”Нашият православен народ е дос-

тигнал до такова гнуснаво скотско

положение, щото аз не зная как-
во още по-голямо зло може да съ-
ществува на светът, което да го на-
кара да се стресне и да протестува
против своите скотски теглила.
Тука се подиграват с имотът ти, с
животът ти, с трудът ти, с децата
ти и с най-свещените предмети на
твоето човешко съществуване, а ти
мълчиш като риба, търпиш като
вол, молиш се богу като най-послед-
ният грешник и чакаш второто до-
хождане на Месия, за да добиеш
награда за своите пети-вековни стра-
дания. Какво искате от подобен народ?
Той е роб, и роб безусловен, и аз
имам пълно человеческо право да
го прокълна от сичкото си сърце
и душа, ако той и занапред остане
така равнодушен към своята горчива
съдба. Проклет да е, ако той не въс-
тане против своите кръвопийци!“
Христо Ботйов: в. „Знаме“, бр. 4,
5 януари 1875 г.

Портрет на Христо Ботйов

от Георги Данчов - Зографина, 1888 г.
 2

Ние често напом- Нещо като някогашните първи оръдия — ефектът от взрива ка-
няме какво е казал то парализиращ страх е много по-голям, отколкото истинските
Захари Стоянов и физически травми, нанесени на противника! Как биха реагира-
Раковски за Русия,- ли великите световни личности на проблемите и изпитанията
но свенливо подми- на съвременния свят е тема на предположения. Казват, че във
наваме, че Иван Ва- всеки опит за прогнози — от политиката до спорта — срещаме
зов назова Европа немалка доза неволно проявено шарлатанство. Или преднаме-
„блудница“.Ние често рено...
забравяме,че първата Често пъти шаблонизираната календарна треска ни подка-
среща на България и ня да се обърнем към Ботйов като към един от най-значими-
Европа е осъществена те между личностите-символи в историческите ни представи
на борда на „Радец- за вечност. Но не само като адресат на прочувствени епитети
ки“. Христо Ботйов от признателното поколение. Всеки, който е разбрал неговата
изпраща почитателни публицистика, може с основание да се запита дали този богато
телеграми на френски надарен, с разнолики добродетели великан е достигнал по свой
към Европа,извиква път до възприемането на своето съвремие или е повече или по-
на самия борд „Да малко повлиян от политическия и интелектуалния климат на
живее Франц Йосиф“, своето време. Защото, както при повечено ни дейци от епохата
Проф. д.и.н. гарантира чест и иму- на Възраждането, при него ограниченията в докосването до съ-
Андрей ПАНТЕВ щество на пътниците. зидателните ветрове на тогавашната културнополитическа ди-
Но в същото време намика са повече, отколкото освежителните контакти. Собстве-
историк, дългогодишен използва повелителен но, това е съдбата на българите от столетия преди.
преподавател в Софийския език към евентуал- Ботйов се ражда при многозначително хронологическо съв-
университет и гост-професор ната съпротива към падение. В такива случайности интуитивно търсим символ.
във Великотърновския спирането на кораба Месец след като се е появил на света, през 1848 г. в Палермо
университет, Националната на козлодуйския бряг. и Париж избухва революция, която ще бушува до лятото на
Значи почит към Ев- следващата година. Някъде към 1875 г. значителна част от ре-
художествена академия, ропа е съвместима с волюционните искания са осъществени по реформистки, пар-
Пловдивския университет, усещането за себезна- ламентарен път. Барикадата е заменена с избирателната урна,
УНСС. Народен представител чимост. Ето това ни революцията от страшилище се превръща в спектакъл. Покър-
в три последователни напомня Ботйов като тителната драма на Парижката комуна през 1871 г. идва като
Народни събрания. Носител се сещаме за неговия предупредително назидание и горчиво разочарование главно в
на наградата „Голям Платонов рожден ден. В очите
на прагматичните ба-
две направления — първото, че единството на Третото съсловие
вече не съществува, второто, че новата класа — буржоазията,
Нобел на века“ за 2002 г. на кали Христо Ботйов може да бъде не по-малко жестока, отколкото частично побе-
Световната академия „Платон“ продължава да бъде дената аристокрация. Но има и нещо възпроизведено от ми-
досаден несретник. налото — убеждението, че справедлива цел може да бъде осъ-
Душевните бакали и ществена чрез жестока методика. Тази демонична психология
изкусни хамелеони винаги ще го гледат с насмешливо високо- тепърва ще носи несправедливости, бруталности и стълкнове-
мерие. Онези, които вечно се страхуват, че ще загубят място- ния по света. Изглежда, че тогава историята се произнася за
то си на опашката, ще се дивят как така лудешки е пропилял реформата поне в социалнополитическата сфера. Чак до 1905
живота си. Други, които ценят само платения героизъм, доб- г. Европа забравя за революцията като инструмент за полити-
ронамерено се тюхкат, че не е могъл да стане поне депутатин, чески и социални промени. Но очакваното спокойствие не ид-
ако не министър и прочие. А все пак Ботйов винаги ще има не ва. Европа е запълнена от безработни революционери, които
само почитатели, но и идейни синове сред нас. Той е прекале- отчаяно се опитват да задържат предишния исторически пре-
но всеобхватен, за да принадлежи на фамилни кланове или на стиж на революционните промени. Революцията се „настаня-
тематични монополисти. Сравним по интелект само с Любен ва“ най-вече в национално-освободителните движения, въпре-
Каравелов, но далеч надвишаващ го по талант, чар и геройство, ки че Италия и Германия са обединени не от всенароден бунт,
той е всичко онова, което те ненавиждаха, което презираха и а чрез дипломатически комбинации и войни, предизвикани от
от което се страхуваха. Най-вече от това, че е от онези голташ- потомствени аристократи. Настъпва тъжният час на революци-
ки „луди глави“. Той е едновременно патриот и космополит, онерите без революция, в който те стават невротични опоненти
регионален, национален, гражданин на всички времена, значи на политическата демокрация. „Всеобщото избирателно право
общочовешки индивид. Поет, проникновено и проницателно е контрареволюция“ — твърди прославеният от Ботйов Пиер
разбрал прозаичните мотиви и лабиринти на изкусната дип- Прудон. От морален аспект аргументацията е същата, с която
ломация, интимната същност на човешката природа, саможер- разумният Маколи пророкува, че демокрацията ще унищожи
твения смисъл на самотното геройство, опоетизирало смъртта цивилизацията. Луи Блан, Кошут и Мацини стават не по-мал-
като възнаграден порив. Затова, ако не „разположим“ и съпос- ко авторитарни като поведение от аристократите, въпреки че
тавим Христо Ботйов в неговото европейско време и личностна говорят на „Ви“ с работници и селяни. Но революцията на духа
среда, ако не го сравним не само в литературен план с облика остава.
на неговото особено съвремие, ние едва ли ще проумеем не са- Идва времето на двусмислените идеи, част от които пола-
мо смисъла и мащабите на неговото величие, но и ще немеем гат основите на бъдещите леви и десни тоталитаризми не само
пред неговото различие, което понякога тайно ни смущава! Не- в Европа. Когато една програма „пристъпи“ към реализация,
ка признаем, че историческото вдъхновение от личности не ви- тя винаги се различава като практическо съдържание от идей-
наги съвпада с действителното им поведение и стойност с оглед ния ембрион. Традицията е атакувана от предизвикателствата
на днешните ни представи за мъдрост и прозрение. „Тогава“ те на идеологическите изобретатели, авторитетът е застрашен от
са били нещо велико, но какви биха били „днес“? Нека не се свободата, легитимизмът заплашва народовластието, лоял-
заблуждаваме — ние никога няма да получим онзи спасителен ността към нацията застава срещу верността към династитята,
сигнал на предупреждение от миналото, който да ни създаде вярата в Бога — срещу чудесата на технологическия прогрес.
имунитет срещу съвременни заблуди. Нека не преувеличаваме Към тези идеи принадлежат и два взаимно изключващи се иде-
— няма повсеместно, универсално и вечно приложима исто- ала за смислен и праведен живот. Докато Луи Блан заговаря
рическа стойност на някогашни културни и политически съзи- и за социалната революция, то последователите на Бърк, дьо
дания. Тук необходимите митологеми са полезни повече като Местр и Шатобриан са ужасени от възхода на „тълпата“. Не от
емоционален ефект, отколкото като прагматична конкретика. зловещ антихуманизъм, а от основателен страх от темповете на
 3
демократизация. Периодът, в който живее Ботйов, е може би смятали за лудост. Но
най-противоречивата епоха в „романтичните гърчове“ на це- затова ние честваме
лия XIX в. Странно ли е тогава, че той самият носи тези взриво- днес не разумните, а
подобни заклинания? храбрите. Кой от мо-
До каква степен идеите, творбите, поведението на Хр. Бот- рално-историческите
йов са една отделна културно-политическа и емоционална наставници на съвре-
аналогия, самостоятелно възникнала и проявена, или са едно менна Европа не бе
своеобразно отражение и продължение на европейското му отхвърлян, често пъ-
време. Отговорът на двете алтернативи е „да“ и „не“ — най не- ти с презрителна иро-
обичаният, но най-задълбоченият отговор при историческите ния, приживе? Кой от
равносметки! Обща характерна черта на интелектуалния кли- тях не изглежда днес
мат на тогавашна Европа е наблюдението, че интелигенцията прекалено екзотичен
се намира в състояние на неудовлетвореност и бунт спрямо об- за спокойното ни вре-
кръжаващата я среда. Настъпва своеобразен духовен разнобой, ме? Поради това ние
твърде различен от равновесието на XVIII в. Парадоксалното е, отправяме надежда,
че тъкмо той влияе за създаване на равновесие в политическото че Ботйовите чества-
мислене поради тежките стълкновения между Прусия и Авст- ния ще допринесат за
рия, Дания и Северо-германския съюз, Германия и Франция, изтъкването на бълга-
Русия и Турция, които не се превръщат в европейски или све- ро-европейската об-
товни конфликти. Мацинисткият принцип — личност, нация, щност, която досега
човечество — ускорява едновременното интернационализира- бе невежествено или
не и локализиране на национално-освободителните движения. преднамерено пре-
Всеки национален водач се чувства задължен да вземе отноше- небрегвана. Пътят на
ние по каузата на съседни народи и държави.Днес не винаги България към Евро-
е така ,особено ако не е одобрено не от Европа,а от Брюксел. Първата среща на България и па има много име-
Разликата е че самата Белгия има сериозни етноезикови про- Европа е осъществена на, много коридори,
блеми, които се скриват. на борда на „Радецки“ чрез много начални точки
Революционната емиграция от Лондон и Милано до Буку- връченото писмо на и временни станции.
рещ и Белград вижда в „своята“ програма част от стремленията Дагоберт Енглендер от славния войвода Но в културно-исто-
на „другите“, където социалното и националното обикновено се Христо Ботйов рически смисъл на
вграждат взаимно. Настъпва плътно съучастие на интелектуал- Снимката е от архива на приемственост и про-
ците в конкретната политика, въпреки че провалът през 1848 г. Национална библиотека дължение ние не сме
ще бъде обяснен и с това, че революцията бе дело на интелиген- „Св. св. Кирил и Методий“ и няма да бъдем евро-
цията. Яростният антиклерикализъм е колкото модно увлечение пейци без Ботйов...
на бунтари, толкова и реална реакция спрямо институциите на
църквата, а не срещу самото християнство. Той става продукт и
вариант на антиинтелектуализма на интелектуалците, разбиран
като отрицание на отвлеченото мислене и самотната неангажи-
раност, като съпротива срещу откъсването на идеалите от реал-
ността.. Идеалите се изразяват най-вече в отрицание на същест-
вуващия ред, не непременно в задължителна и ясна рецепта за
бъдещето. Комунизмът на Ботйов напомня републиканизма на
Левски, федерализма на Каравелов и централизма на Раковски.
В този смисъл неговото портретиране като невротизиран без-
божник също следва да бъде поставено в контекста на тогаваш-
ното, а не на сегашното настроение сред европейската интели-
генция, каквото и да означава последното определение. Защото
и тогава, и днес антиклерикализъм не означава безбожие.
Духът на недоволство и неудовлетвореност са мотивирани
повече от събитийната конкретика, отколкото от идейно-поли-
тически възгледи. През 1870 г. Ватиканският събор провъзгла-
сява непогрешимостта на Папата, въпреки че след една година
Рим ще стане столица на светска Италия. Така Ботйовият гняв
към „калимявките“, неговите сравнения на религията с „чума и
холера“ имат предназначение само като негативна алтернатива
на революционните методи. В такъв контекст, а не като анар-
хистични и изригвания следва да разбираме гневните упреци
на Ботйов спрямо реформистката линия в българското нацио-
нално-освободително движение. Това, разбира се, не означава,
че Ботйов е само революционер като поет или като натура, като
нрав и емоция. Той е и политически деец, добре информиран
за сходствата и различията между нас и останалите. Той разби-
ра, че никой няма да помогне на поляците, защото бе видял, че
дори и Ламартин, вече като държавник, не си направи труда да
интервенира в тяхна полза пред Русия, Австрия и Прусия.
Това означава, че „различието“ на Хр. Ботйов, скриваните Прекрасният френски резултат от адаптацията на
„мъчнотии“ в изкуствената модернизация на неговата личност, Елюар към поезията на Ботйов може да бъде усетен чрез
често вулгарно съобразени със злободневната конюнктура, мо- чувство за преклонение пред гения, както към творчест-
гат да бъдат преодолени само с разбиране, а не с приспособя- вото на Пикасо.
ване. Най-значимите гиганти от миналото все пак са проявени Елюар е най-почитаният поет на Франция за ХХ-ти
в конкретна и невъзпроизводима културно-политическа среда век. За превода на стиховете на Ботйов от българска стра-
и обстановка. Тяхното величие лежи не в лесното им вгражда- на му се осигуряват максимални възможности и надеж-
не в съвременни идеологеми, а в противопоставянето им срещу ден смислов превод. Всяка представа за случайност е из-
униформеността на тогавашното време. Те са видели бъдещия ключена или е плод на желание за съизмерване с гения.
свят в перспекива, докато другите са били само чакащи слепци. Идеята за небрежност би била израз на комплекс за не-
Те са разбирали, че древният порив за един по-добър свят изис- дооцененост на българското…
ква дързост, която страхливите носители на „добрия разум“ са
 4

Христо Ботйов Петков е чутовна личност от планетарна величи- Отечеството, а това ще рече – преди всичко опазване на национална-
на! та памет!
Той трябва винаги да бъде мислен като величаво единство на Ала и днес тихият бял Дунав се вълнува – и водите му бучат от
перо и сабя, на талант и саможертва, на живот и дело, на смърт и гняв срещу обезродяването и заличаването на българската памет.
безсмъртие. Поет с гигантски талант – ако беше французин, неговите Защото българското образование е пометено от башибозука на от-
стихове щяха да се изучават по целия свят, като тези на Виктор Юго. родяването, подложено е – простете ми тази крайност… – на ново
Революционер с дивен героизъм – така отдаден на святото дело на Баташко клане от глобализацията и криворазбраната толерантност.
свободата, че да жертва всичко мило и живота Затова подех начинанието „Да вър-
си; така смел, че да тръгне на сигурна смърт и нем България в българското училище” –
така мъдър, че да разбира историческия сми- и мечтая всеки, който носи поне частица
съл на саможертвата. И патриот с величава от Ботйов в душата си, да го подкрепи. И
убедителност – и звънките му стихове, и гръ- всякоя възраст, класа, пол, занятие да раз-
мовната му публицистика, и революционни- вее байрака на опазването на българската
ят му размах са посветени на едно свято дело: национална памет. Защото в учебниците,
свободна и горда българска държавност. по които учат децата ни, Ботйов и Бълга-
Защото Христо Ботйов, Васил Левски и рия вече ги няма… Няма ги Бенковски и
всичките ни възрожденци и революционе- Хвърковатата чета, Захари Стоянов и него-
ри са изградени държавници – те ратуват не вите „Записки”, Кочо и Балканджи Йово.
само за свобода, а за просветеност, за нацио- Няма го споменът за величавите ни герои,
нално достойнство, за историческа гордост, за няма го смисълът на родолюбието, няма го
човешки правдини, за равенство и законност. дългът пред Отечеството. Да ги върнем на
И затова само месеци след Освобождението мястото им – това са днешните Оборище и
техните следовници създават една от най-де- Околчица!
мократичните в света конституции – Търнов- Беден народ, остане ли и без памет, е
ската конституция на българската държава. свършен народ. Затова именно опазването
И този величав акт на свободния българ- на паметта е първата повеля на Възражда-
ски дух е въплъщение на триединството на- Чл.-кор. проф. д.ю.н. нето и първата пушка на освобождението
ция-държава-конституция. В неговата основа – от Паисиевото „поради что се срамиш”
стои разбирането, че държавата е суверенна Атанас СЕМОВ през Ботйовото „Отечество мило любя” до
организация на нацията, чийто смисъл е пре- носител на Катедра Вазовото „нека носим йоще срама по чело-
ди всичко в зашитата на човека и на нацията „Жан Моне“ на ЕС, то”!
заедно. Няма конституция без държава, няма съдия в Конституционния съд Ако трябваше Райна княгиня днес пак
държава без нация, няма нация без историче- на Република България да извезва байрак на свободата, би изписа-
ска памет. ла със златни букви посланието на осъзна-
За мен е несъмнено: и днес „Най-голямата тия дълг: „Да пазим българското, за да го
добродетел в света е любовта към Отечеството”! И ако творчеството и има Отечеството”!
саможертвата на Ботйов през 1876-а година имаха грандиозния сми- Защото Отечеството ни е наистина силно застрашено – от външ-
съл да направят освобождението неотложно, през времето до днес те ните процеси на безродния глобализъм и от още по-опасните про-
имат и държавохранителния смисъл да будят и съхраняват българ- цеси на вътрешното ни самоотричане от корените, от същността и
ския дух. Уникалното прозрение, че тоз, който падне в бой за свобо- смисъла ни.
да – той не умира, днес има ярък смисъл именно в безсмъртието на Днес отново се нуждаем от Освобождение – от оковите на забра-
националната памет. вата, на безродието и бездушния глобализъм.
Защото да помним величието на Ботйов и другите ни славни ге- Защото смисълът на държавността е бъдещето на нацията. И е
рои е нужно не на тях, а на нас! Опазването на националната идентич- безусловно: истинската демокрация и членството в Европейския
ност и историческата памет на българския народ е дължимо именно съюз и НАТО не само не налагат отказване от суверенитета и нацио-
за да има тяхната саможертва устойчив смисъл извън тяхното време. налната идентичност, а имат смисъл именно като тяхна гаранция!
Това е нашият „Радецки” днес! Слава Богу от нас днес – поне за- Народ, който може да роди личност като Христо Ботйов, е велик
сега… – не се изисква саможертва, като тази на Ботйов и неговите народ! Величавият ни дълг днес е да опазим националната си памет.
четници. От нас се изисква само ясно съзнание за дълг пред тяхното За да е имала смисъл саможертвата на героите ни – и за да я има
свято дело – а този дълг днес се изразява преди всичко в опазване на тяхната и нашата България!

БЕЗСМЪРТНИТЕ МИСЛИ НА ПОЕТА РЕВОЛЮЦИОНЕР ХРИСТО БОТЙОВ

„Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от „Лудите не може никой утеши, бесните не може никой
плещите си в името на свободата и за благото на цялото укроти!“
отечество.“ („Смешен плач“)

„Аз съм готов за целта да употребя всичките страшни „Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и
средства, освен подлостта и лъжата, защото преди всичко главата си на бомба, пък ще изляза на борба със стихиите.“
трябва да сме човеци, после вече българи и патриоти…“

„…Знайте, че който не обича родителите си, жена си и „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира..“
децата си, той не обича своето отечество!…“ („Хаджи Димитър“)

Комитет-
ското събра-
ние в Букурещ
на 26 декември
1874 г., заема
важно място в
историята на
БРЦК. Острас-
тените дебати
по време на
това събрание
илюстрират
по отчетлив
начин общото
състояние на
Проф. д-р Пламен МИТЕВ освободител-
декан на Историческия факултет ното дело след
гибелта на Ва-
на СУ „Св. Климент Охридски“ сил Левски и
(2007 - 2015 г.) очертават ня-
кои нови тен-
денции, които
през последвалите 10-12 месеца ще изведат националния ни въпрос
от забвение и ще принудят дипломати и политици от цял свят да
заговорят за българите и за необходимостта от радикална намеса в
съдбините на Балканите. За съжаление, в иначе огромната по обем
книжнина за БРЦК и за живота на Христо Ботев, все още няма се-
риозно проучване, посветено тъкмо на онези далечни дни около
Коледата на 1874 г.
Решението за свикване на общо събрание на 26 декември 1874 г.
е взето по време на Августовското събрание на БРЦК в Букурещ. От
протокола на това събрание става ясно, че избраният “Привреме-
нен централен български революционен комитет” се задължава “да
свика главно събрание от всичките частни комитети в Румъния и
Българско”, което да се проведе на 26 декември с една основна зада-
ча – “да прегледа, както действията на Централния комитет, така и
на всички частни [комитети] в Румъния и Българско.” Както конста-
тират събралите се на 20 и 21 август 1874 г. в печатницата на Любен
Каравелов 13 делегати, комитетите в България били напълно “угас-
нали подир Софийската катастрофа”, и ако освободителното дело
трябвало да се съживява, нужно било да се вземат спешни мерки.
Епистоларното наследство на Тодор Пеев, Данаил Попов, Ми-
хаил Греков, Олимпи Панов разкрива, че още от самото начало
подготовката за предстоящото “главно” събрание не потръгнала
според очакванията. Липсата на парични средства, спирането на
в. “Независимост”, апатията в средите на емиграцията, непрекъс-
натите интриги на “старите”, “тежкият и избухлив характер” на
Любен Каравелов – това са само малка част от обстоятелствата,
илюстриращи състоянието на комитетското дело в периода между
двете общи събрания на БРЦК. По същото време и Христо Ботев,
независимо че с характерния си хъс и ентусиазъм поема редакти-
рането на в. „Знаме”, изживява трудности. “Нека ме обвини някой
в користолюбие – пише той на Драсов, и нека каже, че аз не съм
презрял даже и това, с което съм можал да бъда много по-полезен
на отечеството си. Самоволната сиромашия уби и талантът ми и
животът ми, и родителите ми. А каква полза аз принесох на оте-
чеството си? Никаква. Наистина, най-голямата добродетел в светът
е любовта към отечеството, но какво да правиш, когато са малцина
ония хора, които да разбират, че тая добродетел естествено е осно-
вана на друга – на любовта към ближния? ... Каравелову не пиши,
че съм се оплаквал от съдбата си – заключава поетът. Той не може
да ми помогне, защото и той е като мене.”
В началото на декември в Букурещ е сформирана работна гру-
па, в която освен Каравелов участват Христо Ботев и Олимпи Па-
нов. Около 12 декември тази група разпраща официални покани
(“призователни”) до комитетите във Влашко, до Панайот Хитов и
Иван Драсов. На евентуалните участници е предоставен и текста на
проекто-устава, екземпляр от който за съжаление, поне засега, все
още не е открит. Сред опазеното документално наследство на БРЦК
липсват автентични свидетелства и от самото събрание. По думи-
те на Христо Ботев, “актовете и протоколите” от заседанието били
5
унищожени от Иван Адженов, който, опасявайки се да не попадне
в полезрението на румънската полиция по повод на нашумелия в
началото на 1875 г. скандал със заловената в Гюргево пратка револ-
вери, поискал “да му се унищожи подписа или да се дадат актовете
нему за да ги скрие. Комитетът му ги даде и те вече не съществуват.”
Единствените, при това твърде фрагментарни податки за случилото
се на 26 декември 1874 г. могат да се открият в кореспонденцията
между отделни емигрантски дейци, както и в мемоарите на дожи-
велите до Освобождението поборници.
В научната литература битува представата, че за разлика от май
1873 г. и август 1874 г., на събранието от 26 декември присъстват
“доста лица от България и Влашко”. Изследователите достигат до
подобно твърдение, позовавайки се на Хр. Ботев, който в писмото
си до Иван Драсов от 20 януари 1875 г. отбелязва, че “отсреща и
оттука дойдоха доста лица”. Но колко и кои по-точно са тези лица?
От споменатото писмо на Христо Ботев могат да се извлекат име-
ната на Любен Каравелов, Иван Адженов, Кириак Цанков и Тома
Пантелеев. От по-късната кореспонденция на Хр. Ботев с Ив. Драсов
се установява, че за събранието в Букурещ е пристигнал и Панайот
Волов, а в едно писмо на Рафаил Атанасов до Иван Сапунов от на-
чалото на 1875 г. поименно са отбелязани още Петър Юрданов и
“едно момче от Търново”, за което Димитър Страшимиров твърди,
че е Стефан Стамболов. Подобно предположение би могло да се
приеме, но с уговорката, че Стамболов не е присъствал на самото
събрание, тъй като от писмото на Хр. Ботев от 20 януари е видно, че
той пристига в Букурещ малко след като събранието е вече приклю-
чило. Че събранието от 26 декември не е толкова “масово”, както
се представя, е видно не само от малкия брой присъстващи – общо
8-10 души. Да си припомним, че на Първото общо събрание от 1872
г. участват 25 души, а през август 1874 г. делегатите са 13. Не по-мал-
ко важно е, че Коледното събрание не е и достатъчно представи-
телно. Оказва се, че от някогашните 13 емигрантски комитета по
времето на Левски, само пет (Букурещ, Слатина, Зимнич, Болград
и Галац) изпращат пълномощници за събранието. От вътрешните
комитети пък единствено Шумен и Търново успяват да откликнат
на поканата. При така стеклите се обстоятелства събранието трудно
би могло да изпълни вменяваната му мисия – да обсъди деяния-
та на Централния и на Частните комитети и да изработи нов устав
на БРЦК. Както признава Ботев: “отсреща и оттука дойдоха доста
лица, но без никакъв резултат на работите си”.
На самото събрание Любен Каравелов поискал да му се предос-
тавят “еднолични диктаторски пълномощия”, на което останалите
делегати, включително и Христо Ботев, категорично се противопос-
тавили. Предизвиканият от Каравелов сблъсък провалил усилията
за укрепване на и без това отслабената комитетска организация.
В същото време разменените на събранието взаимни обвинения
породили между участниците лична неприязън и недоверие, пре-
растнали два-три месеца по-късно в разцепление и противоборство.
Така, пръснатата из Влашко и Сърбия революционна емиграция за
пореден път се изправила пред сериозни изпитания и то в завърш-
ващата и най-решителната фаза от развитието на българското на-
ционалноосвободително движение.
Из стихотворението „Борба“, написано от Христо Ботйов и из-
лязло за пръв път във вестник „Дума на българските емигранти“
през 1871 г. Последните десет стиха, които поместваме са публи-
кувани допълнително в стихосбирката „Песни и стихотворения
от Ботьова и Стамболова“, отпечатана през 1875 г.

Проф. д-р
Пламен ПАВЛОВ
преподавател във
ВТУ „Св. св. Кирил и
Методий“,
автор и водещ на
предаването
„Час по България“
На 28 септември 1874 г. във вестник „Независимост“, печатният
орган на националната революция, излиза следната кратка обява:
„Един млад българин ни моли да явиме във вестникът си, че тая
книжка („За славянското происхождение на дунавските българи“
от Д. Иловайски) е вече преведена от него и че е турена под печат,
следователно да се не превежда от другиго. Правото да я преведе
именно той, а не други, му е дадено от самия автор.“
Въпросният „млад българин“
е Христо Ботйов, който по същото
време превежда и пиесата на ру-
ския историк и писател Николай
Костомаров „Кремуций Корд“. Към
септември 1874 г. трудът на Д. Ило-
вайски вече е преведен,като излиза
от печат под егидата на „Дружество-
то за разпространение на полезни
знания“ през първата половина на
януари 1875г. в Букурещ. Съобще-
нието за нейната поява е поместе-
но във вестник „Знаме“, издаван от
самия Ботйов, на 19 януари 1875 г.:
„Излязла е вече на български език
книгата на руския историк Д. Ило-
вайски под заглавие „За славянското
произхождение на дунавските бъл-
гари“. Новият и добросъвестен труд
на г-на Иловайски окончателно раз-
бива тюрко-финската теория на нем-
ската и славянската историография Д. Иловайски. За славянското
и хвърля нова светлина както връз произхождение на
произхождението на българския на- дунавските българи
род, така и върху неговото преселе-
ние на Балканския полуостров. Ние
рекомандуваме тая книга на нашата читающа публика, а особено на
нашите учители и историци.“
Преводите на Христо Ботйов рядко остават слабо известни на
широката публика, въпреки че са включени в събраните съчинения
на войводата поет и присъстват във всяка обществена библиотека.
Това се отнася и за книгата на Д. Иловайски, към която Христо Бот-
йов се насочва съвсем неслучайно.
При това изследването на руския учен е публикувано буквално
„вчера“ – през предишната 1874 г. в Москва. Българският револю-
ционер и интелектуалец очевидно следи най-новите публикации,
посветени на тема българска история, и веднага реагира положител-
но по отношение на изразените от Д. Иловайски научни виждания.
Подчертаният интерес на Ботйов към историята е очевиден от
неговата поезия и публицистика, както и от преводите на творбите
на Иловайски и Костомаров. Няма как да е иначе, при положение
че е син на Ботю Петков, превел и издал книгата на Юрий Венелин
„Критически издирвания за историята българска“ (Земун, 1853 г.).
Няма да е пресилено да се допусне, че една от книгите, с които е
пораснал синът на „даскал“ Ботю, е именно тази на Венелин… Не на
последно място, през 1865 г. с подкрепата на проф. Виктор Григоро-
вич младият Ботйов в продължение на около година е „волнослуша-
тел“ в Историко-филологическия факултет на Одеския университет.
Както се казва в редакционната бележка в „Независимост“, на-
6
писана най-вероятно от Любен Каравелов, Ботйов получава личното
разрешение на Д. Иловайски да преведе и издаде неговото съчине-
ние. Това показва, че между двамата е водена кореспонденция, може
би с посредничеството на проф. Григорович.
Дмитрий Иловайски (1832-1920) e един от водещите и същевре-
менно „нестандартни“ руски историци през XIX в. Възпитаник на
Московския университет и доктор по история, той е автор на една
„История на Русия“ в пет тома и на редица други изследвания. Въ-
преки това, „алтернативният академик“, както го наричат някои ав-
тори, отказва предлаганата му катедра на университетски професор,
за да има време и творческа свобода да се занимава най-вече с наука!
Същевременно се налага като автор „номер 1“ на учебниците по ис-
тория за руските училища, които общо имат над 150 издания! Това
прави Иловайски на практика единствения тогавашен руски исто-
рик, който е финансово независим и не се налага да заема някаква
държавна служба…
Тезата за „славянския произход на (пра)българите“ не се приема
от тогавашната и днешната наука. Колкото и странно да изглежда
обаче, това не означава, че Иловайски е на напълно погрешни по-
зиции! Неговата теория надскача значително вижданията на Ю.
Венелин и други тогавашни учени. „Алтернативният“ учен търси
основата на славяни и българи в древ-
ните скити – индоевропейският етнос,
по-скоро група народи, заемал обшир-
ните пространства на евразийските сте-
пи в античната епоха. Критикувайки
алтайската („тюрко-финската“) теза за
етногенезиса на древните българи и като
ги отнася към „славяните“, Иловайски
всъщност достига до идеята за техния
индоевропейски произход – концепция,
която се утвърждава все повече в модер-
ната наука едва в края на XX – XXI в. И е
факт, че Христо Ботйов оценява научните
достойнства на тази теория – още едно
доказателство за дълбочината на неговия Дмитрий Иловайски
интелект и невероятната му творческа доктор по история
интуиция.
НОСИТЕЛИТЕ НА МЕЖДУНАРОДНА
БОТЕВСКА НАГРАДА
Учредена е с Указ № 1695 на Държавния съвет на Народ-
на република България от 1972 година. Присъжда се на
поети и публицисти за принос в световната литература,
като е връчвана на всеки 5 години, считано до 1986 година.
Връчва се в рамките на празниците Ботеви дни във Враца.
След като през 1991 година не е връчвана, традицията е
възстановена и наградата се присъжда със същата често-
та (на 5 години) от Общинския съвет на Община Враца
от 1996 година. По изключение наградата е присъдена
през 2008 година във връзка със смъртта на Александър
Солженицин.
Лауреати
1976: Николас Гилен (Куба), Ласло Наги (Унгария), Пиер
Сегерс (Франция), Алексей Сурков (СССР, Русия)
1981: Ахмад Ал-Ахмад (Сирия), Рафаел Алберти (Испа-
ния), Расул Гамзатов (СССР, Русия), Мирослав Кърлежа
(СФРЮ, Хърватия)
1986: Марио Бенедети (Уругвай), Гюнтер Валраф (Западна
Германия), Нил Гилевич (СССР, Беларус), Дмитро Па-
вличко (СССР, Украйна)
1996: Надин Гордимър (ЮАР), Валери Петров (България)
2001: Бранко Цветкоски (Република Македония), Никола
Инджов (България)
2006: Евгений Евтушенко (Русия)
2008: Александър Солженицин (Русия)
2011: Александър Руденко (Русия)

Наближава почти сто-
летие и половина откакто в
нашата литература и кни-
жнина и сред българската
общественост изобщо, се
е наложила трайно темата,
свързана с живота и дело-
то, с идеите и подвига на
легендарния национален
герой Христо Ботйов. В дни-
те, когато отдаваме поклон
пред паметта му и към без-
користната саможертва –
негова и на съратниците и
другарите му, не трябва да
забравяме и за ония почита-
тели и изследователи, които
Проф. д.и.н. през изминалите вече мно-
Николай ЖЕЧЕВ го десетилетия са внасяли
доайен сред своя принос за по-пълното
проучване и осветляване на
изследователите на жизнения път и творчество
живота и делото на на великия син на България.
Христо Ботйов, Много са авторите, на
дългогодишен които дължим призна-
преподавател в телност в това отношение
– като се започне от съвре-
СУ „Св. Кл. Охридски“ менниците на Хр. Ботйов
и директор на – Киро Тулешков и Заха-
Института по история рий Стоянов, та достигнем
при БАН и до нашата съвременност.
(1992- 1994 г.), член на Тук ще припомним някои
странички от историята на
НС на Института по
ботевознанието, свързани
Балканистика и на НБ с един от заслужилите ав-
„Св. св. Кирил и тори в тази проблематика
Методий“ – акад. Михаил Димитров
(1881-1966), известен бъл-
гарски философ, психолог
и историк. Имам предвид някои негови писма, отправени преди
един век към бележития български учен и общественик акад. Иван
Д. Шишманов (1862-1928) и съхранявани сега в Научния архив на
БАН. По-долу обнародваме две от тия писма, които свидетелстват
за грижата му да завърши своята първа книга за Хр. Ботйов, както и
за усилията му да издирва нови източници за неговата биография.
Първото от тия писма не е датирано, но вероятно е от пролетта
на 1918 г., по време на Първата световна война, когато Мих. Дими-
тров е на фронта като мобилизиран офицер. В него той моли проф.
Шишманов да му съдейства да получи домашен отпуск, за да може
да завърши окончателно своя труд за Хр. Ботйов, с чийто ръкопис
проф. Шишманов е бил запознат. В случая става дума за неговата
интересна и ценна книга „Христо
Ботев. Идеи. Личност. Творчест-
во“, отпечатана след завършване
на войната – в 1919 г., в обем от
240 стр., в предговора на която
авторът благодари специално и
на проф.Шишманов.
Във второто писмо, което е от
1924 г., авторът споделя радостта
си от откритите в Свищов бележ-
ки на известния възрожденец-ка-
лоферец дядо Димитър Панич-
ков (ок. 1810-1909) допринасящи
за по-пълното осветляване на ня-
кои епизоди от биографията на
Хр. Ботйов.
Нека тази кратка публикация
бъде скромен израз на призна-
телност към двамата заслужили
български учени.
Ето и текста на въпросните
писма:
7
1
[април-май 1918 г.]
Уважаеми г-н Шишманов,
Като гледам отстъпчивостта на началството по отноше-
ние частните нужди на войници и офицери, а от друга страна
под влиянието на мисълта, че войната ще продължи навярно още
година и половина – две, в мене в последните няколко дни силно
заговарва желанието да завърша окончателно своята работа за
Ботева.
За това нещо ще ми са необходими 1 ½ - 2 месеца време, кое-
то началникът на дивизията би могъл да ми разреши, особено
през идните (летни) месеци, когато по фронтовете обикновено
настъпва по-голямо затишие.
Като се посъветвах с дружинния си к[оманди]р, реших да по-
дам в този именно смисъл рапорт.
Но страшно ми е тежко и неловко, че в свръзка с всичко това
ще трябва да извърша една – може би голяма неучтивост спрямо
Вас : аз се нуждая от едно писмо, с което да удостоверя, че дейст-
вително имам такава работа.
При това, за да Ви избавя от каквато и да е неловкост, моля
писмото да бъде адресирано до самия мен в смисъл, че Вие сте
получили моята работа върху Ботев, прочели сте я и намирате,
че се нуждае от известна преработка. Повтарям, тежко ми е, че
се виждам принуден да се обърна към Вас с такова искане; но мога
да се извиня – поне пред себе си – с обстоятелството, че не правя
това, за да спася кожата си, която – заедно с главата – отдавна
съм прежалил, но че после това, което казахте за моята рабо-
та, - толкова по-силно е в мене желанието да я видя окончателно
завършена.
Поздрав
пор[учик] Дафинкичев (М. Димитров)
12 рота, 84 пех[отен] полк
P. S. В случай, че Ви е възможно да напишете желаното от
мене писмо – предайте го, моля, на един от офицерите, който
ще се яви при Вас, а може би и един от моите подофицери, който
отива в София.
Поздрав
Същий
2
Уважаеми г. Шишманов,
Исках да Ви се обадя на тръгване за Свищов и други градове из Бъл-
гария, но не Ви намерих. Сега сърцето ми е изпълнено с радост и
пиша на всички хора, за които зная, че ми съчувствуват. В Сви-
щов намерих твърде много материал за биографията на Ботева и
уч[ител] Ботю. Най-напред дядо Паничков е правил доста много
бележки върху полетата на Ботевата биография от З. Ст[оянов].
Тия бележки разрешават много въпроси из живота на Ботева: а
късно снощи намерих други бележки от същия по повод книгата
на Страшимирова. Те дават богат материал. Между другото
дядо Паничков не е забравил да надникне и в библиотеката на Бо-
тева. Тезата на Бакалова се потвърждава блестящо. Ще може да
узнаем и кое е било първото либе на Ботева. Също се установява,
точно кога е отишел Ботев в Браила и ред други въпроси.
27.VІ. 1924 Поздрав
Свищов М. Димитров
 8

