„Арменци“

„Арменци“ е стихотворение от Пейо Яворов, написано през 1896 г. , според

други източници през 1899 г. и публикувано за първи път в списание „Мисъл“
през 1900 г.
Стихотворението е написано в резултат на случки в малка кръчма на гара
Скобелево и гара Стралджа, където става свидетел на тъжни песни и неволи на
арменски заселници в България след масовите убийства на арменци в
Османската империя при управлението на султан Абдул Хамид ІІ.
За първи път стихотворението е преведено на арменски език от Степан
Хиндлиян. През 1909 г. е публикувано в списание „Ширак“, издавано в
Истанбул. През 1918 г. е препечатано в истанбулското списание „Шант“.
По стихотворението „Арменци“ композиторът Павел Стефанов прави песен,
която е изпълнена за първи път по Българско национално радио през пролетта
на 1941 г. от хор „Гусла“.

„Две хубави очи“ и „В часа на синята мъгла“

На пръв поглед двете стихотворения разработват различни теми. „Две
хубавиочи“ представя изповедта на млад мъж пред неговата любима,
въображаемия муразговор с нея, чувствата, които поражда в душата му
образът на любимото лице, събранв точката на очите – най-изразителната част
от човека, разкриваща вътрешния му свят.Стихотворението „В часа на синята
мъгла“, от своя страна, показва размислите на единчовек, привършил жизнения
си път, който седи до прозореца и мислено разговаря сдецата, играещи на
улицата. Единственото, което обединява тези две стихотворения, емотивът за
детството – в „Две хубави очи“ той се среща в израза „душата на дете“ и
вобръщението „дете“, а другото стихотворение е изцяло послание към децата и
детството,противопоставени на старостта. И в двете стихотворения
детството е свързано с едни и същи представи иценности – невинност,
непорочност, неизхабеност на човешкото същество, неговатанепоквареност
вследствие на житейските изпитания. И в двете стихотворениялирическият
герой, тръгвайки от тази чистота и невинност, изпитва тревога,
чежитейските превратности ще я унищожат и прекършат. В „Две хубави очи“
идеята заизпитанията е изречена с израза „страсти и неволи“, а в другото
стихотворение за товаслужи символът на бурята, разразяваща се по пладне –
най-активния период от човешкияживот. Между двете стихотворения
съществува и още един общ момент – идеята закръговрата. „Две хубави очи“
изцяло подчинява композиция си на този принцип –отделните стихове
образуват концентрични кръгове, представяйки едно и същотвърдение в
положителен и отрицателен план - „Страсти и неволи / ще хвърлят утревърху
тях / булото на срам и грях. / Булото на срам и грях – / не ще го върлят върху
тях /страсти и неволи.“ От своя страна, „В часа на синята мъгла“ представя
идеята закръговрата с няколко образа. Първият е „Извършва слънцето
заклетия си ход“ и с него евъведен космическият ред, в който човек се
вписва. Вторият образ е представата, чесъщите тези деца, които в момента
на говоренето играят под прозореца на лирическиягерой, един ден също ще
седнат като побелели старци пред своите прозорци и тогава „вчаса на синята
мъгла“ ще разберат най-сетне неговите тревоги, но и нещо по-важно –
спомняйки си за него, ще осмислят неговото съществуване и по този начин
ще го впишатв космическия ред. Оказва се, че независимо от външните
разлики в темите на двете стихотворения тепоставят един и същи проблем –
в какво се състои смисълът на човешкото съществуване,как човек да запази
своята душевна чистота и непоквареност въпреки житейскитеизпитания, как
да се впише в космическата хармония, без да обезличава човешката
сисъщност. Тези въпроси не получават отговор. Напротив - композицията и
на дветестихотворения, както и размислите на лирическия герой
изразяват тревогата, ченамирането на отговор е невъзможно. Което
всъщност е един от основните проблеми нацялата Яворова лирика – да си
спомним само за „свръхземните въпроси, които никой векне разреши“ от
„Маска“. А този проблем вече може да разгледаме като представителен за
хуманитарнитетърсения на епохата. На мястото на ясния и подреден свят, в
който живее традиционният
човек – свят, изграден от митологията и религията, и в който е твърдо
установено кое едобро и кое – зло, идва един неподреден, неопознат и най-
