Д-р Габор Мате

Когато тялото казва НЕ

Цената на скрития стрес

Превод от английски
Ирина Манушева

Gabor Maté
WHEN THE BODY SAYS NO
Copyright © 2003 Gabor Maté
Published by arrangement with Alfred A. Knopf Canada,
a division of Penguin Random House Canada Limited.
All rights reserved.

© Издателска къща „Кибеа“, 2022

© Ирина Манушева, превод от английски, 2022
© Красимира Деспотова, графичен дизайн, 2022
серия „Познай себе си“
серия „Здраве“

https://4eti.me – безплатни книги

ISBN 978-954-474-938-5
 Съдържание
Анотация ............................................................................................................................. 4
Към читателя ...................................................................................................................... 7
1. БЕРМУДСКИЯТ ТРИЪГЪЛНИК ............................................................................... 8
2. ДОБРОТО МОМИЧЕНЦЕ ......................................................................................... 16
3. СТРЕСЪТ И ЕМОЦИОНАЛНАТА КОМПЕТЕНТНОСТ .................................... 26
4. ПОГРЕБАНИ ЖИВИ .................................................................................................. 35
5. НЕ СЪМ ДОСТАТЪЧНО ДОБРА ............................................................................. 49
6. И ТИ ИМАШ РОЛЯ, МАМО ..................................................................................... 57
7. СТРЕС, ХОРМОНИ, ПОТИСКАНЕ, РАК ............................................................... 65
8. ИМА НЕЩО ХУБАВО И В ТОВА ............................................................................ 77
9. СЪЩЕСТВУВА ЛИ РАКОВ ТИП? ........................................................................... 87
10. РЕШЕНИЕТО НА 55-ТЕ ПРОЦЕНТА .................................................................. 96
11. ВСИЧКО Е В ГЛАВАТА ........................................................................................ 102
12. ЩЕ ПОВЕХНА ОТКЪМ ГЛАВАТА ..................................................................... 112
13. АЗ И HE-АЗ: ОБЪРКВАНЕТО НА ИМУННАТА СИСТЕМА.......................... 120
14. КРЕХКО РАВНОВЕСИЕ: БИОЛОГИЯ НА ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА ..... 132
15. БИОЛОГИЯ НА ЗАГУБАТА ................................................................................. 141
16. ТАНЦЪТ НА ПОКОЛЕНИЯТА ............................................................................ 148
17. БИОЛОГИЯ НА УБЕЖДЕНИЕТО ....................................................................... 158
1. Трябва да бъда силен .......................................................................................................... 160
2. Не бива да се гневя ............................................................................................................. 161
3. Ако съм ядосан, няма да ме обичат .................................................................................. 161
4. Нося отговорност за целия свят ...................................................................................... 162
5. Мога да се справя с всичко ................................................................................................ 163
6. Не ме искат, не ме обичат ................................................................................................ 164
7. Ако не върша нещо, значи не съществувам. Трябва да оправдая съществуването си .. 164
8. Трябва да бъда много болна, за да заслужа внимание ..................................................... 164
18. СИЛАТА НА НЕГАТИВНОТО МИСЛЕНЕ ........................................................ 166
19. СЕДЕМТЕ КРАЧКИ КЪМ ИЗЦЕЛЕНИЕТО ...................................................... 178
1. Приемане ............................................................................................................................ 181
2. Осъзнаване .......................................................................................................................... 183
3. Гняв ..................................................................................................................................... 184
4. Автономия .......................................................................................................................... 188
5. Привързаност ..................................................................................................................... 190
6. Себеотстояване ................................................................................................................. 191
7. Утвърждаване ................................................................................................................... 191
Благодарности ................................................................................................................ 193
За автора.......................................................................................................................... 194

3
 Анотация
Съвременните научни изследвания потвърждават вековната мъдрост, че
емоциите са неразделна част от здравословното състояние и физиологията на
човека. Потиснатите емоции предизвикват стрес, който може да провокира
заболяване. В световния си бестселър „Когато тялото казва НЕ“ Габор
Мате се обръща към най-новите открития на науката, десетилетния си опит
в медицината и историите на прочути личности, като Лу Гериг, Ланс Армст-
ронг, Гилда Раднър и Роналд Рейгън, за да изследва ролята на скрития стрес
в развитието на широк спектър от болести, включително сърдечни заболява-
ния, диабет, синдром на раздразненото черво, множествена склероза, артрит
и рак.
„Когато тялото казва НЕ“ може да промени живота на всеки от нас със
задълбочените прозрения за начина, по който тялото ни казва НЕ, когато
умът не може или не желае да признае проблема, и сочи пътя към изцелени-
ето.

Може ли човек буквално да умре от самота? Съществува ли такова понятие

като раков тип характер? Авторът търси отговорите на тези и други важни
въпроси за връзката между ума и тялото, за нейното влияние върху стреса и
заболяванията, както и за ролята на индивидуалния емоционален модел в ре-
дица често срещани заболявания, като се позовава на научната литература и
собствения си десетилетен опит в практическата медицина. Книгата „Ко-
гато тялото казва НЕ“ разкрива ролята на връзката между ума и тялото
върху здравословното състояние и редица заболявания: артрит, рак, диабет,
сърдечни смущения, синдром на раздразненото черво и множествена скле-
роза. Авторът стъпва на солидни научни изследвания, на собствения си кли-
ничен опит, както и на показателните истории на личности, като Лу Гериг,
Бети Форд, Роналд Рейгън, Гилда Раднър, Ланс Армстронг и др., за да посочи
основните принципи на изцелението и предотвратяването на болестите,
свързани със скрития стрес. Преведен на 15 езика, световният бестселър „Ко-
гато тялото казва НЕ“ насърчава познанието и изцелението и може да про-
мени живота на всеки от нас със задълбочените си прозрения за начина, по
който тялото ни казва Не, когато умът не може или не желае да признае проб-
лема.

4
 Тази книга има много силни страни...
Мате наблюдава човешкото страдание, включително своето,
и говори за него със състрадание и завладяващи думи.
Globe and Mail

Написана ясно и състрадателно... Книгата сякаш описва самия Мате:

въоръжена със знания и извираща право от сърцето.
Gazette

С медицинския си опит и ясния си стил на изразяване

Мате представя биологичните процеси по начин,
достъпен и за читателите извън научната общност.
Gazette

Чудесно написана, увлекателна книга,

която ни дава храна за размисъл.
Times Colonist

Примамлива теория във време на избуяващ емоционален стрес, когато

мисленето в Северна Америка е пропито от културата на виктимизация...
Силен набор от показателни случаи, почерпени от професионалния опит
на Мате, заедно с множество препратки към медицински публикации.
Vancouver Sun

Впечатляващо изследване на връзката между стреса и болестта. Мате

прониква дълбоко в житейските истории и душата на множеството си
пациенти. Резултатът е истинско откровение.
Edmonton Journal

5
Посвещавам тази книга на паметта
на майка си – Джудит Лови (1919-2001),
на паметта на д-р Ханс Селие –
истински ренесансов мислител от XX век,
който продължава да осветява пътя ни
с научните си прозрения и човешката си мъдрост.

Научното откритие не се състои в това

пръв да видиш нещо, а да установиш ясна
връзка между известното и неизвестното.
Свързването на нишките е най-важният процес
за истинското познание и действителния прогрес.

д-р Ханс Селие,

„Стресът на живота“

6
 Към читателя
От най-дълбока древност хората интуитивно са разбирали, че умът и тялото състав-
ляват неделима цялост. Съвременността ни донесе злощастна дисоциация – разрив
между това, което знаем с цялото си същество, и това, което мислещият ни ум приема
за истина. Вторият – по-тесен – вид познание често печели, но от това губим ние. Ето
защо за мен е чест и удоволствие да представя пред читателя откритията на съвремен-
ната наука, потвърждаващи интуитивната ни, вековна мъдрост. Това беше основната ми
цел, докато пишех. Другата беше да вдигна огледало пред нашето обладано от стрес
общество, за да си дадем сметка как по безброй несъзнателни начини сами подпомагаме
развитието на болестта.
В тази книга няма да намерите предписания, но се надявам тя да ви послужи като
катализатор за лична трансформация. Предписанията идват отвън; трансформацията е
вътрешна. Всяка година се публикуват купища книги с един или друг вид простички
рецепти – физически, емоционални или духовни. Нямах намерение да пиша поредната
такава. Рецептите предполагат, че нещо трябва да се поправи; трансформацията носи
изцеление – възстановяване на цялото; на онова, което вече е в нас. Съветите и предпи-
санията, разбира се, са полезни, но още по-ценен е погледът навътре в себе си и в рабо-
тата на ума и тялото ни. Прозрението, вдъхновено от търсене на истината, може да по-
роди трансформация. За онези, които търсят посланието на изцелението, ще кажа, че то
започва още на първа страница с първия описан случай. Както казва големият физиолог
Уолтър Канън: в тялото има мъдрост. Надявам се „Когато тялото казва НЕ“ да по-
могне на хората да открият своята собствена вътрешна мъдрост.
Част от примерите в книгата са взети от публикуваните биографии и автобиографии
на известни личности. Повечето обаче са почерпени от клиничния ми опит и разгово-
рите ми с хора, които са се съгласили да бъдат интервюирани и цитирани във връзка с
медицинската и личната им история. От съображения за дискретност имената и някои
детайли са променени.
За да не стане книгата твърде академична за неспециалистите, гледах да не прекаля-
вам с пояснителните бележки. В края ѝ ще намерите използваните източници на инфор-
мация за всяка глава.
Подчертаванията са мои, освен ако изрично не е упоменато друго.
Ще се радвам да прочета коментарите ви, които можете да изпращате чрез моя уеб-
сайт: https://drgabormate.com/

7
 1.
БЕРМУДСКИЯТ ТРИЪГЪЛНИК
Мери – северноамериканска индианка в началото на 40-те години, слабичка, мила и
почтителна, беше моя пациентка заедно със съпруга си и трите им деца от 8 години. В
усмивката ѝ имаше нотка на свян и срамежливост, а смехът ѝ беше лек и непринуден.
Когато младежкото ѝ лице просияваше, човек не можеше да не отвърне със същото.
Сърцето ми още едновременно се сгрява и свива от мъка при мисълта за нея.
С Мери не бяхме говорили много, докато не се проявиха първите признаци за забо-
ляването, което щеше да отнеме живота ѝ. Началото изглеждаше съвсем невинно: леко
убождане по пръста с игла за шиене не зарастваше месеци наред. Установи се синдром
на Рейно, при който малките артерии в пръстите се стесняват и ограничават притока на
кислород до тъканите. Възможно е да започне гангрена и, за жалост, точно това се случи
при Мери. Въпреки няколкократното болнично лечение и хирургични интервенции,
след по-малко от година вече щеше да се моли за ампутация, за да се отърве от пулси-
ращата болка в пръста. Но когато желанието ѝ бе изпълнено, болестта се беше разрас-
нала и дори силните наркотични медикаменти не успяваха да я избавят от постоянното
страдание.
Синдромът на Рейно се проявява самостоятелно или заедно с други заболявания. По-
голям е рискът при пушачите, а Мери пушеше много още от тийнейджърските си го-
дини. Надявах се, че ако спре, нормалният кръвоток в пръстите ѝ може да се възстанови.
За съжаление, синдромът на Рейно се оказа предвестник на много по-тежко състояние:
склеродермия – автоимунно заболяване, каквито са и ревматоидният артрит, язвеният
колит, системният лупус еритематодес, както и много други, които невинаги се разпоз-
нават като автоимунни по произход – диабет, множествена склероза и може би дори
Алцхаймер. Общото между всички тях е, че имунната система напада собствения ни
организъм и причинява увреждания на ставите, съединителните тъкани и различни ор-
гани – очите, нервите, кожата, червата, черния дроб или мозъка. При склеродермия (от
гръцката дума за втвърдена кожа) самоубийственото поведение на имунната система
води до втвърдяване на тъканите на кожата, хранопровода, сърцето, белите дробове и
др.
Какво предизвиква тази гражданска война в тялото?
Учебниците по медицина възприемат изключително биологичен подход. В шепа изо-
лирани случаи се споменават токсини, но в по-голямата част се смята, че причината като
цяло е генетично предразположение. Медицинската практика на свой ред отразява това
тясно физично схващане. Нито на специалистите, нито на мен като неин семеен лекар
ни беше хрумнало да помислим какво в личния опит на Мери би могло да допринесе за
заболяването ѝ. Никой не проявяваше любопитство към психичното ѝ състояние преди
началото на болестта, нито как то се отразяваше на развоя и крайния изход. Просто ле-
кувахме физическите симптоми един по един според появата им: лекарства за възпале-
нието и болката, операции за отстраняване на гангренозната тъкан и подобряване на
кръвоснабдяването, физиотерапия за възстановяване на движенията.
Един ден, почти без да мисля, просто вслушвайки се в шепота на интуицията си, че
Мери има нужда някой да я изслуша, аз я поканих на едночасова среща, за да ѝ дам
възможност да ми разкаже повече за себе си и за живота си. Когато тя заговори, сякаш

8
пелена се вдигна от очите ми. Под меката свенлива външност се криеше планина от
потиснати емоции. Мери беше преживяла тежки травми като дете. Изоставена от роди-
телите си, била местена от един приемен дом в друг. Спомняше си как на 7 годинки се
криела на тавана, прегърнала по-малките си сестрички, докато пияните им приемни ро-
дители се карали и крещели на долния етаж.
– Постоянно се страхувах – разказа ми тя, – но бях на седем и трябваше да защитавам
сестрите си. А мен нямаше кой да ме защити.
Не беше споделяла това с никого, дори със съпруга си, за когото беше омъжена от 20
години. Беше се научила да не изразява чувствата си пред никого, дори пред себе си. В
детството си бе научила, че себеизразяването, уязвимостта и задаването на въпроси я
излагат на риск. Сигурността ѝ се криеше в съобразяването с чувствата на другите и
никога със своите лични. Беше пленница на ролята, наложена ѝ в детството, без да съз-
нава, че тя също има право някой да се погрижи за нея и да я изслуша; че тя също е
достойна за внимание.
Мери описваше себе си като човек, неспособен да отказва и компулсивно поемащ
отговорност за чуждите потребности. Дори на фона на влошаващото се състояние ос-
новните ѝ тревоги продължаваха да бъдат свързани със съпруга ѝ и порасналите ѝ деца.
Възможно ли бе склеродермията да е начинът, по който тялото ѝ най-сетне се спасяваше
от това всеобхватно чувство на дълг?
Може би тялото ѝ правеше онова, което съзнанието не можеше: отхвърляше безми-
лостното очакване, наложено някога на детето, а след това и самоналожено от възраст-
ния – да поставя другите над себе си. Такова предположение изказах и в първата си
статия за медицинската рубрика на Globe and Mail през 1993 г.: Когато не сме имали
шанс да се научим да казваме „Не“ – писах тогава, – накрая тялото ни може да го
каже вместо нас. Цитирах медицинска литература, свързана с негативните ефекти на
стреса върху имунната система.
Идеята, че начинът на преработване на емоциите би могъл да бъде фактор за склеро-
дермия и други хронични заболявания, за някои лекари е равносилна на богохулство.
Ревматолог от голяма канадска болница изпрати остро писмо до редактора, в което кри-
тикуваше както статията ми, така и вестника, дръзнал да я публикува. Осъдителното ѝ
заключение гласеше, че ми липсва опит и задълбочени познания за проблема.
Не се учудих, че специалист отхвърля връзката между тялото и ума. Дуализмът – раз-
сичането на едно цяло на две – е типична характеристика на всички наши схващания за
здравето и болестта. Стремим се да разберем тялото отделно от съзнанието. Опитваме
се да представим човека – здрав или не – като същество, функциониращо независимо
от средата, в която се развива, живее, работи, обича и умира. Това са вградени, скрити
предразсъдъци на праволинейното медицинско мислене, което повечето лекари усвоя-
ват по време на обучението си и пренасят в практиката си.
За разлика от много други дисциплини, медицината все още не е асимилирала един
важен урок от Айнщайновата теория на относителността: че позицията на наблюдава-
щия влияе на наблюдаваното явление и на резултатите от наблюдението. Неизяснените
презумпции на учения едновременно предопределят и ограничават онова, което той ще
открие, както отбелязва водещият чешко-канадски изследовател в областта на стреса
Ханс Селие. Повечето хора не осъзнават до каква степен духът на научното изслед-
ване и неговите открития се влияят от личните възгледи на откривателите – пише в
Стресът на живота. – В епоха, белязана от доверието към науката и учените, този

9
фундаментален ефект заслужава специално внимание 1. В честната си откровена оценка
Селие – самият той лекар, изказва истина, която дори и днес, четвърт век по-късно, мал-
цина осъзнават.
Колкото по-тясно специализират медиците, толкова повече знаят за определена част
от тялото или орган, но и толкова по-малко разбират човешкото същество, на което при-
надлежи съответната част или орган. Хората, с които разговарях за тази книга, почти
единодушно споделяха, че нито специалистите, при които са се лекували, нито семей-
ните им лекари са ги насърчили да изследват личното, субективно съдържание на жи-
вота си. Напротив – при повечето си контакти с медици дори бяха останали с впечатле-
нието, че последните не биха приели добре подобни дискусии. В разговорите си с ко-
леги специалисти относно същите тези пациенти аз се убедих, че лекарят може да ле-
кува пациента с години, тънейки в пълно неведение относно живота и преживяванията
му извън тесните граници на заболяването.
Ето защо се заех да напиша книга за ефектите на стреса върху здравето – и най-вече
за скрития стрес, заложен у нас още от ранното ни детство. Той пропива толкова дъл-
боко и недоловимо, че го възприемаме като част от истинския си Аз. Въпреки че пре-
доставям максималното количество научни доказателства, което ми се струва разумно
в книга за неспециалисти, нейната сърцевина – поне за мен – се формира от индивиду-
алните истории, които споделям с читателя. Но тъкмо те са най-неубедителни за онези,
които считат подобен тип доказателства за анекдотични.
Само интелектуален лудит2 би отрекъл огромните ползи, които строгото прилагане
на научните методи е донесло на човечеството. Но не всяка важна информация може да
бъде потвърдена чрез лабораторни методи и статистически анализ. Не всички аспекти
на болестта могат да бъдат сведени до факти, подлежащи на проверка чрез двойно слепи
проучвания и строги научни похвати. Медицината ни казва толкова за смисъла на из-
целението, страданието и умирането, колкото химичният анализ – за естетическата
стойност на керамичната ваза – пише Иван Илич в Ограниченията на медицината.
Действително, ако изключим човешкия опит и прозренията на древната мъдрост, бихме
се обрекли на твърде тесен мироглед.

Изгубили сме нещо по пътя. През 1892 г. канадският лекар Уилям Ослър – един от
най-великите медици на всички времена, заподозира връзка между ревматоидния арт-
рит (заболяване, което има някои общи черти със склеродермията) и стреса. Днешната
ревматология изцяло пренебрегва тази мъдрост въпреки научните аргументи в нейна
полза, натрупани през последните 110 години. Ето докъде стигна практикуването на
медицина благодарение на тясно научния подход. Въздигайки съвременната наука до
пиедестала на финален арбитър на страданието, прибързахме да заличим озаренията на
миналите епохи.
Както посочва американският психолог Рос Бък, допреди бурното развитие на съвре-
менната медицинска технология и научната фармакология лекарите по традиция разчи-
таха на плацебо ефекти. Те трябваше да вдъхнат увереност на всеки пациент в собстве-
ната му вътрешна способност да се излекува. За да бъде ефективен, лекарят трябваше
да умее да изслушва пациента, да установи връзка с него, както и да се доверява на

1
Hans Selye. The Stress of Life. Rev. ed., New York: McGraw-Hill, 1978, 4.
2
Възникнало в Нотингам през 1811 г. и разпространило се бързо в Англия, движението на лудитите, наречено на името
на митичния генерал Нед Луд, се обявява срещу промените, предизвикани от промишлената революция в новите текстилни
фабрики, с убеждението, че механизираните тъкачни станове ще ги оставят без работа. лудит е синоним на противопоста-
вящите се на новите технологии или идеи. – Бел. ред.

10
собствената си интуиция. Като че ли изгубихме тези качества в упованието си на обек-
тивните мерки, технологичните диагностични методи и научните терапии.
Ето защо негативната реакция на ревматолога не ме изненада. Повече ме стъписа
друго писмо до редактора, което пристигна няколко дни по-късно — този път изразя-
ващо подкрепа. Ноел Хършфилд – клиничен професор по медицина от Университета в
Калгари, пишеше: Новата дисциплина психоневроимунология е достигнала до етап, в
който разполага с неоспорими доказателства, събрани от учени в различни области,
че съществува тясна връзка между мозъка и имунната система... Емоционалното ус-
тройство на индивида и реакцията към продължителния стрес може наистина да се
окажат каузативен фактор за много заболявания, които медицината лекува, но чийто
[произход] остава неизвестен – болести, като склеродермия, широк спектър от рев-
матични заболявания, възпалителни чревни заболявания, диабет, множествена скле-
роза и куп други състояния, откривани във всяка медицинска субспециалност...
Озадачи ме позоваването на нова сфера в медицината. Що за птица беше психонев-
роимунологията? Както открих, ставаше въпрос именно за наука за взаимодействието
между ума и тялото, за неразривното единство на емоциите и физиологията в човешкото
развитие през целия живот – в здраве и болест. Сложната стряскаща думичка означа-
ваше просто, че тази дисциплина изучава начина, по който психиката – умът и неговото
емоционално съдържание – взаимодейства в дълбочина с нервната система и как двете
на свой ред образуват важна връзка с имунната защита. Някои наричат новата област
психоневроимуноендокринология, за да покажат, че ендокринната (хормоналната) сис-
тема също играе роля в реакциите на целия организъм. Новаторските изследвания раз-
криват как тези връзки функционират на всички нива, включително на клетъчно. Започ-
ваме да разбираме научните основи на неща, които някога сме знаели, но, за свое не-
щастие, сме забравили.
Много лекари през вековете са стигали до извода, че емоциите са дълбоко вплетени
в причините за заболяванията и възстановяването на здравето. Правили са проучвания,
писали са книги и са оспорвали властващата медицинска идеология, но техните идеи,
изследвания и прозрения отново и отново са чезнели в своего рода Бермудски триъгъл-
ник на медицината. Познанието за връзката между ума и тялото, постигнато от поколе-
ния лекари и учени, се е заличило без следа сякаш никога не е съществувало – до такава
степен, че статия в New England Journal of Medicine от август 1985 г. с величествена
самоувереност заявява: Време е да признаем, че вярата ни в болестта като пряко от-
ражение на психичното състояние е до голяма степен фолклорна измислица3.
Днес подобни пренебрежителни изявления вече са несъстоятелни. Психоневроиму-
нологията – новата наука, за която споменава д-р Хършфилд в писмото си до редакцията
на Globe and Mail, вече е извоювала своето място, макар и откритията ѝ да не са про-
никнали в света на медицинската практика.
Бегъл поглед към рафтовете на медицинските библиотеки и публикациите в интернет
стига, за да ни разкрие вълната от изследвания, статии и учебници, в които се говори за
новото познание. Чрез популярните книги и списания информацията достига и до много
други хора. Широката общественост, необвързана със стари догми и в много отношения
изпреварваща специалистите, не се бои да признае, че човекът не може да бъде разсечен
толкова лесно и чудният му организъм представлява нещо повече от сбора на частите.
Имунната система не съществува изолирано от ежедневния опит. Известно е напри-
мер, че защитните механизми, които обикновено функционират у здрави млади хора, се
3
M. Angell. „Disease as a Reflection of the Psyche”. New England Journal of Medicine, 13 June 1985.

11
оказват потиснати при студенти по медицина преди изпитите за завършване. Още по-
красноречив по отношение на бъдещото им здраве и благоденствие е фактът, че нега-
тивният ефект е най-силно изразен при най-самотните студенти. Самотата се свързва с
намалена имунна активност и при изследване на група психиатрични пациенти. Дори
да нямаше други доказателства – а такива има, и то много – това би стигало, за да ни
накара да се замислим за дългосрочните последици от хроничния стрес. Напрежението
по време на сесия е очевидно и краткотрайно, но много хора несъзнателно прекарват
целия си живот под погледа на силен, критичен изпитващ, комуто се чувстват длъжни
винаги да угаждат. Мнозина живеят ако не сами, то в непълноценни емоционални
връзки, в които не срещат отклик и зачитане на най-съкровените си нужди. Изолацията
и стресът влияят на много хора, убедени, че водят доста удовлетворителен живот.
Как може стресът да се преобразува в болест? Стресът е сложна поредица от физи-
чески и биохимични реакции към силни емоционални дразнители. От физиологична
гледна точка емоциите сами по себе си представляват електрически, химически и хор-
монални реакции на човешката нервна система. Те едновременно влияят на и се влияят
от функционирането на основните органи, целостта на имунните механизми и действи-
ето на множеството циркулиращи биологични вещества, участващи в управлението на
физическите състояния на тялото. Когато човек потиска емоциите си, както се бе нало-
жило на Мери в детството ѝ в името на сигурността, той обезоръжава собствените си
защити срещу болестите. Потискането – изтласкването на емоциите от съзнанието и
прехвърлянето им към подсъзнанието, води до смут и дезорганизация във физиологич-
ните защити, като в някои случаи последните дотолкова се объркват, че започват да
рушат здравето, вместо да го пазят.
По време на 7-годишната си работа като медицински координатор на Отделението по
палиативни грижи в болница Ванкувър срещнах много пациенти с хронични заболява-
ния, чиито емоционални истории напомняха на тази на Мери. Подобна динамика и мо-
дели на преработка откривах у хората, които търсеха при нас палиативни грижи заради
рак или дегенеративни неврологични процеси като амиотрофична латерална склероза
(ALS, известна в Северна Америка повече като болестта на Лу Гериг – на името на
прочутия бейзболист, починал от нея, а във Великобритания – като болест на двигател-
ния неврон). Същите модели наблюдавах и в частната си семейна практика у пациенти
с множествена склероза, възпалителни болести на червото като язвен колит и болест на
Крон, синдром на хроничната умора, автоимунни заболявания, фибромиалгия, мигрена,
кожни проблеми, ендометриоза и много други. Почти никой от пациентите ми със се-
риозни заболявания не умееше да казва Не във важни сфери от живота си. Макар харак-
терите и житейските им обстоятелства на пръв поглед да изглеждаха твърде различни
от тези на Мери, под тях винаги се криеше факторът на потиснатите емоции.
Един от терминално болните пациенти, за които се грижех, беше мъж на средна въз-
раст, изпълнителен директор на компания, която продаваше хрущял от акула като сред-
ство за лечение на рак. Когато го приехме в отделението, собственият му наскоро открит
рак вече беше плъзнал в цялото му тяло. Той продължи да яде хрущяли от акули почти
до сетния си ден, но вече не защото вярваше, че помага. Това нещо смърдеше ужасно –
отвратителната миризма се усещаше дори от разстояние, та само можех да гадая какво
е на вкус.
– Не мога да го понасям – призна ми той, – но бизнес партньорът ми ще бъде много
разочарован, ако спра.
Убедих го, че има пълното право да изживее последните си дни, без да се чувства

12
виновен за нечие разочарование.
Възможността начинът на живот на човека да е допринесъл за заболяването му, е
чувствителна тема. В някои случаи връзките между поведението и здравословните пос-
ледици са очевидни, като например при пушенето и рака на белите дробове (освен може
би за тютюнопроизводителите). Но е много по-трудно да се докажат, когато става въп-
рос за емоциите и възникването на заболявания като множествена склероза, рак на гър-
дата или артрит. Пациентът не само че е болен, но и започва да се чувства виновен.
– Защо пишете тази книга? – попита ме 52-годишна професорка, лекуваща се от рак
на гърдата, и с нотка на гняв добави: – Гените ми са виновни за болестта; не нещо, което
съм направила.
Схващането за болестта и смъртта като недостатък на характера е особено зло-
щастна форма на обвиняване на жертвата – отсъжда редакционна статия в New Eng-
land Journal of Medicine от 1985 г. – в момент, когато пациентът вече носи бремето на
болестта си, не бива да го товарим допълнително с отговорността за изхода.
По-късно ще се върнем на смущаващия въпрос за предполагаемата вина. Тук само ще
отбележа, че изобщо не става дума за грешки, вина и недостатъци. Подобни термини
само замъгляват картината. Както ще видим, обвиненията към страдащия, освен че са
морално неприемливи, нямат и никакво научно основание.
Статията в NEJM бърка вината с отговорността. Въпреки че се ужасяваме от вината,
всички бихме искали да бъдем по-отговорни, т е. да притежаваме способността да от-
говаряме съзнателно на обстоятелствата в живота си, вместо да реагираме първосиг-
нално. Искаме да бъдем авторитетите в живота си: да го управляваме, да вземаме автен-
тични решения за него. Няма истинска отговорност без осъзнаване. Една от слабостите
на западния медицински подход е, че сме превърнали лекаря в единствен авторитет, а
пациента – в прост реципиент на терапията или лекарството. Хората са лишени от въз-
можността да поемат истинска отговорност. Никой не е виновен, че се разболява и
умира. Това може да се случи с всеки от нас. Но колкото повече научаваме за себе си,
толкова по-малка ще бъде вероятността да се окажем пасивни жертви.
Връзките между ума и тялото трябва да се разглеждат не само в светлината на разби-
рането за болестта, но и на здравето. С темата се занимава и д-р Робърт Мондър от фа-
култета по психиатрия към Университета на Торонто, който в разговор с мен сподели:
– По-голяма вероятност има да намерим пътя към здравето, ако се опитаме да иден-
тифицираме и да отговорим на въпроса за стреса, отколкото ако го пренебрегваме 4.
Всяко сведение, всяка частица от истината може да има решаващо значение в хода на
лечението. Ако съществува връзка между емоциите и физиологията, скриването на
тази информация от хората ще ги лиши от ценен инструмент.
Тук се сблъскваме с недостатъците на езика. Дори когато говорим за връзки между
ума и тялото, неволно допускаме, че става дума за две отделни понятия, свързани по-
между си. А в живота такова разделение няма – няма тяло, което не е ум; няма ум, който
не е тяло. По тази причина беше изкован и терминът mindbody (букв, ум-тяло), който
да отразява действителното състояние на нещата.
На Запад проблемът изобщо не е нов. В един от диалозите на Платон Сократ цитира
тракийски лекар, критикуващ гръцките си колеги: Както не бива да се заемаме с лече-
нието на очите отделно от главата, тъй не бива да се заемаме с лечението на тялото
отделно от душата. Причината елинските лекари да не успяват да се справят с пове-
чето болни [е] в това, че нямат знание за цялото; за това, че ако е болно и се нуждае
4
Интервю с Dr. Robert Maunder.

13
от лекуване, е невъзможно да бъде оздравена отделната част 5. Не можете да делите
ума от тялото, казва Сократ – близо 2500 години преди появата на психоневроимуноен-
докринологията!
Работата по настоящата книга не само потвърди част от мислите, които изказах за
първи път в статията си за склеродермията и случая на Мери. Научих много и дълбоко
оцених работата на стотици лекари, учени, психолози и изследователи, картографирали
непознатите територии на единството ум-тяло. Тя ми даде възможност да изследвам и
собствените си потиснати емоции. Към това ме подтикна въпросът на един от психоло-
зите на Агенцията за онкологични заболявания на Британска Колумбия, които потърсих
във връзка с ролята на емоционалното потискане при рака. При много хора със злока-
чествени образувания като че ли е налице автоматично отричане на психическата или
физическата болка и на неудобни емоции като гняв, тъга и отхвърляне.
– Каква е личната ви връзка с проблема? – попита ме той. – Какво ви привлича точно
към тази тема?
Въпросът ме накара да си спомня един случай отпреди 7 години. Една вечер отидох
да видя 76-годишната си майка в хосписа, в който беше настанена. Имаше прогреси-
раща мускулна дистрофия – наследствено заболяване на мускулите, характерно за на-
шия род. Не можеше да живее в дома си, защото вече не беше в състояние дори да седи
самостоятелно. Тримата ѝ синове и техните семейства я посещавахме редовно до
смъртта ѝ, която настъпи точно когато започвах да пиша тази книга.
Докато вървях по коридора, лекичко накуцвах. Сутринта бях претърпял операция на
хрущяла в коляното – резултат от пренебрегването на посланията, които тялото ми из-
пращаше под формата на болка всеки път, когато тичах по цимент. Когато отворих вра-
тата на стаята ѝ, автоматично възприех безгрижна, нормална походка. Импулсът да
скрия накуцването беше несъзнателен; направих го, преди да го осмисля. Едва по-късно
се запитах какво е предизвикало тази ненужна мярка – защото майка ми би приела спо-
койно факта, че 51-годишния ѝ син го наболява коляното 12 часа след операция.
Е, какво се бе случило? Автоматичният ми импулс да предпазя майка си от болката
дори в такава безобидна ситуация беше дълбоко заложен рефлекс, който нямаше нищо
общо с настоящите потребности на кой да е от двама ни. Потискането беше спомен –
пресъздаване на динамика, запечатана в моя развиващ се мозък, преди да съм можел да
я осъзная.
Аз съм оцеляло дете на нацисткия геноцид, като по-голямата част от първата си го-
дина съм преживял в окупираната Будапеща. Родителите на майка ми били убити в
Аушвиц, когато съм бил на 5 месеца; леля ми също била депортирана и никой повече
не чул за нея, а баща ми бил изпратен в трудов лагер, обслужващ немската и унгарската
армия. С майка ми едва сме оцелели в гетото в Будапеща. Наложило се да се раздели с
мен за няколко седмици, за да не умра от глад или болест. И без голямо въображение
можем да се досетим, че в такова състояние на духа и нечовешкия стрес, на който е била
подложена всеки ден, на майка ми рядко ѝ е било до нежните усмивки и всеотдайното
внимание, необходими на развиващото се бебе, за да запечата чувство на сигурност и
безусловна любов в съзнанието ми. Напротив, по собствените ѝ думи в някои дни е била
толкова отчаяна, че само нуждата да се погрижи за мен я карала да стане от леглото.
Отрано научих, че трябва да се боря за внимание, да товаря майка си колкото мога по-
малко и да потискам тревогите и болката си.
При здрави взаимоотношения между майката и бебето майката е способна да се
5
Plato. Charmides, quoted in A. A. Brill, Freud’s Contribution to Psychiatry. New York, W.W. Norton, 1944, 233

14
грижи за детето си, без да му се налага да се старае да заслужи вниманието ѝ. Моята
майка не е била в състояние да ми осигури тези безусловни грижи – а тъй като не беше
нито светица, нито съвършена, много вероятно е да не би успяла в това дори да не бяха
ужасите, сполетели семейството ни.
При тези обстоятелства аз съм се превърнал в закрилник на майка си – и на първо
място съм я пазил от мисълта за собственото си страдание. Автоматичният защитен ме-
ханизъм на бебето скоро се бе втвърдил във фиксирана черта на характера, която 51
години по-късно още ме караше да крия и най-лекия физически дискомфорт в присъст-
вието на майка ми.
Не бях мислил за книгата в тази светлина. Тя трябваше да бъде интелектуално начи-
нание; изследване на една интересна теория, която би помогнала да си обясним здравето
и болестта при човека. По този път бяха вървели и други преди мен, но не всичко беше
открито. Предизвикателството на психолога обаче ме принуди да се изправя пред проб-
лема за потискането на емоциите в собствения ми живот. Дадох си сметка, че прикри-
ването на куцането е само малък пример.
Ето защо тук описвам не само наученото от други хора и специализирани издания, но
и от наблюденията върху самия себе си. Динамиката на потискането присъства у всеки
от нас. Всички в една или друга степен сме склонни да отричаме и да предаваме себе
си, най-често точно толкова несъзнателно, колкото бе моето решение да прикрия накуц-
ването.
Когато става въпрос за здраве и болест, всичко е въпрос на степен, както и на присъс-
твие или отсъствие на други фактори като наследственост, условия на живот и прочее,
които предразполагат към заболяване. Затова, когато показвам, че потискането на емо-
циите е сериозен извор на стрес и значим фактор за заболяване, аз не обвинявам никого,
задето сам се е разболял. Целта ми е да подпомогна ученето и изцелението, не да добавя
компонент на вина и срам, от които бездруго имаме в излишък в нашата култура. Може
би съм свръхчувствителен към проблема с вината, но това важи за повечето хора. Сра-
мът пък е най-дълбоката негативна емоция, която правим всичко възможно да избяг-
ваме. За жалост, вечният страх от срама накърнява способността ни да виждаме реал-
ността.

Въпреки усилията на много лекари, Мери почина в болница Ванкувър от усложнени-

ята на склеродермията 8 години след поставянето на диагнозата. До последно запази
милата си усмивка въпреки слабото сърце и затрудненото дишане. От време на време
ме молеше за дълги частни посещения дори в последните си дни в болницата. Просто
искаше да си говори – и за тривиални неща, и по важни теми.
– Никой друг освен вас никога не ме е изслушвал – каза ми веднъж.
Понякога се чудя как би се развил животът на Мери, ако бе имало кой да я чуе, види
и разбере, когато е била малко дете – насилвано, уплашено, натоварено с отговорността
за малките си сестрички. Може би ако някой надежден човек беше застанал неотлъчно
до нея, тя щеше да се научи да цени себе си, да изразява чувствата си и да отстоява гнева
си, когато другите нарушават физическите или емоционалните ѝ граници. Дали тогава
още щеше да бъде жива?

15
 2.
ДОБРОТО МОМИЧЕНЦЕ
Малко е да се каже, че пролетта и лятото на 1996 г. са били напрегнат период в живота
на Натали. През март 16-годишният ѝ син бил изписан след 6-месечен престой в кли-
ника за лечение на наркотични зависимости, след като бил употребявал наркотици и
алкохол в продължение на две години, и неведнъж бил изключван от училище.
– Имахме късмет, че го вкарахме в програма за лечение – споделя 53-годишната
бивша медицинска сестра. – Едва що се прибра вкъщи, когато диагностицираха първо
мъжа ми, а след това и мен.
През юли мъжът ѝ Бил претърпял операция на злокачествен тумор на дебелото черво.
След интервенцията се установило, че ракът е обхванал и черния дроб.
Натали от време на време изпитвала силна умора, световъртеж и шум в ушите, но
симптомите били краткотрайни и отминавали от само себе си. През последната година
се чувствала по-уморена от обичайното. След пристъп на световъртеж през юни ѝ нап-
равили скенер, който не открил нищо. Два месеца по-късно обаче магнитнорезонанс-
ната томография показала характерните аномалии за множествена склероза: фокални
зони на възпаление и увреждане на миелина – мастната обвивка на нервните клетки.
Множествената склероза (от гръцката дума втвърдявам) е най-разпространената де-
миелинизираща болест, водеща до нарушения на функциите на клетките в централната
нервна система. Симптомите зависят от мястото на възпалението и увреждането. Обик-
новено се засягат гръбначният мозък, мозъчният ствол и зрителният нерв – снопът от
нервни влакна, пренасящ информация от очите към нервите. Ако увреждането настъпи
в гръбначния мозък, симптомите са изтръпване, болка и други неприятни усещания в
крайниците или торса. Възможни са неволни стягания в мускулите или чувство на сла-
бост. Загубата на миелин в по-долната част на мозъка може да предизвика двойно виж-
дане, проблеми с говора и нарушения на равновесието. Пациентите с възпаление на зри-
телния нерв страдат от временна загуба на зрението. Често срещан симптом е силната,
необичайна умора и чувството за непоносимо изтощение.
Световъртежите на Натали продължили през есента и ранната зима, докато се гри-
жела за съпруга си във възстановителния период след операцията и по време на 12-сед-
мичния курс на химиотерапия. След това Бил успял за известно време да се върне на
работа като брокер на недвижими имоти. През май 1997 г. се подложил на втора опера-
ция за премахване на туморите в черния дроб.
– След резекцията, при която отстраниха седемдесет и пет процента от черния му
дроб, Бил получи тромб в порталната вена6. Можеше да умре – разказва Натали. – После
стана много объркан и войнствен.
Бил починал през 1999 г., но преди това подложил съпругата си на невъобразима емо-
ционална агония.

Учени в Колорадо са изследвали 100 пациенти с рецидивиращо-ремитираща МС, при

които обострянията се редуват с безсимптомни периоди (същият вид, както при На-
тали). Оказва се, че рискът от обостряне е 4 пъти по-висок при болните, изложени на

6
Порталната вена е главният кръвоносен съд, пренасяш, кръв от коремните органи към черния дроб. – Бел. авт.

16
силен стрес като сериозни проблеми в брака или финансова несигурност 7.
– По Коледа 1996 г. още имах чести световъртежи, но после се оправих почти на сто
процента – разказва Натали. – Само походката ми не беше съвсем както трябва. Въпреки
всички проблеми около резекцията на Бил – между юли и август се наложи четири пъти
да го водя в спешното отделение, бях добре. Изглеждаше, че той се оправя и се надява-
хме, че няма да има повече усложнения. После аз се влоших.
Обострянето настъпило точно когато Натали си мислела, че може да си поотдъхне,
защото мъжът ѝ нямал толкова нужда от помощта ѝ.
– Съпругът ми беше от онези хора, които си мислят, че няма нужда да вършат нищо,
което не искат. Винаги е бил такъв. Когато се разболя, просто реши, че няма да прави
нищо. Седеше на дивана и пукаше пръстите си – толкова силно, че всички подскачахме.
Дори децата почнаха да му се дразнят. Накрая, през есента, когато се пооправи, го изп-
ратих да си почине за няколко дни с приятели извън града. Казах си, че има нужда да се
махне от всичко.
– А вие от какво имахте нужда? – питам аз.
– На мен ми беше дошло до гуша. Казах на един негов приятел: Заведи го да играете
голф няколко дни и той дойде и го взе. А два часа по-късно вече знаех, че получавам
пристъп.
Какво е научила от това преживяване?
– Е – подзема колебливо Натали, – че трябва да знам кога да изляза от режим на по-
магане. Но просто не мога; ако някой се нуждае от помощ, трябва да го направя.
– Независимо какво ще стане с теб?
– Да. Пет години минаха и още не съм се научила да внимавам с темпото. Тялото ми
често казва Не, но аз продължавам. Не си вадя поука.
Тялото на Натали бе имало много причини да казва Не по време на брака ѝ. Бил пиел
много и често я злепоставял.
– Като пийнеше повечко, беше грозна картинка – сподели тя. – Ставаше свадлив, аг-
ресивен, избухлив. Ако бяхме на гости и нещо го подразнеше, почваше да се кара с
хората без причина. Аз просто се махах, а той ми се сърдеше, че не съм го подкрепила.
Два дни, след като получих диагнозата за МС, знаех, че Бил няма да бъде до мен при
нужда.
Когато се върнал от почивката, Бил за няколко месеца се видял в добра форма и за-
почнал връзка с друга жена – приятелка на семейството.
– Мислех си: гледай какво направих за теб – каза Натали. – Застраших собственото
си здраве. Цяло лято бях до теб. Ти беше на прага на смъртта и аз седях 72 часа в бол-
ницата до теб, без да знам дали ще умреш, или ще оздравееш. Грижих се за теб, когато
се прибра у дома, а ето как ми се отплащаш. С ритник в зъбите.
Идеята, че психологичният стрес увеличава риска от множествена склероза, не е нова.
За първи път клинично описание на болестта дава френският невролог Жан-Мартен
Шарко. Пациентите – казва той в лекция от 1868 г. – свързват началото на симпто-
мите с дълготрайна мъка и страдание. Пет години по-късно британски лекар също
описва случай, свързан със стрес: От етиологична гледна точка е важно да споменем
още нещо, което горката жена признава в по-доверен разказ пред сестрата: разболяла

7
G. M. Franklin. „Stress and Its Relationship to Acute Exacerbations in Multiple Sclerosis. Journal of Neurological Rehabili-
tation 2, no. 1 (1988).

17
се, защото хванала съпруга си в леглото с друга жена8.
За книгата си разговарях с 9 души с множествена склероза, 8 от които – жени (средно
60% от засегнатите са жени). Емоционалните модели, които срещаме в историята на
Натали, се открояват при всички, макар и невинаги толкова драматично.
Сведенията, които събрах от интервютата си, съвпадат с публикуваните проучвания.
Много изследователи на това заболяване изказват клиничното впечатление, че произ-
ходът на МС може би е свързан със стреса – четем в статия от 1970 г.9 – Прекомерната
емоционална ангажираност с родител, липсата на психологична независимост, неов-
ладяната потребност от любов и привързаност, неспособността да се чувства и из-
разява гняв отдавна са разпознати от медицинските наблюдатели като възможни
фактори за естественото развитие на болестта. Проучване от 1958 г. установява,
че в близо 90% от случаите „преди появата на симптомите... пациентите са прежи-
вели травмиращи житейски събития, които са застрашили тяхната „система за си-
гурност“10.
Изследване от 1969 г. разглежда ролята на психологичните процеси у 32 пациенти с
МС от Израел и САЩ. Оказва се, че при 85% от тях симптомите са възникнали след
силен стрес. Стресорите са най-различни по характер – от смърт или заболяване на бли-
зък човек до внезапна заплаха от загуба на прехрана или събитие в семейството, нала-
гащо трайна промяна в начина на живот и изискващо приспособяване, което не е по
силите на индивида. Такъв източник на стрес са и продължителните конфликти в брака,
както и повишените отговорности на работното място. Общата характеристика – пи-
шат авторите – е постепенното осъзнаване на неспособността за справяне с трудна
ситуация... което провокира чувство на малоценност и усещане за провал11. Стресовите
фактори са сходни в различни култури.
Друго изследване сравнява пациенти с МС с контролна група от здрави индивиди. В
групата на болните се отчита 10 пъти по-голяма честота на събитията, свързани със се-
риозна заплаха, и 5 пъти по-голяма на брачните конфликти 12.
От осемте жени с множествена склероза, с които разговарях, само една беше още с
първия си дългосрочен партньор; останалите бяха разделени или разведени. Четири бя-
ха малтретирани физически или психически от партньора си преди началото на бо-
лестта. Другите споделяха, че партньорите им са били емоционално дистанцирани и не-
достъпни.

8
I. Grant. „Psychosomatic-Somatopsychic Aspects of Multiple Sclerosis” in U. Halbriech, ed., Multiple Sclerosis: A Neuropsy-
chiatric Disorder, no. 37, Progress in Psychiatry series (Washington/London:American Psychiatric Press).
9
V. Mei-Tai. „The Role of Psychological Process in a Somatic Disorder: Multiple Sclerosis”. Psychosomatic Medicine 32, no.
1 (1970), 68.
10
G. S. Philippopoulous. „The Etiologic Significance of Emotional Factors in Onset and Exacerbations of Multiple Sclerosis”.
Psychosomatic Medicine 20 (1958): 458-74.
11
Mei-Tai. „The Role of Psychological Process...”, 73.
12
I. Grant. „Severely Threatening Events and Marked Life Difficulties Preceding Onset or Exacerbation of Multiple Sclerosis”,
Journal of Neurology, Neurosurgery and Psychiatry 52 (1989): 8-13. От групата с МС 77% и едва 35% от контролната група
са преживели подчертано неблагоприятно житейско събитие в годината преди появата на болестта. Прекомерният жи-
тейски стрес е най-очевиден в последните 6 месеца преди началото... 24 от 39 пациенти с множествена склероза (62%)
съобщават за тежко застрашаващо събитие в сравнение с 6 от 40 в контролната група (%)... Значително по-голяма
част от пациентите споделят за проблеми в брака си в сравнение със здравите участници (49% срещу 10%)... За подчер-
тано неблагоприятни събития съобщават 18 от 23 новозаболели и 12 от 16 пациенти с рецидивиращо заболяване.

18
 Лоис – журналистка, била диагностицирана с МС през 1974 г., на 24-годишна възраст,
след кратък епизод на двойно виждане, последван няколко месеца по-късно от мравуч-
кане в краката. Предишните две години била живяла в малко ескимоско селище с 9 го-
дини по-възрастен мъж – художник, когото сега описва като психично нестабилен. По-
късно бил хоспитализиран заради биполярно разстройство.
– Аз го бях издигнала в култ – спомня си тя. – Беше много талантлив, а аз сякаш не
знаех нищо. Може би и малко се боях от него.
Животът в полярните ширини бил много тежък за Лоис:
– За разглезено момиче от Западното крайбрежие беше все едно да се преместя в Тим-
букту. След това с години ходех на психолог, който ми каза: Късметлийка си, че си се
измъкнала жива оттам. Имаше много пиене, смърт, убийства, изолация. Там няма
шосе, физически се страхувах от партньора си, от критиките и гнева му. Беше летен
романс, който трябваше да продължи няколко месеца, а изкара две години. Мъчех се с
всички сили да издържа, но накрая той ме изрита.
Условията на живот били лоши.
– Имахме външен клозет, а при температури от 40-45 градуса под нулата това е
ужасно. Накрая той омекна и ми взе от онези кофи, сещате се, за да мога да пишкам през
нощта, защото жените пишкат повече от мъжете, нали?
– И това е било омекване?
– Да, точно така. Трябваше да я изкарваме надалеч с количката, за да я изхвърлим, но
той не искаше да го прави. Една нощ я изрита на снега и ми каза да използвам външната.
Освен това трябваше да нося вода, защото нямаше течаща. Нямах избор. Ако исках да
бъда с него, трябваше да се примиря. Помня как казвах, че главното, което искам от
него, е уважение. Не знам защо, но това беше най-важното за мен. Толкова много жаду-
вах за уважението му, че бях готова да изтърпя какво ли не.
Лоис си спомня, че е изпитвала отчаяна нужда от одобрение и преди това – особено
в отношенията с майка си:
– Прехвърлих към него модела на майка си, която винаги е контролирала живота ми –
вечно ми казваше как да се обличам, как да подреждам стаята си, какво да правя. Аз бях
доброто момиченце. Потисках собствените си желания и потребности, за да получа
одобрение. Все се стараех да бъда такава, каквато родителите ми искат.

Барбара е психотерапевт (доста ефективен, съдейки по репутацията ѝ), който работи

с много хора с хронични заболявания. Самата тя има множествена склероза. И остро
възразява срещу предположението, че някакво потискане на емоции от детството би
могло да има нещо общо с възпалителните плаки и увреждания, предизвикващи симп-
томите ѝ.
Болестта се проявила преди 18 години. Първите симптоми възникнали малко след
като поканила за две седмици в дома си социопат, с когото работела в изправителна
институция.
– Беше свършил много терапевтична работа – разказва тя – и идеята беше да му дам
шанс да започне на чисто.
Вместо това гостът предизвикал хаос и разруха в дома и брака ѝ. Питам Барбара дали
не смята, че подобен жест не издава явна пробойна в границите от нейна страна.
– И да, и не – казва тя. – Мислех, че няма проблем, защото ставаше въпрос само за
две седмици. Но очевидно не бих повторила. Вече станах толкова добра в поставянето

19
на границите, че една клиентка ме нарича Кралицата на границите – при това тя също
е терапевт, така че се шегуваме помежду си. За съжаление, трябваше да го науча по
трудния начин. Понякога си мисля, че МС е наказание за глупостта ми.
Споменаването на болестта като наказание повдига ключов проблем, защото хората
с хронични заболявания често биват обвинявани – или се самообвиняват, че някак са
заслужили това нещастие. Ако гледната точка на потискането/стреса предполагаше, че
болестта е наказание, бих се съгласил с Барбара. Но търсенето на научно обяснение е
несъвместимо с поученията и присъдите. Когато казваме, че неразумното решение да
поканиш потенциално опасен човек в дома си, е било източник на стрес и е изиграло
роля за проявяването на заболяване, просто показваме връзката между стреса и бо-
лестта. Въпрос е на възможна причинно-следствена връзка – не наказание, а физиоло-
гична реалност.
Барбара твърди, че има здрави отношения с родителите си, изпълнени с обич и вза-
имност.
– С майка ми се разбирахме чудесно. Винаги сме били много близки.
– Границите се усвояват във формиращата възраст – напомням аз. – Защо се е нало-
жило да ги откривате по-късно по трудния начин?
– Аз познавах границите си, но майка ми – не. За това бяха и повечето ни караници –
тя не разбираше къде свършва нейното и започва моето.
В повечето изследвания поривът да покани нестабилен и опасен човек в дома си би
бил посочен като сериозен стресор, но предшестващият хроничен стрес от нестабилните
граници не се открива толкова лесно. Размиването на психологичните граници в детст-
вото е сериозен източник на стрес в бъдеще. Налице са постоянни негативни ефекти
върху хормоналната и имунната система, защото хората с неясни лични граници живеят
в непрестанен стрес; другите не им дават мира и за ден. Ала те са се научили да го изк-
лючват от съзнанието си.
Причината или причините за множествената склероза засега не са известни – от-
белязва уважаван учебник по вътрешна медицина. Повечето проучвания отричат зараз-
ния произход, въпреки че участието на вирус не е категорично отхвърлено. Вероятно
има генетични компоненти, защото някои расови групи като че ли са недосегаеми за
заболяването – като инуитите в Северна Америка и банту в Южна Африка. Ала гените
не обясняват защо едни хора се разболяват, а други – не, и защо. Възможно е да насле-
дите генетично предразположение към МС, но не и самата болест – пише неврологът
Луис Дж. Роснър, бивш ръководител на Клиниката за множествена склероза към Кали-
форнийския университет в Лос Анджелис. – Дори хората с всички необходими гени пак
не получават непременно МС. Според специалистите заболяването се провокира от
фактори на средата13.
Картината се усложнява още повече от магнитнорезонансните томографии и аутоп-
сиите, които показват характерните следи от демиелинизация в централната нервна сис-
тема при пациенти, които никога не са показвали ясни признаци и симптоми. Защо ня-
кои хора с невропатологични находки избягват откровеното развитие на болестта, а
други не успяват?
Какви биха могли да бъдат факторите на средата, за които споменава д-р Роснър?
Инак отличният труд на д-р Роснър за множествената склероза общо взето пренеб-

13
L. J. Rosner. Multiple Sclerosis: New Hope and Practical Advice for People with MS and Their Families. New York: Fireside
Publishers, 1992, 15.

20
регва изследването на емоционалния стрес като провокиращ фактор. Вместо това из-
казва предположението, че болестта вероятно се обяснява най-добре с автоимунна ре-
акция. Човек става алергичен към собствената си тъкан – пише авторът – и произвеж-
да антитела, които атакуват здрави клетки. Той игнорира изобилието от медицинска
литература, свързваща самите автоимунни процеси със стреса и характера – жизнено-
важна връзка, която ще разгледаме по-подробно в следващите глави.
Изследване на Катедрата по неврология към Университетската болница Чикаго от
1994 г. разглежда взаимодействията между нервната и имунната система и възможната
им роля в множествената склероза 14. Експерименти с плъхове показват, че изкуствено
провокираното автоимунно заболяване се обостря при блокиране на рефлекса за борба
или бягство. Ако той не е засегнат, способността на животните да реагират нормално на
стреса ги защитава.
Случаите на МС, описани в литературата за стреса, и пациентите, с които лично раз-
говарях, са поставени в подобна ситуация като злощастните животинчета в чикагската
лаборатория: изложени са на остър и хроничен стрес заради изградени в детството мо-
дели и способността им да реагират с борба или бягство е нарушена, фундаменталният
проблем не е във външния стрес, т.е. житейските събития, цитирани в изследванията, а
в обусловената безпомощност, която възпира нормалните реакции на борба или бягство.
Полученият вътрешен стрес бива потиснат и става невидим. Рано или късно наличието
на незадоволени потребности или необходимостта от задоволяване на чужди такива
спира да се възприема като нещо стресиращо. То става нормално. Човекът е обезоръ-
жен.

Вероник е на 33; била е диагностицирана с МС преди 3 години.

– Имах тежък епизод – спомня си тя, – който не разпознах като такъв... болка в ходи-
лата, изтръпване и мравучкане, пълзящо нагоре чак до гърдите и после обратно, което
продължи около 3 дни. Стори ми се готино – щипех се, а нищо не усещах! Не споменах
на никого.
Накрая приятел я убедил да потърси медицинска помощ.
– Имали сте изтръпване и болки от ходилата до гърдите и не сте казали на никого?
Защо?
– Не мислех, че има нужда. Пък и ако кажех например на родителите си, те щяха да
се притеснят.
– Но ако някой друг има изтръпване и болки от ходилата до гърдите, бихте ли го
игнорирали?
– Не, щях да го накарам веднага да отиде на лекар.
– Защо сте се отнесли към себе си по-лошо, отколкото бихте се отнесли към друг
човек? Някаква идея?
– Не.
Особено красноречив е отговорът ѝ на въпроса дали е имала стресиращи преживява-
ния преди появата на множествената склероза:
– Не непременно лоши. Аз съм осиновено дете. След 15 години натиск от страна на
майка ми най-после потърсих биологичното си семейство, което всъщност не исках да
правя. Но винаги е по-лесно да се съглася с нея, отколкото да споря – винаги! Открих
ги и се срещнах с тях. Първото ми впечатление беше: Пфу, не може да имам връзка с

14
E. Chelmicka-Schorr and B. G. Arnason. „Nervous System-Immune System Interactions and Their Role in Multiple Sclero-
sis”. Annals of Neurology, supplement to vol. 36 (1994), 29-S32.

21
тези хора! Тежко ми беше да науча разни неща за семейната история. Не ми трябваше
да знам, че може да съм плод на изнасилване и кръвосмешение. Поне така изглежда;
никой не ми казва докрай, а биологичната ми майка изобщо си мълчи. Освен това бях
безработна, чаках предложения от социалната служба и живеех от помощи. Няколко
месеца преди това бях изритала гаджето си, защото беше алкохолик и не можех да го
търпя повече. Не си струваше да си късам нервите.
Това бяха житейските обстоятелства, които младата жена не намираше за непременно
лоши: постоянен натиск от майка ѝ, която настояваше Вероник да намери и да създаде
връзка с дисфункционалното си биологично семейство, без да се интересува от собст-
вените ѝ желания; откритие, че може да е била зачената след кръвосмесително изнасил-
ване (от братовчед, когато биологичната ѝ майка била на 16); липса на доходи; раздяла
с алкохолизиран партньор.
Вероник се идентифицира с баща си:
– Той е моят герой. Винаги е бил насреща.
– Тогава защо не се обърнахте към него, когато се почувствахте притиснати от майка
си?
– Никога не можех да говоря насаме с него. Всичко трябваше да минава през нея.
– А той какво правеше?
– Просто гледаше отстрани. Но виждах, че не му харесва.
– Радвам се, че го чувствате толкова близък. Но дали не трябва да си намерите нов
герой – някой, който ще ви дава пример за себеутвърждаване? За да се изцелите, може
би трябва да станете герой сама за себе си.

***

Талантливата британска челистка Жаклин дю Пре почина през 1987 г. на 42 години

заради усложнения от множествена склероза. По-късно, когато сестра ѝ Хилъри започва
да си задава въпроса дали болестта не е била предизвикана от стрес, невролозите я уве-
ряват, че това няма нищо общо.
Оттогава ортодоксалната медицинска позиция практически не се е променила. Стре-
сът не причинява множествена склероза – четем в брошура, издадена неотдавна от
клиниката по МС към Университета на Торонто, – въпреки че на пациентите се препо-
ръчва да избягват напрежението. Това твърдение е подвеждащо. Разбира се, че стресът
не причинява МС – както и никой друг фактор, взет сам по себе си. Появата на болестта
без съмнение се дължи на множество взаимодействащи си влияния. Но вярно ли е, че
стресът няма значителен принос за възникването ѝ? Научните изследвания и житейс-
ките истории, които разгледахме до момента, ясно показват, че има. За същото говори
и животът на Жаклин дю Пре, чието заболяване и смърт са нагледен пример за пагуб-
ните ефекти на стреса, предизвикан от потискането на емоциите.
Хората често плачеха на нейните концерти. Общението ѝ с публиката, както отбеляза
някой, спираше дъха и покоряваше с магията си. Свиреше с невнятна страст и силно
въздействие. Музиката ѝ прогаряше пряк път към емоциите. За разлика от личния тем-
перамент, сценичното ѝ присъствие беше лишено от всякакви задръжки: с развените си
коси и полюшващо се в ритъм тяло тя напомняше повече на рок звезда, отколкото на
сдържан класически музикант.

22
 – Приличаше на скромна млекарка – спомня си един зрител, – но хванеше ли виолон-
челото, сякаш я обладаваха духове15.
Някои записи на нейни изпълнения – особено концертът за виолончело на Едуард
Елгар, са ненадминати и до днес – и вероятно ще си останат такива. Въпросният концерт
е последната голяма творба на изтъкнатия композитор, носеща духа на униние след края
на Първата световна война.
– Всичко добро и хубаво, и чисто, и свежо, и мило е далеч и нивга няма да се върне –
въздъхва Елгар през 1917 г., вече над 70-годишен.
Способността на Джаки да изобрази емоциите на един мъж в заника на живота
беше едно от изключителните ѝ, необясними умения – пише Хълъри дю Пре в книгата
си „Гений в семейството“.
Изключителни – да. Необясними? Може би не точно. Макар да не го е съзнавала, на
20 Жаклин дю Пре също е била вече в заника на живота си. Болестта, която щеше да
сложи край на музикалната ѝ кариера, е била само на няколко години разстояние.
Скръбта, загубата и примирението са имали колосално присъствие в безмълвния ѝ емо-
ционален опит. Разбирала е Елгар, защото е преживявала същото страдание. Неговият
портрет винаги я разтърсвал.
– Имал е нещастен живот, Хил – казвала на сестра си, – и е бил болен, но душата му
е греела и точно това усещам в музиката му.
Всъщност тя описва себе си – от най-ранна възраст. Майка ѝ – Айрис, загубила собс-
твения си баща, докато била в родилния дом с Джаки. Още оттогава връзката им се
превърнала в симбиотична зависимост, от която нито една от двете страни не можела
да се освободи. Детето нямало право да бъде дете, но и не получило разрешение да по-
расне и съзрее.
Чувствителната Жаклин била тихо и свенливо, понякога палаво момиченце. Казват,
че била много спокойна, освен когато свирела на виолончелото. Един от музикалните ѝ
учители си спомня, че на шест годинки била ужасно учтива и добре възпитана. Пред
света винаги била приятна и смирена. Секретарката на девическото училище, което по-
сещавала Джаки, си я спомня като щастливо, весело дете, а съученичка от гимназията –
като дружелюбно, приветливо момиче, което се вписваше добре.
Ала съвсем другояче изглеждал вътрешният свят на Джаки. Хилъри си спомня как
един ден сестра ѝ избухнала в сълзи:
– Никой в училище не ме харесва. Ужасно е. Всички ми се подиграват.
В интервю Жаклин описва себе си като едно от онези деца, които връстниците им
не могат да понасят. Събираха се в банди и скандираха отвратителни неща. Била не-
похватна девойка, стеснителна в общуването, нямала академични интереси и никога не
знаела какво да каже. Според сестра ѝ винаги ѝ било трудно да се изразява с думи. Наб-
людателните ѝ приятели забелязвали начеващата меланхолия под слънчевата външ-
ност – пише Елизабет Уилсън в биографията Жаклин дю Пре16.
През целия си живот, чак до болестта, Джаки криела чувствата си от майка си. Хилъри
си спомня как веднъж, като малка, Жаклин със сериозно изражение прошепнала:
– Хил, не казвай на мама, но... когато порасна, няма да мога да ходя и да се движа.
Как да разбираме това смразяващо пророчество? Може би като нещо свръхестест-
вено, а може би като проекция на това, което вече се било загнездило в дълбините на
подсъзнанието ѝ: чувството, че не може да се движи самостоятелно, че живият ѝ Аз е

15
Elizabeth Wilson. Jacqueline du Pre. London: Faber and Faber, 1999, 160.
16
Wilson. Jacqueline du Pre.

23
парализиран. Ами това не казвай на мама? Примирението на човек, усещащ колко без-
полезно е да се опитва да изрази болката, страха и тревогата си – своята сянка – пред
неспособен да ги възприеме родител. Много по-късно, когато я поразява множествената
склероза, стаяваното цял живот негодувание към майката избухнало под формата на
неконтролируема първична ярост. Покорното дете се превърнало във враждебен възрас-
тен.
Колкото и страстно да обичала виолончелото, нещо у Жаклин дю Пре се противяло
срещу ролята на блестящ изпълнител. Виртуозната персона превземала истинската ѝ
личност. Тя се превърнала в единствения ѝ режим на емоционална комуникация и един-
ствено средство да задържи вниманието на майка си. Множествената склероза пък била
средството, с което тялото ѝ казало Не на тази роля.
Самата Жаклин не била в състояние да отхвърли директно очакванията на света. На
18 години, вече в центъра на общественото полезрение, жалко завиждала на друга млада
челистка, преживяваща криза.
– Каква щастливка! – споделила тя пред приятелка. – Може да се откаже от музиката,
ако поиска. А аз никога няма да мога да се откажа, защото толкова много хора са похар-
чили цяло състояние заради мен.
Виолончелото едновременно ѝ давало криле, които я издигали до невъобразими ви-
сини, и я оковавало с тежки вериги. Макар и ужасена от цената на музикалната кариера,
тя се подчинила на таланта си и желанията на семейството си.
Хилъри говори за виолончелния глас на сестра си. Тъй като прякото ѝ емоционално
изразяване било задушено отрано, челото се превърнало в нейния глас. В музиката си
тя изливала напрежението, болката, примирението – и яростта си. Както проницателно
отбелязва един от учителите ѝ, когато Джаки била в тийнейджърска възраст, тя сякаш
принуждавала инструмента да изрази вътрешната ѝ агресия. Потопена в музиката, тя
оживявала от емоции, които изглеждали разредени или липсващи във всички други
сфери на живота ѝ. Затова приковавала погледите; затова и понякога било болезнено да
я слушаш – почти страшно по думите на руския челист Миша Майски.
Двадесет години след детския си дебют, вече болна от множествена склероза, Джаки
споделила с приятел какво е почувствала при първото си излизане на сцената:
– Струвало ѝ се, че до този момент пред нея се издигала тухлена стена, която ѝ пре-
чела да общува с външния свят. Но в мига, в който почнала да свири за публиката, сте-
ната изчезнала и тя сякаш най-после можела да говори. Това чувство никога не изчез-
нало.
Като възрастна пише в дневника си, че никога не е умеела да говори с думи – само с
музика.
Последната част от живота на Жаклин дю Пре, преди множествената склероза да
сложи край на виолончелото, минава под знака на връзката ѝ със съпруга ѝ – Даниел
Баренбойм. Обаятелният и изтънчен космополит е аржентински евреин, израснал в Из-
раел, който едва 20-ина годишен се превръща в супернова в международната музикална
галактика. Търсен концертен пианист и камерен музикант, постепенно си спечелва ре-
путация и като диригент. Когато среща дю Пре, музикалното общуване помежду им е
спонтанно, електрично, страстно, дори мистично. Любовта и бракът са неизбежни, а
цялата история напомня на приказка. Те са звездната двойка в света на класическата
музика.
За жалост, в брака Джаки не успява да покаже истинския си Аз, също както в родното
си семейство. Хората, които я познават отблизо, забелязват, че е започнала да говори

24
със странен, неопределен средноатлантически акцент. Несъзнателното възприемане на
говора на съпруга е сигнал за сливането на самоличността ѝ с друг, по-доминантен ха-
рактер. Хилъри пише, че Джаки отново се стараела да се приспособи към чужди пот-
ребности и очаквания:
– Широките, открити пространства на нейния характер нямаха шанс да намерят изра-
жение освен чрез музиката. Тя трябваше да бъде тази Джаки, която обстоятелст-
вата изискваха.
Дори когато все още недиагностицираното прогресиращо неврологично заболяване
започва да предизвиква сериозни симптоми като слабост и падане, Джаки не излиза от
обичайния си режим на мълчание. Вместо да тревожи съпруга си, тя решава да скрие
проблема и да се престори, че се налага да намали темпото по други причини.
– Мога само да кажа, че не го чувствам като стрес – споделя тя в началото на брака
си, когато Хилъри я пита как се справя с напрежението от едновременно лична и про-
фесионална връзка със съпруга си. – Мисля, че съм много щастлив човек. Обичам му-
зиката си, обичам мъжа си и имам много време и за двамата.
Малко по-късно бяга и от двамата. Решава, че съпругът ѝ стои между нея и истинс-
ката ѝ същност. Напуска го за кратко, а нещастието ѝ намира отдушник в сексуална
афера с брат му – пореден пример за несигурните ѝ граници. Дълбоко потисната, извес-
тно време не иска да има нищо общо дори с виолончелото. Скоро след като се връща
към брака си и музиката, получава диагноза за множествена склероза.
Виолончелото остава единственият глас на Жаклин дю Пре. Хилъри казва, че то е
било нейното спасение. Ала греши. То помагало на другите, не и на нея. Хората обичали
страстната музика, ала онези, които били най-важни, не слушали. Публиката плачела,
критиката я възхвалявала, но никой не я чувал истински. Най-трагичното е, че тя също
оставала глуха за истинската си същност. Творческото изразяване е само възможен из-
каз на емоциите, не средство за тяхното преработване.
Веднъж, след смъртта на сестра си, Хилъри слушала запис на БиБиСи от 1973 г. на
концерта на Елгар под диригентството на Зубин Мета. Това било последното изпълне-
ние на Джаки пред публика във Великобритания.
– Няколко секунди за настройване, кратка пауза, после започва тя. Изведнъж подско-
чих. Тя забавяше темпото. След няколко такта стана съвсем отчетливо. Знаех точно
какво става. Джаки, както винаги, говореше чрез виолончелото си. Чувах какво казва...
Почти виждах сълзите на лицето ѝ. Тя се сбогуваше със себе си; свиреше собствения си
реквием.

25
 3.
СТРЕСЪТ И
ЕМОЦИОНАЛНАТА КОМПЕТЕНТНОСТ
Още от зората на живота в праисторическите океани съществува вечно взаимо-
действие между живата материя и неодушевеното ѝ обкръжение, между едно живо
същество и друго – пише Ханс Селие в Стресът на живота17. Взаимодействията с дру-
гите човешки същества – и по-конкретно емоционалните взаимодействия – влияят на
биологичното функциониране по безброй фини начини в почти всеки миг от живота ни.
Те са важни детерминанти на здравето, както ще видим и по-нататък в книгата. Разби-
рането за сложния баланс в отношенията между психологичната динамика, емоционал-
ното обкръжение и физиологията е от ключово значение за благополучието. Може би
ви звучи странно – казва Селие. – Може би си мислите, че няма видима връзка между
поведението на клетките в случай на възпаление например и собственото ни поведение
в ежедневието. Аз обаче не съм съгласен18.
Въпреки че от революционния труд на Селие са минали шест десетилетия на научни
разработки, физиологичният ефект на емоциите остава широко недооценен. Медицин-
ският подход към здравето и болестта все така предполага, че тялото и умът са отделени
както едно от друго, така и от средата, в която съществуват. Тази грешка се утежнява от
тясната и опростенческа дефиниция за стреса.
Медицинското съсловие продължава да разглежда стреса като силно смущаващи, но
изолирани събития, като например уволнение, развод, смърт на близък. Такива значими
събития са сериозен източник на стрес за мнозина, но по-коварен и по-вреден с оглед
на дългосрочните биологични последици е хроничният ежедневен стрес в живота на
човека. Вътрешно генерираният стрес оставя отпечатък, без дори да изглежда нещо не-
обичайно.
При хората, свикнали с високи нива на вътрешен стрес още от детска възраст, липсата
на стрес предизвиква безпокойство, скука и чувство на безсмислие. Както забелязва
Ханс Селие, те се пристрастяват към собствените си стресови хормони – адреналин и
кортизол. За такива личности стресът е нещо желано и те гледат да избягват липсата му.

Когато хората казват, че се чувстват стресирани, обикновено имат предвид нервната

възбуда, която изпитват в условията на повишен натиск и очаквания, най-често в сфе-
рата на работата, семейството, взаимоотношенията, финансите и здравето. Но стресът
не се определя от усещането за нервно напрежение, а и строго погледнато, невинаги е
съпътстван от такова. Според нашата дефиниция стресът не е субективно чувство, а из-
мерим набор от обективни физиологични събития в тялото, засягащи мозъка, хормонал-
ния апарат, имунната система и много други органи. И животните, и хората могат да
преживяват стрес, без да го осъзнават.
Стресът не е просто нервно напрежение – изтъква Селие. – Стресови реакции се
наблюдават и у по-низшите животни, дори при растенията, които нямат нервна сис-
тема... Стрес може да възникне по време на дълбока анестезия при хора в безсъзнание

17
Selye. The Stress of Life, xv.
18
Ibid., 414.

26
и даже при клетъчни noceвкu извън тялото19. Аналогично, възможна е силна стресова
активност при хора, които са напълно будни, но обхванати от несъзнателни емоции или
откъснати от реакциите на тялото си. Физиологията на стреса може да се задейства без
наблюдаеми ефекти върху поведението и без субективно осъзнаване, както се вижда от
изследванията при животни и хора.
Какво в такъв случай е стресът? Селие – комуто дължим термина в сегашното му
значение и който с престорена гордост разказва как der stress, le stress и lo stress е нав-
лязъл съответно в немския, френския и италианския – разглежда стреса като биологичен
процес, като широк спектър от събития в тялото, независимо от причината или субек-
тивното осъзнаване. Стресът се състои от вътрешни промени – видими или не, които
настъпват, когато организмът долавя заплаха за съществуването или благополучието си.
Макар нервното напрежение да е компонент на стреса, човек може да изпитва стрес и
без да чувства напрежение. И обратното: възможно е да се чувства напрегнат, без неп-
ременно да активира физиологичните механизми на стреса.
В търсене на дума, изразяваща смисъла на физическите промени, които наблюдава в
експериментите си, Селие се натъква на термина стрес, който отдавна се използва в
ежедневния английски език и в инженерството, където обозначава ефекта от сила, дейс-
тваща в противовес на друга. Той дава за пример промените в опънат ластик или пру-
жина под напрежение. Някои от тях се забелязват с просто око, а други – само под мик-
роскоп.
Аналогиите на Селие илюстрират важна идея: когато изискванията към организма
превишат разумния капацитет за удовлетворяването им, възниква прекомерен стрес.
Ластикът се къса, пружината се деформира. Стресовата реакция може да бъде провоки-
рана от физическо увреждане като инфекция или травма, но също така от емоционално
страдание или заплаха от такова, дори да е въображаема. Физиологичните стресови ре-
акции могат да бъдат предизвикани от заплаха, която индивидът не осъзнава, и дори
когато е убеден, че изпитва положителен стрес.

