БЪЛГАРСКА НАРОДОПСИХОЛОГИЯ

РАЗМИСЛИ ВЪРХУ ТОВА КАКВИ СМЕ БИЛИ И КАКВИ СМЕ ДНЕС

Том 1 Второ преработено и допълнено издание

Университетско издателство
„Св. Климент Охридски"
София, 1999
© Марко Атанасов Семов 1999
Университетско издателство „Св. Климент Охридски"

ната - обществена характеристика на българския характер, в отношението на българина към институциите,

на първо място към държавата и властта, но и към ред други страни и общности (семейство, община и
пр.). Приносът на Марко Семов тук не е само в сполучливото проникване в историческия процес и в
отделните черти и особености на българския характер, но преди всичко - дръзкото навлизане в
съвременните дадености и прояви на живота ни. Всъщност не само като учен. но преди всичко като писател
народовед, Марко Семов разкрива както привлекателните черти, тъй и грозните язви в поведението на
съвременния българин. Народопсихологическата картина или по-точно съвременната българска
народопсихология според Марко Семов пази малко от историческото и националното - особено що се касае
до положителното и самобитното, и се разширява в транснационалното и универсалното. Българинът според
автора възприема и усвоява по-бързо плодовете на масовата култура, кича и т.н., които не само
замърсяват обществения климат, но подражателството се превръща в обезпокоителна особеност в
националната характерология.
Достигнал до тези истини и описал образно, но точно типичните черти и прояви на българина, Марко Семов
търси обяснение за специфичното в народопсихологията ни в третата част на труда си. озаглавена
„Комплексите и парадоксите в българския характер". И наистина тази последна, трета част на книгата, е
първи опит да се видят и разкрият главно промените, настъпили в поведенческото отношение на българина
към Отечество, държава, власт, общество, морал, право и т.н., към съвременните му схващания и особено
в комплексите, парадоксите и компенсаторното поведение, които характеризират тенденциите, но и
очертаващите се особености на съвременния български характер.
Без да подценява универсалното и общото, което в края на XX в. чрез масовите комуникации бързо и
цялостно прескача граници и духовни прегради, Марко Семов грижливо разкрива и доброто, и лошото, което
характеризира българската национална и духовна същност днес. Направеното изследване е първият у нас
опит за анализ на различните страни от българския национале] характер - от формирането му до наши дни.
Трилогията, посветена на българската народопсихология, на проф. Мар ко Семов е един от най-сериозните
и по мое мнение най-значимият труд 1 областта на обществените науки, които се появиха в последните
годинг Безусловно, трудът е не само едно сериозно научно изследване и учебн помагало за студенти, но и
едно своеобразно огледало, в което всеки бълп. рин - от президента до последния човек в България -
могат да се видят, всек поотделно и всички заедно като българи, да се оценят и съпоставят с остан;
лите. В този смисъл книгата е принос в изясняване на националния характе на българина, но и четиво за
националната ни самоличност и идентификацп за общото и специфичното, с което българинът навлиза не
само в XX в., 1 и в новите европейски и световни обществени взаимоотношения.
В заключение като историк искам да подчертая, че описаните народоп-сихологически особености на
българина днес - време на преход, които проф. Марко Семов така сполучливо, разнообразно и ярко е
направил в трилогията си, са своеобразен документ за хора, нрави, които ще имат още по-голяма стойност
утре.
Не искам да бъда пророк, но много книги и достижения ще се забравят, творческите описания и
проникновения в характера и тайнствата на българина, които проф. Марко Семов прави в трите части на
този труд, ще останат!
Проф. д.и.н. Дойно Дойнов
ЗАЩО НАПИСАХ ТАЗИ КНИГА?
Има въпроси, които лесно се задават, а трудно им се отговаря. Този в заглавието е един от тях.
В САЩ - страна, която няма и четвърт хилядолетие история, в която се говорят стотици езици и живеят
стотици етноси, събрани от цял свят - едни в свои квартали, други пръснати където им паднало, досега
са направени най-много изследвания какъв е американският характер, каква е американската нация. В
същото време у нас - само допреди няколко години, когато трудно бе приета книгата ми „Душевност и
оцеляване", а дори и днес - все още важни личности в науката ни обясняват, че „такова нещо" като
национален характер нямало, а има само характер на отделни личности. Така у мен се зароди желанието да
разровя колкото се може повече стари, средни на възраст и нови книги и да видя така ли са мислили
нашите предци, така ли мислят съвременните изследователи на националното. За да си отговоря на въпроса
само отделни хора - личности ли са живели по нашите земи, или народ със своя физиономия, характер,
нрави, обичаи, които да не са турски, гръцки или въобще европейски, а български.
Това, което прочетох, се опитах да го осмисля, а където и както мога, да му дам и още живот от
днешното време, от съдбата и живота и на други народи. И видях, че колкото и на пръв поглед да се
интернационализират, да се „тотализират" или да се „глобализират", както е тъй модерно днес да се
пише, паралелно с това народите все повече и по-силно се обръщат към себе си. Или както Джон Грей
написа: „Идва векът на нациите". Едуард Баладюр потвърди тази мисъл с великолепното си изследване,
публикувано само преди няколко месеца, „Характерът на френската нация". Тогава нямаме ли право още по-
сериозно да се запитаме ние, българите, като какви излизаме от това хилядолетие и какви влизаме в
новия век? Каква е нашата национална физиономия, характер и име, с които ще се изправим и подредим до
останалите народи?
И допреди немного отдавна, за съжаление и днес, това обръщение към нашето си, към националното, към
ценностите, които ни оставиха предишните векове, с твърде лека ръка и с неудържим порив за модерност
се обявяват за изживени и одрипавели.
Ако друг беше написал тази книга, аз също сигурно щях да подчертавам и да слагам питанки с молив в
ръка на едно или друго. Защото вярно е, че в писането на народопсихологически теми има твърде много
място за субективизъм. Много приказки - и верни, и неверни - са изприказвани и се приказват и до ден
днешен все от името и, което е още по-лошо, все за сметка на отделния българин и на българския народ.
Вярно е, че измежду нашите писатели, учени и публицисти не са редки случаите, каквото е написал един
от тях за националния характер, другият да го е задраскал. Вярно е, че в творчеството и на Любен
Каравелов, и на Петко Рачев Славейков, и на Христо Ботев, и на Иван Вазов ще намерим оценки и
откровения, които противоречат една на друга. Така е, защото при едни условия историческата ни съдба е
изисквала едно да се каже, при други -друго. Значи ли, че те не са знаели какво пишат и защо, когато
става дума за България и за българския народ?
Тъкмо затова написах тази книга. Тъкмо затова събрах текстовете от далечни и по-близки времена и се
опитах да ги подредя, та с един по-обобщен език те да ни проговорят за това какъв народ сме ние. Оттук
нататък и добрата дума, и ругателетвата, и съгласията с това, което съм написал, и отрицанията, само
ще обогатят този темел, който, добър или лош, с тази книга е положен. Каквото и другите да кажат, все
ще е от полза. Защото след всичко, което прочетох и написах, стигнах до един основен извод: народоп-
сихологията в крайна сметка не е нищо друго, освен натрупаното в историческия път обобщено мнение на
един народ за себе си и опознаването на това мнение.
Във втората част на тази книга съм описал нашите български чешитлъ-ци. пък и грехове, когато се
изправим пред пагон и пред власт. Разбира се, че не всички българи са еднакви. И на нашата земя живеят
всякакви хора, както е и навсякъде другаде. Но има нещо, което си остава наше, което и тук, в
отношението към властта, към държавата, към законите, по които живеем, се отличава от начина, по който
правят това германците, французите или американците.
Опитах се в третата част на книгата да нагазя във води, в които никой не е влизал досега — да опиша
някои от комплексите и парадоксите в нашия национален характер, в поведението ни като народ, да се
опитам да видя и да формулирам компенсаторните механизми, чрез които се опитваме да наваксаме или да
поприкрием едно или друго у себе си. Сигурно ще има несъгласия с едно или друго от написаното. Така е,
националният характер метър не го лови, кантар не го измерва. Дори само такава провокационна работа да
свърши тази книга - стига ми. В крайна сметка историята на един народ не е нищо друго освен дирята,
която той оставя след себе си, освен книгата на делата и изкуствата, която той пише.
- Когато човек отделя години от живота си за едно такова дело, невъзмож-
10
но е той да го извърши сам. Ето защо сега съм длъжен да отдам благодарността си на онези, които и с
дума, и с дело са ме побутвали да вървя нататък, където е знайното и незнайното за нас, българите.
Такива хора бяха проф. Минчо Драганов, акад. Ефрем Каранфилов, проф. Дойно Дойнов, проф. Тончо Жечев -
и аз наистина искрено им благодаря. Освен за другото и за онова, което те самите сътвориха в тази
довчера почти забранена територия.
4-прил
Марко Семов
11
/ РАЗДЕЛ
НАРОДОПСИХОЛОГИЯТА КАТО НАУКА И СЕБЕПОЗНАНИЕ
/ ГЛАВА
ЗА НАРОДОПСИХОЛОГИЯТА КАТО НАУКА И СЕБЕПОЗНАНИЕ
Стремежът към самопознание е едно от най-старите и най-вдъхновяващите стремления на човека. От най-
далечни времена до ден днешен въпросите: кой съм, от къде идвам, на къде отивам, какво ме приобщава
към другите, какво ме отличава от тях - тези въпроси упорито и неотстъпно занимават човека. И
отговаряйки им, той е развивал различни клонове на науката: едни за самата негова същност като
индивид, други за обкръжаващата го среда, трети за взаимното проникване и влияние между човека и
средата, в която той живее.
Така развитието на обществото е вървяло успоредно с развитието на научното знание. В една област
знанието е изпреварвало социалните и биологичните процеси, друг път то е изоставало от тях. В
продължение на столетия се е трупал опит, който постепенно човекът осмислял - това е еволюционният
процес в развитието на науката. Друг път то се е извършвало със скок. Както нерядко са ставали и
промените в самото битие на природата и на обществените процеси. Заедно с големия въпрос: „Кой съм аз
и къде е моето място?", неотменно пред човека са стояли още хиляди въпроси, формиращи необятния свят
на неговите интереси към себепознанието. Жаждата на човека да се самопознае е част от неговото
любопитство към света, от неговата човешка същност.
С не по-малка сила този въпрос стои и днес. Прав е Тончо Жечев, когато пише: „Преживели края на
идеологическата война, ние сме на прага на нестихващи и жестоки етнически войни. Съдбата на децата и
внуците ни през третото хилядолетие ще зависи от това как и до колко етническите общности и народите
ще преживеят еуфорията на националното си обособяване, как „новосъбудените" ще се сместят сред
останалите, за да преминат постепенно в епохата на постнационалистическото си битие и бъдеще.
Всичко това обяснява актуалността на проблема за формирането на националното съзнание, вглеждането в
ядрото на националните енергии, които от XIV в. насетне движат и преобразяват племената, народите и
света, а сега са на път и да го подпалят... („Летописи" 1922, № 4, с.4).
Самопознанието предполага наличие на висш мисловен процес. От степента, до който е стигнал в
познанието за себе си индивидът, може да се съди за качеството на неговия интелект. От степента, до
която един народ или
15
91
ио зо вИ згчзйа олггИ зинваоноо вавИ охиоя 'ххвф — (ивхнвщ и зАйвец 0981 Еа^и „виюиохионоНойвн" ве
зинвзииз онНз вн вхвавон оннзии „видоиохиои вхвнивйпоо" вн оивъвн шгвН хгйоио и з нзхззае^[
^вяАвн И1ги з ии вяихоипиидАн
" вйАхвйзхшг яойшчишвйхз нохну вн ояхознйоах охоньиюкохиопойойвн л ийоа зо инзъА и иизхвзии АНжзн
'яинйодз Ноаон иеох ой винзйвИеи зйшлшшвйхз нохну вн вхвнинтиИо.1-09 вахозъ зо охвюя зй10 'исЬзхз йзн
о инвЕЙгао 'зхноойига 'вяАвн вйвик онизхинавйо з зк йвяв]Л[ 'вхк похионоИойвн и зтвйиивн зо инвйхо
ихозьихоиквипоо зхишаид а ойохоой
;н внзнзпо ивйяоН зн 'вхвнеийнзн вн зинзжокои охжзх-ои зпю д
•зинвжйгИч-о
яздо кинизн онзхгою^оАаИзн и онок вхвхйзьо и хза хо зъзаои кшоиохион нквипоо вн охзкон а хкходвй и
вхиходвй инзьА виАйд вггк^ -нзйоиоезд зов зкза з вН 'зн ики вяЛвн внйз хзздо иоао ни вни - -вхьох
внйзш внавй о тзхвнжва хо хвнйзшои 'оойига иеох йвяви 'внйвниинипоиййзхни ини ких охиои ВХВН1ГВИПО0 з
ии в^Авн вшгзхвохоогозз вхкиоАхоий вавжкгйойн иНзйо лАвн иоякн а ийоМ ознН у[ 'ваоноо вяозьихокозЦи и
внаиххздАо иШв^чи 'вахо икоходо вн и вхвх 'йзхжзйвх инозкийохои хо иниьийц вн охвя ижигй зо ва ^вхзо
ой и вавхооЕИ ви вавжкгИойн кх нзизхо вахвхкн а 'ггаАвн инховь иаМИ гинзнавйо я охоцвшнч а вквнвхоое^
-кийвлггз а килокохиои вхвтгеипоо йзнийивн вхвдИго а вндоИоц -зхилМй вн зихиаЕвй ояооиа-ои 'охойхдо хо
вхооеи вй вхвяАвн хо нога нийз онжомега з -н'х и иаозвюгошгвипоо 'ихозъ Лохои - иниьийи оюни ой и
кч.ои>чо иеох д "оТпдоЕИ вхвялвн вн зихиаЕвй вн .нзизхо вн вахохзахого вхтаАвн хо нокх ниНз вн
охзихиаевй иавния зц
¦оюнм онИзйнгаеи вхвновйвн охзинвнеон
^дзз вн знвйиЕиаиххздо ве зхихоонжоиега 'зинкохзго охонизн вн зхгачйоф е 'вхвийзхви вн зинвохого онкза
охв>1 охзинзжиаН ве вхкзНи ок охзнвх
.1Х00Й Е31Г0 'ВХВ^ИХЯЗКВШ ВН ИНОЯВЕ ЗХИНИЯОНОО ВН ОХЗНВЙИЦ^КЙоф ЦЗНЗ
¦ВНЗЙО ВН1ГО5Ю ОХ ВХ
вйтгвждовЕ ояо и вявх 'ио зхиндоИоиздзо очо охяв^ - вейка иох охиоя а 'вхв -инзшонхо и зинзНзаои
охояохзн а ихгио зхипгзжиай онйка-он иизИзйно :хвао 51 витвивяидовЕ а вйиаийни вн охохови оньох-он
ийзивн ивкАко инИзсЬн
I ОХВЯ ЗИНВНЕ ВЯОХ НЗЦЗХЗ ВИВ1Г0Х а 1ШЗЕИЙИ ВЦОЯШ ВХВЯОЗКИХОИКВИЙЗХВИ
гн вхвавоц 'хоопТиго вхвяшзаоъ ве охзинвне охонк онкзхикмеяеи иНоино вхвяАвн а внеиивзНи вн хгИоийзц
'вхвифоооииф ач.я вцоят вхвхозкихоиквий -зхви и вхвяозкихоинвзйи хваиаЕвй зо вхвиюиозх вн охзихиаЕВЙ о
онСзв^
¦ЗИНВНЕ 0Х0НЕ0ИЛШЗЙ
вн и вийохои з в^ьох внНзих внНз хо охзинвнеоиоиво ОПТ.ВЕ охз 'зинзИзаон охоаодзн хвкзНзйиоИзйн охиох
'зхишю ве и вявх 'хоаиж виаоазн вн вичзшчо и вхзаок вн вххоонТпчо ве оххвх - иоойига ияьиоа вн оивпеи
хвйоаоххо
ВИ ШГВЯХИНО 30 ВО ИИП^ХИХОНИ ЗХИНИЗН И ВХВИХИ1ГЗЙ Ц9ЙВН ВИХЗКОХЗ
•¦¦хоонваоЕикиаип - онвевя ойхдо-гген - вхвнхвх вн вхнзнзхо ве иНго зо вЦ зжотм 'но здзо зхинво ве
охзинвне шиаЕвй во оахозйтдо
..-та сгя-
та и
у а
;а в
на
народопсихологията и социалната психология, като по-скоро народопсихоло-гията се отрича за сметка на
социалната психология, поради значителната близост на обекта, който те изследват.
Много произведения от Средновековието, а и от преди това - документи, понятия и други източници,
съдържат познания и данни, които говорят както за психологията на групата, така и за психологията на
народността и по-късно на нацията. Фактът, че най-често те са източник на анализи както за едната,
така и за другата наука, също дават аргументи за смесването им.
В този си вид, най-общо, спорът не е напълно приключил и до днес. Нека повторим: този спор се дължи
между другото и на това, че в немалко научни среди се приемаше като естествено наличието на психология
на личността, групата, на класите - ясно детерминирана и с безспорно определен обект на изследване - а
се отричаше психологията на народите. Не между другото и по чисто идеологически причини. От тук и
споровете около проблема „национален характер - имат или не народите такъв?"
В тази област се трупат все нови и нови изследвания, появяват се нови трудове, правят се открития,
което във всички случаи означава, че постепенно народопсихологията намира своето място, отвоюва си
територия, превръща се все по-ясно в самостоятелна наука. В последните години в страните на бившата
социалистическа система се натрупаха планини от факти за наличието именно на такъв характер.
Разбирането, че имаме само класова, а не и народна психология, довеждаше неизбежно до тезата, че има
само класов характер, който да е общ или сходен за определена класа и нейното поведение, но не и
характер, който в рамките на една националност може да има общонародна определеност. Една теза, която
бе абсолютизирана от социалистическата марксическа философия,а вулгаризирането й доведе до забавяне с
цели десетилетия развитието на народопсихологията. Аргументите против признаване на единния народен
характер не са много, но те са често повтаряни. Изходната принципна позиция на несъгласието с тезата
за национален характер се крие в сравнително тясното възприемане ( и поради това вулгарно) на нацията
като проста съвкупност от класи и класови отношения.
Абсолютизирането на класовата психология, а от там и на класовата борба достигна до там, че в
ценностната система на „социалистическия човек", се промени отношението към такива същностни моменти в
битието на човека като живот и смърт, чувствителност, устойчивост на чувствата, силата и
продължителността им, волята и т.н.
Последните десетилетия ни изпълниха с примери за това как абсолюти-зацията, фетишизацията на класово
„особеното" и специфичното довежда до грубо елементаризиране на социалния и психически живот на хората
и народите.
Абсолютизацията на класовата психология беше резултат не толкова на обективни дадености, а чисто и
просто на груба идеологическа потребност.
Освен пред проблема за общото и различното между индивидуален, групов, класов и национален характер,
много често сме изправени пред
17
сложната вътрешна структура на националния характер. Особено интересно е например влиянието на
отделните фактори, за неговото фирмиране и тяхното вътрешно взаимодействие. Този многобой на
индивидуалното с националното ни дава ключ за още по-добро разбиране на човешкото поведение, на
поведението на отделни групи или на народа като цяло при различни общес-твено-исторически
обстоятелства.
Макар че интересът към себепознанието датира твърде отдавна в човешката история, макар че стотици и
хиляди учени усърдно изследват поведението на отделния човек или групата, съпоставят индивидуалното с
общочовешкото, търсят причините и последиците за едно или друго поведение на човека в неговите
социални инстинкти и натрупват ден след ден, десетилетие след десетилетие нови и нови знания, те и до
днес и в нито една национална наука за психологията на един или друг народ не са доведени до един
систематичен, завършен вид. Това естествено се дължи и на неподатливостта на психиката да бъде
количествено и качествено точно детерминирана. Трудно се поддава на изследване и точно формулиране
дори психиката на отделния индивид, камо ли на нацията като цяло.
И все пак направени бяха в ред страни сериозни изследвания върху националния характер на отделните
народи. В САЩ излезе забележителният труд - „Ние американците" (Ню Йорк, 1991). Джон Ъпдайк написа
народо-ведческа книга - „Задачи" (1958). Използвайки резултатите от различни американски изследвания,
на руски излезнаха книгите на Г. Воробьов -„Американският характер", а А А. Ващенко издаде: „Америка в
споре с Америкой". Сент Джон де Кревекьор написа великолепна белетристична творба - „Писма от един
американски фермер" (М., 1987). Холандецът Хефестеде проучва 200 000 души от петдесет страни и прави
най-значимото изследване в областта на сравнителната народопсихология.
Няколко тома изследвания с подробни описателни характеристики на руския характер бяха публикувани и в
Москва. През 1997 г. Едуард Баладюр публикува задълбочената си книга „Характерът на Франция".
Поради нуждите на съвременната икономика и особеностите на индустриалното общество в последния век
особено задълбочени изследвания бяха извършени в сферата на масовото производство, взето в неговите
най-големи мащаби. Не остана неизследван нито един от факторите, влияещи върху поведението на индивида
или групата в сложните и променливи обстоятелства на масовото производство и свързаните с него огромни
изменения е начина на живот на десетки народи. Появиха се съответно и десетки философски теории, макар
че нито една от тях не претендира за всеобхватност при изследването на човешката психология и
поведение в тази нова социална обстановка.
В същност, цялата история и на философията е история на опита I стремежа на човека да се себепознае.
Философията изследва познавателното нравственото, естетическото, мирогледното отношение на човека съм
света Зародила се в най-дълбока древност в Египет, Китай, Индия, Елада, в наш;
¦18
ли
: I 4*.
дни философията продължава своето научно сражение за опознаването на човека.
Особено място в това сражение има древногръцката философия, по-късно идват идеите на Ренесанса,
Реформацията, класическата немска философия, чийто връх е диалектическият метод на познанието,
разработен на идеалистическа основа от Хегел. След него се задава мощното духовно присъствие на Кант с
трите негови „Критики". Дуалистичната философия на Кант, в т.ч. естетиката и етиката като носители на
ценностната система на човека имат огромно влияние върху съвременната западноевропейска и американска
цивилизация. СГне по-малко значение за човешкото себепознание се ползват философските схващания на
такива титани на човешката мисъл като Рене Декарт, Лайбниц, Шопенхауер. Сред тях се налага мощното
присъствие на Ницше, с неговите биологично натуралистически движещи сили в поведението на човека, с
волята за власт и контрол върху околната среда. Следват мощните духовни редици на екзистенциалистите -
Достоевски, Киркегор, Мигел де Унамуно, Мартин Хайдегер, Жан-Пол Сартър.
След това най-бегло препускане през историята на философията - история и на самото човешко познание -
нека споменем и философските теории за бъдещето на човека, независимо че много от тях имат утопичен
характер. Една от най-разпространените теории за бъдещето е на Алвин Тофлър, изложена в книгите му
„Шокът на бъдещето", „Трета вълна", „Новата цивилизация". Ала подобни и твърде подробни опити да се
надникне в живота на народите, в съдбата на националните държави и етническите проблеми през новия XXI
в. правят учени и мислители от цял свят. Основателят на римския клуб Аурелио Печей и японецът Дайсаку
Икеда изложиха своите възгледи върху тези и други проблеми в „Преди да е станало твърде късно" (С,
1977).
Същият Дайсаку Икеда, заедно с Арнолд Тойнби издаде проникновената книга „Избери живота" (С, 1995). В
резултат на сериозни изследвания, след като бе издал изключително нашумелия си труд - „Краят на
историята и последният човек" - Френсис Фукуяма ни представи възгледите си за новия световен ред в
поредната си книга „Доверие".
Значителна част от всички тези книги съдържат анализи и размишления за съдбата на етносите, нациите,
националните държави. Този тип литература, колкото повече наближава краят на Двадесети век,
лавинообразно расте. Сбигнев Бжежински — неуморимият, написа „Голямата шахматна дъска" (С, 1997). Пол
Кенеди — изследвайки проблема „етническо—национално-общочо-зешко", издаде три обемисти тома - „Възход
и падение на великите сили" и „В подготовка за XXI век" - където проблемът за мястото и поведението на
нациите е твърде подробно разгледан. Да добавим и последната засега изда-тена у нас книга - сборник от
размишления на група светли умове на човечеството - „В края на века".
Но да се върнем на теорията на А. Тофлър за трите вълни. Може да се жаже, че идеята за „трите вълни",
влияли на човешкото развитие най-силно през последните сто години, в основата си издържа проверката на
времето.
19
Убедителността и истинността на тази теория е в нейния универсален характер и в обясняването на
историческото развитие чрез измененията в начина на производство.
Първата вълна е аграрната революция. Втората вълна е индустриалната. Третата според Тофлър ни показва
изхода от бедите на втората вълна, бедите на индустриалното общество. Той е в отказа от масовото,
стандартизираното производство. Това е времето на „де-процесите"...
Без съмнение, потвърждаването на теорията за" „третата вълна", за което вече има точни доказателства,
довежда до възстановяване на десетки „изживени рефлекси" в поведението на хората, до връщане към
познати някога стереотипи, към традиции, отречени от индустриалното време". Ще рече - на човечеството,
според Тофлър, му предстои да се върне към самото себе си, такова, каквото е било примерно преди сто
години, само че това ще бъде връщане чрез спиралата, връщане чрез достигане на едно по-високо ниво.
Променят се критериите (теорията на Джон Нейзбит), променя се цялата теория за стойността. Изобщо
човешката ценностна система отново е обект на атака от социалните, националните, политическите
изменения в съвременния свят. Нови теми се раждат, нови проблеми възникват, които очакват вместването
на народопсихологията в тяхното изучаване.
Накратко може да се каже, че последният век беше век на борба между философски течения и школи,
свързани с изследването на човешкия характер. Нито една от тези школи не удържа триумфална победа.
Въпреки всичко, или по-точно поради всичко това, народопсихологията се развиваше паралелно с
развитието на индивидуалната психология и двете подложени на мощно идеологическо облъчване - от
различните политически системи вече почти цял век.
Себепознанието на народите се развива ускорено и днес поради неизбежните процеси на „демасовизация и
„деинтернационализация" на света. През последните десетилетия, когато се срутват дълги години
оковавали се и властвали идеологически схеми над съзнанието на милиони хора, много от проблемите на
народопсихологията, на себепознанието стават по-ясни, бидейки по-открити и по-освободени от
идеологическите мъгли на една или друга политическа доктрина. Нещо повече - страните, които бързо и
задълбочено развиха своята народопсихология като Япония, Германия, в някаква степен САЩ - съумяха,
използвайки точните познания за националната си психика, да ги съобразят с начините и формите на
производство и да достигнат до най-високи световни постижения. Една от причините за т.н. „икономическо
чудо" в Япония се корени във факта, на овладяване на собствената си национална психология, което им
позволи да се съпоставят със другите високо развити страни и да използват плюсовете и минусите на тази
съпоставка по начин, който да доведе страната до съответните предимства...
И обратно - в страните, където народопсихологията беше напълно занемарена или отречена в името на
илюзорната, идеологически детермини-раната пролетарска солидарност и изграждането на някаква
всесветска про-
20
л
1*
летарска общност, не само развитието, но и драмите в развитието на тези страни не закъсняха.
Катастрофалното разпадане на социалистическата система, освен другото, беше последица и от явното
непознаване на минала и днешната психика на десетки народи и поради това неподготвеността на
правителствата в тези страни за каквито и да са адекватни реакции. По този начин народопсихологията
отмъсти по своеобразен начин за своето неприз-наване и това отмъщение може още дълго да продължава,
ако в тази област не се хвърлят нови сили и научните общности не намерят в нея поле за своята
изследователска работа. Днес политическите решения са невъзможни без цялостното познаване на
националните реакции, стереотипи, склонности към приемане на една или друга алтернатива. Там, където
тази психология и стереотипи са влезнали в оборота на политическия живот, на икономическите процеси и
пр., там и резултатите са вече налице.
Последните петдесет години след края на Втората световна война в света се извършват и не малко
противоречиви процеси. Докато в САЩ, Германия и Япония концентрацията и централизацията на
производството, а то ще рече и на човешки маси и човешки реакции започна да достига върха си - то в
неосвободилите се от колониална зависимост или тръгналите по „социалистически път" страни - точно сега
се започнаха тези процеси - като идеал и модел за човешко общество. Декомунизацията, демасовизацията,
децентрализацията, денационализацията - пак така характерни за развитото западно общество през
последните няколко десетилетия, едва сега започват в редица от източните страни. Не случайно така
силно избухнаха националните проблеми, развиват се силни процеси на приватизация, на децентрализация
на производството. А следователно — и на начина на живот.
Тези процеси се стоварват с жестока, понякога непоносима тежест и последици както върху съдбата и
психиката на отделния-индивид, така и върху психологията на целия народ.
След значителни периоди на военно затишие, тежки локални войни опустошават значителни пространства в
Азия, Африка и дори Европа. На едно по-високо ниво вървят успоредно два наглед противоречиви процеса.
От една страна - болезнено и кърваво усилие за национално обособяване на десетки народности, от друга
- на верска (Ислямът!) и икономическа основа се създават нови интернационални образувания - САЩ,
Европейската общност, Общността на страните от Тихоокеанския район и т.н Сега е време тези процеси да
бъдат изучени, да се наблюдават промените и дълбоките вътрешни преструктурирания на фона на дълбоките
политически размествания, с които е така пълен краят на този век. Безспорно човечеството - във всеки
случай по-голямата му част - навлезе в нов етап на нуждите от самопозна-нието си...
Каква наука е НАРОДОПСИХОЛОГИЯТА?
Първият, у нас който се опитва да формулира обекта и задачите на народопсихологията като наука е Тодор
Панов. Не случайно появата му в
21
I
нашето народознание е и началото на научния период в развитието на българската народопсихология.
„Изследванията върху психологията на даден народ - пише той - имат за цел да установят всичките му
духовни проявления и основни черти на характера му." (Панов, Т. Психология на българския народ. Велико
Търново, 1992, с.11)
И той дава още в началото на века мъжествен отпор на онези учени и изследователи, които отричат
правото на народопсихологията да има свой собствен, самостоятелен живот като наука: ,,...В последните
десетилетия на XIX в. психологията на народите и в частност на отделните народи привлече вниманието на
сериозни научни умове като Фулле, Ле-Бона, Вунд, Михайлов-ски, Сигеле, Уорд, Тард, Ян-Жул и др., които
доста подробно разработиха този въпрос. Разработиха го до такава степен основателно, че в наше време
само умовете с явно преднамерени тенденции могат да оспорват възможността на научно определение
психология на масите или психология на един народ", (Пак там, с. 14) „Психологията на народа, даже и
на най-необразования и най-примитивния народ, е най-често сложна и нееднозначна. Тя е в много случаи
девствен лес, където пътникът напразно би търсил трамбовани, прави и широки пътища, по които да се
движи из националната съдба и чувства на този народ. Ето защо Стюарт Мил сравнява психологията на
народите с астрономията, като приема, че те са подчинени на еднакви закони". (Пак там, с.42)
Разбира се, това сравнение на Мил е красиво и дори възхитително, но то е също и невярно. Астрономията
е точна наука. Над нея и в нея има закони и закономерности, има математически език, на който тя
говори, докато е народопсихологията говори много по-често езикът на фактите от географията, историята,
културата и етногенезиса, но и тези факти най-често са относителни, дори понякога противоречиви. Мил е
просто прав в сравнениетс на народопсихологията с астрономията - доколкото те са две безкрайнг
пространства, в които умът, културата и знанията на човечеството се лутат 1 ще продължат да се лутат в
красиви търсения...
Вече споменатият френски народопсихолог Фулле внася коректив къ: тезата на Мил в горепосочения смисъл.
Той сравнява науката за народнат психология не толкова с астрономията, колкото с естествената история
където комбинацията между морфология и физиология вече може да дости: не един сравнително завършен
резултат.
Към тези разсъждения нашият голям изследовател Т.Панов вярно доб. вя: „...Като знаете бащата, майката,
дядото и бабата, вие можете да с представите приблизителните черти на детето, но даже и при най-
разгорещ-: ната фантазия, не можете да нарисувате неговия портрет". (Пак там, с.41
Подобни гледни точки бяха необходимото и дори достатъчно основан; за редица учени да утвърждават
своята теза за неуловимостта на национали": характер, на националната психология, поради което, както
не веднъж случва в науката, онова, което не може да се обясни, често се обявява
22
несъществуващо. Правилно посочва по този повод Т.Панов: „До подобни заключения са идвали и идват
обикновено когато на психологията предявяват извънредно строги, почти неизпълними искания, като
очакват, че нейните възможности в областта на предвижданията и бъдещата еволюция ще бъдат чисто
математически непогрешими и възлагат твърде необосновани надежди на съвсем второстепенни фактори в
процеса на образуването на националния характер". (Пак там)
Т. Панов посочва например твърденията на Кант, който допуска, че „когато са известни всички
обстоятелства, които въздействат върху индивидуалната или колективната воля, достатъчно е напълно,
дълбоко да се проникне в характера на един човек или народ, за да може с абсолютна точност да се
предскаже поведението на тоя човек или народ, както посредством изчисленията може да се предскаже
слънчевото или лунното затъмнение". (Пак там, с.43)
Сам кантианец, Дж.Ст.Мил отива по-далеч и допуска, че народопсихоло-гията ще даде достатъчно
достоверна възможност за предсказване на съдбините на народите. Тази версия на Стюарт Мил не е чак
толкова нереалистична. Наистина познаването на един национален характер - още повече когато той е
доказано изяснен в исторически определени обстоятелства - наистина може да позволи предсказване на
поведението на един народ повече или по-малко точно при едни или други обстоятелства. Немският народ е
добре известен например със своите постоянни и ясно изразени поведенчески реакции. Същото може да се
каже за консервативната сдържаност на англичаните. Или за палавата свободолюбивост на французите.
Макар и условно, подобни реакции могат да бъдат предвидими и тук тоталната критика на Т.Панов срещу
Мил едва ли е съвсем основателна.
Като Мил разсъждава и руският изследовател Гумплович, който смята, /че трудно предсказуемо е
поведението на един индивид, но на групата, на нацията - не толкова.
За да обори абсолютизирането на възможностите на народопсихология-та, Т.Панов привежда куриозни
примери с предсказания на велики люде за възможната съдба на един или друг народ - някои от тях
потвърдени от историята, други безапелационно отречени. Такива предсказания се извършват и днес. Прие
това от хора, които нямат нищо общо с научните основи на народопсихологията. Така, както преди повече
от четири века с предсказанията си Нострадамус се опита да предопредели какво ще бъде развитието на
човечеството към края на второто хилядолетие, така и други ясновидци и пророци извършват същото днес.
Но това не е народопсихология...
По този повод Т.Панов, който единствен изследва този факт и дори до днес единствен е написал научна
теория върху народопсихологията, посочва: .....Много изследователи придават твърде голямо значение на
някои странични фактори и възлагат на народопсихологияата надежди, каквито тя никога не може да
оправдае. Подобно отношение не само не подкрепя тази дисциплина, не само не я поставя на чисто научни
основи, а напротив, окончателно
23
подкопава доверието в нея, защото некомпетентните хора, като се обръщат към психологията с
предварително преувеличени искания, твърде много намаляват или даже напълно отричат значението на тази
наука. Да се очаква математическа точност от изводите и предвижданията в областта на психологията на
народите, е също така неразумно и необосновано, както и да се очакват такива резултати от
социологията, политическата икономия, индивидуалната психология, юриспруденцията и т.н." (Панов, Т.
Цит. съч., с.44).
По един или друг повод друга група критици на народопсихологията поставят въпроса така: невъзможно е
да се формулират качествата на един народ без сравнението им с качествата на друг народ. За да кажем,
че българите са търпелив народ, следва да видим как стои в съпоставимост този проблем у турците,
гърците, сърбите и т.н. Същото се отнася - твърдят те -когато се говори за достойнството на един
народ, за нравствените му категории и т.н. Те могат да бъдат показани единствено в състояние на
съпоставимост.
На пръв поглед за подобни критични гледни точки, основания има. Но само на пръв поглед.
Народопсихологията на всеки народ именно това изучава - кога, при какви обстоятелства и как е реагирал
той. Тези следвания, когато са освободени от своите исторически оцветявания, плод на идеологически или
политически основания, носят достоверна историческа информация. Какво е например народното творчество,
ако не отражение и дорг: съдържание на този характер - с въжделенията, копненията, представите 1
вярванията на народите. Те дават ли ни право да открием на какво се смеят българите, на какво сърбите,
откриват ли ни гледните светове за ролята не труда в битието на народите, за мястото на честността,
самоиронията и т.к Малко ли са примерите, натрупани в цели планини от народна мъдрост - ка: се отнасят
народите към своето минало, към съседите си, фактите на нацп онална търпимост или нетърпимост.
Сравненията могат прекрасно да допъг нят и да посочат градуса на едно национално качество,
температурата пр която кипва кръвта на един народ. Но дали този народ има температур какво той мрази
или обича, вярва ли и до колко в своя Бог - за това сравнею не са нужни. Математически изчисления във
всяка от тези области са невъ можни, но заедно с развитието на социологията, те се приближиха максима.
но до реалните стойности на една или друга черта в националния ни характе Следователно тези възражения
срещу възможностите и достоверността 1 народопсихологията - особено при растящата изследователска сила
на соц: ологията, отпадат буквално пред очите ни.
Друго срещано възражение срещу народопсихологията е, че тя факт чески се подразбира в историята или
във философията на историята... На те още в края на миналия век Вунд отговаря: „Разбира се, и тези три
облас (мит, език и обичай - б.м. М.С.) преди всичко са обекти на чисто историчес изследване,психо
логическо обяснение в това изследване, както и във вся история се взема под внимание само като
спомагателно средство на инте претацията. Но от историята в същинския смисъл на тази дума тези т
24
*
т ш-
1
и'
области се отличават с общия си характер на известни духовни процеси на развитието, които се проявяват
в тях".
И продължава: „Психологията на народите... е част от общата психология и нейните резултати често
довеждат до ценни изводи и в областта на индивидуалната психология, тъй като езикът, митовете,
обичаите - тези продукти на духа на народите - дават едновременно материал за заключения относно
духовния живот на индивидите" (Цит. по: Панов, Т. Психология..., с. 45).
Ето защо според Вунд „психологията на народите е самостоятелна наука, наред с индивидуалната
психология и макар тя да се ползва от услугите на последната, при все това и сама оказва на
индивидуалната психология значителна помощ" (Пак там, с.46).
В нашата народоведческа наука и до днес няма ясна и точна формулировка каква наука е
народопсихологията. Отговорът на този важен въпрос най-често се свързва с традициите и историята ни
Вече посочихме, че в тази област на себепознанието точните понятия трудно се формулират. Онова, което
е най-човешкото, интимното, скритото, то не се поддава на просто измерване, както е в точните науки.
Тогава що е традицията? Самото определение на понятието следователно също носи донякъде интуитивен и
поради това условен характер. Прието е, че традицията се появява на границата между миналото и
бъдещето. Акад. Панталей Зарев я определя като „сложно противопоставяне между възпоминание и забрава"
(Зарев, П. Българска народопсихология и художествена литература. С, 1983, с.7).
За такава гледна точка има основания: духовното, историческото и социалното развитие на един народ не
са нищо друго, освен „разширено възпроизводство" на натрупани вече знания, опит и привички, както е
възпроизводство също така и на тяхното забравяне или затрупване в паметта на хората и времето. В тези
натрупвания, в спомена за вече отминалото, в изпомпване-то на старите духовни и материални резервоари
и пригаждането на онова, което е било употребено в миналото, към това, което днешният ден изисква, се
корени съпротивата на днешния ден, корени се силата на традицията.
Но традицията не може да се разглежда като празно пространство между миналото и бъдещето, върху което
водят война възпоминанието и забравата. Традицията е повторяемостта на явления, на стереотипи и
привички, на действия и поведение, което, срещайки неговата съпротива, не винаги преминава в бъдещето.
Понякога движението от миналото към бъдещето е не само безконфликтно, но традицията дори подпомага
идването на новото, тя се прелива в него, придавайки му мъдростта и зрелостта на миналото. Ние се
придържаме към такова по-широко разбиране за традицията, защото само с такова разбиране можем да
обхванем сложността на националния характер, само така можем да проникнем в неговата противоречивост и
дори понякога абсурдност...
25
Народният или националният характер, който е в значителна степен изражение на народната психика, не се
изявява само в просто преповтаряне на ценности и натрупвания от миналото, не е само тяхно
възпроизводство. Той е и акумулация и сътворяване на нови ценности, обогатяване на стари, отхвърляне
на вече преживяното и ненужното. Следователно, в психологията на всеки народ можем да открием вечно
движение, спускания и възходи, низини и върхове, на хора и светове. Като краен резултат от това
движение в определен момент се формира като застинала лава, само за секунда, само за миг онова, което
представлява народната психика. В един определен и в един единствен момент. В следващия момент тази
психика не е вече съвсем същата. Ето защо когато говорим за вътрешното единство и противоречие между
храдиция и народностна психика, ние сме принудени винаги да откриваме две състояния - едното, което е
относително неизменно в психическите образувания на народа, което отразява трайните, повтарящи се,
вековечни черти на тази психика — това е традицията. И другото, което отразява нуждите и влиянието на
конкретния исторически процес — отражение, което изразява както отрицанието на старото, така и
раждането на новото. Това е пък отрицанието на традицията, също неизбежно отразяващо се в по-дълъг
исторически период в националния характер.
Веднага трябва да добавим, че раждането на новото също не е еднозначен процес - една част от това ново
се прилепва, зашива се към традиционното, в дълговечното и става част от него. Другата част изиграва
своята конюнктурна, моментна роля и отмира заедно с потребата на конкретния исторически или социален
момент...
. Кризата на традициите настъпва в преломни исторически времена на дълбоки сътресения на националния
дух, когато се сменя начина на живот. когато се разрушава една система от ценности и се създава друга,
когато се подменя икономическата основа, върху която е изграден съответният тип общество...
Такива критични моменти в нашата история са падането на България по; византийска власт, турското
робство, следосвобожденския период, когато става първоначалното натрупване на капитала, антифашистката
борба, т.н социалистически години, когато се извърши същностна подмяна на основите , на личностния и
националния живот с отнемането на собствеността и ^ монопола на властта на една партия във всички
сфери на живота.
Нов критичен момент е възстановяването на тази собственост полови; век по-късно и новото първоначално
натрупване на капитали...
През всички тези периоди имаме посичане на традицията и съответно н. това изменения на основни или
значителни елементи от психиката и характера на нацията.
В своите „Задочни репортажи от България", като изследва разрушаване то на редица духовни,
икономически, политически, управленчески и т.к стереотипи на българския национален живот в годините
след 1944 г. Георг: Марков посочва някои от тях:
26
"1Р!
- Премахването на старите български църковни празници и заместването им с вече отхвърлени съветски
празници;
- Замяната на българската управленческа традиция с вече проверена от гледна точка на идеологическите
си задачи съветска традиция;
- Създаването на същата система от институти, организации, творчески съюзи, като точно копие на
съветските;
- Въвеждане на същата система от привилегии, награди и т.н., които бяха утвърдени в СССР.
Едно от тежките посегателства върху българския национален дух, беше например ликвидирането на
читалищата - тази исконна духовна традиция, само защото такава форма в Съветския съюз не бе
съществувала.
Тази систематизация на Георги Марков, макар и твърде обща, в основата си е вярна и през годините на
„народна власт" в България бе последователно утвърждавана...
Можем да добавим нещо повече: десетилетия наред не беше съвсем безопасно дори да се споменава за
български национален характер на фона на идеологемата за неизбежното интернационализиране на света.
Думи като „българщина", „национално", „традиционно" звучаха като трайно антикомунистическо
предизвикателство срещу пролетарския интернационализъм... Това бяха години, в които в името на
светлото бъдеще на световния пролетариат, българската, а и не само българската наука за националната
психология беше не само в застой, но дори се отричаше. Написаното от първите български народопсихолози
или грубо се премълчаваше или се изопачаваше.
Продължи да съществува и се доразви двойнствената душевност на българина, която особено силно виждаме
да се проявява и сега, след 1989 г. Българинът отново повтори една своя вековечна реакция на
оцеляването -един да е под халището, друг - когато е с двама-трима души, съвсем друг -в масовата
група. Официалното и вътрешното в неговата душевност остро се поляризираха. Народоведческият закон на
„халището" действаше с пълна сила. Разкъсаха се родовите връзки, семейството се разруши и всички
нишки, които ги свързваха в условията на едно значително отчуждение и липсата на икономическа семейна
общност, бяха почти прекъснати. Ако продължим анализа на новото посичане на традициите след 1944 г. ще
отбележим как намаля раждаемостта. Начинът на формиране на доходите в семейството направи в някаква
степен излишни децата - поне що се отнася до възможностите им като производителна сила...
В много случаи се разкъса връзката родители-деца. По отношение на старите хора - един сам по себе си
цял нравствен свят, така блестящо описан от Иван Хаджийски, настъпиха драматичните прояви на
отчуждение, което доразруши остатъците от някогашната семейна нравственост. Още по-драстично и
антихуманно започна да изглежда този процес в десетилетието след разпадането на социалистическия
обществен строй в годините на тъй разкривената наша поредна демокрация.
В резултат на липсата на частна собственост се разруши изконното
27
чувство за роден край, за роден дом, дори за Родина. Хвърчащи, недокоснати от любовта към земята хора,
скитащи от обект на обект, където дават повече пари, където може по-лесно да се открадне или където
порокът по-лесно може да бъде скрит. Това бяха новите „всестранно развити личности", над които витаеше
дълбока и страшна партийна демагогия за грижата към човека...
Може да се изреждат още редица поражения - от семейството до „свещеното" лекарско задължение, заложено
в Хипократовата клетва.
Разви се с огромна сила старото, идещо от турското робство българско качество - заобикалянето на
законите. Отново се съживи вековечната сила на парите - който има пари, има всичко, което се купува с
тях. Или „което не може да се купи с пари, се купува с много пари". Подкупни станаха държавнг
служители, милиция, сестри, лекари, учители, преподаватели вУниверситета Създадена беше страшната
система на привилегиите, която изигра огромн. разлагаща роля. Партийната върхушка се откъсна от народа
дотолкова, ч-вече смяташе за ненужно да си служи и с доскоро известната показн демагогия...
Ала отчуждението на системата от самата себе си стана истински реалн когато тя престана да се
възпроизвежда.
Като последица на отчуждението на човека от резултатите на неговг труд - икономическите възможности на
системата се оказаха напълно изче~ пани. На фона на разгърналата се нравствена разруха, настъпи
цялостна / непредвидимо бърза икономическа разруха,които съчетани по време и мяст
очертаха пълната катастрофа на бившето социалистическо общество.
Ново основно обръщане на посоката на историята беше извършено пр. 1989 г. със смяната на обществено-
икономическата, а до голяма степен и цялата нравствена и ценностна система на българското общество.
Традик ите - вече създадени по един друг собственически, а поради това и идео:. гически модел, бяха
отново прекъснати. Сега те до голяма степен се обърн ха към себе си, към онова, което в паметта на по-
старите поколения беше опазило, но също така и съм създаването на нови образци.
Такива, каквито бяха в условията на частнокапиталистическите отнои ния. И пак сред нови вълни от
подражателство и копиране на чужди моде - само че този път предимно американски. И в нашата национална
тради: отново блесва старата и вечно жива особеност на българския политическ национален дух -
подражателството...
Възстановяването на класическите форми на собственост - по пътя реституцията на собствеността,
връщането на земята на селяните, смяк на целия стопански начин на живот в същността си бе едно ново
насилие традицията, макар този път то да бе в посока на нейното приближавата ¦ самата себе си, към
много от вековечните нейни напластявания, които ~ начин на стопански живот винаги бе предполагал. Но
новите днешни тр^ ции не са съвсем същите стари, защото те не са и не могат да бъдат те копие на
някогашните частнособственически стереотипи. Новото не бе де
28
„л т
¦4
забравено старо. Каквото и да е било времето, то е внесло нови моменти в тях - едни е обогатило с
бъдеще, други е обвило с минало... Когато днешният български селянин не отива само с конската,
магарешката или волската каруца, макар че и те бързо-бързо намират мястото си в бедния стопански бит
на реституирана България - а и с леката си кола, с трактора, купен от ТКЗС или внесен от странство...
Ново качествено състояние, което предполага и по-различна душевност. Моралната разруха на обществото
бе извършена в условията на едно непознато в българската история разграбване на държавата и
разрушаване на държавността. С всички последици, които винаги съпътстват подобен социален апокалипсис.
Наистина, подобен антисоци-ален и антидържавен грабеж на труда на един народ, материализиран в
продължение на половин век, и преливането му в джобовете на един нищожен процент от хора, награбили
властта, непосредствено преди и дълго след Десети ноември 1989 г. - в нашата история никога не е
имало. Само за няколко години една малка част - определена поименно от партийните среди на БСП - стана
уродливо богата, докато естествено останалата част от населението също тъй драстично и почти уродливо
обедня. Последиците: безогледна и повсеместна корупция, дълбоко социално разслоение, непосилни данъци,
непозната за никое историческо време престъпност, морална разруха, тъжни перспективи за образованието
и културата, за науката и за моралните и национални ценности.
В такива критични и преломни за традицията исторически моменти, в психиката на народността като цяло
отпадат някои поведенчески рефлекси и на тяхно място се формират други. Така става и с вътрешното
битие на отделната личност. Друг въпрос е, че у личността този процес обикновено е много по-кратък (в
рамките на нейния живот), докато битието на народното съзнание като цяло се променя значително по-
бавно и трудно. За трайните отлагания на историческите изменения и превъплъщението им в традиция е
необходимо време. Понякога много дълго историческо време. Ала именно така - в смешението на
общоисторическото битие на нацията с индивидуалното на личността, се формират духовните стойности на
всеки народ...
Тези промени ще бъдат обект на анализ, разкриващ както особеностите на българската национална
психология в такива преломни времена, така и характера на отделната личност, който също както и
националния характер, е променлива величина или по-точно сбор от променливи величини. Днес, в едни
обстоятелства, откриваме у човека до себе си едни черти,утре, когато тези обстоятелства се променят,
се натъкваме на други. Цялата история, литература, изкуство, са подчинени на това търсене и откриване
у човека на онова, което у него е временно и което е вековечно.
Тук му е мястото да отбележим нещо много съществено: тази промени-мюст в характера на един народ, това
„излизане" напред на едни черти и за по-жратко или за по-дълго „изчезване" на други, не означава ли
непостоянство жа характера?
Отговорът, разбира се, е отрицателен. Защото именно в това проследя-
¦
29
ване кога, в какви обстоятелства какви черти се редуват у отделния индивид, у групата, или у народа се
разкрива и основното в характера на този народ...
Историята, например, ни дава обилие от примери за онова, което е типично у руснака - волност,
безметежие, търпеливост, нуждата от „батюш-ка". За немеца е характерна неговата дисциплина, ред,
изразени в култа към труда и чистотата. Иначе казано, характера на един народ се изразява с честотата
и интензивността, с които се повтарят едни или други черти от неговото поведение, както и със силата,
с която те се проявяват. —¦¦
Изучавайки характера на френския народ от времето на Френската революция и достигайки до идеята за
свободата като едно от най-типичните френски национални качества, Виктор Юго я въплъти в един вечен
образ, в един вечен символ на свободолюбието на Франция - образа на детето на свободата Гаврош.
Макар и малко известен, ние също имаме своя Гаврош и своя символ на свободата. Този Гаврош е описан в
„Записките" на Захари Стоянов и е наречен от въстаниците „Мацко". Излязъл от народа, никому неизвестен
дотогава, Мацко се появява като фантом и се държи като символ на свободата. Така си и отива от този
свят - като символ на радостта и веселието, на смелостта и безстрашието, на гаврата със смъртта и на
величието на безименния народен дух. В разгара на пожара, който гори сърцето на Южна България, когато
сърцата се свиват от страх пред неизвестното, този български Гаврош палавее и насища с безстрашие и
волност душата си. „Само малкият Мацко не искаше да знае нищо от тези дребни работи. Час не минуваше
да не направи той някакво ново приключение, а особено когато видя себе си въоръжен с пушка и нож."
(„Записките", С, 1975, с.495)
Мацко не стана достоен за никое литературно писание. Няма чужд гроб, над който българския родолюбив
елемент да не проля сълза, няма чужда десница, която български интелигент да не е целунал. За Мацко
нито в писателския съюз, нито при художниците, нито при литературните критици се намери място.
Французите направиха от своя Гаврош национално знаме, ние не направихме за Мацко и едно селско
паметниче. Ето къде върви разликата между малката и голяма нация, между величието на френския
национален дух, който преди да се поклони другиму, покланя се преди всичко на себе си.
Ние правим точно обратното. И това е също традиция, която, уви, не посичаме!
Друг не по-малко велик писател - Ги дьо Мопасан, разкривайки любовната палавост на французите, им
посвети почти цялото си творчество, въплъти я в различни образи, откри я в различни ситуации и
възрасти, като ни внушаваше, че това е ако не най-националното, е поне най-френското качество...
Стендал посвети голяма част от произведенията си на друга черта на френския мъж - кавалерство.
Американската литература -макар и сравнително по-млада, също не
30
10
¦С-
изостана в търсенето и показването на онова, което прави от Америка именно Америка, а не някоя друга
страна.
Джек Лондон пръв показа, че тя е страна за силните, за смелите, за предприемчивите. Неговите разкази и
романи са сурови, мъжествени, защото такава сурова е американската действителност от онова време,
когато, както би казал нашият поет Пеньо Пенев, се „наливат основите" на американската държавност.
Други черти на американеца ще ни открие Стайнбек. Това е една Америка, в която хората на Джек Лондон
вече са си свършили работата. Те са легнали със своите мъжествени характери в тъканта на онова, от
което ще се замесва занапред сложната смес на американската нация. Стайнбек вече разполага тези,
повече или по-малко изградени личности в консервните фабрики на Монтърей, където вече зрелият
американски капитализъм показва и добрите, и лошите си страни. „Улица Консервна", „Тортила Флет",
„Благодатният четвъртък", „За мишките и хората" и т.н. откриват другия свят на американеца - онзи, от
който постепенно ще се формират безделниците, морфинистите, лумпените, другата Америка, която е
толкова чаровна, толкова и предупредителна за опасността от безделието и паразитизма. Ще допълва тези
особени черти в поведението на американеца и Теодор Драй-зер...
Големият Фьодор Достоевски ще разкрие вечната вътрешна драма на славянската душа, нейната пригодност и
податливост на страданието и само-анализирането, противоречивостта и сантименталността й. Точно така,
както от гледна точка на жената, майката и любовницата, Толстой ще ни покаже типичната руска
женственост на фона на нейната вечна разкъсаност между любовта и дълга.
Всяка литература е разкриване на едни или други същностни национални черти, на едни или други
национални традиции. Нали за това говорим за национална литература, защото тя отразява националните
традиции. И колкото по-добре го прави, толкова по-национална е тя. Ето защо и до днес будят недоумение
колебанията на някои литературни критици и историци като зшпат, че: „Да се говори за определени черти
на нашия национален характер г рисковано. Извън всичко смятам, че не съществува такъв характер, взет
язобщо: има типове хора и дори отделни хора, които се проявяват по определен начин" (В. Мутафчиева,
сп. „Българи" (1992, № 2).
Едва ли някой си представя националния характер на французите отде-леи от националния характер на
немците с Берлинска стена - висока и ¦епристъпна. Но нима може да се отрече, че като се каже „немци" в
никакъв случай не си представяме (при всичката условност на днешните нрави) мзадеж и девойка,
застанали в 12 часа на обяд в центъра на Париж да се ¦еауват, залисани със себе си до такава степен,
че са спрели движението на автомобилния поток... Нито пък като се каже „французин" най-напред в
васьлта ни идва представата за железен ред, за жесток порядък, за автоматизъм в поведението.
31
Защо и как се появяват съответните асоциации за поляците, за арабите, за руснаците? Или за евреите?
Нима тези обобщени представи не идват като определени натрупвания в характера на тези народи? Какво от
това, че отделни черти в една или друга степен се срещат у всеки народ, дори у всеки човек. Нали все
пак сме едно, единно човечество - създадени сме по едни и същи, общо взето, правила и закони.
Нито абсолютизирането на националния характер изглежда приемливо, нито пък неговото тотално размиване
в общочовешкото...
Следователно народопсихологията изучава традициите на един народ но от гледна точка на националния
характер и на тяхното отражение върху него. Тя изследва техните изменения като предпоставка и условие
за измененията в националния характер и националната психика.
Много често, като се говори за национален характер, се говори з: национална психика. Характер и
психика не са идентични понятия. Психикат. ( - душа, гр.) - е съзнанието, възприятията, представите,
мислите, чувствата мотивациите и т.н. Но отнасяйки психичното предимно към индивида, мож: да се говори
и за общи чувства, възприятия, за общо съзнание на нацията, з , възприети общи представи, наложени от
дълголетните традиции, от дългс ^летния съвместен живот на хората, от общата им съдба в конкретния и
общ1: исторически процес. Това е най-общо съдържанието на националната псих; ка.
Обаче често в научната литература, и много повече в художествената публицистиката, се употребява
понятието „душевност". Говори се за душе; ността не само на един човек, но твърде често и за
душевността на ед: народ. Душевността е тясно свързана с психиката. Тя е вътрешното битг тайната
пружина, интимното състояние на психиката, чиито външен израз тел е характерът. Душевността е
скритото, невидимото, характерът е оно: което показва действието или бездействието. Той е паспортът,
почеркът един човек или на една нация. Характерът - това е душевност и психика движение. Между
душевност и характер, както ще видим и по-нататък, и различия. Характерът - или както го нарича Ботев
„духът на народа" изследователи, като Т.Панов, го определят като „воля на един народ" - ме да разкрива
изцяло душевността на този народ, неговата национална психи Но именно като воля той може да прикрива и
някои особености на т; психика, което е пак неин израз, но с обратен знак.
Динамиката на компонентите в душевността на един народ е по-тру; уловима и ако търсим диалектиката в
движението на народопсихологичнс то тя трябва да е именно в откриването на онова, което е повторяемо,
колк и трудно забележимо на пръв поглед да е то. Тъкмо от тази трудност пре лиза и тезата за
неуловимостта на този характер, за неизмеримостта на т повторяемост, а от там и идеята, че
народопсихологията е преди ва: интуитивно познание, а не наука на емпиричното. Следователно на стг
научната методология.
32
»
т
..13-
,,.а в
. - за
.ма
а
хе
И все пак, проследим ли документи, предания, литературни и исторически извори, не можем да не
забележим, че поведението, проявите на характера на една личност, а още повече на един народ,
наподобяват на клапите в цилиндрите на двигател - една се затваря, друга се отваря... Ала в този,
сякаш исторически хаос от противоречиви често примери, се забелязва ред, повто-ряемост. Клапите на
двигателя работят за една и съща цел, отразяват една същност, формулират в крайна сметка един обобщен
резултат. Народната душевност може при определени исторически обстоятелства да държи затворена твърде
дълго една или друга своя клапа и друга само отворена. Така в нашата история най-дълго обикновено е
стояла отворена клапата на такива национални черти като търпението, пестеливостта, съобразяването и
т.н. Най-дълго затворено и изпитвано се оказва свободолюбието, дързостата и риска ...
Народопсихологията изучава и т.н. етническа култура на един народ. Това е неговото знание за себе си,
за особеностите си, за силните и слабите си страни, за онова, което е специфично негово, което го
отличава или което го сродява с другите народи. Етническата култура е изключително важна част от
общата национална култура, но в определени критични моменти за нацията тя има изключително значечие за
нейното оцеляване, тъй като нейното познание дава ключове и средства за най-адекватна национална
реакция. За \ това Ст.Мил правилно нарича народопсихологията социална астрономия. 4 (Панов, Т.
Психология на българския народ.... с, 43)
Някои народопсихолози извеждат не без основание като най-постоянни черти на националния характер -
любознанието, страстта към онова „малко да е, мое да е", формулирано блестящо като най-исконна
българска черта от Захари Стоянов и критикувана отпосле с буйна непримиримост от българските
марксисти. Димитър Благоев нарече тази съдбовна българска подбуда „Узколобие".
Други автори извеждат на преден план практицизмът и свободолюбието. Четвърти - съобразяването. Пети -
предател ската психика на българина. В различни исторически времена тези качества са били изразявани с
различна сила.
Тук е и основният проблем на народоведческото познание - да открие кога, при какви обстоятелства се
задвижва и с каква сила една или друга черта, характерна за народа. Как става нейното отключване, как
се извършва заключването на другите. Следователно характерът на един народ може своебразно да бъде
разгледан като съставките на детската игра „Лего". Тия съставки, изразяващи отделните качествата на
народите, при определени исторически обстоятелства по различен начин се свързват и подреждат, за да
формират за определено време определено историческо поведение, т.е. определен национален характер.
Възниква въпросът - кога най-пълно се разкриват тези елементи на характера и в какъв исторически
момент те са най-цялостни? Историята дава отговор на този въпрос: това са преломните времена в съдбата
на всеки
33
народ. Тогава съображенията на конюнктурата, на делничните сметки па: Народите се изправят и откриват
наистина голямото, силното, което и:%: или нямат в себе си - във всеки случай разкриват същността си.
По това решават една или друга историческа задача, може да се съди за духовнит нравствените сили на
народа, за същността и жизнеността на неговите т диционни черти, за „народния" разум, за твърдостта на
волята, за историч ката мярка, с която е скроен.
И тъй: НАРОДОПСИХОЛОГИЯТА Е НАУКА И ЗА ТРАДИЦИИ ПСИХИЧНИТЕ ОСОБЕНОСТИ, ХАРАКТЕРНИ ЧЕРТИ И ПОВЕДЕНЧ1
КИ РЕАКЦИИ, КАКТО И ЕТНОКУЛТУРНИ ФОРМАЦИИ НА ЕДИН ? РОД НО НЕ КАТО ПРЕДМЕТ НА ЕТНОПСИХОЛОГИЯТА, А К„-
НАЦИОНАЛНА РЕАКЦИЯ, КАТО ОТНОШЕНИЕ И ПОВЕДЕНИЕ, К, КРАЕН ХАРАКТЕРОВ ПРОДУКТ. Нейният предмет е
изучаването какт общото, така и специфичното в поведенческите реакции на отделните нар начинът, по
който те реагират на една или друга историческа дадек основните емоционални и други психични
образувания, които приобш отделните народи, но и които ги различават.
НАРОДОПСИХОЛОГИЯТА Е НАУКА ЗА БИОЛОГИЧНИТЕ, ИСТС ЧЕСКИТЕ, ГЕОГРАФСКИТЕ И КУЛТУРНИТЕ ФАКТОРИ, ВЛИЯЛИ
ИВ. ЯЕЩИ ПО СЪОТВЕТЕН НАЧИН В ПСИХИКАТА И ПОВЕДЕНИЕТО ОТДЕЛНИТЕ НАРОДИ. ТЯ Е НАУКА ЗА НАЦИОНАЛНИЯ
ХАРАКТЕ ЗА НАЦИОНАЛНИЯ ЖИВОТ!
1. МЕТОДОЛОГИЯ НА НАРОДОПСИХОЛОГИЧЕСКОТО ЗНАНИЕ
Всяка обособена наука има своя собствена методология, с която изс ва и анализира явленията и
процесите, които са неин обект. Какви са мет те и методологичните средства, използвани от
народопсихологията? Им тя собствена методика или ползва методиките на сродни науки?
"Под методология се разбира съвкупност от прийомите на изслед; прилагани в някаква наука, тя е учение
за метода за научното познава преобразуване на света." (Философски речник. С, 1985, с. 368)
Разглеждайки методологията като иманентна част на процеса на п<: нието, Хегел отбелязва, че „методът е
движение на самото съдържание това не може да се разглежда извън съдържанието" (Пак там).
Истинската наука не може да си позволи изоставане от своя обект. е смъртно страдание за всяко
познание. С изменението на обекта се из и подходът при неговото изучаване. Това важи за всички науки.
И револ:-онното изменение в цял ред от тях, бурното им развитие през после; десетилетия, потвърди
гениалността и на това Хегелово твърдение. изцяло валидно и за нородопсихологията. Изменя се начинът
на жи; историческата съдба на народите. Изменя се и се обогатява и нашето п
34
•А
а
.ла-
¦«*-
1 е
ние за тях, неизбежно се обогатяват и методите, които ни позволяват да навлизаме все по-дълбоко в
същността на това познание. Още повече, че с развитието на редица други науки става възможно
използването и на техния методологичен инструментариум. Така например развитието на кибернетиката
позволи струпването на едино „компютърно място" на огромно количество знания, които всеки момент могат
да бъдат съпоставяни с едни или други елемент, на интересуващия ни обект по този начин и възможностите
за широчинно и дълбочинно наблюдение се увеличават неимоверно много.
И все пак на фона на бурните изменения в науката и прилагането на все нови и нови открития за
изследване на един обект или процес методите, използвани в народопсихологията засега все още се движат
в границите на традиционното макар, че техните възможности в последно време се разширят прекалено
бързо. За народопсихологията са валидни до голяма степен методите, които ползват историята,
етнографията, социологията, антропологията и т.н. И до колкото техните познавателни възможности се
увеличават, особено възможностите на социологията, това дава пряко отражение върху възможностите и за
народоведческото познание. Правилно пише Георги Фотев: „Социологията има основно историческо значение
за историческата наука, като предостави ориентири за определяне на степента на историческите явления и
процеси. Тъй като историческата наука е обърната с лице към конкретно индивидуални явления, то бе
категориалния апарат на научната социология, тя е в голяма степен изложена на опасност от неправомерна
ценностна ангажираност и презумпции от различен характер" (Фотев, Г Социална реалност и въображение.
С.,1986, с.34). Казаното за историческата наука важи с не по-малка сила и за народопсихологията.
Бихме искали да започнем систематизацията на народоведческите похвати, методи и източници на познание
с онова, което е характерно за традиционната народопсихология и за методите, използвани от нейните
изследователи.
ЛИЧНОТО НАБЛЮДЕНИЕ е най-масовият, най-широко разпространен и използван подход към един или друг
народоведчески факт. Но той е и най-рискованият поради своя субективизъм. Едно от най-големите му
предимства е прозрението, но то е и един от най-големите му недостатъци. Защото субективното далеч не
винаги е обективно. Даже и когато заедно с него или преди него са използвани и други методи, то
личното наблюдение никога не е било на третостепенна позиция. То е допълвало, коригирало или най-
малкото е служило като основание за сверка - дали все пак нарочното изследване и постигнатия резултат
се покрива с личностното наблюдение.
Личните наблюдения са тясно свързани с индивидуалната, колективната и националната ИНТУИЦИЯ. Няма
изключения между авторите, писали по един или друг въпрос на българската народопсихология, (а такива
няма и в пялата световна история на народопсихологията), които да не са използвали есеистичното
прозрение или собствената интуиция за констатирането на едно или друго в националната психика. В
предговора към „Народопсихология на
35
I
българите" (С.,1984) Минчо Драганов правилно пише: „...В различните ситуации националната психика,
националният характер се показват от различни страни и това довежда до определяне на различни
доминанти, различни организиращи черти от страна на различните изследователи-народопсихоло-зи. Така и
обстоятелството, че разработките по народопсихология на българите са правени преди всичко чрез
интуитивното проникване и с есеистичен подход, което отменя научното търсене, съобразно на общи за
изследователите показатели".
ИНТУИТИВНОТО УСЕЩАНЕ, ИНТУИЦИЯТА като основа на убеждението за една или друга черта на народната
душевност и до ден днешен изглежда заема своето първенствующо място. Дори когато се явява като
резултат от по-дълги наблюдения и впечатления - интуицията си остава основният подтик за извеждането
или формирането на крайния резултат „Българинът е такъв и такъв, турчинът - такъв и такъв" - често
чуваме да се казва като нещо, което е така и иначе не може да бъде... Именно в резултат на много
жизнени наблюдения, трупани понякога столетия, именно чре' индивидуалната, чрез груповата, а не рядко
и чрез националната интуиция, се е стигало до обобщения за черти от характера на един или друг народ
формулирани с няколко изречения или дори с една-две думи...
Такива категорични обобщения са например пословиците, поговорките и т.н.
Недостатъкът на интуитивизма в народопсихологията се проявява когатс той измества безпристрастното,
хладното, научното съждение. Негов плкк пък е, че чрез интуицията се постига най-лесно и бързо
определено наблюдение, че тя е най-достъпна за възможностите на отделния индивид д: опознае и обобщи -
със всички рискове, разбира се, едно или друго ь народния характер.
В традиционната народопсихология важно място заема и ГРУПОВАТА ИНТУИЦИЯ. Безусловно тя е обективирана
от индивидуалната, защот отразява интуицията на повече хора. Следователно тя е по-близко до възмож
ността за обективиране на един или друг факт, макар че тя също така лесж се поддава на масовите
психози и манипулации. В определен случай е въз можно личностната интуиция и груповата интуиция да са
противоположни даже несъвместими. Груповата интуиция твърде често се използва при изби рането на
ръководители на дадена формална или неформална група, н партия и т.н. Тя има масово значение при
локални изборни кампании, пр: вземането на решения от малки колективи, при формирането на социалнс
психологическата обстановка в тях и т.н.
НАЦИОНАЛНАТА ИНТУИЦИЯ има голямо значение при решаванет на общонационални въпроси, при референдуми,
при определянето на отно шението на нацията по един или друг факт на вътрешния и международни живот.
Типичен пример за национална интуиция са парламентарните и прези дентските избори, както и
референдомите.
36
а
л
"в-
й.
.глш-
¦в-
Тук оставяме настрана въпроса за влиянието на манипулацията върху интуицията. Историята изобилства от
примери, когато в резултат на манипулацията се осъществява едно национално поведение да кажем във
външната политика, а паралелно с него да действуват съвсем другите, неподвластни никому закони на
интуицията.
За всеки национален характер отношението и начинът на проектиране на индивидуалната интуиция в
груповата или националната е безкрайно интересен народоведчески и психически феномен. И би могло да се
каже, че и в нашата обща психология и в народопсихологията той е напълно неизследван. Възможно е - и в
нашия национален характер тази възможност е кажи-речи правило - по отношение на един и същ факт
българинът да има три нива на реакция. Едното е нивото на индивидуалната интуиция. Второто е нивото на
груповата интуиция. Третото - на националната. Това прави именно българския национален характер в
критични моменти непредвидим. Българинът нерядко насаме е един, в група - друг, като национален
предусет - съвсем трети...
ИЗУЧАВАНЕТО НА ФОЛКЛОРА, НАРОДНИТЕ ПЕСНИ И МИТОЛОГИЯТА. Този метод открива много възможности за
изследване на характера на един народ. Много често бидейки творби на анонимен автор, те носят белезите
на личностното наблюдение. Но когато тези наблюдения се потвърждават в историческото време от нови и
нови факти, те се обективират, изгубват своята индивидуална първооснова. Така стават много важен
източник за историческата съдба, за интимното в народната душевност, за онова, в което народът вярва
или не вярва, от което се бои и което го привлича, за неговата естетическа култура и ценностна
система. Във фолклора много често можем да открием богати извори за народната нравственост за
естетичните структури на народностното усещане,най-често силно експонирани в митовете, песните и
преданията. И до ден днешен нищо не ни говори с такъв силен език за националното самочувствие, както,
да речем, преданията и песните за Крали Марко. И до ден днешен по северните скатове на Стара планина
има местности и природни образовуния, които народната фантазия не случайно свързва с невероятната сила
на Крали Марко и с изумителната красота на сестра му Мара. Така например един от най-красивите върхове
на Стара планина - Мара Гидик, имащ профила на легнала жена - е кръстен на нейно име. В село Видима,
Троянско има огромни каменни грамади, наречени „Маркови клади", както и странни каменни ивици,
наречени „Маркови откоси"...
Много често няма никакво значение,че в преданията, в митологизиране-то, самата личност, в която е
имплантирана всеобща народна душевност, исторически може да е откъсната от самата себе си. Крали Марко
от песните съвсем не е същият като истински съществувалия феодал Марко. Става нещо, което е характерно
за митологията и което Маркес много вярно е забелязал. Когато четял във вестниците писания за самия
себе си, той се
37
пошшвал, за да повярва, че той е този, за когото се пише, че не става дума за друга, съвсем различна
от него личност. Фантазията на журналистите к почитателите му откъсва писателя от човека, митологизира
го.
Изучаването на фолклора, писменото и най-вече устното народно твор чество, е служило дълго време като
един от най-важните източници и катс един от основните методи на познанието ни за себе си. Един от
най-яркит^ представители на нашата народопсихология и етнография - Димитър Мари нов* - в своето
няколко томно изследване на народния бит, обичаи, песенн и устно творчество, митични представи за едно
или друго - предоставя н бъдещата етнографска, народоведческа или историческа наука огромна пър вична
информация. Към тази своя забележителна по мащаба и труда с дейност/ обаче той съвсем не пристъпва
случайно или хаотично - целият м живот е посветен на събирането на подобни материали.
В своя първи печатен етнографски труд - книга първа от „Жива старина - той пише: „Ний събираме песни,
приказки, пословици, гатанки и ги печ. тим, като мислим, че с туй ний сме изучили нашия народ"
(Маринов, ~ Избрани произведения. Т.1, С, 1996, с.17).
Към изследванията на Маринов се добавят отпосле трудовете на таки; знаменити фолклористи като Иван
Шишманов, Михаил Арнаудов, а от п ново време Тодор Ив. Живков, Елена Огнянова и др.
Тези народни изследователи са вършели повече работа за познания' върху народа ни, за нашата етническа
култура, отколкото отпосле извърши или до днес вършат цели научни институти. Тук му е мястото да
посочим нг сетне че в една от най-забележителните книги на А. Страшимиров „Наши
* Димитър Маринов е един от най-образованите хора на своето време. Роден е на октомври 1846 г. в с.
Вълчедръм, Ломско. Останал твърде рано без майка, а не след дъ: и без баща, той буквално е изхвърлен
на улицата от алчни роднини. Съдбата го отве -в Хилендарския монастир, където става послушник на отец
Неофит Рилски. Не след дъ се връща в Лом, където учи при един от най-образованите българи по онова
време и ^ учителя си Н.Първанов се включва в просветна и родолюбива дейност. В Румъния участвува в
подготовката на Априлското въстание. Негов учител е и Кръстю Пишурк. Подпомогнат от Иванчо
Хаджипенчович, Д.Маринов се озовава в Османската стол където учи Военно и медицинско училище. Там
попада наистина в златната сред: българската патриотична и родолюбива мисъл. По-късно, подпомогнат от
родолюс българи, той учи и в Белградската семинария, където попада в средата на двете бълга легии. Тук
се пораждат и неговите интереси да изучава бита на хората, да наблк реакции, поведение, нрави и
традиции. Може да се каже, че истински фолклорист той с именно в Белград.
Поради разклатеното си здраве през 1875 г. се завръща в Лом - вече с няк образования, владеещ
перфектен френски език. Няма събитие в местния духовен и ~ люционен живот или в националните ни
съдбини, в което да няма най-дейно уча. Става зет на Кръстю Пишурка.
След Освобождението на България Д.Маринов се изява като краен Стамболс През 1888 г. заминава за Русе
като директор в тамошната гимназия, където подготв? материалите за своя труд „Жива Старина". През 1908
г. той е главен редактор „Свобода". Участва и в редактирането по-късно и на ред други вестници, като
не . своята народоведческа и етнографска работа. Димитър Маринов умира на 94 го; възраст.
38
т
¦дго
¦<38
народ" цял раздел за бита и народната психология са построени върху анализ на нашите народни песни
(вж. „Нашият народ", 5-68).
ПОСЛОВИЦИТЕ, ПОГОВОРКИТЕ, ХАРАКТЕРНИТЕ ДУМИ, ПРИТЧИТЕ са друг изключителен източник за нашето
себепознание - те са една истинска, овардена от сухоежбина, чиновническо скудоумие богата народо-
ведческа съкровищница. Но ние и до сега нямаме едно по-пространно изследване на нашия народен
характер, изучен според онова, което ни казват за него пословиците и цялото това родолюбиво богатство.
То идва при нас, минало през всяко сърце, като най-чисто езеро, в което цял народ се оглежда. Това са
нашите духовни гнезда, където сме се прикътвали в лоши времена и сме се предпазвали от кървав нож и
заредена пушка. Когато се четат и препрочитат българските пословици и поговорки, лесно се достига до
убеждението, че те не ек абстрактно волнодумство, остроумно и забавно, а най-точно, огледално
отражение на историческото битие на българския народ, неговата душевност и характер. Тая
непосредствена връзка между поговорки, пословици и национален характер е изумителна.
На второ място, те не са нещо по-различно, освен с други думи изречени основните закони на
диалектиката, на физиката, на химията и биологията, които правят живота и го регулират*. Но те са и
нравствени закони - за мярка, за морал, за приличие. Измисляни както дошло - в мазето при кравата, на
нивата, с брадвата в гората — както е самият живот, без пригласяне за телевизия и история. Народните
поговорки са едно пълно и наситено битие на нашата вътрешна нравственост и история.
Трети метод за самопознанието ни е ИЗУЧАВАНЕТО НА ДОКУМЕНТИ, ДНЕВНИЦИ, АРХИВИ, СТАТИСТИЧЕСКИ ИЗТОЧНИЦИ
и др. Този метод много често се комбинира с първите два, тъй като те го допълват и обогатяват.
Изучаването на документи, останали от една или друга историческа епоха, е метод използван всъщност от
най-добросъвестните и сериозни изследователи на българската история и заедно с това на един или друг
специфичен проблем на народознанието.
Особено ярък представител на този метод е Константин Иречек. Неговата „История на българите" (Търново,
1886) търпи редица издания. Ние едва ;ш имаме друго историческо съчинение, написано с толкова
доказателствен, _кзточников" материал, какъвто е този многолетен труд. Много десетилетия •щхзя него,
върху най-старата българска история и демография работи проф. Шафарик - дядо на бъдещия виден чешки
учен, който е натрупал в архива си ~0 новобългарски книги. Това е 1870 г., когато в България едва ли е
имало и гшо място, където тези книги да са били събрани и дори някому известни. И за ла,,не отиде
положеният труд напразно", К.Иречек се заема с допълването ~:зи списък от изследвания. Може да се
каже, че това е и една от - . ;ните, ако не и основната причина за идването на младия чех в новоос-
5.:: :~ена България. Какъв огромен, неистов труд е трябвало да хвърли той,
Зж. Семов, М. Баба знае две и двеста.
39
за да издири дума по дума и ред по ред всичко, написано за българските обичаи, история, традиции,
взаимоотношения със съседните страни и т.н. Зе да получи Иречек, след излизането на неговия труд на
български език знаме нателното писмо на Васил Стоянов, с което той иска откъси от историята, з да ги
отпечатва в „периодично списание". В писмото се казва, че той не с съмнява, че това произведение ще
бъде „най-хубавото" т.е. „ най-съвърпк ното и най-пълното във всяко едно отношение между всички
произведения е подобен род,"които имаме до сега. Вие сте вече наш и ще останете навек наш за чест и
вечна слава на българския народ и родина!"
Изучаването на историческите документи и други писмени източници до днес си остава най-надеждният и
най-малко субективен метод в търсене4, на корените и истините за нашето минало и настояще, макар че
този безспорно един от пътищата за обективизирането в науката на онова, кое първично също е било
субективно усетено.
Този метод основно използва в своето бележито народоведческо дело Т. Панов.
Следва да отбележим, че десетилетия наред масово е бил прилаг СРАВНИТЕЛНО-ЕТНОГРАФСКИЯТ МЕТОД. Особено
често с него си с: жи англичанинът Джеймс Фрейзър - бележит етнограф на своето вре\ който пише за
метода си, че е „инструмент за откриване на следите варварството в цивилизацията, което, отнесено към
човешкото съзнание, позволява да проследим интелектуалната и моралната еволюция на чове (Фрейзър, Дж.
„Фолклорът в стария завет" С, 1989, с.10).
Този метод вече има своите сериозни противници и неговите възможн ти не бива да се абсолютизират.
Някогашните общности според критии му, не могат да бъдат и днес източник за изследване, защото те не
ст мъртви, а се развиват като търпят влиянието на заобикалящия свят.
Със значителна доза условност за достоверността, която носи, в на допсихологията се използва
ИЗУЧАВАНЕТО НА МЕМОАРНАТА ЛИТЕ ТУРА. Ние имаме забележителни мемоарни книги, които дават обилни :
нания за българската душевност. Такава е нашумялата преди години „Ви; ца" на поп Минчо Кънчев,
предлагаща ни едно богато народопсихологич:: платно. Такива са записаните разкази на столетниците от
Родопите, изл= под заглавието „Забравени от небето", такива са великолепните книги - с между
художествена литература и автобиографични елементи - на ~ Христофоров „Вуцидей", „Мацагурци", „Трима с
магаре из Рила", к<-могат да се наредят между най-силните произведения, разкриващи п: всичко
регионалната психика на шопа. В същност ние нямаме по-сг регинални художествени произведения от тези
книги на Асен Христофс-
Съществено национално значение имат мемоарите на Стоян Заимов миналото", „Като антична трагедия" на
Екатерина Каравелова, сборник: спомени „Бежищим през годините" и твърде много други, повече ил1. малко
значими книги от споменната литература.
Към този тип документи на времето следва да отнесем и дневници повече или по-малко бележити личности.
Като пример можем да пое
40
да
яс-
1ВЗ-
вее ¦ся ¦лвго
дневниците на Стефан Стамболов, Богдан Филов, Султана Рачо Петрова, в по-ново време предизвикват
интерес дневниците на Чудомир и Николай Хайтов. Към този тип литература, макар и по-друга като форма,
следва да отнесем цялата поредица на издателството на БАН „Анкети", която, разкривайки ни съдбите и
жизнения път на редица български писатели, разкрива и времето и характера на хората, с които те са
общували и в обобщен план ни показва душевността на интересни личности, отразяваща начина на живот и
психичните-ееобености на по-малки или по-големи групи от народа.
Тук следва да добавим и художествено-документалната литература, каквато например са изключително
ценните за познанието на нашия политически живот, традиции и нрави книги на Симеон Радев „Строители на
съвременна България", „Букурещкия мир" и др. Книгите с подобен характер на Димо Казасов - „Искри от
Бурни години", на Христо Бръзицов, „Спомени от княжеското време" на Добри Ганчев, „Задочни репортажи
от България" на Георги Марков, „Безсъници" на В.Попов, публикуваните наскоро „Срещи с Буров" на
М.Топалов и още много други.
Тези книги са огромен и неизтощим източник на познания върху народния живот, но към тях винаги трябва
да се подхожда особено внимателно, тъй като те идват до нас чрез културата, нравствеността и личната
позиция в събитията на определена личност!
Шести метод е ПОСЕЩЕНИЕТО НА МЕСТАТА, където народът живее и твори историята си, там, където се движат
в своето ту задъхано, ту монотонно тиктакане десетилетията. Типични представители на този подход,
заедно със споменатия вече Д.Маринов, са забележителните изследователи на душевността ни Антон
Страшимиров и Иван Хаджийски*. Хаджийски яхва своята вярна „Бианка" и гумите й пишат по пътищата на
България следите
* Иван Хаджийски е роден в Троян през 1907 г. Семейната среда, в която израства,
: типично еснафско-занаятчийска. С оскъдните средства на своя баща той се записва
-:гник в Свищовската търговска гимназия - мечта на бедния занаятчия да види сина си
; чиновник, я офицер, я нещо друго, което да го сложи на държавната трапеза. И през
-гническите си години, и по-късно като студент по право Иван Хаджийски има изключи-
-е.тната възможност да наблюдава битието на троянските занаятчии, които в голяма
:~епен, почти напълно носят белега на българското занаятчийство въобще. Тук ще се
-: ^зят неговите наблюдения за „деветте бода за пара", за изумителните възможности на
г_~ханджията да живее пестеливо, за задухата на прашния дюкян, за часовете на развле-
; :;:е, когато еснафската чаршия излиза на мизлич, за да се повесели, да си отдъхне от
:-?гжението на дългия работен ден. Плод на тия му наблюдения са златните страници,
¦ ;.- ;:гани за българския занаятчийски морал, които нямат равни на себе си в нашата
-ература. По-късно, вече завършил право и работещ като адвокат в София, той има
: южност да наблюдава и орисията и тегобите на българските селяни, както и да пътува
:;:бодното си време, яхнал своята неизменна „Биянка" към подбалканските градчета,
;; ни остави редица студии, обединени днес в два тома - „Оптимистична теория за
.._ :--:я народ" и „Бит и душевност на нашия народ".
Може да се каже, че никой друг не успя да улови така вярно и да разкрие така ;"бочено психологията на
дребния собственик, толкова типичен и характерен за - - :-ня, и да докаже, че, изследвайки и
изучавайки нея, спокойно можем да твърдим, че . ;два и изучава българският национален характер.
41
на едно неуморно десетилетно търсене. Ще видим велосипеда му подпря? пред някоя стряха на стари
занаятчийски работилници, където, разтворен 1 потопен, цял един свят от нрави, обичаи и традиции, чака
изследователя си където бълраринът зад тезгяха се люби, ражда, живее и се весели и накра умира... Той
обикаля и местата, където са запазени най-силно патриархалш те традиции, неразрушени още от
настъпващото капиталистическо развити ще го видим и по селата, където преди десетилетия е минал огънят
к Априлското въстание, да изучава сложната и драматична психология : дребния собственик и да напише
онези страници от тази психология, в кои се разкрива нашият национален характер... Тук той среща
хората, говори тях, наблюдава ги, записва си разказите им. После всичко това ще мине пр синтезиращия
му ум, за да се превърне в мощно и силно обобщение, кое ще остане като вечна характеристика на нашето
движение от малкото, ча„ ното и дребното в собствеността, ще премине през годините на социализ: за да
се превърне половин век по-късно пак в същото... Или: Хаджии. изучава онова, което с две думи гениално
ще усети в същността на бълт ската исконна подбуда за живот самият Захари Стоянов: „Малко да е - ? да
е..." .
Този подход се използва и от съвременната социология, той и до дн: част от нейния методологически
инструментариум. Други типични пред. вители на този подход са Цани Гинчев, Д. Маринов, братя
Миладинови и Джеймс Фрейзър - блестящ английски етнограф (1854 - 1941) си създав целите на своите
изследвания кореспондентски апарат в цял свят, на к поставя интересуващите го въпроси. Така той
дообогатява този метод.
Седми метод представлява т.нар. „ПРЕВЪПЛЪЩАВАНЕ", влиза бита, всекидневието, начина на живот на онези,
чиято психология тг изследва. Пръв по този начин изучава психологията на българския войн и на
българите изобщо, А. Страшимиров*.
Вече не съвсем млад, той облича войнишкия шинел и заедно с мл. момчета (на възрастта на рано загиналия
по баирите на Странджа г любим поет Иван Черен) със шопите от Софийско и селяните от Се: България,
гази калта и снеговете, пие от виното на завладените Одр;
Иван Хаджийски написа забележителни студии за психологията на Априлско тание, на затворника и военната
дисциплина, за психологията на иманярите и, разс пълната с убийствена ирония студия за българското
парвеню.
Иван Хаджийски искаше да довърши своите наблюдения върху психолог българския войник. Затова той отиде
доброволец в Отечествената война, къде навършил 37 години, през октомври 1944 г., е зверски убит.
И до ден днешен тъне в тайна съдбата на третия том от изследванията м психологията на. българския
народ.
* АНТОН СТРАШИМИРОВ е роден през 1872 г. в гр. Варна. Баща му . преселник от Разложко. Ненавършил още
13 години, напуска родния си град !¦; един скиталчески живот, който ще го отведе до слугинските
задължения на -кръчми и кафенета, а по-късно и до словослагателския занаят. Буен по дух, т задържа
дълго на едно място. Ще го видим ученик в Разградската гимназия, ¦
42

ое
.: е га-тр.
и. а
<;!" на
*¦*•
кръчми, студува по Странджанските баири и „на нож" превзема хълмове и височини, за да види, познае и
обозначи най-точно поведението на българския войник.
От тези предумишлени наблюдения на българската душевност, извършени от непосредствена близост, без
опосредствуваните разкази на очевидци или познати, се ражда забележителния почти документален роман
„Вихър". Дума по дума и час по час събира писателят впечатления за народа си, които отпосле щв/Юу
послужат за написването не само на тази напълно забравена днес книга, но и за останалите негови
задълбочени народоведчески произведения. До последния ден на живота си Страшимиров е отворен за народа
си, домът му е винаги достъпен за гладни и безпарични, самият той обикаля от град на град, за да
просвещава, да отваря очи и да говори на българина. Страшимиров е най-забележителният лектор сред
всички български просветители...
Подобен е изследователският метод и на другия велик познавач на българската душевност в нейните най-
критични минути Захари Стоянов! Какво са неговите „Записки", ако не пълно потапяне в подготовката,
вихъра и драмата на Априлското въстание. И той изучава душата на своя народ от упор, той е до него и с
него в най-драматичните му часове. За да се вглежда
завършва, както и в земеделското у-ще в Садово, което също не завършва. В духа на ония лалечни времена
той се цанява за учител във Варненско и Бургаско, навлиза и в просветната дейност. Окото на младия
бъдещ народопсихолог гледа вече към Европа и през 1895 г. той се озовава в Берн - Швейцария, където ще
слуша лекции по литература и география. Тук се запознава и с най-големите имена на тогавашната
европейска литература. След завръщането си в България той отново се залавя с учителство. По различни
причини, в ~ова число и политически, нееднократно е уволняван. През 1902 г. заедно с Г. Влайков е глга
от основателите и редактор на сп. „Демократически преглед". Буйната му душа го гтвежда до четата на
Яне Сандански като участник в македонското освободително движеше. По-късно ще го видим и като депутат
в парламента, и като най-обикновен редник в Балканската война. Тук, живеейки живота на българския
войник, той го наблюдава в шюсредствена близост, изучава неговата характерология и в резултат на това
написва гшоя най-народоведчески роман „Вихър", за съжаление днес напълно забравен. През
Междусъюзническата и Първата световна война той е военен кореспондент. След събити-юя 1923-1925 г.
издава най-силното си произведение - романа „Хоро", от който остава минната крилатата му мисъл: „Клаха
народа, както и турчин не го е клал", с което той «оформя биографията си на достоен гражданин, на смел
защитник на справедливостта и ийществения морал.
Антон Страшимиров има забележителни изследвания на българския национален мражтер, събрани в книгата му
„Нашият народ". Силни и задълбочени народоведчески ишлзодения са събрани и в другата му книга -
„Българи, гърци и сърби".
Голяма част от живота си Антон Страшимиров прекарва като пътуващ проповедник. ~г* обикаля градовете и
селата на България, изнася безплатно беседи, уверен, че просве--.--. е тази, която ще изведе България
на по-светли и надеждни пътища към бъдещето. - ¦ - -н;шт дом остава като духовен храм и приют на
бедстващите, на гладните, на бездомна закъснелите, на отчаяните, на всички, които имат нужда от къшей
хляб, от чаша - чай и от топла дума. -„чтон Страшимиров умира във Виена през 1937 г.
43
в очите на селяните от Поибрене, Мечка, Каменица и другите околни селиш когато момчетата му, барнали
главните, палят къщите и плевните на насел нието, за да скъсат пъпната връв със собствеността (колко
близки тук наблюдения и изводи са И. Хаджийски и 3. Стоянов!) Той е с тях, когато пад първите жертви и
главите клюмват отчаяни - той е там, когато духът е полет и когато е посечен. Когато се разкриват и
величието на българина нищожеството му, цялата палитра „от - до" в неговата душевност мин: през
погледа на Захари, запечатва се в него, за да бъде възпроизведе отпосле дума по дума и кадър по кадър.
Като прочете човек „Запискит вижда огромната сила на метода на „потапянето" в историческия момент,
разтварянето в душата на народа, на мимикрирането, ако щете - само и се-окото да може повече да види и
ухото повече да чуе. Такива са и негов „хитрости", шейретосването по занданите отпосле, такава е целта
и правенето му на луд и на какъв ли още не пред „изпитващите" го тур съдии. Той не се свени да се
унижи пред турците, да се постави в положенг на слуга - стига това да върши работа за оцеляването и да
му позволи дълбоко да вникне в истината на минутата. Ето го - като развежда конет турците: „В
качеството си на прост зрител на отоманското величие аз не с че не бях заподозрян, но останах даже и
вътрешно лице. Докато ме нак да взема уморените коне и да ги развеждам, аз се спуснах раболепно и :
два попотени ата от ръцете на едного" (Записките, С, 1975, с.320).
Потапянето в социологическата среда, осредняването с онези, коит изучава, е характерно и за Ив.
Хаджийски. Както 3. Стоянов и А. Страш ров стават част от човешкото битие, което ще изследват, така и
И. Хаджг скача в окопите на Втората световна война, когато с нарочна „молб: министъра, облича
войнишкия шинел и заминава за Югославия, за да из българския характер в суровите дни на сраженията, на
дисциплинарн патриотична принуда, на тъгата по майка и любима, на радостта от пие-получено от село,
или колетчето с курабийките, на снимката, запеч лицата на скъпи хора. И Иван Хаджийски така намира
смъртта си - : една до друга пушката и писалката...
* Борис Дрангов (1872-1915) Едно от най-светлите имена в българската история и историята на военно-
педагогическата мисъл. Роден в Скопие, където за: педагогическо училище, а по-късно и Военното училище
в София. Още от тези на; години на младостта му се проявяват две негови качества, на които той ще
остан. до последния си час: изключително родолюбив и пълно съответствие между думи Животът му минава
от поделение в поделение, от фронт на фронт, в Балканската, съюзническата и Първата световна война.
Изпълнявайки своя войнски и родолюб на 26 март 1917 г. пада разкъсан от граната при завоя на р. Черна
в Македония. С един от най-големите български офицери, един от най-големите български пат-: може би
най-големият военен психолог и педагог в цялата история на българската Посмъртно е произведен в чин
полковник.
За него са писали мнозина. През последните години особено значение за из; то от забвение на тази
изключително достойна личност имат Кузман Шапкарев Каранфилов... Да се надяваме, че по никакви причини
повече никакво забвение не ..
44
Методът на „потапянето" е характерен и за такъв бележит народопсихо-лог като полковник Борис Дрангов*,
който е пръв в атаката и последен в отстъплението.
В по-нови времена подобно потапяне в средата, която е обект на изследване, се прилага и от българската
журналистика и литература. Редица наши писатели дадоха примери на най-бутафорното уподобяване на
подобен подход с прословутото „по-близо до народа", с „десантите", които правеха по градове и окръзи,
където след прочувствено махмурлийски речи и „опознаване" на проблемите, следваха нови мъжки пиянства.
Те дадоха толкова „талантливи" произведения на българската литература, че ако по тях някой ден трябва
да се изучава картината на днешна България и душевността на днешния българин, то едва ли ще е възможно
изучаването им по по-разкривена и невярна картина...
В публицистиката и най-вече в журналистиката имаме по-добри образци за използване на метода на
„потапянето", макар че кой знае до какви открития за душевността на съвременния българин едва ли сме
достигнали... И все пак — Донка Петрунова прекара в Сливенския затвор повече от една година, затворена
и „осъдена" и даде ценна информация за психологията на жените-затворнички в книгата си „Зад сивите
стени".
Осми метод представляват НАРОЧНИТЕ СОЦИОЛОГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ по частичен или общ проблем на
националния характер. В този случай имаме най-плътното приближаване на науката до целите на едно или
друго знание за народа. Това е изцяло научен метод, разработен от социологията и максимално
обективиращ нашата информация. Кънчо Георгиев посочва, че „често пъти, поради репрезентативния си
характер, социологическите извори носят по-пълна и обективна информация в сравнение със спомените,
епистоларните материали, дневниците и др. (Георгиев, К. Историята и нейните извори. С, 1981, с.123)
Емпиричното социологическо изследване е един безспорно сигурен начин за получаване на определени
знания в определена — по-тясна или по-ашрока - научна област. Въвеждането на математически методи, на
електронно изчислителна техника също допълват възможностите на нарочните социологически изследвания,
поради което тяхното прилагане в областта на еародопсихологията в наши дни придобива все по-голямо
значение. Тук следва да добавим и цялото разнообразие от социологически методи - анке-тж,
статистически данни, използването на т.нар. „обратна връзка", писмата до зюдствата за масово
осведомяване и до приемните на държавни учреждения ж т.н. Те съдържат огромен емпиричен материал,
който, макар и недостатъчно ггедставителен от гледна точка на научно формулираната извадка, при опре-
и името му. Автор е на десетки статии и монографии, свързани с военната психология
Тйдагогика. Обичан, високо ценен от войниците, неудобен за командирите, безукорно
:тен, храбър - винаги там, където е нужна жертвоготовност и личен пример! Автор е на
1лните по-важни статии и студии:„Човекът и неговите нравствени качества"„,Из исто-
-чжта",„Обучение и възпитание"„,Военна психология", военна публицистика и др.
45
«да-
делени цели е достатъчен и често се използва - ако не за самостоятелни, те за спомагателни изводи и
анализи.
Девети метод е свързан с ИЗПОЛЗВАНЕТО НА ЛИТЕРАТУРНИ ИЗ ТОЧНИЦИ за нашата етническа култура, традиции,
национална нравстве ност. Художественото произведение носи най-често субективен характер. Т отразява
един или друг процес или явление така, както го е видял, усети: преживял или осмислил отделният
писател.Обаче, от друга страна извести е, че едно литературно произведение получава толкова по-голяма
обществ на оценка, колкото по-точно отразява определени процеси и явления, въпл щавайки проблемите и
истините на времето в съдбите и поведението ¦ определени герои. Художествената литература съдържа
безброй много на людения върху народната душевност. Колкото един автор по-вярно я отразил, толкова
неговото произведение е по-„народно", толкова то е г крупно и живее по-дълго.
Когато е истински художествено, то само създава нови духовни стойн ти, нови психически образувания,
нови посоки и измерения на~душевнос на отделния индивид или група от хора.
По това колко и какви духовни стойности създава една литература, м да се съди както за нейното
собствено състояние, така до голяма степен ! състоянието на народната душевност. Задача на
литературата винаги е с не само да пресъздава, но и да създава героите си, следователно да форк
определени качества или идеи за народния характер.
Подобни моменти, макар и много по-рядко, намираме и в народ; творчество. Да вземем Балканджи Йово,
песните за Крали Марко и сестр Мара, градския фолклор от по-ново време. Народните герои, вдъхновя:
музата на неизвестния автор, имат нерядко ясна приложна функция. В : ратурата подобно духовно
нормотворчество е просто задължително. Ко5 велик автор да разгърнем - няма да спрем само до блестящо
опг литературни типове. Най-големите писатели създават образи с нова нр веност.
Като едно цялостно отражение на битието, идеалите, героиката и д-та на народния живот, литературата в
същото време е една огромна М1 изучаването на народната душевност. Ние не можем да си представим А
ското въстание без Вазов, без „Под игото", без „Епопея на забравени" не става дума пък без Захари
Стояновите „Записки..." Не можем представим и подготовката на българите за бунт без песните на 1
Чинтулов, още по-малко без буреносната Ботева публицистика и с поезия. Както не можем да си представим
замяната на хайдушката т без „Горски пътник" на Г.С. Раковски. Без тези имена цяла една епоха и с нея
цяла една народна душевност, взета в нейната най-критична открита същност и мигове, би била мъртва и
недостъпна за нас. / Обаче литературата може да създаде и изкривени, преиначени е * ния на
обществената действителност, от там и нейното отражение в ността и характера на една личност или на
цял народ ще бъде изк
46
-дае*-
Такава хипертрофирана, невярна картина на народната героика от преди Девети септември 1944 г. създаде
нашата мемоарна и художествена литература. Участниците в борбата срещу фашизма бяха показани в
художествената и документалната литература като изключителни личности, идеализирани, жизнено нереални.
Особено силни поражения в отразяването на обществената действителност извърши т.нар. „социалистически
реализъм". Неговата политическа задача бе да формира нови хора, никому ненужни оптимисти, фанатици на
някаква абстрактна красота в човешките отношения,суперличности, които не знаят умора и поражения. И
каквито в живота няма. И, което е по-важно, от каквито фалшиви образи той не се нуждае. Най-яркият
пример е принудителното преиначаване на романа „Тютюн" на Д.Димов, макар, че този пример далеч не е
единствен.
На ролята на литературата като източник за народоведчески познания са посветени много изследвания.
Може да се каже, че след майчините песни и ^разкази, всеки народ дължи основното, най-същественото
познание за себе си кменно на литературата и на героите, с които тази литература го възпитава.
Датчаните са израснали със своя Андерсен. Какво биха знаели за себе си французите без басните на
Лафонтен, без забележителните книги на Мопа-сан, Зола, Балзак, Юго. Какво биха били англичаните без
Шекспир, амери-инците без Драйзер и Фокнър, без Джек Лондон и Джон Стайнбек. Или Русия 5ез Пушкин,
Толстой, Гогол, Чехов или Достоевски... А ние, българите - без Лван Вазов и Захари Стоянов, без Ботев
и Яворов, без дядо Петко Рачов и ли Дебелянов... Всеки народ се закърмя с маята на големите писатели,
живели греди него, познавали дедите и нравите им, осмисляли историческата съдба ж характери.
Литературата се просмуква в духовната тъкан и в кръвта на всяко -околение едва ли не със силата на
майчиното мляко, поради което и нейното, не само познавателно, но и възпитателно значение има
изключителна, гьдбовна роля. Художествената литература е тясно свързана с народната г.-тпевност,
зависима е от нея, тя е почти нейна функция в определено време I з определени исторически
обстоятелства. Ето защо нейното опознаване и ЕГ»чаване е в същото време изучаване и на душевността на
народа, за който зжателят пише. С други думи казано, художествената литература е зависима тт характера
на един народ и от неговата душевност в същата степен, в аажвато те пък от своя страна са зависими от
битието и съзнанието на този щрод... Литературата, разглеждана като част от придобитото знание за себе
, обаче много често дава на това знание вторичен живот, превръща го във природа на човека, която се
влива в неговата душевност заедно с г, с героите, с преданията, които идват от миналото и отиват към
вето на всеки народ.
Тук, разбира се, ние съвършено ясно се разграничаваме от крайната и : това дълбоко невярна позиция на
Т.Панов относно ролята на литера-за изследване на националния характер, поради което и масово и
47
нашироко ще използваме източниците, които тя ни дава, за да узнаем повече за себе си. Приемаме, че в
немалко произведения субективизмът на автора гс води до неверни жизнени позиции. Но такива
произведения са по правилс хилави и те бързо, понякога и преди авторите си, умират. Големите, значими
те литературни произведения, си остават незаменим източник за надзъртай; дълбоко в народната душа и те
преживяват хилядолетия.
Ето я тази невярна мисъл на Т. Панов: „Ние можем да се избавим в пс нататъшното си изложение от оная
голяма грешка, която съвременнат критика прави, като приписва някакви си незнайни заслуги на
литературата изкуствата на нашите дни, като на фактори, които създават националш характер, забравяйки
съвършено, че сравнително нищожно интелигент? публика все още не е народните маси!" И за да докаже
сякаш своята погрег на теза, той отива до крайност: „Чел ли е целият български народ произв дението на
Отец Паисий? О, не. Но въпреки това цяла България от край край се изпълва със слуха за него". И
заключава: „Литературата на тая епс не упражнява никакво влияние, никакво въздействие върху
българската I-родна душа..." (Панов, Т. Психология..., 145-147)
Десети метод е ИЗСЛЕДВАНЕ НА ОБЩОТО В КОНКРЕТНОТО. 1 ползвайки този метод Бонка Бинева написва своята
книга „Американци български или българи по американски" (С, 1991) като взема два според -нетипични, но
конкретни случая, от които извежда други типични за голямата общност черти на поведение. Представянето
на конкретни случс културалната антропология и в етнопсихологията (но също и в социологи? е широко
приет изследователски метод. Това, което прави обаче впечатле и е обект на спорове, е дали чрез
конкретния случай имаме право да считз че даваме обобщения, т.е. представяме „типичния случай" или той
мож: служи само като адекватен илюстративен материал. Авторката отговаря настоящето изследване, чрез
два конкретни случая, който привеждам > „адекватен илюстративен материал" аз също така твърдя, че това
безсгк са и типични случаи. (Бинева, Б. Американци по български или българ американски. С, 1991 с.
37).
Разбира се, този подход лесно може да доведе до грешки, достатъч само да се подведем, че случаите и
случаят, която сме подбрали, е тип-Цялата сложност е в това да се формулира точно и вярно именно
„типич: та" на едно поведение или една личност. Направим ли това отговор научни средства, дори и да
има отклонения в изводите ни, те малк: повече ще бъдат близки до осредненото, до типичното.
Този метод е прилаган и от Ив. Хаджийски и Ц. Гинчев . Ето какво
последният за него: „Иди в някое, макар и най-малко село, намери ......,
старица или старец и напиши цяла книга, Те ще ти разкажат и за м. времена, и за диви-самодиви и т.н."
(Гинчев, Ц. По няколко думи. С. с.ЗО).
СРАВНЕНИЕТО като средство за познание на характера. Характ: гичната типология на Теофраст и Кенет
Кларк.
"¦«•ч*.....
48
1*
Дз-по зея
ао-
4И в
гга)
: да
„в
ато ;г:рно ей по
,-зо е
,:•:¦? ЗСТ-
яли
'1ЯК0Я
„язали 988.
ло-
„Сравнението е вечен спътник на обществото. То извира от самата същност на социалната материя.
Човешкият индивид непрекъснато се оглежда в другите хора. Така той не само се опознава, но и
преценява" (Михайлов, Ст. Сравнението. С, 1984 с.7).
Сравнението ни позволява следователно от едно индивидуално да проникнем в друго индивидуално. Както да
направим следващата стъпка - от индивидуалното да проникнем в общочовешкото. Един пример: в
„Българските принцове от средновековието" (Портрети, Париж, 1974, с.9) Кристиян Жерар пише: „Една
велика мисъл беше кълнила в душата на новия хан (Кубрат - б.а.). Беше ли тя се появила по време на
неговия престой в Константинопол - глава и сърце на огромната империя или в сянката на императора,
който беше въплъщение на нейното единство и сила, който беше погълнал най-напред в братоубийствени
войни, после цри поробването на авари и траки".
Ето ни пред пример за раждането на една идея, която обаче върви от индивидуалното (в случая - сянката
на императора) с което личността влиза в допир, към общодържавното, което постепенно се формира на
тази основа.
Пътят на сравнението е триизмерен:
- индивидуално - индивидуално
- индивидуално - колективно
- индивидуално - общочовешко
Всеки от тези три пътя е забележителен със силата на познанието, което воси. Обаче най-типичен е
примерът, който ни дава в „Цивилизацията" Кенет Кларк. (От българските автори подобен подход ползва
Боян Пенев в есето си .Нашата интелигенция" (Варна 1982). Тя е именно едно изследване на
непрекъснатото движение от индивидуалното към общочовешкото. Всечовешкото са заражда в особеностите на
всеки народ. И това откриваме не днес, а много мйого назад във вековете. Ето защо великият психолог на
древността Теоф-заст се заема с изследването и своеобразното типологизиране на характерите преди 2
300 години!...
Кенет Кларк прави подобно типологизиране, но не на масовите индиви-~ни характери, а на индивидуалните
характери и звездите от небосклона зешката цивилизация. И във всяка от тях, заедно с индивидуалното,
той : -1 ла открие националното, а след него и общочовешкото, което те носят. :;:-: пример за което, е
неговото есе „Леонардо да Винчи". Ала преди да ---7М към Леонардо, Кенет Кларк се спира на въпроса
какво е човешката
- : дпия: „Не знам - отговаря той - не мога да и дам абстрактно : гал гние - все още не. Но мисля,
че мога да позная цивилизацията, когато
"-.:'- ешкият характер, а така също и националният характер, е вид, израз, отношение към
цивилизацията. За това прав е Ръскин, когато казва: „Зешште нации пишат своите автобиографии в три
ръкописа: книга на ""* жм. книга на словата им и книга на изкуствата им. Не можем да нито една от тези
книги, ако не прочетем и другите две, но единс-
49
твената, която заслужава доверие, е последната." (Кларк, К. Цивилизацията. С, 1977, с. 21).
Ала какво е характерът на един народ? Не е ли той от друга гледна точка погледнато същото? Не се ли
отразяват в него същите тези фактори и процеси, които правят цивилизацията на един народ, степента на
неговотс материално,духовно и историческо развитие? Този паралел, външно грубоват, в същността си е
дълбоко верен.
Сега да се върнем при есето на Кенет Кларк за Леонарно да Винчи, за д видим как звездата концентрира в
себе си общонационалното и общочовеи: кото, което прави величието й, и световното й присъствие.
„Той е най-неутолимо любознателният човек в историята - пише Ь Кларк. - Всичко, което вижда, го кара
да се запитва - защо и как? (Общочс вешко) Защо в планините могат да се намерят морски раковини? Как
строя шлюзите във Фландрия? Как лети птицата? На какво се дължат пукнатини-. в стената? Какъв е
произходът на вятъра и облаците?... Задава същият въпр^ отново и отново. Любознателността на Леонардо
се съчетава с невероятна^ му духовна енергия. Когато четем хилядите думи в бележниците му, та енергия
просто ни омаломощава. Никъде обикновеното „да" или „не" не достатъчен отговор за него. Той просто не
оставя нищо на мира, рови се в всичко, формулира го по няколко начина, отговаря на въображаеми протп
ници. Най-настойчивият от тези въпроси се отнася до човека, но не до чове такъв, какъвто го вижда
Алберти — „ с ум, разум и памет, като безсмърт бог", а до човека като механизъм. Как върви той? Как
сърцето изтласу кръвта? Какво става, когато човек се прозява и киха? Как детето живег утробата на
майка си. И най-после защо умира човек от старост? Леонар открива някакъв столетник в една
флорентинска болница и с радостно нет: пение го чака да умре, за да разгледа вените му.
(Индивидуалното)
Леонардо е само един от характерите на Теофраст, най-типичен, е съвършен, най-изящен. И максимално
обобщаващ. Точно както и Теофр. той прониква в човека, изучавайки не само механиката и причинната обуе
веност на поведението му, но и отрицателното у него, уловено във вечнос на човешкото движение - от
миналото към днешния ден, от него - : бъдещето.
Към тези първи и най-далечни проницатели не можем да не приба: още един - Еразъм Ротердамски.
Еразъм Ротердамски е друго движение от индивидуалното към на: налното и общочовешкото. Роден в
Холандия, той твърде малко е жив своята родина. Той не е обичал и живота в монастирите, но прекарва не
м: време в тях. Дразнил се е от прекаленото пиянство на холандците, мести е от едно място на друго
поради своя неспокоен дух и вечно търсещ хара - Лондон, Оксфорд, Италия. Той става своеобразен човек
на планетата, к като общоевропейски човек. Тук, за разлика от другите любознателни хот времето, го
привлича не образа, чрез който се изразява човешкото у че а словото! И още в началото на своята
кариера като журналист, той ; памфлети, антологии, въведения, написва и своята блестяща и съвър:
50
валидна за всички хора и за всички времена гениална работа „Възхвала на глупостта". Няма нищо по-
общочовешко от тази книга, минала през душевността само на един човек. Цялата човещина и нечовещина на
времето и хората - от папите, кралете, монарсите, до последния човек се е огледала във „Възхвала на
глупостта"...
За разлика от Кенет Кларк, Теофраст забелязва или по-точно изследва трайни черти. Черти, които при
това лежат главно в основата на гръцкия характер. Много, много по-късно друг изследовател на онова,
което върви от индивидуалното към националното и от там - към общочовешкото - Лабрю-йер (1645-1696)
също пише книга „Характери". И той също търси движението от индивидуалното към общочовешкото, но и у
него то е в известна степен национално обагрено. Теофраст ни разкрива общочовешкото у човека, но най-
точното, което научаваме от него, е какъв е бил гъркът преди 2 000 години.
Както е и при Лабрюйер - от него ни остава знанието за французина. В основата на това общо, което се
забелязва у човека, лежат четирите вида темперамент, известни и общовалидни и до днес - сангвиничен,
меланхоличен, холеричен, флегматичен.
ИЗУЧАВАНЕТО НА ПАРАДОКСИТЕ В НАЦИОНАЛНИЯ ХАРАКТЕР. Те също могат да бъдат формулирани като един подход
за неговото познание. Парадоксите в характера на всеки народ очертават както правилата, така и
гестандартното в този характер. Те са плюсовете и минусите, крайните точки, :х> които достига люлката,
в която го люлее историята и между които се ¦гчертава постоянното, трайното, нека го кажем и другояче
- традиционното. " 'ежду тези две крайни очертания върви трасето, отъпканият път на нацио-• -."-шя
характер, онова, което знаем за себе си, на което сме се оповавали и _г се оповаваме, което е силата
на кърмата ни, което го пише в учебниците : г което се пее в песните ни. Традицията - това е битието
на историята. ненадата, изневярата, отскокването встрани от традицията - това е солта, г-оцкването,
неочакваната плесница, които те карат да подскочиш в изнена-Ала това именно подскачане неведнъж и не
едного е принуждавало да се гхда във вечното и неизменното, доколкото вечен и неизменен може да ;е
един характер. Но както няма гостба само с една миризма, така няма и -. ^оже да има характер било на
един човек, било на една нация, изградени, жггзаяи само с познато, само с еднакво, само с традиция. Не
зная дали ще - хгесилено, ако се каже, че колкото традицията прави лицето на един народ, з вг по-малка
степен необичайното, подрипването, разхвърлянето където ""¦онова и където не трябва на цветове и багри
— правят изненадата. Познатото ш яеаознатото, онова, с което сме свикнали и онова, което ни стъписва -
не [ли дв те едно непрекъснато дописване на книгата за народния живот, дорису-¦ на националното битие,
допълването и обогатяването на историята. Не изненадите, които правят богатството и отварят небето
над главите ни
полет, за още светлина? И за още познание за нас си... До говорим ли точно днес — във време на нашето
поредно обръщане I. когато разглеждаме с лупа ту бащини стари кожуси, ту майчини
51
стари сукмани, когато се взираме в паяжинясали ракли с остаряла памет - да видим в тях миналите
времена на България и от тях да вземем онова, което днеска толкова ни трябва по новите пазарни пътища,
по които така бясно сме се забързали. Старите и някогашни задруги днеска стават фирмени обединения, от
мазетата на Троян, Пловдив, Казанлък изпълзяха ръждясали фирми и надписи, но запазили мерак на чаршия
да се видят, понаръсени днес с английски букви и имена. В с. Велчево - Троянско, до моста на Фичето,
написан от ръката на някой недоучил филологията, с две грешки в една дума ни вика „Сошигу с1иЬ". В
този „сошнгу с1иЬ"от сега нататък ще си пием ракията с дядо Стойне или с внука му, вместо в
някогашната махленска кръчмица с простото надписче „Пивница Дамян Колев"... Защото като ще е
Европа, Европа да е!
Сега под път и над път никнат фирми. България нито е имала, нито някога ще има толкова много
президенти в историята си. Не можеш да не се дивиш как др. Пенко Койчев - довчерашен животновъден
бригадир, изведнъж се оказа Президент на фирма „Кокпеуз Ъготпегз"... И някой ще ми каже, че българинът
не ламти за титли и за власт ли, че му „стигала тая награда, да каже нявга народът..." Хубаво е да
каже народът нещо за сиромаха Пенко, ама далеч по-хубаво е да каже за Президент Пенко! Сега само в
моето село има над петдесет президенти. Има още стотина вицепрезиденти, като се спуснеш надолу по река
Видима - във всяко село има още по толкова, а идеш ли в Троян и хванеш пътя за София - фас да щъкнеш,
на президентска визитна
картичка ще падне...
Всички тези президенти са станали президенти не себе си само да командват, а хора. Иначе какъв смисъл
има българинът да се охарчва за визитна картичка... А така е друго - извади я, подаде ти я - ха да те
видя сегг като от Иван Кунин със счупения „Москвич" е станал Джон Кун, президент и се е прехвърлил на
„Мерцедес"...
По президент на глава от населението бихме та скъсахме Америка Германия и Япония взети заедно. И което
за сега е необяснимо, бихме та п. скъсахме и по брой на нови „Мерцедеси".
Това са нови явления в нашата душевност - те идат от далеч, каращисва: се с днешния ден - едни от
Анадола, други от Лос Анджелис, трети от Одес. и Москва... И всички тези духовни потоци се омесват в
новата морална \ пазарна паница, от която пие българинът. Омесват се и искат опознаване! В много от
тези изненади днес ще открием остарели, но оживели пре петилетките парадокси на своя български
характер. Нищо не е изтрито, юли не е изгубено в пепелака на миналото, стига да искаме да го открием
прочетем. Тези парадокси днес ни трябват. Да не се излъгваме в самите себ си - и да се вземаме за
едно, както често става, а другите да ни вземат з съвсем друго... Да не излъгваме по този начин и
другите, с които върти: бизнеса, защото в лъжата ни също има нещо характерно за нашите географ ски
ширини. Полъгвал е и попипвал чуждо е и нашият прадядо - не само пс полите на чужди булки, но и под
дюшеците в чужди къщи. Вгледаме ли се
52
,;:И«Г?ИКа,
«* :а ги
себе си като народ, ще открием парадокси, с които така сме свикнали, че не само не ги забелязваме, ами
ги смятаме и за нещо най-редовно. А когато пък ги забележим, правим както най-често си правим ние
българите щом една работа не се побира под шапката ни - казваме „Не може да бъда!"...
Изненадите ни вървят от единия край на съдбата ни до другия. Както се е люшкала тя, тъй са се люшкали
кога свити в скута и, кога излезли на открито и парадоксите на нашия национален характер.
Следователно тяхното познание е точно толкова история, колкото и всяка друга история - писана с кръв,
с мъка, с предателства и мъжество. Даже нещо повече - парадоксите са много често шмекерджелъците на
нашата история, местенцето, където сме се крили, да не ни хване за гушата турчинът, да не ни спипа
данъчният агент, да не станем за смях пред този или онзи европеец. Да поизлъжем, когато трябва, да
завъртим мустак пък при друг случай, да се докараме като европийци, когато по цървулите ни още има
гремки от овцете, когато няма с какво друго да се направим на мъже, да се похвалим с половия си
бабаитлък и т.н... Нашите национални парадокси са скривали едно, за да покажат друго, за едно са
мълчали - за друго са се надвиквали с времето...
Редно е да се запитаме - само в нашия национален характер ли има такива парадокси? Другите народи
нямат ли си също свои?
Разбира се, че имат. И по парадоксите в характера на един народ поня-жога лесно ще видиш и познаеш кой
е този народ, от колкото в онова, което г еднакво и общочовешка.
Народите си приличат по общото, по еднаквото, което прави хората хора А се различават по особеното, по
парадоксалното, по онова, което нрави българинът българин, немеца - немец, руснака - руснак. Може би
няма за е голяма грешка ако кажем, че историческата съдба на всеки народ преди за напише неговата
общочовешка история, е написал парадоксалното, специфичното - та като вървят хората по своя общ земен
път, колкото и да се лобят и разлюбват, колкото и да си омесват шапките, колкото и от едно ЗЕИше да
пият ракията си - да има все пак по какво да се познават - кой е оьагарин, кой е турчин, кой е Муса
кеседжия...
Парадоксите не обозначават обаче само отскоците на историята и наци-звалното ни битие настрани, те са
израз и на националните комплекси на .-тид народ, хитростите, чрез които той се опитва да се измъква
от капана на кежидневието, усета му за собствените недостатъци, които той чрез комплексите си се
опитва да скрие, да замаже или да заобиколи. Комплексите са зе формирали в хода на цялата ни история.
Заедно с тях са вървели и етрадоксите. И все пак те са били нещо като коректив на осъзнатите недос-
[ или пък на чисто интуитивно уловените. Много от тях носят характер I поговорки, до такава степен са
се утвърдили като национална същност.
53
2. ОБЩОТО И РАЗЛИЧНОТО МЕЖДУ НАРОДОПСИХОЛОГИЯТА И СРОДНИТЕ Й НАУКИ
Ако историческият процес е един от източниците за народознанието, за разкриването на отделните
характерообразуващи пластове в народната душа, то фолклорът е втори мощен извор, в който са се
утаявали, разкривали или закодирали изключително интересни нейни състояния.
Народните песни, пословиците, поговорките, приказките и преданията* - една изключителна съкровищница
за себепознанието на всеки народ. През всяко сърце минали, те са като най-чисто езеро, в което
душевността на цял един народ се оглежда. Надникнем ли в него, ние литваме назад във времето. в
състояние на пълна възхита от словата, от които то е сътворено. Това е полет над бедни колиби, над
буренясали гробища, над места където пара се брои и дългове плащат, където деца се зачеват и старци
умират. И човек излиза от тази съкровищница въззет и духовно вцепенен от съприкосновението с най-
родното си, с най-интимното, от гръдта на което всички сме пилг и пием своето национално причастие.
Народните мъдрости са историята битието, делника и празника на всеки народ. Но те са и писателският
майсторлък на този народ, те са и оная тънка четка, с която никой художник н: може да нарисува по-
добре народната съдба и народния характер. Народнот творчество не витае във въздуха, а отразява точно
историческото битие е народа и неговия характер.
Връзката между фолклор и национален характер е изумително силна фолклорът, особено поговорките,
пословиците, умотворенията, приказките преданията не са нищо друго в крайна сметка, освен с други думи
изречен основните закони на диалектиката, както и поредицата от естествените зак: ни на физиката,
химията, биологията...
Те, както и законите, разкриващи материалната и духовната същност ь живата и мъртвата природа, макар и
с други думи, с друга емоционал-натовареност, но с не по-малка точност и категоричност. Иначе казано,
те своеобразни стихийни диалектици, какъвто е отделният конкретен човек неговите сетива, с мъката и
болката му, с неговия всекидневен опит — та в крайна сметка най-велика мярка и най-съвършен критерий
на истината"
Тези умотворения не са раждани на едно определено място от опреде. на група хора, нито с мисъл какъв
хонорар ще получат, а където и коге нуждата и прозрението са сварили човека, когато се е свършвало
търпение^ сдържано понякога с десетилетия, за да изрече народът: „Без мокри га риба не се лови"... Или
„Мома, която не иска да я щипят, не се лови хорото"... и т.н.
От хиляди мисли и съдби събрано, от хиляди жизнени случаи обистре това слово е станало част от
народната съдба и е легнало като крайъгъ
* Вж. Семов, М. Баба знае две и двеста. Пловдив, 1985. ** Пак там.
54
камък в самата й основа. За да дойде онзи звезден миг, когато количеството ше се превърне в качество,
когато хилядите думи, изречени било в състояние на гняв и проклятие, било на духовно щастие и ведрина,
ще се съберат в една дума или в една мисъл, която ще каже всичко...
Ето защо връзката между език и народопсихология е толкова непосредствена, колкото връзката между
традиция, фолклор и народопсихология. Единство, което се изразява чрез словото или по-точно чрез
езика!
Езикът изразява максимално точно народното битие, той е неговото вътрешно и външно огледало. Не
случайно още от древността народ и език са означавали едно и също нещо. Езикът е говорителят на
народното битие, на неговата цивилизованост, на степента на културното му развитие. Шекспир пише с
повече от 60 000 думи, а английският език притежава повече от 400 000. Състоянието на английското
битие може да бъде изразено със съответно толкова знака, което означава степента на богатството на
това битие. Няма по-богат език от френския и руския, когато става дума да се изрази нежност,
умилителност, чувственост и т.н. Езикът не само носи товара на битието — той фонетично го отразява.
Може да се каже още, че той фонетично отразява и националните особености. Музиката на езика - това е
музиката на националната душа. Френската чувствителност съответно звучи зьв френската реч, немската
организираност - в суровата стъпка на немското гтово, италианската палавост и вихреност - в цялата
полифония на италиан- език.
Емоционално обеднелите народи превръщат неизбежно и езика си в по-5елен. На нашия български език
Захари Стоянов и Иван Вазов написаха най-едестящите страници от българската национална съдба. Най-
драматичните, и най-героичните. Най-унизителните, но и най-величавите. Времето на ажнализма доведе до
значително стандартизиране на мисленето, а стандар- мислене предположи стандартно говорене. През 1962
г. едно изследва- на езика на уводната статия на в. „Работническо дело" показа, че тя се е с 150-200
думи. Оказа се, че бедният език на авторите отразява също бедните и скучни идеи-послания на статията,
предназначени към читате...
Все през това време красивото говорене, пищната, емоционално натова- фраза, се считаха за своеобразен
буржоазен остатък, който пречи на народни маси да разберат просто и лесно също така докрай опрос-е
идеи на социализма.
Ала подобно изследване сочи, че и по времето на хитлеризма, в най-е пропагандни издания на Германия,
езикът е силно окован и сведен на ботушите на плаца, до най-простите, почти превърнати в първо-звуци
езикови обобщения...
Политическият плурализъм винаги предполага разширяването на речни- фонд. „Монд", „Таймс" - това са
вестници, отразяващи политическото на народи, където богатството на политическия и социалния живот
рефлектират в богатството на политическия език, с който
55
„работят" вестниците, а оттам и в цялата духовна пъстрота, характерна а обществото, която непрекъснато
се разширява, за да даде простор на езика.
Дълбоко в традицията, взета най-общо като повторяемост на определени поведенчески реакции, на духовни
стереотипи, лежат и обичаите и обредите - изразяващи дълбоко интимни състояния на народното. Тяхното
изучаване и до ден днешен дава храна на народопсихолозите и всяко ново откритие извиква на бял свят
огромен научен интерес. Защото и най-малкото, до коеуо днес можем да се докоснем като новооткритие в
народната обредност, може да ни каже твърде много. Точно в тази област на традицията често се бъркат
териториите на народопсихологията и етнографията.
1. ЕТНОГРАФИЯ И НАРОДОПСИХОЛОГИЯ. Самата дума „етнография" има гръцки произход и буквално означава
народопис, описание на народа. Тя е историческа наука за произхода, културата, бита и начина на живот
на един народ или на група народи. В това битие влизат твърде много сложни съставки - от „най-
материалната до най-духовната", от най-техническото съоръжение до художественото произведение. Затова
и в съдържанието на етнографията влиза целокупният раздел на материалната и техническата култура на
един народ или една епоха, в която са включени оръдията на труда и начините на работа за изкарване на
прехраната, за приготвянето на храната и облеклото, устройството на жилището, средствата за
придвижване, обработката на суровини. В нейния обсег влизат и прояви от духовно естество, познания за
света, важни съставки на неговата духовна култура. Тук се напластява и обществената култура като
самостоятелен раздел - по-типичните обществени организации, правните норми, обичаите от семеен или
стопански характер.
Отделен раздел в етнографията е и народното творчество.
Народопсихологията познава в подробности цялото това богатство на народния живот, изучено от
етнографията, но тя изследва не конкретното съдържание на бита, на начина на живот, на културните
белези и символи, които са обект на етнографията, а отражението на всички тези фактори в душевността и
характера на народа. Следователно етнографското съдържание на живота на един народ сумарно взето е
един от най-мощните източници за познанието на характера на този народ.
Обаче извън етнографията остава още един източник, който е тясно свързан с езика, но не се покрива с
него - това е личното, именното творчество. Известно е, че то се появява значително по-късно от
народното катс негово личностно индивидуално продължение, но се оформя като самостоятелен клон от
етнокултурата и културата на народа. Ние нямаме що годе значим български поет или писател, в чието
творчество да не намерим произведения, родени в дълбоката жарава на най-интимното, творено от
безименната народна фантазия. Да вземем П. Яворов с неговата „Калиопа" Или Пенчо Славейков с
„Неразделни", Ботев, Вазов, Дебелянов, Теодор Траянов, Петко Тодоров - все поети, които много често
строят своите стихове върху старите руини на далечни предания, на дочуто от шепота на вековет.
56
^,.,-г 3.
.«оояа тгтното
.: золи,
:-:НИЦИ .л„. ; ТЯСНО
, -зсрчес-щргз като -ядастоя-,,«. но годе :. змерим тигмяо от _;иопа". „1, Теодор
и дълбините на историята. В много от техните баладични поеми идат навеите на предания, на далечни и
дълбоки тайнства.
Литературата може да се отдели видимо от тази първооснова и пак в нея да намираме едно или друго
отражение на тази интимност, на тази дълбока душевност, на това полъхване от сказания, които ни
говорят за дълбоката народностна интимност
2. ЕТНОЛОГИЯТА е също родствена с народопсихолбгията. Тя е по-обща наука от етнографията, от която
се зачева. До голяма степен на нея е подчинено сравнението на културите, които са носили първобитните
народи*. Тя е знание за етническото в културната сфера. В най-първите етапи от нейното развитие като
наука, етнологията се развива успоредно с етнографията. Впоследствие обаче настъпва разделение между
тях. Етнографията е описателна наука, която постепенно прераства в етнология, която включва в себе си
и описанието и изследването. Тя простира интересите си в четири основни области: игрите на народите и
изкуството, което творят, религиозните познания и всичко мистическо, свързано с тях, материалните
условия, в жонто живеят, обществения начин на живот и пр.
3. ЕТНОПСИХОЛОГИЯ И НАРОДОПСИХОЛОГИЯ. Етнопсихологията г първоосновата на съвременната социална
психология, но в значителна ггепен и на народопсихологията. Етнопсихологията е психологическа наука,
~:стираща се върху онези области, които изучава етнологията, само че — следва преди всичко
психическата характеристика на етноса, докато наро-1: психологията изучава и резултата от
взаимодействието и взаимното влияние --1 гтносите в рамките на една държава, нация и народ.
4. АНТРОПОЛОГИЯ И НАРОДОПСИХОЛОГИЯ. Антропологията също зьлго време се идентифицира с
народопсихологията. Тя е наука за физичес-:: т; устройство и организация на човека. В ново време
антропологията се залделя на два клона - морфологична и културна антропология.
В своите изследвания Т. Панов абсолютизира връзката между народоп-ягшлогията и антропологията като я
свежда почти до математическа корела-
,Л:днаквата физиологическа структура у индивидите на даден народ лрежюлага и еднакви психологически
черти. Тъй като явленията от психичес-ж характер са тясно свързани със съответните органи на мозъка,
нервната звггема, мислителните способности и паметта и въобще строежът на орга-люю и неговото
функциониране са тясно свързани с психическите проявле-яве. Сходството в строежа на тялото
представлява почва за развитието на тшж психологични черти" (Панов, Т. Психология... с.21).
Невярна, по-скоро абсолютизирана теза - неверен резултат. „Ако орга-е сравнително неголям, то и
теглото и обемът на мозъка ще бъдат
Според Жан Кюизжоние - етнологията е познание за миналото и днешния ден на те които живеят в
определен географски ареал (Вж. Етнология на Европа. С, 1993, гзм описания са тясно свързани с
историята и етнографията на определен етнос.
57
неголеми и обратно. Само така може да се обясни явлението - пише тоД -1 обикновено женските мозъци са
по-малки по тегло и обем от мъжкит Обстоятелство, което е и причина за по-ниските умствени способности
жените" (Пак там, с.21).
5. СОЦИАЛНА ПСИХОЛОГИЯ И АНТРОПОЛОГИЯ. Пръв, още в сам то начало на века, Дюрхайм въвежда в понятийния
апарат на този клон обществознанието новото състояние „Социална психология". Той пише:
„Напълно са останали извън вниманието въпросите за законите на ед> колективно съзнание. Социалната
психология, която би трябвало да си пс тави тази задача, е само дума, която означава всички възможни
видове едно непретенциозно всеобщо мислене без един здрав предмет" (Дюрхаг Ке§1ез <1е 1а тейюй
зосю1о^ие, Париж 1901).
В първите години след зачатието си, социалната психология е разкъс на между психологията и
социологията. Факт, който исторически отне твърде много време на социалната психология за
формулирането на ней; обект, на законите за развитието на тази наука, на нейните собствени мете
Към това обстоятелство у нас се прибави и друго - до не толкова отда тя се смяташе за лъженаука, или
пък се изразяваха скептични съображе доколко тя е имала някакви що-годе установени научни традиции. По
~ причина у нас тя остана цели десетилетия в неразвито, почти рудиментг състояние. Както обаче често е
ставало в българския политически и соци: живот, а нерядко и в науката, през последните две-три
десетилетия от нег ната тя се превърна в модна наука, като взеха да и се приписват прека големи успехи
и традиции, каквито всъщност у нас тя няма.
Определението на нейния обект, както той е формулиран в редиц. следвания, не я отличават много от
народопсихологията. Както вече с ясно, това бяха години, когато народопсихологията изобщо не се призна
за наука със самостоятелен научен субект. Поради което например „Философския речник" на с. (565
(изд.1985), четем за социалната психол „Относително самостоятелна обществена наука", изучаваща
социалнат; ществената) психика в качеството на главна, т.е. специализирана наука. чава съвкупността от
чувства, воля, настроения, навици, традиции, проя щи се в психологията на социалните групи, класите,
нациите, нар благодарение на общността на социално-икономическите условия на ~л Изучава също
обективните закони на взаимодействието между психолог ките и социалните фактори и индивидуалната и
груповата дейност на хо И по-нататък: „Изучава още социалната психология, психологическите бености на
различните социални групи, слоеве и класи на обществото. . твата - класови и национални - и законите
на формирането на сош психологически типове на личността, механизма на социално-психолс ките
взаимоотношения в различните обществени групи, различните фо: колективно общуване и взаимно
влияние..." (Пак там).
Както се вижда - четем едно достатъчно дълго и твърде неясно с ление на обекта и задачите на
социалната психология...
•«¦МИ».
58
Най-общо казано - и народопсихологията изучава същите тези ^яементи на познанието, свързани с
личността, групата, класата, но само до толкова до колкото влияят на националния характер. Социалната
психология изучава повече специфичното в психологията на групата и класата, докато народопсихологията
изучава пак типичното, общото и специфичното, но в характера на целия народ - онова, което го отличава
от останалите народи. Тя изследва преобладаващите черти, които правят българите - българи, турците -
турци и т.н. Т.е. тя изучава онова, което е по-вътрешно, по-интимно, по-скрито и отдалечено от
директно социално-психологическото и социално-груповото, което именно е обект на социална психология.
Народопсихологията е много по-близко до традицията, до етиологичното. Тя повече се интересува от рода,
от взаимното проникване на родовите, регионалните и етническите общности и превръщането им в
национални.
Трябва да посочим, че за раздалечаването на двете науки, както и за нзбистрянето на обекта им, са
необходими още изследвания, натрупването на още знания и информация. Ала така е било винаги в науката,
нейното оплодяване се е подчинявало единствено на времето и на натрупването на нови знания, които са
довеждали до задълбочаване на едни, до откриване на други закономерности на познанието, които са
отделяли все по-ясно предмета на една наука от друга...
Прав е проф. Минчо Драганов, когато пише:
„За съжаление все още няма общоприето определение за социалната шснхология като наука. В хода на
дискусията около нейния предмет, която иродължи няколко години, не се стигна до задоволителна
концепция в това атношение. Издигнатите тези в своята съвкупност могат да служат като цаботни
хипотези, насочващи изследването на многобройните конкретни амгроси. Изглежда е необходимо да се
натрупат още много изследвания на «секретни въпроси на социалната психология, а за да стане възможен
напре-шв определянето на нейния предмет..." (Драганов, М. Социалната психология в България. С, 1971).
6. СОЦИОЛОГИЯ И НАРОДОПСИХОЛОГИЯ. След дълги спорове, осо-
": -.о в съветската наука, която признаваше Диамата и приемаше, че социоло-
— е просто повторение на Диамата, може да се каже, че през 60-те и 70-
:;нни социологията в България получи своето полагащо и се място.
: е ни заслуги за това имат проф. Живко Ошавков, проф. Стоян Михайлов,
: Н::ко Яхиел, проф. Минчо Драганов, проф. Георги Фотев и др. Развивай-
:: основавайки общотеоретичните моменти на социологията и бранейки
щ ш подмяната на нейния предмет с предмета на Диамата, в нашата социо-
зигаческа мисъл се стигна до следното определение на социологията:
«Обществена наука, която изучава определени социални системи, свойс-
ш закономерности на обществото, неговите системи и основни сфери и
770 взаимно влияние и проникване. Тя е наука за строежа и функциони-на обществото като единен
организъм" (Философски речник. :.с567)
59
09

=-г:.::5г:|
Ева
ц: зярно
Г.1КОТО
- и на -ото с
|ДГ.,1Яваме '„, ло сме даания.
глия, Франция, Германия, Италия, Русия стотици родове имат свои^емейни исторически музеи, които по
богатство далеч не са по-бедни от нашите национални музеи...
Прекъсването на историческата традиция е една от най-дълбоките причини за драматизма и за редица от
особеностите на нашата национална душевност. Етнографията, като специфична описателна история, дава
достатъчно примери за това. Да вземем архитектурата. Да надникнем в старите дървени къщи на Русия, на
Швеция, на Дания и дори на Полша. Те отразяват не само битието на тези народи, но със своята
архитектура без съмнение формират и определена душевност.
Към историческото в най-широк смисъл трябва да включим и влиянието на онези подсъзнателни и често
митологични възприятия, които идват от онова, което се преповтаря в обществения живот, което е
втълпено и превърнато в историческо битие на миналото и е свързано с феномена на властта.
Такава своеобразна власт например е магията. Тя е изразявала в продължение на много векове своето
неподозирано въздействие върху духа на човека и народите и много често е била отражение на осъзнати и
неосъзнати закони на биологията, както, разбира се, и на други естествени закони. Най-общо казано, в
областта на мистичното, освен магията, попадат гаданията, гледането на карти и т.н.
Особено популярните напоследък сензитивни въздействия, от рода на екстрасенсните, окултните,
ясновидските и прочее, не са мистика, макар още ла нямат научно обяснение. Те и до днес продължават да
имат особено влияние върху народите, особена власт върху умовете и чувствата им. Навярно тук е уместно
да се отбележи, че подобни въздействия се появяват в интензивна, засилена форма, в периоди на
бедствия, кризи, войни, глад, земетресения и дру,ги критични състояния на природата и обществото. В
такава фаза се намира сега нашата страна, бившият Съветски съюз и др., където властта на
екстрасенсното за определено време стана доминираща. Тзж следва да отнесем и властта на сънищата,
херомантията, играенето на «яюто и т.н.
Интересно е да се отбележи, че властта на невидимото и мистичното згърху човека не е еднакво силна у
различните народи. Те по различен начин штгрпретират едни и същи симптоми, които се появяват около тях
или в тях. Тиа играенето на дясното око, трепването на дясната вежда, сърбежа по хггните или носа и
т.н. у всеки народ има свои различни тълкувания, нерядко е:с2 противоречиви...
Светът на предусета е безкрайно интересен - той е в състояние да ни яряалнжи твърде много до
кондензираната интимност в душевността на Е: 1ИЩР111 Марксическата наука прекъсна неговото изучаване,
като наедро и ¦веднъж го отдаде на идеализма и мистиката и в същност го поръси с и ирония или направо
с идеологически проклятия, като ни лиши от
»десетилетно търсене и вникване в тези най-интимни психични образува-
хонто са толкова потребни за нашето себепознание...
61
РЕЛИГИОЗНАТА ВЛАСТ е може би най-силната от всички власт;: формирали душевността на човека. Историята
на човечеството е всъщнос история и на неговите религии. Историята на религиите пък до голяма степе: е
история и на неговите литератури. Да си припомним само „Осъдени душк и отец Ередия на Димитър Димов.
Ето ни пред пример, когато властта к религиозното чувство е по-силна от властта на биологичното, от
цялат емоционална система на човека, конфронтирала се така властно и драмати-: но с религиозното в
това произведение. Това е всъщност един векове вътрешен конфликт, съпътствувал религиозния порив у
човека, конфлик между онова, което властта на църквата позволява и онова, което забраняв: Много често
то е едно разкъсване на духа от тялото, на плътта от душата, а.: именно в това разкъсване се е
проверявала и проверява религиозната влаг Но така се е формирала и една постоянно възпроизвеждана
линия на душе: ността - както у отделния човек, така и у огромни групи от хора и цег. народи.
За религиозната власт е характерно наличието на една цялостна систе? от позволено и непозволено,
система нравствена и материална, която мо~. лира и манипулира вярващия, налага му определено
поведение, което п~ своята дълголетна повторяемост, се е превръщало в душевност. Това налаг не над
вътрешната свобода на човека неведнъж е пораждало взривове вътрешно несъгласие, вземало е в определени
периоди и своите жерть Средновековните клади, на които са изгаряли твърде много горди имена : човешкия
дух, репресиите на католическите ордени и т.н. - това сам по се си е един свят, пълен с драматизъм,
който не може да не бъде за огромна част от човешката история основа, върху която се гради по-нататък
душе ността на десетки народи...
ВЛАСТТА НА ЗНАНИЕТО е друга линия от сериала на властите, въ вящи през историята на човечеството и
отразяващи се по определен начк: върху душевността. Между религията и знанието лежи разделителна лин:
Те - наука и религия - са се движели винаги заедно, макар и не вина безконфликтно и по правило взаимно
отричайки се. Водоразделна лин между тях е експериментът, който въвежда и изисква научното познание
който най-аргументирано свежда човешкото любопитство до емпирично: до онова, което може да се изследва
и измери. Между религия и наука зачева война, която огласява вековете с различна сила и интензивност,
винаги ознаменувана от един постоянен въпрос - потвърждава ли емпир: ното, подлежащото на експеримент
онова, за което науката няма още ар: менти, но има интуиция. Като наведнъж го отнесе към сферата на
мистичг то, непознаваемото, идеалистичното, тя лиши човека от най-човешкот: жаждата да търси, да
рискува, да познае... Така в продължение на десетиле: се наложи моралът на една умъртвяваща философия:
което не може да обясни - не съществува...
Този сложен процес на познанието, давал и даващ директно отраже: както върху историческия процес, а от
там и върху психиката, можем
62
дефинираме така: история на магичното и мистичното, история н^ религиозното, история на научното
познание. Потоците на този процес обаче не бива да се откъсват един от друг, още по-малко да се
противопоставят. Именно в противопоставянето им досега се коренят едни от основните причини за
вулгаризирането на духовния живот, на неговите източници, на неговите вътрешни сили...
ИКОНОМИЧЕСКАТА ВЛАСТ е друга част от историята и битието на народите. Тя е предопределена от начина,
по който първоначално боговете са се отнасяли към икономическия живот на човека. Това е в същността си
духовна власт, но вече пренесена върху почвата на трудовото усилие и икономическия резултат. Когато
годината е сушава или когато валежите са много, това дава своето отражение върху плодородието, а то от
своя страна се отразява върху живота на човека - да бъде той беден или богат, весел или мрачен...
Положението на човека от тази гледна точка безусловно влияе върху тдтпевността му, а в много отношения
я и обуславя. Това влияние е сравнително добре и цялостно изследвано. Нашият най-голям изследовател
след Захари Стоянов, пръв най-точно доловил взаимозависимостта между душевност и собственост, е Иван
Хаджийски. Неговият задълбочен труд „Бит и тушевност на българския народ" като се изключат някои
прекалено тесни ^гъзки, които той прекарва между битие и съзнание, е и нашето най-пълно :~гдване в
тази област. Преди него огромен емпиричен материал събира ; :::тър Маринов. „Ний събираме песни,
приказки, пословици, гатанки и др. - : лечатим, като мислим, че с туй ний сме изучили нашия народ. Не
зная : ще кажат другите, но мене ми се чини, че ний ще имаме същински графически изследвания, ценни за
науката и етнографията, само тогава, ~17о знаем при какви обстоятелства, обреди, обичаи и случаи
нашият народ г; тия песни, приказва тия приказки и употребява тия пословици, когато • как се храни
нашият селянин, в какво се облича, как се ражда, жени, и. цери и умира, когато видим и знаем нашата
селянка вътре в колибата с1 къщовница, съпруга, майка и работница вън от нея, когато видим нашия в
задругата и вън от нея като къщовник, съпруг и баща, а в полето Г :тник - с една дума, като изучим
всестранно живота и бита на нашия -" Маринов, Д. Избрани произведения. Т. 1, С, 1981, с.17)
:тидем обаче по-нататък в своите наблюдения, ще забележим, че ¦-еската власт, много често родена от
религиозното чувство или :ег.елена от него, прераства отново във власт на духовното, като се .1 в
учение. Какъвто пример имаме у нас в Богомилството — едно от «¦иияю-религиозните движения с огромно
влияние за времето си. Да спо-¦ мощната вълна на Реформацията, която от своя страна въздействува
омическия живот.
това е съвсем непълната картина, чрез която историята дава отра-ж&рху народопсихологията, нека
погледнем обратната страна - отра-
63
жението на народопсихологията върху историята. Това отражение, поне/ нашата история и
народопсихология, е малко изследвано
И все пак пред подобен кръг от въпроси се изправя в своята „Книга з българите" и Петър Мутафчиев и в
продължение на много страници се пи-г защо в българската история след трудните периоди на възшествие
на бълга: ската нация следват с такава лекота периоди на нейното бързо и най-чест катастрофално
сриване? Отговор на тази натрапваща се и тероризирал самочувствието ни мисъл той намира в ролята на
културата, а от тук и ролята на Византия върху формирането на българската душевност. Следов телно той
се опитва да обясни историческата линия и историческата съдбг някои от елементите на националния
характер...
Трета трупа от изследователи търсят причините за българската истор ческа съдба от по-далечно и по-
близко минало в акта на покръстването г. избора на източно-православната религия. Четвъртата група
изследовател която не е най-задълбочената и най-масовата, са склонни във фактите предателствата в
нашата история да търсят някаква генна предопределено а от тук и основните черти и причини за всичките
по-сетнешни историче. провали и драми...
Според нас абсолютизирането на влиянието на народопсихологията е ху историята или обратното е научно
неаргументирано и винаги носи рис ве. Защото това са два взаимосвързани процеса, протичащи един в
друг, е_ за друг и един чрез друг и тяхното отделяне или дистанциране, е кол> невъзможно, толкова и
опасно за науката. Националният характер и ческата съдба са краен, единен резултат, една обща
последица.
64
II ГЛАВА ОБЕКТ НА НАРОДОПСИХОЛОГИЯТА
1. ТОТЕМ, РОД, ПЛЕМЕ, ЕТНОС, НАРОДНОСТ, ЕТНИЧЕСКА ОБЩНОСТ, НАРОД
Всеки индивид малко или много свързва миналото си, паметта си и идентифицирането си със своя Род.
Безродието винаги се е смятало за една от най-тежките поличби в съдбата на един или друг човек, било е
проклятие. Всеки народ е произлязъл от някогашни, загубени в далечините на историята родове и племена.
Най-далеч в тази хилядолетна броеница на годините в началото на най-гзлемите дълбочини на
историческата памет стои ТОТЕМЪТ. С него са свързани и най-първите идеи и представи за произход, за
родоначалие, от жеито мъгляво и най-често мистично черпим спомен за тези исторически залечини, чрез
които обаче кога по-ясно, кога по-интуитивно, ние търсим хнование да се самоидентифицираме.
Индианското племе „Жджибве" е дало от своя език понятието „тотем" и -; означава „родът му". Индианците
са вярвали, че произхождат от някакво „(Етично животно, а в някой случай и от растения. В тях те са
търсили своя тьгзород и затова дълги години и векове са се отъждествявали с тях. Богот-?-"?зли са ги,
носили са името им като своя родова емблема и знак, митоло-
- . ,:рали са ги, търсили са в тях закрила и упование. Това, което ние съвре-¦иеяниците знаем от
Майн Рид и неговите описания на живота на индианците
- за Гърмящата змия, за Голямата мечка, за Северния елен и т. н. , както са : -аричали някои от
индианските родове или племена, не е негова измислите еляваща описанията на Рио Гранде и Мисисипи, на
Ню Мексико или
-;¦ \те на Арканзас, а едно приближаване до историята на индианците, ~: з известен смисъл е история
и на Тотемизма.
' ' зжем да си обясним при тогавашната пълна зависимост на първобит-
ра от природата и нейните стихии, каква мистична е била надеждата
": кровителство на рода. Това е силата, наречена Тотемизъм, това е подсъз-
-гтно отъждествяване, разтваряне и всъщото време омилостивяване на
-?чната власт на природата чрез митичния покровител, в който човекът е
- -I спасението, и пребъдието си. Миналото е идвало както чрез мисти-
ързана с Тотемизма и мощта на покровителя, така и с духа на
: г, които там - назад, незнайно къде, са били кажи-речи вече едно и
_: >: далечния покровител - омесени в генетично мистичната и митологич-
» 2-ге! на тотемизма.
65
Следователно в тези първи вярвания трябва да търсим и началото религиозното чувство, появило се чрез
обожествяването на животни и рас: ния.
В тотемизма по-нататък следва да търсим началото и на магьосниче вото и формирането на цяло едно
съсловие от магьосници, които са им. важната роля да омилостивяват злите сили и стихии, да
облагородяват т на природата, или, както тогава е изглеждало, да правят благосклонен к хората от рода
„неговия дух". Ето защо магьосниците са били нерядко жр-; и вождове на рода и племето.
Изучавайки племенните отношения в Малайзия например, Джеймс Фрей пише: „Близостта на меланезийските
вождове, според разказа на местн жители, почива изцяло на вярата в това, че те общуват с могъщи духоЕ
притежават свръхестествена сила, с която могат да окажат влияние въ духовете. Ако вождът е налагал
задължения, те са се изпълнявали, тъй к народът се е боял от неговата власт над духовете и е вярвал,
че вождът м да причинява нещастия и болести на този, който не му се подчинява" (Ф; зър, Дж., Златната
клонка. С, 1984).
РОД. В първобитно общинния (родовия) строй все повече се обист ролята и мястото на рода. Кръвната
връзка в рода е напълно задължите за наличието на родова общност. Тя е съществувала в две форми:
Патриа: и Матриархат, в зависимост от това дали бащата или майката са изпълняь ръководните функции в
стопанския и родовия живот. Родът е ядро на сетнешната родова община, всеобщ регулатор на отношенията,
в които новете на родовата община - като по-обща формация - са влизали. От гл= точка на интересуващия
ни проблем е важно да се посочи, че и по врек родовообщинния строй култовите действия, следователно и
предпостав за определени вярвания, обожествявания и т. н. са продължили да се разв: като са полагали и
предполагали съответни душевни натрупвания, по-:-: тък с развитието на рода ще предполагат и съответни
поведенчески и ха терови реакции, които в своето още по-сетнешно развитие ще стигна характерологичните
особености на различните племена. Родовете се ос нявали във фратрии - братства (др. гр), те пък в
племе, а те пък в Сък племената. Пример за такъв племенен съюз е прабългарският плел: съюз,
славянският племенен съюз и др.
Така чувството за принадлежност се е формирало още в далечни вре и е упражнявало решаващо влияние
върху поведението, себеусещанс самооценката на индивида, в зависимост от това от кой и какъв р
произхождал той.
Може да се каже, че преживяла хилядолетия, родовата обособеност ден днешен е запазила редица свои
особености, тя лежи в личното сам ствие и го предопределя понякога с не по-малка сила, отколкото
нациок, то самочувствие...
Както правилно пише Е. Каранфилов, има сила и гордост в съзна:-за рода. Това е колектив във времето
„хоризонталното и вертикалнот Леонид Леонов" (сп. Септември, 1982, № 11, с. 116).
66
В този смисъл, вече хиляда и триста години от създаването на българската държава, родовите особености
са сравнително живи, а някои от тях и запазени. И макар че през последните петдесетина години родовете
напуснаха селските и градските полози и се пръснаха по петилетките и строежите и стана невероятно
смешение между тях, на много места родовите особености са напълно живи и днес. Например селата около
Габрово и днес носят имената на основните родове, около които са възникнали - Балиновци, Костурковци,
Пеневци, Ванковци, Боженци, Раховци, а така е по всички жраища на Родината. Жив човек може да няма от
рода, името на рода се шази... Родът има особено важни характерологични особености. Огледайте се, за
да видите основите на своя род. Почти във всеки род има една или повече думи, които са характерни само
за него, много често всеки род има своя специфична миризма, своя характерна походка и дори физическа
доминанта. Ажо това са външни особености на рода, по-важното е, че той има и свои жарактерологични
особености. И тази онаследяемост на характера е забеле-елна. Много често едни черти се предават от
дядо на баща, от баща на сян. други - през поколение.
Когато попитали например Лев Н. Толстой как си обяснява факта, че яеговите дъщери съвсем не притежават
неговите способности, той отгово-ро: „Талант отдмхает..."
Вгледайте се в себе си да откриете поведенческите реакции, които сте .. :гж1И от дедите си,
особеностите на техния характер, темперамент или
Зъз фолклора на всеки народ има огромно изобилие от поговорки, които : :.т тази дълбока родова и
племенна следа: за козата и ярето, за крушата :-:;. „на дядо се мята" и т. н. Да говорим ли за
облечените и до днес в " : родови особености на знатни английски, френски, германки или руски 3 а
родовите гербове, красящи и до днес замъци, каляски и оръжия. Това .тната гордост на човека, заради
която той, индивидът от рода, е бил -:а дуели, и на подвизи, и на смърт в защита на неговата
чест... :ото вулгаризиране и тясно класовия подход в марксическата наука, арнзирането на марксовата
мисъл за битието и съзнанието, доведоха ¦=?телно разрушаване на огромната сила на рода и в този смисъл
те зндивида от немалко исконни основания за неговото личностно ство.
юлогично и като значимост обаче, понятието „род" обхваща зна- п§е по-широка интерпретация.
Средновековната българска литература, на особено подробно от акад. Димитър Ангелов, (Вж. Българско е -
идеологична мисъл и просвета. С, 1982) ни разкрива след-ви смислови значения:
ъ в за връзка, сродни семейства. В този смисъл родът като понятие •- тзетства на смисъла, в който
днес го употребяваме.
¦\-:н помежду си поколения, водещи началото си от един родона-налр. Василевия род, Горненския род или
в по-далечни времена Соломоновия род и т. н.
67
в) Като понятие побиращо в себе си всички хора по земята - т. е. ка вид - женският род, мъжкият род
или още по-често човешкият род...
г) Много често - в средните векове, а и днес - в по-свободна интерп*: тация родът означава „народ".
Употребява се и като народност. „Еврейск род" може да означава еврейският народ. Или „българският род"
- също не знака на целия български народ. Не случайно се казва „родом българин". V. „Жан Поатие -
родом французин" и т. н.
ПЛЕМЕ. В употребата на понятията, които ще посочим в следваш, страници, съществува значителна
мешаница. Тя се отнася главно до съдър нието, което се влага в тях и колкото степента на обобщение е
по-висе толкова мешаницата става по-пълна, като етническите значения все по-че се заместват ил»
изместват от политическото значение, което се влага в ~ Можем да забележим различният смисъл, който се
придава на понятг народ например още у А. Страшимиров. Той много рядко употребява пс тието „български
народ" за обозначаване на българския етнос, а най-че говори за българско племе, макар че когато той
живее и твори от племен Балканите няма вече и следа.
Във философския речник под „племе" се разбира: „форма на общнос хора, характерна за първобитно-
общинния строй... В основата на пле лежат родовите отношения, които определят обособяването на племет
територия, език и култура... Изтласкването на родовите отношения от с: вите довеждало до разпадането
на племената и до обединяването \ народност" (Философски речник. С, 1985 с. 472).
Най-първото значение на племето, което се среща не само в сред: ковната, но и в по-късната книжнина, е
обозначаването на етническата ност. Второто му значение е смисъл на потомство. Говори се за При:;
племе, Адамово племе и т. н.
В „Шестоднев" Йоан Екзарх употребява „племе" като заместит; понятието „човешки род". Той казва
„човешкото племе", което означа него целият човешки род.
Най-сетне „племе" се употребява и като народ. Вече споменах начина, по който обозначава българския
народ като българско племе е; най-бележитите ни народопсихолози - Антон Страшимиров.
Най-близо до автентичната си значимост понятието стига когат него обозначаваме група от родове,
обединени в племе и то в първоС общинния строй, които имат свой племенен вожд, водят войни поме»
завладяват територии и т. н. Д. Ангелов определя племето така: „С: телно по-рядка[!] е употребата на
понятието „племе". Това е ст.г произход дума, свързана с наличието на племена и племенни общ като един
по-ранен стадий, предшествуващ появата на народностните ности. Но тя продължава да се употребява и при
изменилата се обета когато племето вече е заменено от народността като една по-напр-степен на
развитието на българското общество" (Неугасващо самс ние. С, 1991, с. 17).
68
си |ли
ка-Ька, го
[ТЯХ.
вето
есто -:ана
:т от мето -о по .токо-нм в
-. общ-
;МОВО
¦пел на -ава за
за от
,......:-о чрез
ь; ЗИТНО-
,|(11екду си.
;->авни-
::ара по
—е обш-
-зновка.
, _—гднала
гсъзна-
Племената съществуват като прелюдия на народността и държавността... С образуването на феодалната
държава и разпадането на родово-общин-ния строй в много райони на света племената се обединяват, едно
от тях става доминиращо и претопява останалите, налага им своя език, а езикът на другите става
диалект... Така е в много райони на света, но не навсякъде. Прието е, че племето съществува до появата
на държавата. Но и това не е винаги така. И днес в Судан, в Нигерия и т. н. съществуват отделни
племена, при наличието на една единна държава. В Нигерия има над седемдесет племена, всяко от които
говорят на свой език и всички те съществуват в рамките на една държава. И днес в рамките на ЮАР воюват
жестоко две племенни общности. Племето на Зулусите има свой племенен вожд и строга племенна
организация. Следователно категориалният апарат, с който си служим в подобни случаи трябва да има ясно
конкретно-историческо значение и не бива да се абсолютизира.
ЕТНОС, НАРОДНОСТ
В западноевропейската литература деление на тези две понятия практически не съществува - там има
понятие „етнически", което е знак за нацио-шлност, а дори понятието нация е прекалено широко, сложно и
неясно. Интересно е, че и у нашите историци няма пълно единство в употребата на шшятието „етнос" и
„народност". Като цяло те често ги смесват или пък чрез езното понятие обозначават или обясняват
другото.
Така например в книгата си „Има ли бъдеще нацията ни" (С, 1993, с. 4) К. Косев пише, че: „малко преди
Освобождението ни от турско робство в България имало 975 000 турци и 800 000 от други народности
(гърци, албанци, власи, арменци, цигани)". От което следва, че посочените по-горе -¦¦гани, гърци,
турци и т. н. - са народности. Малко по-нататък в същия си да той посочва, че към българския етнос се
причисляват и 300 000 българи амедани. Т. е. докато циганите са народност, българите са етнос — което
се да означава, че той слага знак на равенство между „етнос" и „народили приема, че малцинствата са
народност, а преобладаващата група -
:. Другаде обаче, пак в този си труд, К. Косев казва: „Що се отнася до ¦станалите народностни групи
през 1965г. те представляват твърде незначи-аваии процент - едва 2. 6%... Тенденцията в измененията на
процентните —„,-тзошения между етническите групи в българския народ изглежда..." и I. Т. е. е отново
знак на равенство между етнос, народност, малцинство, ^еоиадаваща национална група и пр.
8 брошурата си „Генезис и формиране на българската народност" (С, ¦ "I. с. 4) акад. Д. Ангелов
посочва, че българската народност има три гг^етвски елемента: славянски, тракийски и прабългарски... В
друга своя ЯВГ2 обаче той ревизира в известна степен това свое схващане, като посочва, чг гьжарската
народност е изградена в резултат от съчетаването трите (тук той вече не употребява понятието
етнически) - местното население (предимно траки) и заселилите се през VI - VII в.
69
славяни и прабългари... Обаче по-нататък добавя, че решаващ дял в цяло.: ния облик на новосъздадената
народност, като най-многочислени и етничес хомогенни, имат славяните. (Неугасващо самосъзнание. С,
1991) В пред: вора на този книга той посочва, че народността е етническа категор следователно той
схваща етноса като нещо по-общо от народността, с кои влиза в известно противоречие с твърдението си,
че народността се създ. от етноси...
Д. Ангелов схваща понятието „етнос" обаче по два начина - в тесен и широк смисъл. И мисля, че има
право. „В тесния смисъл на думата - ш: той - етносът представлява една съществуваща при определени
историче условия общност от хора, които: 1) си служат с общ език, 2) притежават е; сравнително единна
и специфична за цялата общност материална и духс \ култура, както и 3) самосъзнание за своята
етническа обособеност (Пак т с. 7). И добавя по-нататък: „Както сочи конкретната история на отдели
етнически общности, белезите култура, език, самосъзнание обаче не се ; вяват самостоятелно. Те винаги
са в съчетание с определени социални ст: тури, т. е. в условията на един или друг обществен строй.
Това име свързване на етноса с определена социална структура можем да означим :• етнос в разширения
смисъл на думата, или по-точно казано, като е социален организъм" (Пак там, с. 7).
Именно народността той определя като „сложен етно-социален орг зъм, съчетаващ обективни със субективни
страни" (Пак там, с. 13). субективните страни се отнасят самосъзнанието и културата, към обекти те -
територията, върху която са се обособили етническите общности, ред него народността започва там,
където се изгражда, и се утвърж върху една трайно установена територия, с която е неразривно свър
историческото й битие в продължение на хилядолетия. Към обектиЕ дейности той прибавя правилно езика,
който определя като „душа на н: ността".
Всички изследователи като че ли игнорират ролята на доминиране един етнос над друг в рамките на една
определена държава, като най-ва според нас белег за определяне на народността. Защото така е не само
- така е било и някога - прабългарският етнос например, при създаване българската държава - поглъща
останалите два - славянския и тракий Така се образува българската „народност", затова тя носи и името
„бъ ска". От тук нататък, според нас, върху територията на тази бълг държава, където доминира
българската народност, е възможно непрет: се, попаднали по различни исторически причини - робства,
войни, пресе:
- да съществуват други етнически елементи, но те не са народност, а е" в рамките на българската
държава. Те не са и етническо малцинст: отношение на доминиращата народност. Ако стане
претопяването, аси цията на някой етнос от българската народност, той просто изчезва такъв, но докато
съществува, докато има свой език, свое етническо са: нание - той е етнос и нищо друго. Етнос в смисъл
на етническа труп.
№
70
ПЛЕМЕ И НАРОДНОСТ
Акад. Д. Ангелов посочва и някои различия между племето и народността, свързани с динамиката или
устойчивостта на признаците, които правят племето племе и народността - народност.
Племето е по-мобилно от народността. То може да сменява (и исторически това много често е било точно
така) своите обиталища. Народността е нещо по-постоянно, по-уседнало, по-здраво и трайно свързано със
своята територия. Немските племена са в процес на непрекъснато движение в един льлъг период от своята
история. Прабългарите извървяват невероятно дъл-'гия път от монголските степи* до Централна Европа.
Може да се каже и така:
¦ -емето се превръща в народност едва тогава, когато то трайно се настани
¦ -ределена географска територия, когато започне да води уседнал живот. се появява исторически при
смяната на първобитно-общинния строй с
феодализма.
Народността, следователно, е общност на езика, самосъзнанието, култу-- ~1 и вярата. В по-късните
периоди, когато един етнос става доминиращ над налите в една народност, възможно е верските различия
да се запазят, —^га да се приеме общия език.
За народността характерна е смяната на предишните кръвнородствени аегьзки с териториалната общност,
каквато и на племенните езици от един ргани- ЩР" гзгг. съществуващ наред с редица диалекти.
Всяка народност има свое Към ¦№ гьоярателно име. В нея се зараждат елементите на обща
култура... авни- В. Следователно белезите на народността са:
Спо- щг 1'| Ясно определено, сравнително постоянно териториално поселище
кдава Ш 1 Етническа идентификация, самосъзнание за етническа принадлежност
ьрзано к _: Общ език на народността. Това е нейната същност, нейният неотме-
вните щк д&± знак.
I народ- Н§ 4) Консолидирането и формирането на народността е свързано вече с
-зето на държавна организация. Народността е белег на държавата, аето на 1Н1 ^л~? държавата е
условие за наличието на народността. Възможно е обаче 1-важния НР :—сжвата за по-дълго или по-
кратко време да престане да съществува, а днес К гността да се запази, да оцелее.
Държавата не може да съществува без
аето на ИЬщ^влши няколко народности - народността обаче може за значително време 1ския. ^^^^^Нд-
залази без наличие на държавна организация, но само при условие, че зългар- {^^^^^Н?^ веднъж е
съществувала.
ьлгарскг ^^^^^^Нрка след падането си под турско робство България загубва своята гопюе ^^^НИдона
идентичност, но българската народност продължава да съществува селения ^^^|Бр ** бори за оцеляването
си. Съпротивата срещу турската асимилация : етносг ^^^НЬркхз главно по две линии - национално и
религиозно претопяване, не -;тво г.: ч^ШШЩшш зу гръмването на последната руска пушка в борбата за
национално ;;змила- Яр <—11бижзение. Българското самосъзнание, езикът, географската определе-~: г
кат; Н зжлгьлжават да са трите опори на оцеляването, съчетани в едно единно
.„мосъз-—.на.
1лср«з най-нови изследвания от северните склонове на Хималаите (Вж. Добрев, П. - -=те - език и
култура. С, 1991).
71
цяло - християнската религия, народностните традиции, културната иденттг-ност. В този смисъл
културата, взета като система от обреди, навици, трал-ции и т. н. е четвъртият основен белег на
народността. „Под понятие: култура - пише П. Мутафчиев - се разбира съвкупността от духовни материални
придобития и блага, без каквито не е мислим животът нито едно същество. Затова във всяка култура се
различават две страни - матерг-ална и духовна." (Книга за българите. С, 1987, с. 162).
Петият основен белег на народността е продукт на всички тези че елемента, който в определен
исторически етап придобива самостояте." значение. Това е душевността, нравствено психическата
физиономия на Еа родността, основата, върху която ще се развива по-нататък национална (народностен)
характер и който ще се определя в основната си същност посочените пет фактора, плюс факторите, които
превръщат народности нация.
При формирането на народността, което в България става през УШ-ЕХ; от смесицата на славяни, българи и
траки, на преден план излизат обшп интереси, свързани със собствеността върху земята и нейната защита,
поя ват се вече по-ясно елементите на общата душевност.
Народността е един по-зрял и исторически и географски по-овла етнос. С други думи към белезите на
етноса и народността следва да отнесат още:
6) Нравствено-психически облик, който по-късно ще легне в основан: националния характер
7) Устойчива историческа памет, която е задължителна за народно г повече, отколкото за етноса.
Циганският етнос и у нас, и другаде по сег: няма, например, такава устойчива историческа памет.
Циганите малко зн; за своя дълъг път към Европа, а мнозина въобще нищо не знаят за този п тъй като те
и до днес нямат своя писменост...
8) Чувството за родолюбие и патриотизъм - без него няма народа: докато етнос може да има. Етносът
може да пренесе това си чувство земя, която не е родилна земя на дедите му...
Обаче в литературата съществува и понятието „Етническа общи: (Вж. Советская историческая знциклопедия.
М., 1976, 638-639) Под етнк1 ка общност се разбира исторически възникнала устойчива социална груг.:
хора, представлявана като племе, народност, нация и други образувам Основно условие за възникването на
етническата общност е общност:: територията като естествена основа за обединяването на хората, а също
общността или близостта на техните езици. Нерядко, например при съз: нето на американската нация -
посочва енциклопедията - обпщостта на ез се е достигала чрез развитието на стопанските, културните и
други между разноезичните компоненти на етническата общност, т. е. преден вала е от само себе си не
толкова послание, колкото резултат на проце::-етногенезиса. В хода на този процес под влияние на
различни соцш; икономически фактори и особено на природната среда, се явяват характз
72
ри ло
|на-ят от
-а в
¦е върху
_:-:ост" -:;:чес-- ла от ания. та на : така ::дава-... 52 езика
-т ЗрЪЗКИ
... :;тавля-есана ално-ернк
за етническата общност черти на материалната и духовна култура, бита, груповите и психологически
характеристики. Наред с това се изработва и етническото самосъзнание, важна роля в което играе
представата за общност, за произхода и историческата съдба на влизащите в тази етническа общност хора.
~ '
Почти всички тези елементи, наред с общността на територията и езика, могат да се разглеждат като
нейни принципи. Понякога за формирането на етническата общност способствува общност на религията, а
също така близостта в расово отношение. Такава близост възниква и при образуването на значителни
преходни групи между влезлите в една етническа общност рязко различими расови компоненти - например у
бразилците, у кубинците и т. н. Сформираната в такива случаи общност се проявява като социален
организъм самовъзпроизвеждащ се по пътя на етнически еднородните бракове и предаването на новите
поколение на езика, културата, традициите, етническата ориентация и т. н.
За да бъде по-устойчиво съществуването й, етническата общност се стреми към създаването на своя
социално-териториална организация, каквато в класовото общество е държавата.
С течение на времето отделните части на така сформираната етническа общност могат да се разпаднат
териториално, членовете й, преселили се в други социално-икономически и природни условия могат да
изменят много страни от културата и бита, да вземат езика на друга етническа общност. Докато у тях се
запазва етническото самосъзнание като основен етнически тпределител, те се включват в предишната
етническа общност. Съществените изменения в езика и културата - особено тези изменения в етническата
общност, които водят до промени в етническото самосъзнание, към премина-зането на групи хора от една
етническа общност в друга, се наричат етничес-ей процеси. Те биват два вида: разделителни - характерни
главно за първобит-шата епоха, и обединителни. Те пък се делят на консолидационни, асимилаци-енни и
междуетнически интеграционни - всичките в една или друга степен определят съдбата на етногенезиса.
Прието е, според енциклопедията^да се говори за исторически типове етнически общности - племе,
народност^ на-I... Терминът „етническа общност" понякога се употребява за обозначаване няколко етно-
лингвистични групи - напр. руси, поляци, украинци, които сзбразуват славянска етническа общност, а
също и за подразделения вътре в жарода - това са етническите групи.
Някои автори обозначават първобитно-общинния строй като му опреде-згг особен тип етническа общност -
не само племето, но и групата родствени -лемена. За робовладелческата формация се използва терминът
„демос", за феодалния строй - „народност"... (Вж. Пак там, 638-638)
73
2. ЕТНОГЕНЕЗИС, РАСА, НАЦИЯ, НАСЕЛЕНИЕ, МАЛЦИНСТВО
ЕТНОГЕНЕЗИСЪТ е тясно свързан със съдбата на етноса. То означаз процес на създаване на нова етническа
общност на базата на съществували; по-рано етнически компоненти. В този процес те или губят своята
етничеш специфика и изчезват от историческата сцена, както е ставало с галит франките, бургундите,
вестготите при създаването на френската народно:: или частично се съхраняват като айните — част от
които влизат в състава з японската нация, а част се запазили като отделна народност... (Пак ич с. 639)
РАСА
Редица историци и писатели често употребяват в смисъл на наро; понятието „раса". Срещат се такива
определения като „българската раа" „гръцката раса" и т. н. Съществува деление на човечеството на раси
и спс:; цвета на кожата. Така расите биват черна, жълта, бяла, червена. Един чк:1 генетичен белег,
който предполага известна характеристична особеност, е:!) никакъв случай тя не бива да се
абсолютизира.
П. Мутафчиев по своему употребява понятието. Расата е: „различна ~ отделните случаи, а при това доста
сложна съвкупност от особени духови~ физически качества, чиято същина или интензивност зависи или се
опре!: от произхода, от кръвта." Според това гледище расата у един народ обуел неговата способност за
възприятие, за един или друг вид творчестЕ: развитие, тя определя величината на неговите духовни
заложби, богатств на потенциалните му сили, неговата склонност към една или друга самсс:ч1 ява, начина
по който реагира към външния свят, силата на чувството 1\г самопознание, податливостта му на
дисциплина и организация, духовнат: и физическа издръжливост, усета му за мярка и реалност и т. н.
(Мутаф-::! П. Книга за българите. С, 1987, с. 155) Все изхождайки от подобни гл=: точки за расата на
отделните народи (както се вижда, според П. Мутаф~л цвета на кожата е само един от елементите на
расата) расите се деля-низши и висши: в Европа това деление имаше един характер по времет фашизма и
хитлеризма, в друг период в САЩ пък за низша раса : определени черните, а белите - за висша. Хитлер
делеше на висша :... арийците, а славяните и евреите считаше за нисша раса...
Подобно деление е дълбоко ненаучно, но във формулираните беле:-расата от П. Мутафчиев ние не можем да
не открием сериозни основан; известна предопределеност на способностите на отделните народи, за те з
те реакции и заложби, свързани с генетичната им предопределеност и и рическите условия, които са
развивали техните национални качества както се вижда от изложеното до тук, точно по този начин ние
формулит^ не расата, а националния характер на един народ. Качествата, коит Мутафчиев определя като
белези на расата, ние приемаме за фактори. : делящи националния характер...
Както се вижда от изложението му в неговата „Книга за бълга
74
.за
I; и
рите
самият той много пъти, говорейки за расата и нейното значение за съдбата на един народ, всъщност
говори за неговия национален характер. Както и обратното - говорейки за особеностите на този характер,
той има пред вид расата.
Ернест Ренан - виден френски изследовател - не прави разлика между раса, както той я разбира, и етнос,
както ние го разбираме. Етническият термин изобщо като обозначител на етнос в изследванията и на други
западни учени почти навсякъде се подменя с расов. „... Този факт - пише например Ренан - е следствие
от друга важна особеност: франките, бургундите, готите, ломбардите, норманите водят твърде малко жени
от своята раса със себе си..." (сп. „Панорама" № 1-2, 1993). По-надолу Ренан пише: „Представата за
расови различия в населението на Франция, така очевидна у Грегоар дьо Тур, липсва в каквато и да било
степен у френските поети и писатели след Хюг Капет. Различията между благородничеството ^простолюдието
са подчертани в най-голяма степен, но тази разлика в никакъв случай не е етническа, а е разлика в
доблестта, в порядките и в предаваното по наследство обучение..." (Пак там) И още: „... как така
Швейцария, наброяваща три езика, две религии, три или четири раси, е нация, докато хомогенна Тоскана
не е? (Пак там, с. 44)
Може да се каже, че понятието „раса" през последните десетилетия постепенно изпада от научен оборот,
като неговите съставки влизат в катего-риалния апарат на отделните науки, занимаващи се специализирано
с индивида или нацията.
НАЦИЯ
Всички опити да се дефинира, да се закове понятието „нация" в едно точно определение се оказват и до
ден днешен безплодни. Има редица белези, гоито позволяват да познаем нацията. Факт е обаче, че в
различните страни ггори на Европа, на нацията се дават не само различни определения, но и дори
газлично значение. Следователно нацията е едно обтекаемо понятие, което твърде често според
политическите или държавни нужди, по различен начин ;е интерпретира.
С нацията твърде често е свързан т. нар. национален въпрос и преди шсичко такова сложно и конфликтно
понятие като „национализма", което в елин век само претърпя твърде различни интерпретации. Няма и до
сега единство сред учените по въпроса какво точно е национализмът. И той, както Еншята, в различни
периоди в човешката история по различен начин е ютерпретиран и по различен начин използван за
определени политически кга геополитически цели. Ето например как изглежда проблемът за национа-ма и за
нацията в разбиранията на двамата големи мислители от епохата ¦а Викторианска Англия - Актън,
консервативен либерал, и Джон Стюарт Мил. романтичен радикал.
Да започнем с национализма. Според Актън - както германският, така и анският национализъм в края на
миналия век са били конструктивна
\. обединяваща малките държавици в големи, докато през 20 век той, е насочен изцяло към разпокъсването
на големите държави на
75
малки... „Всички националисти - пише Актън - имат собствена представа за това какво представлява
думата „нация". Схващането на нацията като расова или етническа група предизвиква озлоблението на
национализма... За мен думата „нация" може да се отнася само за народ, който е обединен политически и
съставлява това, което Русо нарича Ра1пе, което внушава патриотично чувство у своите членове. Ето защо
можем да говорим за поляците като нация дори когато Полша не съществува на картата на Европа, след
поделя-нето на нейната територия между съседите и." (сп. „Панорама", № 1-2, 1993, с. 38) Според Джон
Стюард Мил „национализмът" е борба за автономия не на всяка общност от хора, а на всяка нация. През
осемнадесети век се казваше, че нацията е група, обединена от обща култура, език и евентуално
религия... Смята се, че нацията е съставена от хора с общи етнически корени. Това очевидно е много
популярно схващане за нацията" (Пак там).
Проблемът за национализма стана особено остър в световен мащаб преди началото на Втората световна
война, когато в името на „националните" идеали бе пролята хиляди тонове кръв. Разделянето на света
след края на войната на два лагера реши или поне поуспокои за половин век националния въпрос и
национализма, изразяващ се по време на войната в завоюване на чужди или за възстановяване на
собствени, отнети при предишни войни или по силата на договори земи и територии.
За да избухне отново при разпадането на социалистическата система в средата на 90-те години на нашия
век, при това със страшна, кръвожадна сила...
Но сега този въпрос отново тясно, по-тясно от всякога, е свързан с понятието за „нация", а тя пък с
проблема за верската принадлежност. И днес обаче въпросът за нацията, а от там и за национализма, се
третира крайнс нееднозначно и в тясна връзка с политическите цели на отделните държави. По-долу именно
това различно интерпретиране на понятието „нация" бихме искали да изложим.
Нека започнем с гледната точка на вече цитирания френски политолог Ернест Ренан. Той започва анализа
на понятието „нация" с една доста всео-бемаща застраховка. Според Ренан идеята за нацията е ясна само
от пръЕ поглед, а в същност е заредена с „опасни недоразумения"...
Ренан говори за нации още от края на Римската империя, когато спорел него Западна Европа е разделена
на нации. „И сто години по-късно Франция. Англия, Германия, Русия ще продължават - пише той - да бъдат
исторически самостоятелни личности, основни фигури върху шахматната дъска, чиит; квадратчета
непрекъснато изменят величината и значението си, но очертанията им никога не се размиват напълно" (Пак
там, с. 42). Ето вече Рена; добавя фактора на териториалната определеност, който до сега липсваше
когато става дума за нация в разсъжденията на Актън и Мил.
„Древността не познава подобно нещо - пише пак там Ренан - Египг Китай, Стара Халдея в никакъв случай
не са нации. Това са стада, предво:-дани от един син на слънцето или на небето."
и „и I-
ЧЕ-
^
___«Г*? Д^ "Е,
76
в за
с
аес ао
ле зг ьв
Отговаряйки на въпроса какво е характерно за държавите, които според него са нации, той посочва:
1) Преди всичко спояването на народностите, които ги съставляват
2) Забравата на миналото, защото „напредването на историческите изследвания" често крие заплаха за
нацията. Историческите проучвания осветляват насилието, залегнало в основата на всички политически
образувания, дори и на онези, чиито плодове са се оказали най-плодотворни. Иначе казано: „...
съществена черта на нацията е, че всички индивиди в нея пазят много общи неща, а и много общи неща са
забравили заедно. Тъй че - заключава Ренан - модерната нация е резултат от много фактори, действуващи
в една посока. Понякога единството е било осъществявано от династията, какъвто е случая с Франция,
понякога идва като свободен избор на провинциите, както при Швейцария, Холандия, Белгия, понякога е
резултат от общ дух, късно надделял над прищевките на феодализма - например Италия и Германия". (Пак
там, 44-45)
Характерното тук е, както и във вече цитираната и от Джон Стюарт Мил идея, че нацията може, както е в
случая с Швейцария, да се състои от три езика, две религии, три или четири раси, а една държава като
Австрия да не е нация. Като основен белег на нацията Ренан посочва племето, расата, които той нарича
законовата основа, правото... Но... това е повече в Античността^ Така е и в Спарта и Атина, където
всички граждани са в близки или по-далечни родствени връзки. Така е и в Израелевата държава, така е
днес и в арабските племена. Но Римската империя нанася страшен удар според Ренан на расовата идея. Още
по-голям удар й нанася християнството. „Тъй че -заключава Ренан - никакви етнографски съображения не
са участвували в образуването на модерните нации - Франция е келтска, иберийска, германска. Италия е
страна с най-объркана етнография... Расовата съставка губи постепенно своето значение в нацията". (Пак
там, с. 48)
3) Езикът според Ренан подканя към обединение, но без да насилва. Съединените щати и Англия,
Испаноамерика и Испания говорят един език, ноТ не образуват една нация. Швейцария е така сполучливо
основана, тъй като в ( основата и лежи доброволното образувание от различните й части, наброява три
или четири езика... В човека има нещо по-висше от езика, това е ВОЛЯТА МУ Волята на швейцарците да
живеят заедно, независимо от наречията, е по-5-ажна от еднородността, постигана с насилие. Чест е за
Франция - пише
нан - че никога не се е опитвала да постига езиково единство с принудител-:: мерки. Нима не могат -
пита той - да се изпитват едни и същи чувства, : се обичат едни и същи неща на различни езици? (Пак
там, с. 47)*
Това обаче би могло да се каже и за САЩ, където се говорят стотици ;знци, но доминирането на
английския съвсем не е насилствено.
Добре, щом и единният език не е задължително основание за наличието ^2 нация, тогава може би
религията? Според Ренан тя също не може да зредставлява здрава основа за изграждането на модерна
нация. Историята
* Това, разбира се, не е вярно.В никоя друга страна няма толкова строги закони за акзване чистотата на
езика, както сега това е във Франция...
77
дава достатъчно примери, когато и тя според него не е достатъчно и дор! необходимо условие за
създаването на модерна нация... 1
4) Като несъмнено важна спояваща връзка Е. Ренан посочва общностт: на интересите. Но и това условие,
както казва той, едва ли е достатъчно, :: да се образува нация.
5) Тогава географията? Онова, което се нарича „естествени граници' Според Ретан със сигурност този
фактор има значителен принос за определянето на нациите, той е същностен фактор в историята, но
нациите са съш: нещо твърде относително и много често са определени с насилие.
Следователно, правейки този общ поглед върху възможните фактори :. определянето на нацията, Ренан
достига до извода, че всички те не са дост. тъчни. Както ще видим, в марксическата и
източноевропейската литерату:. точно тези белези се определят като основни и задължителни за наличието
;:. нацията. По този начин се очертава като че ли почти цяла пропаст в разс: рането на това понятие
между Изтока и Запада. Без да дава ясно определе:-:: „що е нация", все пак Ренан се опитва да ни
приближи до своето разбира:-А то е: „Нацията - това е една душа, духовен принцип. Състои се от ~-
съставки - първата е миналото, втората - настоящето. Едната е богат нас: от спомени, другата е
днешното съгласие, желанието за съвместно съшег вуване, волята да се съхранява неделимото
наследство... Нацията е резу.тт: от продължително минало, наситено с усилия, жертви, самоотдаване.
Герс: но минало, велики личности, слава - това е общественият капитал спор; Ренан, върху който се
разполага една национална идея...
Следователно нацията е една обширна сплотеност, изградена от вата за дадените жертви и за онези, които
сме склонни да дадем. Тя пре: лага минало, и все пак в настоящето ясно изразява един доловим фз
съгласието, недвусмислено изразеното желание за съвместен живот... В кра на сметка волята на нацията е
единствения законен критерии, към кс трябва постоянно да се връщаме". (Пак там, с. 50)
И като краен извод Ренан отбелязва: „Нациите не са нещо вечно, зашв изменчива е човешката воля. Те
имат начало, ще имат и край. По вся вероятност ще ги замени европейската конфедерация... За сега
същестБуз нето на нациите е оправдано дори незаменимо... Човекът не е нито расата си, нито на езика
си, нито на вероизповеданието си, нито на течеЕ на реките, нито на посоката на планинските била. Едно
обширно съвместя не на хора с хладен дух и горещо сърце създава нравственото самосъзнз наречено
„нация"... (Пак там, с. 51)
В „Българска национална доктрина" (С, 1977, с. 157) нацията се опрез като: исторически създала се
устойчива, саморазвиваща се общност, въз нала и функционираща върху територия, която представлява
единно по.т ческо, икономическо, социално и духовно пространство. Това простраЕг включва материални и
духовни ценности, които са продукт на специфв колективна самобитност на нейните членове, независимо от
техния ет ки, религиозен, расов и т.н. произход.
Всички граждани на Република България са членове на българс
78
ат
нация. Независимо от техния етнически и расов белег, от вероизповедание и пр., които признават
България за свое отечество, владеят български език и не търсят друга национална идентичност.
Днес се срещат характеристиките на два вида нации:
а) СОЦИОКУЛТУРНА (политическа нация) - известна още от времето на Френското просвещение. Под това
понятие се разбира - „Общество на граждани", обединени от идеята за обща държавност. Това понятие е
залегнало най-масово в страни като САЩ, Франция, Италия и т.н., в които всички граждани се третират
като членове на съответната нация.
б) ЕТНИЧЕСКА нация. В нейната основа като определеност стои етно-еът. Според някои историци такъв
подход към нацията принадлежи вече на миналото. Увеличаващите се междуетнически и национални
конфликти в сзета в края на XX в. обаче поставят под съмнение категоричността на -одобна гледна точка.
Известно е, че в света има 200 нации и около 10 000 ггноса. ^
Тук му е мястото да подчертаем, че България е еднонационална държава, за каквито между впрочем именно
в края на този век се обявяват повечето с-ьвременни държави.
Все във връзка с НАЦИЯТА съществуват още редица понятия. Най-"гзо измежду тях е
НАЦИОНАЛИЗМЪТ. Той е обединително понятие. Свързан е с конст-
гнвни нагласи и настроения, отнасящи се до националните чувства и
геление. Той е жизнено и същностно изразяване на националния дух,
тайнство, самочувствие.
ПАТРИОТИЗМЪТ е по-тясно понятие. Той е любов към отечеството,
- ата земя, нацията. Той е твърде сходен с родолюбието и може да се каже,
- г; са синоними, макар че родолюбието може да се разглежда и в по-
: мисъл - като любов към рода, родовия корен и т.н. Т ОВИНИЗЪМ. Това понятие е свързано с името на
френски войник -Обикновено шовинисти се наричат хора, които имат необосновани ;ли и стремежи към
овладяване на чужди територии и население, :торически никога не са били свързани с държавата, от която
произ-_:: зянистите.
ЦИОНАЛЕН НИХИЛИЗЪМ - той е отрицание на национални харак-•:з и достойнства. Изразява се в готовност за
откъсване от нацията, азане на национални добродетели и ценностни качества. ' 'ОПОЛИТИЗЪМ -
космополити са хората, които отричат ролята ::-:ите характеристики и особености, значението на
националните ценности и идеали. Това са хора, които приемат национална принад-Т1м. където се чувстват
най-добре. Днес това понятие има още Тгва са ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА и ТОТАЛИЗАЦИЯТА на съвремен-Прнвържениците
на тази идея анихилират отделните национални говорят за край на нациите с навлизането на света в
третата . : _ на информационното общество.
79
V
Нека направим и някои сравнения в начина на интерпретиране на понятието и в най-официалните издания,
които значително се отличават от твърде широкото разбиране на нацията от Е. Ренан. Ето как изглежда
това сравнение във френската енциклопедия Ьагоиззе и в английската Вгиапшса.
Френската енциклопедия Ьа Огапй Ьагоиззе 11шуегзе1 (1984) и английската Вгйапшса'з Сопзюе Ркгигей
Епсус1ораесИа (1963) се различават по начина на представяне на включените в тях понятия, свързани с
нацията, етноса, националния въпрос. Ьагоиззе дава в кратка форма отделните значения на понятията,
докато в Вгкаптса за тълкуването им «яесто се използват пространни статии.
Според Ьагоиззе нация е:
„ 1. Съвкупност от човешки същества, живеещи на една и съща територия, с общ произход, история,
култура, традиции, понякога език и образуващи политическа общност.
2. Абстрактна, колективна и неделима цялост, отделна от индивидите, които я съставляват и е титуляр на
суверенитета".
В статията „Нацията и националният дух" на енциклопедия Вгцапшса от 1963 г. нацията е определена като
„политическа група" или като „група от хора, които имат суверенно правителство". Формирането и е
изяснено в исторически план:
„Това значение на нацията се появява след Средновековието. Тогава развитието на печата и разширяването
на търговията изважда хората от ограничения живот на феодализма. По-рано изолирани в различни феодални
имения и свободни градове, сега те откриват, че имат общи интереси. Това довежда до промени в
държавното управление, което от своя страна събира хората в големи политически групи. През XVIII в.
Американската и Френската революция посяха идеята за правителство, принадлежащо на народа."
Кои са принципите, които характеризират една група като нация? Макар че в Ьагоиззе те са по-обобщени и
са сведени до четири, все пак откриваме сходство в двете енциклопедии. Под културна общност в Вгкапшса
се разбират общите традиции, език или религия на хората. Т. нар. „териториална" илг „географска"
определеност означава, че хората в един район имат обшт интереси при осигуряване на прехраната и
начина си на живот в същия тоз: район." Общото родословие и история на народа са обозначени с расовия
и.~ етническия белег. На четвърто място е посочено спояването на националните групи в нация чрез
връзката на суверенитета (т. е. на силата на управление то). Именно тази последна връзка различава
нацията от предхождащата : човешка социална организация - племето. В най-новото издание на енцикл:
педията - ТЬе №\у Епсус1ораесНа Вгйапшса от 1993 г. понятието „племе'' дефинирано като „група от хора
с общи потекло и език, културни и истор: чески традиции и с установена територия."
Във френската енциклопедия единственият проблем, който се дискутира е връзката „нация - държава":
„Интензивността на тази връзка води до образуването на държавап-нация. Но понякога се случва държавата
да разкъса тази връзка (напримг
80
V
Макар --иваме , разбива" или : общи _зя този зяяили чалните зление-- --_ щата я
:НЦИКЛО-
-леме" е т истори-
скутира,
г-?жавата-.г'апример
при страните, родили се от разпадане) или да съществуват многонационални държави (Югославия и СССР),
или нации, разделени в няколко държави (Германия)".
В статията „Нацията и националният дух" в споменатата английска енциклопедия от 1963 г. се посочва:
<.
„По принцип никаква по-висша власт не може да управлява суверенна държава или нация." Обърнато е
внимание обаче, че няколко суверенни сили могат да образуват федерация и да отдадат част от правата си
в името на общите интереси. Като пример са посочени САЩ, създадени на базата на многонационални
колонии, а също комплексната асоциация на независимите нации на Британската общност под върховенството
на британската корона. Подчертано е, че „относителната важност на четирите връзки варира при всяка
нация, тъй като всяка нация се развива по различен начин". Например швейцарците - „една от най-
споените нации в Европа" се състои от три, повече или по-малко обособени, етнически групи -
италиански, френски и германски швейцарци - които говорят различни езици. Тях ги обединява алпийската
земя, дългата обща история и независимата им република. Продължителното турско робство не е попречило
на гърците да се оформят като нация, тъй като от древни времена тях ги е свързвало културно,
географско и до известна степен етническо родство.
Като много важен елемент на националното самосъзнание в тази енциклопедия е посочен НАЦИОНАЛНИЯТ ДУХ.
„За да съществува и действа като модерна нация, народът трябва да има чувство за общност и лоялност
към нацията. Този дух или чувство се нарича „национален дух, патриотизъм, националистическо чувство
или любов към родината". Националният дух у американците се проявява в предаността им към идеята за
демокрация и за свободна инициатива в бизнеса. Те именно са допринесли и за свързването им в една
политическа нация. За много от тях националният дух включва и самочувствието, че такова огромно
разнообразие от етнически групи съществува съвместно в една нация.
Според „Българската национална доктрина" НАЦИОНАЛНИЯТ ДУХ представлява обобщен израз на съвкупността
от националното самосъзнание, народопсихологията и душевността на българската нация.
Самото понятие „НАЦИЯ" според двете енциклопедии се променя във времето. Етимологията на думата е
изведена от латинската дума „паШз". В английската Вгкапшса се посочва, че буквалният превод на думата
е „роден". Първоначално под „пайоп" се е разбирало „раса" или „родствецост". Съвременното значение в
смисъл на „група от хора, които имат суверенно правителство", се е появило със зараждането на
буржоазните отношения.
При сравняването на отделни издания на френската енциклопедия Ьагоиззе виждам, че представите за
нацията търпят развитие и в по-ново време. Така например в енциклопедията 1Чоиуеаи Ьагоиззе Шиз^ге от
1936 г. (том 6) валията се е схващала и като „съвкупност от хора, произхождащи от един и о>пш край, но
живеещи в една и съща чужда страна". Даден е пример със стария университет в Париж, в който са се
различавали четири нации: тази на
81
Франция, на Пикардия, на Нормандия и на Германия. Учебното заведение дори е наричано Со11е§е с1ез
(^иа1ге Иайопз.
При основната дефиниция на понятието в това издание не се подчертава необходимостта от връзка между
държава и нация: „Нацията е обединение на хора, живеещи на една и съща територия, имащи общи интереси,
близки нрави и най-често един и същ език."
Намеква се единствено за ролята на династията при формирането на националното единство, като са дадени
примери с Франция и Русия. Посочено е, че „нацията е една историческа цялост, отделна от държавата,
като последната предполага идеята за една организирана сила, суверенитет и територия."
„Не е необходимо нацията да образува държава - твърдят създателите на Ьагоиззе от 1936 г. - например
полската нация надживя полската държава."
При тълкуване на понятието „националност" и двете френски енциклопедии (1936 и 1984) го разглеждат и
по отношение на отделния индивид и националността на народа като цяло. В по-старата енциклопедия
четем: „Националността е:
- отличителна черта на това, което е национално; състояние на всеки, който принадлежи на една нация.
(Тук е цитиран Дьо Барант, според когото споменът за общото минало определя националността на един
народ. Очевидно от тази гледна точка се е повлиял и Ренан, който често се опира на тая идея - б. м. М.
С.)
- съвкупност от особености, които отличават определена нация от другите и определят нейното място в
цивилизования свят: състояние, коетс произтича за всеки отделен индивид от страната, на която
принадлежи.'
В изданието от 1984 г. това „състояние", за което става дума в енцикло-
шедията от 1936 г. е конкретизирано като „юридическа принадлежност" н;
5отделна личност към основното население на една държава - т. е. подчертава
се правната страна на връзката „индивид - нация". Националността на народ;
е формулирана като „обединение на индивиди, имащи един и същ произхог
или най-малко обща история и традиции". И двете енциклопедии цитирг:
„принципа на националностите", прокламиран от Френската революция I
разпространен из цяла Европа: „право на независимост на всички социалЕ!
групи, имащи общи произход, история, начин на живот и мислене, след кат;
заемат определена територия."!
I Националността на физическите лица се определя от всяка една държал 1чрез нейното законодателство.
Прави впечатление, че съставителите на тсе: издание си служат за пример при тълкуванията изключително
с особености?! на френската националност. Тя може да се получи по произход или да ;;, придобие.
Споменати са основните случаи, при които се придобива или гус френска националност, както и
възможностите за двойна националност, еднг-та от които е френска. (У нас същият правен режим е свързан
с понятие~с| „гражданство.")
В това отношение най-новото издание на английската енциклопедии
82
Й
:аа
10-
гкоето
2КЛО-
-•' на
:изход
и
аални д като
€^ това
стите
. да се
-_-т губИ
7. една-
едия -
ТЪе №\у Епсус1ораесиа Вгкашса от 1993 г. - разглежда понятието „националност" по принцип. Тук никъде
не се споменава „английска националност". Определението е само едно - кратко и категорично: „(в
правото) членството в една нация или суверенна държава". То може да бъде тълкувано както за физически,
така и за юридически лица и организации. И двете енциклопедии - френската и британската - посочват, че
някога понятията „националност" и „гражданство" са се различавали смислово. Във Франция до 1946 г.
жителите на френските колонии са били френски поданици, но не и „граждани" на тази държава. Примерът,
даден в английската енциклопедия, е с американските индианци, които, преди Конгресът на Съединените
щати чрез закон да направи граждани на САЩ, са били наричани „поданици без граждански права". Въпреки
това в английския език се използва понятието „гражданство" като синоним на „националност". Обаче
последната включва не само връзката на един индивид с една държава, но „предполага други предимства,
особено защита в чужбина". Както и във френската енциклопедия, така и тук се цитира чл. 15 от
Световната декларация за човешките права на Обединените нации от 1948 г. : „Всеки има право на
националност" и „ никой не може произволно да бъде лишен от своята националност". В Ье Сгаш! Ьагоиззе
Шгуег5е1 се допълва: „нито от правото да промени националността си".
Подобно на френските си колеги, съставителите наТЬе №ш Епсус1ораеси& ВгЙапшса посочват: „Държавата
чрез конституцията и законите определя^4 критериите за това кои да бъдат представители на нацията".
Обаче тук е обърнато внимание, че това право на държавата да дава своята националност ве е без
ограничения, защото „в противен случай това може да наруши правата на други държави да определят каква
да бъде националността на техните поданици". Цитирани са основни правила на международното обичайно
право за получаване на националност. Почертано е, че държавите се различават по начина на приложение
на тези правила. Споменати са случаите зв промяна на националността при отстъпване на територия от
една държава зз друга, натурализация, екстрадиция и др. Според съставителите на енцик-.жшедията,
разликите в националните законодателства и отсъствието на уни-¦ерсални, обвързващи закони довеждат до
редица неразрешени въпроси по
аоналната принадлежност, като проблема за двойния или многонациона-
статус или липсата на такъв.
В това издание се подчертава, че националността е „от кардинално значение, защото главно чрез нея
личността попада в обхвата на действие на международното право и има достъп до политическите и
икономически права ¦ привилегии, дадени от модерните държави на техните граждани".
Както се вижда, политическата и държавна целесъобразност си остават водещи при формулирането и
съдържанието на понятието „нация".
Определенията на понятието „нация" във френската Ьа Сгапс! Ьагоиззе и 9 английската Епсус1ораесИа
Вгйапшса имат много общи неща, но самите ¦одходи към дефинирането му са доста различни. Най-общо може
да се каже, :идеята ЗА НАЦИЯ във френската енциклопедия е малко „по-романтична",
83
по-универсална и по-философска в сравнение с по-обоснованата исторически и по-рационална идея,
представена в английската енциклопедия.
Според Прудон „нацията е най-вече резултат от политическите институции на човешките общности или е
ограничение, налагано от централна сила". Съставителите на енциклопедията смятат, че това не е вярно,
макар и да признават значението на общите политически институции в процеса на формирането на нации,
живеещи на една територия. „Прудон като че ли е взел резултата за причина", се казва в статията,
според която „Франция, освен че е окончателно обединена от своите крале, е била нация по времето,
когато е властвал феодализмът".
Същото се твърди и за Англия, която „е имала своята национална хомогенност много преди установяването
на монархията". Статията цитира Хърбърт Спенсър, който в „Принципи на психологията" казва, че „войните
между Англия и Франция" са помогнали на тези две страни да преминат от състояние на относителна
независимост, към статус на консолидирани нации."
Независимо от различното датиране на появата на понятието (и явлението), и двете енциклопедии посочват
важното значение за обединението на I нациите, което е играла и играе войната. Но докато френската
енциклопедия оценява нейното действие през един по-дълъг период от време, започнал още при отстояване
на територии от необвързани в държава народи, британската енциклопедия посочва Френската революция за
начало на едно ново явление във войната, а именно „ТЪе па*юп т агтз" („воюващата нация"):
„революционният френски национализъм наблегна на свободната индивидуална воля при формирането на
нациите. Нациите се образуваха в резултат на упражняване на свободната воля на техните членове".
Войната е свързана и с един друг фактор, признаван и от двете енциклопедии - формирането на територия,
заемана от определена група от хора.
Според британската енциклопедия значението на територията е в това, че хората, живеещи заедно, в един
район, са обединени от общ интерес да изкарват прехраната си от това място. Нацията в тази
енциклопедия се свързва с териториално обединената държава на XIII в., с политическата и
икономическата централизираност.
Френската енциклопедия има различно отношение към проблема за територията. Тя посочва, че земята не е
най-важното, че ако „земята предоставя основата, полето за борба и работа, човекът предоставя душата".
И за да не звучи голословно, привежда две неща, които, според Ренан, определят тази душа: „едното е
общото притежание на богато наследство от спомени другото е съществуващото в момента желание да се
живее заедно, волята д: се изтъкне полученото наследство". Според Е. Ренан споделянето на общот.
наследство от слава и падение, страдания и надежди за реализиране на обш, бъдеща програма,
представляват нещо много повече от общите митници и~ граници и преодоляват разликите в расата или
езика.
Общата раса и етнографските елементи са характеристики, споделяни
84
зина
:ГЛЯ
ата яие
зя-
ио-а.
|това, да се ата и
ма за едос-[зада •тази
гада зшото ¦ обща
: или
•ляни и
от двете енциклопедии като присъщи на една нация. Според френската енциклопедия, расата е пълното
обединение на хора, в което се е разкрила идеята за общност, като духовните сходства са били резултат
от физически прилики и еднакъв произход.
Според английската енциклопедия (краткото издание) расовата или етническата връзка е възникнала от
общия произход и история на даден народ. Тук двете енциклопедии са на еднакви позиции. Голямото
издание на английската енциклопедия обаче посочва, че национализмът е произлязъл от идентифицирането
или от желанието за идентифициране на държавата или нацията с народа въз основа на етнографския
принцип. Този принцип във века на национализма (XIX в. в Европа, XX в. в Африка и Азия) означава, че
всяка националност трябва да образува държава - своя собствена - и че държавата трябва да включва
всички членове на тази националност.
По отношение на значението, което отдават на наличието на суверенна държава за формирането и
запазването на една нация, двете водещи световни енциклопедии отново се различават.
Според Епсус1ораес11а Вгкапшса преди XVIII в., т. е. преди създаването на съвременните големи
централизирани държави, проявите на национално чувство са били единични - при определени групи от
хора, в определени периоди от време. Под управлението на абсолютни монарси, с постепенното въвеждане
на светско образование, развитието на търговията и капиталистическата инициатива, се заражда един нов
дух, „подобен на религиозните движение от по-раншните периоди". Този нов дух става причина монархът да
бъде изместен от положението си на център на нацията. „Кралят повече не се идентифицира с нацията или
държавата - държавата става държава на народа, национална държава, Отечество. Държавата се
идентифицира с нацията така, както цивилизацията се идентифицира с националната цивилизация".
Англичаните обясняват това развитие с промените, настъпили в човешкото мислене през този период.
Националният дух се отнася към особеното, уникалното, различното и индивидуалното и в този смисъл
обръща в обратна посока по-раншните тенденции към универсалното, общочовешкото, вярата в разума и
придържането към нормите, определени от християнската религия. Макар да признава огромното значение на
„националния дух" в този процес, английската енциклопедия в крайна сметка го идентифицира с вярност
към „държавата-нация". Посочено е, че „националният дух" е различен за всяка нация и се изразява в
различни идеи и постъпки от страна на народа. Като първа проява на съвременния национализъм
(национален дух) е открита по време на Пуританската революция в Англия през XVII в., когато новият
стремеж към свободна инициатива, развитие на науките и търговията, се смесва с Калвинистката етика, за
да се сложи началото на национализма на XVIII в. Въпреки религиозната и основа, в Пуританската
революция се -2зкрива стремежът към свобода и защита на индивида и неговите права в -: зешкото
общество, характерни за по-късните национални движения. Стремеж, най-добре изразен във „видението" на
Джон Милтън: „Аз виждам
\
85
нациите на света да си връщат загубената свобода и хората на този остров да разпространяват даровете
на цивилизацията и свободата между градове, кралства и нации".
Струва си да се обърне внимание на тази градация, която проследява историческото формиране на нацията
от древността до съвремието. Според ЕпсусЬраесНа Вп1апшса, следващата ярка проява от страна на народа,
довела до формирането на нация, е в Америка. В условията на борба за национална свобода и човешки
права, като типично за XVIII в. движение, борбата на заселниците срещу властта на Англия е типична
реализация на хуманните идеи от този век. Представяйки Америка като авангард на човечеството по пътя
му към свободата, равенството и щастието за всички, американският национализъм довежда до създаването
на американската нация. Тя е последвана от революцията на френския национализъм, основана на
свободната воля на индивида като решаваща при формирането на нацията.
Съставителите на английската енциклопедия подчертават, че в Америка, както и в революционна Франция,
национализмът е означавал придържане към една универсална прогресивна идея за свобода и равенство
между хората. Статията проследява историята на развитието на националния дух, като посочва ролята на
войните на Наполеон за разпространението му в Европа и дори в Близкия Изток. Същевременно
Наполеоновите войни, поради завоевателния си характер, са обърнали този национализъм срещу Франция.
Това обяснява по-различния характер на национализма в Германия, който отрича всички принципи на
френската и американската революция. „Германският национализъм започва да отдава по-голямо значение на
инстинкта, отколкото на рационалния стремеж към прогрес и по-справедлив социален ред".
За разлика от британската енциклопедия, която проследява формирането на „нацията-държава", френската
разбира суверенитета в по-широк смисъл. Отдавайки първостепенно значение, както беше вече споменато,
на „нравствената връзка", енциклопедията разглежда нацията като „организъм, различен от тези? които го
окръжават". Този „организъм" се развива паралелно с окръжаващите го и често изключвайки ги. Според
енциклопедията точно това представлява т. нар. „принцип на националностите". Според този принцип
„всички националности не се радват непременно на една автономна политика, но всички се стремят към
независимост. На тези, които нямат собствено управление и са свързани с други под общ статут, им се
дава определена независимост и гаранции, които ги предпазват от асимилиране от страна на други групи в
държавата".
С други думи, френската енциклопедия не поставя знак за равенство между държавата и нацията. Оказва
се, за разлика от английската енциклопедия, че тук понятието за нация е по-близко до понятието за
националност, отколкото до това за държава. Това становище е подкрепено с разглеждането на въпроса за
нацията още в Античността. Французите отричат твърдението, че в Античността не е имало националности
поради наличието на робство и поради невъзможността човешката личност да се прояви. Принципът на
86
привилегиите й Я общестшЗ
V
|П0
венство
[клопе-заляост, зането ,дениетот Зство и път на
привилегиите и кастите, характерен за робството, съществува и във всички други общества. Но независимо
от тези ограничения във всички общества са съществували групи от хора, които са имали съзнание за
самите себе си, независимо от това колко големи са били тези групи. Тези хора са имали чувство за
защита на националните интереси, съхранявали са традициите и в случай на инциденти, застрашаващи
възможността им да се радват на благата, притежавани от цялото общество, от тяхна страна се е
пораждала реакция - същата, каквато стои в основата на принципа на националностите. Тази реакция е
получавала отзвук и в най-малко чувствителните, но сравнително солидарни пластове на подчиненото
население.
Ьагоиззе също не подценява значението на Френската революция за формулирането на принципа на
съвременните националности, оарбено в прокламацията и от 22.V 1710 г., в която се казва, че „френската
нация отказва да предприема каквато и да е война със завоевателна цел и няма да използва никога сила
срещу свободата на който и да е народ" и още по-категоричната декларация за правата на човека от 1975
г. : „Народите са независими и суверенни, какъвто и да е броят на индивидите, които ги съставят и
територията, която заемат. Този- суверенитет е неприкосновен. Всеки народ има право да организира и
променя формите на своето управление. Един народ няма право да се намесва в управлението на други
народи. Действията срещу свободата на един народ са посегателство срещу всички народи".
Разглеждайки борбата за независимост на европейските и на другите народи след Наполеоновите войни,
енциклопедията стига до извода, че проблемът, поставен чрез принципа на националностите, е този на
конфликта между идеята за държава и идеята за нация: „Поради развитието на образованието и на
политическите свободи, обединяването под една власт и в една държава на различни националности се
извършва по-трудно, но правителствата трябва да поемат задължението да заличат този антагонизъм. По-
нататък се разглежда начините, по които това е ставало в исторически план: доминиращата нация се
опитва да потисне завладените и подчинени и нации ^например в колониите), а в други случаи държавата
се опитва да ги асимилира прогресивно, понякога и чрез потискане.
фпоред енциклопедията „демократичното движение, създадено от Френската революция, има тенденция все
повече да идентифицира държавата и нацията". В дефинирания принцип на нациите, противоположен на
династическия принцип, Наполеон III е виждал базата за една нова политика и затова е благоприятствал
реализирането на италианската и немската общности. Този принцип е трябвало да установи хармония между
хората и да сложи край давойните. Според френските изследователи за някои демокрации той е имал само
временна полза, докато очертаят рамките на едно по-добро общество, I жоето всеки да е защитен от
социалните фаталности, като нацията е била „преходна организация", която би трябвало да изчезне, за да
отстъпи
87
място на обединението на народите, сходни по интереси, чувства и права, без значение на раса, език или
религия."
Проследявайки борбите за национално освобождение на азиатските и африканските народи след първата
световна война, довели до създаването на Лигата на нациите и на Обединените нации, енциклопедията
подчертава ролята на ООН като посредник при разрешаването на конфликти (между Египет и Израел, Индия и
Пакистан, Гърция и Турция и др.): „Сложната политика на ООН илюстрира проблемите на „новия
национализъм.* В Европа духът на национализма като че ли беше замрял след Втората световна война с
образуването на международни политически и военно-политически организации като НАТО, Общия пазар и др.
Ала политиката, следвана от Франция при президентството на Дьо Гол, проблемите с разделената Германия,
показват, че идеята за нация-държава е все още много жизнена."
Като обобщение можем да посочим, че проблемът за идентифицирането на нацията с държавата, от една
страна, и на нацията с националността, от друга, продължава да е жизнен и днес. Съвременните
междунационални конфликти, като тези в бивша Югославия и в бившите съветски републики, са жив пример
за това. Германия се обедини, но се разделиха Чехо-Словакия и СССР, а Обединена Европа продължава да
бъде една мечта. Въпреки създаването на многобройни организации и споразумения за икономическо и
политическо сътрудничество и обединение, „воюващата нация" съществува и днес, независимо дали е просто
обединение от хора, свързани чрез нравствена връзка (Ьа Огапй Епсус1оресИ Ьагоиззе) или суверенна
нация-държава (Епсус1ораесНа Ъгйашпса)...
Ето сега ИЗТОЧНАТА ГЛЕДНА ТОЧКА, по въпроса за нациите.
Според нея в определен етап от развитието на отделните народности настъпва обединяване/ на пазарите,
на жизнените географски територии, асимилацията на една народност от друга. Тогава възниква нацията.
Нацията може да се състои от една народност, може и да е по-широкообхватна. Стига другите народности
да са приели езика, вярата**, териториалните граници на една от тях, по-правило най-силната. И то се
знае - да е налице в рамките на тази географска определеност общ.икономически живот.
Десетилетия наред обаче, чак до шестдесетте години на века, науката в бившия Съветски съюз и т. н.
„социалистически страни" дори не си позволяваше да разисква въпроса що е нация! Определението беше
дадено в тридесетте години, когато Сталин написва своя труд „Марксизмът и националният въпрос", в
който дава и своето определение на нацията, непогрешимостта на което в продължение на десетилетия,
дори и след смъртта на Сталин, никой не посмя да постави под каквото и да било съмнение.
* Вж. Загоров, О. Модерният национализъм. С, 1995.
" Това изискване през последните години се омаловажи. В една нация могат цг ккзат хора с различно
вероизповедание!
Сталин беше сч! ва общност от х; ета, икономическа общността на кл— -, С 1950! П-ш. '-
Какво промеа Сталин? В няко*, Снсфед цроф. =* следните:
:т
от зи
еки
50 И 1И
ве-кава
ости рий, аята 1Стига [на те на
ката в зволя-
1ЛНИЯТ
гана .никой
, могат да
Сталин беше определил: „Нацията е исторически формирала се устойчива общност от хора, възникнала на
базата на общността на езика, територията, икономическия живот и психическото устройство, което се
проявява в общността на културата" (Сталин, Й. В. Марксизмът и националният въпрос. С, 1950, 11-12).
Какво промени или допълни философията в годините след смъртта на Сталин? В някои философски студии се
заговори за нови идеи за нацията. Според проф. Минчо Драганов (Вж. сп. „Философска мисъл", 1981, № 2)
те са следните: > ^
1) Признаците на нацията не трябва да се делят на неетнически (социал-но-класови) и етнически;
2) Нацията не е сума от определени признаци.
Опит за отговор какво точно е нацията можем да видим във формулировката на Философския речник, излязъл
у нас през 1985 г. и синтезирал състоянието и развитието на българската и социалистическата философска
мисъл до този момент. В него четем:
„Нация (от латинското „пайо" - народ) - исторически създала се форма на общност от хора, която заменя
народността. На нацията е присъща преди всичко общност на материалните условия на живот, територия и
икономически живот, общност на езика, на известни черти на националния характер, проявяващи се в
националното своеобразие на нейната култура. Нацията е по-широко понятие като форма на общност от
народността, която се изгражда с възникването и формирането на капиталистическата формация.
Икономическата основа за формирането на нацията са били ликвидирането на феодалната разкъсаност,
заздравяването на икономическите връзки между отделните области вътре в страната, обединяването на
отделните пазари в общонационален". И по-нататък: „... Буржоазията, която се стреми да заглуши
противоречията, разпалва междунационален антагонизъм. Тя проповядва идеологията на национализма и
националния егоизъм." (Другаде може да се срещне израза „национално високомерие"- б. м. М. С.)
Може да се предполага, че с разпадането на многонационалните държави и империи от началото на 90-те
години на нашия век, с рухването на социалистическата система и разкъсването на границите между
бившите многонационални държави, ще настъпят и нови тълкувания на понятието „нация". Такива процеси,
особено интензивни, бързи и драматични, настъпиха в бившия Съветски съюз, Югославия и др. Мощни
центробежни сили разкъсаха изкуственото и силово единство, което обединяваше в един социално-държа-вен
организъм редица държави с различно етническо присъствие, които трябваше „да издържат проверката на
социализма" за превръщането на националното в наднационално и интернационално. Така през последните
десетина-петнайсет години в съветската литература вече не се говореше за съветски народи, а се
създаваше едно ново понятие, обединяващо в едно цяло всички отделни народности на съветския съюз.
Започваше вече употребата на
89
понятието „съветски народ", което обозначаваше всички жители, живеещи на територията на Съветската
държава. От своя страна философите вече приемаха, че има нов тип характер, изграден на територията на
тази държава - а именно „съветски характер", заговориха за „съветските хора" - с общи черти за цялата
огромна страна. Вместо за латиш, таджик, узбек и т. н. се заговори за съветски човек.
И наистина, някои общи черти, на фона на многонационалната държава, вече бяха започнали да се оформят,
и те отличаваха съветския гражданин от гражданина на която и да било друга държава. Ето защо прав е
акад. Д. Ангелов, когато разглеждайки етноса в широк смисъл, правилно включва и социалния строеж на
обществото, в което той живее. Съветската бюрокрация напълно закърнялото чувство за лична собственост,
своеобразната социалистическа мегаломания, подмяната в самото съзнание на милиони хора на критериите
на труда с критериите на властогонството, подкупността и т. н. -качества, които все се формираха като
една нова душевност, носеха симптомите на една бавна асимилация на националните републики от общността
на доминиращата руско-съветска душевност.
Първият белег бе вече налице. Налагаше се един език - руският - като официален. Без съмнение, това
бяха белези за заличаване на националните особености у отделните народи, населяващи републиките и
подмяната им с белезите на една нова нация, в която елементите на езика, на съветската култура, на
икономическата общност, на географската преодпределеност, постепенно сочеха, че в едно не много
далечно бъдеще бе възможно изтриването на националните цветове и замяната им с един единствен нов цвят
-съветския...
Подобни процеси, разбира се, протичат и в другата ярко изразена многонационална - най-
многонационалната и най-пъстрата в етническо отношение държава - САЩ.
Принципната, същностната разлика в подхода към неизбежното универ-сализиране на някои новосъздадени
американски черти, характерни за всички американски граждани, е в това, че този процес в Съветския
съюз беше в основата си силов, а в САЩ се извършва на основата на доброволната подмяна на
националното, на етническото различие, с едно пан-американско себеусещане. Ако попиташ един китаец,
руснак или японец, живеещ в САЩ, „Вие какъв сте?", те ще ви отговорят без да се замислят: „I ат
атепсап!"
Етническите малцинства в САЩ, независимо че поддържат своя език у дома, че имат своя религия, в
резултат на своя икономически живот, на общата и напълно подвижна вътре миграционна характеристика,
водят в значителна степен двойствен живот: единият - на етническото малцинство, което до известна
степен запазва своите традиции, пренесени от старата родина, религиозните вярвания и чувства; и
вторият живот - животът на равноправни американски граждани, гордеещи се със своята втора родина,
която поради високите стандарти и условия на живот, които им предлага, те приемат вече за първа и
единствена!...
-3\тс. изглежда, е мястото да кажем: етническото се запазва доста дълго.
90
¦ а ги ой
- като
•: им с :-;ката ,-еяост,
;ЗТрИ-
нивер-
всички
беше в
золната
-канско
з САЩ,
епсап!"
,_з;я език у
-кивот, на
^. ВОДЯТ В йЛЦИНСТВО,
-т старата кивотът на ра родина, |*редлага, те
ста дълго.
а националното бързо изчезва там, където интересът на хората не е насочен към идентифицирането, а към
сливането със страната, с която те се гордеят или с която имат интерес да се идентифицират. Можем да
го кажем и иначе: интернационалните връзки в света, формирането на икономическите общности от групи
държави, в значителна степен правят понятието „нация'4 относително,
г
Етническото обаче се запазва! Нещо повече, то може да се превърне в национално, когато доминиращият
етнос с политиката си, с икономическите си възможности не отблъсква, а създава ново национално
самочувствие у гражданите на многоетническата държава. И вместо да отслабва, както е в САЩ и сега в
Македония, националното чувство се засилва и изостря.
До 80-те години, когато икономическото развитие на България беше по-добро от това на съседна Турция,
етническото самосъзнание на турците у нас без да изчезва, носеше белезите на известно успокояване,
налице беше процес на известно българеене. По-късно, в резултат на насилията по време на т. нар.
„Възродителен процес", на икономическата и политическата катастрофа, в която се озова България, Турция
се оказа по-високо развита държава, нейното местоположение я постави в центъра на важни световно-
истори-чески събития и етническото себеусещане у турското население в България се изостри, засили се,
населението започна да се идентифицира с национална принадлежност към турската държава...
Такива преливания на националното и етническото са се извършвали неведнъж в историята. Нека си
припомним гърчеенето на много от българите, подмяната на българския език с гръцкия, прилагането на
чужда обредност и ритуалности т. н. Факти, които предизвикаха гордия Паисиев дух да напише блестящата
апология на българското национално себеусещане „История сла-вяноболгарская"!...
Историческият опит показва, че острите етнически конфликти, проблемът „етническо и национално" се
изострят винаги, когато настъпят критични зремена, когато се появи заплаха за етноса и той сякаш се
пробужда и грганизира за самоотбрана. Етническите и националните напрежения възникнат много често и в
условията на икономическа криза. Националното се ~робужда във времена на бедност, когато материалната
драма започва да се компенсира от раздухването на етническите национални страсти.
У богатите народи, във високо развитите държави, икономическите стандарти, възможността за
удовлетворяване по най-благоприятен начин на мате-тиалните и духовните интереси, „затрупват"
етническото, поставят го на зтори, трети план, а напред излиза чувството за общеене с народността или
яапията, която е създала тези предпоставки и условия. Етническото като че тлее, загасва, но то е живо
и може да се раздуха при първата сериозна криза - била тя политическа, икономическа или духовна.
Процесът на разпадане на многонационалните държави е свързан днес и с общия процес на демасовизация в
света. В своята забележителна книга .Третата вълна" големият американски политолог и социолог Алвин
Тофлър,
91
очертавайки особеностите на зараждащото се ново общество, посочва, че то се основава на принципи,
които като правило са антитези на „остаряващото" индустриално общество, изградено в развитите държави
на Европа, Азия и Америка. Ако принципите на индустриалното общество почиват върху тезите за
стандартизация, централизация, интернационализация, концентрация, изобщо| на гигантоманията и
максимализацията, то „постиндустриалното общество", обществото на „третата вълна" се изгражда на
принципи-антитези. То е общество на дестандартизацията, денационализацията, демасовизацията. По
отношение на интересуващия ни въпрос за съдбата на нациите и етносите в това отношение можем да
отбележим, че в света вече реално се наблюдава нарастващ политически плурализъм, етническа, културна,
религиозна диференциация, които до скоро бяха потискани от централизирания начин на живот.
Целият този процес е тясно свързан с промените в традиционните представи за собственост: средства за
производство, капитали, суровини. Според Джон Нейзбит - друг американски учен — идеята за създаването
на стойността чрез труд е вече сама по себе си остаряла. В книгата си „Мега направления", издадена
1984 г. той пише: „Марксовата теория за стойността трябва да бъде подменена с новата информационна
теория за стойността. В информационното общество стойността се увеличава благодарение на знанието -
една категория труд, различна от тази, която Маркс е имал пред вид".
Тази теория, разбира се, не е безспорна. Но в нея има доста дълбоки аргументи, които очевидно в бъдеще
ще играят все по-решаваща роля за начина на живот, най-общо казано, у хората.
Днес междунационалните напрежения продължават да съществуват, дори да се изострят. Проблемът за
нацията остава да се избистря както на етнокултурно, така и на географско и на икономическо равнище. В
проблема за нацията се появяват нови моменти, свързани с формирането на трите нови гео-политически
центъра - САЩ, Европа и Азия - в които, заедно с икономическото, географското и езиковото
„кръвосмешение", се забелязват тенденции, противоречащи в значителна степен на теорията на Тофлър за
демасовизацията. Европа се готви за обединение на своите икономически, военностра-тегически и т. н.
цели. Отпада в досегашния си смисъл проблемът за границите в онези страни на Европа, които влизат в
Европейския съюз. Налице е в рамките на ясно дефинирани до сега нации проблемът на икономическо!:
отваряне, икономическото изравняване, неизбежното доминиране на език над останалите. В момента такова
е двуборството между английски език и немския за Европа. От това кой език ще се наложи, зависи до
голяма | степен коя цивилизация - немската или английската - ще вземе връх I Европейския съюз, а в по-
далечна историческа перспектива - коя нация стане доминираща.
Очевидно е, че заедно с изостряне на националния проблем в Еврог върви и обратния процес - известно
неизбежно денационализиране на редЕ влезли или предстоящи да влязат в Европейската общност страни.
92
:-яте сщо тзо", То е •- По ;гте в : дава зфе-на
зните
зини.
ето на
..Мега
зостта
;тта. В
знани-
езвид".
злбоки
?оля за
зат, до-. акто на
(-глте нови
_¦ .ДОНОМИ-
: тенден- земасови-:,:снностра-за грани-Налице е
на един английския ; до голяма _:еме връх в |е:я нация ще
:м в Европа. : на редица
Другият огромен геополитически и икономически гигант се очертава в Азия, където доминират интересите и
огромните възможности на Япония. Третият са Съединените щати.
(
И днес като влияе с високите си образци на икономически преуспяла страна върху начина на живот на ред
други страни, благодарение на своята демократична конституция, САЩ са създали неповторими условия за
безпрепятствено опазване и дори развитие на националните и етническите особености на многобройни групи
от своето население. В самото сърце на САЩ, в щата Индиана, има етнически групи, които по начина на
живот, облекло, използване на селскостопанска техника, бягство от каквито и да било услуги на
цивилизацията и т. н. , са на равнището на XVI в... Те поддържат своите племенни традиции сред супер-
високата цивилизация на околните селища, в условията на смайваща етническа толерантност на традиции,
разбирания, начин на живот и труд и т. н. В подобни условия са поставени индианците и в района на Ню
Мексико. Влизането в техните селища - самобитни като култура, като система на гражданско управление и
архитектура - се спазва изключително стриктно от всички останали граждани на щата. Това са селища,
които в рамките на самия щат имат собствено самоуправление, с което щатската или панамериканската
администрация изцяло се съобразяват.
Запазени са и испанските поселища - с традиционните им занаяти, със специфичните техни „пуебло", с
начина им на обличане и т. н. Ясно обособени, дори по своему изолирани, са кварталите на японците,
китайците, южно-корейците, порториканците и т. н. в най-големите американски градове като Чикаго, Лос
Анджелис, Сан Франциско и др. , където от столетия се възпроизвеждат техните национални особености.
Живеейки в своите квартали, те са японци, китайци, южнокорейци - излязат ли от тях, те вече стават
американци, със всички особености на единеещата се вече американска общност. Нещо, което ако се
извърши на Балканите, ако се хвърли тук „моста" на Иво Андрич, би ги равнопоставило, ако не нещо
повече, на Германия, Франция и ар. Да не говорим за другите благоприятни последици, които винаги
настъпват, когато омразата се замени с добронамереност и приятелство.
И така: ако се върнем към регионалното в националното - запазването на регионалните особености в
характера на отделните индивиди, групи или голове във всички случаи обогатява националната картина,
предпазва я от ::1ялартизиране, от уравниловка - това са своеобразни ариергардни сили, • : ато пазят
като цяло нацията от стандартизиране на поведението, реакции--; мисленето, езиковите особености и т.
н. Колкото повече сила и цвят има : :гяоналната характеристика, колкото по-голямо е числото на
обособените : 1.ЕОНН в една страна, толкова по-нюансирана е чувствителността, начина на ¦ згазяване на
духовните процеси, модата и облеклото и т. н.
Същото се отнася и към националното в регионалното (регионално То обогатява ареала, обогатява
първичната му сила, но също така з.ва и неговата генетична и икономическа сила, като важен, относител-
зстоятелен компонент в общочовешкото.
93
На по-бързото смесване на регионалното с националното като правило са податливи малките народи,
комплексирани по една или друга историческа причина, които винаги в своята история са се опитвали да
се подслонят под сянката и закрилата на някоя от Великите сили. Влиянието, което Великобритания,
Франция, Испания или Русия са упражнявали векове наред върху малките народи, в които са доминирали, е
ясно изразено и безспорно - затова се говори за френска културна доминация в света, за английска и т.
н. Днес вече се говори за американска, която по своята сила — в резултат на икономическата и
политическата сила на САЩ - вече се простира и върху такива „бетонирани" от чуждо въздействие страни
като Великобритания, Франция или Япония.
Днес процесът на това влияние - регионално* национално, общочовешко - не върви само в посока на
изравняване на народите, на омесването на тяхната национална идентичност. Той върви и в обратна посока
- засилване на националното, разцепването на силово създадени национални обединения, затварянето в
малките граници на региона и обособяването на самостоятелни държавици. Този процес особено силно е
изразен в наши дни, когато става неудържимото разпадане на Съветския съюз, на Югославия, Чехословакия
и т. н.
Очевидно движението между регионалното, националното, общочовешкото и обратно никога не е механично, а
е дълбоко отлагане на всички фактори, които са играли роля за формирането на националната съдба и
характер...
Очевидно националният въпрос и съдбата на нациите' тепърва ще са обект на дълбоки вътрешни
преструктурирания.
С увеличаването на ролята на знанието и на културата като основополагащи фактори за начина на живот,
проблемът за нациите ще навлезе в нова фаза. Тя изисква да бъде наблюдавано и анализирано движението
на националното, етническото, поведенческото, отразяващо се в бъдещите особености на националния
характер у отделните народи.
Над подобен въпрос разсъждава и А. Страшимиров: „... От тука и фактът, че всяка култура в своята
дълбока същност и в основите си е национална, т. е. носи всички особености на историята, жизнените
условия и творчеството на народа. Поради това тя е и най-същественият елемент в понятието
„националност", а често пъти дори може да бъде отъждествена с нея. Липсва националността там, където
не са създадени общите ценности - език, бит, изкуства, мироглед, форми на живот и т. н. , които
свързват сродните индивиди и превръщат механичния им сбор в сключено единство до степента, при която
вече минава в съзнание." („Книга за българите", с. 163)
„Нека никога не забравяме - пише и П. Мутафчиев - че нацията е най-пълна и съвършена общност, че в нея
могат и трябва да намерят примирение. а при нужда и да замлъкнат всички противоречия между членовете
и." (В* Драганов, М. Народопсихология..., с. 622)
След всички тези разсъждения проблемът за бъдещето на нацията съе-
94
ке са
[е наи-рение, ¦- (Вж.
съв-
сем не е ясно очертан, още по-малко приключен. С наближаването на края на века и както вече посочихме,
с масовото навлизане на компютърната цивилизация и свързаните с нея възможни последици - хората
свободно да се движат от една държава в друга, да се установяват безпроблемно на местожителство, т.е.
с превръщането на държавните граници в един твърде условен ограничител - проблемът за съдбата на
нацията и особено на националната държава избухва с нова сила. Десетки, за да не кажем стотици, учени
влизат в остра дискусия - ще изчезне или не, как, кога, при какви условия нацията. Особено ярко се
откроява групата на противниците на народностната (етническата) нация (Раймонд Детрез, Киаца, Колбе,
Волфганг Хьопкен, Лаело Секей), като все повече намалява групата на привържениците на „нацията
държава". Количественият превес на първите в никакъв случай не им гарантира научно предимство, тъй
като именно развихрянето на националистическите движения в Европа и в света в края на XX в. най-
красноречиво противоречи на всяка идея за изчезването на нациите, както и на „националната държава".
Само времето и твърде неизяснената бъдна съдба на нацио-нално-етническия въпрос в Европа ще може да
отговори по-категорично на тая сложна дилема пред съдбата на света.
Можем следователно да обобщим: В края на XX в. по отношение на бъдещето на нациите се очертават
няколко противоречиви тенденции:
Първата от тях е свързана с навлизането на най-развитите в технологическо отношение държави в третата
цивилизация — информационното общество — и непосредствено свързаното с него развитие на Интернет. В
тази нова цивилизация проблемът за богатствата, ролята на информатиката, а оттам и на местоживеенето
се поставя по коренно различен начин, който може да доведе до пълното обезличаване и обезсмисляне на
нацията. За подобни гледни точки има колкото основания, толкова и възражения. Едно от тях
-настъпването на информационното общество за целия свят ще отнеме още поне 150-200 години. То наистина
води до нихилирането на националните особености, но тяхното обезличаване не може пък да не доведе до
духовна, а и всякаква друга криза самото човечество. Очевидно то едва ли ще се лримири с подобна
перспектива. Следователно въпросът за изчезването на нациите е твърде съмнителен, поне за следващите
няколко столетия.
Втора тенденция е свързана със засиленото обособяване - във времето яа ДЕ-процесите — на етническата
нация (етнонацията). Както се вижда от самата формула, в основата на тази нация стои етносът и нейното
формиране е тясно свързано с формирането на националната държава.
Трета тенденция води до създаването на социокултурната (политическата; нация. Това е общество на
граждани, обединени от идеята за обща държавност, така както я разбира Ернест Ренан.
Коя от тези три тенденции ще надделее и ще надделее ли въобще някоя дт тях, е въпрос, чието решение
само бъдещето ще покаже.
ЩО Е НАРОД?
В историята на човешката цивилизация и мисъл понятието „народ" също
95
е било по различен начин обозначавано. Като се започне от старобългарската литература и се стигне до
днешния ни ден, това понятие е имало следните различни значения:
1) Под народ се е разбирала група хора - по-голяма или по-малка. (Напр. „Събрал се беше много народ",
„Многочислен народ върви по улиците" и т. н.)
2) Под народ се е разбирало и населението на една държава - значение, което, както ще видим след
малко, се е опазило и до днес.
3) „Народът" много често се е „покривал" с етноса. Като се говори за българския народ, се разбира
българският етнос (народност)...
До нас са достигнали сведения за смисъла, в който е употребявано това понятие най-напред в Атина и
Спарта. Под „народ" атиняните и спартанците никога не са разбирали робите - те са били извън неговото
съдържание. По-късно великият Макиавели прави точно обратното - изключва от понятието народ като нещо
по-висше аристокрацията, която, според него стои извън и над народа.
Национал-социалистите в Германия под „народ" разбираха всички, които имат еднакви и общи съставки на
кръвта.
Марксическото разбиране на понятието намираме в „Основи на марксистката философия". Под „народ"
марксистката философия разбира класите, като в тях не се включва буржоазията. Тук марксистите и
Макиавели се доближават, макар и от различни страни.
В понятието „народ" Т. Панов не включва интелигенцията. „Под понятието „български народ" ние разбираме
изключително българската селска, занаятчийска маса, онова, което е прието обикновено да се нарича
„народ-цървулан". Българската интелигенция отделяме в съвсем особен клас, който както по характер,
така и по психически свойства, има твърде малко общо с тоя „народ-цървулан". (Цит. съч. , с. 12)
В Конституцията от 1971 г. се посочва, че властта „произлиза от народа и принадлежи на народа", но от
него, както вече посочихме, се изключва буржоазията...
Във в. „Народна култура" (бр. 43 от 26. XII. 1990) се дава следното определение на народ: „народът е
съвкупност от всички пълнолетни и непълнолетни граждани на една страна".
Наистина, най-често в житейския смисъл, когато се заговори за народ, се разбира населението на една
държава. В научен смисъл под „народ", според философския речник, се разбира „... исторически изменяща
се общност от хора, включваща в себе си онази част, онези слоеве и класи от населението, които по
силата на своето обективно положение, са способни да участват съвместно в решаването на задачите на
прогресивното революционно развитие на дадена страна през даден период."
Като оставим настрана трафарентите в тази формулировка като „прогресивен", „революционен" и т. н. това
определение, бидейки максимално широко, е н най-общо казано невярно. То, доколкото априорно
определя, че
96
здпт
буржоазията е реакционна класа, автоматически я изключва от съдържанието на народа. Така формулирано,
понятието позволява да се инфилтрира в него класовия момент, с което още преди половин век В. И. Ленин
фактически създаде условия за подмяната му с понятия като „народни маси", „класи", „класова борба" или
„класови интереси" и т. н. Ето какво пише той: „Като употребява думата „народ", Маркс не замазва
различията между класите, а обединява елементи, способни да доведат революцията до край". (В. И.
Ленин).
Както се вижда, и на самото понятие „народ" се приписва определена революционна роля в обществото...
Съдържанието на понятието „народ" се посочва във „Философски речник" като социологическа категория,
отразяваща изменението на социалната структура на обществото: „за първобитно-общинния строй разликата
между термините „население" и „народ" не е имала съществено значение, но в антагонистичните формации
тази разлика е твърде важна. Защото в тях се извършва все по-голямо разделение между господстващите,
експлоататорс-ките групи от населението и широките народни маси. Само в социалистическото общество
понятието „народ" отново обхваща цялото население, всички негови социални групи".
И още по-нататък: „Най-важният критерий, за да се признаят определени групи от населението за част от
народа, е обективно обусловената им способност да участват в решаването на задачите на прогреса."
Ерго, освен работническата класа, бедните селяни и „прогресивната интелигенция", в „народа" не бива да
се включват средната и едра буржоазия, както и заможното селячество, които според досегашното понятие
за прогресивност, през последните десетилетия до т. нар. „социалистически революции" играеха
реакционна роля. „Във всенародната борба за социализъм, против буржоазията участвува народът, който в
дадения етап се състои само от работници и от най-бедните селяни." ( Ленин, В. И.)
Иначе казано - народът, това са само бедните слоеве на обществото. Те, чрез формулирането на понятието
„народ" по този начин, се противопоставят на другите слоеве, като задължителна предпоставка за
извършването на социалистическата революция. За тези бедни слоеве беше предвидено премахване на
границите след победата на пролетарската революция в цял свят - т. е. тяхното денационализиране и
интернационализиране. Идеологически националното следваше да се изтрие, да се заличи, заместено от
идеята за общото, за интернационалното.
Как се определя интернационалното в досегашната философска и об-ществоведческа книжнина?
Интернационализмът се определя като всячески стремеж към общност на класовите интереси на
пролетариата, независимо от националната и държавната принадлежност. Следователно интернационализмът в
отношенията между отделните страни се носи от социално-класовото или етническото. Историческият опит
обаче показа и доказа, че носител на националното е не интернационалното чувство, доколкото то
съществува,
97
или при определени условия се проявява в международните отношени1| отдавна не съществува в този чист
вид, в който идеята за интернационал съществуваше в средата на миналия век.
Историята потвърди неведнъж, че носител на интернационално ч>ъ: може да бъде не само нацията. Такъв
момент на интернационално пове:: и на обща еднозначна реакция имахме през 1990 г. - обединяване
отделните народи срещу агресията в Кувейт. Къде е следователно ра:с ческата класа, къде е
прогресивното селячество? Консолидацията бе шена на чисто национална основа!
В „Антропология от прагматична гледна точка" Имануел Кант пс: „Под думата народ се разбира
обединението в една или друга местЕгп мнозинство от хора, доколкото те съставляват едно цяло. Това
мнозг или част от него, която поради общия си произход признава себе си обе на в едно гражданско цяло,
се нарича „нация". (Кант, И. Сочинения. М. с. 562).
„Юм счита - продължава той - че ако всеки отделен човек в наи старае да има свой особен характер
(както е у англичаните) то самата няма характер. Струва ми се, че той греши, тъй като афектацията на I
тера е именно този общ характер на народа." (Пак там, с. 563)
Още на времето си И. Кант спира вниманието си върху типични • нални черти у различните народи, които
времето и по-сетнешните из ния твърде пълно потвърдиха. За англичаните, според Кант, е хара
презрението върху всичко чуждоземно. Като пример за подобно оте: към останалия свят той посочва
убеждението им, че те единствено са а държавен строй, който съчетава политическата свобода във вътрешЕ
със силата срещу външните врагове".
Подобни наблюдения, великолепно описани, ще открием в „Корг« дъба" от руския журналист Всеволод
Овчинников. В тази своя извежда прелюбопитна и вярна типология на английските национална ц| тва.
Друг пример, който Кант използва в подкрепа на своята теза, е , с противопоставянето на англичани и
французи. „Те имат такъв хара пише Кант за англичаните - в който гордата му грубост е пълна пре-
ложност на френската вежливост, която леко преминава във фамилнг (Пак там, с. 563)
„Поради такива особени черти - пише акад. П. Зарев - даже ху?'...-! народите не е еднакъв, общите
стойности на интелекта не са еднаквг: на емоционалността не е еднаква. Всичко това показва, че освен
гес влияния, има и много други дълбоки предпоставки за психическите -ри, закодирани в общата
биологична антропологична подоснова." (,.Е; сихология и художествена литература." С, 1983, с. 86)
НАРОДЪТ, според нас, това е по-скоро духовната субстанции държава, нейния дух, излъчването й. Народът
е нейният духовен Д
98
сумата от нейните недостатъци и добродетели, с които тя се вписва в общочовешкия колектив.
Често в литературата се употребява понятието „НАСЕЛЕНИЕ". Населението на една държава е равнозначно по
обем с нейния народ, то е нейната фактическа субстанция. Населението е понятие, което обозначава не
етнически белези, а количествените измерения на жителите, на гражданите на една държава. То е нейната
демографска сума. Населението като понятие заличава националните особености, етническите и
възрастовите различия. То е категория повече на статистиката, а не на народопсихологията.
Какво е „национално" и какво - „етническо малцинство"?
Според един протокол от Страсбург от 1972 г. , когато 10% от населението на една страна е етническа
група, имаме налице „етническо малцинство". Пак според този протокол то има право на автономия в
рамките на държавата...
В литературата между етническо и национално малцинство не се прави разлика. И двата термина се
употребяват. Обаче според нас такава разлика има и тя е в следното: етническа група имаме тогава,
когато етносът не е част от съществуваща другаде национална държава, откъснат от нея по различни
причини и попаднал в държава с друга доминираща народност. Такава етническа група са например
циганите, тъй като няма циганска национална дър-
- ава.
Възниква безкрайно важният въпрос кога една етническа група има граво на самоопределение в рамките на
една, дву- или многонационална тьржава...
Отговорът на този въпрос също няма категоричен международноправен ггггут. Много често под влиянието на
икономически, политически или други гнтгреси, международноправните формулировки се изменят. За да
имаме ^моопределение - това значи в районите, където групата е повече от народ-тг-ттта, която е
доминираща в цялата страна, да се създаде собствена поли-::;.€. етнически силови подразделения -
войска, което де-факто е автономия. 1 ла имаме автономия, населението на претендиращия етнос трябва да
е
- :ае 10% от цялото население на държавата, да е струпано в един район, -^ето по численост да е повече
от доминиращата в държавата народност. Ойаче както видяхме във френската енциклопедия Ьагоиззе, всяка
държава
авя свои определени изисквания и приема свои закони, които да регули-гези етнически взаимоотношения.
Тук единство няма и изглежда няма да
Националното малцинство се признава с договор между него и домини-ата народност. Няма ли такъв
договор, националното малцинство не е
Пак според международното право имаме малцинствени езикови групи: 1гаузи, власи, каракачани и
религиозни - католици, протестанти, мюсюлма-
99
Що е Отечество?
В нашата литература под Отечество понякога се разбира родът на човека, поколенията от един род,
мястото, където той се е родил. Много често Отечество и държава се използват като напълно равнозначни
понятия. Не рядко в смисъл на Отечество се употребява понятието „Татковина", но то има повече
литературно-художествен и по-малко научен смисъл...
3. ИНДИВИДУАЛЕН, ГРУПОВ, КЛАСОВ ХАРАКТЕР
Този въпрос изглеждаше окончателно решен в марксическата социална психология. Това е и проблемът,
който бе най-силно елементаризиран, като особеностите на отделните класи бяха абсолютизирани до такава
степен, че се отричаха общите, междукласовите или общонационалните характерови особености.
Безспорно, по своето историческо място и интереси в обществения процес, класите имат твърде еднотипно
поведение, като по отношение н; мястото и ролята си в обществено-историческата действителност, така и
е изявите им като движещи сили на обществото. Тези общи елементи безусловно позволиха да се формулира
и определена класова психология, обща з: едрата буржоазия, друга за средната и дребната, трета за
работниците ил: селяните.
Схематизирането на това класово характерологично обособяване беше до такава степен пълно, че дори и
художествената литература отричаш; общонационалното, което всички тези класи могат да съдържат, и
абсолют:: зираше специфичното и еднаквото в психиката на класите. Щом е буржоазия тя е навсякъде
еднаква. Щом е пролетариат, той също навсякъде е един и със Наш учен, академик определи дори и сълзите
на майките като „класови"..
Социалистическият реализъм и класовопартийният подход обслужвах, тази позиция в най-пълна степен. На
нея между другото се дължат и прекалено многото еднотипни и скучни произведения и в нашата, и в
съветска?-| литература, където героите от пролетарските среди си приличаха като дзг| капки вода,
буржоазията също, а бедните селяни и буржоазната интелигенглй - то се знае - най-много.
Така се родиха съвършено огладени, ошлайфени и рендосани литературни герои, чужди на живота и дори
противоположни нему. Силната литератуя обаче пробива пластовете на схемата, раздробява нейните
сковаващи верн и прониква в теченията на жизнените герои и личности, които не се поместзя в
предопределенията на класово-партийния подход и на социалистичеа реализъм. Анна Каренина не става за
подобна цел. Не стават и героите Димитър Димов, още по-малко Базовите герои или героите на Елин Пелия
Йордан Йовков.
Трудно се вместват в такива тесни класови рамки, макар че някои от п носят своята класова окраска, и
героите на Мопасан от „Лоената топка'
100
Балзаковите герои, както и въобще героите на всяка голяма литература. Може да се каже, че по това до
колко една литература е оцветена с богати, нееднозначни, сложни характери, се съди до колко тя е
„влязла" по-дълбоко в самата същност на живота. Това пък определя до колко тя е реалистична и жизнена.
Макар и много дискутиран в миналото, този въпрос вече изглежда ясен и по-нататъшното му разглеждане в
този план ни се вижда излишно.
4. НАЦИОНАЛЕН ХАРАКТЕР
Вече посочихме, че опитите да се дефинира самото понятие „национален характер" не само са малко на
брой, но са и доста условни и предпазливи. Ако това е така с оскъдността по отношение на неговото
теоретично определение, то откъм описанието на неговата същност, съдържание, проявление и основни
черти имаме истинско богатство, което е далеч по-пищно и разточително, отколкото у редица други
народи. Французите например са много по-единни относно своята национална същност, още по-единни са
немците и англичаните. Руснаците са силни в описанието на руския характер в различните произведения на
руската класическа литература. Ние българите сме богати на самоопределения... По-долу ще посочим някои
от най-съществените черти на българския национален характер, подчертани от най-изявените ни писатели,
поети, народопсихолози, общественици - като сме далеч от мисълта, че изчерпваме всички характеристики
за същността на българския характер.
Как самите поети, писатели, изследователи на народната душевност, са виждали народния характер?
Прави впечатление, че почти всички големи български пера, като изключим нарочните изследователи на
националното - Тодор Панов, Антон Стра-шимиров, Иван Хаджийски и други, не търсят теоретичното
формулиране на онова, което е народният характер. Обаче те обаче го описват: той е такъв и такъв,
македонците са такива, мизийците пък са други и т.н. Така постъпват г Черноризец Храбър, и Йоан
Екзарх, подобни описания имаме в житията на ;ветците, на авторите върху богомилството, на интересните
народоведчески изследвания на Йосиф Брадати, на Константин Костенечки и т.н. Тези описания заслужават
нашето внимание, защото макар и външни, макар и етиологични, те ни отварят пътищата към самите себе
си, припомнят ни онова, гоето, залутани в сложните перипетии на съдбата си, сме забравили; казва ни
знова, което не сме знаели...
„Както отделната личност, така и народите създават и пресъздават характера си според условията, в
които попадат и по силата на съзнателното и одсъзнателното самовъздействие". (Страшимиров, А. Нашият
народ. С, 93, с.54)
А. Страшимиров си дава ясна сметка, че формулирането на националния рактер е твърде трудна задача за
който и да бил изследовател. И преди него
101
различни автори по различен начин го обясняват. Самият Страшимиров дава превес на географските и
психологическите черти на характера, като не пропусна да потърси отражението на тези основни
предпоставки за характера в неизбежните битови и морални особености. Страшимиров набляга на племенните
отлики у шопа, мизиеца, тракиеца, македонеца и рупчанина. Това са и петте национално-народностни типа,
които той описа в едноименния си труд. Според него тези пет типа не се преляха в един цялостен
национален характер и поради отдалечеността им един от друг, поради различните културни и географски
условия и т.н.
