, усилват
съпротивата и затвърждават бездруго негативната представа на
детето за себе си. Това важи с особена сила за децата със СДВ,
които все не успяват да постигнат желаните резултати. С
наказанието не можем да накараме [детето] да се старае повече
- пише Натали Ратвон, - но можем много успешно да затвърдим
представата му за себе си кaтo недостойна за обич личност и за
другите хора - кaтo безполезни. Aкo този подход продължава,
много вероятно е да мотивирате детето да действа според
собствената си представа за себе си кaтo лошо и глупаво и
съответно да се държи зле в училище или у дома, или да показва
още по-ниски академични резултати5.
Волята напомня на психологичен мускул, казва Гордън Нюфелд.
Родителите не могат да направят нищо директно за нейното
развитие точно кaктo не могат да накарат мускулите на детето да
пораснат. Това, което могат да направят, е да осигурят подходящи,
грижовни условия и правилна посока. Също като мускулите, волята
се нуждае от тренировки, за да укрепва. Родителите могат да

осигурят много упражнения - казва д-р Нюфелд. - Те се състоят
във вземането на решения: тaкa упражняваме волята си.
Някои родители се тревожат, че ако подкрепят автономията на
детето, то може да стане егоистично и да не мисли за другите. Това
е често срещано, но неоснователно опасение. То почива на
погрешното схващане, че децата са диви същества, които трябва да
бъдат опитомени с всички възможни средства. Процесът на
устаноВяване на връзка с другите хора и усвояването на подходящи
човешки взаимоотношения, иначе казано, превръщането в социално
същество, се нарича социализация. Няма нужда да учим децата на
социализация. Тя е фундаментална човешка потребност и ние по ес-
тествен път развиваме свързаност и състрадание, стига базовите ни
потребности да са зачетени.
Социализацията е върхът на пирамидата. Основата е изградена
от сигурна привързаност и автономия. Често правим грешката да
поставяме социализацията - правилата на социалното поведение -
пред привързаността и индивидуа- цията. Опитваме се да накараме
децата да се държат като социално отгоВорни хора с цената на
емоционалната си сигурност и автономния си Аз. Това може да
доведе до подчинение, но не и до Вътрешното органично развиване
на истински морал и социална отговорност. По този начин няма да
утвърдим истинската социализация точно кaктo не можем да
закрепим пирамидата на върха й.

23.
ДОВЕРИЕ В ДЕТЕТО, ДОВЕРИЕ В
СЕБЕ СИ: СДВ в класната стая
Какво в крайна сметка означава да осигурим подходящо образование

на ученика? Откровено казано, никой не знае. Подходящото
образование е относително нещо. То зависи от детето. Някои 17-
годишни изпитват потребност да умножават многочлени и да
анализират Айвънхоу, други 17-годишни - да разпознават често
срещани визуални знаци: черепът и кръстосаните кости означават
отрова, не пипай, стой далеч. А между тях има още много 17-годишни.
Трудно е да кажем кой от какво се нуждае.
АЛИСЪН голдин, Некохерентният
мозък1
В
северноамериканското образование има вградено
противоречие, което засяга в особено голяма степен децата
със синдром на дефицит на вниманието: тенденцията
всички да се обучават така, сякаш мозъците им работят по един и
същи начин, а това просто не е вярно. Социалната криза на
нарастващия брой деца, на чиито образователни потребности
сегашната
2
3.
система не може да отговори, се преобразува В медицински
проблем - и то в по-добрия случай. Още по-зле става, когато детето
със СДВ бъде сведено до проблем с дисциплината и контрола на
поведение.
Целта е да научим децата да поемат отговорност за собственото
си учене по позитивен начин. Това не е лесна задача за учителите.
Трудно им е с хиперактивните деца, които почти непрекъснато
нарушават реда в класната стая. Налага се да се справят с
проблемите с вниманието, ниското самочувствие, закоравялото
противопоставяне и дълбоката социална тревожност на децата със
СДВ. И често осъзнават, че им липсва подготовка за Всичко това.
Преди да се върна в университета, за да уча медицина, три
години бях учител в гимназия. Стилът ми на преподаване беше
повлиян от качествата ми на човек със СДВ: бях талантлив
импровизатор, но на практика изобщо не планирах уроците,
модулите и курсовете си. Резултатите отразяваха методите ми.
Някои ученици се вдъхновяваха от свободната, любопитна и ведра,
ненапрегната атмосфера в клас; други, които се нуждаеха от по-
ясна структура и напътствия, се чувстваха объркани. Със сигурност
не съм се питал как би следвало да нагодя преподавателските си
методи към различните потребности на поверените ми ученици:
всичко се въртеше около мен, учителя.
Смятам, че това е недостатък на образователната система в цяла
Северна Америка, въпреки че в повечето случаи проблемът идва от
обратната посока: твърде строга структура и дисциплина, липса на
свобода за индивидуалността и себеиз- разяването. Плановете на
уроците се градят върху това, което е казано на учителя да
преподава, не непременно върху това кои и какви са учениците му
на дадения етап от живота си: те просто трябва да учат.
Преподавателските методи
не Вземат пoд внимание емоционалните и когнитивните реалности
на ученика. Много деца остават извън обсега им; децата със СДВ

почти със сигурност са сред тях.
Като стажант през 1969 г. имах опит с цял клас ученици със СДВ
в прогимназията на Западен Ванкувър. Въпреки че никой не ги
беше определил като такива, днес ми е ясно какви са били повечето
от тези тийнейджъри и защо изпитвах такава симпатия към тях.
Още в началото на практикума ме хвърлиха на акулите: пълна
класна стая с ученици, от които всички се бяха отказали -
бракуваните, както сами се наричаха. Всички други стажанти си
бяха изпотрошили зъбите с този костелив орех; редовните учители
също бяха останали щър- би. Трябваше да преподавам картография
на 9 клас. Първата сутрин ми хрумна да занеса в училището всички
музикални инструменти, които успях да събера - китарата си,
кастанети, флейти, хармоники, бонгоси, тенджери и тигани. Взех и
една свещ. Попитах старши учителя - праволинеен, но много
свестен човек - къде можем да вдигаме шум. След това заедно с
целия клас се отправихме към дърводелската работилница, където
им раздадох инструментите, запалих свещта и започнах да дрънкам
на китарата. Всички ме последваха незабавно и спонтанно.
- Правилото е, че няма наблюдатели - казах на старши учителя. -
Или свирите, или си тръгвате!
Той си тръгна. Свиренето/какофонията продължи цял час.
Накрая децата танцуваха на покрива на бараката. Викахме и
крещяхме. Никой не каза и дума. Щом чухме звънеца, събрах
инструментите. На следващия ден започнахме раздела по
картография. Децата попиваха всичко. Старши учителят не можеше
да повярва.
Сега разбирам, че инстинктивно съм резонирал с потиснатата
енергия на тези хлапета; уважил съм тяхната потребност oт
изразяване. Нещо повече: аз ги харесвах, радвах им се и не се
чуВствах застрашен от тях.
Ето някои общи принципи, които ще помогнат на всички
учители, преподаващи на деца и тийнейджъри със СДВ. Бих искал

да подчертая, че говоря именно за принципи, а не за техники.
Нямам нужната квалификация да предлагам техники на учителите.
Но вярвам, че принципите са много важни, независимо от
техниките, които всеки от тях ще избере. Те са извлечени от всичко,
което казахме за същността на синдрома на дефицит на вниманието
в останалата част от книгата.
1. Не вреди
ПърВата повеля на Хипократ относно практикуването на медицина

гласи: Primum non nocere - Преди всичко, не вреди. Това трябва да
бъде и водещото правило в преподаването.
Понякога учителите забравят невероятната си сила да нараняват.
Колко дълбоки могат да бъдат емоционалните рани от училище и
колко дълго боли жилото им, ще видим, ако надзърнем в историите
на възрастните със СДВ. Мнозина още потръпват, когато си
спомнят униженията, режещите и саркастични забележки на
учителите си, наказанията за поведение, което на са избрали
съзнателно, и липса на способности, която не са знаели как да
преодолеят. Учителите трябва да помнят, че детето със СДВ по
дефиниция страда от усещането за откъсване от емоционално
значими възрастни, изпитва дълбоко чувство на срам и има - макар
скрито под маската на непокорството - слабо и крехко самочувст-
вие. Освен това най-вероятно страда от една или друга степен на
социално отхвърляне. Засрамването на децата със СДВ заради
техните грешки, невнимание, бавно схващане и немарлив ръкопис
само затвърждава негативната им самооценка и

още повече подрива емоционалното и интелектуалното им
израстване.
- Сега целият клас ще почака Карън да се върне на Земята - е
сравнително мекият коментар на учителка, отправен към дете в 3
клас от моята практика.
То се прибира вечерта, като безпомощно ридае:
- Госпожица Н. ме мрази. Всички деца ми се смяха.
Подобно отношение е болезнено за всяко дете, но за чувст-
вителното и несигурно дете със СДВ е пагубно.
В романа си В стъклена къща канадският писател Нино Ри- чи
предава много изразително стаеното отчаяние на малкия ученик,
който не успява да се фокусира в плашещата училищна среда.
Вероятно би било добре този текст да стане задължително четиво за
всички образователни институции:
Когато правехме упражнения, тетрадката ми беше пълна с едни и

същи безнадеждни грешки, въпреки че сестра Бъртрам ги беше
обяснила дузина пъти, та понякога вземаше линийка и с рязък
жест откъсваше страниците. А аз пак не Внимавах: знаех, че
сестра Бъртрам ще ме хване, че няма да науча нищо, ако не
внимавам, и пак не можех да попреча на мислите си да се реят,
защото в момента, в който тя започнеше да говори, аз усещах как
класната стая ми се изплъзва като сън в първите секунди след
събуждането и не можех да се насиля да се фокусирам върху
света.
Понякога собствените ни реакции към дадена личност могат да ни

разкрият важна информация за нея. Когато учителят забележи у
себе си склонност редовно да отговаря саркастично, раздразнително
или обвинително на определено дете, препоръчително би било да
помисли какво в поведението на това дете предизвиква подобен
отклик у него. Ако не е душевно разстроен до такава степен, че

раздразнителността и сарказмът да са се превърнали в обичайно
отношение към децата - в който случай би се нуждаел от помощ:
или да израсне емоционално, или да напусне попрището, - учителят
би следвало да се замисли дали детето, което предизвиква
раздразнението му, не страда от СДВ.
2. Работа с родителите
Подготовката на учителите, подобно на медиците, неглижи- ра
систематичното изучаване на синдрома на дефицит на вниманието.
Отношението към СДВ е също тъй неравномерно в образователната
система, както в медицинската: ту вещо и умело, ту издаващо
неразбиране и липса на информираност. Именно учителят обаче
стои на първа линия и следва да установи проблема и да инициира
организирането на помощ. Не е работа на учителите и училищните
психолози да заявяват диагноза пред родителите (като Детето ви
има СДВ), но могат да насочат вниманието им към поведението и
затрудненията на детето като общо предизвикателство и апел за
партньорство между училището и семейството. Родителят не бива
да се възприема нито като злодей и Виновник за проблема, нито
като жандарм, който трябва да се погрижи за принудителното
налагане на училищните изисквания. Излишно е да казвам, че е
напълно неуместно училищата да притискат родителите да дават
медикаменти на децата си. Ако изобщо намират за нужно да
повдигнат Въпроса, трябва да го направят само под формата на
предложение към родителите да потърсят съвет от компетентно
медицинско лице. Лекарствата никога не бива да се превръщат в
условие за правото на детето да посещаВа училище.

Въпросът: На кого се опитваме да преподаваме винаги трябва
да стои преди въпроса: Какво се опитваме да преподаваме?
Методите ли следва да отразяват този фундаментален приоритет.
Ако сред учениците ни има значителен брой деца със СДВ - както
все по-често се наблюдава в Северна Америка, добре би било
тВорческите мозъци, работещи в образованието, да не се мъчат да
приспособят хлапетата към училището, а да потърсят начин да
приспособят училището към техните потребности.
3. Специалисти по СДВ
Не всеки семеен лекар, педиатър или психиатър е подготвен за

работа със синдром на дефицит на Вниманието, Въпреки че Всички
би трябвало поне да го разпознават и да не го бъркат с други
състояния. По същия начин би било прекалено да изискваме
Всички учители да са запознати в дълбочина с проблема. Но ако се
абстрахираме от стремежа към икономия на политиците, няма
оправдание училищата да не наемат ресурсни учители, психолози,
консултанти по специални образователни потребности и
помощник-учители, способни да оценяват потребностите на деца
със СДВ и да оказВат подкрепа на колегите си.
В училищата например следва да има хора, които да помагат на
преподавателите, като при нужда да работят индивидуално с децата
със СДВ. Хиперактивните деца често се успокояват, когато получат
такова внимание, и имат нужда от постепенна интеграция в
класната стая. Непосредствените финансови разходи ще се
компенсират многократно В дългосрочен план, да не говорим
колко емоционален стрес ще спестим на персонала в училище, на
родителите и - далеч не на последно място - на децата.
264
4. Изведете потребността от привързаност на преден план
Учителят, който умее да поддържа топъл, незастрашителен контакт
с детето със СДВ, ще бъде възнаграден с по-малко непокорство и
по-устойчиво внимание освен в най-тежките случаи. Също както у
дома, трябва да отдаваме най-голямо внимание на връзката с
детето, а не на когнитивните цели.
Възможността на учителя да се погрижи за емоционалните
потребности на детето по необходимост е ограничена. Никой
учител не може да излекува СДВ. Но всеки учител, ако е правилно
осведомен и мотивиран, може неимоверно да улесни пътя на детето
в училище просто като обръща внимание на отношенията си с него.
Колкото и да е трудно за претоварения учител В шумната класна
стая, фокусирането върху детето всеки ден, макар и за кратко, ще
донесе повече ползи от всички строги указания, взети заедно.
5. Възможности за игра
и творческо изразяване
Излишно би било да подчертаваме важното значение на играта в
детска възраст, ако не беше плашещата тенденция то да бъде
постоянно забравяно в образованието в Северна Америка. Статия,
публикувана в Ню Йорк таймс през 1998 г., посочва, че в САЩ се
строят нови училища без игрища с обяснението, че междучасията и
игрите са загуба на време и отвличат вниманието и енергията на
учениците от важните обу- чителни задачи2. Имаме намерение да
подобрим академичното представяне - заявява директорът на
Управление на училищата в Атланта, щата Джорджия. - Това няма
да стане, дoкaтo децата се люлеят по висилките. Подобна нагласа
пренебрегва десетилетни проучвания в областта на образованието и
психологията на развитието. Специално в случая със СДВ
проблемът е как да въведем повече игра - повече физически
неструктурирано Време, повече свободни творчески занимания - в
клас, а не как да ги ограничим.

Както показва собственият ми опит с бракуваните деве-
токласници, учениците със СДВ са заредени с вулканични ко-
личества натрупана кинетична енергия. Ако им се осигури
творческа възможност за изразходването й, дори без конкретна
първоначална цел, голяма част от тази енергия може да бъде
канализирана в конструктивна посока. Проблемът отново не е
толкова как да мотивираме детето, колкото как да намерим път към
отключването на Вътрешната му мотивация. За да подпомогнем
креативността, главното е да засвидетелстваме уважение към
намеренията и усилията, вместо да оценяваме резултата. Ученикът,
който се насърчава да следва собствените си творчески
наклонности и който се чуВства сигурен в отношенията си с
учителя, рано или късно ще потърси напътствия и корекции, ще
поиска да учи и да подобри работата си чрез дисциплинирани
усилия.
В днешния касов подход към образованието първите жертви -
след помощник-учителите, училищните психолози и други важни
длъжности, които се провъзгласяват за ненужни - са творческите
предмети като музика и изобразително изкуство. Неотдавна едно
предаване на радио Си Би Си в Британска Колумбия посвети цял
час на въпроса дали изкуствата в държавните училища могат да
бъдат съкратени, фактът, че подобна тема изобщо се повдига за
обществено обсъждане, е тъжен знак за времето, в което живеем,
като се има предвид колко близко е естетическото и музикалното
изражение на човешката душа, какво място заемат в живота на
повечето хора и колко важни са за здравото психическо и дори
неврологично развитие. В социален план зачеркването на образова-
нието пo изкуствата просто затвърждава културата на кон-
суматорство Вместо съзидание. За децата със СДВ орязването на
програмата по изкуства е равносилно на блокирането на незаменим
канал за емоционално развитие и творческо изразяване.

6. Съобразявайте изпитите
и домашните задания
Когато изпитваме ученик със СДВ, поставяйки изискване за време,
не оценяваме толкова знанията му, колкото умението му да се
справи с напрежението. Слабата оценка може да отразява не липса
на знания, а нарушена функция на префронтал- ния кортекс при
стрес*****. Неуспехът при такива условия не говори нищо за
способността на ученика да прилага знанията си в реалния живот.
Ето защо би следвало да му осигурим гъвкава изпитна ситуация: да
му дадем повече време, да му осигурим възможност за
индивидуална работа, за да не се разсейва от пълната зала. В много
юрисдикции в САЩ вече е задължително да се осигуряват такива
условия на учениците със СДВ чак до университетско ниво. В това
отношение канадската система значително изостава и изглежда
твърдо решена да не се променя.
Специалните потребности на децата със СДВ трябва да се вземат
и при домашните задания. Не биВа да жертваме дългосрочната цел
- укрепване на способността на детето да работи ефективно и
последователно, но ако се налага още в началото на училищната си
кариера да изпълнява същите задачи като съучениците си, които
нямат неговите неврофизио- логични особености и склонност към
разсейване, то е обречено на провали, обезсърчение и хронично
чувство за малоценност. И ако не могат да се направят изключения
за няколко определени деца в клас, то вероятно трябва да се
помисли за цялостно разхлабване на строгите правила и очаквания.
Това надали ще навреди на дългосрочното развитие на децата.
Изключително важна е ролята на родителите в структурирането
на спокойна, подкрепяща и организирана среда у дома. Без нея
училището ще води постоянна неравна битка. От друга страна,
училището не може да чака родителите да решат всички проблеми
***** За по-подробно обяснение на изключването на префронталния кортекс при изпитен стрес виж
Глава 25. - Бел. авт.

у дома, за да започне да полага своя дял от усилия да помогне на
детето.
7. Вярвайте в детето, вярвайте в себе си

Вашата книга ми помогна да разбера по-ясно какво може и какво
не може да направи училището - писа ми Мери Уотсън, педагог и
специалист по ранно детско образование от Сан Франциско, след
като прочете ръкописа. - Учителят не може да замени родителя в
безусловното положително отношение. Ситуацията в класната
стая просто не е такава: учителите са длъжни да преценяват, да
насърчават и изпитват нужда да критикуват. Въпреки това
смятам, че разбирането на ученика само по себе си е
преобразяващо. Понякога помага просто да обърнем внимателно
внимание. Първо трябва да вярвам в хората - в децата, че ще
направят, кaк- вото имат да правят. Но освен това трябва да
вярваме в себе си и в собствения си опит. Не мисля, че можем да
бъдем истински с другите без това. Струва ми се също, че то
някак си стои в основата на нещата, кoитo казвате. Нужно е из-
вънмерно доверие, за да се избавим от всичките „трябва“, от
желанието да се „излекуваме“ или да „излекуваме“ другите от
всички проблеми в живота. Учителят, който разбира СДВ, може
най-добре да помогне на учениците си, кaтo ги подкрепи да
намерят собствения си уникален път.
Природата има свой позитивен план за всеки от нас. Смисълът на
образованието, също като в медицината, е не само да знаем как да
се намесим, но - още по-важното - да умеем да наблюдаваме, без да
се месим, и да му помагаме да се разгърне.

ВЕЧНО СЕ ЗАЯЖДАТ С МЕН:
тийнейджърите
Много хора, особено този психоаналитик, дето е тyк, непрекъснато

ме питат дали ще бъда прилежен, кaтo отида на училище през
септември. Според мен това е такъв глупав въпрос. Искам да кажа,
кaк можеш да знаеш какво ще правиш, преди да си го направил?
Отговорът е, че не знаеш. Мисля, че ще бъда прилежен, но зная ли аз?
Глупав въпрос, дума да няма.
Д Ж . Д. СЕЛИНДЖЪР, Спасителят в
ръжта†††††
П
убертетът и синдромът на дефицит на Вниманието
образуват взривоопасна смес. Тийнейджърът отхлабва
връзките си със семейството и все повече търси
разбиране, валидация и ценности, с които да се идентифицира, у
връстниците си. Тъй като последните частично задоволяват
потребностите му от привързаност, той може да си позволи да
заеме по-бун- тарска позиция спрямо родителите си. Контраволята
се ут-
††††† Дж. Д. Селинджър. Спасителят в ръжта. Прев. Н. СотироВа. ДИ Отечество, С., 1978. - Бел.
преВ.

върждава със свирепа сила; противопоставянето, което се е
превърнало във втора природа на много деца със СДВ, получава
още по-голям тласък. Родителите се сблъскват с неподчинение и
отхвърляне на мнението им, при това с презрение.
По същото Време и родителите от своя страна често започват да
се чувстват все пo-раздразнени от особеностите на децата си. Имат
по-високи очаквания и губят търпение от липсата на отзивчивост,
привидното безразличие и хаотичността на тийнейджърите.
Достатъчно дразнещо е да чистиш и подреждаш след малко дете,
но да играеш ролята на пиколо и камериерка за едно почти
възрастно същество, вече е нетърпимо. Остават само няколко
години, докато синът или дъщерята завърши училище, и се озове в
реалния свят на работата, следването и отговорностите, и се чувс-
тват длъжни спешно да поправят, каквото могат. Опитват се да
контролират нещата, които им вдъхват тревожност, а когато не
успяват, се случва да вдигнат бялото знаме. Родителските нагласи
се мятат между твърд контрол и разрешаване на всичко, като рядко
намират среден път. Създава се благодатна среда за конфронтация,
взаимно недоверие и за- силващо се родителско отчаяние.
Отчаяние наистина не е силна дума за състоянието на много
родители с тийнейджъри, които идват при мен за оценка на СДВ.
Те са на ръба на силите си. Усещат как в ежедневното общуване с
децата мъдростта им се изпарява със същата скорост, с която
изискванията към нея се повишават. И се вкопчват в диагнозата
като в спасителен пояс.
Тъй като самият аз съм отгледал двама синове със СДВ, вече
преминали тийнейджърската възраст, отлично разбирам тревогата
им. Но вече не я споделям. В този период семействата
действително се изправят пред сериозни проблеми, но решенията
са напълно във възможностите на всеотдайни-
тe и отВорени родители. Колкото и зле да изглеждат нещата, под
конфликтите и болката в семейството се крият дълбоки избори на
изцеление. И В тоВа, както Във Всички житейски задачи, намираме
могъщ съюзник в лицето на природата.
Привидното отблъскване, което тийнейджърите демонстрират към
родителите си, е измамно. Под предизвикателното им поведение се таят
желание и потребност от обич и приемане от страна на майката и бащата.
Ако им ги дадем безусловно, те ще ги привлекат много по-неудържимо
от песента на сирените в морето от Връстници. Противно на начина, по
който изглежда отВън, това Важи с особена сила за емоционално
чувствителния тийнейджър със СДВ. Младият човек с готовност
поддържа Връзките със семейството си и приема авторитета на
родителите си, aкo не чуВстВа натиск за подчинение, който намира за
застрашителен за собствения си Аз. И се наежВа срещу авторитета на
авторитарните родители.
Проблемите с автономността и контрола непрекъснато изплуват в
разговорите ми с подрастващи и техните родители. Обичайното
оплакване на родителите е, че тийнейджърът им със СДВ никога не
слуша. Истината е, че това, което чувам от тийнейджърите, много често
ги тласка в посока, съвсем различна от намеренията на родителя.
Много тийнейджъри се боят от диагнозата синдром на дефицит на
вниманието. Те не искат да бъдат различни или другите да мислят, че
имат психически проблем. Ясно усещат, че родителите им виждат В
синдрома корена на ежедневните конфликти и сблъсъци.
- Правят се, че грешката е само в моята глава - сподели първата
тийнейджърка в практиката ми.
Дара - ще я нарека така - беше жизнено 16-годишно момиче.
Биологичният й баща беше изчезнал преди години от живота й, а майка й
се беше омъжила повторно и Лара имаше дВегодишно братче от новия й
съпруг. ХаресВаше пастрока си, но се оплакВаше:
- Вечно се заяжда с мен! Дори не ми е баща, а определя всички
праВила.
272 wJi* ЧАСТ ПЕТА

Постоянно се караше и с двамата. Те не можеха да се спра- Вят с
дъщеря си, на която пък й се струваше, че Всички са протиВ нея. В
разговора ми с майката стана ясно, че тя е делегирала дисциплината на
съпруга си, а неговите методи се заключаваха в много строги правила и
бързи наказания дори за най-малките нарушения. Настанеше ли време
разделно, за майката се оказВаше по-лесно да застане на страната на
мъжа си, отколкото да подкрепи дъщеря си или поне да изслуша нейната
гледна точка. От страх да не рискува брака си тя се опитваше да накара
дъщеря си да смекчи характера си и да потисне естествената си
съпротива срещу строгия контрол. Двете много се караха. Лара беше
малко потисната, чувстваше се доста изолирана и се тревожеше, че
майка й би избрала новото си семейство пред връзката си с нея. В също-
то време беше прекалено борбена, за да се подчинява от страх, което,
както посочих на майка й, всъщност беше признание за топлата
родителска грижа, с която я беше обгръщала през годините.
Лара очевидно отговаряше на критериите за СДВ. Още от началното
училище имала проблеми с концентрацията, не спазвала дисциплината в
клас, забраВяла училищните си задания и другите си отговорности,
нямала навици за учене. Не смяташе обаче, че това е сериозен проблем в
живота й. С типичната за младежите със СДВ липса на себепознание тя
не осъзнаваше, че проблемите й някак бяха сВързани със собственото й
поведение. Разбира се, в това отношение тя само отразяваше нагласите
на възрастните около себе си - родители-
ЧАСТ ПЕТА 'Д 273

тe и учителите си, които също не разбираха в каква степен подходът им
провокира и предопределя нейните реакции.
Долавях, че има и други проблеми, по-важни от успеха на Дара в
десети клас и концентрацията й върху домашните. Ако просто
произнесях присъдата СДВ, в нейните очи аз щях да се превърна в
поредната авторитарна фигура, която обвинява нейните недостатъци за
всичко, което не вървеше В живота й и в отношенията с родителите й.
Обяснения от типа Ти не си виновна, проблемът е във връзките и
химикалите в мозъка ти не означават кой знае какво за несигурния, от-
бранително настроен тийнейджър, който бездруго се тревожи, че е
различен, а повече от всичко копнее да бъде нормален, да прилича на
другите.
Казах на майката и дъщерята, че според мен Дара действително
показва признаци на СДВ и работата по него вероятно ще й помогне.
Освен това им обясних, че напрежението между Дара и родителите й не
е резултат от синдрома, а от проблемното общуване в семейството, за
което тя носеше само частична отговорност. Споделих, че правилата, с
които трябва да се съобразява Дара, се нуждаят от преосмисляне. Те
ставаха по-скоро причина за проблемите й, отколкото да ги решават.
Най-неотложните промени бяха свързани не с подобряването на
концентрацията или поведението й, а с разбирането и комуникацията В
семейството. Щом тези проблеми бъдеха решени, можеше отново да се
върнем към въпроса за диагнозата и специфичното лечение.
След това се срещнах с майката и пастрока на момичето. Настоях да
показват по-голямо уважение към потребността на Дара от
независимост. Споменах, че може би трябва да поработят върху връзката
си, така че в конфликтни моменти майката да не се чувства принудена да
избира между дъщеря си и съпруга си. За изненада на Лара, и двамата
проявиха готовност да приложат подхода:
- За първи път някой ме изслушва - сподели тя.
Три месеца по-късно вече имаше готовност да говори за проблемите,
сВързани със СДВ. В крайна сметка реши да пробва психостимулиращ