Преди няколко години Алън – 47-годишен инженер, бил диагностициран с рак на

хранопровода – тръбата, по която храната преминава от гърлото в стомаха. Той опреде-
ляше неумолимото, амбициозно съществуване, което бе водил през последната година
преди диагнозата, като положителен стрес. Въпросният положителен стрес не само
беше подкопал здравето му, но и дълго беше отвличал вниманието му от болезнените
проблеми в живота му, които сами по себе си бяха действали като постоянни източници
на физиологични смущения в организма му.
Алън се бе подложил на операция за отстраняване на долната част на хранопровода
и горната част на стомаха, обхванати от тумора. Тъй като ракът бил плъзнал в няколко
лимфни възела извън храносмилателната система, претърпял и пет курса на химиотера-
пия. Белите му кръвни клетки толкова намалели, че не би понесъл шести.
Непушач и трезвеник, Алън беше шокиран от диагнозата, защото беше убеден, че
води здравословен начин на живот. От друга страна – отдавна смятал, че има слаб сто-
мах. Често страдал от лошо храносмилане и киселинен рефлукс. Лигавицата на храноп-
ровода не е пригодена да издържа корозивните приливи от солна киселина. Между два-
та органа има мускулна клапа, която заедно със сложни неврологични механизми се
грижи храната да преминава от гърлото към стомаха, без да дава възможност на кисе-

19
Ibid., 62.

27
лините да се движат в обратна посока. Хроничният рефлукс може да увреди повърх-
ността на долната част от хранопровода и да я предразположи към злокачествени изме-
нения.
Алън нямал навика да се оплаква и само веднъж споменал за проблема пред лекар.
Той е от хората, които мислят бързо, говорят бързо – изобщо всичко правят бързо. За-
това – не без основание – бил убеден, че получава киселини, защото се храни припряно.
Само че киселинният рефлукс има и други причини като повишено производство на
стомашни киселини и нарушение в сигналите от автономната нервна система. Послед-
ната, както подсказва името ѝ, е част от нервната система, която не подлежи на съзна-
телен контрол, но отговаря за много от автоматичните функции на тялото като сърдеч-
ната честота, дишането и мускулните съкращения на вътрешните органи.
Попитах го дали е забелязал някакъв стрес в живота си в периода преди диагнозата.
– Да. Бях под стрес, но има два вида стрес. Има лош стрес и хубав стрес.
По неговата оценка лош стрес беше пълната липса на интимност в 10-годишния му
брак с Шели. Смята, че това е основната причина да нямат деца.
– Тя просто има някои много сериозни проблеми. Ракът се появи в максимума на
фрустрацията ми заради нейната неспособност за романтика, интимност и всичко, от
което имам нужда. Винаги съм чувствал, че това е много важно.
Добрият стрес – от друга страна, идвал от работата му. През последната година преди
диагнозата работел по 11 часа на ден, 7 дни в седмицата. Попитах го случвало ли се е
да каже Не на каквото и да било.
– Никога. Всъщност обичам да ме молят за едно или друго. И почти никога не съм се
съгласявал с дълбоко нежелание. Обичам да върша неща, да поемам ангажименти.
Трябва само някой да ме помоли, и веднага ще откликна.
– А откакто се разболяхте?
– Научих се да отказвам. И го правя постоянно. Искам да живея! Мисля, че умението
да казваш Не е много важно за оздравяването. Преди четири години ми даваха петнайсет
процента шанс за оцеляване. Аз взех съзнателното решение, че искам да живея, и си
поставих срок между пет и седем години.
– Какво значи това?
– Пет години се смята за вълшебна граница, но аз знам, че е произволна. Реших, че
ще се изхитря за още две. А после...
– Казвате, че след седем години пак ще можете да живеете на луди обороти?
– Да, може би. Не знам.
– Голяма грешка!
– Вероятно – ще говорим за това. Но в момента съм добро момче. Наистина. На
всички казвам Не.
Преживяването на стреса се състои от три компонента. Първият е събитието – физи-
ческо или емоционално, което организмът възприема като заплаха. Това е дразнителят,
който наричаме стресор вторият елемент е преработващата система, която преживява
и интерпретира смисъла на стресора. При човека това е нервната система, и по-конк-
ретно мозъкът. Последният елемент е стресовата реакция, която включва различни фи-
зиологични и поведенчески промени в отговор на заплахата.
Веднага виждаме, че дефиницията за стресор зависи от преработващата система, ко-
ято му придава смисъл. Земетресението е пряка заплаха за много организми, но не и за
бактерията. Загубата на работа се усеща по-остро от служителя на заплата, чието се-

28
мейство живее месец за месец, отколкото за високопоставения директор, който полу-
чава щедро възнаграждение на изпроводяк.
Не по-маловажни са характерът и моментното психично състояние на индивида,
върху който въздейства съответният стресор. Директорът, макар да няма проблеми с
финансовата сигурност, може да изпита силен стрес, ако самочувствието и усещането
му за цел в живота са били свързани изцяло с позицията в компанията, за разлика от
друг, който намира повече смисъл в семейството, обществените си интереси или духов-
ните търсения. Единият ще възприеме загубата на работа като огромна заплаха, а дру-
гият – като възможност. Няма унифицирана, универсална връзка между стресора и стре-
совата реакция. Всяко стресово събитие е уникално и се преживява в настоящето, но
също и в ехото на миналото. Силата на преживяването и дългосрочните му последици
зависят от множество фактори, характерни за конкретния индивид. При всеки от нас
дефиницията за стрес зависи от личното ни предразположение и в още по-голяма степен
от личната история.
Селие открива, че биологичната реакция на стреса засяга предимно три вида тъкани
в тялото: в хормоналната система тя води до видими промени в надбъбречните жлези;
в имунната се отразява на далака, тимуса и лимфните жлези, а в храносмилателната –
на лигавицата на червата. При аутопсия на плъхове, преживели стрес, се установяват
уголемени надбъбречни жлези, свити лимфни органи и улцерозни черва.
Всички тези ефекти са генерирани от централната нервна система и хормоните. В
организма циркулират множество хормони – разтворими вещества, които влияят на
функциите на органите, тъканите и клетките. Веществата, които едни органи отделят в
кръвообращението, за да повлияят на други, се наричат ендокринни хормони. При сиг-
нал за заплаха хипоталамусът в мозъчния ствол отделя кортикотропин-освобождаващ
фактор. Той изминава краткото разстояние до хипофизата – малка жлеза с вътрешна
секреция, разположена в основата на черепа, и я стимулира да отдели адренокортикот-
ропен хормон (АКТХ).
АКТХ на свой ред стига с кръвта до надбъбречните жлези – малки органи, скрити в
мастната тъкан над бъбреците. Там той въздейства на надбъбречната кора – тънка об-
вивка от тъкан, която сама по себе си функционира като ендокринна жлеза. Под въз-
действието на АКТХ тя отделя кортикоидни хормони (от кортекс – кора), основният от
които е кортизолът. Кортизолът влияе по един или друг начин на почти всички тъкани
в тялото – от мозъка до имунната система, от костите до червата. Той играе важна роля
в безкрайно сложната система от физиологични проверки и балансиращи мерки, чрез
които тялото си съставя отговор на заплахата. Непосредственият ефект от кортизола е
облекчаване на стресовата реакция и намаляване на имунната активност, за да я задържи
в безопасни граници.
Функционалната връзка между хипоталамуса, хипофизата и надбъбречните жлези
(т.нар. ос ХХН) представлява главната ос на стресовия механизъм. Тя играе роля в много
от хроничните заболявания, които ще разгледаме в следващите глави. Тъй като хипота-
ламусът осъществява двупосочна комуникация с мозъчните центрове, преработващи
емоциите, чрез ХХН оста емоциите упражняват пряко влияние върху имунната система
и други органи.
Триадата на Селие – уголемяване на надбъбречните жлези, свиване на лимфната тъ-
кан и улцерозни изменения на червата – в такъв случай се дължи на усилващия ефект
на АКТХ върху надбъбреците, потискащия ефект на кортизола върху имунната система

29
и дразненията му върху червата. Много хора, които приемат кортикоподобни медика-
менти за различни състояния, като астма, колит, артрит или рак, имат повишен риск от
коремни кръвоизливи и се налага да добавят препарати за предпазване на чревната ли-
гавица. Този ефект на кортизола ни помага да си обясним и защо хроничният стрес спо-
собства за развитието на язва. Освен това действието на кортизола активно намалява
костната плътност. Хората с депресия отделят високи нива на кортизол, което е една от
причините за по-високия риск от остеопороза и тазобедрени фрактури при жени в стрес
и депресия след менопауза.
Това бегло описание на стресовата реакция неизбежно е непълно, защото стресът за-
сяга и обхваща практически всички тъкани в тялото. Както пише Селие: Цялостните
очертания на стресовата реакция не само ще трябва да включват мозъка и нервите,
хипофизата, надбъбречните жлези, бъбреците, кръвоносните съдове, съединителните
тъкани, щитовидната жлеза, черния дроб и белите кръвни телца, но и да посочат
многобройните взаимоотношения помежду им20. Стресът въздейства на много клетки
и тъкани в имунната система, които по време на пионерските изследвания на Селие са
били общо взето непознати. А освен тях в незабавната реакция на тревогата участват
още и сърцето, белите дробове, скелетните мускули и емоционалните центрове в мо-
зъка.
Реакцията на стрес е необходима, за да може човек да съхрани вътрешния си стаби-
литет. Тя е неспецифична. Може да бъде задействана от всяка атака – физическа, био-
логична, химическа или психологична, или в отговор на възприятие – съзнателно или
несъзнателно, за заплаха. Заплахата се състои в дестабилизация на хомеостазата – тес-
ните граници на физиологичните параметри, в които организмът може да живее и да
функционира. За да подпомогне борбата или бягството, тялото трябва да отклони кръ-
вотока от вътрешните органи към мускулите, а сърцето да започне да бие по-учестено.
Мозъкът трябва да се фокусира върху заплахата и забравя за глада и нагона. Трябва да
се мобилизират запасите от енергия под формата на захарни молекули. Имунните
клетки трябва да се активират. Всички задачи се изпълняват от адреналина, кортизола
и другите стресови хормони.
Тези функции трябва да се поддържат в безопасни граници: прекомерната захар в
кръвта ще доведе до кома; свръхактивната имунна система скоро ще започне да произ-
вежда токсични вещества. Ето защо стресовата реакция може да се разглежда не само
като реакция срещу заплахата, но и като опит на тялото да съхрани хомеостазата в кри-
тичен момент. На конференция за стреса в Националните здравни институти (САЩ)
учените използват концепцията за стабилна вътрешна среда, за да дефинират стреса ка-
то състояние на дисхармония или застрашена хомеостаза21. С оглед на това опреде-
ление стресорът е заплаха – реална или въображаема, която нарушава хомеостазата22.
Кое е общото между всички стресори? В крайна сметка те представляват липсата или
заплахата от загуба на нещо, което организмът намира за жизненоважно за оцеляването
си. Потенциалната загуба на храна е силен стресор. Такава е и потенциалната загуба на
любов за човешките същества. Без колебание можем да кажем, че за човека най-значи-
мите стресори са емоционални 23 – пише Ханс Селие.

20
Ibid., 150.
21
Е. M. Sternberg (moderator). „The Stress Response and the Regulation of Inflammatory Disease”. Annals of Internal Medicine
17, no. 10 (15 November 1992), 855.
22
A. Kusnecov and B. S. Rabin. „Stressor-Induced Alterations of Immune Function: Mechanisms and Issues”. International
Archives of Allergy and Immunology 105 (1994), 108.
23
Selye. The Stress of Life. 370.

30
 Научната литература посочва три фактора, които неизменно причиняват стрес: неси-
гурност, липса на информация и загуба на контрол24. Всички те са налице в живота
на хората с хронични заболявания. Мнозина се заблуждават, че държат нещата под кон-
трол, докато не открият, че в продължение на много години решенията и поведението
им са се диктували от неизвестни за тях сили. И аз го открих за себе си. А при някои
илюзиите се разбиват от болестта.

Габриел е на 58 години и е активен член на местно дружество за склеродермия. Голе-

мите ѝ очи изглеждат още по-подчертани от опънатата кожа на лицето. Усмивката ѝ
представлява едва доловимо потрепване на устните над съвършено белите зъби. Сла-
бите ѝ пръсти лъщят от восъчната прозрачност, характерна за заболяването, под която
личат деформациите на ревматоидния артрит. Няколко фаланги са се отклонили от цен-
търа, а ставите им са подути. Габриел е получила диагнозата си през 1985 г. Склеродер-
мията обикновено започва бавно и коварно, но при нея първите симптоми връхлетели
внезапно като грип – може би защото в случая болестта се е комбинирала с генерализи-
рано състояние на ревматоиден артрит.
– Близо година бях много, много болна – спомня си тя. – Първите пет-шест месеца
ми беше трудно да стана от леглото. Струваше ми големи усилия да се надигна и да
свърша каквото и да било, защото всички стави ме боляха. Вземах противовъзпалително
или Тайленол 3 три-четири седмици, после спираше да ми действа и трябваше да го
сменя с друго. Не можех да се храня. За пет седмици отслабнах с близо четиринайсет
килограма, станах четиридесет и един... Бях чела в различни статии, че от склеродермия
се разболяват хора, които винаги са се мъчили да държат нещата под контрол. През
целия си живот съм отговаряла и съм се грижила за всичко. А с тази болест изведнъж
губиш контрол.
Сигурно звучи парадоксално да твърдим, че стресът – този жизненоважен физиоло-
гичен механизъм, може да причини заболяване. За да разрешим това привидно проти-
воречие, трябва да направим разлика между острия и хроничния стрес. Острият стрес
е незабавна, краткотрайна реакция на организма срещу конкретна заплаха. Хроничният
стрес е активиране на стресовите механизми за дълги периоди от време, когато човек не
може да избяга от стресорите или защото не ги разпознава като такива, или защото няма
власт над тях.
Откликът на нервната система заедно с хормоналните и имунните промени способс-
тват за реакцията на борба или бягство, която ни помага да се спасим от непосредствена
опасност. Тези биологични рефлекси са адаптивни механизми за спешни случаи, за как-
вито и ги е създала природата. Но ако се задействат хронично и без последващо успо-
коение, причиняват трайни увреждания. Хронично високите нива на кортизол рушат
тъканите, а хронично повишеният адреналин покачва кръвното налягане и вреди на сър-
цето.
Налице са множество проучвания за потискащия ефект на хроничния стрес върху
имунната система. Едно изследване например сравнява активността на имунните клет-
ки, наречени естествени убийци (NK), при две групи: хора, полагащи грижи за семеен
партньор с болестта на Алцхаймер, и контролна група със същите възрастови и здравни
характеристики. NK клетките са фронтовите бойци в борбата с инфекциите и рака, спо-

24
S. Levine and H. Ursin. „What Is Stress?” in S. Levine and H. Ursin, eds. Psychobiology of Stress. New York: Academic
Press, 17.

31
собни да атакуват нашественически микроорганизми и да унищожават клетки със зло-
качествени изменения. Оказва се, че при обгрижващите участници функциите на NK
клетките са сериозно потиснати – дори при хора, чиито болни партньори са починали
преди 3 години. Най-значителен е спадът в имунната активност при хората, които са
имали слаба социална подкрепа – също както най-самотните студенти показват най-го-
леми нарушения в имунната система под изпитен стрес.
Друго изследване оценява ефикасността на имунизацията срещу инфлуенца. Процен-
тът на участниците, разбили имунитет срещу грипния вирус, е 80% в контролната група
и едва 20% в групата на хората, обгрижващи свои близки с Алцхаймер. Стресът от пос-
тоянните грижи потиска имунната система и прави хората податливи на инфлуенца 25.
Изследванията показват също забавяне на възстановяването на тъканите: при обгриж-
ващите раните заздравяват средно 9 дни по-бавно, отколкото в контролната група.
По-високите нива на стрес водят до повишена секреция на кортизол чрез ХХП оста,
а кортизолът потиска активността на възпалителните клетки, свързани със зарастването
на раните. Студенти по дентална медицина се подлагат на нарочно нараняване на неб-
цето преди изпит по имунология и след това – по време на ваканция. При всички раните
заздравяват по-бързо през лятото. В състояние на стрес белите кръвни телца произвеж-
дат по-малко от веществата, необходими за излекуването.
От често наблюдаваната връзка между стреса, нарушения имунитет и заболяванията
се заражда концепцията за болести на адаптацията – по израза на Ханс Селие. Смята
се, че реакцията на борба или бягство е била незаменима в онази епоха, когато ранните
човешки същества постоянно са се сблъсквали с хищници и прочее опасности сред при-
родата. В цивилизованото общество обаче тя се задейства в ситуации, в които не е пито
необходима, нито полезна, защото вече не сме изправени пред същите смъртни заплахи
за съществуването си. физиологичните механизми на стреса често се активират без
нужда, което води до редица заболявания.
Можем да погледнем на нещата и от друг ъгъл. Тревожната реакция Бий се или бягай
днес изпълнява същите отколешни функции, отредени ѝ от еволюцията: помага ни да
оцеляваме. Проблемът е, че сме загубили досег с вътрешното си усещане, което би тряб-
вало да ни служи за предупреждение. Тялото генерира стресова реакция, но умът не
осъзнава заплахата. Оставаме в ситуациите, които предизвикват физиологичен стрес,
като едва го забелязваме или въобще не го отчитаме. Както посочва Селие, очебийните
стресори в живота на повечето хора днес – поне в индустриалния свят – са емоционални.
Ала също като опитни мишки, които не могат да избягат от клетката си, ние се оказваме
пленени от враждебни на здравето си навици и емоционални модели. И сякаш колкото
по-високо е нивото на икономическо развитие, толкова по-безчувствени ставаме към
емоционалната си действителност. Не усещаме какво се случва у нас и съответно не
правим нищо, за да се самосъхраним, физиологията на стреса разяжда тялото ни не за-
щото е надживяла полезната си функция, а защото ние сме изгубили способността да
разчитаме сигналите ѝ.
Подобно на стреса, емоциите са понятие, към което често прибягваме, без да си да-
ваме сметка за точния му смисъл. А те също имат няколко компонента. Психологът Рос
Бък разграничава три нива на емоционални реакции, които нарича Емоция I, Емоция II
и Емоция III според степента, в която ги осъзнаваме.

25
W. R. Malarkey. „Behavior: The Endocrine-Immune Interface and Health Outcomes” in T. Theorell, ed., Everyday Biological
Stress Mechanisms, vol. 22, Basel: Karger, 2001, 104-115.

32
 Емоция III е субективното ни вътрешно преживяване; начинът, по който се чувст-
ваме. Налице е съзнателно осмисляне на емоционалното състояние като гняв, радост
или страх, съпроводено от съответните телесни усещания.
Емоция II се състои от емоционалните изяви, наблюдавани от другите хора, незави-
симо дали самите ние ги осъзнаваме. Тя се изразява с езика на тялото: невербални сиг-
нали, маниери, интонации, жестове, изражения, бегли докосвания, дори разположени-
ето на събитията във времето и паузите между думите. [Те] могат да имат физио-
логични последици – често несъзнавани от участниците26 Човек често не си дава сметка
за емоциите, които излъчва, въпреки че околните ясно ги долавят. Именно израженията
на Емоция II влияят най-силно на другите, независимо от намеренията ни.
Детските изяви на Емоция II са и онези, които родителите най-трудно понасят, когато
провокират у тях твърде силна тревожност. Както посочва д-р Бък, дете, чиито родители
наказват или възпират подобни прояви, постепенно свиква да реагира на въпросните
емоции с потискане. Самоизключването му помага да предотврати срама и отхвърля-
нето. В такива условия – пише психологът – емоционалната компетентност се комп-
рометира... В бъдеще индивидът няма да знае как да се справи ефективно с чувствата
и желанията си. Резултатът е своего рода безпомощност27.
Литературата, посветена на стреса, изобилства от сведения, че безпомощността –
била тя реална или въображаема, е мощен фактор за възникването на биологични стре-
сови реакции. Заучената безпомощност е психично състояние, в което индивидът не се
отдръпва от стресовата ситуация, дори да има физическата възможност да го направи.
Хората често се озовават в такова положение – дисфункционални и дори насилствени
връзки, напрегната работа; начин на живот, който ги лишава от истинска свобода, и др.
Емоция I се състои във физиологичните процеси, предизвикани от емоционални драз-
нители, като отклика на нервната система, хормоналните и имунни изменения, които
способстват за реакция на борба или бягство в отговор на дадена заплаха. Тези реакции
не подлежат на съзнателен контрол и не могат да се наблюдават пряко отстрани. Те
просто се случват. Възможно е да настъпят и при липса на субективно осъзнаване и
емоционално изражение. Макар и адаптивни в случай на остра заплаха, същите стресови
реакции са вредни, когато се активират хронично, без индивидът да е в състояние да
направи каквото и да било, за да победи евентуалната заплаха или да я избегне.
Саморегулацията – пише Рос Бък – включва отчасти постигането на емоционална
компетентност, която се дефинира като способност на човека да се справи по подхо-
дящ и задоволителен начин със собствените си чувства и желания 28. Емоционалната
компетентност предполага умения, които често липсват в нашето общество. Преобла-
даващата норма е хладнокръвието, тоест липсата на емоция; децата често чуват, че не
бива да бъдат толкова емоционални или твърде чувствителни, а рационалността се въз-
приема като предпочитаната антитеза на емоционалността. Идеализираният културен
символ на рационалността е мистър Спок – емоционално осакатеният образ от Стар
Трек.

26
M. A. Hofer. „Relationships as Regulators: A Psychobiologic Perspective on Bereavement”. Psychosomatic Medicine 46, no.
3 (May-June 1984), 194.
27
Ross Buck. „Emotional Communication, Emotional Competence, and Physical Illness: A Developmental-lnteractionist View”
in J. Pennebaker and H. Treve, eds., Emotional Expressiveness, Inhibition and Health. Seattle: Hogrefe and Huber, 1993, 38.
28
Ibid.

33
 Емоционалната компетентност изисква:

 възможност да чувстваме емоциите си, за да знаем кога изпитваме стрес;

 способност да изразяваме емоциите си ефективно, за да отстояваме потребнос-
тите си и да поддържаме емоционалните си граници;
 умение да различаваме психологичните реакции, свързани с конкретната ситуа-
ция в настоящето, и онези, които са остатък от миналото. Това, което желаем и изис-
кваме от света, трябва да отговаря на настоящите ни нужди, а не на несъзнателни,
незадоволени потребности от миналото. Размитите граници между миналото и нас-
тоящето ни карат да преживяваме въображаеми загуби или заплахи от такива;
 да осъзнаваме истинските си потребности, които трябва да задоволим, а не да ги
потискаме само и само да получим приемане и одобрение от другите.

Ако тези условия не са изпълнени, възниква стрес, който предизвиква нарушаване на

хомеостазата, а хроничното нарушаване на хомеостазата от своя страна води до вло-
шено здраве. Във всяка от личните истории за болести, разказани в тази книга, откри-
ваме значително компрометиране на един или повече аспекти на емоционалната компе-
тентност, обикновено по напълно неизвестен за засегнатия индивид начин.
За да се защитим от скрития стрес, който поражда риск за здравето, трябва да развием
емоционална компетентност. И пак нея трябва да си върнем, ако искаме да оздравеем.
А най-добрата превенция е да изградим емоционална компетентност у децата си.

34
 4.
ПОГРЕБАНИ ЖИВИ
Алекса и съпругът ѝ Литър искаха второ мнение. Тя беше получила смъртна присъда,
но се надяваше аз да я отменя.
Алекса беше начална учителка малко над четирийсетте. През последната година мал-
ките мускули в китките ѝ бяха започнали да се свиват и тя все по-трудно хващаше пред-
мети. Освен това страдаше от необясними падания. Беше потърсила съвет от д-р Гордън
Нюфелд – бележит психолог на развитието в Британска Колумбия, с когото се беше
запознала покрай консултантската му работа в образователната система. Убедена, че е
просто стрес, не беше мислила за медицинско обяснение на проблема.
Алекса упорито продължила да изпълнява служебните си ангажименти и полагала
усилия да поддържа обичайния си режим извън всякакви разумни граници – значително
след чертата, която повечето хора биха теглили, за да се погрижат за себе си.
– Работеше ужасно много и се преуморяваше – спомня си д-р Нюфелд. – Не съм виж-
дал друг човек да се напряга до такава степен.
Тъй като едва държала химикалка или молив, Алекса често стояла дълго след полу-
нощ, за да проверява домашни. Сутрин ставала в пет и половина, за да отиде достатъчно
рано в училище и да напише урока за деня на дъската, стиснала тебешира в свития си
юмрук. Когато състоянието ѝ се влошило още повече, най-после склонила да се прег-
леда при д-р Андрю Ейзен – световно признат авторитет по амиотрофична латерална
склероза (АЛС). Електрофизиологичното изследване и клиничният преглед не оставили
у него никакво съмнение, че пациентката има АЛС.
Тогава Питър и Алекса ме помолиха да погледна медицинските данни с надеждата да
открия нещо, което да оспори мнението на специалиста – и най-вече да потвърдя вът-
решното им убеждение, че симптомите са изцяло следствие на стрес. Ала диагнозата
беше безспорна – класически случай, както се изразяваше самият д-р Ейзен.

При ААС двигателните неврони – нервните клетки, които инициират и контролират

движенията на мускулите, постепенно умират, а поради липсата на електрически им-
пулси мускулите атрофират. Както четем на уебсайта на Дружеството за АЛС: Думата
амиотрофен произлиза от гръцки език „А“ означава „не, негативен“. „Мио“ означава
„мускулен“, а „трофичен“ – „подхранване“. Иначе казано, липсва подхранване на мус-
кулите. Когато мускулът не се храни, той атрофира, спира да функционира. „Лате-
рален“ показва областите от гръбначния мозък, в които се намират част от нервните
клетки, подхранващи мускулите. Дегенерацията на дадена област води до увреждане,
или втвърдяване („склероза“) в съответната част от тялото.
Първоначалните симптоми зависят от мястото в гръбначния мозък или мозъчния
ствол, където първо се настанява болестта: потрепвания и спазми на мускулите, проб-
леми с говора, затруднено преглъщане. Постепенно настъпва загуба на мобилност и
движения в крайниците, както и на говор, преглъщане и способност да се поема и из-
дишва въздух от дробовете. Въпреки че се съобщава за няколко случая на възстановя-
ване, ранната смърт обикновено е неизбежна. Около 50% от пациентите умират в рам-
ките на 5 години, макар че някои живеят значително по-дълго. Британският космолог

35
Стивън Хокинг – автор на „Кратка история на времето“, живее с тази диагноза десе-
тилетия – по причини, които може би ще се изяснят, когато изследваме неговия казус 29.
За разлика от други дегенеративни заболявания на нервната система, пациентите с АЛС
губят контрол над мускулите си, без да страдат от интелектуален упадък. Както отбе-
лязва в една научна статия Сузана Хорган – психолог от Калгари: Повечето истории на
пациенти издават напрежението от това, че им се налага да се справят с комбинаци-
ята от незасегнат ум и увредено тяло30.
Причините за неврологичната дегенерация при АЛС не са известни. Има известни
основания да се смята, че е замесена имунната система, включително данни за дисфун-
кция на клетки от нервната система, играещи имунна роля. В мозъка има клетки, наре-
чени микроглии, които изпълняват защитни функции, но в случай на хиперстимулация
могат да имат разрушително действие. През 1995 г. Scientific American публикува статия
с интригуващи предварителни данни, сочещи микроглиите като възможни участници в
множествената склероза, болестта на Паркинсон и АЛС31.
Алекса и Питър бяха отчаяно решени да намерят изход от трагичната ситуация. Пен-
сиониран инженер, Питър се ровеше в мистериозни детайли на мускулната електрофи-
зиология, цитираше проучвания със съмнителна стойност и предлагаше теории, които
биха изправили косите на всеки специалист. Редовно прекъсваше жена си, когато ѝ за-
давах въпрос, а тя от своя страна го поглеждаше косо, докато говореше, сякаш чакаше
одобрение. Очевидно той не можеше да понесе мисълта за смъртта ѝ, а тя отричаше
диагнозата повече заради него, отколкото заради себе си. Имах чувството, че не водя
разговор с две отделни същества, а с едно, обладаващо две тела.
– Алекса не можеше да си позволи да помисли нищо сама – спомня си д-р Нюфелд. –
Не можеше да си позволи да каже нищо за Питър, което би намекнало, че е отделна от
него личност.
Болезнено очевидна беше и неспособността на Алекса да говори емоционално. Тя
просто не разполагаше с речник, с който да изразява директно чувствата си: на всеки
въпрос, свързан с тях, отвръщаше с изискани, но объркани мисли. Сякаш възприемаше
света чрез абстрактни идеи, а не чрез почувствани преживявания.
– Всички емоции изглеждаха напълно замръзнали – потвърждава Нюфелд.
Алекса беше замразена от непоносим страх от изоставяне. Дадена за осиновяване от
биологичните си родители, тя така и не бе изградила връзка с осиновителката си.
– В тази връзка не е имало нищо; тя никога не е сработила – разказва д-р Нюфелд,
който опозна отблизо Алекса през последните три години от живота ѝ. – Осиновител-
ката ѝ е имала друго дете, което е било нейният любимец, и Алекса не е могла да стори
нищо, колкото и да се е опитвала. Като тийнейджърка най-после се е отчуждила, защото
се е отказала. Дотогава отчаяно се мъчила да създаде връзка с майка си, но безуспешно.
Пълен вакуум. Алекса чувствала огромна празнина на мястото, където би трябвало да
се намира истинският ѝ Аз.
Първият ѝ брак бързо се разпаднал. Израснала с убеждението, че трябва да се грижи
за всички.
– В нея нямаше и миг покой – казва Нюфелд. – Нямаше вътрешно пространство за
отмора.

29
Стивън Хокинг почина през 2018 г. – Бел. прев.
30
Suzannah Horgan. Communication Issues and ALS:A Collaborative Exploration. Thesis submitted to the Division of Applied
Psychology, University of Alberta, Calgary, 2001.
31
Wolfgang J. Streit and Carol A. Kincaid-Colton. „The Brain’s Immune System”. Scientific American 273, no. 5 (November
1995).

36
 През 1970 г. двама психиатри от Медицинския факултет към Университета Йейл –
Уолтър Браун и Питър Мюлър, публикуват статия, в която споделят изумително сходни
впечатления от пациенти с АЛС. Те неизменно предизвикваха възхищение и уважение
от всички колеги, които общуваха с тях – пишат д-р Браун и д-р Мюлер. – Характерен
беше стремежът им да избягват да молят за помощ32. Проучването, обхващащо 10
пациенти, включва интервюта, клинични оценки и психологични тестове. Авторите зак-
лючават, че хората с АЛС, изглежда, се отличават с два модела, които следват през це-
лия си живот: строго компетентно поведение (неспособност да молят и да приемат по-
мощ) и хронично изключване на т.нар. негативни чувства. Навсякъде се наблюдаваше
усърдна, стабилна работа без прибягване до чужда помощ – отбелязва се в статията. –
Налице е привично отричане, потискане и изолация на... страха, тревожността и тъ-
гата... Повечето изразяваха необходимост да изглеждат бодри и весели... [Някои] го-
вореха нехайно или с очарователна усмивка за влошеното си състояние. Заключенията
не са потвърдени от изследване, проведено 7 години по-късно в Презвитерианската бол-
ница в Сан Франциско. Някой би казал, че съдът се е произнесъл, но проучването от
Йейл съвпада с всичко, което можем да прочетем, да наблюдаваме и да чуем от клини-
цистите, работещи с пациенти с АЛС. Изследванията в психологията – изкуство, което
отчаяно се мъчи да се маскира като чиста наука – често откриват само това, което кон-
кретните учени имат очи да видят.
Защо пациентите с АЛС са толкова любезни? – гласи заглавието на интригуващ ма-
териал, представен от невролози от Клиника Кливланд на международен симпозиум в
Мюнхен преди няколко години 33. Авторите обсъждаха впечатлението на множество
клиницисти, че почти всички хора с болестта на Лу Гериг като че ли се струпват в най-
приветливия край на спектъра от характери, за разлика от пациенти с други заболява-
ния.
В Кливландската клиника – основен референтен център за амиотрофична латерална
склероза, протоколът при подозрение за АЛС започва с електродиагностичен тест
(EDX). Той установява жизнеността на двигателните неврони (нервните клетки, дейст-
ващи на мускулните влакна) чрез измерване на електропроводимостта. Медицинският
персонал често отбелязва, че любезността е характерна черта на пациентите с АЛС, по-
сочва водещият автор д-р Аса Дж. Уилбърн:
– Това се случва с такава последователност, че когато технолозите по EDX свършат
работата си и подадат резултатите... обикновено ги придружават с някакъв коментар –
например Този пациент не може да има АЛС – не е достатъчно любезен... Въпреки
краткия си контакт с пациентите и очевидно ненаучния метод за формиране на мнение,
последното почти винаги се оказва правилно. Интересното в Мюнхен беше, че когато
представихме работата си, всички ни наобиколиха – продължава д-р Уилбърн. – О, да –
казваха хората, – и аз съм забелязал, но никога не се бях замислял. Почти повсеместно
е. Превръща се в общоизвестен факт в лабораториите, където се преглеждат много па-
циенти с АЛС – а през нас минават огромно количество хора. Мисля, че всеки, който си
има работа с АЛС, знае, че това е безспорен феномен.
Подобни впечатления имам и аз от личните си срещи с пациенти с АЛС в частната си

32
W. A. Brown and P. S. Mueller. „Psychological Function in Individuals with Amyotrophic Lateral Sclerosis”. Psychoso-
matic Medicine 32, no. 2 (March-April 1970), 141-52. The countervailing study is by J. L. Houpt et al. „Psychological Character-
istics of Patients with Amyotrophic Lateral Sclerosis”. Psychosomatic Medicine 39, no. 5, 299-303.
33
A. J. Wilbourn and H. Mitsumoto. „Why Are Patients with ALS So Nice?” presented at the ninth International ALS Sympo-
sium on ALS/MND, Munich, 1998.

37
практика и в Отделението за палиативни грижи. Потискането на емоциите – често про-
явявано като любезност – се открива и при прочути случаи на АЛС като при физика
Стивън Хокинг, великия бейзболист Лу Гериг и Мори Шуарц – професора, чиито теле-
визионни участия в предаването на Тед Копел му спечелиха възхищението на хората
през последните месеци от живота му и чиято история и мъдрост можем да прочетем в
книгата вторници с Мори. В Канада Сю Родригес – болна от АЛС, стана известна в ця-
лата страна с решителната си битка за право на асистирано самоубийство. В края на
краищата дори решението на върховния съд не можа да ѝ отнеме това право.
Житейските истории на хората с АЛС неизменно разказват за емоционално лишение
или загуба в детска възраст. За тези пациенти са типични неумолимата вътрешна амби-
ция, неохотата да признаят, че се нуждаят от помощ, и отричането на болката – била тя
физическа или емоционална. Всички тези поведенчески модели и психологични меха-
низми значително предхождат началото на болестта. Очебийната любезност на пове-
чето, макар и не всички болни от АЛС, е част от образа, който сами си налагат, за да
отговорят на собствените си очаквания (и на тези на целия свят). За разлика от повечето
хора, които реагират спонтанно, тези индивиди сякаш са подчинени на определена роля,
дори тя да им вреди. Този образ заема мястото на собствения Аз, усещането за който не
се е разбило заради емоционалната пустош в ранното детство. При хора със слабо чув-
ство за Аз често е налице нездраво сливане с другите.
Поучителен е примерът на бейзболиста от Нюйоркските янки Лу Гериг. Той си спе-
челва прозвището Железния кон заради непреклонния си отказ да излиза от игра заради
болест или травма. През 30-те години – много преди времето на напредналата физиоте-
рапия и спортна медицина, той поставя рекорд по брой последователни мачове (2130),
който не е подобрен цели шест десетилетия. Сякаш изумителният му талант и всеотдай-
ната игра, когато е здрав, не стига, ами чувството за дълг към феновете и шефовете не
му позволява да си вземе почивка. Гериг, по думите на биографа му, е обвързан от са-
моналожената роля на верен син, верен отборен играч, верен гражданин, верен служи-
тел34.
Един от съотборниците му си спомня как Гериг играл в мач със счупен среден пръст
на дясната ръка:
– Всеки път, когато удряше, го болеше. А когато хващаше топката, направо му приз-
ляваше. Виждаше се как присвива лице. Но не излезе от игра.
Рентгенът показва, че всичките му пръсти са били счупени по едно или друго време –
някои повече от веднъж. Много преди АЛС да го принуди да се оттегли, Гериг претър-
пява 17 отделни фрактури на ръцете. Стоеше в игра, ухилен като герой в зловещ танц
на смъртта, увлечен в мъчителен маратон – пише някой. Контрастът между безпощад-
ното му отношение към самия себе си и загрижеността към другите се вижда извън-
мерно ясно в онзи красноречив случай, когато един новак в отбора се разболява от тежка
настинка. След като успокоява ядосания му мениджър. Гериг отвежда младежа в дома
си, където майка му го лекува с греяно вино и го слага да спи в стаята на сина си. Самият
Лу ляга на дивана.
Описват Гериг като типично мамино синче. Живее с майка си до началото на трий-
сетте си години, когато се оженва – въпреки че майка му приема въпросния брачен съюз
с подчертана неохота.
Стивън Хокинг е диагностициран на 21-годишна възраст. Биографите му пишат: През
първите си две години в Кеймбридж симптомите на АЛС бързо се влошават. Започва
34
Ray Robinson. Iron Horse: Lou Gehrig in His Time. New York: W.W. Norton & Company, 1990.

38
да изпитва силни затруднения, докато върви, и се налага да използва бастун, за да
измине дори няколко крачки. Приятелите му помагат, колкото могат, но през пове-
чето време той ги пъди. Подпирайки се на стени, други предмети и тояжки, той ус-
пява, макар и мъчително бавно, да прекосява стаи и открити пространства. В много
случаи помощните средства не стигат... Случва се да се появи с превръзка на главата,
защото е паднал лошо и се е ударил 35.
През 1993 г. канадецът Денис Кей, който по-късно почина от АЛС, издаде книгата
Смейте се; мислех, че умирам. Макар да знаят участта на автора, читателите се превиват
от смях – точно каквато е била идеята му. Подобно на други писатели с АЛС, той не се
отказва заради колосалните физически усилия да пише с нефункциониращи пръсти и
китки. Преди всичко, нека ви кажа, че АЛС не е за слаби сърца – пише той в началото
на главата Животът на болните и немощните. – Препоръчвам я само на истинските
любители на предизвикателствата. Кей пише книгата си с пръчка, прикрепена към че-
лото. Ето и как описва човека с АЛС. Трудно ще срещнете думи като „безделник“ и
„ленивец“ в едно изречение с АЛС. Всъщност една от малкото общи черти между хо-
рата с АЛС като че ли е енергичното минало. Жертвите в почти всички случаи стра-
дат или от класическа свръхамбиция, или от хроничен работохолизъм... Мен също ме
наричаха „работохолик“ и предполагам, че ми пасва... но формално погледнато, макар
постоянно да работех, аз не бях мотивиран толкова от пристрастие към работата,
колкото от омраза, може би дори презрение към скуката.36
Друга канадка с АЛС – Евелин Бел, пише книгата си Виковете на безмълвните с по-
мощта на лазерно фенерче, прикрепено към специална стъклена рамка, и дъска с букви,
посочвайки думите буква по буква на доброволни помощници, които записват текста.
И за нея ревностната всеотдайност към набелязаната цел не е нещо ново. Разказва, че
винаги е живяла с трескаво темпо. Едновременно отглежда три деца и гради успешна
бизнес кариера:
– Не беше лесно да жонглирам с домакинските задължения, грижите за децата, биз-
неса, градинарството, ремонтите на къщата и шофирането, но обичах ролите си и ги
изпълнявах с голяма енергия... Докато гледах семейството си, моят бизнес с Nutri-
Medics се разрасна неимоверно и аз се радвах на много командировки и пътувания в
чужбина. Постигнах много нива на успех в бизнеса и години наред бях избирана сред
преуспелите личности на Канада. Държах да успявам и в родителските грижи, и във
всичко останало, което правех.
С несъзнателна ирония Евелин казва всичко това точно след като е написала: Зна-
ехме, че винаги можем да заменим парите, но не и здравето или брака си37.
Болестта често кара хората да видят себе си в различна светлина, да преосмислят жи-
вота си. Един ден, докато с повърхностно задоволство наблюдава как баща му и още
двама служители правят нещо, което той винаги е вършил сам, Денис е осенен от вне-
запно прозрение. Не мина много и задоволството премина във фрустрация – пише
той. – Почти всички мои постижения бяха свързани по един или друг начин не със соб-
ствените ми амбиции, а с тези на баща ми. Не искам да правя изповеди в стил „Опра“,
но още от малък, когато работех през летните ваканции, все помагах на баща си да
изпълнява своите цели и задължения. Като изключим няколко години в младежка въз-
раст, последните 14 години бяха минали в спазване на чужди крайни срокове... И ето

35
Michael White and John Gribbin. Stephen Hawking: A Life in Science. London: Viking, 1992.
36
Dennis Kaye. Laugh, I Thought I’d Die. Toronto: Penguin Putnam, 1994.
37
Evelyn Bell. Cries of the Silent. Calgary: ALS Society of Alberta, 1999, 12.

39
че докато мигна, се оказах на 30 години, изправен пред най-крайния краен срок...

Същото обсебващо чувство на дълг към другите виждам у Лора – пациентка с АЛС,
с която се запознах неотдавна. Бивша учителка по танци, 65-годишната Лора ме пос-
реща на вратата на дома си на Западния бряг. Къщата от дърво и стъкло изглежда като
корица на списание. Дори подпряна на проходилка, тази дама излъчва грация и елеган-
тност на балерина. Диагнозата ѝ е поставена преди четири години, по време на химио-
терапия заради рак на гърдата.
– Отидох на концерт – спомня си тя – и изведнъж установих, че не мога да ръкопляс-
кам. Пръстите ми бяха схванати и не ми се подчиняваха, както обикновено. Докато тра-
еше химиотерапията, положението като че ли ставаше все по-зле. Няколко пъти паднах
лошо; веднъж дори получих фрактури на скулата и окото.
Лора говори трудно, но нотките на жизнерадостен хумор и любов към живота се чу-
ват дори в почти монотонния поток на разказа ѝ.
Медицинските ѝ проблеми започнали след една напрегната година, в която усилено
работила за новия си бизнес в дома, където живее с втория си съпруг Брент.
– Винаги съм искала да отворя къща за гости – споделя тя. – Намерих това място, но
беше напрегнато, защото трябваше да съберем повече пари, отколкото можехме да си
позволим. Чувствах се виновна, че Брент трябва да финансира моето начинание. Пър-
вата година беше трудно, трябваше да ремонтираме стаите. Вдигнахме допълнителна
постройка. Аз управлявах бизнеса, ремонтирах, декорирах. На практика една година,
след като се нанесохме, открих бучката.
Няколко месеца по-късно следва и диагнозата за АЛС.
Случаят на Лора илюстрира колко невъзможно е за хора с АЛС да се откажат от от-
говорностите, които сами са си наложили, много след като тялото им се е разбунтувало.
Към момента на интервюто камериерката беше заминала за Европа.
– Оказа се, че седемдесет процента от клиентите ни са редовни – разказва Лора. –
Опознаваш ги като приятели. Чувствах се виновна, защото казахме, че няма да прие-
маме гости пет месеца, докато Хайди я няма. Но миналия уикенд имахме три заети стаи,
защото не можах да откажа. Редовни клиенти са и обичам да ги виждам. А следващата
седмица чакаме друг човек, който е отсядал дузина пъти при нас, когато пътува по ра-
бота.
– А не можете ли да им кажете: Скъпи редовни клиенти, имам заболяване, което
доста усложнява живота ми. Не съм в състояние да върша работата, която се иска,
за да се погрижа за вас? – предлагам аз.
– Бих могла. Но тя ще дойде, а и аз наистина ѝ се радвам. Тя знае за състоянието ми
и казва: Аз сама ще си чистя стаята и ще си правя корнфлейкс за закуска. Всички така
казват, но аз не мога да ги оставя да го правят. Защото никога не съм сервирала корнф-
лейкс за закуска.
– И няма да се наложи. Те сами ще го правят.
Сърдечен смях.
– От вашите уста звучи толкова просто. Ще трябва да се запиша на уроци при вас.
Или на терапия.
Чувството на вина заради евентуален отказ било насадено у Лора още от ранна въз-

40
раст. Когато била на 12, майка ѝ развила рак на гърдата и четири години по-късно по-
чинала38. Лора трябвало да се грижи за сестра си и брат си, които били по-малки съот-
ветно с 5 и с 10 години. Но и преди това била свикнала да предугажда желанията на
родителите си.
– Майка ми беше учителка по танци, затова аз танцувам от съвсем малка и цял живот
не съм спирала. Постъпих в кралския балет Уинипег, но пораснах твърде висока. Затова
с една приятелка отворихме школа за деца.
– Балетът изисква много. Харесваше ли ви като дете?
– Понякога. Друг път негодувах. Негодувах, че не мога да отида с приятели на кино
в събота следобед или че пропускам поредното парти за рожден ден.
– Как се справяхте?
– Майка ми даваше избор. Мисля, че отивах на танци, защото знаех, че тя би
предпочела да постъпя така.
– А вие какво предпочитахте?
– Да изляза с приятели.
След смъртта на майка си Лора станала жената в къщата – не само като се грижела за
брат си и сестра си, но и като правела компания на баща си.
– Той ме питаше: Какво ще правиш довечера, Лора?, и аз отвръщах: Ще ходя на кино
с Кони – най-добрата ми приятелка. А той казваше: Ще намеря бавачка и ще дойда с
вас! всичките ми приятели идваха у дома, защото обичаха баща ми. Беше страхотен с
тях.
– А вие как се чувствахте, когато той се мотаеше с вас?
– Е, коя тийнейджърка би искала баща ѝ да се мотае наоколо?
– Казахте ли му някого: Татко, искам да бъда сама с приятелите си!
– Не... не ми харесваше, но не исках да го обидя.
Първият съпруг на Лора, за когото се омъжила, за да избяга от къщи, бил непоправим
женкар. Зарязал я, докато била бременна с третото им дете – сама, без никаква финан-
сова помощ. А били гаджета от деца.
– Имал е връзки? Колко издържахте?
– Четири години. Бях родила две деца и вярвах в брака – Лора бавно вдига салфетка
към очите си, за да избърше няколко сълзи. – Никога не съм говорила за това.
– Още ви боли.
– Не знам защо, беше преди сто години... Съжалявам, понякога реагирам емоцио-
нално.
– Как се чувствате, когато реагирате така?
– Дразня се, защото няма полза от това.
– По принцип не обичате да реагирате емоционално, така ли?
– Човек обикновено реагира емоционално, когато се случи нещо лошо или тъжно.
Защо ще му харесва?
В известен смисъл Лора има право. Детето не намира облекчение в тъгата и гнева,
ако няма кой да приеме тези емоции и да отвърне с утеха и успокоение. Всичко трябва
да се държи под строг контрол. Може и оттук да идва физическата скованост при АЛС.
Нервната система не разполага с безкрайна енергия за потискане на силни емоции, мо-
лещи да намерят изражение. Можем да допуснем, че в даден момент при особено уяз-
вими индивиди нервите губят способност да се обновяват. Възможно ли е АЛС да бъде
38
В рода им има наследствена обремененост за рак на гърдата. Шест месеца преди Лора сестра ѝ също е била диагнос-
тицирана. По-нататък в главата ще се спрем изрично на това заболяване. – Бел. авт.

41
резултат от изтощението на нервната система, която вече не е в състояние да се регене-
рира?
– Защо поразителната приветливост на пациентите с АЛС като цяло не се разглежда
в литературата? – питат невролозите от Кливланд по време на презентацията си в Мюн-
хен. – вероятно основната причина е, че това впечатление почива на субективни пре-
ценки и липсва възможност за научно потвърждение. Затова според нашите колеги пси-
хиатри любезността много трудно се оценява количествено.
Но ако учените обърнат повече внимание на житейските истории на пациентите, ще
извлекат значителна полезна информация, която в момента липсва. И примерите в тази
глава го показват.
Под лустрото на любезната външност се крие гняв и страдание, независимо колко
искрено самият индивид приема фасадата за истинската си същност.
– Майка ми е още жива и аз много я обичам – споделя сестрата на мъж, диагностици-
ран с АЛС преди три години, – но тя е много властна, повърхностна в разбиранията си
за емоциите и безчувствена към потребностите и желанията на другите хора. Не ти поз-
волява да имаш собствен Аз. Много трудно беше да откриеш истинската си същност с
такава майка. Мисля, че всички се постарахме да намерим начин да станем отделни лич-
ности. Беше трудно, но го направихме – всички освен брат ми, който някак не успя.
Последния път, когато бях при него – аз съм на 54, той – на 46, ми каза: Мразя мама. И
въпреки това той се държи най-мило с майка ни от всички ни. Ходи при нея – има АЛС
и едва върви, но пак ѝ носи супа. Около нея е като сладко малко момченце – доброто
дете, което винаги е бил, а аз не бях.

Джоан – красива 38-годишна жена с черна коса и светещи, тъжни сини очи, постъпи
в палиативното отделение за терминални грижи няколко месеца преди смъртта си. Беше
танцьорка. Проследяването на внезапния и озадачаващ отказ на краката ѝ да се подчи-
няват на волята ѝ на дансинга бе довело до диагноза за амиотрофична латерална скле-
роза. За Джоан, която се гордееше с вроденото си умение за свободно творческо движе-
ние, диагнозата беше най-съкрушителният удар, който би могла да си представи. Вече
в крайната фаза на заболяването си, тя ме умоляваше да ѝ обещая, че когато дойде мо-
ментът, ще я убия. Аз я уверих, че няма да позволим да страда от болка и задух. Такова
обещание можех да дам с чиста съвест, без да компрометирам принципното отхвърляне
на евтаназията, споделяно от повечето лекари и сестри, занимаващи се с палиативни
грижи.
Човек опознава бързо и дълбоко хората, когато се грижи за тях, докато умират. С
Джоан много разговаряхме.
– Цял живот, още от дете, сънувам как ме погребват жива – разказа ми тя. – Преди
три години, когато ми поставиха диагнозата, отидох в Дружеството за АЛС за повече
информация. На стената имаше плакат, на който пишеше: Да се разболееш от АЛС, е
все едно да те погребат жив.
Не вярвам, че повтарящият се кошмар е бил съвпадение, нито че е изразявал свръхес-
тествено предчувствие. Образът, че е сама, затворена, отчаяна и обречена, от никого
нечута, е символизирал психологичната истина за детството ѝ. Тя никога не се бе по-
чувствала жива и свободна в отношенията с родителите си и другите деца в семейството
си. Можех само да гадая какви напрежения в продължение на много поколения бяха
довели до тази ситуация в семейството. Във всеки случай нито родителите, нито братята
и сестрите ѝ я посещаваха в терминалната фаза в болницата. Във финалните седмици от

42
живота ѝ на Земята я съпровождаше ново предано семейство, което беше с нея до сет-
ния ѝ дъх. През последните дни тя спеше дълбоко. Обещанието бе спазено: поне накрая
Джоан не страда.

Сю Родригес – жената от Виктория, чието самоубийство въпреки решението на съда

беше осъществено в присъствието на член на канадския парламент, също била емоцио-
нално изолирана от семейството си. Нейният биограф – Лиза Хобс-Бърни, разказва за
деня, в който диагнозата на Родригес била потвърдена:

Сю усети как коленете ѝ се подкосиха, краката ѝ омекнаха.

Знаеше какво е АЛС – беше гледала документалния филм за физика-астроном Стивън Хокинг,
познаваше неговото състояние; опитваше се да си представи живота в тяло, което не може да
седи, да ходи, да говори, да се смее, да пише или да прегърне детето си... Тя се облегна на стената.
Чу ужасен звук, първичен като вик на ранено животно, различен от всичко, което бе чувала до-
сега. Бавно, по стъписаните изражения на минувачите, осъзна, че идва от собствената ѝ уста...
Обади се на майка си и на втория си баща – Доу и Кен Тачър. Доу каза: С Кен си мислехме, че
може да излезе това. Сю се почувства изоставена и даде воля на безутешната си мъка39.

Сю е второто от пет деца, родени в семейството в рамките на 10 години. Винаги е

била аутсайдерът. Майка ѝ някак вярвала, че това е бил неин личен избор:
– Изглеждаше, че едва ли не от раждането си тя не се чувстваше част от семейството,
както всички останали. Болестта само влоши това усещане.
Двете се чували само от време на време по телефона през последните месеци от жи-
вота на дъщерята. Сю и други казвали, че Доу не била от грижовния тип.
Безцеремонната реакция на майката, когато Сю се обади от болницата, за да ѝ
каже диагнозата си – пише Хобс-Бърни, – беше типична не само за липсата на гри-
жовни умения у Доу, но и за отношенията помежду им. И нещата не се подобриха с
напредването на болестта. Според по-малкия с 14 месеца брат на Сю емоционалното
общуване било чуждо на семейство Родригес. Той бил единственият, който поддържал
редовна връзка с умиращата си сестра.
– Повечето от другите – казва той – предпочитаха да не показват чувствата си.
Тук не говорим за някаква странна безчувствена група от хора. Проблемът не бил в
липсата на чувства, а в излишъка от болезнена, непреработена емоция. Семейство Род-
ригес се справяло с емоционалното страдание, като го потискало. Житейските истории
на поколения наред довели до този механизъм. Предишната жертва на прекомерната
болка бил бащата на Сю – Том, починал от алкохолна цироза на 45-годишна възраст.
Човек с ниско самочувствие, целият му живот бил доминиран от другите.
Какво накарало терминално болната Сю Родригес – майка на малко дете, да посвети
сетните си физически и психични ресурси на публични съдебни битки и медийни кам-
пании, които изцеждали жизнените ѝ сили докрай? Обаятелна личност с изразително
слово и красива усмивка, тя се превърна в герой за мнозина, които виждаха в нея кръс-
тоносец, дарен с безмерна смелост и дух. За хората тя беше човек, борещ се за правото
да умре когато и както самата тя избере.
Ала в историята на Сю Родригес има нещо много повече от простия проблем за неза-
висимостта в смъртта, макар точно тази част да привлича общественото въображение.
Зад известната фасада на уверен и решителен боец се крие уплашен, самотен човек, раз-
читащ на много крехка подкрепа; жена, отчуждена от съпруга си и от семейството си.

39
Lisa Hobbs-Birnie. Uncommon Will: The Death and Life of Sue Rodriguez. Toronto: Macmillan Canada, 1994.

43
Сценарий с много пластове. И както обикновено, публичен стана само най-повърхнос-
тният.
Биографът ѝ е убедена, че тя беше жена със силни убеждения и силен вътрешен Аз.
Държеше живота си под контрол и искаше да има контрол над смъртта си. Но както
при всички пациенти с АЛС, реалността е много по-противоречива. Силните убеждения
не означават непременно силен вътрешен Аз: много често е тъкмо обратното. Понякога
твърдите догматични вярвания са несъзнателен опит да изградим усещане за собствен
Аз, с което да запълним вакуума.
Историята на дълбоко разстроени лични взаимоотношения показва, че Сю Родригес
никога не е контролирала живота си. Изпълнявала е роли, които дори не са били близки
на истинската ѝ същност. Мъчителният въпрос към съда и обществото: Чия собстве-
ност е моят живот? е обобщение на цялото ѝ съществуване. Битката ѝ за контрол в
смъртта се оказва последната ѝ и най-грандиозна роля. Към началото на съдебния про-
цес – пише Лиза Хобс-Бърни – Сю Родригес бързо се превръщаше във фигура от наци-
онално значение. Тя влезе в тази роля сякаш цял живот се беше готвила за нея – и
действително беше така.
Когато научава диагнозата, в първоначалното си отчаяние Сю сравнява невъзмож-
ността на ситуацията си с относителните в нейните очи предимства на друг страдалец
от АЛС – Стивън Хокинг.
– Дадоха ѝ брошури за палиативни грижи – разказва биографът ѝ, – а в тях пишеше
за пациенти, обградени от любящото си семейство или откриващи радост в живота
на ума. Какво любящо семейство, мислеше си тя. Какъв живот на ума? Нека гении като
Стивън Хокинг живеят в ума си. Ако аз не мога да движа тялото си, нямам живот.

Дори общественият пиедестал на Стивън Хокинг като съвременен Айнщайн да се

поставя под съмнение от някои познавачи на науката, никой не оспорва неговия гений,
оригинална мисъл и интелектуална неустрашимост. Всички единодушно се възхищават
на неукротимата воля, на която се крепи животът и работата му, откакто леко говорно
затруднение на едва 20-годишна възраст възвестява началото на амиотрофичната лате-
рална склероза. Когато му е поставена диагнозата през 1963 г., медицинските прогнози
му дават не повече от две години живот. Поне веднъж ученият действително стига до
прага на смъртта, когато се разболява от пневмония и изпада в кома по време на пъту-
ване до Швейцария. И все пак 40 години по-късно, макар и парализиран, прикован към
количка и изцяло зависим във физическо отношение, той публикува втория си бестсе-
лър. Не спира да пътува по целия свят, да изнася лекции, въпреки че не може да произ-
несе и дума със собствения си глас, и да получава куп научни отличия.
Но макар да има изключения, ходът на АЛС като цяло е предсказуем. Огромната част
от пациентите умират в рамките на десет години от поставянето на диагнозата, много
от тях и значително по-рано. В много малко случаи хората се възстановяват от състоя-
ния, които изглеждат като АЛС, но е изключителна рядкост някой да живее с опусто-
шенията на болестта като Стивън Хокинг, и при това да продължи да работи и да фун-
кционира на високо ниво. Какво му позволява да опровергае медицинските становища
и мрачната статистика?
Не можем да разберем случая на Хокинг като изолиран клиничен феномен и нещо
отделно от житейските му обстоятелства и взаимоотношения. Дълголетието му без съм-
нение е възнаграждение за несломимата решителност да не позволи на болестта да го
надвие. Ала вярвам също, че Сю Родригес е права в горчивото си сравнение: младият

44
Стивън е имал на разположение невидими ресурси, недостъпни за повечето хора с АЛС.
Като се има предвид, че болестта руши тялото, но не засяга интелекта, абстрактният
мислител е в идеална позиция да живее в ума си. За разлика от атлетичната катерачка и
участничка в маратони Родригес, както и от танцьорките Лора и Джоан, за Хокинг упа-
дъкът на тялото не е така пагубен за избраната роля в живота. Напротив, може би дори ѝ
помага. Преди диагнозата и съпътстващата я инвалидност е живял донякъде безцелно,
въпреки блестящите си интелектуални възможности.
Хокинг винаги е притежавал неимоверни когнитивни и математически способности
и увереност, но сякаш не се чувствал добре в тялото си. Той бил ексцентричен и непох-
ватен, кльощав и хилав – пишат Майкъл Уайт и Джон Грибин в книгата „Стивън
Xoкинг: живот в науката.“ – Униформата му за училище вечно изглеждала като пар-
цал, а според приятелите му ломотел доста неясно... Просто бил от тези деца – дру-
гите му се смеели, дразнели го, от време на време го тормозели, някои тайно му се
възхищавали, но повечето го отбягвали. Не сбъднал очакванията на онези, които виж-
дали истинските му възможности. Младият Стивън като че ли бил избран да осъществи
фрустрираните амбиции на баща си, твърдо решен синът му да постигне образовател-
ните и обществените цели, които той самият не е успял да реализира докрай. Една от
тях била Стивън да посещава някое от най-престижните частни училища в Англия. Де-
сетгодишното момче трябвало да се яви на изпит за стипендия в Уестминстърското учи-
лище. Денят на изпита настъпи и Стивън се разболя. Така и не се яви и съответно
не получи място в едно от най-добрите английски училища.
Естествено, можем да допуснем, че разболяването е било случайно. Можем да го раз-
глеждаме и като реакция на детето срещу родителския натиск. Като се има предвид дис-
кретността на семейството, трудно бихме могли да установим фактите. Знаем обаче, че
по-късно, когато младият Хокинг, вече живеещ извън дома и свободен да следва собст-
вените си предпочитания, те като че ли били повече социални, отколкото академични.
Леността и алкохолът не му били чужди, също както пропускането на часове и нежела-
нието да учи – изобщо, класическите форми на пасивна съпротива в колежа. Известно
време академичната му кариера изглеждала застрашена и той за кратко обмислял въз-
можността да постъпи на държавна служба. Едва след диагнозата си започнал да фоку-
сира феноменалния си интелект върху работата си: да изследва тайните на Космоса и да
прокарва мостове над теоретичните пукнатини между теорията на относителността на
Айнщайн и квантовата механика. Физическата немощ го освободила от повечето пре-
подавателски и административни ангажименти, които другите учени са длъжни да пое-
мат. Някои биха приписали големите му успехи в космологията на тази увеличена це-
ребрална свобода, но други смятат, че повратната точка в прилагането на способ-
ностите му е тъкмо началото на болестта, защото преди това не бил сред блестя-
щите студенти – пишат биографите му.
Последното звучи невероятно, но дори самият Хокинг признава, че е започнал да по-
лага усилия за каквото и да било чак след разболяването си: За първи път в живота си
работех. И за моя собствена изненада, установих, че ми харесва. Може би не е редно
да го наричам „работа“. Някой беше казал, че на учените и на проститутките им се
плаща да вършат това, което обичат.
Не знам за проститутките, но е очевидно, че Хокинг е имал невероятния шанс да
следва призванието си въпреки извънмерните си физически ограничения.
Друго незаменимо условие, налично при физика и липсващо на Родригес, е безуслов-

45
ната емоционална подкрепа и реална грижа от страна на близък човек. В случая на Сти-
вън това била съпругата му Джейн Хокинг (с която по-късно се развежда). Тя практи-
чески решила да посвети живота си на него – което щяло ѝ струва много, както сама
установила. Двамата се срещнали малко преди Стивън да бъде диагностициран с АЛС
и се оженили скоро след това. Поради личната си история Джейн била готова да приеме
тази всеотдайна и себеотрицателна роля. Неслучайно използвам думата себеотрица-
телна: при липсата на развито автономно чувство за собствен Аз Джейн изцяло се
идентифицирала с ролята на медицинска сестра, майка и ангел пазител. Исках да намеря
смисъл на съществуванието си – пише тя през 1993 г. В мемоара си „Музика, която
движи звездите“ – и като че ли го открих в идеята да се грижа за него. Когато се
усъмнила в способността си да се справи с трудната задача, приятелите ѝ казали: Ако
той се нуждае от теб, трябва да го направиш. И тя се наела.
Двамата не просто се събрали като равноправни партньори в брака: те се слели в едно.
Превърнали се в общо тяло, сърце и душа. Джейн подчинила живота си и собствените
си стремления на неговите; инак Стивън вероятно не би оцелял, камо ли постигнал та-
кива зашеметяващи успехи. Биографите му твърдят, че без помощта на Джейн той
почти със сигурност не би могъл да живее, нито би имал волята да го прави 40
Връзката им функционирала, докато Джейн поддържала самопожертвувателната по-
зиция и еднопосочния поток на психична енергия между двамата – от съпругата към
съпруга. Двамата се обичали, но понякога тя се чувствала използвана. Спомня си един
странен случай от 1965 г., когато отишла в дома на годеника си със счупена и гипсирана
ръка: Той всъщност очакваше, че ще се възползва от секретарските ми умения, като
му напечатам заявление за работа. Ужасеното изражение на лицето му, когато ме
видя да влизам в стаята с подаваща се ръка, покрита с бял гипс, изпари всичките ми
надежди дори за малък жест на съчувствие.
Епизодът красноречиво описва характера на връзката им: тя винаги била насреща,
безмълвна и покорна майка/бавачка, чиито услуги са нещо очаквано, приемат се за да-
деност и се забелязват само когато липсват. Джейн пътувала със съпруга си, ежедневно
се сблъсквала и преодолявала безброй затруднения, които били облекчени – и то само
отчасти – едва много по-късно, когато той станал световноизвестен учен и печеливш
автор. Чувствала как самата тя се стопява като индивид. Била изстискана докрай; пре-
върнала се в крехка, празна черупка, сама и уязвима, на крачка от самоубийството. Хо-
кинг реагирал на стремежа ѝ към независимост с презрение и накрая – дори с яростта
на дете, изоставено от майка си. Накрая съпругата била заменена с медицинска сестра,
която изоставила собствения си съпруг, за да се омъжи за учения. Джейн също намерила
друга любов. Всъщност само тази връзка ѝ позволила да продължи да се грижи за съп-
руга си през последните години от брака им.
Призванието и непоколебимата подкрепа на съпругата били съпроводени от още един
фактор, който вероятно е подпомогнал оцеляването му: освобождаването на агресията.
Любезността при повечето пациенти с АЛС издава нещо повече от вродената доброта и
благоразположение на някои човешки същества; това е емоция in extremis. Тя излиза
извън рамките на здравословното за сметка на потиснатото себеутвърждение.
Твърдостта в защитата на личните граници може и би трябвало да изглежда агре-
сивно, ако се налага. Интелектуалната самоувереност на Хокинг се превръща в основа
за проявление на тази агресия особено след началото на физическия упадък. В мемоа-

40
Jane Hawking. Music to Move the Stars. London: Pan/Macmillan, 1993.

46
рите на Джейн Хокинг четем: Любопитно, но колкото по-несигурна ставаше поход-
ката му толкова по-твърд и неотстъпчив ставаше в позициите си.
Подобно на всички болни от АЛС, които срещнахме, и характерът на Хокинг е беля-
зан от силно психическо потискане. Здравословната уязвимост и емоционалното взаи-
модействие като че ли били нещо чуждо в семейството му. Хокингови се хранели на
масата, без да разговарят, всеки забил поглед в някакво четиво. Нехайното отношение
към дома далеч надминавало границите на ексцентричното и по-скоро изразявало емо-
ционалната дистанцираност от страна на двамата родители. Нито Изабел, нито Франк
Хокинг, изглежда, се интересували от състоянието на дома си – пишат биографите на
Стивън. – Килимите и мебелите се използвали, докато не почнели да се разпадат; по
стените висели обелени с годините тапети, а в коридора и зад вратите имало много
места с изпопадала мазилка, зад която зеели дупки.
За бащата пишат, че бил дистанциран мъж, който присъствал в детството и юно-
шеството на Стивън с отсъствието си. Според Джейн семейство Хокинг смятали
всяко изражение на емоция или признателност за признак на слабост, загуба на конт-
рол или отричане на собствената им значимост... Странно, но те като че ли се сра-
мували от всякакви прояви на топлина.
Когато Стивън и Джейн се оженили, неговото семейство се отдръпнало от активно
участие в грижите за него – нещо, което Джейн не можела да си представи, камо ли да
приеме. Освен ангажиментите, свързани със съпруга ѝ, тя трябвало да се грижи съвсем
сама и за трите им деца. Поради отказа на Стивън да признае бремето, което болестта
му стоварвала на плещите ѝ – и собственото ѝ покорно подчинение – Джейн нямала и
миг почивка. Бях на ръба да се пречупя – спомня си тя, – но Стивън упорито отхвър-
ляше всички предложения, които биха намекнали, че отстъпва пред болестта. А това
бяха предложения, които можеха да облекчат част от напрежението за мен и де-
цата. Той просто отказвал да обсъжда проблемите, разчитайки, че Джейн с готовност
ще поеме произтичащия от това стрес. Не обичаше да признава емоциите си – пише тя –
и ги смяташе за фатален, ирационален недостатък на характера ми. Опитите ѝ да
потърси подкрепа от семейството на съпруга си били посрещани със студено неразби-
ране, дори враждебност.
– Разбираш ли, Джейн – казала ѝ веднъж свекървата, – ние никога не сме те харесвали;
ти не се вписваш в нашето семейство.
И това – след десетки години безпрекословно служене на сина ѝ.

Успяхме ли в тази глава да покажем, че АЛС се причинява или поне се потенцира от

потискането на емоциите? Че се корени в емоционалната изолация и загуба в детството?
Че обикновено – ако не и винаги – поразява хора, които са безкомпромисни към самите
себе си, а към другите – изключително мили и любезни? Докато не разберем по-добре
сложното единство ум-тяло, това трябва да си остане само интригуваща хипотеза – и
все пак хипотеза, за която трудно ще се намерят изключения. Няма основание да мис-
лим, че една толкова често наблюдавана връзка може да се обясни с просто съвпадение.
Призмата на единството ум-тяло може да помогне на хората, засегнати от АЛС, които
са готови искрено и неустрашимо да погледнат в очите някои болезнени реалности. В
редки случаи пациенти, диагностицирани с АЛС, успяват да превъзмогнат симптомите.
Струва си техните случаи да се анализират, за да разберем защо. За такъв пример съоб-
щава д-р Кристиан Нортръп в книгата Женски тела, женска мъдрост:

47
 Дейна Джоунс – моя приятелка, научен изследовател и медицинска сестра, дори се възстанови
от болестта на Лу Гериг, като се научи да уважава всички аспекти на тялото си.
Няколко години след разболяването си тя започна да губи контрол над дихателните си мускули
и изобщо над цялото си тяло. Затрудненото дишане я наведе на мисълта, че смъртта наближава.
Ала в този момент тя реши, че иска поне веднъж да изпита безусловна любов към себе си, преди
да умре. Макар да описваше себе си като купа с желе в инвалидна количка, тя всеки ден седеше
по 15 минути пред огледалото и избираше различни части от тялото си, които да обича. Започна
с ръцете, защото към онзи момент те бяха единственият елемент от съществото ѝ, който безус-
ловно ценеше. Всеки ден минаваше към нещо друго...
Записваше в дневник прозренията, до които достигаше в този процес. Така откри, че от дете е
вярвала, че за да може да служи на другите, да ги приема и да бъде достойна за себе си, трябва
да пожертва собствените си нужди. Необходима ѝ бе болест, която да застраши живота ѝ, за да
осъзнае, че служенето чрез саможертва е задънена улица41.

Д-р Нортръп смята, че приятелката ѝ се е излекувала чрез ежедневна съзнателна прак-

тика на емоционално себепознание и любов, която малко по малко е размразила всяка
част от тялото ѝ. Ако бях прочел историята, когато завършвах медицина, щях да махна
пренебрежително с ръка. Дори сега, когато настроеният лекар в мен би искал да види
преки доказателства, че АЛС е била правилно диагностицирана. В палиативното отде-
ление веднъж приехме пациентка, която беше успяла да убеди себе си и приятелите си,
че страда от АЛС, въпреки че многократните електродиагностични и неврологични из-
следвания бяха напълно в норма. Приятелите не можеха да повярват, когато ги осведо-
мих, че инвалидизираната жена, за която се грижат толкова усърдно, поне от тясно фи-
зическа гледна точка е здрава колкото тях самите.
Но днес не ми е толкова трудно да повярвам на разказа. Той съвпада със собствените
ми разбирания за болестта. В историята с Алекса – учителката, чийто съпруг Питър не
можеше да приеме диагнозата АЛС, имаше интересен случай, който разкриваше може
би неосъществен потенциал. Психологът Гордън Нюфелд бе имал възможност да я види
сама, без мъжа ѝ, само веднъж.
– За мен беше съвършено ясно, че емоциите ѝ са вързани, че е изгубила жизнена енер-
гия – казва д-р Нюфелд. – Веднъж имахме двучасов сеанс, докато Питър беше някъде
на път, и тя изля неимоверна болка за живота и за болестта си. Беше изключително
важно за нея. Физиотерапевтът, когото посети веднага след това, с удивление отбеляза,
че мускулният ѝ тонус бил много по-добре. Но друг път не ми се удаде възможност да
я видя сама и да я насоча към това състояние. Прозорецът просто се затвори.

41
Christiane Northrup. Women’s Bodies, Women’s Wisdom: Creating Physical and Emotional Health and Healing. New York:
Bantam Books, 1998, 61.

48
 5.
НЕ СЪМ ДОСТАТЪЧНО ДОБРА
Бучката в гърдата на Мишел се появила преди 7 години. Периодично се свивала и
нараствала, но не предизвиквала тревога нито у нея, нито у лекарите.
– После изведнъж се втвърди, почна да пари и да расте буквално за една нощ разказва
39-годишната жена от Ванкувър. Биопсията показала злокачествен тумор, а Мишел
смята, че знае защо: заради стреса. – Промени се, когато в живота ми се развилня адът.
Напуснах работа, без да имам резервен вариант... Емоционалното ми състояние беше
ужасно. Стовариха ми се много проблеми наведнъж, не само финансови.
Мишел се подложила на лумпектомия за отстраняване на образуванието и с облекче-
ние научила, че ракът не е достигнал до лимфните възли. Операцията била последвана
от химиотерапия и лъчетерапия, но никой никога не я попитал за психичното напреже-
ние, което е преживяла преди диагнозата, нито за нерешените проблеми в живота ѝ.
Пациентките с рак на гърдата често споделят, че лекарите им не проявяват активен
интерес към тях като към личности, нито към социалния и емоционалния контекст на
живота им. Смята се, че тези фактори не играят особена роля за произхода и лечението
на болестта. Тази нагласа се затвърждава от някои тесногръди психологични изследва-
ния.
Статия в British Medical Journal съобщава за 5-годишно проучване с участието на над
200 жени с рак на гърдата, чиято цел е да определи доколко рецидивите могат да се
провокират от тежки житейски събития като развод или смърт на близък човек. Авто-
рите заключават, че жените с рак на гърдата не бива да се боят, че стресиращите
събития вещаят завръщане на болестта42. Д-р Дона Стюарт – професор в Универси-
тета на Торонто и председател на Комисията по женско здраве към Здравната мрежа на
университета, коментира, че резултатите от проучването звучат разумно.
Д-р Стюарт е водещ автор на изследване, публикувано през 2001 г. В списание Psy-
cho-Oncology. Близо 400 жени с рак на гърдата отговарят на въпроса какво според тях е
причинило злокачественото образувание. От тях 42% посочват стреса – много по-често
от всички останали фактори, като диета, заобикаляща среда, генетика и начин на жи-
вот43. Смятам, че това отразява тенденцията в обществото като цяло – казва д-р
Стюарт. – Хората мислят, че стресът е причина за всичко. Доказателствата за
стреса са доста малко. А тези за хормоните и генетичната обусловеност – много.
Въпреки това науката и клиничните наблюдения са на страната на Мишел и много
други жени, които подозират силна връзка между стреса и заболяването си. Няма друг
вид рак, който да е бил толкова щателно изследван за потенциални биологични връзки
между различни психични влияния и началото на болестта. Множество данни от изс-
ледвания върху животни и човешки опит подкрепят впечатлението на пациентите, че
емоционалният стрес е сериозен фактор за рака на гърдата.
Противно на твърденията на учените от Торонто, доказателствата за генетичната
обусловеност не са толкова много. Само малка част от жените имат висок генетичен

42
Jill Graham et al. „Stressful Life Experiences and Risk of Relapse of Breast Cancer: Observational Cohort Study”. British
Medical Journal 324 (15 June 2002).
43
D. E. Stewart et al. „Attributions of Cause and Recurrence in Long-Term Breast Cancer Survivors”. Psycho-Oncology (March-
April 2001).

49
риск за рак на гърдата и само малка част от жените с рак на гърдата (около 7%) се раз-
боляват по генетични причини. Дори при тези с генетично предразположение трябва да
се вземат предвид факторите на средата и условията на живот, защото далеч не всички
с един от трите гена, за които е известно, че са свързани с рака на гърдата, действително
развиват злокачествен тумор. При голямото болшинство от жени и мъже, диагностици-
рани с рак на гърдата, наследствеността играе малка или никаква роля.
Изкуствено би било да прекарваме граница между хормоните и емоциите. Макар да
е съвършено вярно, че хормоните активно провокират или възпират злокачествените
процеси, не е вярно, че тяхното действие няма връзка със стреса. Напротив – един от
основните механизми на биологично действие на емоциите в причиняването на рак са
именно хормоните. Някои хормони – като естрогена – насърчават растежа на тумора.
Други го засилват, като потискат имунната реакция срещу злокачествените клетки.
Секрецията на хормони е тясно свързана с психичния стрес. Жените винаги са знаели,
че емоционалният стрес влияе на функцията на яйчниците и на менструалния цикъл;
силният стрес може дори да осуети менструацията.
Хормоналната система на организма е неразривно свързана с мозъчните центрове, в
които се преживяват и интерпретират емоциите. От друга страна – хормоналният апарат
и емоционалните центрове пък са свързани с имунната и нервната система. Това не са
четири отделни системи, а обща суперсистема, която функционира като единно цяло, за
да защитава тялото от външни нашествия и вътрешни смущения на физиологичното
състояние. Невъзможно е даден стресов дразнител – бил той хроничен или остър, да
въздейства само върху един аспект. Случващото се с една от частите се отразява на
всички. В Глава 7 ще разгледаме по-отблизо работата на тази суперсистема.
Емоциите имат пряк модулиращ ефект върху имунната система. Изследвания в На-
ционалния онкологичен институт на САЩ показват, че клетките убийци (NK) – важен
клас имунни клетки, с които вече се запознахме, са по-активни у пациенти с рак на гър-
дата, които са способни да изразяват гняв, умеят да заемат бойни позиции и разполагат
с по-голяма социална подкрепа. NK клетките атакуват злокачествените клетки и ги уни-
щожават. При тези жени ракът на гърдата е значително по-ограничен в сравнение с
онези, които не отстояват себе си и имат по-слаби социални връзки. Учените установя-
ват, че емоционалните фактори и социалната ангажираност са по-важни за оцеляването
от степента на самото заболяване 44.
Много изследвания като това в British Medical Journal не оценяват факта, че стресът
е въпрос не само на външни дразнители, но и на индивидуална реакция. Той настъпва в
реалния живот на реални хора с широк диапазон от вроден темперамент, житейски ис-
тории, емоционални модели, физически и психически ресурси, социална и икономи-
ческа подкрепа. Както посочихме в Глава 3, универсални стресори няма.
В повечето случаи на рак на гърдата стресът е скрит и хроничен. Той се корени в
детските преживявания, ранното емоционално програмиране и несъзнателните меха-
низми за преработване. И понякога се трупа цял живот, за да се трансформира като по-
датливост към болестта.

Мишел е израснала с двама родители алкохолици. Днес тя е убедена, че туморът ѝ

има връзка с ранните преживявания, които са формирали отношението ѝ към живота.

44
Sandra M. Levy and Beverly D. Wise. ..Psychosocial Risk Factors and Disease Progression” in Cary L. Cooper, ed. Stress
and Breast Cancer. New York: John Wiley & Sons, 1988, 77-96.

50
Опитвала се е да се справя по начини, които несъзнателно са увеличавали стреса ѝ го-
дини наред – например, като се е грижила повече за чуждите емоционални потребности,
отколкото за своите собствени.
– Цял живот съм била объркана – казва тя – и мисля, че ракът ми е свързан с обърк-
ването... Колкото и да вярвам и да разбирам, че родителите ни са ни обичали по най-
добрия начин, който им е бил известен, това бяха много объркващи отношения и се-
мейна среда, защото те бяха алкохолици и още са такива. Не обичат, макар да има обич.
Изследванията сочат, че рискът жените да развият рак на гърдата е по-висок, ако дет-
ството им е било белязано от липса на емоционална връзка с родителите и други сму-
щения в развитието; ако са склонни да потискат емоциите си и най-вече гнева; ако им
липсват здрави социални връзки в зряла възраст; ако са алтруистични, готови да се гри-
жат за всички около себе си. В едно изследване психолози интервюират пациенти, при-
ети за биопсия, които още не знаят резултатите от патологията. Авторите успяват да
предскажат наличието на рак в 94% от случаите само по психологичните фактори 45. По-
добно изследване в Германия обхваща 40 жени с рак на гърдата и още толкова здрави
жени в подобна възраст, общо здравословно състояние и начин на живот. И отново, само
въз основа на психологични съображения, учените успяват да идентифицират диагнос-
тицираните с рак на гърдата с 96% точност 46.
Като мъж Мелвин Крю47 отначало бил смутен от диагнозата рак на гърдата, но ре-
шил, че няма смисъл да лежи по гръб и да чака болестта да го изяде. Няколко години
след мастектомията, химиотерапията и лъчелечението дори се шегува, че вече не му иде
да се заглежда по цици, но иначе си е добре.
51-годишният Крю получава диагнозата си през 1994 г. непосредствено след силно
напрегнат период в живота си, включително търкания със закона заради риболовно на-
рушение, публично засрамване, унижение на работното място и излишно напрежение
от страна на шефа. Бил в една лодка с още десетима мъже и хванал три риби. Когато
властите претърсили дома му, направил самопризнание.
– Аз и още двама поехме вината си, другите отрекоха. Беше много неприятно за се-
мейството ми, че името ми се озова във всички вестници – служител на бреговата охра-
на, обвинен в незаконен риболов и прочее. А после, когато се върнах на работа на друг
катер, целият екипаж ми се подиграваше... Всички казваха, че е трябвало да отричам.
Цялата ситуация била особено стресираща за Мелвин, който винаги се е гордял със
съвестта си.
– Някои от колегите казваха, че вземам работата си твърде сериозно. Мислят, че не
си почивам достатъчно.
– Струва ли ви се понякога, че вършите чужда работа? – питам аз.
– Да, върша повече, отколкото трябва. Сигурно просто съм си такъв – не искам да ме
мислят за безделник.
– Ако другите не си вършат работата, единият вариант е да я свършите вместо тях.
Другият е да се ядосате.
– Ако се ядосате, само наливате масло в огъня. Има съвестни работници, има и такива,
които се носят по течението. Понякога наистина се ядосвам. Но ако го покажа, само ще

45
M. Wirsching. „Psychological Identification of Breast Cancer Patients Before Biopsy”. Journal of Psychosomatic Research
26 (1982), cited in Cary L. Cooper, ed. Stress and Breast Cancer. New York: John Wiley & Sons, 1993, 13.
46
С. в. Bahnson. „Stress and Cancer:The State of the Art”. Psychosomatics 22, no. 3 (March 1981), 213.
47
Г-н Крю стана публично известен с рака на гърдата. За разлика от жените, които съм интервюирал, неговата личност
не се нуждае от дискретност. – Бел. авт.

51
създам още проблеми.
Когато питам Мелвин за детството му, източникът на тази хиперсъвестност се изяс-
нява.
– Имаше ли обич и топлина в дома ви?
– Да. Баща ми се гордееше с мен и сестра ми и с нашите успехи. Тя е учителка. Баща
ми беше инженер и аз, естествено, го последвах. Взех диплома и той беше много горд,
че съм станал авиоинженер.
– Топлината и обичта нямат нищо общо с успехите: те не зависят от постиженията, а
само от емоционалната връзка между родителите и детето. Вие обаче говорите за ус-
пехи. Чудя се защо?
– Баща ми винаги се е гордял с нас.
– А майка ви? Как бихте описали нейното отношение?
– Не много как. Ние обичахме родителите си и те безспорно ни дадоха добро възпи-
тание. И хубав дом.

