“Да бъде ден” е стихосбирката на Смирненски издадена почти предсмъртно.

Ако има нещо, което може да бъде

изведено общо за творбите в нея, то е, че те формулират едно битие, в което полюсите имат основно значение. Двата
свята - старият и новият; двете класи - на богатите и на бедните - това са своеобразните персонажи на Смирненски.
Напрежението в този полярен модел може да бъде разрешено единствено чрез революция.
Тази масовост, вложена като представа на мястото, на което сме свикнали да търсим Аз-а на символизма, тук е
изразена чрез типичния за Смирненски герой, който говори в ние-форма. Като цяло символистичната поетика е
изключително функционална в тази поезия със своята способност да обобщава, да превръща образите в универсални
символи с митично излъчване. Така новата проблематика добива обобщеност, обхватност - тя зазвучава именно в
универсалността на митологичен \"разказ\", а не в частността на случващото се тук и сега. Така Смирненски
\"канонизира\" новите персонажи в българската литература и техните съдби.
Ний всички сме деца на майката земя,
но чужда е за нас кърмящата й гръд
пише той в \"Ний\". И наистина, космичното обобщение за земната гръд и земните деца извиква по-скоро
митичния образ на титаните, отколкото представата за българските пролетарии. Параноичният ужас на Аз-а от
тълпата при символизма тук безрезервно се разтваря във всеотдайността към множеството. Като отбелязваме това, не
трябва да забравяме градивния период на символизма. Той започва да става несъстоятелен едва когато неговите
открития за душевното започват да се повтарят; когато духовните територии стават клиширани спасения, а не нови
поетични пространства; когато конфликтът на Аз-а с тълпата става вече не толкова драма, колкото рутина.
В разтварянето на лирическия Аз на Смирненски в тълпите има нещо празнично и жертвено едновременно. То
прилича на митично деяние, при което слабият отделен човек добива сила, приобщавайки се към множеството. В тази
посока работи и максималната обобщеност на говоренето чрез стихии (не чрез социални или национални понятия):
А ний сме океан от огнени вълни,
величествен керван от светли висоти...
В този случай, който е показателен за поетиката му, тълпата на Смирненски не се състои от \"работници\"
или \"българи\". Тя е метафизична, както е метафизичен \"идеалът\" на символистите. Тя е
есенция, извлечение от реалността на тълпата, което извежда образа й до значимостта на феномен, а не на частно и
конкретно въплъщение. Съответно страданията на тази тълпа са пресъздадени като митичен катаклизъм: \"но
ний сме океан от стенещи вълни.\" Ако това е една по-скоро универсална езическа представа на страданието чрез
природните стихии, то по-нататък идва и повторение на темата през християнската символика на страданието - и то
през нейната емблема - трънения венец на Спасителя на човечеството Христос:
Под черните крила на дебнещата смърт
привеждаме чела със трънени венци -
ний, вечните творци, ний, морните борци.
Така в страданието си тълпите добиват атрибутите и заемат мястото (или - оприличени са) на Изкупителя на
греховете на цялото човечество - факт, който придава на битието им сакрален смисъл. То вече не е стихийно,
неосъзнато страдание, а бива осмислено през етическите категории на християнството - става великомъченичество и
изкупление. Словосъчетанието \"вечните творци\", както лирическите Ние наричат себе си, също е
фрагмент от това сакрално осмисляне на образа. Ако първоначално мотивът за \"творците\" има все пак
социална осмисленост, макар и пределно обобщена: \"На земните блага всевечни сме творци\" (I стих на IV
строфа), в края на същата строфа тези творци, минали през трънения венец, вече добиват божествената осененост на
християнската представа за Твореца, стават по своему Богове.
Пак в синтеза на обобщението - чрез природната стихия, от една страна, и чрез символиката на християнството, от
друга - е моделиран и преломният момент. \"Но иде ден на съд!\" - гласи християнската интерпретация на
революцията. \"Над майката земя надвисва ураган\" - повтаря и другата, природната символика. \"... и в
громкия му зов/ преплитат се в едно/ омраза и любов\" - събират се двата символни пласта във физичното
присъствие на урагана и в християнската дилема на омразата и любовта. Самото въставане срещу неправдата (в
стихотворението тя е ясно, макар и много обобщено изразена като \"нищетата\" на \"творците\" на
\"земните блага\") е едновременно \"възсепване\" на майката земя (представа от космичен мащаб)
и потъпкване на \"греха\" (християнско етическо осмисляне на социалната неправда). В този дух
отприщеният бунт е едновременно \"рев\" на \"възбунени вълни\" (природно-космичното) и \
"свещен гнев\" (божественият гняв от библейския пласт на текста). И библейската образност, и космичните
обобщения са елементи на символистичния изказ (символизмът търси именно максимално абстрактния символ -
есенцията на понятието, вместо конкретиката на нещата). Тези атрибути на символистичната поетика са завъртени
във вихъра на една нова проблематика, като в крайна сметка придават обобщеност и сакралност на смисъла й.
\"Ний\" е обобщение на централните теми в поезията на Смирненски: социалната несправедливост
(представяна най-често чрез чудовищния образ на града); гнева на обезправените (\"робите\");
революционния подем. Тези теми, обикновено по-фрагментарно, населяват и останалите му творби.