Бащата на Христо Ботев даскал

Проф. д.и.н. Ботьо Петков (1815-1869) е една от От 2017
Вера БОНЕВА ярките фигури на новобългарската г. до мо-
просвета от епохата на Възраждане- мента па-
историк, то. Роден в Карлово и получил сред- метникът
университетски на Хр.Бот-
но образование в Русия, той прекарва йов“, който
преподавател, почти цялата си педагогическа кари- е сърцето
публицист, експерт ера в Калофер. В китното подбалкан- в „града на
по музеология и ско градче създават и отглеждат де- Ботевата
управление на ветте си деца, сред които и героят на слава“- Враца, се руши пред погледа
националната ни революция Христо на общинската управа. Огледът, из-
висшето Ботев (1848-1876). Освен неизменен вършен от специалисти след подадени
образование авторитет в класното училище, дас- сигналина граждани, е установил пук-
кал Ботьо е съставител на учебници, натини в бронзовата фигура, отворени
фуги между каменните плочи в пие-
преводач и ментор на десетки българи, утвърдили своето професионално и лично при- дестала, трибуната и стената зад нея.
съствие в обществения живот на България след Освобождението. По инициатива на даскал Особено тежко е състоянието на
Ботьо в Калофер е издигната представителна двукатна училищна сграда, която се откроява стената с барелефите, където след
в центъра на градчето със своята кокетност и с удобството си за педагогически дейности. многократното навлизане на вода се е
(Илюстр. 1). образувал калцификат, който е изклю-
Силното обществено чително трудно отстраним. Частично
влияние на емблематич- е деформирана настилката на трибу-
ния педагог е прикрепи- ната и част от плочите хлопат, има
ло името му към сградата счупени и липсващи плочи от стената,
зад трибуната, и златният бронз при
на предосвобожденско- релефните надписи се нуждае от осве-
то калоферско просвет- жаване.
но средище. От средата 12-метровият монумент на Войво-
на XIX век до наши дни дата е издигнат през 1964 г на сегаш-
тази сграда носи името ното си място, а автор на скулптурата е
„Даскал-Ботьово учили- Владимир Гиновски.
Илюстрация 1. Снимка на ще“. (Илюстр. 3). Само по
Калофер в началото на XX век със себе си училището има Една от
сградата на Даскал-Ботьовото сложна архитектурна ис- най-важни-
училище тория. Възрожденската те сгради на
българската
постройка е унищожена история – Со-
почти до основи в пожарищата на Руско-турската освободителна лаковия хан в
война 1877/78 г. – 26 юли 1877 г. След Освобождението зданието Илюстрация 3 Букурещ.
е възстановено в предишното си достолепие и в продължение на Паметник на Даскал Така наре-
десетилетия е използвано отново за училище. След редица пре- ченият Сола-
Ботьо пред ков хан е бил собственост на фамили-
вратности през първите десетилетия на социализма, сградата е училището
съборена до основи и през 1980 г. е издигнато нейно пълно копие, ята Солакоглу от Свищов, заселили се
което днес е кокетно краси града на Христо Ботев. (Илюстр. 2). във Влахия. Във времената преди Осво-
При реставрацията са възстановени специфичните интериори от Възраждането – ста- бождението е бил дом на българските
възрожденци и революционери. В нея
ринни мебели и оборудване, възстановка на учи- Любен Каравелов е печател вестници-
телска и класна стаи, фотодокументална експо- те „Свобода „ и „Независимост“, а в
зиция за училищното дело през Възраждането. изоставената мелница в двора са но-
Представена е фамилната история на Боте- щували Христо Ботйов и Васил Левски
вото семейство – с документи и творби на изоб- през зимата на 1868 г. Когато двамата
разителното изкуство. С атмосфера на култ към братя Солакоглу строят сградата през
знанието и към учителската професия въздейст- 1859 г., тя е била в самия край на гра-
ват възстановките на да, но днес е в идеалния център на
класна и учителска стаи румънската столица. Днес сградата е
в плачевно състояние.Наследниците
от предосвобожденска- на фамилията са българи и живеят
та епоха. (Илюстр. 4). в Австрия и Германия. През години-
Обектът е част от струк- те, те са се опитвали многократно да
Илюстрация 2 Съвременен изглед на турата на Националния продадат сградата, но опитите им са
Даскал-Ботьовото училище музей „Христо Ботев“ в се оказали неуспешни. Предисторията
Калофер. на сградата е следната: Солаковият хан
Първият етаж от пространството на Даскал-Ботьовото учи- става собственост на румънската дър-
лище е отделено за постоянна експозиция на живописни твор- жава през 1948 г., когато се извършва
би, посветени на Христо Ботев – творец, общественик, политик. национализация. В годините на со-
циализма в сградата са настанявани
(Илюстр. 5). Така, чрез свое- социално слаби хора от ромски про-
то монументално присъст- изход. Въпреки, че сградата е обявена
вие в сърцето на Калофер, за паметник на културата , за нея не
привлекателното средище са полагани особени грижи.След 1989
на паметта напомня на по- г.потомците на фамилията Солакоглу
коленията, че революцията започват дълга 14 год. съдебна битка и
на оръжията винаги е пред- накрая успяват да я реституират, но за
шествана от революцията Илюстрация 5 съжаление получават руина, имайки
на умовете и душите; в кон- „Подкрепи и мен предвид, че до последно, тя е обитава-
на от над 1000 души без регистрация.
кретния случай – от рево- ръката“, живописно Конструкцията е сериозно компроме-
Илюстрация 4 Възстановка на люцията на националното платно с автор Златю
възрожденска учителска стая тирана с рухнал покрив.
Просвещение. Бояджиев

Образът на Христо Бот-
йов заема едно от най-ва-
жните места в символния
пантеон на нацията. Там
където са Паисий, Левски,
Бенковски, Захари Стоя-
нов…
Чрез този образ българ-
ската национална общност
е обозначила себе си като
свободолюбива, героична,
трагично-жертвена.
Във фигурата на Ботйов
словото и делото са се сле-
ли, за да потвърдят за по-
реден път, че написаното с
пламъка на сърцето и с пе-
рото на кръвта непременно
Проф. д.ф.н. ще се изпълни.
Колективната памет
Валери СТЕФАНОВ ревниво пази пророческите
литературовед, думи, героичните жестове,
белезите на мъченическата
декан на Факултета по
славянски филологии в кръв. Чрез тази възвишена
колекция по-лесно се ук-
Софийския университет репва единството на общ-
(1999 – 2007 г.), ността и се върви по пътя
председател на Съюза
към бъдещето. Защото кога-
на колекционерите в то пантеонът се разруши и
България вярата отслабне, общността
се разпада, пътят се замъг-
лява, стъпките напред ста-
ват трагично трудни.
****
9
можеш да мечтаеш!
За цената на прогреса. Ботйов може да е контрамодерен с пле-
доарията си срещу настъпването на модерните времена и техно-
логии. Но той прозира прииждащото „разомагьосване“ на света,
ефекта от слепите подражания, бързо плъзгащите се сенки на но-
вите робства.
За смисъла на живота. Страстното питане е какъв е критерият
за живота. Има форми на живота, които убиват, равни са на смърт
– „Такъв живот ми убива способностите, но дано не се продължи
дълго време.“
Мъката и бедността не са живот, те са принуда, понасяне, срам,
животинско оцеляване. Животът е ценност само когато е осмислен
от кауза, вдъхновен от посока, открит към творчество.
****
В името на проглеждането и на историческото възвишение бар-
дът, народният водач е готов да плати най-високата цена. Писмото
от кораба „Радецки“ говори именно за цената на свободата и за не-
отвратимостта на избора – „...с цената на всичко, що е най-скъпо на
тоя свят.“
Водачът е призван да преобрази вековно ръждясвалите предста-
ви за свят и живот. Той е призован от съдбата да пробуди умовете
и да запали сърцата. Да направи от делника празник. Това, което е
потресло войводата при навлизането на четата в България е все съ-
щата делнична сивота, все същата прихлупеност на роба в страха...
Впусналият се да освобождава родината си поет е видял самото
затворено око на битието.
****
Хора като Христо Ботйов са опитали да превърнат унилия бъл-
гарски народ в празничен народ.
Да очертаят екзистенциалната му перспектива.
Да го вдъхновят за път в далечното и за градеж в смисленото.
Днес можем да се огледаме, за да видим докъде сме стигнали в
градежа.
Докъде сме се възнесли във възвишението...

Деветнадесети век е векът на странниците, на лудите глави, на

разпалените сърца. Това е времето на слепците и страдалците, но и
екстазът на визионерите. Ботйов е част от този луд, бесен век, той е
негова еманация.
Поетът ни е завещал модел на света, в който доминират мак-
симално напрегнати противопоставяния – „Хляб или свинец!“; „…
човек ли е той или скот!“; „Ако си пигмей, то потъни в калта на
ничтожеството, ако си гигант, то възседни своята идея, както Алек-
сандър е възсядал своя Буцефал.“
Ботйов вдига нравственото разпятие на българския човек.
През деветнадесети век на везните на историята са поставени
три ключови образа, превърнати в поведенчески маркери, в екзис-
тенциално наситени символи – златото, хлябът и оловото. „Де го
Раковски, за да станем другари и да обърнем сичкото хорско злато
на олово и желязо?“ – пише поетът в писмо до Иван Драсов, за да
докаже, че подобно „алхимическо“ преображение все пак е въз-
можно. Свинецът (оловото) е възвишената алтернатива на робство-
то, на конформистичните стилове на живот.
Везните на историята проверяват способността и желанието на
българите да станат други. Но те проверяват и нежеланието на бъл- 6 януари 2017 г. Официална среща - дискусия по повод
гарите да бъдат други. Подобна образност ни въвлича в несвършва- 141-та годишнина от рождението на титана на бъл-
щия дебат за идентичностите и ценностите, за колективните трав- гарската революция - Христо Ботйов, в залата на ХГ
ми. „Иван Фунев“ при РИМ Враца, с участието на проф. д-р.
Пламен Митев, проф. д-р Пламен Павлов, Боян Ботйов -
**** председател на Общонародната фондация „Христо Бот-
йов“ и Красимир Григоров - завеждащ отдел „Възражда-
Със своите драматични послания Ботйов ни помага да разбе- не“ РИМ - Враца.
рем по-добре себе си. Да се гордеем със славата, но да надникнем Гибелта на поета- революционер Христо Ботйов – апо-
и в изворите на нашия страх. Да проумеем обхвата на сполитащия теоз на един недостижим живот, цялостен и целеустре-
ни срам. мен в Святата кауза. С годините тази гибел престана
Ботйов е справедливото ни огледало, заслужените ни укори. да бъде това, което всъщност е – формално прекъсване
Той задава съдбовни въпроси на своите вековно унили сънарод- на революционното дело и се превърна в своеобразно въз-
ници. вишение на това дело. Досущ като Христовата голгота!
За цената на свободата. За свободата се е проляло много високо- Веднъж предаден и разпнат, во веки символ-верую на ху-
парно мастило, но питането вече е за проливане на жертвена кръв. манната човешка мисъл. Удивително наистина, но та-
За гражданската култура. Когато си затънал в битовото оцелява- кава съдба е отредена на малцина.
не и не си вписан в регистрите на гражданското, то за каква свобода

Известно е, че една от лично-
стите, с които Христо Ботйов под-
държа най-близки контакти през
последните години от своя живот, е
Иван Драсов. Първата среща меж-
ду тях се осъществява по време на
третото по ред Общо събрание на
дейците на БРЦК, проведено на 20
– 21 август 1874 г. В периода от 22
септември 1874 г. до 26 юни 1875
г. поетът-революционер пише пет
обширни писма до намиращия
се в Чехия Иван Драсов. Всяко от
тези писма започва с приятелското
обръщение „Брате Драсов“ и за-
вършва с най-искрени поздрави.2
През втората половина на месец
Денис юли 1875 г. Иван Драсов се устано-
вява в Букурещ и заживява в дома
ИВАНОВ на Христо Ботйов – място, където
докторант редица млади хъшове споделяли
към Исторически храна и подслон. Следващите сед-
факултет на мици от живота на Ботйов и Дра-
СУ„Св. Климент сов се характеризират с тяхната
съвместна дейност като организа-
Охридски“ тори на т.нар. „народно българско
събрание“, проведено на 12 август
1875 г., и като членове на създадения по време на това събрание
Български революционен комитет (БРК).3
Информацията за отношенията между Христо Ботйов и Иван
Драсов след провала на подготвения от БРК опит за въстание в
България през есента на 1875 г. (т.нар. Старозагорско въстание) е
противоречива. Източниците, които съдържат преки и/или кос-
вени сведения по този въпрос, могат да се разделят на три групи
– кореспонденция, спомени и веществени извори.
I. 1. На 7 декември 1875 г. деловодителят на Българското кни-
жовно дружество в Браила Тодор Пеев пише писмо до Иван Дра-
сов, в което го моли да попита Христо Ботйов „защо не рачи да
ми отговори на писмото, с което го питах за условията, с които
можем печата книжките на „Пер[иодическо] списание“ в неговата
печатница и съобщете ми вие отговорът му, ако той не втасва.“ В
същото писмо Тодор Пеев сърдечно поздравява както Иван Дра-
сов, така и „брата Ботйова“.4
I. 2. В писмо до Стефан Стамболов от 11 декември 1875 г. Хрис-
то Ботйов заявява: „Моля ти се, това, което имаш лично с Драсова
и с други, не меси и мене в него. Аз и тъй пострадах твърде много
от тоя човек. Освен дето ме подигра с 95 фр., дадена нему назаем
(това аз му прощавам), но той е една от главните причини на мое-
то днес лошо положение.“5
I. 3. На 7 януари 1876 г. Петър Енчев – един от участниците в
събранието от 12 август 1875 г., а впоследствие избран за помощ-
ник-секретар на БРК, пише писмо до Тодор Пеев, в което го моли
да му пише за „Волов, Стамболов, Ботйов, Драсов и братя какво
правят, живи ли са и пр.“6
I. 4. На 12 февруари 1876 г. Тодор Пеев получава писмо от Хрис-
то Ботйов, в което последният му се извинява за това, че „не ти
отговорих на предложението, което ми правеше в писмото си до
Драсова“, т.е. на предложението книжките на „Периодическо спи-
сание“ на Българското книжовно дружество да се печатат в Бот-
йовата печатница. Особено внимание заслужава и послеписът на
същото писмо: „Поздрави Драсова и му кажи, че аз съм заминал
вече от Букурещ и съм оставил брата си, жена си и работниците си
само с 50 фр. Ако Г-му разполага с пари, то нека бъде добър да им
изпроводи 40 фр. по следующия адрес Veneta Botiof, str. Rumeora
№ 15, Bucuresti. С това Г-му като човек ще да си заплати дълга, а
като приятел ще да ми направи и той едно добро.“7
I. 5. В писмо до Панайот Хитов от 26 февруари 1876 г. Петър Ми-
шайков заявява следното: „През денете ходих на Букурещ. Тамо се
срещнах с [Димитър] Ценовича, Ботйова и други. Те ми обадиха
много новини и като ги гледах, че са за доброто на отечеството ни,
много се зарадвах. Но само едно е жално, че не работят съгласно,
тъй щото Драсов, Стамболов и други работят на своя глава.“8
10
II. 1. Известният мемоарист Никола Обретенов твърди, че не-
посредствено след потушаването на въстаническия опит в Бълга-
рия се срещнал с Христо Ботйов и установил, че той „отказва да
се занимава с народните работи, защото бил обиден от Драсова и
другарите му, членове на комитета, и на 30 септември си бил по-
дал писмено оставката.“ След срещата си с Христо Ботйов Никола
Обретенов отишъл и при Иван Драсов, където заварил същата не-
приятна атмосфера – „И той викаше против Ботйова и всичките
членове на комитета, и той се отказва от народните работи.“9
II. 2. Чирпанският поборник Иван Андонов твърди, че в пе-
риода декември 1875 – януари 1876 г. е живял в дома на Христо
Ботйов в Букурещ. Освен че му предложил гостоприемството
си Ботйов го запознал и с някои дейци на революционното дви-
жение, сред които били Стоян Заимов, Стоил войвода, Никола
Славков и Иван Драсов. По време на една от тези срещи Иван Ан-
донов чул как Иван Драсов и Стоян Заимов пеят песента „Прови-
кна се мома бошнакиня“.10
III. 1. В третата група попада придобилата голяма популярност
обща снимка на Христо Ботйов, Иван Драсов и Никола Славков,
седнали около маса, на която са поставени череп, револвер и сабя.
Точното време, по което е направена тази фотография, не ни е
известно. От наличните сведения за живота на Никола Славков
обаче знаем, че до края на м. август на 1875 г. той е бил юнкер
във военното училище в Одеса.11 Решението да замине за Буку-
рещ Славков взел след срещата си с Христо Ботйов, който по това
време е изпратен в Русия, за да повика намиращия се там войво-
да Филип Тотьо. Оттук можем да заключим, че снимката на Иван
Драсов, Христо Ботйов и Никола Славков е направена най-рано в
края на м. септември 1875 г., когато и тримата се намират в румън-
ската столица.
Заключението, което може да се направи на основата на посо-
чените източници, според мен е следното – В края на 1875 г. между
Христо Ботйов и Иван Драсов безспорно се появява известно на-
прежение. Причините за това са както чисто идеологически, така
и лични. Неизплатеният навреме паричен дълг на Драсов към
Ботйов определено е изиграл известна роля. Обстоятелството, че
хора като Тодор Пеев и Петър Енчев – общи приятели и познати и
на Христо Ботйов, и на Иван Драсов, не знаят за техните разногла-
сия обаче показва, че конфликтът изглежда не е бил чак толкова
остър. Христо Ботйов и Иван Драсов наистина прекратяват своята
съвместна революционна дейност и всеки започва да работи „на
своя глава“. Въпреки това контактите помежду им продължават.
Христо Ботйов
заедно с Никола
Славков и Иван
Драсов, седнали
около маса, на
която са сложе-
ни череп, писто-
лет и сабя. След
Освобождение-
то Славков и
Драсов са част
от българската
управа на града.
Снимка от
архива на
Исторически
Mузей отдел
„Възраждане“
Варна

На особен ста-
тут в канона на
българската ли-
тература се рад-
ва една строфа на
Ботйов:
Тоз, който пад-
не в бой за свобода,
той не умира:
него жалеят
земя и небе,
звяр и природа
и певци песни
Проф. д.ф.н. за него пеят...
Николай АРЕТОВ
При това тя е
Институт за литература, подложена на кри-
БАН тика от Пенчо Сла-
литературовед, критик и вейков - голямата
и най-авторитетна
изследовател на Българското фигура от следва-
възраждане, главен редактор щото поколение
на списание поети, а текстоло-
„Литературна мисъл“ зи и публицисти
са изписали не-
малко страници за
една буква в него (спорът е „тоЗ” или „тоЙ”). Строфата е
същностна част от националната идентичност на българина
и затова някак естествено се стига до повече или по-малко
откритите заявления за нейната уникалност. Акцентът тук,
както и в цялата поезия на Ботйов пада върху противопос-
тавянето: „Свобода и смърт юнашка!“ Това е формулата, из-
ползвана от поета в „На прощаване в 1868“. Стихотворение-
то е публикувано в „Дума“ в първия брой от 25 юни 1871 г. и
се разпространява и като песен. Васил Левски записва песен-
та в своя бележник. Фразата присъства на знамето, ушито от
Райна Княгиня, и на много други места.
Ако потърсим произхода на словосъчетанието и тръгнем
отзад напред, можем да започнем с прочутата навремето
фраза „¡Patria o Muerte!“. Тя носи сходен идеен заряд, но в
нея думата „родина“ стои на мястото на „свобода“. За този
вариант ни казват, че принадлежи на Че Гевара, който я е
произнесъл по време на реч пред ООН. Според други – на
Фидел Кастро, който, някъде през 60-те години, я включил
във възпоменателна реч за загиналите войници (революцио-
нери?) в сблъсъците с американците. Фразата присъства и на
кубински монети.
Оказва се обаче, че тя всъщност не е кубинска. Повече
от век по-рано, я е произнесъл Винсенте Гереро (Vicente
Guerrero, 1782 – 1831), един от водачите на Мексиканската
война за независимост срещу Испания и втори президент на
Мексико. Други източници акцентуват върху друга негова
фраза: „Mi patria es primero”. По-късно фразата става акту-
ална по време на Мексиканско-американската война (1846
– 1848).
Националната митология на Съединените американски
щати, традиционен противник на Мексико и Куба, също из-
ползва подобна фраза, при това по-рано. Вариантът на Па-
трик Хенри (Patrick Henry, 1736 – 1799) – политик и губерна-
тор на Вирджиния е неговата реч „Give me Liberty, or give me
Death!“ и е свързан също с борбата за независимост, в случая
– от Великобритания.
Много изследователи откриват корените на израза у Хо-
раций, „Римската добродетел“ (Оди, III, 2, 13) – „Dulce et
decorum est pro patria mori“. Г. Батаклиев я превежда така:
„Да, чест и радост е за родината да паднеш.“ Съвсем не е из-
ключено Ботйов да я познава не само като отделна фраза, но
и от руски превод на Хораций, каквито започват да излизат
още преди средата на ХVІІІ в.
Със сигурност изреждането на аналогии може да про-
11
дължи. По думите на Ш. Занд „този прочут цитат е повто-
рен на множество езици и под различна форма от херолди-
те на нацията през последните два века, които не винаги им
придават смисъла, вложен от прочутия римски поет от І в.
пр. Христа.“
Одата на Хр. Ботйов е публикувана първо във в. „Незави-
симост“ на 11 август 1873 под заглавието „В памет на Хаджи
Димитра“. Следва нова редакция в „Календар за годината
1875“.
В случая е важна датата, а не прословутите промени на
текста. Защото преди това излиза една друга творба, която
поне три пъти използва цитата от Хораций, при това в па-
родийна светлина. Пародията, разбира се, не е насочена към
високите представи за свободата и родината, а към тяхното
неадекватно използване. Става дума за „Наяве и насъне все
то или списателски истерики. Комедия в два дяла от В. По-
повича”. Пиесата е отпечатана в браилския в. „Пътник“ (1,
№ 6-8, 8 юли - 8 август 1870), дни след „На прощаване 1868“
и явно без връзка със стихотворението на Ботйов.
Ето как персонажът на Попович цитира Хораций, без да
споменава името на римския поет:
…Ну! (Става и си трие ръцете.) Главното е да направим
малко сензация в обществото, на което спекулативний дух
затъмнил всичко добро, истинско, вдъхновено и полезно.
(Изкашлюва се, вади си кърпата от джоба и се осеква гръ-
могласно.) O, dulce est pro patria mori. (Скрива си кърпата,
разчорлява си косите с двете ръце, глади си брадата, засуква
си мустаките и сяда до стола.)
С това съвсем не се изчерпват сложните отношения меж-
ду текстовете на Ботйов и по-малко познатия му съвремен-
ник. При това отношението на Попович към Ботйов в ника-
къв случай не може да бъде определено като пародийно или
критично.
Би било доста самонадеяно тези кратки и очевидно не-
пълни бележки да завършат с някакво претенциозно за-
ключение. Амбицията им е по-скромна – да призове за
по-внимателно отношение към крайно привлекателните
(и изгодни за авторите им) изкушения на патетичните пуб-
лицистични изяви и на облечените в наукообразна форма
твърдения за уникалност на една или друга творба от канона
на българската литература.
Единственият екземпляр на „Календар за година 1875“,
издаден от Ботйов, се пази в Националната библиотека
„Св. св. Кирил и Методий“
 12

да се надпява с в я т ъ р а. . .
Няма го старият свят, ура!

Стефан Няма го. Но има един жесток закон:

алчният заменя идеята за кон.
ЦАНЕВ Оре, окопава се, огражда се – почва
драматург, поет да пуска корени в плодородната почва:
и писател „Опасна е всяка крачка напред!
Всеки мечтател метежник е,
глупак е всеки поет.
Все едно, воденицата на времето имената ни ще смели.
Умни сме – излишно е да бъдем смели! . .“

Тогава все едно – живи ли сме, не сме ли.

ПЛАЧ ПО БОТЕВ
Защото и за днешните – и за времената бъдни
Ето ме – на същия бряг. ще бъдат нужни хора безразсъдни:
Коленича. не за изгода тлъста, а за гола правда
Целувам земята, целуната от теб. срещу куршум да тръгват,
Разсъмва се. Измамно тихо е наоколо. . . да лягат под брадва!
Христо Ботев, Защото време е, време е да разберем,
член на Централния Революционен Комитет, че на тоя свят дошли сме
кажи ми: не само да ядем;
с мерцедес ли стигна до Околчица? че повече отвсякога д н е с подвигът е нужен –
до смърт бъди самоотвержен, а не послушен;
Воеводо, че по черепа земен и във всяка глава
на когото ботушите стискаха, защото бяха шити за друг, боят не е стихнал –
но той се рано е за тържества;
оказа благоразумен и остана да държи речи из че не по кръстопътищата – в душите са разпятията
браилските и бягство е уюта, предателство – апатията;
кафенета, ти нахлузи ботушите му и тръгна - и епохата наша всекиму два избора сочи:
кажи ми: трийсет сребърника –
с музика ли те посрещна населението? или Околчица!

Поете, кажи:
колко ти платиха за твоите стихове,
изпълняваше ли напътствията на редакторите?
Яна
Кажи ми още: КРЕМЕНСКА
ходил ли си на лов из русенските резервати, журналист, автор
лаел ли си като куче,
за да подгониш сърната към мушката на своя началник? и редактор на пре-
давания
Кажи ми,
защото ме мъчат яростни сравнения!

Ние те величаем,
без да съзнаваме,
че всяка разхвалена от нас твоя черта
самите нас МИНУТА МЪЛЧАНИЕ
зачертава. . .
Минута мълчание. Слиза небесната чета.
Знам, ще ми кажат мъдро: сега времената са други. Минута България. Христо и шепа момчета.
И тогава други са казвали мъдро: Мъртвите идват... И правят жива верига.
сега времената са други. До свободата със лазене трудно се стига.
И въпреки всичко – Кой ще посмее от всички последно-първи
сега времената са други: дума да каже, да кресне и камък да хвърли?
Минута проверка. Къде ви са всичките живи?
в челата ни никой не се цели, На оплаквачки превърнахте и самодивите.
ние сме сити и цели, Вият сирените. Вие вълкът на умряло.
постигнахме своите цели, На свободата й писна да я венчаят с всяко начало,
не спим във запустели воденици, да изнасилват душата й, да я обличат във нова риза...
мълчим със затлъстели езици Години низост... Христо с момчетата слиза.
и няма го Левски Стене земята. Потръпва Балканът стария...
да пее – Минута само. Колкото да оплачем България.
 13

Въздъхна. Но скоро започна да хърка.

Блесна дуло и се чу гръм. Ботйов
падна по лице. Близо до мене падна.
Никакъв шум.
Онези стоят на три-четири крач-
ки зад него. Едва можех да зърна си-
луетите в тъмното, но гласовете им
различавах.
Апостолов: Нито дума на никого!
Питат ли за него – казваме, че не зна-
ем къде е Войводата – или напред с
Неда момчетата на Войновски, или е назад
с ариергарда.
АНТОНОВА
писател, Обретенов: Дайте да го претър-
изследовател сим!
единствената жена,
Пак Апостолов: Хайде, вземайте
удостоена с кой каквото ще взема, и да вървим!
наградата
„Златен меч“ за Пистолетът, портмонето с петте
най-добър разказ наполеона, часовникът, компасът,
шашката, пушката, калпакът с перо-
то… Войниците си поделят дрехите
на Христос. Всеки взе онова, за което бе завиждал на Войводата.
Обретенов: Да вървим…
Перо: Ама чакайте… той още диша…
Апостолов: Нищо му няма. Ще подиша-подиша, па ще спре.
Двамата повлякоха ранения Херцеговец, както се влачи на-
ръч дърва. Заминаха. Без сбогом, без кръст и молитва…
Постоях още някое време залепен за земята, после припъл-
зях до Ботйова, обърнах го по гръб, той дишаше тежко, но ди-
шаше … Опитах се да го примъкна и да облегна главата му о
дънера на дървото… Дишането му се учести. И тогава, както чес-
то се случва преди смъртта, животът като че се върна за малко у
умиращия и го чух да мълви:
– Кой е…
– Аз съм, Войводо…
– Брате… не… не казвай… че българин ме… Закълни се…
– Заклевам се, Войводо!
– Прости ме… наглеждай децата… и… въздай ми мъжко
причастие…
Тук не издържах и ревнах… С пълен глас… с цяло гърло…
нека ме чуят, нека се върнат… Един по един ще ги гръмна…
– Хайде… брате… и сбогом…
Допрях ръка до сърцето му, то биеше силно и бързо… Сва-
лих калпака си, сложих го на гърдите му и през него гръмнах.
Помня, че паднах до мъртвия. Исках само едно: да си тегля
куршума и да остана до него в братска прегръдка завинаги, да-
леч от всички световни блаженства… А нощта наоколо бе като
един океан. И звезди блещукат… Тогаз видях нещо по самодив-
ски бяло да се въздига нагоре… още нагоре… още… То е била
святата душа на Поета… И отлитна, прегърната от ангели със
сияйни криле…
Не знам колко време съм прекарал в онази несвяст. Преди
да тръгна, рекох да затворя очите на Войводата. Но клепачите
му бяха изстинали и вкаменени. Така го оставих – с отворени
очи… Целунах челото му, сплетох пръстите на ръцете му, как-
то е по християнски, и тръгнах нанякъде…
Там, край скалата във Врачанския Балкан, брате Захари, не
българин уби българина, а робството завинаги уби свободата.
Тръгнах в тъмното и сигурно съм вървял в кръг. Хванаха ме
същия ден, вързаха ме и ме хвърлиха в хендека до Орханий-
ския път, а после с още няколко момчета от четата – познах
само Петър Левски, Ица Ловчалията и Бошняка – ни откараха
в баш чаршията на Враца..
Там видях как някакъв мазен башибозушки главатар бе об-
лякъл Ботйовата куртка с еполетите от златна сърма и се кри-
веше в една умопомрачителна пантомима, като подред заплю-
ваше набучените на колове глави на нашите герои…
Само аз знаех, че отворените очи бяха на Ботйов.
Из романа „БАЛАДАТА” – ИК „Хермес”.

Наистина ли си на двадесет и осем!
Наистина ли, млад и омагьосан
От своята любов необяснима
Гладуваш във оная люта зима
И правиш триста върли поразии
На българските влашки чорбаджии
И пиеш вино и захвърляш чаши
По хилядите патриоти наши,
Дето могат само да говорят
И не могат само да се борят.
А ти си млад, на двадесет и осем.
Но в теб въпроси страшни се кръстосват,
Във теб изгаря и във теб се ражда
Космична мъка и космична жажда
И ти, прогледнал чак отвъд, далече,
Мълчиш и пишеш сам: “Настане вечер…”
А ти си нежен и сантиментален
Във този век ужасен и брутален.
Навярно там, на другата планета,
Ти би възпявал своята Венета,
Не би така отчаяно се люшкал
Между стиха и сабята хайдушка,
Защото няма никаква причина
Освен една със името Родина.
НА БОТЕВ Кажи ми в таз борба тъй страшно кратка
Наистина ли и смъртта е сладка
И там, сред пролетните горски листи
Наистина ли ти не се замисли
Поне за миг, поне за малко време,
Че жив ще бъде онзи, който дреме,
А ти ще бъдеш мъртъв и безчувствен,
И после вълк…
И самодивски устни…
Не! Ти си мислил.
Ето писъмцето,
Което почва с “Мила ми Венето…”,
Което свършва не с вик, не с дума,
А с парещата песен на куршума.
И тази песен, чувствам, продължава
Недялко Да ни окриля или натъжава.
Макар и страшна и макар опасна,
ЙОРДАНОВ Тя все пак е наистина прекрасна,
поет, От смърт родена – тя е вече жива
драматург, И знам, абсурдно е, но е щастлива,
режисьор, Защото няма никаква причина,
Освен една, със името
композитор и Родина…
певец
 14

На поета, публициста и революционера

Христо Ботйов съдбата отреди особена роля:
да даде с гения и с делото си смисъл на една О, мой боже, правий боже!
цяла епоха и да се превърне завинаги в най-ви- Не ти, що си в небесата,
сша духовна мярка на нацията. Той има щаст- а ти, що си в мене, боже –
ливия жребий на най-великите личности в
човешката история - съдбата му бе определи- мен в сърцето и в душата…
ла не само голяма мисия, но и изключителен
личностен и исторически шанс да я осъщест- Не ти, комуто се кланят
ви. Начинът, по който се формират интелек-
тът и характерът му, обстоятелствата, които калугери и попове
изграждат неговия кратък, но протекъл с мъл- и комуто свещи палят
ниеносен блясък и вулканична сила млад жи- православните скотове;
вот, предопределят неизбежно и съдбата му.
Като истински месия, той не би могъл да не
каже това, което е казал, да не извърши оно- не ти, който си направил
ва, което е извършил, и очевидно - да завър- от кал мъжът и жената,
ши своя път по друг начин, освен на кръста
Проф. д.ф.н. на народното страдание. Затова той бърза и а човекът си оставил
Кирил ТОПАЛОВ да остави своите послания до съвременници-
те и потомците, бърза да направи своите рав-
роб да бъде на земята;
писател, драматург, носметки със света, който след него трябва да не ти, който си помазал
стане малко по-добър. Първата, най-човешка-
киносценарист, та равносметка той прави с най-близките си царе, папи, патриарси,
литературен историк - с майката, с брата, с либето; втората - с об- а в неволя си зарязал
и критик, дипломат и ществото, с това “царство кърваво, грешно”, а
третата - с времето и историята, с идеята за мойте братя сиромаси;
преводач смисъла на човешкото съществуване.
Ботйов остави след себе си едва двайсе- не ти, който учиш робът
тина стихотворения, но те го нареждат сред
най-великите поети на човечеството. Родено от могъщ талант, неговото поетиче- да търпи и да се моли
ско творчество е висш образец на превръщането на най-големите проблеми на и храниш го дор до гробът
времето в дълбоко лични вълнения и в гениални художествени творби. Драмата само със надежди голи;
на цяла една епоха е преминала през сърцето на поета, превърнала се е в негова
лична човешка, гражданска и творческа съдба и е дошла до нас като съкрове-
на изповед. Всяка Ботйова творба е една дълбоко изстрадана болка, една ясно не ти, боже на лъжците,
осъзната и категорична личностна позиция. В “До моето първо либе” борецът на безчестните тирани,
подчинява най-човешкото си право - правото на обич - на голямата си любов не ти, идол на глупците,
към народа и свободата, в “Елегия”, “Борба” и “Моята молитва” бичува тъмни-
те социални сили и духовната убогост, поддържащи царството на насилието и на човешките душмани!
лъжата, в “Патриот” и “В механата” жигосва фалшивото патриотарство, а с “На
прощаване”, “Хайдути”, “Пристанала”, “Хаджи Димитър” и “Обесването на Ва- А ти, боже, на разумът,
сил Левски” ни повежда към чистилището на подвига, за да усетим диханието на
онова величие, което носи със себе си единствено саможертвата. защитниче на робите,
Ботйов не идва на празно място в българската литература. Но той дава нови на когото щат празнуват
идейни и естетически измерения на вече създадената традиция от Раковски, денят скоро народите!
Славейков, Чинтулов и други възрожденски поети, прави я съвременна за вечни
времена, вдъхва ѝ чрез гения си безсмъртие. Величието и силата на Ботйовото
литературно дело иде от пълното му сливане с жизнената съдба на поета, от Вдъхни секиму, о, боже!
факта, че то е изповедно, искрено, творчество на големи мисли и чувства. Близ- любов жива за свобода –
ка до народната песен, Ботйовата поезия заема най-ценните й художествени ка-
чества, за да ги извиси на ново, много по-високо естетическо равнище. В тази да се бори кой как може
поезия е силен полъхът на революционната романтика и тя нарежда своя автор с душманите на народа.
сред най-великите поети на човечеството - Байрон, Хайне, Пушкин, Петьофи,
Мицкевич... Христо Ботйов сътвори новаторска поезия, която сама стана начало
на най-трайната традиция в българската литература - на нейната демократич- Подкрепи и мен ръката,
ност, национална самобитност и съзвучност на общочовешките хуманни вълне- та кога въстане робът,
ния. в редовете на борбата
Има писатели, за които приживе се пише много, но след смъртта им бързо се
забравят, или, както го е казал народният поет Иван Вазов - “И много имена и лес- да си найда и аз гробът!
на слава годините без жал ще изметат...” С едно-две изключения никой не е спо-
менал Ботйов приживе като писател, но за сметка на това през изминалите почти Не оставяй да изстине
век и половина от неговата гибел се натрупа цяла планина от изследвания върху
живота и творчеството му. Едва ли обаче има друг български писател, за когото да буйно сърце на чужбина,
е писано толкова много, а да е казано толкова недостатъчно. Както се случва с все- и гласът ми да премине
ки голям национален мит, името му е изкористявано от политически подбуди, за тихо като през пустиня!…
свое знаме са го използували полярно противоположни политически сили, при-
писваха му се никога неписани от него, иначе идеологически атрактивни веруя.
Пътуването към Ботйовия свят е безкрайно и многопосочно, защото е пътуване
в един истински, уникален художествен и интелектуален космос. То започва още
от люлката на всеки българин и го съпровожда през целия му живот, така както за
българското общество започна в най-ранните му следосвобожденски години и ще
бъде един от неговите вечни духовни ориентири в пътя му към бъдещето.