медикамент, който да й помага да се концентрира и да ограничава
импулсивното й поведение. Първият опит не излезе успешен.
Лекарството имаше странични ефекти и Лара не желаеше да продължава.
Сега, две години по-късно, тя е първа в класа по любимия си предмет -
успех, до който не се бе и доближавала преди. Според майка й в други
области още има проблеми с концентрацията, но е много по-мотивирана
и прави въодушевени планове за колеж. Семейството продължава
редовно да посещава психолог и атмосферата в дома значително се е
подобрила.
Сега, когато Лара не се чувства длъжна да се съпротивлява, тя знае, че
може да намери помощ винаги, когато й е нужна - например, ако има
проблеми с ученето в бъдеще или с личния си живот. Както казах на
родителите й, няма значение кога ще стане - сега или след две, или след
пет години. Важното е, че когато реши, че е готова да потърси помощ, то
ще бъде по нейна собствена инициатива и съответно с много по-го- леми
шансове за успех, отколкото ако се чувства принудена да го направи.
Много уроци можем да научим от случая с Лара и те се потвърждават
от почти всички тийнейджъри, насочени към мен за оценка. Преди
всичко тийнейджърите със СДВ имат неописуема нужда да бъдат
изслушани. Докато не почувстват, че тяхната гледна точка е чута, че
емоциите им са зачетени, те просто не могат да преминат към самоана-
лиз. Тези млади хора изпитват дълбокото чувство, че не са разбрани -
дори по-дълбоко, отколкото самите те осъзна
ЧАСТ ПЕТА Ь 275

ват. Всяка критика, всяка обвинителна дума; Всичко, което тълкуват
като упрек, провокира у тях чувство на срам, срещу което се опитват да
се защитят с всички сили. Родителите лесно попадат в клопката на
спорове с тийнейджъра, в които се опитват да бъдат логични, да изтъкват
колко пъти са се старали да зачетат чувствата му; разгорещено да
обясняват, че те също имат чувства, и че ако някой не умее да се поставя
на мястото на другия, то това не са те, а той; че нещата щяха да са много
по-добре, ако той най-после си дадеше сметка, че не е единственият
човек на света, и прочее, и прочее. Този подход, за съжаление, само
бетонира фиксираните позиции на двете страни.
В миналото ми се е случвало да говоря на или за децата си с
горчивината на човек, наранен от равен. Много родители се
оплакват по подобен начин от тийнейджърите си със СДВ.
Родителите трябва да разберат, че тук не става дума за равностойни
отношения. Колкото и безпомощни и объркани да се чувстват,
силите не са разпределени поравно и надмощието е на тяхна страна.
Тийнейджърът не само зависи от тях финансово и в други
практически аспекти, но и все още копнее за тяхната любов и
приемане, а отблъскващото му поведение е само маска, зад която
крие уязвимостта си от себе си и от тях.
Освен по-голяма сила, родителите носят и по-голяма отго-
ворност. Ако нещо трябВа да се промени, те са тези, които следва
да направят първата крачка, а тоВа ще рече не просто да чуят
думите, които бълВа синът им или дъщеря им, а да усетят смисъла,
нагласата и чувствата зад тях. Ако успеят да го направят, без да
изпаднат в режим на самозащита, ще се намери изход от
емоционалната задънена улица. Родителите не бива да се тревожат,
че позволяват или възнаграждават неприемливо поведение. Да
изслушаш нечия гледна точка и да признаеш чувствата му, не
означава непременно да се съгласиш с Всичко, което този човек
казва или прави.
Моят опит с тийнейджърите със СДВ показва, че те са много склонни
276 QE ЧАСТ ПЕТА

да се вгледат по-реалистично в себе си и да потърсят помощ, когато
родителите им изразят готовност да ги видят и приемат такива, каквито
са, да уважават чувствата и независимостта им. Това трябва да бъде
първата крачка. Както видяхме при Дара, специалистът не може дори да
достигне етап на лечение, ако родителите преди това не поемат
отговорността за собствената си роля в общуването.
Първият ми разговор с родители на тийнейджъри със СДВ почти
неизменно завършва със съвет да отхлабят правилата и изискванията,
които са наложили в стремежа си да възпитат по-добри работни навици и
поведение. Когато става дума за правила и изисквания, колкото по-малко
- толкова по- добре. За някои родители, които не разбират динамиката на
контраволята, звучи парадоксално. Защо да даваме повече привилегии на
дъщеря си, питат те, щом тя показва такава безотговорност с
привилегиите, които има и сега? Отговорът е, че тук не говорим за
привилегии. Проблемът е автономията, независимостта, която не е
въпрос на привилегии, а на права. Тийнейджърът трябва да има правото
да реши кога и дали да чисти стаята си. Ако родителите се ужасяват от
хаоса в нея, могат да затворят вратата, за да не го гледат. Стига да не
създава неудобства за другите, по-големият тийнейджър може сам да
решава с кого и колко дълго да говори по телефона или кога да си ляга
вечер. Трябва да бъде ясно разграничено кои неща засягат само него
лично и кои влияят и на околните. Стаята му си е негова работа, но
участието му в домакинството се отразява на цялото семейство, а бърко-
тията в кухнята пречи на всички.
ЧАСТ ПЕТА 'W 277

Но ако искаме подрастващите да Виждат тези разграничения, трябва
да им дадем личен пример. Човек започва да уважава границите на
другите, когато собствените му права и граници биват зачитани. Важно е
да предоставим независимост поради съвсем практичната и неизбежна
причина, че без нея не може да има никакво психично израстване и
постигане на дългосрочни цели.
Домашните и уроците често са повод за ежедневни конфликти между
родителите и тийнейджъра със СДВ. Незадоволителната концентрация,
типична за синдрома при дейности от слаб интерес, склонността към
протакане и мъчната мотивация обясняват недобрите академични
резултати на много тийнейджъри със СДВ и факта, че малцина от тях
изобщо се доближават до потенциала си.
- Ако не направим нещо, ще го изключат - казват родителите. -
Сърцето ни се къса, като гледаме какво умно дете е, а как лошо се
представя.
Съветът ми е, ако си имате по-важни проблеми, да се дистанцирате от
домашните. Никой не умира от двойка в десети клас. Това не е болест.
- Така е - възразяват някои родители, - но това няма ли да бъде голям
удар срещу самочувствието на детето?
Мога да кажа само, че той отдавна е нанесен. За да развие устойчиво
самочувствие, индивидът има нужда от психично изцеление, от усещане
за безусловно приемане и свобода да взема собстВени решения. Лошият
успех в училище не е нещо желано, но емоционалните връзки в
семейството и чувството за автономия на тийнейджъра са по-важни от
краткосрочните академични неуспехи. Ако можем да запазим и пред-
ставянето в училище, и добрите взаимоотношения в семейството,
толкоВа по-хубаво. Но ако трябва да изберем едното за сметка на
другото, отново е по-добре да заложим на дългосрочните, а не на
краткосрочните цели.
Много е важно да намерим средния път между контрола и махването с
ръка сякаш всичко е позволено. По-малкото дете може да се нуждае от
повече напътствия от по-голямото, но никое дете, било то в
278 1№1 ЧАСТ ПЕТА

тийнейджърска или предтийнейджър- ска възраст, не би търпяло
наставления без принуда, ако привързаното отношение с родителя е
разклатено. По-малките просто се съпротивляват, включително и
пасивно; подрастващите намират и начини да изразят по-активно и
драматично бунта си. Родителите не бива да пренебрегват напредъка в
ученето, но всяка евентуална намеса трябва да се обмисля в контекста на
взаимоотношенията и емоционалното състояние на детето. Заповедите,
забраните и предупрежденията, които много възрастни се изкушават да
поВтарят ден след ден, стават досадни и за нас самите. А при
тийнейджъра водят само до усилване на фрустрацията и отчуждението.
- Ако всичките ви молби, увещания, убеждавания, принуждавания,
настоявания, спорове, аргументи и умолявания можеха да накарат сина
ви или дъщеря ви да се справя и с една йота по-добре в училище,
отколкото без тях, можеше и да говорим за нещо смислено в този подход
- казвам аз на родителите, - макар че и тогава вредата в дългосрочен план
щеше да надвишава временните ползи.
В действителност обаче те не вършат никаква работа дори в
краткосрочен аспект. Не ни помагат ни най-малко за онова, което се
опитваме да постигнем - само още повече затрудняват нещата. От друга
страна, полезно е да обсъдите заедно с тийнейджъра собствените му
цели в училище, факторите, които му пречат да ги постигне, и решенията
за тяхното преодоляване. Когато са налице доверени отношения и
ЧАСТ ПЕТА Ш» 279

мотивация, приносът и подкрепата на родителя стават безценни.
Трябва също да внимаваме - освен в драстични ситуации, да не се
месим в области, в които сме предоставили автономия, дори да не
одобряваме поведението на тийнейджъра. Човек, чиито провали са
резултат от свободния му избор, е далеч по-способен да се учи от
последиците от действията си, в сравнение с онзи, чиито действия и
реакции се определят от подчинение или съпротива срещу чужди
изисквания. Рано или късно младите хора трябва да намерят своя път в
живота. Не можем да ги опазим от собствените им грешки, а и да
можехме, нямаше да им направим услуга. Съветвам родителите на
тийнейджъри със СДВ да стискат зъби, докато ги заболи - а понякога
доста боли, от опит го знам.
- Но как ще науча сина си на самодисциплина, ако не го карам да
пише домашните си? - попита ме майката на 17-годи- шен младеж.
- Няма да го научите! - отвърнах аз. - Но няма да го научите на
самодисциплина на този етап и като го притискате. Може и да успеете го
заставите да проявяВа дисциплина, но това в най-добрия случай ще бъде
за кратко и няма да бъде самодисциплина. Ако му дадете автономия,
поне ще разчистите място за развитие на самодисциплина отвътре.
Недоволството на Лара, че родителите й вечно се заяждат с нея, е
преобладаващото оплакване на всички подрастващи и тийнейджъри със
СДВ, с които съм се срещал. Понякога забравяме, че те имат свой поглед
към живота. Виждат нещата различно от нас. За тях много от нашите
нагласи и тревоги са безсмислени, дори абсурдни, както би казал Холдън
Колфилд от Спасителя в ръжта. Нашите приоритети не са техни.
Точно това съзрях в осветляващия си разговор с един от пациентите
си, Ангъс - изключително талантливо 16-годиш- но момче. Познавам го,
откак се е родил, защото присъствах на раждането му. Бях свидетел на
порастването му. И на разпада на семейстВото му, понеже баща му -
много представителен и умен мъж, чудесен жонгльор - затъваше все по-
дълбоко в алкохолизъм. Ангъс имаше СДВ, а докато не се включи в един
доста сериозен курс, имаше и проблем с тежки наркотици. Беше
280 Ж ЧАСТ ПЕТА

изключен от цели 5 училища само в течение на 9 и 10 клас. Излагам
думите му подробно, защото красноречиво описват двойственото
отношение на много тийнейджъри към диагнозата синдром на дефицит
Добре би било родителите да уважават тази двойственост, вместо да
насилват проблема. Освен това Ангъс изразява желанието на всеки
тийнейджър да бъде приеман такъв, какъвто е.
- Обичам историята и английския - каза Ангъс, - но по другите
предмети учителите все повтарят: Ангъс не внимава. Не се концентрира.
Много говори. Не си записвам.
- Защо не искаш да пробваш с лекарства? - попитах аз.
- Просто съм си такъв. Може да звучи странно от устата на бивш
наркоман или както щете го наречете - чист наркоман, трезвен пияница, -
но не искам да променям ума си с лекарства, които влияят на
поведението. Аз съм такъв, какъвто съм, в резултат на Възпитанието си,
на влиянието на света, на нещата, които съм видял, на преживяванията
си. Няма да се мъча да се променя само защото някакви хора казват, че
имам проблем. А може и наистина да имам.
- Ако не мислиш, че е проблем, няма причина да вземаш лекарства.
- Не че не е проблем - отвърна Ангъс. - Виждам как стоят нещата, но
не ми пука. Няма да се променям в това отношение заради другите.
Може да е много егоистично от моя
страна, но няма да пия хапчета, за да стана по-... как е думата...
контролируем.
- Управляем - подсказах аз.
- Да, за да стана по-управляем за учителите си. Няма да го направя,
защото това не съм аз. Ако не ме приемате такъв, какъвто съм, мисля си
аз, какво всъщност търсите? Какво искате от мен?
Аз настоях още малко:
- Но не ти ли се иска да се концентрираш по-добре, да можеш да се
фокусираш и върху други предмети освен любимите си?
- Тцъ! - отвърна Ангъс. - Мисля, че СДВ сам по себе си не е толкова

лош. Като го насложиш върху съсипан дом или родители алкохолици,
или лоша компания, от която не можеш да се измъкнеш, или пък върху
липсата на самоувереност, тогава става сериозен проблем. Но тогава
риталинът няма да ти помогне. Той ще махне СДВ-то, но няма да реши
другите ти проблеми.

ВЪЗРАСТНИЯТ СЪС СДВ
25.
ОПРАВДАНИЕ НА
СЪЩЕСТВУВАНЕТО: самочувствието
Aкo непрекъснато потушаваш импулсите си, накрая ще се превърнеш в

слузест съсирек. Изплюваш храчка, която окончателно и напълно те
изсушава, и едва по-късно осъзнаваш, че това не е било храчка, а твоят най-
съкровен Аз. И ако изгубиш това, цял живот ще тичаш по тъмните улици
кaтo луд, преследван от фантоми. Винаги ще можеш да казваш абсолютно
искрено: Не знам какво искам да правя в този живот.
ХЕНРИ МИЛЪР, Се/гсус‡‡‡‡‡
П
ропилях по-голямата част от живота си - сподели Андреа, 50-
годишна безработна жена. - Нищо не постигнах. Нямам
извинение за съществуването си. Още не съм го оп- равдала.
В разговорите си с възрастни със синдром на дефицит на вниманието
често долавям чувства на вина, срам и самокритика. Макар дa са типични
за много други хронични и проблемни психологични състояния,
Включително и депресия, ниското самочувствие и безмилостната
самокритика са дотолкова неделима част от личността със СДВ, че е
трудно да се прекара граница. Убеден съм, че много от качествата, за
които се смята, че са причинени от синдрома, в действителност не са
изражения на специфични неврофизиологични увреждания, а на ниско
‡‡‡‡‡ Х. Милър. Сeксyс. Прев. Иван КироВ (Тоби), Парадокс МБМ, С., 1993- - Бел. прев.
ЧАСТ ШЕСТА 285
самочувствие. Работохолизмът, вътрешният порив за действие и
неспособността да кажеш Не, ендемични сред Възрастната популация със
СДВ, са само някои от примерите, които ще разгледаме в тази глава.
У детето със СДВ ниското самочувствие далеч не се проя- Вява само с
изрази като Аз съм тъпак. То проличава най-вече в перфекционизма,
както и в унинието и обезсърчението, които го обземат, когато не успее да
се справи с някоя задача или изгуби В игра. Неспособно е да приеме, че
не е праВо за нещо. Крехкото и самоотхвърлящо се его не е в състояние
да преживее каквото и да било напомняне за своята погрешимост. Тази
крехкост се запазва у много хора със синдром на дефицит на вниманието
и в зряла възраст.
Откъде произлизат самокритичността и липсата на самоуважение?
Според конвенционалното схващане ниското самочувствие на
възрастните със СДВ е естествена последица от множеството им
неуспехи, пропуснати възможности и пораженията, които са претърпели
през годините в резултат от неврофизиологичните си дефицити. Колкото
и правдоподобно да звучи, това в много малка степен обяснява защо
хората със СДВ имат толкова ниско мнение за самите себе си.
Подобно на много други пациенти, Андреа никога не би съдила друг
със същата строгост, с която се отнасяше към себе си. Склонността на
хората да се съдят сурово отразява
286 25. ЧАСТ ШЕСТА

ниско самочувствие, а не ниски постижения. Трябва да разберем, че
ниското самочувствие е качество на самоуважението, видимо в
емоционалния живот и поведението на човека. В никой случай не е
задължително повърхностно положителният образ и истинското
самочувствие да се припокриват. В някои случаи те дори са
несъвместими. Хора, които на съзнателно ниво имат грандиозно, надуто
самомнение, дълбоко В душата си страдат от липса на истинско
самочувствие. Преувеличената им самооценка е защитен механизъм
срещу дълбокия комплекс за малоценност. Професионално успелият
работохолик страда от ниско самочувствие, независимо от съзнателния
му и проектиран образ за себе си.
Преди няколко години в Торонто се появи проучване, твърдящо, че е
установило по-високо самочувствие при мъжете, отколкото при жените,
задавайки въпроса дали някога са се чувствали обезсърчени, уязвими или
самотни. Мъжете обикновено отричали подобни чувства. На авторите
явно не им е хрумнало, че с този въпрос не са измерили самочувствието, а
склонността към отричане и потискане на отрицателните емоции -
водещи белези на ниско самочувствие!
Някои възрастни със синдром на дефицит на вниманието показват
отлична самоувереност в определени области и високи постижения
според социалните стандарти. Много други не отбелязват никакви успехи
и не изпитват увереност в никоя сфера на дейност. Общото между тях е
ниското самочувствие. Тези с ниските постижения може би си мислят, че
самочувствието им ще се повиши, ако уврежданията от синдрома
изчезнат и те започнат да се справят по-добре в очите на обществото, но
преуспяващите им събратя биха ги уверили, че грешат. Ще илюстрирам
дълбоката пропаст между успеха и себеприемането с откъс от дневника,
показан ми от един 43-годишен мъж със СДВ - уважаван специалист, рад-
ващ, се на високи доходи, доволни клиенти и обществено признание.
Дневникът изглежда по типичен за СДВ начин: бележките са Водени на
отделни листчета, събрани без ред, а между тях зеят празнини от месеци и
години. Но типично е и друго: дълбокото неудовлетворение от
Ч А С Т ШЕСТА ЩЯ 287
собствената личност:
Не постигнах достатъчно в живота си. Чувствам, че способностите ми

надвишават това, което правя. Чувствам, че мога повече... аз вегетирам,
амбициите ме оплитат като гниещи плевели. Искам да рисувам. Искам
да уча езици: френски, немски, испански... Какво още? Искам да
спортувам. Искам да медитирам. Искам да чета. Искам да се виждам с
хора. Искам да посещавам повече културни събития. Искам да спя
достатъчно. Не искам повече да гледам тъпа телевизия. Искам да спра
да се тъпча с храна всяка вечер... Искам да живея!§§§§§
И също толкова типично не му е хрумнало да напише: Искам да се науча

да приемам себе си.
Кои са основните белези на ниско самочувствие освен съзнателно
суровите самооценки? Както вече споменахме, надуто, преувеличено
самомнение (каквото често виждаме например у политиците). Копнеж да
чуе добра дума от другите. фрустрация от евентуален провал. Склонност
към прекомерни самообвинения в случай на неуспех или обратното -
търсене на виновни: иначе казано, потребност да хВърли вина. Лошо
отношение към по-слабите и подчинените или преглъщане на лошо
отношение без съпротива. В споровете - стремеж към надделяване на
всяка цена или напротив - вът
решно убеждение, че Винаги греши. Опити да наложи мнението си на
другите или напротиВ - боязън да каже какВо мисли от страх да не го
съдят. Допускане чуждите преценки да Влияят на емоциите или
огледалната противоположност: твърдоглаво отхвърляне на всякакви
отзиви за работата или поведението.
Други признаци на ниско самочувствие са твърде изостреното чувство
за отговорност за другите хора във връзките и взаимоотношенията и
неспособността да кажем Не, както ще видим след малко. Потребността
да постигаме успехи, за да се чувстваме добре. Собственото отношение
§§§§§ Написано е, преди човекът да разбере, че има СДВ. Цитирам с негово позволение. - Бел. авт.
288 ЧАСТ ШЕСТА
към тялото и душата също говори ясно за самочувствието: самоизтеза-
нията с вредни вещества, модели на поведения, свръхнато- варване, липса
на време и пространство за себе си все насочват към липса на
самоуважение. Всички тези модели и нагласи разкриват фундаментално
отношение към себе си, характеризиращо се с условност и липса на
истинско самоуважение.
Самочувствието, почиващо на постижения, се нарича условно
самоуважение, или придобито самоуважение. За разлика от него,
истинското самочувствие няма нищо общо със самооценката вследствие
на определени успехи или липсата на такива. Човек, който се чувства
добре в собствената си кожа, не казва: Аз съм ценно човешко същество,
защото мога това и това, а: Аз съм ценно човешко същество, независимо
дали мога това и това. Условното самочувствие оценява; истинското
самочувствие приема. Условното самочувствие е неустойчиво; то се
повишава или намалява в зависимост от способността на човека да
постига резултати. Истинското самочувствие е стабилно и не се влияе от
случайни фактори. Условното самочувствие отдава голямо значение на
чуждото мнение. Истинското самочувствие не зависи от това какво
мислят другите. Придобитото самочувствие е фалшива ими

тация на истинското: колкото и добре да ни кара да се чувстваме на
момента, то не засвидетелства уважение към собствения ни Аз, а само
към постиженията, без които не бихме стрували нищо. Истинското
самочувствие е това, кoeтo сме; условното самочувствие е само това,
кoeтo правим.
Възрастните със СДВ не страдат от ниско самочувствие, защото
постигат ниски резултати, а заради ниското си самочувствие съдят сурово
себе си и постиженията си. Освен това именно ниското самочувствие
отчасти е Виновно, че не достигат пълния си потенциал, не се стремят
към творчество и себеизразяване, не дръзват да се захванат с дейности и
проекти с несигурен успех. По-спокойни са, когато не се опитВат, защото
накърненото им самоуважение изпада в ужас пред перспективата за
провал. Първоначалните ми консултации с пациенти до голяма степен са
насочени към това да им помогна да осъзнаят, че в много отношения
проблемът не е в нещата, които са направили, а в начина, по който гледат
на себе си. На света има хора с много по-тежки увреждания, които нямат
ниското самомнение, характерно за възрастните със СДВ.
Дълбокият срам на възрастните със синдром на дефицит на
вниманието предхожда всички спомени за недостатъчни постижения.
Между ниското самочувствие и СДВ няма причинно-следствена връзка; и
дВете произлизат от един и същи източник: стрес в родителското
обкръжение и нарушена хармонизация/привързаност. Здравословното
развитие на самочувствието изисква атмосфера на безусловно позитивно
отношение, по думите на Карл Роджърс (виж Глава 16). За целта е нужно
светът на възрастните да разбира и приема детските чувства, от чиито
семена ще израсне вътрешният Аз. Дете, научено да пренебрегва или да
не вярва на най-съкрове-
2
5.
ните си чувства и мисли, аВтоматично приема, че в тях, а следователно и
в него самото има нещо срамно.
Всички възрастни със СДВ споделят един универсален Всеобщ
спомен: а именно, че никога не са можели спокойно да изразяват
емоциите си. Запитани на кого са се доверявали като деца, когато са
изпитвали Вътрешна болка или самота, почти никой от тях не помни да се
е чувствал приласкан или достатъчно сигурен, за да оголи душата си пред
родителите си. И са таяли най-дълбоките си горести в себе си. От друга
страна, мнозина си спомнят, че ясно са разбирали затрудненията и
неприятностите на родителите си и не са искали да ги товарят
допълнително със собствените си дребни детински проблеми.
Чувствителното дете - пише швейцарският психотерапевт Алис Милър
- притежава смайваща способност да възприема и реагира интуитивно,
т.е. несъзнателно, на тази потребност на майката или на двамата
родители1. Когато с клиентите ми изследваме детските им истории, най-
често изплуват модели на взаимоотношения, изискващи детето да се
грижи емоционално за родителя, ако ще и с това да пази чувствата си за
себе си, така че да не го обременява с тях. Възрастните със СДВ са
убедени, че ниското им самочувствие е закономерно отражение на
слабите им успехи през живота само защото не осъзнават, че първият им
провал - неуспешните усилия да си спечелят пълно и безусловно
приемане от света на възрастните - изобщо не е бил техен.
Въпреки че ниското самочувствие произтича от нарушена
хармонизация/привързани отношения с родителя, схващането, че то се
Влошава от слабите постижения, също не е погрешно. Просто връзката
между двете не е така пряка, както ни се струва на пръв поглед. При
болшинството възрастни, с които съм разговарял, се вижда, че
неспособността
ЧАСТ ШЕСТА 291

да приемат себе си е била сериозно затвърдена в детството от очакванията
на родителите за по-добри резултати и съответно разочарованието и
неодобрението им при липсата на такива. Върху тревожността на
родителите се наслагват презрителните и засрамващите коментари в
училище. Определящи за начина, по който много деца се учат да ценят
себе си, се оказват не резултатите и постиженията, а нагласите и
отношението на възрастните.
1 При втората ни среща попитах Андреа - 50-годишното неоправдано
1 съществувание, дали наистина никога не е направила нищо смислено в
живота си. Тя помълча.
- Старах се да бъда добра с хората - рече накрая. - Да не ги наранявам.
Бива ме в творческите занаяти. Преподавам. Занимавам се малко с
градинарство. Но тези неща ми се удават лесно. Просто съм си такава. Не
ми се е налагало да се трудя за тях. Мисълта ми е - не съм станала
счетоводител или адвокат.
- А искате ли да бъдете?
- Не че искам - каза тя, отново след кратко мълчание. - Но мисля, че
би трябвало да искам. Все още се мъча да заслужа одобрението на баща
си.
Пренебрежението на Андреа към собствените й таланти ми беше
познато. Преди да завърша образованието си, пък и след това, не хранех
никакво уважение към способността си да пиша. Използвах я - умението
ми да се изразявам сравнително елегантно и цветисто компенсираше
другите недостатъци на курсовите ми работи, но не мислех, че е нещо
особено точно защото ми се удаваше с лекота. Не вярвам на думите си -
казвах, - идват прекалено лесно. Не ми хрумваше, че притежаването на
талантлива жилка не означава, че човек не може да работи усърдно за
разкриването й. Щом умеех или ми харесваше да правя нещо, то значи не
струваше много. Го-
2
5.
ре-долу същото чувам от много възрастни със СДВ. Някои дори са си
блъскали главата в стената, мъчейки се да станат счетоводители, което
според мен е Възможно най-неподхо- дящата професия за човек със
синдрома. Доколкото разбирах, те се опитваха да се докажат пред самите
себе си, като се бореха да постигнат нещо напълно несъвместимо с
вътрешната си природа.
Дебра - жена на малко над 30 години с бакалавърска степен по
зоология, търсеше помощ заради затруднения с паметта и
концентрацията.
- ЧувстВам се ужасно тъпа - сподели тя. - Никога не мога да
участвам в дискусии. Хората гоВорят за политика и акту- ални събития, а
аз нямам акъл за такиВа неща. С всички сили се мъча да запомням факти,
имена и дати от вестниците, но без полза. Просто изключВам.
Това, за което Дебра има акъл, е да търси емоционалната истина в
живота на хората, да разбира съществуването им под повърхността на
външните любезности. Желанието й да развие умения за социални
разговори не беше неразумна цел. Направи ми Впечатление обаче, че тя
като ли ценеше поВече запаметяването на факти, което не умееше,
отколкото проницателността, емпатията и разбирането, с които беше на-
дарена.
Една от бариерите пред възрастните със синдром на дефицит на
вниманието в процеса на изграждане на самочувствие е, че те всъщност
не знаят кой е този Аз, който трябва да ценят.
- Полудявам, когато ме питат какво чувствам - сподели един студент
на около 25 години. - Нямам никаква представа какво чувствам. Радвам
се, ако разбера какво съм чувствал няколко часа или дни по-късно, но
никога не знам какво чувствам в момента.
ЧАСТ ШЕСТА |Й9 ; 293

Тъй като здравият вътрешен Аз изисква да приемаме собствените
си чувства, липсата на връзка с емоциите озна- чаВа липса на връзка
със себе си. Какво тогава да ценим? Един фалшив Аз, смесица от
това, което ни се иска да бъдем, и това, което си въобразяваме, че
другите искат да бъдем. Рано или късно хората разбират, че този
измамен Аз - искаш, това, което си мисли, че трябва да иска;
чувстващ това, което си мисли, че трябва да чувства - не им върши
работа. И когато се вгледат в себе си, откриват ужасяваща празнота,
вакуум, отсъствие на истински Аз и автентична мотивация. Много
пъти съм чувал възрастни със СДВ да казват: Не знам кой съм и Не
знам кaквo искам да правя в живота си.
Жените със СДВ са особено склонни да отдават по-висок
приоритет на чуждите потребности, отколкото на своите собствени.
- Не знам как да кажа Не. Винаги се притеснявам за чувствата на
другия - споделя Даян, 43-годишна гимназиална учителка. - Не знам
защо; просто това е втората ми природа.
Както винаги, езикът на хората е много показателен. Даян
изразяваше дълбока истина, като казваше, че потискането на
собствените й чувства за сметка на чуждите е втора природа. Не
беше първа. Беше придобита. Човешките бебета се раждат без
никаква способност да крият и потискат чувствата си, били те
породени от глад, страх, дискомфорт или болка. Здравите
новородени са майстори на изразяването на гняв и притежават
превъзходен талант да казват Не, както ще потвърди всеки, който е
ставал свидетел на яростта на разочаровано бебе или се е опитвал да
го накара да погълне нещо, което не желае. То реагира на света ясно
и пронизител- но. Като се има предвид колко важно е
емоционалното изразяване за оцеляването, природата надали би
искала да се откажем от тази способност освен когато
заобикалящата среда го изисква. Забравяйки как се казва Не, ние се
отказваме от самочувствието си.
Възрастният със СДВ е затрупан от купища Да, много от които