Ив. Хаджийски зае позиция на другата крайност. Като марксист, той даде превес на социалните фактори,
на материалния бит и отражението му в националната душевност. Характерът на народа се определя според
него от особеностите на задругата - стопанската група на рода и също така в резултат на класовите
предпоставки и превръщането им във важни компоненти на националния характер. По този начин от
полезрението на Ив. Хаджийски избяга цялата онази сложна и огромна в отражателската си същност
митологична сфера, в която живееше и живя столетия наред духът на българина.
Художествената литература - кога описателно, кога в публицистичен изблик, малко или много е извеждала
една или друга формула, предпоставяла ни е една или друга съвкупност от черти у едни или други герои,
а нерядко и черти направо характеризирани като типични за народа. Това между впрочем го прави всяка
литература. Всепризнат познавач на руската душа е например Гогол. Ето как той определя характера на
руснака: „Такъв си е русинът - ламти да се запознае повече с ония, които поне един чин са по-горе от
него и далечното познанство с някой граф или княз е по-ценно от всякакви тесни приятелски връзки".
Можем да се запитаме, разбира се, бидейки вярна за Гоголевия руснак, доколко тази характеристика е
вярна и днес, и което е по-важно, доколко тя е чисто руска и се отнася само до русите.
Според немския философ Е. Кант на французите е присъщ вкус на духовитост, на англичанина - любов към
независимост и търговски дух, на испанците - тържествено държание и гордост, на италианците -
афектация е весел нрав, на немците флегматичност и прилежание...
И така: характерът на един народ според нас в крайна сметка се определя от следните основни фактори:
1) СОЦИАЛНО-ИСТОРИЧЕСКИЯТ. Тук се включва ролята на историята, на националната съдба, войните,
зараждането и развитието на класовите взаимоотношения.
2) ГЕНЕТИЧНО-РАСОВАТА ПРЕДОПРЕДЕЛЕНОСТ (ПРИНАДЛЕЖНОСТ).
3) ГЕОГРАФСКИЯТ ФАКТОР - местоживеене, територия, природЕ условия, географски бит, начин на
прехрана.
4) КУЛТУРНО-ОБРАЗОВАТЕЛНИЯТ ФАКТОР - духовни традиции, мн-
102
к-ц са
(си
»ен
рсуя-
аде в
.от ьа в аен-
яс-аост ьлга-
чен
-яла дко дро-ла е си е горе акви
;нак, ¦;:<о тя
:гория-- я;овите
тология, фолклор, литература, степен на образованост и степен на удовлетвореност на духовните
потребности.;.
5) ПРИЧАСТНОСТ КЪМ ОПРЕДЕЛЕНА РЕЛИГИЯ.
Характерът се определя от тези пет групи фактори, а се изразява в начина на реагиране, в отношението
на този народ към даденостите на неговото историческо и духовно битие. ХАРАКТЕРЪТ СЕ ОПРЕДЕЛЯ ОТ
ФАКТОРИ, А СЕ ИЗРАЗЯВА В РЕАКЦИИ, В ОТНОШЕНИЕ КЪМ ЦЕННОСТИ.
Както вече бе посочено, повечето наши автори не се спират на теоретични определения на характера, а го
описват, за да докажат, че го има. „Народите нямат своя собствена кръв, но имат своя собствена
история, минало, култура, собствени герои и поети, своя литература - значи свой духовен облик."
(Каранфилов, Е. сп. „Септември", 1982, № 11, с. 113)
Когато и който пък се опитвал да формулира точно българския характер, винаги се е натъквал на
въпросителни. Първото, което можем да кажем за него, е че той е нееднозначен, нееднопосочен,
нееднопластов и противоречив. Ето защо извеждането на точни и безупречно формулирани национални черти
е една колкото условна, толкова и неблагодарна работа. И до днес срещаме хора, които твърдят, че
народите изобщо нямат свой обобщен характер - че характер имат само хората. Това е стар спор, силно
идеологизиран преди, вече като че ли окончателно решен в полза на народопсихологията. В същност той е
решен още от времето на К. Юнг, на Кант, на Енгелс, които не просто говорят за националните
характеристики на основните нации в Европа, но и приблизително ги формулират. Решен е много отдавна и
въпреки това и до днес има учени, които поддържат идеята, че характер има отделния човек, но нито един
народ няма свой определен характер. Като основание най-често се сочат такива аргументи, че всеки народ
има честни и нечестни, трудолюбиви и мързеливи, хора на дисциплината и хора безотговорни; че всеки
народ е дал на човешката култура малко или повече имена от сферата на изкуството, на спорта, на
науката и литературата; че в който и народен живот да надзърнем; ще намерим всякакви хора — злото е
пръснато навред по света, така, както и доброто.
Дори редица съвременни германски учени вместо за национален харак-, тер говорят най-често за културни
традиции. Иначе казано, народите постъп-¦ така или иначе според степента на своята културност и
цивилизованост, а не под диктата на натрупаните в столетията национални особености. Че жгатурата най-
общо изравнява реакциите на хората и народите, е безусловно :ШфНо. Но колкото и да се цивилизова
светът, немският хумор си е немски, френският - френски. Колкото и да се цивилизова светът, немската
дисциплина си е немска дисциплина и немското веселие - типично немско. Независимо, че техният Мерцедес
не отстъпва на френското Пежо, нито на американският Кадилак. Културата, както вече посочихме, е само
един от факторите за характера, но тя в никакъв случай не го покрива изцяло.
Вярно е, че - абстрактно, или по-точно съвсем конкретно взето - светът е пълен с приличащи и
различаващи се хора. И ако споменаваме тук тази
103
прилика, то не е да започваме един отдавна вече завършен спор, а просто да покажем, че в
народопсихологията трайните изводи не могат да се правят от това, което един или друг автор е срещал у
отделните народи. Какво си мисля за българите аз, какви българи познавам, какви французойки съм срещал
по Черноморието или с какви гърци съм си пил кафето - отделните примери не ни дават основание да
правим национални обобщения.
В народопсихологията наистина всеки автор има право на свое мнение, То е резултат от личния жизнен
опит, от преживяното, от ролята на случайността, която ни е срещала с един или друг тип хора - но тези
лични контакти не дават достатъчно основание на никого да абсолютизира своето мнение и да налага
своята представа за един или друг друг човек като представа за народа, от който той произхожда. Нужни
са наблюденията на много хора, в продължението на много векове, нужни са изследванията и анализите на
историци, на писатели и поети, на пътешественици, на политици, нужни са исторически документи, архиви,
стари и нови четива, които събрани, съпоставени и обобщени, вече могат да ни заговорят с един по-
категоричен език -кое е по-типично за един народ, кое - по-малко типично; кое се е натрупвало и
натрапвало в битието му и го е карало да постъпва по един начин, като се е превръщало в трайно
отлагане на неговото поведение, в националния характер на цели поколения, докато е станало национална
черта. Ние не можем да узнаем много за един народ, ако не знаем историята му, т.е. съдбата му, ако не
знаем географията му, която е изисквала от него по един или друг начин да постъпва, ако не знаем
расата му, ако не знаем литературата и религията му, народните му песни, изкуството му. Едва тогава,
когатс имаме достатъчно данни за всички тези фактори - ние ще можем да кажем по-определено - немците
са трудолюбив и дисциплиниран народ, руснаците имат волна душа, французите са хора с великолепно
чувство за хумор е доказана антипатия към насилието, англичаните са хора, които се чувстват най-
англичани, когато спазват реда и законите на държавата си, когато се кланят на традицията и историята
си.
А какви са българите?
Върху особеностите на нашия национален характер както посочихме пишат още Йосиф Брадати, Григорий
Цамблак, Йоан Екзарх. Особено силе: е анализирал този характер в определен период от нашето развитие
Паисй Хилендарски. Тук ще наредим писанията на С.Врачански, на Г.С. Раковски г една дълга поредица от
възрожденци, между които с особена сила изпъквг такива изследователи като 3. Стоянов, Л. Каравелов,
Ив. Вазов, Хр. Боте; Ст. Михайловски, Д. Маринов, полк. Б. Дрангов, П. Дървингов, Д. Страт миров, Т.
Панов, А. Страшимиров, Б. Пенев, Ив. Хаджийски, Ст. Костурк:! и Ст. Шишков, Ц.Гинчев, др.
Сложността и нееднозначността на българското поведение е давг.~ основания за най-различни оценки,
люшкащи се най-често от една крайн: .—. до друга, противоречащи си, отричащи се, воюващи помежду си,
неприми; :-ми и неотстъпчиви, сред които на изучаващия българската история и бълп.--
104
¦да ¦от
(СЛЯ [ПО
; не ае,
кти и за за ?:оа, в на ай са "съпос->ик-вало се алния не т.е. един рату-когато :ем по-;аците » и
,-встват ато се
сочихме
силно
. Паисий
ювски и
зпъкват
Ботев.
стурков
давала {крайност зимири-1Й българ-
ския национален характер му е трудно, много трудно да се ориентира. След като изучава този характер в
продължение на десетилетия, след като написа блестящи книги за Васил Левски, за Даме Груев, Гоце
Делчев и Яне Сандански - след като навлезе дълбоко в подмолите на народната душа в най-различни нейни
състояния и обстоятелства Мерсия Макдермот ще каже: „Едва сега разбрах някои причини за робската съдба
на този народ..."
Наистина ние сме народ, който никога не можа да се развива цъфтящо, който трудно достигна до трайни
победи, но и никога не беше победен и заличен. Една често срещана двойственост и непредвидимост,
постоянно два или три свята в душата му, но народ при всички обстоятелства жизнен и оцеляващ. Народ,
който никога не можа да бъде блестящ, но и никога не изчезна, не може лесно да бъде определен, не може
да бъде рамкиран и вкаран в канони. Прекалено сложна и драматична историческа съдба, прекалено много
посичания и спирания на историческото му развие, дълги векове на робство - от всякакъв характер,
център на много и най-често непримирими интереси тук на Балканите. Народ, чиято съдба по-често е
решавана от великите сили, отколкото от българи. България носи своя драматичен кръст, а народът ни
всичките сложни особености на своя характер, които не са нито лесни за изследване, нито за категорично
определяне. Този народ е бил принуден винаги да държи сметка за националното си Оцеляване,
следователно да се съобразява...
А такъв народ вече е народ сложен и както казахме - не толкова лесно предвидим. Ето защо не бива да се
очудваме, че едни изследователи намират з българския национален характер прекалено много покорство,
търпение, :удност, примиренчество, робска психика, липса на склонност към динамич--:л промени,
фатализъм... Други автори говорят за привързаността към родния дом, за патриархална приобщеност, за
храброст, мъжественост изключително честолюбие и свободолюбие. Трети го виждат неподвластен на прости
схеми, с доказано неверие в собствените сили, консерватизъм спрямо новото, страх от промяната.
Скептичен, но добронамерен, чужд на расовата неприязън, обича еднакво силно и волнодумството спрямо
властта, и пълното -окорство пред силните на деня; има демократични традиции, но признава демокрацията
само когато лично не го притеснява и не му пречи да живее, 1зкто той намери за добре. Обича да се
прави на герой, но е страхлив до момента, в който пердето падне пред очите му, докато види кръв.
Тогава става I неуправляем...
Според историческия миг и историческата потребност едни и същи автори сами са произнасяли
противоречиви оценки за характера на българс^~ --'. народ. Това от житейска гледна точка е лесно
обяснимо, от научна точка .;глежда като изследователска недобросъвестност. И такива примери същес-
тзуват и те не са никак малко, те внасят допълнителен хаос в и без това -^гтичното движение на
индивидуалното в националното, като в съшото ЕТгме го обогатяват, оцветяват, дават му пластичност и
многообразие. Акад. Лихачов, докосвайки се до стария и не само български спор има или няма
105
I
национален характер, правилно ще отбележи: „Да се отрича националният характер, националната
индивидуалност, значи да се направи светът много скучен и сив." (сп. „Септември", № 11, 1992)
Ето защо не отрицание на националния характер, а обяснение предполагат редица черти от този характер,
които нерядко са парадоксално противоречиви в своето единство. Не е съвсем просто обяснението на факта
например, че българският селянин и гражданин са готови да гладуват и са гладували за да изучат чедото
си и в същото време няма друга страна, в която интелигенцията и учените хора толкова малко да се
уважават, в която техният труд да не се признава или да се слага по-ниско от физическия...
Можем да приведем стотици примери и стотици противоречиви оценки за себе си. Можем да намерим и други,
които плътно лягат една върху друга в своето покритие. Струва ни се, че търсенето на доказателства за
нашето сложно, противоречиво, многозначно, колебливо, категорично и пр. знание за себе си е вече само
по себе си една причина да направим опит да проследим ако не всичко, то голяма част от изследванията
върху нашия национален характер. Да се спрем върху онези черти, които не само най-често се анализират,
но и които в своята съвкупност са достатъчни, за да се характеризира поведението и физиономията на
един народ. С други думи - черти, които са достатъчни като обхват и стойност, за да определим
очертанията на основното, което характеризира характера му.
Подходът, който избрахме - нека пак повторим: систематизиране на казаното от българи за българи в
продължение на столетия - ни е подсказан от самата история на българското народознание. Възможно е да
се напише народопсихология на отделните групи от населението, на българския селянин, на българския
еснаф, на българската интелигенция или полуинтелиген-ция. Такъв подход има своето значение и важност.
Но ако се вгледаме как основните черти в характера на всяка от тези групи са се проектирали втфху
целокупната съдба на българския народ, върху поведението му като народ, ние ще се приближим по-бързо и
по-обхватно до отговора на въпроса, който с право днес все повече и повече си задаваме - кои сме ние,
какви сме и защо сме такива!
Защото себепознанието в днешните времена на особени изпитания за нациите, във време на изостряне на
националния въпрос, на остри икономически, политически и социални кризи, на „де-процесите", които
раздрусват целия свят, на остра недостатъчност от нови социални идеи, на които нашият век е по-беден
от всеки друг в човешката цивилизация, като че ли говори за изчерпване на общочовешката духовност. В
такива времена за да направят крачка към бъдещето си, народите се обръщат към себе си, към своите
национални резерви, към онова, което носят използвано и неизползвано -тази скрита мощ, която в моменти
на кризи и драми е спасявала не самс биологически, но и духовно цели народи...
Кога, всъщност, се проявява националният характер? С образуването ш нацията или далеч преди нея?
тея.
ЗТ^
Л.Л,
гячг
106
рго
30-
ои--
внки
руга ! аето зеза едим аален аали-зира го са авно-
ае на рсазан
пише
селя-влиген-как ,върху
народ,
който »и защо
яия за кономи-
русват , нашият овори за иаправят
своите
|лзвано -
не само
ането на
В народопсихологията няма категоричен отговор на този въпрос. Както няма точен отговор и кога се
формира като наука народопсихологията и до кога е народознание. Дали когато тя напуска по-тесните
граници на познанието за етноса или с появата на националния характер се прелива в психология на
нацията... Преди да отговорим на тези два въпроса нека се спрем бегло на историята на проблема за
националния характер.
Наивно е да се смята, че с формирането на народностите и на народите се формулира ясно и недвусмислено
и понятието „национален характер". Но изрази като „нрави на народите", „традиции на народите",
„обичаите на народите" се използват още от Херодот, Тукидит, Тацит и т. н. Много по-късно Монтескьо и
Русо, изследвайки нравите на народите, достигат до забележителни корелационни зависимости между
нравите на народите и географските условия, в които те живеят, а от тях извеждат основните закони, с
които тези народи трябва да се управляват. Монтескьо твърди: „Нравите много печелят от тази
привързаност към древните обичаи". И по-нататък добавя: „Народите с покварени нрави рядко вършат
велики дела и обратното -народи, които са имали прости и сурови нрави, са създали повечето от
обществените институции". (Пак там, с. 106).
Монтескьо отива и по-нататък, той слага еднозначни оценки на характера на народите: „Римският народ е
честен", а за Япония, която и тогава, както и днес не е съвсем понятна и достъпна за европееца и е
обект на неговото внимание, той казва: „Необичайният характер на този народ (в случая той вече говори
определено за „народ и характер" - б. м. М. С.) \- упорит, капризен, решителен, чудноват, презиращ
всички опасности и нещастия -оправдава своите законодатели за свирепите закони, които създават".
Терминът „национален характер" се употребява за описание на трайните личностни характеристики и
уникалния начин на живот сред населението на определени суверенни държави. Редица изследвания на
националния характер се провеждат - при това особено интензивно - в периода на студената война. И то
главно от една вражеска страна в друга. Затова и тези изследвания често се наричат „изследване на
култура от разстояние".
Друг тип изследвания, правени в друго време, изучават основните личностни характеристики, необходими
„за онзи минимум от работещи членове аа дадено общество, който е необходим за функционирането на
самото общество" (Ерих Фром). В тази област - формулирането на критерии и методики за изследване на
националния характер - с различен успех работят Маргарет Миид, Кардинър, Лентън, Джефри Горър и др.
Почти безспорно е в съвременната наука, че всяка нация има свой исторически формиран характер,
основните характеристики на който и до днес вървят с определянето на онези черти в него, които го
правят характер на една определена нация, а не характер на народите въобще. Така и днес, и з миналото,
изследователите говорят за загадъчността на славянския характер, за консерватизма на англичаните и
остроумието и жаждата за живот у французите, за студенината и самодисциплината у немците, за
свръхрацио-
107
налността и меркантилността у американците... И днес, както и някога, се говори за типичен японец,
типичен немец, типичен французин или типичен американец - т. е. за онези черти у тях, които ги
отличават съществено и трайно от другите нации. Говорейки за своите литературни усилия да обхване в
„Анна Каренина", „Война и мир" и другите си литературни произведения, Толстой с въздишка пише, че „да
разбереш и опишеш само с думи живота на един народ, който на брой е по-малък от цялото човечество, е
непосилна работа".
Друг голям автор с други думи ще добави интересна мисъл в изследването на всяка национална история.
Това е Томас Къртейн, който формулира, че „историята е съставена от безброй човешки биографии"...
Сложната етнографска смес, напълнила земите на Америка, е дала подтик на редица американски учени да
се заемат с изучаването на онова, което се е образувало на тази земя след 1620 г. , когато по думите
на американския историк Даниел Дж. Бърнстейн „бащите на пилигримите стъпиха на брега на своята нова
родина". Три века и половина по-късно, по инициатива на Алекс Стюарт, е създадена национална
лаборатория за изследване на американския характер в Тексас. Това е правителствена организация, която
си е поставила задачата да изследва, пропагандира и разпространява ценностите на американския
характер, както и да изучава особеностите и феномените на неговото консолидиране и отхвърляне. (Вж.
Семов, М. И за Америка като за Америка, С, 1991 и Ние, американците, сб., изд. на Американското
географско дружество. Ню Йорк, 1991.)
Характерните особености на американския характер се обединяват в следните важни групи:
1) Моралната страна на американския характер е предопределена от т. 1 на американската конституция.
Проблемите с наркоманията, престъпността, алкохолизма...
2) Съпротивлението и формите на несъгласие на американците срещу тяхното свръхинформационно общество
3) Проблемите на семейното възпитание
4) Отношението им към ценностите на здравето, състезателните мотиви в американския характер
5) Друга група от качества се отнася до оптимизма, новаторството, низките страсти (хазарт, опиати,
секс), традиции и т. н.
6) Особености на американския патриотизъм, свободата, стабилността високия професионализъм. Правилно
руският изследовател Г. Воробьов отбелязва, че „най-голямата информация за националния характер носят
не младите хора, а хората от третата възраст" (Вж. Воробьов, Г. Американскг характер. М., 1991).
Съществуват две теории за възникването и корена на националния характер. Едната обобщава схващането,
че всеки народ има една базисна модална личност, която носи типичното за народа си. Характерен
предстаь: тел на това гледище е Тодор Панов. Други изследователи заменят понятие"
108
:е ен
и
ше ая,
на |лна
Алекс
аския
:авила
говото грика,
-.яват в : от т. 1
-, срещу
I МОТИВИ
арството.
гнлността. бъов отбе-не мла-ериканск;
хг-
базиск: ("представ:.-Iпонятиет
„модална" или „базисна" личност с „архетип". Според К. Г. Юнг например, архетипът в древността е бил
носител на типичното за народа или групата. Той е неговото малко и сравнително цялостно подобие. Ето
защо, според Юнг, за да се изследва народностното съзнание, трябва да се познае психиката,
поведението, темпераментът на архетипа, т. е. на отделния човек. Акад. П. Зарев посочва пък, че
архетипът е онова еднопосочно развитие на черти, заченали се в древността, което продължава в по-ново
време, вече частично изменено или допълнено с новите черти на национално-народностният характер"
(Народопсихология и художествена литература, С, 21) Към разбирането на Юнг, изразено един век по-рано,
П. Зарев добавя правилно и идеята за социалната контактност на личността. Според привържениците на
тази теория характерът на един или друг народ е определена генна последица от географски, битови,
племенни обстоятелства. Сумата, смесицата, набора от архетипове в едно племе, създава характерната
физиономия на това племе, на народността, на националния характер. Разбира се, върху характера на
архетипа влияе фигурата, характера и нрава на старейшината на рода. От него се учат, на него му
подражават. Той в някаква степен е модалната личност. Разгледана в този смисъл, идеята за модалната
личност има известно основание. Нейната душевност се инфилтрира в душевността на другите членове на
рода, а от там в племето и народността.
Втора група народопсихолози под „национален характер" разбират оп-: еделен набор от черти. Тази теория
е повече количествена и макар на пръв доглед правдива, тя лесно може да бъде ако не оборена, то
сериозно оспорена - най-малкото като едностранчива.
Според този възглед националният характер е сума, взета в рамките на галата история, но тя е толкова
разтеглива и относителна, че фактически -ерядко престава да съществува като една единна линия.
„Няма съмнение, че индивидуалната психология на всеки член на дадено "щество взема участие в делото за
изграждане на обществено-колективната :: яхологическа физиономия и ако е необходимо да се изследват
психологическите закони, не трябва да търсим тия закони в някакви си ефимерни надорганически области",
а в преобладаващите индивидуални психически -грти у болшинството индивиди, които съставляват дадено
общество" -пше Л. Лавров (Цит. по: Панов, Т. Психология на българския народ..., с. 21)
Тодор Панов не е съгласен с това определение на националния характер. : 1това той пише: „... Така че
колективната психология на дадено общество и жздивидуалната психология на индивидите, които
съставляват това общест-:¦:. макар че имат общи точки на допиране, все пак всяка от тях запазва _5оята
особена физиономия, при което ту едната, ту другата от тези две агахологии води агресивна настъпателна
борба с цел окончателно да завла-жг другата" (Пак там, с. 20).
Нашето историческо развитие има своя вътрешна диалектика, своите исторически перипетии, зигзаги и
критични състояния - върхове и падове. В успоредни, съпътствуващи линии трябва да търсим и развитието
на
109
националния характер. Макар че още тук трябва да подчертаем своята основна теза: характерът на един
народ като правило е много по-постоянен, по-трудйо изменчив от бързо променящите се исторически
условия и обстоятелства. На характера трябва да се гледа като на отражение на историческата съдба в
най-главното, в най-значимото. Според нас характерът е функция на онова, което се онаследява и предава
като сравнително най-постоянно, като най-съществено и потребно за адекватност на голямата историческа
задача. ХАРАКТЕРЪТ ОТРАЗЯВА ГЛАВНИТЕ, ПОСТОЯННИ НУЖДИ НА ОЦЕЛЯВАНЕТО И РАЗВИТИЕТО, А НЕ НЕГОВИТЕ БЪРЗО
ПРОМЕНЯЩИ СЕ ИСТОРИЧЕСКИ ИЗИСКВАНИЯ. Макар че някои нови неочаквани исторически дадености могат да
наложат определено поведение, определена характерологична реакция, те не винаги се превръщат в
национална черта. За да се формира такава, е необходимо дълготрайното въздействие на всеки един от
факторите, които влияят върху формирането или изменението на самия характер. Така че на него ние
следва да гледаме не само като на един спонтанен понякога отклик на определени исторически заявки, а
като на премислен, умъдрял, уталожен начин на поведение, съответствуващ на големите, най-съществени
нужни на нашата история и национална съдба.
Никой не може да ни предложи повече примери и доказателства за потвърждение на тази теза от
българската литература. Всеки от героите на нашите класици е конкретна, определена личност, защото в
един момент (този момент може понякога да трае цели десетилетия) реагира на определени исторически или
конкретни социални дадености по определен начин. Конкретни условия и обстоятелства в социалния,
политическия, духовния или интимния живот на човека могат да предизвикат събуждането на някоя
задрямала черта (приспана поради непотребност в определени условия) или появата на нови, които за
дълго време да станат доминанти в характера на човека, да потиснат други важни, дори първични черти на
неговия характер.
Животът е пълен с такива примери. Те показват, че човешката същност в своето конкретно проявление е
функция на два процеса: конкретноистори-ческият, който налага появата или изявата на една или друга
черта на характера, и общоисторическият, който формира трайните черти на национална? характер.
Класовото оцеляване, като част и характеристика на оцеляването въобще, е друг интересен феномен. Ако
нуждите и параметрите на класовите интереси се покриват по-плътно с интересите на възможно най-големи
слоеве от народа, налице е своеобразно синхронизиране на класовите интереси : общонародните. А това
означава, че факторите, действуващи за формиранет: на определен класов характер, могат в основата си
да бъдат същите, коит: действуват и за формирането на основни черти от националния характет Такива
случаи на възможно най-широко сливане на интересите на е;Е-класова или духовна група с въжделенията и
интересите на най-ширсз слоеве от народа, особено ярко са изразени в годините на Възражданет: когато в
подготовката, избухването и първите успехи на Априлското въстание протича и процесът на консолидация
на нацията.
3:
110
вн, и
на рът рилата .ШИ
ьрзо
[нови ение, дио-зейс-или :само ; заявки, -зуващ съдба, ва за сяте на момент ределе-начин.
л Ва някоя БйЯ) или Ктера на арактер. 1същност оистори-аа харак-(оналния
То въоб-
расовите е слоеве хереси с иранетс те, коит: характер на едк: а-широк: данет:
В нашата история има моменти, когато и самата буржоазия или нейните предходници - българските
чорбаджии - имат общи или максимално общи интереси с народа. Възраждането, Априлското въстание,
борбата за национално освобождение - тези възлови, исконни потреби на нашето национално-освободително
движение, бяха в най-голяма степен нужни - както на бедните и безимотни български работници (доколкото
ги имаше) и селяни, така и на българските чорбаджии и по-заможни люде.
Художествената литература кога описателно, кога в публицистичен изблик, малко или много е извеждала
една или друга формула, предоставяла ни е една или друга съвкупност от черти у едни или други герои, а
нерядко и черти направо характеризирани като типични за народа. Така, между впрочем, прави всяка
литература...
Логично би следвало, в основните свои проявления, характерът да е малко или много постоянна величина.
Само че тя е толкова постоянна, колкото и изменчива. Народопсихологията е тази, която трябва да ни
каже при какви обстоятелства как постъпва, как реагира, как се самоидентифицира този характер! От това
се определя и неговата същност.
Един от първите у нас, който борави с понятието „национален характер", е Христо Ботев. Той пише:
„Народът да явява твърдата воля на характера си" Ботев, Хр. Събр. съч. Т. 2, С, 1979, с. 17). За
характера на народа пише и Л. Каравелов.
Тодор Панов, този бележит наш изследовател, добавя: „В националния \зрактер, в общата му съвкупност,
се отразяват всички фактори, които въздействуват върху еволюционния процес на народа" (Психология...
39-41).
„Националният характер - пише 70 години по-късно проф. Минчо Дра--±яов - е не само действие на
етнокултурна, социалнопсихична физиономия т.1 съвкупния национален човек, който съществува чрез
сложната система на -•шевността, на цялата човешка общност, на цялата нация. Националният арактер е и
способността на колективния субект да отстоява и прокарва _;оствено отношение към света..."
За Н. Хайтов - „народите проявяват характер точно така, както и отделните -.:ра-' (Си. „Тракия", 1991,
№ 3, с.ЗО).
Опит за свой принос във формулирането на националния характер прави,
глзоира се и Антон Страшимиров: „Както отделната личност, така и народите
¦г ;ават и пресъздават характера си според условията, в които попадат, и по
-:?а на съзнателното и подсъзнателното самовъздействие" („Нашият на-
- I". с. 54). И другаде: „Както психологията на отделния човек, така и
:.: ±л погията на народите е сложност от подсъзнателни особености, същ-
¦ ."а на които е непроменлива, а произходът - непроследим." (Пак там).
другаде Т. Панов добавя: „Изследванията върху психологията на даден гмат за цел да установят всичките
му духовни проявления и основни
_ на характера му и е ясно като бял ден, че в тая област достойнствата . -слостатъците се преплитат,
че няма и не може да има идеално съвършен - - (Пак там, с. 11).
111
р За съжаление с този кратък преглед се изчерпват опитите в нашата народопсихология да се дефинира що
е то „национален характер" Почти всички автори пишат какъв е той, какви са добрите и лошите му страни,
но какво точно е националният характер - такова определение липсва и до днес...
Иначе историята ни предлага още важни и любопитни обстоятелства. Така например тя ни учи, че съдбата
на народите е едно или друго кръвосмешение и асимилация на един народ от друг. Какво е ставало тогава
с характера? Естествено той се е обогатявал с основите съставки на кръвта, ставал е по-сложен, нерядко
и по-трудно уловим, дори противоречив. Това е причина понякога да не можем да си обясним националните
реакции на народи със сложни исторически съдби.
Нашият голям историк Петър Мутафчиев например извежда интересната закономерност за непрестанното
редуване на периодите на възход с периодите на падения в българската история: „На какво се дължи
бързото сгро-молясване в момент, когато държавата ни изглежда силна и непоклатима?" -пита той.
Отговорът на този исконен въпрос П. Мутафчиев намира в десетки примери и факти на нашата национална
история. Но дали този факт не се дължи освен на изследвания от него феномен - културното влияние на
Византия върху България, и на обстоятелството, че българската история не е само история на българи -
тя е история на славянски племена с техните характерологични особености, история на траките, живели по
нашите земи, на прабългарските особености. И в резултат се е получил характер, реагиращ нерядко
неадекватно, непредвидимо и неспецифично и поради това трудно обяснимо? Това е също въпрос, макар и с
подсказан отговор...
В отношението си към историческите и социалните дадености обществото твърде често се поляризира.
Тогава става неговото разделение на класи, които в рамките на своето отношение към тези дадености
могат да обособяват вътрешнокласови характерологични особености. Те могат вече да се изразяват в
определени категории, които да формират основни характерооб-разуващи системи, каквито са етическата
система на човека (или на обществото), моралната система, емоционалната система и пр.
Най-новата наша историография, трудовете на редица наши учени глаЕ-но през последните едно-две
десетилетия, са свидетелство за освобождаван: на историческата наука от догматично-сектантски навеи и
уклони - проце; който се отнася и до интересуващата ни тема. Този процес на освобождавал; от
схематизма и догматиката на разбирането за националния характер мо;»г би най-синтезирано е изразен от
Ефрем Каранфилов: „Няма значителен историк у нас, - пише той - който днес да робува на догмата, че не
може л се говори за национален характер и национални особености на българина з българския народ." И
правилно добавя: „Друг е въпросът, че трябва да ;; подхожда към проблема конкретно-исторически и
класово, да се диферекг ра психиката на отделни обществени групи, да се разглеждат явленията к:
процеси" (Стефанова, В. Съдбата на България. С, 1981, с. 13).
Като поставят вън от съмнение наличието на национален характер - ::
112
свои особености, със свой вътрешен драматизъм, със свои психологически характеристики - нашите
историци, литературоведи и народопсихолози в последно време насочват вниманието си и към цял ред
проблеми на този характер. Те са свързани с конкретно-исторически връзки между съдба и характер,
вглеждане в критични исторически моменти или моменти на избу-яване на такива състояния, които оставят
траен и предопределящ отпечатък^ и в историята, и в самосъзнанието, и в самочувствието на нашия народ.
Една група народопсихолози, историци и литературоведи у нас се занимават с основни въпроси на
народопсихологията в епохата на Възраждането. От гледна точка на интересуващия ни проблем акад. Христо
Христов определя този исторически период като „велика, оптимистична епоха, където се формират много
основни черти на българската народност и национална душевност. Формирало се е това, което отличава
българския народ от другите народи." Хр. Христов говори и за „резервите, които крие по-сетнешния
исторически процес, работническото и революционното движение в България". (Пак там, с. 53)
Други историци, вглеждайки се в особеностите на българската национална съдба, стигат до сериозни
критични бележки по отношение на други клонове на науката, оставили бели полета или недостатъчно
задълбочено изследвали важни области от народопсихологията. Така например проф. Мито Исусов смята, че
„трагизмът и величието в нашата национална история са органично свързани, изявяват се закономерно и
случайно, превръщат се в неразделна част от историческата съдба на българския народ. Какъв простор за
исторически открития имат народопсихолозите и социалните психолози -пише той. - Колко много биха
помогнали те на историческата наука да надникне в историята на българския народ като прекрачи
границата на материалното производство и социалните отношения на държавните регламенти и политическите
борби и разкрие много народопсихологически мотиви на трагизма и величието в нашата национална история"
(Пак там, с. 83).
Трета група изследователи, поддържат идеята, че формирането на българската нация по време на
османското робство не можа да доведе до окончателна, завършена, „пълна консолидация" на българското
национално гьзнание. От тук те извеждат и наличието на редица национални особености з нашия характер и
редица проблеми на този характер, които все още не са юстатъчно изследвани.
И така - ако приемем генът за приносител на трайното, на общото, на -: ;тоянното и неизменното през
вековете, то върху него с огромна сила пак -. столетия наред влияе историческият процес... Подобно
на пълноводна ; - характерът е нейният талвег. Онова, което е временно, което се ^гзява повикано от
съдбата или историята, най-често има вторичен, попътен :яктер, живата река на историческото битие го
отбутва встрани, към -овете си - като нещо, което е било нужно за определен момент и за : е делена
цел, но вече не е. То или отсяда там, или продължава да съпътс-:: силното и властно течение на талвега
като сянка, като допълнение, като
113
изключение. Това е строго индивидуалното, периферното, онова, което хем се помества в общото и
типичното, хем излиза настрани от него. Генът и кодът на психиката са тези, които текат през историята
от миналото към днешния ден и носят трайното, повторимото и вечното от род на род, от поколение на
поколение, от столетие на столетие.
Така, както се възпроизвежда биологичното, което никога не е едно и също, така се възпроизвежда и
психичното. Също винаги различно. Това е тя еволюцията на качествата, еволюцията на биологичния и
психологически ген, които правят националната душевност, които създават единството между особеното и
типичното в националния характер. Живото и вечното многообразие и единство от правила и изключения...
Ето, че стигнахме до първия важен извод: познанията ни за националния характер са невъзможни без
познанията ни за етническото, за народностното в характера. Той е тясно свързан с историческите
стереотипи на народността, които се допълват от характерологичните образувания от по-късно време до
днешния ден. Тези образувания не са винаги видими, не винаги изразими, те идат от дълбочината на
историята и винаги присъстват в душевността, но се проявяват само в определени социални моменти,
провокирани от определени социални дразнители. И приличат на хоризонта - колкото се изкачваме по-
нагоре, все повече и повече виждаме всичко онова, което ни заобикаля... Колкото повече узнаваме,
толкова повече надничаме в дълбините на своята душевност, толкова повече се убеждаваме в нейната
цялостност и мащаб-ност. Поради това прав е П. Зарев, когато пише, че: „понятията „архетип",
„исторически стереотип" и „народностен и национален характер" само ни улесняват в този твърде сложен
процес". (Зарев, П. Българска народопсихо-логия и художествена литература. С, 1983, с. 31)
В основата на националния характер лежи познанието за онова най-интимно, най-същностно, което крие
като характер в себе си етноса. Той, етническият характер, е ядрото, основата, същността на
народностния характер. Тези особености в голяма степен се запазват дори когато се формира нацията,
дори когато господствуващият в еднонационалната държава етнос погълне останалите и им наложи своите
традиции, език, вяра, чувство за принадлежност. Ето, например, циганите у нас, евреите, арменците,
турците - те са част от нацията, но в много отношения запазват етническото. Те обогатяват обаче
националния характер, влияят малко или много на поведението на доминиращата народност. Следователно
преди образуването на нацията по правилно е да говорим за народностен, етнически характер, а от
периода на нейната консолидация в нация - за национален характер.
Вече имахме случай да посочим, че вместо „характер" понякога се среща понятието „душевност". Тук му е
мястото да уточним, че до употребата на „душевност" вместо „характер" прибягват изследователи, които
са убедени в съществуването на националния характер, но за да избягват проблеми, които нямат тясно
научен смисъл почти до края на 90-те години на този век, употребяваха понятието „душевност". В
западната терминология най-често се употребява „национален дух".
114
Имат ли мя говорим за д\ интимни състо лят поведениетг Райно действие изграждал \ с
тогава 1
8 съответните зи душевността ж схваща жатс -
-'¦$¦¦>
¦У . 5-
1Я ТО
та, до те : се :ени потя... : лята ¦ _цаб-етип", .о ни
най- Той=
^з етнос (рство за
|туриите Те
^ «оведе-
;то на
ь*--Р' а0Т гс-
някога се
де употре-I, които с; (ГЗат прег на този най-
Имат ли място в науката тези понятия? С пълно основание можем да говорим за душевността или духа на
всеки народ. Това са онези негови интимни състояния, които формират трайни чувства, усещания,
предопределят поведението, реакциите, емоционалността, цял ред други черти с дълготрайно действие и
значение, които в своето историческо развитие народът е изграждал у себе си.
Но тогава що е характерът? Не е ли той същата тази сума от чувствата и съответните им реакции при
определени обстоятелства? Според нас между душевността и характера няма съществени различия.
Характерът по-често се схваща като външна изява на онова интимно вътрешно състояние, което
представлява душевността.
Характерът изразява душевността, но тя е по-прикрита, по-силна, по-богата. Тя е неговата същност, но
не винаги е негово битие.
Навярно всякакво друго терминологично заковаване на характера в няколко думи или понятия би било
твърде непълно, неточно и условно. И все пак според нас ХАРАКТЕРЪТ МОЖЕ ДА СЕ ОПРЕДЕЛИ ПРЕДИ ВСИЧКО
КАТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО И ФУНКЦИОНИРАНЕТО НА МАТЕРИАЛНИЯ, ДУХОВНИЯ, ОБЩЕСТВЕНИЯ И СЕКСУАЛНИЯ
ЖИВОТ И КАТО НАЧИН, ПО КОЙТО СЕ ИЗРАЗЯВА ТОВА ОТНОШЕНИЕ. Или характерът се определя от фактори, а се
изразява в отношения. Именно чрез обогатяване на тези отношения се извършва обогатяването и на
характера. А това обогатяване вече е дело и резултат на историята, съдбата, начина на живот,
културата, религията и т. н. на всеки отделен народ.
В марксическата философия за дълго време имаше въобще несъгласие с наличието на „национален характер"
у народите. Неговото непризнаване произлиза преди всичко от идеологическата предпоставеност за
подмяната на националното с класовото. И защото идеята за „национален характер" в значителна степен
игнорира класовото разделение на обществото и най-малкото намира общи черти в поведението на
различните класи, общи моменти в техните реакции и което бе идеологически най-обезпокоително -общи
интереси...
Като завършек на току-що казаното ще цитираме характерната гледна точка на Тодор Живков: „какъв е този
български дух? - казва той в едно свое слово - Ние знаем, че България е била феодална, след това
капиталистическа, сега е социалистическа. Какво се има пред вид като се говори за български дух?
Зелевата чорба и запарените навуща ли? За кой български дух става дума - на феодалите, на
капиталистите или на днешна социалистическа България?" (Сп. „Философска мисъл" (1982, № 2, 11-25)).
Както се вижда, тук основната разделителна линия между народ и класа г доведена до абсурд. Дирята на
класовото деление на обществото отхвърля зарода като обединяващо, идентифициращо понятие.
Хегел уточнява: „Вярвам, че народната история се развива вътрешно, неотразимо, в зависимост от
постоянно трайния народен характер".
Воден от скучни и тесни научни възгледи, нашият М. Димитров (1881 -
115
1966) се противопоставя на понятията „нация", „Дух", „Характер": „Като допускат съществуването на
национален дух или национален инстинкт, който води нацията, писателите фашисти крещяха до прегракване,
че само в наше време инстинктът е загубил своето влияние, но че във всички други епохи на българската
история той е именно, който е водил нашия народ. От тук идеше и възрожденската демагогия на фашистите"
(Димитров, М. Поява, развитие и идеология на фашизма в България. С, 1947).
Гневът на М. Димитров срещу понятието „нация" не стихва обаче и с този извод. Той продължава: „когато
фашистките* идеолози защитават идеята, че нацията е нация, доколкото е единна, доколкото е организъм,
когато те твърдят, че само в нацията може да има пълно помирение между всички нейни членове, те
преследват груби реални цели..." (Пак там, с. 86)
М. Димитров не е пощадил и „националния дух": „В същност абстрактен дух, дух, който да е общ за всички
българи, но който е скрит някъде зад туй, което те мислят и чувствуват - такъв дух не съществува. Е
добре, това, което са мислили българите преди 80 години например, това, за което са се борили, е
различно от туй, за което се борят днес. Конкретният дух - а друг дух не съществува - за дадена епоха
се твори от отношението, в което стоят хората спрямо най-общите и най-наложителните задачи, които е
поставил пред тях самият живот. Това значи, че за всяка историческа епоха духът се твори, той е процес
на осъзнаване на дадени задачи и взимане на отношение към тези задачи. И според отношението духът у
отделните хора и обществени класи бива различен, дори противоположен" (Пак там, с. 74).
Логично е да се запитаме: „Щом не може да има общ национален дух, както твърди М. Димитров, можем ли
да имаме общи национални интереси?" На този въпрос, по всичко личи, той отговаря отрицателно. Според
него няма общи национални интереси, а само класови интереси. Такъв е духът на цялостното му обяснение
на движещите сили на Възраждането. Но не друг. а неговият съименник - Георги Димитров - пише за общи
национални интереси. Макар че той ги използва също така користно с друга цел, все едно -признава ги.
„Работническата класа - пише той - стои над егоистичните, теснопартийните и временните интереси, като
изхожда винаги от общите интереси на България и българския народ." (Димитров, Г. Съчинения Т. 11 с.
345)
Г. Димитров не само отрича Бременността на интересите и признав; тяхната общонационалност, но и казва
чисто и просто, че над тези навремеЕ-ни, надкласови, общонационални интереси има една партия, която ни
повече ни по-малко е единствен говорител на тези национални интереси...
Като най-общо знаем какво представлява националният характер, мс-жем вече да си отговорим на въпроса и
каква наука е народопсихологиятг
ТЯ Е НАУКА ЗА НАЦИОНАЛНАТА ПСИХИКА И ДУШЕВНОСТ, ИЗУЧАВА ОБЩОТО И СПЕЦИФИЧНОТО В НАЦИОНАЛНИЯ ХАРАКТЕР,
НЕГОВОТО ПРОЯВЛЕНИЕ И ДИНАМИКА.
Народопсихологията изучава конкретните реакции на конкретен нацие
ь
116
гна еше ае
•и с га, те чки
ен
[туй, .хоето церили, гух не ¦ гората -ед тях :н, той .1 тези класи
;ен ДУХ, ереси?" го няма г%-хът на -: :че Друг, инте-ке едно -
общите VII,
признава : давремен-повече.
гер, мо-пологията. )СТ, ИЗУ-КТЕР, НЕ-
ен нацио-
нален характер при конкретни исторически условия. И в този безкраен исторически процес тя изследва
общото, трайното, типичното, което прави българина - българин, турчина - турчин, французина -
французин и т. н.
Българската народоведческа и историческа наука се е занимавала по един или друг повод с факторите и
обстоятелствата за образуването на нашия национален характер. Според Спенсър например,
народопсихологията като цяло не изучава националната психология и характер, а само отделни негови
черти и проявления. Макар да нямаме нито едно цялостно завършено изследване на факторите, влияли върху
образуването на нашия национален характер, все пак са налице значителни разработки, третиращи един или
друг исторически, социален или културологичен факт и неговото отражение върху4 този характер. По-долу
ще се опитаме да изложим както вече известните гледни точки за факторите, които формират характера,
така и нашето собствено гледище.
5. ПОДХОДИ ПРИ ФОРМУЛИРАНЕТО НА НАЦИОНАЛНИЯ ХАРАКТЕР
В българската народопсихология, вече посочихме този факт, у авторите съвсем не се забелязва единодушие
по отношение на същността и особеностите на нашия национален характер. Формулирането на този характер,
изработвано главно под принудата на историческата потребност, може да бъде обединено в три типа
стратегии, които можем да приемем и като три подхода:
ПЪРВИЯТ ПОДХОД. Изтъкване предимно на негативното в българската душевност.
Типичен представител на този подход е Алеко Константинов. Неговият Бай Ганьо, станал причина за дълги
и нескончаеми спорове и изследвания типичен или нетипичен представител е на българската народна
душевност нли само на онази част от нея, която е свързана с появата на българската буржоазия, комай не
са секнали и днес. Струва ми се вече несериозно да се отрича обобщаващата национална мощ на тази
книга, да се търси в нея несъществуващата класова нюансираност и да не се вижда огледалният образ за
нацията в негативните изяви на Бай Ганьо. Въпрос на избор е, когато един автор пише за своя народ в
определен етап от неговото развитие, когато жзтъква на преден план едни или други негови основни
черти, какъв подход зк бъде предпочетен. Най-често подходът се определя от историческия 4#омент или
историческата задача, която този народ или този автор искат да зешат. Алеко, както и всички сатирици,
избира ровенето в тъмното, в наби-зашото се, в стъписващото, в будещото ирония и смях, ала най-често
тъга, геведение на Бай Ганьо или на неговите по-близки или по-далечни роднини I юпия. Към този подход
се придържат твърде често художниците-сатирици Райко Алексиев, Илия Бешков,
Г^о^с__Алге^гу^[и^^С^ян^В^енев, Борис ~ ски и други.
117
Редица други изследователи не приемат този подход. „Преди всичко в този образ са вложени само
отрицателни черти, само недостатъци и пороци - пише например Боян Пенев. - Това, което отличава
народната душа, което е свързано с дълбоките особености на нашия национален характер, е и най-ценно в
него, то не е засегнато в Алековото произведение." (Пенев, Б. Изкуството е нашата памет. Варна, 1978,
с. 173)
Във всеки случай от този подход на Алеко не само в Бай Ганьо, но и в много от фейлетоните му от
времето на първоначалното натрупване на капитала в края на миналия век, са ни останали цели светове от
националната ни душевност, които и днес ни карат да се вглеждаме в себе си, да се попипваме и да се
питаме не сме ли и днес такива, каквито ни е видял преди един век великият български сатирик и
народопсихолог...
Алеко избира негативното, противно на Паисий Хилендарски, за да ни накара да се опомним, да се
изчервим, да се стъписаме от постъпките си, за които, залисани в гоненето на келепир и партизанщина,
сме останали слепи. уТипичен привърженик на този подход, особено в годините след Освобождението, е и
дядо Петко Рачов Славейков, който е потресен от силата на партизанщината, запратила и самия него извън
столицата. Не веднъж с болка и омерзение той ругае коравите български лакти, възмущава се от
българското чуждопоклонство, довеждало и довеждащо ни и до днес до положението на народ лесно печелещ,
но и много лесно губещ своето национално достойнство.
Малко по-късно към тази група изследователи на българската национална същност ще се присъедини и
самият Боян Пенев, който, изследвайки нашата душевност, особено тази на интелигенцията ни, достига до
също тъй горчиви и тъжни истини, които нито може, нито иска да преглътне...
В този кръг следва задължително да бъде поставен блестящият наш сатирик и народопсихолог Стоян
Михайловски, който особено в книгата си „Българският народ" достига до стъписващи и отчайващи дълбини
в нашето политическо битие.
ВТОРИЯТ ПОДХОД в анализа на българския национален характер е неговото съсловно определяне.
Така например, у нас имаме забележителни произведения за психологията на българския селянин, сред
които се откроява едноименният труд на * проф. Минчо Драганов „Психология на българския селянин".
Силни анализи на тази тема оставиха Боян Пенев в „Нашата интелигенция", Теодор Г. Влайков - „Нашата
интелигенция по отношение на образованието", д-р Кр. Кръстев - „Българската интелигенция", проф.
Николай Генчев - „Българска възрожденска интелигенция", Румяна Радкова - „Българската интелигенция
през възраждането" и други. В тази група влизат ред изследвания на психологията на войниците - тук
можем да отбележим цял ред студии, есета, анализи на големия военен психолог полк. Борис Дрангов, на
Иван Хаджийски - „Психология на военната дисциплина", „Психология на затворника" нт. н.
118
ТРЕТИ Ц рат позит:г дава дух ;-;.. неговото ?¦:::-; = та лостиг:-Най-с
|ход са, кг-
Сава Ракс:
дусъюзда-
йзразява ?
когато
Б-г наш ¦1та си
ТРЕТИ ПОДХОД. Редица народопсихолози изтъкват и дори хипертрофи-рат позитивното, онова, което краси
делата и поривите на нацията ни, което , дава дух на народа ни и възвеличава името му с най-позитивни
примери от неговото минало и настояще - възвеличаване, което в областта на политиката достигна чак до
политически синдром, на който ще се спрем по-нататък.
Най-отдалечени във времето и най-типични представители на този подход са, както вече имахме случай да
посочим, Паисий Хилендарски, Георги Сава Раковски, такава е пропагандната литература около
Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Този подход обаче твърде често изразява
национални комплекси за малоценност. Ето защо той с изумителна сила ще блесне отново в годините на т.
нар. „социалистическо строителство", когато преувеличението на всичко българско, на всичко съветско,
на всичко свързано с успехите на пролетарската революция и строителството на социализма бе основен тон
в литературата и публицистиката ни. Тази хипертро-фия например е тясно свързана с утвърждаването на
размаха и величието на партизанското движение, на болезнено пресилената героизация в периода на
съпротивата, с трудолюбието и строителния талант на народните маси и, разбира се, с изумителните
постижения на българската политическа мисъл, Ъсобено по времето на Тодор Живков и мисията на
българския премиер в световната история...
Българският политически синдром, достигнал до върховните си постижения по това време, продължава обаче
и в следващите години, в преломния преход на възстановяването на капиталистическите порядки, когато на
новата власт и трябваха също ката нови инжекции за самочувствие, което дообогати българския
политически синдром с нови примери.
Какво накратко представлява БЪЛГАРСКИЯТ ПОЛИТИЧЕСКИ СИНДРОМ?
Прелюдия към българския и балканския политически синдром почти винаги се явява силен, почти невероятен
бум на съживяване и формиране на политически партии и движения.
Българинът винаги се е гордял с това, че разбира от политика. Като правило той винаги се е смятал
готов за политически постове, в резултат на което България всъщност никога не е имала професионални
политици. Съвременното Народно събрание е драстичен пример за нисък морал, лош или никакъв
професионализъм, елементарна или напълно липсваща политическа -одготовка. Докато в непредизборна
политическа обстановка в САЩ например от политика се интересуват 2% от населението, във Франция - 4%,
то в Българин този процент е 30, а ако се съди по последните години - повече от ~0%... Днес в България
има над 120 партии и движения. Това е един от най-жарактерните политически синдроми. С национални
въпроси и с политика шай-активно се занимават изостанали и бедни народи. Именно в такива страни се
проявяват и избуяват идеите за свръхсензурното, за мистичното, страната се залива от хора, жадни да
бъдат забелязани, пласирани, компен-гхганн.
119
Защо това е така?
- Първо защото в Българин политиката, както блестящо го е казал Бай Ганьо, винаги е носила келепир. Тя
е предимно за хора, които другаде не могат да се осъществят.
Второ защото политиката у нас винаги осигурява възможности за почти неограничени привилегии и също
така за предимства в бизнеса. При липсата на реална политическа демокрация в обществото, политиката
винаги е обла-годетелствувала онзи, който се занимава с нея. За разлика от развитите страни, където до
политиката стигат вече богатите, доказалите се хора, у нас това правят най-напред именно недоказалите
се. Затова и за да се докажат, те не подбират средствата. Политическият живот у нас винаги е жесток и
безогледен.
Трето - неподбиране на средствата за налагането или за оплюването на противника. Липса на
толерантност, защото толеранстонстта предполага ниво на способности. Липса на партньорство, защото
партньорството предпо-лада обезпеченост - материална и морална, каквато с малки изключения българските
политици никога не са имали. Затова и те като слязат от сцената, обикновено за нищо не стават. Ето
защо в България държането за политическия стол се извършва със зъби и с нокти. До последния момент, до
изкърт-ването на зъбите. Американските политици след оттеглянето си или сред свършването на мандата
им, се връщат в своя бизнес. От нашите политици, с малки изключения, когато загубят властта, не остава
нищо.
Четвърто - българският политически живот е недемократичен. Поради това с демокрацията се спекулира
най-много. В името на народа, за народа, с теб, народе - докато се постигне поста, докато си напълни
джобчето. Българският политик под демокрация разбира онова, което на него му е изгодно. Той е за
демокрация, но ако може да преспива тя в леглото му, ако може да си я сложи в джоба си и според
нуждата да я вади или скрива... ,# Известно е, че политиката е изкуство на компромисите. Българинът
винаги е смесвал компромиса с демагогията. Демагогията е една от най-дълбоките черти на българския
политически живот. Поради което българинът никога не е вярвал на политиците си. В нашата история
нямаме нито един политик, зад когото безрезервно и трайно да са вървели масите. Дори и един такъв
изваян държавен мъж като Ст. Стамболов бе надупчен на седемнайсет места, бяха отсечени ръцете му в
самия център на столицата. Затова, че г-жа Стамболова връща венеца на Клементина, майката на
Фердинанд, на погребението му, на което по изрична забрана на Фердинанд, не отива нито един офицер,
нито полицай. Което пък позволява пълна гавра с трупа и тотално опорочаване на погребалния ритуал.
Пето - специфичното отношение на българина към законите, склонността му да ги заобикаля и да смята, че
те се отнасят за другите. Българинът на власт винаги си е позволявал да не се съобразява с действащите
закони, което ще рече да ги превръща в условие за келепир. Това е научило българина не само да
политиканства и да се стреми „да барне" политическия стол, но
не само да полита^ Да трепети и да 5 кланя на политич Душата си обик» паднала, пръв и от власт да не
слщ в страната вина честта и морала.
Шесто
властта не е _. лалне. Това обя
от власт ла не е *
винаги е била >? Първата
ся на хубава
докаже лакът 1
жжазване на Седлю -
Сравнява се
¦¦юга не сме се*
 етговаря а*:
' -тоа вее.
120
на 1зга
ьрт-сред
11ЦИ,
- гради -ода, . -.ето. му е» . ако
г-ринът -_- най-
един I и един зайсет че г-жа 1погре-го един I тотално
склон-гаринът
закони, ьлгарина
[ СТОЛ, НО
не само да политиканства и да се стреми „да барне" политическия стол, но и да трепети и да се
съобразява с онзи, който го е „барнал". Българинът се кланя на политическата личност до земи, когато
тя е на власт, макар че в душата си обикновено я псува. И в същото време, когато види, че тя е
паднала, пръв тича на гроба я да препикае... Затова в България всеки гледа от власт да не слиза.
Защото самата ценностна система на политическя живот в страната винаги е била изграждана не на
ценностите на достойнството, честта и морала, а на ценностите на властта.
Шесто - българският политик става политик и за да краде! Той знае, че властта не е вечна. Каквото
падне, каквото лапне — докато е на власт ще^го лапне. Това обяснява защо ние почти нямаме политик,
който след падането си от власт да не е съден. Гениално е прозрението на Ат. Буров, че България винаги
е била управлявана от бивши или бъдещи затворници...
Първата работа на българина като вземе властта е да настани близките си на хубава работа и да вдигне
хубава къща в центъра на града, и сетне да покаже лакът на онези, които е оставил отдире си. Може да
се каже, че това показване на лакътя е исконна българска движеща сила...
Седмо - подражателството на Великите сили, на големите политици. Сравнява се нашият политик само с
тях, никога със себеподобните си. Ние никога не сме се сравнявали например с Гърция, Турция или дори с
Швейцария. Националният комплекс се обажда и тук. Току се навираме около Америка, Германия, Франция, в
крайна сметка Русия. Българският политик и в държанието си гледа да подражава на големите политици. У
нас партийните секретари имитираха походката на Тодор Живков, смеха му. Това подража-телство е
резултат от комплекса за малоценност и довежда до своеобразно формиране на култовете. Българският
политик умира да се говори, че той е направил най-хитрия ход, че пръв е предугадил какъв номер да
извърти. Умира той да се тръкне у големите, да бъде забелязан от тях. Известно е, че нашата първа
„демократична" делегация в САЩ бе удостоена само с пет реда във „Вашингтон пост". Припомнете си тук
какви филми, какви писания бяха за нейния триумф във Вашингтон. Стигна се до там да се разказва и пише
стотици пъти, че Митеран никого до сега не бил посрещал чак вън от сградата на Парламента, освен нашия
президент...
Подобно болезнено състояние се помни в поведението на Фердинанд и особено на Т. Живков, който беше
вече на път да се пригласи за втори Ленин...
Осмо - българската политическа демагогия. Смигането, „удрянето на кьоравото", наричане на черното -
бяло, липсата на лично и национално достойнство продължава проявите на синдрома.
Девето: Ние нямаме нарочно изследване на типологията и нравствената характеристика на българския
политически лидер. Общо-взето личностно той отговаря на характерното да българския политически
синдром. На първо място - той не е лишен от хитрост. Ако пък я няма, политическият живот го задължава
да я придобие, не е лишен и от жестокост към враговете и аонентите си. Затова в българската история
всеки политически лидер като
121
да изброим на пръстите на едната ръка онези, които са умрели в домашното си легло...
Ето един пример: съдбата на водачите на народно-либералната партия (стамболовисти). Тази партия се
оглавява най-напред от своя създател Ст. Стамболов, убит на 6. VII. 1895 г. Димитър Греков е за съвсем
малко неин лидер, поради което остава жив. ДимитърПетков е убит на 27. II, 1907 г. Той е баща ла
видния земеделски деец Петко Д. Петков, убит на 14. VI. 1924 г. и на Никола Д. Петков, убит
(екзекутиран) на 23. IX. 1947 г. Друг по-предишен водач на партията е Никола Генадиев, убит на 30. X.
1923 г...
Като правило, чието изключение е почти само Стамболов, всеки български политически лидер търси сянката
на външни сили. Поради това, главното разделение в доосвобожденския политически свят е на „русофили" и
„русо-фоби", а заедно с него и на „германофили", „англофили"... Най-малко са били българските
политически дейци - българофили...
Като правило те най-често атакуват своите противници с това, че са разорили Българин, че са я докарали
до катастрофа и лично са се обогатявали от властта. Ала първата им работа щом вземат на свой ред тази
власт, е да направят и те същото. Личното обогатяване е една от първите черти на българския
политически синдром. Примери: Стамболов взема земите на изселените турци; Малинов, Мушанов и др.
активно участвуват в международни сделки. Много малко са българските политически дейци, които не са
намесени в международни сделки, а се занимават с чист научен продукт, такъв е май само Богдан Филов...
Бедата на българските политически лидери:
- В България с политика се занимават бедни хора, за да станат богати;
- Българинът чака друг да му каже как да си свърши работата и винаги търси вината извън себе си;
- Винаги в услуга на политическата власт е била и българската журналистика...
ЧЕТВЪРТИ ПОДХОД. Психологията на един народ може да се изследва и като се наблюдава и анализира
неговото поведение във възлови, основни и критични моменти от неговия живот. Такива изследвания прави
Ефрем Карамфилов - „Българинът и смъртта в българската литература", Иван Ха-* джийски - „Психология на
Априлското въстание", Захари Стоянов - „Запис-1 ки по българските въстания", Марко Семов - „По
стъпалата на живота" като изследва националното поведение на хорото, на сватбата, кръщенето и др.
Подобен подход използва, изучавайки поведението и отношението на българите към техните празници в
книгата си „Американци по български или българи по американски" и Б. Бинева.
ПЕТИ ПОДХОД. Метод на максималната обективност. Тази група изследователи, според силите и
възможностите си, са се опитвали да търсят максималната обективност в анализа на доброто и лошото, на
светлите и тъмните страни в българската душевност, като са го изучавали в най-подхо-дяшото за
изследване време и условия и са се стремили да кажат цялата според тях истина за своя народ. Така
Захари Стоянов - един от най-
122
типичните пр та на българ: Написаното ; за Ботев и Лг същност. -" парливите около сло:?:- -пгге" сн
ос. чгно и
тати; зинаги
~. зсурна-
-а изсле-
¦х търсят
метлите и
й-подхо-
- цялата
от най-
типичните представители на това течение „дебне" поведението и душевността на българите във величавите
и драматични дни на Априлското въстание. Написаното от него по-късно в статии и фейлетони, в книгите
му за четите, за Ботев и Левски - също дават характеристика на българската национална същност. Но
докато статиите и памфлетите му се движат главно около парливите и несекващи политически страсти в
новоосвободена България, около сложното време на битките за съединението на България, то „Записките"
си остават връх, най-горната лавица, от което най-добре, най-задълбочено и най-истински се вижда
Отечеството. Цялото творчество на Захари Стоянов възприемаме като най-стойностна картина на това,
което сме не само поради изумителната сила на 3. Стоянов да види, да усети, да забележи дори
незабележимото, но и за това, че той живя в най-подходящото време за разголването на един народ...
Антон Страшимиров живя в по-друго време. Но той също усети потребността да е там, където се прави
историята, където народът умира за Родината си и като облече скромен войнишки шинел, се озова в калта
и студовете на Странджа. Планината още пази следите от неговите не винаги сухи ботуши, с който
отмерваше не толкова младата си вече крачка до младите български лъвове, тръгнал да опознава народа
си. Пак със желанието си да бъде до край обективен. От Балканската война му остана един подчертано
народоведчески роман „Вихър", в който художествената измислица върви ръка за ръка с документалните
факти. Другите му тествания из страната ще му помогнат като се рови из документите, като гледа със
собствените си очи орисията на народа, като слуша с ушите си стенанията и радостите му, да гони своята
максимална цел. Той написа и друга изумително вярна народо-ведческа книга: „Нашият народ" като опозна
до детайли нрава на мизийците, на шопите, на тракийците, на рупците и македонците. После наблюдавайки
политическите нрави в новоосвободената държава, той ще напише и за великите й мъже, като непрекъснато
ще търси корелацията между водачи и народ. Така ще се родят забележителните му народоведчески книги
„Поет и народ", „Диктаторът", „Реформаторът", „Горд държавник" (непубликувана) и др.
Най-сетне, когато гледа кървавата драма на Априлските кланета през 1925г. , той ще ни остави
забележителния си роман „Хоро", с който ще разкрие нови мрачни и зловещи страни от българския
характер, свързани с политическата жестокост и отмъстителност...
Иван Хаджийски ще последва Антон Страшимиров. Той донякъде ще използва неговия изследователски метод.
Ще обикаля България, ще чете документи, ще се заседава край троянските занаятчии и калоферската чарпшя
е ще дава ухо на смехове, на болки и тъги - за да ни излее съдбата на един цял народ, неговата
психология - и съсловна, и национална, за да каже верни ястини за този народ в своята „Оптимистична
теория...".
Особено място в тази група изследователи заема Тодор Панов - автор на единствената, но достатъчно
силна и мащабна книга „Психология на българ-
123
ския народ", издадена през 1914г. и преиздадена за пръв път след осемдесет години. Това е най-
систематичният, най-задълбоченият изследовател на българската национална психология.
В тази група трябва да поставим като цяло и големите български етнографи, начело с Димитър Маринов -
високо образован за времето си човек, Цани Гинчев, Христо Вакарелски, Ганко Цанов. И една значителна
група от изследователи от най-ново време не можем да отминем: акад. Ефрем Каран-филов, проф. Минчо
Драганов, Николай Хайтов, проф. Николай Генчев, проф. Тончо Жечев и др.
Тук трябва да отнесем и групата на регионалните изследователи като Стою Шишков, Иван Селимински, Асен
Христофоров и др.
ШЕСТИ ПОДХОД е свързан с т. н. предварителна конструкция. В определена степен той е допълнение на
първия, на онова, което нарекохме интуитивно прозрение в душата и традициите на един народ. Той
предполага изграждането на предварителна конструкция за една или друга теза по отношение на
националния характер и събирането отпосле на „доказателствен" емпиричен материал, който да подкрепи
предварителната теза. Значително разпространен и твърде често използван от политици, революционери,
публицисти, този подход е дълбоко ненаучен. Макар че в определени случаи той може да послужи на
определени патриотични или други политически цели. В социалната съдба на България, с цел да се
повдигне националното самочувствие или да се създадат определени стимули или мотиви за определено
поведение, се е налагало неведнъж да се прибягва към този метод. Например преди или по време на
войните, които България е водила, поради малката демографска сума на войниците, винаги недостатъчно за
успешна война с по-многоброен противник - се е налагало масирано повишение на войнското им
самочувствие, налагало се е предварително самовнушение, че българите са най-войнствените, най-смелите,
най-готовите за велики подвизи и т. н. От историята се подбират такива примери, които да внушават
именно подобно себеусещане. Колкото и да е странно обаче, тази конструкция е почти толкова стара,
колкото са стари и първите опити за себепознание. Няма и век да е минал след падането ни под турско
робство, а нуждата от ново самочувствие вече е дошла. В песните за Крали Марко, незнаен певец пръв
прибягва до този народостроителен подход. Песента се появява като антитеза и като антиповедение на
насилията на „Сюлейман - цар турски", както се пее в песента, който потурчвал „моми и невести". Крали
Мрако се заканва, че ще му отвърне със същото.
И ето го обратният процес - в песента той залавя двама главни паши, откарва ги в Прилеп и ги
побългарява. И в други песни от онова време на 15-и век - време на масово ислямизиране и потурчване на
българите - се пее за побългаряването. Естествено, че че това е най-често измислено, силно геро-
изирано поведение. Но то е необходимо, за да поддържа самочувствието на българите, опасно застрашени
от загубване на вярата си, което в онова време почти винаги означава народността си.
До такава конструкция прибягва не след дълго и Паисий Хилендарски
та
ча
124
тато
паши. г на 15-;г пее за гно геро-нето на време
До такава конструкция прибягва не след дълго и Паисий Хилендарски при написването на „История
славяноболгарская". Поставяйки си определена родолюбива задача - възвръщането на самочувствието на
българския народ, той му,внушава, че е народ, на който другите народи са се кланяли и като иска да го
спаси от душегубното чуждопоклонство, му вдъхва сила и кураж за неговото национално оцеляване.
__
Паисий подбира такива примери от историята и съдбата, които да отговарят най-добре на великата
родолюбива идея. И до сега на никого не е минало през ума да обвини в тенденциозност или в груба
недобросъвестност големия българин. Макар че всеки, който прочете неговото блестящо слово, покоряващо
с родолюбието си, разбира, че в него има и преувеличение, и дори неверни исторически примери...
Подобна историческа ситуация, когато отново трябва да се повдигне националното самосъзнание на
българите и не само за оцеляване, но и за национално освобождение, имаме не след дълго, когато
прекаралата столетия под турско робство България има нужда от „допинг", за да се организира на борба
срещу поробителя. За тази цел е необходимо българският народ да добие вяра в своите сили, да придобие
спомен за своите добродетели, да повярва в себе си и в същото време да усети по-високия пиедестал, от
който може и трябва да гледа поробителя.
Така Г. С. Раковски създава версията за своеобразното българско гостоприемство, според която на много
места в страната турчин не смее да влезе в българска къща, а ако пък влезе, не смее да седне на стол
без настоятелна покана. Българинът е човек силен, властен и с него в същност никакъв турчин не може да
се мери... Раковски е знаел, че в робската съдба на България взаимоотношенията с турците съвсем не са
били такива, но пишейки своите мъдри народоведчески съчинения, той желае да събуди чувството за лично
и национално достойнство, а там, където го няма, да го създаде.
Ето например: „Най-простият селянин, българин, като отиде в града и се представи на някой си богат
българин, се държи със смелост и дързост като ~ред равния си съсед и брат и като му отдаде обичайния
поздрав... сяда без 1а го покянат и започва да разговаря свободно. Същата свобода и смелост гмат
селяните, когато се представят и на правителствени лица - на аги, -оодюри и даже паши." (Раковски, Г.
С. Съчинения. С, 1922, с. 203)
За да докаже величието на българската нация, нейното значително по-;зсоко място в човешката
цивилизация от мястото, което заемат нашите авоеватели - турците, той прави дръзки и много често
умишлено неверни газходки из историята. За него не всяка истина е добра — добра е онази, която - <п на
националната кауза в тези трудни и драматични години. В етнограф-,_ - си труд „Показалец или
ръководство как да се изискват и издирят най-егарн черти нашего бития, язнка, народопоколения, стараго
ни направления, (пшавнаго ни прошествия и проч.". той набелязва основните методи, които риторическата
наука използва, за изучаване на миналото. Той счита за недос-ю благонадеждни методите на сравнителната
физиология и анатомия,
125
но свидетелство за историята на един народ Раковски приема неговия език, обичаи и творчество. И ако
това може да се приеме за правилно, то Раковски подчинява тази истина на определена народостроителна
задача - а именно че България е къде-къде по-стара и по-развита страна от Турция! И в подчинение на
категоричната си теза, че Индия е земята на нашите праотци и че българите са най-преките наследници на
древните индуски племена, Раковски . търси общи белези между двата народа в езика, обичаите,
преданията.
~~ Повечето изследователи основателно приемат, че Раковски е имал главно патриотични ^основания за
тези съпоставки.
Оспорвайки теорията за тюркско-татарския произход на прабългарите, той поддържа тезата, че те
произхождат от древнойндийския род. Той отива и по-далече, като приема, че прабългарите са най-преките
наследници на Хиндистана (както се изразява той) и че именно те са донесли на Балканите неговата
култура и че са първите заселници в Европа... Въпроса за произхода на българския род ще го открием в
по-голямата част от произведенията на Раковски и е основна тема на „Българската старина", „Кимбри или
кимери" и др. В тези свои проучвания Раковски излага вижданията си за пътя на народите по света от
люлката на човешката цивилизация - Индия. В противоречие с по-голямата част от световните историци
нашият изследовател, приема, че българите се настаняват на Балканите още през VII в. пр. Хр. Той се
стреми да докаже, че и първите племена, дошли на Балканите и по-късно появилите се (траки, илири,
гети) са потомци на една и съща етническа група - индусите - а те пък са праотци на днешните българи.
Основание за такова твърдение той намира в любопитната съпоставка между българския и санс-критския
език. Съвпаденията, които Г. С. Раковски открива, най-често са плод на чиста случайност или пък на
умишлено преиначаване на думите, за да се постигне известна фонетична или смислова близост. В някои от
примерите, обаче, които посочва Раковски, наистина има оригинални хрумвания (например Вавилон според
него иде от Баби лоно). Там, където подобни съпоставки не вършат работа на предварително положената
теза, Раковски хвърля вината върху гръцките изследователи, които в своето невежество и поради
несъвършенството на езика си са преиначили оригиналното звучене на санскритските думи и са ги
отдалечили от съвременния български език.
Този подход, условно наречен „характеростроителен", се използва и от ред други народопсихолози. И.
Дьолакроа също говори за значението на тозп подход в областта на живопистта. Той пише например: „Една
от големите заслуги на Давид като живописец е, че той със своите картини е възпитал у французите
героични характери".
Разновидност на този метод използва много често Цани Гичев. Той изказва една първична обобщена теза,
после търси аргументи да я докаже, като впряга в услуга на тезата си прочетеното, видяно или лично
преживяно. (Вж. Гичев, Ц. По няколко думи. С., 1988, с. 43)
По своеобразен начин се вписва в този подход и Христо Ботев, ала том го обръща обратно. Една
значителна част от неговите страстни стихотворе-
126
»че
I глав-
клзва и от го на този големите
зъзпитал у
"пчев. Той
¦.. я докаже.
преживяно.
гв, ала той гихотворе-
ния или фейлетони са посветени на онези отрицателни, негативни и вредни за времето си черти от
българския характер или ежедневие, чието отстраняване е непосредствена задача на революционната
идеология. Така Ботев създава -за да отрече - образа на българина със силно изопачено мъжество,
решителност, патриотизъм, способност за твърдост и мъжки действия и т. н. Верен на своя буен и склонен
към крайности нрав, Ботев използва подхода на „измислянето" на определени черти не за да докаже
тяхното съществуване, а по-скоро — пак с характеростроителна цел — да направи невъзможно тяхното по-
Нататъшно проявление, влизащо в противоречие с революционната и нацио-нално-освободителна идеология и
общо погледнато - със задачата за спасение на българския народ.
И в патриотичната, и в националистическата литература, този подход на предварителната конструкция и
по-сетне се използва с различни цели.
Веднъж създадена, с чисто пропагандни и геополитически задачи, например, идеята за великата арийска
раса, вече се нуждаеше от градивен материал, който да уплътни нейната пропагандно-завоевателна
същност. Всички подръчни исторически източници, кога автентични, кога полуобективни, кога директно
преиначени, бяха въведени в научно обръщение. Така първо немците, а после и други народи постепенно се
просмукаха от идеите на тази теория, прибавиха своята демографска маса към първоначалната идея и тя
постепенно оживя, уплътни се и се превърна след време в историческа истина.
Може да се каже, че всяка диктатура намира своята потребна и удобна гледна точка, върху която да строи
своята основна пропагандна теория. Тя най-често използва една или друга исторически вярна или
приблизително вярна теза, за една или друга черта от характера на един народ, върху която отпосле с
истини, полуистини или неверни исторически факти се доизгражда плътната формула на първоначалната
идея. Гьобелс формулира блестящо, макар и вулгарно, резултата от подобен подход: „Една лъжа, когато се
повтори сто пъти, става вече истина..."
В нашите национални условия подобна идея за величието и образа на комуниста, взета от идеалната
теоретична схема, трябваше да бъде уплътне-. еа в житейската драма на борбата срещу фашизма с примери
за кристални образи, които реално погледнато бяха стопроцентови житейски фантоми. Така цялата мемоарна
литература от годините на антифашисткото движение, беше преситена с примери и жизнени конструкции,
които бяха в голямата си част нереални, поради това нежизнеспособни и в крайна сметка - фалшиви.
.Критиците на социалистическия реализъм в продължение на години ни замъгляваха главите с тия глупости
за революционната идеализация, за изображението на героичното..." пише Давид Овадия (Сп. „Отечество",
1990, № 14).
Разбира се и тази предварителна конструкция за образа на бореца, за образа на комуниста, както отпосле
и за образа на строителя на социализма, 1а толкова житейски неверни, че се превърнаха, както често
става, в своето
иние.
127
Както в свое отрицание се превърна цялата идеализирана до крайност картина на социалистическото
строителство, в прицела на което бяха програмирани и радостите, и трудностите, и щастието, и основните
черти в характера и поведението на новия, просто измислен и покорен на предварителната идея, личностен
и национален характер.
Ето защо използването на този подход със своите нерядко обратни резултати, поставя винаги важния
въпрос: трябва ли да се идеализира историята, все едно с каква цел, трябва ли да се идеализират
личностите на една Нация, силата и, нейният дух, националните традиции, културните особености и т.
н. , дори когато крайният смисъл на намерението е напълно родолюбив.
Този подход си остава проблемен за приложната народопсихология, за случаите на манипулиране с една или
друга цел на общественото мнение, за използването му в историческите описания, в действуващата
пропаганда, в международните отношения, в рекламата и т. н.
Неговите две страни са:
- историята се ръководи от научни истини.
- в името на националните и партийните каузи са възможни и допустими полуистините
Това и до ден днешен е проблем на политическия и научния морал...
СЕДМИ ПОДХОД. Сравнителна народопсихология.
Този подход е свързан с целенасочено изследване и съпоставяне в научни трудове или художествени
произведения на различни национални характери. Това са онези произведения в нашата литература, които
описват поведението на българина в съпоставителния анализ и контекст на общението и съпоставката му с
други народи.
Най-често, за да формулират предимствата в една или друга черта на характера, до този подход прибягват
автори и мислители от донаучния период в народопсихологията.
Той особено силно се използва в годините на турското робство, за да се събудят или опомнят редица
закърнели, а потребни на Оцеляването и свободата национални качества. Тук много ярко изпъква
творчеството на Паисий Хилендарски, който много сполучливо използва метода на сравнението, за да
възвеличи или смачка цели нравствени територии у българите.
От публицистичните и документални трудове върху народопсихологията на българите се откроява, разбира
се, книгата на А. Страшимиров „Българи, гърци и сърби", както, разбира се, и „Нашият народ".
Много типично произведение на художествената литература в това отношение е пътеписът на Алеко
Константинов „До Чикаго и назад", както и до днес незаменимото народопсихологично съчинение „Бай
Ганьо". Тук следва да се отнесат и някои от пътеписните книги от по-далечно и по-ново време.*
* Вж. М. Семов. „За Япония като за Япония" (1984), „И за Америка като за Америка'' (1993), „Наричат ме
Грейт Британ" (1991) и Г. Данаилов „До Чикаго и назад - сто години по-късно" (1992).
128
за г. за
ез. в
|ргя
ми
Особено интересен и стърчащ доста самостоятелно като подход в наша-'та литература е романът на Кирил
Христов „Бели дяволи", писан през 1926 г. и публикуван едва през 1993 г. Това е едно забележително
изследване на българския характер в съпоставка с немския - написано във формата на роман, за който сам
авторът казва: „Един български народен представител, отвратен до отчаяние от безутешната българска
действителност, избира Германия, за да отиде да си лекува душата сред една среда, постигнала според
както се говори и пише, най-голям ред. Той хълца от възторг от всичко, което вижда там. Контрастът
между живота на местното население и на представителите на малката колония българи в Берлин още повече
засилва това му състояние. Той скъсва връзките не само със своята родина, но и с берлинските българи.
Но колкото по-дълго наблюдава народа, от който е в опиянение, толкова погледът му започва да прониква
в неща, които го смущават. Най-после, при преживявания, които разтърсват душата му до дъно, очите му
се отварят. Изведнъж неговият народ, незавършен в своето развитие, му се явява хиляди пъти за
предпочитание, въпреки царуващият там хаос. Той е излекуван в своето отчаяние и се връща у дома..."
(Христов, К. Бели дяволи. С, 1993).
га на шия
1дасе вобо-ясий ,зада
вгията ягари,
IОТНО-
и до ;следва време.*
лерика"
I ГОДИНИ
6. ФАКТОРИ ЗА ФОРМИРАНЕТО НА НАЦИОНАЛНИЯ ХАРАКТЕР
Пръв от българските народопсихолози, който поставя като научен проблема за факторите, влияещи върху
формирането или изменението на нашия .национален характер, е Г. С. Раковски. Той посочва четири
фактора, играли съдбовна според него роля във формирането на характера, а именно: I 1) Гръцкото
присъствие на балканите и в съдбините на България. 1 2) Ролята на християнската религия и
насилственото налагане на ислям-ккия бит и култура. „Наша вяра всегда е била най-добрий и най-милий
наш утешител и наша премила народност, ако се е днес между нами увардила, то ние сме длъжни на наша
православна прадедна вяра, която сме в точност държали и държиме" (Раковски, Г. С. Съчинения. С, 1983,
Т. 3, с. 96).
3) Интервенцията на Великите сили в политическия и духовен живот на България.
4) Влиянието на старите народи, чиято кръв тече в нашите жили. (Пак там, Т. 2 с. 403).
След Раковски изследователите от онова време започват да типологизи-рат факторите, да ги обобщават и
подвеждат по един специфичен според ролята и значението им знаменател. Такъв основен фактор, според
Нефит Бозвели например, е Историческият фактор, ролята на историята в национал-. ната съдба. „Защото
изкустните добре известно знаят: както никой не се ражда нето зол, нето добър. Но отгеледването прави
человека добър или зол. Понеже добрините не са всаждени в человека, но предобити, и каквото
129
младенеца научава речите на езика и на негова род, тако научава и нравите с разговореющимся..."
(Бозвели, Неофит. Съчинения. С, 1968, с. 61).
Както се вижда, той формулира като фактори историята и конкретния социален живот на хората...
Големият наш историк Петър Мутафчиев най-първо спира вниманието си на проблема за расовата
принадлежност и ролята на историята. „Историческото минало на един народ значи е, което определя
естеството и съотношението на елементите и качествата, чийто сбор образува неговата индивидуалност. В
края на краищата следователно тая последната, с всички присъщи ней черти, е исторически продукт.
Поради това тя не може да бъде считана за първопричина на историческите явления... Но разискванията
относно ролята и значението на расовия елемент в историческия живот на народите ще си останат
безпредметни и безполезни, ако не излязат из областта на общите теоретични разсъждения" (Книга за
българите. С, 1987, с. 156).
За Мутафчиев - смешението между историческа съдба и раса е перманентен процес. Историческата съдба
решава кога каква черта влияе безусловно на историческия процес...
Всъщност няма историк, който да не се позовава на изключителната роля на историята при обяснението на
една или друга страна на националното поведение. Ето разсъжденията на проф. Н. Генчев: „...
Приложената схема на историческото развитие на българското минало позволява да се напипат и откроят
някои общи черти на националната историческа съдба, които имат пряко или косвена отношение към
изграждането и функционирането на българската народопсихология. А те биха могли да изглеждат
приблизително така:
1) Силно начупена крива на възходи и падения на държавата и народността.
2) Продължителни прекъсвания на държавния живот при една господстваща тенденция към непреодолимо
ограничаване, смаляване и обезличаване на българската държава.
3) Продължителни чуждестранни господства над България. За 13 века историческо развитие българите
които 649 години са били под чужда власт, а големи части от народното цяло и обширни периферни
територии - повече от седем века.
4) Почти непрекъснато опекунство над българската политика от страна на силите, господари на Ориента
през различни епохи.
5) Незавършеност на историческите процеси и главно на национално-образуващия процес, ускорено
формиране, но и бърза разруха на българската нация.
6) Многобройни упорити войни, кървави сблъсъци със силни противници, с чужди нашественици и амбиции...
(Генчев, Н. Академично слово. - ГСУ Официален дял, Т. 2. 1991, с. 3).
За изграждането на българската психика, за нейното сложно и противоречиво функциониране съдбоносно
значение според него има най-напрел
130
рри-
.тно-:ви-исъ-
бъде а от-
- ?т на
ласт-
156).
:» г.грма-
гтелната налното :хема на .-ипат и _:о имат ; на бъл--зително
^к я народ-
- ?сподст-:нчаване
' г 13 века ;.ла власт, - повече
^^ от страна
люнално-. -,гарската
-ротивни-:зо.-ГСУ
И^ з противо-т най-напред
обилно прблятата кръв през тринайсетвековния исторически живот на българите. Това проф. Н. Генчев
нарича „кървава диря в историята".
Втори такъв съдбовен фактор според него е страхът.
На трето място ЦЛГенчев формулира ролята на мъката в българската история. „С мъка българите се
установявали и устояват от двете страни на Балкана, с мъка се разделят с езическите си идоли, с мъка
отстояват земите си пред бурите на балканските кръстопътища, с мъка влизат в храмовете на Новия бог и
т. н." И по-нататък „Кръвта, страхът и мъката в българската история ще се превърнат в регулатори на
поведението на българите в ново и най-ново време" (Пак там, с. 8).
Чак до наши дни ИСТОРИЧЕСКИЯТ И СОЦИАЛНИЯТ ФАКТОР продължават да се посочват като основополагащи, дори
много често едва ли не като единствени, предопределящи българската национална съдба, а от там и
българската национална същност.
В следващите страници ще посочим начина, по който историческото значение на съдбата на народите, за
формирането на тяхната психика, бе разширено и допълнено от социалните условия на живот. В това
отношение нашият век даде обилни аргументи, особено в областта на индивидуалната психология, свързани
с огромните изменения в начина на производство, в натрупването на нови знания и изследвания върху
факторите, влияещи върху индивидуалната, а от там и върху националната психология.
Сред този тип изследователи от по-ново време се нареждат групата продължители на класическата фройдова
философия за ролята на либидото, което неговите ученици и праученици разшириха и дотолкова наситиха
със социално съдържание, че мотивите на Фройд останаха едва ли не само като един генетичен знак в
усложнения и безкрайно омесен начин на живот на съвременното човечество.
К. Хорни първа замени либидото и социалната сублимация със стремежа към самореализация, като за
основна движеща сила тя прие „основният страх", породен от враждебната околна среда. Нейните анализи
са вече много яо-близо до ролята на социално-историческия фактор като основен.
Като реакция на страха, човекът използва различни средства за защита • наркотизация, бурна външна
дейност, бягство от причинителите на страха и гт подобни ситуации и т. н.) Тези средства за защита
предизвикват, според К. Хорни, четирите „велики неврози" в съвременния свят, даващи пряко отражение
върху психологията на народите:
1) Невроза на привързаност - търсене на всяка цена на одобрение и \феданост у околните.
2) Невроза на властта - неудържим стремеж към власт и престиж.
3) Невроза на покорността — конформизъм, водещ до автоматизъм в поведението.
4) Невроизолация - бягство от обществото...
Тези изолационни способи? според Хорни, само задълбочават конфликтите и самоотчуждението на личността.
Според фройдистите всички хора
131
рано или късно получават'неврози. Анна Фройд дори счита религията за масова невроза, която според нея
обхваща и клинически здравите хора, и бумът на сектите, които завладяват в последните години Европа
потвърждава това. От религиите на тези секти днес е овладяно съзнанието и на стотици български деца...
Някои от посочените неврози - третата и четвъртата например - са характерни за общества в последната
фаза на „масовото производство", съгласно теорията на Тофлър. У нас засега тези случаи са сравнително
редки. Освен това някои традиционни черти на националния ни характер също ограничават възможностите за
получаване на такива неврози.
Бихейвиоризмът и необихейвиоризмът са най-новите направления в психологията. Те разглеждат поведението
на човека и животните като съвкупност от двигателни (вербални и емоционални) реакции. Основната теза
на бихей-виоризма е, че психологията е длъжна да изучава поведението, а не съзнанието, което не е
непосредствено наблюдавано. Основатели на това учение са американците Е. Торндайк и Дж. Уотсън. Принос
в тази област имат също и изследванията на Ив. Павлов и В. Бехтерев.
На тази основа например Ендрю Маслоу направи множество разработки върху теорията на мотивациите.
Макари оспорвани, резултатите от неговите изследвания го довеждат до определеност на основните
категории на нуждите, които имат своя йерархия и свое отражение върху поведението и характера не само
на индивидите, но и на народите. Тези пет категории са следните:
1) Физиологични нужди - това са основните потребности на човека. Веднъж задоволени, те повече не
влияят върху неговото поведение. Това са гладът, жаждата, дишането, сънят, светлината, отоплението и
т. н.
Да предположим, че вследствие на суша или на замърсяване или други беди, водата е поставена под режим.
Не е трудно да се разбере, че тази нужда автоматично ще вземе превес върху всички останали, ще ги
потисне и ше определи поведение, което може да бъде напълно неочаквано и непредвидено
2) Нуждата от сигурност според Маслоу е следващата степен, която се появява след като вече са
задоволени и стават по този начин определяща баз: за до-нататъшното поведение на човека. Т. е. не е
достатъчно те да бъда: еднократно задоволени, а да има гаранции" за сигурност", че така ще бъде :• в
бъдеще: така се пораждат например „нуждите за сигурност" по отношенг; на работата, навика да
спестяваме, плановете за пенсиониране, волята к: ограничение на всички форми на неограничена власт
(по-специално в предприятието). „Не се знае..." е до известна степен лайт мотива на лицат: обхванати
от нуждата за сигурност. Тази нужда е истинска жизнена потрес ност, браздяла цялата ни историци
легнала в основата на много от нашит-
^национални реакции, свързани с оцеляването, съобразяването и дори т. на: '„робско търпение на
българина".
3) Социални нужди: всеки човек изпитва нуждата да е част от някак;. група, в каквато най-често той
работи, където задоволява тези свои нужл въпреки, че такава група може да се явява като неформална и
поради това ?
132
за и ва аци
- са во", едки. също
гвпси-глшост . оихей-, Газнани-ение са също и
заботки - неговите
53. нуЖДИ-
з харак-^едните: човека. Това са
|«ли други зи нужда кне и ще едвидено. . която се I база да бъдат |ще бъде и | отношение волята на но
в пред-( на лицата, аа потреб-¦ нашите |цори т. нар.
от някаква свои нужди зади това б
голяма" степен неясна структура. И когато тази социална потребност на човека не е задоволена, у
заинтересованото лице се появяват като реакция отбранително поведение, съпротива, липса йа желание за
контакти, а нерядко го, напуска чувството за благоразумие и т. н.
4) Нуждата от уважение: тя се проявява, така да се каже, на два пъти. Първият път като знак на
уважение, което да запълни усещането ни за собствен значим обществен статус. На това ниво ние сме
зависими от другите и естествено държим за тяхното мнение - това поведение можем да характеризираме
като потребност.
Втората степен на потребността от уважение е доста по-различна от предишната. Тук вече става дума за
самоуважението, за нашето лично отношение към нас самите. Сега ние не страдаме от жаждата да се
покажем духовно независими и самоуверени, а и да се усетим по-малко уязвими от външните фактори, да се
видим до най-висшите категории на независимостта от другите.
5) Усещането за съвършенство: вече сме на върха на пирамидата, изправени пред желанието да надминем
себе си, да достигнем до „идеалното" поведение. Това е потребност от усъвършенстване, от творчество,
без да се интересуваме от предимствата, които поведението ни може да предизвика по отношение на по-
доброто задоволяване на нуждите от предишните категории.
Няма никакво съмнение, че категориите на Маслоу отразяват първични мнстинкти и реакции и са още твърде
далеч от такова фино, изящно, стоящо далеч от постите биологични инстинкти състояние, каквото е
душевността и характера. Ала така или иначе те лежат в основата на едно поведение, което яри повтарящи
се в продължително време обстоятелства или условия, може за се превърне от инстинкт в постоянно
действуващ дразнител или фактор. И ако обхватът му е масов и продължителността достатъчно голяма, да
стане елемент от социалната даденост, която вече формира една или друга черта от характера. Тази
забележка е необходима, за да ни предпази от опростяване на този процес, от елементаризиране на
връзката между пирамидата на Маслоу - дадена в нейния първичен вид - и от такова сложно отлагане у
индивида или V нациите, каквото е тяхната душевност^.
Но тези фактори, като елемент на една социална даденост, също така не могат да с^ отминат без
значение, без внимание, защото в края на краищата х най-сложното образувание, над което действуват
възпитанието, разумът и моралът — се зачеват там, в ниското социално стъпало, в първичното, без ¦оето
нито моралът на едно общество би бил същият, нито неговата образователна или нравствена система...
По подобие на Е. Маслоу и К. Хорни, Т. Панов разширява социално-горическия фактор, обогатявайки го с
условията на живот в България. Ала
азирайки тяхната изменчивост, той стига до забележителни наблюдения I нашето национално поведение,
като формулира важния фактор на приспо-ането. Разбира се, ние сме далеч от мисълта да се съгласим, че
приспо-
133
собяването е самостоятелен фактор, той е способ, начин, средство, възможност, подход за осъществяване
или отъждествяването на определени исторически условия и синхронизацията им с поведението на отделната
личност. Безусловни е обаче, че приспособяването е силна характеристика на нашия народ.
„В живота на отделните народи - пише Т. Панов - както и в живота на отделните индивиди,
приспособяемостта играе твърде важна роля, тъй като всички народи и видове, които не са достатъчно
еластични, гъвкави да се приспособяват, обикновено биват унищожавани, изтощавани в безполезната борба
със своята враждебна заобикаляща ги среда." (Психология на българския народ. В. Търново, 1992, с. 30).
Т. Панов формулира два вида приспособяване: към физическата среда и към социалните фактори. Така той
достига до идеята за еволюционното развитие. Т. Панов цитира отново своите любими изследователи Брока
и Фулле, които говорят за идеята за социалния подбор, известна в биологията като теория за
приспособимостта на организмите, така блестящо развита от Карл Линей и Чарлз, Дарвин. Той посочва
обаче и трети вид приспособяване - приспособяване към моралните идеи и разбирания като условие за
изменение на националния характер и националната психология.
Като отделен самостоятелен фактор Т. Панов разглежда социалната среда, в която включва обществената
среда, възпитанието и образованието.
Струва ни се, обаче, че образованието, възпитанието, социалната среда. идеите - това са най-общо
казано сумата от социално-исторически фактори, към които могат да се добавят и други. Но самото
приспособяване, нека пак повторим, според нас не е фактор. То е само начинът, по който характерът
реагира на социално-историческия процес, сумата от средствата и формите на синхронизиране на този
процес с изменените социално-исторически условия. Точно поради това намираме, че Т. Панов просто
детайлизира социално-историческите условия, когато посочва като самостоятелен фактор социалната среда.
Тя също е част от сумарния социално-исторически фактор, но от не> следва да изтеглим като
самостоятелен фактор културно-образователните условия. Те вече имат по-самостойно значение за
формирането на характера
КЪМ КУЛТУРНО-ОБРАЗОВАТЕЛНИЯ ФАКТОР-би следвало да отнесем и идеите. Те са част от същността на
образователното дело в един илт друг исторически период. Т. Панов обаче отбелязва по интересен начин
ролята на националната воля. Според него тя е резултат от националните идеи. Като отново цитира
изследванията на Фулле в тази област, Т. Панс^ посочва, че „най-основната черта на националния, както
и на индивидуални-характер, е волята. Под воля ние разбираме общото направление на наклонностите,
родени или придобити." (Пак там, с. 36)
Най-сетне Т. Панов формулира като самостоятелен фактор и творчествс -то - тук той отнася народното
творчество, митологията, като разделя умовете на две - асимилиращи и творчески. Сами по себе си,
неговите разсъждени! за ролята на езика, за посочените две функции на ума, са верни. Но едва .те
134
2>'.0Ж-
ори-аост. аия
ота на : като да се езната ьлгар-
среда и юнното |Брока и влогията звита от собяване измене-
;алната . яанието. . -д среда, фактори, : нека пак арактерът формите е ски усло-социално-
социална-:, но от нея ^ователните характера ю да отне-един иле !сен начиЕ ;оналните -, Т. Пансз
шидуални-на наклон-
[ТВорчесТЕ.-зделяумоЕ-:-
можем да определим творчеството като самостоятелен характероформиращ фактор. Творчеството на един
народ открива особености на неговия характер, то може да му влияе, но твърде пресилено ще е да кажем,
че то самостойно ги формира. Към митовете и тяхната роля Т. Панов отнася и религията. Сега той изпада
в другата крайност - религията, както ще видим след малко, играе не вторична, и далеч не спомагателна
роля за формирането на характера и не може да се отнесе към митовете. Тя е самостоятелен фактор в
националната психология. Толкова основен, че дори нищо да не знаем за един народ, достатъчно е да
познаваме неговото вероизповедание, за да сме в състояние да формулираме ред особености. И
вероятността да сгрешим при определянето на неговия характер и привички, на поведението и реакциите
му, е минимална^ Мюсюлманите имат твърде ясно изразени характеристики, свързани с изведените в Корана
като в наръчник от основни начала и постулати... Група наши историци и народопсихолози дават
значителна тежест на един такъв фактор, влиял върху нашия характер, като „чуждата култура". Особено
силен изразител на тази идея е П. Мутафчиев. Той пише:
„На всичко това (дълбоките промени в българската душевност - б. м. М. С.) ние бяхме обречени поради
влиянието на византийската култура върху ни''. (Книга за българите..., с. 169)
В основата на тази културна инвазия П. Мутафчиев поставя християнс-пгвото, с приемането на което
започва разклащането на българската душев-|вост, а от там и на българската държавност. „Славяни и
прабългари тогава [ ояха езичници - пише той по-нататък. - Техните вярвания не са били еднакви, |но
каквито и различия да са съществували тук помежду им, те са губели в равнение с християнството,
представяно от Византия. Ебичеството следова- бе, в което битът на старото българско общество намираше
своята 1 вътрешна опора, освещение и върховна санкция... От нея черпеше то своята 1 постоянна сила. За
това езическият период в нашата история е време на най-1а стабилност в нея. Скоковете и превратите
започваха след като този {"¦сриод бе приключен." (Цит. съчл с. 170)
Оставяме настрана доколко е прав П. Мутафчиев в твърдението си за разрушителната мисия на
християнството в българската национална съдба. Тагьрде много примери и твърде сериозни историци
доказват тъкмо обратно-*вв_ Посочваме тази негова мисъл като водеща във формирането от него на |йвиз>в
основополагащ фактор какъвто е религиозният. Защото значението на и двуборството на християнството с
исляма, както ще видим, се ?ва и от много други автори и тя, без съмнение, играе огромна роля в
българската душевност, традиции, нравствена система, а следователно и ксху по-сетнешната същност на
наационалния ни характер.
Т. Панов също намира ролята на религията и двубоя хирстиянство -
за изключително важен фактор. Много преди нашите изследователи значението на религията за форми-
на характера анализира Жан Жак Русо. Нарочни изследвания в тази посока прави и Антон Страшимиров.
„Тур-
135
ците идват - пише той - с нова религия, която е стадно примитивна, тя не само усмива оная, върху която
се е възпламенил романтизмът на българите, но представлява и пълно отричане на всички философски
построения, които се криели в нашето богомилство." (Пак там, с. 59).
И Боян Пенев не пропуска да оцени ролята на този фактор. Но „понеже духовният живот на подчинените
християни твърде малко е интересувал турците, българите са имали възможност да запазят своя език,
своята религия и изобщо всички по-съществени форми на своя бит" (История на новата българска
литература. С, 1976, Т. 1, с. 128).
Както виждаме, А. Страшимиров придава една тежест на ролята на мохамеданството, Б. Пенев - съвсем
друга. Тезите им на пръв поглед са противоречиви. Но противоречие няма - и двамата признават ролята на
мохамеданството за влиянието му върху българския характер, само че са гс погледнали от двете крайни
негови точки.
' ЗА РОЛЯТА НА РАСОВИЯ ФАКТОР и влиянието му върху характера нз народите са изписани десетки томове от
идеолози на немския националфаши-зъм, който свежда до пълна идеализация, до универсалност ролята на
расовия фактор. Но за расовия фактор и неговата роля пише и Иво Андрич. За расови; фактор и
националния характер цял роман написа и нашият интересен автс: Кирил Христов („Бели дяволи" С, 1993).
От своя страна П. Мутафчиев привежда десетки примери за ролята н; този фактор върху българската
национална съдба и българското поведени: като анализира ролята на геополитиката за
военностратегическото положе ние и историческата съдба на Българите. И той правилно заключава: „... Н:
като се отдаде дължимото на географския фактор и се признаят всички през и косвени последици от
действието му в нашата история, нужно е да изтъкне, че само чрез него съвсем не може да бъде обяснено
особеното в нег 1 („Книга за българите...", с. 160).
'
Но като анализира ролята и значението на отделните фактори въг*-] националната ни съдба и характер,
той посочва: „Явно е, следователно наред и покрай споменатите различни условия и фактори, който в един
-¦-" друг случай - где по-силно, где по-слабо, са оказвали влияние върху ист;--ческия ни живот, трябва
да се дири в тоя живот действието и на някакъв — по-специален фактор. Явно е по-нататък, че това
действие ще да е пл
особено силно и дълбоко, щом като се разпростирало еднакво върху на:__~
външна и вътрешна история, извиквайки и тук, и там явления еднакъ, същността си, а ще да е и особено
трайно, щом като минало и настояще тъй много си приличат. (Пак там)
Когато говори за ролята на генетичния фактор, Т. Панов от своя с~-. изпада в неприемливи исторически и
научно неверни крайности. Так. "1 пише, че „еднаквата физиологическа структура у индивидите на
даден :- _-1 предполага и еднакви психологически черти". И дава изобилие от приме-връзката между
формата на мозъка и характера на човека наприме: корелацията между общия размер на организма и обема
на мозъка, койт::
136
определя вече интелигентността, ума и характера на индивида. Увлеченията на Т. Панов в корелацията
между ръст и мозък стигат до там, че с размера на женското тяло той обяснява и „по-ниските умствени
възможности на жените". (По-подробно вж. Панов, Т. Психология на бълг. народ..., с. 21)
Генетично расовата предопределеност за Т. Панов е свързана само с физиологическата конструкция на
отделния народ. За разлика от Т. Панов на, расовия белег П. Мутафчиев отделя много по-голямо и широко
внимание. И наистина - как може да се отрече спецификата в начина на реагиране, в проявата на основни
характерологични черти, на волята, на темперамента, у представителите на жълтата раса, как може да се
отрекат някои специфични особености у представителите на черната раса, на Хомо арабикус или на бялата
раса. Разбира се ние и тук не бива да абсолютизираме, както винаги г било до сега, ролята на
генетичната даденост, защото историческите и социални условия, религията, образователния фактор могат
да преодолеят, да ги изтрият, да изравнят много от расовите различия като оставят само онова, което не
подлежи на изтриване и измиване - цвета на кожата, видът на $осата, дори и физическата структура на
тялото. Но и те дори са достатъчни, за да налагат определени индивидуални и национални различия,
свързани с зачина на живот и т. н.
Никола Кръстников поддържа същата идея: „Той (българинът - б. м. VI. С. ) принадлежи към една раса,
която ако и да е останала назад, особено з развитието на високи социални чувства, но от друга страна е
надарена, самобитна, както казват, най-одухотворена от всички други раси. Неговите зежовни страдания
от друга страна са го направили извънредно жилав, нас--зйчив и упорит". (Кръстников, Н. Опит за
психологически анализ на нашия геществен живот. С, 1922, с. 40)
В най-ново време на този фактор обръща внимание и Николай Хайтов. _.. Не всички северни народи са на
първа позиция - пише той - но я ми
ге може ли да се отрече генетичното наследство? Кръвта? Зная, че щяше на расизъм, но колкото да му се
мръщим на расизма, в него има аго поучителна истина: има си народи, на които тъй или иначе им върви е
от вчера... Все им върви, независимо от времето, климата, обстановка-_- (Сп, „Тракия", 1993, №4, с. 6)
Що се отнася до българския генетичен тип обаче, Т. Панов е прав - у нас [аазвде една генетична
мешавица, което е плод на историческите процеси,
ели се над нашата земя. Тя именно дава основание и на К. Иречек да I: „Външният вид на българите е
много различен. Общ български тип (Иречек, К. Княжество България. С, 1899, с. 77)
Точно обратното мисли по въпроса А. Страшимиров. „Установен бъл-: тип има. И ако той не е строго
оформен, това се дължи на обстоятел-:, че ние заемаме ивица от средиземноморския пояс, в който се
прели-
-:жжия тип със северния." (Страшимиров, А. „Нашият народ", с. 55)
РОЛЯТА НА ГЕОГРАФСКИЯ ФАКТОР, по подобие на историко-сопиал-
. -застъпена от от изключително голям брой изследователи. Нещо повече
137
I
- не един изследовател се е опитал да обясни цялата сложност на нашето историческо развитие именно с
географското положение.
Още Ботев отдава дължимото на Балкана. („Балканът пее хайдушка песен", „Жив е той, жив е там на
Балкана" и т. н.) Според 3. Стоянов ролята на Балкана, и в широк смисъл на географския фактор, взема
още по-видими стойности и предопределения за влиянието му върху националния ни характер. Особено в
„Записките" той не пропуска нито един момент, няма глава в книгата, в която той да не спре вниманието
си върху факта кои от момчетата от коя част на България са и най-често само по този знак той е готов
да издърпа цяла народоведческа нишка за характера, героизма, мъжеството* и пр. За него тракийците и
средногорците са с по-високо национално самосъзнание, шопите пък от Ихтиман са направо боклук -
доказани страхливци и предатели - а севернякът е апатичен, затворен, безразличен към подготовката на
въстанието, на него му липсват онези идеали, които имат средногорските бунтовници. Затова и той сипе
силни хули към хората от Троянско (и не съвсем без основание), Тетевенско, за които представата за
турската власт като власт на изедници е значително по-бледа отколкото това е в Южна България.
-^
От къде са дошли воеводите - и по-стари и по-нови във предреволюционните схватки с поробителя и във
времето на Априлското въстание - пита се той. Не от Дунава или от другаде, а от „нанизаните като
мъниста все по една линия, все в подножието на стара планина Котел, Сливен, Шипка. Калофер, Карлово,
Копривщица..."
И още: „балканска вода, размесена с букова шума, са пили старите войводи Кара Танас, Алтън Стоян,
Каръчлията, Кара Колю, Дончо Ватахът. Панайот Хитов, Хаджи Димитър, Караджата и много други
предвестници на българското възраждане, а не миризливата кладенчова и азмашка вода" (Стоянов, 3. В.
Левски. С, 1980, с. 278)
Любен Каравелов също счита географския фактор не само за мног: важен, но и за основен в нашата
национална съдба: „Българският нарег никога не е бил верен на султана, както не са му били верни и
другите християнски народи и народности, които населяват Балканския полуострс: а ако този народ е
търпял повече от гърците и от сърбите турското иго, те • това отношение ние трябва да обвиняваме не
него, но географското полож; ние и агрономоклиматическите свойства на оная земя, която той населява'
(Каравелов, Л. Събр. съч., Т. 8, С, 1966, с. 119).
Върху ролята на географския фактор силно акцентира и големият гарски литературовед Ив. Шишманов. „Ако
при всички тия високи мора; качества българинът се възроди по-късно от другите балкански народи, т< се
дължи само на крайно неблагоприятното за тогавашните условия геогр; ско положение на неговото
отечество. Легнала в центъра на държав; (вероятно Шишманов има пред вид Балканите - б. м. М. С.)
загубила сво: водачи и своята интелигенция, кръстосана от най-важните военни път плътно колонизувана
от завоевателя във всички стратегически граните
138
краища, подложена н^ бъде съвсем задушеа румъни." (Шишмадоа На ролята на Ба! -ДСнига за българите -на
българската на: -Какво е мястсг : ми в нашата наро; -: Що се отнася- ~ °баче той не е то.тз ^
^Редицата от др-,: Шя, както то -Страната.
аето
,-о.тята ами арак-пава в *етата гов да вото и
1ВЦИ И
-овката -реките . -. (и не -я власт . Южна
волюци-_ пита все по Щипка,
вда старите 00 Ватахът. рестници на вода".
^ за много рският наро: т и Другите
иго, то н положе-ой населява"
¦олемият бъг.-соки моралн гнароди, тсь -:зия геограс--а държавап губила свое: . ?енни пътип-:ки
граници
краища, подложена на един тежък феодален режим, България рискуваше да бъде съвсем задушена. Не такава
жестока бе съдбата на гърци, сърби и румъни." (Шишманов, Ив. Избрани съчинения. С, 1965, Т. 1, с. 72)
На ролята на Балкана отделя съответно място и П. Мутафчиев, като в „Книга за българите" има цяла
глава: „Ролята на планината за съхраняването на българската народност".
-^
Какво е мястото на природния фактор в изследванията на двамата големи в нашата народопсихология - Т.
Панов и А. Страшимиров? х
Що се отнася до Т. Панов, той му отдава подобаващо се значение. За него обаче той не е толкова решаващ
или поне не е равностоен с историческия и поредицата от други фактори, на който той разчленява
общественоистори-ческия, както това е, да речем, у А. Страшимиров.
„Страната, която е покрита с високи стали и хребети и има скалист, нерадостен външен вид (това не е
точно така, що се отнася до България -именно като география България е една от най-надарените страни -
б. м. М. С. ) с който произвежда тъжно, задушаващо впечатление, култивира у^йасе-лението вечно
сериозно, мрачно някакво, вечно сурово и затворено в себе си настроение, което оставя своеобразен
отпечатък върху цялото психическо самочувствие... И обратно, страната, покрита с вечнозелени планини,
красиви, безкрайно разнообразни и вечно сменящи се ландшафти, създава у народа настроение весело,
радостно, даже лекомислена..." И заключава: „Влиянието яа географското очертание на земята върху
психиката на даден народ, ако не е огромно, във всеки случай е дотолкова значително, че заслужава
сериозно внимание, като един от второстепенните и даже третостепенните фактори ври образуването на
националния характер". (Панов, Т. Психология..., с. 101)
По отношение ролята на географския фактор Т. Панов влиза в директно !фотиворечие с А. Страшимиров,
завършил география в Швейцария. Страшимиров, както е известно, придава изключително значение на
географското местоположение за особеностите на един народ, като дори определя пет типа #ьлгарски
характери, с оглед на характерологичните особености, свързани с асобеностите на географския район,
който това население обитава. Той, жито е известно, дели българите на мизиици, трайкийци, рупци,
македонци шопи.
Т. Панов не приема наличието на такова разнообразие от характери на «гаа малка географска територия.
„На пръв поглед много естествено е като г ли, че всичките тези особени видове устройства на
повърхността оставят рязък отпечатък върху характера на населението в съответните области. Циар че
фактически в България това не се забелязва, няма съмнение, че има, ювестна разлика, но тя е често
толкова нищожна, проявява се в толкова ---нси, че е необходима много голяма внимателност и грижливост,
за да
.'. определени. Причината за това се крие в обстоятелството, че сама по
:и България е твърде малка страна, благодарение на което общуването
аселението в равнините, планините и приморските области е твърде
: и интензивно и твърде често не способствува за психологическото : .обяване на отделните елементи"
(Пак там, с. 102)
139
Т. Панов, за разлика от Страшимиров, много силно и стръвно разглежда ролята на географията не като
релеф, а като местоположение и с това местоположение на България „като мост между Азия и Европа" той
търси аргументи за нашата историческа съдба, а от там и на особеностите на нашия национален характер.
Неговата теза за ролята на Русия по отношение на българските съдбини в продължение на векове е изцяло
свързана с нейните интереси, преминаващи през българската географска определеност. Те, макар и винаги
спорни, винаги обект на русофилски и русофобски страсти, както и да бъдат тълкувани, не могат да бъдат
пренебрегвани. От геополитическото положение на България Т. Панов съвсем правилно извежда цялата
.иетория, същност, развитие на българския национален въпрос, а от там и историческите драми на
България и на останалите народи от този район.
Като особен географски фактор, действуващ обаче самостоятелно върху българския характер, Т. Панов
определя КЛИМАТА на България, като посочва, че: „той е изиграл известна роля, но в никакъв случай
първостепенна" (Пак там, с. 115).
Историята за него също е самостоятелен фактор. Следва се отбележи категоричната позиция на Т. Панов,
че той не признава българската душевност да е резултат от славянобългарското омесване. А че е такава,
каквато ?. определя силния прабългарски ген, пренесен при заселването им по нашите земи.
На географския фактор изключително внимание отделя и бащата н; европейското законодателство Шарл
Монтескьо. Описвайки характера н; народите, той често достига до буквално обвързване на тяхната
географска даденост с характера им, а от там се опитва да дефинира и характера е: законодателството,
на което следва да се подчиняват. Така за индийците пише дословно: „Щастлив климат, който ражда чисти
нрави и създава крот закони." Следователно задача на законодателя, според него, е да създа такива
граждански закони, които да не противодействуват на климата, кат уточнява: „Ако е вярно, че характерът
на ума и страстите на сърцето извънредно различни в различните климати, тогава законите са длъжни
съответствуват и на различието на страстите, и на различието на характер те" (Монтескьо, Ш. За духа на
законите. С, 1984, с. 108).
Ако Монтескьо ни уверява, че задължението на законите е да отговорг на характера на народите и да са
съобразени с географията и климата, то ~! нататъшната крачка, която прави Русо, е следната: „Правото
трябва да така устроено, че да може да възпитава, да формира „просветен, умен добродетелен народ".
Иначе казано: първата теза на Монтескьо - законът е близо до националните специфики и да ги отразяват,
се нуждае от втстх тази на Русо: законът да може да влияе на тези специфики, да ги изуг± когато е
нужно да ги облагородява. Ако има и трета крачка - тя е в идеят: онова зряло гражданско общество,
което и до днес си е мечта за политсз н философи, към което човечеството вечно се стреми и никога не
доспги
140
Т. Панов, за разлика от Страшимиров, много силно и стръвно разглежда ролята на географията не като
релеф, а като местоположение и с това местоположение на България „като мост между Азия и Европа" той
търси аргументи за нашата историческа съдба, а от там и на особеностите на нашия национален характер.
Неговата теза за ролята на Русия по отношение на българските съдбини в продължение на векове е изцяло
свързана с нейните интереси, преминаващи през българската географска определеност. Те, макар и винаги
спорни, винаги обект на русофилски и русофобски страсти, както и да бъдат тълкувани, не могат да бъдат
пренебрегвани. От геополитическото положение на България Т. Панов съвсем правилно извежда цялата
история, същност, развитие на българския национален въпрос, а от там и историческите драми на България
и на останалите народи от този район.
Като особен географски фактор, действуващ обаче самостоятелно върху българския характер, Т. Панов
определя КЛИМАТА на България, като посочва, че: „той е изиграл известна роля, но в никакъв случай
първостепенна" (Пак там, с. 115).
Историята за него също е самостоятелен фактор. Следва се отбележи категоричната позиция на Т. Панов,
че той не признава българската душевност да е резултат от славянобългарското омесване. А че е такава,
каквато х определя силния прабългарски ген, пренесен при заселването им по нашите земи.
На географския фактор изключително внимание отделя и бащата н; европейското законодателство Шарл
Монтескьо. Описвайки характера нг. народите, той често достига до буквално обвързване на тяхната
географска даденост с характера им, а от там се опитва да дефинира и характера к законодателството, на
което следва да се подчиняват. Така за индийците т:« пише дословно: „Щастлив климат, който ражда чисти
нрави и създава крот-.; закони." Следователно задача на законодателя, според него, е да създгг-такива
граждански закони, които да не противодействуват на климата, кг" уточнява: „Ако е вярно, че характерът
на ума и страстите на сърцето -извънредно различни в различните климати, тогава законите са длъжни :
съответствуват и на различието на страстите, и на различието на характ: те" (Монтескьо, Ш. За духа на
законите. С, 1984, с. 108).
Ако Монтескьо ни уверява, че задължението на законите е да отгов-на характера на народите и да са
съобразени с географията и климата, те нататъшната крачка, която прави Русо, е следната: „Правото
трябва да с'-. така устроено, че да може да възпитава, да формира „просветен, умг; добродетелен
народ". Иначе казано: първата теза на Монтескьо - законът : е близо до националните специфики и да ги
отразяват, се нуждае от вт:г_ тази на Русо: законът да може да влияе на тези специфики, да ги из'-
когато е нужно да ги облагородява. Ако има и трета крачка - тя е в иде.? онова зряло гражданско
общество, което и до днес си е мечта за полит: и философи, към което човечеството вечно се стреми и
никога не дост
140
ца
'това ьрси зия на яите | макар
|-52КТО И
лекото
-ория,
- -цчес-
зърху посоч-
гоележи
душев-дквато я
нашите
дата на тера на
: -графска ктера на •ците той за кротки
-_з създаде ;ата, като ърцето са :дъжни дг .арактери-
отговорят :ата, то по-; ;ва да бъде ен, умен г законът -¦ ; от втора -3 ги измен= - в идеята:-
политолои не достига...
Така абсолютизиран, географският фактор е подложен на остра критика от Тодор Панов. „И тъй, при
въпроса за климата - пише той - ние се сблъскваме с мнения, които приписват на климата преувеличено
значение. Така Монтескьо едва ли не приписва всички черти на националния характер само на влиянието на
климата." (Цит. съч., с. 27)
И Т. Панов се хвърля в една пространна критика на твърденията на Монтескьо, че горещините пораждат и
развиват у народите страхливост, като дава обилни обратни примери от историята на арабите, етиопците и
т. н. Не стои така според него и въпросът с жестокостта, която според Монтескьо също се поражда от
горещия климат. „Ние се срещаме с нея в историята на всички народи, срещаме я в Гърция, Рим, Италия,
Испания, Англия, Русия, така, както и в Египет, Асирия, Персия." (Пак там, с. 27)
Но в други от приведените от Монтескьо примери той се съгласява с него. „Няма съмнение, че климатът
играе важна роля при оформянето на темперамента, посредством влиянието си върху функционирането на
организма. Още Хипократ отбелязва, че азиатските народи обладават жлъчен темперамент, отслабен от
горещия климат. В техния организъм стават интензивно вътрешно горене, вследствие на което значително
се намалява силата на вътрешните проявления." (Пак там, с. 27)
Панов цитира френския психолог Фулле („Психология на френския народ"), който изследва влиянието на
горещините върху движението на кръвта и другите течности в тялото. „Студът според Фулле, напротив,
увеличава здравината и силата на тялото, като съдействува за по-изобилно хранене и ио-равномерно
разпределяне на веществата по цялата съвкупност на органите."
Т. Панов посочва и твърденията на Питагор, според когото „излишъкът месна храна придава на човека и
народите нещо диво и сурово, докато злоупотребата с растителна храна отслабва побужденията към
деятелност... Племето Тода, което живее в Индустан и се храни изключително с мляко, се езави със
своята кротост." (Пак там, с. 27)
Значително място на географския фактор - но вече като геополитика -отделят в изследванията си ред
други учени. Те го отнасят към „устойчивите" фактори, влияли винаги върху народопехилогията на
българите. „Българите, и другите населяващи балканските кръстовища народи, изпитват в своя орически
живот постоянно, макар и изменящо се през отделните векове и
л, въздействието на геополитиката. Геополитическият фактор влия върху
гарската история чрез формирането на националната съдба на народа. ого често неговото въздействие
върху историческите процеси е било .-защо. Този фактор лежи в основата на вековния конфликт между
бълга-.: Византия, между България и варварските нашествия, в съперничест-между Византия и Запада за
политическо и духовно влияние в Ориента.
ко това е определило възхода и падението на българската държава и се
разило непосредствено върху живота и психиката на народа, населявал
141
полетата от двете страни на Хемус." (Информационен бюлетин, изд. на Академичния съвет на СУ „Св. Кл.
Охридски", извънреден брой, год. 2, декември 1991).
За ролята на географския фактор и влиянието му върху характера разсъждава и Николай Хайтов в своята
литературна анкета, публикувана в сп. „Тракия". Там той цитира съчинението на Флавий Вегенции Ренат
„ Кратко изложение на военното дело", писано около IV в. пр. Хр. когато Рим вече трепери пред напора
на варварите."В това съчинение се казва, че римляните са отбягвали да засиляват в легионите си
новобранци от южните предели на империята. Знаели са, че новобранците-южняци могат да имат
изобретателен ум, да са бързи, храбри, силни и подвижни, но те са ги смятали за непълноценни като
войници, защото не били способни на военна дисциплина. Кръвта им била „разредена", а не гъста... Така
още в антично време - продължава тези мисли Н. Хайтов - ние сме били ориент и ориенталщината е черта.
Българите преуспяват на Запад, а тук се влачим като черва. Там средата затяга от слънчевото греене
генетични бурми. Ето, България е три пъти природно по-богата от Швейцария, но каква полза? Дания е три
пъти по-малка, но изнася селскостопанска продукция за 50 млрд. долара годишно. Изтрепахме се опит да
взимаме от тях, но като се върнем — пак същото..." (сп. „Тракия", 1993, № 2, с. 52)
И още: „... Що се отнася до „климатичния фактор", ха покажете ми в някоя гореща страна да има истинска
демокрация - в арабските или южноамериканските, или в някоя от африканските. Дадеш ли му на южняка
свобода - и анархията е готова" (Пак там, с. 55).
Ако приемем за истинна гледната точка за огромното значение на географския фактор, съчетан с
особеностите на природата за развитието е. характерите на народите, редно е да се запитаме — такава ли
е неговата рог_-днес? Отговорът не може да бъде само утвърдителен. Начинът на производство през
последното столетие се измени до такава степен, че събирането ь. аргументи за доказването на тази
промяна е просто несериозно. Смяната :-. начина на производство без съмнение силно намалява значението
на геогра ¦ ския фактор. Хората край стана и машините в Аржентина и в Швеция, каь~ и в Япония, вече
работят при еднакви или почти еднакви условия - техног гични, климатични и т. н. Храната при тези
супер развити търговски връз и интереси, навсякъде по света също вече еднаква или приблизително едн:
ва. И все пак ролята на климата, на геополитическото място, не бива нитс . се омаловажава, нито да се
подценява. Дори диктатурите, еднотипни к:~ социално-политическа система, в различните географски
условия не са г : могат да бъдат същи. Една беше „диктатурата на пролетариата" в Куба, др ~. в Русия,
трета в Унгария. Без да се абсолютизира и хиперболизира следсь.-телно в наши дни, все пак географския
фактор не бива да се игнорира изследването на влиянията върху формирането и действието на характер:"
на различните нации...
142
,««¦
8*3!
на
5. 2,
& раз-
, Б СП.
оатко вече аите ели на дателен епълно-, Кръвта ьлжава черта, средата ;Гри пъти пъти по-
70ДИШН0.
Жете ми в южноа- свобода
Ве на геог-
ввтието на говата роля л производ-.бирането на ц Смяната на |,вагеограф-' ия, както -техноло-овски
връзки телно еднак-
вотипни кат: не са и ие
следовг-(игнорира пр! . характери?:
Изследвайки факторите, влияли върху българския характер, други наро-доведи посочват и нови фактори.
Като такъв Т. Панов правилно определя литературата. Друг въпрос е дали той е самостоятелен фактор и
доколко неговите оценки за ролята на литературата върху българското национално поведение през
различните периоди от развитието му е лесно отграничима. Той посочва четири такива периода, които са
меко казано спорни, а някои от оценките му - просто невери. Така, докато можем да се съгласим, макар и
с известни уговорки, с изключителната роля, която играе за българската национална реакция
произведението на Паисий, то съвсем крайно и опасно е твърдението на Т. Панов за ролята на френската
литература върху българската душевност. В този случай той недопустимо фалшифицира фактите:
„Те (българските поети и писатели от 20-те г. на нашия век - б. м. М. С.) съвсем забравят, че 40
годишното политическо съществувание на един млад, жизнерадостен, незасегнат от културата народ, не
може да бъде сравнен с хилядолетното съществуване на някаква си Франция, която по силата на
неумолимата присъда на закона за еволюцията гние, разлага се и чрез зловонието на своята разлагаща се
култура служи за огнище на зараза за цяла Европа. А колкото по-скоро това огнище бъде разгромено и
унищожено, толкова по-добре за общите съдби на човечеството." (Панов, Т. Психология набългарския
народ. Велико Търново, 1992, с. 150)
Все пак, ако разширим (в случая трябва и да го дистанцираме) понятието' „литература" и го обогатим с
ролята на народното творчество - поговорките, гатанките и т. н. ние не можем да не се съгласим, че
такъв литературен фактор несъмнено също има място между факторите формиращи или влияещи върху
националния характер на всеки народ. Този фактор обаче също не ? самостоятелен, а част от поредицата
елементи в по-общия културен фактор.
Т. Панов се ориентира към още един фактор - и това той единствен го грави. В цитираната от нас книга
„Психология на българския народ" той -тделя една цяла глава на „Вероятното влияние на Балканската
война върху :::!хологията на народа" (с. 276 и сл.)
Самозащитата и нападението са последният основен фактор, който Т. "анов определя като самостоятелен.
За да се аргументира, той посочва: „ В кивота на народите нерядко се случват моменти, когото те по
силата на - ;;6ходимостта са принудени да се съберат заедно, да се заловят за оръжи-гт:' с цел
самозащита или нападение." (Пак там, с. 41) Подобно на предиш-^..те примери, и тук имаме детайлизиране
на един основен според нас фактор, какъвто е социалноисторическия, в подфактори, изведени от Т. Панов
«гтново като основни. Какво друго са борбите на народите, войните, походите, ааденията и възходите, за
които пише така обстойно и аргументирано П. Мутафчиев, ако не тяхната история.
Най-сетне сред факторите, влияещи и формиращи както индивидуалния, -ла и националния характер, следва
да посочим цялата философска школа на мунд Фройд, според който, в основата на индивидуалната психика,
а от
и върху националната, лежи сексуалният нагон, либидото. От последова-
143
телите на Фройд, които и хоризонтално, и вертикално разширяват сравнително стеснената основа на
неговата психология, имаща претенциите с подсъзнателното да обясни всички процеси, се включват
неговите последователи, развиващи дълбинната и социалната психология Да се отрече ролята на
сексуалното върху поведението и характера на индивидите и нацията е нелепо, но либидото е също
вторичен фактор, който спокойно може да бъде приписан към темперамента, а още по-точно към ролята на
климата и най-общо към географския фактор или към ролята на генетичната и расовата принадлежност.
Фройдизмът остави трайни и противоречиви дири в обяснението на човешката поведенческа реакция. Под
Фройдизъм се разбира многообразието на течения и школи, които в основата си изхождат от учението на
Фройд. Независимо, че по отделно взети, те могат да се разглеждат и като психологически теории, като
цяло се вписват в една социална и философска доктрина, която има мирогледен характер.
Шокиращата концепция на виенския лекар Зигмунд Фройд се появи в края на XIX в. Тя се базира главно
върху генетичната предопределеност и накратко се състои в следното: отрича се разбирането на
изключителната природа на човека, неговият божествен произход, рационална същност, романтична
емоционалност, алтруизъм и т. н. и се утвърждават схващанията за неговата инстинктивност, егоизъм,
аморалност, ирационалност, антисоциал-ност. Както се вижда, в схващането на Фройд прозират постулатите
на някои философски учения от по-далечни времена. За разлика обаче от „плурализма" на философите,
психолозите (независимо дали одобряват или отричат Фройд) са единодушни, че т. нар. „дълбинна
психология" е доминиращото психологическо учение на нашия век.
„Главният въпрос", който според Фройд стои пред психолозите е: кой е основният движещ фактор на
човешката психика?" И той отговаря: това е енергията на подсъзнателните психо-сексуални влечения
(либидо). Под „ли-бидо" се разбира половият нагон, жизненият порив, половият глад, количеството полова
енергия и любов в най-широк смисъл.
Но не е само Фройд привърженик на тази гледна точка. От българските изследователи за връзката между
секс и характер пише Стефан Гидиког (1871-1944), който извежда секса като основен характерополагащ
фактор.
Стефан Гидиков никъде не посочва че е фройдист, нито пък се позоваь: на Фройд, но доста твърдо следва
Фройд в неговите крайни изводи, като нит: за миг не се съмнява, че в основата на българския характер
лежи половат: характеристика на нацията. „Българинът изобщо е полово свит - пише тое - За него
половостта не е жизнерадостно състояние, което трябва да с-г изживява с неприкрит душевен ентусиазъм,
а по-скоро с остър физиологиче: ки копнеж, който обаче е потиснат и свит и всички негови прояви нос;
отпечатък на сдържаност, скритост и стеснителност (Вж. Статията „Полсь. та свитост на българина като
основа на неговия характер" публикувана в > „Философски преглед" през 1934). От тази полова свитост
той извеж^м
«=¦• яе
144
всички черти на националния характер като скритостта, пониженото самочувствие пред другите,
малодушието и т. н.
Спирайки се на проблема за влиянието на факторите върху характера, Фройд върви от строго индивидуално
към национално и общочовешко. Той обяснява психическата подвижност на отделната личност, на
народността преди всичко с биологичното и по-точно със сексуалния нагон, с либидото. При него почти
изцяло липса социално-историческият фактор за обяснението на психиката и характера на индивида,
групата или народността.
Колкото и истина да има във фройдисткото разбиране на индивидуалната или общочовешката психика, това
все пак неговата теория буди възражения най-малко по две съществени причини. Първата, че нагонната
основа все пак е израз на една първичност - тя е съвсем неопосредствана и разголена в първобитните
народи, в племенните образувания. Постепенно обаче историческото развитие довежда до ново битие,
появяват се нови връзки - далеч не само сексуални, а предимно икономически, духовни, йерархични и т.
н. , които ако не доминират, то най-малкото дублират поривите, контролират ги, ако не ги и направо
ръководят. На второ място той игнорира социално-историческия фактор, образоваността, културните
интереси, които могат да потискат или дори да подменят първично нагонното. Да вземем хайдушките
движения, емигрантската съдба на много революционери в периода на наци-онално-освободителното движение
— било в Румъния и Русия, било другаде. Или десетгодишната Троянска война. Ако сексуалното беше във
всички случаи водещото, щяха ли те да изоставят топъл дом и меко халище, за да зъзнат и митарстват по
чужди земи. Духовното твърде лесно може за дълго време да подмени сексуалното, а такива по-възвишени
нравствени цели като свободата могат да направят това и завинаги...
Основната критика срещу пансексуализма на Фройд, а в случая и на нашия автор Ст. Гидиков, е в това, че
той представя твърде ограничено разнообразните подсъзнателни влечения на хората. Ето защо учениците на
Фройд разширяват отговора на поставения по-горе въпрос.
Едно от основните по-нататъшни проявления на Фройдизма е Индивидуалната психология. Неин основател е
австриецът Алфред Адлер (1870 -1937). Той продължава да базира вижданията си върху основите на
генетиката и формира схващането за болестите като нарушения на баланса между ггганизма и неговата
среда, които организмът се стреми да компенсира. -_хлер тълкува компенсаторните механизми като
универсални за психическа-в дейност на човека. Но Адлер вече намесва елементи и на социално-
¦ггорическия фактор. Анализът му върху отношението на личността към иобикалящата я среда показва, че
индивидът, в основата на своето формнра-е. е социално детерминирай, а не само зависим от „вътрешни"
фактори ¦ - гченията, например - както учи Фройд). Така Адлер разширява обхвата на
зния въпрос" на психолозите и слага началото на социалния фройдизъм, " ? по-късно е развит от Ерих
Фром и Катрин Хорни. Ако приемем
лмер, че либидото е само един от комплексите за малоценност (в Адле-
145
ровия смисъл), то тогава можем да разглеждаме учението на Фройд като частен случай на индивидуалната
психология. Такъв подход ни насочва към друга възможност за разширяване на отговора на „главния
въпрос" на психологията, даден от Адлер.
Аналитичната психология като друго направление, е създадена от сътрудника на Фройд, швейцарецът Карл
Густав Юнг (1875 - 1961). Той разглежда подсъзнанието в дълбочина, като колективно подсъзнание, което
е отражение на опита, натрупан от предишните поколения и запечатан в структурата на мозъка. Той
съдържа общочовешки архитипове (първообрази), например майката-земя, героя, мъдрия светец, демона и т.
н. Централно място от архитиповете заема според Юнг архитипа на самата природа на личността като неин
потенциален център. Интеграцията на съдържанието на колективното подсъзнание се явява като цел на
процеса на формиране на личността (самореализация, самоутвърждаване, индивидуализация). С други думи
казано, всяко поколение образува отделен пласт в колективното подсъзнание. Така Юнг увеличава обхвата
на отговора на главния въпрос на психологията не в „ширина" като Адлер, а в историческа дълбочина. Ако
формално допуснем, че на всеки архетип съответствува „Адлеров комплекс", то можем да кажем, че
теориите на Юнг и Адлер за характера не се различават съществено. Това обаче е твърде грубо
приближаване, основано на грубото допускане.
В книгата си „Психологически типове" (С, 1921) Юнг разработва подробна типология на човешките
характери на основата на доминиращите психически функции (мислене, чувство, интуиция, усещане) и
преобладаващата насоченост - навътре или към външната среда (интравертни и екстра-вертни типове). На
основата на тази класификация (по-късно доразвита от други автори) са направени психологически
тестове, които се ползват от мениджърите за психодиагностика при постъпване на работа в редица фирми.
Според друг сътрудник на Фройд - Ото Ранк, австриец по произход, отговорът на „главния въпрос" е:
„Цялата човешка дейност се оказва подчинена на преодоляването на първичните „травми на раждането". Не
е трудно да се досетим, че тези „травми" могат формално да се приемат за вродени комплекси за
малоценност и така да ни върнат при учението на Аддер.
Социалният фройдизъм е трето психологическо направление. В своята традиционна форма той разглежда
културните, социалните и политическите явления като сублимация на психосексуалната енергия,
трансформация нз първичните подсъзнателни процеси. Терминът „сублимация" е въведен ъ психологията от
Фройд и означава психическият процес на преобразуването и превключването на енергията, породена от
подсъзнателните влечения а? невъзможността за тяхната реализация (противоречие между жаждата з.з
удоволствие и възможностите на реалността). Тази невъзможност именн: отклонява натрупаната от това
противоречие енергия към социална дейност и културно творчество. Този трети подход можем да
разглеждаме като разтваряне на генетичното в социалното.
Отдалечаването на социалния фройдизъм от ортодоксалната му биодс-
146
-Ж,
ато
ло-
: сът-леж-
¦урата
то от аостта
зостта [ каза-ззнание. елогията . допус- да
-ускане. :тва подпиращите 'ладава-екстра-~-извита от :зват от - _д фирми, произход, а подчи-Чге трудно
• за вродени Адлер.
В своята Митическите формация ъг г въведен г .ебразуванег ^ влечения г жаждата ^ ;т именнс галва
дейност аме като ралата му биох-
гична форма и насочването му към социализацията на психоаналитичните концепции е в резултат на
работата на В. Щекел, Р. Шпиц и Ана Фройд (дъщеря на Зигмунд Фройд). Тя например вече определено
счита, че характерът се формира не само от биологични фактори и наследствеността, но и под влияние на
социалната среда.
Социалният фройдизъм можем да разглеждаме като преходно учение между фройдизма и неофройдизма.
Неофройдизмът обаче е по-скоро философско учение, отколкото психологическо. То се заражда през 30-те
години на XX в. Развиват го Е. Фром, С. Съливан, К. Хорни, които се отклоняват от учението за либидото
и сублимацията. Според тях психиката не е нищо друго, освен отношения към други лица и обекти, както и
смяната на междуличностните ситуации. Самото съществуване на личността се разглежда като мит или
илюзия, а самата личност - само като сума от отношения между деформирани или фантастични образи,
възникващи в процеса на социалното общуване...
ВОЛЯТА КАТО ФАКТОР ЗА ИЗРАЗЯВАНЕ НА ХАРАКТЕРА. „Най-основната черта на националния, а и на
индивидуалния характер - казва френският изследовател Фулле - е волята. Под „воля" ние разбираме
общото направление на наклонностите - вродени или придобити. Съвкупността на зсички стремежи в края на
краищата взема по-скоро едно, отколкото друго направление, вследствие на което всяка нация в
различните обстоятелства от народния или международния живот, си има свой обикновен способ на
самоопределение. Можем да очакваме от нейна страна една или друга постъпка, симпатия или
доброжелателство, отмъстителност или способност да забрави миналото, безкористни или егоистични
наклонности... Даже ако нацията е твърде непостоянна, у нея има свой сравнително неизменен начин на
искания, «юято се състои именно в стремежа непрекъснато да изменя своите решения. Нейната воля е така
да се каже постоянно непостоянна.
И така истинският характер винаги се определя чрез установен по навик способ на желание или нежелание.
Темпераментът влияе главно върху спосо-«й. да се наслаждаваме или да страдаме, а така също и върху
изтрезняването чувствата и желанията в движение. Характерът влияе преимуществено «ьрху формата на
самото желание и направлението на волята" (Панов, Т. |]&жхология на българския народ... с. 37).
Може да се оспори това определение на ролята на темперамента и на , знраггера, дори да се отхвърли. Не
можем да приемем, че характерът влияе
' върху формата на едно желание. Той влияе върху начина по-скоро да се гстнгне това желание, като се
проявява в тясна връзка с волята. А темпера-
ьт е само един посредник - стъпалата, по които характерът ще се качи га. Те могат да бъдат ниски,
многобройни и до целта да се стигне без ае. Ала могат да бъдат и високи и отдалечени, изкачването им
е
>. ала предполага умора. Но достигането до горната точка на желанието,
гкп вида на стъпалата, въпреки наклона и дори умората - това е вече герът.
7
147
Фулле е прав, до толкова, доколкото волята е елемент от характера. Но в никакъв случай негова основна
черта!
Когато в един характер нямаме воля, нима нямаме и характер?
... Както се вижда, десетки автори посочват десетки фактори, определящи същността и проявите на
националния характер а Според нас те могат да бъдат обобщени така:
1) Социално-исторически. „^
2) Географски.
3) Биологичен (расов).
4) Културно-образователен.
5) Религиозен.
7. РЕГИОНАЛНО, НАЦИОНАЛНО, ОБЩОЧОВЕШКО
Както психологията на тотема прераства в родова психология, тъй и регионалното прераства в национално,
а то - в общочовешко. Възможностите за такова прерастване станаха особено актуални днес, във връзка с
обединителните и деструктивните процеси, които протичат в съвременния свят. Нека разгледаме тези
възможности последователно:
1. Има ли и каква е разликата между рода и регионалното? Те имат твърде много общи елементи, но все
пак не са едно и също нещо, не са еднозначни. Психиката на тотема (рода) е по-интимно, по-вътрешно,
по-генно определена. Тя, разбира се, се онаследява и по териториално-регионал-на предпоставеност, но
повече по генетичен път. Онова, с което се е изявявал прадядото, се пренася у внука, от внука - в
неговия внук и тъй нататък. Не е случайна теорията за прераждането, за преминаването на родовите черти
през поколение, което народът много силно и просто е изразил - „на дядо си или на баба си се мята4.
Погледнато дори чисто антропологически, могат да се открият твърде много общи черти между хората от
един род. И това е повече от естествено. В Троянския край познават един известен род - Горне-ните. Те,
до един, вече може би десет поколения, физически си приличат -мъжете са силни, високи, красиви, със
сини очи. Жените са руси, със сини очи. Не случайно проф. Атанас Божков стига дори до формулирането на
„родова култура" с нейните родови особености. (Вж. Чудомир, „Дневник". Казанлък 1994 с. 13)
При регионалното няма такава ясна генетична предопределеност или по-скоро не е задължително да има. Но
регионална култура също има. Географският, историческият, културният фактор са по-важни за региона,
по-доминиращи от генния. Ако регионът е планински, той изисква от хората определена физическа
пригодност, способност за определени реакции и поведение, коетс не се влияе напълно от качествата на
рода. Други изисквания към све-обитател предявява полето. Така се формирала в миналото психиката е;
148
Но
:еля- да
тъй и
10СТИ-
; обеди-свят.
имат о, не са яо, по-егионал-е изявявал атък. Не те черти
I ДЯДО СИ
, могат да И това е [ - Горне-|вриличат -" със сини рането на ; .Дневник".
гост или по-йз. Географ-, по-домини-I определена рение, коетс към сво.--хиката е;
балканджията и психиката на поляка, изведени просто в народната поговорка: „Балканът ражда хора,
полето ражда хляб"...
Изследвайки регионалните особености на шопа, в разказа си „Разходка до Искър" Иван Вазов пише: „Този
якоглав българин може да бъде по-весел, отколкото хитър, по-весел, отколкото щастлив, по-весел,
отколкото пиян".
Психиката на балканджията, като чисто регионално образувание, се отличава както от психиката на шопа,
така и на човека от полето по всички онези качества, които планината изисква от него - за да му
осигури преживяване. Той е чувствителен, с бързи рефлекси, със силни очи, с изострена сетивност, по-
често лек, пъргав, обикновено сух - все качества, които животът в планината изисква от него.
Крайморските жители, да речем, и в България, и навсякъде другаде по света, имат други регионални
особености - те са свързани с морето — тяхното мъжество е от друго качество и с други белези. Животът
им вечер в крайморските кръчми също е по-друг, мъжеството им е различно. Морските хора не се и напиват
така, както балканджиите, ритъмът на тяхното „пиянство" или веселбите на балканджиите са много по-
тясно свързани със сезона... Когато времето в планината е хубаво и трябва да се коси, за пиянство в
кръчмата или у дома и дума не може да става. Това е време, когато сетивата са опънати и всяка секунда
от усмивката на планината трябва да се използва по най-бързия начин - никакъв пропуск не е допустим,
защото един пропуск може да се окаже фатален за жизнената съдба на балканджията. Й. Йовков във „Вечери
в Антимовския хан" много тънко и вярно е описал тази връзка сезони, веселие и характери.
Следователно можем да направим извода, който ще проследим и по-нататък, движейки се от индивидуалното
и родовото към регионалното, а от него към общонационалното. Каква да бъде родовата, регионалната или
националната психика или даже общочовешката - това зависи до голяма степен от доминирането на един или
няколко от факторите, които определят.-характера. В този смисъл прав е Т. Жечев, когато пише за
любопитната и показателна личност на Ст. Богориди „българин по кръв и тежък турски сановник по живот.
Богориди сякаш нарочно се е родил в гр. Котел - град с име, което подсказва колко дълго и трудно в
него ври, ферментира и се утаява племенното, етническото, народностното съзнание, за да премине в
качеството на национално. При това „Котел" подсказва и за „котловина", в която продължително пребивава
етническият елемент, преди да излезе на просторите на новата ни история... Той се чувствува не толкова
българин, колкото котленец!"
Подобни личности, силно вързани в себе си, споявани и разкъсвани от регионалното, котловинното, от
което идат, и националното и дори общочовешкото, в което се озовават, у нас има в изобилие. Така в
литературата ни подобни личности са К. Христов, Д. Дебелянов, П. Яворов...
Един от най-интересните български творци, свързващи и съшиващи регионалното с националното, е Чудомир.
Неговите казанлъшки и турийски _чашенци", погледнати в макромащаб, са си чисти български национални
149
типове, носещи не само най-колоритни, но и най-типични нашенски (български) черти. Така изследвайки
превръщането на регионалното в национално в живописта, проф. Ат. Божков пише:
„Ако Владимир Димитров - Майстора пресъздаде смирението и обаятелното целомъдрие на селянина от
Треклено и Шишковци, ако Стоян Венев разкри социалното бунтарство, чувствената откровеност и комичната
обърканост на орачите, копачите, сватбарите и стражарите, ако Александър Божинов ни предложи да пием
от бликащата духовност на Пижо и Пенда, а Илия Бешков ни срещна с фалша на псевдоелитарните
държавници, то Чудомир ни обвързва с домашната философия на героите от селската кръчма в Турия и
изведе на показ усмивката на една първична и автентична родова култура". (Вж. Чудомир. Дневник.
Казанлък, 1994, с. 13)
Тук, в тая бразда, която върви от малки селца, от планинските извори и долчини и стига до София, а от
там и до националните пространства на България, орат и сеят автори като Цани Гинчев, Пею Дулев, Ганко
Цанов и още редица други регионални художници, поети и изследователи, между които трябва да се добавят
още имената на по-старите регионални изследователи: това са Неофит Бозвели, Константин Фотинов, Йордан
Константинов - Джинот, Иван Богоров, Тодор Икономов, Васил Дечов, Найден Шейтанов и
ДР-
Подобни примери на такова вътрешно духовно и творческо движение имаме в архитектурата. Тя много често
е типично котловинна (къщите в Смолян) но и национална и дори общочовешка. Много от спечелените
световни конкурси по архитектура, по които има осъществени проекти в далечна Бразилия или в Лос
Анджелис (в района на Бевърли Хилс има вили, правени по проекти на наши архитекти, които в много
отношения поразително приличат на жеравненски къщи).
Такава любопитна смесица от регионално, национално, общочовешко имаме у българите (а и не само у тях),
емигранти в Америка, Молдова, Бесарабия и т. н. (Вж. сб. „Американци по български и българи по
американски" С, 1992)
Вгледайте се в думите, жестовете, поведението на българските футболисти, играещи в чужбина. Смесица -
сложна, любопитна, дори понякога гротескна. Христо Стоичков например - някога голям, световен
футболист на „Барселона". Облича се като европеец, а когато говори на български -типичен пловдивчанин,
като футболист — световен еквивалент. В начина му на живот има всичко...
Особено движение от регионално към национално и най-често към социалистически интернационалното бе
извършено през годините на социализма в България и в другите социалистически страни. Налице бе дълбоко
кръвосмешение на традиции, на роднински и други връзки, които непознаваемс омесиха родовото и
регионалното с националното. И с интернационалното където отново се появи познатото от преди век
българско качество - подрг-жателството. Такива масови сборища от хора, каквито бяха националните
където О7 жателс строителни ( нето на жнлнща-
150
ар-ао в
: 5ая-
(Венев
> ИЛИЯ ; ;.р НИ • -ця И
: -тура".
зори и ва на '_1знов и между ^ 1зследо-гинов ганов и
вижение ьщите в ге све-|в далечна правени ао прили-
1Очовешко Молдова, , американ-
футбо-понякога : футболист гарски -начина му
• към соци-социализма око кръвос-епознаваемо гионалното, во - подра-г вационалните
където отново се появи познатото от преди век българско качество - подра-жателството. Такива масови
сборища от хора, каквито бяха националните строителни обекти, ТКЗС-тата или масовото напускане на
селата и напълването на градовете, новите квартали, надръстени със стандартни блокови жилища - това са
процеси, които поставиха довчерашния селянин в нетрадиционни за неговия начин на живот градски условия
и дадености, омесиха навиците, кръвта, душевността и от чисто селската, груповата или регионалната
психология я остана малко-нещо, я не. Нашите днешни градове са една дълбока смесица от хора с различни
трудови навици и нравствености, събрани от цялата страна, които опашките пред магазините, общежитията,
в които бяха наблъскани цели села, блъсканицата в рейсовете, общите кухни в жилищата, огромните халета
на големи, неефективни заводи, не само лишиха от родов корен, но опустошиха и собствените традиции на
някогашните градски квартали. Това не беше общочовешки стандарт, но то попадна в налагащата се нова
категория на общосоциалистическия стандарт. В този миграционен процес нито селяните станаха граждани,
нито гражданите си останаха граждани. Социализмът извърши дълбоко смешение между националното и
регионалното, родовото и дори индивидуалното, което, колкото и да е най-трудно податливо на влияние и
външно въздействие, също не остана недокоснато. Тава в българската история беше извършена дълбока
трансцлантация на онова, което е общонационално, общо типично, осъществено бе за три-четири
десетилетия дълбокото орязване на личното, индивидуалното, особеното.
След 1989 г. с разрушаването на икономическата затвореност на отделните региони, с нахлуването на
капитали и интереси не само от други райони, но и от други страни - психическите особености у хората
на региона вече на едно друго национално ниво започват да просмукват в социалистически
интернационалното нови традиции, които по един или друг начин се омесват с тях. Подобни са процесите
на просмукване в националната психика на психиката на другите народи, които влизат в интензивен
икономически контакт помежду си.
Типичен пример за такова просмукване в миналото бяха отново и най-напред различните прояви на
чуждопоклонството, което се е наблюдавало както в определени райони на нашата страна в различни
времена, така и в различни среди - гърчеенето. Някога то не е било само мода, но преди всичко
икономически интерес. Ето какви примери ни дава Боян Пенев (Начало на българското възраждане. С, 1919,
с. 11): „Бащата - търговец или занаятчия вън от къщи е бил в постоянно пряко общение с една среда, в
която най-често е господствувал гърци и турски език. Дори българските търговци в чужбина са се
препоръчвали за гърци".
Б. Пенев посочва още, че дори Васил Априлов - „един от възродителите българската духовност" в Одеса
дълго време се намирал под влияние на ьцката среда и се самоопределял като грък, като дори забравил
родния си I." (Пенев, Б. Избрани български есета. Варна, 1982, с. 12)
151
политически съображения и интереси. В наши дни такова избухване на подражателството е налице по
отношение на САЩ. Отново изпълзяха реклами, имена на фирми, работилници, кафенета, в които всички думи
са на английски. Нахлува американската кино-вълна, музика, телевизия със всичките последици на това
подражателство.
В цитираната вече студия „Етническото, националното^и общочовешкото в светлината на нашия опит" проф.
Т. Жечев прави един интересен анализ на движението на регионалното към националното и общочовешкото.
Тези негови анализи в основата си са верни и приемливи, при една единствена, но съществена уговорка.
За него етнос и регионална психика твърде често са едно и също нещо. Според Т. Жечев излиза, че ние
имаме поне шест вида български етнос: „За български модел може да се говори и по-късно, при процеса на
преминаване на етническото към националното, при създаването на духовната общност на българите. Новата
българска национална общност и нейната култура се формират преди всичко чрез сюблимация на
етническите^), фолклорни, етнографски натрупвания в историята и културата на главните обособени
региони на България - Североизточния, Северозападния, Шопско, Тракия, Македония, Родопския масив".
Поради това в значителна степен е дискусионен и изводът му, пак в същата студия, че „народностното,
етническото остават в степента на природните обвързаности, докато националното самосъзнание обгръща и
духовните начала, свързва природното и духовното в една верига"... Че националното самосъзнание
свързва регионалната психика в една верига е безусловно и вярно. И правилно по-нататък, изследвайки
отделните наши автори, Т. Жечев, подчертава, че всеки голям наш писател носи в творчеството си
особеното, специфичното в психиката на своя роден край. Но това са, нека повторим, регионални
различия, а не етнически. Вазов е различен в някаква степен от Йовков, неговите герои пък са различни
по едно или друго от шопите на Елин Пелин, типажите на Ив. Хаджийски също се отличават от хората на Н.
Хайтов - но тези котловинни особености не са етнически, а регионални. Т. Жечев дословно разкрива тази
своя гледна точка по следния начин: „Както се вижда, аз съм склонен да разглеждам етносите,
народностите, племената като творение на природата, а нациите - като творение нг времето." (Пак там,
с. 8)
Първото ни възражение срещу тази теза е свързано с, меко казанс твърде свободното боравене с понятия
като раса, народност, етнос. Регионалното той възприема, както се видя, като етническо. Схемата на
движение с~ регионално към общочовешко обаче е любопитна. „В своята етническа племенна, народностна
затвореност човечеството е пребивавало хилядолетия. Ако за начало на националното обособяване приемем
времето на ранни" Ренесанс, в това състояние човечеството пребивава столетия. Зараждането е: чувството
за общочовешка принадлежност, на европейската и световна:: идея бихме могли примерно да отнесем към
Гьоте и неговото време. Това :-п дава приблизително представа каква част от пътя е извървяна и
каква :-~ чака." (Пак там, с. 7)
152
Вечв
шймг

«трищ,,.
на кла-ргз на
|СИЧ-
ко-
ПИЗ
Гези , но са
при
аето
ю ст чески-I глав-шя,
, пак в при-|духов-ионал-словно ври, Т.
ОТО СИ
д, нека някаква
;;:уГО ОТ
-.ват от ;ески, а гледния лности-ение на
казано егионал-кение от етническа, хилядолетна ранния (вдането на световната ;. Това не 8 каква ни
Вече имахме случай да посочим, че с настъпването на т. н. „де-процеси" в съвременния свят вървят обаче
два паралелни и на пръв поглед изключващи се процеса. От една страна - разпадат се империите и
многонационалните държави - няма го Съветския съюз, няма я вече и федеративна Югославия -изостря се до
крайна степен чувството за национална принадлежност, обединено все повече и повече около проблема за
доброволността на причастие към определена нация. Македония иска да бъде нация отделна от Сърбия.
Отделиха се и искат да бъдат самостоятелни нации прибалтийските и южно-руските републики. В същото
време в Европа се засилват опитите в рамките на очертаните нации да се утвърждава идеята за създаване
на някаква надна-ционална Европа, която ще анихилира националното в името на общочовешкото.
Ще дадем един най-прост, ала, струва ни се, показателен пример. През 1994 г. в САЩ се състоя световно
първенство по футбол. Националните страсти (в това число и в Швейцария), които се разгоряха и от които
не бе пощадена и най-младата в този спорт държава, националните еуфории, които бликнаха с неудържима
сила сред побеждаващите държави и националните трагедии, които последваха губещите ( в т. ч. и в
Германия) показваха, ако не друго, то поне, че националното чувство е не само живо, но и оживяващо, че
то и в нашия век си взема жертвите и разпалват страстите и че Швейцарецът съвсем още не се мисли за
европеец първо, а после за швейцарец, ами дере гърлото си, чупи телевизора си и не иска победа за
другиго, па бил той и най-европеец, ами първо и най-първо за своя национален отбор.
Следователно абсолютизирането и на единия (дезинтегрирането), и на другия (единението) процес е
погрешно и опасно. Няма никакво съмнение, че етническото самосъзнание се изостря, чувството за
етническа привързаност сега, когато идеологическите бариери рухнаха - също. Няма никакво съмнение
обаче, че в света вървят общокултурни процеси. Кога по-бързо, кога по-бавно, към тях се присъединяват
всички...
Но дали това ще стане, както пише Т. Жечев, когато „швейцарецът се чувства по-напред европеец, а после
швейцарец или както пише Де Гол: „когато Европа стане Европа на отечествата" - е въпрос със все още
непредвидим отговор. От друга страна именно с края на студената война, с разпадането на
многонационалните държави, се създадоха условия за доминиране на американизма, който най-напред нахлу
в Европа, после в Япония, после вавсякъде - дори и в Русия. Като антитеза, като съпротива на този
общочовешки американски културен и духовен модел, невъзприемчив за национал-¦агга култура на
англичани, французи, германци и дори датчани - се засилва еземента на националната, дори на
етническата съпротива срещу потопява-¦ето в общия казан на амириканизма. Има процеси, които, разбира
се, са яеязбежни. Общуването, търговските връзки, общите икономически процеси шт. н. карат границите в
едно или друго отношение да стават все по-условни. В същото време за каква общочовешка култура, за
какво общочовешко съзидание може да се говори, когато американизма навлиза навсякъде, но
153
* V
никога както сега Америка и Европа не са си затваряли така плътно границите за проникването на хора от
бившите социалистически страни в тях. Дори по времето на тоталитаризма тези врати бяха по-отворени,
отколкото са сега -заключени вече с девет ключа. Общочовешкото ли надделява или националното и дори
етническото в отношенията на съвременния свят?
Това развитие е непредвидимо, сигурно е, че само борбата между етно-сите се изостря и че вътре в
рамките на създадените национални държави настъпват нови разцепвания. Македония е една смес от
сръбски, български и албански етнически елементи. Те искат присъединяване към своя коренен, първичен
етнос, което пък е в пълен конфликт с идеята за създаване на македонска нация... Македония е само един
пример от десетките други реални и възможни... /
В движението регионално-национално-общочовешко настъпва сложна етническа политическа и икономическа
криза. Изходът от нея за сега е неясен. През последните години - с наближаването на края на века,
върху този ' проблем се пише изключително много. Книга след книга излизат, автори от почти всички
високоразвити страни изследват съдбата на регионалното, националното и общочовешкото.
Ние вече имахме случай да споменем, че се оформят няколко гледни точки за съдбата на националното и
мястото му е общочовешкото. Според Тофлър, особено в книгите му „Новата цивилизация" и „Третата вълна"
новият век ще бъде век на номадите. При това положение ще настъпи постепенно заличаване на
националните различия, ще отпаднат държавните граници, ще стане реално безпрепятственото движение на
хора където както им се иска. Те ще живеят където и както намерят за добре.
В края на книгата си „Третата вълна" обаче Тофлър подлага на съмнение неизбежността на подобни изводи.
Големият американски политолог С. Хън-тингтън в ред свои разработки говори за това, че уникалността на
народите и характерът им ще се запазят, макар че в икономическите им отношения ще има унифициращи
процеси. „Западът трябва да бъде уникален, а не универсален" - е неговата основна теза. Модернизацията
и икономическото развитие нито изискват, нито водят до културна западнизация. Напротив - те водят до
възраждането на собствената национална култура (В. „Капитал", 19-25 май, 1997).
Привържениците на идеята за обединена Европа са сигурни, че Европа много скоро ще бъде единно цяло, в
което етническата нация ще залинее. В същото време - както вече бе посочено - Едуард Баладюр направи
великолепна апология на френския национален характер в книгата си „Характерът на Франция", а френският
посланик у нас Марсел Тремо в интервю за в. „168 часа" доста точно обобщи същата тази идея: „Ще
видите, че навсякъде хората искат Обединена Европа, но Европа на отделните държави." (В. „168 часа".
23-29 януари 1998).
Излезе и друга подобна книга - „Нещастието да си грък" в която г направен успешен опит да се изследва
днешният характер на гърците. Няма
154
и година откак ~е ва англичаните иалиса задълс "8»гелносг\ в 1»иоег, а в
посоченият<
ге
[ПО
га-яал-
етно-|ркави
;СКИИ
енен, ае на други
:ложна
-гясея.
този
:ри от
1ЛНОТО,
гледни Според зълна" частъпи равните 70 както
-мнение г С. Хън-народите ще
: универ-70 разви-, _ те водят -", 19-25
че Европа инее. В велико-рактерът 5а в. „168 де хората р._1б8 часа".
в която е . Няма
и година откак бе публикувана закачлива книга за характеровите особености на англичаните с автор
Джордж Майкс. Нашият социолог Минчо Драганов написа задълбочено изследване, озаглавено
„Северноамериканската изключителност", в което доказва, че силата на САЩ е не в тяхната стандартизи-
раност, а в тяхната уникалност. Точно така, както говори за европейците и вече посоченият С.
Хънтингтън. По всичко личи - националните различия, националните особености, запазването на
националния характер ще продължат да бъдат жизненоважна тема в националното самопознание на народите и
за никакъв край на народопсихологията не може да се говори - напротив -тя се очертава като извор на
духовно разнообразие, а оттам и като източник на нови духовни богатства, от които народите занапред ще
се нуждаят още повече.
Второто ни възражение е срещу тезата на Т. Жечев за връзката „природа-време". Едно защото в човешката
история в крайна сметка всичко е творение на времето. Първи е родът, после идва племето, народността и
етноса, след тях нацията. Те всички са във времето и в човешката история претопени, едното е
прераствало в другото, после в третото. Трудно е да се приеме (макар че известни основания има), че
народността е повече рожба на природата, отколкото на времето. Но че тя е различна от времето, вече
приехме. И че основната разлика лежи в географията, т. е. в природното движение -също. Но така
закована географска линия между народност и нация едва ли можем да теглим. По-скоро ние виждаме
разликата между етносите, народностите, племената и нациите не като различие във времето и културите.
Още по-малко сме склонни да отречем ролята на културата и мястото й във формирането на етноса. Той е
център и люлка на първичната култура на народността, без която няма нация. Нашата гледна точка е
следната: етносът, народността са и културни образувания, докато нацията е по-скоро начин на живот.
Намесата на икономически връзки, на сливането и омесването на ттздициите, доброволното приемане на
един език, общите интереси и чувства ;;рмират нацията. А те са вече начин на живот. Така се формира
днес :;обената американска нация. Така са се формирали френската, немската и т. н. нации.
Разбира се, по много причини, главно политически или геополитически, I днес има учени - в Германия
например - които смятат дори, че няма ляионални особености на народите, а само културни различия. Това
е след-: 1_;ата крачка, до която неизбежно се стига, ако стриктно се следва гледната - --<а за
решителната роля на природата във формирането на етноса.
С примерите, които по-горе посочихме - на писатели, архитекти, спор-
;7И - ние просто оспорваме тезата на Т. Жечев, че регионалното е главно
-.--т:ос на „природа". Точно Богориди, а не по-малко от него архитектйТе-^ь--___^___
опазват, че бидейки въпрос на природа, то е точно толкова и въпрос на
теделен начин на живот, съобразен с природата. То започва да става
зонално и общочовешко, когато този котловинен начин на живот започва
т става друг, да се оглежда в живота на другите котловини, да се влияе от
155
тях, да се изравнява с тях - т. е. да става „друг начин на живот". Регионалното се отваря по този
начин и се превръща в етническо, етническото при още по-друг начин на живот, в основата на който стоят
по-обобщени, по-надпластови икономически и културни процеси, става национално, а то по-нататък
-общочовешко.
Какъв е бай Ганьо - регионален или етнически тип? И едното, и другото. Национален? И да, и не!
Общочовешки черти има ли в него? Разбира се! Той е едно весело и тъжно, почти карикатурно омесване йа
регионално, национално и общочовешко. Неговата регионална миризма е все още силна, защото другият му -
общочовешкият му начин на живот е още нов, още в зачатък. Но след 100 години, той пак ще бъде бай
Ганьо, но вече общочовешкото ще е избутало доста повече встрани регионалното...
Един от първите изследователи на влиянието на регионалното върху националното е Иван Селимински. В
своето, вече далечно историческо време, той изследва начина, по който реагират различни социални групи
на асимилаторската политика на гръцкото духовенство. Изследва също начина, по който идеите, идващи от
чужбина, се експонират върху душевността на определени групи - всичко това според Иван Селимински е
отправна точка за изследователите на регионалното и общото (националното) в душевността (Вж.
Селимински, Ив. Избрани съчинения, С, 1979) Той например изследвг също настроенията у редица български
групи (след изселването им от Сливен през трийсетте години на миналия век) и отражението им върху
психиката на вече преселилите се по-отдавна в Молдавия други българи.
В края на миналия век още Ив. Селимински достига например до интересната идея за запазването, за
строгото охраняване на регионалното г националното като средство за оцеляването! „Кой може да ни
убеди, Чг миналото изолирано и невежо състояние на народа ни не е допринесло мног: за запазване на
народността ни? Наистина благодарение на въпросното владичество народът ни, като остана неразвит, можа
да оцелее, иначе би е; разпръснал и не би успял да запази настоящата си единност, на която днес се 1
опираме в своите надежди... Яви ли се разочарование, то ще доведе разедг-няване и разпръскване... Не е
в наша полза да се стараем да въвеждаме I родината си преждевременно западните идеи, които са пакостни
за нея. Нега 1 да останем верни на вярата, на езика, на народността, на обичаите и богсс-] лужението
си и да избягваме всеки, който мисли по друг начин." (Пак тг.*. с. 149)
Иван Богоров е друг от най-първите изследователи на регионалн-". психика. В някои отношения той е
продължител на интересните наблюде-"-на Раковски, а след него в тази поредица се нареждат Лазар Йовчев
и Те - " ^ Икономов. Стою Шишков изучава душевността на хората от районг Устово, Смолянско. В тази
поредица не може да бъде отминат и Лк-Каравелов с неговите „Записки за България и за българите",
които допъ.~ картината на съотношението и взаимното проникване между регионално" общонационалното...
Особено силно „котловинно" негово произведен!: ;| „Българи от старо време".
156
зто ;ИО-
ови ьк -
го. Гой аал-дото
ьк.
лърху вре-на
дана, а на а за остта следва Сли-психи-
|ф до инте-|рдното и Щееди, че ^ много то вла-|рр би се |ро днес се разеди-^жде в »нея. Нека ^ и
богос-»(Пак там,
аналната Блюдения ,и Тодор Ррайона на н Любен ,допълват аалното и ведение е
Рисувайки най-невероятното платно на българската душевност в „Записките", Захари Стоянов също не
пропуска да даде дължимото на регионалната психика. Ето например: „Такива са били калоферци, така рано
са били тия българи, когато съотечествениците им от другите градове спяха още от дълбокия." (Стоянов,
3. В. Левски. С, 1980 с. 317) На много места той с един епитет само слага категорична регионална
характеристика: „хайдушкият Сливен", „героичното Панагюрище", „свещената Перущица" и т. н. Или
убийствената оценка на психиката на шопите от Нови хан и Ихтиман, която той рисува по време на
Априлското въстание.
По подобен начин - както регионалното израства до националното, така и националното се разтваря в
общочовешкото. И тук с пълна сила като фактор, определящ при това, сумарно се вписва този „друг начин
на живот".
Вече споменахме крайно интересното изследване на начина, по който пък националното се вписва в
многонационалното, което е направила Бонка Бинева в монографията си „Американци по български, българи
по американски". Като изследва българските емигрантски колонии в САЩ, тя анализира как и до колко
българското става „американско" и как по-често става обратното - американското, събрано от стотиците
такива емигрантски течения, става българско. Проблемът за тези взаимни влияния е нов и в българската
психология и е един отворен терен за нови значими изследвания.
Националният характер в най-голяма степен инфилтрира регионалните характеристики. Той ги претапя в
себе си, но се издига над тях, като ги преповтаря по-обобщено, по-скоро като отражение на тези
особености, отколкото като особености... Върху националния характер влияят много повече елементи,
отколкото върху индивидуалния или груповия характер. Докато в характера на индивида се отразява по-
скоро неговата ограничена жизнена среда, т. е. микросредата, то в регионалното се намесват още
елементи. И още повече стават те в националното. Процесът прилича на движение от низината, където
видимостта на околното е малка, и колкото повече се изкачваме нависоко, толкова повече тя се
разширява. На равнището на националното видимостта става най-голяма. Тази „най-голяма видимост" е
националният характер! Затова не сме склонни да възприемем твърдението на акад. П. Зарев, че
народностният характер е до голяма степен фикция, въображаема и мислена величина. Че той съществува на
теория и се конструира от отделни характери. Че поведението на отделни индивидуални характери ни дава
основание за изводи относно националния характер... (Вж. Зарев, П. ТТародопсихология и художествена
литература. С, 1983, с. 196)
Защото, ако това е така, ние само със сумата на индивидуалното поведение ли можем да обясним една
такава масова и типична черта на българския народ, каквато е неговото пословично търпение. Или пък
твърде своеобразното чувство за хумор у немския народ, всеобщата палавост на французите, типичната за
англичаните външна студенина и суровост.
Заедно с индивидуалното, в индивида се закодира националното още\ много преди неговото раждане. Даже
някои съвременни науки — като хиро-
157
мантията, например - стигат до там, да твърдят, че дори животът и смъртта са закодирани върху ръката
на човека. Географското и социалното просто дообогатяват и доразвиват онова индивидуално, което после
се превръща в съдба, а милионите съдби - в национална... В този смисъл индивидуалният характер до
известна степен изразява националната специфичност. Но пълна корелация между индивидуалното и
националното в никакъв момент не може да съществува. Възпроизводството следва да се търси в масовите,
в типичните, в повтарящите се явления и реакции, а не в отклоненията или в задължителното правило.
Противното би означавало прекалено тясно функционално и елементарно възприемане на характера.
У нас особено задълбочено разработва влиянието на „регионалното върху националното" (А. Страшимиров
(Вж. „Българи, гърци и сърби")). В друга своя студия („Ние, българите") той пак по географски белег,
т. е. по белезите на региона дели българите на мизийци, тракийци, шопи, македонци, рупци, като придава
изключително значение на географската предопределе-ност и отражението и върху регионалното и
общонационалното.
Това отражение може да се проследи~с особена сила и в литературата или в поведението на отделни
изтъкнати личности от отделни региони. Да вземем македонствуващите революционери в българската история
- те носят своя регионален белег, който докосвайки се или сливайки се с общата характеристика на всеки
революционер, подчертава своя специфична отлика. „Лютият" характер на македонеца е по-различен от
уравновесеното спокойствие на балканджията в Средна Стара планина - Гоце прилича на Левски, но и много
се отличава от него.
Тези особености са изследвани особено задълбочено от акад. Ефрем Каранфилов в неговата великолепна
книга „Характери". Такава една революционна особеност - отличаваща Яне Сандански от Георги Бенковски -
е например отношението му към предателството по време на въстанието. Макар че на темата за
предателството ще се спрем и по-нататък, то още тук е моментът да кажем, че лютата, страшна заповед на
Яне Сандански „в случай на предателство да бъдат избити и избесени не само предателите, но и техните
роднини, и кучетата и котките от тяхната къща" предопредели отсъствието на предателствата въобще в
Илинденското въстание? За разликг от тяхното изобилие по време на Априлското въстание, а и много преди
това в други моменти от българската история.
Ролята на регионалното за характеристиката на националното е безусловно голяма и тя следва задълбочено
да се изучава. В противоречивите процеси на денационализация, която настъпва в Европа в края на
настоящи-век, проличава именно тази значимост и дори съдбовност на регионалнс -етническото.
Регионалното - това са богатите съставки (разбира се, взети е; като количествена сума) които оцветяват
националното и правят негова?! хармония. И в историята на народите, когато е ставало по една или друг:
причина нарушаване на тази хармония, съдбата на тези народи никога не : била пощадена от съответните
последици...
лми
158
га
го 1а в зият ьлна [ може
1ИЧ-
шт в як-
аото )).В е. по юнци,
геделе-
гурата
вни. Да
:носят
I харак-
ойствие но и
Ефрем 1револю-ски - е ганието. > още тук
1СКИ „В
ге, но определи 1 разлика еди това
е безус-вречивите [настоящия егионално-Е;г. взети не т неговата или Друга кога не е
3) На трето равнище се формира регионално поведение пак от гледна точка на начина на живот на едно по-
голямо макрообединение. Подобно на А. Страшимиров, Иво Андрич също изследва онова, което характеризира
балканските народи и което той нарича „Хомо балканикус". В. „Монд" писа: „Странно нещо са тези
балкански политици - те не разбраха, че от коридор не става апартамент."
Възниква въпросът - можем ли да говорим за психология на „малките" и „големите" народи? Върху
географската карта има твърде много и твърде любопитни такива регионални скупчвания на сходни по
характеристиките си народи; такива са готите някога, келтите,-баските в Средна Европа, подобни са
„прибалтийските републики", скандинавските народи. И, разбира се, такова любопитно кръстовище на
национални характери и съдби представлява районът на Балканите.
На това трето регионално равнище, идващо от котловината, достигащо етноса и нацията и формиращо се
като обобщаващ няколко етноса или нации регион - се формира своеобразния конфликт между национална и
общочовешка психика. Да се спрем на нейните особености в района на Балканите, където заедно с
националните особености, особено голяма роля играят религиозните различия и конфликти.
Като географска маса балканските народи са малки. Това се отнася и до посочените вече други сходни
регионални обособявания. Тъкмо затова възниква проблемът - има ли принципно различие в психологията на
тези регионални образувания, какво е мястото на националната психика в тях, а от там и чрез тях в
общочовешкото.
В района на Балканите, пък и другаде, проблемът „малък-голям" народ никога не е излизал от определен
политически контекст, а поради това и от контекста на действието на интересни и сложни компенсаторни
механизми. Така например що се отнася до политическия контекст отнесен към България, като част от
регионалната психика на Балканите - ще посочим един, но достатъчно сериозен фактор, свързан освен с
всичко друго и с проблема за демографската сума на нашия народ. Още Христо Ботев и Васил Левски
поставяха пред националната революция задачата България да добие свободата си без помощта на великите
сили (пред страха от тяхната завоевателска по-сетнешна политика). Те имаха пред вид не само Русия, но
и апетитите към България и Балканите на други европейски сили. Това вече е готов психологически и
политически синдром - за малките народи и отношението към тях на „Великите сили". Следователно първата
разлика, която можем да търсим з психологията на „малките" и „големите", е в онова, което се
нарича ..демографска сума на народа"... Тази демографска сума е първият дистанциращ фактор в
психологията на малките и големите. Цялата история на човечеството, особено историята на тази
„демографска сума" и мощта, която при едни или други исторически обстоятелства (става дума за
психологическата, военната, икономическата мощ) тя е могла да натрупа. В същото време размера на
демографската сума често пъти е бил компенсиран от наличието
159
на други фактори, които лежат в основата на икономическата и военната мощ на един народ, а от там и в
неговото специфично самочувствие и психология. Неведнъж нации като Китай, Индия, Русия са преценявали
своята сила и място сред другите народи като са давали предимство в тази преценка именно на
демографската сума на своето население. Във военната история могат да се наблюдават обаче интересни
примери, когато недостатъка или сравнителното неравенство в тази демографска сума е било компенсирано
от по-големи военни сръчности, от хитростта, от пъргавината, от съвършенството на оръжието. На
23.111.1913 г., компенсирайки с патриотизъм и войнски сръчности малката си численост, българските
войски маршируват парадно по улиците на Одрин. Тези и други предимства, изработени от историческите
условия, също са влияели върху формирането на определено национално самочувствие и национален
характер. Изучавайки характера на балканските народи, Иво Андрич отбелязва „неефективността на човека
от диналския тип", т. е. вродената му неспособност последователно да доведе до край едно хубаво и
смело започнато дело.
Ала Андрич отива към по-голямо обобщение на характера на „Хомо Балканикус": „Само в Испания и на
Балканите могат да се видят тъй жестоко разхвърляни и ронещи се земи, където всяко, дори и най-
голямото и благородно човешко усилие изглежда безпомощно, напразно и предварително обречено на
неуспех. Никой не се стреми да пази затревените площи, а обществените сгради на Изтока са неприятно и
вечно занемарени. Ние не поддържаме вещите и уредите, злоупотребяваме с тях, затова и те рухват, преди
да им е дошло времето..."
Според К. Киров пък една от популярните разновидности на Балканския човек е бай Ганьо. „Но ако Алеко
го е обрисувал в смях през сълзи", ^1вр Андрич е вече безкомпромисен. Той вижда балканския човек в
трагична светлина, почти без надежда. Тук имаме пред вид произведенията му „Трав-нишка хроника",
„Писмо до приятеля" или другия му разказ „Мостът", сочещ изхода, в който израсналият в Босна лекар
разказва на автора защо му е било невъзможно да живее в тази страна. Човек би трябвало да прочете само
писмото, за да се убеди, че казаното за нещастна Босна е валидно за целия~ Балкански полуостров.
Същественото може да се предаде само с едно изречение: „Босна е страна на омразата"... Направете опит
навсякъде в разказа да замените думата „Босна" с „Балканите" - и тогава вече аргументи за тезата ни
повече няма да са нужни. (Киров, К. в. „Ден", 31 август 1990)
Изходът според Иво Андрич, изследвал в своето литературно творчество най-пълно психологията на
балканския човек като регионален тип, както и бедите от затварянето в себе си, в своята „котловинна"
душевност на отделните малки народи - този изход според Андрич е в „Моста", който трябва да се хвърли
между тях. Т. е. той пледира не за омраза и изолация, а за придвижване по спиралата регионално -
национално - регионално прим" (едно психическо отваряне на котловинните нации към един по-широк, пс-
значим, погсамостоен народностен ареал, който ще може, така отворен към
160
и
ка ория
или ао от енст-
аски
>ПО
ските [.нално
5;-:ските
1ЛСКИЯ
:едно
„Хомо | жестоко благо-рително |ялощи, а Ние не рухват,
ьлканския
трагична „Трав---т"\ сочещ ' е било чете само о за целия едно изре-8 разказа да ; за тезата
* творчество както и @ст на отдел-> трябва да влация, а за нзлно прим'" -широк, по-;отворен към
себе си, да се превърне по своему в една нова „Велика сила"... Нещо, което балканските народи никога
не направиха и което „великите сили" никога не позволиха. И което най-напред, веднага след
създаването, си, направиха САЩ...
„Балканският полуостров е нов органичен път, нов исторически синтез, а не- механично равновесие между
Изтока и Запада." Това, по мнение на Светлозар Игов, е основната философско-историческа позиция на Иво
Андрич, изложена в творчеството му. Съпоставяйки това творчество с данни за историческото битие и
националния характер на българите, извлечени също от българската художествена, научноизследователска и
чисто документална литература, бихме могли да открием конкретните черти и рамки на поведение и мислене
на балканските народи, позволили на Иво Андрич да достигне до изказаното по-горе становище за
съществуването на „хомо балканикус" — като специфично обособен характерологичен тип.
За достоверност се налага сравнение между изводите на Иво Андрич и, да речем, тези на Димитър Талев,
също познаващ твърде добре особеностите и бита на балканските народи. Интересно е те да се съпоставят
и с изводите, направени от Антон Страшимиров в книгата му „Нашият народ"...
Още преди да замине на дипломатическа служба в различни европейски столици (Рим, Берлин) като ученик в
Загреб и студент в Краков, първият Южнославянски нобелист Андрич проявява осъзнат интерес към
характеро-логичните особености на народа си. Затова изследва различни сборници с народни песни,
пословици, предания и поговорки, търси исторически хроники и легенди, приписки и жития. По този начин
авторът на „Мостът над Дрина" успява за изгради един доста обективен образ на сънародника си от XVIII-
XIX в. През дипломатическата си кариера Иво Андрич дообогатява наблюденията си. В европейските
библиотеки и архиви той се запознава с официални дипломатически хроники и преписки, с лични документи
и пътеписи на чуждестранни пътешественици, с дневниците и писмата на дипломати и духовници. Така той
достига до идеята за Балканите като отделен, трети свят, разположен между Изтока и Запада, но
притежаващ своя самобитност, за юято лекарят, Джовани Колоня от „Травнишка хроника" казва: „Никой не
заае какво значи да се родиш и да живееш на ръба на два свята, да познаваш ш да разбираш и единия, и
другия и да не можеш да направиш нищо те да се тззберат и сближат, да обичаш и да мразиш и единия, и
другия, да се : -гбаеш и да се подвеждаш цял живот, при две отечества да бъдеш без нито ::но,
навсякъде да се чувствуваш у дома: да живееш разпнат като жертва и -ченик едновременно. Джовани Колоня
говори по-нататък за вечното колене и подвеждане, за липсата на ясна и постоянна позиция - както като
географска предопределеност, така и като духовна обособеност - все неща. •ввято природа е поразително
близка до нашето вечно лутане между Велпките гязн (първо Русия, после Германия, сетне СССР, а сега
САЩ), целящо ястрено чрез и в лицето на по-големия брат да осигури така потребния ни
анален психически комфорт. Неслучайно по повод неразбориите в пре-ге за газа, ръководителят на руската
газова промишленост Рем Вяхи-
161
рев каза в интервю за Българско национално радио, че България е страна, чиято политика никой не е в
състояние да разбере.
Още в ранна възраст Иво Андрич третира въпроса за общото и различното между нас - балканците - и
другите, европейците. Той създава дори обобщен образ, който съвсем не е чужд и на най-големите от
българските писатели. „Омер паша Латас" - така дори е озаглавен недовършеният негов роман, който
излиза след смъртта на създателя си и също представлява литературна „огърлица", е поредната благодатна
база за изследване на наро-допсихологичните особености на балканеца. Съдбата на прототипа показва
крайната амалгама, получила се вследствие на многовековното етническо смесване на Балканите, а факта,
че реалните действия на този прототип са владели умовете и перата и на плеяда изявени български творци
от преди Освобождението, е ново доказателство за общността на интересите и психиката на различните
балкански народи.
Омер Паша (Михаил Латас), (1806 - 1871), е пример за една сложна, драматична, но и показателна човешка
съдба, родена в „една не по-малко комплексна земя-мост, каквато са Балканите."
В творчеството на Андрич има и редица други образи, които в своята сложност, неустановеност и
драматизъм, формират нещо като „единен балкански дух", със своя единна душа, подсъзнание и битие,
което нито е Западно, нито Източно, нито е Северно, нито пък Южно, но е обединено в крайна сметка в
различието си от всички тях. Така в много отношения вижда сложната същност на своите герои и Д. Талев.
Общото и у Андрич, и у Талев, е в силно развития личностен и общнос-тен КОНСЕРВАТИЗЪМ, съхранил
населението от асимилация. Общ е СТРАХЪТ ОТ НОВОТО, затвореният характер на „котловините", тъжните
лица на хората. Обща е жаждата за свобода, чувствуване и като едно по-абстрактно състояние на духа и
като реална историческа съдба. Обща е РОБСКАТА ПСИХИКА И СТРАХЪТ от турския произвол, но общо е и
съзнанието за необходимостта от оцеляване. Общо по-нататък е и състоянието на спотая-ване и кротуване,
този дух на „преклонената глава" - доловен така блестящо от П. Р. Славейков, Ботев и Вазов, и
мъдростта произлязла от него, цитиранг от Андрич в „Травнишка хроника": „Най-добър е онзи везир, който
стига до Прибой и от там се връща в Стамбул, та кракът му никога не стъпва в Босна''
В тези две основни житейски философии е закодирана особената трезвост, реализъм и съобразяване на
твърде много препатилото балканско население, усетило в себе си нуждата от решение на съдбовната
задача въпреки всичко да се оцелее, да се продължи животът...
Иво Андрич изследва архитектурата на балканските поселища като се-лен знак на тяхната съдба и
душевност. „Докато във всяка „нормална" странг - забелязват консулите в „Травнишка хроника" - лицевата
част на сградите гледат към улицата, то в Травник нещата стоят точно обратното: към улицата са
обърнати слепите, почти без прозорци, гърбове на къщите, а чардакът гледа навътре към двора". Този
архитектурен стил може да се наблюдава и г:
162
[ за Баш
аа,
. -ори ските
1гегов влява
Iяаро-
гказва
-гип са преди
[0СИХИ-
вожна, >-малко
своята ен бал-
нито е анено в
: вижда
общнос-е СТРА-лица на )страктно (БСКАТА ;анието за спотая-блестящо I. цитирана стига до в Босна", яата
трез-:ско насе-въпреки
1а като си-за" страна сградите ьм улицата чардакът одава и по
>ва
българските земи преди Освобождението. Нашите възрожденски къщи са обърнали гръб на улицата,
„загърбвайки" публичността и активно са отказали да общуват с откритото селищно пространство. „Те са
се отворили посредством комшулуците си една за друга, хващайки се като на хоро, в което чужд човек не
може да влезе; обособили са „крепостна" общност, осигуряваща оцеляването на обитателите им". Този
оригинален архитектурен стил, типичен за Балканите, е своеобразен израз на ценностната система на
балканеца, но и поредно доказателство за „враждебността, с която посреща всичко ново".
В духа на този спасителен за тези народи консерватизъм може да се посочи почти „пълното отсъствие на
спонтанност в поведението" - като една от характерологичните особености на населението от нашия
регион. Това е страхът да се предприеме каквото и да било преди да се „премери девет пъти", т. е. да
се излезе от нормата. „Защото в Травник пътят от желанието и осмислянето до тяхното явно или гласно
изразяване беше дълъг и криволичещ и не се изминаваше лесно."
Ние вече отбелязахме посочваната от всички наши възрожденски публицисти без изключение пословична
търпеливост на българите, която обаче е характерна за всички балканци. „Местните хора - пише Андрич" -
чакаха с търпение, което беше с един ден по-дълго и от най-дългата зима." („Трав-нишка хроника")
Търпение, което е било охулвано от кого ли не, граничещо с раболепието и малодушието, така блестящо
осмяно и от нашия Стоян Михайловски, но в което несъмнено се крие много житейска мъдрост и най-вече се
чувства спасителният зов на реализма и оцеляването.
Така в „Травнишка хроника" и в недовършения „Омер паша Латас" Андрич също прокарва идеята, че
ЧУВСТВОТО ЗА МЯРКА е дълбоко заложено у местните хора („Люди чисти, умерени и мъдри"), а в Нашият
народ" А. Страшимиров споменава за наличието на доста строги нрави, определящи поведението на
българина („Строгостта на нравите у нас търси да обуздае...") Тези наблюдения и твърдения дават
достатъчно основания за твърдението, че БАЛКАНЕЦЪТ Е УМЕРЕН И КОНСЕРВАТИВЕН - движещ се в рамките на
изпитаното или обозримото — тип, изведен в типичната наша философия „око да види, ръка да пипне"...
Качество - колкото добро, толкова и лошо. То според Ат. Буров прави българина и балканеца непригоден
за голям бизнес: „Българите са добри търговци - казва той - предприемчиви и трудолюбиви, но успяват
само в рамките,на малката търговия до пристанището в Солун, като за това е виновно постоянното
съмнение на българина, зюето го кара на прага на голямата сделка да мисли не за това, което евентуално
ще спечели, а за това, което ще загуби." Факт, който потвърждава и Страшимиров в „Нашият народ" макар
и по друг повод и с друга цел: „Щом са пред риска, а не могат да измерят последствията от нужната
решителна стъпка, те (българите - б. м. М. С.) изпадат в двоумение и победната им воля отслабва."
Долавя тази обща черта и Андрич. Консерватизъм, последица на житейско съобразяване на мъдростта и
опита, на инстинкта за оцеляване, е причина
163
босненци да се съпротивляват на прокарването на нови пътища и създаването на комуникационни и пощенски
връзки, а Д. Талевата Султана („Железният светилник") пък държи особено ревностно на старото родово
светило и упорито го предпочита пред модерната газена лампа.
През подобни изпитни на духа са минали и арменците и евреите. За съжаление балканските народи и най-
вече ние българите проявяваме сговор-чивост твърде често с голямо, най-често фатално закъснение. Най-
силното доказателство за злочестините, които ни е носила тази балканска черта, е падането на
полуострова под турско робство, предшествано от самоубийст-вена несговорчивост вътре в балканските
страни.
За съжаление вътрешнопартийните дразги и невъзможността за навременна консолидация у нас и лудите
партизански битки днес водят до разсипването на българската държава, до състояние на безпомощност,
каквото тя е била при падането и под турско робство...
Андрич изследва и още една рядко докосвана тема в психологията на „хомо балканикус" - мястото и
влиянието върху балканските народи на ТУРСКИЯ ЕТНОС, чието повече от шествековно присъствие на
Балканите неминуемо се е отразило върху заварените народностни групи. Пак в „Трав-нишка хроника" Иво
Андрич пише, че „турското владичество е създало у християнските си поданици определени черти:
двуличие, упоритост, ленивост на мисълта, недоверие към всяка власт и страх от всяко движение". И ако
изключим твърдението за ленивостта на ума, което в никакъв случай не е валидно за българина, който
според изследванията на Световната организация за проверка на коефициента на интелигентност (1(2)
„МЕИ8А 1п1егпа(;юпаГ през 1991 г. заема второ място в света след евреите, и чийто ум, по мнение на
Страшимиров, е „винаги нащрек", то останалите квалификации в една или друга степен са ни присъщи,
както са присъщи и на съседните нам народи.
Оцеляването е съдбовна българска жизнена линия, но не е само българска. То е до голяма степен и
балканска черта, защото е балканска съдба. 3: да оцелеят в своето ветровито гнездо, балканските народи
трябва да с упорити. УПОРИТОСТТА - разбирана ту като житейски стоицизъм, тук кат: твърдоглавие, ту
като извор на неизтощима енергия за робски труд. Ала взет_ и като твърдоглавие, и като Петър
Мутафчиевата волска търпеливост, тя : помагала на балканеца да оцелее, да се запази, въпреки външните
влияния .• опасността от асимилация или физическо изчезване. И докато упоритостта е съпътствувала
оцеляването, върху нея са израствали двуличието и недоверието към всяка новост и всичко чуждо - като
допълнително оръжие за „преживяването".
Едно от най-лошите качества, което според Страшимиров българинът получава вследствие на робството, е
загубата на чувството за респект, къ: властта (стремежът за „изклинчване"). За подобна степен на
развитие е. процесите Андрич не споменава изрично, но враждебността, с която е пс; рещнат първия
консул („Травнишка хроника"), е колкото враждебност къ . новото, толкова и неуважение към властта -
белег, отличаващ нашия балкан ски свят и до днес от западните народи.
164
ЗЕИЯТ 30 И
гг. За
;0В0р-
13Н0Т0
рта, е бийст-
! навре-к--о тя е
та на оди на каните „Трав-г-здало у
-енивост •-. И ако чай не е
0оганиза-аайопа1" , мнение
I една или 1 народи.
,з българ-
1 съдба. За
бва да са .тук като Ала взета
„вост, тя е
'ВЛИЯНИЯ И
^оритостта е
|Янедовери-
; за „прежи-
, българинът [респект къ>с
развитие н: ; з-оято е пос-
дебност къ:-. дя балкан-
Балканите 6а едно кръстовище, благословено в повечето случаи да се движи от добри намерения и лош
исторически шанс. Това е съдбовна тяхна специфичност, отличаваща ги както от Изтока, , така и от
Запада. Заселил се преди хилядолетия по тия места, обитавани още много векове преди това от други
култури, балканецът - като цяло - и българинът до него, още при обособяването си като народностна
общност представляват една генетична смес от антропологически и характерологически особености. Още по
своята структура на възникване те се обособяват като средище, като междинност. Точно затова, ако е
вярна теорията на Дарвин, те би трябвало да бъдат по-устойчиви на природни, културни и исторически
бедствия. Това им положение най-често ги прави обаче само „различни", макар че жизнеността им не е за
пренебрегване. И така: генетичен (човешки) фонд, съдбовно географско разположение - балканските
племена като че ли завинаги се обричат на една междинно-средищна същност, своеобразен жертвен мост
между Изтока и Запада, между Севера и Юга, между Азия и Европа. „Турското робство е само допълнителен,
катализиращ фактор по пътя на сближаването на чертите им и обособяването им като качествено различна
от първоначалните крайности междинна общност" - обобщава Андрич.
Преди близо 100 г. големият есеист Мишле писа: „Франция е личност." Ние можем ли да кажем със същата
увереност „България е личност"? (Ка-ранфилов, Е. сп. „Септември", 1982, № 11, с. 122) Може би това е
най-големият, най-интересният и значим въпрос — до кога и как е приемливо преминаването на родовото и
регионалното в общочовешко?
Ще продължи ли отварянето на нациите до степен на изтриване на националните различия и диктата на
политическите, икономическите и военните интереси (те най-често обслужват първите две) или има някаква
граница, което не бива да се нарушава?
Историята учи, че универсализирането на един етнос (като оставяме настрана причините) най-често води
до неговата асимилация и изчезване. Евреите развиха изключително интересни личностни качества на
оцеляването (до които ние, българите, не достигнахме), но те не се примириха да станат завинаги
граждани на света. При първата възможност да създадат своя държава, те то направиха - и отстояват тази
своя държава с изумителен стоицизъм. По същия начин постъпиха и арменците, тези „отломки на винаги
храбър народ - мъченик" с неописуем жар и ентусиазъм създават своята национална държава. И няма
никакво съмнение, че и те, по подобие на Израел, ще създадат една елитна държава, в която ще процъфтят
стари, похабени, умишлено унищожавани или анихилирани от интернационализаци-ята и начина на живот
традиции. Ще се обогати арменския живот, ще излезе напред, национално укрепнала, арменската култура...
Тези два примера са достатъчни да затворят всяка уста, отворила се да ни призовава към събаряне на
всички граници, към пълно европеизиране, към ггържави-личности...
Всъщност на такива кандидати за европейци и за граждани на света
165
следва да отговорим, че те не са излезнали от своя комплекс, не са разбрали кога и един малък народ
може да стане голям!
Извърши ли се някаква денационализация в уж най-отворената страна -Франция, считана за сърцето на
Европа? Германия не пази ли с всички сили своята национално-етническа чистота, демократичната Канада
не изгони ли всички генетично, духовно и физически съмнителни кандидати за гражданство буквално пред
очите ни? Англия не слага ли всевъзможни спирачки пред кандидатите за вечен „ВгШзЬ Ъгеакгаз!"
(английска закуска, която е доста по-богата от предлаганата там „континентална")... Защо тези „най-
отворени" нации, носители на „общочовешките ценности", се отварят истински и за всичко, когато отиват
навсякъде по света по време на отпуските си, а после се затварят в своите домашни крепости така, че
пиле да не може да прехврък-не, камо ли да отворят вратите на този дом за всеки, на когото му е минало
през ума да „върви към Европа"...
Или да погледнем от обратната страна на това движение - до къде стигна в своята котловинна затвореност
считаният за най-стар народ в Европа — албанският? Не изостана ли той точно по тази причина с 50, 100,
а и повече години от високо развитите европейски държави? И не се знае днес каква ще бъде цената на
догонването...
Къде, следователно, минава границата, коя е мярката?
Струва ни се, че правилният отговор е един: отварянето за преход от национално към общочовешко трябва
да стига до оная граница, до която се съхранява както казваше Мишле „личността на нацията"! Случайно
ли или не именно най-високо развитите държави днес търсят туризъм именно в страните с нестандартизиран
бит, неошлайфани от стандартите на цивилизацията?... Не е ли националната култура, дори регионалната,
днес най-ценена и най-търсена? Жак Атали в „Хилядолетието" (С, 1994) не предопределели на бившите
социалистически страни пропуска до развита Европа само чрез знака, който дава регионалната или
националната им култура... Другото остава за заден двор. Прогнозите на Жак Атали - твърде неуважителни
и зловещи, за сега се сбъдват. Националното и регионалното в традициите и в културата постепенно не
остават ли единствена стойностна и с нищо незаменима валута и връзка за общение с високо развитите
страни.
Защото икономическият и политическият език са стандартни и всеобщи. Те и да искат, не могат да бъдат
национално идентични.
Но от друга страна изолацията, потъването в регионално и националното
- докога, докъде...
Тук отговорът не може да бъде така еднозначен. По какво да се познае от кой момент предимството става
недостатък? Един сигурен отговор е: от момента, в който затварянето даде сигнал, че се увреждат
основни интереси
- икономически, политически, духовни. Следователно и тук, както във всичкс друго, ще познаем
майсторите, които ръководят тези процеси. По мярата! Пс усета... По интуицията... И компетентността.
Тук закони и правилници няма И навярно докато има човечество, ще има сили и антисили. Едните ще търсят
язгой

166
али
(сили ли данс-(пред I порени" и за после ехврък-
. стигна ропа — I повече за ще
ход от рято се \ или не
Рстрани-ията?... , и най-ли на
амо чрез Другото гелни и иите и в
: незаме-
2 всеобщи. Аналното
познае от
зор е: от
. интереси
: във всичко
: мярата! По
.-ници няма.
е ще търсят
своята изгода в националното, други в общочовешкото. Вероятно най-добри са ония сред тях, които
еднакво добре държат успоредното движение и на двата процеса, така че националното най-добре да се
вписва в общочовешкото и общочовешкото да бъде най-полезно за националното. Тогава националните
писатели стават световни, регионалните по стил и мащабни по внушение творби на художници, скулптори,
музиканти достигат до най-значимото, най-общочовешкото...
6) Интересен раздел от проблема „регионално - национално - общочовешко" представляват сумата и
действието на КОМПЕНСАТОРНИТЕ МЕХАНИЗМИ, които изравняват или правят опит да изравнят малките с
големите народи. Тъкмо тук можем да открием действието на един интересен и същностен закон в
народопсихологията - законът за компенсаторното поведение.
Преди да го формулираме, нека по-напред проследим сферите и формите, чрез които в поведението на
личностите, групите и нациите се проявява действието на този закон.
За компенсаторните механизми говори още Адлер. Според него те са универсални за психическата дейност
на човека. Проявяват се чрез механизма на компенсацията на първичните чувства (комплекси) за
непълноценност. Компенсаторната идея или по-точно цел смътно се осъзнава от индивида, но тя става
център, около който се формира личността и нейнатачпсихика. Характерът на целите и начинът за тяхното
осъществяване определят „стила на живот", който е различен за всеки човек. Различните хора могат да
постигнат едни и същи цели по различен начин, както и обратното - с еднакви средства могат да се
постигнат различни цели. Как? Това е въпрос на стил. А какъв стил ще изберем зависи в голяма степен от
обкръжаващата ни среда.
Вгледайте се в поведението на малкия човек - бил той по-нисък на ръст :т другите, бил той социално по-
слаб, бил той с по-слабо образование и при подходящ повод ще откриете в поведението му действието на
тези компенсаторни механизми. Някога те особено личаха на селските хора. Или на онези от тях, които
бяха най-отдалечени от селото - горобийци, въглищари, дале-гомахленци. Като слезеха на празник в
селото и като се хванеха на хорото -туди полудяваха, за да направят впечатление, да бъдат забелязани,
да се иговори за тях, да не се мисли, че като са запокитени на края на света, са поло лно качество
хора...
Вгледайте се в хората когато танцуват - ще видите как и чрез танца
мнозина от тях се опитват да покажат у себе си онова, което им липсва в
живота. Забележете, че малограмотният човек се сили да говори с повече
гнешки думи, ниският по ръст носи обувки с висок ток, най-много за морал
: един момент нататък говорят онези, които най-малко са го имали, крадци-
~; най-силно крещят: „Дръжте крадеца!", безчестните най-обичат да говорят
: морал и чест, мързеливите душа дават да слагат оценки кой колко работи
: 1кво е качеството на работата му... Бездарните имат най-високо мнение за
::: е си. Жадните за власт политици най-много говорят за родолюбие. Вгле-
167
дайте се, например, във външността и поведението на жените - цялата функция на модата е най-чисто
компенсаторна...
Подобно нещо може да се наблюдава и у отделните хора - било от една махала. Такива махали най-често
носят прякори, характеризиращи най-точно тяхното групово поведение и характер. Изключително интересно
е например някогашното формиране на прякори на родовете и махалите - по правило те почти винаги
отразяват общи характерологични черти. Много често имената са свързани с местоживеенето, но не рядко
са производни на характера на тези хора. Все някъде, все някак, в държанието им наедряват
компенсаторните функции, отразяващи нещото, което другите нямат. Така например в Троянския край, в
махала Маришница има род — Биячите. Те са известни с това, че като се напият - все с някого ще се
сбият. И те се гордеят с този си прякор... Други пък носят името Королезите. То иде от това, че много
обичат да ядат королез (вид вкусно млечно произведение, почти забравено днес). Не случайно А.
Страшимиров извади като основна черта в българския характер т. нар. „прякоросване".
Подобни компенсаторни механизми като цяло имат и малките народи по отношение на големите. По правило
историята им е твърде често прегерои-зирана, наситена със самовнушение за явно и тайно величие. То се
е просмукало в народното творчество и в митологията (всичко, което знаем за Крали Марко, има такава
компенсаторно-родолюбива функция), в биографиите и делата на свърханадарени личности, сякаш големите
народи нямат такива...
Крали Марко и Вукашин са турски васали. Но песните за Крали Маркс имат компенсаторен характер, какъвто
има и широко известната песен за копитата, маждраците и конницата щ Иван Шишман, която изобщо не
отговаря на историческата истина. Отговаря обаче на народната потребност от силни примери, личности и
съдби, когато именно ги няма.
И във вицовете, които малките народи измислят за големите съш: можем да открием своеобразни символи на
тяхното вътрешно тържество, : г надигането им на пръсти, за да се изравнят в редицата на народите и те
г: височина. Тези компенсаторни функции могат да имат изключително значение в съдбата на един малък
народ. Особено когато той е подложен на трудп исторически изпитания за оцеляването си, на него му
остават твърде ма.т> възможности, за да издържи пред насилието на по-големите народи. И тога:.
героизацията, митологизацията, примерите на свръхвеличие, възвеличаванг то на историята, извършват
огромна работа за подхранване на съзнаниет" чувството за национално присъствие и достойнство.
Посочихме примера . " С. Раковски, който добре е знаел, че всеки турчин като влезе в бългагп-къща има
право и да седне, и да си поиска храна. Раковски обаче умиш.";:-описва случаи, когато турчинът не само
не смее да влезе в българска къ^._ ами като влезе, стои прав пред страха от българския ятаган. Всички
~г--знаем, че това е хиперболизация, знаел го е и Раковски. Но тази хиперб' "> зация е била нужна като
компенсаторен механизъм за повдигане на бъ.Г-г ското национално самосъзнание.
ж я I
"Т.
168
Ц-70ЧНО
пгимер о те цената ера на
в
естни с : този си обичат |днес). Не I характер
ароди по
регерои-
просму-
I за Крали
афиите и
г такива...
ли Марко
песен за
ао не отго-
ребност от
рм съшс ¦ьржество, 3 2 те и те п: „телно значе-¦ен на трудна ¦твърде малк: юди. И тогаь2
Ьзвеличавакг-I съзнанието I :примера с _ л в българс!-аче умишлен:: ^п-арска къпи. к Всички дн;-;¦
ГЗзи хипербо.-¦ -ане на бългь:-
Интересен компенсаторен механизъм е омразата. Нея Страшимиров характеризира като „отмъстителност",
която той приема като типична черта на българския характер, но я отнася към характера и на другите
балкански народи. Омразата е допинг. Той във военно време по своеобразен начин увеличава силата на
войската. Ботев вярно улови властта на омразата и мощта и в съпротивата срещу турците, като завеща на
своите братя „силно да любят и мразят". Мразещият роб не умира роб! - Омразата е съпротива,
неподчинение, неподдаване. Личностната омраза прекроява съдби, дава смисъл на живота на цели
поколения. Описана в литературата е родовата омраза, имаща почти неудържима генетична онаследеност.
Националната омраза прекроява географски карти и определя начина на живот на цели народи.
Омразата компенсира малката демографска сума на населението, тя е изобретателна, еруптивна,
незаспиваща личностна и национална сила, която азменя мястото, мащабите и влиянието на малкия човек,
малкия народ и малката нация.
По-ниска емоционална власт има амбициозността, но тя - без да се :"ускаме в подробности — също е
компенсаторен механизъм (разбира се, повече в личностен и групов план).
В този спектър от реални или илюзорни компенсаторни качества трябва наредим също предателството и
завистта. Откак се изучава българската -одопсихология, а дори и от преди това, темата за
предателството като г_ична черта на българския характер не е слизала от страниците на нашите :еггници,
от устата на оратори и политици, от писанията на публицисти и пследователи. Игра ли и каква роля
предателството в националните съдбини 52 България, на другите малки народи? Това са интересни и
съдбовни въпро-з. и потапяния в тайните на вековете... Последната схватка на тази тема гжду д-р Желю
Желев и проф. Йоно Митев датира само от преди няколко ..шни. В статията си „За робския комплекс на
българите" (Вж. в. Вечерни 1, 4 май 1990) проф. Йоно Митев отговаря на упрека на д-р Желю в, изразен в
друга статия (Вж. „Литературен фронт", 15 февруари 1990) сн оставам марксист", където д-р Желев
обяснява дълготрайността на блнтарния режим в България с робския комплекс у българите... Интересни са
компенсаторните моменти в политическия живот, в начи- който малките народи отразяват своето място в
големите процеси на Ще посочим само случая, а такива дал Господ в изобилие, с българска : на официално
посещение в САЩ през 1990 г. Един от членовете на га дотолкова бил завладян от манията за величие, че
дори в присъс-ггг на американските домакини се провикнал: „До къде стигнахме, хей! х_ме върха на
световния политически елит!..." В това същото време енвето на българската делегация било отбелязано
само с няколко реда !.Вашингтон пост". В българския печат обаче бяха изписани стотици 9, часове се
изнизаха по радиото и телевизията за това какво потре-впечатление е направила българската делегация на
американците... Товове страници бяха изписани в последните години на социализма,
169
„доказващи" приноса на България и особено на Тодор Живков в творческото приложение на марксизма-
ленинизма в малка България. Колкото по-малка бе страната ни, толкова на генералния секретар на БКП му
се искаше да бъде по-велик.
Същата беше картината няколко години по-късно на Световното първенство по футбол в САЩ - нашите медии
изгубиха всякаква мярка във велича-енето на нашия футболен успех. Стигна се до един духовен делириум,
чисто компенсаторен за драмата, в която се намираше точно тогава нацията ни...
Често малките народи си приписват едва ли не съдбовно присъствие в живота и съдбата на големите, като
например си измислят роднинство с най-велики личности на големите народи. У нас например неведнъж е
подхвърляно, че корените на Джордж Буш са български, че бабата на Бекенбауер била българка и т. н.
Манията за историческо величие бразди цялата българска история... Нея я подклажда, воден от съвсем
чисти и родолюбиви цели, още Паисий Хилен-дарски. За да се превърне тази страст в политическо
поведение, тъй нужно отпосле, че и до ден днешен, на българските политически мъже за утвърждаване на
техния престиж в света, а оттам и в нацията...
Компенсаторните механизми на националното самочувствие вървят по-нататък по линията на литературата.
(Георги Димитров си въобразяваше, че в областта на културата няма малки и големи народи, че за едно
десетилетие ние ще направим това, което другите народи са постигнали за столетия и т. н. ) Вървят те и
по линията на преувеличените икономически постижения и възможности, на талантите, които притежава
нацията и т. н.
Любопитно е да се отбележи, че в народопсихологията има процеси, които влияят твърде често унифициращо
върху големи групи от хора, катс определят техния характер и отношение към основни ценности, реакцията
им по най-съществени моменти от обществения, а дори и в личностно-нравстве-ния живот. Такива социални
феномени, масово формиращи и определен" компенсаторни реакции в областта на политическия живот
например с. партиите.
Всяка партия обикновено има претенциите да изразява въжделенията ь. целия народ, да отговаря с
програмата си най-пълно на идеалите му. Ка~ отразява определен тип мислене, налага определи реакции и
по определе начин формира мотивацията на много хора, тя влияе върху формирането :-: отделни черти в
поведението на своите членове. Особено силни са в те\ отношение партиите, изградени на принципа на
диктатурата. Фашистк;" диктатура изразяваше определен тип поведение, мислене и характер, а ~ далеч не
винаги се покриваше напълно с националния характер на немцг" Болшевишката диктатура, като друга най-
крайна диктатура в човешк. история, също изигра определена роля за формирането на съответен отношение
към политическите, социалните и духовни ценности. Те постепенно придобиваха целостта на партиен и
поради тоталитарния характер --;,. партията, на масов, едва ли не национален характер. Нещо повече -
многс "
170
ското кабе ^ бъде
:-елича-чисто
^ ни...
г:твие в . с най-
в~р била
...Нея
лилен-
нужно
-ържда-
--ОВЯТ ПО-
;заше, че етилетие зетия и т. кения и
^ процеси, хора, като та им :-нравстве-
еленията на
. му. Катс определен ирането н; са в товз. фашистката |\ярактер, а т; на немцитг в човешка":
"гъответен т. Те постепе:-характер :-. еЧе- много :'
нечленовете на партията се съобразяваха с онова, което партията смяташе за добро или лошо, за редно
или нередно. Така се появи потребността от възраждането на известните в българския характер дълбоко
народностни черти - съобразяването и оцеляването, като сума от най-силни и сложни компенсаторни
механизми в българската национална съдба. „Българинът трябваше да направи своята сметка отново. Той
беше изправен пак пред потребността да се съобразява, да живее материално добре осигурено, за да опази
своите традиционни добродетели" (Вж. Семов, М. Душевност и оцеляване. Пловдив, 1982, с. 179). И
доколкото тези черти бяха дълбоко закодирани в българския характер, това пролича и в условията на
следдесетоноемв-рийската обстановка, когато броят на борците против комунизма едва ли не бе повече от
броя на българските граждани, от демографската сума на народа.
Партийните пристрастия обаче се оказват изключително важни за изменението в поведението на широки
народни слоеве. Поборниците от Възраждането и националноосвободителните борби например, веднага след
Освобождението на България от турско робство изживяват такива силни метаморфози, че з»шозина от тях
сякаш „дълбоко в себе си заравят" определени качества, а на тяхно място се появяват други, които под
партийното влияние, ги правят неузнаваеми. Такива неузнаваеми, неприсаждащи се в новите исторически
гоциални условия дейци на Възраждането са Петко Р. Славейков, Иван Араба-х-кията както и почти всички
сподвижници на Левски от Ловеч и т. н.
През този период отново се проявява силната компенсаторна линия в живота на малките народи -
подражателството на големите, този път изразяващо се в политическа, икономическа и културна
привързаност към тях. Факт, йто много често подменя фиктивно повишеното национално самочувствие
национален комплекс за малоценност, или което е по-точно, се явява негов :раз. С малки изключения в
поведението на някои политически дейци и -.ртии (Ст. Стамболов например!) България винаги се е
стремила да се ;-нсламчи към някоя Велика сила. Безусловното духовно и политическо - :аражателство
най-често е безкритично. Разбира се, заимстването на научните гг-стижения и дори на елементите на
държавното устройство си позволяват * -о-мощни и развити страни. През последното полустолетие типичен
при-•<гр в това отношение е Япония, която заимства всичко, което смята за добро Т- всяка страна - без
оглед на нейната политическа система. Но винаги с ;~ед на собствените си национални особености, на
своите интереси, природ-гг възможности и и икономически и човешки потенциал. Поради което в ¦ггния
подражателството никога не стана компенсаторен механизъм.
11сторията на България е пълна с примери на безкритично възприемане жди образци, което развива в
българския национален характер една Ьична черта, уловена и осмяна още от Добри Войников в неговата
ческа пиеса „Криворазбраната цивилизация". България винаги е искала ;лича, а ако има как - и да не се
отличава от страната, на която по една гуга причина е подражавала.
171
Ето например няколко основни области на такова подражателство по отношение на Съветския съюз:
- пълно копиране на политическата система
- пълно копиране на икономическата система
- пълно прекопирване \на структурите и организацията на репресивния апарат
- използване на езикови форми и абревиатури, анихилация на българските традиции и подмяната им със
съветската празнична и дори обредна система и т. н.
Подражателство на Запада и преди всичко на Америка в условията след 1989 г. виждаме във вестникоиз
даването, във формите на масовата култура, в съкращенията на названията на фирмите - пълно копие на
американските абревиатурни съкращения, в порнобизнеса, начина на живот на българския подуенски
хайлайф, в нашествието на американски филми, музика и т. н. Както става винаги, когато малките народи
искат да приличат на големите, мярката се нарушава и накланя към уродливостта и извращението.
Подражателството обаче, като компенсаторен механизъм, по-трудно може да бъде забелязано в селото,
където здравият народен разсъдък по-трудно се разклаща. То е особено характерно за полуинтелигенцията,
която в България винаги е имала доминиращо място - измествайки в публичния живот, а и в политическия,
както интелигенцията, така и здравия народен разсъдък. Полуинтелигенцията винаги е била голямата
слабост и голямата драма на българския духовен и политически живот.
Подобна, макар и в много по-меки форми на институционално компенсаторно влияние върху националния
характер има ЦЪРКВАТА. Тя компенсира практически всичко - и глад, и бедност, и нещастие, и национални
беди и т. н. Нейното влияние върху възможно най-широки слоеве от демографската сума на народа е
безусловно. Особено силна в това отношение е ролята на католицизма, така блестящо отразен в
литературата от големия наш писател Димитър Димов във великолепния образ на Отец Ередия в „Осъдени
души" когато тя е компенсаторна стойност дори и на любовта.
Компенсаторните механизми са от изключително значение за поддържане на националния дух, националното
самочувствие, вярата и волята за развитие и усъвършенстване. Те имат огромно значение в
народопсихологи-ята и тяхното познаване и владеене е изключително силно средство в политическия живот.
И така: в какво се състои и кой е законът за компенсаторното поведение Бихме го формулирали
приблизително така:
Това, което не достига на отделната личност, група или народ с цялот: си поведение и същност, те
задължително търсят средства и форми да те компенсират.
7. НЯКОИ НРАВСТВЕНИ ГЛЕДНИ ТОЧКИ НА ПРОБЛЕМА 3.-СЪОТНОШЕНИЕТО „МАЛЪК-ГОЛЯМ" НАРОД. Осъществими
територии ъ на компенсаторните механизми.
172
Интересни рафски и рнол| -МАЛЪК НАМ рафскага сума] нито дори нко^ Пол пек-—! ;-:а сума и.-;
ВНСОКИ
«риглезав.
по
вния
гарс-редна
:а след г.птура, аските :арския и т. н. глемите,
,,-дно мо-|о-трудно I в Бълга-
живот, а зазсъдък.
драма на
компен-[ компенси- беди и рафската ролята на писател и души",
поддържа-волята за психологи-
1СТВ0 В ПОЛИ-
I поведение?
8род с цялот: форми да г:
)БЛЕМА ЗА [територии I
Интересно е да погледнем на тези проблеми така: при неизменни географски и биологични обстоятелства и
фактори ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ЕДИН МАЛЪК НАРОД ДА СТАНЕ „ГОЛЯМ"? Тук не се има предвид нито демографската сума
на населението, нито географската територия на страната, нито дори икономическата й потенция.
Под понятието „голям народ" в случая разбираме не голяма демографска сума или огромна територия, а
народ нравствено извисил се, достигнал високи хуманитарни и нравствени позиции. Една такава сфера,
позволяваща „изравняването", е СОЦИАЛНАТА. Тук следва да се отнесе социалната политика на нацията към
старите, болните, безпомощните хора, тяхното жизнено осигуряване, тяхното материално обезпечаване.
Втора възможна посока е степента и СЪСТОЯНИЕТО НА ДЕМОКРАЦИЯТА. Макар че и в малките, и в големите
страни чрез играта на демокрация най-често се осъществява най-голямата демагогия.
Трета посока е състоянието на социалните връзки - степента на отчуждението. Тук следва да отнесем
целия духовен свят и цялата система от нравствени категории. Такива поведенчески или етически реакции
като консерватизма, отношението към новото, мястото и ролята на честността, искреността, личното
гражданско и човешко достойнство, почтеността, лоялността, толерантността и т. н.
Критерии за изравняването на малките и големите народи може да бъде степента на милосърдието, формите
му, икономическата политика на държавата, насочена към недопускане на катастрофални различия между
бедните и богатите, отношението към децата, цената и обхвата на образованието.
Самостоятелна сфера е ЕКОЛОГИЧЕСКАТА ПОЛИТИКА НА НАЦИЯТА за опазването на водата, въздуха, земята като
личностно и национално поведение.
Бихме могли да добавим и още един чисто рационален критерий. По равило малките народи винаги се
съобразяват с това какво големите народи яслят за тях - това поражда твърде често и подражателството.
Един малък род обаче става „голям" когато освен това, което другите мислят за него, почне да се
занимава с проблема КАКВО МИСЛИ ТОЙ ЗА СЕБЕ СИ. Тук збено важен е проблемът за сравнението. Обикновено
малките, слабите роди се сравняват със себе си най-често с предишните периоди на своето звитие - и
така „помпят" своето национално себеусещане. Така например »много скоро българските политици
сравняваха показателите за обществе--нкономическото развитие на България все с прословутата 1939 г.
По-ьсно сравнението се премести върху 1944 г. , а още по-късно - върху някоя предишните удобни за
политиците и икономистите години. Но нашите яци упорито избягваха сравнението със сродни нам страни,
особено го то бе неблагоприятно за нас. За подобно сравнение се изисква сила. То за самодоволството -
една от най-опасните политически, човешки и яонални черти. САМОДОВОЛСТВОТО - особено външното,
показното самодоволство,
173
е белег на всяка политическа парвенющина. Но у малките народи то се превръща и в симптом на национален
комплекс. Самодоволството е измежду „най-непроизводителните" черти на личностния и националния
характер, когато обхване нацията. Всяко друго индивидуално качество - даже и онези, които е прието да
се смятат за консервативни и дори за най-неприемливи б човешкия характер - както кражбата, лъжата,
измамата, клеветата, кариериз-мът, - пораждат в едни или други обстоятелства определени мотиви за
поведение. Крадецът, за да скрие природата си, иска да изглежда честен е почтен човек и прави всичко
възможно за това. Кариеристът, за да постигне целта си, най-често работи систематично, последователно
и упорито в еднг посока, подлецът изглежда принципен и справедлив, за да измие петното илг да се опита
да опровергае разпространеното за него мнение и т. н.
Самодоволният човек нищо не прави - той се наслаждава на онова, коет: е направил... А ако пък нищо не
е направил, той и на малкото, и на нищот: гледа със ситото око на самодоволството, което обрича
сетивата на застой
За национално самодоволство все пак може да се говори в значител;: по-редки случаи. Никога като цяло
един народ не може да бъде самодоволен Никога или почти никога не е възможно постигането на една
общонационах-,, на, единична или еднозначна реакция по повод един или друг факт. видимост за
национално самодоволство може да се създаде от паради:" перчене на политици, журналисти или от хора,
натоварени със създаванет; такава видимост. Самодоволството създава илюзията за успех, за съизмегь.--
не на ръста с истински напредващите страни, с политиката на онези от т=г които са най-преуспяващи.
Както предателствата в националния живст -;.. илюзия на оцеляването, така и самодоволството е илюзията
на успеха..
Измежду мнимите опити за национално извисяване се нарежда фалшп:-то национално самочувствие. Критерии
за равенство с големите пора;-понякога друго качество на характера, каквото е ПОВИШЕНАТА НА1Г НАЛНА
САМОКРИТИЧНОСТ. Ние имаме много причини за повишена ционална самокритичност, която винаги е свързана с
проявата на опреде.!; комплекси - обикновено такива комплекси имат малките народи, кс стават жертва
пред интересите на големите. В нашата българска нациснх съдба неведнъж сме били поставяни на колене -
историята неведнъж нз удряла грубо в лицето, много често най-безпардонно е показвала къде мястото.
Победителите обикновено не си задават въпроса „Как побез защо?". Затова победителят никой никога не го
съди. Съди се и се само да най-често победеният. Погледнете един тенисист, когато неправилно х:
топката - той дълго разглежда ракетата си - и колкото грешката фатална, толкова по-дълго гледа в нея.
Вслушайте се в оправдан]!™ л победения в едно състезание - колко аргументи ще чуете: ако това бесе ако
онова беше иначе...
Победителят никога не дава обяснение за победата си, нито я ана.~ Докато победеният се съди сам, преди
да бъде осъден от приятелите . от историята. На нас, българите, ни се е налагало много често самг,

174
го се
леЖДУ
ктер,
I онези,
сшви в
ви за
Гостен и Достигне > в една вото или
ва, което
I НИЩОТО,
к застой... _ачително одоволен. аационал-, факт. Но I парадното даването на |Съизмерва-Вези от тях,
живот са [успеха... ~4 фалшиво-те поражда ^л НАЦИО-Ьовишена на-" 1 определени }оди, когато ^Ла
национална * ;зеднъж ни е е зала къде ни г Как победих е ' -. се самоосъж--гравилноударг пешката е
пс--^авданията ел :ова беше так!
0 я анализир: елите си и. сами да :
съдим - и поради дългата и неколкократна робска съдба, и поради нареждането на страната ни най-често
до губещите. Ето защо у нас е най-силно развито чувството за самокритичност, което ни изправя при
сравнението с другите народи в положението на хора от „втора ръка". По-точно, нашата самопреценка най-
често е неуравновесена. Обикновено тя е крайна - или в едната страна на махалото, или в другата. Ето
защо малкият народ става „равен" с големия, когато покаже ВЪТРЕШНА СИЛА, БАЛАНСИРАНИ РЕАКЦИИ,
мъдростта да взема верни решения, които да подсказват наличи-Ъто на вътрешни сили. Ето два примера за
такива бързи политически реакции, в които не бива да търсим само национален интерес, но и опит да се
покажем „по-големи" от големите:
Нашият президент пръв осъди опита за преврат в Съветския съюз срещу Горбачов. Това той можеше и да не
направи. Освен политическата сметка, тук отново се обади комплекса на малката нация, която иска да
напомни за себе си.
Пак така ние първи признахме независимостта на Република Македония, много преди това да са го
направили най-големите държави в Европа и Америка, а някои от тях изобщо не го направиха...
Пак ние първи в ООН заявихме, че сме готови да изпратим доброволци зъв войната между Ирак и Кувейт. И
т. н.
Ето защо един малък народ става голям и с позициите си, които той взема по ОСНОВНИТЕ ПРОБЛЕМИ НА
СВЕТА, с хуманизма, с причастието си към решаването на трудните и тежки проблеми на човечеството.
Тези компенсаторни механизми са къде-къде по-силни от онези, които се проявяват откъслечно и на
равнището на всекидневното индивидуално съзна-нне. Управлението на тези компенсаторни механизми е
възможно - то е тясно зързано с образованието, културата, морала на действуващите политици,
тг.манисти, писатели т. н. Тук особено място може и трябва да заеме църква-
175
III ГЛАВА
ИСТОРИЯ И РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДОПСИХОЛОГИЯ
1. ОСНОВНИ ПЕРИОДИ В РАЗВИТИЕТО НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДОПСИХОЛОГИЯ
Първи и единствен до сега опит за периодизация на българската наро-допсихология прави проф. Минчо
Драганов. (Тук и надолу ще цитираме неговото изследване „Народопсихология на българите" С, 1984.) Той
дели нейната история на три основни периода:
1) Донаучен - обхваща времето от средата на IX в. и продължава до началото на XIX в. През този период
се натрупват наблюдения, анализи, трупат се и факти и произведения върху важни черти от етническия и
народен характер на българите, които, обаче са именно наблюдения и мисли, даващи основа за формирането
на бъдещата наука.
Този период той дели на три подпериода:
от средата на IX в. до края на XIV в. (падането на България под турско робство);
от началото на XV в. до началото на XIX в. (П. Хилендарски и С Врачански);
от началото до средата на XIX в. (свързан с изследванията на В. Апри-лов, Н. Бозвели, К. Фотинов, Й.
Хаджиконстантинов - Джинот).
2) Втори период - формиране на народопсихологията като наука - с средата на XIX в. до началото на XX
в. Това е времето, когато на Запад веч. излиза нарочно народоведческо и езиковедческо списание на
Лазарус и Щай:--тал „Народопсихология". Проф. М. Драганов разделя и този период на дв: подпериода:
Първи подпериод - от Георги С. Раковски до Иван Селимински, Из Богоров, Лазар Йовчев, Т. Икономов.
Фактически етапът завършва с изследванията на Т. Икономов, по-точно с Освобождението на България от
турст робство.
Втори подпериод - от 70-те и 80-те години на XIX в., когато творят е;з: от най-значителните познавачи
на българската душевност. Това е времето -Л. Каравелов, който въвежда цяла система от основни
характеристики, св": зани с поведението на българина в годините на робството и пред властта ~ е цялото
творчество на Хр. Ботев, на П.Р.Славейков, на Иван Вазов, и -Константинов, на Ст. Михайловски - с
цялата огромна познавателна стм
176
ност за българсш носят. ?
Според нас т^ 1) Първи пери първи - средата на! До средата на ХХЦ 2) Втори перщ Първи подпери средата
на XIX в. = Втори - от сри) каравелов, Хр. Бо^ Ето защо, спой -•*. \ ш в. - появата м 3) Трети перщ
научния етап в раз! -з днес.
Нека сега се сп : -а огледаме по-п™ • "-царската нарс - -
ДОНАУЧЕН ~н
Първият подпед —-з според проф.
:\"-нте наченки на I Яакво ни го=^-=-^ Далечините
"НОЗНЯ Пгг ~ -
.- -'-та нарс;::-;; тяги за първ:--«а на пи;
ата наро-цятираме Той дели
ьлжава до анализи, [ и народен :ли, даващи
I под турско дарски и С. 1 на В. Апри-
^ наука - о-|на Запад вече рарус и Щайк-щгриод на ДЕ1
йнски, Иг __ва с изсле> рия от турсх:
го творят еда 1 е времето зь рристики, свъс-ед властта. Т}1 Вазов, и А. иавателна ст:«-1
ност за българския бит, душевност и психология от онова време, която те носят.
Според нас тази периодизация би следвало да изглежда така:
1) Първи период - средата на IX в. средата на XVIII в. с два подпериода: първи - средата на IX в. - до
началото на XV в.; втори - от началото на XV в. до средата на XVIII в.
2) Втори период - средата на XVIII в. - до края на века.
Първи подпериод - от появата на История Славяноболгарская (1762) до средата на XIX в.
Втори - от средата на XIX в. - до края на века. Това е времето на Л. Каравелов, Хр. Ботев, 3. Стоянов,
Ив. Вазов и др.
Ето защо, според нас този втори основен период започва от средата на XVIII в. - появата на „История
Славяноболгарская" и трае до края на XIX в.
3) Трети период - с изследванията на Т. Панов се слага началото на научния етап в развитието на
народопсихологията ни - от началото на XX в. до днес.
Нека сега се спрем по-подробно на тези основни периоди и подпериоди и да огледаме по-подробно тяхното
съдържание и приноси за развитието на българската народопсихология, според нашата гледна точка за
периодите. ДОНАУЧЕН ПЕРИОД (втората половина на IX в. до средата на XVIII в.) Първият подпериод - от
средата на IX в. до края на XIV в. - е време, в което според проф. М.Драганов, в литературните
паметници се намират и първите наченки на българската народопсихология.
Какво ни говорят нашите най-далечни опити за самопознание? В далечините на миналото днес ние откриваме
най-напред своите митично религиозни представи за света. В определен момент от развитието на
българската народност, се появяват и първите писмени документи, които \ говорят и за първото
държавническо чувство. Този първи документ, който е я началото на писаната история на България, макар
да няма пряка връзка с майсторията на народопсихологията, е „Именникът на българските ханове". Както
посочва акад. Е. Георгиев, „именникът отразява възникването и укрепването на българската държава и има
задача да я утвърди, като покаже ЕЙната крепка държавностна традиция. Той разкрива несъмнена
патриотич-а тенденция и с това, че се противопоставя на византийския царски летопис с неговите славни
императори и династии". (Разцвет на българската литература - 1Х-Х в. С, 1962, с.2)
Ала този именник разкрива и още нещо - това е първата следа от гизявата на българите в противоборство
с една мощна империя, с едно го мощно национално самочувствие, каквото българите още не са среша-н с
което, с променлив исторически успех, столетия наред им предстои да еъизмерват.
Много скоро се появяват и други писмени следи, които ще ни заговорят ^ натрупването на нови
антивизантийски тенденции, свидетелстващи покрай теските разпри и за онова, което в случая ни
интересува. И ето: в
177
редица писмени документи византийците са описани като „хора с нисък морал, коварни, лъжливи,
страхливи, навсякъде им се противопоставят нравствените добродетели на българите". (Бешевлиев, В.
Първобългарски надписи. ГСУ, ИФФ, 1934, с.98)
"Това навярно са и първите следи на народопсихологията.
Много скоро ще се появят и Крумовите закони. Те нямат само и единс-^твено юридическа стойност и сила.
Те имат и определено нравствено предназначение, следователно и важна характерополагаща мисия. В
Крумовото законодателство не случайно се посочва защо и как е загинала държавата на Аварите. То също
има характеротворческа мисия - от него следва да се направят изводи какъв морал не трябва да
съществува в българската държава, какви качества са потребни на нейните поданици, за да бъде силна и
здрава организацията им. „Нашата държава пропадна, заявили аварските пленници на Крум, защото броят на
клеветниците се увеличи, а изчезнаха по-храбрите и умни хора, за съдии бяха назначавани шарлатани и
крадци. Размножиха се лозята и народът се впиянчи. подкупите се засилиха, търговците станаха лъжци и
измамници". (Златарски, В. История на българската държава. Т.1. С, 1918, с. 283)
Ето как се зачева и законодателно утвърждава нравствената система на поданиците в новосъздадената
българска държава, от която ние вече имаме писмени български следи (а не както до сега, само сведения
от чужди, най-често недружелюбно настроени историци и наблюдатели). В тях ясно се посочва мястото на
доброто и злото, на редното и нередното, на въздържанието и алкохолизма, на безчестието и подкупността
на държавните служители. И като че този текст не е писан преди 12 века, а в някоя днескашн; статия -
толкова актуално звучи!
Ето и основните добродетели, които законникът иска да основоположн ; характера на поданиците: смелост,
честност, отговорност и трудолюбие.
Не бива да отминем тук и първите познати текстове, водещи към дирг! тни следи на характера на
българския народ в надписа на Персиан от : Филип, Македония. Този надпис гласи: „Ако някой търси
истината, Е:" вижда. И ако някой лъже - Бог също вижда. Българите направиха на християните
(византийците) много добрини, но те ги забравиха. Господ вижлх това".
Ето че в новоформиращата се българска нравственост се засилва ро.т и значението на етичната система,
като все по-ясно се посочва мястото доброто и злото, на честното и безчестното.
Но в нравствената система на българския етнос вече започват да формират и настаняват други стойности и
категории, които тепърва ше развиват и доутвърждават в следващите десетилетия. Ето известния Търн: ски
надпис на Хан Омуртаг: „Човек и добре да живее - умира и друг се рг И нека роденият по-късно, като
разгледа това, да си спомни за този, койт:. е направил". (Бешевлиев, В. Прабългарски надписи...,
с.121)
178
•трав-
^ тьргов-^зрската
^стема на ^сг имаме най- ясно се
з^е служи-;|{здаескашна
5О30Л0ЖИ В
змьобие.
^ гьм дирек-
^сиан от с.
--*чата, Бог - а христи-л вижда и
лва ролята 2 мястото на
почват да се «първа ще се ггния Търнов--руг се ражда.. този, който гс
За какво преди всичко свидетелствуват тези дълбокомъдри слова?, Сви-делествуват те за за онази черта
от живота на българина, която тепърва ще ¦¦ се развива - неговият жизнен реализъм. Това най-постоянно
и най-основно качество в българския национален характер и до днес. Тази мисъл не стои само в границите
на царството, нито дори на епохата. Тя дава цел и съдържание в жизненото поведение на десетки
поколения от веки веков до днешен ден.
Правилно разчита този надпис и по-нататък В. Бешевлиев: „Човек е смъртен, но безсмъртни са неговите
дела, а чрез делата си той намира безсмъртие в съзнанието на поколенията. Паметникът съдържа една
миролюбива тенденция. Ханът и неговите приближени търсят славата не на бойното поле, макар да не им
липсват бойни победи, а в мирната борба за „добър живот", строителство и благоденствие и т.н." (Пак
там)
Нека помислим не е ли това същата идея, подхваната много по-късно от Хр. Ботев за смисъла на живота и
борбата: „...Но стига ми тая награда / да каже нявга народът: / умря сиромах да правда, / за правда и
за свобода..." („Майце си")
Както вече посочихме - една от основополагащите линии в българската народопсихология е религиозната.
Когато се появява известното течение „иконоборство", Константин - Кирил Философ също се включва в
борбата между християнскиата и мохамеданската религии. Той е защитник на иконо-почитателите, поради
тяхната близост до народа и проявява в писанията си своето пристрастие към християнството. Тук не си
поставяме за цел да изследваме историята и взаимоотношенията на тези две религии, но доколкото тези
взаимоотношения имат пряко отношение към основни човешки добродетели, не можем да отминем някои
интересни моменти, свързани по-нататък с утвърждаването на отделни национални черти.
Известно е, че основният аргумент на мохамеданите в критиките им срещу християнството е, че тяхната
религия е по-монистична и единна. докато в християнството има противоречия. На тези атаки отговаря
Констан-тин-Кирил Философ. Отговорът му е забележителен и като мисловна дълбочина и като литературна
стойност. За него християнският Бог е морска бездна: „Не всички са в състояние да я преплуват. Само
силните по ум преплуват и се завръщат. Слабите, опитващи се да преплуват морето с прогнили кораби или
потъват, или люшкани от немощна ленност, само с мъка могат да си поотдъхнат. Учението на мохамеданите
Кирил оприличава на плитко, тясно море, което може да бъде прескочено от малък и голям, учението им не
излиза извън границите на човешките възможности. Не такъв е християнският Бог, който като творец на
ангела и на скота е създал човека между ангела и скота и предоставя нему да се приближи към първия или
втория." (Явно тук Кирил има пред вид моралната страна на християнство-то.)
Мохамеданското учение не разпространява висши добродетели: „въз-Ъдържание от страст, от гняв, от
похот, а подбужда грубата чувственост". Ето
179
защо според Кирил християнството е по-висша религия. (История на философската мисъл в България. Т. 1.
1970 с.32)
Като проследим и по-нататък двуборствата и многоборствата между християнството и другите религии, ще
забележим, че в крайна сметка историята не е нищо друго, освен борба за надмощие на благородства, на
нравствени добродетели над пороци. Тази борба без всякакво съмнение възпитава едни или други черти в
поведението на българите. Добродетелите на християнската религия, а от там и добродетелите на
изповядващите я християни и българи, не може да се търсят извън също така безкрайно интересното и
изпълнено с народоведчески доказателствен материал съчинение на Кирил, завършено в края на живота му в
Рим и допълнено от неговия брат Методий.
Това съчинение е известно като „Написание за правата вяра". То е един аргументиран сборник от
доказателства върху основите на вярата, така необходима по това време за всички, които е трябвало да
отстояват атаките на мюсюлмани, юдеи и други противници на християнството. Съчинение на пръв поглед
чисто религиозно, то може да бъде отнесено и към първите писмени текстове на българската
народопсихологическа мисъл. В него, разбира се, доминират представите на Кирил и Методий за
източниците на Христовата вяра и преди всичко представата за мирозданието. В центъра на това
мироздание според тях седи Божеството. То е, което създава на земята и на небето всичко „видимо и
невидимо". За него Кирил пише: „Вярвам в един Бог-Отец Вседържател, Творец и Владетел на земята и
небето, на всичко „видимо и невидимо", невидим, неуловим, най-земен, безкраен" (Цит. пс Трифонов, Юрд.
Съчинението на Константин Философ (Кирил) Написание с правой вере.)
Известно е, че според християнската теология под Бог се разбират трг състояния и три лица: Бог Отец,
Бог Син и Свети дух. Това е т.нар. „Светг троица", около която възникват много спорове, както в
нехристиянскитг религии, така и в самата християнска религия. Това триединство именн: Константин-
Кирил защитава така бляскаво, доказвайки, че то не само г възможно, но е и напълно реално. Покрай него
обаче, той излага цял ре; възгледи, от които можем да черпим задълбочени и прелюбопитни знания
представите на българи и славяни за устройството на света - една № пълна и завършена мирогледна
картина, колкото теологична, толкова и диетична.
Нека започнем с реалистичната, тъй като тя отново ни отвежда към е от бъдещите най-основни черти на
българския национален характер. СпсреЕ Кирил човек не съществува просто за да съществува. Неговата
земна мпп» не е самоцелна, той е предназначен да се приближи до Бога, да му подраж;^-да го копира,
като преодолее „греха и стигне до богопознание чрез вярата . помощта на черквата, с помощта на
ближния... Вярата, черквата, молите: Богослужението, любовта към ближния, духовните занимания водят до
щуване с Бога, до предвкусване на вечното блаженство, до спасението г защо мнозина се отдават на
всички тях" (История на философската мис^' България. Т.1. С, 1970, с.36).
180
^фило-
(цежду
I ИСТО-
'-х нрав-
и християни и
_ сНОТО И
"^ Кирил, I Методий. 7^ е един Сг-а, така - атаките аение на първите ). него, раз-еяците на >а на , аа
земята „Вярвам в . на всичко - (Цит. по
уар три -нар. „Света стиянските зо именно не само е --ага цял ред —-:и знания за една доста -;
лкова и реа-
-:да към една тер. Според . земна мисия I му подражава. : чрез вярата. : а, молитвата . водят до ос-
асението. Ет: ската мисъл г
Нещо повече - Кирил и Методий са против страничното наблюдение и пасивното осмисляне на тези божии
пътища към съвършенството. Те налагат и проповядват действие за активна любов към човека, насочено към
„неговото издигане". На стремежа на съвременните служители на черквата и духовния живот да спасят само
своята душа с откъсване от света, те противопоставят делото за благото на човека:
„Водени от тези разбирания за ролята на църквата и за мястото на Бога в жизнения път на човека, те
започват една от най-смелите битки на времето - превеждането на библейските книги на говорим, народен
език. Нещо, което според самия Кирил „само по себе си" е еретическо. Тази идея заплашва „да придобие
еретическо име всеки, който би се замислил дори само над нея". (Пак там, „Кириловото пространно
житие", гл.14, с.36)
И въпреки това братята не само се заемат с тази величествена битка, но за чест и прослава на
българите, я и печелят.
Следва по-нататък в това родолюбиво дело да отбележим и съчиненията на Константин Преславски и Климент
Охридски. В тях, както и в някои писмени предишни наблюдения върху бита, нравите и културата на
българското население, не се прави разлика между онова, което представляват прабългарите, и онова,
което са славяните. Тези обобщени наблюдения не са недостатък. Позоваването на тях обаче, когато става
дума за български характерни черти, следва да бъде внимателно, тъй като дори в онези ранни години на
покръстването, знак на равенство в характера на славяните и прабългарите изобщо, не може да се
постави. Сливането на славянската и прабългарската култура, нрави и обичаи се извършва в продължение
на столетия. И много по-късно става възможно чертите на прабългарите и славяните да бъдат разглеждани
повече или по-малко като едно общо цяло.
Основните черти на новосъздаващата се („превъзсъздаващата се") българска народност в този период
според проф. М.Драганов са следните:
1) варварскоезическата живост и грубост като изходна точка на християнското цивилизоване;
2) желанието и способността за учение и напредък;
3) уважението към добродетелта, съпреживяването и подкрепата;
4) редица други християнски добродетели, които според книжовниците се установяват в душата на
българите след покръстването им. (Цит.съч. с.8)
Тези черти малко или много са обект на вниманието на почти всички «тори, творили през това време.
Според нас обаче, особено значение за !|ианикване в българската душевност от този период има
прелюбопитната Преписка на княз Борис с римския папа Николай, свързана с Покръстването '!ав българите.
Тя, освен че има тясно насочен религиозен характер, ни разк-
твърде широко платно на българо-византийските отношения, както и на ошенията между българските
християни и езичниците. А в тези отноше-
както вече посочихме, се открива характерът на българите.
Ето защо тази преписка (отговорите на папа Николай) също следва да
181
отнесем към едни от най-ранните източници, даващи ни значителна информация за нравите, обичаите и
взаимоотношенията, както и за недвусмислените основни черти на тогавашния български характер. Ето:
„Съобщавате ни как по Божията милост сте приели Християнската вяра и как сте накарали да се покръсти
целия ви народ, обаче ония, след като били кръстени, въстанали единодушно и с голяма свирепост(!)
против Вас, заявявайки Ви, че не сте имали добър закон и искали също да Ви убият (става дума за княз
Борис-Михаил - б.м.М.С), за да си поставят другиго за княз. Как са били избити с меч заедно с целия им
род всички техни първенци и по-знатни хора, а не толкова знатните или по-малко видните не претърпели
никакво зло. Искате да знаете дали имате грях за тия, които били лишени от живот?" (Дечев, Д.
Отговорите на папа Николай на запитванията на българите. С. 1939, 116-117).
Отговорите на папата на 106 български въпроса в крайна сметка са една цялостна система за поведение,
за морал и нравственост, която ни разкрива от една страна както състоянието на обичаите,
нравствеността и нравите на българите (което личи от поставените въпроси), така и общата картина на
официалната католическа нравственост, която пък се проявява в отговорите, които папата изпраща.
Измежду изследователите на този период от развитието на българската духовност, а и на българската
държавна уредба, следва да споменем еднс малко познато име, имащо обаче определени заслуги, особено
когато става дума за историята на католицизма в България. Това е францисканският монах Блазиус
Клайнер. Като цялостен резултат от своите многогодишни изследвания върху българите и тяхната история,
той привежда едва мисъл, коят: заслужава да бъде посочена и която най-малкото не съвпада като извод г
наблюдение с изказваните по различни поводи констатации за българите Тази мисъл е следната:
„...Царство България, което никога не е било най-цветущо, не е имал: писател, който да остави на
потомството описани превратните съдбини на царството и на своя народ, прочут в света. Чуждите
писатели, измежду тлз. главно гърците, които често са изпитвали мощта на българите, говорят за та
малко и то само случайно. Смятам, че е станало така главно затова, че тс:г извънредно войнствен народ
е бил склонен да върши повече славни и досте: ни за споменаване дела, отколкото да ги описва"
(Клайнер, Блазиус. Истос:.; на България, съставена в 1761 г. С, 1977, с.7).
Към източниците на народознанието ни от онова време можем в изб?. тна степен да прибавим и апокрифното
творчество.
Известен автор на апокрифи е поп Йеремия. По-късно усилено разпрх-!' траняват и творят апокрифи и
богомилите, не остават встрани и други ярки пера от онова време: Патриарх Евтимий, Владислав Граматик,
Григо$ Цамблак и др., чиито творби реминисцират в авторството на редица худсч ници и писатели и до
днес.
Накратко тук можем да отбележим, вече основните познания за културе-1
182
та, нравите и поведението^а българите от този период са или тясно свързани с религията и църквата, или
просто са просмукани от нейните идеи. у
Тази особеност ще се запази и в следващите десетилетия. Най-крупната фигура от първата половина на X
в., забележителният български писател, теолог и философ Йоан Екзарх, също не прави изключение от това
правило.
Малко знаем за този така щедро надарен първи български писател. Кой е той, къде е роден, къде е учил?
Възпитаник ли е на великата Магнаурска школа, както се предполага, защо е Екзарх, къде е работил, в
кои точно години? Все въпроси, които нямат ясен отговор... Разбира се, най-важно за нас остава онова,
което Йоан Екзарх написва в своето уникално произведение „Шестоднев" (първият познат препис е от 1213
г.), с което той издърпа още младата люлчина българска литература до високите европейски хоризонти.
Едва ли ще е пресилено ако кажем, че някои страници от пролога към ..Шестоднев" и до днес остават не
достигнати! Например никой и никъде до сега не е поставил с такова изящество на фразата проблема за
мярата, за железния божествен ред и силата на природата, както го е направил той само в няколко реда:
„Разбунтуваното и надигащото се от бурите море се блъска в сушата, плахо се отдръпва от пясъка и не
иска да премине своите граници. И както препускащият кон бива възпиран от юздата, така морето се връща
назад, като види неписания закон - законът на пясъка. И реките текат така, както им е определено
отначало. Така бликат изворите, така кладенците даряват на човеците това, от което те се нуждаят. И
годините, часовете се менят едни след други. На този закон са подчинени и дните и нощите. Ако те
станат по-дьлги, не се хвалят, нито се оплакват, когато накъсяват, а едни от други приемат времето и
безропотно изпълняват дълга си. И това показва силата и «ъдростта на твореца." (Екзарх, Й. Шестоднев.
С, 1981, с.41)
Нека пак повторим - това съчинение на Йоан Екзарх е народоведческо дотолкова, доколкото е мирогледно.
Но в основата на всеки характер, на зсяхо знание за човека не стои ли именно познанието за света,
цялата система зт нравствени и мирогледни формули, които го принуждават да действува или постъпва по
един или друг начин...
Ето друг пример - един пасаж от „Евангелието на Матея", обстойно цизгледан от Йоан Екзарх: „... И като
видя народа, той се възкачи на плани-и когато седна, учениците се приближиха до него. И той като
отвори •шегата си, поучаваше и казваше: Блажени бедните духом, защото тяхно е загството небесно.
Блажени плачещите, защото те ще се утешат. Блажени Еготките, защото те ще наследят земята. Блажени
гладните и жадните за зггзда, защото те ще се наситят. Блажени са милостивите, защото те ще тъслт
помилвани. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога. аоажени миротворците, защото те ще се
нарекат Божи синове. Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно". (..Евангелие
г: Матея", 5:1,-10)
Правилно проф. Атанас Райнов, изследвайки влиянието на евангелските
183
митове и легенди върху съзнанието на хората от ранното средновековие, а и по-късно, заключава: „Вижда
се, че тази проповед е насочена от богострои-телите към нищите духом, плачещите, гладните,
миротворците, чистите по сърце, изгонваните заради правда." (Райнов, Ат. Евангелски легенди, чудеса,
мироглед. С, 1975)
Че Деветият и Десетият век са най-силното време на българския духовен живот потвърждават и следващите
имена, оставили дълбоки следи не само в културата на нашето ранно средновековие, но и в цялостния
културен процес на България.
Такава крупна фигура - една цяла вселена от знания и просветления, тъй потребни на новопокръстените
българи от онова време, на „проглеждащите полудиви, войнствени и жестоки в боя племена", създаващи
вече своя мощна българска държава - е Черноризец Храбър.
Както е характерно за онези далечни времена, апокрифни са не само част от знанията, натрупани и
разпространявани по онова време. Апокрифни, скрити за нашето днешно знание си остават и много от
техните автори, както и авторите на редица най-бележити книги. По тази причина както за Йоан Екзарх,
така и за Черноризец Храбър ние и до сега не знаем кои са те...
Дали Черноризец Храбър е цар Симеон, както някои предполагат, дали е духовно лице, ако се съди по
прозвището „Черноризец", като са се наричали най-често монасите, е въпрос, който едва ли някога ще
получи точен и окончателен отговор. Все едно, това е изследовател на тогавашната социална и духовна
действителност, чиито мисли и до днес звучат със забележителна сила и правдивост. Защото времената
днес, макар и отделени с едно хилядолетие от времето на Черноризец Храбър, в много отношения си
приличат разруха, морална деградация на обществото, обърканост на човека, жаждг алчност,
партизанщина...
Изследвайки както общността от хора и тяхното поведение, така г отделния човек, Черноризец Храбър
стига до впечатляващи с дълбочината сг изводи и познания за груповия и индивидуален характер и
поведение, кат: набелязва типични поведенчески черти у групата и индивида, валидни и ~: днес.
В историята на социалната психология на България, като и в изследването на редица основни черти у
българите от онова време, много изследователи поставят най-високо и като най-всеобемащ духовен мъж
Презвите: Козма.
Да се омаловажава крупното научно дело на презвитер Козма би би.:: нелепо, а и фактически невярно. В
същото време е налице едно преувеличаване на достойнствата на неговата критика против духовенството от
едих страна, както и принизяването на неговото дело заради класовите му приет-'. растия към
българската феодална държава. Това му пристрастие е в протт-1 воречие с по-късното марксистко-ленинско
детерминиране на обществст: Увлечението в класова детирминация дава основание на тесногръди изсле;:-|
184
ховен . само в [процес
я, тъй адашите I мощна
.змо част - .крифни, ?и, както за Йоан .ате... ;гат, дали ¦ наричали .; точен и : социална -ежителна
-10 ХИЛЯДО-
приличат: :<а, жажда,
;:е, така и зчината си ;ение, като -идни и до
з изследва-изследова-Презвитер
С:зма би било --: преувеличалото от една е му прист-;ев проти-.юществото. изследо-
ватели не само за повишена критичност спрямо Презвитер Козма, но дори и за обвинения в пряка
реакционност."
Така противоречиво оценяван, Презвитер Козма изпъква преди всичко като един всестранен, наблюдателен и
коректен, макар и силно патетичен, мислител, даващ ни изобилен материал за общата картина както на
богомилското движение, така и на духовенството и неговите сложни движения.
Навярно самото богомилство тепърва ще търпи преоценка, най-малкото поради квалификацията му като
„класова бунтовност". „Беседа против богомилите" - на Презвитер Козма - е едно крупно социално
съчинение. То отразява епохата и нейните социални и духовни пластове такива, каквито са те или каквито
ги е видял изследователят. Можем ли ние, от днешна гледна точка, от натрупаните други изследователски
знания и от днешни политически страсти, да го категоризираме като едно или друго? Ние нямаме онзи
критерий, който да ни каже каква е цялата, единствената, стопроцентовата истина. И което е по-важно -
има ли въобще такава? Тя е такава, каквато я е видял един или друг от нейните съвременници. Който от
тях е видял повече богатство и разнообразие в нея, очевидно е имал повече сетива, а и повече научни
аргументи от останалите. Богатството на сетивата и аргументите -това са основанията за използването на
една или друга методология, която приближава или отдалечава изследователя от т.нар. „обективност". у
Преценявано от тази гледна точка, цялото крупно творческо дело на Презвитер Козма е една съкровищница,
в която с нови очи и с нови усилия ние тепърва има да навлизаме и тепърва да откриваме истините за
онова далечно време, които са истини и за самите нас си...