Проф. д.ф.н.
Димитър
ВЕСЕЛИНОВ
преподавател в
СУ„ Св. Климент
Охридски“,
директор на
Департамента за
информация и
усъвършенстване на
учители
Френската тема е една от културните константи в журнализма
на Христо Ботйов. Достатъчно е да се припомнят култовите фрази
от „Смешен плач“, за да се усети сложността и многопосочността в
Ботйовата рецепция на Франция и нейната просветителска мисия.
Кой днес би дръзнал да се провикне така безцеремонно като Ботйов
„Плачете за Париж, столицата на разврата, на цивилизацията, шко-
лата на шпионството и робството“, да заяви, че „училището и само
училището“, ще приготви „Европа“ за „социален преврат“, „но не
училището на Златоуста и Лойола, на Вилхелма и Наполеона, а оно-
Le Francophile Le Francophile
ва на Фурие и Прудона, на Кювие и Нютона“, към които ще се при-
бави „и училището житейско“ или да се опълчи срещу „сифилиса
на французската цивилизация“. В същото време журналистически-
ят език на Христо Ботйов, е изпълнен с
множество френцизми, като част от тях
имено той пуска в българското речево об-
ращение за първи път: анкета, билет, ван-
дализъм, версалски, дистрикт, дуалист,
емитирам, инсурекционен, коммуна,
куртизан, маман, омбрели, рапортирам,
революционер, резюмирам, скандалио-
зен, спиртуозен, трибюна, федеративен,
феноменален, франкофил, цивилизатор,
шансове и др. Сред тях най-впечатляваща
се явява Ботйовата дума „франкофил“.
В исторически план френската сло-
воформа francophile със значение ‘почи-
тател на френското (т.е. на французите, на
френския език и на Франция)’ е регистри-
рана във френския език през 1591 г. в кни-
гата „Le francophile pour très-grand, très- Journal des années de
chrestien, très-magnanime et très-belliqueux guerre (бълг. Дневник
prince Henry Auguste IV, roy de France et на военните години)
de Navarre contre les conspirations du roy 1914–1919“ на
d’Espagne, du pape et des rebelles de France френския писател
(бълг. Франкофилът за най-великия, Ромен Ролан
15
най-християнския, най-великолепния и най-войнствения принц
Анри Огюст IV, крал на Франция и Навара срещу съзаклятничества-
та на испанския крал, на папата и на френските бунтовници)“, дело
на публициста Андре Майар (1561– неизв.). Употребата на думата е
актуализирана отново във френски текст през 1834 г., като това става
на страниците на „Dictionnaire universel de la langue française (бълг.
Универсален речник на френския език)“ на Pierre Claude Victor Boiste
(1765–1824), формата ultra-francophile ‘краен франкофил’ е докумен-
тирана през 1915 г. в Journal des années de guerre 1914–1919 на Romain
Rolland (1866–1944); от фр. franco- ‘френско’ и гр. -phile ‘обичащ,
приятел’, т.е. „френско-обичащ, приятел или почитател на френ-
ското“. Френската словоформа ultra-francophile, означаваща ‘краен
франкофил’, е документирана през 1915 г. в „Journal des années de
guerre (бълг. Дневник на военните години) 1914–1919“ на френския
писател Ромен Ролан, патрон на Врачанската френска гимназия в
периода 1971-1991 г.
Първа фиксация на френс-
ката заемка франкофил е дело
на Христо Ботйов, който в брой
8 на своя вестник „Знаме“ от
02.02.1875 г. я употребява в
сатирично-критичната си до-
писка „Шуменското приклю-
чение“: „Това приключение, на
което шарлатанствующата и
безумствующата турска жур-
налистика даде бунтовниче-
ски характер и което привлече
вниманието не само на пра-
вителството и на консулите,
но и на нашата екзархия, не е
било нищо друго, освен едно
просто избивание един аван-
тюрист-французин, комуто не
е било първица да претърпява
такива любезности от страната в. „Знаме“, бр.8 от 02.02.1875 г.
на „нецивилизованите ориен-
талисти“. […] „Симон, като по-образован от аркадашите си, т. е. като
чиновник, който получава нещо около хиляда франка в месец (а у
нас образованието и металът са синоними), сполучил да добие вход
в едно от първите български семейства и в късо едно време да воведе
в него парижката цивилизация. Чрез синът на семейството, който е
до такава степен франкофил, щото и български се срамува вече да
говори, французинът или, сѐ едно, хилядото франка, влезе в такива
интимни сношения със сестра му, щото в късо време хубавичката Ва-
силка Константинова дошла до едно твърде интересно положение,
или по-просто да кажа, позадебеляла малко под стомахът. Това не
можло да се укрие от приницателните очи на народът и на Васил-
кините поклонници, и Волов, като учител на тоя народ, а с това и
пазител на нравствеността на девойките, счел за нужно да предвари
злото и да посъветва българите да не приимат в къщите си такива
чапкъни, за които не съществува ни чест, ни нравственост, ни чис-
тота на нравите“. Въпреки скаброзния и гротескен характер на шу-
менската амурозна история, факт е, че първопроходник в българска-
та употреба на иноземното слово франкофил става именно Христо
Ботйов, жонглиращ перфектно с антиномната градация „който е до
такава степен франкофил, щото и български се срамува вече да гово-
ри“, звучаща като безпардонен отглас от Паисиевото „О ,неразумни
и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не
говориш на своя език?“.
Първа употреба на френската заемка
франкофил е дело на Христо Ботйов, който я използва в дописка
„Шуменското приключение“ във в. „Знаме“ от 02.02.1875 г.
 16
Въпреки усилията на десетки изследователи творчеството на
Ботйов не е напълно каталогизирано. Това важи специално за про-
зата му и за кратките хумористични текстове.
По правило Ботйов не
Покорна глава сабя не сече. подписва статиите си или,
Без никакво съм- - Да, но такава глава хомот влече. по-рядко, използва псевдо-
нение Христо Ботйов *** ними – Михал, a+b+c+d. Съ-
е една от основопо- Мас има, свиня не е, щото се отнася и до Караве-
лагащите фигури в ум има - човек не е. лов, затова авторизирането
историята на бъл- Аз го имам за магаре, на текстовете им в „Свобо-
гарската литература. ти го имаш за светия. да“ и „Независимост“ все
Емблема на творчест- Що е то? - още не е окончателно за-
вото му са известните чорбаджия. вършено. Особено трудна
на всички ни стихо- задача е разделянето на
творения, които са Откъс от поредицата фейлетоните от общата
неразривно свързани „Ботйов се шегува“ фейлетонна рубрика „Зна-
с неговото револю- еш ли ти кои сме?“. При нея
ционно дело. гледните точки на най-авторитетните изследователи се разминават.
Проф. д.ф.н. На този фон
Николай АРЕТОВ малко позната ос- „ Азъ мисля, че е срамота и грѣхота, ако оставимъ единствения добросъвѣс-
Институт за литература, тава публицистика- тенъ български вестникъ да пропадне или да прекрати своето сѫществува-
та, намерила място ние. Повече азъ не желая ни да говора. Който има родолюбиво сърдце и чиста
БАН на страниците на душа, за него не сѫ потрѣбни нито силни подбуждения, нито бодливъ остенъ.
литературовед, критик и вестниците „Свобо- Боже мой, дали щемъ и ние нѣкога да станемъ хора? Ако нашитѣ по-първи
изследовател на Българското да“, „Дума на бъл- хора се отказватъ (?) да работятъ за народнитѣ интереси, то какво добро
възраждане, главен редактор гарските емигранти“, трѣбва да очаква човѣкъ отъ малодушнитѣ и отъ безхарактернитѣ наши
на списание „Независимост“, „Бу- предводители (чорбаджии) или отъ нашето полудеморализирано, полуфана-
дилник“ и „Знаме“. риотско и полуидиоти-ческо духовенство? Но да оста-виме това. Азъ съмъ
„Литературна мисъл“ твърдо увѣренъ, че нито вие ще да напустнете захванатото дѣло, нито
Ботйовата проза е българскиятъ народъ ще да ви позволи да направите това! И така, напредъ!
предназначена за вестниците, които издава и на които сътрудничи.
Тя се разгръща в различни жанрове, преди всичко публицистични. Цариградъ, 2 октомврий 1874 г.
В широкия смисъл на думата публицистика означава публикации Откъс от статията „Значение на журналистиката“, в. „Знаме“
за актуални събития, предназначени за вестниците и списанията,
а днес – и електронните медии. В по-ново време медиите се стре-
мят да разграничат ясно информационните от коментарните си
рубрики. При Ботйов, както и при Каравелов и другите бунтовни
издания, това разграничение не е актуално, информацията винаги
е предадена от една ясно заявена и страстно защитавана позиция,
свързана с идеята за революция. Публицистиката изгражда свои
начини да се обръща към публиката, които, естествено, се променят
във времето, а и зависят от идеите и предпочитанията на авторите.
Но като цяло, за нея е характерно по-директното формулиране на
посланията и търсенето на ефектни изразни средства. Въпреки че
са насочени към конкретни лица, а не към някаква по-широка гру-
па читатели, частните писма също могат да имат публицистичен
характер. Това важи в пълна сила за Ботйовите писма, които много
често по идейни внушения и изразни средства не отстъпват на пуб-
ликациите му в печата. Някои от тях, и специално писмата, свърза-
ни със заминаването на четата и отправени до съпругата му Венета,
до близки приятели и до капитана на кораба „Радецки“, могат да се
разглеждат като публицистика от най-висока класа.

Изданията от епохата на Възраждането се разделят на две го-

леми групи. Едните са публикувани в рамките на Османската им-
перия и са принудени да се съобразяват с цензурата. Те често би-
ват спирани, ако не отговарят на изискванията на правителството,
и особено на Вселенската патриаршия. Затова редакторите им са
принудени често да скриват своите възгледи, да говорят с езопов
език и да правят редица верноподанически жестове. Но няма да е
съвсем точно, ако се приеме, че само по цензурни причини цари-
градските вестници и списания не призовават за революция. Бъл-
гарското общество като цяло, включително и вестникарите, бавно
и мъчително достига до идеите за свобода, за извоюване на незави-
сима държава. Втората група, към която принадлежат всички из-
дания, които Ботйов редактира и на които сътрудничи, виждат бял
свят извън пределите на Османската империя. Те също са принуде-
ни да се съобразяват с цензурата на държавите, в кои-то излизат, и
с обратите в международната политика и също биват спирани от
властите. Все пак в тях открито звучат призиви за борба и свобода.
От друга страна, революционно настроените емигрантски издания
могат да достигнат до българските читатели само нелегално и това
чувствително ограничава тяхната реална публика, а оттам – и влия- Журналистическата дейност на Хр. Ботйов е шест години.
нието, което изследователите са склонни да преувеличават. И еми- Издава и редактира четири свои издания и сътрудничи на два
грантските, и цариградските издания често спират и по финансови Каравелови вестника - „Свобода“ и „Независимост“.
причини, а и в резултат на конфликти между различните групи в
българското общество.
 17

Малко хора днес знаят, че април 1874 г. поетът е използвал имената Христофор Петков,
широко известното произведе- Х. Петков, Христо Б. Петков, Хр. Бот. Петков, Христю Б. Пет-
ние „Символ-верую на българ- ков и други. Очевидно е, че споменатите по-горе два подписа
ската комуна“ е открито сравни- под документите, не са автентични . Остава въпросът, дали
телно късно, близо половин век само те са фалшифицирани.
след смъртта на Христо Ботйов. Още Георги Бакалов през 1934 г. забелязва, че никъде на
Още по-малко са онези, на кои- друго място в своите съчинения Христо Ботйов не говори за
то е известно, че не разполагаме „обща собственост върху всички имоти“, „единно и неделимо
с автентичния текст на творбата, отечество на всички хора“, „сполуката и тържеството на ко-
че тя е достигнала до нас в късен мунизма чрез революция“, нито пък за „бъдещий комунис-
препис, направен през 1924 г. от тически строй на целия свят“. Подобни изрази напомнят за
Ботйовия другар Величко Попов. революционната фразеология от периода след победата на
Творбата започва да се печата в Октомврийската революция в Русия и най-вече след учредя-
Ботйовите стихотворение едва ването през 1919 г. на Третия комунистически интернационал.
след 9 септември 1944 г. и липс- В България, след 9 септември 1944 г., Ботйовото дело уси-
ват каквито и да е документални лено се комунизира. Представен е като предтеча на комуни-
данни за неговото авторство. зма, запознат с „Капиталът“ на Карл Маркс. Естествено е при
За първи път „Символ-верую това положение да му се приписват идеи на Третия комин-
Боян БОТЙОВ на българската комуна“ е пуб- терн.
историк и ликувано в книгата на Георги Ако Христо Ботйов е бил привърженик на такива идеи,
Бакалов за Христо Ботйов през той би ги изразил и в други свои произведения – във фейле-
председател на 1934 г. Според Илия Тодоров, тона „Смешен плач“ или в програмната статия „Народът.
Общонародна изследовател на Ботйовото твро- Вчера, днес и утре“, публикувани в „Дума на българските
чество, текстът съдържа 22 думи емигранти“. Никъде в своите съчинения поетът не използва
фондация по-малко, отколкото познатата подобни изрази, както и думите „единний“, „единната обща
„Христо Ботйов“ днес редакция на произведение- сила“, „ единний комунистически ред“ и „единний светъл ко-
то. Интересн факт е, че първият мунизъм“. Тези думи не намираме и в „Речник на българския
Ботйов биограф Захари Стоянов език“ на Найден Геров, съставен в края на 19 век Най- вероятно
не публикува документа, даден му от Величко Попов, по неяс- те са навлезли в българския език по-късно, под руско влияние.
ни причини. Извест- В началото на
ният ботевед акад. 20-те години на 20 в.
Михаил Димитров тези изрази се сре-
включва през 1945 щат често в комунис-
г. в Ботйовите съчи- тическия печат, по-
нения текстовете на влияни от лексиката
произведението и на Коминтерна.
на телеграмата до Предвид сим-
Парижката комуна. патиите на Христо
Следващите публи- Ботйов към париж-
кации от различни ките комунари е въз-
автори на двата до- можно да е написал
кумента не подлагат Веруюто или нещо
на съмнение тяхната подобно, на базата
автентичност. В ус- на християнската
ловията на тоталита- молитва „Символ
рен режим не е било на вярата“, която в
възможно да се изка- хъшовските среди е
же подобно съмне- била популярна, но
ние. А, основания за не с религиозното си
съмнение има. звучене, а с револю-
Твърде странна ционна насоченост.
е историята на двата Липсват доказател-
документа. Ако през ства, че през 80-те
80-те години на 19. години на 19 век Ве-
век Величко Попов личко Попов е прите-
ги е предоставил на жавал оригиналите
Захари Стоянов и на двата документа.
той ги е пренебрег- По-вероятно е, че в
нал, защо самият Символ- верую на българската комуна началото на 20-те го-
Попов не е уведомил дини на миналия век,
обществеността за това, още тогава? След като си е запазил за по повод честването на 50-годишнината на Парижката комуна,
всеки случай преписи, защо в продължение на десетилетия не той си е спомнил за тях и ги е възпроизвел по памет, като за
ги е публикувал или споменавал някому нещо за тях? И защо, по-голяма убедителност заявява, че е направил това въз основа
акад. М. Димитров не е публикувал приживе на В. Попов два- на негови преписи. Естествено, въпросът за автентичността на
та документа, ако е бил убеден, че те са автентични. Един факт документите остава открит и до днес и не следва те да бъдат по-
ни дава допълнителни основания да се усъмним в автентич- мествани в Ботйовите съчинения. Ако това се прави, коректно
ността на двата документа – и под двата срещаме подписа на е под линия да се обяснява кратката история на тяхната поява.
Ботйов – Хр. Ботйовъ под първия, и Boтiоf под втория. Само Да не забравяме Ботйовият девиз, поместен във вестник
че, по онова време, април 1871 г., поетът не се подписва а и не „Дума на българските емигранти“ – „Истината е свята, свобо-
е известен сред съвременниците си с това име. До началото на дата е мила“.

Слизането на Христо Бот-
йов и водената от него чета на
Козлодуйския бряг в размирна-
та 1876–а като всички значими
събития в националната ни ис-
тория дълбоко е развълнувало
българското население. Прояви-
те на висш героизъм на пламен-
ните родолюбци са събудили на-
деждата му за дълго жадуваната
свобода, чувствата му на възхита
и обич, на признателност и пре-
Доц. д–р Йорданка клонение пред великата им са-
МАНКОВА можертва и изживяната от него
тревога и дълбока покруса при
главен уредник „ЕВК“ вестта за трагичната им гибел. И
РИМ Враца възпява народът ни подвига им
в песните си. В тях той излива
(1985 г. - 2013 г.) и копнежа си да види свободно
поробеното си отечество, и въз-
хитата си от саможертвената им
любов към род и родина, и непреодолимата си скръб за погубени-
те им животи в името на великата идея да възвърнат отнетите му
права и свободи. „Че е тръгнал Ристьо Ботйов – започва народният
творец поетичния си разказ за благородната им мисия – та е събрал
триста момчета,/ триста момчета све градинаре,/ све градинаре ,
све търновчене, / та са затвориле триста сандъци,/ триста сандъци с
дребни патроне / и са натурале пушки–манлиерки,… па са тръгна-
ле бой да се бият,/ бой да се бият за мила свобода.”
Видяни през очите на народния певец „белите комити”, наре-
дили се под байрака на Ботйовата чета, са „се отбор юнаци”, „верна
дружина” са, „млади момчетия”, „момци самоволци” и „момци
доброволци”. Всички те са изпълнени с вяра в своя войвода и са го-
тови безпрекословно да изпълняват волята му, признавайки с това
неговия авторитет. И са заредени с високо нравствено съзнание и
патриотичен дух. Посветили са себе си на борбата за народна сво-
бода, презрели са еснафското семейно благополучие и в името на
идеята да видят отечеството си свободно, са изоставили своите се-
мейни и човешки задължения. „Мале мо, стара майчице–пресича с
развълнувани думи млад Стоян майчиното си намерение да го оже-
ни, за да го запре около себе си, че и е омръзнало „по пътища да го
изпраща,/ от пътища да го посреща” – каква главилка хортуваш, /
каква женилка бълнуваш?! / Снощи съм хабер получил/ от тоя Бот-
йов войвода…/Кани ме, мале, майчице,/ кани ме при него да ида,/ с
негова верна дружина/ – байрака да им развевам, /че мен ми, мамо,
преляга,че съм левент в снагата/ и съм юнак в сърцето”.
На фона на опиянените от мисълта да се бият за мила свобода
„бели комити”внародно-песенното ни наследство, посветено на тях,
с особена сила се откроява образът на войводата им Ристьо Ботйов.
Чертите му постепенно стават все по-осезателни и все по-величави.
На преден план народният творец извежда родолюбивите му чув-
ства към изтерзаната земя, за която той и неговите момчета са тръг-
нали да мрат. „Мои момчетия, – призовава ги той в народна песен,
отразяваща слизането на четата му на Козлодуйския бряг – тук се
поклонете, земя целунете, земя целунете дето ще да мрем!” . И той
, като своите събратя по съдба, е „личен и приличен”, „със сърце
юнашко”, което „страх не знае ” щом е дръзнал с шепа юнаци да
громи устоите на една вековна империя. И той като тях е „недорани
майка”, „недогледай баща” и „отжали деца” и макар че дълбоко
провижда цената, която ще трябва да заплати за лелеяната свобода
на отечеството му, служи му със себеотрицателнатапреданност на
най–верен син до края на живота си.
Образът на Христо Ботйов – „личен и приличен”, според Иван
Койнаков, един от изследователите на народно–песенното ни на-
следство, е носен дълбоко в сърцето на народния певец. Той е жи-
вял дълго с него, за да го извае със сигурна четка и богата палитра
от цветове и нюанси на голям художник, да ни го представи като
жив, понесъл пред своята чета син–зелен байряк, още по-красив и
обаятелен”.
С всеки пореден замах на четката си народният певец–художник
прибавя нови и нови черти към рисувания от него словесен портрет
на войводата. За неговото пълнокръвно изграждане не е достатъчно
18
да видим героя му само на бойното поле, размахал сабя или развял
зелено знаме. Като творец тойсе опитва да се взре и в личния свят
на героя си, да ни внуши неговите мисли и чувства, да ни разкрие
душевните му вълнения и преживявания в чисто човешки план.
Да види „черните й оченца и „витите вежденца” на свидната
си рожба е последното желание на войводата преди да тръгне на
път, защото в името на нейното бъдещо добруване вече е прегърнал
една велика идея, а себе си е обрекъл на отечеството. И ако в Ботйо-
вото „На прощаване” са изтъкнати социалните причини, които са
го накарали да грабне пушката „затуй, че клетник не трая/ пред тур-
чин глава да скланя” , в местна фолклорна творба подбудите му към
революционна дейност са поднесени в специфичен за народната ни
песен стил: „…язе нема никог тебе да си видя…/ти ще мен да видиш
на дърво, на камик – мен ще ме йобият за Божа правдина”. В него-
вата „Божа правдина” без съмнение прозират пламенните Ботйови
слова „За правда и за свобода” и именно с тях героят му мотивира
постъпките си във фолклорната сюжетика.
Героичната смърт на борците за народна свобода е основен мо-
тив в анализирания тук фолклорен материал. Станали свидетели на
безпримерния им героизъм, но и на диви безчинства от страна на
освирепелите турски орди след разгрома на четата, местните певци
ни завещават и своя поетичен изказ на народната мъка по жертви-
те, на народната признателност към героите от „славната чета на
Ботйов войвода”. Очакване, тревога и предчувствие за злокобна вест
струят от стиховете им, а редом с тях– и отчаяние, и състрадание, и
безмерни болка и скръб от вестта за ранната им гибел. „Ристьова
мама на пътя стои ,/ за Риста чака, за Риста пита…Мър ой та тебе,
Ристьова майко, видевме го вчера в Балкана, вчера в Балкана ранен
остана. /Тенка му пушка назад фърлена,/ остра му сабя – на две стро-
шена…”
В някои от разглежданите песенни творби рисуваните от народ-
ния певец почти реалистични картини, са обагрени с кръвта на ле-
гендарния войвода и неговите момчета. Смъртта им е потресаваща
по своя трагизъм, но е героична смърт, защото са останали верни
на клетвата, която са изрекли след пламенната целувка на родния
Козлодуйски бряг. В една от песните му последните щрихи върху
образа на героите са положени от него чрез сполучливо избрания
поетичен похват да издигне в апотеоз образа на героичната и се-
беотрицателна българка, на майката, загубила чедото си и на дру-
гата, непознатата , местната българка,която искрено и по човешки
ридае и пролива сълзи над отрязаната глава на непознат комита.
Лиричното излияние, поплакът на чуждата майка, приемаме като
щастливо поетическо попадение на местния народен творец. Те са
изказ на голямата любов, на жалбата и признателността на роди-
ната–майка към всички нейни чеда, напоили с кръвта си земята й,
защитавайки поруганата й чест. И това е, което отрежда достойно
място в националната ни фолклорна съкровищница на фолклор-
ното пресъздаване на конкретното събитие с определените в него
действителни личности в ролята им на негови генератори. Защото
то има значение за цял един народ и е ярко поетическо свидетел-
ство за народното отношение към великото дело и трагичната участ
на легендарния войвода и неговата вярна дружина.

Много са оръжията на революцията
като се започне от стоманените прикла-
ди и се премине през сабиите с ножни-
те, ятаганите и печатарското мастило,
Раковината /сигналната тръба/ или
пряпорците. Но революцията има и
още едно непредвидено и неочаквано
оръжие, което поразява със своята сила
- думите! Чрез тях тези поборници за
националната кауза са прекрачвали от
Битието във Вечността! Прощалните
им заветни слова обаче не са предназ-
начени за нас, те са се сбогували със
Земята и Небето, с Ралото, Перото или
Саблята : с всичко, което най-общо на-
ричаме Живот. Разделяли са се с тези,
Деница пред които са давали обет за вярност, с
най-близките дето щяха наедно да жи-
НИКОЛОВА веят! Затова и заветните им слова уди-
редактор вително си приличат, всичките сплаве-
ни заедно в името на светлата и голяма
дума – Свобода!
През ранната пролет на 1876 г. войводата Христо Ботйов, пре-
ди да положи костите си във Врачанския балкан, отправи едно от
най-запомнящите се послания от борда на кораба „ Радецки” до
жена си Венета: „ Бог ще да ме запази, а като оживея, то ние ще
да бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после оте-
чеството си съм обичал най-много тебе…”. Знаменателни думи,
изречени с пълното съзнание за човешката саможертва в името на
Родината. Те не са изречени за нас, но принадлежат на всички ни,
за да изпробваме съвестта си. И не сме ли позабравили някак през
годините цената на човешката свобода и аз, и ти, и всички ние ?
Не по-малко внушителни са думите на учителя Бачо Киро Пет-
ров, преди да увисне на бесилото през 1876 г., когато пише с въглен
върху стената на колибата, където е бил затворен: „Сбогом мили
чеда и приятели! Аз днес се разделям за вечно от вас и ставам жерт-
ва за народа си. Недейте скърби за мене, защото аз си изпълнявам
длъжността, но да скърбя аз , че не умирам с нож в ръка, а предаден
и с мъчителна смърт” . Внушителна е силата им, като се има пред-
вид, че са писани с капки жива кръв от неговото тяло. Да добавим и
картината, че са написани във върхов момент на човешко напреже-
ние, когато при липса на избор се сливат в едно плът, кръв и дух с
отечествената земя, ние наистина имаме основание да се гордеем с
българското ни начало.
Дякона на свободата - В. Левский, който принадлежи на цело-
купния български народ посвети на своите братя едни от най-ис-
тинските и съкровени по своята сила слова: „Ако спечеля, печеля
за цял народ – ако изгубя, губя само мене си“ и превърна думите
си в дело.
Константин- Кирил Философ, космополитна личност за цялото
славянско войнство беше изправен през 867 г. пред триезичния съд
с обвинение за погрешното му дело. На упреците, той отговори с
мъдрост и такт: „Бог не изпраща ли дъжд еднакво за всички? Също
тъй и слънцето, не свети ли на всички? И не дишаме ли еднакво
всички въздух? И как Вие не се срамувате, като признавате само три
езика и като повелявате, щото всички други народи и племена да
бъдат слепи и глухи?” На пръв поглед изглеждат безплътни, но са
по-остри и от най-острия меч и по-твърди и от най-твърдия щит.
Ето тази изящна словесност открои през по-късния период имената
на Сергей Румянцев и Гео Милев, на Христо Смирненски и Христо
Кърпачев.Техните истински професии и ценз бяха съвършено раз-
лични, ала еднакви в едно - те се превърнаха в рицари на Правдата.
Техният интернационализъм се превърна във висш израз на патри-
отизъм. А трябва ли да си припомним и за неизречените думи, за
сключените устни пред многочисления противник, за словата на
гордото мълчание? В крайна сметка и до този героичен апотеоз
”Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!”, песента, която
не един от нашите предосвобожденски герои прие за последно сбо-
гом. Думи, скътани в семейните ракли, останали като неми свидете-
ли на човешката неправда, завинаги погубени от времето.
Те са предназначени за нас, принадлежат на всички ни, за да
изпробваме съвестта си: кой какво е прибавил към богатствата на
свободата- и аз, и ти, и всички заедно?
19
В града на Гоце Делчев се
откри паметник на Хр.
Ботйов - 1 юни 2015 г.
Монументът на Христо Ботйов
се намира на ул. „Търговска”, пред
храм „Успение на Света Богородица”
в централната част на града, в непо-
средствена близост до паметника на войводата Гоце Делчев.
Идеята за въздигане на паметника е на Инициативен комитет, със-
тавен от видни общественици. Община Гоце Делчев се зае с цялост-
ната организация по осигуряването и монтирането на паметника,
а мястото на монумента бе избрано от Общинския съвет.
Величественият бюст-паметник на гениалния поет и револю-
ционер Христо Ботйов, бе осигурен със съдействието на командира
на Сухопътни войски генерал-майор Андрей Боцев.„ В деня, когато
отдаваме своята почит към делото на Ботев, не бива да забравяме и
неговите четници - заяви в своето слово ген.- майор Андрей Боцев.
За всички жители на Гоце Делчев е гордост, че сред тях има и трима
славни мъже от Неврокопския край, чийто имена също са изписани на
паметника. Това са: Янко Атанасов, Тодор Стоянов, Атанас Свещаров.
Паметник в Каварна, 2016г.
По повод 140-годишнината от смър-
тта на Христо Ботйов в градския парк
на Каварна бе открит бюст–памет-
ник на великия поет и революционер.
На официалната церемония при-
състваха кмета на Община Кава-
рна Нина Ставрева и Боян Ботйов,
председател на Общонародна фондация “Христо Ботйов“.
В програмата взеха участие ученици от горните класове на СОУ
„Стефан Караджа“-град Каварна и Военно-исторически клуб
„46-ти Пехотен Добрички полк“.
Паметник в Димитровград,
Република Сърбия, 2017г.
С присъствието на редица високопоставе-
ни гости от Сърбия и България през 2017 г. бе
тържествено открит бюст-паметник на Христо
Ботйов пред димитровградското основно учи-
лище, което носи името на великия български
революционер и поет. Освен вицепрезидента
на Република България Илияна Йотова и се-
кретаря на президента на Република Сърбия
Никола Селакович, на тържеството присъства и посланикът на
Република България в Белград Радко Влайков.Бюст-паметникът на
Ботев е изграден по инициатива на представители на българското
национално малцинство в Сърбия – КИЦ „Цариброд”, подкрепе-
на от страна на Главболгарстрой Холдинг АД оглавена от Симеон
Пешов и община Димитровград. Монументът е дело на българ-
ския скулптор, художник и преподавател Валентин Старчев.
Бюст-паметник на Ботйов в
Двора на кирилицата
в Плиска, 2018г.
По повод 140-години от Освобожде-
нието на България, в Двора на кирили-
цата в старопрестолния град Плиска, бе
открит бюст-паметник на Христо Ботйов.
Бюст-паметникът е дело на скулптора Г.
Чапкънов.
Годишнината съвпада с един друг
юбилей - 170-годишнината от рождението на поета-револю-
ционер. Паметният бюст на Ботев е третият поред в Алеята на
писателите в Двора, след поставените преди него паметници на
Пейо Яворов и Иван Вазов.Инициаторът на идеята е неуморният
създател на Двора на кирилицата - арменецът Карен Алексанян.
 20

Националните герои
не умират. Не само сим-
волично, но и биологич-
но. Народът не иска да
приеме, че Васил Левски
е обесен, а Христо Бот-
йов застрелян. Вярва, че
са оцелели, за да крепят
неговия дух. С легенди,
които са живи и днес.
За Левски се говори,
Росен ТАХОВ че е екзекутиран негов
двойник. За Ботйов се
журналист, литературовед, твърди, че е заловен, за-
публицист и преводач точен и освободен. До-
живял дълбоки старини
в Цариград. Генезисът
на този мит е във възрожденския периодичен печат. Тръгва от в.
„Български глас“, който излиза в Болград. Изданието се списва Диарбекирската крепост
от Киро Тулешков, рево-
люционер и близък дру- През 1896 г. тръгва слух, че избягал оттам заточеник е лежал
гар на поета. заедно с поета, който щял да бъде освободен. „Научи ли новина-
Тулешков изпада в та, че Ботйов е жив? Бил заточен в Мала Азия“, спирал Яворов
онова, което наричаме ре- минувачите пред телеграфната станция в Чирпан.
волюционна романтика и Ботйовата майка Иванка
исторически оптимизъм. до края на дните си чака сина.
Четата отдавна е разбита, Не й казват, за да не получи
Христо Ботйов е мъртъв, а припадък. Дъщерята Иван-
той информира: ка, кръстена на баба си, е сту-
„Пишат ни из Цари- дентка в Женева и също не
град, че войводата Ботйов знае. Съпругата Венета обаче
се намирал във Витош изтръпва от вълнение. При-
планина. Разказват ни ятелят на семейството Илия
още, че някой си Сидер, Янулов си спомня:
който се е появил в по- „Може да си представим
следно време по тия мес- какво ставаше в душата на Ве-
та с 500 души, бързал да нета. Тя стягаше един куфар –
се присъедини с тоя хра- ще отива да посреща Ботйова,
бър войвода.“ макар че сама не знаеше точ-
Чуждата преса пък но къде. Иванка трябваше да
праща Христо Ботйов от бъде предупредена. Писахме
Витоша в Рила. През ок- й писмо в Женева, че има та-
томври 1876 г. нашият в. къв слух – „кажи й го с много
„Стара планина“ прераз- заобикалки“, ме предупреж- Майката Иванка до края на
казва новина на немския Легендата за живия Ботйов тръгва даваше майка й – „каквато е дните си чака сина
„Везер Цайтунг“: от в. „Български глас“ буйна, да не тръгне веднага,
„Една доста значител- да чака телеграма“…“
на чета се намерва в Рила планина, едно стръвно горско място на Вдовицата на поета преживява още един стрес. Нейната внуч-
юг от София. Главатар на тази чета е прочутият Бончур (Ботйов), ка Венета Рашева-Божинова разказва:
който е познат още от приключението на Радецки“. „Към 1900 г. на „Марно поле“ в Търново се разположил ня-
В чужбина никога не са били наясно с българските национал- какъв чуждестранен паноптикум, в който имало сандъци от
ни герои. Много по-късно поетът Кирил Христов сочи, че руски- прозрачно стъкло с восъчни фигури на Ботйов, Хаджи Дими-
те вестници често бъркат Ботйов с Левски. А на Киро Тулешков тър, Петьофи и др. Отишла да го види и Венета. Щом застанала
такива са му били информаторите. Дойде някой в редакцията и пред сандъка с фигурата на Ботйов, тя започнала да бледнее и се
чул-недочул разказва небивалици. строполила безчувствена на земята. Свестили я присъстващите и
По същото време Константин Иречек е в преписка със Си- искали да я отведат до дома й, но тя отказала. А изкусно напра-
меон Христов-Пиротчанец. Чешкият историк иска сведения вената восъчна фигура представяла смъртно ранения Ботйов със
за случващото се в България. С дата 8 август 1876 г. Симеон му струяща кръв над окото, опасваща бялата му шия. Отпосле всеки
пише от Белград: ден, докато паноптикумът стоял в Търново, Венета отивала в него
„Известих се за някои новини, но за които не мога ви дам ни- и безмълвна стояла пред восъчната фигура на Ботйов.“
каква сигурация за верността им. Дошли в Кладово някои мом- Легендата за безсмъртния Ботйов се появява по хълмовете на
чета пребягнали из България и приказвали, че в околностите на времето чак до наши дни. През 2007 г. получих писмо от Илия Ва-
Търново, Габрово, Свищов и места, които лежат около Рилската силев Вишков, жител на дряновското село Гостилица. Той беше раз-
планина, подигнали се с нови сили и отчаяно се борят. За при- вълнуван от статия във в. „Поглед“ за гибелта на войводата.
бежище си избрали Рилската планина, гдето се намерва и г. Бот- „През 1959–1960 година бях в гр. Хасково – свидетелства Илия. –
йов. Искат да кажат, че Рилската планина е пълна с бунтовници, Там някои мои познати ми казваха, че Христо Ботйов бил още жив
понеже тез гористи места само са свободни за тях, гдето могат в Турция на 112 години. Там имало някакъв човек, който нищо не
свободно да дихат.“ говорел освен това, че се казва Христо и от време на време рецитирал
Много жилава е легендата за живия Ботйов. Народът е убе- стихотворенията на Христо Ботйов.“
ден, че поганците са го пленили, оковали и хвърлили в Диарбе- Народът не може да приеме, че Христо Ботйов го няма. Нужен
кирската крепост. му е да крепи неговия дух в сегашното бездуховно време.
 21