***

Около 1% от пациентите с рак на гърдата са мъже. Емоционалните им истории са

сходни с тези на жените със същото заболяване. Дейвид Ийндъл – полицай от Торонто,
е имал 4 различни тумора: един в бъбрека, един в гърдата и два в пикочния мехур. Не-
говото детство също е белязано от липса на топлина. Роден през 1936 г., той бил едва
на 3, когато избухнала втората световна война. Сестра му се родила през 1940 г.
– Баща ми беше склададжия, а майка ми работеше в шоколадената фабрика Кадбъри...
Израснах през войната и не виждах често родителите си. Майка ми отсъстваше през
деня и със сестра ми се грижехме сами за себе си, докато тя се прибере.
– Искате да кажете, че макар и толкова малък, сте се грижили за сестра си?
– Да.
Дейвид си спомня брака на родителите си като нещастен.
– Не се обичаха. Баща ми си вършеше своите неща, майка ми – нейните си. Повечето
вечери баща ми излизаше да играе билярд с приятели. Не уважавах много майка си. Тя
вечно очакваше от мен повече, отколкото можех да дам. Не бях гениален ученик. А тя
винаги се мислеше за по-добра, отколкото беше всъщност. Беше от работническата
класа, цялото семейство бяхме, но тя все ни представяше за нещо повече. И трябваше
да отговаряме на стандартите ѝ.
– С кого разговаряхте като дете, когато се чувствахте разстроен, когато ви се стру-
ваше, че не ви разбират, когато имахте емоционални проблеми?
– Държах го в себе си. Татко все го нямаше, а не бих обсъждал такива неща с майка
си, защото любимият ѝ израз беше: О, я стига глупости! Никога не съм проявявал гняв
пред родителите си. Просто нямаше начин. Доста гняв съм насъбрал в себе си.
Екстремно потискане на гнева е най-често срещаната характеристика на пациентите
с рак на гърдата според британско проучване от 1974 г. Авторите изследват последова-
телна серия от 160 жени, приети в болница за биопсия на гърдата. Всички участнички
са включени в подробно психологично интервю и въпросник, който сами попълват.
Брачните им партньори и други членове на семействата им също са интервюирани за
потвърждение. Тъй като всичко това се случва преди самата биопсия, нито жените, нито
интервюиращите знаят каква ще бъде окончателната диагноза. Основната ни находка

52
беше сигнификантна връзка между диагнозата „рак на гърдата“ и поведенчески мо-
дел на абнормно изразяване на емоциите в целия зрял живот. В повечето случаи става
въпрос за екстремно потискане на гнева и – при пациентите над 40 години, за екст-
ремно потискане на други чувства48.
До подобни изводи стига и психоаналитична оценка на жени с рак на гърдата през
1952 г. Твърди се, че пациентките демонстрират неспособност да се освободят или да
се справят по подходящ начин с гнева, агресията и враждебността (което от своя
страна се крие под фасадата на любезно държание). Учените смятат, че нерешените
проблеми на пациентките се проявяват чрез отрицание и нереалистично саможерт-
вено поведение49.
Изследването на връзката между активността на клетките убийци и преработката на
емоциите при рак на гърдата, проведено от д-р Сандра Леви и колегите ѝ в Националния
онкологичен институт на САЩ, заключава, че потискането на гнева и пасивната
стоическа реакция се свързват с повишен биологичен риск.50
Потискането на гнева повишава риска от рак по същата практическа причина, по ко-
ято увеличава физиологичния стрес. Когато хората не могат да разпознаят нарушаване-
то на границите си или са неспособни да отстояват себе си, дори да го идентифицират,
те обикновено преживяват отново и отново вредните ефекти от стреса. Спомняте си от
Глава 3, че стресът е физиологична реакция на физическа или емоционална заплаха,
независимо дали индивидът я осъзнава.
– Очевидно се боря с първия въпрос, който всички мои познати с рак си задават: С
какво го заслужих? Защо аз? Сгреших ли някъде? Премислях всичко отново и отново.
Не трябваше да получавам рак на гърдата. Кърмих децата си до 21 месеца. Пушила съм
малко, само като млада. Не пиех много. Спортувах. Внимавах с мазнините. Това не
трябваше да се случва на мен – думите са на Анна – майка на 3 деца, която си открива
подозрителна бучка преди 8 години, към средата на 40-те. Тя има един от гените за рак
на гърдата.
Дори в малкото случаи, в които е налице значителен предразполагащ фактор, наслед-
ствеността не може сама по себе си да обясни кой ще се разболее от рак и кой – не. ДНК
изследванията показват, че Анна е наследила гена от баща си. Други роднини със същия
ген, по-възрастни от нея, не са развили рак на гърдата. Убедена е, че стресът е изиграл
решаваща роля. Първият ѝ съпруг, бизнесмен, я потискал емоционално през целия им
брак. Преди да се разделят, прибягнал и до физическо насилие.
– Ако ме питате защо получих рак, ще ви кажа, че е, защото позволих да бъда съси-
пана в този брак. Била съм на косъм от самоубийството повече пъти, отколкото... Нямах
достатъчно самоуважение. Достатъчно добра ли съм? Можеш ли да ме обичаш? Омъ-
жих се за майка си. Той беше досущ като нея. Никога не бях достатъчно добра. Като
поглеждам назад, се чудя как съм могла да стоя при него. Много съм плакала за това на
терапевта си. Как можах да го причиня на душата си? Защото точно нея нараних. Собс-
твената си същност. И мисля, че така нараних и тялото си. Накрая усетих, че от мен в
моя свят не е останало почти нищо. Пиех по осем хапчета на ден за депресия, тревож-
ност, безсъние, болки, проблеми с червата. Трябваше или да се махна, или да умра. В
този момент най-после се намеси инстинктът ми за самосъхранение и аз се махнах.

48
S. Greer and T. Morris. „Psychological Attributes of Women Who Develop Breast Cancer: A Controlled Study. Journal of
Psychosomatic Research 19 (1975), 147-53.
49
C. L. Bacon et al. „А Psychosomatic Survey of Cancer of the Breast”. Psychosomatic Medicine 14 (1952): 453-60, paraphrased
in Bahnson, „Stress and Cancer”.
50
Sandra M. Levy. Behavior and Cancer. San Francisco: Jossey-Bass, 1985, 166.

53
 Анна се вписва в модела на нереалистично саможертвено поведение, описан в пси-
хоаналитичното изследване на пациенти с рак на гърдата от 1952 г. Тя е единственото
от четири деца, което сега се грижи за над 80-годишния им баща.
– Той дърпа най-нежните ми струни. Чувствам се ужасно, когато има проблем. Не
издържам, когато ми звънне и каже: Много съм самотен, няма къде да ида, няма какво
да правя. Сестра ми, която според мен е кучка, казва: Това си е негов проблем. Имал е
милиони избори и шансове. Преди година и половина имахме истеричен скандал, когато
го помолих да постъпи за месец в хоспис. Лежа в болница и аз бях с него всеки ден, по
цял ден, с часове седях на леглото му. После го изписаха и аз имах чувството, че изпадам
в нервна криза от грижи. Извадих картата с рака – голямата карта, и го помолих пред
социалните и медицинските работници: виж, татко, аз бях болна от рак и трябва да
се грижа за себе си. Не мога да се грижа и за теб така. Моля те (тук вече плачех,
защото съм ревлата в семейството), моля те, остани тук за един месец! А той ми рече:
Не. Защо да го правя. Не искам. Хората го убеждаваха: Господин У., никой не иска да
седи в старчески дом. Не можете ли да го направите заради дъщеря си? Вижте я –
плаче, трудно ѝ е. Има нужда от малко време със съпруга си. От почивка. Не! – упор-
стваше той. – Защо да го правя? Когато ми направиха двойна мастектомия, помолих
брат си и сестрите си да се грижат за малко за татко. Няма да мога да го каня на вечеря
няколко месеца – обясних им. – Трябва да се възстановя. След десет дни той вече се-
деше на масата при нас, защото никой друг не го гледаше. И никой дори не забеляза.
– Вие сте възприели ролята на майка към него. Затова и ви приемат за даденост. Май-
ката е даденост. Майката е като света – просто трябва да е насреща и да се грижи за
всички.
– Абсолютно. Брат ми е същият – аз съм и негова майка. Когато се обади по телефона,
децата ми казват: вуйчо Дон сигурно има проблем, щом звъни. Страда от депресия; пре-
живява връзки, каквито не можете да си представите. Когато има проблем, денонощно
виси тук. После не вдига телефона с месеци. Не иска да го безпокоим. Докато бях на
химиотерапия, дойде само веднъж. Около година и половина след диагнозата, след като
терапията беше приключила, реших да си поговоря с него. За първи път се опитвах да
кажа ясно от какво имам нужда. Дон, трябва да те помоля за нещо. Когато отивам на
контролни прегледи в клиниката, искам да ме питаш как са минали. Много е важно за
мен. Да ме попиташ какво е станало. Той се облегна и рече: Аз също трябва да те
помоля за нещо. И се впусна в дълъг монолог за връзката си с едно момиче, която се
разпадаше. Седях и си мислех, че той изобщо не разбира. Прав сте: в един момент осъз-
нах, че съм майка.
Анна неведнъж се бе чувствала изоставена и от майка си, която предпочитала по-
голямата ѝ сестра.
– Аз нямах мама. Тя се изнесе, а и не ме харесваше, така че не можех да си позволя
да изгубя и татко. Децата са достатъчно умни, за да знаят, че имат нужда от родител. А
баща ми не ме обичаше, както трябва.
Откакто станала девойка, Анна започнала да забелязва неприкритите похотливи пог-
леди, които ѝ хвърлял баща ѝ, особено към гърдите ѝ.
– Усещах нещо, което през по-голямата част от живота си се старах да отричам, до-
като не започнах психотерапия. Доколкото ми е известно, не е направил нищо, но му се
искаше. Гледаше ме... имаше сексуална енергия, която за 11 или 12-годишно момиче...
Аз съм свръхчувствителна към всичко, което идва от мъже. Всичко. Но е ужасно трудно
млада жена да повярва, че баща ѝ изпитва такива неща. За бога, измисляш си хиляди

54
обяснения защо не е вярно. Сестра ми обаче... нямаше начин да се появи по тениска в
присъствието на татко.
Баща ми сигурно е единственият човек, който не знае, че са ми махнали гърдите, за-
щото не съм му казала. И не мисля, че някой друг ще го направи. Той знае, че съм имала
операция заради рака. Питал е Стив, втория ми съпруг, дали има нещо общо с гърдите
и той му казал: Да, същото като преди. На мен татко не каза нищо. По време на хими-
отерапията се държеше нахално и гадно. Появяваше се на вратата и казваше: Сложи си
перуката. Не си хубава. Аз отвръщах: Знаеш ли, адски ми е лошо и едва станах от
леглото, за да ти отворя. Само че не толкова спокойно – крещях истерично.
Неотдавна го карах към дома му и той ми рече: Трябва да ти кажа нещо. Знам, че не
си подходящият човек, но си нямам друг. И после – той е на 82 – взе да ми обяснява как
приятелката му не искала да прави секс с него. Мъжете имат нужди. От малка ме на-
учи на това. Директно ми казваше: жената никога не бива да отказва секс на мъжа си,
защото тогава той има право да си го потърси другаде. Твой дълг е да му осигуряваш
секс. А сега ми се оплакваше, че му се прави секс, а приятелката му не иска, пък той си
има нужди и какво да правел. Аз само седях и си мислех: Толкова е неудобно. Не трябва
да говориш за това с дъщеря си.
– Има си хас... Можехте да му кажете: Татко, не искам да слушам това.
– Но тогава той щеше да се притесни. Щеше да се засрами и да реши, че е направил
нещо. Моя работа е да не го засрамвам. Как бих могла да кажа: Не искам! Тези думи са
ми непривични, във всяка ситуация. Мога да излъжа, да не вдигна телефона, да кажа, че
заминавам за Тибет и не мога да участвам – всичко, само и само да не призная, че не
искам. А ако не ми хрумне лъжа, просто се съгласявам.
Пряката връзка между преживяванията в детството и стреса в зряла възраст се про-
пуска от толкова много учени в продължение на толкова години, че човек едва ли не се
чуди дали не е нарочно. Възрастните с проблемно детство може да не се сблъскват с
повече сериозни загуби от другите, но способността им да се справят е нарушена от
възпитанието. Стресът не възниква във вакуум, физиологичните ефекти от едно и също
външно събитие варират значително в зависимост от хората, които го преживяват.
Смъртта на близък се преработва по много различен начин от човек със здрава емоцио-
налност и подкрепящ партньор и от друг, който е сам или измъчван от хронично чувство
на вина, насадено в детството, подобно на Анна преди терапията.

Пример за жена, чиято детска история вероятно би била пропусната в анкетите сред
пациентки със съмнение за рак на гърдата, е бившата първа дама на САЩ Бети Форд. В
автобиографията си Моят живот госпожа Форд смело разказва за алкохолизма си и за
усилията си да се излекува след семейната интервенция на съпруга, децата и други
близки. Също толкова откровена е в разкриването на диагнозата си и лечението на рак
на гърдата, но по отношение на детството си още носи розови очила – или поне така
звучи написаното. Тя е типичният пример за човек, който потиска собствените си чувс-
тва, за да съхрани усещането за идилична връзка с родителя.
Бети Форд, омъжена за почтен, но амбициозен политик, чиято кариера доминира жи-
вота ѝ, страдала от емоционално лишение в отношенията с партньора си. Вероятно съм
насърчавала съпруга си да пие. Той беше толкова резервиран, че му беше трудно дори
да каже, че ме обича – предложи ми с думите: „Бих искал да се оженя за теб“51. Дълги
години страдала от болки в кръста, очевидно свързани със стреса, но диагностицирани
51
Betty Ford. Betty: A Glad Awakening. New York: Doubleday, 1987, 36.

55
като остеоартрит и лекувани с обезболяващи и транквиланти. Пиела много, за да успо-
кои физическата и емоционалната си болка. Описва себе си като жена, изпълнена със
съмнения и неспособна да отстоява себе си:

Бях убедена, че колкото по-важен става Джери, толкова по-незначителна ставам аз. И колкото
повече позволявах да се превръщам в безгласна буква – знаех, че съм такава в очите на децата –
толкова по-голямо самосъжаление ме наваляше. Нима доскоро не бях някой в този свят?
Струва ми се, дълбоко в себе си сама не вярвах, че съм била някой. Кариерата ми с Марта Греъм
не беше голям успех – бях талантлива танцьорка, но не и велика – и увереността ми винаги е била
разклатена.
Не можех да приема, че хората ме харесват заради самата мен. Освен това се срамувах, че не съм
завършила колеж...
Необразована. Далеч от Павлова. И дори не се доближавах до майка си. Сравнявах се с непости-
жими идеали – Марта или майка ми – и все нещо не достигаше. А това е добра рецепта за алкохо-
лизъм.
Майка ми беше прекрасна жена – силна, добра и принципна, която никога не се предаваше. Беше
перфекционист и се постара да програмира децата си за съвършенство. Майка ми никога не показ-
ваше проблемите си пред нас, сама ги носеше на плещите си. Тя беше най-силният ми образец за
подражание и когато осъзнах, че не се справям със своите проблеми, изгубих уважение към себе си.
Колкото и да се мъчех, не можех да отвърна на собствените си очаквания.

Някогашната първа дама като че ли остава сляпа за собствената си изповед тук – за

преживяванията си в детството; за начина, по който връзката с майка ѝ и, без съмнение,
с баща ѝ, за когото почти не говори, е формирала характера и подхода ѝ за справяне с
проблемите. Не разбира, че подчиняването на нуждите и очакванията на съпруга ѝ –
превръщането в безгласна буква – е резултат от наложеното ѝ в детството. Потискането
на емоциите, суровата самокритика и перфекционизмът, които Бети Форд е усвоила
като малка, без да има вина за това, са нещо повече от добра рецепта за алкохолизъм.
Те са добра рецепта и за рак на гърдата.

56
 6.
И ТИ ИМАШ РОЛЯ, МАМО
Във втората си мемоарна книга Заключи ме или ме пусни Бети Кравчик пише за
смъртта на дъщеря си Барбара Елън, починала от рак на гърдата на 27-годишна възраст:

Последната мигрена ме затисна в палиативното отделение преди близо три години, когато лека-
рят ме помоли да кажа на Барбара Елън, че спокойно може да умре.
– Тя иска вашето разрешение да умре – каза меко той. Бяхме в отделна стая, запазена специално
за хора като мен. Най-нещастните хора на света.
– Дявол да го вземе! – нахвърлих се аз върху него, втрещена и ужасена от подобна мисъл. – Не ѝ
разрешавам да умира! Забранявам ѝ...
В този миг се сринах и несдържано заридах. Лекарят търпеливо чакаше. Беше свикнал с подобни
реакции. Това беше работата му.
– Госпожо Кравчик, мисля, разбирате, че страданието на Барбара Елън само ще се увеличава с
всеки изминал час.
– Тя не страда! Има абокат на ръката си. Сутринта говори със сестрите си и с баща си, вчера се
видя с приятели, приказваше на малкото си момченце и го прегръщаше...
– Това беше дар. От нея за близките ѝ. Да се сбогува с всички. Само с вас не се е сбогувала. И
иска да го направи сега. Иска да ѝ позволите да си тръгне...
– О, моля ви, стига! За какъв се мислите, за Господ? Откъде знаете, че смъртта ѝ настъпва?
После почнах да го умолявам:
– Дайте ми още няколко дни, моля ви. Сложете ѝ пак система...
– Тя не я иска. Трябва да бъдете силна и да дадеше на дъщеря си това, от което има нужда в
момента. Тя има нужда да ѝ помогнете, да я пуснете да си върви. Само така можете да ѝ помог-
нете сега: като ѝ позволите да си тръгне.
Главоболието беше толкова силно, че имах чувството, че може да умра преди нея. Но не би... До
следващата вечер събрах достатъчно сили, за да кажа на дъщеря си, че ако се е уморила от бо-
лестта и иска да си тръгне, вече няма да се опитвам да я спра. Тя хвана ръката ми и ми каза, че
ще ме чака там, където отива. Почина сутринта, в ръцете ми, и в прегръдките на сестра си Ме-
риън, с баща си до себе си52.

Лекарят в тази сцена бях аз. Ясно си спомням Барбара Елън, сгушена в болничното
легло под прозореца в първата стая отдясно по коридора на влизане в отделението, от-
към асансьора. Поначало слабичка, тя съвсем се стопи от рака. Говореше много малко
и изглеждаше тъжна. Диагнозата ѝ беше възпалителен рак на гърдата – типичен за
млади жени и с потискащо лоша прогноза. Беше решила да откаже всякаква конвенци-
онална терапия – крайно необичайно решение, макар и не лишено от разумни основа-
ния, като се имаше предвид диагнозата. Подобни решения винаги включват много по-
вече от голи медицински факти и аз имах усещането, че младата жена се чувства безк-
райно изолирана – и че през целия си живот се е чувствала така. Понякога просто ми се
искаше да се примъкна и да я утеша в прегръдките си, както се успокоява бебе или малко
детенце.
В деня, описан от Бети, разговарях с Барбара Елън след сутрешната визитация.
– Колко ми остава? – попита тя.
– Не много. Как го приемате?
– Стига ми толкова. Давате ли ми нещо, за да ме поддържате жива?

52
Betty Krawczyk. Lock Me Up or Let Me Go. Vancouver: Raincoast, 2002.

57
 – Само системите. Без течности ще умрете за ден или два. Искате ли да ги спрем?
– Майка ми не би го понесла.
– Оставам с впечатлението, че някак все мислите за нея и затова ви е трудно да нап-
равите каквото искате в момента. Но вече няма нужда да се грижите за нея. Какво щяхте
да направите, ако мислите само за себе си?
– Да спра системите.
– Уважавам чувствата на майка ви. Това е изключително трудно за един родител –
мога само да си представям колко е непоносимо. Но вие сте моя пациентка и аз нося
отговорност най-вече за вас. Ако искате, ще говоря с нея.
Неотдавна с Бети Кравчик се срещнахме отново, за да поговорим за живота и смъртта
на дъщеря ѝ. Бяхме разговаряли накратко след кончината на Барбара Елън, докато Бети
скърбеше и се опитваше да проумее защо си е отишла толкова без време. Още тогава ѝ
разказах теорията си за възможната връзка между стреса в ранното детство и повишения
риск от рак в бъдеще. Скоро след това получих по пощата екземпляр от първата ѝ книга:
„Клакуат: звукът на сърцето ми“. Отвътре имаше надпис: Заповядайте моята книга.
Тя отчасти обяснява връзката ми с дъщеря ми, която почина от рак на гърдата във
вашето отделение на 30 април. След като прочетох книгата, надявах се Бети да се съг-
ласи на интервю за „Когато тялото казва НЕ“. Оказа се, че и тя е мислела за мен,
пишейки цитирания по-горе пасаж. Искаше да научи повече за моите виждания и се
надяваше, че ще ѝ помогна да разбере по-добре някои от нещата, които Барбара Елън
беше казала през последните шест месеца от живота си.
Разговорът ни не беше от обикновените, но и Бети не е обикновена жена. Известна е
в Британска Колумбия и отвъд с активизма си за редица екологични каузи. Заглавието
на първата ѝ книга е свързано със световноизвестния резерват за дъждовни гори на За-
падния бряг Клакуат саунд, който преди няколко години беше застрашен от дърводо-
бивни интереси. През септември 2001 г. 73-годишната Бети беше осъдена на 4 месеца и
половина лишаване от свобода заради обида на съда след друг протест.
Въпреки че книгата е посветена най-вече на преживяното от Бети като екокръстоно-
сец, в нея откриваме и ярък, откровен разказ за личния ѝ живот. А при четирима съпрузи
и осем деца той никак не е скучен. Днес тя се грижи за сина на Барбара Елън – Джулиън,
който беше само на 2, когато майка му почина.
През последните шест месеца преди смъртта си Барбара Елън често избухвала в дъл-
бок гняв към майка си. Тъкмо него Бети искаше да разбере.
Бети Кравчик е родена в Южна Луизиана, която по онова време била общо взето,
едно голямо блато по собствените ѝ думи. Не бях учена да ходя по протести – пише тя
в мемоарите си. – възпитаха ме като бедна, провинциална бяла южнячка.

Паметта е толкова избирателна и субективна. Преди няколко години в задушевен разговор с брат
ми и сестра ми с гъдел и известно изумление установихме, че всеки от нас е смятал, че родителите
ни предпочитат другите двама. Аз поне бях убедена в това. И още съм. Брат ми беше по-голям и
единствено момче, така че получаваше лъвския пай от вниманието. Останалото отиваше за сес-
тра ми, защото тя беше най-мъничка и нежна. Аз бях голямо здраво момиче, което можеше само
да се забавлява, така че никой не ме и забелязваше. Не че имах нещо против.
Последното, което ми трябваше, беше баща ми да ме забелязва. Ако той те забележеше, значи
ще си имаш неприятности. Никога не ни е бил, но заплахата беше постоянна. Децата трябваше
да се виждат, без да се чуват, а и да се виждат колкото може по-рядко. Майка ми беше друго
нещо: топла и обичлива. Макар да знаех, че не съм любимката ѝ, тя беше пълна с толкова обич,
че част от нея преливаше и към мен. Като голяма веднъж ѝ го казах, а тя остана смаяна и обидена.
Твърдеше, че ако е обръщала повече внимание на другите, то е било само защото са имали по-

58
 голяма нужда, а аз винаги съм била по-самостоятелна53.

Въпреки привидната си емоционална независимост малката Бети страдала от безумни

кошмари и нервни видения в тъмното. Напуснала дома си млада, като се омъжила за
първия възрастен мъж, който се изпречи на пътя ми, и можеше да докаже, че има
пари за това. Скоро напуснала и него, но преди това родила три деца. Той се оказа
компулсивен колекционер на недокоснати химени. И май не успя да спре след сватбата.
Накрая събра твърде много.
Следващите две десетилетия ѝ донесли три нови брака и още пет деца. Барбара Елън
била седмото, родено точно преди Бети да се премести в Канада през 1966 г. с остана-
лите шест деца и третия си брак на ръба на разпада. Заживели в Къркландлейк, Онтарио.
Съпругът ѝ – преподавател в колеж, бил емоционално дистанциран работохолик, който
на всичкото отгоре пиел. Не харесвах Джон, когато пиеше – разказва тя. – Ставаше
невъзможно самодоволен и критичен. Улових се, че съм почнала да избягвам тъкмо
онези социални ситуации, които преди търсех с желание. Депресията ми се задъл-
бочи... Гледах Джон и се питах кой е той всъщност... Мислех си, че онази първа зима в
Къркландлейк никога няма да свърши, пролетта все не идваше... Струва ми се, че двете
най-потиснати и безсилни същества през онази неидваща пролет бяхме аз и бебето
Барбара Елън.
Бети намерила изход от ситуацията със съпруга си, като се влюбила в шефа на катед-
рата му и се преместила с него в Британска Колумбия, където преминала голяма част от
детството на Барабара Елън, въпреки няколко местения между Източна и Западна Ка-
нада или САЩ.
Четвъртият брак на Бети също не успял, но с годините тя открила себе си като човек,
като жена и като активист.
Барбара Елън била чувствително дете със здравословни проблеми. На 4 годинки за-
почнало повръщане, което никой не могъл да диагностицира. Проблемът се появявал и
изчезвал през годините, а сега Бети смята, че може би е бил свързан със стреса в живота
на дъщеря ѝ. По-късно Барбара се пристрастила към наркотични обезболяващи и тран-
квиланти, които направо си инжектирала. Борбата ѝ със зависимостта продължила чак
до диагнозата рак. Непознавайки стабилността, тя така и не създала интимна, трайна
връзка с мъж, а постоянно преминавала от една към друга. На 25 родила Джулиън, а
скоро след това се омъжила, но не за баща му. Бракът им не продължи дълго – разказва
Бети. – Мартин не успя да приеме, че е женен и има малък доведен син.
Барбара била много интелигентна, чувствителна и творческа натура. Била танцьорка
и по едно време ръководела балетна школа за деца. По времето, когато открила, че е
болна от рак, се грижела за Джулиън и давала уроци по танци във Ванкувър.
– Каза ми, че си е направила мамография и докторите държали на мастектомия. Не
беше съгласна. Барбара имаше остър ум. Проучи цялата информация за този вид рак и
резултатите от лечението в нейната възрастова група в САЩ и Канада. Не ѝ харесаха.
Няма да се подложа на всичко това – каза ми. – Не искам да повръщам, не искам да ме
обезобразят, не искам химио. Ще се лекувам холистично, колкото мога. Помоли двама
ни с Джон да подкрепим решението ѝ и да се опитаме да не се месим.
– Вие как се почувствахте?
– Беше страшно. Първият ми импулс беше да направя нещо. Притисках я да потърси

53
Betty Shiver Krawczyk. Clayoquot: The Sound of My Heart. Victoria: Orca Book Publishers, 1996.

59
други варианти, но тя се разяри. Беше непреклонна. Никога дотогава не ми беше кре-
щяла. Беше ми ядосана през всичките, бих казала, шест месеца до края на живота си.
Преди не се гневеше дълго; ако ми се разсърдеше за нещо, казваше само Хубаво, мамо,
мисли си така, щом искаш и тръшваше вратата, но толкова.
– Това не е точно израз на гняв – по-скоро на поражение и фрустрация.
– По някаква причина винаги се е чувствала наранена от мен, но не знам защо. Мисля,
че бях ужасен родител за това дете. Самата ми личност сякаш я нараняваше.
– Много сте натъжена. Изпитвате ли вина за това?
– Може би не точно вина, колкото едно особено чувство... защо не я дадоха на някой
друг, който щеше да се справи. Тя беше изключително дете – с тази чувствителност за
света, с разбирането си на света, с кротостта си към света.
– Кротост... каква беше тя като дете?
– Много зряла. Където и да я заведях, хората оставаха впечатлени от държанието ѝ и
нивото на... не искам да кажа, че се правеше на голяма, но от нивото ѝ на разбиране на
света на големите.
– А емоционално?
– Емоционално? Беше много нежно и обичливо дете. Беше мила и всички я обичаха;
беше любимката на учителите. Другите деца обаче не се дразнеха.
– Мислите ли, че може да е преживяла някакво насилие?
– Имаше един случай. Бяхме на гости при майка ми и сестра ми в Луизиана. Сестра
ми има четири момчета. Едното беше с година по-голямо от Барбара и по-едро. Барбара
трябва да е била на 12. Не ми каза за това. Чак когато се върнахме в Калифорния, спо-
делила със сестра си Маргарет. От нея разбрах, че въпросният братовчед се опитал да
легне върху Барбара. Били само двамата в къщата. Барбара била бясна. Попитах Марга-
рет защо тя сама не ми е казала, а тя ми обясни: Защото Дорис ти е сестра и Барбара
се бои да не се скарате.
После поговорихме за болестта и смъртта на Барбара. По времето на диагнозата Бети
участвала в местни избори от името на Зелената партия. Оттеглила кандидатурата си, за
да прекара повече време с болната си дъщеря. Попитах я дали ѝ е било трудно.
– Не чак толкова. Чувствах, че двете имаме нужда една от друга. Но у мен има нещо,
което винаги е дразнило Барбара. Гласът ми беше твърде силен за нея, поведението ми –
твърде крещящо. Някак идвах твърде тежка за нейната нежна натура – не мога да го
обясня по друг начин. Много съм шумна, много категорична в мнението си, много аг-
ресивна в действията си. А тя – тъкмо обратното, обичаше да мисли за нещата, да бъде
тиха, да гледа по-холистично на другите.
– Да разбирам, че според нея вие сте били по-критична, отколкото би ѝ се искало?
– Винаги ме обвиняваше в това. Седях известно време и тя ми казваше да си вървя.
Винаги ми казваше, когато се умореше от мен и имаше нужда да си почине, защото я
уморявах.
– Имате предвид през последните месеци?
– Да.
– Според вас защо е било така? Вие не можете да уморите някого. Изобщо, хората не
уморяват другите хора.
– Характерът ми я изморяваше. Беше твърде напорист.
– Кога се уморява човек?
– Когато работи. Значи мислите, че за нея времето, прекарано с мен, е било работа.
– Трябвало е да полага много усилия.

60
 – Аха...
– Сега се питате защо го казвам. Би било доста необичайно да искате да го чуете, но
вие цял живот търсите истината. Знам и разбирам това. Вижте, Барбара се е появила в
живота ви, когато не сте имали никаква стабилност.
– Така е.
– Забременели сте с нея в крайните фази на връзката си с Джон и сте се чувствали
съвсем сама. Не сте усещали присъствието на партньор и сте започнали да осъзнавате,
че колкото и да е интересен този мъж в интелектуално отношение, в емоционално сте
доста самотна. За да се измъкнете от брака си, започвате връзка с Уоли. Заминавате за
Западна Канада заедно с децата. Накрая Джон получава попечителство над всички, с
изключение на Барбара Елън. Изведнъж ѝ се пада да запълни грамадна празнина в жи-
вота ви.
Стресът невинаги е стандартното напрежение, за което си мислят хората. Проблемът
не е във външния стрес на войната, на загубата на пари или смъртта на близък, а във
вътрешния стрес, когато се налага човек да се пригоди към друг. Струва ми се, че ракът
и АЛС, и МС, и ревматоидният артрит, и куп други болести връхлитат хора, които имат
твърде слабо възприятие за себе си като за независими личности. Имам предвид на емо-
ционално ниво – иначе може да са гении в изкуството или интелектуалната сфера, но в
емоционално отношение имат твърде слабо диференцирано усещане за собствения си
Аз. Живеят в реакция на другите, без да си дават сметка кои са всъщност.
Смяната на мъжете при Барбара показва, че тя не е имала достатъчно здрав усет за
вътрешния си Аз, към който да се придържа. Щом една връзка е приключела, тя е тряб-
вало да започне друга, за да се чувства добре в кожата си. Зависимостите също се впис-
ват в този модел.
Дъщеря ви се появява в живота ви, когато сте в особено тежко състояние на емоцио-
нално неудовлетворение и изтощение. Мисля, че зрялото интелектуално развитие, за
което говорите, е типично за умни и чувствителни деца, когато емоционалната им среда
не е достатъчно здрава; те развиват могъщ интелект, за който да се уловят. Оттук идва
интелектуалната им зрялост и умението им да се разбират с възрастните. Когато бях
малък, хората ми казваха, че съм много зрял. Винаги съм мислил, че наистина съм такъв,
защото в такъв режим човек наистина изглежда зрял. Но когато се погледна от емоцио-
нална гледна точка, виждам, че съм бил доста незрял. Вече съм на 58 и още се мъча да
порасна.
– Много интересно.
– Ако детето не се развие в една област, стига да има възможност, то ще компенсира
в друга. Барбара е развила колосален интелект, за да се чувства спокойна. Мисля, че
причината е била липсата на емоционална подкрепа като малка.
– Съгласна съм.
– Когато родителят не върши нужното за връзката, налага се детето да го прави: за-
това се държи като добро момиче, като по-зряла и интелектуално развита. Когато дос-
тигне възрастта на абстрактното мислене – около 13 или 14 години, когато се образуват
тези връзки в мозъка, изведнъж се превръща във ваш интелектуален резонатор. Отно-
шенията ви не почиват на нейните потребности, а на вашите. При онзи инцидент, с мом-
чето, тя се опитва да ви предпази от емоционалната болка, като го скрива. Не ви казва
за случилото се. Грижи се за вас. Иска да съхрани мира в семейството. Това не е работа
на детето. Работата на детето е да отиде при майка си и да каже: Това копеле се опита

61
да ми се качи! Майната му на мира! Знам, че точно това бихте искали да беше напра-
вила. Но тези неща не стават съзнателно и нарочно. И са свързани още със собствените
ви преживявания като дете.
Самият аз имах подобен случай с най-големия си син. Веднъж ми каза: Татко, не знам
къде свършваш ти и къде започвам аз. Просто така стоят нещата. Винаги съм казвал, че
се тревожа не дали децата ще ми се сърдят, а дали ще ми се сърдят достатъчно.
Това, което най-после сте видели у Барбара през последните шест месеца от живота ѝ,
е началото на поставяне на граници. Тя е казвала Не и е изразявала потиснатия гняв.
– Да...
– Така го виждам аз. Хората с рак и други заболявания, които наблюдавам, не умеят
да казват Не и да изразяват гняв. Потискат го и в най-добрия случай го изразяват сар-
кастично, но никога директно. Всичко това произтича от преждевременната необходи-
мост да изградят връзка с родителя и да полагат усилия за нейното поддържане. Мисля,
че Барбара е влагала голямо старание в отношенията си с вас. Спомням си, че веднъж
съвсем плахо повдигна темата. Подсказа, че има някакъв проблем, но не искаше да го-
вори. Беше много затворена в себе си, а аз бях напълно непознат. Нямаше как да се
открие пред мен.
– Не ѝ беше лесно. През последните месеци ме молеше да дойда и да изпуши една
трева с нея, за да се отпуснем и да говорим – отвръща Бети.
– Как се чувствахте?
– Беше хубаво, защото тя говореше за себе си. Казваше: Чувствам, че не знам какво
е ракът, но той е тук, и ми се струва, че не е случайно. Дори: Аз сама поканих рака в
тялото си. Помня, че бях ужасена и отвърнах: Барбара, не разбирам. А тя обясни: За-
щото го преживявам като част от живота си, мамо, и ти също имаш роля в това. Ти
участваш в моя рак. И знаете ли още нещо, Габор – тя видя някого в нощта, преди да
умре. Каза, че един мъж дошъл да я вземе, но тя не била готова. А следващата вечер ми
каза: Онзи мъж... искам да дойде. Кой мъж? – попитах. – Да повикам ли лекаря? Не –
отвърна тя, – мъжът, който дойде за мен, а аз му казах, че не съм готова. Каза, че вече
е готова. Няколко часа преди това ѝ бях казала, че ако се е уморила от болестта, няма
нужда да продължава да се държи. Че всичко е наред. Тогава тя ми каза за онзи мъж.
Каза, че вече е готова, и в осем сутринта почина. Чели ли сте нещо от Кюблер-Рос? Тя
говори за придружителите... хората, които идват да ни вземат, когато умираме. Беше
много странно. Цялата настръхнах.
– Защо смятате, че е странно?
– Мислите, че наистина има ангел на смъртта?
– Непременно ли трябва да е така? Умът преживява нещо и ние го трансформираме в
образ. То има по-дълбок смисъл, но умът ни може да го преживее само под формата на
мисли и образи.
Бети имаше само още един въпрос:
– Защо родителите не виждат болката на децата си?
– И на мен ми се е налагало да си задам същия въпрос. Защото не виждаме собстве-
ната си болка. Докато четях книгата ви, Клакуат, се убедих, че вие още не сте осмисли-
ли своята. Нямало е как да видите ясно тази на Барбара. Ако мислите само за себе си и
нея, ще се чувствате виновна. Може би ще се обвинявате несправедливо. Истината е, че
вие сте резултат от определено възпитание и определен начин на живот. През целия си
живот сте се опитвали да откриете себе си и истината в света. А това е тежка борба.
Постигнали сте удивителни неща, имайки предвид миналото ви. Но сигурна ли сте, че

62
искате да чуете това?
– Моля ви, продължавайте.
– Посвещавате Клакуат на Барбара Елън, но и на прекрасната си майка. Майка ви
може наистина да е била прекрасна, но когато сте писали тези думи, не сте осъзнавали
какъв гняв и обида таите към нея. Майка ми беше топла и обичлива. Макар да знаех, че
не съм любимката ѝ, тя беше пълна с толкова обич, че част от нея преливаше и към
мен. Как се чувства едно дете в такава ситуация? Чии думи са това?
– Никога не съм се чувствала необичана.
– Естествено; не казвам, че майка ви не ви е обичала. Но и вие сте изключили болката.
Пишете: Като голяма веднъж ѝ го казах, а тя остана смаяна и обидена. Твърдеше, че
ако е обръщала повече внимание на другите, то е било само защото са имали по-голяма
нужда, а аз винаги съм била по-самостоятелна. Вие нарочно сте се стараели да изглеж-
дате самостоятелна, за да предпазите майка си и да се скриете от собствените си нара-
нени чувства. Това е потискало болката ви. Макар да знаех, че не съм любимката ѝ, тя
беше пълна с толкова обич, че част от нея преливаше и към мен – това са думи на
възрастен човек, който се опитва да се дистанцира от емоционалното преживяване. Де-
тето го приема по друг начин. Как се чувствахте в действителност?
– Знам, че негодувах срещу вниманието, което получаваше малката ми сестра, защото
спираше дъха си и посиняваше. По-късно учи за медицинска сестра и роди четири деца.
Беше наркоманка и алкохоличка; почина от свръхдоза, преди да навърши 50. Родите-
лите ми положиха много усилия за нея... майка ми отчаяно се опитваше да ѝ помогне.
– Веднага почвате да защитавате родителите си.
– Защото и аз съм родител.
– Аз мисля, че е защото се пазите от собствената си болка в отношенията си с роди-
телите си. Сънували сте кошмари...
– Всеки би сънувал кошмари, ако пие такива количества студен чай...
– Кошмарите са свързани с най-дълбоките ни тревоги. Детето се страхува от чудо-
вища под леглото. Вие светвате лампата и му показвате, че там няма нищо, но в следва-
щия момент то пак се страхува. От какво всъщност се бои? Бои се, че няма кой да го
защити, че връзката ви не е достатъчно здрава. Може би има нещо чудовищно в роди-
теля... може би родителят е ядосан и детето е уплашено. Във всеки случай съзнанието
му е изпълнено със страх и затова ражда образа на чудовището.
– Моите комари бяха свързани с баща ми. Ненавиждах го. Неотдавна си говорих с
брат си, който беше много наплашен от татко. Напук на всичко стана авиоинженер и
въпреки че открай време е алкохолик, се справя с живота и е сред най-добрите в об-
ластта си. Та наскоро той ми каза: Знаеш ли, Бети, когато бяхме малки, много ти се
възхищавах, че не се страхуваш да се опълчиш на татко. Това не беше вярно: вкаменя-
вах се от ужас, но е факт, че се съпротивлявах. В очите на брат си съм била борец за
свобода, защото той никога не казваше и дума напреки. Баща ми го наричаше женчо,
защото все учеше.
– Една от причините да сънувате кошмари за него е, че не сте можели да говорите с
майка си за тези чувства.
– Какво можех да ѝ кажа: мразя татко и нямам представа какво, по дяволите, правиш
с него?
– Не, само: Мамо, мразя татко.
– Нямаше да мине. В Библията се казва: Почитай майка си и баща си.
– Не виня майка ви, защото тя е била част от връзката и има своя лична история. Не

63
е можела да се бори и да рискува всичко. Но за едно дете по-дълбоката рана е във връз-
ката c майката. То излиза от нейното тяло и е свързано с нея. Майката е вселената за
нас. И ако ни предаде, цялата вселена ни предава. Когато бащата излъчва заплаха, все-
лената може да ни защити или да ни изостави. Не казвам, че майка ви е виновна. Това
има връзка и с позицията на жените в обществото, и връзките, които поддържат хората.
Говоря само за преживяването на детето. То не го знае, защото човек не може да тъгува
по нещо, което не познава, но всъщност се чувства изоставено от майката. Когато каз-
вате Нямаше да мине, всъщност имате предвид, че майка ви не би чула най-съкровените
ви чувства. Обикновено не го възприемаме като нараняване, но тази рана е най-дълбо-
ката от всички. Има една чудесна феминистка книга от Дороти Динерстийн – Русалката
и Минотавърът. В нея се говори как изключителната роля на жените в ранното възпи-
тание изкривява детското развитие. Когато жената се омъжи за незрял мъж, тя става
майка и на съпруга си, поради което не ѝ остава откритост и енергия за децата. Затова
истинският ви съперник за вниманието на майка ви не е била сестра ви, а баща ви.
Странно, защото един ден, преди сестра ми да почине, тримата си говорихме за баща
ни. Моята неприязън към него се оказа нищо в сравнение с чувствата на сестра ми и
брат ми. И двамата го мразеха от дън душа. Докато говорехме, майка ми влезе в стаята
и каза: Знаете ли, Бети, когато говорите за баща си, винаги ви се ядосвам, защото той
беше добър човек. А после добави: Струва ми се, че не обръщах достатъчно внимание
на никой от вас. Ако трябваше да почна отначало, щях да обръщам повече внимание
на вас и по-малко на татко ви.
– Може би. Но тя може би не разбира, че той е изисквал това внимание. И ако не го
беше получавал, щеше да я накара да страда.
Барбара Елън и леля ѝ, починала от свръхдоза, и алкохолизираният ѝ вуйчо, и храб-
рата ѝ майка Бети, и всички деца на Бети в една или друга степен страдаха от незрялата
взискателност на бащата на Бети и липсата на истинска твърдост у майка ѝ. А те от своя
страна бяха страдали и носили бремето на предните поколения. Никой не е виновен. Но
много поколения бяха изиграли роля в рака на Барбара Елън.

64
 7.
СТРЕС, ХОРМОНИ, ПОТИСКАНЕ, РАК
По-голямата част от случаите на белодробен рак са причинени от канцерогени и
туморни промотори, погълнати при пушене на цигари – четем в XII издание на Прин-
ципи на вътрешната медицина на Харисън. Но твърдението е некоректно от научна
гледна точка, въпреки истината, която се съдържа в него.
Пушенето не причинява рак на белия дроб, също както хвърлянето в дълбока вода не
причинява удавяне. За незащитен човек, който не може да плува, падането може да е
фатално, но за друг, който носи спасителна жилетка или пък е умел плувец, рискът е
минимален. За удавянето е нужна комбинация от фактори. Същото важи за рака на бе-
лите дробове.
Пушенето значително повишава риска от рак не само на белите дробове, но и на пи-
кочния мехур, гърлото и други органи. Но логиката ни казва, че само по себе си не може
да причини злокачествено заболяване. Ако А причинява Б, то при наличието на А винаги
ще следва Б. Но ако Б невинаги следва след A, то условието А не може да се нарече само
по себе си причина на Б – дори в повечето случаи да е значим и може би необходим
фактор. Ако пушенето причиняваше рак на белите дробове, всички пушачи щяха да раз-
виват такъв.
Преди няколко десетилетия британският гръден хирург Дейвид Кисен съобщава, че
у пациентите с рак на белите дробове често се наблюдава склонност да трупат емо-
ции54. С поредица от изследвания Кисен затвърждава клиничните си впечатления, че
хората с това заболяване имат слаби и ограничени възможности за изразяване на емо-
циите в сравнение с пациентите с доброкачествени тумори на дробовете и здравата
контролна група. Установява, че рискът от рак на белите дробове е 5 пъти по-висок при
мъже, които не умеят да изразяват ефективно емоциите си. Особено интригуващо е от-
критието, че пациентите с белодробен карцином, които пушат, но не гълтат дима,
показват още по-значително потискане на емоциите. Наблюденията на Кисен со-
чат, че емоционалното потискане и тютюнопушенето играят взаимно усилваща се, си-
нергична роля в причиняването на рак. Колкото по-силно е потискането, толкова по-
малко дим е нужен.
Догадките на Кисен намират зрелищно потвърждение в 10-годишно проспективно
изследване на германски, холандски и сръбски учени, проведено в Цървенка, бивша
Югославия. Целта е да се проучи връзката между психологичните фактори и смърт-
ността. Насочват се към индустриалния град с около 14000 жители както заради висо-
ката му смъртност, така и заради стабилността в населението, позволяваща по-лесно
проследяване.
Учените избират 10% от живущите – около 1000 мъже и 400 жени. През 1965-1966 г.
Всеки от тях е интервюиран с въпросник от 109 точки, обхващащи най-различни рис-
кови фактори, като неблагоприятни житейски събития, чувство за продължителна без-
надеждност и хиперрационален, неемоционален подход към решаването на проблемите.
Записани са и физически параметри, като холестерол, тегло, кръвно налягане, тютюно-
пушене. Хора с вече установени заболявания са изключени от проекта.

54
D. M. Kissen and H. G. Eysenck. „Personality in Male Lung Cancer Patients”. Journal of Psychosomatic Research 6 (1962),
123.

65
 Десет години по-късно – през 1976 г., над 600 души от участниците в проучването са
починали от рак, сърдечни заболявания, инсулт и други причини. Оказва се, че най-
големият рисков фактор за смърт – и особено за смърт от рак – е рационалността и ан-
тиемоционалността, както го определят авторите (P/А). Единадесет въпроса, насочени
към идентифицирането на P/А, измерват една определена характеристика: потискането
на гнева. Действително, честотата на рак е 40 пъти по-висока при хората, отгово-
рили положително на 10 или 11 от въпросите за Р/А, отколкото при другите, ко-
ито дават утвърдителен отговор средно на 3 въпроса... Установихме, че пушачите не
развиват рак на белите дробове, освен ако нямат и 10 или 11 точки по показателя P/А,
което показва, че ефектът от пушенето върху белите дробове всъщност се ограни-
чава до едно уязвимо малцинство 55.
Тези открития не освобождават производителите на тютюневи изделия и цигари от
отговорността за широкото разпространение на рака на белите дробове – тъкмо напро-
тив. И 38-те души в проучването в Цървенка, починали от белодробен карцином, са
били пушачи. Резултатите показват, че тютюнът сам по себе си не е достатъчен за поя-
вата на рак: необходимо е емоционалното потискане някак да усили вредните ефекти от
дима. Но как става това?
Психологичните фактори играят решаваща роля за възникването на злокачествени
процеси чрез механизмите, свързващи различните компоненти на стресовия апарат:
нервите, жлезите с вътрешна секреция, имунната система и мозъчните центрове, в които
се възприемат и преработват емоциите.
Биологичната и психологичната активност не са независими една от друга; всяка от
тях представлява функция на една суперсистема, чиито съставни части вече не могат да
се разглеждат като отделни и независими. През последния четвърт век научните изслед-
вания изместиха традиционното схващане за разграничение между тялото и ума, свойс-
твено за западната медицина, с по-вярна и единна представа. Водещият американски
учен Кандис Пърт пише, че концептуалното разделение на науките имунология, ендок-
ринология и психология/невронаука е исторически артефакт. Психоневроимунологи-
ята – или поточно и изчерпателно, психоневроимуноендокринологията – е дисцип-
лина, изучаваща взаимосвързаните функции на органите и жлезите, регулиращи пове-
дението и физиологичния баланс.
Мозъкът, нервната система, имунните органи и клетки и ендокринните жлези са свър-
зани помежду си по различни пътища. С напредването на изследванията вероятно ще се
откриват още и още връзки. Общата задача на психоневроимуноендокринната (ПНИ56)
система е да гарантира развитието, оцеляването и възпроизводството на организма.
Връзките между компонентите ѝ позволяват да разпознава потенциални заплахи, ид-
ващи отвън или отвътре, и да реагира с подходящи поведенчески и биохимични про-
мени, които да осигурят на организма максимална сигурност на минимална цена.
Различните части на суперсистемата ПНИ са свързани чрез нервни връзки, някои от
които са ни познати едва отскоро. Имунните центрове например, за които се смяташе,
че се влияят само от хормони, се оказват богато снабдени с нерви. Първичните имунни
органи са костният мозък и тимусната жлеза, разположена в горната част на гръдния

55
R. Grossarth-Maticek et al. „Psychosocial Factors as Strong Predictors of Mortality from Cancer, Ischaemic Heart Disease
and Stroke: The Yugoslav Prospective Study”. Journal of Psychosomatic Research 29, no. 2 (1985), 167-76.
56
Съкращението ПНИ обикновено се използва за науката психоневроимуноендокринология, но тук за удобство ще
обознача с него физиологичната система, която тя изучава. Повторението на думата психоневроимуноенодокринна би било
твърде досадно и за автора, и за читателя. – Бел. авт.

66
кош, пред сърцето. Имунните клетки узряват в костния мозък и тимуса, откъдето пре-
минават към вторичните лимфни органи, включително далака и лимфните жлези. Влак-
ната на централната нервна система достигат както до първичните, така и до вторичните
лимфни органи, осигурявайки мигновена комуникация между мозъка и имунната сис-
тема. Жлезите с вътрешна секреция също са пряко свързани с централната нервна сис-
тема. По този начин мозъкът говори пряко с щитовидната жлеза, с надбъбречните жлези,
с тестисите, яйчниците и пр.
Хормоните от ендокринните жлези и веществата, отделяни от имунните клетки, на
свой ред упражняват пряк ефект върху мозъчната активност, като се прикрепят към ре-
цепторите по повърхността на мозъчните клетки и съответно влияят на поведението на
организма. Всички познаваме преживяването, описвано на медицински език като болес-
тно поведение, което илюстрира действието на имунните продукти върху мозъка. Група
вещества, наречени цumoкини и отделяни от имунните клетки, предизвикват онези усе-
щания, които ни карат вместо да отидем на работа, да се върнем в леглото – висока
температура, загуба на апетит, умора, повишена нужда от сън. Колкото и да са непри-
ятни, тези бързи адаптации са предназначени да съхранят енергията ни, за да преодо-
леем болестта. Неуместната секреция на същите вещества обаче пречи на нормалното
функциониране – например, като ни причинява прекомерна или хронична умора.
Вероятно ще се изненадате, но лимфоцитите и другите бели кръвни телца са способни
да отделят множество хормони и други вещества, известни като химически пратеници,
които по принцип се произвеждат в мозъка и нервната система. Те могат да секретират
дори ендорфини – естествените вътрешни обезболяващи и променящи настроението ни
химикали. Същевременно повърхността на въпросните имунни клетки е покрита с ре-
цептори за хормоните и други молекули, образувани в мозъка.
Накратко казано, освен обединяващата мрежа от нервни влакна, които свързват раз-
личните компоненти на суперсистемата ПНИ, между тях върви и постоянен биохими-
чен кръстосан разговор. Многобройните продукти, които си изпращат и получават, им
позволяват да говорят и разбират един и същи молекулен език и да реагират – всеки по
свой начин, на едни и същи сигнали. Системата ПНИ прилича на гигантско контролно
табло, по което непрекъснато святкат координирани съобщения, идещи от и разпращани
във всички посоки. И следователно всеки краткотраен или хроничен дразнител, който
въздейства на една част от системата, има потенциала да повлияе и на другите.
Как са възможни разнообразните интерактивни функции на системата ПНИ? Ако пог-
леднем през микроскоп, върху всяка клетка ще видим многобройни рецептори, с които
могат да се свържат химическите пратеници. Както посочва Кандис Пърт, типичната
нервна клетка (неврон) е снабдена с милиони рецептори: Ако зародете конкретен цвят
на всеки рецептор, открит до момента от науката, обичайната клетъчна повърхност
би заприличала на шарена мозайка с поне 70 различни цвята – 50 000 рецептора от
един вид, 10 000 от друг, 100 000 от трети и т.н.57
Химическите пратеници и повечето хормони представляват пептиди – дълги вериги
от аминокиселини (основните градивни елементи на протеините). Те не са ограничени
до определена част или орган от тялото. Един изтъкнат невроучен предложи обобщава-
щия термин информационни вещества, защото всеки от тези пратеници пренася инфор-
мация от една клетка или орган до друг. Съществуват множество потенциални взаимо-
действия между информационните вещества, отделяни от всяка част на системата ПНИ,
и различните видове клетки във всички останали части.
57
Candace Pert. Molecules of Emotion: Why You Feel the Way You Feel. New York: Touchstone, 1999, 22-23.

67
 Централна роля в системата ПНИ играе оста ХХН (хипоталамус – хипофиза – над-
бъбречни жлези). Именно чрез нея психичните и физическите дразнители задействат
реакциите на организма срещу евентуалната заплаха. Психичните дразнители първо се
оценяват в емоционалните центрове от т. нар. лимбична система, включваща както
части от мозъчната кора, така и по-дълбоки мозъчни структури. Ако мозъкът сметне
постъпващата информация за заплаха, хипоталамусът ще накара хипофизата да отдели
адренокортикотропен хормон. Той от своя страна ще стимулира надбъбречната кора да
секретира кортизол.
Едновременно с това хипоталамусът ще изпрати сигнали чрез симаптиковата нервна
система (онази, която отговаря за реакцията Бий се или бягай) до друга част на надбъб-
речните жлези – медулата. Надбъбречната медула произвежда и секретира адреналин –
хормона на реакцията за оцеляване, който незабавно стимулира сърдечносъдовата и
нервната система.
Не бива да ни учудва, че същите въздействия, които организмът с най-голяма вероят-
ност би изтълкувал като емоционален стрес, са и най-силните психични тригери за оста
ХХН: Психологични фактори като несигурност, конфликт, загуба на контрол и
липса на информация се смятат за най-стресиращи дразнители и активатори на ос-
та ХХН. Усещането за контрол и консумативното поведение водят до незабавно по-
тискане на активността на ХХН58.
Консумативното поведение (от латинската дума consummare – завършвам) отстра-
нява опасността или облекчава създаденото от нея напрежение. Помните, че дразните-
лите, предизвикващи стрес, невинаги са свързани с външна заплаха като хищник или
потенциална физическа катастрофа, а включват и вътрешни перцепции за липсата на
нещо, което смятаме за важно. Ето защо липсата на контрол или информация, както и
незадоволените емоционални потребности (например липсата на любов) също задейст-
ват оста ХХН. И обратното – консумацията на тези потребности отменя стресовата ре-
акция.
Като имаме предвид кръстосаните биохимични и неврологични влияния в системата
ПНИ, лесно ще разберем как емоциите взаимодействат с хормоните, имунните защити
и нервната система. Роля за възникването на рака играят както нарушената хормонална
активност, така и увредените имунни механизми. А белодробният карцином е първок-
ласен пример за това.
Според механистичното схващане злокачественото заболяване е резултат от увреж-
дане на ДНК на клетката под влиянието на вредно вещество – например продукти от
горенето на тютюна. Това е така, но не обяснява защо едни пушачи развиват рак, а
други – не, дори да вдишват едно и също количество дим от един и същи вид. Възникват
няколко въпроса, на които нямаме отговор. Защо клетките на едни хора са по-уязвими
от тези на други? Защо при някои ДНК се възстановява, а при други – не? Защо имун-
ната система и другите защитни механизми успяват да потиснат рака при някои хора, а
при други – не? Как се обясняват огромните разлики в излекуването или прогресирането
на заболяването при различните хора дори когато става дума за един и същи вид рак,
диагностициран на един и същи етап, при едни и същи допълващи фактори, като въз-
раст, пол, доходи, общо здравословно състояние?
В някои случаи може да се потърси генетично обяснение, въпреки че, както видяхме
във връзка с рака на гърдата, при повечето пациенти наследствеността не играе роля.

58
E. R. De Kloet. „Corticosteroids, Stress, and Aging”. Annals of New York Academy of Sciences, 663 (1992), 358.

68
Белодробният карцином по-конкретно не е генетично предавано заболяване и уврежда-
нето на гените при него не се дължи на наследствени причини.
Развитието на всеки злокачествен процес преминава през няколко фази, първата от
които се нарича инициация – превръщането на нормална клетка в абнормна. Ракът може
да се разглежда като болест на клетъчната репликация. Нормалните процеси на кле-
тъчно делене и смърт се израждат. Клетката, която трябва да създаде здраво потомство,
излиза от контрол и се разделя на малформени копия, които продължават да се размно-
жават, независимо от биологичните нужди на организма. Като се има предвид, че всеки
ден в тялото умират и се раждат милиони клетки, напълно естествено е да се получават
и голям брой спонтанни аномалии. факт е, че във всеки един момент във всеки един от
нас се образуват мънички ракови тумори – пише Кандис Пърт.
Тютюневият дим има пряк увреждащ ефект върху генетичния материал на белодроб-
ните клетки. Изчислено е, че за инициацията на рак белодробните клетки трябва да се
сдобият с 10 отделни лезии (точки на увреждане) върху своята ДНК. И все пак, незави-
симо къде в тялото, подобно геном но увреждане рядко води до туморна формация.
Това по принцип се дължи на факта, че повечето първични лезии са преходни и бързо
се елиминират чрез възстановяването на ДНК или смъртта на клетката. Иначе ка-
зано, ДНК се поправя или клетката умира, без да възпроизведе увредения генетичен
материал – което несъмнено обяснява защо повечето пушачи не развиват клиничен рак
на белите дробове. В случаите, когато възникне рак, имаме или неуспешно възстановя-
ване на ДНК, или нарушен процес на клетъчната смърт. Неправилното възстановяване
на ДНК се свързва с повишена честота на рака – пишат учени от Медицинския колеж
към Университета на Охайо в анализ на психологичните ефекти върху рака на белите
дробове от 1999 г. – Стресът може да промени механизмите на възстановяване на
ДНК. Така например в едно изследване лимфоцити от хоспитализирани психиатрични
пациенти с тежки депресивни симптоми показват нарушена способност за възстано-
вяване на ДНК, увредена от рентгеново лъчение 59. Нарушения във възстановяването на
ДНК са документирани и при изследвания на опитни животни, подложени на стрес.
Научният термин за физиологично регулираната смърт, необходима за поддържането
на здрави тъкани, е апоптоза. Тя гарантира нормална подмяна на тъканите, отстраня-
ване на старите клетки с отслабен генетичен материал и освобождаването на място за
здравите им, силни потомци. Дисрегулацията на апоптозата има принос за много па-
тологии, включително образуването на тумори, автоимунни и имунодефицитни забо-
лявания и невродегенеративни състояния60.
Стероидните хормони, отделяни при активност по оста ХХН, спомагат по редица на-
чини за регулацията на апоптозата. Привичното потискане на емоциите води до състо-
яние на хроничен стрес, а той от своя страна създава неестествена биохимична среда в
организма. Постоянните абнормни нива на стероидните хормони могат да попречат на
предварително зададената, нормална клетъчна смърт. В процеса на клетъчната смърт
участват и клетките убийци. Депресията – психично състояние, в което емоционалното
функциониране се доминира от потискане на гнева, в комбинация с тютюнопушенето
намалява активността на NK клетките61.

59
J. K. Kiecolt-Glaser and R. Glaser. „Psychoneuroimmunology and Immunotoxicology: Implications for Carcinogenesis”.
Psychosomatic Medicine 61 (1999), 271-72.
60
C. Tournier et al. „Requirement of JNK for Stress-Induced Activation of the Cytochrome c-Mediated Death Pathway”. Science
288 (5 May 2000), 870-74.
61
W. Jung and M. Irwin. „Reduction of Natural Killer Cytotoxic Activity in Major Depression: Interaction between Depression
and Cigarette Smoking”. Psychosomatic Medicine 61 (1999), 263-70.

69
 Накратко казано, за появата на рак не е достатъчно да има налице ДНК увреждане:
необходимо е нарушение в процеса на възстановяване на ДНК и/или в регулацията на
клетъчната смърт. Стресът и потискането на емоциите могат да се отразят негативно и
на двете. Откритията на учените от Цървенка и на Дейвид Кисен звучат логично от фи-
зиологична гледна точка, ако вземем предвид първата фаза на злокачествената транс-
формация – тази на инициацията.
През 1996 г. В списанието на Канадската медицинска асоциация (Canadian Medical
Association Journal) е публикувана статия в две части, в която се разглежда ролята на
системата ПНИ за здравето и болестта. При здравите хора – отбелязват авторите – нев-
роимунните механизми осигуряват войнствена защита срещу инфекции, травми и рак
и контролират имунните и възпалителните реакции, които предотвратяват заболя-
ванията62 Иначе казано, болестта не е просто резултат от външна атака, а се развива в
уязвим гостоприемник с нарушена вътрешна среда.
Следващите фази на раковите изменения се наричат промоция и прогресия. Изплъз-
нали се от нормалните регулаторни механизми, които би трябвало да осуетят същест-
вуването им, новообразуваните злокачествени клетки продължават да се делят, водейки
до формирането на тумор. На този етап растежът на тумора може да бъде възпрян или
насърчен от вътрешната среда на тялото. Тук се включва суперсистемата ПНИ. Дейст-
вайки предимно чрез хормонална регулация по оста ХХН, тя създава приемаща или
враждебна среда в тъканите за растежа и разпространението на рака.
Хроничното психично състояние на индивида може да играе важна роля за улесня-
ване на туморната промоция, за възпирането ѝ или за подчертаването на ефектите
на стреса – пише д-р Марк Липман, ръководител на Катедрата за рак на гърдата към
Националния онкологичен институт в Бетесда, щата Мериленд. – Човешката ендок-
ринна система осигурява важен медиатор на взаимодействие между психиката и
тумора... По всичко личи, че психичните фактори, които могат да предизвикат ендок-
ринни промени, неминуемо ще имат ефект върху биологията на тумора 63.
Хормоните имат двоен ефект върху развитието и разпространението на рака. Първо,
много тумори са пряко зависими от хормоните или възникват в органи, които са тясно
свързани с хормоналните взаимодействия, като яйчниците и тестистите. Мембраните на
хормонозависимите ракови клетки имат рецептори за различни хормони, които могат
да стимулират растежа им. Пример за хормонозависим рак е този на гърдата. Като цяло
се смята, че много от случаите са зависими от естроген, което е и основанието за упот-
ребата на медикамента тамоксифен, който блокира естрогена. Недотам известен факт е,
че някои видове рак на гърдата имат рецептори за широк спектър от други информаци-
онни вещества, в т.ч. андрогени (мъжки полови хормони), прогестини, пролактин, ин-
сулин, витамин D и други, като всички те се секретират или регулират от оста ХХН.
Стресът е мощен модулатор на хормоналната функция, както знаем и от изследвани-
ята върху животни, и от човешкия опит. В един експеримент учените манипулират от-
ношенията на доминантност в групи от женски маймуни. Установените модели се на-
рушават, като доскоро доминиращи животни са принудени да минат в подчинение и
обратното – по-низшестоящите получават възможност да доминират над другите.
Оказва се, че социалната субординация причинява хормонални дисфункции на оста
ХХН и яйчниците. Женските индивиди, които доминираха в момента, отделяха по-

62
H. Anisman et al. „Neuroimmune Mechanisms in Health and Disease: 2. Disease”. Canadian Medical Association Journal
155, no. 8 (15 October 1996).
63
Levy. Behavior and Cancer, 146-47.

70
малко кортизол от подчинените. Доминиращите женски маймуни имат нормална мен-
струация и по-висока концентрация на прогестерон преди овулация. Подчинените ову-
лират по-рядко и по-често имат нарушен менструален цикъл.
Веднага след експерименталната промяна, при която доминиращите маймуни стават
подчинени, репродуктивната им функция се потиска и производството на кортизол се
увеличава. Точно обратното се наблюдава при маймуните, които доскоро са били под-
чинени, а сега се оказват в доминантна позиция64.
Раковите заболявания на женските полови органи като яйчници и матка също са свър-
зани с хормоните. Злокачествените образувания на яйчниците са едва на седмо място
при честота сред жените, но са четвъртата водеща причина за смъртност от рак. Те имат
и най-лошото съотношение тумор към смъртност, т.е. най-неблагоприятна прогноза.
През 1999 г. 2600 жени в Канада са диагностицирани с рак на яйчниците. През същата
година 1500 са починали от него. В САЩ годишно се диагностицират около 20 000
жени, като близо две трети от тях умират. Въпреки че ранното лечение има висока ефек-
тивност, към момента на диагностициране повечето тумори са твърде напреднали, за да
бъдат излекувани със съвременните ни възможности.
Към момента не съществува ефективен скрининг за откриване на ранните стадии на
заболяването. Ултразвуковите прегледи и кръвното изследване СА-125 са полезни в
проследяването на терапията, но не са надежден инструмент за откриването на рака
преди появата на симптоми и разпространението му към други органи.
Дарлийн – застрахователен брокер по професия, била диагностицирана по време на
изследвания за безплодие.
– Направиха ми лапароскопия, за да огледат яйчниците – разказва тя, – и откриха
рака. Така вместо с дете се сдобих с оофоректомия.
Тъй като безплодието е един от известните рискови показатели за рак на яйчниците,
хормоналните фактори очевидно са важни. За съжаление, картината е объркваща. Ран-
ният мензис и късната менопауза повишават риска от рак на яйчниците, докато бремен-
ностите и противозачатъчните хапчета го намаляват. Това говори, че колкото повече
овулират жените, толкова по-уязвими са за рака. От друга страна, безплодието – липсата
на овулация – също повишава риска. Очевидно става въпрос за фини и сложни хормо-
нални въздействия. Това, което знаем за женските полови хормони, е, че са изключи-
телно чувствителни към психичното състояние и стреса. Хормоналната функция може
да има връзка и с определени качества на характера, до какъвто извод стига изследване
в Университета в Питсбърг през 2001 г.
Учени от Медицинския факултет в Питсбърг сравняват психологичните характерис-
тики на жени с хронична аменорея (липса на цикъл) и с нормална менструация. Инте-
ресът им е насочен преди всичко към функционалната хипоталамусна аменорея (ФХА),
т.е. към групата жени без определено заболяване или състояние, обясняващо липсата на
нормална овулация. Установяват, че жените с ФХА по-често съобщават за дисфунк-
ционални нагласи, най-вече свързани с потребност от одобрение. Те са по-склонни... да
хранят нагласи, типични за хора, склонни към депресия, като перфекционистки стан-
дарти и притеснение от чуждата преценка65.
Една от основните находки на екипа от Питсбърг е откриването на леки, но значими

64
C. Shively et al. „Behavior and Physiology of Social Stress and Depression in Female Cynomolgus Monkeys“. Biological
Psychiatry 41 (1997), 871— 82.
65
M. D. Marcus et al. „Psychological correlates of functional hypothalamic amenorrhea”. Fertility and Sterility 76, no. 2 (August
2001), 315.

71
смущения в хранителните навици на жените с аменорея. Хранителните нарушения са
неразривно свързани с нерешени проблеми от детството, както ще видим в примера с
комедиантката Гилда Раднър, починала от рак на яйчниците. Стресът, който предизвик-
ва проблеми в грижата за себе си, е същият, който предразполага към влошено здраве.
Учените от Питсбърг пишат, че жените с ФХА съобщават за повече притеснения от-
носно диетата и теглото, страх от напълняване и склонност към тъпчене.
Хранителните навици са пряко свързани с емоционални проблеми от детството или
стрес в настоящето. Как се храним или не се храним и колко ядем, силно зависи от стре-
са, който изживяваме, и механизмите си за справяне с житейските превратности. Хра-
нителните навици от своя страна пряко влияят на функционирането на хормоните, свър-
зани с женската полова система. Анорексията например често води до спиране на мен-
струацията.
Джерилин Прайър – ендокринолог от Ванкувър с изявени интереси към проблемите
на женското здраве, установява, че леките хормонални смущения не са изключени дори
при жени с редовен цикъл и без симптоми. Приблизително в една трета от редовните
асимптоматични менструации на здрави жени се откриват нарушения на овулацията,
които, изхождайки от биологичните принципи, могат да доведат до значителни рис-
кове за здравето – пише тя в Canadian Journal of Diagnosis 66.
Най-честата причина за неуспешна овулация според проучването на д-р Прайър е не-
достатъчната стимулация на яйчниците от хипоталамуса и хипофизата поради наруше-
ния в баланса или координацията на сигналите, изпращани от хипоталамуса и хипо-
физната жлеза към яйчния фоликул. Тези смущения се причиняват от адаптации,
свързани с житейския цикъл, промени в теглото, психосоциален стрес, прекомерна фи-
зическа активност ши заболяване.
Хематологичните злокачествени заболявания (на кръвотворната система) като левке-
мия и лимфом също са хормонозависими и силно се влияят от кортизола, отделян от
надбъбречните жлези. Надбъбречните кортикоидни хормони инхибират делението и
разпространението на злокачествените клетки. Ето защо ракът в този случай може да се
дължи отчасти на факта, че кръвните и лимфните клетки избягват нормалната инхиби-
ция поради хроничния дисбаланс по оста ХХН. Проучванията до момента сочат, че емо-
ционалният стрес играе значителна роля в живота на възрастните с тези заболявания.
Петнадесетгодишно изследване на хора с лимфом или левкемия, проведено в Уни-
верситета в Рочестър, твърди, че въпросните злокачествени заболявания обикновено
възникват в условията на емоционална загуба или раздяла, които от своя страна пре-
дизвикват чувства на тревожност, тъга, гняв или безнадеждност67.
Синтетичните аналози на стресовия хормон кортизол са важна част от лечението на
левкемията и лимфома. Интересно е, че количеството синтетичен хормон, необходим
да блокира репликацията на левкемичните клетки, е съвсем малко по-голямо от това,
което би трябвало да бъде функционално налично в тялото. Епизоди на остър стрес,
съпроводен от временно повишаване на кортизола, понякога водят до ремисия при лев-
кемия. Смята се, че това се е случило с композитора Бела Барток.
Тук е мястото да си спомним, че временното повишаване на кортизола по време на
остър стрес е здравословно и необходимо. Вредни са хронично повишените нива на
кортизола при постоянен стрес.
Прокуден от родната си Унгария и страдащ от левкемия, Барток получава поръчка за

66
J. C. Prior. „Ovulatory Disturbances: They Do Matter”. Canadian Journal of Diagnosis, February 1997.
67
J. G. Goldberg, ed. Psychotherapeutic Treatment of Cancer Patients. New York: The Free Press, 1981, 46.

72
ново произведение от диригента на Бостънския симфоничен оркестър Серж Кусевицки.
Композиторът изпада в спонтанна ремисия, която продължава до завършването на твор-
бата. Много вероятно е коризолът, произведен по оста ХХН, и още няколко елемента от
системата ПНИ да са допринесли за прочутата ремисия, позволила създаването на Кон-
церт за оркестър – класика в музиката на XX век.
Освен че имат пряк ефект върху хормонозависимите злокачествени заболявания, хор-
моните, регулирани от чувствителната към стрес ос ХН и лимбичната система на мо-
зъка, действат и върху други тъкани в тялото, като отново влияя на развитието на рак.
Най-съществената сред тях е имунната система.
Обикновено гледаме на рака като на натрапник, с който тялото ни трябва да води
война, подобно на държава към чуждо нашествие. Макар и успокояващо в своята прос-
тота, това схващане не отразява реалността. Първо, дори да е налице външен канцероген
(например тютюн), самото заболяване е отчасти резултат от объркването на вътрешни
процеси. Да не говорим, че в повечето случаи на рак липсва идентифициран канцероген.
Второ, основна роля за това дали злокачественият процес ще процъфти, или ще бъде
елиминиран играе вътрешната среда – локално и в целия организъм. С други думи, зло-
качествената трансформация на нормалните клетки е процес, диктуван от множество
фактори, които са поне толкова свързани с биопсихосоциалното състояние на орга-
низма, колкото и с вида на рака.
Когато раковите клетки достигнат етап, в който на повърхността им се откриват мо-
лекули, различни от нормалните протеини, те би трябвало да бъдат унищожени от раз-
лични имунни реакции. Би трябвало да бъдат нападнати от Т-клетки, въоръжени с ги-
белни вещества, да бъдат щурмувани от антитела, да бъдат сдъвкани от специализирани
кръвни телца. В състояние на хроничен стрес обаче имунната система се обърква и не
разпознава мутиралите клонинги или се оказва твърде отслабена, за да поведе ефек-
тивна атака срещу тях.
В растежа и развитието на туморите участват и голям брой локално произвеждани
вещества, някои от които се отделят от самите ракови клетки. Сред тях са фактори на
растежа, инхибиращи субстанции и различни видове химически пратеници. Сложният
баланс между тях може да наклони процеса както към потискане, така и към нарастване
на тумора. Достатъчно е да кажем, че тази биохимична плетеница силно се влияе от
системата ПНИ, най-вече чрез хормоните и другите информационни вещества.
И накрая, емоционалните състояния имат голямо потенциално значение за превенци-
ята или насърчаването на метастазите – придвижването на злокачествените клетки от
първичния тумор към други части на тялото.
Според популярната митология ракът трябва да се хване рано, преди да е имал шанс
да се разпространи. Биологичната действителност е много по-различна: докато туморът
стане откриваем, разпространението в много случаи вече е настъпило. Към момента на
първичната диагноза голяма част от ранните тумори вече са хвърлили окултни ме-
тастази – посочва британският онколог Базил Стол68. Повечето метастази обаче умират
или остават за дълго спящи.
Времето за удвояване (т.е. Времето, необходимо на туморната маса да удвои размера
си) при различните видове рак варира, също както и при различните индивиди. За да
стане туморът клинично забележим дори в лесно достъпна тъкан като кожата или гър-
дата, той трябва да достигне около половин грам, което ще рече около 500 милиона
клетки. Една клетка със злокачествена мутация трябва да се раздели около 30 пъти, за
68
B. A. Stoll, ed. Prolonged Arrest of Cancer. Chichester: John Wiley & Sons, 1982), 1.

73
да достигне такива размери 69. При рака на гърдата е изчислено, че времето на удвояване
варира от няколко дни до година и половина, а средно е около 4 месеца. Ако туморната
клетка расте постоянно с такава скорост, ще ѝ отнеме около 8 години да стане кли-
нично видима, а някои източници говорят за още по-дълъг период на удвояване и съот-
ветно 15-20 години до клиничната изява70.
В реалния живот на тумора скоростта на удвояване вероятно не е постоянна. По-скоро
са налице широки флуктуации в темпото на растежа в зависимост от живота на гостоп-
риемника. Помните историята на Мишел, чиято 7-годишна бучка се промени драстично
след период на остър стрес.
Тъй като ракът на гърдата има потенциал да плъзне из тялото при малко над половин
милиметър в диаметър, ако туморът ще метастазира, по принцип ще го е направил
още преди да бъде открит 71. Изглежда, при много случаи на рак на гърдата има мик-
роскопично разпространение на злокачествени клетки, които не причиняват клинични
проблеми. В други случаи метастазата може да остане спяща в отдалечени тъкани с го-
дини, а след това неочаквано да прояви симптоми. Същата динамика се наблюдава при
рака на простатата, което е причината в 40% от случаите към момента на диагнозата
вече да има настъпили метастази. Поразяваща е приликата с микроскопичните злока-
чествени образувания на гърдата, които при аутопсия се откриват у 25-30% от жените –
значително повече от действително проявените 72.
Ето защо проблемът не е единствено в предотвратяването на метастазите, а във въп-
роса защо и при какви условия у някои хора отдавна съществуващи метастази се преоб-
разуват в клинично изявен рак. Спящите тумори се влияят от множество хормонални и
имунологични фактори, всички до един свързани със системата ПНИ и житейския
стрес.
Темпото на нарастване на тумора варира драстично между пациентите. Отчита се и
висока степен на разминаване в появата на местастази и преживяемостта сред пациенти,
които от клинична гледна точка са диагностицирани с един и същи вид рак в един и
същи стадий. Има например много случаи, при които недокрай отстранен рак на гър-
дата никога не рецидивира или вторични отлагания остават в тъканите в продълже-
ние на 30 години, преди да се проявят73. Изглежда, подобни индивидуални различия не
се дължат на автономното поведение на болестта, а на фактори от вътрешната среда на
организма, които възпират или напротив – насърчават развитието ѝ. Тази вътрешна
среда се влияе от стресорите в живота на хората и от различните начини, по които всеки
от тях се справя със стреса.
Многобройни изследвания на рака сочат като най-често откриван рисков фактор нес-
пособността за изразяване на емоции, и най-вече гняв. Потискането на гнева не е абст-
рактно емоционално качество, което по някакъв загадъчен начин ни разболява. То е ос-
новен рисков фактор, защото повишава физиологичния стрес на организма. То не дейс-
тва само, а в комбинация с други рискови фактори, които обикновено го съпътстват,
като безнадеждност и липса на социална подкрепа. Човек, който не изпитва или не из-
разява негативни емоции, ще се чувства самотен дори сред приятели, защото истинс-
кият му Аз ще остава невидим. Чувството на безнадеждност произлиза от хроничната
неспособност да бъдем верни на себе си на най-дълбоко равнище. А безнадеждността

69
Levy, Behavior and Cancer, 146.
70
C. L. Cooper, ed„ Stress and Breast Cancer (Chichester: John Wiley & Sons, 1988, 32.
71
Ibid.
72
Ibid., 31-32.
73
L. Elit. „Familial Ovarian Cancer”. Canadian Family Physician 47 (April 2001).

74
води до безпомощност, защото ни се струва, че каквото и да сторим, нищо няма да се
промени.
Едно проучване обхваща здрави жени без симптоми, но с абнормна цитонамазка от
рутинен преглед. Без да знаят резултата от пап-теста, авторите успяват да предскажат с
близо 75 % точност пациентките с ранен рак единствено чрез въпросник, диференциращ
различни емоционални състояния. Те установяват, че ракът се появява най-често при
жени с характер, склонен към безпомощност, или чувство на безсилие и фрустрация,
което не е било преодоляно през последните 6 месеца74.
Учените от Цървенка също предсказват кои от близо 1400-те участници в изследва-
нето е по-вероятно да развият рак и да починат от него, изхождайки от психологичните
характеристики на рационалност/антиемоционалност (потиснат гняв) и дълготрайно
чувство на безнадеждност. Когато сверяват предположенията си със смъртните актове
10 години по-късно, установяват, че са били прави в 78% от случаите. Струва ни се, че
значението на психосоматичните рискови фактори е било крайно подценявано в много
научни разработки – коментират те.

Житейската история на Гилда Раднър е мъчителна илюстрация за влиянието на пси-

хологичните рискови фактори. Леля ѝ по майчина линия и двете ѝ братовчедки умират
от рак на яйчниците, а майка ѝ е успешно лекувана от рак на гърдата. Гилда е имала
генетично предразположение, но била ли е обречена? Няма основание да мислим така.
При повечето жени, които развиват рак на яйчниците, наследствеността не е значим
рисков фактор. При някои обаче е. Около 8% от жените с рак на яйчниците имат гене-
тична мутация, за която е известно, че повишава риска. Това са същите гени BRCA,
които са свързани и с рака на гърдата. Жените с мутация в единия ген имат 63% риск да
развият рак до 70-годишна възраст, а тези с мутация в другия – 27% риск от рак на
яйчниците до 75-годишна възраст. При жени, които нямат мутация, но имат роднина от
първо коляно – майка, сестра или дъщеря – с рак на яйчниците, рискът е около 5%.
Отново се убеждаваме, че гените сами по себе си не казват всичко. Дори в тези високо-
рискови категории не всеки е обречен да разбие рак.
Гилда Раднър искряла от налудна енергия и страст към преживявания, но носела пси-
хологичното бреме на живот, пълен със стрес и себеотрицание. Хранителното разст-
ройство, от което страдала, вероятно се отразило на хормоналния ѝ баланс. Освен това
не можела да има деца – вероятно заради хипоталамус-хипофизната дисфункция, за ко-
ято споменахме по-рано в тази глава.
Слабичката звезда от Събота вечер на живо страдала от булимия. Била нещастно,
дебело и посредствено момиче с кошмарно детство по собствените ѝ думи. С брат ми
се тъпчехме, докато се издухме като балони – пише тя в мемоарите си. – Приличахме
на безврати чудовища. Всяка година родителите ми ме пращаха на летен лагер и всяка
година там ме разпъваха на кръст... В „играта на принцеси“ имаше властни момичета
и хубави момичета. Властните превръщаха хубавите в принцеси и ставаха техни съ-
ветнички. На дебелото момиче се падаше да бъде слугиня – и това бях аз.75
Отношенията на Гилда с майка ѝ изглеждат силно негативни и видимо белязани от
конкуренция за вниманието на баща ѝ. Гилда твърди, че баща ѝ е бил любовта на жи-
вота ѝ. Смъртта му от рак на мозъка, когато тя била на 12, била непоправима загуба.