не са никакво Да, а Не, което не е дръзнал да изрече. Животът му е
един дълъг опит да се изрови изпод тях - фрус- трираща задача, като
се има предвид, че купчината нараства по-бързо, отколкото той
може да копае. Колкото и натоварен да бях, все ми се струваше
невъзможно да откажа да приема нов пациент. Дотолкова се бях
пристрастил към мисията да служа на света, че един паметен месец
преди 13 години, когато трябваше да се местим в новия си дом, аз
поех 15 ангажимента за израждане - повечето от първи
бременности, което означаваше, че ражданията бяха дълги и често
продължаваха до среднощ. Ден след ден все повече се чувствах като
парцал, а точно тогава Рей се нуждаеше от най-много помощ покрай
опаковането на покъщнината, организацията и грижите за децата. С
типичното за наркоман нехайство аз дори не й бях казал с какво съм
се захванал. Тя просто виждаше как изчезвам всеки ден. Когато бях
у дома, вършех, каквото трябва - доколкото е възможно за човек,
чийто ум е зает от безброй задължения и отговорности. Усещах как
ставам все по- кух, как се превръщам в призрак за семейството си.
Зад образа на емпатичния лекар - вярно отражение на някои важни
аспекти на личността ми - се криеше човек, който в отчаяната си
нужда да се чувства необходим беше готов да пожертва личния си
живот. И човек, който се чувстваше дотолкова отчужден от
собствения си Аз, че трябваше вечно да бяга от осъзнаването му.
Нуждата да бъдем необходими произтича от най-ранните
преживявания. Ако детето не се чувства безусловно прието, то се
учи да се старае, за да заслужи приемане и внимание. И когато не
успее, се чувства тревожно поради несъзнателния страх да не бъде
откъснат от родителя. По-късно, като възрастен, когато не прави
нещо конкретно, изпитва смътно безпокойство, усещане, че би
трябвало да върши нещо. Възрастният не може да намери
душевен покой, защото бебето и детето в него не са имали такъв.
Той изпитва ужас от отхвърляне и неутолима потребност чувството,
че е желан и ценен, да бъде постоянно потвърждавано от другите.
ЧАСТ ШЕСТА 25. 295

Усещането, че е търсен и харесван, се превръща в наркотик. Са-
мочувствието се заменя от фалшива сянка - условно самочувствие.
Това, което правим, и мнението на другите за него вземат връх над
това, което сме.
Амбициозният хиперфункциониращ работохолик се опитва да
заблуди себе си, че трябва да е много важен, щом толкова хора го
търсят. Френетичната му активност притъпява емоционалната болка
и отклонява вниманието му от чувството за малоценност. По време
на групова терапия преди няколко години чух един от водещите да
казва, че истински важен е онзи, който се смята за достатъчно
ценен, за да отделя по един час дневно само за себе си. Не можах да
сдържа смеха си. Дадох си сметка, че така се бях улисал в работа и
бях станал толкова важен, че не можех да измоля, взема или от-
крадна дори минута за себе си.
Има един съществен аспект, в който специфичните нев-
рофизиологични увреждания при СДВ действително възпрепятстват
развитието на вътрешно усещане за Аз и изграждането на
самочувствие. Тук е уместно да говорим за усещане за Аз, защото от
неврофизиологична гледна точка Аз не съществува. В мозъка няма
невробиологична верига за Аз и в главата ни не се крие джудженце,
което дърпа конците. Това, което наричаме Аз, е конструкт, сходен
със зрителната илюзия, която ни кара да вярВаме, че фотографските
изображения, прожектирани бързо на екрана, са хора и предмети от
реалния свят. Азът, който преживяваме, е невъобразимо бърза
поредица от реакции на безброй неврологични вериги. Във всеки
един момент състоянието на Аза се конструира от нищото - пише
Антонио Дамазио. - То е ефимерно референтно състояние, кoeтo
се реконструира толкова непрекъснато и последователно, че
притежателят му никога не осъзнава процеса освен когато нещо в
него се обърка2.
Относителната последователност на повтарящите се
неврологични действия на мозъка ни убеждава, че е налице някакъв

устойчив Аз. Може да се каже, че при СДВ тази последователност
липсва, флуктуациите са по-големи и по-бързи, отколкото при
другите хора. Сякаш имат по-малко стълбове, за които да се държат.
Самочувствието изисква определена степен на саморегулация,
която неврофизиологията на СДВ саботира. Детето или
възрастният, който лесно изпада в крайни състояния на емоции и
поведение, не успява да постигне онази власт над импулсите, която
е нужна за изграждането на самочувствие.
Иронично е, но въпреки слабия контрол над импулсите,
възрастният със СДВ постоянно задушава импулсите си, по
сполучливия израз на Хенри Милър. Под повърхността, раз-
вълнувана от бегли и детински импулси, се крият по-истински
импулси за смислена дейност, утвърждаване на независимостта,
преследване на собствената истина и връзка с другите хора.
Колкото по-дълбоко са потънали, толкова по-малко човек знае в
каква посока да търси пътя си. Изграждането на самочувствие
започва с откриването на истинските импулси и извеждането им
наяВе.
26.
ТЪКАНТА НА СПОМЕНИТЕ
Оскъдната надеждност на спомените ще бъде задоволително

обяснена едва когато разберем на какъв език и с каква азбука са
написани, на кaквa повърхност и с какво перо...
ПРИМО ЛЕВИ, Удавници
и спасени

-Днес наистина си изтървах нервите - сподели
Елза, 27-годишна служителка в офис, разстроена от инцидент в ав-
тобуса на път за работа. Станала свидетел как група тий- нейджърки
се подиграват на възпълен мъж, кискат се помежду си, но говорят
достатъчно силно, за да ги чуват и другите пътници. - Нещо ми
стана - разказа тя. - На слизане се разкрещях: Вие сте болни,
момичета! Незрели и гадни, и болни! Не трябва да ви пyскaт в
автобуса! На същата спирка слязоха и други хора. Автобусът
потегли, а аз още треперех от ярост. Гледаха ме, все едно съм луда...
но и аз се чувствах така.
Подобна история разказа и Дейвид - 41-годишен майстор
занаятчия. Както си вървял по улицата, видял двама полицаи да
арестуват италианска жена, която, както се разбрало, крещяла по
съседите си и ги заплашвала заради някакъв инцидент.
- Държаха се много грубо с нея. В изражението им нямаше
никаква добронамереност и разбиране. За тях тя беше просто
проблем. Когато я натикаха в буса, идеше ми да крещя да я оставят
на мира, но бях като парализиран. Устата ми беше пресъхнала, не
можех да кажа и дума. После се срамувах, че съм такъв страхливец.
Можех поне по-късно да се обадя по телефона, за да подам сигнал,
но бях толкова разстроен, че и това не направих.
И Елза, и Дейвид имат синдром на дефицит на вниманието, а
историите им отразяват преживявания и чувства, които съм чувал от
много други пациенти: болезнена свръхчувствителност към
неправдата, съпътствана от неефективен гняв или засрамено
мълчание. Възрастни със СДВ постоянно споделят колко
отвратително са се почувствали, когато са видели някой да наранява
или унижава по-слаб човек - как им е призля- ло, колко безпомощни
са били да се намесят. Използвам глагола призлява съвсем буквално:
те усещат свиване в корема, гадене под лъжичката, виене на свят.
В част от популярната литература за СДВ и в някои интернет
сайтове синдромът на дефицит на вниманието се прославя като
състояние, което дарява засегнатите със специална емпатия.

- Светът се нуждае от хора със СДВ - заяви един лектор на
голяма конференция, а думите му бяха посрещнати с бурни
аплодисменти.
В този ракурс има известна доза истина, но недостатъчно
проницателност. Разказите на Елза и Дейвид говорят за нещо по-
болезнено от емпатия, както и за нещо по-неефективно: те
подсказват идентификация. Когато човек проявява емпатия, той
разбира и може би дори споделя чувствата на другия, но
продължава да осъзнава себе си като отделен индивид, способен на
независими и полезни действия. Когато се идентифицира, тази
граница изчезва. Той реагира така, сякаш самият е жертва. Чувства
унижението, безпомощната ярост, срама на пострадалия. Това не е
емоционално състояние на зрял индивид, в което той може да
действа ефектиВно, а състояние на спомен. Този човек е завладян
от миналото си.
Както изтъква харвардският психиатър Джудит Луи Хър- ман: В
известна степен всички сме пленници на миналото1. Макар и
несъзнателно, ние често го преживяваме наново. Това, което
приемаме за действителност в настоящето, в много случаи се състои
от активирани спомени, съхранени в имплицитната памет -
обширна и безупречно точна система със записи на минали
преживявания. Имплицитната памет, по думите на психолога,
изследовател на паметта, Даниел Шактър, се проявява, кoгaтo
хората се влияят от предишен опит, без да осъзнават, че става
дума за спомен2. Под влияние на имплицитната памет могат да
Възникнат несъзнателни емоции и съзнателни чувства, резки смени
на настроението и драматични физиологични промени в тялото.
Вече знаем, че паметта не работи като видеокамера, съхраняваща
цялата информация за дадено преживяване върху празна лента.
Извличането на спомените не е същото като намиране на листче в
папка. Не само че има много елементи в записването, съхранението
и активирането на всеки спомен, но днес учените и психолозите

говорят за повече от един вид процес. Мозъкът очевидно разполага
с множество системи за памет, всяка от кoитo е ангажирана с
различен вид учене и функции - пише невроученият Джоузеф Леду 3.
Способността съзнателно да си припомним определени събития,
чувства и идеи, е само една от формите на паметта - т.нар.
експлицитна памет. Тя съдържа факти, образи и впечатле

ния от миналото, които можем да извикаме малко или много по
желание и да ги опишем с думи.
За да могат краткосрочните спомени да се фиксират в
дългосрочната памет, те трябва да бъдат кодирани. Както изтъква
Даниел Шактър, Всяко преживяване има множество компоненти,
физически и емоционални - гледки, звуци, думи, действия, чувства.
Всеки елемент се анализира от различни вериги в мозъка.
Кодирането става с укрепване на връзките между различните
вериги. (Тук можем да си припомним принципа, че невроните,
които реагират заедно, се свързват помежду си.) Тези вериги се
намират в най-различни части на мозъка, поради което не
същестВува точно определено място с неврологична библиотека за
съхранение на спомени. Всеки нов спомен е нов модел на
подсилени връзки между широко разпръснати мозъчни вериги.
Споменът възниква, когато веригите, участвали в първоначалното
кодиране, едновременно се активират от определен дразнител в
настоящето. Връзките между тези вериги с Времето укрепват или
отслабват. Те до голяма степен са подвластни на емоционалните
влияния, които ги усилват или саботират.
Веригите на имплицитната памет носят неврологичните следи на
преживяванията от бебешка и детска възраст. В тях е закодирано
емоционалното съдържание на този опит, но не непременно
детайлите от самите събития, предизвикали въпросните чувства. За
това има поне три възможни причини. Първо, както видяхме в
главите, посветени на мозъчното развитие, първоначалните
взаимодействия на бебето с хората се основават повече на
чувствата, отколкото на съзнателното възприемане на
заобикалящата среда. Второ, мозъчните структури, кодиращи
експлицитната памет, или волевото припомняне, се развиват по-
късно от тези на имплицитната памет. Трето, емоциите могат да
бъдат ди- социирани или потиснати още при разгръщането на
първоначалните събития, които са ги породили.
Ч А С Т ШЕСТА 26. 301

За кодирането на имплицитните спомени и тяхното активиране
не е нужна никаква съзнателна дейност. Един поглед или определен
тон на гласа стигат, за да задействат мощни имплицитни спомени.
Човек може да е убеден, че реагира на нещо в настоящето, и да тъне
в пълно неведение за произхода на потопа от чувства, които заливат
ума и тялото му. Имплицитната памет е отговорна за голяма част от
поведението на хората, а фактът, че е неосъзната, прави действието
й още по-силно. Всеки път, когато ни Връхлетят силни чувства, има
голяма вероятност да се намираме В обсега на имплицитната памет
- също както и когато се почувстваме откъснати от емоциите си.
Имплицитните ефекти от миналите преживявания формират
нашите емоционални реакции, предпочитания и нагласи - ключови
елементи на онова, кoeтo наричаме „характер”... - пише Даниел
Шактър. - Aкo усещането за Аз и идентичност до голяма степен
зависят от експлицитната памет за минали случки и автобиогра-
фични факти, то характерът може би е по-тясно обвързан с
имплицитните процеси*.
Епизодите, за които разказват Елза и Дейвид, са имплицитни
спомени. Техните емоционални и физически реакции към
унижението и грубото отношение към друго човешко същество са
следствие от активирането на усещания, закодирани на много по-
ранен етап от живота им, когато самите те са се чувствали
безпомощни, засрамени и унижени. Дейвид беше израснал с баща
алкохолик с непредсказуем нраВ и склонност към насилие. Като
най-малко дете, той се бе превърнал и в мишена за вербално и
физическо насилие от страна на поголямата си сестра. Биографията
на Елза, макар и не така изразено травматична, в емоционален
аспект беше не по-малко
мъчителна. Най-голямото от четири деца, тя Винаги се беше
чувствала изолирана от семейния кръг. Майка й се отнасяла
критично към нея, защото виждала собственото си отражение в
чувствителния импулсивен характер на дъщеря си. Понякога я

удряла, но най-болезнена била неспособността на майката да
установи емоционална връзка и склонността й да използва остри
думи: Не знам как ми се падна такава дъщеря! - казала веднъж тя.
Емоциите, надигнали се у Елза и Дейвид като реакция към
неправдите, на които били свидетели, всъщност са характерни за
малките деца: безсилна ярост, безпомощен срам. Тъй като се е
налагало да откъснат емоционалните си реакции от съзнанието си,
за да запазят връзката с родителите си, тези чувства не са били
свързани със спомените от детстВото, а са се проявили, когато са
били провокирани от събитие в настоящето. Събитията са се
запазили в експлицитната памет, а емоциите - в имплицитната. В
други случаи оцеляват само имплицитните спомени, а самите
събития напълно се заличават от паметта.
Разбира се, не въВ всички случаи на синдром на дефицит на
вниманието се открива родителска дисфункция в степента, в която
са я преживели Елза и Дейвид. Не е задължително да има тежка
травма, за да се кодират емоции на изолация, несправедливост и
унижение. Може да се случи и в любящо семей- стВо, ако
чувствителното дете е имало несъзнателни и дори превербални
преживявания на самота, откъсване, неразбиране или срам. От тях
възниква тясна идентификация с безсилните, с низвергнатите; с
хората, които Достоевски нарича унижените и оскърбените. Целта
на възрастния със СДВ е да премине от безпомощното състояние на
идентификация с жертвите към изпълненото със сила състояние на
емпатия.
В светлината на имплицитната памет могат да бъдат разбрани и
други известни особености на синдрома на дефицит на вниманието,
най-вече проблемът с авторитетите, за който споделят повечето
възрастни със СДВ. Този проблем има три възможни изяви: страх,
непокорство или комбинация от двете. При всички случаи е налице
най-малкото вътрешно отхвърляне на авторитета, може би
неизказано чувство, че хората с власт са слепи, несведущи и

несправедливи. Това е просто имплицитният спомен на
чувствителното дете, което е съзирало преструвките и слабостите в
света на възрастните. В присъствието на авторитетни фигури, като
шефове, лекари, учители и полицаи, възрастният със СДВ изпитва
нервност и липса на самоувереност, които не могат да се обяснят с
реалните съотношения на силите в настоящия момент. Каквото и
потенциално влияние да би могъл да има всеки от посочените
персонажи, в нормална ситуация никой от тях не следва да
предизвиква подобен страх. Просто се активира системата на
имплицитната памет: зрелият човек отново става дете, уплашено от
всесилните възрастни. Много хора със СДВ използват точно израза
кaтo дете, за да опишат как се чувстват пред авторитетни
личности.
Типичните за СДВ реакции към авторитетите невинаги се дължат
на имплицитен спомен. Понякога са изява на контраволята, която,
както видяхме, е признак на недоразвито чувство за собствения Аз.
- Винаги съм се бунтувала - споделя Мери-Лин, 36-годишна
майка на две деца. - При най-малкия опит някой да демонстрира
власт, ми иде да му я завра в носа.
Подобна автоматична съпротива срещу правилата, изискванията
и авторитетите означава просто, че този възрастен все още не е
възрастен. И не улеснява пътя в живота. Винаги, В почти всяка
ситуация, съм изпитвал непреодолимо желание да посоча кирливите
ризи, слабите места, недостатъците на отговорните лица. И
всъщност е съвършено вярно, че тe много често имат купища
кирливи ризи и пробойни. Но чоВек може само да спечели и много
да научи, ако гледа обективно на нещата и остави Вечното си
противене пред вратата.
Контраволята в съчетание с имплицитната памет може дълбоко
да повлияе на отношенията с обществото и политиката. Като
радикален студент в края на 60-те, по време на Виетнамската война,
аз се вбесявах на психолозите и психиатрите, които обясняваха

антивоенния активизъм и политическата съпротива на младото
поколение като неуместен, незрял, несъзнателен бунт срещу
родителския авторитет. Днес виждам дозата истина в този възглед -
както и твърдоглавото заслепение. Стилът и тонът на студентската
опозиция безспорно дължеше много на типичното за подрастващите
непокорство и непреработен рудиментарен гняв, който не беше
породен от войната. Критиците бяха прави: понякога рефлекторните
необмислени реакции срещу властта носеха белезите на
несъзнателни имплицитни спомени и незряло бунтарство. Донякъде
беше така; по тази причина вълната не беше толкова ефективна,
колкото би могла да бъде, и отблъскваше някои хора. Това, в което
изучените лекари и специалисти обаче не бяха прави, беше
пренебрежението им към реалността на повдигнатите проблеми. Те
правилно посочват психологичния елемент, но грешат, като смятат,
че така са дискредитирали проницателния взор на гневната ан-
тивоенна младеж.
Същото е при синдрома на дефицит на вниманието. Споделянето
на гледната точка на потиснатите може да е породено от
имплицитен спомен, но това не обезсилва истинността на видяното.
В този смисъл лекторът на онази конференция беше праВ:
човечеството се нуждае от хора, способни да виждат отвъд
официалната линия, нежелаещи или

неспособни да заличат съзнанието си за нередните неща в света.
Имплицитната памет забравя значително по-рядко от екс-
плицитната, особено по отношение на емоционалното обусла- вяне,
изграждането на емоционални рефлекси. Особено устойчив е
заученият рефлекс на страх - пише Джоузеф Леду, - кoйтo може
да представлява незаличима форма5. Имплицитният спомен за
страха вероятно допринася за специфичните неврофизиологични
увреждания при СДВ. Пример за това е загубата на умствена яснота
до състояние на ментална парализа в ситуации на емоционален
стрес. Това обяснява и прочутата изпитна амнезия на много учащи
със синдром на дефицит на вниманието.
В процеса на извличане на експлицитни спомени (т.е. когато си
припомняме нещо), в челния дял на мозъка се наблюдава повишен
кръвоток. Радиоактивни изображения при някои пациенти със СДВ
обаче показват обратното: забавена активност и намален кръвоток в
тази част на кортекса по Време на стресово умствено усилие.
Възможно е да става въпрос за вериги на имплицитната памет,
импринтирани със страх, надделяващ над експлицитната памет (виж
Глава 5). Учащият влиза в изпитната зала подготвен и познаващ
отлично материята, но изведнъж открива, че не може да отговори на
зададените въпроси. Смятам, че усещането за необходимост да се
докажеш и страхът от провал водят до силен емоционален стрес за
ума на човека със СДВ и невъзможност да активира волево
експлицитната памет. Веригите й се саботират от
неврофизиологичните и неврохимичните ефекти на тревожността.
Настъпва масивно изключване. Необходимостта да се самодокаже в
изпитна среда и ограничени времеви рамки провокира у
чувствителния учащ - бил той дете или възрастен, дълбоките
страхове от отхвърляне, заровени в подсъзнанието, фактът, че
изпитите тестват не само знанията, а и способността за активиране
на паметта в условията на тревожност от отхвърляне, е огромно
препятствие за хората със СДВ. На преден план излиза
306
имплицитният спомен за страх, придобит много преди развитието
на интелектуалната памет.
Някои хора със СДВ притежават достатъчно интелектуална
увереност, за да се справят добре с изпитите. Но те също могат да
бъдат сведени до безпомощната нечленораздел- ност на едва
проговорило дете в други, наглед тривиални ситуации, които
провокират тревожността, запечатана в имплицитната памет. Аз съм
красноречив пример: гласът ми бързо затреперва, ако някой отклони
поглед от мен, докато говоря с него. Думите ми губят Връзка и
пресъхват като вода в пясък. Тривиалните наглед жестове,
разпознати за пръв път в късна бебешка възраст, служат за опора
едновременно в човешките взаимоотношения и мисловните ни
процеси до края на живота ни... - пише Станли Грийнспан. - Aкo
някой ни погледне неразбиращо, отклони поглед в пространството
или запази мълчание, ние започваме да се чувстваме объркани,
отблъснати, може би дори необичани. Особено чувствителните
индивиди биха могли дори да установят, че мислите им стават
хаотични, а усещането им за цел и смисъл постепенно се изпарява6.
Познато ми е.

СПОМЕНИ
ЗА НЕСЛУЧИЛОТО СЕ:
СДВ и взаимоотношенията
Детето, кoeтo е лишавано или отхвърляно, ще бъде склонно да

реагира пресилено на поредицата от раздели в живота си.
РОБЪРТ У. ФАЙЪРСТОУН,
Обвързваща фантазия
О
тношенията с жените ме объркват - сподели Тревър, 36-
годишен брокер на акции, диагностициран със СДВ само
преди няколко години. - Гадно е да желаеш някоя толкова
силно, тя да се държи хладно, а когато отношенията ви се затоплят,
да започнеш да откриваш какво не й е наред.
Бракът на Тревър приключил на петата година, когато жена му
се развела с него, след което живял още четири години с друга.
Изневерявал и на двете. Беше излизал и спал с десетки жени, но с
никоя не беше изкарвал повече от няколко месеца. Към момента на
разговора ни се виждаше с три жени, като държеше Всяка от тях в
неведение за другите две. Много от тези връзки приключваха така
бързо, както започваха, защо-
27
тo бързо му омръзваха. Но в същото време беше съкрушен, ако
някоя първа се отдръпнеше:
- Просто мразя да ме зарязват. Не понасям дори когато жената
първа поиска да затвори телефона. Нарочно започвам да протакам и
да подхвърлям нови теми, които дори не ме интересуват, само и
само да не прекъсне.
Преди година беше прекарал лятото с млада жена от друга
страна - Внезапно и неангажиращо познанство.
- Беше странно - припомняше си той. - Тя нито веднъж не ми
каза, че ме обича или че ще й липсвам, когато се прибере у дома.
Накрая вече негодувах.
- А ти каза ли й, че я обичаш? - попитах аз. - Имаше ли такива
чувства?
Той сви рамене:
- Точно това беше странното. Не би ми пукало, ако не за-
минаваше. Към края бях почнал да се държа доста гадничко с нея.
Сега ми е мъчно. Тя винаги беше много мила с мен. Не знам какво
ми стана.
Иронията е, че посред всички краткотрайни флиртове Тревър
копнее за моногамна връзка. Надява се един ден да има семейство и
се притеснява от неспособността си да изпита дълбока
привързаност към някоя от партньорките си. Не след дълго ще
навърши 40 и се тревожи, че времето отлита. Дали още не съм
срещнал подходящата жена? - питаше се той. -Или просто съм
неспособен да се спра на една?
Изказах предположението, че през годините е срещнал поне
половин дузина подходящи. Той се съгласи.
- Жена ми беше прекрасна, а Мелани [следващата му парт-
ньорка, с която бе живял четири години] също беше добър човек.
Гадно, нали? Израснал съм в християнско семейство и вярвам в
юдео-християнската традиция. В нея има някои истински, здрави
ценности. Но аз съм прекадено слаб, за да ги следвам.
ЧАСТ ШЕСТА 27 309

Гадно и слаб не са полезни думи в речника на себепознание- то.
Подсказах, че малко състрадателно любопитство към причините за
страха му от интимност и обвързване би могло да доведе до по-
дълбоко прояснение от самообвиненията.
Страхът от интимност е повсеместен сред възрастните със СДВ.
Той съжителства с привидните си противоположности: отчаян
копнеж за любов и ужас от отблъскване. Рефлекторното бягство от
интимност пречи на възрастния със СДВ да открие онова, което би
било най-голямото му изцеление: взаимна ангажирана връзка на
обич с друго човешко същество. Тревър може да е екстремен
пример любовен но- мад, но неговите проблеми в една или друга
степен са характерни за всички връзки, в които единият или
двамата партньори имат синдром на дефицит на вниманието.
Тревър е пробвал терапия от време на време в миналото, но
усилията му обикновено приключвали след няколко сеанса,
посветени на опити да се открият травматичните събития, довели
до обърканите и противоречиви емоции по отношение на Връзките.
Проблемът беше, че той не си спомняше нищо травматично. Никой
не беше злоупотребявал с него, родителите му не бяха алкохолици,
не бе имало прояви на насилие в дома му. Не че паметта му
изневеряваше; напротив - тя му казваше точно това, което трябваше
да знае, но той не се бе научил да разпознава множеството ярки
спомени, които преживяваше всеки ден, от зрелия си живот.
Както обяснява психиатърът Марк Епщайн: Има спомени,
кoитo не са свързани с това, че се случва нещо ужасно, а по
думите на Д. У. Виникот [големия британски детски психо-
аналитик], с това, че „не се случва нищо, когато би могло да се
случи нещо хубаво“. Тези събития по-често се записват в тялото,
отколкото във вербалната памет, и могат да бъдат интегрирани
само при последващо преживяване и про
310
7
умяване1. Когато Тревър най-сетне осъзна и осмисли спомени-
те, кодирани в състоянията на тялото му, и емоционалните
реакции, той разбра, че настоящите му проблеми са плод не на
неща, които са се случили в семейстВото, а на такива, които не
са се случили. Той установи, че всеки път, когато го обзема
тревожност, защото някоя жена му се струва хладна или дори
само понечи да прекъсне среднощен разговор, той изживява
спомен. Страхът му от интимност сам по себе си беше
повторно преживяване на отдавна минали събития, точен
маркер за неща, кoитo никога не се бяха състояли. Това беше
функция на имплицитната памет.
В предишната глава видяхме, че имплицитната памет пред-
ставлява импринтинг на мозъчни вериги с емоционално съдържание
от ранни преживявания. Тези вериги се активират, без човек да
осъзнава, че чувствата му в настоящето всъщност идват от
миналото. В такава ситуация - пише Джоу- зеф Леду -може да се
озовете в разгара на емоционално състояние, чиито причини не
разбирате докрай2. Леду много сполучливо нарича имплицитната
памет емоционална памет******.
Как можем да изтълкуваме реакциите на Тревър към любов-
ниците му като плод на имплицитната памет? В Глава 10 видяхме,
че в преработката на емоциите и интерпретирането на
емоционалните дразнители доминира една част от сивото вещество
в челния дял на дясното полукълбо - т.нар. орбитофронтален
кoртeкс, или ОФК. Той реагира повече на тона и на езика на
тялото, отколкото на конкретния смисъл на думите. Неговата
интерпретация на настоящето е силно повлияна от миналото - от
следите на ранните детски взаимодействия, кодирани в мозъка, или
това, което наричаме следи от бебешка възраст. Да допуснем, че
във формиращите години на Тревър в живота на родителите му е
имало напрежение, което е попречило да откликнат на
****** Примерът със задръстването, споменат в Глава 10. също е илюстрация за им плицитна
(емоционална) памет. Яростта на пътя винаги е резултат от този вид памет. - Бел. авт.