Думите в заглавието „хващат това лудо момче е козлодуйското даскалче. Всички го съжалихме и
и стискат“ гърлото днес на всеки се сговорихме да казваме, че не го познаваме, като ни питат за него.
родолюбец и патриот. Печалната То правеше разни лудории и един ден се хвърли да се къпе в кацата,
констатация е направена от един гдето държаха чистата вода за пиене.Тогава управителят на затвора
от тези, които редом с Христо се разсърди, удари му няколко сопи и го изгони от затвора, понеже
Ботйов тръгнаха от Козлодуй към го нямаше записано в списъците на въстаниците“. Това се случило
Околчица, в проправянето на път в затвора в Русе, твърди Никола Обретенов в своите „Дневници и
към бъднините на Родината. спомени“.
Младен Павлов Калинов, из- Прося извинение от търпеливия читател, ако съм го отегчил или
вестен като Козлодуйското даскал- изморил с биографични данни, но нали това е идеята днес – заед-
че, е единственият в тогавашното но по стъпките на Ботйов и неговите четници, за да стигнем и до
селце Козлодуй, който не е изне- честването на героите. „Много карикатурно нещо има в тоя юбилей!
надан от спрелия на неподходящо В него привличаха внимание две обстоятелства: юбилеят се „честву-
място параход и слезлите от него ваше“ от ония части на България, които Ботйов мразеше най-мно-
въоръжени мъже. Той е очаквал го - чорбаджиите и духовенството. В тоя юбилей народът взе много
пристигането на четата, защото малко участие, а това беше жалко. На самите тържества се измени
Красимир под давлението на Българския ре- характерът и формата на Ботйовото знаме, под което Ботйов и него-
ВАСИЛЕВ волюционен централен комитет, вите другари сложиха своите кости. Често пъти съм се питал: защо
сам Младен Павлов е трябвало стана така въобще, че нашите работи не вървят добре! Защо?“
журналист да определи и посочи подходя- С горните редове пропити с болка, Младен Павлов обрисува кар-
що място за слизане на Ботйовата тината на юбилея (1926г.) Как ли би описал днешните наши чества-
чета. Включването му в състава на ния, комай превърнати единствено в тържество на зарята. Ако на 1
четата и участието му в сражението на Милин камък са безспорен юни Даскалчето е редом с нас на площада във Враца, какво ли щеше
факт. Там някъде, около Милин камък неговата роля на активен бун- да ни каже…?!
товник приключва и започват низ от случки и събития на страдалец, Хубавото на Историята е в това, че и преди, и сега, последната й
описани лично от него след Освобождението. страница винаги остава празна. Осъзнатото с признателност минало
Дали наистина Младен Павлов е бил специалният „пратеник“ на предците ни, нека е добра основа за бъдещето на потомците
на четата в търсенето на връзка със Стоян Заимов във Враца; носил наши.
ли е в тази си мисия личния пръс- Поклон, „Даскалче“!
тен на Ботйов, като знак за досто-
верност; възможно ли е от Веслец-а
или от височините край манастира БОТЙОВ Е ЖИВ
„Св.Иван“ да съзреш отблясъците ... И народът упорито вярва, че Ботев е жив. Вълните
на Дунава? Тези и някои други спо- на тази вяра временно заглъхват, за да залеят цялата
мени дават повод за дискусии още страна, да развълнуват духовете, да смутят гузните съвести
в първите години след Освобожде- и да изпълнят с надежда бедните и онеправданите.
нието. Споменаването на тези факти През 1900 г. за пръв път легендата оживява, един вик
в днес, няма за цел да омаловажи разтърсва България: Ботев е жив! От къде идва тази „вест“
революционната дейност, нито да и как се разпространява? Поривът на цял един народ да
представи Младен Павлов като съживи своя герой, своя най - велик син е непреодолим.
„даскалче“ увлечено в прекомер- Фактите загубват стойност. Народната фантазия създава
на художественост при повество- предание и народът вярва в тяхната истинност.
ванието. Нека тези епизоди пос-
лужат на любознателния читател Иван Унджиев и Цвета Унджиева
сам да потърси и прочете от първо Христо Ботйов, София, 1975 г.
лице спомените на тази стойностна
личност и заслужил патриот, а ние ***
- потомците, да не забравяме, че 1976г.
именно по негова инициатива след Сред народа ходи мълва - и тя от време на време става упори-
Освобождението, през 1882г. на Ко- та! - че Ботев е жив, че бил заловен в Балкана и заточен в Анадола,
злодуйския бряг е поставен първият Младен Павлов- посрещнал където прекарвал и до ден днешен... Но той тръгнал от там и сега е
паметник в чест на Ботйов - дървен пръв Ботйовата чета
на Козлодуйския бряг на път за България. Скоро ще се върне... скоро... скоро.
кръст! „Да се постави тоя паметник Ще дойде левент, какъвто е бил на „Радецки“ с пламенни речи и
на Ботйов в Козлодуй, най-много на- напета стъпка, с извадена сабя в ръка. Той би трябвало да е вече на
стоявах аз, защото ми беше тежко да гледам как се забравя Ботйов и 128 години.
Ботйовщината“. Но България, неговата многострадална майка, още го очаква и
Забеляза ли, любезни читателю, кога е започнало забравянето на гледа в далечината, откъдето той ще се появи.
Ботйов? А доколко днес помним и почитаме „Ботйов и Ботйовщи- И той е там. Защото тази далечина покрива бъдещето на Оте-
ната“? чеството ни и се нарича безсмъртие... ?!
В духа на честването и с идеята за почит следваме стъпките на Ко-
злодуйското даскалче след Милин камък: Манастирът „Св.Иван“- Николай Антонов, Към върха:
връх „Веслец“-с.Паволче-Берковица- затвор във Видин, разследване Последните 100 часа от живота на Христо Ботев
в Плевен, откарване в Русе, връщане отново в Плевен. Следва осво-
бождаването му, отбелязано така в личните му записки: „Мои прия- ***
тели и съученици, улесниха излизането ми от Плевен чрез подкуп от Мълвата, че Ботйов е жив заля за един ден цяла България и цяла
30 лири турски, и през една нощ отпътувах за град Свищов“. Рушве- България искаше да й повярва. Сам Ботйов беше казал за себе си: „
тът е закономерно явление предвид нравите на онази епоха, но пус- Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!“ Кой ли ден ще се
кането на бунтовник от затвор в такова смутно време, не е съвсем за понесе пак мълвата , че е жив някъде по света! И кой ли ден пак ще
вярване. Една подобна случка няма да е историческа, ако не води се появи белият му кон, галопиращ и цвилещ нейде из България.
след себе си друга такава, пак със същия герой. „Докараха от Видин-
ския затвор, както четниците, тъй и врачаните. Между тях имаше Борис Илиев, Български легенди 2001 г.
и едно умопобъркано момче. Някой от другарите ми прошепна, че

„Толкова ли сме далеч от исти-
ната днес, 50 години след смъртта
на Ботйова? Невъзможно ли е да се
установи тази истина и да се тури
край на измислиците?“ Този въз-
клик на проф. Боян Пенев четем в
статията „Де и как е убит Ботйова“
в сп. Златорог от 1926 г. Близо век
по-късно този въпрос продължа-
ва да тревожи умовете и да кара
изследователи и интелектуаци да
търсят отговора.
За мен това търсене започна
преди близо 10 години, като част
от проучванията ми, свързани със
заснемането на 5 художествено-до-
кументални филма за гениалния
Д-р Искрен Поет и Войвода – „БОТЕВ – От Гол-
гота към Свобода“ (2013); „Аван-
КРАСИМИРОВ тюра с БОТЕВ“ (2014); „100 000
основател на крачки с Ботев“ (2015); „Търсачи
на изгубения Ботев“ (2016); „УБИЙ
„НЕзабравимата БОТЕВ“ (2017). Подтик за проуч-
БЪЛГАРИЯ“, режисьор, ване на тази тематика ми дава и
актьор, писател, оператор, факта, че съм наследник на един от
Ботйовите четници. Моят пра-пра-
продуцент, артист дядо по майчина линия Никола
Вълчев Минков участва в небесна-
та дружина на Войводата и е един от малцината, вслушали се в идеята на
Ботйов за спасително изтегляне в Сърбия. Там той обаче е заловен, хвърлен
последователно в Пиротския и Видинския затвор, съден в Русе и изпратен на
заточение в крепостта Акия в Мала Азия.
Пряк и неоспорим отговор на въпроса „Кой и как уби Ботйов“ и досега
няма. Интересно е да се отбележи, че и Трите държавни комисии от 1901,
1927 и 1953 г. не си поставят задача да дадат ясна позиция по въпроса. Офи-
циалната формулировка е ни повече, ни по-малко „установяване лобното
място на Христо Ботйов. Затова е резонно да се запитаме – кой се страхува
от отговора? Двама четници – Никола Обретенов и Димитър Тодоров – Ди-
митрото, свидетелстват по случая от позицията си на очевидци, както сами
се определят. Кога, къде и какво разказват те, е доста обширна тема, но въз
основа на свидетелство на Никола Обретенов от 1927 г. в учебниците по ис-
тория, от които учат поколения българи, недвусмислено се казва, че Ботйов
е убит от черкезин, когото някои по-смели историци дори именуват като
Джамбулет. Истината е, че главният свидетел Никола Обретенов никога не
казва ясно и категорично подобно нещо. Неговите показания са редактира-
ни и дописани от Третата държавна комисия в унисон с романтично-героич-
ния ореол на Ботйовата гибел.
Никоя от комисиите не си задава въпроса защо свиделят Никола Обре-
тенов променя осем пъти своята версия за убийството на Войводата през
годините и коя от тях е най-близо до истината? Моите проучвания ми дават
основание категорично да заявя – в момента на смъртта на Христо Ботйов,
около него невинни няма. Дали защото не са съумели да запазят живота
на Войводата, както ги задължава духът и буквата на Устава на четническо-
то движение, създаден от Георги Раковски през 1867 г.? Или пък защото са
предпочели да сложат собствения си интерес над общия? А може би защото
поведението им след смъртта на Ботйов е повече от укоримо?
Липсата на документи по случая и основаването само на спомени и сви-
детелства, които представляват вторичен извор, още повече затруднява от-
говора на въпроса за гибелта на Войводата, който продължава да виси със
страшна сила в общественото съзнание. Затова следва да се търси истина-
та по други пътища – чрез анализ, съпоставка, тълкуване и всякакви други
логически методи. Защото както твърди известният наш историк проф. д-р
Пламен Митев: „Историята трябва да се знае такава, каквато се е случила,
защото нашият народ няма нужда от митове и легенди.“
Кой пръв директно посочва с пръст групата около Ботйов на лобното
място като негови убийци? Къде зловещият куршум е пронизал Войводата
– в гърдите или в челото, и защо това има значение? И каква поредица от
мистеризни убийства на четници следва гибелта на поета-революционер?
На тези и още много други въпроси търся отговорите в моята нова книга „Да
убиеш БОТЕВ: мистерии, спомени, лъжи“, която издателство „Колибри“ ще
пусне на книжния и електронен пазар по случай 146-та годишнина от под-
вига на Ботйовата чета.
22
Сирените и тази година на 2 юни ще ни на-
помнят за легендарния поет и революционер
– Христо Ботйов. По традиция на този ден спо-
менаваме и всички знайни и незнайни герои,
паднали за нашата свобода. За първи път тази
тъжна панахида се отбелязва официално през
1901 г. Тогава на тържествата на връх Вола при-
състват все още останалите живи Ботйови чет-
ници. Днес, повече от всякога, България има
нужда да си спомни за забравените поборници
за националното ни освобождение, за онези
истински родолюбци и патриоти, хвърлили се
самоотвержено «в редовете на борбата», за да
може днешните поколения да се радват на сво-
бодното си отечество. Легендарният войвода,
станал символ на неугастващия български ре-
волюционен дух, си е давал ясна сметка, че със
своите «шепа борци» няма да се справи сам с
мисията си за освобождението на родината, но
се е надявал, че поробеният ни народ ще тръгне
след него в бой за свобода. Уви, повече въста-
ници не се присъединяват към двестате му чет-
ници, изминали за няколко дни цели 120 км.,
от Козлодуй до Врачанския балкан, който за
някои от тях се оказва последната им Голгота. В
последвалите битки, сражения и преследвания
от турските потери загиват 94 четника. Самият
Христо Ботйов също намира гроба си там, на
Балкана. Не бихме могли поимменно да спо-
менем имената на всички 208 въстаници от Бо-
тевата дружина. Мистериозните обстоятелства
около смъртта му, остават загадка и до днес.
А са мистериозни, защото навярно са срамни.
Никола Обретенов, един от преките свидетели
на смъртта на поета-революционер отговаря
половинчато на въпроса „кой уби Ботев?” : „За
честта на българския народ ще отнеса истината
на небето”. Не е най-малко етично, този кому-
то сляпо подражаваш, да страниш и да бягаш с
години от темата за него ?! Версиите за смъртта
на Войводата днес са много и противоречиви.
Кой ли не се упражнява на тази тема? Убий-
ството на Христо Ботйов се е превърнало в сво-
еобразен фолклор. Национална митология,
заради която българите продължаваме да се
караме, спорим и обвиняваме. Не спираме да
ровим в неизвестния нам Ботйов гроб. Само се
замислете? Това ли е най-важното, да докажем
или опровергаем хипотезите за това кой, как и
къде е убил героя? Нима не е дваж по-странно,
че не знаем къде са погребани двамата титани
на Българската революционна борба – Левски
и Ботйов? А дали пък не си заслужаваме част от
предварително отредената ни участ?
Безусловно тези колоси са се превърнали в
национални икони, нямат гроб, който да може
да ги задържи, защото отдавна са прекрачили
прага на епохата, в която са живели.
Христо Ботйов е безсмъртен, освен с делото
и гибелта си, така също и с поезията и публи-
цистиката си. Критичен, директен, на момен-
ти, дори скандален. Революционерът е непри-
мирим към търпението и робската психика на
българите, към техния страх, нерешителност
и малодушие . Словото му се е превърнало в
своеобразен завет за цял народ, за поколения
българи без разлика на пол и обществена дея-
телност. Поел във вечността едва на 28 години,
той завинаги вписа името си в българския Пан-
теон на безсмъртието.

След близо век по-
тулените архиви в БАН,
които сочат с неопровер-
жими доказателства, кой е
убиецът на Христо Ботйов
вече в цялостен вид стават
публично достояние. Те-
мата отдавна не е табу, а
над нея,няма идеологиче-
ски забрани. Специфич-
ното е, че тя не се нуждае
толокова от белетристика,
Николай ИВАНОВ а по-точно от оповестява-
историк, журналист не на истинските факти,
и писател, гр. В. Търново част от които по различни
съображения не са били
публикувани докрай през
годините. С други думи необходимо е още веднъж просветляване на
известните факти, такива каквито са. Истината е свята, а лъжливият
патриотизъм по темата, не възпитава, а само ни вкарва в излишни
предизвикателства и заблуди. По идея на Васил Атанасов, врача-
нин, работил като уредник във Видинския музей, през периода 1934
- 1940 г. няколкочленна читалищна комисия от Враца, със секретар
Димитър Бучински издирва, разпитва и записва спомени от преки
свидетелиза обстоятелствата около гибелта на войводата.При раз-
ни обстоятелства след няколко години се оказва, че протоколите със
спомени на свидетели за гибелта на Ботйов се намират при Дими-
тър Бучински , който прави многократни безуспешни опити да ги
издаде в самостоятелна книга. В съдържанието на бъдещата книга
от всички спомени от най-голяма значимост са пет ценни свидетел-
ства на преки очевидци от първа ръка, съдържащи факти, които
практически са неопровержими доказателства, разкриващи, кой и
как е убил Христо Ботйов. На 15 март 1966 г. обезсърчен Димитър
Бучински със съпроводително писмо дарява оригиналите на без-
цените протоколи на историците от БАН. Изненадващо 3 години
след като Бучински е дарил протоколите през 1969 г., на страни-
ците на в.“Кооперативно село“ е публикуван анонимен материал
със следното название „Спомени за гибелта на Христо Ботйов“. В
публикацията намират място само половината от протоколите,
съдържащи маловажни доказателства на косвени свидетели от
втора ръка. Липсват свидетелските показания на очевидците, соче-
щи, кой е убиецът на Ботйов? След още 5 години Радка Стоянава
позовавайки се на анонимната публикация, някак странно на пръв
поглед пропуска да назове другата, важна и съществена половина
от протоколите от колекцията с показанията на преките свидетели
от първа ръка, за които прибавя в края на цитата и ги определя
като незначителни „и други“ .Така те остават потулени в архива в
графата „и други“ непубликуваната и най-съществена и ценна част
от спомените на очевидците -непосредствените показания с висока
степен на доказателствена стойност лица, които неопровержимо
посочват с факти, кой и как е убил воеводата?
Сред най-ценните документи са признанията на Джамбаз Мус-
тафет, който е организатор на убийството на Христо Ботйов, като
чрез тях се отхвърлят твърденията на Иван Черешаров, преводач
Част от писмото, в което командирът на отделението,
сочи за убиец на Ботйов, своя подчинен
23
на турското командване на Царева ливада като неверни. В писмо-
то си до Д.Бучински, В.Атанасов внася повече яснота по въпроса за
физическия убиец на Хр.Ботйов: „Мустафето отрече, че е убил Бот-
йов....Ние го разпитахме във Вратца някога и той отрече това, дето
се носи слух, че е убил Ботйов.Пред мен Мустафето каза следното:“-
Не съмь го аз убил, а го уби друг от моята група, която беше сь мен,
кога се завръщахме вечерта, след боя откъм мина „Плакалница“ .
Втората категорична улика в тази посока са показанията на Пе-
тър Мазнов, който по силата на обстоятелствата присътва в турска-
та кошара на рапорта на убиеца :
Показанията на черкезина в присъствието на
Петър Мазнов
Третата категорична улика се отнася до неговите показания, как
по мундира с лампазите е разпознал и стрелял по войводата:
Показанията на Петър Мазнов за самопризнанията на
убиеца относно физическия облик на войводата и акта на
деянието
Тезата, че войводата Христо Ботйов е убит от черкезин-нишан-
джия /професионален снайперист/ е единствено правилната и тя
е обективна и исторически обоснована. Тази теза е успешно отсто-
явана и от проф. Пламен Павлов, който подробно разкрива идеята
за черкезки стрелец, преминал преди това курс на специална под-
готовка, свързан с формиране на умения да се разпознават лидери-
те и да се стреля първо в тях, каквато практика е имало и в нашите
чети.
За да се убедим в правилността на тезата, която отстоваме на ба-
зата на новоткритите документи е разработена и нарочна комисия от
специалисти с участието на инж. Валери Младенов, Юксел Етемов-
републикански съдия от българската федерация по ловна стрелба,
инж. Георги Топалов, арх. проф. Минчо Ненчев от ВИАС,инж. Пламен
Чернев, кмет на община Сухиндол на терен във Врачанския балкан са
извършени сондажи в зависичост от разстоянието 400 крачки равнява-
що се на 280 м., денивелацията от 10 градуса и очитайки технологич-
ното ниво на оръ-
жието, с което
е стреляно с па-
трони за пушка
„Снайдер“14,66
мм . Констата-
цията по експер-
тизата допуска,
че такъв изстрел
право в целта не
е невъзможен,
отчитайки и бла-
гоприятните съ- Схема на обстановката, при която е
пътстващи усло- изстрелян куршума срещу войводата
вия на времето и Христо Ботйов
часа.
 24

В Науч- четници Стефанаки Савов, Спас Соколов, Прокопи Дянков,

ния архив капитан д-р Марко Костов, капитан Панайот Сантурджи-
на
Д-р Чавдар тута за ис- Инсти- ев и подпоручик д-р Тодор Панчев. На 20 май, по време на
тържествата поклонниците се изкачват на Врачанския Бал-
ВЕТОВ торически кан и достигат местността Околчица - на това място преди
главен асистент и з с л е д в а - 25 години четата води много тежки сражения, в този район
ния (НА пада Ботйов.
в Институт за на ИИстИ) Членовете на комисията смятат, че е трудно да се преце-
исторически към БАН ни къде точно Ботйов е загинал. Достига се до общото ре-
изследвания се пазят шение, че най – вероятно мястото на смъртта на войводата
БАН ценни фо- е връх Камарата, съставен е и акт за това тяхно решение, в
тографии, района е предвидено да се издигне паметник. Участниците
свързани с в комисията се заснемат отблизо, зад тях са голяма група
врачанското от хора, дошли за тържествата (НА на ИИстИ, а.е. II 090).
революционно движение. Част от тях отразяват стремежа От ляво на дясно се виждат следните членове на комисията:
на следосвобожденското общество за събиране, проучване Ботйовият четник Стефанаки Савов, Коста Бошнаков, Васил
и съхраняване на фактите, даващи информация за лобното Кънчов, Тодор Панчев, Михаил Сарафов, Стефан Русинов,
място на Ботйов - въпрос интересен и до днес. Панайот Сантурджиев, Васил Статков, неразпознат, Марко
През 1900 г. група врачански туристи се отправят на по- Костов, Тодор Богданов. На задния ред, правият, с цветето в
ход из Балкана с цел да открият мястото, където Ботйов за- ръка е Ботйовият четник Спас Соколов.
гива и да отдадат почит на падналите четници. Авторът на През 1953 г. с участието на института „Христо Ботев“ към
пътепис за тези събития разказва, че групата се състои от БАН е съставена третата официална комисия, чиято цел е
млади хора, поклонници на загиналия герой и неговия све- за пореден път да проучи къде се намира лобното място
тъл идеал и мощен талант „…на страдалческата му смърт, на Ботйов. В нея са включени историците Михаил Дими-
на свещените му тров, Александър
кости“. Походът е Бурмов, Дими-
воден от Ст. Савов тър Косев, Христо
– Ботйов четник от Христов, Иван Ун-
Враца - „ побелел джиев, ген. Иван
другар на нашия ку- Кинов и др. Освен
мир“. Рано сутрин- изследователи-
та на 3 септември те, към групата е
„…сички ние, които прикрепен и фо-
се бяхме събрали в торепортер. В НА
градската градина, на ИИстИ се съх-
шумно и весело по- раняват фотогра-
теглихме – щяхме фии на участни-
да дирим мястото, ците от периода
дето е паднал Бо- на действие на ко-
тев!“. Изкачвайки II_090 II_475 мисията, на една
се в Балкана „Ед- от снимките са
ному хрумна да се отразени момен-
фотографираме и ти от техните засе-
нарочно взетия с дания – виждат се
нас апарат се по- историците Иван
стави, направи се Унджиев, Михаил
снимка…“ Групата Димитров и Ди-
достига местността митър Косев (НА
„Клена“ в близост на ИИстИ, а.е. II
до „Околчица“, по 475), други изо-
това време се смя- бражения пред-
та, че там е загинал ставят комисията
Ботйов. Всички се сред група от уче-
събират, свалят ници във Враца
шапки и се фото- (НА на ИИстИ, а.е.
графират отново, II_490 II_527 II 490), дейността
вижда се и цялата на комисията в
местност, където се е водело сражението, авторът на пъте- Балкана (НА на ИИстИ, а.е. II 527). Заснети са и местности
писа споделя – „…поклон пред костите на българския въста- из Врачанския Балкан, свързани с преминаването на четата,
ник, поклон на духа на нетленния поет“. Снимка от това съ- както и Крушевския извор – близо до това място, според
битие е публикувана към текста в списанието. оцелелите участници в четата загива Хр. Ботйов. Имайки
В следващите години интересът към Ботйовото дело предвид, че тази комисия е организирана със съдействието
продължава да се развива. В периода от началото на ХХ век на института „Христо Ботев“, най-вероятно екземпляри от
до 60 години, действат няколко официални комисии, чиято направените по това време снимки се пазят в архива на този
цел е да проучат мястото, където пада Ботйов. Най - авто- институт. По-късно, след като той става част от Института по
ритетните от тях са през 1901 г., втората през 1927 г., третата история, тези фотографии попадат в настоящия архив.
през 1953 г. Първата е създадена по време на тържествата След като комисията извършва нужните проучвания, тя
във връзка с отбелязване 25 годишнината от делото на Бот- излиза със заключението, че лобното място на Христо Бот-
йовата чета. В нея участва Васил Кънчов, подпредседател на йов се намира на югоизточния склон на връх Камарата, над
Народното събрание. Той присъства от началото на чества- падината Йолковица, на мястото, посочено от Н. Обретенов.
нията, т.е. от 18 май (ст. стил). На следващият ден - 19 май На 27 октомври 1953 г. е съставен протокол, по-късно, той
пристига и Михаил Сарафов, министър на вътрешните ра- заедно с фотографии от обиколките е публикуван. Копия от
боти, също участник в Комисията. Включват се и Ботйовите тези фотографии има в НА на ИИстИ.
 25

Един от най- забележителните дни в историята на град Враца след

Освобождението от 1878 г е откриването на паметника на Христо Ботйов Бюст- паметник
на 27. 05. 1890 г. Повечето факти са отдавна изяснени в историографията на Хр. Ботйов в
ни. Това е първият издигнат паметник в чест на участник в национално Пирдоп, 2019 г.
освободителните борби в България. Тържественият ден е белязан с при-
съствието на княз Фердинанд, министър- председателя Стефан Стамбо-
лов, роднини на поета, Ботйови четници, много граждани.
Запазени са няколко снимки от тези неповторими моменти, дело на
революционера и фотограф Тома Хитров, публикувани в различни из-
следвания. Присъствието му тук не е случайно. Неговият брат Станьо е
убит в сражението на Ботйовата чета на Милин камък. Той е врачански
зет, женен за Елена Чернева, сестра на фотографите братята Павел и Ан-
гел Черневи. Това, което е по-малко известно, че снимки на този памет-
ник прави по - късно Павел Чернев - първият професионален фотограф
Ваня от гр. Враца.
На събитието при-
ЖЕЛЯЗКОВА ****
Биографични бележки /Кой е Павел Чернев ?/ състваха още правнука
историк, уредник Павел Чернев е роден през 1866 г. във врачанския възрожденски род на Христо Ботйов – Боян
„Нова Българска на търговеца Езекия Мавродийски. След Освобождението, по спомени Ботйов, председателката
на ОбС-Пирдоп Мария
история“ РИМ Враца на неговите потомци, той се научава на фотографския занаят. В ранния Шентова, Христина Гро-
(1980 г. - 2016 г.) етап на развитие на новото чудо на цивилизацията - фотографията, се
изискват много усилия за реализацията й. Необходими са и лични ка- шева – уредник на музея
чества: наблюдателност, усет за хармония, за колорит, сръчност и тър- на Христо Ботйов в гр.
пение за откликване на капризите на клиентите. Калофер, граждани от
Павел Чернев отначало пътува по селата, по време на сборове, на манастирски и лични празници за да Пирдоп и региона.
прави снимки на желаещите. Така постепенно се въвлича населението по европейската мода да се видят Нов паметник на
„на кадро“. Тя става част от градската култура и манталитет, а впоследствие завладява и селото. Отначало
недоверието към тази модернизация се посреща с любопитство и страх, но постепенно фотографите пе- Ботйов и в ста-
челят усмивки, уважение и почитание. От техническа новост фотографията се превръща в необходимост рата столица гр.
отначало за богатите търговци, духовници, учители, общественици, а след това и за фамилии, еснафи, Велико Търново -
граждани. Запазени са артефакти с негови снимки, каширани на специално поръчани картони с надпис 2 юни 2019 г.
на гърба: „Пътующа фотография, с рекламен текст – снима в ясно, облачно и мъгливо време,…… П. Е.
Чернев“. Материалите се доставят от Западно европейски страни: фотоапарати от Австрия и Германия,
стъклени плаки и разтвори за обработката им от Италия и Франция. Картоните за каширане се изписват
от Швейцария, Австрия и др. страни. Той открива първото си фотоателие на ул. Търговска.
През 1885 г Тома Хитров се жени за Елена Чернева, по- голяма сестра на
Павел Чернев. Две от дъщерите на Тома Хитров също са професионални фо-
тографи, учили в Германия: Иванка в Дрезден и Бойка в Берлин / Иванка Хи-
трова се омъжва за Борис Маждраков, фотограф. През 1921 г те заминават за
Австрия, а после за САЩ, създават прочутото ателие Б. Маждраков. Бойка По повод 143-та го-
след 1932 г също емигрира в САЩ, отначало при братовчеда на Павел Чернев, дишнина от юнашката
Димитър Мавродийски, фотограф и дарител за построяването на читалище смърт на Христо Ботйов
„Развитие“, а впоследствие Бойка Хитрова урежда самостоятелно фотоателие паметникът бе разполо-
в Сан Франциско/… жен в градинката с маг-
Тома Хитров отваря свое фотоателие в София през 1886 г и именно тук нолията. Инициативата
по- късно Павел Чернев среща своята съпруга Елисавета Герчева, учителка. Тя идва от Общинския ко-
е дъщеря на известния поборник и опълченец Ангел Герчев - един от знаме- митет „Васил Левски”, а
носците на Самарското знаме, награден с два Георгиевски кръста за храброст, основанието, това че във
орден „света Анна“ и др. отличия. Той е почетен знаменосец на Самарско- Велико Търново са гробо-
то знаме. Ликът му е увековечен на паметника в гр. Санкт Петербург със Са- вете на „милата” Венета и
Авторизираната марското знаме. Тома Хитров подарява свой фотографски апарат на Павел дъщерята Иванка,както и
снимка на първия Чернев. къщата, в която те са жи-
Ботйов паметник от От брака на Павел и Елисавета Черневи се раждат 3 деца: Иван, Кирил и вели. Бюстът на поета-ре-
личния архив на П.Е. Здравка. Иван и Кирил също са фотографи. Благодарение на децата на Кирил волюционер, с автор Ве-
Чернев от 1890 г. Чернев д-р Ева и д-р Румен Черневи град Враца получи ценно дарение - арте- нелин Василев, доскоро
факти на фамилията Черневи. съхраняван във Военното
Павел Чернев умира на 70 г. през 1946 г. Една част от архива не е запазен, унищожен е след 09.09. 1944 г. училище придоби нов
поради евентуални репресии от новите политически сили. живот в центъра на града.
Преди няколко години, проучвайки това богато наследство, попаднах на снимката на първия Ботйов
паметник. Тя е в известност от 1991 г . При идентификацията й открих на лявата странична част на картона
на снимката печат: “П.Е. Черневъ“. Така след 120 г. тя бе авторизирана. Снимката е в мека, кафява гама, Паметник на
характерна за времето си, получена от използването при обработката на стъклените плаки с т.н. благород- Христо Ботйов в
на баня: сребърна, златна или платинена. Така снимките се запазват за много дълго време. Датировката е центъра на с.Ек-
приблизителна: между 1890 и 1900 г . Паметникът е фотографиран в интересен ракурс, почти фронтално.
Виждат се добре градинката с оградата, надписите, барелефите и стърчащите в четирите ъгъла глави на зарх Йосиф, 2021г.
Ботйови четници.
Павел Чернев, по това време снима първата известна, уникална панорамна снимка на града в 4 съедине-
ни кадъра, поради липсата по това време на обективи с по- широк обхват. По- късно заедно с брат си Ангел
Чернев, те документират различни обществени събития: откриването на ж.п. линията София - Роман, 1897
г, редица прояви на читалище „Развитие“, духовни празници, училищни класове и учители, Балканската
и първата световни войни, обществено - политически личности, фамилни портрети, семейни тържества,
снимки на селата Паволче, Челопек, Оряхово и много други. Те са част от културната съкровищница на
Враца и Врачанския край.
 26

Дълго време в българска- училищни празници.