Можем да добавим, че някои от наблюденията на Презвитер Козма зърху духовенството от онова време,
животът потвърждава вече цяло хилядолетие. С други думи, с друга сила на таланта, с друг слог на
словото, ала едно на друго същите наблюдения ни оставиха Елин Пелин, преди него 3. Стоянов,
П.Р.Славейков, Хр. Ботев и т.н.
За съжаление с книжовното дело на Презвитер Козма се изчерпва списъ-гьт на изследователите, творили
през времето от създаването на азбуката и Покръстването, през Златния девети век, до падането на
България под Византийско владичество. Затваря се един най-светъл период от българската история и
духовност, за да потъне страната в тъмнината на едно столетно робство, от което ще излезе изостанала,
опожарена, осакатена.
За да се съвземе с нова сила през Второто българско царство...
Най-обобщено казано, времето, което изследват писателите, богословите и духовните лица в епохата на
Второто българско царство до падането на България под турско робство, може да бъде характеризирано
като ПЕРИОДЛ НА ПРИЗЕМЯВАНЕ на основните идеи за света и за неговото устройство.
Това са откъслечни информации, напипвания, интуитивни прозрения, гонто макар и бавно, спорадично и
несистематично, все пак започват да се яодреждат в една сравнително по-ясна и по-отдалечена от властта
на религи-
185
озното познание представа за жизнените начала на живота. Свършва като че ли предначалието на научното
знание, макар този предначален период да продължава и през Второто българско царство. Това е време,
когато, както се приема от повечето изследователи, разцветът на българската култура съвсем не е
толкова бурен, византийското владичество е нанесло повече поражения, отколкото е създало предпоставки
за по-бързо развитие на духовните процеси.
И все пак — според нас това е също така времето, когато индивидуалното и общото започват все повече да
се отдалечават, когато експонирането върху едно или друго произведение на изясняващата се и
формиращата се душевност, както на отделния българин, така и на цели групи, става все по-осезаемо.
Периодът на Втората българска държава добавя необходимата зрелост на познанията ни за народностното,
за душевностното - зрелост, която макар и недостатъчна, все пак безспорно бележи крачка напред в
развитието на народопсихологията.
Това е времето, когато за разлика от забележителните книги на Йоан Екзарх, Черноризец Храбър,
Презвитер Козма, излизат повече жития на монаси. Тези жития съдържат, разбира се, много свидетелства
за епохата и за хората на тази епоха, но те не са още наука и няма да бъдат. Все пак не можем да
отминем като важни източници на психологическа и народоведческа информация нито имената на техните
автори, нито обектите на житията.
Монах Григорий е един от авторите, който пише подобни жития. До фс е достигнало житието на Ромил
(Роман). Светското име е Руско. Той има типичната съдба на мнозина български монаси. От монастир в
монастир, от братство в братство... Това, което е ценно и полезно за нас от интересуващата ни гледна
точка, е, че този Руско е носител на дълбоки и трайни алтруистични идеи.
Поведението на Руско е забележително със своята поучителност. Всеотдаен, човеколюбив, трудолюбив,
скромен, жалостив, жертвоготовен... Ето не отново пред внушенията за добро и зло, които идват от
предишните векове и които вече имат претенцията да формират една сравнително цялостна етническа и
нравствена система, от която се ползват не само духовните, н: и светските лица.
Днес на тези жития ние казваме „очерци". Въпрос чисто терминологичен. Били жития, били очерци,
оставените ни писания за светци или :•-обикновени духовни лица, канонизирани благодарение на своето
предостойг: житейско поведение, и днес ни впечатляват с непреходната сила на основшггг човешки
добродетели, които единствено християнството не подменяше -днес така, утре иначе... Нещо, което
идеологиите в следващите векове : лекота правеха...
Недокрай изследвано е творчеството и на друг бележит познавач психиката и поведението на своя род от
онова време- легендарният защи на Търново от нашествието на турските завоеватели - Патриарх Евтим)
Изучаването му като познавач на българското поведение в критични време
186
ето че Да
го се ьвсем кения, |жроце-
1ЛНОТО
> върху тушев-зсе по-
кдимата зрелост,
напред в
на Йоан
;>;нтия на
хата и за
че можем
:ческа ин-
-'.ята.
¦ 1Я. До нас Той има
лСТИр, ОТ
есуващата -гуистични
: ;т. Всеот-¦/-;... ЕТО НИ
:те векове цялостна
гвните, но
ГЛ1ИНОЛОГИ-
или за недостойно 12. основните -гоменяше -:е векове с
¦ познавач на
¦-тт защитник
ч Евтимий.
4ни времена
е една благородна и важна научна задача. Надарен с висока култура, със силен характер, често
противоречив, но винаги достоен - сам той, Патриархът на Търновград, е достатъчно подходящ за
написване на житие.
Неговите личностни качества и днес будят възхищение и зоват за подражание. Уви, ние и за тях нямаме
пълна информация, достигналото до нас за този предостоен мъж е малко и непълно. В „Стара българска
литература" могат да се намерят откъслечни текстове от социално-психологическите съчинения на Патриарх
Евтимий.
По това време живее и твори забележителни книги и друг голям българин - Григорий Цамблак. Неговото
най-популярно съчинение е „Похвално слово за Патриарх Евтимий Търновски".
За Патриарх Евтимий като изследовател на българския характер е писано сравнително малко, затова на
неговите наблюдения върху българина ще се спрем по-подробно.
Повечето от творбите си Евтимий създава, когато е вече патриарх. Една голяма част от тях са житията.
Посветени на български светци и предназна-- чени за българския читател, те, както и похвалните слова,
разкриват някои черти от националния ни характер.
Творбите са интересни преди всичко с това, че описват българина преди падането му под турско робство.
Така ние откриваме една особена ценностна система, едно високо самочувствие и гордост, които ще се
трансформират под натиска на националните беди.
Белези на това самочувствие откриваме още в първото житие, посветено на живота на Иван Рилски.
Разказвайки за семейството и родното място на светеца, Евтимий отбелязва: „Родителите на блажения,
благочестиви във всичко, българи по род, родени и израсли в селото, наречено Скрино, намиращо се в
Средечка област. А този Средец е в европейските предели, един от най-славните и забележителни
градове".
Целта на твореца е да вдъхне национална гордост и да приобщи „едино-мишлениците си към доброто".
Евтимий акцентира върху душевното състояние, върху психологията на героя, като по този начин обогатява
своите изображения. Но това не е интерес към отделната личност, към нейните преживявания, а към типа
герой. Така за първи път в Евтимиевото житийно-панагерично наследство се появява т.нар. „абстрактен
психологизъм", характерен за южнославянската литерату--г.
Следвайки битието на Иван Рилски, Патриархът акцентува най-напред ~ърху почитта към родителите. Тази
добродетел ще открием и в другите му творби, а по-късно ще я намерим в народния епос и фолклор. Тя се
предава ;- поколение на поколение и е останала като траен белег на българската
Една след друга Евтимий наслагва върху образа на героя и други добродетели - вяра, надежда, правда,
доблестно поведение, непоколебимост, твърдост, скромност, чистота на душата. Паралелно със славослова
на тези
187
качества е и заклеймяването на пороците - страстите и похотта, ненавистта към ближния, завистта,
беззаконието, тщеславието.
Евтимий изобразява един особено показателен момент от живота на Иван Рилски. Синът на брат му
проследява светеца в „пустинята" и пожелава да сподели с него отшелничеството. Разработвайки мотива за
възмездието и покаянието, творецът се е докоснал до една от най-чувствителните струни в душата на
българина. Нашият народ твърдо вярва в това, че всеки получава заслуженото! В следващите столетия
именно това го кара да се вглежда така критично в съдбата си и да търси вината винаги ву себе си.
В края на творбата Патриарх Евтимий използва литературна форма на послание (от Иван Рилски до цар
Петър), за да очертае образа на идеалния владетел, представен чрез съветите и назидателното слово на
един отшелник-исихаст:
^
„А злото си задръж сам... Тези неща са потребни на държавата и на такива (като тебе). Ала и ти, който
си увенчан с диадема, не трябва да се наслаждаваш на тях, защото е казано: Когато се увеличава
богатството, не привързвайте сърце (към него). При все, че е писано: Богатството е сила за царя, но то
трябва да се изразходва не за свое удоволствие, а за оръжие и войска, а най-вече за убогите и
сиромасите, за голите и бездомните. Затова, ако искаш да наследиш и небесното царство заедно със
земното, бъди щедър, както е щедър нашият небесен отец! Не се надявай на неправдата и не скланяй на
грабеж! Бъди кротък, тих и нека очите ти са отворени за всички. Да излизат бедните радостни от твоя
палат, а князете ти да отварят уста за похвали!"
Цитираното послание до такава степен съдържа съвети, актуални за времето на Иван Шишман, че несъмнено
отразява мисли, нееднократно развивани от Патриарх Евтимий пред българския владетел. Така той поставя
пред Иван Шишман авторитетния пример, напомнящ за най-висшата царска грижа - грижата за защита на
страната.
Във времето, в което живее Евтимий, опората на българина, неговотс самочувствие е идвало от миналото и
настоящето, защото то не е означавал: робство, глад, посечени глави, унижения, порутени църкви и къщи,
а победа и все повече завладени територии, сила и мощ...
В житието, посветено на Ирларион Мъгленски, е развита идеята :: върховенството на църковната власт.
Търновският патриарх счита, че единството между царската власт и църквата води до укрепване на
държават. Църквата е преди всичко организация със своя обредна и ритуална систем_ която е служила на
задачата да запази националните особености, чувства * обичаи. Тя е оня източник, който създава
духовните, културни и нравствен стойности на нацията ни. Религиозното чувство на българина се
засилва :-часовете на страх, на критични състояния на колебание, на несигурност... г такива моменти
вярата в бога се засилва до мистика. А именно такъв : моментът преди нахлуването на нашественика.
Е. ~.
188
ютта
на пава то и ж в «чава
рма на еалния елник-
и на да се то, не [сила за ьжие и
* Затова, I щедър, та и не
1 ВСИЧКИ.
• уста за
ални за -;ократно : поставя та царска
неговото значавало /а победи
идеята за
, че единс-
хьржавата.
а система.
^-д. чувства и
аа нравствени
р се засилва в
^сигурност... В
||енно такъв е
Вярата ни ще бъде мистична и в годините на робството, когато се окаже единственото българско, което е
останало...
По искане на цар Иван Шишман - както сочат преданията - Патриарх Евтимий пише най-поетичната си и
вдъхновена творба - ЖИТИЕТО НА ПЕТКА ТЪРНОВСКА, покровителка на Шишмановия род и на престолния град. В
това произведение можем да открием най-ярко изразена връзка с фолклора. Дори езикът тук прилича на
този в приказките ни.
Житието е силно експресивно и дълбоко лирично, то възхвалява силата на слабите и като единствена
надежда сочи съкровената сила на вярата. Тази експресия се носи от митологичната борба между доброто и
злото, мотива за която Евтимий умело е вплел в съдържанието, а лиризмът идва от образите и картините,
които е използвал - потокът от сълзи, символ на духовното пречистване; еленът,-жадуващ водни извори;
кринът сред тръните - чистотата и красотата на светицата...
Патриарх Евтимий превръща природата в модел на човешкия свят и тя неизменно присъства в
повествованието му. Във фолклора също бихме могли да открием едно такова пренасяне на човека в света
на природата. И природата постепенно се превръща в извор на нравствена и духовна сила у българина, на
вяра и оптимизъм. Трябва само отново да прочетем разказите на Йовков, Елин Пелин, Вазов, за да се
убедим в това...
Чрез Житието на Петка Търновска Евтимий издига в култ душевната красота и чистота на българката. А
това са добродетели, които народът ни е превърнал в идеал, стремеж, мечтание. Те са мамили душата и
волята след себе си, водили са ги по ясни пътеки.
Четири от осемте достигнали до нас произведения на Патриарх Евтимий са похвални слова (панагерици).
Първото от тях е посветено на Йосиф Поливотски. В него отново откриваме идеята за първенствуващата
роля на църквата. Според Евтимий църквата стои над всичко, включително и над паря, и то не само в
духовния живот, а и в политическите действия. Евтимий иска да утвърди Бога като надежда и светлина за
вярващите, да отрече материалното като преходно и тленно и да възхвали моралното и духовното ^ато
вечно и истинско. Авторът издига в култ смелостта, истината и вярата -все добродетели, които ще са
нужни на българите през следващите десети-
Най-българската, най-проникновената от творбите на Патриарх Евтимий, е похвалното слово за
Великомъченица Неделя. Написването на това тгоизведение отразява предчувствието за предстоящото
мъченичество на талия български народ и е естествен плод на култа към Св. Неделя. Тя е -. зчитана у
нас не само като принадлежаща към пантеона на големите християнски светци, но и във връзка с неделния
ден, който се персонифицира с дейното име. Неделният ден е ден на безсмъртието, на Възкресението.
Нацията ни е имала нужда да вярва в това, че ще пребъде вечно, като своята светица - и че каквото и да
я сполети, с вяра и воля ще възкръсне...
Образът на Светицата, изграден от Евтимий, е по-близко до фолклора,
189
отколкото до литературната традиция. Повествуванието в биографичната си част се гради върху антитези,
чиято градация създава драматично напрежение. Цялото изложение е илюстрация на библейския парадокс,
познат в безкрайно число интерпретации - прослава на силата на слабите и изобличението на безсилието
на силните. /
Но наред с положителните черти на българина, в образа на светицата откриваме и праизточника на онова
вечно търпение, с което се отличава народът ни. И което преминава и до ден днешен в националната ни
съдба...
... С четирите жития и четирите похвални слова се изчерпва литературното наследство на Патриарх
Евтимий, което е достигнало до наши дни. Но през вековете са се запазили и неговите послания до
различни духовни лица. Евтимий Търновски прави от писмата си публицистични документи, кратки
бЪгословски трактати и насища съдържанието им с разсъждения, имащи общобългарско и общохристиянско
значение. Такива послания той изпраща към ония, които са търсили неговото авторитетно мнение по
различни въпроси. Те носят в себе си толкова мъдрост, истина и доброта, че се превръщат в шедьоври. Не
може народ, който е родил и откърмил люде като Патриарх , Евтимий, който в съкровищницата си пази
такива слова, да загине...
... С отвеждането на Патриарх Евтимий - последният защитник на Търново - над България за дълго се
спускат пелените на мрака в зловещата и кървава нощ на робството. В края на XIV в. България вече няма
никакви сили за съпротива, тя вече не е държава... Има ли я България, останали ли са и сили за духовен
живот? В този настъпил за няколко столетия мрак ще се намерят ли светлини за поддържане на духа и
надеждата, ако не за нещо повече?...
Въпроси от съдбовни по-съдбовни. Мнозина успяват да се спасят с бягство от поробената си родина. И за
тяхна чест продължават своите духовни занимания. Ето ни пред имената на тези достойни българи с които
започва вторият подпериод от този I период: Григорий Цамблак, Димитър Кантакузин, Константин
Костенечки, и др., които продължават да съживяват Слабите въглени на българската духовност в
събуждащите се за нова съдбовна мисия български монастири.
Малко позната духовна фигура от предвъзрожденския период у нас е Йосиф Брадати (1690 - 1757). Той също
е духовник, за който се предполага, че е прекарал по-голямата част от живота си в Рилския монастир.
Има обаче и доказателства, че е пътувал и в други страни, че познава техния характер и нрави.
Неговото най-известно произведение е „За жените". Налице са следователно достатъчно основания да го
смятаме за предтеча на груповата или видовата народопсихология, която по-късно ще бъде развита от
полк. Бори: Дрангов и Иван Хаджийски.
Нека цитираме част от тази забележителна книга: „Жените никога не сг доволни от това, което им дава
Бог. Те са злъчни и злобни - присмиват се е; ония, които са бездетни. Когато две се скарат, не си
прощават до смърт. Ае :
190
. си
ке-
в
че-
чик на :- гщата хжакви -:: ли са ;. ще се I нещо
спасят с - своите . които Димитър I съживяват ;а съдбов-
у нас е (згедполага, Има обаче характер
; ;а следова-:овата или . Борис
: никога не са
кмиват се на
смърт. Ако
им покажем някое зло да сторят, жените го правят по^добре от нас. Когато са млади, се кичат и
пременяват и прелъстяват незлобливите мъже. Почнат ли да застаряват, стават магьосници - люти и
сърдити - и почват да кълнат и заклинат и не прощават, ако някой нещо им съгреши" (Цит.по Драганов, М.
Социалната психология в България. С, 1971).
Йосиф Брадати е мислител със широк кръгозор. Той ненавижда - и това открито се чете в произведенията
му - цял ред обществени и лични пороци, като склонността към продажност, предателството, надменността,
пиянството, страха от неземни сили и т.н. Той отива и по-нататък, като не само констатира обществените
беди, но и предлага форми за избавление от тях! Така например, той пръв стига до идеята за това какъв
трябва да бъде педагогът, какви качества трябва да притежава, за да възпитава не само момчетата, но и
момичетата. Забележителна е неговата идея, че образованието и възпитанието на младите трябва да
започва от седемгодишна възраст и да трае до шестнадесет...
Както виждаме, той съвършено точно, преди толкова векове, е определил размера на обучението в
основното и средното училище, такова, както е то и до днес... Йосиф Брадати обаче дава и ясни
предопределения какви трябва да бъдат и учебните програми, така че от момичетата да излизат не сдмо
образовани граждани, но преди всичко добри майки и домакини... Той достига и до идеята за всеобщо
образование, независимо от пола и социалното положение на децата...
Идеи, както се вижда, съвършено актуални и днес, и което е по-важно -там и тогава, където тези негови
идеи бяха подценени или подменени, катаклизмите във възпитанието не закъсняха, можем следователно да
кажем, че Йосиф Брадати е идейният предтеча на бъдещото образователно дело в България!...
Едва ли подлежи на сериозно съмнение фактът, че цялостното литературно, житийно и богословско
творчество на първите български писатели и духовни водачи оказва своето значително, макар и трудно
уловимо в конкретни Проявление, характеротворно дело. Както с общото си естетическо и нравствено
звучене, така и с конкретните си морални внушения, възпитателни и предупредителни ценности и цялостен
житейски мироглед, българската литература от онова време - и особено съчиненията на най-изтъкнатите и
представители, на които се спряхме тук - представляват както отражение, така и най-вече съзидание на
българския етнически характер от епохата на Първата и Втората българска държава. Една благородна и
благотворна национална мисия, превърнала се и в своеобразна традиция, естествен продължител и венец на
която в следващия период ще се явят Паисий и Софроний, а малко след тях и целият пантеон Възрожденски
будители, без чието творчес-тао би било невъзможно да си представим както опознаването, така и
оформянето на българския национален характер...
ВТОРИЯТ ПОДПЕРИОД, както вече посочихме, включва следващите
191
столетия - от началото на XV в. до средата на XVIII в. Това са първите векове от робството - „време,
когато се забелязва един нов стил на мислене и на изложение по народопсихологическите въпроси.
Преминава се от общоидео-логически характеристики на българите към по-светско и структурно разглеждане
на етносоциалните процеси и събития." Този етап достига своята зрялост в първите години на XIX в. и
според, проф. М. Драганов е свързан с имената на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански.
Тук е едно от нашите несъгласия с периодизацията, предложена от проф. Драганов. Според нас появата на
П. Хилендарски слага началото на умишлено изграждане, имплантиране и внушаване на определени, съдбовно
важни черти в българския характер и доколкото това характерополагане се извършва не интуитивно, а чрез
изучаване на документи, т.е. по един от научните методи на съвременната народопсихология, то Паисий не
е предтеча, а начало на следващия период.
Ето защо, според нас, първият период завършва в средата на XVIII в. От П. Хилендарски до края на XIX
в. трае Вторият период - формирането на народопсихологията като наука.
От своя страна този период се дели на два подпериода:
- от Паисий Хилендарски до Г. С. Раковски, Христо Ботев, Любен Каравелов и т.н.
- времето на Г. Раковски, Хр. Ботев, Л. Каравелов, П. Р. Славейков и т.н.
2. ВЪЗРАЖДАНЕТО И НЕГОВАТА МИСИЯ ВЪВ ФОРМИРАНЕТО НА, НАЦИОНАЛНАТА НИ ИДЕНТИЧНОСТ
Нека най-нагфед отбележим, че някои от авторите, включени в този Втори период не се изравняват по сила
на изследванието и наблюдението си с П. Хилендарски. Техните произведения нямат и такава
народопознавателна стойност. Но те полезно и съществено го допълват с мислите и наблюденията си върху
българското поведение в следващите десетилетия.
„История Славяноболгарская" е безспорно най-крупното, най-задълбоченото и най-цялостното произведение
на българската историография, идващо да_ замени, да обогати и да придаде качествено нова сила на
българското себепознание. С „История Славяноболгарская" се достига върхът на предна-учната
народопсихология и започва нейното полагане върху основите на научното знание.
С появата на „историйцу сию", в съдбата на българския народ се поставя нов знак. Нов знак се поставя и
в българската история, литература и народос-сихология. „История Славяноболгарская" е най-значимото
културно и политическо събитие в българския безпросветен и все още непрогледен небосу-лон, върху който
делото на Паисий се извисява с мощна и възхитителна сила Все така значително, то си остава и до
днес...
. Би могло въпросът да се постави и така - дали самата съдба, положени;
192
и поведение XVIII в. не на да напише познавайки: деянето и , а ' Отзш
:векове ае и на юидео-ао разг-своята |е свързан
I от проф. I умишле-важни ; ;г извър-:т научните гредтеча, а
XVIII в. От - шрането на
тев, Любен :зейков и т.н.
рЩРАНЕТО
очени в този
тюдението си
познавателна
в ш наблюденията
рто. жай-задълбо-трафия, идва--,. на българското върхът на предна-ьрху основите на
я народ се поставя гратура и народоп-»културно и поли-ярогледен небоск-^ъзхитителна сила
а съдба, положение
и поведение на българския народ под турско робство в първата половина на XVIII в. не накара Паисий да
познае по-издълбоко рода си? И познавайки го, да напише своята пробуждаща съзнанието му „история". Или
защото, вече познавайки го малко или много, той предусети възможните посоки на поведението и
нравствеността му, способни да го поведат по пътища, които за Паисий, а и за целия български народ,
изглеждат пагубни.
Отговор на този въпрос донякъде ни дава сам Паисий: „Написах я (историята - б.м.М.С.) за вас, които
обичате своя род и българското отечество и обичате да знаете за своя род и език". (Славяноболгарская
история. С, 19^2, с.42)
Тук адресът е вече ясен, отношението на Паисий — също: той пише за тези, които обичат България, които
се интересуват от нея - занаятчиите, търговците, учителите, които вече са се пробудили и общувайки със
света, трябва добре да знаят своето място в този свят. По-нататък Отец Паисий казва: „Но поради что
ти, глупави човече, се срамуваш от своя род и се влачиш по чужд език? Аз видях, че много българи
постъпват така и отиват по чужди език и обичай, а своя хулят. Затова тук написах не за онези отцеруга-
тели, които не обичат своя род и език, а за вас, които обичате да слушате за своя род и език написах
да знаете, че нашите български царе, патриарси и архиерЬи не са били без летописни книги и кондики"
(Пак там, с.45).
Сега той се обръща към онези, за които историята е тъма, които не я знаят и поради това стават лесна
жертва на чужди интереси и на собствената си глупост! Иначе казано, възможният хипотетичен спор е:
познавал ли е вече жстатъчно добре нравите на своя народ, някои основни и тревожни черти в неговия
характер, сядайки над „Историята", или вече е виждал нови моменти този характер, непознати, неизявени
досега, които в своето развитие са разтревожили будния български монах и той е казал предвидливо: Няма
време... сега или никога трябва да се призоват народните резерви, да се гьбуди заспалото или
липсващото народно съзнание, да се вдъхне сила и гордост там, където унинието и страхът са сковали
душата. Защото на гьдната история трябват хора събудени, честни, силни, вярващи и знаещи :5ре своето
гордо минало, за да вярват и в своето бъдеще...
Изглежда Паисий е знаел и едното, и другото - и готовите, латентни оти в поведението на своя народ, и
натрупването на обстоятелства, които - ги пробуждат и предполагат - въпросът не променя същността на
отгово-~а. Налице е едно ясно характер ологично отношение към българската душев-гг. която именно
познавайки или опознавайки, Паисий Хилендарски иска да ае, да раздруса и опомни! Това е време от
историята на България, ио се като дамла в живота ни! Опиянение, липса на чувство и знание ьде вървим"
са водили слепи или затормозени инстинкти към опасността но изгубване на национална свяст. Време, в
което се развиват занаяти-•говията, проговарят се чужди езици и се проумяват чужди привички, гтава
съпоставката на нашата застиналост в робството с качествата те народи. И преди всичко на гърците,
които живеели в големите
193
наши градове и в културно отношение превъзхождали увековеченото робско поведение на българите.
Като излезем от сферата на теологията, на написаното от онези културни българи, които и до Паисий са
просвещавали своя народ чрез жития и библейски оказания и притчи, Хилендарският монах пръв стъпва на
реалната, на земната твърд като изхожда от конкретни наблюдения и впечатления, от точни факти и реални
житейски действия, за да формулира едни особености на националния характер, които историята потвърди,
а националната ни съдба доразви. Кои са тези черти, които Паисий жестоко и недвусмислено формулира у
част от българското население:
На първо място ЧУЖДОПОКЛОНСТВОТО. Паисий е първият, който ни обръща внимание върху склонността на
българина „да се срамува от своя род и език", „да се влачи по техния обичай и език", да се възхищава
на онова, което е чуждо, но примамливо, или както бихме казали днес - „европейското". Можем да кажем,
че появата на чуждопоклонството е една от първите последици от робството в нашия характер.
На тази национална черта много скоро ще спре своя поглед и друг прозорлив българин - Добри Войников в
своята „Криворазбрана цивилизация". Откъде идва тази склонност към нискостеблие в българския дух?
Историческите корени ли ни дават основание за подобна готовност към самоунищожение? Погледнато
сериозно, трудно е в тях да намерим причини за подобно ниско национално и лично самочувствие. До
падането си под турска власт България има както победи, така и поражения. Но победите и гордостта,
които те биха могли да пораждат у българина от принадлежността му към българския род, са много повече
от горчивините на пораженията Времето на Паисий обаче е време, когато се формира народната памет,
когато познанието за себе си - какво сме били и какво не - още не е узрял: напълно, още по-малко пък е
избистрено
Българинът има писменост вече шест-седем века. Но пред него лежг неписана и непозната именно тази най-
силна, цялостна войнска съдба иг българското племе - гордо, непобедимо, живеещо на конете си,
побеждаваш: и покоряващо всичко, което срещне по пътя си. Това племе се омесва съ: славяните, с
траките, с римляните, останали по нашите земи. Нямаме причини да смятаме^че от тази генна смес се е
породила по-сетнешната национална предразположеност към несигурност в себе си и изразяваща се по-къснг
в доста тежък комплекс за непълноценност... Никоя от тези съставки българската генна смес не е
притежавала подобно качество в тревоз степен. Или поне нямаме никакви данни за това. По-сетнешната,
по-близх до нас история на България, ни дава вече други примери. И именно дракс и сложността на това
време гениално е доловил Паисий Хилендарски. не е знаел четмо и писмо, масовият българин се е
позовавал на непосре; вените си исторически сетива, на пресните знания и предания, а те не са
изпълнени с особена гордост и самочувствие. В народното познание за далечната и силна история зее
мъчителна празнина. Онова, което не е пгг
194
I ГСОСКО
гурни и
зата, от аости ни ?:лено
гони гт своя . онова, зейско-
; и друг вилиза-дух? ст към гйричини си под бедите и *--г:кността : -:енията. .-: памет, «* е узряло
него лежи гъдба на еждаващо >/есва със =ме причи-1национал-е по-късно :--ставки на „. ; тревожна цъ
-з-близката -:о драмите ;»~_-?ски. Като гда нгпосредст-- не са били §дние за поне е праз-
нина, са спомените за недавнашните загубени битки с гърците, за ослепява-нето на стохилядната
Самуилова армия - сам по себе си един военен позор, който може да натрупа комплекс и да внесе съдбовен
стрес у цели поколения напред.
Идват обаче още тревожни исторически дати - разпокъсването на феодална България, нови войни с
византийците, появата на турците, падането една подир друга на отделните български крепости... Тези
спомени са все още пресни, те са и по-силните, по-стряскащите. Преданията за онова далечно и героично
време>егмълва примамлива, но скрита назад във вековете. А фактите от тежката и нерада близка история
се помнят от прадеди, деди и бащи. Най-сетне, наоколо е вече една съвсем осезаема действителност:
робството
- дълбоко, страшно, посичащо. Българинът трябва да оцелее. И започва да се формира първоосновата на
неговата илюзия на оцеляването - като започне да се унижава, като развие страховата психоза на
изчезването от корен, като се адаптира с всички родолюбиви и неродолюбиви средства.
По-нататък той ще извършва по-малки или по-големи предателства спрямо себе си и своите си - те са още
по-тежката, но неизбежна посока на тази илюзия на оцеляването. И цял ред поведенчески и личностни
реакции, свързани с нихилизма, с отцеругателството, гърчеенето, турчеенето, а в по-нови дни в други
посоки на чуждопоклонството, които доразвиха нестабилното, колебливото и крайно люшкащо се национално
себеусещане, каквото то е и до днес. П. Хилендарски гениално предчувства, че подобно себеусещане ще
стане съдба на България, че то в крайна сметка ще я погуби. Верен предусет. Затова той бърза да
възстанови историята, да я напише. И ще обиколи чужди земи, ще се рови из прахоляците на мазета и
тавани на десетки монастири, ще броди из Русия и Немско, в Австрия и Йерусалим, ще търси и събира, ще
дърпа изпод зъбите на мишките и плесента на времето сламка по сламка, ред по ред, буква по буква
тревожното слово за България
- такава, каквато тя истински е била. Защото знанието на историята, „да се познават случилите се по-
рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живели на земята, е не само полезно, но и твърде
потребно." („История славяноболгарская..., с.35)
И тази мисъл, както и много други в тази велика книга, е забележителна със своята историческа
непреходност и проникновение в слабостта на човешкия ум. Твърде много „премъдри и превелики", в
сравнение с нашия неучнл граматика и светски науки монах, чуждоземски духовни великани от тук нататък
само ще перифразират тази негова мисъл! Но никой от тях няма да каже нито дума или мисъл повече от
онова, което е казал преди тях Паисий! Съдете сами:
„Искаш ли да редиш у дома си и да узнаеш без много трудно и опасно шлуване миналото на всички царства
на тоя свят и ставащите сега събития з тях и да употребиш тия знания за умна наслада и полза за себе
си и за лругите - чети историята! Искаш ли да видиш като на театър играта на тоя свят, промяната и
гибелта на големи царства, царе и непостоянството на
195
тяхното благополучие, как господарстващи и гордеещи се между народите племена, силни и непобедими в
битките, славни и почитани от всички, внезапно отслабваха, смиряваха се, упадаха, изчезваха, загиваха
- чети историята и като познаеш от нея суетата на тоя свят, научи се да го презираш!" (Пак там,/:с.36)
Присъдата^над тези посоки на българската илюзия за оцеляването бразди цялата книгаС Може да се каже,
че в нея от една страна около проблема за ниското национално самочувствие и илюзиите на оцеляването,
той групира всички недостатъци на българския характер. От друга страна пък, на тази гибелна българска
характерологична слабост той противопоставя цял ред от положителни качества, които са неизмеримо по-
силни от страха и срама, владеещи поклонниците пред чуждото.
Сблъсъкът на тези две основни групи качества у Паисий е така остър и конфликтен, както у никой друг.
Но това противопоставяне на изречената с почти драстична острота и рязкост присъда не е нито случайно,
нито проста вътрешна логика на изложението му. Както не са случайни обръщенията, с които той си служи:
„неразумни", „безумни", „слабоумни" и т.н. Цялата „История" е построена на конфликта между тезата и
антитезата, на двубоя между онова, което неразумните мислят и за себе си и за народа си, и истината,
която носят истЬрията и миналото. Никакво съмнение - това е един лют двубой, двубой на живот и смърт,
защото на живот и смърт е поставена съдбата на България. Паисий разбира, че няма място за полутонове и
полусенки. Черното е черно и бялото - бяло. Дори увлеченията му, историческите му пристрастия, на
които редица автори у нас отдават, струва ми се, по-голямо значение, отколкото реално „недостатъците
на „Историята" носят -са все в тази посока. Да бъде предрешен този въпрос! И то да бъде предрешен без
да се оставят съмнения, без нужда от други допълнителни подпори...
Струпването на достойнствата на едно място, в една мощна група с-исторически качества, е повече от
характерологично. Самите качества :х описани като постоянни и придружаващи българския народ в цялата
негоьх дотогавашна история. Така Паисий иска да внуши, че основанията за гордосг за сила, за
самочувствие у българина не са временни, нито случайни, юг: присъщи само за един или друг исторически
отрязък от време. Те са негсз-съдба и същност! Ето, това е, което българинът трябва веднъж за винаги
I-знае, ето това е смисълът на написването на „История славяноболгарска-'
Паисий иска да внуши, че той пише своята „История" не защото тряс--да я напише, за да свърши някаква
работа, полезна за рода, но и защото -не може да не се напише, защото тя съществува, защото е съдба,
биг;. същност на всичко, което е белязано с българския родов знак.
Каква по-достойна и силна задача от тази и какво по-блестящо изпъл? ¦ ние! И да се съсипем да търсим
отподир, че и до днес, по-родолюс;--съчетание от тази кратка история, няма да го намерим. Гений,
българолю:. мощта на цялата ни земя са се събрали в този изпит и бродещ из Атонс:-.:-гори и ровещ се в
монастирските архиви на Европа дух - за да изригне ое : г_ което има мисия на Отцеспасителство...
196
одите кзчки, I- чети (нрези-
> браз-ема за гтупира на тази : ред от г срама,
стър и ената с проста .-.ията, с -; Цялата
. =1 ДВубОЯ
рода си, и I е един |воставена :и полу-ческите се, поносят -предрешен одпори...
група от |качества са рата негова 1 за гордост, чайни, нито са негова |за винаги да олгарская"! цото
трябва | и защото тя ьдба, битие.
до изпълне-.-родолюбиво ьлгаролюбие. 1нз Атонските зригне онова.
Така че сигурно можем да кажем - „История Славяноболгарская"е колкото произведение, разкриващо
народния характер, толкова и основополагащо неговфге основни черти. Паисий е един от първите, заедно с
някои свои предшественици, народоизследователи, които по-скоро искат да ни внушат какъв трябва да бъде
българинът, отколкото да ни разказват какъв е той. Това характерополагане осветява и по-сетнешните
произведения на редица други български изследователи, особено на Г. С. Раковски. Това е вече
строителната, педагогическата, патриотичната функция на народопсихологията, която нашият далечен и
боледуващ от стомах и сърце Хилендарски монах е прозрял като исконна потребност и до която пръв
достига.
Защото може би никой друг не живее като него във време, когато става разрушаването на една душевност и
формирането на друга. Разрушава се душевността на българина, живял и формирал характера си в победи и
поражения и озовал се в положение на победен. Това е времето, когато Възраждането започва, но до вчера
то не е било. До вчера е било разграждането на духа, сломяването му, посичането му, била е тъмнина и
черна сянка над паметта. Не случайно появата на тази книга е първият белег, най-първата и силна диря
върху тъмнините на историческото небе, които възвестяват пробуждането на българския род. Да се живее в
такова време, още повече да се пишат такива произведения като „Историята", означава да се поеме
историческа отговорност! Звучи шаблонно, но е така...
Последният български духовник от времето на предвъзрожденската епоха и първият български възрожденец
от Възраждането, който поема своята историческа отговорност за сетнешната съдба на България, е Паисий
Хилендарски. Като политик, като строител на държавата, но преди всичко като опора и строител на
разклатения дух на народа си...
Каквито строителни материали трябват на Паисий, той ги издирва в своите митарства по чуждите български
земи. На първо място - това са данни за противопоставянето на българското унило поведение на примера
на онези, за които българинът си мисли, че са преди него. Това са сведения преди всичко за най-
близките, най-достъпните до българското знание и сетивност народи. А и за тези, които най-много са
потиснали неговото самочувствие -гърците. „Но виж, неразумни, от гърците има много народи по-мъдри и
по-славни. Оставя ли някой грък своя език и учение, и род, както ти, безумни, оставяш и нямаш никаква
придобивка от гърцата мъдрост и изтънченост". Шак там, с.44).
„По-добра е българската простота и незлобливост - пише той по-ната-тьк. - Простите българи в своя дом
приемат и гощават всекиго и даряват * милостиня на оня, който проси от тях. (Ето, прочее, някои
основни черти в гьлгарския характер, от които Паисий се възхищава - б.м.М.С.) А мъдрите х културни
гърци никак не правят това, но и отнемат от простите и грабят. Иовече грях, а не полза ще получат от
своята мъдрост и култура." (Пак там, е 44)
Противопоставянето и изреждането на българските добродетели про-
197
„Или се срамуваш от своя род и език пред учените и търговците и славните на земята, защото българите
са прости и няма от тях много търговци и грамотни и вещи и знаменити на земята в днешно време, но
повечето от тях са прости орачи, копачи, овчари и прости занаятчии?" (Каква прилика в защита на
достойнствата на простолюдието намираме в тези редове с живелия един век по-късно Захари Стоянов в
отношението му към учените хора! - 6.М.М.С.)
И заключава Паисий убийствено: „И самият Христос слезе и заживя в дома на простия и беден Йосиф. Виж
как Бог обича простите и незлобливи орачи и овчари и най-първо тях е възлюбил и прославил на земята, а
ти се срамуваш..."
Другите качества на българите, които потомците не знаят или са забравили: „... не били научени да се
покоряват на царе, а били свирепи и диви, безстрашни и силни във война, люти като лъвове. Един отивал
срещу десет без страх, както и до сега от север излиза всесилен и мощен във война и бран народ, такива
били в началото българите - силни и яки във война. В първата част на Барония*, на лист 567 пише:
„Българите са страшни за целия свят -малък народ, но непобедим! Така и гърците пишат в своите истории:
Българите са диви и непобедими във война..." (Пак там, с.6).
И понеже определението на българите като „диви" донякъде смущава Хилендарския монах, в него той вижда
все пак известна изостаналост е нецивилизованосх, намира за нужно да го обясни: „Много пакости са
правили (българите - б.м.М.С.) на гърците и римляните, затова така ги наричат" (Пах там, с. 56).
Още веднъж спира своето внимание Паисий върху^силата на българите т.е. върху онова качество, което в
момента е най-много потребно за добиването на ново самочувствие. В работа влизат и символите и
ритуалите на някогашните български царства. „Като знак на царския печат имали лъвск: изображение. Това
означава, че българският народ е бил силен във война * войска като лъвове, малък, но имал славно
име..." (Пак там, с.152)
Противопоставянето с гърците продължава почти в цялото изложение. I! почти навсякъде то извиква горди
национални себеусещания, защото въпрек" всичко „българите, ако в нещо са по-долу, в друго са по-горе
от гърците' Тази проста битка в духовните сили на двата народа, се изрича с най-прост: слова, достъпни
за всяка стряха и калпак.
„Гърците смятали българите за прости и глупави, укорявали ги с-своята мъдрост и култура и всякога се
стараели да ги покорят под своя влас: Но българите, ако и да са били прости и глупави за гръцката
култура х| мъдрост, на война и бран били храбри. Никак не се боели от гърците ] сражение... Гърците
имали мъдрост и култура и много церемонии, а бълг>] рите неуклонна храброст и съгласие в боя." (Пак
там, с.153)
Ала ето тук, в тези размишления, блясва още едно прозрение в бългаг-ския характер, което не бива да се
отмине. Защото уловено още в тез
* Цезар Бароний заедно с Мавро Урбиний е един от авторите които Паисий най-чгл цитира.
198
| смущава вадост и [правили ат" (Пак
олтарите, | добива-ге на лъвско война и I
-гжение. И :? въпреки гърците"! -:ай-прости
1ЛИ ГИ СЪС
;зоя власт.
култура и
- гърците в
з. а бълга-
; в българ-сще в тези
; ий най-често
далечини на историята и описано за първи път от Паисий, то също здраво стои и по-нататък в нашата
национална одисея, като едно от дълбоките основания за сетнешните ни български драми - това е
НЕСЪГЛАСИЕТО МЕЖДУ БЪЛГАРИТЕ, ЗАВИСТТА ПОМЕЖДУ ИМ, НЕСГОВОРЧИВОСТ-ТА, КОИТО ОТПОСЛЕ ЩЕ ИЗБИЯТ В ЛИПСА
НА ЧУВСТВО ЗА ДЪРЖАВНОСТ, ЗА ЙЕРАРХИЧНОСТ, ЗА ИСТОРИЧНОСТ. Паисий просто и гениално отбелязва: „Така
никак не били сговорни един с друг, докато привлекли върху себе си Божия гняв, погубили своето царство
и държава и станали най-долни турски роби и до тоя ден..." (Пак там, с.154)
Обяснението на причината за робската съдба е дадено. Дадени са и всички основания на народа да се
опомни, да се слее в едно, за да се изскубне от робството...
По-важните опори, които историята е дарила на българския дух, са свързани с неговата същност, с
предимствата му, които не свършват с военните и човешките достойнства и добродетели на българите. А с
тях те именно стоят по-високо не само от гърците. „Защо се срамуваш да се наречеш болгарин и не четеш
и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава? Толкова години са царствали и
са били славни и прочути по цялата^зумя и много пъти са вземали данък от силни римляни и от мъдри
гърци. И царе и крале са им давали своите царски дъщери за съпруги, за да имат мир и любов с
българските царе. От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе и
най-много земя те са владели" (Пак там, с. 19).
Както се вижда, има и друга област, която не е войнска бран, но не е по-малко силна - това е знанието
и просветата. А там българите са къде-къде по-напред... и от руси, и от сърби... Проследил цялата
история на българските духовници, делото на Кирил и Методий и техните ученици, събрал в отделни глави
както царете, така и всичките славянски учители, Паисий заключава: „Така от целия славянски род най-
напред българите получили славянски букви, книги и своето кръщене... Руската княгиня Олга приела
кръщенето в 958 г., но с малко хора от руския народ. Имала гръцки свещеници, а не славянски. Русите
тогава не умеели още да четат по славянски. След княгиня Олга, руският и киевският княз Владимир приел
своето кръщение в 1008 г. всенародно, кръстил се целият руски московски народ. Явно е, че българите
всенародно приели кръщението 153 години преди руския и московския народ".
След като възпроизвежда този факт от първостепенна историческа важност, Паисий продължава своята
сравнителна духовна разходка из съседните на България земи: „Така сърбите, които са поданици на
турчина, са много по-прости и по-бедни от българите, а които са в немската държава, те са малко по-
изкусни да четат и пишат, защото имат черковна свобода" (Пак там. 172-173).
Сега той ще нанесе и съкрушителният удар върху самочувствието на онези, които се слагат по-напред от
българите и ще нареди последния камък в мощната крепост на българския дух. И ще каже:
199
„Някои от русите и немските сърби се подиграват и ругаят българите, че са прости и некнижни в
писането. Но тия руси и сърби да благодарят на Бога, задето ги е запазил от агарянско робство и от
гръцка архиерейска власт, от която българите страдат. Да бяха малко опитали от това, те биха били
благодарни много на българите, защото в такова страдание и насилие държат неизменно своята вяра" (Пак
там, с.174). Какви блестящи страници на сравнителната народопсихология е написал П. Хилендарски!...
Обродена е вече историята на България, разказано е за възхода и паденията на българските царства,
изброени са войнските добродетели и славата на българите, изучена е духовната история и са посочени
духовните първенци, направени са потребните сравнения със съседните нам народи, подредени са по
височината на своя духовен ръст, натрупани са приносите в духовната област за човечеството. Е,
българино, къде ще застанеш? Какви качества трябват още, за да бъдеш Кръв сред първите? Как ще се
чувстваш отсега нататък?...
Паисий е свършил своето велико народостроително дело. Той може да се оттегли в неизвестността, от
която е дошъл. Скромен, ненатрапчив, затова и велик. За да не узнаем точно нито гроба му, нито
рожденото му място. Така, както умират и изчезват всички, които са свършили своята най-истинска и най-
важна работа, за която са дошли на тая земя. Но той нито умря, нито изчезна. През 1997 г. тайнствено
се появи оригиналът на Паисиевата история и българите месеци наред се тълпяха, за да видят с очите си
този велик труд на големия българин. И плачеха и се кръстеха. Всенародно и с огромна болка изживяно
събитие стана връщането на Историята в Зографския манастир, откъдето преди 15 г. тя също тъй
тайнствено изчезна. Оказа се, че повече от 200 г. след написването й „Историята" беше все тъй жива,
все тъй потребна и дори още по-скъпа на българския дух.
От по-друго естество е основното съчинение на Софроний Врачански „Житие и старадание грешнаго
Софрония".
Като описва своите житейски патила - нещо, което съвременниците^нг са нарекли „автобиография", поп
Стойко ни запознава твърде любопитно, е: и задълбочено, с цялата социално-нравствена картина на
тогавашна България. Така, следвайки неговото описание, ние опознаваме не само нрава е: турците, техния
характер и поведение - нещо само по себе си ценно :. сравнителната народопсихология - но и нрава на
българите. Кога и к: постъпват, на какво се смеят, как се отнасят към унизения, към потърпевш - все
черти от скалата на тогавашната народна душевност и нравствено, които имат значение за по-нататъшното
познание на характера на българи? както и за неговата зависимост от конкретно-историческите условия.
Ме -би поп Стойко е първият народопсихолог, който се опитва да устанез корелационна връзка между
конкретно-историческите и социалните обет: телства и личностния и националния характер.
Но тук следва да добавим още нещо - той изследва поведението а»
* :„Т!Т,Й
200
рите, че гна Бога, [власт, от па били : държат : на срав-
рш и паде-I и славата първен-|подредени [духовната качества отсега
може да се (, затова и място. Така, •истинска и умря, нито Девата история рои велик труд :егромна
болка манастир, :. че повече от тъй потребна
гний Врачански ременниците ни
; ЛЮ60ПИТН0, НО
гавашна Бълга-; само нрава на ¦бе си ценно за гге. Кога и как ьм потърпевшия и нравственост, ра на
българина, : условия. Може гва да установи валиите обстоя-
поведението на
българския народ в условията на робството и изважда не до там примамливи черти, някои от които тегнат
над нас и до днес.
Такова негово вярно наблюдение например, е СТРАХЪТ УТАЯТА. Този страх от поробителя постепенно разви у
българите в продължение на десетилетия тяхната исконна душевна черта - СЪОБРАЗЯВАНЕТО, появата на
ВЕРНОПО^АНИЧЕСТВОТО, наличието понякога на животински СТРАХ ПРЕД ЧОВЕКА НА ВЛАСТ. Трябва да добавим,
че той също така вярно долавя и още по-вярно определя ролята на интелигенцията в лицето на
духовенството, неговата продажност, готовността му на всякакво сътрудничество с поробителите - черти,
които станаха валидни за една част от народа ни и за значителна част от неговата интелигенция и до ден
днешен...
Интересна фигура от този период е личността на Неофит Бозвели. Една твърде европейска духовна фигура,
родена в Котел. Негови по-забележителни произведения от интересуващата ни гледна точка са: „Мати
Болгария", „Славянобългарско детеводство" и др.
Освен общопросветителските идеи на Н. Бозвели, освен крупното му общообразователно и възпитателно
дело, той продължава линията на формиране и характерообразуване на определени черти у народа ни, нужни
за неговото по-нататъшно развитие. Неофит не изследва като Паисий историята, нито изтъква на преден
план онези черти у българските царе и у народа ни, които те са притежавали, за да бъде държавата ни
горда и^силна. Неговият подход е друг. Той предписва чертите , които този народ трябва да притежава,
за да се освободи от фанариотството, за да бъде европейски народ.
Нещо повече - Бозвели не се съгласява с някои от оценките на Паисий : за българските царе. Той не се
възхищава от техните достойнства, не ги дори признава. Всъщност можем да посочим, че Н. Бозвели по
този начин се явява и ЕДИН ОТ ПЪРВИТЕ ИЗСЛЕДОВАТЕЛИ НА ПСИХОЛОГИЯТА НА ПОЛИТИЦИТЕ, върху които той
хвърля основната вина за съдбата на бъл-. гарския народ, а и изобщо на народите. Като политическа
недостатъчност у ; българските царе и държавници той изтъква следните качества: гордост, «ористолюбие,
завист, жажда за власт, липса на далновидност и т.н...
„Те - пише той - трябва да се освободят от онова, което е характерно за българските царе -
политическата тромавост, неповратливост в преговорите ж във вземането на държавни решения." На тези им
политически недостатъци той отдава и гибелта на Втората българска държава...
Кои други народностни качества смята Неофит Бозвели задължителни и формулира в своя „Основен нравствен
закон"?
На първо място СЛУЖЕНЕТО НА ОТЕЧЕСТВОТО. „Защото всякой се "|ижда заради ползата на своето Отечество".
В просторните си писания той ; доуточнява, че човекът и човеците се раждат еднакви. „Никой не се ражда
ни г зъл, ни добър, но отгледването прави човека добър или зъл... Защото умът на
го прилича според Аристотеля на една твърде бяла бумага, на която не
какво действие написано, но може по време твърде много да се пише на
201
нея." (Христоматия по история на образованието и педагогическата мисъл в България. С, 1963, с. 112)
Иначе казано, Бозвели хипертрофира един от най-характерополагащите фактори - социално-историческия - и
игнорира изцяло биологичногенния фактор. Тази негова теза твърде много допада на ортодоксалната
марксичес-ка мисъл отподир, която в нея вижда „правилното материалистическо положение за тяхното
взаимодействие между човека и обществената среда". (История на философската мисъл в България, с.162)
Качествата, които могат да се възпитат в обществото, според него трябва да бъдат групирани примерно
така: „братолюбие, родолюбив, отечес-тволюбие". Той дели хората на две: „в человеците се нахожда
сугубно (двойно) умствованието — то е: едни живеят да ядат само, други ядат да живеят..."
Бозвелията отдава все пак дължимото и на историята. Той смята, че тя е четиво, от което могат да се
извлекат много поуки: „всякога, всякакви повести и летописи - пише той - внимателно прочитайте и
издирвайте в тях вашите прадеди и познайте какви са били, а вие какви сте?" (Бозвели, Н. Мати
Болгария. С, 1942, с.156). ¦ ^
- Най-сетне в своето творчество Н. Бозвели отделя огромно внимание на възпитанието на децата, като
заедно с църковното знание, според него, в България трябва да се развива и учебно дело по примера на
по-напредналите европейски страни.
Неофит Бозвели, бидейки народопсихолог - конструктор, ако си послужим с днешен език, е в същото време
един много задълбочен, изпреварил времето си педагог.
Почти по същото време, когато той пише посланията си към българския народ, широка просветна и
родолюбива дейност развива Константин Фоти-нов.
Ако можем да обобщим, че Неофит Бозвели формулира нравственЕ норми за поведението на българина и
анализира недостатъците на българските държавници, то Константин Фотинов пише своеобразен кодекс на
учителя - какъв трябва да бъде той, какви качества и добродетели да възпитаь: у децата, кои и той сам
трябва да притежава? К. Фотинов е първият издате: на списание „Любословие", което е началото на
българския периодичен печат и от чиито страници преди всичко той развива своите идеи за просветата,
поведението и възпитанието на българските учители и ученици.
Константин Фотинов се добира още до една значима истина за бълпт-ския характер. Той пръв открива една
жизненоважна особеност на българс!-то мислене, валидна и до днес и даваща дълбоко отражение върху
българ: ката душевност като нейна най основна предразположеност. ТОВА Е ЛИПСАТА НА АБСТРАКТНО МИСЛЕНЕ
У БЪЛГАРИНА и ХИПЕРТРОФИ7-НОТО РАЗВИТИЕ У НЕГО НА КОНКРЕТНОТО, ОПРЕДМЕТЕНОТО, г: изведено отпосле в
поговорката „Ръка да пипне, око да види"...
Ето как е отразил К. Фотинов тези свои наблюдения още в далеч:- ~ времена на турското робство:
„Человек е такова, което не знае и не поз-~
202
ьл в
дите енния сячес-> поло-
еда".
него
Цотечес-,(двой-веят..." че тя всякакви --е в тях зели, Н.
.мание на ;: него, в ггдналите
;й послу-зпреварил
българския гин Фоти-
¦
= нравствени
:з българс-
екс на учи-
възпитава
:ят издател
,: периодичен
-=-д за просве-
гНИЦИ.
-^на за българ-
- -:а българско-
- оху българс-ТОВА Е ЛИП-
РЕРТРОФИРА-
—^ппТП ПрО-
Г-
ще в далечните ре и не познава
друго, а само онова, що гледа, чуе, фаща, мирише, яде - защото какво може да познае една работа, що не
е видял, слушал, фанал"... Открил обаче тази човешка - и най-паче българска - особеност, Фотинов не
спира до тук. Наличието на конкретно-сетивното у българина той бърза да обогати с ролята на
логическото познание и със знанието изобщо. „Просветеният ум е който прави човека да е человек,
какъвто Бог го е създал, не добитък." (Фотинов, К. Избрани страници. С, 1943, с.52)
Може би най-голямо впечатление и роля от разгледаните до тук автори за спасяването на българската
душевност, след Паисий, има Васил АПРИ-ЛОВ. Той е несъмнено с най-високо образование от всички свои
предци.
Роден в Габрово, той се заема да създаде първото светско училище, обосновавайки своите
високопатриотични пориви с нуждата от спасение на българската душевност от гръкоманията, на която сам
той години наред е в плен... За тази цел той изучава редица слабости и особености на българската
душевност, поставяйки си конкретната задача - война срещу гърчеенето. В тази война той разширява
своите общи впечатления - четени, натрупани, - преразказани - за редица черти у българите, които
твърде често звучат поради това абстрактно и дори неточно.
Когато утвърждава обаче своите лични наблюдения върху тях, той проявява и тънка наблюдателност и вярна
констативност и прозорливост, които са забележителни. Следователно, ако трябва да търсим акценти в
народоведческите приноси на Васил Априлов, то е именно в анализа и критиката на чуждопоклонството.
Тема, захваната и развита преди това с такъв възхитителен замах от Паисий Хилендарски и Добри
Войников.
Учудващо е, че в своя полезен и мащабен труд „Народопсихология на българите" проф. М. Драганов е
пропуснал такъв забележителен народопси-холог като Добри Войников с неговата „Криворазбрана
цивилизация"...
Близо 150 години след написването на това произведение, то продължава да живее - все така потребно на
националния ни дух, все така актуално. Може да се каже, че то е изцяло изградено върху две черти от
формиращия се по онова време вече характер на нацията: подражателството и чуждопоклонството. Каква
наблюдателност, каква жизненост, какъв детайл в наблюденията на автора откриваме в тази пиеса! Няма да
е пресилено твърдението, че тя е първата пиеса, в която се очертават още в зората на формирането на
българската нация, отвратителните черти и поведенчески реакции на българ-азта полуинтелигенция...
Малко или много, тези черти идват от миналото, црецапват го и продължават към бъдещето. Ето ги и днес
живи-живенички вследниците на войниковите герои - и днес те се тъпчат с чужди думи, югорачват се в
Европейската мода, за да изглеждат по-европейци, напъват се за говорят с чужди интонации в парламента,
по радиото и особено по телевизията... Ето ги новозабогатели, драпащи в нови коли по пътищата, ето
«мената на фирмите им, от които нищо не може да се разбере. Ето ги дори I литературата ни - правещи се
на европейски творци, като се подписват с имена.
203
П. Хилендарски, С. Врачански, Н. Бозвели, В. Априлов, К. Фотинов и други видни наши възрожденци
очертават постепенно първия подпериод от формирането на нашата народопсихология като наука.
Времето на Възраждането, неговото разцъфтяване е време на бурен подем и избистряне на
самоидентификацията на българския род и превръщането му в нация. Започва претопяването на онова, което
до вчера е било само белег на българския родов корен.
В нашата народопсихология се появява крупната фигура на Г. С. Раковски...
Той твори в началото на втория етап (втората половина на XIX в.) от научния период в развитието на
българската народопсихология, като най-първо сериозно се заема със старата и нова история,
етнографията, лингвистиката, фолклора. В повечето от научните му съчинения, както и в публицистичното
му творчество, неизменно присъства интерес към специфичното у българския народ. Раковски се взира в
миналото на Отечеството си, в следите от бита и духовността, които неговите праотци са оставили върху
тогавашния начин на живот. Според него факторите, довели до формиране на българския характер, са
четири:
1) Генетичният - кръвта на нашите далечни парадеди. Но човек не е самс това, което родителите са му
„дали", той се формира още под влиянието на
2) Географските условия;
3) Социалната среда и близките народи;
4) Собствената си историческа съдба.
В този смисъл българският характер е обусловен от гръцкото присъс~-вие на Балканите, от насилственото
налагане на ислямския бит и култура. :-интервенцията на великите сили в политическия и духовен живот
на Бълг:-рия.
Вече посочихме, че Раковски всячески използва народостроителния п::-ход в своята народопсихология.
Той изгражда предварително една тез: . после събира доказателства в своя подкрепа. Главната цел на
много ¦ възрожденските ни дейци е била да формират определени представи у бъг". рите за тяхната
значимост като народ, да изградят у тях качествата, неос дими в борбата за национално освобождение.
Предполага се, че Раковски познава и методологията на философи лингвистика - едно вече модно течение в
Европа. Има и редица доказат: тва, че той се стреми винаги да бъде в крак с достиженията на истор
фолклористиката, лингвистичната етнография. В своите тайнствени ст: твания на Изток, той опознава
много добре неговата култура. Това м> . -възможност да реализира сравнителните си изследвания.
Раковски - т съвсем не се доверява на чуждите научни открития и е в непрекъ-"г2? полемика с автори -
както от древността, така и от съвременността. К\. ~ техните констатации не съвпадат с неговите или
пък открива неточн..." изследванията им, той ги определя като последица от преднамереносгза--
204
вов и
ОТ
бурен ръща-г.т само
?>аков-
Сл в.) от
-^го най-
,-;шгвис-
кбЛИЦИС-
: очното у
- з следите
тогаваш-
,- българ-
;5 не е само на
то присъст-ху-лтура, от - на Бълга-
ггелния под-гдна теза и
-1 МНОГО ОТ
- ши у бълга-зата, необхо-
„ялософската г доказателс-на историята, вени странс-Това му давг _ковски обачг , непрекъсната востта.
Къдет: [ неточности г лереността г
недобрата осведоменост на гръцките източници... Хич не се притеснява Раковски да се изправи срещу
такива колоси на историята, като Херодот, Тукидит и други. Това обаче той прави коректно и толерантно,
без да омаловажава стореното от тях или да тълкува превратно техния смисъл.
Повечето от значимите му произведения започват с конспект на бъдещото изложение, а в някои от
ръкописите му се намират само идеите на бъдещите творби, останали ненаписани или едва започнати,
поради ранната смърт на революционера... („Българските хайдути", „Кърджалиите", „За Западна Европа" и
др.) Те показват спиралата на творческите търсения на автора и са белег на неговите задълбочени и
многостранни интереси.
Раковски плътно следва идеите на Юрий Иванович Венелин. Според този бележит за времето си учен, обект
на изследване трябва да бъдат песните, „облеклата, обичаите, вярванията на българите. Г. Раковски
следва тази линия и я препоръчва на бъдещите учени. Той счита за особено съществени при изучаването на
националната ни самобитност такива обекти като поминъка и традициите.
Началото на изложението в труда му „Показалец или ръководство как да изискват и издирят най-стари
черти бития, язмка, народопоколения, стараго направления, славнаго ни прошествия и проч." (Съчинения.
Т. 4, С, 1983.) в частта"Днешните българи", която има най-ярко изразен народопсихологи-чески характер,
авторът се спира на исконните славянски черти, съхранени у българина: патриархалност, почит към дома,
гостоприемство, трудолюбие, демократизъм и т.н.
„Тойзи свободний дух, що владее в селски българи, е най-старая и най-блацородная черта първаго ни
бития." (Пак там, с.46)
Известната ни първа част на „Показалеца" съдържа подробни описания на българските обичаи, препитания,
наредба на дома. като традиционни |/|български занаяти, Раковски посочва земеделието, скотовъдството,
производството на коприна, овощарството, лозарството, отглеждането на рози. гТова им изреждане не е
самоцелно, то трябва също да подкрепи неговата теза общите основи на българския и индийския бит... За
най-характерна за ата народа дейност Раковски счита орачеството, където дори оръдията на труда издават
общия произход.
За Раковски българският национален живот и българският характер са в ; вряка зависимост и от
националните особености на съседните народи и [взобщо от живота и отношенията на балканите. Това е
времето, когато" |дапочва разпадането на Османската империя, когато Сърбия, Черна Гора и |Гьрция
получават своята независимост, а Турция и Русия са в непрестанни -нфликти.
Първото и най-важно условие за обособяването на самостоятелен наци-юн живот Раковски счита
отхвърлянето на гръцкото духовно потисничес-Това е основната тема в по-голямата част от
публицистичното му ?ество и в историческите му трудове („Няколко речи о Асеню Първому, кому царю
българскому и син му Асеню Второму", „Разговор о свеще-
205
ному болгарскому вопросу"). Тезата на Раковски е изградена въз основа на анализ на взаимоотношенията
между България и Гърция, в които силното семе на пробудата вече е хвърлил Паисий Хилендарски. Но за
Раковски народното съзнание не е достатъчно условие за постигането на духовна свобода. Нужно е да се
отхвърли гръцкото църковно господствали да се създаде самостоятелна българска екзархия.
Поради огромното значение на отношенията между българите и гърците, Раковски се спира доста подробно
на гръцката история и политика, чертае в най-общи щрихи характера на южните ни съседи. „Старая им
гордост и ветровни им мисли не могат ще да изчезнат от глави им и да внидат и тий в правии път
преобразования си." („Съчинения", Т. 2. С, 1983 с.328)
Като изследва гръцкия характер и неговото влияние върху българите, той се опитва да обясни появата на
предателството в българския характер. Гърците са тези, които са внесли в българския дух тази
народоубийствена зараза: „... може се каза точно за тях, че тая мила и свята реч Отечество и чест
никакво впечатление не прави в техните сърдца!" (Пак там, с.41)
Склонен да им вмени всички земни грехове, Раковски все пак внася една уговорка, която може да
балансира евентуални обвинения в едностранчивост: „Чудно е отношението на българите към гърците. То е
двойно. Едно е към гърците от кралство Гърция, а друго — спрямо цариградските фанариоти. Първите са
справедливи, почтени и учтиви към всекиго, знаят да ценят всяка народност, а така също и българската;
последните пък се отличават със своята злоба, със стремеж единствено към богатство, с безнравственост,
с крайна простота, с ругателско многознание"... (Пак там, с.29)
Като причина за липсата на национално самочувствие у българина Раковски посочва непознаването на
нашите корени, на силата на българския дух, тежестта на българския меч, мощта на българската държава.
И той считг за свой най-пръв патриотичен дълг да запълни тази празнина.
„Человек, узнавш добре и истинно от какви причини негови праотци а живели благополучно на свят,
заслужили чест и слава, от какви же са попаднали" в беди, зло и горки страдания, навлекли на себе
презрение и мерзост света, може да има най-добро ръководство и правило в животу си" (Пак там с.148).
Така се появява неговата значителна творба „Няколко речи о Асен:-: Първому, великому царю българскому,
и син му Асеню Второму". По съдъг-жание, форма и цели, тя твърде много напомня Паисиевата „История
слаЕ^-ноболгарская". И тук основният авторски метод е позоваването на етап ръкописи... Разбира се,
Раковски е дал преимущество на българските, но е-. отхвърля и чуждите, макар някои от тях да счита за
необективни...
Раковски приема като предварително доказан факта, че вярата е знак - ¦ само за религиозна
принадлежност, но и символ на народността. И е напъл:-прав за времето си... Затова така емоционално
пише срещу католическа пропаганда в България, а приемането на католическата вяра за него е псг
предателство и белег на омразната му национална склонност към чуждег '
206
-1ОНСТВО. Ето
вените бългаг
«Проспи':
и е г Да го И
-за на рното
ЬОБСКИ
|уховна да се
гърци-чертае
рДОСТ И
и тий в
^тгарите, характер, -яйствена и
.дся една ._-;странчи-^-гно. Едно е вГ. ;знариоти. ^-'гнят всяка .---.гчават със с
;-..-гарина Ра-
-.^ българския
' т ¦ П той счита
праотци са ^ Ле са попад-».-не и мерзост ." ';Н" (Пак там
-еЧи о Асенк .¦'. По съдър-
: ;тория славя-
.;нето на старг
-царските, но е;
ггпвни...
. вярата е знак ет а. И е напълк: ну католическать а" за него е под." сг към чуждошж-
лонство. Ето защо за вестникаря и идеолог Раковски вестникът на покатоли-чените българи е „йезуитска
отрепка".
„Простий народ в България е в състояние такива зарази да ги избие с камения и с криваци и като
крастави овци да ги отлъчи с време от общое стадо, да го не заразят!" (Пак там, Т. 3, с.88)
И друга заплаха за националната ни идентичност съзира Раковски в ПОДРАЖАТЕЛСТВОТО и ЧУЖДОПОКЛОНСТВОТО
- копирането на западния начин на живот и на европейската мода. Още в средата на миналия век той
долавя някои тенденции в европейското потребление, което надхвърля естествените човешки нужди - и
формулира онази зависимост, която днес увладее и определя смисъла на живота на много хора в тези
страни: „Человек не трябва твърде много да се отдалечава от природния нужди, защото навлича бедност на
себе си... Защото никоги не ще може да удовлетвори подпълно желанията си..." (Пак там, Т. 2, е.80)
Ако чуждопоклонството е една от формите на национален нихилизъм, то друга, не по-малко опасна негова
проява, е ГОТОВНОСТТА НА БЪЛГАРИТЕ да ИЗОСТАВЯТ отечеството си в труден исторически момент. Изселва-
нията са масово явление след падането на България под турско робство. За Раковски това е „лудост",
„наивност", израз на неспособността на българина да оценява реалната историческа ситуация. Защото
бягството е само илюзия на оцеляването... („Лудостта от преселението в Русия" в „Съчинения", Т. 2. С,
1983,'с.ЗбЗ)
От погледа на Раковски не убягна и фактът, че неговите съвременници много повече се съобразяват и
нагаждат от дедите си, че са склонили главите 2 ЧАКАТ ДРУГ ДА РАЗРЕШИ ПРОБЛЕМИТЕ ИМ... За Раковски
робството е вече навик, оплел и укротил войнския дух и те са стигнали до положението за човек, „мислящ
като че е родени да бъдат всегда роб"...
Раковски е сред първите наши творци, които развиват идеята за бъдещето като функция на историята.
Пътят между тези две пространства минава ггез мрака на настоящето. Затова Раковски поставя акцент
върху значението га личността, призвана да осмисли историческия опит на нацията, да отметне '¦~ото на
народното невежество.
...Огромната научна и народоведяеска дейност на Раковски все още не е голучила своето признание и
оценка. Тя не е и до край изследвана и популя-, рвирана. ,Той беше, особено през последните 4-5
десетилетия, лансиран зшавно като революционер и автор на „Горски пътник".
Сигурно е, че Раковски тепърва ще намери своето заслужено и достойно
о сред строителите на българската народност...
Във втория подетап на Втория период, след великото дело на Г. С. ки, с огромна сила се вместват
фигурите на Любен Каравелов, Христо
:в, Иван Вазов и Захари Стоянов...
... За да проникнем в душевността на един народ, за да се докоснем до
вата най-дълбока същност и да разкрием влиянието, което историческата е оказала върху характера и
манталитета му, не е необходимо вълшеб-
207
но заклинание или фантастична машина, която да завърти колелото на времето назад и да ни направи
свидетели на миналото. Достатъчно е просто да отворим клигите, които е създал той по своя път през
вековете и пред нас като по силата на някакво чудо, ще изплува самата народна душа с нейните светлини
и сенки, радости и страхове, мечти и въжделения. Защото литературата представлява нещо повече от
самоцелно пресъздаване на образи и характериТсвързани помежду си чрез нишките на интригата. Тя
надраства и ролята на безжизнен и безпристрастен летописец на своето време и твори герои, в чийто
характер и съдба се отразява лицето на цялата тяхна епоха...
Така литературата се превръща в творец и страж на народните добродетели. Чрез своята способност да
синтезира, да обобщава и сгъстява чертите, свойствата и качествата, чрез съдържанието и сугжестивните
си възможности, тя влияе върху досъздаването на народностния характер. Литературата черпи сили от
народопсихологията, тя запазва характерното за дълбочините на народното съзнание и пречупвайки го през
личностния светоглед на автора, изработва едно отношение на народността към себе си...
Литературният персонаж носи едновременно и нещо частно, и нещо общо от характера на народа и по този
начин го обогатява и утвърждава. Така народната съдба става съдба и на литературата, а в личното
творчество досъзрява националното.
4 Ето защо Копривщица би загубила част от тайнственото си очарование ако ги нямаше повестите на
Каравелов. Без огнените стихове на Ботев чувствата на всички онези „немили, клети, недраги", обрекли
живота си яг България, биха стигнали до нас някак непълни и отвлечени, лишени ~: известна степен от
своята мощ и красота.
I Ако Иван Вазов не беше създал „Под игото", а Захари Стоянов своит;
*тъй неповторими „Записки", нашите знания за Априлското въстание не бю.:
могли да надскочат сухата фактология и да се докосват до другата страна нх
тази величава епопея - емоционалната, чисто интуитивната, до възторга 1
отчаянието, до естествения човешки страх и неговото преодоляване...
В същото време българската литература не се принизява до ролята безкритичен ласкател и словохвалител
на националния ни характер. Заш: нашата национална душевност не се състои само от светлина и ангел:
добродетели. В характера на всеки народ, както и у всеки човек, наре: чистото и красивото,
съжителстват и пошлото, грозното, гротескното., лото не може без черното, истината - без лъжата,
доброто - без ло1 Изключение не прави и българския народ.
Робството оставя неизличима следа върху неговата психика и го нуждава да формира у себе си качества,
нетипични за изначалната бъ природа. Османското иго поставя пред него една нова необходимост - з
оцелее и физически, и духовно, и създава в българската душевност качества и характеристики. Турското
робство е не само съдбовна пров< съпротивителните сили на българите, то е невероятна проверка и на т;
лично и национално достойнство, показващо и доказващо се чрез нп
208
•;:то да
-ас като
дейните в лятера-•образи и Сраства и с и твори ?з епоха... «зоброде-а чертите, ь3можнос-гературата
лбочините ед на авто-
10, и нещо ждава. Така творчество
очарование.
е на Ботев.
сивота си на
лишени до
зяНов своите ание не бихг ата страна н^ [О възторга е
до ролята н^ лстер. Зашрт: иа и ангелсЕ ювек, наред : гескното... Бг-_ без лошот:
хика и го прг-яата българее
5ХОДИМОСТ - М
[ушевност но
вна проверка -. ^ ,ка и на тяхнетт < се чрез низ
опити за унизяването и принизяването им, за тяхното духовно, политическо и социално обезличаване. И
наред с борческата сила и живия дух в народната душа се формулират други контрастни психологически
черти: РОБСКОТО ТЪРПЕНИЕ, ПРЕДАТЕЛСТВОТО, ПРИМИРЕНЧЕСТВОТО; УГОДНИЧЕС-ТВОТО. Така в българина се
съчетават две души, два противоположни свята: първият - на светлина и сила; вторият - на мрак и
грозота. Българският характер никога не е бил еднакво отдалечен от полюсите, той е ХАРАКТЕР НА
ПРОТИВОРЕЧИЯТА И КРАЙНОСТИТЕ - крайно готов за жертва, крайна, волска търпеливост, смелост и страх,
покорство и бунтарство. И като резултат се появяват реализмът, себеотрицанието, жертвите на
оцеляването... Всичко това най-често сложено под един покрив, в един ямурлук, в една душа
- побрала в себе си и героичната саможертва, и предателството, и твърдото отстояване на българщината,
и родоотстъпничеството, и възвишените стремежи, и низките страсти.
Този ДВОЙНСТВЕН ХАРАКТЕР НА БЪЛГАРИНА прави задачата на нашите възрожденски писатели изключително
трудна. От една страна те трябва да създадат личности, които да са реални, за да им повярва народът,
да тръгне след тях. От друга страна това трябва да са герои, които да са в състояние да взривят
заспалото национално чувство, т.е. малко или много необходимостта от идеализация е очевидна. Нужно е
много тънко чувство за мярка, много дълбоко познаване на българската душевност, за да се създаде
такова произведение, което да обедини в едно, да покори и примири тези противоположни същности.
И такива произведения се появяват изпод перото на Каравелов, Ботев, Вазов, 3. Стоянов - „Българи от
старо време" и ^Мамино детенце", „На прощаване" и „Политическа зима", „Под игото" и „Чичовци",
„Записките" и _Четите в България"... За да се огледа и въплъти в тях българският характер
- цялата си сложност, колорит и драматизъм. Те представляват странна смесица от земен реализъм и
въздушна фантазия, каквато е и самата българска душа. В нея здравият разум и лековерните представи и
решения се съчетават в едно особено и монолитно цяло. Реалист до мозъка на костите си, тлраво свързан
със земята, с поглед критичен и изострен от страданията на гобството, той три пъти мери преди да
отреже... И не е склонен току така да : стави дом и семейство, за да се впусне в авантюрата на
Освобождението...
Философията на Оцеляването, на реализма и конформизма го спасява, зо тя непрекъснато сече и осакатява
поривите на свободата, омесвайки в готово полусъществувание свободата и робството...
Българите се захващат само о неща, чиито край изглежда ясен и успе-. Такива сме ние - свободата и
робството са се населили с еднаква сила нас, завзели са ни и в нашия характер е трудно да се определи
кое .гбладава - свободолюбието или покорството. Зачената в годините на ' .твото, силно подхранвана и
покровителствана от мъчителната мисия на - "яването, тази дилема бразди българския характер от
годините на робс-до ден днешен. Оцеляването и неговата драматична кауза мъчително ни
209
спасяваха от изчезване като език, вяра, традиции, с една дума - и биологичното, и духовното си
спасявахне като народ, но то в същото време ни и обезличаваше, решеше стърчащите крайности на силата,
на баграта, на емоцията, като ни превръщаше по този начин в друг тип сложна индивидуалност - типично
българската, където, нека пак го кажем, РОБСКИТЕ КОМПЛЕКСИ, СТРАХЪТ, ПОКОРСТВОТО, ОГЛЕЖДАНЕТО ЗА
ПОКРОВИТЕЛ, НАДЕЖДАТА ДРУГ ДА НИ СВЪРШИ РАБОТАТА, СТРАННО СЪЖИТЕЛСТВАТ С ПОРИВИТЕ НА СВОБОДАТА, С
ХРАБРОСТТА И ДЪРЗОСТТА ПРЕД СМЪРТТА, С НЕИСТОВА ИЗДРЪЖЛИВОСТ - С ЕДНА ДУМА: СЪС СПОСОБНОСТТА НА
БЪЛГАРИНА ДА БЪДЕ ВСИЧКО ТОВА И НИЩО ОТ ТОВА!...
Това е, което формулира рядката и уникална БЪЛГАРСКА НЕПРЕДВИДИМОСТ...
Именно тази непредвидимост нашите възрожденци се залавят да овладеят, покорят и насочат срещу
поробителя. Така във формиращата се вече национална психика навлизат образите на чорбаджи Марко и-на
лековерния утопист Кандов...
„Играйме си с огъня! как петстотин годишно царство, дето е плашило цял свят, стропаля ли се от'няколко
хлапаци с чакмаклии пушки? ...Бунт? Такова нещо, не дай Боже, то ще бъде пропаст! ... Няма да остане
камък на камък тука..." (Вазов, И. Под игото. С, 1976, с.109) \
Ето от една страна как изглежда Базовия българин - )с трогателното чувство за род и родина, с
възрожденския култ към просветата и патриархално чиста обществена етика, несъмнено храбър и мъжествен.
Но същият този мъжествен и патриотично настроен чорбаджи Марко, който без колебание приема в дома си
избягалия заточеник, дълго време се колебае между безумието, каквото за него е въстанието и напиращият
в душата му реализъм е съобразяването. Дори когато всенародното въодушевление е отприщено и той е с
тях, с онези, които са вече жертвали главите си, той все още не вярвг сърцето му си остава до край
свито. Дори когато без колебание и с гордост сече черешата си, за да направят от нея знаменитото
черешово топче, той сг остава „партизанин на приготовлението, не на въстанието". Ето го вечк:
съобразяващия българин, дори пред Олтара на Свободата!... „Ако пламнеш: навсякъде, тогава друго. Но
кой ще го увери, че така ще бъде?"
В душевността на чорбаджи Марко се престрояват пътищата на няко.т:-поколения честни и трезви еснафи,
възпитавани в предпазливата мъдрост -„Три пъти мери - един път режи!"... Той не е забравил и като
типичсг българин няма да забрави „заарската работа"!
Вазов се добира до още една от най-изумителните, парадоксални черг. в българския характер:
ДВУЕДИНСТВОТО МЕЖДУ ФАНТАЗИЯ, пориъ ¦ полет от една страна и ГРУБ РЕАЛИЗЪМ от друга. Чорбаджи Маркс
-реалистът, съобразяващият българин - е точно толкова типичен представите: на народа ни, каквито са и
всички онези хора с наивни представи и фантазг.-. които са главната сила на въстанието. На пръв поглед
звучи невероятно и б:^
210
\
- Ьълг
аогич-ни и на
гздуал-КОМП-Й1ТЕЛ, «ТЕЛС-)СТТА [А: СЪС
нищо
Г:?ЕДВИ-
Iовладе-се вече коверния
плашило ; ...Бунт? камък на
сгателното - ;триархал-гъщият този е3 колебание между безу-геализъм и гзрищено и :де не вярва, е и с
гордост - -опче, той си Ето го вечно лко пламнеше
=та на няколко
, _та мъдрост нг
като типичеи
^оксални чертн ТдЗИЯ, порив п : Заджи Марко -гЯ представите.: _;ави и фантазия евероятноивсг
пак това наистина е така. По природа трезвомислещ^човек, българинът, обхванат от въодушевлението на
едно велико дело, лесно може да се превърне в наивен фантазьор, в идеалист, вярващ в наистина
абсурдни, но сладки мечтания. Ето го това чаровно фантазьорство - в детинския план на браил-ските
хъшове (ще дадат представление, ще съберат пари и с тях ще изпратят в Цариград човек да убие султана и
някога историята ще каже: Изгубена Станка уби султан Абдул Азис!" Това е другата, толкова красива
страна в българския характер - способността му на полет и фантазия... ч
Ето го това мило лековерие у бай Мичо Бейзадето, за когото въстанието е нещо, което ще се извърши ей
така, между другото, като попривършат полската работа: „Само да избухне един пожар, да изгори
Цариград, та да се отървем веднъж завсякога от тия поганци!" („Под игото",'с. 107)
„Аз съм вече готов за сватбата, очаквам само револвера си от Фелибе..." - ще каже и Петър овчарят,
председател на алтъновския комитет. (Пак там, с.174)
„България ще скокне като един човек... Балканът е крепост, която милион войска не може я взе..." -
вярва и се възхищава на лесната победа не друг, а самият Каблешков! (Пак там, с.237)
У
Така в българския характер се открива смесването на фантазията (вече не като лековерие) с
жизнелюбието...
Обич и наслада от живота ще видим и в „Българи от старо време", в образа на дядо Либен, чиято духовна
младост носи белезите на една нация, не само оцеляла от робството, но и запазила пламъка на своя
темперамент.
Твърде близо до дядо Либен по своето жизнелюбие са Базовите „чичовци". От Влашко и Молдова те са
донесли модата на френските дрехи и разни изтънчени обръщения, като „драгий приятелю жаркий",
вестниците и новините от външния свят са станали част от бита им, в езика им са влезли думи жато
„волтерианец" и „республика"... Техният кръгозор е много по-широк и европеизиран...
Вазов открива нови черти на българския характер - това е едно европе-жзиране, свободомислие, един бунт
срещу робската скованост в отношенията мъже-жени, които, турени в устата на героите му поп Ставри,
Селямсъзът, Мирончо, звучат направо епикурейски... Този дух прониква дори и отношението към църквата.
И Вазов отново ни открива съществени черти -българите .;- повече суеверни, отколкото мистични. Те са
не толкова християни, колкото ;:ячници. За тях църковната служба недопустимо става по-скоро развлече-
жзе, отколкото общение с Бога. Все същата сила на жизнерадостта открива-чг и тук. Младият псалт хвърля
погледи към решетката, зад която стоят жените. Благочестивите богомолци шушукат в Божия храм, оглеждат
облек-.гзта и събират материал за клюките в домашните салони на сладко и кафе. ?гчта на поп Ставри
изцяло ги потапя в грешните съблазни на земния живот. Ьаба Рипсимия твърди, че когато седне да си пие
кафето, поп Ставри нито думица не казва „за божовни работи, ами все туй: или че попадията пак ще ой
има нещичко, ако рече Господ, или че поп Партений крил парите, които
211
събирали при изповедта за съдружеска сметка, или пък че оня ден Селямсъ-зът преварил джибровата ракия,
ама не и турил анасон, да не прави облаци като й сипеш вода"... (Вазов, Ив. Събр. Съчинения. Т. 2. С,
1982, с.148) .' Това вечно ЖИЗНЕЛЮБИЕ, това пламенно жизнеутвърждаване, е същностна черта в
българския характер, която впечатлява и Христо Ботев.
„Такъв е бил българският народ и ето го днес пак чист от всяко чуждо влияние, пак с този патриархален
живот, пак с тази първобитност - след толкова и при такива страдания, пред зори, той се провиква от
вратата на къщата си: пее отходна молитва на Турция, на робството; проклина своето преминало, което е
мрачно и той го мрази; свойто настояще, което е тежко и горчиво, та лесно же го забрави, и вика:
бъдещето ми, бъдещето--ми!" (Ботев, Хр. Избрано. С, 1977 „Народът вчера, днес и утре", с.89у).
„Българите и българките - пише по този повод Л. Каравелов- обичат бяло: бели ризи, бели долапи, бели
къщи, бели овци, бели воловеГвсичко бяло. И погледнете на българското селце и на българските къщи:
чистота, градинки, дървенца и къща излепена". (Каравелов, Л. Събрани съчинения. Т. 1, С, 1965, с.163)
ч
Ето ни пред една от най-чаровните посоки на оцеляването. ОЦЕЛЯВАНЕ ЧРЕЗ КРАСОТА! Как точно е доловил
това съвършенство в българския дух. преминало през всичките гадости на робството Л. Каравелов.
Неговият дядс Либен всичко може да прости - и пороците, и греховете на хората, но не и тяхната
грозота. У него и конете, и петлите, и патките, и снахите, и децата трябва да бъдат красиви - „Закалям
ги, ако не са хубави"! заявява той и троснато отговаря на копривщенските свахи, които го убеждават, че
най-важното при избора на снаха е потеклото и: „За кой дявол ми е нейният корек когато месечината и е
като решето?" (Пак там, с.219)
Къде, в колко други литератури в колко други национални характер:: може да се срещне така чисто
формулиран култ към красотата! Дори :; кафенето на Базовия хаджи Ахил, чиито стени са облепени с
„шарени книп: изображения, фигури, образи, библейски, исторически, комически и всевъзможни чертежи и
животни". (Вазов, Ив. Съчинения. Т. 2^ 1982, с.197) И Ботев ще видим култа към
Красота и за него, както и изпятото в толкова народни песни, красотат: е бяла. Самодивите от „Хаджи
Димитър" са в „бяла премяна", Стояна ,.;¦; белее у прегръдки на Дойчина"... Красиви са и неговите
бунтовници: ,,...с е: лянки пушки на рамо) и с саби-змии на кръста". (Ботев, Хр. Избрано. С 1977,
с.136).
Вярно и обаятелно долавят тези силни възрожденски народопсихолс:: тази изумително нежна и спасителна
посока на Оцеляването, превърна, красотата в крепост за националния дух.
На няколко места в „Под игото" Вазов напуска територията на худс> твеното творчество и преминава към
директна публицистика, която по-бгг* го отвежда към нови народоведчески открития. Така той ни изправя
~гс: нови, неописани до сега, форми на Оцеляването. Освен красотата, търг;:-> ето, чорбаджи Марковото
съобразяване, има и друго:
-Прн
¦Елза
212
го ми!"
_ обичат . всичко ¦ чистота, Езяинения.
Пр дух, рзвият дядо ,-а, но не и ре. и децата той и
щ че най-^(ният корен,
т характери -гга! Дори и ррени книги. г%в. и всевъз-;. с.197) И у
яя, красотата
-, Стояна „се
щипи: ,,...сиг-
Избрано. С
ЮДОПСИХОЛ032
о, превърна.-.;
та на художес-която по-бър:-: [ изправя пре: >тата, търпешг-
„При всичките си лошотии, игото има и една привилегия - да прави народите весели. Там, където арената
на политическата и духовна деятелност е затворена с ключ, дето апетитът за бързо забогатяване от нищо
не се дразни и широките честолюбия не намират простор да се разгърнат, обществото изхарчва силата си в
дребни местни и лични сплетни, а разтуха и развлечение търъси и намира в мъничките, обикновени и лесни
блага на живота.
Една бъклица вино, изпита под прохладната сянка на върбите край шумливата кристална рекичка, прави да
забравим робството; един гювеч, изпечен с алени патладжани, миризлив магданоз и люти пиперки, изяден
на тревата под надвисналите клони> през които гледа синьо небе, е едно царство, и ако има при него
цигулари, то е върхът на земното щастие. Поробените народи имат своя философия, която ги иримирява с
живота. Един безизходно пропаднал човек често свършва с един куршум в черепа си и в клупа на едно
въже. Един народ, поробен, макар и безизходно, никога не се самоубива: той яде, пие и прави деца. Той
се весели..." (Вазов, Ив. Под игото. С, 1976, с.78). ВЕСЕЛИЕТО е бягство от задухата на робското
всекидневие и надежда. И у тримата наши изследователи разстоянието между веселбата и смъртта е кратко.
И героите им най-често го изминават с мъжеството на герои. Така у „Вазов, само няколко часа след
тлаката в Алтъново, героите са принудени да дирят кърваво отмъщение. Нено, един от каравеловите
хайдути, продължава да пее пред надвисналата опасност от турските низами, защото „юнаци люти не
плачат, а пеят!" (Каравелов, Л. Събрани съчинения. Т. 1, 1965, с.152).
ХУМОРЪТ е следващата посока на Оцеляването. Българите не губят чувството си за хумор, дори когато са
принудени да се смеят през сълзи, те умеят да се надсмиват нерядко и над собствените си беди. Колчо
слепецът на Вазов се шегува с онова, което винаги е нещастие: „Вие знаете, че съм жавгалия със
слънцето, та съм се заклел, дорде съм жив, да го не видят очите ми" (Пак там, с.82).
ТРУДЪТ в творчеството на тримата автори е не просто средство за !¦ ярепитание. Той е радост, проява на
умение, себедоказване, достойнство, Евчарование от устоите на закотвен към земята живот. Гроздоберът в
Караве-Рдовия разказ „Божко" е не толкова труд, колкото обред и празник. Пъстрите ьаенски носии,
песните, разливащи се на меки талази над главите на берачки-. радостта от добре свършената работа
създават атмосфера на ведрост и кота. Иван Селямсъзът от „Чичовци" сам копае лозето си, въпреки
напред-иата си възраст. Баба Николица, майката на Божко, ще оцени работливост-; на Ружица, в нея ще
видим каква снаха е тя. Така философския мироглед българина неизменно минава през труда и през
съзерцанията, изживени одо него: „...аз мисля, че всеки човек трябва да се труди и да жертва кото може
повече, защото на светът няма такова занятие или такава ота, за която може да се каже, че тя е низка
работа. Всяка една работа е 1а и висока, когато човеците изпълняват честно и благородно своите аости."
(Каравелов, Л. Събрани съчинения. Т. 1, 1965, с.381) Ето го трудът, изведен до жизнена философия, до
мащабен народопсихо-
213
логичен щрих. По-късно Вазов ще изрази в стихове това престаро преклонение на българина пред труда, ще
покаже неговото естествено отвращение от лентяйството и безделието:
(
Да работим! Мързелът е страшен мръсен блуд с живота и с умът, мързелът е враг, другар всегдашен на
теглата, брат е на срамът!
(Вазов, Ив. Съчинения. Т. 1, 1982, с.346)
Каравелов също ще продължи тази традиция на противопоставяне на полезния и радостен труд на безделието
в „Мамино детенце". Николчо влезе в българската душевност като антипод на всичко нравствено. Слава,
друга Каравелова героиня, е „добро, весело и хубаво момиченце", но „в същото време лениво, неработливо
и кирливо" и Бог я наказва за това...
И отново нова характерологична линия се открива пред нас: връзката между Оцеляването, дома и
семейството.
Обичаи, традиции, обреди, всичко, което животът поднася, резонира ; семейството. В домашния свят се
ражда и чувството към красота, и спасяването на традициите, отглежда се освен всичко друго и
свободолюбие... Дор-мът е своеобразен покрив над онази относителна свобода, която българинът намира
зад високите му стени. Чорбаджи Марко се чувствува защитен в свсе дом и думата „турчин" вече се
произнася без страхопочитание и боязлив: озъртане.
И не случайно най-голямата трагедия за българския патриот е „да гле^Е турчин как бесней, над бащино му
огнище".!.
В националната ни психика това е равносилно на светотатство, на престъпление, което може да бъде
измито единствено с кръвта на осквернител Онази „бащина ми мила стряха", за която говори Ботев, е
светиня, тя е чг." от душата на българина. Затова „и при тия страдания, при това страна:" насилие, в
кое и камъка би се стопил, българинът се е затворил от турчин; в къщи с челядта си, и както и днес,
пял е и слушал е вместо византийс:-: ~ литургия, своята елегична юнашка песен; вместо стрелата и
сабята, хва>__ е ралото, ходил е по сборове и по седенки, по тлаки и черковища -ие:> варваринът е
погазвал огнището му, което както и днес е било обиколено :"=-снахи и дъщери, със синове и унуци - той
е оставял ралото и сърпа, ге::~-и кавала, хващал е бащина сабя, братова пушка и с „дружина вярна,
сгон:: -на" отивал е в Стара планина да мъсти за обиди от турци и чорбаджии, да 2* ; отнема грабено
имане и да пази село и сиромаси". (Ботев, Хр. Избран: с. 91)
Няма българска душевност, в която най-важно място да не е заел обг 1 г на майката... В творчеството на
Ботев, Вазов и донякъде Каравелов т- --превръща във фигурата, която обединява и обобщава едва ли не
всичко ъ _-добро в българския характер.
214
еклоне-ение от
Ь§:. с.346)
зяне на :о влезе
-а, ДРУга ,-- същото
зръзката
згзонира в
, г спасява-
бие... Дор-
глгаринът
гпв своя
боязливо
„да гледа
з. на прес-вернителя. , тя е част страшно 1 от турчина зантийската га, хванал
I - И ЩОМ
колено със ьрпа, гегата рна, сговор-аи, да им
Избрано....
; заел образът
авелов тя се
всичко най-
И как чудно твойта дума нежна дигаше ми силите сломени! Ти - сама разбита, безнадеждна -дух и бодрост
даваше на мене...
(Вазов, Ив. Съчинения Т. 1. С, 1982, с.211)
Ти, майко, ела при мене, ела ме, майко, прегърни...
(Ботев, Хр. Избрано..., с.36)
Освен тебе, мале, никого нямам, ти си за мене любов и вяра...
(Пак там, с.19)
Мила си ми, майко моя,
за теб ще милея \
и ще мисля и ще помня
чак доде живея!
(Каравелов, Л. Събрани съчинения, Т. 7, С, 1966, с. 133)
Страданията на поробеното Отечество са и лични страдания.
Никой, никой! То не знае нито радост, ни свобода; а безумно как играе в отзив на плач из народа!
(Ботев, Хр. Избрано..., с.21)
Бойчо Огнянов ще изрече в края на романа „Под игото": „Животът ми, о. той принадлежи на България...
Стига Бог да благослови оръжието ми, това наше измъчено Отечество да възкръсне из борбата окървавено,
но свободно. то аз с радост ще умра за него!" („Под игото", с.267)
А Дончо, храбрият войвода от Каравеловия разказ, ще призове своите юнаци: „Не давайте се живи в ръцете
на нашите душмани, борете се юнашки к гответе се да умрете - за своята майчина и бащина земя!"
(Каравелов, Л. Събрани съчинения. Т. 1, С, 1965, с.455)
Балканът - като символ и знак на свободата, е част от Родината, подстъп |жьм нейната свобода и също е
част от дълбоката душевност, намерила място 5 творчеството на много български писатели. В него
българинът се открива гред себе си, пази достойнството си, преодолява страха от робството. Пора-| дж
това и песните за балкана са величава възхвала на мощното и трагичното з българския характер и бит.
И не случайно в цялото поетическо творчество на Ботев се въздига | величавият образ на Балкана. В
„Хайдути" той крие юнаците в своята пазва : с топло съучастие се заслушва в тяхната песен. С подобна
сила и мисия се Балканът и в творчеството на Вазов.
215
Твърде често темата за Балкана се слива с темата за смъртта, сама г. себе си пространна, възвишена и
властна. „Царствено-всевластна смърт" това е най-красивият образ, очаровал Ботев, най-хубавата мечта,
която тре: ти в песните му, в нея се сливат всички стремления на волята му4, в нея : срещат трагичния
патос и непобедимо желание за вечна младост. х--
Да каже нявга народът: умря сиромах за правда, за правда и за свобода!
Смъртта се превръща в последно доказателство за патриотизъм и п"=~-стъпало към вечността. „Сега нека
видят как умира един български апост („Под игото", с.416) и предизвиква тяхната гордост на тези думи,
увенчг живота на Бойчо Огнянов с една красива смърт. „Варвари! Стреляйте! 5 • гари ще останат!"
възкликва Кандов и пада покосен от турския куршум, там, с.402)
Така СМЪРТТА В ИМЕТО НА РОДИНАТА е издигната от народа ъ* изключително висок нравствен пиедестал. Тя
обвива героите в ореога славата и се превръща във величествен финал на едно велико дело, в хо „О,
бесило славно, / по срам и по блясък ти си с кръста равно!"
У Ботев този мотив ще прозвучи класически неповторимо: „Тоз, падне в бой за свобода, / той не
умира..." Или както е другаде: „... и смъ: й там мила усмивка, / а хладен гроб - сладка почивка..."
Близко до темата за свободата и Родината в нашата народопсихс редица от възрожденските ни творци
вкарват темата за Русия. Тази т=« особено силна и еднозначна в годините на Възраждането.
Вазов успява да въплъти в стихове тая всенародна вяра:
И тъй странно е тази идея, с таз вяра фанах да живея. И чакам аз за мъст готов, и целият народ ми чака
кога в теглото и във мрака да чуем руский силен зов.
(Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т.1. С, 195"
Тази пламенна любов към Русия се пренася и върху останалото . ство. Балканските народи от векове са
били твърде обвързани един затова е невъзможно един от тях да бъде сполетян от беда, без т> резонира и
върху останалите. Тази връзка е твърде силна, за да осш дълго разединени. Обединява ги общата съдба,
общата мъка. Робс~" донесло нещастия и на българи, и на сърби, и на херцеговци, но в .. време то ги е
сплотило.
Идеализацията на руския характер е неизбежна последица от н:.:.
216
ла по
ьрт" -
Iтреп-
!нея се
ди и първо ; апостол!" I. увенчава дате! Бъл-впум. (Пак
рода ни на
ореола на
ло. в което
„Тоз, който . и смъртта
^психология Тази тема е
., 1957, с.48)
шото славян-
един с друг е
без това л
да останат те
Робството е
но в същот:
. от надеждат;
и от там ще изгреят мъките на свободата. За българите „тия са големи юнаци и едри хора, чегато са
родени от една майка. Мустаките им дълги, лицето им страшно, но хубаво и приятно; шапките и гърдите им
блестят от злато, а пушките им греят като ясно слънце." (Каравелов, Л. Събрани съчинения* Т.1, С,
1965, с.517) .
V.
Когато разказва за Русия, дядо Либен „насмалко щял да заплаче от радост, нему било твърде мило да
докаже, че неговите московци са най-умни и най-изскусни на света" (Пак там, с.253). Стените на
чорбаджи Марковата къща са обкичени с ликовете на пълководци от Кримската война, а Мичо Бейзадето,
фанатичният русофил, сърдито прекъсва ученика на един изпит: „Грешка имаш, синко, Русия не може да се
победи! Ти да си вземеш парите от даскала, който те е учил"... („Под игото", с.195)
Темата за СТРАХА в българския характер твърде често можем да открием в редица от произведенията на
нашата възрожденска литература...
Този най-естествен човешки страх, който е ежедневие за поробените, стана рефлекс на Оцеляването. Той
кара и Огнянов, прибирайки захвърленото дете, да мисли, че „страхът прави сърцето жестоко, той е най-
висшата и най-.безобразна форма на егоизма'^ (Пак там, с.356). Същите хора, които с небивало
въодушевление са искали да премахнат робството с няколко черешови топчета, след погрома отново се
превръщат в плахи и покорни роби. Гениален е Вазов в края на „Под игото" - само Мунчо, идиотът,
единствен от всички, се осмелява да протестира срещу насилието...
По този светкавичен преход между възбудената надежда, набъбналото самочувствие и вкорененото
покорство, те твърде много напомнят вазовите „Чичовци". Позата на революционери и борци, изчезва на
минутата, щом малко се разтрепери въздухът. х
Изпълненият с революционно самочувствие г-н Фратьо, който произнася пламенна реч за „окования лев" и
„нашето НЪейе", при първата опасност бърза да напъха в огъня и „Горски пътник" , и „Райна княгиня", и
„Глас едного болгарина"... А Хаджи Смион ще вземе бързо решение: „Аз бягам!" (Вазов, Ив. Събрани
съчинения. Т. 2. С, 1957, с.13)
СТРАХЪТ в националния ни характер влече и неприятни наши черти. Той ражда робското търпение и
примиренчеството, ражда онази позорна фраза: „Преклонената глава сабя я не сече", която Вазов
формулира едва ли не като национална философия... Така и Каравелов в разказа си „Дончо" с болка ще
обобщи: „Не трябва да се сърдите, когато турците наручат нас българите поплювковци и когато ни казват,
че ние сме безчувствени скотове. Как да не ни се смеят и да не ни презират, когато ние наистина сме
низки страхливци? Тия са няколко хиляди завоеватели, а ние сме осем милиона родове и пак търпеливо
влечем циганският ярем. Турците ни са турили на гърбът по един самар и ние го носиме и радваме се. Аз
мисля, че турците нямат други такъв кон, който така мирно и така покорно да носи букаите; тия нямат
такова едно зобиче, което така смирено да подлага гърбът си под техния гърбач, да стои мнрно под
бесилото и под топора и да им целува краката, когато тия го бият.
217
Ние много теглим, много влечем: НИЕ СМЕ ПО-ТЪРПЕЛИВИ ОТ КРАВИТЕ И ОТ МАГАРЕТАТА." (Каравелов, Л.
Събрани съчинения. Т. 1, с.466)
Това е трагичната равносметка на всички онези поражения, които е причинил робския страх в душата на
българина, онова „Бой се от Бога, почитай царя" се е споило твърде здраво с националната ни психика,
за да може да бъде пренебрегнато. „Ликуй, народе! Старо и младо хвалете и днес Бога и царя!" - ще
възкликне Ботев с гневно-трагична ирония. (Ботев, Хр. Избрано..., с.47)
Това робско търпение може би наистина е помогнало на българина да оцелее, но то е опустошило много
светли пространства в нашите души.
Срам и укор! Живи хора да спят сън мъртвешки и да влекат робски живот, живот нечовешки!
(Каравелов, Л. Събрани съчинения. Т. 4, с.89
Все тая тройка автори и почти по същото време още един - Захар! Стоянов, ще разкрият една крайно
съществена черта в националната ни същност. Ще я доведе тая черта до фатален драматизъм един друг
неписмс-вен, ала блестящ познавач на българското племе - Георги Бенковски. Та-черта и до днес играе
съдбовна роля в управлението на България и = поведението на българите. Това е НАКЪРВАВЯНЕТО!...
Българите са покорни до първата капка кръв. След този момент в тя: кипват сили и страсти, за които
дори не са подозирали, че съществуват, --. стават от тук нататък непредсказуеми. „Аз съм живял между
всякакви хоп ала такива хора, каквието са българите, нигде не можеш намери. Гледаш г> - нехриви и
страшливи, а когато се накървят - то бягай от тях, тия са е : лоши и от дяволите..." (Каравелов, Л.
Събрани съчинения. Т. 1, с.481)
Гледката на кръвта действа като някаква тъмна сила, която отприпз: бента на българския характер и
помита всяка предпазливост и колебая!-. Затова и Бенковски кара хората си да убият един сравнително
неви=г! турчин, за да усетят мириса на кръвта и да знаят, че няма връщане назаг
По-късно робското търпение на българина ще премине в безрезерн= покорство пред всеки авторитет - Бог,
цар, началник. То няма да загине само ще се трансформира в онова типично за националния характер доГ:
волно подчинение на по-висшестоящите, което ще накара и Базовият ггт Ненко от „Тъмен герой" да се
възмущава тихо, но и да понася търпег_„ сприхавостта и несправедливостите на новия си началник.
Ако ТЪРПЕНИЕТО, стигащо до комплекс в нацията ни, е една сравнително поносимите последици на страха,
то един друг резултат - РОГ ОТСТЪПНИЧЕСТВОТО - ни разкрива далеч по-неприемливи и отблъск; :._ черти у
нас и е наситило доста печални и недостойни страници от нацис - _ ната ни история.
¦
218
Посоките на предателството, като най-страшна илюзия на Оцеляването (Вж. Семов, М. Душевност и
оцеляване. Пловдив, 1982, могат да се определят така: чуждопоклонство, национален нихилизъм, и
родоотстъпничество
Българине, българине, чуждо мотовило! Имаш ли нещо свято или нещо мило? Изикът си ти презираш народът
си гониш!
(Каравелов, 1Г Събрани съчинения. Т. 1, с.213)
Те могат да имат различни форми и прояви - от модата, до въжето. От нашите копривщенски българки,
които твърде обичат модните работи и които се стараят да подражават на пловдивските гъркини..., носят
и зиме, и лете...", до философията на другия Каравелов герой - българинът-фанариот отец Вартоломей,
съдържаща пълното отрицание на род и Родина. (Пак там, с.260)
„Умният човек е длъжен да живее съобразно с времето и обстоятелствата. Ако имаш полза от вярата, стани
религиозен човек; ако имаш добри доходи от народността, то стани патриот;, а ако видиш - и едната, и
другата са добри крави - дой и двете. (Пак там, Т. 2, с.402)
Така изгодата, съобразяването и нагаждането ще родят родоотстъпни-чеството и ще превърне лясковския
учител и непрокопсал букурещки журналист от Каравеловия разказ „Прогресист" - Иванчо Чучулигата в
новия румънски гражданин Йон Чучулитяно... И колко още са горчивите и срамни примери на
отцеругателство, които не са обягнали от лютия сарказъм и омраза нито на Вазов, нито на Ботев.
Патриот е, душа дава за наука и свобода, но не свойта душа братя, а душата на народа!
(Ботев, Хр. Избрано..., с.49)
Този образ ще доизкристализира като манталитет, характер, душевност във фейлетона „Политическа зима".
Топлата соба, самунът хляб, парчето сланина и няколко глави праз лук - това е обстановката, в която
„патриотизмът" се вписва естествено...
„Светът е кръчма - ще пише Ботев - а ти трябва да плачеш със смях, да се смееш със сълзи и на сън да
виждаш лятото на балканския полуостров. ЛЦастлив е, думаш, българския народ, щастливи са грешните в
мъката, щастлив съм и аз в своята топла соба." Лежиш на гърба си и благодариш всевишния таван, че по
неговата непостижима милост ти имаш барем покрив
219
над главата си; снегът те не вали, мухите те не безпокоят, в червата ти :-:-произхожда никаква
революция, ревматизмът те не безпокои, жена ти не :; мъчи, парите ти се не губят." (Пак там, с.80)
Мъглата на тези примитивни радости забулва целия хоризонт на Л\ъж: патриота и той се чувства щастлив в
една страна, станала символ на мъка:. и отчаянието.
Господин Фратьо е на пръв поглед пълен антипод на Ботевия герой. Та д кипи от революционен ентусиазъм,
призовава към въстание и говорг високопарни слова за българската „НЬег1е". Но Вазов иронично отбелязва
* българският превод на тази опасна дума той произнася низко като поглеял | подозрително и предпазливо
към циганите от оркестъра... 1
„И така Хаджи Ничо се печелил и печелил от храмовете госпо~~ печелил от училища, от читалища, от
мъртвите, от сиромашката пот, а е_- , много от народната кожа, която той великодушно продава всекиму
и тая : • търговия великодушно нарича любов към Отечеството." (Каравелов, Л. там, Т. 5, с.41)
Това, което е прошепнал Каравелов, Ботев го е изкрещял:
...И всекиму добро струва, само, знайте, за парата, като човек — що да прави? продава си и душата!
(Ботев, Хр. Цит. съч., с.49)
Вазов ще продължи да изследва тая характерологична недостатъч-в следващите десетилетия, когато
физиологическия страх след Освобо*^ ето прераства в икономически...
...Любих, мразих по сметка аз, клеветях тайно, фалях явно, пълзях пред всяк комир и власт навождах си
врата безславно...
(Вазов, Ив. Цит. съч., Т. 1.
Така съобразяването с царе и султани, господари и началнипг висши и по-силни, пронизващо цялата ни
национална история в усло: свободна България, се превръща в ръководен мотив за действие. Бъ~: винаги
се е оказвал принуден да се съобразява с някого, да се кланя и той го е правил, губейки нерядко чест и
достойнство, воден от илк: Оцеляване. Тази черта се е вкоренила толкова дълбоко в национал-психика,
така пагубно е разяла твърдата основа на българския харь нейните следи остават незаличими и до днес.
Но всички тези превъплъщения - пише М. Димитров - на . изгодата - и търпението, и
родоотстъпничеството, и лъжепатриг
220
|ти не 1 не те
I лъже-I мъката
ой. Той авори с язва, че |шоглежда
| господни, а най-1Е тая своя з. Л. Пак
>ггатъчност и свобождени-
ч.. Т. 1,с.112)
1.ТЯИЦИ, С ПО-
I условията на ве. Българинът кланя някому илюзията за аоналната ни характер, че
- на страха е патриотизма, и
хамелеонщината - не биха били толкова страшни сами по себе си. ако ве Зжка първото стъпало към най-
позорното явление в нашата история - Г.; е;:т:~с-твото. Причините за неговото зараждане можем да
открием първо в стремежа към властта и парите, второ - в страха и простотията, и трето - в генетичната
обремененост, но каквито и да са те, неизменният катализатор за тяхното действие отново е робството. У
нас предателството се е превърнало в лесен път за лично оцеляване и неговите отровни пипала без жалост
са задушавали и най-величествените идеи, и най-светлите стремежи. Син е предавал баща си, брат брата
си - и всичко това заради онази измамна представа, че можеш да спасиш себе си ако предадеш ближния си.
Разгромът на Априлското въстание не е най-страшното, което се случва. По-страшно от него са
предателствата:
„На всички юрушки мандри и български колиби беше поръчано да не дават гостолюбие на никой подозрителен
скитник. Българите правеха повече - те гонеха подобни и отиваха да ги обаждат на потерите; често даже
жестокостта им дохождаше до там, щото сами довършваха някой ранен или полужив от глад някой
въстаник... Ужасът и подлостта от градовете и селата бяха преминали в най-пустите усои." („Под игото",
с.365)
Захари Стоянов ще разкрие тази наша драма във всичките и форми и проявления. (Вж. Семов, М. Душевност
и оцеляване. Пловдив, 1982)
За да не удължаваме прекалено много този преглед на основните теми, на същностните черти в българския
характер ще обобщим. Няма, наистина няма страна от българската душевност, което макар и от гледна
точка в годините на робството изследваните автори да не са видели, да не са изследвали и да не са я
добавили към богатството на националния ни характер.
Такива черти още са: отношението към новото и консерватизма, мистичността, жестокостта (Хаджи Генчо от
„Българи от старо време", „Е ли крива судбина?" и др.), мястото и ролята на жената в българското
общество Кара-велов, пишейки върху тази тема, достига до забележително мащабно обобщение: „Аз мисля,
че българинът беше роб толкова столетия стоял, затова защото е робиня майка му. РОБИНЯТА РАЖДА И
ВЪЗПИТАВА САМО РОБОВЕ" (Каравелов, Л. Събрани съчинения. С, 1965, Т. 4, с.169). Нещо повече - и
тримата докосват такива черти в характера на новоформиращата се нация, които отпосле не са били
особено ярко анализирани, като, да речем, „алкохол и характер" („В механата" и др.) Иван Вазов достига
омагьосващо описание на виното: „То грее като слънце, свети като злато, тъмнее се като кехлибар, реже
като бръснач... Десет капки от него правят человека философ, петдесет - цар, сто драма - светец!"
(„Под игото", с.127) ! Тези техни наблюдения, верни и жизнени, неизбежно ги отвеждат до .откритието на
ДВУПОЛЮСНОСТТА в българския характер, до Бойчо Огнянов и Стефчов, до Кир Михалаки и хаджи Димитър, до
Дончо и Хаджи Ничо..
Следователно, очертава се един кръг (Паисий, Раковски, Ботев. Вазов, аравелов), който в продължение на
едно столетие извежда основните фор-ули за узряващата ни национална характеристика. Това е съзвездието
на
221
мули за узряващата ни национална характеристика. Това е съзвездието на най-мащабните строители на
нашата национална същност. От тях липсва само съвременникът им Захари Стоянов. Поради изключителната
му роля в изследването на българския национален характер в най-великите и най-драматични мигове от
съдбата му, той, заедно с Антон Страшимир ов и Иван Хаджийски бе обект на самостоятелно изследване
(Вж. Семов, М. Цит. съч.; Българинът - познат и непознат. С, 1987). Поради почти пълна изясненост на
творчеството и значимостта му тук не е включен и знаменитият Алеко Константинов...
В настоящия труд не е включено и огромното богатство на изследвания, внесено в нашата духовна
съкровищница от Т. Панов, с който започва третият основен период в развитието на българската
народопсихология. Изключително място в него заема С. Радев със забележителния си труд „Строителите на
Нова България".
В годините на този ТРЕТИ период живеят и творят огромен брой поети, писатели, общественици, философи,
които - кой повече, кой по-малко -добавят важни, а някои от тях и съдбовни щрихи и наблюдения върху
българската душевност. Така това е времето, когато твори Алеко Константинов — оставил ни заедно със
своите талантливи фейлетони и най-фантастичното (затова и най-спорното) литературно произведение върху
български-национален характер - „Бай Ганьо"! Върху тази книга на Алеко са написан:: десетки
изследвания, само споменаването на които ще ни отнеме твърд; много място. Колкото обаче да ни изглежда
напълно изяснен Алековия" герой Бай Ганю, и днес се появяват нови и крайно интересни интерпретаци
Любомир Котев издаде през 1966 г. оригинална книга, с която погледна е. Бай Ганю, на разказвачите на
неговите истории, а и на самия автор - Алек - с един дързък, ала твърде оригинално документиран
подход. (Вж. Котев. Г Оптимистична теория за Бай Ганю. Пловдив, 1996)
През тези години твори и Стоян Михайловски - един изключите.-т талант и ерудит, написал
забележителната си народоведческа „Книга българите" и още ред други проникновени народоведчески
произведения.
Това е времето на Михалаки Георгиев - също талантлив и забележитег народопсихолог. През тези години
пише мащабното си произведение „Ж старина" и Димитър Маринов, творят и Стою Шишков, Петър Дървинг
Димитър Благоев, Димитър Страшимиров, Никола Кръстников, Боян Пе-Иван Шишманов, Константин Петканов,
Стефан Гидиков, Спиридон Ка джиев, Михаил Димитров, Стоян Костурков и други. Иразбира се С. Рсг
Това са годините на едно мощно развитие на българската народопс логия, които се нуждаят от едно
цялостно систематизиране и проучв_ Последните четиресет - петдесет години от историята на България,
котг и сиромашки от народоведческа гледна точка да са, по причини, които :^ посочихме в началото на
този труд - също имат своите плодоносни пер;- гг които също налагат нови прочит и осмисляне. През тези
години се по<сг
222
го на асва хчя в
най-Лван съч.; :тна -.леко
яания, ветият тггелно згге на
._ поети, -малко -
т; ВЪрху
: нстанти-зтастич-х.тгарския написани ,:г твърде .-.ековият -ретации. гледна на - - Алеко Котев, Л.
:ючителен „Книга за ззедения. яежителен [е „Жива [ървингов, )ян Пенев, юн Казанче С. Радев.
ЮДОПСИХО-
"^ проучване.
_:Я, КОЛКОТО
рщ, които вече ресни периоди, се появиха
Жечев, Николай Генчев, Минчо Драганов, Тодор Ив. Живков, Вихрен Черно-кожев и други, които чакат своя
анализ. ч.
Ще направи впечатление на читателя, че от това изследване се губят имената на такива крупни народни
изследователи, като П. Р. Славейков, В. Друмев и друга. Те, както и повечето от посочените по-горе
имена, са разгледани във втората част на настоящия труд - „Българинът и властта".
И така: безспорно е, че с Иван Вазов, Христо Ботев, Л. Каравелов и 3. Стоянов завършва най-плодоносния
век на нашето народознание. Неговият класицизъм!
То е усърдие велико, най-родолюбиво, най-пропито от дълбока и стъпис-ваща обич към съдбата на
поробеното Отечество, И днес, и утре, и винаги неговите страници ще си останат златни знаци, които ни
водят от робството към свободата, от миналото към бъдещето!
Велики, знатни строители на българската народна душевност, България винаги ще има нужда от Вас!
223
г
IV ГЛАВА
ПСИХОЛОГИЧЕСКИТЕ КОМПОНЕНТИ НА БЪЛГАРСКАТА ДУШЕВНОСТ
1. ГЛЕДНИ ТОЧКИ ЗА ПРОИЗХОДА НА ПРАБЪЛГАРИТЕ
Този проблем е много стар, колкото стара кажи-речи е българската държава... И в същото време диренията
около произхода на древните българи (преобладаващото число автори ги наричат „прабългари") и до днес
не престават, натрупват се нови изследвания, издигат се нови тези, поради коетс и дискусиите около
този проблем не пресекват.
Разбира се, темата за произхода на древните българи е по-скоро лингвистична, историческа,
антропологическа, етнографска. Но доколкото именно като такава тя дава определено отражение върху
националния характер : поведение, ще се опитаме бегло да проследим гледните точки и написано?: върху
сложната тема за формирането на българската психика и душевност ; ония далечни времена на нашата
история.
Защото никой народ не може да познае цялата истина за себе си, :-.= своята душевност, без да познава
цялостно източниците, корените, основите от които тя е омесена. А пълно познание на тези източници и
сега липсва Историята ни разкрива пътищата за омесването на народите: войни, преселения, населяване на
чужди земи. От най-дълбока древност до наши дни. Маг™ и по-рядко по насилствен път, и повече по пътя
на икономическата и полк? ческа емиграция, и до днес се извършват огромни кръвосмешения, кое?: правят
трудно - дори и в най-великите съвременни държави - да дефинз-рането в що-годе категорична степен на
тяхната национална характеристш^ Вече посочих, че най-типичен такъв пример са САЩ. През последните гз.
века територията на САЩ непрекъснато е била емиграционна цел на хора :' всички краища на света, които
тук, на американска земя, колкото са опазва националната си принадлежност, толкова са я и омесвали. И
генетичг. чистият, примерно човешки материал, който е идвал от Камерун, много ск:т се е кръстосал с
усмивката и очарованието на преселничките от Париж тл Лондонския Сохо.
Други народи, като японския, по една или друга причина са се запа сравнително по-чисти генетично.
Трети, като България и страните от на; балканска общност, са били пък още от хилядолетия насам
кръстопъ? преминаващите на Изток западни народи, оставящи тук - било семет: било самите себе си.
Племена като славяните и прабългарите пък сами :*
224
?ИТЕ
е българската вните българи 1 н до днес не дв. поради което
- з-скоро линг-^колкото имен-иния характер и не и написаното са и душевност в
и за себе си, за рените, основите, ш и сега липсва. г. войни, преселе-яаши дни. Макар =е ската и
полити-смешения, които ави - да дефини-а характеристика. з последните два ла цел на хора от дкото са
опазвали ши. И генетично ерун, много скоро ате от Париж или
ща са се запазили -раните от нашата сам кръстопът на - било семето си. зте пък сами са се
омесвали помежду си, като отгоре на това са претапяли завареното коренно население. Извършил се е един
сложен процес на взаимно влияние: славяните и прабългарите са влияели на траките; траките, макар и
впоследствие напълно претопени, са влияли върху характера, обичаите и културата на претопяващите ги...
<
Ето как ни въвежда в процеса на нашето себепознание знаменитият Иречек, изучавайки корените на местото
население и пишейки историята му:
„Първобитните времена на Балканския полуостров тънат в дълбок, непроницаем мрак. Какъв народ е пасъл
стадата си по тракийските равнини, по ливадите на Косово поле, звуковете на какъв език най-напред са
ехтели в скалистите проломи на Балкана, Шар и Пинд - за това историята мълчи. Ни едно предание, ни
една сага не ни разказва за най-старото преселване на човешкия род по тия страни, но изглежда, че най-
старото познато нам население на полуострова при своето пристигане там не е заварило
предшественици..." (Иречек, К. История на българите. С, 1878, с.75).
Някои историци вече обявиха Иречек за остарял. Тъй или иначе, тази тъмнота и това мълчание едва ли са
траяли прекалено дълго време. Последвалите открития ни насочват към следи от живот и от по-далечни
исторически времена. Разкопките във Варненския некропол говорят недвусмислено, че тук е била една от
най-старите човешки цивилизации.
И до днес, по пътя за Пловдив, ще видим да се издигат могили - наричат ги тракийски, едни от тях са
отворени, други не са - тепърва ще има те да ни разказват за онова, което не знаем, или за което малко
знаем. Според някои източници, това са гробни могили. Според други това са пътища, или знаци за
пътища, по които да се ориентират пътуващите на Изток колони от пътешественици или търговци, идващи от
Западна Европа. Според трета, това са местата за съглеждане на земите, нещо като стражници, като
вишки-те, от които днешните пъдари гледат някой да не обере черешите на Тракия.
Според Иречек „най-старите жители на днешната българска земя принадлежали на тракийско-илирийско
семейство и се разделяли на две племена - източно и западно, тракийско и илирийско. Към източното
племе принадлежали траките, а също тъй може би македонците, които най-вероятно, подобно на днешните
албански пришълци в Елада, твърде рано изпаднали под гръцкото влияние; няма да сгрешим, ако
предположим, че и пелазгите били техните съплеменници. Илирите и епиротите образували западното племе.
Илирите населявали бреговете на Адриатическо море, от устията на р. По до р.Генус (Шкумба) в Албания,
а страната на юг от там до границите аа Елинските етолици съставяла множеството на епиротите. Между
траки и илири съществувало такова родствено отношение, каквото между славяни и дитовци, или между
немци и скандинавци днес. (Иречек, К. Цит. съч.. с.79)
Пак по данни на К. Иречек „Траките са напълно изчезнали, техни рома-янзирани потомци са днешните
румъни. От илирите и епиротите е останал само древният коренен народ албанци или арнаути - на брой 1
300 000... Според мнението на д-р Фридрих Мюлер, тракоилирите първи се отделили от
225
общия индогермански корен и като излезли от арменската планинска страна, заели Балканския полуостров.
И така, албанците са най-старият, подир бас-ките народ в Европа. Вече много по-късно отишли келтите на
Запад, подир тях следвали италианци и гърци, сетне германци и най-после славяни, които според Фр.
Мюлер последни се отделили от арийците." (Пак там)
Тъй като костите на траките лежат в нашата земя, тъй като славяните, а после прабългарите са
просмукали тяхната култура, навици и обичаи, тъй като поради това те определено са повлияли върху
оформянето на по-сетнешните обичаи, нрави, вярвания, не е излишно да приведем един по-обширен цитат от
Херодот, който твърде добре е познавал живота им. Ето тези наблюдения на Херодот:
„Тракийският народ е най-многоброен от всички поне след индийците. Според моето мнение, ако той имаше
един господар, щеше да бъде непобедим и несравнено по-силен от ввички останали народи. Но понеже няма
никаква възможност някога да стане това, те остават слаби" (Пак там, с.83).
Изследвайки и други източници, свидетелствуващи за траките, самият Иречек добавя прелюбопитни
подробности за техния характер, които продължават наблюденията на Херодот. Той пише:
„Те живеели в градове и села, занимавали се със земеделие, а също и с рударство, ,ала като храбър и
войнствен народ повече от всичко обичали войната и грабежа. Почти у всички племена човек би могъл да
срещне едни и същи нрави. Всеки тракиец имал много жени. У някои най-любимата се пренасяла в жертва на
смъртния одър на мъжа и се погребвала заедно с негс На девойките се позволявали много неща, но жените
се вземали с купуване, твърде много се пазели. Когато се раждало дете, всичките му роднини се събирали
и го оплаквали, при което напомняли всичките несрети, що споле-тат човека. Този обичай се среща и сега
у македонските румъни. Ако някс5 умирал, погребвали го с радост и ликуване и казвали, че той сега се
ползеь с пълно блаженство, понеже се избавил от всички злочестини. Те вярвали 1 безсмъртието на
душата. Мъртвите понякога били изгаряни, понякога билз заравяни в земята. Когато била издигната
могила, в чест на умрелия :; произвеждали военни игри и и дуели. Народът почитал Арес, Дионис I
Артемида, а от царете — Хермес; така поне туземните богове били именуванз от гърците... Траките
обичали безделието и се отличавали с изкуството п пият вино. У траките и илирите бил много
разпространен обичаят татуирь-не..." (Пак там, с.83).
Какъв е по-конкретно психологическия и нравствен облик на тракнеш' Останало ли е нещо от него по
земите, върху които днес живеем, намирам: ли следи от праха на тези велики мъже и ако можем да вникнем
в шепота нг този прах, какво ще прочетем? Навярно първото, което ще видим и коетс I пошепнато в ушите
ни не само чрез праха на вековете, а чрез магията ~ видяното, е изкуството и красотата, идещи от
произведенията на древнх—-траки и достигнали до нас. Някои от историците смятат, че само броят и
тракийските могили по нашите български земи надхвърля 15 000. Древн:*
226
рана,- , бас-иодир които
ате, а тъй на по-един пода^. Ето
игате. непобе-еже няма •там, с.83). самият :то продъл-
* също и с :о обичали :гщне едни _-збимата се заедно с него. скупуване, роднини се ¦;:. що споли--.::.
Ако някой ега се ползва Те вярвали в понякога били - на умрелия се лфес, Дионис и ; 5нли именувани г
изкуството да . :ончаят татуира-
_,..-ик на тракиеца? жявеем, намираме ^ в шепота на
гЯК видим и което е ^ г чрез магията на вв-няята на древните ^ че само броят ез 2-гя 15 000. Древног-
ръцките мислители, чието слово и знание са достигнали до нас, почти единодушно описват силата на
тяхното изобразително изкуство, тайната и мощта му, оставени върху камък и бронз, сребро, злато, върху
живите и до днес магически отблясъци на глината, която те са ваяли. Почти всичко, до което са се
докоснали траките, може да бъде наречено изящно, бляскаво, сродено с красотата и изтънчения вкус,
говорещ за възвишена душевност и богат дух.
Разбира се, според степента на своето интуитивно или вродено умение да улавят най-същественото за
характера и душевността на един народ, древните гърци различно описват траките - Ксенофонт, Тукидит,
Полибий донасят до нас различни техни характеристики. Овидий ги описва като войни - „свирепи и диви",
други преповтарят познатите описания на траките като едри, снажни хора с руси коси, силни и необуздани
в пиршествата си. Подобни сведения имаме и за славяните, възможно е в описанията едните и другите да
са били смесвани.
Това, що се отнася до занаятите и вкуса на тракийците, до цялата занаятчийска индустрия, силно развита
в изработването на неповторени и до днес с изяществото си предмети. Но ние имаме още основания да
търсим изтънчения вкус в тракийския племенен дух. Защото до нас е достигнала арфата на Орфей, песните
на Тамирид, Линос и още много други. Да цитираме „Народопсихологически щрихи на българина" (Ст.
Минкова, Тр. Трифонов,' Благоевград, 1988): „Плутарх се прекланял пред изображението на Орфей, за
когото Псевдоклистен посочва, че със своята музика и песни спечелил на своя страна гърците, променил
сърцето на варварите и опитомил дивите животни. Орфей е предшественик, по-скоро баща на музиката и
поезията но нашите земи. Историкът Пазваний пише за него: „Всеки, който се е занимавал с поезия, знае,
че химните на Орфей са кратки и числото им не е голямо. По красота те могат да се наредят на второ
място до химните на Омир, но някои от тях са достигнали по-високо божествено разположение" (с. 12).
Тацит забелязва особено ясно изразеният свободолюбив дух на траките г.: повод едно тяхно въстание.
Причината за това въстание би направила впечатление и днес, в която и да е свободолюбива и
демократична държава. .Освен нрава им - пише той - причина била и отказът им да допуснат да бъдат
събирани за нашата войска най-здравите им синове. Те били свикнали само по желание да се покоряват и
на царете си, а когато пращали помощни •?йски, назначавали свои предводители." (Пак там, с. 15)
Ще "продължим с още един цитат от изследването на Ст. Минкова и Тр. 1рифонов, защото той твърде пълно
изчерпва същността на онова, което е характерно в далечината на времето за душевността и характера на
траките: .Общността на траките се гради повече на материалната и духовната им ттура, отколкото върху
държавното устройство, просъществувало кратко -..-еме. Тракийският народ - това е народ, който разчита
на собствените си люсобности и успехи... Този народ запазва етническата си самобитност, език, и
обичаи, до падането под римското владичество и успява да надживее
227
редица пороци на тогавашните си съседи - народи с велики и цивилизовани държави. Докато римската
империя, граничеща с траките, е обсипвана с богатства от цял свят и римляните живеят в охолство и
разврат, тракиецът е спокоен, неподатлив на временни увлечения, продължава да се труди и е чужд на
грабителските походи. Само неповторимите, богатите и устойчивите традиции могат да запазят душевното
равновесие и народностната характероло-гия" (Пак там, с.16).
Траките дадоха високи личностни кулминации и забележителни духовни върхове, каквито бяха Орфей, който
не може никога да бъде заличен от музикалната култура на света, славният водач на робите Спартак, те
дадоха и нежната Хлое, с нейната цитра, чието име се предава като символ на женственост и изящество,
колко столетия вече...
Тук обаче искаме да посочим още едно изключително интересно наблюдение от Херодот, което може да се
срещне почти по същия начин описано от пътешествениците по Българските земи през XVII в. Ето това
описание, което лежи в основата на българското поведение, в характера на българската жена и е един от
най-силните примери за нейното трудолюбие: „Пеонската девойка (тракийка) едновременно носи стомна с
вода на главата си, с едната ръка наприда ленски влакна, а с другата води кон за юздата на водопой." В
някои от описанията на българката хилядолетия по-късно пътешествениците заменят стомната с цедило,
задянато на гърба на гърба й, коня - с впрегнати крави, но това не променя нищо съществено. Тук ние
виждаме онаследено и предавано през стотици поколения едно велико и вечно трудолюбие. (Вж. Немски и
австрийски пътеписи за балканите. С, 1979, Т. 3, с.285)
По-нататък събитията следват така: в III в. Пр. Хр. се появяват келтите и завладяват отслабената
тракийска държава. Век по-късно Филип Трети търси помощта на бастарните (племе от германски произход)
против настъпващите вече римляни. Това е времето на втората Пуническа война. Два века и половина се
сражавали на живот и смърт римляните с тракоилирските племена и племенни групи. В 78 и 71 г. преди
Христа нашествието не римляните по нашите земи било вече факт. Както свидетелства Иречек, „най-могъщия
от тракийските князе - Котис, господар на одрисите - бил причислен към подвластните римски владетели.
Но с това далеч не била завършена планинската война между Хем (Стара планина - б.м.М.С.) и Родопа.
Докатс в същинска Тракия бил оставен туземен княз, задължен да плаща данъ:-; страната между Дунав и
Хем била покорена от Марк Крас и превърната ; римска провинция (29 г. пр. Хр.), която била наречена
Моезия, на името н: племето мези (миси), които живеели в нея и след отслабването на трибалите стоели
начело на западните траки. Тракия едва при император Клавдий (46 : след Христа) била превърната в
римска провинция, но и тогава предишни:: наредби не били отменени у планинците на Хем и Родопа."
(Иречек, К История на българите. С, 85-86)
Днес по нашите земи има значителни паметници на културата, занаятг-те. начина на живот, бита и пр.,
останали от тракийско-илирийското и рим-
228
азовани звана с аецът е г и е чужд Бите тра-ктероло-
\ духовни личен от :е дадоха имвол на
[0 наблю-описано
описание, • "^лгарската
Леонската а си,с едната I водопой." В юествениците -с впрегнати онаследено и юлюбие. (Вж. Е85)
вяват келтите Филип Трети гоотив настъп-лша. Два века ракоилирските ццествието на 1 Иречек, „най-- бил
причис-ила завършена 'одопа. Докато плаща данък. ! превърната в я. на името на з натрибалите. Клавдий
(46 г ва предишните I." (Иречек, К.
урата, занаяти-ийското и рим-
ското време. От гледна точка на интересуващия ни въпрос за генните податки към бъдещата българска
народност, следва да добавим наблюдението на Иречек за характера на това население: „трако-илирската
раса винаги се е отличавала с необикновена енергия, безпокойна страст към войни и повечето пъти е била
на служба у другите народи и е действала по-скоро в интерес на по-слабите си съседи, отколкото да
закрепи своята собствена мощ" (Иречек, К. Цит.съч., с88). ^
Разбира се, в историята е много стар спорът били ли са славяните първобитни жители на Балканския
полуостров. Едни смятат за славянски всички тракийски племена, други твърдят, че първото племе на
полуострова било само отчасти славянско; според трети- какъвто е чехът Шафарик, дядото на Иречек - те
идват в земите на траките и илирите след изгонването им от маджарските земи. Следва да се отбележи
обаче твърдението на Иречек, че от южнославянските писатели първобитността на славянския народ
защитават П. Берон, Г. Раковски, някой си Захариев и редица сръбски учени. Особено усърдие и
задълбоченост при изучаването на този въпрос проявява М. Дринов (Вж. Иречек, К. Цит.съч., 88-89). На
тази гледна точка остро и категорично се противопоставя Т. Панов.
Славяните принадлежат към индоевропейската езикова етническа общност - се посочва в „Кратка история на
България" (С, 1981, с.29). Нейното разпадане станало в края на неолита и през бронзовата епоха.
Праславяните обитавали централната част на източна Европа между реките Одър, Висла и Днепър. През И-1У
в. окончателно се оформили основните славянски племенни групи: източна - анти, западна - венеди, и
южна - славини." В крайна сметка върху досегашните народностни пластове ляга един нов характероло-
гичен пласт от славянски племена, всичките твърде различни както от онова, което до тогава били
малобройните племена, живели по нашите земи, така и от траките, илирите и римляните. Към тях се
прибавят аварите - едно мощно войнствено и нахално племе, което също оставило тук семето си,.и даките.
които с променлив успех се включили в борбите срещу римляните, а по-еъсно и с византийците.
Как изглежда - и физически, и като характер, най-голямата демографска маса - славяните, която след
вековни битки все пак превзела римляните н византийците и се настанява по нашите земи. Известия за тях
дават гършгте Прокопий, Менандър и Маврикий, както и сириецът Йоан Ефески.
Според Прокопий, всички славяни били с висок ръст, с яко телосложе-ще. Тяхната коса не била нито много
светла, нито много тъмна, а по-скоро руса. Както се вижда биологичният ген на славяните е толкова
силен, че те в основни линии са си същите и до днес. (2 300 г. по-късно - б.м.М.С.)
„Характерът на славяните - пише Маврикий - е чужд на злоба и коварство и е по-скоро добър и откровен."
Той много хвали тяхното гостоприемство, като посочва, че те завеждали гостенина от място на място и
ако с чужденеца се случвало нещо поради нехайство на домовладиката, най-близ-жня съсед трябвало да
отмъсти за него.
И още: „Най-вече от всичко те обичат независимостта и за нищо не биха
229
позволили да се обърнат в поданство и зависимост. В своята родна земя те проявяват голяма храброст и
търпение, понасяйки твърде лесно горещини и студ, липса на облекло и храна."
„... От незапомнени времена славяните се занимавали не само със скотовъдство, но и със земеделие. Те
имали в изобилие говеда и зърнени храни, особено просо, които сипвали на купища."
^
„... Те се сражавали най-често пеша, много пъти голи почти до пояс, покривайки се с як и тежък щит,
мнозина се сражавали и без щит. Освен това те употребявали дървен лък и малки, напоени със силна
отрова стрели. В сблъскванията си, те употребявали чукове, брадви и тояги" (Иречек, К. Цит. съч.,
117.118). >
Сравнително по-слабо е изучена митологията на алавяните. В религиозно отношение, според Прокопий „те
признават като творец на всички неща един бог-мълниеносец, комуто принасят в жертва бикове и други
жертвени животни. Те също тъй почитат реки, нимфи и други божествени същества, на които принасят
жертви, като произнасят предсказанията си."
„...На славяните не било чуждо вярването, че боговете владеят над хората от тяхното раждане..."
„... От край време у славяните съществува вяра в русалки, вили (някъде самодиви), които не обичат
хората, но с юнаците другаруват. При тях са познати юдите - популярни преди всичко в Македония, вярват
в бродници (българите), а всички славяни без изключение вярват във вампира..."
„... Между славяните имало и езичници. Според тях душата била нещо съвсем различно и отделно от
тялото."
Тук трябва да прибавим вярванията на славяните в Юдите, във Виюли-ците - мощни същества,^невидими,
които притежават грамадна телесна сила и могат да пренасят хора по свое желание. Те вярват и в
Духовете - вяра. която съществува и до днес, известна сред интелигенцията у нас като „Викане на
духове". „Духовете лудуват нощно време, извикват хората и ги подмам-ват по някакъв начин към реките и
пропастите." (Пак там, с.122)
Върху тази достатъчно сложна сама по себе си вече смес от племена и нрави, наслагани върху българската
земя, сега ще добавим и една съвсем нова етнографска маса, каквато представляват напиращите от севери
и изток прабългари.
Откъде идват и какви са прабългарите?
И тук битката между изследователите е твърде силнд, и продължава до ден днешен. Най-вярно би било да
се каже, че етническият произход на древните българи дълго време тъне в неизвестност. Все пак налице
са значителни по брой теории, които най-общо могат да бъдат групирани така:
- фино-уралската теория (вж. Панов, Т. Психология на българския народ..., с.59 и Добрев, П. Светът на
прабългарите. С, 1994, с.61) Тя има за изходна тезата, че българите принадлежат към фино-уралските
народи - смес от тюрки, фини и славяни;
- второто направление ги е считало за тюркско-татарски или тюркско-монголски народ - така ни уверяват
историците Тюнман, Шльоцер и Енге"
230
те ши и
със зърнени
до пояс, вен това стрели. В К.
. в религиоз-*;нчки неща
¦-.тя жертвени -•- шества, на
- владеят над
вяли (някъде
- При тях са -.- в бродници
гнра..."
гга била нещо
е. във Виюли-. г телесна сила
ховете - вяра. ~;ас като „Вика--а и ги подмам-
122) ;: от племена н
и една съвсем : севери и изток
щ& и продължава до еският произход на Все пак налице са дат групирани така; I на българския нг-;>94,
с.61) Тя има гг [ските народи - смес
-зрски или тюркскс-а, Шльоцер и Енгеп
- третото направление - Шафарик и неговият внук Иречек - за тях древните българи са фински или чудски
народ; ,
- четвъртото направление пък винаги ги е приемало за чисти славяни;
- според П. Добрев съществува и пето направление, според което древните българи са сомоеди, чуваши, а
също и келти и сармати...
Нека се спрем малко по-подробно върху някои от тези гледни точки.
Според достигналите до нас източници и според най-м&сово разпространеното становище, прабългарите са
от тюркски произход. Древният историк Куник пише, че те били принудени да напуснат родните с^и земи
около два века преди Христа и достигнали до Кавказ, където отседнали. „Смята се за /доказано, че
българските ханове, които преминали Дунав през VII в. и покорили в Мизия Седемте славянски племена, са
от тюркско произхождение." (Иречек, К. Цит.съч., с.153)
Каква е съдбата на останалите край Волга българи? Историята им нито е последователна, нито е пълна.
Знае се обаче, че по течението на р. Горна Волга и Кама била образувана мощна държава - Велика
България. Името на столицата й е било Булгар.
Ето какво пише за нея Иречек: „Булгар е стара столица на волжските българи в Източна Русия, които по
потекло са били близки на дунавските българи и от пътувачите в късното средновековие наричани
„великобългари", навярно от тюркси произход, смесени с фински елементи. Булгар е бил много важно
тържище между финските области на север, руските славяни на запад, иордските народи на Западна Азия и
арабите при Каспийско море" (Пак там, с.147).
Прабългарите, идващи от Прикавказието, са били съставени от две племенни общности^ Макар и сирийският
историк Ритор да посочва, че „отвъд Каспийските врати живеят българите - народ езически и варварски
със своя език" (История на България. Т. 2, с.63). Според същия източник „по всичко личи, че със
събирателното име „българи" готският историк Йордан е обозначил двата клона на една и съща племенна
общност - кутригури и утигури, които всъщност били западният и източният дял на многобройните
гграбългарски племена" (Пак там, с.64).
В. Бешевлиев посочва друга гледна точка, като цитира" несъгласието на А. Бурмов с отъждествяването на
кутригурите и утигурите с първобългари-А редица други учени смятат, че прабългарите водят произходите
си от го племе, наричано ту оногундури, ту оногури, което обаче също има ркски произход. В. Бешевлиев
заключва: „Едно е сигурно - извън всички морни предположения - че дунавските българи са потомци на
българското 1'щкме оногондури, чиято точна етническа принадлежност не е установена, но го безспорно са
били от тюркски произход." (Бешевлиев, В. Първобълга-
- бит и култура. С, 1981, с.20)
„Но работата е там, че между старите и днешните българи няма никаква
гвена връзка." (Иречек, К. Цит.съч., с.153)
Гоя забъркан ветрос се опитва да реши Шафарик. Според неговия въз-
[ „коренните българи - т.е. орда, която е заела Мизия под предводителс-
231
твото на Исперих в 679г. също както и родствената ней орда при Кама и Волга, принадлежала към
Уралското, т.е. чудското или финското племе" (Пак там, с.153).
х
Според Шафарик това племе нападнало миролюбивите-славяни, харесало земите им, завладяло ги, възприело
техния език, нрави и приели с тях християнската вяра, като окончателно загубили своята народност и се
превърнали от уралски фини в задбалкански славяни... „И тъй - заключава Шафарик - прадеди на днешните
българи били не шепата Исперихови българи, които завладели в 679 г. една част от Придунавска Мизия,
тъй и в Тракия, Македония, Епир." (Пак там, 153-154)
/ Всички изследователи са обединени в един извод - прабългарите, които идват по нашите земи,
имат тюркски произход...
Изследвайки произхода на прабългарите, Т. Панов свежда в края на краищата всички гледни точки до
следния извод: „Както се вижда от гореизложеното, фактически почти всички теории се свеждат към едно:
дали са били първите българи от фино-уралски произход или от чисто славянски не е известно. Но
сегашните българи са чисто славянски народ. Такова мнение, според нашето дълбоко убеждение, няма под
себе си никак научна почва и напълно може да бъде наречено славянска басня..." (Панов, Т. Психология
на българския народ..., с.65)
И той проследява „историята на тази басня" още от времето на Екатерина Втора. Поради факта, че този
проблем не престава да бъде възлов за руската политика на Балканите до ден днешен, ще цитираме изцяло
гледната точка на Т. Панов:
„Както е известно, русите за пръв път обърнали своето внимание към Константинопол и Дарданелите във
времето на Екатерита Втора, която мечтаела да изгони от тук турците и да възстанови старата
византийска империя, като при това ще се сдобие с един чудесен стратегически ключ за защита нг южно-
руското побрежие, както и ще спечели господство в Средиземно море. При наличието на тия планове, за
Екатерина Втора и съветниците и едно биле съвсем ясно - че завладяването на Цариград и Дарданелите е
невъзможно без завладяването на целия или по-голямата източна част от Балканския полуостров." Именно
тук според него е и началото на „славянската басня". С нея той обяснява панславизма отпосле, който е
жив и до ден днешен, катс хипертрофира отрицанието на славянския елемент в българския характер е го
превръща в основна теза на своята антиславянска теория, в основата Е^ която лежи според него цялата
руска политика от Екатерина Втора до днес.
Проф. Димитър Овчаров пише по този въпрос следното: „До Вторат; световна война се сочеше, че
българската народност е изградена на основат: на две етнически съставки, от които прабългарската е
водеща, а славянска:, подчинена. Привеждаха се различни доводи, повечето от които несъстоятелни.
Същевременно славянските културни паметници не бяха издирвани 5 изследвани с необходимата
задълбоченост. След Втората световна войн! настъпи пълен поврат, след целенасоченото и пълноценно
поучаване е*
232
Кама и ме" (Пак
, хареса-с тях и се пре-заключава ви бълга-4 в Тракия,
--те, които
в края на _^2 от гореиз--дли са били не е
жова мнение, г.чна почва и ;;нхология на
на Екатери-;-с възлов за г.-Ч-Ю гледната
внимание към ггга. която меч-дска цмперия, ,-= за защита на едиземно море. те и едно било : невъзможно
без знския полуос-гга басня". С нея :н днешен, като ския характер и я. в основата на I Втора до
днес... „До Втората дена на основата да, а славянската __ I несъстоятел-бяха издирвани и световна
война но поучаване Н2
славянската култура в българските земи. Застъпено беше становището, че славяните налагат своя начин на
живот, докато прабългарите изчезват безследно от историческата сцена. Основен довод за такова
твърдение беше малочислеността на прабългарите, които се претопяват и напълно обезличават в
„славянското море". Като правило, в такива случаи научната истина е някъде по средата."
Пак според проф. Овчаров, „...през първите няколко века от живота на , българската държава властта
принадлежи на прабългарите и те налагат своя начин на живот и своите културни ценности. Тези пък,
които подценяват ролята на славяните в създаването на новата народност, обикновено се позовават на
това, че те нямат своя държава, докато българите имат четири - Балхара край Памир, Кубратова България,
Волжска България и Аспарухова България." (Вж. в. „Дума", 10 януари 1992)
Както се вижда в създаването на българската народност - проф. Овчаров, за разлика от акад Д. Ангелов -
не включва тракийския етнически елемент.
През 1992 г. Петър Добрев издаде монографията си „Прабългарите. Произход, език, култура". С този свой
труд Добрев прави опит за корекции на всички варианти на господствалата до този момент версия за
тюркския ¦ произход на прабългарите. Според него корените на прабългарския етнос съвсем не са в
монголските степи, както твърдят десетки учени, а в древна [Бактирия, в планината Имеон, която обхваща
най-северните склонове на |Хималаите. Според най-новите изследвания на този историк, прабългарите ше
са с тюркски произход и преселението им към Централна Европа не е |сганало наведнъж, а на няколко
пъти. И не една, а няколко са българските ьржави с големи градове, които осъществяват придвижването на
прабългар-Цржата етническа маса към днешните поселения на нашата държава. Няколко източници е
комбинирал в своето изследване историкът: исторически, горикогеографски, археологически,
антропологически. П. Добрев разчита аово четените и добре познати на цитирания по-горе голям наш
историк В. ешевлиев надписи, публикувани в неговата едноименна книга „Първобъл-арски надписи".
При внимателното доразчитане именно на тези надписи, П. Добрев стига »извода, че те са написани на
„осрбен език". Той съпоставя този език с езика [ малките народи, населяващи и днес района на Памир -
най-северния клон Хималаите — и така доразчита надписите в изследването на Бешевлиев. 1скам да
подчертая следното - казва в интервю П. Добрев - в исторически-източници директно е посочено, че
прабългарите са излезли именно от йона на Имеон. Чрез езиковите източници по индиректен начин се
устано-същото... получава се синхрон между два вида данни. И тук се присъе-зат други факти (конкретни
географски особености на преселенията, зследвани до сега - б.м.М.С). Следователно получава се хармония
между вида източници - исторически, езикови, географски, която преди бе клима...
233
На базата на този синхрон можем да сме сигурни, че сме установили с достатъчна точност прародината на
Аспаруховите българи, както и че сме разгадали до голяма степен българската езикова загадка." (Вж. в.
„Литературен форум", бр.14, 1992)
П. Добрев все още не определя какъв точно произход имат българите, но категорично твърди, че този
произход не е тюркски! Неговият подход се състои в последователно отстраняване на възможните варианти,
докато се стигне до един-единствен. „В науката"- пише той - е важно преди да се изясни -окончателно
същността на даден народ, да се види какъв той не би могъл да бъде. По този път на изключване,
боравейки с езикови данни, аз се убедих, че те (прабългарите - б.м.М.С.) не биха могли да бъдат
тюркски народ. Това впрочем твърдят и добре известни световни учени като Менгис, Дени, а напоследък
Базен се усъмни в тюркекия произход на прабългарите, разглеждайки техния календар. Той не можа да
открие в ареала, населяван от тюрк-ските народи, подобие на не по-малко от 50% от думите, които се
съдържат в календара. А при другите 50% има само частични подобия.;. Ние нямаме нито един цялостен,
голям прабългарски надпис, който да може да се прочете по тюркски." (Цит.съч., с.13)
Заключението на българския изследовател е, че историческите корени на прабългарите са много по-
дълбоки, историческата възраст на племето -много по-голяма, културата - много по-широка и съвсем не
само номадска: че за времето си те са високо цивилизовани занаятчии и строители, народ с високи
държавнически традиции, дал на европейската култура бележити интелектуалци, които ние недостатъчно
добре познаваме...
С най-новите изследвания се представя П. Добрев в книгата „Светът н^ прабългарите" (С, 1994). „Едва
през втората половина на XX в. се натруп: достатъчно обилен материал, чрез който може да се изясни
произходът н; древните българи — пише той. — Открити бяха десетки надписи, запечатал-непознатия преди
това техен език. Част от тях са написани на прабългарсг-г с гръцки букви, а над 30 надписа са написани
на една писменост, различн-както от гръцката, така и от по-късната Кирило-Методиева писменост. V.
доколкото най-добрият начин да се съди за произходът на който и да е нарсг е да се надникне в неговия
език, откритите надписи се оказаха един истинск" златен ключ към вековната загадка, наречена
„Исперихови българи". От тя пролича, че езикът на Испериховите българи не принадлежи нито към тюр:>-
ско-татарските (или тюркски езици), нито към финските и самоедските езинг. Той се оказа сходен най-
вече с езиците, които се говорят и до днес в район, на Памир и Паропамиз (Хундукуш). (с.61-62)
П. Добрев посочва, че принадлежността на древните българи към нар - ¦ дите, населявали някога земите
от Памир до Каспийско море, е била досгт известна на историците от далечното минало... Прокопий
Кесарийски - придвс:-ният историк на император Юстиниян - свързва утигурите и кутригурите .
някогашните кимерийци - най-старият известен на науката народ в земите ~-. север от Памир.,Кимерийците
са обитавали Средна Азия през второто хи.-.--
234
вили с че сме ерату-
зите, но Р-?дход се докато се : е изясни могъл да -.-бедих, че Това
>:. Дени, а ?. разглеж-от тюрк-съдържат не нямаме ; се прочете
:г корени на племето -40 номадска; тели, народ с 1 бележити ин-
¦а „Светът на 1. се натрупа произходът на :и, запечатали прабългарски юст, различна -*- = писменост. И
;;то и да е народ раха един истински т- 5ългари". От тях нито към тюрк-:оедските езици. , и до днес в
района
с българи към наро-море, е била добре есарийски-придвор-яте и кутригурите : ца народ в земите е г I
през второто хиля-
долетие преди Христа, след което били изтласкани на запад от Саките -азиатските скити. Част от тях при
преселението си е заела земите около Азовско море, т.е. точно там, където много по-късно се явяват и
имената „утигури" и „кутригури". Бащата на гръцката история - според П. Добрев -Херодот - говори за
народ с името „утии", населявал в V в. пр. Хр. подножията на Памир. Те именно са древните
предшественици на по-късните утигури, а прибавката „гури" означава „племе", народ.
И П. Добрев заключава: „Връзката на древните българи с кимерийците се потвърждава от това, че в езика
на кимрите, един малък народ, мигрирал в най-крайния европейски запад, се рткриват множество типични
древнобъл-гарски думи като например „Канас Ювиги" , "Онгъл", „Плиск" и пр." (Пак там, с.69)
В арменската география Ашхарацуиц се посочва, че в планината Имеон живеят петнадесет стари народа,
един от които се нарича „масагети", след него идват българите. Тази най-стар/а арменска география е
писана през VI -VII Ву, следователно българите до тогава, за да бъдат на второ място споменати след
масагетите, то ще рече, че те са били и народ известен и уважаван. За масагетите, които са поставени
редом до българите, се знае, че са живели още от VI в. пр. Хр., следователно, когато е писана
географията, българите са имали поне хилядолетна история. В индийския епос „Махабхарата" древните
българи са посочени като най-могъщият народ на север от Индия! В този епос тяхното име се споменава
над 70 пъти, те са измежду най-важните съюзници на индийските царе. Индийските източници доуточняват,
че древните българи са съществували като народ още от X в. пр. Хр., при това под своето собствено име
- „Балкар". За ранната поява на народ с името „българи" свидетелства и Херодот, който посочва, че един
от древнобългарските клонове - Утиите или Утигурите - са били широко известни в Памир. Досега не е
установено от къде точно води произхода си българското име „оногун-дури", но се знае със сигурност, че
името на централния им клон отвежда по-далеч от XX в. пр. Хр. - чак до шумеро-акадската епоха..." (Пак
там, с.27)
Прабългарите са били част от голямата сакска общност, т.е. част от онзи .древен кръг от народи, които
са живели в земите на север от Памир след Кимерийската епоха. Сведенията показват, че след първото
голямо преселение на кимерийците от тези райони, част от прабългарите са останали по тези земи
влизайки в сакско-масагетския съюз.
П. Добрев привежда и други интересни данни за този произход на аревните българи. Древните историци Иби
Фадлан, Иби Даста наричат вол-жските българи „скалиби", подчертавайки по този начин тяхната връзка с
древните саки и масагети. И самите царе на волжските българи са се нариели „царе на скалибите", което
преведено днес означава „потомци на саки-; - един от най-могъщите някога народи и най-видният от тях
след нзсел-аето на кимерийците на запад...
Тук прабългарите преживели много столетия. „След нахлуването на
ге, а след това и на тюрките, в средна Азия - пише П. Добрев - част от евните българи е продължила да
живее по старите си места. В края на VI в.
235
този район е имало значително все още древнобългарско население... Михаил Сирийски описва тяхното
преселение от Имеон (Памир) към Европа, състояло се около 590 г. по времето на император Маврикий. И
понеже някогашните българи, а също и саките, са били голяма маса в Памир, дори до ден днешен са
оцелели техни потомци, чиито език е сходен с този, който се среща в прабългарските надписи." (Пак там,
с.71)
И в заключение той пише: „...Сред тези народи... от високите части на Паропамиз (Хундокуш) и до днес
са се опазили онези прастари говори, които са звучали край Памир в онази далечна епоха, когато в
неговите поли са се простирали редом една с друга държавата на Саките - Сакастан, на согдин-ците -
Согдина и на древните българи - Булгар или Балхара (Пак там, с.71)"
Оцеляването на тези прастари езици в района на Памир днес позволява на учените да разберат смисъла на
надписите, намерени от Аспаруховите българи. Такива думи са: къща, куче, кът, чука, рът, вада, кърпа,
пош, стопаь колело, мъж, булка, леля, мома, бате, момък, как... все думи, които почти н= са познати на
славянските народи - факт, който вече категорично ни отвежда към произхода на прабългарите. „Дори и
особените викове, с които българските скотовъдци подкарват стадата си, са същите, които и до днес
звучат :-родината на древните българи - Памир и Парапамиз." (Пак там, с.72)
Българите, като се съди по думите, с които са говорили според Г Добрев — не са били скитническо племе,
а са живеели в постоянни жилиша в крепости, „оградени с яки зидове".
Особено интересни са изследванията на П. Добрев - и звучат напра; сензационно - когато става дума за
държавната уредба на древните бългг:. и на техните държави, силната и сложна йерархична структура на
тяхн" държавност. „Един чужденец - пише П. Добрев - когато видя за пръв път ! каменните надписи тези
наши старинни думи (става дума за названията различните йерархични титли - б.м.М.С), възкликна: Та вие
българите с^ не знаете каква необикновена история стои зад гърба ви. С толкова мь"т»| дворцови звания
не може да се похвали дори и империята на Франт въпреки че е била развита за времето си държава!"
(Добрев, П. Светът аь| прабългарите. С, 1994, с.35)
След толкова аргументи, изводи и анализи, П. Добрев заключава: „Ег. ме е следователно да се разделим
завинаги с илюзията, че прабългарите били тюркско-монголски или тюркско-алтайски народ, една от най-
дълго ните и най-нелепи илюзии в българската история".
Дали е сложен окончателният знак на нашето знание за далечините родовия ни корен? Добрев трупа
изследвания и книги, историците ни, вече своята дума, се придържат о своите познати вече тези.
За сега окончателната, последната дума за произхода на древните гари е оставена на времето!
Крайно интересни са изследванията на друга група автори на--: писателя Йордан Вълчев, който посвети на
„Вечният календар на бъл: ¦ огромна енергия и творческо време. Според прочита на този „вечен" ¦ _:
236
. Миха-вропа, понеже з. дори
I. КОЙТО
части на ?и, които ,ли са се яз согдин-там, с.71)" -озволява .фуховите [, стопан, почти не ни
отвежда :о българее звучат в .... с72) ..; -г според П. ;н жилища и
чат направо
-лте българи
I на тяхната
пръв път по
в названията на
. ''.дгарите сами олкова много
Га на Франките.
^ П. Светът на
заключава: „Вре-, прабългарите са , от най-дълговеч-
за далечините на рилите ни, казали
И- -
яа древните оъл-
I автори начело : аар на българите ози „вечен" кален-
дар се разбира, че всъщност елементи от него са заимствали египетската, китайската, френската история
и култура. В много отношения този най-стар календар на българите допълва и потвърждава тезите на П.
Добрев.
Какво знаем за характера на старите българи, какво от тях е достигнало до нашия днешен ден?
Да започнем с Иречек. „Старите българи - пише той - имали ако не много, то поне две жени. Като зестра
на годеницата служило злато, сребро, рогат добитък, коне и пр. Князете имали обичай да водят със себе
си своя харем. Досежно облеклото им предават, че мъжете и жените носели широки гащи (шалвари) и че
жените подобно на мохамеданките си забулвали лицата. Мъжете си бръснели гладко косата на главата и
според източния обичай си туряли чалми, които не снемали дори в храмовете... Според разказите на
арабите (Масуди), труповете на знатните или изгаряли заедно с техните близки, или пък заравяли в гроб,
в който затваряли също техните жени и слуги, които там се задушавали... Съдопроизводството им било
варварско. Ако изобличеният в кражба или грабеж не се признавал доброволно в постъпката, в която бил
обвиняван, съдията го биел по главата или го бодял с железни шипове в бедрото, докато си признае...
Смъртното наказание не било рядкост" (Иречек, К. История на българите..., с.153).
Тук е уместно и необходимо обаче да добавим още една Иречекова констатация, разкриваща ни
взаимопроникването на българските и славянските обичаи и уредба и която вече изглежда не само
остаряла, но и исторически невярна: „Както изглежда - пише той - българският елемент има малко влияние
върху характера ни нравите на славянския народ. Образованите славяни по-скоро били учители на
варварските пришълци, отколкото наопаки." (Пак там)
Интересно е да се отбележат някои особености на религиозните вярвания от онова далечно време, които са
се опазили дори и до днес. Прабългарската религия се характеризира с подчертан синкретизъм. В нея се
сливат много вярвания и култове.
Какво още знаем за прабългарите преди смесването им със славянските племена в днешните наши земи, за
тяхната физическа характеристика, за навиците, за поведението, за вярванията и митологията им. Може да
се каже. че въпреки отдалечеността на времето, до нас все пак са достигнали интересни данни за
особеностите на прабългарското племе. Без да се впускаме в г;дробно изложение на всичко написано и
изучено по този интересен наро--оведчески проблем, ще посочим онези черти от нашето племенно начало.
които според нас са продължили да браздят българската етническа лжния в живото тяло на така омесения
от други племена български корен.
Още в онези далечни векове, когато минало през героизъм и слава, през
:зен труд и допир до изяществото на занаятите, племето ни е било изклю-
"елно сложна смес, наситена със соковете на памирски билки и тракийски
готи и пространства, с илирийски планински светоусещания и славянска
237
широта и търпение. Тази душевна смес след това векове наред се"ръси с влиянието на византийската
църковна духовност и воински хитрости, с умението да се мълчи, изчаква, оглежда, търпи и съобразява в
годините на турското робство. И най-сетне, тя се надига в гърчава и сложна самоотбрана и когато знакът
на кръвта се мерне вече около горното очертание на българското търпение, тя става непредвидима. Някъде
в тези историко-географски и генни заложености следва да търсим особеностите не само на по-сетнешното,
но и на днешното си поведение като европейски народ, по адрес на който именно Европа е изказвала
колкото възторзи, толкова и разочарования...
Дори днес, когато съдим този характер или пък комплекси, нерядко п популистки се опиваме от него, не
бива да забравяме премъдрите слова на надписа в Картаген:
„Пътнико, стъпвай тихо по прахта - може би ти газиш сърцето на някое прекрасен мъж на тази страна!"
Тези слова се отнасят с пълна сила и за всеки днешен човек, решил --. стъпи с лека присъда върху
хлъзгавата плоскост на историята и на националната ни съдба.
Нека пак дадем думата на старите, превърнати в дух и прах някогашн: историци:
- Ал Мусад, арабски историк: „Вуджаните (прабългарите - б.м.М.С.) :. огромен, могъщ и воинствуващ
народ, който е подчинил всички съседз народи. Един български войник може да излезе на глава на 100 или
2] конници на неверните." (Цит. по: Гюзелев, В., П. Петров, Христоматия : история на България. С,
1978, Т. 1, с.56);
- Магнус Феликс Енодий: „Това е народ, на който преди битката с тес :-се е случвало да срещне
противник, който да му устои и народ, който дъ.т време е извършвал войните си само с набези. Тях не
са ги постави." : затруднение, както би трябвало да се очаква, нито планинските масиви, нг"
изпречилите се реки, понеже смятат, че е достатъчно удоволствие да ~.~" кобилещко мляко... Кой би
устоял на противник, който си носи храна своето бързо животно..." (Пак там);
- Енодий в „Стратегикон": „Прочее тия племена, управлявани еднс но и владени не с любов, но със страх,
храбро понасят трудностите и
Те издържат на жеги и смрад... Те са неуседнали, любопитни и пот; Пренебрегват клетвата, не спазват
договорите и не се задоволяват с дара но преди още да са взели дара, те замислят нападение и се
отмятг: уговореното" (Пак там, с.74).
Особено интересно за разгадаване е следното мистично послане.. което е закодирана цяла нравствена
система: жертвите пред Тангра - г:~ ване на куче и по-рядко кон - са били в рамките на най-обикновен
за~"г." телен ритуал, даващ знак за верност, единност и всеготовност в им; божеството... Дали още от
там не иде страшния сигнал за накървавянг~и което е започнало всяко голямо историческо начинание в
българската рия...
238
ръси с уме-¦е на .ггбрана , българ-;графски
на .зочарова-
-:грядко и ; слова на
; на някой
решил да национал-
някогашни
_:.м.М.С.)са
>>:гчки съседни ¦00 или 200 -томатия по
ггката с теб не
;. КОЙТО ДЪЛГО
-¦- поставили в
-е масиви, нито
лствие да пият
носи храна от
: -_явани едноличните и мъките. - ггни и потайни ьсояват с дарове ,-зе и се отмятат ст
^гглчНо послание, ^ ^2 Тангра - разкъс-
-'икновен задължг-
; зност в името Е2
- За накървавянето. :
- българската истс-
„Показателна е и заслужава внимание церемонията, извършена от Аспарух преди да вземе решение да плаща
дан на аварите и да изпрати дъщеря си при тях. Ханът посещава храма на жреците си и всеки от
дванадесетте жреци му поднася по една чаша: първи жрец - чаша, в която още тупти сърцето на змия, за
да бъде мисълта му отровна като змийски зъб за враговете; втори жрец - топла кръв от вълк - за да е
дързък в мислите си; трети жрец - чаша пълна с дроб от вол, за да е як; четвърти жрец - око на бухал,
за да вижда в мрачината на бъдещето; пети жрец - зъби на куче, за да е свиреп спрямо враговете; шести
жрец - пепел от горена лъвска кост, за да бъде храбър като лъв; седми жрец - нокти от орел, за да бъде
хищен като орел; осми жрец -люспа от риба, за да бъде непроницаем и враговете трудно да откриват
намеренията му; девети жрец мас от свиня - за да бъде винаги сита войската му; десети жрец - пера от
кокошка, за да е птица по дух, но да не забравя, че ходи по земята; единайсети жрец - сол и горчилка и
т.н..." (Минкова, Ст., Тр. Трифонов, Народопсихологични щрихи на българина. С, 1990, с.42)
Не откриваме ли всички тези послания в мистичния характер на българина и до днес?
През 1994 г. бе проведено световно първенство по футбол в САЩ. Българите играха колкото бляскаво,
толкова и слабо. В заглавие по този повод в. „Билд" писа обобщаващо: „От българите може да се очаква
всичко и нищо"... (в. „Билд", 8 август 1994).
Но да се върнем пак при прабългарите. Начинът на живот, разбира се, дава отражение върху йерархията на
племето, която е строго и просто изградена - семейна единица, племе, племенен съюз, начело на който
стои наследствен вожд.
Когато? отсядат по пътя си при своите преселения от Памирските планини към Кубратова и Волжска
България, прабългарите показват семейно миролюбив и забележителен строителен талант. Тези нови данни
за прабългарите намираме пак в посоченото вече изследване на П. Добрев: „...Арменските източници
съобщават, че прабългарите, заедно с масагетите и с още ^руги тринайсет племена, принадлежат старите
богати занаятчийски народи. 3 другия извор, Дербентнаме, проличава, че българите, преселвайки се към
Кавказ, са изиграли видна роля в строителството на раните кавказки градове ж по-специално на един
много интересен за българската археология град -Хумаринското градище, някогашният Хумар. Той е най-
прекият аналог по ^чина на строителство с Плиска и Преслав... (Вж. в. „Литературен форум", 5р.14,
1992, „Тюрки ли са прабългарите").
Тази оценка на прабългарите влиза в известно противоречие с онова, ттето сме знаели до днес за техния
начин на живот. Те не са само номадско тлеме, не са живели само скитнически живот, макар той да е бил
само част гг битието им в определени периоди. Освен строгост, суровост и жестокост 2 нравите, за които
говорят всички летописци, у прабългарите е невъзможно не е имало и аристократични податки, идващи от
вкуса им към красотата, ; онова, което дават като естетика занаятите, а и цялата модна линия, ако
239
си послужим с един съвременен израз, която е характерна за мъжката и женската мода, потвърждава тази
естетика.
П. Добрев и в това отношение предлага корекции на онова, което знаем за себе си, затова ще посочим
изводите му. Той се спира на няколко особено типични черти на древнобългарския характер. Като приема,
че много от чертите и традициите на древните българи още не са проучени, той все пак посочва някои от
тях, които имат потвърждение в по-сетнешната историческа даденост на народа ни, но влизат в непримирим
конфликт с онова, което сме приели за вече установено...
Според него една от най-типичните черти на древните българи е чувството за чест и държане на дадената
дума. От деветте по-дълги надписи, писани на езика на древните българи и достигнали до нас, три са за
почтеност и свято спазване на дадената дума и клетва. Показател за това са и жестоките санкции на Крум
по отношение на лъжците и клеветниците...
Испериховите българи имали името на необикновено честен и справедлив народ. Така са ги оценявали и
враговете им дори. В пети век от н.е. летописецът Енодий възкликва по повод сражението между българи и
готи: „Биеха се двата най-достойни народа на земята!"
Пет века по-късно за това им качество с известна носталгия говори и безименен византийски военачалник:
„Те, българите - пише той - коитс някога бяха най-справедливите от всички народи и от всичко на света
почитаха най-много тези добродетели, и сами достигнаха голяма слава, а градовете и народите се
присъединяваха към тях доброволно... днес са изгубил." предишната си справедливост" (Венедиков, Й.
Военното и административн: устройство на България. С, 1979, с.7).
Като последица от тази несправедливост се развива и начинът, по койт: българите се даряват при сватба
- според арабина Масуди. Той пише, че българите момичетата получават повече от момчетата, а както
посочва Е Добрев в отговорите на Папа Николай Втори, дарението вече се нарич. '„зестра" - дума, която
води началото си също от Памир.
Овдовелите прабългарки имали право - продължава П. Добрев - пожк: нено да получават всички блага от
имотите на съпруга си - факт, който сън говори в посоката на прословутата българска справедливост.
Преди сражения българите са гадаели кои дни са подходящи за бой, к: - не. На главата си носели особени
кърпи, направени от лен, но това не 6т.~ чалми, както се пише в редица исторически трудове. Старинните
рису;-доказват това.
Посоченият вече пътешественик по земите на Волжска България -V.' Фадлан - пише: „Българите ме
посрещнаха с хляб, месо и просо... Те п: паха главата ми със златни и сребърни монети. На пира царят и
цари:::" седяха един до друг. Царят беше величествен човек и гласът му ехтеше ся: излизаше от голяма
бъчва. На пира той отрязваше на всеки парче месс . собствената си ръка и му го подаваше... Никой няма
право да си вземе месото преди царят да му е дал... Когато царят излезе из града, хората, к: г ~
240
I
..хата и
знаем собено ого от зее пак -ическа сме
; чуВСТ-
-5 надписи, аочтеност жестоките
; а справед-зек от н.е. 1ри и готи:
говори и
(1ОЙ - КОИТО
1 света почива, а градо-
I са изгубили ястративно
, ПО КОЙТО
пише, че у посочва П. те се нарича
5рев - пожиз-, който съшо
аихл^ за бой, ко:: н0 това не били «нните рисункн
т България - Ибн -росо... Те посе-,арят и царицатг ф му ехтеше сякан -53 парче месо съ: 1^30 да си
вземе :т "-: яда, хората, кокт
го срещат, си свалят шапките и ги взимат под мишница... Българите са земеделски народ, те орат и сеят.
Имат всякакви храни - пшеница, ечемик, просо и др. Парите им са кожи от златка. Когато някой се ожени,
изпраща на царя си делва с медовина. Медът при тях е в изобилие. Издържат много на студ, защото и
храната и питието им са от мед."
„Странно е - пише по повод на тези наблюдения на пътешественика П. Добрев - че доста хора са чели Ибн
Фадлан и никой не се опитал да сглоби тези подробности, за да види какъв точно народ прозира зад тях.
И сега, когато тези подробности най-после са събрани в едно, вече става очевидно, че тюркският образ,
с който древните българи шествуват в доста много научни и художествени книги, е напълно погрешен. Той
почти в нищо не се съгласува с оня бит и онези обичаи, които е описал единственият човек, който е имал
възможност да живее сред древните българи и да наблюдава пряко техния живот. „Обичаите на българите -
повтаря настойчиво той - не са тюркски, нито монголски, както не е тюркска тяхната религия, с нейните
древни богове, техният език и тяхната прастара писменост." (Добрев, П. Светътрна прабългарите..., с.
114)
В характеровите особености на древните българи влиза, разбира се, и тяхната култура, тя е част от
техния характер. Вече посочихме, че това не е скитнически народ, а, народ строител на храмове,
талантлив земеделец и народ владеещ изкуството на красотата. Що се отнася до строителството - от него
и до днес има преки следи - някои от храмовете във Владимиросуздалск и до ден днешен извикват възхита
и са неповторими.
В живота си те, освен чувството за справедливост, възпитавали едно за съжаление изчезнало вече
качество у съвременните българи - способността им да бранят държавността си, да се гордеят с общността
си.
Те са разбирали преходността на живота, тленността на всичко живо, но са ценели вечността на човешкия
дух и мъдрост. Арабският книжовник Ал Гарнати пише, че Волжските българи в първия ред на историята си
сложили следното изречение: „Думата българин значи мъдър, знаещ човек"! (Путе-шествие Абу ал Гарнати.
М., 1991, с.ЗО).
' Следва да отбележим още една висока качествена характеристика у древните българи: готовността им да
служат на високи цели, да умират без жал за род и не поради силата на заповед от началника, а поради
своята зродена душевна обич към рода...
Българите имали свои книги. За това свидетелства сам Хан Омуртаг. Самата дума „книга" е прабългарска и
е донесена по нашите земи от Испе-риховите българи. Тя идва от шумерската култура, от където идват и
самите лревни българи. Интересни професии са имали те - знак за високата им $ултурна принадлежност. Те
имали книжовници, наречени кънигачии, художници, наречени шаръчии, архитекти, наречени зъдчии (от
зид), кърмчии (ръководители, дума, която и до днес се употребява), сокачии - церемониал-майстори,
бирници (също като днес - бирници).
Най-сетне за високата култура на древните ни деди свидетелстват техните високи познания по астрология
и самият техен древен календар... И по-
241
нататък: „Ранговете още в Памир, докато там са били прабългарите, били определяни в зависимост от това
кой колко дава за издръжката на държавата, жест, пренесен от Испериховите българи и по нашите земи
като знак за система на държавност...
Като външност, древните българи носят особеностите на населяващите района на Памир етноси.
„Проучванията на физическия облик на прабългарите, направен от антрополозите, показва, че по-голямата
част от тях са принадлежали къмт.нар. „Памирофирганска раса", а следователно не самс по своя език, но
и" по външния си вид прабългарите са наподобявали памир-ските народи." (Пак там, 35-79)
... Приведохме подробни и значителни цитати от последните два труда на П. Добрев, защото те според нас
откриват нови страни в самата основа, в корена на българската душевност и ни дават възможност да
навлезем още по-навътре в самите себе си, в психологията и същността си като народ - един от най-
древните, най-богатите на история и с една твърде твърде сложна ?. нееднозначна характерообразуваща
линия.
Възможно е други историци да оспорят всички или само някои ст неговите тези. Все едно. От това
знанието за самите нас само ще спечели
2. ОСНОВНИ ПЕРИОДИ В РАЗВИТИЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ ХАРАКТЕР
Ако Оцеляването е основният, доминиращият фактор в нашата наи: нална съдба, а от там и в нашия
национален характер, нямаме ли необхс: мото основание от гледна точка на тази жизнено съдбовна линия
да фог лираме и определени периоди в развитието на своя национален характе: като определим тях - да
уточним онези фактори и обстоятелства, в коитс чрез които са настъпвали съществените промени в
националната ни с:-които са давали ново начало и тласък на процесите, влияещи върху на_ национална
същност.
Струва ни се, че отговорът следва да бъде само утвърдителен.
Тогава кои са тези съдбовни периоди?
ПЪРВИЯТ ОТ ТЯХ Е ПЕРИОДЪТ НА ПЪРВОТО И ВТОРОТО Б": ГАРСКО ЦАРСТВО ДО ПАДАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ ПОД ТУРСКО
Р! г ТВО. Можем да го разделим на два подпериода:
ПЪРВИЯ: създаването на славянобългарската държава и нейното ¦• ~. ждаване като първостепенна
военнодържавна организация на Бал:-. " Това е един подпериод, който продължава повече от петстотин
гс^_... когато става кръвосмешението между древните българи, славяните и тт: и сложното установяване
на една нова държавност, в която доминпг: етнически елемент и до днес е спорен.
- Като важен ВТОРИ ПОДПЕРИОД в този значителен първи етап . да отделим времето, прекарано под
византийско владичество. Ка1~
242
били вата, яак за
защите ьлгари-
тях са т~ Не само
памир-
I труда на основа, в ем още по--од - един сложна и
някои от ||Ве спечели.
пата нацио-I необходи-л да форму-._ характер, а а. в които или . ни съдба. , върху нашата
1--гтелен.
ВТОРОТО БЪЛ-
: турско робс-
.; нейното утвър-
.: на Балканите
--стотин години е
-13ЯНИте и траките
 -то доминиращи."
д! тьрви етап сле;з! [К^гво. Както и -I
г
бихме искали, това време не може да бъде оставено незабелязано, нито отминато като незначително по
последиците си. Налагането на византийските държавнически порядки, пбсичането на българската
държавност, влиянието на гръцката църква, попадането на българите за пръв път в положение на роби -
това са фактори, които не могат да не се зачитат когато се анализира една нова амалгама от
поведенчески реакции и старите славяно-български традиции се кръстосват със силно духовно присъствие
на Византия по българските земи.
В този втори подпериод влизат и годините на Второто българско царство, характерни с възход и падения,
с доблестна държавност и вече действуваща разврата, заложена в годините на византийското владичество у
българските царедворци или приближените до тях. Почвата за сравнително бързата загуба на национална
памет се подготвя още в годините на избухване и разпадане на българската държавност, в годините между
двете робства.
ВТОРИ ОСНОВЕН ПЕРИОД И ВТОРИ ВЪЗЛОВ КРИТИЧЕН МОМЕНТ са годините на турското робство в България. Тези
пет века са вече един сам по, себе си почти затворен период, когато се загубва окончателно представата
за историческото минало, когато се разрушава тотално българската представа за държавност, когато с
всичката си сила започва да действува факторът Оцеляване. Сега вече проблемът за Оцеляването се
видоизменя. Ако в първото българско царство борбата е за оцеляване на една силна държавна организация
под непресекващите напористи набези на Византия; ако през време на византийското владичество се
редуват битките за духовното и нравствено оцеляване, сега, преди и особено след падането на страната
под турската власт, действува вече страшният камшик на страха от буквално физическо изтребление на
българската народност, която в края на XV в. вече бележи критичната граница от около 900 хил. души и
от която нататък стопяването на българския етнос е било работа колкото за един грип...
Тези петстотин години робство са една дълга, мъчителна и тежка борба за оцеляване на вярата, един
двубой между Християнство и Мохамеданство. з който в крайна сметка българският етнос остисква и се
самосъхранява. Макар че това е време, когато покрай насилственото ислямизиране на значителни маси от
българското население, покрай етническото пречистване както на Русия, която се освобождава от татарите
си, така и на България, която пък турците искат да освободят от значителни български маси, като ги
разселват заедно със сърбите из Русия. Налице са и примери на доброволно ислямизи-е, описани с
драматична сила и болка от А. Страшимиров, когато приемана исляма, особено от българските девойки в
браковете им с турци, не били нито единични, нито съвсем редки случаи. „В песните (от онова вме -
б.м.М.С.) личи едно голямо разпадане в нравите. Българинът прес-. да е вече онзи скромен и строг в
своя бит човек, както го намираме по-ао. Той дори възпява воеводите на кърджалиите - как ходят с много
жени (походите, тъй както сърбите са правили това в хайдут Велково време. А ино е в песните на
бесарабските българи и то толкова красноречиво, че
243
просто поразява - отвращението на народа от всяко бунтарство, от всяко племенно враждуване." (А.
Страшимирлов, „Нашият народ", С.1993, с.13)
Ето как описва тази страхотна картина А. Страшимиров другаде: „така докато възраждането на сърби,
гърци и румънци се оформи в сепаратно против Турция държавническо стремление, у нас става, от една
страна, жестоко обезличаване на племенна (че даже и религиозна) самоопределеност. а от друга страшно
се обезлюдява най-богатата част от земите ни. Първите изселвания на стохилядни народни маси из нашите
земи обхващат цялата Долна Тракия (Одринско), в Южна България почват от Рахманлари (Карловско) и
обхващат цялото поле и Средна гора (Чирпанско, Старозагорско. Новозагорско, Ямболско, Сливенско), а в
Северна България почват от Арбанаси (при Търново) и обхващат земите между Балкана и Дунава, Черно море
заедно с цяла Добруджа. Страшният български погром от онова време не с; спира само на това. Известно
е, че русите на два пъти изхвърлят от кримскк полуостров (херсонската губерния) стохилядни маси татари
и черкези, за ~: настанят на тяхно място българските преселници" (Вж. по-подробно: А. Стр~-шимиров,
Нашият народ. С.1993, 22-23).
И правилно, изхождайки от отражението на тези драматични процес: върху българската душевност, А.
Страшимиров заключва: „Тази е печалнгт-история на първия период от нашето възраждане. И на нея се
дължи зак^. нялостта на народа ни през ренесансовата епоха на Балканите. И само с ог.~:. на тази
неизмерна трагедия на българизма в началото на 19-ото столет . трябва да се преценяват положителните и
отрицателните качества на племето ни днес." (Пак там)
Времето на турското робство е време, когато се извършва своеобр^ -закаляване на народността ни от
гледна точка на борбата за защита на вяг.-(именно през тези столетия тя недвусмислено се идентифицира
с народи" " та), на езика, опазван при най-трудни и драматични условия, на традиш ~ и културната ни
идентичност.
Темата за непретопяването на българската народност, при всичката! товност в определени исторически
периоди Турция да извърши това, е от на и интересна тема. На нея посвещава интересни страници Т.
Страшимир брат на големия писател, когато изследва лесната претопимост на сър например в бесарабските
земи и стоицизма на българите, които опазз език, вяра и традиции през всичките тези тежки столетия на
руската ив вътре в нашата селищна обособеност в рамките на Русия.
ТРЕТИ ПЕРИОД обхваща българският исторически процес след бождението на България от турско робство -
т.е. годините на първонач_и то натрупване на капитала до 9.1Х.1944г. Това е време, когато за оцеляз: -
повече стопанско, отколкото биологично, верско и национално, се е: появата на други качества, които за
масата от населението в годинт робството имат друга стойност, макар и да се появяват в играта на ;
мишка с турската държава. Това е време на възстановяване на изчезно затрупани във вековете Национални
качества, на добродетели, свъгз
244
всяко с.13) „така ^паратно страна,
Първите цялата ; (Карлов-озагорско, ¦ от Арба-
, зреме не се . ¦-_- кримския ?кези, за да зо: А. Стра-
процеси е печалната Галжи закъс-само с оглед столетие, на племето
-ето
своеобразно га на вярата ? с народностна традициите
—.1 всичката готова, е отдел-Страшимиров. ;т на сърбите лто опазват н - .ската инвазиг
— оиес след Освс-аа първоначално-
- - за оцеляванет:
- ^лно, се изисква ето в годините Е2
: играта на котка ?
-е на изчезнали и^
летели, свързани :
патриархалността ни като народ и така блестящо изследвани от Д. Маринов и цяло поколение талантливи
писатели, на разцъфтяване на занаятите, на цялата национална нравственост, свързана с тях, но и на
вече недвусмислената корупция във властта, в духовната поквара, свързана с привилегиите, които тя носи
- с една дума на цялата байганьовщина в поведението ни, литературно пресъздадена народоведчески,
напълно изследвана от Т. Панов, М. Георгиев, Алеко Константинов и др. -
Тук му е мястото да отбележим, че някъде до втората половина на 18-и век е редно да говорим за
народностен характер, когато народностно-етни-ческото доминира в живота на държавата. Това са
народностни черти, които се движат, преплитат, кръстосват в единението на етносите - славянски,
тракийски и български - под общото влияние на историческите процеси, които протичат в тази смес и в
тези бурни исторически времена. След излизането на бял свят на „История славянобългарская", по нашите
земи започва масов възродителен процес на опомняне и съзиждане на нация - на българската нация.
Очертават се нейните ясни основни белези, консолидират се силите на рода - България вече става
национална държава в самата себе си. Друг въпрос е завършен ли е още тогава, в годините на робството
този процес, или продължава и отпосле - по-същественото е, че със създаването на "националната
държава, на националното мислене, на националното чувство, вече се формира и националния характер,
който отразява най-точно и най-вярно тези промени. Всъщност няма да е грешка ако кажем, че „История
Славяноболгарская" бележи началото на българския национален характер... ЧЕТВЪРТИЯТ ПЕРИОД, който,
струва ни се, не може да бъде отминат, е свързан със значителните изменения - основни, съдбовни — в
характера на собствеността в годините на т.нар. „социалистическо строителство". Това е време, когато
за първи път в българската национална съдба - душевността ни започва да се изгражда и да се видоизменя
под могъщото действие на отсъстващата вече лична собственост, когато личното и националното присъствие
в държавността, в обществения живот, както и личностното израстване, се ръководи и предопределя от
съвършено други критерии, непознати до тогава със своето въздействие върху масовата народна Душевност
и които следва да станат обект на нова серия от изследвания, свързани с начина, по който общонародната
собственост, фигурата на партийния секретар като обобщение на монопола във властта — стават доминиращи
и всеобщи в българското личностно и национално поведение...
Годините след 10 ноември 1989 г. нямат самостойно значение за българския характер и промените в него.
Тези години възстановяват затрупани и забравени черти, както това направи и периода след
Освобождението. Разк-I рават особености - разголени, страшни, но съпътстващи нашата национална
всъщност. В известна степен, макар и не във всичко, този период е известно [¦овторение на
първоначалното натрупване на капитала, описани достатъчно оре от М. Георгиев („Мечтата на чичо
Денчо"), А. Константинов и цялата рамида на развращаващата политическа власт, построена от Ст. Михай-
ски в „Книга за българския народ" и басните му.
245
Само от гледна точка на тази различна по сила потребност на оцеляването и нуждата от съответна реакция
за утвърждаването на българската душевност, ние можем да си обясним огромното, изключително сложно,
богато и противоречиво най-често обяснение за формулирането на основните черти в българския характер.
Нека пак повторим - те най-често отразяват определени исторически условия, в които едни или други
черти се изявяват, но сумирани, огледани откъм тяхната повторяемост и сила, те безусловно се превръщат
в характеристика на нацията ни...
3. ДУШЕВНОСТ И СОБСТВЕНОСТ
Това е може би един от най-интересните и основни проблеми на народоп-сихологията. Трябваше да измине
повече от хилядолетие, за да се изяви с цялата си сила и значимост връзката „душевност - собственост".
Тя, разбира се, е забелязана и отразена много силно и драматично още в творчеството н; Захари Стоянов.
Той, както по-късно това ще потвърдят и Антон Страшимн-ров, и Иван Хаджийски, пръв извежда българската
основна подбуда, тъкант; на българската душевност - „малко да е - мое да е !". Тази е най-същностнат:
линия в българската нравственост и поведение в протежение на цялата п:-сетнешна стопанска и
политическа история на България. Димитър Благсе:-нарече това исконно българско, а и общочовешка
прозрение „узколобие"
До колко тясна е връзката между собствеността и душевността -_ говорят прозренията и на друг един
изтъкнат български мъж - Георги Бе-ковски - изразени в първите прости, но велики повели на Априлското
въс~ ние: паленето на къщите, скъсването на пъпната връзка със собственостт_ накървавянето на ръцете и
духа. Никой от нашите народопсихолози и пг.~-тели не е уловил по-добре това триединство в българската
духовна поде : Може да се каже, че именно това скъсване на връзката между нивата, къш ~ добитъка, в
началото на Априлското въстание е най-дълбокото сътресен душата на българина, най-силното нейно
преобръщане от мирното ~ ~ такане на десетилетията към кървавата пътека, по която тя от сега нататъ- ~
трябва да върви. Бенковски прозира фаталната значимост на това разкъса" от гледна точка на ползата,
която то може да допринесе за задачит; -въстанието. Захари Стоянов се заема да го извърши и после да
го опише да ни потопи в една от най-великите, но и най-драматичните странни нашата история и
душевност. Нека прочетем някои от тези редове, конт дълбочината на проникване в народната свят, в
нейния най-драматичен нямат равни на себе си.
Ето ни сега пред гледката на първото поражение и първите жег~ Петрич: „На мръкване обаче петричкото
население пак потъна в о? настроение. Ясният глас на една жена, която цепеше селото да плаче. .
причина да се съберат петричани тук-там на улицата по няколко д\т: като буйни бунтовници, но като
мирни съседи...
246
гелява-зрската
;ЛОЖНО,
ловните
ж : гледани - = -.;аракте-
яародоп-е изяви с . разбира - ;г:твото на -рашими--.. тъканта _:ностната _?лата по-: Благоев
:лобие"... ността ни орги Бен-^то въста-гзеността и 1 .;зи и писа-.зна подбуда. ;-а, къщата,
:угресение в орното тик-¦-: нататък ще зI разкъсване -.1 задачите на 2 -о опише. За ^-е страници на
;ове, които по аматичен миг,
вите жертви в ьна в отчаяно . плаче, стана олко души, не
- Мъжо! Мил мъжо... Стопанино... Дали воловце си нямаше или сюрия овце! За какво беше петимен на
къщата си, та отиде да се биеш с турци и черкези? Пусто останало и българското царство... - и пр.
нареждаше поменатата жена, на която бяха убили мъжа преди няколко часа..." (Стоянов, 3. Записки по
българските въстания. С, 1975, с.449)
И по-надолу: „Преди да заминем обаче от Петрич, ние решихме тайно помежду си - само двамата с
Бенковски, да направим няколко села насилствено бунтовници, ние решихме да изгорим селата Смолско,
Каменица и Раково. Причината за да направим тази жестокост бе оплакването на петри-чени, че жителите
на поменатите села твърде често оставяли своите позиции и отивали в селата си да нагледват добитъка и
хамбарите си със жито, да не би да ги ограбят турците" (Пак там, с.455).
И още: „Ние им разправяхме, че имало уж кой да се грижи за всичко това, а те трябвало да слушат само
какво им се заповядва^, че свободата била по-скъпа от къщите и добитъка, и че ако сме оставили селата
здрави, щели сме да помогнем на неприятеля. Празни приказки! Българинът не се лъже. Смърт е за него
всяка свобода, която не е свързана с къща, покъщнина, нива, лози и дърт пелин" (Пак там, с.460).
Никой, никога и никъде другаде не е произнесъл по-силна присъда и не е проникнал толкова дълбоко в
българската представа за свобода, за връзката между душевност и собственост, както го прави Захари
Стоянов в това едно-единствено изречение. Но нека добавим още багри към анализа на това изконно
отношение „душевност - собственост" - така, както ги е добавил великият изследовател.
„Жената на тоя последния, която се намираше в селото, беше дошла при нас да се моли да пощадим поне
нейната къща. Тя беше се обърнала с гърба си към реченото здание и не виждаше, че двама души от
дружината увираха вече главните под керемидите на къщата й, но когато се обърна и видя пламъка, вместо
сълзи и отчаяние, тя си дигна ръцете нагоре и помоли всевишния да приеме и нейната къща като дар от
българския народ!... Невероятни работи..." (Пак там, с.461)
Собствеността е възлов проблем на индивидуалната, груповата и националната душевност на народите. Още
от момента, в който започва да става разпадането на задругата от родова собственост тя започва да се
превръща в частна собственост, в значителна степен се разрушава и психологията на рода и патриархално-
битовата общност се замества с една нова психология, подчинена и изграждана съответно на изискванията
и законите, по които се развива частната собственост. В българската литература този процес е описан
най-добре от Елин Пелин. Неговите „Гераци" - с великата драма на разрушението и с не по-малко великата
сила на настървението към „малкото" свое - са едно от най-големите произведения не само в българската,
но и в европейската литература. Да си спомним „Васа Железнова" на М. Горки, където се изследва подобен
процес. Макар и на друга, типично руска плоскост, битката за собствеността опожарява всичко около себе
си...
247
Като се нахвърли върху метода на критическия реализъм и го замени с измисления „социалистически
реализъм", марксическата критика заедно с това абсолютизира и процеса на класовото разслоение и отрече
цялат; традиционна основа, върху която столетия наред бе формирана душевност на българския народ.
Следват годините на т.нар. „социалистическа револк-ция". Тази революция е свързана пак изцяло с
проблема за собствеността _¦ нейното отражение върху душевността на човека и народите, живели в т.наг
„социалистическа система", е колосално. Няма друг факт в човешката ист. рия, освен влиянието на
религията, който да е оказвал по-голямо въздейстЕ върху душевността на народите, както тази смяна на
формите на собст;: ност. Можем, следователно, да кажем, че връзката между душевностт: собствеността е
корелационна. Промени ли се едното - променя се задъл> телно и другото. На всеки тип собственост
съответства аналогичен -душевност. Тази корелационна връзка също не бива да се абсолютизира е г. се
превръща в абсолютен закон за човешките характери. Такава греь" правеше ортодоксалният марксизъм,
който с класовопартийния подход, д:': ден до абсурд, търсеше най-първичното обяснение на всеки
психическг 1 поведенчески факт именно от гледна точка и преди всичко на характерз ?~ собствеността.
. Ако е вярно, че възпитанието, психологията, поведението на хсгп. зависят от характера на тяхната
собственост, то също така е вярно и пр1: в не толкова единични случаи, че съществуват характери и
поведение. > стоят над механичното възприемане на тази корелация. Защото собстве - ~ та - това все
пак в много отношения е всекидневното, много често кон---1 ното, над което се извисява онова, което
идва от разума, знанието и мъ~: та, като един по-траен резултат от наслагванията на времето.
Да вземем Плиний Стари и Планий Млади - техният живот и фил: ските им трактати са твърде отдалечени от
непосредствена връзка със твеността, която са притежавали. Друг въпрос е, че без нея техните и " биха
били нито възможни, нито дори биха имали смисъл. Ето защо :г* Бейкън, както и Рене Декарт когато
пишат, че „следва да се признае на разума над цялостното поведение на човека." Разумът според тях.
най-горе. Ала ако вземем разума като отражение на душевността. г~* той безсъмнено е, но ние отново сме
изправени пред невъзможностт: -признаем почти тоталната зависимост между душевност, собственос-зум. Те
са едно триединство.
В тази област работят особено силно и достигат до забелел" прозрения и открития в обществената мисъл
англичаните Адам Смит е . Рикардо. Когато изучава природата на богатството, със своята труд:; -рия за
стойността, Адам Смит дава отговор на редица от интересувал, въпроси на връзката между душевността и
собствеността. (Той, раз:' изучава преди всичко ролята на труда и неговото реализиране на докато Д.
Рикардо изследва ролята на парите.) А. Смит достига до зь:-телни открития, които в значителна степен
бяха използвани от Марк:;.
248
лени с кзкдно с I цялата ността
га и 1Т.нар.
1 ИСТО-
ействие 1собствеността и . задължи-чен тип :ара и да грешка . _од, дове-¦рготаески и „-зктера на
на хората
: при това
. :-:ие, които
; ;ОСТВеНОСТ-
- з конкрет-¦ . ;: мъдрост-
философ-
_ със собс-
.-:::те идеи не
:ащо прав е
нае диктата
:и тях, стои
, тта, какъвто
- ността да не
тзеност и ра-
;збележителни
Смит и Давид
а трудова тео-
-есуващите ни
й. разбира се,
ане на пазара,
а до забележи-
: Марксистката
политическа икономия, като част от историята на икономическите учения. И в случаите, когато
Марксическата политическа икономия ги отрече, тя направи фатални грешки, които историята едва след
няколко десетилетия поправи в социално-историческата съдба на т.нар. „социалистически страни". В
основата на човешкото поведение, посочва А. Смит, лежи стремежът на всеки човек" да използва своя
труд, а следователно и плодовете на този *труд, по начин, който да е най-благоприятен за индивида.
Посредством масовото използване на резултатите на труда, от гледна точка на интересите на индивида, се
формира пазарът, а той решава вече истинската цена на всеки труд. Марксизмът и особено неговата
практическа реализация, направиха една много малка поправка в тези разсъждения на Смит - те подмениха
ролята на пазара с ролята на абсолютизирания план - и по този начин нанесоха дълбока корекция в хода
на човешката история. Вярно е, и това го забелязва още А. Смит, че преследвайки своите интереси, човек
за известно време може да работи и за интересите на обществото, но също така може да върви и срещу
тях. Затова личните интереси в бившите социалистически страни бяха обявени за второстепенни, а като
първостепенни бяха изведени обществените. Ценностите на индивида бяха идеологически подменени с
ценностите на обществото. Така убивайки личните интереси тази идеология неизбежно обезцени и
обществените. Смит вярно пише: „В този случай, както и в много други, той (производителят - б.м.М.С.)
с невидима ръка се насочва към целта, която съвсем не влиза в неговите намерения... Преследвайки
своите интереси, често пъти той по по-действителен начин служи на интересите на обществото, отколкото
тогава, когато се стреми към това" (Смит, А. Изсле-дование о природе причинах богатства народов. М.,
1962, с.332).
Практиката, пък и теорията на социализма се опитаха да направят обратното - чрез постигането на
обществените интереси да удовлетворят личните... Както е добре известно, един погрешен за редица
страни исторически ход!
Върху природата на собствеността, върху нейните закони, действуващи изцяло извън и независимо от
съзнанието и волята на отделните люде, партии и икономически теории, са изписани влакови композиции от
изследвания, монографии, студии и университетски курсове. Може да се каже, че нищо съществено не е
добавено към формулирания от Адам Смит обективен и всеобщ закон за независимостта на икономическите
закони, ръководещи собствеността и предопределени от нея. Собствеността е по-силна, по-властна и по-
независима от човек овека. Следователно никакво познание на човешката психика, вземало и вземащо най-
активно и пряко участие в управлението на тази собственост, не може и не бива да бъде разглеждано
извън нея.
Общонародната (социалистическата) собственост и душевността на „социалистическия" човек.
Този проблем не е нов за народопсихологията. Той обаче и до сега е
249
почти неизследван, като изключим някои откъслечни надниквания в душевността на социалистическия човек.
Тези надниквания обаче като цяло носят повече пропаганден, официозен характер, отколкото да са
последица? на строго научно познание.
Първият феномен, свързан с общонародната собственост и отражението й върху душевността на хората от
т.нар. „социалистически страни", е актът на нейното насилствено установяване. В Съветския съюз това
насилие започна с революцията от 1917 п, а в България с национализацията на промишлеността (1947) и с
кооперирането на селското стопанство, което завърши през 1957 г. Това беше изскубването на „светая
светих" от душата на българина. от негово „малко да е, мое да е". Лишаването му от собственост доведе
до масови драми, които той изживяваше дълго и мъчително. На първо място се измени ценностната му
система. От трудолюбив български селянин, той, б масовите случаи се превърна в хитрец и хамелеон,
започна да краде, изчезна пестеливостта, изстина обичта му към земята, нарасна отчуждението към нея.
Продължителността на промените в неговата душевност е тясно свързана със земята, със собствеността
като основа на неговата сигурност, с други фактори и условия за Някакво що-годе гарантирано
съществувание. Общонародната собственост наложи нови критерии за оценка на човека и мястото >.г в
обществото.
Интересът от труда беше изместен от интереса към службата, поста властта. Защото вече властта и постът
започнаха да дават онова, което ;: преди даваше собствеността. Това е най-същественият знак на
социалист" ческата революция, това е и най-важната промяна, която тя постанови -всичко друго е
последица. Започна симбиозата между държава, партия г репресивна система. Човекът вече беше винтче в
тази всеобща и безотказ:-: действуваща машина. Положението, доходите, самочувствието, икономиче: ката
и моралната сила на личността, вече не зависеха от собствеността -такава тя нямаше, зависеха от този,
който може да осигури пост, положен:: които от своя страна да дадат на индивида онова, което му даваше
собст! -. ността. Така че вместо да обслужва собствеността, както беше до социалх тическата революция
и както бе във всички несоциалистически държа:-човекът бе принуден да обслужва Системата. А
системата, от която т зависеше — това бяха следните три върха на пирамидата:
1) Партиен секретар или човек, стоящ по-горе в партийната йерарха
2) Директор на предприятие или председател на ТКЗС - също зависел ~ партийната институция;
3) МВР - което по същия начин беше тясно свързано и зависим: -партийната система. В тия три обръча
вече се формираше новата душеЕн: " Пред човека - било за да просъществува, било за да учи, било за да
се п:г
в йерархията, се предявяват нови изисквания:
- да декларира и непрекъснато да доказва вярност и преданост „партията ръководителка". Да я смята за
непогрешима и да не никакви съмнения в нейната идеологическа и практическа функция.
250
носят за на
внието |е актът
' започ-ишле-шрез
гарина,
веде до I място се той, в
, нзчезна аето към
, свърза-
. С ДРУГИ
. Общона-
ястото му
а, поста и а. което до оциалисти-станови -а. партия и ?* безотказно акономичес-ггвеността -:
положение, _; гле собстве-: до социалис--ески държави, от която той
- уга йерархия; -и:о зависещ от
г. зависимо от ; ята душевност. ; за да се издига
г преданост към да не проявява зункция.
- вяра и преданост към Съветския съюз и социалистическата система
- непоклатима вяра в идеалите и делото на комунизма
- липса на собствено мнение и лично самочувствие или да ги показва само донякъде, в допустими, строго
определени граници
- да поддържа лични връзки или да придобива нови, с хора от властта
- да се старае неговият личен интерес да изглежда като обществен интерес.
При това положение бяха ликвидирани такива мощни стимули на индивидуалната душевност, като:
- личната инициатива
- конкуренцията
- страстта към знанието
- трудолюбието и пестеливостта, защото не по тях се оценяваха възможностите, приносите и мястото на
човека;
- отпаднаха като ненужни цели нравствени категории като: честност, върху която се беше градила сама
по себе си цяла система от национални ценности - лоялност, достойнство, искреност, честолюбие.
Цялата нравствена система на обществото, а от там и основите на народната душевност бяха силно
разбъркани, част от тях направо обърнати наопъки.
Самата собственост се развиваше и движеше по други съчинени икономически закони, никога несъществували
в нейната собствена природа. Тя се ръководеше от субективно формулирани закони, несвойствени ней, но
отразяващи общия идеологически фон и транспортирани най-първо в трудовете на класиците и после
принагласявани според духовния таван или нуждите на политическата борба от всички по-сетнешни
изследователи на социализма. От научна теория, марксизмът бързо и сигурно се превърна в обслужваща
теория.
Съборени_ бяха цели светове, в които столетия се развиваше народната душевност - там, където бяха
унищожени нейните движещи сили се облещи празно място, което вместо от обективни, независими закони,
бе запълнено с лозунги, със светли обещания, с оптимизъм, с неконтролиран партиен субективизъм. Минаха
няколко десетилетия, видя се, че лозунгите и пропагандните помамки прикриват „празно място". На
празното място струпахме приказки, за още по-светли перспективи, обещания за още по-щастливо бъдеще.
Минаха десетилетия, приказките се ожулиха от доклади, речи и манифестации, духнаха нови ветрове,
изподраха се тия лъскави и фалшиви плакати и лозунги. (Вж. Семов, М. Баба знае две и двеста. Пловдив,
1985, с.53)
Тази нова и най-масова форма на собственост доведе до най-тревожното изменение в същността на
народната душевност - отчуждението.
Откъснат от земята си, от добитъка, от работилницата и занаята си, човекът се оказва отчужден от самия
себе си. Това, което марксизмът приписваше на дребната собственост, а именно, че тя всекиминутно ражда
отчужда-
251
ване, се оказа, че с най-голяма сила започна да важи за самото социалистическо общество с неговата
държавна и кооперативна собственост. (Тя мълчаливо бе превърната в държавна. До самото разпадане на
системата, тя се, наричаше кооперативна, а върху нея изцяло действуваха законите на одържавената
собственост, без за това да има нито един закон или дори правилник). Създаването на аграрно-
промишлените комплекси довърши практически този процес и засили процеса на отчуждаването на българина
от земята, добитъка и т. н.
Опредметеното мислене на българина - „ръка да пипне, око да види" -бе подменено с една абстрактна,
безжизнена връзка. Селяните отиваха да обработват земи, които им бяха чужди, далечни, с които те
нямаха свещена емоционална връзка.
Отчуждаването се изрази в отношението към променения начин на живот. Огромни и многочислени селски
маси бяха наблъскани в градовете -тъпа партийната фикция да се развива едро промишлено производство.
Чужди на града, чужди на квартала, чужди на убийствения бит, чужди на новите си трудови дейности -
българските селяни не станаха никога промишлени работници в истинския смисъл на думата, еднакво
отчуждени и от земята, от която идеха, и от фабричния стан, при който отиваха.
Отчуждението навлезе в българските домове и разруши и друга „светая светих" - връзката „родители -
деца". Разкъсаха се родовите връзки, рязко се увеличиха разводите, България оглави върха на световните
класации, семейството се разруши и всички нишки, които го свързваха в условията на едно всеобщо
отчуждение и липсата на икономическа семейна общност бяха прекъснати. Намаля разждаемостта, защото
колективната или държавната форма на собственост не пораждаше потребност от деца.
Начинът на формиране на доходите в семейството направи излшшс децата - това най-мощно биологично
превъоръжаване и освежаване на всек: народ.
В много случаи се разкъса докрай връзката „родители - деца", доколкот: тя изобщо съществуваше още. По
отношение на старите хора - един сам г.: себе си сам нравствен свят, така блестящо описан от Иван
хаджийски -настъпиха драматични прояви на отчуждение, които доразрушиха остатъцит: от някогашната
семейна нравственост...
Отчуждаване от дома, от земята, от всеки труд - какво повече му трябз на едно общество, за да се обяви
фалита му? Общонародната собственост ; този й тотален вид, нанесе опустошения в човешката душа и най-
умните хе: не можеха да не видят разрушителните и финални акорди. Отсъствието -най-елементарно чувство
за собственост в крайна сметка направи невъзм: но приложението на всички икономически закони на
социализма и доведе : стопанския крах на т.нар. „социалистическа система".
Извърши се отчуждение в малките неформални човешки общнос~: където естествените пътища на човешките
интереси и връзки бяха подменел
252
асти-[ мълча-тя се здържа-аилник). ски то-земята,
ВИДИ" -
--?ваха да . свещена
-ачин на довете — :зо. Чуж-:-:а новите мишлени земята, от
га „светая
::. рязко се
_;ации, се-
;.-.овията на
лност бяха
,., държавната
;;-Л ИЗЛИШНИ
_ване на всеки
_;¦•. ДОКОЛКОТО
- един сам по
хаджийски -
ли остатъците
-¦ гче му трябва ;обственост, в >умните хора тсъствието на ави невъзмож-:ма и доведе до
ки общности, на подменени
от връзки с представителите на властта. Абсолютизирането на силата и въздействието на властта и
органите й по този начин беше завършено.
„Властта се намеси с огромна сила в интересите и съображенията на хората. Българинът днес не зависи от
съседа си, а от партийния секретар, от председателя на кооперацията, директора на завода - т.е. от
хората, които пряко се разпореждат със социалистическата собственост и съдбата на човека." (Вж. Семов,
М. Душевност и оцеляване. Пловдив, 1982, с. 178)
Тези тъй същностни промени неизбежно трябваше да доведат до задействането на основния движещ лайтмотив
в характера на българина - ОЦЕЛЯВАНЕТО.
Струпването на поредица от отрицателни, изкривени, рушителни за душевността и традиционни черти в
българския характер за дълго време се приписваше на редица извънсоциалистически фактори. В
изследването си за отрицателните явления при социализма ние посочихме: „Тъй като считаме, че
отрицателните явления се пораждат от съответни социални факти и причини, коренящи се в самото
социалистическо общество, ние отхвърляме анахроничния характер на тези явления, следователно и
определянето им като „отживелици" (Вж. Семов, М. Силуети по магистралата. С, 1975, с.26).
Най-видимият знак на новите потреби на оцеляването в първите години след 1944 г. (за хиляди хора
оцеляването имаше и чисто физически смисъл) бе пробуждането на страховия комплекс и двойната
душевност.
След 1989 г. настъпи последният за сега етап на разбъркване в националната ни душевност.
Възстановяването на частната собственост, приватизацията, реституцията - извършени по най-уродлив и
примитивен балкански начин - дадоха силен тласък на социалната поляризация, на обществената
бруталност, на възстановяване на стари занаятчийски частнособственически традиции, на установяване на
нови връзки с чужди страни, появата на старите категории на буржоазната политическа икономия - наречен
труд и капитал, натрупан по вулгарно насилнически начин, частното индивидуално обработване на земята,
хаосът в душата, социалните рефлекси, традиции, нравствени категории, е пълен.
За половин век три пъти насилствена смяна на формите на собственост, два пъти смяна на политическата
система е твърде голямо, непоносимо натоварване на нравствената и психическата система на две-три
поколения и последиците от това взривяване на българската душевност не могат да не бъдат уродливи, да
не предизвикат оживяването или традиционализирането на болезнени синдроми.
Утаяването на хаоса, оживяването на най-доброто, което създава частната собственост, задържането на
полезните постижения на последните 45-50 години, е процес мъчителен, продължителен и труден.
253
4. РЕЗЕРВИТЕ НА ДУШЕВНОСТТА, ТАЙНИТЕ НА ДУШАТА
Изследването на проблема за скритите резерви на душевността е не само едно едно надникване в нейните
тайнства, но и овладяването на най-стойностната национална инвестиция. Това е и проблем на вътрешната
сила и съпротива на всеки народ. Той е неразривно свързан с неговите традиции, но далеч не се покрива
с тях. В историята на всеки народ има периоди, които са се намесвали и намествали било бавно и
еволюционно, било с насилие и взрив. Най-общо казано, към втората група фактори се отнасят войните,
революциите, периодите на робство, природните бедствия и т.н. Критичните обстоятелства разкриват
задрямали или просто извадени от употреба душевностни черти, които в спокойния ход на десетилетията
като че ли са изчезнали. В такова време се развиват потребните точно на момента или малко известни,
или съвсем нови черти, несъществували дотогава в характера на народа. Затова може да се каже, че
такива трусове в съдбата на всеки народ са колкото отдръпване на чергата и разголване на онова, което
може да е било скрито под нея, толкова и характеротворни. В такива мигове като че ли историческият
момент сам казва какви хора и народи са му нужни, от какви страни на техния характер той има
потребност. Това са моменти, в които народите се самооткриват понякога така цялостно, че картината,
която се получава, е драматична. Налице са взривове в себепознанието им. Такъв пример е Френската
революция, когато дори модистките - тези нежни момичета на Париж - тикат оръдия към височините на
Монмартр, проявявайки сила и мощ на волята, за която те не са имали нито съзнание, нито познание. Това
е време, когато те се изненадват от самите себе си, когато се виждат други. Такива бяха първите години
след Девети септември 1944 г., когатс задръжките на отмъстителността паднаха. Подобни са и сегашните
години -след Десети ноември 1989 г., след новото обръщане на историческата посока В надпреварването за
ново пренареждане в пирамидата на властта, за поредното политическо, икономическо и духовно оцеляване,
за ново първоначалн: натрупване на капитала - с всичките му слънчеви страни и уродливости, се разкриха
също така и слънчевите страни и някои от уродливите качества е: една или друга прослойка от българския
народ. Тези исторически мигове с; един от източниците на условно наречените „скрити резерви" в
характерз
Подобни примери в историята и народопсихологията има твърде мнсг: Така например на нашия народ никога
не му е било присъщо физичесь::: разголване или сексуалната разпуснатост. Но ето какво ми разказа
журналн:-тът Иван Делчев за дядо си. Като войник през Балканската война, той бт:~ : частите, навлезли
дълбоко в гръцките земи. В Кавала, Ксанти, Гюмюрдж: имало публични заведения след изумителната победа
и влизането им ; Одрин, българските войници не останали равнодушни към прелестите голите гъркини.
Гледката на платените момичета дотолкова им се харес!". че като се върнал от фронта, дядото на Делчев
съблякъл или по-точнс :-•;
че:
254
яе само ггойнос-
:ЯСЪПрО-
во далеч •о са се
и взрив.
:волюци-обстоя-
евностни ;езнали. В
известни, за. народа. ¦- народ са гда е било -.;ато че ли
от какви
•дтги В КОИТО
5-та. която се -; им. Такъв нежни моми--роявявайки то познание, о се виждат -1 г., когато -:;те
години -е .ката посока. ::га, за поред-"ървоначално т галивости, се : гте качества на -гски мигове са
з характера. : твърде много. ло физическото :казажурналис-:йна, той бил в ::. Гюмюрджина влизането им
в : прелестите на нм се харесала, ;1ли по-точно се
опитал да съблече гола и жена си. Изплашена, тя избягала от къщи и два месеца не се прибрала у дома...
Разбира се, сега износът на проститутки в чужбина, разните видове конкурси за монокини, стриптийзите
на публични места за жени, а което е особено страшно - и за мъже, порнографията в книгоиздаването,
печата, киното, телевизията, циничният език по радиото и вестниците ни - говорят не само за едно
подражателство във винаги печелившия бизнес, но и за зараждането на един нов свят с нравственост,
която е чужда на традиционната българска свенливост и сдържаност. Ние сме пред ново знание за себе си.
Обяснението на тези качества трябва да търсим, разбира се, в социалните и духовните условия на днешния
живот: закъснялото първоначално натрупване на капитал, страхът от крайно обедняване, бурната инфлация,
ниските заплати и т.н. В момента се извършва никому непознато до сега изнасяне на български момичета
назапад и наизток. Това е едно от най-ниските нравствени стъпала, ако не най-ниското, до което е
достигала някога българската обществена и лична нравственост. И моментът, в който ние откриваме
подобни качества у себе си, е също твърде критичен. Сега в такъв момент се появяват и други СКРИТИ
РЕЗЕРВИ НА ХАРАКТЕРА.
Къде са били те до сега? Отговора трябва да потърсим в бавното или бурно движение на историческата
памет на народа, когато се натрупват обстоятелства, които могат да доведат (поради това, че са ненужни
на историческия момент) до пълното изчезване на редица черти от традиционния характер. Така например в
нравствената йерархия на ценности в социалистическото общество бяха станали напълно излишни дори
опасни редица поведенчески черти. Те бяха не само непотребни, но и противопоказани на т.нар.
класовопартиен подход, който изискваше всичко да се оценява не откъм неговата традиционна, доказана от
цялата човешка история и цивилизация стойност, а от конкретната полза или вреда за политиката на
комунистическата партия. Така цели нравствени светове постепенно станаха неудобни на социалистическата
революция я, на социалистическото общество. И те изчезнаха.
Лъжата, лицемерието, доносничеството, липсата на собствено мнение, незачитането на честната дума -
това бяха масови прояви на новоформира-щата се и укрепваща психика на „всестранно развитите
социалистически личности". Доносничеството, подмазвачеството, подмяната на критериите на труда и
собствеността с други критерии, директно обслужващи Системата, доведе до опасно разрушаване на цялата
пирамида от духовни ценности, онаследени от миналото и подмяната им с други, грубо утвърждаващи и
апологетични спрямо черно-бялата класово-партийна същност на т. нар. „социалистическо общество".
Тази духовна деградация беше съпроводена с една твърде плътна изолация от т. нар. „железни завеси", от
истинските ценности, от нравствените пътища,, по които вървяха останалите народи. Ние малко или нищо
например не знаехме за това какво представлява нравственият свят на американците,
255
\
французите или англичаните, или пък онова, което знаехме, беше драстично подчинено на
класово.партийния подход и следователно изкривено и грубо фалшифицирано.
В същото време в социалистическите страни се налагаше паралелно самовъзвисяване и самовнушение, че в
тях се формират най-нравствените личности, че те притежават най-богата душевност като носители на
такива несъществуващи черти като всеотдайност в името на партията, в името на социалистическото
отечество. Резултатът от този фалш днес виждаме във факта, че над 700 000 младежи вече напуснаха бащин
край и дом и търсят препитание при най-унизителни условия на Запад. Страхът, че вече никога няма да се
пробудят изконни черти на българската душевност, беше вече не само страх, а съпътстваща ни реалност.
Ние сме пред един основен извод за връзката между социална действителност, духовен фон, начин на живот
и характера на един народ: характерът на един народ или е такъв, какъвто определени конкретни
исторически обстоятелства, с оглед оцеляването и преуспяването, изискват той да бъде, или този народ
ще загине. Скритите резерви са именно онези качества, които се появяват в този момент, когато са нужни
за Оцеляването и народът трябва да си припомни за тях, да се досети, че ги е притежавал и да ги извади
от забвението. ХАРАКТЕРЪТ В ТОЗИ СМИСЪЛ НЕ Е НИЩО ДРУГО, ОСВЕЕ ФУНКЦИЯ НА ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПОТРЕБНОСТИ.
Но ние посочихме, че това е само половината на въпроса. Във повторяемостта на историческите
икономическите, нравствените обстоятелства са се имплантирали и вкаменя-вали онези трайни черти, които
се възпроизвеждат и при новите обстоятелства и които правят основата, жилата на характера. Много от
тях, какт: казахме, могат и да не се възпроизвеждат дълго време. Ние вече ги мислю да изчезнали - идва
нов момент в цялостното битие на народа и това, коет: сме мислили за изчезнало, се оказва ново. То
именно е резерв на душевността.
Резервите на душевността са нейните скривалища, дълбоки подмоле т пещери, в които само времето в
определени моменти надниква. И именно -¦ са спасявали цели народи от попиляване или изчезване. Те са
най-тру--уловимото от душевността, онова, което именно най-силно я отличава : характера. Докато
характерът може да действа или да бездейства, душевно ™ та може да се спотайва и укрива дълбоко
някъде, където дори индивидът подозира. Но тя съществува и чака минутата, когато съдбата на този на:
ще я извика отново. И ние ще видим черти, които сме смятали за претог.; и изчезнали.
Такъв е моментът и сега, когато се сменя политическата и стопанст::-система в България, в бившия вече
Съветски съюз и другите социалисти-ки страни. Завръща се след половинвековно отсъствие частната
собствеу извършват се мощни и бързи процеси на приватизация. С бизнес, с 42. инициатива, се захващат
хора, родени и изцяло раснали в социалисти-:: епоха, в икономика, основана на общонародна собственост
и планово стсг._-
256
чно грубо
ралелно вените
.такива
вето на ле във търсят никога
вече не
Iдействи-рактерът ески обс-"ъде, или които се грябва да :звади от ОСВЕН .; чихме, че -нческите, ;;
вкаменя-: обстоятел-- тях, както е ги мислим р а това, което I на душевност-
и подмоли и
И именно те
я най-трудно
отличава от
. душевност-
индивидът не
на този народ
 за претопени
щ и стопанската х социалистическата собственост. ; бизнес, с частна : .-диалистическа гланово стопан-
ство. Оказа се, че трезорите на народната банка са празни, но на народната душа не са! Това, което
днес четиридесетгодишните хора, не познали тайнството на риска, удоволствието от спечеления лев,
хитростите на търговията и нейните специфични закони - се смяташе, че не познават, а родителите им пък
- че са го вече забравили, се оказа, че го има, а у някои хора се оказа толкова живо-живеничко, като
че ли не беше изчезвало...
Изровените от миналото черти, са същите, като преди половин век, но и не са. Върху характеропологащите
белези на частната инициатива са дали отражение новите фактори и обстоятелства, свързани със
специфичните отражения на социалистическата система, както и на цялостната, по-високата образованост
на обществото, достигната през тези години върху психиката на нацията.
Такива са българската предприемчивост, която в редица случаи се превърна в чиста престъпност. Само за
няколко години България смени своя облик в областта на градостроителството например. Няма да е
погрешно, ако кажем, че най-доброто от световната архитектура може да се види вече и у нас.
Такъв скрит резерв се оказа трудолюбието.
Появи се с нова сила старата мъст на българина към държавата и държавното.
Разкри се както мъдростта, така и характерната за народа ни въздържаност от крайно действия, когато не
се е появила и крайна необходимост.
Политическата арогантност и непостоянство отново излезнаха на повърхността в обществения живот.
Отсъствието на политическо достойнство у много от политиците ни също не закъсня. Кредитните милионери
се явиха нова форма за безскрупулно разграбване на народните спестявания и белег на ново обществено
нахалство.
Именно сега се открива прелюбопитната диалектика на душевното и на характерологичното. Едни черти
отново стават излишни и непотребни, появяват се онези от резервите на тази душевност, които са били
скрити и които сега отново ни трябват. Така ние пак се приближаваме до онова, което носи всечовешката
духовна цивилизованост, до нейната пирамида на ценностите. И отново сме изправени пред директната
връзка между собственост и характер. Собствеността - частната собственост отново предполага определено
поведение. Далеч не винаги само цивилизовано и достойно. Но несъобразяването с нейните условия
заплашва личността с ново деградиране. Завръща се на една друга орбита способността на българския
селянин сам да си прави сметката, да поема рисковете, сам да се изправи срещу природата. Завръща се и
българското занаятчийство със своя специфичен нравствен свят. Предприемчивостта на духа е изправена
също пред нови проверки. Време, в което се изявяват характерите - както на отделни хора, така и на
цели народи.
Към реституцията на капитализма вървят по различен начин руснаци, румънци, немци, унгарци, чехи.
Различна социално-политическа картина се създава сега в тези страни не само поради различията в
социално-политичес-
257
ката им характеристика, но до голяма степен и поради техния характер -личностен и национален.
Резервите на душата са една възможност при определени исторически и социални условия да се направи
приблизителна прогноза за възможните посоки на бъдещото развитие на нацията. Те са един изключителен
резерв за интересни сюжети за задълбочени произведения на литературата, изкуството, политологията и
т.н.
5. ОЦЕЛЯВАНЕТО - ОСНОВНА СЪДБОВНА ЛИНИЯ В БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО ПОВЕДЕНИЕ
Съществуват няколко гледни точки за основната жизнена линия в нашата национална съдба, дала трайно,
най-същностно отражение върху български.? национален характер.
Проф. Петър Мутафчиев открива тази съдбовна жизнена посока въг влиянието на Византия и от него той
формулира другите същностни черти ъ характера на българите. Между тях, едно от най-забележителните
народове--чески наблюдения на П. Мутафчиев - склонността на българското племе както той обича да се
изразява, лесно да се сгромолясва, както и способността му бързо да се въззема и да догонва.
Според Антон Страшимиров (както и според Монтескьо и Жан-Жи Русо) такава съдбовна линия е географското
положение, което заема е:з.; или друга страна и нейния климат. Според тях те лежат в основата на
все^и: останали жизнени черти. Към тази група до голяма степен може да б"-Г: причислен крупният наш
народовед Тодор Панов.
Проф. Николай Генчев смята, че други три са основните жизнени мап; трали, очертали границите, в които
ще се разпростре българската национ!.: на съдба: страхът, кървавата диря в историята ни и мъката,
вечна спътнипг ~_ нашите национални дирения...
Трендафил Митев вижда и четвърта линия - формулираният от нг закон за „фаталната недостатъчност... в
най-съдбоносните мигове от нейн-"-развитие (на българската държава - б.м.М.С.) като правило на
българсгг-ръководни екипи е липсвало това, което би им позволило най-пълноценн. а осмислят съответната
историческа епоха, да я оплодят разумно и нацият. л пожъне възможно най-добрите плодове ... Той се
оказва неизменната прз за всичките ни беди и не позволява на България да си поставя постижими цели,
които да я водят нагоре и напред." (В. „Дума" от 26 1991)
Нашата гледна точка е, че ПРОБЛЕМЪТ ЗА ОЦЕЛЯВАНЕТО НА Б* ГАРСКАТА НАЦИОНАЛНОСТ (БИОЛОГИЧНО, ДУХОВНО И
ИКОНС* ЧЕСКО И НАРОДНОСТНО) Е ПОЛОЖИЛО ОСНОВИТЕ НА ДРАМИ ВЕЛИЧИЕТО НА НАЦИОНАЛНИТЕ НИ ДЕЛА, бедите и
достойнс нашата национална съдба и същността на националния ни характер.
258
тер -
чески и ожните ! ;езерв за ¦ зкуство-
I в нашата ягарския
посока във
--Ш черти в
:ародовед-
:то племе,
-особност-
¦; Жан-Жак
;аема една
:а на всички
:же да бъде
магис-та национал-спътница на
раният от него от нейното
за българските нгьлноценно да еяо и нацията да 1енната причина зоставя реални, ума" от 26 юни
ЙЕТО НА БЪЛ-) И ИКОНОМИКА ДРАМИТЕ И [остойнствата на характер.
Тук следва, разбира се, да отбележим, че в канонизирането на една или друга жизнена линия - била тя
византийското влияние, географското положение и т.н., ни изглежда неизчерпателно и в голяма степен
условно. Така значението на географския фактор и на социално-историческата съдба, ролята на расата и
др. имат несъмнена важност. Нещо повече - откъсването на тези сами по себе си важни фактори един от
друг е исторически абсурдно и научно несъстоятелно - те са тясно преплетени в цялата ни историческа
съдба и са влияли кога по-силно, кога по-слабо в една и съща жизнена посока... Още повече, че тези
жизнени линии могат да се съвместят. Така ролята на Византия не е напълно отделна от географското
положение на България. То пък е определило в значителна степен историята, а тя - мъката, страха,
кървавата диря и т.н.
Ето защо ние смятаме, че проблемът „Оцеляване" в крайна сметка по един или друг начин обобщава
останалите фактори и съдбовни линии, придава им по-единно и по-цялостно движение, формулира една обща
посока и една обща национална жизнена задача.
Като пряка последица на този проблем ни съпътстват още няколко съвсем не второстепенни жизнени линии,
имащи огромна характерообразу-ваща роля. Те са:
-¦ Съобразяването и реализма като резултативна величина от потребностите на Оцеляването;
— Последиците от сложното съчетание между творческа фантазия и реализъм, доведени до пословично
търпение и сложно равновесие между героизъм и страхливост;
- Двойно счетоводство (синдромът на халището) в българския национален характер.
В следващата част на тази книга „Българинът и властта" ще Проследим именно отражението на тази линия и
добавянето на нови моменти в българската народопсихология, както и изменчивостта и силата на тяхната
изри-мост под влияние на различните фактори и различните исторически принуди и обстоятелства.
В съдбата на много други народи има моменти, когато една или друга жизнена линия е била поставена в
критично положение, когато отделни елементи от националната същност на тези народи също е трябвало да
оцеляват. В този смисъл всеки народ има своя специфична жизнена линия.
Ако ние извеждаме ОЦЕЛЯВАНЕТО като доминиращ фактор на предно, основно място, то не е защото той е
само български, а защото той фатално се е наместил в националната ни съдба още от първите десетилетия
на падането под турско робство и виси над нея и до днес. Битката за оцеляването с най-критичната и
най-драматичната, която сме водили през цялото си историческо битие. Нека повторим - в продължение на
векове - повече от половината от националната ни история - за повечето или за по-малкото от българите
проблемът за биологичното, за верското, за физическото, за националното оцеляване е бил проблем номер
едно. За по-големи или по-малки
259
маси от населението проблем номер едно винаги е бил и проблемът за икономическото оцеляване. А в
продължение на петстотин години комбинацията между национално-биологичното и стопанското оцеляване,
просто се е избистряла във страшния въпрос за оцеляването на българската държавност
Ето как изглежда тази драматична линия, толкова безусловно предопределена от географското ни място и
историческия процес, също така наложен? от действието на мощни външни сили и чужди влияния. Те
неизбежно ег отвеждат до известния и тъжен факт, че от 1300 годишната ни история 631 години минават
под чужда власт. Само Ирландия от всички днешни държаЕ* в света е прекарала повече години от нас в
робство. Крайно интересен порап това е въпросът - тези дълги робски векове довели.ли са ирландците ;:
същите национални черти и особености, до които са довели нас?... Падаме под една власт, после под
друга, дългите войни, които води държавата нз стават причина за накъсване и дори за разрушаване на
българската държавнх традиция, до отсъствието на що-годе трайна демократична линия, до фор^-рането на
българска аристокрация със що-годе продължителна последователност и стереотипи, каквато имат почти
всички останали Европейски наг > ди. Най-сетне не може да се отрече и фактът, че България в
продължение т_ цялата си история е била страна, в политиката на която са се намесва": = решаваща
степен чужди интереси, преплитали са се чужди сметки, коитс --са ни позволили в нито един исторически
отрязък от време да развием ег.-.. що-годе самостоятелна и независима външна политика.
Нека пак1 повторим: истина е, че всеки народ - дори този, който по е^:. или друга причина е имал
благоприятни условия за своето историче.-развитие - малко или много е имал и своите проблеми на
оцеляването. 7: обща констатация обаче не отменя факта, че едни народи много поведе -други са имали
този проблем в своето социално-историческо развитие. И ~ ¦ е упражнявал много по-голямо влияние и е
имал по-голямо значени-: . развитието на една или друга черта или група от черти. А те са извикват.
-~ живот определена душевност и поведенчески характеристики, изяват: -„ едни и изчезването на други
психически (че дори и биологически) особе-ти, които най-вярно и най-пълно съответствуват на тази
голяма и изк-нужда - да се оцелее и в по-тесен, и в по-широк смисъл. Тези изводи покг ~ • цялото наше
национално битие и дават силно отражение върху особено;" на националния характер.
В нашето обществено-историческо битие има периоди на бавно ?! -тие, на постепенно натрупване на
количествени промени, които законом-. -и естествено довеждат до съществените качествени изменения.
Тази ее~г~-вена закономерност понякога се нарушава и се стига до критични моме~ развитието на народа
или държавата. Колкото кризисните моменти ;: * чести и по-дълбоки, толкова по-често проблемът
„оцеляване", взет в нет -¦=« най-широк смисъл, се изправя пред тях и те трябва да го решават в рам г*
на своите исторически възможности.
Ние, българите, сме имали особено често такива критични моме?"
260
ът за гмбина-го се е кавност. едопре-I наложени ежно ни зрия 630 държави
до
Падаме .сжавата ни държавна е. до форми-2 последова-^:-ей ски наро-,37-гь.тжение на , . -.амесвали в
-,.-*-5Н, които не -ззвием една
щ, юйто по една рре историческо 1рзяването. Тази щвого повече от !|азвитие. И той р#о значение за I са
извиквали на ^кв. изявата на яески) особенос-азяма и изконна 1ЮВ0ДИ покриват ису особеностите
е на бавно разви-дато закономерно яня. Тази естест-ггични моменти в ; моменти са по-е". взет в неговия
ешават в рамките
тични моменти в
историческата си съдба. Ето я тази трагична последователност: мощна българска държава по време на
Аспарух и Симеон, Златен век на българската книжнина и - чуждо владичество, почти пълна държавна
разруха в продължение на близо двеста години. Идва Иван-Асен Втори - държавата ни се намира в
състояние на подем, след него Иван Шишман оставя името си в нашата история със сериозни материални и
духовни върхове, с пълния разцвет на феодализма. Над страната се сгромолясва новото и най-дълго
петвековно робство с всичките му страшни за оцеляването последици. По-късно, освободена от турското
робство, България е кръстовище на най-различни интереси, които веднъж я разкъсват и раздират от
вътрешните борби, втори път я довеждат до две национални катастрофи за по-малко от тридесет години. И
това, че изобщо сме оцелели като народ и държава, мнозина сериозни историци считат за най-голямото
величие в нашата история.
Трагизмът на критичните моменти и върховете, които достигаме са неразделно свързани. Върховете, за да
се достигнат, изискват определи качества. Ала по-важни, по-основни са качествата, нужни на народа, за
да излезе от кризата и да оцелее. Чак след това започват да действат онези от тях, които ще го изведат
на върха. По-нататък ще посочим кои са основните източници на българското оцеляване, сега бихме искали
да определим какво имаме пред вид, когато употребяваме тази дума, какъв характерологичен кръг от
проблеми тя поставя.
Преди всичко - нашата национална историческа съдба е застрашавала българския народ от буквално
биологично унищожаване. В резултат на кланета, пожарища, избивания, потурчвания и пр., които следват с
най-висок интензитет в първите години на робството, някогашна Велика България посрещна XVI в., т.е.
деветият век от своето съществувание, с население от 890 000 българи. (Вж. Косев, К. Ще оцелее ли
българската нация. С, 1994) Само през последните 130 години от робството са унищожени 680 000 души. По
данни на акад. А. Балевски по време на робството 8 милиона българи са били избити или изчезнали, а 14
милиона деца са взети еничери. Ликвидирани са изцяло 2300 селища. В документ, намерен в чепинските
села, се посочва, че когато започнало потурчването, само от „Чепино до Станимака, изгорели стотина
черкви и 28 манастири" (Вж. Стоянов, 3. Неиздадени съчинения. С, 1943, с.52).
Това е часът на биологичния колапс. Часът, когато нишката на народностното, дето иде от миналото и
отива към бъдещето, е станала косъм и мостът, гго който е трябвало да минат тези 890 000 българи едва
се е крепял. Един аетрец само е бил нужен, един глад, една чума или още едно въстание, и България
нямаше да я има повече. Може би тъкмо тогава природата ни е съобщила своето последно решение -
българският народ започва да се възпроизвежда с една небивала демографска сила и това е може би най-
гьщественият момент от оцеляването ни през този период. (Вж. Гандев, Хр. Българската народност през
XV)
Към проблема на биологичното оцеляване Антон Страпшмиров добавя
261
и нови сведения, отнасящи се до един по-късен период - началото на Вазраж-дането у нас, като спира
своето внимание върху честото преместване н = огромни маси от населението от един район в друг, а
понякога, както стан: с бесарабските българи и вън от страната. Този процес се засилва и от
асимилаторската политика на Турция, която в определено време започ; = масово потурчване на български
маси, разкъсване на тяхната компактност I размесването им с татари, албанци и гърци. Антон Страшимиров
се докосьг до идеята за оцеляването като основополагащ фактор в българския национален характер.
Основания ни дават следните негови разсъждения. Когат. говори за разбиването на българските компактни
маси, той както вече посочих.1-:: пише: „Тази е началната история на първия период от нашето
Възраждане . на нея се дължи зависимостта на народа ни през епохата на Ренесанса. И са.*. с оглед на
тази неизмерима трагедия на българизма в-йачалото на деветна!-тото столетие трябва да се проследяват
положителните и отрицателна-качества на племето ни днес." (Страшимиров, А. Нашият народ..., с.31)
Макар и не така дефинитивно, той извежда цял ред проблеми на българското семейно възпитание, на
отношението към децата, половата дисцишпз. на българите и други още много преди падането на България
под тур*. робство. Между впрочем и самото падане на държавата той по-малко оп» на феодалните
междуособици и феодалната разпосъканост на страната ~ колкото на опустошителната стихия на
богомилството, което отрича път ¦-вата, църквата, семейството. (Вж. Пак там, с.ЗЗ)
И по-нататък — в това религиозно безумие, което късало и потъшл _-самото родово чувство у нас, е
заварен народът ни от нашествиет- :. турците. (Пак там, с.34)
„...В българската народна душа не е малко да не последва дъ.т крушение... Как е станало то и за какъв
период - за нас това е тъмно се само масовото потурчване на някои богомилски покрайнини, изв! при
такива изгодни за новия култ условия, че у населението няма ни -ни скърби за миналото." (Пак там,
с.35) И ето - при турското наше когато настава небивало до тогава „крушение за нацията" и турците п:
курс на „унищожително изтребителство", тогава проговаря с все сила инстинктът за самосъхранение. И
„проговорва той у жената и я ] към съзнателни и несъзнателни грижи за създаването на нови нравс: устои
за челядта, за по-широк роднински кръг и за създаването на обществени устои въобще!"
Другаде, пак в същата книга, той стига до идеята, че основопс характерологични моменти са страхът от
изчезването на народа, онези моменти, когато той е подложен на най-силното развращаване
Първите особености на българския характер - неговите емопк: нравствени основи - той вижда заплашени в
рамките на семейстЕ:~ неговото разрушаване още преди приемането на християнството, а г ¦ след
приемането му, когато настават онези страшни времена на -. вината за които той изцяло търси в
богомилите. Много съвременна
262
ето на по-яки
също говорят за ролята на този сложен период от българската история и духовна съдба върху българския
характер. Те правилно посочват онова, на което спира вниманието си и Антон Страшимиров - че веднъж
асимилатор-ската политика се осъществява чрез разпиляването на народни маси, втори път чрез тяхното
физическо унищожаване, трети път - чрез покръстване и приемането на гърцизма и исляма.
Като се оплаква, че написването на многотомната история на България е съпроводено с много трудности
поради липсата на материал от огромни исторически периоди, по-нататък Христо Гандев в „Българската
народност през XV в." посочва: „Това са цели три века и половина""- ХУ-ХУП в. -когато нашият народ
изчезва, сякаш няма своя история за тази най-страшна народностна катастрофа."
Оцеляването означава не само да се прескочи биологично критичната линия, не само да се опази
българската кръв, но и да се съхранят душевността, обичаите, самосъзнанието за родова принадлежност,
да се оварди величието и чувството за национално достойнство, което може би най-силно е пострадало от
робството. Духовното оцеляване в този смисъл е втората дълбока следа на оцеляването, което крие
изумителни способности да вае в поведението както на отделните личности, така и на народа като цяло
определени характерологични особености. Те най-ясно и най-силно се създават и проявяват в
националноосвободителното движение и хайдутството, а заедно с това и в религиозната борба за
независима църква и изобщо в целия период на възраждането от неговия най-ранен етап, за който говори
А. Страшимиров, до подписването на Берлинския договор и Съединението.
В този смисъл акад. Димитър Ангелов правилно говори за оцеляване, като сочи, че то веднъж означава
възвръщане към забравени или почти забравени някогашни ценности и ценностни критерии, и второ - изявен
стремеж да се възстанови заглушеното в значителна степен поради продължителното чуждо иго народностно
самосъзнание на българина, да се върнат отново към живот и да се изтъкнат на преден план онези белези
и елементи, които съставляват в своята цялост българската народност и нейното обективно и субективно
съдържание (език, материална и духовна култура, историческа памет, народностно самочувствие. (Вж.
Стефанова, В. Съдбата на България. С, 1980, с.75)
Ето великолепното описание на този безкрайно интересен и импулсиращ националното самосъзнание момент у
Тончо Жечев в „Българският Великден". „В тези дни дните от края на 1860 г. тук е особено оживено,
събрание следва събрание, често един по-тесен кръг се усамотява около владиката, лратеници влизат и
пратеници излизат по своята работа. Първомайстори на еснафа, български търговци от Балкапан хан,
учители, вестникари, свещени-ги и печатари, млекари и градинари българи сякаш са забравяли, че са
дошли тук за гурбетчилък, пари да печелят, впуснали са се в политика, българския зъпрос да решават,
патриаршията, дипломатите, властите да надхитрят... С шума на многолюдието си сборищата наподобяват
санкюлотските манифес-
263
г
тации, сякаш българското „трето съсловие" се готви да напада стоящата редом патриаршия, своята
Бастилия. Метохът е българският якобински клуб от тези дни, от тук се теглят конците на първия, все
още мирен етап на българската национална революция." (Жечев, Т. Българският Великден или страстите
български. С, 1975, с.104)
На какво се крепеше този изключително важен процес на самосъхранението през време на цялото османско
владичество? Първото условие, което налага оцеляването, е намирането на такава разграничителна линия
от завоевателите, която да овардва поробените българи от асимилацията. Такава разграничителна линия е
религията, която в дълги исторически периоди по значение просто се покрива с народностната и с
родовата принадлежност. Като дълбоки резервати на българското национално чувство се проявяват
празниците, обичаите, онаследяваните семейни общности, предавани от поколение на поколение. Сега с
особена сила се открояват ролята на езика, на народното творчество, на традициите, на един начин на
живот, който вече не съществува, но паметта за него се пази. Ала това тяхно опазване не се е извършило
нито така леко, нито безнаказано. В борбата за опазването им се развива онази страшна по силата и
значението си 'народна черта, коятс нарекохме „съобразяване" и която ще бразди българското национално
поведение и по-нататък в сложните обстоятелства и перипетии, в които то ще сг озове.
Тези особени страни на оцеляването единодушно с§ признават от всичк; наши историци. Проблемът за
съобразяването налага обаче да посочим ош: няколко важни качества на народа, изиграли според нас не
по-малка роля з: оцеляването и самосъхранението от горепосочените. Това са: трудолюбиет:
пестеливостта, особеното отношение на българина към земята. Това са : основни черти на българската
душевност.
Захари Стоянов също вниква в българската душевност в периода ея Възраждането. И макар да не изследва
влиянието на църковната борба върх;> окончателното изясняване на същностните черти на българската
нация, т: все пак, за да ни подготви за онези страшни майски дни, последвали Априлското въстание,
когато ще видим своя народ в най-критичен миг, на него >.г е потребно да борави с хора и имена, които
вземат най-дейно участие : българските църковни борби и които са просто неотделими от национали:
освободителното движение. Или когато понятието „християнин", по думк~; на акад. Д. Ангелов, до голяма
степен се покрива с понятието „българин (Вж. Стефанова, В. Съдбата на България..., с.67)
Не е чудно 3. Стоянов лично да е познавал мнозина от тези голе?-българи от Цариградския кръг, макар че
политическите стихии на време~ спират неговото внимание върху самото Априлско въстание и най-безспс:
ните борци за нашата свобода. До други от тях той се докосва по-къснс своята велика публицистична
епоха.
В настъпилите пристрастни политически времена А. Страшимиров съ!.
264
¦згт-з,
-щата клуб ?-тап на -•ен или
гсьхране-което гг заво-Такава :д.оди по
появяват
,НИ ОТ ПО-
I езика, на I вече не .-; не се е . ето им се :га, която 1лно пове-: то ще се
- от всички .очим още ~<а роля за :злюбието, Това са и
периода на : орба върху га нация, то и Април-¦, на него му о участие в - национално-_: ¦, по думите
.-то „българин".
-- тези големи
{ХИИ на времетс
: най-безспор-
:за по-късно в
-улимировсъшс
хвърли продължителен поглед назад и още там - в речта на цар Асен преди битката с византийците - се
опита да реши основния момент от задачата си - определянето на типичните черти от българския характер.
Той ще отиде после по самите места, където е живял тогавашният българин, ще огледа неговото отношение
в контактите му с народи като гърци, турци и сърби, ще спре вниманието си на редица дейци от периода
на Възраждането, за да се вкопчи в онова време, когато вече и Захари Стоянов попада в зрителния
периметър на неговото изследователско перо - драматичните конфликти в следосвобожденска България. Иван
Хаджийски - трети изследовател на българската народопсихология - ще върне поглед пак към особеностите
на Априлското въстание.
Проблемът за нашето национално Оцеляване изниква на основата на геополитическата съдба на България,
свързана с географското положение на картата на Европа. Кръстовищното и разположение на пътя между
Западна Европа и Ориента я превръща във възлово място на несекващи интереси. Този факт държи България
почти винаги в критично положение, все на нокти изправена, за да се спаси, да се защити, да оцелее.
Много често днес някои политици и публицисти се опитват да противопоставят героичното в характера на
сърбите и робското търпение в характера на българите, умишлено или поради неграмотност изпускат този
извънредно важен геополитически фактор - Сърбия никога не е била средище на такива съдбовни интереси,
никога не е била такъв важен геополитичен център и никога в такива размери не е търпяла насилието над
своята история — следователно никога не и се е налагало с толкова различни аргументи и средства да
отстоява своята национална същност. Особено от гледна точка на руските интереси...
След като написва една цяла глава, посветена на проблема на геополи-тическото положение на България и
връзката му с нейната драматична съдба в книгата си „Психология на българския народ", бележитият наш
изследовател Т. Панов посочва: „И благодарение на тези причини, още от най-древни времена народите
последователно са преминавали по този мост тук от Азия към Европа, ту от Европа към Азия. Най-силните
завоевателни или пресел-нически вълни на народите са преминавали по тия два полуострова (Малоа-зийския
и Балканския - б.м.М.С.)... Освен това не можем да не забележим от историята на народите, населяващи
двата полуострова, че ключът за владе-|вие на полуостровите е бил и си остава Цариград с проливите."
(Цит. съч., Л97)
Нещо повече - с геополитическото положение на България и с вечните ереси и стремежи на Русия да
проникне и задържи Цариград и приливите,*
обяснява вечните руски интереси на Балканите и в България, а с него и всички проблеми на нашата
история и национална съдба.
Силно начупената крива на възходите и паденията в развитието на
кавата и народността ни, породена от съседството с Византия и геополи-
ското положение, е тема на която особено влияние отделя П. Мутафчиев, о_и придава първостепенно
значение. „Всичко е само скокове, поврати,
265
бързи и буйни подеми, последвани от още по-неочаквани и дълбоки падения и от периоди на пълна
неподвижност и немощ." („Книга за българите", с.139
Този драматизъм в българската съдба П. Мутафчиев обяснява с гръцкс-то политическо, държавно и преди
всичко гръцко византийско съседство 2 борби, изходът от които е почти непрекъсната битка на българите
за тяхнот: собствено съхранение.
Давайки обилие от исторически примери за движението на цялата българска история, П. Мутафчиев достига
до извода, че нашата съдба пораз географското ни местоположение е подлагана на големи изпитания, които
:: изисквали и огромно напрежение, от което е следвало голямо изтощение . след него голям срив.
„Защото от една страна силите - пише той - потросг-ни в гоненето на недостижимото, системно са били
отнемани в дейност*. гдето истинските постижения биха били може би невъзможни и от друг: -защото
постоянните несполуки да се достигне жадно преследваната ~и водят към хармоническо изтощение на силите
в дадено общество, убив;-него чувството за самоупование и вяра в себе си, а с това подготвят за
вътрешното му разложение." (Пак там, с.159)
Това геополитическо положение и този сблъсък на интереси на на земи неизбежно е оформяло безспорния
днес български политически ром. И някога, и днес българските политици са изгубвали чувството, че 1 да
управляват независима държава и да бъдат самите те независими - : и след Стамболов почти без
изключение вместо независимост, като правило те търсят покровителство. През всички тези периоди
вътрег. национални сили са били изправени ту пред една, ту пред друга съпрот опазване на едно, на
друго в българската национална цялост. И винаги е I време на някакво оцеляване - все едно политическо
ли е било, духоввг; икономическо или дори генетично. Такава историческа съдба не може последица да не
провокира формирането на такива черти, които най-пъ: добре да обслужват вековечната кауза на
оцеляването. Като такава *.. черта в българския характер, както вече посочихме, се явява СЪОБРА":
НЕТО, след него или около него следват КОНФОРМИЗМЪТ, НАГАЖ1 ТО, СТРАХЪТ, КОЛЕБЛИВОТО И НЕУРАВНОВЕСЕНО
НАЦИОН САМОЧУВСТВИЕ, ЛЕСНО РАНИМОТО ЛИЧНО И НАЦИОНАЛИ I ТОЙНСТВО, сложното отношение към новостите,
своеобразен конс.--зъм в поведение, НИХИЛИЗЪМ КЪМ БЪЛГАРСКОТО и българи:-ч ВОЛСКАТА ТЪЛШЕЛИВОСТ,
съдбовният знак на накървавянето, ксг. тищата за отстъпление са вече на привършване, и жестокостта
,беле»_ българското поведение, предателствата като илюзия на оцеляването. * рането на особеното
отношение към държавата и нейните закони ; то чувство за йерархичност, сложното отношение към миналото
и двойнственото и крайно противоречиво отношение към властта. И т2.'-7-1 като краен, абсурден продукт
- редица парадокси в цялостното ни г._; но поведение.
В по-ново време, според Т. Митев, доминантата в драматизма н.1
266
• падения
ш с гръцко-'---седство и
I ТЯХНОТО
_иата бъл-
--зба поради
.•-.-.. които са
тощение, а
- потроше-
- в дейности,
а от друга -
едваната цел
тво, убиват в
-зят и почвата
;и на нашите тцчески синд-зото, че могат :;ими- затова мост, като по -ц вътрешните а съпротива за ;
винаги е било "о, духовно ли. -: а не може като ,:ито най-пълно и —о такава основна .V-. СЪОБРАЗЯВА-
зТ. НАГАЖДАНЕ--¦ НАЦИОНАЛНО ЛЮНАЛНО ДОС-;-азен консервати-ц българщината. :зянето, когато пъ-:.;остта
бележи вече неляването, форми-г закони изкривено-лналото и най-сетнг г ластта. И разбира сг ;тното ни
национа.--
цраматизма на българ-
ското развитие дължи на слабостта на българската буржоазия, лишена „от опит и международни връзки".
Отсъствието им тя компенсираше с липса на традиции, с политически убийства и груб партизанлък,
неуверена в решението на собствените си проблеми и търсеща крайните средства на насилието."
В нашата история - и в по-старата, и в най-новата - отсъствието на демократични традиции се е
компенсирало с насилие и крайности, спасение от които са формите на реализма, съобразяването и играта
на котка и мишка, с държавата и властта. Последица - ярко негативна - от потребата да се оцелее се
явява още робският комплекс у нас, , волското търпение, синдромът на халището и като обобщение
известна загуба на национална физиономия.
Имаме стотици примери, когато Оцеляването избутва на преден план съобразяването, оглеждането, нашето
„Девет пъти мери, един път режи!" и т.н. Защото сбъркването може да е фатално. Една грешна крачка,
едно ненавременно показване на главата над другите - и тя ще хвръкне. Една от най-изумителните
поговорки иде да ни покаже какво поведение се е изисквало от българите, за да оцелеят в годините на
робството. Ето я: „Напред не излизай, назад не изоставай, в средата калабалък не прави!"... Да те има
така, че да те няма! Или да го кажем по друг начин със същото значение: да те няма така, че да те
има...