потребностите му за хармонизация и привързаност. (За това
впрочем говорят множество детайли в спомените му от по-късна
възраст.) Емоцията, която чувствителното дете би преживяло,
когато се почуВства откъснато от основния обгрижващ възрастен, е
дълбока тревожност от изоставяне - тъкмо това, което Тревър
изпитва при най-малкия намек, че жената, чието внимание желае, се
отдръпва от него, дори по телефона.
Тревожността му не е свързана с прекратяването на връзката -
той постоянно го прави, а с това, кой кого ще изостави. Когато
майката и бебето се гледат прехласнато, в даден момент малкото
отмества поглед, за да избегне свръхстиму- лацията. Това не
поражда тревожност. Но ако майката прекъсне контакта с очи, то
ще бъде обзето от ужас и ще изпадне във физиологично състояние
на срам. Отчаяният стремеж на Тревър да избегне това състояние
произлиза от имплицитните му спомени за него. Веригите, които се
активират от страха от изоставяне, са същите, кодирани с емоциите,
преживени от него в бебешка възраст, когато не е получавал
пълното и абсолютно внимание и любов, от които се е нуждаел и за
които е копнеел. В този смисъл той си спомня нещо, което не се е
случило.
Страхът от отхвърляне не е прерогатив единствено на хората със
СДВ - точно както и другите психологични характеристики на
синдрома. Неговото значение идва от хипер- реактивността на
темперамента, с която се раждат всички хора със СДВ. При
възрастния със СДВ, също като при детето, тази
свръхчувствителност усилва ефекта от всеки емоционален
дразнител. Страхът от отхвърляне винаги плува точно пoд
повърхността. Хората със СДВ са извънмерио чувствителни към
най-лекия намек за това, дори да е само част от собственото им
уплашено въображение. Този страх се активира от всеки дразнител,
който макар и бегло напомня на отхвърляне, дори никой да не го е
имал предвид. Провокиращият фактор може да бъде отказ на
312 27 ЧАСТ ШЕСТА

съпругата да прави секс с мъжа си в определена нощ, но може да
бъде и нещо съвсем незначително - поглед, необмислен коментар
или неволно отместване на очите.
Възрастният със СДВ не разбира разликата между отказа и
отхвърлянето. Когато чуе Не от любимата, приятеля или шефа си,
сякаш цялата вселена отрича правото му на съществуване. В горния
пример съпругата може да иска или да не иска да отблъсне съпруга
си, но неговите имплицитни спомени не му дават възможност да
почувства каквото и да било друго, освен отблъскване. Слабата
саморегулация пък не му позволява да реагира като зрял човек,
независимо дали партньорката му изпитва желание да го отблъсне,
или просто незаинтересованост.
Емоциите, свързани с имплицитните спомени за отхвърляне,
понякога са достатъчно силни, за да породят мисли, че животът не
си струва да се живее.
- Съпругът ми изглежда толкова объркан, когато му кажа Не -
сподели една жена по Време на фамилна терапия. - Има вид на
напълно съкрушен. И аз се чувствам виновна.
Мъжът реагира като чувствително бебе, лишено от емоционален
контакт с родителя, защото животът му изглежда невъзможен без
връзка с грижовния възрастен. Другият - онзи, който отхвърля - му
се струва всемогъщ и жесток; Азът се преживява като изолиран и
безпомощен, неспособен да избяга от емоционалната болка. Един
мъж, който се беше почувствал нежелан в брачното ложе, горчиво
наричаше жена си Ледената кралица; очевидно възприемайки себе
си като унизения й слуга.
Нека си припомним, че според невроученшпе орбитофрон-
талният кортекс играе значителна роля и в емоционалната
саморегулация. Той участва в инхибирането на силни емоции като
страха - и неговата рожба, тревожността, - които възникват в
амигдалата и други мозъчни центрове под нивото на кортекса3.
Както видяхме, при СДВ способността за инхибиране на силните

емоции е нарушена заради неоптимал- ното развитие на връзките
между ОфК и по-дълбоките мозъчни центрове. Също кaктo
свръхчувствителността усилва чувството за отхвърляне, тaкa
дефицитната саморегулация в резултат на увредената инхибиция
в кoртeксa усилва реакцията към него. Лесно можем да се досетим
какво следва. Реакцията на бебето към безмерната тревожност от
физическото или емоционалното откъсване от родителя е или ярост,
или затваряне в себе си, или последователна комбинация от двете.
Точно така съм реагирал и аз самият при подобни обстоятелства.
Убеден съм, че те са провокирали у мен тревожността и яростта от
първата година на живота ми, когато майка ми е била емоционално
отдалечена, и отчасти от триседмичната раздяла около първия ми
рожден ден (виж Глава 11).
Във втория том на своята трилогия върху привързаността Джон
Боулби описва наблюденията си Върху 10 малки деца от ясли за
продължително отглеждане, които се срещат с майките си след
раздяла, варираща от 12 дни до 21 седмици. Във всички случаи
раздялата се е дължала на непредвидени събития в семейството и
липсата на други възможности за гледане на децата, а не на каквото
и да било желание на родителите да изоставят детето. При първата
среща с майката след дни или седмици на раздяла всяко едно от
десетте деца показваше една ши друга степен на
дистанцираност. Две сякаш не познаха майките си. Другите осем
извръщаха лице ши дори се отдалечаваха. Повечето ши плачеха,
ши бяха на ръба да заплачат; няколко ту плачеха, ту изглеждаха
безизразно4. След пo-крaтки периоди на раздяла бебето около 1-го-
дишна възраст показва ярост.
Боулби изтъква, че е възможно родителят да присъства само
физически, но не и емоционално поради стрес, тревожност,
депресия или ангажираност. От гледна точка на бебето това няма
почти никакВо значение. То ще кодира същите реакции, защото
истинският проблем не е физическото присъствие на родителя, а

емоционалната му достъпност. Боулби определя динамиката на
затваряне като защитно откъсване. То има един смисъл: За мен
беше толкова болезнено да преживея твоето отсъствие, че ще се
затворя в черупка от закоравяла емоция, непробиваема за обичта,
а следователно и за болката. Не искам никога вече да страдам
тaкa.
В резултат за възрастния със СДВ е трудно да се довери в една
връзка, да бъде открит и уязвим. Възможно е, в зависимост от
степента на преживяното в ранна възраст страдание, самата идея за
обвързване да предизвиква тревожност. При задълбочаване на
връзката хората със СДВ, особено мъжете, обикновено не изпускат
от очи евентуалните пътища за бягство.
- Вечно се оглеждам за парашутна връзка - призна един 30-
годишен мъж.
Която и да е партньорката му, той винаги се чувства по-спокоен,
когато знае, че ако се наложи, друга веднага ще заеме мястото й.
Критичността на Тревър към жените, които започват да проявяват
интерес към него, всъщност е изражение именно на страха от
интимност.
Другият аспект на тази критичност е скуката. Много Възрастни
със СДВ споделят, че Връзките бързо им омръзбат, също като
повечето неща в живота. Струва им се, че нещо липсва на
партньора им, но истината е, че се отегчават от самите себе си.
Индивид, който няма връзка с вътрешните си източници на енергия
и интерес към света, постоянно търси външни източници, убеден,
че удовлетворението може да дойде само от друг човек. Това е
имплицитният спомен на бебе, жадно за емоционална грижа и
неспособно само да задоволи потребностите си, поради което
винаги търси родителя си. Такъв човек изисква от интимния си
партньор да запълни празнотата в самия него. Последното обаче е
възможно единствено чрез психическо и духовно израстване, чрез
себепозна- ние. Докато очакваме друг да ни даде онова, което

липсва в нас самите, неминуемо ще се разочароваме. Ще се
изкушаваме да търсим нови партньори и връзки с надеждата там да
го открием. Но ако няма лично развитие, това търсене е обречено,
както любовният номад установява всеки път.
Страхът от интимност е и страх от загуба на себе си, на
собствения Аз. Добре известен е парадоксът, при който човекът със
СДВ копнее за истински човешки контакт, чувства се аутсайдер и
жадува да намери компания, но в същото време се държи като
единак и често предпочита да остане насаме със себе си. Постоянно
се мята между два страха: тревожността от самотата и изоставянето,
от една страна, и паралелното опасение, че връзката може да го
задуши, да го погълне.
- Мога да бъда себе си само когато съм сам - сподели франк, 50-
годишен писател, който ме потърси веднага след края на поредната
си връзка.
Такъв човек се чувства заставен да избира между две ал-
тернативи: да се обвърже с партньор и да се откаже от себе си или
да съхрани себе си и да се откаже от връзката - а в някои случаи, от
социални контакти изобщо. Нерешеният проблем остава кaк да
бъде себе си в общуването си с другите. Онези, които отчаяно се
стремят към връзка, се отказват от усещането за Аз и истинските си
чувства от страх да не бъдат отхВърлени, но щом осъществят
връзката, има вероятност да се отдръпнат, също както неведнъж
прави Тревър, за да възстанови нестабилното си усещане за самия
себе си. Тази динамика често се проявява след най-интимно- то
действие - половия акт, когато след дълбокото привличане и
единение настъпва отчуждение и желание за отделяне, особено при
мъжете. Възможно е чоВек да поддържа дългогодишна връзка, дори
с десетилетия, без да се почувства напълно обвързан. Тази
двойственост е имплицитен спомен от ранна възраст, когато детето
е трябвало да избира дали да бъде вярно на себе си и истинските си
чувства и с това да застраши връзката с родителя си, или да заложи

на връзката с цената на потиснати аспекти от личността си.
Мерило за дълбоки проблеми с интимността във Връзката на
човек със СДВ е половият живот (или неговата липса). Когато
задам този въпрос, често чувам насреща: Какъв полов живот?! или
Няма такъв. Липсата на сексуална интимност в повечето случаи е
безпогрешен белег на взаимно емоционално изключване.
Интересното е, че се наблюдава не само в семейства на възрастни
със СДВ, но и в такива, в които родителите нямат синдрома, но
едно или повече от децата им го има. В този случай липсата на
интимност между родителите говори красноречиво за
емоционалното отчуждение и напрежението, сред които жиВее
детето.
Сексуалната страст избледнява и заради склонността на
възрастния със СДВ (често мъжа) да се държи като безотговорно
дете. Това може да накара партньора или партньорката да влезе в
ролята на майка: да организира живота му, да се

грижи за емоционалните му потребности. Много съпруги на мъже
със СДВ се оплакват, че се чувстват така, сякаш имат още едно дете
- макар и метър и осемдесет високо, с оредя- ваща коса и
прошарена брада. Тази роля, за съжаление, често е съпътствана от
постоянно нарастваща доза хокане и дудне- не, от което пък се
оплакват много мъже. Когато човек чувства, че някой се опитва да
го контролира, дори да е собствената му съпруга и да има очевидни
основания, реакцията неизменно е съпротива. Контраволята, която
разгледахме в Глава 20 предимно по отношение на децата и
тийнейджърите, е значителен фактор в динамиката на реакциите и
при Възрастните със СДВ. Двамата партньори се чувстват пос-
тоянно оплетени в бодливите шубраци на тревожността, контрола,
съпротивата и противопоставянето. Един от проблемите при такива
взаимоотношения майка - син, естествено, е, че никоя нормална
майка няма желание да спи със сина си, нито пък някой
здравомислещ мъж би искал да легне с майка си. Често съветвам
двойките, че ако действително искат интимност, ще се наложи да се
откажат от ролята на родител и дете помежду си.
Хората се привличат от емоционално огледалните си образи -
посочва Майкъл Кер5. Вече знаем, че създаваме връзки с други на
същото ниво на психологично развитие и себепри- емане. Хората
се подбират помежду си според нивото си на емоционално
развитие по много причини, не само в брака - пише Станли
Грийнспан, - защото онези, кoитo функционират на различно
ниво, практически говорят на различни езици... Хората с голяма
разлика в развитието почти нямат за какво да си говорят 6. Този
закон за равностойното развитие важи дори когато партньорите
вярват в мита за различната си емоционална зрялост. Такава
илюзия може да се породи от факта, че единият функционира по-
успешно в света от дру-
гия. Обикновено жените със СДВ споделят, че мъжете им са по-добре
приспособени. По някои критерии може и така да изглежда. Мъжете
работят, изкарват добри доходи и са пo-уверени от жените си в делата си.
Но когато се вгледаме в такава връзка, виждаме, че макар финансово
значимата работа да се върши от съпруга, невидимото разделение на
труда стоварва цялата емоционална отговорност върху съпругата. Тя не
само е свързващото звено в емоционалния живот на семейството, но и
изпълнява тайната, взаимно несъзнавана мисия да поема тревожността на
съпруга си, да пази крехкото му его, да поддържа вярата му, че силата си
е изцяло негова. Тревожността му обаче се забелязва ясно веднага щом
остане без нейната подкрепа по каквато и да било причина - ако ще и
заради тридневен грип. Много жени споделят, че когато се разболеят,
съпрузите им стават необяснимо напрегнати, начумерени и неотзивчиви.
Това е белег за тревожността на тези мъже; за активирането на
имплицитния спомен за недостъпност на майката или бащата.
Индивидът със СДВ неминуемо избира партньор на същото ниво на
психологично развитие като себе си. И тъй като СДВ по дефиниция
предполага недоразвита емоционална интелигентност, Всяка такава
връзка, пак по дефиниция, започва с двама души, застопорени на
сравнително ранен етап на емоционално развитие. Въпреки че - както при
всички други аспекти на СДВ - се наблюдава широк диапазон от
вариации, никоя връзка със СДВ не може да избегне проблемите, породе-
ни от липсата на зрялост при двамата партньори. Под зрялост разбирам
степента на индиВидуация и действителната способност на човека да се
грижи емоционално за себе си в трудни моменти, без да изпитва
потребност от майчина или бащина опека. Подчертавам действителна,
защото много хора се преструват пред себе си и пред другите, че могат

да се грижат емоционално за себе си, но Всъщност само потискат
тревожността си. Заровената тревожност не изчезва, а се утвърждава под
формата на психологични симптоми или физическо заболяване.
Друго правило, от което почти няма изключения, е, че изборът на
интимни партньори онагледява отношенията с родителите - дори на пръв
поглед разликите да са повече от възможните прилики. На много хора им
е трудно да приемат идеята, че са търсили партньори, кoитo да
напомнят на родителите им - пише семейният терапевт и педагог
Харвил Хендрикс. - На съзнателно ниво те са се стремели към
личности, надарени само с положителни качества - добри, любящи,
красиви, интелигентни и оригинални... Но кaкви- то и да са
съзнателните им намерения, повечето хора се привличат от партньори,
кoитo притежават положителните и отрицателните черти на
родителите им, кaтo отрицателните обикновено имат по-голямо
влияние7. Казано на неврофизиологичен език, изборът на партньор
отразява ранните модели на взаимоотношения, запечатани в невронните
вериги на десния префронтален кортекс, и най-вече в орби-
тофронталната зона. ОфК разпознава и ни насочва към хора, които на
подсъзнателно ниво активират познати реакции у нас. А те, в крайна
сметка, предимно напомнят на личностите, за които отчаяно сме копнели
през целия си живот††††††. Чувстваме се неумолимо привлечени от онзи
индивид сред множеството си потенциални партньори, който провокира у
нас най-болезнените и объркващи имплицитни спомени - кaктo и най-
топлите и щастлиВите.
†††††† ТоВа е и причината стъписващо голям процент от жените, преживели насилие в детството, да избират
партньори насилници. Когато осъзнаят какво се случва, някои от тях решават, че са глупачки, но глупостта няма
нищо общо в случая. - Бел. авт.
Ако искаме да създадем условия за израстване, взаимоопшо тенията
трябва да се променят.
- Трябва да съм много силен човек - каза ми Веднъж Джени- фър, 33-
годишна жена със синдром на дефицит на вниманието. - Иначе нямаше да
търпя това, което ми се налага в брака ми.
Съпругът й беше добронамерен, но властен, емоционално дистанциран
и несклонен да приеме идеята за съвместна психологична помощ или
терапия. Тя се чувстваше съвсем сама. Съгласих се, че наистина й е била
нужда сила, за да се справя при подобни обстоятелства, да работи и
едновременно с това да поема основната отговорност в отглеждането на
децата, едно от които имаше доста изразен СДВ. Освен това проявяваше
емоционална сила, признавайки - за разлика от съпруга си, че се нуждае
от помощ. В начина, по който употребяваме думата сила обаче, има
Важен, често пренебрегван нюанс. В единия случай говорим за силата
като вътрешно качество, а в другия - за качество в отношенията си с
другите. Може да притежавам Вътрешна сила, но в едни отношения да се
проявяВам като силен човек, а В други да се държа като безсилен и да ми
се налага да търпя. Готовността на Дженифър да приеме несправедливо
голям дял от бремето беше, кaктo винаги, пресъздаВане на детския й
статут в родното й семейство. Докато продължаваше безропотно да носи
тоВа бреме, нямаше как да напредне в развитието си и намаляването на
признаците на СДВ.
Един от най-озадачаващите проблеми за партньора без СДВ е
характерната за синдрома ахисторична памет, по израза на Джон Рейти.
Иначе казано, Възрастният (или, разбира се, детето) със СДВ понякога се
държи така, сякаш минали събития, дори съвсем скорошни, никога не са
се случВали. Снощи може да ви е обидил, но сутринта ви посреща с
топла усмивка, прегръдка и очакване за реципрочна реакция. Вие не сте в
настроение, защото раната от предишната вечер още не е завехнала.
Отказвате, което предсказуемо се възприема като отхвърляне и
стимулира реакция на ярост или затваряне. Друг аспект на ахисторичната
памет е нагласата или - или. Така например, когато човек си припомня
хубавите моменти в една връзка, струва му се, че никога нищо лошо не се
е случвало. За съжаление, обратното също важи: когато си спомня

лошото, хубавото сякаш се изпарява. Паметта се управлява от
моментните чувства. В това отношение умът при СДВ много прилича на
телевизор: не можете да гледате два канала едноВременно. Изберете ли
единия, другият става недостъпен. Това е типично за малките деца, които
искат всичко или нищо, и е поредният маркер за недостатъчно развитие у
възрастните.
Разбира се, неврологичните увреждания при СДВ също добавят своя
щрих. Трудно се живее с разхвърлян и дезорганизи- ран партньор, който
не помни обещанията си, изключВа по средата на разговорите, забравя
събития и годишнини, има къс фитил и в кризисни моменти е неспособен
да се вгледа в себе си. Но всичко това бледнее на фона на проблемите за
Връзката, които произтичат от тревожността и болката, запечатани във
веригите на имплицитната памет на мозъка със СДВ.
28.
АНГЕЛЪТ СПАСЯВА МОЙСЕЙ: да
бъдеш родител на самия себе си (I)
На това място вече не можем да заобиколим въпроса кaк се става такъв,

какъвто си... От тази гледна точка грешките в живота имат своя смисъл и
стойност - временните колебания, отклонения, отстъпления, наличието на
сериозен подход към други задачи, кoитo те отклоняват от задачата ти -
те също имат своята роля.
ФРИДРИХ НИЦШЕ, Ecce hoтo*

К
огато родителите ме търсят във връзка с лечението на дете със
СДВ, моята основна цел е да им покажа, че именно те са в най-
добра позиция и разполагат с най-добрите ресурси да напътстват
и подпомагат сина си или дъщеря си по пътя на развитието. Принципите
и подходите в това начинание бяха разгледани в няколко глави. Те важат
до голяма степен и за
* Фр. Ницше. Ecce homo. Прев. Г. Кайтазов, С, 1991. - Бел. преВ.

Възрастните. Въпросът отново е: кои са необходимите условия за
изграждането на саморегулация, вътрешна мотивация и
самочувствие у порасналите мъже и жени? Разликата, естествено, е,
че създаването на тези условия вече не е грижа на родителите.
Възрастният е изправен пред стряскащата отговорност сам да си
осигури подкрепата и грижовното внимание, които СДВ не му е
позволявал да преживее.
Също като детето, възрастният със СДВ се нуждае не само от
организационни инструменти и техники за модифициране на
поведението. Макар и да имат своето място, те не решават
фундаменталния проблем, който не е справянето с едно или друго
задължение или самовменена задача, а прякото отношение със
собствения си Аз. Отново стои въпросът за отношенията, но този
път родителят и детето са събрани в една личност‡‡‡‡‡‡.
Първият ангажимент, който препоръчВам на хората да поемат в
автородителството, е и най-важният: да започнат да проявяват
разбиране и психологична подкрепа към самите себе си. На другия
съществен аспект - проблемите на физическата грижа, които са
простички, ясни и почти винаги пренебрегвани - ще се спрем в
следващата глава.
1. Състрадателно любопитство и себепознание

‡‡‡‡‡‡ Понякога ме питат дали гоВоря за прословутото вътрешно дете, детето в себе си. Отговорът е:
не точно. Изразът ми звучи твърде сантиментално сякаш чоВек е жиВа гробница за някакво клето,
затворено в него същестВо. И все пак в него има известна истина, ако го приемем като метафора за
неудовлетворените психологични потребности, недоразвитите емоционални способности и импли-
цитните спомени, запечатани в неВронните вериги. - Бел. авт.

В цялата книга подчертавам голямото значение на разбирането като
необходима основа за Всяка техника и терапия, която бихме
приложили за изцеление на синдрома на дефицит на вниманието.
Родителската любов е толкова мъдра и могъща природна сила, че
когато родителите направят опит да протегнат ръка и да разберат що
за личности са децата им и защо се държат по един или друг начин,
почти естествено ще дойдат и подходящите думи и действия.
Отвореното съзнание, състрадателното любопитство към детето,
отърсването от представата, че знаем какво мисли и чувства детето,
и желанието да го приемем безусловно могат да направят много за
превързването на раните от миналите грешки, погрешните преценки
и собствените емоционални блокажи на родителя. Тези нагласи са
също толкова важни и когато възрастният със СДВ поеме по пътя на
себеизцелението.
Възприемането на нова перспектива в предстаВата за себе си не е
никак лесно, защото противоречи на всичко, на което животът ни е учил
досега. Тук не става дума за т.нар. позитивно мислене или наивни
утвърждения от типа Днес ще бъда по-добронамерен към себе си. Тази
задача изисква постепенно отърсване от защитите, градени дълго време
от чиста необходимост и поддържани от тревожностите, запечатани в
имплицитната памет. За целта са нужни както желание да приемем своя
Аз, така и кураж да се вгледаме честно в него. Освен това възрастният
със СДВ трябва да развие умения за себеразбиране, първото от които е да
забелязва всеки случай, при който отпраВя критична, осъдителна
забележка към себе си, чувства се обзет от тревожност или поведението
му не съответства на дългосрочната цел. Да забелязва и да пита - също
както родителите биха питали детето - какъв е скритият смисъл, какво се
опитва да изрази, какви послания са кодирани в морзовата азбука на
поведението му.
Човек забелязва и постепенно се учи да не съди поведението си, а да
приема чувствата, които го подтикват.

- Аз съм най-злият си Враг - оплакВат се някои. - Защо тол- кова ми
пука какво мислят другите?
Други се питат:
- Защо правя така, след като знам, че никога не се получава?
Зададени с тон на състрадателно любопитство, тези Въпроси могат да
ни помогнат да осветим много мътни и тъмни кътчета от личността си.
Много често обаче това не са Въпроси, а твърдения - нетърпеливи и
самокритични. Защо толкова ми пyкa кaквo мислят другите? В този
случай е упрек: У мен има нещо ужасно сбъркано. Би трябвало да знам,
че не трябва да се страхувам от чуждото мнение. Но със съвсем малко
преформулиране на думите и 180-градусова промяна в тона осъдителният
въпрос може да се превърне в плодотворно питане: Много бих искал да
разбера защо изпитвам такава тревожност да не разочаровам някого.
Винаги има - или е имало - основателна причина за възприемането на та-
кава нагласа или поведение. Разберем ли нещо, можем да се осВободим
от него, и обратното - най-свирепо се Вкопчваме в онези аспекти, които
остават скрити за нас самите и чия- то сила не разбираме. ЧоВек се учи да
разпознава тона, с който сам си задава Въпроси: обвинение ли отправя,
или търси отговор?
Това умение не се овладява бързо.
- Колко време бихте казали, че ви е отнело да развиете тези
проблеми и да стигнете до сегашното си състояние? - питам клиентите
със СДВ, които обикновено бързат да се оправят веднага - ако може, още
преди да са си тръгнали от кабинета.
- Три-четири десетилетия - гласи обичайният отговор.
- Можем ли да приемем тогава, че ще ви трябва поне част от това
време, за да ги разрешите?
2. Приемане на себе си: търпимост към вината и тревожността
Способността да приемаме себе си не е някаква абстрактна концепция,
витаеща в облаците просто защото в облаците не витае никакъВ
абстрактен Аз, молещ да бъде приет. Азът е начинът, по който
преживяваме себе си: щастливи в един момент, тревожни В следващия;
уверени сутринта, виновни и засрамени следобеда; щедри сега, алчни
после. Проблемът не е в съществуването на променливи и противоречиви

чувства, а в твърде условната ни нагласа към тях. Искаме да се държим за
едни и да пропъдим други. В това отношение съвършено отразяваме
начина, по който, когато сме били деца, възрастните са предпочитали да
виждат само онези аспекти на личността ни, които не са провокирали
дискомфорт у тях. Ето защо да приемаме себе си, не означава да си се
възхищаваме или дори да се харесваме във всеки момент от жиВо- та си,
а да приемаме всички свои емоции, включително онези, които ни карат да
се чувстваме некомфортно.
Чувството на Вина е превъзходен пример за емоция, сред чиито дебри
с мъка се провират Възрастните със СДВ. Понякога е трудно да разберем,
че психологичната сигурност не се състои В избягването на чувството за
вина на всяка цена, а в умението да живеем с него. Винаги се мъча да
угодя на всички - често казват хората със СДВ. - Все се чудя какво искaт
другите от мен. Чувствам се виновен, aкo разочаровам някого. На
никого нищо не мога да откажа. Или: Аз съм от онези хора, на кoитo
всички звънят, за да се оплачат. Аз обаче не мога да го направя. Бих се
чувствал виновен, кaтo знам, че по света има толкова много хора,
кoитo страдат повече, отколкото мога да си представя. Не би
трябвало да търся помощ.
За да илюстрирам безсмислието на опитите да възпрем вината, струва
ми се уместно да разкажа една древна еврей- ска легенда за бебето
Мойсей, която няма да откриете в Светото писание1. Според познатата
библейска история от Изход Мойсей трябва да изведе поробените евреи
от Египет. Надсмивайки се над жестоката запоВед на фараона, божест-
веното провидение определя новороденият Мойсей да бъде осиноВен в
двореца от дъщерята на Владетеля. Според легендата гадателите на царя
пророкуват, че един ден детето ще оспори властта му. И решават да го
подложат на фатално изпитание. Поставят пред момчето оникс - символ
на амбициите за трона, и пламтящ въглен. Ако вземе камъка, трябва да
бъде убито. Невидим за всички, пред него като пазител застава архангел
Гавраил. Мойсей посегна към оникса да го вземе, но архангел Гавраил
отмести ръката му и я сложи върху жаркия въглен, и въгленът изгори
пръстите на детето, то я вдигна към устата си и изгори малко от
устните и езика си, и за цял живот стана бавно в говора и в езика.
326 28. чАст