та историография се прие- На 17 май 1880 г. в Оряхово отново е отслужен парастас
ма, че първото честване на за Ботев, четниците му и участниците в НОБ, между които
Деня на Ботев се е състояло Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Вечерта е представена
едновременно в Пловдив и трагедията „Христо Ботев” и са събрани средства за издига-
Враца. Проучванията на ре- на на паметник на Ботев на Козлодуйския бряг. На търже-
дица изследователи като Ив. ството присъстват сестрата и дъщерята на Ботевия четник
Стойчев, доц. Койнаров, Кън- Давид Тодоров и двама четници.
чо Пеевски, Васил Кюркчий- Така е до 1884 г. През тази година, паралелно във Враца
ски, Стоянка Бенева, които и Пловдив се организират всенародни тържества, посвете-
проследяват хронологията ни на Ботев. На Милин камък с панихида, реч, декламации
Ася НИКОЛОВА на тържествата в Пловдив, Н. песни и народно увеселение е почетена паметта на героите.
директор на Пачев, Димитър Бочев, ст.н.с Инициатори са учителят от Враца Велко Абаджиев, Петра-
Национален музей Иван Райкински и др., водят на Обретенова и Стефанаки Савов.
до промяна в началната годи- В Пловдив тържествата имат конкретна цел – да осуетят
„Христо Ботев“ на. намеренията на румелийското правителство да отпразнува
гр. Калофер Пет месеца след Ботевата рождения ден на султан Абдул Хамид – 2 юни. Те са и израз
гибел, на 21 ноември 1876 г. на все по-нарастващите борби за съединение на откъсната-
в българската църква в Букурещ е отслужен „парастас за та от България Източна Румелия и категоричното нежела-
българските ратници”. В присъствието на „множество Бъл- ние на жителите й да се примирят с диктата на Берлинския
гаре, пришелци и колонисти” е почетена паметта на „тези договор.
велики покойници. Подир парастаса г. Станбулов изрече По инициатива на опълченците от Пловдив и на ръково-
едно доволно прочусвовано словце. В реда на блаженнопо- дителите на съединиското движение се предвиждало в деня
чившите се чувъха имената на Киреева, Раевски, Ботюва… на Ботевата гибел да се организира народно шествие. Осно-
поп Сава Катрафилов и пр.” На 14 дек. с.г. в. „Български вен инициатор е учителят Георги Бенев. Роден през 1843 г. в
глас” информира, че от 18 до 22 ноември 1876 г. е свикан Ст. Загора, той отдава целия си живот в служба на Отечест-
„народен събор” в па- вото си. 15 години учи-
мет на Ботев. телствал в Ст. Загора
След Освобожде- и Търново. Завършва
нието на България, на семинария в Белград,
местата, свързани с продължава образо-
Ботевата гибел, започ- ванието си в Прага –
ва да се отдава почит филология , във Виена
на подвига му. Още в завършва исторически
първия свободен май науки. Публицист,
на 1878 г. на Козлодуй- поет, полиглот, владее
ския бряг е поставен 12 езика., участник в
и „осветен” първият Старозагорското въс-
възпоменателен знак тание и РТОВ – това е
– опълченски кръст от кратката биография на
акациево дърво, висок човека, с когото свърз-
около два човешки боя. ваме първите органи-
За това честване споме- зирани прояви в чест
нава в монографията на Ботевата гибел.
си Димитър Бочев. В програмата на
По идея на учите- тържествата в Пловдив
ля Тома Младенов, на през 1884 г. се предвиж-
13 май 1879 г. Никола дало народно шествие,
Живков написва при- което да се придружа-
зива „Великден на 17 ва от духова музика.
майя”, публикуван във Това, естествено, не се
в. „Славянин”с грешка харесало на офици-
при набирането – 27 алната власт, която се
майя. С него се при- мотивирала, „че Ботев
канват жителите на Първото всенародно поклонение от 1901 г. бил бунтовник срещу
района за честване на турската държава, та
Ботев и четата му на Козлодуйския бряг, а на мястото на не уйдисвало да му се прави подобна чест в Румелия” (в.
слизането й - да се издигне „един достоен памятник”. По „Марица”, бр. 611). Въпреки забраната пловдивската мла-
инициатива на оряховчани населението на Козлодуй по- деж, заедно с председателя на Опълченското дружество
ставя комитски оброк (каменен кръст). Оттогава се поста- (около 40-50 души), отиват на острова „срещу Кесяковия
вя и началото на ежегодно уреждане на възпоменателни салаш и имаха закуска с развеселителните ни гайди.” На
тържества на местата, свързани с пътя на Ботевата чета на събранието присъствал и „брата и съучастника на Христо
българска земя. Подтик давали поборниците от национал- Ботев, поручик Кирил Ботев”.
ноосвободителните борби и народните учители. На редица Истинският сблъсък между властниците от Източна Ру-
местности, през които преминал „страшния, но славен” път мелия и патриотичните среди по същия повод настъпва на
на четата, населението издигало първите „възпоменателни следващата година. През 1885 г. цяла Южна България е об-
знаци”. Скромни и наивни по своя вид и изпълнение, те хваната от огъня на Съединението и именно тогава властта
представлявали дървени кръстове и оброчни камъни, дело отново решава да отдаде почит на султана на 2 юни. Този
на местни майстори, но били израз на истинската народна път правителството е твърдо решено да изпревари „луди-
почит към делото на войводата Ботев и 205-та му четници. те глави” и още на 5 май започва подготовка за султановия
През този период обществените чествания в Княжество- празник. Възмутен от позорното решение на Постоянния
то се изразявали главно в черковни служби, общоселски и комитет (върховен орган на правителството), Георги Бенев

съчинява позив-стихотворение „Защо реших да честваме на
Ботев празника?”, отпечатва го във в. „Южна България” и се
среща със Захари Стоянов, който горещо подкрепя идеята
му. Захари Стоянов, тогава председател на ТЦРК в Източ-
на Румелия, разпраща „постановление” в цялата област за
тържествено отбелязване на Ботевата годишнина.
С цел да попречи на голямото всенародно честване, из-
точнорумелийското правителство нарежда на 18 срещу 19
май да бъдат арестувани мнозина от организаторите. Така
след панихидата в църквата „Св. Георги” и тържествените
речи в памет на Ботев, се състояла внушителна гневна де-
монстрация пред конака на която се издигали искания за
освобождаване на задържаните. На различни места в Пло-
вдив пламенни речи произнесли Кирил Ботев, учителите
Атанас Патев и Петър Зографски. Но и тази проява на па-
триотичния български дух била още по-строго наказана от
властта. Уволнени са Георги Бенев – гл. инспектор по финан-
сите, Захари Стоянов – съдебен следовател, зам. прокурори-
те Иван Андонов и Андон Каблешков. Има и арестувани, а
мнозина от участвалите в митинга ученици са изключени.
Захари Стоянов в качеството си на член на комитета по „Хр.
Ботевия празник” отправя чрез в. „Борба” открито писмо
до Гаврил Кръстевич, в което гневно протестира срещу гру-
бата намеса на правителството и извършените от него наси-
лия през дните от 18 до 26 май.
Въпреки неодобрението на Румелийската власт, денят
2 юни е наложен като ден, в който да се отдава почит на
Ботев и загиналите за свободата българска. Честванията във
вече обединена България продължават и през следващите
години, но са свързани със селищата и районите, през кои-
Няма българин, който да не
знае кой е Ботйов. Няма българин,
който да не се вълнува, когато го-
вори за Ботйов. Гениалният поет
и революционер е част от нашата
душевност. Няма българин, който
да не съзнава, че Ботйов е вели-
чественият символ на цяла една
епоха и на цял един народ. На
силата, гордостта и безумието на
унизения роб, на саможертвата и
себеотрицанието в името на една
велика идея.
А кои сме ние, които дръзваме
да се наричаме потомци на Ботйов,
които вярваме, че сме наследили
Деница от него истината и свободата?
Нашето име е „ Младост”, Мла-
НИКОЛОВА достта на България.
редактор Все едно, къде сме родени – в
Тракия, Мизия или Добруджа или
под върховете на Стара планина,
Рила и Пирин. В земите на българите е рождената ни люл-
ка. Където е Балканът. Невъзможно е да мислим за Бълга-
рия без Балкана, за Отечеството – без Ботйов.
За мене Ботйов е цял един свят, завладяващ със своята
шеметност и емоционална сила. Свят, завладяващ със сила-
та на словото и силата на духа. Само великият поет дръзва
да извика на висок глас с безумието на смелите истината в
най-тъмното време.
„Истината е свята, свободата е мила”.
Истината е тази, която сближава хората! Тя ги кара да
вярват! Като Ботйов! До смърт, до гибел, до саможертвата в
името на народа и на свободата.
Свободата на един човек е в пряка зависимост от свобо-
дата на народа. Не е възможно робът да е духовно свобо-
ден. Свободата може да се постигне единствено чрез борба.
Безмилостна и всеотдайна. Ботйов направи своята клетва
пред Отечеството истина, свободата – живот и смърт. И не
за слава! За правда! По съвест, за святата истина! Редовете,
написани от Ботйов, са редове от неговото сърце и съвест.
27
то е преминала Ботевата чета „Въобще на 17, 18 и 19 май
от Козлодуй до Балкана е народен празник на населението,
от където е минала храбрата чета”. Централното място за
честването се установява във Враца и на лобното място на
Ботев (все още при вр. Вола).
Във Враца е издигнат първият паметник на Ботев и чета-
та му 1890 г. Първото официално всенародно поклонение
също е във Враца през 1901 г. по повод 25-та годишнина от
Ботевата гибел и подвига на четата. На тържествата при-
състват почти всички живи Ботеви четници. Тогава се орга-
низират и за пръв път възпоменателни тържества във Вра-
чанския Балкан и се прави опит от официалната комисия
да установи неговото лобно място.
През всички тези години родният град на поета и вой-
водата нито веднъж не отдава почит на своя най-именит
син.Едва през 1922 г. 2 юни е обявен за официален местен
празник. Издадена е заповед № 35, която гласи: „По случай
епическата смърт на нашия велик съгражданин, поет, рево-
люционер…Христо Ботев…
ЗАПОВЯДВАМ:
1. Утре 2 юни се обявява за местен празник..”
Така се утвърждава един необичаен, присъщ само на на-
шия български празничен календар ден. Ден, който целият
народ е нарекъл на името на своя гениален син – Ботев. На
този ден всички българи, въпреки трудностите и преврат-
ностите на времето, отдават почит към предците си, кои-
то не позволиха българския дух и народност да потънат в
историческа забрава и с костите си съградиха темелите на
свободна България.
„Автограф на безсмъртието” - Графика на Любомир Йорданов,
от Фонда на ХГ „Ив.Фунев” при РИМ- гр.Враца
Съвест, която изповядва най-висшите човешки ценности –
ИСТИНАТА и СВОБОДАТА.
Ботйов е част от душевността на поколенията!
А това сме ние! Младостта и бъдещето на България!
Все едно къде сме родени – в Тракия, Мизия или Добру-
джа, под върховете на Балкана, Рила или Пирин.
Ботйов ни дава своята истина, криле и сила, гордост и
страст.
Горди сме, че България има: Ботйова люлка, Ботйова пе-
сен, Ботйова дума в последния час!
Историята и днешният ден ни поднасят своите предиз-
викателства, изправят ни пред изпитания! А те ни правят
по-силни и целеустремени.
Защото я има България! А България има Ботйов!
Чрез Ботйов знаем кои сме били! Знаем и кои са нашите
нови стремления, накъде отиваме - към истината, към сво-
бодата!
 28

Светостта на духа на всеки един

от нас, на всеки достоен българин
се съизмерва с отношението към
величавите герои от близката ни
история. И днес тези норми – ме-
рило за любов и вяра, за преда-
ност и честност, за патриотизъм
и любородие, за себеотдаденост и
самопожертвователност към Оте-
чество и Народ, към Род и Родина
започват с главна буква. Всеки на-
род си има своите духовно изви-
сени личности, които оповестяват
основополагащите истини, въз-
вишените слова на нравствения
Красимир закон. Но аз искам да фокусирам
вниманието ви върху една друга
ГРИГОРОВ категория, чиято народопсихоло-
главен редактор гическа норма трудно и мъчител-
в. „Ботйов лист“ но се вписва в представите ни, а
ние сякаш се правим, че тя не съ-
ществува. Навярно се досещате, че Литография „Четата на Христо Ботйов“
става въпрос за цената на измяната, отнела несправедливо РИМ - Велико Търново,
живота на десетки поборници за народна свобода. Инв. № 228 В-сн./ ОИМ ВТ ОФ
На практика няма нито едно антиосманско въстание,
което да не е провалено заради предателства. „Преклоне- или арестувани. Печална гибел застига ядрата на група-
на глава, сабя не я сече“ – най-жалката и грозна поговорка та, предвождана от Перо Херцеговинеца край местността
в българския език изпълва битието на народа ни с отров- „Погледец”, както и тази на Георги Апостолов, съставена от
ното си съдържание. 12 четници в местност-
Най-масовото въстание та „Рашов дол“, също
в българската история и групата на Иконо-
– Априлското – ангажи- мов, потърсила по-
ра около 5000 души от следно спасение в
общо население по оно- Балкана, както и тре-
ва време - 4 млн. Иначе тото най-многобройно
казано – 0,1 % от населе- отделение около во-
нието, а в териториален енния командир Вой-
обхват говорим за около новски, подложено на
1/16 от българските земи. изтощителни походи,
Другите 99,9 % и 15/16 умора, глад и низ от
от територията мълчат, сражения, предизви-
а и малкото бунтовници кани от предателства
в тях са предварително и засади със смъртно
предадени от своите съ- ранени.
селяни и съграждани. В това отношение
Ако османците не бяха най-съдържателни
изклали над 30 000 души, са Записките на ле-
без да броим разселени- тописеца на Април-
те, ранените, ограбените ското въстание – За-
и изнасилените, най-ве- хари Стоянов, който
роятно никой нямаше да Карта „Героите от четата на Христо Ботйов“ детайлно описва как
разбере, че у нас е имало Очертава границите на българското етническо землище от диоцеза на овчарите от Троянския
въстание. Навярно някои Българската екзархия (1870 г.), Посланическата конференция в Цариград Балкан ловят и преда-
ще възразят на тази кон- (1876 г.) и Санстефанския договор (1878 г.). Разработена е от ват на турските власти
статация, ако не беше до- Общонародната фондация „Христо Ботйов“ и Научен център за българска комитите, спасили се
стойния епилог! национална стратегия. Издава МОН, 2008 г. от погрома на въста-
Ботйовата чета е един нието в Средногорие-
от най-големите рево- то. Какво да кажем за
люционни отряди, преминали Дунава за освобождението едва оцелелите Ботйови четници, чиито бездиханни тела и
на България от османско робство. Тя положи пред Олтара отсечени глави са се валяли непогребани с дни, а седмици
на българската Свобода и най-много жертви - 94 от 208-те след разгрома оцелелите след толкова перипетии клетни-
четници, според архивните документи, които загиват в бит- ци от четата не са получили така дългоочакваното спасение
ките, сраженията и преследванията на турските потери. дори и зад манастирските двери.
Най-свидната жертва обаче е самият войвода - Христо Бот- Всеки любител на историческата литература със сигур-
йов, чието лобно място е в местността “Йолковица” във Вра- ност се е сблъскал с едно, две или повече имена на подобни
чанския балкан. Това е българската Голгота! Тук е финалът „съзидателни” личности /предатели и сътрудници на тур-
на Ботйовата саможертва. Изтощени, гладни и обезсърчени ската власт/, които след Освобождението особено се активи-
след гибелта на славния си войведа, четниците се разпръск- зират и заемат ключови постове и длъжности в администра-
ват на по-големи и по-малки групи. В следващите дни част цията на възстановената млада българска държава, трети
от тях са предадени от тези, към които са се обърнали, за пък пишат мемоари, в които те са главните действащи лица,
да потърсят помощ, избити от преследващите ги потери сякаш за да измият гузната си предателска съвест.

Но, кажете ми, няма ли нещо объркано в тази народопси-
хология?! Защо се вглеждаме само в негативното? Българ-
ският народ не е съставен само от предатели и това не е на-
ционална черта, както се опитват да ни наложат някои тази
теза. Достатъчно е да припомним и не по-малко положи-
телните примери на героизъм и мъжество. И тук бих искал
да посоча няколко ключови примера.
Литография „ Христо Ботйов завладява
парахода „Радецки“ (1876 г.)“
РИМ - Велико Търново, Инв. № 263/ НИК ОИМ ВТ
Учителят Христо Конов от Челопек описва няколко
случая на безценна и животоспасяваща помощ от овчаря
Михаил Колов в местността „Долната бучина поляна“. Той
нахранил група четници, начело с Никола Кючуков и ги на-
сочил на запад, да се изтеглят към Сърбия. Тук споменаваме
и Гьорго Коцов Марикин, чиято кошара била в местността
„Студения трап“. Той упътил на запад друга група четници,
на братята Кольо и Сярко Симеонови, в местността „Ванчово
лице“, нахранили също група четници и ги извели на „Веж-
дата“ и отправили към с. Зверино. /списание „Исторически
преглед“ /кн. 5 от 1973г/. За спасението на четника Прокопий
Дянков пък разказва Георги Тахов в книгата си „209 хъшов-
ски жития: Гибелта на Ботйовите четници“, като се опира
на спомените на двама челопечени, помогнали на четници.
Първият от тях – „Ганчо Гьоргов Артарски помогнал на два-
ма въстаници, намерили убежище в пещерата „Кошеро“,
но бил наклеветен и арестуван от турците. Двамата четници
били публично обезглавени в местността „Бигоро“ край с.
Паволче, а телата им хвърлени в Дълбокия дол към реката“.
Размишлявайки над горното, чудно ли е тогава как с всеки
изминал ден ние сами застрелваме от упор войводата Христо
Ботйов и плеядата именни и безименни герои от близкото
нам историческо минало с убийствени коментари; развърз-
ваме опинците на Дякона и прогонваме самодивите, които
плакнат устните на потъналия в кърви войвода Хаджи Ди-
митър... Така е и така ще бъде, защото съзнателно избираме
да сме безразлични, защото носим като хомот на раменете си
бремето да бъдем роби. Сякаш сме орисани на зла участ! А
безхаберието, безразличието и примирението, сами по себе
си са също предателство, толкова, колкото и случайно изтър-
ваните имена на бунтовник.
Майко Българийо, много легендарни синове си родила,
но и много жалки предатели!
А колко много ни се иска тази противоположност да я
стопим, да изчезне завинаги, да я заличим така, сякаш нико-
га не е съществувала. Ала не ни се получава! Вероятно заради
бедността на духа, на овехтелия манталитет, завещан ни от
историческото развитие на България, като част от Балкани-
те. Обществената бедност се изразява в крайна сметка и като
бедност на духа. Често оприличавам действителността като
зъбчато колело, на което са счупени зъбците и колкото и да
въртим педалите, ротация няма!
Образователното министерство упорито мълчи по този
въпрос! А както наблюдавам, не ни остава нищо друго освен
утехата, че никой не обича предателите - даже и тези, които
ги използват най-невъзмутимо за нечисти цели!
29
РЕДАКЦИОНЕН КОМЕНТАР
“БОТЙОВ“ ИЛИ „БОТЕВ“?
Столетие и половина името на великия поет и револю-
ционер Христо Ботев се изписва по различен начин. Не
малка част от изследователите изписват името като Ботйов
- така, както той е изписвал своето име. В най- ранните си
писма, документи и отпечатани творби Хр. Б. използва фа-
милното име Петков( по името на дядо си ). В последните
години от краткия си живот, Хр. Б. вече употребява като фа-
милно име своето бащино име - Ботйов.
На 9 февруари 1874 г. в редактирания от Л. Каравеловв.
„Независимост“ излиза съобщение: „Г. Х. Ботйов е превел
книгата на...“. На 6 юли с.г. при получаване на учителска-
та си заплата, както и на 14 септември с.г. в писмо до Мих.
Греков отново се подписва „Ботйов“. И в колективни писма
( заедно с Любен Каравелов и Г. Панов) до Иван Драсов, То-
дор Пеев и П. Икономов от 12 декември 1874 г., се подписва
също „Хр. Ботйов“.
Тази форма на презимето му се повтаря и във всички
по-сетнешни негови писма, запазени в оригинал до наши
дни, а така също и в документите на БРЦК през 1874 г. - 1876
г. Със същия подпис са и другите негови писма (повечето до
Иван Драсов), които навремето обнародва Захари Стоянов,
но чийто оригинали за съжаление, все още не са намерени.
На всеки брой на неговия вестник „Знаме“, който започ-
ва да излиза на 8 декември 1874 г. е написано - „Редактор Х.
Ботйов“. По такъв начин то е изписано и в календара, който
той издава за 1875 г. А през същата 1875 г.е отпечатана сти-
хосбирката, озаглавена „ Песни и стихотворения от Ботьова
и Стамболова“.
В запазените визитни картички, отпечатани на латиница
името му е изписано Christo Botioff, а в членската му карта
за „Славянската дружина“ в Букурещ - H. Botjov. Такъв е и
подписът му с посвещения върху подарените портрети на
Величко Попов, отец Герасим, Мих. Паничерски и др. през
1875 г. По този начин е отбелязано името му и в последните
писма и документи, оставени от неговата ръка и отправени
от парахода „Радецки“ на 17 май 1876 г. Така са се подпис-
вали неговите по-малки братя Стефан и Кирил, а също и
неговата жена Венета и дъщеря му Иванка. Приживе, как-
то и през следващите няколко години, фамилното име на
поета- четоводец е изписано от неговите съратници и съв-
ременници, преобладаващо като „Ботйов“. И в най-попу-
лярните издания и публикации през първите десетилетия
след освобождението на България безспорно преобладава
използването на формата „Ботйов“.
През 20-те и 30-те години на миналия век официално - в
училища,в печата и книжнината се налага формата „Ботев“,
но отделни автори продължават да използват в публикаци-
ите си „Ботйов“. Така изследовател Ив. Клинчаров издава
през 1924 и 1927 г. творби на великия българин, като използ-
ва формата „Ботйов“. Същата форма използват в публика-
циите си Йордан Венедиков, Дим. Полянов, Иван Радосла-
вов, Д.П. Койчев, Ал. Филипов, Ив. Хаджов, Вичо Иванов,
Борис Светлинов, Мих. Теофилов и т.н. Тази именна форма
преобладава в юбилейни и други издания. През този пери-
од в печата започва полемики как следва да се изписва фа-
милното име на безсмърния поет и революционер.
Нека се доверим и на езиковия усет на гениалния поет и
да запазим автентичния му подпис.
До края на 80-те официално е възприета формата „Бо-
тев“. Георги Тахов повдига този въпрос в статията си „Исти-
ната за един подпис“ ( поредица „Околчица“, 1980 г.), като
настоява да се избегнат удобните несъобразности, когато
под автограф, в който ясно се чете Ботйов, пишем обясни-
телно: Ботев“.
Редакционният екип на това юбилейно издание подкре-
пя тезата на един доказан и авторитетен изследовател като
проф. д.и.н. Николай Жечев: „ Да не поправяме гениалния
поет-революционер поне там, където ясно личат собстве-
норъчно написаните букви!“
Това е решението на Ботйова - нека го уважаваме!
 30

Петима са търновците участ- Търновския затвор Сава Пенев облича нови дрехи, колосана
вали в Ботйовата чета – Сава риза и обувки, донесени от неговите близки. Когато го извеж-
Пенев, Йордан Йорданов, Петър дат от подземието, негови-
Йорданов, Киро от Търново и те другари остават учудени,
Никола от Търново. Последните очаквайки да го видят пръв
двама четници фигурират в спи- увиснал на бесилката. По-
съците на Захари Стоянов само с ведението му удивлява зап-
лично име и място на рождение тиетата, които се чудят как
и за тях лисва информация. може да се шегува човек, кой-
Сава Пенев е сред най-ко- то „на въжето отива, главата
лоритните възрожденски лич- си под мишницата носи.”
ности. Роден е в Търново през В началото на месец юли
1850 г. Учи в местното училище. по нареждане на Русенския
По-късно започва работа при валия, затворникът е пре-
брат си Рашо Пенев, като търго- местен в областния център и
Доц. д-р Светла вец, бакалин и ханджия. Много по-късно е изпратен на зато-
често в Пенeвия хан отсядат рево- чение в крепостта Акия. През
АТАНАСОВА люционни дейци. Съвсем млад 1878 г. се завръща в освобо-
главен уредник в Сава се включва в революцион- Йордан Йорданов деното отечество. Оцелелият
ните борби. Повлиян от идеите Инджето Ботйов четник е сред първите
отдел на Васил Левски и отец Матей защитници в Сръбско-бъл-
„История на Преображенски, той обикаля гарската война през 1885 г.
търновските села за да подготвя Участва като знаменосец в доброволческата чета „Левски –
България селяните за голямата борба. По Раковски” под командването на Христо Иванов – Големия.
ХV – ХIХ век“ време на Старозагорското въста- От 1886 г. Сава Пенев се установява в Свищов заедно със
ние е заподозрян и арестуван от семейството си. Умира на 25 януари 1915 г.
РИМ - Велико турската власт в собственото му Йордан Недев Йорданов е роден през 1845 г. в Търново.
Търново лозе в края на града. Успява да се Завършва взаимното училище в родния град. Започва рабо-
отскубне от заптиетата и да по- та във фабриката на Стефан Карагьозов. Участва в подготов-
бегне. ката на Хаджи Ставревата буна през 1862 г. Установява кон-
От Търново заминава за Свищов и с помощта на Христо такти със Стефан Караджа през 1868 г. и за подбуждане на
Бръчков се прехвърля в Румъния. Участва в сформирането и търновските младежи към бунт е затворен от местната власт.
подготовката на Ботйовата чета през 1876 г. Заедно със свои След залавянето на Караджата и довеждането му в Търнов-
другари обикаля българските дюкяни и събира пари за заку- ския затвор, двамата се срещат.
пуване на раници, цървули, калпаци и колани. На парахода Освободен е след осем месеца и
„Радецки” Сава Пенев се качва от последното пристанище в поема тежкия път на емигрант.
Бекет заедно с Никола Обретенов и други трийсетина четни- Служи три години в румънската
ци. Той ръководи акцията по овладяването на едно от пред- армия. При създаването на Тър-
ните крила на парахода. новския революционен комитет
След стъпването на Козлодуйския бряг четата води по- е активен участник. Записва се в
редица от сражения с преследващия ги башибозук. Търнов- състава на Ботйовата чета. При
ският революционер е един от приближените на войводата. овладяването на кораба „Радец-
Четата приближава р. Огоста при с. Баница. За овладяването ки” заема мястото на машиниста.
на моста над реката е изпратен авангард под командване- След разгрома на четата е заловен
то на Сава Пенев. На 20 май (1 юни) след поредица сраже- в близост до Берковица. Осъден е
ния Христо Ботйов пада убит. Сава Пенев е сред малцина- на доживотна каторга. Първона-
та бойни другари, свидетели на неговата гибел. Сформират чално е отведен в Цариградския
се малки групи от четници, които в продължение на един затвор, а по-късно е заточен в кре-
месец скитат из Балкана постта Акия. Освободен е по вре-
и водят престрелки с пре- ме на политическата амнистия Петър Йорданов
следващия ги противник. през 1878 г. В Сръбско-българ-
В дружината на Никола ската война участва в сраженията
Войновски попадат Петър при Пирот. Заедно с Йордан Странджев сформират втората
Йорданов и Сава Пенев. Те доброволческа чета „Ботйов”. В мирно време Йордан Ин-
потеглят към Етрополе. За джето се занимава с търговия, наемател е на градската баня
по-голяма безопасност ос- Башхамам. Избиран е неколкократно за народен представи-
тават да нощуват близо до тел. Умира на 29 май 1918 г. в Търново. Погребан е в двора на
града. Неколцина от чет- манастира „Св. Никола” в село Арбанаси.
ниците се отделят, за да Петър Йорданов е по-малкият брат на Йордан. Завършва
търсят хляб. Нападнати са взаимното училище в родния град. Включва се в редовете на
от потеря. В битката загива революционната емиграция в Румъния. Член е на револю-
Петър Йорданов. Оцелели- ционния комитет в Зимнич. Участва в подготовката на въста-
те достигат до село Шипко- нието от 1875 г. Влиза в щаба на Ботйовата чета през 1876 г. и
во, Троянско. След преда- загива трагично в Етрополския балкан.
телството на двама братя В Търновския музей се съхраняват реликви на Ботйовите
говедари са обградени в четници. В музейната експозиция могат да се видят снимки
един необитаем хан. Сава и лични вещи на Сава Пенев – семеен портрет, очила, пи-
Пенев, Никола Обретенов салка, личен дневник, търговски печати, ордени и медали за
и Димитър Тодоров са за- участието му в Априлското въстание и Сръбско-българската
ловени. война. Те са дарени през 1857 г. от сина му Богдан Пенев. По-
От Ловеч арестуваните Сава Пенев и съпругата му казани са две оригинални снимки на братята Йордан и Пе-
са отведени в Търново. В тър Йорданови, дарени от техни родственици.
 31
менно българско началство в Белград. През 1861 г. се заема с
организирането на Първа българска легия и изпраща в Оде-
са цариградския си кореспондент Стоил Попов Балкански с
мисията да набавя средства и да привлича млади патриоти
за участие в легията. Снабден с поръчителни писма от цари-
В произведението си „Христо градските до одеските българи и лично от Христо Тъпчиле-
Ботьов. Опит за биография“ За- щов Стоил Попов изпълнява успешно мисията си – със съ-
хари Стоянов пише, че през сеп- действието на Никола Тошков са събрани 13 хил. сребърни
тември 1867 г., на път за Влашко, рубли, записват се и доброволци за легията.
неговият герой няколко дни е бил Стоил Попов, един от основателите на Дружината на ве-
в Русе като скъп гост на сватбата рните приятели в Цариград и горещ привърженик на идеите
на съгражданина си Стоил Попов. на Раковски, е арестуван през 1862 г. в Сливен, затворен е в
В проучванията си авторитетните Одрин, откаран с вериги в Цариград по обвинение за учас-
изследователи на възрожденската тие в Хаджи-Ставревата буна. Освободен е с ходатайството
епоха Иван Унджиев, Александър на цариградските ноталиби. Когато в края на 1864 г. Драган
Бурмов и Михаил Димитров, по- Цанков приема поканата на управителя на новосъдадена-
ради липса на по-конкретни све- та Дунавска област Мидхат паша за директор на новосъз-
дения, се доверяват на този текст дадената печатница в Русе, с него пристига и Стоил Попов
като допускат, че Христо Ботйов
Д-р Веселина е напуснал родното място и е за- -преводач перфектно владеещ османо-турски език, той е назначен за
в редакцията на в. „Дунав“ и учител в мъжкото учи-
АНТОНОВА минал за Влашко или края на лище. Новият служител на администрацията на Дунавския
септември, или през втората по- вилает бърза да уведоми съмишлениците си в Цариград, че
главен експерт в ловина на октомври. Справка в там, в Русчук, той щял да бъде много по-полезен за народ-
Държавен архив регистрите на църквата „Св. Тро- ната кауза, като по-близкостоящ до народа ни, особено до
ица“ показва, че сватбата на Сто- емигрантите българи във Влашко.
Русе ил Попов с учителката Анастасия В началото на 1867 г. Хр. Ботйов се връща в родния Кало-
Николакиева се е състояла на 5 фер поради влошеното здравословно състояние на баща му.
ноември 1867 г. С поведението си синът на болният Ботьо Петков скандали-
Безспорно доказателство за посещението на Хр. Ботйов в зира подбалканското градче – преподава на учениците „во-
Русе в началото на ноември 1867 г. откриваме в Книгите за енна гимнастика“, среща се с с бивши хайдути, а разказите
регистриране на разрешителни на българи за пътувания по им за подвизите на Лефтер войвода, Ангел войвода, Добри
балканските земи и Европа, издавани от Русенската църков- войвода остават трайни следи в съзнанието му. През юли
но-народна община1. Регистрите са попълвани ежедневно се получава дългоочакваното известие, че е приет в панси-
в периода 1867 – 1874 г. и съдържат около двадесет хиляди он да учи в Николаевската гимназия. Но вместо да потегли
имена, предимно на българи пътували в Османската импе- към Бургас и от там с параход за Русия, буйният син на дас-
рия и в чужбина. Тези документи кал Ботьо заминава за Сливен,
са извор за ценна информация и където се среща с полския по-
се въвеждат за първи път в научно литически деец, командващ
обръщение в изследване, посвете- казашкия полк Михаил Чай-
но на преминаванията на Васил ковски (Садък паша). И от Сли-
Левски през граничен пункт Русе. вен, в началото на ноември, Хр.
Въз основа на анализа на регис- Ботйов пристигна в Русе. Ана-
трите може да се приеме, че в пе- лизът на взаимоотношенията
риода края на август 1867 – края на Раковски със споменаните
на юни 1870 г. Апостола около по-горе съидейници дават ос-
десетина пъти посещава града, а нование да допуснем, че госту-
най-близкият му съмишленик в ването на Ботйов на сватбата
Русе е „съотечестникът“ на Ботйов на Стоил Попов е уговорено
– Стоил Попов.2 На 6 ноември предварително с Никола Тош-
1867 г. русенската община подпе- ков. Безспорно гостуването на
чатва разрешително за пътуване сватба, когато се събират мно-
до Одеса на „Христо Ботйов от ка- го хора на едно място, е удобно
аза Филибе“.3 Из писмо на Стоил Попов Балкански, Цариград, прикритие за тайни разговори.
Случайно съвпадение ли е до Георги Раковски, Белград, 11 окт. 1861 г. Нямаме други сведения - с кого
присъствието на Ботйов на сват- се среща в Русе „съотечествени-
бата на калофереца Стоил Попов, кът на бае Стоил“, какви са раз-
близък приятел на баща му, както пише З. Стоянов, или е говорите му с домакина и гостите на сватбата. Но в личния
добре премислено пътуване? Отговорът на този въпрос изис- бележник на Ботйов откриваме неслучайна бележка – вписал
ква да се проследи дейността на домакина Стоил Попов Бал- е името на Христо Карагьозов4, който по това време е прево-
кански и взаимоотношенията му с Раковски, цариградските дач – телохранител при Рукото консулство в Търново и Русе
и одеските българи, контактите му с Левски и Ботйов. (1862 – 1869) и след инцидент със заптии, нападнали бълга-
Биографичните сведения на Хр. Ботйов са добре извест- рин, е назначен в Руското посолство в Цариград. Социал-
ни - през 1863 г., със стипендия, осигурена от Найден Геров, ното положение на Стоил Попов предполага присъствието
той заминава за Одеса и постъпва във Втора гимназия като на личния му празник на богати и влиятелни граждани и е
„волнослушател“, посещава и лекции в Историко-филоло- логично да предположим, че сред гостите са били и Христо
гическия факултет. Престоят му е финансиран и от богатия Карагьозов, и други служители от руското консулство, както
търговец, също от Калофер, Никола Тошков, който преди и висши османски чиновници. Буйният нрав на Ботйов не се
двадесет години е помогнал и на баща му Ботьо Петков да понравил на дълбоко законспирирания съмишленик на Лев-
учи в Одеската семинария. На родолюбивия калоферец гос- ски и още на другия ден след сватбата Ст. Попов му осигуря-
тува и Георги Раковски и през почти двугодишния си пре- ва разрешително за пътуване до Одеса. Известно е, че пътя
стой в Одеса той се отдава на активна книжовна дейност. на Ботйов е от Русе за Гюргево, където се запознава с войво-
През 1858 г. подготвя ръкописа на „Показалец“-а, в който дата Жельо Чернев и други хъшове и се установява в Браила
представя разгърната програма за етнографско проучване, в печатницата на дядо Паничков. По-късно Хр. Ботйов под-
работи и над „Ключ българскаго езика“, завършва „Някол- хвърля неведнъж язвителни думи по адрес на Стоил ефенди,
ко речи о Асеню первому“. От есента на 1860 г. Раковски е както и за други сънародници с консервативни убеждения,
в Белград и започва да издава в. „Дунавски лебед“, изготвя с което повлиява за формиране на отрицателно отношение
План за освобождението на България и Статут за едно вре- към него и незаслужени обвинения в туркофилство.
 32

Още през 1876 г. вестник „Стара е с посвещение на Н. Обретенов от Ди-

планина“ излиза с призив да се събе- митрото (инв. № 1455). Това издание
рат спомените на Ботйовите четници и е допълнено, има включени снимки
да се установят имената на загиналите. освен на местата от пътя на четата и
Най-вероятно първият записан разказ такива на семейството на Димитрото
на участник в четата е буквално месеци и на други участници в разказваните
след събитията – запазен в архива на С. събития. Страниците са двойно пове-
С. Бобчев и се предполага, че е на Хрис- че – 71. Като много добри приятели
то Иванов. Обретенов и Димитрото имат обща
В края на 50-те години на ХХ век следосвобожденска снимка. Във фонда
Русенският музей откупува Архива на на музея се съхранява и портрет на Д.
Никола Обретенов от неговата внуч- Тодоров с посвещение на Н. Обретенов,
ка – Лиляна Балканска. В повече от 700 както и некролог по повод шест месеца
инвентарни единици се съхраняват цен- от смъртта му, 1941 г.
ни свидетелства за националноосвобо- Книгата „Мемоари. Кратки бележ-
дителното движение през 60-те и 70-те Ренета Искрен ки из моя живот“ от Младен Павлов,
години на ХІХ век, за разгръщането на бивш Козлодуйски даскал“ е издадена
комитетската мрежа, за установяването РOШКЕВА ВЕЛИКОВ в София, от Кооперативна печетни-
и маркирането на места на памет. Част уредници в Регионален ца „Франклин“ през 1928 г. и съдържа
от Архива съдържа и материали, свър- исторически музей – Русе автографа на Обретенов (инв. № 1464).
зани с четата на Христо Ботйов и учас- Само две от главите в книгата (V и VI)
тниците в нея. Освен текстовете, писани са посветени на четата. Ръкопис на Ни-
от Обретенов, има запазени книги, писма, ръкописи, които се кола Обретенов за издадената книга настоява, че тя почива на
отнасят към различни аспекти на този въпрос. Тук ще посочим измислици, самохвалство, че много от фактите в нея са грешни
само малка част от наличните свидетелства за героичното вре- (инв. № 72). Книга „Христо Ботев“ с автор Стоян К. Бумбишев
ме на четата. излиза през 1930 г. В Архива на Н. Обретенов тя е с автограф и
Първа във времето книга за Ботйовата чета, притежавана посвещение за Обретенов от автора, Русе, 22.11.1930 г. (инв. №
от Русенския музей (след издадената от Захари Стоянов „Хр. 3609). Писмо предшестващо издаването на книгата от Ст. Бум-
Ботйов. Опит за биография“, Русе, 1888, инв. № 630) е „Четата бишев (от Радомир), до Никола Обретенов, с искани данни за
на Христо Ботев“ с автор Моско Москов (1862-1947). Фондовият Ботйовата чета, показва сътрудничество между двамата. Бележ-
екземпляр (инв. № 1560) е с издател Цаню Николов, В. Търно- ките на Никола Обретенов относ-
во, 1910 г. и е трето издание. Предговорът на книгата посочва но изданието обаче показват, че
1891 г. и уточнението, че е писан в Русе. По това време извест- въпреки консултацията, Обрете-
ният по-късно изследовател на търновската история М. Москов нов намира грешки на Бумбишев
е учител в Мъжката гимназия в Русе (1890-1892 г.). Основа на и апелира за корекции.
проучването му са спомените на ботйовия четник Янко Боянов, Голяма част от съхранявани-
който след Освобождението се установява в Русе. В отдела се те документални свидетелства
съхраняват и снимка на Янко са писма, изпратени до Никола
Боянов (инв. № 1559), удос- Обретенов от изследователи и от
товерение (№ 2182) от 1892 г. роднини на участници в четата
подписано от трима поборни- на Ботйов с молба за информа-
ци и от 1898 г. (инв. № 1558) от ция: писмо от Ст. Войновски с
русенското опълченско друже- искане на информация относно
ство за участието му в четата участието на брат си – Н. Вой-
на Христо Ботйов. Книгата е новски – като комендант (инв. №
с обем 159 страници и според 76); писмо от Д. Славчев относно
надписа на заглавната страни- 12-те заровени глави на четници
ца е „Собствена книга на Коста Димитър Тодоров край с. Скравена (инв. № 75) и
Янков Боянов, син на скромния (Димитрото) четник от др. Архивът на революционера
десетник-четник Янко Боянов Ботйовата чета съхранява едно специфично из-
от четата на легендарния по- дание на Ботйов лист, издадено
ет-революционер Христо Бо- на 02.06.1927 г., адресирано до Никола Обретенов от поборни-
тев“. Авторът Москов обяснява ка Иван Андонов (инв. № 1465). Този лист е посветен на 50 го-
своя интерес към историята на дишнината на спортен клуб „Ботев“ Пловдив. В него е отделена
Удостоверение № 233 от четата с липса на друго пуб- само една статия за патрона на клуба, а останалите разказват
22 септември 1898 г. за ликувано мнение извън напи- за спортните успехи на „ботевци“. Русенскишят музей пази и
участието на Янко Боянов в саното от Захари Стоянов. Съ- Юбилеен лист по повод 54 г. от смъртта на Хр. Ботйов, издаден
Ботйовата чета браното той мисли разширено през май 1930 г. от печатница „Ренесанс“, Русе (инв. № 3588).
описание, допълващо разказа Интерес представлява фотография, записана под инв. №
на Захари Стоянов. Никола 2904 във фонда на отдел „История на България ХV-ХІХ век“
Обретенов прави свои бележки върху неточностите и грешките на Русенския музей. Тя показва образ на четник, за когото се
в книгата на 24 страници. предполага, че е участник в Ботйовата чета, в цял ръст, с въста-
Малко известни са достигналите до нас записки на Никола ническа униформа, с пушка и сабя в ръце. На гърба на снимка-
Ив. Кючуков (другар на Хр. Ботйов) – 1875-1876г., Сливен 1900 г., та е записано с молив „от г-жа Кина Кесякова от Ботевата чета“.
160 страници (инв. № 1133). Фотографията е била притежание на сестрата на Ангел Кънчев,
Друга книга, претърпяла две издания е „Спомени на Ди- съхранена е от нейния наследник Александър Господинов, и в
митър Тодоров (Димитрото) четник от Христо Ботевата чета“ началото на 90-те години на ХХ век е предоставена на Русенския
съставил Георги Караиванов, София. Първото издание на кни- музей, заедно с друга снимка, показваща един от четниците на
гата от 1928 г. носи посвещение от Караиванов „На Нико Про- Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
сеничков от Съставителя. 12.4.1928 г., София“. Просеничков е Архивът на Никола Обретенов е все още източник за нови
зет на Никола Обретенов и по това време директор на Мъж- търсения и може да изненада изследователите с не много из-
ката гимназия в Русе. Втори екземпляр, на издание от 1938 г., вестни документи.