Как може да стане това, как се постига то? Можем ли да си представим изпитанието, на които ни е
подлагало Оцеляването, абсурдните условия, които ни е поставяло.
За да се стигне до народната песен, която се пее така, че да звучи като спасителен житейски норматив,
според който именно трябва да се живее така, че почти да те няма, за да те има!
Не сади лозъе голямо, не гради къща висока, не води жена гиздава, не храни чеда хубави, да ти е мирна
главата, да си не найдеш белята...
С особеностите на икономическия живот е свързан и четвъртия белег, четвъртата основна посока на
проблема за Оцеляването - ИКОНОМИЧЕСКОТО ОЦЕЛЯВАНЕ. И то е част от вековечната грижа на българската
нация - да пести, да икономисва, да се създава в условията на една беднотия. която винаги е била
спътник, точно толкова спътник на политическия ни живот е бил стремежът на хората на властта да
използват и съдбата, и ресурсите, и географията на България преди всичко и над всичко за своите лични
икономически и политически цели.
Темата за стопанското оцеляване е всечовешка тема. Но това не я прави во-малко българска. След
победата на т.н. социалистическа революция, оста-
изцяло без каквато и да било лична собственост, за да оцелее икономи-
267
чески, българският народ да намери своите източници на доходи, трябваше основно да прекрои жизнени
посоки, традиции, мироглед, трудови навици, да прекрои цялата си нравствена система. Без такова
преустройство на морала и на традициите, на най-твърдите и далечни жизнени черти, не беше възможно
нито биологичното, нито стопанското просъществуване на нацията. А това беше време, когато в душата на
тази нация се извършваха съдбовни изменения, пригаждания, съобразяване с изискванията на, колективната
стопанстве-ност и монопола на властта, със силовите методи в икономиката. Ето защо тук му е мястото да
посочим, че както проблемът за ОЦЕЛЯВАНЕТО, така и СЪОБРАЗЯВАНЕТО не са преставали да действуват нито
за миг върху българската национална общност.
Ще бъде рисковано ако кажем, че жизнената линия на Оцеляванетс престана да действува в годините след
възстановяване на старите форми ш собственост - ноември 1989 г. Докато за една част от населението,
реституцията реши с един замах (това бе една от първите грижи на една част ¦— нашите доморасли
политици - да помислят първо за себе си, проблемът ¦. икономическото оцеляване за голямата част от
населението - в условията -. умишлено разрушавана икономика (най-малкото за да бъде после еви;-
приватизирана), на дива балканска спекула, на убийства, на жестоко и бе_-равствено първоначално
натрупване на капитал, този проблем стана но^ г едно. Огромна част от населението в продължение на
години не беше шг ТКЗС, нито имаше собствена земя: икономическото оживяване се изпраь нова страхотна
сила и в тази най-нова историческа обстановка.
Под любопитен ъгъл подвежда тази тема проф. Тончо Жечев. Спир_ . се на някои особености на българския
характер проф. Т. Жечев ци~ -Якобсон - известен лингвист - в твърдението му, че „българите са едь •
~| най-даровитите племена". Проф. Жечев обаче приема дарбата за „божа г. та" и я противопоставя на
щколовката, ума, способността за рацио.~_ подредба, организацията и т.н. - вде неща, които са обратно
пропорцион!] на дарбата
Сиреч колкото организацията на живота и умът са по-развити, по-сени, толкова дарбата по я няма. И
обратното. Следователно известк" организацията си, с ума си народи като германци, японци и пр. са .
надарени от природата.
Толкова асболютизиране на двете крайности ни се вижда неприемл Още повече когато става дума за
българската национална съдба и осс ти. Зовът на Оцеляването е формулирал дарбата, развивал е ума,
съзлл или ни е лишавал от „организацията и школовката", според своите пс~ според онова, без което е
нямало да има оцеляване. В годините на тг дълго робство тези процеси не са така еднопластови и
„чисти". Те един сложен национален характер, в който крайностите се прибл както могат при насилие да
се приближат извити в кръг, краищата ¦=. пръчка. Защото оцеляването е и насилие. В нашия характер
крайнос" приближават - див, жесток реализъм и необуздана фантазия... Какь =
268
, да
морала . зъзмож-. А това ; измене-данстве-Ето защо ЕТО, така върху
гляването форми на », реститу- част от Злемът за ^ловията на сле евтино ако и безн- номер
I беше нито в : -е изправи с
з. Спирайки • ечев цитира :е са едно от : ..божа рабо-¦; рационална - ^порционални
; ЗИТИ, ПО-ИЗВИ-
: известните с ¦: пр. са слабо
з неприемливо. :5а и особенос-г ..ма, създавал е >ите потреби, гге на тежко и :'и". Те правят
приближават, щата на една крайностите се и. Каква е тази
смес в едно тяло, в един дух, под един покрив. То, както казва проф. Жечев, е наистина „напрежение",
но то иде не от случайното съжителство на „дарбата и нейната противоположност, а от Божията, от
собствената, от историческата повеля. Защото това е смес, без коеято не сме могли да просъществуваме".
Над тази смес бди и се разпорежда Оцеляването...
С малки, с нищожни изключения, на тази замя, наречена България, никога не е имало периоди на що-годе
стабилни отношения, на сигурност и спокойствие. Ако не са били в активно действие външни фактори,
действували са вътрешни, ако не е трябвало да опазваме националността си, традициите си, езика,
културата си от византийци и турци, трябвало е да ги опазваме от самите себе си - винаги склонни към
поклон към чужди нрави, чужди традиции, чужди интереси - към които, нека пак го кажем, са ни тласкали
политиците ни.
Ако не е трябвало да оцеляваме икономически, неизбежно е трябвало да се пазим от ЗАГУБВАНЕ НА
КУЛТУРНАТА СИ ИЛИ НАЦИОНАЛНАТА СИ ИДЕНТИЧНОСТ. Все от нещо в своята история сме били застрашени. В
това е най-основното, най-същественото в нашата историческа съдба, която е проговорвала в посока на
оцеляването ни като нация почти винаги с езика на съобразяването. НИЕ ВИНАГИ СМЕ^СЕ СЪОБРАЗЯВАЛИ, ЗА
ДА ОЦЕЛЕЕМ! ОЦЕЛЯВАЙКИ, ОБАЧЕ, СМЕ ГУБИЛИ СВОЯТА СЪЩНОСТ, СВОЯТА НАЦИОНАЛНА ФИЗИОНОМИЯ, СВОЯТА
ИДЕНТИЧНОСТ. Това е вътрешната логика и самата същност на нашата национална съдба. В тези посоки на
българското оцеляване, на съобразяването и адаптирането към лесно и бързо изменчивите исторически,
политически и стопански условия се зараждат, отглеждат и развиват всички основни черти на българския
характер.
Без оцеляването - във всичките му разновидности - не можем да си обясним нито „робския комплекс", нито
пословичното си търпение, нито реализма, нито трудолюбието и спестовността си, нито страха, нито която
и да е от останалите и изведени като същностни черти на нашия национален характер.
Ето защо ние не можем да разглеждаме и образа на Бай Ганьо извън контекста на Оцеляването.
Байганьовщината като всеобхватна национална същност е продукт на Оцеляването, негов своеобразен
дестилат. Той е хитър, но схватлив и повратлив; пестелив до свидливост, но с оглед на крайния
резултат; страхлив, но и бабаит; политиката, патриотизмът - това са бошлаф работи, но чрез тях се
оцелява, промъкваш се, живуркаш! Преклонената главичка - нея остра сабя не сече! Това не е
Байганьовска, това е жизнено зажна философия на Оцеляването. Той няма своя физиономия. И има! неговата
физиономия е на оцеляващия. В нейната плазмодичност е нейната сила. Липсата на ясна физиономия е едно
от най-успешната мимикрия на случай-ьдостта. Тя е едно от най-съществените, най-жизнените условия на
Оцелява-го...
269
// РАЗДЕЛ БЪЛГАРИНЪТ И ВЛАСТТА
/ ГЛАВА ВЛАСТТА Е ЕДНА ВСЕЛЕНА
Властта и отношението към нея е безусловно една от най-интересните теми, свързани с характера,
душевността и поведението на всеки народ.
В този раздел ще направим опит не да изследваме изобщо поведението на народите, или на отделния човек
към феномена на властта, а до колкото е възможно да отделим специфично българското в този феномен -
нюанси, особености, чешитлъци, ако щете. Защото има твърде много исторически доказателства и факти, че
в отношението си към властта българският народ колкото прилича, толкова се и отличава от редица
народи. В това отношение неизбежно и логично се преснемат редица други черти на националния характер.
В този смисъл отношението към властта е една резултативна величина, едно ехо на други характерови
особености, които, сумирайки се, си въздействат, и нерядко довеждат до нови, нетрадиционни
поведенчески реакции. ,
Какво е властта?
Емоционално чувство ли е тя, изградено, осмислено отношение ли е, или е средство и последица?...
Обясненията на този толкова дълбок и всестранен :еномен в човешкото поведение, могат да се търсят в
различни посоки. г;збира се, в този труд нямаме задачата да разглеждаме всичките страни на този
социален феномен. Върху него са направени хиляди по-малки и по-големи изследвания, изписани са томове
и тонове книги от стотици автори. Ле засегнем поради това имена и издания, които имат най-
непосредствено гтношение към разглежданата тема.
В своята монография „Анатомия на властта", Джон Гълбрайт дели
аластта на политическа, икономическа, военна и религиозна. Към тези видове
гласти той добавя и властта на медиите -^печата, телевизията, общественото
;>;гние (навярно тук той включва и радиото - б.м.М.С). (Вж. Гълбрайт, Дж.
Анатомия на властта. С, 1993, с.5)
Според Бертранд Ръсел, „ властта, наред със славата, си остават висшия стремеж на човечеството към
най-голямото му възнаграждение". Макс Ве-¦'ст пък посочва че „ властта е възможност за налагане на
нечия воля върху :: згдението на други индивиди".
273
От гледна точка на начина, по който става това „налагане" на една на друга, Гълбрайт формулира и
няколко вида власт:
1) ПРИНУЖДАВАЩА ВЛАСТ. Тя, според него, постига подчинен чрез налагане на или чрез заплашване със
съответни неблагоприятни пс ствия. Подобни примери имаме в изобилие в нашата история. Сре~ силовите
исторически факти, са законите на Хан Крум, покръстване: българите, макар че то вече е било факт за
една значителна част от бъ ския народ, потурчванията, лагерите след 9.1Х.1944г., в значителна с:
кооперирането на земята, национализацията на промишлеността и т.е
2) КОМПЕНСАТОРНА ВЛАСТ - чрез прилагането на различни в раждения, тя достига също крайната цел -
подчинението. Тук, според може да се отнесе и моралната санкция, която не е възнаграждение, е: същото
компенсаторно въздействие.
3) УСЛОВНА ВЛАСТ. Според Гълбрайт тя се упражнява чрез г: на мисленето. „Убеждението, образоваността
или социалното обвъг:; онова, което изглежда естествено, уместно или правилно, кара индив::;-подчинява
на чужда воля." (Цит. съч., с.12). /
Като универсални примери на условна власт, Гълбрайт приема ¦_ ната и военната власт, отношенията в
семейството, рекламата, влиян± средствата за масово информиране.
Обаче от която и гледна точка да погледнем властта, каквато ;¦ позиция по отношение на нея да вземем,
винаги ще стигнем до катег:: становище, че именно около нея повече или по-малко се върти цяла~ ка
история, смисълът на живота на милиарди хора по земята - ед:-:. притежават и упражняват, други защото
не я упражняват и притежаЕГ защото понасят санкциите от едното или другото и т.н. Във всички - ~
първите, и вторите, и третите имат било непосредствено, било опосг^: отношение към нея през целия си
живот. Защото във всички случаи ~ч ползват от властта, или страдат от неползването й. И най-социалнс
ният човек - снежният човек - колкото и парадоксално да изглежда една или друга степен, търпи властта
на човека над себе си. Тогава кажем ние хората, които сме омесени, кръстосани, обвързвани. -::>
подчиняващи, налагащи, търпящи налагането на една или друга з властта, на една или друга личност,
група от хора, структури и ог: все свързани с властта.
Безкраен и във времето, и във формите на съществуванието . на властта. И назад в историята като
погледнем, и напред в бъдеш е" - властта, в каквито и форми да съществува, е в крайна сметка -мащата
система на подчиненост в човешкото общество, включва сметка и самата природа. Властта - иначе казано -
това е една -_•-. поглъщаща човешкия род в цялата му история. Но обект и субег: .. власт е бил винаги
само и единствено човекът. Тя произлиза ;~ гг" стоварва отгоре му. Със сигурност може да се каже също
така хора има по земята, толкова са и разновидностите на възможните |
274
за воля
аението Iпослед- най-ането на
българ-аа степен : т.н.
възнаг-оред нас, ?е. но има
промяна
;ързване с
; зида да се
¦ ема църков-;.г-!янието на
- ; Н ИЗХОДНа
_ егоричното :_-лата човеш-
елни за да я ;-:зват, трети
-;:-:и случаи и госредствано
-:аи те или се
-но изолира-: кла - и той в гава какво да
;:. ПОДЧИНеНИ.
та форма на организации.
; то си е светът гщето на света
¦ а най-всеобе-заща в крайна
цяла вселена.
;5ект на всяка
I от него и се
^<а, че колкотс
-лте реакции по
отношение на властта. Те могат в различна степен да бъдат уловени, усетени и по различен начин най-
общо типизирани. Колкото и да ги типизираме обаче, те си остават също така най-общо неуловими в своето
най-интимно проявление. Това проявление - кога видимо, кога невидимо, кога грубо и просташко, кога с
елегантен мазохизъм и с царски ръкавици - се отнася не само до непозната и може би неопознаваема
същност на всеки отделен индивид, но и на всеки отделен народ.
Изключително нееднозначен, нееднопосочен, нееднотемен е въпросът за отношението на българина към
властта. Дори в това целенасочено изследване едва ли ще имаме възможност и сили да уловим цялото това
негово многообразие, да го типизираме и да го извлечем като характерополагаща линия или закономерност.
На всеки факт или поведение може да се противопостави контрафакт. На всяко твърдение може да се намери
обратния пример. Житейските случай са толкова много, толкова разнообразни и за съжаление нерядко
толкова противоречиви, колкото всъщност е самият живот. Ето защо, всяка категоричност, всеки опит да
се търси закономерна последователност, може да бъде, най-меко казано, условна. Точно затова всяка нова
мисъл, наблюдение или факт, са добре дошли за обогатяването или нюансирането на изводите, свързани с
отношението на българина към властта.
Нека повторим: в настоящето изследване вземаме като основа най-първо онова, до което другите
изследователи преди нас са достигнали по отношение на българина и властта, истините, до4соито те са се
домогнали в дългите десетилетия и столетия на родната история. Абсолютно прав е Гълбрайт, като казва,
че „...човек трябва да бъде много предпазлив в претенциите си, когато става дума за литература,
посветена на проблема за властта". (Гълбрайт, Дж. Цит. съч, с. 6) Още повече, че у нас и досега няма
едно цялостно монографично изследване на това отношение. Няма и нарочно социологическо изследване,
освен посочените по-долу няколко частични примера. Няма и една цялостна студия, няма дисертация, няма
монография. В изследването си „Душевност и оцеляване" (Вж. Семов, М. Душевност и оцеляване. Пловдив,
1982) и после в труда си „Българинът - познат и непознат", ние направихме опит да се докоснем до този
проблем в контекста на отношението на българина към държавата и йерархиите. Сега ще продължим това
свое усилие, като разпрострем наблюденията и анализите си върху достъпната нам народоведческа
литература и върху най-същественото в художествената литература. На основата на тези източници, както
и на свои нови и най-нови наблюдения в последните 40-50 години, ще направим опит да извлечем някои от
най-значимите, най-общите, най-националните насоки на това изключително интересно отношение -
„български народ и власт". Даваме си още веднъж и още сега ясната сметка за възможната непълнота и
значителна противоречивост на това отношение.
Коя власт и по-точно отношението към коя власт ще бъде обект на нашия анализ?
275
Основното ни внимание ще бъде отношението на българина къ> политическата власт и нейните органи. Тя
разбира се, никога не е сау политическа - много често е преплетена с икономическата, а нерядко и .
духовната. Ето защо, доколкото ни позволяват възможностите, ще държь1 под око и тези ефекти на властта
и на отношението на българина към тя: давайки си сметка, че взаимозависимостите в тези три области не
подлежг на еднозначна оценка. Защото българинът по един начин се отнася към кмеп по друг към богатия
човек, по трети към писателя, учителя, или свещеник -Но дали той се отнася към човека с политически
пост, към управляваша--партия, към силите на опозицията, към поробителя така, както се отнасят к> тях
французинът, американецът, германецът и т.н.? Това е част от темата И още: дали се отнася към личната
или институционална политическа е." днес така, както се е отнасял преди два, пет или тринадесет века,
когат: -. дошъл на кобила, под седлото на която си е носел храната и от млякотс ч. която е пиел. Едно
е било тогава отношението към неговия племенен вс а^ друго е това отношение към агата и бея по време
на турското робство, към главатаря на хайдушката чета, трето е към първите български мит " ~ след
Освобождението, четвърто към комунистическата партия и Генер_ й секретар, пето към лидерите на БСП и
СДС ... Какво в това отношен_: ~ е изменило, какво се е запазило, какво ново се е родило под
съобразите ~чав калпак на българина?
В течение на тези дълги и драматични векове обичал ли е или е мт- л българинът човека на властта,
завиждал ли му е или го е съжалявал, ис- _ " е или не да бъде на неговото място? Най-сетне, макар и
мимоходом. : >¦ искали да проследим как гледат на властта другите народи, до какви ;¦ ¦ ¦ ни
довежда нашата съпоставка с тях...Особено през последните ь-; десетилетия, когато в сблъсъка с
насилието, редица народи по ра- ¦ ; начин се представиха... И дори след 10.Х1.1989 г., когато
животът ;:• ¦: оплоди с толкова много храбри дисиденти...
Въпросите са много, отговорите - трудни и нееднозначни. Пс = отговорите са повече от въпросите...
1. ЗА КАКВО НИ ГОВОРИ ИСТОРИЯТА?
Твърде трудно е да се каже кои са първите писмени документи, кс» дават най-далечни отговори на
интересуващия ни въпрос. Най-вероят-са изследванията върху организацията на българските племена -
пр: : от далечините на Хималаите (Вж. Добрев, П. Произход на прабъл:: 1993), където властта на
племенния вожд е била божествена и не : Кубратовите и Аспаруховите българи са били силни, защото
волята - -ника е била свещена. Това чувство, превърнато във втора природа, -: . твърде дълго. В най-
ранните години от създаването на българската нямаме данни за бунтове и недоволства било срещу отделни
старЕ
276
зиа към т е само око и с
. :-л>м тях. -одлежат :ул кмета, ещеника. -лващата -:асят към гмата ни. „-;ка власт , когато е щ
млякото на --. енен вожд. ство, или ай министри ¦ Генералния ияошение се ибразителния
щли е мразил вал, искал ли кодом, бихме
какви изводи аите няколко
по различен ивотът ни се
ай. Понякога
нти, които ни (ероятно това - пристигащи >ългарите. С, : неоспорима, шта на начал-да, се запазва ката
държава аршини, биле
срещу хана. Омесването между славяни, траки и прабългари - също не е оставило видими белези и следи на
насилие и съпротива. Това е време, когато една своеобразна духовна хармония владее в управленската
система на българските царства и на това се дължи силата на българо-славянската, а в последствие и на
българската държава.
И навярно тази своеобразна хармония дава основание на Т.Панов, изследвайки този период, да заключи
категорично: „Страната на българите се е управлявала от царя и „събора" около него, съставен от
болярите и духовенството. В какво са се заключавали истинските основи на това управление, какви са
били тогавашните закони, до нас не са достигнали никакви точни сведения, за да можем да съдим за
тяхното психологическо въздействие върху народния дух... Може да се каже, че това не е било мрачна
деспотия, която да застави народа да стене под непоносимото иго." (Панов, Т. Психология на българския
народ. В.Търново, 1992, с. 121)
Ние наистина нямаме данни за проблеми около властта на царя и поданиците му, докато битките на младата
българска държава с Византия са успешни. От тогава, изглежда, властва и у нас вечното правило:
победителите не ги съдят. Хармонията: „цар - боляри - духовенство - народ" съществува до тогава,
докогато победният вик на прабългарите се носи из клисурите на Стара планина и в полетата на Тракия.
След 755 година обаче ще се изправим пред нова жизнена линия в българското поведение, която ще
наблюдаваме винаги отсега нататък, даже и до ден днешен. БУНТОВЕТЕ, НЕСЪГЛАСИЕТО С ВЛАСТТА, ОМРАЗАТА,
размириците, насилието, ПРЕДАТЕЛСТВАТА - тази силна и страховита линия в нашата история и в нашия
национален характер - ЩЕ ЗАБЕЛЯЗВАМЕ ВИНАГИ, КОГАТО БЪЛГАРСКИЯТ ДУХ не е в период на настъпление, а НА
ПОРАЖЕНИЯ, когато са застрашени или започват да се разрушават опорите на българското национално и
личностно чувство за сигурност - с една дума, КОГАТО БЪЛГАРИНЪТ ГУБИ.
Този извод ще бразди оттук нататък всички наши исторически сетнини. У много народи, когато губят - я
свобода, я кауза, я битка - се извършва вътрешна консолидация, затягане. Ние по-често сме правили
обратно - започне ли някакъв вид държавен упадък, у нас се задействат механизмите на поединичното
спасение! То много по-често е било основният мотив, най-важната линия на националното ни поведение -
ОЦЕЛЯВАНЕТО. КАТО НАРОД И ДЪРЖАВА НИЕ МНОГО ПО-ТРУДНО СЕ ОРГАНИЗИРАМЕ В ИМЕТО НА НАЦИОНАЛНИ КАУЗИ.
Тази е една от най-постоянните и най-силните наши жизнени драми.
Макар че ако се проследят анализите на П. Мутафчиев в раздела „Възход и падение" на неговата „Книга за
българите" (С, 1987, с. 139), ще се види, че и към този извод следва да се подхожда внимателно и
нееднозначно и винаги с оглед на конкретния исторически процес. Ала безусловно вярно е, че тръгнем ли
към упадък, това у нас става главоломно. Разтурва се и се събаря държавата ни, рухват институциите ни
до дъно. Не го ли видяхме този процес
277
I
след 9.IX. 1994 г., когато се разпадна цялата система на един тип държава. Н става ли същото днес,
пред очите ни, при това с нашето мълчаливо : объркано съучастие...
Как се задействат разрушителните ни сили в период на упадък? Обш взето се следва един и същ процес:
Преди завладяването на България с Византия например, крамолите, предателствата, дирене на приятелство
не българи, а с византийци следват едно след друго и предопределят разрухата По-късно, при падането
под турско робство, става същото: вместо консо.~: дация пред азиатския неприятел, започва серия от
междуособни битки, пс; лости и предателства, които и днес ни стъписват с безмислието и късогле; ството
си - винаги мотивирани главно от надеждата за ПОЕДИНИЧНО7 СПАСЕНИЕ. Днес, близо 600 години по-късно',
не наблюдаваме ли също?:
ИНДИВИДУАЛНИЯТ, ЛИЧНОСТНИЯТ ИНТЕРЕС, ПО ПРАВИЛО Г БИЛИ ПОЧТИ ВИНАГИ ДОМИНИРАЩИ В ОТНОШЕНИЕТО НА БЪЛГ-
РИНА КЪМ ВЛАСТТА. Това е така, дори когато се преследват най-ви.м национални каузи. Макар че в това
отношение има значителни изключе:-: Между най-значимите от тях е Балканската война, преди нея масовият
и;; -на Съединението. И още... И все пак Ивайло поведе селяните, за да ста-: крайна сметка той лично
цар. Цар на освободена България, още в Обор::_ се виждаше и Бенковски. В не един партизански отряд
отподир междулич:- ¦ тните конфликти и битки са все в името на властта - и там в отряда, итг.гз-после,
след спечелването на политическата власт. Интимният въпрос : : толкова каква власт, а кой да стои на
чело на тази власт. Особено драмат;~л-това пролича в резултата от разпадането на т.нар.
„социалистическа с::г~-ма".
И в последните няколко години, във всяка от трите изборни кампак:-: парламент участват средно 120
партии и движения, с общо взето малк;7 \-нищожни разлики в платформите, но с обилие от лидери,
заместник .".".;.-и кандидат-лидери.
Разговарях с някогашен първи секретар на БКП от голям окръже:-: Непосредствено след „нежния преврат"
на 10.Х1.89 г. той се обърна." - -действащия тогава Председател-президент с въпроса: Какво да кая -:
кадрите? Така ли ще ги оставим без ръководство? Отговорът бил: Сега :- -я се спасява поединично...
Макар че, както стана ясно твърде скоро, поединичното спасение е изборно. Една група по един или друг
начин си разпредели парите на тията-ръководителка" и станаха първите по-явни или прикрити м: По този
начин и с последвалата приватизация бе извършено най-] разграбване на България в цялата нейна история.
С няколко банкови ции и други машинации довчерашните защитници на работническата „диктатурата на
пролетариата" се превърнаха в новите капиталисти: гария. От кумова срама начело на фирмите си
поставиха никому не хорица или борци от спортните школи. В това масово разграбване на рия взе особено
активно участие бившата Държавна сигурност.
278
ржава. Не чаливо и
Общо ьлгария от
о не с ?-з.зрухата... -консоли-
I ГгГГКИ, ПОД-
_ късоглед-
зичното
щ същото? РЛВИЛО СА
бълга-
най-висши включения.
:зият идеал
:-а да стане в
-е в Оборище,
^гждуличнос-
--зда, и главно
- зъпрос е не
..: драматично
-гческа систе-
-з кампании за гто малки или естник лидери
. окръжен град.
;г обърнал към
^язо да кажем на
"ил: Сега всеки
;пасение е било -арите на „Пар-
-.., ;нти милионери.
«"=о най-масовото
банкови опера-
;гческата класа и
галисти на Бъл-
ому неизвестни
-ггаоване на Бълга-
гтгност.
В историческите условия на поражение и упадък в българския политически живот, настъпват колизии и в
отношението към властта - било отдолу нагоре - в отношението „поданик-властник", било в самите върхове
и коридори на властта. Още първите документи за такива битки в историята ни ще разкрият една от най-
силните страни на властта, която от сега нататък ще движи не само световната, но и цялата наша
история. Тази силна страна се нарича изгодата, която тя носи на онези, които я притежават.
В цялата наша история от сега нататък личната изгода и националният интерес ще бъдат така тясно и
дълбоко омесени, че на малцина ще се отдаде, и то само в отделни случаи, да формулират кога
българското политическо поведение е продиктувано от тайното очакване за лична изгода, кога за
национален интерес, кога за едното и за другото.
От сега нататък, в цялата българска история, като правило българските политици, ще говорят най-често
за националния интерес, а ще разбират своите лични, кастови или партийни сметки! „Благото на народа",
както ще го наричат по-късно социалистите, „националната съдба", както ще я нарича в определени
периоди българската буржоазия, „интересите на демокрацията"
- както ще го формулира в последно време Съюзът на демократичните сили
- все едно, винаги скрита и прикрита зад тях - ще си остава предимно личната сметка. Националните
интереси ще бъдат в повечето случаи перките на вятърната мелница - които ще бъдат движени и
задействани от лични съображения и интереси, доколкото те могат да ги удовлетворят. Дори и най-
отвратителните прояви на липса на национална чест - предателствата, в не един случай от сега нататък,
също тъй ще бъдат изваждани за публичен живот: като грижа, като жест, като поведение в името на
народа, на националната съдба и националните интереси. Отнемете на българския политик в девет десети
от историческите ни времена личния интерес, облагата - за да видите, че там, около партийните щабове,
парламента и министерствата, ще останат само портиерите/Типичен пример за това е правителството на
В.Радославов, което, за да спечели изборите, а Радославов да се задържи на власт в началото на века,
фактически извърши национално предателство в Одринско, където България загуби територии и завинаги
бяха заложени необезвре-дими и до днес мини по т.нар. „национален въпрос".
Пак лични сметки, свързани с политическото укрепване на личната власт спрямо Москва, беше и
преименуването на българите, живеещи в Пиринска Македония през 1946 г. Историците твърдят, че в
човешката история няма друго правителство, което насила да е карало собствените си граждани да се
отричат от своята националност. (Косев, К. Има ли бъдеще българската нация. С, 1994) Изключенията,
доколкото ги има в личностен план, само потвърждават правилото.
Обаче има изключения в общонационален план - тогава, когато е налице страшна историческа драма, когато
няма къде повече да се отстъпва или когато има за довършване важна национална кауза.
279
В масовия, във всекидневния пример, тече главно посоченото правило на личната сметка, на личния
интерес, на келепира, който преследва българския политик, скрит зад националната кауза!
Кога и как се слага началото на тези две линии в българския политически живот, как става проектирането
им в най-далечните достъпни до нас очертания на миналото? Може би годината е 755-а... След
дългогодишен мир, сле; поредица силни и победни войни на България срещу Византия, през 755 г
Константин V започва масирано строителство на укрепления по българо-византийската граница. Следва
мощно нападение срещу България, целта в* което е ни повече, ни по-малко, ликвидиране веднъж завинаги
на опасната: византийците държава. Последвалите поражения на българите, създали държавата им
несигурност. „Тази несигурност от своя страна била използв на от по-видните със своите богатства
прабългарски родове, за да се опита да завладеят престола." (История на България. Т. 1, С, 1961, с.64)
Ето другият фактор, който ще влияе изключително мощно от тук нататък и предопределя поведението не
само на българските политици, но и на бълга ския национален характер - Несигурността. Той не само ще
характеризг поведенчески реакции, но и ще ги обуславя. Той ще се свързва неизбежно винаги с въпроса за
предателствата. (А както ще видим след малко - е борбата за оцеляване, със всички форми на
съобразяването в нашия на нален характер, както и с нашия сложен национален реализъм.)
Още тогава, в годините след 755-а, когато се нарушава за дълго м между България и Византия, се полага
друга основна линия в поле стопанския живот на страната, която има пряко отношение към феномена
властта: ВЪЗМОЖНОСТТА ЧРЕЗ НЕЯ ДА СЕ ПОСТИГАТ ДИРЕК" ИКОНОМИЧЕСКИ ИЗГОДИ. И този основен знак на
властта се проявява! тази първа, но далеч не последна сигла на българските драми, коитс следват една
след друга от тук нататък. И без познанието на които, ние не; можем да изведем нито един верен факт в
тълкуването на българския онален характер. Иначе казано, на съвременен, по-точно на бай Ганьсз език,
това е феноменът на властта, като особено силен и типичен източкг: облаги и „келепир" в българския
политически живот.
Как се проявява този келепир в онова далечно време?
В края на VIII и през IX в. се формират феодалните отноше; България. Това е време, когато се
обезземляват селяните. Който е.: престола, той може да завземе повече земи и повече обезземлени и сде:
телно зависими от него селяни и, то се знае, той е по-силен и незавг Простата логика показва
следователно, че който има повече управлев власт, той ще има и по-силни икономически позиции. В
прабълга военноплеменна аристокрация се появява първото разделение, първата за, първото различие по
отношение, ако си послужим с днешния езих външната политика на България. Едни от болярите се стремят
към пре: с помощта на Византия и са следователно за добри отношения с нея
280
; авило на гьлгарския
слитически :очерта-I мир, след . през 755 г. българо-, целта на юпасната за създали в Iизползва-;да се
опитат :.64) Ето го |яататък и ще I в на българ-гзактеризира неизбежно и ; малко -ис улия нацио-
_ дълго мирът
: В ПОЛИТИКО-
феномена на
- ДИРЕКТНИ
;е проявява в
_зш, които ще
5;*ато, ние не ще
-. царския наци-
оай Ганьовски
ен източник на
те отношения в те. Който владее
•мени и следова-
ен и независим.
;е управленческа г прабългарската
:е. първата омра-зешния език, и на :мят към престола -яия с нея. Други
са против всякаква зависимост от нея, което ще рече, че са за независима българска държава. Дилема
достатъчно силна и драматична, но движена колкото от интересите на България, толкова и от лични сметки
за облаги и привилегии, за да последват съответните битки за власт, които ще траят много десетилетия.
По-точно, от тогава до ден днешен...
Само ще хроникираме - борбата за престола започва с убийството на Хан Винех, мястото му е заето от Хан
Телец (762-765) от прабългарските родове Оукил и Угаин. Той губи поредното сражение с Византия и бива
убит. На негово място застава Сабин — зет на Кормисош. Сабин започва преговори с Византия, които и до
днес се тълкуват като първото голямо и съдбовно предателство в българската история.
Ето ни пред началото на друга безкрайна верига от проблеми, свързани с властта - ПРЕДАТЕЛСТВАТА. О,
каква сложна и нееднозначна роля има да играят отсега нататък в българските съдбини и в същността на
нашия национален характер - като се започне от Сабин, мине се през съпругите на ред български царе,
през драмите в българските въстания, през дядо Въльо и Черньо от Априлското въстание, и се стигне до
недотам българолобювите действия на политици от най-новата ни история. Низ от падения, низ от драми,
скрити, както казахме, най-често зад национални интереси, жертва на които най-често е бил именно той —
националният интерес.
Уплашен за съдбата си, предателят Сабин оставя на своето място Умор, а самият той избягва през
Месемврия в Цариград. Императорът го приема с почести, после урежда бягството и на жена му и близките
му от България. Противниците на Сабин търпят на престола най-злополучният български Хан Умор — само
четиридесет дни. Той е свален скоропостижно от привържениците на независимостта на българската
държава. Властта избутва на престола Токту. Срещу него се надига отново Византия, на престола застава
Паган, който се опитва да води някаква средна и независима от двете групи политическа линия... И така,
до идването на Кардам, после на Крум...
Безкрайните битки за утвърждаването на върховете на властта са свързани в конкретния случай с
интересите на българската държава. Но и със създаването на чувството за всесилността и дори за
безпардонността на тази власт.
Страшните Крумови закони слагат край на нравственото регулиране на отношенията вътре в държавата,
силно ограничават т.нар. „обичайно право" и поставят над него писани закони, които явно и безпощадно
да наложат волята на една част от обществото над волята на друга. Феноменът власт, както се вижда,
вече напомня все по-категорично и, което е по-важно, все по-безпощадно за себе си...
Не са запазени повече текстове от това първо законодателство, посредством което от сега нататък всяка
власт ще скрепява опитите си за вечност. Насилието все повече ще се канонизира и узаконява, като по
този начин от интерес и прищявка на една личност или група около нея, ще се превръща във видимост за
национална потребност, за цел и смисъл на националното съ-
281
ществувание. За оправдание на всяко насилие и на всяка жестокост... Така от един текст от Десети век
ние научаваме, че: „Крум свикал всички българи е заповядал да се издадат следните закони: „Ако някой
обвини (наклевети някого, нека думите му да не се вземат пред вид, преди да бъде задържан п разпитан,
ако се окаже, че е клеветил и лъгал - да бъде убит. Не е позволен: никому да набави храна на крадеца,
който се осмелява да прави това, веднаг: да му се изземе имота, а на крадеца да се пречупят краката.
Също така, да :; изкоренят всички лозя..." (Златарски, В. История. Т. 1, с.415).
Крумовите закони безусловно имат дълбок нравствен и социален смисъ." и във всички случаи са израз на
една управленческа и държавническа мъ> рост. На тези характерни теми се спряхме в I раздел на тази
книга. 7. съжаление, основните клаузи от тях са елиминирани в последствие от де;-' ките други
законодателства, според времето и интересите на всяка :-:!. власт, вземаща върховни политически
позиции в страната ни. За клен;-никой досега не е убит, макар че нашата политическа и нравствена
истс:: изобилства от всички възможни видове клевети. На никой крадец от две.—. години насам не са
счупени краката, макар че свидетелствата на Иван джийски за дамгосването на ръката на недобросъвестния
платец пок^ : каква морална роля са играли те по времето на задругата. Днес буки:.— гъмжи от крадци,
където погледнеш - от последното село, в което се решава ТКЗС-то, до Народното събрание и Министерския
съвет. Толкова :•- -би, на колкото днес сме свидетели, всъщност никога в историята на Бъ~". ¦ не е
имало! И те никога не са били така умело прикривани от в;"~ управляващи правителства. Ни вопъл, ни
срам! Крум отдавна изглежл^ - -шен в очите на своите следовници, които, обаче, никога не са проп;-: -.
- ~ случай да го посочат за пример на добър строител на държавното нача.":: ! * ни пред една друга
линия на феномена на властта, тъй масово разпростт; и използвана в нейното функциониране -
ПОЛИТИЧЕСКАТА ДЕМАГС П
Силен сблъсък в най-горните коридори на властта в България, в на Княз Борис и първото ни известно
жестоко посичане на неподч* се на властта, е приемането на Християнството, или по-точно, съг срещу
него от 52 рода от болярската върхушка. Върху им се стг жестоката и кървава държавническа ръка на Княз
Борис.
Но юмрукът, по-точно кървавата секира на властта, действат времето на най-ранното християнство. И не
само у нас. „Почти вез пръква и организацията (заедно с появата на Спасителя - б.м.М.О - < толите, с
течение на времето църквата, се превръща в една от нап-Е: ните и трайни организации в света."
(Гълбрайт, Дж. Цит.съч., с. 15 " гария времето на тази специфична проява на симбиозата държавна т *
озна власт е 865 г. Сто и тридесет години след първите жестоки сб.тъ. престола във феодална България
синът на Борис - Владимир, правг възстанови езичеството. Сега гоненията започват не само срещу езг
което е правил баща му, преди да се оттегли в монастир, а срещу хгз
282
г... Така от ; българи и ¦наклевети) задържан и е позволено :;ва, веднага ¦ така, да се
гален смисъл Епическа мъд-тази книга. За зие от десет-.— на всяка нова ни. За клевета ;ствена
история ,гадец от двеста на Иван Ха-;тец показват Днес буквално :- което се разру-т. Толкова краж-:ята
на България зани от всички :-:а изглежда сме-;е са пропуснали ното начало. Ето - разпространена А
ДЕМАГОГИЯ, ^лгария, в лицето ^ яеподчиняващите -?чно, съпротивата им се стоварва
а. действат още с от с „Почти веднага се ,-б.м.М.С.) - апос-една от най-влиятел-гт.съч., с.13) ЗаБъл-;
държавна и религи-жестоки сблъсъци за димир, прави опит да ^о срещу езичниците. ?. а срещу християни-
те. Така се стига - още в далечините на онзи IX в. - до една от най-драматичните страници от
българската история, свързана^именно с властта. Бащата ослепява сина си! За да му даде урок - на него
и на всички отсега нататък - че властта на царя и на Бога е свещена и неприкосновена...
Силен урок. Драматичен...
Трети момент на бурни сътресения в отношенията „духовенство - селяни - боляри", имаме с появата на
богомилството. Мощно движение, силна бърканица в народния дух, бунт срещу догмите на църквата, бунт
срещу порядките на феодалната власт, бунт и отрицание кажи-речи на всичко. Учението на богомилите
излиза от България и става нейният пръв принос в културните течения на тогавашна и сетнешна Европа.
Гоненията срещу богомилите са изследвани от много историци и народопсихолози. (Вж. Ангелов, Д.
Богомилството. С, 1993; Панов, Т. Психология на българския народ. В.Търново, 1992; Страшимиров, А.
Нашият народ. С, 1993 и т.н.) И въпреки това и до днес липсва достатъчно убедително обяснение на
причините, породили богомилството. С него ние обясняваме най-често една или друга черта в националния
си характер (нихилизъм, анархизъм, демонична разрушител-ност), но самото то като същност и причините,
извикали го на живот, остават недостатъчно изследвани.
Така или иначе, времето на богомилите - което трае почти пълни четири века — си остава белязано с
несекващо насилие от едната и от другата страна. Поради непокорството на богомилите, това е времето, в
което България е страна на силни и в голяма степен непонятни размирици. Според А.Стра-шимвиров, при
нашествието си в България турците заварили около Месем-врия една цяла богомилска „република", в която
властта на обичайното право е нарушена силно, тя е почти разрушена. „Бабин ден в селата Старо и Ново
Оряхово, при Камчията (които съм лично наблюдавал) и в Баракли - Анхи-алско (за което съм слушал) -
„Бабин ден" в тези села представлява невероятна вакханалия: жените заемат кръчмите, мъжете се
изпокриват, при жените се допуска само гайдарят на селото, и се почва пиянство. Горко на мъж, ако се
излъже да се покаже отнякъде, пък бил той и пътник-чужденец: жените го вземат в плен, отнемат му
палтото, капата, парите (в Старо Оряхово даже го бият) и го прогонват от селото, а цялото отнето благо
се дава на кръчмарките за вино. Вакханалията продължава до късна нощ, пияните жени се повалят край
плетищата и мъжете със свещи ги търсят, за да ги отведат по домовете си." (Страшимиров, А. Цит. съч.,
с.46)
Тази разгулна вакханалност в поведението на жените, (още повече - на мъжете, които се укриват през
целия ден), са трудни за обяснение. Мисля, че е безспорно едно - в резултат на тежките сътресения след
приемането на Християнството, на жестоките данъци, налагани поради несекващите войни с Византия и
междуособиците във върха на властта, се раздрусва до съсипия цялата тогавашна писана и неписана
нравствена система. Феодалната власт, >1акто и църковната власт, са в безусловно тежка криза. На
изпитание са
283
подложени и смирените до тогава сексуални норми на1 поведение. „Богоме-лите хулят богатите, ругаят
старейшините, мислят че са мерзки на Бога онн»-които работят на царя, и заповядват на всеки роб да не
работи на своя цар * (История на България. С.,1961, с.132)
Че времето, когато властта се е приемала единствено като божествег. даденост, е отдавна и завинаги
отминало, освен богомилството, силни и аргументи ни дава и въстанието на Ивайло - 1277 г. Човек от
най-нис социално дъно, преценявано от днешна гледна точка, той достига до Цар вото в Търново,
завладява го, оженва се за жената на пленения цар и сам са на трона му, без дори да се замисли, дали
този трон е или не е Божеств даденост. Това е първи и последен случай на такава провокация - дръзяа;
успешна - срещу царската власт в историята ни - резултат на сложшгг; нечисти нейни механизми, на които
скоро жертва става и самият Ивайлс независимо от това какъв е краят на въстанието, в отношението на
бълга:] към властта се слага дълбок темел: ненаплашен, несмачкан, силен в ду\. все още, с пресните
спомени за доскорошното величие на държавата българинът е силен и достоен в себеусещането си за своята
сила сгег всички форми на официалната власт. Това себеусещане българите пок;. обаче за последен път в
такива масови мащаби. В сравнение с въстаниет: Ивайло, другият голям и отчаян народен бунт -
Априлското въстание < " 1876 г., както и въстанието през 1923 г. - са значително по-неорганизн слаби и
недостигащи финалната си цел. Тогава, и както ще го е отС много преди 1876 г. Отец Паисий, на
българската душевност и характеН й липсват вече много от елементите на българския характер от времеп
Ивайло - като самочувствие, вяра в националните сили, усет за държавност и за силно национално
присъствие в картата на света и др
В личностен план отношението на българина към властта и на които я притежават в следващите пет робски
столетия, също ще прг~ изменения: ще намалее и ще се преиначи показваното досега самоч}з пред
организацията и личностите на властта. Ще изчезнат или силно видоизменят такива характеристики в
индивидуалното поведение кат: зост, непокорство, отсъствие на страх пред царя и църквата... Нови, м не
много по-различни, форми ще придобие предателството. Личното ване, примери за които имаме, разбира се,
и досега, ще стане много пс мотив в сложното взаимоотношение, което възниква между поробен бител.
Посочените по-горе черти - дързост, непокорство, липса на стр_ сравнително масово поведение -
робството, с петте си века, ще ги цира, замъгли, усложни, в сложните пътища както към националното. *
към индивидуалното оцеляване. В същото време, в тия пет века, цър! играе спасителна и почти изцяло
еднозначна роля за опазването на ~ ите, езика, вярата, народността.
Ето защо в този чист вид посочените по-горе характерови черти в националния ни характер по време на
подготовката, разгара и пор на това „най-българско време", както сполучливо го нарича Е.Кар времето на
Априлското въстание.
284
зОГОМИ-
ога ония, |своя цар."
жествена яни данни най-ниско до Царст-и сам сяда "Божествена дръзка и _ сложните и - Ивайло. Но :
българина ;Н в духа си гжавата си -, сила срещу гате показват въстанието на въстание от оганизирани, е
отбелязал ; характер ще гт времето на ;гт за мощна зета и др. :а и на онези, : ще претърпи
самочувствие :,1 силно ще се като дър-,и.. Нови, макар и и». Личното оцеля-ее много по-масов 1У
поробен и поро-рпса на страх като %ж. ще ги модифи-аионалното, така и г века, църквата ще ването на
традици-
ровй черти липсват гара и поражението яа Е.Каранфилов -
Петте века робство ще са изпили много от народните сили, много от изворите на националната свяст ще са
вече напълно пресъхнали. Властта -страшната, потискаща власт - на турското политическо, икономическо,
личностно присъствие, ще се окаже съсипваща. Сега покрай другото ще се прояви като важен
ХАРАКТЕРООБРАЗУВАЩ ФАКТОР БИТКАТА ЗА ОПАЗВАНЕТО НА ВЯРАТА, ЕЗИКА, НАРОДНОСТТА, В ОСНОВАТА НА КОИТО ЩЕ
ЛЕГНЕ БОРБАТА МЕЖДУ ИСЛЯМА И ХРИСТИЯНСТВОТО.
До написването на азбуката от братята Кирил и Методий, източниците за историята на славяно-българската
и после на българската държава са предимно на гръцки, руски и малко латински език.
След написването на азбуката се появяват и първите български автори и съчинения, в които намираме
знаци и сведения за развитието не само на българската държава, но и за процесите, протичащи в нея.
Това са Йоан Екзарх с неговите изключителни съчинения - „Небеса", „Шестоднев" и др.; Епископ
Константин, известен и като Константин Преславски, с неговите основни произведения: „Учително
евангелие", писано в периода 889-893 г., „Азбучна молитва" и „Проглас към Евангелието". „Историки" е
друго негово произведение - това е първият наш исторически труд, макар изцяло преведен от гръцки.
Важен документ, свързан със значителни промени в българската душевност след приемането на
християнството, е първият сборник от закони под заглавие: „Закон за съдене на хората", в по-голямата
си част също превод от гръцката Еклога (Византийски правен сборник), но съдържа и редица оригинални
български текстове, свързани именно с дълбоките сътресения в духовния свят на българина, в борбите
„за" и „против" християнството. По това време Черноризец Храбър пише своето значително произведение „О
писме-нах" („За буквите"). Излиза вече и значителна апокрифна книжнина, също появила се у нас най-
напред в превод от гръцки апокрифи, а после като оригинални, най-често безименни произведения. През X
в. живее и твори Презвитер Козма. Той пише своята богата на фактологически материал за нравите на
българското общество, изключително полезна за историци и народопсихолози „Беседа против богомилите".
2. БЪЛГАРИТЕ И ВЛАСТТА В ГОДИНИТЕ НА ТУРСКОТО РОБСТВО
Извън съмнение е фактът, че вековете на турското робство раздрусват издъно цялата нравствена система,
структурирана в периода на феодализма, з това число и в отношението на българина към държавната власт,
нейните редставители и институции. Проблемът „оцеляване" в тези пет века навлиза райно и властно в
цялата нравственост, морални устои, възгледи, инстинкти, вакции, чувства и начин на изразяване на тези
чувства. Това е, както вече
285
посочихме, един особено важен период от формирането на българския хара* тер, в който могат да се
отделят два значителни подпериода:
1) Времето до началото на Възраждането. То се характеризира с дъ." векове на историческа безпаметност,
в които главното и същественото е ~: ¦ опазят доколкото това е възможно, българският език, вярата,
традиции?: обичаите, както и народните песни, т.е. чувството за национална принад~1? ност. Връзките,
които свързват българина с миналото му, са тънки, тъж?л накъсани, ала те все пак ще издържат, за да го
преведат до идния ден, кс::' българската държава пак ще я има и българската народност постепенн:
-започне да стъпва на краката си...
' 2) Периодът на самото Възраждане - като се започне от Паисий Хг_-;; дарски и Д.Чинтулов и се
стигне до В.Левски, чието дело само по себе : един катарзисен миг от нашето национално битие. И после
до П.Р.Славе Хр.Ботев, Л.Каравелов, З.Стоянов, до цялата мощна армада от бъл: момчета, които подготвят
Априлското въстание.
Това са времената, когато българският дух е подложен на всичке можни изпитания. Така:
1) И през цялото време на робството, особено в първия и втория ; турското владичество _ XIV, XV и
дори XVI в., проблемът за физиче. генетичното оцеляване си остава в крайно критично състояние и е
същественият проблем за бъдещето на народността.
Българската народност в края на XV в. достига до критичния мнвя«р от 860 000 души. И тогава настъпва
един своеобразен звезден миг в на народността. Без решение на политбюро, без указания от Отеч( фронт,
нашите прабаби като няма с какво друго да се противопо подсказваното от националната си интуиция - че
на нас българите е, още ни трябва, за да изчезнем от лицето на земята - започват да р; то как - 9, 10,
12 до 13 деца! Появата на толкова много деца поставя ат период под друг знак и проблема за
покорството. Това обстоятелство не да не се държи под око, когато се оценява смазания дух, формиращо'
дълги векове вече българско покорство. Деца - при това толкова брой, могат да оцелеят, да се отгледат
само миром, само в кротъ;: преклонена главичка. Биологичното оцеляване безусловно изисква во!
2) Опазването и оцеляването на езика, традициите, вярата преплетено с проблема за физическото
оцеляване.
3) Проблемите на икономическото оцеляване също действат г период на робството. В крайна степен те
възбуждат инстинктите е; востта, крайното трудолюбие - все с оглед на икономическото пре •
4) Това е време, в което доминиращата линия в чувствата и п:: на българите е СТРАХЪТ от поробителя и
от загубата на нациока."
5) Появяват се вече такива нови качества в характера ни, кг:. Съобразяване, в думи и реакции укрепват
симптомите на робска? на вярата, че робството е вечно, изобилстват примерите на волс-:
286
рския харак-
зяра с дълги еното е да се , традициите и принадлеж-гьнки, тъжни и [ ден, когато г постепенно ще
г Паисий Хилен-ю по себе си е ЪР.Славейков, от български
на всички въз-
и втория век на за физическото, тояние и е най-
[ния минимум зден миг в съдбата г :т Отечествения :;тивопоставят на ългарите един грип г-гаат да
раждат. И :еца поставя в този гоятелство не може нормиращото се за I толкова много на ; в кротък труд
и с изисква покорст-
вярата, е тясно
^: действат през целия ретинктите на пестели-щческото преживяване! ядаствата и поведението га на
национална свяст. щтера ни, като силното ре на робския комплекс, на волското търпе-
ние, подхранването на чувството, че освобождението може да дойде само отвън - от Дядо Иван или от т.н.
„Велики сили". Те дефинират силната комплексираност и неувереност в собствените сили на народа.
б) На този общ национален фон се очертават фигурите на значителна група български възрожденци и
революционни дейци, които са носители на друга нравственост, твърде рязко контрастираща с общия
народопсихологи-чески фон в останалата част от населението. Това са хора със силно развито национално
чувство, в по-голямата си част, напълно преодолели и презряли страха от смъртта и поробителя, герои -
с пламенна и възхитителна нагласа за борба и всеотдаване на каузата на Свободата: хора, в значителната
си част с европейско възпитание и мислене. Това са поети, мислители и революционери, каквито повече
никога България няма да роди и които и до ден днешен ще бъдат контрастиращия фон на общата национална
и индивидуална душевност. Образци, към които ще се обръщаме за опомка и подкрепа във всички случаи на
национална криза и драматичност.
В душите и цялостното поведение на тези хора, над което доминира мъченическата кауза на Свободата, по
друг начин се отлагат цял ред дотогава традиционни за робството реакции и нравственост - които се
проявяват в отношението към семейството, към майката, към миналото на Отечеството и към бъдещето му,
като една имагинерна, но безусловна бъдеща реалност, в"отношението към чуждото - било към турското,
било към гръцкото, било към Русия или Европа. По особен начин се формира в тяхната душевност и новото
национално себеусещане, националното и личностно самочувствие, както и отношението към Великите сили.
Проблемът за смъртта също намира ново решение - както в творчеството им, така и в съдбата им. Това
омесване на нравствеността на възрожденците и революционерите със все още робски спящите и стенещи
български народни маси трае близо век и отгоре. Време исторически крайно ограничено, но с оглед на
бързо развиващите се исторически промени, време наситено, интензивно, натоварено!
Промените в основните характеристики на един народ стават най-дълбоки и най-бързо именно в такива
преломни исторически времена. Като че ли самата история диктува какви качества и какви личности са
необходими точно на този исторически момент и на тази историческа задача. И тя самата си ги намира.
Трудно е да се обясни, например, как се роди Паисий Хилендар-ски - едно съвършено ново явление в
националната ни свяст, как се появи Добри Чинтулов. И после - всички останали..
Една част от по-сетнешните дейци на Възраждането, поради възможностите, които тогава реално
съществуват и на които Турция доста предвидливо не се противи, отиват да учат в Русия, Германия,
Швейцария. Те не учат там само сухите науки, те учат едно ново, свободно мислене, което ще пренесат в
България. Техният светоглед се променя и влияе силно от начина на живот на свободните хора.
В Русия по това време е на мода руският революционен демократизъм, Румъния тръпне от национално
революционно нетърпение за бунт, за по-скорошна свобода. В другите европейски страни, развиващи се
свободно и
287
независимо, липсват робските комплекси - страхът и несигурността, липсва правилото за „преклонената
главичка"... Всички тези факти формират едно различно самочувствие у младите българи, които го
пренасят и предават после на другари и приятели, за да се подготви почвата на едно масово и
революционно организирано действие, връх на което са Оборище и Априлското въстание 1876 г.
По всички тези теми са оставили познанията си десетки автори. С тезп редове ние поискахме само да ги
погледнем от народоведческа гледна точка като особено важни и съдбовни фактори, които ще повлияят и ще
променят традиционни реакции и ще положат началото на един нов етап в развитиет; на българския
характер...
Няма никакво съмнение, че първото, което нашите възрожденци с-: наемат да променят в душевността на
нацията, е традиционното чувство нг българина към властта на поробителя, Така солидно формирано в
годините :-:: робството. За цели поколения от нашия народ - в продължение на векове -властта на валии,
спахии, аги, отново е изглеждала като дадена от Бога, те :. знаели, че винаги е било така - в робство,
в неправда, в несигурност и ст: - и така ще бъде пак винаги. Поколения наред са се раждали и умирали с
~у предопределеност. И никакъв ветрец или светлинка в продължение на ст: ¦ тия не се появяват в
масовото съзнание на народа, които да им подскажа: може да се живее и по друг начин, че властта на
турците и на агите не е : може да е вечна. Вярно е, че малки или по-големи бунтове пръкват о?~ оттам.
И въпреки че страхът от поробителя властва тотално над всп съпротивата не секва - тук убити за
непокорство, там обесени и заклан* -мълчалива, разпокъсана, тя все пак е жива... Появява се хайдушкото
денж-ние. Ту тук, ту там, хайдутите подсещат че ги има.
Ала това все пак не са масови чувства, не са народно убеяс;-непокорството още няма национална мисия.
Това са прояви по-сксг индивидуален бунт, на индивидуална непоносимост към турчина, на ир-л : дуален
героизъм...
Каквито и да са - искрицата тлее, омразата към поробителя, м." парализирана от волята му, е жива. Като
дойде времето, тя ще се р_ Доминиращото поведение обаче по отношение на поробителя, си ПОКОРСТВОТО.
Страхът от властта и действията й, за които с такав. пишат и Г.С.Раковски, и дядо Славейков, и Христо
Ботев, този страх се I-. буквално на всяка крачка...Търпението и покорството вземат такива ра .-че
се превръщат в съдбовна жизнена линия, която от тогава и до днес ГОЛЯМА ИЛИ ПО-МАЛКА СИЛА бразди
българския характер, едва ли не се превръща в най-първа национална характеристика, доста ¦ прометирала
ни и в миналото, и в последните пет-шест десетилетш времето на социализма, и днес... За нас,
българите, в чужбина се говсрш I за хора на търпението, на покорството, на свързаните с тях ред другж
¦ които спасителната линия на Оцеляването, в неговите многолики фор* днес изисква.
288
-стта, липсва
ират едно
предават
- масово и
-де и Априлс-
тори. С тези гледна точка, ше променят в развитието
::рожденци се
го чувство на
з годините на
г на векове -
;>т Бога, те са
_^ т^ност и страх
,™ ^ .мирали с тази
гние на етоле-
подскажат, че
:ите не е и не
гъкват оттук-
: над всички.
-;: II ЗаКЛаНИ -
тлкото движе-
::-:о убеждение, -п по-скоро на _за, на индиви-
:ггеля, макар и
зе се раздуха.
-еля, си остава
^-^70 с такава злъч
"гзн страх се вижда
(сг такива размери.
\ до днес С ПО-
дктер. И която
цистика, доста ком-
¦ :есетилетия - пс
-а се говори катс
т ред други черти.
велики форми, и до
Задачата на нашите възрожденци - тези първи предводители на народната свяст в годините на робството, е
била именно тази - най-напред да покажат на цялата народна маса, потънала в невежество и в страх, че
властта на турците не е вечна, че тя може да бъде съборена и робството отхвърлено.
Не ще да е била лека тази почти непосилна задача!
И още тук трябва да отбележим, че заченатото още тогава, в далечините на робството, двойно чувство на
българина към властта, няма да се промени в своята видимост и дори в своята същност никога повече.
Българинът ще продължи тази основна линия в поведението си - да се подчинява външно, във видимостите,
да се съобразява със всяка власт - която и да е, каквато и да е, и когато и да е. И в същото време, в
душата си, насаме със себе си, под халището и юргана си, той ще има своя преценка за тази власт, своя
мярка и свое отношение, както и свой бунт и твърде често ненавист към нея. Той ще продължи едно да
говори за нея, друго да мисли и трето да върши. Тази ТРОЙНА ЛИНИЯ в българското отношение към властта
се зачева именно в годините на турското робство, обогатява се, ошлайфа се отпосле, но тя и до ден
днешен не е значително, за да не кажем никак променена.
Годините след Септемврийското въстание 1923-1925 г., борбите срещу българския капитализъм и фашизъм и
строителството на т.н. „социализъм", задълбочиха това притворство на българина пред силите на
политическата власт, те прокараха още по-дълбока линия между поведението му пред нея и истинските му
мисли, които се скриха в най-тайните скринове на душата му. Пред страха от репресивния апарат на тази
власт след 1944 г. например особено се засили резоньорството, а проявите на героичното, на
непокорството, на личното мнение, на достойнството, на самочувствието, на собствената мисъл, се
скриха, омълчиха, дълбоко потопиха под външната примамливост и привидност на уравниловката.
Но покорството, търпението, верноподаничеството, се дължаха и на обстоятелството, че тъй или иначе
голямата част от хората реално заживяха зо-добре. При една по-динамична икономическа система този
живот сигурно ой могъл да бъде и по-добър. Но и това, което бавно, с усилия, а и с насилие, се
достигаше, беше достатъчно, за да превръща недоволството, опозиционер-ството, дори възмущението от
грешките и престъпленията на властта, в търпение...
Може да се каже, колкото и абсурдно да изглежда това, че запечатайте в аационалния характер още във
времето на турското робство, изразяващи отношението към властта, преживяха сега нови, дълбоки
превъплъщения в мвтимните пространства на нашата национална душевност, за да отбележат същата
ДВОЙСТВЕНОСТ И ТРОЙСТВЕНОСТ НА ХАРАКТЕРА НИ: когато става дума за политическа власт и отношение към
нея. Изключения има, ¦зривове има, и жертви има. Но тук следим не толкова тях, а онова, което чертае
типичното, общото за поведението на масата.
289
3. ПРЕКИТЕ СВИДЕТЕЛИ НА ВРЕМЕТО
След тези най-общи бележки за отношението на българина към власти. и начина, по който то се зачева,
бихме искали сега да дадем думатг а, преките свидетели на времето, на покорни хора и на бунтари, за да
намегии мястото на това явление в своя характер и да очертаем взаимовръзките 1 последиците му върху
другите национални черти.
Може би първият писмен белег за непокорство пред поробителя оше ~31 падането на България под турско
робство иде от гордото мъжеств. Патриарх Евтимий, описано от Григорий Цамблак. В „Похвално слс:-
Патриарх Евтимий Търновски", като проследява различни моменти от -та на българския Патриарх, този
последен най-храбър защитник на Тъ- -Цамблак посочва редица моменти, най-значим между които от гледн_
* на интересуващия ни проблем е двубоят на Патриарха с Йоан Пети Па.": И още тук се натъкваме на една
изключително съществена черта, *-. вътрешна линия, която винаги паралелно ще върви с феномена на н".
наличието или отсъствието на личностно и национално достойнствс двубой.
Патриарх Ефтимий ни дава най-обаятелното - пример за вели-достойнство, толкова дефицитно и толкова
потребно за национални в следващите десетилетия, че и до днес. Велик, сюблимен, неве: Патриархът в
своето мъжествено родолюбие в тези последни свое: на българската столица Търново. Той вече не е само
Божи служитг само Патриарх - той е държавник - пастир на стадото българско, е;: мъж, изправен върху
развалините не само на Търново, но и на цялат; ска държава, над чиято глава няма друга власт, няма
друга мъка, ня: сила, по-голяма от мъката по изчезващата във вековете на робствот: ска държава. И
първият извод: ВЛАСТТА Е БЕЗСИЛНА ТАМ. ;"г ДОСТОЙНСТВОТО Е ПО-ВИСОКО ОТ НЕЯ, където още са на м
мъжеството и личната храброст, където главата е готова да се -раменете.
Следват тъмните времена на безпаметност. Времена, в ког-помним кои сме. И в които светът също вече не
помни нас... Ние г че ли сме се разтворили и изчезнали в турската империя...
1762 г. Станало е с нас, каквото е станало. И в тъмнината, н :-се появява предизвикателството. Както
срещу властта на тури:" срещу гръцкото фанариотство, и срещу властта на чуждото в на_
Най-мощното негодувание срещу нашата слаба или липсв!__ ческа памет, най-страшният вик за опомка в
цялата наша исторг-ЕВАТА ИСТОРИЯ! Това тъй родолюбиво слово е първият, колкст. толкова и емоционален
бунт срещу безпаметието, унинието националната ни идентичност, срещу чуждеецето и страха! Р;:. редове
на Паисиевото слово не само че и до днес не са загуби." но и добиват нова, тревожна актуалност. То е и
първото съчине-
290
ьм властта думата на намерим -зювръзките и
еля още при мъжество на ?х"зо слово за
гНТИ ОТ ЖИВО-
¦: на Търново, - гледна точка ети Палеолог. , =грта, на една на властта: сйнство в този
за великолепно |рсналния ни дух невероятен е свободни дни с.тужител, не е - :ко, един горд вялата
българ-, няма друга г-сството българ-. ТАМ, КЪДЕТО на мястото си -_г се отдели от
е които ние не ь»... Ние вече като
вата, и в пустошта ш. турците, така и го в нашата съдба, липсваща истори-астория! ПАИСИ--. колкото
властен, заето и срама от и! Раздрусващите ц-убили силата си, гьчинение, в което
има директен повик за непокорство пред завоевателя, за стрес - тъй потребни на борбата срещу турската
и гръцката фанариотска власт. С^тази си именно непримиримост, Паисий си остава едно от най-
обаятелните, най-родолюбивите и най-светлите имена в цялата българска история - изравнен с Левски, с
Ботев и със Захари Стоянов.
Проблемът за страха и покорството на българите пред властта за пръв път в Паисиевото съчинение е
обогатен с още една черта: това е загубата на лично и национално достойнство.
За тази нова беда ще пише и Софроний Врачански в „Житие и страдание грешнаго Софрония": „И аз му
рекох: Ефенди, ний сме рая, всякога боязливи есми като зайци". (Житие и страдание грешнаго Софрония.
С, 1981, с. 13) По-нататък той очертава загубата на лично и национално достойнство пред страха от
властта, дори го оправдава с каузата на оцеляването. Оправдава го, но гневът му срещу покорството и
страхливостта на българина, не са и за миг притъпени. Софроний търси подходящия момент, за да каже на
българите онова, което според него те в своята робска орис или са забравили, или не са знаяли. И той,
както и Паисий, ще рече: „Я вижте, о роде български, кой друг народ е толкова глупав и неучен и под
иго толкова покорен и на толкова народи подвластен". (Пак там, с.74)
По-сетне цяла поредица автори с една или друга словестност ще отбелязват все тази покорност на
българина пред властта.
Посоченото триезичие в отношението към властта пълни почти всичките робски столетия и следва всичките
по-нататъшни аргументи за отношението на българина към поробителя. Ето подобно свидетелство и от
Неофит Боз-вели (1785-1848): „Туй сиромах прост болгарски народ като слуша и като по всяки ден гледа,
че от народът, който продума нещо за правда... го предават на смерт или го провождат в заточение ~
горките болгари треперят от святопродавски и чорбаджийски страх повече, каквото циганите от харачът
си". (Бозвели, Н. Съчинения. С, 1968, с.77)
Другаде, в най-значимото си съчинение - „Плач бедния мати Болгарии". той ще продължи тази своя мисъл,
показвайки със забележителна сила на словото, положението на една твърде масова парализа, до което е
доведен българският род по време на робството. „Премили ми, едноутробни горски рожби! Кой и с какво
очарователно убайване ви са дотолкова убаяли, и като безсловесни скотове, свестта ви замаяли?...
Толико години слепствувате, немейте и глупейте, не познавате где, кога и как прилича, не знайте пред
кого и за какво трябва... Но стоите като убаяни и замаяни, сцеплени от страх, прави - озъртате се и
гледате като горски плахи крави." (Пак там, с.83)
Тези заключения на Бозвелията кореспондират в много отношения с написаното в „Историята" на Паисий,
отразяват една обща, отчайваща картина, която е допустимо те да са наситили с повече черни краски - за
да е втрещението по-голямо, а следователно и ответната реакция за пробуда, за самопрезрение по-бърза,
и по-стряскаща.
Картината би била по-безболезнена и присъдата по-снизходителна, ако по това време имаме писмени
документи, свидетелства и писания, доказващи
291
\
противни тези. Уви! Такива нямаме. Покорството, съобразяването с властта, страхът от нея, губенето на
лично и национално достойнство, мятат черната си сянка и лягат през тези столетия дълбоко в основите
не само на тогавашния, но както ще се убедим, до голяма степен и на бъдния ни характер!
Първите бунтове на Константин и Фружин, Първото Търновско въстание 1598 г., чипровските бунтове от
1688, Карпошевото въстание 1689г. в Македония, първите излезли в Балкана хайдути, са българи! Макар и
малко на брой, те носят силна обагреност на лично непокорство, на собствена представа за морал, на
храброст и на мъжество, които не бива да бъдат нит: подценявани, нито подминавани. В народните песни
се появяват силни текстове за тази друга страница от гордото непокорство на Крали Марко. Др;-: въпрос
е каква личност е самият той. Но на народната свяст, може би чист интуитивно и неосъзнато, е потребен
идеал, допинг, малко нещо, което тя и -. хиперболизира, за да му повярва. Тъжно е, но е факт - на
народа ни ;..¦ трябват герои и идоли.
Точно такава хиперболизация трябва да се търси в текстовете и -нашите тогавашни народоведи, защото
крещейки срещу недостатъците ни, ~ преследват - волю или неволго - същата цел!
Така, Йордан Константинов - Джинот (1818 - 1882) също пише укс~ думи за покорството и раболепието на
българите пред властта. Той =• обяснява това раболепие, той го констатира и дори го нарежда сред
добр;' телите на българския род, благодарение на които ние все още живеем на т. земя и пребъдваме.
Ето: „Болгарин черезмерно ради, оре, сее, торгуе. е : ствуе, верност има, гостолюбие, страх божии,
почитание своего пг: всичкото, колкото що е указано богу и царю. Ради това аз съм болгаг моето
благородно болгарство не ме допуща да не бидам добр...". (Мазния. -В:-Сборник от документи и
материали. С, 1978, с.151)
Ето ни пред текст, който показва, че божественият ред на зем~. включва търпението, робството,
покорството пред властта на царя. Ма:-: не е ясно в 1851г., когато пише тези редове Джинот, кой цар
има пре: Очевидно под цар той разбира властта сама по себе си и смята за най-: добродетел и гордост да
й се покори и поклони... Ала след поуките на т: години робство, той е разбрал нещо също много важно -
че покорство?: към Оцеляването на онова, що за него е българско.
А) ТЪРПЕНИЕТО - БОЖА МИЛОСТ ИЛИ БОЖИЕ ПРОКЛЯТ СЪДБАТА НИ.
Нови идеи и ново обяснение в отношението към властта се о~ —.* внесе Георги Стойков Раковски.
Безусловно той също пределно ясно рг ролята на оцеляването за спасението на българската народност от
из- г~з Заради идеята да се оцелее, да се спаси - не един българин е при-- .. приеме Исляма. И ето ни
пред нова националната драма. „Тогдашн!;:" рин е търпял сичко несвястно - пише Раковски - утешающ се,
че -¦:-спасение е на онзи свят и тамо той ще види в царство небесное. В ¦:" уши често е входил
убийствений калугерски глас: Претърпен спас;-
292
с властта, мятат черната зю на тогаваш-ш характер! сзско въстание : 1689г. в Маке-зжр и малко на
гбствена предс-да бъдат нито :зат силни текс-_-и Марко. Друг - може би чисто ;зю, което тя ще а народа
ни му
текстовете и на ; -татъците ни, те
_---ло пишеукорни —^ властта. Той не Цвч-жда сред доброде-
- : ле живеем на тази ре сее, торгуе, войн-^знне своего царя и за аз съм болгарин и
. добр..."- (Македо-": 151)
в»: ред на земята ни гта на царя. Макар, че ей цар има пред вид. и смята за най-висша 1сд поуките на
толкова
- че покорството е път
1СИЕ ПРОКЛЯТИЕ В
: властта се опитва да зределно ясно разбира зродност от изчезване, ьлгарин е принуден да ма.
„Тогдашний болга-шающ се, че неговото ? небесное. В неговите етърпен спасен! Поко-
ч
рявайте се власти, всяка власт е от Бога. Цариете са помазани и наредени от Бога да владеят народите!
Отдайте Кесарови Кесарю, а богови Богу!" (Раковски, Г.С. Автобиографични трудове. С, 1980, с.47)
Претърпен - спасен! Една цяла философия на оцеляването вече е събрана в тези две прости думи,
философия властвала и властваща и до днес в душите ни. Търпението е езикът на Оцеляването, Оцеляването
говори чрез търпението. Търпението е мълчание, кротост, мъдрост, сила. И двеста години по-късно майка
ми казваше: „Претърпяно - безцяно". Умееш ли да претърпиш, цена няма търпението ти.
Като твърде образован за времето си народопсихолог, Раковски си поставя значителни народостроителни
задачи. Но той постъпва различно от предшествениците си. Неговата брадва не сече само на едно място -
той веднъж сгъстява боите, друг път ги разрежда, трети път донажда фактите с онова, което е сътворила
фантазията му - все с оглед на идеята - не да натрапва недостатъците, които го тревожат, а по-скоро да
оповестява отсъствието им, като именно по този начин лекува травмите. Той, блестящият народопсихолог,
действа като лекар - внушава на болния, че е здрав, за да набере той сам сили за лечението си, да му
създаде усещане за достойнство, за традиция, за гордост в този характер, да внуши качества, които са
потребни на борбата срещу турската власт, срещу отровителството, което е нашепвал „убийствений
калугерски глас".
„Най-простият селянин, - пише например Раковски, очевидно давайки си сметка, че силно преувеличава
истината - като отиде в град и се представи пред някой си богат българин, се държи със смелост и
дързост като пред равния си съсед и брат, и като му отдаде обичайния поздрав... сяда без да го
поканят, и започва да разговаря свободно." (Раковски, Г.С. Съчинения. С, 1922, с.203) В своята
строителна народопсихология той неведнаж отива и по-далеч. В същото съчинение Раковски си позволява да
твърди, че селяните ни имат същото държание не само когато са сред богати българи, но и когато
подхождат към правителствени хора, към турските държавни институции, гъм представители на властта -
аги, паши, и т.н. Никакво съмнение -Раковски в много отношения е далеч, много далеч от истината за
народностния -г,\ характер. Това никак обаче не го смущава. И неистини са потребни, и ~ муистини,
когато трябва народът да бъде освободен от покорството и парализата на страха.
Забележителна е тази мисия на Раковски не само в изследването на българския дух, но и в неговия първи
след Паисий опит да създава нова -ушевност, да сее в нея достойнство, чувство за равнопоставеност, за
непо-юрство и безстрашие, за което той неведнаж говори, описвайки подобно на Софроний Врачански,
„заешкия характер на българина"...
Безусловно, говорейки веднъж за самочувствието на българите, друг път за техния „заешки характер",
Раковски влиза в явно противоречие със самия себе си. В „заешкия характер" се открива жизнения
реализъм, напира исти-шхта. за изплашения роб. Точно на този роб, вече като идеолог на национало-
293
совбодителното движение, той се опитва да внуши обратни, липсващи качества, тъй потребните за
национално освободителната борба добродетели Една идеологическа и нравствена задача, която показва
колко голям е Раксг-ски!
В средата на миналия век - с особено рвение събират народни пес-_± братя Миладинови. Тези песни
съдържат огромен материал за нашето на_-онално себепознание, изследвани са твърде пълно от Антон
Страшимир с;
Иван Селимински (1800-1867), вече усетил към края на своя жи=г~ приближаващите стъпки на свободата,
подсказва в изследванията си (Бж ТСратко изложение на отношенията на българите към съседните
християп:а народи. С, 1907, с.11), „че този образцов, добродушен народ от себе с;: .;¦ подбужда да
съдейства на всички християнски народи срещу кръвожа~- ~ турско управление. Колчем се отваряла война
между Русия и Турция, бъг:. -ският народ желаял да види Турция сгромолясана, за да се освобсг"
прослави православието".
Макар тези обобщения да са донякъде пресилени, факт е, че пс ~ време българският народ наистина жадува
за Свобода, Възраждането г духовен факт. Но тези стремления, за които говори Селимински. са пелени,
непоказани, неосъществени, народът ни съвсем не е още „обр^:_ж и тези му въжделения няма да се
покажат, нито ще се осъществят наг в дните на самото Априлско въстание — върхът на българското непс ¦
пред турската власт. Но и Селимински гледа по-далеч, очите му в;:=_" мечтите си онова, което още е
невидимо, но е крайно потребно...
Тези наши тъй далечни народоведи, изглежда, са разбрали неш: ~:-съществено за всеки характер -
Великата мисия на внушението. :'_г страхливия, че е смел и той може би ще стане, внушавай на достойьг
-нищожество и той ще се поколебае. Тази линия в характеростроект" важна и съществена.
Но тя все пак не е типична. По-важна и по-драматична е прсп смазващо критичната. Ето например
творчеството на Любен К^ Основна критична линия по отношение на българския характер > проблемът за
Свободата, а оттам за покорството и търпението на б: които той винаги свързва с „преклонената
главичка" пред поробите -негативен характерологичен кръг е концентриран целият негов гняз г та, които
пълнят голямото му творчество. „Моралисти ни ра: търпението и кротостта са велики добродетели, а
българския: отличава до крайна степен с тия качества, следователно величие: ' Кой е търпял толкова,
колкото търпим ние? Турците ни яздят. : убиват и ограбват, а ние търпиме и надеяме се." И по-нататъг
отровен, баща ти убиен, майка ти обезчестена, сестра ти е потуг ти е обесен, дъщеря ти е окаляна, а ти
Дълготърпче си седна!. хвалиш със своето търпение и верноподаничество..." (Каравелов,.~ съчинения. Т.
5, С, 1966, с.213)
В същност, Любен Каравелов пръв извежда темата за:
294
качес-
зродетели! е Раков-
гдни песни
I задето наци---ашимиров. своя живот ¦ —=_гга си (Вж. ?истиянски л себе си се п?ъвожадното '" гния,
българ-:: освободи и
е, че по това -дането е вече .-ски, са още в Е ;ше „образцов" вят напълно и го непокорство му виждат в
5но...
щ нещо твърде шето. Кажи на [V достойния, че е :> строенето ни е
„_на е противната, Лг-обен Каравелов. | характер у него е I на българите, Г::робителя. В този Геггов
гняв и възму-ни разказват, че гарският народ се I величието е наше. __ яздят, безчестят, >-нататък:
„Дядо ти :потурчена, синът седнал, та ни се велов, Л. Събрани
1за:
Б) ВЕРНОПОДАНИЧЕСТВОТО
на голяма част от българите по отношение на господстващата власт. Това верноподаничество ще донесе
големи беди на нацията ни в последствие, то е една от исконните наши драми, сериозен недостатък в
поведението на немалка част от българите, тясно свързан с реализма в нашия характер. Каравелов достига
до крайни и остри обвинения на българските нрави, свързани с покорството пред турската власт, което
той в някои от статиите си значително преувеличава, описвайки процеси в нашата душевност, които не
могат да бъдат приети за жизнена същност, макар реално да са съществували. Ето ни следователно пред
същия народоведчески факт, който забелязахме още при Софроний Врачански - да сгъсти боите, за да
предизвика бунт и неудовлетворение у този народ първо срещу самия него си, второ - срещу унизителното
положение, до което е доведен. Една жизнено важна, макар и на моменти жестока провокация на чувството
за свободата.
В отговор на една цариградска дописка Л.Каравелов пише: „Първо, вие твърде добре знаете, че земята ни
се опустошава, че младежите или се деморализират или оставят бащините огнища и преселяват се в чуждите
страни и че момичетата, които оставят без мъже, се турчат почти ежедневно, второ вие твърде добре
знаете, че над нашето отечество са захванали да се вият различни чуждоземни скакалци, които не оставят
нищо здраво, нищо свещено, нищо цяло"... И по-нататък: „...нашите турско български школи, нашата
идиотическа литература, нашата пияна журналистика и нашата шантава наука, не отговарят на своето
назначение... А напредва ли в нашето Отечество проституцията? На този въпрос е в състояние да отговори
всеки из нас. Нашият софийски дописник ни разказва, че българските моми седят в кръчмите полуголи, че
пият с турските заптии и не се срамуват от своите действия... Българските младежи са се пропили и са
заприличали на турски дервиши, най-после предводителите на народа, учителите, възпитателите,
проповедниците и защитниците на морала, книжниците и фарисеите, архиереите и садукеите, са се отурчили
до мозъкът..." (Пак там, Т. 8, С.1966, 238-240)
Както се вижда, жестока е присъдата над значителна част от племето ни, която произнася пламенният
патриот. Присъда, доведена до трясък, до болезнен вик. Словото настръхва пред гледката на тези
изплашени, свити, покорни хора, лишени от достойнство и съзнание, от капка смелост за съпротива пред
зековната власт. Широко известното негово произведение „Българи от старо време", макар и значително
по-индиректно и с други художествени средства, в крайна сметка бие пак в същата мишена. Темата за
властта присъства като отношение към турците, русите и ингилизите. Присъства сравнително завоалирано,
но като една нравствена мярка, като хоризонт, до който стига, или ~т който тръгва българското
родолюбиво чувство.
Любен Каравелов, както и Иван Вазов, както разбира се и самият Христо Ботев, напипват изключително
вярно още една нова черта в отношението на българина към властта:
295
В) БАБАИТЛЪКЪТ
Това качество, което донякъде иде от проявите на хайдутството, в много случаи има компенсаторна
задача. Страхът от поробителя избива много често в бабаитлък, в самонапомпване, в себевнушение, че
агата не е толкова страшен, че „ние ако речем..." Така чрез бабаитлъка, показван не толкова с дела,
колкото с думи и за да скрие точно отсъствието на смелостта, мъжеството и храбростта, ние сме се
опитвали да си дадем на самите себе си друга видимост и идея за друга своя същност...
В други, може би най-масови случаи, както това е у Ботев, българинъ" се прави на бабаит винаги, когато
това нищо не му струва и най-вече когат това е безопасно.
В трети случаи бабаитлъкът се провокира от чашката и кръчмата...
Пием, пеем буйни песни и зъбим се на тирана... механите са нам тесни, крещим, хайде на Балкана!
Крещим, но щом изтрезнеем забравяме думи, клетви... И немеем, и бледнеем пред народни свети жертви.
(Ботев, Хр. „В механата")
В същност, тази черта - бабаитската, има продължителна, непресекк^: и до днес жизненост и история...
Стремежът към власт и пълната безогледност по отношение на сре; вата за нейното постигане формират в
поведението на Каравеловия г ¦=:¦.; Хаджи Ничо, неукротимата жажда за пари и власт, когато е задушила
всяс помисъл за почтеност и родолюбие.
Тази БЕЗОГЛЕДНОСТ е също нова черта в проявите на власт-. самата нейна същност, която ще достигне
своето социално кресчендо у А ¦ Константинов и ще проглушава ушите ни и до днес.
Безогледността в битката за власт пълни и пресища във всички пс - _й и времена българският политически
живот...
Бабаитлъкът спрямо властта е разкрит силно и в творчеството на й Вазов. Какво друго е г-н Фратю, ако
не полуевропеизиран, лустросан пъзльо, искащ да мине^ за борец и герой, като използува чужди думк
„Либерте", който кипи от кръчмарски ентусиазъм и сипе високопарнв т за свобода. Вазов на свой ред ще
открие както по-късно и Иван Ха,п че българинът заема високопарни позиции в случаите, когато работсг I
революцията вървят добре, когато изгледите за успех са много шз отколкото за неуспех. Тази характерова
линия в поведението на бъл спрямо всяка власт, по-нататък ще открият и доразвият в поведениета десетки
герои и Ботев и особено Захари Стоянов.
296
непресекнала
8 ВСИЧКИ ПОСОКИ
За да довършим с бележките си по отношение на Каравеловите наблюдения за българина и властта, ще
посочим, че той се добира до още една изключително важна жизнена линия, която ще намери потвърждения
невед-наж в стресовите моменти на националната ни съдба. Това е феноменът на НАКЪРВЯВАНЕТО, който
играе ключова, пречупваща роля в поведението ни към всяка власт. Ето как я формулира той: „Аз съм
живял между всякакви хора, ала такива хора, каквито са българите, никъде не можеш намери. Гледаш ги
нехриви и страшливи, а като се накървавят, то бягай от тях, тия са по-лоши и от дяволите." (Каравелов,
Л. Събрани съчинения. Т. 1, С, 1965, с.481) Забележително, съдбовно характерово наблюдение е това. По-
сетне, в кървавите съдбини на България то неведнъж ще играе особено важна роля. И не случайно също
така, всички автори, описващи момента, когато кроткият българин излиза извън кожата си, описват преди
всичко накървавените му очи!
До неговата фатална значимост достига и Георги Бенковски - един друг, изключителен народопсихолог,
макар и да не е „граматик", както пише 3. Стоянов. Той не написва нито ред теоретични заключения, но в
своите действия и заповеди нееднократно показва до каква степен ги владее. Така той умишлено провокира
НАКЪРВАВЯНЕ в началото на Априлското въстание, като по този начин прави пътя назад необратим.
Темата за отношението към властта всъщност е основна тема и в „Под игото", както и в десетки от
стихотворенията на Иван Вазов. Изследвайки нашите национални реакции, той открива вече ясно формирани
силните страни на българския РЕАЛИЗЪМ, когато трябва да се изправим срещу властта, предоставя ни
палитра от образи, владеещи техниките на съобразяването и проявите на най-искрен и истински страх.
Ето го големият българин чорбаджи Марко, патриота, зрелия човек, който изправен пред властта на
турците и пред идеята за нейното събаряне, ще каже онези слова, които по-късно Захари Стоянов ще чуе
от стотици българи, в подготовката и пожара на Априлското въстание: „Играиме си с огъня! Как,
петстотингодишно царство, дето е плашило цял свят, стропаля ли се от няколко хлапаци с чакмаклии
пушки... Бунт? Такова нещо недай Боже, то ще бъде пропаст!... Няма да остане камък на камък тука..."
(Вазов, Ив. Под игото. С, 1976, с.109)
Ето още примери от „Под игото": „Ако пламнеше навсякъде (въстанието - б.м. М.С.) тогава друго. Но кой
да те увери, че така ще бъде?" (Пак там.) На тази консервативна, макар и твърде често реалистична
позиция, която изисква сигурност, за това което иде и която изиграва огромна задържаща роля в борбите
за освобождението на България, като истински познавач на народа си, Вазов противопоставя друга
характерова черта у българина, свър-Цдана с турската власт - това е лековерието, лекомислието - които
са пълна антитеза на реализма и са не по-малко вредни за каузата на Свободата.
Но които също така мъжествено са се настанили в българското сърце...
С тези лековерни пориви, родени на чашка или от гол ентусиазъм,
297
родеещи се с бабаитлъка, Базов си прави блестящи шеги. С какво тъ> ироническо слово той ни изправя
пред Браилските хъшове, пред тях:-:: чиста, но и смешна наивност, че с един бабаитски ход - убийството
на А;: Азис, ще се свърши всичката работа на борбата, та някога историята да у.: „Изгубена Станка уби
султан Абдул Азис". Колко близо е сега И. Вазсг заключенията на П. Мутафчиев за еуфорията на
поведението ни, к:~ вземаме храбри решения, когато се възкачваме. Както и страховитата държимост на
сгромолясването ни.
Срещу чорбаджи Марковия реализъм, изразен в мъдрото: „Седем мери - един път режи", Вазов ще възправи
трогателното патриотарство 1 изоставените, гладни за хляб и жадни за Свобода и слава, но в същностте!
предани на България народни момчета. Същото лековерие по отношев лекотата, с която може да бъде
съборена властта на турците, ще видим! други Вазови герои. Бай Мичо от „Под игото" вижда работата
съвсем г^: и безпроблемна. Колко му е да се събори една прогнила турска имг: „Само да избухне един
пожар, да изгори Цариград, та да се отървем г:; завинаги от тия поганци." (Пак там, с.107)
Ето го и по-нататък същото лекомислие: „Аз вече съм готов за :=^-
- очаквам само револвера си от Филибе"- заявява председателят на А_т ския комитет. Дори и Каблешков,
този велик Каблешков, не остава н^гз нат от заразата на великата мечта и излита в облаците на
револ:~:1~ ентусиазъм..." България ще скокне като един човек... Балканът е ;-която милион войска не
може я взе." (Пак там, с.237)
И Вазов - големият Вазов - ще отбележи нещо изключитег.:-Борбата срещу всяка власт иска малко лудост,
иска дързост и ке~ Тия думи ще ги изрече пак мъдрият реалист Чорбаджи Марко. .. -
- ще каже той - Лудите ако направят, лудите ще направят нещо." ~ _ с.280)
Когато разглеждаме отношението на българина към власг: можем да се освободим от чувството, че именно
това качеств: лудост" е, което в по-малка или в по-голяма степен е липсвало на : РЕАЛИЗМЪТ И
СЪОБРАЗЯВАНЕТО - ТАКА СИЛНИ У НАС, В!:.'-УБИВАЛИ „МАЛКОТО ЛУДОСТ". Мъките, кървите, страхът, г.:: с
една дума страшната драма на оцеляването, са родили силен. ; -реализъм и съобразяване у българското
племе. Те са избутали :• друго от душата му и не са оставили и най-малко място за маг тъй потребна на
бунта срещу всяка власт. А и не само на нег~
Защото, малкото лудост е, която е потребна за извести. -• нравите, за повечко самочувствие, за полет
на фантазията, за <2-1 човека да се весели и радва. Все качества, които кога малко. >.:~: в дефицит
на нашето национално поведение. Тя е причината :~ " известна национална артистичност, винаги заместена
от строг: г от тромавост, суровост и мрачност.. Тая доза лудост ще ни лис;;-ще ни липсва и до ден
днешен - тя ще бъде почти винаги I а
298
.30 ТЪНКО
тяхната > на Абдул |рз да каже: ^1 Вазов до ни, когато вятата неу-
_Седем пъти ство на . .ъшността си ' -тношениена
^,. _;г ВИДИМ И у
.," .ъвсем проста
;ка империя.
--звем веднъж
в-
в за сватбата
-.- на Алтънов-
:тава недокос-
т -еволюционния
' НЪт е крепост,
птелно важно: - и непукизъм. тко. „ Кой знае .-до." (Пак там.
т властта, ние не вчество „малкотс -0 на българина С, ВИНАГИ СА г, пораженията. лен, дори жестох дли
комай всичк: ,'за малкото лудост. де него...
известна свобода : яха. за умението Е1 влко, кога повече с= ината за липсата е: ; строгост, че дори I
ни липсва и отподе; аинаги и във всичп
исторически обстоятелства, замествана от търпението и реализма. Един неповторим Левски само ще се
опита да съчетае в едно реализма и лудостта, пресметната, организирана, насочена. След него Ботев ще
развее знамето на лудостта и непокорството. У него пък те ще са в повече от реализма. И други примери
ще има, но като че ли, сложени на везните на националната ни съдба, те ще бъдат достатъчни само за
литературата, без да са достатъчни на историята...
До връзката между ВЛАСТТА И ПРЕДАТЕЛСТВАТА достига още Паисий Хилендарски. Ако разглеждаме чуждеенето
като своеобразно предателство към българската кауза, ще видим още имена - потопили перо в тая най-
страшна драма на националността ни. Но никъде другаде и никога повече връзката между предателствата и
властта няма да бъдат така блестящо и така мащабно описани, както това ще направят Захари Стоянов и
Иван Вазов. Вазов дори ще стигне до една от най-същностните причини за развитието на предателската
психика у някои българи. И правилно ще я свърже с властта: „Бунтувай се! Против кого? Против царя,
против баща си и доброжелателя, който ни пази като двете си очи, влакно да не падне от главата... Нали
сме били толкова стотин години под сянката на султановия трон и добруваха дедите ни и бащите ни, и
ние, па и унуците ни по-добро няма да намерят... Да си събираме ума в главата, че дявол ще ни вземе.
Комуто се не харесва тука, да върви из Московията... Нам си е добре." (Пак там, с. 138)
Ето го отново верноподаничеството, за което ни говореше Любен Кара-велов, ето го покорството и
лазенето пред властта, ето я личната сметка и ннтерес, поставени по-горе и от всяка свобода, от всяко
достойнство и от всяка национална кауза. От тук нататък е вече предателството.
Там, около зоната на предателството, е и Хамелеонството пред властта, което владее поведението на цели
поколения - от по-старо, от по-ново и от най-ново време. Ив. Вазов ще открие това хамелеонство в
лицето на своя герой Хаджи Смион. Той е живият пример на човека, който винаги се съобразява, който
никога няма собствено мнение, който иска да се хареса на ¦сячко, що е над него. Колко такива знае
паметта ни, колко такива пълнят ушците ни...
Тези крайни и уродливи форми на подмазването пред властта - било ^яоради страх от нея, било за
оцеляване, било поради нравствен цинизъм -блестящо по-нататък показани и от Захари Стоянов в неговите
„Запис-". и от Ст. Заимов в „Миналото", обаче няма да убягнат и от окото на [ Вазов. Той ще открие
българското - „ако властта ти иска едно, ти дай й две". 11лгго и бай Ганьовото - „ти ще целунеш
надолу, аз още по-надолу!" Това са ви на верноподаничество, които неведнаж стъписват и самите турци.
са случаите, когато националното и личното достойнство са докрай зати, натъпкани не в земята, а в
калта. „ На всички юрушки мандри и |&лгарски колиби беше поръчано да не дават гостолюбие на никой
подозри-скитник. Българите правеха повече: те гонеха подобни и отиваха да ги зат на потерите, че даже
жестокостта им дохождаше до там, щото сами
299
\
довършваха с един коршум някой ранен или полужив от глад въстаник Ужасът и подлостта от градовете и
селата бяха преминали в най-пуспр: усои." (Вазов, Ив. Под игото..., с.365)
Примери за верноподаничество в нашата история и литература е-де изключително много. Една от най-
масовите му прояви е поклонът пге; портретите. „Като командир на „Черноморец" в Русе, в каютата на
кораб^ ^ бях поставил портрета на цар Борис Трети, а този на Христо Ботев. Бе; ^ подозирам нещо
нередно в това, си живеех спокойно - докато един ;з прочетох в атестацията си, дадена от
непосредствения ми командир, че з; обичам Царя. На въпроса ми откъде е стигнал до това заключение, че
~:тв да го впише в атестацията ми, той отговори: То е много ясно, в каютата.' на кораба е окачен
портрета на Ботев, а не на Царя." (Кукенски, Хр. с морето. С, 1993, с.112)
Такива примери, свързани с показност на верноподанически имаме и дълго след смъртта на цар Борис
Трети, при това в изклюя масови прояви. А не бяха ли изместени от училищните стени в продъл на цели 45
години портретите на Левски, Ботев, Ст.Караджа, П.Вс заменени от портретите на полуграмотни, преходни
еднодневки - члев Политбюро. Ние българите показваме особена сервилност пред избн на всеки нов партиен
лидер, а и самата система на социализма пс предполагаше и налагаше такава сервилност, за която се
оказахме истса ки прекалено добре подготвени. До 1954 г., беше немислимо в коетс I, държавно
учреждение, кабинет, коридор и т.н. да липсва портретът на С~^ Вълко Червенков, а след 1956 г. - в
продължение на повече от ---години пък, портрета на Тодор Живков.
Верноподаничеството се разви и в още една показна форма - Щ.~ -ЧЕСТВОТО. Колкото един публицист, учен,
политик, учител и т.н. ~ цитира било Царя, било след това Партийните вождове, толкое: ¦ такава личност
у нас се считаше за предана на Двореца или на Парти-" тази си верноподаническа способност ще се върнем
отново, когат: . нем годините на социализма.
Най-сетне, изучавайки всички движения в народната душеЕ?:." десетилетни наблюдения било на нейния
героизъм, било на нейнат: и страх пред по-силния, Вазов достига до дълбината, до най-съп.-част на една
най-типична, твърде масова и пагубна за светлите ни г":_ каузи философия - тази за ПРЕКЛОНЕНАТА
ГЛАВИЧКА.
Защото той е усетил и най-ясно формулирал както идеята на :: то, така и цялата драма за националния ни
характер, произтичал. идея, но и този недотам достоен, но спасителен път, известен децата:
Преклонената главичка остра сабя не сече тая истина едничка, кой би смял да отрече...
300
въстаник... най-пустите
тература има клонът пред _ на кораба не Ботев. Без да 1то един ден ^мандир, че не чение, че дори -. в
каютата ти , Хр. Живот
^^ч чувства гг.: = изключително г.'.~- в продължение ; V—да, П.Волов и 7- :=ки- членове на "-
гред избирането ^лизма по-късно историчес-^ямо в което и да е 8ертретът на Сталин. «вече от тридесет
Аорма-ЦИТАТНИ-
«^тел и т.н. по-често рве. толкова повече 1ли на Партията... На -ново, когато достиг-
вта душевност, след
ю на нейната свитост
до най-същностната
етляте ни национални
КА.
, идеята на оцеляване -
произтичаща от таж
известен у нас и нг
Това не е просто стихотворение, това е химн, висока и наситена експлозия на десетилетия трупан горчив
опит, който укротява всяка дързост,, озап-тява всяко непокорство, хвърля в промисъл хиляди „за и
против", преди да вземем решението си. Преклонената главичка... Милиони преклонени глави, в
продължение на столетия, помни нашата история. От тази премъдрост, от този властен вик на оцеляването,
идват и цял ред поведенчески черти на кротост, търпеливост, на „девет пъти мери, един път режи",
стотици наши поговорки, които все за това съветват българина - да преклони главичката, да почака
докато отмине бурята, да се поозърне дали няма кой друг да бръкне в огъня и да му донесе това, което
той отдавна би искал да има.
Христо Ботев пише също изключително гневни и силни стихове срещу покорството на българина. Той, както
вече посочихме, долавя пределно вярно и бабайтското в поведението ни. След две-три чашки ракия, в
кръчмата, ние ставаме храбри, свободолюбиви, смели, бунтари, врагове на всяка власт. Докато
изтрезнеем. Тогава настава обратът. Страхът взема надмощие, ние се страхуваме вече не само от тези,
срещу които сме говорили, но и от собствените си думи. Заешкият характер и покорството дълбоко гнетят
огнения ни поет. Цялото му творчество е една мощна съпротива срещу наведената глава, която той със
всичката магия на словото се опитва да изправи. Смисълът на цялата му младост, на всеки негов ред е
бунт, бунт и пак бунт срещу султана, срещу турците, срещу страха, и покорството, срещу
подмазвачеството и ;.тодничеството. И една също тъй велика възхвала на онези, които са вдигнали
погледа си и са видели свободата. Ако спираме с примерите и цитатите от Хр.Ботев, то е защото цялото
му творчество е дотолкова изследвано, че едва ли може нещо ново да се добави. Но тъй като говорим за
верноподаничество пред властта, ще посочим два примера с близки на Ботевото семейство, твърде
характерни и показателни за това верноподаничество!
Тези примери могат да се сторят на читателя твърде драстични, каквито зсъщност и са. И все пак те са
показателни за национални качества и национална недостатъчност, когато става дума за
верноподаничество. Ето първият от тях.
Един от далечните наследници на Ботев, в интервю за сп. „Българи", на зъпроса с кого би могъл да
сравни в наши дни (имат се пред вид първите месеци след победата на СДС - 1990 г.) Христо Ботев,
отговаря: „Със Желю Желев!"
Оставяме настрана коментара. Всеки може да го направи сам за себе си!
Вторият пример е още по-драстичен. След 1989 г., когато пак поради зерноподаничество, бе направен
грубо идеологизиран опит за нов прочит на Зългарската литература, не бе пощаден както е известно и
Христо Ботев. Използвачи на политическия момент го обвиниха че е изповедник на кому-зистически идеи,
поради авторството му на „Символ верую". По тази причи-гез друг един от далечните наследници на поета,
изведнъж отказа да дава еквито и да са интервюта, свързани с поета, за да се дистанцира по този ачин
от „комунистическото минало" на своя велик роднина!
301
В предишните години, когато името на Ботев бе високо тачено като Е1 първа звезда от родния поетически
небосклон, те не пропускаха случаи застанат на трибуна, или да дадат интервю, в което да се подчертава
с^г. влиянието на Ботев върху тяхното формиране като личности. Питал съм! и ще се питам, дали в друга
страна, в каквито и да било обстоятелства, п би било възможно. Но да спрем засега дотук...
Особено е мястото, което заема сред българските възрожденци Пе Славейков. Той е написал стотици
страници за българския характер и изключително важни за нашето себепознание.
П.Р.Славейков сам е цял един свят - богат, разнообразен и винаги : на Отечеството, който не остави
недокосната струна, нито неосветенс от българската душевност в творчеството си. Много често той е прс
чив в своите народоведчески констатации. Според случая и задачатл -изтъква ту героизма, непокорството
и смелостта на българите, ту пг- • то им търпение, овчедушие и липса на достойнство. П.Р.Славейков е
-представител на онези изследователи, които разглеждат народния . като сложно образувание, което е
нееднозначно, нюансирано, прог -- той е колкото диалектик, толкова познавач на парадоксите и не.:
мостта на този характер. Ако съпоставим всичко написано от г". П.Р.Славейков за българския характер
и поведение ще се хванем за: една и съща постъпка може да бъде показана и като изблик на веливв^
възвишение и като проява на най-долни инстинкти. Това вътрешно 1 тво между другото е характерно за
всички големи публицисти. Захари Стоянов, който както умее да се възхищава от народа момент, така и
люто да го ненавижда в друг. Такъв е и Ботев, такъв е: и интересният наш банкер и политик Буров.
Такива са дори изт специализирани изследователи на българската душевност Тодог ~ митър Страшимиров и
особено неговият брат Антон Страшимиг. де често не само си противоречат, но и сами себе си отричат
творчеството на всеки от тях не бива да се разглежда откъслеаИ интерпретира прибързано и невнимателно,
а да се наблюдават обстоятелствата, причините и дори отделния контекст, когато те ти или друга присъда
над българския дух...
Винаги трябва да се държи сметка и за друго. П.Р.Славейхгз живее в два различни исторически свята и
твори в две епохи. ~: Г« нието на България от турско робство и след тази дата, ког?.--исторически
обстоятелства са вече затворена страница, пояь ~ Някои от формираните до този момент черти, загубват
све=гт: «е потребност. Извършва се жизнено важна промяна в оснсвг:л дотогавашното национално наше
поведение - Оцеляването. П:н да от друго поведение. Тези съдбовни процеси засягат не саж част от
народа ни, но много сериозно влияят върху жизнения I и съдбата и на довчерашните поборници за свободно
и неза во. От герои, много от тях стават жертви и мъченици на Свс
302
г
като най- случаи да ва силно съм се ;тва, това
и Петко Р. :гр и те са
-:аги предан ттено кътче 0 г противоре-,--.чата си, той прекалено-з е типичен ля характер тиворечиво .
в непридвиди-в от ръката на км за главата -велико духовно решно неединс-1сти. Такъв е и рода си в един
гакъв е по-късно а изтънчените и здор Панов, Ди-1МИров. Те твър->ичат. За това и ъслечно и да се 1ават
процесите, з те изричат една
вейков например I. До Освобожде->гато определени вили са се други. оята историческа ювния мотив на
Появява се нуж-;амо целокупната шя път, характера ависимо Отечест-юбодата. Не само
като поет, но и като народен представител веднага след Освобождението, П.Р.Славейков има
непосредствени впечатления от начина, по който се формира отношението към властта в условията на една
сравнително свободна държава. Както почти всички български политици и той претърпява огромни
разочарования от действителността. Неговата душа не може да понесе това, което вижда. Най-сетне
П.Р.Славейков е въдворен на принудително местожителство в провинцията - още един знак за
безцеремонността на българския политически живот, когато другомислещ противник се изпречи на пътя му.
Не по-малко показателна за драмите на много от нашите възрожденци е и съдбата на Васил Друмев. В
новите следосвобожденски условия той преживява всички падения и върхове на политическия живот, колкото
жестоки и без оглед на изключителната му личност, толкова и безцеремонни. Васил Друмев, подхвърлян на
най-типичните за времето политически мерзости, показва един от забележителните примери в нашата
национална съдба на несломимо достойнство и мъжество, които са за съжаление малко известни на широката
наша общественост...
Темата за властта у П.Р.Славейков не е концентрирана в едно или друго негово произведение, тя
присъства както директно, така се долавя и от изтъкването на други качества в поведението на
българите, които макар и иносказателно, разкриват все същата характерологична картина. Той прогласява
в поезията си не една драстична мисъл, оставила после не една трайна национална диря. Неговото перо
може би е потъвало най-дълбоко в живата плът на народното битие и същина, от него още капе и сигурно
столетия ще капе неподправена народна кръв...
В публицистиката на дядо Петко „преклонената главичка" най-често ще я видим втренчена в
ЧУЖДОПОКЛОНСТВОТО. Но той пише с гняв и срещу честото ОТСЪСТВИЕ НА ЛИЧНО И НАЦИОНАЛНО ДОСТОЙНСТВО в
поведението ни, изследва ролята на църквата и вярата и т.н. „Гърците ги съсипва салтанатът, а
българите инатът. Якоглавството е характерна черта на българина, а то е повече порок, отколкото
добродетел. Ний не ще придиряме тука причините на образуването у нас на такъв характер, но споменуваме
за това, като искаме да представим жалостните следствия на нашето увличане в страстите, раздигнати от
властолюбието на тези, които ще ся домогват до уьздигнатий престол..." (Славейков, П.Р. Цит съч., Т.
6, с.430)
Той открива една интересна черта в българското политическо поведение. ;ткрояваща се в критичните
състояния на нацията. В такива преломни време-и. ние вместо да обединяваме силите си за достойно
излизане от драмата, се пзединяваме. Същото поведение се забелязва и сега, в прехода от т.нар. .: ?
циалистическо общество" към плурализма в политическия живот. Една •12Т от нас се изявяват като чисти
прислуги на чужди интереси, „друга част" зг хвърлят в арогантен и разюздан политически партизанлък,
като изтъкват зая-често липсващите си лични заслуги. Трети пък, както бе казал дядо Славейков „по
разни други дертове и разни убиди за нащърбени своекорис--зя... излязват насреди, та се мятат ту към
тъз, ту към онъз партия, за да
303
увеличат недоразуменията и смутовете и да гледат да се запали чергата :-: народа, за да бъдат сигурни,
че ще имат огън за цигарите си." (Славей:-;:; П.Р. Избрани творби. Размишления върху положението ни
подир Пловдг.ь кия преврат, С, 1886, с.65)
В същност, дядо Петко Рачов се сблъсква твърде рано със силно ра:: ространената народна философия за
покорството пред силните още кога-написва известното си стихотворение срещу Владиката Панарет и е вкар
1- -кокошарника - неговият първи затвор. Клисарят на църквата Дядо К;> когато му занася малко храница,
завършва с философските думи, събра.-" поговорката: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло". В
същност, имер-тези думи ние откриваме директни белези на отношението на народа : ? властта, отново се
изправяме до онзи кръстен знак на ТЪРПЕНИЕТО. :•.. " вече се е превърнал в жизнена линия, в
покорството, в лесното навеждал а. глава пред силните.
Както сам признава дядо Славейков, тази поговорка дотам му хар; -че той дълго време непрекъснато си я
повтарял и я използувал кога -.- ¦ « и кога не трябва. Макар, че в същност целият негов живот,
творч;.~ съдба са изцяло противопоказани на нейния смисъл. Защото именно -.. нищо друго, освен низ от
непокорства пред властта на силните - биле ~ аги, било духовни лица, предани на гърците, било
политически дейци ново време.
До като България е под турско робство, дядо Петко беснее от я^ ¦ мътната стихия на страха и всички
нейни сюблимации. Но той ; Свободата. Той доживява да види една друга България, той е дегг.~-" това
един от най-активните, в новата държава. Свидетел е, когато се : ~» рат нови политически, нравствени и
стопански светове, когато т няма вече, когато на местата на началствата в министерства и : седнали
нови хора. И тези хора са вече българи! На такова високо и той. И точно като участник в политическите
битки и като набл-сетне, той има възможност да види зараждането на нови момент; нието на българина към
властта.
Какви са тези нови моменти?
Първият е двубоят между русофили и русофоби, който даь^ ьл отпечатък на политическите отношения и
битките по върховете вг *-^ и от там до долу - където твърде често са се хванали гуша за г обикновени
селяни в кръчмата.
Вторият е свързан с развитието на една нова икономика, е държи политическата власт, добива и
икономическа. Властта ;: правят пред очите на Петко Рачов Славейков своята страшна :
Властта вече носи директни икономически привилегии. И какви други. Сравнително тесният пояс на
отношението към вла досега като отношение към поробителя турчин вече се разши; -ностите за
развращаването на хората около властта стават ми... С други думи, довчера българинът стоеше от едната
страви
304
^чергата на "лавейков, Пловдивс-
с силно разп-л още когато I и е вкаран в , дядо Колю, е. събрани в т, именно в ^ народа към ГЛЕТО,
който ¦ завеждане на
му харесала, кога трябва творчество и [енно те не са _ било турски дейци от най-
; от яд и пред Но той дочаква --- е депутат, при ::ато сеформи-:гато турците ги ^^за и служби са ~
г-.тсоко място сяда -л наблюдател по->4Оменти в отноше-
хойто дава властеЕ овете на властта - за гуша най-
ка, в която койт: истта и парите вече рашна симбиоза, ^егии. И раздава вс;.-»гьмвластта, гледан: .
разширява. Възмож-'гават много по-голе-та страна на власт::
от другата стоеше Агата. Сега той е и от двете й страни. Това е нов, принципно различен момент. Да
поразширим това съждение.
Бидейки страна в двуединството на властта, в годините на турското робство у българския народ се
натрупват определени отношения към тази власт. Това са отношения на маса, на тълпа, която е потискана,
мачкана, клана, избивана, заплашвана. И съответни са реакциите на робите - страх, подчинение,
преклонена главичка, малодушие, подмазване, верноподаничес-тво, предателства, търпение, смачкано
самочувствие, стремеж да не бъдат забелязани от поробителя, бабаитлък, укриване на добитък и земя
заради данъците, ненавист към турската държава. И в същото време трупане на нови пластове от омраза
към тази и всяка власт.
По-малко или повече изразени, това са качествата, които единодушно изследват всички посочени досега
народопсихолози и писатели. Паралелно с тях обаче българските възрожденци и революционери, в цялото си
творчество и дейност, правят всичко възможно да формират обратните отношения, да създадат героично
чувство, да пробудят непокорство, смелост, да вдъхнат такива жизнени сили в психиката на петвековния
роб, че той да пречупи в себе си увековечения страх и търпение и да вдигне глава. Вдигането на главата
на роба - това е философията на цялото поетично, публицистично и литературно творчество на Ботев,
Каравелов, дядо Славейков, Захари Стоянов, и на всички техни предци - като се започне от Паисий...
Една цяла жизнена линия - тази на покорството - изпълнила векове от нашето съществувание като народ,
исторически се изчерпва.
4. ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА ВЛАСТТА
Поробителят се изтегля към Анадола, макар и разкъсана на две части, България вече е свободна страна и
се изгражда като относително независима държава. Започва бързото формиране на множество партии,
развиват се нови икономически и политически процеси. Българинът вече е и във властта, и извън нея.
Довчерашните - оживели - революционни дейци, днес стават първите депутати, министри, чиновници от
високата поредица на новите държавни служби. Формират се нови пластове и отношения: веднъж между тези,
които нямат власт, и тези които вече имат, втори път между тези, които са на държавната трапеза и там
вече са разположили своите сметки, интере-^н. комплекси, амбиции. Това е времето на по-нататъшното
разслояване на гбществото, сега вече на нова обществено икономическа основа. В България навлизат чужди
капитали, започва първоначалното им натрупване и в българ-гжия джоб, със всичките характерни последици
на този процес, познати по света. Когато се натрупват капитали, най-бързо правят това тези, които
държат политическата власт. Ето защо борбата за икономическото въздигане « определени слоеве или групи
от населението е тясно свързана с полити-«ското подреждане и пренареждане. Икономическата борба за
влияние неиз-
305
бежно става и политическа. И обратно. Който има партия, и която партия ? на власт, тя бързо заграбва
предимствата на сделките, които се сключват с чужденците, търсещи в новоосвободената държава
пространства за своите капитали.
ПАРТИЗАНЛЪКЪТ се развихря със сила, която е зашеметяваща и ко.~: редица писатели и народопсихолози
съвършено правилно вместват в к;: основните причини за измененията в българския характер. Попаднал Г:
¦ водовъртежа на тези нови и непознати дотогава процеси, този характер ;.: поддава на най-силни,
неподозирани и непредвидими досега влияния...
Това е така, защото след Освобождението, простата схема поробит?: поробен, не само е напълно нарушена,
но в коридорите на властогонстас: тя е изключително усложнена. Ето защо в тези нови условия се
откриват 1 черти в националното ни и индивидуално поведение, които се носят вече з от турци, а от
българи.
Какво друго се добавя в българския характер в диапазона, където I разполагат политическата и
икономическата власт, изчезва ли и каквс досегашните прояви на този характер? „Е да са малко теготиите
на нар:^ пише П.Р.Славейков - та трябва и самите синове, които той е народил. ~— натоварят с още нови.
Наместо да вървим с народа, да споделяме всв му нужди и лишения, наместо да му помагаме със всички
сили в удовл рението на нуждите и в облекченията на лишенията му, ние оставяме в калът, а сами се
въздигаме нагоре като стъпваме на гърба му. За да : като по-горните, ние правим всякакви мерзости и
съсипваме цял ег-(Славейков, П. Р. Избрани творби. С, 1976, с.197) Нови време, нови л.. нови посоки на
отношението към властта...
Ето ни вече пред някои по-определени особености в поведен -.-домораслия български политик: нечисти
игри, арогантност, мачка:-; -. слабите - все феномени на общочовешкия, но и на българския :-..-ж-;
упражняването на властта, популярни и неизменни в цялата по-:: българска политическа история. Помисли,
читателю, не са ли тези с :"-.: констатации на П.Р.Славейков напълно валидни и днес?
В коридорите на властта вече твърде често НИКОЙ НЕ НИКОГО. Ето още една нова нейна особеност на
българска който е стъпил на мекото килимче, признава само себе си и интз Заради интереса си днес той е
приятел с един, утре с него е най-л Други ден отново вместо кама в ръката си, пред него може да зает
Тая българска политическа нечистоплътност нееднократно е дока ми драми на България. Тя върви паралелно
с корумпирането на пс те ни нрави и в никой политически период не познава изключения, става дума, че
правенето на политиката е изкуството на кок става дума за компромиси в политическите нрави, а за КОМШ
НЕТО НА ПРОТИВНИКА като постоянна политическа линия. Ето ] дядо Петко Рачов описва своето политическо
обкръжение, в коетс \ никого не признава: „Кой ще избави народа от належащата опас
земж.
306
партия е 1 сключват с за своите
ца и която ват в най-опаднал във характер се
поробител-
(яаетогонството
зг откриват нови
~ носят вече не
на, където се
и и какво от
те на народа-
; народил, да го
;гляме всичките
гали в удовлетво-
: оставяме народа
; му. За да живеем
- :ме цял народ."
, . -.:г, нови идеали.
з поведението на
т. мачкане на по-
:-арския начин на
-мата по-сетнешна
., ^ ти тези болезнени
Г" П НЕ ПРИЗНАВА т. тарска земя. Всеки. ^е си и интереса си, -его е най-лют враг исже да застане с
цвете ратно е докарвала голе-,рането на политически-^а изключения. Тук н= то на компромиса. Не
.заКОМПРОМЕТИР-А-ва линия. Ето как самиг: рение, в което той съш: рпцата опасност? Мут-
куров ли, който е паднал като от бомба в този кръг и стои та гледа като убодено юне? Радославов ли,
залисаният в своя нечакан успех и който чака кой от неговите верни приближени ще дойде да го надуе,
как се управлява държава без военно положение? Начевич ли, до буйство хитрият Стоилов ли, до глупост
мъдрият Захария ли, прехласнатият Петков ли, неистовият Ризов ли, който се продава по пет пъти на
деня, кому как завърне за едно гърне леща, Пешов ли, безрасъдният? Манов ли, хлевоустият, или Вълчов
на всичко зло способният, или православените техни дорифори, дреколоносци, сопаджии, които
действително управляват България и от които кански е писнал цял народ от двете страни на Балкана" (Пак
там, с.227).
Както се вижда в борбата за власт, водена като по правило в българския политически живот все в името
на народа, една особеност, на която допълнително ще се спрем, никой не е пощаден, епитети се сипят,
омаскаряването, компроментирането, са в пълен ход. От тогава до ден днешен, до най-новото ни време,
когато безпардонният език достигна непознат за никое политическо време цинизъм.
В същност, ОМАСКАРЯВАНЕТО на политическия противник е непре-късваща политическа линия в отношението на
българина към властта и на българина във властта, която минава през нашата по-далечна, по-близка и
най-близка история.
В тези първи години, заедно с националната свобода на българина му е дадена и пълна свобода да се
разпищоли, да отвори устата си без контрол, без задръжки, без ограничения. По-точно, той така разбира
свободата. В това отношение българинът ще надмине почти всички европейски страни - един сигурен знак,
че годините на робството наистина са отишли напразно. Изгубени са не десетилетия, а златни по
стойността си за съдбата на българското демократично чувство векове, чието наваксване вече ще бъде
трудно, много трудно, ако въобще бъде възможно!
Неведнъж, огорчен, напъден, дълбоко разочарован от всичко преживяно. П.Р.Славейков ще каже страшните
думи за своя народ, с които днес често се :пекулира и се обругава националната ни същност. Като
например следният сгах: И
Само знаем и можем и щеме един други злобно да се ядеме. Помежду си лихи, буйни, топорни пред други
сме тихи, мирни, покорни. Не сме народ! Не сме народ, а мърша пак ще кажа и с това ще свърша
(Славейков, П.Р. Избрани творби. С, 1976, с.59)
Би трябвало да се знае, че това стихотворение е писано в Цариград по вдакретен повод - на своя сбирка
българската колония нямало кого да ере, по-точно никой не искал да бъде избран за председател на
Читалище-
307
то, което до смърт угнетило поета. Прибирайки се възмутен у дома, той пише тези гневни редове. Симеон
Радев великолепно посочва, че „след всичкс което е свършил за своя народ, П.Р.Славейков е гледал на
него като на свс; дете". (Пак там, с.60) Поради което е можел да си позволи някои остри, лют-думи и
преценки. Но това може той, а не всеки комуто се прииска да се праз на велик на гърба на този народ!
308
гой пише ед всичко, то на свое всстри, люти 1дасе прави
// ГЛАВА
БЪЛГАРИНЪТ И ВЛАСТТА, КОГАТО СЕ ТРУПА КАПИТАЛ
Интересно е да се отбележи, че след Освобождението (1878) проблемът за отношението на българина към
властта като че ли изчезва от прлезрението на народопсихолозите, изчезва сякаш той в онези първи
години след Освобождението и от вниманието на творците на литературата.
Обяснението на този факт е просто! Когато икономическите възможности за просперитет на отделния
индивид са налице, когато съдбата на българите не зависи толкова тясно от политиците му, те не се и
толкова стремят да търсят тяхното покровителство. Това са именно годините, когато в държавата ни се
създават естествени възможности за развитие на занаятите, на търговията, на селското стопанство, на
индустрията - масата от хората имат реална възможност да покажат на какво са способни в условията на
свободен пазар - да организират свое стопанство, свой напредък.
Но отлив от политиканстването въпреки всичко не настъпва. Покрай другите причини и поради тази, че
политиката се оказва най-универсалната възможност за компенсация на липсващи други качества за
просперитет, че ти най-бързо носи пари, власт и слава. Ала и политиците правят своите съответни изводи
от характера на времето. Те разбират, че българите трябва да бъдат държани в някаква зависимост -
икономическа, нравствена, идеоло-гжческа - за да не бъдат и политически неангажирани и разкрепостени.
Те още тогава разбират, че независимият българин е опасен българин. Особено този, ийго довчера си
държал в ръцете си. Тази картина още по-категорично се извтори през целите 45 години „социалистическо
строителство". Българите «¦ха тотално зависими в своя духовен и особено в своя икономически живот агт
механизмите на властта. Това даде съответното отражение на тяхното яоведение. Но и след промяната на
Десети Ноември 1989 г. тази тактика зродължи - десет години цялата икономика на страната е във въздуха
- ни ам, ни нататък, ни частна вече, ни държавна още, земята не беше коопе-
вна, но не беше и върната на собствениците и, предприятията не бяха
атизирани, но и не работеха като държавни. Интелигенцията беше без 1, предоставена на безконтролната
атака на европейски и световни
вни продукти.
309
Народът остана в ръцете на политиците цели десет години - ос" стъписай от политическите игри.
Макар и да е прието да се смята, че българите са политиканства_ примерите от историята показват, че
когато пред тях има стопанска г тива, когато те могат да живеят независимо от политическите г.г
лидери, когато зависят от самите себе си, тяхното отношение към : властта се променя - те добиват
самочувствие и много от бе~т: верноподанничеството намаляват действието си, ако не го и напълват. Само
че колко такива периоди сме имали в нашата история. И :-:. ги имали, колко са траяли те?
Ето защо проблемът за отношението към властта отново стаз: остър в годините на „социализма", когато
зависимостта от по." " власт е изключително силна. Защото тези, които имаха нея, реалв: з.> в ръцете
си пълния икономически контрол над съдбата на гражг: зависимост отново стана остра и веднага след
смяната на пс; система след Десети Ноември 1989 г. След преминаването на в:г ческа траншея, която
променя системата на управление, (ка™ Девети Септември 1944 г. и след Десети Ноември 1989 г. и сле~ г
на господстващата форма на собственост), става изостряне на т-~ властта, изразяващо се най-често на
две равнища: борба за 1\ високите етажи на политическата власт на всяка цена и силна и — сервилност по
отношение на новоустановената власт, ако е нг.т ческа или друга също тъй силна зависимост от нея...
Това изостряне достигащо почти до национално раболег рече - усилване на страха, е напълно обяснимо. В
такива прел икономическите интереси на хората са силно нарушени, или с: -ни. Стопанската сигурност е
намалена, страхът от безработи:; ния по политически или икономически причини, от глад и т особено
остър. И обратно - винаги, КОГАТО Е СЪЗДАДЕН -СТОПАНСКА АНГАЖИРАНОСТ НА НАСЕЛЕНИЕТО, КОГ-" ВАТА ЗА
УТРЕШНИЯ ДЕН Е СРАВНИТЕЛНО ОПТИМИС" ТОГОНСТВОТО И ВЕРНОПОДАННИЧЕСТВОТО ЗНАЧ1Т ВАТ, те остават в
границите и особеностите на норма."-: живот...
Може да се каже, че тези явления в нашите стопанс? нрави имат характер на правило, ако не и на
обществен з;
Сега ако се върнем пак във времето, в което оставих годините след Освобождението от турско робство, ще
от!; този период - наричан доскоро период на първоначално -развитие, е белязан най-общо със знаците
на стопански ~:: стопански оптимизъм за по-голямата част от населениет:
Но това е време и на политическо насилие. В мнс:: обществено-историческа обстановка наподобява днешния
обществения живот на преден план излизат тъмни. г~
310
;объркан и
народ, перспек-процеси и хората на белезите на ^ ,лно загубен когато сме
става особено юлитическата ално държаха жданите. Тази юлитическата всяка истори-акто беше на -1 всяка
смяна
ЧУВСТВОТО КЪМ
домогване до твърде масова лице икономи-
¦¦С1
пие, което ще юмни времена 1лно застраше-ата, от уволне-.епресии, става 5, НОРМАЛНА .ТО ПРЕДСТА-ИЧНА,
ВЛАС-ГЕЛНО СТИХ-1Я политически
I и обществени
зн...
; българина - в
1ежим, че целия
диталистическо
гм, на заетост и
отношения тази I на България. В антни личности.
Появява се корупцията, законът постепенно се оттегля, за да стори място на тъмни афери, на незаконно и
безчестно забогатяване, на неконтролируемо грабителство, на насилие и страх в обществото, най-сетне
това е време на най-обикновено пладнешко разбойничество. За онова време подобни случаи ни разказва
Иван Вазов, днес всеки вестник посреща погледа на читателя си с поредното убийство, обир, изнасилване,
корупция. Хаосът и тогава, и днес в държавата е всеобщ — тогава е време за разграбването на турските
богатства, сега на онова, което с неадекватно заплащания си труд е сътворил българският народ. И
тогава, и днес е време, в което в държавата нахлуват чужди капитали и който държи властта, държи
облагите от условията, в които ще ги допусне. Тогава едрата промишленост разбива нашето класическо
занаятчийство, днес умишленият хаос разби съществуващите икономически мощности. е
Това време - и тогава, и днес - е период на нахлуване на чужди ерзац култури, на наша и вносна
проституция. Нова вълна на чуждопоклонничество и подражателство и тогава, както и днес залива
България.
В онези години при това се прибавят драмите в политическия живот, изострени от Балканската,.
Междусъюзническата и Първата световна война.
Политическите борби веднага след Освобождението са изключително остри и по още една причина - те са
свързани и с ориентацията на страната
- до колко и как да върви с Русия, до колко и как с Германия. Както и днес
- американофилска, русофилска или франкофонска да бъде тя. Тази ориентация десетилетия наред по-сетне
ще чертае конфликтна разделителна линия в нашия стопански, политически и нравствен живот, такъв той ще
си остане и днес и сигурно далеч в бъдещето...
Това е третият период и във формирането на нашия национален характер. Настъпва времето, когато много
от познатите довчера типични и характерни черти, така потребни на директната кауза на физическото,
духовното и стопанско оцеляване по време на турското робство, сега все пак затихват. Паралелно с
политическите, започват да действат и много по-силни стопански интереси, които предполагат
предимствената изява или развитието на други характерови подробности... Реалната власт сега е все пак
повече икономическа, отколкото чисто политическа.
Който през тези няколко десетилетия на бурно икономическо развитие държи икономическата власт, той
реално държи и политическата, като симбиозата между едната и другата твърде често е налице. Типичен
пример за такава симбиоза са животът и личността на Атанас Буров - дългогодишен външен министър на
страната, той същевременно е един от най-големите банкери на България. Това е времето, когато се
натрупват твърде много нови факти и примери за отношението към държавния чиновник, към бирника, към
Царя и придворните, когато се формират политически нрави, които макар и мирновременни, са все така
жестоки, коварни и безпощадни; когато се извършват политически убийства, връх на които е жестокото
посичане на Стефан Стамболов. Най-сетне това е времето на голямото българско царедворство,
311
което шефът на Демократическата партия по това време точно ще изрази с едно обръщение към Фердинанд:
„Винаги с Вас, пред Вас, до Вас, зад Вас" И още, и още, в онази епоха на установяването на монархията
и десетилетните кървави битки между русофили и русофоби!
Точно по това време - в края на XIX и началото на XX в. - прави своите забележителни етнографски и
народоведчески изследвания големият нал етнограф Димитър Маринов (1846 - 1940). Заедно с изследването
на залг гата и милата романтика на стопанските отношения в нея, той изследва проблема за нравствените
йерархии в семейството. Но от погледа му убягват и другите процеси на ВЛАСТОГОНСТВОТО и
ВЛАСТОПОКЛС.'--НИЧЕСТВОТО, които в нова светлина вече отново протичат в обществ:~ Той изследва
първоначално властта на собствеността, отношенията ме^г задругарите, начина на регулиране на техните
нравствени светове, все ~ _ изградени върху здравите български начала на колективния живот. Те ¦ :
днес ни умиляват със своята чистота, с чинопочитанието между мла^ . стари, между родители и деца.
Върху фона на тази народна нравствен :с~ обаче, се проектира политическата безнравственост, която вече
зароди.". набира неудържима скорост - борбата между филите и фобите взема св жертви - грубо, показно,
лишено от достойнство и нравственост е бъ.""_-кото политическо поведение. Съдете сами:
„...Напротив, от самото начало още, от Учредителното събрание и ~ -~ след отиването на русите,
всичките наши интелигентни мъже бил: министри, съдии, управители или владици - всички се надпреварваха
кой да поднася по-раболепни уверения, по-унизителни пълзения, по-, ющи българското чувство за
независимост свидетелства и изявлени.-.
Повече нещо - за да дойдат на власт или да се закрепят на не препоръчваха на народа, имаха записани на
знамето си не някакви ш чески принципи, а своето русофилство - и тръгваха по руските аге: консулства,
та се надварваха кой по-раболепно да увери Русия б . покорност.
Рожден или имен ден на царя, царицата, престолонаследника. -_• или изкачване на престола, или денят, в
който руските войски са някой град, денят на сключване на Санстефанския договор или денят ваз важно
събитие в руската история и денят на някой юбилей в Руен*, годишнината на някой руски писател,
дипломат или генерал в Бъ.ч не пропускаше без тържества, без черковни молебени, без позл телеграми. И
чудовищното в тия празненства и телеграми беше в руския цар и Русия се уверяваха по най-раболепен
начин в нашата вярност и преданост, дори и верноподанничество - уверения до са ния, чудовищното беше,
че тия чувства не бяха само чувства на ност и благородна учтивост, но чувства на робско унижение
(курежззеч М.С.), каквото изражават всички монголски и татарски племена.
312
изрази с зад Вас". [ десетилет-
своите [ият наш то на задру-изследва и Цг-леда му не
зпоклон-
оществото. ^__лята между рггове, все още жнвот. Те и до 1§ежду млади и Б нравственост «че зародила се,
ге взема своите ност е българс-
ьбрание и после п,же било като «еварваха кой от :Ш1Я, по-отрица-1зявления. ят на нея, те се ясакви
икономи-ште агентства и Русия в своята
едника, раждане 1ски са влезли в ш денят на някое й в Русия, (дори I в България), се з поздравителни
беше в това, че нашата към тях я до самоотричала на признател-г (курсивът мой -гмена, покорно н
робски присъединени към Русия. И чудовищното, дори отвратителното в тези празненства, поздравления и
изявления беше това, че всичко туй се правеше лицемерно (курсивът мой - М.С.), само да се тури крак на
противниците, само да се дойде на власт или да се задържи на нея." (Маринов, Д. Ст.Стам-болов и
новейшата ни история. С, 1992)
Приведохме един значителен цитат от тази книга на Д.Маринов, защото тя отразява редица от най-
отвратителните черти на българската политическа безнравственост. Този гневен и дори омерзителен цитат,
съвсем няма за цел да оплюва Русия и русизма в България, а да ни разкрие същността на българското
политиканство - същност, която никога повече няма да се измени. Тя е такава и ще бъде винаги вече
такава - като само ще се сменят патроните. По времето на Стамболов и най-вече след него, това е Русия,
по-късно ще бъде Германия, още по-късно - Съветски съюз, в най-ново време -САЩ - ще се сменяват
националните флагове, езиците, само властогонците и техните нрави - сервилност, слагачество,
подражателство, безгръбначие, отсъствие на достойнство, дори предателство на националните интереси, ще
си остават у нас винаги едни и същи. Тази картина може да се отнесе към всяко време и към всяко
българско политическо властолюбив. И когато и да се напише, все ще бъде типична, все ще бъде вярна.
Времето на Д.Маринов е времето, когато Тодор Панов пише и издава през 1914 г. своята забележителна
„Психология на Българския народ", в която изследва появата и на други нрави, на нови линии в
отношението на народа ни към властта и политиката. Един труд, който по своята систематич-ност,
дълбочина, размах на изследването е вече нов етап в развитието на българската народопсихология.
На хребета на тези две епохи - прострели жизнените си пътеки назад, където е робството, и напред,
където е освободената държава - живеят и творят двама от най-интересните изследователи на българската
душевност -Стоян Михайловски (1856-1927) и Михалаки Георгиев (1854-1916).
1. СТ. МИХАЙЛОВСКИ И МАГИИТЕ НА ВЛАСТТА
Стоян Михайловски пише своята забележителна „Книга за българския народ" по повод двадесетгодишнината
от Освобождението на България от турско робство, или както вече приехме да го наричаме - времето на
формиране на българската държавност, на ново политическо устройство, на първоначално натрупване на
капитала. С една дума време, в което България отново става България. Каква точно държава се изгражда -
това е основната тема за един от най-талантливите български сатирици. Ни повече, ни по-малко, това е
темата за властта, която се установява в България, за нейните особености, зндени през очите на един
наблюдателен, интелигентен и силно патриотичен ^българин. Книгата му е жестока, убийствена сатира на
особеностите на
313
властта в новоосвободената държава и съответната й система на управление както и на цялата йерархия на
„ценностите", която всяка недемократичЕ = власт изгражда, за да натрапи своята воля над волята на
другите.
През цели тридесет години, впрочем с научна точност, с логика желязна, аз бях отрова - систематизирах
изопачаването на душите. (Михайловски, Ст. Книга за българския народ. Пловдив, 1991, с.~.'.
Стоян Михайловски пръв от изследователите на феномена на влас~ след поредицата други автори, изучавали
народната реакция и поведение изкачва на най-горното нейно стъпало и вече гледа не отдолу нагоре
бедната хижа, от сламената къщурка, от опразнения плевник към коридст " на властта, а обратно. Той
застава на върха, сяда на стола на един остар-_:_ и поради това знаещ всичко за нейните тайни
държавник и от там се в" ¦-вече надолу. Михайловски пръв у нас обръща гледните точки. Нег_:
изследователска изходна теза не е българинът и властта, а обратна, властта и човекът... Следователно,
като сменя ъгъла, той позволява а види драмата и нещастието на зависещия, на обвързания, на
потиснатЕ.?.. обесения - от гледната точка на онзи, който е извършил обесването. ~. познанието ни за
механизмите на властта се обогатява и насища с - .зб| светове и усещания.
От подобна гледна точка са изучавали феномена на властта и . изследователи. Макиавели, например, не
само изследва, той законодгт ва, формулира правила, които всички диктатори след него овладяват пет
тно. Монтескьо, Русо - създават законодателства, в които искат дг отразени природните закони,
климатичните особености* географските ности, дори цвета на кожата. И разбира се характера на народите.
Героят на Ст.Михайловски не само не се интересува от никакш ности и от никаква география и генетични
особености. Той формуш'1" правила за подчинение, като с прозренията си достига и надмин_-. Макиавели.
Затова, неизбежен и основателен е въпросът, дали Ст.М ски, пишейки тази своя книга е имал пред очите
си главно турската ¦_ уредба, правителството и цялата същност на властта по времето на _ ¦ лов, или
въобще властта като феномен, като чудовище, където и кс~ действа тя. Има предположения, че тази му
книга е последица от кг; както на неговите, така и на общочовешките идеали в годините слег. ~ на
френската революция, крушение, на което той е бил свидетел понесъл с огромна болка и огорчения.
„Книга за българския народ" според Р.Ралин например „неоснсь оценявана като сатира, почерпена от
потресаващи впечатления за от: феодализъм. Тогава панорамата на злото щеше ли да бъде толкова н-:~
на?... Очевидно при това произведение за автора тематично поле .=
314
[управление, емократична
.1991, с.10)
вна на властта,
¦ поведение, се рлу нагоре, от съм коридорите един остаряващ я там се взира очки. Неговата
а обратната -юзволява да се
потиснатия, на оесването. Така
насища с нови
аастта и други : законодателст-ладяват перфек-искат да видят графските даде-)одите.
¦ никакви особе-)ормулира вечни надминава дори ш Ст.Михайлов-рската феодална мето на Стамбо-:то и
когато и да ;а от крушението те след победата здетел и което е
,неоснователно е ия за отоманския лкова всеобхват-то поле се явява
цялата световна история на подтисничеството. Съвсем произволно и необосновано е и твърдението, че
книгата представлява една добре завоалирана алюзия на политическите нрави у нас през времето, когато
Стамболов е министър председател." (Из предговора към „Книга за българския народ", с. 10)
Че книгата представлява една дори не толкова „добре завоалирана алюзия" за времето преди, по време и
след Стамболов, когато на престола е не друг, а Фердинанд, според нас е безспорно. Показва го и
заглавието й. А достатъчно е да се направи и един аналог между явленията, които тази книга разкрива и
творчеството на Алеко Константинов, свързано с властта, за да се убедим, че спор тук едва ли може да
има. Такава гледна точка поддържа и проф.Ф.Панайотов. „Преди да стане обект на неговата (на
Ст.Михайловски -б.м.М.С.) злъчна публицистика, Фердинанд вече е осмян в сатирични стихотворения и
поеми. Император дон Пуйо Бразивски („В царството на фарфо-ра") и везир Абдулрахман („Книга за
българския народ")". (Вж. Панайотов, Ф. Царе и царедворци. С, 1993, с.11). Обаче е вярно също така, че
тази книга обема целокупната чудовищност на властта в човешката история. Нещо повече, тя разкрива
вечните черти на този феномен, които са верни и съвършено жизнени и за условията на „социалистическото
общество". Това е причината, поради която тази изключителна книга не само не беше преиздавана, но беше
и грубо премълчавана в продължение на няколкото последни десетилетия. Защото цялата същност на
социалистическата власт можеше да се види в нея.
Така или иначе, в крайна сметка тази книга е един крайно обобщен анализ на прийомите на тоталната
власт, с източен привкус. Тя е един поглед кйм системите на тази власт, един поетичен, сатиричен и
философски бунт срещу нея.
Казва ли ни нови истини за същността на властта Стоян Михайловски и кои са те ?
Идва краят на един източен диктатор - Абдулрахман паша, той трябва да предаде не само властта, но и
всичко, което е научил за нея и тайните й, на своя велик наследник Галиб в четиринадесет броени дни.
Какви са истините за властта, на които той иска да го научи, за да владее той земята си също така
дълго и до дълбока старост като него. И следва анализ, който стъписва с разврата, жестокостта и
пълната безнравственост и цинизъм на властогон-ството.
ДЕН ПЪРВИ: За да господстваш - развращавай. Триумф да чакаш, сей зараза...
Човек наивен — служи на рода си
Човек практичен — служи си с рода си ?!...
315
Властта е там, където хитреците
завземат най-разкошните салони. ^
че изворът на всякакво дворянство е локва кръв...
(Книга за българския народ, с.22, 25-2611
Че и повреждане на нравите имаме в изобилие, когато и накъдето се обърнем в онова време, и в сърцата
на толкова много български властогошг е то. И хора „служили си" със рода си - дал Господ в нашата
истори-Първата работа като се запознаеш с един кандидат за безсмъртие у нас, е ;. ти каже кой е чичо
му, кой е родът му. Това е паспортът или ритникът, с кое? българският политик най-бързо отваря вратата
към бъдещето си. Цели че~ ридесет и пет години вуйчовците и лелите бяха опората на хиляди канди;:" за
слава и политически пагон, за важна служба1, за работа в чужбина и кг-ли не... Сега, след Десети
Ноември 1989 г., картината отново се повтар-роднини на бивши царедворци, на бивши министри, на какви
ли не политики лидери от по-далечното минало на България и с добра, и с мрачна с.?. се удрят в
гърдите: „Ти знаеш ли кой съм, от какъв род произхождам?. Ь~ отново са там, където бяха
племенниците на бившите вуйчовци и чич Един кандидат за депутат чак през 1995 г. с това започваше и
завър своите речи: „Вие знаете ли кой е баща ми?"
ДЕН ВТОРИ: В модерната система на правленье души нижайши са потребни само...
Морал в политиката няма! Няма в политиката правда и неправда, а има интереси...
Това чаровно имице: Държава -е синоним на скотобой човешки. Човек е за човека вълк: а вълци един закон
признават - остри зъби! Сган не разбира от потреба висша и и от уредби мъдри — а от сабля!
Да, власт и чест - туй е вода и огън
Идеолозите, които могат
да обясняват всичко с фрази звучни
и с гладки формули, не отговарят
на тоз въпрос: защо послушна подлост
докарва винаги благоустройство.
(Пак там. с _¦
316
ДЕН ТРЕТИ:
. с.22, 25-26)
[ накъдето се I властогонци аата история, гие у нас, е да никът, с които ;и. Цели чети-яди кандидати
жбина и какво ) се повтаря -не политичес-: мрачна слава
5Х0ЖДДМ?..." И ЩИ И'ЧИЧОВЦИ.
и завършваше
Идеализмът — ето злото, ето ужасната проказа на душите, губителката язва социална...
ДЕН ЧЕТВЪРТИ:
Властта се плаши, о, Галибе, само от крайните характери! Развратник е винаги мъж: подъл, слабодушен,
готов за всевъзможни компромиси държавата го милва, гали!
Дългоденствие се изкупува
със равнодушние към людски болки
ДЕН ПЕТИ:
(Пак там, с.39)
(Пак там, с.44, 45, 48)
•ам, с.28, 30-3:
Поддържай нищожество между тълпите, и
чрез данъци докарвай вред оскъдност
и ето ти невидение грозно
и глухо, безкрамолно ретроградство.
А всъщност мъчнотията една е за висший властник: Дялбата!... Как всеки да грабне — и доволен да
остане!... Законът казват е юзда... Да, вярно, юзда за сиромасите...
държавните службаши са прилични на книгите в една библиотека, най-непотребните са най-високо
поставени?...
(Пак там, с.51, 54-55)
Неведнъж и не един български мислител с болка на душата е казвал, че с политика в България са се
захващали хората, неспособни за друго. И много «гг тези, които са го казвали, дори талантливи хора -
вместо за скалпела, вапример, са се залавяли с политиката, като блестящия хирург Станишев, нито на
5.IX. 1944 г., в залеза на една държава, остави скалпела и стана астър на вътрешните работи. Дори и
умният и всичко познал в българс-[ живот Атанас Буров, влезе в последното правителство като министър,
317
макар и само за пет дни. Трудно ни е да повярваме, че това бяха повици само на техния патриотизъм.
Това бяха хора достойни, имащи блестящо обществено положение и също така доходоносни професии, но те
се хванаха съшс о политиката, като нещо, пред което всеки, който го е доближил, му остава завинаги
покорен . По този повод Юлита Христова пише във в. „24 часа" (9 май 1994 г.) следното: „Страшно нещо е
българската политика. Хванал се веднаж на хорото, пускане няма... Народът може да не го иска, но
електоратът го избира. С партийна листа и магарето може да влезе в Парламента..."
Страшно нещо е наистина българският политик... Това, което говори няма нищо общо с онова, което мисли.
То пък което мисли, няма нищо о6е: с онова, което върши в действителност. Той е съвършен популист и
името нг народа не слиза от устата му... В действителност обаче, този народ въобгсе не го интересува.
Въпреки това, винаги е убеден, че народът му не го ценз достатъчно, че постът до който се е додрапал,
е все малък за него... Отегчаья се до смърт когато искат от него да изпълнява предизборните си
обещания *
Властта, разбира се, е такава страшна помамка не само за българи?! Макар че^ у нас тя винаги е давала
много, изключително много на онеи. които са се завъртали около нея. Защото едно на друго тя дава
винаги е: много там, където има най-малко демокрация. Интересна и вярна е мисъ.тгх по този повод на
Цзин Цзян - дамата, прекарала в сърцето и известно вргж в леглото на китайския император и диктатор
Мао Цзе Дун доста десетиг--тия. „Сексът е привлекателен в първия рунд на играта - пише тя, - но о?
което поддържа интереса за дълго, е властта." (Вж. в. 24 часа, 9 май 1-
Но да продължим с ДЕН ШЕСТИ:
За своите „бюджетоеди", за обкръжението си, Абдулрахман паш: също цяла система от правила на
развращаване и превръщането ич влечуги, които общо взето се подчиняват на всичко казано до тук. Та"- _
Тез хайдамаци питомни, тез мазни Аги, тез елегантни блюдолизи и камерхери се преобразяват в ръцете ми
на гипсови фигурки, на кукли гутаперчови — с които аз мога както ща да си играя !
Туй безценно,
туй вселечебно цветице, което се казва верноподанство, вирее на рабска почва, ако е садено!
Властта е като слънцето, Галибе:
ту животворна мощ — ту смъртоносна!
(Михайловски, Ст. Цит съч -
318
овици само цо общест-анаха също I. му остава | в. „24 часа" щз.. Хванал се ¦о електоратът 1замента..."
хоето говори, ма нищо общо шст и името на I народ въобще : му не го цени е:о... Отегчава ;-:
обещания..." : за българите. ного на онези, ;ава винаги най-зярна е мисълта I известно време [ доста
десетиле-ае тя, - но онова, аса, 9 май 1994).
рахман паша има оъщането им във о до тук. Така, че:
Ст. Цит съч., 60-64)
ДЕН СЕДМИ:
Старият владетел разкрива още една тайна на управлението - личните слабости на най-приближените си
хора, които той познава най-тънко. Така, че като им даваш всичко, което те очакват, за да бъдат
доволни, на свой ред да бъдат готови на всичко за владетеля си!
Така - единият командва флот, харчи пари за него от държавата - без този флот да има един боеспособен
кораб. Но когато му поисква владетелят да потуши избухналия бунт в Алеп - иди и виж каква преданост!
Другият „невежа първостепен" - сключва договори и заеми.
Той, както ще го видим по всички земи и във всички управления, си взема процента за джоба от сделката.
Наричат го Процент паша. Владетелят и това вижда, но си трае. Когато обаче му поисква най-хубавата
жена за своя харем, като не намерил по-хубава, той предоставил на владетеля своята...
Трети, Решад, кметът на Стамбол, „засмений дебелак", потрошил милиони уж да разкрасяваТрада, а той ги
откраднал за себе си.
Крадец най-пръв между крадците. Ала Аз гледам и мълча! На мое място сам Бисмарк би постъпил като
мене... В Решада има гении полицейски — а полицейщината е основа на всяка олигархия, о чадо... Рашад
организирал в две години грамадна джандармерия, направи от груби селяни стражари ловки, готови рожбите
си да потъпчат, бащите си готови да набият на колища, готови да разпорят коремите на майките си,
знакът от мен когато се даде... И ето великата заслуга на Решада...
(Пак там, с.69)
Едхем е олицетворение на жестокостта и на цинизма. Ала той е идеологът, пропагандистът, организаторът
на „дупедавците", журналистите и вестникарите. Пропагандата ще ръководи той. Защото:
в бестидний, в гнусний този занаятец се крий обикновенно безиргянство. „Дай хляб — да лая ". А парите
идат % . от Тайний фонд - сиреч от великомерзкий
фонда на влечугите!
(Пак там, с.71)
319
И каква тежка присъда над журналистиката ще бодне той:
О, колко усладитглна и мила професия!... Да черниш всички хора -в отчаянието си — че си зачернен!...
Да бъдеш лют, буен, за да забравиш, че и по дух и по сърце си заек, да чуваш храненик да те наричат
па да се пениш, уж че си поборник!
(Пак там, с.74
Какво още ще каже мъдрият властник на своя приемник, какво престъпление, вплетено във властта^
посадено в нея, превърнато в нейна неотменна жизнена същност ще му открие той, след като вече е
започнал с начина, пс който ще поддържа покорна полиция, покорни търговци и финансисти, покорни външни
министри и покорни вестникари. Ето какво:
ДЕН ОСМИ:
Иде ред на законодателството. Там е поставен, вижте само описанието му:
Ружди бей дългоносии, дребноокии
дебелобърнести и жълтозъбий,
незаконен син на „някакъв кетяпин
и цицеста владишка перемяна"
смес от османска жлъч и от гръцко коварство
тип на уязвен мошеник,
Ружди е моят пръв законодател "
Законът за пенсиите, закон за скитниците, закон за паспортите, зак:тт административни - така изпипани,
че цялата власт, всичко живо да гледа :¦: -и как владетелят ще докосне с малкото си пръстче. При
такива закони.
Как да се сърдя на Ружди, че крадял и че — от пощенските марки лани, от гербовите марки таз година
икономисал бил едно милъонче.
(Пак там, с ^
Сега е ред на майстора на сплетните, на организатора на бунтсаг « козни.
О, и той Рауф паша е мръсник от чиста проба. Довчера лигав хала, днес Беилер бей!... Душа от кал и яд,
човечец двоен...
(Пак там
320
там, с.74)
80 престъп-неотменна : с начина, по кисти, покор-ч
описание-
вспортите, закони вяво да гледа кого якива закони,
(Пак там, с.79) гора на бунтове и
Той купува оръжие и също като нашите български министри,' с доставката на некачествено оръжие от
Франция (тук аналогията с българската политическа действителност и по онова време, и днес е директна),
натрупал милиончета, но когато за да укрепи властта си, владетелят му поръчва да спретне уж бунт в
държавата, за да може той тотално да наложи своята власт, като неин спасител, Кямил паша е насреща.
(Пак там, с.79)
Сега иде ред на дипломацията, такава каквато тя е нужна за укрепване на държавата - пилееща пари,
даваща подаръци, но осигуряваща независимо от цената, подкрепа на силните. Как страшно и силно е
нарисувал този дипломат големият майстор и познавач на-ятолитическата безнравственост:
Хилми паша е всекиму известен... Най-вялата, най-гъвкавата съвест, сърце картон, дух-мукава.
(Пак там, с.82)
Ала той е, който ще изкаже великата със своята циничност мисъл:
Едничко скъпоценно нещо има, в туй земно обиталище и то е целуване на царската десница.
(Пак там, с.83)
(Пак там, с.79)
Както се вижда, мисълта за покорството, за раболепието, за верноподан-ничеството, не само че не излиза
извън наблюдението на автора, ами попива все по-дълбоко в неговите мисли. Защото тя е точно толкова
вездесъща във всяко царство поотделно, колкото и във всички взети заедно.
ДЕН ДЕВЕТИ:
Сега владетелят ще открие на своя питомец тайната на вътрешни шпионаж, на подслушването, на
доносничеството. Тая работа ще я върши друг мръсник, също както и предишните, довчера лъскал калеври
из сокаците на Стамбол, и идещ от най-долно потекло. Така Дауд, „тоз потурнак, тоз осман-лиец", който
трампосва Библията за Корана
тъй лесно, като дрът джамбазин трампосва
кон едноок за крастава кобила.
(Пак там. с.85)
Ала точно този долнопробен изметняк от кюшетата на Стамбол. върши блестящо работата си, като редовно
ме уведомява сам той, или чрез своите агенти
в Стамбол какво се върши и говори И ето извода тъй важен:
321
\
Сеяч на ветрове, пожънва бури! -говорят старците... Аз чрез Дауда, доноси сея - паника пожънвам, а
паниката тишина докарва...
(Пак там, с.*:
И накрая следва изводът верен и вечен за всички времена;
Управа без издайничетво няма, твърдиня както няма без окопи.
(Пак там. с :'
В главния щаб остава още едно кресло неизследвано - това е начализг на пощите - човекът, който
посредством своите хора следи каквочстгза ; държавата, какви писма се разпращат, какви потайни мисли
се крн.— .-главите на поданиците.
ДЕН ДЕСЕТИ:
Това е денят, в който ще бъде разкрита тайната и на развращава:-:;" армията, нейното чинопочитание и
вътрешен разврат, осигуряван пак : : ¦ натите средства: кражби, себеуреждане, привилегии в името на
все сги — верноподанничетво и преданост.
ДЕН ЕДИНАДЕСЕТИ: Този ден е наситен с нови прозрения, разврата който е събран в тях. Тоз ден започва с
обобщение:
все тъй силни и страг
И тъй пред мене, вред около мене, поклонници и подлизурки - ето картината на мойто вицекралство! Врат
няма веч да видиш — ни коляно ни гръб — незаболели от всечастно прегъване, държавата прилича на храм,
на благочинност идеална
Да, чадо, вол се връзва за рогата, а големец се връзва за порока!... Към зло насъсквай, и подире
думай: „Туй зло е наказуемо, служител ще бъдеш мой, или ще те накажа!"
(Пак
322
\
: там, с.86)
1К там, с.87)
е началника
!кво става в
се крият в
«шаването в ан пак с поз-а все същото
Но мъдрият държавник гледа нашироко, той вижда, че не всичко и не навсякъде властта тъй бързо може да
разложи, да превърне в развалина, за това ще каже:
Но усмирих ги най-подире ази...
(Пак там, с.104).
Досещаме се какви са били средствата, с които той е постигнал и тази своя победа, нея именно досега
той ни излагаше най-подробно и с най-силно прозрение на своя огромен управленчески опит. То ни
разкрива нови пластове на властта и на условията, чрез които тя винаги се опитва да оцелее:
1 ...Да, тез младежи млъкнаха и ето защо ги пощадих! Аз не желая против безмълвието да ратувам!
(Пак там, с.104).
И ето го резултата, ето я истината, която върви през цялата общочовешка съдба почти като „сопсШо зте
^иа поп". (Условие, без което не може -лат.) Колко вярно го е казал Михайловски и колко нелепо е, че
тази книга е непозната за много от нас, българите, макар че съдържанието й е белязано с всички знаци
на властта в държавата ни. „Тоз, който охка скришом, не заслужава:
страшни, по
[ак там, с.103)
гонения, плач таен е законен, блян - под юрган - е блян безопасен, ръце кръстосани, полека -лека на
восъчни ръце се преобръщат
(Пак там, с.105).
Страшна сила на словото е придошла в тези редове на Михайловски. Тя ло-нататък завършва с още по-
дълбоки новоизлияния за всяка власт...
В тайнствените планове Господни не е било предвидено - за съвест и за любов — нито най-малко място
(Пак там, с.107).
След като отдава насаме пред себе си и пред своя наследник дължимото яа знанието, на философията, на
учението, Абдурахман пак стига до своята убийствена увереност, че и те се купуват, и те се корумпират,
че в бедност аотънат ли и те пет пари не струват. За да завърши:
323
За щастие, банкнотата е днеска
това, което винаги ще бъде: \
едничкий атестат за гениалност!
Толкова! И тази страшна истина не можа да бъде отместена от царспс ната си житейска трапеза нито в
България, нито където и да било другия
ДЕН ДВАНАДЕСЕТИ:
Отиваме към най-крайните, най-директните саморазправи на вла; —. към нейните собствени и безпощадни
рефлекси за самозащита.
Мъж държавен
какъвто хитроумен и да бъде
и както да умей да съблазнява
души, характери да извращава,
да смачква страсти,
воли да прегъва - V
не може винаги да обезсили '
без помощта на въжето и ножа, ¦
оназ омразна пасмина, която
се величае с имена звънливи:
поборници, юнаци, патриоти!...
Кръвта е много силен лек, но често
едничък лек е тя!... Убий тогава,
убий или ще те убият, чадо!...
(Пак т:
Не, и това не е всичко. Кръвта и смъртта също не са п: средство. Хитрият държавник всичко е видял,
опитал е всичко. За ~ още ще каже:
Не знаеш ли как да удариш, в сладки милувки ноктите си скрий, Галибе ! Ако съперникът ти е всесилен,
ти ще намериш способ да го смачкаш със друга политическа рецепта служи си - предложи му съглашение.
(Пак ~в*
ДЕН ТРИНАДЕСЕТИ:
Сега наследникът ще научи, че в името на властта е позвох> Над владетеля няма власт, няма Бог, няма
закон, няма дори и е всичко. За него няма значение общественото мнение, хе оценките, които един или
друг по-учен мъж ще даде. Значение запазването на властта. Или както се изразява Абдулрахман:
324
т. царстве-
(_-: другаде.
^ властта,
там, с.111)
са последното -хо. За това той
Пак там, с.115)
гозволено всичко. -1 смърт. Той сам чорската мълва, .чение има само
държавникът...той управлява само по вътрешното свое убеждение: за него кодекси не съществуват, той сам
е кодекс и върховен съдник
(Пак там, с.118).
Идва моментът да каже още нещо, изключително важно, може би най-важното: Тълпата не обича бившите и не
им прощава. Тя мрази онези, на които до вчера се е кланяла, ако не й се налага да им се кланя и днес.
Така малко нещо тя се самооневинява, така тя възпира самочувствието си. След като достатъчно пъти го е
губила в унижение.
Да, можеш ли да биеш и да трепеш, докажеш ли на мало и голямо, че силата за теб е висше право, че
волята ти е върховна сила -ти вече си героят на народа.
И още:
че паднеш ли - ти вече за тълпата си нищо. Таз дива сган, която толкоз лесно създава от вертепници
кумири, е безпощадна към кумир съборен...
(Пак там, с.120)
Няма български политик, който да не е познал страшната, жестока сила на това прозрение на Михайловски.
Няма български политик, който да не е усетил тази непрощаваща отмъс-тителност на българската
политическа действителност. Колкото и да се предполага, че пишейки тази книга, Ст.Михайловски е имал
пред вид крушението на френската революция и нейните идеали, където също има страшна разплата с
падналите (Вж. Радой Ралин в предговора към „Книга за българския народ", с.9), то това наблюдение дори
да е валидно за френската и за турската история, е сто пъти по-валидно за българската история - от
Първото българско царство до днес... Едно страшно, съдбовно проклятие, което накара, както вече
отбелязахме, толкова политици да правят всичко, за да останат на власт. Това всичко, което до тук ни
разкри с такава мощ на прозрението си Стоян Михайловски.
ДЕН ЧЕТИРИНАДЕСЕТИ:
На този ден владетелят ще остане насаме с пороците си, ще надникне в собствената си душа и риторично
ще се запита, толкова ли е коравосърдечен, не се ли изморява в пазенето на властта, не се ли изхабява.
Тук имаме вече
325
едно силно психологическо прозрение в самия феномен на властта, в нейната същност, в силата на
морфина, от който веднъж вкусил ли си - няма отърване. В този ден владетелят ще ни обясни най-
страшното, до което властта може да доведе човека: готовността му да даде заради нея всичко, което
можг да му бъде най-Ъсъпо, да се качи най-горе отвъд всички ценности.
...Имот се дава, здравие се дава, живот се дава, вяра, чест се дава, жена, сестра, брат и деца се
дават -да, всичко в земний този мир се дава, па дава се и всичко в небесата, душа безсмъртна и
блаженство вечно -власт, синко мой, власт само се не дава!
Мисля, че никой никъде и никога не е казвал по-силно и по-страшу този стих на Михайловски, какво в
края на краищата е властта. Не слу-най-бетонните глави в комунистическата партия издигнаха същата
таз:: за, леко изменена в своя властогонски девиз: „с кръв сме взели власти -кръв ще я дадем"
ДЕН ПЕТНАДЕСЕТИ:
Той е едно своеобразно обобщение на казаното дотук. Това е . равносметката. Ала в този ден владетелят
ще изрече онова, което в вения човешки живот се нарича откровен, брутален цинизъм, а в по: кия живот -
изкуство на компромиса. Ето в какво се състои това изк) компромиса:
Учи се прочее да казваш бяло -душата ти, когато казва черно! Учи се весел и засмян да бъдеш, когато ти
се плаче, и да бъдеш безрадостен, когато си обрадван! Учи се на химерите да гледаш като на работи най-
сериозни — и да говориш за дела най-важни и най-реални, че са без значение. Учи се чрез милувка да
заплашваш и чрез прегръщане да удушаваш...
Отделихме значително място на тази иначе неголяма кних. Михайловски, малко известна, а много
заслужаваща. В същно: литература няма по-стегната и по-логично формулирана систе гонство, по-страшно и
по-цялостно разкриване на цинизма властта от написаното в „Книга за българския народ". Много г:
326
а. в нейната - няма отърва-1жоето властта а, което може
Гш по-страшно от ята. Не случайно същата тази фра-зели властта си, с
с Това е денят на I, което в обикно-,м, а в политичес-1 това изкуство на
а книжка на Стоян :ъщност, в нашатя система на властс -зма и разврата Е2 ого големи автори
драматурзи и писатели са разкривали само отделни страни, отделни светове от системата и пороците на
властта. Но сатиратана властта у Стоян Михайловски е всеобемаша и убийствена. Нашата национална
драматургия също изобличава една или друга отвратителна черта на политическите нрави у Нас, но такъв
анализ в едно едничко драматично произведение у никой друг автор няма. Може би поради изумителната
трудност да се обхване света на мерзостта така тотално в едно произведение. А може би и поради това,
че ако е талантливо написано такова произведение, просто би предизвикало задушаващ колапс у онези,
които биха го гледали, или чели. Може би единственото друго произведение, което се доближава по
лаконизъм и точност на представата за отровната омая на властта е „Приказка за стълбата" на Хр.
Смирен-ски...
Стоян Михайловски е казал всичко. Казал го е като притча и нито дума, нито ред повече не може да се
добави. И все пак въпросът остава: кои от тези черти на властогонството и властодържанието са
общочовешки, кои от тях са постоянни и типични за българската политическа действителност от по-стари и
по-нови времена.
Едва ли ще е голямо прегрешение към българския политически нрав, ако отбележим, че няма нито една
черта тъй дълбоко усетена и с такъв тънък психологически нюх пипната от Михайловски, която де е
непозната, или чужда на нашата действителност. Друг е въпросът коя от тях, в какви политически времена
и обстоятелства най-силно се е изявявала. Поне приблизителен, отговорът на този въпрос следва да ни
даде историята...
В годините непосредствено преди и след Освобождението на България от турско робство, жив и здрав, с
мустаци и мека шапка, в българската литература властно се настанява още един талант,
високообразованият писател, редактор, дипломат, земеделски деец и гостенин на Черната джамия -Михалаки
Георгиев. Той твори и изучава българския характер във времето, когато започва новият етап от неговото
формиране - времето на първоначалното натрупване на капитала.
Георгиев слиза много стъпала по-долу от олимпийското управленско седло на Абдулрахман, откъдето гледа
Ст.Михайловски. Между неговите почти селски герои и върховния управник на Михайловски има много етажи
на властта. Там са се настанили обслужващите, високо платените бадъносва-чи, които изпълняват чужда
воля, които обслужват чужди нареждания, които развращават по-долните, бидейки вече самите те,
достатъчно развратени.
Михалаки Георгиев отива при преките изпълнители на властта. При снези, от които по-надолу вече е само
българинът - такъв, какъвто е: отруден, облъскан, наплашен, покорен, безпомощен и беззащитен. На
първото равнище на властта над него, от което той най-непосредствено и най-съществено :.1зиси, стоят
кмета - изпълнителната власт, съдията - съдебната, и попът -1уховната... В ония години, когато
България излиза от едно робство и аавлиза в стихиите на един държавен живот, характерен със своето
либерал-
327
но стопанство, когато се създават закони, но още не са създадени, когато хората на властта
забогатяват, но още не са забогатели, тези три фигури са от изключителна важност за всяка народна
съдба. Пък и не само тогава. Като изключим попа, който в годините на „социализма" беше отстранен от
тази триезична йерархия, и на неговото място сложим председателя на ТКЗС, а до кмета добавим партийния
секретар или профсъюзния лидер, тази триезична вила, поставена над врата на всеки от нас, продължи да
виене и да определя думите, делата и дори мислите ни.
Михалаки Георгиев изследва върховете на тази „вила", но неведнъж чре:-героите си, той сам застава под
опасните й бодли. За да оцени поведениет; не само на онзи, който я насочва, но и чувствата на тези,
към които тя е насочена.
Така той ни открива съвсем отблизо същината на отношението „българин - властници", в първите две-три
десетилетия на свободна България.
Типичен представител на своя народ, типичен в най-хубавия смисъл ез думата патриот, той наблюдава от
близо метаморфозите, които настъпват I познатите му още от годините на робството нрави, за да опише
как :± проявяват те сега, когато един властолюбец замества друг, когато фе:=г отстъпва мястото на
меката шапка, когато се развихря духовният и политически темперамент на бай Ганю, а в националната ни
шътърност и жизнен: г прозират или просто грубо напират новите властнически черти. Михаг^з Георгиев
изследва времето, когато се очертават новите жизнени посок: к. селския живот и появата в него на
новите фигури на икономическата е~..-Когато бедността вече е проклятие, страдание и съдба, описани
така б.~=;--що в „Градушка" и „На нивата" от П.К.Яворов, когато твори селският - ~г Ц.Церковски,
когато се налагат фигурите на бирника, лихваря, укрепва ~ -ността на чорбаджията, на свещеника, на
учителя. И разбира се, на чов^ . -: правосъдието - фигура, върху която огромният социален гняв на Мю
_'.; Георгиев се стоварва с най-голяма сила. Никой в българската литерат -се е гаврил така открито с
българската правова система, както това пра:-- нито тогава, нито по-късно. (Вж. „Разкумил кума си", „С
тебг_. -въглен", „Меракът на чичо Денчо", С, 1980)
Ето я пак вечната линия на вроденото българско усещане за веков е -.- _:г та на властта и
непокорството пред нея - жива живеничка, какватс векове: „От как се е запомнил, че съществува света,
от тогава помня * също: че правото е в ръцете на силните и богатите и че кахърите. патилата са дадени
само за слабите и бедните - само за робите" М.Георгиев в „С тебешир и въглен." („Меракът на чичо
Денчо", с.2: обобщената съдба на българина откриваме в образа на дядо Кольс съдба и сега се стоварват
безскрупулните своеволия на властта, :•:: стоварвали те и преди, през турско. Беят - едно двадесет
годиш:-язди дядо Кольо като магаре и той покорно го носи на гръб... Та* -обаче и новата българска
власт, която заменя турската. И е трупне I: коя от двете е по-жестока в отношението си към дядо Колъо
и към
328
когато I фигури са гава. Като от тази (ГКЗС, а до триезична г определя
еднъж чрез |воведението които тя е
го „бълга-рБългария.
смисъл на »настъпват в ае как се хогато фесът и полити-гг я жизненост ¦;:. Михалаки л посоки на г
ската власт. . така блестя-;елският поет : -.крепва лич-е на човека на ¦¦з на Михалаки = литература
не това прави той „С тебешир и
к за вековечност-2. каквато иде от зза помни едно и
ърите, мъките и
ообите" - пише хо", с.28) Новата
Кольо. Над тази :стта, както са се
годишно момче,
;ьб... Така го яхва
трудно да се каже
и към бабичката
му Митра..." Жал ми е, криво ми е. Не ни стига ли до сега, хайде да речем у турци бехме... друга вера,
но сега нали са барем християне. Па на зло. Що ни гонят? Що искат от назе?... (Меракът на чичо
Денчо..., с.37)
В новата съдебна власт, както и в изпълнителната, в лицето на кмета, и на свещеника, М.Георгиев вижда
формирана новата жестока симбиоза -хората, които са си плюли в устата само и само да се опазят един
друг и всички заедно да тръгнат в партийното си настъпление срещу бедните и незащитените. Какъв е
човекът от новото, от българското правосъдие? Асен Гаджов Виловски - това е момчето на осемнадесет,
най-много на деветнадесет години, което ще раздава от сега нататък правдини като мирови съдия. Нека
посочим неговата характеристика, общовалидна за преобладаващата част от правораздавателната система.
„Освен руският акцент в произношението си, сините очила и навика на развратен живот, неговите
познайници не знаят да е донесъл нещо повече от това, с което бе тръгнал за странство. Впрочем може да
е донесъл още нещо, защото докторите имаха дълго време с него работа... Виловски е племенник на един
от най-буйните представители на една политическа партия в България... (Пак там, с.65)
Другата фигура на властта, към която М.Георгиев също така е безцере-монно непримирим, е кметът. В този
класически разказ за морала на властта в годините непосредствено след Освобождението, чрез устата на
селянина, изправен на съд, той прави една пълна и убийствена характеристика на тази нова, типична и
най-важна фигура на властта: „Нали го знам, па и све село го знае... он е хайдук. Ти не го гледай, че
е кмет, он е станал кмет с доландарджилък... Денем кметува, а нощем ходи, та краде на хората: кому
говедата, кому храна, кому сено, кому пари... Това си му е аслъ занаятът, от това се е и замогнал и
сега цяло село пищи от него." (Пак там, с.76)
2. БЪЛГАРСКОТО „КАКВОТО ЩЕ ДА СТАВА"
В отчаянието си, в пълната си безпомощност българинът най-сетне „проговорва". Кога? Когато търпението
и покорството са се изчерпали, ^защото слабата надеждица, че може да му се размине, вече я няма,
когато заничната линия на отстъплението е вече до гърба му. Ето го един от най-кните, най-същностните
моменти в българския характер, за който пише ръв Ботев - ТОВА Е ЗАКОНЪТ ЗА ОТСТЪПЛЕНИЕТО. Когато
СТРАДА-1ЕТО ОПРЕ ДО СОБСТВЕНАТА КЪЩА, ДО СОБСТВЕНОТО ДЕТЕ, ДО ЮЛИТЕ НА БУЛКАТА, чак тогава българинът
отваря очи, бърка в джоба си вади ножа.
Това е моментът на „каквото ще да става". До тогава ние търпим. ьржим главата си наведена, че може още
по-зле да бъде, съобразяваме се, пеждаме се, изчакваме. Опрем ли гръб до стената, потече ли кръв, види
ли е, че няма накъде по-назад да се отстъпва, нито къде по-долу да се наведем, зваме своето „каквото
ще да става". От тук нататък българинът вече е
329
г охиоя 'вхвавйц о хвавдзйхоиАоне охиоя 'ихооньшг инкзйхо вн я V 'зициовн ояозьинхзвка оаоовм онйз вн
вахйзж зто зн охозь «с я зь 'виеоши втвн вхвнхззаЕИ ве зтии охвхоя 'язидйозт/у^
оаюаожш оююаушчя а киник унйз зйю
(§ГЗ '1161 '"3 •иийвлгчд вннзод -ц
знгиз вхоой зпто вйойийи и вхвязнихоаиж и вняихикийи вхоой ггго вн ^хвшАН зь 'ваевхои тзяох •вквяох о
зйио хгжон охбюя гохеиЕзд а 'оновх вн шйиа зо охвлоя 'евхох вНжохоН ога А вкио .-.зжвйои и иНздои вн
кинвохоч.3 иньихийн и инйАйх а ин вНойвн еч Ю1ГОХИ0Ц - аохнияйг^ йгхзд и ижзиздвЕ зй1 вхйзь иевх - -
хговь з охвюя 'хвакякойи зо ин вхкияхоизй вн юомийиайзйпзн __-_! хкх а вйпзаихо и зхзаояза хо тзйзНи
иевх ^вя зжвяои ин вй зг и очио^д оНкЦ вдихоой охзон а 'зинзжонои охонивйя а и 'азид ¦щ инийоа иньзнвй
кино а зшо ииаокой з ховхга вн внзаоь Изйи _ г .ч охзинзНзяои а хзонйвкои иевх нвки нзхоонъшг 'нзозх-
ои д
•„|3№ охоанвн вавхо ву вн вяьох вхвньихийя вн з ¦Ег-г^-ад вн хгрмзйои охваоя 'вниоа вхвязнв)нгвд и вий
йзхявйвх аяявх сг^с ю ховь охвя виноНзяв^! вн охзинзйжодоаоо ВЕ зхидйод и зхихзь = 1и вийвлггд вн
охзинзниНзяз ве киахоизй зхиизмо йзнийивн во ,1наодИяо вяинвх -втзяоя ой вжон вн знвйиио з яви охзо^[
'инквхвф :нзн во охзинзжвйои 'вхвдАлвЕ 'вхвфойховхвя - зо шг зайч.хеи иох _гч.о з хчлш зь 'кипиАхни
ВН1ГВН0ИПВН вхваодзн ваходвйойп вавюх - л ох хоонТпчза зь йвнвм 'В1гвяоя о зйио вй хч.жон УЛУЬ. ЗН ИН
1Ч.Н
"/.еЛУЛ ИНИУНОИЙУН ИНЗПМЯЛОИЗН ^ ™&1 вявхо охвао^
•инзТпдодо
ой хвйчд вй хвдоу* зь 'инзахззптао вяонеох во зх и йзс1 иеох хо зин 1и онжва во охиох 'вийохои вхвшвн
а вхнзмои иняодйго ояиохвн ъущ ?оооо имиьвне и инизхижзкздве зхиоао вий 'вхвнзхо о зназкдо хгдйгд
¦НИННШГ1Ю10 У2 УН0>1Уе в« охзиахоизй яАх и 'зо вйидЕВ^
•хоонзйх вдаза зивгчзеазйи „вй^" о и 'вяйви извне зн яви и ихонг зио яви вавдох "вптзйовн ин ио зн вй
вавдох дзивядчйх И
•„вавхо вй з1п
авх" охзоао зиковнеиойц вавдох 'вхвипвн вн вххгни а ииия з зо зьза хчжон № зйвехо з вхвнзхо охвдон
'вававои зо дАйй ионвн охин 'вавйио ид хнзион висзкоон охин охвдо^ |Ин зхиходвй хнзпои кинйзиооп а
иавйпо вй и иакои I «с онивьлио дАйй иоявн 'иьАио зо вй ойзн зивявь 'знимевй зо вй знвявь ши1ч.л зин -
вийзеик вн 'кинзкдйчяоо вн 'винзжинА вн хявф ихзйх 'ийоха ¦-= хвяиЛйпзн зо вийохои вхвшвн а ихги
оя1го>[ -випявзС[ вхвнхитве к вивн _130аИ1гаШ<11 УНУХУМЙКИ К УМКН 'охзинзйвайзйи вн вхвипявзй ~лвц
"зинкохоч.0 охоннийжзи викн од охозк-ивн нийвдигд иеох А оц
¦••кззййод зо Койвн
^я зин охзоя о 'ваоно з иох 'йивкАд и вжйнвйхз хо хч.яиниоа з шх 'оьо^ яо! ягхвхвн яАх хо 'зхзнзивй
хо вавш вхвнзквао ого язаоь "пзйдвйх 'иойзд
татък той е го ние като
;. Няма я Г1ИВОСТТА, '
?\-пват един, търпим, ;т\"чайно да се г_? последният
г отзаде ни и --:ето „каквото
: ^кзти и крайни.
рЕНИЕ, докато особености. I важно изключело своему
у. КАУЗИ, НАРО-Ш1П„¦ то пак е така. ъТ е съдбовен, че ге са неизбежни и ¦ --лбовни моменти ;;рия през
1885г.. част от България.
- на българския дух
чието на българина
•_;- Михалаки Геор-.:, и домът му, иска тях търпеливост и ; часът на
=холог, наблюдава." ': оажения. „Всичката
изходно положение --а българина е ош-
силна." (Дървингоь
СТВО ни представа че в съдбата си най-
- ше а на своеволиет: ."които държавата им;
дала. Тази наша двузначност - хем да мразим държавната институция, хем вътрешно да се надяваме, че тя
в същност винаги е праведна, а грешниците са изключения - ТАЗИ НАЦИОНАЛНА ОСОБЕНОСТ също върви през
цялата ни история. На това между другото се дължи интересният факт, че БЪЛГАРИНЪТ МНОГО ОБИЧА ДА ХОДИ
ПО СЪДИЛИЩА, защото винаги вярва, че не системата, в която е живял и страдал, е виновна, не властта и
нейната потисническа същност, а отделните личности, неправилно поставени тук или там - те са виновни и
никой друг за дереджето му.
Така например, в последните няколко десетилетия, колкото и да беше очевидна икономическата
несъстоятелност на политическата система на „социализма", хиляди българи вярваха, че както личните им
беди, тъй и бедите на държавата идват не от системата, а от личностите, които са пръснати по
йерархията на тая система - и било с бюрократизма, било с бездарието си, било с некомпетентността си,
я провалят. Макар че и от личностите зависи как ще функционира една система. Просветената диктатура в
определени условия например би могла да бъде по-демократична от една хаотична демокрация, каквато, да
речем, тя е у нас в годините след 1989 г. Т.Живков пръв долавя огромните възможности, които му даваше
тази масова и традиционна национална нагласа. Системата и партията бяха обявени от идеологията за
непогрешими, а личностите - винаги виновни. За да се стигне до там, че един способен и почтен поет
обобщи този партиен талмудизъм по един главозамайващ начин. Той писа за партията си: „Аз знам, аз
вярвам че си права, когато съгрешиш дори"... И започна нескончаемата смяна на личности, десетилетия
наред. Тази наша държавническа недостатъчност бе разбрана обаче добре и от предишните наши политици,
които чудесно спекулираха с нея в протежение кажи-речи на цялата ни история. Това бе история на
търсенето на виновни, за да се оправдае една или друга партия, едно или лруго политическо престъпление
в България.
3. ПРИСЪДИТЕ НА АЛЕКО
Алеко Константинов е най-задълбоченият и афористичен изследовател да българския национален характер и
на политическите ни нрави в края на миналия век - непосредствено след Освобождението от турско
робство. Той, «одобно на Стоян Михайловски, разсъблече властта в България до голо. С няколко фрази той
разпъна на кръст българския политик, отвори черепа му, ааяаза душевността му.
Алеко продължи и задълбочи разкритието на оная линия в българското аластогонство, която по неговите
думи — станали символи на българския -: татически живот за всички времена - се изразява преди всичко
във файда---„ келепира, в ползването на всякакви възможни привилегии от всеки, който г: един, или друг
начин се е тръкнал о „килимчето".
Втора линия, която никой изследовател така издълбоко не е изгребал и
331
която не само бразди, но и размазва лицето на нашите политици, е оклеЕ ?~ -ването на противника, или
както го нарича бай Ганю - НАКЛЕПВАНЕ71 Като се започне почти от първите години след Освобождението,
когато у зс се разрояват партиите, когато филството и фобството като петли зас?1в.г един срещу друг,
та до ден днешен. Когато в небето на България вече ':¦" години летят компромати - по министерски бюра,
в президентски и парт канцеларии, в парламента. Оклеветяването, омаскаряването, вадене: показ на най-
интимни моменти от живота на противника, оплескванс" децата му, на жена му - нищо не е извън
полезрението, нищо не е в съст' да накара българския политик да се замисли, да се посвени, да се покс
-Такива съображения като пазене на чест, под българското политическ: не съществуват. На български език
те нямат превод.
В годините на т.н. „социализъм**, разбира се, също имаше омас> :г-* не, ала то не беше така стихийно,
то беше обмислено, цензурира появяваше само в определени случаи, когато една политическа . вече
неудобна - било в Москва, било тук, пред върховния Ген. сек ряването започва най-напред по партиен път
- четат се писма, „с ния", после се разширява атаката - изваждат се факти от миналот уж от Партията,
лицето се обвинява в нелоялност към тази ~. укриване на истината и т.н. Нищо не бе забравено и никой
не бе .-.. в полето на забравата. Когато стана неудобен на партийната лин.--: Михайлов трябваше да
бъде показан като син на кръчмар, Свет" ¦ пък син на родители с лош класов произход, Нешка Робева във
други истории, Чудомир Александров - че се е оженил за жена г неподходящи родители. Несъгласните с
висшия пилот на властта - я вече от намръщеното му чело за неудобни, научаваха за себе з родителите
си неща, които не бяха им минавали през ума. В атг.г-н~_ партийните събрания, които покорно и
„възмутено" гласуваха —--телеграми до ЦК, също така добре организирани и режисирани :-ваха
вестниците, радиото и телевизията.
И след Десети Ноември 1989 г. българската политическа в~2:" спомни за тези първи бай Ганюви хватки.
Пак се оказа, че забравено... Компромати, досиета, „Кой? Ти ли?... Кой? Аз ли? емнаха. Гърми радиото,
показва телевизията, викат вестниците -онзи комунист, този агент на КГБ, на този жена му, на онзи
трети децата му, за бащите да не говорим - всичко влезе в р; няколко години не остана човек
неоплескан, неоцапан, необидг прочете името в някаква скалъпена или истинска, но винап: история, значи
не беше чел внимателно вестниците. И ням: стихване на страстите. Десет години вече Унгария, Чехия. Г
своята държавност. У нас се чешат политически страсти и опоскват досиета - сини и червени, измъкнали
кой колкото м: на Държавна сигурност. Бивши и действащи доносници, биь_ педерасти се заплашват един
друг, когато Трябва, се нена
* оклеветя-"ЗАНЕТО. [шогато у нас застават \ вече десет I и партийни ваденето на „гскването на Гг в
състояние I ;е поколебае, ческо небе
__- омаскарява-^рирано, то се ":ска фигура е л.сек. Омаска-ма. „съображе-„яалото, скрити , тази
партия, в , не бе изоставен га линия, Стоян ( Светлин Русев ^ва въвлечена в 1жена с класове астта -
обявени ^а себе си и за ^_ в атаката, освен - Чуваха протестни Тирани, се включ-
ска власт бързо сг че нищо не ^
( ЛИ?--" ОТНОВО С:
те - този ченге онз майка му, ш> . в работа. Само ;:-биден. Който не : [винаги орезилява-: няма
умора, ня? . я, Полша укрепв-" и омраза, още :-¦ _Го могли от архиЕ- -^ бивши и действ... рвенавиждат,
когатс
трябва пък, не могат един без друг. Двама най-високопоставени политически мъже в края на 1998 г. -
единият люто син, другият тухлено червен - имат общи фирми. И когато не са в парламента и телевизията
не показва речите им, са си най-първи дружки. Няколко пъти на ден се чуват по телефона или се срещат,
защото общият интерес изисква общи действия. Публична тайна е името на висш правителствен мъж, наричан
г-н „Десетте процента". Известният демократ Сашо Йорданов, бивш председател на парламента, ми казваше:
Сега в нашия парламент всеки има мобифон и по него единственото, което можеш да чуеш, е: А моят
процент сигурен ли е?...
И с какво се измениха нравите ни в крайна сметка от времето на Гочоолу и Дочоолу?...
Алеко улови безпогрешно БЪЛГАРСКОТО ПОЛИТИЧЕСКО ДЕБЕЛО-ОЧИЕ. Тогава, в онези години, и сега в тези, на
които сме свидетели, то отново напомня за себе си — кал, мръсотии, обвинения, всичко това пада върху
лицето на българския политик, той върви из него - оцапан, омаскарен - в кал, в тиня, и се прави, че
нищо му няма, че това което се говори и пише не се отнася до него. В световната история за една обида
падат президентски глави, водят се дела на честта, у нас такива дела няма. Няма и дуели. Честта е
последното нещо, което може да занимава вниманието и мислите на българското политическо момче. Колко
„личности" - що гаври отнесоха през последните години, и ни гримаса на болка, ни жест на огорчение -
едните оплюват, другите отвръщат със същите храчки — още по-големи, още по-насочени. „Аз ще те съдя!"
- викат едните, „Пука ми!" - отвръщат другите. Тъй или иначе, за десет години, няма нито едно
завършено дело от заведените стотици дела. Публикувани бяха непълни и спорни списъци на стотици
кредитни милионери, открито и безцеремонно ограбили трупаното от българския народ в продължения на 50
години. От тях най-много депутати. Останаха си депутати... Верни на добре познатото българско - „Всяко
чудо за три дни"... Ние българите имаме къса историческа памет. Богатите -богати. Бедните - бедни.
Виновни - то се знае, пак няма...
Какво по-силно доказателство, каква по-неморална картина от тази готовност всичко да претърпим и
понесем...
Алеко Константинов описа и тази страна на българските политически
-тави по един наистина гениален начин. За това и сътвореното от него и до
;;:-: днешен звучи като написано вчера или тази сутрин. Проникването в
¦. тгарската политическа тъкан той извърши толкова задълбочено, че нито
:а, нито драскотина, излязла изпод писалката му, не беше изтрита от
:;мето, не беше намерена за остаряла, не беше прозвучала с нито една
. ^:шива струна...
Алеко Константинов не пропусна покрай окото си и следните още някол-:ажни черти на политическия живот
у нас: завистта, лъжата, мижитурщи-
и хамелеонството. Тях човекът на властта има в изобилие и може да ги .:е в работа всяка секунда, щом
прецени това за политически потребно. :збна политическа аморалност изпълва великолепните му фейлетони:
333
„Пази боже сляпо да прогледа", „От много ум", „ Разни хора - разни идеали" „Тържеството на Велзевула",
„Угасете свещите" и т.н. и, разбира се, пре~ \ всичко книгата му „Бай Ганю". Патриотизмът, любовта към
Отечествс~ идеалите и идеализма, за всички герои на Алеко, без изключение са пг работа, загуби време,
ако срещу това не стоят сметки, интереси,* и г -вечна дума, без която няма представа за българската
власт, за бълг. политик - най-важната дума в политическото небе на България, произнеса от бай Ганю и
тиражирана от всички български политически времена дир: това е „КЕЛЕПИРЪТ". Ето я философията на
келепира: „Трябва и клъвнем по нещо, току тъй на сухо патриотизъм - бошлаф".
Бай Ганю се смее от все сърце, до болка чак, на всякакъв идеализъм г~ всеки чист порив, на всяка
мечтателност, от която не иде шумът на зб:-ез. Какво са тези думи - „идеализъм" и „нравственост"?
Пълна готови:." -в.; отмятане отт.ова, което си бил, в името на онази политическа сила, о~ •. -т) е
ясно, че може да има полза. За българина на власт това не е немс:_' напротив, то е израз на висш
политически морал, на гъвкавост, на псе-. вост, на талант дори...
Готовността за всяко безчестие, безогледността в преследването та, са характерни за всяко време, но те
достигат своя връх, апотеоза. дото си при подготовката и провеждането на изборите. Изборите са вр
всеобща политическа безнравственост. Тогава мярката на словото сг за нещо най-излишно, тогава
свободата на думите - омерзяващи, ор; щи, оплюващи политическия противник - познава пълната си
стихи*.' разгулът в нравите на действащите или бъдещите политици е пъле_-бил Алеко Константинов, ала е
доловил, ох, как точно е доловдзу огорчение, онази същина на всичкото това вдигане и слагане на по
ката трапеза, за да открие в него дълбокото неверие на българина в| ческия смисъл на действията, които
предприемат партиите. И те~1ъ11 и днес, в своята държава и най-вече от самата н^я, той се страх. -1
живот, за бъдещето на децата си, за успеха на собственото си пре~ но в слугуването на една или друга
партия, в навеждането на глав.-. онези, които изгряват на хоризонта. В оплюването на онези, кс~ били,
той забелязва да мъждука надеждата и за неговия собств?! Макар, че той, обикновеният българин, в
душата си вече знае усетил е със всичките си сетива, че няма различия в идеите на ра:з-~ - всичко това
е парлама, шашма, мимикрия. Има интереси! Разбрьг аЛ не го интересува. Той не вярва нито на тези,
които довчегя : властта, нито на тези, които напират да я вземат. Но и това не :: И народът ни ще каже
една вечна и страшна в присъдата си '::. ако питате мен, не мога да ги разбера нито едните, нито
друпг:;. да не им остане хатъра... Па да ти кажа ли правичката: И еднит? т маскари. Маскари са до
един!... Ама какво да сториш... Не ;: ръжен. Търговийка, предприятийца, процеси имам в съдилия:" Не си
ли с тях, спукана ти е работата! Па нали и мен ми се и;: -ме изберат, я кмет. Келепир има в тия
работи. Хората пара
334
идеали", се, преди гечеството, : са празна .л, и онази български .поизнесена --гмена отпо--:\ова и ние
да
реализъм, на
ът на звонка.
готовност за
я сила, от която
т е неморално,
1ст, на повратли-
гдването на цел-ютеоза, кресчен-гцте са време на ювото се приема ваши, орезилява-:и стихия, тогава " е
пълен. Млад е е доловил онова :не на политичес-[гарина в полити-, И тогава, както страхува за своя ;и
предприятийце. за главата си пред :зи, които вече са собствен келепир. в знае, прозрял е. на разните
партии Разбрал е, но тов^ вчера са държала а не го интересува си изповед: „И ъ.г. другите, ама хайде
зднитеи другитес: Не се рита среп; [лищата - не може ;е иска я депутат Д1 ара натрупаха..."
Това е тя - основната политическа движеща сила на българските политически страсти, на българския
политически морал - келепирът, парите...
Никога, никое време и никои политически обстоятелства не можаха да отместят дори с нито един
сантиметър това Алеково прозрение.
Какво ни става наистина, като наближат избори? Какви тъмни сили започват да бушуват у нас само като се
даде сигналът за започващите политически борби. От времето на Алеко се помнят, така образно и
впечатляващо описани българските политически бабаитлъци, тайните заговори, пазарлъците, заканите,
хвърляни в двора на политическите противници. Хора, досущ задрямали в равния стопански живот, довчера
невзрачни, безпомощни, безталантни, не ставащи за нищо друго, сега изведнъж се съживяват, започват да
се събират по групички, да кроят, да гласят - те, на които довчера гласът не си чувал, които като
вървят по пътя гледат да се не спънат или да настъпят гащите си — сега се напърчват, набират въздух,
гласът им се поемчва и въздига, обличат по-новите си дрешки, разтъпкват се по площада, мрачно и със
закана оглеждайки къщите на политическите противници.
Тази вечер се прави план кого ще бият, утре сутринта кого и как ще купят, „музиките" също влизат в
работа - полуграмотни хора пишат лозунги и призиви, въртят се около печатниците. Да гледаш и да не
вярваш... И един въпрос стои пред тебе - какво е станало с тези хора, каква сила, какъв дявол или
какъв демон за няколко дни се е заселил в тях, че не можеш да ги познаеш.
Властта прави неузнаваем не само всеки, който се е докопал до нея, но н всеки който иска да се докопа.
Изборите са часът, когато и най-голямото нищожество усеща, че от него зависи нещо в този свят. И той
наистина забравя, че е нищожество: как нищожество, когато той вече се вижда я съветник, я кмет, я
както е сега в нашия парламент - направо депутат. Надеждата - без труд, без мъка, без пари, най-
важното без много ум, само с едно „Долу!" и „Горе!", с едно „Смърт!" и „Да живее!" - да се видиш в
друго -етолиние, в други влак - това е безпошадна надежда. И това, което с три освирквания, с три
псувни, може да промени целия ти живот - коя друга —гофесия и какви други усилия ще ти го дадат:
тезгяхът и ножицата на __лвача или обущаря - вятър работа е тя. Цял живот можеш да си вадиш очите и да
боцкаш пръстите си и няма да се видиш забогатял и на почит. Книгата на писателя? Колко талантливи хора
колко книги написаха - останаха си сиромаси и хора от втората редица! Трудът на нивата - съсипи се ти,
гьсипи и жена си, съсипи децата си - за един живот няма да постигнеш толкова, колкото за едни избори,
за два-три дни ураджилък.
Властта в България наистина дава, не си играе... И най-нищожният аългарин го усеща. Немотия колкото
щеш около него — ама като се завърти :ло Партия, и пара пада, и пиене, а утре има и друго: този ли бе,
този е от . „ите, дай да му помогнем, да го турим на добра работата...
Ала и това обяснение едва ли е достатъчно, колкото и да е вярно. Много, - ткалено много са били винаги
кандидатите за власт в България. Но тази
335
еуфория около изборите, тази трудна познаваемост на онези кротки и дебели лелки, които довчера не са
влизали във фризьорски салон. Днес се накиприли. докарали се. Всичко това само с мерака за кметския
стол ли можем да го обясним? Или пък онзи, също тъй кротък човечец, който и на овцете си не смее да се
скара като прескочат оградата и влязат в чуждата нива, и огняря от парното на кооперацията, на който
гласа не се е чувал от една петилетка насам - все в жаждата за постове ли трябва да търсим техните
изборни пориви?
Едва ли... ИЗБОРИТЕ, освен всичко друго, СА И КОМПЕНСАТОРНО' ВРЕМЕ... Часът, в който политическият
българин избива комплексите са. когато се отваря небето над него, което го е потискало, когато пада
ръката, която му е показвала, до преди седмица само, къде му е мястото. Чрез изборите настъпва
времето, когато той може да си позволи да покаже оно&=. което дреме дълбоко омерзено в душата му срещу
този или онзи. Е~: момента от едно да се отрече, друго да отхвърли, сам да си докаже, че меч;; да е
господар. Това е бунтът на Мравките, както би го казал Стайнсез. техният гняв срещу миналото,
превърнат чрез хаоса на изборите в неясна -жива и съвсем реална надежда за промяна. '
Промяната! Дори да не й вярва, че ще настъпи, човекът я желае. За т:аь. ] е роден. Не само у
французите, но и в раницата на войника Петъг -" Павликени също дреме маршалския жезъл. Дреме тази
надеждица в д\ _." и на най-сритания, най-смотания, най-никаквия човечец. И не само в Б-= рия, но и
всякъде другаде по света. Но ако изборите в славянските стрг-по-темпераментни, по-емоционални, по-
бунтарски, то се дължи и на с ~ индивидуален дух, на липсващата строга организация на държавност:,
отсъстващата онаследяемост на реда и законността, винаги липсва" нашите земи. Дължи се то и на
усещането, че у нас всеки се намира гс;. всичко.
На това отгоре и политическата ни история винаги го е показвала - .. погледнеш кой е бил на власт в
България след Освобождението от ~ робство, какви са били кметовете, какви са били областните
управителк. се вгледаш в депутатите ни - от къде са дошли, колко са неграмотни, са политически и
житейски незрели, и как са си оправили живота, що« отъркали о властта - и от кал да си, и името си
докрай да не знаеш. :. избухне у теб самочувствието, че не си по-долу! Още повече, че БЪЛГАРИТЕ НИКОГА
НЕ СЕ ПРИЗНАВАМЕ ЗА ПО-ДОЛУ ОТ КОЙТО В МОМЕНТА Е ПО-ГОРЕ ОТ НАС.
И стават тия невероятни работи! Десетки партии, партийки, две колкото повече е бил потискан
политическият живот, толкова избуз партийността, на тези партийки и движенийца, е по-клонато, по-неух
Всеки иска да се види я лидер, я заместник лидер, я най-малко ръководство... И се роят - с десетици да
ги броиш след Освобоя със стотици след разпадането на социалистическата система! На ментарните избори
през 1994 г. се явиха партии от по 50 члена - кс:
336
пл и дебели Е накиприли, иожем да го овцете си не №а, и огняря да петилетка изборни
ЕНСАТОРНО
шлексите си, I пада ръката, ветото. Чрез зокаже онова, да онзи. Ето каже, че може йл Стайнбек, ге в
неясна, но
желае. За това ИКа Петър от дица в душата само в Бълга-ките страни са ки и на силния зжавността, на н
липсвали по амира годен за
оказвала - катс ието от турск: правители,кат: рамотни, колк: вота, щом са се ; знаеш, пак ш; звече, че
НИ-
щу от онзи
[ки,движеншг_-1 избухването по-неудърж]-1-малко член ь-вобождениетс. : гема! На парза-;ена - колкотс -
ги пусне законът. Имаше партии, които на изборите не получиха нито един глас! За тях не гласуваха дори
и собствените им лидери... И каква липса наистина на мярка, на съобразяване с обществената преценка, с
публичната присъда - кой си и колко пари струваш! В България трудно, наистина много трудно ще се
наложи мажоритарната система на изборите. И не за друго, а защото в партията - и магаре да вкараш, щом
е в партия, винаги ще се намери кой да гласува за него!
На този въпрос - защо и как се отнася българинът към личностите - ще се спрем по-нататък в
изследването си. Факт е, че той не ги признава, не ги тачи, дори не си дава сметка, че точно поради
това и самият той няма да бъде признат и няма да бъде тачен. Поради това, колкото и да се има за нещо,
той знае, че другите може и да не го признаят. В България е тъй - друго е като се гушнеш в Партия, да
се скриеш в редиците й.
И затова никнат партии - невероятни, непобираеми, неразбираеми - ала ,никнат. Републикански,
монархически (само на последните избори - 1994 г. -в България имаше десет промонархически партии,
повече, отколкото по същото време има в цяла Европа. Какво им е различното в програмите? Различни са
лидерите!).
В същност най-страшното, най-жестокото нещо на „социализма" беше еднопартийността на системата, която
освен другото, означаваше и практическа несменяемост на кадрите. Пипне ли властта един лидер, може да
го смени само неговата партия - което ставаше в резултат на вътрешно-партий-ните борби. Цели
десетилетия в Москва и Съветския съюз, пък и у нас, имаше хора, които при тази еднопартийност бяха все
несменяеми - едни все във властта, други все в състоянието на безвластие и завинаги извън властта. Те
именно бяха обречени. Тотално, завинаги. Съдбата им зависеше вече не толкова от системата, а от една,
две или три личности, над които винаги стоеше партийният секретар.
Това е жестоката диктаторската страна на еднопартийната система.
Това е и доброто на многопартийността, при нея нищо не е вечно. Там политическият живот тече - днес
едни, утре други. Надежда за промяна винаги има. Ето защо изборите съживяват всички тези чувства и
сметчици, дават едно неподозирано самочувствие и на най-скапания, щом е решил да се пише партиец или
партизанин на една или друга партия. Ти днеска може да му :е присмиваш, ама утре като пипнат властта
неговите хора, той ще ти види .-четката... Както всъщност винаги е ставало. В САЩ, във Франция, във
• :ички държави с демократични традиции също се сменяват партиите във властта, но промяната е главно
горе, във върха - администрацията, чиновни-гзте, службиците обикновено са в ръцете на едни и същи хора
- по своему Зезпартийни и разкрепостени от битките на партийните върхове. И благода-т<;ние на това
държавата им продължава и след всяка смяна нормалния си живот.
В България никога не е било така. Смяната на една партия от друга,
337
повлича смяната - до крак, от Олимпа на властта, до дъното! Всички тр?: ?.: да са от „нашите" - гласи
неписаното правило! И писарят в обтцинат; ; пъдарят на нивата, и клисарят в църквата.
Все едно кой си, колко ум имаш, колко грешки правиш като се по; ваш. Важното е да си неин, на
спечелилата партия! В България не случа никога, дори и в малкото демократични години, които
историческата ни > е предоставила - не е преставало да действа правилото: КОЙТО НЕ Е С . Е ПРОТИВ
НАС...Това е важно правило. И то е друга, много важна хара на особеност на властта у нас, която
изключва правото на собствено и на независимост. Изключва то и правото на личността да бъде личн;
свободна, мислеща, творяща, неподчиняваща се на партийни правила, беше и в т.н. години на социализма,
така се опитаха да правят нова Бъ.-и т.н. демократични сили.
При явната политическа незрялост, при липсата на демократични г; ции в политическия ни живот, при
меркантилността, които домв цялата ни история, за да се крепи властта, тя дава. Повече от науката.; от
колкото се дава на таланта и способността. Малко се иска - да си : да си „наш". Наистина малко, а
колко много струва това мръсно пол правилце на България!!!
Когато толкова малко искат от тебе, колко му е да го дадеш! Ву. нищо друго не е, освен на съвест и
достойнство. Ето защо тях в никога не сме ги имали в изобилие. За това пък кандидати за вяа-ггц
постове сме имали в повече от изобилие. За това и там — към влас~~ понякога и писатели, и дори
способни лекари. И не само неуспели - _ тичат, за да успеят още повече. Обаче нататък се втурват и
най-ве1-; КАЗАЛИ СЕ, ПОСРЕДСТВЕНИ и нищожни хорица. Пипнат ли вл „горе" ги търси. Там и бездарникът —
е вече талантлив... Мизантрс~ъ-чаровник. Около него почит, слава, жени...
Как се остисква на такава лесна жизнена кариера, в името на ь _! ^ откажеш от нея? На идеалите?!... На
личното достойнство!!! К\з хора биха казали като бай Ганю — бош лаф работа.
И как тогава да не чакаш изборите, как няма да ти обърнат Как няма да са колкото общочовешки
събудител, толкова и двой български.
Самовнушението, че всеки е готов за политик от най-до.т. също идва от Алеково време...
„Опитайте се, - пише Алеко - например да се изправите ята със завързани очи, аз ви уверявам че първият
българин, коГгт и попитате: „Желаеш ли да станеш български княз?" - без ¦• минута ще ти отвърне
утвърдително..."
Алеко Константинов също достига до Тодор Пановото р. . ришимировото по-късно прозрение, че една от
причините, на! -за липсата на българската политическа мъдрост, толерантно." е ОТСЪСТВИЕТО на що годе
жизнена ДЪРЖАВНИЧЕСКА ~
338
трябва ината, и
подпис-;случайно I ни съдба ; Е С НАС, I характер-ено мнение личност -вила. Така , България
чни тради-[доминират в ^ повече
. да си предан, . политическо
и! Въпрос на в България I за власт и за I властта тичат „ели - и успели р>ай-вече НЕДО-ат ли властта
-зантропът става
тС-о на какво ще се ,_"-;!! Колко много
р те душата. д в двойно и тройно
ай*долу до най-горе,
ивите насред чарши-т. който вие хванете - без колебание една
кяо и до Антон Ста-ге. най-съществената, аятност и търпимост ЕСКА ТРАДИЦИЯ. И
ще1 каже Алеко: „И пак този народ е клет и нещастен. Бит от съдбата, осъден да страда и да тегли,
мъчен от неприятели, още повече бт приятели рр. спасители, той няма ни една твърда точка, на която да
спре погледа си, една дръжка, на която да се ослани, той е изгубил вяра в себе си, и в съдбата си и е
станал тъй „практичен" и трезвен, трезвен до безчувственост... от бури разсипана останка от стари
времена".
Но още една причина, може би и по-дълбока от липсата на държавническа традиция, следва да отбележим -
това е ПОСИЧАНЕТО, а по този начин и изчезването НА БЪЛГАРСКАТА АРИСТОКРАЦИЯ... И другаде по-нататък
ще се спрем на този фатален въпрос на нашата държавност. Но и сега следва да отбележим, че нейното
отсъствие от обществения ни живот доведе до отсъствието на йерархии, а от там до службогонство. Ако
имахме последователна, с традиции формирана, а не периодически посичана аристокрация, ако не
започвахме от всеки съдбовен момент на историята си все от началото, щеше да има уравновесеност,
привичен ред, успокояване на властогонството. Най-сетне щяхме да имаме нормално установени традиции.
Където има аристокрация, там исторически по друг начин се поставя въпросът с властта. Но този
естествен път България не го извървя. От тук се ражда и толкова специфичното, особеното, ненормалното
в отношението ни към властта. Ето защо обективно такъв е, и не можеше в това отношение да бъде много
по-различен народът, който прави толкова много грешки, когато гласува на избори, който така лесно се
опиянява от всяка нова политическа идея, който също така лесно се разочарова, който с еднаква
готовност днес вика френетично „Ура", утре още по-френетично - „Долу!"
И когато тръгва на избори и да гласува, забравя втория си - мъдрия и реалистичен ум - у дома. Когато
той му дотрябва, когато прибегне до него, най-често е вече късно! Тук следва да добавим още две много
важни липси, свързани с характера и особеностите на българската демокрация. На тях ще се спрем по-
подробно в следващото изложение, а именно:
1) Отсъствието на буржоазно демократични традиции в българския политически живот.
2) Липсата на що-годе продължителна българска интелигентска онасле-ояемост.
А.Константинов, също както и Т.Панов по-късно, изследва тясната връзва между властта и журналистиката.
Ох, какви вечни прозрения ще видим и тук. „И реши бай Ганю да прави вестник. Че голям мурафет ли е да
се издава вестник. Тури си едно перде на очите, па псувай наляво и надясно".
И наистина, в продължение на близо век от тогава българската политическа журналистика не е нищо друго
освен псуване надясно и наляво. Алеко шръв достига до верния извод, че появи ли се понятието народ в
политическите сметки, въвлече ли се народа „в работа" на партията, успехът й изглежда сигурен.
Спекулацията с народа е най-жизнената спекулация, която никога го за миг повече няма да напусне
българския политически терен...
339
Алеко Константинов долавя още една съществена линия в поведението на българина-политикан -
ПРИСЛАМЧВАНЕТО ОКОЛО ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА, интимниченето с нея, опитът „да се покаже" чрез приятелството си
с нея. И дори ако има как, да се самоподмени, не толкова в своите очи, колкото в очите на другите. Бай
Ганю например до там е „биз бизе" с интелигенцията, че се обръща към Костантин Величков с „бай
Величков" или с „Кочо". По-късно, това кокетство с част от интелигенцията, ще доведе до нейното
развращаване, а в годините на „социализма", както ще видим по-късно, то ще се очертае като добре
обмислена политика, провеждана кога по-грубо, кога по-хитро и гъвкаво, но винаги постоянно...
Логичен е въпросът дали с написаното до Алеко Константинов и заедно с него не се изчерпи проблема за
българина и властта, има ли какво да се каже след него? Уви, по-сетнешния политически живот, целия по-
нататъшен ход на нашата история показват, че тази тема не само не е изчерпана, но щом сиглата на
властта се мерне на нашия политически хоризонт, се оказва с нови превъплъщения и възможности.
Вече посочихме и нека повторим, че в тази книга нямаме нито възможност, нито задача да изследваме
всички произведения в българската литература, нито всички автори, които по един или друг повод са
писали за българите и властта. Нашата по-скромна задача е ДА ОТКРИЕМ ОСНОВНИТЕ ЧЕРТИ В БЪЛГАРСКИЯ
ХАРАКТЕР, проявяващи се в допира му до нея, за да проследим не само как отделните автори, но и
социалните условия са добавяли онова, което те са намирали за съществено в този характер, за да го
очертаем освен в неговата литературна светлина, и в контекста на историческите процеси и
обстоятелства. Ето защо за времето до Алеко Константинов ще добавим и още едно наблюдение, което без
да е само на Иван Вазов, у него то е намерило най-силно литературно потвърждение.
Така заставаме ПРИ ЕДИН ОТ РЕДКИТЕ СЛУЧАИ, когато пред силата на пагона, пред силата на властта, пред
разврата й, българинът показва своето ЛИЧНО ДОСТОЙНСТВО, независимо от цената, която винаги се плаща
за това. Макар, че нито в историята ни, нито в политическия ни живот, нито в литературата подобни
примери изобилстват, те все пак ни показват специфичната нравствена сила на личности от нашия народ,
каквито за щастие никога не изчезват. Това са народните резерви, тайните на душата, остатъците от
дълбокия народен морал, формиран в патриархалните времена, които, служат ако не за друго, то поне за
сигнал, че в дълбоките народни недра - спотаени, наплашени, притиснати о стената още мъждукат и се
съпротивляват, още ги има неиздъхнали нравствените сили на народа. И те ще се проявяват винаги, когато
пред нацията ни надвисне критичният час на колабирането, часа на националното себеразрушение и
задуха... Това са народните нравствени резерви...
Страшните български политически нрави, тежката жизнена съдба на Ненко и съпругата му във Базовия
разказ „Тъмен:герой",\ни изправят пред
340
могъщата нравствена сила на един човек, на едно семейство, а всъщност пред нещо, което феноменът на
властта никога не можа да убие у народа ни. Като литературен герой Ненко е един, но като поведение,
като нравствена същност той не е единствен. Такъв е бай Иван Арабаджията от Царацово. Такъв е бай
Станчо от „Записките" на Захари Стоянов - съселянина на дядо Вълю. От едно село, от една махала, от
един хал, ала от два нравствени свята са тези негови герои. Единият пее и предава въстаници, другият
се хвърля в реката и умира, за да не предаде... Такива са немалко достойни българи от годините на
антифашистката борба 1941-1944 г., от репресираните и смазани хора и след този период.
Политическите нрави превръщат бедния човек Ненко в полицай, а от полицая властта иска да направи то се
знае - мерзавец. Тя иска от него да бие и да пребива своя довчерашен благодетел, човека, който спасява
дома му от гладна смърт. Противно на много други, при това твърде масови примери от живота ни, вместо
да се примири със съдбата, вместо да каже българското „има по-зле и от мен", или „не съм само аз",
Ненко напуска службата, връща се в мизерията, обрича болната си жена и невръстните си деца на пълна
драма, но спасява своето човешко достойнство! И което е възхитително, получава пълната морална
подкрепа на жена си...
Има ги, но все пак твърде самотно стърчат подобни Ненковци в живота ни!
Повече са случаите, когато заради власт, хората са готови да минат през трупове на близки, на
приятели, на роднини, през чисти нравствени светове. Но колко добре е, колко спасително и очистително
е, че все пак Ненковцн има! На тази негова висока нравственост Вазов противопоставя хамелеонс-твото и
цинизма пред властта на онези, които вече са развратени. „На сутрешния ден в участъка ставаше весел
разговор между стражарите" - пише Вазов.
— Ама гъска, а! - да си плюе на хляба за хатъра на Кунчовия дирник. Па помогна ли с това, Кунчо пак
яде бой...
- И бой какъв, ще му държи влага дор е жив - допълни друг остроумно.
(Вазов, Ив. Избрани разкази. С., 1949, с.370)
И което е твърде характерно за българските политически нрави, след публикуването на този разказ, дълго
е разкарван, разпитван и предупреждаван „да внимава" издателят на сп. „Деница" - Касъров. Както и
самият Вазов. Вероятно към този си разказ по-късно Вазов е направил и добавката, която звучи не само
като епилог, но и като едно страшно обобщение на българската зверовитост, когато става дума да се
смачка политически противник. Както се вижда от текста, той продължава Алеко Константиновите
наблюдения. Преди да предадем съдържанието на този пасаж, с кЬйто завършва разказа „Тъмен герой",
бихме искали да посочим, че когато става дума за бой, за пребиване, за смачкване на всеки осмелил се
да надигне глава малко нещо пред онези, които в момента държат властта, българинът с пагон пред нищо
не се спира. Спомнете си Страшимировото „Хоро" и неговия твърде типичен Гнойнишки.
341
Пълни са споменните ни книги с дивата фантазия и изобретателност на зверствата, която притежава
българският политически юнак и от които той не само че не изпитва срам^но се люшка в истинско
сладострастие само като си представи какъв хубав кюляф е скроил на противника си. И в годините на
съпротивата срещу фашизма имаме страшни примери на жестокост, на баба-итлък в подземията, на цимента
където бити и пребивани са били хиляди недоволни от политическия режим политически врагове.
Ох, с каква наслада, с какво тържество на дивата си душа вдига цепеница българинът, за да отмъсти на
политическия си враг, за да се хареса на началството „отгоре". Ами неговата изобретателност в лагерите
и следствените отделения на затворите след 9.IX. 1944 г. При това, жестоката фантазия се проявява със
страшна сила и срещу врагове и срещу бивши „свои"!
И прав е Вазов, колкото и болезнено да ни е да го признаем, колкото и болезнено и на самия него да е
било да напише това страшно проклятие над племето ни. „О, жестоки времена, о, жестоко племе! Героизмът
на милостта е непознат за твоята душа! Жестокостта е елемент присъщ на нашата българска природа, тя е
проникнала в плътта и кръвта ни заедно с първите дихания на живота, заедно с отровеното мляко на
нашите майки робини. Не говорете ми за изключителни времена , не оправдавайте чрез политическите бури,
които разлюшкаха страната ни е това ужасно проявление в нашия народен характер. Историята на никоя
европейска революция на XIX в. не е белязана с такива безпощадни зверщини и подли жестокости!" (Пак
там, с.373). Ние бихме добавили: „Нито по-късно!".
Толкова! Страшно е дори да се чете това слово, както страшно и зловещо е като се чете убийствената
политическа сатира „Елате ни вижте". И крайно е то. Извикано е през болка и с мъка. Защото не може
този страшен капан на отчаянието да обхване и обясни високите и достопочтенни амвони на българската
душевност, в която сам Вазов е поставил Левски, Кочо, Бенковски, цялата галерия на най-достойните
български мъже от неговата тъй родолюбива „Епопея на забравените". Но тук е ясно, струва ми се, че
става дума не за храбрите мъченици и герои на България, а за нейните политически нищожества, които са
част от този народ, но все пак, не съвсем цялата. Това са онези, които именно забравиха, залисани в
политическите и партизанските битки, храбрите герои, написали с кръвта си епопеята на българската
свобода.Онези, за които немецът Бекерле дори след шейсетина години ще каже същото, което ни каза и
Султана Рачо Петрова в спомените си, а именно: че „българите поставят партийни сметки и партии винаги
по-високо от интересите на народа." (Вж. Рачо-Петрова, С. Моите спомени. С, 1991). Пак там,
изследвайки това явление, тя ще отбележи: „Фердинанд изучи психологията на всичко, що се наричаше
български политически мъж и най-лесно му беше след това да си играе с държавниците, тъй както пожелае
или както той считаше за най-целесъобразно" (Пак там, с.35). Ще забележи това и Бекерле, човекът на
Адолф Хитлер в България. Втрещен ще бъде не друг, а немец, от властогонството и политическия
келепирджилък у нас. И в една от секретните си телеграми до Райха, ще пише: „Българите са хора, които
342
егзтелност на 1Г хоито той не само като си
[з годините на
:*ост, на баба-
« били хиляди
I и'лга цепеница
^ :е хареса на
те и следстве-
гта фантазия
.,свои"!
:М, КОЛКОТО И
::ооклятие над ¦--. на милостта _лата българ-^=:зите дихания щи. Не говорете ническите бури, I нашия
народен в. не е белязана " [, с.373). Ние
трашно и злове-;е ни вижте". И ке този страшен ючтенни амвони : Левски, Кочо, ьже от неговата ггрува
ми се, че я. а за нейните е пак, не съвсем политическите и си епопеята на след шейсетина в спомените
р винаги поите спомени. С, Фердинанд изучи :ески мъж и най-кто пожелае или [е забележи това ще
бъде не друг, < у нас. И в една е са хора, които
фанатично се интересуват от политиката и които са готови да водят с пълно себеотрицание партийни
борби" (Вж. в. „Досие", бр.4, април 1991, с.4).
Може би защото е преобладаваща тази мрачна природа на политическия ни нрав, в българската
народопсихология продължава именно тя да бъде отбелязвана и изследвана, а светлите страници, ведрите
самочувствени утрини в българската политическа душевност, по-често се губят или избледняват. Стара и
извечна ще се окаже идещата от Паисий Хилендарски и Софроний Врачански картина на негативното,
гнетящото и унижаващото личната и националната чест на българина. И ако се съди дори само по
написаното -вечна картина на духовната съпротива срещу нея!
4. ВЛАСТТА И НЕПРОЩАВАЩОТО ОКО НА ТОДОР ПАНОВ
На хребета на XIX и XX в. в нашата народопсихология се възправя една нова, крупна и впечатляваща със
своята интелигентност и родолюбие фигура - тази на офицера Тодор Панов. На донякъде стихийното,
емоционално и най-вече интуитивно втурване в българската психология, вече в значителна степен се слага
край. Тодор Панов е последната фигура в нейната все още нестройна, но натрупваща се научна систематика
и първият който се опитва да я сложи върху научни начала.
Т. Панов е участник в Балканската, в Междусъюзническата и Първата световна война. Гледал е и той,
както и П.Дървингов и Б. Дрангов и смъртта и надеждата в очите, и героизма и страха, и подвига и
драмата на българския войник, и на България. Точно така, както това прави и Антон Страшимиров през
Балканската война. Наметнал войнишкия шинел, Страшимиров е там. където е и народът му — в калта, в
похода, и с ножа напред, душевно ранен от смъртта на поета и приятеля Ив.Черен, рамо до рамо с
момчетата, които мислят за съпругата и децата — оставени гладни, по неизораните ниви. по момичетата в
Одринските бардаци, към които на българското войниче му се иска и не смее да посегне. Всякакъв е
българинът, както и всеки човек на война. Време на изпитания. Време за очи, като тези на А.Страшимиров
и на Т.Панов. Време, в което България се опитва да печели, а в повечето случаи губи. И което е най-
отчайващо като правило - това, което войникът с кръвта и героизма си го добива - неграмотният,
невзрачният, гламавият политик го проиграва на масата за преговорите.
Вижда всичко това и поручик Панов. Вижда и пише книга за психологията на своя народ. Една
забележителна христоматия на нашата национална психология. Какво го принуждава да хване писалката?
Какъв според него е българският народ и какви са политиците му? Неговите наблюдения, изключително
верни за жалост, са със стойност, напълно валидна и днес. За това ше се опитаме да ги предадем, макар
и накратко:
1) Партиите в България се създават не за да придадат организираност на определени идеи, родени от
живота, а отгоре — за да отговорят на интересите на определени личности. Партия създадена отдолу в
България няма.
343
2) Борбата за лична власт се води винаги от името на определени партийни интереси. Програмите на
партиите в България са еднакви, макар че са прикрити.под знамето на някакви уж нови политически идеи.
3) И днес болшинството от партийните шефове у нас, ако можем така да се изразим - „главният щаб на
партията" - са хора, които мечтаят постоянно за власт и само за власт. Обикновеният сюжет на техните
сънища е министерското кресло, цилиндър, автомобил, министерски пагон и за всички тия тъй много желани
неща, те са готови да продадат и на дявола своята чест, душата си и всичко, каквото биха им поискали.
Ако коварният Мефистофел пожелаеше да съблазни... кой да е водач на партия у нас, като му обещае да го
направи министър, с едно условие - да изколи цяла България, ние сме уверени, че той без колебание би
се съгласил на това...
Че нашите твърдения за разбойническите наклонности на всички партийни щабове в България са верни, това
е явно и от факта, че няма в страната
ни нито един беден министър.
4) Т.Панов цитира Ст.Михайловски („От развала към провала") по отношение на формите на разврат, които
носи в самата си същност феномена на властта: „Слушай Теофиле, днес нито една работа не може да се
извърши^ез подкуп... Един предприемач не може да изтегли законните си-произходящи от договор с
държавата взимания, ако не даде бакшиш... С нуждите на земеделското население се вършат най-грозни
хшцничества: всекиму е известна историята с пръскачките, синия камък, плуговете, вършачките, сеялките
и пр... Дори с биковете и млечните крави се прави гешефт — под предлог да се облагороди расата на
нашия добитък. Ами историята на вагоните и хамбарите. Ами доставката на патроните, поръчани за
Франция „по политически съображения" - според думите на един министър... Става един народен
представител и доказва, че австрийските и германските фабрики са предлагали по-износни условия от ония
на френските фабрики - че никаква задкулисна политика не може да оправдае пръскането на народна
пара... Въпросният народен представител бива даден под съд. В съда той предлага доказателства, че
пристигналите от Париж военни материали са злокачествени, но запушват му устата и го осъждат... с
други думи, има хора, които тласкат българския войник към неминуемо поражение, и когато някой извади
на яве това народно предателство - съдиите го изпращат в затвора, за да се научи да мълчи..." (Панов,
Т. Психология на българския народ. В. Търново, 1992,
с. 224)
Този цитат от Ст.Михайловски изваден от „От развала към провала",
Т.Панов счита за типична и вечна характеристика на българската политическа действителност, разкриваща
широките възможности за корупция, които е носила и до днес носи властта в България. „Хората, които
съставляват главните щабове на българските политически партии, в болшинството случаи са хора без чест,
без съвест, без нравствени принципи. Те са готови винаги да пълзят пред силните, и надменно да
презират ония, които са слаби и имат нужда от тяхната помощ." (Пак там, с.224)
344
Макар и мимоходом във връзка с посочената по-горе мисъл, Т.Панов отбелязва още една изключително вярна
черта на българския политически небосклон - която бе доловил още П.Р.Славейков: според интереса си в
политическото пространство, човекът на власт е готов заради властта да се поклони и подложи всекиму,
от когото тази власт зависи. И да го оплюе, обругае и отрече, ако загуби поста си, при това със същата
патетика и раболепие, с които вчера го е венцехвалил. Ето как формулира тази изключително тягостна
страна в политическите ни нрави Т. Панов. „Доколко казаното до тук (имат се пред вид горните негови
мисли - за нашите политически партии и деятели) е вярно, се вижда от обстоятелството, че в продължение
на четиридесет години свободно политическо съществуване, НЕ Е ИМАЛО В СТРАНАТА НИТО ЕДИН ДЕЯТЕЛ, КОЙТО
ДА Е БИЛ АБСОЛЮТНО ПРИЗНАВАН, въпреки своите достойнства и недостатъци, както от противниците си така
и от целия народ. Този факт е крайно знаменателен: СТРАНАТА Е НЕ САМО БЕЗ АБСОЛЮТНИ, НО И БЕЗ
ОТНОСИТЕЛНИ АВТОРИТЕТИ." (Пак там, с.225)
И по онова време е така. и после, и днес! КОЛКОТО ПО-НИСКО СЕ КЛАНЯМЕ НА ЧОВЕКА, КОГАТО Е НА ВЛАСТ,
ТОЛКОВА С ПО-ГОЛЯМА СТРАСТ ПРЕПИКАВАМЕ ГРОБА МХ КОГАТО ПАДНЕ ОТ ТАЗИ ВЛАСТ, КОГАТО Я ЗАГУБИ. Това е
желязно политическо правило. Поради нестабилния характер на правителствата в България и поради крайния
партизанлък на политическия живот, бързината с която политиците трябва да се награбят, за да вземат
каквото може от властта, беше знак за усилено сервилничене около тях. То започва пред селския кмет и
свършва с министъра и с депутата, с разтегнатата усмивка и превит кръст, в които е вложено цялото
чинопочита-ние пред по-висшестоящия. „Това беше една крайност, която както винаги става, вървеше с
друга- колкото повече си превивал врат и разтягал устни в милна поза пред някого, толкова по-краен
ставаш, когато ти падне възможност да му го върнеш. И страшно е това наше „връщане" на хората, които
са били на власт и вече не са.
Всичко да си в България, свален от власт да не си! След като си начеше крастата и насити езиковата
злъч срещу онзи, който е излязъл от мода и вече е изгубил властта, в общественото мнение започва тежка
забрава. Такива хора по установената вече политическа традиция у нас трудно се връщат в политическия
живот, те остават обществени самотници и хора, които до вчера са им се кланяли, сега като ги срещнат
на улицата ги заобикалят. С такива бивши хора не се поддържат връзките, защото новите могат да го
забележат, или някой да им донесе. Тази крайност в отношението към бившите хора на властта беше
особено силна в тоталитарната социалистическа държава, когато отсечената по политически причини глава
биваше отсечена и всякак другояче. Спомнете си колко и какви портрети стояха доскоро навред у нас, ако
помним все още, имената им. Веднага щом на някой пленум „снемат" от тях доверието, вече ги няма
никъде. Политическата смърт в България е била, и особено по времето на „социализма", беше по-страшна
от
Ф
ЗА5
физическата." (Вж. Семов, М. Българинът - познат и непознат. С, 1987, с.111)
Когато говори за съдбата на падналите от власт С.Р.Петрова в своите твърде богати „спомени" дава
горчивия пример с Петко Каравелов. „Личността на Петко Каравелов ми бе особено симпатична. Честен,
безукоризнен, голям патриот, Петко Каравелов поради затвора, не можа да еволюира с новите политически
схващания и плати своята чистота на душата и своето благородство със живота си. Един негов финансов
заем беше отхвърлен от Камарата и негови лични приятели дори, които бяха разбрали, че силата не е у
него, го бяха напуснали. Събуден като от дълбок сън, Петко Каравелов и без това измъчен в затвора и
терзан за всичко преживяно, не можа да понесе това разочарование. Той получи апоплектичен удар и умря
може би тогава, когато можеше да допринесе най-много за тая скъпа нему България." (Рачова-Петрова. С.
Моите спомени. С, 1992, с.ЗЗ)
Тази българска готовност да рипаме през тротоари, през улици, цели квартали да заобиколим, за да не
срещнем човека, на когото до вчера сме търсили погледа, радвали сме се, че ни е подал ръка, готови сме
били бомбетата на обувките му с нос да докоснем, се зачева още в началото на века. с първите прояви на
новосформиращите се политически нрави и напълващата българска държавност в следосвобожденската ни
действителност. И трябва да се каже, че добре се зачева, щом успя да опази своята жизненост за векове
напред.
Смяната на един режим с друг, като правило взема своите политически жертви. У нас е непознато
толерантното, почтеното, кавалерското предаване на властта. Партизанлъкът и властогонското заслепление
са толкова силни, че нито в един случай на такава смяна не се минава без жертви.
Пак чужденецът Иречек долови в онези далечни времена още една нова, но от там нататък вече важна и
постоянна черта на българските политически отношения - неумението, нежеланието да се оценяваме един
друг спокойно, разсъдливо. Ние не знаем нормални пътища в отношенията си. Липсата на демократични
традиции в политическия ни живот, почти винаги ни е хвърляла в крайности. Издигащият се политик,
човека над себе си, ние или го венцех-валим и обсипваме в достойнства, които той не притежава, или го
обругава-ме, като избираме най-крайните, най-черните думи за охарактеризирането му, когато падне.
Десетилетия по-късно Димитър Благоев (1856 - 1924) нарече тази черта ЛИПСА НА МЯРКА, НА УРАВНОВЕСЕНОСТ
В НРАВА НИ. „Така например - пише той - преди години превъзнасяхме до небесата Драган Цанков,
наричахме го светец, без който България не може да съществува. Но подир малко той падна и ония, които
толкова прекалено го хвалеха, със същата прекаленост го смесиха с калта. Издигна се П.Каравелов и ние
българите прекалено възхвалявахме неговия ум, неговия патриотизъм и неговата честност. Тогава пишеха
за него: „Няма Каравелов, няма България". Подир малко
346
и той падна, а- ония, които толкова прекалено го хвалеха, същите те не можаха да намерят думи, с които
да го хулят. С малко думи, няма у нас деятел, който да не е безмерно възхваляван и най-подире безмерно
хулен от същите тия, които толкова безсъвестно го възхваляваха преди малко". (Благоев, Д. Из
обществената хроника. Съчинения. Т. 2, С, 118-120)
Това е изключително вярно наблюдение на Д.Благоев. То ще продължи да пъстри българските политически
нрави и до ден днешен. Наистина колко неизтощим се оказва българският език, когато възхвалява
въздигащите се политически личности и колко неизчерпаем да сгромолясва върху политическия им гроб
клевети и хули, след тяхното падане. Това е и една от причините, поради които българинът пипне ли
властта, гледа до гроб да не я изпусне, като я брани със всички възможни и невъзможни средства, с
позволени и непозволени похвати, с морални и най-неморални оръжия. Това е една от причините борбата за
власт да о така яростна в България и едно обяснение защо почти никога в българската история - при
политически гаф никой, (с много редки изключения, за които ще стане дума след малко) не си е подал
оставката. Защото той знае какво го очаква, когато загуби властта си. Това обяснява защо ние нямаме
приемнически политически традиции, защо първата работа на всяка власт е да отрече всичко от
предишната, да оплюе лидерите й, да събори стореното. Ето защо НИЕ БЪЛГАРИТЕ ВИНАГИ ЗАПОЧВАМЕ
ОТНАЧАЛО, без да доразвиваме постигнатото отпреди.
В това наблюдение на К. Иречек и на Д. Благоев следва да търсим една от най-сериозните причини за
нашите и лични, и национални драми, за късата ни историческа памет, за която говори А.Страшимиров, за
липсата на традиции и уважение между нашите политици.
В Гърция видях календар, на който са поставени един до друг всичките нейни министър председатели.
Такъв календар в България е невъзможен. Изключено е двама министър председатели да застанат един до
друг на снимка. Ако пък такава снимка се появи, новият министър председател със зъби и нокти ще
одраска и очегърта лицето на своя предшественик.
Да не разтваря човек дневниците на българския парламент - никъде няма да намери и дума за признание на
способностите на политическия враг: у него всичко е черно, всичко е лошо, всичко е непростимо. От там,
от народното събрание, тази чернобяла схема: „Смърт!" и „Да живей!" се налага надолу, където се
формира общественото мнение. Но там омразата е вече истинска и искрена, поради което битките най-често
не се водят с думи, а завършват със сцепени глави. Тази, уловена още в края на века от Иречек рецепта
на българска взаимна ненавист, не е изживяна и до днес. Ето я след Девети Септември 1944 г. Чистка до
крак - на виновни и не толкова виновни в борбите от миналото. Репресии в продължение на цели
десетилетия за били и не били родителски прегрешения. Характеристики и досиета до края на живота ти
вървят след теб.
Ала картината се повтори, като че ли не бяха минали от идването на Иречек повече от сто години в
България - и след Десети Ноември 1989 г.
347
Всички, които са били членове на комунистическата партия, бяха еднозначно и единодушно обявени за
хора, които както се изразиха иначе зрели хора като П.Дертлиев, следва да се преследват до девето
коляно... Съюзът на демократичните сили пък записа в своя устав, че няма право да бъде избиран в
неговите органи никой, който преди е бил член на Българската комунистическа партия.
Тази е една от най-мрачните линии в българския политически нрав...
Ст.Михайловски въвежда, а Т.Панов приема понятието ПАТЕНТОВАНА сган. Под „патентована сган"
Михайловски разбира преди всичко интелигенцията, мятаща се най-безкритично и своеволно, според своите
ниски и дребни интереси, във вълните на властта. Т.Панов го поправя, той смята, че „сганта" не е
понятие, което се отнася изобщо към интелигенцията, а към една значителна част от нея, като отделя
образовани, честни, малки групи от интелигенти, които според него имат благородство, честност,
принципност. И пише той за нея: „И наистина най-гнусният и отвратителен елемент в България, това е
патентованата сган. С почти редки изключения, всички ония, които са изпитвали премъдростите на
гимназията или към университета и после са сядали на държавната софра, като пиявици са се впивали в
организма на широките народни маси, за да смучат бавно, капка по капка кръвта на народа цървулан. Но
тяхното престъпление не свършва само с това готованство. Като гладна паплач, те преминават от една
партия в друга, в интерес на която вършат всевъзможни престъпления, сеят разврат из цялата страна,
деморализират народа цървулан, като го оплитат в гнусните си игри" (Панов, Т. Психология..., с.227).
Така Т. Панов ни изправя пред още една черта в българското политикан-ство- безогледното преминаване от
една партия в друга, стига само това да носи на политиканстващия оная политическа облага, която той
цели да постигне...
Следователно, българският политикан винаги е със свободна валенция, той е там, където има интерес,
където ще бъде приет и за послушание най-бързо лансиран. ЛАНСИРАНЕТО - това е другата скъпа и любима
партийна дума, която дойде да замени просташкия бай Ганьов „келепир". По същество обаче, тя остана
покрита със същото духовно, материално и социално съдържание. И тая черта избуя с изумителна сила във
времето след 10.Х1.1989 г. Кметът на София, например, за да се добере до пост, смени за по-малко от
две години, четири партии. За да пипне поста, той го удари на най-вулгарен антикомунизъм - течение,
което през 1991-1992 г. беше силно лихвоносно -макар че години наред преди това, си беше най-пламенен
и подреден земеделец, от тези, които най-покорно и чевръсто обслужваха теорията и практиката на
комунистическата партия.
Подобни стотици храбри политически мъже имаше във всички партии -едно тъй българско Броуново
политическо движение се получи все в иметс на онзи стар и вековечен завет за българската политическа
орис - келепирът. В гр. „А" непосредствено преди Десети Ноември за партиен секретар се
348
натиска г-н Д.Куртев. Не го избират. След 20 дни става промяната. Изведнъж той се озова при другите, в
синята идея. И там не го избират. Предлага се на Бизнес блока. Не се получава и там. Тогава започва да
псува всички наред...
Развратеният човек, както принципно го е описал Ст.Михайловски, е лесен за манипулиране - той, иначе
казано, е вече половин човек. Но докопал се до дадената му власт, той е вече нещо - че как да изпуснеш
нещото, за да станеш отново нищо. Политическите хорица долу драпат, докарват се, боядисват се,
българската политическа действителност е една непрекъсваща политическа амнезия - просто не помниш и не
те интересува какъв си бил вчера, утре пък няма да те интересува какъв си бил днес. Дори няма да те
интересува какво говорят за теб, важното е властта да те потупва по рамото и да е доволна от
послушанието и безочието ти.
Тодор Панов жестоко иронизира и българското студентство. В него той ще открие още една тягостна черта
- неговата подкупност. И ще каже: „Но погледнете българското студентство! Най-мракобесните партии в
страната, ръководителите на които са известни с най-гнусни постъпки, имат своите открити привърженици
сред студентите, групирани в официална организация. А по време на изборните агитации всяка партия може
да намери сред студентите желаещи, които за пари са съгласни да отидат сред народа и да проповядват
каквото щете. О, светла душо на младежта, неужели в България и ти тъй много си окаляна!" (Панов, Т.
Психология..., с.227) Отново силно обвинителни и крайни думи. Със съжаление ще отбележим, че
българското студентство не показа класическите си добродетели нито през т.нар. години на социализъма,
нито пък след Десети ноември, когато примери за неговата подкупност съвсем не липсваха...
Подкупността на политици, на избиратели, на агитатори е една силна и мрачна краска на властта, която
ще продължи да ни изумява със страшните си нравствени уродства и до ден днешен, в самия край на П-
хилядното столетие.
„Когато са в опозиция нашите политически партии прибягват до всички позволени и непозволени средства,
за да измамят народи и да интригуват срещу враждебната тям властваща партия... С една дума
либералничат. демагогстват, угодничат най-подло пред инстинктите на тълпата, като за тази цел стигат
до там, че разрушават такива народни авторитети и принципи. посегателството над които в края на
краищата води страната до крах. Но за това опозиционните партии твърде малко се грижат: на тях им е
нужна евтина популярност и я постигат, след това ако ще и потоп да стане." (Пак там, с.232)
Ако решим да отскочим пак до наши дни и да си припомним парламентарните избори през 1990 г. ние ще
открием същата предизборна демагогия. Това, което например агитаторите на БСП и нейните кандидати
обещаваха, гръмна като детско балонче при първото полъхване на победоносния следиз-борен ветрец. Точно
така, както две години по-рано гръмнаха лекомислените обещания на СДС, че стига те да спечелят
изборите, едва ли не всяко
349
българско семейство ще си кара почивката не другаде, а на Канарските острови. И българинът пак се
хвана за главата и пак за кой ли пореден път разбра, че който и да е - на изборите лъже!
Тодор Панов обаче говори и за НЕКОМПЕТЕНТНОСТТА НА БЪЛГАРСКИЯ ПОЛИТИК... „Особено характерна е
физиономията на българския министър, когато партията му е на власт: това е обикновено господин без
никакви нравствени принципи, отявлен интригант и партизанин до мозъка на костите си, който много добре
владее изкуството да пълзи и да се надува като вол, според мястото и времето. Седнали на министерския
стол, нашите министри обикновено нямат никакво понятие за този отрасъл от държавния живот, който ще
управляват... И естествено, че такъв министър винаги ще бъде само машина за подписване, послушно
оръдие в ръцете на своите хитри, а понякога и враждебни помощници." (Пак там, с.233)
Потвърди ли по-сетнешната история и тази трагична констатация за българския политически живот?
Безусловно да. Известни са неграмотните министри от управлението на земеделците - 1918-1923 г.
Известни са и некомпетентните български министри в следващите десетилетия. Ами в годините на
социализма? Когато министър се ставаше само по един единствен знак - политическата преданост.
Неграмотността, безкултурието, бяха за дълги години срамен знак на българския политически живот. Нещо
повече, образоваността за определен период от време в годините на т.н. „социалистическо строителство",
беше неудобен факт в биографията. Щом си образован, значи си буржоазен... Имаше десетки министри в
тези четиридесет и пет години, които не само нямаха висше образование, но нямаха и средно. Те стигнаха
до там, че да удостояват сами себе си с висше образование, факт, който освен в Съветския съюз, едва ли
ще се намери в историята на друг политически режим. Безкултурието на някои министри на културата пък
беше забележително. Неграмотността на членове на Политбюро не по-малко. И това дълги години се
приемаше за нормално... Даже за предимство! Компетентните бяха пречка пред некомпетентните - за това
те трудно си пробиваха път, трудно възлизаха по стълбицата на властта. Търсеха способностите им само
там, където беше битката с капитализма, където ставаше въпрос за опазването на системата, там дори ги
плащаха високо и ги обграждаха с внимание. За това и в областта на оръжейната индустрия например,
социалистическите страни отидоха напред, а в другите отрасли започнаха да изостават, докато стигаха до
неизбродна икономическа криза...
Ала издигането на политическите фигури по партиен белег съвсем не означаваше - издигане по способности
на хората и след Десети Ноември. Колко министри, че и министър-председатели вече „минаха", за които
никой никога няма да си спомни. Минаха, но отнесоха в своята неграмотност всичко, което можаха. И
колкото по-неграмотни бяха, толкова по-бързаха да сложат в джоба колкото може повече от държавното.
На един случаен коктейл актрисата А.П. ме запозна с проф. Х.Е. Добре, стиснахме си ръцете, после,
както става на коктейл, се разпръснахме. След час се срещнахме отново. Стори ми се, че съм виждал
някъде този висок и
350
елегантен човек, но не си спомних нито кога, нито къде. Когато си тръгвах, попитах кой е той.
- Как кой - учуди се актрисата -. Не го ли помниш, беше министър в правителството на Попов.
Е, не го помнех. И след месец да го видя, няма да го помня, защото няма с какво... И колко много бяха
и са такива...
Т. Панов отнася темата за некомпетентността и до такава специфична и важна сфера на политическия
живот, каквато е дипломацията.
„Широко разпространено в България е грешното мнение, че е достатъчно човек да бъде добър партизанин,
за да бъде годен и за дипломат, че не е нужно нито специално образование, нито специална подготовка...
И по тая причина обикновено почти бездарни личности, ниски духом и умом, се изпращат за дипломати,
вследствие на което нашата политика е винаги предмет на снизходителни усмивки от страна на учените
чуждестранни дипломати." (Пак там, с.234)
Т. Панов, милият, долавяйки вярно тази характерна линия, едва ли е допускал, че ще дойде време, когато
изпращането на посланици в чужда държава ще се смята (както бе в „социалистическа" България) за
политическо крушение, за наказание на онези, които издигнали се в страната при едни или други условия
в един момент ставаха неудобни или се проваляха.
И какви посланици даде България на света? Гладни, жадни и алчни, знаещи че това е последният им влак,
и каквото сега натоварят на него — това ще остане за децата и внуците. През нашите „социалистически"
години имаше такива драстични случаи на дебелащина, на алчност, на нечовешка пестеливост — за да се
забогатее, да се вземе всичко, което е възможно, че библията на нашия национален характер има тепърва
да се пише и пълни с невъобразими примери. Ето само някои от тях. Посланикът ни и съпругата му в една
високо развита западноевропейска страна се бяха прочули с това. че сутрин обикалят районите, където
живеят най-богатите хора и оглеждат за изхвърлени вещи и мебели. Събират ги и ги препращат в България
- защото те са още запазени, и по нашите стандарти - от най-високо качество. Тук ги продават и по този
начин още припечелват към посланическите заплати...
Друг висш дипломатически служител в една арабска страна, за да не се охарчва за хладилник, държеше
храната си в хладилника за трупове на близката болница, на която директорът бе българин...
В жилището си трети най-висш дипломат в Бон имаше само едно канапе, два стола и една маса без
покривка. Държавата през 70-те години беше преустановила да дава за всеки мандат пари за обзавеждане.
Толкова заварил купеното от предшественика си, в такава обстановка живееше новият творец на
българската външна политика. Всеки може да си представи каква дипломатическа дейност е развивал този
човечец, живеещ толкова първобитно в жилището си...
Такива примери могат дълго да се изреждат. Те само ще увеличат срама и националния конфуз. Ако към
десетките подобни примери прибавим и
351
факта - че две трети от времето на българските дипломати отиваше да се следят един друг, да пишат
доноси, да викат комисии и да дават показания един( срещу друг-можем да си представим колко прозорлив
се е оказал и в това отношение Т.Панов, долавяйки още в началото на века - каква е връзката между
власт и представителност в българската дипломация.
В политиката един от най-ясните знаци за достойнство, е подаването на оставка - при обида, при
несправедливо обвинение, при невъзможност да се справи с поставената му работа, при провал и неуспех.
Празни приказки са тези за българския политик. През последните 45 години, плюс новите още десет -
годините на т.нар. „демокрация" - има един-два случая на подаване на оставка - през 1989 г. - на
Пантелей Пачов и Ст. Тодоров. Дори и при най-драстични провали на корупция и подкупничество,
българският политик не подава оставка. Дори когато фактите просто крещят, че тя трябва да бъде
написана и връчена, българският политик си запушва ушите и се прави, че не разбира за какво става
дума. Дебелоочието и тапигъозлъка - са неговите най-чести спътници, най-интимни душеприказчици.
Примерите са толкова малко, че всеки среден студент може да говори за тях часове наред.
След Десети Ноември 1989г. дипломатическият пазарлък стана не по-малко драстичен. Оказа се, че за да
не се минат, посланиците ни в САЩ и ООН, с държавни пари са захванали да въртят частен бизнес.
Дипломати станаха алкохолици, хомосексуалисти, дори формени проститутки. А посла-ничката ни в
Швейцария пък, по време на официално посещение на министър-председателя проф.Л.Беров отказала да му
предостави Мерцедеса си, защото не бил от нейната партия... Посланици в редица страни отново станаха
хора без подготовка, но лично предани на президента Ж. Желев.
Не по-малко тъжна беше картинката с наши дипломати, когато СДС спечели изцяло властта. Срещнах на
улицата мой студент. Отиваше във Външно министерство да подаде молба за работа в някое посолство.
- Но какво разбираш ти от дипломация? - доста стъписай го попитах.
- Не скачах ли пред парламента? Това сега е достатъчно - момчето имаше предвид януарските протести
срещу правителството на БСП през 1977 г.
- Това стига ли да станеш дипломат, направо в посолство?
- Защо да не стига — отвърна той. — За един месец ще им науча историята, за една година езика. Какво
друго трябва...
И той стана дипломат. Да ни е жив и здрав! Както стана и един твърде талантлив български артист, който
като не знаел езика, научил спасителното изречение: сенд ми факс (изпратете ми факс). Така го и
наричаха дълго време после, след като се върна в България - г-н Сенд ми факс.
Като пример за липса на всяко достойнство, Т.Панов посочва безскру-пулността с която кандидат-
политиците са готови за всеки пост и на всякакви унижения пред своята партия и партийни началници.
Много от тях са съдени, „доказвано е тяхното дезертьорство по време на война". Именно безоглед-ността
и липсата на достойнство отваря пътищата за политическа кариера „на
352
а
.а
33
всяка цена". А там, където се появи това „на всяка цена", там морал, скрупули, почтеност и пр. са
думи, които в политическия живот у нас никога нищо не са значили.
Когато анализира разврата в горните коридори на властта, Т.Панов достига до средствата на
развращаването и на по-нисшите. Упражнението е просто. Нали не случайно у нас има толкова много
властогонски изрази като: „Като вземем властта", „Взехме властта", „Сега, когато сме на власт" и
т.н... Тези изрази означават: първо, докато сме на власт да се награбим, да вземем каквото можем, да
не щадим нито морал, ни закон, защото утре ще дойдат другите... При тази честа смяна на кормилото на
държавата у нас, е правило всяка партия, спечелила изборите, да си води чиновниците - своите хора. Ето
защо онези от вчерашната власт треперят, „ всеки очаква да го уволнят, защото уволненията и
назначенията стават по чисто партизански съображения. Това положение развива у чиновничеството
низкопоклонничество, под-лизурство, желание със всички средства да се угажда на началството, а заедно
с това развива и мързела и пълното отвращение към работата му, защото е ясно, че не усърдието и
честното служене се ценят, а напротив"... (Пак там, с.236)
След тези наблюдения на връзката „власт - характер", Т.Панов достига до следното обобщение:
„Отношението на Народа към неговия политически строй зависи преимуществено от националния характер и
обратно - влиянието на политическия строй върху характера на който и да е народ, зависи от факта до
колко този строй е собствено национален и разбиран от масите и какви са етническите особености и
културния уровен на даден народ." (Пак там, с.215)
Тази мисъл, в основата си вярна, все пак поставя въпроси, на които Т.Панов не отговаря. Не е ясно
например, кой политически строй според него е собствено национален, и има ли изобщо национален
политически строй. Политическият строй се определя не от нациите и техните особености, а от
политическите и класовите отношения преди всичко в една държава. Националният характер, разбира се
може да придаде една или друга изразеност на политическите отношения и нрави, който даден строй
предполага, да им придаде повече или по-малко демократизъм, повече или по-малко култура или обратното
- вулгарност, безскрупулност и пр.но същността на отношенията - политически, стопански, нравствени -
не зависят предимно и преди всичко от националния характер...
Правим тази забележка, защото и на други места и по други поводи у Т.Панов има опит да се абсолютизира
ролята на националния характер, а такова абсолютизиране според нас почти винаги е рисковано, във всеки
случай е твърде условно, а следователно ненаучно!
Трудно е поради това да се съгласим и с още едно съждение на Т.Панов, отнасящо се до политическата
власт. Той пише: „Що се касае до българина, той по своето отношение към политическия строй се
приближава повече до англосаксонските народи." (Пак там, с.216) Струва ни се, че именно паралела
353
с англосаксонските народи ще ни отведе до най-голямата заблуда за отношението към политическата власт
и към и държавата у нас. За българина, както ще имаме случай да го кажем и по друг повод, е въпрос на
чест, на бабаитлък, на вътрешна гордост, на самочувствие и наслада да излъже държавата си, да подиграе
началника си (стига това да е безопасно), да надхитри бирника. Спомнете си разказа на Елин Пелин
„Андрешко". Той е особено доволен от себе си, ако пререди на опашката, ако се покаже по-хитър от
действащите правила и закони. Това надхитряване е неговото второ „аз", дълбоката му същност по
отношение на властта и нейните институции! Тъкмо обратното е с англосаксонските народи. За англичанина
е най-висша наслада да стои на опашка и да чака реда си, най-достопочтенна гражданственост бележи той,
когато спазва закона, когато се види покорен от този закон, когато може да покаже, че е роб както на
етническата си традиция, така и на традицията на властта и държавата, когато може да се покори на
миналото си и да бъде най-предан войник на това минало. Държава, държавност, традиция, ред, законност
- това са олтарите пред които всеки англичанин се чувства най-англича-нин и пред които ние, българите
изповядваме тъкмо обратните чувства. (Вж.Семов, М. Наричат ме Грейт Бритън. С, 1991)
В същност, по-нататък в студията си, благодарение на верния си народо-ведчески инстинкт, Т.Панов ще се
самоопровергае и ще каже: „...Изобщо конституционният режим предизвиква в некултурната душа на
българина пълен хаотичен преврат. Той не можа да разбере, да оцени и да се ориентира в новите
законодателни норми, които тъй както са се прилагали до сега, упражняват по-скоро отрицателно,
разрушително влияние върху душата на народа, защото развиват в характера му плутократически
наклонности. Конституционният режим в тази форма, в която се прилага в България сега, не е имал нито
облагородяващо, нито възпитателно влияние върху народа. И, сме убедени, че ще трябва да минат много
години, а може би и десетилетия, докато в България ще може да се говори за истински
конституционализъм" (Панов, Т. Психология..., с.217).
Тук ще оставим настрана проблема за културността и безкултурността на българската душа като една
твърде спорна тема. Най-малко поради това, че културата може да бъде битова, култура на традициите,
политическа, държавническа и т.н. Приемаме, че Т.Панов няма пред вид културата изобщо (точно по
времето когато той живее и твори, България предлага на Европа мислители от най-висок духовен ранг), а
културата като държавност и държавнически чувства. В този смисъл приемаме тезата му, че „този
конституционализъм не е създаден и до днес. Създадена е жаждата ни да му се противопоставяме." Което и
през последните няколко години правим...
Ние просто изумихме Европа, когато депутат от 36-то Народно събрание, вместо с убедителни речи и
аргументи в парламента, да воюва срещу един или друг недостатък на Президенството, на Министерския
съвет и пр. през 1993 г. се отдаде на странна и непонятна гладна стачка, докато Президентът не си
подадял оставката. Европейският парламентаризъм остана със
354
V-
зяпнали уста пред странните ни напъни с такива средства да минем за европейци.
Вместо по конституционен път да се иска оставката на Президента, през тази същата година, гонени от
неистови партизанлъци, политически сили гориха, както в България никога не е било, портрета на
Президента, гориха книгата му, носеха плакати с примитивно просташки искания и изпълнени с жестокост -
и другата му дъщеря да умре и пр... Това бяха хора с претенции за Нобелови награди, поети и поетеси с
мераци за световно място в христоматиите за XI клас, хора крещящи на лягане и на ставане какви
демократи в тяхно лице е родила България... И всичко това в края на Двадесети век, когато Европа
изумена се питаше - това ли е наистина демокрацията в България, това ли са нейните най-първи хора...