ШЕСТА
От пръв поглед се вижда, че ангелът е спасил Мойсей. Да, предизвикал
е обезобразяването му, но предвид обстоятелствата не е имал друг избор.
Същата роля за оцеляването играе чувството за Вина. То е пазител.
Когато светът на възрастните изисква, макар и неволно, бебето или
детето да потисне част от истинската си същност - истинските си
желания, чувства и предпочитания, - то трябва да развие вътрешни
механизми, които автоматично ще го заставят да се подчини.
Наказанието, ако не го направи, ще бъде страданието от тревожността,
задето е разочаровал родителя си и се чувства откъснат от него. Вината е
един от тези вътрешни механизми. Тя отклонява ръката на детето от
оникса, от собствените му дълбоки импулси, и го кара да допре до
устните си Въглена от жаравата - чувствата, приемливи за родителя.
Детето е наранено, но незаменимата Връзка с родителя е съхранена.
Чувството за Вина е праволинейно; то познава само един дразнител и
една реакция. Дразнителят е този: вие, детето или възрастният, искaтe
да направите нещо за себе си, кoeтo може да донесе разочарование за
някого. Може да бъде действително престъпление като кражба или
човешко желание да дейстВате съобразно дълбоките си импулси, като на-
пример да изразите искрено чувство, но непоносимо за родителя. Вината
не различава двата Варианта. Тя ще Ви залепи един и същи етикет и за
престъпното деяние, и за дързостта да се изразите, а той е: егоисти.
Освен това тя не разграничава миналото от настоящето. На мястото на
днешните ви отношения - с партньора, приятеля, лекаря, месаря, хлебаря,
компютърния техник - тя Вижда само някогашните ви отношения с
родителите.
Вината не разбира, че услугите й Вече са излишни. Тя се Върти
наоколо и ни смущава. Проблемът е, че се страхуваме от нея. Не можем
да я пропъдим. Ще се подчиня. Всичко ще направя само и само да се
махнеш. Просто се разкарай. Ако разпознаем в нея добронамерения
приятел, който е била някога - Вярна като куче, до глупост, - щяхме да й
направим малко място. Щяхме да изслушаме еднообразния й
предупредителен на- пеВ: Не бъди егоист, но после щяхме да Вземем
съзнателно решение дали да го следваме. Да, благодаря ти, разбирам
какво ми казваш. Aкo желаеш, остани, но аз предпочитам зрелите ми

мозъчни връзки да преценят дали наистина вредя на някого, или просто
следвам законните си потребности.
Добре би било хората да приемат вината, но да преценяват посланията
й. Тя просто е длъжна да ни следва. Вината ни говори с гласа на сложно
навързаните вериги на имплицитната памет. Няма как да се отървем
насила от нея, а ако й се
подчиняваме, ще я заглушим само за кратко. А може да я приемем и като
знак за нарастваща способност да се грижим за себе си. Ако не изпитваме
вина, поне в началото на развитието си, вероятно пренебрегваме
истинския си Аз.
По подобен начин действа и тревожността, свързана със
себеутвърждабането, при хората със СДВ. Джон - хомосексуален мъж на
40 и няколко години, който живее с партньора си от близо 20, от около 6
месеца приема лекарства за СДВ. Психологичната работа, която е
свършил след поставянето на диагнозата, му помага да се чувства все пo-
независим от партньора си.
- Преди никога не се замислях какво искам да правя - разказа ми той. -
Въпросът винаги беше какво иска Джордж. Сега имам собствени мисли,
но когато ми се прииска да ги приложа на практика или поне да ги изразя,
усещам как ме обзема тревожност. Започвам да дишам плитко, мускулите
ми се напрягат.
Поздравих го. В отношенията си с Джордж, В продължение на две
десетилетия, той не бе забелязвал тревожността си само защото никога не
си бе позволявал дори да диша самостоятелно. Тревожността му -
автоматично последствие от себеутвърждабането, бележеше гигантска
крачка напред в усилията му да открие себе си. Ако може да изтърпи тре-
вожните чувства§§§§§§, да ги приеме, вместо да бяга от тях, Джон ще
продължи да се развива и израства.
Може би звучи противоречиво признанието, че на практика много
хора със СДВ са склонни да постъпват егоистично особено когато са
засегнати всевъзможните им пристрасте- ности и компулсии. Как се
§§§§§§ Нямам предвид състояние на хронична треВожност, нито остри пристъпи на паника (т.нар. панически
aтaки), а конкретните и разпознаваеми тревожни чувства, които Джон автоматично изпитва в резултат на
себеутвърждаването си. Не бих посъветвал никого да търпи по-тежки състояния на тревожност, приемайки ги за
положителен знак за израстване. - Бел. авт.
328 28. чАст

ШЕСТА
връзва това с всичко, което казахме за възпиращия ефект на вината и
тревожността? Мога да свидетелствам, че в някои важни области на
живота си - не Всички - винаги съм се стремил да угаждам на хората и
съм потискал истинската си същност. Но и често съм се държал като
нарцистичен егоист. Колкото по-потисната е дълбоката същност - най-
съкровените импулси, толкова по-компул- сивни са опитите за
компенсация чрез задоволяване на повърхностните и инфантилни
импулси и желания, носещи бързо удовлетворение.
3. Не се наказвайте
Ако искате да продължите по пътя на изцелението, не се би- чувайте

докъде сте стигнали. И не се терзайте, задето не сте стигнали по-бързо.
Не мога да повярвам колко време съм пропилял - често чувам в
самокритичните излияния на възрастни със СДВ. - На 40 години тепърва
откривам неща, кoитo е трябвало да знам кaтo тийнейджър.
И на мен ми се е искало да съм знаел 10, 20 или 30 години по-рано
неща, които съм научавал твърде късно - повечето от тях съвсем наскоро.
Но не съм. Ако можех, щях. Съвсем просто е. Няма причина да се
възприемам като жертва, но не съм избрал сам обстоятелствата, които са
формирали моята неврофизиология и личност, които В крайна сметка са
едно и също. Човек може да взема решения, когато е буден и съзнателен,
не преди тоВа. .
Пробуждането не става отведнъж. То е постепенно и поетапно.
СлучВа се човек да се лута по малки пътечки, да се озовава като насън в
задънени коридори. Плаща си за всяка грешка, а за съжаление, и другите
- с него. Но всичко това не може да се избегне; то трябва да се случи не
само за да намери вярната посока, но и за да разбере, че я е открил.
Пътуването не свършва и тогава, може пак да се загуби. Ако позволите да
перифразирам Ницше: дори грешните завои и отклонения имат смисъл и
цел, ако ще само да ни научат къде няма да намерим пътя към себе си.
4. Избор на гид: психотерапия и психологически консултации

Независимо кога е била поставена диагнозата, човекът със СДВ е бил
съпътстван от ниско самочувствие и емоционално страдание през целия
си живот. Много от поведенческите му модели са безплодни и не особено
добре маскирани опити да притъпи болката. Но тя не може да бъде
потисната; трябва да бъде изслушана. Болката има какво да ни каже и
уроци, на които да ни научи. В проекта за автородителство това е важна
услуга, която възрастният не би могъл - не и без неимоверни
затруднения, да окаже сам на себе си. Любящата майка или баща могат да
отделят време за детето си, да го изслушат, да му помогнат да изрази
чувствата си, да отразят емоциите му, но възрастният трябва да намери
заместник за родителите си. Психолозите и психотерапевтите са
специално подготвени за това. Възрастните, които се надяват, че
проблемите им, свързани със СДВ, могат да се решат без психологична
работа под напътствията на професионалист, в повечето случаи са
обречени на неуспех.
Идеята на психотерапията и психологическото консултиране не е
терапевтът да лекува пациента, нито да го съветва какво да прави с
живота си. Целта на човека е съзряване и индивидуация, изграждане на
самоуважение и независимост - с други думи, не лечение, а развитие.
Ролята на терапевта отчасти е да бъде говорещо огледало, в което човек
може дa види по-ясно отражението си и да се замисли над себе си. Докато
не развие необходимите умения за саморефлек- сия, не би могъл да види
душата си, също както не може да види собствените си очи. ТерапеВтът
трябва да се отнася към клиента си с безусловно положителна нагласа, по
израза на Карл Роджърс. Когато човек е насърчен да открие и изрази
най-дълбоките си чувства - пише британският психиатър и
психоаналитик Антъни Стор, - сигурен, че никой няма да го отхвърли,
критикува или очаква да бъде различен, в ума често настъпва процес на
преподреждане и осмисляне, който носи чувство на покой; усещане, че е
достигнал дълбините в кладенеца на истината2.
Към кого да се обърнете? За жалост, има остър проблем с намирането
на компетентна и състрадателна психологична помощ и В цяла Северна
Америка, и в това крайче на континента, където живея и работя аз.
Като начало хората трудно различават психолозите от психиатрите.
330 28. чАст

ШЕСТА
Макар и двата вида специалисти да работят с психичните проблеми на
хората, квалификацията им е коренно различна. Образованието на
психолозите по-често (макар и далеч не гарантирано) включва
подготовка в сферата на психичното развитие от детството нататък и
корените на потенциалните разстройства, както и практически опит в
консултирането. Психолозите не са лекари и не могат да предписват
медикаменти, а услугите им често не се поемат от здравните застраховки
(въпреки че някои компании ги предлагат като допълнително покритие).
финансовият аспект на психотерапията е сложен проблем. Абсолютно
вярно е, че цената е висока за много хора, понякога дори непосилна. За
много други е Въпрос на избор и приоритети. За себе си знам, че когато
се противях на мисълта за психотерапия, финансовият аргумент беше
много

по-силен, отколкото когато признах ползата от нея. Съпротивата се
допълва от отричането на проблема, недооценя- ването на личните
емоционални потребности и психично развитие и от песимистичната
нагласа, че терапията няма да помогне.
Лично аз избягвам да насочвам пациентите си към психиатър освен в
случаите на тежка депресия, изискваща хоспитализация, и други
сериозни психични разстройства. Не поставям под въпрос способностите
и намеренията на колегите си, а съвременния характер на психиатрията и
подготовката на бъдещите специалисти. Както писа един американски
психиатър в Psychiatry News през 1996 г.: Много от днешните
стажанти по психиатрия нямат никaквa идея и разбиране за човешкия
организъм в контекста на стресовите фактори в заобикалящата го
среда и взаимоотношенията му. Вместо това акцентът се постаВя върху
тясното схващане за биологичните особености и манипулирането им с
фармакологични средства. С удивление откриваме, че студентите [по
медицина] изучават психопатологията, без никога да са учили нормална
психология3 - отбелязва Антонио Дамазио.
Психиатрията като цяло приема медицинския модел на заболяване и
лечение. Хората често споделят, че Въпреки множеството посещения при
психиатри, фундаменталните проблеми в живота им, довели до депресия,
синдром на дефицит на вниманието, тревожност или панически
пристъпи, са били докоснати само повърхностно или въобще не са били
засегнати. В медицинския модел пациентът се явява със симптомите си
пред лекаря, който събира нужната му информация, поставя диагноза и
предписва, прилага или извършва лечение. Подходът работи при счупена
кост, но не и при ранена душа; при възпален апендикс, но не и при
възпламенени емоции. В случай на комплексен проблем на развитието,
какъВто е синдромът на дефицит на вниманието, медицинският мо- дел е
неадекватен и неуместен освен в тесния аспект па фар макологичното
лечение.
Следва ли от това, че никой психиатър не умее да провсж- да
психотерапия или че Всички психолози умеят? Не можем да обобщим
така. Самият аз съм бил консултиран от психиатър, чийто подход ми
беше полезен, но познаВам психолози, чиято компетентност не буди

уважение у мен. формалната квалификация и дипломата сами по себе си
не гарантират та- кива важни за добрия психотерапевт качества, като
емпатия, почтеност, състрадание, честност, проницателност и вещина.
Има впрочем отлични психотерапевти, които не са нито лекари, нито
психолози.
Допълнително усложнение за възрастните със СДВ е фактът, че
измежду по-разпространените увреждания на мозъка и ума синдромът на
дефицит на Вниманието вероятно се радВа на най-слабо разбиране и най-
често остава пренебрегнат или неразпознат. За него имаме най-малък
консенсус, най-беден общ речник и най-много противоречия.
При равни други условия е добре евентуалният терапевт или друг
специалист да познава добре синдрома. По-важно е обаче да познава
хората и преди всичко себе си. И най-висше- то академично знание си
остава опасна безсмислица, ако излиза от устата на специалисти по
психично здраВе, които не са се справили със собствените си
недовършени психологични дела. Още по-лошо е, когато отричат, че
имат такива. Няма човек без емоционални проблеми. Още по-малко сред
хората, които избират това поприще.
В случая на СДВ най-полезното от множеството видове
професионално обучение според мен е семейната терапия. Умелият
семеен терапевт не се фиксира Върху дисфункциите и трудните чувства
на хората. Той им помага да разпознаят
болезнените си емоции, но и да видят проблемите си в контекста на
мултипоколенческата семейна система, към която принадлежат.
Насърчава ги да поемат отговорност за собствените си чувства, вместо да
се заблуждават, че тези чувства възникват от недостатъците или лошите
намерения на партньорите, приятелите и колегите им - освобождаваща
перспектива, която ни позволява да излезем от позицията на жертви.
Освен това семейните терапевти помагат на индивида да съзре
невидимите връзки между собствените си емоционални преживявания и
тези на важните за него хора, с които е преплетен животът му, но това не
означава, че трябва цялото семейство да присъства. Напротив - в
повечето случаи не е удачно родителите да водят децата си. Терминът се-
мейна терапия обозначава подхода и квалификацията на терапевта.

Необвързаният възрастен го посещава сам, семействата - по двойки.
Най-добрата насока за терапевт вероятно ще получите от разказите и
препоръките на други хора. На много места да се открие точният
специалист, е по-трудно, отколкото да се намери игла в купа сено, но
който търси, ще успее.
И накрая, всичко се свежда до това как се чувствате в присъствието на
терапевта. Хората със СДВ често се затрудняват в разпознаването, да не
говорим за зачитането на вътрешните си усещания и интуицията си. Но
тъкмо те са най- добрият ни помощник. Имам много клиенти, които са се
задържали при определен психотерапевт, психолог или друг специалист
месеци и дори години, след като са почуВстВали, че не им помага или
дори им Вреди. Но страхът от старите им познайници, вината и
тревожността не са им позволили да си тръгнат. Аз пък мисля, че по-
добре би било да задържат вината и тревожността и да остаВят терапевта.
29.
ФИЗИЧЕСКА и ДУХОВНА СРЕДА:
да бъдеш родител на самия себе си (II)
За да функционира мозъкът възможно най-добре и индивидът да осъществи

най-високия си потенциал, трябва поне донякъде да развие умението да бъде
сам. Човешките същества лесно се отчуждават от собствените си
съкровени потребности и чувства. Усамотението е полезно за ученето,
мисленето, оригиналността и поддържането на връзката с вътрешния
свят.
АНТЪНИ СТОР.
Усамотение

В
ъзрастният със синдром на дефицит на Вниманието, който се
надява да постигне нещо повече от това да контролира симп-
томите си с помощта на медикаменти, трябва да се научи да се
грижи за себе си, също кaктo родител се грижи за дете. Увлечен от
вихрушката в мозъка си, той цял живот е действал на автопилот,
ангажиран с детайли от ежедневието, без да се замисля за потребностите
си за един пo-трезв и свързан със собствената си същност живот. Времето
се разпилява като слънчеви лъчи през мрежа.
Добрият родител праВи нещо повече от това детето му да преживява
ден след ден. Той съзнава, че детето е живот в развитие, чиито
потребности се диктуват колкото от настоящето, толкова и от бъдещето.
Възрастните със СДВ не могат да си спомнят себе си в бъдещето, по
израза на Джон Рейти. Те обикновено не се замислят какви условия са им
нужни, за да израстват и да се развиват според истинската им същност.
Когато ги помоля да оценят по проста скала родителските умения и
внимание, които посвещават на самите себе си, те обикновено си дават
доста малко точки - тъй скандално малко, че неведнъж на шега съм ги
заплашвал със сигнал до социалните служби. (Въздържал съм се само
защото първо трябваше да подам сигнал за самия себе си...)
Както видяхме в предишната глава, разбирането и приемането на
самия себе си са първата задача на Възрастния, който иска да подпомогне
собственото си развитие, а това на практика е същото, което Всеки
родител дължи на детето си. Другите аспекти на абтородителстВото също
отразяват грижите, които съвестните родители полагат за своите синове и
дъщери. Възрастният със СДВ не е изгубил Вродената чувствителност на
темперамента си, с която е дошъл на този свят. Също като при децата,
условията на живот продължават да оказват пряко и значително Влияние
Върху емоциите и мисловните му процеси - дори да е овладял умението
да се държи като същество, напълно освободено от действителността, без
никакви потребности за обгрижВане на тялото и душата.
Без подходящите условия мозъкът не е в състояние да разбие ноби
Вериги, нито умът - нови нагласи към света и собствената личност. Човек
не може да изгради здрав разум посред

хаоса, с който постоянно се обгръща. Кои тогава са условията,
необходими за развитието?
1. физическо пространство
Преди всичко, вземете съзнателно решение за начина си на живот. Човек
може да погледне стаята си, през която сякаш е минала хала, и
съзнателно да реши да не прави нищо по въпроса. Тук няма никакво
трябва, нито пък трябва да има трябва. Контраволята - автоматичната
съпротива срещу натиска, възниква така лесно като реакция на
собствените ни заповеди, колкото и на чуждите. Важно е да си даваме
поне същата степен на автономност, която бихме гласували на един
тийнейджър. Не сме длъжни да разчистим около себе си, макар да е
разумно да го направим, за да не ни тежи безпорядъкът в задръстената с
вещи стая и да подпомогнем дългосрочната си цел за развитие. Изборът
да не подреждаме също е възможност да видим последиците от
решението си.
Възрастният със СДВ трябва да знае, че физическото пространство,
което обитава, може да допринесе както за хармонизирането, така и за
допълнителното объркване на ума. Въпреки че много хора със синдрома
твърдят, че функционират добре сред физически хаос, истината е, че те са
прекалено чувствителни, за да не им прави впечатление. Нехайството към
физическата среда е нехайство към самите тях.
Ако е необходимо, можете да си поставяте малки цели, стъпка по
стъпка. Опитите да постигнем неща отвъд настоящите си възможности
действат обезкуражаващо. Мозъкът със СДВ се чувства безсилен пред
многостъпкови задачи. Той не знае накъде да се обърне; обичайната му
нагласа всичко или нищо настоява всичко да се свърши наведнъж и
веднага. А няма нужда да е така. Установил съм, че най-добрият план не
е да настояваме за свършването на определена работа, а

ЧАСТ ШЕСТА Ш*! 339
да си определим строго време, в което да работим. Щом то изтече,
спираме. Това рано или късно ще ни научи да ценим повече начина, по
който оползотворяваме времето си, когато извършваме странни и
неестествени ритуали като прибиране на дрехите от пода или
подреждането на прашните списания в ъгъла.
Тази задача, като всички останали, изисква толерантност към
неуспехите. Множеството провали, претърпявани от възрастния със СДВ,
не го учат непременно да ги понася, а по-скоро му носят постоянна
фрустрация. Поддържането на физически ред може да не е нещо трудно
за другите хора, но възрастният със СДВ може спокойно да приеме от
самото начало, че от Време на време няма да се справя. Това няма зна -
чение. В дългосрочен план самите усилия имат организиращ ефект върху
ума.
2. Хигиена на съня
Възрастните със СДВ често са нощни птици. Не е ясно откъде идва

склонността им да будуват до късно, но мисля, че можем да научим нещо
от наблюденията си върху децата.
Детето със СДВ става трудно сутрин, но вечер няма сила, която да го
накара да си легне. Смятам, че проблемът е свързан с тревожността от
раздяла, защото съм виждал как едно и също дете става по-сговорчиво
относно лягането, когато чувства по-голяма емоционална сигурност.
Самият аз с любопитство открих, че в периодите, когато изпитвам по-
малко напрежение и тревожност в отношенията с жена си, не намирам
потребност да стоя до късно.
Има нещо у възрастния със СДВ, което изпитва ужас от лягането и
изключването на лампата. Страхува се да остане
34Q ЧАСТ ШЕСТА

сам с неспокойните си мисли дори за няколко минути. Помия как четях,
докато книгата паднеше от ръцете ми, а няколко часа по-късно се будех,
още с очила и сВетната лампа. Много хора със СДВ разказват за подобни
навици. Мисля, че страхът да останем насаме с мислите си е имплицитен
спомен за загуба на връзка с родителя от бебешка възраст. В такава
ситуация бебето се разстройва и търси друг мисловен или физически
обект, към който да се привърже, за да се успокои. Ето защо малките деца
се насочват автоматично към части на тялото си като косата или половите
органи. Несъзнателният страх от реактивирането на този имплицитен
спомен води до нежеланието на възрастния да легне да спи, без да има с
какво да се разсее.
Към всичко това се добавя и фактът, че склонният да се разсейва ум се
фокусира по-лесно, когато шумовете утихнат и всички си легнат да спят.
Много възрастни със СДВ споделят, че точно тогава успяват да свършат
най-много работа или се чувстват достатъчно спокойни, за да четат или
да почиват.
Естествено, проблемът е, че сънят е жизненоважен за способността на
мозъка да регенерира чувствителния неврологичен апарат на вниманието.
Освен това по време на сън умът интегрира събитията от изминалия ден.
Пребиваването в лудия свят на сънищата всяка нощ вероятно
подпомага психичното здраве по начини, кoитo още не разбираме докрай
- смята Антъни Стор. -Ясно е, че в тях се осъществява своего рода
сканиране и препрограмиране, кoeтo има положителен ефект върху
умственото функциониране в обичайни условия1. Може и да е очевидно,
но възрастният със СДВ често разглежда недисциплинирания си сън като
симптом на синдрома, а не като фактор, който вреди на емоционалното
му състояние и способността за внимание.
3. Хранене
Родителят се старае да осигурява питателна и апетитна храна на детето
си, поднесена в спокойна атмосфера, за да бъде консумирана бавно и с
удоволствие. Предизвикателството в този аспект на автородителството
кара повече- то Възрастни със СДВ да вдигат ръце от отчаяние. Те не се
хранят редовно, не мислят за питателната стойност на храната и по-скоро
я поглъщат набързо, отколкото да й се наслаждават.

Децата и възрастните със СДВ са неимоверно чувствителни не само
към външната среда, но и към вътрешната. Също както се тревожим за
биохимията на мозъка, не бива да забравяме биохимията на тялото: а
правилното хранене е изключително важно и за двете. Детето със СДВ
буквално се срива, когато кръвната му захар се понижи, и обратното -
става хиперактивно, когато се повиши, което ясно показва прякото
влияние на храната върху мозъка. Тук отново въпросът е какви цели
следваме. Ако дългосрочното развитие на психичен баланс стои над
избутването на деня, то не можем да си позволим да пренебрегваме
вътрешната среда на организма.
4. физическа активност
- Смятате ли, че детето ви се движи достатъчно? - питам възрастните
със СДВ.
Добрият мускулен тонус и здравата сърдечносъдова система,
естествено, са жизненоважни за всички. Липсата на движение води до
вътрешна леност, която влошава пъргавост- та на ума и вниманието. При
физическа активност в мозъка се освобождават вещества, необходими за
стабилното настроение, мотивацията и вниманието, а в дългосрочен план
химичният апарат, който произвежда въпросните вещес
342 . S’; ЧАСТ ШЕСТА

тва, става по-ефективен. Препоръчвам на всички да си поставят за цел да
правят енергични упражнения всеки ден.
За да балансираме ефектите от мускулните съкращения, преди и след
тренировка трябва да отделяме по малко Време за разтягащи упражнения.
Те са важни и за онези, които не могат да изпълняват кардио упражнения.
Хората със СДВ, които от малки живеят с вътрешно напрежение, често
имат схванати мускули, стави и сухожилия. Простите упражнения за
разтягане по няколко минути всеки ден носят впечатляващо физическо и
психическо освобождение. Те са чудесен начин на започнем деня, както и
да се отърсим от натрупаното напрежение вечер преди лягане.
5. Природа
Родител, който никога не извежда детето си сред природата, го лишава не
само от чудесни преживявания, но и от силното й хармонизиращо
влияние върху ума. Природата вдъхва безмерно единение, хармония и
покой - все неща, които ни липсват при СДВ. Много родители забелязват,
че хиперкине- тичният мозък, тяло или уста на детето им постепенно се
забаВят само след няколко дни далеч от шумотевицата на градското
ежедневие. Възрастният, който не си осигурява редовни преживявания на
открито, също пренебрегва своя важна потребност. Природата, с Всички
чувства, кoитo будеше в мене, ми се струваше основно противоположна
на механичните човешки творения - пише свръхчувствителният
самотник Марсел Пруст. - Колкото по-малко бе белязана от техния
отпечатък, толкова повече простор предлагаше на възторженото ми
сърце*******.
Андреа - жената от Глава 25, която твърдеше, че нищо не е постигнала

в живота си, сподели прекрасно упражнение за концентрация. Научила го
бе от възрастна индианка, овладяла лечителските техники на своето
племе.
- Каза ми да седна на някоя поляна, да измеря на око петно около един
квадратен метър и просто да го гледам един час. Опознавах всеки стрък
трева, забелязвах различните повърхности на падналите листа,
******* М. Пруст. По следите на изгубеното време. Прев. А. Сталева. Народна култура, С., 1984. - Бел. прев.