Априлското въстание събира като
във фокус няколко века от национал-
ната ни история, разкрива енергия-
та, способностите и недостатъците
на новите обществени сили, родени и
укрепнали през епохата на Възражда-
нето. Въстанието от 1876 г. трайно се
вписва в родовата ни памет, не само
като най-ярката и най-масова проява
на борбата срещу чуждото агарянско
иго, но и като символ на саможертвата
и героизма. В него откриваме примери
за подражание, търсим упование за
самочувствие и гордост, разпознаваме
силата на духа, на вярата и надеждата.
Красимир Затова и интересът към въстанието и
към неговите герои, няма и не може
ГРИГОРОВ да стихне. На 17 май 1876 г. две чети
главен редактор минават почти едновременно Дунава
в. „Ботйов лист“ в помощ на въстаналите отрудени мъ-
ченици и изгарят като последни искри
на бунтовните априлски пожари. Две
имена блестят в пантеона на българската история – славните воеводи
Христо Ботйов и Таньо Стоянов Куртев. И двамата имат сходна и зло-
честа съдба. Впуснали се с с нескрит ентусиазъм и мечти за подвит и
свобода, сблъскали се с апатията и безразличието на местното насе-
ление, залутано между отчаянието и надеждата, те стигат до първи-
те сражения и разгрома, завършил с гибелта и на двамата. Четата на
Таньо войвода е организирана по план и идея на Христо Ботйов и за-
това е позната още като Втората Ботйова чета. Целта е с навлизането
си от изток и запад да увлекат и вдигнат още повече духа на местното
население, да помогнат на сливенските
и врачански съзаклятници и като се ус-
тановят в Стара планина да образуват
„свободна територия”. На пръв поглед
този замисъл сработва. Н. Обретенов
излага пред Таньо Стоянов идеята, че
революционния комитет в Олтеница
с председател - Ат. Чернев е узрял за
въстанието и го очаквал да оглави че-
тата. Още повече, че четата щяла да
се отправи към родния му Сливен, за
където той бил определен за апостол
предходната есен. Давайки съгласието
си, Таньо се върнал в Турномагурели за
да набави оръжието, подготвил четни-
ците си и на 11 Май ги изпратил за Ол-
Таньо Стоянов Куртев теница с парахода, а той с още двама
- един от основателите другари пренесъл с каруца оръжието.
на Сливенския частен В Олтеница престояли пет дни, през
революционен комитет което време бил попълнен съставът на
на Вътрешната рево- четата, като към дошлите от Турнома-
люционна организация гурели, били включени и доброволци-
и войвода на втората те от Олтеница, които имали оръжие.
Ботйова чета В малката чета е сформиран и щаб под
ръководството на Таньо Стоянов. Зна-
мето е поверено на Велко Дачев. За се-
кретар е избран Петър Русков, а ролята на водачи, поели Стефан
Николов - Заралията и Йовчо Кеяпенчев. Да тръгнеш с 28 души да
воюваш срещу една империя, въоръжена с най-модерното за тога-
ва оръжие, да се промъкнеш между многобройните по онова време
мюсюлмански села в Лудогорието и Поломието и да стреснеш така
властта, си е било не само истинско предизвикателство, но и подвиг!
Била уточнена и тактиката. Стратегическият план на четата бил да
вдигне и увлече въстаници от българските села в Разградско и Ес-
киджумайско (Търговищко) и като дойде на помощ на шуменските
чети, да се съедини със сливенските въстаници. Пътят на четата в на-
чалото съвпадал с пътя на Панайотхитовата чета от 1867 г., подробно
описан от секретаря Ив. П. Кършовски. Бойният път на четата може
да се раздели на три сектора. Първият обхваща периода от Пожаре-
во до гара Разград от 17 до 20 май. Обладани от нескрит ентусиазъм,
четниците се отправили към Разградските села, очаквайки към тях
да се присъединят въстаници. На първата явка до трите кладенчена, в
33
гората Курт Орман до Исперих, те узнали от двама съзаклятници от
Хърсово, че въстаниците са се изтеглили за Горна Оряховица. Войво-
дата повел четата към втория пункт на Побит камък през Водински-
те гори. В м. „Палахча” четата спряла да изчака новите попълнения,
а Стефан Заралията бил изпратен за връзка до близкото село. Едва
привечер те разбрали от пастирчета, че комитата е заловен и под-
каран за Разград. Опитът им да завардят пътя се оказал неуспешен.
Сутринта на 21 май, отчаяни от залавянето на Стефан и обезверени,
че вместо помощ срещат в селата безразличие и дори враждебност,
четниците били обхванати от гняв и мъст против селяните в Побит
камък. Някои предложили селото да се нападне и накаже. Войвода-
та се противопоставил, но разумните доводи не могли да уталожат
гнева на четниците. Нещо повече, съдбата им била застрашена от
глад и предателства. Опитният войвода обаче успял да ги помири
и да ги поведе към Ескиджумайско /Търговищко/, където селата са
въстанали. При нощния преход, четата губи секретаря си – Петър
Русков, който паднал от скалите над с. Костанденец. Започнал трети-
ят етап от пътя, пътят на сраженията и разгрома на четата. Надвечер
на 25 май 1876 г., четата водила първото си сражение при с. Ломци,
в което бил ранен четника Гено Грошов от Котел. След сражение-
то , четата изоставила посоката към Търговище и поела на юг към
Омуртаг. Сутринта на 26 май осъмнали в корията при с. Светлен.
Гората била крайно неудобна за укритие и сражение. Своевременно
е бил направен разчет на обстановката. Северозападната страна на
позицията е била под командването на войводата, а югоизточната
е поверена на знаменосеца. Това предопределило и посоките, по
които те по-късно отстъпили, неприятелят настъпвал внимателно и
предпазливо, търсейки пролуки за пробив. Четата била обсадена в
кръг, а надвечер и разкъсана на две. Застрашени в гръб от непри-
ятеля, четниците започнали да отстъпват в две различни посоки,
като след това се разкъсали на още по-малки групи, които водели
отделни престрелки. Дъждът принуждавал турците да напускат
сражението и да търсят сушина, което подпомагало четниците и те
в това сражение дали само двама убити – Петър Недялков Танев Сви-
щовлията и Кара Петър Трявналията. Възползвайки се от поройния
дъжд, Таньо войвода повел хората си на северозапад и в подножието
на хълма Керчан баир влизайки в ръкопашен бой с неприятеля.
Воеводската му десница завъртяла ятагана и преди да издъхне от об-
градилите го неприятели, той погубил шестима от тях, помагайки
на другарите си от групата да се отдалечат. Отсекли главата му и
я отнесли в одаята на Изет бей в с. Кардам, а десницата му ведно с
атлазеното знаме и разярения лев, отнесли като трофей на потерята
в с. Конак. Отрязали главата на „аслана“. Останал огромния му труп,
проснат като рязпятие. А над Керчан баир се спуснали проклятието
на отмъщението и кървавия залез...! В подножието му изгаснала и
последната искра от Априлския пожар през 1876 г.
През 1966 година, за 90-та годишнина от гибелта на Таньо
войвода, на „Керчан баир” е издигнат величествен памет-
ник – 5-метрова бронзова и 16-метрова колона-обелиск,
дело на скулптора Димитър Димитров и на арх. Димитър
Кръстев. През 2003 г. бронзовата скулптура е открадната
и предадена за скрап. Две години по-късно, с усилията на
Община Попово и на КПД ”Родно Лудогорие” паметникът
е възстановен от бял камък, обработен от каменоделеца
Въто Цолов
 34

Защо не избухва Априлското въста- разпита става дума за очна ставка между Иван Стойков и Димитър
ние в Трети революционен окръг? През Бошнаков, но няма налични документи от проведена такава.
1875 г. във Враца и в селата са възстано- В телеграмата от 17 юни, 1876 г. от заместник-каймакама на Пи-
вени революционните комитети и чле- рот Сюлейман Фаик до мютесарифа на Видин по повод залавянето
новете им се готвят за участие в пред- на Никола Вълчев от Горна Кремена се казва: „При разпита му той
стоящото въстание. Врачани пращат в дал показания, че четата им се състояла от 300 души, 290 от които
Румъния многократно по различни ка- се въоръжили на парахода, а на него и на другите 9 души било обе-
нали много пари за закупуване на оръ- щано от страна на главатаря им Георги от Панагюрище, че ще им
жие, но... получават само 8 револвера и бъдат дадени от трите хиляди пушки и муниции, които се намирали
100 патрона! Наложеният за апостол на у врачаните Димитър Бошнака, Иванчо Николов, у брата на този по-
Трети врачански революционен окръг следния и у Николчо Василев.“
Стоян Заимов, както и заместниците му По време на разпитите на Стоян Заимов във Враца и във Видин
Никола Обретенов и Георги Апостолов, той казва, че “за снабдяване с оръжие на тая банда от комити от
внасят смут сред местните съзаклятни- Враца били събрани чрез Димитър Бошнака, Иванчо Печеняка и
ци. Липсата на добро ръководство и Иванчо Дългия 800 лири“. Също казва, че е дал 800 турски лири на
липсата на оръжие са основните причи- Димитър Бошнаков, за да ги занесе в Румъния за закупуване на оръ-
Ани ни за не избухването на въстанието. жие. Заимов разкрива, че Бошнаков му донесъл от Белград писмо от
САРГАВАКЯН венци за подготовката на въстанието. Панайот
Каква е ролята на врачанските пър- Хитов, в което пише за подготовката на български чети в
Сърбия и преминаването им в Турция.
журналист Един от тях - Димитър Бошнаков (1808- Димитър Бошнаков е закаран във Видин. Подложен е на разпити
1893), ръководител на Врачанската об- и изтезания, заедно с арестуваните врачани и жители на врачански-
щина, председател на училищното настоятелство, водач на борбата те села. В книгата си “Спомени на Мито Анков за размирните го-
за самостоятелна българска църква не жали сили и средства за пред- дини (1872-1878)” авторът, отведен във видинския Пазавантчи-сарай
стоящия бунт. Той се занимава с търговия на едър и рогат добитък. пише, че в сградата имало няколко отделни затвори: “В един от тех
Пътува до Влашко, Сърбия, Гърция, Австро-Унгария, Англия, Оде- беше затворен Заимов, а в друг - Димитър Бошнякът, комуто беха
са, Цариград, Мала Азия, Египет, Йерусалим. Има търговска канто- турили и на врата синджир, вързан за железния прозорец.”
ра във Виена. От Видин арестуваните са закарани в Русе. Някои са помилва-
Христо Даскалов, учител във Враца през 70-те години на ХІХ век, ни, а други изпратени на заточение. Димитър Бошнаков е помилван
пише в своята “Автобиография”: “Димитър Бошнака минаваше за след амнистията на падишаха.
най-честен от чорбаджиите, нему беха поверени общинските пари. В песенния фолклор от Врачанско има повече от десетина песни
Дедо Бошнак имаше големо почитание от народа за своето премо- посветени на Ботйов и четата му. В три от тях се споменава Дими-
душие.” тър Бошнаков. Една от първите е песента „На Ботйов
Димитър Бошнаков нееднократно дава големи войвода“, обнародвана през 1897 г. от Димо Йорданов
суми, както и събира от съгражданите си пари за за- в книгата му „Четата на Христо Ботев“. Тази песен е на-
купуване на оръжие. Той събира пари и от околните писана в Тетевен, но нейният изпълнител Нино Панчов
села, включително и от търговеца Петър Тодоров от вероятно е бил от Врачанско. В песента се казва:
Мраморен. Това става на 18 март 1876 г., пише Сийка Книга ми е дошла от Русийска земя,
Танкова в книгата си “История на село Мраморен”. От От Русийска земя до града Оряхово,
запазения личен архив на Димитър Бошнаков (по да- До града Оряхово, до Цека Чорбаджи.
тите от писма, документи, разписки) може да се каже, Цеко книга чете тайно, та па скришно,
че той пътува многократно до Влашко, Сърбия и Виена и йъ презнош прати във село Галича,
през есента на 1875 г. и през пролетта на 1876 г. Това е Във село Галича до Лукан Чорбаджи.
установено и в откъслека от следствения протокол от 21 Лукан книга чете тайно, та па скришно,
май 1876 г., от разпита на Димитър Бошнаков, прове- и йъ презнош прати във Бяла Слатина,
ден във Враца, публикуван в “Априлско въстание, т. III, във бяла Слатина до Иванча Сейнов.
Сборник от турски документи”. Иванчо книга чете тайно, та па скришно,
В навечерието на въстанието, във Враца идва видин- Димитър Бошнаков и йъ презнош прати до във града Враца,
ският мютесариф Рифат паша, свиква чорбаджиите и като депутат в До във града Враца, до Димитър Бошняка –
им казва, че е научил за подготовка на въстание в града. Учредителното народно да си сбере врачански момчета,
Първенците се разделят на два лагера - едните, начело събрание, Търново, 1879 г. врачански, берковски, берковска чета,
с Иванчо Николакиев са склонни да предадат бунтов- та да си посрещнат белите комити,
ниците, другите - начело с Димитър Бошнаков не дават белите комити и Ботйов войвода…
и дума да се каже за подобно нещо. „Ще подпишете декларация, та да ги научи бе Димитър Бошняк
че ако стане въстание, отговаряте с главите си!“ казал Рифат паша. пакост да не правят, турци да не колят…
Пръв я подписал Димитър Бошнаков, а след него и всички останали.
Димитър Бошнаков е един от първите арестувани след неуспеха на Следващите няколко реда са от песента “Писмо ми пише Ботю
въстанието – още на 20 май. На различни места и от различни източ- войвода”, публикувана от Йорданка Манкова в “Известия на музеи-
ници откриваме данни за активната му дейност не само за събиране те в Северозападна България”, т.I, 1977 г.
на средства, но и за повдигане духа и решимостта на българите. Явно
Димитър Бошнаков е притежавал качествата на “апостол” и благо- Писмо ми пише Ботю бре войвода
дарение на тях съзнателно или не се е превърнал в такъв за мнозина. Нез Руска земя до Димитър Бошняку:
Основание за тези изводи ни предоставят няколко податки. Да ми сбере, нано, врачанската чета,
Следващите цитати са от книгата “Априлско въстание, т. III, Сбор- Че ши излезе Ботюв бре войвода на Козлодуй…
ник от турски документи”. По време на следствието и разпитите на
Ботйовите четници, Иван Стойков от Сопот казва: „Приказваше се, В сборника “Народни умотворения” кн. XXII и XXIII е публику-
че във Враца се намирал нашият паша Димитър Бошнака, и че той вана „Песен от Врачанско“, в която се разказва за завеждането на ко-
бил най-големият”. И продължава: „Нашите командири ни заявиха: митите във Видин:
„Всички българи във Враца са готови. Щом стигнем там, те, бидей-
ки въоръжени, ще въстанат с нас и като завземат управлението, ще Повикна се видинско телалче: умръзна ми живота
поставят за каймакам нашия паша – Димитър Бошнака. На въпрос Досади ми на свето.
някой от турците ли го е подучил да говори така за Димитър Бош- Да излезе старо младо да гледа.
нака, Иван Стойков отговаря: „Никой от турците не ме е подучил, Да гледа врачанските съургьуне.
така ни заявиха нашите командири.“ В края на запазения текст от Да гледа врачанските чорбаджии.

Да гледа врачанските комити.
Най-напред бе Попъ Николчо Икономъ.
Па по него Калугеро Светогорски
Па по него Симеонъ Даскала
Па по него Димитъръ Бошняко…
През 1878 г. , вече 70-годишен, Димитър Бошнаков е председател
на Врачанския окръжен съвет. През април същата година Димитър
Бошнаков представлява съгражданите си в делегацията, връчила
благодарствен адрес за цар Александър II, в Сан Стефано. Избран е
за народен представител в Учредителното събрание в Търново. Него-
вият подпис стои под първата българска конституция. Удостоен е с
руския орден Свети Станислав. Почетен гражданин е на град Враца.
Не само житейският път на Димитър Бошнаков може да бъде
сочен за пример. Той възпитава и синовете си във възрожденския
дух на родолюбие и себеотдаване в името на националната кауза.
Синовете му Коста и Иван, и братовият му син Иван Цветков, заедно
с Мито Анков и Григорий Найденов са основатели на конната сотня
в Опълчението. Коста Бошнаков е три пъти кмет на Враца. Синът
Подвигът на Ботйов и неговите
четници винаги предвизвиква у нас
потомците възхищение и преклоне-
ние, но и поставя въпроси за обстоя-
телствата и събитията, свързани с
техния героичен път. Различни исто-
рически източници прибавят щрихи
към далечната 1876 година, разкри-
вайки сложната обстановка и съп-
ричастността на десетки български
сърца към самоотвережената кауза
на Ботйовата чета. Сред тях са мал-
коизвестните документи от архива на
Тодор Икономов, учител и училищен
инспектор от края на 19 в., съхранени
Д-р Евгения във фонда на Исторически музей –
Оряхово. Личен ръкопис за живота на
НАЙДЕНОВА неговия баща иконом Христо Иванов,
директор член на Оряховския революционен
на Исторически комитет, дава доказателства за наме-
ренията на местните възрожденски
музей - Оряхово дейци да подкрепят четниците с оръ-
жие, облекло и хора. Според малкото
направени изследвания по темата от Никола Коцев, Валерия Тарашо-
ева, Васил Харизанов и Николай Пачев, оряховските революционери
се подготвят активно за въстание. Под техен контрол се изработват
полушубки, калцуни и калпаци, шият се цървули, патрондаши, кобу-
ри и паласки, приготвят се фишеци за пушки-кабзалийки. Добрата
организация и последователната им дейност е причината да се пред-
ложи пристанището на Оряхово като място на слизане на Ботйовата
чета в първия изработен план, но обстоятелставата налагат избира-
нето на по- безопасния Козлодуйски бряг. Във връзка с идването на
Ботйовата чета Оряховският комитет предвижда нападение на склад
за оръжие при сигнал за нейното пристигане и присъединаване към
нея на 40 доброволци. Запазените записки на Тодор Икономов, сви-
детелстват, че баща му Христо се е подготвял
да замине за Бекет и оттам да се присъедини
към Ботйовата чета. Взетите мерки от турци-
те за евентуален бунт осуетяват намеренията
му. Той е предупреден от българка - съпруга
на турски големец, че е западозрян и следен
от властите. Под претекст, че трябва да даде
причастие на умиращ, иконом Христо Ива-
нов обхожда домовете на доброволците от
крайдунавската махала на Оряхово, чакащи
да се присъединят към четата, за да ги уведо-
ми за сложната обстановка. Революционни-
ят комитет решава да не предприема дейст-
вия, които биха разкрили преждевременно
четата на кораба и да доведат до погроми в Снимка на
града. По този начин, подготвените патро- неизвестен
ни и облекло не са предадени на Ботйовите Ботйов четник
35
му Ангел Бошнаков участва в Сръбско-българската война през 1885
г. Внукът му полковник Димитър Иванов Бошнаков е командир на
Втора бригада в състава на 1-ва българска армия по време на Пър-
вата световна война. Другият му внук Димитър Костов Бошнаков е
адвокат и народен представител. Иван Цветков е два пъти кмет на
Враца.
На 9 ноември 2017 г. в двора на черквата “Свето Възнесение Гос-
подне” във Враца, където е погребан Димитър Бошнаков, по иници-
атива на потомците на рода, тържествено бе открита паметна възпо-
менателна плоча.
По идея на Обществен инициативен комитет бе направено пис-
мено предложение, подкрепено с подписите на изтъкнати истори-
ци, писатели и врачани, улица “Искър” във Враца да бъде преи-
менувана на улица „Димитър Бошнаков“. На тази малка улица до
черквата „Свето Възнесение Господне“ се е намирала къщата на Ди-
митър Бошнаков и Бошнаковото кафене. Да се надяваме, че членове-
те на днешния Врачански общински съвет ще гласуват това предло-
жение, с което ще почетат паметта и делото на един заслужил свой
съгражданин и ще ги увековечат за бъдещите поколения.
четници. Не се извършва
планираното нападение
на склад за оръжие и пре-
късване на телеграфните
жици Оряхово – Лом. Ко-
гато параходът „Радецки“
спира за няколко минути
на Оряховското пристани-
ще, оттук се качват един-
ствено врачанските прате-
ници Стефанаки Савов и
Сава Петров. Те пристигат Пощенски картички с изображението
в града със задачата да пре- на първите Ботйови паметници на
дупредят Ботйов с писмо Козлодуйския бряг
за непълната готовност на
окръга за въстание и за съсредоточените във Враца и Оряхово много-
числени и добре въоръжени турски войски, но не успяват да проме-
нят бързоразвиващите се събития. От Оряхово параходът „Радецки“
се отправя към Бекет, откъдето съставът на четата се увеличава с още
една група български патриоти. Следва акустирането при Козлодуй
и целуването на майката земя от Ботйов и неговите храбри последо-
ватели. На Козлодуйския бряг ги очакват оряховчанинът Георги Ка-
тържийски и Младен Павлов – козлодуйското даскалче, които също
се присъединяват към четата. Тя тръгва по пътя към безсмъртието,
преминаващ през времето, за да съхрани и предаде на следващите
поколения заветите на достойните ни предци.
След Освобождението признанието на българския народ на-
мира израз в изграждането на паметни места, което изисква усилия
и средства и не винаги преминава безпроблемно. През 1890 г. се из-
вършва освещаването на паметника на Христо Ботйов във Враца. То-
гавашният владика Константин забранява на свещениците от окръга
да се включат в церемонията, поради пристигането на неприятния за
него княз Фердинанд. Свещеникът Христо Иванов от Оряхово не се
подчинява и участва в събитието с думите „Аз ще осветя паметника на
тогова, с когото съм работил за народа”. Полагането на основен камък
на паметник в историческата местност при Козлодуй се извършва на
17 май 1905 г. по инициативата на съдадения комитет „Христо Бот-
йов – Козлодуйски бряг“. Оряховският вестник „Козлодуйски бряг“
с редактор Павел Хаджийски отразява обществените настроения и
дейността на комитета с председател Ив. Георгиев и деловодител М.
Зайков. В специален брой на вестника, посветен на Христо Ботйов и
полагането на основния камък, е публикувана благодарност на коми-
тета към ген. Савов за отпуснатите два парахода на Дунавската флоти-
лия за превозване на гостите до Козлодуйския бряг (бр.32 от 17 май
1905 г.). От същия брой научаваме и за съпричастността на Оряхов-
ското гимнастическо дружество „Козлодуйски юнак“, което предста-
вя „публични гимнастически игри“ на организираното тържество „в
полза на паметника „Христо Ботйов“ и дружествената си каса“. Вни-
мание привличат цитираните наименования на оряховския вестник и
гимнастическо дружество, пряко свързани с дълбоката почит на мест-
ното население към Ботйовата чета. Несъмнено тази почит определя
и наименуването на квартируващия в Оряхово пехотен полк в „36-ти
Козлодуйски“ полк. Днес името на Христо Ботйов носи Оряховската
гимназия, която отбелязва винаги своя патронен празник с добре ор-
ганизирани тържества. С родолюбови инициативи Оряхово продъл-
жава да поддържа паметта за Ботйов и неговите четници, загинали в
името на българската свобода.

ВЛАДИМИР ДРУМЕВ ВЪРБА-
НОВ е роден през 1851 г. в крайдунав-
ския град Мачин, днешна Румъния –
по онова време населен предимно с
българи. Син е на Друми Върбанов,
богат търговец и спомоществовател
за издаването на книги като прочу-
тия Неделник на Софроний Врачан-
ски. Големият възрожденец Васил
Друмев, автор на Иванку, убиецът
на Асеня I и Нещастна фамилия, е
братовчед на баща му и желан гост
в дома им. Вероятно под негово вли-
яние през 1871 г. младият Владимир
заминава да учи в Браилското бъл-
Д-р Веселина гарско училище. Тук се запознава с
едни от най-изтъкнатите дейци на
БЕЛЕВА българската революционна еми-
гл. уредник отдел грация. Малко гуляйджия, малко
„История на прахосник, малко хъш, малко рево-
България ХV-XIX в.“ люционер, Владимир Друмев става
член на революционния комитет в
Исторически
Браила и дава парични средства за
музей – Исперих закупуване на оръжие.
Когато се сформира четата на
Христо Ботйов, 25-годишният Вла-
димир без колебание и със собствено оръжие, се записва в нея. На
17 май 1876 г. на кораба „Радецки“ той облича въстаническа уни-
форма и заедно с останалите четници на Христо Ботйов слиза на
Козлодуйския бряг. След гибелта на войводата четата се разделя
на три. Владимир Друмев попада в отделението начело с Димитър
Икономов, което се отправя към с. Лютиброд и заедно с първото от-
деление водят отчаяно сражение преди да преминат Искър. В тази
битка четата за последен път дава отпор като цялостен отряд. Пре-
минавайки реката с помощта на овчари, близо до с. Игнатица чет-
ниците на Икономов успяват да утолят глада си. На 24 май стигат
до с. Литаково, Орханийско. На 25 май сутринта дружината про-
дължава пътя си по билото на Стара планина, но попада в засада.
Битката с около стотина
башибозуци е прекрате-
на поради настъпването
на нощта. На следващия
ден се сражават с потеря,
изпратена от София и да-
ват две жертви. Сломени
от глада и скитането, от-
чаяни от безизходицата,
четниците решават да
се предадат на каймака-
мина в Орхание (Ботев-
град). Подготвят писмо
с условията, при които
Оригинална снимка на Ботйовия ще се предадат, и нато-
четник Владимир Друмев Върбанов, варват Владимир Друмев
правена около 1916 г. пред кръчмата да го отнесе. На 27 май
на Ангел Сайков в Исперих с изтък- в Орхание пратеникът
нати граждани. Фотографията е е арестуван и хвърлен в
запазена в дома на учителя Георги мазето на конака, нанасят
Йорданов от Исперих, чийто баща е му жесток побой, за кой-
бил приятел на Владимир Друмев. На то по-късно разказва на
първия ред от ляво надясно седнали исперихските си прияте-
– Петко Калчев, акцизен пристав, ли. На следващия ден са
Димитър Тодоров, Тодор Димитров заловени и другарите му
(ученик), Владимир Друмев (с мека и заедно с него – откара-
шапка и палто), Йордан Станев. На ни в Софийския затвор,
втория ред от ляво надясно – акци- преди да бъдат съдени и
зен пристав, Ангел Сайков, местен освободени след протес-
турчин, Сайко Ангелов (с каскета) и та на европейските дър-
Борис Кочанджиев (ученик). жави. Въпреки всичко
Снимката се съхранява в Владимир Друмев оцеля-
Исторически музей – Исперих, отдел ва, за да попадне отново
„История на България ХV-XIX в.“ в затвора в Мачин, след
това в Тулча. И само това
36
е причината да не се запише
в Българското опълчение по
време на Руско-турската ос-
вободителна война.
Бащата Друми Върбанов
така и не успява да отклони
сина си от хъшовския жи-
вот и да го види като преус-
пял търговец, наследник на
дюкяните. Друмев се връща в
Браила и се оженва за румън-
ката Марина Николау. От
брака им се раждат две деца. Участници в похода „По стъпки-
Ботйовият четник доживява те на четата на Таньо войвода“
сбъдването на голямата си пред паметника на Владимир
мечта – Освобождението на Друмев в Исперих, 2010 г. Сним-
България. Не е известно точ- ката се съхранява в Исторически
но коя година решава да се музей – Исперих, отдел
завърне в свободна България, „Нова и най-нова история“
но е факт, че заради родина-
та Владимир отново напуска
семейството си. Около 1891 г. се заселва в село Кеманлар (днес град
Исперих) заедно със стария си приятел Осман Рюстемов, който ня-
кога бил свръзката между революционерите в Мачин и Браила. Ке-
манларци започнали да наричат Друмев „Комитата“. Между 1897
и 1906 г. той често сменя местожителството и работата си. През
1906 г. се установява за постоянно в Исперих и работи като про-
сбописец към Мировото съдилище. В спомените на съгражданите
си е останал като скромен човек, не много висок, облечен бедно,
но изискано, „по европейски“ – с мека шапка и палто. В Исперих
общувал с всички и се ползвал с уважението им. Успял дори да
предотврати стълкновение между българи и турци по време на
Балканските войни. Старият приятел на Владимир Друмев не го
предал и в последните му дни. Когато вече бил много болен и не
можел да работи, Осман Рюстемов Мачинлията му помагал фи-
нансово. Старият хъш си отишъл тихо от този свят един следобед
на 1918 г. Поп не дошъл да го опее, но го изпратили всичките му
приятели и цялото население на Исперих.
През 60-те години на миналия век първият директор на Исто-
рическия музей в Исперих – Йордан Стефанов, заедно с ученици-
те от кръжока по история, проучва живота и делото на Ботйовия
четник. Стефанов е автор на документалния труд за този скромен
участник в освободителното дело. На 02.06.1971 г. в знак на при-
знателност в центъра на Исперих е издигнат паметник на четника,
където тържествено са пренесени тленните му останки, а градската
градина става известна сред исперихчани като „Градинката на Вла-
димир Друмев“.
Свидетелство № 283,
издадено на 25.10.1885 г.
от Бъзовското общинско
управление в уверение
на това, че Владимир
Друмев Върбанов може
да бъде повереник и
адвокат. Документът
е саморъчно написан от
Ботйовия четник. След
Освобождението
Владимир Друмев се
установява първоначално
в с. Бъзовец, Русенско,
където до 1890 г.
учителства, работи
като общински писар,
върши и адвокатски
услуги на жителите на
селото пред мировото
съдилище в Русе. Свиде-
телството се съхранява
в Исторически музей –
Исперих, отдел
„История на България
XV-XIX век“
(И-х-В – ОФ: Инв. № 78)

Една от старите и големи фамилии
от Тревненско е Скорчевата. Вероятно
преселници са нейни родоначалници.
Според някои изследователи фамили-
ята идва от Корча, Албания, откъдето
„Скорчеви“ – „идващи откъм Корча“.
Фамилията е с няколко родови клона,
единият от които е Тревненски.
Кънчо Петров Скорчев е един от
синовете на родоначалника на фами-
лията Петър Скорчев. Според родосло-
вието, предоставено на Специализира-
ния музей от родственика акад. Румен
Скорчев, Кънчо Скорчев е роден през
1854 г. в с. Скорците, Тревненско. Спо-
Даниела ред изследователите от Шумен, където
ТОДОРОВА- Кънчо Скорчев прекарва по-голяма
част от живота си, той е роден през 1856
ДАБКОВА г. По майчина линия е първи братов-
уредник в чед на Ангел Кънчев – неговият баща
Специализиран е брат на майката на революционера.
Две години учи при селския свещеник,
музей за след което чиракува в казаската рабо-
резбарско тилница на баща си. Останал малък
и зографско сирак, още от 10-годишен майка му го
изкуство изпраща в Шумен, при по-големия му
гр. Трявна брат Димитър – дребен търговец. Не е
известно къде и при кого учи, но рабо-
ти при различни местни майстори, за
да изкара прехраната си. Кънчо е един от най-преданите и активни
членове на Шуменския революционен комитет. Той разказвал след
Освобождението, че е въведен в революционното дело от Левски, но
става също и един от най-доверените младежи на председателя П.
Волов. Участва в организацията на Шуменската чета. След провала
на въстанието от 1875 г. емигрира във Влашко. (Според някои из-
следователи прехвърлянето във Влашко става още през 1871 г.) Ус-
тановява се при Димитър Горов - негов близък родственик и личен
приятел на Христо Ботйов. Често е и при Любен Каравелов. Един
от първите е, които се записват в Ботйовата чета. След гибелта на
Войводата четата се разделя на три части. Първото отделение е раз-
бито при село Лютиброд. Една група от него, от около 20 души е на-
падната от башибозук и разпръсната на по-малки части. От най-го-
Ботйовият четник Владимир
Друмев учил първоначално
в родния си град и имал въз-
можността да чете книги
като прочутия „Неделник“ на
Софроний Врачански. От биб-
лиотеката, която притежа-
вал баща му Друми Върбанов,
освен Софронието, е запазен и
екземпляр от първото издание
на „Неделни апостоли и Еван-
гелия или тълкование на апостолските деяния от Свети апостол Лука,
на посланията от апостола Павла и на Евангелията, с нравствено поуче-
ние“. Книгата, която Сава Доброплодни посвещава на Българското духо-
венство, е отпечатана през 1866 г. в Болград. Благодарение на големия ни
възрожденец класното училище в Шумен се превръща в Преславско-Шу-
менска прогимназия. Сред най-ярките му ученици е Васил Друмев, пър-
ви братовчед на Друми Върбанов, затова не е случайно, че на последната
страница (с. 138) на „Неделни апостоли и Евангелия“ Сава Доброплодни
е оставил своя автограф с химически молив. Книгата, в която авторът
е посочил, че е учител в Класическото тулчанско училище, е запазена от
Екатерина Черненкова, племенница на Владимир Друмев Върбанов, и по-
дарена на Йордан Стефанов, първи директор на Историческия музей в
Исперих. Ценната реликва се съхранява в Исторически музей – Исперих,
отдел „История на България XV-XIX век“ (И-х-В – ОФ: Инв. № 105)
37
лямата от тях – 13-членната, в която е
и Кънчо Скорчев, оцеляват той и още
трима негови другари. Те са пленени,
съдени са в Русе и изпратени на дожи-
вотно заточение в Диарбекир. Първо
попада в затвор в Цариград, след това в
крепостта Аккия (Сен Жан д‘ Арк) - на
брега на Средиземно море, в Сирия.
В общността си Кънчо Скорчев е
известен с непримиримия си дух и до-
брото си сърце - отваря работилница,
като спечеленото раздава в помощ на
заточениците. След Освобождението на
България, по силата на Сан Стефанския
мирен договор, Кънчо Скорчев е осво-
боден и се завръща в Шумен. Позамогва
се с помощта на брат си и новото си по-
Кънчо Петров Скорчев прище - търговия на дребно. После нае-
ма и хан извън града. Според спомените
на шуменци, прочуто било и неговото „хъшовско кафене” - на „Бит
пазар”. Превръща го в сборно място за демократично настроената
местна младеж. Често изнася пламенни речи, в които протестира
срещу политиката на продажни властници.
По повод отпускането на поборническа пенсия през 1894 г. Кън-
чо Скорчев получава следното удостоверение от своите приятели:
„Долуподписаните поборници, жители на гр. Шумен, чрез насто-
ящето си свидетелствуваме, че поборникът Кънчо Петров Скорчев,
родом от Трявна, сега жител на град Шумен, през 1876 г. е бил в чета-
та на покойния Христо Ботйов и е участвал в сражението срещу тур-
ците до последното й разбиване и е награден за отлична храброст
със солдатски сребърен кръст 4-та степен. Гр. Шумен, 15 ноември
1894 г.“ Той отказва отпуснатата му през 1895 г., по застъпничество
от шуменските поборници и опълченци, пенсия като революцио-
нер и поборник за свобода. Дори започва да живее в хралупата на
едно дърво и събира
там своите слушате-
ли, жадни да чуят ис-
ториите му за епич-
ните битки в Балкана
и за времето на него-
вите лични кумири
Левски, Каравелов и
Ботйов.
Сломен от ми-
зерията, той умира Лично оръжие на Кънчо Скорчев, подарено
през февруари 1913 г. на СМРЗИ от акад. Румен Скорчев
Книгата „Неделник“
или „Софроние“ е
известна като пър-
вата печатна кни-
га на новобългарски
език. Съставена е от
Софроний Врачански
и издадена през 1806
г. в румънския град
Римник. В Истори-
ческия музей в град
Исперих се съхранява екземпляр на изданието от Букурещ, 1865
г. (третото издание). В списъка на родолюбивите спомощество-
ватели в края на книгата е и търговецът от румънския град Ма-
чин – Друми Върбанов, „манифактурист, шумненец“, баща на
Ботйовия четник Владимир Друмев. Софронието е било част от
библиотеката на четника, който след Освобождението живее в
ИсперихКнигата е пазена като семейна реликва от Екатерина
Черненкова, племенница на Владимир Друмев. През 1975 г. Екате-
рина я подарява на Йордан Стефанов, преподавател по история в
Исперих и първи директор на Историческия музей, който, заедно
със свои ученици проучва живота и дейността на Владимир Дру-
мев. По-късно Стефанов дарява ценното издание на музея и от 1993
г. Софронието се съхранява в Исторически музей – Исперих, от-
дел „История на България XV-XIX век“ (И-х-В – ОФ: Инв. № 104)
 38