Но което е най-българско в тази цялата политическа нецивилизованост, при най-малкия знак за промяна на
съотношението на силите, същите тези, които бяха искали оставката на Президента и палеха портретите и
книгата му - обърнаха другия лист веднага, щом той поиска нови контакти и помирение с тях. И те, които
желаеха най-страшното-смъртта на детето му, и той, който беше гледал и слушал всичко от своя
президентски кабинет - в името на постове и служби, в името на завземането на властта, плеснаха с ръце
и пак се прегърнаха, като че нищо никога не бе помрачавало светлата радост помежду им...
Власт? И дупе се целува за нея, и смърт се преглъща...
Своеобразният конституционен нихилизъм, който съществува в края на миналия и началото на нашия век,
твърде точно се повтори като жизнена действителност и преди няколко години, когато бе приета Новата
конституция на България...
Ето защо Тодор Панов правилно дели българското чувство към властта на два периода - турското робство и
годините след Освобождението от него. Мотивите в поведението на българите в тези крайно противоречиви
от една гледна точка времена, са крайно различни и от друга.
Посочихме вече неведнъж, че постоянното безправие, господствало в държавата по време на турското
робство, създало у българския народ крайно отрицателно отношение към всяка власт, към всяка държавна
организация, в лицето на която те виждали притеснителите си... „Под това иго българинът бил принуден
да скрива всичко: чувства, мисли, убеждения, имущество - от алчното и ненаситно око на турчина и от
шпионското око на гърка"'. (Вж. Панов, Т. Психология на българския народ. В. Търново, 1992, с. 126)
Така, без да формулира идеята за ОЦЕЛЯВАНЕТО като основен моти-вационен процес в българското
индивидуално и народностно поведение, в т.ч. и в отношението към властта, Т.Панов стига до него като
основен движещ мотив в българската душевност. Той разбира, че с проблема за оцеляването съвсем не се
изчерпва проблема за властта. Ето защо разглеждайки историческите обстоятелства до освобождението, той
ще каже: ..Прикрит, външно смирен и покорен, той (българският народ - б.м. М.С.), постоянно поддържа-
355
ше у себе си чувството на ненавист, вражда, презрение, мъст към официалните държавни власти, които
смяташе и не можеше да не ги смята за свои вечни, непримирими врагове, с които всеки миг трябва да се
бори - където може с открита сила, където не - с подкупи, хитрости, коварства, засади." (Пак там,
с.213) Изключително вярно наблюдение. Това поведение Т.Панов изследва и по-късно - вече в годините
след Освобождението от турско робство, когато отново, все тъй вярно ще отбележи: „Първите български
политически дейци не взеха под внимание това качество на българина, като разсъждаваха: друг беше
тираническият турски режим, друг е нашият - вече свободен... За това те още при първите крачки
трябваше да се сблъскат с това недоверие на народа, който не можеше да различава новия режим от стария
и който тласкан от вкоренения в него инстинкт на враждебност към всяка официална власт, се стараеше
със всички средства да измами, да надхитри, да подведе и използва властта." (Пак там, с.213)
Това му заключение, че българинът е враждебен към всяка власт, е забележително. И той никога не го
подлага на съмнение по-нататък, само следи и анализира тази подозрителност, за да види в нея
особеностите на различни страни от националния ни характер, в следващите десетилетни властогонски
битки, на които той е свидетел.
Така Т.Панов добавя още един момент в отношението към властта - ако си послужим с днешния език -
появата на крайно любопитния и странен феномен - българският политически синдром. „Това недоверие на
българина към новите политически форми на управление се увеличи обаче и прие формата на напълно
определено конкретно мнение, особено когато новообразуваните политически партии като идваха на власт,
вместо да дадат нови реформи, вършеха злоупотреби с народните средства и грабеха държавата с такова
цинично безсрамие, както разбойническите банди по големите пътища." (Пак там, с.214)
И това наблюдение на Т.Панов ще се окаже фатално прозорливо и ще продължи да следва нашия политически
и социален живот до ден днешен. „Първостепенна роля във всички подобни случаи, е на бандите
политиканс-тващи, безчестни демагози — продължава той, които изглежда дълго още ще си останат
господари на положението. И само с това крайно слабо политическо съзнание на народните маси (за което
безусловна причина е дълголетното робство, липсата на политически живот, покосеността на
държавническата традиция) можем да си обясним безкрайната аномалия, при която в България хора, които
веднъж са ограбили държавната хазна, могат отново да стават министри, депутати, висши чиновници. Хора,
по заповедта на които са избивани десетки български мирни граждани, отново могат да бъдат депутати и
да се ползват със всеобщо „уважение". Хора, които със своето изменническо поведение са довели България
до катастрофа, не само могат да се разхождат по улиците на София, но и да очакват за в бъдеще
министерски кресла." (Пак там, с.215)
Трудно ли е да се познае за кога и за кое време са писани тези горчиви редове и може ли да се намери
опонент, който да каже, че те не се отнасят с
356
пълна сила и достоверност и за днешната политическа действителност на България. Факт е, че почти
провалилото се 36-то Народно събрание, главно с корупцията и безотговорностите си направи опит, при
това успешен, в изборите за 37-то Народно събрание в значителна степен поименно се възпроизведе. Факт
е, че почти пунктуално се възпроизвеждат и днес, в,тъй дълго чаканата демократична България нравите в
политическия ни живот, така както преди век ги е охарактеризирал Панов. „В стремежа си да се домогнат
до властта и да компрометират своите политически противници, и днес е налице късогледа борба,
политиците ни по най-кален начин критикуват, нападат всичко, което е вън от партията им. „Така се
подкопаваше - пише за своето време Т.Панов.- авторитетът и значението на всички онези лица и фактори в
страната, които могат и трябва да бъдат сдържащи, дисциплиниращи елементи. В това направление много от
партиите достигнаха до забележително политическо късогледство, разрушавайки основите на държавата."
(Пак там, с.220) Нека пак попитаме кога са писани тези редове, за кое време и за кои политически
партии се отнасят.
Но той писа още: „Гдето има двама българи, там непременно има три партии". (Пак там, с.22)
Вече посочихме, че само след Десети Ноември, като да потвърдят думите на Т.Панов, у нас се създадоха 8
БЗНС-та, 2 БКП-та, 3 скрити БСП-та, 2 ДПС, 10 монархически групировки и т.н. Всичко 180 партии, крила,
пера и движения. Един знак, че въпреки 45-те години диктатура, политическите рефлекси от миналото
буквално се възпроизвеждат.
„Българските партии, като се почне от най-левите и се завърши с най-десните, обикновено твърде малко
се грижат за интересите на народа църву-лан...На всеки свой митинг, във всяка своя реч, те високо
говорят от името на народа, това обаче е само форма на безцеремонен партизански шантаж..." (Пак там,
с.236)
Ако пренесем и това наблюдение на Т.Панов в нашата съвременна общественополитическа обстановка, можем
да се натъкнем на потресаващи. дори изглеждащи абсурдни потвърждения. В нашия печат през 1993 и 1994
г. излизаха съпоставителни анализи какво съдържат програмите и предизборните и последващите на двете
непримирими уж на пръв поглед политически сили БСП и СДС. Потресаващите констатации за тези паралели
ни повече ни по-малко откриваха една и съща цел, едни и същи обещания, едни и същи социално
икономически намерения. Различията — доколкото ги имаше, бяха в патетиката, в терминологията, в
езиковите нюанси. Като чете човек тези програми, остава с впечатление, че едва ли не са писани от един
и същи човек, но са редактирани от различни хора. Което не е изключено да е било и точно така, ако се
съди по цялата логика на по-нататъшното развитие на страната.
В заключение можем да отбележим, че Т.Панов, както никой друг и никъде другаде в нашата
народопсихология, подхваща въпроса за феномена на властта и политическите нрави и ни предлага една
твърде пълна тяхна
357
характеристика, към която през целия период на капиталистическото развитие на България, малко или нищо
съществено не може да се добави.
Спряхме се така подробно на анализите и изводите на Т.Панов, защото те имат стойност за българския
политически живот не само в края на миналия и първите две десетилетия на настоящия век, но и днес. Че
те потвърждават тревожната повторяемост и неизменчивост на политическите нрави в България. Нито една
черта на българина на власт не е изгубила своята изключителна истинност и днес. Времето засили някои
от тези черти, добави нови, които в следващите страници ще се опитаме да изследваме. Но то не се оказа
достатъчно силно и демократично, за да отрече нито една от тях. Анализът на Т. Панов за българина и
властта е колкото жесток, толкова и верен.
5. НАБЛЮДЕНИЯТА НА ОЩЕ ЦЯЛ РЕД МИСЛИТЕЛИ
Върху отношението на българина към властта спира своя поглед и друг изследовател - В.Йоцов. Неговите
възгледи са изложени в статията му: „Българинът през погледа на българския писател", публикувана в сп.
„Мисъл" (1934, № 3). Йоцов също смята, че основният мотив, който движи българското политическо
поведение, е користта. Според него българинът като политик, винаги е до толкова наблюдателен, че да не
изпусне политическия момент и така да се подреди в тази, или онази партия, че да пипне келепира.
Никола Кръстников (1880-1936), анализирайки обществения живот у нас, също го наквасва с доста черни
краски, за да отбележи, че използването на властта от българите за обществени идеали е изключително
рядко явление, макар че тя най-често точно зад тези идеали и в тяхно име извършва най-големите
предателства и безобразия. „Властването с цел да се служи на държавата и народа, за да се прокарат
определени обществени и политически идеи, да се развие обществена деятелност, която би доставила висша
радост в съзнанието - това желание е чуждо за болшинството от нашата интелигенция." (Кръстников, Н.
Опит за психологически анализ на нашия обществен живот. С, 1922, с.28)
И още една особеност на българското отношение към властта ще отбележи Н.Кръстников: „С хитрувания
нашият селянин си служи с представители на властта, кмета и секретар бирника, тъй както в турско време
се е отнасял с представителите на турската власт." (Пак там, с.36)
Изследвайки българските политически лидери на своето време, Н.Кръстников стига също до мрачни
наблюдения. Убийствената за първата третина на XX в. характеристика на тези лидери, е валидна и до ден
днешен и ако не споменем годината, когато е описана тази негова студия , съвременният читател отново
ще остане очуден, че не може да познае за кое време се отнасят изводите му - за 1996 г. ли, или за
началото на века. Съдете сами: „И тъй, демагогията, страхът, самолюбието, кариеризмът и щестлавието
станаха
358
главните прояви и средства в нашия политически и държавен живот. Благодарение на слабото социално
съзнание (Кръстников също както и предишни народопсихолози, отдава недостатъците на българския
политически живот главно на слабото социално съзнание) на народ и интелигенция, не е чудно, че в
българския обществен живот, изпъкнаха начело на управлението хора, които Не само са недоразвити, но
даже са душевно болни, нравствено тъпи и страдащи от морален идиотизъм или грандомания. Ние сме
наблюдавали в нашия политически живот дейци, които биха могли да бъдат демонстрирани на лекции по
психиатрия, като случай на типични психиатрични форми".
Кой ще възрази, че на едно или друго равнище не наблюдавахме такива примери цели 45 години и че уви,
наблюдаваме ги в още по-голямо изобилие и днес. Тези политически дебили, не останаха във времето,
което изследва Кръстников, те също изглежда са една постоянно съпътстваща нравите ни политическа
същност, белег на политическия живот от миналото до днес. Във „Великото", в 36-то и 37-то Народно
събрание неколкократно беше поставен въпросът за психиатрично освидетелстване на мнозина от
депутатите, тъй като бе съвършено очевидно, че не на малък брой от тях мястото не е в Парламента, а на
четири километра от там...
Оставяйки ни много интересни наблюдения върху оцеляването на нашия народ и цената на това „Оцеляване",
Б.Пенев също както и Т.Панов, А.Стра-шимиров и Н.Кръстников обяснява състоянието на нашите политически
и всякакви други нрави със „слабата културност, да не кажем несъмнена некул-турност на нашето
общество". (Пенев, Б. Нашата интелигенция. Избрани български есета. Варна, 1981, с. 13) И Б.Пенев
стига до вековечните черти на ТЪРПЕНИЕТО, предизвикали на времето толкова гняв още у Хр.Ботев и
З.Стоянов. „Българинът - ще обобщи в този дух той - не е способен да реагира и негодува." (Пак там)
Димо Хаджидимов.(1875 - 1924), също пише статии и студии по ред обществени въпроси. Един от тях е
отношението към държавата (, като под държава той най-често разбира властта). Това отношение към нея
лежи според него изцяло върху интересите , изпълнено е с безкрайна неискреност, демагогия, истинска
ненавист. В същност, Хаджидимов стига до двузнач-ността на отношението „българин - власт". Събрано
само в един цитат, излято, монолитно е чувството на неприязън към държава и власт: „Обществото днес се
страхува от държавата — пише вярно той, но същевременно я мрази и ненавижда. Страхува се, защото тя е
жестока със своите наказания, мрази я защото тя е тежък товар за неговия гръб. Като казвам държава,
естествено е, че я разбирам в нейната пълнота, т.е.че държавата е съвкупност от всички, които я
представляват в даден момент: княз, министри и всички зидове и родове чиновници, пръснати из
обществото. Тая държава обществото мрази. Мрази я със всичките й представители. Бирникът! О. колко
жалко човече! Знаеш ли ти какви чувства възбуждаш у хората, когато се явиш в средата им със своите
тефтери... Офицери и чиновници!... Я влезте в масата [ вижте какви чувства храни тя към вас? Влезте и
вижте, как черни и грозни
359
сте в нейните очи. Но Вие сте спокойни, вий мислите, че изпълнявате величествени задачи... Учители и
съдии! И вие сте агенти на държавата. Уверени ли сте, че любов храни към вас туй общество, което сте
се наели да съдите и възпитавате! Княже! Подозираш ли, колко дълбока и широка е любовта народна към
тебе?... Долу маската, долу лъжата! Безпределна ненавист - туй е, което царува в обществото срещу
държавата и нейните представители" (Хаджидимов, Д. Поглед върху нашия обществен живот, кн.2, С, 1902,
с.51).
Димитър Благоев доразвива още една, вече твърде позната черта на българските политикани -
неограниченият им ИДЕЕН ЦИНИЗЪМ ИУБИЙС-ТВЕНАТА ДЕМАГОГИЯ. „Ний сме свидетели - пише той - на едно
чудно изменение на ролите между паднали от власт и стъпили на власт, на едно удивително изменение на
тактиката на едните и другите. Падналите тирани днес се явяват със същата дръзка безочливост, най-
горещи защитници на народните правдини и със същия цинизъм се застъпват за конституцията, за свободата
и за правото на гражданите да критикуват и осъждат делата на управляющите, с каквато безочливост и с
какъвто цинизъм те преди падението си, тъпчеха народните правдини, отнимаха свободата и наричаха
правото на гражданите да критикуват и не одобряват делата им „зловредно полити-канство..." (Благоев,
Д. Съчинения. Т. 3. С, 1957, с.242)
Тази опасна напаст - партизанщината - наситила плътно нашите политически нрави, с особено настървение
анализира и К.Петканов (1891 - 1912). Като я отдава изцяло на интелигенцията обаче, той пише: „Но
„най-великото дело" на интелигенцията е ПАРТИЗАНЩИНАТА. Тя нанесе поражения във всички посоки. Изравни
просветения деец с невежия нахал. От демагогията направи наука, а пък тя даде ценз на едноокия, внуши
му, че държавата е златна трапеза, че народът е мека глина. Партизанщината уби почитта на българина
към българската държава, към творческите личности, към ценностите на народния дух. Тя узакони
бюрократизма, щом взе под своя закрила чиновниците, и то за да ги опартизани. От архиваря тя направи
културтругур, от писателя, учения, художника - „държавен храненик". Задръсти пътя на нравствената и
идеалистично настроена личност, опростачи демократизма, подхрани долните апетити, изостри враждата,
легализира ценза, посредствеността, леността и дебелоочието". (Петканов, К. Българската интелигенция
като рожба и отрицание на нашето село. - Философски преглед. 1934, № 2)
6. АНТОН СТРАШИМИРОВ И СКРИТАТА ВРАЖДЕБНОСТ КЪМ ВСЯКА ВЛАСТ
Каква тягостна и черна картина се натрупа. Като че ли българските политически мислители, писатели,
народопсихолози се надпреварват, кой повече силни думи на проклятие, на омерзение и ненавист да
изрече. Как се издържа в такава държава, и каква наистина може да бъде тя, когато върху нея се лепи
толкова много чернилка и безнравственост?
360
А идат още изследователи. И то какви! Димитър Страшимиров, Антон Стращимиров, Иван Хаджийски...
Димитър Страшимиров (1868 - 1939) е забележителна фигура в нашата народопсихология. Покрай другите
страни на националния ни характер, който най-добросъвестно и талантливо изследва, той също се докосва
до темата за българско верноподаничество, като също ни предлага не един ужасяващ пример. В същност,
този пример почти пълно кореспондира с описаното от Захари Стоянов - негово собствено предателство от
Петко Синтурски в махала Грънчарските колиби, Троянско. И в Троянския, и във Врачанския пример, който
ни показва Д.Страшимиров, имаме най-драстично верноподаничество и на най-ниско падение на лично и
национално достойнство пред властта. Ето този пример, за съдбата на ученик-четник в четата на
Хр.Ботев: „Този ученик-бунтовник - разказва Ст.Заимов - пада в ръцете на черкезите, които по не знам
какви съображения, не го заклали, както заклали другарите му. Черкезите го подкарали за Враца.
Пристигат в с.Павелча. Пред тях се изправя старик-българин, селянин от Павелча, изстъпва се пред
черкезите и прави им виговор дето оставили жив царския душманин - влашката комита. От мъмренето
старецът пристъпил към действие: измолил черкезите да му дадат бунтовника, запършил главата на
вързаното момче и го заклал сред селото, пред дюкянчето, в присъствието на тълпа от селяни".
(Страшимиров, Д. Христо Ботев като поет и журналист. Пловдив, 1971, с.ЗЗ)
Д.Страшимиров пише и редица исторически трудове, изследва със забележителна страст последните дни от
престоя на В.Левски в Ловеч и по различни поводи се докосва до темата за властта. Ако не се спираме
по-подробно върху неговите изследвания, то е защото те преповтарят вече изложеното дотук. Особено
силно е покритието на неговите изследвания с анализите и изводите на Т.Панов за българина и властта.
Друга, изключително крупна фигура в нашата народопсихология след 1920 г., е безспорно братът на
Д.Страшимиров - Антон Страшимиров.
Докато в началния период на своето творчество А.Страшимиров изследва далечните, по-фундаментални черти
в българския характер, то след 1925 г. той вече по-малко теоретизира върху този характер. Неговите
изследвания и изводи от този период, носят подчертано описателен характер, за разлика от чисто
народоведческите му книги, където той строго, категорично, твърде често безусловно нарежда постулат
след постулат. Ето, когато става дума за властта, в романа му „Хоро" се появяват вече хората с
пагон.Българското политическо зверство е разкрито във всичката му жестокост, безцеремонност и
нискокултурие в образа на Гнонишки.Хорото на майките, около труповете на синовете им е предвестие за
нравствения апокалипсис, вече настъпил на българската земя. Силен и страшен в тези си описания е
А.Страшимиров. За отбелязване е, че той разглежда въпроса за властта и българина повече като проблем
на българската държавност, на чинопочитанието в системата на държавната йерархия, отколкото на
душевност и национална нравственост. Този му подход, разбира се, не е лишен от жизнени основания. Той
е само по-
361
широк като гледна точка и поради това по-тесен като анализ на конкретно интересуващата ни в случая
тема.
Антон Страшимиров обаче, за разлика от всички досегашни изследователи, смята българите общо взето за
НЕПОКОРЕН НАРОД, нетърпящ власт над главите си, нещо, което исторически не се съвсем доказва. Като
пример за подобно непокорство, той посочва поведението на богомилите, върху които хвърля почти цялата
вина за всички по-сетнешни драми на българската държавност. Обяснение, което също исторически е твърде
спорно.
Идеята за непокорството на българина пред всяка власт заема важнс място в изследванията на
А.Страшимиров и в по-сетнешните периоди, къдетс се виждат очертанията на непокорството и
твърдоглавието като една постоянна характерова, а следователно и жизнена линия.
В същото време, явно противоречейки си, А.Страшимиров ни показва почти непрекъснато обратни примери:
„Познават шопа добре българските офицери, общо е мнението, че той е роден за войник, понослив, покорен
т: суров като вълк". (Страшимиров, А. Нашият народ. С, 1993, с.69) Другаде. в сравнителната
характеристика на мизиеца, той ще го характеризира така „Любознателен, със здрав разсъдък, мизиецът не
е мечтателен, наопъки, дори е измерен до консерватизъм... По своя бит мизиецът е типичен демократ, бе^
да е буен партизанин - ни за свои, ни за общи интереси. В същност, необуздано партизанство по Мизия не
е имало: КРОТКИ (б.м. М.С.) са хората г благомислещи, макар да са много свободолюбиви." (Пак там,
с.71) И можг би за да укроти своята крайност за покорството на мизийците, той ще добавн „Обаче в
мизийците се крие най-силно характерната за българите ПОДСЪЗНАТЕЛНА СТИХИЙНОСТ". (Пак там, с.74)
Когато характеризира 'българите от Македония, А.Страшимиров струва ни се, също допуска крайност: . ~
Македония малцина ще ви повярват - пише той, - че някъде из българско 1Г . хора, които затварят
дюкяните си и даже напускат своите имоти за служба ¦ за власт". (Пак там, с.81) Че това не е точно
така, ни го показват лютите борби в самата Македония, страшната сила на йерархията, която властть
именно там налага, силният партизанлък, пронизващ цялата история на тозг край. Само след няколко реда,
в същата книга, А.Страшимиров отново ще с; опровергае - обстоятелство, което благодарение на страстта
му прекален: нашироко да обобщава, пишейки както за българския характер, така и ^ь характера на
отделните регионални групи — тракийци, мизийци и т.н., сг среща твърде често в неговото творчество. „А
познат е македонеца — ще каже.. той - като службаш, той се накатурва, крещи, лавира, налага се даже
юмруци, с револвер, също като на пазара, където надвиква другите и се със шмекерии да конкурира
същинските спекуланти." (Пак там)
Този подход, който изправя големия наш народопсихолог неведнаж срещу самия него си - се дължи на
искреността и доверчивостта му кь» отделните случаи, с които се среща, към отделните факти и прояви в
хар; тера, от които твърде често той прави бързи и нерядко крайни, категории изводи, общовалидни за
цели райони, или дори за цялата българска нав
362
Неговите характерологични оценки за диалектните групи у нас, макар и сравнително верни, са крайно
категорични, нетърпящи възражение и непоз-наващи изключения. Когато говори за отношението към властта
на рупците, например, той изтъква такива черти: „Рупецът се пригажда към режима, към обстоятелствата,
към хората - докарва се и умее прилично да го направи, няма да го видите никога със съвсем открито
политическо верую, но никога не се мята като риба на сухо, което често се среща у македонците" (Пак
там, с.82 (. Обобщавайки, след дълги разходки из различните географски райони на страните,
особеностите на отделните регионални групи, когато става дума за отношението на българина към властта,
А.Страшимиров прави следните категорични заключения:
1) В политическия живот на българина е характерно ЗАТАЕНО и ПЪКЛЕНО ЧЕСТЛЮБИЕ. (Пак там, с.116)
2) Липса на взаимно тачене (което погрешно се отдава на някакъв самобитен български аристократизъм).
3) Скрита враждебност към всяка власт (Пак там).
Другаде, в по-разгърнати разсъждения за отношението към властта, той ще намеси още компоненти на
характера: „В народните маси взе връх общото отрицателно в българския характер : раздуха се липсата на
взаимно тачене и скритата враждебност към всяка власт, та се разголи късата българска мисъл. Така
отричането от една страна на властници и управници, а от друга на философи и идеалисти, доведе до
отричането на идея и чест, та у българите взе връх плиткото чувство на лично достойнство" (Пак там, с.
131).
За разлика от Т.Панов, който се гневи от липсата на достойнство у българина, застанал пред амвона на
властта, от покорството му и всичките форми на некомпетентност, от жаждата за богатство, от
безцеремонността на властника и пр. Антон Страшимиров пише за „ скритата враждебност на българина към
всяка власт". Ала противоречие между тях няма. Различните гледни точки в отношението на българина към
властта у тях следва да търсим във факта, че те оглеждат народното поведение в различни исторически
обстоятелства. Защото отношението на българина към властта от края на Първото българско царство до
днес, винаги е било двулично - изправен лице срещу лице към нея, обикновено българинът е покорен,
хитър, съобразителен, такъв, какъвто го описва Т.Панов. Но в своето отношение към феномена на властта,
той е и друг - когато е насаме, когато е искрен, когато не е принуден да се съобразява със силните,
българинът е точно такъв, какъвто го виждаме у А.Страшимиров. Тогава наистина у него пъква „СКРИТАТА
ВРАЖДЕБНОСТ КЪМ ВСЯКА ВЛАСТ". Макар, че тук е нужно още едно уточнение. Тази враждебност е налице,
когато властта не е у българина, а над него. Никой българин не е враждебен нито скрито, нито открито,
към която и да оило власт, когато той принадлежи на нея, или когато тя на него принах!ежи. Когато
внесем това уточнение - за кой българин става дума. ние не може да не признаем, че сме пред едно от
най-дълбоките прозрения на българската
а. Тезата за скритата враждебност на българина към всяка власт - издър-
363
жа всички проверки на времето. Издържа тя прехода през всички исторически хребети и
социалнополитически обстоятелства, мина през всеки български дом, през всяко българско сърце. И беляза
българския политически живот с една обобщена и вечна жизнена линия, без познаването на която не сме в
състояние да анализираме редица други същностни черти, както в личния живот на отделния индивид, така
и в масовите реакции на нацията като цяло.
Само това проникновение в българската душа да беше установил А.Стра-шимиров - пак щеше да бъде в най-
челната лавица на българската народоп-сихология като един от най-вещите и най-задълбочени нейни
познавачи.
Когато изследваме анализите на А.Страшимиров, свързани с властта, особено в такива книги като
„ Диктаторът" (книга за Ст.Стамболов),'в непубликуваното му произведение „Горд държавен мъж" (книга за
К.Стоилов), ще открием и такива черти, които Т.Панов почти не анализира, или които по-екоро отрича:
ИЗПОЛЗВАНЕТО на властта, за достигане на светли национални каузи...
Тази стръв към властта и стремежът чрез нея да се постигнат наистина светли национални каузи, съвсем
не противоречи на всички констатирани до тук феномени в отношението на отделния индивид, групата или
нацията към властта. Скритата враждебност е едно, търсенето и постигането на чисти идеали - друго.
Това са две течения, които в определено време могат да се сливат в едно единно национално действие, в
друго да се отблъскват.
Следователно, тук няма вътрешно противоречие у самия Страшимиров, нямаме такова и у останалите
изследователи.
7. ИВАН ХАДЖИЙСКИ ЗА БЪЛГАРИНА И ВЛАСТТА
Големият наш народопсихолог Иван Хаджийски (1907-1944), също не отминава темата за отношението на
българина към властта, като обаче подхожда към нея подчертано социално. Той концентрира своето
внимание върху психологията на дребния собственик и върху неговото отношение към властта. В този
смисъл, той продължава традициите, вече положени в нашата народопсихология от М.Георгиев,
Ст.Костурков, К.Петканов и др. Така, той доразвива вече подробно, с примери и лични наблюдения
изследваното от почти всички народопсихолози нагаждачество пред силните на деня. Но тон разширява
значително наблюденията на своите предшественици върху много I по-широки обществени терени. Неговите
изследвания върху поведението на еснафа, засягат значително по-голяма част от българския народ и далеч
не са толкова съсловна, колкото национална психика. Като например: „Еснафът бърза с победата. Не дойде
ли тя скоро, започнат ли първите поражения, бъде , ли бит съюзникът му, изчезнат ли изгледите за бърза
и лесна победа, еснафът, свива опашка и започва да очаква събитията със същата пресметливост, с
[ която очаква промяната в пазара на грънците или на сушените сливи. От туж е изведено правилото, че
дребният собственик винаги се нагажда към политически силния".
364
зически лгарски живот с е сме в
личния го цяло. А.Стра-[ародоп-вачи. властта, олов), в
К.Стои-ира, или [а светли
наистина ирани до ията към на чисти гат да се !ат. лимиров,
, също не ато обаче внимание пение към 1 в нашата
Така, той раното от ш. Но той ,рху много щението на *алеч не са : „Еснафът сения, бъде да, еснафът
гтливост, с теи. От тук
към поли-
Именно в Троян, 50 години след смъртта на Ив.Хаджийски, друг негов земляк ми каза: на мене мама ми е
наредила: народът е тревата, управлението е вятърът, накъдето духне вятърът, натам ляга тревата. И аз
също тъй да правя.
Но само троянски ли са тия съждения, само философия на дребния собственик ли са те? Нима в Априлското
въстание от 1876 г. участваха само дребни собственици. Нима цялата по-сетнешна борба в годините 1941—
1944 г. се състоеше само от дребни собственици. По-различно ли е поведението на българската
работническа класа или на българската буржоазия в нашата национална история, когато е ставало дума да
се решават национални каузи. БЪРЗАНЕТО Е ОТЛИЧИТЕЛНА ЧЕРТА НА НАЦИЯТА НИ. За това и ние се чувстваме
силни, когато работите ни вървят добре и носът ни лесно клюмва при първите поражения. Ние трудно
издържаме на дълги сражения, на тежки изпитания, волята ни е непригодна за голяма съпротива. Дори и в
най-типичния пример - да вземем годините на турското робство, ние намерихме каузата на оцеляването за
спасителна, развихме изключителен реализъм, пластичност, приспособяемост, а както го нарече с гняв
Л.Каравелов -и верноподаничество, именно поради липсата на воля за дълга и упорита съпротива.
Предателствата в нашата история също се дължат главно на отсъствието на такава воля.
Отсъствието на трайни национални интереси, на трайна национална кауза, продажбата на тези интереси -
всичко това са все проблеми на нашата вечно съобразяваща се, вечно клинчеща национална воля. Тази
дълбока линия в поведението ни в известна степен я отбелязва П.Мутафчиев, когато говори за насечената
линия на нашата национална съдба - редуването на периодите на възход с периодите на падения. В нашата
национална съдба почти винаги е било така - пориви, подеми, падения и поражения. Сравнителната уравно-
весеност, последователност и методичност почти винаги е отсъствала, почти винаги е била чужда на
нашата национална историчност...
Продължавайки наблюденията на Т.Панов, Ив.Хаджийски извежда една нова фигура в подреждането на
политическите карти, за която пише и Панов - фигурата на пропагандиста и ролята на общественото
мнение, „Създаде ли се господстващо мнение, че правителството ще загуби изборите - пише той, то
сигурно ще ги загуби... Първо - активността на правителствената партия, на нейната полиция и на
нейните сътрудници (разни селски и градски търговци, кръчмари, безпартийни, които са със всяка власт)
отпада. Службогонците от правителствената партия виждат вече местата си изстинали, неназначени-те
виждат, че губят играта. Полицията чувства, че ще смени своя министър. Сътрудниците ясно виждат новите
„силни на деня". Активните изборни правителствени дейци не смеят да прекаляват в моралното си влияние"
над избиратели и противници. Знаят, че за извършените нарушения новата власт ще потърси сметка.
Полицията също не смее да върши издевателства пред същата опасност.
От друга страна, активността и смелостта на опозицията порастват
365
неимоверно. Тя е бъдещата власт, тя ще решава всички въпроси. Опозицията започва да се държи храбро,
не се бои от арести, от поемане на отговорности, дори от нарушения и престъпления, защото утрешната
нейна власт ще ги амнистира..."
Иван Хаджийски пръв изследва същността и проявите на принуждаващата власт, както я определя Гълбрайт -
като изучава психологията на затворника, психологията на военната дисциплина, на иманярството и пр,
където заедно с П.Дървингов, Б. Дрангов, Т.Панов и др. достига до забележителни анализи в тези
специфични области на обществения живот.
Изучавайки най-често дребния еснаф и втурването му в политиката, Хаджийски ни предлага по-нататък още
едно забележително свое наблюдение: изумителна съобразителност и двойственост на еснафа, която той
толкова образно разкрива в описанието на прословутата Първомайска манифестация в Троян (1919), когато
музикантите са повече от манифестантите. Един от тях, върви с единия крак на тротоара, с другия на
улицата. За всеки случай: хем да е с манифестантите, ако пък „утречка" започнат гонения - да покаже,
че той просто си е вървял по тротоара... Колко вярно наблюдение на Ив.Хаджийски е това. Стотици хиляди
като този „храбрец" винаги са живели и живеят в България. Имахме случай да видим подобно поведение на
българския избирател по време на изборите за Велико народно събрание - 1990 г. в Ивайловград. На
митинг на СДС, отявлените поклонници на неспечелилата още властта синя коалиция, не бяха повече от
петдесет-шейсет души, открито застанали пред трибуната за ораторите. Всички други, може би две-три
хиляди Ивайловградчани, бяха взели стратегически места в дъното на площада, задръстили бяха улиците
влизащи в него, но така, че никой да не може да каже, че те са били на митинг на СДС. Колкото повече
мръкваше, толкова по-трудно бе да се определи кой къде е - шестдесетината нараснаха на хиляди и в
същност онези, които бяха в страничните улички, напълниха плътно площада. Ако спечели СДС изборите -
ето ги, били са на първия в града антикомунистически митинг.
Ив.Хаджийски допълва темата и за бездарието на голямата част от българските политици, така вярно
описана преди него от Т.Панов.
„Колко политици у нас са политици - ще отбележи той за тази българск: (макар и далеч не само българска
политическа особеност), понеже не ги 6ие: за нищо друго, които след като сами са се убедили, че не са
в състояние ;: оправят своите собствени работи, са добили кураж да оправят работите е: цяла България?
Колцина от нашите общественици гледат на обществената с: кариера като на едно по-тлъсто или по-постно
дробче" - ще каже Хаджийск:: Същата мисъл ще изрече през 1992 г. проф.Ал.Чирков - „с политика н
България се занимават хора, които за друго не стават". Което не попречи I на него - талантливия хирург
да стане депутат.
Тази мисъл, макар и сама по себе си вярна, също се нуждае от уточнение В масовите случаи у нас в
политиката са влизали и влизат хора не сам
366
цията юсти, ще ги
ваща-атвор-съдето
гиката,
Злюде-
ж тол-
нифес-
е. Един
:лучай:
юкаже,
Ив.Ха-1вели и българ-- 1990 г. елилата открито
две-три
на пло-
не може
толкова
а хиляди
1 ПЛЪТНО
; в града част от
пьлгарска [е ги бива гояние да зотите на ¦вената си аджийски. злитика ^ попречи е
уточнение, а не самс
поради ограниченост и бездарие, а поради това, че чрез нея много по-бързо и много по-ефективно се
прави богатство, име, слава, отколкото с труд и постоянство, колкото и талантлив и последователен да е
човек.
Иван Хаджийски продължава наблюденията на Т.Панов, свързани и с общочовешките истини за революциите,
които изяждат чедата си. Тази теза, имаща за свое жизнено пространство цели десетилетия у нас, се
потвърди и в трите възлови момента на нашето историческо развитие след Освобождението 1877-1878г. в
първите години след 9.IX. 1944 г. и в годините след 10.ГХ.1989 г. Можем да направим следователно, един
безспорен извод.
След всяка крупна историческа промяна, на преден план, избутвайки довчерашните дейци на промяната,
излизат АГРЕСИВНИ, ПОЛУГРАМОТНИ И НАЙ-ЧЕСТО НЕКОМПЕТЕНТНИ ХОРА, които за продължително време
изтласкват не само интелигенцията, но и изстрадалите поборници на промяната , настанявайки се на
местата на новата власт, и проглушавайки света с крясъците за своите заслуги. След освобождаването си
през 1878 г. Васил Друмев е изправен на съд и прекарва в заточение дълги месеци. П.Р.Славейков е
интерниран, други са просто избити поради непокорство.
Така е и след Девети Септември 1944 г. - много от истинските борци срещу фашизма, истинските
страдалци, бяха изхвърлени от политическия живот като непригодни, обвинени в какви ли не прегрешения.
На тяхно място изплуваха хитреци, хора с малки заслуги. И още много други, които въобще нямаха
собствена биография.
След Десети Ноември 1989 г. историята се потрети. Изведнъж на политическата сцена излезнаха нови,
непознати, нечути от никого дотогава имена, чиято най-първа работа беше да оплюят хората, които имаха
реални заслуги в борбата срещу разпадналата се система или по един или друг начин да отстранят
истинските страдалци от миналото. За да нямат повече конкуренти в по-нататъшната борба за власт.
Избутана встрани отново бе и интелигенцията.
Като депутати във Великото народно събрание имаше наистина реални жертви на комунистическото
управление. В следващото Обикновено народно събрание те намаляха, в още по-следващото съвсем
изчезнаха. Революцията започна да яде чедата си. И ето една справка за ръководния екип през 1998 г.
Нито един от тях не участва в каквато и да било дисидентска организация, нито - с изключение на Т.
Кавалджиев, има антикомунистическо минало. (Вж. в. „Дума", 10 ноември 1997)
Ако Ст.Михайловски блестящо описва вътрешните потреби на властта, то външните й белези са изследвани
от Иван Хаджийски не по-малко талантливо. Може да се каже, че този раздел от „Оптимистичната теория"
на Хаджийски е изцяло новаторски. По темата за външните белези на властта. ~о този момент никой от
нашите народопсихолози не е писал, макар че в ;зетовната литература подобни наблюдения съвсем не
липсват. Кои са основните теми, които въвежда в проблема за властта Иван Хаджийски.
367
1) Той изследва властта не като част от поведението на българина въобще, а като поведение на еснафа
и на буржоазната личност. Иван Хаджийски пръв изследва ролята на хвалбата. „Моралът нищо не струва -
пише той-пред това - да знаеш колко градуса реверанс да направиш, колко приятни лъжи, наречени
комплименти да хвърлиш, как да бъдеш на всекиго приятен, хвалейки и затуляйки недостатъците му."
(Хаджийски, Ив. Оптимистична теория. Т. 1. С, 1974, с.416)Той изгражда цялата морална и етикетна
система от символи и знаци на хвалбата и подмазването пред хората с пагон. Подрежда ги така: раболепно
усмихване на представителите и органите на силата, за галене на честолюбието им, търсене на
приятелството и компанията им, покани за обяди, за вечери, пращане честитки, малки и по-едри подаръци
за жената и децата, нескъпене на похвалите, показване винаги лице на почуда, възхита, дори изумление
пред личния гений на силните, ръкопляскане на успехите им, пускане шепнешком или гласно похвали за тях
и за мъдрата им политика, изказване с по-нисък и по-висок глас в защита на делата им, посещение на
събрания като безлично множество и излизане на събранието напред, или разписване накрая при оратора
или силните, чрез поздрави, ръкостискане и т.н.
2) Хаджийски спира още вниманието си на връзката „власт - мода", на класовата сервилност, на киченето
с ордени, отличия, научни титли и т.н. Тези му анализи (Вж. Пак там, с.369), са наистина изцяло нови и
представляват безусловен принос в темата за властта, както и в националната ни психология въобще. И
които с особена сила се разгърнаха в т.н. социалистически години.
Може да се каже, че през 30-те години на XX в. не се натрупват нови черти в психологията на властта,
непознати или неизвестни дотогава. Като извадим от сметките си, току що цитираното изследване на
Ив.Хаджийски от това време, че чак до 70-те години, нашата народопсихология като че ли е в относителен
застой. Натрупват се, разбира се, нови примери за отношението на българина към властта през тези
години. Те обаче само допълват вече известната национална картина, било в стремежа да се докопа
властта, и в начина по който властолюбивият българин се стреми към нея, било в отношението му към
онзи, който се е добрал до нея.
След 9.IX. 1944 г. излязоха редица художествени и документални книги, които дадоха литературен живот
на тези десетилетия, и особено на годините на антифашистката съпротива.В тях има много примери за
верноподанничес-тво, покорство, раболепие, както и за мъжество и дързост пред властта, за саможертва и
достойнство пред смъртта в усилията тази власт да бъде сменена. Много и обемна е документалната
литература от това време, макар че нейния внимателен и критичен прочит иска спокойствие, уравновесени
и овладени обществено политически процеси и оценки за каквито е още рано.
В документалната литература, написана в годините след 9ДХ.1944 г. като правило преобладава подсилената
героизация на партизанското движение от една страна, както и прекомерното показване на властта в
додевето-септемврийския период в прекалено и дори единствено в черни краски. Не
368
беше възможно и следователно никакъв друг анализ на основното отноше-ние-българин-буржоазна власт, без
да бъде декларирана ясно и безкомпромисно идеологическата позиция. И тя в годините след 9.IX. 1944 г.
безусловно бе: възхищение пред дейците на съпротивата, омерзение от всяка друга власт и от всеки друг
обществен строй. И все пак, при всичките рискове и уговорки, струва ми се, че някои основни линии в
отношението на българина към социалистическата власт, макар и условно, вече могат да се очертаят.
369
/// ГЛАВА
БЪЛГАРИНЪТ И ВЛАСТТА СЛЕД 9 СЕПТЕМВРИ 1944 г.
След края на Втората световна война, в резултат на сериозното прена-чертаване на световната карта,
България отново се озовава пред драматичния проблем за своето отношение към властта. Отново удари
часът, когато българинът тръгна из двора или в апартамента си, запали цигара и започна да се почесва -
знак, че взема съдбовни решения. А много от българите дори нямаха време и за това. Тези съдбовни
решения се отнасяха до смяната на властта и хората, свързани с нея по цялата пирамида на управлението.
И отново, така драстично и фатално, както това бе при падането ни под византийско и турско робство,
макар че сега не се говореше за робство, а за свобода! Къде да застанат и как, за да намерят
поданиците подходящ език с новоустановената власт, някои просто да оцелеят, други по-добре да се
подсигурят за своите по-сетнешни дни.
Периодът след 9.1Х.1944 г. до днес е ЧЕТВЪРТИ ПЕРИОД в развитието на българския характер. Това е
време, в което се проявяват и някои от известните, традиционни черти в националната ни същност, но и
когато много от тях се изменят. Налагащата се обществено политическа обстановка сякаш затрупва някои
от тези качества като ненужни или дори вредни за новите, драстично изменени социални обстоятелства,
появиха се други, съществували някога, и също така приспани или избутани като ненужни от предишни
исторически времена.
Обаче, безусловно е, че измененията в поведението на българите спрямо властта, на които бихме искали
да спрем вниманието си в следващите страници, са уникални в своята същност.
Дори съпоставен с времето на турското робство, считан за най-безправно и потисническо, този последен
период има своите забележителни особености. В душевността на отделния човек, както и в душевността на
нацията като цяло, бяха извършени такива съдбовни изменения, че някои от тях имаха характер на
катаклизми.
Първата, най-съществена и най-значителна особеност, отличаваща този период от всички досегашни
исторически времена, е свързана с проблема за собствеността. Дори и по време на турското робство
българите запазват
370
частната си собственост. В продължение на пет века, основният проблем на националната ни същност е
нейното оцеляване: физиологическо, нравствено и духовно. И в много по-малка степен то е проблем
икономически. И в най-големите ни градове и в най-затънтените селища, във всяка къща са се намирали
няколко овце, едно прасе, пет-шест кокошки, крава или биволица. Разбира се, турската власт, смачква
българина като самочувствие, като личност, посяга безцеремонно на живота му, на неговата и на
семейството му чест, заплашва с изтребване на националността, вярата, душевността, но от икономическия
му хал, като изключим данъчната система, общо взето турската власт съдбовно не се интересува.
Подобни процеси (макар и далеч не в такава драстична форма) на едно или друго ограничение в развитието
на личността, групите или партиите, на гонения, убийства, безцеремонен партизанлък, имаме разбира се и
отпосле,' в годините след Освобождението. Затворите в България никога не остават празни и не защото по
природа българите са родени престъпници, а защото на всяка власт й трябват виновни и наказани, за да
има страх от тази власт и покорство пред нейните действия у останалите.
И все пак ние определяме периода след Девети Септември 1944 г. като УНИКАЛЕН, като уникално за цялата
ни историческа съдба характеризираме и отношението на българите към новата власт. Кои са нашите
аргументи, върху какво се основават те, за да формулираме с такава безусловна дистан-цираност този
период, от всички предшествували го в цялата история на България.
1. ВЪЗТОРГЪТ И НАСИЛИЕТО -ДРАМАТИЧЕН ЗНАК НА НОВОТО ВРЕМЕ
Главният отличителен белег на времето и на промените, които настъпват, но и предхождат Девети
Септември 1944 г., са ВЪЗТОРГЪТ и НАСИЛИЕТО.
По-точно казано, това е време, когато една форма на насилие, характерна за годините преди Девети
Септември се заменя с друга форма на насилие, в много отношения по-мащабна и всеобемаща след тази
дата.Може да се каже и иначе - комунистическата идея, носеща в себе си предпоставките за равенството
спрямо собствеността, за колективизма, за социалната осигуре-ност на всички, беше предпоставила факта
и за насилственото сваляне на властта, независимо от начините, по които тя е установена и замяната й с
т.н. „власт чрез народа" и „в името на народа". Както показа жизнената действителност, веднага след
9.IX. 1944 г. това беше една привлекателна пропагандна формула, която никога и никъде не се осъществи
в истинския си смисъл. Както никога и никъде не се осъществи „диктатурата на пролетариата" като т.н.
„господство на мнозинството над малцинството".
Налагането на комунистическата идея в продължение на първите някол-
371
ко десетилетия на XX в., бе съпроводено с характерното изостряне на класовата борба, с олевяването на
масите в Европа и настъплението на фашизма в Германия, Италия, а постепенно и в останалите развити
капиталистически страни на Европа в навечерието на втората световна война. То бе съчетано и
облагоприятствувано също така от разрастването на антисемитизма и гоненията на славяните в Германия.
Популяризирането и разпространението на идеята за „справедливост, мир и социална сигурност",
предполагаше социалното си реализиране чрез насилствена смяна на „старий гнилий строй" в този последен
бой. Което естествено означаваше, съпротивата на живот и смърт на дотогавашните политически и
стопански' режими.
Много от тях не бяха дотам корумпирани и компрометирани, както бяха показани след тяхното насилствено
падане пред настъпващата Червена армия. Нелегалните движения, партизанските бригади, терористични
акции, бяха колкото съпротива, толкова и насилие за събарянето на тези режими. Те отговаряха с
репресии и действия, които през 1941 - 1944 г. имаха жесток характер, на действията на официалната
власт. В историята винаги е било така - насилието ражда насилие. Веднага след завършването на Втората
световна война, това насилие, само че с обратен знак, продължи. Междувременно, зад гърба на милионите,
повярвали в идеите на настъпващата социална справедливост, беше извършена подялба на зоните на влияние
между САЩ, СССР и Великобритания и след конференцията в Ялта изглеждаше, че световната карта е
преначертана ясно и завинаги, и следователно там, където. бе установена „диктатурата на пролетариата",
тя също бе установена завинаги.
Този факт днес или се забравя, или не се дооценява от прекалено бързащите да се проявят като
антикомунисти и като най-първи момчета на новоизлюпената демокрация. Настъплението и налагането на
комунистическата идея в някои страни на Европа, а и разпространението й в други райони на света - от
всяка гледна точка изглеждаше непредотвратимо и окончателно. И тази окончателност беше доловена от
всеки що годе здравомислещ човек и неизбежно даде отражение както в индивидуалния характер и поведение
на хората, така и в националното поведение на редица народи. Не можеше да се преживее вече нито ден,
без да се държи сметка за това, че светът се е променил в една посока, и както по всичко личеше,
окончателно и безвъзвратно...
Трябваше да минат две-три десетилетия, за да проличат вече онези слаби места в социалноикономическата
и политическа система на социализма. които да подскажат, че в начина по който се осъществява, тя е
дълбоко порочна и безнадеждна. А и в начина, по който се прилага от Сталин е Съветския съюз, а от там
и в останалите „социалистически страни" - в много отношения и престъпна. Смъртта на този най-голям в
човешката история експеримент, беше заложена в самата негова същност. Но на фона на извес-
ждаващи, а някъде очевидни предимства, които тази социа система показа, да се забележи нейната
обреченост още в 50-те години
372
не на !то на апита-. То бе
тране-юлага-гнилий зата на
го бяха ена ар-
акции, :ими. Те
жесток
е било Втората ждувре-социал-; между цаше, че 1, където 1 завина-
рекалено мчета на шстичес-¦и райони зчателно. :ещ човек едение на еше да се етът се е ;звъзврат-
1ези слаби циализма. е дълбоко
Сталин в ' - в много га история а на извес-л социална
години кг
XX в., беше съдено на малцина, гласът на които се губеше и не можеше да не се губи в еуфорията на
общия следвоенен подем.
В същото време, обаче, изглежда че Сталин и неговото Политбюро, както и ръководствата на
комунистическите партии в другите страни не са били напълно убедени в тази пълна и окончателна победа
на „прогресивните сили", защото насилието, което последва буквално по всички фронтове и във всички
сфери - икономически, идеологически, духовни и пр. далеч не можеше да означава вяра в тази пълна и
окончателна победа.
Изследвайки взаимната връзка между „собственост и характер", в драмите и величието на Априлското
въстание, Захари Стоянов изведе максимата на българската стопанска душевност: „Малко да е, мое да е!".
Димитър Благоев нарече тази основна духовна същност у българина „Узколобие", като по този начин
обоснова правото на социалистическите идеи да намерят почва за развитието си и в България. Още първите
години на „народната власт" бяха ярко белязани с ликвидирането на тази основна духовна същност - акт,
който бе съдбовно важен за превръщането на българина в „нов, социалистически човек". Този нов човек,
както се пееше в песните, четеше в пропагандните доклади и статии, трябваше да израства освободен от
оковите на частната-собственост.
И първите действия на „народната власт" бяха именно такива: с насилие, с безцеремонност, с „народни
съдилища", с обещания, всички по-големи и по-малки предприятия, всяка стопанска дейност, която можеше
да бъде извън стриктния4 контрол на държавата, бяха национализирани. Това национализиране, както е
добре известно, се осъществи през Декември 1947 г. То обаче бе второто крупно насилие на новата власт.
Първото насилие беше премахването на опозицията. Известни са средствата и формите за нейното
ликвидиране.
В края на 1944 и в първите няколко месеца на 1945 г. действаха т.нар. „Народни съдилища". Те трябваше
да осъдят на смърт или на различни срокове затвор всички, които бяха по върховете на предишната власт,
които бяха взели участие в съпротивата срещу комунистическата идея и антифашистките борби, всички по-
тясно свързани с монархията и с фашистка Германия. Други получиха смъртни присъди или по-късно бяха
изпратени в лагери или в затвори, просто защото бяха икономически състоятелни хора, като например
големия български патриот, политик и финансист Атанас Буров, банкера Губиделников и т. н. На затвор
или на смърт бяха осъдени почти всички лица, имащи отношение към репресивния апарат на полицията, по-
високите военни чинове, ангажирани в преследването на партизаните или техните семейства. Макар и
противоречиви, днес данните сочат, че броят на изпълнените смъртни присъди, произнесени от Народния
съд се движи между " 000 - 11 000 души.
Без съд, зверски и мръснишки бяха избити други хиляди, без някой да знае и до днес къде са гробовете
им. След 1990 г. бяха открити много и зловещи колективни гробове. Преди Девети Септември 1944 г.
мнозина от
373
привържениците на комунистическата идея също бяха избивани така. Сега оживелите партизани и нелегални
дейци, или завърналите се от Съветския съюз емигранти, си връщаха. България беше пред възможността да
научи един великолепен урок: че насилието ражда насилие. Не го научи... Когато се преподават такива
уроци, българските политици не ходят на училище... '
Във всеки случай, отново се проявиха известните и донякъде основни черти в характера на българина в
битките му за властта, като: недемократич-ност, жестокост, стигаща до садизъм, варварство, частично'
или пълно незачитане на действащите и нравствени закони.
Българинът в стражарски шинел, какъвто бе преди 9.1Х.1944 г. и българинът с милиционерски шинел,
какъвто той бе след 9.1Х.1944 г, се разсъбле-че, за да се види, че по отношение на омразата към
политическия враг и средствата за разправа с него, той отново беше един и същ.
Следващото ШИРОКОМАЩАБНО, МАКАР И НЕ ЕДНОЗНАЧНО НАСИЛИЕ бе кооперирането на българската земя. По-точно
насилието бе извършено при т.нар. „масовизация". Въпреки, че кооперативната идея, чието светло и
жизнено начало не беше непознато за България (почти във всяко село имаше потребителна кооперация),
създаването на ТКЗС в много случаи беше свързано с грубо пречупване на човешката воля. Докато
потребителната кооперация се изграждаше изцяло на демократични принципи, тя печелеше и раздаваше
печалбата си на членовете - кооператори и така увеличаваше имуществото им, трудово-кооперативните
земеделски стопанства напротив -иззеха цялата земя, селскостопанския инвентар, добитъка, сградите,
имащи стопанско предназначение. Те, подобно на национализацията на промишлеността, по същество лишиха
селянина от най-важната, даже може да се каже единствената му опора - земята и добитъка - в името на
една идея, която в този си^ид все още не беше още доказала предимствата си. Вярно е, че съветските
совхози и колхози вече имаха значителна история. Но Съветският съюз ревниво криеше техните драми и
стопанската им безпомощност. Цели седемдесет години не бе допуснат крак на чужденец да стъпи в
съветско село. освен в няколко субсидирани и умишлено пригласени за реклама на социализма стопанства.
Второто насилие бе национализацията, извършено през 1947 г. Една значителна част от българските
граждани, които имаха тъкачници, предачни-ци, воденици, преработвателни предприятия за леката и
хранителна промишленост, по-едри или по-дребни търговски предприятия - всички те бяха лишени напълно
от своята собственост. На мнозина от тях бяха иззети и жилищата в големите градове, а те изпратени по
селата. Гласуван беше Закон за едрата градска собственост, който развърза ръцете за всякакви
конфискации на това, все едно как натрупано имущество. Без съмнение, това беше време на арогантно,
безцеремонно насилие над една немалка част от българското население.
Така насилието в много области на живота стана безсъмнен факт. Различни бяха обаче неговите форми: те
се простираха от вулгарното и дори
374
а. Сега ветския а научи згато се
це...
основни зкратнч-но неза-
и бълга-азсъбле-я враг и
ШО НА-то бе из-;ея, чието зъв всяко го случаи ебителна-печелеше
сапротив -те, имащи фомиш леда се каже гя, която в ;ярно е, че Съветският ,ност. Цели етско село, а
социализ-
947 г. Една I, предачни-на промиш-пси те бяха ха иззети и ; беше Закон ;и конфиска-;, това беше ;Т от
българ-
гн факт. Раз-зното и дори
зверското отношение към хората, през административните санкции (по данни на Управление „Архиви" към
Министерския съвет в първите три години след 9.IX. 1944 г. са уволнени 300 000 държавни чиновници и
служители, обявени от народната власт за „неблагонадеждни"), до перфидна, понякога изящна демагогия.
Естествено бе при това положение и в тези условия да се очертае отново една от вечните характеристики
на връзката „българин - власт" - СТРАХЪТ. Ала този страх не беше еднопластов. От една страна
пропагандата, заключила с 9 ключа вратите към „западния свят", налагаше със всички възможни средства
убеждението, че народната власт и социалистическите форми на собственост са „най-прогресивните", че
това е власт на бедните, слабите и онеправданите, т.е. на най-многобройната част от хората,
следователно най-справедливата и най-хуманната. Че тя, както посочихме, е вечна власт в едно общество,
на което принадлежи завинаги бъдещето. Примирението и безпомощността и сред най-непримиримите бяха
логични и неизбежни в една система, в което хората са лишени от всякаква собственост, следователно и
от всяка независимост. На социалистическия човек му оставаше една единствена възможност на
съществувание - активно участие в т.н. социалистическо строителство! За тези, които бяха непримирими,
а такива имаше и то не малко, действаха другите, неограничени практически закони и беззакония на
насилието - лагерите, затворите, в немалко случаи и „безследното изчезване".
Ала тъкмо в тази непримиримост, по-точно в тази безнадеждност за определени групи от населението се
очерта известната и от предишни исторически периоди антитеза на страха пред властта. Неподчиненето,
съпротивата, мъжеството в понасянето^на страданията. Отделни личности из средата на репресираните,
показаха готовност за достойна саможертва. Така както и преди Девети Септември не малко нелегални,
партизани и дейци на комунистическата партия, показаха същата непреклонност и лично достойнство пред
тогавашната власт. За съжаление литературата и архивните материали (като изключим смъртните присъди,
затворите и лагерите), свързани с периода 1944-1956 г. е все още оскъдна или секретна. Малко,
необичайно малко са и авторските книги, разкриващи ни тази съпротива до 1956 г. (Априлския пленум). От
там насетне - след 1965 г. до 10.XI. 1989 г. известна представа за формите на съпротивата ни дават
книгите на Михаил Докторов и особено на Стоян Михайлов. „Живковизмът през призмата на една лична
драма" -С.1993.
Когато посочваме обаче обема, силата и дързостта на съпротивата, оказвана срещу която и да било власт,
следва да отбележим ясно една особеност, която без да преповтаряме на всяка страница, следва да се има
винаги предвид. И тя бе особено ясно очертана три пъти в нашата история: подготовката на Априлското
въстание 1876 г., Сръбско-българската и Балканската война, Владайското войнишко въстание и
Септемврийското от 1923 п, независимо от неговия циничен замисъл в Коминтерна, както и проявите на
375
антифашистката съпротива 1941-1944 г. Във всички тези случаи на масови действия срещу господстващата
власт имаме налице непосредствено опира-не на ножа до кокала, съчетано с ясно изразена нетърпимост към
властта, очертала се на идейна основа
Антикомунизмът и преди Девети Септември, и след Девети беше също идейно движение, жертвите които той
даде също не бяха малко. Следбвател-но в отношението към властта през тези години следва да се
отбележи нов момент. АКО НАСИЛИЕТО НЕ Е ИДЕЙНО И НЕ Е КРАЙНО, българинът може дълго да търпи
различните изстъпления на всяка власт - и тежки данъци, и високи цени, и корупция, и неспазване на
законите и т.н. Когато НАСИЛИЕТО Е ИДЕЙНО И ВЕЧЕ ОПИРА ГЪРБА ДО СТЕНАТА, т.е. е свързано с живвта и
смъртта, съпротивата срещу него бързо се консолидира и обществено изявява. На идейна основа в
историята на България са падали във всички времена много глави. Следователно - можем да обобщим:
парти-занлъкът от времето на първите години след Освобождението от турско робство, се облече в новите,
по-едро скроени идейни дрехи на следващите десетилетия, когато политическата политизация не само в
България, но и в света, обхвана повече хора и държави. Поради това СТРЕМЕЖЪТ КЪМ ВЛАСТТА НА ВСЯКА ЦЕНА
през тези десетилетия съвсем не у всички беше жажда за келепир. В такъв той се изражда в България по
правило след спечелването на властта. Което също бе потвърдено от всички режими, без изключение.
В историята на страната ни винаги е имало - и слава Богу - не малко примери и на единичйи непокорства.
Но те характеризират повече индивидуалното поведение, дързостта на отделната личност, нейната вътрешна
специфика, изразяваща се в познатата в България готовност за крайни действия и жертви за опазване на
личното достойнство, мъжество и чест.
Налагането на социалистическата власт бе тотално - над всички без изключение слоеве и среди,
независимо от техните идейни, политически, стопански и естетически възгледи. Това беше един сложен,
мъчителен и нерядко драматичен процес. Сложността му произлизаше най-вече от факта, че насилието бе
аргументирано с надеждите за по-добро бъдеще, за по-сигурен живот, за класова справедливост, за право
на труд, на учение, на безплатно лечение и пр. примамливи и хуманни идеи, които залегнаха още в
първата социалистическа конституция.
Най-важното условие за вписване в новото общество, за оцеляване и жизнен просперитет, което се
издигаше като СОМОГТЮ 8ШЕ ОДДА КОК. беше съгласие, ПРЕДАНОСТ И ПОКОРСТВО ПРЕД ИДЕИТЕ НА ПАРТИЯТА,
което почти във всички случаи означаваше - пред по-малките или по-големи нейни лидери. С допустими и
недопустими средства, вездесъщо се налагаше убеждението за историческата предопределеност и вечност на
социалистическата система... Така примирението и приобщаването дори на най-отявлените довчерашни
противници на властта към нейните действия се очертаваше като единственият път за тяхното Оцеляване.
Всеки друг избор
376
асови пира-астта,
също вател-ки нов аринът
тежки Когато , т.е. е лидира падали ; парти-
турско (ващите
;, НО И В
т към
жИ беше що след ими, без
не малко ндивиду-на специ-;йствия и
;ички без итически, штелен и от факта. це, за поучение, на мха още в
деляване и К
311 к ПАРТИЯ-1те или по-здесъщо се ност на сс-1ори на най-цействия с; друг избс;
означаваше личностно, емоционално, духовно самоубийство. Един пример само: Големият български писател
Димитър Талев, едва не умира в жестоките условия на лагера „Коциян". От него се изисква не само
примирение, но и признаване на новата власт. И когато той показва готовност за такова примирение,
започнаха да се издават ^преиздават книгите му, той стана звезда, при това напълно заслужено, в
духовния живот на „нова България". Десетки примери като този с Д.Талев могат да се посочат. Такова
примирение, при това без да бъде Д.Талев, показа в онези години и напиращият да се изяви днес като
национален герой на съпротивата срещу комунизма Ст.Савов. Никой никога преди не чу неговият, днес тъй
бунтовен глас. Напротив, той бе достигнал значителни административни постове, които при неговото
положение на син на починал в лагер бивш министър бяха абсурдни, ако не бе приел Условието... Около 30
книги, преведени от него, бяха отпечатани в годините на т.нар. „социализъм"... Привеждаме тези примери
не като присъда, а като факти за невъзможността за друго поведение.
И още, и още такива примери има, и те не означават нищо друго, освен видим благоприятен резултат от
спазването на Условието: КОЙТО Е С НАС, ЩЕ БЪДЕ ДОБРЕ. Който не е с нас, очаква го онова, което вече
мнозина беше сполетяло. Това вездесъщо и вечно правило на българския политически живот, убиец на
толкова дефицитните пориви на толерантност и демократи-зъм в политическите ни нрави, действаше отново
и с пълна сила.
Усещането за тоталното настъпление на комунистическата идея, също трябваше да бъде тотално. Никакви
ходове - ни тайни, ни явни - за измъкване от действието на „пролетарската диктатура" не бяха
предвидени. Когато не помагаше доброволното убеждение, личната агитация, подсказаната заплаха, или
мощната атака на пропагандните средства, в действие влизаха директните насилия, лагерите, затворите. И
дори „самоубийствата..."
Най-богатият човек в моето село например — бай Дамян — по време на кооперирането на земята не се
подчини на доброволните покани да се запише в ТКЗС. А беше важно именно той да даде имотите и добитъка
си — неговият пример щеше да повлияе и на останалите селяни. Но той упорстваше. Беше зимата на 1956 г.
Страната-къде доброволно, къде по-малко „доброволно" беше вече достигнала седемдесетте процента на
кооперирането на земята. Оставаха планинските и полупланинските райони. Заради неподчинението си през
онази тежка зима, бай Дамян беше съблечен гол от околийския отговорник и от кмета на селото, затворен
в общината, в стая, в която тази зима печка не беше палена.
Един ден и една нощ беше издържал шейсет и пет годишният човек. През това време, той разбира се беше
навестявай от активния деец на Околийския жомитет на Партията - и бит - и с тояги, и с пищови по
главата. Не бе издържал старецът, отворил беше прозореца, и аз видях от нашия двор, как едно голо
тяло, тежко тупна в дебелия сняг. И само снега го спаси от счупване на краката, или нещо друго. Съвсем
гол, посинял от студ, той мина край нашата къща и излезе на площада. Изтичах след него, наизлезнаха и
377
други хора - той стоеше насред селото и викаше: „Хей, селяни, вижте докъде ме докараха..."
ч
Беше страшна гледка... Извършваше се вече масовизацията на ТКЗС и „нямаше лабаво", както обичаше да
казва отподир т.н. Първи партиен и държавен човек - Т.Живков. И това го усещаха вече и с върха на
калпаците си нашенските селяни. И подпалили мустаците Си с домашно правени цигари, те по цяла нощ се
гърчеха в кожите си, преди да се предадат, преди да подпишат, че „доброволно" влизат в ТКЗС, като се
отказват от цялото свое имущество, натрупано със жестоките усилия на цял един живот... Друг въпрос е,
че стопанството в нашия край, пък и не само в него, далеч не се оказа най-лошата форма на
стопанисване, докато не бе започнала тоталната корупция в него. То даде възможност на доста хора да се
почувстват значително по-добре, отколкото в годините преди това - за тревожна разлика от онова, което
направиха след 1989 г. с българското село т.н. ликвидационни съвети. Тези ликвидационни съвети
бяхгГедин сигурен симптом за непознаване на проблемите на селото, особено в полупланинските и
планинските райони, където частното обработване на земята винаги е граничило с мизерията. Ако в
полските райони частното обработване на земята е възможно, то за масата от хората в планинските и
полупланиските райони то е мъка, недоимък и страдание. Там спасителната форма е кооперацията, но не по
начина, както това правеше ТКЗС и особено АПК, а чрез по-малки или по-големи доброволни (!!!) и
демократични сдружения. До тази идея вече бяха достигнали не само комунистическите идеолози, но и
много преди това буржоазните учени, като Янаки Моллов например.
За голямо съжаление марксистът президент Ж. Желев не можа да достигне до схващането за жизнената
значимост на кооперацията в българските условия. И заедно с книжния и твърде случаен в политиката
Филип Димитров, тотално унищожиха кооперативното начало, и заедно с него огромна част от възможностите
и постиженията на селското стопанство в страната. Грешка, която струва и дълго време ще струва твърде
много на България.
По-умни от случайните си политици - селяните от с. Дебнево, Ловешко, за да не се изправят в конфликт
със синята власт - изхитруваха. Те разделиха кооперативното си стопанство на две кооперации - синя и
червена. Не разрушиха нито една сграда, не продадоха и не строшиха нито една машина на бившето си
ТКЗС. Така се спасиха от мизерия, от глад, от стопанско обезличаване.
И днес, като пътува из България, човек не може да не види този очеваден факт - там, където в някаква
форма е запазена кооперацията, земята е засята, материалната част - спасена. Където не е - десета
година се вижда тъжна е зловеща пустош. Къде е Филип Димитров да види резултата от своите
ликвидационни съвети? Той, както може да се предполага - представлява България в Ню Йорк...
378
2. И ОТНОВО РАБОЛЕПИЕ ^
Раболепниченето пред властта, пред силните на деня, тази най-стара и ярка поведенческа черта у голяма
част от българите, пролича още в първите дни на новата власт. Съвсем не бяха малко онези от селяните,
които до навлизането на съветските войски в България, и хабер не бяха имали от комунистически идеи, и
от какъвто и да било организиран партиен живот. Много често това бяха хора от планината - до вчера
пастири и дървосекачи, които усетиха точно къде да застанат, за да се пригодят към новата власт, да се
пишат нейни най-първи активисти, нещо повече ^"да се поставят в положението на еничери за изпълнението
на нейните нареждания. ЕНИЧЕРСТВО-ТО в отношението на немалко от българите към властта е може би най-
черният дестилат, белегът на най-голяма лумпенизираност в българското политическо поведение. За него
ни говори още Захари Стоянов в своите „Записки". То проличава в дните, когато напълно е разгромено
Априлското въстание и неговите последни „отломки" се лутат объркани и безпомощни из Троянската
планина, където точно такива еничерски души ги ловят като в черна мрежа и ги предават на турците - без
дори самите те да са го искали от тях. Такива са Кънчо от Чифлик, такъв е Петко от Грънчарските
колиби, такъв е и класическият предател дядо Вълю Мечката. Подобни примери имаме и при навлизането на
Ботевата чета в България. Изобилие от такива примери срещаме и в периода 1923-1925 г. и по-късно в
годините 1941— 1944 г.
Гъмжи историята ни от подобно доброволно себепредлагане и еничерс-тва и в първите години след Девети
Септември. Не малко от българите - не само в селата, но и в градовете, за да се присламчат по-бързо
към новите, силни на деня, към онези, които бяха вече овладели властта, ходеха между хората,
подслушваха и донасяха — кой е резервиран'към „мероприятията на народната власт", кой с нещо „не е
съгласен", кой какво говори - най-шътърни и по-правоверни то се знае и от най-заслужилите дейци на
новата власт. Като по този начин ставаха нейни активисти, те пишеха новата си биография, а тя пък им
пишеше от хубави по-хубави характеристики за бъдещето...
^
Стигаме до една от най-масовите форми на развращаването, до следващия опасен феномен на властта -
ДОНОСНИЧЕСТВАТА.
Известно е, че доносничеството е прелюдия към предателството, а за тях в българската история е писано
твърде много. Има и нарочни изследвания. макар че проблемът като цяло съвсем не е изучен до край. Още
повече-в най-новите му форми и проявления. А и той не е само български, още по-малко най-български.
Тук бихме искали да отбележим само, че в цялата българска история няма аргументи, нито достатъчни
основания да се твърди, че предателството е по-често срещана черта у българите, отколкото у другите
народи. Подобни обвинения срещу българския народ са мазохизъм, вопъл на полуинтелигент-
379
-г-
ни, полудуховни български юнаци, които по този начин винаги са правилик опити да се дистанцират от
народа си, като го охулят, надявайки се по този начин да се видят по-горе... (Вж.Семов, М. Душевност и
оцеляване. Пловдив, 1982).
Не съвсем така стои въпросът с доносничеситата в годините на социализма. Цялата истина за страшната
мрежа на доносниците разбира се, никога няма да бъде разкрита. Във всеки случай, от среди близки до
Генералния секретар - Т. Живков - се знае, че той сам не еднократно е обичал да подчертава: в България
всеки трети човек от активното население, е свързан с органите на сигурността... Дори да е
преувеличена десетократно, тази цифра е не само много показателна за същността на „народната власт",
но и страшна.
Една част от тези доносници са вербувани при тежки, драматични за тях обстоятелства. Такива са голяма
част от хората, преминали през лагерите. Обаче, от гледна точка на интересуващия ни проблем, особено
показателна е групата на доброволците, онези които драговолно бяха предложили услугите си, защото това
им положение носеше привилегии, до които другите достигаха с много повече труд и старания. Това далеч
не е идейно сътрудничество, което винаги може да бъде, ако не извинено, то обяснимо, а чисто и просто
келепирджийско верноподаничество. Тази група са именно НЕИЗВИНИМИ-ТЕ обществени подлеци. Било срещу
заплащане, било срещу други привилегии, те живееха своя „втори живот" сред приятели, колеги,
съкварталци, където никой не ги подозираше. И слухтеха, шпионираха и донасяха. Такива мръсници по
природа, никое общество не е оправдало, никое време не е уважавало, макар и всяко време да ги е
ползувало.
Много и от днешните храбреци, борци за демокрация, се оказаха точно такива най-покорни и продажни
доносници на някогашната Държавна сигурност. С вулгарния си антикомунизъм, с викове и напъни сега те
се опитват да се дистанцират от себе си, да скрият миналото си. Като един известен литературен критик
например, който по своя воля и без насилие е доносничел срещу своите литературни среди (например срещу
Хр.Христов - режисьора на наказания филм „Една жена на 33"), като не малко известни журналисти и дори
талантливи артисти и т.н.
Тази тема е достатъчно дъвкана, достатъчно нечиста, за да й отделяме повече място. Спираме се на нея,
защото тя е тясно свързана с властта и също като други отрицателни черти в нашия характер,
характеризира хаме-леонството и готовността за сервилност на една част от българската интелигенция и е
един сигурен знак за ниските етажи на достойнството й.
Разправяше ми съселянин - имал болно дете. Всемогъщите местни власти след 9.1Х.1944 г. харесали една
от стаите на къщата му за магазин. И му наредили да я освободи. Той се възпротивил - един магазин
означава шум. притеснения за болното дете. Извикали го на съд, като за свидетели призовали местни
учители. Единият от тях, изпуснал рейса за околийския град -вървял двадесет и пет километра пеша, само
и само да покаже преданост и да се докара пред партийния секретар и кмета на селото...
380
-^
са правили
к ;е ПО ТОЗИ
(В. ПЛОВДИВ,
к на социа-
ра се, никога ( Генералния е обичал да 1е, е свързан кратно, тази власт", но и
гтични за тях ?ез лагерите, юказателна е или услугите >угите дости-¦рудничество, [сто и просто
13ВИНИМИ->уги привиле-съкварталци, :асяха. Такива е време не е
оказаха точно ржавна сигур-се опитват да •дин известен ; е доносничел в - режисьора [и журналисти
да й отделяме т с властта и -еризира хаме-рската интели-юто й.
ъщите местни / за магазин. И означава шум. идетели призо-лийския град -же преданост и
Хамелеонството у нас в годините на социализма достига до гротескни форми, звучащи анекдотично....
~~~
На плажа в Почивния дом на ЦК във Варна отмарят високи партийни функционери и играят на белот. Един от
тях се пошегувал: „Така, както сме сега на плажа, да имаше как по едни яйца на очи да изядем". Колкото
и странно да е, един от по-нископоставените, водил до този момент „счетоводството" на играта,
мълчаливо се отделил, отишъл в ресторанта наблизо, поръчал яйца на очи и собственоръчно, пред смаяния
поглед на останалите, ги поднесъл на Началството... Няколко години след това, този тъй сервилен
господин, стана депутат в Народното събрание и ние днес често слушаме пискливия му гласец да го
изявява като един от най-храбрите демократи на Нова България.
В стремежа си да се сближат с хора, които държат реална власт в ръцете си и от които зависят съдби -
хиляди българи изоставиха трайни семейни традиции на кръстничество и кумство, като за кумове търсеха
предимно високопоставени хора, с които нямаха никаква роднинска връзка. Така П. Таков, известен
политически деец бе станал кум на над седемдесет семейства. Може да се каже, че всички членове на
Политбюро, секретари на ЦК, секретари на Окръжни комитети на Партията, Председатели на областни
народни съвети, изтъкнати и авторитетни дейци на изкуството и културата, бяха търсени непрекъснато за
кумове, като по този начин бе жестоко наранена и разкъсана една велика и жизнена българска традиция -
кумството! И заменена с нова, нямаща нищо общо с българските традиции - ала подчинена на новите
изисквания кога за Оцеляване, кога най-често за по-лесно пребъ-дие. И пак въпросът - защо така е у
нас? И пак отговорът - защото сме страна без аристократични и буржоазнодемократични традиции, а в
такава страна властта дава прекалено много привилегии и предимства. Практически срещу нищо, освен
срещу преданост. Затова в България, в началото си, всяка власт има прекалено много предани поклонници
и прекалено слаба опозиция.
Ето защо политическото хамелеонство у нас винаги е било разновидност на еничерството в политическия
живот. Този тип хора са по-фанатици от папата, по-крайни от най-запалените идеалисти, по-готови да
мачкат, да насилват, да оклеветяват. Това поведение се нарича СИНДРОМ НА МАХАЛОТО, което у нас винаги
се люшка до най-крайните си точки. Колко бързо след 9.1Х. 1944 г. се появиха новоизлюпени
верноподаници, които в предишните години не само не бяха имали нищо общо с ремсови, или комунистически
идеи, но си останаха неграмотни за тях и отпосле. Времето изхвърли някои от тях две-три десетилетия
по-късно, когато те вече злепоставяха „идеите на Партията" с неграмотността и некомпетентността си и
когато вече имаше образовани и подготвени кадри. Но в онези първи 20-30 години, какви еничери и
верноподаници бяха те. В редица селища на България такива новоизлюпени болшевики се въртяха по
столчетата на властта-ту на един пост, ту на друг, в крайна сметка на трети - по-второстепенен-като
профсъюзите, до края на дните на социализма. Бяха интересни за наблюдаване тази
381
хора когато употребяваха думата Партия, класов враг, делото на социализма, Великият Съветски съюз и
пр. Не само светкавици излизаха от очите им, но и гласът им издаваше всички онези звуци, които
сервилничещият фанатик може да извади от него.
Застанали по трибуните - на официалните празници - те разкриваха френетичната си готовност до край, до
последния си дъх да служат на идеите на „нашата партия" - все едно какви са тези идеи, все едно кой
пореден партиен вожд, или конгрес ги олицетворява. Ала точно те - както пламенно величаеха всеки
пореден партиен лидер, със същия плам и непоколебимост се нахвърляха срещу него, когато той паднеше от
поста си. И се залавяха със слагачество на следващия. Не че това поведение е само българско и не
българин е казал: „Лъо роа е мор, вив лъо роа", но малко народи така добре овладяха и взеха присърце
това „вив лъо роа" като еничерско поведение.
Насилието, което формираше страха, имаше и други, по-перфидни и дори по-масови форми от побоищата,
лагерите и затворите. То оставяше без работа тези, които бяха на държавна служба и не бяха се
достатъчно „приобщили". Не щеш ли да влезеш в ТКЗС - ти или родителите ти - все едно къде си, какво
работиш и дори колко време не си ги виждал - уволнен си. И ти си отиваш в село или в града и увисваш
над главата на тези объркани и загубили надежда хора, и им връчваш синовния си ултиматум: или вие, или
аз.
Каква страшна дилема на живота се разиграваше тогава!...
Моят баща беше шивач и шиеше в дюкяна си. През 1955 г. бях ученик и една събота си бях дошъл на село.
Стоях при татко, а той ме разпитваше как върви училището. В дюкяна беше и майка ми. Слушаше и като
майка попиваше всяка дума. Хвалех се колко шестици съм изкарал, а тя бършеше с престилка сълзите си.
Тъкмо разказвах, че директорът на гимназията ни е предупредил: на когото родителите не влезнат в ТКЗС,
ще го изключат от училище. И ето ти: на вратата на дюкяна застанаха Кметът, Партийният секретар и един
трети - вече назначен чиновник в новосъздаващото се ТКЗС. До вчера те бяха - никой и нищо - днес първи
активисти на новата власт. Повикаха баща ми и влезнаха в съседната стая, като че влизаха у тях си.
Майка ми отиде подире им. Отидох и аз. - Ти стой оттатък - рече Кметът. Тогава емнаха татко да се
подпише, че доброволно влиза в стопанството. Той мълчеше, а майка ми писна. Ако бях от тогава насетне
цял живот вървял по пътеки от злато, дори да бях прекарал живота си не в родното село, ами в центъра
на Бевърли Хилс, никога няма да забравя този неин писък. Реших да отида при тях, когато чух гласа на
Кмета: Атанасе, внимавай, ето го оттатък момчето ти. Искаш ли в понеделник да ида в града и във
вторник да си дойде изключено завинаги от гимназията?...
Указанието, изпратено отгоре, очевидно вече действаше ...
Колко му трябваше на татко. За образованието ми беше готов главата си да сложи на дръвника. Взе
молива, подписа. Ридаеща, майка ми отиде към
382
добитъка. Местните началства минаха край мене доволни, свършили си бяха работата. Даже ме потупнаха по
рамото.След подписа на баща ми в ТКЗС-то щяха да влезат много по-лесно останалите селяни.
И сега, толкова години от тогава - самият аз вече съм на годините, на които тогава беше татко - се
питам: нужно ли беше това насилие? Не можеше ли стопанството да стане наистина доброволно, пък било и
след 2, 3 или 5 години? Но да беше сложено не на силови, а на нравствени основи!
3. СТРАХЪТ
От новата власт се формираше и от т.нар. „характеристики". Страшни си бяха тия документчета. Написани
най-често от полуграмотни момчета, сколасали да. се вредят било с доноси срещу този или онзи. било
власт поради заслуги в антифашистката борба, на онези места и постове, откъдето чрез_ т.нар.
„класовопартиен подход" и чрез твоето „отношение към мероприятията на народната власт" определяха
оттук нататък съдбата ти.
Страшни и неизбежни менгемета бяха тия характеристики!
В онези първи години на „Народната власт", се проявяваше известният феномен на всяка революция, която
изяжда чедата си. Една значителна част от заслужилите в борбата членове на комунистическата партия, не
искаха да приемат и не бяха готови да се примирят с насилието, което виждаха около себе си. Те бяха
честни хора, които следреволюционното време изхвърли много бързо, за да ги замени най-често с
безгръбначни ц сервилни нови фигури на властта. Отстраняването на някои от тези честни хора.
изключването им от партията за показано собствено мнение, стъписа останалите обикновени хора и увеличи
страха. Щом със заслужилите хора се отнася така властта, то какво оставаше за другите... Не бяха малко
посоките на страха за много от хората:
Страх, че каквото кажеш, ще бъде „донесено"...
Страх, да се противопоставиш на нещо, с което не си съгласен, защото машината действа смазващо и не
познава изключения. И в тази й безпощад-ност се прояви нейният своеобразен фашизъм.
Страх, дори да се мисли!
Този тотален страх и наплашеност се изразяваха особено силно и красноречиво по време на изборите. През
целия 45-годишен период на социалистическата власт, за „нея" гласуваха 99.98%. Един сам по себе си,
колкото унизителен и смешен, толкова и тъжен факт. Страната беше перманентно иронизирана в западните
медии за своето изборно единодушие. Примерите на предизборна съпротива бяха малко, макар че такива тук
там не липсваха. Но населението най-често съжаляваше тези „храбреци", че ще си счупят „на акери"
главата, че срещу „ръжен не се рита". Този ръжен, който винаги плашеше българите, щом сянката му се
мернеше отпреде им!
И така: гилотината, наречена ХАРАКТЕРИСТИКА, по най-бързия начин
383
наведе главата на стотици хиляди българи, направи ги покорни и съобразителни пред всеки пагон, пред
всяка началническа личност. И тъй, почти цели 45 г. Характеристиката решаваше по най-безцеремонен
начин съдбините на огромната част от българското население. От нея зависеше да отидеш ли да учиш и
какво! Като ти напише властта, че „нямаш необходимите политически качества", което ще рече, че ти или
родителите ти досега не са се се подчинявали безусловно и безпрекословно на онова, което
„мероприятията на народната власт" изискват, съдбата ти е вече решена. От тази характеристика зависеше
дали дали да станеш студент, или да си останеш в село, дали да получаваш стипендия или не, като
завършиш образованието си каква работа ще ти дадат, до къде можеш да се издигнеш в службата си, от нея
зависеше още можеш ли да пътуваш в чужбина или не, можеш ли да станеш офицер и т.н. Само до преди
няколко години - до повратната 1989 г. например - имаше специалности, за следването на които се
изискваше нарочно разрешение от Държавна сигурност! Това бяха философия, право, журналистика! До преди
няколко години ?! Четиридесет и пет години след като „Народната власт" беше спечелила последния бой
със „старий, гнилий строй".
Ала в тази „характеристика" не пишеше само как са се държали родителите ти след Девети Септември,
когато са се осъществявали „мероприятията на народната власт", тя хвърляше страшното си ласо върху
живота на хората и в миналото им. Ако там не всичко е било според изискванията на класово партийния
подход, ако не дай си Боже някой от семейството или роднините ти, е бил свързан с полицията, няма
значение как се е държал, това фактически означаваше край на възможностите за висше образование, освен
в случаите, за които ще стане дума след малко...
Така беше и ако в семейството има съден от „Народния съд", или собствеността му беше национализирана,
ако е бил свързан с монархията или е имал икономически връзки с т.н. „западни" страни, дори ако е от
семейство, свързано с църковните среди.
Този класовопартиен подход достигаше до абсурди. Ще посоча два примера от хилядите такива. Радка П. от
Велинград е сестра на починал наскоро след 9.ГХ.1944 г. от раните си партизанин. Омъжена е за Борислав
П. - син на съден от Народния съд. Детето им - един блестящ с качествата си плувец - достигнал до
националния отбор по плуване, отива войник. Уви, трудовак -заради дядо си. До колкото можах в онова
време, отнесох до всички инстанции този парадокс. С количката, с лопатата, сред цимента и тухлите се
убиваше един от редките таланти на България в този спорт, изграждан от детството си с денонощен,
упорит труд. Всички - от ЦК на БКП, до Министерството на отбраната - полковници и генерали, бяха
съгласни, че това е безумие. Но, класовопартийният подход победи и тях. Безумието се оказа най-висш
класов разум. Независимо, че вуйчо му бил партизанин, момчето не беше достатъчно класово чисто. То
остана сред скелите до края на службата си. И България изгуби една звезда в спорт, в който никога не
сме били сред европейския елит!
384
Днешният известен проф.Д.Д., сам ремсист преди 9.IX. 1944 г., сам помощник на партизаните, сам
арестуван и държан в полицията преди 9.IX. 1944 г., се оказва същевременно и племенник на полицай.
Нищо лошо не извършил вуйчо му, дори не е съден - но бил полицай. Д.Д. десетилетия плаща сметка на
този факт - изгонване от университета, после възстановяване, изключване от Партията, после пак
възстановяване. Години наред - независимо от факта, че той имаше своя лична достойна и безупречна
биография.
Клещите бяха нажежени и горяха живо месо. Няма прошка, няма изключение (освен ако е умишлено и с
определена цел), там където се появяваха принципите на класовия подход... Този принцип отнесе много
жертви и уби много таланти. В крайна сметка от любов към системата, той бавно, но сигурно задуши и
нея! ^
Нямаше области и сфери от живота, които да не бяха подвластни на класовопартийния подход. Дори и
науката! От Софийския университет още в първите години след 9.IX. 1944 г. бяха уволнени цяло съзвездие
професори, защото примерно са преподавали буржоазно право, или са били участници в една или друга
правителствена или политическа формация. Офицерите бяха освободени от Армията. Така, както предишната
власт уволняваше заради комунистически убеждения всички учители и изключваше ученици, така и сега,
народната власт уволняваше учители, ако са били приближени на предишната власт, както и изключваше
ученици за всяка проява, стига тя да има някакъв антинароден, т.е. антипартиен характер.
Че такова поведение е характерно в България за всяка власт, го доказва практиката и действията на
всички правителства след Десети ноември, обявили се кое от кое за по-демократични. „Червените", като
взеха властта, уволниха сините. Те пък, особено през 1998 г., си върнаха - извършиха поредната масова
чистка на директори на предприятия, на научни съвети, вече бе свършил каквото бе могъл и законът,
носещ името на съветския възпитаник Панев. Заедно с комунистите революцията, разбира се, изяде и
собствените си чеда. Появиха се нови чевръсти фигури, които нямаха никакво дисидентско минало, а една
част от тях бяха храбри комсомолски вождове. В България се извърши масова кадрова промяна, изцяло
обоснована със стария въшлясал болшевишки принцип - който не е с нас, е против нас. Проверен сталински
принцип, доказал и доказващ и днес своята управленческа сила. Наистина на една нова форма на
управление са й нужни и нови, необременени кадри. Те са необходимото условие, макар и невинаги
достатъчно, за едно ново, модерно управление. Обаче тези, които подмениха уволняваните по политически
причини - малко данни даваха за подготвеност, ерудиция, лична култура и авторитет в обществото. Това
породи съпротива. И след толкова години покорство България отново се учеше да стачкува и да
протестира. Когато пиша тези редове, вече трети месец продължава стачката в Оптикоелектрон -
Панагюрище, и Плама - Плевен, - едни от най-дългите стачки въобще в историята на страната. България
днес отново повтаря една от най-слабите си държавнически страни - ДА ЗАПОЧВА ВСЕ ОТ НАЧАЛО-
385
ТО. И да губи време, енергия, социални сили. И като резултат, отново да се озове в положение на
изостанала и догонваща страна. Но да се върнем към ония години - страшните... ... В Белене бяха
изпратени бивши министри, генерали, политически дейци, млади и възрастни - поставени при страшни,
нечовешки условия, (вж. „Коциян" на Д.Вълчев), които са били така малтретирани, че десет години след
смяната на политическата система в България, с едно-две изключения, всички те продължават да мълчат.
Още не е излезнала нито една що годе автентична книга за това, което там е било. Четиридесет години
по-късно, наша милост се осмелихме в една-две от книгите си да споменем за съществуванието на тези
лагери. (Вж. Семов, М. „Фул макс" и „От зимата нататък") - и последваха еднозначни и безапелационни
анонимни предупреждения, повече да не се ровим, където не ни е мястото, защото...
Много пъти ме е занимавал въпросът защо тези хора, прекарали страшните ужасии на лагерите - мълчат.
Вуйчо ми беше свещеник. Той бе измежду тези, които се опитаха да не се предадат, да не се помирят с
насилието, а и с някои от глупостите на онова време. И с един лагер от три години и с един по-кратък
затвор, може да се каже, че в някаква степен успя. Когато съм го разпитвал за Белене и Ножарово, този
иначе неудържим волнодумец странно замълчаваше. Донякъде отговор на този въпрос ми даде шофьор на
такси една вечер непосредствено след Десети Ноември 1989 г. Позна ме и ме заразпитва какво мисля за
промените в България. После ми довери, че бил два пъти в Белене. - Ако си вдигна ризата да ме
погледнеш, ще онемееш -каза той. - Добре - попитах, защо мълчиш, защо не разкажеш или напишеш
за това, което е било...
- Защото сме подписали - каза той, - че ха някога проговорим или разкажем - това което е било ще ни
се стори детска градина...
- Значи страх... - казах.
- Ако искаш и така го наречи! Нима не е човешко..
Докато в първите една-две години след 9.IX. 1994 г. бе достатъчно „да не си против нас", скоро, много
скоро формулата се болшевизира и се променя в жестокото „който не е с нас, е против нас". Това беше
паролата, знакът за отхвърлянето на довчерашните съмишленици. Те се превърнаха в „чужди" и „нездрави"
елементи. По това време в Москва се очистват от такива „нездрави елементи" като Ахматова, Зощенко, у
нас - от умерени автори като Константин Константинов, Атанас Далчев, Константин Петканов, Трифон
Кунев, Змей Горянин и др. Възможната идеология е и единствена. Само тези, които вече ясно, на висок
глас са я приели - те ще оцелеят, по-точно, те имат бъдеще. Колкото по-големи са компромисите, колкото
по-големи имена ги правят, толкова усмивката на партията е по-широка и шепите й по-щедри.
Към икономическите, репресивните, идеологическо пропагандните средства, които трябваше да създадат
внушението за тоталната победа на социалистическата система, за пълното тържество в цял свят на
пролетарската революция, следва да се добави и подчиняването на всички сфери на духовния живот в
служба на социализма. То ставаше позводно:
386
да се
тически ,ия. (вж. години ючения, що годе о-късно, I същес-,та ната-щрежде-
астраш-измежду и ето, а и и с един •о съм го I странно на такси ме и ме и, че бил немееш -напишеш
орим
или
чно „да не е променя , знакът за „чужди" и ива „незд-?тори като в, Трифон Само тези, зо, те имат и
имена ги яо-щедри. дните сред-ца на соци-щетарската и на духов-
НА ПИСАТЕЛИТЕ, които не наведоха глава, които не се покориха пред елементарните изисквания и още по-
елементарното разбиране на човешкия живот, прекаран през чернобялата схема на социалистическия
реализъм беше дадено ясно да разберат — не прегърнат ли каноните на този принцип, ще се простят с
писателския занаят. Такъв непокорен остана например Змей Горянин. Пред други имена, като Елин Пелин
например, властта направи реверанс, като им „прости" връзките с царя и се опита да ги приобщи. И
трябва да се каже, че със своя диференциран подход - тя почти винаги успяваше. На друго място ще
опишем подхода на властта към интелигенцията и нейното бавно потапяне в „задачите" на новото
социалистическо общество. Процесите далеч не са толкова елементарни, както новоизлюпените след 1989 г.
демократи, борци срещу миналото и някои журналисти, се опитват да ги покажат.
Опростяването на историческия процес в никакъв случай не го обяснява. Посочихме, че властта успя с
малки изключения да приобщи българските писатели -1 като бавно, но сигурно, с едно или с друго
средство ги привличаше, въздействаше им, овладяваше несъгласието им и сигурно ги вкарваше в коритото
на социалистическия реализъм. Мнозина от тях виждаха неизброд-ността на идеологическия тоталитаризъм,
който се налагаше. И мнозина от тях не бяха съгласни с него. Някои намериха сили, след като не могат
да пишат срещу властта, поне да не пишат възхвалявайки я, или поне не грубо възхвалявайки я. Мисля, че
това бяха най-достойните...
Втора група - показвайки най-българското от всички български качества „съобразяването", и които бяха
по-тясно свързани с миналия режим - преди 9.IX. 1944 г., имаха възможността да се откупят при
социализма, като му предоставят таланта си, доколкото го имаха... Така постъпи Ст.Ц.Даскалов, като
написа един от най-фалшивите романи в българската литература. Обаче този роман беше нужен за
кооперирането в България.
Литературата, музиката, журналистиката, художниците, с една дума интелигенцията, можеше да направи
много за пропагандата на новия строй. И едно на друго, тя го направи. Това е една от причините, поради
които нашата интелигенция твърде дълго време след Десети Ноември стоеше отново изплашена, стъписана и
кротка. Тя постъпи също както и след 9.IX. 1944 г. - не се хвърли (с изключения, разбира се)
безогледно да възхвалява начина, по който в България идваше демокрацията, а стоеше настрани и чакаше.
Което я лиши от възможността да повлияе на промяната, лиши я от мисията й, както това нерядко е
ставало в българската история, да бъде духовен камертон.
Поведение, което позволи особено в онези години - първите - в парламента, а и в изпълнителната власт
да влезнат неподготвени, манипулируеми, слаби, но уви, както винаги е било,... удобни хора. Но и
партийните централи на СДС и БСП не положиха усилия да привлекат интелигенцията. БСП искаше да се
дистанцира от миналото си, като се дистанцира и от значимите еж кадри. По идея на Ал. Лилов - по един
или друг начин бяха отстранени от
387
активен политически живот, както и от управленческите структури в страната хората с най-голям жизнен и
професионален опит - поколението от четиридесет и пет години нагоре. Това поколение именно се състоеше
не толкова от правоверни комунисти, колкото от мислещи и подготвени хора, които обаче трудно можеха да
бъдат манипулирани за каквито и да "било политически цели... От старите кадри на партията останаха
неколцина, които трябваше да дърпат конците и да направляват партийното и държавното кормило. Така
страната беше лишена всъщност от своето средно и най-подготвено за зрял стопански, духовен и
политически живот поколение.
Стратегът не се оказа чак толкова стратег. Пораженията, които по този начин бяха нанесени на България,
бяха огромни и за дълги години.
Трябва да подчертаем още, че една посока в хоризонта на българската политическа и икономическа
самостоятелност след 9.IX. 1944 г. бе силно стеснена. Извършена бе радикална реформа в печатните
издания и книгоиздаването. Останаха само няколко вестника и списания, силно контролирани и цензурирани
от Централния комитет на Партията, които даваха тенденциозна и едностранчива информация. (Вж. „Теню
Стоянов проговори", С.,1994). Възможностите за каквато и да било опозиционна изява, бяха напълно
елиминирани.
Подобни радикални и еднопосочни промени бяха извършени и в театъра, където доминираща тема беше
разкриването на врага, успехите на социалистическото строителство и непогрешимостта на партията-
ръководителка. И разбира се, на първо място - примера на Съветския съюз.
Киното беше изцяло завладяно от съветската тема, радиото - също силно цензурирано, подчиняваше своите
две програми на същата основна идеологическа задача. Възможността да се слушат други радиостанции -
„Би Би Си", „Гласът на Америка", „Дойче Веле", а по-късно „Свободна Европа", бяха силно ограничени.
Доколкото се получаваха някакви знания за живота в останалите европейски страни, САЩ, и Япония, то те
бяха силно идеологи-зирани и изопачени. На дневен ред, както винаги в подобни времена става, бе новият
прочит на историята - тя отново и за кой ли път беше преиначена, пренатъкмена, пригласена да обслужва
каузата на световната революция, за да докаже, че социализмът е неизбежен исторически продукт на
историческото развитие. Пак, както винаги дотогава - ние отново се отрекохме от миналото си. Подменени
бяха имената на улиците, изчезнаха старите родолюбиви, но несвързани със социалистическата революция и
партизанската борба имена на български патриоти и герои, заменени главно с имена на герои и дейци на
съпротивата срещу фашизма или на отличени в изграждането на новото общество.
Същото - нова пълна подмяна на имена на улици и селища, видя живот отново след Десети ноември.
Пренаписана беше и имаше защо историята. Интересно беше, че тя бе пренаписана от почти същите
историци, които четиридесет години по-рано, бяха писали социалистическата история на България. От
същите почти пребоядисани автори, под чиито имена застанаха
1
388
траната четири-пкова от го обаче ггически Зваше да ло. Така з за зрял
> по този
[.
ггарската бе силно
книгоиз-ролирани генденци-
С.,1994). ьлно ели-
в театъра, социалис-ителка. И
¦о - също -а основна щии - „Би а Европа", а живота в идеологи-[а става, бе реиначена, олюция, за
;торическо-зекохме от фите родо-зтизанската с имена на в изгражда-
видя живот I историята, рици, които история на на застанаха
коренно противоречиви оценки и текстове. Един министър-историк пък подписа и договор - историята на
България през петте века турско робство\да се пренапише заедно с турски историци.
Не зная как другите народи наричат подобно политическо чинопочита-ние. За нас, българите, ако то
наистина се осъществи, е дебело национално предателство.
В науката, особено в хуманитарните науки, в биологията, дори и в точните науки като химията, физиката,
математиката след 9.IX. 1944 г. — беше силно лансиран опитът на съветската наука и съветските учени. В
правната наука бяха изцяло подменени законите и текстовете така, че да отговарят на характера на
общонародната собственост. Наказателното право беше ориентирано към защита на социалистическата
държава и преди всичко на ръководната роля на партията.
От учебниците по литература бяха изхвърлени всички автори, които бяха свързани с монархията и
буржоазията, на тяхно място настанени нови творци и певци на партизанско движение, социалистическата
революция и социалистическото строителство.
Точно както стана и след Десети Ноември 1989 г...
На силен натиск беше подложена и Църквата. Мнозина от свещениците бяха изпратени в лагерите за жалки
или дори за никакви прегрешения. С религията и „пошцината" — както се изразяваха по-напорИстите
партийни секретари, трябваше да бъде веднъж завинаги свършено. Посещението на църква се вписваше в
характеристиките, като особен идеологически недостатък. Специални момчета от ДС и активисти на
Партията следяха кой ходи на църква, кой се кръсти или пали свещи, кой погребва близките си със
свещеник. И по този начин, в черния актив на миряните се вписваха нови наказателни точки.
Днес това изглежда странно, дори абсурдно, но уви - просто беше така. За едно изречение - казано в
кръчмата пред местните партийни активисти по повод смъртта на Георги Димитров, свещеникът на с.Видима
- Троянско, М.Кукенски беше изпратен на лагер за две години - без дори да бъдат уведомени близките му.
При едно посещение в лагера от софийски милиционерски началник, който със садистична наслада гледал
как поп чука камъни, му направил забележка, че ги оставя едри. Свещеникът отвърнал: „Няма да ги ядеш,
та да ги ситня като залъци"... Нови две години, сега пък за това изречение.
Поради голямата популярност на този свещеник и човеколюбието му. години по-късно, на погребението му
се струпаха хиляди хора от цялата новоселска котловина. Първият секретар, кметът, целият актив се
събират на съвещание, на което решават, че този поп не бива да бъде погребан до олтара на църквата,
както повелява църковният канон, а в общите гробища. Да се знае, че попщината вече не може да бъде
толерирана. Поради сведенията, които пристигаха от съседните села, че много хора са се запътили за
погребението му, партийният секретар сам взе милиционерската палка и заедно с
389
извиканата за помощ милиция, запушиха всички подстъпи към селото. Хората тръгнаха пеша през планината,
за да изпратят покойника в последната му битка с демократичната народна власт! А Владиката, задължен
по всички църковни правила да присъства на погребението на своя служител, най-чинно и покорно обърна
„Волгата" обратно, примирен и безукорно предан на партийната воля.
Извършени бяха тотални кадрови промени и в църковната йерархия. Религията и църквата бяха наистина
покорени и поставени на колене, в резултат на което постепенно и категорично и тази възможност за
някаква духовност, различна от партийната учебна година, беше пресушена.
Когато днес се оценява отношението на българина към социалистическата власт, всички тези обстоятелства
не могат да се изпускат от изследователя, защото те не само възпроизведоха старите, познати ни
характеристики на връзката българин — власт, но откриваха и пораждаха и нови.
Отдалечихме се от отговора на въпроса - кой пишеше онези вездесъщи характеристики, без които
практически не можеше да се направи нито една крачка почти до Десети Ноември 1989 г. Пишеше ги
партийният секретар, пишеше ги често председателят на общинския съвет, но винаги със знанието и
съгласието на партийния секретар, пишеше ги председателят на профкомитета или според случая -
председателят на ТКЗС. И пак винаги със знанието на партийния секретар.
Това са ЧЕТИРИТЕ ФИГУРИ, от които зависеше в годините на социализма съдбата на човека. Те всеобщо и
навсякъде замениха икономическата независимост, духовната независимост, професионализма и таланта -
замениха го с критериите на своя собствен морал, пречупен преди всичко през критериите на
класовопартийния подход.
Още през 1982 г. в книгата си „Душевност и оцеляване" посочихме: „Властта се намеси с огромна сила в
интересите и съображенията на хората. Българинът сега не зависи от съседа си, а от партийния секретар,
от председателя на съвета, председателя на кооперацията, директора на завода, т.е от хората, които
пряко се разпореждат със социалистическата собственост и с основните моменти от съдбата на човека".
(Семов, М. Душевност и оцеляване. Пловдив, 1982, с.178)
Но и на тези четири фигури също им пишеха характеристики по-горестоящите. Те също бяха зависими хора.
На по-горестоящия също му пишеха характеристики още по-горестоящите. На Т.Живков и членовете на
Политбюро пък оценките и характеристиките им ги пишеха в Москва. В същност -това беше т.н.
„демократически централизъм", в който демократизмът се беше изцяло прелял в силен политически
централизъм. Отношението на тези четири фигури към отделната личност определяше напълно и във всички
посоки съдбата й. Следователно, ако искаше да повлияе сам на собствената си съдба, българинът трябваше
да определи ясно своето отношение към тези четири фигури. Ето я азбуката, върху която в продължение на
четиридесет и пет години ще се пише и изгражда, лъкатуши и оцветява отношението на българина към
властта. А от тук и най-масовото в техния характер...
=а\а ла
390
го. Хора-дната му
0 всички ай-чинно редан на
йерархия, солене, в
1 някаква
а.
тистичес-зследова-:еристики
ездесъщи нито една секретар,
знанието рофкоми-
знанието
на социа-мическата га - заме-ичко през
осочихме: на хората. зт предсе-ода, т.е от зеност и с аоцелява-
по-горес-лу пишеха Политбю-гъщност -1тизмът се ;то на тези
!ЪВ ВСИЧКИ
збствената е към тези иридесет и 1ението на ер...
За да бъде пълен набора от обстоятелства и фактори, за тоталното обхващане на населението от всеобщото
действие на „диктатурата на пролетариата", следва да добавим и ефективно действащата пропагандна
машина, която, претопявайки и трансформирайки цялата историческа истина, непрекъснато доказваше, че
светът като цяло върви към социализъм. Че все по-силни и необратими революционни процеси раздрусват
този свят, че неговото олевяване ^неизбежно ще доведе в недалечно бъдеще до победата на
социалистическата революция във всички страни.
Подобни процеси наистина протичаха в света. Силни бяха революционните движения в Латинска Америка,
силни бяха европейските комунистически партии в Испания, Франция, Италия, мощни революционни процеси,
свързани с деколонизацията имаше в африканските и в някои от арабските страни. Това беше наистина
изключително политизирано време, в което равнодушните, доколкото ги имаше, се брояха на пръсти. От
една страна бяха младите революционни сили, повярвали искрено в мисията си на обновители на света. От
друга страна, смазани от хода на историческия процес, изхвърлени, низвергнати, изпратени по затворите
и лагерите, по-важни или по-маловажни елементи от разклатената машина на миналото, рухнала пред
съветските танкове.
„Тогава вярвах в комунизма, социализма, но това бяха твърде наивни представи. Мислехме, че такова
идеално общество е построено в Съветския съюз. Иначе не може да се обясни как такива младежи като мен
отиваха на смъртен бой." (Овадия, Д. Човек не може да бъде герой със задна дата. в. „168 часа",
13.1Х.1993)
Развитието на революционния процес в посоката на социализма изглеждаше дотолкова необратимо и
пропагандната машина толкова добре смазана, че той увличаше след себе си милиони безпартийни, които
постепенно започваха да вярват, че утрешният ден на света, да не говорим за изстрадала България,
неизбежно ще стане по-справедлив, по-хуманен, свят в който всички ще живеят по-добре и по-сигурно.
Масово бригадирско движение. масови надежди, почти масови пориви за унищожаването на старото общество
и за изграждането на новото, най-справедливо, най-хуманно, най-истинско. То бе лицето на възторга и
ентусиазма.
Човек е устроен така, че има нужда от вяра.Ето защо, въпреки че още в първите години на новата власт
се видяха някои явни признаци на нейната историческа несъстоятелност, хиляди, стотици хиляди младежи и
хора на словото, на четката, на науката, кога наивно, кога дори скептично все пак хранеха някаква
надежда, че това са изменими причини и обстоятелства, че в лошото, което виждат очите им, има елемент
на случайност, или субективизъм, още повече, че зверствата, убийствата на невинни хора или бяха умело
прикривани, или близките им бяха принуждавани да мълчат, или пък пропагандата събираше аргументи, че
това е най-висша историческа справедливост. Така люшкането между заблудата, илюзията и реализма
продължи достатъчно дълго време. Между оръжията на Комунистическата партия и
391
нейните репресивни органи преобладаваха силовите, но след насилието нерядко следваха полезни
резултати. По този начин се придаваше нов тласък на покорството, отваряха се нови терени за хвалба,
венцехваления и преклоне-ния пред онова, което държавата беше постигнала под ръководството на
партията.
V От гледна точка на западните демокрации, този процес на тотализиране във всяка област, беше
безусловно силов и груб. Преценяван от българската конкретна действителност, обаче той не беше само
еднозначен. До злото се притаяваха и примери на своеобразна класова справедливост - бедните живееха
по-добре от всякога, уравниловката имаше колкото врагове, толкова и съмишленици, защото никое общество
не се състои само от способни, от можещи и знаещи хора. А социализмът беше безусловно общество, в
което некадърните, мързеливите, неморалните, много лесно и бързо постигаха толкова, а твърде често и
повече отколкото наистина можещите, знаещите и умните. Той създаваше възможности, при спазването на
УСЛОВИЕТО - за гарантирани доходи, за известна социална сигурност, за бавен, равнозначен, но реален
напредък на милиони хора. Малко, но сигурно за всички, които спазват УСЛОВИЕТО. Много, но несигурно за
малцина - това беше партийната висока номенклатура.
Обществото отвори вратите за образоването на стотици хиляди млади хора. Държавата отделяше огромни
средства за развитието на науката, за стипендии, за масова народна самодейност. Разбира се, пак само
ако се спазва УСЛОВИЕТО. Оптимистични резултати имаше налице. Днес тези предпоставки на миналото се
опростяват до невероятна степен, проявява се нашето безумно национално качество бързо да забравяме и
лесно да се отричаме от миналото си, без да умеем да нюансираме, да отделяме плявата от зърното. Ние
не знаем да отричаме на порции и на пластове - ние отричаме на едро-всичко наведнаж.
Преди да преминем към по-перфидните форми на омесването на българина в тестото на новото време, нека
повторим най-същественото. Лишен от всяка възможност за що годе икономически независимо съществувание,
от правото да избира страната, в която да живее, дори от мястото в България, където да живее, лишен от
шанса поради наложената еднопартийна система и монопол във властта, да членува в каквато и да било
опозиционна партия
- българинът бе тотално подчинен на политическата власт и имаше две прости, до гениалност прости
възможности: или да остане извън партията -ръководителка, като задължително се съобразява с нейните
изисквания, или ако тя го прецени за подходящ, да бъде неин член. Осемстотин хиляди намериха втората
възможност за по-подходяща за жизненото си преуспяване
- и те я избраха. Още повече, че съобразяването с властта, покоряването н. пълната зависимост от нея,
беше еднакво задължително, както за партийни, така и за безпартийни. Членството в партията, съвсем
неверно интерпретирано днес, не осигуряваше автоматически привилегии. То беше само условие,
предпоставка за едно по-нормално съществуване, и за движение по стъпалата на всяка йерархия нагоре.
#
392
алието не-в тласък на : преклоне-дството на
тализиране ългарската 1,о злото се - бедните ве, толкова юсобни, от во, в което постигаха знаещите и
1ИЕТ0 - за звнозначен, ячки, които :ше партий-
ляди млади науката, за амо ако се Днес тези проявява се тесно да се яме плявата ггове - ние
го на бълга-о. Лишен от гвувание, от в България, йна'система оннгГ партия
имаше две з партията -гквания, или зтин хиляди преуспяване оряването й, за партийни,
интерпрети-амо условие, по стъпалата
Системата така бе изградена, че от бригадира в ТКЗС, до директора на голямо предприятие, се искаше
членство в партията, или съгласието на тази партия - ти именно, а не някой друг, да заеме този пост.
Тук личните качества и способности нямаха особено значение, във всеки случай - не единствено значение.
Нещо, което, за да осигури максимална продължителност на властта си, СДС не закъсня да стори. През
1998 г. - в цялата страна бяха създадени партийни комитети със същите кадрови и други функции, каквито
допреди няколко години само имаха партийните комитети на БКП.
Демокрацията се появи в нашия обществен живот с пълно основание за недоволство срещу привилегиите,
които по един или друг начин върхушката на предишната власт си беше осигурила. Само няколко години
трябваше да минат, за да се върнат привилегиите в живота на българските политици с нова, дори още по-
голяма мащабност и обхват. При това още по-открито, още по-грубо и дори цинично. Оправданието: Те си
живееха добре, и ние ще живеем.
И никаква разлика в това отношение между сини и червени.
4. УСЛОВИЕТО
Когато говорим за УСЛОВИЕТО без спазването на което вече не можеше да се направи нито една крачка
напред в това т. нар. „ново общество", ние неизбежно трябва да се спрем макар и накратко, на един и
стар, и в голяма степен нов феномен на властта в България, какъвто беше Партията (с главна буква).
Политическите партии в България се създават веднага след Освобождението на България от турско робство.
Създават се под влиянието и диктата както на Русия, така и на западните държави. В зависимост от това,
още от зората им, у тях се зачева и дълбока, конфликтна полярност, която ще бразди цялата ни сетнешна
история и ще дели за вечни времена българите на русофили и русофоби. Те пък от своя страна ще
продължат според интересите си да се делят още на франкофили, англофили и германофили.През последните
десетина години се открои и едно специфично американофилство, което поне в досегашната история на
България не бе имало значително влияние.
Може да се каже, че филството и фобството бележат с драматичен, за да не кажем и с кървав знак
съдбините на България. Тези отношения в обществения живот на страната ни са достатъчно добре
изследвани. Новото, което настъпи — това бе мисията на една единствена Партия след Девети Септември
1944 г., когато почна засиленото изграждане на невиждания авторитет, меси-анство, неповторимостта на
тази партия - Комунистическата и нейното пълно сливане с държавата. Живи да са изследователите, един
ден да четат написаното за тази партия и с оцет и студена вода да охлаждат челата си...
Едва ли има в цялата човешка история личност, събитие, явление или друг обект, за който да са написани
толкова вездесъщи хвалебствия и венцех-
393
валения и на които да са преписани такива величествени исторически задачи и такива неизмерими
способности, както за Комунистическата партия. В същност, колкото и неудобно и болезнено да е да го
признаем — няма значим български интелигент, няма значим руски, полски, и дори Европейски интелект,
които в един или друг период от живота си, в една или друга форма да не е писал, пял, или пресъздавал
хвалебствени, а най-често възторжени и още по-често супер възхитителни слова за Комунистическата
партия.
От това, от което на Запад кихат, в България обикновено се простудява-ме дълбоко. Пред това, пред
което там навеждат поглед, ние чупим кръст и пълним гащи. Написаното във възхвала на Комунистическата
партия на Съветския съюз и на Българската комунистическа партия от български учени, поети, писатели,
композитори, да не говорим за партийните докладчици - е несравнимо с нито едно събитие, с какъвто и да
било друг знак в българската история. Партията беше обявена за родилка на всичко, което в цялата си
история светът бе създал за доброто на хората. Тя беше гениална, вечна, неповторима в решенията си,
новаторка, съзидателка, кърмилница, майка, тя замести отечеството и родината. Вече посочихме, че един
наш поет, за да обобщи всичко казано за нея, надмина и себе си, и всички други, като написа, че тя е
права и когато греши дори... Когато Родина и Отечество се пишеха с малка буква, партия задължително се
пишеше с главна. Кантати, поеми, балади - поетите останаха без дробове да се надвикват кой от кого по-
силни слова ще каже за партията. До такава степен, че сравненията, възхищенията, суперлативите, които
се изреждаха по неин адрес, в един момент загубиха смисъла си. А голяма част от поетите ни не загубиха
ищах нови и нови думи да досътворяват, само и само нещо още по-възихитително за нея да кажат.
И тя им се отплащаше. О, това наистина беше време, в което Партията стана една нова религия, един нов
опиум, към който нейните лидери и пропагандисти тласкаха цялото общество.
Прие ли българският народ - като цяло - това месианство на партията, повярва ли в него? Отговорът е
отрицателен. Тъпченето на ушите на хората с нейното величие и неповторимост до толкова надмина всяка
допустима мяра, че се превърна в отрицание. В един момент думите сами се преситиха и отвратиха от себе
си. Те престанаха да стигат до съзнанието, те имат своя гранична сила - стигат до някъде и се
изчерпват. Думите се оказаха по-слаби от хората - те се умориха.
Обаче две-три поколения у нас и в другите социалистически страни, не се умориха да възпяват Партията.
Една цяла плеяда поети и публицисти се състезаваха вече не кой ще каже по-хвалебствени слова за нея, а
кой ще ги каже по-талантливо, по-поетично. Партията беше като блудна жена, ненаситна за ласки, тя
искаше нови и нови доказателства за обич, преданост и всеотдаване. И се намираха все нови и нови
кандидати за нейните обятия, които на фона на растящата обществена мълчаливост, даваха нови и нови
доказателства за преданост към нейното велико дело. Но публични реакции
394
срещу Партията нямаше. Или почти нямаше. Това не беше само страх пред УСЛОВИЕТО. Това не беше само
тема супер Табу. Една дума струваше човешки живот. Навсякъде другаде можеше да се каже нещичко. Там,
където свети ореола на Партията, не се пипаше. Какви клишета бяха изработени -време ще трябва човек да
осмисли безмислието им и религиозността им: грешат вождове, грешат личности, грешат епохи - само
Партията не греши.
А какво беше Партията - една пирамида, на която най-отгоре стоеше личност, най-често обожествявана
докато е на този пост. После, след падането си от поста, това божество се обявява за нищожество, и
бива оплюто от най-своите, от онези, които най-ниско се бяха кланяли в краката му. Въздигаше се
следващото. А Партията все стоеше като светица. След Георги Димитров, на върха се качи Васил Коларов,
след него Вълко Червенков -култа към личността достигна разцвета си, след него грейна Тодор Живков.
Възможностите на наведения гръб се оказаха неизчерпаеми. Картината във всички социалистически страни
беше еднаква, лидерите горе-долу като вадени от калъп. Защото който не се побираше в калъпа, бързо
отхвърчаваше. Един от най-удобните за сгъване според калъпа обаче, се оказа нашето правешко момче,
което прекара там, на върха на Партията и на Историята (както сам обичаше да казва), цели тридесет и
три години. Той беше заживял вече с манията, че е една от най-великите личности в историята на
България. При един разговор с дъщеря му Людмила, тя недвусмислено ме попита: „С кого би сравнил баща
ми от най-великите български царе - с Аспарух, със Симеон или с Асен?"
Както се видя по-късно, той се беше пригласил не само за историческо, но и за биологично безсмъртие.
Българският народ в душата си се гнетеше, а нерядко и гавреше с тази несекваща хвалба по адрес на
Партията-ръководителка и вдъхновителка на всички успехи. Дори и партийни лидери виждаха, че тази
патетична задъха-ност в хвалбата е безумие. Никакво съмнение, раждаха се вицове, разказваха се
анекдоти - но повече от това никой не смееше да си позволи. И дори когато си го позволеше -
репресивната система беше толкова съвършена и безотказна, че подобни опити биха имали наистина
значението само на един символ.
И все пак поляците, чехите, унгарците оставиха за поколенията си такива символи. Те има какво да
покажат като свое национално и лично достойнство срещу това безумно венцехвалене. Ние за съжаление и
тук останахме назад. И сега една много голяма част от нашата политическа интелигенция някъде беше
изгубила достойнството си. За сметка на това, когато комунистическата партия падна, когато член Първи
от конституцията изгуби своето значение, когато и най-предните й кормчии се срамуваха да произнесат
името й, и я прекръстиха - както винаги е било - се народиха храбреците, героите, мъчениците...
Тогава! О, тогава елате ни вижте!
През всичките тези години умът на българите, пряко или непряко свързан с властта, не престана да се
занимава с двойно счетоводство на оцеляването и пребъдието. В крайна сметка над осемстотин хиляди души
приеха
395
Условието. Още толкова се скупчиха около него. Още два пъти по толкова бяха членове на техните
семейства. Иронията, халището, останаха единствените свидетели, че този народ не беше оглупял, но че
беше вече изплашен. Извън този факт обаче животът му достигна прилични жизнени стандарти. И той прие
идеологическото си робство в името на едно скромно, но сигурно икономическо спокойствие.
И ако системата през деветдесетте години на века ни не беше започнала сама да изживява дните си, то
верността към УСЛОВИЕТО щеше вероятно да се смени, центъра на тежестта може би бавно щеше да се
измести. Но Условието щеше още значително време да запази значението и силата си. За това и по-
прозорливите и умните се опитаха да правят промените не под юргана и с вицове, а в самата тази Партия.
Запазвайки Условието, те искаха бавно да променят същността му. Тези процеси са добре изследвани в
книгите на Стоян Михайлов „Живковизмът през призмата на една лична драма" и на Ст.Тодоров - „Към
върховете на властта", за това не намираме за нужно да продължим посоката на този анализ. Само ще
отбележим още една важна особеност.
Нека пак повторим - промените в обществото бяха единствено възможни чрез промените в Партията и в
името на тази Партия. Ако имаше някаква опозиция в обществото, тя идеше от опозицията в Партията.
Причините за тази опозиция бяха различни:
а) личностни,
б) идейни (по-рядко),
в) тактически.
Все едно, те разклащаха монопола, страшното единство и партийното покорство.
Нека това понятие „опозиция" не го схващаме в класическия му вид. През последните 30-40 години такава
опозиция просто беше невъзможна. Но критичност, несъгласие с една или друга личност, с едно или друго
решение, със състоянието и формите на „демокрацията", с отделни моменти в икономическата политика -
такова несъгласие имаше - и то беше именно вътре в партията. По-точно, в средите на интелигенцията,
членуваща в тази партия. Като секретар на ЦК на БКП, Стоян Михайлов перфектно познава проявите на това
несъгласие, на тази растяща жажда за демокрация, и в книгата си „Живковизмът през призмата на една
лична драма", подробно описва формите и носителите на това несъгласие. Много будни интелигенти,
образовани членове на партията, за да могат да влияят отвътре върху промените в нея. лансираха за
партийни секретари особено през последните 10-15 години хора уравновесени, авторитетни, силни
специалисти в областта си - много често и хора с международно признание.
След Десети Ноември те станаха жертва на този най-елементарен, най-банален подход: бил ли си член на
партията - отстрани се от пътя на новите демократи...
Разбира се, рано е още да се направи един пълен анализ какво представ-
ляват т|
нравстш
закосте^
ваше т.-Ц
средства
'което ;з
опозица
та така I
УСЛОВ]
всякаква отново в| Да бъдат] в „иметс( немалко ^ ¦ кадри - г, усещаха, са им нзб! легиите с1 та. А тя.
]| само ако, Партията тнвните с хора без о партиен ц -оказани <] навлизаха! му бяха л Септември Защо!
малко зна* и по-виза|
в
^нес изцяло
«-н анализ
-ьлгарина :
Аконя
«стема". и
страни в
396
т толкова
да единстве-
.•: изплашен.
тзндарти.И
но сигурно
де започнала ;ше вероятно ; измести. Но силата си. За :гните не под ; ето, те искаха _:.е.зани в
книгите ^чна драма" и на всаме за нужно да и оше една важна
рвствено възмож-Ь*о имаше някаква . Причините за
ство и партийното
исическия му вид. ше невъзможна. Но или Друго решение, а моменти в иконо-;ше именно вътре в ваша в
тази партия, ю познава проявите ция, и в книгата си обно описва форми-тигенти, образовани ху промените
в нея. ге 10-15 години хора та си - много често
ш-елементарен, най-се от пътя на новите
ализ какво представ-
ляват тези нови демократи като професионален, образователен, социален, нравствен и друг свят. За сега
само отбелязваме, че съпротивата срещу закостенелостта и недемократичността на социализма, се раждаше
и развиваше главно и почти единствено вътре в партията. На друго място и с други средства, тя беше
просто невъзможна. Това беше критика, недоволство, което се „търпеше", стига да бъде от „наши хора",
от наши позиции. И опозиционерите в партията тактически правеха всичко необходимо, критиката така и да
изглежда: да се критикува и променя системата, като се спазва УСЛОВИЕТО.
И наистина - какво можеха да направят хора, които отдавна бяха извън всякаква структура, и политическо
влияние. Нищо... Освен да се върнат отново в Белене. И те добре разбираха това. Промените в системата
можеха да бъдат извършвани и бяха извършвани само „в името на социализма". Това, в „името" позволяваше
при тактичност и разум, да се направи понякога немалко в една или друга област. Още повече, че много
от старите партийни кадри - т.н. активни борци все повече и повече искаха главно привилегии. Те
усещаха, или поне по-умните от тях - че общественият и духовен процес вече са им избягали, и което бе
най-важно, разбираха че могат да запазят привилегиите си само при едно условие - ако се запази в най-
общи линии системата. А тя, при своята органична увреденост, можеше още малко да се удържи, само ако
даваше път на умни, способни, можещи, компетентни хора. Което Партията вече беше започнала да прави...
В партийния апарат, в административните служби, в науката, особено в изкуството, в икономиката -
навлизаха хора без особени и дори без никакви заслуги в миналото, хора без актив, без партиен ценз,
без дори да са членове на партията. Нещо повече - при доказани способности, във върховете на науката,
изкуството и икономиката навлизаха хора, които от гледна точка на класическия класовопартиен подход му
бяха противопоказани, а някои от тях в първите години след Девети Септември и репресирани.
Защото все повече се чувстваше, че системата трябва да се спасява. По-малко значение имаше кой я
спасява. Класовопартийният подход все повече и по-видимо губеше сила, актуалност, значение!
В този труд не си поставяме задачата да анализираме изцяло т.н. „социалистическо общество", тук
отбелязваме само онези негови страни, които днес изцяло се игнорират, а без тяхното познаване и
признаване, не е възможен анализът на сложното и понякога като че ли необяснимо отношение на българина
към властта.
Ако някои от общите резултати на развитието на т.нар. „социалистическа система", й създаваха
примамливост, имаше и други, които разкриваха раз-вращаването на милиони хора, дори когато партийните
ръководства на отделни страни не искаха това...
397
5. СИСТЕМАТА НА ПРИВИЛЕГИИТЕ
Тя беше едно от средствата за подчинение на властта, което не предполагаше насилие, а доброволност в
сътрудничество с тази власт. Работници, селяни, интелигенти, ПРИ УСЛОВИЕ, ЧЕ СА ПРЕДАНИ НА ПАРТИЯТА И
СОЦИАЛИЗМА и усърдни в труда - при определени резултати, получаваха 'звания, ордени и медали.
Търновската конституция предвиди разрушителната роля на привилегиите. Системата на „отличията" уви,
беше изключително силно развита в Димитровската конституция. Тя изглеждаше като морална равностойност
на вложения труд, като оценка на обществото пак в лицето на йартията, която лично решаваше кога, на
кого, какво отличие да се присъди. В същност, чрез привилегиите, тя разделяше обществото на прослойки.
Стремежът на всяка от тях беше да премине от една привилегирована група в друга, по-привилегирована,
от нея - в още по-привилегированата. Така и ордените бяха: бронзови, сребърни, златни, следваха
Лауреатите на Димитровска награда, Героите на труда. Тези най-горни слоеве бяха вече един нов партиен
и административен елит. Много често в този елит бяха вкарвани, след сериозна преценка, и безпартийни,
и обикновени работници, издигани нерядко до върховете на властта. Така например обикновени работници
станаха кандидат-членове и членове на ЦК на БКП, на Държавния съвет и т.н. Създаваше се видимост, че
който работи, който живее честно и служи предано на Партията-ръководителка, може да стигне до най-
високите столове на управлението, че наистина народът или хора от народа управляват държавата. Това
бяха единични примери, но те съществуваха. И със самото свое съществувание, те създаваха илюзията за
партийно класова и социална справедливост.
Смазаната безупречно пропагандна машина правеше всичко потребно, за да даде гласност на подобни
примери, да покаже на всички, че това е общество, в което няма граници и препятствия пред никого по
пътя нагоре към върховете. Така например работниците Найда Манчева, Ради Кузманов к др. станаха
членове на Държавния съвет и стояха на всяко заседание на Народното събрание най-отпред, почти до
дясното рамо на Т.Живков. Други герои на труда, точно и прецизно преценени, биваха избирани за членове
на Централния комитет на БКП, където също ги обхващаше системата не привилегиите. На всичко отгоре,
поради ниското си образование и социален статус, те понякога бяха много по-удобни за манипулиране и за
използване в пропагандната работа. Други от тази група бяха издигани като висш!-: профсъюзни лидери,
бяха им предоставяни луксозни кабинети, коли и секретарки. Измежду тях имаше хора като Лиляна
Димитрова и Георги Караула-нов, които стигнаха върховете на профсъюзната работа и останаха дълго там.
Други, които не винаги се съобразяваха с УСЛОВИЕТО, които си позволяваха тук таме да мърморят за
онова, което бяха видели, или бяха просто честни хора, които не желаеха да си затварят очите пред
несправедливостите в обществото, които запазваха или искаха да запазят своето чо-
398
, не предпо-
Работници, ЮТИЯТА И
получаваха )ушителната жлючително ато морална с в лицето на 1 се присъди.
1 ПРОСЛОЙКИ.
рована група зната. Така и те на Димит-5ече един нов яха вкарвани, дци, издигани аботници ста-[Я съвет
и т.н. : служи преда-[те столове на яват държава-с самото свое ;оциална спра-
1чко потребно, чки, че това е по пътя нагоре ади Кузманов и о заседание на .Живков. Други и за членове
на г системата на шие и социален и за използване ши като висши :и, коли и секре-Георги Караула-
останаха дълго -ШТО, които си ,идели, или бяхг
пред несправед-пазят своето чо-
вешко достойнство и нравственост - на тях още на следващия пленум им намираха цаката. Всички имаха
дипломатически паспорти, по-високи командировъчни, почивка в домовете за висшите рангове на властта,
лекуваха се в Правителствена болница или в чужбина и т.н...
Една трета част от тази група пък бяха вече сами по себе си уязвими и винаги готови жертви пред
УСЛОВИЕТО, просто защото бяха направени герои на соц.труд, с труда на стотици хора около тях и те
знаеха това. Следователно, още преди издигането си на висока партийна, профсъюзна или административна
длъжност, те вече бяха купени или да го кажем по-точно, бяха готови за всякакво' съгласие, защото бяха
вече развратени!
Логичен е въпросът, тези в повечето случаи честни, трудолюбиви и чисти хора, не оказваха ли съпротива
срещу постепенното им превръщане в примамливи манекени на властта, в използването им като мюрета за
политическите цели на партията? И отговорът на този въпрос не е еднозначен - на мнозина от тях
понякога дълго време им се позволяваше да се движат, така да се каже, в коловозите на своята
довчерашна съвест, а когато пък виждаха слабости, недостатъци, дори извращения - до известна степен и
до определено време, им се позволяваше да говорят срещу тях. По този начин се създаваше видимост за
една растяща демократичност, но пак единствено и задължително в рамките на Условието. Нещо повече, на
много партийни, или високопоставени административни кадри, се позволяваха и безобразия, и неморални
постъпки, пиянства и дори разврат - стига обаче те да не бяха особено публични, и стига те самите да
не нарушаваха Светаята светих -Условието. Всичко можеше в крайна сметка да бъде простено, всичко да се
размине. Единственото, което не се прощаваше, беше нарушаването на Условието. Това беше линията,
докъдето можеше почти всичко и откъдето нататък пък всичко беше наказуемо.
Силно диференцирани бяха привилегиите и в самата йерархия на партията и в изпълнителната власт: от
марката служебна кола и уредбата на кабинета, до стаята в правителствена болница и мястото за почивка
в чужбина. Да не говорим за привилегиите в храненето, специалните магазини, вилната зона, където можеш
да строиш и т.н...
В привилегиите, разбира се, не бива да се включват условията, които позволяват на определено лице от
властта да изпълнява адекватно на своя пост функциите си. Такива привилегии има във всяко общество. Но
когато тези условия нямат отношение към функциите, които личността изпълнява, то те са развращаване и
нищо друго. Какви са основанията децата на активните борци да имат право да учат във висшите училища,
без задължително високите оценки за другите кандидати, какви са основанията самите активни борци да
получават двойно и тройно по-високи пенсии, да имат предимства нри получаване на жилище и т.н. А
именно такъв тип привилегии бяха масови ж раждаха също така масово развращаване. Нещо, което бе
забелязал още К.Маркс, обобщавайки: „Когато ръководещата партия в едно общество за-¦очне да създава
привилегии за себе си, тя е обречена".
399
Бедата при социализма беше, че не само в себе си, но и в много по-широки социални мащаби, предаността
към партията, спазването на УСЛОВИЕТО създаваше привилегии, а от там както се видя - и обреченост.
Такива бяха създадени и за творците на изкуството, науката, културата - където постепенно стремежът
към званията „заслужил деятел", „народен деятел", „лауреат" и пр. поради привилегиите, които даваха
тези звания, се превърнаха в битка^ерядко жестока и безпардонна, за близост до партийното ръководство
и до хората, от които зависеше раздаването на тези отличия. Защото отличието, което има един писател,
определя колко негови книги годишно могат да се публикуват, какъв тираж, какъв хонорар, колко и къде
да бъдат преведени, колко преиздадени, а оттам и целия живот на твореца. От това дали са заслужили или
народни артистите, зависеше колко и какви роли да играят, а това ще рече също - и срещу какъв хонорар.
На най-изтъкнатите и приближени до властта писатели им се осигуряваха заплати без те въобще да работят
някъде - такива суперпривилигировани групи имаше към Министерството на отбраната, към Профсъюзите, в
киното, в Държавния съвет. От тези най-силно привилегировани кръгове на интелигенцията след Десети
ноември излезнаха немалко „храбри демократи - антикомунисти".
Някои автори - достигнали вече или висок държавен пост или високо обществено признание, осигурено им
чрез също така подредената в рангове литературна критика, след залежаване на книгите им, ги
претопяваха и издаваха наново, за да получат за тях своя хонорар повторно. Типичен пример в това
отношение е П.З. Трупаха се планини от издадени и непродадени и пак преиздадени негови книги, от което
преданият човек увеличаваше неимоверно своя доход.
На трети от дейците на литературата и изкуството се предоставяха или вили, за които се грижеше УБО,
или старинни къщи, пригодени пак от държавата за удобен живот, в които те или живееха срещу нищожен
наем, или пък на нищожни цени ги изкупуваха. Такива вили имаше в Банкя, в Драгалевци, в Боженци, и
т.н. Така заслугите, близостта до властта, венцепението за нея, се превърна в реален, директен
източник на високи доходи за една част от творците. Онези, които се опитаха да запазят някаква
дистанция от партията, някакво свое достойнство, бяха твърде далеч от възможностите на
привилегированите, независимо от таланта си. Така В.К - директор в книгоиздаването, беше постановил -
нечлен на Съюза на писателите може на две години да издава една книга, обикновеният член на СБП - една
книга годишно, заслужилият деятел на културата - по две и повече, а лауреатите на Димитровска награда
- в неограничен брой, в неограничен тираж...
Това обяснява битките, игрите и униженията, които се разгаряха за членство в Съюза на писателите, за
звания и титли, за високи партийни и административни постове.
Дори таланта на твореца се оценяваше с оглед на партийния или административен ранг, до който бе
достигнал. Дори талантливи художници правеха всичко възможно да се доберат до ръководни постове
вГСъюза на художниците, защото високият пост, веднъж означаваше - високо партийно дове-
1
и
*
а=я
400
рие, а от там, по-големи, дори неограничени възможности за изложби в страната и в чужбина, контакти,
лични връзки - което директно ги отвеждаше до нов етаж в икономическото им състояние. Мнозина от най-
талантливите писатели, дори когато по нагласа не се стремяха да бъдат в партийните или административни
върхове, ги приемаха, ако им бяха предлагани. Защото те им осигуряваха тиражи (следователно - доходи),
преводи в чужбина, което означаваше - още по-високи доходи, пътувания на държавна сметка по света,
което също означаваше доходи и престиж, преиздаване на книгите им в България, което е естествена цел и
дори смисъл на всеки творец. Така беше и в журналистиката и дори в оперното изкуство.
Известен е случаят с писателя Димитър Димов. Безусловно талантлив човек, неконфликтен, сплотяващ
хората около себе си за добро, той написа великолепната книга „Тютюн", която завинаги ще остане между
най-хубавите произведения на българската романистика. И макар че бе Председател на съюза на
българските писатели, литературната партийна критика най-напред забрани издаването на този роман. След
намесата на върховната личност на В.Червенков, романът „се оказа" не толкова опасен за
класовопартийните интереси, но докарвани на класовопартийния подход наложиха на писателя да преработи
части от книгата, да въведе нови сюжетни линии и нови герои. И големият писател се съгласи. Онова
„СопсШю зте ^иа поп" не пощади и него! Йерархия на привилегиите имаше дори и в размера на
командировъчните дневни и квартирни пари на обикновения човек, на по-големия началник и на министъра,
и на тези над него. Диференциацията беше не само много категорична, но и желязна. Разправяше Р.Р., сам
издигнат за лични заслуги към Генералния до много висок административен пост, за своето първо пътуване
в чужбина, вече като много голям началник. Поради по-високите размери на командировъчните пари и
поради липсата у него на навика да се шляе по магазините и да харчи неограничено, той спестил
значителна сума от полагащите му се средства, и като се върнал в страната, ги внесъл в бюджета. Не
след дълго, съответните органи му направили забележка: щом връща парите, излиза че той е по-
добросъвестен и съзнателен от другите административни и политически началства от неговия ранг, т.е че
Партията неправилно е преценила нуждата от разходи на тези хора и т.н. Р.Р. разбрал за какво бие
звънчето. При следващите си пътувания той повече не върнал в Държавната хазна нито стотинка.
България, по подобие на Съветския съюз, беше една страна, изградена върху йерархии и рангове, така
тънко изпилени и подредени, че във всеки творчески съюз, икономическо обединение или друго ведомство,
имаше отдел, или личност, които следяха за движението на тези рангове и за ползването на
съответстващите им привилегии.
Можеше ли да се преживее без привилегии, извън тази система, извън нейните структури? Да! Имаше
случаи, какъвто е примерът с талантливия наш поет Александър Геров, който умишлено остана встрани от
общата
401
-г~
стихия на битките за първенство във властта и администрацията в писателския съюз. За това той
официално никога не получи полагаемото му се място в Българската култура. Следователно, не получи не
само полагащите му се привилегии, но и нормалната адекватна стойност на своя талант, която би получил
във всяка несоциалистическа страна. УСЛОВИЕТО, разбира се, познаваше изключения, но те бяха строго
преценени, строго пресметнати, така, че просто да потвърдят правилото. Такъв е случаят например с
Дечко Узунов. Доказан монархист, той странно и нелепо стърчеше в първите години след Девети Септември
извън политическите структури. Но неговото привличане към идеите на Партията и особено към семейството
на Т.Живков беше от голямо значение както за авторитета на партията, така и за обществената тежест на
Генералния секретар. Крупна фигура в изобразителното изкуство, Дечко Узунов можеше да повлияе на
огромната маса от българските художници, да впишат таланта си в полза на строящия се социализъм.
Узунов никога не стана член на Партията. При известното му минало, това щеше да бъде загуба на лично
достойнство, макар че толкова други го направиха. Но той беше привлечен като личен приятел на
семейството на Генералния секретар, обкръжен с топлота и внимание, с почести - лично от дъщеря му,
каквито той наистина заслужаваше. Така или иначе, без да стане отново царедворец, той беше вписан в
графата на приближените, на приобщените... Другите, които гледаха отстрани, трябваше да си правят
изводите...
Имаше и други, талантливи хора, които останаха настрани от общия хор на хвалебствията, но в една или
друга степен те останаха встрани и от активните територии на живота. Онези от тях, които мълчаливо
живееха с даденостите на социалния живот, които в себе си недоволстваха, без да си позволят открита
критика на Партията, водеха съществувание на хора, които не бяха преследвани, но бяха извадени извън
силните сметки за по-добър живот. Тези хора живееха по своему достойно, но и по всички правила-
икономически скромно, а нерядко и бедно... И все едно - те също бяха принудени да признаят УСЛОВИЕТО.
Дори когато не бяха съгласни с него, трябваше поне да си мълчат. Или както казва И.Еренбург: „Ние,
съветските писатели, сме като акробати. Най-големите акробати на света.Ние сме като котките. И трябва
да правим номерата си, ако искаме да оцелеем и да работим..Всички правехме това...всички...с
изключение на Пастернак". Това, което се отнася за съветските писатели, в голяма степен се отнася и за
българските писатели." (Вж. в. „Анти", 24 февруари 1995)
В отделни единични случаи - строго премервани и преценявани, какъвто е случая с Р.Ралин - се
разрешаваше известно волнодумство. Умните хора в елита на партията - какъвто бе Ст.Михайлов -
разбираха, че на така затапе-ното общество му трябват клапи, че тоталното запушване може да доведе до
взрив. Тук-там, във всяка област на живота, имаше по един или двама души, на които им се позволяваше
да казват по-дръзки думи за една или друга грешка или слабост, да критикуват, да мърморят. Партията-
ръководителка, понякога удряше по някой шамар на един, или друг творец, било наказателен,
402
| писател-се място -е му се която би !бира се, .^сметнати, вр с Дечко ште години прив-|ЗКивков беше
обществената юто изкуство, реките худож-язъм. Узунов това щеше да направиха. Но гралния секре-ря му,
каквито ю царедворец, гге... Другите,
1 ОТ обЩИЯ ХОр
встрани и от лво живееха с $аха, без да си на хора, които си за по-добър :ички правила-
те също бяха ьгласни с него, [ие, съветските а.Ние сме като
оцелеем и да стернак". Това, се отнася и за
зявани, какъвто Умните хора в на така затапе-же да доведе до ли двама души, една или друга
-ръководителка, що наказателен,
било предупредителен, но при първото негово публично покаяние, тя го приемаше обратно в лоното си.
Особено, ако той талантливо и вълнуващо, и шумно се покаеше, биваше много по-щедро възнаграждавай...
През 1976 г. в телевизията съществуваше прецизно следена рубрика „Диалози", която анализираше и
критикуваше редица съществени слабости в тогавашното общество - като злоупотреби с властта,
бюрокрация, потискане на личността, преследване за критика, кражбите и т.н и т.н. Ръководството на
Партията усещаше потребност - властта да изглежда все по-демократична, да излиза че Партията толерира
критиката, че тя продължава да е партия-новаторка..Но..при условие, че не се минава границата, която
поставя УСЛОВИЕТО - да не се докосва същността на системата. Когато водещият предаването каза
публично, в разговор със съветския актьор Л. Леонов: „Как стана така, че приехме ненормалното в живота
си за нормално", реакцията на Генералния секретар беше светкавична. Такава публична оценка - че
социалистическата държава в същност е ненормална държава, не можеше да се преглътне - границата бе
премината, УСЛОВИЕТО - нарушено. И разбира се, последва очакваната реакция - уволнение на Водещия, в
случая на пишещия тези редове. Засегната ли е същността на установената система, посегне ли се към
светостта на социалистическата власт - там прошка, милост, толерантност - не можеше да има..
Обаче, в много случаи за да се покаже покровителка на талантливите, на смелите, сама да си изгради
образ на винаги първа и най-безпогрешна и справедлива сила, Партията можеше да забрани чрез едно или
друго административно лице - било филм, било книга, изложба или пътуване в чужбина, но щом въпросът
стигне до по-висшестоящ партиен орган, той шумно и с публични изводи за свободата на словото, за
растящия демократизъм в обществото, може да го отмени. Което неведнаж ставаше! Така до екрана и до
сцената стигаха пиеси и филми, които понякога режисирано, понякога от престараване на по-ниските нива,
бяха спирани или забранявани.
Това е едно от обясненията, и то най-същественото, защо в България всъщност нямаше дисидентско
движение. Наличието на безусловно вернопо-данничество, идещо от традициите на миналото сред
българската интелигенция от една страна, и умната, хитрата, нерядко демагогска политика, която
партията водеше сред българската интелигенция, от друга практически го обезличаваха. Така хитро, с
демагогия, с лъкатушене в политиката си, Партията не позволи на интелигенцията да стане интелигенция
на несъгласието и на протеста. Нещо по-лошо: след Десети Ноември, при нарасналите напъни да се
приспособят веднага към новите политически условия на разпадащата се система, на събрание в Съюза на
писателите, някои силни кандидати за демократи, бяха поискали от министъра на вътрешните работи да
извади досиетата на доносниците в писателския съюз. Министърът бе поклатил глава: „Не искайте това!
Картината е такава, че ще се хванете гуша за гуша и никога няма да седнете повече заедно в този
салон".
Логичен е въпросът: отделните случаи на открита съпротива, каквато
403
показаха например след 9.IX. 1944 г. Константин Константинов, Трифон Ку-нев, Змей Горянин, Александър
Геров, дават ли основание да говорим за наличието на организирано дисидентско движение сред
българската интелигенция. Мисля, че отговорът въпреки всичко трябва да бъде отрицателен. Подобни
примери бяха бързо парирани, със всичкия арсенал от средства - от заплахата, лагера, какъвто е случая
с Д.Вълчев и Д.Талев, привилегиите, до вербуването за сътрудници на ДС и другите форми на
развращаване...
Известният театрален критик Л.Т. също беше един от онези, които се опитаха не само да запазят своето
лично достойнство, но и дори да иронизира в най-тесен кръг личността на Първия партиен и държавен
ръководител. То се знае, веднага се намерил близък на Л.Т. който дори записал тайно неговите хитроумни
шеги срещу Генералния. И ги донесъл където трябва. И от тогава, без да бъде уволняван като
преподавател, без да бъде наказван, ерудита-театрал бе принуден да заживее като игнориран, непризнаван
официално, винаги неоценяван според реалния си талант. Докато в същото време послушни и раболепни
момчета, негови ученици, изхвърчаха къде-къде нагоре по върховете на театралния живот.
Една от особеностите на феномена на властта при социализма, един от най-същностните й моменти, освен
монопола на една Партия, бе и практическата несменяемост на партийните вождове. Повече от тридесет и
три години на кормилото на българската държава неотменно стоеше един човек. Като правило, системата
беше така организирана, че смяната му можеше да стане само при големи трусове или чрез вътрешно
партиен преврат. Или ако Москва най-вече поиска това. Най-жестоката същност на еднопартийната система
е именно в това. Няма мандати, няма ограничения. Окопаеш ли се със свои хора, можеш да прекараш целия
си живот само на върха. Както го прекараха източните партийни деспоти Сталин, Ким Ир Сен, Мао Цзе Дун,
а ако не бяха планираните събития от 1989 г. в Европа, така^щяха да го прекарат и Николае Чаушеско,
Янош Кадар, Ерих Хонекер, и, разбира се, нашият Тодор Живков. И намрази ли те такъв пожизнен вожд,
подгони ли те - кой да те спаси, като пред него щат не щат се виждат практически само приведени
гърбове. У нас след 1963-1964 г. практически вече и нямаше опити за каквато и да било съпротива - цели
двайсет, че и повече години...
Това бе разбрал пределно ясно и Л.Т. Докато беше жив Генералният секретар, докато не станеше
евентуален вътрешнопартиен „пуч", за какъвто в България изобщо нямаше условия, нито у българите -
нагласа, или докато Москва не се отвърне от него, за което нямаше никакви изгледи, неговото положение
щеше да си остане все същото - положение на цапардосан с опакото на ръката талант, избутан встрани от
талвега на големия театрален живот. Той трябваше или да се примири със сиво изживян, недокрай
осъществен живот, или да се поклони на Генералния и да повика милосърдието му. При едно посещение във
ВИТИЗ, разправяше ми Н.С. каквито, за да следи „пулса на духовния живот", всяка година правеше
Генералния, Л.Т. помолил ректора да му дадат думата за приветствие. Но това не било съвсем приветствие
- в известен смисъл то било целуване на ръка за прошка. Най-уважи-
телни епитет нозете на Геа а погледът му но, пред всич Знаеше в Вече поо на културата тва от нациоа
случаи и да създаването /н| спорта. Преди в 1988 г.-е 1; 1939 г. Бълга| кината над 5 ( А как беп
съдете сами. ( Франция и Гер досега българс това в най-уй западна порнм вение, други « улиците на Со^
Огромен духо* перспективата Значите.-ч (съвсем отдел;] отделните реса някъде прилич! създадени знача
ният състав на з ционен бългаг; е колкото нелеп налисти отново страсти и интер сериозните му | факт.
1
И както вщ нали, коригира! ОТНОВО. Посп
мо със сила
българските твц развилият се да път и още по-сж а слабостите си
404
Трифон Ку- говорим за ;та интели-грицателен. :гдства-от легиите, до 1ане...
;и, които се да иронизира ръководител. То I тайно неговите §83. И от тогава, казвай, ерудита-|Ван
официално, еото време пос-гьде-къде нагоре
1ализма, един от и бе и практичес-сет и три години ;дин човек. Като можеше да стане реврат. Или ако .
еднопартийната I. Окопаеш ли се 5 върха. Както го I. Мао Цзе Дун, а така щяха да го :р, и, разбира се,
*сд, подгони ли те практически само и вече и нямаше I повече години... жив Генералният „пуч", за
какъвто агласа, или докато изгледи, неговото ; на цапардосан с -олемия театрален недокрай осъщес-
милосърдието му. квито, за да следи шия, Л.Т. помолил шо съвсем привет-рошка. Най-уважи-
телни епитети и слова, произнесени от талантлив човек, били положени в нозете на Генералния. Напразно!
„Той го слуша, слуша - казваше ми Н.С. -а погледът му иронично говореше: „Видя ли докъде те докарах? И
то публично, пред всички"...
Знаеше вече силата си Генералният, не прощаваше...
Вече посочихме, че резултатите от политиката на Партията в областта на културата далеч не бяха
отрицателни. Отпускането на значителни средства от националния бюджет за култура и наука, доведе до
сериозни, а в някои случаи и до много големи успехи, признати и в Европа, и в света, до създаването на
голяма, материално-техническа база, която се отнасяше и до спорта. Преди войната например, броят на
българските студенти е 10 169, а в 1988 г. - е 138 000, от които 50 000 получават стипендия. През
въпросната 1939 г. България има 155 кина и 13 театри, а през 1988 г. театрите са 67, кината над 5 000.
А как беше смазана културата ни след въвеждането на Валутния борд, съдете сами. От бюджета за 1998 г.
са отделени 0,1 % срещу 2,5-3 % във Франция и Германия. В град като Троян няма нито едно кино. Както
никога досега българската култура във всичките й форми е поставена на колене, при .това в най-
унизителни пози. Писатели с добро име и качества продават западна порнографска литература, талантливи
артисти отидоха в пълно забвение, други се появиха като продавачки на кинкалерия и химикалки по
улиците на София. Затворени са десетки театри и уволнени хиляди учители. Огромен духовен потенциал е
изправен на прага на новото хилядолетие с перспективата за унижощение.
ч
Значително бе развитието и на българската лека и тежка промишленост (съвсем отделен е въпросът,
доколко правилно бяха определяни средствата за отделните ресори на тази промишленост). Разви се
туристическата и до някъде прилична хотелиерска промишленост.В селското стопанство бяха създадени
значителни натрупвания, влезе много техника, подобри се племенният състав на животновъдството. Сега
опитите да се отрече в познат традиционен български стил всичкото това количествено и качествено
натрупване, е колкото нелепо, толкова и несериозно. Днес българските политици и журналисти отново се
оказаха безпомощни да отделят дребните политически страсти и интереси както от сериозните недостатъци
на живота ни, така и от сериозните му достижения, които през тези 45 години, тъй или иначе бяха факт.
И както винаги е било, вместо да доразвиваме онова, което сме постигнали, коригирайки миналото си, ние
го отричаме изцяло и ЗАПОЧВАМЕ ОТНОВО. Постигнатото макар и НАЙ-ЧЕСТО СЪС СИЛОВИ, НО НЕ САМО СЪС
СИЛОВИ СРЕДСТВА, не можеше да остане неоценено не само от българските творци, но и от българския
народ. Друг въпрос е, че поради развилият се двукратно култ към личността - веднъж на В.Червенков,
втори път и още по-силно - към Т.Живков, тези успехи бяха силно преувеличавани, а слабостите силно
премълчавани и прикривани.
405
6. ДЕМАГОГИЯТА
Според записаното в точка първа от социалистическата Конституция на България, Партията ръководеше
всичко. Нямаше никакви възможности за опозиция, нямаше място за други ръководни сили, макар че
проформа съществуваше един Земеделски съюз. Той, милият, дори нямаше собствена програма. Това е един
от случаите в политическата ни история, които будят и смях, и национално унижение, и дори тъга. И
някога, и днес. Една прослойка, обхващаща значителна част от политически активното население, се беше
фактически свлякла в нозете на партията-ръководителка като прислужница, която, без да има право на
глас, имаше право на привилегии. Поради което тя бе и най-развратена. Което за съжаление особено ярко
пролича в поведението на много голяма част от нейните членове след 1989 г.
В същност, на лице в обществения живот бе един изключително съществен и обобщаващ феномен, който
направи всеобщо смачкването на свободната воля на хората и превръщането на една огромна част от тях в
покорни и ръкопляскащи поданици, дори когато дълбоко в душата си те не бяха съгласни с това, на което
ръкопляскаха. За пръв път в човешката и българската история, всички богатства, привилегии, облаги,
които носи икономическото богатство, започна да ги носи политическата власт. А те от своя страна, във
всички случаи се сливаха в едно единство: който имаше политически пост, най-често имаше и
административен. Така, симбиозата Партия - изпълнителна, законодателна, административна власт, беше
доведена до абсурдност, в която не бе оставено място дори за демагогия. Никога досега в историята на
България, а и на другите социалистически страни, такова сливане на трите власти, с ръководната роля на
една партия не бе познатото бе нов факт и в самата история на човечеството. Дори в годините на
фашизма, съдебната власт запази някаква, макар и твърде относителна независимост. Фактът, че
Г.Димитров бе оправдан на Лайпцигския процес, красноречиво говори за това. Не е известен случай,
когато социалистическият съд да е поискал да осъди някого по политически причини, и да не го^е осъдил.
Вече ставаше все по-видим и банален важният факт: което го даваха икономическите богатства на
предишните общества, сега го даваше с пълна сила политическата власт. За това и срастването между
политическата власт и държавата беше пълно...
7. НЕИЗБЕЖНАТА ПОДМЯНА НА УСЛОВИЕТО
Отношението на българите към властта след 9.IX. 1944 г. не може да се разглежда извън контекста на
пълната зависимост на индивида от монопола на една партия, както и извън контекста на станалата, след
33 години влас-тване, вече несменяема личност на един и същ човек. Поведението на две, че
406
•уция на аости за 1 същес-*:за програми: и смях, прослойка, / се беше .лужница, гади което -з. в
поведе-
тглн същес-^-? на свобод-;_х в покорни ,, ся те не бяха и българс-в пкономичес-»от своя страна,
ше политически Партия - изпъл-аена до абсурд-Дикога досега в ; страни, такова я не бе познато-и в
годините на тносителна неза-я процес, красно-шстическият съд а не го е осъдил. го даваха иконо-1ше с
пълна сила ическата власт и
ЕТО
4 г. не може да се вида от монопола д 33 години влас-дението на две, че
и на три поколения българи, беше белязано с отраженията и анатемата на този знак.
До XX конгрес на КПСС и до Априлския пленум на ЦК на БКП - 1956 г., в спазването на Условието вървяха
сватбено прегърнати две линии:
Първата - пълното съобразяване с ръководната роля на партията и безусловно одобрение на
социалистическата система.
Втората - която беше неделима от първата - унифициране на ръководната роля на партията и нейните
исторически заслуги, с ръководната роля на личността, която стои начело на тази партия. Говореше се
със суперлативи за КПСС, за нейното политбюро и централен комитет, но със същите суперлативи се
говореше винаги и за Генералисимуса, а отпосле за всички други нейни генерални секретари.
В определен исторически момент, когато персоналната власт на Генералния секретар и у нас — в лицето на
Т.Живков беше здраво осигурена, в УСЛОВИЕТО настъпи промяна.То сякаш също взе да се демократизира: не
беше винаги задължително да се венцехвалят системата и партията.Те можеха да минат и на втори план в
ранга наУсловието, ако бяха по подходящ начин заместени с признанието и преклонението пред винаги
изключителните качества на генералния секретар.Така, той вече зае първо място в Условието. Това беше
КАЧЕСТВЕНО НОВ МОМЕНТ в отношението към властта.
Факт е, XX конгрес на КПСС поотпусна за малко болтовете, ала натискът отдолу беше толкова силен,
бунтът на мравките толкова голям, че само за няколко години винтовете бяха не само върнати в старото
си положение, но поради огромното недоволство от култа към личността и от системата, бяха дори
затегнати повече. Ала именно сега се извърши качествената подмяна в Условието. То все още изискваше да
се дава дължимото на системата и колективното партийно ръководство, но ако поклонът пред онзи, който
беше извършил „демократизирането" на тази система беше по-голям, това беше знак за ново политическо
мислене. Така, в името на „демократизирането на партийния живот и спазването на ленинските принципи",
у нас например се стигна до невиждания култ към личността на Т.Живков, пред който В.Чер-венков бе едно
скромно пионерче с недотам нова и червена вратовръзка. Съответно, на по-ниските нива живна и разцъфтя
култът към окръжните, градските и селските партийни секретари. Съответно дозиран, макар и с няколко
стъпала по-ниско, се подреждаше чинопочитанието към другите членове на Политбюро, към секретарите на
ЦК на БКП и т.н.
А докъде бяха стигнали някои от тях говори следния случай: През 1976 г. се обявяват четирите села
Видима, Ново Село, Зла река и Острец за нов град - Априлци, по повод 100-годишнината на Априлското
въстание. Града, то се знае, го обявява членът на Политбюро от ловешките села Гриша Филипов. Настанен
е, както се полага, в най-хубавите стаи на ВЕЦ „Видима" и както се полага - „лично от Първия на гр.
Априлци". Но... хартията в тоалетната се сторила груба на голямото началство. И както може да се
очаква - той направил „остра забележка" на домакините. Изплашен за мяс-
407
тото си, „Първият" (както винаги държеше да го наричат!) секретар на новия град изпраща кола чак в
София (на 200 км.!) да намери и донесе по най-бързия начин, най-фината възможна хартия...
По подобие на Генсека, членовете на Политбюро, макар и крайно внимателно, изпращаха до младоженци или
до погребения писма, с което приветстваха или се присъединяваха към скръбта, които местният партиен
или окръжен лидер с гордост четеше...
Извън тази посока на УСЛОВИЕТО, свързана с личностите, - а от един момент нататък и единствено - с
персоната на Първия партиен и държавен..., вече се забелязваше началото на нов процес. Пропагандният
апарат на ЦК на БКП вече позволяваше тактично да се търсят и критични моменти в системата. Нуждата от
известно отпускане на клапите и в Съветския съюз, и у нас, вече налагаше периодично поемане на глътки
кислород, които озонираха в определен момент и журналистиката, и науката, и киното, и театъра. През
1973 г. напр, авторът на тези редове защити дисертация на тема: „Отрицателните явления при
социализма", в която за пръв път беше казано, че „слабостите на социалистическото общество се коренят
не във външни причини, а в неговата същност". Един от рецензентите на дисертацията - Ст. Михайлов,
тогава завеждащ отдел Пропаганда на ЦК на БКП, и сам беше вече писал силни редове в този дух. Ето тази
теза: „Тъй като считаме, че отрицателните явления се пораждат от съответни социални явления и причини,
коренящи се в самото социалистическо общество, ние отхвърляме гледната точка за анах-роничният
характер на тези явления и следователно, определянето им като отживелици" (Вж. Семов, М. Силуети по
магистралата. С, 1975, с.26).
Двайсетият конгрес на КПСС даде НЕДВУСМИСЛЕН ЗНАК, че са нужни съществени промени в управлението на
обществото, макар че съветското ръководство още не беше стигнало до съзнанието за слабостите на
системата. Анализът че тази Система дава признаци на умора и изчерпване, още не беше направен. Н.
Хрушчов още заплашваше света с добивите от съветската царевица и обещаваше до 1970 г. всеки гражданин
на Съветския съюз да има собствена стая. Критикуваше се все още личността, а не системата. И все пак -
вече и за нея можеха да се изказват „съображения", стига те да бяха внимателни и „любовни", с грижа
към нея, с признаването на нейната вечност. Критичното вглеждане в някои от нейните слабости не само
беше вече допустимо, но дори в известни случаи - желателно. Това, което не беше желателно, и напълно
недопустимо, беше посочването на каквито и да са слабости у генералния секретар, у „архитекта", у
„стратега", как ли не беше наричан, какви ли не коленопреклонни словосъчетания помнят ушите ни, в
които къде повече, къде по-малко, къде грубо разголено, къде с опит за достойнство, участваше цялата
българска интелигенция - с малки, много малки изключения. Нещо повече-в отделни случаи дори беше
възможно противопоставяне на системата, посочването на нейната износеност, стига това да утвърждава
гениалните прозрения и приноси на Генералния секретар.
408
УСЛОВИЕТО беше вече изместило центъра на тежестта си.
Този нов момент позволи лично нему - на Генсека - предани хора, вече да не отговарят задължително на
изискването на класовопартийния подход -във високите пояси на администрацията и дори в Политбюро
влезнаха хора, които се разминаваха с неговите доскоро жестоки и безкомпромисни изисквания. Това беше
пак ход на властта, известен много отдавна на Ст.Михай-ловски- виновният, прегрешилият, знае че е
виновен - той няма как да не бъде предан. А когато стане с нещо неудобен, колко е да му извадиш
досието, и да го зашлевиш с него на поредния партиен пленум.
Волнодумецът В.И. например, човек не лишен от талант, съвсем не толкова с „чисто минало" отпреди 9.IX.
1944 г. със свойствената си хитрост, беше прозрял: Хвали Генералния, приписвай всичко добро в
държавата като негова лична заслуга, говори наляво и надясно каква неповторима личност е той не само
за съдбата на България, но и в международното комунистическо и работническо движение, не преставай да
доказваш, че той е най-големият жив марксист-ленинец - всички други грехове са извиними и простими.
В.И. достигна високи партийни и административни постове, като при това не изпускаше случай да бъде
критичен спрямо много факти от действителността, да се гаври дори с високопоставени партийни фигури,
като често го правеше публично с доста сакатия духовно член на Политбюро Й.Й. без дори да се безпокои,
че нещо може да му се случи. Само допреди няколко години подобно поведение изглеждаше абсурдно. Но той
не изпускаше нито за миг от погледа си новите изисквания на УСЛОВИЕТО. И не забравяше по никакъв повод
да подхвърли колко е близък с Първия, като си пиели кафето той какво му казал и т.н... Много често
В.И.преиграваше, нещо повече - много често той видимо лъжеше по отношение на тази близост. Ама хайде
провери как е било! Важното беше, единственото важно беше за станалия до болест суетен и самовлюбен
Генсек, че той никога не говори срещу него, че където седне и стане, го хвали и се възхищава на
неговите неповторими качества на партиен и държавен лидер, че и на изключителен мислител.
Така постъпваше и друг член на Политбюро. Той също твърде рано беше заложил на една единствена карта -
залягането и залагането пред Първия. Той може би единствен не игра със съветската карта, а старателно
тропаше своето поклонническо хоро пред трона на Генералния. И стигна, което е много рядко, при
всичката резервираност на съветските кадровици, до върховете на политическата власт в България.
Бедата, разбира.се далеч не беше само в качествата на т.нар. „Генерален", или както с особено
удоволствие партийните кадри вече го наричаха „Първия партиен и държавен ръководител", а по-късно и
„Тато".
Цялата тази картина на подмазване, на съобразяване, на венцехвалене, се преснемаше и по стълбицата
надолу - през Областните секретари, където се възпроизвеждаше в пълния си визуален и словесен вариант
- до първите секретари на градските комитети, че чак до секретарите на селските общини. В цялата
страна точно се знаеше кой на кого е човек. Ако си на първия -
409
бедите могат да ти дойдат само отгоре, от Първия. Над него е Бог. Всичко за теб е извинимо, простимо
от останалите под него.
Отново в България се извършваше важен процес на подмяната на институцията с личността - най-сигурен
знак за отчайващата демократична незре-
лост на обществото.
Макар и фигурата на партийния секретар още в първите часове след Девети да имаше супер важно значение
за всеки смъртен, в последните петнадесетина години на живковизма, ролята на партийните бюра, да не
говорим за партийните организации значително отслабна. За това и смешни и нелепи са днешните напъни да
се атакуват, да се оплюват, да се низвергват на едро всички членове на партията - тези членове не бяха
вече нищо повече освен машинки, чрез пълната или почти пълната безпомощност на които, се узаконяваха,
институционализираха указанията от най-горе - без самите те да могат нито да повлияят, нито да спрат
или да изменят с каквото и да било решенията, които идеха от Политбюро, а то ще рече - от Генералния.
Защото самите членове на Политбюро вече бяха такива машинки за гласуване, за венцехвалене и за
консумиране на привилегии. С право покойният вече Т.Ж. настояваше да се издадат протоколите на
Политбюро, за да се види колко съгласни са били винаги с него те - и как дори преди него са бързали да
изрекат онези хвалебствия за идеите му, които той самият още не бил
произнесъл.
В по-ниските йерархии, когато се налагаше смяна на един Първи секретар на окръг или област, след него
- било към чужбина, било към София, тръгваха семейства на неговите приближени, защото беше ясно, че
новият Първи ще дойде със свои нови приближени и лично предани хора, които трудно щяха да се съвместят
със старите. Подмяната на институцията с личността в историята на най-нова България роди, и доведе до
абсолютизи-ране на познатата и отпреди, но далеч не така силно развита и абсолютизи-
рана ЛИЧНА ПРЕДАНОСТ.
Това не беше простото политиканстване, познато от първите години на века, уловено така силно и вярно
от Д.Страшимиров, Т.Панов, МХеоргиев и т.н. Тогава имаше опозиция, тогава падаха и се въздигаха партии
и правителства, тогава личната преданост беше в някаква степен дамга, тя пречеше за по-лесна
приспособимост после към другите, които хващат държавното кормило. Сега не беше вече така - една
партия, един генерален секретар, един областен секретар, един градски. Тридесет и три години един и
същ. Може да се каже, че личностното закрепостяване към един политически лидер доведе до едно
своеобразно превръщане на България в неофеодална държава... Този процес на подмяната на УСЛОВИЕТО
беше в някаква степен
исторически обусловен...
В продължение на цяло десетилетие, че и повече, особеностите на властта в България бяха свързани с
битките на Т.Ж. в партията и извън нея за неговото персонално утвърждаване. За това и т.нар. Априлски
пленум от 1956 г., когато всъщност започна подмяната на Условието, бе замислен като антитеза на цялата
дотогавашна система на йерархичност. Създаде се види-
410
г. Всичко
I на инсти-аа незре-
(всове след ] последните §§ора, да не 13 и смешни е низвергват щщо повече
на които, се ез самите те -то и да било шия. Защото гласуване, за ит вече Т.Ж. е види колко а бързали
да
още не бил
Първи секре-) към София, но, че новият I хора, които :ституцията с , абсолютизи-[ абсолютизи-
ите години на
М.Георгиев и
ш и правител-
тя пречеше за
ржавното кор-
:екретар, един
същ. Може да
\ лидер доведе
държава...
икаква степен
обеностите на [та и извън нея 1ски пленум от замислен като ьздаде се види-
мост, че се формира нейната нова управленческа, при това демократична същност. Ето защо този пленум се
оказа приемлив и дори пленителен за немалко от българските политици и творци, които, както се видя не
след дълго, се оказаха и в този случай политически наивници...
Така примамливо анонсирани, идеите на този антикултовски Априлски пленум бяха идеи, за които жадуваше
цялата интелигенция, те бяха потребни на обществото и защото бяха своеобразна антитеза на омръзналия
вече култ към Партията, към личността на Вълко Червенков и Сталин. За това и много от антисталински
настроените сили в комунистическата партия не само искаха да повярват в идеите на този Априлски
пленум, но го и подкрепяха, като една надеждна и сполучлива алтернатива за България, при общата
тоталитарна безизходица, в която беше вкарано дотогавашното социалистическо общество.
Мнозина останаха верни и предани на тази линия, макар отдавна да бяха видели фалша й, чак до Десети
Ноември 1989 г. - те получаваха постове, облаги, привилегии точно за това - да вярват на тази линия,
да я подкрепят и венцехвалят. Други усетиха, че пленумът е капан за наивници, на които е предложено да
играят по свирката на поредния вожд - този път от Правец, вече самоиздигнал си паметник и даже малко
недоволстващ от недотам сполучливата работа на скулптора. Тези среди от интелигенцията се отдръпнаха,
но по-далече от приятелското мърморене в пиянски, или приятелски компании не отидоха. България така и
не създаде дисидентско движение. Мисля и днес, че в онези години, то все още не беше възможно.
Т.Ж. и хората около него наистина за известно време създадоха илюзията, че в обществото настъпват
значими, дори исторически, демократични промени. И че той, новият Първи, е личността, с която в
България трябва да се свързват всички тези смели идеи за демокрация, за разширените контакти със
Запада и всички нови и освежителни процеси в държавата. Точно за това Т.Ж. беше крайно признателен на
всеки, поставил се в услуга именно в този момент, и именно по отношение на заслугите му към Априлския
пленум и към демократизирането на България. Мнозина, между които и пишещият тези редове, повярваха в
идеите на пленума-сами по себе си справедливи и примамливи! Оказа се, че това е нова клопка, че
каишката беше разхлабена, за да се затегне още повече. Личности като Атанас Райнов, например, и
особено като Веселин Андреев, които не се съгласиха — нямащия борческа биография Т.Ж. да вземе тяхната
биография, особено тази на В.Андреев като политкомисар, години наред после щяха да си плащат с
немилост. Свидетел съм как години по-късно, когато Т.Ж. вече беше станал пълен политически ¦ господар
и вече имаше всичко потребно за своето политическо безсмъртие. Ат.Райнов и В.Андреев, подобно на
Л.Тенев направиха всичко възможно да коригират „недалновидността си" и лошото мнение, което бяха
имали, и още по-лошо - публично изразявали - за селското момче от Правец. Не им беше простено! Атанас
Райнов загуби катедрата си, заменен от една доста скромна във възможностите си като учен дама, а
докторантурата му - провалена от
411
също така послушни и вече предали се и продали се членове на научния съвет...
Веселин Андреев пък загуби мястото си на Председател на СБП и Главен редактор на Литературен фронт,
дълги години беше отстранен от активния политически и духовен живот. Умееше ги тия работи Първият
партиен и държавен... На една вечеря у П.Данчев, нарочно пригласена, са поканени както Т.Ж, така и
Веселин Андреев. Сега той прави последен и отчаян опит да омилостиви политическия властелин. Напразно.
Иронична усмивка, опако на ръката! И толкова! След години едно болезнено, жестоко писмо, наситено с
проклятия. Пищов... И толкова!
За сметка на това пък онези, които не направиха тази „грешка", постигнаха много, всъщност всичко,
което една държава може да даде на галениците си.
Посочваме примера с двамата, защото това бяха хора с лични заслуги в борбата срещу фашизма, със
собствено име и авторитет. Това бяха хора нестрахливи, неконюнктурни, със свое достойнство, със своя
вътрешна сила и съпротива срещу видимостите на новия тоталитаризъм, но слаби за мелницата на
политическата машина.
Ето защо преувеличени ни изглеждат данните, появили се едва сега, когато антиживковизмът е новата мода
на политическото хамелеонство и трамплин за новите политически пространства, които сочат, че през
периода 1963-1966 г. били репресирани по различен начин 2000 инакомислещи -членове на комунистическата
партия и безпартийни. Че близо 800 от тях са участвали в различни конспиративни групи и 50 души са
получили присъди от 3-14 години. (Вж. в. „Дума - „Усещане за Живковизъм", 15 септември 1993)
Постепенно политическата обстановка в България се оформи така: Който умее да хвали и да се харесва на
Генералния, за него коридорите на властта и развитието му са отворени, който не умее - все едно кой е,
какъв е, какви таланти дремят у него, пътищата му са ако не напълно блокирани, то в голяма степен
затворени, или затруднени. Това бе вече новото СопсШю зте ^иа поп на българския политически хоризонт.
Това беше вече РАЗВРАЩАВАЩАТА РОЛЯ НА ЖИВКОВИЗМА...
Настъпи време, когато известната и от миналото черта в българския политически живот, свързана с
властта — верноподанничеството, сега да се обогати с още един нов момент, а именно:
8. ХВАЛБАТА
В годините на социализма и особено след 1956 г. хвалбата беше доведена до пълна абсолютизация... Езоп
се оказа едно мило, недалновидно древногръцко пионерче. Хвалбата ставаше все по-груба, все по-
безцеремонна. Познала толкова много, чак такива хвалби никога не бе видяла българската история. В тях
постепенно се изгуби всяка полусянка, всеки оттенък на лично достойнство.
412
ипга]
9 IV
ж_
- .1
"лавен пвния -.-тиен и -^канени ^>зян опит ка. опако [наситено
а-. постиг-I галеници- .
[заслуги в бяха хора -¦—.гешна сила за мелни-
I се едва сега, ликлеонство и е през периода ркомислещи -о 800 от тях са вли присъди от аггември 1993)
зрми така: Кой-рите на властта . какъв е, какви аокирани, то в то СошШо зте РАЗВРАЩАВЛ-
га в българския вото, сега да се
ата беше доведе-:алновидно древ-ю-безцеремонна. здла българската оттенък на лично
ХВАЛБИТЕ у нас имаха своите етапи. Ето ги накратко:
1) В първите години след 9.IX. 1944 г. Хвалбите бяха свързани с Политиката на новата „Народна власт".
Който одобряваше, и най-важното, хвалеше тази политика, той вече си постилаше първите килимчета по
пътеката на успеха.
2) Новият етап на Хвалбата дойде с името на Георги Димитров и Съветския съюз. След години името на
Г.Димитров избледня. Той вече засенчваше „крупната" фигура на Т.Ж. Хвалбата на съветската страна, на
съветския опит, на КПСС, на нейните редуващи се Генерални секретари обаче си останаха част от
УСЛОВИЕТО, почти до 1986 г., когато започна „перестройката".
3) През следващият етап Хвалбата бе свързана с името на Вълко Червен-ков. Подмазването,
венцехваленето, писането на стихове от поети, посвеща-ването на песни от композитори, вече излизаха от
границите на нормалното, етичното и дори естетичното. Хамелеонското поведение на партийни дейци,
особено на някои отделни дейци на културата и изкуството започваше вече да става нарицателно. Една от
първите, която написа подобни сервилни стихове бе Блага Димитрова.
4) Четвърти етап на българската политическа хвалба, издигащ се най-високо в историята ни и държащ
това първенство две пълни десетилетия, беше свързан с името на Т.Ж. Той бе обявен, и за съжаление пак
от хора на четката, и най-вече на словото и на партийния пост, за всичко най-велико, което бе създала
не само българската земя, но едва ли не и цялото човечество.
Нека не преповтаряме истини, които още не са напълно забравени. Сигурното е, че няма или почти няма
творец в българската култура след 9.IX. 1944 г., който да не е възхвалявал повече или по-малко
системата, партията, личността на комуниста и най-вече неповторимата личност на Т.Ж. Този факт е
болезнен не само когато се преглътне, той може да говори и за духовен катарзис. Един ден, когато се
съберат избраните хвалби за всичките тези 45 години в едно многотомно издание, преобилен материал ще
имат бъдните поколения за смях, но и за анализ на драмата на много от хората на духа в България.
Специални екипи следяха кой как хвали, кой колко хвали, каква част от едно слово е отделена на името и
ролята на Първия — това определяше отношението вече към него не само на самия Първи, но и на
Централния комитет, което означаваше, че определяше неговата съдба.
През тези години ХВАЛБАТА в България се отличаваше като правило с частична, а твърде често и с пълна
загуба на лично достойнство, с готовност за унижения, с тягостна сервилност - черти, които притежават
и всички други народи, но които у нас бяха доведени до крайност. Такива талантливи поетеси като
Б.Димитрова, например, пишеха според периода и личностите, които са на върховете, за всеки от тях
мощни и уви, талантливи венцехваления. Най-първо за Г.Димитров, после за В.Червенков, още по-после за
Т.Живков. Паралелно с това пишеха срещу американците във Виетнам, следваха безум-
413
но ласкателни стихове за Съветската страна, най-сетне се проявиха като тотални поклонници на
американската политическа действителност. Може би те винаги бяха верни на себе си, може би това бяха
уловени потребности на времето - винаги да са с най-първите, винаги до тях. Факт е, че семейството на
тази поетеса преживя живота си под най-близкото покровителство и приятелство на един друг от най-
дългогодишните политически дейци на България след 9.ГХ.1944 г. Ст. Тодоров. Без да го намират за
конфузно или недостойно, години наред тя и съпругът й се наслаждаваха на неговата дажба от Държавно
уиски и други наслади, гостувайки в дома му цели десетилетия, поне два пъти седмично...
Това не попречи при падането на социализма, при една среща със съпругата на министър-председателя -
С.Бакиш, която беше правила чудеса за да спаси живота на Б.Д., те двете да се срещнат в една
сладкарница на Орлов мост и да се разминат като почти ненавиждащи се дами. Бях свидетел на тази среща
и останах втрещен, докъде могат да бъдат доведени от политическия си интерес някои от българските
интелектуалци...
Близостта с Първия, покровителството му, бяха в продължение на десетилетия достатъчното и необходимото
условие за успех. За това и „натискането" около него, присламчването, унижението да се молиш за един
пропуск за банкет, на който той ще присъства, срещите с него на различни среди от обществеността,
даваха обилни примери, които вече дори и не предизвикваха смях - дотолкова унизителни, че говореха
вече за пълна загуба на лично достойнство, но и за пълния духовен разврат, който настъпваше сред тези,
не толкова малобройни среди.
Така например, при срещите на българските писатели с Него, мнозина от тях водеха децата си, и когато
той се появяваше, ги избутваха напред, та дано да ги пощипне по бузките, да ги погали, а фотографите
да увековечат този велик миг. Една такава снимка бе вече атестация, документ, пред който от тук
нататък почти всички врати бяха отворени. Немалко писателски съпруги стояха прави, на старт, при
срещите с Т.Ж. в писателската почивна станция във Варна, коя да го покани първа на танц. Известен е
случай, когато две дами на известни български писатели до такава степен се амбицирали коя да спечели
първия танц, че пред Него се сблъскали и паднали. Това е вече загуба на достойнство. Но губи се това,
което си имал. И за това падение не беше толкова или единствено виновна системата, колкото
характерното за голяма част от нашата интелигенция, пък и на нашата нация, външно верноподани-чество
пред големия, пред силния!
Същата картина се разиграваше на приеми, на срещи на Генералния с различни „отряди" на българската
интелигенция, където в момента на задължителната снимка избухваше истинско лакътно сражение кой
храбрец, или коя дама да се озове най-близко до Него и по този начин да остане в историята.
Наблюдавах една талантлива и красива наша актриса на поредното раздаване на званията на дейци на
културата. Преди появата в залата на
414
виха като 1Г. Може би бности на лейството телство и дейци на фузно или рговата дажба и -есетилетия,
ра среща със |равила чудеса аадкарница на . Бях свидетел сени от поли-
кение на десе-ва и „натиска-I един пропуск нчни среди от предизвикваха губа на лично е сред тези, не
го, мнозина от апред, та дано ;ековечат този д който от тук меки съпруги чивна станция 1Й, когато две
щирали коя да 1 е вече загуба ^ение не беше ото за голяма верноподани-
Генералния с гнта на задъл-
храбрец, или [ да остане в
на поредното а в залата на
Генералния, тя беше най-отзад на обръча, образуван още час преди да се появи Той. Когато започна
раздаването на званията, тя с невероятна пробив-ност просто преплува всички останали и застана най-
близо до него - цъфна в своята очарователна, най-предана и щастлива усмивка.
Един от талантливите поети на България, за да запази високия си партиен и административен пост, който
му осигуряваше най-големи привилегии, дори без да бе застрашен от загубата му, публично заяви, че на
телевизор не се ръкопляска, но той, когато видел и чуел Първия партиен и държавен ръководител да
говори, ставал прав и дори сам в къщи - ръкопляскал...
Ето ни пред един пример, когато раболепието, венцехваленето, е доведено до трагикомичен абсурд. В
друга политическа система, в друга духовна цивилизация, такова изречение би било духовно и морално
самоубийство. У нас такива работи официално не се случват. Насаме, „в компания", в кръчмата, или
писателското кафене, „тази откровеност" предизвика смях, ирония, дори смайване - но там, където
трябваше - в главата и сърцето на Генералния, тя раздвижи умиление и вдигна ръката му за ново
потупване по рамото и нова благословия. Което поетът като умен човек, много добре оценяваше...
Какво тук значи някакъв си присмех! Подражателството и верноподан-ничеството в средите на партийната
интелигенция стигна до там, че мнозина от тях вече имитираха смеха на Генералния, вървяха с неговата
походка, говореха с езика му. В силна обществена напаст се превръщаше незабавното преповтаряне на
изразите, които той клъваше от тук-от там и които незабавно ставаха партиен жаргон. Да се говори с
езика на Първия, с неговите изрази, означаваше че съответните партийни кадри са вече напълно и
истински проникнати от духа на партийните повеля и задачи! Партийният език по този начин навлезе и в
журналистиката и дрри в литературата... Те постепенно ставаха също норма за поведение на една не
съвсем малка част от българската интелигенция.
Разбира се, придворни поклонници и хамелеони пред властта, винаги е имало в историята на българската
държава - от Първото българско царство, през Второто, по време на Византийското робство, по време на
Турското, по време на Монархията. Има ги и във всяка друга държава. Но поради особения характер на
тоталната зависимост на човека от тази власт в годините на социализма - такава сервилност около цялата
пирамида на властта - от най-горе, до селския партиен секретар, в историята на България не е имало.
Тази действителност, даде тежки поражения върху българската политическа душевност и те не закъсняха да
се проявят и в първите години след падането на социалистическата система. Симптомите и сега не можеха
да бъдат други, защото системата беше вече отгледала по този начин цели поколения...
Преди да стигнем до този момент, все пак следва да подчертаем - тази тази оценка не се отнася до онази
част, която се нарича български народ или най-малко не се отнася в същата степен. И в годините на
социализма имаше стотици хиляди хора, които живееха скромно, встрани, по своему дистанцирани от
властта. Те бяха хора търпеливи, сдържани, в душата си скептични,
415
под халището иронични. Но публично съобразяващи се с властта и хората и, за да не нарушат
спокойствието си, защото ножът не е опрял до кокала или
- и може би най-вече - защото ние българите сме свикнали много да търпим и с малко да се задоволяваме.
До каква степен властта даваше всичко и можеше да отнеме всичко, може да съдим по поведението на един,
иначе талантлив, умен, патриотично настроен българин като Г.Д., когато в резултат на игричките на най-
големият
- Т.Ж., трябваше да бъде освободен от заемания от него висок пост, а то ще рече - да загуби всичко или
много от онова, което до този момент бе добил. Този, дотогава храбър мъж, в присъствието на дама
(С.Б.), пада на колене пред Генералния секретар и започва да го моли да не го слага на по-ниска
работа!... Смилил се бе Всемогъщият...
Своеобразна, неотменна част на Хвалбата бе станало Цитатничеството. И в този случай специално се
следеше кой колко пъти цитира Генералния, когато говори, или в писан текст. И така също се формираше
отношение и оценка за качествата на индивида...
Вече посочихме, че за все повече хора от партийния апарат и от дейците на културата ставаше ясно, че
промените в нашата страна са невъзможни извън Партията. За това внимателно, колебливо, с оглеждане и
ослушване, много от критично настроените писатели, журналисти, хора на изкуството, партийни дейци - за
да прокарат една или друга идея за промяна, търсеха подходящи цитати от Т.Живков, които позволяват на
пишещия да развие върху тяхната основа - своята идея или да се защити при евентуална политическа атака
срещу него. Още повече, че Генералният обичаше да изглежда и демократ, и критик, и революционер,
поради което често произнасяше силни критики и „съображения" срещу обществото, от които освен
пропагандна шумотевица, обикновено нищо не следваше. Но така отново и отново се възпроизвеждаше образа
му на най-прозорлив, най-талантлив, най-далномис-лещ. Той искаше едва ли не, да минава за дисидент
между останалите Генерални секретари. Това обяснява в някаква степен и наличието на цитати от доклади
и слова на Генералния, дори в творчеството на хора, които в душата си го ненавиждаха. Много често една
нова идея можеше да си пробие път само, ако тя бъде представена за негова, или бъде доразвитие на
нещо, което той е казал. Това е също вид хвалба, вид социалистическо подмазвачес-тво, но то е по-скоро
ход, тактика, отколкото голо и вулгарно славословие.
Особено разпространен похват беше - и в литературата, и в науката, и в публицистиката - една или друга
черта или факт от социалната действителност, да се възхваляват повече от потребното, за да се внуши на
„бдителния" читател и особено на партийния работник в ЦК на БКП, следящ за изданието, че пишещият тези
редове е благонадежден, добронамерен. Тогава именно покрай Хвалбата, един по-смел автор можеше да си
позволи да каже и някоя по-остра критична мисъл, да прокара нестандартна идея, различна от
официалната, без особено големи рискове било за автора, било за редактора, който го е публикувал. Тази
форма на някаква съпротива, макар и плаха и нерядко
416
мога
оез
11
ркзрата и, |кала или щ търпим
¦е всичко, (цшотично ^големият х а то ще
бе добил.
на колене 1 по-ниска
вчеството. ;нералния, гошение и
уг дейците :възможни слушване, зкуството, а, търсеха да развие ална поли-а изглежда оизнасяше :
пропаган-: отново се ¦далномис-зстаналите . на цитати а, които в ' I си пробие е на нещо, дмазвачес-
авословие. науката, и ;ействител-Здителния" изданието, та именно 1же и някоя I от офици-гора, който 1
и нерядко
противоречива, бе твърде популярна и хората се бяха научили да разпознават кое е казано за пред
цензурата, кое - за читателя...
Бъдещите изследователи ще има да се дивят как в едно произведение могат да се съвместят две позиции,
понякога толкова различни по същността и отношението си към една действителност... Нека не се чудят -
ние правехме това, което бе възможно да се прави, без да влизаме в затвора, или да оставаме без
работа. Именно това бе съпротивляване „ПО БЪЛГАРСКИ"...
През всичките тези години се разви една също позната от миналото черта на нашата национална
недостатъчност, свързана с НАЦИОНАЛНИЯ НИ НИХИЛИЗЪМ. Той - познат в годините на турското робство и
след това като чуждопоклонство, се изяви най-първо по линията на тоталното преклонение пред всичко
съветско и поради това, в отрицанието на почти всичко наше.
Тук не можем да не отбележим, че философията на нихилизма е преди всичко философия на
посредствеността. Само бездарни хора, неможещи, посредствени, могат така грубо да отричат нацията си,
националния си дух, онова, което народът ти е дал в историята си и в днешния ден, на което е способна
интелигенцията ти. За да се присламчат към чуждото, да му се поклонят без да държат сметка за своето
лично и национално достойнство. За съжаление, в политическото кръжене у нас,' винаги е имало изобилие
от бездарни в професията си хора, които обичат да говорят от името на нацията и народа си. Народът ни
никога не е мразил държавата си, но политиката и — винаги.
Следва да отбележим също, че пълното копиране на съветския опит, беше най-лесното политическо
поведение, но далеч не най-достойното. Много от руските интелигенти, а и политици, ни иронизираха за
нашето хамеле-онство, за отсъствието на що-годе национално достойнство и самостоятелност в политиката
ни. Защото в известни граници такава независимост бе не само възможна, но дори и желана. Защото тя
създаваше подходяща видимост за пред западния свят, каквато бе нужна за международния авторитет на
Съветския съюз. Уви — Правешкото момче предпочиташе да го иронизират — и него, и държавата му -
отколкото да е разклатен столът му поради това, че прекалено много си позволява. А Николае Чаушеску си
позволяваше, не беше с разтреперани колене. И Янош Кадар. И Москва, колкото и да се мръщеше вътрешно,
външно ценеше това. Нашите политици следваха проверената българска тактика за чадъра.
В Казанлък, на една среща на съветския военен аташе - капитан по чин. с български генерали и след
порядъчна почерпка, един от нашите храбри борци срещу фашизма - генерал-полковник, падна в краката на
съветския капитан и започна да целува ботушите му. Младият капитан се смути, стъписа се и напусна
обяда! Примери на такова слагаческо разлигавяне, на оплюване на нашето си и безгранично величаене на
всичко съветско в тези 45 години имаше колкото щеш. Отричахме и преиначавахме историята си -стига това
да беше изгодно за руската, а после и за съветската външна
417
политика. Пренаписахме учебниците си, където заедно с нужните на всяко училище духовни руски исполини
имаше и немалко страници с имена и текстове на сервилни и бездарни писатели. Съветските песни
изместиха нашите български песни от репертоара на хоровете, на радиото, на телевизията. Съветските
филми ни измориха, Съветският опит ни омръзна. Говорехме с русизми, пиехме „залпом", както пият там...
във „великата столица". Като се прибави и палавият и хитряшки опит на Т.Ж. да прави България 16-та
република (колкото и това да беше хитър, демагогски ход) - нашето съвети-зиране бе пълно и опасността
от загубата на българската национална свяст - доста реална. Никога по отношение на никоя друга страна
дотогава, българският национален дух не е бил така недвусмислено унижаван и нихилизмът така тотален.
Вина имаха и съветските лидери, имаше и самата система, но основната, унижаваща вина бе в жалкото
политическо хамелеонство на нашите политици.
Разбира се, подобно е поведението ни и днес, по отношение на ценностите, които така безогледно
заимстваме от САЩ.
Националният нихилизъм е една от най-тежките последици, които отсъствието на политическо и национално
достойнство наложи като мярка и израз на властта, като критерий за отношението към нея в българския
полу-интелигентски и партиен дух. И което беше най-тревожно, ние се чувствахме най-българи, когато се
отричаме от себе си, от дедите и бащите си, и се кланяме на новото, на чуждото. Разбира се, тук отново
не става дума за отношението на обикновения българин към обикновения руснак. Там, на равнището на
националния дух, нещата са отдавна и ясно сложени - още от времето на Дядо Иван. Ако някой посегна на
тези отношения, ако някой с нещо ги разврати, това бяха пак политиците и кръжащите около тях партийни,
духовни, стопански и други използвачи на конюнктурата...
Хамелеонството, хвалбата на всичко руско и съветско в политическия живот у нас, позна едно единствено
изключение... Юлският пленум от 1987 г. Сега нашият „Архитект" трябваше да внуши на чакащите промени -
и членове на ЦК и на останалите българи, че Преустройството в Съветския съюз си е тяхна, руска работа,
че под ръководството на Т.Ж., „този път ние вече сме го извървели".
Това беше уникален случай в историята на двете партии и държави. За да спаси себе си, Т.Ж. видя
единствената възможност в дистанцирането от процесите, които неумолимо събаряха вече съветската
политическа и икономическа система, след като я бяха съборили вече в Полша и се разгръщаха в Унгария и
Чехословакия.
През годините на „социализма" се разви ОЩЕ ЕДНА НОВА ЧЕРТА в българското политическо поведение. Тези,
които държаха политическата власт, постепенно започнаха да набират самочувствие, да разбират от всичко
и да се месят във всички области и процеси, които протичат в обществото. Партийният секретар по
принцип отговаряше за всичко, което става в „него-
418
не на всяко с имена и
я изместиха 6. на телевизи-ва. Говорехме тслица". Като ьлгария 16-та епето съвети-йонална свяст огава,
българ-и нихилизмът га система, но 1ство на наши-
зие на ценнос-
ледици, които и като мярка и тгарския полу-
се чувствахме щите си, и се
става дума за уснак. Там, на >жени - още от 1Я, ако някой с що тях партий-
в политическия :енумот1987г. ; промени - и го в Съветския ., „този път ние
I и държави. За танцирането от ¦ическа и иконо-[ се разгръщаха
ЗОВА ЧЕРТА в тическата власт, г от всичко и да в обществото. :о става в „него-
вата територия, следователно той имаше законното право „да решава въпросите". Така се очерта фигурата
на ПАРТИЙНИЯ ВСЕЗНАЙКО.
И цели 45 години тази всезнайковщина владееше българската държава. Постепенно тези хора „се взеха" за
незаменими, тяхното мнение неизбежно се зачиташе дори от хора професионалисти, които и когато виждаха
грешките, а понякога и дори престъпната некомпетентност на партийните секретари, за да не си навлекат
гнева им, се съгласяваха с тях. Постепенно те „овладяха" проблемите на театъра, киното, литературата.
Когато някои от най-маститите литературни критици бяха почти отрекли великолепната книга на Димитър
Димов - „Тютюн", Генералният секретар на ЦК на БКП - Вълко Червенков наложи нова, и за радост, почти
обратна оценка. Тодор Живков най-първо внимателно (докато укрепваше позициите си), после все по-
агресивно взе да изказва мнение по всички важни въпроси на обществения живот. Тази всезнайковщина се
пренесе надолу в партийното управление, стигна до последния партиен секретар. В моето село партийният
секретар например също разбираше от литература: той публично даваше класови партийни оценки на моите и
други книги, оценяваше художествените качества на героите и т.н. Той се месеше активно в решаването на
стопанските въпроси, даваше напътствия на учителите как да възпитават децата, при овчарите се оказваше
пръв познавач на племенните особености на стадата, в гората даваше съвети как да се секат най-правилно
дърветата. Съветваше и лекарите в болницата как по-добре да организират работата си. Беше завършил
висшата партийна школа...
В по-големите мащаби на София, в телевизията например, не само членовете на политбюро, но и съпругите
им звъняха, за да критикуват, да недоволстват, да дават съвети кое предаване кога и как трябва да
завърши и с какво послание към зрителите. Особено активна беше в това отношение съпругата на Г.Ф. един
от министър-председателите.
Все по това време, водени от манията, че и те вече от всичко разбират, съпругите на партийните лидери
не се задоволяваха да стоят у дома, а се натискаха да заемат ръководни длъжности главно в сферата на
културата, където се смятаха за най-подготвени и където намираха, че е най-престижно да се
подвизават...
Наблюдавах и след Десети Ноември един от началниците на административната власт в Ловеч. За една-две
години властване и той вече имаше самочувствието, че разбира от всичко - даваше съвети по отношение на
фондации, съветваше как да организират работата си театрите - за да оцелеят, оценяваше новоизлезли
книги и т.н.
Подобно бе поведението на един от отговорните дейци на СДС в гр.Ап-рилци, който, довчера мълчалив,
кротък и дори сговорчив човек, изведнъж се оказа, че също разбира от всичко. Не беше прочел повече от
десетина книги през живота си, но взе да се изказва най-напред пред малки групички, после пред все
повече хора - за нови филми, за автори и културни дейци, оценяваше най-категорично духовните процеси в
страната...
419
Още един знак за непомръкващото болшевишко поведение на българския политик във всички времена...
За да завършим с фигурата на Генералния секретар - човек изключително хитър, практичен, сервилен
когато трябва пред силните, жесток спрямо непокорните, но и толерантен - според силата на враговете
си, необразован, но интуитивен, циничен, но надарен с изключителна памет, с желязно здраве и
прагматизъм - бихме искали да посочим примери за тоталната парализа, която настъпи в страната при
всеки, дори и най-малък опит да се посегне на името му в последните години преди разпадането на
системата.
Нека го кажем още сега: пред вид сериозните изменения настъпващи в Съветския съюз, в България също
трябваше да се създаде видимост за подобни изменения, за революционни едва ли не преустройства. Така
се стигна до посочения вече Юлски пленум на ЦК на БКП - 1987 г. В България също се развиваше вече
двойствен процес - от една страна в някои среди на Партията, промяната на системата беше искрено
желана. Секретар на ЦК на БКП идваше в телевизията и открито говореше за нуждата от такава промяна. От
друга страна - имаше страх - и то какъв - до къде може да доведе тя, дали няма да се изпусне духът от
бутилката. Това беше време, когато интелигенцията започна да се окопитва и под влияние на съветската
интелигенция да дава примери за известно несъгласие и дори съпротива, което се видя на нейните
конгреси през 1988 г. Първият ръководител на Партията и държавата в паметните месеци на 1989 г. отново
реши да разиграе поредния си демагогски политически спектакъл... От една страна беше организирано
„недоволството" от невинния сравнително Русенски проблем, като същевременно бяха наказани участниците
в него. От друга страна, партията и главно Андрей Луканов се зае точно в тези месеци да си организира
опозиция. И още по-неслучайно е, че в нея нахлуха немалко предани и покорни партийни членове, като
станаха опозиция по партийно поръчение. На митинг на репресираните след 9.IX. 1994 г. на площад
„Ал.Невски" тогавашният шеф на парламентарната група на СДС Йордан Соколов публично призна в речта си
този факт, макар да имаше твърде много примери, които доказваха това и без неговото признание. Но
това, че гръбнакът и сърцето на опозицията бяха организирани от БСП и от Държавна сигурност не
означаваше, че в СДС не бяха навлезли масово и хора, водени от обществени и граждански интереси. Хора,
желаещи промяната и виждащи в сформирания Съюз символа и мотора на тази промяна.
Не случайно активисти от „Раковски" № 134 наричаха този щаб на СДС само една година след 1989 г.
„ченгеджийница" (от „ченге")...
Известно е например, че Демократическата партия беше възстановена по нареждане на хора от бившето
Политбюро, в случая от Андрей Луканов. Така бе създадена прекалено сложна обстановка в сформирания по
този начин Съюз на демократичните сили (Вж. по-подробно Берон, П. Сини човечета, червени човечета. С,
1993), като фактически подконтролен на БСП и на Силите на сигурността. Този съюз трябваше да играе
ръководна роля в
разпад без сът]
довчера капнта^
конфрсл и черва твърде| тени пд падна р, фарса 'е
оставка,
Си Пет
която да
гвото. .С
поведеш
от воещ
открити:
жените ]
стигна м
Дръзнал^
ческо о§|
та, ле от!
момента;
е самата | сила и а примери ¦. факторип Този
другите с
същата с!
особено в
реалната <
което оста
на тази вл
Тазн «
ческа дене
лично оце|
синдрома 1
И таз
проличава*
нейното са
420
ьлгарс-
|чител-щ спрямо §разован, во здраве парализа, юсегне на
¦ъпващи в тнмост за
Така се България I среди на на ЦК на ва промя-доведе тя, -ато инте-елигенция :е видя на държавата а
демагог-ледоволс-[енно бяха ю Андрей А още по-и членове, юсираните ламентар-този факт, з неговото
¦анизирани а навлезли I, желаещи и промяна.
аб на СДС
зстановена а Луканов, този начин [ човечета, БСП и на ра роля в
разпадането на социалистическата система и „поставянето на кораба на вода" без сътресения, без големи
жертви, в превръщане на политическия капитал от довчерашното минало в икономически, за да се превърне
този икономически капитал в следващите години отново в политически. Създаде се видимост за
конфронтация в обществото, то бе ярко разделено на равнище улица на сини и червени, макар сред в
червените да имаше доста сини и още повече в сините твърде много червени. Играта се ръководеше от
добре обмислени и разработени планове и затова говори фактът, че цялата социалистическа система падна
без нито един ранен, без да гръмне нито една пушка (като изключим фарса в Румъния, разигран също от
силите за сигурност).
В тези последни две-три години, преди да получи наредената от Москва оставка, Тодор Живков взе
изключителни мерки за своята сигурност. Атанас С. и Петър В., младежи-войници, опитаха да създадат
организация в армията, която да парира войската в случай, че тя се противопостави на преустройството.
Следени още като ученици от класическата гимназия за нестандартно поведение, техният опит беше бързо
разкрит и те - изправени пред угрозата от военен съд. Още повече, че в писанията и в писмата им имаше
вече открити призиви за смърт на вече омръзналата на всички, дори и на приближените му, личност на
Т.Ж. Някои от високите партийни кадри, до които стигна въпросът, изпитваха панически ужас, че трябва
да защитят младежите, дръзнали да напишат слова срещу Генералния и най-висшето негово политическо
обкръжение. Шефът на Държавна сигурност се парализира при мисълта, че от него се иска намеса в този
процес. „Щом др.Живков е замесен... В момента няма по-голямо престъпление от това..." Това са негови
думи...
Можем винаги и с основание да се запитаме: достатъчно оправдание ли е самата същност на
социалистическата система, с цялата нейна тоталитарна сила и съвършена репресивна система - за да
оневини хилядите подобни примери на страх, покорство, раболепие, чинопочитание пред органите и
факторите на властта?
Този въпрос може да има ясен отговор само на фона на сравнението с другите страни, където тази система
действаше по същите закони и със същата сила. Така ли беше в Съветския съюз, в Полша, в Чехословакия и
особено в Унгария. Само на фона на тази съпоставка, можем да оценим реалната стойност на онова, което
българите на власт показваха и онова, което останалата част от обществото проявяваше спрямо силите и
органите на тази власт.
Тази съпоставка не е утешителна, нито извинителна за нашата политическа действителност. Тя показа
типичните черти на доминиращ стремеж към лично оцеляване, твърде често липса на достойнство,
покорство, търпение, синдрома на халището, широко познати в нашия обществен живот.
И тази тягостна недостатъчност на масово поведение около властта проличаваше както в целия период на
социалистическата власт, така и след нейното слизане от историческата сцена.
421
Тя се възпроизведе, дори когато настъпиха значителни промени в същността на властта, като тя вече
загуби своя тоталитарен характер, когато властта беше вече в ръцете на СДС.
Нека започнем анализа на
9. ФОРМИТЕ НА СЪПРОТИВАТА ВЪТРЕ В ПАРТИЯТА
Имаше ли я и до колко и как се изразяваше тя? Най-вероятно различни среди от самата партия по различен
начин ще отговорят на този въпрос.
Без да се впускаме в подробности, само ще посочим промените, настъпили в КПСС след смъртта на Сталин,
например, промени последвали и у нас, и в останалите социалистически страни. От тях, още преди
окончателното падане от власт на Вълко Червенков, се възползва тогава все още безав-торитетният,
невзрачен и без борческа биография Т. Живков...
Тук му е мястото да направим една ясна констатация. След смазването на политическата опозиция през
петдесетте години, съпротивата по-нататък, доколкото я имаше, беше преди всичко и главно в Партията и
преди всичко и главно срещу личността на Тодор Живков, а не срещу установената власт. Тази съпротива
продължи по-масирано, докато той окончателно овладя лостовете на властта и фактически я превърна в
еднолична власт. След 1964-1965 г. съпротивата фактически секна.
Значително по-късно - през 1987 г. Стоян Михайлов критикува темповете на икономическото развитие на
страната. Следва познатата реакция - той е изваден от състава на Секретариата, а след това и от ЦК на
БКП за критика на програмата на Централния комитет, съставена от Тодор Живков или просто представена
като негово дело. То бе единственият случай, както вече посочихме, когато БКП си повярва, че върви
пред КПСС в революционното преустройство на социалистическото общество.Един единствен се осмели дори и
тогава да се обади в защита на Стоян Михайлов - акад.Николай Ирибаджаков. На същия този пленум Станко
Тодоров, тогава член на Политбюро, си подаде оставката, което също не беше малко. Рядък случай в
България.
С това официалната съпротива срещу властта на Тодор Живков като че ли се изчерпва. Остава вътрешната -
почти тотално мълчалива и смазана. Изчерпва се и външното, публичното несъгласие с политиката на
Политбюро и на Централния комитет. На четири очи, насаме, под халището, такова несъгласие, разбира се,
имаше, но само там. През последните петнайсет-двайсет години, с авторитаризма си Тодор Живков бе
спечелил неприязнено чувство у редица членове на ЦК на БКП, които жадуваха някои промени, които
усещаха безизходицата, в която потъваше социалистическата държава. Обаче е факт, че недоволството се
изразяваше според закона на халището: официална подкрепа на Тодор Живков, дори засилваща се сервилност
пред самия него, неофициално, в една или друга степен скрито недоволство. С
422
;ни в същ-ер, когато
А
0 различни въпрос.
ите, настъ-[едвали и у ;ончателно-още безав-
смазването по-нататък, реди всичко гната власт, овладя лос-След 1964-
-ва темпове-:акция - той
1 за критика Живков или I, както вече люционното а се осмели кад.Николай зн на Полит-ък случай в
[вков като че а и смазана. 1 Политбюро дето, такова е петнайсет-неприязнено гои промени, сата държава,
на халището: вилност пред доволство. С
всичка сила действаше вътрешното дисидентство, мърморенето между приятели, на четири очи. Растеше все
още единствената надежда, че партията може да се промени, че такава промяна към демокрация, към повече
свобода е възможно да се прокара единствено чрез структурите на Партията. Даже в самия кабинет на Т.Ж.
някои от трезвомислещите му сътрудници не можаха да не оценяват нуждата от засилване на материалната
заинтересованост, от по-голяма свобода на личността, от защита на умните и по-смели представители на
интелигенцията. Кога по-плахо, кога по-открито примерите в подкрепа на свободомислието за защита на
отделни личности имаха Н.Яхиел, Веселин Йосифов и др. Напоследък излязоха автобиографични книги на
бивши високопоставени политици. Заедно с общо взето верните анализи, във всички тези книги напира едно
усещане за разчистване на сметки с Т.Живков, за собствено оневиняване, за критичност към миналото със
задна дата...
Любопитна и неизследвана още е една друга линия на своеобразна опозиция, която се бе зародила в някои
от семействата на политическата върхушка. Антипартийността и после антиживковизмът, се превърнаха в
своеобразна мода, която ако не повече, все пак беше една зона на отдушници, която внасяше известна
надежда за по-нататъшно отпушване на клапите и по-надолу, в по-ниските страсти на обществото. Открито
антиживковски настроения например години наред показваше Соня Бакиш, съпруга на члена на Политбюро -
Ст. Тодоров. Подобни семейни крамоли, стигащи до неприязън към „Първия човек" имаше и в други най-
висши семейства, но те доколкото бяха за промени в системата, за нейното демократизиране и пр., бяха
за промени, но с тях самите. Промени, след които те пак ще останат. Например модно бе синове на някои
най-видни ръководители на партията и държавата да се държат „опозиционно", да се шегуват и дори да се
гаврят със социализма, при това на публични места. Да недоволстват, с други думи, от това, което
правеха бащите им, без, разбира се, да се лишават от привилегиите и високия жизнен стандарт, които
това положение им осигуряваше... Това, разбира се, си беше стопроцентов политически и нравствен
цинизъм, но от този цинизъм имаше все пак полза. По-малко или повече се създаваше онова тъй потребно
усещане за неизбежно излизане от обръча на личната диктатура, за неизбежната промяна на обществото,
което твърде много хора и в партията и извън партията очакваха.
Имаше нещо още по-важно - синовете и дъщерите на върховните политически дейци най-често си избираха
духовни, артистични професии и се омесваха със средите на интелигенцията. Те ставаха художници,
режисьори, писатели, артисти, в по-редки случаи - журналисти. Телевизията, радиото и киното бяха
места, където особено добре са чувстваха съпругите. По едно време, — членовете на политбюро, а и по-
нискостоящи — решиха, че е крайно време самите те да пропишат, та и чрез творчеството си да оставят
своите светли дири. Явиха се писатели, които пишеха срамежливо, под псевдоним, ала пишеха - като Марин
Грашнов, Славчо Трънски и съпругата му и пр. Имаше дори решение на Политбюро - за да не бъде изпуснат
за поколенията
423
някой велик подвиг, всеки член на Политбюро да подготви „Избрани произведения" - спомени, речи,
доклади, слова и т.н.
Общението на властта с интелигенцията се разширяваше. Така и хората на духа добиваха известен
имунитет, защитени от своите приятели - синове и дъщери на високопоставени лица, за да прокарат една
или друга по-дръзка (най-често срамежливо дръзка) идея. По този начин, някой от по-дисидентски
настроените интелигенти, бяха намерили подходяща форма за мимикрия, осигурявайки си своеобразен чадър.
В творчеството си те негодуваха срещу една или друга страна на обществения живот, а в същото време
търсеха приятелството с някои от върховете на партийния елит. Такъв е примерът с Н.Г. Автор на
нестандартни исторически анализи, много често нестандартен и в поведението си, той си бе избрал
тактика - каквото и да става, на върха да има винаги приятел между най-големите - така че в критичен
момент той да го спасява. Подобни тактически ходове, позволяващи хем да бъдеш нещо като опозиция, хем
да оцелееш, си позволяваха и немалко други български творци. Донякъде такова поведение се търпеше, а в
отделни случаи и толерираше.То представяше някои от висшите началници като демократи от една страна, а
от друга - така или иначе, позволяваше да се отпушва тапата, да се казват едни или други истини,
разбира се, най-често с половин уста. Това в онези години също изглеждаше не малък героизъм.
Значително разпространена беше още една форма за проникване и „разлагане" на върховния политически
елит. Младежи с „лошо" минало, или с „лош" семеен произход, се омъжваха за дъщерите или синовете на
изтъкнати партийни или стопански лидери. Така те влизаха също във властта, или гравитираха около
нея.За съжаление, малцина от тях, освен че уредиха добре личния си живот, дадоха пример за достойно и
самостоятелно поведение по-нататък.
Истина е обаче, че като цяло в Партията не бе създадена сериозна опозиция срещу системата и още по-
малко срещу Живков, дори сред онези, които той лично отстрани от власт. През време на неговото
дълголетно властване много членове и кандидат-членове на Политбюро и ЦК, министри, зам.министри,
председатели на Министерския съвет бяха и отпаднали от политическия елит. Техният брой бе достатъчен,
ако се съюзяха срещу него и обкръжението му, ако не повече - да му създадат проблеми.
Но такава опозиция не само не бе създадена, но и отделни, „на четири очи" недоволства срещу него не
смееха да се появят. Един единствен бивш кандидат член на Политбюро К.Гяуров, вече провинил се и
отпратен като посланик в далечна страна, в пияно състояние, в едно мазе, беше свалил портрета на Т.
Живков и в своеобразно садистично ожесточение го мачкал с крака. Един единствен свидетел - шофьор от
посолството, бе видял „унижаването" на Първия. Достатъчно! Бившият кандидат член на Политбюро потъна
още по-дълбоко в джунглите, където макар и като посланик, контактуваше само със себе си. Вече двадесет
години никой нищо не знае за него! Но останалите, действащите, пък научиха какво ще последва всекиго,
когато
424
г- ;ни произ-
[*ла и хората |взи - синове «та по-дръзка -зисидентски а мимикрия, куваха срещу ?еме търсеха е
примерът с нестандартен ава, на върха з момент той
бъдеш нещо ги български чай и толери-:рати от една
тапата, да се [ уста. Това в
гкване и „раз-ганало, или с на изтъкнати властта, или 'редиха добре юведение по-
[ена сериозна 1И сред онези, о дълголетно ЦС, министри, отпаднали от :а срещу него
;и, „на четири инствен бивш угпратен като беше свалил [е го мачкал с зидял „унижа-а Политбюро наник,
контак-! знае за него! секиго, когато
се посегне на Първия партиен и държавен ръководител...И шофьора, който беше видял гледката не прокопса
- за такива работи свидетелите, каквито и да са, не са нужни.
Ето защо, всички те - и станалите неудобни с нещо, или чието отстраняване решаваше други проблеми на
едноличната власт на Първия, и онези които истински го мразеха, си останаха от кротки по-кротки.
Презирайки го в душата си, те не смееха не само дума да издумат срещу него, но и да присъстват там,
където някой би се осмелил да направи това. Защото снемането им от високия пост бе все пак половин
беда. Т.Живков можеше да отнема и супер високите пенсии и Мерцедесите, вилите и пр., но можеше и да ги
запазва... Антон Югов беше отстранен от Тодор Живков, но той доживя до дълбока старост в „Мерцедес", в
хубава къща, с охрана, със снабдяване от специалната кухня на ЦК и с преголяма пенсия. Трудно е да се
признае, но на някои от тези хора в годините на борбата не липсваха героизъм и храброст. Сега в
мирните условия на „цъфтящото социалистическо строителство" дотам достигна смелостта им: с цената на
нови унижения, да пазят привилегиите, подхвърлени им от Първия.
Присъствах на следните гледки като журналист: След тържество на 24 май в Бояна, за дейци на културата
и изкуствата бе дадена вечеря. На вечерята бе поканен един от бившите членове на Политбюро, твърде
рано и твърде млад отстранен, заради нетактичност по отношение на личността на Първия. Той бе поканен
за първи път, след като десетина години бе държан в пълно забвение и изолация. Видях и винаги ще помня
лицето му, крачката, напрежението във фигурата му, когато Първият остана за секунда сам и тръгна към
изхода. С каква скорост изплува от тълпата и се хвърли към него бившият му приближен, как кръстоса
пътя му, дано Големият го забележи. И той го видя, забави крачка и извика: „О, младеж, къде се губиш
ти, бе? Как си, здраво-живо?..." Какво унизително беше изражението на този храбър преди години
комсомолец, как беше счупил гърба си, как бе забол нос чак в килима... „Карай, карай!" - каза
напътствено Първият и го отмина, както се отминава крайпътен камък... А колко години беше чакал
„младежът" този момент, колко се бе надявал някак да омилостиви Първия човек - дано го върне поне
малко пак в коридорите на властта. А някога, преди 9.1Х.1944 г. бе минавал за храбрец!
Не го върна! Не правеше никога случайни грешки Генералният... Няма нито един случай по негово време
някой да е възстановен на същото място или поне на същия ранг, от който веднъж е бил свален. Със
собствените си очи, като журналист, видях как майката на висш политик - някогашна приятелка и
приближена лично на някогашния Тошо от Правец - с какви разтреперани ръце се наведе към неговата
десница и я целуна. Чух как го молеше да върне момчето й - изпратено вече посланик, то си било
разбрало грешки- . те... Докато е жива ще ходи и ще Го благославя...Как се смали тази, изглеждаща
иначе достойна жена, как ниско свлече майчино чело пред скиптъра на
425
властта, който така безцеремонно беше свалил от челото на сина й Генералният...
Мразеха го и го ненавиждаха дузина бивши и действащи членове на Политбюро, но дума никой никъде не
изпусна срещу него. Властта и привилегиите и страхът да не ги изгубят, ги държаха като приковани о
покорството, зашили бяха устта им, защото Първият знаеше да гони и преследва не само бившите си
приятели, той не прощаваше и на децата и внуците им. Защото той знаеше и спазваше завета на Калигула:
„За мен е важно не да ме обичат, а да се страхуват от мен!". Един такъв внук, иначе интелигентен и
способен човек, ми показа една новогодишна честитка, изпратена от Първия десет години след свалянето
на дядо му от Политбюро. Той я носеше в себе си и показваше, а цялото семейство я беше размножило,
белким някой повярва, че не са съвсем изхвърлени от полезрението на Генералния, че късметът им пак
може да се обърне..
И трети случай. Току що свален член член на Политбюро — човек със значителна антифашистка биография -
на другия ден след Пленум на ЦК изтичва при съседа си по вила и първите му думи са: „Запазиха ми,
запазиха ми Мерцедеса, вилата, охраната, Правителствената болница, пенсията — всичко ми запазиха!..."
Тези борци на революцията не само не се осмелиха да покажат каквато и да е било съпротива срещу Него,
но свалени, паднали, унижени, те още повече се страхуваха от силата му и само да имаха някаква, макар
и най-малка, надежда, че той може да чуе какво говорят за него, те повече отпреди бяха готови да го
венцехвалят.
Имаше ли я и каква бе съпротивата в средите на интелигенцията? На този въпрос ще се спрем по-подробно
в следващата глава. Тук само ще посочим че доколкото я имаше, тази съпротива беше до голяма степен
разрешена, преценена, осмислена. Следователно предимно „вътрешна", в себе си, под халището... Когато
надхвърляше правилата на УСЛОВИЕТО, когато се преминеше границата, следваха „решенията на
секретариата"...
Общо взето формите на несъгласие срещу режима, срещу отделни елементи на партийната политика, срещу
една или друга беда в обществото се свеждаха в духовната сфера до следното:
С големи условности, усуквания на фрази, изричането на полуистини и т.н. от време на време се
появяваха сатирични произведения, които раздвижваха духовете и докарваха българската интелигенция до
едно любопитно и дори сладостно напрежение, кого и как ще ударят сега. Все пак, поставяха се пиеси
като тези на Ст.Стратиев, Н.Хайтов, Ив. Радоев, Н.Йоранов, Р.Ралин, които възбуждаха неизречената, но
иначе жадувана за десидентско признание българска интелигентска мисъл...
По повод появата на „Архипелага Гулак" в Съветския съюз, без да бъде публикувана у нас, трябваше да
бъде осъдена книгата на Солженицин. Четирима български писатели на общо събрание бяха отказали да
вдигнат ръка,
426
Е_ а Генерал-членове на -та и приви-: корството, ¦; гза не само -- им. Защото .. ме обичат, -:.-; и
способен ; Първия десет в себе си и повярва, че ¦ьсметът им пак
фо - човек със Пленум на ЦК ха ми, запазиха иа, пенсията -
юкажат каквато нижени, те още а. макар и най-повече отпреди
лигенцията? На а. Тук само ще
голяма степен > „вътрешна", в
УСЛОВИЕТО, ;кретариата"... щу отделни еле-в обществото се
на полуистини и . които раздвиж-но любопитно и ик, поставяха се [оранов, Р.Ралин, :нтско признание
ъюз, без да бъде лженицин. Чети-да вдигнат ръка,
за което бяха изключени от Партията. Това беше проява на лично достойнство. И както винаги става -
една част от нашата интелигенция в поведението на четиримата видя знак за голяма храброст, за
постъпката им се говореше по квартири, в кръчми, по двойки и насаме. Преувеличи събитието и партийната
пропаганда, придаде му дързост и антипартийност, каквото в същност нямаше. Целта бе-дори когато става
дума за достойнство, то да бъде смачкано, за да бъде ясен знак и урок за онези, на които може да им
мине през ума да показват подобна самостоятелност в мисленето.
Появяваха се от дъжд на вятър и някои по-смели произведения на писатели, около които се емваше такава
шумна кампания, като че ли в България започваше революция. Българските интелигенти премерваха своята
класова преданост и своето мъжество. ЦК наблюдаваше и следеше с готовата пръчка да няма увлечения.
Няколко книги все пак бяха „репресирани": на Н.Генчев - за В.Левски, на Блага Димитрова - „Лице", на
Ж.Желев - „Фашизмът" и книгата на наша милост - „За Япония като за Япония". Общо взето с това се
изчерпва дисидентската литература за последните тридесетина години от властването на Генералния
секретар. В нито едно писателско чекмедже не се оказа скрит, неиздаден, „репресиран" дъкопис. Едно
малко изключение - карикатурите на Т. Цонев! Което беше показателно...
Появи се акростих във в. „Пулс", без и досега да се знае със сигурност дали появата му не беше
инспирирана от Държавна сигурност като предупреждение срещу интелигенцията.
Тук-там, във Враца например, се печатаха открити антикомунистически и антиживковски листовки, които
вече бяха дързост и смелост и чиито автори потъваха мълчаливо в затворите. Тези примери обаче не бяха
много, и тайната за тях зорко пазена. На някои от тези случаи се спира Д. Иванов в книгата
„Противостоенето", където той посочва имената на Н.Колев - Босия, П. Манолов, П. Бояджиев, Л.
Собаджиев и др.
Нито един български интелигент не създаде произведение което да се чете „на свещ", или организация,
заради която да бъде осъден и вкаран в затвора. Такива обаче имаше не малко в Чехословакия, където
беше подписана „Харта 77", където имаше едно обръщение от 2 000 думи, подписано от интелектуалци,
където вървяха процеси срещу видни фигури от средите на интелигенцията. Имаха такива силни дисидентски
движения и Полша и Унгария. През 1956 г. Унгария беше окъпана в кръв - избити бяха не малко хора на
умствения труд, а след 1980 г. съпротивата в Полша практически не спря до падането на системата.
Последваха страшните за онези години събития в Чехословакия (1968 г.). У нас за съжаление, нито един
по-смел глас не се обади в защита на тези движения. Нямаше и следа от така избуялото напоследък (след
1989 г.) дисиденство. Тогава, в онези години, то храбро мълчеше...
В Съветския съюз броят на репресираните, на вкараните в лагери, на обявените за луди, непокорни на
режима, беше голям - Солженицин, Тарков-
427
ски, Шостакович-младши, Разтропович... На всичко отгоре и над всички -Сахаров...
У НАС! Ние чакахме и дочакахме, както винаги е било, някой друг да ни свърши работата. Тогава да
викнем, че да проглушим небето, колко репресирани има, какви борци сме, какви жертви сме понесли.
Колкото по-малко са жертвите, толкова по-много са крясъците. Виктор Пасков с дълбока ирония писа, че
главното дисидентство на един храбър, нов демократ се състояло в това, да разхожда кучето на Любомир
Левчев в Докторската градина.
Нашата журналистика, за разлика от журналистиката в посочените страни, също едно на друго стоеше с
добре прибрани ръце до лампазите. Тя и тогава, както и днес, храбро хвалеше, храбро създаваше
авторитети и култове на Първите. Малко, като изключим няколко преводни и авторски статии в Народна
култура, редактирана тогава от Стефан Продев и то в последния етап преди падането на Живков, бяха
примерите на духовна, ако не друга съпротива, както и някои статии в „Труд" и „Поглед" и редица
предавания по телевизията. Достойно и дистанцирано се държаха обаче и хора с лични заслуги в
антифашистката борба, като Б. и Хр.Ганеви, В.Петров, В.Андреев. Ал. Геров...
Разбира се, за това поведение на интелигенцията, определени заслуги имаше „лично първият човек". Той
знаеше от кого да се пази и как. След като се беше разправил с враговете си вътре в Партията след 1956
г., той се зае с интелигенцията. Вече посочихме привилегиите, които се подредиха в стройна система и в
нейните среди. Има обаче още една важна привилегия. Тя беше последната бариера, предпоследната
възможна съпротива срещу неговия курс. След Априлския пленум 1956 г. бе даден път за известно
развитие, за издигане и на хора, гледани до вчера от властта ако не с кърваво, то поне с криво око.
Мнозина от тях-синове на съдени от Народния съд, самите те били в лагери, в затвори, постепенно
започнаха да получават разрешения да следват, да пишат, да бъдат публикувани, да получават жилища, да
отиват на ниска, но понякога и на по-висока държавна работа, някои да излезнат в чужбина, дори да
станат представители на България в по-малко значими страни. Онези пък, които щат не щат, вече бяха
предоставили услугите си на съответните служби, получиха и повече. Постепенно, преценено, с дозировка,
с мярка, с проверка, властта „отпускаше клапите" там, където не бе опасно и даваше въздух и на онези,
които до вчера го нямаха. При острата, тотална довчерашна стагнация, при почти буквалния физически
страх за оцеляването си-тези хора не можеха да не оценят и малкото глътка свобода, която Априлският
пленум им даваше. Те също не искаха да загубят предоставените им възможности.
В Държавна сигурност, където също имаше и не малко интелигенти;: хора, започнаха да навлизат младежи с
по-свободно мислене, с по-демократична нагласа, по-образовани, преценяващи вярно и плюсовете, ала и
недостатъците на социалистическото общество. Това не бяха онези, до фанатизъм предани, крайни в
преценките си и безскрупулни в действията си хора.
428
всички -
друг да ни ;о репреси-по-малко са юка ирония се състояло в -?адина.
(,&;¦<: очените стра-р лампазите. Тя и в,цритети и култо-«торски статии в ш то в последния «ена, ако
не друга ида предавания по е и хора с лични [етров, В.Андреев,
пределени заслуги зи и как. След като 956 г., той се зае с юдредиха в строй-ривилегия. Тя беше за
срещу неговия (естно развитие, за кърваво, то поне с :ъд, самите те били 5ат разрешения да шища, да
отиват на теои да излезнат в
по-малко значими зили услугите си на гценено, с дозиров-
там, където не бе маха. При острата, физически страх за :ото глътка свобода, I да загубят предос-
лалко интелигентни ;лене, с по-демокра-совете, ала и недос-знези, до фанатизъм ^йствията си хора.
Тяхното поведение също омекотяваше специфичната българска обстановка. Те показваха зъбите си отново
през последните няколко години, когато Генералният вече виждаше своя край и реши да приложи диктатура.
Тогава беше прострелян в крака Симон Варсано, задържан бе в ДС и Петър В. Имаше още няколко случая,
ала времето бързаше, самата Държавна сигурност трябваше да се учи вече не толкова да стреля, колкото
да работи с банкови и други сметки, с оглед на новите, настъпващи времена...
И тъй: през тези 45 години в нашия политически живот не само отново се показа, но и се доразви, както
стана ясно, традиционното раболепие пред властта, покорството и търпеливостта си, склонността да се
предаваме един друг само и само поединично да оцелеем. Налице бе, както винаги преди, едно почти
тотално отричане на миналото ни. Показахме сервилността си пред съветската страна, още по-силно
развитие получи традиционния национален нихилизъм, способността си-щом е за пред властта, да бъдем по-
големи католици и от папата, много бяха примерите на загубата на лично и национално достойнство, на
подмазвачеството и т.н. И онзи вечен страх, който винаги ни е съпътствал пред феномена на властта.
През тези години не успяхме да напишем името си на достойни хора Така, както го писаха възрожденците,
а и не малко борци срещу фашизма. Това, което научи за нас светът-способността ни да се самоунижаваме,
да се самооплюваме, да говорим един срещу друг пред всеки чужденец, да се кланяме и почти безогледно
да ругаем всичко, което идеологически не се побираше под шапките ни - с такава нравствена цена ни
завари Десети Ноември...
„Вътрешното дисидентство" у нашия народ не променяше с нищо съществено външната картина...
429
IV ГЛАВА
БЪЛГАРИНЪТ И ВЛАСТТА
СЛЕД ДЕСЕТИ НОЕМВРИ 1989 г.
КАК КОРАБЪТ СЕ СПУСНА НА ВОДА?
1'. ДЕМОКРАЦИЯ И ВЛАСТ4
Този е един от най-възловите проблеми на всяко общество. Съотношението „власт - демокрация", макар
това да не са съизмерими понятия, изразява най-пълно степента на развитие на обществото.
„Демокрация" (гр) произлиза от „демос" - народ и „кратос" - сила, власт. Демокрацията е само една от
формите на властта.
Най-често тя се анонсира пред обществото с официалното провъзгласяване на принципа: „малцинството се
подчинява на интересите на болшинството. Свободата и равноправието на гражданите са общовалидни и са
норма на обществен живот".
Ленин дава друго тълкувание на демокрацията, като я раздели на пролетарска и буржоазна... ПРОЛЕТАРСКА
е онази демокрация, която се отъждествява с диктатурата на пролетариата. БУРЖОАЗНАТА ДЕМОКРАЦИЯ е
форма - пак според Ленин, на класово господство на буржоазията... Аргументите за подобна анатема над
буржоазната демокрация се свеждат до:
1) Признанието, че буржоазната демокрация се развива наистина според демократично изработена
конституция, парламент и др.представителни учреждения, както и всеобщо и избирателно право, и
политически свободи. Те обаче, твърдят критиците й, носят формален характер и не са изпълнени с
конкретно житейско съдържание. Напротив, цялата същност на буржоазната република била такава, че да
парализира и да се противопоставя ефективно на политическата активност на масите и да държи широките
слоеве от обществото извън възможностите за участие в управлението на обществото.
Иначе казано, основната критика срещу буржоазната демокрация е нейният формален характер.
СОЦИАЛИСТИЧЕСКАТА ДЕМОКРАЦИЯ бе обявена като най-висша форма на демокрацията. Всички граждани,
независимо от националност, пол. раса, се ползват с равни права в политическия, икономически и
културния живот. Главна особеност на социалистическата демокрация е привличането на масите в
управлението на държавата и всички обществени работи. В нея важно място заемат органите на народния
контрол, в чиято работа участват милиони трудещи се. Тя осигурява правата на гражданите по
законодателен
430
г
пво. Съотноше-ерими понятия,
кратос" - сила,
то провъзглася-:г на болшинст-гдни и са норма
здели на проле-ято се отъждес-^МОКРАЦИЯ е мта... Аргумен-:ждат до: гаистина според 1ставителни уч-ски
свободи. Те са изпълнени с на буржоазната тавя ефективно ките слоеве от на обществото, ¦гокрация е
ней-
што най-висша ионалност, пол, ки и културния ривличането на
работи. В нея >абота участват
законодателен
ред. В социалистическото общество, правото на труд не само се провъзгласява, но и законодателно се
утвърждава и реално осигурява.
Както се вижда, имаме работа с една идеалистична и вътрешно невъзможна конструкция за демокрация,
макар да изглежда крайно справедлива и примамлива!
В какво се състои накратко нейната вътрешна противоречивост и невъзможност в този вид, а от там и
проблемът за тотална катастрофа на социалистическото общество.
Социалистическата демокрация в самата си същност съдържа своето отрицание. То е липсата на плурализъм
в собствеността, която да пбражда плурализъм и в политическия живот. Видът на доминиращата собственост
предполага съответна форма на политическата власт, в нашия случай предполага монополизъм. Появи ли се
монополизъм, с демокрацията е свършено. Те не се побират в едно и също пространство. Ако бъдат
заставени да престоят в едно общество, под едно небе, демокрацията се взривява, започват мъчителни
противоборства, каквито са добре познати в политическия и духовен живот на всяка от бившите
социалистически страни. Пряка последица на подобни противоборства е появата на т.н. дисиденство в
някои от тези страни. Така, че постановявайки за свещена именно общонародната собственост, мълчаливо
приравнявайки към нея кооперативната собственост, социалистическата демокрация постанови и появата и
конституционализирането на монополизма. Монополизмът в условията на една единствена обща и абстрактна
собственост обхвана цялото общество - неговата управленческа, икономическа, социална и духовна сфера.
Но дори и при наличието на монополизъм, е възможно съществуванието на някаква форма на демокрация, ако
е възможно съществуването на някакъв независим контрол, явяващ се в качеството на опозиция на
монополизма. Ала такъв контрол също се оказа, че не е възможен. Подобна мисия, чисто идеологически, в
социалистическото общество беше възложена на съзнанието. Една мисия-дори от гледна точка на марксизма,
чисто идеалистическа. Самият факт, че социалистическата революция победи в Русия, а от там бе наложена
в ред други страни, бе първопричината за „посявката" й върху изостанали общества, което ще рече и с
ниска степен на съзнание у по-голямата част от хората. (По този въпрос вече писахме в книгата си
„Силуети по магистралата" (С, 1978)) Ниска степен на съзнание плюс липса на обществен контрол, ето ги
условията за култа към личността, а от там и за самозабравянето на онези, които вече са взели властта.
Още кога го е забелязал Платон: „Ако едно лице...притежава абсолютна и безотговорна власт, то никога
няма да остане твърдо в своето убеждение. Човешката природа винаги ще го увлича в алчност и егоизъм, в
избягване на терзания и в търсене на отговорност на всяка цена...И кипящият в душата му мрак, в края
на краищата ще изпълни с озлобление него и целият град...". (Платон. Законите. С, 1991)
Липсата на този контрол се осигурява и от самата изборна система.
431
Макар и всеобща, „тайна и с равно избирателно право", практически тя беше и си остана до последните
избори така организирана, че да няма възможност да се гласува нито тайно, нито вариативно. Една
бюлетина, един човек в нея. Изхвърлени бяха дори и малките, тайни стаички, задължителни за всяко тайно
гласуване. И тъй нареченият народен контрол в крайна сметка се оказа чиста проба демагогия. А както
казва Менандър (343-292 г.пр.Хр.), „демокрациите най-често биват корумпирани от наглостта на
демагозите".
И контролните народни органи се назначаваха от партийни бюра, а състава им се определяше от партийните
секретари. Липсата на ефективен контролен механизъм липсваше в обществото отгоре до долу. Доколкото
тази система вършеше някаква работа, то тя беше оръжие на горните да контролират долните, а не
обратното, както една демокрация го изисква.
Еднопартийността, монистичността в политическия живот, то се знае по всички фронтове и във всички
страни, роди едно ново явление на пролетарската диктатура - срастването, сливането на трите власти в
една единствена еднопартийна власт. Законите се формират от партията-ръководителка, а приложението им
се ръководи и контролира от същата партия. Съдът, както и Народното събрание, бе само едно продължение
на волята на тази Партия.
Постепенно монополизмът превърна идеята за демокрация в чиста проба диктатура. Само че не на
пролетариата, тъй като пролетариатът, поради характера на избирателната система беше отстранен от
всяка власт, тъй както отстранени бяха и селяните и интелигенцията. Те фигурираха във властта
представително, предварително утвърдени от партийния секретар.
2) Още едно важно условие на демокрацията се превърна в чиста проба социална демагогия — проблемът за
Експлоатацията. При буржоазната демокрация е на лице пряка експлоатация на човек от човека. При
социалистическата демокрация също е налице експлоатация на човек от човека, само че чрез
посредничеството на държавата. Високите постове в правителството, партийните инстанции, не бяха нищо
друго освен рид експлоататори, но тяхната експлоатация, изразяваща се в това, че те получаваха
неизмеримо повече и по-големи доходи отколкото заслужаваха, се трансформираше чрез мимик-рията на
общонародната собственост. Така, че при социализма се появиха и някои други форми на експлоатация,
неприсъщи на капитализма, а именно:
- На умния от глупавия, на работния от мързеливия, на честния от безчестния, на талантливия от
бездарния, на активния човек от апатичния, на можещия от посредствения...Появи се^най-масовата форма
на експлоатация - уравниловката в заплащането.
3) Най-сетне демагогията в самата същност на социалистическата демокрация, без да бъде изчерпана,
може да бъде продължена с ЛИПСАТА на трите основни права, лежащи в основата на всяка демокрация,
именно правото на труд, на вероизповедание, на местоживеене: а) Правото на труд - бе отказано на
всички, които по един или друг повод, по една или друга причина бяха изразили резерви или несъгласие с
механизмите на така мощно действуващата диктаторска машина, които не спазваха Условието; б) Правото на
432
и тя беше р възможност р човек в нея. ^ за всяко се оказа р, „демок-
виге".
щйни бюра, а I на ефективен иу. Доколкото аа горните да
го изисква. :. то се знае по е на пролетар-ша единствена юводителка, а I. Съдът, както ;а тази Партия.
I в чиста проба зиатът, поради яка власт, тъй игурираха във ния секретар. 1 в чиста проба ;оазната
демок-социалистичес-<а, само че чрез ството, партий->ри, но тяхната гримо повече и пе чрез мимик-ла се
появиха и ома, а именно:
на честния от )Т апатичния, на и експлоатация
истическата де-с ЛИПСАТА на [, именно правото на труд - бе и друга причина ;а мощно дейст->; б)
Правото на
вероизповедание, без никога да е било официално отречено, фактически бе доведено до почти пълна
забрана. Ролята на църквата бе сведена до понататъшно участие в демагогската игра на демокрация; в)
Правото на местоживеене пък достигна формите на чисто крепостничество, в мащаби, каквито не са били
познати в цялата история на българската държава. Проблемът със жителствата, например, беше един от
най-унизителните за човешката личност...
От цялата същност на „социалистическата демокрация" следователно не остана нито един пункт, който да
отговаря на обявената й социална високо-поставеност.
Комунистическите партии във всички страни, където бяха взели властта и я държаха четиридесет и пет
години (в Съветския съюз седемдесет) доказаха колко прав е бил Гьоте, когато е казал: „Да властваш е
лесно, трудно е да управляваш"...
Бихме добавили: ВЛАСТВАНЕТО Е ИДЕАЛЪТ НА СТАЛИНИЗМА И БОЛШЕВИЗМА, неговата същност. Управлението е
същност на демокрацията. Където има управление, а не властване, там има демокрация... За това
болезнено прав бе Де Гол, когато писа колко трудно е да се управлява народ, който различава двеста
вида сирене...За късмет на всички управници в България, ние никога не сме различавали повече от
говеждо овче и козе сирене.
Гръбнакът на диктатурата в „социалистическото общество" беше т.н. принцип на Демократическия
централизъм, който беше и гръбнакът на монополизма. Той съчетава демокрацията, състояща се в изборност
от горе до долу. Нарушаването на основния момент в този принцип, изборност от „долу до горе", което
означава отчитане на висшестоящите пред техните избиратели, доведе до възможността за укриване на
основни истини за състояние на държавата, за нейния национален доход, за дълговете, за използване на
фиктивни показатели и т.н.
Кризата на подобно общество беше неизбежна. Но можеше, поради характера на диктатурата като форма на
управление, то да продължи съществуванието си още твърде дълго време. Можеше партийната диктатура да
прерасне и във военна диктатура! Слава Богу, това не стана.
Как най-общо се разположи идеята за демокрацията и властта в първите години след разпадането на
социалистическата система?
През 1988 и 1989 г. стана най-неочакваното - просто рухна, съборена отвътре цялата бивша
социалистическа система. Без една пушка да гръмне, без един убит да падне?! Да гледаш и да не вярваш!.
В светлия Божи ден на Десети Ноември 1989 г. българският народ видя с очите си Пленума на ЦК на БКП и
падналата ниско долна устна на вече бившия Генерален секретар. Последва масовото ликуване в следващите
дни по домовете и по кръчмите. Никакво съмнение - радостта от края на омръзналия вече на всички,
несменяем „Първи партиен и държавен ръководител", беше всенародна. Отново под небето на България
светна Лампата на Аладин.
Получили ПОДНЕСЕНАТА ПАК ОТ ВЪНШНИ СИЛИ ПОЛИТИЧЕСКА
433
ПРОМЯНА (реално Т.Живков можеше да бъде свален само от външни сили), мнозина от българите показаха
най-типичното, когатб става дума за власт -пренареждането започна на минутата...
От вестниците, радиото, улиците, от това, което се говореше в домовете изведнъж стана ясно, че че той,
Първият, имал страшно много и най-важното - храбри врагове. Сега те, както до вчера открито и прилежно
му се кланяха, така изведнъж шумно, публично, бабаитски започнаха да го ругаят. С едно почти
единствено достойно изключение: на процеса срещу него по „Дело № 1" актрисите Аня Пенчева, Невена
Коканова и др. показаха достойнство и вместо да да се добавят към ругаещите и да се „дистанцират" от
Него, както направиха до вчера най-приближените му, благодариха. В масовите случаи се прояви старата
българска черта: падне ли Великанът, настъпва часът за българския бабаитлък. Появи се пак тази вече
позната ни още от далечното минало масова наша особеност, която беше дрямала 45 години, като че ли
оставена в забвение, затрупана ... До колкото я имаше, тя се отнасяше само до някогашната храброст на
партизаните и ятаците, до непрекъснато растящия им брой и подвизи, до също тъй непрекъснатото
увеличаване на числото на активните борци, които както е известно, не спряха да се досещат за своите
заслуги почти до Десети Ноември! Беше смешно и тъжно и дълго още щеше да бъде смешно и тъжно, да видиш
де кого срещнеш - колко е щастлив, че Т.Ж. е паднал. И което не е за отминаване, тези, които до вчера
бяха до него и с него - те най-много сега се радваха, те най-бързо му скроиха обвиненията, за
греховете и за престъпленията. Буквално за няколко месеца върху него бяха прехвърлени кажи-речи
всички вини за състоянието на Държавата. И което бе пълна изненада - той ги пое, като за пръв път в
живота си показа неподправено достойнство.
Позната бе и тази българска властническа черта. Падналият - върху него всичко! Препикаване, оплюване и
дистанциране от него - това най-напред. На първите митинги в София, до вчера толкова кротки и покорни,
сега се оказа че и слово имаме, и фантазия да правим плакати, на които Тодор Живков бе или обесен или
заклан, или с руска тюбитейка, или с фес. Народната фантазия се беше наистина отприщила. По лицата на
всички грееше нескривана гордост, като че ли те лично го бяха свалили от поста му, като че ли те
самите току'що бяха излезли от затворите, пратени от него там заради мъжество и непокорство, дисидент
до дисидента! Сега всички си наваксваме загубеното и компенсираме десетилетното покорство. Като че
това не бяхме същите, ама съвсем същите хора, които само допреди няколко месеца, на Първомайската
манифестация бяхме минавали край Мавзолея на Георги Димитров и възторжено, въпреки „омразата си",
бяхме аплодирали и него и останалите висши партийни чинове.
Но самите те - тези висши партийни чинове, които само до преди два-три дни се бяха въртяли на пета
около него, търпели униженията му - сега също като че ли бяха други хора, излезнали сякаш от някаква
преизподня, а не слезнали от Мерцедесите, които той беше благоволил да им даде, или отнеме...
434
ши сили), за власт -
в домовете най-важното
се кланяха, . С едно по „Дело рьа достойнство Гот Него, както вовите случаи се яъпва часът за ве от
далечното нни, като че ли ; отнасяше само «къснато растя-иване на числото а се досещат за жно и дълго
още колко е щастлив, ;о вчера бяха до ,рзо му скроиха 1 няколко месеца състоянието на ръв път в живота
шят - върху него !а най-напред. На ни, сега се оказа Тодор Живков бе подната фантазия нескривана гор-)
че ли те самите ради мъжество и ;ваме загубеното е бяхме същите, ;а, на Първомайс-зрги Димитров и ;его
и останалите
мо до преди два-
сенията му - сега
ква преизподня, а
да им даде, или
Пуст български политически бабаитлък, когато лъвът е мъртъв! Тази масова слабост и страхливост, която
от мишката прави планина, когато за това не искат пари и не те гони страх...Вековечно, дълбоко
качество - да сме с наведени глави пред силния и с разкопчани панталони пред гроба на падналия...Така
беше и със Стамболов, така беше и със Захари Стоянов, така беше само преди петдесет години с Царя.
^
Така беше и сега...
Същите ние, които плакахме с горчиви сълзи, поради смъртта на Борис Трети, същите, които тъй
сърцераздирателно бърсахме очи само 6 години по-късно за Георги Димитров! И както тогава обобщи Би Би
Си - „този народ - българският, изглежда да е от дванадесет милиона - 6 от тях оплакваха монарха,
други шест - комунистическия си водач..."
Картината и сега, след Десети Ноември беше почти същата. И хората бяха почти същите - преместена беше
само трибуната - вместо пред Мавзолея, тя бе поставена пред Храм-паметника „ Ал.Невски". Ала най-
важното бе станало - на трибуната бяха други фигурите.
Нищо ново - нито като култура, нито като фантазия, нито като публичен факт (освен нощните бдения на
Фори Светулката) не се случи...Не случайно, три години по-късно, като почака, като погледа, Т.Живков в
цитираната вече книга „Срещу някои лъжи.." описа жалките личности на някои от тези, които го бяха
обкръжавали. И които той беше разставял в Политбюро и навсякъде...Не пропусна, разбира се, и той,
винаги жалък пред всесилните съветските ръководители, да се пише сега герой и борец и даже също
репресиран за тяхна сметка. Нали и той е български политик -можеше ли да бъде друг!
Тъй или иначе пред нас е отново познатата и с нищо непроменена политическа черта - щом имаш интерес,
да си готов на минутата да се отречеш с думи и средства от онзи, на който довчера си целувал и ръка и
дупе, за да бъдеш на власт!...
Ала тази нова обстановка даде възможности да се видят редица други проявления на българина пред и във
властта.
Преди всичко, лесно, много лесно и единодушно падна във Народно събрание чл. 1 от Димитровската
конституция, който канонизираше ръководната роля на Партията. И сред старите сили на тази партия и
сред сформираните опозиционни групи и партии, единодушието беше пълно - падането на социалистическата
система навсякъде означаваше падане и на монопола на властта на една партия. В същност, това беше
големият успех на Промяната. Най-големият...
Отделна, изключително важна, е темата за начина, по който беше СЪЗДАДЕНА българската политическа
опозиция. Има прекалено много факти, че в основата си тя беше създадена организирано, макар да имаше и
стихийни процеси. Неслучайно в опозицията се озоваха най-първо хора, които бяха с криминално минало,
но пред обществото и новата реалност се явиха като политически борци (също известна политическа черта
в обществения живот
435
на България, датирана не от вчера). В опозиция се озоваха синове и дъщери на партизани и дейци на МВР,
явиха се ангажирани сътрудници на ДС и измежду реално репресираните след 9.IX. 1944 г., на които им
беше просто посочено къде и как да застанат. Какъвто бе случаят с храбрия отпосле демократ Ст.Савов,
на когото просто бе наредено да възстанови бащината партия. Нареждането го дава организатора на
опозицията А. Луканов, а Ст. Савов дълго се съпротивлява. Разбира се, той сам много скоро забрави и
„специалните" си отношения с органите на ДС и нежеланието да възстанови бащината партия и се вживя в
ролята на велик демократ и строител на Нова България.
Под валяка на общия политически разпад на социалистическата система и организираното спояване на
огромни капитали и средства, целта беше не да се спасява социализма, а да стане неговото разпадане
спокойно, корабът да бъде спуснат на вода без драми, без кръв. Превръщането на довчерашни партийни и
комсомолски лидери в капиталисти, които отново да държат под контрол властта, беше добре разработена и
кадрово осигурена линия. Разбира се, това означаваше възстановяване на капиталистическата собственост,
реституция, означаваше и известни жертви, които неминуемо трябваше да се дадат — важното бе тези
жертви да бъдат по-малко и по-леко поносими. На първо място, както посочихме, цялата вина за миналото
бе хвърлена върху Т.Ж. Ала реалните обвинения и срещу него, и срещу М.Балев на процес Номер 1 бяха
смешни и процесът забоксува. Тогава беше жертван един от обявените за борци по време на свалянето на
Т.Ж. — Г. Атанасов - по едно дело, което бе повече от смешно, и което и той, и другият осъден —
Ст.Овча-ров, просто бяха жертвани от своите си. Спазено беше златното правило, формулирано от
Ал.Буров: „България да бъде управлявана все от бивши юш бъдещи затворници"...
При формирането на опозицията бяха подбирани подходящи хора -това бяха или вербувани тайни сътрудници
отпреди четиридесет години з лагерите, или криминални, на които бързо можеше да се извадят укритите
досиета, или послушни и жадни за власт хора, до вчера първи активисти не Комунистическата партия и
Комсомола, някои от тях синове на партизани, ала леко засегнати и после реабилитирани с лихвите. Или
други недоволс-твуващи синове на активни борци, отстранени от власт по един или друг повод от Т.
Живков, или останали чак до Десети Ноември на своите политически постове партийни и комсомолски
секретари, съветски възпитаници и др. .
Някои от тях се опитаха скоро да заиграят своя собствена игра, но тазж игра също до голяма степен беше
под контрол. Така в политическото пространство бяха разиграни важни задкулисни действия. Една здрава
ръка постепенно сменяваше средствата - от политически, те ставаха икономически,.
Нашата задача тук не е да изследваме поведението на политиците или е* набедените за такива, колкото да
проследим как по-широките народни слоезг се държаха в тази нова обстановка и в така вече формулираната
демократг-
436
и дъщери на ДС и е просто отпосле бащината анов, а Ст. забрави и :да възстанови *?ятел на Нова
гската система дга беше не да во. корабът да $я довчерашни да държат под 1 линия. Разбива собственост,
трябваше да се ( поносими. На гърлена върху оев на процес ертван един от асов - по едно Зден -
Ст.Овча-тното правило, е от бивши или
ходящи хора -десет години в ;вадят укритите зи активисти на е на партизани, фуги недоволс-) един или
друг аа своите поли-гски възпитани-
на игра, но тази тическото прос-щрава ръка пос-икономически... дитиците или на ; народни слоеве ната
демократи-
ческа власт - цялата истина за която те не знаеха и не можеха да знаят. Едва десет години по-късно ще
стане безпощадно ясно, че по това време чрез фондации, чрез подставени лица и прочие е извършено
предварителното разпределение на огромни средства, натрупани в различни фондове, на заеми, невлезнали
в страната и предоставени на определени лица, по определен списък, изработен от хора на службите и
действащия начело с Петър Младенов и Андрей Луканов партиен елит. Те, заедно с реституираните граждани
на България, ще бъдат нейните нови капиталисти.
Една от най-характерните прояви на масовото сваляне на гащите пред т.нар. „нова демократична власт"
беше позната от миналото, първоначална политическа наивност и липса на държавност у нас, лекотата, с
която се отричаме от миналото си и също така лекотата и дори лекомислието, с които приема
новоизлюпените политически фигури.