74
J. G. Goldberg, ed. Psychotherapeutic Treatment of Cancer Patients, 45.
75
Gilda Radner. It’s Always Something. New York: Simon and Schuster, 1989.

75
 През целия си зрял живот Гилда отчаяно и безразборно търсела мъжка любов и при-
емане. Животът ми до голяма степен се контролираше от мъжете, които обичах –
пише тя. Опитвала се да бъде такава жена, каквато мислела, че мъжът насреща ѝ би
предпочел.
Не можела да изрази емоционалната си истина пред майка си. нито директно да от-
каже нещо. Вече звезда и тайна булимичка, тя се опитвала да успокои тревогите ѝ с най-
подробни измислици за въображаеми храни. Хенриета научила за булимията на дъщеря
си чак след смъртта ѝ.
В комедията Гилда открила средство да контролира средата си. Смехът запълвал
важна празнина в детството ѝ, печелел благоразположението на баща ѝ и бил единстве-
ният начин да се докосне до майка си, да стигна до нея, когато нищо друго не вършеше
работа. Превърнала се в роден комик. Но платила със заличаването на собствените си
чувства.
Сама признавала, че е работохолик и позволявала стресът и напрежението да управ-
ляват скъпоценния ѝ живот. По време на младежко пътуване в Париж тя се хвърлила
драматично пред автомобилите на улицата, което без малко не коствало живота ѝ. А
когато един от приятелите ѝ я дръпнал на тротоара, казала:
– Поне на някого му пука за мен.
Дори когато симптомите на рака започнали да ѝ причиняват физически страдания,
включително запушване на червата, Раднър продължавала да се грижи повече за чуж-
дите потребности, отколкото за своите собствени. Търсела и получавала съвети от все-
възможни източници. Нейната дилема? Изведнъж започнах да се чудя как да угодя на
всички? Аз вземам ли магнезиев цитрат? Или да правя клизми с кафе? А може би и
двете? Масаж на корема или на червото? Да кажа ли на докторите един за друг?
Изтокът среща Запада в тялото на Гилда: западната медицина през устата, източ-
ната – отзад.
Когато изглеждало, че се е излекувала успешно, Гилда се превърнала в емблема на
рака на яйчниците, а снимката ѝ се появила на корицата на списание Life. Била вдъхно-
вение за мнозина, но радостта не траяла дълго. Привързана към ролите, в които влязла
още като дете, тя се упреквала, че е предала другите, като се е разболяла от нелечима
болест. Бях станала говорител на Общността за здраве и символ на оздравяването.
Бях образцов раков пациент, който активно участваше в лечението си. А сега се чувс-
твам като жив пример за несполуката. Каква съм измамничка 76 – мислех си аз.
Едва на прага на смъртта си Гилда най-после разбрала, че не може да бъде майка на
света. Не можех да направя всичко, което исках. Не можех да звъня на всички пациенти
с рак, които познавах; не можех да се мъча да излекувам всички жени с рак на яйчни-
ците и не можех да прочета всички писма, които получавах, защото теме раздираха...
Не можех да изплача сълзите си за всички останали; трябваше да се погрижа за себе
си... Важно е да разбереш, че трябва да се грижиш за себе си, защото не голи правиш,
не можеш да се грижиш и за никой друг.

76
Подчертаването е на Раднър. - Бел. авт.

76
 8.
ИМА НЕЩО ХУБАВО И В ТОВА
Личният лекар на Ед открил малък възел при рутинен ректален преглед.
– Отидох на биопсия и взеха 6 проби от простатата ми – разказва той. – в едната на-
мериха нещо нередно. Рак на простатата. Оттогава насам обмислих всички възмож-
ности, но те са все кълцане, горене или отрова. Говорих с много мъже с отстранена
простата и няколко, преминали лъчетерапия. Доста зле звучаха.
– И не сте се подлагали на никакво медицинско лечение? – питам аз.
– Ходих на натуропат и правя хипнотерапия. Освен това много се вглеждам в себе си
и в начина, по който съм живял досега.
Цветистият израз на Eд кълцане, горене или отрова се отнася до трите основни типа
лечение, които се предлагат в момента при рак на простатата: операция, лъчетерапия и
химиотерапия. Въпреки че някои пациенти ги преживяват добре, други страдат от неп-
риятни последици като уринарна инконтиненция и импотентност. През 1999 г. е публи-
куван обзор на над 100 000 случая на простатектомия, заключаващ, че усложненията и
повторната хоспитализация след простатектомия са значително по-често, откол-
кото се смяташе77.
Рисковете вероятно биха били приемливи, ако терапията лекуваше болестта и спася-
ваше живота, но данните са най-малкото двусмислени. Шумните обществени кампании
в полза на скрининга за рак на простатата (ректален преглед и кръвно изследване на
простатно специфичен антиген, PSA) са лишени от научни основания. Мисля, че е
важно хората да знаят, че когато открием рак на простатата, все още нямаме до-
казателства, че терапията работи – признава д-р Тимъти Уилт, доцент в Медицинс-
кия център за ветерани в Минеаполис, пред Ню Йорк Таймс78. – И това е големият
проблем със скрининга: ако терапията не помага, защо търсим тумори c PSA?79
Поддръжниците на агресивния медицински подход би следвало да бъдат обезкура-
жени от статистиката, събрана от д-р Отис Броули – онколог и епидемиолог от Нацио-
налния онкологичен институт на САЩ. На места с широко приложение на скрининга
честотата на диагностицираните случаи на рак на простатата се увеличава, броят на ле-
куваните мъже – също, но смъртността от злокачествени тумори на простатата остава
същата, дори леко се повишава в районите с интензивен скрининг. Смущаващи са и
резултатите, публикувани в списанието на Националния онкологичен институт (Journal
of the National Cancer Institute), сочещи, че при мъже, подложени на агресивна терапия
за рак на простатата, рискът от смърт заради друг вид рак е по-висок, отколкото в гру-
пата без медицинска интервенция 80.
Въпреки че в някои случаи вероятно трябва да се проведе лечение, все още не се знае
с точност кои биха се повлияли добре от него. Повечето тумори на простатата се разби-
ват бавно – до такава степен, че мъжът по-скоро би умрял от други причини, преди зло-
качественото образувание да е довело до влошаване на здравето му. При други пациенти

77
G. L. Lu-Yao et al. „Effect of Age and Surgical Approach on Complications and Short-Term Mortality after Radical Prosta-
tectomy – A Population-Based Study“. Urology 54, no. 2 (August 1999), 301-7.
78
Larry Katzenstein. „Can the Prostate Test Be Hazardous to Your Health?” The New York Times, 17 February 1999
79
Изследване, обсъдено в периодичното издание Cancer, 1997 г., цитирано пак там.
80
С. J. Newschaffer et al. „Causes of Death in Elderly Cancer Patients and in a Comparison Nonprostate Cancer Cohort”.
Journal of the National Cancer Institute 92, no. 8 (19 April 2000). 613-22.

77
ракът е толкова агресивен, че към момента на диагнозата терапията вече не би могла да
промени хода на заболяването. След като няма надежден начин да определим кога ле-
чението помага и кога не, какво всъщност преживяват пациентите с рак на простатата –
болестта или терапията? В случая със злокачествените образувания на простатата оби-
чайната медицинска практика просто не прилага общоприетите научни стандарти.
Популярното схващане почива на логичното предположение, че колкото по-рано се
открие дадено заболяване, толкова по-голям шанс имат лекарите да го излекуват. Убе-
дени, че медицинската интервенция е спасила живота им, известни личности като гене-
рал Норман Шварцкопф, голф играчът Арнолд Палмър и министърът от канадското фе-
дерално правителство Алън Рок – всички с установен рак на простатата след скринингов
тест, се изявяват като убедителни застъпници на ранната диагностика. Но мъжете
трябва да вземат решение за скрининга и лечението на рака на простатата с по-
мощта на науката, а не под влиянието на знаменитости, рекламиращи изследването
на PSA – казва д-р Отис Броули пред списанието на Американската медицинска асоци-
ация (Journal of the American Medical Association)81.
Въпреки научните противоречия, съществуват силни нагласи в полза на лечението.
Малцина са лекарите, които пред лицето на потенциално заболяване биха допуснали
природата да следва естествения си ход. А мъжете – дори информирани, предпочитат
да направят нещо, отколкото да понесат тревожността от бездействието. Пациентите
обаче винаги заслужават да чуят известните факти относно рака на простатата – както
и всичко, което още не ни е известно.
Ракът на простатата е първото злокачествено заболяване при човека, за което е уста-
новена връзка с хормоналните фактори. Също както ракът на гърдата може да се по-
добри при жени с премахнати яйчници, така и кастрацията води до свиване на простат-
ните тумори поради пониженото ниво на андрогени (мъжки полови хормони). Орхидек-
томията (хирургичното отстраняване на тестисите) остава част от терапевтичния арсе-
нал, също както и прилагането на силни медикаменти, блокиращи ефектите на мъжките
хормони. Химическата кастрация е първото средство за лечение, което се предлага в
момента на мъже с метастатичен рак на простатата.
Като се има предвид силната връзка между хормоните и емоциите, поразително е с
каква упоритост медицинската наука и практика игнорират психологичната компонента
в произхода на рака на простатата и всячески отбягват по-холистичните подходи към
лечението. Никой не изследва личностните и стресовите фактори за възникването на
злокачествено образувание, а учебниците пропускат темата.
Пренебрегването на потенциалните връзки между стреса, емоциите и рака на проста-
тата е още по-неоправдано, като се има предвид информацията, с която вече разпола-
гаме. Към 30-ата си година много мъже вече имат канцерозни клетки в простатата си, а
към 80-ата – повечето. Мъж на 50-годишна възраст има 42% риск да развие рак на прос-
татата. И все пак са малко мъжете в коя да е възрастова група, които стигат до изразено
клинично заболяване. Иначе казано, наличието на канцерозни клетки в простатата не е
нещо необичайно дори за млади мъже, а с напредване на възрастта става по-скоро нор-
мално. Но само при малцина то прогресира до образуването на тумор, причиняващ сим-
птоми или застрашаващ живота на човека. Струва си да се запитаме: как стресът може
да спомогне за развитието на злокачествено заболяване? Кои особености на характера
и житейски обстоятелства пречат на защитните механизми на тялото и позволяват на
наличните канцерозни клетки да се размножат?
81
The Journal of the American Medical Association, 5 May 1999.

78
 Когато отидох да интервюирам Eд – жилав мъж с тяло и лице на човек, значително
по-млад от неговите 44 години, той се обърна към жена си Джийн, която тъкмо излизаше
на пазар:
– Честно казано, през оная работа ми е за пикапа му, но ще трябва да го погледна. Не
ще да запали.
– Нека ви питам нещо веднага – обадих се аз.
– Давайте!
– Казвате, че ви е през оная работа. Интересна метафора, анатомично погледнато, за
човек с рак на простатата. Всъщност лесно ли отказвате неща, които изискват усилия, а
са ви през оная работа?
– Изобщо не умея да отказвам. Винаги се мъча да помагам на другите.
– Дори когато страдате от това?
– Да. Дори да не е най-удобният момент или да имам друга, по-важна работа. Обичам
да помагам на хората.
– Какво става, ако не го направите?
– Чувствам се зле. Виновен.
Ед – фронтмен на кънтри група, вземал кокаин, мескалин и марихуана – по 2-3
джойнта на ден през цялата си младост. Проблемът за мен още от дете беше алко-
холът. Разказва ми за първата си зряла връзка, която продължила 10 години. Живеел е
по-възрастна жена, която имала две деца. Помагал ѝ в отглеждането им, но всеки ден
пиел, за да потисне нещастието си. Разделили се, когато тя си хванала любовник.
– Аз вдигнах патърдия. Казах, че няма да се примиря. Никога не бях изневерявал,
дори да ми се е искало. От този ден спрях да пия за година и половина, започнах да
тичам и да правя каквото аз искам. Имах чувството, че от плещите ми е паднал голям
товар. Можех да правя каквото си искам и се чувствах чудесно.
– Колко пиете сега?
– Може би по 4 бири. Всеки ден.
– Как се чувствате от тях?
– Събрахме се с Джийн и нейните проблеми станаха мои. Става все по-тежко и аз пак
почвам да пия.
– Значи в някои отношения не сте щастлив в брака си.
– Струва ми се, че най-големият проблем е контролът. Позволих на Джийн да поеме
контрол над брака ни заради множествената ѝ склероза и факта, че е била малтретирана
от предишния си съпруг 82. Той постоянно ѝ заповядвал, нареждал ѝ какви дрехи да носи
и прочее. Ефектът е, че в този брак се свивам аз.
– Значи виждате себе си в подчинена роля. Какво изпитвате?
– Негодувание.
– И как се справяте с него?
– Крия го.
– Не ѝ ли казвате, че не ви харесва?
– Не.
– А за какво ви напомня това?
– За детството ми ли? Именно.
Макар Ед да беше заявил, че е имал страхотно детство, скоро стана ясно, че се е

82
Джийн има МС. Повече за нея ще научите в Глава 18: Силата на негативното мислене. – Бел. авт.

79
чувствал контролиран от родителите си и виновен, когато не отговарял на очакванията
им. Спомняше си заслужени поплясквания, които впоследствие се оказаха побоища с
колан от страна на баща му, откакто Eд навършил 8.
– Беше убеден, че това е най-добрият начин.
– А вие?
– Е, аз не мисля, че това е било най-доброто, което е можел да направи, но като си
дете, нямаш голям избор. Исках да бъда добър човек. Когато си дете и гледаш баща си,
не знаеш какъв трябва да бъде, защото искаш баща ти да бъде идеален, а ти да си иде-
алното дете.

Една от озадачаващите особености на рака на простатата е, че макар по всичко да

личи, че тестостеронът – хормонът, на който мнозина смятат, че се дължи мъжката аг-
ресия – насърчава растежа на тумора, заболяването засяга предимно по-възрастни мъже.
А производството на тестостерон с възрастта намалява. Освен това при мъжете с рак на
простатата не се отчита повишено количество на хормона в кръвта спрямо средното.
Също както при рака на гърдата и естрогенните рецептори, вероятно става въпрос за
промяна в чувствителността на туморните клетки към нормалната концентрация на тес-
тостерон.
Подобно на хормоналната секреция от надбъбречните жлези и яйчниците, синтезът
на тестостерон в тестисите се подчинява на контрола от сложната обратна връзка от
хипоталамус-хипофизната система в мозъка. Тази мрежа, която е силно чувствителна
към стреса и емоциите, изпраща каскада от биологични вещества в кръвообращението.
Емоционалните фактори могат директно да повлияят на мъжките полови хормони за
добро или лошо – точно както се отразяват на отделянето на женския полов хормон
естроген от яйчниците или на адреналин, кортизол и др. от надбъбречните жлези.
Оказва се, че при малка група пациенти хирургичното отстраняване на хипофизата по-
казва положителни резултати за лечението на рак на простатата 83.
Тестостеронът не се слави с добро име. Ако искаме да похвалим жена за нейната са-
моувереност и твърдост, казваме, че има топки. Канадски журналист писа за Маргарет
Татчър, Желязната – или Безпощадната, в зависимост от гледната точка – бивша минис-
тър-председателка на Великобритания, че има 10 пъти повече тестостерон от мъ-
жете. В същото време разрушителните наклонности и враждебната агресия у мъжете
често се приписват на хормона. А в действителност високите му нива са по-скоро след-
ствие, отколкото причина.
Установено е, че победата и поражението променят не само хормоналния баланс, но
и мозъчните клетки на определен вид риби – африканска цихлида. При поражение хи-
поталамусните клетки на рибата се свиват без последващ спад в хормоните или на-
маляване на размера на тестисите. Когато ситуацията се манипулира, за да позволи на
победената риба да завоюва доминантна позиция, се забелязва драстично нарастване на
клетките в хипоталамуса, произвеждащи гонадотропин-освобождаващ хормон (GRH),
който пък стимулира хипофизата и тя отделя хормони, въздействащи върху тестисите.
Последните на свой ред увеличават размера си и броят на сперматозоидите се повишава.
Най-важното, което изследването ясно показва... е, че поведенческите промени
[т.е. постигането на доминантна позиция] водят до последващи физиологични про-
мени .
Като високо еволюирали същества може би предпочитаме да вярваме, че функциите
83
S. M. Levy, ed. Biological Mediators of Behavior and Disease: Neoplasia. New York: Elsevier Biomedical, 1981, 76.

80
на гонадите ни не са така зависими от житейските възходи и падения, както при низшата
африканска цихлида. Всъщност също като при нея човешките хормони по-скоро след-
ват, отколкото да предшестват промените в отношенията на доминация и подчинение.
Социалният психолог проф. Джеймс Дабс от Университета на щата Джорджия в Ат-
ланта изследва взаимодействието между тестостерона и поведението. Според статия в
Ню Йорк Таймс след анализ на близо 40 изследвания той стига до извода, че макар тес-
тостеронът да повишава либидото, няма никакви доказателства, че причинява агресия.
От друга стана – има доказателства, че емоционалните състояния могат бързо да проме-
нят производството на тестостерон: Д-р Дабс тества футболни запалянковци преди и
непосредствено след мача между Италия и Бразилия от Световното първенство през
1994 г. Като доказателство за аксиомата „да се къпеш в отразена слава“, по израза
на д-р Дабс, нивата на тестостерон се повишават при победоносните бразилци и спа-
дат при губещите италианци. В такъв случай не бива да ни учудва, че гонадите се вли-
яят от психичните състояния както при мъжете, така и при жените. При мъже с депресия
секрецията на тестостерон и други хормони, свързани с половите функции, значително
намалява84. Хормонозависим рак като този на простатата може да бъде силно подвлас-
тен на биохимичните промени, свързани със стреса и емоционалните състояния.
Ракът на простата е второто по честота злокачествено заболяване при мъжете, пред-
вождано единствено от рака на белите дробове. Оценките варират, но през 1996 г. В
САЩ са регистрирани 317000 нови случая и около 41 000 летални изхода85. Всяка го-
дина в Канада се диагностицират около 20 000 нови случая.
Факторите на средата и условията на живот несъмнено имат голямо значение. При
японци, емигрирали в Хавай и континенталната част на САЩ, се установява по-голяма
честота на заболяването в сравнение със сънародниците им, живеещи в Япония – и то
над 2,5 пъти по-висока. В същото време при аутопсии на мъже без клинична изява се
откриват сходни нива на неактивни ракови клетки, независимо от географското место-
положение86 Въпросът в такъв случай е: защо в определени условия неактивните клетки
се развиват в злокачествени тумори, а в други – не? Налице са достатъчно епидемиоло-
гични данни, показващи, че стресът играе важна роля за това кой ще се разболее и ще
умре от рак на простатата.
Фамилната обремененост повишава риска, но в повечето случаи не е от съществено
значение. Не са установени и канцерогенни фактори, сравними, да речем, с цигарите
при рака на белите дробове. Възможно е известна роля да играят наситените мазнини.
Същото може би важи за генетичните фактори, като се имат предвид широките геог-
рафски вариации. Болестта е най-разпространена в скандинавските страни и най-рядка –
в Азия. Расовата/етническа група с най-висок риск в света са афроамериканците, при
които ракът на простатата се среща два пъти по-често от бялото американско население.
Aфро-американските мъже имат по-малка преживяемост в сравнение с белите във
всички стадии на рака на простатната жлеза, когато последният е диагностициран
в сравнително млада възраст 87-. Бихме могли да припишем по-високата смъртност на
ограничения достъп до медицински грижи, характерен за хората от долната прослойка
на средната класа и работническата класа в здравната система на САЩ. Расовите раз-
личия при злокачествените тумори на простатата обаче не се съобразяват с класите. Във

84
U. Schweiger et al. „Testosterone, Gonadotropin, and Cortisol Secretion in Male Patients with Major Depression”. Psychoso-
matic Medicine 61 (1999), 292-96.
85
Naz. Prostate, 14.
86
Roger S. Kirby et al. Prostate Cancer. St. Louis: Mosby, 2001, 29.
87
Ibid., 15.

81
всеки случай по-добрият достъп до медицински грижи за момента не показва положи-
телен ефект върху преживяемостта. Бихме могили да се опитаме да обясним разликата
и с генетични фактори, само че у чернокожите американци се отчита 6 пъти по-висока
смъртност в сравнение с чернокожите мъже в Нигерия. А присъствието на клинично
тихи ракови клетки в простатата е еднакво у двете групи 88.
Ако ли пък условията на живот, като например високия калоричен прием, бяха отго-
ворни за развитието на болестта, не би следвало да очакваме големи разлики в смърт-
ността между белите и чернокожите в САЩ. Изчисленията сочат, че едва около 10% от
вариацията на честотата между бели и чернокожи може да се отдаде на консумацията
на наситени мазнини89. А ако решаващи бяха генетичните фактори, то нивата на смърт-
ност при чернокожите в САЩ и Нигерия щяха да бъдат значително по-близки.
Историческото, социалното и икономическото положение на чернокожите в амери-
канското общество подрива кохезията в афро-американските общности и семейства и
налага по-голям психологичен стрес върху тях в сравнение с бялото население или с
чернокожите в Африка. Тук може да се направи паралел с по-високата честота на пови-
шено кръвно налягане у чернокожите американци. Хипертонията очевидно е свързана
със стреса. Аналогичен пример е наблюдаваното при апартейда в Южна Африка увели-
чение на случаите на автоимунното заболяване ревматоиден артрит сред чернокожи,
преместили се от родното село в големия град, въпреки че в чисто финансов аспект по-
ложението им вероятно се е подобрило. Основният фактор, изглежда, е психичното нап-
режение от живота в среда, в която официалният расизъм директно и открито отнема
автономията и достойнството на хората, като в същото време биват откъснати от тради-
ционното си семейство и социална подкрепа.
В духа на останалите наблюдения върху връзката между болестта и емоционалната
изолация при женени мъже се отчита по-малка вероятност за рак на простатата в срав-
нение с разведените и вдовците 90. Не успях да открия други изследвания, насочени кон-
кретно към рака на простатата и психологичните фактори, но едно проучване сравнява
мъже с ограничена независимост, които по-трудно могат да изживяват себе си като
зрели, самодостатъчни индивиди, и контролна група. Заключението е, че при тези мъже
се наблюдава по-висока вероятност от различни заболявания, в това число рак на прос-
татата и други органи 91.
Какви биха били практическите следствия, ако холистичната перспектива събере по-
голяма научна подкрепа и бъде възприета в медицинския подход спрямо рака на прос-
татата? Преди всичко би сложило край на рекламата на всички тези прегледи и изслед-
вания, често будещи излишни тревоги поне докато не намерим ясно доказателство за
ползата от тях. През юни 1999 г. Пощенската служба на САЩ възнамеряваше да пусне
в обращение марка, насърчаваща ежегодни прегледи и изследвания за рак на простатата.
The New England Journal of Medicine предупреди за опасността от подобна глупава ини-
циатива, изтъквайки, че посланието не отговаря на съвременните научни данни и раз-
бирания в медицинската общност 92. Второ, няма да подлагаме десетки хиляди мъже на
инвазивни и потенциално вредни операции и други недоказани интервенции, без ясно
да ги информираме за несигурността, обгръщаща лечението за тяхното заболяване.

88
Levy. Biological Mediators. .., 74.
89
Naz. Prostate, 17.
90
Ibid., 87.
91
R. P. Greenberg and P. J. Dattore. ..The Relationship between Dependency and the Development of Cancer”. Psychosomatic
Medicine 43, no. 1 (February 1981).
92
New England Journal of Medicine 340:884-87, cited in The Journal of the American Medical Association (5 May 1999), 1575.

82
 Холистичният подход, който поставя в центъра човека, а не кръвното изследване или
резултата от патологията, взема предвид индивидуалната житейска история. Той под-
тиква хората да анализират внимателно всеки един от стресовите фактори в средата си
и вътре в самите себе си. В този сценарий диагнозата за рак на простатата би била по-
скоро призив за действие, отколкото просто заплаха. В допълнение към терапията, ко-
ято биха избрали или отхвърлили, мъжете, които се насърчават да реагират обмислено,
вземайки предвид всички аспекти на живота си, вероятно увеличават шансовете си да
оцелеят.
Интересна е трансформацията, която изглежда преживя Руди Джулиани след диагно-
зата си за рак на простатата през април 2000 г. – точно в разгара на надпреварата за
Сената срещу Хилъри Клинтън. Бившият кмет на Ню Йорк беше описван като амбици-
озен мъж, робокмет, имунизиран срещу умора, страх и неувереност, живо олицетво-
рение на трудовата етика93. Той изцяло се идентифицираше с ролята си, спеше по 4
часа на денонощие и работеше през по-голямата част от останалите 20. За него казваха,
че не може да вирее встрани от вихъра на действията. Трябваше да участва във всичко,
да упражнява контрол, да издава заповеди като генерал. Не изразяваше състрадание
към страдащи хора и групи и показваше извънмерна емоционална сдържаност. Но след
диагнозата той направи забележителна публична изповед:

[Ракът] те кара да откриеш своя смисъл; нещата, които са наистина важни за теб, и онези, които
би трябвало да са важни – иначе казано, истинската си същност и сърцевина. Вероятно защото съм
в обществения живот и политиката твърде отдавна, аз си мислех, че сърцето ми е в тях... Но не е.
От тази работа излезе и нещо хубаво. Даже не едно. Мисля, че много по-добре разбирам себе си.
Мисля, че по-добре разбирам какво е важно за мен. Може би още не съм извървял пътя си докрай.
Глупаво би било да мисля, че ще успея за няколко седмици. Но ми се струва, че вървя в правилната
посока.

За разлика от рака на простатата, друго злокачествено заболяване на мъжката полова

система – по-точно, на тестисите, бележи истински успех за медицината и онкохирур-
гията. Ако някога това рядко заболяване беше третата водеща причина за ракова смър-
тност при младите мъже, то вече дори не е сред първите пет. Шансът за излекуване при
ранна диагноза днес е над 90%. Както показва забележителната история на шампиона
от Tour de France Ланс Армстронг, дори мъже в напреднал метастатичен стадий имат
надежда за пълно оздравяване с подходяща комбинация от хирургична намеса, лъчете-
рапия и химиотерапия – и решителност.
Докато работех в палиативното отделение, колега от Агенцията за онкологични забо-
лявания на Британска Колумбия ме помоли да поговоря с Франсис – 36-годишен паци-
ент с рак на тестиса, не защото имаше нужда от такъв тип грижи, а тъкмо обратното.
Въпреки че към момента на диагнозата туморът се беше разпространил в корема, с под-
ходящата терапия Франсис имаше над 50% шанс за пълно излекуване. Проблемът беше,
че отказваше всякакви медицински интервенции. Онкологът се надяваше да му помогна
да преобърне негативната нагласа на пациента си.
Франсис не се интересуваше от медицинската статистика, обещаваща излекуване или
поне удължаване на живота. Неговият отказ почиваше на религиозни основания. Твър-
деше, че Бог му е изпратил болестта и следователно би било нередно да ѝ се противо-
поставя. Казваше, че не се бои от терапията; просто намираше за грешно дори да я об-
мисля. Опитах се да подходя от всички възможни ъгли към упоритото му отрицание на
93
Andrew Kirtzman. Rudy Giuliani: Emperor of the City. New York: Harper Perennial, 2001.

83
живота. Може би изпитваше чувство за вина от нещо в детството, за което смяташе, че
заслужава наказание? Беше видно, че е самотен, че няма близки приятели и роднини.
Или беше депресиран? Дали това не беше своего рода медицинско самоубийство?
Макар да не съм вярващ, попитах го не намира ли за богохулно да смята, че познава
божията воля. Ако Бог наистина му беше пратил рака, нямаше ли вероятност да му е
отправил по този начин предизвикателство, което Франсис трябва да превъзмогне и да
използва за урок? И ако Бог му бе дал болестта, не ни ли бе дал пак Той медицинските
знания, които биха могли да я излекуват?
Задавах му тези въпроси, но преди всичко слушах. Чувах гласа на един много объркан
и самотен мъж, непреклонен в отказа си да живее. Твърдо държеше на непоклатимите
си религиозни принципи въпреки ясно изразеното несъгласие на пасторите в църквата.
Те самите му казваха, че неговото тълкувание на вярата е изкривено и необосновано.
Предлагаха му подкрепа в лечението и възстановяването, но без полза.
Франсис е един от тримата или четиримата мъже с рак на тестиса, които някога съм
виждал. Въпреки че честотата на заболяването се повишава, в САЩ се регистрират само
по около 6000 нови случая годишно, а в Канада – 10 пъти по-малко. Не са правени изс-
ледвания на емоционалната и личната история на заболелите, само на последиците в
психологичен аспект. Но аз открих забележителни сходства между малкото, което нау-
чих от Франсис, от публикуваната автобиография на Ланс Армстронг и от опита на
Рой – млад мъж, когото познавах добре и интервюирах за тази глава от книгата си.
Армстронг за първи път забелязал подуване на тестиса през зимата на 1996 г., а през
пролетта усетил нетипично задъхване и чувствителност в зърната. През 1997 г. се нало-
жило да отпадне от Обиколката на франция заради кашлица и болки в кръста. Но спор-
тистите, особено колоездачите, са хора на отрицанието94 – пише той95. Едва през сеп-
тември, когато започнал да кашля кръв и тестисът му болезнено се уголемил, най-после
потърсил съвет от лекар. Дотогава ракът бил плъзнал в белите дробове и мозъка.
Става ли въпрос за рак на тестиса, не само колоездачите отричат. Рой усетил подува-
нето в левия си тестис на 32-годишна възраст, около средата на 2000 г., но отлагал по-
сещението при семейния лекар още 8 месеца. Междувременно не споделил с никого.
Малко се срамувах, а и се страхувах от лоши новини — признава той. Според британско
проучване нежеланието да се потърси помощ при това заболяване не е изключение: За-
бавените диагнози са често явление, но в повечето случаи се дължат на забавяне в
търсенето на медицинска консултация, отколкото на забавяне на правилната диаг-
ноза от страна на лекаря... Максималният период между появата на симптомите и
орхидектомията е 3 години, средно... 3,9 месеца96.
Възможно е младите мъже просто да не желаят да приемат, че имат проблем, още
повече с половите органи. Логиката обаче подсказва обратното: ако въпросът е в мъ-
жествеността, младежите би трябвало да хукнат през глава към лекарския кабинет още
при първите признаци на аномалия — както правят например, щом забележат оредяване
на косата заради наследствена плешивост. Но когато се вгледаме в живота на Рой и ав-
тобиографията на Ланс Армстронг, откриваме по-дълбоки мотиви за отрицанието.
Познавам Рой и семейството му, откакто той беше на 8. Бях техен лекар в продълже-
ние на 20 години – до 2000 г., когато се оттеглих от практиката. Преди няколко месеца

94
Този и следващите цитати от книгата са предадени според изданието ѝ на български език: Л. Армстронг, С. Дженкинс.
Пътуване обратно към живота. Прев. С. Пешева, Прозорец, С., 2008. – Бел. прев.
95
Lance Armstrong. It’s Not about the Bike: My Journey Back to Life. New York: Berkley Books, 2001.
96
A. Horwich, ed., Testicular Cancer: Investigation and Management (Philadelphia: Williams & Wilkins. 1991), 6.

84
се отбих в стария си кабинет. Рой беше там за контролен преглед и така случайно узнах,
че се е лекувал за рак на тестиса. Вече бях чел книгата на Ланс Армстронг Пътуване
обратно към живота и останах поразен от стъписващите паралели между житейските
истории на двамата мъже. Може би сходствата в реакциите им към болестта не бяха
просто случайност.
Ланс Армстронг развива склонност към потискане на емоциите много преди появата
на рака. Един от близките му приятели го описва като айсберг. Вижда се върхът, но под
повърхността се крие много повече.
Армстронг не познава биологичния си баща, когото презрително нарича донор на
ДНК. Майка му – Линда Мунихам, дъщеря на разведени родители, била изоставена при
раждането на първия си син Ланс едва на 17 години. Трябва да признаем, че баща ѝ –
алкохолизиран ветеран от Виетнам, спрял да пие в деня, в който се родил внукът му.
Линда била силна, свободомислеща млада жена, но предвид обстоятелствата и крех-
ката си възраст имала отчаяна нужда от някого. Както пише Ланс: в известен смисъл
пораснахме заедно. Когато детето било на 3, Линда се омъжила повторно. По думите на
Ланс пастрокът му – Тери Армстронг, бил дребен човек с големи мустаци и дарбата да
се представя за по-успял, отколкото всъщност е. Проповядвал християнски принципи,
но това не му пречело редовно да бие малкото момче: Бухалката беше предпочитаното
възпитателно средство. Закъснеех ли – прибягваше до нея. Пляс! Правех ли се на много
умен – пак заиграваше бухалката. Не ме болеше само физически, а и емоционално. И
постепенно намразих Тери Армстронг. Смятах го за преливащ от тестостерон, неу-
равновесен откачалник и в резултат първите ми впечатления от религията като та-
кава бяха, че тя е занимание за двуличници и лицемери.
В юношеските си години Ланс открил, че на всичкото отгоре баща му се отдава на
извънбрачни връзки. Нямаше проблем да се справя с бухалката на Тери Армстронг. Но
другото не можех да понеса – пише по повод на аферите на пастрока си. Бракът се
разпаднал.
Рой също е първородно дете на злонравен, избухлив баща, който биел съпругата и
сина си. Помня какво направи веднъж. Върза китките и глезените ми и ме остави в
задния двор. Не помня колко дълго стоях там, но най-мъчителното беше, че онзи тип,
които живееше на горния етаж, гледаше през прозореца и ми се смееше. Как можеш
да причиниш такова нещо на дете? Естествено, че ме тормози и до днес.
– Майка ти там ли беше?
– Мисля, че беше на работа.
Рой възприемал майка си като съюзник. От съвсем малък възприел ролята да я защи-
тава от баща си.
Майката на Ланс Армстронг също не успявала да го спаси от боя. Такава ситуация
неминуемо оставя дълбока рана у детето, а също и гняв – не само към бащата насилник,
но и към майката, която не е съумяла да го предпази. Ланс като че ли не осъзнава тези
чувства и аз си мисля, че тъкмо това стои в основата на склонността му да отрича и
игнорира болката си. Трябваше ли да се страда – пише той по повод тийнейджърското
си привличане към многобоя, – бях страшно добър.
Както личи от цитирания по-горе пасаж, момчето е възприело по-трудно предателст-
вото на пастрока си спрямо майка му, отколкото суровото му отношение към самото
него.
Детето на нещастна майка се опитва да се грижи за нея, като потиска собствените си

85
негативни емоции, за да не я натоварва допълнително. Неговата роля е да бъде самодос-
татъчно и да не предявява никакви нужди (спомнете си рефлекса ми да потисна куца-
нето след леката операция на коляното). Когато 25-годишният Ланс получава диагноза
рак, той не е в състояние да съобщи директно новината на майка си. Не бях достатъчно
силен, за да ѝ кажа просто ей така, че съм болен – пише той. Вместо това приел пред-
ложението от близък приятел да ѝ каже от негово име.
Линда приела предизвикателството с голяма сила, обич и смелост, подкрепяйки Ланс
през целия кошмар на крайно несигурната прогноза, объркването и трудностите в из-
бора на подходящо лечение, изпитанията, съпътстващи мозъчната операция и химиоте-
рапията. Автоматичната реакция на сина ѝ да я предпази не се е коренила в реалността
на зрялата възраст, а в детските преживявания, които са програмирали механизмите му
за справяне.
За Рой резултатът от отношенията с родителите му в детството е, че преди като чели
винаги поставях чуждото щастие пред своето. Имах много ниско самочувствие и в
социален аспект си мислех, че ако доставям радост на другите, ще ме приемат. Пред-
почитах да им угаждам, да правя каквото си мислех, че биха искали да правя.
– И как го правеше?
– Като не бях искрен със себе си и с тях. Винаги се съгласявах с това, което искаха те,
а ако ме обидеха с нещо, не отвръщах. Просто подминавах. Преди няколко години имах
бизнес с двама партньори. В моите очи всички бяхме равни, но не изглеждаше така. Те
бяха шефовете. Моето мнение нямаше значение. От такива неща ти става обидно, но аз
го потиснах, запазих го за себе си и нищо не казах. Не знаех как да подходя.
Струва ми се, решаващата разлика между Ланс Армстронг и Рой, от една страна, и
Франсис – от друга, е, че първите двама бяха почувствали достатъчно любов в живота
си, за да има на какво да се опрат и да развият борбен дух. За разлика от Франсис, те
бяха получили силна грижа и подкрепа от близките и приятелите си при поставянето на
диагнозата.
Силно подозирам, че потискането играе роля за появата на злокачествено образува-
ние в тестисите. Заслужава си да се направи проучване, в което мъже със заболяването
ще бъдат внимателно интервюирани за емоционалните преживявания в живота си. Един
от заслужаващите внимание аспекти би следвало да бъде нивото на близост и иденти-
фикация на пациентите с майките им. Забелязва се смайваща – и неслучайна, мисля –
външна прилика между майката на Ланс и съпругата му Кик. Човек трудно може да ги
различи на известната снимка с него, публикувана и в увлекателната му мемоарна книга.
Един от уроците, които Рой спонтанно извлякъл от заболяването си, било решението
да спре да угажда на другите на всяка цена.
– Сега определено не се стремя да се харесам на никого – казва той. – Какво ще ми
донесе щастие? Това ли искам да правя? Пробвал съм по другия начин и не се получи
добре.
В края на краищата Франсис беше приет в палиативно отделение. Ракът обхвана чер-
ния дроб, причинявайки му болезнено увеличение. Скоро почина – по-скоро, отколкото
лекарите очакваха.

86
 9.
СЪЩЕСТВУВА ЛИ РАКОВ ТИП?
Джими и Линда се ожениха в края на есента 1990 г. Сватбата се състоя в параклиса
на отделението за палиативни грижи на болница Ванкувър, пет дни преди той да почине
от рак на кожата, проникнал в гръбначния мозък. Младоженката беше бременна в осмия
месец. Цялото семейство на Джими, с изключение на баща му, се събра, за да бъде с
него по време на церемонията и в последните седмици от живота му. Един месец и един
ден след като обявих смъртта на Джими, присъствах на раждането на дъщеря им Естел –
също както бях помогнал за идването на бял свят на двете по-големи деца на Линда от
предишния ѝ брак.
Джими не си падаше много по лекарите. Въпреки че двамата с Линда бяха заедно от
пет години, аз се запознах с него едва това лято, когато дойде в кабинета ми с упорита
болка в гърба. Оказа се признак на гръбначни метастази от злокачествения меланом,
отстранен от крака му няколко години по-рано. Въпросният тумор представлява живо-
тозастрашаващо образувание от меланоцити (пигментните клетки в кожата). Смърто-
носно заболяване с висока склонност към метастази, меланомата често покосява хора в
разцвета на силите.
Така и не опознах Джими добре, но още при първата ни среща ми направи впечатле-
ние на извънредно симпатичен човек. Беше на 31 години, учтив и дружелюбен, с пя-
съчна на цвят коса, сини очи, лунички и широко ирландско лице с открито излъчване.
Излагането на светла кожа на ултравиолетово лъчение е основният физически рисков
фактор за злокачествен (малигнен) меланом. Най-уязвими изглеждат хора с келтски ко-
рени, особено тези със светла коса, лунички и сини или сиви очи. Тъмнокожите етни-
чески групи показват нисък риск за рак на кожата – в Хаваи заболяването се среща 45
пъти по-рядко сред цветнокожите, отколкото сред представителите на бялата раса97.
През лятото дерматолози от Ванкувър организират слънцезащитен патрул по плажо-
вете, за да предупреждават хората за опасността, с която флиртуват, излежавайки се на
пясъка. Жалко, че емоционалните проблеми не се решават така лесно, както нанасянето
на слънцезащитен крем. Злокачественият меланом е обект на едни от най-убедителните
проучвания за връзката между потискането на емоциите и развиването на рак.
Състоянието на Джими се влоши много бързо, а от химиотерапията и лъчетерапията
се чувстваше още по-зле.
– Стига толкова – рече накрая. – Това е лудост. Аз умирам. Защо трябва да се влача
като парцал в последните си дни?
Скоро след това краката му се парализираха и ускориха постъпването му в отделени-
ето за палиативни грижи. Няколко седмици по-късно почина. Линда и децата ѝ останаха
мои пациенти, докато не напуснах практиката преди две години. Неотдавна ѝ се обадих,
за да я помоля за интервю за книгата. Тя се съгласи, също както и по-голямата сестра на
Джими – Дона.
Помолих Линда да опише характера на покойния си съпруг.
– Джими беше добродушен, отстъпчив и спокоен. Обичаше да бъде сред хора. Когато
ме попитахте за стреса в живота му, трябваше да се замисля. Не изглеждаше напрегнат.

97
Levy. Behavior and Cancer, 19.

87
Е, пиеше. Кажи-речи всеки ден. Затова толкова години не исках да се оженим – заради
алкохола. Пиеше бира всеки ден – поне по четири или повече.
– Променяше ли се, когато пиеше?
– Само когато изпиеше значително повече... Тогава се превръщаше в голям любвео-
билен мечок, който държеше да каже на всички колко ги обича. Когато пиеше, прегръ-
щаше наред. И мъже също, сякаш му бяха братя. Имаше нужда да каже на някого: Ти си
ми приятел, а после се разплакваше. Не беше агресивен, нито гневен и фрустриран.
Беше тъжен. Имаше много тъга у него, а не знам защо. Сещам се само за едно – имаше
тайна, свързана с баща му, която не искаше да сподели с мен. Не можеше да говори за
това. Изобщо, той не говореше за емоциите си. Нищо не споделяше.
– Какво е било детството му?
– Израснал бе в Халифакс. Винаги казваше, че е бил щастливо дете. Родителите му
не бяха разделени. И двамата бяха алкохолици – доколкото знам, баща му пиел много и
отдавна. Майка му май започнала, когато Джими бил тийнейджър.
Както научих по-късно от сестрата на Джими – Дона, която беше с две години по-
голяма от него, баща им бил тежък алкохолик през цялото им детство. Разговарях с нея
два пъти.
– Чувствах се добре като дете – каза тя отначало. – По-малките имат друго виждане...
но аз мисля, че имахме много хубаво детство. В много щастлив дом... Джими беше ис-
тинско момченце, щастливо хлапе. Постоянно играехме. Излизахме на двора и се пръс-
кахме с водни пистолети. Все го виждам малък и усмихнат.
– Как си спомняте родителите си?
– Баща ми беше най-милият и приветлив човек. Беше много забавен. Все се шегуваше
с нас, боричкахме се, гъделичкаше ни. Имитираше Доналд Дък. Хората ме молеха: На-
карай баща си да говори като паток. Беше роден комик, но трябваше да го слушаме.
Майтапехме се с него, но отвореше ли уста, земята се тресеше... Щом се подразнеше
или ядосаше, или решеше, че стига толкова – значи край. И когато ни кажеше да напра-
вим нещо, просто го правехме.
– Защо?
– Защото иначе ни наказваше и крещеше.
Дона се омъжила на 19 и се преместила в друг град. Джими живял при родителите си
до 22 години, когато заминал уж за кратко при приятел във Ванкувър, а после им се
обадил да не го чакат. Повече не се върнал освен за кратки гостувания.
– Просто звънна и каза, че няма да се прибере. Беше оставил писмо в чекмеджето на
шкафа си, за да обясни.
– Избягал е.
– Точно. А защо – помня как каза на родителите ми: Не можех да ви кажа, защото
не исках да ви нараня...
– Значи Джими е чувствал, че родителите му биха се засегнали от желанието му да
бъде самостоятелен и независим.
– Всички се чувствахме така. За майка ни децата бяха целият ѝ свят. Бяхме всичко за
нея. Тя даваше всичко от себе си, но беше много привързана към нас – което се отразя-
ваше зле и на мен, но особено на Джими. Като поглеждам назад, разбирам, че сме били
прекалено привързани, в нездравословна степен. Мисля, че в даден момент трябва да
пуснеш децата си на свобода. А ми се струва, че тя не можеше да ни освободи емоцио-
нално. Аз лично се чувствах задължена, в много случаи Джими също. Обикновено ро-
дителите се опитват да разберат и да приемат отделянето на порастващите деца.

88
 – Физическото бягство на Джими към Западния бряг не означава, че се е освободил
вътрешно.
– Естествено, че не. Той се чувстваше ужасно. Много, много зле. Направи го, но тряб-
ваше да живее с това чувство.
Според Дона емоционалната болка на родителите им тежала непоносимо на Джими
дори към края на живота му.
– Брат ми се обади точно преди уикенда за Деня на труда98. Каза ми какво става с
меланома, а накрая рече: Знаеш ли, Дона, не мога да говоря с мама и татко, защото
емоционално няма да издържа. Би ли им звъннала ти? Разбира се, казах. Само гледай
да неми звъннат разстроени и разплакани – добави той, – защото няма да го понеса.
Предположих, че щастливото хлапе, което си спомняше Дона, може би не е било
наистина толкова щастливо. Поне в известна степен това може би е било защитен меха-
низъм, който Джими си бе изработил като реакция на тревожността и гнева на родите-
лите си. Така бе избягвал болезнения ефект от техните емоции върху себе си. Успокоя-
вал бе техните чувства, отричайки своите.
Няколко дни по-късно Дона отново се обади. Първият ни разговор беше събудил
много спомени и тя имаше нужда да говори.
– След като се чухме с вас, просто продължих да си върша работата. Вечерта си лег-
нах. Но в четири сутринта се събудих. Не можех да повярвам колко неща изскачаха и
продължаваха да се лутат в съзнанието ми. Споменахте за тъгата, която по думите на
Линда е таял брат ми, може би свързана с баща ни. Аз познавах Джими много, много
добре и да, у него имаше голяма тъга. Мога да се върна още в началото, когато беше
малък. Единственият път, когато помня татко да е правил нещо с него, беше да се бо-
ричкат на килима в дневната. И виждам куп усмивки и смях. Но като изключим това,
той изобщо не участваше в живота на Джими. Никога не ходеше на хокейните мачове.
Никога не играеше с него. Странното бе, че баща ни все казваше, че ни обича, а често
ни обиждаше. Единият ми брат е доста тежък и татко му се подиграваше пред хората.
Говореше му ужасни неща. На Джими също. Аз никога не се сърдех на татко – винаги
го покривах, къде съзнателно, къде несъзнателно. Онази вечер обаче се ядосах много.
Замислих се за Джими и за всичко, което му се бе случило в детството и в целия му
живот. Не можех да пропъдя всички онези случаи, когато баща ми повишаваше тон.
Когато се опитваше да поправи нещо и нямаше подходящи инструменти или отвертката
паднеше на пода, или нещо не станеше, както той иска, почваше да вика и да крещи, а
ние се плашехме. И бягахме. Изведнъж си спомних гласа му, виковете и крясъците, и си
помислих: Не трябва да се живее така. Не е трябвало да преживяваме тези неща.
Дори към края... Баща ми дойде да види Джими – пристигна с кола от Халифакс.
Всъщност сестра ми и съпругът ѝ го докараха, той не беше спрял да пие по целия път.
Беше няколко седмици преди Джими да постъпи в палиативното отделение. Влезе в
апартамента и продължи да пие бирата си. Не искаше да иде в стаята и да види сина си,
да види Джим. Опитахме се да го покрием. Не искахме Джими да разбере, че собстве-
ният му баща не може да го погледне – че се бои от вида му. Накрая татко събра смелост,
влезе в стаята и попита: Джими, трябвали ти нещо? Искаш ли да ти донеса нещо?
После излезе, отиде при хладилника и попита: Защо няма ябълков сок? He е за вярване!
И почна да крещи и вилнее. Бяхме сащисани. Грабна палтото си, хукна към магазина и
се върна с ябълков сок за Джими.

98
В Канада (както и в САЩ) празникът се отбелязва в първия понеделник на м. септември. – Бел. прев.

89
 После се прибра у дома и край. Така и не дойде на свиждане в болницата. Върна се в
Халифакс и повече не видя сина си. А забавното е, че... нали знаете, Линда беше бре-
менна с Естел и се ожениха пет дни, преди Джими да почине. Той почти не беше в съз-
нание.
– Да, беше замаян. Наложи се бързо да увеличим обезболяващите лекарства.
– Е, едно от нещата, които все си спомням, е... как след венчавката беше изнемощял,
но вдигна ръката си и рече: виж, виж, също като халката на татко. И наистина,
халката му беше същата. Но странно как го каза: Също като халката на татко.
Механизмът за емоционално справяне, който наблюдаваме при Джими, е широко до-
кументиран сред пациенти с меланома. Елегантно проучване от 1984 г. измерва физио-
логичните реакции към стресови дразнители при три групи: пациенти с меланома, па-
циенти със сърдечни заболявания и контролна група без медицински проблеми. Всеки
от участниците е включен към дермограф – устройство, което записва електрическите
импулси в кожата, докато човекът гледа поредица от кадри, целящи да предизвикат пси-
хичен дистрес. На екрана се появяват обидни, неприятни или потискащи надписи като:
Ти си грозен. Сам си си виновен и пр. В допълнение към записа на физиологичните ре-
акции участниците са помолени да опишат и субективното си впечатление доколко ги
смущава всяко твърдение. Така учените се сдобиват с данни за действителното ниво на
дистреса, отчетен от нервната система на всеки участник, успоредно със субективните
му съзнателни впечатления за емоционалното му състояние.
Физиологичните реакции на трите групи са идентични, но пациентите с меланома
най-често отричат тревожните или неприятни усещания от посланията. Установихме,
че пациентите с меланома имат реакции и наклонности, които могат да се опишат
като показателни за потискане (изтласкване) на емоциите. Реакциите им се отлича-
ват значително от тези при пациентите със сърдечносъдови заболявания, които,
може да се каже, демонстрират тъкмо обратния модел.
Групата с меланома показва най-силно потискане на емоциите, а сърдечносъдовата –
най-слабо. (Свръхактивните реакции на последните също не са полезни; между потис-
кането и хиперреактивността има здравословна медиана.) Изследването показва, че хо-
рата преживяват емоционален стрес с измерим физически ефект върху организма, но
успяват да изтласкат чувствата си извън сферата на съзнанието.
Именно във връзка с меланомата за първи път бе предложена идеята за характер тип
С – комбинация от черти на характера, които се откриват по-често у хора с рак, откол-
кото у другите. Тип А са гневни, напрегнати, бързи, агресивни, властни и по-склонни
към сърдечни заболявания. Тип в са балансирани, умерени личности, които умеят да
преживяват и да изразяват емоции, без да се чувстват притиснати или да избухват не-
контролируемо. Тип С се описват като изключително отзивчиви, търпеливи, пасивни,
приемащи, неспособни да отстояват себе си... Индивидът от тип С външно може да
прилича на тип в, защото и двамата изглеждат спокойни и приятни, но... докато тип
в умее да изразява гняв, страх, тъга и други емоции, то тип С според нас потиска или
изтласква „негативните“ емоции, най-вече гнева, като същевременно полага усилия за
поддържането на силна и щастлива фасада 99.
Възможно ли е самата болест да променя характера и емоционалните механизми, без
да ни дава поглед към функционирането им преди появата на тумора? Историята на

99
L. Temoshok and B. Fox. „Coping Styles and Other Psychosocial Factors Related to Medical Status and to Prognosis in
Patients with Cutaneous Malignant Melanoma” in B. Fox and B. Newberry, eds. Impact of Psychoendocrine Systems in Cancer and
Immunity. New York: C. J. Hogrefe, 1984, 263.

90
Джими, каквато я научихме от съпругата и от сестра му, показва, че потискането, лю-
безността и липсата на агресивност са били присъщи на техния близък през целия му
живот и вероятно са възникнали още в ранното детство. Както отбелязват авторите на
проучването за физиологичните реакции на стрес при пациенти с меланома: Когато хо-
рата получат диагноза, независимо дали за злокачествено, или сърдечносъдово заболя-
ване, те не бързат да променят обичайния си подход към стреса, нито развиват от-
веднъж нови модели... Под стрес хората обикновено мобилизират наличните си ре-
сурси и защитни механизми.
Как психологичният стрес се преобразува в злокачествени кожни лезии? Хормонал-
ните фактори вероятно обясняват факта, че се увеличават случаите на меланом на таки-
ва места от тялото, които не са изложени на слънчева светлина. Учените предполагат,
че може би става въпрос за хормонална свръхстимулация на пигментообразуващите
клетки100.
Характерните черти на тип С, асоциирани с меланома, се откриват в проучвания и за
много други видове рак. През 1991 г. учени от Мелбърн, Австралия, изследват качест-
вата на личността като рисков фактор за рак на дебелото черво или ректума. Над 600
новодиагностицирани пациенти са сравнени с контролна група. Онкологичните паци-
енти показват по-голяма, статистически значима склонност към: елементи на отричане
и потискане на гнева и други негативни емоции... Външна „любезност“ и „доброта“,
потискане на реакциите, които биха могли да засегнат околните, и избягване на кон-
фликти... Рискът от колоректален рак по отношение на този модел е независим от
досега установени рискови фактори като начин на хранене, консумация на бира и нас-
ледствена обремененост 101. Оплакванията от нещастно детство или живот в зряла въз-
раст също се срещат по-често сред пациентите с рак на дебелото черво. Вече забеля-
захме подобни сходства между пациенти с рак на гърдата, меланома, рак на простатата,
левкемия и лимфома, рак на белите дробове.
През 1946 г. учени от Университета Джонс Хопкинс поставят началото на дългос-
рочно проспективно изследване с цел да установят наличието на евентуални психобио-
логични характеристики у младите хора, които биха спомогнали за прогнозирането на
уязвимост към заболявания в бъдеще. През следващите 18 години 1130 студенти, пос-
тъпили в университета, преминават през психологични тестове и попълват въпросници,
свързани с преработката на емоции и взаимоотношенията с родителите си в детството.
Записват се биологични данни – пулс, кръвно налягане, тегло и холестерол, както и на-
вици като тютюнопушене и консумация на кафе и алкохол. В края на проучването почти
всички участници са завършили образованието си и повечето са станали лекари, като
възрастта им варира от 30 до над 60 години. Към този момент е направен повторен прег-
лед на здравния им статус. Болшинството са здрави, но известна част са развили – горе-
долу по равно – сърдечни заболявания, високо кръвно налягане, психични разстройства
или са извършили самоубийство.
В началото на изследването авторите не очакват да открият, че ракът ще се окаже
свързан с вече съществуващи психологични фактори. Данните обаче показват тъкмо
това. Изпъкват поразителни сходства между хората, диагностицирани с рак, и извърши-
лите самоубийство: Резултатите, изглежда, съвпадат с предишни заключения, че он-
кологичните пациенти „са склонни да отричат и да потискат конфликтни импулси и

100
Levy. Behavior and Cancer, 17.
101
G. A. Kune et al. „Personality as a Risk Factor in Large Bowel Cancer: Data from the Melbourne Colorectal Cancer Study”.
Psychological Medicine 21 (1991): 29-41.

91
емоции в по-висока степен от другите хора102.
Учените установяват характерен набор от качества както у здравото мнозинство, така
и при всяка категория заболявания. Първоначално най-ниските резултати за депресия,
тревожност и гняв са отчетени при студентите, които по-късно развиват рак. Освен това
те споделят, че са били най-дистанцирани от родителите си, както и най-неспособни да
изразяват емоция. Означава ли това, че съществуват раков тип хора? Отговорът не е
така прост.
Меланомът илюстрира безсмислието на опростенческите опити възникването му да
се сведе до една-единствена причина. Светлата кожа не може да бъде такава, защото не
всички светлокожи хора стигат до рак. Ултравиолетовото увреждане на кожата също не
е достатъчно, защото само малка част от хората със светъл тен, претърпели слънчеви
изгаряния, получават злокачествени тумори. И емоционалното потискане само по себе
си не обяснява всички случаи на малигнен меланом, защото не всеки човек с потиснати
емоции развива това или друго онкологично заболяване. Но комбинацията от тези три
фактора е потенциално смъртоносна.
Макар да не можем да кажем, че кой да е тип характер причинява рак, определени
черти на личността със сигурност покачват риска, защото са свързани с по-голям стрес.
Потискането, неспособността да казваме Не и неосъзнаването на собствения гняв во-
дят до повишена вероятност от ситуации, в които човек се оказва с неизразени емоции,
пренебрегнати нужди и злоупотреба с добрината му. Тези ситуации пораждат стрес, не-
зависимо дали го осъзнаваме, а когато се повтарят и множат през годините, могат да
доведат до нарушения в хомеостазата и имунната система. Именно стресът, а не харак-
терът сам по себе си, подкопава физиологичния баланс в организма и уврежда имунната
защита, с което създава предразположение към заболяване или намалява съпротивител-
ните сили.
Следователно, връзката между характера и болестта се крие във физиологичния
стрес. Определени черти – или модели – увеличават риска от заболяване, като повиша-
ват вероятността от хроничен стрес. Общото между тях е понижената способност за
емоционално общуване. При хората, които не са имали възможност да се научат как да
изразяват ефективно чувствата си, емоционалните преживявания се преобразуват в по-
тенциално вредни биологични събития. А научаването се случва – или не – в детството.
Израстването формира връзката на човека със собственото му тяло и психика. Емо-
ционалните контексти на детството взаимодействат с вродения темперамент, пораж-
дайки различни черти на характера. Изобщо това, което наричаме характер, до голяма
степен не е фиксиран набор от качества, а просто механизми на реакция, изградени в
детска възраст. Важно е да разграничаваме характеристиките, свойствени за индивида
без оглед на заобикалящата го среда, и реакциите, поведенческите модели, които е раз-
вил с оглед на оцеляването си.
Незаличимите в нашите очи качества може би всъщност са чисто и просто привични
защитни техники, несъзнателно възприети от индивида. Хората често се идентифицират
с тези модели, вярвайки, че са част от тяхната същност. Може дори да ненавиждат някои
от тях. Да вземем за пример човек, който описва себе си като маниак на тема контрол.
В действителност не съществува вродена човешка склонност към контрол. У контроли-
ращия човек се таи дълбока тревожност. Бебето и детето, което усеща незадоволени
потребности, може да развие обсесивен модел за справяне със ситуацията, свързан с

102
С. B. Thomas and R. L. Greenstreet. „Psychobiological Characteristics in Youth as Predictors of Five Disease States: Suicide,
Mental Illness, Hypertension, Coronary Heart Disease and Tumor”. Hopkins Medical Journal 132 (January 1973), .38.

92
тревожност за всеки детайл. Когато такъв човек се притеснява, че няма контрол върху
събитията, той изпитва силен стрес. Несъзнателно е убеден, че ще съумее да удовлет-
вори нуждите си само като контролира всички аспекти на живота си и заобикалящата
го среда. С годините околните започват да негодуват и той се изпълва с неприязън към
самия себе си заради онова, което първоначално е било отчаяна реакция към емоцио-
налното лишение. Подтикът за контролиране не е присъщо качество, а механизъм за
справяне.
Потискането на емоциите също е по-скоро механизъм за справяне, отколкото твърдо
установено качество. Нито един от възрастните, които интервюирах за книгата, не можа
да отговори утвърдително на следния въпрос: Когато бяхте дете и се чувствахте тъжен,
разстроен или гневен, имаше ли с кого да поговорите – било то и човекът, предизвикал
негативните емоции? За четвърт век клинична практика, включително десет години в
палиативно отделение, нито веднъж не съм срещнал човек с рак или друго хронично
заболяване, който да каже Да. Много деца израстват с такава обусловеност не заради
лоши намерения на родителите си, а защото последните се чувстват застрашени от тре-
вожността, гнева и тъгата на детето си или просто са твърде заети, или изтормозени, за
да им обърнеш внимание. Баща ми/май/га ми имаше нужда да бъда щастлив – това е
елементарната формула, с която много деца, бъдещи стресирани, потиснати или болни
възрастни, се приучават да потискат емоциите си.

Джил – жена от Чикаго, работеща в сферата на киното и диагностицирана с рак на

яйчниците в напреднал стадий, признава, че е перфекционист. Нейна приятелка ми раз-
каза, че през годината преди откриването на заболяването е била притеснена, защото е
наблюдава стреса, на който била подложена Джил.
– Имах чувството, че щетите няма да са само психологични – сподели тя. – Преди 3
години Джил се включи в екипа за един видеоклип. Продуцентската компания не се
справяше добре. Работата се превърна в кошмарно изживяване за Джил, защото нейните
очаквания бяха да завърши проекта, както трябва. Щом беше приела, значи продуктът
трябваше да бъде с много високо качество. Отделяше три, пет пъти повече време, от-
колкото предвиждаше заплащането. Мисля, че това беше сериозен подтик тялото ѝ да
каже: Не мога така.
Интервюто ми със самата Джил разкри комбинация от обезоръжаваща честност и
психологично отрицание. Тя ми разказа красноречиви истории за напрежението в отно-
шенията с родителите и партньора си, без за миг да допусне, че те биха могли да имат
общо със заболяването ѝ. Джил е на 50 години, сладкодумна жена, способна да се впуска
в лабиринт от детайли по всеки въпрос. Усетих, че така държи тревожността под конт-
рол. Дори кратките паузи от тишина в разговора като че ли я смущаваха. При първата
ни среща носеше перука, защото косата ѝ беше опадала заради химиотерапията.
Джил бе възприела майчинска роля в брака си. Съпругът ѝ Крис страдал от остро
инвалидизиращо заболяване и тя се грижела за него с майчина преданост и всеотдай-
ност. Викала лекари, ставала посред нощ, осигурявала му болногледачи през деня, до-
като самата тя била на работа. В същото време подготвяла презентация за национална
конференция и водела вечерна група за бъдещи кинотворци. Имала занимания и пос-
ледната вечер преди конференцията; приготвила багажа си в два през нощта и хванала
самолета рано сутринта.
Малко след сагата с болестта на мъжа ѝ усетила първите симптоми на рака. Контрас-

93
тът между грижите на съпруг и съпруга един за друг беше поразителен. Крис не потър-
сил никаква медицинска информация за състоянието ѝ в течение на няколко месеца;
сякаш не забелязвал страданието и отслабването ѝ, както и факта, че тя буквално живе-
ела на ибупрофен.
– Непознати в асансьора ме питаха дали съм добре – споделя Джил.
А както често става с рака на яйчниците, минали няколко месеца, докато лекарите
стигнат до вярната диагноза.
Джил разказва, че първото, което си помислила, научавайки, че има рак на яйчниците,
било: Горкият ми мъж, горката ми майка.
– Аз съм тяхна опора. Стана ми мъчно за тях, защото щяха да изгубят подкрепата ми.
Онкогинекологът обяснил на двамата съпрузи, че като се има предвид стадият на
тумора, прогнозите за петгодишна преживяемост са лоши. Крие отказал да го приеме.
– Той сякаш не го чу – споделя Джил. – Аз имах нужда да поговорим, но по пътя към
дома Крис само повтаряше как ще се борим и ще победим. Той наистина не помнеше
думите на лекаря за прогнозата – дори след това. Те просто го бяха подминали.
С наближаването на операцията Джил трябвало да се справи и с решението на майка
си да стои до нея.
– Тя нямаше да дойде. Свикнала е да бъде център на вниманието, а и не обича да лети.
Но всички ѝ дуднеха: Дъщеря ти влиза в болница, а ти няма да отидеш? И тя реши, че
трябва да се държи като майка и да дойде.
– Как се почувствахте от това решение, щом така сте виждали нещата?
– В началото се радвах, че няма да дойде. Не я исках. Знаех, че ме използва, за да се
почувства добра майка, но аз се грижа за нея още от смъртта на татко – той ме помоли.
– Бих заложил, че сте се грижили за нея от раждането си.
– Добре, от раждането си. Татко казваше: Остави я на мира. Закриляше я, дразнеше ѝ
се, но наистина я обичаше по някакъв изкривен начин. Освен това проявяваше голямо
разбиране към ограниченията ѝ и я толерираше, колкото можеше, за своя сметка. Вед-
нъж той ме взе от летището, когато се връщах от дълга командировка в Югоизточна
Азия. Бях капнала от умора. Майка ми беше учителка и татко искаше да ме закара до
училището ѝ. Да ѝ кажеш здрасти – тя те чака с всичките си ученици. Отвърнах, че
нямам желание и съм изтощена: пътуването ме изцеди – исках просто да се прибера и
да си почина сама. Направи го заради майка си. Тя много me чака. И той наистина ме
закара там, а тя ме чакаше с всичките деца, и той ме накара да сложа сламената шапка,
която си бях купила, за да ги забавлявам. Майка ми беше свикнала да я глезят през це-
лия ѝ живот и той знаеше, че тя има нужда от такива жестове. Можеше да покаже на
децата, че дъщеря ѝ е пътувала надалеч и сега се връща да я види. Изиграх ролята, за да
угодя на татко, но такива неща се случваха постоянно.
– Вие не бихте ли насърчавали децата си да отстояват себе си, а не да се грижат за
другите по такъв начин. Джил, вие имате сериозно заболяване, предстои ви операция, а
майка ви не просто идва, но и остава цял месец.
– При това е много капризна. Цял месец обикалях покрай нея. Знаете ли, вярно е
това – все се чувствам длъжна. Все за нея мисля. Говорих с приятелите си, много от тях
казваха: не се съгласявай да идва. Много пъти ми е минавало през главата – ако някое
от моите деца трябваше да се подложи на операция и не искаше аз да съм там, щях да
го приема. Е, да, ще ми се да се надявам, че биха се чувствали добре, ако съм до тях. Но
с майка ми щях да се чувствам виновна и нещастна, задето не съм се погрижила и за
нея, и това щеше да бъде още по-голям стрес за мен.

94
 Когато я питам за детството ѝ, Джил си спомня себе си не като послушно дете, а като
бунтарка.
– Не бях много добра като тийнейджърка. Баща ми казваше, че не ми пожелава да
имам дете като себе си. Доста нанагорно им идвах. Минавах за трудно дете. В универ-
ситета всичко беше наред, но просто не харесвах училището. После се омъжих – за чо-
век със сносна професия. Така че в очите на родителите ми в крайна сметка се развих
добре.
Майката на Джил почина миналата година, след интервюто. Дъщеря ѝ се чувстваше
длъжна да се грижи за нея и в смъртта ѝ. В надгробното си слово изразяваше призна-
телност, че е изминала дълъг път, за да бъде до нея след операцията ѝ за рак на яйчни-
ците.

95
 10.
РЕШЕНИЕТО НА 55-ТЕ ПРОЦЕНТА
Преди 14 години Марта, на 39 г., заминава от Финикс, Аризона, за Клиника Майо в
Рочестър, Минесота, за да потърси второ мнение. Гастроентерологът ѝ е препоръчал
отстраняване на цялото дебело черво като единствено решение за овладяване на бо-
лестта на Крон.
– Ако потвърдяха, че ми е нужна операция, бях готова да приема, но не ми се искаше –
споделя тя.
Марта страдала от епизоди на кървене от червата, анемия, висока температура, умора
и коремни болки повече от 15 години. Симптомите се появили малко след раждането на
третото ѝ дете.
– Беше много натоварен период, пълен с хаос. Съпругът ми Джери караше последен
курс стоматология в Монтана. Аз бях на 23 с 3 деца.
Децата били съответно на 4 години, 2 години и 5 месеца. Семейството нямало доходи,
така че Марта гледала други деца и поемала всякакви ангажименти, каквито успявала.
След завършването на Джери се преместили във Финикс, където той отворил стома-
тологичен кабинет.
– Просто не се чувствах добре. Трето бебе, много уморена и емоционално изцедена.
Във Финикс бях съвсем сама. Като начало изобщо не исках да идваме тук. Исках да
живея в Монтана. А истината е, че една вечер той ми изневери и това съвсем ме срина.
Тогава се появиха болките в корема.
Няколко месеца по-късно двамата се върнали в Монтана за церемонията по завърш-
ването на Джери.
– По това време вече имах кръвоизливи от дебелото черво. Веднага ме приеха в бол-
ница, защото свекърва ми работеше в клиника и видя, че не съм добре. Тогава ми пос-
тавиха диагнозата.
Болестта на Крон е една от двете основни форми на възпалителна болест на червото
(ВБЧ); другата е улцерозният (язвен) колит. И двете се характеризират с възпаление на
дебелото черво, но протичат по различен начин. При по-често срещания вариант – ул-
церозния колит, възпалението започва от ректума и се разпространява нагоре. Въз-
можно е да засегне целия колон. Възпалението е постоянно, но се ограничава в лигави-
цата – повърхностния слой на чревната стена.
При болестта на Крон възпалението прониква в цялата стена на червото. Най-често
засегнати са хълбочното черво (илеум) – третата, крайна част на тънкото черво, и обод-
ното черво (колон, основната част на дебелото черво), но проблемът може да се прояви
във всяка част на храносмилателната система – от хранопровода до дебелото черво. За
разлика от улцерозния колит, болестта на Крон пропуска някои области, така че здра-
вите тъкани се редуват с болни. В някои случаи ВБЧ е свързана с възпаления в ставите,
очите и кожата.
Симптомите на ВБЧ зависят от засегнатата зона. И в двете форми се срещат диария и
коремни болки. Пациентите изпитват нужда да дефекират многократно през деня или
дори страдат от инконтиненция. При засягане на колона се наблюдават кървави изпраж-
нения или дори кръвоизливи, както в случая на Марта. Възможно е повишаване на тем-
пературата и загуба на тегло, особено при болестта на Крон. Понякога настъпват и други

96
усложнения като фистули, породени от възпалителните процеси – тунели от червата
към други органи като кожата или, да речем, влагалището.
ВБЧ обикновено е болест на младите хора. Въпреки че може да се прояви на всяка
възраст, най-често засегнати са хора от 15 до 35 години.
Марта била настанена в болница, където симптомите бързо се успокоили под влия-
нието на кортизона. Скоро след изписването обаче отново прокървила и се наложило да
я приемат повторно.
– Преляха ми кръв, но когато стана време да ме изпишат, пак получих кръвоизлив.
Този път изпаднах в шок. Лежах в интензивното отделение. Когато излязох, опитах да
събера живота си. Осъзнах, че вероятно не ми се иска да се върна при брака и дома си.
Не ми хрумваше друга причина да получавам кръвоизливи всеки път, когато стане
време да напусна болницата. Защо просто не напуснех съпруга си? Сега си мисля, че
може би просто съм била твърде млада. Истината е, че когато в крайна сметка се приб-
рах вкъщи, той пак завърза афера. Казах си: Това е. Тръгвам си. И трябваше да го нап-
равя, но останах. През следващите 3-4 години бях все болнава. Чувствах се много умо-
рена. Най-голямото дете, което трябва да е било на 5, ми помагаше за другите, защото
през повечето време имах нужда да спя.
– Какво правеше мъжът ви през това време? Как изглеждаше връзката ви?
– Винаги съм правила компромиси. Той е избухлив човек и аз се боях от него, физи-
чески ме плашеше. Никога не ми е посягал, но крещеше, заплашваше и се държеше аг-
ресивно. Освен това много пиеше. Веднъж ме унижи пред децата, което никак не беше
хубаво. Стоеше пред мен и ми крещеше. Аз страдах мълчаливо, а той е невероятен ма-
нипулатор. Винаги обръщаше всичко срещу мен. Караше ме да се чувствам несигурна.
Понякога не ми се вярваше как успява да изкара всичко моя вина.
– Някой казвал ли ви е, че може да има връзка между стреса и заболяването ви?
– Не. Никое медицинско лице не е намеквало подобно нещо. Но в анкетата на Майо
имаше интересни въпроси: Случило ли се е/случва ли се нещо значимо през последната
година? Помня, че си помислих: Хеле, за първи път някой се интересува какво се случва
в живота ми. Това беше много важно за мен.
Медицинската наука определя ВБЧ като идиопатично заболяване, т.е. с неизвестна
причина. Наследствеността играе роля, но не основна – едва около 10-15% от пациен-
тите имат други случаи в семейството. Рискът се оценява на 2 до 10% при наличието на
диагностициран роднина от първо коляно103. Много от пациентите интуитивно долавят
връзка между заболяването си и стреса, както Марта по повод кръвоизливите. Изслед-
ванията сочат, че повечето хора с възпалителна болест на червото смятат, че стре-
сът има голямо значение за появата на заболяването 104.
В случая на Марта непосредственият стресор през последната година преди посеще-
нието ѝ в клиника Майо било заминаването на двете ѝ дъщери, които напуснали дома,
за да следват в университети в Калифорния. Тя разчитала на емоционалната им подк-
репа. Продължавало емоционалното насилие от страна на съпруга ѝ, който междувре-
менно заменил пиенето с хазарт. След заминаването на момичетата операцията станала
неизбежна. Едва по-късно, с помощта на психотерапия, Марта осъзнала колко незряла
и зависима е била в емоционално отношение.

103
Malcolm Champion et al., eds. Optimal Management of IBD: Role of the Primary Care Physician. Toronto: The Medicine
Group, 2001.
104
G. Moser et al. „Inflammatory Bowel Disease: Patients’ Beliefs about the Etiology of Their Disease – A Controlled Study”.
Psychosomatic Medicine 55 (1993), 131, cited in R. Maunder. „Mediators of Stress Effects in Inflammatory Bowel Disease: Not
the Usual Suspects”. Journal of Psychosomatic Research 48 (2000), 569-77.

97
 Тим – 52-годишен мъж с улцерозен колит, признава, че страда от непреодолима пот-
ребност да угажда на хората:
– През голяма част от времето се мъча да се харесам и да впечатля другите, вместо да
се гледам навътре в себе си.
Той има двама по-големи братя. Никой от тях не е направил кариера. Единият се е
оженил наскоро, след 50-ата си година. Майка им била критична към братята му и Тим
полагал много усилия да избегне същото отношение.
– Чувствам се като идеален син, който се е оженил, има къща с бяла оградка и три
деца. Може би в известен смисъл несъзнателно съм се опитвал да угодя на майка си.
Изследване сред пациенти с улцерозен колит от 1955 г. установява, че майките им
били властни и склонни да приемат ролята на мъченици 105. Никой не решава съзна-
телно да се държи като мъченик пред децата си или да ги контролира във всичко. Една
по-неосъдителна формулировка би гласяла, че детето се е възприемало като отговорно
за емоционалното страдание на майка си.
Тим е педант и обръща голямо внимание на детайлите.
– Вманиачава се в организацията за всяко нещо – споделя съпругата му Нанси. – влу-
дява ме, като ме пита за сроковете ми за един или друг ангажимент и ми напомня да не
забравя нещо.
Изследването от 1955 г., което обхваща над 700 души с улцерозен колит, заключава,
че голяма част от пациентите показват характеристики на обсесивно-компулсивно раз-
стройство като подреденост, пунктуалност и добросъвестност. Успоредно с тези
качества сдържана афективност [изразяване на емоции], свръхинтелектуализиране,
строго отношение към морала и стандартите на поведение... Подобни черти на ха-
рактера описват и пациентите с болестта на Крон106.
Тим споделя, че е много критичен към другите и към себе си – поредното качество,
за което се упреква:
– Аз съм перфекционист и като че ли съм лишен от естествено човешко съчувствие.
По-скоро съм студен. От 15 години не съм отсъствал от работа дори когато тичах до
тоалетната по 12 или 15 пъти на ден, с кървене. Вчера един служител си взе почивен
ден, защото предната вечер кучето му починало. Първата ми мисъл беше: Моля? Не е
на работа, защото кучето му е умряло? Та това е само куче. Защо ще отсъства? Ня-
кои колеги попитаха: Ти никога ли не си имал куче? Сърцето ти да не е от камък? Но
аз просто не ги разбирах.

***

Д-р Дъглас Дросман е световноизвестен гастроентеролог, професор по медицина и

психиатрия от Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил. Редактор е на списание
Гастроентерология – официалното издание на Американската асоциация по гастроен-
терология, и водещ застъпник за разглеждането на чревните заболявания като следствие
не само на нарушена физиология, но и на стрес. Автор е на основополагаща статия по

105
G. L. Engel, as paraphrased in G. F. Solomon et al. „Immunity, Emotions, and Stress”. Annals of Clinical Research 6 (1974),
313-22.
106
G. L. Engel. „Studies of Ulcerative Colitis III: The Nature of the Psychological Process”. American Journal of Medicine 19
(1955), 31, cited in A. Watkins, ed. Mind-Body Medicine: A Clinician’s Guide to Psychoneuroimmunology. New York: Churchill
Livingstone, 1997, 140.

98
въпроса. Въз основа на клиничните доклади, анализа на съществуващата научна лите-
ратура и клиничния опит смятам, че са налице най-малкото косвени доказателства,
че психологичните фактори влияят на уязвимостта и активността на заболяването.
Най-вероятният механизъм да се случи е чрез психо-имунологични пътища – пише той
през 1998 г?107
Възпалението при ВБЧ е резултат от нарушена имунна активност в червата. Освен че
участват в храносмилането и усвояването на вещества, тези органи са също една от ос-
новните бариери в организма. Всичко, което навлиза в храносмилателната система,
просто преминава през нея и все още принадлежи на външната среда. Едва когато про-
никнат през лигавицата на дебелото черво, веществата и микроорганизмите действи-
телно навлизат в тялото. Тъй като защитната функция на чревните тъкани играе важна
роля за здравето, те разполагат със своя собствена, локална имунна система, която дейс-
тва координирано с цялостните имунни защити на организма.
Възпалението е изкусен процес, чрез който тялото изолира и унищожава вредните
организми и частици. Тъканите набъбват и в тях нахлуват множество имунни клетки и
антитела. За да осъществява предпазната си роля, лигавицата на дебелото черво се на-
мира в състояние на постоянно контролирано и дирижирано възпаление 108. Това е нор-
мално състояние за здравите хора.
Силните унищожителни сили на имунния апарат трябва да бъдат стриктно регули-
рани и поддържани в такъв баланс, че да изпълняват защитните си функции, без да вре-
дят на деликатните тъкани, с чието опазване са натоварени. Едни вещества насърчават
възпалението, други го възпират. Ако балансът се наруши, може да настъпи заболяване.
Намалената способност на червата да предизвикват възпалителна реакция е покана за
животозастрашаващи инфекции. От друга страна – невъзможността за овладяване на
възпалението излага чревната тъкан на опасност от самонараняване. Основната анома-
лия при ВБЧ изглежда точно такъв дисбаланс на провъзпалителните и противовъзпа-
лителните молекули в чревната лигавица, по думите на една статия. Емоционалните
влияния, действащи по нервните и имунните пътища на суперсистемата ПНИ, могат да
наклонят везните в полза на възпалението. Както посочват канадски учени: Много, ако
не и всички аспекти на чревната физиология се регулират от невроимунни фактори.
Емоциите имат дълбок ефект върху нервната система. Тя от своя страна е тясно свър-
зана с регулацията на имунните реакции и възпалителните процеси. Невропептидите –
протеини, секретирани от нервните клетки, които насърчават или потискат възпалени-
ето, се откриват в голяма концентрация в червата, и по-специално в зоните, уязвими за
ВБЧ. Те участват както в регулацията на локалните възпаления, така и в стресовата ре-
акция на тялото. Невропептидът субстанция Р например е мощен стимулатор на въз-
палението, защото подтиква определени имунни клетки да освобождават възпалителни
вещества като хистамин, простагландини и др. Имунните клетки в червата са тясно
свързани с невроните. Хроничният емоционален стрес може да провокира възпалителна
болест в червата чрез посредничеството на суперсистемата ПНИ и активирането на про-
възпалителните молекули вследствие на стреса.
Чревният тракт е нещо много повече от храносмилателен орган. Той представлява
сетивен апарат със собствена нервна система, тясно свързана с емоционалните центрове

107
D. A. Drossman. „Presidential Address: Gastrointestinal Illness and the Biopsychosocial Model”. Psychosomatic Medicine
60 (1998): 258-67.
108
S. R. Targan. „Biology of Inflammation in Crohn’s Disease: Mechanisms of Action of Anti-TNF-Alpha Therapy”. Canadi-
anjournal of Gastroenterology: Update on Liver and Inflammatory Bowel Disease, vol. 14, supplement C (September 2000).