проследявах всяко движение на мравките и калинките. Времето мина, без
да го усетя. Никога не съм била толкова въодушевена. Оттогава насам
съм го правила много пъти.
6. Допълнителни дейности
Никой родител не би желал да претоварва детето си с несметни

ангажименти и задължения. Ала работохолизмът и ужасът от думата не
докарват много възрастни със СДВ до границата на изтощението. Голяма
част от клиентите ми жонглират с купища проекти и ангажименти, които
не им оставят време да се озърнат. Водовъртежът от задачи ни увлича,
мислите ни препускат в десет посоки едновременно, а после се чудим
защо не можем да стоим пет минути спокойно. Този симптом на СДВ
също се самовъзпроизвежда. Ако целта ни е да променим отношенията на
ума си със самия себе си, трябва да му разчистим малко място за
развитие. И да се откажем от някои дейности.
7. Отдих
Между развлеченията и отдиха има разлика. Гледането на телевизия
може да е приятно, но не дава възможност да от- дъхнете. Няма да се
почувствате освежени, когато станете
344 SI ЧАСТ ШЕСТА

от дивана. Отдихът, почивката са свързани с дейности, които подхранват
ума и освобождават тялото. Те са различни при различните хора, но факт
е, че възрастните със СДВ често не си дават време за психическа и
физическа регенерация.
8. Творческо изразяване
Рядко виждам възрастен със СДВ, който не жадува тайно за някакъв вид
творческо изразяване, и също толкова рядко - хора, които активно правят
нещо по въпроса. А освобождаването на творческите инстинкти играе
незаменима роля в откриването на смисъла и целта в живота.
В интернет ще откриете купища разкази за успех: историите на хора,
които въпреки СДВ са станали велики художници, писатели, гении.
Някои дори твърдят - макар аз да се съмнявам, че СДВ дава такива
предимства като креативност и чувство за хумор. Сред красноречивите
примери са Моцарт, Айщайн и Едисон.
Склонността към творчество на човека със СДВ не може да се отрече.
Дори хората без интерес към изкуството показват творческа жилка и
способност да използват плодовития си ум в трудни ситуации, за да
намират решения, които никога не биха хрумнали на другите.
И на мен ми се иска да вярвам, че неврофизиологичните увреждания и
психологичните дисфункции, за които пиша в тази книга, имат и
положителна страна, която би ни дала някакви творчески сили. За
съжаление, каквито и дарби да имам, те не са били подпомогнати от
дезорганизацията, импулсив- ността, разсеяността, липсата на упорство,
склонността да забравям и периодите ми на душевна летаргия. Ако не
бяха тези особености на синдрома, вярвам, че талантите ми щяха да
излязат на бял свят доста по-рано.
ЧАСТ ШЕСТА 29. :мв

Не мисля, че СДВ е фактор за креатиВността, също както
креативността не е фактор за разбиване на СДВ. По-скоро и двете
произлизат от едно и също бродено качество: чувствителността. За
творчеството е нужна чувствителност на характера. Чувствителният
човек, както видяхме, попива невидими емоционални и психични сигнали
от заобикалящата го среда. Ето защо на някои нива на подсъзнанието си
той има по-дълбоко разбиране и усещане за света. Освен това човекът със
СДВ може да бъде по-чувствителен към конкретен вид сетивни
постъпления като звуци, цветове и музикални тонове. Иначе казано,
чувствителността му дава суров материал, който умът му преработва и
оформя. Ето как чувствителността допринася както за възникването на
синдром на дефицит на вниманието, така и за творчески импулс.
Колин - 41-годишен мъж, когото диагностицирах със СДВ преди две
години, 20 години беше работил като барман, пиеше повече от
необходимото и все се упрекваше, че не е завършил висше образование
като братята си. Истинският му интерес беше киното. Част от моя
терапевтичен подход е да изследвам творческата същност на хората, да ги
подтиквам сами да опознаят тази може би пренебрегната страна на лич-
ността им. Ако самочувствието означава да чувстваме - и ценим - себе си,
то това се отнася и до дълбоките творчески импулси. Убеден съм, че
автородителството при СДВ трябва да бъде насочено и към вътрешната
потребност от съзидание.
Неотдавна Колин отново ме потърси. Беше започнал работа в
процъфтяващата киноиндустрия във Ванкувър. Много му харесва и скоро
възнамерява да направи смел скок по отношение на финансовата си
сигурност, като напусне работата си в хотела.
- Само за едно ми е кофши - сподели той. - Работя с толкова много
хора, които винаги са знаели какво искат. Те са на двайсет години пред
мен. Много имам да наваксвам, за да ги догоня.
- Така е - съгласих се аз, - но първо трябва да догониш себе си.
Не всички биха могли да изкарват прехраната си в избраната творческа
сфера, но винаги насърчавам хората да открият естествената посока на
творческата си енергия и да й позволят да се изразява. Много възрастни
със СДВ няма нужда да търсят нищо ново, само да си припомнят

забравеното.
9. Медитация и осъзнатост
Проблемът със СДВ, подобно на всички други проблеми, засягащи
хората индивидуално и колективно, може да се реши само с балансиран
поглед към потребностите на човешки същества. Вече видяхме колко
важно е да се грижим за тялото си и да търсим помощ за развързването на
психологичните възли, които ни възпират. Третият стълб на
балансираното човешко съществуване е духовната работа. Тя може да се
вписва в религиозен контекст, но не непременно. Духовната работа е
възпитание на осъзнато усамотение. Медитативните и съзерцателни
практики на всички традиции, включително много видове молитва, имат
за цел да ни помогнат да се откъснем за малко от другите хора, предмети,
желания, мисли и страхове и активно да потърсим връзка между себе си и
останалата част от творението. Изключително полезна за всички,
духовната работа е особено ценна при СДВ.
Вековната мъдрост на традициите от всички континенти и култури ни
казва, че реалността има по-дълбоки и универсални аспекти от онези,
които сме свикнали да си представяме в изтормозеното си изолирано
работно ежедневие. Човекът, който не се чувства себе си, го разбира
интуитиВно. Без да може да обясни защо, той усеща, че има по-истински
Аз, който не прежиВяВа пряко, но Въпреки това съществува: иначе как
щеше да знае, че се разминава с него? Долавянето на истинския Аз,
смътното усещане за него се промъква в съзнанието, макар понякога и
само под формата на неудовлетворение, че не успяваме да установим
Връзка с него. Някак чувстваме, че в много от стремленията си Всъщност
гоним сенки, но самото наличие на тези сенки подсказва истински обекти
и същества зад тях. Когато човек каже, че не знае кой е, той изразява
убеждението си, че тоВа, което познава В себе си, е само частично
отражение на завършения му истински Аз.
Върховното постижение на западната цивилизация - науката, вече се
интерпретира толкова тясно, че се използва за изключването на важно
познание, за което хората са се трудили, изучавали и страдали стотици

поколения: знанието, че ние не сме само молекули, случайно събрани в
тяло; мимолетни мисли и чувства, които ту ни вълнуват, ту ни успо-
кояват. Толкова научни сме станали, че науката е започнала да игнорира и
отрича работата и опита на най-големите учители на човечеството.
За да не прозвуча като прозелит или някакъв авторитет по тези
въпроси, трябва да призная, че никога не съм имал духовни
преживявания, които биха ми позволили да говоря от личен опит. Най-
малкото, съвсем наскоро започнах да обръщам по-задълбочено внимание
на собствените си духовни потребности - и то засега по типично
непоследователния начин за СДВ. Въпреки това имам чувството, че някак
си спомням тези духовни реалности, което за мен означава, че не съм се
откъснал напълно от тях, макар да си мислех точно така.
Хора, които са изследвали в известна дълбочина въпроса за истинския
Аз - като психиатърът и будист Марк Епщайн и духовният учител и
психолог A. х. Алмас, казват, че за пълноценното разбиране на Аза
трябва да се ползват кaктo знанията и прозренията на съвременната
западна психология, така и духовните търсения на източните и
близкоизточните традиции, или без съмнение, на древните духовни
учения от други континенти. Те не предлагат синтез на източната духов-
ност и западната психология, а показват, че и двата пътя изследват една и
съща територия. Няма нужда да синтезирате онова, което бездруго е
единно. И аз съм убеден, че са прави.
Ето защо търсенето на единство във фрагментираното съзнание на
СДВ трябва да включва и духовен аспект, независимо как всеки го
дефинира за себе си. Аз лично избрах медитацията. Тя изглежда особено
непривична и отегчителна за ума със СДВ. Затова останах смаян, когато
установих, че напоследък ми е станала приятна и я чакам с нетърпение. С
времето става забавно да наблюдаваш премятанията, салтата и крие-
ниците на капризния неспокоен ум - да наблюдаваш всичко и да се
стремиш да не се идентифицираш с него, да не го вземаш за своя Аз.
Най-дълбоко развита е медитацията в будизма. Ницше нарича Буда
Великия физиолог†††††††. Спокойно би могъл да го определи и като
неврофизиолог. Видяхме, че неврофизиологичната основа на СДВ
††††††† Виж Ницше, Ecce homo. - Бел. преб.

348 £ ЧАСТ ШЕСТА
отчасти се състои в упоритостта на някои неврологични пътища,
активирани в ранна възраст в резултат на склонността на група нерви
щом веднъж са реагирали заедно, да продължат да го правят.
Медитацията за осъзна- тост, за развиване на третото oкo в ума, е пряк
начин да отслабим хватката на дълбоко запечатаните неврологични ре-
акции. Обръщайте точно внимание, миг след миг, точно на това, кoeтo
преживявате, точно сега, кaтo разграничавате

реакциите си от суровите сетивни събития - съветва Марк Епщайн2.
Медитацията е един от начините да въздействаме върху
неврофизиологията на СДВ. Тя е много важен подход, но не и
единственият. Благотворна е всяка дейност, която подпомага
концентрацията на ума - от градинарството до бойните изкуства.
Възрастните със СДВ би трябвало поне да помислят за възможността да
отделят по малко време всеки ден за съзерцателно усамотение. Това не е
същото, като да седят сами в стаята си, да четат, да слушат музика или да
се отдадат на мечтите си. Съзерцателното усамотение означава да
насочим вниманието си към живота, мислите и чувствата си. И то, като
природата, има интегриращ и хармонизиращ ефект.
Умението за концентрация се развива с практика и упражнения, също
като умението да свирим на пиано. Няма по- трудно нещо за ума със СДВ
от това да медитира или съзерцава с решително внимание. Мозъкът,
свикнал от десетки години с невниманието и хаоса, няма да се
реорганизира за една нощ. Ако имате за цел да постигнете внимание и
присъствие на ума в дългосрочен план, трябва всеки ден да посвещавате
време и усилия за тяхното изграждане. В началото би било добре, ако от
20-30 минути, отделени за практика дневно, успявате да се фокусирате
дори за 10% от времето. Ключът е постепенното укрепване на жилите,
отслабени от липса на употреба.
При всички задачи, произтичащи от автородителството, параграф 22 за

Възрастния със СДВ си остава фактът, че именно състоянието, което иска
да надрасне, го възпрепятства да създаде необходимите за целта услоВия.
За да уталожим хаоса вътре в себе си, трябва да разчистим хаоса отвън -
породен от този вътре. След цял живот обезсърчителен опит човек се
надява, че ще намери помощ в някое вълшебно хапче или в мъдростта на
някой специалист. Много хора искaт да преобразят живота си - пише
лекарят Андрю Уайл, - но не могат да си представят, че ще го направят
без външна помощ. Aкo имаше вещи ръце, кoитo да приложат нужната
сила, за да ги раздвижат, навярно биха успели, но оставени сами на себе
си, не излизат от привичните коловози.
Както вече видяхме, никой не може да вдъхне мотивация на друг.

Никой не може да вдъхне насила мотивация и на самия себе си. Най-
добрата нагласа е тази на състрадателното търпение, която включва и
толерантност към неуспехите. Когато става въпрос за промяна на
нездравословни навици или възприемане на полезни, посочва Уайл,
самият опит е по-важен от успеха3.
Кога да започнем? Още сега. Както вдъхновяващо се изрази един
бивш министър на Британска Колумбия: Време е да хванем бика за
рогата и да го погледнем твърдо в очите.
ЧАСТ ШЕСТА Й 351

ВМЕСТО СЪЛЗИ И ПЕЧАЛ:
зависимостите и мозъкът
при СДВ
Не виждаха, защото очите, не сърцата им преливаха; защото не е

речено: Сърце пълно, очи пълни! — а нечии очи никога не се пълнеха,
особено през последните десетилетия, затова след години щяха да
наричат нашия вeк вeк на безсълзие, макар че има толкова много мъка
по света.
ГЮНТЕР ГРАС,
Тенекиеният барабан“
З
ависимостта е упойка. Тя ни откъсва от смута в
съзнанието. Измъкваме се от познатото уморено
съзнание, за да приемем друго
състояние, което ни изглежда по-уютно, поне за малко. В не-
знанието и отчаянието си да се изплъзнем от ума си ние се
поддаваме на зависимостта и лунатичния й унес.
Независимо дали си дават сметка за това, много хора,
пристрастени към различни вещества или модели на поВеде-
* Г. Грас. Тенекиеният барабан. ПреВ. Н. Фурнаджиева. Христо Г. Данов, 1990. - Бел. прев.
352 К||1 ЧАСТ ШЕСТА

ние - хазарт, секс-мания, хронично импулсиВно пазаруване, ра-
ботохолизъм, пресилени тренировки, търсене на адреналин, като
автомобилни надпревари, злоупотреба с никотин, кокаин, алкохол или
марихуана, - Всъщност имат синдром на дефицит на Вниманието. За
пример, според някои проучвания процентът пушачи сред хората със
СДВ е три пъти по-Висок от средното за населението.
Пристрастяващите вещества имат разбираем привлекателен ефект за
мозъка със СДВ. Никотинът изостря ума и вниманието. Освен това
повишава настроението, като стимулира отделянето на неврохимикалите
допамин - важен за чувството на възнаграждение и мотивация, и
ендорфини - естествените опиоиди на мозъка, предизвикващи чувство на
удоволствие. Ендорфините, сходни по химична структура с морфина,
служат още като обезболяващи и успокояват както физическата, така и
емоционалната болка. (Смята се, че една от причините за впечатляващата
устойчивост на малките деца, които с широка усмивка си удрят главата и
си посиняват коленцата в ръбовете, докато изследват света около себе си,
е именно изобилието от ендорфини на този етап от развитие.)
Комбинацията от възбуда и успокоение превръща пристрастения пушач,
също като пристрастения любител на кафето, в буден сомнамбул. И
обратното - алкохоликът се намира в състояние на ступор с умъртвени
нервни окончания; както се казва, той не изпитва болка.
Не толкова очевидни, но също толкова физиологични са ефектите от
автостимулираните модели на поведение върху мозъка. Комарджията и
сексохоликът, компулсивният купувач и скиорът, спускащ се по
непознати ледници, търсят същия прилив на допамин и ендорфини, които
получава и наркоманът. Whatever gets you through the night ‡‡‡‡‡‡‡. Ниe, със
синдро
ма на дефицит на вниманието, обичаме допамина и ендорфи- ните.
Имал съм периоди, когато работохолизмът ми не успяваше да
задоволи нуждата от забрава. Трябваше ми нещо повече и аз го намерих в
занимания, които косвено подхранваха творческите и духовните ми
потребности - косвено, защото им- пулсивният СДВ характер няма
представа какви са истинските му потребности и им намира заместващи
‡‡‡‡‡‡‡ Песен на Джон Ленън: букВ. с кaкSoтo ще изкараш до сутринта. - Бел. прев.
ЧАСТ ШЕСТА Wjl 353
символични изражения. Моят избор беше неконтролируемо купуване на
класически плочи и дискове, редувано - или съчетано - с неистово
пазаруване на книги. Отстрани може да изглежда като невинно и дори
възхитително хоби - и точно такова би било, ако му се бях отдал
съзнателно и умерено. Наркоманът обаче няма контрол върху
увлечението си. Компулсията зове и той тича да й угоди. Постепенно, с
всяка следваща оргия В музикалния магазин или книжарницата, започнах
да чувствам как се стопявам до призрак на самия себе си, изпълнен със
само- презрение и търсещ извинение за съществуването си. Лекувал съм
хора, пристрастени към хероин, и сега откриВах у себе си същия празен,
налуден поглед, който виждах в техните очи. Всеки, който е пристрастен
към определено поведение, знае или би трябвало да знае, че от участта на
наркомана го дели само малко късмет.
През годините похарчих хиляди за компактдискове. С лекота хвърлях
няколкостотин долара в рамките на час-два. Мисля, че рекордът ми беше
близо 8000 долара за една седмица. (Пазя касовите бележки от нея за
спомен.) От финансоВа катастрофа ме спасяваха единствено доходите ми
на един от онези себеотрицателни - да се разбира работохолизирани -
лекари, на които светът толкова се възхищава. Лесно ми беше да
оправдая цялото това харчене като компенсация за усилния ми труд:
едната ми зависимост беше алиби за друга-
ЧАСТ ШЕСТА Wjl 354

тa. Объркването ми - което отноВо и отново наблюдавам при
пристрастените хора със СДВ - идваше от факта, че и двете зависимости
представляваха истински аспекти на личността ми, макар и
преувеличени. Пристрастяването към музиката и книгите се маскираше в
собствените ми очи като естетическа страст, а това към работата - като
желание да служа на хората. А аз наистина имам естетическа страст и
наистина искам да служа на хората.
Всъщност в купуването на колосални количества дискове и книги
само по себе си няма нищо лошо, поне по стандартите на нашето
общество§§§§§§§. Възможно е някой толкова много да обича музиката и
четенето, че след подобаващ размисъл да реши да им отделя значителна
част от доходите и енергията си. Истината е, че при мен - както при
всички наркомани - вълнението се криеше не във фиктивната цел -
слушането на музика, а в процеса на придобиване. Години по-късно още
не съм изслушал много от оперите и симфониите, които притежавам, да
не говорим за неразпечатаните дискове, които продавах за стотинки,
защото ми трябваше място на етажерката за някоя друга версия,
привлякла погледа ми.
Съществува тънка, но ясна разграничителна линия между
зависимостта и страстта. Всяка страст може да се превърне в зависимост.
Въпросът е кой е шефът: личността или моделът на поведение.
Зависимостта е повтарящо се поведение въпреки съзнанието, че вредим
на себе си или на другите. Страстта е насочена към определена цел или
процес (картина, която купуваме, или картина, която създаваме), а зави-
симостта - към тръпката от дадено поведение, не обичта
§§§§§§§ Ако изключим очеизвадното противоречие, че човек с предполагаемо хуманитарни принципи може да
оправдае подобно прахосничество, при положение че па няколко преки от него други хора гладуват. Дори не съм
се доближил до решаване то на този проблем. Явно не съм готов да се справя с него. - Бел. авт.
ЧАСТ ШЕСТА 30.

към него. (Целта на комарджията не е да спечели, а да изпита тръпката от
залагането.)
Ефектите върху семейния ми живот бяха съкрушителни - не заради
финансовата тежест, нито дори заради времето, което прекарвах извън
дома, шляейки се по магазини. Главният проблем беше, че не бях с
близките си: нито физически, нито духом. За наркомана понятия като
морал, истина, все- отдайност към партньора и децата избледняват до
абстракция. Постоянно карах децата да ме чакат или ги пришпорвах
според собствените си нужди. Лъжех жена си всеки ден - понякога в
продължение на седмици или месеци. Когато идвах на себе си, правех
виновни признания и давах обещания, които после бързах да наруша.
Влетявах вкъщи и струпвах новите си придобивки на верандата,
преструвайки се, че цялото ми внимание е за семейството. Вътрешно
обаче не мислех за нищо друго освен за музиката.
Естествено, мразех се за това, но колкото повече се мразех, толкова
по-суров, властен и критичен ставах към синовете и дъщеря си. Човек не
е в състояние да види потребностите на другите, особено тези на децата
си, докато умът му е зает със собствените му фалшиви нужди. Стигнах до
дъното - но не и края - на своята зависимост един ден, когато зарязах
раждаща жена в болницата, за да изтичам до центъра и да си взема
последния запис, по който се бях вманиачил. И пак щях да имам Време да
се върна за раждането, ако не бях започнал да се оглеждам и за други
дискове. Когато се върнах, смотолевих някакво извинение, без да давам
обяснения. Всички проявиха огромно разбиране, дори и разочарованата
пациентка********. Все пак аз съм зает доктор. Не мога да огрея навсякъде
едновременно.
На зависимостта се отдавах с безмерна концентрация. Помнех
заглавия, диригенти, звукозаписни компании, рецензии. Мозъкът ми
работеше отлично. Уговарях си срещи за обяд с различни хора в различни
ресторанти по едно и също време, но никога не забравях да се обадя в
магазина, за да поръчам някой диск. Префронталните ми дялове плуваха
в ендор- фини и допамин, резултат от вълнението покрай търсенето и
получаването на желаната придобивка. Зависимостта притежава
******** Тя се казва Джойс и отдавна знае тази история. - Бел. авт.

странната способност да кара наркомана да се чувства пo-жив.
Проблемът е, че все повече го откъсва от истинската му същност. Той
задоволяВа само апетита, не и глада си.
Казано на биохимичен език, всяко пристрастяващо вещество или
поведение е форма на самолечение, самопредписано болкоуспокояващо
за емоционално страдание. Но човекът със СДВ се лекува и от състояние,
за което дори не подозира.
Независимо към какво сме пристрастени, терапията на СДВ не може
да напредне, докато не приемем, че зависимостта ни е факт, и не
предприемем стъпки за прекратяването й. Няма начин да приспиваме
чувствата си, а да се надяваме да бъдем истински будни. Когато
доминира зависимостта, истинският ни Аз - това, което действително сме
- дреме някъде дълбоко. За да подчиним зависимостта, трябва да овла-
деем болката, да я приемем за нещо свое. Докато това не стане, болката
владее индивида, а зависимостта го управлява. Задачата за интегриране
на мисълта и чувството се нарича стремеж към овладяване - пише
психологът, специалист по зависимостите Робърт Дж. Киърни:
Когато човек е способен на отговорност, а не е склонен да отрича, той

осъзнава... какво чувства и знае... какво се е случило вътре в него, та да
породи такива чувства. Това е верига от три звена, свързани от
осъзнаването: осъзнаване на съби- тията, осъзнаване на
интерпретацията на тези събития и осъзнаване на емоционалната
реакция, последвала интерпретацията. Ако веригата се прекъсне, той
вече не владее чувството, не го възприема като свое. Когато
изпълняваме задачата по овладяване, веригата е здрава1.
Както Веднъж казах на терапевта си, навсякъде чета, че трябва да

почувствам болката и мъката си. Колкото и да се мъчех, не можех да се
заставя да си измисля емоции според предписанията в някоя книга.
Чувствата или ги има, или не. Къде тогава беше моята болка, моята мъка?
- Много си прав - съгласи се той. - Откъде да знаеш?
Напомни ми, че постоянно се стимулирам с несекваща дейност, работя
много, за да не дам и миг покой на ума си, тъпча го с мозъчни бонбони -

така че какво точно очаквам да почувствам? Нима оставях и най-малка
пукнатина, през която да се процедят чувства?
Вече знаем, че мозъкът на хората, склонни към зависимост, е с
биологично предразположен дисбаланс на химикалите в него. Смята се
например, че наркозависимите страдат от относителен недостиг на
ендорфини - естествените наркотици на мозъка. Хората със СДВ като че
ли пък имат дефицит на допамин - химикалът на възнаграждението.
Съществуват вероятно и комбинации от дисбаланси. Какви са причините
за нарушения в мозъчната химия? Опростенческият научен отговор
отново би ни насочил към генетичното наследство, макар че някои
компулсивни морализатори държат винаги да търсят етически
несъвършени, слабоволеви виновници. Те се докосват до истината, като
отхвърлят генетичния детерминизъм, но и привържениците на
генетичната теория са прави, като изтъкват значението на биологията и
физиологията. Но и двете групи пропускат най-важното.
Дефицитната неВрохимия на зависимостта, също като дефицитната

неврохимия при СДВ, може да се проследи до събития от първите една-
две години от живота - решаващият формиращ период за мозъка2. В
Глава 12 видяхме, че емоционалният стрес може да се отрази на
производството на мозъчни химикали. Спомнете си бебетата маймунки,
които показват спад на допамина В челните дялове след едва некол-
кодневна раздяла с майките си. Социалната изолация, ранното лишаване
от емпатична грижа води до трайна редукция на мозъчните опиатни
рецептори - пише изследователят и теоретик Алън Шор 3. Погледнато в
такава светлина, катастрофалната честота на злоупотреба с вещества сред
потиснатите малцинства в Северна Америка би могла да се обясни с
непоносимия стрес, наложен от днешното общество върху семейния
живот на бедните и онеправданите. И въпреки това медиите с готовност
скачат на всяка шумотевица около т.нар. ген на алкохолизма, например.
Видно е, че болката, от която злоупотребяващият иска да избяга,
произлиза от същите преживявания, лишили го от химикала, който се
стреми да си набави чрез вещества. Емоциите, които пристрастеният към
едно или друго поведение се мъчи да заглуши, са запечатани във
веригите на имплицитната му памет по същото време, когато са били

спънати веригите на допамина - същите, които сега той се опитва да
стимулира чрез тръпки и вълнения. Колкото повече усилия полагат тези
хора да компенсират дефицитната си биохимия чрез съответните си
зависимости, толкова повече задълбочават емоционалната празнина,
която може да се запълни само с признаването на проблема и
осъзнаването на причините за него в миналото и настоящето.
Голяма част от възрастните със СДВ признават, че на определен етап
от живота си са били пристрастени към някак
во вещество, а немалко продължават и сега. Когато установя, че
родители, търсещи лечение за дете със СДВ, имат проблем като например
алкохолизъм, аз им обяснявам колкото мога по-внимателно, че не можем
да гоВорим за каквато и да било смислена помощ за сина или дъщеря им,
докато самите те, родителите, не се изпраВят срещу сВоята заВисимост.
Някои от тях не идВат Втори път при мен. Възрастните, които биха
желали да надраснат собствения си синдром на дефицит на Вниманието,
трябва да направят подобен избор. Докато се подчиняват на зависимостта
си, те се отнасят към себе си не по-добре от родителите, които не могат
да се откажат от своята дори за да помогнат на детето си.
Зависимият човек, който търси изцеление, може да се обърне към
множество потенциални източници на помощ, Въпреки че голяма част от
тях акцентират изцяло върху зависимостта, а не върху причините за нея.
Много често сме толкова заети с проблема, създаден от употребата на
наркотици - пишат д-р Халоуел и д-р Рейти, - че не се замисляме каква
цел обслужва наркотикът за този, който го употребява4. Ако
синдромът на дефицит на вниманието не може да се третира успешно на
фона на доминираща заВисимост, то и зависимостта не може да бъде
преодоляна, докато игнорираме СДВ и общия произход на двата
проблема.
В романа си Тенекиения барабан немският писател Гюнтер Грас
описва нощен локал, в който преситени клиенти идват да кълцат лютив
лук под бесните звуци на барабан. Сълзите им текат и те усещат своята
печал, инак потисната в душите им. Тяхната зависимост е изкуствено
предизвиканата сила на дълбоката емоция. Както пише Грас, ние твърде
много сме се отдалечили от мъката си, която е най-истинната част от

самите нас. Няма път към себе си, който заобикаля болката.

СЕДМA
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
31.
НЕ БЯХ ВИЖДАЛ ДЪРВЕТАТА:
какво могат и какво не могат
лекарствата
Вярвам, че едни от основните усилия на невробиологията и

медицината трябва да бъдат насочени към облекчаване на
страданието... Но кaк да се справим със страданието, кoeтo
възниква отлични и социални конфликти извън медицинската сфера -
това е друг, изцяло нерешен въпрос. Сегашната тенденция е да не се
прави разграничение и към всеки дискомфорт да се прилага
медицинският подход.
Д-Р АНТОНИО Д А М А 3 И 0, Грешката на
Декарт
В
практически аспект употребата на медикаменти за
лечение на синдрома на дефицит на вниманието е доста
ясен въпрос. Сложното е как се използват понастоящем и
ролята им на първи избор.
Съществува основателно опасение, че много често лекарствата
се предписват с намерението детето да стане по-уп- равляемо от
гледна точка на възрастните. Виждал съм дете с назначен риталин,
като на родителите е заявено, че ако не го приема, не може да ходи
на училище. ТакиВа истории не са рядкост. Смята се, че броят на
ЧАСТ СЕДМА 31. 363

децата в Квебек, приемащи риталин, се е увеличил почти 4 пъти от
1990 г. досега††††††††. Според публикация в Globe and Mail Пиер
Паради - професор по образователни науки в Университета на
Квебек, твърди, че причината до голяма степен е в масовото
изискване на училищата към родителите децата им да използват
медикамента1. Проф. Паради посочва, че повишаването на
употребата на риталин съвпада с намаляването на броя на
учителите за деца със специални образователни потребности,
психолозите и социалните работници в образователната система -
резултат от орязаното финансиране, което в цяла Северна Америка
се възприема като дълг на отговорните правителства.
В същото време е вярно, че част от възраженията срещу
медикаментите идват от хора, които нямат ни най-малки познания
по темата. Веднъж бях остро предизвикан от ра- диоводещ, който
настояваше да разбере как така оправдавам предписването на нови
и неизпитани медикаменти като Риталин на деца. А истината е, че
това лекарство е познато и се използва от поне четири десетилетия.
Забелязал съм също, че хората с най-крайно мнение по въпроса са и
най-зле запознати със същността на синдрома на дефицит на
вниманието. Без да разбират сложните му физиологични
измерения, те си въобразяват, че става въпрос за елементарен опит
от страна на авторитарните училища да контролират разглезените
или проблемни деца на небрежни родители.
Само човек, който не е виждал или лично не е изпитвал ползата
от лекарствата, може да се противопоставя катего
†††††††† Т.е. до 1999 г. - Бел. прев.
364 31. ЧАСТ С Е Д М А

рично на употребата им. Положителните ефекти често са драстични
и незабавни.
- Никога не бях виждала дърветата - развълнувано сподели моя
пациентка, жена на 54 години, след приема на ниска доза от
психостимуланта Декседрин. - Живеем срещу парка и имаме
красива гледка, но досега не бях забелязвала колко е зелено...
Почти 3 години по-късно тя продължава да приема същата ниска
доза и да споделя същите ефекти, които й се струват вълшебни.
Подобни отзиви чувам и от други възрастни:
- Знаете ли какво правя за първи път в живота си? - попита ме
40-годишен мъж след три седмици на риталин. - Отстоявам себе си.
Хората се радват, че успяват да изкарат цял работен ден, без да
забравят какво са захВанали да правят през три минути; че успяват
да изпишат цели страници наведнъж, без да се разсеят. Една
студентка сподели, че мигрените й са намалели. Притеснявах се да
й изпиша риталин, защото понякога предизвиква глаВоболие; оказа
се обаче, че мигрената й е била предизвикана от тревожност заради
проблемите около ученето. Медикаментът помогна за решаването
им толкова ефективно, че тя започна да изкарва по-високи оценки
от всякога.
Една тийнейджърка, на която неотдавна назначих риталин - 15-
годишна девойка с чудесно чувство за хумор, отишла при
родителите си половин час след първата доза и им рекла:
- Дощя ми се да слушам скучен урок по география.
Първата й работа била да си пусне образователния канал по
телевизията. Същата вечер за първи път от години разговаряла
спокойно и интимно с майка си. Подобни положителни ефекти
наблюдаваме и при деца от началното училище.
В много други случаи резултатите не са толкова впечатляващи.
Медикаментите не действат или предизвикват неприятни
странични ефекти, като главоболие, загуба на апетит, вялост,
ЧАСТСЕДМА 31. 365

безсъние и тревожност‡‡‡‡‡‡‡‡, или просто положителните ефекти не
са толкова впечатляващи.
Няма начин да се предвиди индивидуалната реакция към оп-
ределен медикамент. На всички, които решат да опитат
психостимулант, обяснявам, че всеки човешки мозък има своя
собствена химия и ние не знаем как ще се повлияе тя. Макар
психостимулантите да се използват в клиничната практика от 1937
г. насам и да ги познаваме и разбираме толкова добре, колкото кой
да е друг медикамент, всеки човек, който за първи път ги приема, в
известен смисъл е опитна мишка сам за себе си. Но няма причина
да се страхуваме от тях. И по-точно, ако не желаем да ги
използваме, то трябва да бъде по правилните причини, а не заради
дезинформация, като например ширещата се заблуда, че
медикаментите водят до пристрастяване у пациентите със СДВ.
Въпреки че с тях понякога се злоупотребява - както и с други
лекарства, приемът им в предписаните дози не води до зависимост.
По-скоро може да се каже, че предотвратяват зависимостите, като
коригират някои аспекти на биохимията, които биха предразполо-
жили човека към злоупотреба с вещества, както вече стана дума в
предишната глава.
Основната роля в лекарствената терапия на СДВ се пада на
психостимулантите, най-познатите от които са ме- тилфенидат,
известен с търговското име Риталин, и декс- троамфетамин сулфат,
популярен като Декседрин Въпреки че имат различен механизъм на
действие, и двете вещества
‡‡‡‡‡‡‡‡ Не може да се предскаже при кого ще се прояВят странични ефекти и при кого - не. Страхът
от нежелани ефекти не е причина да не се изпробва даден медикамент. ако няма други
противопоказания. Страничните ефекти отминават часове след прекратяване на приема и не водят до
трайни увреждания. Като цяло, психостимулантите се понасят доста добре от повечето пациенти. - Бел.
авт.
366 31. ЧАСТ СЕ ДМА

стимулират активността в мозъчната кора, като баланси рат нивата
на невротрансмитерите (химическите пoслани- ци) в челния дял на
мозъка и други центрове, свързани с възбу дата и вниманието.
Както видяхме от аналогията със заспа- лото ченге в Глава 5,
повишаването на инхибиращата (възпиращата) сила на мозъчната
кора води до намаляване на хаоса и увеличаване на капацитета за
съпротива срещу разсейване. Човек се чувства по-спокоен, по-
фокусиран и по-целенасочен.
Не може да се каже, че кой да е от двата медикамента е по-добър
от другия; индивидуалният отклик зависи от конкретния
организъм. Съществуват и други медикаменти, включително
психостимуланти, антидепресанти в ниски дози и други класове. Не
възнамерявам да провеждам техническа дискусия за
преимуществата и дозировките на различните лекарства; темата е
достатъчно добре покрита в други книги за СДВ. Много по-важни
са принципите, които би следвало да насочват терапията, не на
последно място - самият въпрос дали изобщо трябва да се прилагат
медикаменти в конкретния случай.
Само един човек има правото да реши дали ще се лекува с

медикаменти: този, който се очаква да ги приема
При възрастните това е очевидно, но при децата този принцип

често се подминава. Много е важно детето да не се смята за болно;
да не мисли, че му има нещо. Синдромът на дефицит на
вниманието не е болест и не изисква лечение. Медикаментите
могат да подобрят функциите, ако такава е целта на детето, но
никой не бива да му налага изискванията на света на възрастните.
Приемът на химични вещества променя Вътрешното себеусещане и
отношението към сВета. Дори тези промени да са положителни, пак
е сериозно прекрачване на границите от страна на родителите или
училищните власти, които настояват детето да се подложи на
подобни флуктуации на химичния баланс протиВ Волята си.