За това лековерие пред всяка нова власт говори още Антон Страшими-ров. В Кутловица, днес Монтана,
веднага след Освобождението - 1878 г. за депутат във Великото народно събрание е бил избран не друг, а
руският цар! 120 години по-късно, един шоумен разлепи из цяла България портрета си в битката за
парламентарните избори през декември 1994 г. И събра близо 200 000 гласа, които дори не знаеха за кого
гласуваха. И това не е в края на миналия, а в края на XX в.
Започна да действа синдромът на махалото: много от тези, които до вчера бяха най-послушни и най-
предани на бившата власт, сега се оказаха най-върли нейни противници. Този синдром също отведе много
от тях във Великото народно събрание. Тези хора най-силно деряха гласове срещу комунистите и
комунизма, сами си повярваха, че те нямат и не са имали нищо общо вече не само с комунизма, но дори и
със самите себе си. Много от българите бързаха, много бързаха да се пренаредят, както бяха го правили
и след 9.IX. 1944 г. Нова власт беше дошла - те трябваше да бъдат с нея. Това обяснява защо във
Великото народно събрание, бяха избрани и толкова лумпени. Политическото заслелление, страхът да не
изостанат, натрупаното недоволство от живковизма, направиха потребното - голяма част от българите
бързаха да гласуват за новия Съюз на демократичните сили, без да гледат, без да се интересуват какви
хора избират, какво бъдеще ще им донесат те. Много от тези гласове искаха искрено промяната. Но много
от тях директно се слагаха на новата власт. Малките избирателни секции правеха възможно горе-долу да
се прецени в кой жилищен блок за кого повече е гласувано. И блоковете с обитатели, получили жилищата
си от ЦК на БКП, гласуваха масово в синьо...
Семействата се разделиха на две, последваха разводи на политическа почва, скандали, омраза,
отчуждение... Къде и кога семейства са се разпадали по политически причини другаде по света!... Как
тези хора до вчера бяха спали в едно легло, бяха делили хляб и тревоги? И изведнъж се събудиха
герои...
Пълна анамнеза, пълна загуба на политическо достойнство, доколкото
437
разбира се, го беше имало някога, се отбеляза и у една значителна част и от
българската интелигенция...
Наистина нямаше кръв, нямаше насилие, нямаше счупени глави, паралелните митинги на БСП и СДС, правени
в непосредствена близост един до друг, не прераснаха в сблъсъци, всичко се разминаваше със взаимно
оклеве-тяване и обругаване. Наистина корабът се спускаше на вода така, както бе предвидено...
2. ПОХОДЪТ НА РЕПРЕСИРАНИТЕ
Очерта се още един ясен феномен на властогонство в България. Не се очерта, през 1944 г. той се
повтори, а през 1989 г. се потрети. Тези, които преди смяната на обществено историческите условия бяха
имали, нека условно го кажем - революционен актив, полека лека, а понякога и грубо, бяха отстранявани
от хора, които нямаха никакъв и сега трябваше да си го
създадат или измислят.
Тези първи поклонници на всяка власт, нанасят най-страшните поражения и на най-добрата идея, която
една власт иска да наложи. След Освобождението от турско робство - двама от живите, най-активни
деятели на църковно-освободителните борби - Петко Р.Славейков и Васил Друмев бяха тежко репресирани,
бай Иван Арабаджията от Царацово - приятелят на Левски, макар и депутат, тежко и категорично
умълчен. Сред 9.ГХ.1944 г. историята се повтори - валякът на чистката се завъртя със страшна сила.
Хората с биография, по една или друга причина отпаднаха от активните позиции на новото време,
отстранявани с позволени и непозволени средства именно от тези, които нямаха биография... И този валяк
продължи да се върти чак до 1962-1963 г., когато Т.Живков успя да си разчисти окончателно сметките с
политическите си противници и „да сложи ред" в своето безметежно управление цял четвърт век от тук
нататък!
Трети път, в рамките на 120 години, този процес се прояви след 10.Х1.1989 г. Хората, „оживяли" от
лагерите и затворите, истински репресираните, страдалите, унижаваните, загубили близките си, хората
които наистина показаха достойнство, бяха твърде чевръсто избутани встрани от два типа нови политици:
или от бивши комунисти, които изключително бързо се имплантираха в групата на СДС, или от хора, които
не бяха счупили и една сламка в някакво ¦ несъгласие с властта. Търпеливи и покорни преди, те усетиха,
че сега е дошъл моментът, че сега е дошло времето страхливите да станат смели, бездарните
- талантливи.
И стана нещо и тъжно, и смешно. В продължение на две-три години след Десети Ноември, едва ли не
първата работа на всеки срещнат беше да ти разкаже колко много е теглил преди, само че не се е
знаело...Да се докараш репресиран, сега това значеше да си напишеш биография! Темата „ти знаеш ли
какво съм теглил аз от комунистите!" за три-четири години беше най-
438
I част и от
- .зи. пара-.- един до ю оклеве-
з. както бе
ария. Не се --. Тези, които
нека услов-г л грубо, бяха ваше да си го
иините пораже-След Освобож-вяя деятели на ял Друмев бяха _ приятелят на ред 9.1Х. 1944 г. : страшна
сила. [а от активните волени средства продължи да се сти окончателно в своето безме-
:лед10.ХП989г. праните, страда-,истина показаха типа нови поли-се имплантираха сламка в някакво и че
сега е дошъл мели, бездарните
;-три години след щнат беше да ти о...Да се докараш Темата „ти знаеш •одини беше най-
актуалната тема: някъде, някой пишман любовник, не спал както трябва с еди коя си дама - поискала да
му стане любовница - ето ти я вече репресирана... Другаде, еди кой си имал вуйчо генерал и не получил
на минутата апартамент от държавата - ето ти,го и него репресиран, на някого взели неправилно двора -
ходи по улиците и кръчмите и също разказва колко е репресиран. Желанието на българина сам да се види в
друга светлина, подходяща за новите политически условия, беше толкова силно и завладяващо, че човек
оставаше с чувството, че през всичките тези 45 години реално е живял в един концлагер.
Започна един от най-любопитните, но и национално най-тъжни процеси - бягството от собственото минало,
дистанцирането от самите себе си. Историк, написал редица трудове за величието на Георги Димитров, на
Социалистическия интернационал, на международното комунистическо движение, син на активни борци,
прекарал шейсетгодишния си живот в предана служба на партията, като член на партийно бюро и партиен
секретар, незабавно се пльосна в палатковия лагер на истината. Оттук нататък той се впусна в неистова
борба срещу довчерашните си най-близки приятели, размахвайки наляво и надясно юмрук срещу комунистите.
Такива примери имаше, разбира се, още немалко. И сигурно в психиката на много от тях това не можеше да
мине без драми. Подобно откъсване на части от духа на човека . никога не е безболезнено. Освен когато
е белег на политическа и нравствена развратеност. Сега, колкото' и болезнено да беше това, бившата
комунистическа партия трябваше да бере плодовете на своята кадрова политика. Тя, както казваше Маркс,
бе отгледала в редиците си своите гробокопачи.
ЕДНА ЧАСТ от нея се втвърди. Тя не можеше вече да понесе, нито да разбере Промяната. При това лидерите
на тая промяна, които бяха и останаха елитни фигури в политическия живот, я извършваха чрез такива
личности, които да стъписват и дори да объркват хората. Спомнете си примитивизма и нискокултурието на
част от изявените фигури около Желю Желев. Можеха ли те да бъдат символи на едно привлекателно,
демократично общество?
ДРУГА, ЧАСТ по посочените по-горе причини се стъписа. Тя не беше очаквала такава демокрация. А се
стъписаха хора опитни, интелигентни, със собствено мислене. Достатъчна причина, за да им помогне
кадровото ръководство на БСП да се отстранят... Това бяха хора, трудни за манипулация, достойни,
настроени демократично, високообразовани и квалифицирани, но нежелани, а и стъписани от личностите,
които се заеха да осъществяват демокрацията... Стратег на това им елиминиране от икономическия и
обществения живот бе пак Александър Лилов. С отстраняването на едно-две поколения в целокупния
обществен живот зейна пропаст, която за десетилетия напред опразни пространства, а те естествено бяха
заети от най-често незрели и неподготвени хора. Което даде по-късно основание на СДС да ги обвини в
непрофесионализъм и да ги замени с още по-неподготвени, но вече подредени в структурите на новата
партия партизани.
ТРЕТА ЧАСТ - това бяха младите комсомолски кадри, в голямата си част вече достатъчно развратени, които
арогантно се хвърлиха в битката за
439
разграбване на България. Те именно показаха безпардонност и цинизъм, които доведоха страната до
катастрофата през януари 1997 г. Младите комсомолци бяха пределно ясно разбрали, че политиката през
тези години не е място, където се създава една нова, демократична и привлекателна България, а където
се отглеждат нейните нови капиталисти.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ се хвърли в новосъздаващото се синьо пространство, по подобие на горепосочения историк,
без оглед на това как изглежда в очите на другите. Тези хора не бяха в никакъв случай демократи. Те
просто искаха отново да бъдат във властта. И на всяка цена. И го направиха. Никой от репресираните от
комунистическата власт българи не е изрекъл по-остри и язвителни обвинения от тези, които тъй предано
и покорно я бяха обслужвали в продължение на десетилетия. Съпруга на висш парламентарен деец,
десетилетие и половина несменяем партиен секретар във висш софийски научен институт, започва всеки
разговор със: „мръсните комунисти..." и т.н. От тази група бяха и партийните активисти, които на
публични места, пред камерите на телевизията, микрофона на радиото, страниците на вестниците, си
късаха партийните билети така, че всички да чуят и разберат, че от този момент те стават нови хора,
нямащи вече нищо общо с любимата си Партия, както и със самите себе си. Затова пък много скоро
получиха отплата. Някои от тях станаха посланици и с това дисидентството им свърши. Какви бяха тези
хора - довчерашни публично изявени партийни активисти. Един такъв например бе държавен стипендиант в
чужбина, а там, както е известно, отиваха подбрани хора. Друг пък бе прононсиран писач на доноси срещу
колегите си от Софийския университет. За него в книгата си „Учуден от живота" д-р Тотко Найденов пише,
че му се обадил от чужбина да го чака „идната седмица щял да се върне в София". Дошъл. „Без да губи
време, професорът изплю камъчето - пише Тотко Найденов. - Някоя от бившите му жени, не знам коя по
ред, го давала под съд за повишаване на издръжката на едно от децата му. Открили язва на детето, ерго,
то се нуждаело от по-питателна и диетична храна, та таткото сега ще трябва да се бърка по-надълбоко и
да се изръси с някой и друг лев повече. Дертът на професора-посланик беше: познавам ли лекарите от
комисията и мога ли да им повлияя да определят детето като здраво, та да не бъде той ощетяван.
Разделихме се сухо и набързо. Едно е да се бориш с кича в бита, друго е да пребориш душевния кич."
(Вж. Найденов, Т. Учуден от живота. С, 1998.
с. 180)
А ти, читателю, сега разбираш ли, че мерзавецът никога не може да бъде
само в едно мерзавец?
...Елитна и талантлива дама, десетилетия стояла във върха на партийния елит в културата, два мандата
кандидат-член на ЦК на БКП, след като БСП вече губеше властта, храбро понесе чайника с курабийките
около парламента, така че новите хора да я видят. А ако не са я видели, в едно интервю да прочетат:
„Управлението на БСП е противоприродно".
Не казвам, че това не е вярно. Но точно тя не можеше да го каже. Затова пък управляващите плеснаха с
ръце, прегърнаха я и я туриха в редовете си...
1
440
може да бъде
Синдромът „пребоядисване" и „репресирани" стана толкова банален, че истински репресираните, първи
замълчаха, стъписаха се, сякаш се объркаха - те ли са репресирани или тези, на които косъм не бе
паднал от главата. И нека пак повторим - проявиха достойнство, което е възпитателно!
Неотдавна бях на седемдесетия рожден ден на Ганко Цанов от Троян. Четири години лагер в Белене, общо
взето за нищо - бил легионер като ученик. Сега бе получил инсулт. Около него се бяха събрали приятели
и почитатели. Като се заговори за репресии от комунистите, че като отвориха уста някои от гостите
му... Само той, истински репресираният, съсипаният не само в лагерите, ами отпосле - от дребнавите
страсти на местни партийни лидерчета, не издържа и извика: „Стига с тия репресии. Забранявам тази
дума. България от друго има нужда сега!..."
Ами достойното поведение на поета Йосиф Петров! И на колко още...
Една моя позната от студентските години - приятелка на мой съквартирант, прекарала не една нощ в
квартирата ни, и от която никога и на шега не бях чул да има каквито и да било проблеми с „народната
власт", я срещнах наскоро след Десети Ноември. Че като писна онази някогашна девойка -колко много била
репресирана, защото баща й като полковник, след Девети не знам какво казал, та от там, не знам какво
станало и къде го преместили. „Защо бе, Кате? — попитах я, — ти никога преди не си ни казвала подобно
нещо, а бяхме близки, знаеш...
- Как ще кажа в онези зверски години - писна пак тя... - като навред беше пълно само с комунисти..."
Друг път се бяхме събрали съученици и най-богатото след 9.Септември момиче, дъщеря на лекар, който и
след Девети беше оставен да работи частно, беше получила за матурата двойка по физика. Поради което,
докато не поправи двойката си, не можеше да следва. Леле, като писна и тя - колко била репресирана,
колко й пречели комунистите.. Друг, син на началник на милицията след Девети Септември 1944 г. също се
оказа репресиран - него пък тъй не стана ясно кой и за какво. Докато един от нашите съученици, чиито
баща беше убит веднага след 9.ГХ.1944 г. и то без никаква вина, си мълчеше. А той именно, години наред
не можа да пристъпи прага на никакъв университет, а и когато пристъпи и завърши, остана встрани от
живота-макар и способен, не бе допуснат до никаква що-годе примамлива и престижна работа. Бих казал-
какво възхитително достойнство! Втори наш съученик -син на интернирани Софиянци, също няколко години
не получи разрешение да следва — и той мълчеше и се усмихваше на напъните на най-облагодетелствуваните
да се изкарат най-репресирани... И стана безпощадно ясно, както би казъл поетът, че в България настане
ли смяна на властта, първи се събуждат кандидатите за жертви на довчерашната власт. Те най-много
крещят, най-много напомнят за себе си. И активните борци, които не свършиха до 10.Х1.1989 г. И
репресираните които се явиха след тая дата и които няма скоро да свършат - дават също много място за
размисъл...
441
3. НЕЖНИТЕ РЕВОЛЮЦИИ СЪЩО ЯДАТ ЧЕДАТА СИ
След Десети Ноември 1989 г. - трети път за стотина години - революцията отново изяде чедата си. От
Народното събрание, от Министерските постове, бързо-бързо отпаднаха наистина хората, които бяха
страдали при комунистическата власт. На много от тях новият Съюз на демократичните сили не даде нищо,
или почти нищо! Като репресирани, получиха пари, но най-достойните от тях ги отказаха. В.П. един от
най-дългогодишните политически затворници в България, човек с висока култура и образование, не влезе,
по-скоро набързо излезе от коридорите на властта веднага след Десети ^ Ноември, избутан от напористи
комсомолски секретари.
Цялата група истински опозиционери на социалистическата власт само за две-три години изчезна от
политическия живот, буквално изтикани от напълно неизвестни, с нищо незабележими преди „дисиденти" на
режима, а сега — изявени антикомунисти. През 1994 г. вече нито един от сериозно репресираните не
остана в политическия живот.
Даже тежко болният вече Любомир Собаджиев, един от най-рано „от-люспените" от СДС, няколко години
изместен от всякъде, не можеше да намери средства за лечението си в САЩ, след като стотици отиваха до
там и с причина, и без причина. И никой от предишните му съидейници от СДС не му протегна ръка.
Революцията изяжда чедата си - това не е нито само българско явление, нито явление на една революция.
Но в България то не знае прошка. При това. пренареждането е винаги нахално, арогантно и
отмъстително!...
Без да са чеда на тази революция обаче, особено след спечелването на изборите през декември 1994 г.,
БСП побърза да се дистанцира от самата себе си. Младите кадри в БСП тотално - с едно изключение: акад.
Илчо Димитров - отритнаха своите довчерашни учители. За две-три поколения, активни до вчера личности,
политиката се оказа забранена зона. На тях бе предоставен само бизнес терена, където всеки вече се
оправяше както може. Още един урок, че в българския политически живот, когато има интереси. дори между
своите няма личност...
4. ПРОБЛЕМЪТ „ДИСИДЕНТИ"
Броят на репресираните, изявили се като такива главно след Десети Ноември 1989 г. за кратко време
стана толкова голям, че хора като Христо Ганев, Иван Радоев, въобще не можаха да се вредят да си кажат
името като демократи. Как ще се вредиш от довчерашния партиен секретар на Юридическия факултет на
Университета, от комсомолския секретар на същия факултет, от друг комсомолски секретар от Шумен. И от
хиляди други...
Събитията (до колкото бяха събития) пред сладкарница „Кристал" през 1989 г. имаха конкретната задача
да създадат нови герои. Една плесница - и
442
ето ги готови някои от новите лица на демократична България. Това беше един период от няколко години,
който наистина беше и тъжен и смешен. Новата вълна от личности, които обезателно искаха да се изкачат
на политическия хребет, се заеха с тоталното обругаване на всички, които не бяха се наредили в техните
редици и които бе по-лошо, не бяха станали техни клакьори - целта бе да се изместят наистина
авторитетни имена и на мястото им да застанат преметналите се вече от другата страна. Появиха се
толкова нови „активни борци", че стана колкото срамно, толкова и конфузно да се слуша за подвизите им.
Това накара поети като Иван Радоев, които запазиха гордо присъствие на духа, да кажат: „България е
малка за толкова нрви герои". И още: „Обуначването е българският принос в прехода към демокрация".
Според него, в България не може да се говори за наличието на дисиден-тство, защото: „Аз съм писал и на
друго място - организиран заговор срещу диктаторска власт не може да се прави, понеже всеки трети
човек е доносник на властта". Дисидент значи „другомислещ", или вътрешен емигрант. И той оспорва
сериозно дисидентството дори на писателя Георги Марков, а по отношение на дисидентската дейност на
Блага Димитрова, пише: „Спомням си при една от подписките до чуждите радиостанции в дома на Блага... С
каква мъка тя казваше: хайде да се пораздвижи малко българската интелигенция, да измием малко очите на
България, Европа кипи... Блага съзнаваше, че у нас се започваше малко късно колективната съпротива"
(в. „168 часа", 9 март 1993, 16 -17).
Друг от сърдитите и мърморещи млади хора, държани все пак настрана от властта, без да са били
забранявани, е Стефан Цанев. „Днес десетки хиляди дребни човечета ровят в сивите си биографии — пише
той - за да открият някоя несправедливост, причинена им от „бившите", за да се изкарат репресирани, за
да се докопат до някоя службица, за сметка на по-кадърния конкурент" (в. „168 часа", 2 февруари 1993).
И добавя:
Де бяхте вчера,
вие, герои днешни,
когато беше страшно -
де бяхте вий ?
Сега площадите са пълни със юнаци
срещу въображаеми дула
безстрашно пъчат гръд,
размахват знамена като криваци
с разчекнати гърла за демокрация реват
Защо не вдигнахте юнаци глас тогава?
(Пак там).
Политик, който няма биография, е арогантен, той ползва лактите, той няма друго оръжие, той няма силата
на заслугата, затова крещи, измисля си заслуги, точно така, както правеха много от активните борци
след Девети
443
Септември 1944 г. И тогава, както и сега - България се оказа тясна за толкова много „борци" за новата
власт. Отлюспването, изгонването на заслужилите, вечната линия на всяка революция, безотказно
действуваше и сега. Стоиш пред телевизора и гледаш как новоизбран лидер на СДС си измисля биография.
Слушаш, гледаш - в тази биография няма нищо. Ала той донаж-да, добавя, подменя факти - точно така,
както Т.Живков и както много други след него него - търсеха хора, които да свидетелствуват срещу
съответно заплащане по-късно, какви заслуги са имали. Храбри утвърдители на соц.ре-ализма като Елка
Константинова и Енчо Мутафов, изведнъж се оказаха тежко репресирани. И въпреки, че бяха оставили черно
на бяло своето поклонение към предишната власт, сега те продължиха без всякакъв смут и съмнение в
достойнството си, да оплюват останалите, които също като тях и дори по-сдържано бяха писали сладки
дитирамби за образа на комуниста.
Ето защо на синдрома ДИСИДЕНТСТВО ще се спрем по-подробно. Той заслужава...
Дисидентските движения бяха една забележителна и достойна проява на непримиримост към системата, в
някои от социалистическите страни, мотивиран израз на лично достойнство, а в някои случаи и на по-
масово и организирано - както беше в случая с „Харта 77", или пък със създаването на „Солидарност". Но
и в Унгария - 1956-а, и в Чехословакия - 1968-а, и в Полша - 1980-а година, никакви радикални промени
не бяха възможни, ако те не започваха от самата партия, дори от нейните върхове. За никакво начало на
съществени промени не би могло да се говори, ако беше живял още десетина години Брежнев или Черненко.
Тези промени започнаха с Ю.Андро-пов и се разгоряха с идването на М.Горбачов. Само по организиран,
нареден „отгоре" път, бе възможно КПСС - тази партия-империя, с 20 милиона членове, да се разпусне и
да изчезне без да се счупи поне един стол върху главата на някого. На този факт малцина днес отдават
нужното внимание. Поднесената лесна победа от Москва - на останалите социалистически страни и особено
у нас, хората на новата „демократична" власт се опитаха да превърнат в своя лична заслуга...
Задължително е да припомним, че за да не забуксува съвсем общественото развитие в бившите
социалистически страни, много често на партийна работа през последните 10, а дори и 15 години, бяха
изтласквани умни. подготвени и честни хора. Те омекотяваха суровите ръбове на системата е вече
утвърдените традиции, те защитаваха и проявите на демократични изблици тук или там...Те даваха гръб на
новите пориви на антитоталитари-зъм. Такива партийни функционери не бяха вече единици и жалко, че пс
силата на пълното отрицание на всичко предишно в последните години у нас - те също бяха обявени за
„номенклатурни" дейци и поради това - анатемосвани, избутани встрани и обругавани. Сега редица
новоизлюпени, току що пробудени „демократи", отричат този изключително важен факт на промените -
ролята на будната партийна интелигенция, именно за да могат на фона на това отрицание, да напишат
своите нови и все пак оставащи си беднн
444
 тясна за шнето на заслу-вуваше и сега. ДС си измисля \ла той донаж-то много други ещу съответно тели
на соц.ре-г оказаха тежко гто поклонение т и съмнение в тях и дори по-нста. и-подробно. Той
гойна проява на г страни, моти-[а по-масово и :ъс създаването и- 1968-а, и в
възможни, ако >ве. За никакво )еше живял още аха с Ю.Андро-нзиран, нареден
с 20 милиона дин стол върху ното внимание, истически стра-г се опитаха да
веем обществено на партийна ласквани умни, на системата и 1 демократични штитоталитари-и жалко, че по
гге години у нас чова - анатемос-юпени, току що акт на промени-а могат на фона аващи си бедни
автобиографии. Така например от телевизията научихме, че един от тези нови герои се канел вече да
издава дисидентско списание, но дошъл Десети Ноември. Друг пък бил вече написал „страшна
антикомунистическа" статия, но не я публикували! Трети щял да бъде репресиран и май го репресирали, но
вуйчо му, който бил член на ЦК на БКП, го спасил...
Да се смееш ли, да плачеш ли...
За да се приобщят колкото се може по-бързо към новата действителност, започнаха смешно-тъжни църковни
кръщавания на мъже и жени, навършили 40, 50 и повече години. Да се чудиш как се бяха преборвали със
съвестта си толкова години да живеят некръстени, как бяха дочакали Десети Ноември, за да се усетят, че
са толкова демократични хора?...
В българското отношение към властта, всъщност винаги е имало факти, които позволяват да се тълкуват и
така, и иначе. Понякога и едно видимо несъгласие с нещо, се поднася от префинения подмазвач така, че
да стане ясно, колко предан на властта е той. Както и обратно. В поведението на мнозина от нас в
годините до Десети Ноември имаше парадокси, които талантлив безименен творец обобщил в един
забележителен и крайно показателен анекдот. Колкото и да смятаме за неприемливо обществени политически
процеси да се анализират с парадокси, ще посочим този анекдот - той отразява сложния феномен на
българското поведение пред властта до Десети Ноември. „Първи парадокс - макар, че всички са много
заети, никой сериозно не работи. Втори парадокс - никой не работи сериозно, но плановете се
изпълняват. Трети парадокс - плановете се изпълняват, но магазините са празни. Четвърти - магазините
са празни, но хладилниците са пълни. Пети парадокс - въпреки, че хладилниците са пълни, всички, като
останат насаме - са против властта. Шести - всички са против властта, когато са насаме, но на изборите
гласуват с 99.99% „за"."
Този анекдот е изключително вярно отражение на българската политическа и икономическа, пък и
нравствена действителност в онези години. Ето защо въпросът — какво в същност представляваше
българското дисидентство през онези години е една чиста, неизписана тетрадка.
В същност, за истински прояви на дисидентство у нас може да се говори едва в края на 1988 и началото
на 1989 г., когато в първите месеци започна едно, наистина лавинообразно непокорство, и когато властта
реално усети разтреперването на земята под краката си. Започнаха конгресите на творческите съюзи. Може
да се каже, че едва тогава се сложи някакъв край на дисидентството в себе си, едва сега от вътрешно,
то взе да се показва външно. Но и тези конгреси, макар да бяха първата организирана съпротива,
разкриха стари, почти увековечени слабости - оглеждане, ослушване, с единия крак готов веднага да
застане „мирно", с много повече показен бабаит-лък, отколкото реално мъжество. И все пак, те бяха
крачка, дори подвиг, след петдесетгодишно послушание и покорство. На тези конгреси, самоуверената пет
десетилетия власт, показа че вече е объркана. Не един от изпратените на тези конгреси партийни лидери,
не знаеше нито какво да отговори, нито как
445
да се държи. За пръв път от толкова десетки години, речите на членовете на Политбюро изпратени на
конгресите на филмовите дейци, на журналистите и особено на писателите, не бяха така мъжествени и
елейни. Появи са позната черта в българското политическо „мъжество" - Русия отстъпваше, Полша беше
вече друга, Унгария и Чехословакия - също. Имаше панически страх по върховете - родиха се вече смелите
и у нас. Но дори и тогава, днешните демократи ги нямаше... Нито един от тях и тогава не се осмели да
се обади, на никого името не се запомни. И все пак, типичната, масовата черта - да ставаме храбри,
когато не е опасно, сега излезе отново на бял свят. Десетина партийни организации, които до този
момент не бяха смели да гъкнат. показаха „дързост" - те отказаха да се присъединят към кампанията за
осъждането на поета Петър Манолов...
Това е едната посока на претенциите за дисидентство - вътре в партията, за която имаше известни
основания.
Втора линия на ДИСИДЕНТСТВО беше вече семейната. Твърде характерното наше „за всеки случай", не
закъсня да се прояви и сега. Точно „за всеки случай" синове се изправиха срещу бащите си - ако единият
бе прононсиран привърженик на Тодор Живков, другият се оказваше изведнъж в групата на мърморещите
млади хора. За всеки случай — така постъпи семейството на един известен интелектуалец, който „по
политически причини" дори изгони сина си от дома. Друг не по-малко известен художник се разведе по
политически причини с жена си. Синовете на видни политици - дори членове на Политбюро - странно бързо
се оказаха активисти на СДС. Виден журналист си остана активист в БСП, дъщеря му оглави Центъра, зет
му стана трубадур на най-десните сили. Появиха се пак далечните спомени за българското Троянско умение
- с единия крак да си на тротоара, с другия-сред манифестантите...
В масовия си вид нашето ДИСИДЕНТСТВО се яви на обществената сцена и с любопитното и познато наличие на
българската двузначност - от една страна мърморене, от друга - умилкване около властта. И така, до
последния момент. Това мърморене срещу режима се изразяваше особено силно в компании, между приятели,
на чашка, в купетата на раздрънканите влакове, с доставяне на информация какво става в Съветския
съюз...
Три години по-късно, след като мина еуфорията на поредица от избори, от възходи и сложните процеси в
самото СДС, интересни са оценките на Михаил Неделчев, публикувани през 1995 г. в сп. „Демократически
преглед". За състоянието на дисидентството в България (дори през 1989 г.) той пише: „Общо взето имахме
двойствено отношение към собствената си дейност... От една страна беше необходимо да се направят
всички тези работи. А от друга съзнавахме, че до голяма степен това е просто буря в чаша вода.
Изживявахме ги като нещо, което ни освобождава от страха, от зависимостта (става дума за няколко
дискусии, правене на подписки и пр. - б.м.М.С.) от тогавашната невъзможност да се кореспондира с
висшите институции, но същевременно знаехме, че нашите акции съвсем не са толкова важни за българското
общество"... „Сега ми е ясно, че някои хора бяха назначени да бъдат дисиден-
446
овете на г-хтистите -_-- позната _=¦. Полша страх по днешните Р. се обади, черта - да Десетина — :л
гъкнат, унията за
ре з партията,
"-- -де харак-Точно „за р единият бе 1е изведнъж в ггьпи семейс-рячини" дори се разведе по дори
членове Виден журна-зет му стана ни за българ-: другия-сред
збществената шачност - от а. И така, до заше особено аздрънканите ;ъюз...
ца от избори, оценките на :ски преглед", г.) той пише: : дейност... От :и. А от друга а. Изживявах-
уюстта (става .) от тогаваш-, но същевре-1 българското ъдат дисиден-
ти. А, така да се каже, спонтанно примкнувшите (промъкналите си) като мен и други, някак биваха
разчиствани..."
„...Едно от тайнствата при раждането на СДС беше прословутата вечеря при Луканов. Значи там нещо се е
договаряло. Какво се е договаряло не е ясно, но се е договаряло. Медиатори бяха Блага Димитрова и
Йордан Василев, медиатори на всички онези контакти. И това не е случайно."
Що се отнася до прословутата дисидентска акция пред „Кристал", ето какво пише М.Неделчев: „Често ми се
случваше през онези дни (ноември 1989 г. - б.м.М.С.) да седя в градинката пред Кристал... Имам там
едни снимки, които са много интересни - снимани сме точно отзад и с подписката до фигурата на
пикаещото дете... Аз съм с поета Биньо Иванов, с Румяна Узунова и до нас - ченгето Петко Михов, което
е отговаряло за нас (Съюза на писателите - б.м.М.С.) Наоколо адски доброжелателно едно поне двайсет
уши от Държавна сигурност. Снимаха си хората... Беше два дни преди боя пред „Кристал". (Цитатите са от
сп. „Демократически преглед", бр. 10, 1994, 39-40)
Едно от чедата, което революцията жестоко изяде, е цитираният по-горе Биньо Иванов. През април 1998 г.
той издъхна в пълна мизерия, забравен от всички, най-вече от своите, които в момента пищно и сигурно
проявяваха властта си. Два реда в един вестник, така както умира героят на Захари Стоянов - Матевски.
По същия начин година преди това в пълна мизерия издъхна непречупеният от никого голям български поет
Александър Геров.
В същото това интервю, като твърди, че всичките тези дисидентски акции са имали свой сценарий, Михаил
Неделчев говори и за няколко случаи-загадки, свързани с имената и поведението на Димитър Коруджиев,
Йордан Василев, Едвин Сугарев...
Неделчев посочва един типичен пример, характерен за масово поведение в такова критично време, за
масовото оглеждане, страх, съобразяване, уловени и описани приз избухването на Старозагорското - 1875
г., и Априлското - 1876 г. въстания. Ето този пример и в наши дни: „Аз бях при някаква дама и с мен
беше и подписката. Някои наши приятели размислили и уплашени да не би да изпратя и техните подписи...
(Става дума за писмо на интелектуалци до ЦК на БКП - б.м.М.С.) дебнали около къщата и издателството да
се появя, за да си оттеглят имената, което и направиха. Опитах се да кажа, че подписката съм я
изпратил вече, но те ме хванаха, зачеркнаха си имената и се наложи отново да пренареждаме
подписката...
Не сме имали никакви неприятности с властта и прочее. Въпреки че Държавна сигурност в лицето на
хората, отговарящи за Съюза на писателите, е била абсолютно осведомена за всичко. Ние някак с трепет
очаквахме как ще бъдем герои, как ще бъдем викани..." (Пак там, с.40)
Когато говори за липсата на дисидентство в България през тези години, Давид Овадия посочва, че „Тодор
Живков най-много преследваше бившите партизани и политзатворници... Колко от тях бяха уволнявани,
изгонвани от армията, от МВР. А мнозина дори бяха арестувани и изпращани в Белене. И
447
нашата опозиция днес, т.н. демократични сили изглеждат несериозна именно защото те нямат никакво
борческо минало. Искат да си извоюват авторитет, да се пренаредят чрез крясъци, чрез измишльотини, но
това не помага". („Човек не може да бъде герой със задна дата", в. „168 часа", 13 септември 1993)
Още през 1959-1960 г. Тодор Живков предупреди, че „няма да позволи свобода извън партийната „т.е.
извън партийната линия на Априлския пленум. Не че нямаше несъгласие и преди това сред интелигенцията,
имам пред вид творческата. Имаше, но това бяха много анемични изяви... Години след това, а може би
десетилетия, като че ли само той имаше право да споменава думата „дисидентство". (Вж. в.
„Дума",Усещане за Живковизъм, 15 септември 1993)
Получаваше се така, като че ли много от хората имаха две лица - едното за под юргана, където действаше
със всичка сила законът на халището, другото вън, на улицата, в службата или на събранието, където
масовият българин слага официалното си облекло. В този смисъл може да се каже, че беше живо живеничко
почти през цялото време на тоталитарната власт българското вътрешно несъгласие с едно или друго от
действията на властта и външното покорство пред нея. Българинът запази у себе си през тези 45 години
откритата от Антон Страшимиров ВРАЖДЕБНОСТ към всяка власт. За това законът на халището никога не е
действал с такава сила и еднознач-ност, както в тези години на социалистическо строителство. Но ако
трябва да говорим за ПОДХОДЯЩО ДИСИДЕНТСТВО, такова в България винаги е имало. И по отношение на всяка
власт. Имаше го и сега. Голяма част от хората в себе си ненавиждаха партийните секретари и кметовете,
избрани по принципа на монолитната и желязна партийна диктатура. Но нека пак го повторим-това не бе в
никакъв случай истинско дисидентство.
Тогава какво е дисидентството? Преди всичко то е видимост, написани текстове, отстояване на позиции,
излизане „извън халището". То е организация и публичност. Такава в България нямаше. Имаше тук таме
прояви - кога по-мъжествени, някои пък поръчани от органите на сигурността (стига са ни подхвърляли на
разни международни форуми, че в България има свирепа диктатура). Доколкото такива прояви спорадично се
проявяваха, те бяха силно следени и контролирани. Цитираната от Стоян Михайлов например, особено
популярна телевизионна рубрика „Диалози" през 1976-1977 г. си позволяваше известна доза необичайна за
обществото критичност. Но тя беше доста зорко следена, кой какво казва и до колко границата на
допустимата критика вътре се нарушава. Когато тя веднъж беше нарушена и водещият каза: „как стана
така, че приехме ненормалното в живота си за нормално"-границата беше вече мината, и реакцията беше
мълниеносна. Водещият -сменен и преместен на друга работа още на следващия ден. Тук системата не
знаеше прошка, нито дори колебание...
Синдромът на халището се изразяваше в държавния живот и по друг начин...Като бунт срещу властта и
държавата под масата, в саботирането на
:пановете| криеше вв формулир( И в онеж
почти шш събрание <
не застана неведнажI че беше М -'- се нзгцУ му момче! - запали а Гюро Мюв
ни жщ жата църка 199Фт. заи)
поведениеI как в тъмв^ да го _рста малопържа) малки изкд » най-чесп Андре] Той е недсЦ
зация...
Бунтш вас, когато] гакто го 6а гнещи ^
СТАНЕ ГШ
РАБОТАТА)
В оста
Отсъа
следва да с
: гношенаег)
ДИС11]
низалия, а з
ваме такива
харните из^
личност теч
пшеуваме 4
448
плановете, но така, че да се изпълняват сто и отгоре процента, В това се криеше вече известният от
миналото белег на нашата мълчалива съпротива, формулиран така: „Аз лъжа държавата че й работя, тя ме
лъже че ми плаща". И в онези, последни години, когато системата вече се саморазглобяваше, почти никой,
като се изключи гласуването на Нешка Робева в Народното събрание срещу новото административно деление
на страната, почти никой не застана в открита, мъжка съпротива срещу режима. Разбира се, вече неведнаж
го казахме - такава открита съпротива беше обречена. Но от това, че беше обречена, не значеше, че не
бива да се намерят храбри хора, които да се изправят отпреде й. Ботев също знаеше, че е обречен...И
той, и двестата му момчета. Но те тръгнаха... Знаеше и Ян Палах, че няма да му се размине - запали се
и изгоря. В България такива храбрости на духа, като изключим Гюро Михайлов, когото при това
иронизираме, някои от дейците на съпротивата (1941-1944), Атанас Буров, Никола Петков и др. и особено
в политическия ни живот.са почти непознати. И отец Попелушко не излезе от Българската църква. Дори
онзи юнак, който пред бившата сграда на ЦК на БКП през 1990 г. заплашваше, че ще се запали с бензин, и
той не посмя. Нашето масово поведение пред властта най-често е било поведението на Андрешко. Ако има
как в тъмното, да хвърлим някой чувал върху главата на съдия-изпълнителя, да го оставим в блатото, да
теглим един кибрит на държавната вещ, да напопържаме насаме, да напишем анонимно писмо. Кажи-речи това
е то — с малки изключения - българското дисидентско движение, такива са типичните и най-чести форми на
българската съпротива.
Андрешко е българин, Андрешко мрази властта, но той не е дисидент. Той е недоволстващ шмекер, роден с
талант да гавне държавата си и законите й. Но той никога няма да отиде при съседа си, няма да се
съберат трима Андрешковци, още по-трудно ще повикат още трима и да създадат Организация...
Бунтовете и взривовете в търпението ни и организацията се създава у нас, когато критичната маса на
недоволството вече се самовзривява, когато, както го беше открил още Ботев, „ножът е опрял до кокала",
когато краката, риещи под масата не могат да свършат нищо повече. И още - КОГАТО СТАНЕ ПРЕДЕЛНО ЯСНО,
ЧЕ ВЕЧЕ НЯМА КОЙ ДРУГ ДА НИ СВЪРШИ РАБОТАТА.
В останалото време ние търпим...
Отсъствието на дисидентското движение в България през тези 45 години следва да се свърже и с проблема
за личностите в политическия живот и отношението ни към тях.
ДИСИДЕНТСТВО, както вече посочихме, има тогава, когато има организация, а то ще рече и ръководна
личност. А ние, българите, трудно признаваме такива личности. За това у нас няма лесно да си пробият
път мажоритарните избори, защото те са избори на личности. Дори когато видим в една личност това,
което ни харесва и ни трябва, ние пак сме по-склонни да гласуваме за партии. Защото, щом се мерне
личността, у нас лесно се
449
задейства познатото: „Кой, тоя ли бе? Не го ли зная аз него?..." Ние обичаме да се саморазмазваме,
когато губим, но също така и да търсим вината в другите и да се оневиняваме по този начин. А грешките
на другите винаги ни изглеждат по-големи. Когато губим, ние пак търсим вината извън себе си.
Погледнете оправданията ни дори във футбола - винаги и преди всичко са виновни или условията за
подготовка на футболистите, или треньора, или най-вече съдията. Много по-трудно и по-рядко се решаваме
да търсим вината само и главно в играчите на терена.
Заговорихме за личности и за мястото им в нашия живот.
5. НИЕ НЕ ОБИЧАМЕ ЛИЧНОСТИТЕ СИ —
Като доста масово правило можем да обобщим, без особен риск от грешка, че българинът не обича
личности. Защото той винаги е оцелявал като индивид и индивидуализмът у него е силно развит. По тази
причина той признава за личност преди всичко самия себе си. Затова и най-често се вглежда не в
хубавите, в силните качества, които изтъкнатите му хора имат, а в недостатъците им. Както го беше
казал Антон Страшимиров във „Вихър": той „не мижи" пред недостатъците им. Ала този факт, сам по себе
си е повече недостатък, погледнат от големите интереси на националната история, отколкото полезно
качество. Заслушайте се в разговорите на група българи. Ние обичаме да ровим в живота на изтъкнатите
си люде. И по-често да посочваме в битието им не онова, което е силно, което помага на нацията да бъде
нация, а слабостите им. И което е по-лошо - да се ровим не дори в истинските, а в измислените им
недостатъци, които с наслада преувеличаваме, сити от удоволствието, че можем да ги осмеем, да ги
оклепем и да ги свалим до себе си.
Не е възхитителен този факт, но той съществува и ние не можем да не държим сметка за него. За големите
си, за великите си хора, ние обикновено не използваме хубавите възможности на езика си. И не си даваме
сметка, че така смаляваме своята същност, държавата си, народа си. После се питаме, защо другите
народи не ни ценят по достойнство. Никой народ не цени друг народ, който сам не цени себе си...
Неведнаж съм се замислял над ругатните, с които обсипваме първенците си. Човек може да чуе такива
случки, които на самите тях не са им минавали през ума. С каква наслада фантазираме, с какво
удоволствие калъпим истории, които да секат глави и да снижават върховете ни. Какви ли не небивалици
съм слушал за Гена Димитрова, за Николай Гяуров... Сякаш изпитваме страх, да не би някой от
българското племе да се пръкне по-нагоре, да се изскубне от пипалата на завистта ни, да стане приживе
личност. Може би за това НИЕ ПРИЗНАВАМЕ ХОРАТА СИ, ЕДВА СЛЕД СМЪРТТА ИМ и най-често, след като другите
вече са ги признали. Дори един Иван Вазов - достойният, достолепният, големият българин, си отиде
омаскарен. Елена Николай бе
призната в Е! с големия ни| онова, което < му талант, а ретателно св| го оставяме й ваме и тези о|
причина от е покрай нас, к завивките, ре ли - аз не С1 „Абе, не го 1)
За това I култове, няма такъв необяс! един-двама 1 стандартен. | се получи,.д
Левски <|
Ние-лор] комай от пял Тази черта е. за полуинтез може да е .^ смалява, кс~ неомаскарен;
Бедата е (личностите| вания за опр>) затворени вр нравствен :¦/;; е национална е като мъзга| нашата
пол>п остават нечЯ
За това\ много кандщ чакащи, на т мераклии да! най-много т^ министър, к! Особено пъй Проблем разглежда
дч твърде маса!
450
-°..." Ние обичаме търсим вината в л другите винаги ни вата извън себе си. и преди всичко са яли
треньора, или вме да търсим вината
р живот.
Е СИ
, без особен риск от * винаги е оцелявал . По тази причина той ггова и най-често се натите му хора
имат, рашимиров във „Ви-факт, сам по себе си хя на националната разговорите на група тите си люде. И
по-лно, което помага на --лошо - да се ровим [>ци, които с наслада 1а ги осмеем, да ги
I ние не можем да не хора, ние обикновено си даваме сметка, че си. После се питаме. )й народ не цени
друг
|бсипваме първенците ях не са им минавали тствие калъпим исто-1кви ли не небивалици каш изпитваме
страх, [агоре, да се изскубне Може би за това НИЕ ИМ и най-често, сле; Вазов - достойният, н. Елена
Николай бе
призната в Европа, едва тогава - в България. Така бе и с Борис Христов, и с големия ни футболист
Христо Стоичков, и с Нешка Робева. И повечето от онова, което сме чули да речем за звезди като Б.
Христов, май не е за големия му талант, а удоволствието, с което приближените му разказват колко
изобретателно свидлив бил той. А Ботев изглежда изобщо нямаме намерение да го оставяме на спокойствие.
При това, забележете - ние с наслада омаскаря-ваме и тези от големите си личности, които не познаваме
и по една или друга причина от които стоим далеч, и тези, които веднъж, два пъти са минали покрай нас,
тръкнали сме се о масата им, подали са ни ръка. Така, надигайки завивките, ровейки се в живота им,
искаме да покажем на другите - виждате ли - аз не съм кой да е, ето с кого се зная, с кого си пия
кафето! Или пък: „Абе, не го мисли за светец, зная го аз него!".
За това може би ние нямаме почит към боговете си, нямаме национални култове, нямаме височини, до които
да искаме да се изкачим. Един единствен такъв необясним, непонятен връх беше Васил Левски - и въпреки
опитите на един-двама историци да се тръкнат до него, да го направят обикновен и стандартен, като
опишат или измислят любовните му подвизи например - не се получи, „не улови крака" напънът.
Левски си остана Левски. Ала само той, един-единствен.
Ние дори не се посвенихме и приживе обявената за светица и призната комай от цял свят Ванга да
обругаем, щом тя стана малко-нещо неудобна... Тази черта е знак на политически нрави, но не
единствено. Тя е повече знак за полуинтелигентност и комплексираност. И точно защото е „полу" и не
може да е „най", тя дърпа върховете надолу към себе си, рие, подкопава, смалява, колкото и където
може. И не остава място непрепикано, личност неомаскарена.
Бедата е в това, че нашата полуинтелигенция е най-често организирана (личностите не обичат
организацията), склонна към обединения и прегрупир-вания за определени цели. Бедата е още и в това, че
за нея в същност няма затворени врати, поради което нерядко й се удава да пренесе своя собствен
нравствен мискинлък и надолу, където са обикновените хора. Оплюването не е национална черта, масовият
българин го смята за грях и неморалност. То е като мъзгата на плужека, която винаги е отделял и отделя
около себе си нашата полуинтелигенция, затова и където мине, до каквото тя се докосне -остават нечисти
следи.
За това и хората, които са в коридорите на властта, се радват на толкова много кандидати за отъркване
около тях. Пред кабинетите им винаги има чакащи, на телефона - други, „тръпнещи" от преданост, а пред
дома им -мераклии да ги поканят за кумове... И в същото време точно те, или може би най-много те -
поклонниците, разправят какво нищожество е този, или онзи министър, каква повлекана е жена му, какви
мърльовци са децата му... Особено пък като престане да е министър...
Проблемът за отношението към личността у нас трябва винаги да се разглежда двузначно - от една страна,
най-първо се вижда вече описаното твърде масово коленичене, самослагане, самоунижение към онези, които
451
вече са горе, на билото на властта. От друга - дърпането на чергата, на дрехите и полите им, когато
останем насаме. За това и мъстта, както вече е ставало дума неведнаж, към такива хора е крайна и
непростителна - и гробът им, след като паднат от власт, винаги е обилно и смрадливо препикай...
Кога още - в средата на XI в. - го е казал византийският автор Кекави-лен, че българите не обичат
падналия военачалник... —г
Да вземем нашата уж добродушна шега с големите ни имена. И тя никога не е само добродушна. Много
вицове има за Де Гол, за Митеран, за Рейгън - но в тях няма омраза. Тези народи не се ровят в
домашните кошчета за боклук на своите първенци - с вицовете си, с осмиванията си, те намират онези
страни в характера им, които допълнително възвеличават големите им хора. За това имат национални
Пантеони, а ние ги нямаме. И дори когато построим такива, не след дълго и без угризения ги събаряме.
Това, което днес е в Пантеона, утре го изхвърляме. Други ден, като се смени властта, гс търсим отново
или правим нов.
Ние не осмиваме! Ние мразим!
И това масово отношение към личностите у нас съвсем не е вчерашно. Век почти тежи отгоре му и нищо
съществено не се е променило в него е днес. По отношение на политическите си нрави ние изглежда сме
страна. която може би най-добре знае как да се мумифицира. Ето го пак прозорливн-ят Т.Панов, как ни
видя в това отношение още преди век:
„В продължение на 40 години свободно политическо съществуване, не г имало в страната нито един деятел,
който да е бил абсолютно признат, въпреки своите достойнства и недостатъци, както от противниците си,
така е от целия народ. Този факт е крайно знаменателен: страната е не само без абсолютни, а даже и без
относителни авторитети". (Панов, Т. Психология на българския народ. В. Търново, 1992, с.227)
Уви — това люлчино начало го е забелязал в още по-далечни времена, в края на миналия век, сам
К.Иречек, което подсказва, че с подобна политическа нравственост идваме още от робството. „ Във
вътрешната политика владеят най-ожесточени партизански злоби, всякакъв род интриги, които виреят на
Изток. София е истински котел на вещици. Който е имал случай д= преживее няколко години сред местното
политическо общество, той през целия си живот ще чувства кошмар при наумяването на тая отровна
готварница. При това там често, ден за ден се разпространяват най-невероятнг политически и
полуполитически клюки. Чужденецът чува хиляди най-лошж неща за отделни българе, от самите българе и
после бавно открива, че всъщност хората не са толкова лоши, както взаимно се представят, заслепен? от
завист. Непредубедена оценка на местните таланти, особено на политическите противници, е изключение...
От тук бързото овехтяване на политическите величия и забележителното явление, че хора, които известно
време са се наслаждавали на най-голямо уважение, пак бърже ниско се строполяват от своя пиедестал."
(Иречек, К. Княжество България. С, с.355)
Тъй пише Иречек. А ние с такива разсъждения се приближаваме до оше
452
една особеност в отношението към властта, свързана с нашето добре познато разединение и
ИНДИВИДУАЛИЗЪМ. ЗА НАС ДОРИ БОГ НЕ Е КУЛТ. Вярно е, че ние не псуваме Бога си, както го правят
сърбите, както дори понякога това може да се долови и у мохамеданите (нещо, което е забелязал и
изследвал Антон Страшимиров), но в същото време ние нямаме и култ към НЕГО. Нашият индивидуализъм,
идещ от далечините на робствето, от поединичното спасение, от оцеляването на отделния човек, а не на
държавата, е причина за амнезията по отношение на личностите и култа към тях. Ние сме спасили
националността си, като сме спасявали себе си, а не както е било другаде. Спасявайки националността
си, държавността си първо, в критични времена французи, немци, англичани, са спасявали и себе си, и
индивидуалността си. За добро или за лошо В ТОВА РАЗМИНАВАНЕ С ЕВРОПА се крият много от особеностите
на българския характер, различен от онова, което характеризира западните европейци.
Случайно ли е, че ние българите нямаме никъде в чужбина свое лоби? Да вземем такава сложна и омесена
етнически страна като САЩ. Над 150 етноса от цял свят врат в този етнически казан, наречен Америка. И
всички те - хора, дошли от къде ли не, имат в Америка своите общности или както е прието да се казва
на по-съвременен език - свое лоби. България е една от малкото страни, която в същност никъде няма свое
лоби, дори в Израел! В Лос Анжелос живеят над 2 500 българи. Но те са повече в конфликт и битки кой да
е председател на общността, отколкото да се подпомагат един друг.
Пиех кафе в една случайна сладкарница, на една случайна улица в Лос Анжелис през 1990 г. Още по-
случайно се заговорих с друг такъв пиещ кафе, който след обичайните приказки за времето, се оказа че е
българин. Той, както казват по-тарикатите българи, ми разказа играта кой какъв е от нашенците там. Не
ме знаеше, не ме познаваше. Емигрант от 1947 г. Слушах за разприте, за омразата, за завистта между
нашите хора, за борбите помежду им и много скоро забравих, че съм в прочутата страна на демокрацията,
в прочутия град на океана... Този човек, напуснал България преди 43 години ме побългари за нула време.
Нямаше лидери, нямаше личности, които и там да са на почит и уважение. Две хиляди души - три хиляди
мнения...
Ала отсъствието на култ у един народ е отсъствие на обединител. Точно такъв обединител, като изключим
някои от царете ни, почти винаги е липсвал в нашата история. Обединител за българина най-често е била
неговата собствена личност. Като се е стремяла да оцелее, тя е давала сама на себе си оценки за това,
на което е и на което не е способна. Обединението в нашия живот най-много е достигало до мащабите на
семейството. У нас дори родът не можа да изиграе ролята на обединител, както е у други народи. Ние
нямахме и масонство, което да го извърши, както стана в ред други страни. И партиите в България никога
не са били истински, органичен обединител, защото те са били пред всичко сноп от интереси, който, щом
се скъса връзката на интереса, се разпада.
Едно единствено съществено изключение може би има Партията на
453
българските комунисти - тя единствена успя да смачка личността в себе си, да я покори, да я превърне
във войниче. В по-голямата част от историята на БКП - тя беше партия, която разтвори в себе си
индивида, унищожи го, той стана изпълнител по-дисциплиниран, по-покорен, по-сляп изпълнител от всеки
войник. Само такава партия можеше да напира членовете и да вярват, че
тя е „права дори когато греши".
Ако излезем от властта на тая партийна омая и се върнем във всекидневието на обикновения безпартиен
българин, в дългите десетилетия на неговия стопански живот, не можем да не открием една вътрешно
интимна, твърде масова особеност. Дори когато сутрин станем и тръгнем на работа, ние „не бръснем"
никого в душата си. Дълбоко в себе си най-често ние не уважаваме началника си, още по-малко онзи, за
който знаем, че утре няма да
е началник.
Не сте ли се замисляли колко не признаваме йерархията в отношенията
си, колко в душата си нямаме култове, независимо, че устата ни често говори хвалебствия и
венцехваления пред началника, а стъпките ни по-често правят унизителните пози на слагачеството,
отколкото изразяват достойнство. Тази двойственост в отношението към личността, йерархиите и идолите е
довела до един хаос в обществените ни нрави, които са били много сериозна спирачка при изграждането на
чувство за държавност у нас...
Защото държава, в която всеки най-често сам за себе си е култ, сам за себе си е държава, не може да
бъде стегната и силна. Това обаче, е не толкова и не само българска черта. Ние можем да открием
отсъствието на чувство за държавност и у ред други народи. Славяните например, взети поотделно, са
умни, талантливи, способни, издръжливи. Но общо взето, са също така недостатъчно добре организирани.
Те имат индивидуален дух, и то какъв! Готов да издържи и понесе всичко. Но нито една от славянските
държави не е равна по организираност, порядък, стил, законност, на останалите европейски държави. Може
би северните народи - шведите, финландците, нор-вежците, по-южните от тях - немците да ни изглеждат, а
може би и в някое отношения реално да са, по-ограничени в йерархичните структури на обществото, по-
стриктни в поведението си като индивиди, но те имат държави. II то какви!... Те нямат онзи силен
индивидуален дух на славяните, но славяните пък никога не са имали и нямат тяхната колективистична
уредба, законност
и държавност.
За това, когато е трябвало, когато историята и съдбата им го е налагала
те са имали и дисидентство.
ВРОДЕНАТА МНИТЕЛНОСТ, НЕДОВЕРИЕТО КЪМ ДРУГИЯ, затаената неприязън към всяка власт, познатата склонност
към предателството - все черти, наложени и породени от робството - са друга причина, поради която ние
българите по-трудно се организираме за колективно действие. В пс-масовия случай ние сме хора на
поговорката за вълка и врата му, на скритатг съпротива, когато, както е в друга поговорката, „две риби
се пържат в тиганж и една на друга си не вярват". За това Бай Ганю винаги е по-хитър от другите
454
, в себе си, горията на
вожи го, той гел от все-
за вярват, че
г зъв всекидне-гетия на него-
,_;ЛНо интимна,
-.-нгм на работа, >често ние не
* че утре няма да
ва в отношенията я нн често говори и по-често правят аостойнство. Тази идолите е довела I много
сериозна
; си е култ, сам за юаче, е не толкова нето на чувство за $ети поотделно, са т0, са също така [ дух, и
то какъв! аските държави не
останалите евро-финландците, нор-може би и в някои руктури на обшес-г имат държави. И ните, но
славяните
уредба, законност
а им го е налагала.
ДРУГИЯ, затаена-юдателството - все чина, поради която ю действие. В по-ата му, на скритата се пържат в
тигана о-хитър от другите.
по-шмекер, той винаги надиграва останалите. За това той именно е символът на българщината.
Индивидуализмът е нашата сила, защото той е развивал мускулите, нервните окончания и цялата ни
нагласа, чрез която сме пребъдвали. Това наше „Кой бе, той ли?". Или „Кой е той, че да му правим
евала?.." - тези два аргумента на индивидуализма ни, са били винаги сериозна причина за създаването на
каквото и да било що-годе организирано действие или отношение към ЛИЧНОСТТА.
Обикновено водачите са интелигентни. Но именно практиката на социализма ограничи свободата на
интелигенцията и въобще на водачите, като абсолютизира ролята на пролетарските маси, а личността беше
сведена едва ли не до някакво абстрактно, буржоазно понятие, което, е... има значение, има важна роля,
ама друго си е масата..." Към това социално поведение се добавя и факта, че при социализма формирането
на ярки личности бе почти невъзможно. Такъв, какъвто го познаваме, той бе общество, до голяма степен
противопоказано на личността.
Историческата ни съдба следователно е уедрявала неведнъж размерите на нашия скептицизъм и неверието ни
в личностите - това обяснява защо в своите всекидневни реакции ние не обичаме да избързваме, а най-
често изчакваме и се оглеждаме... И ако трябва да действа, българинът пак най-често предпочита да
действа сам. Наблюдавал съм стотици примери как българите не обичат да споделят своите работи. Попиташ
го къде отива — той може да отива там, където една минута като гледаш след него, сам ще видиш къде се
е запътил, но не тд казва, че примерно отива за цигари, а отвръща: „отивам на едно място". Или „бях на
едно място...", „ще ходя някъде..." и т.н. Това са често срещани изрази, които отразяват философията
на живота му: „на вълка му е дебел вратът, защото сам си върши работата."
Ето такова — поотделно, единично, мърморейки, псувайки и оглеждайки се да не ни е чул някой - такова
беше най-общо и нашето дисидентство в годините на т.н. „социализъм".
Могат да се прибавят още причини и факти за подобен извод. Тъй или иначе, колкото и да ги добавяме и
обистряме система на непреклонност у нас не бе създадена.Поне не такава, каквато бе създадена в Полша,
Унгария, Чехословакия. У нас нямаше дори и „Самиздат" - нещо, което го имаше във всички други страни.
И за него се сетихме доста време след като социалистическата система се бе напълно разпаднала. Един
такъв виден демократ се оказа, че тъкмо щял да издава едно дисидентско списание, и ето го Десети
Ноември дошъл. Иначе, той мамата щял да разкара на комунистите...
Перипетиите в нас самите, неверието ни един в друг, са пречили за организирана съпротива в българското
поведение срещу всяка власт, по-често, отколкото са му помагали в създаването на такава съпротива.
Тази особеност на обществените ни нрави излезе ясно и недвусмислено на бял свят и преди Десети Ноември
1989 г.. Имаме като че ли достатъчно основания да разглеждаме тази черта като наша генетична
недостатъчност, колкото и болезнена да е тази констатация.
455
И все пак, темата заслужава още малко внимание. В една своя статия Фазил Искандер пише: „Трагикомизмът
на идеологията, бореща се с капитализма се заключава в това, че тя сама, побеждавайки, се превръща в
идеологически капитализъм, за разлика от истинския, абсолютно монополистичния такъв" (Сп. „Огонек" (М,
1990, с.П)). Следователно, самата система налагаше липсата на свободен избор на духа, и в това се
корени дълбоката несъвместимост между системата и интелектуалната личност. И ако приемем, нека го
повторим още веднъж, че дисидентството е осъзнат, а следователно и организиран акт на
противопоставяне, естествено е, че точно в невъзможността да се създаде подобна организираност, следва
да търсим причините, поради които у нас отсъстваше дисидентското движение в точния смисъл на думата.
Освен посочените причини за състоянието на нашето дисидентство, не можем да отминем и още една:
отсъствието на що годе видима и изявена аристократична традиция. Ние почти нямаме потомствена
интелигенция. Няколко поколения поне са необходими за появата на такава онаследяемост, а те у нас
винаги са липсвали. Интелигенцията ни, създадена по време на Възраждането, почти до крак беше избита в
Априлското въстание. Дойде време за зараждане на нова интелигенция - в началото на настоящия век. И
тази интелигенция по своите възможности беше забележителна. Първата световна война, Септемврийското
въстание от 1923 г., Априлските събития от 1925 г. и тя бе изтрепана отново. И традицията - пак
посечена. През периода 1941-1944 г. в борбата срещу фашизма настъпи трето изтребление на
интелигенцията. Не по-малко страшно беше това изтребление и в годините непосредствено след Девети
Септември 1944 г., когато почти цялата, тъй наречена „буржоазна интелигенция" беше отново ликвидирана-
било чрез изпращане в лагерите, било чрез директно осъждане на смърт, било чрез нейното пречупване и
„приобщаване" към идеите на социализма. Друга част, твърде малка, за съжаление успя да емигрира в
чужбина...
Българите емигранти са част от проблема за българина и властта. При това толкова голяма и значима
част, че тя изисква специално изследване, което надхвърля възможностите и задачите на настоящето
изложение...
Възстановяването на интелигенцията е изключително бавен процес. Необходимо е превъртането на няколко
поколения, които да доведат до създаването на един интелектуален дестилат, какъвто в България за
съжаление още няма и скоро едва ли ще има. Във всеки днешен български интелигент се боричкат няколко
души - и на селянина, и на дребния търговец, и на фабричния работник, и на селския учител. Какво ли
няма у него. За това, от българския интелигент трудно може да се очаква последователност в
поведението. Той твърде често е променлив, и тази му променливост особено силно се вижда в отношението
му към променящата се власт, която той по правило обича да следва, както се следва и ухажва
победителя. В масовите случаи нашата интелигенция по-скоро е ухажваща властта, отколкото да е опозиция
на властта. Защото тя, поради посичането си, освен че е била наплашена, е
била и бея близостта] хора от н| абстрактй
СКЛОЕ
Най-парад беше теор която слез оправдани развитиет^ процъфтя На пр нравствен] имаше. И проф. Рач
Христо Га още... | Наша! това, че.в \ ТЕ. Това е| време на 1 за две-трн нима гене] с Европа.
икономич^
ДОГОНВамв
лизма", за
пред него.] се отнася|
ВЪ1
зан с въг ТИЧНИ другите ех Днес, вгла Десети Ш -яе;\ във ^ зъпрос. О -елня пере югато ущ толкото и на
инстит] ~.°г то липс зане. има1 сжгелни. <з
456
била и бедна. И тя, както и хората пряко свързани с властта, бе разбрала, че близостта с властта е
най-бързият начин да постигне целите си. Поради което хора от нейните среди неведнаж жертваха част от
своята на пръв поглед абстрактна идейна мисия, в името на конкретни материални облаги.
Склонността към компромиси винаги довежда до непоследователност. Най-парадоксалният и типичен пример
за ролята на подобни компромиси беше теорията на бившата министърка на културата Елка Константинова,
която след Десети Ноември 1989 г. държеше за разцвета на порнографията с оправданието, че така ще се
натрупат пари, които по-късно да послужат за развитието на истинското изкуство... И за по-сигурно с
нейното печелившо процъфтяване се зае семейството на нейния син...
На пръсти се броят българските интелигенти, които устояха на своите нравствени принципи при всичката
мизерия на своя живот. И все пак такива имаше. И не е излишно тези имена да се знаят: такъв е
Константин Павлов, проф. Рачо Казански, проф. Анастас Тотев, такива са семейство Бинка и Христо
Ганеви, такъв до голяма степен е Атанас Далчев, Ганко Цанов... И още...
Нашата дисидентска невзрачност по-нататък следва да се свърже и с това, че в цялата своя история НИЕ
СМЕ ДОГОНВАЛИ ПО-НАПРЕДНАЛИТЕ. Това е един друг болезнен проблем на нашето историческо развитие. По
време на турското робство изоставането ни беше толкова застрашително, че за две-три десетилетия
нацията ни буквално изригна една непонятна, необяснима генерация от интелигенти, които по духовна мощ
не само се изравниха с Европа, но някои от тях я и изпревариха... Но Европа пак се дръпна от нас,
икономически тя пак ни избяга. И стана пак така - ние отново трябваше да догонваме. Особено болезнено
беше това догонване в годините на „социализма", защото догонващият е готов на всичко, за да достигне
онзи, който е пред него. Това се отнася и до политиците ни, без да ги оправдава. Уви, това се отнася и
до голяма част от интелигенцията ни.
ВЪПРОСЪТ ЗА ДОГОНВАНЕТО В ИСТОРИЯТА винаги е тясно свързан с въпроса за Демокрацията. Имахме ли и
доколко имахме ДЕМОКРАТИЧНИ ТРАДИЦИИ? Изхождайки от ниво община, от отношението си към другите етноси,
Иван Хаджийски даде еднозначен отговор на този въпрос. Но днес, вглеждайки се по-критично в себе си, в
нравите си в годините и след Десети Ноември, ние имаме всички основания, ако не кажем категорично
„не", във всеки случай сериозно да се замислим, преди да отговорим на този въпрос. Отсъствието на
демокрация в нашия политически живот бе факт за целия период след Девети Септември 1944 г. Но то бе
факт и във времето когато управляваше т.н. Съюз на демократичните сили. Най-сетне факт е, че колкото
повече и колкото на по-висок глас понятието демокрация се окачва на институции, процеси и личности в
една държава, толкова повече е сигурно, че то липсва. Има ли поклон, има ли страх, има ли непрекъснато
съобразяване, има ли насилие, „демокрацията" трябва да се пише поне с три въпросителни, с поне
толкова, с колкото Левски написа „Народе????".
457
Защото в отношението - народ, интелигенция, власт - се разкрива във всички посоки моралът на една
нация. Толерантността, уважението на чуждите възгледи, равнопоставеността им, способността за
самоконтрол на нравите — най-сетне мястото, на което се поставя самия феномен на властта в йерархията
на ценностите у един народ - това е белегът, това е знак за състоянието на демокрацията.
Но и проблемът за демокрацията - ако се върнем пак на темата си - не може да се разглежда извън
проблема за личностите. Те са тези, които дават посока на обществената мисъл, както и на различното,
на индивидуалното мислене. Те са камертоните на обществения живот. У нас, по изброените по-горе
причини, признати личности, особено приживе, почти винаги са липсвали, а това ще рече, че е липсвала и
традицията на регулиране на възгледите, които личностите и индивидите носят. Демократизмът личи в
конфликта, т.е. в толерантността, когато се сблъскат различията, а не в отсъствието на различия, което
марксистколенинската идеология почти успя да наложи в поведението на сформираната от нея интелигенция.
Най-сетне, ще възрази някой - нали в такива сродни и сходни условия беше поставена и интелигенцията в
Съветския съюз, Полша, Унгария, Чехословакия - а там се развиха значителни дисидентски движения. Това
е верно, но у нас беше налице и допълнителен възпрепятстващ появата на организирано движение факт -
това е малката демографска маса на населението, което лесно можеше да бъде обхванато и контролирано.
По-лесно манипули-руема поради това се оказа и интелигенцията ни.
Това се отнася и за нашите писатели, и за журналистите и учените ни, и дори за художниците. Което не
стана, да речем в Съветския съюз. Не стана в такава степен и в Полша...
Унгария, разбира се, е най-неудобното за нас изключение. Можем да го обясним до голяма степен със
запазените и при „социализма" в тази страна още силни традиции от Австроунгарската империя, където
турското робство не само не посече аристокрацията, но и не можа да унищожи съпротивителните сили на
самите унгарци. Те, както се казва - си имаха по-добрия поробител...
Такава уговорка е необходима и по отношение на Чехословакия. Де Втората световна война по обем на
промишлено производство тя е в първата десетка на света. Това бе страна с развита, с класическа
буржоазна демокрация, заемаща центъра на Европа. Това ще рече страна с традиции, които не позволиха
дори на сталинизма да се развие в своя азиатски вид.
Полша от своя страна бе известна с тежката си аристокрация, идеща също от дълбините на историята, с
традиции, някои от които „социализмът" също не може да посече. Полското панство не е празна приказка,
а дълбока духовна и йерархическа бразда, която даде отражение и върху облика на полския „социализъм"!
И в трите страни „социализмът" беше различен и във всички случаи по-цивилизован - факт, който имаше
пряко отношение и към дисидентството н
458
„зг газкрива във ццего на чужди-:: л на нравила властта в за е знак за
темата си - не ___!. които дават гнливидуалното пз броените по-;ги са липсва-; на възгледите, г
конфликта, т.е. отсъствието на ш ;яя да наложи в
сходни условия _;,. Унгария, Чехос--:>л. Това е верно, :- ата на организи-т:а на населението,
манипули-
райте и учените ни, и вгкия съюз. Не стана
©чение. Можем да го дизма" в тази страна (ето турското робство идожи съпротивителен имаха по-добрия
на Чехословакия. До зодство тя е в първата ;а буржоазна демокра-
с традиции, които не гатски вид.
аристокрация, идеща г които „социализмът" 1а приказка, а дълбока ие и върху облика на
във всички случаи по-към дисидентството в
тях. И трите страни, особено поляците, имаха огромна емиграция, която не прекъсна връзките си нито за
миг със своето Отечество. Това също беше важно условие за поддържане на огъня на съпротивата винаги
жив и запален. При това по различен начин провокиран в тези страни и не по-малко жив е антируският и
антисъветският комплекс, затова и реакцията им срещу всичко, идващо от тези страни, бе особено
болезнена...
Както се вижда, у нас много от посочените по-горе фактори стояха почти по обратен, за да не кажем
направо противоположен начин. И по отношение на индустриалното развитие, и в отсъствието на
аристокрация, и в незрелост-та на буржоазната демокрация, и в отношението към Русия - традиционно
топло и добронамерено.
Най-сетне, нека отбележим и друго. Не веднъж е ставало дума, че нашият народ има силно развито чувство
за справедливост. Има го наистина. Но и самата справедливост не винаги е демократична. А няма
дисидентство, ако от него не лъха ярък демократизъм. Колко от нашите политици са родени демократи. Не
са ли винаги били в повече демагозите, играчите на демокрация. Я се вслушайте в Народното събрание и
днес, не става ли себеобявява-нето на новите демократи и от двете страни на залата с удряне на юмрук
по парламентарната трибуна. Я погледнете, при малко по-изменена обстановка тези, които са ни се
навирали в очите за най-първи демократи, какви изпечени диктатори стават по-късно. Точно те са били и
най-големите гонители на истинските, на родените, на неприспособяващите се към конюнктурата личности.
За това и те са винаги били най-яростно преследвани и почти винаги-сигурно изтребвани. От всяка власт,
като най-неудобни...
Нашата интелигенция, в условията на незрялата ни демократичност, винаги добре е разбирала, че
условието за нейното оцеляване и съществуване, е нейното СЪОБРАЗЯВАНЕ. Реализмът и по-силната му
степен — съобразяването, неизбежно водят и до третото състояние — най-конфузно и безнравствено -
КОМФОРМИЗМА. Той е още една от цените, която винаги сме плащали на потребността да оцеляваме.
Комформизмът у нас не веднъж е вземал грубовати, неблаговидни форми на баналното нагаждачество и дори
подлизурство. Които съвсем не са нехарактерни за немалка част от българската интелигенция. За това и
дисидентството у нас, противостоенето на властта открито, организирано - е повече изключение,
отколкото правило. Реализмът на българската интелигенция доведе и довеждаше реакциите и поведението и
най-много до границите на „разумното", до „определеното" от публичния морал. „Неразумното" обаче, е
именно територията на дисидентството, защото оттам започва съпротивата, несъвместяването, триенето
между властта и опонентите й! Съобразяването у нас винаги е било последица на инстинкта за оцеляване и
съхранение. Които, сумарно взети, формираха известния и в миналото и в днешния наш, показателен ден -
страх и покорство пред силните на деня.
Следва още един извод, също така болезнен. Общество, което не толерира създаването и утвърждаването на
личности, ТАКОВА ОБЩЕСТВО
459
ОТГЛЕЖДА ЗАВИСТЛИВЦИ. То отглежда по-нататък хора, които с лекота отричат миналото и героите си и дори
самите себе си, ако от това може да се печели. Такова общество се ръководи не от хора, а от хорица и в
него властват завистта и нихилизма. А дисидентството, освен отрицанието на определен обществен ред е и
формирането и утвърждаването на нови, конструктивни идеи. Следователно и поради тези, присъщи нам
особености, у нас то беше до голяма степен предварително обречено!
Забележете, че ако ние истински уважаваме някои от своите личности, това са мъртвите личности. При
това, най-често онези от тях, които са приели храбра, силова, публична смърт. Кротко угасналите в
леглото си, ние по-скоро не ги помним, или ги забравяме лесно. Героите на България са мъртвите герои -
живите или не ги признаваме, или бързо ги дегероизираме, щом изгубят власт. Но това навярно е и
причина за нашата болезнена непоносимост към живите личности-дисиденти: кои са пък те, какви са тези,
които ще ни дават акъл и ще ни карат да бъркаме в огъня? Дори когато са пред нас и са вече живи факли,
ние още не им вярваме. Вярваме им чак след смъртта им, при това-забележете: ако каузата им успее. САМО
ПОБЕДИЛАТА КАУЗА у нас е героичната кауза... Жертвите на неуспялата кауза, ние най-често смятаме за
наивници. За това толкова дълго изчакваме, оглеждаме се, ослушваме се, за да видим шансовете за успех.
И най-често, ставаме дисиденти, когато това е не само вече безопасно, но и когато е вече сигурна
победата на дисидентството. За това и толкова много бяха новите „активни борци", които се нароиха не
преди, а след като падна социалистическата система.
Нека пак кажем - колкото и болезнено да е - изправени сме вече не пред една случайна позиция, а пред
поведение, което граничи с национална характеристика.
Нека сега посочим по-конкретно как се държа голяма част от нашата интелигенция във времето, когато
стана ясно накъде духат ветровете на времето!'
Най-първо нашето „дисидентство" в средите на интелигенцията се прояви като размяна на информация - кой
какво е прочел в съветските издания, пълни вече с дисидентски статии или някои по-крупни произведения.
Някои от тях се предаваха от ръка на ръка, извадени на ксерокс - като „Децата на Арбат" от А.Рибаков,
„Новото назначение" от Ал. Бек, статиите в „ Литера-турная газета" и особено в „Новьш мир" и др. Някои
от нашите интелигенти не само бързаха да прочетат, но и да разкажат после за прочетеното и то нерядко
така, като че ли те са авторите на това, което бяха прочели. Човек можеше да остане по онова време с
впечатление, че не Рибаков, Попов и др.. а наши, българи са написали техните книги и статии. Уви, у
нас такива статив не се появиха. А когато системата се разпадна, се оказа, че няма нито една(! книга,
която да е била взрив, бунт и да не е можела да бъде публикувана. По-голяма плесница от тази, която
можехме сами да си ударим, едва ли бе възможно.
460
гго с лекота зва може да ца и в него щанието на нови, конс-ности,у нас
ге личности, то са приели си, ние по-зия са мърт-зираме, щом 1а непоноси-зи, които ще а пред нас и
смъртта им, ГА КАУЗА у често смята-:, ослушваме [енти, когато победата на орци", които :ема.
вече не пред жална харак-
;т от нашата ветровете на
цията се про-ките издания, дения. Някои :о „Децата на е в „ Литера-: интелигенти [етеното и то ючели.
Човек , Попов и др.. такива статии а нито една(!) ликувана. По-/I, едва ли бе
И все пак, идентифицирането с истинските дисиденти, подмяната на публичния страх с домашен героизъм -
това беше едно ново до известна степен явление. Щом в Съветския съюз натам отиваха работите, значи
можем и ние малко нещо вече да си го позволим...
По това време се появи и т.нар. „разрешено дисидентство". ЦК на БКП отпусна малко клапите, между
другото и за да контролира по-добре процеса, както стана ясно по-късно. С такава цел беше създадена
„лятната и зимна Аполония". От една страна наистина се появиха Русенският комитет, Клубовете за
гласност и преустройство, които на пръв поглед с нищо особено не се отличаваха от Документите и
Постановките на също така „храбрия" Юлски пленум на ЦК на БКП от 1987 г. От друга страна, както
пролича още тогава, но стана пределно ясно след няколко години - в тези дисидентски движения бяха
набутани стотици хора на органите на Сигурността. На нашата Държавна сигурност и на ЦК на БКП отново
не можеше да се отрече едно завидно умение да се „превъплъщават", да влизат вътре в процесите и така
изкъсо да ги държат под контрол... Тази беше, така да се каже нелегалната (доколкото изобщо беше
такава) страна на въпроса.
Иначе, в обществените структури, в обществените видимости все още владееше реален, почти неразмразяващ
се страх, особено когато ставаше дума за промени, свързани с Генералния секретар. Дори на Десети
Ноември, когато Свободна Европа, Би Би Си, дори Българското национално радио вече съобщиха за
състоялия се Пленум на ЦК на БКП и за снемането на Тодор Живков, страхът още продължаваше да владее
иначе храбро мърморещата под юргана или двама по двама българска интелигенция. На заседание на
факултета по журналистика например, вече много от участниците бяха чули съобщението по радиото. И
въпреки това, никой още не смееше гласно да произнесе и дума за събитието. Разменяха се
многозначителни погледи, намигания, но така, че да не те видят останалите, пращаха се бележчици с
текст „Абе, ти чу ли?..." После бележките се късаха, да не би да остане все пак някаква следа, ако
случайно... Ако случайно се окаже, че тази информация не е вярна, ако случайно Тодор Живков се върне
на поста си... Българинът е патил, той не бърза. И въпреки, че радостта напираше, истината е, че не
смеехме да и се зарадваме открито...
Темата за българското дисидентство преди Десети Ноември и днес е болезнена и спорна тема, и мисля, че
винаги ще остане такава. Тя изведнъж извади в съпоставка недостатъци и отсъствие на качества, които
новите кандидати за власт след Десети Ноември в най-масовия случай не притежаваха. И все пак: имаше
два-три сериозни опита за свалянето на личния режим на Тодор Живков. Могат да се добавят още няколко
имена, за които вече стана дума. В книгата си „Живковизмът през призмата на една лична драма" (С,
1993), някогашният секретар на ЦК на БКП Стоян Михайлов, на когото нямаме основание да не вярваме или
да го обвиним в непознаване на фактите, разкри твърде скромните периметри на българското дисидентство:
„Димитър Иванов публикува изследване върху заговорите срещу Живков от началото
461
на 60-те години насам. Друг е въпросът за техните идейни позиции. В края на 60-те год.четири писатели
не подкрепиха осъждането на Солженицин и бяха изключени от БКП (Валери Петров, Марко Ганчев, Гочо
Гочев, Христо Ганев). В киното беше известна опозиционната линия на Бинка Желязкова и Христо Ганев.
Появиха се остро критични филми, за някои от които в печата бяха поместени осъдителни материали по
указание на партийното ръководство: „Китът", „Кратко слънце", „Една жена на 33" и др. В театъра
зачестяваха постановките със силен критичен патос. Вече стана дума за Човекояд-ката. Пряка
антиживковска насоченост имаше пиесата на Йордан Радичков „Образ и подобие", публикуването на която
стана с големи усилия. Тодор Цонев рисуваше остри сатирични карикатури срещу Живков. Радой Ралин и
Борис Димовски често създаваха ядове на Живков с оригиналните си сатирични творби. Засилваха се
критичните прояви в средствата за масова информация. В средата на 70-те години в телевизията се появи
рубриката „Диалози" на Марко Семов, в която се бичуваха остри пороци в обществения живот. Книгата на
същия автор за Япония беше фактически инкриминирана. А синът му, заради преки антиживковски прояви
беше разжалвай от школник във войник, след това изпратен в строителни войски и с големи усилия спасен
от военен съд. Появи се книгата на Желю Желев „Фашизмът"... През есента на 1987 г. бяха изключени от
БКП четирима преподаватели от Софийския университет за критични изказвания на партийна
конференция...Създадени бяха комитети за защита на правата на човека. През Ноември 1988 г. беше
създаден Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, зачестиха интервютата и изказванията на
наши интелектуалци по радио Свободна Европа" (Вж. Михайлов, Ст. Живковизмът през призмата на една
лична драма. С. 1993, с.82).
За съжаление, с тези и още някои прояви може би се изчерпва общо взето не особено богатата конкретна
история на Българското дисидентствс. На фона на събитията в Унгария - 1956 г. когато бе пролята кръв и
даденс стотици жертви, на Чехословакия - 1968 г., на Полша - 1981 г. - когат: започнаха директните и
мощни стачни действия в Гданск, няма никакво съмнение, че нашите опити да покажем рехавата косица на
съпротивата не. и то едва когато беше вече твърде очевидно разпадането на Системата з Съветския съюз -
изглеждат твърде плахи и дори конюнктурни.
Може би е време вече да се кажат и някои други истини за нашата „храбра" днес опозиция по отношение на
падащата вече тоталитарна власт Сценарият за смяната на Тодор Живков, по всичко личи, е бил разработе:
предварително и не в България, макар и не без участието на части от нейннт: тайни служби. Първо се
появи неофициалната информация за тайните ерес на Петър Младенов и Михаил Горбачов при завръщането на
българск:: външен министър от Пекин. Появиха се писмата до синовете на Андре... Луканов - те бяха
разлепени в СУ „Св. Кл.Охридски". На домашно събиране където присъства и Станко Тодоров, се говори, че
те двамата - Андре! Луканов и Петър Младенов, са си сложили вече главата в торбата, 1г-т
462
[. В края на дан и бяха Христо Га-[ Желязкова и »ято в печата )то ръковод-,ра зачестя-за Човекояд->дан
Радичков Е -.силия. Тодор "адой Ралин и ните си сати-:асова инфор-рсрнката „Диало-икствения живот,
яшнрана. А синът от школник във \ усилия спасен от През есента на х Софийския уни-и.Създадени бяха 188
г. беше създа-лестиха интервю-;вободна Европа" лична драма. С,
:е изчерпва общо ото дисидентство. ята кръв и дадени - 1981 г. - когато [ек, няма никакво [а
съпротивата ни,
0 на Системата в турни.
истини за нашата
готалитарна власт.
е бил разработен
а части от нейните
1 за тайните срещи ;то на българския новете на Андрей 1омашно събиране, звамата - Андрей та в
торбата, пък
каквото ще да става. Всичко това, разбира се, бе истина. Но и Господ да слезе от небето и да тръгне
между хората и сам да започне да разказва кое как е било, пак никой няма да повярва, че Д.Станишев, Й.
Йотов и Д.Джуров са между хората, които ще посегнат на Тодор Живков. Това, което със сигурност знае
пишещият тези редове, е че в петъчния ден, седмица преди да увисне устната на Тодор Живков на Пленума
в Бояна, от Москва беше донесено писмо. Два дни преди въпросния пленум съветския посланик се среща с
Т.Живков. Очевидно не за да го успокои, че нищо неприятно няма да му се случи. Както се видя два дни
по-късно Живков подаде оставка. Нелепо и смешно е да се мисли, че този опитен политик не можеше да се
справи със своите толкова послушни и кротки довчерашни питомци, ако не беше дошло категоричното
указание от Москва. Винаги послушен ученик, той отново се подчини на по-големия брат.
Останалото беше вече сценарий - кой как притичвал от кабинет в кабинет в ЦК, кой какво казал. Това бе
литература. Някой ден може да послужи на драматурзите...
Както в нашата история ставаше за трети път в рамките на сто години, поборниците, активните борци,
дисидентите силно се увеличават, когато вече не е страшно. Но нашето „престрояване" и тук си има
своите особености.
Колкото и странно, дори парадоксално да е, в това, т.н. най-демократично време - годините след 1989 г.
- в средите на българската интелигенция се появи отново
6. ПРОБЛЕМЪТ ЗА СТРАХА
Появи се той под знака на започващите гонения на бившите кадри на комунистическата партия, особено на
онези от тях, които бяха заемали по-високи партийни или административни постове.
В продължение на няколко години в българския език нямаше по-често употребявано понятие от
„номенклатура". Така, наедро „кръстени" от щаба на „Подкрепа" бяха наричани всички, които бяха заемали
някакво що годе прилично обществено положение преди великата дата на Демокрацията -Десети Ноември 1989
г. При това, без оглед на фактите колко и какви са били способ ностите им, как са се държали,
позволявали ли са си дързост, мъжество и достойнство по отношение на предишната власт. В такива
помитащи времена, когато българите сменяват столо вете си, такива сметки не се правят.
Когато Профсъюзната организация „Подкрепа" даде ^видимост, че се превръща в новия кадровик на
държавата, през 1990, 1991, 1992 г. не малко бивши партийни секретари и пламенни партийни активисти
изведнъж станаха членове и дори ръководители на същата тази „Подкрепа". Един от тях, професор във висш
институт в София и довчерашен партиен секретар на
463
института, бе станал неин лидер и се бе заел да прави списъци на колегите си, които трябва да бъдат
изгонени от академичната общност и уволнени от работа. За да бъде картината на българското политическо
мерзавство пълна, трябва да се добави, че след като БСП спечели изборите през 1994 г. той пръв тръгна
из института, като викаше така, че да го чуят всички: „Спечелихме! Спечелихме изборите, сега на работа
приятели...".
Мой познат, достигнал върховете на „Подкрепа", мина през лятото на 1992 г. с елегантен, подарен от
американските приятели автомобил, през родното ми село. Поканих го да изпие едно кафе, но той каза, че
много бърза, защото днес имал да свърши една „важна", народополезна работа. Попитах го каква. „Трябва
да уволним днес Гергина Тончева - директорката на класическата гимназия" - отвърна той. „Защо? -
попитах го силно очуден. - Защо нея?" „Комунистически номенклатури - отвърна той - трябва да се махат
от всякъде..." Този млад човек, който през последните година-две като мой студент все се навърташе
около мен, се оказа по-късно, че е момче на ВКР и на Държавна сигурност. Именно като такова то оглави
за известно време кадровите служби на „Подкрепа".
Позволих си да му кажа, че неговата „Подкрепа" посяга на една от най-достойните българки... Нейсе,
може би по пътя бе размислил...
Г-жа Тончева остана на работа, макар че не след дълго съпругата на друг виден демократ-пак по
познатите властогонски български пътеки, пропълзяла до висока обществена власт - естествено и тя в
сферата на културата - си бе поставила ни повече ни по-малко задачата, тая „тоталитарна" гимназия за
древни езици и култури в София, „ да бъде изпратена в Белене..."
И нашите новообявени демократи както се вижда, също не можаха да отидат по-далеч от Белене.
Не пиша имената на всички тези хора. Те са живи и здрави, и нека са. Не ги пиша, защото мисля, че това
би бил дребно заяждане и клюкарски мазохизъм. По-важното е, че те носят типични явления, характерни
черти на хората, които се появяват на върха на властта в такива преломни, критичнн за живота на
държавата и Отечеството ни времена.
Ето защо ще разкажа за още един - също национално известен поборниЕ за новата ни Демократична държава,
който заплашваше свои съученици съ: списък, в който те били включени за уволнение и дори за физическо
ликвидиране - защото били известни личности при предишната власт. Оказа се, че точно този храбрец е
бил момче на службите на ВКР в армията, после кат; студент - доносчик, и още по-късно - предан
сътрудник на Държавна сигурност. За това, когато дойдеше време да се заговори за изваждането е:
Досиета, той, депутатът, бързо се омъгляваше от активния политичео:: живот. Правил беше списъци и
доноси за предишната власт, със съща?: готовност, убеденост и сервилност правеше същото и при
новата...
Махалото пак отиде в другата крайност. Нямаше го онова разумк: спокойно и мъдро извършване на
промените в съдбата на България, защото бушуваха стихиите на този тъмен свят на властта и на българина
в нея
..У-у-у-у!]
;е >твър^ тллт, кро] Зчера. двй
--:аш и кз
Писзд
 опреда
-не и пи -ьо, че ^
32 решава^
заеха да с!
Това 5(
Много|
люто. оста^
1%"ебоядиса
»азистях,:|
На пра
¦¦ЬчИО ГОЛЯЗУ
, * се до 6.т| 1 •игоговевд
464
¦ списъци на колегите ЙиШост и уволнени от кого мерзавство пълна, (епрез 1994 г. той пръв всички:
„Спечелихме!
\ мина през лятото на цели автомобил, през т каза, че много бърза, дазна работа. Попитах директорката
на класи-о силно очуден. - Защо - трябва да се махат от ; година-две като мой но, че е момче на ВКР
тави за известно време
¦ посяга на една от най-азмислил...
гьлго съпругата на друг зски пътеки, пропълзяла ата на културата - си бе галитарна" гимназия за 1а в
Белене..." да, също не можаха да
а и здрави, и нека са. Не дане и клюкарски мазо-я, характерни черти на ива преломни, критични
1ално известен поборник :аше свои съученици със ори за физическо ликви-пната власт. Оказа се, че ЗР в
армията, после като щик на Държавна сигур-зори за изваждането нг г активния политическЕ щата власт,
със същатг
0 и при новата...
лаше го онова разумно 1ата на България, защото
1 и на българина в нея.
Историята на Съюза на демократичните сили след Десети Ноември даде обилни и болезнени примери за този
„синдром на махалото", за упорития, почти нахален стремеж към ново верноподаничество, към
вътрешнопартийни битки, клинове и отлюспвания, които в основата си бяха причинени именно от надеждата
и мерака - да бъдем пак в сърцето и до сърцето на изгряващата и печелившата власт.
В не малко случаи и след Ноември 1989 г. бе отново налице липса на умереност, конфузна сервилност и
готовност на минутата да забравиш кой си бил довчера, какъв си бил - стига отпреде ти да се е мярнала
политическата помамка и надежда, че наредиш ли се до трибуната, извикаш ли няколко пъти „У-у-у-у!..."
срещу всичко довчерашно, ти минаваш вече за активист, ти отново се утвърждаваш като личност в
собствените си очи. Ти, страхливият, потиснатият, кроткият, най-често професионално бездарен и
необвързан подмазвач до вчера, днес в променените политически условия, можеш ли да извикаш „мръсник",
„смърт", „долу", на онези, на които до вчера си носил вода и си плакнал надбедрията - вече си се
въздигал в собствените си очи. Когато не е страшно, българският политически хамелеон може да бъде
смел: и антикомунист, и антифашист, и всякакъв анти - стига пак повтарям - да не е страшно. Така той
се възвеличава в своите очи, събира имидж за вечерта в кревата си, когато ще си каже: „Ама мамата им
разкарах, казах на висок глас всичко каквото си искам!". Политическата победа, представата за всяка
демокрация най-често у нас е тази: да правиш ненаказано каквото си искаш, да говориш където си искаш и
каквото ти мине през ума...
Писателката Л.Г, ползвала всички възможни облаги на миналата власт, за определено време твърде близка
и на Т.Живков, живееща в жилище за наистина подбрани хора на изкуството, културата и издигнати
партийни кадри - на въпроса на съсед би ли дала гаража си под наем, отвърнала: „Тихо, тихо - да не чуе
някой - ^ тоя блок всички са номенклатурчици!"...
За да се прехвърлят „от другата страна" на разделителната линия мина-ло-бъдеще, изумителни лупинги
извършиха и много от българските журналисти. Не малко от известните в миналото имена,' доказали пълно
чинопочи-тание и преданост към Партията-майка, сега тъй бързо се преоблякоха в синьо, че дори от
екрана на телевизията, по радиото и вестниците, се заеха да решават кой има право да пише и говори по
радиото и телевизията. Те се заеха да съдят колегите си!
Това бе едно колкото велико, толкова и срамно и тъжно време! Много от т.н. бивши номенклатури, хора
уважавани до тогава в обществото, останаха тъжно сами и изоставени от всички, дори от най-близките си.
Пребоядисани хиляди нови герои не искаха дори да се знае, че са се познавали с тях, а когато случайно
се срещнеха, разминаваха се като врагове...
На премиера на книга през юни 1995 г. се появи М.Балев. Познавах лично голяма част от присъстващите.
Много от тях бяха давали мило и драго да се доближат до него преди, да им каже едно „Здрасти!", чинно
и с благоговение бяха чакали да ги приеме в кабинета си. Сега обърнаха глави,
'465
да не би да седне на масата им и да „развали" по този начин новите им биографии...
Обстановката на страх от собственото минало не пощади нито една обществена сфера. Не между другото и
затова, че под прикритието за даване на път на „професионалистите", бяха уволнени немалко способни
хора - на тяхно място бяха назначени активисти - сега пък на СДС, които също тъй често бяха бездарни и
поради това не успели да достигнат желаната кариера, както след 9.1Х.1944 г. бяха голяма част от
новите хора на тогавашната власт. Толкова храбри асистенти - по на 40-50 години, нахлуха например в
Академичния съвет на СУ през 1992 г., самообявиха се за декани, противно на всички правилници, заеха
местата на директори в предприятията на промишлеността - настаниха се практически навсякъде. Пълно
копие на начина, по който ставаше подмяната на кадрите по „класово-партиен белег" след 9.1Х.1944 г.
Заседанията на Академичния съвет на СУ „Кл.Охридски", най-необезпокоявано бяха прекъсвани от Ц.В. над
петдесетгодишен, асистент, ненаправил нищо повече в живота си от това да си остане асистент, поради
чиста, стопроцентова бездарност. Сега вече - като активист на „Подкрепа", той влизаше в заседателната
зала, прекъсваше изказващите се с реплики, вземаше през две минути думата и изказваше дълбокомъдри
съображения и оценки, като заканително въртеше глава и замахваше с пръст срещу Ректора и останалите
„номенклатурчици"! При пълното мълчание и покорство не само на Ректора - академик, но и на останалия
академичен състав.
Във факултета по журналистика деканът, възрастен и болен професор, беше изправен да дава обяснения
пред първокурсници, защо факултетният съвет е взел такова, а не друго решение...И той стоеше прав,
защото страхът, че утре може точно тези, довчерашни негови асистенти и пламенни комсомолци, днес хора
на „алтернативата", подкрепени от едва прекрачилите в Университета първокуртници, и от общата вълна на
антикомунизма, която напираше по вестниците, телевизията и радиото, да го принудят да се озове на
улицата! М. П. - бивш главен редактор (сам 100 процентова номенклатура) се зае да организира чистка
във факултета на „червените" професори, някои от които хора достахизпатили по един или друг повод в
миналото, за разлика, например, от него. Синове и дъщери на генерали, влезли точно като такива в
Университета, поостарели асистенти, сега бързаха да пишат във в. „Демокрация" и да организират
движения за „очистване" на университета.
Дейците на „Подкрепа" се настаняваха навсякъде, във всички структури-и каквото кажеха те - това
трябваше да означава пълната и последна истина. В „Подкрепа" влязоха поривисти и с опит, бивши
партийни секретари, бързащи да се очистят от самите себе си, и отявлени бездарници, които бяха
намерили новия, удобен кът за себеустройването си...
Така страхът - от една страна от ненужно агресивното поведение на СДС, от платените лумпени, които
ходеха и крещяха по улиците „Смърт" г. „Долу", от друга, от общия ход на историята, която цялостно се
декомунизи-раше, от подмяната на кадрите, които „Подкрепа" извършваше във всички
сфери .-и'е { всичко тов^ в. разпадал]
о см
|*ШВз и 45 |
466
вачин новите им
ипади нито една датието за даване особни хора - на
които също тъй кланата кариера, I на тогавашната пуха например в декани, противно гриятията на про-.
копие на начина, тиен белег" след I.Охридски", най->дишен, асистент,
асистент, поради гг на „Подкрепа", ате се с реплики, ри съображения и ,ст срещу Ректора е и покорство
не н състав.
[ болен професор, ащо факултетният в, защото страхът, : пламенни комсо-гг прекрачилите в [комунизма,
която инудят да се озове атова номенклату-гните" професори, юд в миналото, за
влезли точно като ;аха да пишат във :" на университета.
всички структури-и последна истина, ни секретари, бър-фници, които бяха
ното поведение на улиците „Смърт" и тно се декомунизи-шваше във всички
сфери и с пълен ход; от самата, дистанцираща се от родителите си БСП -всичко това се сумираше в един
всеобщ нов Страх у хората, които бяха нещо в разпадащото се общество и постепенно се превръщаха в
нищо.
Този страх продължи да властва и да бъде предизвикван и организиран години наред. Интересен пример за
подобен, вече генетичен, страх посочва в книгата си „Учуден от живота" д-р Тотко Найденов. Негов
братовчед, доста мачкан от тоталитарната власт и той, и семейството му, на първите свободни избори
гласувал за... БСП. Обяснението му било: - Знам ли ги дали няма да ме усетят и кой ги знае дали няма
да отворят пак лагерите.
- Но нали си в тъмна кабинка...
- Бе тъмна, ама сините бюлетини сложени малко встрани, нали се виждат краката под завесата - ще
видят, ако са ми извъртени обувките към тях... (Вж. Найденов, Т. Учуден от живота. С, 1998, с. 152)
Започна да се проявява и ДРУГО НАЙ-БЪЛГАРСКО ПОЛИТИЧЕСКО КАЧЕСТВО - тотално отрицание на всичко, което
беше свършила през тези 45 години комунистическата власт. С каква наслада умеем да се нахвърляме върху
миналото си ние, българите! Преименуваха се улици, разрушиха се ТКЗС, уволняваха се хора, прекъсваха
се международни връзки и пазари. Особено грубо и вулгарно беше извършено всеобщото взривяване на
контактите с бившите Републики от СССР, което достигаше на моменти до политически вулгаризъм.
Министърът на външните работи на България, след като излетя от битността си на комсомблски секретар на
Юридическия факултет в Софийския университет, и след като оплю и отрече всичко в миналото си, достигна
до „върховете на българската демокрация и дипломация" - и първото нещо, с което показа топлите си
патриотични чувства и загрижеността си за България, бе, че за по-малко отредна година посети 50
страни. И като си внуши едно забележително политическо величие и дори безсмъртие, се закани да съди
Съветския съюз откъдето си бе довел жена, и където бе станал кандидат на науките. Българският външен
министър накрая стана и жител на Ню Йорк...
Много от завършилите именно в СССР най-активно и най-яростно се заеха да обругават държавата, в която
са получили образованието си, да късат връзките, които си бяха създали. Гордостта си от всичко
съветско в предишните времена, достигаща до национален нихилизъм спрямо всичко българско, същите тези
хора сега обърнаха в отрицание, в пълна амнезия спрямо своето собствено минало.
Лакмусов знак за политическото хамелеонство бяха вече Съветския съюз и 45 годишното минало на
България.
Споменахме за разрушаването на сгради, на паметници, на полезни обществени структури, на културни
ценности. Лумпенизирани активисти на новата власт бяха издигнали за ръководен принцип - всичко, което
е направено от комунистите, трябва да се разруши! И започна разрушаването чак на самата държава. За да
се пласира добре пред новите си приятели, бивш
467
високопоставен комсомолски работник отрече турското робство на Балканите и го нарече турско
присъствие. Пак той - историкът, обяви в публична реч, че Априлското въстание не е бунт срещу
робството, а една махленска свада. Така бяха обезсмислени с един замах, хилядите жертви, паднали във
въстанието, така бе отречен и сведен до нула и подвига на Васил Левски, обесен заради „една махленска
свада", на Христо Ботев, когото пък неутвърдени литературни бездария се заеха да препрочитат, с цел да
го отрекат като
„комунист".
Подобни примери на такова обръщане в креватите и на съвестите имаше в огромно изобилие през тези 3-4
години, практически на всяка крачка... Поради това, страхът от евентуалната възможност да не се окажем
в неблагоприятната част на историческото течение, дори когато нямаше директна заплаха за живота ни,
или за уволнение от работа, ни накара отново и масово да се отмятаме от самите себе си по познатия
начин „за всеки случай".
Колениченето пред новата и отново „най-демократична" власт беше факт, който се виждаше освен с просто
око, и на всяка крачка. Ето например, какво пише по този повод Илчо Димитров: „Някога цар Борис бе
избран за академик, заради любителските му влечения в естествознанието. Интелигенцията често е
безпомощна пред силата на властта. След Девети Септември академиците, избрани до тази дата, послушно
вдигаха ръка за изключването на свои колеги. Наскоро четох в мемоарна книга за терзанията на двама
видни учени, осъдени от Народния съд, че никой от БАН и Университета не е проявил загриженост за
участта им. Половин век по-късно, нито ръководството, нито академиците се осмелиха, дори от най-
елементарно колегиално чувство, да проявят интерес към положението на членовете на БАН, засегнати от
новата репресивна вълна". Според Илчо Димитров, „коренът на общественото зло не е толкова в
идеологиите и режимите, колкото в несъвършенствата (меко казано), на човешката природа". (Вж. в.
„Български писател'". бр.25, 1994 „Следюбилейно, неелейно").
Може да се спори разбира се, дали цитираното поведение е толкова общочовешко или е повечето българско.
Лично аз се съмнявам, в една френска академия - точно такова поведение би ли било възможно. А може бн
греша...
Показателен факт за синдрома на страха беше конфузният избор на едик неутвърден в науката, но активен
политически партизанин - за председател не на друго, а на Общото събрание на БАН. И то не кога да е, а
в 1991 г.
Страх скова българските учени и когато синият парламент гласува закона „Панев". Те драговолно
протегнаха вратовете си да ги заколят, изплашени до такава степен, че не се осмелиха (с малки
изключения) елементарно да се защитят... Така се получи като резултат: „Панев" срещна по-голяма
съпротива в международните организации в чужбина, като абсолютно недемократичен закон, отколкото в
България, където снемаше глави. (Законът „Панев" наложи в продължение на 5 години в научни общности да
не могат да бъдат избирани хора, които са заемали определено партийно или административн;
468
) на Балкани-еб публична реч, ахленска свада. г във въста-!_- Левски, обесен пък неутвърдени го
отрекат като
: : ьвестите имаше I всяка крачка... окажем в небла-:ямаше директна отново и масово ;секи случай".
кгична" власт беше вчка. Ето например, Е Борис бе избран за ванието. Интелигента Девети Септември гька
за изключването терзанията на двама Я и Университета не гьсно, нито ръковод-ментарно колегиално }ете
на БАН, засегна-в. „коренът на общес-1лкото в несъвършен-..Български писател",
поведение е толкова се съмнявам, в една възможно. А може би
Гузният избор на един шин - за председате.-сога да е, а в 1991 г. рламент гласува зако-ги заколят,
изплашени ия) елементарно да се за по-голяма съпроти-;олютно недемократи-ави. (Законът „Панев" I да не
могат да бъдат или административк:
положение през годините на „социализма", независимо от поведението им или от качествата им като
учени).
На пръстите на едната ръка могат да се изброят българските учени, които се осмелиха да протестират.
Страхът беше парализирал буквално цялата българска научна общност и търпението и преклонението на
главичката отново се оказа най-подходящата и удобна българска философия.
Но да продължим: че с комунизма вече е свършено, беше ясно поне на 99.99% от българския народ. Че
връщане на тази система назад, в този й вид беше вече невъзможно, бе също ясно. Тогава, кому бяха
нужни тези бесни антикомунистически лозунги, носени от полупияни лумпени, на които им бе все едно дали
бутилка държат в ръката си, или знаме, или лозунг, или най-често и двете. Дори умни хора като
П.Дертлиев не можаха да преценят, че думи като неговите, че „ще трепе комунистите до девето коляно",
си бяха не само чист фашизъм, или болшевизъм - познат ни от близкото минало, но и един абсурд! Такава
теза можеше да изправи на нокти не само тези 800, 000 членове на БКП, но като се сметне, че всеки от
тях има поне тричленно семейство, излизаше, че Дертлиев заплашваше с изтребване „до девето коляно"
повече от една трета от населението на България. Коя беше тази демократична власт, която можеше да си
позволи подобни декларации, или да разчита оттук нататък на сериозна подкрепа. А може би такава беше и
целта - организирано настройване на обществото срещу демократичнит^промени...
95 % от българската интелигенция, по причини, които се опитахме да анализираме, членуваше в БКП...
Като една постоянна линия, в. „Демокрация" част от чиито бързо сменящи се главни редактори
впоследствие се оказаха хора на тайните сужби, не спираше да оплюва цялата тази интелигенция и да дава
примери за нейното участие в бившата власт, като придаваше престъпен характер на действията й и искаше
възмездие за постъпки, които самото СДС извърши само месец след спечелването на изборите. До такава
степен, че да се обругават и онези от тях, които са имали телефон „петолъчка", какъвто само след
десетина дни бе монтиран на всеки главен редактор в т.ч. и на в. „Демокрация". Ала това беше време, в
което, който не беше оплют някъде из „демократичния" печат - значи не беше чел достатъчно внимателно
вестниците. Вместо да се консолидира нацията, вместо да се включи интелигенцията в осъществяването на
един наистина нов, преосмислен и жадуван демократичен процес, получаваше се обратното... Заплахи за
процеси, вини, които примерно бяха свързани с това, че виден интелигент, който нямал пари да си
построи жилище, поискал помощта на високи партийни инстанции, сега трябваше да трепери дали няма
новата демократична власт, която той също бе жадувал и чакал, да му отнеме жилището. Нека пак повторим
- власт, за която много от тези интелигентни хора, с творчеството си, също бяха работили. И
изработването на такива списъци наистина започна. Няколко години по-късно стана пределно ясно, че това
е било също така умишлено организиран процес, който да създаде хаос и объркване, а те пък максимално
да облекчат разграбването и приватизирането на държавата.
469
Към предизвикания по този начин страх се прибави и фактът, че интелигенцията изпитваше известна
морална вина. По една или друга причина, кога по-резервирано, кога по-сервилно, тя бе приобщена към
каузата на „социализма". По една или друга причина, интелигенцията написа или сътвори повече или по-
малко възторжени слова и създаде възторжени произведения за социализма и партията. Сега тези, малко на
брой, но безочливи представители на тази същата интелигенция, които поради творческа и духовна немощ
не бяха успели да направят имена или кариера - бързаха да получат компенсацията си.
7. ЛИЧНОТО СЕБЕУРЕЖДАНЕ
(То продължи и се развихри и в парламента. Оказа се, че почти всички български депутати имат фирми.
Една от първите им работи, които гласуваха напълно единодушно и без никакви партийни различия новите
български депутати, бяха високите собствени заплати. В началото на века ректорът на Софийския
университет получава заплата, равна на заплатата на Министър-председателя, сега, в годините на най-
демократичната власт, един професор в Университета, а и самият Ректор, получават четири пъти по-ниска
заплата от всеки полуграмотен депутат...
Депутатите ставаха членове на разни управителни съвети или срещу заплащане се предоставяха на тяхно
разположение - 37-то Народно събрание узакони (а после отмени) и това срамно положение. Известни са
немалко случаи, когато депутатите са вземали безумни подкупи, за да вкарат с предимство в пленарната
зала закон, от който заинтересованите ще смъкнат огромни печалби. И в това отношение нищо ново...
Напротив, пак както винаги е било - достигна се до преки и дори цинични престъпления. Кметът на София
предостави сградата на най-старата община в София, после дълги години - най-старата библиотека, на
фирма, и при плахата намеса и почти никаква реакция на вестниците ни, сградата бе съборена. Нещо по-
лошо, престъпна мафия, в която стояха видни правителствени личности, изпусна водата на язовир Искър и
оставиха цяла София на един жесток и унизителен режим. Пак правителствени юнаци, избрани в същия този
първи демократичен парламент, за по-високи комисионни престанаха да внасят от традиционните ни
доставчици ток и оставяха София, при волското търпение на населението й, на един необясним и жесток
режим - София отново показа великия недъг на нацията ни - волското, или както Илия Бешков го нарича,
„катър-ското" търпение пред властта.
Нашите демократично избрани депутати гласуваха най-първо онези закони, които осигуряваха на част от
тях най-голяма полза, като законите за реституцията, например. А и едва след 4 години бе гласуван
закона за полицията и нейните права, тъй като точно липсата на този закон позволи в държавата да
настъпи такъв хаос - икономически и криминален, че всички,
които бяха максимално I И трите I обикновени, в афери се раз! точно в тяхна ранни фирми,, ружници. Сам
да се развие/ о твърде голяма са. Групи и : поставени те.\| Хайде са кажете кога с« „И днес-.6 се
изразим - ; власт и постсм тъй страстно, народния жив» които нерядко! става между ^ ограбят къдет
ползвайки се о като министер човек със стоп ства? Нима от Да прочев те у нас партш Ние нямаме ш която
да се пс: има нещо твър. са били органа зации са преда В състоящ .Демокрация", читателят, че п тази
сутрин см авторът им не « лог, а е българи ления в начало години... (Вж. 1 с.223) Много л} читателят
сам < Не случай
470
,т, че интели-I причина, кога а на „социа-или сътвори произведения ливи предста-еска и духовна ваха да
получат
че почти всички които гласуваха >вите български $ека ректорът на га на Министър-. един професор ю-
ниска заплата
вети или срещу ародно събрание ггни са немалко за да вкарат с ште ще смъкнат ютив, пак както ьпления.
Кметът зия, после дълги намеса и почти Нещо по-лошо, ганости, изпусна :ок и унизителен ърви демократи-
ят от традицион-пение на населе-з показа великия I нарича, „катър-
-първо онези за-като законите за суван закона за закон позволи в тлен, че всички,
които бяха близки до властта или до нейните коридори, да се награбят максимално и необезпокоявано.
И трите народни събрания - Великото, и последвалите го 36-то и 37-мо обикновени, взеха най-активно
участие в разпродажбата на България. Тъмни афери се разиграха около разпадането на службите за
сигурност, тъй като точно в тяхно отсъствие можеха да се извършат стотици сделки с чуждестранни фирми,
в които голяма част от действащите депутати да станат съдружници. Само в такива условия можеха да се
разрушат великолепни заводи, да се развие безработица, за да се изкупят на безценица и пак с участието
на твърде голяма част от милите ни народни представители, все едно от коя боя са. Групи и от едните, и
от другите имаха една цел - ако не те лично, то поставени техни лица да станат новите собственици на
разрушената държава. Хайде сега заедно да прочетем следващите текстове. Вие четете, и кажете кога са
писани. И от кого ?
„И днес болшинството от партийните шефове у нас, и ако можем така да се изразим - „главният щаб на
партията" - са хора, които мечтаят само за власт и постоянно само за власт...И се стремят към
министерското кресло тъй страстно, не за да реформират страната, не за да подобрят условията на
народния живот, не за да прокарат всичките свои програмни обещания, за които нерядко публично са
говорили - всичко това и да се изпълни някога, става между другото - а поради непреодолимото желание
да забогатеят, да ограбят където и каквото може, до удовлетворят своите лични амбиции, ползвайки се от
властта...Не е ли чудно това, че всеки един министър, след като министерства година-две, за което
време максимално може да стане човек със стотици хиляди състояние? Откъде могат да се вземат тези
богатства? Нима от чисти източници?..."
Да прочетем още: „За една малка страна като България, съществуващите у нас партии са твърде много по
число, а малки по броя на членовете си. Ние нямаме поне една каквато и да било мощна политическа
организация, която да се ползува с несъмнен авторитет, тежест и доверие пред народа. И има нещо твърде
интересно в произхода на българските партии, а то е, че те са били организирани не отдолу, а отгоре.
Българските политически организации са предимно изкуствени, наложени на народа отгоре..."
В състояние ли е читателят да се досети кой е писал това: в. „Дума", в. „Демокрация", в. „Континент",
или... И най-важното - кога? Допуска ли читателят, че тези слова са редени точно преди сто години, а
звучат като че тази сутрин сме ги извадили от текстовете на някой днешен вестник. И че авторът им не е
школуван нито в Москва, нито във Вашингтон наш полито-лог, а е българинът Тодор Панов, публикувал тези
проникновени свои разсъждения в началото на нашия век и видели повторен живот едва преди шест
години... (Вж. Панов, Т. Психология на българския народ. В.Търново, 1992, с.223) Много ли се е
изменило от тогава до днес, какво се е изменило? Нека читателят сам отговори на този въпрос.
Не случайно Й.Величков в една статия за българските политически
471
нрави пише: „Политиците у нас са готови да обявят за българско дело всички
световни атентати и афери, за да ги припишат веднага на опонентите си. ...И
търсим съюз със всеки срещу родните си политически противници. Ние
останахме последните борци срещу комунизма, антикомунизма, фашизма и
всякакви други „изми", без да се свеним, че бяхме най-верните съюзници на
хитлеристка Германия и СССР, без да се червим, че нямаме не само унгарски
и полски събития, нито Пражка пролет, но даже и една дузина истински
дисиденти...Ние останахме единственият народ и държава с история, но без
личности, защото не ги признаваме, ние сме с исторически събития, но без
знаменити дати, защото не ги почитаме, винаги сме със съюзници, но никога
с приятели. Единствените, при които неморалните учат на морал, мижитур-
ките т- на демокрация, страхливите - на храброст, лакеите - на рицарство. а
безгръбначните ни дават пример за достойнство". (Вж. в. „168часа", 8 юни
1993)
Дори да звучат крайно тези разсъждения, дори да не обхващат изключенията, те безусловно съдържат
правилото и традицията...
Стремежът на голяма част от днешните български политици да се показват на обществото, да се навират в
очите му, да трупат „имидж", се открива не само в огромното число партии и партийки, чиито брой след
Десети Ноември непрекъснато се движи около сто и осемдесет... Двайсет и една двойки се явиха кандидати
на президентските избори, а през 1994 г. на предсрочните парламентарни избори се състезаваха 39
партии и коалиции. Свят да ти се завие, като влезеш в тъмната стаичка, от бюлетини: с една чертичка, с
две чертички, те пък от своя страна-на такъв фон, на друг фон, на тъй сложени, на инак кръстосани. Цял
месец се точиха на екрана на телевизията оратори, лидери, зам.лидери-може да онемее човек от смешни
фигури, поемчили се да управляват народ. Трябва да е патологична тази българска властолюбивост след
като я виждаме една и съща при всяка промяна...
Вглеждайки се в новите лица на властта в България например, Станислав Стратиев също долови тези стари,
ала неостаряващи нейни особености. И вярно написа, че „българите схващат демокрацията, не като вятър
на промяната, а като промяна на вятъра". За това и българинът политикан винаги така изглежда: с
наплюнчено пръстче, вдигнато високо, за да го усети този вятър накъде пак е духнал...В едно интервю в
„Репортер 7" (14 януари 1993), на въпроса дали омразата е наша национална черта и ще има ли край
нашето политическо противопоставяне, Стратиев отговаря: „Не, няма край, това е второто отчайващо
нещо...Мисля, че политическото противопоставяне у нас не е като другаде. Тук няма идеологически
заряд, партиите не изразяват никакви идеологически пристрастия. Цялата тази война се води от хора,
които заедно са минавали и са викали пред мавзолея. Всичките тези хора са имали на разположение цели
45 години, да изразят всякакви пристрастия. В момента, в който се „спуска" свободата, те изведнъж се
разделят на две, три, или пет части и почват да се борят един срещу друг. Това е чиста борба за власт,
за кокала, за заемане отново на места. Сега едни трябва да се махнат
от местата, ш причина: че та Говорейки] „Безсъници", I клисура, но не! преклонението безхарактерно)
„Демократ комунистите л като български не отминаха и; офицери, за то! изпищя. Мла^а безумна чистка
кадри, с по лз малко уморен:: начин ощастл::; и компетентн:; Нищо осл новата полит;:1 гласува, в таьа:
обаждали и ръ: ри. „Слабо ут: изборен ден :: = преди това. ~ = „Разпни го" :: дупка в таван1 се
катерят по д дават как глас] гласуването е (в. „Литератур нов").
Правилат; властта в Бъ.т утвърждаване, САМОИЗ гове. Години н се хващаме з| запенване ела струни остава
но и откъм I пазарлъците к политическо в Няма ясни за(
472
У
цело всички гите си. ...И вници. Ние фашизма и ъюзници на ло унгарски и истински >рия, но без 1тия, но
без и, но никога
1, МИЖИТур-
гацарство, а аса", 8 юни
ат изключе-
да се показ-, се открива ;лед Десети йсет и една 5 1994 г. на и коалиции, гини: с една друг фон, на а
на телеви-шни фигури, :и българска юмяна... р, Станислав обености. И ьр на промя-[ винаги така и този
вятър ри 1993), на край нашето край, това е тавяне у нас не изразяват да от хора, тези хора са
истрастия. В г на две, три. ста борба за да се махнат
от местата, които са заемали, а други да дойдат, и то пак поради същата причина: че този бил от
нашите, а този от бившите наши..."
Говорейки за българската политическа безхарактерност в книгата си „Безсъници", Стефан Попов пише:
„Познавах България до най-скритата клисура, но не познавах изглежда, подмолите на българската душа,
която в преклонението си пред политическата действителност, стига до чудовищна безхарактерност".
„Демократите" след Десети Ноември действаха така, както действаха и комунистите след Девети Септември
1944 г. - като болшевики, по-точно, като български болшевики. Кадровите чистки и сега, както и след
9.IX. 1944 г. не отминаха и армията. Трима министри упорито чистеха армията от кадрови офицери, за
това, че са служили и при предишната власт. И дипломацията ни изпищя. Младият и храбър комсомолец -
външен министър извърши една безумна чистка във Външно министерство, като изпъди способни, утвърдени
кадри, с по двадесет-тридесет години стаж, и на тяхно място назначи не малко уморени пияници, леки
курвета и откровени бездарници, с като по този начин ощастливи външнополитическия ни живот с пълно
отсъствие на морал и компетентност.
Нищо особено ново и във вътрешнопартийните нрави не видяхме в най-новата политическа история на
България. Някога, за да се следи кой как гласува, в таваните по селата пробиваха дупки, от където
гледали и дори се обаждали и ръмжали предупредително мустакати либерали или консерватори. „Слабо
утешение е — пише по този повод Марко Ганчев — ако в самия изборен ден не бушуват изборни шайки и
контрашайки, когато цели месеци преди това, пък и всеки ден бушуват агитки по улици и площади, викащи
„Разпни го" срещу тоя, на когото преди това са пели „Осанна". Да се пробива дупка в тавана над
изборната стаичка е нищо, в сравнение с това-депутати да се катерят по дърветата около сградата на
Народното събрание, за да наблюдават как гласуват депутати от собствената им парламентарна група,
когато гласуването е тайно. И да се хвалят с тези подвизи по радио и вестници" (в. „Литературен
форум", „130 години от рождението на Алеко Константинов").
Правилата, формулирани от Ст.Михаиловски за всяка власт и особено за властта в България, и в нашите
демократични дни сигурно следваха своето утвърждаване.
САМОИЗЯЖДАНЕТО навлезе чак в семействата и в приятелските кръгове. Години наред вече не знаем умора и
продължаваме щом се срещнем да се хващаме за гушата - кой е по-добър, кой е по-голям „мръсник". И това
запенване слабо дава знаци на умора, на затишие... Дори когато гласните струни остават без сила, дори
когато ризата е оръфана вече не само на яката, но и откъм гърба, дори когато безмислието от
политическите разпри и пазарлъците във върховете са повече от очевидни - те пак не секват. Ала това
политическо вманячаване през последните години се поддържаше и нарочно. Няма ясни закони за
икономическо развитие, няма условие за развитие на
473
средна класа, обществото е умишлено поляризирано на пет-десет процента безумно оогати хора, и на
останалите, доведени до пълната изнемога и нищета. Бедният и гладният винаги търсят виновни и винаги
търсят опора, о която политически да се хванат. Друго и да бяха разбрали и не, на политическите
момчета на България - това им беше станало ясно.
През тези години ЛИДЕРОМАНИЯТА даде силни, неповторими образци...
За периода от 1989 до средата на 1992 г., само в Агенция „София прес" са проведени над 1 000
пресконференции, а след като се оказа, че тази зала не стига, отвори се агенция „Балкан", където броят
на пресконференциите през 1993 г. се удвои. Оратори, ораторчета, доказани, недоказани, познати,
непознати, можещи да говорят, неможещи, грамотни, неграмотни, всякакви - само и само да си видят носа
по телевизията, да чуят гласа си по радиото и да внушат на всички, че те и никой друг не може така
добре да управлява като тях... На всичко отгоре, за да покаже своята сервилност, години наред
българската телевизия и радио в изключително редки случаи канеха интелектуалци. Това беше време само
за политици...
И нашествието им на екрана и пред микрофоните бе толкова масирано, че българският народ научи всички
подробности около гласните струни, особеностите в дишането, състоянието на зъбите, брадвичките по и
около носа, гъстота на брадата и всички прочее подробности в живописния свят на българското
депутатство. И нацията бе оставена без интелигентски и духовен полъх, забравени бяха имената на
десетки достойни, но изритани от живота български интелектуалци.
Самоизяждането стана масова черта и в самите политически среди на Новата власт. „Ти кой си?", „Ами ти
кой си!" Омразата, битката за служби. разравянето с лакти отново стана масово поведение, което доведе
до практиката на отлюспването в СДС, което продължава вече години наред... Отлюс-пване, изгонване,
вадене на кирливи ризи, на досиета, само и само конкурентите да паднат, а който може да устиска - да
върви по-нагоре... Защото там е, както винаги до сега - победилите, вредилите се, успелите, ги очаква
големият Келепир на властта...
Съвременният политически живот за сетен път показа, че България може да стане нормална държава само
тогава, когато политическата власт престане да носи привилегии. Но в новите, т.н.демократични условия,
властт: продължи да носи и пари, и облаги и други привилегии, при това по-бързс I. в несравнимо по-
големи количества, отколкото в първите години на „социализма". Тогава имаше страх от партийни
наказания, имаше демагогия, потребна за „пример на световната революция", имаше страх да не се изгус*;
заетото парче върху килимчето, имаше и идеализъм. Сега, както беше и з първите години в
следосвобожденска България - всички бързат. С тази разлика, че сега разрушаването на системата
означава разрушаване на държавата - който сега забогатее, той и утре ще е богат. А кой би могъл ~1
забогатее по-бързо от депутатите? Онова, което беше казано за Великобритания
474
г
:г_ процента г нзнемога и опора, о политичес-
образ-
„София прес" ц че тази зала юнференциите зани, познати, отяи, всякакви си по радиото = да управлява .
години наред анеха интелек-
кова масирано, асните струни, гге по и около 1ПИСНИЯ свят на ггски и духовен тани от живота
[чески среди на ката за служби, веде до практи-наред... Отлюс-само конкурен->е... Защото там лите, ги
очаква
: България може та власт преста-словия, властта това по-бързо и )дини на „социа-демагогия, пот-да не
се изгубк както беше и в бързат. С тази ушаване на дър-кой би могъл л~-Великобритания.
че тя няма приятели, а има интереси, за България би било редно да се каже така: „Българският политик
няма идеали, няма приятели - той има интереси, има келепир". И друг път сме го писали. У нас,
стремежът към властта е безогледен, защото той носи облаги, пари, жени, уважение. ОТНЕМЕТЕ НА
БЪЛГАРСКИЯ ПОЛИТИК КЕЛЕПИРА НА ВЛАСТТА, И ТОГАВА В МИНИСТЕРСТВАТА И В ПАРЛАМЕНТА ЩЕ ОСТАНАТ САМО
ПОРТИЕРИТЕ!
Изключенията? Има ги, но те само потвърждават правилото...
Крайни ли са тези изводи? Тогава дайте ни примери за обратното. Колко безкористни патриоти се задържат
в коридорите на властта в България. Посочете ги - на пръсти се броят, уви! Когато ги има... И то не за
дълго!
Още Антон Страшимиров писа, че българинът мрази хората, които са на власт, независимо че прави всичко
възможно да е добре с тях. Но тук се появява още една наша особеност. Ние не пропускаме случая ДА
ПОТУПАМЕ ПО РАМОТО онези, които се осмеляват да кажат нещо срещу властта и по този начин да изразят и
нашите чувства към нея, които ние самите се страхуваме да изразим. Ние подкрепяме всяка омраза срещу
властта и всяка съпротива, стига само самите да стоим настрана... Преди години водех едно критично
предаване в телевизията. След като се приберях у дома, както винаги ставаше, телефонът започваше да
звъни — едни да не одобряват предаването, други да се възхищават от него. В подобен случаи далечен мой
познат, който харесал предаването, все пак ми препоръча: „Трябваше да бъдете още по-смели и още по-
критични... Уплашихте се — продължи той -предъвкахте работите...
- Какво според теб трябваше още да кажем? - попитах.
— А, не е за по телефон... Такива работи в България по телефона не се говорят...".
Както може да се предполага, млъкнах онемял. Защото, ето я тази чертица - това, което той не смееше по
телефона да го каже, искаше от мен да го кажа пред всички, по телевизията. И при това ме обявяваше за
страхливец.
Познавам твърде много българи от онова време, които без да се престрашат да одраскат с едно нокътче
лакираното лице на социализма, потупваха по рамото, пишеха писма (анонимни - за всеки случай), на
онези, които бяха малко нещо се престрашили, за да ги похвалят. Но те винаги предпочитаха да стоят
настрана. Друг да свърши работата им.
В разсипването на държавността у нас повече или по-малко взеха участие фактически всички правителства
през четирите години 1990-1994 г., от това на Андрей Луканов, през това на Димитър Попов и Филип
Димитров, до правителството на Беров и разбира се на Жан Виденов - време, в което се развихри
познатото на всички ни от най-българските времена, най-българско политическо качество:
475
8. ТЪРСЕНЕТО НА ПОКРОВИТЕЛ
Търсили го бяхме и залагали бяхме десетилетия наред в лицето на Русия, после на Германия, после на
Съветския съюз. Сега, поради общия ход на историческия процес, отричането от Русия и от Съветския съюз
беше също тотално. Както ние - българите, отричаме. Радиото, което довчера пееше само съветски песни,
телевизията, която довчера показваше само съветски филми, вестниците, които довчера без мярка се
кланяха и славословеха всичко съветско - сега отсякоха с нож. Сякаш нищо общо никой от нас, никога не
бе имал с тази „проклета" Държава. В Университета първата работа на кандидатите за ректорски и
декански постове, беше да извадят руския език и да премахнат руската филология от специалностите на
Университета. За срам на членовете на Академическия съвет, през 1993 г. избухна дискусия „има ли
такава наука - политическа икономия". За да се „докара", не друг, а сам Деканът на Стопанския факултет
настояваше да се закрие катедрата по Политическа икономия, и Академическият съвет прие, тъй като това
било наука измислена от комунистите, и била дошла у нас от Съветския съюз!
В такива случаи, свидетелят, очевидецът, с право може да се запита: да плаче ли, да се смее ли? Би
било смешно, ако там стояха полуграмотни хора, но ръка срещу „политическата икономия" вдигнаха не те,
а професори и академици!
В духовен план станаха и други безумия. Едностранно бяха отхвърлени сключените и още действащи
договори с тази богата страна - Русия, като по този начин нашите тесногръди политици затвориха
единствения пазар, който можеше да поеме нашата нискокачествена продукция. Веднага бяха прекъснати и
привилегированите телефонни връзки с бившата съветска страна, години наред нито руски филм се видя,
нито руска песен се чу по българското радио, или където и да било.
Каква срамна деклинация наистина. Каква нова загуба на национално достойнство!
Германия стоеше през всичките тези години настрана от нас. Тя имаше свои проблеми. Затова кланянето,
търсенето на покровител беше в обратната посока: САЩ!
САЩ - защо не? Една супер държава, една държава, от която може много да се научи - но САЩ сами са си
един свят, те си имат своите интереси, които не се покриват с интересите на България. Америка държи на
Турция повече от всичко друго в тази част на света. Турция е наш съсед, но тя също има интереси в
България. Нашето юркане към САЩ този път беше точно такова, каквото беше нашето юркане след 9.IX. 1944
г. към Съветския съюз. Пак същата политическа слагаемост. И пак само нашите национални интереси бяха
пренесени в жертва. Не остана новооткрито кафене, което да не се нарича: „Далас", „Вашингтон", „Ню-
Йорк", или „Чикаго". Не остана надпис на български език - от Кънтри клъб - в с.Велчево - Троянско, до
„Найт-клъбовете", написани пак, разбира се, на английски. Поклонът беше дълбок.
476
Рго на Русия, щия ход на ноз беше също зовчера пееше : само съветски I славословеха » никой от нас, :
първата работа ^ят руския език аиверситета. За йухна дискусия кара", не друг, а яе катедрата по като
това било .ветския съюз! да се запита: да уграмотни хора, а професори и
бяха отхвърлени _ Русия, като по :ния пазар, който ага бяха прекъс-съветска страна, у по българското
а на национално
от нас. Тя имаше беше в обратната
а, от която може г своите интереси,
държи на Турция съсед, но тя също и път беше точно [ Съветския съюз. щионални интере-не, което да не
се
Не остана надпис оянско, до „Найт-знът беше дълбок.
все така предан, почти до счупване на гръбнака. Както преди беше въпрос на най-висша чест и привилегия
да отидеш да учиш в Съветския съюз, така сега беше въпрос на най-висша демократичност да правиш, да
струваш - в Америка да си. Преди нашата журналистика отиваше да учи в Москва - сега пътеката се насочи
право на запад - към САЩ...
Повторяемостта на отношението, на факта, на политическата сервил-ност, беше отново ярко видима...
Забележителна е и готовността, с която голяма част от българските политици с лекота изменят на своите
довчерашни покровители. Най-типичен пример е отношението им към Великите сили - Русия и Германия. Най-
напред бяхме „до гроб" с тях, после до смърт - „срещу тях". Любов и омерзение, омраза и преклонение,
вчера едно, днес обратното. Така преди, така по време на, така след падането на Стамболов. Черта,
която вярно забеляза още Достоевски, явно добре познавайки нашите политически нрави... „По мое
вътрешно убеждение - съвсем определено и безкомпромисно-Русия никога няма да има толкова завистници,
ненавистници, клеветници и даже явни врагове, както тези славянски племена, които Русия току що
освобождава ...даже за турците ще започнат да говорят с по-голямо уважение, отколкото за Русия."
(Распутин, В. Русия. Дни и времена. С, 1994)
И ето я една сравнителна картина за това кой как цени довчерашните си приятели, описана от самия
Распутин. „ И навсякъде, където са осеяни руски кости, кълновете над тях сега се потъпкват и изгарят -
пише той. Впрочем не, не навсякъде: в чуждестранната Австрия смятат за потребно да почитат паметта и
паметниците на загиналите във войната с Хитлер Ивановци и Альоши, а в еднокръвна Чехословакия нито
знаят, нито помнят, нито искат да ги помнят. Около стоящия „над горою Альоша, в Болгарии русский
солдат", избухват страсти. Навярно е по-справедливо да избавим този застинал от болка Альоша от тези
най-близки наши някога братя." (Пк там, с.51) Ние, които вдигнахме паметници на освободителите си, ние
същите (не поколенията ни), се запенихме от речи, час по-скоро да бъдат свалени и съборени те, час по-
скоро да ги няма след като у нас се смениха властта и „чадъра". С каквато лекота се кълнем във вечна
обич, с такава обявяваме омразата си. И съвсем не случайно един западен турист - Стив Принстън,
завръщайки се във Великобритания след обиколка в България през 1994 г. написа горчивите редове: „Не
ходете в тази страна, там и комарите се ядат един друг".
И сега пак пролича още една стара и страшна беда - нашите политици не могат и не искат да водят
страната ни по самостоятелен път и към политика на независимост - ТЕ ВИНАГИ СА ТЪРСИЛИ И ТЪРСЯТ ЧАДЪР,
независимо от цената, която държавата плаща за това... Те отново изпуснаха историческия шанс да
извлекат национални изгоди от кръстовищното геопо-литечско положение на България. Колкото и да е
трудно!
Нашите политици стигаха и сега стигнаха до там, че си доведоха, точно както и Фердинанд го бе направил
в началото на века - чуждестранни съветници - двама чужди поданици съветваха демократичните пориви на
Ф.Д.
477
Какво и как да извърши, та единствените ни пазари - сигурни и доказани - за оръжие, да се озоват в
чужди ръце. Американските филми - главно онези от тях, евтини и не особено добре приети в самата
американска държава, неудържимо завладяха нашата телевизия. Заради свои лични облагодетелствания,
представители на телевизията изкупиха срещу високи комисионни пълната духовна порнография на
американското кино. Трябваше да дойде „Катани" - големият италиански актьор Микеле Плачидо, и да ни
каже: „Внимавайте - виждам прекалено голяма американизация, тя не е полезна за Вашата култура. Казвам
Ви го аз, защото идвам от страна, минала по този път и познала последиците на американизацията..."
Кой ти слуша, щом долари се втичат в джоба на вносителите и на странно мълчащата си парламентарна
комисия за радио и телевизия в Народното събрание. Нищо старо не е забравено! Ст. Михайловски си бе
жив-живеничък...
ПЪЛНОТО ОТРИЦАНИЕ НА МИНАЛОТО - белег на всяка значима политическа промяна в България, не закъсня да
се появи и в този исторически момент след 1989 г... Отново се емна смяна на имената на улиците - пак
така на едро, както бе и след 9.IX. 1944 г., без оглед на историческа ценност и мястото на една или
друга личност или събитие в съдбините на България. Бяха преименувани площади, села и градове -
слагачеството към изискванията на днешния ден бе толкова пълно, колкото бе и отрицанието на
довчерашния ден. Ето една любопитна хронология.
Булевардът, покрай който тече Перловската река в София, докато сме с Германия се нарича „Адолф
Хитлер", след 9.IX. 1944 г. става „Клемент Гот-валд", след 10.XI. 1989 г. — „България". Подготвяше се
преименуването му в „Роналд Рейгън".
От учебниците по литература отпаднаха, както отпадаха и след Девети септември 1944 г. толкова
родолюбиви български писатели — като Захари Стоянов и Иван Вазов, а Христо Ботев - бе оплют като
комунист! Намери се един храбър графоман, който и до сами Десети Ноември дращеше със всичка сила да
влезе в партийните редици, сега, за да се освободи от политическото си минало, се зае да препрочита и
съди самия Вапцаров. Други довчерашни певци на социалистическия реализъм се заеха с още по-мащабната
задача -да развенчаят и препрочетат цялата българска литература. И я четат пак както винаги е било в
политизирана България, „както дяволът чете евангелието". Тази същата работа-по препрочитането, я
вършеше с особено рвение един от доносниците срещу режисьора на инкриминирания филм „Една женз. на
33".
Измиването на очите от довчерашното недостойно поведение и слага-чество пред властта, можеше наистина
да стане така - като днес започне обругаването на всички по-силни и независими фигури от миналото...
Това обругаване достигна върха си с освиркването на министър-предсе-дателя, когато той на 19 февруари
1993 г. трябваше да произнесе слово прел паметника на Васил Левски в София. Откупени лумпени за
пръв път н
478
IX доказани - за но онези от :;ка държава, :благодетелст-комисионни иде да дойде да ни каже: е е
полезна за ::нала по този
- : :ителите и на
енизияв Народ-
; :::л си бе жив-
¦: зсяка значима -: зи исторически ::^ите - пак така ..чгска ценност и :гте на България. ¦ ? към
изисквани-ето на довчерашния, докато сме с за „Клемент Гот-:менуването му в
падаха и след Девети пели - като Захари измунист! Намери се дращеше със всичка зи от политическото I.
Други довчерашни ¦мащабната задача -гура. И я четат пак волът чете евангели-зе с особено рвение ня
филм „Една жена
поведение и слага-- като днес започне от миналото... [а министър-предсе-зоизнесе слово пред !ени за
пръв път в
историята ни обругаха и паметника на Апостола. Такова кощунство до сега България не бе познавала...
Под спящите очи на властта, и за да се презапишат в новите демократични редици - цели градове проспаха
и премълчаха кражбата на бюстовете на Левски, Ботев, Каблешков, Яворов, на дейци от съпротивата срещу
фашизма, които продадоха в чужбина като вторични суровини...И това, което не направихме ние-българите,
направиха го арменците в България. За два дни събраха пари и възстановиха бюста на своя певец -
Яворов... Такова падение на нашия национален дух историята също непоз-нава. И това пак пред погледа на
нашата,верноподаническа общественост, и на спечелилата „с малко, но завинаги" демократична власт.
От Докторския паметник в София, в самото сърце на България - ден след ден изчезваха месинговите и
медните букви на имената на падналите медицински чинове в руско-турската война. Пред очите на
живеещите наблизо, високопоставени довчера най-първи приятели на съветската страна, сега много от тях
потънали в сметки как от политици да станат час по-скоро бизнесмени!
Рушенето на паметниците, свалянето на бюстове на героите, срещна малка съпротива у нас. И едва когато
Русия скръцна със зъби чрез посланика си, градоначалникът Янчулев се омълча и ентусиазмът му да събаря
руски паметници - секна... Ала такава беше картинката и в Троян, където кажи-речи първата работа на
новата синя власт бе да събори паметника на един от най-великите троянци Иван Хаджийски - защото той
бил все пак марксист и нямал място вече в двора на училището. Спасен беше и този паметник почти
случайно - благодарение намесата на Ганко Цанов - истински репресиран след 9.IX. 1944 г. патриот и
интелектуалец, в които управата нямало как да не се вслуша...
ДЕМАГОГИЯТА като знак на всяка власт отново разгърна ветрилото си след 10.Х1.1989 г. Изчезнаха за
година-две скъпите Мерцедеси, бяха раздадени на болници, на полиция, за таксита дори. Чак да заплачеш
от умиление какви народни времена си доживял! Министър председателят вече се возеше в „Лада",
партийните лидери - също. Можеше да се види Президентът да се движи пеша. Разтури се и УБО, затвори се
и правителствената болница със шумна дандания за демократизма, който вече така е прегърнал България,
че тя отърване от него няма. Радвай се народе, дойде щастието. Да ти е драго, че си се родил в
България. Да има как да се качиш на Айфеловата кула и да призовеш цяла Европа да дойде в България и да
се учи на демократизъм.
Море, малко му трябва на българския политик - за една година само, правителствената болница си стана
пак Правителствена, че и още по-правителствена, старите Мерцедеси си останаха за таксита, защото се
накупиха най-нови модели. Не си губи времето българския политик. Зам.Председателите на 36-то и 37-то
Народно събрание се качиха в супер-нови модели Мерцедес, в каквито се вози само германският Канцлер...
Депутатите ни - и сини, и червени, най-единодушно си гласуваха високи заплати и не пропускаха нито
месец да не ги „осъвременят" с оглед на инфлацията. Юрнаха се в
479
-т-
тази обедняваща и драматично политизирана именно от тях държава, най-първи те в Евксиноград, че си
гласуваха и срамно ниски цени за почивка. Те най-безцеремонно се настаняват навсякъде, където има
комисиони, бордове, за няколко години забогатяха, голяма част от тях се оказаха кредитни милионери,
хора с тъмни участия в явни и скрити фирми. И нещо особено страшно
- те не се посвениха да гласуват закон за осъждане на журналисти. В това демократично време на
България по един или друг начин бяха осъдени над двеста души български журналисти... Държава ли, народ
ли?... Сега сме взели властта, сега ще си поживеем! Така се гледа у нас на властта от край време -
като начин да си поживее човек още на часа, щом е стъпил на килимчето, да си намери любовница, да си я
заведе със себе си или пък да я изпрати някъде из Европа, та да му е „под ръка" като пътува. И разбира
се, да натрупа богатства, които да стигнат за децата, за внуците и още нататък. Дори и демагогията на
вчерашния режим бързо стана излишна.
Раздвижиха се с нова сила и познатите форми на политическата омраза.
Особено когато е в опозиция, българският политик е готов практически на всичко за компрометирането на
своя противник. Озверението му може да достигне невъобразими граници. Едвин Сугарев публично обяви, че
ще гладува до смърт, до когато президентът - довчера пръв негов приятел, днес
- най-ненавиждан негов враг - не си подаде оставката...И той гладува, тези, които помнят, до гроб ще
помнят този глад - денем гладуваше и приемаше екипи от телевизията, радиото и вестниците, даваше
интервюта и се заканваше, че ще умре... Нощем други такива екипи - този път от Правителствена болница
- го слагаха на системи и поддържаха в по-добра форма, от когато и да било. В резултат, след
четиридесетдневно гладуване, той излезе на Първия митинг, толкова мощно накривил такето си и с такъв
силен глас, че пердетата на банката отсреща потреперваха...През това време, за да се види до каква
степен озлобеният български политик губи мярката, ще припомним, че Е.С. беше сравняван (и не от кого
да е, а от литератори като Блага Димитрова) с Ботев, с Левски и дори с Христос...Отново да се хванеш
за слепоочията и да се чудиш да плачеш ли над това, което виждаш, да се смееш ли от сърце на
българския талант да ражда такива чеда...
В същото време, няколко хиляди поддръжници на демокрацията, повечето от тях полупияни, със шише в
ръката, платени за да викат - с пари, получени, както стана публично достояние - от чужбина, викаха,
та се пушек вдигаше срещу Президента на България, палеха портрета му, горяха го под носа му и което
беше дъното на политическото и човешкото падение, върха на политическата омраза - крещяха: „Да ти умре
и другата дъщеря!" (едната се бе самоубила преди не повече от месец). И това ставаше не в края на
миналия век, по времето на Дочоолу и Гочоолу, а в края на същия този многострадален политически XX
в....
При едни избори за 37 Народно събрание, имах случай да наблюдавам десетки събрания на Патриотичния
съюз, в чиято платформа беше залегнала идеята да подаването на ръка, за примиряването на
омразата...Идеята се
480
приемаше уж, но току някои от залата стане и поиска имена на виновни, отмъщение поиска, разтерзание.
Тогава, както и винаги е било, ставаше ясно, че още е жива и тази традиция на българския политически
живот - ОМРАЗАТА! Нека по-точно го кажем - насладата, мизантропичната наслада, когато се размазва
противника. Българската партизанска душа изглежда се насища с мизантропично удовлетворение, когато
види противника си проснат, унижен, размазан. Един селянин от гр.Дойренци беше пределно искрен: „Абе,
какви избори са това, като още няма нито един пребит, нито една счупена глава (става дума за
парламентарните избори през декември 1994)".
На селянина от с. Дойренци всичко може да му бъде простено. Но въпросителната за нашата жалка
българска политичност, която се изписа в Москва пред очите на целия свят, на 9 май 1995 г. - за нея
какво да кажем: на трибуните на Червения площад българският Министър-председател и българският
Президент стояха на разстояние 20 метра един от друг, без да си проговорят пред смаяния и ироничен
поглед на събраната тук световна дипломация...
9. ОТЛЮСПВАНЕТО
То е сравнително нов момент в нашия политически живот. И нов израз на омразата. То се роди след Десети
Ноември 1989 г. и се изразява в изгонване от коалицията на СДС на личности и. партии, които показват и
най-малкото несъгласие с ръководството й. Думата бе измислена от най-големия разколник в българската
църква - Фори Светулката (За авторство претендира и М.Неделчев - Вж. сп. „Демократически преглед"
(1994, № 10, 39-41)). Съмишленици, съидейници, в борбата за власт до такава степен се болшеви-зират,
че се превръщат в точно копие на онова, срещу което довчера бяха се борили... Ето го отново знака на
махалото - отиде до края, и неуравновесения политически живот го отблъсна към другата крайност.
Друга характерна черта на българската политическа омраза е, че особено талантливо се обругаваме един
друг пред най-авторитетните инстанции на Европа, като заедно с това обругаваме и българската държава и
самия българския народ. Примери и в по-далечното и в по-близкото минало отново в минават в изобилие в
историческата ни памет...
През 45-те години народна власт, се смяташе за най-добър тон, ако пред Родината си винаги слагаш
Великия Съветски съюз. Имаше българи, които предпочитаха да говорят дори и помежду си на руски език-
знак за най-висша преданост към чуждата държава. Министри при повод и без повод отърчаваха в Москва,
за да сверяват часовника си, да печелят благоразположение и да покажат верноподаничество. Сега същата
картина е с обратен знак. В интервю за Българската национална телевизия през юни 1995 г. двама българи
-Тома Томов, журналист и Христо Явашев, отдавна пътуващ по света световноизвестен художник-опаковчик
на сгради, разговаряха на английски език!...
481
Но да не мислите, че с това се свърши слагачеството, а по този начин и нашето национално орезиляване.
Напротив - храбрите наши неодемократи дадоха обилие от нови конфузни примери за ругателство на
Отечеството. Само за няколко годишни станахме за смях пред Европа, и което е по-обидно - отново
заприличахме на малки деца, които, каквото и да стане, тичат със сълзи на очи при мама и татко, да се
оплачат, че някой ги потупнал или ощипал: Васил Гоцев - депутат, се обърна към ПАСЕ в Гърция, с молба
да гласуват декларация срещу „опасността" от реставрация на комунизма в България, което си беше чиста
проба повик за намеса във вътрешните работи на страната. Не след дълго, старецът Стефан Савов „падна"
пред Народното събрание, за да обвини полицията и правителството, че бие депутатите в България.
Седемдесетгодишни старци играят етюдчета като на сцената на ВИТИЗ... Най-смешното беше, че в момента,
когато „артистът" бе „бутнат", около парламента беше кално и дъждовно, а кадрите, които телевизията
засне в „момента на падането" показаха един стерилно чист шлифер. Това не попречи на гореспоменатия
демократ Гоцев да изприпка при шефа на Интерпарламентарния съюз Майкъл Маршал и да се оплаче от
„извършеното насилие над народните избраници". С характерната си походка Филип Димитров събра
чуждестранните посланици и се разходи между тях, за да им покаже как българското правителство
„окончателно е отхвърлило демократичния път и преминава към репресии на народни избраници".
Дипломатите бяха наречени от сините демократи - червени боклуци. Само, защото бяха се отзовали на
покана на Президента да слушат негова лекция. Уволнен от БТА. Иво Инджев изтича да се оплаче не на
друг, а на британския посланик от „произвола на държавните институции в България". Актът на неговото
освобождаване, както и на освобождаването на Асен Агов от телевизията, влезе в доклада-донос срещу
България, пред сенатската комисия по Хелзинските договорености.
Ами явлението Лъчезар Тошев? Той отиде в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа в Страсбург и
черно на бяло поиска България да не бъде приемана за член на Съвета на Европа, защото комунистите
създавали една ненормална държава, която той, на всичко отгоре обяви и за незаконна.
Блага Димитрова се обиди на голямата френска политическа дама Кат-рин Лалюмиер, защото си позволила да
не се съгласи с безумните действия на Едвин Сугарев, който вместо в Парламента, изнесе несъгласията си
на улицата и се зае да прави гладна стачка.
Ние сами направихме всичко потребно, името на България да бъде изпуснато от списъка на спасителите на
евреите при откриването на мемори-ала Холохост във Вашингтон, само и само „сините" по този начин да
навредят на международния авторитет на „червените"...
Един такъв посланик като Монтгомъри, още преди да поеме поста си публично заяви, че като дойде в
България, възнамерява да промени и конституцията на страната. И никой, от нито една държавна
институция, не сг осмели да се обади и да протестира. В България отдавна вече го няма Мунчо...
482
За съжаление подобни примери има и в поведението на Президента на Република България - Ж. Желев. Колко
пъти, недоволен от едно или друго в страната, той го заявяваше на международни форуми и пред чужди
трибуни, без да си е отворил за това устата на българска земя. За обща онемия и очудване на
чужденците.
Примери, примери - изобилие от примери, които, най-лошото е, че не секват...Тичаме, кланяме се,
унижаваме се, мислейки, че печелим симпатии, а всъщност губим достойнство, а оттам нататък - и всичко
останало...
Къде си, о бедни, но горди родолюбецо Петко Каравелов, ти, големият политик на България, ти,
достойният неин син, който на въпроса на западни журналисти вярно ли е, че си бит в Черната Джамия, ти
- като горд син на драматично Отечество, гордо отговори: „Такива работи в моето Отечество са
невъзможни!"
Не възможни ли са - я се събуди и излез, от гроба си, отиди в Народното събрание и послушай! Ще
онемееш, когато с очите си видиш колко нашето национално достойнство е слезнало ниско.
10. ПОЛИТИКАНСТВАНЕТО
То е особено живописна проява на отношението на българите към властта. Открай време - още от годините
на робството, като нямало къде другаде, сме превърнали кръчмите си в политически клубове, които без да
имат нищо общо с английските политически клубове, вършеха твърде добре своята работа. Там бе, цели
столетия, училището за политици, там се дават оценките на едно, или друго събитие, там се обистрят
позиции, там нерядко след една или две ракии, се вадят ножове. (Вж. Семов, М. По стъпалата. С, 1979,
с. 157)
ПОЛИТИКАНСТВАНЕТО на нашия народ не следва да се разглежда извън контекста на неговото доказано
любопитство към света. Изолирането на страната ни през вековете на робството изостря това чувство,
синдромът на малката нация го е доразвивал и то се превърна в една никога нелипсваща черта от нашия
характер. Това любопитство „към широкия свят" има своите важни ценностни особености, то е едно от най-
големите богатства на българската душевност, които в едно такова изследване не могат да се изпуснат.
- Първата от тях е интереса му към големите работи и големите личности на света. Българина може изобщо
да не го интересува какво е станало в съседното село или град, но да не знае „какво става в Америката,
в Англия, в Русия - това той няма да си прости. Спомнете си „Българи от старо време" на Любен
Каравелов - тези далечни и вечни архетипове на по-сетнешното българско политиканство. Нашият селянин
трудно може да бъде изненадан и поставен в неудобно положение, когато става дума за световните работи.
От времето, когато нашенци се накатериха по кораби и тренове, да гонят „новите земи" и мнозина от тях
се върнаха като хора богати и свят видели, измина много време. Но интересът на българина към
„Америката и Русията"
483
не спадна с нито един градус. Днес пък, когато махалото на политическите страсти се хейна от единия
край на света към другия, когато Америката за него не само си остана, но и стана първостепенна
световна сила - той да не знае кой е спечелил последните президентски избори, или от коя партия е
новият американски президент и пр. - това направо може да изглежда като обида, която той сам на себе
си никога няма да прости...
Нашенският селски, градски, преди тоталитарен, сега „посттоталитарен" селянин, гражданин,
полуинтелигент - такава грешка не само по отношение на Бутрос Гали няма да направи, ами и за което и
да е световно име. Българинът обича и знае политиката. Нека припомним, че от политика в самите САЩ се
интересуват от 3-5% от населението, във Франция 5-9%, а в България, в зависимост от политическото
време — от 40-70%. Ето защо, никакво очудване не буди резултатът от една анкета на в. Континент",
проведена през м.март 1993 г., че от анкетираните - 90% посочват точно кой е новият американски
президент, 2% грешат част от името му, и само 8% са пропуснали покрай ушите си знанието кой е той.
Българинът достатъчно добре знае и кой от кандидат президентите в САЩ от коя партия е. На повече от
половината анкетирани в същото изследване брадвата сече съвършено точно. Другата половина или се
колебаят или просто не са обърнали внимание на партийната им принадлежност. А това и едва ли за тях е
било толкова важно, защото българите знаят, че американските политици не са като българските - щом
падне една партия, първата работа на оная, която е взела властта, да е да отрече всичко направено от
предишната и с нея да започне поредната нова светла ера!
Друга особена черта на българското политическо мислене е не само интересът към проблемите на най-
големите нации, но и честата ни склонност да ги окайваме или да им даваме акъл, дори когато на тях не
им е минало и през ума да го искат от нас. Като се започне от Захари Стоянов, когато пише как мизерно
у нас е погребан патриотът Матевски и с какви почести един никому неизвестен чужденец, и се стигне до
ден днешен, ние с особено рвение следим кой политик от американските кога и къде е препил уиски, на
коя холивудска булка какво й е бельото, как е в леглото еди кой си от американските политици и т.н.
Дори сега, в момент, когато държавата ни вече бере душа, а 4/5 от българския народ почти е предал Богу
дух, ние най-досконално следим любовните подвизи на президента Клинтън. В миналото, що сълзи проляхме
за американските безработни. Леем ги и днес. За отбелязване е, че нашите средства за осведомяване най
обичат да оплакват великите сили, особено когато самите ние сме най-много за оплакване. Търпелив, инат
ако трябва, покорен щом му изнася, българинът обича да прецежда през окото си всеки, който се е качил
най-горе на държавното кормило. И голяма, почти мазохистична наслада изпитва да стои там, отдолу-в
ниското, и да гледа нагоре. За да има кого и за какво да осмива и попържа. Защото отдолу много добре
се виждат дрешките, бельото, че и други работи на тия, които са най-отгоре!
484
[{Еслитическите Америката за - той да не - т: коя партия е ;а изглежда като
Х/егг лгосттоталита-р^ ~г само по отно-е световно име. е от политика в ганция 5-9%, а в "0%. Ето защо,
-ггинент", проведат точно кой е у, и само 8% са ;;шът достатъчно . - :гтия е. На повече - сече
съвършено обърнали внима-г тях е било толкова —Г.Л1 не са като бъл-:-:ая, която е взела вие нея да
започне
> мислене е не само честата ни склонност гях не им е минало и Гтоянов, когато пише : какви почести
един ;шен, ние с особено 1е е препил уиски, на глото еди кой си от 1то държавата ни вече I Богу дух,
ние най-Слинтън. В миналото, ги и днес. За отбеляз-да оплакват великите кване. Търпелив, инат ла да
прецежда през о кормило. И голяма, долу-в ниското, и да гържа. Защото отдолу аботи на тия, които са
Колко често го забравят това българските политици и колко главоболия им е донесло то!
Ами ОСТАВКАТА, тая непозната дума. Я ми кажете, колко български политици знаете, които и след най-
голям провал да са го направили? През последните 50 години в България са известни само един-два
случая. Осмели се да си подаде оставката П.Пачов - член на последното Политбюро на ЦК на БКП, малко
преди него това направи и Ст.Тодоров. Не случайно народът вика на властта в България „кокал". За
разлика от напредналите демокрации, където политици стават вече богати хора, които са доказали, че
могат вече сами да се командват и да печелят, у нас най-често е обратното. Тук минава една дълбока,
засега неизбродна пропаст между българската политическа практика и американската, английската или
френската. В САЩ с политика се захващат хора, които вече са забогатели. У нас най-често с политика се
захващат хора, които искат да забогатеят. Погледнете новите богаташи на България от последните 5-6
години. Това са министри и депутати, излъчени от 35-ото, 36-ото и 37-ото Народно събрание. Колко жалки
са голяма част от хората, които влизат в нашия парламент, го доказа с хитроумния си ход една,
неназовала се журналистка. След като крадци обраха буквите от имената на Докторския паметник в София
през 1992 г., в парламента тя постави касичка - за възстановяването на паметника. И колко пари мислите
се откъснаха от дебелия депутатски джоб - цифром и словом за 3 месеца са събрани 526 лв., повечето от
които са жълти стотинки. Каква страшна снимка на депутатската нравственост!
На всичко отгоре, точно тия хора умират от мерак тъй да докарат работите, че всеки да разбере колко
много се занимава светът с тях лично, как под тяхното мъдро ръководство престижът на България е
пораснал и ако България днес още не е първостепенна политическа сила, утре непременно ще стане.
Мегаломанията е болезнен комплекс на всяка малка нация. И на всеки малък политик. Не ще много усилия -
спомнете си само преди пет-шест години репортажите и филмите по телевизията, статиите и кореецон-
денциите във вестниците след всяко посещение на българския държавен глава Т.Живков в някоя страна. И
най-скептичният българин трябваше да бъде наясно, че самата поява в небесните простори на българския
политически самолет, вече кара останалия свят да притихва в очакване на своя, едва ли не най-щастлив
миг. И с какво опиянение някогашните политици сами се хвалеха, или поръчваха да бъдат хвалени, колко
светът цени тях лично, колко светът се съобразява с малка, но толкова авторитетна с политиката си
България.
Но и сега е така. И днес, като чете човек вестниците, като гледа телевизията, може да остане с
впечатление, че американците просто си зарязват работата, стига да научат, че от летище София към
летище „Джон Кенеди" е излетял български правителствен самолет. За Европата да не говорим - тя не си
доспива, ако не види мъжествените, обвеяни със слава, горди балкански орли, довчерашни, а и днешни
политици.
485
Национално, родолюбиво ли е това чувство? Уви! По-скоро това е личностно докарване и политическо
самоизтъкване. Като внушиш на народа че те е признала Европата , или Америката, къде ще идат тук
разните партийки и партизанчета, да не ти свалят шапка. Или да не ти козируват в телевизията, което
особено измъчваше г-н Ст.Савов.
Трудно преглъщат, и по-скоро изобщо не преглъщат европейското и световно незачитане нашите политици.
Но те осъзнават тази горчива истина обикновено с голямо закъснение. И на съответната за нацията ни
цена. Европа, уви, помага на онези, които сами искат да си помогнат. Никой няма да си отвори кесията -
и да посипе жълтици само заради светналите от ентусиазъм очи на българските политически момчета. Време
е това да се запомни!
11. СИНДРОМЪТ „ЗА ВСЕКИ СЛУЧАЙ"
Този синдром в отношението на българина към властта е описан най-ярко от Иван Хаджийски. Обаче мотиви
за неговото по-далечно зачатие ни представя още Иван Вазов, в образа на своя герой Хаджи Смион. Така
иле иначе, явлението най-силно изкристализира в разделителната борба между комунистите и властта в
Троян през 1919 г. когато се ражда Първата троянска комуна. По улиците на града както вече посочихме,
върви известната манифестация, в която откупената музика, състояща се от седем души, предвожда шест
манифестанти. Шестият от тях, върви с единия крак на тротоара -където са спрели зяпачите, а с другия -
по улицата, където бодрячества манифестацията. Върви така „за всеки случай". Ако утре вземат властта
комунистите - с тях е бил, ако обаче се задържи старата власт - ще каже, че си е вървял по тротоара
като всички хора...
Този синдром - „ЗА ВСЕКИ СЛУЧАЙ" - се проявява и по-късно. ; годините на антифашистката борба. Не
малко българи, които имаха досп служби при тогавашната власт, скрито подкрепяха „за всеки случай" и
антифашистите - ако пипнат властта, да се знае, че са били техни хора. Лит турата ни дава в изобилие
такива примери.
Това „за всеки случай" в българския политически живот разкрива та на ясна гражданственост, то е знак
за политическо сметкаджийство джебчийство.
Но този принцип съществува в българския живот не само като н. блед символ, а реално и жизнено. В
с.Видима - Троянско, веднага 9.IX. 1944 г. имало ясно очертани две групички в партийната организация
една на младите и напористи кариеристи, хора без минало, без биогра; другата - на старите, изпатилите
и повече заслужили. Но не се знаело коя от тях ще се наложи над другата. Ето защо, един от тях - Васил
избрал ролята на Д.Икономов от Троян, и денем присъствал на засед; на групата на младите, слушал какво
решават, какви мерки взимат, вечер
486
,;ро това е лична народа че зните партийки ¦ в телевизията,
г- европейското и горчива истина нацията ни цена. нат. Никой няма светналите от ;ме е това да се
Й"
ктта е описан най-далечно зачатие ни ш Смион. Така или лната борба между в Първата троянска ш
известната мани-:м души, предвожда фак на тротоара -сьдето бодрячества тре вземат властта власт - ще
каже, че
шява и по-късно, в
които имаха добри
:еки случай" и анти-
техни хора. Литера-
шот разкрива липса-
> сметкаджийство е
е само като някакъв янско, веднага слел Гшата организация -ало, без биография. 1о не се знаело още тях
- Васил Михов. :твал на заседанията рки взимат, вечер сг
появявал на заседанията на по-старите. Едните информирал за това какво мислят другите - и обратно.
Така си осигурявал положение, която и от двете групи да се наложи, той да си осигури място при нея.
Наблюдавах това „за всеки случай" за трети път, в трети преломен момент, през 1990 г. в Ивайловград,
на първите свободни избори - когато се водеше и първата битка между БСП и СДС. Отявлените, откритите
привърженици на СДС бяха малко. Те се въртяха около своя кандидат Петър Слабаков, говореха за едно, за
друго, но открито изразяваха своята неприязън по една или друга причина към властта на комунистите.
Когато започна митингът, застаналите около трибуната на СДС бяха малцина. Обаче хиляди бяха застанали
в съседните улици, излизащи на площада. Колкото повече се мръкваше, толкова повече хората от улиците
се натискаха навътре и се сливаха с онези, които бяха се скупчили още в началото около ораторите.
Когато съвсем мръкна - улиците бяха вече изпразнени, а площадът - пълен. „ЗА ВСЕКИ СЛУЧАЙ" - ако
спечели СДС - били са на митинга, ако загуби - били са в уличките...
Много немъжествено, много типично, макар й любопитно е в нашия политически живот това „за всеки
случай". То изразява както страха да се заеме позиция, така и липсата на чувство за вярна, точна
политическа ориентация, както и отсъствието на идеи ясни и недвусмислени, така и банален страх от
това, което може да се случи, ако вземат властта не тези, на които си заложил.
Разбира се, когато говорим за характера на идейните различия между отделните партии в България, щем не
щем се докосваме до един твърде показателен факт. В. „Ден" беше си направи труда, да съпостави цели
пасажи от програмите на двете основни политически сили СДС и БСП - и беше констатирал буквалната
повторяемост на цели пасажи, а и еднакви изрази и изречения, което недвусмислено говори или че едните
са приписвали от другите, или че едни и същи хора бяха работили и по двете непримирими иначе
политически програми. Което изобщо не е за очудване. Появиха се над 130 партии и движения в България -
възможно ли е да има сто и тридесет политически платформи, след като основните антагонистически уж
сили, нямаха особени различия за бъдещото политическо и икономическо устройство на България.
12. КОЙТО НЕ Е С НАС, Е ПРОТИВ НАС
Ето я още една неуморна политическа формула, тъй добре позната у нас. Точно така започна насилието в
България веднага след 9.IX. 1944 г. В същност, не съвсем веднага - две-три години под ръководството на
Георги Димитров, се правеха опити за даване на живот на идеята за сътрудничество с патриотично
настроената буржоазия. Но това сътрудничество не трая дълго. Замени го завинаги зловещият сталински
диктаторски принцип - „който не е с нас, е против нас".
487
Тъй като голяма част от хората на Съюза на демократичните сили бяха произлезли или от БКП, или бяха
бързо преориентирали се бивши членове на БКП, то ясно беше, че носят в пазвата си скрито старото
камъче на всяка насилническа власт, основното мото на която е: който не е с нас, е против нас.
Голямата оперна певица Гена Димитрова, си позволи да пее на един от първите митинги на БСП и новата,
демократична власт не й прости. Гена не бе поканена в България в продължение на четири години по нито
един повод. Загина при драматични обстоятелства съпругът й - млад, интелигентен, изключително широко и
добронамерено скроен човек - новата демократична власт не счете за нужно пред жената, която най-вече в
последните петнаде-сетина години прослави България, да поднесе едно цвете, едно съболезнование, да не
говорим за речи, или за лично присъствие. Само защото е пяла „Мила Родино" на митинга на БСП, когато
още не се знаеше кое е точно СДС и кое - БСП.
Неизбежно стигаме до въпроса: Защо като цяло интелигенцията стоешг настрана от протичащите бурни
събития в държавата ни?
Отговорът на този въпрос е твърде сложен. Обаче няколко са опорните точки на отговора. На първо място
- някои от интелигентите, които сг прехвърлиха в т.н. демократична група - бяха хора, меко казано, със
съмет телна дистанцираност от предишната власт... Един от тях, за да покаже ко.т; вече е израснал като
демократ, от екрана на телевизията си скъса партийк: билет. Твърде добре позната още от времето на
Алеко родна картинка.
На второ място, много бяха, стотици и хиляди, българските интелиге-ти, обругани от новите демократи. И
забележете: само двама се намери измежду тези хиляди, които се осмелиха да вдигнат глас в защита на
бълг:: ски интелигент: единият бе режисьорът Вили Цанков, който защити голем актьор Стефан Данаилов -
иначе принадлежащ към противната политиче::;.: сила - и актьорското съсловие изобщо, от нелепото
обвинение, че са игр2/ роли на комунисти в театъра и в киното. Другият бе доц.Константин който написа
статия в защита на М.С, припомняйки неговото поведение времена, когато толкова много хора кротко си
мълчаха... И толкова! цяло, нашата интелигенция показа признаци на страх и недостатъчност мъжество.
Тя злорадстваше когато я оплюваха, цъкаше с език и клатг недоволно глава в закана, когато обругаваха
нейни близки, страдаше юргана, когато омаскаряваха самата нея - но никой не се изправи да за другия.
Неми за подобно поведение бяха екраните на телевизията, М1 ните на радиото, страниците на вестниците.
Изглежда това е още една 1 генетична увреденост, неспособността ни ДА СЕ БРАНИМ САМИ ОТ ! ТО, което си
създаваме, страх да защитим невинния... Това беше изг отново време за проявата на онзи вечен синдром
на поединичното спас който иде далеч от миналото.
Но имаше и друго - дълбоко в себе си подлагащо всичко на съмнение* тази най-отличителна черта на всяка
интелигенция - в по-голямата си ча
488
1генцията стоеше
искаше да изчака, да се огледа и опознае новите демократи, излезнали и от нейните среди. И какво видя?
В. „Демокрация", първоначално спонсориран от в. „Дума"!!! и от прокомунистическото правителство на
Андрей Луканов, започна бързо и масово да я оплюва.
Върху мисията на в. „Демокрация" има твърде много да се пише -навярно и добро, и лошо. Факт е, че с
поведението си - агресивно, ненюан-сирано, на моменти злобно, крайно, този вестник стана буквално
копие на „Работническо дело" веднага след 9.IX. 1944 г. Никакво съмнение няма, че със своя днешен
„класово-партиен" подход вестникът нанесе дълбоки, да не кажем непоправими щети на Съюза на
демократичните сили, а и на самия демократичен процес...
Довчерашни доносчици, агенти на ДС се оказаха водачи в борбата за Демокрация! Трудно ще тръгне една
сериозна интелигенция след такива! Довчерашни писачи на нискостеблени венцехваления за делото на
Партията и социализма, също застанаха на демократичните трибуни! Кого ще поведат те? Нямаше ги —
набързо избутани встрани — онези, които бяха проявявали достойнство, мъжество пред предишната власт,
които имаха и национална популярност. Появи се някой си Филип Димитров - колцина бяха чували този
набързо стигнал до Министър-председателския пост адвокат. Появиха се съмнителни демократи, които, най-
вероятно така, както е било и след 9.IX. 1944 г., взеха да ругаят от трибуните и митингите всичко и
всички от миналото. Някои от ораторите, с които новата демократична власт започна да се идентифицира,
бяха наистина прекарали повече или по-малко време в лагерите, но точно както това беше с някои активни
борци след 9.ГХ. 1944 г. една немалка част от тях бяха криминални престъпници. Кой ще тръгне и след
тях?
А българският народ тръгна твърде масово. Едно, че не ги познаваше, че твърде наивно повярва в
единството на демократичния процес, но и за друго - предишната демагогия му беше омръзнала и той
наистина чакаше закоп-нял, щастлив, че е дочакал новото демократично време на България... Идва време
за въпроса кой е виновен за разрухата на тези надежди?
Още една особеност. Спечелените от СДС избори, бяха една съмнителна победа. Каза ми един виден
телевизионен журналист, че той „осигурил" в нощта срещу изборите, чрез измама, 300 000 гласа в полза
на СДС... Като се сметне, че точно толкова прави процентът, с който СДС спечели властта... А виковете
по улиците бяха неистови - „С малко, но завинаги!...". Това беше първият тревожен знак за качествата
на новия демократизъм. Той също, както и много от членовете на комунистическата партия, си представяше
така демокрацията - като диктатура. Завинаги!!! Наистина, с много малко беше съборена предишната
власт. Осведомени твърдят, че тя умишлено се само-събори, защото историята вървеше срещу нея,
ветровете на промените в цялата социалистическа система духаха срещу изчерпаната й жизнена сила. Би
било глупаво да се печелят избори, да се утвърждава отново една система, която вече бе паднала в
своята цитадела - Москва. И навсякъде другаде. Да

489
се види този факт е едно, да се говори за „малко, но завинаги", е друго. То просто е глупост! Ала
точно тази глупост доведе СДС до още една груба грешка, до антикомунизъм в неговия най-вулгарен
пещерен вид...
Но имаше и още: бездарността отново искаше мъст за бездарието си. Една нова причина, можещите,
способните и работливите, да се оттеглят настрана, колкото условно виновни за мълчанието и покорството
си, преди толкова смутени от арогантността на хората, които именно сега им искат сметка, толкова и
изплашени...
Интелигенцията за това е интелигенция, тя не може да бъде крайна, тя съпоставя, съобразява, съмнява
се, търси по-вечни стойности. А в действията на някои среди от СДС, вече имаше крайности, имаше и
фашизъм. Литератор „демократ" като Д.Коруджиев, който пишеше при предишната власт рецензии коя книга
на българските писатели да бъде отпечатана, коя не, сега също се яви като трубадур на най-
демократичните промени в България. От хилядния слой на българската интелигенция в коридорите на тази
демократична власт се оказаха не повече от стотина души. Това не беше случайност. Ала тъкмо за това те
пък решиха със всички средства да бранят постигнатото -то бе умишлена кръгова отбрана, която
организираха те, да не допускат конкуренция, да бъдат единствените, от които ще се избират после
новите министри, заместник-министри, дипломати, посланици, депутати и т.н. Властта — понеже беше
българска — отново носеше келепир.
И сигурно е напълно прав Ив.Костов, когато с горчивина пише: „Голямата трагедия сред българските
политици, влезли в демократичните сили, е че бързо, по модела на поведение на комунистите, смесиха
политиката с уреждането на личните си дела и благополучие, с някакви свои лични сметки и дребни
войни." (Вж. сп. „Демократически преглед" (1995, № 2-3, с.12))
Но интелигенцията остана настрани не само защото умишлено беше напъдена. А и защото бе българска.
Защото тя знаеше поуките на традицията. И предпочете мълчанието и изчакването. И това беше нейна
грешка, с последици за характера на демокрацията.
Без да бъде интелигенция обаче, по подобен начин постъпи и българското СЕЛЯЧЕСТВО.
От една страна, то гледаше по телевизията, особено в първите месеци след Десети Ноември 1989 г.,
брадите, мръсните ризи на аркашките, грубият им, невъзпитан език и си правеше сметката, почесвайки се
зад ухото.Селянинът в такива случай обича да казва: „Кой бе, тоя с брадата ли ще ми дава на мене
акъл?..." Първите публични дейци на СДС не се досетиха, че българският селянин посреща по облеклото,
но по акъла изпраща. СДС загуби в селата - защото там не приеха лидерите му... То първоначално не прие
е българския Президент — Желю Желев, затова, че не беше си направил косат* така, че да отговаря на
народните представи за ред и прилика. Макар, че тож импонираше на селяните със своята
непосредственост, неговият имидж зз-почна да расте, едва когато стана ясно, че той вече се е
подстригал, облякъл е по-нов костюм, сресал се и вече е заприличал на Държавен мъж. |
490
:уго.
То
груба
си.
^ оттеглят № си, преди ^ им искат
т крайна, тя в действията и. Литератор власт рецен-,е. сега също 1Я. От хиляд-:гмократична -чайност.
Ала •стигнатото -
не допускат после новите
и т.н. Властта
шие: „Голяма-1гте сили, е че гиката с уреждай сметки и 2-3, с.12)) шшлено беше на традицията, йна
грешка, с
ьпи и българс-
[Ървите месеци шките, грубият (ухото.Селяни-I ще ми дава на ка, че българс-СДС загуби в ално не прие и
направил косата а. Макар, че той )вият имидж за-тригал, облякъл
;Н МЪЖ.
Селяните не подкрепиха СДС, макар че и в техните души имаше натрупан много гняв срещу довчерашния ден.
Селските лидери - кметове, партийни секретари, дейци на ТКЗС - бяха им омръзнали. Но при тях те
живееха сравнително добре материално. Стотици хиляди нови къщи, почти във всяка къща - кола,
гарантирана пенсия - това не бе малко за една окъсана до преди 45 години селскостопанска държава,
каквато беше България...С други думи, те не мразеха толкова самото коопериране, колкото извращенията в
него. Кооперацията имаше своята традиция в селското стопанство, доказала беше своите предимства и не
случайно, въпреки наличието на немалко основания за разтурянето на ТКЗС - то се натъкна на съпротива и
на много места, те бяха запазени...
И още: немалко от мераклиите да се пишат нови властници в българското село, както винаги ставаше, не
бяха най-честните, най-моралните хора, както отдавна не бяха най-честните и морални хора и много от
онези, които ръководеха АПК-тата и ТКЗС-тата. Тези нови „ликвидатори" на десетилетния труд на хората,
(с литературен конкурс да търсиш по-подходяща дума, не можеш я намери!) в немалко случаи бяха
криминално проявени, които обаче знаеха златното правило: на българската власт сложиш ли й се, който и
да си, щом си неин - прощава ти...Така че примерът и лицата на ликвидаторите, които бързаха да уредят
първо себе си, също отблъсна немалко от българските селяни от възстановяването на капитализма в
село... На всичко отгоре се появи нов реален процес, който, ако политиците не отчитаха, то селяните
нямаше как да не го отчетат. Старческите крака и треперещи ръце не могат да сеят, да косят, да орат
тази върната им земя, ако млади хора не стъпят в нея. А младите хора отдавна са в градовете - нивите
довчера ги оряха трактори и жънеха машини. Къде сега пари за толкова много трактори и машини, след
като предишните бяха разпродадени на безценица на свои хора, именно от ликвидационните съвети. Мило и
драго му е на селянина, че земята си е пак негова, ама къде ръце, къде машини?
Никой ли наистина, от нашите новоизлюпени политици, които обявиха деня, в който бяха ликвидирани ТКЗС-
тата, за най-големия ден на Българската демокрация, не помисли за това? Ала тук ще забележим още
веднъж прословутата българска търпеливост. Пред очите на българските селяни на „тъмно" забогатели
хора, изкупуваха обори, животни, работилници, инвентар - целия капитализиран труд на селяните в
продължение на десетилетия се разграбваше, а те мълчаха и търпеливо чакаха. Какво чакаха? Мисля, че
това търпеливо мълчание, когато буквално се съсипваше държавата, бе едно от най-унизителните в цялата
ни история. Щом спестовните книжки имаше още някой лев, а в мазетата - още буркани, ние българите още
чакаме.
Нека още се запитаме: а прословутата българска работническа класа как се държа по отношение на
демократични промени в нашата страна, имаше ли тя еднозначно поведение? Едва ли ще е голяма грешка,
ако обобщим: тя се държа като сума, като механичен сбор, но в никакъв случай като организирана сила,
за каквато бе винаги представяна. И все пак, тук-таме, повярвала
491
вече в своите възможности, тя вдигна стачки. Колко десетилетия българинът не беше заставал против
решение на Правителството. А ето сега се изправи! Застана на релсите в Казанлък, вдигнаха се в София
шофьорите от СО МАТ, Кърджалийските миньори влезнаха в рудниците, за да ги запазят, и жени заведоха
там и децата си. И още примери следва да се посочат - и напред, и назад в историята. Като смелото
държание срещу властите след 10.Х1.1989 г. на селяните от Черни Осъм, няколко пъти жителите на с.
Острец, Троянско, заставаха пред хеликоптера, който замърсяваше с отрови земята им и той не излетя.
Трябва да отбележим сеченето на лозята през 1960-61 г., и съпротивата на Джерман и Скакавица за
ползването на водата им, и т.н. И все пак -ето го въпроса; кога рипва българинът? И пак отговорът е:
когато или става дума за буквален, формен глад, за зловеща безизходица и безнадеждност, когато ножът
достига кокала. Или когато вече не е толкова страшно и зад него открито стоят и други сили... И все
пак: това бяха колкото стари, толкова и нови моменти в отношението на българина към властта - защото
той се престрашаваше, разчупваше се столетния страх в душата му. Оказа се. че точно както
частнособственическото чувство е живо-живеничко, така и непокорството, когато въпросът опира до хляба,
до съдбовни работи, може да бъде българското политическо чувство.
Особено интересна осмирителна формула в политическите ни нрави, била не само успокоително пропагандно
верую на десетки български правителства, но станала и национална философия е:
13. „И ОТ МЕН ПО-ЗЛЕ ИМА"
Тодор Живков твърде хитро използваше тази колкото мъдра, толкова > унизителна философия, за да внуши
предимствата на социализма. Той размаха плаката на една преуспяваща България, представяйки я като една
едва гз. не Велика държава, на която всички завиждат.
След Десети Ноември, когато вместо в подем, държавата ни се озов! * една от най-дълбоките кризи на
цялата си история, това старо и сиромах знаме, бе изтупано от праха и на него отново бе написано, че
„И ОТ НАС Г._ ЗЛЕ ИМА!"...
Колко страшна, колко нелепа е тази формула. Колко пагубна в спасите ¦ ността си е тя! С нея ние
наистина оцеляваме, издържаме на всички изп.". ния, но чрез нея слизаме все по-надолу - нравствеността
ни става пригс! за всичко, достойнството ни е готово на всеки поклон и преклонение самочувствието ни
сочи към петите. Величието на една нация се мер;: :. това, с кого се сравнява тя. Французите и
германците никога не биха застанали под такова знаме - че има по-зле и от тях. Кажете им, че так!з: ?
мярката, с която трябва да измерят хала си, за да видите какво ще послгз*. А ние дори се радваме, дори
до щастие можем да стигнем, ако някъде и гладни, ако има по-нещастни, ако има по-сакати. Така,
хоризонтите ни п=
492
ниско, волята ни за промяна омеква, а критериите за личностите, които ни трябват, се свеждат до
първите попаднали отпреде ни политически демагози, които само като ни обещаят нещо по- добро, сме
готови да изръкопляскаме. И най-важното - философията „и от нас има по-зле", е философията на нашето
убийствено Търпение...
На една предизборна среща през 1994 г. на която се бяха събрали много стари и безпомощни хора, една
жена разправяше, че спяла с брадвичка -живеела в края на града, страх я било от крадци. Друга, също
самотна и едва крепяща се на краката си жешща, говореше на висок глас на кандидат-депутата: „Ние ще
издържим, чедо, нас не ни мислете, вие младите гледайте... Ние сме свикнали, търпилчето ни е
голямо..."
В с. Летница един селянин, след като изслуша оратора, който говореше за драмата, в която се е озовала
държавата, рече: Абе, излъжете ни, но ни кажете нещо хубаво...
За това и много от политиците в България лъжат, лъжат яко и дебело, без да се замислят - да надникне
човек в предизборната програма на коя да е партия и ще се хване о главата - слънца, звезди, мерцедеси,
почивки в най-скъпите курорти, всичко което може да му мине през ума, което е прочел че го има по
земята, българският политик го обещава... Как да не го обещава, когато лековерният на първо време
българин на такова обещание е готов не само да повярва, но и да доведе жена си и майка си и те да
гласуват за този умен човек, който виж какви работи обещава!
14. КЪСАТА ИСТОРИЧЕСКА ПАМЕТ
Тя е друга характерна особеност в нашия обществено-политически живот, за която са писали твърде много
историци и писатели. Тя си остана почти постоянен знак на националната ни същност и до ден днешен.
Оказва се, че са ни достатъчни само няколко добри години, за да забравим злодеите си и няколко лоши -
за да забравим и добродетелите си. По този начин отричаме и външните си политически приятели, по този
начин се отричаме от миналото си, по този начин изоставяме и хората си. Тук ще посоча само, че ние
прекалено бързо свикваме с недостатъците на своите лидери, прекалено лесно прощаваме миналото и
греховете им. Появи се един шоумен, най-напред се смеехме с него, после свикнахме, не след дълго го
приехме без възражения. Тодор Живков дълго време дразнеше всички със своята ниско-културност. За
сметка на това така свикнахме с лошия му език, че когато кажеше една вярна мисъл, едно интересно
изречение, вече бяхме готови да му се възхитим. Ако малко сгреши умният политик, не му се прощава. Ние
винаги сме много взискателни към людете си, които сме възприели за значими величини, и крайно
благородни към онези, на които им е сложена обществената присъда на политически шутове.
Българите, които бяха намразили до вдън душа Тодор Живков само като
493
го видяха в ареста, с едно одеалце през рамото, само при мисълта че той две или три години прекара
затворен у дома, и при хаоса разбира се, който след него бе създаден в държавата, и народната милост
стигна до там, че той се изкатери отново между първите политици по рейтинг.
Аз всъщност не зная тази иначе благородна черта, посадена на наша земя, благородство ли трябва да се
нарича?...
Късата историческа памет се изрази в последно време и в отношението ни към борците против фашизма,
чиито гробове почти навсякъде бяха изравнени, а паметниците им съборени. Минете сега из толкова много
села на България, погледнете площадите на толкова много градове. Има ли и колко са държавите по света,
които посегнаха да разрушат своите площади, само и само да заличат онова по тях, което говори за
вчерашния ден. В Испания под едно небе до Франко лежат монархисти и републиканци. От което небето на
Испания стана по-испанско. В катедралата „Св.Павел" в Лондон, под плочите на пода, стои прахът на
всички достойни английски мъже все едно от коя епоха и от коя партия са били. В „Пер ла шез" -
Франция, до музикантите почиват артисти, до комунистите - императорите, всички синове на тазп страна,
всички еднакво искали величие на историята й и еднакво скъпи ней. Само нашата памет е къса, и което е
по-лошо - почти винаги неблагодарна Партизаните от съпротивата 1941-1944 г. отново загубиха главите си
- преди от една власт, днес повторно - като паметници, от друга. Сега, след победата на социалистите ,
навярно отново ще се родят. Да има какво да свалят следващите, когато спечелят на свой ред изборите...
До кога тъй ще се люшкаме на несигурните си исторически нозе?
15. СИМПТОМЪТ НА КРЪВТА
Където е имало кръв — там няма прошка. За това и събитията, да речем от 1923-1925 г. дълго време
ехтяха в историята ни с отзвука на отмъстите.т-ността, която особено силно се разрази в първите месеци
след Девети Септември. Има ли кръв, пролята ли е тя, забодено ли е ножчето — трудно став.; прошката.
Когато няма кръв — тогава теглото и мъката, които, са ни причинени, се отмиват лесно във времето. Така
никой не поиска сметка в най-ново време например, за 1991 г., когато София съвсем умишлено, по чисто
политичесл: мотиви беше оставена без ток, без хляб, без стоки по магазините. Мрачна зловещи тъмни
квартали, тук-таме мъждукащи светлинки от свещи, още - :-мрачни хора, движещи се по високите етажи
пеша. И пак сме кротки, и ш мълчаливи и безропотни. Огромни опашки се извиха пред магазините, часезг
наред стоим на студа - и пак паметта ни се оказа къса. За година-гз.1 забравихме и това национално
унижение и пак никой не поиска сметка л никого... И до ден днешен тази сметка не е поискана. Сменяват
се правителства, едни падат — идат други, всяко върши някое каквото може - едно ост^.е
494
без вода държавата, друго изнася електричеството - всичко се върши тайно и скрито и великото наше
търпение отново излиза на дневна светлина, отново се нареждаме сред най-търпеливите народи. И виновни
никога няма, защото ние сме забравили, каквото е било. Забравяме, много бързо забравяме и прощаваме,
поради което новите хора на властта си позволяват със същата лека ръка поредната гавра, поредният
гешефт, поредното посегателство. Те знаят, че у народа ни злобната памет е слаба! Стига, нека пак
повторим - да няма кръв...
В българските политически пространства, там където се мяркат символите на властта задължително се
мярка още една фигура - винаги плътно прилепнала до всяка власт - това е фигурата на отъркващия се, на
натрапващия се, както би казал 3. Стоянов, т.е. фигурата на ДОНОСНИКА. В България не е трудно да се
управлява - системата на доносничеството е изключително силно развита. Едни от доносниците са платени.
Но групата на неплатените, които донасят заради самото донасяне, за това да се отъркат о властта, да
минават за нейни хора, е особено голяма. Доброволните сътрудници на КАТ например, бяха десетки хиляди
- спомнете си ги, как настървено размахваха палката, какво щастливо лице имаше всеки такъв, отъркал се
о пагона властоносец, когато застане на пътя с палка в ръка.
През годините на „социализма", групата на доносниците беше особено голяма - те намираха садистична
наслада да съобщават кой какво казал, кой къде какво скрил, кой как се е държал, кой за кого какво е
мислил. Това не бяха хора, вършещи малки или големи предателства от загриженост към държавата. Това са
предатели най-често заради самото предателство, доносници заради самото доносничество. Това са силно
разроилите се внуци и правнуци на Петко Синтурски от с.Терзийско - Троянско, който подскача щастлив
около конвоя със Захари Стоянов, бере череши и ги подава на пазвантите, за да покаже лоялност и
преданост...Това умилкване около властта иде и от годините на робството, като илюзия на оцеляването,
но то заживява впоследствие като самостоятелна черта у нас. Не че са малко предателите във френската
история. Или предателите измежду испанските короновани особи, или в руския двор - където има власт -
винаги има предателства. Но при нас, българите, тази черта става тревожна не само защото я има, а
защото този тип предателства слизат твърде надолу, до последните най-ниски стъпала на социалния живот.
Подобно поведение например у турците, е непознато. Там подобни форми на предателството не съществуват.
Не случайно у нас има поговорка: „Хайдушко село няма". Няма, защото винаги ще се намери някой, който
ще поиска да се докара пред властта и да каже онова, което другите биха искали да скрият.
При едни от последните избори, придружавах кандидат-депутат. Селяните идваха при него и му донасяха -
без той да ги пита, без да иска това от тях - кой какво казал, кой за кого ще гласува. Донасяха като
се оглеждаха някой та не ги следи, снишаваха глас, слагаха ръка отпреде си и „изпяваха" онова, юето
бяха научили. В нашите затвори особено страшни са не униформените
495
началници и полицаи, а вътрешните доносници, защото от тях нищо не се укрива. Съпротивителната борба
1941-1944 г. гъмжи от провокатори... (Вж. по-подробно Желев, Д. Никола Гешев и неговите секретни
операции. С, 1944)
16. ЖУРНАЛИСТИКАТА НИ
И в преходни, и в непреходни времена, проблемът за взаимовръзката „журналистика - власт" си остава
един от най-значителните и в същото време, що се отнася поне до нашата българска журналистика - един
от най-неизследваните. Тук се кръстосват редица въпроси, отнасящи се до самата същност на властта като
обществен феномен и до журналистиката като една обществена функция на масовата съвест. Всъщност
първият важен въпрос може би е този - е ли и до колко журналистиката може да бъде масова съвест?
Отговорът не може да бъде търсен извън проблема за обществената самостойност на журналистиката. Може
би за нищо друго не са произнесеш7, толкова много неверни и демагогски твърдения, колкото по темата за
независимостта на журналистиката, където и да била тя. Независимостта не е непременно морална
категория, но в журналистическата практика, за жалост неизбежно се превръща в такава. И от степента на
зависимост на еднс издание - било от политически, било от икономически или други сили - се определят
до съответната степен моралните пространства, в които двете власти упражняват влияние една върху
друга. Всъщност, въпросът е доколк: политическата власт упражнява своето влияние върху журналистиката
и ках журналистиката влияе на властта. Въпросът изглежда прекалено общ, но тог все пак може да бъде
сведен до няколко изходни точки.
Да започнем с първата, когато съответното издание е политическа икономически или друг орган на
определени сили. В този случай нещата :: предопределени и ясни. Моралът на политическата сила
неизбежно налагз своите норми и категории на съответно издание. Главният редактор на таке;: издание
обикновено е важна фигура във върховните политически органи н^ партията и той директно изпълнява
указанията на тази партия. В този случ^!. възможностите за независимо поведение при отстояването на
непартк::^ или на различна от партийната позиция, са предопределени и не са толкгз. големи.
Нравственият свят на главния редактор и неговия състав може :_ облагородява или да огрубява в
значителна степен позициите и програулг: на политическата сила, която представлява, може и да им
придава интелпгег тност, обществена примамност и очарование, но не много повече.
Втората възможна конфигурация на взаимовлияние е по-интересна. ~~-нея от една страна имаме не една
партия, а сума от партии, форми:. _ цялото обществено-политическо пространство и едно или група
незавне^я издания. Под „независими издания" следва да разбираме такива, конт: «е
496
само изявяват своите претенции за независимост, но и в известна степен се изявяват като такива. Тук
преди всичко включваме държавните медии. Възможните конфигурации в обществен план са крайно любопитни.
Една от тях: властта се опитва да държи под контрол обществената журналистика, т.е. да манипулира по
съответен начин независимата журналистика. Няма никакво съмнение, че тази манипулация е в определена
зависимост от традициите и културата на обществото, от степента на неговата демократичност и зрялост.
В редица развити европейски страни опитите на всяка господстваща власт да влияе на независимата
журналистика има своя история и свои установени взаимоотношения, които са създали усещането за
съответния авторитет на тая журналистика ако тя е успяла да наложи, независимо от обществения натиск,
своя нравствена и обществена програма, в основата на която стоят извечните нравствени категории за
истината, справедливостта и обществените интереси. Счита се за прието, че до тези критерии се
доближава, ако не ги изпълва, да речем „Би Би Си", „Франс прес", „Монд", някои издания на немската
журналистика. Прието е да се счита и основания за това има също тъй достатъчно, че тъй наречената
„тоталитарна журналистика" изпълняваше определени функции, че тя бе подчинена и грубо ръководена
журналистика. В нея за независимост наистина беше абсурдно да се говори.
Обаче в преломните времена на днешния ден все по-интересен става въпросът доближава ли се и до колко
тази уж освободена, уж предразположена към обективност журналистика, до онази степен на независимост,
която е характерна за най-добрите образци на журналистиката в развитите европейски страни.
Тук именно възникват много проблеми, които очертават пространства, в които се формират правните и
етични основи на съвременната журналистика в тези страни. На първо място у нас например, това е
видимото с просто око крайно противоречиво поведение на едни и същи издания по отношение на основни
обществени ценности в зависимост от ролята им на официозен или на опозиционен печат. В това отношение
нашата журналистика е най-разголена по простата причина, че ако проследим нейните основни тези и
позиции, ще видим груба, за да не кажем вулгарна подмяна на тезите, които до вчера е защитавала и
които защитава днес. Тук обратите са дотолкова зашеметяващи, че категориите „независимост",
„непартийност", да не говорим за „нравственост", са понякога направо неприложими.
На второ място прави впечатление опитът на политическите сили в тези страни и особено у нас за
директно развращаване на журналистиката било с привилегии, било с предлагане на политическа кариера,
било със затварянето на очите пред тяхното пряко и непочтено обогатяване и ред други форми, особено
характерни и типични за бедните страни, където общественият статус на журналистите е особено нисък.
Било с вкарването им в затвора!
Налице е обаче и обратният процес, нека го наречем Имплантирането" на самата журналистика в
политическия контекст, без, при това, политичес-
497
ките сили да полагат особени усилия. За да си осигуряват тези привилегии, за които стана дума по-горе,
много от журналистите - у нас, да кажем - доста сервилно притичват след доминиращите за деня
политически сили и личности Ако приемем, че сме съгласни с извода за възможностите за взаимно
развращаване, без да имаме задачата да изчерпим докрай формите на това развращаване, все пак бихме
могли да посочим още твърде много негови посоки. Властта вкарва в журналистика личности, у които се
забелязва пълно или частично отсъствие на собствени професионални политическо-нравстве-ни и пр.
критерии, отсъствие на задълбочена аргументираност при постулирането на определени политически оценки.
В нашите професионални среди например е особено характерна склонността да се обявяват незначителни
събития за исторически.
Тук неизбежно трябва да добавим отношението на журналистиката ни към миналото, което е винаги
променливо и почти винаги конюнктурно, отсъствието на адекватно отношение към големите личности на
националния дух, което се мени според силата на онази партия, която е взела властта.
Да говорим ли за други сфери на обществения морал, свързан с неконтролираното взаимно оплакване между
политици от днешния и вчерашния ден с присъщия за Балканите безпардонен и нискокултурен език, в който
пълната липса на уважение към личността днес е стъписващо и за което нашата журналистика също
предостави с най-голямо удоволствие страниците и трибуните си. Трудно е да се каже дори кой пръв даде
тон за такава саморазправа в обществото - политиците ли чрез журналистиката ни, или журналистиката ни
чрез политиците си. Факт е, че и тук развращаването беше налице и в своите вихрени, апогейни форми.
Ето защо крайно интересно ще бъде на радиоисториците, когато след време извадят записите, правени в
първите дни и години на смяната на социалистическата власт с първата демократично избрана българска
управа. Наклонът, по който тръгна историята, беше наистина голям, но още по-голям беше поклонът, който
направи същата тази журналистика и същите тези журналисти, които до вчера стояха в същия този поклон,
само че на обратната страна. Както и нацията ни в подобни обстоятелства, така и журналистиката ни -
нерядко губи мярката и равновесието - колкото повече се беше кланяла на предишната социалистическа
власт, толкова, за да се отдели, да с? дистанцира от самата себе си — сега направи обратното. Имена,
които л: вчера така мило и мъжествено хвалеха Т.Живков и Партията, сега се нахвърлиха с пяна на уста
срещу тях. И от съветизация на телевизията и радиото не. без преход, само за няколко дни, се премина
към директна американизашк Че за да бъдат по-убедителни, говорителите взеха да се представят кат:
американци: „Аз съм... еди кой си!"
Не минаха много години - три-четири са|ио. Надеждите и очакванията :.: незабавно настъпване на
демокрацията, на справедливостта, на разумни хсг! и разумни нрави в обществения живот, започнаха да се
пукат като во~-мехурчета. Най-напред дойде стъписването, после разочарованието. И :
привилегии,
сем - доста
и личности
за взаимно р на това много негови щбелязва пълно кско-нравстве-я- при постули-гяонални среди
: незначителни
налистиката ни I конюнктурно, на националния оела властта, вързан с некон-ая и вчерашния н език, в
който ащо и за което ствие страници-[е тон за такава етиката ни, или ^шаването беше
ате, когато след [ на смяната на ьлгарска управа, но още по-голям ! и същите тези амо че на обрат-гака
и журналис-з повече се беше ,а се отдели, да се Имена, които до а, сега се нахвър-мта и радиото ни,
американизация.
представят като
г и очакванията за ц на разумни хора пукат като водни арованието. И не
дълго след него - отчаянието у много от хората. Нешка Робева извика публично: „Ако днешният абсурд е
Промяната, аз съм против нея"... (Вж. в. „24 часа", 10 май 1995)
Много от нашите журналистки странно променят дори вибрите на гласа си, да не говорим за поличките и
прическите, когато заговорят с изгряващите или изгрелите политици, депутати и министри. Странна
нежност, топлина, ласкателство и полова преданост дори, се долавят у тях, като заговорят или
запремятат микрофона пред онези, които вече са на белия кон. Понякога е конфузно: за пет години
властта три пъти се смени - и както изглеждаше, все „завинаги" - ти ги помниш - едни и същи имена -
силно любеха комунистическите вождове, после силно ги намразиха, но за сметка на това пък се влюбиха в
новите сини лидери, след това за трети път се оказаха възхитени и влюбни в новоизлюпените дейци на
БСП. За това Асен Агов изрече едно вярно прозрение - нашата журналистика тича след победителите. Добър
журналист като Иван Гарелов имаше своето златно правило, с което той лично добре преживя живота си:
началник ли е, какъвто и да е - уважавай го
- все ще ти потрябва...
Разправяше ми покойният Кирил Григоров - живял в неговата махала слабо познат нему журналист, който
всеки ден го срещал с думите: „Добър ден, др.началник!" Един ден професорът се ядосал от това
обръщение и сърдито попитал: „Абе, какъв началник съм ти аз?" „В живота всичко става
- отвърнал оня - днес може да не си, ама утре може да станеш. Какво ме бърка да ти викам „др.
Началник"?..."
Въпреки примерите и на достойнство в българската журналистика, въпреки жертвите, които тя е давала и
дава в отстояване на светлите каузи на демокрацията и независимостта си - въпреки опитите на немалко
имена и в най-тежките тоталитарни времена да стоят изправени — поведение като по-горе посоченото,
съвсем не е литературен пример.
Стотици български журналисти в годините след Десети Ноември, точно както и някои политици, буквално
обиколиха всички несъвместими с програмните си цели издания - от „Дума" в „Демокрация", от
„Демокрация" в „Свободен народ", от „Свободен народ" в „Часовете"... При това много от тях, в рамките
на една-две години написаха напълно противоречащи с позицията, с тона, с пристрастията си статии, като
че ли това бяха статии, писани не от един човек, а от трима-четирима различни автори, неможещи при
това изобщо да се понасят един друг. \
Нашата журналистика си позволи с малки изключения такива политически пристрастия, че започна дръзко да
се меси дори в интимния живот на политически опоненти, което е недопустими от каквато и да е морална
гледна точка. И тази особеност на нашата журналистика не е от вчера...
Масовият ЖУРНАЛИСТИЧЕСКИ МОРАЛ от преди цял един век, прекъснат с годините на социализма, когато
подобни публикации можеха да се появят само с решение на партийния комитет, сега странно се
възпроизведе.
„Най-характерната особеност на нашата преса и изключително нейна
499
черта е Злословиехо. В колоните и нерядко можете да срещнете такива клеветнически съобщения, такива
измислици и факти из интимния живот на отделни хора, че оставате поразени и с пълното убеждение какво
господа журналистите просто не са в състояние да разберат, даже елементарни работи като тая, че трябва
да се отделя частния живот на когото и да било от неговата обществена дейност. Те не могат да
проумеят, че за обществото представлява интерес, имат мобилизиращо значение само ония черти на
отделните индивиди, които влияят и от своя страна се влияят от колективния обществен живот, а не от
всичко онова, което е изключителна особеност на частния живот на отделните лица, светая светих на
всяка свободна личност, гдето никой не смее и няма право да си пъха калните ръце. На нашите
„журналисти" липсва каквато и да била журналистическа етика и за това често пъти само по някакъв слух
или поради лична вражда, са в състояние да правят достояние на обществото такива интимни страни от
частния живот. И противно ви става да вземете в ръка тия кални парцали."
Кога са писани тези редове, кой е авторът им? Отговорът е преди век, от Тодор Панов. (Вж. „Психология
на българския народ". В.Търново, 1992, с.242)
Разбира се, да се иска от журналистиката в едно плуралистично общество да свири в един оркестър и под
диригентството на една палка е не само невъзможно, но и вредно. Демократичното общество предполага на
първо място свобода на мненията, отстояване на позиции, дори напълно противоречиви и несъвместими.
Целият въпрос е не толкова какво, а как пише една журналистика. Големият европейски ерудит от
български произход Петър Увалиев дори има една още по-любопитна мисъл. Когато в едно общество може да
се пише безнаказано за всичко, това означава, че в това общество може безнаказано и да се върши
всичко... Макар и да изглежда ограничаваща свободата на словото, подобна позиция на човек, творил в
една от най-организираните демократични държави като Великобритания, просто припомня, че демокрацията
е свобода, но не слободия и своеволие. В продължение именно на няколко години, нашата журналистика в
своята масовост показа преобладаващо именно подобни черти. Независимо от политическите си пристрастия,
тя не можа, струва ми се| като цяло да остане морален стожер и нравствен съдник на протичащите в
обществото промени, не запази тъй потребното равновесие, а залиташе и притичваше в сервилен поклон
слел победителите, като много от изданията буквално бяха конфузни за четене, както неведнъж конфузни
за гледане и слушане се оказваха телевизията е радиото ни. Огромна част от българските журналисти в
продължение на години не разбраха, че са въвлечени в играта на промяната, а не че те я създават и, още
по-малко, нравствено контролират...
Маскарене, оплюване, лъжи, ругателства - десетина издания у нас е последните години нямаха никаква
друга цел освен тази. Появиха се най-различни вестници, спонсорирани от тъмни и заинтересовани сили,
коитс хвърляха изобилие от кал върху всяка личност, що годе опазена и неомаска-
500
рете такива ия живот на жво господа елементарни и да било от
обществото ия черти на
колективния особеност на »дна личност, На нашите ха и за това състояние да ¦ния живот. И
преди век, от ,рново, 1992,
тично общес-лка е не само ига на първо но противоре-:ак пише една оизход Петър дно общество ова
общество ограничаваща една от най-:, просто при-!. В продълже-зята масовост политическите ;тане
морален 1ени, не запази ен поклон след 'зни за четене, телевизията н юдължение на I, а не че те я
щания у нас г оявиха се най-яи сили, коитс ;на и неомаска-
рена. Попитах веднъж един от главните редактори на в. „Демокрация" Волен Сидеров кой го е учил на
такава оплювателска журналистика. Той ми отговори: „Такова беше указанието - каквото дойде орезиляващо
за личности от довчерашния ден - да се пуска, да излиза..." В тая игра постепенно бяха въвлечени и
вестници като иначе авторитетния „Труд", който публикува интервю с автор, каквото изобщо не е вземано
от него! Пак в този иначе сериозен вестник беше публикувана и програмата на кандидат-министър на
културата, който не беше и помислял през живота си да става министър...
В нашата журналистика навлязоха съвършено случайни имена и дори направо лумпени, които, точно по
думите на бай Ганю, решиха, че вестникът е проста работа - пиши, плюнчи, хвали, цапардосвай - колко му
е! На екрана на телевизията излезнаха момиченца, които може би в другите си работи да са добри, но те
подмениха българската интонация с чужда (английска) до такава степен, че не можеш да разбереш когато
ти говорят за някой човек -той родил ли се е, умрял ли е! Езикът на телевизията и радиото се насити с
чуждици и цинизми, които карат родителите да се изчервяват, ако ги слушат в присъствието на децата си.
И всичко това се обяви за модерната вълна, за нова, нетоталитарна журналистика. На екрана излезнаха
девици, които държаха микрофона така, както някой други работи се държат на червена светлина. Ами
езикът на някои от вестниците! Изпитвам неудобство и до днес да цитирам до каква разпасаност достигна
той, и все пак, след като става дума за факти, които трябва да помнят поколенията, нека ги приведем,
макар и с болезнено неудобство пред пристойния читател.
По повод твърденията на виден синдикален деец, че също така виден депутат е хомосексуалист, последният
отвръща: „... трябва да знае, че в психиатрията и психоанализата се казва, че мъже, които непрекъснато
си показват и поставят на видно място пистолета, за тях той е удължител на половия орган. На които са
им малки пишките и не им стават, носят пистолети и си ги показват - такива хора като него... Й казвам,
че любената, обичаната и прочие жена трябва да я държиш близо до себе си, а не да я пратиш някъде из
Америка (по това време съпругата на профсъюзния деец наистина бе в Америка - б.м. М.С.) да ти я чукат
негрите, нали?" Или из Писмо до Министър-председателя проф. Беров: ,,...В нашия парламент е така. А
трябваше да й отговорите според любимия израз сред депутатите: Гол да го бараш, маце...? Тук можем да
помислим и за отговор на неразпуснатото народно представителство. Какво ще кажете за: „Трай бе,
говнъо"...
Или пък нежното: „Не се обаждай от коневръза бе, лайномет нещастен..." Вие знаете неприличния епитет-
мастурбантски, сиреч-чикиджийски, на непретенциозен и неструктуралистичен език. Тук единодушно
залагаме на: „Я да го духаш, бе, боабаб такъв!"...
Или: „А Едвин ще седне и ще му ръкопляскат като на победител. Няма да бъде същото, ако му пуснете
лекичко:"Трай ма, курво!"
Другаде, пак в същия вестник: „Мимолетната шефка на канала г-жа...
501
покани публично г-н... да му извърти една малка, сладка музикална форма. И по-нататък: „Предложението
бе направено в почтения български парламент и звучеше направо като „малък сладък минет". Инициаторката
се намираше на партера в най-широката част на кулоара..." И т.н, и т.н... (Имената са спестени в тези
текстове, но не и в цитираните публикации - б.м.М.С.)
За съжаление подобни примери могат дълго да се изброяват и да се напишат твърде дебели томове,
наситени с непристоен и срамовен език, който отразява разпищолването, разголването и обезсрамяването
на голяма част от българските вестници, поведение, което не остана без отражение и върху издания с по-
трайни тесняшки традиции, като в. „Дума" например.
Темата за поведението на българската журналистика по отношението към властта-разбира се, не е
еднозначна тема. Ако се спираме на нея тук, то4 е за да отбележим някой от общите черти, повтарящи се
във всеки почти политически преломен момент и определящи едно сравнително постоянно поведение.
Интересно е и друго - след всяка смяна на властта, слагачите бързат да се отъждествят с новата власт,
като НА НАЙ-ЧЕЛНО МЯСТО НОСЯТ ВЕСТНИКА, който тя издава. През 1990-1992 г., където и да се обърнеше
човек, щеше да види читатели на в. „Демокрация". Да четеш „Демокрация" . означаваше, че ти си човек на
новото време и маса българи не се поколебаха, независимо от вътрешните си партийни убеждения, да даде
видимост ц показност на своето съпричастие към демократичната власт. Някои от тези. които си останаха
адепти на БСП, се уплашиха, стъписаха се, скриха се. Гледал съм например в бившата поликлиника на ЦК
на БКП, където бяха останали и стари партийни кадри - лекЗри - как четат в. „Дума", органа ва
социалистическата партия: или на коляно под масата, или като слагат страниците на „Дума" в страниците
на „Демокрация". След като социалистите спечелиха изборите, пак в тази поликлиника наблюдавах
обратната картина Сега бяха извадили „Дума" отгоре на масата, четяха я в работно време разговаряха не
само върху написаното в нея, но и вдигаха повече шум, да се види колко много и храбри привърженици има
партията, спечелила властта Нещо повече, видях по улиците гледка, каквато не бях виждал в последнпт:
20-тина години на „социалистическото строителство". Появиха се хора, което вече открито носеха,
демонстративно по-скоро, в. „Дума", сложена = страничния джоб на балтона, или шлифера така, че от сто
метра да гг забележат, че са хора на новата власт. Така, по болшевишки се носеше 5 първите десетина
години след 1944 г. „Работническо дело" - като паспорт : партийна принадлежност.
Все пак в много от публикациите си редица издания постепенно възстановиха равновесието.
Обаче като цяло нашата журналистика трудно се измъква от скудоу?-:г-ето на дребните политически
страсти, нейните изследователски възможно :•— се оказаха или твърде скромни, или напълно занемарени.
Поради което тя ~; съумя да извлече значимите, болните и тревожни проблеми на тежко болег; -
502
остепенно възста-
ващото българско общество, като ги подмени с незначителни, клюкарски, евтино ефектни факти.
Най-сетне, една национално ангажирана журналистика би направила всичко възможно за единение на
българската нация, за омекотяване на драмите и конфликтите, за намирането на общ език между
политическите сили - нещо, което тя не се и опита да направи...
Проблемът за взаимното проникване на заразата между журналистика и власт би могъл да бъде още
разширен, но струва ми се, че и така нахвърляните посоки на това взаимоотношение са достатъчни, за да
си поставим въпроса за възможния обществен изход от това състояние. Има ли го? И в най-неконфликтното
общество, и в най-независимата политически преса има изход. И този изход е в ролята на личностите в
политиката и в журналистиката. Да доказваме ли какво означава личността на един главен редактор на
един обществено значим и уважаван вестник. Да доказваме ли какво е значението на един политически
лидер за обществения морал. Следователно достигаме до нещо като затворен кръг - състоянието надменните
се определя до голяма степен от качеството на личностите, които \и ръководят, от друга страна те пък
формират до голяма степен качеството на личностите, които ръководят обществото...
През последните няколко години се открои ясно още една прастара политическа особеност в поведението на
много от българите - тяхната НЕПРЕДВИДИМОСТ.
Така при изборите през Декември 1994 г. почти до последния предизборен ден, следваха народни
декларации от ляво и дясно, че ние, българите, сме „дотолкова отчаяни от политическото положение, " че
просто няма да гласуваме. Ден по-късно се оказа, че активността ни е толкова висока, колкото бе и при
първите свободни избори от 45 години насам.
При същите тези избори, до последния момент около трийсетината процента от населението наляво и
надясно се вайкаше, че не знае за кого да гласува. Ден по-късно пак се оказа съвсем друго- много добре
са знаели и са били решили за кого, но са си подхвърляли един на друг уловки, за да видят накъде е
силата, накъде духа вятърът, да се ослушат, да се огледат за последен път. И пак по български, когато
стана ясно, че Съюзът на демократичните сили е вече една разбита каруца, всяко от колелата на които
върви по свой път и че той няма как да не изгуби изборите - за един-два дни, размърдал глава под
халището си, масовият българин си направи сметката и отново се преориентира. И отново се оказа
непредвидим. В урните на социалистическата партия се посипаха толкова много бюлетини, колкото дори
приблизително не бе предвидило нито едно от многобройните социологически изследвания.
За да прикрият своето поведение, своята нагласа, много от гласоподавателите ходеха на всички
предизборни срещи, организирани от разните политически сили - ходеха и задаваха своите въпроси.
Политиците им обещаваха кой както намери за добре. Едни и същи хора в Троянско и Ловешко можеха
503
да се видят на всички предизборни срещи. Един от тях, се почувства длъжен да ми каже:
- Ходя и ги лъжа, че ще гласувам за тях. Пък аз си зная какво да правя.
- И все пак, за кого ще гласуваш - попитах го...
- Ще поизчакам още малко, то ще се разбере накъде е вятърът...
Като всеки сравнително малък народ, носещ и своите комплекси - ние често се озоваваме в положението на
хора ЖАДНИ ЗА ПОХВАЛА. Вярно е. че последните години бяха за повечето българи не само гладни, но и
отчайващи, вярно е, че националното ни/самочувствие беше смачкано и унизено. Вярно е, че западните
държави, които сълзи проляха, за да ни видят една отрекла се от вчерашния си ден държава, а щом ни
видяха - пуснаха мандалата на посолствата и консулствата си, направиха се на непристъпни за българския
крак. Прието бе крайно унизителното Шенгенско споразумение. Непристъпна се направи и демократична
Америка, която спря всеки приток на емигранти, макар, че тя именно бе създадена от такива. Вместо
това, ни изпращаха камиони с милостиня, шоколадчета, носени дрешки за деца. И дори лекарства с минал
гаранционен срок. И жените ни извиха тъжни просяшки опашки край камионите, от които полуграмотни
европейци ни подхвърляха с дълбока ситост на душите си, отпадъците от тяхната трапеза. И ние ги
вземахме, с очи пълни с благодарност. Тези опашки са може би най-унизителната гледка, в която е
участвала българската жена. Името „българин" в новоиздаден италиански речник (1993) на чуждите думи,
беше преведено с най-унизителните възможни значения. България масово се сравняваше с Албания и с
Румъния, за друго сравнение, дори със страни от Балканите през последните години вече не ставахме.
Тези са част от причините за смачканото ни самочувствие, които събудиха и дадоха живот на един стар
комплекс - жаждата за добра дума. Слушал съм не един оратор по време на избори какви патетични слова
реди за силата и несломимостта на българския дух, за това как ще си вземем отново земите, които някога
са били наша. стига той да пипне депутатското място. И още, и още... И странно - скептикът българин,
неверника, резервирания, мнителния, се чувстваше добре прж тия приказки, наслаждаваше се, радваше се
от душа. С една дума, му бе хубаво като го лъжеха.
Обещавай при избори в България сигурен живот, обещавай големт пенсии и ниски цени - ти си готов
депутат.
Така е, когато вятърът на победата вече се чувства на къде духа. Н: когато не е така, най-типичното
състояние на избирателя е ОСЛУШВАНЕ! I И ОГЛЕЖДАНЕТО. Българинът най-често крие своята политическа
прис-растност в повечето случаи до последния момент. Иначе има риск - знае ле се, ще вземе да спечели
противниковата партия и ако се е изявил предварително... Виж, след като спечели едната от двете големи
сили, той може ве^г да тръгне по улиците, да иде в кръчмата, да каже: „Спечелихме ги п пущински
избори! И то как! Мамицата им разкарахме на онези!"...
504
Подчертаният стремеж на българина да е добре с хората на властта, колкото и в себе си в определени
случаи да ги ненавижда, най-сетне личи от един такъв прост на пръв поглед, ала твърде показателен
факт. Разговарял съм с трима министри - от бивши правителства. Попитах ги по колко поздравителни
картички са получавали например за Нова година докато са били министри. Отговорът гласеше: „Между три
и пет хиляди!.." А колко получавате след като престанахте да сте министри? Отговорът и на тримата
беше: „Около двайсет - трийсет..."
Очевидно е, че във феномена на властта личността няма особено значение - българинът праща знак за
преданост на пасгона, на стола, на властническото място. Той не се интересува толкова от качествата,
от личността, от добродетелите на тези, които са седнали на важния стол, той иска да е добре със самия
стол - с пагона му. Най-често, разбира се, една изпратена картичка нищо особено не може да донесе на
онзи, който я е пратил. Тогава защо го правим, защо бързаме да се наредим и ние между тези хиляди,
които са пратили своя знак за чинопочитание? За всеки случай! Да се знае все пак! Ако се наложи, ако
дойде момент — министърът може да се сети, че си му изпратил картичка. Но дори това и да не стане, ние
пак пращаме. Сега пък водени от мисълта да не би евентуално началството да забележи, че не сме го
зачели. Това е другото лице, опаката страна на онова наше извечно и неизчезващо от погледа ни „за
всеки случай".
Какво да се прави - патил народ, очи има и на гърба си, уши - и на коленете си...
Интересно е, че ние сме твърде податливи и към Суетата на властта. Съдете сами: след Десети Ноември
1989 г., освен над стои осемдесетте партии и партийки и разни Движения с председатели, заместници и
пр. се появиха и над сто хиляди фирми, като шефът на фирмата бе наречен не собственик, не съдържател,
не председател, а Президент. В България се появиха над сто хиляди президенти и близо двеста хиляди
вицепрезиденти. Вървиш по улицата, срещаш едно до вчера мърляво и небръснато пешлеме, което носи
невързани двете си обувки, то ти подава картичка, на която пише, че вече е президент. Подаде ми един
такъв познат от училище визитката си.
- Какво е това? — питам го.
- То пише - отвърна ми той...
- Какво пише - попитах го, - нямам очила...
- Пише, че съм президент! — каза важно той... Президент на фирма...
Наблюдавах стотици хора - с какво самодоволство, самонаслада и са-мовлюбеност произнасяха името си,
след което сами добавяха - „Президент на фирма за еди какво си..." Иван Дамаджаната от Троянските села
беше си направил „визитна картичка", че е президент на „фирма за манипулация на фрукти", което, както
разбрах, означавало на обикновен български език -ракиджийница... Де е да си Иван Дамаджаната селски
ракиджия, де е президент на фирма за манипулация на фрукти! Откъде избуя това странно и
505
нехарактерно за традиционните ни нрави властолюбие, от къде тази жажда за показност. Или тя беше един
откат на нивелирането, обезличаването на личността, което 45 години по един или друг начин беше
извършвано в
българското общество.
Една моя позната се беше вкиснала, че само тя измежду своите приятелки не бе станала нито лидер, нито
даже зам. лидер на партия или движение, не бе дори и президент на фирма. Охарчи се, но създаде у дома
си клуб. Клуб на приятелките ни високия кок. И се обяви за негова Президентка. Извади си и визитна
картичка. Когато вестниците писаха за нея и нейния клуб, тя най-сетне се успокои.
/
17. КАКВО СТАВА С ОНЕЗИ ОТ БЪЛГАРИТЕ, КОГАТО ВЕЧЕ СА ЯХНАЛИ БЕЛИЯ КОН НА ВЛАСТТА В значителна степен
на този въпрос даде своя интересен отговор Иван Хаджийски. Времето най-общо потвърждава онова, което
той долови и талантливо описа. Но то добавя нови багри и окраски, които без да променят същността на
българското властническо поведение, във всеки случай нюан-сират го, слагат нови стойки в тялото на
властника, в устата му втикват все нови и нови думи, които правят езика му по-пъстър, по-нееднозначен
и в крайна сметка не по-малко любопитен за изследване. За това в тази част от книгата ще добавим някои
свои наблюдения, които без да правят явлението
ново, го обистрят и разнообразяват.
Особено интересни са новите български властници, хората, които за пръв път яхват белия кон. О, колкото
смешни понякога, а нерядко и жалки сз. те. Най-първо, с властта и парите си те бързат да се покажат на
обществеността, да се обявят възможно най-бързо, като най-често повтарят поведешг-ето на онези, които
преди тях са били по върховете на властта - като се качат например да се повозят демонстративно на
царския вагон.
Наблюдавах депутата, който не се посрами да опише в печата, как е целувал един дърт циганин всяка
сутрин в продължение на един месец, сам: и само циганинът да му осигури, както му обещал, останалите
гласове гл циганите от махалата. Наблюдавах го не когато целува цигани, а вече • кулоарите на
парламента - опънал важно крака в един от кабинетите, пет излегнал се на един от удобните столове, как
обясняваше на високопост;!-: италиански кандидат за телевизионен канал в България: „Ние, господине
казваше депутатът - имахме възможност да преговаряме с хората на Бер.т кони. Лично Берлускони - не
може да не го знаеш - говореше му той на .: - прояви интерес към нашата телевизия. Ама ние на
Берлусконката отка; ме, та..." и т.н. изрази, които дословно си записах и които ни повече ни ~ малко
откриват как бързо набъбва самочувствието на новоизлюпения вг.а
ник...
На една вечеря в „Златните пясъци" един такъв нов депутат, обкръжен
506
¦, обкръжен ст
ухажващи го журналистки, изтърва химикалката си и тя се търкулна под масата. Три дами се наведоха и
едва не сблъскаха глави коя първа да му подаде писалката.
Новоизлюпените политици започват по най-бързия начин да се изявяват като хора, играещи най-модните
спортове - като тенис например. Наблюдавал съм в София, на Кортовете на „Академик", само седмица след
като са станали министър-председатели, заместници, министри, депутати и пр. как се появяват в
съвършено нови екипи, как държат ракетата като лопата за товарене на пясък, как се оглеждат след всеки
удар, под възхитителните одобрения на тълпа придружители! И как скоро започват да си вярват, че тая
игра също както и всичко друго, им е съвършено ясна. Също тъй новоизлюпената охрана и помощници важно
се разхождат около корта и надменно и снизходително гледат останалата „паплач", която се мотае
наоколо...
В последните години, в крак с модата, те се настаниха в последни модели коли, охраната им, наричана по
английски „бодигардове" се облече в една и съща копринена униформа — широки червеникави сака, с дебели
вратове, с мобифони, които бяха най-смешната и жалка първенюшка гледка. По улици, в тоалетни, на
Витоша, на стадиона, в Министерския съвет - момчета с дебели вратове и мобифони...
Един такъв нов политически мъж, играл само няколко пъти тази трудна игра - тенисът, се появи на един
турнир във Варна, съпровождан не от един, а от трима треньори, които неуморно притичваха около него -
предугаждай-ки всичките палави и неадекватни желания на новия човек на властта, който особено държеше
да направи впечатление и да бъде забелязан не само като изгряваща политическа величина, но и като
тенис-звезда.
В България политиците винаги са искали да бъдат забелязвани с най-малко още едно светско амплоа.
ДРУГА ОСОБЕНОСТ на българина, когато пипне власт, все едно на какво равнище, е видимото му
себеусещане, че от него започва историята. Ако не на държавата, то във всеки случай на ресора, който
ме у поверен. Да покаже, че до тук нищо не е било, че тези преди него са били или глупаци и
бездарници, или ако пък не са били - то партията му сега ще направи такива главоломни промени, че
всъщност пак всичко ще започне отново.
И другаде съм посочвал този пример: в една таверна под Акропола в Атина видях календар със снимки на
всички Министър-председатели на Търция, в т.ч. и на действащия в момента. Такъв календар у нас в
България не е излизал и не може да излезе. Действащият Министър-председател никога не може да изтърпи
до себе си предишния, тъй като най-често първата му работа след като стане Министър-председател, е да
изпрати или да се опита да изпрати предшественика си в затвора. У нас е цяло чудо да се видят бивш и
действащ началник заедно, камо ли в приятелски отношения. Затова на един обед в гр. Бяла - Варненско,
когато видях не само седнали един до друг (през май 1995), и бившия и действащия кмет на града, но
единия помагаше на другия в работата му - дълго се чудех Бяла в България ли се намира или в
507
друга държава. Единственото друго изключение, за което се сещам, е зала № 1 на Софийския университет,
където Академичният съвет заседава под портретите на всички бивши ректори на стогодишната институция.
В един от поредните демократични вихри, иначе сам демократ по природа и душа, Николай Генчев нареди да
се изхвърлят от залата, като знак на номенклатурно минало, техните портрети.
В крайна сметка в българската история на властта почти винаги е било така - новото по-рядко е идвало,
най-често са се сменявали хората, които са сядали на овластения стол - от там нататък - и похватите, и
постиженията, и всичко друго, най-общо казано, се е повтаряло. Новите началства започват да ходят
важно из коридорите на министерството, да влизат тежко в кабинетите, лицата им добиват много' бързо
мъдър държавнически вид, от тях изчезва усмивката - да се чудиш как изражението на тези лица тъй бързо
се променя, така, че всяко копче от дрехата им да изглежда вече като историческа ценност.
Тези нови началства най-първо изхвърлят мебелите на хората, които са били преди тях в кабинетите им -
те се гнусят от тях дори физически -партийната омраза способства за подобна погнуса. Стремежът да си
направят по-пищен, по-богат, по-представителен кабинет се смята за престиж на всяка нова власт и пост.
Такива нови кабинети се правят в България твърде често, кажи-речи след всеки избор. Как ще познаеш, че
се е сменила властта, ако кметът или министърът не си смени било кабинета, било мебелите в него. било
колата и секретарката. В последните години от времето на „социализма", правенето на пищни кабинети
вече беше станало стил. Нещо повече, ако влезеш в един окръжен комитет на партията и срещнеш някое от
новите началства и ако то Що годе държи на тебе — което ще рече, че и ти трябва да заемаш някакъв
важен пост, то задължително ще те отбие за малко до кабинета си да ти покаже къде взема важните си
решения неговото държавническо чело. Виж ме-демек, в какво подредено и скъпо нещо аз давам своите
усилия за Отечеството.
Тези новоизлюпени началници бързо си шият нови костюми, като най-често гледат тези костюми да са като
на партийния им лидер, но и да са ушити от най-модните централи и шивачи или купени от най-скъпи и
модни буг.тици в чужбина. Ако властта се задържи по-задълго и лидерът успее ~г наложи своя партиен
култ - те започват да си шият и ризи като неговите, ~2 си купуват вратовръзки като тези на лидера. А в
по-тежките случаи, какт; беше с Тодор Живков, да имитират походката на Първия човек в Партията
-държавата, както обичаха да го наричат, да се смеят със същия просташкж смях както той се смееше, да
употребяват дори думите, които той често употребява - при това със същите диалектизми и грешки, които
правеше: той. Стигнало се беше по едно време до там, че като влезнеше човек в е? партиен кабинет, се
чуваше все същият този смях — на Генералния секрета©'' като че специална уредба го пръскаше из цялата
страна...
Непризнаването, пълното отричане на почти всичко онаследено от
508
дено от пре-
дишната власт, е също част от българското политическо чувство към историята. Но то е и един начин, по
който се опитва да се утвърди всяко ново началство. В Троянския край например, един новоиздигнат
партиен лидер, клатеше важно и мъдро глава и с премрежен поглед казваше: „Вие, комунистите, правехте
дивотии, сега ние трябва да оправяме всичко". До къде стига българското отрицание на всичко, което е
създавано преди, съдете по следните многобройни факти: В Карловското село Баня, председателят на този
съвет, извадил пушката си и наредил на селяните да вземат кравите и овцете от ТКЗС-то и при
аргументите им, че няма с какво да ги хранят, той заплашвал всеки, който не се подчинява, с разстрел.
Почти навсякъде неписана, вездесъща, беше една такава заповед: всичко, което е строено от комунистите,
да се разрушава и унищожава. До корен, до тухла да се изтреби комунистическото минало. И такива
разрушения наистина покриха с раните си цяла България. Никога в своята история тя не е била до такава
степен с опустошено селско стопанство, както през тези години 1991-1994 г. Човек може с часове да
пътува из страната, от край до край да я преброди-навсякъде гледката е една и съща. Там, където имаше
сравнително добре развито селско стопанство - добитъкът беше разпродаден и изклан, инвентарът на ТКЗС
-разграбен и също разпродаден на безценица, сградите - с обрани и окрадени прозорци, врати, със
свалени цигли от покривите. Само за две години България беше по-разсипана, и опустошена, отколкото пет
години воюващата Босна. И тази стопанска вакханалия се извършваше под спокойния поглед и дори с
насърчението и благословията на т.нар. „ликвидационни съвети" и, уви, при смълчаното или почти
смълчано безразличие и при пълното отсъствие на съпротива от онези, които бяха създавали със своя труд
и със своя залък цялото това значително богатство. Което беше още един пример за трудното ни
ориентиране и за късото ни държавническо мислене, за тоталната липса на чувство за държавност у почти
всички нас. Ето така си представя най-често българският политик идването си на власт — да разрине
всичко, построено до него, да изрита всичко и да започне наново. При всяка смяна на властта, вместо да
доразвиваме, вместо да утвърждаваме доброто, НИЕ ЗАПОЧВАМЕ ВСЕ ОТ НАЧАЛО. Това е една от най-големите
беди на нашата държавност! За това при всяка политическа смяна, ние губим огромна социална енергия,
губим историческо време и вместо де бъдем най-отпред, или по-напред, ние все догонваме. Което ни е
създало цял ред комплекси...
Когато седне на по-висок стол от този, на който до вчера е стоял, българският политик увеличава своята
двузначност - неговите очи гледат сега още по-раздвоено - по един начин е обърнат погледът му надолу,
там където до вчера сам той е бил, по по-друг нагоре, към мястото, до което вече сам е додрапал и
където има още стъпала, за което му лелее душицата.
Поведението на българските политици, които гледат нагоре, е описано най-добре от Ст.Михайловски в
неговото великолепно описание за охлюва, достигнал до върха с пълзене. Изкачването в българския
политически живот
509
(пък и във всеки политически живот) наистина най-често се извършва с пълзене. Скоковете са налице най-
често и главно, когато има революционна смяна на властта. В такива времена обаче става възможно
напълно неизвестни личности да достигат върховете. Така в годините след 1989 г., общо взето малко или
напълно неизвестни личности с лекота достигаха министър-пред-седателското място.
Скачането по постовегге нагоре се извършва по натиска на момента, на нуждата, на липсата на време да
се търсят други подходящи фигури и т.н. В традиционните, в отлежалите времена действа правилото на
охлюва. Това поведение е наистина интересно. Пълзейки по етажите на властта, българският политик не
престава да мрази в душата си тези, които са над него -защото като знае той как случайно се е добрал
до този стол, знае също така, че и тези които са над него, също така случайно са седнали на своите.
Той мрази но това не значи, че не се кланя и не е готов на унижения. Че не използва целият арсенал от
познати и вековечни средства, за да показва и доказва преданост.
Друга вечна и неизчезваща особеност в поведението на новоосенения властник-действала във всички режими
и нанасяща особени поражения на българската държавност, е всеобщата подмяна на хората от йерархията с
близки, лично предани хора.
ЛИЧНАТА ПРЕДАНОСТ в българския политически живот винаги е заемала по-предно място от чувството за
партийна преданост и още по-предно от държавността и любовта към Отечеството. За това новият началник
бърза да извърши подмяната, да наслага своите хора най-често и изобщо без да се интересува от техните
възможности и качества. Така в управлението, във властта в България са се добирали и се добират твърде
често случайни и което винаги е било във вреда на държавата - некомпетентни хора. Некомпетентността
беше страховит знак на социализма години наред. Едва в последното десетилетие-осемдесетте години,
когато системата взе да дава видимите признаци за боксуване — партията отпусна хватката — на важни и
дори на възлови места, взе да разставя хора, които не бяха толкова тясно обвързани и понякога дори
никак с Партията-майка, но бяха хора способни.
При всяка смяна на изпълнителната власт, която обикновено следва смяната на партийната, по цялата
стълбица започва сгромолясването-до най-долу, до последното село. Падат довчерашните, идват днешните.
За това в България корупцията винаги е била силна, а законите - слаби. За това у нас винаги е действал
законът „ЗА МАЛКО ВРЕМЕ МАКСИМУМ НАГРАБВА-НЕ".
Стоейки в коридорите на властта, българският политик постепенно се изпедепцва в демагогията. Дори и да
е бил честен човек до вчера, за да остане там, приклещен отгоре и отдолу - той трябва да овладее
правилата на играта. Едно от тях е да казва на черното - бяло и обратното. Който на това не се научи,
бързо изхвърча по допирателната.
А да наблюдава човек масата от българските политици, когато наблизо
510
извършва с жолюционна зно неизвес-.. общо взето шстър-пред-
момента, на гури и т.н. В >хлюва. Това па, българс-а над него -1е също така, I своите. Той кения. Че
не да показва и
ювоосенения юражения на йерархията с
зот винаги е >т и още по-ювият начал-¦сто и изобщо
в управлени-твърде често гкомпетентни години наред, темата взе да 1та - на важни голкова тясно ора
способни, ювено следва !ането-до най-ате. За това в
За това у нас [ НАГРАБВА-
постепенно се
а, за да остане
шта на играта.
на това не се
:огато наблизо
има телевизия, трибуна или софра. Имал съм възможност стотици пъти и винаги едни и същи гледки.
Масовият български политик е до смърт убеден, че има ли трибуна - той трябва да е на нея. Има ли
трапеза, той трябва да е на централно място и никъде другаде. А ако пък тържеството ще се предава по
телевизията - леле-мале-е-е! Само един пример ще посоча: на тържеството на 6 юли 1995 г., когато във
Велико Търново бе открит паметника на Стефан Стамболов, какво стълпотворение от) депутати беше, до
един петим-ни гърди да изложат пред камерите. Дошли бяха хора, нямащи нищо общо нито със Стамболов,
още по-малко с трудната идея за паметника. Че като се сурнаха около постамента! Първи! Най-отпред! И
никой не покани, никой не се сети за бившия областен управител Венцислав Йотов, който изнесе на гърба
си идеята за паметника, събирането на пари за нея и осъществяването и. Не бе поканен и скулпторът на
паметника...
Цинизмът на българския политически живот също е забележителен факт. При липсата на демократичен опит,
на традиции - които да носят съпротивата на времето срещу пошлостта и некоректността на политическите
нрави, различните форми на цинизма и демагогията много лесно си пробиват път като стил на поведение,
като начин на мислене (доколкото мислене, разбира се има). Тези страни на политическите ни нрави ги е
изследвал също така добре и достатъчно пълно Ст.Михайловски.
Възкачвайки се на престола българинът много бързо започва да си въобразява, че самият той вече е друг
човек. Че около него вече има някакъв ореол и той сам не може да си повярва, че е същият: служебна
кола, нов телефон в кабинета, ново канапе - не, не е той същият човек. Други стават усмивките и
поздравите на подчинените, с друго око го гледат познатите. Радиото си у дома като слуша, вече не го
слуша със същите уши. И стоиш и ги гледаш тези най-често обикновени хорица, които помниш, които
познаваш, на които си помагал, как из един път, като застанат на трибуната - както беше до Десети
Ноември пред мавзолея на Г.Димитров, или пред църквата „Ал.Невски" след това - друг човек, пипнат по
рамото от Бога - с друга глава, с други крака, с други работи дори между краката, които не са вече
същите както това е у тая тълпа, която вика „долу", или „да живей" дере се, възхищава ти се и те
въздига високо, високо...над тоя малък и дребен свят.
За това като отиде на театър, той сяда само на първия ред, появява се на най-модните и шумни места,
където се държи най-често като първеню -фукливо и нескопосано. Още при най-близка възможност отива да
летува в най-модните курорти, близките му шумно обявяват, че скоро ще отидат до Париж и т.н. Така през
последните години печатът услужливо ни уведомява кой нов началник, къде в чужбина е пекъл любимото си
тяло.
Звездоманията също обладава новоизлюпените и политически, и други началства. Вестниците се пълнят с
портрети и изказвания на случайни личности, по подобие на Запада, обявени за звезди и елит, бързо в
тези среди се заговорва за новия хайлайф. Да умреш от смях като си помислиш какво чудо винаги е бил и
е българският „хайлайф"! Социологията и политологията
511
заговориха с трели в гласа за „нов политически елит", за „нова политическа класа" и пр. властоугодни
термини. Т
Още нещо: щом пипне власт, масовият български политик урежда положението и на жена си. И тя не може
вече да бъде коя да е, не може повече да остане в кухнята, нито на довчерашната си низова работа. Тя
трябва също да бъде забелязана от обществото. И става или директор на престижно училище, или оглавява
друга някоя културна институция, най-често отдел „Култура", някоя редакция в телевизията, радиото и
т.н.
Новоизлюпените началства с малки изключения, рядко мислят или се досещат, че властта не е вечна.
Затова и такива хора, като паднат от власт, просто не знаят къде да си сложат ръцете, как да застанат
на опашката за хляб, как да седнат в кръчмата, нито като вървят по улицата на къде да гледат. Падането
от власт наистина се превръща в една цяла катастрофа. За това и пазенето на властта най-често се
извършва с прочутата мисъл на комунистите: „С кръв сме взели властта, с кръв ще я дадем!"...
Много малко са онези от българските политици, които сменени от високите си постове, доживяват нормално
живота си. Те или, както го пишеше вярно Атанас Буров, го завършват в затвора, или го започват оттам,
или което е също така не рядкост - бързо умират. Ние нямаме твърде дълго живели политици, както да
речем в Великобритания, Франция, или Съединените щати. Нашите политици ако не са в затвора, умират от
инсулти, от инфаркти-точно поради тази причина, че те не могат да се вместят отново в нормалните
редове на обществото... Беше едно велико удоволствие човек да гледа случайните, необразованите,
слабите като професионалисти, слабите н като личности - ала случайно избутани в парламента на 35-то,
36-то, 37-мо народно събрание как се изживяваха като велики личности. Както беше и след 9.IX. 1944 г.
Как си вярваха самите те, че не друг, а историята ги е повикала, самата тя ги е хванала за ръчичката и
ги е качила пред микрофона на парламента. Возих веднъж един такъв депутат-довчера зоотехник от
добруджанските села - случайно някъде бяхме попаднали на гости у общ познат. Като дисциплиниран
шофьор, не пих алкохол - той обаче настоя - „Пийте! -рече - щом аз съм с Вас... все едно, че возите
министър-председателя. За мен полиция няма..." С каква божествена патетика говореха в парламента тези
хора, като че ли обсъждаха не обикновени житейски проблеми на държавата, а отправяха послания към
някоя нова цивилизация, която, наострила антените си, стои и чака да не изпусне някоя премъдра,
исторически значима тяхна дума.
Може би твърде преувеличено, но факт е, че по повод морала на българските политически мъже в. „168
часа" открито писа: „Дори от мимолетното съприкосновение с властта в 6 правителства и 3 парламента
лъсваха личнм изгоди, нарцисизъм, пороци." („168 часа", 15-21 май 1995) Дори наполовина да са верни
тези тежки присъди, то пак е налице тревожен знак за дълбока морална недостатъчност в българския
политически живот.
На този тип български политици, вживели се във великата си мисия нг
512
политическа
а си мисия на
народни избраници - странно натежава усмивката им, погледът им става всепроникващ, той вече не гледа
конкретно, а абстрактно, общоисторически. Вглеждал съм се в погледа на Г.Г. - не, този поглед е
неуловим, той бяга от теб, минава през тебе като през рехав картон - дори когато те гледа, той не те
вижда,...
Тъкмо това ГЛЕДАНЕ ПРЕЗ ХОРАТА обаче е още една особеност на българския политик - той наистина гледа
през дребните факти, но да не помисли някой, че кой знае колко далеч вижда. Нищо подобно - повече от
две-три години напред, българският политик за съжаление твърде рядко гледа. Неговият хоризонт е
обикновено стеснен, свързан главно с личното му себеуреждане. Въпросните политици са политици
дотолкова, доколкото да се уредят, да пипнат някой високоплатен държавен пост - министър, депутат,
председател на някоя комисия... По-далечните интереси на България, проблемите на държавата,
българските политици с неголеми изключения са ги разглеждали като нещо, което може да се свърши между
другото... За това политическите решения у нас са били винаги на парче, на късо и изкъсо, без
историческа перспектива, без идея за големите, геополитични и държавни цели, които интересите на
страната са предполагали...Това е изключително важна и драматична особеност на българската държавност.
Пипне ли се властта, след като е обзаведен кабинета, идва ред на любовницата. Не е възможно български
политик, човек на властта, да не си подари и момиче, с което да споделя онова, което Господ го е дал
за всички. Един вече алкохолизиран, остарял посланик във Виена, изпратен там след 1989 г., си беше
завел на държавна работа не една, а две любовници - млади, неопитни, неособено образовани, нямащи
както може да се предполага нищо общо с дипломацията. Те пък двете ще си издерат очите коя му е по-
близка, коя му е по-любовница, та да има повече власт и в посолството. Сред несекващия срам и
стъписваща ирония, които нашите доморасли пратеници предизвикват в страната, където са отишли да
представят майка България.
В не редки случаи, ако има хубава жена, проспериращият политик няма никакви скрупули да я пробута на
по-горния началник, ако това ще му донесе някакви облаги. Така, както го бе посъветвал още в началото
на века Ст.Ми-хайловски. Един небезизвестен секретар на ЦК на БКП, преспа с немалко млади съпруги на
млади и жадни за бърза кариера български журналисти. Мнозина български артисти гледаха кога с весело,
кога с тъпо безразличие на слуховете (най-често верни) за жените си, за които не беше кой знае каква,
да не казваме публична тайна, че са любовници на Т.Живков. И той, както е известно, не остана по-назад
от правилото, че власт ли е, каква власт е, ако не ти „прекарва" и жени. Той поне добре се отплащаше,
не бе в никакъв случай скъпчия - на мъжете служби, коли, на семействата апартаменти, а на онези, които
имаха проблеми с децата - и за това помагаше.
Тази важна полза от властта също не е нова. Тя идва още от времето на Фердинанд и капитан Рачо Петров,
не секва нито до днес, нито вероятно някога ще секне. Известна е само една българка, която на никаква
цена не
513
сподели леглото на Стефан Стамболов - Мара Белчева, а остана вярна и докрай предана на народния поет
Пенчо Славейков...
На онези във властта, които стоят по-горе от него, българският политик най-често създава чувство за
неповторимост, за уникалност, ако има как-и за гениалност. Така, около Тодор Живков се беше сформирала
група от хора, които бяха се изпедепцали до невероятна степен в способността да му внушават, че е
неповторим, че след Ленин в развитието на марксизма - е той. Даже някои от сътрудниците му, които
точно по този начин направиха бърза кариера, му внушаваха, че в някои отношения той не само е най-
верният продължител на ленинизма, но дори и в новите условия го надминава. Цялата пирамида от
политически пагони после поемаше тая песен, докато се стигна дотам, че за Тодор Живков беше вече
задължително да се говори като един нов политически бог и никак по друг начин. С неговото име, с
венцехваленето му започваше, а най-често и завършваше и всяка публична реч.
Интересни са промените, които настъпват в поведението на човека т. власт и по отношение на равните
нему. Първото нещо, което прави такъ= човек, е да прекъсне приятелства, които не му носят полза и
перспектива за по-нататъшното придвижване в административната и политическата кариера. Оцелелите
приятелства се превръщат в нещо наистина рядко, защото човекът, поел в България по йерархията на
властта, най-често няма безкористна приятелства. В неговия живот вече всичко става със сметка и с
интерес. V. истинското приятелство, това човешко великолепие вече гасне, преоблича се,. фокусира в
други посоки. На неговото място изпълзява завистта, страхът сг конкуренция, появява се
интригантството, омраза, непризнаване на качествата на равните, с цел да бъдат извадени от играта. И
дума не може да ст::--за другаруване с тях. В тези отношения се появява доносничеството, ксг~ може да
вземе различни, но винаги мерзки форми. В годините на социалн: . обаче, тази омраза, завист и
конкуренция, се придържаха стриктно с вил:. . външна коректност и уважение - за да не бие на очи
кариеризмът, койтс :. партийните канони беше много удобна форма за наказване и особено на онзж. на
който вече главата е снета. Което развива в този пояс на властта, оше силно Двуличието.
Промени настъпват в поведението на българина на власт и в отношевз ето му към онези, които са надолу -
там, от където той е дошъл. Там, къ~е вече стоят „по-второкачествените" хора, където е народецът,
тези, които н?чг са му подчинени. Ох, как обича българското началство да има подчинен: Как обича да
изглежда началник.
Попаднах почти случайно в покоите на един също доста случаен Мг тър-председател от серията, които се
изредиха след 1989 г. Точно поради — причина той беше си назначил и доста случаен, ала крайно жаден за
началник на пресканцеларията. Момчето вече имаше секретарка и не елкг две, имаше този малък журналист
и огромен кабинет. Познавах го о Много години се бяхме разминавали по едни и същи коридори в Полигра
514
встана вярна и
ческия комбинат. Седнах в ъгъла, зачаках да го видя как изглежда в новата си, високовластническа
функция. Очаквах също, че той като ме види, ще последва реакция - ако не на радост, поне на изненада,
че съм там. Показа се на вратата на кабинета си, погледът му тежко и вяло мина през мен, обходи
секретарската стая и се спря на входната врата. И тогава каза:
- Министър-председателят да ме е търсил?... ч
- Не - отвърна секретарката.
- А някой от заместник-председателите на Министерския съвет да е звънил?...
- Не - отвърна момичето.
- От телевизията за интервю? - пак попита той...
¦ - Ама вие не виждате ли кой е дошъл... - не издържа секретарката. Той ме погледна вяло и като
влизаше обратно в кабинета си, отвърна:
- Видях, бе, но сега имам друга важна работа. Ако ме търсят само от тези места - ме свързваш. И само
по петолъчката... - И наистина влезе в кабинета си.
Момичето се почувства неловко, неловко се почувствах и аз... И на шега казах:
- Зает е човекът - важна служба...
- Ами, зает! — отвърна ядосано момичето. — Простак? Такива като видят власт и си объркват името...
Във всеки случай, аз още помня този поглед - вял, празен, проникващ през всякакви материи,
разцентрован, мислещ вече само за онзи, който стои по-горе, от който зависи цялата му съдба и растеж.
Другите, тези които са надолу - това са вече второстепенни, третостепенни някогашни спомени. Най-често
излишни...
Подобен беше и депутатът П. И с него бяхме работили години заедно в телевизията. Като влизаше по
работа, извикан от някой началник в телевизията, той удряше токовете, и правеше силна чупка в кръста,
почти водоравна: „Заповядайте, другарю началник...". Видях го после в Парламента - избран в навалицата
за депутат. С бившите си началници, останали още в телевизията, той разговаряше седнал, и твърде често
с гръб...
Наблюдавах преди години друг - от окръжен комсомолски мащаб - деец, стигнал не само до депутатско
място, но станал по ирония на съдбата, както и не малко подобни други, председател на парламентарна
комисия. Това до вчера бъркащо улиците на София момче, само за две години гледаше така надменно на
заобикалящия го свят, както едва ли Наполеон е оглеждал парижани, завръщайки се във Франция след
победна война. Този юнак (а това беше вече правило в 37-то народно събрание) си имаше секретарка -
прид-ружителка (платена по-високо от един университетски професор), която го придружаваше дори и до
тоалетната... Някои от тези народни избраници си бяха издействали да се возят из страната с най-нови
„Мерцедеси" (с легла вътре), със сирена, със секретарката и охраната си... Че си гласуваха и специални
застраховки - като особено ценни за нацията...
515
Разправяше ми проф. Радковски, за един начеващ в службата си икономист, негов кумец. Свит, смирен,
смачкан, с пълзене бе достигнал до Началник Управление „Финанси" в министерството на културата при Л.
Живкова. И поканил на гости професора си - благодетел и кум. Посрещнал го, седнал на фотьойл, с крака
върху масата. Не станал прав, така изпънат подал важно ръка и небрежно посочил съседните канапета -
да1* сяда професорът, където е удобно. Подал шишето скъпо уиски на жена си, която го обслужвала:
„Налей - рекъл - те професорите, нямат пари за такова питие...".
Най-сетне, да сте забелязали български политик да плаща някъде сметка? А ако от демагогия се налага,
правило ли ви е впечатление как брои парите! Обикновено банкнотите, с които боравят по-едрите
политици, са нови. За да не се минат и да дадат две залепнали банкноти, те дълго и крайно внимателно
ги разтриват с пръсти, броят парите два-три пъти и ако пък дадат бакшиш, то го правят така, че и
крайпътните камъни да разберат и запомнят жеста им.
И още много подобни примери, нямащи ограничения...
Този тип началници, намиращи се в средата на служебното петолиние, обикновено не поздравяват
подчинените си, защото те просто или не ги виждат , или „нямат време" да се занимават с по-малките^ Да
те приеме такъв началник, ако си по-долу седящ от него в йерархията - трябва да чакаш дълго...
Тези хора не само много бързо забравят миналото си, но и гонят до дупка онзи, който би се осмелил да
им го напомни. Те мразят това свое минало и не искат да се идентифицират с него, защото именно тогава
те са били унижавани по същия начин, по който сега унижават онези, които са останали там...
18. БЪЛГАРСКИЯТ ПОЛИТИЧЕСКИ СИНДРОМ
В края на този нееднозначен раздел, на това сложно втурване в българската политическа душевност мисля,
че можем да обобщим някои особености, свързани със синдрома на властта.
1) Като прелюдия към българския и балкански политически синдром винаги се явява силен, почти
невероятен бум на съживяването и формирането на огромен брой политически партии и движения... Ние
българите винаги сме вярвали, че разбираме от политика. Като правило твърде масово смятаме, че сме
готови за политически постове, в резултат на което България всъщност почти никога не е имала
професионални политици.
2) Политиката у нас винаги осигурява привилегии. За разлика от развитите страни, където до политиката
стигат вече богатите, доказали се в бизнеса си хора, то у нас това по-често правят недоказалите се. За
това, за дз се докажат, те не подбират средствата.
516
I СИ ИКОНО-
- до Начал-ь^. Живкова. И
¦т го, седнал на
и? подал важно
:;:гът, където е
-вала: „Налей
аа някъде смет-яение как брои № политици, са • дълго и крайно ,и ако пък дадат ерат и запомнят
яото петолиние,
юсто или не ги
те приеме такъв
грябва да чакаш
, и гонят до дупка за свое минало и >гава те са били :оИто са останали
ЮМ
гурване в българ-л някои особенос-
стически синдром ;то и формирането [гарите винаги сме [асово смятаме, че ългария всъщност
I разлика от развв-те, доказали се г ге се. За това, за ~~-
3) Политическият живот у нас е винаги жесток и безогледен. Политическите ни борби са характерни с
неподбиране на средствата за оплюването на противника. От нашите политици, с малки изключения, когато
загубват власт не остава нищо. Те няма с какво да се захванат. За това най-често влезе ли във властта,
българинът излиза или с ковчег или като затворник.