На 17 километра югозападно от Силистра се намира

едно хубаво българско село – Смилец (до 1942 г. – с. Кара Димитър
Омур). В китния център на селото стои издялан от врачан-
ски камък паметен знак с надпис: „B пaмeт нa Бoтйовитe СТОЙКОВ
чeтници Kypти и Илия Чoбaнoви – глaвни cнaбдитeли нa главен уредник в
чeтaтa c opъжиe“. Паметният знак е открит на 14 януари отдел „История
1988 г. и увековечава делото на двамата братя, които са ро-
дом от селото. на България
На мястото на Здравната служба в селото се е намирала XV-XIX век“ към
родната им къща, за което напомня паметна плоча, поста- РИМ - Шумен
вена на 3 март 1966 г.
Изследователят Йордан Касабов през 1987 г. пише, че
Екатерина братята са от големия род на Делибашколарите и като от-
растват стават овчари. Кур- В Регионалния исторически музей – Шумен се
ЦАНЕВА ти участва като доброволец съхраняват два изключително ценни документа,
уредник в в Кримската война. След свързани с героичната дейност на Ботйовата чета,
Исторически войната забягва заедно с
брат си Илия на север към
които ни дават интересна информация за Йордан
Денчев Комитата, роден в
Музей - делтата на Дунав и се включ- Еленския край.
Тутракан ват в хайдушкото движение. Първият е подарен на
След 1867 г. се установя- музея от Васил Дончев от
ват в Тулча, където живее Шумен през 1956 г. и пред-
брат им Коста, и започват да се занимават с търго- Паметен знак за Ботйовите ставлява ръкопис чернова
вия. Курти влиза във връзка с революционната бъл- четници от с. Смилец, на молба за пенсия (сним-
гарска емиграция и започва под прикритие да дос- Силистренско, 1988 г. ка №1)1, в която Йордан
тавя оръжие за бунтовниците. След предателство са Снимките са от архива на Денчев Комитата опис-
принудени да прекратят дейността си и стават част Регионална библиотека гр. ва участието си в четата
от четата на Стоил войвода в Добруджа. През есента Силистра на Христо Ботйов, малко
на 1875 г. двамата братя са в Букурещ и са чести гос- по-късно в Сръбско-тур-
ти в печатницата на Ботйов и хъшовете. ската война (1876 г.), месе-
Захари Стоянов разказва за случай, в който е откраднат револвера на Ботйов. ците прекарани в турските
Още същия ден крадецът е заловен, а револверът намерен. Крадецът е изправен затвори и включването му
пред съда на хъшовете. Ръкопис чернова на в редовете на българската
В качеството на съдии се изявяват „Куртя и Илия, двама молба за пенсия на армия през Сръбско-бъл-
хайдути-овчари с червени вратове…“. Съвсем закономерно Йордан Денчев гарската война (1885 г.). В
двамата са едни от първите записали се в Ботйовата чета. Комитата, 8 листа, ръкописа Йордан Денчев
Освен тях, от Силистренско в четата се включват Димо РИМ-Шумен, отдел Комитата подробно оп-
от с. Атмаджа (Голяма Атманджа; от 1942 г. с. Ястребна – “История на исва слизането на четата
днес не съществува), също и Иван Николов и Йовчо. За България ХV-ХІХ в.“, на Козлодуйския бряг,
Димо местни автори посочват, че оживява след разпада- инв.№2486 започналите сражения с
нето на четата, живее в с. Кара Омур и се изселва оттам, башибозука и героичната
Паметна плоча на но това е в противоречие с информацията, публикувана смърт на воеводата Хрис-
мястото, където е от историка Петър Чолов, а именно, че Димчо Пенев от с. то Ботйов пред очите му. Документът е написан на
била къщата на Ястребна, Силистренско е убит на Милин камък. За Иван 8 листа собственоръчно от четника с черно мастило
Курти и Илия Николов и Йовчо не се знаят подробности. върху бели раирани листове, съшити с конец. В са-
Чобанови, с. Смилец, Според краеведа Пирин Бояджиев има и един Марко мото начало липсва един лист (страници 1 и 2). По-
Силистренско, 1966 Николов от Тутракан, записан в Ботйовото тефтерче като следният лист е празен. В самия край на ръкописа
г. Снимките са от „Марко брутар“ от Кълъраш. Погребан е с военни почести авторът споделя, че е роден в с. Къпиново, Еленска
архива на в Тутракан през 1917 г. околия (сега община Велико Търново) и през 1883
Регионална Със сигурност се знае, че Курти и Илия Костови Чоба- г. се преселва в с. Бракница,
библиотека нови тръгват заедно с Ботйов от Гюргево. След разпадането Поповско.
гр. Силистра на четата попадат в затвора, но след султанското помилване Вторият документ
отиват в Румъния, след това – в Сърбия. След Освобожде- (снимка №2)2 е подарен
нието през 1878 г. се завръщат в родното с. Кара Омур. Курти отваря кръчма, а брат от Румен Величков – пра-
му Илия става писар в местната община, а след това и кмет на селото, но и двамата, правнук на Йордан Денчев
по убеждение русофили, са разочаровани от новите български власти. И двамата Комитата от Варна през
братя не създават семейства и нямат наследници. Илия умира по Атанасовден през 1984 г. Снимката е правена
1886 г. след Освобождението, Ко-
И до наши дни споменът за Ботйовите четници Курти и Илия Чобанови е жив в митата е в цял ръст с пушка
с. Смилец. На всеки 3 март и 2 юни се провеждат официални мероприятия, в които в дясната ръка, в униформа
задължително се споменават имената им. на гърдите с получения за
Дългогодишният читалищен секретар от участието си в сражението
местното читалище „Светлина“ Милка Илиева при с. Кула, Видинско кръст
разказва с какво вълнение и ентусиазъм през 2013 за храброст. Снимка на Йордан
г., по повод 135-годишнината от Освобождението, Априлското въстание Денчев Комитата,
са подготвили драматизация за житейския път бележи апогей в револю- участник в Ботйо-
на Ботйовите четници от с. Смилец. Талантливи- ционното движение на бъл- вата чета. Снимана
те деца от селото влезли в ролята на достойните гарския народ. Безспорно след Освобождението.
за подражание герои и впечатлили публиката с личността и животът на Разм. 8,5/12,8 см,
актьорската си игра. Така на практика местните Йордан Денчев Комитата РИМ-Шумен, отдел
културни дейци все още поддържат пламъка на са пример за благородство, “История на
възрожденския дух и предават на новите поколе- Къщата на Курти и Илия доблест и най-висок патрио- България ХV-ХІХ в.“,
ния знания, чувство за общност и родолюбие. Чобанови, 1956 г. тизъм в името на свободата. инв. №2487
 39

Цанко Минков е единствен участ-

ник в Ботйовата чета от Казанлъшкия
край. Роден е на 1 октомври 1856 г. в с.
Турия, Казанлъшко.
На 14 ноември 1925 г. част от ре-
дакцията на в. „Казанлъшка искра“
води разговор със 70 годишния по-
борник, живеещ в с. /сега град/ Павел
баня, в присъствието на учители и жи-
тели на селото. На страниците на вест-
ника на 31 декември 1925 г., в бр. 35 са
публикувани „по-интересни бележки
Дарина из спомените на тоя още жив и здрав
сподвижник на безсмъртния Ботйов“:
ПЕТКОВА „…Животът си съм карал в голяма
немотия. Баща ми ме оставил на 3 месе-
главен уредник ца, а майка си едва помня. Като дете съм
на Национален прекарвал из село /Турия/ в глад и мъки
парк-музей по чужди къщи. Вече 19 годишен през 1875
„Шипка- г. отидох с чета от 20 души турийци на Снимка на Цанко Минков с рода му
Бузлуджа“ работа в Гюргево /Румъния/. Работихме
керемидарство. На есен другарите ми се рана. Тука се качиха много четници със сандъци. Имаше много бра-
върнаха в Турия, а аз отидох в едно село дати четници. Кога да спира парахода при с. Козлодуй, свещеник Сава
край Гюргево да помагам в една кръчмарница. На пролет през 1876 г. управляваше – стоеше при кормчиите. Като слязохме, видяхме турски
пак се събрахме с нашите съселяни в Гюргево да работим керамидар- пост от 5 души в една будка. Четниците повалиха тримата, а двама-
ство. Главатар ни беше нашият съселянин Станчо Кавръков. та избягаха. Ботйов даде заповед да паднем на колене и целунем земя-
Помня много добре следната случка – първа среща с Ботйов. та, на която ще мрем.
Беше сутринта на 17 май 1876 В селото имаше черкези. Няколко души бяха убити.
г. Още се редим за работа из хармана. На 19 май при изгрев слънце стигнахме Малин камък. Постоян-
Идат двама души добре облечени. Ние но бяхме преследвани от башибозуци и черкези. През този ден водихме
работниците, ги сметнахме за търго- сражение до 8 часа вечерта. Даде се заповед да вървим към връх Вола в
вци, а те били Ботйов и негов другар. главния Врачански Балкан. Но пътищата бяха заети от турци. Затуй
Познавал се с Ботйова само главата- повечето от нас се пръснаха из гората от двете страни на пътя. Аз
рят ни Станчо Кавръков. бях отишъл западно от пътя. Много четници, които вървяха из пътя,
- Добро утро, турийци! – каза еди- бяха избити или тежко ранени. И аз бях ранен с куршум в дясната
ният от гостите. ръка в китката – ето, вижте, как е още саката.
Бай Станчо скочи и каза: Ботйов беше излязъл с неколцина на Волът и бе дал заповед на овча-
- Дал ти Бог добро, господин Бот- ри да приготвят ядене. При изгрев слънце излязохме на върха и ние, ос-
йов! Какво ново има? таналите назад живи четници, водени от даскал Димитър Икономов.
- Станчо, има ли между вас желаю- Събрахме се на Волът, но не можахме да се нахраним. Турците
щи да дойдат с нас да минем Дунава, ни догониха и нападнаха. Даде се заповед да вземе кой каквото може и
да колим крави ялови, да ядем месо пе- да отиваме на изток към Веслец. Към 8 часа вечерта се прибрахме на
чено? върха. Тук беше убит Ботйов по вечеря.
- Господин Ботйов, който от мом- Ние тръгнахме сутринта на 21 май около 20 души с даскал Дими-
четата обича, нека заповеда! тър Икономов по течението на р. Искър. Овчари ни преведоха през ре-
Аз бях се доближил до високия Бот- ката. Водихме сражения с преследващите ни турци и останахме около
йов и се бях вторачил като котка в ли- 15 души. Скитахме цяла седмица из Орханийския Балкан. Ядяхме бу-
цето му. Снех шапка и казах: Цанко Минков - кова шума. Голямо тегло прекарах аз с ранена и непревързана ръка. Ов-
- Аз желая, господин Ботйов! най - дълго живелият чарите не ни дадоха хляб – нямали.
При тия думи цял потреперах. Ботйов четник Ядохме храната на кучетата.
- Виждаш ли, Станчо, каза Ботйов, В с. Литаково, Орханийско, вля-
като ме потупа по рамото, виждаш ли на чий гръб ще живеете един зохме посред нощ в една воденица.
ден вие? Но сме били забелязани. В селото
- Щом желае, нека дойде, каза смирено бай Станчо. имало част от войската, с която
- Но аз имах по-голяма надежда в вас, а вам била много свидна кръв- се бяхме сражавали. Тя загражда
та… Желаеш ли да дойдеш с нас в Балкана, момче? – се обърна към воденицата и ние се предадохме.
мен. Откараха ни 15 души в София. За
- Желая, господин Ботйов! – извиках аз, като продължавах да го гле- една седмица ни съдиха и осъдиха
дам втренчено. на бесилка. Но в туй време дойде
Той извади тефтерче и ми записа името и че съм от Казанлъшко. някаква европейска комисия и ни
Каза ми да се стегна и да отида в хотел Киселов, Гюргево. освободиха.“
Нямах обувки. Бай Станчо ми даде хубавите си нови цървули и На 30 юли 1876 г. е дадена ам-
навуща. Същия ден отидох в казания хотел, където дойдоха да ме из- нистия на всички осъдени учас-
пратят някои мои другари-съселяни. В хотела имаше и други като тници в априлските събития.
мен. След известно време дойдоха двама души и ни казаха да отиваме Цанко потегля към родното си
по 2-3-ма на пристанището, че параходът наближавал. село. Управниците на Турия, за
Ботйова видях да тича до консулството и парахода. Беше с хубави да избегнат неприятности с тур-
лъскава чизми. Нас научиха да казваме, че отиваме градинари за Видин. ските власти, го изгонват от село- Гена Христова Ковачева,
До парахода нашите хора бяха докарали 2 сандъка оръжие. За да стане то. След Освобождението Цанко потомка и правнучка на
незабелязано качването им, четниците направиха смут с хвърляне пе- Минков се заселва в с. Павел баня. Цанко Минков пред
тел в Дунава /носеше го Димитър Пехливаков от Сливен/. Умира последен от Ботйовите паметника на своя прадядо
На 18 май при изгрев слънце бяхме на пристанището със слаба ох- четници на 5 октомври 1944 г.

В сравнение
с други области
Ловешка има
най-много чет-
ници - триде-
сет и осем. На
първо място е
Тетевен с едина-
десет, а на второ
Ловеч с 9 чет-
ници. Поради
Кирил Теодор ограничеността
на обема на на-
ПЕТРОВ ТОНЧЕВ стоящия текст в
краевед уредник отдел него е направен
„История на опит за кратко
представяне на
България ловчанци. Да-
ХV-ХIХ в.” нните за тях са
РИМ Ловеч събрани чрез
проучване, кое-
то се основава на научни и научно-популярни публикации, споме-
ни и архивни единици. От тях научаваме за интересния житейски
път, който извървяват някои от ловчанските четници.
Решимостта на тези изключително млади хора да направят
всичко възможно, дори да дарят и живота си за свободата, те счи-
тат като тяхно задължение. Когато се четат спомените на Ботйо-
вите четници или на техните съвремени-
ци, те сякаш са колективно творение. На
първо място е тяхното неописуемо родо-
любие. Те не казват “България”, а “мило-
то ми Отечество” или “майка България”,
“Татковината”. Към смъртта се отнасят
с достойнство и я посрещат гордо. Те са
готови да убиват врага, но не с омразата
на садиста, а като заслужено наказание
за извършените от него издевателства над
българския народ. Ние им дължим пре-
клонение за техните подвизи и готовност
за саможертва.
Ето списъка на четниците от Ловеч:
1. Данаил Митев Драганов. Няма
данни за рождената му година. През зи-
мата на 1875 г. живее в Букурещ при своя Никола Астарджиев
земляк Тома Хитров - фотограф на хъшо-
вете. Загива на 18 май 1876 г. на Милин
камък в момента, в който се опитва да по-
могне на ранен четник. В това сражение са
убити 11 четника и двадесет са ранени. По-
ловината от тях се скриват в една колиба.
Черкезите я подпалват и всички загиват.
2. Илия Тодорв Хицоолу. Роден в Ло-
веч през 1858 г. Участва във всички сраже-
ния, които води четата. Предаден, заловен
и съден, впоследствие той е амнистиран..
Заминава за Румъния, където се записва
в Българското опълчение и участва в Ру-
ско-турската война (1877-1878). Загива при
отбраната на Шипченския проход. Не ус-
пява да види Отечеството си свободно.
3. Никола Мойнов Астарджиев. Ро- Тодор Стойков
ден е в Ловеч през 1850 г. След залавянето
му е осъден на 10 години затвор с окови.Лежи три месеца в Софий-
ския затвор, след което е “освободен от Европейската комисия под
гаранция”. Завръща се в Ловеч, откъдето с оказаната му от мит-
рополит Йосиф (бъдещият Български Екзарх Йосиф I) финансова
помощ, заминава за Румъния. Постъпва в Българското опълчение.
Сражава се при Стара Загора и Шипка. След освобождението ра-
боти в Държавната печатница в София. Почива на 22.10.1913 г. в
столицата.
4. Пенчо Атанасов - Лисицата. Роден е около 1848 г. в Ловеч.
Спечелва си славата на шегобиец, от което идва прозвището му.
40
Сражава се при село Баница, на Милин камък и Околчица. По-на-
татък следите на този скромен и неподражаем патриот се губят.
5. Петър Иванов. Роден е в Ловеч през 1850 г. Участва във всич-
ки сражения, водени от четата. Заловен и осъден, той е изпратен
да изтърпява присъдата си в Акия (Сен Жан д,Акр). Впоследствие
следите му се губят. Според професор Александър Бурмов той се
връща в Румъния. Не е известно къде и кога е починал.
6. Петър Маринов - Инджето. Роден в Ловеч през 1841 г. Участ-
ва във всички сражения на четата. Предаден и осъден “на вечни
окови”, той е отведен в Акия. След сключването на Санстефанския
договор е амнистиран. Връща се в Ловеч и се жени за Яна. Тя е една
от сестрите на Марин поп Луканов - поборник, два мандата кмет
на Ловеч и Окръжен управител по време на управлението на Сте-
фан Стамболов. В следосвобожденските години сред ловчанци се
развихрят остри спорове по редица въпроси - залавянето на Васил
Левски, съдбата на парите, събрани от Ловчанският революционен
комитет, оглавяван от Марин поп Луканов и заграбването на тур-
ските имоти. В тази връзка със своето чувство за справедливост Ин-
джето се оказва неудобен, поради което влиятелните му роднини
го изгонват от Ловеч. Живее и работи в гр. Русе и селата Ветово и
Червена вода, Русенско. Тук на 22.01,1912 г. умира и е погребан в
селските гробища. Преведен преди години в приличен вид. него-
вият гроб е единственият запазен такъв на Ботйов четник от Ловеч.
7. Станю Станчев Хитров. Роден в Ловеч на 22.03.1848 г. Брат е
на фотографа Тома Хитров. Другият от братята - Денчо, се записва
в четата на Сидер Грънчаров, с която стига до Етрополския Балкан,
където е убит. Станю Хитров загива в сражението на Милин камък
(18 май 1876). От запазената му снимка ни гледа един изключител-
но красив млад мъж, отдал живота си за свободата на Отечеството.
8. Тодор Илиев Стойков. Потеклото му е от с. Микре, Ловеш-
ко. Роден е в Ловеч на 12.02.1852 г. Участва във всички сражения, во-
дени от Ботйовата чета. След нейния разгром, при опит да избяга в
Румъния е заловен и осъден на “вечни око-
ви”. Отведен е в крепостта Акия, където са
лежали общо 28 Ботйови четници. След
Освобождението се завръща в България.
Постъпва на полицейска служба. Участва
като доброволец в Сръбско-българската
война (1885). След пенсионирането си жи-
вее в Ловеч. Почива на 08.08.1912 г.
9. Христо Лазаров Нечев. Роден през
1848 г.Участва във всички сражения на че-
тата. В резултат на предателство е заловен.
При конвоирането му към София един от
турските войници с приклада на пушката
си му нанася удар в устата. Намиращият
се на мястото турски офицер го спасява
от по-нататъшно малтретиране. Прекар-
ва 3 месеца в софийския затвор. Получава
Станю Хитров смъртна присъда, която не е изпълнена
поради издадената амнистия. След ос-
вобождаването му се завръща за кратко
в Ловеч, след което заминава за Румъния
Записва се в Българското опълчение. По
време на сраженията на връх Шипка забе-
лязва руски конвой да води като пленник
турският офицер, който го спасява от пре-
биване. Христо се застъпва за този офи-
цер, който бива предаден на опълченците
и пуснат на свобода. Запазена е родната
му къща в Ловеч, която е обитавана и сега.
С известния политик Васил Радославов,
освен че е живял в една махала, Христо
е бил и негов съученик. Предлагат му се
власт и служба, но той работи като про-
Хицо Лазаров давач на месо в градските хали. Почива на
29.06. 1915 г.
Завършвайки този списък, иска ни се макар да звучи парадо-
ксално да кажем, че Ботйовата чета не е разбита, защото човешкият
дух и стремежът към свободата са непобедими. Днес нашият мно-
гострадален народ пак е изправен пред изпитания. И през шума на
изминаващите години чуваме призива на дядо Петко Славейков:
“Ето нови дни настанаха
те на смяна ни зоват ...
Уморените заспаха.
Живите - те нека бдят.”
Дано!

От началото на ХХ век Ботевото
поетическо и публицистично твор-
чество стават достояние на култур-
ната общественост по целия свят
като в годините, между двете све-
товни войни, в чужбина се появяват
редица издания на Ботеви произве-
дения.
Макар че, в Западна Европа Бо-
тевата поезия става известна още
в края на ХІХ в., благодарение на
Донка ДЕЛЕВА шведския професор славяновед
екскурзовод Алфред Йенсен, първите преводи
НМ „Христо Ботев“ на творчество на поета се появяват в
славянските страни.
гр. Калофер През 1885 г. в сп. „Славянски
сборник”, което излиза в Прага е
поместена статията на Йозеф Ворачек „Христо Ботев - български поет
войн”. Тази статия е придружена с преведени от самия автор на чешки
език четири Ботеви стихотворения: „Моята молитва”, „На прощава-
не”, „В механата” и „Патриот”. На чешки език е и първата самостоя-
телно издадена книга с Ботеви поетични творби, излязла през 1913 г. в
Прага със заглавие „Стихотворения”, в превод на Зденек Броман.
В Русия интересът към съдбата и творчеството на българският по-
ет-революционер възниква по време на Руско-турската война. Руският
печат често информира за събитията на Бал-
каните. След гибелта на Ботев, вестник „Со-
временные известия” публикува две негови
възвания.
През 1888 г. в Петербург излиза сборник
„Баян”, включващ стихове на славянски поети.
В предговора преводачът Уманов-Каплунов-
ски прави характеристика на творчеството на
Ботев. В сборника влизат преводи на „Хаджи
Димитър”, „До моето първо либе” и „Моята Ботеви преводи
молитва”. от 1885 г. до 1956 г.
Сто четиредесет и шест години
след смъртта на легендарния поет и
революционер Христо Ботйов, изсле-
дователите на неговия живот и дело,
не спират да търсят отговор на много
от въпросите, останали без послеслов
през годините. Те старателно се вглеж-
дат в чертите от характера му, обръщат
сериозно внимание на контактите му,
проследяват импулсивните му и емо-
ционални реакции, а обобщенията им
понякога изумяват със своята крайност.
В резултат на дигитализирането на ин-
Диана формация, се появиха нови възможнос-
СЛАВЧЕВА ти за боравене на по-голям кръг от хора
с първични документи от съответните
журналист епохи. Дигитализацията спомага за сис-
тематизиране на документите, съхраня-
вани в различни архиви. Много често изследователите се натъкват на
ценни податки, но за съжаление на национално ниво дигитализира-
нето на информация все още не е добре застъпено и това блокира по-
нататъшните разкрития в тази насока, Професор Евгений Захарович
Волков (1883-1942) е руски революционер, историк, демограф. В нача-
лото на миналия век, той е сред най- ревностните изследователи, кой-
то с пословично старание е пътувал и активно е търсил контактите с
наши сънародници, които са имали преки връзки с поета –револю-
ционер. Mежду 1911 и 1915 г. живее и работи в България и през това
време извършва по-голямата част от изследванията за книгата, посве-
тена на Ботйов. Книгата остава само в сборниците на БАН до 1929г. –
едва тогава е издадена като отделен том за последните 80 г. той остава
единственото и издание – търсена анктикварна рядкост. Оказа се, че
41
След две години, през 1890 г. в брой шести на списание „Русское
богатство” се появява стихотворението „Майце си”, в превод на Нико-
лай Юхновски.
За първи път двадесетте стихотворения се превеждат на руски език
през 1921 г. от българина Крум Димитров, начален учител. Като цяло
на руски език излизат осем сборника с произведения на Ботев. След
тях най-много преводи на Ботеви стихотворения има на украински
език. През 1894 г. в списание „Заря” (Лвов) се печатат преводи на сти-
хотворенията „Моята молитва” и „Елегия”, направени от Г. Грабовски.
През 1895 г. в Лвов излиза сбирка „3 чужого поля”, под редакцията на
украинския поет Иван Франко.
Първото стихотворение на Ботев на беларуски език „До моето пър-
во либе” излиза в списание „Маладняк” през 1931 г. в чест на петдесет
и пет годишнината на Априлското въстание в превод на М. Хведрович.
Следват преводи на унгарски, румънски, полски, английски, френ-
ски и други езици.
Само от юбилейната 1976 г., когато се честват 100 години от Ботева-
та гибел, до наши дни творчеството му излиза на още двадесет езика.
Така броят на страните, докоснали се до поетичното наследство на ге-
ния, достига четиридесет и четири. В тридесет и три от тях са отпечата-
ни седемдесет и шест отделни издания с произведения на поета. Дали
обаче на всички от тях Ботевите стихове звучат така, както на родния
ни български език?
Професионализмът и умението на всеки преводач се състои в това
да постигне максимален синхрон със стила на автора, с неговия начин
на пресъздаване на действителността. В това отношение Ботев е един
от изключително трудните поети за превеждане. Стиховете му носят
очарованието и мелодичността на народното творчество, а стилът му
почти идентичен с този на българските народни песни, придава специ-
фичност на неговата поезия. Всичко това трудно може да бъде долове-
но от един чужденец, който е твърде далеч от духа
и бита на народа ни. Затова има езици, на които
Ботев сякаш не звучи, като Ботев. В резултат на
географската, етническа и народностна близост
със славянските народи, преводите направени на
тези езици се явяват най-близки до оригиналното
звучене и стил. Безспорно това е главната причи-
на те да са първите преводи на Ботевите стихове,
които успяват да покажат, максимално, до колко-
Ботеви преводи то това е възможно, гениалния поетичен талант
от 1957 г. до 1962 г. на Ботев.
в библиотеката П. Славейков във Варна се съхраняват фотографии от
албум принадлежащ на Илия Широков – една позабравена личност,
известен възрожденец и поборник. Той е член на “Българско благот-
ворително общество” - гр. Александрия във Влахия. Градът се намира
на отсрещния бряг на река Дунав, срещу гр. Свищов и всъщност е ос-
нован от преселени там свищовлии. Широков е бил близък приятел
на Хр. Ботйов, Д. Икономов и др. дейци на българското емигрантско
революционно движение. След Освобождението Илия Широков се
преселва във Варна, Княжество България. В началото на ХХ век ру-
ския писател Евгений Волков се е заел със задачата да напише био-
графия на Христо Ботйов, който е бил във връзка с руски анархисти
от средата и края на ХІХ век. За да попълни документалната основа
на книгата си, Волков е помолил варненския хирург и по съвмести-
телство краевед-изследовател д-р Параскев Стоянов да интервюира
съгражданина си Илия Широков /тогава на ок. 75 г. възраст/ и да за-
пише спомените му. Това е направено на 16. VII. 1915 г. Със сигурност
се знае, че д-р Параскев Стоянов е изпратил записките на Евгений
Волков, в уверението на което е обстоятелството, че последния не-
колкократно се позовава в книгата си “Христо Ботев” /биография/ на
спомените на Илия Широков. За съжаление ръкописа със спомените
на Илия Широков /от 1915г./ не е издаван и не се знае даже къде се
съхранява същия. Вероятно в него фигурират не само свидетелства
за дейността на Хр. Ботйов, но и за други български дейци, в т.ч. и
за Стефан Караджа. Ако Параскев Стоянов си е направил собствен
препис от тях, би следвало де се съхранява в някой архив, където е за-
пазен личен фонд с документи на д-р Параскев Стоянов /в Държавен
архив - Варна такъв личен фонд няма/. Друг вариант е да се съхранява
в архив, където е запазен личен фонд на анархиста Евгений Волков,
а това трябва да е в чужбина, в архивите на Украйна, Русия, Беларус
или Молдова. Добра новина ще е ако след време се окаже, че всъщ-
ност записките се съхраняват в някоя институция в България, но това
ще стане едва след подробна инвентаризация и най-вече дигитали-
зиране на архивните единици.Това е само един от многото примери
в тази посока за това, къде се къса нишката и защо изследванията,
които се правят са лишени от конкретност и яснота.

През 1934 г., в изпълнение на Указ
на правителството на Кимон Геор-
гиев е необходимо Орхание да бъде
преименувано и да прекъсне завина-
ги връзката с турския султан Орхан.
В града започват яростни спорове за
име - Йоанинград, Вишневград, Дон-
дуково… Георги Попдимитров, акад.
Асен Златаров и група интелектуал-
ци, сред които четем имената на акад.
Стоян Романски и Карл Йосифов,
излизат с предложение името на Ор-
хание да се промени на Ботйовград,
Д-р Десислава заради почитта пред саможертвата
на 18-те Ботйови четници, чийто че-
ИВАНОВА репи са положени на територията на
Преподавател общината.
Най-дълбоко преклонение пред
в УНИБИТ паметта им, обаче, засвидетелства
чехът по народност Карл Йоси-
фов(1894-1964). От 1919г. той има печатница в града, в която от 1926г.
започва да издава вестник, който е назован първоначално“Орхани-
ец“, а след 1934г. „Ботйовградски новини“.
Във вестника на Карл
Йосифов периодично
се публикуват материа-
ли свързани с подвига на
Христо Ботйов и необходи-
мостта не само от духовно
преклонение, но да се даде
и веществен израз на тази
Визитна картичка на почит. Председателят на
печатницата на Карл Йосифов местното кореняшко дру-
жество „Орханиец“ д-р Си-
меонка Влайкова допълва: „Малко известно е и това, че Карл Йосифов
е „душата“ на комитета, който предлага името Орхание да бъде заме-
нено с Ботйовград. Пак той след преименуването, издава в своята печат-
ница книга със стиховете на Христо Ботйов“. [Влайкова: 2000, с.5 ]
Книгата намира радушен прием в Ботйовград, стиховете се че-
тат, рецитират. И когато започват 10 години съдебни спорове с Вра-
ца и Калофер за името на града, тази просветно-културна дейност
изиграва своето значение. Каузата по преименуването отпочната от
един чех по народност сплотява гражданството и то отстоява блес-
тящо правото си да носи Ботйовото име. Следва призив да се възди-
гне паметник на Ботйов. Отново разгръщаме вестниците печатани
от Карл Йосифов и група интелектуалци. Денят е 1 юни 1935, бр.5,
година 9 на Ботйовградски новини , на с.1 четем :
„БЮСТ-ПАМЕТНИК НА ХРИСТО БОТЙОВ
При редакцията ни, по инициатива на нашия директор г-н Карл
Йосифов, е образуван фонд за постройка на бюст-паметник на патрона
на града ни-нашия велик поет-революционер Христо Ботйов. Издател-
ството е отпечатило съчиненията на Ботйова и 40 на сто от стой-
ността им е на полза на фонда.“
За общите постъпления, можем само да гадаем. Основно фи-
нансирането на бюст-паметника на
практика си остава дело единствено на
Карл Йосифов. Той блестящо осъщест-
вява идеята си, че почитта трябва да
има не само духовен, но и веществен
израз. Сведения за този период черпим
също от вестникът му „Ботйовградски
новини“ от 4.10 1938, Бр.12, с.1: „Брон-
зовата статуя на бъдещия паметник на
Христо Ботйов в града ни е вече изляна в
металорлеярската работилница на Борис
Константинов-Пукита в гр. Враца и е при-
ета от комисия в състав: окол. Управител
С. Тодоров, кмета г. Ив. Савов, художника
скулптор Иван Д. Христов и строителя на
паметника нашия директор г. Карл Йоси-
Бюст- паметник на фов.“
Христо Ботйов Открит е на 14 ноември 1938г., като
в приветствените речи се подчертава за-
42
слугата на този чужденец, чийто пример би трябвало да вдъхновява
и възпитава в любов към българския народ, история и заветните му
идеали.
Карл Йосифов дарява скромно и не-
натрапчиво, като негов текст не присъства
и във вестниците, които издава през годи-
ните. Изключение прави публикацията
във вестник „Ботйовградски новини“ от 31
май 1939г., бр.9, с.2, затова ще си позволя
да цитирам част от нея:
„Миналата година въодушевен от голя-
мото дело на великия поет-революционер
и знаменосец на българския дух от епохата
на освободителните борби – ХРИСТО БОТ-
ЙОВ-и ръководен от желанието да помогна
със своите скромни средства за разхубавява-
нето на нашия хубав балкански градец, пред-
Карл Йосифов
приех постройката на бюст-паметника на
Ботйова…Считам за своя приятна длъж-
ност да поднеса тоя скромен паметник в дар на града, в който живея от
двадесет години, с пожелание щото тоя мой пример да бъде последван от
нашите съграждани ..“
Завет, към съгражданите, който на практика не намира много
последователи. Примерът му е радушно приет, но не са много про-
дължителите на културно-просветната му дейност. Карл Йосифов
Папоушек напуска града през 1950г., като се установява в София. В
Ботйовград името му не е забравено, поставено е сред пантеона на
почетните граждани. През 1963г., след тежко боледуване, жизнени-
ят му път приключва. В некролога на Карл Йосифов пише: „Чех,
роден в България, той я обикна като своя първа родина и отдаде на нея
всичко, на което бе способен…“
Бюст-паметникът, подарен от Карл Йосифов, бе преместен през
60-те години в двора на техникума“Христо Ботйов“ в Ботйовград.
Поставен в близост до алея с цветя, той почти 50 –сет години учеше
на почит и отношение към делото на Христо Ботйов. Някъде след
2007г. ликът на Ботйов изчезна. Чу се, че е претопен за вторични
суровини. Виновно бе заменен със странно подобие на оригинала.
А иначе и днес сирените на 1 юни ни напомнят за чутовния подвиг
на войводата, дръзнал да събуди спящата рая. В този миг е светла
паметта и за чеха Карл Йосифов, дал веществен израз на почитта си
пред символите на България. А ние, българите, виновно мълчим,
осъзнавайки колко далеч сме от славния си предтеча.
РЕДАКЦИОНЕН КОМЕНТАР
КЪДЕ СА ПАРИТЕ НА
БОТЙОВАТА ЧЕТА?
Един въпрос, на който отговор, аз поне, още не съм
намерил. Толкова по-интересно става следното, което
научих в с. Осиково, Врачанско. Там твърдят, че парите
са останали в тяхното село и знаят у кого.
След разбиване и разпръсване на четата, група от
петима попаднала в Осиковската мера. Един от четни-
ците бил касиерът, който предал чантата с парите на
една кошара да ги запазят, докато мине смутнята.
Като подушили много пари, добрите българи ре-
шили да довършат четническата група, та свободно да
присвоят парите.
За тази цел един, повеждайки четниците да ги пре-
веде през Искъра в землището на село Оплетня, ги за-
вежда към турския пост.
Когато в последния момент четниците угадили пре-
дателството, дали пръв залп върху предателя, и после
започнали престрелка с турците. Двама или трима от
четниците загинали, другите успели да се укрият.
Този факт, разбира се, има нужда от внимателна
проверка. Още има живи стари хора, които да го освет-
лят по-добре, за да бъде потвърден или отречен.
И все пак, той е интересен, защото поставя въпроса
за парите на Ботйовата чета, а също и за някои доку-
менти, каквито може да е имало в чантата.
 43