99
в мозъка. Всеки интуитивно разбира смисъла на израза Сви ми се коремът, описващ
стресиращи събития. Мнозина си спомнят болките в корема на тревожното дете. Вът-
решните усещания – приятни и неприятни, са част от нормалната реакция на тялото към
заобикалящия свят. Те ни помагат да интерпретираме случващото се наоколо и ни под-
сказват, когато се намираме в опасност. Гаденето, болката или топлото успокояващо
чувство в корема са все усещания, с чиято помощ се ориентираме в смисъла на събити-
ята.
Чревният тракт секретира собствени невротрансмитери и се влияе от цялостната ен-
докринна система на организма. Освен това червата са важна част от бариерата на тя-
лото срещу вредни вещества и играят основна роля в имунната защита. Тяхното функ-
циониране е неразривно свързано с психичните процеси, които във всеки един момент
преценяват и реагират на дразнители от околната среда. Способността на чревната тъ-
кан да съхрани целостта си е силно зависима от психологичните фактори, а съпротиви-
телният ѝ капацитет, включително срещу злокачествени изменения, е подвластен на
емоционалния стрес. Известно е, че памукоглавите тамарини – вид маймуни от Новия
свят, развиват улцерозен колит и рак при попадане в плен и затваряне в клетка 109. Ита-
лианско изследване от 1999 г. показва, че при улцерозен колит дългосрочният стрес
повишава риска от влошаване за месеци или години 110.
През 1997 г. д-р Ноел Хършфилд – гастроентерологът от Калгари, чието навременно
писмо до редактора преди години разпали собствения ми интерес към психоневроиму-
нологията – публикува статия в Канадския журнал по гастроентерология. В нея той
изтъква, че в клиничните изпитвания на медикаменти за възпалителна болест на червото
се наблюдават случаи на плацебо ефект от порядъка на 60%, а при други изследвания,
сравняващи наркотични болкоуспокояващи с плацебо, броят на пациентите, постигнали
ефекта на плацебо, съставлява 55% от реакциите. Същото ниво от 55% се наблюдава и
при изпитвания на антидепресанти. Оттам идва и т.нар. правим на 55-те процента.
Повечето хора възприемат плацебото като номер на въображението или триумф на
съзнанието над материята. Но макар провокиран от мисъл или емоция, ефектът е изцяло
физиологичен. Става въпрос за активиране на неврологични и химични процеси в тя-
лото, които намаляват симптомите и подпомагат излекуването.
Д-р Хършфилд изказва предположението, че би било полезно да изследваме особе-
ностите на хората, които се повлияват благотворно от плацебо. Що за личности са те? в
каква среда живеят? Има ли нещо в досегашния им опит, което способства такава реак-
ция? Какъв живот водят? Доволни ли са от съществуванието си, от детството, от брака,
от връзките си в обществото? все въпроси, които малцина лекари задават на пациентите
си, независимо дали състоянието им се подобрява, или влошава. Но когато бъдат зада-
дени, отговорите им са истинско откровение. Статията на д-р Хършфилд завършва с
едно разумно – макар и радикално за днешния медицински климат – предложение:
Може би трябва да включим в подготовката на колегите и сътрудниците си обучение
за психосоциалните аспекти на болестта, за психодинамиката на лечението и биохи-
мията на оздравяването; да ги научим, че не всички страдания на човечеството могат
да бъдат изцерени с поредната ендоскопия, биопсия или друга „високотехнологична“
процедура, която само потвърждава, но не лекува111.

109
Drossman. „Presidential Address”, 265.
110
S. Levenstein et al. „Stress and Exacerbation in Ulcerative Colitis: A Prospective Study of Patients Enrolled in Remission”.
American Journal of Gastroenterology 95, no. 5, 1213-20.
111
Noel Hershfield. „Hans Selye, Inflammatory Bowel Disease and the Placebo Response”. Canadian Journal of Gastroenter-
ology 11, no. 7 (October 1997): 623-24.

100
 Моят приятел Тибор получи епизод на улцерозен колит – първи и единствен сериозен
пристъп в неговия случай – в период на неистово чувство на безнадеждност, страх и
мрачни предчувствия. Малко след 20-ата си година, скоро след смъртта на баща си, той
неочаквано се сблъска с отговорността да издържа майка си и да се грижи за по-малката
си сестра. Майка му, която беше с влошено здраве, беше освободена от работа и нямаше
много надежди, че ще намери друга.
– Не си представях как бих могъл да имам личен живот – спомня си той.
В един момент вдигнал температура и постъпил в болница с кръвоизлив от дебелото
черво.
– Назначиха ми стероиди. Лежах в болницата три седмици, но веднага след началото
на терапията се почувствах по-добре и започнах да се радвам на сестрите. Това беше
преди орязването на бюджетите на болниците, когато сестрите имаха повече време за
пациентите. Лекарите вещаеха куп мрачни прогнози за бъдещето – болест, рак, какво
ли не. Не и аз, рекох си. Заех се да чета по темата и срещнах предположения за психо-
логичните причини за улцерозния колит и връзката му със стреса. Намерих си книга с
техники за релаксация. Лягах и следвах инструкциите. Нали се сещащ – отпуснете пръс-
тите, отпуснете краката, отпуснете тялото. Не приемах дълго лекарства – само в болни-
цата. Препоръчваха ми разни диети. Мислех си, че не искам да живея така. Реших, че
ще взема нещата в ръце, каквото ще да ми коства. Освен това реших, че няма да позволя
стресът да надвие и съзнателно правех всичко възможно, за да го намаля. Тридесет го-
дини оттогава не съм получавал сериозни пристъпи освен леки, редки епизоди на диа-
рия или кървене. И нито веднъж не се е налагало да вземам лекарства или да търся ме-
дицинска помощ за тях.
Това не идва да покаже, че решението при ВБЧ е да легнем и да отпуснем пръстите
на краката. Важното в опита на моя приятел беше незабавното му решение да поеме
контрол над ситуацията.
Както напомня д-р Хършфилд, решението за възпалителната болест на червата може
би няма да дойде нито от най-новата технология, нито от някое чудодейно лекарство, а
от насърчаването на способността на пациента да се излекува: решението на 55-те про-
цента.

101
 11.
ВСИЧКО Е В ГЛАВАТА
Патриша е изпълнена с неподправен гняв:
– Бясна съм на лекарите. Държат се снизходително. Говорят ми покровителствено.
Казват ми в очите, че се преструвам. Настояват да спра да търся други мнения. Обясня-
ват ми, че не усещам болка.
През 1991 г. 28-годишната продавачка се подложила на операция за отстраняване на
жлъчния мехур, но коремната болка останала.
– Получавах т.нар. мними жлъчни кризи. Пак усещах онази болка, сякаш някой те е
напомпал с въздух. Усилваше се, накрая повръщах и се поосвествах. Отивах в спеш-
ното, а там ми казваха: Нямаш жлъчка, не може да изпитваш такива симптоми. После
започнах да развивам непоносимост към различни храни и по-често да получавам диа-
рия.
След множество прегледи и изследвания Патриша била диагностицирана със синд-
ром на раздразненото черво (СРЧ). За медицината това е функционално разстройс-
тво – ще рече, състояние, при което симптомите не могат да се обяснят с анатомични,
патологични или биохимични аномалии, нито с инфекция. Лекарите са свикнали да вър-
тят очи при вида на пациент с функционални симптоми, защото за тях това е кодова
дума за всичко е в главата. В това впрочем има доза истина. Преживяването на пациента
отчасти действително е в мозъка – но както ще видим, не в пейоративния и пренебре-
жителен смисъл, който много специалисти влагат в този израз.
В медицинската история на Фиона и опита ѝ по спешните отделения откриваме пора-
зителни сходства. Нейният жлъчен мехур също бил премахнат малко след 20-ата ѝ го-
дина, през 1989 г., но коремните болки не изчезнали.
– Оттогава все ме боли. Влудяващ, остър спазъм, за който са правени всички въз-
можни изследвания и пак нищо. Затова ми поставиха диагноза СРЧ. Нямам диария и
констипация, само болка високо горе.
– Строго погледнато, това не е СРЧ – отбелязвам аз.
– И аз това казвам. Едно време го наричаха еластично черво, сега е СРЧ. Един лекар
в Торонто ми постави диагнозата. Правиха ми гастроскопия, рентген с бариева каша,
даваха ми всякакви лекарства. Пробваха ме с 3-4 различни медикамента. Хапчетата
обаче не помагаха. Минават месеци без пристъпи, после се появяват. Някои продължа-
ват по две минути, други – с часове, и не мога да мръдна от болка. Остри, абсолютни
болки като спазъм. Спирам да дишам, толкова са силни. Напоследък станаха доста
тежки. Някой пристъп може да трае час, но сякаш е година. Когато бях в Торонто, не
знаеха какво ми има. Приеха ме в болница и ми сложиха система с демерол 112, така че
при пристъп да мога сама да го регулирам. Сестрите казваха, че само търся внимание и
наркотици, защото съм пристрастена. Аз отвръщах: Тогава го спрете. Бездруго само ме
приспива, неми помага по друг начин. Мразя го.
Въпреки че коремната болка е характерна за синдрома на раздразненото черво, спо-
ред съвременната дефиниция за заболяването тя сама по себе си не е достатъчна за пос-
тавяне на диагноза. Приема се, че пациентът има СРЧ, ако при липса на друга патология

112
Демерол (меперидин) – наркотично обезболяващо лекарство. – Бел. прев.

102
има коремни болки заедно с нарушения на функцията на червата като диария или конс-
типация113. Симптомите варират при различните хора и дори при един и същи човек в
различни моменти. Смущенията при Патриша например не следват определен модел.
– Ту имам запек, ту диария. Общо взето, няма средно положение. Минават дни, без
да ходя до тоалетна, а когато отида, имам разстройство. Понякога ходя по няколко пъти
на ден, друг път вися по три часа в тоалетната. Единственото постоянно нещо е липсата
на постоянство. Понякога е като експлозия, друг път не е.
Често се наблюдават и други симптоми, макар и не решаващи за диагнозата. Не е
необичайно пациенти със СРЧ да описват изпражненията си ту като твърди, грапави и
топчести, ту като редки и воднисти. Някои се напъват, но усещат, че не са изпразнили
докрай червото. Често съобщават за отделяне на слуз при дефекация. Нерядко се среща
усещане за подуване и разширяване (дистензия) на корема.
Смята се, че СРЧ засяга до 17% от населението в индустриалния свят и е най-честата
причина за посещение при гастроентеролог. Любопитно е, че повечето хора с типични
симптоми изобщо не се консултират с лекар.
Инстинктивният дискомфорт на медиците от всяка несигурност усложнява неимо-
верно живота на пациенти като Патриша и Фиона. Ние очакваме хората да боледуват
със симптоми, стриктно отговарящи на определени категории, u да показват недвусмис-
лени патологични находки. Както посочва гастроентерологът Дъглас Дросман: Преди
40 години медицинският социолог Рене Фокс отбелязва, не един от най-трудните пре-
ходи за студентите по медицина е да приемат неизбежната несигурност в медицинс-
ката практика. Биомедицинският модел обаче поражда несигурност за онези често
срещани състояния, които не се обясняват с подлежащо заболяване 114. Въпросната не-
сигурност произтича от вроденото ни недоверие към историята на пациента, когато тя
не съвпада с безспорните данни от физически прегледи, скенери, рентгени, кръвни изс-
ледвания, скопии, биопсии и електродиагностични инструменти. В такива случаи лека-
рите често пренебрегват симптомите. Нещо повече: някои обвиняват пациента, че търси
рецепта или внимание, че се държи невротично или манипулативно. Пациентите със
СРЧ, както и тези със синдром на хронична умора и фибромиалгия, често се оказват в
такова положение.
Магда – самата тя лекар – знаела, че няма смисъл да ходи в спешното отделение за-
ради силните коремни болки, които изпитва. Нейната диагноза също е синдром на раз-
дразненото черво.
– Имах предимно болки и подуване. Никой не откриваше проблем, затова го кръс-
тихме СРЧ. Направиха ми колоноскопия и всичко, каквото трябва. Просто нямаше
какво да намерят. Може да се каже, че диагнозата беше поставена по метода на изключ-
ването. Не минаваше и ден, без да ме боли корем. Понякога лягах на пода в кабинета,
слагах загряващи компреси и се чудех как ще изкарам до края на деня и как ще се при-
бера вкъщи. Болката беше изключително силна и се случваше често. Коремът ме болеше
през осемдесет-деветдесет процента от времето. Нямаше и ден, в който да не се е поя-
вила докъм средата на следобедните часове – и това години наред! Сигурна съм, че друг
на мое място би посещавал често спешното отделение, но аз предпочитам да стоя далеч
оттам, защото знам какво се случва. Не мисля, че някой щеше да ми помогне. Затова не
ходех; не защото болката не беше достатъчно силна.

113
Y. Ringel and D. A. Drossman. „Toward a Positive and Comprehensive Diagnosis of Irritable Bowel Syndrome”. Med-
scapegastro journal 2, no. 6 (26 December 2000).
114
Drossman. „Presidential Address”, 259.

103
 В случаите, когато симптомите не се приписваха на въображението на пациента, бол-
ките при СРЧ – и недиагностицираните коремни болки изобщо – доскоро се отдаваха
на некоординирани съкращения на червата, откъдето идваше и изразът еластично
черво. Вече е потвърдено, че дисфункцията не е ограничена единствено до храносмила-
телния тракт. Ключов фактор е начинът, по който нервната система възприема, оценява
и интерпретира болката.
Новото разбиране за коремните смущения беше предшествано от няколко наблюде-
ния. От особен интерес бяха находките при електроенцефалографски и томографски из-
следвания на мозъка. При изкуствена дистензия (разширяване) на части от червата отк-
ликът в мозъка при хора с функционални коремни болки показва характерна разлика
спрямо мозъчната активност при участници без оплаквания 115.
Болката от дистензията на колона и други части на червото може да се изследва и
чрез вкарване на ендоскоп в дебелото черво и раздуване на прикрепено към сондата
балонче. При такива изследвания групите на пациенти с функционални оплаквания ясно
показват хиперчувствителност към разширяването. Те съобщават, че болката е много
сходна с обичайната. Едно изследване сравнява ефектите от изкуственото раздуване при
пациенти със СРЧ и контролна група от участници без оплаквания. Раздуването с ба-
лонче от 60 м причинява болка у 6% от контролната група и у 55% от пациентите със
СРЧ... Изчисленото напрежение в чревната стена при различни обеми е сходно в двете
групи. Болката, свързана с напрежението в стената обаче, е близо 10 пъти по-
честа в групата със СРЧ.116
Успоредно с това се провеждат наблюдения в други части на храносмилателната сис-
тема – от хранопровода до тънкото черво. Изглежда, при функционална коремна болка
физиологичните сигнали от червата се предават чрез нервната система и се получават в
мозъка изменени. Разкрива се ново поле за изследване на пациенти с подобни разст-
ройства – пише д-р Дросман. – След като десетилетия наред търсихме отликите
между пациентите със СРЧ и здравите по отношение на стомашно-чревната физио-
логия, започваме да откриваме разлики и в мозъчната физиология.
С помощта на позитрон-емисионната томография (ПЕТ) може да се измери актив-
ността в различни области на мозъка, като се отчитат вариациите в кръвотока. Изобра-
женията показват в коя част на мозъка се регистрира отклик при дистензия на ректума
и дори само при очакване за такава. Учените установяват, че при пациентите със СРЧ
се активира челният дял на мозъчната кора (префронталният кортекс), но това не се
наблюдава в контролната група 117.
Префронталният кортекс е областта, в която мозъкът съхранява емоционалните спо-
мени. Той интерпретира физическите и психичните дразнители в светлината на досе-
гашния опит, който може да стига чак до бебешка възраст. Активацията в тази част на
мозъка означава, че е настъпило събитие с емоционална значимост. При хора, страдащи
от хроничен стрес, челният дял и свързаните с него структури са постоянно нащрек.
Активирането им не е въпрос на съзнателно решение, а резултат от автоматично задей-
стване на отдавна програмирани нервни пътища.
Друго изследване показва по-големи амплитуди в мозъчните вълни, предизвикани от
звукови дразнители, у пациенти със СРЧ, отколкото в контролната група, което отново

115
Ibid.
116
E. A. Mayer and H. E. Raybould. „Role of Visceral Afferent Mechanisms in Functional Bowel Disorders”. Gastroenterology
99 (December 1990): 1688-1704.
117
Drossman. „Presidential Address”, 263.

104
показва физиологична хипербдителност 118.
Как се обясняват тези промени в реакциите на нервната система? Отговорът ни се
разкрива, когато разгледаме не само органите, а живота на хората. Оказва се, че много
от пациентите с чревни заболявания и особено тези със СРЧ и други функционални на-
рушения някога са били малтретирани.
В изследване на пациентки в Клиниката по гастроентерология към Медицинския уни-
верситет на Северна Каролина, проведено през 1990 г., 44% от жените споделят за сек-
суално и/или физическо насилие. При малтретираните пациентки се наблюдава 4
пъти по-висок риск от тазови болки, 2 до 3 пъти повече некоремни симптоми (напр.
главоболие, болки в гърба, умора), както и повече хирургични интервенции в живота119.
По-ново проучване в същия център показва, че две трети от интервюираните жени са
преживели насилие от физически или сексуален характер, или и двете. Отново при мал-
третираните пациенти има по-голяма вероятност от различни интервенции – операции
за отстраняване на жлъчката, хистеректомии и лапаротомии. При тях се наблюдава и
повече болка, соматични симптоми извън стомашно-чревния тракт, лечение на легло,
психологичен дистрес и функционални нарушения в сравнение с пациентите, които не
са претърпели сексуално насилие120.
От само себе си се вижда, че пряката физическа травма – тежко увреждане на мозъка,
прекъсване или нараняване на нерв – може да доведе до физиологични смущения в нер-
вната система. Но по какъв начин психичната травма оказва ефект върху възприятието
за болка?
Нервната система на чревния тракт съдържа около сто милиона нервни клетки – само
в тънкото черво броят им е равен на този в целия гръбначен мозък! 121 Те не само коор-
динират преработката и усвояването на хранителните вещества и отделянето на ненуж-
ните, но и формират част от сетивния апарат. Храносмилателната система реагира на
емоционалните дразнители с мускулни съкращения, промени в кръвотока и секреция на
множество биологично активни вещества. Тази неразривна връзка с мозъка играе клю-
чова роля в борбата за оцеляване. Когато се наложи, например, големи количества кръв
могат в миг да се пренасочат от червата към сърцето и мускулите на крайниците.
Храносмилателният тракт от своя страна е богат на сетивни нерви, пренасящи инфор-
мация към мозъка. Противно на доскорошните схващания, нервните влакна от червата
към мозъка значително превъзхождат по количество онези в обратна посока 122.
Мозъкът предава към стомашно-чревния тракт данни от сетивните органи като очите,
кожата и ушите, или по-точно, подава им интерпретацията на тези данни, извършена
в емоционалните му центрове. Сигналите, които храносмилателният тракт изпраща об-
ратно към мозъка, пораждат вътрешни усещания, които понякога долавяме и съзна-
телно. Загубата на вътрешните усещания прави света по-опасен за нас.
Очевидно животът би бил непоносим, ако усещахме всяко микросъбитие в тялото си.
Храносмилането, дишането, кръвообращението и много други процеси трябва да се
случват, без да се натрапват на съзнанието. Необходим е праг, под който мозъкът не
регистрира усещане; ниво, под което дразнителите се приемат за незабележими, а над

118
Lin Chang. The Emotional Brain, in Diagnosis and Management of Irritable Bowel Syndrome. Oakville: Pulsus Group, 2001,
2. Highlights from a symposium held during Canadian Digestive Diseases Week, Banff, Alberta, 26 February 2001.
119
J. Lesserman et al. „Sexual and Physical Abuse History in Gastroenterology Practice: How Types of Abuse Impact Health
Status”. Psychosomatic Medicine 58 (1996), 4-15.
120
Ibid.
121
M. D. Gershon. The Second Brain. The Scientific Basis of Gut Instinct. New York: HarperCollins, 1998, xiii.
122
Mayer and Raybould. „Role of Visceral Afferent Mechanisms in Functional Bowel Disorders”.

105
него мозъкът получава предупреждение за евентуална опасност отвън или отвътре.
Иначе казано, нужен ни е добре регулиран термостат за болката и другите усещания.
Натрупването на прекалено много болезнени преживявания може да доведе до свръх-
чувствителност на неврологичния апарат. Така психичната травма модифицира провеж-
дането на болката по гръбначния мозък от чревния тракт към мозъка. Участващите
нерви се активират от по-слаби дразнители. Колкото по-голяма е травмата, толкова по-
нисък става сензорният праг. У свръхчувствителния индивид болката може да бъде пре-
дизвикана от нормално количество газ в чревния лумен и нормално напрежение в чрев-
ната стена.
В същото време челният дял на мозъчната кора стои нащрек и реагира със стрес на
нормални физиологични процеси. При ректална дистензия пациентите със СРЧ съоб-
щават освен за по-силна болка, и за повишена тревожност, възбуда и умора в сравнение
със здравите участници. В условията на емоционален стрес активността в мозъчната
кора усилва възприятието за дистрес.
Д-р Ли Чан – доцент в Медицинския факултет на Калифорнийския университет в Лос
Анджелис и един от директорите на Програмата за невроентерични заболявания на
UCLA/ CURE, обобщава днешното разбиране на синдрома на раздразненото черво по
следния начин: външните и вътрешните стресори допринасят за развитието на СРЧ.
Външните стресори включват малтретиране в детска възраст и други патологични
видове стрес, които изменят отклика към стреса и повишават риска от СРЧ при
предразположени индивиди. По-късно за появата и обострянето на СРЧ могат да доп-
ринесат инфекции, хирургични интервенции, антибиотично лечение и психосоциални
стресори123.
Стресът несъмнено може да предизвика чревни контракции. Жени, подложени на сек-
суално насилие например, са склонни към констипация заради хронично стегнати мус-
кули на тазовото дъно, неспособни да се отпуснат при дефекация. От друга страна – при
хора, преживели силен страх, стресът може да провокира неконтролируемо изпускане.
Явлението е красноречиво илюстрирано от експеримент, в който млад бъдещ лекар се
превръща в нищо неподозиращо опитно зайче: учените замислят номер и внушават на
студент по медицина в четвърти курс, който доброволно се подлага на сигмоидоскопия,
че виждат раково образувание. Това предизвиква контракция, или спазъм, на червото,
който продължава чак до разкриването на истината. Този тип проучвания потвърждава,
че стресът влияе на функцията на колона при здрави хора и пациенти 124.
Разкритията във връзка със СРЧ важат и при други стомашно-чревни заболявания.
Освен от СРЧ, Патриша страда от киселини, които сякаш опровергават медицинските
обяснения.
– Имам мистериозен проблем, който така и не намира диагноза – казва тя с горчи-
вина. – Получавам киселини и от най-блудкавата храна. Наложи се да изключа всичко,
което има някакъв вкус. Постоянно правя изследвания, но ми казват, че съм добре... е,
един тест показа мъничко отклонение, но ми обясниха, че не може да причини такива
оплаквания. Пъхат ти онова нещо в носа и хранопровода и измерват киселинността. Ка-
заха, че е малко повече, но не толкова, че да изпитвам подобни болки. Пия пантолок от
3-4 години. Уж трябваше да махне киселините, и то само за 6 седмици. Вземам също
диовол и гавискон всеки ден. И пак имам симптоми на киселини, но докторите нищо не
откриват.

123
Lin Chang. The Emotional Brain...
124
Drossman. Presidential Address, 262.

106
 Медицинският термин за неприятното и хронично повдигане на киселини в храноп-
ровода е гастроезофагеална рефлуксна болест (ГЕРБ). През 1992 г. учени изследват
връзката между симптомите на рефлукс и стреса при пациенти с ГЕРБ. Въпреки че усе-
щането за рефлуксни киселини се увеличава при наличието на стресови дразнители,
обективните измервания на киселинността остават непроменени. Иначе казано, стресът
понижава прага на болката125.
Оглеждайки долната част на хранопровода с ендоскоп, гастроентеролог, който не поз-
нава неврофизиологията и психологията на болката, с чиста съвест би казал на Патриша,
че наблюдаваният киселинен рефлукс не може да обясни болката ѝ. Патриша от своя
страна би имала не по-малко право да се засегне от пренебрежителното отношение към
симптом, който ѝ причинява силен ежедневен дискомфорт.
С това не искам да кажа, че хората с ГЕРБ нямат киселини по-често от другите. Ве-
роятно е така, но тук отново става въпрос за проблем между мозъка и храносмилател-
ната система. Учени, сравняващи здрави хора и пациенти с рефлукс, установяват, че
налягането на езофагеалния сфинктер в покой при пациенти с ГЕРБ е по-ниско от оби-
чайното. Намалената ефективност на сфинктерните мускули води до повече епизоди на
рефлукс126.
Как е възможно умът и мозъкът да допринасят за рефлукса? Това става посредством
блуждаещия нерв, който отговаря за тонуса на мускулите на долния езофагеален сфинк-
тер. Блуждаещият нерв от своя страна се влияе от хипоталамуса. Последният, както ви-
дяхме, получава сигнали от емоционалните центрове в мозъчната кора, податливи на
стреса. По този начин в случая на ГЕРБ ниският праг на болката се съчетава с преко-
мерно отпускане на сфинктера, като и двете явления могат да бъдат свързани със стреса.
Трите жени, с които разговарях за тази глава, описаха сходни преживявания за бол-
ката, макар че само при Патриша констелацията от симптоми отговаря на пълните ди-
агностични критерии за СРЧ. За разлика от болшинството пациентки в изследванията в
Северна Каролина, нито една от тези жени не е страдала от сексуално или физическо
насилие в детска или зряла възраст. Как тогава да си обясним понижения болков праг?
За намаляването на болковия термостат на нервната система не е необходимо да
има насилие; хроничният емоционален стрес е достатъчен, за да понижи прага на бол-
ката и да предизвика хипербдителност на мозъка. Насилието е сред водещите фактори,
но съществуват и други потенциални източници на стрес за растящото дете – по-фини
и невидими, но все така вредни. Подобно напрежение може да се открие у много се-
мейства, в които родителите обичат децата си и биха се ужасили от самата мисъл да им
посегнат. Деца, които не са били малтретирани по никакъв начин и дори са се чувствали
обичани и закриляни, могат да имат преживявания, влияещи на физиологията на болко-
вата перцепция и чревната функция.
В случая на Магда и нейните силни коремни болки непосредствените стресори били
свързани с работата. По това време тя работела в болница в Ню Йорк. Директорът на
лабораторията неотдавна бил напуснал, а Магда не била в добри отношения с наслед-
ничката му.
– Новата шефка ме нарочи от самото начало. Като се замисля, вероятно от първия ден
е търсела начин да се отърве от мен. Беше изключително неприятна, напрегната, гадна

125
L. A. Bradley et al. „The Relationship between Stress and Symptoms of Gastroesophageal Reflux: The Influence of Psycho-
logical Factors”. American Journal of Gastroenterology 88, no.l (January 1993), 11-18.
126
W. J. Dodds et al. „Mechanisms of Gastroesophageal Reflux in Patients with Reflux Esophagitis”. New England Journal of
Medicine 307, no. 25 (16 December 1982), 1547-52.

107
ситуация, защото обичах работата си, но мразех средата. Работех ужасно много. Отивах
в седем сутринта. Обикновено си тръгвах навреме в четири следобед, по принцип, ако
нямахме оперативка, което се случваше доста често. Никога не почивах за обяд. Носех
работа вкъщи; работех в събота и неделя. Не обръщах внимание, но това са много часове
без почивка в неимоверно напрежение, мръсна политика и ужасен страх – в моята об-
ласт, която е отмираща специалност, нямаше други работни места. А не исках да се
занимавам с обща медицина, нито да се връщам назад и да специализирам наново. Въп-
реки болката в понеделник сутрин винаги бях на линия и никога не се дънех. Не отсъс-
твах по болест. Нямаше да им дам повод да ме изхвърлят. Нямаше да ме хванат в грешка.
Не знаех какво ще правя с живота си. Отчаяно исках да напусна, но не знаех какво ще
правя.
Магда е родена в източноевропейски бежански лагер след войната. Като дъщеря на
поляци, преживели Холокоста, тя получава вторична травма от техните преживявания.
Винаги е носила тежкото бреме на вината и отговорността за страданията на родителите
си и трудностите, с които продължавали да се сблъскват. Решението ѝ да се отдаде на
медицината не било родено от собствените ѝ наклонности, а от представата ѝ за потреб-
ностите и очакванията на родителите ѝ, както и от желанието да облекчи тревогите им
за нейната сигурност.
– Ако погледнете естествените ми способности, ще видите, че ме бива в езиците и
умея да обяснявам нещата. Ако имах свободата да избирам, никога нямаше да се насоча
към медицината. Всъщност мразех много неща в нея, но се налагаше да отричам дори
пред себе си. Ненавиждах голяма част от учебния материал. На косъм бях да ме скъсат
по анатомия. Беше абсолютен кошмар. Не се оправях с висшата математика. И с физи-
ката също. Нямам такова мислене. Никога не ме е бивало в клиничната работа. Не съм
сигурна, че изобщо съм успявала да чуя диастолен шум в живота си! Просто не го умея.
Дори далак не съм палпирала – само се преструвах. Това не бяха от нещата, които можех
или имах желание да върша. Мислех си, че искам да съм лекар. Родителите ми никога
не са ми казвали, че трябва да правя това или че не трябва да правя друго. Просто често
споменаваха, че е хубаво човек да помага на другите и че дори нацистите имат нужда
от лекари.
– Да, и аз често го чувах. И за сигурността, че винаги носиш знанието със себе си.
– Точно така, и че никой не може да ти го отнеме. Че каквито и да са времената, как-
вото и да става, винаги ще има нужда от лекари. Че можеш сам да си си шеф и колко
хубаво е това. Родителите ми промиха мозъка от съвсем ранна възраст. Аз обаче станах
лабораторен учен, а не истински лекар, както родителите ми си представяха. Майка ми
не беше доволна; тя така и не разбра какво работя. Професията ми е нещо като втора
категория. Не ходя със стетоскоп на врата, не пиша рецепти, не приличам на доктор.
Само гледам проби и стъкълца. Не ми го казва в очите, но донякъде е винаги разочаро-
вана.
Когато разбрала, че конвенционалното медицинско лечение не може да ѝ предложи
кой знае какво, Магда започнала психотерапия. Потисканият от детството ѝ гняв към
родителите ѝ започнал да изплува:
– Давах на късо от интуитивния гняв към баща си, който крещеше и ме плашеше,
когато бях малка. Много по-голям проблем обаче бяха отношенията с майка ми. Мис-
лех, че са прекрасни и двете сме най-добри приятелки – тя беше моя опора и съюзник,
слушаше ме с часове, след като се приберях от училище; от всички тя ми беше най-
близка и най-добре ме разбираше. Трябваха ми много, много сеанси при терапевта, за

108
да осъзная, че тази връзка е била изключително некачествена. Със закрилническото си
отношение тя бе подкопала собствените ми устои. В резултат на това аз се чувствах
малоценна в социален аспект и в самата себе си, а тя не ми помогна да израсна и да
стана независима личност. Макар и с добри намерения, ме направи незряла. Имаше и
други неща – разказваше ми истории от Холокоста. Другите деца слушаха вълшебни
приказки, аз – за Холокоста... много неподходящи неща.
– Смятате, че е било неподходящо да научите всичко това?
– Беше неподходящо за 3 или 4-годишно дете, когато се започна. И не знам колко
голяма съм била, но не помня времето, когато не съм слушала историята как цялото
семейство едва не загинало заради мен, докато сме пресичали границата, за да избягаме
от Полша – как съм плачела у всички, освен у майка ми, но съм била прекалено тежка и
тя се спънала, и ме изпуснала в реката, и за да ме спасят от удавяне, всички се развикали
за помощ, и без малко да ги застрелят. После си изкълчила рамото и то така и не се
оправило. Родителите ми никога не казваха, че е щяло да им бъде по-лесно без дете. Те
ме искаха и ме обичаха. Но от този разказ аз пак оставах с чувството, че съм била проб-
лем.
Като се има предвид травмата на родителите и обстоятелствата, заобикалящи форми-
ращите години от детството ѝ, изборът на Магда да пренебрегне личните си наклон-
ности е бил почти неизбежен. Но това решение е предизвикало и силна уязвимост към
стрес. Убеждението, че е обвързана с работа, в която се чувства отхвърлена от новия
ръководител на лабораторията, е изигралото ролята на естествен провокатор на мъчи-
телни коремни болки. В тази ситуация тя е изпитвала същата невъзможност да утвърди
себе си, както като дете в семейния си дом. Така разбрала, че произходът на страдани-
ето ѝ е свързан с неосъзнатото потискане на гнева.
Вече отбелязахме, че вътрешните усещания са важна част от сетивния апарат на тя-
лото, които ни помагат да преценяваме заобикалящата среда и безопасността на всяка
ситуация. Те усилват перцепциите, които емоционалните центрове на мозъка намират
за важни, и предават информацията чрез хипоталамуса. Болката в корема е едно от сред-
ствата, чрез които тялото ни изпраща сигнали, които трудно можем да пренебрегнем. В
този смисъл болката също е модус на възприятие, физиологично погледнато, болко-
вите пътища канализират данни, на които не позволяваме да достигнат до нас по по-
пряк начин. Болката е могъщ вторичен модус на възприятие, който ни предупреждава,
когато първичните модуси се изключат. Тя ни дава информация, която сме игнорирали,
застрашавайки собственото си благополучие.
Детството на Фиона, чиито коремни болки първоначално били приписани на елас-
тично черво, а впоследствие – на СРЧ, не било така драматично, както на Магда. И
въпреки това откриваме силен емоционален резонанс в хроничния ѝ страх, че не е била
приемана такава, каквато е.
– Сега, вече като възрастна, искрено вярвам, че баща ми – като възрастен – никога не
ме е съдил умишлено за каквото и да било, но вечно даваше оценки и критикуваше. На
17 споделих с една приятелка в Калгари, че още не съм почнала работа, а вече се тре-
вожа, че автобиографията ми е по-слаба от тази на сестра ми и на брат ми. С татко човек
все има чувството, че трупа точки за автобиография, а не просто прави каквото обича.
– Когато не се чувствахте добре като малка, казвахте ли на родителите си? – питам
аз.
– Физически – да. Никога емоционално. Не умеех да говоря за това. Не знам защо.

109
Може би е твърде лично и интимно. Сега се понаучих. Но преди 5 години изобщо ня-
маше да приема да разговарям с вас.
По това време непосредственият стрес в живота на Фиона произтичаше от брака ѝ.
Беше с мъжа си от 8 години и имаше две деца.
– Съпругът ми страда от депресия и панически пристъпи. Има моменти на много
силна тревожност. Така е, откакто го познавам. Страхотен мъж е и много го обичам.
Има добро сърце, но грижата за него ме изтощава. Аз съм му като майка. Имам три
деца – едно на 39, едно на 6 и едно на 2 години.
– Това са проблеми, които осъзнавате. Възможно ли е болките ви да отразяват нещо
друго, на което не сте обърнали внимание? Може би не трябва да ги разглеждате като
проблем сами по себе си, а като вътрешни усещания, които ви казват нещо. Когато иг-
норирате емоционалните сигнали, тялото ви решава: Е, добре, ето ти малко физически.
Ако и на тях не обърнете внимание, вече сериозно ще загазите.
Седмица след този разговор Фиона отново се обади. Сподели, че съпругът ѝ имал
сериозен проблем с наркотици, който тя отдавна игнорирала. Потискала тревогата и
гнева си, вкопчена в детинската надежда, че той ще се откаже. След интервюто обаче
преосмислила ситуацията.
От трите жени, представени в тази глава, най-трудно детство в емоционален аспект е
имала Патриша, която страда от синдром на раздразненото черво и езофагеален реф-
лукс. Тя израснала не просто с чувството, че не я приемат, но и че изобщо е била неже-
лана.
– Знам, че не са ме искали. Не съм сигурна дали го осъзнах като тийнейджър, или като
възрастна. Мислех за разни неща, които майка ми бе казвала, и видях, че знаците са
били пред очите ми още от малка. Но тогава не съм ги разбирала. Знаех само, че не се
чувствам добре. Тя все повтаряше: Знаеш ли, ти май не си от това семейство. Сигурно
са те объркали в родилното. Казваше го с усмивка. Но хората често си дават вид, че се
шегуват, когато казват нещо сериозно.
Пациентите с раздразнено дебело черво сравнително често имат симптоми и в други
части на тялото – например мигрена. Това не би трябвало да ни учудва, ако разбираме
концепцията за прекомерната сенситизация на нервната система под влияние на стреса.
Повишената чувствителност към болка може да бъде генерализирана, както се вижда от
анамнезата на Патриша. Освен СРЧ и рефлукс тя често страда от други проблеми като
интерстициален цистит и фибромиалгия.
Изследването от Северна Каролина, което открива, че много от жените със СРЧ са
били малтретирани, установява също, че едва при 17% от тях лекарите са били запоз-
нати с травматичното им минало. Медицинският подход към заболяването практически
изключва житейската история, с което лишава лекарите от силни инструменти за изце-
ление и в същото време ги прави уязвими за притегателната сила на поредното фарма-
кологично чудо. Много показателен е отрезвяващият пример с едно неотдавнашно чу-
додейно лекарство за синдром на раздразненото черво.
На 24 октомври 2000 г. Medical Post – седмичник, четен от много лекари в Канада,
излезе с въодушевеното заглавие: Ново лекарство облекчава симптомите на СРЧ при
жени. В статията се твърдеше, че нов медикамент – алосетрон, е преминал клинични
изпитвания, доказващи неговата безопасност и добра поносимост, както и способ-
ността му бързо и значително да облекчава болката и функциите на дебелото черво
при пациенти със СРЧ, и най-вече жени с изявена диария. Цитиран бе водещ канадски
авторитет, подкрепящ лекарството и всички нему подобни, които щяха да последват:

110
Лекарите ще разполагат с потенциална терапия за СРЧ, която помага... Пациентите
със СРЧ се разочароват, че ние всъщност не знаем от какво се причиняват симпто-
мите. Някои не получават голямо облекчение.
Друг експерт, оглавяващ Медицинския факултет на канадски университет, като ехо
повтаряше положителната оценка на новото лекарство: Много вълнуващ пробив... Ня-
маме нищо друго за тях. Никой от другите медикаменти не работи. Това е решението.
Четири месеца по-рано Medical Letter – уважаван седмичен бюлетин за медикаменти,
вече беше съобщил, че алосетронът не показва никакви предимства пред стандартното
лечение. При пациенти, които усещат подобрение, то изчезваше една седмица след спи-
ране на приема. Освен това се отбелязваше, че някои жени са развили исхемичен колит –
потенциално фатално състояние, предизвикано от увреждане на чревната тъкан поради
намаляване на кръвоснабдяването и недостиг на кислород.
Алосетронът беше посрещнат с фанфари и в САЩ. През февруари 2000 г. той получи
одобрение от Агенцията по храните и лекарствата. В края на ноември – само месец след
ентусиазираната публикация в The Medical Post, Агенцията принуди производителя да
изтегли медикамента. Оказа се, че в болница са постъпили още жени с исхемичен колит,
някои от които се нуждаят от операция. Съобщено бе, че в поне един случай се е нало-
жило цялостно отстраняване на колона. Имаше и съобщения за смъртни случаи.
Когато за състояния като СРЧ се предписват медикаменти, те обикновено трябва да
се вземат с месеци или години. Винаги е рисковано да започнем още при първата му
поява в аптеките ново лекарство, чиято безопасност при дългосрочен прием не е дока-
зана. Лекарите и пациентите не бива да посягат към фармакопеята, когато са налице
толкова много сведения за влиянието на психологичните фактори върху заболяването.
Разполагаме с насърчаващи проучвания, разкриващи ползата дори от минимална пси-
хологична интервенция: Контролирано изследване на когнитивно-поведенческата те-
рапия при пациенти със синдром на раздразненото черво сочи, че осем групови сеанса
по 2 часа за период от 3 месеца води до увеличаване на броя на ефективните когни-
тивни и поведенчески стратегии и съпътстващо намаляване на коремните оплаква-
ния. Нещо повече: подобрението се запазва и при проследяване след 2 години 127.
Магда – лекарят от Ню Йорк, се е справи с парализиращите болки с помощта на пси-
хотерапия, насочена към потиснатия гняв. Освен това смени професията с друга, която
повече подхождаше на наклонностите и характера ѝ.
– Отдавна не ме боли докъм осемдесет процента от времето – разказва тя. – През
последните 2-3 месеца нещата се подобриха още повече. Неотдавна разчиствах хладил-
ника в кабинета си, където държа шишенце с бентинол [лекарство за облекчаване на
чревни спазми]. Честно, не помня кога последно съм вземала от него. Трябва да е било
преди много месеци.
Фиона реши да приеме сериозно предупрежденията на коремните болки. Напусна
съпруга си, защото стана ясно, че той няма желание да лекува зависимостта си. Пре-
мести се в друг град с двете си деца и подаде документи за развод. Вече не страда от
болки.

127
D. A. Drossman et al. „Effects of Coping on Health Outcome among Women with Gastrointestinal Disorders”. Psychosomatic
Medicine 62 (2000), 309-17.

111
 12.
ЩЕ ПОВЕХНА ОТКЪМ ГЛАВАТА
Болестта на Алцхаймер се превръща в кошмара на поколението, родено след втората
световна война. Благодарение на материалното благосъстояние и напредналите меди-
цински грижи тази група – в момента на средна възраст, ще живее по-дълго от всяка
друга сравнима група в историята. Съответно деменцията ще засегне повече от нейните
представители от всяко предишно поколение. Смята се, че през следващите 50 години
броят на канадците в старческа възраст ще се увеличи с 50%. През 1999 г. В САЩ имаше
около 4 милиона души с болестта на Алцхаймер, като годишно от нея умират около 100
000. Смята се още, че ако тенденцията продължи, през 2050 г. броят на заболелите ще
достигне 15 милиона.
С възрастта условията, водещи към деменция (от лат. безумие), стават все по-чести.
Три на сто от хората на 70 години страдат от Алцхаймер или друга форма на деменция,
а на 77 години вече са 13%. Финансовите измерения са огромни; физическото и емоци-
оналното бреме върху плещите на хората, които ги обгрижват – също. А можем ли да
си представим страданието на човека, който безпомощно наблюдава как паметта, инте-
лектът, съкровената му същност се разпадат в инфантилен хаос? Постепенно губят кон-
трол над емоционалните си реакции, речта и телесните функции, след което естестве-
ният ход на болестта завършва с обездвижване и смърт.
Това е най-лошото нещо, което може да се случи на мислещ човек Чувстваш как
всичко в теб – отвън и отвътре, се разпада – споделя пациент с Алцхаймер пред Дей-
вид Шенк, автор на Забравяне – забележителна книга, посветена на болестта на Алцхай-
мер.
Шенк цитира и Джонатан Суифт. Ирландският писател, сатирик и интелектуален ве-
ликан от XVII век в последните си години се смалява до умствен лилипут с чезнещи
спомени и разбъркани мисли. Нито чета, нито пиша, пито помня, нито разговарям –
жали той в писмо от ранните фази на деменцията си. В друго казва: Не можех да напиша
и 10 реда без грешки, както ще видиш от драскотините и петната в това писмо. Вече
неми е останал и къс от спомените.
Една от първите мозъчни структури, които засяга болестта на Алцхаймер, е хи-
покампът (наричан още амонов рог) – орган от сиво вещество, разположен в слепоочния
дял, близо до ушите. Той взема активно участие във формирането на спомени и играе
важна роля в регулирането на стреса. Известно е, че хроничното повишаване на стресо-
вия хормон кортизол може да доведе до свиване на хипокампа.
Възможно ли е ранните преживявания, потискането на емоциите и стресът през целия
живот да предразполагат към Алцхаймер? Точно това подсказват научните изследва-
ния, както и животът на хората с това заболяване, включително известни личности като
Суифт или бившия американски президент Роналд Рейгън. Експерименти с животни
насочват към любопитното предположение, че ранните взаимоотношения могат да се
окажат решаващ фактор за развиването на деменция в бъдеще. Плъхове, които са полу-
чили внимателно отношение в ранна възраст, не показват практически никаква загуба

112
на хипокампални клетки в напреднала128. Способността им да запомнят остава непроме-
нена. И обратното-при плъховете, на които никой не е обръщал внимание като малки,
се отчита по-висок риск от свиване на хипокампа и по-значително увреждане на паметта
в старческа възраст.
Що се отнася до хората, широкоизвестното проучване с монахини (Nun Study) уста-
новява силна връзка между слабите езикови умения в ранна възраст, от една страна, и
риска от деменция и преждевременна смърт в напреднала възраст. Ретроспективното
изследване анализира ръчно написаните автобиографии на група млади послушници
(бъдещи монахини), написани през първата им година в манастира, когато средната им
възраст е 23 години. Над шест десетилетия по-късно учените разглеждат автобиогра-
фичните им бележки и проверяват психичното състояние и остротата на ума на вече
остарелите монахини. Освен това всички участнички са помолени и дават съгласие за
аутопсия след смъртта си. Оказва се, че монахините, чиито младежки спомени са по-
бедни на идеи и описани с по-постен език, имат пропорционално по-висок риск да раз-
вият клиника на Алцхаймер, както и характерни патологични изменения в мозъка129.
Богатството на езика се определя от множество фактори, но водещият сред тях е ка-
чеството на ранните емоционални връзки. Авторът на световната класика Пътешест-
вията на Гъливер в никой случай не изглежда лишен от езикови способности. Но ако се
вгледаме внимателно, ще видим, че както животът, така и творбите на Джонатан Суифт
издават оскъдица на почувстван емоционален опит и пряко емоционално изразяване,
феноменалните му сили са до голяма степен ограничени в рамките на интелектуални
идеи и язвително остроумие – толкова сухо, че хуморът често убягва на недотам задъл-
бочения читател. Както видяхме в случая с Гилда Раднър, сарказмът може да е механи-
зъм за справяне, който блокира съзнателната емоционална болка, прикрива гнева и се
превръща в средство за печелене на одобрение.
Можем да се досетим за силните негативни емоции, вълнували Суифт, и най-вече за
гнева му спрямо жените, от пасивно-агресивния стил на непочтителната му сатира и
някои грубиянски пасажи в съчиненията му. Едно от най-отблъскващите преживявания,
сполетяло Гъливер, е близката среща с женска гръд в Страната на великаните: Трябва
да призная, че нищо не ме е отвращавало повече от вида на огромната ѝ гръд, която
не знам с какво да сравня... Тази гръд стърчеше напред шест фута и не ще да е била
по-малка от шестнадесет фута околовръст. Цицката беше колкото половината от
главата ми, а цветът, както на цицката, така и на гърдата, бе толкова разнообразен
от петна, пъпки и лунички, че нищо не би могло да има по-гаден вид130.
За да разберем в по-голяма дълбочина този смущаващ разказ, трябва да знаем, че Су-
ифт преживял силна емоционална болка в ранното си детство, която по-късно приписва
на дойката си. Баща му – също Джонатан, починал седем месеца преди раждането на
първия си и единствен син. Едва на годинка малкото момченце било отделено от майка
си Абигейл. Не я видял с години. В автобиографичен фрагмент той твърди, че дойката
го е откраднала, но според някои от биографите му това е по-скоро успокояваща ле-
генда. По-вероятно е да е бил изоставен, защото след като се събрали за кратко, майка
му пак го напуснала.

128
М. J. Meaney et al. „Effect of Neonatal Handling on Age-Related Impairments Associated with the Hippocampus”. Science
239 (12 February 1988), 766-68.
129
D. A. Snowdon et al. „Linguistic Ability in Early Life and the Neuropathology of Alzheimer’s Disease and Cerebrovascular
Disease: Findings from the Nun Study“. Annals of the New York Academy of Sciences 903 (April 2000), 34-38.
130
Дж. Суифт. Пътешествията на Гъливер. Прев. Боян Атанасов, Теодора Атанасова. Народна култура, С., 1979. – Бел.
прев.

113
 Сблъсъкът на Гъливер с чудовищната гръд – без съмнение, олицетворява дълбок емо-
ционален спомен. Долавяме отчаянието на невръстния Джонатан и гнева от внезапното
отсъствие на майка му, която – в предвербалните представи на малкото дете – е била
необяснимо заменена с презряната дойка и нейната противна цица.
Джонатан срещнал майка си отново едва на 20 години, и то по своя инициатива. Ти-
пично за емоционално потиснатите хора, той идеализирал спомена за нея въпреки не-
съществуващата връзка помежду им. А в надгробното си слово за нея казал: Ако пътят
към Рая минава през благочестието, истината, правдата и милосърдието, то тя е
вече там.
Дълго потисканият гняв на Суифт към майка му щял да изригне по-късно не само в
мизогинистичните му текстове, но и в отношенията му с жените. Към тях той проявявал
студен, безизразен гняв и дори физическо насилие. В сексуално отношение бил потис-
нат. Един от съвременните му биографи – Виктория Глендинг, пише: Отношенията с
по-близките му жени били сковани от вечни ледове. Не можел да рискува да се размек-
нат. Никой не бивало да има власт над него – власт да разтопи чувството му за само-
достатъчност, власт да го нарани... Единствените възможни отдушници били огра-
ничени, незастрашаващи отношения с безсилни, покорни жени131.
Трайното отвращение на Суифт към интимността и страхът му от емоционална
връзка и уязвимост са защитни реакции на дете, лишено от емоционална грижа, което
бързо се е научило да пази себе си: Изглежда, не е имало нито един възрастен, който
да обича Джонатан или когото той да обича.
Понякога у хора със силна чувствителност се появяват особени предчувствия за не-
видими, дълбоки процеси в тялото и ума. Забелязахме го и по-рано – при челистката
Жаклин дю Пре и танцьорката Джоана, починали от АЛС. Суифт предсказва деменци-
ята 13 години преди смъртта си, когато още се радва на крепко здраве. В Стихове за
кончината на д-р Суифт той пише:

Линее бърже клетникът окаян.

В очите му чете се краят:
мъглата, де във тях се спусна,
не ще се вдигне от ума покрусен;
и спомените чезнат и се лутат,
не знае що е казал таз минута,
и образи скъпи в тъга се топят,
не помни де бил е току на обяд...

А веднъж, зървайки съхнещо дърво по време на разходка с приятел, отбелязва: Аз ще

умра като него – ще повехна откъм главата.
Суифт умира на 67 години – сравнително напреднала възраст за онова време. Послед-
ните му години били белязани от неумолимия упадък на деменцията. Но запазва горчи-
вата си мъдрост до края, дори ако произнася думите несъзнателно, по памет. Един ден в
тъжните последни месеци – било неделя, 17 март 1744 г. – както си седял на стола,
той протегнал ръка към ножа на масата – пише Глендининг. – Ан Риджуей го отмес-
тила, та да не го стига. Той свил рамене, залюлял тяло и рекъл: „Аз съм това, което
съм“. А после повторил: „Аз съм това, което съм. Аз съм това, което съм“.

131
Victoria Glendinning. Jonathan Swift: A Portrait. Toronto: Doubleday Canada, 1998.

114
 Независимо на каква възраст се появят симптомите, при болестта на Алцхаймер пре-
живяемостта е средно 8 години след поставянето на диагнозата. Понякога – макар и
рядко, това става още преди 60-ата година. Такъв е случаят с фрау Аугусте Д. – 51-
годишна жена, приета през 1901 г. В психиатрична болница във Франкфурт заради не-
обясними странности в поведението, емоционални избухвания и бели петна в паметта.
Необратимият умствен и физически упадък завършва със смъртта ѝ четири години по-
късно. Липсва диагноза, но впоследствие болестта ѝ е наречена на името на нейния пси-
хиатър – гениалния д-р Алоис Алцхаймер.
Въпреки че състоянието на фрау Д. напомня на старческа деменция, която дотогава
се смятала за неприятно, но нормално следствие от остаряването, сравнително младата
възраст на пациентката подсказва на Алцхаймер, че става въпрос за все още неизвестен
болестен процес. Новите за времето си лабораторни техники позволяват на учения да
направи post mortem анализ на мозъка на фрау Д., разкриващ характерни патологични
изменения. Нормалните нервни влакна са заменени от т.нар. фибрилни възли и плаки,
които Дейвид Шенк описва като неравни кафяви корички ... миш-маш от гранули и къси
разкривени нишки, сякаш лепкави магнити за микроскопични боклуци132.
Днес знаем, че деменцията не е неизбежна част от остаряването, а при всички случаи –
заболяване. Съществуват няколко теории за причината, но дотук няма ни една убеди-
телна. Преди години новината, че мозъкът, засегнат от болестта, съдържа завишени
нива на алуминий, накара много хора да изхвърлят алуминиевите съдове от дома си с
надеждата да се предпазят. По-късно се установи, че присъствието на метала в мозъка е
следствие от дегенеративния процес, а не причина за него. Още по-любопитно е, че
възли и плаки се откриха в мозъците на хора, които през живота си не са показвали
никакви признаци на Алцхаймер. (Спомнете си аналогичните находки на ракови клетки
в гърдите на жени без клинично проявени тумори или в простатните жлези на мъже,
които умират в чудесно здраве от старост.) Особено показателен пример намираме във
вече споменатото проучване на заболяването сред група монахини, приключило неот-
давна: Сестра Мери – златният стандарт в изследването, беше забележителна жена
с високи резултати на когнитивните тестове преди смъртта си на 101-годишна въз-
раст. Още по-забележително е, че е поддържала това състояние на ума въпреки мно-
жеството неврофибрилни възли и сенилни плаки – класически лезии за болестта на
Алцхаймер133.
Забелязва се нарастващ консенсус в международната научна общност, според който
болестта на Алцхаймер принадлежи на спектъра от автоимунни заболявания също като
множествената склероза, астмата, ревматоидния артрит, улцерозния колит и много
други, при които имунната система на тялото се обръща срещу самото него. При всички
тях се размива границата между Аз и не-Аз; между свое и чуждо, т.е. онова, срещу което
организмът следва да се бори.
Руски учени неотдавна описаха патологичния процес при болестта на Алцхаймер
като автоимунна агресия134. Канадски лекари установиха по-висока честота на други
автоимунни заболявания в семействата на пациентите с Алцхаймер, което говори за

132
David Shenk. The Forgetting: Alzheimer’s: The Portrait of an Epidemic. New York: Doubleday, 2001.
133
D. A. Snowdon. „Aging and Alzheimer’s Disease: Lessons from the Nun Study”. Gerontologist 38, no. 1 (February 1998),
5-6.
134
V. A. Evseev et al. „Dysregulation in Neuroimmunopathology and Perspectives of Immunotherapy”. Bulletin of Experimental
Biological Medicine 131, no. 4 (April 2001), 305-308.

115
обща предразположеност135. Възпалението на мозъчната тъкан (за което група италиан-
ски учени изковаха термина inflamm-aging от английските думите възпаление и остаря-
ване) се забавя успешно от същите противовъзпалителни лекарства, които се използват
за лечението на артрит. Испански изследователи откриха елементи от имунната сис-
тема, включително специализирани имунни клетки и вещества, в мозъчната тъкан на
засегнати пациенти136. Учени идентифицираха уникални антимозъчни антитела, произ-
веждани от обърканата имунна система. Няма съмнение, че имунната система играе
роля в невродегенеративния процес при болестта на Алцхаймер – пишат австрийски
автори137.
Във всички автоимунни заболявания са налице нарушения в баланса на физиологич-
ната система за регулиране на стреса и по-конкретно във веригата на хормоналната сек-
реция, задействана от хипоталамуса и завършваща с освобождаването на кортизол и ад-
реналин от надбъбречните жлези. Много изследвания показват дисрегулация на физио-
логичните стресови реакции при Алцхаймер, в т.ч. абнормна секреция на хипотала-
мусни и хипофизни хормони и кортизол. При хора с болестта на Алцхаймер и експери-
ментални животни с деменция се наблюдава прекомерно отделяне на кортизол, съот-
ветстващо на степента на увреждане на хипокампа. Убеден съм, че болестта на Алцхай-
мер представлява автоимунно заболяване, която вероятно се предизвиква от хроничен
стрес, въздействащ върху застаряваща имунна система – казва д-р Цай Сун, между-
народно известен учен от Университета на Британска Колумбия и съавтор на новия
учебник Основи на психоневроимунологията.
Както вече видяхме, емоционалните центрове в мозъка влияят силно на неврологич-
ните и хормоналните процеси, съставляващи стресовата реакция. Потискането на нега-
тивните емоции – например несъзнателната скръб, гняв и ненавист, изпълващи Джона-
тан Суифт вследствие на ранната раздяла с майка му – е хроничен и значим източник
на вреден стрес. Учени от Университета на щата Охайо предполагат, че при Алцхаймер,
както и при други автоимунни заболявания, негативните емоции са основен рисков фак-
тор за проявата на болестта 138.
Най-известният пациент с болестта на Алцхаймер в света е Роналд Рейгън, комуто бе
поставена диагноза на 83-годишна възраст – 6 години след края на втория му президен-
тски мандат. Поемам на път към заника на живота си – написа той в силното си обръ-
щение към американския народ. А пътят му се оказа дълъг и тъжен.
Подобно на Суифт и Рейгън е преживял травма като малък. Баща му Джак бил алко-
холик. На четири години той трудно можел да проумее, че баща му е бил арестуван
за пиянство на обществено място – разказва Едмънд Морис в неортодоксалната си
биография „Дъч: мемоар за Роналд Рейгън“139. – Мечтателно и добродушно момченце,
Дъч тънел в неведение за високата цена на алкохолизма. Не разбирал защо в дните на

135
M. F. Frecker et al. „Immunological Associations in Familial and Non-familial Alzheimer’s Patients and Their Families”.
Canadian Journal of Neurological Science 21, no. 2 (May 1994), 112-19.
136
M. Popovic et al. „Importance of Immunological and Inflammatory Processes in the Pathogenesis and Therapy of Alzheimer’s
Disease”. InternationalJournal of Neuroscience 9, no. 3-4 (September 1995), 203— 36.
137
F. Marx et al. „Mechanisms of Immune Regulation in Alzheimer’s Disease: A Viewpoint”. Arch Immunol Ther Exp (Warsz)
47, no. 4 (1999), 204-209.
138
J. K. Kiecolt-Glaser et al. „Emotions, Morbidity, and Mortality: New Perspectives from Psychoneuroimmunology”. Annual
Review of Psycholog)’53 (2002), 83-107
139
Дъч (Dutch, англ, холандец) – прякор на Роналд Рейгън, даден му от баща му, който казвал, че прилича на малко
дебеличко холандче. – Бел. прев.

116
бейзболни мачове двамата с Нийл [брат му] бивали окичени с пликчета пуканки и пра-
щани „да ги продават на панаира“140.
Този път проницателният Морис греши – макар и отчасти да е прав. Малкото дете
може и да не осъзнава когнитивно семейния позор, но емоционално попива всички
негативни вибрации на стресираната семейна система. А автоматичната защитна реак-
ция на мозъка в такъв случай е емоционално затваряне, изключване на реалността. В
резултат на това великият комуникатор умееше да говори на езика на чувствата, но не
и на искрените емоции. Не може да се опише с думи стана негова мантра – пише
Морис, – обичайно клише, което трябваше да изрази емоция, когато се налага.
Ако емоционалното затваряне настъпи достатъчно рано – по време на критичните
фази в мозъчното развитие, способността за разпознаване на реалността може да бъде
трайно нарушена. На Рейгън цял живот му беше трудно да отличава фактите от измис-
лицата. Беше неспособен да разграничава истината от фантазията – спомня си бивша
негова годеница – знак, че в съзнанието на детето, а след това и на възрастния въобра-
жението е заменяло болезнената действителност. Рейгън имаше избирателна памет –
пише издателят и редактор Майкъл Корда в собствената си автобиография „Друг жи-
вот“, публикувана през 1999 г.:

Известно беше, че бърка измислицата и реалността. Веднъж, по време на церемонията за връч-

ване на Медала на честта, разказа на наградените историята за пилота на бомбардировач В-17 от
Осма въздушна дивизия, който след смъртоносен удар от противовъздушно оръдие нарежда на
хората от екипажа да се евакуират с парашути. Точно когато той самият се кани да скочи, вижда,
че картечарят е ранен и не може да се измъкне през люка. Ужасен е, че ще загине сам. Тогава
пилотът сваля своя парашут... и ляга на пода, за да хване умиращото момче за ръката. Не се тре-
вожи, синко, ще паднем заедно – казва той, докато самолетът лети към земята.
И Рейгън, и медалистите бяха просълзени. Само че, както скоро щеше да установи пресата, това
никога не се е случвало. Беше сцена от филм, която президентът неволно бе пренесъл в реалния
живот141.

Разказват се много такива анекдоти за Рейгън, включително за слабата му интерпер-

сонална памет. Тате, аз съм. Синът ти. Майк – жално рекло първородното му чедо,
докато баща му мигал неразбиращо сред група ученици.
Веднъж бъдещият към онзи момент президент описал себе си като спокойния, пуст
център на урагана. Според Морис у Рейгън винаги се усещала неимоверна изолация...
детето вече било обвито в предпазна броня от странно спокойствие... парализа на
чувствителността. Целта на тази защитна, самоналожена парализа е очевидна. Както
отбелязва друга жена, отблъснала младия Рейгън: винаги съм знаела, че Дъч не може да
бъде наранен.
Ала Дъч – някогашният прякор на Рейгън от времето му на радиоводещ – можел да
бъде наранен. Той заровил болката и гнева дълбоко в себе си. Емоционалното потискане
личи най-ясно в един случай, когато на 11 години намерил баща си в безпомощно със-
тояние пред дома им. Джак лежеше проснат по гръб в снега, с разперени ръце. Мърт-
вешки пиян. Стоях минута или две над него... Усещах как ме изпълва жал към него.
Изглеждаше като разпнат. Косата му беше подгизнала от топящия се сняг; хъркаше,
докато диша. Не можех да почувствам негодувание.
Последната реплика разкрива гнева на младия мъж срещу баща му. В психотерапията

140
Edmund Morris Dutch: A Memoir of Ronald Reagan. New York: Modern Library, 1999.
141
Michael Korda. Another Life. New York: Random House, 1999.

117
често се наблюдава това потвърждение чрез отрицание: говорещият спонтанно съоб-
щава, че не изпитва дадена емоция – обикновено гняв, без никой да го е питал за нея.
Това признание е по-вярно, отколкото е предполагал. Да, той наистина не е можел да
почувства негодувание – но само защото способността му да осъзнава чувствата си е
била осакатена много отдавна. Макар и неволно, с тези думи Рейгън споделя, че гневът
му е отвъд границите на съзнанието. Негативното твърдение Не можех да почувствам
негодувание издава вътрешния конфликт между гнева и силите на потискане.
Майката – от друга страна, изглежда била твърде самовглъбена и напрегната от брака
си с неверен и алкохолизиран мъж. Тя не била достъпна за децата си – също както и
Роналд Рейгън нямало да бъде за своите. Детският антидот срещу гнева от игнорирането
често се състои в идеализиране на майката и най-вероятно точно това е направил и мал-
кият Дъч. Дълбочината на отрицанието ясно проличава, когато наместничката на майка
му – преданата му втора съпруга Нанси, развива рак на гърдата. Лекарят им – Джон
Хътън, е натоварен със задачата да съобщи на президента. Из бележките на Едмънд Мо-
рис от октомври 1987 г.:

Н.Р. има рак на гърдата.

Джон Хътън се приготвил да каже на Р.Р. след срещата на кабинета на 5 октомври: Господин
президент, боя се, че имам много лоши новини за мамографията на Първата дама. Казва, че
никога досега не е осъзнавал силата на отрицанието при Дъч. Той го изслушал от бюрото си с
химикалка в ръка, а после с тих каменен глас рекъл: Е, вие сте докторите и аз съм сигурен, че
ще се погрижите. Край на разговора.
Джон озадачено ѝ предал: Госпожо Рейгън, президентът е твърде шокиран, за да каже нещо.
Останал при нея, докато Р.Р. се прибрал, носейки си работа за вкъщи. Неловки поздрави и нито
дума за новината. Хътън си тръгнал още по-озадачен.

Подобни примери не идват да покажат, че човекът е лишен от емоции – ако беше така,
той поне щеше да се преструва, че изпитва състрадание. Напротив – емоциите са
твърде силни, за да бъдат осъзнати – но физиологично са повече от активни. За по-
реден път ставаме свидетели, че отбягването на емоционалното преживяване излага хо-
рата на още по-голям и траен физиологичен стрес. Тъй като не разбират собственото си
вътрешно състояние, те не могат да се предпазят от последствията му. Изразяването на
емоцията само по себе си облекчава стреса. От друга страна – хроничните хормонални
и имунни промени, предизвикани от стреса, подготвят физиологичната почва за болести
като Алцхаймер.
Емоционалната нищета, маскирана със сантименти, която прозира в автобиографич-
ните съчинения на Рейгън от студентските му години, ярко контрастира с богатия емо-
ционален език на монахините, доживели до дълбока старост без Алцхаймер. Забележи-
телна е корелацията между топлите разкази на някои млади монахини и умственото им
здраве в напреднала възраст; докато онези, в чиито текстове прозира емоционална ос-
къдица, сходна с тази на Рейгън, се разболяват от Алцхаймер.
В житейските истории на всички пациенти с болестта на Алцхаймер, за които съм се
грижил по време на семейната си практика, се откриваха потиснати емоции. Интервю-
ирах и няколко възрастни, които в момента се грижат за възрастни родители със забо-
ляването. Всички съобщават за ранна загуба или емоционално лишение в живота на ро-
дителите си.
– Бащата на майка ми починал, когато била съвсем малка – сподели един от тях. –
Мисля, че е била на 10 или 11. Семейството живеело във Ванкувър, но родителите ѝ я
били пратили в Гибсънс, за да работи като домашна помощница през лятото. Това било
118
през 30-те. Докато била в Гибсънс, баща ѝ починал. По-голямата сестра на мама отишла
да я вземе. Когато се прибрали вкъщи, майка ѝ рекла: Защо я доведе? Пред майка ми.
Било е неимоверно жестоко.
– Когато бях дете, вечно цареше голямо напрежение – спомня си мъж, чиято майка е
болна от Алцхаймер. – Под повърхността всичко кипеше. Каквото и да кажеше майка
ми, звучеше чудесно, но езикът на тялото ѝ говореше: Махай се. Нищо не споделяше.
Постоянно имах чувството, че не знам какво се случва.
Понякога хората отстрани забелязват отдръпването на емоционално потиснатия чо-
век от самия себе си. Известна холивудска актриса, която познавала изгряващата киноз-
везда Роналд Рейгън, но не се поддала на чара му, все пак била развълнувана от отча-
янието зад неговата неспирна нервна духовитост – разказва Морис.
Веднъж Морис попитал президента за какво е жадувал като млад. Настъпи продъл-
жително мълчание, в което той се опитваше да избяга от въпроса – пише биографът.
Накрая Рейгън отговорил, че не е страдал най-много от това, че нямало кой да го обича:
Най-много ми липсваше, че няма кого аз да обичам. Тук Морис пише: Записах си ду-
мите, а до тях надрасках спираловидна заврънкулка, която често използват биогра-
фите. Означава: Чувства обратното на това, което казва.

119
 13.
АЗ И HE-АЗ:
ОБЪРКВАНЕТО НА ИМУННАТА СИСТЕМА
В първото издание на класическия си труд „Принципи и практика на медицината“,
публикувано през 1892 г., Уилям Ослър изказва предположението, че ревматоидният
артрит по всяка вероятност има нервен произход (или психо-емоционален стрес, пре-
ведено на днешен език). Авторът отбелязва връзката на болестта с шока, тревогите
и скръбта.
Далеч от мъглявите теории, Уилям Ослър бил най-известният медик в англоезичния
свят. Според Шъруин Нуланд — също лекар и писател, Ослър може би е най-великият
клиничен учител на всички времена, във всички страни. Преподава в Университета
Макгъл в Монреал, в Медицинския факултет на Университета Джонс Хопкинс в Балти-
мор и в Оксфорд. В Англия е удостоен с рицарско звание за приноса си към лечителс-
кото изкуство. Прочутият му учебник се радва на голяма почит и претърпява 16 издания,
последното от които през 1947 г. – 28 години след смъртта на автора.
През 1957 г. д-р К. Е. Г. Робинсън – специалист по вътрешни болести от Ванкувър,
цитира думите на Ослър в кратка статия в списанието на Канадската медицинска асо-
циация (Canadian Medical Association Journal): Бях впечатлен от честотата, с която
хроничният или продължителен стрес се оказва предшественик на ревматоидната
болест. Мисля, че емоционалният и психологичният аспект на много ревматоидни па-
циенти е от първостепенно значение142.
Медицинското образование на д-р Робинсън все още е повлияно от хуманистичния и
холистичен подход на Ослър. Днес, в началото на XXI век, напразно ще търсите в кон-
венционалната медицинска литература каквото и да било споменаване за стрес по повод
ревматоидния артрит или някое от сродните му автоимунни заболявания, при които
имунната система обявява война на тялото. Този трагичен за милиони човешки същес-
тва пропуск е още по-неоправдан, като се има предвид, че науката отдавна е установила
връзката между стреса и автоимунните реакции и е дала обяснение за много от потен-
циалните ѝ физиологични механизми.
Терминът ревматоридни заболявания обхваща няколко, понякога припокриващи се
медицински състояния: ревматоиден артрит, склеродермия, анкилозиращ спондилит и
системен лупус еритематодес (СЛЕ). При всички тях – както и много други – обърканата
имунна система реагира срещу собствените тъкани на тялото и най-вече срещу съеди-
нителните тъкани като хрущялите, покритията на сухожилията и ставите и стените на
кръвоносните съдове. Заболяванията се характеризират с различни видове възпаления,
които поразяват ставите на крайниците или гръбначния стълб; повърхностни тъкани
като кожата и лигавицата на очите; вътрешни органи като сърцето, белите дробове и –
както в случая със СЛЕ – дори мозъка.
Характерен за много хора с ревматоидни заболявания е екстремният стоицизъм и дъл-
бокото нежелание да потърсят помощ. Мнозина се примиряват безмълвно с диском-
форта или се оплакват тихичко, така че никой да не ги чуе; често отказват да приемат

142
С. Е. G. Robinson. „Emotional Factors and Rheumatoid Arthritis”. Canadian Medical Association Journal 77 (15 August
1957), 344-45.

120
болкоуспокояващи лекарства.

Силия – малко над 30-годишна, имала епизод на артерит – генерализирано възпале-

ние на артериите, също с автоимунен произход. Болката била много силна.
– Два дни болеше толкова много, че повръщах от огромните количества парацетамол
и ибупрофен, които поглъщах. Приятелката ми ме попита: Предаваш ли се вече? и ме
закара в спешното.
– Какво значи Предаваш ли се вече? – чудя се аз.
– Аз съм инат. Когато ме боли, все се боя, че няма да ми повярват или ще ме вземат
за хипохондричка.
– Значи не можете да се движите заради мъчителната болка, но се притеснявате, че
ще ви помислят за хипохондричка? Дайте за момент са обърнем ситуацията. Предста-
вете си, че ваш приятел, съпруг или дете страда от такава болка. Нямаше ли да действате
далеч по-бързо?
– Щях.
– Откъде този двоен стандарт?
– Не знам. Може би идва много отдавна, още откакто бях дете.
Сдържаният стоицизъм на ревматоидните пациенти е механизъм за справяне, придо-
бит още в ранните години. Тревожността на Силия винаги е била фокусирана върху
другите. Въпреки че самата тя била малтретирана като дете, основната ѝ грижа била да
предпази майка си от партньори, склонни към насилие. Страхувала се, че семейството
няма да има достатъчно пари или че чуждите хора ще разберат за проблемите в дома
им.
– Най-много се тревожех, че брат ми ще стане малолетен престъпник и ще му се слу-
чат ужасни неща.
– А вие самата?
– Аз винаги съм била сигурна, че мога да се справя и да оцелея. Рационализирам
проблема до степен, в която мога да го приема, и го решавам. Минимизирам.

Интензивно медико-психиатрично изследване на пациенти с ревматоиден артрит,

проведено от фондацията за артрит и ревматизъм в Мериленд през 1969 г., заключава,
че въпреки разнообразието в групата, се забелязва забележително сходство в психоло-
гичните характеристики, слабости и житейски конфликти на пациентите 143. Една от об-
щите им черти е псевдонезависимостта, описана от авторите като компенсаторна хи-
пернезависимост. Твърдото убеждение на Силия, че може сама да се справи с всичко,
е механизъм за справяне и компенсиране на емоционални потребности, които са били
пренебрегвани в детството ѝ. Дете в нейната ситуация свиква да се преструва пред себе
си и пред света, че няма нужди, за които да не може само да се погрижи. Един от аспек-
тите на тази нагласа е потискане на възприятието за емоционален стрес до приемливи
за едно дете размери – навик, който понякога остава за цял живот.
Компенсаторната хипернезависимост, възникваща като преобръщане на ролите на
родител и дете, обяснява и неимоверната издръжливост на Силия към болката; способ-
ността ѝ да стиска зъби, докато не се наложи приятелка да я завлече насила в спешното
отделение с въпроса: Предаваш ли се вече?

143
B. R. Shochet et al. „А Medical-Psychiatric Study of Patients with Rheumatoid Arthritis”. Psychosomatics 10, no. 5 (Sep-
tember-October 1969), 274.

121
 През 1969 г. британският психиатър Джон Боулби публикува книгата Привърза-
ност – първи том от класическата му трилогия, изследваща влиянието на отношенията
родител-дете върху развитието на личността. Обръщането на ролите между де-
тето/подрастващия и родителя, ако не е съвсем краткотрайно, почти винаги е не
само знак за патология у родителя, но и причина за такава у детето – пише той144.
Размяната на ролите с родителя изкривява отношенията на детето с целия свят и е силен
източник на по-късни психични и физически заболявания, защото предразполага към
стрес.
Сред другите черти, идентифицирани в проучването върху хора с ревматоидни забо-
лявания, откриваме перфекционизъм, страх от собствените гневни импулси, отричане
на враждебността и силно чувство за малоценност. Както видяхме, подобни черти се
асоциират и с раковия тип, както и с рисковите характери за МС, АЛС и други хро-
нични заболявания. Никоя от тях не представлява нито вродено, нито неизменно качес-
тво на индивида.
Поразителна находка в историята на тези пациенти беше ранната практическа
загуба на единия или двамата родители – пишат авторите на изследването в Мериленд.
Читателят несъмнено е забелязал в колко много от случаите, описани тук, става дума за
ранна раздяла на родителите, изоставяне или дори смърт на майката или бащата. Още
по-универсално се оказва емоционалното лишение – друга често срещана тема в науч-
ната литература. В австралийско проучване на хора със системен лупув еритематодес
от 1967 г. четем: Повече пациенти в сравнение с контролите съобщават за емоцио-
нално лишение в детството, свързано с нарушена връзка между родител и дете в
„здрави“ семейства“145.
Потискането на гнева – също като компенсаторната хипернезависимост, е форма на
дисоциация – психологически процес, водещ началото си от детска възраст. Младият
човек несъзнателно изтласква чувства или информация, чието съзнателно преживяване
би породило неразрешими проблеми. Боулби нарича този феномен защитно излюпване:
С голяма вероятност на защитно изключване подлежи информация от такъв тип,
който в миналото е бил приет от индивида, но процесът на преработване е довел до
повече или по-малко тежко страдание 146.
Иначе казано – детето е отблъснато или си навлича неприятности заради гнева си.
Налага се гневът и отхвърлянето да бъдат насочени навътре, срещу собствения му Аз,
за да се съхрани привързаното отношение с родителя. Това от своя страна води до сил-
ните чувства на малоценност и слабо понятие за собствен Аз, които учените откриват
у хората с ревматоидни заболявания. Нерядко гневът се пренасочва от обекта на при-
вързаност, който го е предизвикал, към собствения Аз – обяснява Боулби. – А това
поражда необоснована самокритика147.
При автоимунните заболявания защитните сили на организма се обръщат срещу соб-
ственото тяло. В обществения и политически организъм подобно поведение би било
сметнато за държавна измяна. В индивидуалния организъм вътрешният физически бунт
е резултат от имунологично объркване, което пряко отразява несъзнателното психоло-
гично объркване на Аз и не-Аз. В условията на объркани граници имунните клетки ата-
куват тялото като чуждо, също както психичният Аз бива атакуван от насочения навътре

144
John Bowlby. Attachment. 2nd ed„ New York: Basic Books, 1982, 377.
145
R. Otto and I. R. Mackay. „Psycho-Social and Emotional Disturbance in Systemic Lupus Erythematosus”. Medical Journal
of Australia, (9 September 1967), 488-93.
146
John Bowlby. Loss. New York: Basic Books, 1980, 69.
147
Bowlby. Attachment, 68.