4) Българският политически живот е недемократичен,*1 поради това с демокрацията се спекулира
непрекъснато и най-много. Под демокрация, българският политик разбира онова, което на него му е
изгодно. Той е за демокрация, но ако може да преспи тя в леглото му, ако може да си я сложи в
джобчето и да я използва при нужда.
Известно е, че политиката е изкуство на Компромисите. Българският политик винаги е смесвал
компромисите с демагогията. Демагогията е една от най-дълбоките черти на българския политически живот.
Поради което, българинът почти никога не е вярвал в политиците си.
5) Поради специфичното отношение на българина към законите, склонността му да ги заобиколи и да смята,
че те се отнасят за другите, българинът на власт почти винаги си е позволявал да не се съобразява с
тях.
6) Много от българските политици стават политици и за да забогатеят! Те знаят, все пак, че властта не
е вечна. За това най-стриктно следват закона за минимум време, максимум облаги.
7) Подражателството на Великите сили, на големите политици, е същностна черта на българския
политически синдром. Сравнява се той само с тях и никога със себеподобните си. Ние никога не сме се
сравнявали например с Гърция, Турция или дори със Швейцария.
8) Българският политик умира да се говори, че той е направил най-хитрия ход, че пръв е предугадил
какъв номер да извади. Умира той да се тръкне о големите, да бъде забелязан от тях. Известно е, че
нашата първа, демократична делегация в САЩ беше удостоена само с пет реда във Вашингтон пост.
Припомнете си какви филми, какви писания бяха бяха за нейния триумф. Стигна се до там, да се разказва
и пише десетки пъти, че Митеран никого до сега не бил посрещал чак вън от сградата на двореца, освен
нашия президент. Как в негова чест, САЩ правят прецедент през февруари 1995 г., подписвайки необичайна
декларация.
Подобно болезнено състояние се помни в поведението на Фердинанд и особено на Т.Живков.
Българският политик не е лишен от жестокост към враговете и опонентите си. Можем да изброим на
пръстите на едната ръка онези, които са умрели в семейните легла.
Като правило, с изключение почти само на Стамболов, всеки български политически лидер търси подкрепата
на външни сили. Поради това, едни от българските политически дейци са русофили, други-русофоби, трети-
англо-фили, германофили...
9) Пак така като правило българските политически дейци най-често
517
атакуват своите противници с това, че те са разорили България, докарали са я до катастрофа и лично са
се обогатявали. Ала първата им работа щом вземат властта, е да направят и те същото. Личното
обогатяване е една от най-първите черти на българския политически синдром. Много са малко българските
политически дейци, които да не са намесени в международни сделки, а да се занимават с чист научен
продукт. Такъв е почти само Богдан Филов...
10) Каквото и да се случи, Българският политик винаги търси вината извън себе си.
11) За значителна част от нашите политически, момчета е непознато политическото Достойнство! За това
и те никога, колкото и да са си нацапали ръцете и гащите, НЕ СИ ПОДАВАТ ОСТАВКАТА!
12) Последните години и активното ни общение с Европа дават нова и значително по-оптимистична
видимост на нашата политическа реалност.
В края на това доста пространно изследване на българското поведение около и във властта, един въпрос
все още чака отговор: Защо българскатг комунистическа партия владя българското общество толкова
десетилетия (-5 години) без особени драми, като изключим първите няколко години, когат: тя драстично
утвърждаваше властта си? Защо де се появиха познатите 5 другите социалистически страни форми на
съпротива? Защо бе толксь* кротка българската интелигенция при всичката ирония, която държеше * пазеше
по отношение на масата партийните лидери от най-долу до най-гсрг в йерархията?
Тодор Живков - един от най-дълго властвалите на българския полет-чески небосклон в цялата 1300-годишна
история на страната, беше разстьг съдбовната истина за умиротворяването на българите: А именно: не
пр:" вай кръв, ако не е крайно наложително! Не посягай на залъка на българ! -Не стигай до крайности!
Внушавай на българина когато е зле, че има пс-и от него, когато пък не е толкова зле, втълпявай му, че
никой не е по-;: от него.
Това са азбучните истини, които градиха чувствата на масовия бълга към властта, които ги
предопределяха, които ги ограждаха и сигурн: ограждат още дълги десетилетия територията, в която
българинът и вг.:." подреждат световете си.
Нашата съдба ни е научила да се съобразяваме, а нашето съобра: =з _а. не е друго, освен отговор все на
този въпрос-може ли още да се лошото стигнало ли е до края, има ли място за още отстъпление, ц."з
петите ни вече са пропастта и смъртта, има ли по-зле от нас!.
Когато окончателно си отговорим на тези въпроси - тогава ние преставаме да се почесваме зад ухото,
отметваме халището и вземаме :з решение!
Това, което със сигурност може да се каже за това сложно и не
518
ърси вината
то и непредви-
димо отношение на нас българите към властта, е, че и в миналото, и днес в своето поведение преди
всичко следваме посоката на ЛИЧНОТО СИ ОЦЕЛЯВАНЕ.
Иде от вековете тази исконна българска съдбовност и върви напред през тях. До кога така?
За мен поне отговорът на този въпрос отива в тъмнините на бъдещето...
519
/// РАЗДЕЛ
ЕСЕТА ВЪРХУ НЯКОИ ОСОБЕНОСТИ
НА ДУШЕВНОСТТА НИ
КОМПЛЕКСИТЕ И ПАРАДОКСИТЕ
В БЪЛГАРСКИЯ ХАРАКТЕР
ВЪВЕДЕНИЕ
Определянето на характера на една нация не е като да се формулира една строга и стерилна дефиниция,
при това - веднъж завинаги. Каквото и да се каже за него, винаги може да се каже и нещо повече, нещо
различно и даже нещо съвсем обратно. Той е като жив организъм - движи се, расте, променя се. И все пак
в своята дълголетна история в основното, в значимото, в повтарящото се характерът се изявява като една
относително постоянна величина, макар че често ни предлага различна своя видимост, защото върху него
влияят конкретните исторически, социални, политически и икономически условия, духовни процеси и
фактори, които в различните условия изтласкват напред различни мерки, като при това им придават
съответно и различна тежест и значимост.
Едни черти от този характер при определени условия могат да залинеят или направо да изчезнат от
поведението на нацията, а на мястото им да се появят други, които до вчера не са се и мернали пред
очите ни или пък са били тъй мижави, че сме минавали покрай тях без да ги забележим. Защото в крайна
сметка в дългия път на историческото развитие едни черти са загубвали своята сила, появявали са се
други, често нови и дори изненадващи, съвсем неприсъщи на тази нация. В това вътрешно движение на
характера можем и следва да търсим еволюцията на нацията, посоката, интензивността, силата и драмите
на нейното развитие. Тяхното изследване ще ни открие развитието на характера й, нейната жизненост,
генетична мощ, възможността й да оцелява и да се приспособява...
Ето защо, заедно с редица черти в нашия национален характер, изследвани или преповтаряни като най-
типични от изследователите, живели в по-далечни и в по-близки времена, се нареждат и други, сочени от
втора група автори, също като най-характерни. Така се получават десетки, че и повече, твърде различни
стойности на този характер, които могат да оставят впечатлението за такава пъстрота и дори
противоречивост, че да дадат основание на някои автори да твърдят, че такова понятие „национален
характер" няма...
След като излезе в отделни издания том първи на книгата ми „Народоп-сихология" (Варна, 1995), на
улицата ме срещна напористият наш литерату-
523
рен критик Здравко Петров и самоотвержено извика: „Няма такова животно „национален характер". Това е
понятие на миналия век!"... Преподавам същата дисциплина в Софийския университет „Св.Кл.Охридски" и ми
се случва да чуя от попрочели някоя и друга книжка първокурсници, че отделният човек има индивидуален
характер, но народите нямат един обобщен характер или пък ако някога са имали, той сега - „в
съвременния свят" - се е уеднаквил под влиянието на общите културни процеси и фактори. ч
В същото време, в този „съвременен свят", именно етнически и верски войни взеха живота на над
четиристотин хиляди души в Босна и Сърбия, на още много други в Чечня, Абхазия, Нагорни Карабах и т.н.
- търсещи национално самоопределение и воюващи до смърт за тържеството на своята национална
принадлежност и идентичност. Без да стигат до кървавото ожесточение на бедните източни държави,
канадците - една от най-първите по своя стандарт държави - проведоха референдум за етническо разделяне
на Канада и само няколко процента не достигнаха, за да се създадат две самостоятелни държави - по
подобие на европейските Чехия, Словакия, Македония, Басна, Литва, Латвия, Естония и т.н.
И още: точно по това време - деветдесетте години на XX в. - светът жадно усети своята духовна беднота.
Появи се остра нужда от нови конструктивни и обединителни идеи. Социализмът в познатия ни вид изчерпи
своята духовна мисия, капитализмът не предложи нищо особено ново. Бжежински, а преди него и Кисинджър,
открито и нееднократно пишат, че „поради липса на глобални идеологии, поради дефицит на идеи за света
като цяло, хората ще се хващат като удавници за сламка за своята етническа идентичност, ще се връщат
към своето минало." (в. „168 часа", 8 януари 1996, с.35)
Пак през последните 4-5 години, докато у нас къде интелигентни, къде чисти полуинтелигенти оспорват
наличието на национален характер, във Франция, Холандия, Белгия и - забележете - в САЩ! - бяха
направени обхватни и задълбочени изследвания на основните ценности и на особеностите на американския
(а в САЩ вече открито се говори и пише за „американска нация"), френския и т.н. национален характер...
Ето защо, на подобни напъни да се препрати националният характер към миналото, ние продължаваме да
гледаме главно като на опит за оригинал-ничене и за поредна съпротива да си намерим мястото там,
където то по право е - поне в това отношение пред американците, французите, холандците и т.н. Днешният
живот потвърждава, а бъдещето ще докаже правотата нг тезата за националната специфичност на отделните
нации и народи, теза. идваща далеч от миналото, за която нямаме никакви основания да смятаме, че няма
да ни отведе и далеч в бъдещето...
Затова преди да се вгледаме в съвременните истини или прозрения з: своя национален характер, нека се
върнем към миналото. Защото над сто с. авторите в нашата история, народопсихология и литература, които
по еди_-или друг начин, от една или друга гледна точка са формулирали една и." друга най-съществена
или просто значима черта в този характер. Нямау:
524
гакова животно гподавам съща-ми се случва да ,тделният човек ;н характер или е уеднаквил под
ически и верски на и Сърбия, на
т.н. - търсещи ;твото на своята кървавото ожес-
най-първите по ;ко разделяне на дадат две самос-акия, Македония,
1 XX в. - светът уг нови конструк-д изчерпи своята |В0. Бжежински, а „поради липса на >"цяло, хората
ще [ентичност, ще се
,, с.35)
ггелигентни, къде [ен характер, във - бяха направени ти и на особенос-аше за „американ-
ният характер към опит за оригинал-там, където то по 1узите, холандците каже правотата на ни и народи,
теза. звания да смятаме.
I или прозрения за
Защото над сто са
ура, които по един
мулирали една илу
характер. Нямаме
никакво научно основание и морално право наедро да ги обявяваме за духовно мъртви, да сипем прах на
забрава отгоре им, да се дистанцираме от тях. Това би било и морален, и научен грях...
Много малко от тези автори, за да не кажем почти никой, не изследва причините за една или друга
доминираща черта в националния ни характер (изключения има: Т.Панов, П. Мутафчиев, Ив. Хаджийски, 3.
Стоянов). Повечето от тях, а дори и цитираните имена, предпочитат да констатират основното или просто
интересното в този характер. Те казват кое в него е „така или иначе", но много рядко „защо е така, а
не иначе"... Така например авторите, които пишат за българския характер в годините на турското
робство, акцентират върху гръцкото влияние като причина за една или друга черта, подчертават главно
робската психика, търпението и страха в поведението на българите, а от друга страна им противопоставят
родолюбието, героизма, народното чувство, преклонението пред Свободата и т.н.
Когато изследват отношението към държавата като институция, много от авторите повече се интересуват от
силния индивидуализъм у българина като причина за слабото държавническо чувство у него (А.
Страшимиров, Ив. Хаджийски). Тук ще забележим едно единствено изключение - П. Дървингов - който
оспорва тази констатация. Според него държавното чувство е по-силно от индивидуалното - и той посочва
причините, поради които това е така.
Много автори достигат до идеята за ОЦЕЛЯВАНЕТО като съдбовна линия, но никой не го извежда като
ОСНОВНА ЖИЗНЕНА ЛИНИЯ. Посочват се различни основания за нашето оцеляване, много оригинално сред които
е това на Ив. Селимински, а именно: че ние дължим оцеляването си на слабата и ниска култура на народа
през годините на робството.
Лазар Йовчев и Петър Мутафчиев извеждат идеята за непоследовател-ността и непостоянството в българския
характер. Според тях силите на българите рядко достигат, за да се извърши докрай едно започнато дело.
Преди края почти винаги те изневеряват на начинанието си... Можем да добавим, че това е колкото
българска черта, толкова и общобалкански синдром, който е изследван още от Иво Андрич. Обикновено
чакаме друг да свърши нашата работа, в резултат на което се появяват нови отрицателни черти в нашето
поведение, на които по-нататък по-обстойно ще се спрем. Ще отбележим само, че и Левски достига до
подобно разбиране за някои слабости в подготовката на националноосвободителната революция, като
резултат именно на този недостатък... Преди Левски за тази слабост или предпоставе-ност в националния
ни дух говори и Г. С. Раковски.
Интересно е, че описвайки националния характер, десетки наши наро-допсихолози рядко посочват две
съществени черти, изглеждащи много разпространени или поне обявени за много популярни и за много
български, като завистта и предателството. Това не е от щадене на нашата духовност и самочувствие, а
защото тези черти най-често са изскубнати от конкретния социалнополитически контекст, абсолютизирани
са, а те и най-често са били
525
твърде подходящи за редица полуинтелигенти да заклеймят народа си, като по този начин се дистанцират
от него и се пишат чпо-първи европейци. Натрапването на тези две черти, едва ли не като най-
характерните или най-типичните за българите, говори освен за всичко друго, и за непознаване на
историята и характера на другите народи, където те са не по-малко разпространени.
За българския ИНАТ пръв говори П. Дървингов, а след него по този въпрос пишат и Д. Страшимиров и Ст.
Костурков. На сексуалните комплекси у българите пък се спира Стефан Гидиков. Двама автори изследват
сравнително по-обстойно идеала на българите за хубав живот: Ант. Страшимиров и Ив. Хаджийски, но и
двамата чрез устата на дядо Димо Цеков от с. Земен (сега град), Радомирско.
Почти всички автори са единодушни, че измежду най-основните черти в характера ни са търпението и
гостоприемството.
Редица теми обаче остават недокоснати от повечето или от почти всички наши народопсихолози. Такива са:
отношението на българина към законите, към миналото и йерархиите, жизнен ли е все още българският
характер. какви и кои са нашите национални комплекси и парадокси, нашата българска непредвидимост,
проблемът за националното и личното достойнство в този характер, отношението към моралното и
материалното, към консерватизма е новаторството и т.н. В следващите страници, доколкото е по силите
ни, ще се опитаме да запълним някои от посочените празноти...
Опити да формулират закони в българското национално поведение правят: Ив. Хаджийски — формулира закона
за недостригания калпак и за постното дробче и закона за корупцията („Корупцията долу е немислима без
корупцията горе"); П. Мутафчиев също формулира два народоведчески закона, влизащи в действие, когато
народи, изостанали в своето развитие, идват в допир с други, по-напреднали - това са законите за
подражанието и съхра-нието и за лесния срив на държавността ни и способността ни бързо да се
възземаме.
Трендафил Митев формулира закона за фаталната недостатъчност.
В предишните два раздела посочихме, че колкото повече българинът се кланя на властта, толкова повече
той е различен, дори противоречив от оновз. което е, когато се озове извън своето „халище" - на
улицата, с двама и.гг трима души в група и т.н. Това е синдромът на халището...
Някога, в годините на робството, сравнителната народопсихология : била, макар и интуитивно и
непоследователно, по-добре развита, отколкст е по-късно и дори днес.
Интересни примери за сравнителната народопсихология на балкански?: народи имаме в редица статии на Г.
С. Раковски, Л. Каравелов и Хр. Ботез особено в случаите, когато те пишат за отношението на тези
балканеп народи към нас, към нашата национална кауза и интереси. В този тематичг:-кръг са и редица
статии на Пейо Яворов, публикувани главно във в. „Свобс~.
526
си, като юпейци.
1ЛИ най-аване на разпрос-
По този ,мплекси ¦ сравни-щимиров
с. Земен
; черти в
ги всички законите, характер, Зългарска •во в този ватизма и 1те ни, ще
цение пра-и за пост-слима без шски зако-[тие, идват :о и съхра-,ързо да се
,чност. тгаринът се 1В от онова, двама или
;ихология е
!, ОТКОЛКОТО
балканските I Хр. Ботев, и балкански и тематичен в. „Свобода
или смърт" и отнасящи се до съдбата на Македония и проблемите, на маке-донизма и на Ант. Стращимиров -
„Българи, гърци и сърби".
Смъртта на сравнителната народопсихология настъпва с утвърждаването на марксистко-ленинската идеология
в нашия живот, тъй като тълкувателите й - особено след Маркс и Енгелс - налагат твърдението, че
народите нямат свой национален характер и че общ, еднакъв характер навред по земята, имат само
класите.
У нас е известна една вътрешна сравнителна народопсихология - изследваща общото и различното в
регионалния характер. Ант. Страшимиров най-старателно търси особеностите в характера на българите по
райони - траки, мизийци, рупци, шопи, македонци. Но той изследва общото и различното и между
балканските народи - гърци, българи и сърби. Тук-там намесва в това сравнение и румънците. В
българската литература почти няма изследвания, отнасящи се до паралела между българи, немци, руси,
французи, италианци и т.н. Това е най-неразработената, макар и твърде съществената част от нашата
национална психология.
Пета група автори правят опити да изведат и да посочат всички най-същностни черти на националния ни
характер и да го очертаят цялостно. Това са Христо Ботев, Тодор Панов, Антон Страшимиров, Константин
Петканов, Стоян Костурков. Всички други изследват повече или по-малко отделни черти на нацията ни.
Както винаги сме подчертавали, определянето на силата и изразеността на тези черти може да има
относителен характер. За съжаление и сега, ние си оставаме на равнището на традиционното в своите
познания за себе си, на онова, което се е набивало в очи на един или друг наблюдателен българин
-политик, писател, на описаното или отразеното в интервюта, книги, статии на чужденци, решили да
запишат впечатленията си от народа ни.
Откриването на силата на една или друга черта в поведението на всеки народ безспорно става най-добре
чрез сравнението. Без да се знае какво например е отношението към държавата в Германия, Франция,
Великобритания или Русия, е трудно да се каже какво точно е отношението към нея в България. Лошото се
познава, когато знаеш какво е доброто. Черното може да се определи като черно, само ако се познава
бялото или другите светли цветове. Така е и с трудолюбието, спестовността, престъпността, свободолю-
бието и т.н. качества, които носи в себе си повече или по-малко всеки народ.
Нормално е да се разбере защо и в миналото, и днес канонизирането на една или друга национална черта е
извършвано по този именно начин.
Българите са пътували, срещали са се с други хора, с традициите на други народи. Може и да не е било в
нарочни изследвания, но те са съпоставяли, сравнявали са това, което е в България, с това, което са
виждали по пътя си. Така се е формирала една народна сравнителна народопсихология, която, макар и не
формулирана, е съществувала в паметта, а оттам и в интуицията на нацията. Отец Паисий слага началото
на тази народопсихология, макар че преди него има цяла редица автори, които, когато говорят за това
какви сме
527
ние българите, най-често описват какви са гърците, турците и по-рядко другите по-далечни народи. По-
късно сравнението използват и К. Иречек, Ив. Хаджийски и др.
Този подход ще се запази и в нашето изложение. В следващите раздели на книгата ще направим опит да
изследваме не само традиционните констатации за някои от посочените от отделните автори най-типични
черти, като ги съпоставим един с друг и като държим сметка за тяхната повтаряемост, но и да добавим
някои нови, по-малко или изобщо неизследвани. Ще се опитаме също така да проследим измененията на
някои от тези черти в годините на „социализма" и проявата им след „нежната революция" през 1989 г.
За съжаление, и сега ще следваме ЕДИНСТВЕНИЯ НИ ДОСТЪПЕН МЕТОД - да анализираме написаното, да следим
неговата честота и сила, да изучаваме литературата и процесите, даващи ни основания за по-категоричнн
изводи и констатации. —
Открит си остава проблемът, че нашият национален характер - такъв, какъвто е той днес - се нуждае от
едно целенасочено, широко и мащабно изследване, с всички средства на съвременната наука - изследване,
каквот; беше направено вече за американския характер в САЩ, за френския във, Франция, на холандския в
Холандия и т.н. Едва тогава всички изводи шг загубят окончателно своя донякъде интуитивен, есеистичен
характер. Надеждата ни е, че такова изследване не може да се отлага прекалено дълго, тъ* като то е
също показател за себеуважението, престижа и достойнството не една нация... И то е, което ще сложи
окончателно край на естествените логични спорове какъв е в типичната си, масовата си същност
българскюст | характер!
Разбира се, в народопсихологията, която често борави с интуитивно! нерядко е така: ако наблюденията на
отделния автор съвпадат с наблюдеь ята и мнението на читателя, тезите на автора бързо и безпроблемно
възприемат. Следователно, колкото повече читатели възприемат една тез нормално е да се мисли, че тази
теза е толкова по-обективна. Както обратното. И все пак наслагването на много тези в една и съща
посока дава вече идеята за този характер, за неговите същностни черти, за негов приблизителна
обективност.
528
I ПО-рЯДКО
1речек, Ив.
:те раздели де конста-)ти, като ги емост, но и се опитаме ¦одините на 39 г.
¦ОСТЪПЕН а и сила, да сатегорични
гер - такъв, и мащабно ане, каквото ренския във 1 изводи ще етер. Надеж-з дълго, тъй шнството на
гествените и българският
етуитивното, ; наблюдени-роблемно се ат една теза, вна. Както и ща посока ни а, за неговата
/ ГЛАВА
ЕСЕТА ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ОСНОВНИТЕ ЧЕРТИ В БЪЛГАРСКИЯ ХАРАКТЕР
1. СКЕПТИЦИЗЪМ И КОНСЕРВАТИЗЪМ
Да започнем с това какво са казали предците ни за скептицизма, консерватизма, риска и новаторството -
тая най-първа визитна картичка, с която една личност и един народ се явяват в страниците на своята
революционна и стопанска история — пред себе си и пред света.
Тодор Панов започва най-отдалеч: „Хуните били въобще крайно възприемчиви към всяко културно
нововъведение. Черта, която може да се проследи през цялата българска история. Така, едва-що настанил
се от средноазиатските пустини в Панония, Атила започва жадно да възприема плодовете на западната
култура...". (Панов, Т. Психология на българския народ. В.Търново, 1992, с.95) „...Освободил се от
петвековно робство, този примитивен ум (българският - б.м.М.С), който има основна характерна черта
възприемчивостта (к.м.М.С), поискал да усвои изведнъж всичко онова, което е продукт на вековна
последователна умствена работа на другите народи. Поискал изведнъж да създаде такива форми и идеи,
каквито съществуват у народите с древна култура и които не познават робските вериги." (Пак там, с.164)
„...Недоверчивостта (к.м.М.С.) - тая основна черта в българския характер, която го кара дълго време да
се държи враждебно към всичко онова, в което не се е уверил напълно." (Пак там, с.249)
„...Бидейки методичен и бавен в процеса на мисленето и изводите си, умът на българите не е способен
бързо и леко да изменя хода на мислите си... поради това твърде често го считат за консервативен,
нещо, което фактически е невярно. Тук консервативността не е природно качество на ума, а
неспособността на тоя последния бързо да прекъсва нишката на едни мисли и да долавя тая на други,
резултат на което е „закъсняването" на мисловния процес. Българският ум не е особено далновиден..."
(Пак там, с.261)
„...Нито в обществената/ нито в политическата, нито в частната или търговската си дейност българинът
проявява съзнателно творчество. Той никога не се решава на риск. (к.м.М.С.) Няма у него оная висша
инициатива и творческа предприемчивост, която движи културата напред." (Пак там, с.265)
529
Какво мисли по въпроса Боян Пенев:
„Най-голямото усилие на публицистите от времето на Възраждането е било да изкоренят тази черта в
характера на българина - неговата не само скептична, но в много случаи егоистична апатия, неговата
недоверчивост, крайна предпазливост, нежеланието му да рискува с каквото и да е." (Пенев, Б. История
на новата българска литература. С, 1976, Т.1, с. 143)
.„..Отбелязвам тази приказка и народните пословици, за да изтъкна някои основни черти в характера на
българина - преди всичко неговата наблюдателност и възприемчивост..." ( Пак там, с.145)
Иван Шишманов:
^".'Консервативен като всеки селянин, българинът през времето на робството почиташе фанатично своите
традиции..." (Шишманов, Ив. Избрани съчинения. С, 1965, Т.1, с.69)
Константин Петканов:
„...Той (българинът - б.м.М.С.) мъчно се поддава на дисциплина - недоверчив е. Недоверчивост проявява
навсякъде, но най-вече тя се засилва в общите инициативи (к.м.М.С.)." (Петканов, К. Характерни черти
на българина. - Философски преглед, 1930, №4, с.354)
Според Николай Генчев патриархалният консерватизъм е „спасил може би България от затриване и
изчезване". (Академично слово, декември 1991г., СУ „Св.Кл.Охридски")
Както се вижда от този далеч не пълен списък на изследователите, които директно или индиректно
анализират горепосочените качества на българите, всички в по-голяма или по-малка степен ПОДЧЕРТАВАТ
АКО НЕ ПЪЛНИЯ, ТО ВСЕ ПАК ОТНОСИТЕЛНИЯ КОНСЕРВАТИЗЪМ НА БЪЛГАРИНА^. ГАРНИРАН С НЕДОВЕРЧИВОСТ,
ПРЕДПАЗЛИВОСТ, СЪОБРАЗЕНА ВЪЗПРИЕМЧИВОСТ, МНИТЕЛНОСТ... ТЕЗИ ЧЕРТИ ПРИДАВАТ И СЪОТВЕТНАТА ОКРАСКА НА
БЪЛГАРСКИЯ РИСК. ТОЙ СЪЩО ВИНАГИ Е ПРЕМИСЛЕН, СЪОБРАЗЕН, ЕДВА ЛИ НЕ РЕАЛИСТИЧЕН И ОЩЕ ПО-ТОЧНО - ЕДВА
ЛИ НЕ АНТИРИСК...
Струва ни се, че разискването на тази тема не може да се започне без да си отговорим преди всичко на
въпроса има ли го и в какво се изразява ЛЮБОПИТСТВОТО на българина към света. Че го има, е напълно
доказано от примера на десетки хиляди деяния и съдби. Примери, които за друго и да не стават, сигурно
говорят поне за това, че нашите очи винаги са били отворени и търсещи какво става там, отвъд нашите
граници, как живеят другите хора, за какво мислят, на какво се радват, над какво тъжат, какви сг
техните идеали и пороци и т.н. Това любопитство към света е особено силнс изразено в известната
склонност на българина да политиканства, да надничз в живота на другите народи - какво мисли по
световните работи „ингилизи-нът", какво прави „френецът", големите нации, великите нации - те какво шг
кажат за едно или друго. Отговаряйки на тези важни, най-често съдбовк:: въпроси, „старите" хора на
Любен Каравелов, на Иван Вазов, на Петко Раче е
Славейкс часовник! Нещо по1 своя чар^ В таз в нашата нйте и з! чуждопок например; Паис{ срещу лес:
бедата и н Нов^ и нещо ле> живее свет Те губеха « ! зоваха, ста клисури, лс| Това д нашите вее
става под > погледа ам1 велика дъря от тези ин: Друга тема по-встранп събития, кс л ците и по-га Така
е в английски и най-всеобхва Франция, и в Никога I ¦побопитство възможности То е последнЕ1 знания.
Българц^ ?ите - между "лава от насед Добрият бълг; събитие по сч а, да не е ч : е прочел кн
530
Славейков или на Димитър Талев - по този начин не само са си сверявали часовника, но са изграждали до
голяма степен и своята мирогледна система. Нещо повече - обогатявали са се, отмествали са по-далеч
хоризонтите на своя чардак, на своето село, на своя свят.
В тази мирогледна система има не една отрицателна черта, натрапила се в нашата душевност именно поради
това любопитство, идещо от ограничените и затворени врати на съдбата ни в годините на робството - като
чуждопоклонството и подражателството или смачканото самочувствие, например...
Паисий ходи болен и беден из Отечеството, битка да води в душите срещу лесните поклони, които чупим
пред гърци и други народи. Той вижда бедата и носи писано слово и исторически факти, за да я възпре...
Но в това подмамно дирене все на чужди теркове и образци имаше и има и нещо лечително. Българите не
затвориха душите и очите си за това как живее светът.Като искаха да знаят за другите, те узнаваха
повече и за себе си. Те губеха от националната си идентичност, но в същото време се и цивилизоваха,
ставаха повече граждани на света, по-бързо се измъкваха от тесните клисури, долове и домашни халища,
за да се приближат до световните мерки.
Това любопиство към света си е живо-живеничко и до днес. И сега нашите вестници са пълни с много
повече информация за това къде какво става под чужди небеса, отколкото какво е собственото ни дередже.
Ако човек погледа американската телевизия, ще види, че външните новини на тази велика държава са
свързани главно с интересите на САЩ по света. И главно от тези интереси водени, американските
журналисти осветляват една или друга тема или точка на световния живот. Доколкото пък има теми, стоящи
по-встрани от американските интереси, то това са главно сензационните събития, които ще направят по-
гледаеми програмите или по-четени вестниците и по-големи печалбите.
Така е и в Великобритания, където и до днес делението на новините на английски и други преполовява
пряко тяхната считана за най-обективна и най-всеобхващаща информационна система. Така е до голяма
степен и във Франция, и в Русия - най-важно е онова, което засяга тях...
Никога не е било така в България. И нека пак кажем: нашето увеличено любопитство към света не бива да
се обяснява само с компенсаторните възможности, които то носи на окастреното самочувствие на малката
нация. То е последица от една родена още в робството и запазена до днес жажда за знания.
България е една от страните, където се четат най-много книги, а българите - между хората, които са
най-информирани какво става по света и на глава от населението говорят най-много чужди езици. Няма
държава, за която добрият български ученик да не знае къде се намира, няма политическо събитие по
света, за което българинът, четящ и прелистващ всеки ден вестника, да не е чул... Няма и значим автор,
от който българският интелигент да не е прочел книга. Това е един от нашите начини за приближаване към
света...
531
Откакто Алеко Константинов написа „До Чикаго и назад" мина повече от век. През тези 100 години
американският митничар не научи много повече нито за България, нито за Унгария. Не са научили повече и
седемте интелек-туалки, с които през 1991 г. аз се срещнах в същото това (макар и толкова променено)
Чикаго, нито дузината учители и лекари, с които вечерях в Мемфис, нито фермерите, които ме
придружаваха в индианските Пуебло в Ню Мексико. А иначе образовани, много даже образовани хора. Но не
знаят почти нищо за Европа и съвсем нищо за България. Само един ученик от всичките случайни
американци, с които се срещах в своето дълго пътуване из страната, десетокласник, футболист, знаеше не
толкова коя и къде е България, колкото кой е и как играе отборът на „Левски"!...
Примерите за българското любопитство към света, жаждата да узнаваме повече за него, ми се струват
съвършено безспорни, поради което всякакви допълнителни доводи са излишни. Като приемаме,
следователно, за сигурен факта, че българите са любопитен народ, ние не можем да не приемем по-нататък
и факта на тяхната любознателност, която във всички случаи означава отворени пътища за българската
душа към предприемчивост и възприем-чивост на онова, което вече е сътворено по света...
В нашата история се очертават няколко същностни периода, които недвусмислено говорят за подобна
възприемчивост.
Първият - това е времето, за което пише Т. Панов. Българските племена, идващи от планините на Памир,
носят една изумително висока за времето сн строителна и занаятчийска култура. По пътя си те възприемат
всичко, което намират за полезно и неизвестно. Така те твърде бързо усвояват и много от хитростите и
военните умения на византийците - влияние, което непрекъснато се обогатява от сложните съседски
отношения с тях, от културното и особено от религиозното им присъствие в нашата съдба.
Вторият период обхваща годините на турското робство. Интуицията на българската душа й подсказва, че
нейното спасение е не в отваряне за турското влияние и въздействие,а в затварянето за него. Това е
времето, когато за да оцелее, народът ни се хваща с всички сили в собствената си традиция, като
създава и нови, но винаги чужди и далечни на турската битова или стопанска традиция. И винаги такива,
каквито са полезни за неговото спасение. Това е времето, когато най-ясно се формират консерватизмът 2
скептицизмът, а намалява или напълно изчезва в действията на българите
рискът...
Всяка стъпка, без да е опипан сигурно теренът, всяко лекомислен: отваряне на портата, без да се види
добре кой чука отвън, всяко недоглеж-дане или изхвърляне в действия, носи реална опасност от
изчезване, сг попадане под копитата или под ятагана на поробителя, готова клопка зз. национално и
личностно обезличаване. Да се „разгръща и стъпва", девет път-да се мери - един път да се реже, да не
вярваш и на баща си - такова е времето, такова е супер важното, жизненото условие, за да се оцелее.
Такава е националната философия на поведението ни в по-голямата част на бългаг-ската национална
история.
532
ша повече от шого повече мте интелек-ар и толкова го вечерях в 1те Пуебло в . Но не знаят нн ученик от
0 пътуване из съде е Бълга-
•а да узнаваме оето всякакви зо, за сигурен : приемем по-:лучаи означа-т и възприем-
да, които нед-
:ките племена,
1 за времето си - всичко, което ват и много от то непрекъсна-¦ културното и
Интуицията на в отваряне за ова е времето, собствената си гурската битова ;ни за неговото [серватизмът
е •а на българите
со лекомислено всяко недоглеж-т изчезване, ет зтова клопка з; ,пва", девет пъп; (а си -' такова г :е
оцелее. Такава 1 част на българ-
Това беше време, когато нашият народ - кога насила, кога самоволно -беше напълно изолиран от останалия
свят и трупаше - осъзнато или не — резерви за бъдното си развитие.
Ала това самоизолиране очерта една изумителна (макар и невинаги толкова примамлива) черта в
българското национално поведение, която ние наричаме
2. СИНДРОМЪТ НА ХАЛИЩЕТО
Българинът се показваше пред поробителя, пред по-силния, пред онзи, който собственически се
разтъпкваше и разпореждаше в къщата му или в селото му по един начин, а там, у дома под халището, беше
друг. Тъй като този закон ще обясни и по-нататък много моменти на нашето поведение, нека се спрем още
тук по-подробно на него. На първо място ще посочим, че ЗАКОНЪТ НА ХАЛИЩЕТО изразява съхранителния
инстинкт на човека в робство, но той е и народоведчески закон в българското национално поведение.
Той сумира редица от посоките на националното ни поведение, свързани с идеалите на Свободата и начина
на тяхното постигане, с отношението ни към чуждото и чужденците, което е едно под халището, друго
извън него, още цяла гама от национални достойнства и комплекси, свързани с личното и национално
поведение, поредица чувства, свързани със страха и раболепието пред властта и хората, олицетворяващи
се с нея. В същност едва ли има национална територия, в която законът на халището да не действа. Той е
изработен от хилядолетната ни национална съдба, предрешаваща поведението ни и формулираща вечната
историческа потребност на нашето личностно и национално оцеляване. Законът на халището е образната,
метафоричната страна на онази всеобща жизнена повеля на съобразяването, търпението и покорството, като
социален и поведенчески език на нуждата от оцеляване...
Той е едно цялостно отражение на сложната българска съдба. И всичките тези сложни и драматични
перипетии в миналия ни живот са свързани все с потребността да оцелеем. Кръстопътното положение на
земята ни даде своето отражение върху душите ни — те са също тъй кръстопътни, разпънати вечно в борба
със самите себе си. Ние не сме народ на покоя и самодоволството, а най-често на движението между
крайности. В цялата ни история от покръстването насам, изискването за нашето оцеляване все е било поне
триизмерно: хем да си останеш, какъвто си, хем да се поклониш, защото тъй го изисква оцеляването, хем
да се променяш и нагаждаш за по-добро... Оттогава, в цялостното формиране на нашата нравствена
система, за която имаме повече информация в годините на Възраждането, се творят двата свята на
българина - този насаме, този в себе си, и онзи - „за пред хората". Вижте само колко подобни изрази
имаме: „Срамота е от хората!", „Какво ще кажат хората?!", „Да умреш от срам пред хората..." И както
сподели в разговор с мен Албена Алексиева: „За пред хората" българинът трябва да
533
бъде честен, почтен, възпитан, преуспяващ, добър родител, добре облечен и т.н. Насаме със себе си -
той е друг, понякога втрещяващо различен". И още:
„Самият българин е нещо като компромис от онова, което той е, и онова, което иска да бъде. Както
земята ни е компромис между Европа и Азия. Но така изглежда и нашата природа". Колко интересно е това
наблюдение на сляпата журналистка Албена Алексиева: „Имаме си истински зими с дълбок сняг и виелици, и
знойни лета със смокини и нарове. Планините ни са дивно красиви, а морето е топло с южняшки плажове.
Религията ни е компромис между християнство и езичничество и на практика граничи с безверие... Коледа
празнуваме с католиците, Великден с православните, Гергьовден като езичници, а именните дни по два
пъти в годината - и според стария, и според новия календар..."
ЗАКОНЪТ НА ХАЛИЩЕТО е само езиковата опаковка на тази спасителна българска двузначност. Той означава,
че българинът е един, когато е насаме, и най-често съвсем друг, когато е в група в и по-голяма
общност, или пред сили на официалната власт. „Под халището" той най-истински се саморазкрива, тогава
той е най на „ти" със същността си, без да се съобразява с когото и да било, и може искрено разголено
да мисли както си иска, да си каже каквото си иска, всяко нещо да тури там, където желае. Под халището
българинът е смел а дързък, тук той се заканва, псува началниците, ругае „простаците", реже глави,
слага корони. Тук той намира „истинското" място на всеки, тук точно вижда недостатъците на онези,
които стоят над него и тормозят живота му. Но нерядко точно тук той взема и своите най-съдбовни
решения...
Лют, храбър, силен, велик в своите очи е българинът под халището...
Съвсем друг най-често е извън него. Това, срещу което под халището се е възмущавал, когато излезе на
обществения терен, притиснат от житейски обстоятелства, той може да го хвали, да го погали, да му се
усмихне. На подлеца той може сега да гледа като на най-почтен гражданин, стига това да налага
интересът и съобразяването му. Тази втора ценностна система беше националната ни резерва, от нея после
ще излезнат неподозираните сили. скрити и неизявявани за нуждите на българската революция и духовност.
които от покорния, от търпеливия и хрисим българин, от роба и страхливеца ще направят героя, храбреца,
безстрашно умиращия - с една дум= непредвидимия в постъпките си и непоследователен в логиката на
действията си българин.
Турското владичество е времето, когато се формира така характерният за българите вътрешен реализъм -
страшен, безпощаден, дори понякога жесток. Но той, който е най-изумителлното качество в българската
душевност не прераства в антитворчество, не спича душата на българина и не я прав! керемида, а
пластелин. Той не оковава фантазията му, само й нашепва ~г внимава. Точно там, под халището,
съжителстват все още мирно и кротк: страхът до героизма, търпението до бунта, реализмът до безумиетс.
съобразяването до онова „едно на ум", което именно прави българин* непредвидим. Извън халището той е
човек, носещ на гърба си цялата истс-
534
рическа съдба на племето си, с всичките и драми и величия. Там той е такъв, какъвто искат от него
обстоятелствата да бъде - за да оцелее, да се подреди, да си уреди жизненото положение. Извън халището
е неговото реално самочувствие - все едно добро или лошо е то. Под халището той остава проекция на
собствената си икона... Ето защо съобразяващият се и дори унижаващ се пред чужденците българин, когато
е под халището си ще каже: „Кой, бе, италианците ли - тия жабари! Кой, бе, французите ли* - махни ги
тия целувачи! Американците ли - чупи ги тия сметкаджии..." На всеки народ, на когото има за едно или
друго зъб - там, под халището той му намира мястото.
Под халището и извън него - това са двата свята на българина, в които той живее от далечни времена и
до днес!
...Законът на халището е КОМПЕНСАТОРЕН закон. Но той разкрива една същност, която върви с националното
ни битие, формирана от исторически обстоятелства, той е закон на нашата дву- и триполюсност като народ
- нерядко едно да мислим, друго да говорим, трето да вършим. Това е закон, който ни е натоварил с
последиците на една недостатъчна гражданска и личностна сила, който ни е обременил с онази зародена
още в турското робство потребност от двузначност на поведението, която десетилетията са развивали и
превръщали от сигла и изгода в последователен закон на национална същност...
Изниква въпросът - ще ни придружава ли той во веки веков, ще дойде ли времето, когато ще се освободим
от неговата двулична намеса в мисленето и делата си? Вероятно. Когато станем свободни хора в пълния
смисъл на думата. Когато държавата стане истинско бащино отечество за поданиците си - грижовно и
справедливо. Когато достигнем зрелост, в която онова, което мислим, да го казваме, т.е. когато станем
истински правова, цивилизована страна...
Тъй като тези условия сериозно отсъстваха от нашия обществен опит в цялото ни историческо развитие,
тъй като демократичните права и свободи общо взето са били чужди на нашето национално съществувание
или са били силно побългарени от политическите ни нрави - то и законът на халището продължи да действа
с тотална сила.
И така, по-голямата част от десетилетията на турското робство са времето, в което скептицизмът
озаптява всяка мисъл и всеки порив. Защото това е все още онова критично за оцеляването ни време,
когато нямаме право на грешки. И скептицизмът у нас наедрява - това не е вече реализъм - това е
префтасал реализъм, който сече ръката винаги, когато се протегне към новото и непознатото... Това е
времето, когато страхът да не се сбърка, владее всичко. Сечените глави, неуспешните по-малки и по-
големи бунтове, озлочестените сестри, изгорените села - много сме плащали и още можем да платим за
всяка волна или неволна грешка! И духът се завирява от скептицизъм и убийствена самокритичност. „Къде
сгрешихме, защо?"
Време на преклонената главичка и великото търпение.
535
Прекалено много горчилка и страхове са се трупали и наслагвали в душата ни през тези столетия и както
и да се опитваме да обясним едно или друго в характера си, тия петстотин години робство не можем да ги
отминем. Те са налагали определено държание и са изисквали определено поведение от нашия народ.
Скептицизмът е голямо озаптяване на порива, киселина в най-сладкото ястие на мечтата, стрес в нощите,
в които сме бленували за друг живот. И все пак - както ни е пазил да не излетим нагоре в светли
пориви, българския скептицизъм ни е опазвал и да не паднем най-долу. Да не се опарим, да не изгорим
или посечем ръцете си, да не се оставим лесно да бъдем гавнати. Той е смърт и свобода едновременно.
Точно през тези години в българската душевност ще се роди философията на „две риби се пържат - едната
не вярва на другата"...
Консерватизмът през това време се носи от патриархалния свят на селянина, който го предава на
формиращите се занаятчийски гилдии и оттам той се просмуква в морала на цялото българско еснафство. То
възприема с готовност консервативните традиции на селския бит, защото те са, които могат да му
осигурят едно сравнително стабилно и що-годе сигурно движение по неговия нов жизнен път. Формира се
една цяла нравствена система на българското еснафство, която, благодарение именно на консерватизма си.
преодоля различните изпити на времето и опази българския дух здрав и жизнен за бъдните нелеки времена.
Може да се каже, че след Г. С. Раковски, а още по-вярно ще е ако кажем, че още след Паисий Хилендарски
в българската душа започва борба - крайно интересна и съдбовна - за по-сетнешните прекроявания на
националния нрав От една страна стои традицията, като начин за оцеляване, с консерватизма, страха,
оглеждането, с разгръщането и стъпването - от друга страна е силният напън за взривяване на това
равнодушие, на страха, на традиционните и вече неефективни представи за оцеляването. Нужно е
взривяване и :-:; българската търпеливост. Националноосвободителната борба е време, в кс -ето се
изпробва българската мярка както за нашето пословично търпение така и за консерватизма. Именно нея
искат да взривят цялата плеяда български революционери - от Паисий и Раковски до Ботев, Л.Каравелов,
3. Стоянов.
Може да се каже, че това са годините, когато се започва една епичн: борба между традицията и
антитрадицията, между робските навици и рис:>: на свободата. И тази двуполюсност се загнездва за
дълго, чак до днес = българската душевност и пише отговора на темата за консерватизма
антиконсерватизма в поведението ни.
Е или не е българинът консервативен, доколко и как той се захваща :: новото, кога и как го допуска в
живота си, кога и къде го оглежда ;:-.. скептично око — това са все въпроси, които не са извън
очертанията на т:: борба, което ще рече извън контекста на българските национални идеал Какво най-
първо научаваха българските момчета, синовете на нашите ~:: балкански еснафи, върху които легнаха и
жертвите, и славата на освоб::
536
телното движение в България, когато отиваха в Русия и Румъния да се учат и да се подготвят за
събарянето на турската империя? Научаваха най-първо как живеят свободните народи, научаваха се на
непокорство и дързост, на трошене и разбиване — първо в собствените си глави, а сетне в главите на
всички, на онова, което лежи в българската вековечна представа за оцеляването. Изобщо, национално-
освободителната борба постави проблема за оцеляването по коренно различен, противоположен начин. Ако
досега оцеляването бе изисквало пестеливост, търпение - волско, неистово - оглеждане, съобразяване,
скептично отношение към всичко, в което българинът не е сто процента сигурен, то оттук нататък, когато
мярата е вече друга, оцеляването изисква бунт, непокорство, нетърпение, несъобразяване с довчерашните
жилави традиции, канони и навици, извиква на живот безстрашието - там, където властва страхът,
изхвърля като непотребно всичко, над което до вчера душата е треперила. За да се закупят потребите на
свободата! Тази нова философия, взривяваща българската традиция от годините на робството, е най-добре
изразена от видния деец на новоселското въстание през 1876 г. Стефан Пешев с думите, хвърлени към
пестеливия, кротък и покорен до вчера български селянин и еснаф - „Продай си нивата, купи си пушка!"
Не е лесно да се каже, а камо ли да се извърши.
Много драми предизвика това продаване на нивката, много усилия, колебания, озъртания и предателства
дори роди това късане на пъпната връв, с която българите бяха вързани о традициите на относителното и
познатото спокойствие. Много ужас и страх от непознатото, безсънни нощи и раздвоение пред
алтернативите на риска. Това състояние, когато новото е несигурно, непознато и непипнато с ръка, е
теренът на предателствата. Отзад напира антитрадицията, отпред лежат сенките на натрупаните светове.
Това е зоната, в която българинът е колеблив, объркан, неясен дори за себе си. Сега той не само се
преполовява под халището, а направо го съдира от мятане ту насам, ту нататък...
—¦
Други народи слабо познават това състояние. Душите им не носят раните, които битката между страха и
героизма, старото и новото, познатото и нетрадиционното нанасят, и затова техните емоционални и
исторически пътища са по-равни и по-малко лъкатушещи. Но и личните им и национални съдби - по-бедни...
Това е цената, която те плащат за по-благоприятното си родилно геопо-литическо място, за по-
благосклонната си, поради това, национална съдба. Темата за българския, а до голяма степен и за
балканския консерватизъм топи перото в мастилницата и на Иван Вазов, и на Димитър Талев по-късно, и на
Иво Андрич. И тримата стигат до един обобщен извод, а именно, че консерватизмът на балканските народи
- и личностен, и обществен - съхранява тяхната идентичност и работи пряко и недвусмислено в посоката
на оцеляването им. Ето защо, като изключим „Хъшове" на Вазов, и тримата говорят ЗА ОТСЪСТВИЕТО НА
СПОНТАННОСТ в поведението на балканските народи и в частност на българския. Това отсъствие оставя
дирите си във
537
видимия страх да се предприеме каквото и да било без „девет пъти да се премери", па тогава да се
реже...
Те и тримата също така единодушно отбелязват, че МЕЖДУ КОНСЕРВАТИЗМА И ТЪРПЕНИЕТО има пряка връзка,
един общ знак на балканския регионален характер. „Местните хора - пише Андрич - чакаха с търпение,
което беше с един ден по-дълго и от най-дългата зима." Неизбродната търпеливост на балканците и
особено на нас, българите, е посочвана без изключение от всички наши възрожденци. Търпение, охулвано и
по-нататък от кого ли не и очертано в границите на покорството, раболепието, малодушието, така
блестящо осмяни и от Вазов в „преклонената главичка", и от Ст. Михайловски, и от Алеко, и от
П.Р.Славейков. Но в повечето от техните съчинения се долавя, че то е и спасителната ниша, в която са
притаени оцеляването и мъдростта на реализма ни като народ.
Антон Страшимиров не е изследовател, който ще отмине подобна тема. И той се прибавя към общия извод,
че балканецът е умерен и консервативен, движещ се в границите на онова, което може „с око да се види и
с ръка да се
пипне".
Затова и Буров ще каже още: „Българите са добри търговци, предприемчиви и трудолюбиви, но успяват само
в рамките на малката търговия - до пристанището в Солун, като за това е виновно постоянното съмнение
на българина, което го кара на прага на голямата сделка да мисли не за това. което евентуално ще
спечели, а за това, което ще загуби". Страшимиров ще центрира тази мисъл: „Щом са пред риска, а не
могат да измерят последствията от нужната решителна стъпка, те (българите - б.м.М.С.) изпадат в
недоумение и победната ум воля отслабва".
Ново време във формирането на това сложно и драматично състояние на духа - консерватизъм-
антиконсерватизъм - настъпва след Освобождението на България от робството 1878 г. Това е ТРЕТИ ЕТАП -
един от най-мощните и възхитителни в българската идея за място под небето на Европа и на света. Още
преди Освобождението, през 1877-1878 г., в националното ни поведение настъпва едно изумително духовно
явление. До появата на Добри Чинтулоь в България почти нямаме поезия. След него като бомба избухва
цяла фалангг от велики имена, като че ли някой отваря входа на приказна пещера, от коятс царствено
излизат Ботев, Вазов, П. Р. Славейков, Л. Каравелов, 3. Стоянов, А. Константинов... От никъде, от
нищото - от мрака и стенанията на вековете изригват имена, които толкова години оттогава ние не можем
да достигнем Какво съзвездие от таланти, което би правило чест и будило възхищение въз всяка световна
литература. Стрес и преображение са настъпили в национа.--ната душа и те рушат традицията и създават
новите канони не само Е1 словото, но и на самите нас си. Нов е Захари Стоянов - дотогава ние нямаме а
и много от световните литератури и до днес нямат, подобно произведение в което по невероятен начин да
се редуват поезия, художествена литуратуг! есеистика и публицистика и пак отначало, както е в „Записки
по българсюп; въстания"!
538
жет пъти да се
*СДУ КОНСЕР-к на балканския 1ха с търпение, • Неизбродната посочвана без го и по-нататък ;гшето,
малоду-главичка", и от чето от техните то са притаени
е подобна тема. : консервативен, ш и с ръка да се
говци, предпри-;а търговия - до то съмнение на ясли не за това, трашимиров ще мерят последст-М.С.)
изпадат в
шо състояние на Освобождението от най-мощните зропа и на света. )то ни поведение Добри Чинтулов *сва
цяла фаланга 1ещера, от която •лов, 3. Стоянов. :ията на вековете ;м да достигнем. възхищение във шли
в национал-юни не само на гава ние нямаме, до произведение, вена литуратура. и по българските
Освобождението и времето след него обистрят онова, което носят консерватизмът и традицията и което го
изисква като антитрадиция новата политическа и стопанска съдба на България. Вече няма време за
консервативни норми, за отлежали теркове и тертипи, за „Девет пъти мери - един път режи!" Колко нови
имена само в областта на литературата дава сега България! За някакви си тридесетина години тя роди
таланти, които не само и до днес нямат равни на себе си, но и които в онази разбудена за пориви епоха
се заеха да съдят вече остарялата от зрелост европейска литература, култура и духовност. Само за
няколко години броят на българските момчета и момичета, отиващи да учат в Германия, Швейцария, Франция
и Русия започва да се измерва с хиляди. Няма го вече бащиното огнище, няма го патриархалния, окован в
довчерашни традиции, българин. Почти навсякъде, където има висше училище, има и българи. Ние навлизаме
в Европа с генетичната мощ на един народ, неискащ повече да познава ограниченията на консерватизма,
страха от риска, колебанието и болезненото самовглеждане. Един народ, хвърлящ бързо и без да се
оглежда старите си дрехи, навици, стандарти и етични представи. Току-що събудени от робството ние
изпращаме децата си, за да посрещнем само след няколко години интелигенти най-първо качество. Този
възхитителен бум и на икономическа предприемчивост, и на риск, и на сръчност и пъргавина в рефлексите,
говори за неподозирани възможности, стояли скрити в продължение на векове. Краткотрайните стопански
пътувания на калоферските и копривщенските първенци до Анадола и Близкия Изток сега стават все по-
дълги — България само за няколко години, водена ако щете не от друг, а от Бай Ганьо, изръшква Европата
- и гледа, и взема, и купува акъл и теркове за българската индустрия. За да види, че на нея не й е
липсвало друго, а главно историческо време и съдбата на един свободен народ.
Бай Ганьо е едновременно и рискът, и пресметливостта. Над новите му лачени обувки все още висят
потури, в душата му се бият облагите на търговията и страхът да се не гавне. Той е човекът и на
затворената котловина, и на опереното око - сакън, като е отишъл в Европа, нещо да не изтърве... Той,
с две думи, е едновременно и вчерашният, и днешният ден на България. И либерал, и консерва, и
смелчага, и скептик, и отворен за новия и непознат свят, и яко стиснал дисагите с мускали и домашни
миризми. В сънищата му се бият овчи чанове и свирки на европейски тренове. Едновременно щастлив и
нещастен, дребен и велик е той - този преобличащ се в европейски дрехи българин, идващ от една
дълговечна робска психика от балкански тип, но без да остане завинаги неин пленник...
Ето защо сигурно е, че от сблъсъка на традицията с новото у нас най-често се раждат духовните хибриди
- и в областта на културата, и в икономиката. Това особено силно проличава в характерните за България
явления като полумода, полукултура, полупрогрес, полуново, полустарр. И където израстват героите на
криворазбраната цивилизация, Бай Ганьо, Фудулеско и т.н. А и толкова днешни герои, слепи подражатели
дори на провалени западни модели...
539
Но да се върнем в онова време. Именно будните, нетрадиционни в мисленето и във възможностите си
българи от Габрово, край бреговете на Янтра, направиха един от първите чаркове за бъдещото
индустриално производство. Въпреки робството, въпреки страшната стопанска амнезия, която тежи над
племето ни...
Това е и времето, обаче, когато нашата национална психика отново бърза. Толкова години държани в
робство, ние пак трябва да догонваме - при това след едно голямо, почти фатално изоставане. Имали са
време другите народи спокойно да строят замъците и да ограждат именията си, да сеят тревата на своята
демокрация и да я подстригват, да спират по своя път, да се оглеждат и пак да продължават. Така е и в
света на културата - няма ги в тяхната история нашите падове и възвишения, няма ги тия сривове и
скокове нагоре, уловени така вярно от П. Мутафчиев. Западните народи напредват без да бързат. Ние
напротив - сме се задъхани, у нас всичко идва със съкратени срокове и съдбовни задачи - поради това
или никога не се довършва, или никога не се доизпипва. Нашият жизнен път е в скокове, в отсечки, дори
в сривове, той е все в стойка на нокти, в него го няма узряването, втасването на работите ни. Хлябът,
който ядем, е или препечен, или суров. След всяко възземане ни връхлетява буря. Когато тя случайно
закъснее, привикнали на бури, ние си ги създаваме сами. Така се формира нашето объркване на мярата.
Така се очертават нашите особености на народ, който обитава крайностите. Ние или не вярваме на никого,
или сме прекалено лековерни. Наши са рибите в тигана, които една на друга не си вярват, че се пържат,
но и наши са момчетата, които тръгват от Румъния да мрат в битките срещу една все още силна държава.
Ние сме ту много пресметливи, колебливи, почесващи се зад ухото, пълни със скептицизъм, сигурни, че
това, което не го знаем и не се побира под калпака ни, не съществува, ту сме ненужно дръзки рисковачи
Такова е цялостното ни развитие в годините след Освобождението :-:з България - ние бързаме, крайни в
жаждата си да настигнем напредналите. 5 националната ни съдба има всичко друго, но не и мярка - тя
липсва както вън фантазията ни, така нерядко и в реализма ни... Фантазията ражда рисковете, новите
открития, творческите върхове. И България ги дава - неведнъж г твърде често една от първите в
човешката история.
Точно поради това вечно догонване от турското робство насам,, ние : : крайни особено в политиката си.
С голяма лекота се нахвърляме на в: нова идея и много бързо забравяме кои сме и от къде идем. Ето защо
твъ. _. лесно се отричаме от историята и миналото си, а най-често и от самите ,.: ' = си. Само така
можем да си обясним липсата на що-годе продължите.:ге период на демократично развитие в България, на
спокойни и овладяни п: готически времена. Речите на нашите политически първенци са винаги на\ъ:с-ни,
винаги „исторически", винаги нещо епохално става с нас и около нас 1^. това е и тази крайна
политическа полярност, която бразди и миналс~: I днешния ни ден. Няма български политик, който като
говори, жилите м; не са опънати до скъсване...
540
И задачите, които си поставяме, са все съдбовни, все са исторически и никакви други. Особено пък след
9.1Х.1944 г. За две години да компенсираме Щетите от войната, за десетилетие да направим в културата
това. което други народи са направили за столетие, за две-три петилетки да достигнем по производство
на глава от населението напредналите капиталистически държави...
Все догонване, все нерви, все тотално отричане на миналото в името на бъдещето. Отрекохме царете си,
отрекохме родните са места, забранихме думи като „българщина", прекръстихме улиците, градовете и
селата си, сменихме поздравите и обръщенията си, сменихме изцяло начина на стопанисване, сменихме
физиономиите на градовете си. Де що имаше паметник от миналото — съборихме го! От подмазване на по-
големия брат се налапахме с чужди думи - предимно русизми, от които още не можем да се отървем. Но още
по-лошото е, че ние никога не се отричаме от нещо, за да се отървем от него, а най-често - за да се
напаламе с друго. От което след време пак ще се отричаме. Каква национална енергия се губи в това наше
себеотрицание! Но кой да се замисли - политиката влече българина и му обещава келепир...
Така се отрекохме от звучни български имена, като ги заменихме с чужди, отрекохме се комай и от начина
на пиене, за да го заменим със „залпом". БТА цитираше само ТАСС, радиото и телевизията минаха направо
на руски песни и съветски филми. Да не смееш да кажеш, че си българин! Всъщност, от какво не се
отрекохме, за да настигнем и надминем „историческите" си задачи...
И това не беше от любов към руския народ, към който традиционно изпитваме добри, почти роднински
чувства. Това е от банално и типично българско политическо хамелеонство. От желание да се покажем по-
светци от папата, от мерак да се турим под чадъра на привилегиите, които голямата и силна нация по
правило има в човешките и международните отношения. Ала това ни натурване далеч не е винаги за благото
на страната ни, а най-често и преди всичко заради интереса на политиците ни, които я ръководят...
Проблемите, свързани с риска, новаторството, консерватизма и т.н. в годините след Освобождението до
9.IX. 1944 г. са най-цветисто отразени в редицата спомени, записани от Михаил Топалов в разговори с
бележития наш стопански деец и политик Атанас Буров. Имаме всичките основания да кажем, че той е не
по-малко и народопсихолог. Според Буров нашият кръгозор е тесен, липсва ни замах, фантазия и риск в
стопанската дейност, ние сме „със стиснати кълки, а така дете се не ражда", както той обобщава. В
определени моменти Буров саркастично сече и нашата интелигенция от, трийсетте години и по-късно, макар
че тъкмо по отношение на нея и то точно по това време, той едва ли е съвсем прав. Защото това е време,
когато тя е наистина европейска - когато знае западни езици, когато чете в оригинал френската,
немската, английската и руската литература, когато има свое компетентно мнение за духовните процеси,
протичащи в Европа. И дори авторитетно се намесва в тях. Неговото мнение обаче, е, че дори и тя е
541
притеснена, озъртаща се интелигенция. А що се отнася до риска на стопанките ни дейци, до техния
консерватизъм и скованост в действията, в погледа им, който едва стига до хоризонта - тук той мери с
аршин, който е точен. Той е патриот и поради това често преувеличава нашите недостатъци, но когато
заговори за българските полици, неговата мярка е втрещяващо вярна и безжалостна...
Може да се каже, че и годините след Освобождението - а това са години на стопански подем, на мощна
стопанска инициатива - потвърдиха българския реализъм, сдържаността, скептицизма в немалко случаи,
страха от непремерения риск - все степени и градуси в прилагането на тези качества, в които продължи
да надзърта миналото и вятър на времето да сее посявките, които в една или друга степен ни беше
оставило робството.
И все пак, ако има години, когато ние се учехме на стопански риск, на инициатива, на разчупване на
известната от миналото ни патриархална закос-тенялост, то това бяха именно тези години след
Освобождението, когато се натрупваше първоначалният капитал.
Не бива да се отмине фактът - и нека го повторим - че точно в тези години хиляди млади хора поеха пътя
към Европа, който беше свързан с икономическа несигурост, но с ярко проявена жажда за опознаване на
света и за изграждане на собствена стопанска и духовна физиономия.
Но това бяха години и на отрицанието от нашето си, те продължиха живота на подражателството и
чуждопоклонството...
Процесите на отрицанието на всичко наше, националният ни нихилизъм. бяха особено драстични след 9.IX.
1944 г. Сега поклонът от посока „Запад" стана „пълен Изток". Нашите студенти трябваше да се считат за
най-приви-лигировани, ако биваха изпращани да учат в Съветския съюз. За обучение в западните държави
не можеше вече и дума да става. Много години по-късно, по-първите партийни фигури започнаха да
изпращат тайнично децата си във Франция, Германия и в по-редки случаи в САЩ. Но това бяха единични
случаи и не отразяваха типични процеси.
Проблемите ни с риска вече бяха стопански ликвидирани, ограничени от самата идеологическа схема и
форма на собственост. Както бе и с новаторството, в известна степен (макар че в определени граници то
се насърчаваше), и с консерватизма. В новото общество партийните органи вече решаваха кое е
новаторство и кое не, консерватизъм до къде, оптимизъм до колкс Единственото, което остана
неподвластно на Партията през онова време беше скептицизмът, който пък българите се научиха блестящо
да прикриват когато трябва...
И все пак през тези години в никакъв случай не беше смачкан до кр_ търсаческият дух на българина.
Стотици лекари, инженери, рационализатори, стопански дейци, продължаваха да творят в работата си,
колкото и сама^з система да ги възпираше. Духът на българина-творец дълго се съпротивляваше, в редица
области той се примири с канона, щампата, указанието, а други устоя - макар и скрит, сдържан и
непоказен. Това най-общо казано бяхз
542
продължиха
години, когато българите най-масово и дори насила понякога получаваха добро образование и което беше
парадоксално - когато от тях най-малко се искаше да използват това образование за да рискуват, да
разчупват норми и консервативни традиции... Това беше едно вътрешно противоречие на системата, което
тя тъй и не можа да преодолее до самия край на своето съществувание.
В нова светлина се явиха тези явления в нашия дух след Промяната, настъпила през ноември 1989 г.
Какво най-първо се заехме да правим след 10.Х1.1989 г., ако не пак да се отричаме от себе си. И този
път, пак за да достигнем Европа. Отрекохме се от бившите си лидери - така, както и след 9.IX. 1944 г.,
българската политическа и народопсихологическа традиция доста вярно се следваше и сега...
Отрекохме се от много думи, които довчера не слизаха от устата ни...
Отново прекръстихме улиците си. Н. Генчев оглави комисия, която папер не остави от довчерашните имена
на улици, площади и градове. Да се обърнеш в гроба от мерак по най-бързия начин да се видиш
престроен...
Отрекохме се набързо от много български имена и ги заменихме с американски. Ванюша стана Джейн,
Стьопата се превърна в Стив...
Отрекохме се пак, дори и от нашето си българско пиене, и сега го заменихме с американското. Водката
остана любимка само на най-тънки познавачи, а „уискито" взе да се лее във всяко село.
Сменихме отново поздравите си - няма го довчерашното „Здраствуй!" и „Здравей!" - сакън сега да се не
чуе, макар, че то също беше небългарски поздрав. Сега „Хелоу", „О,кей" те гонят навсякъде...
Сменихме обръщенията си - няма ги вече „другарят" и „другарката". Те запазиха само теснопартийния си
знак в БСП, при това произнасяни доста страхливо и с оглеждане... Точно така, както след 9.IX. 1944 г.
беше с „господин" и „госпожа".
Вместо към Москва, както до вчера беше модно, сега се тълпим пред американските консулски служби.
Радиото и телевизията минаха изцяло на американски песни и филми, а БТА цитира вече само Ройтерс...
И пак двете крайни линии една до друга — пълно подражателство и пълно отрицание на довчерашния ден. И
сега, точно както след Девети септември. загубихме мярата. Загубихме най-своето си, българското. То
отново се стъписа, за него, от ходене и клякане пред чужди врати, от подсмърчане край чужди трапези,
отново не остана място. Чуждопоклонството ни - силно, напористо, пълно с нихилизъм към нашето си
отново се сби с традицията, с онова, което идеше от дедите ни. На какво ново премятане бе подложена
нашата национална памет. Като сухо сено на вила се друса тя, като дреб я прехвърлят политиците ни. И
пак загуба — и то каква — на национална енергия!...
И все пак има разлика в проявата на нашата същност в тези два периода. След Девети септември
предприемчивостта на българите се мереше чрез способността им да подражават. Най-талантливите
журналисти бяха тези,
543
които най-добре предаваха съветския опит и пример, които най-културно и талантливо привеждаха в
битността ни съветските образци. Най-добрите кооператори - които следваха Лисенко, най-добрите поети -
които възпяваха Октомврийската революция и социалистическото строителство. Днес подра-жателството се
изразява в предприемчивостта, в умението бързо да се приспособим към новите условия на пазара. Като
пак гледаме навън, разбира се, като пак говорим с чужди интонации. Какъвто знак за политическо
раболепие бе политиците и журналистите ни да говорят с русизми по радиото и телевизията, сега такъв
знак е и заимстването на шаблони от английския словоред и интонация. Слушаш нашите водещи и
говорителки и не можеш да разбереш този, за който ти говорят, умрял ли е, родил ли се е...
Огромната част от нас българите, които до вчера бяха така наплашени, че не смееха да прекрачат прага
на църквата, сега без свещеник не откриват ни кафене, ни две тухли слагат една върху друга.
Националната телевизия, която четиридесет и пет години не беше показвала свещеник на екрана си, сега
отделя една пета от времето си кажи-речи всяка вечер, за да ни показва водосвети, бдения, кръщенета и
сватби, начело със свещеници. Стоиш и онемяваш - това същият народ ли е, същите хора ли са, чиито
църкви до вчера бяха като запустяли...
Богатите ни хора, получили по познати и не толкова познати тъмни начини богатствата си, бързо
пренесоха курортите си при онези, които бяха натрупали богатствата си преди столетие. Качиха се на
коли по-скъпи от техните, юрнаха се да дават вечери, приеми, коктейли, да организират клубове, кръгове
- пак да стоиш и да недоумяваш това същият този народ ли е, който до вчера беше съвършено друг...
За делничния ни, а пък и литературен език вече да не говорим - те съвсем се вулгаризираха...
Мафията у нас се изгради по-бързо, дори от времето, което й трябваше да се покаже на какво е способна
в традиционно мафиотски страни като РУСИЯ или ИТАЛИЯ...
Ние едва ли не с гордост пишем, че нашата престъпност днес е по-голяма и по-страшна от колкото е била
в началото на века в Чикаго... -Най-после догонихме световните върхове. Както там вадят пищови и
убиват, така и у нас. В най-евтината селска кръчма могат да ти теглят куршума, хей така, защото на
Иванчо му е дошъл кефът да те убие...
Духът ни се затлачи, културата ни се стъписа, нравите ни, доколкото нещо се беше опазило от
интернационализацията им, също затрепераха от американизъм... Внасяме си американска архитектура,
строим хотели. И развиваме всички драстични и вулгарни форми на гейството, проституцията,
наркоманията...
Дълго може още да се изрежда, но това едва ли е потребно. Явленията са пред очите на всички ни и което
е най-лошо щем не щем, в тях се въвличаме всички.
И все пак струва ми се, че могат да се направят няколко малко или
544
¦културно и Еай-добрите
0 възпяваха Днес подра-
да се прис-разбира се, з раболепие го и телеви-йя словоред 1а разбереш
наплашени, не откриват
1 телевизия, а екрана си, а ни показва и. Стоиш и
0 църкви до
вати тъмни . които бяха по-скъпи от зират клубо-народ ли е,
зворим - те
1 й трябваше страни като
г днес е по-икаго... Най-убиват, така ма, хей така,
и, доколкото грепераха от м хотели. И оституцията,
о. Явленията ;м, в тях се
о малко или
повече характерни извода за проявата на тези ни качества в най-ново време...
Прави впечатление, че задържаната 45 години българска недоверчивост, така блестящо описана в началото
на настоящия раздел от Т. Панов, се разклати във времето на „нежната революция". България доста
несвойнстве-но за нравите си се юрна да трупа първоначален капитал, да забогатява, да разрушава това,
което с труда си беше създавала почти половин век. Това е небългарска разпасаност на духа, това е
някаква ДАЛЕЧНА РЕМИНИСЦЕНЦИЯ от разрушителната сила на БОГОМИЛСТВОТО, само че този път във всички
области на живота ни. Нещо повече, ние доста лекомислено се втурнахме да забогатяваме, повечето от нас
забравили или непознавали коварството, мошеничеството, алачността и безскрупулността на капитализма в
неговите начални, незрели форми. Ако младите и образовани поколения хукнаха на Запад така стремглаво,
и ако това беше донякъде присъщо на младостта въобще, то средните поколения и особено третата възраст
показаха учудваща, нетипична, небългарска наивност, като за по-бързи и по-големи печалби внасяха и
последния си лев в мошенически фирми и „пирамиди". После по стар навик „писнаха", че държавата им е
виновна...
Пак заради политически дивиденти беше напълно разградена правната система. Развихри се и организирана
и неорганизирана престъпност в размери никога невиждани в България. И в която главни действащи лица не
бяха само и толкова чужденци, а наши юнаци - българи. Рисковачи, мошеници, изпечени далавераджии -
убийци. В пословичната съобразителнОст, недоверчивост, консерватизъм на българина през тези 45 години
беше настъпила промяна. Клапата беше отпушена и ние пак загубихме равновесието. И пак останахме назад
и от Унгария и Словакия, от Полша и Чехия. Много от българите проявиха неподозирана алчност и жажда за
бързо и безмерно забогатяване. Осмелявам се да твърдя, че това е нова нишка в българския реалистичен
дух. Това пролича особено в загубата на българския стопански реализъм, когато с такава стръв в
продъжение на 5-6 години кога брутално, кога скрито в партийни и апаратни игри, начело с
правителството на България — върви тъй усилено нейното разграбване.
3. РИСКЪТ В БЪЛГАРСКИЯ ХАРАКТЕР
В нашето посягъне към новото винаги досега имаше една забележителна предпазливост, последица от почти
вродения ни скептицизъм. Ние най-добре се чувстваме, когато друг пръв опита меда или друг се опари...
Ние най-често обичаме да изчакваме, обичаме да се оглеждаме. Нашата интелигенция и след 9.IX. 1944 г.
не се хвърли стремглаво да подкрепя новата власт, не се хвърли тя и след 10.XI. 1989 г. И тогава това
правеше тя - „мъдро" изчакваше и се оглеждаше. Така изчакват немалко от българите и по време на
Априлското въстание или както в Троян и Троянско, а и на толкова други места - по време
545
на Септемврийското въстание 1923 г. Дали няма да се гавнат, не може ли да се поизчака докато се види
накъде вървят работите, дано друг свърши важното и решаващото. Затова и в българския език думата
„дано" се употребява толкова често.
Ние рядко и трудно разчитаме на себе си в своите общи действия. Правим това, само когато сме сами.
Така нашият индивидуализъм, насаден в душите ни в годините на робството, си отмъщава за това, че ни е
спасил от изтребление. Поединично българинът винаги оцелява. Колективно - там той чака друг да поеме
риска, друг да свърщи работата му... Тази черта и днес е изключително характерна.
Мисля, че като такъв е логично да бъде формулиран и рискът в нашето поведение. Миналото и опитът ни
показват, че ние обичаме работи, на които се виждат началото и краят. Ако в тази видимост има място за
някакъв малък риск, най-често го приемаме. Но само когато е малък, т.е. когато не е риск! Затова у нас
предприемачеството, в която и да е област, е плахо, ограничено, хилаво. За сметка на това не са ни
познати тежки, катастрофални драми. Малко, но сигурно - това е наша национална философия.
Тези характерни за миналото ни черти, ДНЕС ТЪРПЯТ СЪЩО ИЗМЕНЕНИЯ. Фалити има и вероятно още немалко ще
има. Поведението - не -„бавно да се бърза", а много да се бърза да се забогатее, да се пипнат час по-
скоро пешовете на най-богатите хора в света - също дойде като реминисценция, като бунт срещу идеята за
равенството на хората, така упорито натрап-вана толкова години. Освободени от неговите петолиния, маса
хора се хвърлиха в битката, ознаменувана с девиза: „Много искам, сега го искам, друго не ме
интересува!"
Ние винаги сме ненавиждали държавата си като институция. На тазе тема ще се спрем отделно. Но такава
престъпна, отродителна безгрижност г: отношение на националната сигурност, на националния въпрос, по
проблемите на демографията, пред опасността от изчезване на българската народност въобще, е имало само
веднъж в историята ни - в края на петнадесети век. Н: тогава причините са изцяло външни и България
оцелява. Сега това оцелява?.-, е твърде съмнително...
Тепърва ще станат ясни и известни на бъдните поколения малките : големите предателства, които се
извършиха и извършват спрямо съдбата н. България през последните години. Във всеки случай това са
толкова разр; -шителни години, колкото, нека пак го повторим, някога са били при паданет ни под турско
робство.
Безкрайно интересна тема е склонността към риск у българина, когат той е емигрант.
Стотици хиляди млади българи тръгнаха по света след 1989 г. Бе познати, без дори да знаят добре
езиците на страните, в които отиваха, с; подходящо образование - всички те рискуваха. Младостта е
наистина пр:: транство на риска, но те рискуваха нерядко бъдещето и живота си. Ко.-; много жертви взе
порнобизнесът, в който - било поради наивност, б"
546
поради липса на друга възможност - много от тях се хвърлиха. И нека пак го кажем - този риск беше
краен и непремерен. Поради което мнозина от нашите момичета и момчета потънаха в подземните светове на
наркотрафи-ка, в тъмните канали на кражбите, на проституцията, като създадоха само за няколко години
едно твърде черно и болезнено отблъскващо име на България и на всичко българско. И все пак това беше
нов знак, нова багра в традиционния български консерватизъм и въздържаност от рисковани действия.
Поставен при крайни, екстремни условия - каквито са условията в непозната страна, където на всяка цена
трябва да се оцелее - рискът, безумието дори стават масово поведение, фантазията на престъпниците,
излезли от нашите скромни и сънливи в много отношения все още партиархални градчета и села -
неограничена и изумяваща, а суровостта в престъпленията -драстична. Дотолкова, че понятието „българин"
взе да всява ужас в кротките и примерни нрави на дисциплинирания европеец. И което постави България
сред онези страни, шамаросани така жестоко от егоистичното европейско „шенгенско" споразумение...
НАШИЯТ КОНСЕРВАТИЗЪМ Е СЪЩО ДВОЙНСТВЕН, НЕЕДНОЗНА-ЧЕН, КАКТО И НАШАТА БЪРЗА ПРИСПОСОБИМОСТ - в нея
няма пълна забрава, винаги нещо остава прикрито, неизразходвано, за да държи отворено едно прозорче,
скрита една майчина сълза...
И на всичко отгоре, и въпреки всичко между тези два бряга лежи един здрав, непоклатим житейски
реализъм. Суров и жесток най-често...
Интересен пример описва Чудомир в дневника си. Когато в родното му село Турия - считано за най-
консервативното в тоя край — започва подмяната на диканите с вършачки, всички мърморят. Всички
мърморят, а само двайсет-трийсет души се отказват да използват вършачката (Чудомир. Дневник 1947-1967
г. Казанлък, 1994). Вторият ум, разумът, реализмът, усетът за файдата, чувството към новото стоят в
българската същност винаги нащрек.
Едно социологическо изследване за връзката между риска и новото, проведено през 1991 г., когато в
България започнаха процеси на преход от държавна към частна собственост, показва, че 72% от
аткетираните се боят от новото, за тях по-добри са идеите, проверени от времето. 84% смятат, че човек
трябва да е крайно предпазлив, когато предприема стъпки, които могат да доведат до промени в живота
му. Но също така пък, отговаряйки на друг въпрос, 68% приемат, че новите идеи са по-добри от старите.
В крайна сметка и тук се проявява българската нееднозначност и двуполюсност. Близо 70% от анкетираните
са хем смели, хем страхливи и крайно предпазливи! (в. „168 часа", 5 май 1992)
Ето защо, ако все пак обобщим, и нашата предприемчивост и рискова-ност са ДОНЯКЪДЕ. Оттам нататък
индивидът винаги е като вързан за реализма си. Той ни дърпа, озаптява, раздвоява ни. „Аз му казвам
„Добър ден!", а той: „Защо ме псуваш?"; „Ни се води, ни се кара". Тази двойнстве-ност, която дели
душата на българите на две, е изразена може би най-точно в поговорката „До обед сърдит на себе си,
след обед - на другите"...
547
Освен със сдържаност и скептицизъм, новото за нас българите винаги е свързано и с голяма доза
подражателство. Снобизмът, който е характерен за една не толкова малка част от българското общество
(Вж. Семов, М. Силуети по магистралата. С, 1973), е едно елитарно подражателство, което е най-често
отрицание на всичко национално. В случаите пък, когато нашенският сноб се хване о националното, то ще
е да блесне, да впечатли... Ако, разбира се, няма особени рискове... Има ли ги тях, и най-боледуващият
сноб — ако е българин - стои настрана...
Гореизложените черти в характера ни могат да се овладеят. Овладеят ли се — могат да се управляват. На
българската интуиция винаги може да се разчита. Българинът е роден да надхитрява, да достига и да
изпреварва. Ако не са неговите политици... По правило те са били тези, които го докарват до
изоставането... И до неговата си готовност да се отрича от себе си и от своето си - пак плод на болни
политически нрави и на комплекса на малкия народ, който може да бъде голям, стига да бъде оставен сам
на себе си.
Което никога не стана в нашата история...
4. ЛИЧНОТО И НАЦИОНАЛНОТО ДОСТОЙНСТВО НА БЪЛГАРИТЕ. ТЪРПЕНИЕТО В ХАРАКТЕРА НИ
Това тъй съществено качество за всеки човек, а и за всеки народ -достойнството, — несъмнено е свързано
с проблема за личното и националното самочувствие. Няма как да си кой знае колко достоен, ако нямаш
самочувствие. Прекаленото самочувствие пък също посяга на достойнството. И тук, както във всичко
друго, огромна е ролята на мярката.
Посоките и начините за показване на достойнство са много. От едно „добър ден", казано на селска
женица, до пълната сервилност или непреклонността пред прага на властта, или пред шума на звонка.
То не е само изправена глава и наперен поглед, а изправеност на душата и мисълта.
Достойнството е продължителен морален акт. Чрез него може би най-пълно и цялостно се изразява
ценностната система на една личност и на еднЕ народ. Наред със съвестта, почтеността, отговорността
пред дадената дума., то е онази сила на отношенията, пред която ще не ще всеки се изправя, за г; се
превърне в съзнание и мярка на собствено „АЗ".
Българското национално достойнство не може да се разглежда извън проблемите, които България е решавала
и които от нейно име и за неин* сметка са решавани. Следователно, достойнството ни - такова, каквото
е, ся остава категорична функция на оцеляването ни...
Но достойнството, както и самочувствието, не могат да се измервах, нито да се усетят, ако човек кротко
лежи под топлото домашно халшге отдалечен и изолиран от останалия свят. То също се проявява и показва
1 Сравнението.
548
Първата работа, която всяка нова власт узнава, е че свободата се смачква с насилие и че достойнството
на един народ е най-горното стъпало и най-нежния звук на свободата му. Разбрали бяха тази вечна истина
и турците, след като парче по парче превземаха разпокъсана България. Убий достойнството на роба и го
остави - той сам ще се свлече в краката ти...
Е, убиха ли турците в годините на робството българското достойнство? Или то се скри под нокът, под
загасналите въгленчета на нашата държавност, под плочите на старите манастири, а бабите ни го вързаха
в девет възли и го скътаха в девет ракли? Сякоха турците, убиваха, потурчваха, отнемаха вяра. Ние
наведохме глави, свихме се като народ, смалихме се и цифром, и словом. Доста десетилетия... Ала и в
такъв мъртът възел вързани, дали изгубихме достойнството си? Отгоре, от високото като гледаме на тия
пет века, с надменността на днешния човек към миналото - какво друго да кажем, освен, че следа не
остана от него... И да, и не, обаче, ще кажем ние. Защото, колкото и абсурдно да беше, за тия
петстотин години ние опазихме езика си! Даже по-чист и по-български, отколкото той е днес... Опазихме
вярата си. И тя тогава беше по-близо до Бога, отколкото е днес... Опазихме българските традиции,
имената си, празниците си, добродетелността си като народ.
Е, колкото и да е абсурден въпросът ни, кога бяха по-достойни времената, кога живееха по-достойни хора
- тогава или днес?
За да отговорим на подобен въпрос, трябва още да продължим: кога България роди своите най-достойни
момчета, на които не им мигна окото да преметнат прашката на бесилото през вратовете си или да срещнат
куршума изправени, но да се подпишат в нейната история с най-чисти имена? Да изреждаме ли другите,
които идеха с тях и след тях - Бенковски, Волов, Каблешков, Бачо Киро, Стефан Пешев, Даскал Дабев,
Захари Стоянов... Къде другаде, освен там — в тия най-златни страници на историята си — да турим
имената на всички, които за една идея, за една република и за една свобода попиляха млади кости — било
по чужбина, било по нашенските Балкани. Да умреш за една идея, да сложиш живот пред нея - какво по-
голямо достойнство може да има от това! И такива времена и такива хора — даде ни Господ!
След тези чисти страници, след тези чисти имена, идат за жалост и други. Тези други отварят приказка
за болежки и страдания и дори за срам от приведени гърбове, от подмамено око, от протегната за милост
ръка, най-сетне от превелико търпение, каквото има обилно в духовната ни сметка.
А и те са една значима мярка за лично и национално достойнство.
Да започнем с ТЪРПЕНИЕТО като най-тясно свързано с достойнството. И за което имаше случай да говорим в
предишния раздел. По това доколко един човек или народ може да търпи, какво да търпи и как да търпи,
може да се напише неговата народопсихология. Но това, освен за всичко друго, ще е книга и за неговото
достойнство. „Търпението — пише И.Бешков — това е великото качество на средновековието. На модерните
времена! Боже мой, върви и искай търпение от французите, ще видиш какво ще чуеш! Францу-
549
зинът е цял нетърпение и в това е неговото достойнство. А нашето достойнство е в понасянето, в
приемането на всичко, в безконечното търпение, в безропотното живеене. Нашата психика е на катъри."
(Сп. Български журналист. 1989, № 4 с.37)
С остра и люта брадва е замахнал Бешков срещу нас, няма що. Търпението на българина — слабост и беда
ли е само то? Наема ли се някой еднозначно да отговори на такъв въпрос, в който са разположени
всичките видими и невидими страни на българската душевност и съдба. Сигурен факт е само, че по-
голямата част от нашата история е преминала в търпение. Тежко, мрачно, наложено ни. И най-често то е
спасително търпение! За да оцелеем - търпяхме. Ала като търпяхме - оцеляхме ли? И ако оцеляхме - ксг у
нас оцеля и на каква цена?
Сега иде другият въпрос. Остана ли търпението ни там, в далечината е= онова турско робство, което го
наложи, или то стана за нас вечен знак ж инстинкт за спасение, о което се улавяме винаги, когато
трудност или неправда споходят духа ни. Дали случайно майка ми казваше „изтърпяно-безцяно". „извади си
търпеливчето и всичко ще се оправи", „търпение-спасение" Като анатеми звучат и до днес тези викове към
нас си - да се примъкнем е~г малко напред, да се придвижим по пътеката на историята, кога забележи::г
кога по-ниски от тревата. Защото щем не щем ние търпяхме Византия г: своите земи, търпяхме гръцките
владици и турските бейове, търпяхме ж чужденци разни да подреждат съдбините ни, отподир търпяхме и
свое -: продадени на чужди. В крайна сметка дали има по-изумителна черта от тсвх българско ТЪРПЕНИЕ.
Търпим когато ни ограбват, търпим когато ни унижават, търпим ког=г: ни лъжат. Все с тази майчина
мисъл, че търпението няма цена...
Освободихме се от турското робство - Русия свърши тая работа. Сеп отново се емнаха други принуди за
търпението ни.
Търпяхме сритване по кокалчетата на международни конгреси. Търпято* рязане на земята ни, но все пак
през 1885 г. постигнахме своето. Д:^35? 9.1Х.1944 г., национализираха фабриките ни - бяхме принудени
да тър^:: 1 тези в по-голямата си част необразовани овчарчета, които станаха :-партийни вождове.
Караха ни под строй да гласуваме - ние пак търг_-_. -лъжеха ни за едно или за друго - ние пак...
Унгарци, чехи, поляци се надпг1.-.ъ. главите им падаха! Ние в повечето случаи търпяхме, при това под
иро правешки присмех, че „толкова малко ни трябвало, за да си подвием ката". Търпяха и се
приспособяваха учителите, свещениците, писате.-инженерите, битите, небитите, съдените, неосъдените,
девствените, ра: тените - търпението бе и остана всеобща национална черта. Търпял неспособните, и
способните. И при тази тотална власт, трудно може?_2 бъдат други.
По-нататък цялата ни история е комай все „грижа" за нас от стрзз! чуждите - и руснаци се грижиха, и
германци, днес пък се грижат амер* Тъй се грижат за нас, че пак трябва да търпим...
550
;то достойн-търпение, в журна-
:з ЩО- Търпе-^ ли се някой --¦=:гни всичките Сигурен факт --_ в търпение, .рпение! За да т оцеляхме -
кое
ш. в далечината на вас вечен знак и зност или неправ-гърпяно-безцяно", пение-спасение"... :е примъкнем
още кога забележими, лхме Византия по йове, търпяхме и ьрпяхме и свои -елна черта от това
ит, търпим когато
I дена...
в тая работа. Сега
юнгреси. Търпяхме сме своето. Дойде удени да търпим и ,ито станаха наши ние пак търпяхме, юляци се
надигаха, гова под ироничния си подвием опаш-иците, писателите, гвствените, развра-черта. Търпяха и
трудно можеха да
за нас от страна на грижат американци.
Колко усилия бяха положени чрез търпението да се обезличи човешкото ни достойнство. Търпим и сега -
сополиви политици пробват красноречието си в парламента, арогантни биячи в суперскъпи коли, купени с
труда на всички ни през тези 45 години, ни мачкат по пътищата. Лъжат ни от всяка трибуна - нагло,
арогантно - ние търпим. Лъжат ни от ляво, лъжат ни от дясно, лъжат ни от центъра, гасят ни тока,
спират ни водата, надписват ни телефоните, разбиват ни апартаментите - ние пак сме същите. През 1997
г. всяко второ семейство в България бе обект на едно или друго насилие. Да говорим ли за цените, които
скачат всяка седмица, парното за четири години се увеличи 50 пъти. През 1995 г. правителството ни
изнесе зърното и хляба. Ние се изправяме като народ на прага на XXI в., без да сме сигурни,че имаме по
един хляб на човек. Не само търпим - дори не запитваме кой прави това и защо, има ли виновни и кои са
те! Свили сме главите си, завиваме се в халището си и се заканваме...
Нашата журналистика току притичва - ту след този новоизлюпен министър, ту след следващия - и повече
хвали, отколкото пита.
Ние все мълчим, кротуваме, чакаме Бог да направи нещо вместо нас -дано стане чудото! Дано нещо се
промени! Дано някой от вън се намеси и оправи общите ни работи. Дотогава - поединичното спасение му е
майката. И тъй откога още? И докога? Търпим когато цигани и наши скапаняци избиват или душат бабите и
изнасилват дечицата ни. Стените ни са пълни с некролози и голямо облекчение пада от гърдите ни като
прочетем некролога и кажем: „Слава Богу, не съм аз..."
И още, и още - всичко, което може да се търпи, търпим го. И наистина сме почти напълно удовлетворени,
ако злото не се отнася до нас, а за другите. Ние сме народ, който бързо свиква и с доброто, и с лошото
в живота си. Ето го пак опасният език на индивидуализма ни, на личното ни оцеляване...
Навярно ще станем пълноценна държава едва тогава, когато успеем да надмогнем тази бариера в себе си,
когато общото спасение стане условие за личното, а общият успех на нацията - условие за успех на
всеки. Когато България роди политик, който съумее да накара силно индивидуалното у нас да отстъпи
място на националното, на общото - това ще е факт толкова значим за историята и съдбата ни, колкото е
приемането на Християнството и освобождаването ни от турско робство. Защото по същество това е
приемането на една нова религия и едно ново освобождение...
Може би това е НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ВЪПРОС НА НАЦИОНАЛНАТА НИ СЪДБА. Може би това е най-трудният проблем на
националната ни политика. Може би това ще е и най-мощното и гарантирано с успех наместване на България
в Европа.
Но да продължим още: нашето търпение се превърна във философия. И дали тя не ни довършва, спасявайки
ни? Тази философия е: „ИМА ПО-ЗЛЕ И ОТ НАС!". Много пагубно е това снижаване и оглеждане - има ли по-
болен от тебе, има ли по-нещастен, има ли по-гладен. Видим ли че някой е по-зле от нас, сякаш ни става
по-добре. Французите никога не се радват, че са
551
предпоследни. Нито германците. За американците да не говорим. Те искат да са първи и поради това най-
често биват такива. Покоряването на съдбата и ощастливяването ни, ако тя докрай не е посегнала върху
нас, си е чисто наша, славянска орис. Когато потриваш ръце, че не си доутрепан, няма как да не те
утрепят - затова сме все в обоза на историята. Това наше себекласиране ни възпира да разгърдим ризи
най-отпред, то е, което ни кара да лазим, когато другите препускат. Защото имало ПО-ЗЛЕ И ОТ НАС...
Но и с това болестното състояние на нашето търпение не свършва. Търпяха бащите ни, търпяхме ние,
търпеливи учим да бъдат и децата си. С изстраданата мъдрост, че в това е нашето величие като народ.
Разбира се, търпението ни има и своите светли страни!
Не се наемам да отрека житейската зрелост, която крие в себе си търпението, не мога, каквото и да
стане, да се направя глух за думите на майка си „претърпяно - безцяно". И не искам да не видя, че там,
в далечините на нашето търпение, се крият корените на нашето остискване, на силата ни да опазим във
всички времена език и вяра. Там, в търпеливчето ни, се е укривала в най-тежките времена душата на
народа ни. И ето резултатът -каквито и бури да се вихрят над главата ни, винаги сме успявали да
оцелеем и главите ни да останат на раменете.
Но въпросът пак се изправя отпреде ни и пак ни подсеща за цената!
Мисля, че цената е написана там и никъде другаде - в нашето ранявано, унижавано, осакатявано
достойнство. То носи в себе си не само родилните, но и отподирешните рани на преклонената главичка, на
онова „изтърпяно-безця-но", което виждах уморено да се заседява в мъдрите очи на майка ми. И в
покорството ни пред всяка власт, и в готовността на нашата интелигенция. както пише Емилиян Станев,
„да застане под всеки байряк"...
В нашето достойнство като личности и като нация се крият тревожните знаци на едно боледуване. Или ни
избива на бабаитлък — дай на българския политик трибуна — крясъците, виковете и нагрубяването на
противника, стиснатите зъби са най-отпред, или се вкопчваме в надеждата, че ако и сега изтърпим - утре
ще бъдем по-добре...
Като започнем от Христо Ботев - първият, който забелязва българския бабаитлък, появяващ се когато не е
страшно, и го възпя в талантливи, не достатъчно гневни и люти строфи, и стигнем до ден днешен - все
непрестанно ще се натрисаме на обилие от примери, когато или стискаме зъби и --непростимо овчедушие
навеждаме глави, или, когато няма страшно око.".: нас, набираме такъв бабаитлък, че трябва от време на
време да се пощипвг-ме: ние ли сме това или не сме ние! Така, в по-нови времена, в първите месеци и
години след Девети Септември 1944 г. много от новоизлюпените храбреци на България, които и хабер не
бяха имали нито от сражение, нит: от партизански лишения и гонения, за да излязат напред, за да укрият
своет>: покорство и кротост, своята довчерашна сервилност и примиреност, най-много се разкрещяха за
заслугите си. Защото сега не само не беше страш:-:: да се крещи за заслуги, но този крясък се плащаше
изключително добре.
ПО1
бей
на лъг
552
т ?рим. Те искат да
: - :¦ на съдбата и
си е чисто наша,
аяма как да не те
:ебекласиране ни
: да лазим, когато
е-ние не свършва. :;т и децата си. С
:.: са.
_,_ч !
—: крие в себе си
-.тух за думите на
там, в далечините
З^.зане, на силата ни
адрпеливчето ни, се е
в. II ето резултатът -
:~явали да оцелеем
подсеща за цената! : - в нашето ранявано, ие само родилните, но два „изтърпяно-безця-очи на майка ми.
И в шашата интелигенция, яряк"...
[ се крият тревожните к - дай на българския шето на противника. ггждата, че ако и сега
забелязва българския Ззпя в талантливи, но гшен - все непрестан-тн стискаме зъби и в
няма страшно около време да се пощипва-и времена, в първите о от новоизлюпените ето от сражение, нито
д. за да укрият своето
и примиреност, най-:амо не беше страшно зключително добре.
Всяка нова власт има нужда от клакьори и одобрение, от свои певци и трубадури и добре заплаща за това.
Цели 45 години се пръкваха все нови и нови активни борци, някои от които, като им сметнем годините, се
оказваха храбри борци срещу фашизма и капитализма още от четири-пет годишна възраст... Ала историята
се обогати с нови примери в продължение на тези 45 години, когато нито за миг не престана да носи
дивиденти и политически лихви на крясъка срещу капитализма. Крясък, в който вземаше участие и немалка
част от българската интелигенция.
Но да не мисли някой, че в последвалите „демократични" времена ние се показахме с по-различно
състояние на духа? В никакъв случай! Макар че сега беше много по-малко страшно, отколкото преди,
нашият бабаитлък отново напря, отново притисна духа ни о тарабите, където се правеха митинги и се
държаха сега вече пък антикомунистически речи. Които най-много се бяха присламчвали около властта,
които най-кротко и с щастлива благодарност я бяха гледали в очите, които най-много се бяха натискали
да влязат в партийно бюро и да станат я партийни, я комсомолски секретари, сега най-яко напънаха в
обратна посока. Един храбър комсомолски вожд. зет на виден съветски политик, зае позицията на бабаит,
когото сега от нишо не го е страх. И той пръв - и не другаде, а в парламента - вдигна глас не за
друго, а да съди Съветския съюз. Ние, българите, ще съдим Русия?!... Да умреш от срам и, ако случайно
останеш жив - да доумреш от смях...
Ала така се прави впечатление, така се става министър, така се стига до ООН...
А друг храбър комсомолец що приказки от трибуната на Народното събрание изприказва срещу довчерашната
система, шо храброст Беляхме и в негово лице. А довчера го нямаше никакъв. До вчера пишеше статии за
величието на комунистическата идея и за образа на комуниста. Ами колко оядени и неизтрезняващи,
похотливи окръжни комсомолски секретари първи се развикаха срещу комунистите. Ами колко партийни
секретари станаха сини поборници срещу самите себе си... Един ден историци ще прелистват списъци и
снимки, за да видят „демократичната част" на Народното събрание, пълна с нови храбреци, с викащи и
махащи срещу довчерашното си минало нови политически звезди...
Ами сексуалните откровения на някои от също тъй бележитите ни демократки от три парламента - пред
микрофоните на радиото?...
И оная кротка и покорна улична тълпа, която до вчера, стегната и пременена, пълнеше
Деветосептемврийските манифестации, сега, усетила, че вече няма нищо страшно, какви храбри митинги
спретна и антикомунистически химни запя?! „Смърт!", „Долу!", „Сибир!!!"...
Колко лесно се вика, когато няма опасност и косъм да падне от главата ти. а напротив - коса може да ти
покара, ако викаш по-силно и по-напред стоиш сред викащите... Български политически бабаитлък!...
Вгледайте се в повечето от нашите политици - и довчерашните, и днешните — от какво тежко заболяване на
гръбнаците и на очите страдат, в
553
тях няма сила, няма чист поглед - всичко е мъгляво, аморфно и хищно за плячка. Вчера в една партия,
днес в друга, утре в трета - ако се направи четвърта, щом там има повече келепир - там ги търси! Пред
очите ни един бивш съюзен земеделец смени за две години четири партии, докато се натъкми на кметското
място в София, където незабавно се емна да продава терени, земи, да урежда сити бъднини... И ги уреди!
И пак никой, в духа на българската политическа традиция, не му потърси сметка...
За да се доберат до политически завет, до партийни върхове, все едно в коя печеливша партия — (идеите
винаги са били второстепенно нещо) — те са готови на какво ли не. Мастита червена депутатка от три
парламента прибра на едни избори гроздето и ябълките от една детска градина и с окраденото от децата
се изрепчи в градската болница, където ги раздаде от свое име на болните. И тази дама години наред
говореше за чест, за социална справедливост и от очите й искри изскачаха от гняв срещу демагозите и
нечестивите..
Ами тези, които от европейските форуми се изправяха да оплюват България, за да се харесат на
европейците, и не разбраха, че който плюе п: своето си, никой никъде по земята не го брои за нищо
друго, освен за най-евтин предател и родоотстъпник! От какво тесто са тези българи, та никой не ги чу,
никой от тях не намери сили да каже като Петко Каравелов за му в Черната джамия, че „такива работи в
неговото Отечество са невъзмоя ни"? Ала той, Петко Каравелов, остана именно поради това като факла
свети по пътя на българското политическо достойнство, защото отрича пред чуждите дори и онова, което
беше трудно да се отрича. Сравнете го тс великан с някои от нашите днешни „великани - патриоти", и си
избирайт. -да се гордеете с българското политическо достойнство, да се срамувате ли. „
Най-сетне, да говорим ли за откровеното национално предателсть: което извършиха такива фигури като
външния ни министър, който ост-на емигрант в САЩ, като посланиците ни в САЩ и ООН, които, докато с
там, си направиха фирми и после хартисаха в чуждите земи, забравили са и защо са... За какво
достойнство и у тях може да става дума? С какви I такива хора гледат на околните си - енигма дълбока
ест...
И всичко това - на фона на дълголетни борби за национална свобода, 1 героични схватки и на храбри
жертви. Съчетаемо ли е в една душа и под ез покрив такова катърско търпение, както пише Бешков, с
такава необу дързост? Да, и такова съчетание е възможно. Нещо повече - то българско. Един оцелява чрез
кървавата си риза, друг - чрез наведената.^ глава. Нещо повече - в една личност много често ще открием
и бунтов и мижитурката. Че малко ли хора - да вчера смели хайдути — бързо-кротнаха, щом се изправиха
пред държавната ясла след Освобожде* Малко ли смели момчета - партизани притихнаха беззвучни при пър
пристъпване в новите си партийни кабинети. Страшна ще излезе сме ако някой се наеме да изчисли колко
партизанска кръв се превърна в : пенсии и други привилегии през тези 45 години...
Но да продължим - малко ли храбри довчерашни комунисти, от кег~
554
-г-
комунисти, от които к
трудно да се разминеш на манифестация, митинг или събрание, днес така тихо застанаха в офисите си,
покръстили се, пременили се, вече готови най-първи капиталисти.
Достойнството на българите не може да се отдели нито за миг от нашата най-исконна черта -
СЪОБРАЗЯВАНЕТО. Колкото и болезнено да е да се каже, ние трудно признаваме и познаваме онова, което не
се плаща в брой. Не че сме толкова меркантилни! Не, ние не сме меркантилен народ. Но историята от нас
е искала все сметки в брой, а и крачките ни са били все около дома, до края на селото, а погледът ни -
до там, до хоризонта... Като изключим Левски и Стамболов, и в икономическия си живот донякъде Буров -
ние нямаме нито един политик или стопански деец, който да е гледал по-далеч от границите на Балканите,
или да е мислил за повече от пет, десет години напред. Все из място, все наоколо, все в брой - ето
може би най-важната причина, поради която нашето достойнство така лесно и бързо отскача ту много
нагоре, ту много надолу.
Такова, олюляващо се и несигурно, то ни изправи в онази унизителна поза с протегната ръка, край
камионите с чуждестранната помощ през 1990 г., откъдето „западните демокрации" с ирония в окото
подхвърляха подаръчета за децата ни или дрешки втора употреба, някои дори не изпрани... Унизително
примирени стояха на опашка майките и жените ни - за чужда лъскавинка, за чуждо подаяние. Да ни бяха
видели Левски и Ботев!... А и къде са днес тези западни демокрации, които толкова сълзи проляха час по
скоро да стане промяната у нас. Е, стана. България вече не е комунистическа страна, но потъва бързо
надолу. Къде са те сега? Няма ги - грижата им се натовари в няколко камиона...
Но и ти, мило наше българско достойнство, къде си? Та и преди 10 ноември, и след него така евтино се
продаваш из Европата, както падне и на каквато цена ти предложат.
ПРОДАЖНОСТТА е другото лице на ниското и осакатено достойнство, на слабата политическа култура, на
обърканото самочувствие.
Всяка чужда и наша власт натам е посягала най-напред. Всяка власт може друго да търпи, достойните тя
не понася! Които не са отстоявали, изхвръквали са от коридорите й; които помамени от келепир, от
килимче, от пари, са омеквали — прощавали са се пък с него... И ставаше винаги така, че когато западът
ходеше на лекции по демокрация, ние отсъствахме...
Социализмът посече българското достойнство. А и не само него. Макар че като идеология уж искаше да
преодолее неправдите, да изправи главите на хората, получи се обратното. Нека историята си търси
виновниците и оправданията. Заченат във всяка партийна доктрина, законът за подчинение пред всяка
партия и всяка власт у нас прерасна в болезнения и не дотам достоен синдром на халището - едно да
мислиш под него, друго да говориш като излезеш от него. Защото, много видял и препатил, българинът
беше разбрал - не е имало и няма власт по неговите земи, която да спонсорира достойнството! То се
оказа наистина най-скъпото удоволствие на българина, а и за
555
всеки човек, където и да било. Цената му винаги е била висока и най-често то се купува с живот. Ето
защо и онези, които у нас са си позволявали привилегията да имат свое достойнство и да държат на него,
винаги са били трън в очите на малки и големи властници. Затова и те винаги са правили-стрували - само
и само да ги оцапат и да ги смъкнат до себе си...
Цялата ни политическа история е една хроника на зависимости от великите сили. Кръстовищното положение
на България винаги се е опитвало да я постави в позата на поклона. И колкото по-предани сме били,
толкова повече са ни погалвали с похвала. Затова до преди десетина години най-достойно бе не да бъдеш
горд и независим българин, а интернационалист. Днес пък за достойнство минава отъркването около
американците. Утрето е непредвидимо - не се знае политиците ни накъде ще ни тласнат, пред кого ще
счупят гръб. И цялото това политическо нискостеблие, зад което се подреждат фланговете на
образователната ни система, пропагандата, камерите на телевизията и микрофоните на радиото, бе
обявявано за най-чиста проба национално достойнство...
Един такъв политик продаде бургаската зона на турците, за да бъде подкрепен в изборите. Точно както
някога В.Радославов, за да прихване гласове, им даде помаклъка... Днес всеки що-годе амбициозен човек
смята за лична обида, ако не е направил поне едно пътуване до Америка. Както довчера беше най-
престижно да изпратиш детето си да учи в Русия, преди това в Германия, така пък е днес с Америка...
Малко, много малко бяха и сг хората с най-здрава българска мая, за които достойнството расте прел::
всичко на българска земя. Следователно, колкото и да боли, ще го признаем - достойнството на
политиците и полуинтелигенцията ни се върти кат; ветропоказател около интересите им.
А достойнството, което се огражда и строи върху интереси, е винагж ранимо. За да спечели политически
дивиденти, един високопоставен старег клекна пред Народното събрание, дори не можа да окаля шлифера
си. :-: после месеци наред се жалваше пред Европа, позираше пред телевизионна камери и фотоапарати, за
да покаже колко груби са били политическите нрг~~ в България... Да се чудиш как е възможно по една и
съща земя да са стъпе:г и той, и Петко Каравелов век по-рано...
И въпреки всичко! В народната душа има едно оградено място, в коег: трудно припарват сметката и
килимарството. Там хората не треперят ек: стотинката и превилегииката. Те могат да търпят, могат да
изчакат, но м:~г и да вдигнат глава, когато точно дойде моментът, без страх, че тя моя-= -бъде
отсечена. Тези хора не се продават и не се купуват. Те не треперят, че : легнат гладни, нито че ще се
събудят без завивка. Голяма част от тях нагттт'* не излизат, но и назад не остават. Душите им са
чисти, главите изправени. I... да са надменно вирнати. Трудно ще ги видиш с приведен гръб, на митинг
няма да се блъскат да застанат най-отпред. Нито на партийно съса
556
квисока и най-често |са си позволявали Ья-о. винаги са били г винаги са правили-р себе си...
ависимости от вели-^я се е опитвало да , сме били, толкова всетина години най-а интернационалист,
^иканците. Утрето е заснат, пред кого ще зад което се подреж-•андата, камерите на за наЙ-чиста проба
•турците, за да бъде Вов, за да прихване возен човек смята за До Америка. Както ! учи в Русия, преди
ного малко бяха и са зството расте преди юли, ще го признаем -а ни се върти като
у интереси, е винаги юокопоставен стареп ^саля шлифера си, не [е пред телевизионни политическите нрави
а земя да са стъпвали
)адено място, в коет: зата не треперят на; г да изчакат, но могат страх, че тя може ~\ Те не треперят,
че 1_е уш част от тях напре-¦лавите изправени, бе: зеден гръб, на никсг го на партийно събра-
ние ще се порепчат в президиума. Те никога не се надвикват, но и никога не се стъписват, когато някой
политически бабаит се опитва да им викне. Те знаят защо изгрява слънцето, знаят къде и как ще се
скрие. За тези именно хора търпението не е робство, а сила. У тези хора умът и сърцето са двете страни
на онзи велик кантар, който тегли всяка дума, за да я сложи на мястото й. Тези хора на чуждо не
посягат, но и своето лесно не отстъпват. Това са нашите български вълноломи, това са хората, които,
колкото и както да залита съдбата ни, все до тях се прислонява. Защото това са не само стожерите, у
които духът на нацията ни се крепи, но и най-зрящите очи, с които тя гледа света. Това са най-
истинските българи, най-автентичните -които останаха неувеяни от временни слави и венцехваления, които
не се возят в скъпи коли и най-често не ги пишат по вестниците, а ги отнасят към „и др.". Но те
съществуват, приготвени за онзи истински час на България, когато ще й дотрябват. Защото и тя става
най-истинска, най България, когато си спомни за тях, когато опре чело на гърдите им. Това е нейната
мярка, с която тя най-истински се проверява къде е и как е...
Във всяка махала могат да се намерят такива българи, във всяко село. Съберете махалите и селата на
България, за да видите, че не са толкова малко. Ето защо те във всяка епоха оставят своите мълчаливи,
некрещящи с цветове ала винаги силни отличителни знаци. Стълбове, забити в земята ни, най-здравата
част от нашата национална плът.
Проблемите около нашето достойнство ни създават и проблеми с нашите български комплекси... По-нататък
по-подробно ще се спрем на тази тема. Сега искаме само да посочим, че в комплексите ни се изразява
НАШАТА ОСЪЗНАТА И НЕОСЪЗНАТА БОЛКА ПО НАС СИ.
ТРЕТА ЛИНИЯ, по която нашето достойнство се стека надолу, към ниското в стойката и духа ни, е нашето
ПОДРАЖАТЕЛСТВО и ЧУЖДОПОКЛОНСТВО. Ние малко се радваме на своите най-първи и лични хора, слабо ни
вълнува техният пример, а много повече се чувстваме изправени като за пред света, когато подражаваме.
На какво подражават българите? Или по-добре да поставим въпроса иначе - а на какво и на кого не
подражаваме? Със сигурност би могло да се каже, че в своята отвратеност от робството — единствените,
на които българите не са подражавали (макар че Антон Страшимиров дава за съжаление и такива примери),
са турците. Уви, и тази привилегия, и тази запазена марка на национално и политическо достойнство,
вече отдавна я няма.
Подражаваме като вземаме чужди думи и с лекота избутваме своите си най-сладки, най-приказливи
български думи - това е подражателство, характерно за всички времена! Подражаваме като подменяме
имената си. Не са малко онези между нас, които слагат френски, руски, немски, а в последно време и
американски имена на децата си. И в това отношение нищо не може да ни спре - ни закони, ни именници,
нито самоиронията...
Подражаваме с интонацията на словото и гласа си, нашата телевизионна
557
и радиожурналистика умира от наслада, когато налучква чужди думи и ги нарежда до българските.
Подражаваме в модата - ние тъй и не успяхме да опазим нашите национални мотиви отпреди сто и двадесет
години. Подражаваме в песните, които създаваме, в романите, които четем и пишем...
След Десети Ноември 1989 г., когато нашият книжен пазар потъна в обятията на разголени западни
красавици, не един пишещ българин се подписа с чуждо име, за да продаде книгата си. Наши автори слагат
чужди имена на героите си, действието се пренася в чужди държави пак с тази цел - да се купува
книгата...
Не е за отминаване такъв драстичен пример. Професор, бивш служител в ЦК на БКП, написал не една книга
със собстветното си име срещу Цар Борис Трети и царизма, срещу полицията и мистично легендарния Гешев,
след 10.XI. 1989 г. написа тъкмо обратни книги - една, в която възвеличи образа и историческата оценка
на Борис Трети, друга, в която извая легендарния и едва ли не обаятелен образ на най-великия за всички
времена полицай Гешев. И за да звучат книгите му по-автентично, а то ще рече - и да се купуват - се
подписа с измислено еврейско име. В общия хаос на книгоиздаването никой не се опита да разбере кой е
тоя чужденец, така добре познаващ нашите дворцови и полицейски истории...
Подражаваме в копирането на стопански образци, напоследък се пренася и чужда архитектура, като нашите
традиции се отбутват назад.
Подражаваме дори и там, където най-здраво бяха сложени солиднп основи след Освобождението - сферата на
образованието. До Десети Ноември преписвахме съветски учебници, четяхме предимно съветски автори,
изхварляйки алтъните, създадени от наши учители и автори. Сега пък ще се задавим от „усвояването" на
американски школи, системи, скулове и т.н. И след всяко подражаване остъргваме националното си,
обличаме се в чуж~;: дрехи, обезличаваме се, губейки национална идентичност и, уви, достойнство! И не
може да се каже, че една част от интелигенцията ни, която трябваше да дърпа за дрехата нашите
подфундили се от подражаване и издокарваке политици, не беше и тя тук - прилежно подредена до камиона
за чуждестранни помощи пред американското посолство. Ако разказаното дотук за нашата рождена поза пред
чуждото е беда, то последното заключение е двойна бе;: .Когато и интелигенцията подражава, какво
остава за всички други? Кой ш бъде мярката и ориентирът за добро и лошо, за красиво и грозно, за
почтен; и непочтено?...
КАКВО МИСЛЯТ ЗА БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО ДОСТОЙНСТВО: Софроний Врачански: „Я вижте, о, роде български,
кой друг наро; е толкова глупав и неучен и под иго толкова покорен и на толкова народ подвластен? Ами
защо - не е ли то от неучение, не е ли от немара книгите и невнимание към мъдростта. Я вижте гърците,
вижте арменг
558
И ГИ
.азим нашите в песните,
в назар потъна в българин се под-ргат чужди имена с тази цел - да се
ю бивш служител жиме срещу Цар ггендарния Гешев, в която възвеличи ^о извая легендар-н времена полицай
ще рече - и да се хаос на книгоизда-1ка добре познаващ
;осЛедък се пренася
назад.
сложени солидни о До Десети Ноем-о съветски автори. зри. Сега пък ще се ш скулове и т.н. И Зличаме се
в чужди т и уви, достойнст-
ни, която трябваше 1Бане и издокарване йона за чуждестран-ото дотук за нашата чение е двойна беда.
-ички други? Кой ла
„ грозно, за почтекс
достойнство-
¦л, кой друг ^
а на толкова наро_ж е ли от немара къ?-ге, вижте арменшпе
вижте евреите, вижте и европейците, а те всичките не са ли хора като нас?". („Житие и страдание
грешнаго Софрония" (С, 1981, с.74))
Георги С. Раковски: „Претърпен - спасен! - злорадствува той срещу българите. - Покорявайте се власти,
всяка власт е от Бога... Отдайте кесаре-вото кесарю, а богови Богу". („Автобиографични трудове" (С,
1980, с.46))
Тодор Икономов: „Слаби сами по себе си, съвсем беззащитни пред покорителите, българите започнали да
гледат на себе си и на своето си като на неща най-долни и ничтожни, а на чуждото с уважение и
преувеличение на силата и достойнствата му". („Възрожденски пътеписи" (С, 1968, с.ЗО9))
Любен Каравелов: „Дядо ти отровен, баща ти убиен, майка ти обезчес-тена, сестра ти потурчена, брат ти
е затворен, синът ти е обесен, дъщеря ти е окаляна, а ти, ДЪЛГОТЕРПЧЕ, си седнал та ни се хвалиш със
своето търпение и своето верноподаничество. ...Нашето търпение е надминало и дълготерпението на Христа
Бога". („Съчинения" (1966, Т.8, С, с.213))
„...Ако би българите имали самосъзнание, твърда воля, зрял ум,... не би се оплаквали така наивно,
всекиму, от всекиго и на всекиго." (Пак там, с.96)
Христо Ботев: „Погледнете на неговия (на българина - б.м.М.С.) волов-ски труд, на неговите безчовечни
страдания, и на неговата даже физиономия, и вие тутакси ще се уверите, че той работи като вол, събира
като пчела и живее като свиня". („Събрани съчинения" (Т.2, С, 1979, с.81))
Петко Рачов Славейков: „Трябва да изповядваме, че българите никога не се лишавали от храброст и
смелост, но всякога почти, а най-вече по времето, за което говорим, липсувала им е всяка инициатива за
самостоятелно предприятие, нямали самоувереност в своите начинания, затова гледали все да облегнат
главата си о чужди плещи. Те били верни и предани на чуждите интереси, гинели за тях, като се считали
уж за по-силни в сполуката и по-малко отговорни в случай на несполука. Но това не е освен следствие на
неразвитието им". („Съчинения" (Т. 3, С, 1979, с.340))
„...В какво състояние са се намирали българите двеста години почти подир падението си, то ясно може да
се види от съвременника писател добровчанина Павел Джорджич, който познавал тогавашните българи избли-
зо, като живял дълго време между тях. Като ги препоръчвал за съюзници на Сегезмунда, той с увереност
можел да казва за тях: „българете са народ с достойнство. Те имат благородна душа, не търпят никакви
оскърбления на честта си и отмъщават със смърт такива оскърбления." (Пак там, с.299)
„...Ах, какви хора сме ний... Чуждото ни хубаво и за чуждото душа даваме, а нашето си не щем да знаем.
Не ще сбърка някой ако би рекъл, че ний сме по-малко хора, отколкото сме добри овци, които носим вълна
не за нас си, а с млякото храним повече чуждите." (Пак там, Т.5, с.318)
Васил Друмев: „...Но едно е запазил народът ни, едно не са могли да му
отнемат, да унищожат петстотингодишните мъки и теглила, това, което е
божествена искра в човека и в народите, което може да противостои на
всичко, което е непобедимо и побеждава всичко - нравственото достойнство.
„Тежкият, но честен труд, чистотата на домашните и обществени нрави,
559
дълбоката преданост към религията, към език и към всичко, що е българско
- ето средствата, с които е противостоял и е издържал нашият народ страшната борба, ето оръжието, с
което е надвил той и е станал победител". („Съчинения" (Т.2. С, 1968, с.369))
Тодор Панов: „Тази воинственост на българите след идването им по нашите земи е оставила дълбоки
неизгладими следи в българския национален характер, като е развивала в него преди всичко много от
онези прекрасни рицарски качества, които са изключително достояние на войнствените народи
- упорита, твърда воля, хладнокръвие, спокойно отношение към смъртта, способност за пренасяне на най-
тежките лишения и страдания със стоическо прозрение, а главното дух на независимост и съзнание за
своето човешко достойнство..." („Психология на българския народ" (В.Търново, 1992, с. 119))
„Навсякъде, където българският писател си остава какъвто си е, без да се кичи с някакво олимпийство,
навсякъде, където се отказва да взаимства чужди форми и идеи и захвърля настрана палячовската си
олимпийска мантия и смешното презрение към „фасулковците", той наистина е симпатичен, простичък
тип. ...Тичайки след Европа и чуждите образци, българската литу-ратура забравя, съвършено пренебрегва
родната действителност." (Пак там. с.162)
Стефан Гидиков: „Нашата голяма толерантност към другите народности е основана на известна вродена
доброта, а също и на тая склонност на свитатг душа да има принизено съзнание за собственото си
достойнство". (Сп. „Философски преглед" (1934, №2, с.124))
Константин Величков: „В затвора се научих да ценя нашите селяни, те показаха в страданието си толкова
твърдост и доблест, които заслужават най-високо удивление. Видях да ги мъчат, видях ги да ги водят на
смърт и всяког; ме учудваха с мъжеството и резигнацията, с която изтърпяваха всичко" („Спомени" (С,
1934, с.98))
Иван Хаджийски: „Честта — това обикновено е качество на глупците които с негова помощ сигурно и
безвъзвратно си провалят кариерата... е малко ли случаи у нас една съвест може да се купи по-лесно,
отколкот: половин килограм бяла халва с орехи... малко ли са случаите, когато орган:.-зуваните единни
фронтове на посредствеността са убивали с най-непросте:-г средства всяка глава, която ги е поставяла в
сянка. Нима не е известна силат. на тази посредственост: нагаждането на всеки терен, без всякакъв вкус
: _ лично достойнство". („Съчинения" (Т.1. С, 1974, с.ЗО))
„...Във време на историческия си възход, буржоазията смяташе за достойнство самата сила и качествата,
водещи към нея. Във време на рентиар-ство и паразитизма смята за такова сянката на външните белези и
маската; С тези белези, които днес са стока и почти маска, буржоазията с циркада ки крясък се перчи да
изтръгне внимание, удивление, респект, признаване 1 дребно, похвали, подобаващо отнасяне и пр." (Пак
там, с.369)
560
5. БЪЛГАРСКИЯТ РЕАЛИЗЪМ. СЪОБРАЗЯВАНЕТО В ХАРАКТЕРА НИ
Може би се приближаваме до една от най-българските черти. До онова, което ни държи живи и здрави, но и
ни прави тромави, забавени, умислени в днешните си и бъдни дни, а ако не е пресилено да се каже - и до
собствената си икона, и до собствените си окови. Във всеки случай, заговорим ли за български реализъм,
ние сигурно сме изправени сами пред себе си, пред онова, което е най-наше...
Реализмът ни е жизненото цвете на скептицизма ни. От едното се ражда другото. Робството ни караше да
разгръщаме и да стъпваме. Да се ослушваме и оглеждаме. Само така се оцелява - с очи на четири и душа
на осем, само така се минава през иглените уши на тия петстотин години робство. Съобразяването стана
наша национална карма - от къде да минем, как да надхитрим турчина, как после след Освобождението да
гавнем държавата си, за да скрием от нея овцете и данъците си.
„Под това иго - пише Т. Панов — българинът бил принуден да скрива абсолютно всичко - чувства, мисли,
убеждения, имущество - от алчното и ненаситно око на турчина и от шпионското око на гърка. По такъв
начин у него се заражда пълно недоверие и дълбока скритост към всичко. Той привиква да мълчи, да
изглежда външно индиферентен даже и там,, където като че ли и камъкът би трябвало да извика. Започва
да се преструва, да хитрува даже и пред самия себе си, тъй като тази черта става една от основните
черти на характера му... Едновременно и така това иго започва да развива у българина и
реалистичността..." (Панов, Т. Психология на българския народ. В. Търново, 1992)
Наблюдавайки и по-късно българското национално поведение. Т.Панов кове със същите жестоки пирони
националната ни душевност. „По натура -пише той - българинът е краен реалист, до каквото и да се
докосне, навсякъде оставя своя реалистичен отпечатък. И в семейния си живот, и в своята обществена
дейност, никъде той не може да се освободи от своите крайно тесни материалистически сметки... Той има
лични идеали, но те са изключително материалистически и реални. В личния си живот българинът се отнася
към всяко нещо от гледище на личната полза..."
„Българският материалистичен ум и характер... чувстват органическо отвращение към всичко, което не
може да бъде включено в рамките на хладноматематическата сметка. С химери българинът не обича да се
занимава и бъдещият създател на нашите общественополитически идеали не трябва да забравя или да
игнорира това негово свойство." (Пак там, с.238, 248-249) Двете подпори, на които се крепи нашият
реализъм, са скептицизмът и съобразяването. В тази борба - между скептицизма, наследен от вчерашния
ден, и поривите на душата, фантазията й, летенето й към утрешния ден, с които природата го е дарила,
се ражда неговият реализъм. Там, разпънат между тях, се зачева той, както разпъната между миналото и
бъдещето си винаги е била и самата българска душа.
561
Тоя разум дойде с дългия исторически опит на българите по пътя им от Памир до Дунава. Много го обогати
трудното съседство с Византия. Той се топеше в кръв и мъка през време на турското робство. Пищов се
клатеше отпреде му, а високо над него се лееха песните на гюргевските бунтовници, викаше го гласът на
Странджата, святкаше по пътя към Балкана и бъдещето сабята на Ботев, към чисти времена го мамеше
тефтерчето на Левски...
Дали този наш реализъм, люшнат в люлката на страха, не ни научи да се оглеждаме и да чакаме чужда
помощ и не роди още един синдром в нашата душевност - осланянето на чужди сили и търсенето на виновни
за дереджето ни, като по правило все извън нас си...
Много вярно Л.Каравелов е доловил това ранно начало на нашето осла-няне на другите, за да се опазим
живи-живенички:
„— Турците, синко мой, кръвопийци — говореше едно време баба ми. -Дето стъпи турчинът, там трева не
никне.
- А защо тате и чичо не вземат топорите и не ги избият като кучета? — питах аз.
- Не им дава нашият цар (московският), защото в голямата книга стояло написано, че турците ще бъдат
избияни от московците... - отговаряше баба ми с твърдото убеждение, че нейните думи са положителни
истини. Ето какво е било нашето възпитание". (Каравелов, Л. Съчинения. Т.8. С, с. 119)
Почти всички наши изследователи, заговорят ли за българсия характер, ще кажат единодушно: ТРЕЗВЕН
РЕАЛИСТ. Благодарение на този си реализъм „през всичките си политически режими от Освобождението насам
той е оставал обикновено безмълвен зрител, за да не си навлича беля на главата". (Вж. Гълъбов, К.
Орнаменти. Философски литературни есета. С, 1934, с.182 \
Друга особеност на този реализъм ще отбележи Стефан Гидиков: „Българският реализъм е твърде приземен и
същевременно (или по-добре тъкмс заради това) твърде наивен. Когато българинът каже „това е реално,
положително, факт", а особено „положителен факт", той има увереност, че им 2 насреща си нещо, което е
очевидна и абсолютна доказаност и което не търпз възражения. От това произтичат простоватост,
ограниченост и праволиней-ност в схващанията и разбиранията и те в сложния политически, обществен и
международен живот ни доведоха до недомислия, грешки, катастрофи."
Така усетен, този реализъм според Ст. Гидиков ражда свит характер илж както ние бихме го казали —
такъв реализъм озаптява поривите на характера, а свитият човек, според Гидиков, „не е самонадеян, няма
широк замах нит: в копнежите си, нито в замислите си. Той не рискува докрай, не залага -. провала.
Най-малките пречки го карат да се отдръпва, предпазливо и нансв. да се захваща пак отначало. Тази
главоломна упоритост в дребните постиуе-ния и рискове, без широк поглед в общото развитие на нещата,
съста; " т.нар. еснафщина и е пригодна за епохи на тихо стопанско и социал.-съществуване, но е съвсем
безсилна пред големите завои на историята, д?-всичко установено се разклаща и разбърква". (Гидиков,
Ст. Философ;¦. преглед, 1934, № 2, 124-130)
562
ипето осла-
баба ми. -
Подобни наблюдения върху пораженията на реализма - доведен до скотство, до спъване на действията, до
липса на последователност и замах, до заводоляване с малкото - има и самият Атанас Буров.
Ето я - както и другаде посочихме - нашата озаптяваща, стабилизираща и поддържаща стойка на духа ни -
„Има и по зле!". Така каже ли си българинът - търси го в дола, в ниското, на завет до тръните, сит от
порязаница хляб. Задоволен с малкото, принизен, но вътрешно доволен, че бурите, дето идат, няма да
засегнат неговия нисък храст. „У българите разсъдливостта, пресметливостта, обмислеността, са винаги
здрава юзда, която обуздава поривите на сърцето, малко чувствително и без това. Българите не познават
нито мистицизма, нито горещия и великодушен идеализъм, нито откъслечната и разнообразна образованост
на русите, нито ентусиазираната сърдечност на чехите, нито ума на поляците... Българинът е постоянно
хладнокръвен. Той рядко се вълнува, рядко се забравя от силни емоции... Защото той умее да се сдържа,
да не проявява своето вълнение. Ето тук отчасти се крие причината, че българската тълпа е тъй
спокойна, разумна и съвършено неекспанзивна." (Панов, Т. Цит. съч., с.263)
Норма на българския реализъм и съобразяване е и още една почти канонизирана мисъл: „Недей като видиш
зло — да се уплашиш, като видиш добро — да се зарадваш...".
Това е философия на един озаптен оптимизъм, който вкарва надежда там, където се е запътило очаянието,
но и сдържаност там, където вече пее радостта. Може да се каже, че цялата българска вселена на
радостта е в това — да не се радваме докрай, когато сме на веселба, но и да не се отчайваме докрай,
когато сме дълбоко наранени от съдбата. Вариант или последица на този порив към мъдростта е толкова
немъдрото, но толкова българско -когато сме на работа да мислим за веселието; когато сме се събрали на
веселба - да говорим за работата си.
До едно време оцеляването искаше от народа непокорство, съобразяване, оглеждане, искаше „девет пъти
мери, един път режи". Свободата искаше точно обратното: хвърляне в огъня, жертви, самозабрава в
борбата и битките, раздяла с мило и драго, бунт в душата, непримиримост. И се появи следващата линия в
нашето съобразяване — нашата ДВОЙНСТВЕНОСТ.
Двойнствеността в нашето национално поведение, разбирана не като двуличие, а като двоякост в мерките,
е една от много силно изразените ни черти. Даже можем да говорим не за двойнственост, а за троичност в
много наши прояви — едни да изглеждаме, други да бъдем, трети да се мислим, че сме. Съдбата ни
неведнъж ни е притискала точно така и за да й остискаме. се е налагало едно да изглежда, че правим
пред силните, друго да вършат ръцете и краката ни под масата, трето да се мислим и за четвърто да се
подготвяме. Това поведение ние изведохме като закон и го нарекохме ЗАКОНЪТ НА ХАЛИЩЕТО. Това са трите
посоки, трите големи и твърде често съдбовни разклонения на българския реализъм. Толкова реалисти чак
могат да бъдат
563
само наплашените и комплексираните народи. Ние често обещаваме с лека ръка - така го изисква моментът.
Със същата лека ръка забравяме даденото обещание ..- ако никой не ни притиска да го изпълним, за какво
да се блъскаме. Както го е казал шопът: „Оно, що си сака, оно си требе!". Със същата готовност, когато
опре ножът о кокала, се хвърляме в борбата — малко ако се окаже хлабаво въжето и нуждата не толкова
напориста -спираме. Нашите работи по тези причини остават винаги с нещо недовършени...
Колко задачи на националната ни революция останаха недовършени след освобождението ни от турско
робство? Щом усетим, че може и така да върви работата, че малко слънце се е показало на хоризонта, ние
прехвърляме усилията си другаде. Какво да се прави - и това е някакъв реализъм, макар и не най-
добрият. Сравнението ни с германския характер тук е катастрофално
- те не познават спирането насред пътя. За тях яденето е сложено за изяждане, пътят, показан на
картата — за извървяване.
От всичко, което българинът върши докрай, едно е сигурно - има ли пиене, трябва да се изпие, има ли
жена да се прави каквото трябва с нея...
В този наш реализъм Ив. Хаджийски видя и друга една особеност -бързането с победата. Малко запече ли
се работата — нас там вече не ни търсете. Ние не познаваме дългото усилие, продължителността, когато
се налага да употребяваме волята си. „Еснафът бърза с победата - пише Ив. Хаджийски, — не дойде ли тя
скоро, почнат ли първите поражения, бъде ли бит съюзникът му, изчезнат ли изгледите за бърза и лека
победа, еснафът свива опашка и почва да очаква събитията със същата пресметливост (ето го пак
СЪОБРАЗЯВАНЕТО - б.м.М.С), с която изчаква промяната на пазара за грънците или сушените сливи."
(Хаджийски, Ив. Съчинения. Т. 1. С, 1976. с.109)
Видимо е, че Ив. Хаджийски приписва това съобразяване на едно съе-ловно мислене - на прослойката,
която той силно обича, но също така и жестоко клейми - еснафството. Мисля, че това свиване на тази
наша особеност в долната част на едно социално петолиние едва ли е точно. Не пс-храбра е и нашата
българска работническа класа — доколкото въобще сме $ имали в чист, класически вид у нас. Такава е и
нагласата на българска? селянин. Такава е тя и на нашата интелигенция, и на нашата буржоазия... 7.
днес гледаме как политиците в народното събрание по същество се гаврят : нацията, как вдигат сватби за
милиони левове, как кандидати за кметове аь БСП заявяват, че не си знаят милионите, а народът в своите
80% вече гладува.
- пак мълчим и съобразяваме - да не си навлечем по-голяма беда. И защотс съобразяваме дотогава, докато
падне първата капка кръв, докато ножът на^:-тина опре до кокала, затова и следващата ни реакция е вече
страшна. Наш::~ реализъм преминава в безумие. Ние ставаме диви и безмерно жестоки.
Изследвайки пространно - и в исторически далечна перспектива. 2 I онова, което става пред нозете му -
Антон Страшимиров бележи свет категорични заключения за българския реализъм. Ето ги тези негови изв:гх
правени под различните ветрила на историята ни:
564
„...Българската душа не е суетна, не се самоопиянява от успехите си и въобще не е самонадеяна...
Нашият темперамент клони към разпаленост, значи южански, но е лишен от лекомислена самонадеяност...
Българинът не е склонен към мистична съзерцателност, ...авантюрите въобще не са присъщи на българите,
за нас е характерно къса мисъл, отблъсната от всякаква съзерцателност (от философия и мечтателни
построения)... Българинът не е лекомислен и по силата на това не само инстинктивно, но и съзнателно се
опълчва се срещу опасни подхлъзвания у околните си... Приблизителното разбиране го смущава - за него е
необходима твърда почва под широките му нозе... Най-голяма похвала заслужава българинът за своя
непоколебим здрав смисъл и самообладание. Даже в своите заблуждения рядко преминава известна
граница..." (Старщимиров, А. Нашият народ. С, 1993, с.64)
Ние често се съгласяваме — кога от криворазбрано възпитание, кога от безразличие - с това, което ни
говорят, но си мислим това, което мислим, че ни трябва. Съобразяването най-често властва над интимните
ни мисли. Колко българи сте видели да не се съгласят публично с една теза или с един оратор. Един,
двама, трима - а стотиците други, дори когато също не са съгласни, не показват несъгласието си, а
чукат под масата кокалчетата на противника и си тананикат „Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те
слуша", или „Кучето си лае, керванът си върви"...
Когато види, че едно рисковано предприятие може и без него, българинът не бърза да се прибави към
страдалците. Дори и Вазов - великият наш повествовател, авторът на храбри статии и книги срещу турците
- когато въстанието не свършва работата си, пръв бяга от Сопот. За да се надсмее над себе си, но и за
да покаже отново сила:
А ази, аз отслабнах, светът ми домиле, аз сабята не грабнах и като герой не паднах на бойното поле.
Реализмът скъсява разстоянията на храбростта, достойнството, мъжеството. Такива стихове като току-що
цитираните от Вазов са изключителна рядкост в нашата литуратура. По-скоро ние умеем да намираме
причини и извинения за малодушието си, да се крием зад примамливи тези и каузи и дори мълчаливо да се
възхитим, че сме надхитрили все пак случая, но рядко. много рядко ще се изправим в достойно
самопроклятие. Или, както пише проф. Н. Генчев: „Навлизайки в новата си история, българите от
войнствено племе („люто на бран" според Паисий) се превръщат в мирен селски народ. срасъл със земята и
природата, затворен в частния си живот между високите дувари на своите дворове, народ хрисим и
покорен, почтен и трудолюбив, сменил социалната дързост с ценностите на личното преживяване. Така
постепенно социалната неангажираност, вечната предпазливост и семейната
565
изолация ще определят общественото поведение на българите". (Академично слово. ГСУ, XI, Официален дял,
1991)
Тук, в жестоките клещи на реализма, се вмества цялата прослойка на дребните собственици, която в
България винаги е била най-широка и доминираща. Свит, оглеждащ се, разположен върху скалата на
интересите си, средният собственик се осмелява най-много да се озъби на жена си, да напердаши децата
си, да мълчи и да сумти вкъщи, да се скара с някой приятел или роднина. Всичко, побрало социалния му и
духовен бунт, е до тук. В най-добрия случай може да застане в Троянската манифестация от 1919 г. със
седемте музиканти и шестте манифестанти, като с единия си крак ще бъде на тротоара, с другия - в
редовете на манифестиращите. За всеки случай...
СЪОБРАЗЯВАНЕ се вижда във всички преломни времена на нашата история. След Освобождението на България
от турско робство крайно важно и съдбовно бе стопанското съобразяване - тогава се извършваше
първоначалното натрупване на капитала - едни политаха към дъното на социалната бездна, други
изхвърчаваха нагоре. То пролича и в антифашистката борба -едни се биеха или умираха в планината, но
много повече бяха онези, които съобразяваха на кои избори до кого да застанат. Пролича то и веднага
след Девети Септември 1944 г. - появиха се десетки хиляди активни борци, от които преди и следа
нямаше. Сметката под калпака беше бързо направена. Ние бяхме едни от най-сервилните пред новата власт
на болшевизма народи. Само у нас почти никаква съпротива не беше създадена, само у нас нямаше
дисиденти, само у нас почти никой не счупи публично нито един стол в знак на несъгласие с партийния
секретар. Несъгласието - понеже го имаше - си го изкарвахме по друг начин - там, където и каквото ни
предложеше случаят -едни под халището, други насаме в плевнята наТКЗС-то, на която сме готови да
теглим кибрита. Трети - ритайки с крака срещу държавата, но пак най-често под масата.
Историята досконално се повтори след Десети Ноември 1989 г. - кат: сметачна машинка станаха мозъците
на много от българите. Измежду наг-съобразяващите бяха тези, които и до вчера бяха добре съобразявали.
Тези. които носеха лентите на доброволните отрядници, активисти, синове еь величия, много от
съветските възпитаници - те най-вече заситниха крачка : викове „У-у-у!", „Смърт на комунизма!" и се
заеха да пишат новата еж биография. Когато съобразява, българинът рядко мисли за майка си и ба:лж си
или за достойнството си... Най-хубаво започнаха да произнасят думитг „Господин" и „Госпожа" тези,
които до вчера най-сладко викаха „Другарю". най-добре разпериха пръсти със знака на победата тези,
които до вчера нгж-добре ги бяха вдигали един до друг, за да гласуват първи. Тези, които не бях» и
влизали в църква, първи се пригласиха до олтара и иконата на Христос със свещ в ръка. Може да се каже,
че в това отношение диапазонът на бъ! кото съобразяване е изключително голям... Страхливите вчера се
усета смели днес. Много хора за пръв път усетиха, че в устата си имат езггж. Колкото повече бяха
мълчали в своя богоугоден страх вчера, толкова
566
-.кадемично
(Е?ослойка на и доми-
си,
г жена си, да -_~:<ой приятел :: тук. В най-от 1919 г. със рак ще бъде на се случай... ева на нашата г
крайно важно ваше първона-на социалната егката борба -и онези, които н веднага след ввни борци, от
,рзо направена. :евизма народи, з у нас нямаше дин стол в знак з имаше - си го жеше случаят -зято сме
готови та, но пак най-
н 1989 г. - като :. Измежду най-зразявали. Тези, [сти, синове на итниха крачка с ашат новата си лайка
си и баща шзнасят думите <аха „Другарю", то до вчера най-:и, които не бяха I на Христос със знът на
българс-;чера се усетиха си имат езици. ра, толкова днес
повече приказваха. Върви ги спри, когато вече няма страшно, когато не е нужно да се съобразяваш какво
ще кажеш. Вляво, вдясно, удряй, блъскай. оплювай, цапардосвай - ето ти я демокрацията, това е тя - да
не те кара едно да мислиш, друго да говориш, трето да вършиш. И за прегръщане става, и за целуване, и
за друго най-вече...
Сега е моментът, ако вчера си бил нищо, днес да се окажеш на върха... Сурнаха се нови храбри
демократи, които до вчера ситно тракаха зъби под халището, напълниха улиците, напълниха партиите - за
това, че са били нищо, виновно им били времето и системата. Стана модно да си репресиран, не можеш да
вървиш по улиците от репресирани хора. Възгрозна дама нямала любовник - комунистите виновни... Като
върви някой и се препъне -комунистите виновни, лоши улици строили. Главата му оплешивяла - такова било
здравеопазването на комунистите... Точно така, както след Девети септември на комунистите пък за
всичко им беше виновно предишното минало и преди всичко еснафите и буржоазията. И в продължение на 45
години за всичките недъзи на системата беше виновно все капиталистическото обкръжение и
капиталистическото минало... (По подробно вж. Семов, М. Силуети по магистралата. С, 1975)
С този прославен, ала и своеобразен български реализъм са свързвани още две интересни качества на
нашия ум. Първото от тях е прочутото „ЗА ВСЕКИ СЛУЧАЙ".
Във всяка българска къща могат да се намерят десетки непотребни и никога нямащи да потрябват предмети
- таваните и мазетата са тълни с тях. Но ние не ги изхвърляме. Случвало ми се е в моите квартирни
митарства като студент, пък и отпосле, да гледам какви невероятни складове на непотребни вещи са
българските къщи - питал съм: „Това пък сега за какво ти е?", и съм показвал някоя изтърбушена вече
никому непотребна печка. „За всеки случай
- е бил отговорът, - знаеш ли кога може да потрябва."
„А тази газена лампа - питал съм, — тя няма и шише?" Отговор: „Абе, знае ли човек кога какво ще му
влезе в работа..." Нашите мазета са пълни със стари шкафове - на повечето българи никога няма да им
мине през ума да ги изхвърлят, - с изтърбушени столове, счупени прозорци и огледала, окъсани дрехи,
събрали молци, дюшеци, напикавани от един Бог знае колко поколения, обитавали къщата. И още, и още...
Никой европеец не би разбрал тази събираческа и спестовна страст на българина, ако му се отдаде случай
да надникне в нея. Европейците не познават това наше „за всеки случай". При тях нещата открай време са
наред
— дотрябва ти лампа за газ - иди и си купи, дотрябва ти дъсчица някаква, не е нужно да разковаваш -
иди и си купи шкаф... Разбира се, ние трупаме стари вещи и от пестовност, и дори от свидливост
понякога. Но те стоят там, родени от философията на българската стопанска несигурност, като белег на
всеобщия хаос, в който сме живяли и продължаваме да живеем... Несигурен в държавата си, несигурен в
съдбата си, несигурен в законите - българинът формулира това „за всеки случай" и го превръща в една
забележителна своя
567
-г-
жизнена философия, която допълва неговия реализъм и предвидливост. Даже - за да оправдае това си
качество, сам усещайки, че в него има нещо недотам мъжко, българинът си изважда и шеговита поговорка:
„Той и владиката си няма булка, ама си го има онова за всеки случай"...
Друга разновидност на реализма си ще открием в БЪЛГАРСКАТА ХИТРОСТ. За нея са писали мнозина. И почти
всички са я разглеждали като оръжие срещу насилието на момента. Българинът е хитрувал пред турчина
-животоспасяваща е била тая хитрост - пред съдията, пред закона, пред кмета, дори и пред попа.
Десетилетия наред това е било един начин да избяга от клопката, в която за едно или друго те са се
опитвали да го вкарат. Но хитростта се промъкна у него - и трупана, разигравана, обигравана
десетилетия с остроумията на Хитър Петър тя стана и негова национална черта. Той хитрува и пред жена
си, нерядко и пред децата си, винаги пред държавата си и, уви, дори и пред Бога си. Андрешко не се
роди на гола поляна, нито пък той измисли поговорката,че „законът е врата в полето, през която само
кравите минават"... Да говорим ли пък за политическите хитрости - тъй изобилстващи в българския
политически живот. Имало ги е в цялото време на досоциалистическа България, имаше ги в изобилие и във
времето след 10.XI.1989 г. Бащата - храбър придворен мъж по времето на тоталитаризма, синът - храбър
дисидент по същото това време, ала дисидент под крилото на баща си. „За всеки случай" и те да са
готови за новите времена...
Десетки и стотици такива примери на българската политическа хитрост, които разнообразяват скуката на
елементарния български политически живот и го пълнят с хитрости и слагачества. И в много редки случаи
в него ще се мерне политическо мъжество и доблест. Тези хитрости стават добавка, черта и багра на
българския политически реализъм. В този реализъм, далеч не като най-обаятелна краска, влиза и
българското политическо хамелеонство, пре-боядисването, нагаждането, сервилността, готовността днес да
обслужваш един, утре друг. И малко, съвсем малко са онези политически мъже, които да са подали
оставка, да са напуснали полесражението ранени, но достойни. Ние нямахме своя Валенса — нито като
дисидент, нито като екс-президент, който, като загуби изборите, да се върне там, откъдето е тръгнал.
Не беше изпратен и в затвора, както би станало в България! У нас, плод все на тази политическа
хитрост, става почти винаги обратното — декларация след декларация на българските политици се редят,
че те се захващат с политиката само защото България без тях едва ли не ще пропадне. Виж, пооправят ли
се работите, те веднага ще се върнат към науката, която също едва ли не плаче за тях, към делничните
си занимания, където им било „къде-къде по-спокойно"...
И президентът ни Ж. Желев обещаваше, и лидери на разни партии, и кое ли не - нито президентът си
подаде оставката, нито лидерите на партии | напуснаха килимчетата на властта, нито пък който и да било
друг. От политическия келепирджийски живот българските политици си отиват едва когато? общественият
гняв или партийните битки ги изринат на бунището на историять.
В българския своеобразен реализъм любопитно се сместват УМЪТ И
568
ст. Даже недотам иката си
ТА ХИТ-али като урчина -зд кмета, [збяга. от арат. Но а десети-ерта. Той кавата си нито пък ято само
ти - тъй >то време 1ето след атаризма, рилото на
1 хитрост, ски живот его ще се вка, черта еч не като ство, пре-бслужваш :, които да ¦ойни. Ние ;нт,
който, е изпратен юлитичес-1арация на мо защото ротите, те ;а тях, към
ю"... зтии, и кой
на партии г. От поли-;два когато
историята. : УМЪТ И
ХИТРОСТТА. За качествата на българския ум, макар и в спорни тези, пише интересно Тодор Панов. Той дори
го определя като белег на характера, гледище, с което можем да се съгласим при твърде много
условности. Докато хитростта обслужва, както казахме, най-непосредствените задачи на живота, то умът
на българина би следвало да обслужва по-дълбоките основи на неговия реализъм, да бъде по-дългобойната
му артилерия, да ръководи по-далечните пространства на живота, онова, което не се вижда непосредствено
с око и не се пипа с ръка. Уви, с малки изключения, в историята ни никога не е било така... Може да се
каже, че ние сме били винаги по своему мъдър, но никога достатъчно далновиден народ - това го
потвърждават резултатите от нашето политическо и икономическо развитие. Нашите сметки са именно
сметки, което ще рече - оглеждане на онова, което е в краката ни, пред което непосредствено сме
изправени. Малко и особено дефицитни са българските политически мъже, които да са гледали по-далеч от
краката и спестовната си книжка. Българската политическа далновидност опира най-много до къщата на
сина, в по-редки случаи до спестовната книжка на внуците, най-често до следващите избори. Ние, с малки
изключения, не знаем да гледаме с пет, с десет, а камо ли със сто години напред. Тази късогледост
бразди нерядко и нашия героизъм, стопанския ни живот, слабата устойчивост на решенията, които взимаме,
липсата на последователност при тяхното изпълнение. Нейна последица е и нашата слаба национална воля
да следваме докрай и неотсът-пно националните си идеали. И ако по отношение на личната и груповата
сила, ние не падаме по-долу пред други народи, то по отношение на националната воля сериозно им
отстъпваме. Плод точно на такава късогледост и временни хитрости е състоянието на нашите национални
интереси. В българския целокупен живот временните решения винаги са измествали стратегическото
оглеждане на който и да било важен факт от живота и съдбата ни. Единствен Стефан Стамболов от
политиците ни се опита да погледне по-далеч и донякъде - по-плахо и колебливо - Цар Борис - те,
разбира се, останаха неподкрепени от другите български политически сили и личности и неизбежно бидоха
принесени в жертва...
Изобилни примери на политическо късогледство при решаване на нашите национални въпроси от ден за ден и
със „съображения", които бяха толкова на мода цели 45 години, ни дава и времето на социализма. Днес
ТКЗС, утре АПК, днес българската буржоазия виновна, утре бюрокрацията, вдруги ден - кариеризмът,
четвърти път - кражбата, после пак отново -кълцане от тук, от там, на парче, на дребно. До вчера
области и околии, след това окръзи, после пак области... Виси държавата във въздуха, трепери
чиновничеството. Днес на един лов някой се приближи до Генералния и му подхвърли някоя парвенюшка идея
- за да изглежда все новатор и все номер Едно - утре той свиква пленум. Убеден, запален, чак
френетичен, че електрониката и само тя ще изведе България на онова място в света, което й се полага по
азбучен ред...
Вдруги ден друг хитрец се промъкне до него и му докаже, че японският
569
и само японският опит ще свършат работа на България - хайде нов пленум, хайде сега пък решения по
японския опит. После пък се вредят на някое сутрешно кафе идеолозите - емнат се пък отрицателните
явления, „малката правда", „голямата правда"... Доникъде не стигнала данданията около тях. хайде сега
един пленум по патриотичното възпитание. До една година и него забравим, вече запленени от новите
„съображения" на Генералния...
Животът ни цели 45 години бе с такава видимост - от пленум до пленум,; от конгрес до конгрес.
Познати истини, банални истини. Най-вече болезнени. И за тези, коитс участваха в тях, и за тези, които
трябваше да се съобразяват с тях...
Ами Македонският въпрос? Разногледо стана населението от Пиринск;:я край!...
Ами турският етнически въпрос! 50-те, 60-те години в България беп:; по-добре да си турчин, отколкото
българин. През 1956 г. стотици кандидат-студенти с успех над 5.80 от дипломата и приемните изпити
провесиха носоь^ пред вратата на Университета неприети. В същото време сънародниците от турски
произход влизаха с успех 3.00, което накара не един българей] отличник да си търси работа в Разград и
Кърджали, за да кандидатства името на турската квота... След което пък решихме да изселваме турците да
им сменяме имената...
Примери, които не само вече не говореха за реализъм, а за политиче» авантюризъм, който в крайна сметка
не можеше да не доведе до катастр< по всички направления на сложния т.нар. наш „национален въпрос".
Решенията, които се вземаха по съдбовни стопански и духовни въпр< от партията и правителството, бяха
най-често плод на временно сформираз работна група, в която имаше и умни, и талантливи хора, но които
твър; често бяха принудени да разработват важни национални проблеми по на1 който да се харесва на
предварително подсказаното от началството решена
Примерите са толкова много, че тяхното изреждане е напълно безс.м лено. Късогледо замърсявахме земите
си, късогледо строихме заводи т; където не им е мястото, късогледо въвеждахме нови технологии, макар
намеренията често бяха добри, но в един етап от въвеждането им изкорн« ни все от това бързане, все от
този мерак да догоним и да изпреварим ако как и най-напредналите. Онова, което наричаме комплекс на
малката напи; на малките политици!
Можем да отбележим и една втора особеност на нашия реализ" съобразяване, които през тези години също
претърпяха промени. Същнсг на обществото наложи тяхното своеобразно свиване и опростяване. Сло; ят
букет от качества, познания, разум и мъдрост, които изисква класичесз реализъм в поведението на
човека, постепенно повехна. Реализмът започи* се свежда най-често ДО СЪОБРАЗЯВАНЕ КАКВО ДА ПРИКАЗВАШ,
к:м да приказваш, срещу кого да приказваш, кога да се появиш, как да се псягЗ пред мощната фигура на
партийния секретар и т.н. Зрялата цена на трах онния български реализъм започна да отстъпва пред
зрялата хитрост. Е
570
йов пленум, ят на някое ш, „малката
1 ОКОЛО ТЯХ,
здина и него
:ия...
/I до пленум,
, тези, които тях... т Пиринския
лгария беше ци кандидат-есиха носове юдниците ни ш български дидатства от «е турците и
политически о катастрофа 1рос".
овни въпроси ) сформирана които твърде ;ми по начин, юто решение. ,лно безсмис-е заводи там, гии,
макар че ам изкористе-варим ако има шката нация и
я реализъм и ш. Същността ване. Сложни-I класическият мът започна да \ЗВАП1, колко к да се появиш на
на традици-иггрост. Нещо
по-страшно: реалистичните оценки започнаха да струват твърде скъпо на онези, които си ги позволяваха.
Спасителният досега реализъм постепенно започна да се превръща в беда за онези, които чрез него се
опитваха да оценяват личности, поведение и политически процеси.
Даже именно нереалистичните възвишения в словото, нереалистичните високопарни хвалебствия по адрес на
„Партията", на „социализъма", на „Генералния секретар", на Съветския съюз и т.н. постепенно се
превърнаха в почти единствените критерии за оценката, която фигурата на партийния секретар поставя на
отделната личност, а оттам върху цялостната нейна съдба. Самата икономическа система не търпеше кой
знае колко потребността от реализъм. Тя осигуряваше при определени, условия определен и гарантиран,
макар и невисок, жизнен стандарт. Рисковете бяха свалени до минимум, реалист започна да се нарича
онзи, който знаеше да не рискува, да не иска повече, отколкото може да му се даде, да внушава
скромност, преданост, възторг от политиката на партията. С други думи. реалист беше онзи, който
познаваше както силните, така още повече слабите страни на системата и можеше да се възползва от тях.
Жизнените черти на реализма следователно бяха подменени в самата си същност. Нешо повече - те бяха
противопоставени една на друга.
Картината - такава, каквато се очерта като късогледство през тези 45 години - обаче съвсем не е само
социалистическа. Тя си беше такава и преди „социализма", и след него...
Ако някой си помисли, че България бе запленена от далекогледащи, далновидни политически решения след
10.XI. 1989 г.. той ше се удави в собствената си измама. Нещо повече - точно за няколко години ние
стигнахме върха на политическата некомпетентност и на политическото късогледство, до нова национална
катастрофа. Кой и кога ще обясни що-годе убедително какъв реализъм и какъв разум имаше в разпродажбата
и клането на високопороден, качествен расов състав в животновъдството, за възстановяването на който ще
ни трябват десетилетия; кой ще ни обясни защо бяха така. бунтарски, с толкова омраза разрушени
значителни стопански фондове в българското село и колко десетилетия ще ни трябват, докато стигнем до
онова, което вече имахме. През 1995 г. си продадохме житото, без дори да се замисли уважаемото
тънковрато правителство какво ще последва като се окаже, че само след два-три месеца то трябва да се
внася, при това на доста по-високи цени.
През тези последни няколко години настъпи пълен хаос в политическата ни доктрина, по-скоро настъпи
тотална диктатура на хаоса. Държавата ни беше предоставена за разпродажба на търг. Който беше вече
успял да си открадне малко, сега имаше възможност да си открадне повече. Кроткото поведение на сини и
на червени пред ширещата се арогантна престъпност докрай улесни тази разпродажба на тъмно. Хитрости,
интрижки, слагачество-то ту към Европа, ту към САЩ. И от тези опасни хитринки - ситни и дребни като
камилчета, както би ги нарекъл Трифон Кунев - България одрипавя,
571
грозно се разчорли, националният ни дух се оказа разкъсан, попилян, изоставен... От 1990 до 1996 г. се
смениха три парламента, доминираха ту сини, ту червени - а всъщност едни и същи в крайните си сметки.
Всякакви битки украсиха българската политическа и парламентарна история, всякакви сражения си дадоха
място на трибуната - през тези години никой не чу да се заговори за българската национална съдба, за
етническите проблеми, за демографските проблеми. Тичаха — ту сини, ту червени — удавени в теснопар-
тийни сметки, да се оплакват ту на един, ту на друг в Европа и Америка. Тичаха и унизяваха България,
докато се стигна до онзи естествен момент тя да бъде включена в списъка на държавите, изолирани от
Европа, а Шенген-ското споразумение, излъчващо тлъст западен егоизъм, брутално щракна под носа ни. И
пак виновни няма!...
През тези няколко години раждаемостта падна рекордно ниско, държавата ни стигна до 7%о отрицателен
прираст годишно, детската смъртност се увеличи до 17%о, самоубийствата също, убийствата - хептен. По-
голяма престъпност, твърди самата история, в България не е имало - нито преди. нито след падането ни
под каквото и да било робство! Средно дневно в България от катастрофи, убийства и самоубийства загиват
по 5-7 души. Като се прибави към тях и сумата на емигрантите през последните пет години -над 700 000
младежи в детеродна възраст - се появяват всички потребни изходни данни за изследването на
Масачузетския университет, а именно - че през 2030 г. българската нация ще се превърне в малцинство в
България. Ако въобще дотогава се запязат някакви останки от държавност.
Къде отиде българският реализъм през тези години? Какво остана от него? Как разумният български
селянин си позволи да разграбва своя собствен труд, как позволи на крадци да разбиват и унищожават
всичко онова което той беше създал? Прояви се най-българското от всички българските качества -
ПОЕДИНИЧНОТО СПАСЕНИЕ! То беше властвало над духа ня във всички критични времена, властваше и сега.
Всеки се зае да се спасява сам, да оцелява сам, показвайки класическата за съдбата ни формула щ мислим
преди всичко за себе си, за собствената си кожа, а след това за държавата си. Ето го най-страшният
резултат от реализма ни. Разумът се оказа отново белег на българската индивидуалност, знак на
индивидуалното оцеляване, скрепявано от време на време, както вече казахме, от външна епидермални
хитрости, „спасяващи" държавата. Ние мислим за държавата си, както това винаги е било, когато сме се
усетили поединично спасени. Дне< това е сигурен знак, че е дошло време за ново Възраждане и за нов!
възрожденци. В такива времена - кръстовни и критични - разумът ни ся срива, реализмът добива други
измерения. Той става реализъм на момента вътрешна същност на хитростта, която отлага драмата, закърпва
дупката заплита скъсаното до следващата дупка, до следващото продиране на чергата ни. Става като че ли
така - разумът стои изтеглен като дълбока резерва 1 хитростта палува, плете и разплита малки шахматни
ходове и копае тук • чета, където се провират късогледи и късокраки политически джуджета.
572
юпилян, изоста-раха ту сини, ту Всякакви битки я, всякакви сра-[кой не чу да се е проблеми, за вени в
теснопар-юпа и Америка, ствен момент тя ропа, а Шенген-ално щракна под
ниско, държавата смъртност се ттен. По-голяма ю - нито преди, "редно дневно в
0 5-7 души. Като сте пет години -всички потребни ет, а именно - че
в България. Ако г.
Какво остана от рабва своя собс-ат всичко онова, яки българските вало над духа ни зае да се спасява
1 ни формула да ., а след това за а ни. Разумът се . индивидуалното ахме, от външни им за държавата
шо спасени. Днес кдане и за нови - разумът ни се [зъм на момента, акърпва дупката, циране на чергата
ьлбока резерва, а ве и копае тунел-:ки джуджета.
В разума и реализма се отлагат постоянното, вечното, духовното в нацията ни, а в хитростта -
временното, променливото, отраженията, които дава върху нас светът или политечските процеси, протичащи
в него...
На пръв поглед подобни състояния са несъвместими. Но в сложния слог на българската политическа съдба
те напълно се съвместяват. И те, както и другите черти в това сложно съжителство, пишат както
основните линии на нашето поведение, много или малко променящи се според историческите задачи, така и
онази непредвидимост в нашето индивидуално и национално поведение, която винаги обърква чужденците.
Нерядко и самите нас...
6. НАШЕТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ ЙЕРАРХИИТЕ
Майсторе, майсторе, никога нямаше
да ти кажа „майсторе", ако ти знаех името...
Това не е само една твърде българска тема, но и един безкрайно любопитен български свят. Ако дотук
можеха да се намерят твърде много общи точки между българския характер и характера на другите основни
нации на Балканите и в Европа, то по отношение на йерархиите, българинът е сам юнак на коня... Малко
са народите, които толкова да не „бръснат" онези, които са отгоре им в йерархията и които в същото
време толкова да им се кланят. Може да се каже, че в тези социално-нравствени пространства у много
българи се разгръща с голяма сила хаотичното чувство и представа за онова, което за другите е
демокрацията. Тук най-нагледно, макар понякога и най-прикрито, може да се открие как изглежда тя.
Докато йерархичната система на българите в Първото и до някъде във Второто българско царство е добре
изградена - това е системата на един онаследен, но и вътрешно присъщ на тогавашната държава порядък,
то в годините на робството, а и след това, тя се изгражда всъщност наново - на фона на пълната
неприязън към турските началнически степени.
Акад. Ангел Балевски пише, че в годините на робството българите винаги са имали чувството, че духовно
превъзхождат поробителите, затова са оцелели. (Балевски, А. Тревоги. С, 1995, с.7)
Антон Страшимиров обяснява зараждащата се липса на чувство за йерархичност с първите случаи на
изключването на някои българи от военна повинност, което е „обезличило у тях както взаимното тачене и
скъпене, така и инстинктивното търсене на проявено превъзходство у обдарените натури, из които
народните маси набират своите вождове". Обяснява го той още и с лакътното време, което настъпва у нас
в годините на първоначалното натрупване на капитала. Това ПРЕКЪСВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНА ТРАДИЦИЯ
осакати съзнанието ни с неприсъщи на цивилизоваността чувства и взаимоотношения, които създадоха една
типично българска идея за йерархичността. Ако йерархичността в Първото българско царство е строга
573
и почти свещена, във Второто вече разклатена от бунта и своеволията на богомилите, в Третото тя вече е
боледуваща и пакостяща. Можем да кажем, че в Третото българско царство тя е вече система от ценности,
имаща две лица. Сега именно се дооформя нейният Янусов характер. От този факт произлизат десетки нови
и съдбовни последици...
Излязъл от робството, вече скаран с покорството и помирението пред турските началнически и йерархични
чинове, оформил поради това двете страни на душата си (едната, в която се оглеждат преклонението и
покорството, и другата, в което се набират омразата и бунтарството), българинът ще си ги къта тези две
огледала и в отношението към новите управленчески структури, които никнат в младата българска държава.
В следващите десетилетия към него идат съкрушени идеали, откровени лъжи, демагогия. Много скоро в
очите му ще са се оцедили недоверие, скептицизъм, съмнение. Те вече са и винаги ще бъдат скептични
български очи.
В тях вече има и винаги ще има дебела сянка, хвърлена от формиращата се представа за демократизъм, в
която ще доминира чувството, че е нещо най-редно да се псува началника, когато той е зад гърба ни и
далеч, и винаги да си наведен в повинна стойка, когато това началство се изправи отпреде ти.
Липсващата йерархичност в поведението на българите я забелязва още Т. Панов: „По тая причина
(индивидуализмът на българите - б.м.М.С.) българинът рядко може и не би желал да се подчинява на
когото и да е, неговото силно развито интелектуално самосъзнание не може да се помири с каквато и да е
деспотична власт. Българинът сам не е тиранин за никого, даже и за жената и децата си, но и не обича
тиранията над себе си, независимо дали тя е политическа или духовна". (Цит. съч., с.262)
Другаде обаче Т. Панов не пропуска да уточни схващанията си за българското двуезичие по отношение на
властта и йерархиите, когато заговорва за покорството и търпеливостта на българите, достигаща според
него до „ПРЕСТЪПНА ТОЛЕРАНТНОСТ". Толерантността едва ли е най-вярната оценка и най-точната дума за
българската търпеливост. Там, където българинът покорно и търпеливо е навел глава, там се струпват
онези наши характерови черти, срещу които с толкова гняв и възмута пише цяла армия от български
публицисти в периода на Възраждането и Освободителните борби.
„Българинът е раболепен пред йерархията, но буен, когато я руши -пише от своя страна Антон Страшимиров
по-късно. - Той търси да преценж началниците си, дори най-големите. И не мижи пред недостатъците им,
не благоговее пред никого, осмива даже генералите си." („Вихър", с.328) ,
И въпреки това, той е войникът, който понася най-много студ, наб-издържа на глад и всякакви лишения,
най-много търпи изстъпленията на старшини и духовни фелдфебели. Другаде А. Страшимиров приема, че
българите са едни на работа, други извън работа, и от това къде са, се опреде."^ отношението им към
йерархиите. „Българинът на работа е безпрекословЕс изпълнителен и понася грубо, даже сурово третиране,
но вън от работата то« не благоговее пред нищо, за него няма авторитети, забравя дори Бога сп. ~
574
И още: „При нови задружни усилия у българите мъчно се създава сговор. Българската тълпа е безлична и
безволева, скоро се разбива: тя не се поддава на авторитети и мъчно си създава власт...".
(Старашимиров, А. Книга за българите. С, 1918, 122-124)
Причините за този български „демократизъм" към йерархиите, А.Стра-шимиров търси в особеностите на
крайния български индивидуализъм. „Нашата българска битова гражданственост... представя строго
индивидуализиран демократизъм, дошъл през многовековното политическо робство до отрицателна крайност:
„всяка коза за свой крак". В България и последния колибар - неграмотен, тъмен, че и див до немай къде
- разсъждава преди всички, т.е. без всяко чиноначалие към свещеник, към учител, към селски старей. И
това става не под сянката на наивна патриархалност, а с чувство на роб: „Няма голям и малък българин.
Всички сме едно пред турчина - раи сме"... (Старашимиров, А. Диктаторът. Т.1, С, 1935, с.88)
Впечатлен от тази черта е и К.Гълъбов. И той, както много други изследователи, забелязва не без смут,
колко попиляна е вездесъщата ни съобразителност пред онези, които стоят нагоре по йерархията. Той не
обяснява тази черта - той я констатира. „През своето самостоятелно съществуване от Освобождението
насам, българинът не възвеличи нито една политическа личност до степента на всенародната почит, нещо
повече: изби със сурова свирепост най-видните си политически дейци." (Гълъбов, К. Орнаменти. С, 1934,
с.160)
Ст. Костурков: „Българинът всичко, що вижда, обглежда и критикува. Дори разпоредбите и наредбите на
началствуващите лица не минаваха без оценки и критика. Нашите войници се чудеха на немците, които
изпълняваха нарежданията на началниците си, никога не говореха изобщо за войната, а нашите тъкмо за
нея най-много говореха. Но пак търпяха". (Костурков, Ст. Върху психологията на българина. С, 1949,
с.124)
Вглеждайки се в малкия човек, нека го кажем по точно - в масовия човек - Иван Хаджийски вярно вижда
раболепната природа на второто лице на йерархията и прави опит да разкрие целия арсенал от неговите
поведенчески реакции. Те, според нас, обаче не са характерни само за малкия човек, а въобще за човека
по нашите географски ширини. Ето някои от тези поведенчески сервилности , отбелязани от Йв. Хаджийски:
„...Раболепно усмихване на представителите и органите на силата за галене на честолюбието им, търсене
на приятелство и компанията им, покани за обяд и за вечеря, именни дни, пращане честитки, малки и по-
едри подаръци за жената и децата, показване винаги лице на почуда, възхита, дори изумление пред личния
гений на силните, ръкопляскане на успехите им, пускане шепнешком или гласно похвали за тях, за мъдрата
им политика, изказване с по-нисък или по-висок глас в защита на делата им, посещение на събрания като
безлично множество, излизане на събранията напред или разписване накрая при оратора или при силните
чрез поздрав и ръкостискания". (Хаджийски, Ив. Оптимистична теория за нашия народ. С, 1974, с.435)
575
Тук Хаджийски е трябвало да добави едно още изречение, за да бъде картината не само още по-пълна, но и
напълно вярна, а именно: „А като си легнат вечерта с жената - говори точно обратното на всичко онова,
което е говорил или вършил пред онези, при които е бил".
Ат. Буров мащабно обобщава: „Всеки български политик иска да стане министър. Всеки българин - депутат.
А всеки селянин - кмет. И това е само в България. Това е страната, в която хората обичат да говорят,
да дават акъл, да спорят, да поучават. Национална черта..." (В. „168 часа", 22 януари 1991)
И така, ако сумираме причините за отсъствие на чувство за йерархичност у нас българите, най-вероятните
изглежда да са следните:
- откъснатост от уреждането на държавните работи в годините на турското робство;
- силното развитие на индивидуализма и поединичното спасение с оглед основната жизнена линия в нашата
национална съдба — оцеляването
- лакътната надпревара в годините след Освобождението и въздигането на новата йерархична система от
личности, с които, както пише Страшими-ров, до вчера „всички сме били равни". ;
Нека добавим ОЩЕ ЕДНА ПРИЧИНА - нашето скокообразно развитие, както го определя П. Мутафчиев, прави
възможно лесното въздигане и лесното сгромолясване... Ние не сме имали що-годе продължителен период за
установяване на що-годе трайни управленчески традиции и ценности, които да позволят стабилизирането на
определени социални и управленски структури, да формират аристокрация, да се създаде традиция на
управлението и на държавността и личностите в тях, фамилни родове, известни с едно що-годе постоянно
място в обществените йерархии. Най-често е било така -до вчера си бил нещо, смени се властта, падне
партията ти - няма кой „добър ден" да ти каже. Онзи, който е бил днес като мен, утре се изстрелва
нагоре - понеже партията му е пипнала властта или баща му е станал големец... Тази бърза изменчивост и
непостоянство в историческата ни съдба - плод най-често на битката на интереси - дава своя властен
отпечатък върху ценностната ни система.
В какво най-често се изразява във всекидневното поведение на нацията ни прословутата липса на
българска йерархичност? Сигурно много примери могат да се приведат - всеки от нас, ако сам не е познал
тази йерархична стихийност и неопределеност, поне е имал възможност да наблюдава изобилие от подобни
примери.
Нека да започнем с тъй българското „НЕБРЪСНЕНЕ"1 на своите си... Каква блестяща трябва да е била
прозорливостта и познаването на тия черти у българина, та Георги Бенковски крие истината за своя
произход по време на подготовката на въстанието чак до последния си миг. Какъв силен мъж трябва да е
бил той, та да не прескочи за един час поне от Панагюрище де Копривщица - един хвърлей разстояние - да
види майка си, от която е бил
Непризнаване (диал.).
разделе съселяв личност име Гав „Георги' Ще
ТО ПОИС1
ще се с съдба значение истинатг НЕ'
ки. НеГсе
приказка
е-хе, кая
стане жя
отсега нг
по-качесч
което бъ.
високо м
телно: ,.к
Ако
любил на
Там той (
разпасал:
темане, а:
да се е из)
вземем -
Николай 1
Борис Хр]
станаха ф;
ват, ако ги
в София 1
Своет
То получа]
най-сигурь
ЧУВС
катастроф;
Страшими
които стоя]
свършим д|
за достига^
на политич
нормален ч|
576
разделен години. И тази воля той проявява, само и само да не го видят съселяните му, да не се разчуе,
че водачът на въстанието не е легендарна личност, дошла от странство, ами „нашия си копривщенец", с
нашенското си име Гаврил Хлътев... А като чуят „Бенковски", като туриш пред него едно „Георги" - и на
храбър поляк приличаш, и на кой ли не прехвален чужденец.
Ще тръгнат след такъв напет чужденец нашите българи не, ами и каквото поиска от тях в Оборище ще
правят - с мъка ще късат от душата си, но ще се съгласят. Кажи-речи до последния миг от нерадата си
отподирешна съдба Бенковски ще крие от къде е. Когато вече това няма да има никакво значение за хода
на въстанието, когато всичко е вече загубено, той ще каже истината...
НЕ ТАЧИ БЪЛГАРИНЪТ ОНЕЗИ, на които е видял подмокрените гащички. Не се навежда той в поклон пред тях.
Столетия над главата му се е носила приказката, че други ще му донесат свободата, че извън Турция
хората са -е-хе, какви юнаци и смелчаци! И тази надежда в сиромашта на робството ще стане жизнена
философия. ВСИЧКО, КОЕТО ИДЕ ОТВЪН, от чужбина, отсега нататък — че и до ден днешен - ще ни изглежда
къде-къде по-хубаво, по-качествено, по-мъжествено, по-велико и кадърно от нашето си. Онова, което
българинът го знае или познава, или поне за което е чувал , не заема високо място в душата му. И днес,
както и някога, той ще каже пренебрежително: „кой бе, тоя ли, не го ли зная аз него..."
Ако не него лично, българинът знае баба му, не дай Боже пък да я е любил на младини... Това дето
българинът го е любил, не го брои за нищо... Там той се е доказал, затвърдил се е в собствените си
очи, там, където е разпасал пояса си веднъж, там той не бие темане... Виж ако е от чужбина, не темане,
ами твърде често и дупе е готов да даде... Затова почти никой, преди да се е изявил в Европа, у нас не
може да стане що-годе голямо име. Кого да вземем - Елена Николай ли, която не приемаха в нашата
консерватория, Николай Гяуров ли, когото пак светът откри и сложи на мястото му, или Борис Христов,
Гена Димитрова и Николай Гюзелев... И нашите футболисти станаха футболисти, когато отидоха в чужбина,
и художниците ни се прочу-ват, ако ги прочуе Париж. Васил Стоилов беше познат и ценен в Токио преди в
София да има и два квадрата място за картините му...
Своето ние най-често не тачим, не му се покоряваме, не го въздигаме... То получава цена и признание
само след като чужденец му ги даде... Това е най-сигурния път към собственото ни обезличаване.
ЧУВСТВОТО, ЧЕ У НАС ВСЕКИ МОЖЕ ДА Е ВСИЧКО, е друга катастрофална линия на нашата отчуждена
йерархичност. Доловил я е А. Страшимиров, вярно я описва Буров... И наистина, ние не уважаваме онези,
които стоят по-горе от нас, защото мислим, че ако сме на тяхно място, ще свършим държавната работа по-
добре. И при липсата на традиции и система за достигане на йерархиите, то най-често е точно така . По
тези причини у нас на политически постове често се възкачват толкова случайни хора, че всеки нормален
човек очевидно стои по-горе от тях. Това е последица от грубия
577
български партизанлък. През последните години не само министри, ами министър-председатели ставаха
почти случайни, за да не кажем напълно случайни хора, без нито един час административна или
управленческа практика. Но те бяха такива и преди „великата промяна". До вчера не може да си върже
вратовръзката, днес командва държава!... Ние имахме министър-председатели, които цял живот не можаха
да научат кога в българския език се слага пълен член и кога не...
Партиите у нас никога не са давали предимство на кадърните хора в държавата, а винаги са издигали
преданите - нещо, което социализмът пък абсолютизира със своя вездесъщ класово-партиен подход. Колко
бездарни хора пипнаха министерски постове след 9.IX. 1944 г. у нас! Ами след 10.Х1.1989 г.?! Малко ли
полуграмотни депутати се подредиха на суперви-сока заплата в Парламента... И дори когато рейтингът на
този парламент стигна до 6% одобрение, депутатите ни продължават да се стискат о столовете си,
подложени на масово всенародно оплюване...
Колко министри на културата и просветата у нас след 1944 г. и до днес бяха среднограмотни, за да не
кажем по-силна и по-вярна дума... Къде са Иван Вазов и Константин Величков, къде са имената, които по-
добре да не споменаваме...
У нас с огромна лекота - стига партията ти да пипне властта - се минава направо, без никакви междинни
периоди, от овчарската тояга - на кметското място или по-нагоре. Никаква последователност, никаква
система за движение на йерархията, дори такава, каквато все пак имаше в годините на тоталитаризма,
когато издигането на хората поне от време на време се извършваше с някаква последователност и
перспектива.
Сега повече отвсякога в България стана пределно ясно, че всеки може в тази държава да заеме всякакъв
пост - министри на земеделието например ставаха хора, които не са прекарали и един час в село и дори
не знаят разликата между рало и плуг. Лидер пък на земеделците стана човек, който не може да различи
крава от биволица... Хаосът в йерархичните придвижвания у нас винаги е бил пълен. Довчерашен невзрачен
репортер става водещ на новините по телевизията, сетне и генерален директор, а година по-късно
кандидат за президент!... Министър на външните работи става комсомолски деец, който не е стъпвал до
този момент във Външно министерство; за посланици заминават хора, които познават световните работи от
някоя екскурзия - я до Москва, я до Париж. Формени алкохолици оглавяват министерства, посолства се
управляват от дамички, които не знаят как се слагат вилицата и ножа след като човек се нахрани... Дори
министри на отбраната бяха хора, които не бяха служили войници!
Ето защо ние не познаваме и уважението към довчерашните си лидери, на които сме се кланяли и пред
които сме превивали гръб, когато те паднат от власт. Те не остават в съзнанието на нацията и поне що-
годе като почетни личности. Тях, с малки или никакви изключения, или ги убиват, или ако оживеят се
питат защо са оживели.
578
гри, ами напълно ;ка прак->же да си ¦ър-пред-I език се
-е хора в змът пък бездарни ,.ми след суперви-арламент о столо-
и до днес . Къде са бре да не
:е минава метското движение тоталита-!ършваше
ки може в
например
не знаят
:, който не
цшжвания
водещ на
по-късно
1СОМОЛСКИ
грство; за някоя екс-[инистерс-се слагат отбраната
:и лидери.
те паднат
го почетни
г, или ако
Няма случай в България, когато двама министър-председатели - единият бивш, другият действащ - да са
застанали един до друг. Да не говорим, че нямаме нито един случай, когато бивш лидер, ако случайно е
останал жив, да се използва за някоя друга държавна работа от своите наследници - както, да кажем, е в
САЩ, във Франция, в която лидерите падат и след години пак се възкачват. Рейгън посети Москва като
бивш президент и подготви почвата за съдбовните промени, Картър изпълнява и до днес важни държавни
поръчки. Буш си остана експерт, държавните секретари по правило са полезни фигури във външната
политика. Ако нашият бивш е останал жив и не е в затвора, най-многото, което може да му се случи, е
телевизията или вестниците да го окарикатурят или да се подиграят с него. И това пак по правило са
хора, които най-добре са владеели стойката „ръце до лампазите". Президентът Петър Стоянов е едно от
най-редките изключения в нашата история. Той кани при себе си във важни моменти своя предшественик Ж.
Желев, разговаря и се съветва с него!
КРИТИКАРСТВОТО, пълното отрицание на стореното от предшествениците е друга посока на българската
йерархичност. У нас много често не се замисляме би ли могло едно дело да се извърши по-добре - ние
най-често го отричаме щом е дело на друг... Изобщо, когато гледа нагоре, българинът най-често или
отрича, или се кланя. Средното положение трудно ни се отдава. Това е един парадокс в българския
характер и него ние ще разгледаме по-нататък в тази книга. И все пак, нека тук отбележим основното.
При всичките тия странности в отношението ни към йерархиите, ние нямаме култове. Ние не сме като
руснаците, например, които винаги търсят своя ..батюшка". Ние нямаме култ и към Бога. Но му се
кланяме. Може да не го псуваме, както правят сърбите - и това е израз на една вътрешна национална
интелигентност, но това не значи, че ходим на църква, защото се смятаме за добри християни. Свещта в
ръката и смирението на лицето, дори и шаващите устни в молитва не е гледка, която рядко се вижда по
нашите земи. И все пак, ние нито генералите си боготворим, нито политическите си лидери. В окото ни,
дори когато сме съгласни с тях, се прецежда съмнението, недоверието, скептицизмът. Затова и около
нашите български работи, дори когато вървят най-добре, винаги витае неясната мълва на съмнението, на
недоверието и недомлъвката. Винаги от някъде се дочува нашето: „Абе, тъй, ама дали е баш тъй...".
В същото време ние също не можем без божества. С учудваща лекота обожествяваме най-случайни хора и със
същата лекота отпосле ги разбожес-твяваме. Няма нищо по-нетрайно у нас от един култ, пък бил той към
човек на изкуството, бил той към политически деец. Нашата журналистика се чувствува зле, ако няма
някоя личност на мода, за която да пее сладки песнички, да дипли прилагателни, а девойчета с микрофон
в ръка да пригаждат мили трели. Това бързо обожествяване довежда и до бързо главозамайва-не на нашите
по-първи хора. Застанеш на опашка - ако не си „кой да е", веднага ти се прави място да минеш по-
напред. Отиде по-известен човек,
579
„човек на деня" на театър - ще потекат признателни погледи към него, петимни и жадни да ги забележи и
да види какъв възторг и възхищение имат те към неговата личност. Че как можеше да повярва един Тодор
Живков какво му мисли народът, като до последния момент на 24 май и на 9 септември 1989 г. се
надпреварваха толкова много хора как да правят - да струват - на манифестацията да минат най-близко до
трибуната - с очи, пълни с любов -дано ги забележи, дано ги види, колко са предани на партията и
социализма... Как един Гр. Филипов да познае колко подигравки вървят отдире му, когато щом се мерне
пред хората, около него гора от протегнати ръце във възхвала на партията и лично към него...
Където поминат българските депутати - и преди, и сега - около тях масова всенародна признателност -
тук кашон с бутилки, там спретната трапеза, булка по-кръшна или най-кръшна се върти около тях, петимна
в депутатски креват да се събуди. В същото време рейтингът на същите тия депутати стигнал до почти
пълно отрицание. Пак в същото време нацията ругае и иска смяна на Парламента, иска избори... Ние
трудно познаваме мъжеството на директното отрицание - НИЕ СМЕ СИЛНИ В ОТРИЦАНИЕТО НА ТЪМНО! Това е той
- синдромът на халището, който и по отношение на йерархиите се разполага в душите ни с всичка сила.
Затова и трудно създаваме исторически личности. Доколкото ги имаме — и на тях все гледаме да посегнем
— все да покажем или докажем, че „не са чак такива", за каквито някой иска „да ни ги натрие". Само
един Левски десетилетия остана непипнат. Нашата храбра демократична маса през 1993 г. за съжаление и
на него посегна — като не допусна Министър-председателя дг произнесе слово на паметника му. Нашите по-
първи българи се чувстват най-българи не когато създават или укрепват величия, а когато ги свалят до
себе си, изравняват се с тях или ги поставят по-ниско даже... ТОВА Е ЕДНО ОТ НАЙ-БЪЛГАРСКИТЕ КАЧЕСТВА
- ДА СЕ ЧУВСТВАМЕ ПОВЕЧЕ НАЦИЯ, НЕ КОГАТО СЪЗДАВАМЕ, А КОГАТО РУШИМ... Ето я една от причините в
своето историческо развитие най-често да буксуваме на едно място, да вървим напред като гледаме назад
(поради което и често се препъваме), да поваляме - преди да ни дойде на ум да въздигаме. И най-чест:
започваме все от началото, където стоят паднали довчерашните ни светинз. Там, сред развалините, сред
праха и потрошеното, българските политици се чувстват най-истински, защото ценностите, с които те
могат да бъдат срз.— нявани, са вече оплюти, бистрата вода на традицията - омърсена... Е:: такава е
най-често историческата съдба на България... Малко нов подем - л после пак същото... Ние трудно
познаваме последовтелното развитие, ние е-; приемаме онаследяването - и не вървим по стъпала в
историята си. Пор2_з това най-често, вместо да вървим напред, ние или изоставаме, или .то1"
догонваме... После се питаме защо окото ни е все в Европа, защо тя е то~: напред, а ние не сме. Ами
ЕВРОПА НЕ СИ ХАБИ СОЦИАЛНАТА ЕНЕРГ ^ да разрушава изцяло направеното от предишните, а започва новото
развили от него... В Европа политиците си сътрудничат, а не се избиват и оплк:_~
580
както у нас. В Европа по-малко приказват за родолюбие, но и не познават нихилизма.
Кой знае днес имената на падналите наши храбри момчета в Балканската, после в Междусъюзническата или в
Първата и Втората световни войни... Но дори и когато по-чисти български патриоти, недотам подвластни
на партийната конюнктура и партизанлък, успеят тук или там да вдигнат нечий паметник - с каква лекота
се посяга на тези паметници от подгонени от своя теснопартиен бяс партизани. Първият белег на
демократизъм след Десети Ноември 1989 г., както и след Девети Септември 1944 г., беше да се
преименуват улици и да се събарят паметници. Ако човек отиде в София и вземе една табелка с имената на
някои от по-старите улици, по тях ще прочете цялата ни история - какво зацапване е паднало само -
името днес едно, след две години друго, след нови две още по-друго... Хората правят паметници, крепят
традиции, слагат табелки, да се знае кое е история. Ние най-често зацапваме тази история. Зацапваме
паметта си.
Може да се каже, че има две йерархии, с които ние българите общо взето се съобразяваме - това е
ПОЧИТТА КЪМ СТАРИТЕ, която иде от по-далечното партиархално минало и беше кръстът, на който се крепеше
наци-оналнолто ни чувство. Девети Септември 1944 г., за съжаление лекомислено посегна и на нея. Нашите
бащи и дядовци, нашите майки и баби, пред които младите поколения доскоро се срамяха, бяха морално
обезценени с обвинението, че носят и възпроизвеждат старото, еснафското, ретроградното. Извършено беше
едно жестоко посичане на онова, на което досега никоя партия не беше се осмелила да посегне... Че по
едно време отричането от своите си, от баща и майка, беше обявено едва ли не за въпрос на престиж, на
най-блазирана принадлежност към новото, ако те, родителите ти. с нещо принадлежат към миналото. И
всички, обезумели и изплашени, си задаваме днес въпроса откъде дойдоха след 1989 г. толкова
престъпници - крадци, убийци, изнасилвачи. Оттам дойдоха, от отродяването с роден дом, с баща и майка,
с роден край и бащина къща - от онова жестоко разрушаване на партиархални ценности, които трябваше да
бъдат заменени от идеята за пролетарския интернационализъм. Не се получи... Стана това, което сега ни
кара да се прибираме вечер и да се крием в собствените си мазета от собствените си синове.
Другата йерархия, която и до днес си тачим, е ПАРТИЙНАТА. Като се надипли в партията си, за да е добре
и подсигурен, БЪЛГАРИНЪТ СИ ТАЧИ ПАРТИЙНОТО НАЧАЛСТВО. Държавното оплюва, но партийното - не. Гледа го
с предани очи, с примирен поглед, с душа, готова на всичко. Началството, Първият човек на партията и
държавата, Генералният секретар — с какви вибри на езика и гласните струни произнася такива партийни
сладкогласия партийнооцветеният българин. Както той умее чеверме да върти на партийното началство,
както той умее винце да разлива - едната ръка на кръста, другата с преметната кърпа отпред, с гръб
счупен в буква Г.
581
Партийната пристрастност и йерархичност в България е най-жизнената. Това е единствената йерархичност,
която от времето иде и във времето отива. „Една от най-трагикомичните прояви на култа към личността
бяха наименованията на улици, градове, села, фабрики, болници и училища и дори планински върхове -
пише Г. Марков. Смешното е, че се появиха имена на живи партийни ръководители. Нямаше български град
без улица „Сталин" или без улица „Георги Димитров". От чужбина бяха увековечени имената на Моло-тов,
Тито, Г. Г. Деж, Толбухин, Кл. Готвалд. А членовете на нашето Политбюро се състезаваха да раздават
имената си навред. Спомням си, че карах стаж в завод на гара Костенец, който се казваше „Антон Югов",
посетих фабрика на име „Цола Драгойчева", вървях по улица „Вълко Червенков". (Марков, Г. Задочни
репортажи. С, 1991, с.478) Началствата в с.Златарица, Великотърновско, кръстиха своето ТКЗС на името
на Трайчо Костов, понеже научили, че в такива случаи той подарява трактори. След процеса срещу него,
веднага го нарекли Г. Димитров. Като умира и той, решили, че е най-добре да е В. Червенков. След
неговото „падане" разумно преценили името да е „Път към комунизма".
Промени ли се проблемът „йерархичност" в годините след 10.Х1.1989 г.? Рано ли е още за такъв въпрос?
Сигурно отговорът ще е също двузначен. От една страна, хаосът, който настъпи в обществото, се оказа
противопоказан на всякаква система от йерархични ценности. За няколко години се смениха няколко
правителства -достатъчно силен знак, че йерархиите са наистина нещо временно, че се разруши онази
довчерашна втвърдена структура, като те избере партията, като те настани на определен стол - ти, освен
ако не направиш някакъв гаф. цял живот си на едно или друго място все началство. Така за тези няколко
години се смениха шестима директори на телевизията и радиото, седем министър-председатели, сметнете с
всеки по петнайсет министри и още четири пъти по толкова заместник-министри, началници на отдели,
агенции и комитети!...За първи път от толкова години ние българите усетихме, че властта може да бъде и
преходна и наистина в нашето усещане за йерархиите настъпи промяна. Поне за една значителна част от
населението... В какво се изразяваше тя?
Първо в това, че скритата ни традиционна неприязън към всеки, който стои по-горе в обществените
структури от нас, започна да се изразява открито. След като знаееш, че ако не след два месеца, то след
половин година този началник няма да е вече началник, какво толкова „да му цепиш басма'". Нещо повече
- вицепрезиденти, кандидат-президенти след падането си бях; забравени за по-малко от месец...
В същото време това двойнствено отношение - и на скрита ненавист, и на пъклена затаеност, както я
наричаше Антон Страшимиров, към вся».; власт, и на сервилност, и на покорство към нея - не се разруши
напълн: Страхът от властта и от хората на властта си остана у много от българите Един естраден певец
пусна подписка срещу страха в обществото, но от Ег ?
582
не стана национално движение. Дори е спорен въпросът смях ли повече предизвика тази подписка или
загриженост... Защото какво друго освен смях може да предизвика тя, след като се оказа, че президентът
ни се бил досетил, че такъв проблем има в обществото, едва след като момчето публично публикува
протеста си. И на секундата го прие, за да му каже, че го подкрепя. За да не остане по-назад, пъргаво
се притури и министър-председателят. И той, горкият, досега не знаел, че такъв проблем съществува...
Нещо повече - самите „борци", които правят престъпността и смазаха страната, също баха първите срещу
страха и насилието...
Така традиционното неуважение на йерархиите стана в най-ново време три пъти по-вездесъщо. Сигурно
много нови десетилетия ще са нужни за да се формира едно трайно държавническо и нравствено чувство в
отношението към йерархиите в обществото.
А това означава нова дълбока и труднопреодолима криза в държавността ни и безспорно е един неясен
въпрос за бъдещето ни....
7. БЪЛГАРИТЕ И ДЪРЖАВАТА
Отношението на българина към държавата е неделимо от темата за българина и властта. Неделимо, но не
едно и също. Много често ние идентифицираме представителната, съдебната и изпълнителната власт с
държавата, но също така често ги и отделяме: отношението към селския кмет като към човек - съселянин
не е същото, каквото най-често е отношението към президентската институция. Държавата в съзнанието ни
почти винаги стои високо, абстрактно и дори често пъти надменно - не дава тя на поданика си да я
достигне, да поприказва с нея, да й се оплаче. Макар че това също може да се случи - като отиде един
големец, оставил за малко килимените коридори на голямата власт, при обикновения човек, той -
човечецът - много често има чувството, че при него е дошла самата държава. В делничното ни съзнание
тези разлики се долавят лесно: властта е повече конкретната проява, тя е овластеният човек, който
санкционира поданика, слага резолюции на молбите му, дава разрешителни за едно или друго. Докато
Държавата, макар че нерядко се идентифицира с данъчните агенти, бирниците и т.н., често стои далеч
горе сякаш, при боговете. Откъсната, абстрактна, превърната в мит, обобщена. Конкретният човек най-
много да се яви неин пратеник, но който и да е той, никога не може да се идентифицира с нея напълно.
Държавата винаги е нещо много повече от държавните си мъже.
Политическата власт, най-често се осъществява чрез държавата. Тя просто не може да съществува извън
нея. На властта се подчиняват най-напред такива държавни институции като полиция, армия, средства за
масово осведомяване. Чрез държавата и от нейно име хората на власт най-често прокарват както
държавните, така и личните си интереси и сметки, обявявайки ги по правило и по стари български
традиции за държавни интереси. В тази сим-
583
биоза са се осъществявали и се осъществяват и днес най-големите национални престъпления, но правилото
е всеобщо и неизменно: властта винаги иска да изглежда като изразител на народната воля и като
защитник на държавните интереси. И трябва да кажем: всяка власт и по всяко време... От най-
отдалечените часове на историята ни до тези, под чието неуморно и тъй „демократично" тиктакане
заспиваме и се събуждаме днес... Ала именно зад интересите на държавата са се крили и всички
насилнически актове на властта. Нейната партизанска себичност и безцеремонност винаги е говорила с
езика на държавността. Дори и най-ненавиждащите се партии, които взаимно са ее отричали, все са се
обявявали за изразителки на най-висши държавни интереси. И днес уж непоносимостта между СДС и БСП е
пълна, но и двете сили, прилагайки и предлагайки на „електорато-населението" различни програми, правят
това все „в името на най-важните, най-истинските интереси на народа и държавата".
Дали българинът е доловил какво оръдие е била държавата му в ръцете на неговите политици, та почти
винаги се е дистанцирал от нея? Дали интуиция или здрав политически разум са му отваряли очите през
вековете, та външно са го примирявали или покорявали пред хората, стоящи начело на властта - а тайно,
където и както му е паднало, е отмъщавал на държавата си. Във всеки случай - това е една от най-
тъмните и най-тревожни страни на българската държавност, която и до ден днешен люлее клона, на който
седим, и неведнъж ни е изправяла пред пропастта на пълното национално сриване... Защото, покорявайки
се привидно, българинът винаги е мразил властта, а поради нея и държавата си!
Най-често българското чувство към държавата се е измервало с отношението към нейните закони. О, то е
забележително, това отношение! Немски пътешественици, минавали през България в последната четвърт на
миналия век, отбелязват, че не познават друга страна, в която да се творят толкова много закони и да
се спазват толкова малко! (Вж. Страшимиров, А. Нашия-народ. С, 1923, с.243) Властта, в лицето на своя
законодателен орган -Парламента - е творецът на законите. Отношението към тях е най-истинското, най-
автентичното отношение към държавата. Следователно, ние сме прет едно тайнствено и конфликтно
триединство - власт-държава-закони. Нит: един от тези три елемента на българската гражданственост не е
и не може ~: бъде разглеждан изолирано - те се преливат един в друг, предопределят се саморазкриват
се. Властта - е вътрешната жажда и стръв на българина да се осъществи като се добере до онова, което
тя може да му даде и което ; България тя винаги е давала. Държавата е и конкретната, и абстрактнаг:
институция, с която той почти винаги е в състояние на конфликт, законите :: средството, чрез което
поданик и държава си разменят удари. Чрез законпт; властта иска да постигне целите си, чрез
изплъзването си от тях народът п го връща на властниците. Ала цялото това кръвосмешение на интере:?.
чувства и реакции се извършва на държавната трапеза. И като правило вин!Л сметката се плаща от
държавата.
>внше
584
Тук, разбира се, се намесва още един, четвърти момент. Без него не може да се разбере чувството на
българина към държавността му, нито цялата игра на котка и мишка, която чрез неспазването на законите
той постига. Този елемент е силно развитият индивидуализъм у нас българите, зле съчетан със силната ни
ощетеност откъм колективно, нека го кажем поточно още тук, държавническо чувство. Краен индивидуалист,
българинът винаги се е хващал в клопката, която сам си е поставял. Оцелявайки чрез индивидуализма си,
като се е опитвал да излъже и твърде често успешно е лъгал държавата си, той рядко, много рядко се е
домогвал до разбирането, че надхитрявайки я, в края на краищата сметката пак нему се е джиросвала
-чрез нови данъци, чрез нови насилия и ограничения. И тъй от далечните векове — до ден днешен...
Факт, който в последните десетилетия изкристализира в една почти класическа формула: „Държавата ме
лъже, че ми плаща, аз я лъжа, че й работя!". Само че ние никога не разбрахме, че държавата е въздух,
витание, мъртви граници, апарат от чиновници, а самите ние сме реални и конкретни - гладни, жадни и на
всичкото отгоре единствени данъкоплатци. И че колкото и да лъжем държавата си, в крайна сметка
излъгваме себе си. Ние не можахме да се научим - не да лъжем държавата си, а да я контролираме. Не да
я крадем, а да я пазим от крадци. Общо взето малко политици в българската история можаха да се
домогнат до тази проста и велика формула на държавността.
Още в началото на този анализ искаме да повторим, че изследваме отношението на българина към държавата
и нейните институции, а не отношението към Отечеството. Родината, бащинията, родната земя — те са също
държава, но друга — емоционална, невинаги материална. Не можеш да кажеш: „Отечеството ме лъже, че ми
плаща, аз го лъжа, че му работя". Не можеш да кажеш „Той загина за Държавата си!", а „Той загина за
Родината си!"...
Нека още тук произнесем основната си теза, която изследването налага: БЪЛГАРИТЕ ВИНАГИ СА ОБИЧАЛИ
ОТЕЧЕСТВОТО СИ И ПОЧТИ ВИНАГИ СА МРАЗИЛИ ИЛИ ПОНЕ СА БИЛИ НЕИСКРЕНИ С ДЪРЖАВАТА СИ. Проблемът, който
искаме да изследваме, е: защо това е така?
С малки изключения въпросът „българин-държава" някак си се е измъквал от полезрението на нашите
народопсихолози. Макар че от гледна точка на ЧУВСТВОТО ЗА ДЪРЖАВНОСТ, на способността или неумението
ни да се обединяваме в името на общи каузи или да губим, поради индивидуализъм и лични сметки, тези
общи каузи - този въпрос е бил във вниманието на редица наши изследователи. Властта винаги ни е
примамвала или, както пише Буров, „аз съм работил с много изтъкнати кретени от национален мащаб.
(Топалов, М. Срещи с Буров. С, 1990, с.19) И по-нататък: „всеки българин се смята за потенциален
депутат, политик, водач на партия, най-малкото главен секретар на министерство. По-долу не. Всеки
българин иска да пише на визитната си картичка „о.з.полковник", „о.з.генерал" или „бивши министър".
Това му е мечтата." (Пак там, с.111)
585
Защо и откъде се роди това двузначие: от една страна пред човека на властта българинът най-често е
сервилен, готов да се отърка о него, и, разбира се, да го катурне от стола му, стига да му падне
случай, а по отношение на държавата си винаги се е опитвал да я „мине", да я гавне, да я срита под
масата. Кога и как се зачева този двубой между държава и поданик по българските земи, който не секва и
до днес. И се води, както по неписаните правила на скритата омраза, така и без всякакви правила — кога
както дойде. За такава ли държава и държавност Левски кръстосваше България?...
Според Иван Хаджийски понятието „държава" се появява най-напред в годините на Възраждането. Ала
държава българите имат много преди този златен духовен период. И държавническо чувство имат много
преди това. Държавността е свързана с граници, а битката за границите - как да се разширят те, как да
се преместят от един хребет на Родопите на друг, на Север или на Запад, та да се уголеми България -
това е всъщност смисълът на по-голямата част от историята ни. За държава на българите се говори и през
Първото българско царство, и през Второто. Ясно изразени елементи на държавническо чувство имаме още в
блестящата реч на Асеня пред българската войска, изследвана така детайлно от Антон Страшимиров
(Цит.съч., с.145). Другаде той казва: „Държавата е сложен организъм със своя тъмна воля да живее" (Пак
там, с.145). Акад. Д. Лихачов пък говори за „държавата на духа", имайки предвид българите в годините
на робството.
Следователно, началото на държавническото чувство, макар и още смутно, често неосъзнато, още по-малко
теоретически обистрено - но истински вярно усещано, имаме в момента, когато започва плащането на глоби
и данъци, когато се водят войни, когато границите е трябвало да се укрепват, да се охраняват и да се
бранят с кръв и меч. Такова чувство имаме зароденс още в онзи миг, когато Аспарух с кръвта на коня си
извършва кръщението на българската земя. И цялата ранна, средновековна и по-късна мисия на жена-та-
майка, освен в инстинкта за продължение на рода, се проявява и в нейната основна гражданска мисия да
ражда войници и поданици. Армията и данъците са първите знаци на държавността...
Във втория елемент — данъците, трябва да се търси и зараждането и развитието на онзи най-напред
инстинктивен, а после все по-ясно изразен вътрешен конфликт, или, ако упортебим една днешна дума, онзи
вътрешен дискомфорт между поданика и държавата. Въстанието на Ивайло е първият масов бунт срещу тази
проява на държавността. Но преди него, при Борис. имаше още един силен знак на тази държавност и
нейната роля на насилил - във факта на приемането на християнството. Следователно, в постепеннст:
формиране на посочените два основни белега на държавата трябва да тър:: избистрянето на чувството за
държавност у българина, както и силна"". неприязън, която то никога отпосле не престава да формира, а
те са:
1) Ролята й на насилник;
2) Ролята й на национална институция за побеждаване на врагове.
До
което в т.н., в т Ще реч различа
ВС!
е също I ли да га| в^
Динени ] срещу ^ Ци. Мно феодала минава в Действия самият с положещ прави так с компле! изпусне н
опит)и по не държан сервилнит като него! герой, а в
НО, В ОНО1
българина В зна> България. Да! Но то бунтуват ч самият сия боляри и п както се тр Държа! скоро няма
българскотс време" („Бь *онфликтувг законодател* основания да национално 1 аява. Данъч зовече,
586
Доколко и как различните народи са възприемали знаците на насилието, което в много случаи е означавало
ред, законност, национална дисциплина и т.н., в този факт ние откриваме цял ред особености у отделните
народи, което ще рече, че по степен на държавност те и до ден днешен значително се различават.
Всяка организация е в някакъв смисъл едно насилие. Всеки публичен ред е също насилие. И всяко
колективно съществувание е вид насилие. Но можем ли да говорим и от кога, че насилието е предизвикало
поданика да ненавижда държавата си или поне да я мами, да й подлага, където и както му падне, динени
кори. Няма никакво съмнение, че Ивайловото въстание е един бунт срещу държавата, срещу нейната
агресивност, изразена в непосилните данъци. Много им идват на селяните тези данъци, но освен царският
двор и феодалната прослойка, която ги събира, за да живее по-сито, на Ивайло не му минава и на шега
през ума да воюва или да ненавижда държавата си, чрез действията на която говорят болярите и царя. Ако
не беше така, когато той самият става цар щеше да направи някакви данъчни промени, да облекчи
положението на онези, за които всъщност бе обявено въстанието. А той не прави такива. Той става по-цар
от царя! Защото Ивайло идва в Търново заедно с комплекса на низините и добарал царския жезъл, той вече
не иска да го изпусне на никаква цена. И затова е по-краен, по-наивен (поради липсата на опит) и по-
готов на предателства и на държавна измяна дори - стига да опази не държавата си, а своята илюзия -
стола си. Точно така, както някои от най-сервилните поданици на бившия социалистически режим днес се
оформиха като негови най-непримирими врагове. Поради това Ивайло умира не като герой, а в крайна
сметка като предател. Или почти като такъв... Следователно, в онова време е рано, твърде рано е още да
говорим за ненавист на българина към държавническата традиция.
В значителна степен сходно е положението, когато Борис I покръства България. Акт на държавническо
насилие ли е покръстването? Безусловно да! Но то е акт и на най-висша, най-обмислена държавност.
Болярите се бунтуват срещу покръстването, защото за тях езичеството е по-добро. И самият син на Борис
се бунтува срещу него. И е ослепен от баща си. Много боляри и техните семейства - цели 52 рода - са
избити от него. До корен, както се требят котките!
Държавността се омесва с кръв, но антидържавническо чувство няма и скоро няма да има. Само „мисълта и
идеята за оцеляването и пребъдието на българското племе се е родила тогава и в утробата на
престолнините от това време" („Български царе" (С, 1992, с.25)). Следователно, макар и народът да
конфликтува по един или друг повод (какъвто без съмнение е Крумовото законодателство) с държавата си и
с царя, като нейно олицетворение, няма основания да говорим за антидържавни наслоения, които да се
формират като национално поведение. Но зачатък на такова настроение безусловно вече се явява.
Данъчните агенти, които ходят из държавата, които вземат нерядко повече, отколкото им се полага,
създават почвата за това бъдещо неприязне-
587
но отношение. Привилегиите, които царят дава на своите пронияри („про-ния", гр. - грижа), а преди тях
на „Великите и малките боляри", на областните управители - са вече искрица, която е хвърлена и тлее в
душите. Откупването не само на отделни младежи, но и на цели области да не служат във войската е една
голяма привилегия и един повод българинът да поглежда към държавата си с изкривен врат... (Вж. Семов,
М. По стъпалата на живота. С, 1979) Неизпратените, „откупените" войници се заменят с „откупени" кумани
или други войнствени племена.
И все пак, колкото и такива симптоми да има, антидържавно чувство още няма. Дори когато скриват
добитъка и имотите си - както винаги ще става и по-късно - българите от онова време не само обичат
държавата си, но и
разчитат на нея...
Тази е или приблизително тази е думата. За българина държавата е територията, мястото, в което ще бъде
защитен от византийските и другите нашественици, която ще опази имота и къщата му. Държавата е, която
въпреки всичко му дава самочувствието, че той е именно поданик на Самуил, на Симеон I или на Шишман...
До падането на България под турско робство отношението към Отечеството и държавата почти се покриват,
те все още са почти едно и също. И предаността към тях, обичта и идентификацията с ткх е все още
пълна. Рано е, следователно, във време, когато държавата е бранител не само на българското племе като
цяло, но и на отделния индивид, да се говори за индивидуализъм в българската гражданственост и в него
да търсим причините за егоизма, егоцентризма и цялата по-сетнешна изврате-
ност на властта...
Разделението между Отечество и държава реално настъпва в годините на. турското робство. Тогава, когато
държавата вече не е фактор за оцеляванетЩ на народността, защото тя просто не съществува; тогава,
когато оцеляване! на самата народност е колкото осъзнато чувство и цел, усетена силно на] вече в
годините на Възраждането, така и поединично спасение. Няма я ве българската държава. И не се помни
откога я няма. Векове текат, десетилет се нижат. Двадесет поколения се извъртат — достатъчно, твърде
достатъч за да се забрави миналото, а съдбовната задача да се издържи, да се оце.т и икономически, и
духовно, да се опази вярата в битката с мохамеданство да се опази езика, да се опази духът, стават
властващи в народностната
същност и поведение!
Държавата е в полето на амнезията. Кой помни, откъде да помни и при всеобщата безкнижност, че е имало
държава на Симеон I - достигала, Цариград, че е имало Крум Страшни, че гърци и турци неведнъж са
огъвали пред десницата с меча и под копитата на българския кон. Поми само манастирите, които пазят
словото българско, помнят скритите в
жития и кондики.
Ще мине много време, докато Паисий седне над своята „История", з върне паметта на цял един народ и
след близо 400 години тъмнина ~а извади от забравата и безпаметието. Това е началото на ВЪЗРАЖДАНЕ^
588
ПРЕЗ ВСИЧКИТЕ ТЕЗИ ГОДИНИ НЕ Е ИМАЛО БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА. И през всички тези години е имало държава.
Само че това е турската държава. Онова, което е правила силната българска държава преди 400 години
срещу интересите на поданика си, сега. в десетократно по-засилена степен, го прави турската държава.
Следователно, ще сгрешим ли много, ако кажем, че българското държавническо чувство се е формирало в
условията на турското робство*
Появата на „История Славянобългарска" и на другите произведения от времето на Възраждането и по-късно
в годините на свободна България ще коригират направеното, ще допълват осакатеното държавно
себеусещане, ще го оттласнат от изкривените имперски светоусещания. ще му дадат ново самочувствие. Но
то ще е градеж върху основи, положени в годините на робството. То ще е градеж върху вече формирания
индивидуализъм, наложен, нека пак повторим, от нуждата за поединично спасение, когато държавата ни не
е могла да бъде опора на поданника си. Не към нея е гледал българинът, за да оцелее, а главно и
единствено към Бога и себе си. Затова оцелява църквата, оцеляват духът, езикът, вярата. А държавата ни
е изчезнала, и с нея - рехавите някогашни наченки на държавността
ОЦЕЛЯВАНЕТО и този път ляга в основата на една от най-важните посоки на нашата и личностна, и
национална същност. Идва времето, когато Левски разнася своята велика идея за чиста и свята република
и заедно с нея
- идеята си за държава на равенството между етносите. на българските закони, на демократично
избраното управление.
Стана ли по терка на Левски държавата ни? За да отговорим на този въпрос, нека се попитаме: какви
основни черти формира у себе си българинът като поданик на една чужда, насилническа, исторически
изостанала в своята гражданска традиция държава, каквато бе турската империя?
Първо - той формира двойнственото си отношение към поробителя или към човека, който има власт. Това
двойно чувство никога повече няма да се изтрие от националната ни характеристика. Ние винаги в едни
случаи ще се съобразяваме с по-силния, в други ще му се покоряваме безпрекословно, ще раболепничим, ще
се харесваме, ще бъдем верноподаници - както Л. Караве-лов определя българина, в трети случаи дори ще
губим личностната си физиономия.
За да не иде главата на дръвника.
И с много малки изключения, винаги ще мразим човека, който е над нас, който е на власт. Това
двойнствено чувство ще го забележат почти всички изследователи на българската държавност и те го
откриват винаги, когато ги занимава проблемът за отношението на българина към властта. Отсега нататък,
както вече неведнъж посочихме, той ще е един, когато е насаме под юргана
- тогава той е юнак, тогава е герой, тогава той „мамицата може да разкара" на всеки, който нещо му се
изпречи на пътя, който го е обидил или поставил по-долу от там, за където той се мисли, че е. Тогава
той има истинско свое си самочувствие, от което най-често и следа не остава, още щом махне
589
завивката, отхвърли халището и погледне през прозореца, където неподправен и реален си тече животът.
Тогава именно той става друг - съобразява, преценява, наглася се — реалист до мозъка на костите.
Това му отношение към хората на турската държава ще остане завинаги знак на неговото чувство за
държавност и отпосле - когато други хора на държавната власт ще яхнат гърбината му.
На второ място, ние излизаме от робството със синдрома „ВЪНШЕН ЗАКРИ ЛИК". Поданникът тачи
държавността си дотогава, докато тя може да го закриля, но когато той няма повече държава, тази нужда
не само остава, но се и засилва. Старците казват на Индже, когато отива при тях: „Ний сме прости хора,
като овци. Добре е да има кой да се погрижи за нас, да ни стриже и да ни дои, но и от вълците да ни
пази". (Йовков, Й. Събрани съчинения. Т.2.
С, 1983, с.242)
Тази изповед на стареца пред всесилния господар е израз на пълната безпомощност, до която е стигнал,
поради отсъствието на собствена държава, народът ни. Но тя ще стане и едно тягостно присъствие в
националния ни характер отсега нататък — винаги да търсим някой от по-големите, от великите сили,
който „от вълци да ни пази", а и още нещо - на когото да хвърлят вината за собствените си грешки
нашите политици и държавници. БЪЛГАРСКИЯТ ПОЛИТИК ВСЕ ТЪРСИ, КАТО ТОЗИ ЙОВКОВ СТАРЕЦ - СИЛЕН ЧОВЕК,
СИЛНА ДЪРЖАВА ДА МУ Е ЗАЩИТНИК.
И тази вероятна беда в бъдещата ни държавност долови вярно Левски. Затова той искаше със собствени
сили да доберем до свободата, да бъдем независими от Великите сили, чиито намерения да сложат ботуш
или ръка отгоре ни, той беше вече истински прозрял.
И в този случай историята ни потегли накриво...
В по-ново време тази черта се разви до такава степен, че много от българите се чувстваха най-сигурни в
себе си, когато имаха силен човек на властта за приятел, за кум, за роднина. При социализма
връзкарството стана начин на живот. Затова дори традицията на здравата кумска институция през
последните 40-50 години напълно рухна. Новите кумове твърде често бяха новите хора на властта. Това бе
нов момент в разрушаването й.
Трета последица от робството бе играта на криеница с държавата. Тази игра на котка и мишка с
държавните искания към данъкоплатеца, както вече посочихме, съвсем не бе нова. Но по време на
робството тя се засилва, превръща се в нравствена система. Да се излъже турчинът, да се излъже
турската държава — то е колкото акт на личностно оцеляване и одързостява-не, толкова от един момент
нататък и личностно утвърждаване. Но то се вкоренява в нашата национална същност, нещо повече, то
става жизнена, съдбовна линия, която вече никога няма да се изтрие от нея. С появата на т. нар.
„социалистическа държава", това чувство се засили, то стана всеобщо чувство, последиците на което
можем да видим сега, когато държавата „се приватизира" и се разграбва с такава злост и жажда, както
това никога не е било в нейната 1300-годишна история. Сега може да се види наистина колкс
силен
ничес!
Н
жавна1 поведе и да В1
Щ
повече
ност и (
което в
ориента
ното, за
един из<
Като не
ни остав
Дър
фанатиз]
ли не из
, божестве
жение на
турците.
основата
монастир:
на съпро!
между ис]
основата 1
Ала н
чувство. Я
и подчинег
ТИВИСТИЧеЕ
Но той не ' борба - от|
били в съст] :- XVI, XVII |
и биологич]
напред цъР1
то.
Поради съответно р Други истор] нас, българи съпоставени САМО ЕДИ) БЪЛГАРИН \
590
силен е индивидуализмът у нас българите, колко малко или никакво държавническо чувство у нас не е
останало...
На четвърто място следва да отбележим агаларската нагласа към държавната работа. И в това отношение
идеите на Левски за прозрачност в поведението на държавника, гениалната му надежда да си казваме
кривиците и да вървим напред, също не хванаха корен...
Турците имаха изостанала държава, тяхното държавно себеусещане е повече фанатично и верско, отколкото
резултат на една изградена държавност и социална зрелост. И те са гледали на държавната работа като на
нещо, което някой ден все трябва да се свърши, но кога - това според бавните ориенталски представи не
е било важно. Ала тази неглижираност към държавното, завещана ни от турците, ние развиваме
впоследствие доста активно. Не един изследовател забелязва, че на държавното ние гледаме като на
чуждо. Като не може днес - утре. Ако има как - най-добре никога. Подобни описания ни оставя Иван
Хаджийски.
Държавническото чувство у турците се е крепяло на техния силен верски фанатизъм — за тях, както и за
нас, българите, вяра и държавност са били едва ли не идентични понятия. Онова, което е земна власт, е
знак на духовната, божествената власт. Мохамед е пророк на Аллаха, земната власт - продължение на
духовната. Точно това верско втвърдяване, което се забелязва у турците, довежда и до известно верско
втвърдяване и у нас. То лежи в основата на съпротивата ни да не изчезнем, да не се претопим.
Опазването на монастирите, на книжнината в тях - на вярата ни - дава вечност и жизненост на
съпротивата срещу помохамеданчването. Това е тя, вековечната битка между исляма и християнството,
която лежи в продължение на столетия в основата на много жилави наши национални черти.
Ала на верска основа у турците се развива по-силно и колективното чувство. Тяхната военна организация
и стопански живот също са съобразени и подчинени на верския фанатизъм. Тъкмо като противостоене на
този колек-тивистичен фанатизъм ние е трябвало да противопоставим свой фанатизъм. Но той не е могъл да
бъде колективен. Това би означавало сблъсък, война, борба - открита и страшна, каквато в първите
векове на робството не сме били в състояние да водим. Ето защо това противостоене в онези далечни XV
XVI, XVII в., е могло да бъде само силното индивидуализиране на верското и биологичното - а то е
индивидуалното оцеляване. Такава борба - най-напред църковна, а после национално-освободителна, ще
донесе Възраждането.
Поради това, принудени от потребата за личностното си оцеляване, ние съответно развиваме и силни
индивидуални качества. Формирали се при други исторически обстоятелства, немците например са твърде
различни от нас, българите. Взети поотделно, и французите се губят, смаляват се сякаш, съпоставени с
българина, взет като индивид. ЕДИН САМ ФРАНЦУЗИН Е САМО ЕДИН ФРАНЦУЗИН. ЕДИН САМ НЕМЕЦ СЪЩО. ЕДИН САМ
БЪЛГАРИН Е ИНДИВИД, СИЛА Е, ВСЕЛЕНА Е ТОЙ. АЛА КОГАТО СТА-
591
НАТ ТРИМА, НЕМЦИТЕ СА ВЕЧЕ АРМИЯ. ФРАНЦУЗИТЕ СА НАЦИЯ. ТОГАВА ПЪК НИЕ БЪЛГАРИТЕ, ВОДЕНИ И ДЪРПАНИ ОТ
ИНДИВИДУАЛИЗМА СИ, СТАВАМЕ НИЩО. ТРИМА БЪЛГАРИ НАЙ-МНОГО ДА НАПРАВЯТ ЧЕТИРИ ПАРТИИ.
Връзката между нашата осакатена държавност и индивидуализма ни е широко изследвана. За нея пише Антон
Страшимиров. „Нашият народ -посочва той - е бил чужд на държавнически грижи през цялото турско
владичество, значи през векове. И ето в пресъздадената сега българска държава (държавата след
Освобождението - б.м.М.С.) той остава да е гражданин с манталитета, ума и сърцето на избирател от
селско-общински кръг интереси: у него няма никаква представа за държавата, която е повикан сега да
урежда чрез своите преки избраници." („Диктаторът", кн.З, с.71)
И за да ни покаже доколко тази държавност липсва, той посочва един пример, който е показателен от
гледна точка на интересуващата ни тема: „При едни законодателни избори във Фердинандска, тогава
Кутловска, околия за народен представител е избран Руският цар!" (Пак там, с.71)
Българската следосвобожденска действителност предлага твърде много възможности за формулирането на
нови дистанции в отношението на българина към неговата държава. Тъй дълго чаканата и идентифицирана
със свобода, с правдини, с равенство, с надежди, (както пише Джани Родари с „надежда за всички"),
такава българска държавност не се създава.
Никакво съмнение няма - илюзиите, които дава Възраждането, сега в голяма степен ще бъдат попарени.
Възраждането е време на събуждане на националното, на неговото отглеждане, на посявките му там, където
изобщо го няма. То е време на едно национално опиянение, както го нарича Вазов, поради това след
Освобождението, то е време и на изтрезняване. Няма го робството в неговите довчерашни форми, няма го и
довчерашният страх, няма я турската държава — такава, каквато българите я познават и на която са яли
попарата пет века. Ала го няма и Левски. Стамболов е голям, изключително голям - но не е Левски. А
може би и не можеше да бъде...
В условията на една новоосвободена държава, макар и късана и раздър-пвана от сметките на Великите
сили, нацията ни е била изправена пре~ възможността да сравнява - от една страна това, което паметта
прясно пази от друга онова, което днес виждат очите и чуват ушите - в действията в~. новосъздаващата
се българска държавна уредба. И не може българинът да ке е направил своите изводи - че там някъде,
дълбоко в механизмите на това действие има нещо вечно, всеобщо, което не се сменя със смяната на
хората дори със смяната на властта, а е вечен знак на всяка държава и на всяка власт Което не след
много години, блестящо ще го пресъздаде Стоян Михайловс-и в „Книга за българския народ".
Защото тогава е времето за първоначалното натрупване на капитала с \ всичките последици за националния
дух, каквото точно той е и днес. Каквогг е винаги, когато се натрупват първоначални капитали?
592
г са нация, к-тлндивиду-
е,-;лЩОГО ДА
г.ализма ни е
лият народ -
ллото турско
:га българска
1за да е граж-
. Зщински кръг
- повикан сега
с.71)
посочва един
лата ни тема:
Утловска, око-
-м. с.71)
рага твърде много
иението на бълга-
щирана със свобо-
Родари с „надежда
фаждането, сега в г на събуждане на ам. където изобщо > го нарича Вазов, гзняване. Няма го вчерашният
страх, ознават и на която ов е голям, изклю-: да бъде...
и късана и раздър-ла изправена пред метта прясно пази.
- в действията на се българинът да не жанизмите на това
смяната на хората, ва и на всяка власт. Зтоян Михайловскп
ване на капитала с |й е и днес. Каквото
С какво се характеризира това първоначално натрупване на капитала в България? Най-напред с безогледно
заграбване на турските земи от изселващите се от България турци. До такова заграбване и изкупуване на
безценица могат да се доберат тези от българите, които бързо са натрупали пари. Това са политиците,
хората на властта, спекулантите... Нахлуват чужди капитали - кои от тях, при какви комисионни да се
пуснат - това решават пак политиците - депутати, министри, по-низши чиновници и т.н. Това е друг
източник на забогатяване от комисионни, от подкупи, от недобросъвестни сделки, от които именно
държавата губи.
Примери в изобилие и у Тодор Панов, и у Стоян Михайловски, и къде ли не! В нравствен план цялата тази
картина се откроява като развратеност на държавата, подкупност на нейните чиновници, корупция по
всички линии. Онези от поданиците, които нямат вземане-даване с държавната трапеза, не могат да купят
нито земя, нито да се захванат с индустрия, поради липса на начални капитали. Те обедняват и
постепенно се превръщат в наемни работници. Законите се гласуват от същите тези депутати и се прилагат
от същите тези министри, които бързат, много бързат да се налапат с богатства. Защото постоянно
роящите се партии също бързат да се доберат до властта и правителствата се редуват едно след друго.
Сега е времето когато, който днес грабне - ще има, който не вземе, трудно, много трудно вече ще си
стъпи на краката. Падат правителствата, но политиката е една и съща. Държавата е с разкривени
стойности - такива са те и няма какви други да бъдат в очите на народа, който живее в тази държава.
В същото това историческо време във Великобритания държавата е предприемач, регулировчик,
разпоредител, при сродни обстоятелства първата работа на държавата в САЩ е да направи закони -
категорични и силни -които да бранят личността. В България тя е параван,зад който шетат министри и
политици - кои с брадви, кои с ножици и пергели - режат, кроят, преначертават. Така че за тях да има
всичко, понеже тук властта няма мандат - едни правителства падат, други идат за наколко месеца, за
година. Това е времето, когато се създава и балканският синдром на властта... Времето, в което
Фердинанд носи по-дълго едни ръкавици, отколкото търпи едно и също правителство...
През годините на първоначалното натрупване на капитала България е една отворена врата. От една страна
руските държавни чиновници и по-висши люде от най-горните коридори на властта пренасят руския опит,
който е потребен на държавата, но те носят и бюрократичността и особеностите на руското
чиновничество... От друга страна - стремежът към бързо забогатяване у немалко наши хора на
държавната трапеза ражда специфично наша корумпираност. Още оттогава, винаги като тръгва за държавно
учреждение, в едната си ръка българинът носи дамаджанката със сливова, пакетчето с прясно свинско, в
другата стиска винцето и надениците, а в пазвата - спаст-рени пари - знак за винаги готовата за
подкупност българска държавност. Всяка държавна машина, разбира се, има своя бюрокрация. Без ред, без
правила, не е възможно нейното съществуване.
593
Нарушаването на този ред с най-достъпните средства - това е онзи дълбок вик на отчаяние в душата на
българина, който още ехти под небето на България оттогава - от края на миналия век, та до ден
днешен... Българинът ще прозре измамната привидност на този свещен държавен ред и отношението му към
държавата и институциите й ще се превърне в недоверие, в презрение, дори в омраза. Между народ и
държава отново ще се възстановят незабравените още от турското робство взаимозависимости, в които
държавата отново ще е мащеха, а народът - неин враг, който всичко ще прави и струва, за да я излъже,
да й се скрие, да я надхитри и отмъсти.
Тези първи години на натрупване на капитала в България са години на нахлуване на чужденци от различни
националности в София. България и особено столицата й, търпят духовното влияние, привичките и
специфичната култура на хиляди пришълци от къде ли не - хора, усетили, че в новоосвободената държава
има място за всякакви шарлатани, проститутки, шмекери, долнопробни мошеници. Заедно с Прошековата
фабрика се преустройват мазета, където до бели зори светят червените лампи на бардаците. До Ире-
чековата квартира, до която за да стигне, той гази калта на софийските улици, се отива като се минава
покрай сандъците и на какви ли не магьосници, картоиграчи, ясновидки, баячки, просяци и т.н.
Тогава е времето, когато Търновската конституция е изградила по един блестящ начин основите на
държавата, но по нейните пътища все още витае хаос, неразбория, подкупничество и корупция, които,
събрани заедно, за съжаление олицетворяват същността на новата българска държава, в тъмната слава на
която вземат вече най-дейно участие българските депутати, министри и висши чиновници...
Който е имал възможност да надникне в по-големите сметки на държавата от края на миналия и началото на
XX в., не може да не се хване за главата от мащабите на корупцията и продажността на българските
политици, които вземат безумни комисионни от даването на права за строителство и търговия и пр., най-
често в ущърб на българските национални интереси. Който пък не е имал възможност лично да познае тази
драма на българската държавност, е имало откъде да прочете за нея - вестниците ни и тогава, кактс и
днес, не са си поплювали да извадят, поради партизански битки и партийни омрази, кирливите ризи на
всеки що-годе издигнал се в коридорите не властта и държавното управление. Който и това не е направил
- ДА ГЛЕДА ДНЕС, повторното първоначално натрупване на капитала, което почти пс нищо не се отличава от
онова, тогавашното.
...Отношението към царската институция, с която десетилетия се олицетворява държавата ни, също е най-
меко казано противоречиво. Старият вопъл на българския народ: „Бог високо, Цар - далеко...", разкриващ
драматг на българина оставен на произвола на държавния чиновник, се уплътнява : все нови и нови щрихи,
превръща се в жизнена съдба и национална драма. :
594
която българинът продължава все по-осезаемо да чувства, че държавата му не го защитава и не му помага,
а напротив - смуче от него; че той живее трудния си живот, за да съществува тя; че изправен пред нея,
той е сам и ако не си помогне сам, няма кой да му помогне...
Като че ли качествено нов момент в отношението на българина към държавата имаме след т.нар.
„социалистическа революция". Следователно, естествено е да се запитаме: промени ли тя и как Закона за
халището?
Теоретично, в пропагандата, в официалната проява на натрапваното обществено мнение, новата държава
трябваше да се яви първата конкретизация, първото реално и истинско превъплъщение на идеите на Васил
Левски и Възраждането за Чиста и Свята Република, за държава, за каквато мечтаеха всички те! Всяка
крачка на новата власт идеше да докаже, че идеалите на Левски, Ботев и Възраждането - това са идеалите
на новото общество, което половината свят се беше запретнал да изгради. И новата държава беше една от
посоките на тази мисия...
Основният момент в тази нова държавност е свързан с една качествена и съдбовна промяна — превръщането
на частната собственост в кооперативна и общонародна. По този начин българинът беше насилствено
откъснат от светаята светих на своята душевност. Онова „малко да е — мое да е", което Захари Стоянов,
наблюдавайки действията на априлските въстаници, беше извел като основна поведенческа подбуда, беше
изтрито и изтръгнато из корен. Надеждите, душевните трепети на българина, свързани с нивата, с коня, с
каруцата и овцете, станаха държавна грижа. Това беше вече друг вид собственост, която студенееше,
алиенираше, обезмисляше интересите и усърдието на милиони хора,макар че им създаваше една малка, но
сигурна гаранция за съществувание. Собствеността беше откъсната от тях, управлението й предадено в
ръцете на хора, които много често не бяха имали и хабер от усилията и мъката за нейното създаване и
опазване - поради което то беше твърде често отношение служебно, чиновническо, бюрократично и най-вече
безстопанствено. Оттук нататък държавата вече се отъждествяваше с всичките недостатъци на това
„стопанисване". За първи път в нашата национална съдба, както и в националната съдба на още десетина
други народа, беше сложен знак на равенство между собственост и държава. Един акт с огромни
последици...
От една страна държавата пое върху себе си отношението, което хората имаха към тази отчуждена от тях
собственост, от друга - отношението, което българинът и като традиция, и в конкретния исторически
контекст хранеше към властта. Така и държавата ни се натовари с една крайно нелицеприятна задача да
инкасира чувствата, свързани и с една чужда, студена собственост, и с една власт, към която по
традиция народът ни има двузначно отношение...
Някога Андрешко, Елин Пелиновият герой от софийския шоплук, закара данъчния агент, тръгнал да
секвестира житото на хората, в блатата на софийското поле и го остави там завит с един конски чул,
докато селяните поскрият това-онова, което бяха произвели, за да надхитрят пак държавата
595
си. Сега, при силната и тотално окрупнена власт, подобно поведение беше абсурдно...
Укриването на данъци или имущество веднага биваше белязано със страховития знак „враг на държавата" и
влечеше след себе си, ако не нещо повече, поне онези зловещи лагери, които останаха като символи на
едно жестоко и с нищо неоправдано национално ожесточение. Хватката на властта беше до такава степен
силна, че дори и при създаването на ТКЗС, селяните не можеха да укрият или продадат една овца или
килограм жито. Насилието роди отново страха от държавата, а той отново породи омразата или поне
двойнственото отношение към нея...
Национализацията беше друг акт на държавно насилие, извършено с вездесъщото функциониране на
репресивния апарат. Ето защо и отношението ни към държавата се грееше на две слънца - първото, то беше
идеологически добре изпипано: социалистическата държава е държава на народа, тя трябва с всички сили
да се укрепва и зачита, дори ако трябва със средствата на принудата. В житейско-приложните аспекти на
втората посока продължиха да действат старите вековечни и намръщени усещания за държава и държавност.
Синхронизирането на двете слънца тъй и не настъпи. Едното грееше в душата, другото светеше на
ръцете... Българинът, оставен насаме, никога не пожела да се идентифицира с държавата си, никога не я
почувства като истински своя. Миналото си отношение той просто приспособи към това си ново състояние,
като преработи в нова национална философия старата поговорка „От баща и от държава се краде...".
(Довчера тази поговорка „позволяваше" кражбата само от бащиното.)
И той избра отново проверената от историята си национална реакция на оцеляването - едно да мисли,
друго да говори, най-често трето да върши. Отново влезе в действие, както е влизала винаги в
недемократичните времена на историческия ни живот, основната национална реакция - да бъдем едни под
халището, други извън него.
Извършваше се двоен процес - от една страна официалното лице на живота ни се миеше в лъскавите фрази
на пропагандата, че народът ни заспива и се събужда, окъпан от обич и преданост към своята държава. От
друга - всички функции на държавно-административното управление се изземваха от партийния апарат.
Дълбокият смисъл на тази акция бе с дълготрайно действие. Той имаше задачата да създава, от една
страна, внушението, че това ново чувство на държавата към поданика е едва ли не нравствен факт Обаче
от друга, трябваше да възпитава и превъзпитава неосъзналите се оше „елементи", да ги приобщава,
показвайки им как цялото общество вече се е променило в тази двузначност, доведена почти до идилична
обич.
Погледнат от днешна гледна точка, този процес имаше и своите верни и смешно наивни страни, и
драматични последици. В редица области държ2-вата наистина заместваше, при това добре, традиционните
условия, коит: довчера създаваше семейството. Така например, тя отпускаше стипендии :: десетки хиляди
ученици и студенти, създаваше условия за едно наистк—
масово далеч П1 учащите значител ваност а Дър]
ство. Це^ на среда достъпна ределяне] ност бях^ благоскл^ \
р
воленост,
останали I
държавата
самоубиш
оценим та;
връщане I
Най-с
една прил
построи х
прилично I
когато бюд
МНОГО ОТ IV
пътищата 1
ума да си в
възстанови
Държа
лечение, см
поемаше и
изплащаха
всеки джоб
издръжката
персонал, п
Сега ш
ха, от която
вече са без I
Щите е една
наблюдава..
В сфер;
си дефицита
бюджет, кея
ствената
596
ведение беше
масово образование, което реално тласна българския културен хоризонт далеч пред редица европейски
страни. По броя на стипендиите, отпускани на учащите се, България беше на едно от първите три места в
Европа - знак със значителни последици за националното самочувствие, за степента на образованост на
българското общество и т.н.
Държавата се зае с едно значително по мащабите си жилищно строителство. Цените, които плащаха
добралите се до жилища, не бяха извън силите на средния статистически българин. По този начин жилището
стана една достъпна реалност за българското семейство. Друг е въпросът, че при разпределянето на тези
жилища социалната справедливост и социалната потребност бяха нарушавани и нерядко се движеха между
корупцията, партийната благосклонност и личните връзки.
Държавата поемаше, макар и на една ниска материална степен на задоволеност, и съдбите на старите и
бездомни хора, изоставени от близки или останали без жизнена подкрепа в обществото. Днес тази хуманна
функция на държавата ни е сведена практически до нула и пред нас зачестяват страшните самоубийства на
стари и бездомни хора. Сега можем по-реално от преди да оценим тази мисия на бившата си държава и да
познаем, че не всяко безогледно връщане назад, е добро за нацията и идеалите й.
Най-сетне, държавата отделяше значителни средства за изграждането на една прилична, задоволителна
инфраструктура в страната - изгради мостове, построи много пътища, поддържаше ги в едно, ако не добро,
то все пак прилично състояние. И тази функция на държавата можем да оценим днес, когато бюджетите на
кметствата са претънели до скъсване, когато дупките по много от междуселските пътища зеят незапълнени;
когато ерозиите отнасят пътищата между махалите из нашите планини и на никой не му минава през ума да
си представи, че държавата ще намери вече пари и възможности да ги възстанови, камо ли да строи нови.
Държавата поемаше в своя бюджет разходите за безплатно медицинско лечение, осигури безплатни лекарства
за всички, а за „активните борци" поемаше и разликите в цените на вносните лекарства, дори когато те
се изплащаха от платежоспособното население на смешно ниски и достъпни за всеки джоб цени. Държавата
поемаше бюджетите на болниците, в това число издръжката на сгради и строежа на нови, заплатите на
лекарите и всеки друг персонал, поддържането и закупуването на апаратура и т.н.
Сега ние можем и в това отношение да оценим застрашителната разруха, от която предишната държава добре
или зле ни спасяваше. Болниците ни вече са без средства, без лекарства, без кръв и драмата на болните
и страдащите е една истинска национална драма, която Европа гнусливо и отчуждено наблюдава...
В сферата на индустрията държавата покровителстваше чрез бюджета си дефицитите на нерентабилните
предприятия и кооперативни стопанства -бюджет, който се набавяше, разбира се, от заплатите на заетите
в производствената и другите сфери, като по правило действаше една уравнителна
597
>
система на заплащане, при която не беше голяма разликата в труда на бездарния и на особено надарения,
на неграмотния и на учения. Държавата пое функциите на един могъщ, тотален социален регулатор,
подчинен изцяло на определени идеологически функции. В това беше и грешката, и драмата на
социалистическата държава. Тя не можа да създаде нито справедливост при разпределението на всички
фондове, които концентрираше, нито заинтересованост у хората да произвеждат повече. Социалистическата
държава умря поради конфликт с интересите на хората. Тя нито теоретически, нито практически беше
съобразена с тях. Централизмът и насилието в един момент изчерпаха възможностите си. Като не можеше да
произведе повече икономиката ни, при тази явно непреодолима материална незаинтересованост, държавата
прибягна до последното средство за съществуването си. Произведеното да се разпределя според онези
интереси, които бяха най-важни за възпроизводството на самата система. Още се увеличиха привилегиите,
нарасна социалната диференциация, идеите за социална справедливост взеха да се пукат като сапунени
мехури. Най-напред бавно, после изведнъж, социалистическата държава рухна...
Несериозно ще бъде да кажем, че старото негативно отношение към държавата, при социализма се засили.
Не, то не беше секвало нито за миг -дори тогава, когато страхът отново сковаваше устата и ръцете на
иначе сръчния в умението да гавне държавата си българин. Първата посока на това надлъгване между
държава и поданик при социализма бяха КРАЖБИТЕ. Макар че, за да се канонизира свещено чувство към
новосъздадената държавна собственост, законите за защитата й бяха строги и дори жестоки. Кражбата,
идеща от миналото, сравнително леко се промъкна през законовите ограждения и навлезе в домове и
съвести, където преди „социалистическата революция" не беше и минавало през ума, че може да се
настани. За присвояването (бяха въведени нови термини, мимикриращи кражбата и внасящи заблуда с
потребната идеологическа задача да се внуши, че новият социалистически човек не може да краде), за
злоупотребяването, отклоняването, използването не по предназначение на държавни стоки и средства и
т.н. в онези първи години се слагаха тежки присъди, включително и смъртна! Трябваше да бъдат отсечени
ръцете, които можеха да посегнат към държавното.
Не се получи - ръцете се оказаха по-дълги от закона, по-сръчни от него и по-плъзгави. А и той не беше
дотолкова закон, че да се спазва от всички. Ръководеното от Тодор Живков Политбюро на ЦК на БКП, за да
се осигури някаква вътрешна балансираност на доходите (а оттам и на законите) взе да си затваря очите
пред кражбата, тя постепенно стана един втори разпределителен механизъм в държавата, който
облагодетелстваше всички онези, коитг имаха достъп до държавните средства и стоки. А това бяха в
голямата си част хората, на които се опираше властта. Така - в името на запазването е; вътрешното
спокойствие и гарантирането на известна стабилност в обществото
598
- очите на закона се притваряха, за да се отпусне развращаването на нацията. Държавата започна да се
самоизяжда и саморазгражда.
Кражбата стана всеобщо и нормално явление. В ТКЗС-тата се крадеше открито и без страх от закона. Той
пък, като всеки тоталитарен закон, действаше избирателно. Ако открадне „наш човек", ще си затвори
очите. Ще ги отвори, ако трябва да се санкционира крадец, извършил обаче и политически прегрешения. В
такива случаи престъплението се раздуваше, подето от пропагандата, създаваше се видимост за силен
партиен и държавен надзор над имуществото на държавата. Тази двузначна, противоречива и неморална
политика по отношение на държавната собственост, отново освободи разрушителната енергия на
традиционната национална ненавист към държавата!...
Иван Хаджийски писа, че „корупцията долу е немислима без корупция горе". Правило или закон, който без
да оправдаваше, във всеки случай освобождаваше поне от морална гледна точка съвестите и ръцете на
милиони, които си казваха: „Щом „горе" си позволяват да крадат, защо пък долу да е иначе!"
От ненормално, кражбата стана нормално явление... И понеже този процес продължи дълго, появиха се
полувицови-полусериознн обобщения за жизнеността на социалистическата държава, която при толкова
разсипии и кражби продължаваше да стои на краката си...
Кражбата стана една от посоките на българската представа за държавност...
БЕЗСТОПАНСТВЕНОСТТА беше друга посока на нзрвратената мярка, с която българинът мереше своята
държавност. Тъй или иначе, той винаги бе живял - както вече посочихме - с усещането за държавата си
като някаква абстракция, която стои някъде горе във висините, облечена в граждански дрехи, с ръкавици,
с килимчета под краката, возеща се с леки коли и носеща вестник във външния джоб на сакото си.
Затова, когато пилееше десетилетия наред купените с общите пари на стопанството торове, когато те
гниеха под дъждовете, когато машините, внесени срещу дефицитната чужда валута, стояха захвърлени под
дъжда в разградените текезесарски навеси години наред, той никога нямаше чувството, че ръждясва и се
разсипва и собственият му джоб, че това, което го „яде" държавата днес, той със собствените си ръце и
със собствения си труд трябва да го произвежда утре. Народ на опредметеното мислене — ние никога не
стигнахме до представата за една държава, стояща не само над нас, но и в самите нас. И че крадейки,
разрушавайки и опосквайки я, ние ни повече, ни по-малко разрушаваме себе си!...
„Държавно ли е - майната му!" - казва българинът. И за близо половин век не можа и не пожела да стигне
до простата истина, че държавата - това е той, и че колкото и да се опитва да я гавне , държавата е
все отгоре му. Ние никога не разбрахме, че сме своеобразни пленници на държавата си и че каквото
направим срещу нея, то пада върху главите ни... Всъщност в този
599
факт се ракрива нивото на нашата национална цивилизованост, степента на нашето чувство за държавност.
Непретопеното чувство ЗА ДЪРЖАВНОТО КАТО ЗА ЧУЖДО по своеобразен начин се разрази, както след 1878 г.
така и след 1989 г. Мразейки политическите си врагове, българите мразят и държавата, която те
управляват. Това е една съществена особеност на българската държавност, която нито един политически
режим, нито една партия не успя да преодолее у себе си дори, камо ли да се опита да я насади в
останалата част от населението. Вижте и днес как всяка от големите политически сили е готова да
провали България - само и само по този начин да намери аргумент да провали противника си.
, .
Мразейки държавата си, ние винаги сме мразили и законите й, което пък е карало българина да прави, да
струва - но да се измъкне от капана им. Но точно така, както сме гледали да надхитрим законите на
държавата, ние сме гледали и гледаме да заобиколим и обществения ред. И тук на преден план излиза
вината на българските политици, които пипнат ли властта, най-напред гледат да направят така, че
законите да не се отнасят до тях.
Странната, почти мистична омраза на българина към държавното може да бъде видяна на всяка крачка и
днес. Качете се в един нов трамвай - ако не същия час, то същия ден седалките му ще бъдат нарязани с
нож или надраскани. На една улица, на която са поставени лампи, утре вечер вече половината са
натрошени, независимо, че точно този, който ги е натрошил и си е доставил кефа да гледа как пращи и
пада на паветата счупеното стъкло, може да си строши в тъмното краката, по същите тези павета... Един
телефонен указател не може да престои повече от едно денонощие неоткраднат или неокъсан и нито една
прясно боядисана стена - неизписана с мърсотии и изпъстрена с „мъдрости". В нито един обществен
асансьор няма да намерите бутоните неизгорени или неизчегъртани с ножче. Няма да видите чакалня,
построена на спирките за обществен превоз, с неизпочупени пейки и неразг-рабени стъкла... Две трети от
телефонните апарати в София целогодишно не работят - било от откраднати мембрани или слушалки, било че
е изчезнала цялата кабина, било просто счупени ей така, за кеф...
Преди години най-висш правителствен чиновник ми показа тоалетната си в двора на своята вила. Беше една
нова телефонна кабина...
В хотелите ни винаги ще има нещо счупено, скъсано, сритано, просто защото като не е имало къде другаде
да си изкара нереализираната представа за справедливост и за самия себе си като личност, българинът си
я изкарва на държавната вещ...
Страшно е това проклятие, което тегне над душевността ни. Ала то е отглеждано десетилетия и с насилие
не може да се изкорени.
Тези общобългарски, после социалистически измерения на уличната, на масовата представа за държавност,
с особена сила се развихриха в последните няколко години, когато вече започна организираното рушене на
държавата
или т.нар политичес сила сега.,;
Ока
демократ което всъе че сега Забогатя приемат ?-
Всъ:
това са : светкави-. и приват: участват Стотици се купят
ПОЛИТИЦИ7;
политиците, натрупване: трябва прс препречете»
ВСЪЩНОСТ С1
което те са:
И не цялата тг ка...
Само! те интерес дател да им държави, дойдоха те? но равнище] оръжейно лен успех, която имг съсипано
бе I ристи...
В селска които от тях] помощта на : дълги годщщ .тноспособноI която единс! твено, ни
600
тоалетната
ш. Ала то е
или т.нар. раздържавяване и приватизиране. Всъщност, ниската степен на политическа и гражданска
зрелост на нашите политици пролича с най-голяма сила сега.
Оказа се, че зад дълбоките надежди на нацията да заживее по един демократичен закон, нейните нови
политици се юрнаха да правят онова, което всъщност и всички български политици бяха правили дотогава -
само че сега по-бързо, за най-кратко историческо време. И по-безцеремонно. Забогатяват те и днес от
привилегированото си положение на хора, които ако приемат един закон, вместо друг, могат да получат
материални облаги.
Всъщност огромната част от депутати на „демократична България" -това са новите капиталисти, новите
богати хора, които използваха по най-светкавичен начин трамплина на политиката, за да се вредят в
разграбването и приватизирането на държавата, да натрупат собствени богатства, за да участват в
изкупуването на най-ниски цени на десетилетен национален труд. Стотици предприятия умишлено не
работят, за да станат нерентабилни и да се купят евтино. От чужбина пристигат помощи - потъват в
джобовете на политиците. Дават се лицензни - подкупите за тях също потъват в джоба на политиците.
Историята днес е толкова сходна с годините на първоначалното натрупване на капитала в края на миналия
век и началото на настоящия, че трябва просто да се четат Т. Панов, Ст. Михайловски и М. Георгиев, да
препрочетем Алековия „Бай Ганьо", за да видим колко малък исторически път всъщност сме извървяли.
Обзалагам се, че никой няма да разбере, че това, което те са написали преди един век, не е написано
вчера или днес сутринта...
И не от тях, а от днешен някой по-добре изразяващ се съвременник. И цялата тази разруха на държавата е
чиста, стопроцентова държавна политика...
Самопредлагането на българските политически джуджета пред западните интереси не е изолирано явление.
Кога е било нашият министър-предсе-дател да има за съветници чужди граждани, идващи за година в
България, от държави, имащи директни икономически интереси в България. За какво дойдоха те? На първо
място за разрушаването на нашата достигнала световно равнище военна промишленост и поради това
конкурираща американското оръжейно производство. Тази държаворушителна мисия отбеляза изключителен
успех до като министър председател бе Ф. Димитров. Втората посока, по която имахме важна международна
позиция, бе тютюнопроизводството -съсипано бе и то, не без пъргавото посредничество на купчина
парламентаристи...
В селското стопанство се започна поголовно клане на елитни стада, а които от тях останаха живи, бяха
на бърза ръка изнесени в чужбина пак с помощта на заинтересованите правителствени и парламентарни
среди. Сега дълги години селското стопанство на България не ще може да бъде конкурентноспособно на
чуждите пазари. Политици побързаха да оплюят Русия, в която единствено можехме да изнасяме онова,
което, макар и недотам качествено, ни беше останало. Политически продажници намериха начин да се
601
скарат и с нея. Земята гуреляса, бастиса се... За да стигнем до най-банална кражба на цигли, тухли и
на строшена дограма от кооперативните сгради. Пред жалкия и един Бог знае какво очакващ още, поглед на
нас - живите българи...
Разрушиха се структурите на нашата култура, която, както и да я оглеждаме с критично око, беше на едно
високо европейско равнище. Сега нито кино имаме, нито театър, нито музикални състави...
Мразене на държавата... Тези години - от 1989 до 1999 г. - като да бяха наситени не просто с омраза, а
с неистово самоунищожение... Никога, и в най-черните години на робството, българската държава не е
познала толкова омраза на квадратен метър българска земя, колкото през това време. И като изключим
робството, никога българите не са били в такова гламаво състояние, когато трудът им, спестяванията им,
надеждите им са се измъквали пред очите им от никнещи като изпод земята мошеници-милионери. И той,
този иначе храбър български народ, мълчи, гледа как обеднява и пак казва своето: „Може и по-лошо до
бъде..."
Гледката на България днес е тъжна. Т.нар. „ликвидационни съвети" -каква блестяща, каква най-българска
дума за държавническо отмъщение е намерена! - направиха всичко възможно да оправдаят името си.
Пред техните полузатворени клепачи, а и с тяхно участие, зинаха огромни стопански сгради - без
врати,без прозорци,без покриви.Скоро ще бъдат и без тухли - който има нужда, минава и товари каручката
си от държавното или кооперативното напълно безнаказано. Огромни халета стоят изпразнени и опустошени
- тъжна гледка са и празните и полуразрушени обори, пълни довчера с породисти животни. Карл Маркс беше
казал,че човечеството се прощава с миналото си, смеейки се. Това не се отнася изглежда за нас
българите, защото ние се прощаваме с него, трошейки и крадейки онова, което може да се открадне.