Можем да си представим фрустрацията на учител, изправен пред
пълна стая с деца, 2-4 от които имат СДВ. Ако не ги игнорира или
не ги застаВи да се държат пасивно, голяма част от енергията му ще
отива за тях, за сметка на останалите. В поВечето случаи учителите
не са подготвени за работа с такиВа деца. Познанията за синдрома
Варират между учителите също толкова непредсказуемо, колкото
между лекарите. Абсурдно е обаче лишената от финансиране
образователна система да търси фармакологични спасения.
ОпитВаме се да променим децата, за да се Впишат В училището,
вместо да организираме училището така, че да отгоВаря на
потребностите на онези, които заради досегашния си опит в това
об- щество имат потребности и качества, изискващи повече
гъвкавост и оригиналност, отколкото образователните институции
могат да им предложат в момента.
Разбираемо е и отчаянието на родителите, които копнеят за
малко облекчение от понякога невъзможната наглед задача да се
справят с дете със СДВ, както и притеснението им, че без лекарства
то няма да се представи добре в училище. Виждал съм двойка,
стигнала дотам да разтваря риталин в сока на детето за закуска.
Отказвал да го приема, но без него постоянно имал неприятности в
училище. Настоях незабавно да прекратят тази практика.
Понякога родителите се смущават от факта, че толкова много
държа на автономията на детето. Не го ли заставяме да взема
лекарството си, съвсем ще загази - твърдят те. Но дори да
изключим принципа, аз имам съвсем практически съображения, ако
мислим за дългосрочните, а не за краткосрочните цели. Напълно
възможно е детето да изкара началните класове благодарение на
насилственото лечение с медикаменти. А после? Всички, освен най-
сплашените деца, започват да показват сериозна съпротива доста
преди пубертета. Цялата им потисната контраволя избухва. Те
изпадат в състояние на силен отпор срещу лекарството, независимо
колко им помага. Едновременно с това натискът върху детето и

нарушаването на личните му граници саботират дългосрочното му
развитие, което би трябвало да бъде глаВната цел на терапията.
Много по-добре е родителите да работят върху привързаните
отношения с детето си и върху собствените си подходи към него,
отколкото да се притесняват за оценките в училище. Децата, които
се чувстват сигурни в себе си и във Връзката с родителите си, е по-
малко вероятно да откажат лекарствената помощ, ако тя
действително им е необходима.
Важно е медикаментите да се изписват от компетентен специалист
Медикаментите, които се използват при синдром на дефицит на

вниманието, не могат да се изписват по обичайните фиксирани
схеми. В повечето случаи лекарите прилагат добре познатия
рецептурен подход, напомнящ на готварска книга. Дозировката на
пеницилина при бактериална инфекция на гърлото например е една
и съща при пациенти на 8 и на 80 години. Други медикаменти
зависят от теглото. При пси- хостимулантите обаче няма точни
правила. Малкото дете може да се нуждае от по-голяма доза от
едрия възрастен, както и обратното. Започва се с много малки
количества, които постепенно се увеличават. Ако детето получи
нежелани ефекти от психостимулант, който отдавна използва,
грешката е в предписанието, не в медикамента. Много е просто да
се намали дозата или да се прекрати изцяло приемът, ако има
някакъв проблем.
Целта на медикаментите не е да контролират поведението на

детето, а да му помагат да се фокусира
Голяма част от децата в предпубертетна възраст, които приемат

риталин, са момчета, а дори при момчетата със СДВ има и други
причини за буйно поведение освен синдрома. Ако лекарят
увеличава дозата, докато постигне идеално поведение в клас,
ЧАСТ с Е д м А 31. 369

накрая може да получи едно постоянно упоено дете, изгубило
онази специална жизненост и искра, типична за много от
малчуганите и подрастващите със СДВ. Целта е преживяването на
детето за самото себе си, не външното поведение. Никое дете не
бива да приема лекарства, които му причиняват нежелани ефекти,
също както не заставяме възрастните да го правят.
Възрастните трябва да имат ясни и ограничени очаквания към

ефектите от лекарствата
Присъствах на конференция за синдрома на дефицит на вни-
манието при възрастни. Паузите между лекциите бяха запълнени
предимно с разговори, които се въртяха около това кой какви
лекарства взема, с какво може да ги замени, какво може да добави.
Витаеше общо настроение на разочарование, че въпреки
фармакологичното лечение хората продължават да срещат
значителни трудности в живота си. А лекарствата, естествено, не
могат да променят големите проблеми, с които човек се бори. В
някои случаи са големи помощници, в други ползата от тях е
ограничена. Но те никога не могат да

разрешат фундаментални проблеми, като ниско самочувствие,
страх от интимност, напрегнат начин на живот и липса на
себепознание. Ако приемате медикаменти, следва да го правите
само с конкретната цел да намалите склонността към разсейване и
да подобрите способността за концентрация и фокусиране, не да
промените живота си или живота на детето си.
Възрастният трябва да осъзнава емоционалното си състояние,

когато реши да приема медикаменти за СДВ
Не е изключение възрастен със синдром на дефицит на Вниманието

да страда от лека хронична депресия или тревожност. В този случай
има Вероятност психостимулантите да не помогнат и дори да
Влошат положението. Ако откривате депресия или тревожност,
трябва да се занимаете пърВо с тях или поне едновременно с
другата терапия.
Медикаментите не бива никога да бъдат единствено и дори първо

средство на лечение
Най-сериозният проблем с широкото разпространение на ме-

дикаментозната терапия при СДВ е, че много често - може би в
повечето случаи - те са единствената последователно прилагана
интервенция. Ала сами по себе си лекарствата не водят до
дългосрочни положителни промени. Когато детето или възрастният
спре да ги приема, оказва се, че проблемите са същите, както преди.
Синдромът на дефицит на вниманието не е точно медицински
проблем. Нито причините, нито проявленията му се дължат на
заболяване. Факторите, които създават вътрешния смут и
специфичните модели на поведение при СДВ, са само отчасти
свързани с вътрешната биохимия и много повече - с условията на
живот на детето или възрастния. Лесното фармацевтично решение
звучи изкушаващо, но води в грешна посока. Много по-трудно - и
ЧАСТСЕДМА 31. 371

много по-важно - е да насочим вниманието си към проблемите на
психологичната сигурност, отношенията в семейството, начина на
живот и самочувствието.
Една от множеството точни и проницателни препоръки на
психолога Томас Андерсън в книгата Митът за детето със СДВ е,
че медикаментите нямат място на първа линия. Най-важното е, че
лекарството може да се използва кaтo последно средство след
сериозен опит да се приложат редица подходящи
немедикаментозни интервенции, но без значим резултат, пише
той2. Аз може би не бих се изразил толкова категорично, но
въпреки първоначалния ми ентусиазъм по отношение на
лекарствата някога, когато научих за СДВ, и въпреки очевидните
им благотворни ефекти, вече не съм на същото мнение §§§§§§§§. Има
ситуации, в които е разумно отрано да се приложи фармакологична
интервенция, стига детето да я приема доброволно - например при
твърде хиперактивно дете, чийто семеен и училищен живот са в
криза. В никой случай обаче не бива да се подкрепя лечение
изключително с медикаменти, а целите на развитието, очертани в
тази книга, винаги трябва да бъдат водещи в решенията.
§§§§§§§§ За съжаление, отричайки самото съществуване на синдрома на дефицит на Вниманието, д-р

Армстронг с мръсната вода изхвърля и бебето. Въпреки това книгата му е изключително полезно четиво
за родителите на деца със СДВ. - Бел. авт.

Мислете за дългосрочните последици от употребата на
медикаменти,
а не само за краткосрочните резултати
Петнадесетгодишната девойка, изпитала неочаквано желание да

слуша скучен yрoк по география след първата си доза риталин,
въпреки това имаше смесени чувства по отношение на лекарството.
- Това не съм аз, с която съм свикнала - сподели тя. - Странно е,
когато умът ти работи по друг начин.
Преди и по време на пубертета децата са изправени пред
задачата да укрепят усещането за себе си, представата за
собствената си личност. Медикаментите им налагат изкуствено
състояние, като променят настроенията и мислите им. Дори и
положително, влиянието им може да засили объркването от всички
други промени и вътрешни конфликти, бушуващи в ума на
тийнейджъра; да осуетят дългосрочната цел на подрастващия да
формира единна представа за собствен Аз3, по думите на Станли
Грийнспан.
Една от главните причини да не притискаме детето е, че има
много по-малък риск интегрираното усещане за собствения Аз да
пострада, ако то само пожелае фармакологичното лечение. Със
свободното си решение то не просто избира медикамента, но и дава
знак, че този Аз е готов да приеме съществуването на проблем в
определени аспекти и помощ за решаването му. Подкрепяйки
свободата на избор на младия човек, родителите изразяват вярата
си в него, не му внушават, че нещо не му е наред, и не на последно
място - не усилват тревожността му, че родителите му не го
приемат такъв, какъвто е.
3
1.
Не преувеличавайте ефектите от медикамента
Лесно можем да си направим погрешни изводи от истории като
тази на момичето, водило истински разговор с майка си за първи
път от години след приема на риталин. Някои биха го приели за
доказателство, че единственият проблем между майката и дъщерята
е бил синдромът на дефицит на вниманието при последната и той
Вече е излекуван. Нищо подобно. В това семейство остават много
проблеми, върху които родителите тепърва ще работят. Самото
момиче, въпреки общуването с майка си, улеснено от лекарството,
продължаваше да говори обезсърчено за отношенията с родителите
си:
- Защо не могат просто да ме приемат такава, каквато съм? -
питаше то. - Не разбирам защо изобщо съм им притрябвала вкъщи.
фактът, че медикаментът й е помогнал да се успокои и фокусира,
безспорно показВа, че има неврофизиологичен проблем, но случаят
осветлява и проблем при майката: тя също се напряга, когато
дъщеря й е напрегната. Собствените й тре- вожности се задействат
и тя не може да остане спокойна, любяща и внимателна. Не успява
да приеме дъщеря си, когато излиза извън контрол. Между тях не
се е състояла достатъчно индивидуация (диференциация). Бащата
също участва В триъгълника посвоему. Отговорност на родителите
е да осъзнаят динамиката и да я променят - нещо, което тази двойка
усърдно се зае да направи.
Като се има предвид решаващата роля на нефармакологич- ните
подходи, как бихме могли да обясним огромния превес на
медикаментозното лечение? Един от факторите, разбира се, е
северноамериканският ищах към бързите решения и надеждата за
скоростно избавяне от досадните и трудни проблеми. Но не е
толкова просто.
Aкo съвсем доскоро клиничният опит с пациентите обикновено
диктуваше какво да се прави в лабораторията за медицински
проучвания - пише лекарят Шъруин Нюланд, - днес откритията в

лабораторията често казват на лекаря кaк- во да прави с
пациентите. Опашката размахва кучето. Нещо повече: опашката
се превръща в кучето4. Истината е, че учените и лекарите много по-
лесно намират средства за изпитване на медикаменти, отколкото на
терапии, които не крият потенциал за големи печалби,
фармацевтичните компании - основният източник на финансиране,
нямат мотиви да подкрепят алтернативни подходи, които няма да
се отразят по никакъв начин на сметките им. Ако използваме мета-
фората на д-р Нюланд, причината за това състояние на нещата е, че
опашката става все пo-тлъста и все по-лесно размахва, както си
пожелае, измършавялото от глад куче.
ЧАСТ С Е Д М А 31. 375

32
. СЪЩНОСТТА НА ВНИМАНИЕТО
Хората (с помощта на условности) са решавали всичко по най- лекия

начин, според най-леката от леките възможности; но е ясно, че ние
трябва да се уповаваме на трудното; всяко живо същество се
уповава на него, всичко в природата расте и се брани по свои си
начини - тaкa добива същност, опитва се на всяка цена да бъде себе
си пряко всяка съпротива. Малко знаем, но това, че трябва да се
уповаваме на трудното, ни дава увереност, която няма да ни напусне.
РАЙНЕР МАРИЯ РИЛКЕ, Писма до един
млад поет*
Цял живот се преструвам на нормална - сподели

веднъж 50-годишната Елизабет, интериорен
дизайнер по професия.
Това усещане е познато на всички възрастни със
синдром на дефицит на вниманието. Те се
опитват да се впишат В заобикалящата ги
среда, като потискат силата на чувствата си
ЧАСТ с Е Д М А за неща, които останалите намират за
незначителни,
* Р. М. Рилке. Писма до един млад поет. и Ерго, 2016. - Бел. прев.
Прев. В. Константинов,
376
в=
ЧАСТ с Е Д М А
симулират интерес към други, които ги отегчават до сълзи. Опасна
игра! Колкото и да се опитва извънземното да мине за землянин,
все нещо неловко В маниерите му, някакъв фатален проблясък на
действителната му същност в момент на слабост ще издаде какво е
всъщност: различно.
Въпреки че погубващият душата страх да бъдеш различен е
твърде познат в северноамериканската култура, борбата за
конформизъм не е толкова болезнена за хората, които все пак
попадат в обществените норми. Онези, които не се преживяват
съзнателно като различни, понякога също се свиВат при
изкушението да бъдат себе си, но те не са принудени да живеят
всеки ден с маска и под постоянно напрежение да не падне.
Иронията е, че енергията, която изразходват възрастните със
СДВ в стремежа си да прикрият различието си и родителите в
тревогите си от различието на детето си, е напразно пропиляна.
Светът е много по-готов да приеме различните хора, които се
чувстват добре в собствената си кожа, отколкото онези, които
отчаяно се мъчат да се впишат в него, отричайки себе си. Хората
реагират много по-често на самоотричането, отколкото на
различието. Затова решението за възрастния не е да се впише, а да
приеме неспособността си да го направи. А детето трябва преди
всичко да почувства, че уникалната му същност е топло приета в
сърцето на родителя.
Всичко това не може да се постигне с усилия на волята и е
възможно човек да не успее докрай. И не е важно. Важното е
процесът, колкото и да е труден. Изцелението не е определено
събитие или еднократно дейстВие. То настъпва с процес; то е
самият процес.
А процесът в никой случай не е лесен. Човекът със СДВ по-
начало се чувства изолиран. Добре е да знае, че мнозина други

изпитват и преживяват същото. В Северна Америка има милиони
хора, чийто живот по един или друг начин е белязан от синдрома на
дефицит на вниманието. За Възрастните със СДВ и родителите на
деца със СДВ несъмнено би било от полза да общуват помежду си,
за да намират взаимна подкрепа сред хора, които всеки ден се
сблъскват със същите проблеми като тях. Заедно сме по-силни.
Единството е важно и от друга гледна точка. Въпросът не е само
в индивидуалната психологична подкрепа, но и в промяната на
начина, по който обществото гледа на синдрома на дефицит на
вниманието, и още повече на отношението сред специалистите.
Днешните нагласи спрямо синдрома се характеризират с мъглява
информираност, объркване и/или враждебен скептицизъм.
Познанията сред медицинското съслоВие относно СДВ ми
напомнят на начина, по който лекарите израждаха бебета преди
двадесет години, в началото на медицинската ми практика. Рутинно
се правеше епизиотомия на всяка родилка: Време е да направим
малък разрез - казвах аз, щом главичката на бебето беше готова да
се покаже от родилния канал. После инжектирах местна упойка
близо до вагиналния отвор, цеп- вах кожата няколко сантиметра,
улавях бебето и го подавах на сестрата, след което се заемах да шия
раната, създадена лично от мен. Така ме бяха учили в медицинския
факултет и друг начин не знаех.
Постепенно научих от някои акушерки - които в онези мрачни
Времена все още работеха нелегално в Британска Колумбия, че при
повечето раждания не се налага епизиотомия. Последваха и други
изненади: жените можеха да раждат, без да са вдигнали крака на
магарето - и дори без да лежат. Когато няма усложнения, бебето
може да бъде подадено напраВо на майката, без да го мушкаме и
ръчкаме под ярките прожек-
3
2.
тoри и дa пъхаме аспиратори в устичката му. Впоследствие тези
еретични схващания бяха потвърдени от сериозни медицински
проучвания, така че днешните лекари могат спокойно да правят
онова, което акушерките са правили векове наред. Дългогодишният
натиск от бременни жени и неспециалисти успя да прокара пътя на
естестВеното раждане в много болници, макар и не навсякъде.
От този опит могат да се направят три извода. Първо,
медицинското съсловие не е много склонно да се доверява на
природата. Второ, на света има неща, които са верни, независимо
че не се преподават в медицинския факултет. И трето, понякога
лекарите трябва да се учат от обществото - а ако не желаят, да
бъдат заставени. Откакто интересите ми се насочиха към синдрома
на дефицит на вниманието, видях колко уместни са тези уроци и
там. Те важат също и за образователната система, за психологията и
психотерапията. Хората трябва да настояват да получат нужната им
помощ и ако се налага - сами да образоват специалистите, от които
се очаква да им я оказват. И родителите, и възрастните със СДВ
трябва да изискват светът да обръща по-голямо внимание на
потребностите им, като успоредно с това не забравят да се грижат
за себе си и за децата си.
Собственият ми път ме научи, че отбягването на болезнените
чувства не може да бъде цел в живота. За хора като мен, със СДВ,
пък и за всички останали, емоционалната болка е действителност.
Не е нужно тя да изключва радостта и способността да се
наслаждаваме на красотата на живота. Всеки от нас трябва сам за
себе си да открие отколешната мъдрост, че смисълът не е в борбата
с болката, а в способността да я понесем, когато е неизбежна.
Много родители се измъчват, когато децата им се чувстват
тъжни и разочаровани - пише Станли Грийнспан. - Особено
трудно е за родителите на чувствителни деца, кoитo
преживяват емоциите твърде силно. Но родителите могат да им
помогнат да овладеят чувствата си, да се научат да преживяват
Ч АС Т С Е Д М А 32. 379
загубата и разочарованието и да продължават напред1. Не
правим услуга на децата си, като се опитваме да ги предпазим от
тъгата и провала. Важното е, макар и тъжни, да бъдат способни да
преживеят разочарованието и наранените си чувстВа; да не се
крият зад защитни механизми, гневни изблици и неконтролируемо
поведение само и само да избегнат емоционалния дистрес. Иначе
казано, да не станат Възрастни със СДВ. Нужна е много обич, за да
помогнем на детето да приеме тъгата, да разбере, че тя може да
бъде преживяна, че е мимолетна като всички други състояния на
ума. И това ще мине.
В цялата книга подчертавах връзката между човешките
отношения и вниманието. Оказва се, че любовта е тясно свързана с
вниманието. В книгата си Размисли по пътя Мор- ган Скот Пек
дава прекрасна дефиниция на любовта: волята да разшириш
границите на своя Аз с цел да осигуриш своето собствено или
нечие чуждо духовно израстване*********. Това често означава да
правим именно нещата, които са ни трудни. По- вечето хора нямат
нужда някой да ги учи как да обичат децата си, но за всички ни би
било полезно да се научим да проявяваме на практика обичта си
всеки ден. Надявам се тази книга да помогне за това.
Възрастните със СДВ са изправени пред най-трудната задача: да
се научат да обичат себе си. Битката е колосална, защото изисква
постепенно да отхвърлим всички защити, с
кoитo сме свикнали да се идентифицираме, и да дръзнем да
пристъпим в непозната територия.
Да обичаш, означава да разшириш границите си, да се доб-
лижиш до себе си или до друг човек - казва д-р Пек. Всъщност това
е същото, като да посвещаваш внимание на друг човек или на самия
себе си. Коренът на английската дума attention (внимание)
произлиза от латинското tendere - разтягам. Да проявяваме
внимание към някого, означава да разширим границите си, да
********* Морган Скот Пек. Размисли по пътя. Прев. Ж. Шинкова, Кибеа, С., 1998. - Бел. прев.
380 32. ЧАСТ СЕДМА

протегнем ръка.
Научим ли да се обичаме активно, няма да има дефицит на
381 32. ЧАСТ СЕДМА

Бележки
Въведение
1. В специализираната литература се откроява гласът на Стивън Хиншоу -
доцент по психология В Калифорнийския университет в Бъркли, който
приема възможността в корена на СДВ да стоят сложни биологични,
социални и психологични взаимодействия: Все повече се възприемат
идеите за сложните каузални пътища, при кoитo се комбинират
психобиологични рискови фактори, проблематична семейна
динамика и влияния от по-широката система, за да доведат до
проблеми в регулацията на вниманието, модулацията на
активността и инхиби- цията на реакциите (Hinshaw, Attention
Deficits and Hyperactivity in Children, ix).
Глава 3: Всички можем да полудеем

1. Канадска статистика относно употребата на риталин: The Vancouver
Province, April 3, 1998.
2. По отношение на рудиментарните ни знания за микрофункции- те на
мозъка: Все още сме далеч от обясняването на дори един аспект или
част от цялостното действие на една невронна верига, невронен
ансамбъл или невронен кoд - пише изследователят на мозъка Патриша
С. Голдман-Раки (Dawson and Fischer, Human Behaviour and the Developing
Brain, xi).
Глава 5: Когато забравяме

да си спомним бъдещето
1. Singer and Revenson, A Piaget Primer, 95.
2. Goleman, Emotional Intelligence, 34.
3. Изследване на Университета на Албърта: Janzen, Troy et al., “Differences
in Baselina Measures for ADD and Normally Achieving Preadolescent Males”,
във: Biofeedback and Self-Regulation, vol. 20, No 1 (1995):65.
4. Работата на мозъчната кopa e no-cкopo да предотвратява не-
уместни реакции, отколкото да произвежда уместни - пише
382 БЕЛЕЖКИ
невроученият Джоузеф Леду (LeDoux, The Emotional Brains, 165).
5. Greenspan, The Growth of the Mind, 143.
Глава 6: Различни светове: наследственост и условия на

живот в детството
1. Информацията за генетичните основания на редица качества на характера
е оскъдна не само по отношение на СДВ. Робърт Пломин -
световноизвестен генетик на поведението от Университета на Колорадо в
Боулдър (САЩ), засяга този проблем в книгата си Развитие, генетика и
психология-. Изучаването на наследственото влияние върху
развитието на личността - посочва той - би изисквало
идентифицирането на определени гени, кодиращи конкретни
характеристики. За жалост - заключава авторът, - няма пример за
единичен ген, който обяснява забележимо количество вариантност
в коя да е психологична характеристика кamo когнитивна
способност, характер или психопатология. (Plomin, Development,
Genetics, and Psychology, 4).
2. Тъй кamo родителите споделят кaкmo наследственост, maкa и
обща семейна среда с потомците си, приликата между родителя и
детето не доказва наличието на генетично влияние (Plomin, 9).
3. Има още един аргумент, свързан с еднояйчните близнаци, в полза на
генетичното схващане: след като осиновените в различни семейства
еднояйчни близнаци имат повече прилики от раз- нояйчните, то разликите
трябва да се дължат на генетиката. Разбира се, В известна степен е точно
така. Генетичното предразположение на единия от еднояйчните близнаци
се открива и у другия. Но тук също имаме сериозен фактор от
заобикалящата среда и условията на живот. Светът е много по-склонен да
се държи по подобен начин към еднояйчни близнаци - един и същи пол,
едни и същи вродени наклонности, еднакви физически черти, - отколкото
към разнояйчни, които могат да са с различен пол, да изглеждат различно
и да реагират различно. Иначе казано, при еднояйчните близнаци е по-
вероятно да имаме сходство и във външните фактори дори когато са
осиновени в различни семейства.
4. Wender, Attention-Deficit Hyperactivity Disorder in Adults, 98.
БЕЛЕЖКИ 383
5. Greenspan, The Growth of the Mind, 143-
6. Влиянието на реда на раждане, също кamo това на пола, може да
се проследи в цялата история с ясни и драматични последствия...
Психологичните последици от реда на раждане дават сериозни
доказателства за ролята на семейната среда - пише франк Дж.
Сълоуей от Департамента по мозъчна и когнитивна наука в
Масачузетския технологичен институт в новата си книга (Sulloway, Born
to Rebel: Birth Order, Family Dynamics, and Creative Lives, xiv).
7. Mahler, The Psychological Birth of the Juman Infant, 3 •
Глава 7: Емоционални алергии:

СДВ и чувствителност
1. Изследване на стимулацията на блуждаещия нерв: Dawson and Fischer,
349-
Глава 8: Сюрреалистична хореография