Ние, българите, заживяваме с теното със съдържа-

образа на Христо Ботев от най-ран- ние осветено лице на
на детска възраст, като с нещо свято Ботев, изпъква върху
и безкрайно скъпо. Живеем с този по-тъмния фон. Об-
образ от раждането до смъртта, но- разът стои пламенен
сейки го в душите и сърцата си и и решителен, сякаш
нито времето, нито човешките при- се вглежда далеч в
страстия и амбиции могат да го за- бъдещето на своя
личат, а обичта ни към него не секва, толкова изстрадал
защото е истинска, чиста, пламенна народ.
и безгранична. Към подвига на
През годините, много български поета-войвода се
художници – живописци, графици, насочва и големия Портрет на Ботев Портрет на Ботев
Тоня МИЧЕВА скулптури, плакатисти - се вдъхно- български художник худ. Йоан Левиев худ. Александър
вяват от личността на Христо Ботев, Димитър Гюдже- Поплилов
екскурзовод като безспорно са повлияни от идей- нов. През 1949 г. той
НМ „Христо Ботев“ но-художествените изисквания на пресъздава, върху
гр. Калофер времето, в което живеят, успявайки платно, едно историческо събитие, към което никой българин не ос-
да вложат, обаче, и своето собствено, тава равнодушен - слизането на Ботевата чета на Козлодуйския бряг.
много лично, възприятие, така че всеки от тях „да характеризира Боте- Така художникът именува и произведението си. Това е една роман-
ва с най-ясни и гъсти краски”. тично-приповдигната творба, без излишни детайли. Картината вярно
Първият художествен образ на Христо Ботев е отпечатан в края на пресъздава конкретното историческо събитие. Фактите са детайлно
1876 година в „Календар за година 1877”. Календар на един все още проучени от художника
поробен народ, за който Ботев вече е „народен светец”. Той е издаден и са добре обобщени. С
от радетеля за българска свобода Танас Киров и е отпечатан в печатни- умишлено търсена точ-
цата на Централното българско училище в Болград, чийто управител ност, той рисува облек-
е близкият Ботев приятел Киро Тулешков. Тулешков предоставя по- лото и въоръжението на
следния фотопортрет на Христо Ботев от май 1876 г., на който поетът Ботевата чета – пушки
е с късо подстригани брада и коса, за да послужи за изработване на „иглянки”, саби, тесаци,
рисунка. Авторът на това първо художествено претворяване остава не- четническите унифор-
известен. ми, зеленото, копринено
През 1888 г. Захари Стоянов издава биографията на поета и негови- знаме, с извезаните лъв и
те събрани съчинения, като и в двете книги помества един и същ гра- клетвени слова „Свобода
фичен портрет на Ботев. Образът не съвпада с първото изображение или смърт”. Образът на
от стенния календар. Захари Стоянов използва за образец друга сним- войводата Ботев е цен-
ка на Христо Ботев, от 1875 г., на която той е с приятелите си Никола Слизането на Ботевата чета на трално разположен и е ге-
Славков и Иван Драсов. За причината да бъде използвана точно тази Козлодуйския бряг роизиран, но с максимал-
фотография на Ботев, Захари Стоянов казва, че е „употребено най-го- худ. Димитър Гюдженов на портретна прилика и с
лямо старание, щото да бъде той истински и сполучлив, доколкото художествена мярка.
това бе възможно”. Авторът отново остава неизвестен. В края на 20-те и началото на 30-те години на миналия век сред бъл-
През годините напред във времето много известни и даровити бъл- гарската общественост се заговаря за издигане на архитектурно-скулп-
гарски художници претворяват образа на Христо Ботев. турен монумент, посветен на Христо Ботев в родния Калофер. Обявява
Национален музей „Христо Ботев”, Калофер има честта да прите- се и се провежда конкурс, който въпреки големите очаквания, не по-
жава и представя едни от най-значимите творби на българското изоб- казва сполучливи решения, което води след себе си промяна в първич-
разително изкуство, пресъздаващи Ботевия образ. Такива са творбите ния замисъл. През 1930 година, в дворното място, където се е намирала
на Владимир Гоев, Олга Шеханова, Христо Казанджиев, Тома Върба- къщата на Ботев и неговото семейство, е поставен скромен бюст-памет-
нов, Георги Недялков, Теофан Сокеров, като всеки от тези автори е със ник. Автор е скулпторът Кирил Георгиев. Това е първият паметник, из-
свой собствен подход към овладяване образа на Христо Ботев. дигнат в родния град на поета. Днес, той е част от комплекс Национа-
Пример за това е картината „Завземането на „Радецки“ от Ботева- лен музей „Христо Ботев”, който включва Ботева градина, мемориална
та чета” от Христо Казанджиев, създадена през 1911 г. За правдивото къща на Ботевото семейство и експозиция.
претворяване на образа на Ботев и за постигане на цялостно достовер- През 1986 г., в чест на 100 годишнината от гибелта на Ботев и
ност, авторът дълго време събира материали, за да създаде първата подвига на неговата чета, в родния град на поета-войвода, се откри-
творба, посветена на това паметно събитие. ва грандиозна скулптурно-архитектурна
В музея се пазят и оригинални творби на пловдивски художници, композиция. Тя е дело на скулптора проф.
които имат своя самобитна художествена школа. Сред тях най-ярко се Димитър Даскалов и арх. Иван Николов.
откроява името на Златю Бояджиев. В неговата картина „Подкрепи и Четиринадесетметровата фигура на Ботев
мен ръката”, Ботев е изобразен в цял ръст пред маса, с поставени вър- се извисява над градския площад, на Ботева
ху нея череп, кръстосани саби и пистолет, подобно на оригиналната поляна, а до нея води тържествено камен-
снимка на Ботев със Славков и Драсов. Фонът е изпълнен с изображе- но стълбище. Красивият лик на поета се
ния на родната къща на поета, парахода „Радецки”, сцени от Ботевите откроява особено впечатляващо на фона на
стихове. Картината е решена изцяло в наивно-възрожденски план. зеления Балкан, който продължава да пее
Почти всички изявени живописци създават композиции с образа хайдушката си песен.
на поета-революционер. Върху стената, в експозицията на Ботевия му- Личността на Христо Ботев е била и
зей в Калофер, Христо Стефанов изписва през 1973 г. в техниката на ще бъде вечно вдъхновение за българските
мокрото фреско една огромна многофигурна експресивна компози- творци, които с четка и длето претвориха
ция, която не е загубила своето въздействие и до днес. неговия образ и ще продължават да го пре- Скулптурно-
Друг голям български творец – Йоан Левиев, създава портрет на създават като част от безценните образци архитектурна
Ботев в цял ръст, като постига внушение със синтезирани, експресивни на българското изобразително изкуство. композиция,
форми и ярък, наситен колорит. Това е начин да се подчертае револю- Българите носят и ще носят в сърцата си, посветена на
ционната романтика и патоса на героите от национално-освободител- с предана обич, този гениален син на Май- Христо Ботев
ното ни движение. ка България, който млад загина, но получи Автори: проф.
Няколко образа на Христо Ботев пресъздава и големият български своята награда, народът му да го почита и Димитър Даскалов и
творец Александър Поплилов. В акварелния портрет от 1972 г., наси- слави, че загина за правда и за свобода. арх. Иван Николов

Лука Велчов е радетел за съх-
раняване на българската памет
и пазител на българщината в Бу-
курещ. Той е българин от Стар
Бешенов с корени от Чипровско,
дългогодишен председател на
българската общност „Братство“
в Румъния, сега председател на
Демократичния съюз на българи-
те в Румъния, един от най-достой-
ните представители на българ-
ската интелигенция в северната
ни съседка. Главният герой в „На-
шият ден“ Лука Велчов е и гид на
българската делегация по отбе-
Проф. д-р Лука лязването на 200 години от рож-
дението на Евлоги Георгиев и 195
ВЕЛЧОВ години от рождението на Христо
Георгиев.
председател на Братята Евлоги и Христо Ге-
Демократичния оргиеви – банкери, търговци,
съюз на българите арендатори, меценати и дарите-
в Румъния ли – допринасят за науката, изку-
ството, икономическото развитие
на България и на Румъния. Герои-
те на Лука Велчов – двамата братя „дето направиха много и
за българи, и за власи, и за македонци“ – не само са дарили
прословутите 6 млн. златни лева и терена за построяването
на Софийския университет, не само са най-големите търго-
вци на Балканския полуостров, въвели първите иновации
в бизнеса (използването на телеграфа). Братята Евлоги и
Христо Георгиеви са били едни модерни хора – успяват да
основат българската икономика още преди да се създаде
българската държава. А най-големият им принос е, че на-
лагат образованието и предприемаческия дух сред млади-
те хора като формула за успеха в България.
Проф. Велчов си спомня: „Аз съм основател на първо-
то българско дружество след събитията от декември 1989
г. На 31 декември 1989 г. се събрахме 31 души и създадо-
хме първото българско дружество в Румъния. Тръгнах към
Банат след събитията в Тимишоара, беше страшно, про-
веряваха документите, много сняг валеше... вървях пеш
през нощта... Обикалях и търсех къде има православни
българи. Открих към 70 села. Основах 53 дружества за око-
ло месец и нещо. Бях включен в първия временен парла-
мент на Румъния и обикалях – Влашко, Южна Молдова,
Добруджа... Обединих всички организации под името
„Братство“. През февруари дадох румънската държава под
съд, за да ни обезщетят и да ни върнат терена, където беше
българското училище и българската църква „Св. св. Кирил
и Методий“.
Ето какво разказа Лука Велчов за мавзолея на братята
Евлоги и Христо Георгиеви:
„Има 4 хубави бюста – това са четиримата евангелис-
ти, имало е и хубави свещи от бронз, но те са изчезнали.
На входа има емблема от бронз, вътре може да се служи
служба, имало и икони, самият гроб е покрит с бронзова
плоча – около 500 кг. Вляво има барелеф на Христо, вдясно
– на Евлоги. Има емблеми и на тях – текст: „И му изгря
истинската светлина.“
За това какво се случва с мястото, където е бил гробът на
Раковски, Велчов сподели:
„През 1942 година по настояване на акад. Михаил Ар-
наудов земните останки на Георги Стойков Раковски са
преместени в Котел. Остана само надгробният паметник
– а той беше много интересен и красив. Понеже бяха мате-
риално принудени, наследниците на Никола Балкански се
явиха в българското царско консулство през 1936 г. с молба
да получат 800 леи, колкото е дал дядо им. Отказаха им. И
се намери един полковник, който им е дал 24 000 леи – така
изчезва този надгробен паметник.“
Лука Велчов призова с горчивина:
„Аз нямам вече никакво доверие, защото 71 години
44
постоянно правя всяка година писмени и устни предло-
жения до институции. Ето сега през март свещеникът и
посланикът съобщиха, че ще започне строеж на българска
църква и на български културен център. Но те загубиха
българското училище, което беше собственост на органи-
зацията на живеещите в Букурещ българи, а не на българ-
ската държава.“
Има хора, общуването с които те въздига. Един над
90-годишен човек с фино присъствие и очарование, който
е запазил своя жив дух, несекващ патриотизъм и желание
да пази историята и следите ѝ – независимо дали са в Бъл-
гария, или са в Букурещ.
Българската делегация за честването на 200-годишнината
от рождението на Евлоги и 195-годишнината на Христо
Георгиев пред мавзолея в Букурещ.
Снимка: Личен архив на Лука Велчов
Българската общност в Букурещ възстановява
открадните баралефи на наши революционери
Наши сънародници в Румъния са се заели с възстано-
вяването на откраднатите бронзови барелефи на Хаджи
Димитър, Раковски, Ботйов и Левски, които се намират в
стария български квартал в Букурещ. Надяват се, че така
ще успеят да съхранят историческите места за памет на
българските революционери и възрожденци.
Някогашният български квартал в румънската столи-
ца, в който се намират светини на българската история,
изглежда така сякаш е бил подложен на бомбардировка.
За да не бъдат напълно заличени местата, в които Ботйов,
Раковски, Хаджи Димитър и още стотици патриоти са се
клели да умрат за Родината, Демократичният съюз на бъл-
гарите в Румъния с помощта на дарители се е заел да въз-
станови паметните им плочи. За да не привлича отново
вниманието на крадците, този път барелефът на дарителя
Димитър Хадживасилев върху родната му къща, е израбо-
тен от пластмаса, а не от месинг или бронз. Сънародници-
те ни къде на шега, къде наистина казват, че е най-добре
да поставят и табела с предупреждение към крадците, че
в материала няма цветни метали. Също така, за да не бъде
задигнат барелефът на Любен Каравелов, той е прибран в
българското дружество. А съвсем случайно професор Лука
Велчов открива паметната плоча на Раковски под стряхата
на дома на румънски шофьор. Тя изчезва преди години,
когато събарят къщата, в която Раковски е завършил пое-
мата „Горски пътник”.
Проф. Лука Велчов, председател на Демократичния
съюз на българите в Румъния: „Сложиха плочата на един
постамент, постаментът го събарят, защото прокарват
някакви жици. Един шофьор от с. Попеще видял, че има
текст на кирилица и прибрал плочата. Преди 6 години
ние открихме плочата при дядо Иван Танасе, той ни я отс-
тъпи, изчистихме я и с помощта на българското посолство
избрахме това място и поставихме плочата.”
А в Брашов, където д-р Петър Берон издава „Рибния
буквар” през 1824 година, скоро ще бъде открит негов па-
метник.

Средно училище „Христо Ботев”
е най-старото учебно заведение в град
Враца и региона. То е наследник на Въз-
несенското училище, открито през 1822
година.
През 1842 година в двора на църк-
вата „Свето Възнесение” се построява
първата училищна сграда на Мъжкото
училище с помощта на врачани и съдей-
ствието на Архимандрит Гавраил Бист-
ричанин. През 1895 година е построена
новата сграда.
През 1907 година на училището е да-
ден статут на Врачанска пълна окръжна
мъжка гимназия „Княз Борис” с Указ на
Виктор княз Фердинанд.
На 18 май 1945 година гимназията е
КРЪСТЕВ преименувана на Първа народна мъжка
директор на гимназия „Христо Ботев”. На 2 юни 1946
СУ „Христо Ботев“ година за първи път се чества патронния
Враца празник. За учебната 1951/1952 година
Девическата гимназия на града идва в
сградата на вече Средно смесено учили-
ще „Христо Ботев”. От 1958/1959 година гимназията е определена за
Политехническа гимназия на целия Врачански окръг. През 1970/1971
година има четири профилирани паралелки с изучаване на френски
език. С тях се поставя началото на Езиковата гимназия в града. През
1971/1972 година осем профилирани паралелки с математика от гим-
назията поставят началото на Природо-математическата гимназия.
През 1983/1984 година училището е базово на Софийския университет
„Св. Климент Охридски”.
От обявяването за Пълна окръжна мъжка гимназия до днес дипло-
ми за средно образование са получили 64 845 ученици. Сред тях са
такива изтъкнати личности, като: Патриарха на българската скулпту-
ра Андрей Николов, художника Иван Фунев, писателите Асен Босев и
Младен Исаев, академика Иван Ценов, композитора Димитър Ненов
и много други бележити българи. Гордост за училището и града са да-
нните, че сред завършилите средно образование в училището са шест
академици, двама член кореспонденти, двадесет и трима професори,
двадесет и четири художници и над тридесет писатели с национално
значение. Училището е дало на България трима Министри на образо-
ванието и един на Министър на правосъдието.
Средно училище „Христо Ботев” е носител на ордените „Народ-
на Република България” – ІІ степен и „Св. св. Кирил и Методий” – І
степен, както и на първия „Почетен знак на град Враца” и Голяма-
та награда за образование на град Враца. Училището е носител и на
почетния знак на Президента на Република България – Румен Радев.
През 1971 година от училището се отделят паралелки за обособяване-
то на Френската и Математическата гимназия като самостоятелни. От
1995 година ръководството на училището е поето от Виктор Кръстев –
тридесетия директор от обявяването му за Врачанска пълна окръжна
мъжка гимназия.
През лятото на 2007 година е извършен основен ремонт и цялостна
реставрация на 113-годишната училищна сграда. След обновяването
му училището влиза в класацията на МОН за най-красиви и с най-го-
лям брой ученици учебни заведения в страната.
През 2015 г. по предложение на Ученическия съвет е изградена
Алея на признателността. В нея са поставени 16 постамента на въз-
рожденци, видни врачани, възпитаници на училището, допринесли
за развитието на образователното дело не само във Враца, но и в стра-
ната.
Училището работи по седем проекта „Еразъм+“ и седем нацио-
нални програми.
Литературен клуб „Ботевци“ е един от големите поводи за гордост
на нашето училище с множество отличия на национално и между-
народно ниво за поезия, проза, есета,разкази и други произведения
които младите ни писатели са спечелили със своя талант и напътстви-
ята на ръководителя на клуба – Диана Николчева.
Средно училище „Христо Ботев“ – Враца е първото в страната, за-
едно с градовете София и Варна, с разкрита през 1982 г. биологична
паралелка като експериментална за нуждите на СУ „Св. Климент Ох-
ридски“, а през 1989 година са открити профилираните паралелки по
география и история.
45
През 2019 г. в Средно училище „Христо Ботев“ – Враца бе изграде-
на виртуална STEM лаборатория за обучение по биология, анатомия
и здравно образование чрез използването на ново дидактическо сред-
ство: холограмни репрезентации. С реализирането на този уникален
кабинет осигурихме завършеност на цикъла в обучението по профи-
лиращите предмети и предмети от професионалната подготовка.
Въпреки гореизложеното и традициите, утвърдени в двувековната
история на училището, приемът на ученици след завършено основно
образование през последните две години е драстично намален от дър-
жавата до една паралелка в гимназиален етап, което предизвиква го-
ляма тревожност и недоволство у родители, ученици и общественост.
Прекъсва се връзката на приемственост между поколения потомстве-
ни лекари, икономисти и инженери, възможността за професионално
развитие,поради ограничаване на профилираното обучение.
Училището осигурява на своите ученици широк спектър от дей-
ности по интереси и участия в множество училищни мероприятия.
Активното участие в тях е съпроводено с постигане на изключителни
успехи и постижения, с класиране на призови места и получаване на
отличия за значими постижения на национални и международни
състезания , конкурси, олимпиади и други форуми за изява на спо-
собностите в областта на науката,технологиите, изкуствата и спорта.
През настоящата учебна година най- старото Средно училище
“Христо Ботев“- гр. Враца
отбелязва три паметни годишнини:
200 ГОДИНИ ПЪРВО СВЕТСКО УЧИЛИЩЕ,
175 ГОДИНИ КЛАСНО УЧИЛИЩЕ,
115 ГОДИНИ ВРАЧАНСКА ПЪЛНА ОКРЪЖНА
МЪЖКА ГИМНАЗИЯ.
По този повод имам удоволствието да Ви поканя заедно да
отбележим празничните събития на 31.05.2022 г., от 10:00 часа,
в двора на училището.
Виктор Кръстев
Директор на Средно училище “Христо Ботев“- Враца
РЕДАКЦИОНЕН КОМЕНТАР
Честит и вълнуващ празник на едно от първите светски учи-
лища в страната! Да имаш за патрон името на гениалния поет и
революционер Христо Ботeв, е споделена гордост и чест! Всички
Вие, уважаеми педагози и възпитаници на най- старото учебно
заведение нагледно доказвате с делата си, че тази чест е и ваше
призвание и дълг като Ботйови поклонници, наследници на бо-
гата история, на талантливи предци! Години наред вашите ре-
дици изпълват със съдържание и смисъл най-важните прояви и
събития в града, общината и държавата ни. Запалихте искрата
на нови инициативи, с присъщата си активност разнообразихте
и активизирахте дейността на Ботевския организационен коми-
тет. Безспорният авторитет на СУ „Христо Ботев” не е мимо-
летно явление. Той е изграждан ден след ден – в учебните стаи,
кабинети и лаборатории, на състезания и конкурси, с всеотдай-
ността на учители и възпитатели, с порива на учениците към
знания и изяви. Днес вече с името и опита, вие сте безспорен
лидер сред учебните заведения, които определят тенденциите в
образователната политика на съвременна България! Нека праз-
ничният ден на най-доказалата се школа за просвещение през
годините, донесе радост на вас , днешните ученици и педагози
и на всички, които са преминали през класните стаи в нашия
град! Продължавайте да творите и обогатявате с доверие и в
партньорство живата история на училището!
 46
фотографии, някои портретни, други семейни или групови,
избелели и пожълтели. Те представят революционерите в раз-
нообразни униформи и въоръжение. За някой от тях не се знае
почти нищо и само съхранените снимки могат да пресъздадат
реално образите им от преди 145 години. Правени са в различни
През май 2021 г. Регионален ателиета, на гърба някои от тях носят посвещения, оригинал-
исторически музей – Плевен орга- ни подписи и дати. Повечето фотографии са запазени до днес
низира изложбата „С духа на Бо- в музеите благодарение на родолюбивите потомци, грижливо
тевци“, посветена на 145 години от пазили ценните фамилни снимки. Над 55 фотографии показват
Априлското въстание и героичните Ботйовите четници в периода преди и по време на подготовка
сражения на Ботйовата чета през на четата, други са запазили образа на оцелелите участници в
пролетта на съдбовната 1876 г., на епохата на следосвобожденска България.
185 години от рождението на Хад- Друга група фотографии от периода след Освобождението,
жи Бенчо Николов (1836-1876) и 170 предоставени от РИМ-Враца и ИМ-Оряхово илюстрират раз-
години от рождението на Прокопи лични чествания и годишнини от епичните сражения, на които
Попалексиев Дянков (1851-1927) – присъстват оцелели Ботйови четници; откриването на първия
Ботйови четници, чийто живот е паметник на Христо Ботйов в гр. Враца; емблематични места,
свързан с град Плевен. където са се водели тежки битки; първия Козлодуйски памет-
Изложбата представи ори- ник.
гинални снимки, лични вещи, Веществените артефакти, които говорят за социалния статус и
Нели СТАНЕВА оръжия и документи на Бот- материалното положение на притежателите им са по-малоброй-
ръководител отдел йови четници, съхранени във ни, предимно лични вещи – джобни часовници, печати, очила,
„История на фондовете на 15 музея от Се- мастилници. Оръжието бе с най-оскъдно присъствие, но предиз-
верна България – НИМ-София, вика най-голям интерес. Показани бяха Черепишката сабя на
България XV-XIX в.“ РИМ-Велико Търново, РИМ-Ру- Христо Ботйов, шашката на Досю Стойнов Ковечев – Дюлгерина,
РИМ - Плевен се, РИМ-Враца, РИМ-Ловеч, камата на Прокопи Дянков и револвера на Кънчо Скорчев от Тря-
РИМ-Габрово, РИМ-Шумен, вна. Публиката се запозна и с военните и граждански отличия на
РИМ-Търговище, МНХЗПИ-Тро- Сава Пенев, Никола Обретенов и Прокопи Дянков.
ян, СМРЗИ-Трявна, ИМ-Оряхово, Ботйовите четници са от различни обществени и социални
ИМ-Исперих, ИМ-Дряново, ИМ-Свищов и РИМ-Плевен. Към прослойки от всички краища на България. Повечето емигрират
нея бяха включени и мобилна фотодокументална изложба доста млади, не успяват да намерят доходна, постоянна работа,
„Христо Ботев. Живот и дело“ само малка част развиват бизнес
на НМ „Христо Ботев“-Калофер, и се замогват. Завърналите се от
фотокопия на лични писма на каторга четници са с тежки хро-
Христо Ботйов от НБ „Св. св. Ки- нични заболявания, някои оста-
рил и Методий“-София, както и ват инвалиди и трудно намират
съвременни издания, посветени прехрана. Само малка част от
на Христо Ботйов любезно пре- доживелите Освобождението
доставени от специалния гост на успяват да завъртят бизнес, да
проявата – председателя на Об- заемат високи административни
щонародна фондация „Христо или военни постове и да проспе-
Ботйов“ – Боян Ботйов, наслед- рират. Именно от тях са запазе-
ник на ген. Кирил Ботйов. ни до нас най-много артефакти.
Изложбата бе насочена спе- Това са – Никола Обретенов, Сава
циално към живота и делото на Пенев, Димитър Тодоров – Ди-
Ботйовите четници – „героите митрото, Прокопи Дянков.
от втората редичка“, както ги Писмените свидетелства
нарича проф. д-р Пламен Ми- Каталог на изложба „ С духа на Ботевци“ представляват богат източник
тев, които отдават своя скромен на информация за допълване на
принос за освобождението на биографиите на някои от тях.
България. Идеята за осъществяването на тази изложба бе по- Личните тефтери съдържат ценни бележки за осъществени тър-
родена от липсата на достатъчно документален и веществен говски сделки, дадени стоки на кредит, имена на търговски клиен-
материал, свързан с живота и делото ти, селища и цени на предлаганите стоки, както и лична инфор-
на хаджи Бенчо Николов от Плевен и мация и биографични факти за паметни събития в живота им.
на Прокопи Дянков от Свищов, живял Важни сведения носят и личните карти, свидетелства, дипломи
след Освобождението в Плевен. За тях и писма. Интерес представляват свидетелствата, които удостове-
се знае твърде малко, оскъдни са лич- ряват участието им в Ботйовата чета и във войните за национално
ните им вещи, снимки и документи, обединение.
съхранявани във фонда на РИМ-Пле- Документално изложбата бе обогатена от архива на Никола
вен, предадени от техни родственици. Обретенов – една малка част от оригиналните му ръкописи, пи-
Тези обстоятелства ни амбицираха да сани в периода 20-30-те г. на ХХ в., съхранен в Русенския музей. В
извършим по-мащабно издирване на спомените си, като един от малкото доживели дълголетие четник,
оригинални материали, свързани с той разказва за пленяването на парахода „Радецки“, залавянето
живота и делото и на други Ботйови им чрез предателство в Балевия хан при Бели Осъм, Троянско и
четници, които да обогатят изложба- за съденето им в Русе от Извънреден военен съд. В дневника от
та. След сериозно проучване в над 50 Акия, той е описал пътя на заточениците до крепостта Акия (днес
музея, главно в Северна България и в Израел) животът им там и действията, които предприемат, за
Подбалкана, се установи, че във фон- да се освободят. Спомените му са публикувани още през 1942 г.
довете на музеите в България са запа- в „Спомени за българските въстания“ под редакцията на М. Ар-
Прокопи Дянков - зени съвсем малко на брой културни наудов, преиздадени 1983 г. Кореспонденцията на Обретенов с
революционер и ценности, напомнящи за подвига на български историци е издадена през 1990 г. в том 59 в „Известия
четник. Участник тези български герои. Бяха открити на държавните архиви“, а дневникът от Акия“, е публикуван през
във всички сражения около 150 оригинални музейни експо- 1988 г. в „Никола Обретенов. Дневници и спомени (1877-1939)“ от
на Ботйовата чета до ната, съхранили жив спомена само за Веселина Дюлгерова и Димитър Минцев.
нейното разпокъсване 26 от Ботйовите четници. Специално място беше отредено на архивните материали,
при с. Лютиброд В основната си част събраните свързани със сформирането на специална комисия – втора по ред
свидетелства бяха предимно стари от 1927 г., за определяне лобното място на войводата Христо Бот-

йов, в която взима участие и самия Никола Обретенов, публику-
вани през 1942 г.
В изложбата бяха включени печатни и периодични издания,
посветни на войводата и неговата чета от периода 1891-1949 г.,
както и съвременни издания на Общонародна фондация „Христо
Ботйов“.
За да се потопи публиката в атмосферата на тези отминали
времена, изложбата бе допълнена: със знамето на Ботйовата чета
и на въстаническа куртка /копия/, оригинална кокарда от въста-
ническо калпаче и цветни литографии, илюстриращи пленява-
нето на парахода „Радецки“ и стъпването на Ботйовата четата на
Козлодуйския бряг. Изключително впечатление направи макетът
на Национален музей параход „Радецки“ – гр. Козлодуй с фи-
гуралната композиция на Ботйовци, стъпили на българска земя.
На парахода Христо Ботйов пише няколко прощални писма,
чиито фотокопия бяха любезно предоставени от Националната
Библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София.
Изложбата „С духа на Ботевци“ бе представена в едноиме-
Лична карта на Прокопи Дянков, издадена от Съюза на
запасните офицери в България, 1 април 1926 г., гр. Плевен
Диплома на Прокопи Дянков, издадена от Съюза на
запасните офицери в България, с която е провъзгласен за
почетен член, 11 декември 1922 г
Джобен часовник, швейцарско производство „REMONTOIR
№ 222“, със сребърни капаци на Прокопи Дянков
47
нен каталог, съставен от Нели Станева, ръководител отдел в
РИМ-Плевен. В него, освен снимки на музейните ценности, са
публикувани и кратки биографични справки за 6-ма от ръково-
дителите на щаба, знаменосеца и на 19 Ботйови четници, чиито
исторически артефакти бяха експонирани в изложбата. Автор на
историческия предговор „По пътя на безсмъртието…“ е проф.
д-р Пламен Митев. На официалното откриване професорът за
пореден път показа своите апостолско-ораторски умения на пле-
венската публика като безспорно доказа, че „Ботйовите четници
написват най-ярките и най-вдъхновяващите страници от истори-
ята на Априлското въстание“. Затова свещен дълг на всяко поко-
ление българи, независимо от превратностите на политическото
злободневие, в което самите ние живеем, е да опазим спомена за
подвига и саможертвата на Христо Ботйов и неговата чета“.
Музеите в България ще продължат с любов да съхраняват за
поколенията оскъдните артефакти, останали от тези „достойни
българи“, които със своето себеотрицание и жертвоготовност,
винаги ще будят уважение и почит.
Награди на Прокопи Дянков /1851-1927/, Ботйов четник
от Свищов, живял след Освобождението в Плевен
Пръстен-печат,позлатен с ахат от
личните вещи на Бенчо Николов
Мастилница настолна от
личните вещи на Бенчо Николов
Пръстен столоват от личните вещи
на Бенчо Николов
 48

Романтично-красив, но дълбоко ник-кмет на Враца

трагичен е заключителният акорд на , но не след дълго
Априлското въстание от 1876 г. - са- през м.март 1881
мопожертвувателният подвиг на ле- г. по здравослов-
гендарния Христо Ботйов и неговата ни причини си
чета. Този заключителен акорд означа- подава оставката.
ва и начало на един нов процес с голя- На 30 януари 1881
мо значение. Различна е по сила съд- г. е изплатен и по-
бата на мнозина от преките Ботйови следния му дълг,
сподвижници. Духът обаче , който са а на 15 май съща-
носели дълбоко в душите, се е тлеел до та година, Мито
последно с изгаряща жар. Поборни- Цветков умира.
ците със своята неуморима деятелност, Закъснялото при-
отчаяна решителност и крайна само- знание му отреж-
отверженост са подкопавали почвата да като поборник Мито Цветков Димитър
Красимир на съществуващите порядки, чупили за свободата, той Бакалбашийски Матевски
са вековните окови на предразсъдъка да бъде погребан
ГРИГОРОВ и на робството, а ведно с това градили с почести в двора на катедралния храм „Св.Николай”, заедно с по-
главен редактор и вселявали в душите на народа нови ручик Георги Цеков, загинал в Балканската война и благодетелят на
в. „Ботйов лист“ мисли, възкресявали пред очите му града -Христанчо Матов. Девет години след кончината му, бареле-
някогашното славно минало на бъл- фът на Мито Цветков е поставен върху първия скулптурно-архи-
гарския род като идеал, към който да тектурен паметник на Хр.Ботйов. Така загиват скромните ратници,
бъдат устремени усилията на всички. Облягали са се на интуицията които са жертвали живота си, за да издигнат пред света величието
Водени от безграничната си любов и преданост към народа, много на своя народ. Тяхното единствено утешение трябва да бъде, че се
от тях са търпели хули, ругатни и гонения, глад, жажда и безпокой- удостоиха да видят поне отечеството си освободено, за което подне-
ства, гниели са по влажните тъмници, заточавани далеч от своите соха в жертва на народния олтар имота си, някоя част от тялото си
близки. Моментите на заслужена почит след Освобождението са или пък останали съвършено неспособни да упражняват активност.
естествен знак на уважение и признателност за високата цена на
саможертвата . Те са повдигали нравствено младото поколение. На- ОТ РЕДАКЦИОННИЯ ЕКИП НА В. “БОТЙОВ ЛИСТ”
помняли са му за славното минало на предците, превръщали са се
в достоен пример за подражание и приемственост. Няма по-висока
и благородна мяра от общественото признание и почести, въпросът Специални благодарности за методическата и техни-
е обаче, колко от тези храбри поборници са се радвали на подобно ческа помощ, както и за спомоществователството при
внимание и респект? Честити са били всички онези, които по един създаването на юбилейния брой на: проф. д.и.н. Андрей
или по друг начин така доблестно се полагат в жертва пред олтара Пантев, чл.- кор. проф. д.ю.н. Атанас Семов, проф. д-р
на Отечеството , за да съхранят чистотата на непорочните си идеали Пламен Митев, проф. д-р Пламен Павлов, проф. д.и.н.
за свободата.Те завинаги останаха чужди на порочните практики – Николай Жечев, проф. д.и.н. Вера Бонева, проф. д.ф.н.
невръстни турчета да се храчат върху току-що отрязаните им глави, Николай Аретов, Боян Ботйов, Росен Тахов, Ася Николо-
или пък да препитават семейство с 30 лева месечна пенсия, нито ва, Васко Врачовски, инж. Николай Ненчев, Пламен Цвет-
пък да доказват революционното си минало с участието на други ков - нотариус, инж. Момчил Младенов.
свидетели.Не е по-лека и съдбата на преживелите техни събратя
, събиращи горчивите плодове на свободата заради изопачените Благодаря на колегите от всички научни и културни
дела след Освобождението.Мнозина от тези някогашни левенти, институти в страната, допринесли с работата си през го-
комити и гарибалдийци свършват живота си в крайна бедност.Да дините, както и за широтата и измеренията при възпро-
си спомним за печалната съдба на Ботйовото семейство, за капитан извеждане на националния дух, вписал се в модерността
Петко Войвода и много други поборници за родната свобода? на съвременна Европа по впечатляващ и запомнящ се на-
Архивите припомнят на пловдивските жители погребението на чин, в който може да се уверите, прелиствайки страници-
покойния поборник Д. Матевски, починал през 1882 г. - 28.Х, за кое- те на настоящото издание.
то публично се оповести даже и от горнооряховци, свидетелствали,
как Ст. Фильов е изтърсил за въстанието кесията си, в която имало
12 600 гроша, а след освобождението се оказал в краен недоимък
.Далеч по- назидателна се оказва съдбата и за един от финансовите
благодетели на Ботйовата чета, осигурил финансирането за закупу-
ване на оръжието – Мито Цветков Бакалбашийски от Врачанския
революционен комитет.Неговите родственици потвърждават на
по-късен етап, че Мито Цветков е осъден на смърт. Той остава във
Видин благодарение на факта, че показанията му в Берковица не
били заверени от страна на Берковския околийски съд. Мито Цвет-
ков престоява във Видинския затвор до Освобождението и завзема-
нето на Видин от русите през 1877 г. И тъкмо, когато трябва да се
наслади на така очакваната свобода, завръщайки се под „бащината
стряха” го сполетяват нови премеждия. Заедно с Мито Ангелаков/
Йотин/ са запрени за борч. Комитетският борч го довел до състоя-
ние на безнадеждност. Той е задържан и осъден. Но това не било
единственото му унижение, за да платят на кредиторите му, прода-
ват бащината му къща на публичен търг По зла ирония на съдбата,
Поборникът на българската свобода заживява под покрива на един
бей—хаджи Бег Лазов, същият, който в навечерието на Априлско-
то въстание, предотвратил опожаряването и разсипването на града
от освирепелите турци. С цената на големи усилия и превъзмогнал
срама, Мито Цветков участва в обществено-политическия живот на
града и по силата на своите убеждения се приобщава към поддръж-
ниците на либералните идеи. През 1880 г., той е избран за помощ-