122
упрек и гняв.
Кръстосаното объркване отразява нарушаването на взаимносвързаните механизми на
единството ум-тяло в емоционално-нервно-имунно-хормоналната суперсистема, която
обозначихме като ПНИ.
Емоциите с голяма точност действат успоредно и допълват другите елементи на мре-
жата ПНИ: пазят организма от външни заплахи, подобно на имунната и нервната сис-
тема; грижат се за задоволяването на наложителни желания и потребности, подобно на
нервната и хормоналната система; поддържат и възстановяват вътрешната среда на ор-
ганизма, подобно на всички останали системи.
Емоциите – страх, гняв, любов – са също така необходими за запазването на орга-
низма, както нервните импулси, имунните клетки и хормоналната активност. Прими-
тивните реакции на привличане и отблъскване са станали ключови за съхраняването и
възпроизводството на живите същества още на съвсем ранен етап на еволюцията. Емо-
циите и физическите клетки и тъкани, чрез които съществуват, са еволюирали като не-
делима част от цялостния апарат на оцеляването. Не е чудно тогава, че основните моле-
кули, които свързват всички телесни системи за хомеостаза и защита, участват и в емо-
ционалните реакции. Сигнализиращи вещества (т.нар. пратеници), включително ендор-
фини, се откриват и в най-примитивните твари, непритежаващи дори елементарна нер-
вна система. Не можем да кажем, че органите на емоцията взаимодействат със систе-
мата ПНИ: те самите са важна част от нея.
В Глава 7 забелязахме, че цитокините – пратеници, произвеждани от имунните
клетки, могат да се свързват с мозъчните клетки и да предизвикват промяна в състояни-
ето на тялото, настроението и поведението. Способността на емоциите да провокират
изменения в имунната активност е просто другата страна на същата монета. За да илюс-
трираме паралелните и допълващи свойства на емоционалната система и имунния апа-
рат, можем да сравним ролята на имунните клетки с тази на избрана емоция – да кажем,
гнева.
Защо изпитваме гняв? В животинския свят гневът не е негативна емоция. Животното
усеща гняв, когато задоволяването на важна потребност е застрашено или осуетено.
Въпреки че животните не осъзнават емоционалните явления, те чувстват емоции и пре-
живяват физиологични промени, обозначени като Емоция I. И, разбира се, показват по-
веденчески изражения, класифицирани като Емоция II. Специфичната цел на биологич-
ните промени Емоция I е да подготви съществото за реакция на борба или бягство. Но
тъй като и двете изискват голям разход на енергия и са свързани с риск от травма или
смърт, поведенческите изражения на Емоция II изпълняват функцията на решаващ пос-
редник и често уреждат конфликта, без никой да пострада.
Притиснатото животно се обръща към преследвача си, изразявайки свирепа ярост.
Гневът може да спаси живота му или като сплаши хищника, или като даде на самото
него сила за успешна съпротива. Подобна е реакцията, когато в територията му нахлуе
непознат представител на същия вид извън семейството, глутницата или стадото. Ако
двете същества веднага се сбият заради спорната територия, едното или двете вероятно
ще пострадат. Природата е намерила решение, като ги е научила да изразяват гнева си
с оголени зъби, заплашителни движения с тялото, страховити звуци. По-убедителната
демонстрация често побеждава без последици за нито единия съперник.
За да използва гнева ефективно, организмът трябва да разпознава правилно заплахата,
фундаменталното разграничение в случая е между Аз и не-Аз. Ако не знам къде започ-

123
ват и свършват собствените ми граници, не мога да разбера кога потенциалната опас-
ност е на път да ги престъпи. Необходимата дистинкция между познатото и чуждото,
между безобидното и вредното изисква точна преценка за Аз и не-Аз. Гневът представ-
лява едновременно разпознаване на чуждото и опасното и реакция към него.
Първата важна задача на имунната система също е да различи Аз от не-Аз. Ето защо
имунитетът също започва с разпознаването. Последното е сензорна функция, изпълня-
вана в нервната система посредством сетивните органи. С право можем да кажем, че
имунната система също е сетивен орган. Всеки пробив в нейната система на разпозна-
ване ни излага на не по-малка опасност, отколкото ако бъде увредена способността ни
да виждаме, да чуваме, да усещаме или да вкусваме. Друга функция на нервната система
е паметта; имунната система също трябва да има памет: да запомня кои неща във вън-
шния свят са безопасни и полезни, кои са неутрални и кои – потенциално токсични.
Следвано от зоркия поглед на родителя, малкото дете изследва заобикалящата го
среда и учи кое се яде и кое – не; кое е приятно и от кое боли; кое е опасно и кое – не.
Придобитата информация се съхранява в банките за спомени на развиващия се мозък.
Имунитетът също се учи. Имунната система съхранява паметта си в клетки, програми-
рани мигновено да си спомнят всяка вече срещана заплаха. И също както нервната сис-
тема трябва да съхрани способността си да помни през целия живот, така и имунната
система е пригодена да формира нови спомени, образувайки клонинги на имунни
клетки, специално обучени да разпознават всяка нова заплаха.
Като се има предвид, че имунните клетки се намират в кръвта и във всички тъкани и
кътчета на тялото, може да се каже, че имунната система е плаващ мозък, подготвен да
открива всеки не-Аз. Сетивните органи, служещи вместо очи, уши и вкусови рецептори
на този плаващ мозък, са рецепторите, разположени по повърхността на имунните
клетки, така че да различават безобидното от вредното. Своето (Азът) се идентифицира
с т.нар. автоантигени (собствени, или ендогенни антигени), намиращи се върху мемб-
раните на собствените клетки – молекули, които имунните рецептори безпогрешно раз-
познават. Автоантигените са протеини, които присъстват във всички видове клетки в
тялото, но не и в чуждите организми и вещества. Именно това превръща последните в
мишена за имунната система. Науката тепърва открива разнообразието на автоантиге-
ните. Според статия в списание Science най-вероятно в бъдеще ще изникнат още много
автомаркери148.
Съществува определен вид лимфоцити, чиято работа е да помнят чуждите антигени –
това са Т-клетките, които съзряват в тимусната жлеза. В човешкото тяло има около един
милиард такива. Те и техните имунни спътници трябва да се научат да понасят всяка
тъкан, всяка клетка, всеки протеин в тялото. Те трябва да различават хемоглобина в
кръвта от инсулина, отделен от панкреаса, и течността на стъкловидното тяло в
окото от всичко останало. Те трябва да отблъскват многобройните чужди орга-
низми, нахлуващи в тялото, без да атакуват самото него 149.
В тази книга нямаме възможност да разгледаме многобройните механизми, по които
различните имунни клетки разпознават враждебно настроените микроорганизми и
други вредни вещества, нито как ескадроните им се обучават да елиминират нашестве-
ниците. Има много неща, които още не сме открили, а онова, което знаем, е свързано с
извънредно сложната последователност от биохимични събития, взаимодействия и
ефекти. Основното, което ни вълнува тук, са общите функции на имунитета и емоцията:

148
Michael Hagmann. „А New Way to Keep Immune Cells in Check”. Science, 1945.
149
P. Marrack and J.W. Kappler. „How the Immune System Recognizes the Body“. Scientific American, September 1993

124
първо, познанието за собствения Аз (своето), съпроводено от познание за не-Аза (чуж-
дото); второ, различаването на полезното и вредното; трето, приемане на жизнеутвърж-
даващите влияния редом със способността за ограничаване или отстраняване на опас-
ността.
Когато психологичната способност да различаваме Аз от не-Аз бъде увредена, пос-
ледствията неминуемо се разпростират и върху физиологията. Неспособността да пре-
работваме и изразяваме ефективно чувствата си и склонността да задоволяваме чужди
потребности, преди дори да сме помислили за своите, са често срещани модели у хора
с хронични заболявания. В тези механизми се открива размиване на граници, объркване
на Аз и не-Аз на психологично ниво. Същото объркване настъпва на ниво клетки, тъ-
кани и органи. Имунната система се обърква и не може да разпознае своето от чуждото,
нито да ни защити от опасност.
Обикновено имунните клетки, които реагират срещу свои, веднага се убиват или де-
активират. Ако не стане, те се обръщат срещу тъканите на тялото, създадени да пазят.
Това води до алергични реакции и автоимунни заболявания. От друга страна – ако здра-
вите имунни клетки бъдат унищожени от радиационно лъчение, медикаменти или ви-
руси като HIV, тялото остава без защитна сила срещу инфекции и безконтролно нарас-
тване на евентуални тумори. Същият ефект може да има продължителното потискане
на имунната система заради хроничен емоционален стрес.
Връзката между потискането на Аза и саботажа на имунната система е илюстрирана
в изследване на здрави роднини на жени, страдащи от ревматоиден артрит, от 1965 г.
Антителата обикновено се произвеждат само в отговор на инвазия от микроби или по-
тенциално вредни чужди молекули. Една от лабораторните находки, характерни за рев-
матоиден артрит, е наличието на специфични антитела, наречени ревматоиден фактор
(RF), които обърканата имунна система насочва срещу собственото ни тяло. Присъстват
у 70% от пациентите с ревматоиден артрит, но се откриват и при здрави хора. Целта на
споменатото изследване е да установи дали наличието на антитялото се свързва с опре-
делени черти на характера дори когато не се е развило заболяване.
В изследването са включени 36 жени в зряла и пубертетна възраст, нито една от които
няма ревматично заболяване. При 14 от участничките се откриват RF антитела. Те по-
казват значително по-високи стойности по психологичните скали, отразяващи потис-
кане на гнева и тревожност относно социалната приемливост на поведението, в сравне-
ние с жените, при които липсват антитела. Освен това демонстрират качества, като
отстъпчивост, свенливост, притеснителност, религиозност и морализъм.
Наличието на антитела у тези участнички подсказва, че емоционалното потискане
вече е задействало имунна реакция срещу Аза, макар и не до степен на клинично забо-
ляване. Може да се очаква, че ако в живота на тези жени настъпят допълнителни стре-
сови събития, те биха могли да засилят бунта на имунната система, да предизвикат въз-
паление и да провокират откровено заболяване. Емоционалните смущения в комбина-
ция с ревматоидния фактор могат да доведат до ревматоиден артрит – заключават
авторите150. Някои развиват ревматоиден артрит и без наличието на RF антитела. В тези
случаи може би е налице още по-голям стрес – точно както показва друго проучване151.

150
G. F. Solomon and R. H. Moos. „The Relationship of Personality to the Presence of Rheumatoid Factor in Asymptomatic
Relatives of Patients with Rheumatoid Arthritis”. Psychosomatic Medicine 27, no. 4 (1965), 350-60.
151
M.W. Stewart et al. „Differential Relationships between Stress and Disease Activity for Immunologically Distinct Subgroups
of People with Rheumatoid Arthritis”. Journal of Abnormal Psychology 103, no. 2 (May 1994), 251-58.

125
 Авторите на обзор на литературата по въпроса от 1987 г. стигат до извода, че мно-
жеството данни от редица изследвания ясно показват ролята на психологичния стрес
за предизвикването, обострянето и крайния изход на ревматоидния артрит 152

Специфичните последици от стреса, водещи до автоимунно заболяване, ясно се виж-

дат в случая на Рейчъл – млада жена от еврейски произход. Първият епизод на ревма-
тоиден артрит настъпва в отговор на събитие, възпроизвеждащо детска емоционална
травма.
Детството ѝ било белязано от конфликт с по-големия ѝ брат, когото смятала за люби-
мец на семейството. Родителите ѝ били разделени, а тя се чувствала отблъсната от баща
си.
– Аз бях гражданин второ качество – споделя тя. – Той искаше брат ми. Още помня
как се тътрех сама по улицата зад тях, а баща ми вървеше, прегърнал брат ми през рамо.
Винаги седях на задната седалка в колата. Преди няколко години майка ми призна, че
съм заминала заедно с брат си на гости на татко в Чикаго само защото тя му казала, че
взема или двете деца, или нито едното. Изобщо е нямало да му липсвам, ако не бях
отишла.
Като дете Рейчъл била послушно момиченце, което никога не създавало проблеми –
механизъм за справяне, който бе запазила и в зряла възраст. Преди две години на Рош
Хашана – еврейската Нова година, била в дома на майка си и приготвяла вечеря за се-
мейството. Бързала, защото искала да си тръгне навреме, та да избегне среща с брат си,
който решил да дойде в последния момент.
– Той не искаше да се засичаме и се разбрахме, че аз ще отида по-рано, за да помогна
на мама. В четири следобед щях да си тръгна, за да могат те със снаха ми и племенни-
цата ми да прекарат остатъка от празника с майка ни.
– Момент – прекъсвам я аз, – правилно ли разбирам? Решили сте да отидете, да свър-
шите всичката работа, а после да си тръгнете, за да могат другите да се радват на тър-
жеството и трапезата? Защо се съгласихте?
– Защото беше Рош Хашана и мисля, че семейството трябва да бъде заедно.
– И какво стана?
– Докато бях при мама, тялото ме заболя по невъобразим начин. Откараха ме в бол-
ницата. Артритът беше в единия ми крак; не можех да стъпя на него. Обикновено не
пищя от болка, но този път съм сигурна, че цялото отделение ме чу. На другия ден ме
върнаха в болницата, защото болката обхвана цялото ми тяло. Не можех да помръдна.
Въпреки че ме возеха в количка, пак крещях като изоглавена.

Стресът има връзка не само с появата и острите пристъпи на ревматичната болест, но

и с тежестта ѝ. Изследване, започнато през 1967 г., обхваща 50 млади пациенти, наскоро
диагностицирани с ревматоиден артрит, проследени в продължение на 5 години. В на-
чалото е направена оценка на психосоциалните стресови фактори, предшестващи забо-
ляването. Ежегодно на участниците се правят по два прегледа и едно рентгеново изс-
ледване на китките и дланите, където най-често се активизира болестта. В края на про-
учването пациентите са класифицирани според степента на увреждане на тъканите. В
категория 1 липсва подуване при физически преглед и рентгенови находки за разруша-
ване на костната материя (т.нар. ерозии). В категория 2 е налице подуване на меките

152
D. J. Wallace. „The Role of Stress and Trauma in Rheumatoid Arthritis and Systemic Lupus Erythematosus”. Seminars in
Arthritis and Rheumatism 16, no. 3 (February 1987), 153-57.

126
тъкани, но без костни ерозии. Пациентите от категория 3 имат костни ерозии в китките
и дланите. Резултатите са публикувани в American Journal of Medicine. Учените отбе-
лязват, че пациентите, които накрая попадат в категория 3, в началните интервюта са
показали значително по-висока честотата на психосоациалните стресови фактори, асо-
циирани с възникването на болестта в сравнение с участниците от другите две катего-
рии153.
Повечето интервюта за тази книга бяха проведени в домовете на хората. Гила – 51-
годишна жена с ревматоиден артрит, настоя да се срещнем в кварталния Макдоналдс.
Тя спокойно можеше да послужи за прототип на самопожертвувателния, конформис-
тки настроен, притеснителен, срамежлив, въздържан, перфекционистичен пациент с
ревматоиден артрит, описан в психологичната литература.
Диагнозата на Гила била поставена през 1976 г. по време на епизод от полимиозит –
генерализирано мускулно възпаление. Докато реши да потърси медицинска помощ,
вече била изгубила много мускулна маса в раменете и горната част на бедрата. Диха-
телните мускули били толкова отслабени, че дишала съвсем повърхностно. Не можела
да вдигне ръцете или краката си, нито да преглътне нещо сухо. Още като я видял, спе-
циалистът я приел в болница за венозно лечение с кортикостероиди.
– Каза, че съм ходещ труп. Дори се изненада, че ходя. Когато духах в уреда за изслед-
ване на белодробната функция, стрелката не помръдваше. Дори не трепваше. Но аз ком-
пенсирах. Разбирате ли... аз нямах представа. Когато вървях, не забелязвах че не вдигам,
а влача крака си.
– Според вас защо не сте забелязали?
– Сигурно съм била заета. И уморена. Имах две малки деца и постоянно търчах нап-
ред-назад.
– Любопитен съм защо поискахте да се срещнем в Макдоналдс.
– Все се притеснявам как изглежда къщата ми. Трябва да е чисто и подредено. Ако
някой дойде и види някъде прах...
– Това вече не е въпрос на чистота, а на перфекционизъм. Човек не може да избяга от
праха, не мислите ли? Прахът е част от живота. А вие държите домът ви да е под конец.
Така ли се отнасяте към всичко?
– Да. Всъщност преди да се разболея, имах още по-високи изисквания... Лелите ми
казваха, че съм супержена. Мъжът ми работеше в дъскорезница извън града и оставах
сама с двете деца. Аз също работех, включително извънредно, защото току-що бяхме
купили къщата. Понякога работех по десет часа на ден, седем дни в седмицата.
– Какво работехте?
– В пощата. Но работата ми харесваше.
– Харесваше ви да работите по десет часа на ден, седем дни в седмицата?
– Беше почти като почивка. Харесвах колегите си. Бях приятелка с шефката; никой
не ме тормозеше. Въпреки че повечето изглеждат отегчени от работата в пощата, не
разбирам защо я намират за скучна и се оплакват. На мен ми е приятно. Но подозирам,
че това също е била една от причините за появата на ревматоидния артрит. Претоварвах
се. Не си почивах достатъчно. И сънят ми беше малко.
Освен работата и домакинските задължения Гила се чувствала длъжна да поддържа
градината и задния двор в изряден вид. Живеели между две пенсионирани двойки с пер-
фектни дворове и тя се притеснявала да не развали общия изглед.

153
S. L. Feigenbaum et al. „Prognosis in Rheumatoid Arthritis: A Longitudinal Study of Newly Diagnosed Adult Patients”. The
American Journal of Medicine 66 (March 1979).

127
 – Да, бяха безупречни. Косяха всяка седмица. Затова и аз трябваше да кося всяка сед-
мица.
На всичкото отгоре държала децата ѝ да имат всички възможности, от които тя е била
лишена като малка. През почивните дни ги водела на уроци по пиано, пеене, балет, на-
родни танци, спортни събития.
Всичко това Гила вършела без никаква помощ от съпруга си, като през цялото време
работела вечерна смяна в пощата – от 16:30 до 1:00 през нощта. Години наред спяла по
4 часа на нощ.
– Когато се разболях от ревматоиден артрит, физиотерапевтът ми рече: Появят ли се
болките, значи трябва да спрете. Важно е да си почивате, защото тялото ви казва,
че имате нужда от това. И аз го слушам. За съжаление, къщата ми не изглежда, както
преди. Тогава пусках прахосмукачка през ден, понякога и по два пъти на ден. Сега мъ-
жът ми чисти, защото аз не мога. Но аз не съм доволна. Понякога минавам след него,
без да знае. Но у дома не е така чисто и подредено, както беше някога.
Гила е израснала във Филипините в условия, за които читателят вече се досеща. Била
най-голямото от осем деца и се грижела за всички. Родителите ѝ безмилостно я крити-
кували. Когато нещо не се получело, както трябва, я биели.
– Имах астма. И всеки път, когато ме биеха, получавах задух. А майка ми казваше:
Ето, това е Божието наказание, задето не си била послушна. Задето не си свършила
работата си. Задето отговаряш. Мъчех се да свърша всичко. Не бях непослушна. Ста-
раех се, колкото можех, но ако забравех, веднага ме наказваха. А понякога просто не
можех да направя нещо така, както майка ми го искаше. И тя беше перфекционист.
През първите години на брака им мъжът ѝ също я биел. По-късно насилието се тран-
сформирало в емоционално безразличие, макар да си останал ревнив и властен.
Въпреки че някои физиотерапевти повдигали въпроса за стреса при работата си с
Гила, никой от лекарите ѝ дори не я попитал за личния и емоционалния ѝ живот. Мъд-
ростта на сър Уилям Ослър се е изгубила в необятния Бермудски триъгълник на съвре-
менната медицинска практика.
След появата на артрита Гила осъзнала, че трябва да поработи над психичното си
състояние. Разбирала, че колкото и да е неприятна, болестта може би се опитва да ѝ
каже нещо. Медицинската система не ѝ помагала. Гила сама пожелала да я насочат към
психиатър.
– Той ми каза, че не бива да се разстройвам толкова и да приема мъжа си като по-
голямо дете. Повече не стъпих при него. Не ми трябваше трето дете, а съпруг.
Изследвания показват, че по време на стрес имунната система на жени с ревматоиден
артрит се разстройва още повече, но онези с по-добри брачни отношения са пощадени
от тежки епизоди на възпаление и болка 154. Друго проучване установява, че увеличава-
нето на стреса във взаимоотношенията е свързано с усилване на ставното възпаление 155.
Подобни резултати не бива да ни учудват. Спомнете си, че стресът е реакция към
чувството за заплаха. Лабораторни изследвания сочат повишена склонност към възпа-
ление и увреждане на много органи и тъкани по време на или след периоди, възприе-
мани като застрашителни 156. Дразнители, които се интерпретират като потенциална

154
J M. Hoffman et al. „An Examination of Individual Differences in the Relationship between Interpersonal Stress and Disease
Activity Among Women with Rheumatoid Arthritis”. Arthritis Care Research 11, no. 4 (August 1998), 271-79.
155
J. M. Hoffman et al. „Examination of Changes in Interpersonal Stress as a Factor in Disease Exacerbations among Women
with Rheumatoid Arthritis”. Annals of Behavioral Medicine 19, no. 3a (Summer 1997), 279-86.
156
L. R. Chapman, et al. „Augmentation of the Inflammatory Reaction by Activity of the Central Nervous System”. American
Medical Association Archives of Neurology 1 (November 1959).

128
опасност, могат мигновено да предизвикат разширяване на кръвоносните съдове, отоци,
кървене, повишена увредимост на тъканите и понижен болков праг. Подобни промени
могат да бъдат провокирани само с техники на разговор, които усилват възприятието за
заплаха.
Няколко са пътищата, по които силният психологичен натиск може да се прояви като
възпалителен процес в ставите, съединителните тъкани и органите в тялото. Влиятел-
ният римски лекар Гален от II в. учел, че всяка част на тялото може да влияе на коя да е
друга посредством нервните връзки. Бързите промени вследствие на стреса, без съмне-
ние, се осъществяват благодарение на светкавичната активност на нервната система.
Реакциите в мозъка стимулират далечни нервни окончания да отделят силни провъзпа-
лителни вещества, способни да нанесат увреждания на ставите поради хиперактив-
ността на имунните клетки. Някои от тях са силни дразнители, предизвикващи болка.
При автоимунните заболявания се откриват повишени нива на тези вещества както във
възпалените стави, така и в кръвта. Впечатляващо бърз, този механизъм вероятно е ста-
нал причина за острото начало на артритните симптоми в случая на Рейчъл, докато при-
готвяла вечеря за Рош Шашана, на която нямало да присъства. Тежестта на симптомите
при първия пристъп е показателна за тежестта на потиснатата емоционална реакция в
ситуацията с брат ѝ.
Хроничният характер на автоимунните заболявания обхваща цялата ПНИ суперсис-
тема, и по-конкретно връзките между мозъка, хормоните и имунната система. Хипоте-
зата, че дисбалансите в ПНИ, предизвикани от стреса, са физиологично отговорни за
възникването и обострянето на автоимунните състояния, почива на солидни научни до-
казателства.
За да изложим множеството потенциални механизми, по които стресът въздейства на
системата ПНИ и чрез нея води до автоимунни заболявания, ще се наложи да приведем
твърде много научни детайли за целите на тази книга. Достатъчно е да кажем, че хро-
ничната свръхстимулация води до нарушения в баланса на стресовия апарат и най-вече
в производството на ключовия хормон на стреса – кортизол. Спомнете си, че нормал-
ната секреция на кортизол от надбъбречните жлези спомага за регулирането на имун-
ната система и смекчаването навъзпалителните реакции, задействани от продуктите на
имунните клетки. При ревматоидния артрит отделянето на кортизол е намалено, което
води до нарушения в имунната активност и неовладени възпалителни процеси. От една
страна, имунната система се изплъзва от нормалния контрол и атакува собственото
тяло, предизвиквайки възпаление; от друга – необходимите противовъзпалителни реак-
ции са отслабени и неефективни.
Неслучайно медикаментът, който се прилага при всички автоимунни заболявания, е
надбъбречният кортикостероид кортизол, или по-точно неговите синтетични аналози.
Кортизолът играе централна роля в стресовата реакция, но както показват изследвани-
ята, тъкмо неговата секреция търпи най-големи нарушения вследствие на хроничен
стрес. Автоимунните заболявания на съединителната тъкан – от СЛЕ и ревматоиден ар-
трит до склеродермия и анкилозиращ спондилит – отразяват изтощението и обърква-
нето на нормалните механизми за контрол на стреса.

Изтощение е първата дума, която ми дойде наум, докато слушах разказа на бивш
пациент с анкилозиращ спондилит за живота му преди заболяването и дори след това.
Робърт е изтъкнат синдикален лидер в Британска Колумбия. Разговарях с него в ка-
бинета му. Едър и приветлив мъж, малко под 50-те, Робърт има звънлив глас и сърдечно

129
чувство за хумор. Когато се налага да обърне глава, за да вдигне телефона или да те
погледне от малко по-различен ъгъл, цялото му тяло се завърта. Няма никаква подвиж-
ност в гръбначния стълб.
– Целият съм замръзнал от шията до задника – смее се той.
Когато бил на 25 години, започнал да усеща болки в петите, последвани от 12 години
нестихваща болка в ставите на раменете и ключиците. Ходил няколко пъти на лекар, но
бързо се отказал.
– Казват ти – има ти еди-какво си или пък не е еди-какво си. Не ти дават нищо за
облекчение. Какво ти остава?
Накрая, след 5 години болки в таза и краката, посетил ревматолог.
– До такава степен щадях левия си крак, че една вечер, както си лежах в леглото,
приятелката ми забеляза, че е по-къс от другия – мускулите се бяха свили, защото не го
използвах. Естествено, тя изпадна в истерия и ме накара да ида на доктор.
През 12-те години между появата на симптомите и поставянето на диагнозата Робърт
не отсъствал нито веднъж от работа. В много отношения историята му е съвсем типична.
Всички синдикални ръководители, които съм лекувал, са били повече от претоварени.
Работата им отнема много време, да не говорим за присъщия ѝ стрес, непрестанните
конфликти и политиката, непредсказуемите извънредни ангажименти, събрания, хи-
ляди задължения.
– Осигурителните планове на синдикалните работници предвиждат изключително
добри пенсии – казва Робърт. – Само дето по правило не доживяваме до 65, за да започ-
нем да ги получаваме... или поне са много малко тези, които успяват! Затова ни предла-
гат такива пенсионни планове. Никой не се пенсионира.
Когато се появил ревматизмът, Робърт навъртал по 100 000 въздушни мили годишно
из цяла Северна Америка. През 1976 г. – най-тежката година от живота му по негови
думи – изкарал на път четири месеца и половина без прекъсване.
– Изобщо не се прибирах вкъщи. Ангажиран бях със стачка в южната част на САЩ,
защото работя за международен синдикат, а в организацията ни няма друг с необходи-
мите умения. Обикалях Арканзас, Оклахома и Джорджия, като работех по 12-14 часа на
ден, 6 дни в седмицата.
Спял, колкото време остане.
– А личният ви живот?
– Жена, две деца... Синдикалната работа е пагубна за брака. Нито един от приятелите
ми не е още женен за първата си жена. От колегите, с които започнах през 1973 г., някои
са покойници, други са се женили по два-три, а един даже пет пъти! Работата просто те
сдъвква и изплюва. Вечно те няма и не помагаш с нищо. Сега се чувствам зле, че стана
така. Но по онова време бях прекалено глупав, за да се чувствам зле. Не осъзнавах какво
имам. Сега съм близък с децата си – вече пораснаха. Но не помня много за сина си от
тийнейджърските и детските му години. Е, имам снимки. И дори не бях разбрал, че имам
дъщеря, докато не стана на 20. Не се терзаех, защото всички правеха същото. Беше част
от работата. Мъртви бракове и алкохол. Аз бях първият сред колегите, който спря да
пие.
Робърт споделя, че е склонен към пристрастяване:
– Не само към работата. Пиене, дрога, жени, хазарт – без изключение. Не съм близвал
от 2 септември 1980 година, 19:40 часа. Тогава изпих последната си бира. Писна ми да
се будя на пода със залепнал за килима език и да се чувствам като парцал. Цигарите съм
спирал 132 пъти. Проблемът е, че съм ги почвал 133. Това е единствената зависимост,

130
която не успях да пречупя.
Това, което някога привлякло Робърт в синдикалните организации и още го държи
там, е възможността да подобрява живота на хората и да работи за повече справедливост
и равенство в обществото.
– Затова никога не казваш Не. Винаги има още толкова много работа за вършене.
Дори не успяваме да скъсим списъка с неправди. Чувствам се късметлия, че имам шанс
да направя свята малко по-добър.
Робърт вече е развил умението да казва Не на прекомерните изисквания. Интересно
е – макар и вероятно неслучайно – че намира неочакван полезен ефект от анкилозира-
щия спондилит и пълното срастване на ребрата и прешлените за емоционалното си из-
разяване.
– Имам предимство пред другите, що се отнася до гневните избухвания. Аз владея
речта си. Никога и на никого не крещя. Не се налага, защото мога да ви накарам да ме
чуете само като контролирам дишането си. Една от хубавите страни на АС е, че ребрата
и отпред, и отзад се сковават.
Той пояснява, че когато хората се ядосат и изгубят контрол над реакцията си, започ-
ват да дишат повърхностно, използвайки мускулите между ребрата, за да издуят гръд-
ния кош и да поемат въздух с дробовете. А поради спондилита той не може да прави
същото.
– За да имаш силен глас и контрол над говора, трябва да дишаш с диафрагмата. Вие
не дишате с нея – вие дишате плитко и ребрата ви се движат навън-навътре. Моят корем
се движи нагоре-надолу, защото се налага да дишам с диафрагмата. Човек има много
повече мускулен контрол над диафрагмата, отколкото над горната част на ребрата си.
Това му гарантира както по-добър емоционален контрол, така и повишен достъп на
кислород до мислещите части на мозъка.
– Преди трябваше да полагам усилия. Но когато ребрата ми се вдървиха, нямах избор.
– Това е много интересно. Учителите по йога все повтарят да дишаме с диафрагмата.
Така е здравословно. А вие сте били принудени от АС да го правите.
– Дава ми яснота. При повечето хора виждате, че са ядосани, защото ви крещят. Така
изразяват гнева си на глас. Заради начина ми на дишане аз съм заставен да говоря с по-
кратки изречения и да разчитам повече на тона си, отколкото на викове. Контролът над
дишането ти помага да контролираш темперамента и гнева си, а под контрол разбирам
да постигнеш каквото искаш.
Докато го слушах, се замислих за невероятната изобретателност на природата и как
тя използва болестта, за да ни учи като възрастни на неща, които е трябвало да усвоим
в детството, без да страдаме.
Едно изследване разкрива интригуващата възможност възпалението при ревматоид-
ния артрит да изпълнява и защитна функция: болезнената чувствителност в ставите е
свързана с намаляване на стресовите събития една седмица по-късно. Резултатите
имат важно клинично значение – пишат авторите. – Динамичното взаимодействие
между социално-конфликтните събития и болките в ставите описват хомеоста-
тична система, в която негативното социално взаимодействие се регулира с влоша-
ване на състоянието157.
Иначе казано, болестта заставя пациентите да избягват стресиращите взаимодейст-
вия. Тялото казва Не.

157
Hoffman. „Examination of Changes in Interpersonal Stress...”.

131
 14.
КРЕХКО РАВНОВЕСИЕ:
БИОЛОГИЯ НА ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА
Една от моите пациентки – момиченце на 7 години, трябваше да се подложи на сър-
дечна операция в Детската болница на Британска Колумбия. Вече беше претърпяла две
операции за вродена деформация на сърцето. Родителите ѝ добре познаваха процеду-
рата и настояваха за промяна на едно от правилата в операционната зала. Дъщеря им се
разстройваше и съпротивляваше, когато бъдеше вързана за операционната маса, заоби-
колена от непознати с маски на лицата, които стискаха здраво ръката ѝ, за да поставят
венозния катетър. Този път родителите изразиха желание да останат с нея, докато упой-
ката подейства. Екипът склони, въпреки убеждението на медицинския персонал, че в
присъствието на родителите детето ще бъде по-капризно и немирно. Прилагането на
анестезията обаче мина безпроблемно.
Традиционната болнична практика за изолиране на родителите пренебрегва важното
значение на привързаните отношения като регулатори на емоциите, поведението и фи-
зиологичните процеси при децата. Биологичният им статус се променя значително в за-
висимост от присъствието или отсъствието на родителите. Наблюдават се сериозни ва-
риации в неврохимичните процеси, електрическата активност в емоционалните цент-
рове на мозъка, сърдечната честота, кръвното налягане и серумните нива на редица хор-
мони, свързани със стреса.
Животът е възможен само в определени, ясно дефинирани граници на вътрешни и
външни условия. Няма как да оцелеем например при високи нива на кръвна захар, както
няма да понесем и радиоактивното лъчение от ядрена експлозия. Можем да сравним
ролята на емоционалната и физическата саморегулация с функцията на термостата, га-
рантираща, че температурата в дома ни ще остане постоянна, независимо от метеороло-
гичните условия навън. Щом стане твърде студено, отоплението се включва; сгрее ли
се прекалено въздухът, задухва климатикът. В животинското царство саморегулацията
се илюстрира от способността на топлокръвните същества да оцеляват в различни ус-
ловия. Те преживяват по-силни жеги и студове, без да се преохладят или прегреят, в
сравнение със студенокръвните. Последните са ограничени в доста по-тесен диапазон
от хабитати, защото не могат да регулират вътрешната си среда.
Децата и бебетата на животните практически не притежават биологична саморегула-
ция; тяхното вътрешно биологично състояние – сърдечна честота, хормонална секре-
ция, нервна активност – изцяло зависят от връзката им с възрастните, които ги обгриж-
ват. Емоции като любов, страх и гняв служат за защита на Аза, като същевременно под-
държат жизненоважната връзка с родителите и други значими индивиди. Всичко, което
застрашава усещането на младото същество за сигурна връзка с възрастния, води до
психологичен стрес, защото нарушаването на тази връзка води до смут във вътрешната
му среда.
Емоционалните и социалните взаимоотношения продължават да упражняват важен
биологичен ефект и след детска възраст. Възможно е дори в зряла възраст да не разпо-
лагаме с независима саморегулация – пише д-р Майрън Хофър от Катедрата по психи-
атрия и невронаука към Медицинския колеж Алберт Айнщайн през 1984 г. – Социални-

132
те взаимодействия изглежда продължават да играят важна роля за ежедневната ре-
гулация на вътрешната биологична система през целия ни живот 158. Биологичната ре-
акция към постъпващите отвън предизвикателства се влияе значително от контекста и
връзките ни с други човешки същества. Както добре го е казал един изтъкнат учен:
Адаптацията не настъпва изцяло вътре в индивида 159.
Човекът не е еволюирал като самотен ловец, а като социално животно, чието оцеля-
ване зависи от силните емоционални връзки със семейството и племето. Социалните и
емоционалните връзки са неразделна част от неврологичното и химичното ни устройс-
тво. Знаем го от ежедневния си опит с драстични физиологични промени, съпътстващи
общуването ни с други хора. Каква си загори-тенджера! предизвиква у нас подчертано
различна телесна реакция в зависимост от това дали е изречено с упрек, или с усмивка.
Като имаме предвид еволюционната си история и научните сведения, с които разпола-
гаме, дори идеята да разглеждаме здравето и болестта отделно от психоемоционалните
си мрежи, звучи абсурдно. Основната предпоставка е, че подобно на другите социални
животни, човешката физиологична хомеостаза и здравно състояние се влияят не само
от физическата среда, но и от социалното обкръжение160.
От биопсихосоциална гледна точка индивидуалната биология, психологичните фун-
кции, междуличностните и социалните взаимоотношения работят заедно и взаимно си
влияят.

Джойс е преподавател по приложна лингвистика, на 44 години. Забелязала е, че са-

моналоженият стрес е станал водещ фактор за появата на астматичните ѝ симптоми.
– Струва ми се, че получавам пристъпи, когато се нагърбя с повече, отколкото е по
силите ми. Мисля си, че мога да се справя, но тялото ми казва, че не мога. Преподавам
в университета от десет години. През част от тях бях единствената жена. Това се про-
мени; усилията си струваха. Сега сме четири жени, което е хубаво, но вътрешно винаги
съм се товарила с много неща. Трябваше да се доказвам. В моята Катедра никога не бяха
назначавали жена на щатна длъжност. Атмосферата не предполагаше процъфтяването
на женски идеи и жени преподаватели. Интернализирах множество трябва. Беше изк-
лючително трудно. Проблемът беше, че не умеех да казвам Не. За мен това би значело
ужасяваща празнота, която ме плашеше. Много неща съм правила само и само да за-
пълня празнотата.
Миналата есен и зима астмата на Джойс станала още по-мъчителна. Наложило се да
увеличи дозите на медикаментите, та да могат инхалациите да отварят дихателните ѝ
пътища и да се борят с възпалението в дробовете ѝ.
– Осъзнавам, че болестта ме подтиква да казвам Не. Трябваше например да замина на
обмен в Балтимор, но аз казах: Не, не мога. Случвало се е и друг път. Отменяла съм
ангажименти с обяснението: Имам астматичен пристъп, не мога. Но продължавам да
се крия зад нещо. Не съм готова да кажа просто: Няма да го направя.
При астмата (думата е с гръцки корен, означаващ дишам трудно) настъпва обратимо
стесняване на бронхиолите – малките дихателни пътища в края на бронхиалното дърво
в белите дробове – заради стягането на мускулните влакна, които ги обвиват. В същото
време лигавицата на бронхиолите се подува и възпалява. В астмата участват различни

158
Hofer. Relationships as Regulators.
159
Buck. „Emotional Communication, Emotional Competence, and Physical Illness“, 42.
160
Seeman and McEwen. „Impact of Social Environment Characteristics..

133
компоненти на ПНИ: емоции, нерви, имунни клетки и хормони. Нервните импулси пре-
дизвикват стесняване на дихателните пътища в отговор на различни дразнители, вклю-
чително емоции. Имунната система отговаря за възпалението на лигавицата – друга ха-
рактерна черта на астмата. Резултатът е отичане на дихателната лигавица и натрупване
на възпалителни отлагания в бронхиолите.
Астмата пречи не на вдишването, а на издишването на въздух от стеснените бронхи-
оли. Астматикът издиша трудно и усеща как гърдите му се стягат. Белите дробове се
опитват да прочистят задръстените дихателни пътища, като активират кашличния реф-
лекс. В остри епизоди се чува типично свистене, предизвикано от стеснените бронхи-
оли. В по-леки случаи единственият симптом е дразнещата кашлица. При някои хора
астмата е хронично състояние, докато при други се появява само от време на време.
В зависимост от индивидуалното предразположение на човека астматичните прис-
тъпи могат да се провокират от всевъзможни фактори – от алергени, физическо нато-
варване, студ и медикаменти като аспирин до плач, смях, вирусни инфекции на диха-
телните пътища и емоционална възбуда. Астмата е едно от малкото заболявания, в ко-
ито конвенционалната медицина признава значителна връзка между тялото и ума.
Емоциите играят съществена роля за предразположението, независимо дали непос-
редственият провокатор е аспирин, студен въздух, или тревожност. Хроничният емоци-
онален стрес води до свръхчувствителност на имунната система, която започва да реа-
гира пресилено на произволни дразнители.

Емоциите влияят на възпалението и чрез хормоните. Глюкокортикоидите – противо-

възпалителни стероидни хормони, най-важният от които е кортизолът – се секретират
от надбъбречните жлези по сигнал от хипоталамус-хипофизната система в мозъка. По-
нижената кортизолна реакция заради увреда по оста ХХН води до избуяване на възпа-
лителния процес. Изследване, проведено в Университета на Триер в Германия, устано-
вява понижена секреция на кортизол в стресова ситуация при деца с атопичен дерматит
(екзема, сърбящ алергичен обрив) или астма. Когато ги помолим да разкажат приказка
или да пресметнат нещо наум, тези деца показват по-слабо увеличение на концентра-
циите на глюкокортикоиди в слюнката в сравнение със здравите им връстници 161. Син-
тетичните аналози на кортизола са и основно средство за лечение на астма.
Много изследвания на деца и възрастни с астма документират ясна връзка между те-
жестта на заболяването и емоционалните състояния, предизвикани от взаимоотношени-
ята162. Анализите на общуването между астматични деца и техните родители разкриват
характерни модели на несигурна привързаност. У деца с астма се наблюдава по-силна
тревожност от раздяла в сравнение не само със здравите им връстници, но и с деца,
страдащи от кистозна фиброза (муковисцидоза) – значително по-тежко, вродено белод-
робно заболяване163. С други думи, не може да се каже, че тежестта на състоянието е
виновна за тревожността.
Учени изследват дишането на деца с астма и контролна група от 2 до 13-годишна
възраст в контролирани условия и сравнява резултатите. Всяко дете чува записи на

161
E. Pennisi. „Neuroimmunology: Tracing Molecules That Make the Brain-Body Connection”. Science 275 (14 February 1997),
930-31.
162
G. Affleck et al. „Mood States Associated with Transitory Changes in Asthma Symptoms and Peak Expiratory Flow”. Psy-
chosomatic Medicine 62, 62-68.
163
D. A. Mrazek. „Childhood Asthma: The Interplay of Psychiatric and Physiological Factors”. Advances in Psychosomatic
Medicine 14 (1985), 16-32.

134
гласа на майка си и непознат глас. Независимо от тона на гласа, децата с астма пока-
заха повече отклонения от нормата, когато чуваха гласа на майка си, отколкото на
непознатата жена. Този интересен резултат подсказва специфичен емоционален
ефект върху дишането, обратен на това, което бихме предположили, ако детето на-
мираше майчиното присъствие за успокояващо 164.
Германски изследвания сочат, че астматичните деца са по-склонни към продължи-
телни, ескалиращи, взаимно негативни взаимодействия с майките и бащите си в срав-
нение със здравите им връстници. Родителите им от своя страна са по-склонни към кри-
тично поведение в сравнение с родителите на други деца165. Обективни измервания по-
казват, че когато децата с астма се почувстват фрустрирани или критикувани, обемът
на издишания въздух намалява, което говори за стеснение на дихателните пътища. Съ-
щото се наблюдава, когато децата с астма бъдат помолени да си припомнят случаи на
силен гняв или страх.
Понякога нито децата, нито техните близки разпознават стресовите фактори, прово-
киращи астма. Д-р Салвадор Мунучин от Клиниката по детска психиатрия във Фила-
делфия изследва астма и други детски заболявания. Според него силно чувствителните
деца долавят подсъзнателни сигнали от заобикалящата ги среда, най-вече свързани с
емоционалните състояния на родителите си. Той забелязва 4 общи черти на семейните
системи, в които децата развиват болестта: размиване на границите, прекомерно зак-
рилничество (контролиране), липса на гъвкавост и неумение за разрешаване на конф-
ликти. Семейната система с патологично размити граници се отличава с висока сте-
пен на ангажираност и обвързаност. Тя се открива във взаимозависимостта в отно-
шенията, нарушаването на личното пространство, незадоволителната диференциа-
ция във възприятията за Аза и другите членове на семейството и слабите граници166.
Едно от по-скорошните обостряния в астмата на Джойс, продължило няколко месеца
след първия пристъп, започнало след семейно събиране. Епизодът, в който тя се почув-
ствала нападната от по-големия си брат, събудил емоции на страх и потиснат гняв от
детството.
– Когато бях малка, много се страхувах от проявите на гняв. Никога не са ме удряли,
но в семейството витаеше доста гняв – от страна на баща ми и на брат ми. Майка ми
беше техен съучастник. Тя не ме пазеше от гнева им. Той не беше насочен винаги срещу
мен, но тегнеше наоколо. Чувствах се безсилна. Неспособността ми да казвам Не от-
части се дължи на този страх – да не ядосам някого, да не изпадна в лошо положение.
Дори сега ми е много трудно да се справям с проблемни ситуации.
Този гняв никога не изчезваше. Баща ми беше праведният. Имаше едно такова изра-
жение на лицето, такава нотка в гласа. Беше ирационално, като детинска реакция. Не
приличаше на възрастен. Не можех да го понеса – страхувах се. Никога не се чувствах
сигурна. Баща ми сега е на 82. Вече не избухва толкова често, защото е доста стар. Брат
ми е много гневен човек; постоянно изригва, а изблиците му понякога са опустоши-
телни.
Ще ви разкажа какво стана тази есен. В края на ноември е рожденият ден на сина ми –
ставаше на 6, а това си е голямо нещо. Родителите ми пристигнаха от Сиатъл, брат ми
също дойде. Седнахме заедно на вечеря. Той надмина себе си: критика, гняв, всичко

164
Ibid., 21.
165
1. Florin et al. „Emotional Expressiveness, Psychophysiological Reactivity and Mother-Child Interaction with Asthmatic
Children” in Pennebaker and Treve, Emotional Expressiveness, Inhibition and Health, 188-89.
166
S. Minuchin et al. „А Conceptual Model of Psychosomatic Illness in Children, Family Organization and Family Therapy”.
Archives of General Psychiatry 32 (August 1975), 1031-38.

135
срещу мен. Това беше в петък. В събота беше рожденият ден на сина ми, а аз бях много
разстроена. Когато се събудих в понеделник сутринта, не можех да говоря, да ходя,
нищо не можех да направя.

Неотдавна австралийско проучване показа колко важни са позитивните социални вза-

имоотношения за регулацията на стреса. Учените разговарят с 514 жени, на които пред-
стои биопсия на гърдата. Впоследствие малко под половината са диагностицирани с рак,
при останалите туморът се оказва доброкачествен. Резултатите разкриват значителна
връзка между силно застрашаващи житейски стресори и социална подкрепа. При же-
ните, които са преживели стресор, обективно оценен като силно застрашаващ,
но са били лишени от интимна емоционална социална подкрепа, се отчита 9 пъти
по-висок риск от карцином на гърдата167.
Учените са стъписани. Установяването на взаимодействие между силно застраша-
ващи житейски събития и липсата на социална подкрепа беше донякъде неочаквано,
като се има предвид липсата на независим ефект – пишат те.
Въпреки всичко този резултат не би следвало да ни изненада повече от откритието,
че хората, които не умеят да плуват, не са изложени на риск от удавяне – поне докато
не паднат в дълбока вода. Читателят вероятно помни от Глава 1, че всички студенти по
медицина показват потисната имунна активност поради стреса от изпитите, но най-уяз-
вими са най-самотните сред тях. Дори на теория – да не говорим на практика – физио-
логичното функциониране на човешките същества е неделимо от емоционалните и со-
циалните връзки, които ни крепят.
В окръг Аламеда, Калифорния, е проведено 17-годишно проспективно проучване,
търсещо евентуални връзки между социалните връзки и чувство на изолация на хората
и появата на рак. В началото нито един от участниците няма злокачествено заболяване.
Най-интересният рисков фактор при жените се оказа социалната изолация – не само
реалната, но и чувството за изолация... Като се има предвид ефектът на емоциите
върху хормоналната регулация, не е изключено изолацията да упражнява пряк ефект
върху развитието на тази група ракови заболявания168 (имат се предвид хормонално
зависимите видове рак – на гърдата, яйчниците и матката).
Социалните и междуличностните стресори, както и други външни фактори, не влияят
на всички ни по един и същи физиологичен начин. Как да обясним индивидуалните си
различия освен с вродения си темперамент?
Ключов елемент е емоционалното развитие. Ако се наложи момиченцето от първия
пример да претърпи нова операция на 25-годишна възраст, то вече няма да изпитва нуж-
да майка му и баща му да го държат за ръка, докато подейства упойката. Зрялата само-
регулация на жената няма да позволи на невротрансмитерите и стресовите хормони да
излязат от релси, защото родителите ѝ не са наблизо. Не можем да приемем за даденост
обаче, че емоционалната независимост автоматично следва хронологичната възраст. На
всяка възраст реакциите ни към потенциалните стресори са дълбоко повлияни от сте-
пента, в която емоционалното ни функциониране продължава да бъде доминирано от
потребностите, страховете и тревожностите, свързани с привързаността.

167
M. A. Price et al. „The Role of Psychosocial Factors in the Development of Breast Carcinoma. Part II: Life Event Stressors,
Social Support, Defense Style, and Emotional Control and Their Interactions“. Cancer 91, no. 4 (15 February 2001), 686-97.
168
P. Reynolds and G.A. Kaplan. „Social Connections and Risk for Cancer: Prospective Evidence from the Alameda County
Study”. Behavioral Medicine, (Fall 1990), 101-10.

136
 Според теорията на семейните системи, предложена от покойния американски пси-
хиатър д-р Мъри Боуен, болестта не е просто биологично събитие в отделно човешко
същество. Схващането за семейните системи признава постоянната взаимовръзка във
физиологичните функции на индивидите. Пределно ясна във връзката между майката и
плода; физиологичната взаимовръзка не приключва с раждането и дори с физическото
съзряване на детето. Както видяхме, отношенията остават важен биологичен регулатор
през целия живот.
Фундаментална концепция в теорията за семейните системи е диференциацията,
или способността да поддържаме едновременно емоционален контакт с другите и
автономност в собственото си емоционално функциониране. При човека със слаба ди-
ференциация липсва емоционална граница между тях и другите, както и „граница“,
която не позволява на емоционалните чувства да засенчат мисловния процес. Той ав-
томатично попива тревожност от другите и генерира значителна тревожност в са-
мия себе си169.
Човекът с добра диференциация – от друга страна, може да реагира от позицията на
открито приемане на собствените емоции, които не са модифицирани, за да отговорят
или да се противопоставят на нечии очаквания. Той не потиска емоциите си, но и не ги
изразява импулсивно. Д-р Майкъл Кер – бивш колега на Мъри Боуен, понастоящем ди-
ректор на Семейния център към Университета Джорджтаун в столицата Вашингтон,
различава два типа диференциация: функционална и базова. На пръв поглед може да
изглеждат еднакви, но от гледна точка на здравето и стреса има огромна разлика по-
между им.
Функционалната диференциация е свързана със способността на индивида да функ-
ционира в зависимост от отношенията си с другите. Да речем, че аз работя добре само
когато околните – колегите, семейният ми партньор, децата ми – попиват непреработе-
ните ми тревожности, като се примиряват с лошия ми нрав, непредсказуеми навици,
липса на емоционална ангажираност и дори прояви на насилие. Ако откажат ролите,
които им приписвам, вероятно е да се разпадна. Това би било пример за функционална
диференциация. От друга страна – ако способността ми да функционирам не зависи от
необходимостта други хора да вършат моята емоционална работа вместо мен – иначе
казано, ако съм в състояние да общувам, бидейки емоционално отворен и към тях, и към
себе си – това би показвало базова диференциация. Колкото по-слаба е базовата дифе-
ренциация на човека, толкова по-склонен е към емоционален стрес и физически заболя-
вания.
Във военната академия Уест Пойнт е проведено изследване на стреса, адаптацията
и имунитета, проследяващо 1400 кадети в продължение на 4 години. Участниците са
подложени на редовни психологични тестове и кръвни изследвания за вируса на
Епщайн-Бар, причиняващ инфекциозна мононуклеоза. Очертават се няколко общи ха-
рактеристики между младежите, които се заразяват с вируса или развиват клинично за-
боляване: имат високи амбиции за себе си; срещат академични затруднения; бащите им
също са много амбициозни170. Виждаме връзката между стреса и потребността да се от-
върне на родителските очаквания – иначе казано, между вътрешната биологична среда
и несекващата нужда на детето да бъде прието от околните.
Друго изследване е насочено към група омъжени жени и същия брой разведени или

169
Пълната дискусия виж Michael E. Kerr and Murray Bowen, Family Evaluation: An Approach Based on Bowen Theory.
New York: W.W. Norton & Company, 1988, chapter 4, 89-111.
170
S. E. Locke. „Stress, Adaptation, and Immunity: Studies in Humans”. General Hospital Psychiatry 4 (1982), 49-58.

137
разделени с партньора си жени. Участничките от първата група дават собствена оценка
за качеството и удовлетворението от семейния си живот, а кръвни изследвания показват
активността на имунната им система. Установена е силна и положителна връзка между
по-лошото качество на брака и по-слабата имунна реакция. При разведените/разделени
жени се очертават два психологични фактора, тясно свързани с понижена имунна фун-
кция: времето, изминало от раздялата (колкото по-кратко е то, толкова по-потисната е
имунната система), и степента на привързаност към бившия партньор (колкото по-силна
е била емоционалната привързаност, толкова по-лошо е състоянието на имунната фун-
кция)171. Жените с по-добра саморегулация и по-малка емоционална зависимост от не-
успешната връзка имат по-здрава имунна система. По-силната диференциация означава
по-добро здраве.
По-слабият партньор във всяка връзка попива непропорционална част от споделената
тревожност. По тази причина жените, които се лекуват от тревожност и депресия нап-
ример, са повече от мъжете. (Проблемът тук не е собствената сила, а овластяването –
кой чии потребности обслужва.) Не че тези жени са по-нестабилни психически от мъ-
жете си, макар да изглежда, че последните функционират на по-високо ниво. Имаме
нарушение на баланса в самата връзка, така че жената попива стреса и тревожността на
съпруга си, като в същото време ѝ се налага да сдържа своите.
Спомнете си как стресът, породен от обсесивното и властно отношение на Тим – па-
циента с улцерозен колит, влудяваше съпругата му Нанси (виж Глава 10). Заболяването
на Тим е сравнително овладяно през годините, а Нанси на практика е попила голяма
част от тревожността му за своя сметка. Сега самата тя се лекува от депресия и тревож-
ност, но признава, че е на ръба на силите си.
– Сякаш имам още едно дете – каза тя, – защото той изисква много внимание. Сега
разбирам, че нося отговорност за четири деца. Аз съм родител и на двамата. Отдавна
съм потиснала собствените си емоционални потребности, без да го съзнавам. Стряскам
се, като си помисля, че дори не ми е хрумнало, докато не получих малка криза.
Ако Нанси се откаже от еднопосочната обгрижваща роля във връзката им, Тим може
да получи обостряне на колита – освен ако се научи да поема емоционална отговорност
за себе си.
Партньорът, който потиска в по-голяма степен личните си потребности в името на
връзката, е изложен на по-висок риск от физическо заболяване. Затова при жените по-
често се срещат автоимунни заболявания и несвързани с тютюнопушене злокачествени
тумори. Наличието на връзка между ума и тялото, от една страна, и между отдел-
ните личности – от друга, означава, че е възможно тревожността на единия човек
да се прояви като физически симптом у другия – пише д-р Кер. – В случай на емоцио-
нална дисфункция симптомите се проявяват по-често при онзи партньор, които по-
вече се старае да се адаптира, за да поддържа хармонията в системата на взаимо-
отношенията им172.
Върховната цел на природата е да подкрепи израстването на индивида от състояние
на абсолютна зависимост до независимост – или по-точно, до взаимозависимост между
зрели възрастни, свързани в общност. Развитието е процес на преход от пълна външна
регулация към саморегулация, доколкото генетичното ни програмиране позволява. Хо-
рата с добра саморегулация са най-способни да взаимодействат плодотворно с другите

171
J. K. Kiecolt-Glaser et al. „Marital Quality, Marital Disruption, and Immune function“. Psychosomatic Medicine 49, no. 1
(January-February 1987).
172
Kerr and Bowen. Family Evaluation, 182.

138
в общността си и да отглеждат деца, които също ще се превърнат в саморегулирани
възрастни. Всичко, което пречи на този ход на природата, застрашава шансовете за дъл-
госрочно оцеляване на организма. Взаимно допълващите се потребности от сигурност
и автономия се намират в постоянно напрежение, което се наблюдава почти от самото
начало на живота. Развитието изисква постепенно, съобразено с възрастта преминаване
от сигурност към автономия, от привързаност към индивидуация. Нито едното не се
губи докрай и нито едното не бива да доминира за сметка на другото.
Повишената способност за саморегулация в зряла възраст е съпътствана от повишена
потребност от автономия, или иначе казано, от свобода за автентичен избор и решения.
Всичко, което накърнява автономията, се преживява като източник на стрес. Невъзмож-
ността да отговорим ефективно на социалната или физическата среда; чувството на без-
силие и липсата на смислен избор, или с други думи – накърняването на автономията,
води до повишаване на стреса.
В същото време автономията трябва да се упражнява по начин, който не руши соци-
алните ни връзки, също жизненоважни за оцеляването ни, независимо дали става въпрос
за интимни отношения, или други значими личности – шефове, колеги, социални авто-
ритети. Колкото по-слаба е емоционалната способност за саморегулация, развита в бе-
бешка и детска възраст, толкова по-силна е зависимостта на възрастния от връзките му
с другите за поддържането на хомеостаза. А колкото по-силна е зависимостта, толкова
по-голяма е заплахата, в случай че тези връзки се разпаднат или станат несигурни. Ето
защо уязвимостта от субективния и физиологичен стрес е правопропорционална на
степента на емоционална зависимост.
За да намали стреса от застрашената връзка, човек понякога се отказва от част от ав-
тономията си. Това обаче не може да се нарече рецепта за здраве, защото загубата на
независимост сама по себе си е източник на стрес. Отказът от автономия повишава ни-
вото на стрес, дори на пръв поглед да изглежда наложителен в името на сигурността
на връзката и да се преживява субективно като облекчение вследствие на това усещане
за сигурност. Ако хронично потискам собствените си емоционални потребности, за да
стана по-приемлив за другите, увеличавам риска в бъдеще да си платя под формата на
заболяване.
Друг механизъм за предпазване от стреса на застрашената връзка е емоционалното
изключване. За да се чувства сигурен, уязвимият човек се отдръпва от другите и си заб-
ранява всякаква интимност. Така той може да избегне тревожността и да блокира су-
бективното преживяване на стреса, но не и физиологичните му последици. Емоционал-
ната интимност е психична и биологична потребност. Ограждането със стена е белег не
за саморегулация, а за емоционално вледенение. А то неизбежно води до високи нива
на стрес поради незадоволените потребности.
Социалната подкрепа смекчава физиологичния стрес. Многократно видяхме доказа-
телства за тесните връзки между здравето и социалната среда. Изследването от Аламеда
показва, че хората, живеещи в социална изолация, са по-податливи на заболявания от
различен характер. Три независими проучвания на хора в напреднала възраст сочат, че
смъртността в рамките на 5 години е пряко свързана със социалната интеграция: кол-
кото повече социални връзки има човек, толкова по-нисък е рискът да умре. Социал-
ните връзки и подкрепа – заключават авторите – остават силни предиктори за заболе-
ваемостта и смъртността сами по себе си, независимо от всички други рискови фак-
тори173.
173
Seeman and McEwen. „Impact of Social Environment Characteristics...”, 459.

139
 Ето защо при възрастния индивид биологичната регулация на стреса зависи от крех-
кия баланс между сигурността в социалните и интимните взаимоотношения, от една
страна, и автентичната автономия – от друга. И всяка причина за нарушаване на този
баланс, независимо дали човек го осъзнава, е източник на стрес.

140
 15.
БИОЛОГИЯ НА ЗАГУБАТА
Рейчъл, която преживяла първия пристъп на ревматоиден артрит в навечерието на
Рош Хашана, е слабичка жена, висока едва метър и петдесет. Прилича на джудже до
грамадния плюшен мечок на дивана. От нея лъха нотка на глад, напомняща за недох-
ранването и емоционалното лишение, които бе преживяла като недоносено бебе.
– При раждането си съм се задавила с амниотичната течност, с която били пълни дро-
бовете ми. Четири седмици съм се пекла в кувьоз. През 1961 г. не се е знаело, че и бебе-
тата в кувьозите имат нужда от докосване, така че първият месец от живота ми се е
заключавал в игли и сонди. Майка ми не идвала, защото трябвало да се грижи за брат
ми. Баща ми... за него не знам.
По-късно Рейчъл би имала шанс да преодолее последиците от първоначалното емо-
ционално и дактилно лишение с помощта на топли и грижовни привързани отношения,
но и това не било писано. Тя сякаш се провалила в житейската мисия още от зачеването
си. Майка ѝ се надявала бременността да укрепи брака ѝ, но съпругът ѝ дори не дочакал
раждането, преди да я изостави. Можете да си представите душевното състояние на же-
ната, която трябвало сама да се грижи за малко дете (брата на Рейчъл) и новородено
бебе.
При тези обстоятелства потребността да оправдае съществуването си станала втора
природа на Рейчъл (първа природа не може да бъде за никого), фундаменталното ѝ очак-
ване е да бъде изоставена.
– Убедена съм, че ако някой ме опознае, ще ме зареже – споделя тя.
Миналата година около празниците била изумена, когато получила няколко покани
за гостуване. Просто не можела да си представи, че някой би се радвал да я види, без да
иска нещо в замяна.
След появата на ревматоидния артрит Рейчъл започнала психотерапия. Благодарение
на нея сега много по-добре осъзнава чувствата си във всеки един момент, но все още
емоцията, която разпознава най-трудно, е гневът. Обикновено се провокира от усеща-
нето за пренебрежение или подценяване – например когато майка ѝ критикувала из-
бора ѝ на терапевт.
– Тя не можеше да разбере защо държа да използвам част от социалната помощ, за да
плащам за терапия, вместо да ида при психиатър, покрит от застраховката ми. Най-пос-
ле съм намерила човек, с когото мога да разговарям, а тя мисли само за парите.
Ала вместо спокойно да заяви, че решението си е нейно, Рейчъл започнала да спори
и да моли за разбиране. Злостната кавга довела до седмица анорексия – защото по този
начин Рейчъл е свикнала да обръща яростта към себе си.
Когато се налага да отстоява себе си, Рейчъл преглъща гнева си и се опитва да намери
оправдание, помирение или взаимодействие, с което да убеди другия да схване. Усили-
ята и са автоматичната реакция на уязвимо дете, което усърдно се старае да привлече
родителя на своя страна. Тревожността и страхът от изоставяне я заставят да потиска
всяка емоция, която би могла да предизвика отблъскване.
Рейчъл има домашен любимец – зайче, което от своя страна е неимоверно чувстви-
телно към емоционалните състояния на стопанката си. Когато е ядосана, то просто не ѝ
позволява да го гушне.

141
 – Ако знам, че съм ядосана, я оставям на мира. А ако съм ядосана, но още не го знам,
тя не ми дава да я пипна. Напомня ми да погледна вътре в себе си и, естествено, откри-
вам, че съм гневна за нещо.
Макар за някои да звучи странно, това има съвсем просто обяснение. Връзката между
хората и техните питомци се осъществява посредством мозъчни структури, предшест-
ващи развитието на човешкия фронтален кортекс с неговия езиков и разсъдъчен апарат.
Животните и човеците общуват с емоционалната част на мозъка. За разлика от хората,
животните са изключително чувствителни към сигналите от лимбичната система –
както собствената, така и тази на стопанина. Затова и зайчето на Рейчъл възприема не-
съзнателния ѝ гняв като заплаха.
Но защо е нужно зайче да казва на човека, че е разстроен? Простият отговор се крие
в навиците, усвоени в детството. Никой не се ражда със склонност да потиска емоциите
си – тъкмо напротив. Всеки, който някога се е опитвал да накара бебе да преглътне
храна, която не харесва, или да застави малко дете да отвори уста, когато самото то не
желае да яде, ще потвърди присъщата способност на младото човешко същество да се
съпротивлява на принудата и да изразява недоволството си. Защо тогава започваме да
преглъщаме храната, която не желаем, и чувствата, които родителите ни не желаят? Не
заради естествените си наклонности, а заради стремежа да оцелеем.
Съзнанието ни пази само някои аспекти на детските преживявания. Рейчъл например
помни чувството на отблъскване и унижение, което изпитвала, докато гледала как
баща ѝ и брат ѝ вървят прегърнати пред нея. Познава и историята на раждането си, ма-
кар да не може да си я спомни пряко. Но дори да нямахме тази информация, пак щяхме
да знаем с точност преживяванията ѝ в детството: безнадеждната ѝ нагласа към интим-
ността, неумолимата потребност майка ѝ да я разбере въпреки близо 40-годишните без-
плодни опити за това, необходимостта да използва зайчето като сензор за гнева. Тези
поведенчески модели съдържат безпогрешни спомени, запечатани в мозъка ѝ още в най-
ранен етап на развитието ѝ. Въпросната система от механизми е направлявала целия ѝ
живот и е подготвила почвата за възникването на автоимунно заболяване.
Биологичните предпоставки за потенциално заболяване в бъдеще се коренят в ран-
ните години от живота на човека. Стресовите механизми се програмират от преживява-
ния още в бебешка възраст. Същото важи за дълбоките, несъзнателни спомени, които
управляват нагласите и поведението ни към самите себе си, към другите и към света.
Ракът, множествената склероза, ревматоидният артрит и другите болестни състояния,
които разгледахме, не са плод на рязка промяна в развитието ни като зрели индивиди, а
кулминация на отдавна започнали процеси, формирани от взаимоотношенията и биоло-
гичния отпечатък по време, за което обикновено нямаме съзнателни спомени.
Проведох стотина интервюта за книгата си и във всички тях се открояваше темата за
липсата на емоционално удовлетворение в отношенията между деца и родители. Паци-
ентите, с които разговарях, страдат от най-различни заболявания, но историите им са
преплетени с общата нишка на ранната загуба или дълбокото неудовлетворение в ран-
ните им взаимоотношения. Емоционалното лишение в ранното детство на възрастни с
тежки заболявания се потвърждава и от впечатляващ обем изследвания, описани в ме-
дицинската и психологичната литература.
Италианско проучване показва, че пациентки с генитален рак съобщават за по-малка
близост с родителите си в сравнение със здравите жени от контролната група. Изразя-
ването на емоции също е отслабено174.
174
L. Grassi and S. Molinari. „Early Family Attitudes and Neoplastic Disease”. Abstracts of the Fifth Symposium on Stress and

142
 Голямо европейско изследване сравнява 357 пациентки с рак и 330 здрави участ-
нички. Жените с рак много по-рядко си спомнят дома от детството си с положителни
чувства. Цели 40% от болните са преживели смъртта на родител преди навършване на
17 години – два и половина пъти по-често в сравнение с контролната група 175.
Вече споменахме за 30-годишното проследяващо проучване на студенти по медицина
в Университета Джонс Хопкинс. Особен риск е отчетен при участниците, които в пър-
воначалните интервюта съобщават за по-ниска от обичайната близост с родителите си
в детството. При тях се наблюдава по-висок риск от самоубийство, психични заболява-
ния, високо кръвно налягане, исхемична болест на сърцето или рак до достигане на
средна възраст. Подобно изследване е проведено и в Харвард, където интервютата със
студентите включват въпроси за собственото им усещане за родителска обич и загри-
женост. Здравният статус на участниците е проследен 35 години по-късно. Болни се
оказват една четвърт от студентите, споделили високи позитивни впечатления за отно-
шението на родителите си, u близо 90% от онези, които са оценили негативно емоцио-
налната грижа на възрастните до себе си. Простичката ясна оценка на усещането за
обич е пряко свързана със здравословното състояние – заключават авторите 176.
Първите преживявания на новороденото за заобикалящия свят е дактилният контакт.
Чрез него за първи път получаваме обич. При всички бозайници майката осигурява дак-
тилна стимулация на бебето си: плъховете ближат малките си, приматите ги галят. Раз-
нообразните форми, под които новороденото и малкото я получават, са от първосте-
пенно значение за здравото им физическо и поведенческо развитие – пише Ашли Мон-
тагю в превъзходната си книга Допирът: човешкото значение на кожата. – Изглежда
вероятно дактилната стимулация при хората да има фундаментално значение за раз-
витието на здрави емоционални и привързани отношения; „близането“ в пряк и прено-
сен смисъл и обичта са пряко свързани; накратко казано, човек се учи да обича не със
съвети и указания, a като се чувства обичан.
От експериментите с животни знаем, че физическото докосване провокира отделя-
нето на хормон на растежа и подпомага покачването на тегло и развитието. Това важи
и за хората. Изследване на недоносени бебета в кувьози ги разделя на две групи. Всички
условия на хранене и грижи са еднакви освен едно: на първата група бебета се осигурява
дактилна стимулация три пъти дневно по 15 минути в продължение на 2 седмици. Тази
форма на стимулация доведе до значително по-бързо наддаване на тегло, увеличаване
на обиколката на главата и подобряване на поведенческите показатели на бебетата от
експерименталната група в сравнение с контролната. Липсата на човешко докосване
затруднила физическото развитие на Рейчъл и за първи път ѝ подсказала, че не е желана
и не заслужава да бъде обичана. Събитията впоследствие само затвърдили първите ѝ
впечатления.
Взаимоотношенията ни със света програмират нашето физиологично и психично раз-
витие. Емоционалният контакт е не по-малко важен от физическия, както ясно личи от
емоционалното преживяване на докосването. Сетивните органи и мозъкът са интер-
фейсът, чрез който взаимоотношенията диктуват еволюцията ни от най-ранна до зряла

Cancer, Kiev, 1984; cited in H. J. Baltrusch and M. E.Waltz. „Early Family Attitudes and the Stress Process – A Life-Span and
Personological Model of Host-Tumor Relationships: Biopsychosocial Research on Cancer and Stress in Central Europe” in Stacey
B. Day, ed. Cancer, Stress and Death. New York: Plenum Medical Book Company, 1986, 275.
175
Ibid., 277.
176
L. G. Russek et al. „Perceptions of Parental Caring Predict Health Status in Midlife: A 35-Year Follow-up of the Harvard
Mastery Stress Study”. Psychosomatic Medicine 59 (1997), 144-49.

143
възраст. Социално-емоционалните взаимодействия имат решаващо влияние върху раз-
витието на мозъка. От момента на раждане те регулират тонуса, активността и развити-
ето на психоневроимуноендокринната суперсистема (ПНИ). Характерните механизми
за справяне с психичния и физическия стрес се формират още в най-ранните ни години.
Невроучени от Харвардския университет са изследвали нивата на кортизол на тежко
занемарени сираци от домове в Румъния, създадени по времето на режима на Чаушеску.
Съотношението между персонала и децата било 1 към 20. Като се изключат най-базо-
вите грижи, децата рядко били вдигани и докосвани. Те извършвали движения с ръ-
цете – сякаш сами се прегръщат, и показвали потиснато поведение, характерно за изос-
тавените малки при хората и приматите. Концентрациите на кортизол в слюнката били
извън норма, което показва, че оста хипоталамус-хипофиза-надбъбречни жлези вече е
била увредена177. А както видяхме, нарушения по оста ХХН се забелязват при авто-
имунни заболявания, рак и др.
Интуитивно разбираме защо насилието, травмата и крайното занемаряване биха
имали негативни последици. Но защо много хора развиват свързани със стрес заболява-
ния, въпреки че не са били малтретирани и травмирани? Те не страдат, защото им се е
случило нещо лошо, а защото са били лишени от нещо хубаво. Както пише д-р Майрън
Хофър – директор на Катедрата по психобиология на развитието към Университета Ко-
лумбия, в специално издание на списание Психосоматична медицина през 1996 г.: Ос-
тава парадоксът как е възможно отсъствието на нещо или някого да породи такива
смущения... Несъмнено съществува биология на загубата и ние трябва да я отк-
рием178.
На въпроса по какъв начин липсата на нещо или някого води до физиологични сму-
щения ще си отговорим, като се върнем към темата за стреса. Всички стресори предс-
тавляват потенциална или реална липса на важни елементи от средата – елементи, които
организмът възприема като необходими за своето оцеляване. Стресовите дразнители...
показват, че нещо липсва или е на път да изчезне и че това нещо е силно свързано и
желано за организма – пишат С. Ливайн и X. Ърсин в книгата Какво е стресът179 .
За всяко невръстно топлокръвно създание животът би бил немислим без родителя.
Малкото човешко същество зависи от възрастните много по-дълго от всички други ви-
дове, а причините за това значително надхвърлят непосредствените му физически пот-
ребности. Родителската грижа е нещо много повече от осигуряване на храна, подслон,
житейски умения и защита от хищници. Както показва тъжният пример със сираците от
Румъния, родителите са и биологичните регулатори на незрелите физиологични и емо-
ционални системи на детето. Родителската обич не е просто топло и приятно емоцио-
нално преживяване, а незаменимо биологично условие за здраво физиологично и пси-
хично развитие. Любовта и вниманието на родителя направлява оптималното съзряване
на мозъка, системата ПНИ и оста ХХН.
Мозъкът на човешкото новородено е по-малък и незрял в сравнение с възрастния,
отколкото при всички други бозайници. Кончето например може да тича още в първия
ден на живота си – дейност, за която на човешкото дете ще му липсват нужните нервни
връзки, зрително-пространствени умения и мускулна координация още поне година и
половина. Простата анатомична причина за това, че идваме на този свят неврологично

177
„Kisses and Chemistry Linked in Rats”. The Globe and Mail (Toronto) 17 September 1997.
178
Hofer. On the Nature and Consequences of Early Loss.
179
S. Levine and H. Ursin. „What is Stress?” in S. Levine and H. Ursin, eds. Psychobiology of Stress. New York: Academic
Press, 1972, 17.

144
недоразвити, е размерът на главата ни. Още при раждането тя е най-големият диаметър
в тялото – и има най-голяма опасност да се заклещи в родилния канал. В хода на еволю-
цията, докато главата нараствала, за да поеме все по-сложните интелектуални и фино-
моторни способности на мозъка, тазът се е стеснявал, за да подпомогне придвижването
на два крака. Не можеш да ходиш изправен с таз като на кон. Нарастването на главата
еволюирало успоредно със стесняването на таза. Ако мозъкът ни беше по-голям в края
на вътреутробното развитие, никой нямаше да може да се роди.
Три четвърти от нарастването на мозъка и 90% от развитието му се случват след раж-
дането – най-вече през първите 3 години от живота. Единствено при човека непосредс-
твено след раждането мозъкът продължава да расте със същото темпо, както в утробата.
През първите месеци – и не само, се наблюдава изумително бързо и сложно развитие на
нервните връзки (синапси). Има периоди, в които се образуват милиони нови синапси в
секунда.
Разгръщането на всеки процес зависи не само от наследения генетичен потенциал, но
и от условията в заобикалящата среда. И най-хубавите устойчиви видове пшеница няма
да пораснат в суха неплодородна почва. Десетилетия невронаучни изследвания показ-
ват, че топлото емоционално общуване с родителя е задължително условие за развити-
ето на човешкия мозък. Емоционалното взаимодействие стимулира или възпира рас-
тежа на нервните клетки и връзки чрез сложни процеси, които включват отделянето на
естествени химични вещества. Ще дам един леко опростен пример: когато бебето пре-
живява радостни събития, мозъкът отделя ендорфини – естествени опиоиди, едни от
хормоните на щастието. Ендорфините насърчават растежа на нервните клетки и обра-
зуването на връзки помежду им. И обратното – изследвания върху животни показват, че
хроничното повишаване на стресовите хормони като кортизол води до свиване на важни
мозъчни центрове.
Развитието на нервните връзки и неврохимията на мозъка следва сигналите на сре-
дата. Роденото с отлично зрение бебе ще ослепее необратимо, ако бъде държано 5 го-
дини в тъмна стая, защото за образуването на зрителни връзки в мозъка е необходима
светлина. Оцеляването на невроните и техните синапси се подчинява на своего рода
дарвинов принцип: тези, които използваме, устояват и нарастват; лишените от подхо-
дяща стимулация атрофират, умират или не се развиват оптимално.
Една от фундаменталните цели на човешкото развитие е формирането на самостояте-
лен саморегулиращ се индивид, способен да живее в хармония с други човешки същес-
тва в социален контекст. Жизненоважна за здравото развитие на невробиологичните
връзки на саморегулацията е връзката с родителя, в която последният вижда и разбира
чувствата на детето и откликва с емпатия на емоционалните сигнали на детето. Емоци-
ите са състояния на позитивна (Искам още от това) или негативна (Искам по-малко от
това) физиологична възбуда. Бебетата и малките деца нямат капацитета да регулират
емоционалните си състояния, поради което са изложени на риск от физиологично изто-
щение и дори смърт, ако липсва регулиращата връзка с родителя. Ето как близостта с
родителя спомага за запазването на биологичната регулация на бебето.
Саморегулацията изисква координирани действия от страна на анатомично разделени
мозъчни центрове успоредно с благотворната доминация на по-горните, новоеволюи-
рали области над по-низшите. Най-старата – и най-важна за оцеляването – част от мо-
зъка е мозъчният ствол, в който възникват примитивните импулси за оцеляване и се
осъществява контрол върху базовите автономни функции, в това число глад, жажда,
сърдечносъдова и дихателна дейност, поддържане на телесната температура и др. Най-

145
новата част от човешкия мозък е неoкортексът, разположен в предната част. Кортек-
сьт, или мозъчната кора, представлява тънък слой от сиво вещество, който обгръща
бялото мозъчно вещество. Изграден предимно от клетъчните тела на невроните, кортек-
сът реализира най-висшите процеси в човешкия мозък. Префронталният кортекс,
или челният дял на мозъчната кора, модулира реакциите ни към света не с оглед на
примитивните ни подтици, а на вече придобитата информация за приятелски, неутрални
и враждебни елементи, за полезни и вредни в социален аспект фактори. Неговите фун-
кции обхващат контрол над импулсите, социално-емоционална интелигентност и моти-
вация. Регулиращата дейност на кортекса до голяма степен се състои не в инициира-
нето на действия, а в инхибирането (възпирането) на импулси, възникващи в по-низ-
шите мозъчни центрове.
Посредникът между регулативните процеси в кортекса и базисните функции на мо-
зъчния ствол е лимбичният емоционален апарат. Лимбичната система обхваща струк-
тури, разположени между кората и ствола, но и някои части от самата мозъчна кора. Тя
играе жизненоважна роля за оцеляването. Без нея регулаторните и мисловните функции
на кортекса биха превърнали човека в гений идиот: интелектуалното знание щеше да
бъде откъснато от реалното знание за света.
Емоциите ни служат, за да интерпретираме света около себе си. Те изпълняват сиг-
нална функция, като ни показват вътрешното ни състояние и как то се влияе от външ-
ната среда. Емоциите са реакции на дразнителите, филтрирани през паметта за досегаш-
ния ни опит, и предугаждат бъдещето въз основа на възприятията ни от миналото.
Мозъчните структури, отговорни за преживяването и модулирането на емоциите,
както в кортекса. така и в средната част на мозъка, се развиват под влияние на общува-
нето с родителя, също както зрителните връзки – под влияние на светлината. Лимбич-
ната система съзрява, като чете и инкорпорира емоционалните послания на родителя.
Общуването с родителя е условие за консолидирането на центровете на съзнателната и
несъзнателната памет, както и за бъдещата интерпретация на света. Нервните вериги,
отговорни за секрецията на важни невротрансмитери като серотонин, норепинефрин и
допамин, които имат решаваща роля за стабилното настроение, възбудата, мотивацията
и вниманието, се стимулират и координират в контекста на връзката между детето и
възрастните. Изследвания върху бебета маймуни показват, че само след няколко дни на
раздяла с майката в мозъка настъпват сериозни дисбаланси на различните неврохими-
кали.
Усещането за света на детето също се създава във взаимодействие с родителя: дали е
свят на обич и приемане, или напротив – свят на безразличие, в който трябва да дращи
със зъби и нокти, за да задоволи потребностите си, или още по-зле – враждебен свят,
изискващ постоянна и тревожна бдителност. Отношенията с първите възрастни в жи-
вота ни полагат основите на нервните вериги, които ще се превърнат в шаблони за бъ-
дещите ни връзки. Ще разбираме себе си, ако сме се чувствали разбирани; ще обичаме
себе си, ако сме усещали обич на най-дълбоко подсъзнателно ниво; ще се грижим за
себе си със състраданието, което сме изпитвали като малки деца.
Нарушаването на привързаните отношения в бебешка и детска възраст може да има
дългосрочни последствия за стресовия апарат и имунната система. Множество експери-
менти с животни очертават безспорна връзка между ранните смущения в привърза-
ността и дисбаланса на стресовите реакции в бъдеще. Най-същественото е, че наруше-
ната привързаност у бебето води до преувеличени реакции на физиологичен стрес у
възрастния. И обратното – ранната грижовна привързаност води до по-добра модулация

146
на биологичния стрес в зряла възраст.
За задоволяването на потребността си от привързаност човешкото същество се нуж-
дае от нещо повече от физическа близост и докосване. Също толкова важна е емоцио-
налната връзка и най-вече качеството на хармонизация – фин процес, при който роди-
телят се настройва към емоционалните нужди на детето си. Макар и дълбоко инстинк-
тивна, тя лесно се осуетява, когато родителят е напрегнат или разсеян по финансови или
други причини. Хармонизацията може да не се осъществи и ако самият родител не е
преживял такава като малък. В много връзки между родител и дете съществуват силна
привързаност и любов, но не и хармонизация. Децата в този случай се чувстват обичани,
но дълбоко в себе си нямат усещането, че са ценени такива, каквито са. Научават се да
показват само приемливата си страна и да потискат емоционалните реакции, които ро-
дителят отхвърля. Постепенно свикват да отхвърлят себе си, задето имат подобни реак-
ции.
Бебетата, чиито родители по една или друга причина са твърде стресирани, за да им
предложат необходимия хармоничен контакт, развиват хронична склонност да се чувс-
тват самотни в емоциите си. Струва им се – с право или не – че никой не споделя чувс-
твата им и никой не ги разбира. Тук не става въпрос за липса на обич, нито за физическа
раздяла, а за празнина в усещането на детето, че го забелязват и разбират; че му съчув-
стват и съпреживяват на емоционално ниво, феноменът на физическа близост, но с емо-
ционална дистанция, е известен като проксимална раздяла. Тя е налице, когато хармо-
ничната връзка между родителя и детето липсва или е прекъсната заради стреса на ро-
дителя, който го отвлича от пълноценния контакт.
Пример за такова нарушаване на хармонизацията е отклоняването на погледа от
страна на родител по време на онова общуване с очи, което носи огромна наслада на
детето. Или обратното – когато родителят настоява да стимулира детето, защото самият
той има нужда от контакта с него, дори в този момент то да търси почивка от интензив-
ното общуване помежду им.
Експерименти с примати показват, немалките преживяват тежки реакции на раз-
дяла дори когато майките им са на видимо разстояние от тях, но психологично са
недостъпни – пише психологът Алън Шор от Калифорнийския университет в Лос Ан-
джелис. – Предполагам, че проксималната раздяла е често явление със значителен
ефект в ранното развитие на личността180.
При проксималната раздяла родителите присъстват физически, но не и емоционално.
Този модел постепенно се превръща в норма в нашето свръхнапрегнато общество, фи-
зиологичният стрес, който детето изпитва по време на проксимална раздяла, се добли-
жава до този при физическа. Проксималната раздяла влияе на малкото дете по-скоро на
несъзнателно физиологично ниво, отколкото на съзнателните мисли и чувства. Възрас-
тният няма да си спомни тези моменти, когато се връща към детството си, но те ще са
оставили у него дълбок биологичен отпечатък на загуба.
Преживяванията на проксимална раздяла се вплитат в психологичното програмиране
на индивида. Приученият по такъв начин човек обикновено пресъздава връзки с дина-
миката на проксималната раздяла – например, като си избира партньори, които не го
разбират, приемат или ценят такъв, какъвто е. Така физиологичният стрес, провокиран
от проксималната раздяла, се възпроизвежда и в зряла възраст – най-често отново не-
съзнателно.