1. Броят на синаптичните контакти в мозъчната кopa на човека е
впечатляващо висок - пише Питър Хътънлохер от Университета на
Чикаго. -Ясно е, че той не може да бъде обусловен от генетична
програма, в която всеки синапс има точно обозначено
местоположение. По-вероятно е генетично обусловени да са само
общите очертания на базовата свързаност (Dawson and Fischer,
138).
2. Damasio, Descartes’ Error, 260.
3. Относно уязвимостта на бебешкия мозък от външни влияния: Във всеки
един момент от този процес имате целия потенциал за добра или
лоша стимулация, която да зададе микро- cmpyкmypama на мозъка
- казва д-р Робърт Пост, ръководител на Катедрата Биологична
психиатрия на Националния институт по психично здраве на САЩ в
интервю с Роналд Котулак от Чикаго трибюн (Kotulak, Inside the Brain,
8).
4. Неврологичен дарвинизъм: Невроните и невронните връзки се
конкурират за оцеляване и растеж - пишат двамата учени Кърт
фишер Самюел Роуз. -Невроните, кoиmo получават малко входни
384 БЕЛЕЖКИ
сигнали и следователно не са активни, отпадат, а активните
остават. По подобен начин синапсите, свързващи невроните, се
конкурират помежду си и онези, кoиmo получават изобилна
стимулация, процъфтяват, а другите отслабват или се прекъсват.
Тази конкуренция е важна част от развитието и очевидно
обяснява много от ефектите на конкретния опит. Опитът кapa
определени неврони и синапси да оцеляват и нарастват, а други - не
(Dawson and Fischer, 9).
5. Всички доказателства сочат - пише антропологът Ашли Мон- тагю, -
че макар гестационният период при човека да е различава само с
една-две седмици от този при големите примати, множество
фактори, кoиmo в комбинация помежду си водят до значително по-
продължително развитие на човешкото бебе, са причина то да се
ражда много преди завършването на гестация- та (Montagu, The
Human Revolution, 86).
Глава 9. Хармонизация и привързаност

1. Статия от Scientific American, цитирана във: Schore, Affect Regulation and
the Origin of the Self, 73.
2. ЕЕГ изследване на бебета в Сиатъл: Dawson and Fischer, 367.
3. Британски изследвания върху постпарталната депресия: Murray and
Cooper, Postpartum Depression and Child Development, 97.
4. Daniel J. Siegel, Cognitive Neuroscience Encounters Psychotherapy: бележки
за пленарно обръщение към Годишното събрание на Американската
асоциация на директорите на психиатричните стажантски програми, 1996
г.
5. Ето как описва сложните процеси на хармонизацията Даниел Стърн -
професор по психиатрия и ръководител на Лабораторията по процесите
на развитието към Медицинския център на Университета Корнел:
Първо, родителят трябва да умее да разчита емоционалното
състояние на бебето по неговото видимо поведение. Второ,
родителят трябва да отвръща с поведение, кoemo не е точно
подражание, но все naк по някакъв начин съответства на
видимото поведение на бебето. Трето, бебето трябва да умее да
разчита тази реакция на родителя като свързана с
БЕЛЕЖКИ 385
първоначалното му емоционално преживяване, а не просто кamo
имитация на поведението му (Stern, The Interpersonal World of the
Infant, 139).
Иначе казано, майката (майчината фигура) трябва проницателно да
долавя миниатюрните, бързо променящи се градации в емоциите на
бебето. След това тя (или той) трябва да умее да внуши на бебето чрез
изражението на лицето, тона на гласа и езика на тялото си, че разбира
тези емоции и стои до него в това му преживяване. Тези послания се
преработват и кодират в челния дял на дясното мозъчно полукълбо
(десния префронта- лен кортекс) на бебето.
6. Bowlby, A Secure Base, 7.
7. Привързаността е обяснена от Джон Боулби, пионер на теорията на
привързаността: Да се каже за едно дете, че е привързано или има
привързаност към някого, означава, че то е силно предразположено
да търси близост и контакт с конкретна фигура и да го прави в
определени ситуации особено когато е уплашено, уморено или
болно... (Attachment, 371).
Глава 10: Следи от бебешки усмивки
1. Научните изследвания и психологичните наблюдения, говорещи за
централната роля на ОфК в саморегулацията, мотиВацията,
емоционалната преработка и Вниманието, са подробно и изкусно
представени от Алън Шор В книгата Регулация на афекта и произход
на Аза (Allan N. Schore, Affect Regulation and the Origin of the Self), която
несъмнено ще стане класика в литературата за мозъчното развитие.
2. Schore, 195.
3. Съществуват множество фини начини, no кoиmo нарушенията в
електрическите и химическите функции могат да се отразят
негативно нададена област от мозъка, като лезиите са само краен
пример за това - посочва психологът и невроучен Джоузеф Леду
(LeDoux, 250).
4. Damasio, 78.
5. Dubovsky, Mind-Body Deceptions, 193.
6. Изследвания върху тревожността и естествените бензодиа- зепини при
386 БЕЛЕЖКИ
плъхове: Christian Caldji, Beth Tannenbaum et al., “Maternal care during
infancy regulates the development of neural systems mediating the expression
of fearfulness in the rat”, във: Neurobiology, Vol. 95, No. 9 (April 28,1998):
5335-40.
Глава 12: Истории в историите: СДВ и семейството (III)

1. Barkley, Attention Deficit Hyperactivity Disorder, 147-48,157.
2. Изследване от 1994 г.: Van der Kolk, Traumatic Stress, 31.
3. Barkley, Attention Deficit Hyperactivity Disorder, 149.
4. Barkley, Attention Deficit Hyperactivity Disorder, 148.
5. Bowlby, Separation, 266.
Глава 13: Най-френетичната култура: социалните корени на
СДВ
1. Hallowell and Ratey, Driven to Distraction, 191.
Глава 14: Прекъснати мисли и бърборене: разсеяност и

изключване
1. В най-широк смисъл - пише психологът Етцел Кардена - дисо-
циацията означава просто, че два или повече психични процеса или
съдържания не са свързани или интегрирани (Lynn and Rhue,
Dissociation, 15).
Emo как обяснява важното значение на дисоциацията д-р Бесел ван дер
Колк - доцент по психиатрия в Медицинския факултет на Харвардския
университет и директор на Травматологичния център на болница Human
Resource Institute в Бруклин, Масачу- зетс (САЩ): По време на
травматично преживяване дисоциацията позволява на човека да
наблюдава събитието кamo зрител, да не изпитва или да изпитва
само ограничена болка и дистрес, кaкmo и да се предпази от
осъзнаване на случилото се в целия му мащаб (Van der Kolk, 192).
2. Freyd, Betrayal Trauma, 68.
3. Fischer and Rose, в: Dawson and Fischer, 33.
БЕЛЕЖКИ 387
4. LeDoux, 287.
6. Когато лицето на майката изразява положителни вътрешни емоционални
състояния, по-вероятно е бебето да търси погледа й. Към края на първата
година, когато то започне да ходи, лицето на майката се превръща във
важен ориентир в изучаването на света. Щастливият, подкрепящ поглед
на майката насърчава интереса към заобикалящата среда. За бебето е
нужен само миг - средно около 1,33 секунди, за да разчете изражението
на майката и да Възприеме сигналите, които му позволяват да продължи
да изследва с интерес или напротив, обезсърчават начинанието (по данни
от Schore).
7. Schacter, Searching for Memory, 154.
Глава 15: В крайностите на махалото: хиперактивност,

летаргия и срам
1. Сканиращото поведение, описано тук, както и други автоматични модели
на поведение, наблюдавани при децата и възрастните със СДВ,
поразително напомнят на описанията, които дава Джон Боулби за
поведението на бебета след период на раздяла от майките: Понякога
бебето с часове наред изпъва вратле и се оглежда наоколо, без
видимо да се фокусира върху кой да е определен предмет; погледът
му се плъзга по всичко, без да спре вниманието си на нищо
конкретно (Bowlby, Separation, 54).
По-големите деца, които вече се движат сами, показват форма на
двигателна хиперактивност, която може да се редува с унило
бездействие. Това отново са крайности на махалото, типични за
поведението при СДВ. Друго изследване, цитирано от Боулби, посочва:
Повишената активност често приема формата на тревожно
търсене или превъзбудено движение. От време на време се
наблюдава точно обратната реакция към стреса от самотата:
замръзнала неподвижност... Освен това се случва дете,
разстроено от раздялата, да редува нефокусирано тичане и
активност с неподвижност (Separation, 50).
Показателни са данните от експерименти с животни. Учени от щатския
университет на Пенсилвания установяват, че плъховете, на които са
388 БЕЛЕЖКИ
нанесени лезии (увреждания) в орбито- фронталната зона на кортекса,
стават хиперактивни. Подобни наблюдения са докладвани след
експеримент в Медицинския център на Университета на Колорадо, при
който малки маймунки са отделени от майките. Проучванията навеждат
на мисълта, че нарушаването на привързаното отношение между майката
и бебето има сходни последстВия с тези от физическото увреждане на
орбитофронталния кортекс. Разликата е, че изкуствено причинената лезия
е необратима, но проблемите в привързаното отношение са.
2. Kaufman, Shame, 13.
3. Всички научноизследователски наблюдения в тази глава са цитирани от:
Schore, Affect Regulation and the Origin of the Self, 199-230, освен ако
изрично не е посочено друго.
Глава 16: Нищо не е свършило, докато не свърши: безусловно

позитивно отношение
1. И трите цитата са заети от Diamond, Enriching Heredity, сь- отв. 150,157 и
164.
2. Пластичност на мозъка в бебешка възраст: Dawson and Fischer, 147.
3. Benes, в: Dawson and Fischer, 198.
4. Damasio, 112.
6. Rogers, On Becoming a Person, 283.
7. Diamond, 163-
8. Rogers, 283. Роджърс обобщава качествата на добрия терапевт по
отношение на клиентите. Ако заместим родителя с терапевт, а детето - с
клиент, ще видим красноречиво описание на това, което е необходимо в
отношенията между родител и дете.
Глава 18: Като риба в морето

1. Kerr and Bowen, Family Evaluation, 203-
2. Freeman, Family Therapy with Couples, 8.
Глава 19: Търсене на внимание

1. Deci, Why We Do What We Do, 28.
БЕЛЕЖКИ 389
Глава 20: Непокорните: вечното противопоставяне
2. Изследване c флумастри: M. R. Lepper, et al., “Undermining Children’s
Intrinsic Interest With Extrinsic Rewards,” Journal of Personality and Social
Psychology, 28,1973,129-37: 237: Deci, 18, 25.
Глава 22: Шишчето ми се подпали: мотивация и автономност

1. Rathvon, The Unmotivated Child, 25.
2. Deci, 30,42.
3. Greenspan, The Challenging Child, 50.
5. Rathvon, 119.
Глава 23: Доверие в детето, доверие в себе си: СДВ в класната

стая
1. Статията на Алисън Голдинг Некохерентният мозък (Allyson Golding,
The Incoherent Brain) е публикувана в Harper’s Magazine, May 1998.
Глава 25: Оправдание на съществуването: самочувствието

1. Miller, The Drama of the Gifted Child, 33-
2. Damasio, 240.
Глава 26: Тъканта на спомените

1. Herman, Trauma and Recovery, 235.
2. Schacter, 161.
3. LeDoux, 198.
4. Schacter, 233.
5. LeDoux, 204.
6. Greenspan, The Growth of the Mind, 56
Глава 27: Спомени за неслучилото се: СДВ и

взаимоотношенията
1. Epstein, Thoughts without a Thinker, 165.
390 БЕЛЕЖКИ
2. LeDoux, 203.
3. Относно взаимодействието между орбитофронталния кортекс и
амигдалата: Орбиталният кopmeкc осигурява връзка, чрез която
емоционалната преработка в амигдалата може да се свърже в
работната памет с информацията, която се преработва в
сензорните и други области на нeoкopmeкca - пише Леду (The
Emotional Brain, 278). Накратко казано, ОфК събира данни за
постъпващата информация и най-вече за емоционалното съдържание на
дразнителите, интерпретира ги в светлината на имплицитната памет,
импринтирана във веригите му от първите месеци и години на живота,
след което свързва всичко това с емоционалните послания, прииждащи от
най-низ- шите части на мозъка.
5. Kerr and Bowen, 165.
7. Hendrix, Getting the Love You Want, 35.
Глава 28: Ангелът спасява Мойсей:

да бъдеш родител на самия себе си (I)
1. Ginzberg, The Legends of the Jews, 294.
2. Storr, Solitude, 22.
3. Damasio, 255.
Глава 29: физическа и духовна среда:

да бъдеш родител на самия себе си (II)
1. Storr, 25.
2. Epstein, 110.
3. Weil, 7.
Глава 30: Вместо сълзи и печал:

зависимостите и мозъкът при СДВ
1. Kearney, Within the Wall of Denial, 62.
2. Значението на естествените опиати за привързаността при бебето:
Опиатите играят уникална роля в социоемоционални- те процеси,
БЕЛЕЖКИ 391
кaкmo и в процесите на импринтиране и развитие на
привързаността. В афективното общуване очи в очи емоционално
изразителното лице на импринтиращия обект, майката,
провокира промени в опиоидните пептиди в развиващия се мозък на
детето (Schore, 145).
3. Schore, 438.
Глава 31: He бях виждал дърветата:

какво могат и какво не могат лекарствата
1. The Globe and Mail, May 27,1998.
2. Armstrong, The Myth of the ADD Child, 48.
4. Sherwin Nuland, The New York Times, May 10,1998.
Глава 32. Същността на вниманието

392 БЕЛЕЖКИ
Библиография
Не съм се опитвал да изброя Всички произведения, консултирани за тази книга,

нито Всички, които читателят може да намери за полезни.
Цитирани са само публикации, използвани като препратки в текста, или за
които е установено, че са от особено значение при подготовката му.
ГАБОР MATE.
GENERAL WORKS ON ADD

Armstrong, Thomas, Ph.D. The Myth of the A.D.D. Child: 50 Ways to Improve your
Child’s Behavior and Attention Span, without Drugs, Labels or Coercion. New
York: Dutton, 1995.
Hallowell, Edward M., M.D., and John J. Ratey, M.D. Driven to Distraction:
Recognizing and Coping with Attention Deficit Disorder from Childhood through
Adulthood. New York: Touchstone, 1994.
——. Answers to Distraction. New York: Pantheon Books, 1994.
ACADEMIC AND PROFESSIONAL WORKS ON ADD

Barkley, Russell A. Attention Deficit Hyperactivity Disorder: A Handbook for
Diagnosis and Treatment. New York: The Guilford Press, 1990.
—. “Impaired Delayed Responding,” in Routh, Donald K., ed. Disruptive Behavior
Disorders in Childhood. New York: Plenum Press, 1994.
—. ADHD and the Nature of Seif-Control, New York: The Guilford Press, 1997.
Hinshaw, Stephen P. Attention Deficits and Hyperactivity in Children. Thousand
Oaks, CA: Sage Publications, 1994.
Nadeau, Kathleen G., Ph D. A Comprehensive Guide to Attention Deficit Disorder in
Adults: Research, Diagnosis, Treatment. New York: Brunner/ Mazel, 1995.
Wender, Paul H.. Attention-Deficit Hyperactivity Disorder in Adults. New York:
Oxford University Press, 1995.
WORKS ON PSYCHOLOGY, PSYCHIATRY AND CHIILD DEVELOPMENT

Bowlby, John. Attachment. New York: BasicBooks, 1969.
—. Separation: Anxiety and Anger. New York: Basic Books, 1973-
—. Loss: Sadness and Depression. New York: Basic Books, 1980.
—. A Secure Base: Parent-Child Attachment and Healthy Human Development. New
York: Basic Books, 1988.
Chess, Stella, and Alexander Thomas. Origins and Evolution of Behavior Disorders:
From Infancy to Early Adult Life. Cambridge, MA.: Harvard University Press,
1984.
Deci, Edward. L. Why We Do What We Do: Understanding Self-Motivation. New
York: Penguin Books, 1995.
Dinnerstein, Dorothy. The Mermaid and the Minotaur: Sexual Arrangements and
Human Malaise. New York: Harper Perennial, 1977.
Dreikurs, Rudolf. Children: THE Challenge. New York: Hawthorn/Dutton, 1964.
Dubovsky, Steven L. Mind <-> Body Deceptions: The Psychosomatics ef Everyday
Life. New York: W.W. Norton & Company. 1997.
Epstein, Mark, M.D. Thoughts without a Thinker: Psychotherapy from a Buddhist
Perspective. New York: Basic Books, 1995.
Erikson, Erik. H. Childhood and Society. New York: W.W. Norton and Company.
1985.
Firestone, Robert W., Ph.D. The Fantasy Bond: Effects of Psychological Defenses on
Interpersonal Relations. New York: Human Sciences Press, Inc., 1985.
Freeman, David, S. Family Therapy with Couples: The Family-of-Origin Approach.
New York; Jason Aronson Inc., 1992.
Goleman, Daniel. Emotional Intelligence: Why It Can Matter More Than IQ. New
York: Bantam Books, 1995.
Greenspan, Stanley I. The Challenging Child: Understanding, Raising and Enjoying
the Five “Difficult" Types of Children. Reading, MA: Addison-Wesley
Publishing, 1995.
Greenspan, Stanley I. The Growth of the Mind. Reading, MA: Addison-Wesley, 1997.
Herman, Judith Lewis, M.D. Trauma and Recovery: The Aftermath ofViolence- From
Domestic Abuse to Political Terror. New York: Basic Books, 1992.
Kagan, Jerome. The Nature of the Child. New York: Basic Books, 1994.
Kaufinan, Gershen. Shame: The Power of Caring. Rochester, VT: Schenkman Books,
1980.
Kearney, Robert J. Within the Wall of Denial: Conquering Addictive Behaviors. New
York: W.W. Norton and Company, 1996.
Kerr, Michael E., and Murray Bowen. Family Evaluation: The Role of the Family as
an Emotional Unit that Governs Individual Behavior and Development. New
York: W.W. Norton and Company, 1988.
394 БИБЛИОГРАФИЯ
Lynn, Steven Jay, and Judith W. Rhue, ed. Dissociation: Clinical and Theoretical
Perspectives. New York: The Guilford Press, 1994.
Mahler. Margaret S., et. al, The Psychological Birth of the Human Infant: Symbio sis
and Individuation. New York: HarperCollins, 1975.
Miller, Alice. The Untouched Key: Tracing Childhood Trauma in Creativity and
Destructiveness. New York: Anchor Books, 1988.
—. The Drama of the Gifted Child: The Searchfor the True Self. New York: Basic
Books, 1994.
Montagu, Ashley. The Human Revolution. New York: Bantam Books, 1965.
Murray, Lynne and Peter J. Cooper. Pospartum Depression and Child Development.
New York: The Guilford Press, 1997.
Plomin, Robert. Development, Genetics, and Psychology. Hillsdale, NJ: Lawrence
Erlbaum Associates. 1986.
Ratey, John J., and Catherine Johnson. Shadow Syndromes: Recognizing and Coping
with the Hidden Psychological Disorders that Can Influence Your Behavior and
Silently Determine the Course of Your Life. New York: Pantheon Books, 1997.
Rathvon, Natalie. The Unmotivated Child: Helping Your Underacheiver Become a
Succeseful Student. New York: Fireside, 1996.
Rogers, Carl R. On Becoming a Person: A Therapist’s View of Psychotherapy. New
York: Houghton Mifflin Company, 1995.
Singer, Dorothy G., and Tracey A. Revenson. A Piaget Primer: How a Child Thinks.
New York: Penguin Books, 1978.
Stern, Daniel N. The Interpersonal World ef the Infant. New York: Basic Books,
1985.
Sulloway, Frank J. Bom to Rebel: Birth Order, Family Dynamics and Creative Lives.
New York: Pantheon Books, 1996.
van der Kolk, Bessel A. et al, ed. Traumatic Stress: The Effects of Overwhelming
Expereince on Mind, Body and Society. New York: The Guilford Press, 1996.
Winnicott, D.W. The Child, the Family, and the Outside World. New York: Penguin
Books, 1964.
—. The Maturational Process and the Facilitating Environment: Studies in the
Theory of Emotional Development. Madison, CT: International Universities
Press, 1985.
BRAIN, MIND AND BRAIN DEVELOPMENT
Damasio, Antonio R. Descartes’Error: Emotion, Reason, and the Human Brain. New
York: G. P. Putnam and Sons, 1994.
Dawson, Geraldine, and Kurt W. Fischer. Human Behavior and the Developing
Brain. New York: The Guilford Press, 1994.
Diamond, Marian Cleeves. Enriching Heredity: The Impact of the Environment on
the Anatomy of the Brain. New York: The Free Press, 1988.
Edelman, Gerald M. Bright Air, Brilliant Fire: On the Matter ef the Mind. New York:
Basic Books, 1992.
Freyd, Jennifer F. Betrayal Trauma: The Logic of Forgetting Childhood Abuse.
Cambridge, MA: Harvard University Press, 1996.
Greenspan, Stanley I. The Growth of the Mind and the Endangered Origins of
Intelligence. Reading, MA: Addison-Wesley Publishing Company, 1997.
Kotulak, Ronald. Inside the Brain: Revolutionary Discoveries of How the Mind
Works. Kansas City, MO: Andrews and McMeel, 1996.
LeDoux, Joseph. The Emotional Brain: The Mysterious Underpinnings of Emotional
Life. New York: Simon and Schuster, 1996.
Restak, Richard M. The Modular Brain: How New Discoveries in Neuroscience are
Answering Age-Old Questions About Memory, Free Will, Consciousness, and
Personal Identity. New York: Simon and Schuster Inc., 1994.
Restak, Richard M. Receptors. New York: Bantam Books, 1994.
Schacter, Daniel L. Searching for Memory: The Brain, the Mind and the Past. New
York: Basic Books, 1996.
Schore, Allan N. Affect Regulation and the Origin of the Self: The Neurobiology of
Emotional Development. Hillsdale, NJ: Lawrence Erlbaum Associates, 1994.
Siegel, Daniel J. “Cognitive Neuroscience Encounters Psychotherapy: Lessons from
Research on Attachment and the Development of Emoton, Memory and
Narrative,” presented in a plenary address to the 1996 Annual Meeting of the
American Association of Directors of Psychiatric Residency Training (to be
published in Siegel, Daniel J., Memory Matters, Guilford).
Storr, Anthony. Solitude. London: Flamington, 1989.
OTHER WORKS CITED

Bly, Robert. The Sibling Society. New York: Vintage Books, 1996.
Dostoevsky, Fyodor. Trans. Constance Garnett. “Notes from Underground,” in Three
Short Stories of Dostoevsky. New York: Doubleday, I960.
Frank, Anne. Trans. Susan Massotty. The Diary of a Young Girl. New York:
396 БИБЛИОГРАФИЯ
Doubleday, 1995.
Ginzberg, Louis. The Legends of the Jews. New York: Simon and Schuster, 1909;
1961.
Hendrix, Harville. Getting the Love You Want: A Guidefor Couples. New York:
HarperCollins, 1990.
Illicit, Ivan. Limits to Medicine. London: Marion Boyards, 1976.
Krishnamurti, J. On Relationship. New York: Harper San Francisco, 1992.
Miller, Henry. Sexus. New York: Grove Weidenfeld, 1965.
Morrow, Lance. Heart: A Memoir. New York: Warner Books, 1995.
Nietzsche, Friedrich. Trans. Walter Kaufman. “Ecce Homo,” in The Basic Writings of
Nietzsche. New York: Random House, 1992.
Peck, Scott F. The Road Less Traveled. New York: Touchstone, 1978.
Proust, Marcel. Trans. C.K. Scott-Montcrieff and Terence Kilmartin. Swann’s Way.
London: Vintage, 1996.
Ricci, Nino. Ln a Glass House. Toronto; McClelland & Stewart, 1983.
Suzuki, Shunryu.ZenAfmt/, Beginner's Mind. Tokyo: Weatherhill, 1970; 1984
Sacks, Oliver. An Anthropologist on Mars. Toronto: Alfred A. Knopf Canada, 1995.
Salinger, JD. The Catcher In the Rye. New York: Bantam, 1964.
Weil, Andrew. 8 Weeks to Optimum Health. New York: Fawcett Columbine, 1997.
Winnicott, D.W. Home Is Where We Start From. New York: W. W. Norton, 1986.
Д-р Габор Mame е уважаван лекар, специализирал в сферата на
неврологията, психиатрията и психологията, самият той
диагностициран със синдром на дефицит на вниманието. Наситена с
мъдростта на дългогодишна медицинска практика и проучвания,
книгата лч Разпилян ум е полезно четиво за всички родители и за всеки,
който иска да научи повече за влиянието на преживяванията в най-
ранна възраст върху биологията и психологията на човешкия мозък, за
да ни покаже ясно, че:
• Синдромът на дефицит на вниманието не е наследствено заболяване,

а обратимо нарушение и забавяне в развитието, свързано с
неправилно развитие на мозъчните връзки, отговорни за
емоционалната саморегулация;
• Склонността към разсейване е психологично следствие

от житейските преживявания и нарушаването на дълбоката връзка с
важните за човека хора.
Безценно помагало за родителите да разберат вътрешния свят на децата

си - без значение със или без медицинска диагноза, а за възрастните с
това състояние - да проумеят по-добре собствените си емоции и
модели на поведение. Д-р Габор Мате и до днес помага да съберем
фините парченца на разпокъсаното си усещане за реалност в свят,
обладан от настойчиви призиви за внимание.
9% МС 20леВа
20% МС 22 лева
ISBN 978-954-474-914-9
9 789544 749149 www.kibea.net

Габор Мате - Разпилян Ум

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Габор Мате - Разпилян Ум

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

РАЗПИЛЯНУМ

Д-Р ГАБОР МATE

Copyright © 1999 Gabor Mate

All rights reserved.

Всички права запазени.

© Издателска къща „Кибеа“, 2021

Осветляващ и чувствителен разказ [с] един тъй необходим фокус

„Разпилян ум“ идва кaтo загрижено, състрадателно, подкрепящо и

Тази книга ще изглежда еднакво на място кaктo на етажерката в

„Разпилянум“ е необходимо четиво за всеки, който живее с

Тази приятна, полезна книга е чудесно попълнение в литературата за

ЧАСТ ВТОРА —...............................................

ЧАСТ ПЕТА .....

ЧАСТ Ш Е С ТА ................................. .............. .................................

Дължа благодарност на всички изброени по-долу.

Книгата Разпилян ум е разделена на 7 части. Първите четири

Синдромът на дефицит на вниманието обикновено се представя

* Книгата Разпилян ум е издадена за първи път през 1999 г. - Бел. прев.

Медицината ни говори за смисъла на изцелението, страданието и

2 1ЧАСТ ПЪРВА _________

ЧАСТ ПЪРВА -fl 29

† Настоящата дефиниция е публикувана в четвъртото издание на Диагностичния и статистически наръчник

Имах Работа Старая се колкото Мога все не успявам достатъчно.

Джон говори много по-свързано и ясно, отколкото пише, но в гласа му

По-нервните натури кaтo моята разполагат, подобно на автомобилите,

Във всекидневните мисли за особено сложни и емоционално натоварени

Един от основните белези на конфликтните бракове е гневът и

При СДВ проблемът не е, че не знаеш кaквo да правиш, а че не можеш да

♦ Голман, Д. Емоционалната интелигентност. Прев. П. Ангелов. Изток-Запад, С., 2011.-Бел. прев.

Всички родители сме имали преживявания, от които се срамуваме и

Семейството, в кoeтo израснах аз, не беше същото семейство, в кoeтo

Една от най-поразителните особености на човешкия мозък е

ЧАСТ ВТОРА К*1' 97

100 ЧАСТ ВТОРА

Изглежда че от ранна бебешка възраст способността ни да регулираме

ЧАСТ ВТОРА '®( "J QI

‡‡ На Въпросните мозъчни Връзки и химия ще се спрем В следващата глаба. - Бел. авт.

[Човек] ползва размера на зениците на другия като източник на

Всеки е изпитвал усещането от внезапна вътрешна промяна -

104 В» ЧАСТ ВТОРА

ЧАСТ ВТОРА 105

106 9. ЧАСТ ВТОРА

ЧАСТ ВТОРА <>Т 107

ЧАСТ ВТОРА <>Т 108

Умът е резултат от взаимодействието между неврофизиологич-

ЧАСТ ВТОРА 109

110 10. ЧАСТ ВТОРА

111 10. ЧАСТ ВТОРА

112 10. ЧАСТ ВТОРА

113 10. ЧАСТ ВТОРА

Дефицитите и дисбалансите на мозъчните химикали са кол- кото

114 10. ЧАСТ ВТОРА

115 10. ЧАСТ ВТОРА

116 10. ЧАСТ ВТОРА

ЧАСТ ТРЕТА 119

120 ЧАСТ ТРЕТА

Още в родилното си легло, едва днес мога най-сетне да се заема със

Баща ми също е писал няколко пъти в днеВника по Време на отпуската,

Преди няколко години започна повсеместно клане на човешки

Два дни след германската окупация майка ми се обадила на педиатъра:

122 ЧАСТ ТРЕТА

124 ЧАСТ ТРЕТА

126 ЧАСТ ТРЕТА

ЧАСТ ТРЕТА 127