важното – непознаваем свят, вкойто не е ясно „кой ще назове честта и кой
позора“. Модерният човек се сблъсква с тезивъпроси и съвсем естествено
започва да изпитва тревога дали ще успее да ги разреши ипо този начин да
намери житейска опора и смисъл на съществуването си.
Пейо Яворов
Роден е в град Чирпан на 13 януари (1 януари стар стил) 1878 година.
Завършва V гимназиален клас в Пловдив. От 1897 до 1901 година работи като
телеграфопощенец, сменяйки различни селища – Чирпан, Стара Загора,
Сливен, Стралджа, Поморие, София. По това време той симпатизира на
Българската работническа социалдемократическа партия. След 1897 година
влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна
организация. От 1901 до 1902 година редактира нейния легален орган
вестник „Дело“. През 1902 година на Х македонски конгрес е избран за член
на ВМОК Станишев-Карайовов.
За пръв път влиза в Македония като четник на Михаил Чаков през 1902
година. Пленен е скоро след това от върховистка чета и се завръща в
България. Първоначално той е редактор на различни издания, свързани с
македоно-одринското революционно движение – „Дело“, „Свобода или
смърт“, „Автономия“, „Илинден“. Първата му публикувана творба е
стихотворението „Напред“ във вестник „Глас македонски“. Четник е на Яне
Сандански и става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов
пръв биограф – „Гоце Делчев“ (1904). На Кюстендилския конгрес на ВМОРО е
избран за допълнителен член на Задграничното представителство на
ВМОРО. В 1909 година издава мемоарно-есеистичната си книга „Хайдушки
копнения. Спомени от Македония 1902 – 1903“. Личен приятел на Пейо
Яворов е и Пейо Гарвалов – драмски войвода на ВМОРО, също от Чирпан.
Константин Крачолов, първи братовчед на Пейо Яворов, загива като войвода
в Ресенско през 1906 година.
Озовал се в София със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо
Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях
литературно списание „Мисъл“. Първата негова творба, която силно
впечатлява естетите от кръга „Мисъл“ и се превръща в неделима част от
него, е поемата „Калиопа“. През 1901 година издава първата си стихосбирка
„Стихотворения“, чието второ издание от 1904 година е с предговор от Пенчо
Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като
драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси –
„В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912).
Командирован на няколко пъти в чужбина за усъвършенстване по литература
– в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска
поезия. През 1905 година става близък приятел с Дора Габе. През 1906 г. се
влюбва в Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров, но скоро след това, при
едно от своите пътувания (1910 година) изпраща към последния ѝ дом
своята възлюбена, която умира от туберкулоза в санаториум и е погребана в
Париж, Франция. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка „Безсъници“,
която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика.
Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок
скептицизъм и прозрения за вечните въпроси, що никой век не разреши,
променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на
писане.
През март 1908 година, по време на Кюстендилския конгрес на ВМОРО,
въпреки че не присъства лично, е избран единодушно от делегатите за
съветник (допълнителен член) на нейното задгранично представителство.
Няколко дни по-късно напуска работата си в Народната библиотека в София
и се заема изцяло с проблемите на ВМОРО.
През 1910 година излиза от печат антологичната книга на поета „Подир
сенките на облаците“, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка
на поетическия път, сравняван с този на Христо Ботев. Същата година участва
във възстановяването на революционната организация и е избран за запасен
член на нейния Централен комитет.
При избухването на Балканската война през 1912 г. е доброволец в
Македоно-одринското опълчение и оглавява партизанска чета №15,
съставена от 9 души. Придвижва се по долината на река Места и излиза на
Бяло море при Кавала. Награден е с кръст „За храброст“. Става първият кмет
на Неврокоп след освобождението му в 1912 година.