180
Allan Schore. Affect Regulation and the Origin of the Self: The Neurobiology of Emotional Development. Mahwah: Lawrence
Erlbaum Associates, 1994, 378.

147
 16.
ТАНЦЪТ НА ПОКОЛЕНИЯТА
Възможно е изложената дотук информация да би е оставила с впечатлението, че ро-
дителите са виновни за развитието на редица заболявания у децата си. Всъщност по-
добно впечатление би било тъкмо обратното на моите намерения и изцяло в разрез с
научните изследвания. Стилът на родителската грижа не отразява повече или по-малко
любов в сърцето на майката и бащата; става въпрос за други, по-прозаични фактори.
Родителската обич е безкрайна и това има съвсем практично обяснение: безкористната
грижа за малкото е вградена в мозъка на всеки бозайник.
Ако чувството на обич у родителите е ограничено, то е единствено защото и те са-
мите са преживели дълбоко страдание. Аз работя с наркомани във Ванкувър и лекувам
много мъже и жени със зависимости. Колкото и корави да изглеждат, обръгнали от прес-
тъпното си минало, постоянното търсене и набавяне на дрога, ХИВ инфекциите и из-
тормозения си живот на социални маргинали, най-тежката болка на всички е свързана с
децата, които са изоставили или са им били отнети. И всички, без изключение, като
малки са били малтретирани или изоставени.
Ако родителят не съумява да внуши безусловно приемане на детето, то е поради
факта, че детето възприема обичта не така както родителят желае, а пречупена през
личността му. Ако родителят е стресиран, изпълнен с тревожност или изнервен заради
неудовлетворени емоционални потребности, детето вероятно ще преживява прокси-
мално изоставяне, независимо от намеренията на възрастния.
За добро или зло, много от нагласите и реакциите ни като родители са свързани със
собствените ни преживявания като деца, фактът, че родителският модел отразява зау-
ченото от ранно детство, ясно личи както от наблюденията върху животни, така и от
сериозните психологични изследвания върху хората.
Психолозите много обичат макак резус – вид относително дребни примати, които се
отглеждат сравнително лесно. Изследване показва, че около 20% от индивидите в екс-
перименталната група проявяват силни реакции. В сравнение с останалите те по-често
демонстрират депресивно поведение при отделяне от майката, съпътствано от по-отчет-
ливо и по-продължително активиране на оста ХХН, преувеличена възбуда на симпати-
ковата нервна система и потискане на имунната активност. На човешки език бихме го
нарекли свръхчувствителен темперамент. И подобно на човешките си събратя тези
индивиди обикновено се оказват на дъното на социалната йерархия, а потомците им
сякаш възпроизвеждат същото поведение, реакции и социален статус.
Изследванията разкриват, че омагьосаният кръг на свръхреактивност може да бъде
прекъснат чрез промяна в средата. Положителните промени се предават на следващите
поколения: Отгледани от особено грижовни майки, тези животни не показват приз-
наци на обичайното си поведенческо разстройство. Вместо това демонстрират
преждевременно развитие и издигане до върха на йерархията в зряла възраст. Женс-
ките индивиди възприемат майчинското отношение, характерно за собствените
им грижовни майки181.
Строго погледнато, тези наблюдения не се отнасят до заучени модели на поведение.

181
M. Marmot and E. Brunner. „Epidemiological Applications of Long-Term Stress in Daily Life” in T. Theorell, ed. Everyday
Biological Stress Mechanisms, vol. 22 (Basel: Karger, 2001), 89-90.

148
В повечето случаи сходствата в грижата към малките между поколенията не отразяват
когнитивно надграждане нито при животните, нито при хората. Предаването на роди-
телски нагласи от поколение на поколение до голяма степен е въпрос на физиологично
развитие и връзки в психоневроимуноендокринната суперсистема (ПНИ). Както ви-
дяхме в предишната глава, емоционалният мозък на детето се развива под влияние на
емоционалния мозък на родителя. Детето не усвоява родителския подход на майка си
или баща си чрез подражание – или поне не изцяло. Най-голям ефект върху бъдещите
родителски нагласи на детето имат нервните вериги, свързани с емоциите и привърза-
ността, развити в контекста на отношенията със собствените му родители. Същото важи
за стресовите механизми.
Ще приведа само един красноречив пример. Транквиланти като валиум и ативан при-
надлежат към т.нар. бензодиазепини. Подобно на всички фармацевтични средства, кои-
то влияят на мозъчните функции, те действат благодарение на факта, че определени об-
ласти в мозъка разполагат с рецептори за сходни естествени вещества, произвеждани от
самия него. Един от основните регулатори на реакциите на страх и тревожност е амиг-
далата – бадемовидно образувание в слепоочния дял на мозъка. Тя притежава естест-
вени рецептори за бензодиазепини, които при активиране успокояват усещането за
страх. Оказва се, че при възрастни плъхове, които в детството са получили много бли-
зане и грижа от майките си, амигдалата е снабдена с много повече рецептори за бен-
зодиазепини в сравнение с животните, които не са се радвали на същото отношение
като малки. Майчините грижи в ранна възраст са повлияли на физиологичната основа
за регулацията на тревожността в мозъка. И тези разлики не се обясняват с генетични
фактори182.
Въпреки че психичното развитие на хората е много по-сложно от това на животните,
и при нас важи правилото за предаване на родителските нагласи и стреса от поколение
на поколение. Аналогично е на изграждането на стресовата реакция при децата. Както
пишат група канадски учени: Майчината грижа в кьрмаческа възраст „програмира“
поведенческите реакции на бебето към стреса, като влияе на развитието на нерв-
ните системи, предаващи страха183. Накратко казано, тревожните майки обикновено
отглеждат тревожни деца поколение след поколение.
Проучване, за чиито цели е разработена скала за оценка на качеството на връзката
между родител и дете в рамките на три поколения (между майките и техните майки и
между същите майки и дъщерите им), показва сходни стойности между поколенията184.
Друго проучване установява нарушения в оста ХХН и секрецията на кортизол при
възрастните потомци на оцелели от Холокоста с посттравматично разстройство. Кол-
кото по-тежко е посттравматичното разстройство при родителите, толкова по-значи-
телни са смущенията в стресовите механизми на децата им 185.
Мери Ейнсуърт – бивша колега на Джон Боулби. по-късно професор по психология
на развитието в Университета на Вирджиния в Шарлотсвил, разработва метод за оценка
на вида и качеството на привързаните отношения между родители и деца. Учените наб-
людават общуването между майката и бебето през първата година от живота на детето
182
C. Caklji et al. „Maternal Care During Infancy Regulates the Development of Neural Systems Mediating the Expression of
Fearfulness in the Rat“. Neurobiology 95, no. 9 (28 April 1998), 5335-40.
183
C. Caldji et al. „Variations in Maternal Care in Infancy Regulate the Development of Stress Reactivity”. Biological Psychiatry
48, no. 12, 1164-74.
184
L. Miller et al. „Intergenerational Transmission of Parental Bonding among Women”. Journal of the American Academy of
Child and Adolescent Psychiatry 36 (1997), 1134-39.
185
R. Yehuda et al. „Cortisol Levels in Adult Offspring of Holocaust Survivors: Relation to PTSD Symptom Severity in the
Parent and Child”. Psychoneuroendocrinology 27, no. 1-2 (2001), 171-80.

149
и записват впечатленията си. В края на годината всяка двойка майка-дете посещава ла-
бораторията за кратък експеримент, наречен Странна ситуация. По време на 20-минут-
ната процедура бебето е оставено за известно време с майката, с майката и с непоз-
нат, само с непознат и само за 3 минути. Идеята е, че отделянето на едногодишно
дете от близкия човек в непозната среда би следвало да активира системата му за
привързаност. По този начин могат да се изследват реакциите при раздяла и събиране.
Най-полезните оценки бяха направени в момента на събирането на майката и де-
тето186.
Оказва се, че реакцията на бебето при завръщането на майката е програмирана от
взаимоотношенията им през изминалата година. Децата, които са се радвали на внима-
ние и хармонизация, показват, че майката им липсва, а след това приветстват завръща-
нето ѝ, предизвиквайки физически контакт. Лесно се успокояват и бързо възобновяват
спонтанната си игра. Този модел е наречен сигурна (стабилна) привързаност. Откро-
яват се и редица несигурни модели – отбягващ, амбивалентен, дезорганизиран. От-
бягващите бебета не изразяват дистрес при раздяла с майката, а при завръщането ѝ я
игнорират или избягват контакт с нея. Поведението им не издава автентична самостоя-
телност, а псевдонезависимост, каквато забелязахме например у ревматоидните паци-
енти: убеждението, че трябва да разчитат само на себе си, защото опитите им да потър-
сят помощ от родителя са се оказали безплодни. Вътрешно обаче тези деца преживяват
физиологичен стрес при повторната среща с майката, което личи от промяната в сър-
дечната им честота. Несигурността при тези бебета се отдава на липсата на хармонизи-
рано отношение у дома. Те и преди са получавали сигнали за емоционалното отсъствие
на майката и смесени послания за близост, редуваща се с дистанция.
На едногодишна възраст децата вече показват реакции, които ще продължат да ха-
рактеризират нрава и поведението им в бъдеще. Експериментът Странна ситуация е
бил повтарян стотици пъти в множество страни. Наблюденията в края на първата година
са точни предиктори за поведението в периода на съзряване, включително за емоцио-
нална зрялост, отношения с връстниците и академично представяне. Стабилно привър-
заните бебета се справят по-добре по всички показатели в сравнение с другите.
Но както изтъква Даниел Сийгъл в книгата си Развитие на ума, най-важното откри-
тие във връзка с междупоколенческото предаване на родителските нагласи е, че пове-
дението на детето в експеримента може да бъде точно предсказано още преди
раждането му.
Професор Мери Мейн от Калифорнийския университет в Бъркли, студентка на д-р
Ейнсуърт, разработва точна методика за оценяване на привързаните отношения в детс-
твото на вече възрастни индивиди с техните родители. Тя взема предвид не толкова
какво казва човек в отговор на въпросите ѝ, a как. Оказва се, че начинът на говорене и
ключовите думи, които използваме, са по-показателни за преживяванията в детството
от онова, което съзнателно искаме да кажем. Смисълът на думите отразява само съзна-
телните ни представи, които често изключват болезнените спомени. Истинската исто-
рия се крие в особеностите на разказа: гладък или накъсан, подробен или оскъден,
последователен или противоречив, съпътстван от фройдистки грешки187 показателни
вметки и допълнения, привидно нелогични завои.
Тестът на Мери Мейн е наречен Интервю за привързаност при възрастните (ИПВ).

186
D. J. Siegel. The Developing Mind: Toward a Neurobiology of Interpersonal Experience. New York: The Guilford Press,
1999, 73.
187 Според З. Фройд неволните грешки на езика разкриват подсъзнателните мисли и чувства. – Бел. прев.

150
Също като реакциите на бебетата в Странна ситуация разказите на възрастните могат
да бъдат класифицирани в различни категории, отразяващи степента на сигурност, ко-
ято са изпитвали в ранните отношения с родителите си.
Оказва се, че ИПВ е най-точният предиктор за стила на привързаност на бебето
към родителя. Иначе казано, нещата, които възрастният несъзнателно разкрива за соб-
ственото си детство по време на интервюто, ясно показват каква би била връзката му
със собствените му деца. Още преди раждането ИПВ предвижда с точност как ще се
държи бебето в теста Странна ситуация в края на първата си година. А проследяването
20 години по-късно показва, че поведението им в Странна ситуация точно предсказва
модела на наративите им в Интервюто за привързаност при възрастните.
И така, разказът на възрастния за собственото му детство в много случаи показва как
той ще се отнася към бъдещото си дете, а оттам – и как въпросното дете ще реагира в
Странната ситуация. Поведението на детето в експеримента от своя страна предсказва
собствения му наратив след още 20 години!
С две думи, родителството е танц на поколенията. Неразрешените докрай проблеми
на едно поколение преминават към следващото. В книгата си Сърце – красив затрогващ
разказ за срещите му със смъртта, Ланс Мороу точно описва междупоколенческия ха-
рактер на стреса: Поколенията са кутии в кутии: в насилието от майка ми ще наме-
рите друга кутия, в която се крие насилието от дядо ми, а в нея (подозирам, макар да
не знам) – трета кутия с подобна тайна, мрачна енергия – истории в историите, глъх-
нещи назад във времето.
Вината се превръща в безсмислена концепция, щом си дадем сметка как семейната
история се простира назад в поколенията. Осъзнаването на този факт бързо ни от-
казва от склонността да гледаме на родителя като на злодей – пише Джон Боулби –
британският психиатър, чийто труд хвърли научна светлина върху ключовото значение
на привързаността в бебешка и детска възраст. Кого да виним?
Когато знаем, че стресът се предава през поколенията, по-лесно ще разберем защо
толкова много от героите в тази книга разказват за наследствени болести в рода си или
за привидно несвързани заболявания, засягащи различни хора от семейството. Ето ня-
колко произволни примера:

 Натали: множествена склероза. Най-големият ѝ брат е алкохолик, починал от рак

на гърлото. По-малката ѝ сестра има шизофрения. Чичовците и лелите ѝ са алкохо-
лици. Дядото по майчина линия – алкохолик. Съпругът ѝ Бил умира от рак на дебе-
лото черво. Синът ѝ има синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност и се
бори с наркомания.
 Вероник: множествена склероза. Убедена е, че е плод на изнасилване и кръвосме-
шение. В семейството на осиновителите ѝ дядото по майчина линия е алкохолик, а
бабата развива болест на Алцхаймер на 60 и няколко години. Освен други медицин-
ски проблеми баща ѝ има високо кръвно налягане от млада възраст.
 Сю Родригес: АЛС. Баща ѝ умира от алкохолна цироза, една от лелите ѝ – от мо-
зъчна аневризма, а друга – в битов пожар.
 Анна: рак на гърдата. Майка ѝ и баба ѝ по майчина линия умират от рак на гър-
дата, но без генетично предразположение; Анна всъщност е наследила въпросния ген
от баща си. Има две сестри – едната живее с алкохолик, другата има психично забо-
ляване.

151
  Габриел: склеродермия с признаци на ревматоиден артрит. Родителите ѝ са алко-
холици. Баща ѝ претърпява колектомия заради рак на дебелото черво, а сестра ѝ не-
отдавна е диагностицирана с рак на гърдата.
 Жаклин дю Пре: множествена склероза. Около раждането на майка ѝ баба ѝ е
травмирана от смъртта на другите си деца. Майка ѝ умира от рак на гърдата, а баща ѝ
развива болестта на Паркинсон.
 Роналд Рейгън: рак на дебелото черво, болест на Алцхаймер. Баща му и брат му
са алкохолици, втората му съпруга развива рак на гърдата. Дъщеря му умира от ме-
тастатичен злокачествен меланом.

Може би си спомняте гневното писмо на ревматолога по повод моята статия за Мери

(Глава 1). В нея изказвах предположение, че насилието и изоставянето, които е прежи-
вяла като дете, са създали механизъм на потискане и че склеродермията отчасти е ре-
зултат от този процес. Специалистът твърдеше, че склеродермията е наследствено забо-
ляване и аргументите ми са недостоверни. Този материал е дезинформиращ за чита-
телите и заблуждаващо прехвърля отговорността за склеродермията върху жерт-
вите на заболяването и техните семейства. Вече разбираме, че не става дума за прех-
върляне на отговорността или обвинения, каквито всъщност визираше колегата. Ос-
новният проблем е неволното предаване на стреса и тревожността от поколение на по-
коление.

Друга моя пациентка – Кейтлин, също почина от склеродермия. При нея болестта
протече много по-бързо, а краят настъпи по-малко от година след диагнозата. Опознах
я едва в последните месеци от живота ѝ. Въпреки че някога изродих децата ѝ и продъл-
жих да се грижа за тях, тя посещаваше жена лекар за собствените си медицински проб-
леми.
Подобно на Мери и тя беше мила, кротка душа – загрижена за всички освен за самата
себе си. Когато я питах как е, винаги отговаряше с топла стеснителна усмивка, предназ-
начена да защити човека насреща от физическата и емоционалната ѝ болка. После бързо
отклоняваше разговора към тема, интересна за събеседника и несвързана с личните ѝ
проблеми.
Няма да забравя последния ни разговор с Кейтлин в болницата. Белите дробове и сър-
цето ѝ едва функционираха; след по-малко от 24 часа почина. Попитах я как се чувства.
Тя веднага насочи вниманието си към мен, интересувайки се какво става в моя живот.
Споделих с известно разочарование, че седмичната ми статия за местния вестник току-
що е бил отхвърлена.
– О – прошепна тя с натъжено от емпатия лице, – сигурно се чувствате ужасно. Вие
така обичате да пишете.
Тежко болна, на прага на смъртта, едва на 42 години, оставяща четири деца и съпруг,
Кейтлин не промълви и дума колко ужасно се чувства самата тя.
– Отдавна бе свикнала да изглежда весела и приветлива, независимо дали е болна,
или здрава – неотдавна сподели съпругът ѝ Ранди. Според него Кейтлин трупала много
емоции в себе си особено когато била разстроена. За две неща не говорела почти никога:
за болестта си и за детството си: – Ако изобщо споменаваше за детските си години, то
беше, за да разкаже някой от малкото хубави моменти.
А според Ранди имаше всички причини да се смята, че хубавите моменти в детството

152
на жена му са били малко и нарядко. Баща ѝ – успешен бизнесмен, бил суров и своево-
лен възпитател, чиято дума била закон. Отнасял се много критично към Кейтлин, която
била по-голямото от двете деца.
– Струва ми се, че зачеването ѝ е било голямо неудобство за родителите ѝ. Появила
се твърде рано, всъщност не са я искали.
Думите му извикаха спомен в съзнанието ми. Кейтлин беше убеден противник на
абортите, но не от войнстващия тип. Знаеше, че аз подкрепям правото на жените сами
да решават да задържат или да прекъснат бременността си. И тъй като отношенията ни
почиваха на взаимно уважение, веднъж ми писа с молба да спра да насочвам пациентки
към клиники за аборти: Ако абортите са били разрешени, когато аз съм била зародиш,
нямаше да се родя. Според Ранди дълбоко в себе си тя чувствала, че не е била желана.
Той си спомни един случай от края на живота ѝ, който още извикваше сълзи в очите
му:
– Седяхме тук, в кухнята, пред купчината лекарства, които трябваше да изпие. Чувс-
тваше се зле. Изведнъж избухна в плач и изхлипа: О, как ми се иска да имах майка. А
майка ѝ живееше на няколко пресечки от нас. Не бяха достатъчно близки, така че да
дойде и да я утеши, да ѝ помогне, да я гушне. По онова време имахме домашна помощ-
ница, която в този момент чистеше хладилника. Тя толкова се трогна от чутото, че дойде
и прегърна Кейтлин. Колко жалко, помислих си аз – тази жена, която почти не я познава,
изпитва по-силна емпатия от собствената ѝ майка. Но не искам да виня родителите ѝ.
Достатъчно е човек да погледне историята им: бащата на майка ѝ ги напуснал, когато
била съвсем малка, и майка ѝ (бабата на Кейтлин) трябвало да се справя съвсем сама.
По-късно брат ѝ потвърди впечатленията на Ранди за детството на Кейтлин:
– В семейството ни липсваше емоционална подкрепа и обич. Баща ни се държеше
гадно, а майка ни се страхуваше. Майка ми е много мил човек – страхотен човек, но не
можеше да се справя с проблемите. Баща ми беше просто строг. Били сме на по 5-6
години, когато ни пращаше всяка събота в мазето да чистим. Не ни пускаше да се качим
горе, докато не свършим. Трябваше да лъскаме военните му обувки.
По думите на Кейтлин майка им била нежна душица, но според баща им била просто
глупава, фактът, че постъпила в университет, го вбесявал. Не проявявал уважение към
нищо, което тя правела. Присмивал се на работата ѝ в Ла Лече Лига (организация в
подкрепа на кърменето): Докога ще ги кърми тези деца, до пубертета ли?
След като дълги години, дори като възрастен, търпял властното отношение на баща
си, братът на Кейтлин скъсал всякакви отношения с него.
– Кейтлин беше много притеснена, че съм се отделил от семейството. Не разбираше
защо го правя. Опитах се да ѝ обясня, че това е било най-доброто решение за мен; че
след него съм станал по-добър човек. Но тя не проумяваше.
Разказа ми още през сълзи случай, много сходен с този, който бе споделил Ранди:
– На смъртното си легло, в деня преди да умре – трудно е човек да си го представи,
жена ми седяла до нея и я държала за ръка, а Кейтлин рекла: Иска ми се да имах майка
като теб. Аз нямам майка. Аз имам много високо мнение за майка си, но тя не беше
добра майка. В нея нямаше обич.
Разказа и други подробности от семейната история, които за пореден път илюстри-
раха как страданието се предава от поколение на поколение. Двамата с Кейтлин оста-
нали поразени, когато научили истината за дядо си. На погребението на баба им дошъл
вуйчо им, който им обяснил, че дядо им не е починал, както си мислели, а зарязал баба
им и по-късно се развел с нея. До момента Кейтлин и брат ѝ живели с убеждението, че

153
дядо им се е споминал внезапно.
– Когато питахме мама, тя винаги казваше, че е починал от инфаркт, когато била на
седем. Баба поддържаше версията. Бяхме много разстроени, защото обичахме баба и
безкрайно я уважавахме. Истината щеше да означава много за нас и за връзката ни с
нея. Но винаги е било така. В нашето семейство не се говори по трудни теми – те просто
се крият.
Подобни лъжи, независимо от добрите намерения, никога не предпазват детето от
болката. Нещо вътре в нас ни подсказва, когато ни лъжат, дори това усещане да не стига
до съзнанието ни. Лъжата ни откъсва от другия човек. Тя предизвиква тревожност от
изключване и отблъскване. А у Кейтлин само бе усилила чувството, че е била нежелана,
породено от строгостта на баща ѝ и емоционалната дистанцираност на майка ѝ.
По-малко от година преди появата на склеродермията Кейтлин преживяла грубо от-
блъскване от страна на най-близките си, свързано със семейния бизнес.
– Сестра ми изобщо не влизаше в сметките – разказва брат ѝ. – По онова време не
изглеждаше странно.
Кейтлин се почувствала дълбоко засегната, но нито веднъж не повдигнала въпроса
освен пред брат си малко преди кончината си. И продължавала да твърди, че той трябва
да се сдобри със семейството си:
– Смяташе, че е неин дълг да оправи нещата. Вечно гледаше да оправи нещата.
Кейтлин имала специална роля в семейната система, отредена ѝ от предишните поко-
ления. Майка ѝ отрано била лишена от хармонизирано отношение – все пак можем да
допуснем, че семейните проблеми не са започнали в момента, в който бащата изоставил
жена си и децата си. Спокойно можем да приемем също, че строгият нрав на баща ѝ се
корени в собственото му детство. Множеството неудовлетворени емоционални нужди
на двамата родители посели у Кейтлин отчаяната потребност да заслужи обич и я под-
готвили за ролята на мила, внимателна и грижовна жена, която никога не се оплаква, не
се сърди и не държи на своето. Ето как адаптивните реакции на детето към очакванията
на родителите – такива, каквито ги усеща, след достатъчно повторения се превръщат в
черти на характера.
Кейтлин изпълнявала успешно ролята си, но с цената на собственото си здраве – и
доживотен стрес. Скоротечното автоимунно заболяване сложи край и на ролята, и на
живота ѝ само година след дълбоко преживяваното отхвърляне, с което вече не бе имала
сили да се справи.
Създателят на науката за стреса Ханс Селие развива теорията за енергията на адап-
тация. Тялото ни, изглежда, има скрити резерви от приспособимост, от енергия на
адаптация... Само когато изразходим докрай цялата си приспособимост, следва общо,
необратимо изтощение и смърт188. Естествено, остаряването е нормален процес, в
който запасите ни от приспособи мост намаляват. Но физиологичният стрес също ни
състарява, както ясно личи от израза да побелееш за една нощ. Голяма част от енергията
за адаптация на Кейтлин е била отклонявана от грижа за себе си към грижа за другите.
Ролята ѝ била предопределена от семейната динамика още в детството. И когато забо-
ляването я поразило, вече била изчерпала енергията си докрай.

Концепцията за приспособимост (адаптивност) е основополагаща за всяко учение

за стреса, здравето и болестта. Приспособимостта е способността на човека да реагира
на външни стресори гъвкаво и находчиво, без излишна тревожност и без да бъде смазан
188
Selye. The Stress of Life, 81.

154
от емоцията. Неадаптивните хора функционират привидно добре, стига нищо да не ги
смущава, ала в момента, в който ги сполети загуба или затруднение, реагират с различни
нива на фрустрация и безпомощност, като винят себе си или другите. Приспособи-
мостта на човека много зависи от степента на диференциация и адаптивност на пред-
ходните поколения и от външните стресори, въздействали върху семейството. Голямата
депресия например е била труден период за милиони хора. Историята на едни семейства
им е помогнала да се адаптират; други, изправени пред същите икономически изпита-
ния, са били психически съсипани.
Високоадаптивните хора и семейства като цяло по-рядко страдат от физически
заболявания, a когато това стане, болестта обикновено е лека до умерена тежест –
пише д-р Майкъл Кер.

Тъй като една от важните променливи в развитието на физическата болест е сте-

пента на адаптивност на индивида, а тя от своя страна се определя от мултипоко-
ленчески емоционален процес, физическото заболяване, подобно на психичното, е
симптом на процес на взаимоотношения, простиращ се отвъд границите на кон-
кретния „пациент“. Иначе казано, физическото заболяване представлява разст-
ройство на семейната емоционална система, включваща настоящото и миналите
поколения189

Децата, които поемат несвойствената роля да се грижат за родителите си, се обричат

на емоционално потискане до края на живота си. Отредената им роля е свързана с неза-
доволените потребности на родителите им, когато са били деца – и така нататък, поко-
ления наред. Не е необходимо да бием децата, за да ги увредим – посочват учени от
Университета Макгил190. Неподходящата симбиоза между родител и дете също е източ-
ник на значителна патология.
Привичните реакции на детето към семейната система формират качества, които с
времето започваме да възприемаме като характер. Вече отбелязахме, че не характерът
предизвиква болести, а стресът. Ако говорим за склонност към заболяване, то имаме
предвид единствено, че определени черти – най-вече потискането на гнева – повишават
стреса в живота на човека. Сега разбираме, че понятия като ревматоиден тип или раков
тип са подвеждащи по още една причина: те допускат, че човекът е изолирано същес-
тво, без да отчитат, че е ситуиран във и формиран от мултипоколенческа семейна сис-
тема. Както посочва д-р Кер, много по-плодотворно е да мислим например за ракова
позиция, отколкото за раков тип: Концепцията за раков тип, макар да не е лишена от
известни основания, почива на индивидуалните теории за човешкото функциониране.
Концепцията за ракова позиция изхожда от системна теория на човешкото функцио-
ниране. В семейната система функционирането на всеки индивид се влияе и регулира
от функционирането на всички останали191.
Ако индивидите са част от мултипоколенческа семейна система, то семействата и ин-
дивидите заедно са част от много по-голямо цяло: културата и обществото, в които жи-
веят, функционирането на човешките същества не може да бъде изолирано от социал-

189
Kerr and Bowen. Family Evaluation, 259.
190
Caidji. „Variations In Maternal Care in Infancy...”.
191
M. Kerr. „Cancer and the Family Emotional System” in J. G. Goldberg, ed. Psychotherapeutic Treatment of Cancer Patients.
New York: The Free Press, 1981, 297.

155
ния контекст – също както това на пчелата в кошера. Следователно, не бива да се огра-
ничаваме със семейната система като определящ фактор за здравето на своите членове,
без да вземаме предвид социалните, икономическите и културните сили, въздействащи
на семейния живот.
Онкологичните и автоимунните заболявания като цяло са болести на цивилизацията.
Индустриалното общество, организирано около капиталистическия модел, е разрешило
много от проблемите на членовете си като осигуряване на подслон, храна и хигиена, но
в същото време поражда нови напрежения дори за онези, на които не се налага да се
борят за оцеляването си. Свикнали сме да приемаме този стрес за даденост и неизбежна
част от човешкия живот сякаш човешкият живот е нещо абстрактно, отделно от чове-
ците, които го живеят. Но когато срещнем хора, които сравнително отскоро се радват
на градската цивилизация, виждаме по-ясно, че плодовете на прогреса имат скрита цена
по отношение на физиологичния баланс, да не говорим за емоционалното и духовното
удовлетворение. При зулусите стресът от урбанизацията е повишил честотата на
хипертония и предразположение към сърдечносъдови инциденти – пише Ханс Селие. –
При бедуините и други арабски номади, заселили се в Кувейт, се наблюдава улцерозен
колит, вероятно вследствие на урбанизацията 192.
Основният ефект от съвременните тенденции, влияещи върху семейството в преоб-
ладаващата социално-икономическа среда и усилени от стремежа към глобализация, е
подриването на семейната структура и разпадането на връзките, които някога ни вдъх-
ваха чувство за смисъл и принадлежност. Никога в човешката еволюция децата не са
прекарвали толкова малко време с грижовни възрастни. Средата на разширеното се-
мейство, селото, общността, квартала бе заменена с институции като детски градини и
училища, в които децата се ориентират повече към връстниците си, отколкото към ро-
дителите си и техни надеждни наместници. Дори семейството в тесен смисъл – уж ос-
новна единица на обществото, е подложено на неимоверен натиск. Вече в много семейс-
тва се налага и на двамата родители да работят, за да осигурят базовата материална за-
доволеност, за която преди няколко десетилетия стигаше и една заплата. Отделянето
на кърмачетата от майките и всички други релокации, не оставящи голям избор за
междуличностен контакт, са често срещани форми на сензорна депривация и могат
да се превърнат в значими фактори за заболеваемост – проницателно отбелязва Ханс
Селие.
В книгата си Вторници с Мори Мич Албом193 разказва за някогашния си преподавател
Мори Шуорц, болен от АЛС, който искал да докаже, че „да умираш“, не означава „да
бъдеш безполезен“. Естественият въпрос е защо изобщо някому би хрумнало да доказва
това. Никое човешко същество не е безполезно – било то безпомощно бебе или умиращ
старец. Въпросът не е в това да докажем, че умиращият може да бъде полезен, а да от-
хвърлим уродливата представа, че човек трябва да бъде полезен, за да бъде ценен. Мори
още млад научава, че неговата ценност зависи от способността му да служи на другите.
Точно това послание, възприето от много хора в ранна възраст, се подклажда и от гос-
подстващата етика в нашето общество. Твърде често хората остават с чувството, че са
ценени само заради утилитарния им принос и могат лесно да бъдат заменени, ако изгу-
бят икономическата си стойност.
Друга водеща идеология на нашата култура е разделянето на ума от тялото, харак-
терно за медицинската практика. Рядко мислим за социално-икономическите структури

192
Selye. The Stress of Life, 391.
193
Мич Албом. Вторници с Мори. Прев. М. Калоферова. Кибеа, С. 2000. – Бел. прев.

156
и практики като за определящи фактори на здравето и болестта. Те обикновено не са
част от уравнението. И все пак научните данни са безспорни: социално-икономическите
взаимоотношения имат силен ефект върху здравето. Въпреки че медиите и медиците,
вдъхновени от фармацевтичните изследвания, неуморно ни натякват, че най-голям риск
за сърдечни заболявания редом с хипертонията и тютюнопушенето носи високият хо-
лестерол, статистиката ясно сочи, че напрежението на работното място има по-голямо
значение от всички останали рискови фактори, взети заедно. Да не говорим, че стресът
по принцип и напрежението на работното място конкретно са водещи фактори както за
високото кръвно налягане, така и за повишените нива на холестерола.
Икономическите взаимоотношения влияят на здравето, защото – очевидно – хората с
по-високи доходи имат по-добри възможности да се хранят здравословно, да живеят и
да работят в по-спокойна среда и да се грижат за намаляването на стреса си. Денис Ра-
фаел – доцент във факултета по здравна политика и мениджмънт в Университета Йорк
в Торонто, неотдавна публикува изследване за социалните влияния върху сърдечните
заболявания в Канада и други страни. Заключението му гласи: Едно от най-важните
житейски условия, определящи дали индивидите ще съхранят здравето си, или ще се
разболеят, са техните доходи. В допълнение към това средностатистическото здра-
вословно състояние в северноамериканското общество може би се определя повече от
разпределението на доходите между членовете му, отколкото от общото богатство
на обществото... Множество изследвания сочат, че именно социално-икономическите
условия, а не медицинските рискови фактори и начинът на живот са основна причина
за сърдечносъдови заболявания, както и че особено значение имат условията през пър-
вите години от живота194.
Не така очевиден, но също толкова важен аспект на социалния и служебен статут по
отношение на здравословното състояние е елементът на контрола. С намаляването на
чувството за контрол стресът се покачва, поради което хората, упражняващи по-голям
контрол върху работата и живота си, се радват и на по-добро здраве. Този принцип се
откроява и в британското проучване Уайтхол, което показва, че държавните служители
от втори ранг имат по-висок риск от сърдечни заболявания в сравнение с шефовете си,
въпреки общо взето сравнимото заплащане195.
Разбирането за мултипоколенческата основа на поведението и болестта и признава-
нето на социалните влияния, формиращи индивидуалния и семейния живот, ще ни по-
могнат да скъсаме с безплодната ненаучна парадигма на вината. А това ще ни позволи
да направим крачка към така важното поемане на отговорност – въпрос, на който ще се
спрем в последните глави от книгата, за да обърнем поглед към изцелението.

194
D. Raphael. Social Justice Is Good for Our Hearts: Why Societal Factors – Not Lifestyles – Are Major Causes of Heart
Disease in Canada and Elsewhere. Toronto: CSJ Foundation for Research and Education, 2002, xi; налично на http://www.so-
cialjustice.org/
195
M. G. Marmot et al. „Inequalities in Death – Specific Explanations of a General Pattern”. Lancet 3 (1984), 1003-6, cited in
M. Marmot and E. Brunner. „Epidemiological Applications of Long-Term Stress in Daily Life” in T. Theorell, ed. Everyday Bio-
logical Stress Mechanisms, 83.

157
 17.
БИОЛОГИЯ НА УБЕЖДЕНИЕТО
Научните прозрения на Брус Липтън – молекулярен биолог, работил в Станфордския
университет, имат голям принос за разбирането на болестта, здравето и изцелението. В
беседите и интервютата си той обича да хвърля ръкавицата на публиката и събеседни-
ците си с въпроса: Кое е мозъкът на отделната клетка? Обикновено хората отвръщат:
Ядрото, разбира се.
Ядрото, разбира се, не е мозъкът на клетката. Мозъкът е нашият орган за вземане на
решения и посредник във взаимодействието ни с околната среда. В индивидуалната
клетка аналогична функция изпълнява не ядрото, а мембраната.
В човешкото ембрионално развитие нервната система и кожата се формират от една
и съща тъкан, наречена ектодерма. Отделните клетки използват мембраната си еднов-
ременно като кожа и като нервна система. Подобно на кожата, мембраната обвива и
предпазва вътрешността на клетката. Повърхността ѝ е покрита с милиони молекулни
рецептори, които действат като сетивни органи: те виждат, чуват, усещат и подобно
на мозъка, интерпретират сигналите, постъпващи отвън. Мембраната улеснява предава-
нето на вещества и сигнали между клетката и заобикалящата я среда. В нея се осъщес-
твява и вземането на решения – а не в ядрото, където се намира генетичният материал.
Разберем ли този фундаментален биологичен факт, ще надмогнем популярното схва-
щане, че гените решават всичко, що се отнася до поведението и здравословното състо-
яние. Трябва да простим на хората това заблуждение. Да си спомним почти религиоз-
ното благоговение, с което някои учени, политици и пророци на небивал напредък в
медицината посрещнаха през 2000 г. новината, че сме на път да дешифрираме човешкия
геном. Днес овладяваме езика, на който Бог е сътворил живота – заяви тогавашният
президент на САЩ Бил Клинтън на церемония в Белия дом, помирявайки двата конку-
рентни екипа, работещи по темата. Искрено вярвам, че предстои революция в медици-
ната, защото ще открием не само причините за болестите, но и начините за тяхното
предотвратяване – възторжено добави д-р Стивън Уорън, генетик и редактор на The
American Journal of Human Genetics.
Действителните резултати от геномния проект несъмнено ще ни разочароват. Въп-
реки че научната информация е важна сама по себе си, не можем да очакваме кой знае
какви ползи за здравето си в близко бъдеще, а може би и изобщо.
Първо, все още остават множество нерешени технически проблеми. Сегашните ни
познания за генетичното устройство на човека могат да се сравнят с пълния речник на
английския език, когато се питаме как са създадени пиесите на Шекспир или романите
на Дикенс. За да възпроизведем гениалните им творби, остава ни само да открием пред-
лозите, граматичните правила и фонетичните благозвучия, а после да се досетим как
авторите са стигнали до оригиналните сюжети, диалози и превъзходни литературни
похвати. Геномът е биологичната програма – пише един от по-задълбочените научни
автори, – но еволюцията е пропуснала да постави дори пунктуационни знаци, за да ни
покаже къде започват и свършват гените, да не говорим за пояснителни бележки от-
носно целите на всеки от тях.
Второ, противно на генетичния фундаментализъм, който днес пропива мисленето на
медиците и широката публика, гените сами по себе си не могат да обяснят сложните

158
психологични характеристики, поведение, здравословно състояние и заболявания на чо-
вешките същества. Гените са просто кодове. Те действат като набор от правила и био-
логичен шаблон за синтез на протеините, нужни за характерния строеж и функции на
всяка клетка; с други думи – живи и динамични архитектурни и технически планове.
Реализацията на плана зависи обаче и от много други фактори. Гените съществуват и
функционират в контекста на живите организми. Поведението на клетките се дефинира
не само от гените в ядрото, но и от изискванията на целия организъм, както и от взаи-
модействието му със средата, в която се налага да оцелява. Гените се включват и изк-
лючват съобразно условията на средата. Ето защо най-важните фактори за развити-
ето, здравето и поведението на човека са свързани с обкръжението му.
Никой, който някога е отглеждал растения или животни, не би оспорил важната роля
на ранните грижи за разгръщането на генетичния фонд и потенциал. Ала по причини,
които нямат общо с науката, много хора не могат да възприемат същата концепция по
отношение на човека. Подобна парализа на мисълта е особено иронична, като знаем, че
на фона на другите видове тъкмо при човека факторите от средата влияят най-силно на
регулацията в дългосрочен план.
Предвид оскъдните данни за каквато и да било решаваща роля на гените за повечето
заболявания, защо сме толкова въодушевени от геномния проект? Откъде се взе този
масов генетичен фундаментализъм?
Ние сме социални твари, а науката – като всички други сфери, има своите идеологи-
чески и политически измерения. Както посочва Ханс Селие, неосъзнатите предвари-
телни представи на учения често ограничават и предопределят откритията му. Застъп-
ването на схващането, че психичните и физическите заболявания имат преди всичко
генетичен произход, ни позволява да избегнем тревожните въпроси за обществото, в
което живеем. Ако науката ни дава възможност да игнорираме болестта, изкуствените
отрови и неистовия стрес като фактори за заболеваемостта, можем спокойно да търсим
само простички отговори – фармакологични и биологични. Този подход ни позволява и
да съхраним съществуващите социални ценности и структури. Освен това носи пе-
чалби: акциите на Celera – частната компания, участваща в геномния проект, се пока-
чиха с 1400% от 1999 до 2000 г.
Геномният захлас е подозрителен не само от научна гледна точка, но и от теологична.
Според книгата Битие Бог създава първо вселената, след това природата и чак накрая
оформя човека от пръст. За разлика от Бил Клинтън, Той е бил наясно, че човекът изна-
чално не може да бъде разглеждан отделно от средата си.
Средата на човешкия организъм са физическите и психо-емоционалните условия, ко-
ито формират развитието му и влияят на взаимодействието му със света през целия му
живот. Средата на отделната клетка са условията в непосредственото ѝ обкръжение, от
което получава сигнални вещества (хормони, невротрансмитери и други химически
пратеници), произведени от околните клетки, нервните окончания, пренасящи инфор-
мация от разстояние, и още по-далечни органи, секретиращи различни вещества в кръ-
вообращението. Информационните вещества се свързват с рецепторите върху повърх-
ността на клетката, след което в клетъчната мембрана – в зависимост от възприемчи-
востта ѝ в дадения момент – се образуват ефекторни вещества. Те от своя страна се
насочват към ядрото, за да разпоредят на гените да синтезират определени протеини,
изпълняващи конкретни функции. Както пише Брус Липтън, тези рецептор-ефекторни
комплекси, наречени перцепторни протеини, действат като превключватели, интегри-
ращи функциите на клетката със заобикалящата я среда:

159
 Въпреки че перцепторните протеини се произвеждат от молекулярни генетични механизми, ак-
тивирането на перцептивния процес се контролира или инициира от сигнали от заобикалящата
среда... Контролиращото действие на средата личи и от новите изследвания върху стволови
клетки196. Стволовите клетки не определят сами съдбата си. Диференциацията им зависи от сре-
дата, в която ще се озоват. Да си представим, че имаме три различни култивиращи среди. Ако
сложим стволовата клетка в култура номер 1, тя ще се превърне в костна клетка. Ако същата
клетка бъде поставена в култура номер 2, ще стане нервна клетка, а в култура номер 3 – в чер-
нодробна клетка. Съдбата на клетката се определя от нейното взаимодействие със сре-
дата, а не от вътрешната и генетична програма197.

Ключов момент в проницателното обяснение на биологичната активност, предло-

жено от д-р Липтън, е допускането, че във всеки един момент клетките – също както и
целият човешки организъм – могат да се намират или в режим на самозащита, или на
растеж, но не и двете едновременно. Клетъчната памет съхранява възприятията (пер-
цепциите) от заобикалящата ни среда. Когато отрано сме подложени на стресиращи въз-
действия, развиващата се нервна система и всички останали органи от суперсистемата
ПНИ отново и отново получават електричното, хормонално и химическо послание, че
светът е несигурен и дори враждебен. Тези възприятия се програмират в клетките
ни на молекулно ниво. Ранните преживявания обуславят нагласата на тялото към света
и предопределят несъзнателните убеждения за собственото ни място в него. Д-р Липтън
нарича този процес биология на убеждението. За щастие, човешкият опит и несконча-
емият потенциал на човешките същества ни дават възможност да я променим, въпреки
дълбоките ѝ корени.
Вече знаем, че стресът е резултат от взаимодействие между стресор и преработваща
система. Въпросният преработващ апарат е човешката нервна система, оперираща под
влияние на емоционалните мозъчни центрове. Биологията на убеждението, вградена в
преработващия апарат още на ранен етап от живота, има решаващ ефект върху стресо-
вите реакции през целия ни живот. Умеем ли да разпознаваме стресорите? Преувелича-
ваме или омаловажаваме потенциалните заплахи за благополучието си? Смятаме ли се
за самотни? А за безпомощни? За хора, които никога не се нуждаят от помощ? Или не
я заслужават? Чувстваме ли, че ни обичат? Че се налага да се стараем, за да заслужим
любов? Или че изобщо не сме достойни за нея? Това са все несъзнателни убеждения,
запечатани на клетъчно равнище. Те контролират нашето поведение, независимо какво
си мислим на съзнателно ниво. Държат ни в режим на самоотбрана или ни позволяват
да растем и да бъдем здрави.
На следващите страници ще разгледаме по-подробно някои от тези дълбоко вградени
модели.

1. Трябва да бъда силен

Айрис е художник и страстен читател, изобщо – интелектуален тип. Преди около 10
години, на 42-годишна възраст, е диагностицирана със СЛЕ (лупус). Израснала е в Ев-
ропа, но малко след 20-ата си година емигрирала заедно с родителите си в САЩ. Баща ѝ
бил тираничен и непредсказуем, а майка ѝ, по собствените ѝ думи, не можеше да съ-
ществува отделно от баща ми.

196
Стволовите клетки са все още неспециализирани, мултипотентни ембрионални клетки. – Бел. авт.
197
Н. Lipton. „Nature, Nurture and Human Development”. Journal of Prenatal and Perinatal Psychology and Health 16, no. 2
(2001), 167-80.

160
 – Мислих за тази теория, че тялото казва Не, когато умът не може. Чувала съм я преди
и съм била съгласна с принципа. Просто не ми харесва да я отнасям към себе си.
– Защо? – питам аз.
– Защото означава, че не си достатъчно силен... не си способен да направиш нещо,
което изисква сила.
Думите ѝ ми напомниха за една пациентка с рак на яйчниците, която не харесваше
теорията ми, защото я превръщала в мрънкало.
– А ако човек наистина не е достатъчно силен? Ако поискам да вдигна пет тона, а
някой ми каже, че не съм достатъчно силен за това, бих се съгласил с него.
– В такава ситуация аз бих казала, че сте луд.
– Точно там е работата. Понякога проблемът не е, че сме слаби, а че се нагърбваме с
непосилни товари. Какво му е лошото да признаем, че не сме достатъчно силни?
Дълбокото убеждение, че трябва да са достатъчно силни, характерно за много хора с
хронични заболявания, всъщност е защитен механизъм. Детето, което усеща, че роди-
телите му не могат да го подкрепят емоционално, развива нагласата, че може само да се
справи с всичко. В противен случай би се чувствало отблъснато. Един от начините да
не се чувстваме отблъснати е никога да не молим за помощ, никога да не признаваме
слабостта си. Иначе казано, да вярваме, че сме достатъчно силни, за да се справим сами
с всички предизвикателства.
Айрис веднага се съгласи, че когато приятели ѝ се обадят, за да споделят проблемите
си, тя не ги обвинява, че са слаби. Те разчитат на нея — на нейната емпатия и подкрепа.
Стана ясно, че двойният ѝ стандарт към себе си и към другите няма нищо общо с лич-
ната ѝ сила, а с липсата на овластяване в детска възраст. Понякога децата стават по-
силни, отколкото е редно да бъдат, защото нямат достатъчно власт върху живота си.

2. Не бива да се гневя
Шидзуко е на 49 години, майка на две пораснали деца. Диагностицирана е с ревмато-
иден артрит на 21, малко след като дошла да учи в Канада. Биологичната ѝ майка почи-
нала, когато Шидзуко била на четири, а баща ѝ се оженил за сестрата на покойната си
съпруга.
– Мащехата ми обичаше бизнеса повече от децата – разказва тя.
Баща ѝ задоволявал всичките ѝ материални потребности и желания, но често отсъст-
вал от дома.
Преди 5 години Шидзуко се развела с емоционално дистанцирания си съпруг.
– Бракът ми беше ужасен. Постоянно се чувствах уморена, гледах децата. [Умората е
често срещан симптом при ревматични заболявания] Малко преди три следобед полягах
на дивана, а мъжът ми мрънкаше: Нищо не си правила, нищо. Казваше, че го използвам
за безплатна храна.
– Не се ли ядосвахте?
– Постоянно.
– А изразявахте ли го?
– Не... Така ме възпита мащехата ми. Научи ме, че не бива да се гневя.

3. Ако съм ядосан, няма да ме обичат

Алън – пациент с рак на хранопровода, е нещастен в брака си. Читателят може би си
спомня разочарованието от съпругата му заради нейната неспособност за романтика,
интимност и всичко, от което имам нужда.

161
 – Как бихте изразили неудовлетворението си? Ядосвате ли се заради това? Чувствате
ли се ядосан?
– Трудно е да се каже, защото сега постоянно се ядосвам. Вече говорим много повече.
– А преди диагнозата?
– Не знам. Разбирам накъде биете и вероятно сте прав.
– Къде се научихте да потискате гнева си?
– Добър въпрос. Не мисля, че съм го анализирал достатъчно. Струва ми се, че идва от
желанието ми да се харесам. Когато си ядосан, хората не те обичат.

4. Нося отговорност за целия свят

Леели – 55-годишен социален работник, също отдава заболяването си – улцерозен
колит – на стреса във връзката си.
– Всичко започна по време на първия ми брак. Имаше много стрес и тогава ставаше
най-зле. Отдавна не е било така. Понякога имам кървене, но доста слабо. Отношенията
ни с първата ми жена бяха много нестабилни. Мисля, че тя искаше да стои някак наст-
рана. Това не беше партньорство. Трябваше аз да мисля за нея. Полудявах, защото тряб-
ваше да измислям какво да правим заедно. Никога не ми казваше какво иска. Трябваше
например да се сещам за филми, които и двамата ще харесаме, за да отидем заедно на
кино.
– Не се ли чувствахте зле в тази роля?
– И още как.
– И какво правехте с гнева?
– Преглъщах го, естествено. Не можех да се скарам с нея, защото тя казваше: виждаш
ли, бракът ни не струва. Всеки конфликт се възприемаше като доказателство, че нещата
помежду ни не вървят. Трябваше да бъда много, много предпазлив. Когато започнах да
излизам с Ева – сегашната ми съпруга, и се скарахме за нещо, аз се ухилвах и ѝ казвах
колко ми е приятно, че можем да се караме и да бъдем различни, и че тя няма да си
тръгне заради това. Определено ме беше страх да не ме изоставят.
Когато симптомите се появили, минали няколко месеца, преди Леели да потърси по-
мощ.
– Не бях готов да приема слабостта си и факта, че имам проблеми. Аз бях перфекци-
онист, държах всичко да е наред.
Когато бил на 9, баща му починал внезапно от инфаркт, а две години по-късно станал
свидетел на внезапната смърт на брат си от мозъчна аневризма.
– Развих обсесивен ритуал, който изпълнявах всяка вечер, за да съм сигурен, че никой
няма да умре. Не умирай, не умирай... Сякаш имах контрол, че хората в живота ми няма
повече да умират. Един ден казах на психиатъра си: Отказах се от този ритуал, не
знам какво стана с него. И тогава ми просветна. Знаех отговора. Бях станал социален
работник и се опитвах да спася света. А не успявах и това ми носеше огромен стрес.
Преди 2-3 години се наложи да си взема отпуск, за да се спася от стреса. Най-после
разбрах, че не мога да спася света. Имам даже мантра, която измислихме заедно с пси-
хиатъра ми: Аз съм водач, не Господ. Върши ми работа.
– Значи си мислехте, че адската бъркотия в света е по ваша вина?
– По едно време бях убеден, че независимо дали е по моя вина, аз съм този, който
трябва да я оправи.
– Как се отразяваше това на работата ви?
– Когато родителите ми – имам предвид клиентите, не се справяха добре, мислех, че

162
аз не знам достатъчно. Трябваше да имам повече знания и умения. Трябваше да намирам
правилните решения. Трябваше да влагам повече усилия, да чета повече, да ходя на по-
вече семинари.
Човек няма нужда дълго да се чуди за смисъла на неволната фройдистка замяна на
клиенти с родители. Леели не само беше станал основен другар и утеха на майка си
след смъртта на баща си и на по-големия си брат, но всъщност бе изпълнявал тази роля
от самото си раждане.
– Майка ми искаше да бъда щастлив. Все се тревожеше дали ще бъда щастлив. И аз
се мъчех да го постигна. Опитвах се да бъда щастлив като дете. Не знаех какво значи
депресия, нито дори тъга. Мама казваше, че съм добричко дете, за разлика от брат ми.
Бил съм толкова добричък, че можела нощем да ме събуди, за да си поиграем, а после
пак да ме сложи да спя.
– Защо ѝ е било да го прави, за бога?
– Сигурно е била самотна или е имала нужда от внимание.
– Значи се е налагало да работите... от бебе.
– Бракът на майка ми и баща ми беше ужасен. Много се караха, преди да почине.
Моята работа беше да я радвам.

5. Мога да се справя с всичко

Дон – 55-годишен държавен служител, е претърпял операция за отстраняване на ко-
лона заради рак на дебелото черво. Един от хроничните стресови фактори в живота му
е свръхотговорното отношение към професионалните ангажименти.
– Проблемите в работата ме влудяват. Чувствам се безсилен, че не мога да свърша
всичко, с което е затрупано бюрото ми.
– И какво правехте по въпроса?
– Напрягах се, излизах да се разходя, за да се успокоя, после се връщах и се гмурвах
в работата, докато не свършех всичко.
– А не ви ли хрумна да идете при този, който ви я е възложил, и да му обясните, че
сам човек не може да се справи с всичко това?
– Никога. Мога да се справя с всичко. Бях решен да съм човекът, който може да се
справи с най-много случаи по най-добрия начин.
– Защо?
– По няколко причини. Първо, от инстинкт за конкуренция. Второ, плащат ми добре –
значи трябва да се справям по възможно най-добрия начин. Винаги съм казвал: Дайте
ми работа и аз ще я свърша. Ако ми дадеше повече, ще свърша повече; ако му дадеше
по-малко – по-малко.
– А когато съкращават персонала и се налага по-малко хора да вършат същата работа?
– Тогава работех още повече. Дори често ходех при колеги, които се оплакваха, че са
затрупани, и поемах част от тяхната работа. Вечно се чувствах донякъде виновен, че
съм можел да свърша нещо повече по някой случай. Винаги имаше какво още да се
направи. Гордеех се с имиджа си, че мога да върша повече от всички останали, при това
за по-кратко време.
– Някаква връзка с детството ви?
– Донякъде с майка ми. Ако ѝ покажех бележник с три шестици и три петици, тя ме
питаше: Защо не са шест шестици? Каквото и да правех, не беше достатъчно добро за
нея. Тя беше сигурна, че ще стана някакъв специалист. Беше много разочарована, когато
започнах като общ работник на строежи.

163
 6. Не ме искат, не ме обичат
Гилда Раднър цял живот се е чувствала нежелана. Дълбините на отчаянието ѝ се раз-
криват в няколко бележки, които съпругът ѝ Джийн Уайлдър намира след смъртта ѝ. В
една от тях, озаглавена въпроси от дясната ръка – отговори от лявата, въпросите са
написани от дясната ръка на Гилда, а отговорите – с лявата. Техниката и заглавието са
особено показателни: лявата ръка се управлява от дясното, холистично и емоционално
полукълбо на мозъка. Един от въпросите на дясната ръка гласи: Ракът майка ти в теб
ли е? А лявата ръка отговаря: Тя не иска да съществувам [подчертаването е нейно].

7. Ако не върша нещо, значи не съществувам. Трябва да оправдая съ-

ществуването си
Джойс – университетската преподавателка с астма, сподели, че когато не е заета с
нещо, изпитва ужасяващо чувство на празнота. Попитах я какво има предвид.
– Празнотата идва от ужаса, че ако не изпълнявам разни неща и изисквания, все едно
не съществувам. Като дете не бях част от цялото уравнение. Имаше напрежение между
баща ми и майка ми, между баща ми и брат ми, но аз оставах встрани. Бях момиче, с
осем години по-малка. Идеалната дъщеря. Но около мен ставаше всичко това. И аз си
мислех, че ако не правиш нещо, все едно не съществуваш.

8. Трябва да бъда много болна, за да заслужа внимание

Анджела била диагностицирана с рак на матката преди две години, на 45-годишна
възраст. Преди това се борила с алкохолизъм, анорексия и булимия, депресия и фибро-
миалгия. По едно време се подложила на операция на стомаха за намаляване на теглото.
Отслабнала 70 килограма за една година, но скоро си ги върнала, защото и стресът, и
хранителните ѝ навици останали същите. Разговарях с нея в Къщата на надеждата във
Ванкувър – център за психологична помощ и подкрепа на хора със злокачествени и
други хронични заболявания.
– Имам чувството, че ракът беше благословия, защото ме измъкна от Агенцията по
приходите. Бях одитор 12 години, а мразех работата си. От дете приемах лично всички
конфронтации и конфликти. Когато правиш проверка, хората се изнервят и изливат
върху теб цялото си негодувание от правителството и данъците. И аз се впрягах.
– Защо трябваше да се разболеете от рак, за да напуснете работата, която сте мразили
и ви се е отразявала зле ?
– През повечето време бях потисната и си мислех, че нямам избор. Работя от 17-го-
дишна. Знаех, че на други места няма да ме търпят да вземам толкова често болнични.
А на мен често ми се налагаше. В държавните институции си просто бурмичка. Има още
стотици хора, които вършат същата работа, така че винаги има на кого да прехвърлят
твоите задачи. Затова стоях там – от страх.
– А как ви измъкна ракът?
– След диагнозата започнах да посещавам Къщата на надеждата и да разговарям с
психолозите тук. Те ме насърчиха да се вгледам в чувствата си и в живота си. Открих,
че съм се мъчила да се впиша някъде, където не ми е мястото.
– Казаха ли ви заглавието на книгата, която пиша?
– Да, тялото ми просто каза Не. Две години имах силни кръвоизливи и постоянно ме
изследваха. Направиха ми две биопсии; при втората откриха ракови клетки. Когато чух
думата рак, интуицията ми за част от милисекундата каза: Данъчна служба. Беше
164
просто очевидно. Получавах сигнали 12 години, но все ги пренебрегвах.
– Точно това е въпросът ми. Защо трябваше да се появи ракът, за да го направите?
– Защото беше нещо реално. Бях убедена, че проблемите е настроението не стигат.
Булимията не стига. Всички си мислят, че щом е психично разстройство – значи нищо
ти няма. И те гледат с упрек.
– Но то е в мозъка, а той е физически орган. Разстройството на настроението е също
толкова физиологично, колкото и ракът на матката.
– Съгласна съм с вас. Но тогава си мислех друго, защото така съм научена от семейс-
твото си и обществото. Не ми стигаше, че бях депресирана, а от работата се поболявах.
Тревожех се какво ще си помислят другите, особено близките ми.
Подкрепата, която Анджела е намерила след диагнозата, ѝ е помогнала да се изправи
срещу проблемите си.
– Почувствах сигурност, каквато никога не съм имала – споделя тя, – особено докато
се откъсвах от работата си. Всички ме насърчаваха да правя разни неща от любов към
себе си, да правя нещата, към които изпитвам страст.

Макар при хората всичко да е възможно, трудно можем да си представим, че майката

на Гилда – Хенриета, действително не е искала дъщеря ѝ да съществува; или че майката
на Леели съзнателно е държала сина си отговорен за щастието си; или че родителите на
Алън нарочно са му внушавали, че го обичат само когато не е ядосан. Повечето роди-
тели изпитват безусловна обич към децата си и се надяват, че успяват да я изразяват. И
това е важно е да се знае, но решаващо е друго: а именно, детските несъзнателни възп-
риятия, породени от съкровените интерпретации на взаимодействието със света. Тези
интерпретации, запечатани на клетъчно ниво, изграждат биологията на убеждението,
която до голяма степен управлява чувствата, поведението и реакцията ни към събити-
ята.
Основен фактор за много заболявания – всички примери, които разгледахме – е пре-
комерният стрес, предизвикан от несъзнателни убеждения. Ако искаме да се излеку-
ваме, много важно е да се заемем с болезнената задача да променим биологията на убеж-
денията, която сме възприели от най-ранна възраст. На каквито и външни терапии да се
подлагаме, изцелението е вътре в нас. Трябва да променим вътрешната среда на орга-
низма си. Пътят към здравето и пълноценното му преживяване минава през центъра на
собствената ни биология на убежденията. Това означава да преосмислим и да преотк-
рием живота си.
Който и път на лечение да изберат хората – конвенционална медицина със или без
допълващо лечение, алтернативни подходи като енергийна медицина и различни тех-
ники, насочени към единството ум-тяло, древноизточни практики като аюрведа, йога
или китайска акупунктура, универсалната практика на медитацията, психотерапия, нут-
рициология – ключът към изцелението е активният, свободен и информиран избор на
индивида. Съществуват най-различни начини да открием вродената си човешка способ-
ност за свобода, за която говорят много учения, книги и други източници. Освобожда-
ването от потискащите стресиращи външни обстоятелства е много важно, но първо
трябва да се избавим от тиранията на собствените си дълбоко вградени убеждения.

165
 18.
СИЛАТА НА НЕГАТИВНОТО МИСЛЕНЕ
Д-р Карън Гелмон – онколог от Ванкувър, не харесва военните метафори, с които
често говорим за рака: – Звучи така, сякаш ти трябва само повече мощ, за да го овладееш
или да го изтласкаш от себе си. Създава впечатлението, че става въпрос за битка. Не
мисля, че има полза от такова схващане. Първо, то е безпочвено от физиологична гледна
точка. Второ, не смятам, че и от психологична е здравословно. Процесите в тялото са
като поток – нещо влиза, нещо излиза, но не можеш да контролираш всички аспекти.
Трябва да разберем този поток; да проумеем, че има неща, на които можем да влияем,
и други, на които не можем. Това не е битка, а процес на откриване на баланс и хармо-
ния, на омесване на противоречиви сили в едно тесто.
Военната теория за болестта я схваща като враждебна сила, като нещо чуждо, с ко-
ето организмът трябва да се бори и да надвие. Това гледище оставя един важен въпрос
без отговор – дори при острите инфекции, при които можем да идентифицираме винов-
ните микроорганизми и да ги убием с антибиотици: защо една и съща бактерия или
вирус поваля едни, а други пощадява? Стрептококите например, причиняващи некро-
тизиращ фасциит, живеят у много хора, но малцина се разболяват. Или се спотайват у
даден човек, без да се проявят, но в друг момент от живота му нанасят смъртоносен
удар. Как да си обясним тези разлики?
През XIX век се води разгорещен десетилетен дебат по темата между двама великани
в историята на медицината: пионера на микробиологията Луи Пастьор и физиолога
Клод Бернар. Пастьор твърди, че ходът на болестта се диктува от вирулентността на
микроба, а Бернар смята, че определяща е уязвимостта на приемника. На смъртния си
одър Пастьор признава: Barnard avait rasion. Le germ n’est rien, c’est la terrain qui est tout
(Бернар имаше право. Микробът е нищо, почвата е всичко).
Умиращият Пастьор може би е залитнал твърде далеч в обратната посока, но като че
ли прозира в бъдещето. Оттогава насам и особено с настъпването на антибиотичната
ера в средата на XX век всички някак забравихме, че почвата за заболяването е конкрет-
ното човешко същество в конкретен момент от житейската му история. Защо този па-
циент е болен от това заболяване сега? – пита Джордж Енгъл, изследвайки единството
ум-тяло в медицината през 1977 г. 198 Съвременната медицинска практика обаче приема
за всички свои цели опростенческата перспектива на причината и следствието. Когато
не може да открие очевиден и решаващ външен фактор, както обикновено става с най-
сериозните заболявания, тя вдига ръце и заявява, че причината е неизвестна. С неизвес-
тна етиология е може би най-често срещаната фраза в учебниците по вътрешна меди-
цина.
Аз приветствам научното смирение, но причинно-следственият модел на заболява-
нето сам по себе си е източник на заблуждения. Той не може да обясни начина, по който
здравето се трансформира в болест, нито как болестта може да бъде преобразувана в
здраве.
Сещам се за прочутата история за глупака и мъдреца Настрадин ходжа, който пълзял
на четири крака под един уличен фенер и търсел нещо.

198
Kerr and Bowen. Family Evaluation, 279.

166
 – Какво търсиш? – попитали го съседите.
– Ключа си – отвърнал той.
Те също коленичили да му помогнат и усърдно претърсили всяка педя земя под лам-
пата, но никой не намерил ключа.
– Чакай малко, Настрадине! – рекъл един накрая. – Ти къде изгуби ключа си?
– У дома – гласял отговорът.
– А защо го търсиш тук?
– Защото тук е светло и се вижда по-добре – обяснил Настрадин.
Може би е по-лесно (и финансово изгодно) да изследваме изолирани причини като
микроби и гени, но докато пренебрегваме по-широката перспектива, етиологията на за-
боляванията ще си остава неизвестна. Търсенето навън – на светло, няма да ни даде
ключа към здравето; трябва да се вгледаме навътре, макар да е тъмно и усойно.
Никое заболяване няма една-единствена причина. Дори там, където се откриват зна-
чителни рискови фактори – като генетично предразположение при някои автоимунни
заболявалия и тютюнопушене при рак на белия дроб, те не съществуват изолирано от
всичко останало. Характерът също не причинява заболяване: човек не развива рак само
защото потиска гнева си, нито АЛС – от прекомерна добронамереност. Системният
модел взема предвид факта, че във формирането на заболяване и създаването на здраве
участват множество процеси и фактори. В тази книга изложихме един биопсихосоциа-
лен модел на медицината. Според него индивидуалната биология отразява историята на
човешкия организъм в контекста на взаимодействието със заобикалящата го среда и
постоянния обмен на енергия, в който психологичните и социалните фактори са също
тъй важни, както и физическите. Както казва д-р Гелмън, изцелението е въпрос на ба-
ланс и хармония.
Не бива никога да забравяме, че думата изцеление произлиза от древен корен: цял.
Да бъдеш здрав, означава да бъдеш цял. Но как да станем по-цели, отколкото сме сега?
И как е възможно да не сме цели?
Пълнотата на едно цяло може да бъде нарушена по два начина: да извадим нещо от
него или да разстроим вътрешната му хармония така, че частите да не работят вече за-
едно. Както видяхме, стресът представлява нарушение на вътрешния баланс в отговор
на усещане за заплаха, включително от отхвърляне на същностна потребност. Лишени-
ето може да бъде физическо – като например глад, но в нашето общество заплахата е
по-често психична – като липса на емоционална грижа или нарушаване на душевната
хармония.
– Не разбирам защо се разболях от рак – оплака се една жена с рак на яйчниците. –
Живеех здравословно, хранех се добре, редовно спортувах. Винаги съм се грижила за
себе си. Би трябвало да съм олицетворение на здравето.
Ала тя пропускаше друг, невидим за нея самата аспект: стресът, произтичащ от по-
тиснатите емоции. Нейните съвестни (и съзнателни) усилия да се грижи за себе си не
можеха да обхванат сфера, за чието съществуване дори не подозираше. Затова знанието
и прозренията имат преобразяваща сила; затова и прозренията са по-полезни от съве-
тите. Ако разбием умението да се вглеждаме честно в себе си – със състрадание и неза-
мъглено зрение, ще открием и други важни начини да се грижим за себе си. Ще видим
онази част от Аза си, която досега се е криела в мрака.
Във всеки от нас съществува потенциал за цялост и здраве, също както за болест и
дисхармония. Болестта е дисхармония. По-точно, тя е изражение на вътрешна дисхар-
мония. Да я разглеждаме като нещо чуждо и външно, означава просто да водим война

167
със самите себе си.
Първата крачка от завръщането към здравето е да изоставим т.нар. позитивно мис-
лене. Много пъти в палиативната си работа съм срещал обезсърчени хора, искрено оза-
дачени от болестта.
– Винаги съм мислел положително – сподели мъж малко под 50-те. – Никога не съм
се отдавал на песимистични мисли. Защо развих рак?
Като антидот на терминалния оптимизъм неведнъж съм изтъквал силата на негатив-
ното мислене. Шегувам се, разбира се – бързам да добавя. – всъщност вярвам в силата
на мисленето. В момента, в който окачествим думата мислене с прилагателното пози-
тивно, изключваме всички аспекти на реалността, които ни се струват негативни. Така
като че ли действат повечето привърженици на позитивното мислене. А истинското по-
ложително мислене започва от това да обхванем цялата действителност. То почива на
увереността, че можем да погледнем в очите цялата истина, каквато и да се окаже тя.
Компулсивният оптимизъм, както посочва д-р Майкъл Кер, е един от начините, по
които възпираме тревожността си, за да избегнем срещата с нея. Това е механизмът за
справяне на нараненото дете. Възрастният, у когото раната не е зараснала, но и не я
осъзнава, превръща този механизъм в житейски принцип.
Появата на симптомите и поставянето на диагноза би трябвало да ни подтикне към
двойно изследване на проблема: какво ни казва болестта за миналото и настоящето и
какво би ни помогнало в бъдеще? Много подходи се фокусират само върху втората по-
ловина на тази диада, без да помислят задълбочено върху причините, довели до самото
заболяване. Книжарниците и ефирът са пълни с такива позитивни методи.
Изцелението изисква сила за негативно мислене. Не става въпрос за печален песими-
зъм, маскиран като реализъм. Говоря за готовността да помислим кое не е както трябва.
Къде е нарушен балансът? Какво пренебрегвам? Какво е онова, на което тялото ми казва
НЕ? Ако не си отговорим на тези въпроси, стресът, виновен за вътрешната ни дисхар-
мония, ще си остане скрит.
Още по-фундаментален е фактът, че и незадаването на тези въпроси само по себе
си също води до стрес. Първо, позитивното мислене почива на несъзнателното убеж-
дение, че не сме достатъчно силни, за да се справим с действителността. Допускането
този страх да доминира разкрива състояние на детска боязън, която – осъзната или не,
е източник на стрес. Второ, липсата на важна информация за себе си и за състоянието,
в което се намираме, е един от основните източници на стрес и провокатори на стресова
реакция по оста хипоталамус-хипофиза-надбъбречни жлези (ХХН). Трето, повишава-
нето на независимия автономен контрол води до намаляване на стреса.
Не можем да бъдем автономни, ако реакциите и поведението ни се диктуват от дина-
миката на връзката, от чувство на вина, от потребност за привързаност, от жажда за
успех, от страх от шефа или от скука. Причината е съвсем проста: автономията е не-
възможна, ако реакциите ни се диктуват от каквото и да било. Като лист на вятъра,
зависимият човек е подвластен на по-могъщи сили. Автономната му воля не участва,
дори да си мисли, че сам е избрал напрегнатия начин на живот и обича ежедневието си.
Решенията му се управляват от невидими конци. Не е в състояние да каже Не на каквото
и да било, включително на собствената си зависимост. Но когато най-сетне се пробуди,
ще поклати глава като Пинокио и ще си каже: Каква глупава дървена кукла съм бил!
Джойс – университетската преподавателка, страдаща от астма, просто не може да
казва Не. Затова дробовете ѝ го казват вместо нея. Джойс не се страхува от другите, а
от празнотата, която усеща в себе си, когато не се раздава докрай.

168
 – Празнотата – казва тя – идва от ужаса, че ако не изпълнявам разни неща и изисква-
ния, все едно не съществувам.
Ако призове силата на негативното мислене, би могла да приеме тази страховита без-
дна в себе си; да я изследва, вместо да се мъчи да я запълни с позитивни действия.
Мишел, диагностицирана с рак на гърдата на 39 години, имала навика да търси утеха
в мечтите:
– Нищо чудно, че живеех в свят на фантазии – разказва тя, спомняйки си нещастното
си детство. – По-безопасно е. Създаваш си сам правила и можеш да се чувстваш колкото
си щеш сигурен и щастлив. Външният свят е толкова различен.
Изследване, продължило близо две години, установява, че пациентките с рак на гър-
дата със склонност да се отдават на приятни блянове имат по-лоши прогнози от тези с
по-реалистични нагласи. Същото важи за жените, съобщаващи за по-малко негативни
чувства199.
Според друго проучване сред жени с рецидив на рак на гърдата пациентките, които
не съобщават почти никакъв [психологичен] стрес... и се определят като „добре прис-
пособени“, е по-вероятно да починат в рамките на една година 200.
Повтарящият се извод, че хората с по-щастливи и спокойни модели на мислене стра-
дат от повече болести като че ли противоречи на здравия разум. Всеобщото схващане е,
че положителните емоции би следвало да подпомагат доброто здраве. Макар да е вярно,
че истинската радост и удовлетворение се отразяват благотворно на физическото със-
тояние, позитивните състояния на ума, предназначени да изключат психичния диском-
форт, понижават съпротивителните сили срещу болестите.
Мозъкът управлява и интегрира дейността на всички органи и системи в тялото, като
в същото време координира взаимодействието ни с околната среда. Гази регулираща
функция зависи от ясното разпознаване на негативните влияния, сигналите за опасност
и признаците на вътрешен дистрес. При децата, които постоянно получават смесени
послания, настъпва увреждане в развиващия се мозъчен апарат. Способността да пре-
ценява средата намалява, също както и умението да разграничава полезното от токсич-
ното. Травмираните по такъв начин хора, подобно на Мишел, често вземат решения,
които още повече задълбочават стреса. Колкото повече изключват тревожността си с
позитивни мисли, отрицание и блянове, толкова по-дълго и пагубно действа стресът.
Ако човек не усеща топлината, рискът да се изгори нараства.
Честното негативно мислене неминуемо ще ни отведе до отдавна заглушени болки и
конфликти. Не би могло да бъде другояче. Именно непреодолимата потребност на де-
тето да избегне болката и конфликта създава качества и механизми, водещи по-късно
до предразположение към заболяване.
Натали, която страда от множествена склероза, се примири с алкохолизма и емоцио-
налния тормоз на мъжа си. Грижи се вярно за него след двете операции за рак и търпеше
сприхавите му капризи. Той я предаде, но въпреки това години след смъртта му тя все
още не умее да казва Не на чуждите очаквания.
– Минаха пет години и аз още не съм се научила да се пазя. Тялото ми редовно казва
Не, но аз продължавам. Просто не ми увира главата и това е.
Нейното обяснение?
– Медицинската сестра в мен не ми позволява да спра.

199
Mogens R. Jensen. „Psychobiological Factors Predicting the Course of Breast Cancer”. Journal of Personality 55, no. 2 (June
1987), 337.
200
Levy. Behavior and Cancer, 165.

169
 Това е версията, която излага пред самата себе си: че някъде вътре живее силна сес-
тра, която направлява поведението ѝ. Когато не успее да откаже и стресът се натрупа,
следва обостряне на МС. Но за да се избави от стреса, ще ѝ се наложи да приеме болез-
нената истина, че единствено собствените ѝ решения, предопределени от детските ѝ
възприятия, са я направили неспособна да отстоява потребностите си.
Пътят към себепознанието и личното израстване на много хора е възпрепятстван от
мита за щастливото им детство. Малко негативно мислене би им дало шанс да прозрат
през пелената на тази илюзия, която не им позволява да се отскубнат от опасните си
поведенчески модели.
Джийн – 35-годишна секретарка в адвокатска кантора, била диагностицирана с мно-
жествена склероза на 24 години след епизоди на прималяване, световъртеж, умора,
проблеми с пикочния мехур и накрая – загуба на зрение. Прекарала близо година в ме-
дицински заведения – първо болница, а след това Център за рехабилитация. След това
е имала малко и значително по-леки епизоди.
Омъжила се на 19 години. Първият ѝ съпруг бил по-възрастен и властен мъж, склонен
към насилие.
– Предимно емоционално и вербално, но към края и физическо. Удари ме. Тогава го
напуснах. Имаше навика да записва телефонните ми разговори с приятели. Работех на
две места – нощем свирех, през деня гледах деца. Давах му чековете със заплатата си.
Не ми харесваше да работя в групата му. Много се пътуваше. Чувствах се самотна. През
голяма част от живота си съм имала хранително разстройство. Влязох в болницата 40
килограма, а съм висока 167 сантиметра. Бях анорексичка. Напуснах мъжа си и на след-
ващия ден ме приеха.
– Фактът, че пет години сте търпели такова отношение, не може да е случаен. Мисля,
че той говори много за биологичното ви семейство.
– Категорично не съм съгласна. В семейството ми нямаше и сянка от насилие. Много
се подкрепяхме Имам двама братя и сестра, а родителите ми са щастливо женени от 45
години. Винаги са се отнасяли към мен с грижа, обич и нежност.
– Не казах, че в семейството ви е имало насилие. Казах, че историята ви говори много
за него.
– О! [дълга пауза] Какво ви говори?
– Нека първо ви попитам дали някой е злоупотребявал сексуално с вас като дете.
– Не... или... имаше един епизод на неприлично докосване, когато бях на около 11
години, от някакъв колега на татко. Бяхме на къмпинг с компания. Казах на родителите
си. Не им казах тогава, а след години. Седяхме край огъня, аз бях по къси панталони.
Той ми казваше, че съм много хубава и аз бях поласкана. Прокара ръка по вътрешността
на крака ми. Мисля, че всичко продължи около половин час, но когато почна да ме пипа,
аз се извиних и си тръгнах. Усещах, че съм разстроена. Много ми е мъгляво. Едва ли не
се съмнявах в себе си. Дори сега, когато го разказвам, ми се струва, че не е нищо осо-
бено. Но споменът ме гложди. Спомням си чувството, което го обгръща – мръсно, гадно,
отвратително чувство.
– Ако вие имахте 11-годишна дъщеря и тя преживееше нещо такова, как бихте искали
да реагира?
– О! Не бих искала да чака с години, докато ми каже – в това съм сигурна.
– Защо?
– Като начало бих искала да го обсъдя с нея и да ѝ помогна да разбере чувствата си.
– А ако не ви каже?

170
 – Бих си помислила, че се страхува да сподели. Не знам...
Джийн едва сдържаше сълзите си, но искаше да продължим.
– Имате щастливи спомени от детството си.
– Абсолютно.
– Разкажете ми за анорексията.
– Мисля, че бях на 15. Но го определиха като анорексия чак по-късно, когато се разви
в булимия. Изхвърлях обяда, не вземах закуската. Бях страшно кльощава. Родителите
ми много се притесняваха.
– Знаехте ли какво става в главата ви?
– Предимно обичайната неувереност във външността, през каквато преминават
всички момичета. Не помня да съм се мислела за дебела – никога не съм била. Просто
си мислех, че ще бъда по-популярна, ако съм още по-слаба. Самочувствието ми зави-
сеше от чуждото мнение. Исках всички да ме харесват.
– Вярвам, че самочувствието се изгражда от усещането доколко те ценят родителите.
– Струваше ми се, че ако нямам само шестици, няма да ме обичат. По онова време по-
голямата ми сестра им късаше нервите и цялото внимание беше насочено към нея. Ко-
гато бяхме малки – също, защото имаше заболяване на кръвта. Лежа в болница и дълго
време мислеха, че има левкемия.
– Дайте пак. Струвало ви се е, че ако нямате отлични оценки, родителите ви няма да
ви обичат. На 11 години сте преживели сексуално посегателство, което ви е отвратило,
но не сте казали на родителите си. На 15 сте получили анорексия. Но сте имали щас-
тливо детство. Не намирате ли нещо странно в тази картина?
Джийн се смее.
– Е, като погледна назад, пубертетът ми не беше ад. Просто не беше. Хранителното
разстройство тъкмо се промъкваше...
– Забелязвате ли, че избягвате въпроса ми?
– Дали намирам нещо странно? Не звучи като картина на щастливо детство. Но не
мисля, че съм имала нещастно детство.
Изключването на по-мрачните спомени от детството е типично явление. Едно проуч-
ване сравнява перцепциите на пациенти с множествена склероза с тези на хора без за-
боляването. Участниците са помолени да оценят живота си в детството като нещастен,
умерено щастлив и много щастлив 201. Над 80% и в двете групи го определят като уме-
рено щастлив и много щастлив. Изглежда, повечето хора, включени в проучването, в
общо взето сравними пропорции, са останали с впечатлението, че са расли в Страната
на Оз. Но когато разкрият емоциите и живота си, както направи Джийн, идеализираните
спомени рядко остават непокътнати.
– Анорексията беше моят начин да не чувствам чувствата си. Но защо съм решила да
се справя по този начин, не знам.
– Може би сте виждали как родителите ви страдат покрай сестра ви и ви се е искало
да ги предпазите. Поели сте ролята на грижовница. Подозирам, че сега продължавате да
се грижите за другите, дори да не го съзнавате... за родителите си, за братята и сестра
си или за съпруга си.
– Или за всички наведнъж. Когато мъжът ми е ядосан или разстроен, първата ми ми-
съл е как да оправя нещата. Не го правя заради себе си. Автоматична реакция е. Ето, в

201
S. Warren et al. „Emotional Stress and the Development of Multiple Sclerosis: Case-Control Evidence of a Relationship”.
Journal of Chronic Disease 35 (1982), 821-31.

171
момента се опитвам да излекувам рака му вместо него 202. Много умно, нали?
– Няма да успеете. Но нищо чудно да си докарате обостряне.
– Точно това стана миналата година, когато поставиха диагнозата му. После получих
обостряне, когато майка му се разболя и почина – толкова се тревожех за него, че спрях
да се грижа за себе си. Не се хранех добре, не си почивах достатъчно. С родителите си
още го правя. Пазя ги от всякакви неща, които си мисля, че биха ги наранили. Никога
не съм говорила с тях за хранителното разстройство. Невинаги им казвам, когато МС се
влоши; омаловажавам нещата, защото те много се притесняват.
Спомените на възрастния за биологичното семейство често пропускат скритата цена,
която е платил като дете, за да спечели одобрение и приемане от родителите си. Този
факт е красноречиво илюстриран в мемоарната книга Щом питате на канадската жур-
налистка Памела Уолин, диагностицирана с рак на дебелото черво през 2001 г. Текстът
разкрива пропастта между спомените на възрастния и емоционалната действителност
на детето. Тя отрано предупреждава читателя: Може да ви прозвучи като туристическа
брошура за града или платена реклама на семейството, но за мен това е истината.
Мисля, че имах почти съвършеното детство. Само че няма начин да помирим идеали-
зираната ѝ представа с някои от случките, разказани от госпожица Уолин (понастоящем
специален пратеник на Канада в Ню Йорк).
В един откъс Памела разказва как по-голямата ѝ сестра постоянно я заплашвала. По-
тиснатият гняв достигнал до такава точка на кипене, че веднъж ѝ посегнала физически.
Бони още има белег на ръката от една рана, която нарочно ѝ нанесох само ден преди
важна среща, на която щеше да носи нова рокля без ръкави. Наложи се да си намери
шал, с който да прикрие грозното ми отмъщение. И до ден днешен Намела обвинява
Бони, че е насадила у нея страх от тъмното. За да се отърве от малката си сестра, когато
гаджето ѝ идвало на гости. Бони я затваряла в стаята, изгасяла лампата и тръшвала вра-
тата. Отлично знаеше, че ме е страх от чудовищата, скрити под леглото, и няма да
направя и крачка, докато някой не светне, така че гарантирано щях да си стоя там и
да си треперя цяла вечер, без да ѝ преча. Историята е разказана с развеселена нотка.
Тук имаме преобърнат синдром на фалшивия спомен: на съзнателно ниво хората
често си спомнят само щастливите моменти от детството си. Дори да са съхранили неп-
риятни инциденти, емоционалните аспекти на събитията са потиснати. Човек помни
обичта на родителите си, но не чувството, че не е бил разбран или подкрепен. В този
случай липсва всякакъв спомен за това как се е чувствало детето, което не е смеело да
признае ужаса и яростта си от затварянето в тъмната стая. Липсата на сигурност се пот-
върждава от друг, още по-болезнен епизод в тийнейджърските години на Памела, когато
потърсила помощ заради проблем в училище от майка си, която също преподавала там.
Само веднъж ми се е карала. Един учител ни пипаше по напъпилите гърди в час, но
мама не повярва на обвиненията ми срещу уважавания колега. Каза ми – вероятно в
тон с времето – че трябва да сядаме така, че да му бъде невъзможно да ни докосне.
Това и направихме и просто чакахме годината да свърши, за да преминем в по-горен
/глас и да се отървем от него... Но като чели всички се разминахме без емоционални
белези. Проблемът е точно в като че ли всички се разминахме. Емоционалните белези
най-често са невидими. Ала всеки белег е по-слаб и неустойчив от тъканта, която е из-
местил; раната остава потенциален източник на болка и страдание, освен ако не я раз-
познаем и не се погрижим за нея.

202
Съпругът на Джийн – Ед, беше интервюиран във връзка с рака на простата (виж Глава 8). – Бел. авт.

172
 В книгата си Памела само веднъж мимоходом отбелязва, че децата често не могат
да говорят открито с родителите си и това е единственият намек, че не се е чувствала
чута като малка. Нито дума за фрустрацията на детето, което важните за него възрастни
не умеят да слушат. В края на краищата тя настоява че няма лични демони, които да
пропъжда – вметка, сама по себе си издаваща отричане на тревожността, гнева и нега-
тивните емоции, за които често споменават пациентите с рак.
Изключването – каквото са бляновете и мечтателството – дава възможност на детето
да превъзмогне преживявания, които в противен случай биха провокирали реакции, во-
дещи до неприятности. Такъв тип дисоциация е налице, когато пазим съзнателни спо-
мени за определени събития в миналото, но не и за техния травматичен емоционален
резонанс. Това обяснява много примери за щастливо детство, каквото твърди, че е
имала и Айрис, болна от СЛЕ, въпреки тираничното отношение на баща си и емоцио-
налната дистанцираност на майка си.
– Баща ми имаше много къс фитил и когато се ядосаше, никой не знаеше какво ще
последва. Понякога летяха чинии, раздаваха се ритници.
– Вас ритал ли ви е?
– Никога. Аз бях неговата любимка.
– Как го постигнахте?
– Изчезвах. Развих това умение съвсем отрано.
– Чувствахте ли се нещастна като дете?
– Нещастна? Не.
– Възможно ли е дете да не се чувства тъжно или нещастно в такава ситуация?
– Обикновено претръпва.
– Значи всъщност не знаете дали сте се чувствали нещастна, или тъжна, защото сте
претръпнали.
– Точно така. Не помня огромни части от детството си.
– Защо се е наложило да претръпвате? Защо не сте поговорили с някого за това? Нап-
ример с майка си?
– Не можех да говоря с нея, най-малкото защото не исках да знае, че съм нещастна.
Освен това тя не съществуваше като отделна личност от баща ми. Беше неутрална. Де-
тето не разполага с много думи, с които да се изрази. Вярно, че трябваше да претръпна,
но бях доста щастлива във вцепенението си.
– О?
– Играех си с кукли... добре де... щях да кажа гризях кукли!
– Как така гризяхте кукли?
– Бяха пластмасови и аз гризях пръстите на ръцете и краката им.
– Обезобразявахте ги в потиснатия си гняв. Помислете: кога ни се налага да претръп-
нем?
– Когато ни боли...
– И когато претръпнем достатъчно, можем да си представим, че сме щастливи. Чувс-
твали сте се щастлива само защото сте зачеркнали огромна част от действителността.
Което означава, че изобщо не живеете пълноценно.
– Съгласна.

***

173
 И накрая нека се върнем към Дарлийн – застрахователната брокерка, случайно диаг-
ностицирана с рак на яйчниците при изследване за безплодие. Нищо в нейната история
дори не намеква за страдание. Единственото негативно преживяване в живота ѝ според
нея е самият рак и неочакваният му рецидив въпреки ранната диагноза и своевремен-
ното лечение. По думите ѝ първоначалната прогноза била великолепна, рецидивът – сък-
рушителен.
– Винаги съм искала да контролирам живота си, винаги съм се грижила за себе си:
храня се добре, спортувам, чувствам се в отлична форма. Никога не съм имала лоши
навици.
Единственият рисков фактор бил безплодието. Ала начинът, по който Дарлийн
описва живота си, звучи твърде добре за моите уши. Не може да разкаже нито една не-
щастна случка от детството си; нито един миг на страх, гняв, тревога или печал.
– Аз съм най-голямото от три момичета. Много сме близки; също както и мама и
татко, които още са живи и здрави. Дори с роднините на съпруга ми сме много близки.
Благословена съм и със семейство, и с добри, истински приятели – с някои се знаем от
петгодишни. Приятелите и близките ми са голям избор на вдъхновение. Мисля, че имам
огромен късмет в това отношение.
Десният яйчник с туморното образувание бил отстранен през 1991 г., но Дарлийн за-
пазила левия с надеждата в бъдеще да забременее. И година по-късно наистина заче-
нала.
– Всички говорят за петгодишната граница. Аз я минах. Пет години и половина след
оофоректомията, когато синът ми беше на 4, получих по моему безобидни симптоми –
бях уморена, отслабнах малко, но само с 2 килограма – нищо сериозно. Все пак имах
малко дете, кариера и домакинство. Болеше ме кръстът, но и това реших, че е от посто-
янната борба да облека и съблека космонавта на детето. Когато потвърдиха диагнозата
през 1996 г., и то с метастази, естествено, бяхме съсипани. Прогнозата беше много по-
различна, защото ракът се беше разпространил в другия яйчник, матката и долната част
на корема.
– Любопитно ми е защо симптомите не са ви направили впечатление по-рано, след
като вече сте се лекували от рак? Какво бихте посъветвали приятелка с вашата история
при подобни симптоми?
– Е, това е друга работа. Що се отнася до приятелките ми, ако им прорасне нокът, пак
ги пращам на гинеколог.
– Разликата в отношението към себе си и към другите ми говори, че не всичко в жи-
вота ви е било такова, каквото го представяте. Също и изречението: Мисля, че имам
огромен късмет по отношение на приятелите и семейството. Думата мисля е показа-
телна – тя ми намеква за несигурност, отразява вътрешен дебат. Може би не мислите
това, което чувствате; в противен случай просто щяхте да заявите, че имате късмет. Ос-
вен това забелязвам, че се усмихвате, докато говорите за болките и страданията си –
сякаш се опитвате да смекчите ефекта от думите си. Как и защо сте се научили да го
правите? Постоянно виждам този рефлекс хората да се усмихват, докато говорят за фи-
зическа болка или болезнени събития и мисли. При раждането си човек не може да крие
чувствата си. Ако бебето не се чувства добре и доволно, то плаче, показва тъгата си,
изразява гнева си. Опитите да скрием болката и тъгата са придобит рефлекс. В някои
ситуации има смисъл да крием негативните емоции, но мнозина го правят постоянно,
дори автоматично. Някои хора са приучени малко или много да поемат несъзнателна
грижа за емоционалните потребности на другите, като игнорират своите. Крият болката

174
и тъгата дори от себе си.
Дарлийн слушаше замислено, без да изразява нито съгласие, нито несъгласие.
– Интересна гледна точка – отбеляза тя. – Определено ще я повдигна на срещата на
групата за подкрепа. Не знам как да отговоря сега, а и не мисля, че вие искате това.
Много интуитивен въпрос, който ме накара да се замисля. Благодаря ви.
Смелостта да мислим негативно ни позволява да видим себе си такива, каквито сме.
Във всички истории, които разказахме дотук, изпъкват забележителни прилики: потис-
нат гняв, отричане на уязвимостта, компенсаторна хипернезависимост. Никой не избира
и не развива съзнателно такива характеристики. Негативното мислене ни помага да раз-
берем по-добре обстоятелствата в живота си и перцепциите, които са ги формирали.
Изцеждащите семейни връзки са признат рисков фактор при почти всички сериозни бо-
лести – от дегенеративни неврологични състояния до рак и автоимунни заболявания.
Целта изобщо не е да виним родителите си, предишните поколения или партньорите си,
а да се избавим от убежденията, които са се оказали пагубни за здравето ни.
За да се възползваме от силата на негативното мислене, трябва първо да свалим розо-
вите очила. Ключът е в това да поемем отговорност за собствените си взаимоотношения,
вместо да виним другите за тях.
Не е лесно да поискаш от човек с току-що установена диагноза да изследва връзките
си с другите, за да разбере по-добре заболяването си. За хора, които не са свикнали да
изразяват чувствата си и да разпознават собствените си емоционални потребности, е
изключително трудно да намерят увереност и подходящи думи, с които да се обърнат
към близките си едновременно със състрадание и твърдост; да не говорим, че в такъв
момент са още по-уязвими и зависими от чуждата подкрепа.
Няма просто решение, но оставен без отговор, проблемът би продължил да създава
още и още стрес, а той на свой ред – да задълбочава болестта. Каквото и да прави паци-
ентът, психичният му товар не може да бъде облекчен без трезва състрадателна оценка
на най-важните връзки в живота му.
Както вече видяхме, стресът се поражда не от очакванията и намеренията на
другите хора, а от собственото ни възприятие за тях. Джийн – пациентката с мно-
жествена склероза, получаваше обостряне от тревоги за болния си мъж и опити да поеме
отговорността за намирането на подходящи медицински грижи за него. Ед от своя
страна негодуваше срещу нейния контрол, но не знаеше как да изрази чувствата си.
Убеждението на Джийн, че е отговорна за Ед, и неговото убеждение, че тя се мъчи да
го контролира, бяха перцепции, чиито шаблони са били формирани още в ранното им
детство.
Повечето ни напрежения и фрустрации произлизат от непреодолима потребност
да възприемем роля, която не ни принадлежи – пише Ханс Селие. Силата на негатив-
ното мислене изисква куража да приемем, че не сме така силни, както би ни се искало
да бъдем. Упоритият ни силен образ крие слабост – относителната слабост на детето.
Не бива да се срамуваме от крехкостта си. И силният човек понякога се нуждае от по-
мощ; всеки е самодостатъчен в едни сфери на живота си и безсилен и объркан – в други.
Няма как да направим всичко, което си мислим, че можем. Както много хора със забо-
лявания осъзнават – понякога твърде късно, стремежът да поддържаме докрай образа
на сила и неуязвимост поражда стрес и вътрешна дисхармония.
– Можех да се справя всичко – казва Дон, пациентът с рак на дебелото черво, за жи-
вота си преди болестта.
– Не можех да се мъча да излекувам всички жени с рак на яйчниците и не можех да

175
прочета всички писма, които получавах, защото те ме раздираха – осъзнава Гилда Рад-
нър след рецидива.
Ако се научим да мислим негативно, ще спрем да омаловажаваме емоциите на загуба.
Хората, с които разговарях за тази книга, неведнъж определяха болката и стреса си с
думи и фрази като съвсем малко, може би, не е изключено. Спомнете си Вероник – па-
циентката с множествена склероза, която окачествяваше натрупания стрес от раздялата
c алкохолизиран партньор, финансовата несигурност и други трудни житейски събития
като не непременно лоши.
Какво следвам в живота си – собствените си съкровени истини или чужди очаквания?
До каква степен нещата, в които вярвам и които правя, са действително мои и до каква –
плод на образ, който някога съм създал, за да угодя на родителите си? Магда – пациен-
тката с непоносими коремни болки, станала лекар въпреки вътрешните си наклонности,
не защото майка ѝ или баща ѝ откровено са го искали от нея, а защото е приела техните
представи като свои – при това много преди да порасне достатъчно, за да реши какво
иска да прави с живота си. Почти всички мои постижения бяха свързани по един или
друг начин не със собствените ми амбиции, а с тези на баща ми – пише Денис Кей,
докато умира от АЛС.
– Аз не съм и наполовина жената, която беше майка ми – споделя бившата първа дама
на САЩ Бети Форд. – Майка ми беше чудесна жена, силна, добра и принципна, която
никога не ме предаваше. Освен това беше перфекционист и се постара да програмира
децата си за съвършенство 203.
Силата да мисли негативно би позволила на госпожа Форд да се запита що за добро е
всъщност да програмираш детето си за съвършенство. Ако беше въоръжена с доза не-
гативно мислене, вместо да търси спасение от собствената си критичност към себе си в
алкохола и дългогодишния стрес, довел до рак на гърдата, тя щеше да отхвърли невъз-
можните стандарти на перфекционизма.
– Аз не съм и наполовина жената, която беше майка ми – би казала тя доволно, – не
искам и да съм четвърт от нея. Искам просто да бъда себе си.
Лора – пациентката с АЛС, се чувства виновна заради нежеланието си да приема
гости, докато камериерката е в отпуска. Тя поема задачата сама да се грижи за клиентите
си, защото страхът ѝ от чувството за вина е по-голям от страха от стреса, че ще го прави
в тежко здравословно състояние.
– Все се мъча да помагам на хората – казва Eд, пациентът с рак на простатата.
А иначе?
– Чувствам се зле. Виновен.
При много хора чувството за вина е сигнал, че са избрали да направят нещо за
себе си. Аз напомням на повечето пациенти със сериозни медицински проблеми, че ако
не се чувстват виновни, някъде балансът е нарушен. Те продължават да поставят соб-
ствените си потребности, емоции и интереси на последно място. Силата на негативното
мислене може да позволи на хората да приветстват вината, вместо да бягат от нея.
Представям си как Eд казва:
– Чувствам се виновен? Прекрасно. Алилуя! Това значи, че съм направил нещо, както
трябва; че за разнообразие съм действал в своя полза.
За Eд стремежът на съпругата му Джийн да се грижи като майка за него е най-голе-
мият проблем, защото го приема като контрол. Това го изпълва с негодувание, но той
го крие. Силата на негативното мислене би му дала възможност да приеме чувството на
203
Ford. A Glad Awakening.

176
вина и да даде отпор на намесата въпреки добрите намерения на жена му. Веднъж един
психотерапевт ми каза: Ако имаш избор между чувство за вина и негодувание, винаги
избирай вината. Оттогава насам често предавам мъдрите му думи на хората. Ако отка-
зът ви натоварва с вина, а съгласието – с негодувание, по-добре е да предпочетете ви-
ната. Негодуванието е самоубийство за душата.
Негативното мислене ни дава шанс да погледнем хладнокръвно нещата, които не вър-
шат работа. В множество изследвания видяхме, че непоправимите привърженици на по-
зитивното мислене имат по-голям риск да се разболеят и по-малки шансове да оцелеят.
Истинското позитивно мислене – или на по-дълбоко ниво, позитивно съществуване –
ни вдъхва силата на съзнанието, че няма защо да се боим от истината.
Здравето не е просто въпрос на щастливи мисли – пише молекулярният биолог Кан-
дис Пърт. – Понякога най-големият тласък за оздравяването може да дойде от рес-
тартирането на имунната система с избухване на отдавна потиснатия гняв 204.
Гневът, или по-точно – неговото здравословно преживяване, е една от седемте крачки
към изцелението. Всяка от тях е насочена към едно от вкоренените вътрешни убежде-
ния, които ни предразполагат към заболяване и възпрепятстват изцелението. Ще ги раз-
гледаме в последната глава.

204
Candace B. Pert. Molecules of Emotion, 193

177
 19.
СЕДЕМТЕ КРАЧКИ КЪМ ИЗЦЕЛЕНИЕТО
Имунната система играе роля както за появата на злокачествения меланом, така и за
преодоляването му. Въпреки потенциално фаталната прогноза съществуват много до-
казани случаи на спонтанна ремисия: туморът изчезва без медицинско лечение. Въп-
реки че меланомът съставлява едва 1% от злокачествените заболявания, той дава 11%
от всички спонтанни ремисии при рак 205.
В списание Cancer е описан случай на спонтанно излекуване на 74-годишен мъж. Ра-
кът е открит в подозрителна бенка, премахната от гърдите през 1965 г. Седем години
по-късно меланомът рецидивира отново на гърдите, този път под формата на множество
малки бенки. Новите лезии са получени от локални метастази на първоначалния мела-
ном. Този път обаче пациентът отказва по-нататъшно лечение. Контролният преглед 8
месеца по-късно установява, че малките тумори са се изгладили и избледнели на цвят.
Пациентът се съгласява на малка биопсия, която не открива ракови клетки въпреки пиг-
ментацията. След година се отчитат и други клинични признаци на излекуване.
Допълнителна светлина хвърлят имунологичните находки. Случили са се три неща:
първо, лимфоцитите са нападнали тумора; после по-големи клетки – макрофаги, бук-
вално са изяли меланома, накрая поток от антитела е спомогнал за окончателното му
унищожаване. Тялото е мобилизирало впечатляващи имунни ресурси, за да надвие рака.
Спонтанната ремисия повдига два важни въпроса: защо при някои хора тези ресурси
се оказват недостатъчни да унищожат раковите клетки от самото начало, преди клинич-
ното развитие на меланома; и защо имунната система при някои хора успява да се
справи с потенциално смъртоносния тумор дори след появата му? Същите въпроси си
задаваме и за различния ход на други заболявания въпреки видимите сходства в пато-
логията.
Учени от Сан Франциско провеждат серия от три изследвания, в които разглеждат
модела на потиснати негативни емоции тип С. Проследявайки участниците в рамките
на 18 месеца, откриват силна корелация между потискането и вероятността от рецидив
или смърт. Клетките-убийци атакуват абнормните клетки, осигурявайки защита срещу
рака. Клетките-убийци имат ясно изразена способност за поглъщане на меланомите, но
както и при рака на гърдата, активността им е намалена при емоционално потиснати
индивиди.
Едно от проучванията изследва връзката между дебелината на първичния меланом и
характера на пациента. Дебелината на тумора при първата биопсия е свързана с прогно-
зата: колкото по-дебела е лезията, толкова по-неблагоприятни са изгледите. Оказва се,
че има връзка между високите резултати по Скалата за справяне с меланома тип С и
дебелината на лезията: Стилът тип С се характеризира с приемане на рака от страна
на пациентите, по-голяма загриженост за близките, отколкото за себе си, старание
да не мислят за това, стремеж към издръжливост и вършене на работа, сдържане на
чувствата, създаване на впечатлението, че са силни и способни да се справят206.

205
A. J. Bdurtha et al. „А Clinical, Histologic, and Immunologic Study of a Case of Metastatic Malignant Melanoma Undergoing
Spontaneous Remission”. Cancer 37 (1976), 735-42.
206
Rogentine et al., cited in B. Fox and B. Newberry, eds. Impact of Psycboendocrine Systems in Cancer and Immunity. New
York: C. J. Hogrefe, 1984, 259

178
 Заключенията на учените от Сан Франциско потвърждават изводите от по-ранно про-
учване от 1979 г., а именно, че пациенти с меланома, които по-трудно се примиряват с
диагнозата, имат по-малък риск от рецидивирането ѝ207.
Пилотно проучване, проведено от психиатъра Ф. И. Фози в Медицинския факултет
на Калифорнийския университет в Лос Анджелис, показва, че дори елементарната пси-
хологична подкрепа има значение. То обхваща 68 пациенти със сравними меланоми в
първи стадий, разпределени по равно в експериментална и контролна група. Интервен-
цията на Фози е подчертано минимална. Състои се от едва 6 структурирани групови
сеанса за период от 6 седмици, като всеки сеанс продължава по 1,5 часа. Груповите
срещи предлагат (1) информация във връзка с меланома и основни съвети за хранене,
(2) техники за овладяване на стреса, (3) усъвършенстване на уменията за справяне и (4)
психологична подкрепа от екипа и другите участници в групата. След 6 години се уста-
новява, че 10 от 34-те пациенти от групата, която не е получила психологична подкрепа,
са починали, а 3 са получили рецидив. В групата за подкрепа от 34 души са починали
само 3, а 4 са получили рецидив208. Междувременно в хода на проучването е отчетено
подобряване на имунната функция в групата за психологична подкрепа 209.

Логично е хората с меланома и други злокачествени заболявания да увеличат шансо-

вете си за справяне с рака, ако разбият по-добро самопознание и емоционален стил на
справяне, в който приемат и отстояват себе си. Хариет – 51-годишна писателка, е убе-
дена, че ремисията на злокачествения меланом на дясната ѝ подбедрица се дължи на
решението ѝ да се бори с рака по свой начин, включително с интензивна психотерапия.
– Нямам голяма вяра на лекарите. Направих някои проучвания и открих алтернативна
клиника в Тихуана. Първото, което ми хареса, бе, че лекуваха меланома като състояние
на цялото тяло. Операция на крака и нищо повече не ми се струваше правилно. Заминах
за Мексико, където ми приложиха цяла серия от мерки, в това число ваксина, диета,
тонизиращи течности и някакви билкови пасти, с които горяха бенката. Продължих да
ходя там всеки месец, после веднъж на три и на шест месеца, но започнах да осъзнавам,
че има нещо грешно в подхода ми. Като начало в Канада нямах дори личен лекар и се
съпротивлявах на авторитета им, но приемах лечението на докторите в Мексико.
Реших, че би трябвало поне да си намеря личен лекар – така се запознах с вас. Вие не
ме познавахте, но още щом споменах за рака, ме попитахте: Нали знаете, че пациен-
тите с меланома имат специфичен психологичен профил? Никой досега не ми бе спо-
менавал за него, но щом ми го описахте, видях, че изцяло се вписвам. Освен това ми
казахте, че трябва да се оперирам и можете да го организирате, но отстраняването на
тумора само по себе си няма да помогне, ако не се науча да чувствам собствените си
чувства и не реша другите си проблеми.
И така, започнах терапия за 6 месеца. Беше много интензивна. После направих опе-
рацията. Пластичният хирург беше изумен, че ме вижда, защото първоначалната биоп-
сия, която ми беше направил, показваше инвазивен малигнен меланом – твърде напред-
нал, твърде дълбок. Очакваше най-лошото. Но когато отстрани бенката, тя се каза
просто абнормна пигментна тъкан, а не меланом.

207
Ibid., 267.
208
F. 1. Fawzy et al. „Malignant Melanoma: Effects of an Early Structured Psychiatric Intervention, Coping, and Affective State
on Recurrence and Survival 6 Years Later“. Archives of General Psychiatry 50 (1993), 681-89; cited in Michael Lerner. Choices in
Healing. Cambridge, Mass.: The MIT Press, 1994, 159.
209
F. I. Fawzy et al. „А Structured Psychiatric Intervention for Cancer Patients: Changes over Time in Immunologic Measures”.
Archives of General Psychiatry 47 (1990), 729-35.

179
 Питах се дали за това е помогнало лечението в Мексико, или психотерапията. Макар
да не познавах в детайли мексиканския режим, вероятно бяха използвали ваксина БЦЖ
за стимулиране на имунната система – този похват и друг път е бил успешно използван
срещу меланом. Хариет вярва, че ключът е в комбинацията от всичко.
– Мисля, че имаше полза от лечението в Мексико, но това нещо продължаваше да
смъди и да усещам присъствието му – дразнене, притъмняване под кожата.
– Какво открихте по време на терапията?
– Трябваше да се върна към самото начало. Майка ми почина, когато бях съвсем
малка. Бях средната от три сестри – всичките под 4 години, две от нас още с пелени. По-
малката ми сестра беше само на 8 месеца, със силни колики. Никоя от нас не получаваше
много внимание, но и малкото такова беше насочено към сестрите ми. Местеха ни нап-
ред-назад, защото баща ми беше пътуващ търговец. След година се ожени за жена, която
много приличаше на майка ни, но се оказа Злата вещица от Запада. Имаше си свои проб-
леми и се държеше ужасно с нас. Накрая ни прати във френско-канадски манастир. Не
обичаше деца – беше най-голямото от 14 деца и беше отгледала всичките си братя и
сестри. Издигнала се бе до секретарка в Канадското посолство в Коста Рика. Беше умна
жена, но на 33 вече минаваше за стара мома. Баща ми, изглежда, поискал ръката на
всички свободни англоговорящи жени в Коста Рика, но до една му отказали. Тя приела.
Не искала деца, не обичала деца, но това била нейната сделка с дявола. А баща ми? През
първата година от брака им изкара общо 52 дни вкъщи. А тя трябваше да гледа три
малки момиченца, които боледуват едно подир друго с карантини и прочее. Определено
я разбирам. Помня как преписвах стихотворения на френски и ги оставях пред вратата
на банята, докато тя се къпеше. Никога, никога не ми отговаряше. Не ги забелязваше.
– Положили сте много усилия да се сближите с нея.
– Да, но така и не се получи... Сестрите ми се ужасяваха от нея. Тя се заключваше в
спалнята си и ни оставяше на прислужниците. Имаше една сцена, която често се повта-
ряше: когато искахме нещо, трите се скупчвахме пред вратата ѝ и се опитвахме да кажем
м... Висяхме по 20 минути, без да съберем куража да кажем мамо, и тихичко се изниз-
вахме. Израснахме с чувството, че нищо не можем да поискаме. Научих се да не искам
и да не се нуждая от нищо и за нищо да не моля, защото не ни се даваше, а ако все пак
си кажехме, само ни се подиграваше. Един от най-ранните ми спомени е от около 3-4-
годишна възраст. Седя си сама, облечена в рокля, и си играя с кукла. Харесваше ми, но
усещах, че ми липсва контакт. Нямаше никого наоколо; бях съвсем сама. Чувствах се
сигурна, но не изпитвах щастие – само спокойствие, че съм намерила начин да се за-
щитя.
– Като стоите сама.
– Като стоя сама и да... без да чувствам контакт. Изникват и други фрагменти. Дълго
време ме следваше образът как лежа в нещо като облаци; легло от облаци под сиво без-
цветно небе и само един слънчев лъч, който ме пронизва, но ми беше студено. Чувствах
се безкрайно сама и дори този лъч, който можеше да е любов, не беше. Разбрах, че съм
се научила да не чувствам, за да оцелея.
Тези преживявания – или изводите, които Хариет си бе направила от тях – бяха до-
вели до изолация и връзки, които повече я изцеждаха, отколкото обогатяваха. Интен-
зивната терапия беше насочена към развиването на емоционална компетентност.
Именно емоционалната компетентност е способността, която ни позволява да поддър-
жаме отговорна връзка със заобикалящата ни среда, без да се превръщаме в жертви и да

180
вредим на себе си (виж Глава 3). Тя е вътрешната здрава почва, на която можем да стъ-
пим, за да посрещаме неизбежния стрес в живота си, да избягваме ненужния и да под-
помагаме процеса на изцеление. А малцина от нас притежават дори бегло подобие на
пълна емоционална компетентност. Осъзнаването на нейната липса не би следвало да е
причина за самокритика, а за развитие и трансформация.
Следването на Седемте крачки към изцелението 210 ще ни помогне да израснем и да
постигнем емоционална компетентност.

1. Приемане
Приемането е просто готовността да видим и да приемем нещата такива, каквито са.
Тя е куражът да задълбочим разбирането си с помощта на негативното мислене, без да
му позволяваме да дефинира нагласите ни към бъдещето. Приемането не означава да се
примирим с обстоятелствата, които ни смущават, но изисква да спрем да ги отричаме.
То е предизвикателство към дълбоко загнезденото убеждение, че не сме достатъчно
добри или не заслужаваме да бъдем цялостни.
Приемането включва и състрадателно отношение към самия себе си. Това означава
да отхвърлим двойните стандарти, които, както видяхме, твърде често описват връзката
ни със света.
Като лекар съм бил свидетел на голямо човешко страдание. Може би е глупаво да се
опитвам да избера пациент, страдал повече от останалите. Но ако се налага да го нап-
равя, веднага знам кого бих посочил. Нейната история така и не влезе в нито една от
главите на тази книга, но болестите ѝ отреждат място в почти всички. Ще я нарека Ко-
рин. Тя е малко над 50-годишна и има следните диагнози: диабет тип 2, болестно зат-
лъстяване, синдром на раздразненото черво, депресия, исхемична болест на сърцето с
два инфаркта, високо кръвно налягане, лупус, фибромиалгия, астма и отскоро – рак на
дебелото черво.
– Пия достатъчно лекарства, за да не се налага да закусвам – шегува се тя. – Те ми
стигат. Само сутрин са тринайсет.
Корин е моя пациентка от 20 години. Много от нещата, които знам, съм ги научил от
нея и от други пациенти, които са споделили историята си с мен. Като малка Корин е
преживяла всички възможни лишения и насилие, които човек може да си представи.
Като възрастна постоянно се грижи не само за съпруга си, децата си, братята и сестрите
си и приятелите си, но и за всеки друг, прекрачил прага ѝ. До неотдавна за нея беше
просто немислимо да каже Не. И сега страда, когато го прави, въпреки тежкото си здра-
вословно състояние и факта, че се придвижва само с моторизирана количка.
– Аз съм едно голямо безформено петно. Виждам аурите на хората. Моята е черно-
сива, без ясни очертания. Сякаш гледате някого в мъглата и донякъде различавате си-
луета, но не съвсем.
– Ако видите друг човек, който не умее да поставя граници, щяхте ли да го сметнете
за голямо петно?
– Не. Познавам няколко души с наднормено тегло, но не ги определям като големи
петна. Това е по-скоро собствената ми представа за себе си като човек. Стане ли въпрос
за емоции, чувствам се като топка желе.
– С кого разговарям тогава? С голямото петно? Не усещате ли реален Аз в себе си?
– Сигурно... малко. Но не мога да кажа на 100 процента.

210
В оригиналния текст: The Seven A’s of Healing – Acceptance, Awareness, Anger, Autonomy. Attachment. Assertion,
Affirmation. – Бел. прев.

181
 – Да видим това малко тогава.
– Това колко иска да държи нещата в свои ръце и да не позволява на другите да изби-
рат и да вземат решения вместо него без съгласието му.
– Какво още можете да кажете за себе си? Какви са вашите ценности?
– Че не си лягам, с когото ми падне, не мамя, не лъжа, спазвам закона и се старая да
бъда колкото мога по-добра с другите хора.
– Това от истинска загриженост ли е, или защото не умеете да отказвате?
– И двете. Но предимно от истинска загриженост.
– Как тогава може да кажете, че сте просто голямо петно!
– Защото, когато трябва да кажа Не на майка си, се превръщам в желе. Ето, преди
няколко дни не успях да ѝ кажа: Не, по-добре ще бъде да дойдеш лятото, не сега.
Просто не можах да го изрека. Не бях готова да взема решението.
– Какво бихте казали, ако някой друг ви сподели, че му е трудно да вземе такова ре-
шение?
– Бих казала, че е трудно да кажеш на майка си каквото искаш да кажеш... и че трябва
да бъде по-силен.
– Какво бихте разбрали за него – без непременно да му казвате какво да прави?
– Бих разбрала, че е уплашен. Страхува се, че ако държи на своето, ще бъде отхвър-
лен.
– Ако не можете да кажете това на себе си, то е само защото си отказвате вниманието
и състраданието, които бихте отделили другиму, без да се замислите. Не можете да се
заставите да кажете Не, ако не знаете как. Но можете поне да се отнесете с внимание
и състрадание към човека, които не умее да отказва. Да видим в какво положение се
поставяте – продължих аз. – От една страна, не умеете да казвате Не; от друга – упрек-
вате се и се осъждате за това. И накрая наричате себе си голямо петно. Ако изпитвахте
състрадание към самата себе си, щяхте да се виждате така, както бихте видели друг в
същото положение – просто уплашен човек. И бихте го казали не с упрек, а със съчувс-
твие: Този човек наистина се страхува. Трудно му е – трудно ми е – да казва Не,
защото се бои да не го отхвърлят. Не можете да се принудите да кажете Не, точно както
не можете да принудите друг да го направи, но можете да бъдете състрадателна към
себе си.
– Бих държала друг за ръката, за да му помогна да каже Не, но не бих държала своята.
– И ако той не успее да го каже, пак ще го приемете. Ще кажете: виж, разбирам, че
ти е много трудно. Просто не си готов.
– Но не го казвам на себе си. А се ядосвам.
– Струва ми се, че най-много би ви помогнало точно такова състрадателно внимание
към самата себе си. Можете да поработите върху това.
– Ще си върна ли енергията, която имам чувството, че изтича от мен?
– Голяма част от енергията ви отива в грижи за другите, а малкото, което остава, се
похабява за самокритика.
Това сурово отношение към себе си изпива много енергия. Обективният факт е, че
вие имате множество сериозни медицински проблеми. Безспорно сте в риск. Не знам
как ще се развият нещата. Но на фона на всичко това колкото повече състрадание про-
явявате към себе си, толкова по-големи са шансовете да се справите.
Състрадателното любопитство към себе си не означава да харесваме всичко, ко-
ето откриваме у себе си, а само да се отнасяме към собствената си личност със същото
неосъдително приемане, с което бихме третирали друг страдащ човек, нуждаещ се от

182
помощ.

2. Осъзнаване
Ако човек иска да се излекува или да съхрани здравето си, той трябва да си възвърне
изгубената способност за разпознаване на емоционалната истина, прекрасно илюстри-
рана от невролога Оливър Сакс в книгата „Мъжът, който взе жена си за майка“. В
нея той разказва анекдот за група пациенти с афазия, реагиращи на телевизионно обръ-
щение на президента Роналд Рейгън.
Афазията (от гръцките корени а – не, и фа – говоря) представлява загуба на говора
или способността за разбирането му. Настъпва в резултат на локално мозъчно увреж-
дане – например след инсулт. На екрана стоеше старият Чаровник, Актьорът със сво-
ята отработена риторика, историцизми и емоционално въздействие, а всички паци-
енти се превиваха от смях. Е, добре, не всички: някои изглеждаха озадачени, други –
вбесени, един-двама – поуплашени, но повечето бяха развеселени. Президентът, както
винаги, беше трогателен до сълзи, но тук сълзите бяха от смях. Какво ли си мислеха?
Може би не го разбираха? Или го разбираха твърде добре? 211
Пациентите на Сакс реагират на несъзнателните изражения на Рейгън на Емоция II –
тон, език на тялото, изражения на лицето. В техните очи емоциите му не отговарят на
вербалното послание; иначе казано, те прозират отвъд преструвката, била тя съзнателна
или не. Вникват в емоционалната действителност, а не в словесната реалност, която
Рейгън е изградил в собственото си съзнание и умело предава на всички, които също
като него са изключили емоциите си. Този човек или има мозъчно увреждане, или крие
нещо – казва един от пациентите на Сакс. Спомнете си и бележката на биографа му:
Чувства обратното на това, което казва.
Животните и човешките деца са много чувствителни към емоционалните сигнали.
Ако с развитието на езика губим това умение, то е само защото получаваме объркващи
послания от непосредственото си обкръжение. Думите ни казват едно, емоционалните
данни – друго. При такова противоречие един от двата носители на информация неми-
нуемо бива потиснат. По същия начин при кривогледство мозъкът потиска образите от
едното око, за да избегне двойното виждане. Ако проблемът не се коригира, потисна-
тото око практически ослепява. Ние потискаме емоционалната си интелигентност, за да
избегнем постоянната война с важни хора, която при това не можем да спечелим. Затова
с развиването на вербалната интелигентност губим емоционалната си компетентност.
Афазията като че ли прави обратното. Също както слепият развива остър слух, човекът
с афазия изостря усета си към емоционалната действителност.
Хората обикновено не успяват да доловят лъжата от поведението на лъжеца дори
когато изражението и тонът на гласа го издават – пишат група психиатрични учени
в списание Nature през май 2000 г. – Хората, които не разбират думите, откриват по-
добре лъжите относно емоциите.
Пълното осъзнаване означава да възвърнем изгубената си способност да възприемаме
емоционалната реалност и да се освободим от парализиращото схващане, че не сме дос-
татъчно силни, за да приемем истината за живота си. Няма никаква магия. Слепият се
научава да обръща повече внимание на звуците от зрящия. Афатикът започва да забе-
лязва вътрешните си реакции на думите, защото когнитивните части на мозъка му вече
не са в състояние да превеждат посланието. Точно тези вътрешни интуитивни реакции

211
Oliver Sacks. The Man Who Mistook His Wife for a Hat and Other Clinical Tales. New York: Harper Perennial, 1990.

183
сме изгубили, докато сме пораствали.
Естествено, не е необходимо да губим езикови умения, за да си възвърнем емоцио-
налната перцепция. Но е нужно да се упражняваме, постоянно да обръщаме внимание
на вътрешното си състояние и да се учим да вярваме на вътрешните си перцепции по-
вече, отколкото на думите – свои и чужди. Какъв е тонът на гласа? Височината? Очите
присвити ли са, или отворени? Усмивката спокойна ли е, или напрегната? Как се чувс-
тваме? Къде го чувстваме!
Осъзнаването означава също да опознаем признаците на стрес в собственото си тяло –
начините, по които то телеграфира, когато умът е пропуснал дадена информация. Изс-
ледвания с хора и животни разкриват, че физиологичната стресова реакция е по-точен
показател за действителното преживяване на организма както от съзнателните предс-
тави, така и от външните поведенчески прояви. Хипофизата преценява стреса много
по-добре от разума – пише Ханс Селие. – Но ако знаем какво да търсим, можем да се
научим да разпознаваме сравнително добре сигналите за опасност.
В Стресът на живота Селие изброява множество физиологични сигнали за опас-
ност: физически признаци, като сърцебиене, умора, изпотяване, често уриниране, гла-
воболие, болки в гърба, диария, сухота в устата; емоционални признаци, като напреже-
ние или превъзбуда, тревожност, загуба на радостта от живота; поведенчески израже-
ния, като необичайна импулсивност, раздразнителност и склонност към пресилена ре-
акция. Можем да се научим да разчитаме симптомите не само като проблеми, които
трябва да преодолеем, а като послания, в които е добре да се вслушаме.

3. Гняв
Аз никога не се ядосвам – казва един от героите на Уди Алън. – вместо това си отг-
леждам тумор.
На страниците на тази книга неведнъж се убедихме в истината зад горчивите му думи.
Видяхме също, че един от основните рискови фактори за сериозни заболявания е потис-
кането на гнева, защото то повишава физиологичния стрес върху организма.
Не само че потискането на гнева предразполага към заболяване, но изразяването му
подпомага лечението или поне удължава живота. Хората с рак, които съумяват да изра-
зят гнева си към лекарите например, живеят по-дълго от по-сдържаните пациенти. Екс-
перименти с животни показват, че изразяването на гнева е свързано с по-малък физио-
логичен стрес от потискането му. Оказва се, че туморите на плъхове, които се бият по-
между си в клетката, нарастват по-бавно, отколкото при по-кротките им събратя.
Но да оставим настрана изследванията. Всички пациенти, които срещнахме в пре-
дишните глави, независимо от болестта и състоянието си, споделят, че им е трудно да
изразяват гнева си.
– Така ме възпита мащехата ми. Научи ме, че не бива да се гневя – казва Шидзуко,
болна от ревматоиден артрит.
– Давах на късо от интуитивния си гняв – спомня си Магда, измъчвана от силни ко-
ремни болки.
Тук проблемът с гнева става объркващ и повдига много въпроси. Нима можем да на-
сърчаваме хората да се гневят, като виждаме как страдат децата от избухванията на ро-
дителите си? Подобен модел откриваме в много от разказаните истории: фучащ роди-
тел, потиснато дете. Трябвало ли е бащата на Магда да потиска яростта си?
– Не можех да пропъдя всички онези случаи, когато баща ми повишаваше тон – раз-
казва Дона, чийто брат Джими почина от злокачествен меланом. – Изведнъж си спомних

184
гласа му, виковете и крясъците, и си помислих: Не трябва да се живее така. Не е тряб-
вало да преживяваме тези неща.
На пръв поглед сякаш сме изправени пред парадокс. Ако изразяването на гнева е
нещо хубаво, бащите на Магда и Дона са имали просто здравословно поведение. Ала
ефектите са се оказали пагубни за себеусещането и здравето на децата им. Потискането
на гнева може да има негативни последици, но трябва ли да поощряваме изразяването
му, ако то вреди на околните?
Загадката само се задълбочава. Невъздържаните изблици са опасни не само за тези,
срещу които са насочени, и за евентуалните свидетели, но понякога са смъртоносни за
самия разярен човек. Понякога изригването е последвано от инфаркт или сърдечен
пристъп. Хората, хранещи враждебност, имат повишен риск от високо кръвно налягане
и сърдечни заболявания. Изследване на близо 200 мъже и жени в Медицинския факул-
тет на Университета Джонс Хопкинс в Балтимор през 2000 г. установява, че враждеб-
ността и стремежът към доминиране са значими и независими рискови фактори за ис-
хемична болест на сърцето212. Множество проучвания свързват враждебността със спо-
менатите медицински проблеми.
Както вече ни е ясно, връзката между яростта и сърдечносъдовите заболявания също
е функция на психоневроимунния апарат. В състояние на гняв се активират симпатико-
вите нерви, участващи в реакцията за борба или бягство. Това води до стесняване на
кръвоносните съдове и намаляване на достъпа на кислород до сърцето. Стресовите хор-
мони повишават нивото на липидите, включително на серумния холестерол, и активи-
рат механизмите на кръвосъсирване, което допълнително увеличава риска от запушване
на артериите.
Убеден съм, че именно сляпата ярост в комбинация с генетичните фактори ми до-
караха проблеми със сърцето – пише журналистът Ланс Мороу в мемоарната си книга.
Въпросната сляпа ярост, провокирала сърдечното заболяване, е просто вулканично из-
ригване на гнева, който се е научил да потиска като дете.
Как да решим дилемата с гнева? Ако и изразяването, и потискането му са вредни,
нима можем да се надяваме на здраве и изцеление?
И потискането на гнева, и неконтролируемите изблици на ярост са пример за абнор-
мно изразяване на емоции, което стои в основата на заболяването. Ако проблемът при
потискането е липсата на изражение, то при изблика имаме равни части потискане и
нерегулирано, преувеличено изпускане на парата. По този повод водих изключително
интересен разговор с Алън Калпин – лекар и психотерапевт от Торонто, който посочи,
че както потискането, така и яростта са израз на страха от автентичното преживя-
ване на гнева.
Описанието на Калпин на автентичния гняв ме изненада, макар да ми се стори съвсем
вярно. Думите му ме накараха да осъзная объркването в обичайното схващане за тази
емоция. Здравословният гняв – казва той – вдъхва сила и облекчение. Автентичното му
преживяване е физиологично, без поведенчески прояви. Преживяването е за вълна от
енергия, съпътствана от мобилизация за атака. Едновременно с това тревож-
ността изчезва. В началото в преживяването на здравословния гняв няма нищо дра-
матично. Забелязвате отпускане на напрежението в мускулите. Устата се отваря
по-широко, защото челюстите са отпуснати; тонът на гласа се понижава, защото
гласните струни са отпуснати. Раменете също се отпускат. Изобщо, всички признаци

212
A. F. Siegman et al. „Antagonistic Behavior, Dominance, Hostility, and Coronary Heart Disease”. Psychosomatic Medicine
62 (2000), 248-57.

185
на мускулно напрежение изчезват.
В терапията си д-р Калпин следва насоките, очертани от д-р Хабиб Даванлу от Уни-
верситета Maкензи в Монреал. Даванлу записва на видеокасети клиентите си по време
на терапия, за да могат сами да видят езика на тялото си. Калпин също записва някои от
психотерапевтичните си сеанси. На една от лентите виждаме клиент, които описва
силни токови удари, пронизващи тялото му – и говори така, сякаш се случват в мо-
мента – но външно погледнато, просто седи и говори. Ако гледате записа без звук, ще
ви се стори доста фокусиран и спокоен. Дори няма да ви хрумне, че този човек е ядосан.
Ако гневът е отпускане, какво тогава е яростта? Когато съм разярен, лицето ми се
опъва, мускулите се стягат и със сигурност не изглеждам отпуснат. Тук д-р Калпин
прави важно разграничение:
– Въпросът е какво всъщност преживяват хората, когато изпитват ярост? Интересно
би било да ги попитаме. Ако го направим, повечето ще опишат тревожност. Ако се по-
интересуваме от физическите, физиологичните усещания в тялото им, повечето пак ще
опишат тревожност в една или друга форма.
– Вярно е – съгласих се аз. – Изнервеният тон, повърхностното дишане и мускулното
напрежение не са признаци на гняв, а на тревожност.
– Именно. Те не преживяват гнева физиологично, а го проявяват външно.
Яростните изблици са защита срещу тревожността, която неизменно съпътства гнева
на детето. Гневът поражда тревожност, защото съществува редом с позитивните чувс-
тва, любовта и желанието за общуване. Ето защо има нещо в преживяването на гнева,
което провокира тревожност, дори без външно, родителско запрещение на изразява-
нето.
– Агресивните импулси се потискат заради вината, а вината съществува само заради
едновременното съществуване на любовта и позитивните чувства – казва Алън Кал-
пин. – Следователно, гневът не съществува сам по себе си във вакуум. Преживяването
на агресивни чувства към обичан човек провокира неимоверна тревожност и вина.
Естествено, колкото повече родителите възпират или забраняват преживяването на
гнева, толкова по-силна тревожност ще извиква то у детето. Във всички случаи на пълно
потискане на гнева или редуване на хронично потискане с яростни изригвания откри-
ваме детство, в което родителите са били неспособни да приемат нормалния детски
гняв.
Ако човек несъзнателно се бои от силата на агресивните си импулси, той прибягва до
различни форми на самозащита. Една от тях е изпускането на парата, представляващо
регрес към ранното детство, когато сме се справяли с непоносимото натрупване на гнева
чрез нервни изблици. Сцените, виковете, крещенето и дори удрянето – Всичко, което
човек прави, е всъщност защита срещу преживяването на гнева; срещу задържането
му вътре, където може да бъде дълбоко почувстван. Изригването ни спасява от дейс-
твителното преживяване на гнева.
Другият начин да избегнем преживяването на гнева е като го потиснем. Потискането
и изпускането на гнева са две страни на една и съща монета. И двата механизма са про-
диктувани от страх и тревожност, поради което задействат физиологични стресови ре-
акции, независимо от съзнателните чувства.
Разговорите ми с пациентите неведнъж разкриваха непосилната трудност, пред която
се изправят хората в гнева си срещу близките си. Вместо да признае гнева си, Джийн
идеализира отношенията с родителите си, с които всъщност не е могла да сподели за
неприятното опипване. Съпругът ѝ Eд е разяждан от негодувание срещу поведението

186
на жена си, което тълкува като желание за контрол, но не е в състояние да изрази гнева
си открито и директно. Джил – болна от рак на яйчниците, е ядосана на лекарите, че не
са открили навреме диагнозата, но не и на мъжа си Крие, който месеци наред не е забе-
лязал болката и отслабването ѝ. Леели, страдаща от улцерозен колит, преглъща гнева
към първата си съпруга: Не можех да се скарам с нея, защото тя казваше: „виждаш
ли, бракът ни не струва“. Сега се радва, че може да преживява гнева си, без да застра-
шава връзката с втората си жена.
Тревожността от гнева и другите негативни емоции като тъга и отблъскване може да
проникне дълбоко в тялото и постепенно да се преобрази в биологични изменения чрез
неизброимите фини кръстосани връзки на психоневроимуноендокринния апарат, обе-
диняващ тялото и ума в едно цяло. Това е пътят, водещ към органично заболяване. Обе-
зоръжим ли гнева, обезоръжаваме и имунната система. Обръщането на агресивната
енергия на гнева навътре към себе си пък води до объркването ѝ. Физиологичните за-
щити спират да ни пазят и дори започват да ни саботират.
Може би ще е добре да разглеждаме рака не толкова като заболяване, колкото като
нарушение в биохимичните сигнали в организма – пише психотерапевтът Луис Ормънт,
който има опит в мобилизирането на гнева в групова терапия с ракови пациенти. – Ако
променим тези сигнали, ще произведем ефект върху имунологичните защити на орга-
низма. Следователно всяка форма на интервенция, предназначена да възстанови физи-
ческото здраве на тялото, трябва да използва не само физически средства. Тъй като
емоциите драстично влияят на биохимичната ни система, един от начините да пре-
доставим имунотерапия на пациентите си е да им предложим психотерапия 213.
Хората, диагностицирани с рак и автоимунни заболявания, хронична умора и фибро-
миалгия, както и тежки неврологични състояния, често са съветвани да си почиват, да
мислят позитивно, да намалят стреса. Това са добри, но неприложими съвети, ако не
бъде ясно идентифициран и превъзмогнат един от водещите източници на стрес, а имен-
но интернализирането на гнева.
Гневът не налага враждебни прояви. Той е преди всичко физиологичен процес, който
трябва да бъде преживян. Второ, гневът има когнитивна стойност като източник на
важна информация. Той не се появява във вакуум, а като реакция на едно или друго
възприятие от моя страна. Може да е отговор на загуба (или заплаха от такава) в лична
връзка, а може да сигнализира действително или потенциално нарушаване на границите
ми. Ако си позволя да преживея гнева и да помисля над причините за него, той ще ми
вдъхне сили, без никому да навреди. В зависимост от ситуацията може да реша да про-
явя гнева си или да го оставя да отмине. Важното е да не потискам преживяването му.
Може да сметна за необходимо да изразя гнева си с думи или постъпки, но неконтроли-
руемите изблици на ярост ще бъдат излишни. При здравословния гняв шефът е лич-
ността, а не неовладяната емоция.
Гневът е енергията, които Майката природа дава на малкото дете, за да отстоява
себе си и да заяви: Аз съм важен – казва терапевтката Джоан Питърсън, която води
семинари на остров Габриола в Британска Колумбия. – Разликата между здравослов-
ната енергия на гнева и вредната енергия на емоционалното и физическото насилие е
в това, че гневът зачита границите. За да отстояваш себе си, не е необходимо да на-
рушаваш границите на другите.

213
V. J. Felitti et al. „Relationship of Childhood Abuse and Household Dysfunction to Many of the Leading Causes of Death in
Adults: The Adverse Childhood Experiences (ACE) Study“. American Journal of Preventative Medicine 14, no. 4 (1998), 245-58.

187
 4. Автономия
Болестта не само има история; тя разказва история. Тя е кулминацията на дългата
борба за Аза.
От проста биологична перспектива може би изглежда, че върховната цел на приро-
дата е оцеляването на физическия организъм. Струва ми се обаче, че още по-висша цел
е съществуването на автономна саморегулираща се психика. Умът и духът могат да пре-
живеят тежки физически травми, но отново и отново виждаме слабостта на тялото, ко-
гато душевната цялост и свобода бъдат застрашени.
Джейсън страда от инсулинозависим диабет от 5-годишна възраст. Названието diabe-
tes mellitus произлиза от гръцки и означава сладка урина, защото излишната захар в
кръвта се филтрира от бъбреците и се изхвърля с урината. При диабет клетките на пан-
креаса не произвеждат достатъчно инсулин – хормона, който помага на глюкозата от
храната да навлезе в клетките. Освен непосредствените физиологични рискове от висо-
ката кръвна захар, диабетът е свързан със сериозни потенциални увреждания на много
органи в тялото.
Вече на 23, Джейсън е сляп с дясното око заради съдово увреждане вследствие на
диабета. Страда още от отслабен сърдечен мускул, клапен дефект и нарушена бъбречна
функция. Понякога не може да ходи заради обострена диабетна невропатия – обратимо
възпаление на нервите. Джейсън и майка му Хедър са мои пациенти от приблизително
10 години. През последните 12 месеца се наложи неведнъж да бъде откаран в спешното
отделение заради критични състояния, включително сърдечна недостатъчност и менин-
гит. Може би не му остават много години живот. Според специалиста по вътрешна ме-
дицина прогнозата е съмнителна.
Хедър живее в хроничен стрес и изтощение, примесени с негодувание, които според
нея се дължат на твърдоглавото нежелание на Джейсън да се погрижи за себе си, като
консумира подходяща храна, следи инсулина си, ходи редовно на прегледи и живее
здравословно. Разбира се, за една майка залогът е висок. Опитът я е научил, че ако не
държи нещата под контрол, състоянието на сина ѝ се влошава. Живяла е много години
с ясното съзнание, че ако се отпусне дори за ден, Джейсън може да изпадне в кома или
по-лошо.
Последния път Джейсън постъпи в болница след няколко седмици повръщане, довело
до слабост, дехидратация и конвулсии. Хедър била до него, когато получил поредния
гърч.
– Веднага дотичаха сестри, доктори и специализанти – разказва тя. – Беше забелил
очи, ръцете и краката му се тресяха. Сложиха лекарства в системата му, а той изведнъж
седна в леглото, отвори очи и погледна право към мен, след което каза със силен глас:
Остави ме! Но аз не мога да го направя. Не мога да позволя на сина си да умре.
Джейсън не си спомня този епизод.
– Явно не съм бил на себе си – казва.
– А някаква идея какво сте имали предвид?
– Първото, което ми хрумва, е просто да ме остави на мира. Не съм искал да кажа да
ме остави да умра – просто да не бъде толкова настойчива. Да се успокои. Да ме остави
да правя каквото съм решил. Цял живот съм диабетик и някой ме контролира.
Независимо от подбудите на майка му и от факта, че самият той я манипулира да се
грижи за него, Джейсън очевидно страда от липса на автономия и неспособност да отс-
тоява открито себе си. Копнежът му за автономен Аз и гневът към майка му са приели

188
формата на съпротива, включително срещу собственото му физическо здраве.
– Чувствах, че се задушавам – споделя той с Хедър. – Каквото и да правех, излизаше
грешно. Когато съм казал: Остави ме, може би съм имал предвид просто: Отдръпни се.
Остави ме да живея, както си ща. Ще живея, както аз си знам, и естествено, че ще правя
грешки – всички правят. А аз никога не съм имал свободата да правя свои грешки.
Ако можем да извлечем поука от историята на Джейсън и Хедър, както и от всички
лични истории и научни изследвания, цитирани в тази книга, то е, че хората страдат,
когато границите им са размити. Третирайки сина си като дете, за което трябва да поеме
цялата отговорност, Хедър не е позволила на същинската му личност да укрепне. Реа-
гирайки като дете, Джейсън сам е осуетил израстването си.
В края на краищата болестта сама по себе си е въпрос на граници. Изследванията,
прогнозиращи риска от заболяване, показват, че той е най-висок при хората, преживели
тежки посегателства срещу границите си, преди да успеят да изградят автономен Аз.
През 1998 г. списанието за превантивна медицина American Journal of Preventive Medi-
cine публикува резултатите от изследването на Неблагоприятните събития в детст-
вото, обхващащо над 9500 възрастни участници. Стресори, като емоционално и физи-
ческо насилие, сексуална злоупотреба, наркомания и психично заболяване в семейст-
вото, са свързани с рисково поведение в зряла възраст, здравословни проблеми и смърт.
Отчита се силна градирана връзка между дисфункцията в биологичното семейство и
здравословното състояние на възрастния. Иначе казано, по-силната дисфункция на сре-
дата в детството е свързана с влошено здраве в зряла възраст и повишен риск от смърт
заради рак, сърдечно заболяване, травма и др.
Когато говорим за деца, по-често става въпрос не толкова за нарушаване на грани-
ците, колкото за невъзможност те изобщо да бъдат изградени. Много родители не могат
да помогнат на децата си да очертаят собствените си граници, защото самите те не са
успели да го направят навремето. Всеки прави само това, което умее.
Лишено от ясна диференциация между себе си и родителя, детето се оказва с размити
граници във връзката. По-късно това се превръща в шаблон за взаимоотношенията му
със света. Липсата на диференциация, по определението на д-р Майкъл Кер, започва да
доминира интимните връзки на човека. Тя може да приеме две форми: затваряне в себе
си и мрачна, нездрава съпротива срещу авторитета, както при Джейсън, или хронична,
компулсивна грижа за другите, както при Хедър. У някои хора двете форми съжителст-
ват и се редуват според отсрещната страна във взаимодействието. Тъй като объркването
на имунната система, водещо до заболяване, отразява неумение да отличим Аза от не-
Аза, лечението неизбежно трябва да включва изграждане или утвърждаване на грани-
ците на личната автономия.
Границите и автономията имат решаващо значение за здравето – каза терапевтът
Джоан Питърсън, директор по образователните въпроси на Центъра за холистично ле-
чение и психологично израстване PD Seminars при последния ни разговор на остров
Габриола. – Ние преживяваме живота си чрез тялото си. Ако не сме в състояние да
артикулираме преживяването си, тялото ни ще каже онова, което умът и устата не
могат.
Личната граница според д-р Питърсън е енергийно преживяване за себе си или за дру-
гия. Не искам да използвам думата аура, защото насочва към ню ейдж културата, но
отвъд кожата си човек има енергийно изражение. Мисля, че комуникираме границите
си не само словесно, но и невербално, чрез енергия. В книгата си Гняв, граници и сигур-
ност обяснява концепцията си в детайли: Границите са невидими. Те са резултат от

189
съзнателната, вътрешно почувствана дефиниция на собствения Аз. Процесът започва
с въпроса: „Какво желая и какво не желая в живота и взаимоотношенията си с дру-
гите? Къде минават границите?“... Така дефинираме ценностите и желанията си в
конкретния момент, изхождайки от вътрешното усещане за себе си; контролът се
осъществява отвътре.
Следователно автономията е развиването на този вътрешен център за контрол.

5. Привързаност
Привързаността е нишката, която ни свързва със света. В най-ранните си привързани
взаимоотношения изграждаме или губим способността си да бъдем открити, здрави и
грижовни към себе си. В рамките на тези взаимодействия се учим да преживяваме гнева
и страха или да ги потискаме; развиваме чувство за автономия или позволяваме да ат-
рофира. Връзката е жизненоважна и за изцелението. Многобройни изследвания сочат,
че самотните хора, лишени от социално общуване, имат най-висок риск от заболяване.
При онези, които се радват на истинска емоционална подкрепа, прогнозата е по-добра,
независимо от вида на заболяването.
Откакто открили малка бучка в простатата му преди 14 години, 71-годишният Дерек
всяка година изследва простатно-специфичен антиген (PSA). Преди две години си нап-
равил биопсия, която показала ракови клетки.
– Онкологът ме уплаши, че рискът е висок. Съгласих се на 6 месеца хормонална те-
рапия, която би трябвало да намали тумора. Тя напълно убива тестостерона. Бият се
инжекции през три месеца. После онкологът искаше да правим облъчване 7 седмици.
Отказах, не желаех да го правя, защото бях чел много по въпроса. Лъчетерапията и опе-
рацията решават временно проблема, но след 3 до 5 години обикновено се връща. А
радиацията унищожава много здрави клетки покрай лошите.
– Какво преживяхте в емоционален план, когато чухте диагнозата?
– Това ми е проблемът. На никого не казах. На никой от приятелите си. Само на жена
си и на двете си дъщери. Бях самотник. Много затворен в себе си. Сега не е така. Заоби-
колен съм от много хора. Преди не беше така. Стигаше ми да си намеря бърлога, да
пусна резето и можех да си живея доволно там до края на дните си. Приоритетите ми се
промениха. Преди това хобито ми беше да сглобявам парни локомотиви. Можех да из-
карам по 16 часа на ден в работилницата. А ето че две години, откакто се разболях, не
съм влизал там. Сега имам нужда от много хора. Болните от рак се подкрепят взаимно.
Точно от това имаме нужда – да говорим. До края на живота си ще говоря. Мисля, че е
важно.
– Не смятате ли, че хората по принцип имат нужда от подкрепа и възможност да спо-
делят емоции, да говорят за трудностите си, независимо дали са болни, или здрави? За-
що трябваше да се разболеете от рак, за да го научите?
– И аз съм се питал същото. Когато чух диагнозата, издигнах стена и не пусках никого
до себе си. Това беше грешка. Единадесет месеца влагах цялата си енергия в борба с
рака. Когато реших, че се е махнал, започнах да свалям преградата, да споделям прежи-
вяното с хората, да им казвам, че съм имал рак и съм се отървал от него. Много се гор-
деех с това.
– Били сте в състояние да споделите, след като сте надвили проблема, но не и докато
сте се борили с него и сте имали нужда от подкрепа. Защо държахте жена си настрана?
– Нямах чувството, че ме подкрепя... знаех, че не е вярно, но не я допусках в живота
си. Бях издигнал стена и не позволявах никой да я премине.

190
 Понякога е по-лесно да чувстваме горчивина или ярост, отколкото да си позволим да
преживеем онази болезнена жажда за човешки контакт, чието някогашно неудовлетво-
рение е породило гнева ни. Зад всичкия ни гняв се крие дълбоко фрустрирана потреб-
ност от истинско, интимно общуване. Изцелението едновременно изисква и предполага
завръщане към уязвимостта, която първоначално ни е накарала да изключим емоциите
си. Вече не сме безпомощни зависими деца; няма нужда да се страхуваме от емоцио-
налната уязвимост. Можем да си позволим да прегърнем универсалната взаимна чо-
вешка потребност от свързване и да оспорим дълбоко запечатаното убеждение, което
несъзнателно обременява много хора с хронични заболявания, а именно, че не сме дос-
тойни за обич. Търсенето на връзка с другите е условие за изцелението.

6. Себеотстояване
След приемането и осъзнаването, след преживяването на гнева и разгръщането на ав-
тономията успоредно с привързаността и съзнателното търсене на общуване идва отс-
тояването: способността да заявим пред себе си пред света, че сме и че сме това, което
сме.
В тази книга срещнахме много хора, които споделят, че ако не вършат нещо, се чув-
стват празни отвътре и тази празнина ги плаши. В страха си погрешно отъждествяваме
реалността със суетнята, съществуването с размаха, смисъла с постижението. Струва ни
се, че автономията и свободата означават възможност да вършим, да действаме и да
реагираме, както пожелаем. Отстояването, заявяването на себе си е нещо по-дълбоко от
ограничената автономия на действията. То е декларация за собствената ни същност, по-
зитивна оценка на Аза без оглед на историята, характера, способността и впечатленията
на света за нас. Способността да се отстояваме оспорва вкорененото схващане, че трябва
някак да оправдаем съществуването си.
То не изисква определени действия и реакции. Да отстояваш себе си, означава да бъ-
деш, не да вършиш.
Следователно себеотстояването понякога е точната противоположност на действи-
ето – не само в тесния смисъл на отказ да правиш нещо, което не желаеш, а освобожда-
ване от самата потребност да действаш.

7. Утвърждаване
Утвърждаването е позитивно изявление, крачка към нещо ценно. Има две фундамен-
тални ценности, които могат да ни помогнат в изцелението и съхраняването на целостта.
Първата е собственият ни творчески заряд. Дълги години след завършването на ме-
дицина бях твърде подвластен на работохолизма си, за да обръщам внимание на себе си
и на съкровените си потребности. В редките мигове на покой забелязвах леко потреп-
ване под лъжичката; едва доловимо смущение. В главата си чувах тихо нашепване:
пиши. Отначало не знаех дали са киселини, или вдъхновение. Ала колкото повече се
вслушвах, толкова по-ясно ставаше посланието: имах нужда да пиша, да се изразявам
на хартия – не само за да ме чуят другите, но за да мога и аз да чуя себе си.
Казват, че боговете са създали хората по свой образ и подобие. Всеки има творческа
потребност. Тя може да се изразява с писане, рисуване или музика; с находчивост, изоб-
ретения и готварство; с градинарство, с изкуството да общуваме и по куп други начини,
уникални за всеки от нас. Важното е да почитаме вътрешния порив за съзидание. Това
само по себе си е изцеление за нас самите и за другите; пренебрегването му води до
смърт на тялото и духа. Когато не пишех, се задушавах в мълчание.

191
 Това, което е в нас, трябва да намери път навън – пише Ханс Селие, – в противен
случай рискуваме да гръмнем или да затънем във фрустрация. Великото изкуство е
изразяване на жизнената сила чрез средствата и с темпото, които Природата ни
е отредила.
Второто голямо утвърждение се отнася до самата вселена и връзката ни с всичко съ-
ществуващо. Представата, че сме сами, изолирани и лишени от контакт, ни трови, но си
остава горчива илюзия, колкото и жестоко да се е отнесъл животът с нас. Тя е част от
патологичната биология на убеждението.
Във физически аспект лесно можем да се убедим, че чувството ни за изолация от все-
лената е измамно: ние не сме от прах, а прах, вдъхнат с живот; част от вселената, дарена
с временно съзнание, която не може никога да бъде отделена от цялото. Неслучайно
духовната работа често се свързва с търсене.
В болестта много хора започват да търсят духовния си Аз почти инстинктивно и често
по изумителни пътища. Анна има рак на гърдата. Родена и израснала като еврейка, сега
търси духовна подкрепа в католическата църква.
– Обичам Бога и затова съм силна. Ходя на църква, вземам причастие; знам, че и Той
ме обича. Коленича на олтара. Първия път, когато го направих, стиснала разпятието и
две свещи, отецът ми каза: Ти си олтарът. Непрекъснато си го повтарям, особено когато
ми е най-тежко: Аз съм олтарът. Ако ти си божият олтар в катедралата, значи си
божи олтар навсякъде — каза ми свещеникът. – Ти си обичана.
Лилиан, от друга страна, е бивша презвитерианка, израснала във властно потисни-
ческо семейство в Шотландия. Заболявайки от артрит, тя приема юдаизма. В него отк-
рива свободата да бъде себе си и радост от живота, каквито никога не е познавала. Все
още не се чувства съвсем освободена: когато брат ѝ идва на гости, крие менората и све-
щите. Но споделя, че никога не се е чувствала в такъв мир със себе си.
– Усетих, че ако искам да се излекувам, трябва да отхвърля духовните окови – казва
тя.
Други, с които разговарям, са затвърдили традиционната си вяра; трети медитират;
четвърти намират упование в природата. Всеки търси своя път към светлината в себе си
и извън себе си. За мнозина не е леко. Където и да сме изгубили ключа, и ние, като
Настрадин, предпочитаме да тръгнем от светлината на лампата.
Търсете и ще намерите – казва един от великите учители. А търсенето е намиране,
защото човек може да търси трескаво само онова, което знае, че съществува.
Много хора работят върху психиката си, без никога да се докоснат до духовните си
потребности. Други дирят изцеление само в духовното – в стремление към Бога или
универсалната същност, без да осъзнават колко важно е да открият и да развият собст-
вения си Аз.
Здравето има три стълба: тяло, душа и духовна връзка. Който и от тях да игнорираме,
резултатът ще бъде дисбаланс и нарушение на целостта.
Ако в търсенето на изцеление пълзим само на лесните места, най-вероятно ще наме-
рим същото като Настрадин и неговите съседи: тоест, нищо. Той, глупецът, не го е зна-
ел. Той, мъдрецът, го е знаел по-добре от всички.
Старият Настрадин живее във всеки от нас.

192
 Благодарности
Дължа огромна благодарност на много хора, включително бивши и нови пациенти, които споделиха житейската
си история и страдания и разкриха душата си, за да помогнат на читателите да научат нещо от техния болезнен опит.
Даян Мартин от Knopf Canada подкрепи книгата още във вида ѝ на няколко думи, разменени на вечеря преди
четири години. Бъхти се над ужасно дългия ръкопис с интерес и състрадание към автора и читателя, които заедно
са ѝ признателни за професионалните и проницателни насоки. Благодаря също на Том Милър от John Wiley & Sons в
Ню Йорк, който съзря възможностите в моето предложение, в което други американски издатели видяха само поред-
ната книга за стреса.
Сийра О‘Мара Съливан от Вирджиния беше моят пратен от Бога неофициален критик/редактор/съавтор и дистан-
ционен приятел. Тя се появи без предупреждение от интернет в точния момент и с вещина се зае да улесни писането
на книгата (ако не непременно живота ми). Без нейна помощ сега нямаше да четете тези страници.
Агентът ми – Дениз Буковски, се погрижи „Когато тялото казва НЕ“ да бъде издадена в най-малко 5 страни и
преведена на няколко езика. Освен това на един доста краен етап ми даде редакторски съвет, който значително доб-
лижи ръкописа до онова, което първоначално си бях представял.
Хедър Дъндас и Елза Делука ми оказаха незаменима техническа помощ, като старателно транскрибираха над
двеста часа интервюта.
Рей – моята съпруга и сродна душа, беше извор на строга критика и предана, проницателна подкрепа. Много неща,
които нямаха място в тази книга, бяха изтрити благодарение на нейния емоционален кураж, любов и мъдрост. На
същите ѝ качества трябва да благодаря за много други ценни неща в живота си.

Благодаря за разрешението да използвам следните вече публикувани материали. Положени бяха всички разумни
усилия за връзка с носителите на авторските права. В случай на неволен пропуск или грешка, моля, свържете се с
Vintage Canada.
ALS Society of Alberta: Excerpt from Cries of the Silent. Copyright© ALS Society of Alberta 1999. 400-23 Ave. SW,
Calgary, AB, T25 0J2;
Bantam Books, a division of Random House, Inc.: Excerpt from Women’s Bodies, Women’s Wisdom by Christiane
Northrup, M.D.;
Berkley Books: Excerpt from It’s Not About the Bike: My Journey Back to Life by Lance Armstrong. Използвано c раз-
решение на Berkley Books, a division of Penguin Putnam;
Faber and Faber Ltd.: Excerpt from Jacqueline du Pre by Elizabeth Wilson. Използвано c разрешение на Faber and
Faber Ltd., UK;
Henry Holt and Company: Excerpt from Jonathan Swift by Victoria Glendinning©, 1998 by Victoria Glendinning. Из-
ползвано c разрешение на Henry Holt & Co., LLC;
International Creative Management Inc. Excerpt from It’s Always Something. Използвано c разрешение на International
Creative Management Inc. Copyright© 1989 by Gilda Radner;
Simon & Schuster, Inc.: Excerpt from It’s Always Something. Използвано c разрешение на Simon & Schuster, Inc., from
It’s Always Something by Gilda Radner, copyright© 1989 by Gilda Radner, copyright© renewed 1990 by The Estate of Gilda
Radner;
McGraw-Hill Education: Excerpt from The Stress of Life. Copyright© 1978 by Hans Selye. Използвано c разрешение
на The McGraw-Hill Companies;
Orca Book Publishers: Excerpt from Clayoquot: Sound of My Heart by Betty Krawczyk. Published by Orca Book Pub-
lishers, Victoria, BC;
PanMacMillan: Excerpt from Music to Move the Stars by Jane Hawking. Използвано c разрешение на MacMillan,
London, UK;
Raincoast Books: Excerpt from Lock Me Up or Let Me Go. Published in 2002 by Press Gang, an imprint of Raincoast
Books. Text© 2002 by Betty Krawczyk;
Random House, Inc.: Excerpt from Dutch by Edmund Morris;
Random House, Inc.: Excerpt from Another Life by Michael Korda;
Random House of Canada Limited: Excerpt from Since You Asked. Copyright© 1998 by Pamela Wallin. Използвано c
разрешение на Random House Canada;
Simon & Schuster, Inc.: Excerpt from Molecules of Emotion. Използвано c разрешение на Scribner, a Division of Simon
& Schuster from Molecules of Emotion by Candace B. Pert. Copyright© 1997 by Candace B. Pert;
Simon & Schuster, Inc.: Excerpt from The Man Who Mistook His Wife for a Hat and Other Clinical Tales. Използвано c
разрешение на Simon & Schuster, Inc. from The Man Who Mistook His Wife for a Hat and Other Clinical Tales by Oliver
Sacks. Copyright© 1970, 1981, 1983, 1984, 1985 by Oliver Sacks;
Sterling Lord Literistic, Inc.: Excerpt from Rudy Giuliani: Emperor of New York. Използвано c разрешение на Sterling
Lord Literistic, Inc. Copyright Andrew Kirtzman;
W. W. Norton & Company, Inc.: Excerpt from Iron Horse: Lou Gehrig in His Time, by Ray Robinson.

193
 За автора

Д-р Габор Мате е канадски лекар с дългогодишен опит в сферата на психиатрията,

палиативните грижи, лечението на зависимости и др.
Роден през 1944 г. В Будапеща, Унгария, той оцелява в нацисткия геноцид, но семейс-
твото му не е подминато от жестоки страдания. През 1957 г. емигрира с родителите си
в Канада.
Габор е световноизвестен лектор и автор на четири книги, събрали дългогодишния
му опит, преведени на 25 езика и радващи се на огромен читателски интерес. Твърдо
убеден във връзката между психичното и физическото здраве, той впечатлява с уникал-
ния си, задълбочен и проницателен поглед към проблемите на стреса, зависимото пове-
дение, синдрома на дефицит на вниманието и други съвременни предизвикателства към
личността.
За изключителната си работа е удостоен с Ордена на Канада – най-високото граждан-
ско отличие на страната.
Повече за него можете да научите на сайта: www.drgabormate.com

194
 Д-р Габор Мате

КОГАТО ТЯЛОТО КАЗВА НЕ

Редактор Люси Варийска
Графичен дизайн Красимира Деспотова
Коректор Люба Борисова
Компютърна обработка Здравка Славева
Компютърна обработка на корицата Мария Симеонова

https://4eti.me – безплатни книги

Печат ИФО ДИЗАЙН

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „КИБЕА“
Тел. 02 980 50 63
office@kibea.net

ТЪРГОВСКО ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО НА „КИБЕА“

София, бул. „Искърско шосе“ №19
Тел. 02 973 75 37
borsa@kibea.net

ФИРМЕНА КНИЖАРНИЦА „КИБЕА“

София, ул. „Хан Крум“ №15
Тел. 02 988 01 93
bookstore@kibea.net