В такива времена, като тези които описваме, се проявават онези рефлекси на индивидуалното уреждане на
сметките, които унищожават и най-крехките остатъци от държавност. Организирана и последователно
провеждана от всички правителства след 10.XI.1989 г. е политиката на досъсипване на най-добрите ни
предприятия. В същото време в държавата бяха създадени условия, определени хора от бившите върхове на
властта да натрупат достатъчно пари по законни и незаконни пътища и при обявяването на приватизацията
те да изкупят предприятията, те да станат новите собственици на всичко онова, което довчера
принадлежеше на целия народ. Ето я, в края на столетието, разрушена и разграбена цялата наша държава -
един мащабен и зловещ сценарий е вече изпълнен. Сценарии, написан от големи чеда на столетната
българска комунистическа партия.
Разбира се, за това апокалиптично съсипване на държавата ни има още една изключително важна причина -
това е, както вече стана дума, силно развитият наш индивидуализъм. Силните държави се правят от
поданици, които не се поставят по-високо от държавата си. Много малко са у нас
602
до най-банална гивните сгради, а нас - живите
то и да я оглеж-ище. Сега нито
-. - като да бяха е... Никога, и в лознала толкова ;а време. И като гламаво състоя-измъквали пред гри.
И той, този :ак казва своето:
юнни съвети" -ю отмъщение е
0 си.
г, зинаха огром-коро ще бъдат и
1 от държавното тоят изпразнени зи обори, пълни човечеството се азглежда за нас крадейки онова,
1Т онези рефлек-
цожават и най-
телно провежда-
1 досъсипване на
бяха създадени
-а да натрупат
ването на прива-
: собственици на
Ето я, в края на
един мащабен и
големи чеда на
вата ни има още
ана дума, силно ,ят от поданици, малко са у нас
хората, които да поставят държавата по-горе от собствените си интереси. Ние сме силни като индивиди и
слаби като поданици.
Слаби са разбира се и редица други славянски държави. Свободолюби-ето, недисциплинираността, силата на
индивидуалния дух, стихийните идеи за демокрация, вродената свобода на волята, граничеща с безволие,
представата за хаоса и безредието като символи на свободата направиха от почти всички славянски
държави слаби държави. Не можа напълно да преодолее този факт и социалистическата диктатура, в т.ч. и
сталинската в Русия. По-ограничени в инидивидуализма си, по контролирани духовно, по-силни в общото,
по-защитени от държавата си, поданиците на западноевропейските страни създадоха и по-силни държави,
макар и като индивиди - по силата и свободата на духа си, те да отстъпват на индивидуалистичния
славянин. Върхът на тази силна държавна организираност и зависимост на индивида от държавата си е
Япония. Може би единствени САЩ успяха да формират силни индивиди, като не само запазиха онзи борбен
индивидуалистичен дух на първите заселници, но създават и днес свободни и силни поданици успоредно с
една могъща държава. За съжаление, американската държавност е студена и чужда за нас българите. Би
било нова и опасна грешка, ако отново се впуснем сляпо да подражаваме на чужди на нас образци, което
неведнаж сме правили.
Създаването на българско отношение към новата ни демократична държава не може да се прави върху други,
освен върху нашите си държавни и характерологични традиции. Образовани хора и партриоти трябва да
наложат образовани ограничения, които да са в състояние да накарат поданика да бъде повече поданик, а
държавата му - повече държава. Ще стане ли това? Ще е възможно ли да се овладеят деструктивните
процеси, ще се опази и възстанови ли разрушената днес българска държава? Въпросът е колкото наш,
български, толкова и зависим от други геополитически предопределености. И все пак — светът освен от
своята си логика, се ръководи от хора. Умни държавници може би биха спасили държавата ни, може би биха
успели да променят накои предопределености.
8. ИНДИВИДУАЛНО И НАЦИОНАЛНО САМОЧУВСТВИЕ. САМОКРИТИЧНОСТ
Кои сме и какво сме ние българите, какво мислим за себе си, за държавата и за нацията си, къде се
слагаме между другите народи, какво си казваме като се изправим в мълчаливо или гласно сравнение до
чужденеца?
Едва ли има български интелигент, който да не се е докосвал до тази тема. И също тъй вярно ще е, ако
кажем, че точно тази тема е била само докосвана — кога с въпрос, кога с убийствена или пък иронична
вметка. кога с категорична Антон Страшимировска дефинираност. Ала този проблем никога досега не е
сложен на една кръгла маса - за да бъде извлечена и изяснена
603
от купищата трудни и най-често противоречиви факти на нашето минало и настояще, истината за нашето
самочувствие.
И до ден днешен проблемът стои отпреде ни и което е по-важно — почти винаги в двете свои крайни
състояния. От „Ние ли? Остави ни нас, ние сме хора с робска психика, смачкани, обезличени", до точно
обратното: „Кой, ние ли? Знаеш ли кои сме ние!". От едно почти несекващо национално самоотричане и
смазващ национален нихилизъм до един национален, че дори шовинистичен бабаитлък. Факти и поведение,
което и в двата случая има един завършек - НЕУРАВНОВЕСЕНОСТ, която е знак за липсващата мярка на това
самочувствие.
По този повод акад. Димитър Косев с тревога казва, че себеподценява-нето, националният нихилизъм е
„едно чисто българско явление. Не зная то да се е появявало у други народи така, както у нас". (Косев,
Д. Срещу националния нихилизъм. - Литературен фронт, бр.38, 1993)
Подобни, още по-категорични и стъписващи оценки за неумението ни да се оценим сами, за слепотата ни да
видим на какво сме способни са изказвали не десетки, а стотици чуждестранни учени, пътешественици и
изследователи, стъписани от нашето лесно себеотричане...
Обърнете внимание на интервютата, които вземат нашите журналисти от чужденците - било за телевизията и
радиото, било за вестниците. Както задават интересуващите ги въпроси, току попитат: „Какво мислите за
нашата демокрация, харесват ли Ви нашите заводи, каква е преценката Ви за българските курорти, харесва
ли Ви нашето гостоприемство?". Едно вечно колебание, една постоянна неувереност, една постоянна
потребност да чуем какво мислят за нас тези пратеници на тези винаги велики сили, които все нещо ни
съветват, все нещо ни поучават, все се намират за по-умни, по-знаещи, по-вещи от нас.
И ние прималяваме от вълнение, което и екранът на телавизията не може да скрие, пък и ние не искаме
той да го крие, когато ни похвалят, когато ни потупат по рамото, когато ни се усмихнат снизходително
хора, които твърде често не могат да стъпят на малкото пръстче на редица българи.
Самочувствието на една нация проличава и в това - какво мислят поданиците й всеки за себе си и какво
мислят те за своя народ и Отечество. И в единия, и в другия случай съставките на това мислене тръгват
от миналото и стигат до днешния ден. Най-често индивидуалното самочувствие на гражданите на една
страна влияе върху националното им самочувствие. Каквото пък е националното - такова най-често е и
индивидуалното. Това правило обаче се отнася като че ли по-често за други народи. Както ще видим след
малко, мине ли на българска територия, то не е вече същото. Като нация и народ ние имаме едно
самочувствие, като индивиди - друго.
САМОЧУВСТВИЕТО на един народ иде от МИНАЛОТО му: победни войни или поражения, увеличена територия на
държавата или окастрени земи. Люлка на големи писатели, художници, архитекти, музиканти ли е тя. или
земя, анатемосана с духовна немощ. Гърците, например, и до днес крепят
604
своето национално самочувствие преди всичко върху гордото минало на своята елинска държава.
То се влияе от ПРИРОДНИТЕ КРАСОТИ, от изказванията на чужденци, от физическата красота на нацията, от
факта присъства ли тя и как в икономическия живот на света и т.н. И дори курсът на националната валута
също бележи пътя на самочувствието. И още: каква е цената на натрупаните материални богатства,
големината и красотата на градовете и пр. Всички тези факти са обърнати не само към миналото, но и към
ДНЕШНИЯ ДЕН. Историята размества непрекъснато мястото и силата на тези аргументи в съдбата на всеки
народ. Но от това как те се групират, съединяват, пренареж-дат, зависи общата константа на
националното себеусещане. Тук следва да се отнесат, разбира се, и определени социални постижения -
какво е ОТНОШЕНИЕТО КЪМ СТАРИТЕ И БОЛНИТЕ ХОРА в държавата, какви са грижите за децата и възможностите
на образователната система, доколко е демократизирано обществото, какво е отношението на държавата към
големите проблеми на света и какъв е нейният авторитет и т.н...
Отговорите на тези въпроси, без съмнение, формират в основни линии онова, което чувства всеки отделен
човек. Той се влияе от това каква е нацията му, какво е нейното име и престиж в света, от нейната
стопанска, военна и културна история, от географските й красоти и т.н.
Това е едната страна на индивидуалното самочувствие, неговата обекив-на даденост. Но то има и втора —
какво мисля аз за себе си и КАКВО МИСЛЯТ ДРУГИТЕ ЗА МЕН... Като се огледам, в зависимост от
собствените си познания, реализъм, нравственост, къде се слагам, в каква светлина и величина се
виждам... Това себеусещане най-често е силно субективно. Най-често между това, което мислим ние за
себе си, и онова, което мислят другите за нас, има конфликт. И той прави пъстроцветието в
характеристиките на самочувствието ни...
Ако се получава разминаване, което можем да наблюдаваме твърде често, неизбежно се появява иронията.
Ето я в съответните поговорки: „Вирнал си носа, с говняна тояжка не можеш да го стигнеш!", „На гол
корем -чифте пищови!" и т.н.
Фолклорът на всяка страна е изпълнен с подобни закачки с такива хора, които се имат за едно, а са
съвсем друго. Тях народът ги нарича фукльовци, хвалипръцковци и т.н. Проблемът за това какви сме ние,
отделните хора, каква е нацията и държавата ни поставя най-често пред огромната въпросителна робското
ни минало: както и да се опитваме да се измъкнем от страшните очи на тези въпроси за нашата национална
същност, те винаги ни съпъстват... За успех и достойнство ли да имаме оцеляваването си като народ от
тия петстотин страшни години или да приемем, че тази дълга тъма над земята ни се дължи и на някакви
по-особени исторически и национални черти и недостатъци. На този въпрос досега никой не се е наел да
даде категоричен и еднозначен отговор...
605
Сигурно е, че бедността, недоимъкът, изолираността от света във вековете на робството са формирали
безусловно едно поведение и една наша същност, които имат пряко отношение към индивидуалното и
националното себеусещане - това е изострената ни самокритичност.
САМОКРИТИЧНОСТТА ни е карала твърде често да стоим мрачни и недоволни от себе си...
Най-вероятно тази изострена самокритичност, водеща до нихилизъм, се е заченала в годините на робството
- време, в което за всяка беда в живота си, дедите ни са търсили мъчително причините. Силните люде
рядко си задават въпроси като: защо така се случи, защо иначе. Победителите никога не се питат
мъчително - защо победихме? Неслучайно е казано, че победителите не ги съдят. Още по-малко те сами се
съдят. Укорът е поведение на потърпевшия, на унилия, на губещия. Той винаги се ровичка в мъчителни
въпроси: ако бях постъпил така, щеше ли да се случи това, можех ли да постъпя по друг начин. И днес ще
чуете дори историци да казват, че ако бяхме приели не християнството, а католицизма, щяхме да сме е-
хе...
Мисля, че тук му е мястото да го кажем - в историята няма „Ако..." Както, мисля, го няма и в живота —
станало е и става онова, което е трябвало да стане, което съдбата или обстоятелствата, ако щете и
нашите собствени грешки и глупости, са предположили. „Ако"-то е само едно оправдание, мъчително
философстване и извиване в собствената ни кожа. Но уви - точно така се случва — слабите и раними хора
непрекъснато ровичкат собствените си човешки болки. Там, където има драма, има и въпроси! Това е едно
наистина болезнено очовъркване, което като цяло е характерно за нашия народ, за неговите мислители и
водачи.
Да вземем нашата възрожденска публицистика и поезия, например. Какво друго в края на краищата е тя,
ако не въпроси и отговори, кой от кой по-мъчителни, по-болезнени и по-стъписващи. Робството даде
изобилие от пространства, в които ние се мятахме от един въпрос към друг, от една укориз-неност към
друга. Естествено, когато един народ е смачкан, потиснат, обезверен, неговото самочувствие най-често
не избива във външна показност, освен ако ее е превърнало в комплекс. Много по-често то е обърнато
навътре, към душата и сърцето.
Историята ни е пълна с драми. В тях - в тези падения и поражения -нашият народ не загуби присъствие на
духа, но той разви у себе си силно чувство на суров реализъм и самокритичност. Те се проявяваха най-
напред в индивидуалното поведение, за да формират постепенно една съответна национална нагласа.
Смачкан външно, непоказен в годините на робството, а и след това, че дори и до днес, и в същото време
още жизнен, вярващ си, реално силен и можещ, българинът разви характерното за него ДВОЙНО
САМОЧУВСТВИЕ. Едната нишка на това самочувствие идеше от силната потреба на съдбата ни да внимаваме,
да се оглеждаме, да не сбъркаме, защото нас историята винаги ни е наказвала, когато сме грешили...
606
и във веко-г една наша щионалното
вм мрачни и
хилизъм, се да в живота не рядко си :лите никога . че победи-оведение на ! мъчителни южех ли да че ако
бяхме
яма „Ако..." о е трябвало ¦е собствени оправдание, уви - точно собствените Гова е едно ю за нашия
[ример. Как-й от кой по-лие от прос-;дна укориз-¦иснат, обез-а показност, ато навътре,
поражения -:бе си силно тай-напред в гветна наци-Зството, а и щ си,реално [НО САМО-тта потреба защото
нас
Втората нишка иде от подсказаната, усетената и нерядко проверявана генетична, духовна, физическа мощ и
непокоримост на българина, когато е насаме под халището или юргана си. Там е мястото, където
българинът е най-българин - сам със себе си, сам със своя Бог, свой господар и слуга. Тук, под
халището, както посочихме в началото на този раздел, той безпощадно отлага едно насам, друго нататък.
Тук взема най-тайните и съкровени свои" решения, тук душата и съвестта му са неподвластни на чуждото
око и ухо, на чужди наредби. Тук се подрежда цялият негов нравствен идеал за справедливо и
несправедливо, за честно и нечестно, за морално и неморално. Това е неговият истински нравствен
парламент. Тук той измерва своите думи, действия и преценки спрямо света навън, тук той се съпоставя
като национална единица с чуждия свят - тук той казва най-напред на италианеца, че е жабар, на
поляка,че жена му е курва, на немеца да върви да си пее маршовете, на французина се изплезва, че е по-
голям любовник от него и т.н. Тук именно, под халището, се проектира цялата негова нравственост и
оценъчност, критериите му тук са ако не най-истински, то във всеки случай най-негови. Тук той налива
вяра в себе си, побеждава своите лични врагове и се самонапомпва, в крайна сметка тук се доизгражда
като личност. Съмне ли се, отметне ли халището - други светове, онези отвън, нахлуват в главата му,
други хора идат, други мерки - поведенчески и нравствени - му се налагат. Това е свят потискащ, често
неискрен, комплексиран, свят, в който българинът като че ли се отдалечава от себе си. Идва часът,
когато съберат ли се повече от двама, третият вече издава другиму разговорите им.
Тази черта не е от най-оптимистичните в нашата национална характеристика. Ние нямаме постоянната
увереност в себе си и съдбата си, каквато много други народи имат...
Но освен бедността, несигурността, разните битки за оцеляване, довели ни до тази остра самокритичност,
до недооценяването на собствените ни възможности и до чистопробен нихилизъм, в историческата ни съдба
има и обратна линия, която пък чертае пътя на ДРУГОТО НИ САМОЧУВСТВИЕ -високо, надменно понякога, за
първенство пред другите народи. Това е противоположният край на махалото, което непрекъснато пише
линията на нашата своеобразна неуравновесеност. Тази втора линия пръв и най-задълбочено я изследва
нашият голям историк и народопсихолог Петър Мутафчиев. Той именно говори за тази тъй съществена
особеност - бързо да се сгромолясваме, леко да се разпадаме като държава и да се сриваме в робство, но
и също тъй бързо да се възземаме и да стъпваме на краката, да катерим с неподозирана лекота урвите на
историята си. Колко бързо се въззехме от византийското робство и станахме от поробена - една силна
държава. А колко бързо станахме духовна и икономическа сила след излизането си от турско робство?
„От изоставена от Бога и хората турска провинция, той (българинът -б.м.М.С.) е създал съвременна
държава с грамотно население - пише Ат.
607
Буров, - въздигнал хиляда нови храма, има добродетелна войска, своите три-четири хиляди села не е
оставил без училище. Да уреди самостоятелна държава, три държавни банки, грамадни капитали,
самостоятелна култура, няколко хиляди километра държавни железници, десет-дванадесет държавни
пристанища, държавно учебно дело. В~историята на народите подобен скок, подобен подвиг няма!" (в.
„Стандарт", 30 август 1994)
Ето тази двузначност на българското и индивидуално, и национално самочувствие се открива най-често в
сравнението. Докато скрит под халището народът ни вярва в своите сили, то вън, когато стане
съпоставката с останалия свят - бил той национален, бил той международен - тази съпоставка нерядко се
разклаща, кантарът започва да криви или нагоре - към неоправдано високото самочувствие, където са вече
БАБАИТЛЪКЪТ и, то се знае, глупостта, или към прекалено ниското, чак смачканото себеусещане - където Е
НИХИЛИЗМЪТ...
Така в по-далечното минало ние се сравнявахме с гърците и когато ги побеждавахме - у нас идеше на
вълни-на вълни мощта на гордото национално себеусещане. Ние се сравнявахме с аварите, когато ги
прогонвахме. усещахме се горди, националното у нас набъбваше и имаше защо! Паднахме под турското
робство - започна бавното огниване на корена, унинието, чуждопоклонството, падна тъмната пелена на
забравата, която повика Паисий, Раковски, Добри Чинтулов... И после другите...
С кого да се сравняваме, а и с какво, в годините на робството? Освен примерно с поробителя... Тогава
се появява първият компенсаторен механизъм в нашето силно наранено самочувствие. И то не къде да е, а
в най-чувствителното място - генната мощ на българина. Природата вярно се усети къде да ни даде
самочувствие. Като нямаше допир със света, като нямаше с какво да се покаже, като нямаше къде да се
извиси, българинът си намери терена - пак в халището, където той сътвори ЛЕГЕНДАТА за своята
НЕОТРАЗИМА СЕКСУАЛНА МОЩ! Тази легенда му беше нужна. Тя гс поддържаше, тя го и спаси. Той правеше
деца, които трябваха на България -толкова много избиваха турците, толкова измираха в мизерия или
отиваха б плен, толкова българи се изселваха - в Румъния, в Русия - че народността ни увисна на
косъм... Сега се появи гениалната интуиция на българката :е нейната и до днес неоценена роля в
българското оцеляване!
Тази компенсаторна функция ще остане като пазител на нашата индивидуална и национална сила и по-късно,
след Освобождението, когато мног; хора ще бъдат бедни и тяхната съпоставка с другия свят няма да е с
модерните им предприятия, нито с гривните по ръцете на добре гледаните дам;; нито със скъпите им
часовници и богатите къщи - а там, под юргана. И и-каже българинът пак своята мъдра, но спасителна
приказка: „Иди в беди къща да се наядеш, иди в богата къща да се нае..."
608
9. СРАВНЕНИЕ И НИХИЛИЗЪМ
Сравнението със света, особено в първите години след Освобождението през 1878 г., в не един случай
нанесе мощно поражение на нашето самочувствие. От хилядите будни българчета, които отидоха да учат в
Женева, Одеса, Париж, Марсилия, Берлин, Дрезден и Лайпциг, се върнаха и много интелигенти, но и много
полуинтелигенти наши сънародници. Именно те вдигнаха ръка да ударят по кървящото още от робството
национално самочувствие. Ще разказват те — ехе-е къде са другите народи, къде сме ние... Тази
обезродител-на роля на българската полуинтелигенция почти не е пресекнала и до днес -когато нови вълни
от българи отпътуваха на Запад. Като си дойдат, те също тъй ни заливат не толкова с мъдри съвети какво
бихме могли да бъдем, а с голото и грубо отрицание на нашето пред чуждото, с просташкото перчене, че
те са вече хора от друго качество, от друг свят...
Формиран още в годините на робството — като една непатриотична, полуинтелигентска, слагаческа психика
- нихилизмът се разви с голяма сила именно в годините след Освобождението на България през 1878 г. От
него в средата на XVIII в. пръв изтръпна Паисий - той го видя в сервилността пред гърците, в забравата
на своята история и в нежеланието ни да я знаем, в омерзението от родното и колениченето пред чуждото.
Това е времето, когато почти се загубва националната свяст, когато светлини почти не се виждат, когато
оцеляването търси своята илюзия в нихилизма, в слагачеството, в приемането на чуждата вяра. Примерите
за нашето коленичене пред чуждото са много и обезпокоителни - ние винаги трябва да ги .имаме предвид,
защото те също тъй винаги са ни отвеждали по най-късия път към някакво мнимо, фалшиво самодоволство. И
днес много от нашите политици с лекота отричат българското и Европа с почуда гледа как там, по нейните
трибуни, политиците ни ругаят Родината си.
Отричали сме всичко в своята история — миналото си, героите си, личностите си, отричали сме
държавността си, традициите си. Ще напише по този повод Л.Каравелов: „Ни един народ не се отказва от
своята народност, от своето име и от гробовете на своите бащи и деди, както се отказва българинът..."
Отвратителна, макар и обяснима, е тази чертица в българския характер... В чужбина съм се срещал с
българи, които крият че са българи, срещал съм други, които плюят България, външен министър на тази
България, деец на най-новата ни демокрация, стана дори чужд поданик!...
Нихилизмът, според проф. Н. Генчев, е постоянна черта в нашия характер. Студии върху нашия нихилизъм
пишат П. Мутафчиев, Н. Шейтанов и др. Подразнен от лекомисленото обругаване на народа ни, Ив. Вазов в
малко известното стихотворение „Подъл ли е българският народ", написано на 31.VIII. 1876 г. и
публикувано в първото издание на стихосбирката му „Тъги-те на България", се възмущава:
609
...народ, който дава таквиз герои, не подъл и низък, а храбър е той...
А колко пъти нашата интелигенция постъпи така, както Вазов, да заяви мъжествено националната ни
защита. Не, у нас винаги е било по-модно да хвалиш Германия, Франция, Русия, Италия в краен случай, но
в никакъв случай България... Както винаги е било на мода и друго - безкритично да се величае народния
характер, да се кокетира с него и да се размахва кръст срещу всеки, който си позволи да размишлява
трезво, а то понякога ще рече - критично.
Не можем, говорейки за нихилизма си, да не цитираме почти класическата апология на Иван Хаджийски:
„Думите „българин" и „българска работа" (конгрес, културно тържество, състояние, обществено
предприятие) това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство, която сякаш по
задължение завършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация". (Хаджийски, Ив.
Оптимистична теория... С, 1974, с.21)
И другаде: „Думите „българин" и „българска работа" у нас често се употребяват като най-унизителни
нарицания. Българинът в черните очила на нашето самоподценяване е онова друкрако без перушина, което
населява сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на
всичко". (Хаджийски, Ив. Съчинения. Т.1. С, 1974, с.36)
Нихилизмът ни се крие в цяла серия теории за произхода ни като народ, в „недостойнството" на царете
ни, в неспособността ни да се управляваме сами, в приказките за генетичната ни увреденост, които така
гневно описва Хаджийски, в робския комплекс, в природата ни на предателска нация.
Нашият нихилизъм се проявява циклично при всеки исторически процес, когато държавата ни по една или
друга причина се оказва по-отворена за контакти с чужбина и с чужденци, т.е. когато се предоставят
възможности за сравнение. Или по правило, когато се сменя властта у нас, а то значк непрекъснато. И
пак като правило: от тези сравнения, ние не трупаме дивиденти и полза - ние трупаме горчивина.
Изглежда, че освен национален нихилизъм, у нас има и национален мазохизъм. Тази изострена самокритич-
ност ни е направила мазохисти, които като че ли толкова по-добре се чувстват, колкото по-зле се виждат
в сравнението...
Такъв втори етап, след онази 1878 г., когато излизаме от робството е също като „днес" се запътваме към
Европа, имаме през 1963-1964 г. „Социализмът" ни преживяваше началото на своето изчерпване, нужен му
беше допинг, който беше намерен в освобождаването на част от българските специалисти да отидат на
работа в африканските и арабските страни, както 8 в развиването на туризма, което ще рече отваряне на
границите ни за „европейците". Дотогава, притиснати от пропагандната мелница, че живеем в най-
справедливото общество, че нашият стандарт се повишава с най-високг темпове, че това, което ние сме го
постигнали, тепърва има да го гонят раздираните от противоречия и социална несправедливост
капиталистическм държави, сега ние жадно отваряхме очи...
610
Проглеждането винаги крие рискове. Тези, които излезнаха за пръв път в Африка, посъбраха долари -
нямаше как - те видяха и Лондон, и Париж, и Женева... Видяха истината за другия свят, при това я
видяха предимно откъм нейната слънчева страна...
Но сравнението дойде и в България - с увеличения брой на туристите. И ето ни отново пред въпросителни
- една изостанала социалистическа държава строи хотели за френски бръснари, чистачки, миячки на чинии,
начални учителки, за германски селянки и обущари. Ала западните туристи - френски, немски или шведски
- все хора от трета класа - идваха у нас не с проблемите си, а с леките коли „Рено", с „БМВ", с
„Мерцедеси" купени на старо, ала за които на нас и през ум не би могло да ни мине, че някога ще ги
имаме... Идваха с лъскавите копчета на ризите си, с долари и франкове, пред които и най-висшите наши
чиновници на минутата чупеха гръб, а не малко от момичетата и булките ни вдигаха роклички... Какво им
противопоставяхме ние на чужденците? Имаше какво, но ние не го правехме. Възхищавахме се на това,
което бяха те! И в това сравнение, с онзи тогава непознат и мечтан от нас стандарт, в забранителните
знаци за български коли пред хотелите, в другите привилегии, които предлагахме на чужденците, а
унижавахме себе си, виждахме своята осиротялост, второкачественост, неравностойност. И отново накипя
нихилизъм, отново сритахме настрани онова, с което можехме да се покажем, отново горчиви мисли и
горчиви думи на едно национално себеотрицание попъплиха около нас. Първа в това нискостеблие пак рипна
да се покаже българската полуинтелигенция...
Трябваше да минат години — не една и две — когато вече в по-свободното общуване, с натрупването на
повече знания за света, да усетим, че не сме за там, където сами се слагаме. И дори когато чужденците
ни го казваха, ние не им вярвахме...
Трети период е днешният. Времето на новото, вече освободено от политически страхове отваряне. Обаче
наблюдаваме същите симптоми и прояви на нихилизъм, който доби драстичните форми на не едно и две
национални предателства. Като се започне от не съвсем дребните проценти на министрите и техните
обкръжения и се стигне до разрушаването на цели клонове от индустрията и до предаване на национални
интереси.
И пак се яви формулираната ясно жажда на много български политици да се подслонят под чужд чадър.
. Като най-тревожна и драстична форма на национален нихилизъм днес може да се определи най-голямото в
цялата история на българската държава доброволно напускане на страната от стотици хиляди български
граждани, предимно млади и способни хора, които потеглиха да търсят по-лесен, по-богат, уви и по-
смислен живот извън Отечетвото си - в САЩ. Канада, Германия, Франция или просто където ги приемат...
Доброволната емиграция безусловно е една от най-масовите и най-обидни форми на национален нихилизъм.
Все едно какви са причините...
611
10. ЧУЖДОПОКЛОНСТВО И НИХИЛИЗЪМ
Чуждопоклонството е друга вечна придружителка на нихилизма н~ Замахвайки срещу себе си, в състояние на
гняв от своите недостатъци. :-:::. вместо да ги преодоляваме, често ги превръщаме в омраза към самите
себе си. Така ние не се обновяваме, а само задълбочаваме недоволството от на: си. Нима във френската
история има по-малко предатели, отколкото в напн-та, нима у тях имаше по-малко коленопреклонство, да
речем през шестдесетте години, пред нашествието на американците? Нима и у тях американизг"-ята не
нахлу със същата умопомрачителна сила и не се настани надменнс :-. най-красивата им улица -
„Шанз,елизе"? За техните предателства оо!-: никой няма да ги чуе да говорят, за слабите мигове в
историята им - сън ¦ Не говорят и за чуждопоклонството си така, че да саморазмазват нациятс . Те не
размахват недостатъците си пред собствените си очи - макар че вг престават да воюват срещу тях. Там, в
Париж, бе гласуван Законът -: опазване на френския език - докато у нас се изприказваха хиляди приказ:-
приведоха какви ли не аргументи, че езикът не трябва да се пази, че нах.~-ващите в него чуждици са
белег на цивилизованост...
Разликата между нас и французите е още и в това, че във времето, копт: се формира нацията, те съумяха
да си създадат внушение за историчеси величие, а ние и тогава направихме тъкмо обратното - гърчехме се
тп робството и създаването на нашето национално себеусещане беше мъчит. ег-но, противоречиво и
несигурно. Французите, придържайки се о собственгп си национални стойности, неуморно си доказват, че
са център на световЕ~ култура, а ние се опитваме неуморно да си доказваме, че ще станем наг^я като
коленичим пред чуждата култура и обругаваме собствената си. Цял ;глг ни уверяваше, че богомилството е
наше, българско социално и дум::" явление (и богатство) - ние сами непрекъснато изтъкваме от кои стрс
дошло то у нас. И преди 1989 г., и днес почти не се намират българи, кожп да извикат на българите:
„Колкото сме по-българи, толкова сме по-еврсггт-ци!"...
Твърде много подобни нискостебли примери можем още да посочен:
Когато нямаме очевидни двестапроцентови доказателства, ние винящ! сме склонни да се обърнем към
чуждата култура и на нея да припишем он:«ац| което е наше. Това е нихилизъм, роден от ниско национално
самочувстззе
Преди години, при разкопки до църквата „Св. Четиресет мъченици.....
Велико Търново бе открито погребението на цар Калоян и върху пръст покойника, беше намерен неговият
пръстен. С ясен безспорен надпис: ,.К^~ янов пръстен". Каква буря изригна в някои наши среди! Някои от
истори: ни едва ли не се обидиха, че е възможно да открием гроба на един от ц;г; си. И първата им
работа бе да се захванат да доказват, че това не е пръстен на цар Калоян, а на някакъв друг Калоян. Но
понеже такъв не се открм] земите около Велико Търново, дойде абсурдната идея, че това е пръстег
севастократор Калоян, ктиторът на Боянската църква. Ще строи ктит:тч
612
църква, ще нареди да го изографисат заедно с царете и свещениците ни, а погребението си ще заръча да
бъде другаде и далеч... Абсурдно твърдение — но ... българско!
Веселин Бешевлиев посочва още подобни примери на нискостебло самочувствие, проникнало дълбоко и в
науката ни. Като например твърденията за Мадарския конник - ту че е изображение на римски император,
ту на Св.Георги, на бог Дерзалис, на Артемида - Бендида (жена), та дори и на персийския цар Дарий!
(Вж. В. Бешевлиев, Релефът на победата. - Плиска, Мадара, Преслав, бр.5, 28 декември 1979)
Твърде много основания има за тезата, че България е най-старата еднонационална държава в Европа. Ала
колко пъти ние сме изтъквали този аргумент за едно наистина заслужено и високо самочувствие. В нито
един български учебник подобно нещо не се посочва. Сакън - да не би да обидим някого, да не би
евентуално да ни кажат по-първите хора на Европа, че не е така...
Мексиканското списание „Хеомундо", излизащо в 240 000 тираж, писа по този повод, цитирайки не друг, а
бившия френски президент Валери Жискар Д' Естен дословно: „България може съвсем законно да бъде
считана за най-старата държава в Европа"!!! (В. „Народно дело". Варна, 10 ноември 1979)
И наистина — древната Елада се състои от градове-държави, които воюват помежду си твърде често.
Византия е нееднонационална империя, разпаднала се отдавна, а еднонационална Гърция е призната едва в
1830 г. Що се отнася до Италия, отначало територията й е в границите на древен Рим и Западната Римска
империя и едва в 1861 г. се обособява единно италианско кралство. Дълго след като Пипин Харисталски
обединява всички френски майордорства и прави длъжността си наследствена, се говори вече за Фран-
кската Държава, наследник на която е Франция...
Точно Франция никога не би изпуснала случая да се обяви за най-старата държавна организация в Европа,
ако имаше и минимални основания. И поради това още повече тежи признанието на самия неин бивш
президент, за първенството на България като първата държавна организация в Европа.
Посоките на нихилизма ни обаче не свършват дотук. Озлоблението, завистта, политическата
неуравновесеност не позволиха на много талантливи българи да се издигнат в родината си. Христос го
каза, но е много българско — „Никой не е пророк в собственото си село!".
Днес сме заляти от чужди надписи и знаци, окачени на всеки магазин или фирма, в които просто не можеш
да познаеш, че става дума за България; заляти сме от чужди интонации по радиото и телевизията, от
чужди думи, които всеки полуинтелигент е научил в частните уроци по френски или английски. И ако
полуинтелигенцията ни, както винаги, в подобни преходи е особено активна, голямата част от сериозната
ни интелигенция конфузно мълчи и се прави ту на високопоставена дама, за която е неприсъщо да си цапа
ръцете в такива дребни слугински работи, ту пък важно чака настоятелно да я поканят да си каже тежката
дума...
613
Друга посока на нихилизма ни е готовността, с която отричаме собствените си духовни постижения - една
смяна на правителството, едни избори -и онези, на които до вчера сме се кланяли, днес ги оритваме с
най-висша наслада...
Годините след Десети Ноември 1989 г., както и годините след Девети гСептември 1944 г., и в това
отношение показаха завидна сходност. Новите ни политически „звезди" започнаха пътя си с отрицанието на
вчерашните ни духовни кумири. След 9.1Х.1944 г. властта ги пращаше в затворите, изчистваше имената им
от читанките, от улиците, отвсякъде, където се формираше национална памет. И тогава писатели отричаха
писатели, журналисти — журналисти, художници - художници, и учените - други учени, както това е и
днес... Всичко това го дължим най-първо на нискокачествените си политици, а след това и на плашливата
си и сервилна полуинтелигенция.:.
Това поведение се очертава като траен белег в българския политически живот. Вземете речите на т.нар.
„демократи" в парламента ни днес и ще видите грубо, вулгарно, надменно отрицание и на онова, което бе
за отричане, но и на стойности и ценности, които са наше и само наше достояние.
КЪСАТА НАЦИОНАЛНА ПАМЕТ е безусловно една от най-големите ни беди. Но още по-голяма беда е, когато
партизански сметки те докарат до пълна, шизофренична непочтеност към фактите от историята.
Ами къде бяхте досега вие, храбреци от новите полкове, (става дума за 10.Х1.1989 г.) от друга планета
ли паднахте?...
Все поради този факт, че отрицанието е най-хубавата баня за новопокръстени политици, най-добрата боя
за преоцветяване, у нас се емна през последните тъй изкривени демократични години разрушаването на
всякакви митове от миналото. Намериха се хора, които се заеха да докажат, че Левски не бил дотам
категоричен републиканец, следователно - и друго тълкуване на цялата му тактика и стратегия в
революционната борба е възможна. Писатели пък сритаха Ботев, за това че бил „комунист" (?!), театрален
позьор, беозтговорен предател на момчетата, които бил повел и дори искаха да се преименува Програма
„Христо Ботев" на националното радио...
Историци обясниха от своя страна, че Априлското въстание било само една махленска свада, а турското
робство - само едно „присъствие" по нашите земи. В един от многото учебници по история на България, за
средния курс в българското училище, авторите не посочват нито дума за Ботевия подвиг на Милин камък,
нито за Хаджи Димитър или Санстефанския мирен договор. От други учебници по литература „изпаднаха"
Захари Стоянов и Иван Вазов, а на мястото им се настаниха новите демократи - кой от тях с по една
книжка в литературната си биография, кой без нито една...
Захари Стоянов излезе и от ковчега си — русенските „демократи" не намериха за потребно да запазят този
препатил човек дори в гробницата му и я превърнаха в тоалетна!... Пълна мизерия на духа обхвана през
тези години толкова много хора...
На минутата след 10.Х1.1989 г. се появиха кандидати за нови четци на
614
ричаме собстве-I. едни избори -ме с най-висша
пе след Девети шост. Новите ни вчерашните ни гворите, изчист-о се формираше , журналисти -¦ни, както
това е гните си полити--енция...
кия политически а ни днес и ще •то бе за отричаше достояние, от най-големите ки те докарат до га. ;.
(става дума за
5аня за новопок-ас се емна през аето на всякакви кажат, че Левски друго тълкуване зба е възможна. ¦
(?!), театрален ел и дори искаха )то радио... тание било само% „присъствие" по на България, за ат нито
дума за и Санстефанския ха" Захари Стоя-^ократи - кой от ез нито една... „демократи" не в гробницата
му Зхвана през тези
за нови четци на
литуратурната ни история. Под ножа на бърза ръка паднаха Елин Пелин, Гео Милев, Асен Разцветников и
особено Никола Вапцаров и Христо Смирненс-¦ки. Не останаха на мира и костите на Паисий Хилендарски.
И нуждата от неговото „О, неразумни юроде" отново почука на духовната ни национална порта с огромна
сила...
Отрекохме на бърза ръка образователната си система и вместо просто да я освободим от дивотиите на
миналотото, ние клекнахме до спукване на гащите си пред американските образци...
И тъй нататък, и тъй нататък - възможно е безкрайно и тъжно изброяване...
СЛЕДВАЩА ПОСОКА НА НИХИЛИЗМА беше насилственото натрап-ване в годините на социализма на т.нар.
„интернационализация" на нравите, венцехваленето и обожествяването на всичко съветско и нихилирането
на нашата национална обособеност. Думата „българщина" практически бе забранена за употреба в печата и
книгоиздаването.
ПОРЕДНА ПОСОКА на същия този наш нихилизъм е гледането навън, търсенето на покровители извън нашите
граници, внушението, че ние нямаме сили, а друг трябва да дойде, за да оправи работите ни.
Ето защо Върбан Тодоров с болка казва във в. „168 часа"", че липсата на самостоятелност в българската
политика се дължи на „продажността на българските политици и на ниско национално достойнство.
Навсякъде има продажност, но нашият проблем е, че сме евтини - за сто долара или за един обяд се
продават национални интереси". (В. „168 часа". 20-26 юни 1994)
Колко бързат понякога и нашите журналисти да се похвалят как щели да ни помогнат „развитите" страни -
стига ние да махнем едно или друго било от политическата си система, било от обществения си живот,
било от националния си манталитет. И никога не се научихме, и никога не разбрахме, че такова чудо
„безкористна помощ" няма!... И че не тя спасява една нация, а само нацията може да спаси себе си... Но
това означава труд, вътрешна съпротива, мъжество, каквото, колкото и криво да ни е да си го признаем,
голяма част от хората, решаващи съдбините на държавата ни, са имали само в определени, крайно критични
моменти...
Най-сетне, у нас има ОЩЕ ЕДНА втрещяваща форма на нихилизъм, която е малко понятна или съвсем
непонятна за другите основни народи: НИХИЛИЗМЪТ СПРЯМО САМИТЕ НАС СИ, спрямо това, което си бил до
вчера самият ти. Този нихилизъм се изрази в пребоядисването и в годините след 1944 г. - тогава най-
често насилствено, и след ноември 1989 г., когато се нагледахме на толкова много „бивши", които с
такъв ентусиазъм ставаха пред очите ни „настоящи"! Бивши партийни секретари станаха сини вождове,
бивши комсомолски лидери излетяха от партийното гнездо и се превърнаха в сини лястовици на новото
синьо време. Основното ядро на СДС за дълго бяха все бивши хора - обърнали се срещу самите себе си,
отрекли се от собствените си идеи, но не толкова като еволюция, а като келепир. Българският
политически нихилизъм е толкова начасничав и толкова често срещан,
615
че остава впечатлението за една кукла на конци - готова да се заклати след помахването на всеки
интерес.
Следователно, бихме могли да направим извода: нихилизмът се заражда в личността, формира се в нея и
узрява в нея. И оттук най-често се превръща в национално поведение...
11. СЛЪНЧЕВАТА СТРАНА НА САМОЧУВСТВИЕТО НИ
Когато говорим за националното самочувствие на българите, не можем и не бива да изпускаме от погледа
си една изключително важна кота на националната ни същност, до която достигнаха българските
революционни демократи от периода на Възраждането. Това е вече другата страна на кантара, изворът, от
който пием национална сила. Като се започне от най-гласовития вестител на българското национално
самочувствие - Паисий Хилендарски, мине се през Ботев, Левски, Бенковски, Каравелов, Стамболов и се
стигне до мощната интелектуална група от началото на века, където са Пенчо Славейков, Кръстьо
Кръстев, Боян Пенев, Теодор Траянов и др.
Това бяха стотина българи — високо извисени в нашия нравствен небосклон, които нито за миг не се
поколебаха къде е тяхното място в Европа и го заеха по един не само достоен, но и точно преценен
начин... Те направиха така, че имената им да останат като кърма за самочувствието на милиони българи
десетилетия след това и навярно такива ще бъдат, докато я има България...
Какво сгъстено време! От недрата на българската земя те изникваха един след друг, като че ли стояха
скрити и притаени, за да дочакат часа, б който бяха потребни, и да изригнат като една мощна
интелектуална лава. Скоро, много скоро след Освобождението на България, в нея естествено стана тясно
за тези мощни духовни фигури. Повечето от тях, които оживяха в борбите за свобода или които се родиха
по-късно, заминаха за Европа, за да се включат в нейния духовен живот и нещо повече - да му намерят
недостатъците, уверени в своята стойност, признати от самите европейци!
Не е нужно друго! Когато се разклати националното ни самочувствие -тези имена да си припомним, в
техните портрети да се вгледаме стига, за ла се изправим уравновесени, нелюшкащи се ту насам, ту
нататък...
За жалост, има неща, които ние никак не ги умеем, за тях не ни бива, като неспособността ни например
от върховете си да правим нови върхове Нашата комплексираност и неуравновесеност ни е карала неведнъж
вмест: да възправяме счупеното, да чупим възправеното... И се озовавахме пак не там, където съдбата ни
беше посочила мястото още от времето, когат: древните българи тръгнаха от планините на Памир към
Балканския полус: • тров и Европа. Още там, по този път, са забити жалоните на гордата :-: народностна
свяст, но, уви, ние невинаги можахме да следваме посоката и
616
и да пием росата от великите следи на историята си. Слава и самочувствие, които отподир толкова ни
трябваха...
Ние дойдохме в Европа като майстори-строители на градове, сръчни занаятчии, изкусни животновъди,
храбри войни - със всичко необходимо на един етнос, белязан като високоцивилизован за времето си. Една
от най-старите държави въобще в световната история, почти наравно с евреите и арменците, ние
направихме ли от този факт знаме на самочувствието си? Кой, ако не комплексираността и нискостеблието
отподир ни биеха по главата, та не можахме от своята тъй ранна цивилизованост - нека пак го кажем -
много преди на германците, французите и британците да им дойде на ум да създават силни европейски
държави, да изберем не гордостта, а да тръбим за своето предателство, за произхода си на нисши
пастирски племена, при това неуседнали и скитащи. Едва ли не полудиви!...
Най-сетне, колко пъти се осмелихме да излезем от балканската си черупка и без бабаитлък, но достойно и
мъжки да го кажем - България беше силна, огромна, основна държава в Европа. И то, когато французите,
на които днес не можем да стъпим и на кутрето по национално самочувствие, още не бяха избрали езика
си; когато германците, на които днес лапаме праха отдире по държавност и организираност, водеха люти
племенни битки, а италианците мъчително сглобяваха държава. Тогава с българите се съобразяват всички
дворове в Европа. Тогава, за да си пробият път по новите пазари на тази Европа, мнозина вземаха името
ни за някой от най-мощните клонове на своята бъдна индустрия. И сега има над сто фирми в Европа,
произлезли от нашето „Булгар"... Ние дадохме азбука „на вси славяни", отваряхме очите им и ръсехме
новата вълна на своята култура още преди времето на Симеон Велики. Нашите царе кореспондираха с
папата - ала не като третокачествени обитатели на Ориента, а като равни с равен... Сега всяка година
на 24 май една малка делегацийка ходи да се покланя на папата и ако той я приеме за повече от 15
минути, си умираме от радост...
Нашият Златен век изпревари с близо пет века европейския Ренесанс, макар и да беше повече разцвет на
религиозна християнска култура. Но и до днес ние гледаме, цъкаме с език и се възхищаваме именна на
техния, а не на нашия си...
Този списък на европейския ни възход нито се изчерпва, нито катастрофално секва и отподир - когато
падаме под робство. Смазани от нашествието на една фанатизирана сган, ние остискахме, правейки
невъзможното — но не загубихме нито име, нито език, нито вяра, запазихме и народност, и традиции.
Докато сърбите сравнително лесно се претопяваха в Украйна, Молдова и Белорусия, нашите българи там
оцеляха. Те и до днес говорят езика си пред обърканите погледи на днешните български власти, които и
досега не знаят какво да правят с тези хора, бленуващи да дойдат по своите си земи, спокойно да
говорят езика, да пеят песните си и да носят имената си... Колко велика и възхитителна е тази
непретопимост на българското племе! Направихме ли от нея значим духовен факт, свое знаме, с което да
ветреем гордостта си, когато
617
ни потрябва? Може би затова днес става обратното - ние сме на път да загубим народността си, докато
сърбите я възвеличават!
Но да продължим още с по-оптимистичните факти. И нека те не звучат на читателя като патриотарство, а
именно като факти. Българи, в тясното усое на Габровския Етър, въртяха тежки чукове, тепавици биеха
платно и пищяха точилки - много преди англичаните да изобретят автоматичния чарк и да завъртят
колелото на една забележителна за времето си индустрия. За да се озовем днес хълцащи от възхищение
пред европейския напредък и да стигнем дотам - да пишем с английски букви и да гласим с английски думи
дори имената на собствените си дюкяни. Не дадохме ли ние на света гради-нарите, които стигнаха чак до
Австралия да учат света на една от най-важните и естетски професии...
Не минаха ли първи българите над Одрин със самолет и не се ли първи те сетиха да го използват за
военни цели? Кой даде на този свят най-добрите гимнастички, най-блестящите оперни гласове? Ами
детските хорови и танцови ансамбли? Има ли такива във Франция, Великобритания, или Германия?
Нашата полуинтелигенция вместо да спре да бърше сълзи и да тича като изтървана из Европа и да
подсмърча покрай този по-стар дувар, покрай онзи камък, рие назад откъдето е дошла и бие темане пред
чужди поноси... Слушах неотдавна една майка с каква наслада ми се хвалеше: „Отидоха — казва тя за
дъщеря си и зет си - в Америка! Какво да правят тука, в тая загубена България? А там хора станаха".
Станали хора!!! Иди разбери кой на какво вика „човек"... Тя, милата, не бе разбрала, че бягството е
най-съмнителното мъжество, с което може да се застане пред олтара на Отечеството. Не говорим за
случаите, когато политически битки са прокудили този или онзи извън Отечеството. Това от едната
страна. Но има и друга...
Не са ли българите, които, където и да се озовяха в чужбина, направиха дом, създадоха име, наложиха
уважение! Измежду пропадналите емигранти в САЩ, стигнали дъното, българите са твърде малко. Не е ли
това също един знак за генетични възможности — сигурно основание за самочувствие, което никога също
така не съумяхме да използваме...
А сега за обратната страна на медала — за БАБАИТЛЪКА И МЕГАЛОМАНИЯТА НИ...
Като често не можехме да бъдем равни с големите, ние също тъй често се напъвахме да изглеждаме още по-
големи от тях. Мегаломанията, бабаит-лъкът са белези на котловинна психика. Като гледа човек в един
леген потопена треска, той лесно я взема за кораб. Защото няма с какво да я сравни. Във всяка нация
винаги има малки хора, които стоят на пръсти, изпъват вратни жили и дори ходят на висок ток, само и
само да изглеждат по-високи, по-големи и по-силни, отколкото са. И ще го чуем българина да извиква ту
тук, ту там: „Кой, аз ли бе, ти знаеш ли кой съм аз?!...". Като нямаше в годините на робството, а и
после с какво друго да се представим пред света.
ние изра! спорим ц българин в свобод^ ливо се з заради к< ръмжене1 особено с тепенни ! опора за |
изоставез ризка иля мент за .V
Друг, че българи, беше най стана ясн време по! често у на на някои ^ Паисий X ледваха а онези кри Тази
з друго ние отпущва н футбол пр победен п българин" нападение ...И в синдром. I изведнъж. ТЪРСИМ Забеж
спорта - с народните рядко са В1 да сипем и с второсте! президенти беше факт| държа две ]
618
е на път да
ние изработихме версията за сексуалната си неповторимост. Днес можем да спорим доколко актуален е Ст.
Гидиков, когато говори за половата свитост на българина. Тази свитост винаги е била относителна - тя е
свитост в контакта, в свободата на общуването. Българинът по Черноморието и до днес срамежливо се
увърта около европейката, но само докато я заведе в леглото си, заради което тя и без това е дошла.
После започва скърцането със зъби, ръмженето, че „ох, той ли - мамицата ще й разкара!...". Този
синдром особено се засили, когато по българските курорти започнаха да идват второстепенни и
третостепенни съсловия, в които българските младежи намериха опора за собственото си полово юначество,
добре дошло за позастарелите и изоставени чужденки, на които нищо не им струваше да подхвърлят някоя
ризка или друго подаръче, някоя пара и то се знае - задължителен комплимент за мъжествеността им.
Все от това петолиние прояви са и когато често си внушаваме един на друг, че едва ли не най-
интересните личности на света, ако не са чисти българи, поне имат нещо българско. Така на времето,
когато Бекенбауер ^еше най-ярка футболна звезда, някой „проследи" потеклото му, от което стана ясно,
че то е българско - баба му била българка. И на Буш по едно време потеклото му се оказа българско...
Подобни „открития" се появяват често у нас. Пръв прилага този подход още ГС.Раковски, който в
сходството на някои думи откриваше индийския корен на българите. В това отношение Паисий Хилендарски
също има „заслуга", макар че и той. и Раковски преследваха велика национална цел - да увеличат
българското у българите в онези критични времена.
Тази загуба на равновесие особено силно се проявява, когато в едно или друго ние наистина се възправим
до челни постижения. Тогава комплексът се отпушва и заработва неудържимо. Както беше на Световното
първенство по футбол през 1994 г. От една добре намерена фраза, при един случаен, но победен гол в
Париж, ние постепенно направихме цяла философия: „Бог е българин"... Тя се произнасяше стотици пъти -
при всяко шо-годе сполучливо нападение на футболния ни отбор, а после и по разни други поводи...
...И в спорта, както и в политиката, неведнъж се проявява и един друг синдром. Когато увлечени в
своето изригнало котловинно наемване се окаже изведнъж, че ние не сме това, за което сме повярвали, че
сме. Тогава ТЪРСИМ ДРУГ ВИНОВЕН...
Забележете: в политиката виновни са ни били винаги Великите сили, в спорта - съдиите, терена или
времето, в краен случай - късметът, в международните отношение - завистта и интересите на другите...
Рядко, много рядко са виновни нашите хора... Когато пък се захванем да се обвиняваме и да сипем пепел
по главата си, отново губим мярката и подменяме значимото с второстепенното. И това го правят не само
журналистите, това го правят и президентите ни! Знак на ниско самочувствие, обвеяно с национален
бабаитлък, беше фактът, че при пристигането на футболистите ни от САЩ, президентът държа две речи в
един ден, пред една и съща публика... Тогава ние като цяло
619
подменихме националното си достойнство с футболно. „Българи - юнаци" -този футболен вик ни оглуши с
провинциалната си котловинност след всеки гол или след всяка победа.
Точно със същата сила и неуравновесеност, както онова омерзително „българска работа"...
Неуравновесеността в самочувствието ни именно там, на въпросното Световно първенство по футбол, най-
ясно пролича. Когато българските футболисти загубиха първия мач — върху тях се срина водопад от
проклятия и тъжни, до жестокост люти изводи за тях, пък и за нас си. Три дни по-късно, когато
футболистите ни започнаха да печелят срещите си, водопадът тръгна точно в обратната посока. От ругатни
минахме към главо-замайващи хвалби - които ни люшнаха от едната крайност в другата. Сега пък се
емнахме да обясняваме, както сами на себе си, тъй и на света, колко велико нещо е българинът, какво
има тепърва да научават другите за нас. Спортните ни журналисти дотам се „оляха", също люшкани от
неуравновесено лично и национално самочувствие, че започнаха да обясняват на слушатели и зрители не
друго, а че „сега светът научава за България"... Президентът ни пък оповести, че за две седмици нашите
футболисти били направили толкова за България, колкото нейните дипломати не били направили за цялата й
история... Подмяната на ценностите беше пълна. И известно национално лекомислие - също. Милиони
повярваха, че в България започва нова епоха - едва ли не, че след като сега Западът е „научил най-
сетне за нас", вече ни чакат чудеса... Всичките ни натрупани комплекси изригнаха изведнъж. Като че не
бяхме на четвърто място в света по футбол, ами по доход на глава от населението... А в същото време по
този именно най-важен показател бяхме на едно от последните места...
Хлебари обещаваха безплатен хляб, перачи на мръсни пари - пожизнени пенсии за футболистите,
собственици на преуспяващи фирми раздаваха коли — самите футболисти останаха втрещени от тази
неустановеност и неадекватност на реакциите ни.
Последваха сензационни и съдбовни изводи:
- Българинът работи най-добре при екстремални условия.
- Този ни успех е отрицание на пошлостта в политиката, и че в нея повече са невъзможни силовите
сценарии.
- Настъпва неизбежна консолидация на народа ни.
- Дори бе издигнат, и не на шега, страховитият лозунг „Стоичков -президент"...
За два-три дни бяха написани седем песни — безцеремонно и безогледно гаврещи се с французи, гърци,
германци, италианци и възхваляващи до Бога българската футболна мощ. Телевизията и радиото
непрекъснато ги излъчваха, а фоторепортери се видяха с пари - всяка тяхна снимка - как кихнал
Стоичков, как се усмихнал Балъков, как точно мие зъбите си жената на някое друг - пълнеха от първата
до последната страница вестниците. Стоичкс* избърбори на шега „Айн цу цвай, цу драй - дрън!" - емнаха
се националното радио и телевизията, емнаха се децата по улиците. Цял месец Българя»
620
и че в нея
„Стоичков -
айнцвайкваше и дрънкаше... И стоиш, и немееш - напън за самочувствие ли е това, или масово
оглупяване...
В такива моменти временният успех ни изглежда като постоянно състояние, а мимолетнаата слава - вечна.
Но проблемът с отсъствието на мярката в самочувствието ни не се изчерпва дотук. Защото нашият
котловинен бабаитлък - белег на комплекса за европейска значителност — се изразява и в поведението на
новобогаташите ни. Преди Десети Ноември сервитьорите ругаеха наред писатели, лекари и професори -
защото бяха многократно по-богати от тях. На пръстите на една бензинаджийка веднъж преброих девет
златни масивни пръстена... Първата работа на българите'като забогатеят, е да си купят скъпа кола и да
минат през чаршията на селището - да ги видят всички, че те вече не са „кои да е"... Първата работа на
новозабогателите чрез гешефти нови милионери на България след Десети Ноември беше да се качат на
Царския влак, да започнат да играят тенис или да заговорят за лов... Когато пък те или децата им се
женят — да направят сватбата на хеликоптер, като навсякъде се тръби и съобщава колко много пари струва
такава сватба. Пак същото — „Не сме вече кои да е!". То се знае - автомобилите, в които се качиха,
бяха от най-новите и най-скъпите модели. Виден политик си въобрази, че без него е застрашена
националната ни сигурност, а когато държавата ни се гърчеше от глад, направи сватба за два милиона и
половина лева и влезе като древен герой с каляска в стадион, където винаги верните царедворци се бяха
събрали да го почетат и да си въобразят, че тръквайки се до него, са се тръкнали до султан Селим
Великолепни... Мобифоните и копринената мода довършват картината на новото ни социално и политическо
осчетоводяване...
В България никоя власт, в никои времена не е зачитала интелигенцията си, тя зачита себе си и своите
си. Голяма част от българите и до днес, десет години след промяната в България, не говорят друго за
политическите си лидери, освен като за „нашите". Появява се на екрана Жан Виденов - ще чуеш въздишка:
„Умно е нашето момче!". Излезе след него Иван Костов - от другата страна същото... Във Военна болница
една умираща вече от рак жена ми довери последното си желание: „Да целуна ръката на Андрей Луканов и
тогава да умра"...
Ние никога не живяхме достатъчно дълго в политически спокойни и уравновесени времена, никога не сме
имали що-годе стабилно демократично развитие, никога не е имало повече от двайсет години без да стане
по-малка или по-сериозна смята на политическите ни ценности.
Ето защо най-големият проблем на самочувствието ни си остава превръщането на индивидуалната българска
сила, способност и умение да се оцелява и да се осъществява - в национално поведение и ценност.
4
62)
12. НАШЕТО „ДАНО!!!..."
Затворете си вечер очите, оставете грижите и тичането през деня настрана и турете ухо пред радиото или
пред телевизията. Вземете една хартийка и молив в ръка и чуете ли думата „Дано!", правете, каквото са
правили някога терзиите и воденичарите - драскайте по една чертичка. За една вечер лист от тетрадка ще
напълните с такива чертички, показващи честотата, с която употребяваме думата „Дано!"...
Като гледаме футболен мач на националния ни отбор - колко пъти ще чуете коментаторът да поиска да
падне гол с „Дано!". Като се зададе буря -емваме да се кръстим и да викаме „Дано нас ни отмине...".
Заговори се за суша - пак „Дано"-то влиза в устата на всеки, който се е изправил да говори на народа
си.
Идат избори - „Дано този път имаме късмет" - приказва и посяга към пликчето нашенецът, без много да
мисли какво върши - той разчита на своето „Дано!"...
Нов министерски кабинет, нов министър-председател - едно е в устата ни: „Дано тия са по-стока от
другите...".
Война гърми около нас, съседите ни се стрелят един друг. Ние кога в църква, кога на одъра у дома се
кръстим и викаме - „Дано ни отмине..." Ами на път като тръгнем - по пътищата ни кръв и кости, омесени
със смачкано желязо, вместо да искаме от полицията и държавата си да укроти бесовете на юнаци с
непокарали още мустаци, ние пак си викаме „Дано на нас ни се размине..."
Като гледате вечер телевизия и друго изречение ще чуете. Появи се една водеща - тя пък като нямаше
какво друго да каже и в най-гладните и в най-болните и бедни години всяка вечер ни пожелаваше късмет.
Късмет да не се качват повече цените, късмет „дано" инфлацията не ни доизръфа, късмет „дано" завали и
да падне режимът на водата... '
...Питал съм се, защо е това наше викане на тая дума. Поличба, проклятие, просто навик или нещо много
повече - съдба. С всичката й сложност, с всичките й посоки...
Или е последица от онзи сложен живот, който сме живели - посечени, бити, спасявани, оцелявали, отново
потъвали и изплували нагоре. Все време. в което се е губила държавността ни, посичани са традицията и
порядъкът. Колко време е било в историята ни - да вървят работите на България и яг българите нормално,
без насилие, без объркване. Без външна намеса, коятс да обръща всичко наопаки. Ние не можахме да си
създадем аристокраци^Л Може да е каквато щете аристокрацията - тя е стил на живот и се създава държави
и у народи, в които има традиции. Нямахме аристокрация - нямахм! традиции. Ние не можахме да видим как
става това чудо - превръщането ц-Л земеделската аристокрация в търговска и в буржоазна. Защото, където
имало развита буржоазия, е имало и сериозна държавна уредба. Ние,
622
през деня настра-гге една хартийка са правили някога •лна вечер лист от гстотата, с която
. - колко пъти ще з се зададе буря -
1 всеки, който се е
ззва и посяга към разчита на своето
- едно е в устата
^ друг. Ние кога в ни отмине..." Ами :ени със смачкано [а укроти бесовете Дано на нас ни се
ете. Появи се една [-гладните и в най-
:ет.
инфлацията не ни одата...
. Поличба, прокля-жата й сложност, с
швели - посечени, нагоре. Все време, пията и порядъкът. ; на България и на шгяа намеса, която щем
аристокрация, ивот и се създава в :окрация - нямахме - превръщането на Защото, където е на уредба.
Ние, за
жалост, нямахме нито общуване с истинска аристокрация, нито кой знае колко истинска буржоазия.
Когато няма закони или ако ги има, те не са за всички - както е било винаги у нас - на какво да
разчита човек: на вратичките между тях, на пролуката, която той може да зърне, да вдигне, ако може,
летвата на закона, да се провре отдолу и д|а бутне едно шише Троянска и пр., и пр. „Дано"-то е
разчитане на случайността, на късмета на отделния човек, протягане на ръце в хаоса, в бъркотията,
пласиране и натъкмяване в безредието... Който го може - оправя се.
Но нашето „Дано!" е и молба. Едни я отправят към Бога - „Дано Бог да ни е на помощ!", други я отправят
към късмета си, трети към самите себе си, четвърти към случайността и добрата фея, пети, шести и т.н.
Това е личната, скътаната надежда да те отмине метлата, да останеш някъде между листата на тръстиката,
непометен, спасен, измъкнал се...
„Дано!"-то е и нашето примирение, нашата кротост пред съдбата. То е словесният израз на нашето велико
българско търпение, което един път е мъдрост, друг път е овчедушие... Само че докато се разбере кога е
едното, кога другото, тоягите удрят по главата ни. С „Дано"-то ние признаваме, че сме навели главите
си, че чакаме да мине бурята, че се кръстим и се молим, белким се размине това, което много често не
съдбата, не Бог, а самите ние сме си „надробили".
Защото представяте ли си един немец, когато тръгне на работа, да казва на себе си или на жена си:
„Дано дойде автобусът!" или „Дано трамваят не се повреди!"... Или един американец, който се качва на
самолета, за да отиде от един град до друг: „...Пък дано самолетът ми не падне..." Или като отива в
един магазин, в предприятие или офис да се прекръсти и да каже: „Дано са на работа хората"!
Или да си представим немците и французите и когото още щете от народите, които са се научили сами да
си редят държавата, да казват: „Дано от другия месец да се събере вода и да спре режимът". Да няма
къде да се изкъпеш, да ходиш немит в края на XX в., да се редиш на опашка за вода цели часове, да не
си виждал топла вода месеци в къщата си и да казваш „Дано!". Вместо да...
Аз лично не мога да ги чуя тези думи, казани от посочените националности. Такъв израз няма и в езика
им. Ако водата им намалее - ще забележат навреме, ще запретнат ръкави и ще си я оправят. Ако рейсовете
им не тръгват навреме, онзи, който обърква разписанието им, ще хвръкне. Ако магазинът или службата в
работно време са затворени, онзи, от който зависи това, няма да е вече там...
Това са работи, които зависят от тях, от народите, и с тях примирение не може да има. Тук е разликата,
тук са Дарданелите. Ние свикваме с лошото -те го оправят. Затова и тук върви линията между България и
Европа. И няма къде другаде да я търсим...
623
Обаче „Дано"-то е и отвикване сами да командваме съдбините си. Сложна последица от една цяла
национална история, над която повече са властвали чужди сили и чужди разпоредници, отколкото нашата
собствена съвест, морална подредба и ред. Ето защо това наше „Дано!" е на всичкото отгоре и липса на
вяра, че всичко в живота ни зависи от нас...
Точно така! „Дано"-то се вмества като странен и съдбовен регулатор там, където властват сили, които
превъзхождат нашите, където чужди ръце пипат в нашата морална и стопанска кухня, където чужди съвети
диктуват на нашите. И българинът вика своето „Дано!", надявайки се да омилостиви противодействието, да
го отмести от посоката, в която е тръгнало, да му вдъхне от собствената си душа и нагласа...
Колко са десетилетията в нашата национална съдба, когато сме зависили само от себе си? Затова и до
днес в България като се каже „Велики сили", микрофоните на телевизията и радиото се разклащат... А и
колкото пъти сме имали шанса да хвърлим това чуждо покривало от себе си, все са се намирали продажници
- немощни, недъгави, осакатени откъм национално достойнство, които да го придърпват към себе си и над
себе си - за да се чувстват по-сигурно за сметка на оголелите краища на държавата ни. Хем лидери, хем
политически въжеиграчи с чужд чадър над главата...
Още Ботев беше казал: „Дайте на българина свобода и оставете го да видите на какво е способен!"...
Вярно беше прозрял тази истина за народа си големият ни поет. Вярно, но кой да го чуе? Левски го каза
в онова далечно време, но то се оказа прозрение за цялата ни съдба: „Живи изгоряхме, а не се научихме
да духаме"...
И аз вече зная кога България ще стане равноправна, пълноценна държава. То ще е тогава, когато
престанем да викаме „Дано!".
Което ще значи, че сме се научили да разчитаме на ума, на главите, на реда и законите си.
624
// ГЛАВА
КОМПЛЕКСИТЕ В БЪЛГАРСКИЯ ХАРАКТЕР
юценна държа-
на главите, на
Трудно е да си представим, че опитвайки се да надникнем в едно такова сложно състояние на своя
национален дух, каквото са неговите комплекси, може да се мине без историята. Нищо от обяснението на
нашата съдба и характер не може без нея. И не само защото сме свикнали да казваме, че тя е люлка на
всичко, което е един народ, а защото, още там. в тая люлка, се е гласило и бъдещето - онова, което в
крайна сметка сме днес...
Животът ни, в цялата му сложност, непрекъснато ни показва, а можем да кажем и непрекъснато ни напомня,
че колкото народите творят историята си, толкова и историята твори и създава тях. Едно такова сложно
творение са нашите комплекси като личности и като народ.
По въпроса за комплексите в нашия индивидуален и национален характер е писано сравнително малко, за да
не кажем почти никак. Може би защото и ние българите, както и самият Алфред Адлер, сме разбрали още
твърде отдавна, че „да бъдеш човек, означава да се чувстваш непълноценен". (Адлер, А. Смисълът на
живота. С, 1992, с. 5) По-нататък Адлер продължава: „Също както кърмачето издава в движенията си
чувството на своята неудовлетвореност, непрестанния стремеж към съвършенство,...така и историята на
човечеството може да се разглежда като история на чувството за малоценност и опитите за неговото
решение". (Пак там)
В раздел Първи на тая книга посочихме, че историята на парадоксите в един национален характер, които
са своеобразен резултат от комплексите на личноста и нацията, е своеобразна история на националния
живот.
Ако приемем, че комплексите са един двубой между реалната и желаната действителност, реалното и
мечтаното битие или, по-точно, че те са резултат от този двубой, то редно е да се запитаме кои са и
какви са тези съдбовни разминавания между онова, което като народ сме искали да бъдем, и онова, което
реално сме. Защото няма съмнение, че там — в моженето и неможенето да достигнеш определена същност, в
способността или неспособността да си онова, което искаш да бъдеш, там е поречието, през което тече
магията, която наричаме съдба или карма, в която и чрез която един народ или една личност пишат най-
истинските си биографии.
625
КОМПЛЕКСИТЕ поради това не са нищо друго, освен последица на неуспешния опит да бъдем онова, което не
сме, а което искаме да бъдем.
Кои - нека първо започнем с тях - са онези историчесски моменти и обстоятелства, които са ни изправяли
пред мъчителните въпроси и още по-мъчителни отговори: кои сме, какво можем и какво не можем?
Да започнем още с първоосновата, върху която отпосле се разпростира българската народност - траките.
Преданията гласят, че тяхното божество Дионис е самата същност на двойствеността - двубоят между
тъмното и светлото. Дионис и Арес са „тяхната дива и необуздана природа, която трудно се е съгласувала
със светлия Олимп. Дионис така и не изкачил тази планина, предпочитайки долините и нощните вакханалии,
а също така низините и плебса". (Калоянов, А. Български митове, С, 1979, с.43)
Българският Бог е също нова противоположност на Дионис. Тангра -олицетворява слънцето и светлината,
той е езичникът Бог, напълно противоположен на християнската толерантност и кротост. След приемането
на християнството и трудното му утвърждаване по нашите земи, идва поп Богомил. Ние вече даваме духовна
храна и духовни пътища на Европа. А ересите, не са ли те едно вечно недоволство и опит за труден
синхрон, територия, в която се поражда недоволството, несигурността и оттам комплексите...
Още току-що се е появила държавата ни и в нихилистична мощ срещу християнството избухват
манихейството, месалианството, павликянствотс И по-нататък следва същата трагична непоследователност,
която хвърля народа ни от топлото в студеното, от ляво в дясно, без да има една що-голг постоянна
мярка, кое е точно ляво и кое умерено горещо. Мощна държава п: време на Аспарух и Симеон, Златен век
за българската духовност и нова сеч върху духа. Падаме под византийско робство - близо двеста години.
Времет: на Иван Асен II - мощен, бурен, неудържим подем. Иван Шишман доразлнс-тва клоните на късния
феодализъм по нашите земи - и отново робство. Потвърждава се сякаш на всяка крачка ТЕОРИЯТА НА ПЕТЪР
МУТАФЧИЕВ ЗА СИНУСОИДНОТО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА: БЪРЗИ ПОДЕМИ, БЪРЗИ СГРОМОЛЯСВАНИЯ СЛЕД
ТЯХ. И така - до днес.По-1 явява се духовният предусет у народа ни, доловен най-точно и у другите'
бълкански народи от Иво Андрич, че не сме способни да издържим докрай едно дело, че ни липсва трайна
цел, насоченост и воля. Така се ражда, | неверието в силите, непостоянството, безволието.
От робската низина на националния ни живот обаче скоро израстват върхове. В литературата изригват
поредица титани, за да не кажем гек Паисий, Раковски, Каравелов, Ботев, Вазов, 3. Стоянов, А.
Константинов, още, и още... Два свята в нас си отново са се сблъскали - този на роба и тоз на
свободния човек. Без да знаем истината, цялата истина за своята робсв пригласеност всичко да търпим и
понасяме, сега пък не можем да си обясг титаничната воля за свобода, която виждаме у горепоменатите
върхове националната ни същност. И прав е А. Страшимиров когато казва, че „са с оглед на тази
неизмерима трагедия на българизма в началото на деветнадг3
626
[едица на
бъдем.
;оменти и
I още по-
зпростира божество ъмното и [то трудно I планина, изините и
Тангра -з противо-;о на хрис-[ Богомил, сите, не са
в която се
ющ срещу кянството. ;то хвърля яа що-годе гьржава по и нова сеч и. Времето I доразлис-,о робство. /
[УТАФЧИ-ВА: БЪРЗИ ) днес.По-; у другите ким докрай а се ражда
з израстват жем гении: гантинов. И роба и този оята робска си обясним върхове на за. че „само 1
деветнаде-
сетото столетие трябва да се проследяват положителните и отрицателните черти на племето ни днес".
(Страшимиров, А. Нашият народ. С, 1993, с.31)
Николай Генчев додава в друга гама: „Падането на България под турска власт прекъсва естественото
развитие на една цивилизация и култура, създадена през средните векове на базата на християнството и
славянската писменост, под закрилата на една могъща средновековна държава. Турското завладяване
откъсва България от европейското развитие, от започващата в Европа епоха на Ренесанса, която идваше да
предвещае модерния буржоазен свят. По такъв начин турското владичество задържа България за няколко
века настрана от големите пътища на общочовешкото развитие. Наред с това, то отдели България от
славянския свят, с който тя беше традиционно свързана чрез общността на езика, на културата, на
религията. Така завоеванието прекратява действието на важни фактори на културно-историческото ни
развитие" (Генчев, Н. Българското Възраждане. С, 1988, с.52).
Всъщност, ето тази, посочена от А.Страшимиров и Н.Генчев причина, е основанието за раждането на редица
комплекси, свързани оттук нататък завинаги с линията на ДОГОНВАНЕТО, което бразди, и преорава нашата
национална съдба. Онова, което казахме за Първото българско царство, а дори и за Второто, бяха само
предпоставки.^ДЪЛБОКОТО ИЗОСТАВАНЕ В ГОДИНИТЕ НА ТУРСКОТО РОБСТВО ФОРМИРА ПРИЧИНАТА ВЕЧНО ДА
ДОГОНВАМЕ, вечно да се оглеждаме, вечно да виждаме пред себе си гърбове на чужди народи, които, нека
го подчертаем - до падането ни под робството са били зад нас. Този факт - тогава зад нас, а сега -
задълго пред нас, е територията в която се развихрят цял ред от нашите национални и личностни
комплекси.
В книгата си „Душевност и оцеляване" ние ясно подчертахме, че самочувствието на един народ се ражда в
победите и успехите му. Пораженията мачкат самочувствието и дават живот на комплексите...Бидейки
народ, излизащ от робството със смачкано самочувствие, родено от самата хроника и същност на нашите
робства в продължение на векове, ние сме търсили и самооплюването и самоиронията в онези дълги и
трудни пътища на оцеляването. Ниското ни самочувствие твърде често раждаше предателства и поражения,
те пък от своя страна създаваха ниското самочувствие.
Кои са моментите на национално поражение, на грубо смачкване на националната ни същност в годините
след Освобождението? Такива събития в националната ни съдба само след 1878 г. са:
1) Берлинският конгрес от 1878 г., който не само разкъса, но и обездуши голяма част от българската
национална маса, той ни лиши от надежди, той замахна върху нашата неродена още държавност и вяра в
бъдещето с неотразима сила. Или както добре и неведнаж казва Иван Евстратиев Гешов - Ние останахме
смазани, гръмнати, поразени.
Във време, когато народът ни поема нагоре - силен, с надежди и вяра в себе си, ние сме принудени да се
спуснем към едно страшно и жестоко дъно. И което е най-лошо — виждаме се безпомощни да излезем оттам,
предадени и продадени от всички.
627
2) Ньойският мирен договор, който проскуба България, изкара софиянци на днешната улица „Раковски",
заведе ги пред балкона на Базовата къща и хвърли една цяла нация в безутешно ридание.
3) Идват моменти, които вдигат мерилото на вярата в себе си, ние успяваме в Съединението на България
през 1885 г., нашите войски влизат в Одрин през март 1913 г. И отново една страшна, Междусъюзническа
война...
4) Тук трябва да посочим и Букурещкия мирен договор...
5) Двете световни войни и фаталното усещане у нашите политици, че сме малка държава, за да водим
самостоятелна политика, са също важен фактор в тази зловеща поредица.Те са и фатален факт, който ни
нарежда до силите, които все губят, а ние стигаме до национални катастрофи.
6) България и в периода между двете световни войни, и малко преди тях навлиза в Европа и сравнява себе
си. Нашата интелигенция заема двузначна позиция - една част от нея прави невероятното - тя не само се
издига до европейската интелигенция, но се и опитва да дава тон на европейския духовен живот. Друга
част от нея, обаче като сравнява Европа и България, вижда родината си отчаяно изостанала, бедна
икономически, немощна духовно. Готови са основите на комплекса за изостаналост от Европа.
Може би е прав Любен Цветаров, когато по този повод отбелязва: „Българинът, с комплекс, че е българин,
лесно се отчайва и отпуска, обхванат от прегръдките на порока, става подвластен на чужди и конюнктурни
веяния както в политиката, така и в културата. Тежката борба за оцеляване, материалната „несигурност"
и угнетителното отчаяние от „инертността на масите" изтощават българската индивидуалност". („Пътищата
на българската интелигенция" (Философски алтернативи, 1993, с.43))
Права е и журналистката Елица Димова, която отбелязва: „Българският интелектуалец се стреми да
възмогне тясната и задушна среда на балканец и да намери пътя за нравственото освобождаване на
личността. Но той не може да я намери в нихилизма на руската интелигенция или в Ницше и Ибсен, които
търсят пътя към това освобождение в култа към своето „Аз" и в равнодушието към страданието на
другите".
Отношението на българската интелигенция към самата нея си, ровенето в нейните собствени гърчове е една
съществена причина за пораждане на редица национални комплекси. Опитът й пък да се европеизира чрез
националния си нихилизъм, е друга причина за довтвърдяването на тези комплекси. Това нихилистично
отношение най-често е водило или до груб национален нихилизъм, или до национален бабаитлък, които и в
единия и в другия случай са знак за комплексираност
Налага се отново да цитираме Л. Цветаров в онази част от неговите разсъждения за българската
интелигенция, за която той пише: „ Комплексът за малоценност се изявява в своята крайна
противоположност като арогантност и безпардонност. Партизанството е най-голямото зло, което е
сполетявало Третата българска държава. Сурогат на политическата демокрация, то нанесе тежки поражения
в душата на интелигента. Безотговорно и брутално
628
то обезличи неговия граждански морал и направи образованието да се обезцени на обществената борса, а
дипломите да останат без златно покритие. Развратило цялата ни общественост, партизанството обезвери
интелигенцията, която захвърлила идеи и идеали, мечтаеше да обезпечи по-лесно прехраната си чрез
сервилност, пораженство и унизителна продажност. Угодничес-твото пред всички води до такова морално
обезобразяване, че е трудно да се определи мястото на робския комплекс". (Цит. съч.)
Колкото и да е болезнена и дори груба подобна констатация, не ни остава, струва ми се, нищо друго,
освен в общи линии да се съгласим с нея.
Може би точно затова у нас има трайно отложено едно конфликтно самосъзнание, което плоди в най-
подходяща стайна температура комплекси-рането ни, а именно - от една страна проблемът изострена
самокритичност, от друга - пълна безкритичност. Самоунижението поради това има своите доста значителни
страници от историята ни, довели до лесната поразимост и комформизъм на голяма част от интелигенцията
ни. Като народ ние се резрушавахме, за да оцелеем, но оцелявайки - се разрушавахме. Един Господ Бог
може да каже каква е цената на това наше оцеляване...
КОМПЛЕКСИТЕ ОТ СВОЯ СТРАНА РАЖДАТ ПАРАДОКСИТЕ В НАШЕТО ПОВЕДЕНИЕ.
И ако се върнем сега на мисълта на Адлер, с която започнахме настоящото есе - че да бъдеш човек
означава да се чувстваш непълноценен - то какво остава за един народ, който е бил пълноценен и оше как
и е преставал в известни периоди да бъде такъв. Нещо повече, след Освобождението от турско робство
озовал се в положението да не знае друго състояние, нито друга цел, ОСВЕН ДОГОНВАНЕТО на другите, с
всичките последици от това догонване.
Състоянието на неудовлетвореност е болезнено състояние. Боли, когато искаш да си нещо, а не си. Боли,
когато искаш да станеш световен писател, а не можеш. Когато искаш да си здрав и да тичаш по поляните,
а патерицата убива мишците ти. Когато знаеш, че в душата ти има повече духовна светлина и сила, а като
тръгнеш по другите земи и светове, парите ти не стигат да преспиш в един приличен хотел.
По комплексите може да се проследи историята на един народ. По личностите, от които се е възхищавал
той, от които се е учил, можем да съдим за неговите възходи и падения.
Ето защо най-добри са онези управници, които познават психиката на управляваните, а то ще рече -
техните и силни, и слаби страни, но най-вече комплексите им. И най-големите и най-дълго оставащите във
времето писатели са тези, които най-дълбоко проникват в тях. Героизацията е също комплекс - както
всяка хиперболизация. Художниците търсят типичното в един образ, но те по-често търсят особеното, а то
много често отразява и комплексите на човека или нацията...
В края на краищата, за да посочим огромната значимост на комплексите, ще отбележим, че те пораждат и
съответни заболявания, маниакални състо-
629
яния, психози, травми, с които освен социалните психолози, се занимава и медицината...
Лекуват ли комплексите страданията на душата? Допълват ли те празнините или болните места в историята
на един народ, спасяват ли човека или нацията от неловкостта на сравнението, когато то неизбежно се
изправя пред тях. Възвеличават ли комплексите онова, което е смачкано, недоразвито или осакатено у
човека или нацията. Отговорът не може да бъде друг, освен отрицателен... И все пак - пушенето също е
вредно - но хората пушат. Пиенето не е спасило никого от нищо >— но хората пият и се напиват.
Наркотиците - не са направили никого щастлив, но милиони хора прибягват до тях. Подобно, макар и далеч
не същото нещо, са комплексите. Илюзията - неведнаж болестно усетена - придружава човека и народите по
целия им път. Дори когато знаят, че това е илюзия, те не се отказват от нея, а твърде често правят
всичко възможно да си я създадат. Тя мами, влече, замъглява и подлъгва.
Да се върнем пак назад - във времето на Възраждането. „Историята" на отец Паисий е бунт срещу
комплекса на чуждеенето. Загубата на памет, амнезията кои сме и откъде идем, ражда един от най-
дълбоките, най-дълго-вечните, най-антибългарските комплекси — чуждопоклонничеството. Той обхваща
огромно историческо пространство и за него кой ли вече не е писал. Ала вгледаме ли се в тези първи
комплекси на най-далечното си минало, ще забележим, че те се проявяват в онова празно пространство,
където се формират крайностите... Така: когато в поведението ни е бил налице отявлен робски страх -
появява се комплексът свободолюбив. Когато са ни липсвали най-много примери за героизъм, мъжество -
най-много говорим за героичните си качества. Когато проявите на демокрация в обществения ни живот са
били най-кът - най-много изтъкваме нейното наличие. Годините на нашня „социализъм" в много отношения
бяха „най-недемократичните" години. И никога повече не се е говорило за демокрация, „за по-нататъшното
развитие", „за новите хоризонти на демокрацията в България" и т.н, и т.н.То-ва беше идеологическа
демагогия, но и проява на комплекси, означаващи, че тя най-много ни липсва. Този комплекс обаче избуя
с умопомрачителна силг и след промените в страната ни през 1989 г., когато за нищо друго не се
говореше повече от това, каква демократична държава сме станали. А станахме ли наистина? Става ли се
демократичен народ или демократична държава; просто след една смяна на политическата система. Нека
припомним елк» крайно показателна за нашия случай притча.
Американски турист казал на английски градинар, че иска да има кагз неговата английска трева в своята
голяма американска къща. И го попито как да я посее. - О, това е толкова лесно - отвърнал градинарят.
- Вие самг поливате и подкастряте. Пак поливате и пак подкастряте - това е всичко
- И колко време да правя така? - попитал американецът.
— О — отвърнал градинарят, — само около петстотин години...
630
V
се занимава и
г ли те празнили човека или е изправя пред доразвито или де друг, освен хората пушат, и се напиват,
адра прибягват :ите. Илюзията ге по целия им т нея, а твърде ге, замъглява и
,Историята" на бата на памет, нте, най-дълго-:твото. Той об-ече не е писал, си минало, ще тво, където
се налице отявлен са ни липсвали |рим за героич-шя ни живот са [ните на нашия ите" години. И
вататъшното й ;' и т.н, и т.н.То-означаващи, че [рачителна сила що друго не се шали.А станах-атична
държава рипомним една
:ка да има като 1. И го попитал рят. - Вие само гова е всичко. г. щни...
Такова нещо като английската трева е и демокрацията. На нея също й трябват не години, а векове.
Ето защо по нея, освен по други белези, можем твърде точно да измерим ръста и цивилизацията на една
страна.
На каква възраст изглежда нашата демокрация сега? Този отговор може да бъде различен. При това да
звучи и най-патриархално, и най-модерно философски - зависи от интереса на отговарящия. Прав ли беше
Иван Хаджийски като написа такива силни страници за българските демократични традиции. Или дядо Петко
Рачов беше голям грешник като, разядосан един ден от българските неразбории в Цариград, написва: „не
сме народ, не сме народ, а мърша...".
Изглежда всяко време си има някакъв готов и удобен отговор за онова, кое е демократично и кое не е.
Сигурно е само, че щом за една английска трева са нужни пет века, то за една българска демокрация също
трябва да са нужни... поне толкова...
И другото, което е сигурно - демокрацията в България се проявява преди всичко в начина, по който
действа властта. И то не преди да я вземе -в предизборната борба българинът политикан е най-великият
демократ на земята. И също - когато загуби властта.Мнозина у нас приемат за демократично само онова,
което съвпада с възгледите им. В противен случай И най-големият демократ размахва показалец, ако не и
нещо повече. А С ПОКАЗАЛЕЦ ДЕМОКРАЦИЯ НЕ СЕ ПРАВИ. Поне не така я правят в САЩ, Великобритания, във
Франция, в Швейцария и т.н. страни, които сме приели безусловно за демократични.
Защото пръстът — размахан или насочен, е закана. А заканата е условие или предупреждение за страх. А
ДЕТО ИМА СТРАХ - НЯМА ДЕМОКРАЦИЯ. Както е вярно и обратното - където има демокрация, там няма страх...
А дали има демокрация и възможна ли е там, където има омраза?
У нас сега има и размахан пръст, и омраза, и страх. Но за демокрация говорим от сутрин до вечер.
ДЕМОКРАЦИЯ НЕ МОЖЕ ДА ИМА И ТАМ, КЪДЕТО ХОРАТА СА ГЛАДНИ И БЕДНИ. Гладният човек не може да бъде
демократичен - коремът не се прави на аристократ. Богатият пък не би станал богат, ако беше толкова
демократичен...
Това пространство от ценности, което отделя достойното от недостойното, онова, с което можеш да се
гордееш, от онова, от което се срамуваш, именно то е полето на прераждането, на превръщането на едно
състояние в друго, там се раждат и избуяват комплексите на един човек или на един народ. Тъжните
полета в съдбата, където той се чувства най-объркан, най-търсещ и най-затруднен да намери точния
отговор, който му трябва. Това е едно своеобразно огледало, в което се вглеждаме, иконата пред която
се кръстим и се изповядаме.
Ето го Ботев! Твърде рано и твърде отдавна страшното му око ще мерне
631
точно и непрощаващо един от първите ни комплекси - когато сме страхливи и наплашени, да изглеждаме
най-храбреци:
Пием, пеем буйни песни и зъбим се на тирана; механите са нам тесни -крещим: „Хайде на Балкана!"
Крещим, но щом изтрезнеем, забравяме думи, клетви...
1. БАБАИТЛЪКЪТ
Той е един от най-изявените робски комплекси на българите, който ще премине в по-сетнешните страници
на историята ни и до днес ще ни съпътства там, където не ни стига разумна, овладяна и решителна
смелост. Колко хора се удрят в гърдите, клатят заканително глава, въртят юмрук, святкат с очи - що
пламенни хора имаме, що храбреци - КОГАТО НЕ Е СТРАШНО. И Вазов ще допипа тая чертица в „Хъшове" и ще
я осмее с всичката мощ на таланта си. Не сте ли забелязали, колко храбреци има измежду нас-българи-те,
когато не е страшно, и колко сме кротки, когато има от какво да се боим. Нека не ходим на далечни
разходки - днешния календар да отворим - Лято 1994, 1995, 1996 г. Ние и сега, когато бандити ни
избиват по улиците, когато не смеем да замръкнем от подкупени биячи и обирачи - не се решаваме глас да
повишим. Страх, страх ни е обхванал отново. И пак чакаме някой друг да ни свърши работата - някой да
се роди, да падне от небето или да дойде от чужбина и да тури ред в ужаса, в който живеем. Когато е
страшно, ние дълго си кротуваме. Когато не е - тогава ставаме такива, каквито ни е видял Ботев...
Колко бабаити имаше след Девети Септември 1944 г. - храбри носители на социалистическата идея, които
довчера и хабер не бяха имали от нея. Как лесно се бият завързани хора, какво мъжество крием под
винтягите, когато имаме пистолет и когато жертвата е беззащитна... Помните ли ги тия първи години след
Девети септември - колко смели момчета се оказа тогава, че е имала България... Ами след Десети
Ноември? Стотици лица стоят пред очите ми, които помня и познавам какви кротки и добродушни килимари
бяха -гласът им не можеше да се чуе, камо ли нещо дисидентско да ги лизне. А сега - където се появят,
където се мернат - „Долу комунистите!", „Смърт на комунистите!"... Един кротък човечец в моя край,
който додрапа до заместник председател на кооперацията, след Десети ноември, като се огледа, като се
ослуша и видя, че няма нищо страшно, па като отвори един глас. И камък да види паднал на пътя — пак
комунистите го хвърлили... Бабаитлъкът на българина - това е комплексът му, че и той е нещо, че е-хе,
не го знаеш ти. ако рече той да пипне тоягата, ама... дип, че не я пипа. Ако и десет процента
632
сме страхливи
ългарите, който ще > днес ще ни съпът-:лна смелост. Колко гг юмрук, святкат с НЕ Е СТРАШНО. И
с всичката мощ на между нас-българи-зт какво да се боим.
да отворим - Лято г по улиците, когато не се решаваме глас акаме някой друг да ето или да дойде от
страшно, ние дълго каквито ни е видял
-. - храбри носители ;а имали от нея. Как д винтягите, когато ите ли ги тия първи :е оказа тогава, че
е ща стоят пред очите ш килимари бяха — з да ги лизне. А сега стите!", „Смърт на додрапа до замест-
като се огледа, като е един глас. И камък и... Бабаитлъкът на :-хе, не го знаеш ти, ко и десет
процента
от българските закани срещу властта — изречени на чашка в кръчмата (и там винаги с оглеждане...),
вкъщи между краката на жената, в плевнята пред кравите - бяха изпълнени, българите щяха да веят прах
пред устата на свободолюбивите и непримирими с всяко насилие французи.
Едва ли е нужно да привеждаме писаните книги и гневни статии срещу причините, породили комплекса
бабаитлък. Все пак, без Паисий не можем да минем. Той пише срещу страхливостта на българите, след него
иде Раковски, който говори за заешкия характер на българина. Все за този заешки характер пишат и
Христо Ботев, и Софроний Врачански. Любен Каравелов се нахвърля върху робската търпеливост на
българина, като сипе не гневни, а страховити проклятия срещу „българина, дълготърпче". Захари Стоянов
като никой друг е жесток, когато допира до това поведение. „Раболепие, преста-раване, пълна липса на
човечност, страх, подлост, вероломство са събрани в тези страници (на „Записките" - б.м. М.С.) в
количество, в което не могат да бъдат намерени в нито един друг документ." (Вж. Янев, С. Един
нравствен феномен в българската история. С, 1993, с.53)
Тези примери са ни потребни дотолкова, доколкото да ни помогнат да навлезем в територията, където е
страхът и където от обратната му страна се възправя бабаитлъкът.
2. ЗАСЛУГИ КЪМ ПОБЕДИТЕЛИТЕ
Винаги в своята история ние сме знаели, защото така е било, че власт ли е - келепир пада от нея. Смени
ли се тя, където и да си, гледай пак да си най-близко до нея. Така, ако пак върнем паралела Девети
септември — Десети ноември, горе-долу сходни прояви ще видим...С болка писа Иван Радоев -мъдрият наш
поет - че „България е малка за толкова много герои". Малка ли
- четиридесет и пет години след Девети септември 1944 г. от Балкана „излизаха" все нови и нови
активни борци. Четиридесет и пет години -България все не можеше да изброи храбрите си синове и дъщери
и, което е по-лошо — не можеше да им се наплати. Колкото по-малка беше собствената ни роля и значение
в борбата срещу фашизма и хитлеризма, толкова, когато пак друг донесе промяната, ни се дощя да кажем
отново своето: „Кой, ние ли?...". Че като се емнаха спомени, срещи с пионерчета, разкази, мемоари
-герои да търсиш в България. Каква мемоарна литература набичихме само -на купчина да я натрупаш,
Айфеловата кула до коляно ще дойде и френската съпротива срамежливо ще кърши ръце. Историята, „точ в
точ", както казват поетите, се повтори след Десети ноември. Сега пък се наредиха дисидентите
- леле, колко дисиденти имало при нашия социализъм... А като им погледнеш биографиите — все влезли с
привилегии в Университета като дъщери и синове на активни борци, на генерали, на най-висши служители и
т.н. Онези, които бяха наистина потърпевши, чак се смутиха и омълчаха. Къде ти един Йосиф Петров може
да се мери с една Елка Константинова, или с един Едвин
633
Сугарев... Тия при това са най-грубите и известни случаи - вълната на репресираните и на
дисидентството така се разля до последната паланка, че не остави сухо, неподмокрено място отдире си.
Ако до Десети ноември България беше страна на активните борци, след тази дата стана и страна на
репресираните... Стоиш, гледаш го, помниш го - не се мярка и следа от що-годе мъжка постъпка в паметта
ти, свързана с това име. Както и да го гледаш
- все привит, оведен, все счупил кръст пред партийния секретар. А гледай го сега, когато да ругаеш
партийния секретар е вече и свободно, и демократично, и модно. Докато счупи пак отново кръст пред
следващия партиен секретар, пак в готова поза - мило и драго да даде, само да е близо до властта и до
келепира. Улица „Раковски" сега стана улица на дисидентите, така както бул. „Руски" беше улица на
активните борци.
Шамаросващо прозвуча отговорът на Даниел Митеран на въпрос на Ефир 2 на Българската телевизия
(интервюто взето от В. Дремджиев бе излъчено на 13.XI. 1994):
- Достигаха ли до вас сведения за дисидентското движение в България
— попита той.
Французойката отговори: - Не са достигали, защото у вас нямаше такова организирано движение.
- Но Вашият съпруг се срещна преди Десети Ноември с група български дисиденти.
- Да, срещна се — неловко потвърди съпругата...
И не довърши. Може би защото знаеше, че списъкът на хората, които трябва да обядват с президента на
Франция, му беше предложен от Външно министерство, а на него — от ЦК на БКП, съгласувано с Държавна
сигурност.
Първите две-три години след Десети ноември — докато се наместваха наново и пластовете, и службите, и
келепира - бе трудно да намериш българин, който да не се оказа по някакъв начин репресиран в близкото
минало. Истинските пострадалите от системата бяха репресирани от органите на МВР. Много от комунистите
пък се оказаха репресирани от по-висшестоящи комунисти. Те пък - от ЦК на БКП. Членовете на ЦК на БКП
се оказаха също потърпевши — от някои членове на Политбюро. Някои от членовете на Политбюро също не
останаха по-назад - тях пък ги репресирал Тодор Живков. Най-смешното и тъжното беше, когато в книгата
си „За някои лъжи", както и в редица интервюта, и самият Той вече се оказа репресиран и притискан за
едно или друго решение, против волята си, от съветското Политбюро... Не, че подобно поставяне40вяне на
всекиго „натясно" не беше правило в системата. Но едно е да гладуваш и да си без работа или в лагер,
друго е да си репресиран с по-стар модел „Мерцедес".
Да плачеш ли, да се смееш ли, с червен молив ли да подчертаваш годините в календара - че си попаднал
във време, когато се появява един от най-силните комплекси в българското политическо поведение -
ЗАСЛУГИ КЪМ НОВАТА ВЛАСТ.
Чух да се оплакват, че били репресирани мои познати, прекарали мла-
V
634
вълната на 1 паланка, че ;ти ноември
и страна на ;леда от що-да го гледаш . А гледай го демократич-ртиен секре-до властта и ;, така както
а въпрос на земджиев бе
; в България маше такова па български
сората, които н от Външно за сигурност. г наместваха ^ериш бълга-кото минало, органите на зисшестоящи
оказаха също шеновете на I Тодор Жив-някои лъжи", зепресиран и т съветското :е беше прави-I лагер,
друго
подчертаваш явява един от - ЗАСЛУГИ
вкарали мла-
достта си в Москва, зрелостта си в Пекин като дъщери на посланици, после в Париж - като съпруги на
посланици; чух да говорят за заслугите си срещу режима хора, които бяха първи бърсачи на прах под
краката на всеки портиер, стига той да е от ЦК на БКП. Съпруги на полковници от Държавна сигурност
също се заеха да разказват как били преследвани от системата. Това е тъжно, но то е много българско.
Чак снахи на членове на Политбюро се оказаха репресирани и „разработвани". И в пряк, и в преносен
смисъл. А синове пък на членове на Политбюро станаха най-силни активисти в Сините щабове на
демократичните сили. И първи окачиха на прозорците си плакатите със знамената на СДС.
За разлика от времето след Девети септември, когато класово-партийни-ят подход ярко бранеше червените
редици от „бивши", сега поради липса на дисидентско движение в страната никой не бранеше новите
структури, те се пълнеха точно от такива бивши, защото новото им положение им осигуряваше нови
привилегии от сменената власт. Които те, разбира се, получиха!...
До този комплекс мъчително се нарежда и комплексът за НЕОСЪЩЕС-ТВЕНОСТ.
Това са най-често също „мъченици" на миналото, готови при първата тръба да скочат и да хвърлят вината
за неосъществеността си, за бездарието, за полуинтелигентността, за некадърността си на онези, които
довчера са били на власт. Недоказани писатели, режисъори, художници, некадърни журналисти - елате ги
вижте в България - при всяка промяна те са първите храбреци, първите факлоносци, първите разливачи на
чорба - винаги притичващи, винаги загрижени, винаги готови да услужат с таланта си. И винаги най-
искрено недоволни от това, което е било...Това са хора, които не се интересуват кой какво ще каже за
тях. Те най-късо помнят и най-бързо забравят кому къде са премитали да мине и седне, най-бързо са
готови да се отрекат от себе си, от жените си, от творчеството си — стига днешният ден да им се
усмихне по-обещаващо от вчерашния. Тук трябва да добавим и една група на винаги сервилни артисти -
които, колкото и да са били добре вчера, все не им стига. И точно така, както след Девети мнозина от
тях първи стоплиха гласове във възхвала на партията, така и сега те пак първи пригласиха песнички,
рецитации, композиции във възторг пред новата демокрация. С поведението днес да измият поведението
вчера. С липсата на достойнство днес, да измият липсата на достойнство вчера...
По-тежките форми на слагачеството вече са формирали у нас една нерядко проявявана предателска психика,
която пък е родила и установила твърде тежкия и неудобен комплекс, какъвто е ПРЕДАТЕЛСКИЯТ КОМПЛЕКС.
у
Това е тема, особено болна за българската душевност - затова на нея би следвало отделно да се спрем.
Тук само ще отбележим, че с няколко неудобни примера от историята си - поради неуравновесеното си
самочувствие и изострена самокритичност, ние сами си изработихме този болезнен комплекс, с който
особено силно се замерваме и публично, и насаме. Той друса пак
635
най-вече нашата полуинтелигенция. Като особено дистанциращ знак, че тя няма нищо общо с такава
„предателска нация"...
Годините на робството у нас изградиха още едно саморазмазващо ни чувство, което постепенно прерасна
също в комплекс - този на РОБСКАТА ПСИХИКА.
Многото години робство ни наведоха главите, неуспешните въстания, пословичното наше търпение,
предателствата, страхът - ето ги основите, от които ще израсне едно от най-болезнените ни чувства като
нация — чувството, че сме народ с робска душевност. Безспорно е, че носим вина за съдбата си, но ние
обикновено я преувеличаваме. Дори когато имаме твърде много основания да се изправим с открити очи
пред нея, когато с лекота можем, обърнем ли се към миналото си, да открием обилие от примери, които
биха ни изправили на крака и които биха вдигнали главите ни. За този комплекс говорят Раковски, Ботев,
С. Врачански. Но те го правеха не само защото робството даде потребните примери за смазана, за
озаптена душевност у много хора, но и да ни накарат да се отвратим от себе си, да се оттласнем от
дъното и скочим на другата страна — където ни зове смъртта и за която трябват герои и мъченици. Цялата
мисия на публицистиката, на литературата, на песенното творчество от времето на „Стани, стани, юнак
балкански" е такава - да ни пробуди, да ни отскубне от страха на роби, да ни изправи пред възможността
за една нова,свободна съдба, в която преди да я добием трябваше да повярваме. Това беше труден родилен
процес. Но именно той даде най-високите върхове в нашата национална свяст.
3. НИЕ СМЕ МАЛЪК НАРОД
Този^комплекс звучи повече като оправдание, когато едно или друго б съдбата ни не се е подредило както
трябва, когато са ни прецакали Великите сили, когато се е налагало да си обясним по най-лесния начин
един или друг свой неуспех, отстъпление и дори предателство.
Всъщност, оправданието че сме малък народ, което се е превърнало поради честата си употреба в
комплекс, изобщо не е вярно...Отворете кое да е тефтерче от тези, които хората си купуват в
навечерието на всяка Нова година, и в повечето от тях, без да ходите далеч, ще видите, че става дума
ке за някаква безусловна геополитическа истина, а за чист комплекс, че сме малка нация и поради това
от нас „няма какво толкова много" да се иска.
На тази неистина, на това оправдание е крайно време да се сложи кръст - дебел, с няколко черти, окован
със злато и сребро и побит в сърцето е! България.
От 49 държави в Европа България е на тринадесето по население и горе-долу на същото място по площ. В
най-лошия случай, ние сме една средноевропейска държава, но в никакъв случай малка държавица, както
често сами се наричаме. Дания е по-малка от нас, Гърция, Швеция, Швейцария, Белгия.
636
Холандия, Австрия - също. Чули ли сте ги някога да говорят, чие те са хора от малки нации, чули ли сте
и някой друг да ги нарича така или да мисли така?
А ние си го носим това чувство. Особено силно го носят политиците ни, защото все им се иска да ходят
на висок ток, да ги виждат отдалече, да ги зачитат като президенти на Франция и Германия. И за да
избият точно този комплекс, те развиха характерния български политически синдром, за който подробно
пикахме в раздела „Българинът и властта".
Нашият правешки вожд, например, се смяташе за един от най-умните, най-хитрите и най-надарените
политици в Европа, ако не и в света. Той не можеше да си позволи сравнение с никого другиго по онова
време, освен с президента на тогавашния Съветски съюз и точно като него си направи паметник. Сам
присъства на откриването му, поставен на най-централно място в родното му село, а след това си нареди
и поклонение. Всички рейсове от Северна България минаваха оттам - да видят хората паметник на жив
човек. Такива в света имаше два - на Л. Брежнев и на Т. Живков...
После, като умря Брежнев и започнаха промените - нашият световен мъж една нощ наредил тихо и мълчаливо
да натоварят паметника на самосвал. Къде ли е сега? .
Проблемът за „малката - голяма нация" го изследвахме подробно в първия раздел на тази книга. Този
комплекс продължава да ни друса. Къде ли не се опитахме да се сложим първи, дано ни забележат - първи
признахме Македония, първи дадохме войници за войната срещу Ирак. натиснахме се първи от братските
социалистически страни да изпратим космонавт...
В тази поредица не можем да отминем и крайно интересния СЕКСУАЛЕН КОМПЛЕКС НА БЪЛГАРИНА.
Комплесксът, който се роди в мизерията на робството, в отнетите ни възможности да бъдем други, с друго
да се измерим и покажем.
Вглеждал съм се в българите, когато са в чужбина. Там, както и в казармата, воалите и покривалата се
свалят, страстите се разголват, имането и нямането не могат повече да бъдат излъгани. Най-често ние,
обикновените българи, отиваме в чужбина стиснати, смачкани и снижени. И винаги с малко пари — това е
първата следа от бича, с който чужбината замахва върху нас. А му се ще на българина и тук да докачи
чуждо. Защото той е минал покрай нашето море, пак е нямал пари, разбира се, но е позакачил някоя
чужденка, чул е някоя хвалба от преситени и. изоставени, най-често богати жени — какъв полов герой е
той. Колко му трябва на човека... Който иска да вярва в илюзии, винаги ще ги намери. Сега и в чужбина
очаква да е тъй, както на варненския пясък - „булгар е неповторим". Може българинът да няма долари,
ама пък в леглото... Мила българска илюзия, трогателен български комплекс. В първите дни, когато се
появиха други, достъпни за него развлечения -телевизия, коли, спорт, власт — тази илюзия започна да
чезне. Но това не стана изведнъж. И неведнаж той трябваше да сложи ръка на пламтящата си буза, където
усещаше плесницата на първата чужденка, на която намекваше да легне с него в евтиния хотел само за
това, че той „не е кой да е", а българин. Тя не е ли чувала?...
637
Гледал съм го земляка в часове на драматични колебания. Милните очи, десетината думи на английски или
френски и героичното потупване по гърдите от времето на бай Ганю - Я булгар! - отдавна не хващат ред.
Мисълта пък, че може да се върне при омръзналата си булка, непипнал чуждо, направо го съсипва. А чуждо
има. Оха! Пигал и Клиши в Париж, Курфюрстендам в Берлин, стотиците фенери в Хамбург, Копенхаген,
Истанбул... Колко и какви истории е слушал за тези места, слушал, та лигите му текли. Но за там трябва
звонк да се бие в джоба. А чуждестранният звонк никога не се е бил в джоба на такъв мераклия българин.
Че има и друго, което друса комплекса му за храбро мъжество. Дали да се пише мъж, или да скъта парите
за армаганче или за друго нещо. И най-често се задоволява с възможностите, които дава безпаричието -
ходенето и гледането. По улиците на европейските градове - в самотни и празни вечери доскоро нямаше
нищо повече от командировани българи...
Жените са първото поражение върху българската мъжественост в чужбина. Но освен жени има и стоки, има,
и то какви! Идете в Париж, на площад Монпарнас - в големия и евтин магазин Тати (сега вече превърнат в
цял квартал). Влезте, мълчете и гледайте. Френска реч тук трудно ще чуете. Ровят из щандовете с две
ръце - ако имат три, и с три ще ровят - полякини, подфундени, възбудени от ниските цени, ровят и
нашите българки. За рускините - ако са тук, да не говорим. Но и окото на българския мъж не се спира -
шета то от щанд на щанд, яко раздвоено. То още не се е отказало да провери все пак поне в този евтин
магазин няма ли да го хареса някоя продавачка -как тъй във Виена го харесаха, пък тука... Че той не е
някакъв скапан поляк или чех, а булгар... И тъй като това просто не става, той се примирява да потърси
такава стока, която хем да лови окото, хем да е евтина, хем да не му създава ядове по митниците.
Защото със спестените от ядене пари - какво повече. За десетина дни в чужбина по тази причина
българските мъже свалят по десетина килограма. Като няма от какво друго, ние българите пестим от
корем. Това е прастара линия на българската спестовност - доживяла и добре преживяваща и в наши дни.
От корем ние пестим и не само когато сме за десетина дни в чужбина, но и когато сме там за години. И
по три калкулатора носим едновременно в джобовете си и още толкова в главите си - ако трябва да
похарчим долара - как най-добре да се похарчи. В чужбина българинът забравя думата кавалерство.
Кавалерството му е след сметката. Какво кавалерство като и той има толкова, колкото и колежката.
Такива бяхме в т.нар. „години на социализма". Ами днес, нашите масови емигранти дали са по-различни.
Какви национални преображения може да види човек в чужбина, какви картинки... Ние не можем да се
освободим от тях, не можем да избягаме, нито да се предрешим, защото това предрешаване е именно
комплексът, който ни догонва, където и да сме.
Ето какво преживях във Вашингтон. Там, както е известно, също има български журналисти. От кумова
срама един от тях ми се обади по телефона
638
¦вбания. Милните очи,
|рго потупване по гър-гдщат ред. Мисълта ^нал чуждо, направо ж. Курфюрстендам в
—.-:ул... Колко и какви ..-. текли. Но за там
^-45 никога не се е бил
ето друса комплекса
да скъта парите за
гъ. с възможностите,
^ате на европейските
ле нищо повече от
/ъжественост в чуж-
-. в Париж, на площад
е че превърнат в цял
к тгудно ще чуете. Ровят
е ровят - полякини,
.- българки. За руски-
-:: ;кия мъж не се спира
: - г отказало да провери
:: :а някоя продавачка -
- някакъв скапан поляк
в. той се примирява да
р. е евтина, хем да не му
\ от ядене пари — какво
ьлгарските мъже свалят
ме българите пестим от
ност - доживяла и добре
I не само когато сме за
т. И по три калкулатора
главите си — ако трябва
В чужбина българинът
Я сметката. Какво кава-
га.
ми днес, нашите масови преображения може да кем да се освободим от пото това предрешаване I сме.
з е известно, също има ми се обади по телефона
в хотела. С една пета от устата си и с една шеста от гласа си ми предложи „да сме поизлезли някъде"...
Преди да изрече поканата, той, както и почти всички българи в чужбина, също ми държа познатата от
много такива случаи беседа за високите цени, за страшната скъпотия тук, както и за смешните и жалки
заплати, които държавата им плаща. Изслушах най-търпеливо и докрай всичките стенания на душата му.
- Благодаря за поканата - отвърнах. - Но ако ще излизаме - да идем някъде и да видим нещо, което го
няма в България. Което наистина си струва парите.
Мисля, че хвана слушалката с две ръце - човекът се бе пригласил да плати едно кафе и една кока-кола
максимум... А аз какво искам... Дълбока пауза легна над Вашингтон. Тогава казах:
- Абе, честно казано, вече съм в леглото и не ми се мърда.
Въззе се душата на моя човек. Дойде му глас, затрупа ме с хвалби -винаги ме имал за умен, сега чак
мъдрец станах...
- Аз също така правя като съм в чужбина — рече. - Гледам да си остана в хотела да си почина...
Оттук нататък, докато сложих слушалката на мястото й, аз му бях най-скъпият и уважаван човек, който
някога беше припарвал към Вашингтон. Още повече, че на другия ден рано сутринта напусках американската
столица и нямаше никаква възможност вече да го охарча...
4. ДОГОНВАЩИЯТ БЪЛГАРИН
Вече споменахме, че робството метна пелена върху очите на тъй добре зрящата дотогава България, но то
метна и окови, спъна ни и ни задържа на едно място цели петстотин години. В тези пет века другите
народи вървяха и развиваха своите подстъпи към капиталистическото общество. Когато дойде нашето
закъсняло освобождение от турското робство, те бяха в разгара на едно зряло буржоазно развитие. Когато
Паисий Хилендарски пише „История славяноболгарская", Италия вече е в своя късен Ренесанс. Когато у нас
се ражда Ив. Вазов, във Франция вече творят Юго, Балзак, Зола. А ние бавно и мъчително отваряме очите
си да си припомним кои сме, откъде идем и каква е историята ни.
В периода на Възраждането започва ДОГОНВАНЕТО.
Всъщност, нека уточним - до падането си под турско робство ние сме ^Паралелната България" - по
образния израз на Петър Увалиев. В много отношения вървим пред Европа, а в други — най-малкото,
успоредно с нея. След падането ни под робство у нас започват катастрофалните процеси на изоставането.
И започва историческият маратон на догонването. Най-първо догонваме Европа в битката за своя
независима автокефална църква. У нас, за разлика от западните държави, Възраждането се води от
църквата, докато на Запад то минава в битка с църквата. Може да се каже, че след този акт -
639
сдобиването ни с независима църква, ние сме в състояние на едно движение по стъпаловидни исторически
пътища: ПОЛИТИЧЕСКО ОСВОБОЖДЕНИЕ ОТ РОБСТВОТО, СЪЕДИНЕНИЕТО, ВОЙНИТЕ...
Самото догонване не е комплекс, то е исторически процес, свързан с развитие на икономиката, културата,
образованието и пр., ала процес, който в осъществяването си, поражда сравнението и оттам поредицата
наши комплекси.
Догонването е не само посока на нашето развитие, но то има и различни форми на проявление. Трудно ще е
да изброим всичките, но поне някои следва да посочим, защото те отразяват и много от формите на нашата
комплекси-раност.
Първата и най-значима от тях е ЧУЖДОПОКЛОНСТВОТО доловена от Паисий Хилендарски, през нея минава Васил
Априлов, за нея пише Георги С. Раковски, а Добри Войников ни оставя своята забележителна
„Криворазбрана цивилизация", станала класическо произведение на нашето чуждопоклонст-во. Всъщност, кой
се е хванал да описва българското национално поведение и да не е докосвал тази тема - кога с гняв и
укор, кога с ирония. От край време, та до днес у нас е характерно СИЛНОТО ЧУЖДОПОКЛОНСТВО, като една
от най-дълбоките илюзии, че така като стъпваме на пръсти, ние се възвисяваме, ставаме по-значими в
собствените си очи и, което е по-важно, в очите на останалия свят. Самото наше чуждопоклонство е
многопосочно.
То започва с ГЪРЧЕЕНЕТО. И Васил Априлов на младини се пише с гръцко име и говори гръцки език. За
подобни фрапантни примери на гърчеене пише в „ Българският Великден и страстите български" с ирония и
любопитство Тончо Жечев. Нашата история не е нищо друго освен филство и фобство, което винаги си е
било чиста проба чуждопоклонство и подражателство ту на една, ту на друга велика сила. На кого не сме
подражавали в своята по-нова история - на немци ли, на французи ли, на руснаци ли, на американци ли?
Нашата полуинтелигенция винаги е смятала, че подражанието е нейният висок ток, на който тя стъпи ли
вече, е готова годеница на Европа. И днес подражаваме. И формите на нашето подражателство са колкото
тъжни, толкова и смешни. И все пак, не можем да отминем някои от тях. Не можем да не се видим в това
криво и тъжно огледало, което ни показва такива, каквито с болка ни показа и Алеко...
Нека наречем една от посоките на нашето подражателство ПОДУЕНС-КИ ХАЙЛАЙФ.
Какъв хайлайф, Боже мой!!! Кога в историческото си развитие сме имали време за аристократични традиции
и оттам - за български хайлайф. За да имаме аристократични традиции, са необходими поне три поколения
наследствени аристократи, необходими са поне 75 години спокойно и последователно, в една посока и без
прекъсване историческо развитие. Е, кога сме имали ние такива седемдесет и пет години? Или жестоки
балканска политически битки, или войни, или други форми на взаимно изтребление са посича-ли това
развитие на всеки тридесет-четиридесет години. По тази причина
640
г; -:ие на едно движение ОСВОБОЖДЕНИЕ
: процес, свързан с
. ала процес, който
редицата наши ком-
с. но то има и различни ре. но поне някои следва • на нашата комплекси-
ЬсТВОТО доловена от I. за нея пише Георги С. ителна „Криворазбрана шпето чуждопоклонст-I национално
поведение юга с ирония. От край УЖДОПОКЛОНСТВО, шаме на пръсти, ние се чн и. което е по-важно, вство е
многопосочно. еа младини се пише с ай примери на гърчеене и*4 с ирония и любопит-вен филство и
фобство, в подражателство ту на авали в своята по-нова ли, на американци ли? аражанието е нейният шда
на Европа. И днес са колкото тъжни, тол->и от тях. Не можем да токазва такива, каквито
жателство ПОДУЕНС-
;кото си развитие сме български хайлайф. За а поне три поколения пши спокойно и после-:о развитие. Е,
кога сме гоки балканска полити-изтребление са посича-щни. По тази причина
НИЕ НЯМАМЕ И НАСЛЕДСТВЕНА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ. И днес да си изпо-чупи човек пръстите да брои, няма да намери
повече от седем-осем семейства в България, в които поне пет поколения последователно да са хора на
интелектуалния труд, известни в обществото като интелигенти в класическия смисъл на думата. В това
отношение съдбата ни беше безпощадна и неумолима. За сметка на това пък винаги у нас е имало хора,
които са искали да изглеждат както потомствени- интелигенти, така и потомствени аристократи и които
точно поради това отсъствие на потомственост не можаха да надминат подуенския хайлайф.
Този хайлайф мре да заимства европейски тертипи за своя живот. Не стигат за неговата първооснова нито
интелигентността и поведението на Екатерина Каравелова, нито светският дипломатически живот на Султана
Рачо-Петрова. Затуй пък, като нещо си го нямаме, ние с всичка сила се втурваме да си го припишем...
Думата хайлайф нямаше пролетарски привкус и в годините на т.нар. социализъм изобщо не се употребяваше,
макар че вече хайлайфни „замашки" си имахме. Синове, снахи, дъщери на високопоставени шефове почиваха
заедно, правеха си купоните заедно, ходеха в малобройните барове, по едно време вече се поосмелиха да
карат западни коли, мнозина отидоха да учат на Запад, вече говореха, а някои от тях съвсем прилично,
английски език. Но историята пак не ни даде време. И този път заченатото беше абортирало? Затова пък
след Десети ноември дойде времето на компенсациите. Нека ме простят моите приятели, които се сетиха да
угодят на българската жажда и ние да бъдем като света и създадоха вестник „Хайлайф". Но този е един от
най-смешните, поради това и един от най-тъжните вестници, излизали в България. По-точно, това е един
от най-комплексираните вестници. Че се появиха и светски хроникьори, направиха си и съответните
прически. Като им прочетеш биографиите, ако им събуеш чорапите или надникнеш в креватите, да не казвам
какво можеш да се видиш - ала те отразяваха светския живот на демократична София! Нови думи нахлуха в
нашенския, подуенски език: „Хайде да го ударим на лайф"; „Снощи бяхме на парти", „купон се вихри до
зори". Хорица, които набързо се бяха мярнали по телевизията за две-три предавания, се появиха вече в
хрониките като теле-звезди. Няма вестник, който да не се чувства малко нещо непълноценен, ако не
помести някой и друг ред за купона, който се е вихрил в най-новия бар, за звездите, които го почели с
присъствието си. Като започне лятото, можеш да прочетеш коя поп-звезда къде пекла любимото си тяло.
Някои от позабогателите пък, както си е с баш звездите, веднага се юрнаха на юг - на почивка в Гърция
и Турция. И вестниците то се знае, пишат - къде, кога, как, с кого отмаряли нашите звезди. А те, да не
казваме какви звезди са: като им дадеш лист хартия, на ред по две правописни грешки правят... Трети
строят модни къщи - те пък са звезди на модата, други се отворили на сладкиши - и те звезди. Две песни
някойси изпял - вече е поп-звезда. Ако е Дръннал два пъти на китара - вече е рок-звезда.
641
уй ипизишаз зза
:1зшвн з зязшшоя зн ояв 'олЛйй ояяв)]; •"„внойяд рччя хчц" вихйвп зи -зашвсЬген 'ио вдсГчл йве згтеми
ошзеиш ониохзой и онеоийзо ояявя шшоюлюн вг Езд охвлоя 'внийол ийзсиюй и ийой - вьичжА зо охин
'внхчшве охин
ОХИОЯ '0Я31ЛШОЯ Н31ГВН0ИПВН ВН КИНИ1Г ВЯОН ВНВХЗ ВЯОХ - 31ЧО ОЯ1ГОЯОЙ 'ЗИЗ И1Г
ипизиойяд •зинзйзяоп охзгпвн я хзонивйя илвния окид з - впойяд Изйи охзнвл
-В1ГО 'ВИЙНЗЛИ1ГЗХНИХКОП В1ВЯЗЙВЛГЧ.9 ВН ВНВЙХО ХО ВПОЙЯд ВН ОХЗНКНВ1Г)!

з кх у ¦ояхонокнопоИжХь и ояхокзхвжвййоп
охзшвн вн вншин вхвнИзйоп ой1 змвлихо зин ох 'ИйвязкАд ияжийвп кияиовйя ве и впойяд ве зрмхийояолве
охвя игх и 'зеиез-еивщ вн хнзрмвхйвпв икзвн
ВО ЗЬЗЯ ОХИОН 'В(1ОХ ВН ЗИВЬШГИЙП ВЙ 31Л1ВЯХИ11О 30 Вй ВЯХОЙЗЙО ЗХИНХН31ИК
-зхнизн-ивн 'зхиневяоп-ивн 'зхинихяз-ивн о и вхвяДвм рмидАл вй рчзжом зн и
ЕЯВХ ОЙ1Ч.0 ОН 'ВНИЯ01ГХ0Я ИО ВХВЯОНВЯШЗд Я ИНЗЙОЯХВЕ 1Л1ИОХО ВЙ 1Л13ЖО1М Зр{
'ЛИНХОЗЯ ШВН НЗХЗЬ ЗЙОЛ ОЙ1 ИЯЗОЯ ВН
впинвйхо вяйчл вн а онггвяяХд вх 'викв^ вн хйг^о вхвньилвйх йзко внийол вквп
ВНЙЗ В 'НЧ.ХНИ1Г)} ХНЗЙИЕЗЙН ВИЯОНВЯИЙЗРМВ ВН ЗХИИЙОХ0И0Я30 ХО НЗХВ1ГНЕВЙ 3 ОНКВЯЯ^д
ХЧ.ХЗЯ0 'ВХВЛИНЯ ВН ХОВЬ ИЕВХ ХВЬЗП ВЕ ХВЯХОЛЙОН ОХВЮ^[ "ОЛВНО]/^ ВН
возпнийп ВХВН1ГВИ-ОН вн иийохои зхиняодош имв 'лс1Адизояс«1]' вн вхвозпнийп о йзхоА}Л1 хоиоинзх
вияоиийхояв вн зхийзязнеи и^в 'винвхийдоли1гзд ячя вяив1ч-вхвпи1гвс1^ вн зхиизкдойп шму 'вяКяикдЛц вй
иойд я ихчн вяй он и он 'иойд иязоя ячя онво зн зжом ояе 'хихозь-ивн вхиьо зо минхозя иязоя хзйхйон
охииь 'нчолзжу ичжщщ вн зьзя-ивн и вникоьи^ вяхвхХизй вхвязнвиквхи вн 'внойвр^ вн хояиж винивЛоязз ве
воицеи зо 01гихов»м 0Я1Г0Я тгщМ зивйвяхо зн в^ 'вкзивц Ач вхвпиняодош о вхвинзшонхо шгвнлихо во зйгяой
и еггйв^ пнийн 1гид ЗЙЧ.Л и олоя о '(и вхояиж знхо охвон 'вфойхзвхвя вхвяохозж ийзйн) 1 вквЕвя ояявя
шзхзьойи зн вй охиоя я 'яинхозя з вй и охиоя вн иос1д ихьоп 'ивовн инийол ийх хо 'зизйя охоптго д 'ио
вязшс[ч.яо игя вяихо ин вхвипвн зь 'хвьоо зхияихоихвхз 'ин1Л1Хокв1м хвйжвй зо иНвеих ояиоявн илХ^
¦ИНВКИХ ХЗОЗЙХЗН ХВЕЙгЯХЙВН 'ЗПГИЕИЬХ НЧ.ЯЕИ ВО ОХИОЯ 'ВХВПЗЙ !ВЯНИКН0Х ЕЗд 'ВНВЙХ ЕЗд 'ИКВНЕЧ.ЙМЗЙН -
ИПЙВХО ХВСЬшК 'КИХОМЗН И ЙВ1ГЛ ХО ЗОЗЙХ 30 ВХВКВП
кийвлгчд -хи1гз вияоизпойяз шчж „зихвним" фвйлвйвн нийз зпто он ц
¦знзХйоц я - 2 °К[ ивямвйх зшзхйгя ойояоой охзйгя '^чвх
ЗОЯ З^ВЯВХОО ИО И ИНЖЧ.Х ОЙОЯЗ-ОИ И1ГИ ИНШ31Ч0 ЗИО ИЯОКЗХВЖВЙЙОН 'ОН1ПН1Я
зщвянолой вй ио зхинчнвн я и вгчвн ол влзо он 'врчи ол вй вядвйх вх з1п вийвлкчд фивггивх ячявх
онжздЕИЗН и зу«зйя знирч з1п онйАлиз
¦"йн и '-с[п и „инзж ияьиоя хо зьзяои вкоя ио вхвяон вьидо яонвоА^ с1х хнзйиезйц" !„йохявйх Ахйч,я и
зо вхвоипевй
'ЗЙВП ВЕ ВХВП ИЙЕЗЯЕ-ПОи" !„ВХНЗЙИЕЗ(Зп ХО 01ГВЯ 0 ХИЙЯХО ЗНяд Ш ИВП1 Ж>Х
-1гвд хвияонзид зИи - иянвифоо вн вхвпско хвянзйх" :ияшвиве ияойвоязшшоя вяиявх хо внвяьгл 'яинхозя
швн вн впинвйхо внйз хо оиво виявшве охд •фивкивх вияонзХйои вн вявосЕн вхвяйчи з
шф.
за от такива аенският бал. [пяха за царе, вата си кола
игария ще има, :е формално, ; оставаме все
¦ елит. България
- пи, без храна,
гтдесет хиляди.
чат, че нацията
;м. почти няма
.: казала Даяна
а ш къде бил принц
м^' Памела. Да не
вот на Мадона, на
л Джексън, чийто
ио във всеки брой,
I Кралицата-майка
гяисист Мустер с
-малката принцеса
а. светът буквално
г Клинтън, а една
на първа страница
зина, но също така зните, най-неинте-»ра, които вече са ,(е за Европа и за нишка на нашето
нтелигенция, сла-щение. Европейци н комплекс, който 1а, когато без да ,рба си, направих-мплекс е
нашето
И дори забравяме, че когато е имало силна, мощна, трета по големина и влияние в Европа Българска
държава, тези, към които днес така стремоглаво се стремим и на които отдавна подражаваме, в онова
време са чистили бълхите от себе си, възхищавали са се на въшките по челата си и като не са обичали
банята, са прикривали миризмите си с нови миризми... Да бъдем европейци, да ни приемат за европейци -
това е един от най-големите комплекси на всичко, което можем да наречем полуикономика, полуфабри-
канти, полуинтелигенти, полутърговци. С това „полу" ние бързаме и днес да се представим на Европа.
Към комплексите на догонващия българин трябва да отнесем не простото подражателство, но и буквалното
КОПИРАНЕ НА ЧУЖДИ ОБРАЗЦИ. Японците също копират, те също изръшкаха, ако си послужим с езика на Бай
Ганю, света, но копират с мислене, с приспособяване, със съобразяване. Ние най-често копираме така,
както си е оригиналът — някъде далеч, на майната му в чужбина. Така копирахме до Девети септември
съветските образци. Мерне се някакъв почин, на другия ден го теслимим на темелковските миньори. Бучне
си на урва краставиците някоя съветска колхозничка - хайде и ние така. Нашето копиране на чуждия опит
е именно копиране, а не учене от него. Сега западняците взеха да ни учат как да правим вино, как да си
гледаме лозята, как да орем и сеем, дори и дойдоха специални хора от САЩ да ни съветват как да правим
„Калашников", след като и виното, и лозето, и „Калашников" си бяха най-високо качество български
патент. И най-тревожното бе, че се намираха български политически момчета, срещу няколко стодоларови
банкноти, винаги готови да приемат съвета или да наложат копието върху българския селски или стопански
врат.
Но понеже говорим за догонване, тук му е мястото да кажем, че ако догонването ни е било исторически
предопределено, то силната генетична мощ на българина неведнаж ни е изправяла пред факта не да
догонваме, а да намираме свои верни решения, на които винаги догонващите и присламчва-щите се
български политици, са се противопоставяли.
Ние догонвахме, но и изпреварвахме. Търновската конституция беше едно изпреварване на Европа, въпреки
че я взехме от нея. Както и нашата образователна система — беше една от най-добрите, въпреки че я
взехме от белгийската. Сега, водени от поредното догонване, ние я разрушаваме, аме-риканизирайки я.
Имах щастието или нещастието да съм член на Академичния съвет на -СУ „Св. Климент Охридски" във време,
когато се разрушаваше старата „тоталитарна" образователна система. Имаше в заседанията на този съвет и
тъжни, и смешни примери на подражателство. В Америка тъй било, така се наричала тази или онази
учебната дисциплина - така да прекръстим и нашата. Един декан на Стопанския факултет твърдеше, че
никога не е имало такава наука „политическа икономия"! Тя била измислена от К. Маркс, защото, ако я е
имало, то тя и в САЩ тъй щяла да се казва, а там тя се казвала „икономикс". Тъй че да се извади
старото име от номенклатурата на универ-
643
ситета и да се закрие съответната катедра... И мъдри професори клатят одобрително глава и гласуват...
Първата работа на нашите политици беше да заминат за САЩ, първата работа на новите ръководители на
нашето образование бе също тъй натам да заминат.
След като три-четири години по-късно социалистите спечелиха властта, същите тези делегации взеха да
поглеждат отново към Москва... у
ДОГОНВАЩИЯТ БЪЛГАРИН е крайно интересен и когато е емигрант в чужбина. Тогава той е натоварен с още
комплекси - напуснал е родното гнездо, оставил е най-често стари хора тук (в тези случаи не
разглеждаме политическата емиграция, която по правило е принудителна). Много често и жена и деца. Той
не иска в никакъв случай при среща със сънародник или когато пише за себе си да изглежда неуспял,
провалил се... Неслучайно тези хора още в първите си писма ще ги видим почти винаги снимани пред някой
стар, излъскан за снимката форд, самодоволни, щастливи, с вид на силно преуспели... Тези хора не са за
присмех, те носят типичната за емиграцията комплексираност, свързана с тежка съдба и неравен старт.
Като най-често няма с какво друго - там, далеч от родината, то поне да смаеш сънародника си с
икономически просперитет, което не е толкова малко в един живот.
В други случаи подобно поведение се е изразявало със самоиронията, която е знак за вътрешна сила и
която също не ни е чужда: като не можем да шашнем чужденците с друго - казват българите с чувство за
хумор - да ги шашнем с простотия... В което твърде често, разбира се, сме успявали...
Догонващото ни поведение се изрази преди петнадесетина години плътно свързано с т.нар. „ХАРМОНИЧНО
РАЗВИТА ЛИЧНОСТ". Щеше да е много хубаво осъществяването на тази добра идея, която яко подгони част от
нацията ни и най-вече партийните кадри, ако не беше абсурдна. Защото от добрата идея се родиха немалко
„хармонично развити" полуграмотни хора. Ами ПОЧИНЪТ „НАПРАВИ СИ САМ"... Той какво чудо беше! Във
време, когато светът се специализираше и навлизаше все по-дълбоко в познанията си за едно или друго,
ние за да достигнем и задминем същия този свят, решихме сами да правим всичко, което не ни беше работа
и за което светът си имаше специалисти. А там, където трябваше да бъдем най-силни - в професията си,
там твърде често ни нямаше. Спомнете си колко некомпетентни хора какви постове заемаха. И припомнете
си вечер, когато хора от сферата на духовния труд седнат на чашка, как половината им време минава в
приказки кой си поправил сам колата, кой си ремонтирал прозорците, кой сам си построил вила.
В тези години именно редица други държави силно ни бягаха в научно-техническото време, защото те бяха
станали наистина суперспециалисти в своята област, за което получаваха полагаемото им се високо
възнаграждение, напълно достатъчно, за да платят на онзи, който разбира от автомобили, да им поправи
автомобила, който знае професионално да строи вили - да им построи вилата. В това време ние правехме
тъкмо обратното - всеки разби-
644
кори клатят
. първата гьй натам да
властта,
е емигрант в л е родното гззглеждаме :-:;го често и
[ПОДНИК ИЛИ
гучайно тези н пред някой пд на силно емиграцията го най-често сънародника
1Н ЖИВОТ.
моиронията, не можем да у-мор - да ги ¦спявали... години плът-Щеше да е [гони част от 1. Защото от
1мотни хора. ! Във време, з познанията я този свят, което светът й-силни - в некомпетен-1то хора от
реме минава зорците, кой
ха в научно-:ециалисти в ъзнагражде-автомобили. вили - да им всеки разби-
раше по малко от всичко, но малцина бяха онези, които знаеха за едно нещо всичко. (Друг въпрос е дали
това не е своеобразно оскотяване на нашата цивилизация като цяло и един признак на нейното
изчерпване.) От пълен провал в тая грешна политика отново ни спаси висококачественият генетичен
материал, от който е направен всеки българин...
Има в това догонване обаче още един интересен - специфично български феномен, който е не по-малко
любопитен и за който вече стана дума. Той също изразява наш комплекс, а именно — СОБСТВЕНАТА НИ
САМОИРО-НИЯ в догонването на света. Ние се кръщаваме сами „инж. Ганев" (от Бай Ганю) или си правим и
други остроумни шеги със себе си. Така се прояви например сравнението на това, което ние произвеждаме
с т. нар. албански габардин, нашата българска реакция по световни работи нерядко се сравняваше с
албанския реотан, станали и реотанът, и габардинът символ на всичко вървящо най-отзад на опашката на
световния технически и промишлен напредък. В подобни вицове и сравнения ние си правим една самооценка,
при това твърде критична, на онова, което сме, където сме и както сме като догонваща нация. Но колкото
то е критично отношение към нас си, дваж повече е иронична оценка към управляващите ни, които си
въобразяваха, че благодарение на тях нацията ни е вече, ехе — къде отишла. Прояви отново на единична
генетична сила, на едно вътрешно съзнание за непохабеност у народа ни.
6. НЕ СЪМ КОЙ ДА Е
Ако това „не съм кой да е" беше проява на едно изживяно, изградено в нас, изстрадано, но доказано от
националната ни същност себеусещане, нищо по-добро от това не може да има. При това със сигурност
можем да кажем, че ние имаме твърде много и най-важното, достатъчно много всестранни основания да
твърдим, че наистина нито като личности, нито като история сме „кои да е". Уви, ние не вградихме тези
основания в своята национална сянка, не го направи и нашата интелигенция, разяждана често от завист,
нерядко от озлобление и болезнени вътрешни амбиции. В цялата ни история тя не направи потребното - да
извади от душите ни онези качества, които именно могат да ни накарат да си повярваме, да сме сигурни,
че наистина „не сме кои да е" на тази земя. Вместо това най-често се получава обратното -силните ни
страни, поради нашето българско неумение да си служим с тях, се превърнаха в слаби - и там, в гоненето
на Европата, в мерака да се изравним външно с нея, се появи това комплексарско „ не съм кой да е",
което неведнаж ни е правило за смях и-пред Европа и най-вече пред самите нас си...
На всяка крачка - и преди 9.ГХ.1944 г. и сега, след 10.Х1.1989 г. човек може да чуе и види нашата
болест у хора, които при най-малкия спор, при най-малкия скандал вадят пищова или просто ти извикват
грубо в очите: „Ти
645
знаеш ли кой съм аз, бе!...". Дори когато стане нещо най-банално - чукнат се две коли на улицата,
собствениците им скачат и още преди да са видели даже кой от фаровете им е счупен, започват да се
заплашват: „Ти знаеш ли кой съм аз?". В годините преди Десети ноември наричахме това поведение
„надкартване" - доказване на предимството си един пред друг със служебните си карти, които носеха
различна сила и власт ¦- израз на все същото „не съм кой да е". Защото бяха дълбоко разрушени
естествените обществени критерии и права на личността и подменени със служебни и партийни, с
критериите на връзките и приятелството.
Този комплекс придоби и други форми, твърде любопитни и гротескни. Те, разбира, се не бяха толкова за
външна консумация. Защото в чужбина трудно можеш да чуеш български глас да се възвиси в такова мощно
самоопределяне „ ти знаеш ли кой съм аз?". Там става твърде ясно кой какъв е, просто защото там се
мерят не бабаитлъци, а пари, традиции или други, проверени от времето критерии. Там има право така да
извика с всичка сила да речем една Гена Димитрова. Само че тя няма никога да го направи- тя просто ще
го покаже като изпее арията си и по този начин ще стане ясно коя е тя. Така, както Стоичков не е
необходимо да вика, че не е кой да е, както Никола Гюзелев, както и Николай Гяуров или да речем Нешка
Робева. Но те и нямат този комплекс, защото са се измерили, проверили са се и най-важното - накарали
са светът да ги признае!
Тъкмо от непризнаването, от непознаването или от невъзможността при една установена и проверена мярка
да се наложиш, се появява комплексът. И ето го как изглежда той в редица други случаи:
Имали в Европа мобифони. Ще имаме и ние. Навярно България никога няма да е толкова смешна и толкова
жалка в собствените си очи, както беше през тези няколко последни години, така гротескно свързани с
мобифонома-нията. По улиците — дебеловрати момчета карат черни БМВ, говорят по мобифони — велики
бизнесменски решения вземат! Пеша върви по улицата бодигард, залепил мобифон на ухото си. Важни
указания, съдбовни за България получава или дава. Коктейл третостепенен, партиен лидер говори по
мобифона си, та надвиква оркестъра. А вслушаш ли се - обяснява колко днес е зает, колко утре и не може
да приеме онзи, който го търси... Влезеш в ресторант - на всеки трети на ухото мобифон. Една дама от
с. Дървеница, видяла и тя, че сега в България за нищо не те броят, ако не си с мобифон в ръка, бе
дошла в съседния ресторант, на 50 м от дома си, също с мобифон. Кола я беше докарала, „Мерцедес" на
тези петдесет метра, а по мобифона тя звънеше през пет минути на майка си - пред завистливия поглед на
онези, които нямаха като нея мобифон, и ту я пращаше да иде да види дали не се е отвързала кравата, ту
дали детето не се е отвило...
Да си припомняме ли - поради комплекса „не съм кой да е" какви сватби вдигаме, какви пари харчим,
каква мизерия отподир ни мачка, ама да се покажем - като ще е сватба, сватба да е. Да се пукат врагове
и съседи от завист. Ами какви кръщенета, какви изпращания на войници. Какви дунанми
646
гално - чукнат ш да са видели : „Ти знаеш ли това поведение
със служебни-зсе същото „не те обществени
и партийни, с
ш и гротескни, [ото в чужбина а мощно само-но кой какъв е, ции или други, а с всичка сила го направи-
тя стане ясно коя кой да е, както а Робева. Но те и са се и най-
можността при I комплексът. И
ългария никога )чи, както беше с мобифонома-ЛВ, говорят по рви по улицата дбовни за Бъл-идер говори по
нява колко днес зси... Влезеш в г с. Дървеница, ги с мобифон в ,що с мобифон. ю мобифона тя оглед на
онези, [ди дали не се е
е" какви сватби яка, ама да се ве и съседи от Какви дунанми
се вдигат и слагат, когато синовете и дъщерите стават абитуриенти. През 1993 г. например момчетата
ходеха на тия балове само с открити Мерцедеси, с никаква друга кола по-долу. След година модата се
смени...
Този комплекс се вихреше и след Девети Септември 1944 г. Общо взето ниската култура на новите хора на
властта постепенно го обогати с нови форми и терени. Синовете и дъщерите на новите български политици
не можеха да бъдат какви да е. Прегледайте списъците на техните занимания -няма да намерите много
изключения - това бяха или режисъори, или писатели и художници, или учени и артисти, в краен случай
журналисти. Малцина от тях станаха лекари, инженери, още по-малко ( просто такива няма) хора на
селскостопанския труд... Появи се нов вариант на комплекса, нека го наречем „телевизия и кино" -
синовете, дъщерите, снахите, внучките, първите братовчеди, всички тези приближени на властта се
блъскаха за работа в телевизията и киното, в по-редки случаи в радиото или в печата...
Със свои варианти на комплекса „не съм кой да е" се явява и българският новобогаташ... Богаташкият
комплекс е също много стар и добре изследван.
Новобогаташът в България винаги се е смятал за по-високостоящ от интелектуалеца и винаги е искал да му
изкрещи в очите: „Знаеш ли кой съм аз, бе"? И така, от стари времена...
Основателят на Севлиевското училище Хаджи Стоян силно се разгневил от факта, че някой си Петко Рачов
Славейков е по-прочут от него и вдига глас: „Какъв е той - на една касаба слуга, чи да изпраща по 10-
12 писма на неделята...За колко хиляди гроша приобръща, чи толкова писма да му идат. Аз имам 500 - 600
хиляди гроша и съм чутен от изток до запад, чи мен в годината две писма не ми идат, а нему толкова".
(Пенев, Б. История на новата българска литература. Т. 1. С, 1976, с. 134)
Новобогаташът и в миналото и днес си купува с лекота училище и образование. Така например беше купено
прословутото училище в Горна баня, което от училище за даровити деца се превърна отново в училище за
деца на богати родители. Едни от тях, за да запишат там детето, подменят дограмата на училището
безплатно, други - плащат отоплението, трети организират екскурзии в чужбина и поемат разноските по
тях, пети - изплащат високи премиални на учителите... Какво значи някаква си директорка, както и
всички онези, които определят способностите на децата...
Днешните забогатели хора още сами не си вярват, че са забогатели, а ако пък са, много добре знаят
начина, по който са станали такива, затова се доказват по десетки начини. Назначиха си прескъпо
платени бодигардове да ги пазят - това заимстваха от бившето УБО, веднага се качиха в царския вагон -
направиха показни пътешествия в чужбина, завладяха Евксиноград. Довчера ругаеха, че там се излежавали
избрани „номенклатури" - сега легнаха на пясъка те. Що мърляво тяло - потопено или жадно за
евксиноград-ско властническо слънце - на новоизлюпени български политици знаят тези плажове. Що
простотия, облечена в европейски плажни дрехи, са чули пясъците им...
647
Нашенецът, който вече „не е кой да е", за да се отличава от онези, които вървят по улиците, си въведе
и униформа - ще има да се смеят децата ни след години - копринени сака и панталони, широки в раменете.
Огромни, също така развети и широки горни палта, така че като върви депутатът или бизнесменът по
улицата, да духа вятър, като че ли сто циганки вихрят фустите си наоколо. Да се знае, че не минава
„кой да е"... Сложиха си и съответни цветни вратовръзки - откъдето и да го гледаш, не е вече кой да
е...
Само като те излъже веднаж в сметката, като ограби половина град и избяга в чужбина, като плати да
бъде убит конкурента му, като се продаде в политиката за една лека кола, купена на старо, всъщност
разбираш точно кой е. Но дотогава трябва време, а то ражда нови кандидати за „не съм кой да е"... За
съжаление, те винаги са биели на очи, а за щастие никога не са били повече от скромните, събраните,
стойностните и способните българи!
Ала тъкмо у тези скромни, събрани в себе си, стегнати и почтени хора се създава и е познат друг един
комплекс - комплексът на
7. ПОВИШЕНАТА САМОКРИТИЧНОСТ
Той е също тясно свързан с нашата история. Колко пъти тя ни е поднасяла радостта от победата и колко
пъти - нещастието и мъката да бъдем победени. Известен е фактът, че българското военно знаме в цялата
ни история до ден днешен не е пленявано! Което говори само по себе си за смелостта, за мъжеството и
издръжливостта на българския войник. Известно е и че ние нямаме загубена битка, макар че после, на
полето на дипломацията сме губили благодарение на кекави, страхливи, продажни и немъжествени дипломати
твърде често и твърде много територии и позиции, които войските ни са печелили. Общо взето, в цялата
ни история обаче ние много по-често сме били в положение да се отбраняваме, да се оправдаваме, да
търсим извинения и обяснения за това, че сме изпадали ту в едно, ту в друго унизително състояние.
Казано е - победителя не го съдят. Победителят не си задава въпроси защо постъпих така, защо постъпих
иначе. Победителят си е победител.
А победеният — той е смачкан, той се гърчи от въпроси: ако това не беше станало, щеше ли другото да
стане. Той непрекъснато се пита, непрекъснато анализира постъпките си и вгорчава живота си с мъчителни
въпроси. Вгледайте се в един тенисист, ако ще той да е най-голямата звезда, когато удари лошо топката,
той дълго оглежда ракетата си, като че ли тя е виновна за неточния удар. Вслушайте се в онова, което
се говори в един отбор, след като той загуби срещата - упреци, скандали - защо не ми подаде, ако
тогава беше застанал еди-къде си, топката нямаше да излезе еди-как си. Поговорете с човек, който е
загубил сделка - той се самоизяжда с подобни въпроси, ако така бях постъпил, ако иначе... Победеният -
това е човек, който лежи под тежестта на въпросите и търси мъчителни отговори и обяснения...Колко пъти
648
ят онези, които г депата ни след Огромни, също или бизнес- фустите си .щ-ветни цветни
оловина град и то се продаде в нраш точно кой съм кой да е"... : са били повече
я!
и почтени хора
тя ни е подна-Зката да бъдем :е в цялата ни
по себе си за иник. Известно 1 дипломацията
немъжествени които войските много по-често ме, да търсим ю, ту в друго зедителят не си юедителят си е
со това не беше ., непрекъснато въпроси. Вгле-а, когато удари я е виновна за гбор, след като ко тогава
беше Поговорете с и въпроси, ако ойто лежи под ад...Колко пъти
в своята история сме били поставяни на колене. Робствата не ни ли учеха да внимаваме, много да
внимаваме - една грешка, една изтървана дума, едно непреценено действие винаги е можело да ни струва и
ни е струвало скъпо и прескъпо. Така миналото изостри сетивата ни, направи ни изключително
чувствителни, накара ни да кажем и тази колкото мъдра, толкова и горчива българска поговорка : „Аз на
баща си не вярвам, та на тебе ли...". В цялото си национално битие сме били почти винаги нащрек - а
той, този щрек, роди комплекса на нашата предозирана, претоварена, изострена до болка САМОК-РИТИЧНОСТ.
Този комплекс е противоположният на бабаитлъка. Ала нека го кажем по-точно - те са огледалце, в което
се виждаме от двете му страни. Изострената критичност твърде често ни пречи да вярваме на собствените
си сили, тя не ни позволява реално да стоим на краката си дори тогава, когато знаем, че земята под нас
е наша.
Самокритичността ни довежда много често до самоподценяване, което са видели неведнаж и не един от
чужденците, посещавали нашата страна. Ние нямаме доверие и в добрите си дела, затова когато у нас
дойдат чужди гости, доста конфузно бързаме да им зададем (това е особено характерно за нашата
журналистика) въпроси, целящи да ни изпросят комплименти и високи оценки. Защото в цялата ни история
като че ли все така е било - друсал ни е балканският синдром за недовършената работа, описан така
блестящо от Иво Андрич, липсата на що-годе трайно историческо развитие непрекъснато ни е довеждало до
незавършени процеси.
Годините на социализма дадоха изобилие от примери за недомислена, стихийна работа. Колко заводи
изникнаха там, където не им е мястото, колко заводи бяха построени без ясна преценка каква ще е
съдбата им след пет или десет години. Колко почини се появяваха и преди още да са си свършили работата
ги заместваха нови, някои от които умираха преди дори да са се пръкнали в живота. Тези примери не
отричат добрите страни на извършената у нас индустриализация точно по това време, но те са безусловно
свидетелство за огромната социална и икономическа енергия, която се губеше в това изграждане на
държавата нерядко по силата на хрумването, презумцията или полуинтелигентността на онези, от които
зависеше едно или друго стопанско дело.
Всъщност, точно нашият бабаитлък и нашата изострена самокритичност ни изправят пред един от най-
интересните проблеми в националния ни характер - проблема за МЯРАТА, с която преценяваме едно или
друго от себе си и околните си, пред примерите за нестабилност и лъкатушене на нашето самочувствие.
Точно в това лъкатушене и неуравновесеност се откриват много български черти. Ние сме народ на
крайностите, независимо от своя доказан реализъм. Или силно отричаме, или силно се възхищаваме.
Тези крайности в нашето поведение, този болен проблем за мярата в поведнието ни могат да се усетят в
много посоки:
Както неведнаж писахме - ние много силно се кланяме на човека, когато
649
\
е на власт, както силно оплюваме и препикаваме гроба на същия този, когато вече е паднал от власт.
Много бързо се възторгваме от един успех и много крайно отричаме личността, когато вече не е способна
да го повтори. Южняшкият темперамент, за който пише Антон Страшимиров, у нас се вихри твърде често и с
всичка сила. Точно по тази причина в България много лесно се излиза на мода. Нашата журналистика като
емне някого - докато не го доогложди, не спира. У нас поетапно се въздигат звезди, но лекотата, с
която им пишем ореола, е същата, с която бързо отподир го сваляме. Нямаше вестник до Десети Ноември
1989 г., който да не се натриваше около Георги Джагаров и да смяташе, че той е най-големият поет на
България. Присъствал съм неведнаж на най-мили овъртания на наши журналистки около него две думи да
каже за вестника им, да не говорим за повече. Падна системата, пет години никой добра дума за него не
написа. Това пък, което се написа, беше обруга-ване на поета, омерзостяване и то най-често от същите
тези, които милно и премилно чупеха ръце пред него преди. Същото беше с личности като Ефрем
Каранфилов, Ангел Балевски, Павел Матев и още, и още... В дъното на душата ни наистина дълбоко лежи
реализмът/но над него, в по-горния пласт, се бият крайностите.
КОМПЛЕКСИТЕ НА ЕДИН ЧОВЕК ИЛИ НА ЕДНА НАЦИЯ, все едно какви са те, са кратки, лъжовни спирки по пътя
на голямата голгота към националното самоосъзнаване. Това са раните, които всеки народ трябва да
лекува и на които всяка интелигенция е длъжна да търси изцерение. Комплексите са обаче и една скрита
възможност за душевна самоирония. Такава резерва са например вицовете - чрез тях българинът се поставя
нашега там, където той мисли че не е, но всъщност може би е мястото му. Вицовете са едно допускане -
твърде често палаво, шеговито - за онова, което българинът не би искал да бъде, но май че е... Обаче
те са една сила на душата, едно възмогване срещу упокоите на традицията, срещу онова, което сме
постигнали. Вицовете са социална баня, в която се къпе всеки народ, за да излезе по-чист пред утрешния
си ден. В края на краищата, по това кое осмива у себе си един народ наистина могат да се познаят не
само самочувствието му, но и националните му комплекси. Обилието или отсъствието на вицове е знак за
силата на един народ да се самоиронизира, което ще рече - да се изцерява. Над какво се смеят народите,
над какво се смеем ние-българите... Цяла една вселена от качества крият и показват те...
Вицовете са едно от средствата за постигане на мярата в нашата себе-оценка!
В крайна сметка, възниква въпросът: прав ли беше в миналото и актуален ли е днес Петър Мутафчиев,
когато пише, че „българската история в най-характерните си събития представлява странна смесица от
несъвместими крайности и противоречия. Постепенността, съществен белег на всяко нар-мално развитие,
тук почти липсва, като че ли едничката неизменна черта в
650
и този, когато
йно отричаме кият темпера-2рде често и с ) се излиза на доогложди, не ято им пишем пе вестник до ги
Джагаров и шсъствал съм него две думи 1та, пет години . беше обруга-които милно и ти като Ефрем В
дъното на )-горния пласт,
ЦИЯ, все едно а голгота към 1род трябва да гние. Комплек-[рония. Такава вя нашега там, у. Вицовете са
гто българинът I душата, едно > сме постигна-а да излезе по-осмива у себе ствието му, но ицове е знак
за ца се изцерява. :те... Цяла една
в нашата себе-
целия исторически живот на българите се явява отсъствието на всяко постоянство и приемственост".
(Мутафчиев, П. Книга за българите. С, 1987, с.139) И още: „равнамерно движение не се забелязва в него
(в националния ни живот - б.м. М.С.), липсва и трайност в постиженията. Поради това, истинско развитие
тук няма: всичко е само скокове и поврати, бързи и буйни подеми, последвани от неочаквани и дълбоки
падения и от периоди на пълна и неподвижна немощ" (Пак там).
И последните десетилетия, а не само времето което той изследва, дават основание да се каже, че
подобна, силно обобщена характеристика на нашето развитие наистина може да се формулира по този начин.
Това е част и от характеристиката ни като народ. Буден, жизнен, можещ народ. Той трудно се озаптява в
коловозите, в които сам той или историята се опитва да го постави. Ние непрекъснато казваме дори за
вицовете си: „Аз го знам по друг начин". НИЕ НЕПРЕКЪСНАТО ДОПРАВЯМЕ И ПРЕПРАВЯМЕ И НАЙ-ДОБРИТЕ МАШИНИ,
КОИТО СМЕ КУПИЛИ ОТ ЧУЖБИНА. Ние не познаваме състоянието на доволство - вечно променяме, вечно ровим,
вечно искаме нови състояния. Това е диктовката на нашия способен и талантлив ген. Той ни носи обаче и
беди - ние лесно разрушаваме, лесно започваме отначало, не познаваме наистина последователността и не
признаваме онаследяването. Ето защо в исторически план губим огромна социална енергия, губим
историческо време и поради това най-често догонваме...
През периода 1989-1994 г. разрушихме ТКЗС-та, постройки, сгради, изклахме добитъка си, разбихме
военната си индустрия — все водени от политическата тъпотия да започваме всичко от началото и начисто.
Драма, дълбока национална драма лежи тук, но в това е и нашата жилавост, нашата способност бързо от
нищото да правим нещо, това е способността ни и на цървула да слагаме подметки, в крайна сметка тук са
изворите на способността ни и при най-трудни обстоятелства да оцеляваме. Така е - едно добро винаги е
за сметка на друго. СИЛНИТЕ ЛИЧНОСТИ И НАРОДИ НЕ СЕ БОЯТ ОТ СЛАБИТЕ СИ СТРАНИ. НО ТЕ ЗАДЪЛЖИТЕЛНО
ПРАВЯТ ПОТРЕБНОТО ДА ГИ ОПОЗНАЯТ. ТОВА Е, КОЕТО ТРЯБВА ДА НАПРАВИМ И НИЕ. Тогава силата, с която
отскачаме от дъното, ще бъде по-голяма, а скоростта, с която се свличаме към него, по-малка... Това
познание е един огромен духовен и социален резерв, към който ние, за съжаление, все още рядко се
обръщаме.
[алото и актуа-история в най-несъвместими : на всяко нар-зменна черта в
651
III ГЛАВА
ПАРАДОКСИТЕ В БЪЛГАРСКИЯ ХАРАКТЕР
Парадоксите в характера на всеки народ очертават както обичайното, познатото, положеното в традицията,
така и онова, което изненадва, стърчи, обърква изследователя. Те са плюсовете и минусите, крайните
точки, до които достига люлката, в която го люлее историята, и между които се очертава постоянното,
трайното, нека го кажем - традиционното. Между тия две крайни очертания върви трасето, дългият и
отъпкан път на националния характер; онова, което знаем за себе си, на което сме се оповавали и ще се
оповаваме; което е силата на кърмата ни; което го пише в учебниците и за което се пее в песните ни.
Или както пише акад. Ангел Балевски: „Всеки народ е изграждал своята душевност в продължение на
столетия и той представлява „един индивид като нация, като народ". (Балевски. А. Тревоги. С, 1995,
с.22) Традицията е битието на историята. Изненадата, изневярата, отскокването встрани от традицията са
солта, побоцкването, неочакваната плесница.
Ала именно тази изненада неведнаж и не едного е принуждавала да се вглежда във вечното и неизменното,
доколкото вечен и неизменен може, разбира се, да бъде един характер. Но както няма гозба само с една
миризма и живот само в щастие, така няма и не може да има характер било на един човек, било на една
нация, изградени само с една тухла, застлани само с познато, с еднакво, с традиция. Не зная дали ще е
пресилено, ако се каже, че колкото традицията прави лицето на един народ, в не по-малка степен
необичайното, разхвърлянето където трябва и къде не на цветове и багри - прави изненадата.
\ Познатото и непознатото, онова с което сме свикнали, и онова, което ни стъписва - не са ли те едно
непрекъснато дописване на книгата за народния живот, дорисуване на националното битие, допълването и
обогатяването на историята. Не са ли изненадите, които правят богатството и отварят небето над главите
ни за още полет, за още светлина. Да говорим ли колко това познание ни трябва точно днес - във времето
на нашето поредно обръщане наопаки, когато разглеждаме с мъка ту бащини стари потури, ту когато се
взираме в паяжинясали ракли с остаряла памет, та да се видим в миналите времена на България и от тях
да вземем онова, което толкова ни трябва по
652
както обичайното, изненадва, стърчи, крайните точки, до и между които се юнното. Между тия [гьт на
националния оповавали и ще се : в учебниците и за I Балевски: „Всеки на столетия и той -евски. А.
Тревоги, надата, изневярата, яето, неочакваната
тринуждавала да се а неизменен може, змо с една миризма актер било на един 1а. застлани само с ено,
ако се каже, че .галка степен необи-зве и багри - прави
и. и онова, което ни снигата за народния и обогатяването на го и отварят небето >рим ли колко това |
поредно обръщане >тури, ту когато се : видим в миналите злкова ни трябва пс
новите пазарни пътища, по които така бясно сме се забързали. Старите някогашни задруги днес стават
фирмени обединения, от мазетата на Троян, Пловдив, Казанлък изпълзяха ръждясали фирми и надписи, но
запазили мерак на чаршия да се видят, изографисани днес с английски букви и с английски имена.
По това докъде стигнахме в този и нов, и позабравен свят — капиталистическия - наблюдателният
изследовател може да изучи нашето себепознание. Където го има, изненадите са по-малко. Където не,
става като в България -оказва се, че освен на активни борци и дисиденти, сме страна и на толкова много
президенти - дебеловрати борци.
В много от тези изненади днес ще открием остарели, но оживели през вековете и петилетките парадокси на
своя български характер. Нищо не е изтрито, нищо не е изгубено в пепелака на миналото, стига да искаме
да го открием и прочетем. Тези парадокси днес ни трябват. Да не се излъгваме в самите себе си и да се
вземаме за едно, както често става, а другите да ни вземат за съвсем друго. Да не излъгваме по този
начин и другите, с които въртим бизнес, защото в лъжата ни също има нещо характерно за нашите
географски ширини. Полъгвал е и попипвал е чуждо и нашият прадядо - не само под полите на чужди булки,
но и под дюшеците в чужди къщи. Вгледаме ли се в себе си като народ, ще открием парадокси, с които
така сме свикнали, че не само не ги забелязваме, ами ги смятаме и за нещо най-редовно. Когато пък ги
забележим, правим както най-често си правим ние българите, когато една работа не се побира под шапката
ни. Тогава казваме: това не може да бъде...
Парадоксите са много често шмекерджилъците на нашата история, местенцето, където сме се крили да не ни
хване за гушата турчинът, да не ни спипа данъчният агент, да не станем за смях пред този или онзи
европеец. Да поизлъжем, когато трябва, да завъртим мустак при други случаи, да се докараме като
европейци, когато по цървулите ни още има гремки от овцете, които довчера сме пасли. Нашите национални
парадокси са скривали едно, за да покажат друго; за едно са мълчали - за друго са се надвиквали с
времето. Поради което ние с право можем да се запитаме всъщност парадокси ли са сложните, объркани,
нелогични понякога ходове на историята и поведението ни в нея?... А може би НАШАТА НЕПРЕДВИДИМОСТ не
означава толкова абсурдност, колкото една богата и сложна душевност. Склонни сме да се придържаме до
този втори смисъл на понятието, към неговата многознач-ност повече, отколкото до онова му значение,
което граничи с абсурда. Защото ето - разрови ли човек историята ни, вгледа ли се в писаното и
неписаното за нас си, нещо повече - разгърне ли книгите на най-първите ни хора - на такива
несъвместими качества ще налети: Ботев ни говори за заешки характер, но и за храбри хайдути; Вазов се
умилява и възхищава от дядо Йоцо и от баба Илийца, но той ще напише и най-страшните редове за нашата
жестокост в разказа си „Тъмен герой". Никой няма по-талантливо да се приближи до българката от дядо
Петко Рачов и неговата Гергана, но и
653
никои няма да напише в пристъп на гняв и разочарование „ не сме народ, не сме народ, а мърша".
1
Всъщност, цялата ни история, а и цялата ни литература пълнят страниците си с такива воюващи наши
национални качества - изправили се едно срещу друго и както и да ги гледа човек, откъдето и да
застане, не може да ги съвмести. А те съществуват не само под небето на България, но и в една душа.
Как тогава да кажеш категорично какъв е българинът, когато съдбата му натам го е повивала и насам го е
обръщала, когато е искала от него и напред да не излиза, както и друг път сме го писали, и назад да не
изостава, и в средата калабалък да не прави... Как да го предвидиш как ще гласува на избори, когато за
кандидата едно казва, а друго мисли. И е прав акад. Ангел Балевски, когато пише: „...ние сме един
народ с невероятно сложна душевност и сме склонни да усложняваме нещата много. Ако дойде у нас един
чужденец, аз много се съмнявам дали ще може да ни разбере както трябва и никой не би могъл да му
помогне за това". (Балевски, А. Цит. съч., с.39)
Прекалено дълга и драматична е линията на нашето физическо, икономическо, национално оцеляване, за да
имаме еднозначни решения при неедноз-начни обстоятелства. Сред нас, сред бащите и дедите ни са раснали
и са се осъществявали и най-героичните българи, но и най-съобразяващите се и най-покорните. Ние сме
сити откъм най-поетични таланти, но и откъм най-сурови реалисти. Известни сме като един от най-
сърдечните и гостоприемни народи, но Антон Страшимиров пише за най-дълбоката потайност и мистичност в
поведението ни. Нашите занаятчии са измежду най-сръчните майстори на кованото желязо, на тъкачния
стан, на дървото и четката. Но ние сме познати и като хора, които най-зле и безотговорно работят,
особено ако тази работа е държавна...
Тази съпоставимост, която на пръв поглед обърква всяка логика, може дълго да бъде продължена. Нека
само добавим, че наши са и едни от най-ярките ни национални герои, както са наши и някои от най-
продажните и сервилни политици...
Тази пъстрота в нравите и поведението ни е дотолкова силна, че в една Австралия например и най-малките
народностни групички и най-незабележимите малцинства имат свое лоби, свои обединения, свое центърче,
та като попадне там нов емигрант, те го поемат, подпомагат го, грижат се за него докато стъпи на
краката си. Единствените, които и в Австралия,а и където да било другаде нямат такова лоби, нямат
чувство за такава общност, са българите.
Многозначителен е този факт... Нашият индивидуализъм е по-силен и от самата ни съдба. Вярно е, че по
причина на него ние и досега никъде по света нямаме лоби, но е опазена България. В ТОЗИ НАЙ-ОСНОВЕН
КОНФЛИКТ Е И НАШАТА НАЦИОНАЛНА СЪЩНОСТ. Между националната нужда от единение и индивидуализма ни, като
най.изпитан път за оцеляването ни, се крият най-вероятно (ако не всички, то повечето) корените на тези
изненади и
1
нес съг

654
:ме народ, не
»лнят страни-.вили се едно г. не може да я. но и в една )гато съдбата ала от него и 1 не изостава, ще
гласува на в акад. Ангел южна душев-1е у нас един акто трябва и . съч., с.39) ско, икономи-: при
неедноз-1снали и са се ците се и най-ьм най-сурови 1емни народи, мистичност в майстори на [е сме
познати :о тази работа
логика, може [ едни от най-продажните и
лна, че в една й-незабележи-гърче, та като жат се за него 1,а и където да гост, са бълга-
¦ по-силен и от икъде по света 3 КОНФЛИКТ ната нужда от яването ни, се ези изненади и
нестандартности, които правят и светлите и сенчестите страни на нашата същност като индивиди и като
народ.
Редно е и да се запитаме - само в нашия национален характер ли има такива парадокси? Другите народи
нямат ли си също своите нелогични особености? Разбира се, че имат. И по парадоксите в характера на
един народ, понякога по-лесно ще видиш и познаеш кой е този народ отколкото в онова, което е еднакво,
общочовешко, стандартно.
„Всички щастливи семейства си приличат, всички нещастни са нещастни по своему" беше казал Толстой.
НАРОДИТЕ СИ ПРИЛИЧАТ ПО ОБЩОТО, ПО ЕДНАКВОТО, КОЕТО ПРАВИ ХОРАТА ХОРА - бихме казали ние. А СЕ
РАЗЛИЧАВАТ ПО ОСОБЕНОТО, ПО ПАРАДОКСАЛНОТО, именно по онова, което прави българина-българин, немеца-
немец, руснака-руснак. И може би няма да е голяма грешка, ако кажем, че историческата съдба на всеки
народ е писала както всеобщото, така и парадоксално специфичното в съдбата му.
И все пак, няма никакво съмнение, че на редица народи пътищата са по-равни, на някои от тях - като на
САЩ, Австралия и др. - направо асфалтирани. На други са нанагорни и лъкатушещи. На трети - между които
е България, са ту стръмноспускащи се, право към пропастта, ту стремително и бързо възкачващи се
нагоре! Каквато е и природата ни. Високи и стръмни планини, дълбоки спускания, златни необгледни
равнини...
Във всеки случай, както и да оглеждаме, където и да застанем на тези изглеждащи парадоксални, а в
дълбоката си същност логични и обясними наши национални особености, нека си позволим едно обобщение.
Може то някому да се види спорно, конфликтно, нереално. Но то съществува и не можем да го премълчим.
ПАРАДОКСИТЕ В ПОВЕДЕНИЕТО НА ЕДИН НАРОД СА ПОСЛЕДИЦАТА ОТ БОРБАТА, КОЯТО ТОЙ ВОДИ В СЕБЕ СИ И ЗА СЕБЕ
СИ, от неговото блъскане в стените на съдбата му, от опита да я надскочи и преодолее и от мъчителното
срутване обратно към дъното, откъдето отново започва изкатерването. В крайна сметка, те са поведение
на един народ, неуспял да подреди съдбата си, да намери мястото си сред другите според възможностите
си, които той реално има или мисли, че има... Толкова повече и точно затова тези парадокси изискват
своето опознаване.
1. КАКВО ДОБРО СЪМ ТИ НАПРАВИЛ, ТА МЕ МРАЗИШ
Съществува гледна точка, че психологията на един народ се разкрива не толкова в общото, което прави
хората хора навред по света, а в онова, което ги различава - което кара например ескимоса да се сърди,
ако не спиш с жена му, а арабина или грузинеца да вади нож, ако направиш същото с неговата жена. Много
са хората по земята, повече от 6 милиарда, и разни са и техните идеали. Но между тях нашите български
особености и чешитлъци яко напи-
Ч
655
рат да заемат своето призово място. Тук - както би го казал великият Захари
- толкова бързо сме отхвърчали напред, че и досега върху нашата „съдрана абичка" могат да се цакат
карти.
Ето ни пред друга от българските сложности на духа: какво добро съм ти направил, та ме мразиш?
Иди, че го разбери. Неслучайно у нас идват чужденци и се хващат за главата - това, което за нас е
нормално, за тях е абсурдно. Колкото и да им обясняваме,, не възприемат. И как да разбереш, например,
ето такъв случай:
Не може да не ви се е случвало - помогнеш на приятел или познат в труден час, във важен, съдбовен
момент от живота му, мине се време -започне да те избягва! И ти самият не можеш да разбереш защо. Не
веднаж. а много пъти правиш някакви услуги, много пъти протягаш ръка да помогнеш
- трябват му пари - дадеш, определи ти срок, кога ще ги върне... Мине срокът, няма парите, няма и
него... Ако случайно го срещнеш на улицата, скача на другия тротоар. Ако няма къде да скочи, не ти
говори или едва-едва отронва дума... Неслучайно наша е тази поговорка: „Дай пари назаем на приятел, за
да го изгубиш". Това правило познава изключения, но те не са чак толкова много, че да го
опровергаят...Е, как да ни разберат чужденците и не е ли смешно (макар и тъжно), че те непрекъснато се
опитват да ни дават съвети - за едно, за друго. А съветите им не стават, не се ловят, защото те ни
мерят със своя мярка, а техният метър не съвпада с нашия.
И ето - иде ден, когато по една или друга причина не можеш повече да помогнеш. О, как се нацупва той,
ако му откажеш помощта си, как накриво започва да те гледа.
Нещо изкривено ли има в нас? Отдалече или отблизо иде то? Няма ли връзка с вечното двуборство между
силния и слабия, между имащия и нямащия, между можещия и неможещия? Или просто е прав Ангел Балевски.'
когато пише, че: „сме склонни да усложняваме нещата много". (Балевски, А. Цит. съч., с.39) В
потвърждение на думите му пак ще повторя онова, коет? много нещо обяснява, макар и далеч не всичко:
дълголетното робство е:: излъга - че пред турския ятаган едно на друго всички сме равни. И отново ТАЗИ
ИЛЮЗИЯ ЗА РАВЕНСТВОТО НИ НАПРАВИ НАЦИЯ, КОЯТО ЕДн НОВРЕМЕННО И БОГОТВОРИ РАВЕНСТВОТО И ГО ПРЕЗИРА.
Равни в нямането, равни в съдбата, равни в мъките. Измежду тези хиляди еднакви п«1 отношение на
робството съдби обаче се отделя съдбата на чорбаджията, щ новозабогателия, на надигналия се, на онзи,
който е спечелил благоразпола! жението на агата. Богатият българин в нашата съдба винаги е бил силния
българин. То е така и другаде по света. И когато по-богатият, по-властнш и уреденият българин ни
направи благодеяние, ние даваме вид, че с» благодарни. И ръце целуваме, и гащи сваляме, и свещ палим.
Когато сме 1 зор! Ала кой обича благодетеля си. Мине ли зорът, ние бързо забравя* кому какво
дължим. Сигурно това е човешко. Никой не иска да пом лошото. Бедата е там, че ако вече не сме на зор и
няма изгледи скоро \ бъдем, ние може вече и надменно да се държим, че и да намразим благол
656
пят Захари _.гз „съдрана
1В0 Добро СЪМ
[ се хващат за хткото и да им I такъв случай: I или познат в не се време -цо. Не веднаж, :а да
помогнеш върне... Мине •ш на улицата, [ или едва-едва ари назаем на но те не са чак жденците и не ат
да ни дават вят, защото те
[Я.
жеш повече да :и, как накриво
;е то? Няма ли кду имащия и нгел Балевски, . (Балевски, А. >я онова, което >то робство ни
1ВНИ. И ОТНОВО
Я, КОЯТО ЕД-
ЗИРА. Равни в
яди еднакви по
зрбаджията, на
благоразполо-
е бил силният
г, по-властният
:е вид, че сме
Когато сме на
Зрзо забравяме
аска да помни
гледи скоро да
разим благоде-
теля си. Защото той ни е видял унижени, с протегната ръка, коленичили за помощ. И индивидуализмът ни
проговорва. Гневът от поведението ни се превръща в безсъние и мъка. И да се питаш - лична и национална
гордост ли се обажда, наранено достойнство ли проговорва? И едното да е, и другото да е - то е
изкривено, бито, сплескано върху наковалнята на живота до такава степен, че се е превърнало в абсурда,
за който говорим... Помагаш на кандидат-студент, търсиш му учители, после връзка с професори, ако нещо
закъса, подслон даваш. Завърши, хване се на работа, че и началник стане, тръгне по света. Тогава
вече... И „Добър ден"-ът му става скъп... И отново въпросът: защо вместо благодарност, вместо
задължителното уважение срещаш надменност!
Познаваме и обратното поведение. У нас рядко се среща благородството на подкрепата без корист,
зачитането на достойнството на онзи, комуто я оказваме. Сега е баш моментът - като дадем пара тук -
там. като ни похвалят в някой вестник, другите да ни видят кои сме. в кое петолиние сме се подредили.
Кога, ако не сега да го покажем. А такова показване винаги става за сметка на някого. Склонни сме да
дадем пари назаем, но най-често така се раздрънкваме какви благодетели сме, че и глухите бабички да
научат. Те научават, а аз, който съм получил помощта, се озлобявам. Защото се виждам паднал, защото
главата ми насила е наведена.
Помагаме на безработния да намери работа, но пак така. Да се чуе. да се разбере, че сме го направили.
Не сте ли се заслушвали когато по-заможни селяни дадат хляб на немощни старци и пастири, когато
повикат някоя грохнала баба да прекопае леха с картофи, когато друга помощ заплатят - не само
махалата, но и околните села чак научават за доброто, което са сторили.
С липсата на благороднически традиции ли се сблъскваме? Или" с първе-нющината на проходили и наперени
вече новобогаташи? Равенството се е превърнало в неравенство - едни са поизплували, бързат да бъдат
забелязани. Зер те не са вече като другите - зер те са хора от по-първа ръка. Този израз е български -
той, в равното поле на общата довчера национална съдба, вече помага на едните да гледат отгоре, от по-
високото към другите. Тези отгоре вече показват големство, тези отдолу им отвръщат с неприязън, а дори
и с омраза.
У нас имането винаги е било не само икономическо, но и нравствено предимство.
И колко силно е това натрупване на неблагодарност, която народът ни понякога нарича „черна", ние
виждаме във факта, че българинът „не прощава" помощта, не само когато тя е еднократна. Унижението, под
което той затаява озлобено дъх, го кара да разширява абсурда.
И много години ще минат, много приказки ще изприказваме, много книги ще изпишем за своето тъмно и
укрито в пазви и подмоли себепознание докато времето и съдбата ни не изтрият това непонятно за
другите, но тъй познато нам: какво добро съм ти направил, че ме мразиш...
657
Защото въобще човекът е такъв — той уважава силния. Мрази го, но го уважава. Силният има власт, има
приятели, има пари. С него трябва не само да се съобразяваш,но и ръцете ти в негово присъствие винаги
е най-добре да са прибрани до тялото, главата леко наведена напред, очите покорни. До момента, когато
метнем отгоре си халището... Забелязали ли сте, че ние по-трудно се сърдим на силните, дори когато ни
унижават. Защото са нещо повече от нас. Ние не се сърдим на силните, ако ни откажат пари и помощ.
Защото са силни. Ние не се сърдим на стоящите горе по върховете на властта, че не са ни приели в
кабинета си. Защото са силни. Нещо повече. Ние сме готови да им се възхищаваме. Защото там всичко е
по-ясно, там няма омесване на криво и право, там демаркационната линия на нищото и нещото, на слабото
и силното, на големия и малкия върви през линиите на живота направо и безцеремонно. Когато са такива
прави и безцеремонни работите, българинът си знае мястото. Той ги обърква, когато стане омесването.
Защото му е липсвала, много му е липсвала демокрацията в обществения живот - тази изключителна
учителка на народите, която единствено ни е казвала и ни е приучавала къде да си държим ръчичките,
къде и как да пристъпваме, кога да наведем глава в поклон, кога да я държим изправена.
В нашата история няма и пет десетилетия пълноценен демократичен живот — останалото е било все
изкривено, все насилено и кажи-речи все объркано. Богатите са ставали богати с безчестие. Затова ни е
било страх от тях, но не сме ги обичали. Бедните, те са били бедни поради своята всеобща немощ — на
тях по-често им е оставала изкривената представа за това, че и. те са нещо, когато разрушават, или
когато мразят. Затова и нашата национална стихия по-често е била не в съзиданието, а в рушенето.
Затова ние почти винаги сме догонвали и сме били почти все наскърбени и все по балкански затаили кога
мъка, кога злоба. Стиснатите зъби - на едно да отвърнем, друго да догоним — като че ли това е най-
постоянното състояние на нашия национален дух...
2. МИНАЛО ИМАМЕ, А ИСТОРИЯТА НИ Е БАРДАК
Ако не сме единствените, то сигурно сме в малката група на народите, които имат минало, но... нямат
история. През последните години прокарахме нови канали и доляхме още вода в тази мелница. Звучи като
парадокс, но е така. Зад нас е хиляда и триста годишната история на българската държава. Стотици
учебници и книги по история са написани за тези хиляда и триста години. Ала страниците им не ни
говорят едно и също, очите на страдалците и на героите ни не гледат в една посока. Ако в едно
историческо четиво черното е бяло, то в друго може да се смята за сигурно, че бялото е черно. Като
падне една власт в България и дойде нова, първата й работа, след като арестува политическите си
врагове и кога със съд, кога без съд ги натика в затвора, е да пренапише историята. Като падне след
време и новата власт, пренаписването на историята става първа грижа на още по-новата власт.
658
Мрази го, но го > трябва не само и е най-добре да гге покорни. До и сте, че ние по-?ащото са нещо г
пари и помощ. ю върховете на ещо повече. Ние 1-ясно, там няма гпцото и нещото, ииите на живота монни
работите, 1есването. Защо-цествения живот ю ни е казвала и да пристъпваме, [а.
:н демократичен и кажи-речи все I е било страх от I своята всеобща ава за това, че и вашата национал-
Затова ние почти зее по балкански отвърнем, друго на нашия нацио-
^РДАК
>упа на народите, дини прокарахме го парадокс, но е арската държава, хиляда и триста ¦е на страдалците
горическо четиво ; бялото е черно, работа, след катс з съд ги натика е е и новата власт. >-новата
власт.
И ако по полетата на България зеят рани, то не по-малко люти и кървави са те по страниците на
историята. В тях какво най-често ни стъписва? Ако миналото не се отрича напълно, то се оплюва. В най-
добрия случай се премълчава. Във всеки случай се описва така, че новата власт и нейните нови хора да
изглеждат мечтата на историята и миналото ни. И което е не по-малко българско - неведнаж и черното, и
бялото се пишат от едни и същи хора. И аз, а вероятно и много други, имаме право да се питаме всъщност
коя от трите професии - проституция, журналистика или тази на историците, е най-древна.
От такива движения из миналото и историята ни се е получил този странен и болезнен парадокс, който
никой мислещ човек не може да проумее - имаме минало, а историята ни е бардак. Правили сме го преди,
правим го и днес. Да вземем българските царе, които са измежду най-патилите на родна земя. След
Освобождението от турско робство в 1878 г. още искри с всичка сила републиканската светлина на
Апостоловите идеи за чиста и свята република. Затова по онова време ние искрено тачим царете си.
властвали до падането ни под турско робство. Тях тачим, но на тези. които тепърва ще облягат гръб о
българския престол, дупе да им е яко...
След Девети Септември пък изгоряха всичките наведнаж: и от Първото и от Второто, и от Третото наше
царство. Княз Борис I стана Борис I, цар Симеон стана просто Симеон - можеш да си гадаеш от софийския
шоплук ли е този човечец, или е нашенският троянски кандидат за народен представител в първите години
след Девети - бай Симеон Барахарски. който подготвяше бъдещите си речи, обръщайки се към своите крави
с „дами и господа"... От софийските улици услужливи общинари изчовъркаха титлите им и ни хан остана,
ни княз, ни княгиня. Цялата дупедавщина на политиците ни върху тези табели може да се прочете. Отиде
през тези години, та се не видя и всичко друго, което хвърляше сянка върху българския принос в
световната пролетарска революция. Започна най-голямото пренаписване на българската история. Учебниците
станаха като коридор, по който се разминаваха и Стефан Караджа, и Левски, и Стамболийски, и Н.В. Борис
III, и Пенчо Кубадин-ски, В. Червенков, Т. Живков. Както започна то и сега, в т. нар. „най-
демократично време" на България...
Стойностите на миналото ни се сгромолясват, като правило, при всяка политическа промяна. Тогава
изгниват и кръстовете, пред които сме падали на колене, а гробовете на най-святи наши хора -
буренясват. Изгонихме Батенберг, повикахме го, после пак го изгонихме. Направихме му параликс,
подредихме го, кланяхме се в него. Смениха се и времето, и политическите сметки, запустя параклисът,
оплюхме Батенберг. Пак се обърна времето, пак се отвори параклисът, изчистихме го и го подновихме и
пак се пригласихме за поклон... И със Стамболов бе тъй - „Долу-горе"; „Да живее - смърт!". Първо му се
кланяхме, после го сякохме, а цялата си най-драстична българска политическа низост показахме на гроба
му. Додето я има България ще ни стига да се червим от срам. Едни го отричаха заради Русия, други го
мразеха
659
заради Фердинанд. Чистихме и сричките на името му от учебниците по история. Дойдоха други години -
дотрябва ни отново. В наше време, който е писал за него добра дума, награди дипли. Историците пак
точат химикалки, политици отново стъкмяват речи. И ние отново се кълнем във вярност! На поредния вожд,
на поредния вятър, на поредния келепир!...
Дядо Иван дойде и написа по един негов си начин историята ни. Такава, каквато тя трябваше на неговите
интереси тук, на Балканите. Беше време, когато правителствата у нас се сменяха като дневални. Каквото
е и днес. Едното око на Изток се оглежда, другото — на Запад. И от тази политическа разногледост най-
първо историята ни пати. Защото, който няма гръб, най-ниско се навежда. Затова и когато силните ни
подадат ръка, ние подаваме дупе. И защото винаги е било тъй. Това, което е'изгодно на Русия, не е
изгодно на Германия, което е изгодно на Германия - не харесва на англичаните. Каква да бъде тогава
българската история, освен и тя такава - приведена, безгръбначна, най-често и преди всичко -
услужлива.
Дойде краят на Втората световна война - ето ни пак при старите приятели - руснаците. Само че сега
имаше нов момент - те вече отричаха не само нашата история, но и собствената си. И започна голямото й
пренаписване -този път с твърдото уверение на политици, историци и писатели, че е последно и завинаги.
Нищо в историята не е последно и завинаги! Казвала го е най-вече самата тя — но пак, както винаги е
ставало, не е имало кой да я чуе.
Да бяха само политическите личности такива слънчогледи — на буза да ги сложи човек. В литературната ни
история хвърчат не само страници. На милиони парчета се превръщат и хвърчат и цели сгради, в които и
прахът е история! Не друг, а кметът на „демократична" София през 1994 г. хвърли във въздуха най-
старата библиотека в най-старата софийска община и продаде мястото й за жълти стотинки... Ако такава
сграда имаше в Париж - не във въздуха, а в Лувъра щяха да я сложат! И ако такова нещо станеше в Париж,
не друго, а бесилката на кмета щеше да се люлее там, на опразненото място. Представяте ли си във
Великобритания някой новоизлюпен общински бабаит да хвърли в Темза я Тауър Бридж, я сградата на
Парламента? Вие ако можете, представете си, аз не мога..
В Америка на една сграда, която има-няма шейсет години, й слагат отпред плоча - кога е строена, от
кого и каква историческа ценност е вече тя...
Сега в историята ни комай няма място и за Ботев — той пък взе, че се оказа „комунист!",а делото му -
безумие. И го нарекохме убиец на 120-та си четници. Във всички случаи г-н Л. Дилов предусети какъв
гений е щял да бъде, ако не беше се занимавал с такива глупости - да се бори за свободата на България.
Априлското въстание, както е добре известно, стана „махленска свада", а турското робство - „османско
присъствие". Не им мигна окото на някои от новите български „демократи", които преди да бяха прочели
историята поне за тройка, взеха да я пренаписват. Вапцаров, Вазов, Захари Стоянов - „хвръкнаха
завчаска"... На ред чака и Димитър Димов с неговия
660
ебниците по
време, който
т химикалки,
вярност! На
а ни. Такава, Беше време, 1то е и днес.
политическа т гръб, най-ше подаваме
Русия, не е а на англича-;ава - приве-
тарите прия-;чаха не само енаписване — че е послед-;ала го е най-й да я чуе. - на буза да гтраници. На
:о и прахът е г. хвърли във за и продаде зиж - не във :ше в Париж, еното място, янски бабаит : ако
можете,
ни, й слагат нност е вече
ък взе, че се на 120-та си ий е щял да за свободата а „махленска гна окото на рочели исто-азов, Захари
ов с неговия
„Тютюн". И приживе обявеният за класик Емилиян Станев - ще падне под ножа, къде ще иде с неговия „Иван
Кондарев"... Там, на одъра на смъртта са и поетите, които се бяха хванали да плетат стиховете за
страданията на своите „бледолики" братя... Ще напипа Смирненски слава и безсмъртие, като го емнат и
него днескашните пренаписвачи на литературната ни история...
Политизираното българско око не познава нито полутонове, нито светлосенки: Другите народи доразвиват,
доиззиждат, донаждат. Ние събаряме до дъно, до тухла...
Ще трябва някаква прокоба да е минала над племето ни - тежка и неизличима - та толкова да не тачим
миналото си...В европейската история един-граф да кихне, се пише роман, двама души като се сбият, се
прави трилогия, не дай Боже някой по-именит човек да умре - паметник начаса се вдига. Големите и
велики народи превръщат и нищото от съдбата си в символи, с които духовно да хранят поколенията си.
Ние от великите символи правим най-често тъмнина и нихилизъм. Наше ли е — нищо е! И най-героичното, и
най-великото, щом е българско - склонни сме да го подценим, дори да му се присмеем. Затова и до днес
си оставаме малки за голямото, което ни е оставило миналото ни...
Колко паметници, сгради и имена сринахме след 9.IX. 1944 г. и с какъв болшевишки замах. Но и сега в т.
нар. „демократични времена" не падаме по-долу... Което остана неокрадено и непродадено - емнахме го.
Дали има някъде толкова отсечени глави, толкова окрадени торсове и цели бюстове и скулптури, които
можеха да се видят в нашата Борисова градина, в градините и парковете на другите градове. Под ножа и
чука минаха Левски, Ботев, Бенковски, Вазов, а Яворов - нещастникът, три пъти вече умира. Всичките,
които се мернаха пред окото на „признателното поколение", паднаха под ножа и кирката му. А къде са
сега читалищата ни? Къде са толкова музейни сгради, експозиции и исторически къщи? Складове, „бутици",
кафенета и фирми в тях... Въпроси все за първа страница и за нов ред... В гр. Априлци, след Десети
Ноември общинарите преди да бяха завили поне една електрическа крушка - изкараха булдозера, паметника
на загиналите руски войниици да сринат... Той им беше проблемът. Както и Альоша се оказа проблемът на
Пловдив... И не разбрахме, че няма лоши и добри паметници, а зависи кой ги използва и как!
В предишните страници посочихме, че Бенковски месеци наред вихри сабя из Средногорието, но не отиде за
миг да види майка си в Копривщица -да не разберат хората кой се е наел да ги води към свободата, да не
се знае, че е местен човек. Защото беше народопсихолог и знаеше, че много българско, най-българско е
това, макар и от Исус Христос изречено: „никой не е пророк в собственото си село"... Видяла ли те е
бабичката с подмокрени гащи като дете - ако щеш Наполеон стани, ако щеш Стефан Цвайг надмини отподир,
ти си „ кой бе, онова сополивото ли, нали го помня"... В нашите очи Гена Димитрова винаги е по-малка
от Мария Калас, защото Гена е от с. Беглеж, а Калас е гъркиня! Това не са фрази. Това, уви, е
национална философия..
661
¦ Нищо друго не е нашата история, освен търчане за чадър - политически, . икономически, уви, нерядко и
духовен. И цялата ни историческа съдба е търсене на виновни - ние винаги сме чакали друг да ни помогне
и друг да ни е виновен за това, което сме.
И оправданията ни все са такива - очите ни гледат повече навън, отколкото към нас си. Защото сме хора,
които лесно се самоизяждат. „Не ходете в тази страна - писа неотдавна един западен политик. - Там и
комарите се хапят..." С други думи преди повече от век същото ни каза и К. Иречек.
Но колкото и да сме търсили външни оправдания за едно или друго, щем не щем насаме, под юргана, си
казваме: „Абе, и ние сме си виновни, ние си ги докарахме тези..." Защото, ако пак речем да обобщим,
цялата българска история кажи-речи е била едно непрекъснато усилие да докараме някого над главата си.
А подир туй пък да се отървем от него! По време на турското робство - като изключим Ботев и Левски -
сърцето ни все чакаше и очите ни все през морето гледаха: дядо Иван какво е казал, дядо Иван как се
усмихнал, дядо Иван пак си палил лулата. Защото робството беше изпило силите ни и пресушило
самочувствието ни още преди отец Паисий да хване пачето перо и да се емне да съживява почти мъртвото
чувството за нас си.
От 1989 г. насам цялата световна история смени посоката си — за едната половина от земята завоят е
незначителен, но за другата е на сто и осемдесет градуса. Хайде сега отново да събаряме паметници, да
внасяме американски филми, да пишем с английски думи и всичко, в което има нещо руско, съветско или
останало от антифашистката борба, да го очистим. Мнозина са у нас хората, готови да обслужват всяка
нова власт. Оцеляването - този вечен ангел-спасител — то и на ангели ни прави, и на дяволи...
Много обичат нашите политици да се кълнат. В какво ли не са се клели те! И пред кого ли не! И на кого
ли, щом интересът се обади, не сме обръщали гръб... Клеха се пред камата и пищова, после пред
Батенберг и Конституцията, после пред Стамболов, не след дълго пред Фердинанд, бяха и фоби, и фили, с
Германия зад гърба, с Русия напред, в БКП, в КПСС, в СДС. В миналото се клеха, в бъдещето... Защото те
никога не се осмелиха да взимат решения сами, а най-често изпълняваха решенията на чужди сили. И
защото бяха разбрали, че колкото по-добре работи собственото им ветропо-казалче, толкова повече ще
„намажат от властта", както у нас е прието да се казва. Ако трябва да се рисува български политик,
като изключим Стефан Стамболов и още един-двама най-много, той трябва да е с наслюнчен пръст, вдигнат
високо - да усети вятъра на времето. Такъв пръст, уви, пишеше и пише българската история, той
препикава гробове, бута паметници, вдига за една нощ мавзолеи и за още по-малко време ги събаря.
Така стана нашето озоваване там, където са народите, които имат минало, а сякаш нямат история. Виновни
са ни и съдбата, и геополитическото положение, което заема България. Но тази утеха е слаба! Виновна
най-вече е нашата рехава вътрешна съпротива да бъдем мъже и личности и колкото и болезнено да е,
трябва да го кажем: на българския политически живот му
662
кяолитически, шеска съдба е с г друг да ни
навън, откол-ш. ..Не ходете I комарите се
¦' Лречек. -". друго, щем -: зни, ние си ;га българска
е някого над : на турското ие и очите ни
се усмихнал, : силите ни и е пачето перо
липсва достойнство! Нашите политици не се научиха нито да се кланят с достойнство, нито дори да
просят, както трябва.
Двеста години Британия къта мъртви закони, за да се знае, че това е държава, а не тиган за палачинки.
Едва ли носът на Британската кралица е дотам нечувствителен към острата конска миризма около "двореца,
идещ в спалнята й от конюшните, и от караулите с конете, които се разтъпкват около двореца ден и нощ.
Но тя не само ги търпи, но и кесия отваря за поддръжката
- защото това е Великобритания. Все едно кой я управлява!
Я закачете един французин на тема история или на национално чувство
- все едно за времето на кое правителство ще стане дума, за да се видите в чудо! Ами Испания - не
събра ли тя под един покрив да спят най-люти и непримирими врагове — монархисти, анархисти, комунисти
и сред тях той -великият диктатор Франко. За да даде урок не само на съвременниците, но и на онези,
които ще градят утрешна Испания!
Говорим за цивилизованите държави, харчим си парите да ходим до там. И много обичаме да говорим за
гордата си,история и за великото си минало!...
:и - за едната о и осемдесет ¦ американски нещо руско, I. Мнозина са з - този вечен
[е са се клели бади, не сме
Батенберг и здинанд, бяха СПСС, в СДС.
осмелиха да ужди сили. И > им ветропо-: прието да се очим Стефан юнчен пръст, ш, пишеше и [ици, вдига
за
о имат мина-олитическото звна най-вече и и колкото и :ки живот му
3. УЧИ, ЧЕДО, ЗА ДА НЕ РАБОТИШ
Ив. Хаджийски позна, като никой друг, целия нравствен свят на занаятчията, изграден с огромни усилия,
който той формулира като национална философия: „Хиляда бода за пара". Първоначалното натрупване на
капитала освен всичко друго беше и труд Така го каза съдбата ни: „трудът е най-голямото богатство".
Това е една дълбоко врязала се максима в националната ни философия. И макар че невинаги особено
дълбоко е вярвал в нея, българинът с тези няколко думи е възпитавал поколения. Негови са обаче и
такива поговорки, че „от работата се огърбатя, но не се забогатява", че „планини труд да изсипе - все
е тая"... Но все пак, за нас трудът си остана икона, спасение, изход в най-тежки времена.
До труда съдбата ни добави Знанието и Учението, Светлината и Науката... Ив същото време, колкото
посочените по-горе поговорки да са наши, не по-малко наша е и на пръв поглед парадоксалната, ала
прагматична философия: „учи чедо, за да не работиш"!
Как стана това омесване на два несъвместими сякаш свята?
Сами по себе си тази жажда и любопитство идат от далечни времена и оцеляват през вековете. Ни хунски
нашествия, ни турски ятаган, ни гръцка църковна десница можа да се простре отпреде им и да ги спре.
Силна и свежа струя в българската душа върви от надписа на Омуртаг до днешния ден на България. Това е
онази вечна и дълбока наша страст да видим повече, да научим повече, да узнаем това, което другите не
знаят.
Твърде малко са народите, които „калта от ноктите си са готови да продадат", пет души с една черга да
се завиват, хляб от царевични кочани да
663
ядат, пешком от Перник до София да вървят, за да познаят силата на науката. Проф. Ал. Балабанов, този
блестящ историк на най-ранните световни култури, е един типичен пример за това през какви изпитни
преминава българската жажда за знание. Само биографии да рече човек да пише за страстта на българина
към словото и знанието - един живот не стига. И баща си мога да сложа тук. И бащите на хиляди, на
стотици хиляди читатели, които вървяха пътя от една махала в Балкана до най-близкото село, че през
него - в третото, където е училището. И не ден и два, не година, две - а седем. В снегове, в бури, в
кал и дъждове, гонени от кучета, преследвани от вълци - дечицата на България кога с мокри, кога със
заледени цървули вървяха този път от първата буква на нашето АБ до най-големите върхове на
литературата и математиката, до работата с четката, до владеенето на електронната машина. Веднага след
Освобождението на България през 1878 г. българското ученолюбиво присъствие в европейските университети
нито е изключение, нито е рядкост... Женева, Цюрих, Лозана, Берн, Лайпциг, Берлин, Париж, Марсилия,
Одеса, Москва, после Америка... Пъшкат бавни влакове за Прага и Братислава, Букурещ е близко - може и
с каруца до Дунава. Будапеща е работа за един вапор. И във всички тях - светнали очи, отворени за
света, отворени за книгата. И се върнаха учени, за някои от които не България, Европа отесня.
Книготворци, учители, писатели, физици, химици - всичко й трябваше на България, за всичко бяха готови
децата й...
Защо и откъде дойде тогава това „учи, за да не работиш"! Защо, давайки милост и драгост за учението,
българинът се противопостави на себе си, на своята Икона? Защо и до днес, стане ли дума за канцелария,
за работа, която е на сянка, същите тия хора, за които залъка си на три е късал, за да влязат в
канцеларията, българинът дълбоко в душата си ги смята за хайлази, за хора, живеещи леко живота си.
В най-първите години от Освобождението ни от турско робство, веднага след отварянето на Софийския
университет, ректорът му получава заплата, колкото министър-председателят на България. Ала това беше
някога и никога повече не се повтори. Днес неговата заплата е пет пъти по-малка от тази на министър-
председателя, все едно онзи до кое отделение е учил. Тъй беше и преди десет, и преди петдесет години.
Един най-учен човек като българския професор, най-добрият литератор, най-добрият математик, най-
силният физик днес взема три-четири пъти по-малко от един случаен партиен деец, попаднал в сметките на
един днешен министър-председател и станал негов министър.
Днес, в края на XX в., един учител взема заплата по-малка от заплатата на чистачка в банка, на която и
да било секретарка в частна фирма. Днес един писател или учен, за една книга, която е писана години
наред, ще получат в най-добрия случай колкото собственикът на дюкян в средноголям град получава от
месечен наем за дюкяна си... Днес един лекар се подписва под ведомост, върху която цифрите са по-малки
от тези на кой да е държавен шофьор и десетина пъти по-малки от тези на един частен шофьор.
664
_та на науката. : етовни култу-:;; българската :; страстта на ' :та си мога да
_и:. КОИТО ВЪрВЯХа
»него - в третото, м. В снегове, в - дечицата на щяха този път от а литературата и тронната машина,
ьлгарското учено-«лючение, нито е н. Париж, Марси-акове за Прага и нава.' Будапеща е отворени за
света, >ито не България, лшици - всичко й
л"! Защо, давайки ави на себе си, на I. за работа, която ъсал. за да влязат а хайлази, за хора,
з робство, веднага получава заплата, ше някога и нико-: по-малка от тази ¦ е учил. Тъй беше гк като
българския :. най-силният фи-1ен партиен деец, ел и станал негов
илка от заплатата фирма. Днес един
ред, ще получат в
оголям град полу-се подписва под
:ой да е държавен шофьор.
Как стана тази метаморфоза, че онова, за което му беше най-мило на българина - учението, държавата ни,
под неговия одобрителен поглед, най-тънко взе да го плаща?
Как стана така, че нашето „учи чедо, за да не работиш" се обърна срещу себе си и стана „не учи чедо,
за да не умреш от глад"?
От една страна българинът искаше чедото му да учи, защото някога учението носеше слава, то отделяше
човека от кравите, от мотиката и ралото и го слагаше в училищните чинове, зад писалище, в църква го
въвеждаше. За българина това не беше просто труд - това беше едно свято присъствие, едно изскубване от
тежката работа, над която баща му и дядо му бяха превивали гръб. За него - това беше служба. А между
службата и работата той винаги беше правил разлика. Човекът на служба командва, държи сметка, но не
коси ливади, не оре ниви. За него косенето, орането, правенето на обувки, шиенето на дрехи, сеченето
на дърва беше тежък, изнурителен труд, който изпива силите. Онова там - училището, знанието - е
сянка. Там не вали, не пече, там умора няма според народната представа. Следователно, щом няма умора,
щом мъчен хляб се не вади, то такава една работа е тънка, нежна, за привилигировани. Тъй в своята и
чрез своята тежка орисия, българинът видя мястото на учения човек. Нека пак повторим - видя го на
сянка, на завет, с пръчка или с писалка в ръка, а не с мотика или сърп. И той не само го видя, но му и
завидя. Защото едно е от писалка да зависиш, друго от времето, от силата на слънцето, от мерака на
вятъра - кефне му духне, разбеснее се -ошмули сливите и ябълките, над които селянинът цяла година е
треперал. Падне дъжд, изсипе се град, набие пшеницата в земята - гладът е готов. Мине държавата,
набичи ти данъци - опънат се вратните ти жили от зор - плащай данъци, когато нищо не си изкарал, да те
видя!...
А в канцеларията няма изкарал - не изкарал; докато писалка има в ръката - държавата плаща. Ето, на
това плащане българският селянин, овчар, копач или занаятчия винаги е завиждал... Защото за другите и
да има и да няма - за чиновника, за попа, за учителя винаги е имало. Зад него стои държавата!...
И българинът избра тази привилегия за чедото си. Плю зад прага си и рече: аз по корем ще се влача,
чедото си ще изуча — нека поне то живее човешки в този нечовешки живот...
Имаше, разбира се, и друго. Като пратеше чедото си да учи, като пратеше и второто, като ги „изучеше",
както обичаше да казва, той им даваше хляб в ръцете, но не им даваше земя. Тя оставаше за онова от
децата, което не е учило. По този начин тя се опазваше неразкъсана, събрана на едно място и в едни
ръце...
За съжаление, повечето от нас видяха само това и само толкова - живота на сянка и на сухо. В не един
случай ние нямаме очи да видим повече - че именно там, в канцеларията, в лабораторията, в очите, които
книгата отваря, има повече жито, повече машини, повече хляб; че това, което го произвежда
стъкленичката, химическата мензурка, с една дума науката, не може да го
665
произведе нито нивата, нито кравата. То беше далече от конкретното, от опредметеното мислене на
селянина и занаятчията. Той не знаеше какво става там, в тази мензурка, пък и откъде можеше да знае, а
и не беше негова работа. Ама тези по-нагоре, които бяха във властта, в големите пари и в големите
държавни работи - те не знаеха ли?
Помните ли случая с дядо Петко Рачов, когато се главил за учител и селският старейшински съвет му
казал: „Ние гуйдарю не плащаме толкова, та на тебе ли..." Можем да простим на севлиевските селяни —
говедарят е вършел важна работа за селото, но да простим ли на българските политици, които винаги
смятаха интелигенцията за втора ръка, за помощен персонал, а не за най-първа движеща сила на
общественото развитие. Като по-витална, буржоазията пъргаво оцени ролята на интелигеницията и се зае
да си я купува. Социализмът, напротив, се зае да мъдрува - класа ли е, прослойка ли е. И на
полуграмотните, на високопоставените партийни другари тя все им намирисваше на „нещо гнило". Това
отношение към нея я постави в подчинено положение, а то пък изяде главата на социализма.
Фанатизираното разбиране за ролята на пролетариата избута интелигенцията встрани, ограничи я и по този
начин обществото не само ограничи себе си, но се и самовзриви. То, в крайна сметка, умря от
собствената си идеология.
Но и новата „демократична вълна" се плисна в живота ни с видими антиинтелигетски пориви. В парламента
нахлуха не патриоти, а партизани.
Всъщност, това неприязнено отношение към интелигенцията идва и от отсъствието на традиция. В България
каквото е имало да става,най-първо е падала главата на интелигенцията. Едно,че от ясно по-ясно е -
падне ли главата, падне ли умът, оттам нататък победата над тялото е лесна. От друга - тази глава
трябва да падне и затова, защото тя винаги е страшна конкуренция за неграмотния партизанин. Бенковски,
гениален за действието на революцията, е неук. И той, и Захари Стоянов мразят учените глави. Те са
конкуренция за утре. През 1876 г. беше първата масова сеч на интелигентски глави. Колко от тях
преплуваха онази кървава река на 1876 г. Стефан Стам-болов, Захари Стоянов, Петко Рачов Славейков,
Васил Друмев, Иван Вазов... И кой още?...
1923-1925 г. Втора жестока сеч на умните и интелигентните глави на българската нация. Каквито и да са
причините, фактът си е факт. Изчезна цветът на нашата, току-що поникнала, нова интелигенция. Двадесет
години по-късно, 1941-1947 г. - двукратна сеч - фашизмът сече антифашистите, а след 9.IX. 1944 г. те
пък сякоха главите на „буржоазните" синове. Вместо в индустрията, в науката, в другите области, те
отидоха в лагерите и в земята.
Следва периодът на социализма от 45 години със своята двузначност -от една страна масов образователен
подем в държавата, от друга - „абе. интелигенция ли е, не ми я хвали"... Забравили ли сте времето,
когато свиренето на пиано, говоренето на западни езици, умението да се изразяваш
666
ретното, от
какво става
>еше негова
те пари и в
за учител и _ме толкова, говедарят е е политици, персонал,а по-витална, зае да си я рослойка ли н тя
все им
[ВИ В ПОДЧИ-
I интелиген-раничи себе 1 си идеоло-
и с видими
партизани.
•а идва и от
най-първо е
- падне ли
т. От друга
?а конкурен-
;то на рево-
лави. Те са
гелигентски
ефан Стам-
ван Вазов...
те глави на кт. Изчезна десет годи-штифашис-те" синове. I в лагерите
узначност ->уга - „абе, ето, когато з изразяваш
красиво и да имаш богат речник си беше чист знак за буржоазен произход и достатъчен повод за
преследване.
Днес интелигенцията не е посечена физически, тя е все още жива, но сега пък е изхвърлена от живота,
стъписана, смачкана, гладна и най-вече - безнадеждна. Тя събира стотинки, за да кара москвичите си, с
мъка издава книгите си, доизносва старите си дрешки под арогантния и ироничен поглед на къси и дебели
вратове, на неграмотни новобогаташи, въоръжени с мобифони и всякакво друго оръжие...
Ще станем Европа, не когато напълним парламента си с още полуграмотни хора,които вместо разум да ни
предлагат пътища - към Истанбул или Женева, а когато вътре влязат хора, които като чуят за знание, да
се прекръстят, да станат прави и да не мръщят неграмотни чела. И така, както вън пише: „Съединението
прави силата", тъй и вътре да се тури друг надпис: „ Знанието е по-голяма сила и от съединението".
Тогава навярно ще признаем и учението за работа, тогава умственото усилие не ще е по-евтино от
физическата умора, тогава навярно ще сме дорасли да надживеем този тъй остър парадокс в своя характер
и национално възпитание. И тогава ще бъдем навярно по-европейска страна от европейските.
4. ЕДНА БОМБИЧКА Й ТРЯБВА НА АЙФЕЛОВАТА КУЛА
Защо се казва, че българинът има ли пари, строи къща? А в същото време всички познаваме това
носталгично рвение на българската душа - било някому крак да протегнем и да го видим как зарива нос в
пепелака, било да видим как става на парчета онова, което хората по света са създали като връх на
човешкия ум и ръце.
Светът се радва на съзиданието - а ние твърде често на видението как то се разрушава. Българска
бомбичка под Айфеловата кула - това не е само парадокс, нито само простотия. Това е една не съвсем
изолирана национална философия...
Случвало ми се е да се застоя пред фонтана Ди Треви в Рим. Ако има наоколо немци, те потят чело в
промисъл каква марка е циментът, къде и как вървят тръбите, от които после изригват фонтаните. Ако
американците са отделили време да видят и това забележително място в Европа, те ще пресмятат колко би
могло да струва пренасянето на фонтана в Ню Йорк или Вашингтон. И по-важното - колко долара на ден
биха могли да припечелват от него. Французи ако има, война трябва да започва или нещо по-лошо, за да
изпуснат случая да се целуват на такова забележително място. Руснаците биха могли да мислят и като
немци, и като американци, но няма как да не си представят насладата да приседнат край фонтана и сред
прохладните пръски да отпушат шише водка.
А нашият сънародник! Ако не на глас, то наум той блажено си представя каква сладка тупурдия ще
настане, ако може да ръгне в най-дълбокото една
667
бомбичка, па да се дръпне настрани и да гледа какви парчета от камък ще хвърчат наоколо и как ще стане
само на италиянки и на фонтани...
Гледаме в небето демострация на самолети - „абсурдни" с изящество и майсторство движения. И в душата
ни, заедно с възхищението от това, което очите виждат, се промъква незабелязано и другото: да вземе да
обърка сега оня горе уредите...
У нас всяка първа крачка в политическата промяна е започвала винаги с отрицанието. Сриването на това,
което е било, ни носи наслада - самото движение към разрушаването, процесът, когато една власт, една
идея, едно минало се разпадат, ни прави като че ли най-истински и най-осъществени. Първата работа на
едно правителство у нас, като дойде на власт, е да отрече всичко сторено от предишното. Най-първата
работа на една нова администрация е да промени създадения ред на предишната. Отричали сме кого ли не и
какво ли не! Има ли българин неотречен, има ли личност неоплюта? Народният ни поет Вазов се проклина
тежко и окаяно, когато прави равносметка на живота си, загдето е станал министър, па било то и за
единадесет месеца! Тези единадесет месеца бяха достатъчни, за да посегне безпощадно и на него
българската политическа десница, силна в омразата си и непроща-ваща в завистта си...
Сменя ли се властта - у нас се отприщва енергията на отрицанието. Това е най-българското време -
когато безнаказано и щастливо можеш да си плюеш, където искаш и колкото искаш, да риташ ту вляво, ту
вдясно и да обясняваш, че това е тя - демокрацията... Това е времето, когато българинът се чувства
най-демократ. Колко пъти така се посичахме, колко пъти започвахме все отначало. И защо все на Европа
завиждаме... Точно в тази Европа, когато падне едно правителство, новото поправя, преправя, съди и
отсъжда виновните, но цялото си минало не отрича, паметниците си не събаря, предприятията си не
разрушава - било защото са капиталистически, било поради това пък, че били комунистически. Защото един
народ се учи както от лошите години на миналото си, така и от добрите. А ние най-често мрем на ината
си да видим първо една работа разсипана и докато я разсипваме, по-осъществени от нас няма! Тогава
ставаме като глухарите. Опиянени от разрушителната мъст на душите си, ние не виждаме нито последиците,
нито ловеца който се цели в нас! Преситена от вътрешна ненавист, разкъсана, вирнала нос в дълбоко
провинциално самочувствие, България не видя преди шестотин години, че иде подивял, освирепял, но
стегнат и подчинен на държавната си воля завоевателят!
Глухари, само че нито толкова оперени красиво, нито толкова мъжествени, но точно толкова глухи и слепи
за това накъде води омразата и партизан-лъка, са три четвърти от днешните наши депутати - и от едната,
и от другата страна на залата!
Войната гори съседите ни, България е огладняла, старци се самоубиват, крадци опразват домовете ни,
проститутки се настъпват по улиците ни - в Народното събрание ще си издерат очите какъв трябва да бъде
гербът върху
668
а от камък ще
гани...
с изящество и от това, което
за обърка сега
чвала винаги с лада - самото хяа идея, едно -осъществени, ст. е да отрече ова админист-;ме кого ли не
>ст неоплюта? прави равнос-за единадесет 1е безпощадно си и непроща-
щанието. Това можеш да си ¦у вдясно и да то българинът 1ъти започвах-; тази Европа, зди и отсъжда ;и
не събаря, тически, било е учи както от тесто мрем на 1зсипваме, по-Опиянени от едиците, нито ст,
разкъсана, не видя преди подчинен на
зва мъжестве-га и партизан-I, и от другата
е самоубиват,
таците ни — в
гербът върху
знамето ни, което трябва да се вее, и години наред не могат да се разберат - с корона или без корона
да той. И не виждат, че както са забили поглед в партийните си сметки, скоро, много скоро няма да има
нужда от никакво знаме. Нито от герб!
Такива са констатациите - има изключения, и не едно и две. Но изключенията си остават изключения,
правилото за българската политическа ненаситност да се разрушава — правило.
Въпреки, че вече посочихме, ще повторим: едно от най-показателните в това отношения е днешното време.
Ние самите разрушаваме сгради, строени цели 45 години с наш труд, с наша мъка, с наши спестявания.
Заводи изчезват пред погледа ни, цели клонове от индустрията ни се рушат или разграбват — било от
чужденци, било от най-банални, нашенски крадци. Пътуваш из страната и гледаш скелети на краварници,
административни сгради на ТКЗС-та - с избодени очи (прозорците откраднати), с ребра като на мъртви
коне, оглозгани от врани и лешояди, вместо покриви, с избити врати, изкъртени и окрадени.
Крадци пробиха нефтопровода край Варна и насред полето извършиха кражба на нефт за 600 млн. долара,
замърсиха водата на 400 000 варненски жители и без да им мигне окото бяха готови да ги изтровят. От
вдън земята изчезват километри кабели пред спящия и дълбоко меркантилен поглед на всички видове
власти. През 1995 г. беше изнесена цялата реколта жито. Нима правителствата бяха спали, нима не
виждаха какво остава от България?
България се разрушаваше и изчезваше и ние всички гледахме това. Факти, примери, случаи колкото щеш...
Сега идва по-трудният въпрос. Защо се пръкнахме толкова сити на мерак вместо да градим европейска
държава — да я съсипваме? Защо от същата земя, от същото небе, от същата география други направиха
Швейцария, а ние?... Ние какво направихме?...
Тези тъмни властелини откъде населиха душите ни? Само от далечините на робството ли? Или защото в
бързането, че сме толкова изостанали от света, вземахме откъдето каквото ни падне и всеки си го
пригласяше в годините след Освобождението 1878 г. според каскетя, и според чина, на който е седял!
Едни, които в миналото бяха заслужили повече, получиха по-малко или нищо. Това ражда озлобление.
Други, които очакваха поклон за мъките, доживяха нови, още по-големи и вместо тържество на идеалите
си, видяха крушението им. В държава, където по-рядко властват законите, а по-често нарушителите,
главите на достойните падат много по-лесно от главите на недостойните. Това също ражда озлобление.
Един от най-големите страдалци на България - дядо Петко Рачов, си отиде по-огорчен от Свободата,
отколкото от робството. Новите нрави на свободна България - разпасала пояса, извадила патлака,
кривнала калпака и впуснала се в партизанлък - не бяха време за идеалисти като него. И той изрече най-
страшните думи, които изстена тогава душата му...
По същия начин и т. нар. „социалистическа революция" изхвърли или
669
. .,*
изтреби немалко от своите чисти имена и даде път на хора с други нрави и качества.
Но ако в друга страна революцията изяжда чедата си, у нас тя опапква и поколенията им. Както беше след
9.1Х.1944 г. Както други се заканиха да го направят и след Десети Ноември. Всяка българска революция е
едно обяснение защо имаме толкова мераклии тъкмо в мътната вода да свършат онова, което в друго време
не биха могли да свършат.
Има и друго: това, което в България става по върховете, в низините слиза с тройна сила. Ако горе
просто се мразят, долу се пушкаме.
Иван Хаджийски изведе гениален закон в народопсихологията: корупцията долу е немислима без корупцията
горе...Но защо когато е за хубаво, ние по-рядко гледаме върховете си, а когато е за лошо сме такива
прилежни и схватливи ученици?... Едно, защото там, на високото нищо хубаво обикновенно не се вижда.
Друго, защото то е далече, а всеки от нас си има дядо и баба, баща и майка и стари читанки. От тях се
учи на хубавото. Стара и, слава Богу, още жива и тъй добра българска традиция. Тя иде от робството,
ала тя пренесе на гърба си България през всичките зулуми, които й направиха върховете. Виж, когато е
за мискинлък, за политическо озлобление, за протегнат крак — тогава по-често гледаме нагоре...
Вижте го и днешния наш парламент - как умножава омразата, как я възпроизвежда и залива България с
непростимост и непоносимост. Радиото и телевизията пък размножават простотията, скудоумието и
глупостта на много от нашите народни избраници. Като не можеш ти да напопържаш, поне да чуеш как
началствата го могат. И да искаш да скриеш тази омраза, няма накъде — как се бяга от телевизията, от
радиото, от вестниците?...
Нашите очи не са научени още да гледат по-широко, усмивките ни трудно вместват опрощението, не сме
познали времената, когато небето трябва да е за всички, водата да е еднаква за всички, слънцето да
бъде за всички. Затова, когато имаме ножче, посягаме на седалката. Имаме ли камък - майната й на
лампата. И каква сладост носи настъпващата след миг тъмнина за все още дивите ни страсти, за
отприщване на силите ни, които усещаме потиснати, когато сме на светло...
Търпимостта, толерантността, „ законът за всички" все още са в бъдещето, далеч някъде из Европа и
Америка, закъдето отдавна сме се запътили и където един Бог знае кога ще стигнем!...
Тревата на демокрацията иска косене, поливане, пак косене, пак поливане, както го беше казал
англичанинът. Но иска и петстотин години грижи...
Ако още се помотаем, корените на българската трева, колкото и жилава да е тя, каквото и вървище на
историята да е минало отгоре й, също могат да изгният...
И тогава?...
670
5. СВОЕТО ОПЛЮВА, ПРЕД ЧУЖДОТО СЕ КЛАНЯ...
Тази черта на българина винаги ме е стъписвала. Защо депутатите от разните наши обикновени или велики
народни събрания правят-струват, в своя роден край гледат, ако има как. да не се избират. Н. Хайтов,
който е от Асеновградско, най-много бе хулен и хапан от пловдивчани. Ст. Сивриев -друг майстор на
перото, тъй или иначе бе прокуден от родния Смолян. Авторът на тези редове прекара живота си в битки с
местните власти и преди и след Десети Ноември, в защита на бащиния дом, докато на стотици други
чужденци място за вили се раздаваха наляво и надясно. Защо в края на краищата никой що-годе почетен
човек, дори когато го е чествала нацията, не е бил честван в родния си край, освен ако не е било
наредено отгоре. Французите издуват бузи от гордост, че Балзак е роден в тяхното градче; британците
цялото поречие на Темза са готови да оковат в лодки, бараки и кръчмички, носещи все името на Чарлз
Дикенс. За немците да не говорим. При поляците песента „Полска еще не сгинела" не само се е пяла, но и
ще се пее, докато по тази земя има дори един жив поляк. И мъртви, те пак ще я пеят. А ние...
Ние, които и академик да имаме израснал по нашенските сипеи — щом. иде оттам, от земята, по която и
ние сме стъпяли, все ни е по-малко интересен от случайната и нерядко дрипава фигура на някой прехвален
чужденец.
Потресен бях в Павликенско. Оттам е един от най-големите не само български, но и световни антрополози.
Десетина от попитаните местни хора познават ли проф. Йордан Йорданов — вдигаха рамене, поглеждаха се
един друг очудено. Чух една баба като каза: „Абе, знаеш ли за кого пита - онуй, на Дренчовците...".
Големият, световният учен за своите земляци беше „онуй от Дренчовците". А в същото време бяха поканили
като почетни гости доста третокачествени софиянци, на които се кланяха отляво и отдясно... Спомнете си
отчайващата горчивина от това ни качество, за която още в началото на „Записките" пише Захари Стоянов.
Тъй като точно такова нискостеблие пред чужбина и чужденеца ни се случва да видим или прочетем през
ден, ако не и всеки ден, ще посочим този откъс: „Матевски, същият този Матевски, другарят на Левски,
организаторът на „гимнастическите дружества", комуто се дължи съществуването на Южна България, бяхме
свидетели когато се погреба. Двама души, с дискос в ръцете, ходеха от дгоген на дюген да събират по
петаче и две за неговото погребение... Каква национална гордост... По същото това време всичките
български властници бяха облечени в черно за смъртта на един чуждестранен музикант, който беше дошъл у
нас само от любов към лирите. Всички го оплакваха горчиво и изказваха мнение: да се помогне на
фамилията му от народното съкровище... А за Матевски ни дума, ни ума... Ех, народ, народ, кога ще
погледнеш на своята черга?". (Записки..., С, 1975, с.15)
Подобни нископоклония към чужденеца - пък бил той от чужд град само
671
- се виждат и у българския селянин, и у гражданина, виждаме ги, за жалост, и в националното си
поведение.
Кой и кога ни излъга, че всички сме равни пред Бога, пред царя и пред съдбата си? Кой ни прокле с тази
лъжа! Кой ни обеси на нея, та ето толкова години откак сме държава, тя все ни дърпа и препъва като се
затичаме. Наопаки ли сме обърнати от съдбата си или подобни примери са само рехави изключения, които
да ни служат като повод за вицове, за раздумка или за мезе на чаша вино. Ако са изключения, те просто
потвъждават правилото.
Ние сме закърмени с илюзията, че сме равни и който излезе по-нагоре, гледаме да го дръпнем и изравним
със себе си. На два пъти падаме в плен на тази опасна илюзия. Веднаж, когато излизаме от турското
робство - тогава след 500 години робска орис, мачкала всички ни, ние се чувстваме равни, нали довчера
сме били всички поробени. Вторият път годините на социализма ни полюляхя в тая сладка люлка. Оказа се,
и то много скоро, че равенството по същество е противопоказно на човешкото развитие. Ако пък вземеш,
че повярваш в него, духовните и всякакви поразии, които следват, са неизброими... И за това, когато от
уж равния старт някой изскочи по-нагоре, у нас веднага ще се чуе : „Кой бе, не го ли зная аз, че да не
е с нещо по-горе от мене". Изкривената представа за държавност, демагогията, властвала като закон в
политиката ни прекалено дълго време, изглежда е свършила много, много отдавна работата си. В България
всяка власт, без изключение, е идвала с ведрите си обещания, че за всички ще бъде добре. После, то се
знае, се явява горчивата истина.
Разумно е да се запитаме - след като толкова пъти са ни лъгали политиците ни, ние защо всеки пореден
път им вярваме? Дали защото илюзията и надеждите са винаги по-сладки, по-чакани и по-лесни за
преглъщане от реалните и най-често грозни очертания на истината, която е дебнела съдбата ни?
Изумен бях веднаж, когато споменах пред земляци името на една не само от най-красивите, но и най-
надарените български актриси. На минутата последва информация, че баща й имал рейс, купен от... и
последваха тъй многозначителните български намигвания и като нямаше какво да кажат за актрисата, като
нямаше какво да кажат и за баща й - честен и почтен човек
- заловиха се за онзи, който чули, че му бил подарил автобуса... Истината е, че по този начин ние не
само искаме да унижим величията си. Така ние - по-ниските — си въобразяваме, че се изравняваме с тях.
Когато на министъра на външните работи съм му турил в ръцете овчарската тояга, която и аз нося, то аз
не само него съм направил овчар, но и на всички съм показал, че и аз мога да бъда външен министър...
Когато и съседът Петко - на когото българинът добре познава и калта под ноктите, и сивото вещество, се
настани утре на държавната кола и си вирне носа, защо пък българинът да не му отвърне: „Кой бе, Петко
ли, нали баба му си триеше задника с коприва, вместо с книга..."
Тъкмо тази неизбистреност, идеща от липсата на традиции, на наследс-
672
твеност, на уравновесен обществен демократизъм в нравите ни, е създавала представата, че в нашата
държава всеки може всичко . Няма култове, или пък ако ги има, те траят ден до пладне. Има един култ -
той е властта... Тя може да минава от едни ръце в други, от една партия в друга - но като сила, като
най-омайният приют за партизанлъка, тя е вечна. Дори Бога и църквата ние нерядко поставяме след
властта. Чак на трето място у нас идва поклона пред таланта, пред моженето, пред тъжното и с болка
преглътнато признание, че застанем ли пред цигулката, пред пианото, не всички сме равни. Ала дори и
тогава невинаги признаваме по-първите.
Това не е само българска завист. Тя е общочовешка, но в нея има твърде много специфичен български
елемент. Той отразява именно отсъствието на демократичните и буржоазни традиции у нас, което води до
отсъствието на правила, на ред и, нека употребим и тая почти фалшива дума, почтеност.
Надникнете в българския писателски съюз. Колко завист, омраза, самочувствие и непризнаване на един
„талант" от друг ще видите. Там всички са, ако не гении, то поне български класици.
Са, ама не са! И там едни са по-класици от други. Каква беше първата работа на новата „демократична
вълна", която заля България и намокри яко учебниците по литература ? Ами да изхвърли оттам едни и да
настани себе си.
Излиза така - сменят се политическите бури, сменят се култовете и идолите, сменят се декорите, сменя
се дори географията на завистта. Само завистта е вечна. Никой не ни е нанесъл толкова рани, никой не
ни е ударил толкова плесници, никой не ни е свалял така публично гащичките, както сме си го правили
самите ние. Все с това убийствено българско: „кой, бе, Петко ли?".
Ала този Петко за съжаление е онова, което отвреме-навреме наричаме демокрация. И друг път сме го
казвали - ако нещо не ни е достигало в живота ни, ако нещо е било все в оскъдица, е била тя.
Ето тук - в разритания полог на миналото ни, са се пръквали и израствали нашите изкривени, уродливи
представи за мерките, с които човечеството е мерило ония работи в живота си, които философите наричат
ценности. Нашите мерки са твърде често балкански - или по-дълги, или по-къси.
Ето защо у нас демокрацията е удобство за онези, които имат властта да решават кое е демократично и
кое не е. Затова тя е и най-често демагогия. Демократично е онова, което е полезно на властта. Поради
това, в историята ни ако днес едно е било демократично, утре точно то става недемократично. Това,
което е полезно за демократите, е лошо за консерваторите; което е добро да филите, е отвратително за
фобите. Това, на което му викат демокрация в СДС, в БСП му казват „болшевизъм". Както и обратното.
Окъсани от партизански ежби и най-често ниски като махленски плетове са страниците на историята ни. И
тогава там, в неравенстото на заслуги и постове, се е пръкнал парадоксът за равенството на
българите... Подкупноста на законите и тяхното неравнодействие спрямо поданиците на България е
изпращала и
673
некадърника в консерваторията, и на слабия писател е издавала книгите, и на лошия художник е уреждала
изложбите, и полуграмотният селянин е ставал културно аташе или посланик в чужбина...
Как тогава, когато толкова много неравенства никнат навсякъде, няма да се роди антитезата за
равенството? Как тогава, щом поради партийни привилегии съседското дете отива да учи в САЩ, а моето
поради отсъствие на същите си остава в село или в най-добрия случай стига до София, аз ще повярвам, че
онова е по-способно от моето?
Ние никога не сме имали достатъчно историческо време за равно и спокойно демократично развитие. По
една или друга причина все сме изоставали от другите и поради това все сме ги догонвали. А когато
човек не върви спокойно и уверено, а тича, той се препъва или го препъват. И още - когато човек
догонва, няма правила...
Липсата пък на правила в съдбата на България, май е единственото правило, о което политическият ни
живот най-здраво се е крепил. Ето го днешният ден — хиляди престъпници, всеки от тях има от две до
трийсет висящи дела, и всички те са на свобода! Размерите на подкупите, които дават, са различни, но
са факт. И в същото време, в следствието по година и повече стоят хора за смешни, кокошкарски
присвоявания. Къде са ти, Българийо, законите, къде са ти правилата?
Ако дотук се опитахме да отговорим на въпроса защо не приемаме своето си, защо Бенковски не се върна в
бащината къща дори за миг, то за отговор чака още един въпрос: защо толкова се кланяме на чуждото.
Защо гърбът ни тъй лесно се успоредява със земята, щом се мерне чуждо име, чужда фуста, чужд език или
чужда стока отпреде ни?
Не ще и дума, сега трябва да имаме предвид и любопитството си. То далеч не е толкова лоша черта,
разбира се. Любопитството да се познае чужденеца е един от нашите горди национални опити да се сравним
- било по-добре да се познаем, било да научим нещо повече от онова, което затворената ни съдба е
позволявала. Чуждото носи вкусът и миризмата на непознатото и дори на екзотичното. Чуждото, за
съжаление, дълги години е носело белезите и на превъзходството. От падането ни под турско робство, че
и до днес, чужденците, които са идвали по нашите земи, са били или реално по-богати, или ние в своята
изолация лесно сме ги възприемали за такива. Нерядко те са били и по-образовани хора, дошли да изучат
и опознаят и тази част на света, наречена България. Най-сетне, чужденците рядко са идвали да ни
похвалят и още по-рядко да ни помогнат. За тях и някога в робството, и днес, в обърканата ни
демокрация, България е била второстепенна територия на Европа - факт, който с охота ни е било
позволявано да усетим. И, уви, ние сме го усещали. У нас понятието „Велики сили", с които сме
обозначавали Европа, и до днес звучи стряскащо, защото съдбата ни и до днес зависи от тяхното
благоволение и интереси. Не стоят ли и днес нашите политици пред европейските стъгди било да ни
извадят от Шенгенското споразумение, било
674
етнигите, и на лн е ставал
сякъде, няма да артийни приви-р отсъствие на > София, аз ще
гме за равно и все сме изоста-I човек не върви И още - когато
е единственото
крепил. Ето го
две до трийсет
гте, които дават,
година и повече
ти. Българийо,
ю не приемаме >ри за миг, то за I чуждото. Защо ^рне чуждо име,
штството си. То
то да се познае
сравним - било
зва, което затво-
язмата на непоз-
[ години е носело
робство, че и до
н или реално по-
:мали за такива.
: опознаят и тази
щко са идвали да
:а в робството, и
гпенна територия
етим. И, уви, ние
:ме обозначавали
ю днес зависи от
те политици пред
оразумение, било
да ни приемат в Европейския съюз или НАТО. Те не ни щя - а*с .= умилкваме около тях. А такова
поведение, то се знае, ни е смхн&хл»: чужденците и най-често ни е карало да притичваме - някога в рс
около запотените им атове, днес около лъскавите им автомобили ;: :г:зе куфарите им в чакалнята на ВИП-
а на софийската аерогара. Ние винаги сме били страна, която и от високо и от ниско е управлявана от
чужденци. 0~ голямата политика до третостепенната певачка, която след като няма къде другаде вече да
пее, се появява на софийския стадион. Е, и на нея ще погледне със своето преполовено, скептично око
българина. И на нея „ще купи цървули", каквито по негова преценка тя заслужава. Но толкова! По-трудно
ни е да се вдигнем да защитим достойнството си, много по-лесно ни е да преглътнем в себе си болката от
показаното ни високомерие. Защото така сме се научили - или да псуваме грубо, или да бием темане.
Средното положение, положението на личното и национално достойнство на нас винаги ни се е удавало по-
трудно. Ето защо пак ще го кажем - наше слабо място е мярката. Факт е, че винаги стигаме до нея, но
най-често със закъснение. И когато онова: „абе кой, Петко ли", се превърне в „и ний сме дали Петко на
света" — това ще означава, че вече не чакаме последния влак, а сме разбрали нещо важно: мястото ни не
само не е в последния влак, но е и в първите вагони. И да не си завиждаме, ако се окаже, че там вече
са се настанили българи. След тях рано или късно ще се качи цялата ни държава...
6. НЕ ИСКАМ НА МЕН ДА МИ Е ДОБРЕ, ИСКАМ НА СЪСЕДА ДА МУ Е ЗЛЕ
Казват, че това е най-българският от всички български парадокси. Следователно, и най-често срещаният.
Омраза ли пак напира - тази тъй честа рожба на завистта, нейното най-старо и най-грозно отражение -
или пък мазохизмът ни? Нека тегля теглото си аз, но като зная, че теглиш и ти - по-леко ми е... Така
може би само се приближаваме до отговора, без да го намираме.
Ако от примерите, които животът ни сипе по пътя, можем лесно да намерим отговора, добре е... Примери
колкото щеш! Защото кой не знае, че българските съседски отношения са и омраза, и изпротрошени порти,
и изхвърлени боклуци в двора на съседа, и препикани дувари, и изкривен поглед... Колко книги имаме
написани за това, колко е хубаво човек да има добър съсед, че съседът е по-важен от роднината... А ето
на - този масов парадокс говори за друго. Българинът знае, патил е, съдбата му, „без да жали
материала", е предлагала доста много случаи, когато съседът е този, който в лош момент пръв ще се
притече, като види пушека в плевнята ти; който като се разболееш, ще повика лекар, а като не си купиш
навреме хляб, пак на съседската врата ще потропаш. Затова българинът прави-струва - гледа със съседа
да е добре...
675
Гледаме, правим, струваме - но това е външната страна. Нашата двойнс-твеност - едни под халището,
други извън него - се проявява и в този парадокс. Дълбоко в душата си ние таим неприязън към човека,
на който завиждаме. Зъл народ ли сме, лош народ ли?
Положителният отговор няма да е верен. Даже няма да е верен и приблизително. Ала ние сме народ, който
познава теглото и с тегло не може да бъде уплашен. Бедността, болестите, безработицата, несигурността
са били и са българска съдба. И вместо радост, когато другият - бил той съсед, приятел или познат -
малко се поизправи и понапредне, в его-то на нашия човек се обажда завистта: „Защо той, а не аз?!". Е,
невинаги и не у всички е така. Но за пародакса стига и хартисва.
Пак в тези пространства - „защо той, а не аз?!", трябва да търсим причината за изненадата от самите
себе си. Защото, пак ще повторим, петте века робство сринаха стъпалата, по които беше тръгнало
националното ни разслоение. Турското робство посече естествените традиции на нашия нравствен бит, на
жизнените ни представи за справедливост и обществен морал. Сбиха се български и турски правила, сбиха
се Христос и Аллах. И се биха пет века. За пет века и най-коравото желязо ще се огъне. И най-
праведното слово ще се изтърка и измори. Ние устискахме - на една, на друга, на трета цена - и
стигнахме до Свободата. Достигнахме отново до нас си, но не бяхме вече същите. Под антерийката, освен
сланинката и чесънеца, вече носехме и друго. Омесени ни свариха и променени в душите руските войници и
българските опълченци. Бунтовната стихия на нашите революционери сечеше глави и лееше кръв за
национално предателство. Ала най-много на заловения Захари Стоянов се радват Дочо Биволаря и Петко
Синтурски от с. Грънчарски колиби. И не защото толкова му желаеха въжето, а защото той беше в техните
вече заслепени очи, рушителят на едно спокойствие, за което един комат царевичен хляб и едно менче
биволско мляко стигат.
Тепърва Свободата щеше да отваря порти, тепърва едни щяха да дръпнат нагоре, други да се пързулнат
надолу. Предстоеше време, в което няма сантименталност, нито морал - време на лакти, на извадени
пищови, на надбягване. Кой каквото грабне в такова време, който какъвто жребец яхне, който на какъвто
орел се случи да лети - така кажи-речи ще бъде нанатък.
Ето, и сега е същото време. За десет години след 1989 г. едни станаха милиардери, а други бъркат в
напълно изпразнени джобове. Появиха се убийци, биячи, банди от крадци, корумпирани чиновници, фалшиви
банкери - новата супернагла, супербезчестна и безсрамна „първа класа" на България е вече готова. И тя
не се нарича банда от подкупни политици, шмекери и откровени мошеници, а елит. Така ги пишат вече
вестниците. Фотографите снимат, а вестниците с охота печатат снимки на този елит. Неговите деца не
учат вече в обикновените училища - а в елитни. Не учат и в българските университети, а в европейските.
В крайна сметка всичко, което се купува с пари, е евтино. Утре този елит ще управлява вече България. В
повечето случаи - с купено образование.
676
;та двоинс-
1 И В ТОЗИ
6^1.1. на който
е верен и
"з не може
гността са
бшл той съсед,
в-то на нашия
I не у всички е
шва да търсим звторим, петте вноналното ни Еа нашия нрав-1ествен морал. аах. Й се биха ий-праведното
трута, на трета :и. но не бяхме вече носехме и ници и българ-и сечеше глави
на заловения от с. Грънчар-?то той беше в
за което един
[яха да дръпнат в което няма ни пищови, на о жребец яхне, бъде нанатък. г. едни станаха !е. Появиха се
лигави банкери а" на България ци, шмекери и :. Фотографите ;говите деца не в българските ;то се купува
с яя. В повечето
Стават чудесии на безнравственост и беззаконие пред очите нн. Кжас като стават?... Пишат за този или
онзи забогатял и ненаказан супег г.::: - -
ник. Какво като пишат?... Показвали по телевизията хората, коитс :___:
държавата - да не би там, в телевизията, да са по-стока! Двама водещи в нашата твърде скапана и
подкупна през тези години телевизия се оказа, че месечно получават по-големи доходи от президента на
САЩ! И този факт мина и замина покрай кроткото око на търпеливия българин. У нас винаги е било така:
докато умните се наумуват, лудите се налудуват... За жалост, в такова време умните се покриват,
остават само лудите...
И друго остава от нас в такова време.Завистта и злобата...
Защото довчерашните „равни" при социализма вече не са нито равни, нито поради това и „другари".
Единият си е купил вече „Мерцедес" и така го лъскат бодигардовете му, че боята пука под парцала,
другият оглежда своя прогнил „Москвич". Е, как вече да има равенство, как да има обич между нас оттук
нататък? От този факт обаче идват завистта, желанието да се покажем, да излезем напред, да изпреварим
в тая първа битка на неравенството.
Ако не е силно казано - до вчера в общото нещастие се чувствахме дори щастливи. Затова и робството ни
е тежало по-малко. Защото то е мъка и тегло за всички. Затова и когато изпаднем в тегоба, ние сме
приели за мъдрост да се оглеждаме не толкова в онези, които са над нас, а в онези, които са по-долу.
Нашата мярка за съдба и недоимък, за добро и лошо е само сравнението. Сравнението с другите ни показва
къде сме ние и какво мислят другите за нас. Защото само силният, самоувереният, победителят не се
интересува от това. Слабият, рахитичният, неосъщественият човек за нищо друго не хаби мозъка си
толкова, колкото за това какво впечатление е направил, какво другите ще кажат. Той вечно се оглежда и
ослушва. Затова, когато узнае, че и Иван е паднал от стола си, че и на него крадци са му обрали
миналата нощ апартамента, че и неговото дете не са го приели да учи -тогава работата е друга. Колкото
и да е зле - не е толкова зле, щом и с останалите е така.
И ето я философията - „Не ща аз да съм добре, искам съседът да е зле!". Само така ние и в общата си
съдба, и в общата си орис ще бъдем изравнени. А изравнен ли е българинът, вече не завижда, не се
озлобява, не мрази...
За съжаление, неравенството по-рядко поражда страст към достигане на онзи, който е отишъл отпреде ни.
То по-скоро поражда завист. Защото това движение по стълбите нагоре у нас винаги е било
недемократично, несправедливо, с вуйчото владика напред, с роднината партизанин, с партията, която е
побарала властта. Малко, много малко са нашите добри години, години на нормално и естествено развитие
— толкова малко, че тяхната мярка и справедливост не са оставили трайните и потребни дири, които да
формират традиция.
Национален недостатък ли е това наше: „Не ща на мене да ми е добре, искам на съседа да му е зле"
(някъде се казва „на Вуте да му е зле")? Не,
677
според нас това е национална съдба. И бедата не е само в ориста - бедата е повече в последиците й.
Като сме искали не ние да сме добре, а Вуте да е зле - вместо напред, сме вървели назад. Вместо -
както правят евреите - по-предните да издърпат изостаналите, ние по-често сме правили противното -тия
по-отзад да дръпнат към себе си тия, които са по-отпред. Когато и където това не се е получавало, се е
раждала злобата. Идвала е омразата, с която е толкова пълен нашият национален живот. И вместо да
вървим, ние най-често сме тепали на едно място...
Ето тук е бедата от това наше парадоксално, ала не толкова необяснимо „Не ща аз да съм добре, искам
съседът да е зле..."
7. И САМ ДА СЪМ В ТРАМВАЯ - ЩЕ СЕ БЛЪСКАМ
Тази „велика" жизнена концепция се приписва на шопите, но тя е дълбоко българска. Шопът просто се е
оказал великият публицист на българската нация и в едно изречение е изрекъл един от най-същностните
парадокси на българския характер.
Едва ли има чужденец, който ще схване дълбоката философска и жизнена същност на това прозрение. Дори и
Тофлър да е, дори и някой от най-големите неокантианци.
Британците се чувстват най-британци, когато застанат на опашка и спазват ред. Всичката им британска
кръв се обистря и стерилизира, като взета от самата Британска кралица, когато трябва да направят
поклон пред закона на Великобритания и пред държавните разпоредби. Немците сякаш месеци наред са
мислили като се качат в трамвая (доколкото се возят в трамвай, разбира се), къде и как да застанат, за
да не блъснат някого, да не настъпят някого или да не забият нос във врата му. И в среднощните часове,
и в най-малките градчета, където през половин час я мине кола, я не, светне ли червена светлина,
гледай го немеца как спира и чака. Ако не чака — няма да е немец.
Ами в САЩ - да ти е драго да те блъсне някой. Да ти се напълни душата като гледаш как на тебе, човека
от балканските географски ширини, ти се кланят и извиняват за нещо, за което тук на Балканите и в
България не само няма да ти се извинят, но ако малко нещо ги погледнеш накриво онзи, който ти е стъпил
на мазола, ще ти тегли на това отгоре и една солена, сочна, балканска псувня.
В Япония не само няма да те блъснат, ами ако има как японците невидими ще станат, като че ли всички те
носят шапки, шалчета, тояжки невидимки - които да направят японеца по-малък от тебе, по-нисък от
тревата и по-тих от вятъра, който подухва по японските улици, когато трябва да ти покажат уважение,
зачитане, поклон пред личността ти.
Срещу всичките тези „глупости и префъкути" на света се възправя нашето: „И сам да съм в трамвая - ще
се блъскам!".
678
- бедата е : Зуте да е зле ггггите - по-гготивното -1Гато и където иха, с която е иие най-често
а необяснимо
САМ
го тя е дълбо-а българската парадокси на
фска и жизне-аякой от най-
на опашка и илизира, като г поклон пред ;мците сякаш го се возят в някого, да не щните часове, а, я
не, светне е чака - няма
пълни душата иирини, ти се гария не само ю онзи, който юлена, сочна,
как японците
1чета, тояжки
по-нисък от
когато трябва
се възправя
Защо ще се блъскаш, скъпи сънароднико? Кое :¦!:- ; _.-_ ~ обвие в такова ненаситно желание да
отмъщава, да мачка, ;: - -
Някога Антон Страшимиров казваше: „надъхаме ли се ; . : _ някого"...
А ние българите имаме сили, имаме и институции, срещу конто Егн2п сме надъхани. Имаме си няколко силни
омрази, пред които не се стшр1мг Най-първо място държи държавата. Нея мразим искрено от веки веков н г
отмъщаваме както и с каквото можем. Държавата — това за нас са редът, това са законите, това са кметът
и пъдарят, разсилният, това е данъчният агент, от по-ново време това са партийният секретар и кметът!
Уви - тук е и интелигенцията, която „си вади хляба без да си мръдне пръстчето". Но, с неголеми
изключения, сила никога не е стигала на българина да се изправи и като мъж - открито и мъжествено - да
стори онова, което смята, че трябва да стори... Защото нашата сила е в тъмното. В ударите под масата.
В празния трамвай! Затова ние не можехме да извадим съпротивителни движения в масови мащаби, затова у
нас склонността към предателството е изглеждала илюзия на оцеляването ни... Затова нашето партизанско
движение бе по-слабо отколкото в съседните държави, затова и дисидентството ни, доколкото въобще го
имаше, бе невзрачно. И затова след промяната, която идва най-често отвън, у нас нищо повече няма от
претенденти за активни борци - след 9.IX. 1944 г., и за репресирани - след Десети ноември. И най-често
ние пак там сме дирили себеутвърждаването си - не толкова на площада, не на барикадата, а в празния
трамвай, където ще избием комплексите си на страха и криворазбраните посоки на нашето национално
мъжество.
Ние по-рядко гледаме към върховете си, по-често в ниското. А то ни дърпа още по към ниското. Ние не
умеем да се учим от първенците си -затова най-често размахваме националните си недостатъци по-високо
от националните си добродетели.
Имаме Левски - колко много ни занимава въпросът точно кога, точно как, точно кой го е предал? Ако беше
французин, Франция на нокти щеше да проходи, но да скрие този срам не само от света, но преди всичко
от самата себе си. Британците щяха да заключат подобен позор в най-мрачните подземия на Тауър.
Руснаците щяха да го превърнат в красива легенда...
А ние непрекъснато си внушаваме, че сме народ от предатели. И като си внушаваме, че сме такива, то се
знае - щем не щем ставаме жертва на подобни внушения. Ние не умеем да гледаме върховете си, красотата
стои далеч от очите ни, радостта от нашето си е винаги загърбена с възторга" пред чуждото.
Пред такива болезнени самоанализи обикновено възразяваме, че сме народ и от храбреци!
Ставали сме и ставаме в историята си храбреци - ала най-често това е когато всички други пътища и
мостове към спасението ни са били прекъсвани. Нашата храброст най-често е храбростта на отчаянието.
Затова и войниците ни са били винаги храбри, когато оттам нататък е смъртта.
679
I
Малцина са онези, които като Левски и Ботев се готвят за саможертвата отдалеч, знаят края й и въпреки
това отиват към него. Слава Богу и такива личности имаме. Априлското въстание, с което често обичаме
да насищаме храброто си самолюбие, беше една драма, в която героизмът и страхът се настъпваха по
петите из каменистите пътища на Средна гора и Балкана...
И по-късно, в Септемврийското въстание 1923 г. - колкото храбреци, толкова и предатели. Колкото
безстрашие, толкова и малодушие. И още по-късно в „социалистическото" строителство - преклонената
главичка се свеждаше пред размахания пръст на партийния секретар и си нашепваше тихичко, че ще й падне
празния трамвай и тогава ще става каквото има да става.
Сега още: и сто лева да стане бензинът, пак ще си карам колата; и без пари да го дават, пак ще
краднем...Забележи, драги читателю, че и тук се натиска напред да излезе шопският диалект. Но от това
той не става по-малко български. Защото пак чуваме гласа на отмъщението, на коравата и тъмна съпротива
на душата срещу всичко онова, което носят порядъкът и законът в обществото. Защото да откраднеш,
когато нямаш потребност от откраднатото, не е нищо друго, освен рефлекс на отмъщение, химн на омразата
-затаена, трупана, отлежала - която се е научила да си чака момента.
Сега сме втрещени от разпасаната престъпност в държавата ни. Днес не можем да се познаем - сякаш сме
друг народ! Като че ли земята ни отмахна една покривка и се показаха други хора. Фантазията на
престъпниците е неизмерима, жестокостта на престъпленията - необясними. Други хора ли сме станали
наистина или сме си точно ние, истинските. Гласове чуваме: малко е полицията! Не е малко полицията,
много е натрупаната омраза, много време сме чакали да се опразни трамваят и да стане бензинът 100 лв.!
Полицията може да бъде задръжка, но тя не може да бъде причина. Ние просто видяхме разкрепостени
душите си и страшното огледало на отмъщението и жестокостта ни изправиха срещу самите нас си...
Било е винаги така с нас: тъкмо да - и не! Мощната и дива страст на една азиатска държава попиля
последните остатъци на една също така мощна, но потънала в самонаслаждение и разложение българска
държава. В робството няма демокрация, колкото и тук-таме да е имало спазени остатъчни някакви свободи.
След робството иде първоначалното натрупване на капитали - едно винаги неизбежно време и никога
демократично. Оттам нататък идва новата зидария: никога не са изприказвани толкова приказки за
демокрация, както през годините на социализма и никога тя не е била така силово задържана и ограждана
с телени мрежи и с предупреждения!
Нашето училище за демократи беше все с олющени стени и с опушени учебни стаи - където едно се вижда,
друго не. Нашата демокрация е демокрация на хитростта, на отмъщението, на доказването кой кой е. На
жаждата за власт и на безпардонното достигане до тази власт.
Наред в тези ни разсъждения иде недоимъкът. Буров казваше, че бедният човек е зависим. А ние богати
били ли сме? И дори онези, които са били богати, са били зависими - те пък от по-богатите. Душата ни
не знае
680
шожертвата огу и такива ш насищаме I страхът се Балкана.../ о храбреци, :. И още по-чка се свеж-ше
тихичко, за става, олата; и без че и тук се ва по-малко ата и тъмна и законът в откраднато-омразата
-гнта.
ни. Днес не ни отмахна ъпниците е ти хора ли >ве чуваме: 1та омраза, гьт 100 лв.! нчина. Ние 1а
отмъще-
аст на една мощна, но робството ни някакви ¦али - едно два новата щия, както щържана и
с опушени я е демок-'.а жаждата
че бедният 'о са били и не знае
състоянието на покоя, тя или се гали в тъпо самодоволство или крои планове за подкреватни битки...
Нашите политици почти не познават насладата на собственото решение. Те винаги са били зависими от
външни сили и винаги са ги обслужвали. Дори да е пресилено, ще го кажем: не само бяхме зависими, но
ние сами търсихме зависимостта. Тази зависимост - кога натрапена, кога изпросена, кога повикана със
стойка на колене - тя не води към демокрация, тя не носи самочувствие. Робът, колкото и да е
благодарен на господаря си, никога не го е обичал. Робът се радва на празния трамвай - и ако не му
стига смелост да скъса веригите си, които у едно или у друго го обвързват — посяга на седалките.
Затова у нас няма йерархия, йерархията означава някой да уважава някого, някой да се подчинява някому.
Ние се подчиняваме, но винаги с омраза. Обич с омраза - горещо и студено, сухо и влажно, събрани в
една държава като нашата — те водят до празния трамвай.
Неотдавна един министър блъсна с колата си сакат човек — блъсна го и си отиде в министерството.
Журналистиката отрони две-три думи и прибра ръце до тялото. Министърът беше силен. Министрите в
недемократичните държави винаги са силни. Какво би могъл да направи срещу силата на силния малкият
българин, слабият, бутнат ту оттук, ту оттам по пътищата на историята си човечец - освен да чака своя
празен трамвай...
Аз не зная доколко тези изречени с болка истини, са само истини. Доколко се отнасят до всички.
Абсолютизациите, дори в парадоксите, не са безопасни. Тъй или иначе, съществуват и празните трамваи, и
хората, които винаги са готови да краднат.
Защото и кражбата, и празният трамвай са част от нашето чувство за себедоказване. Част от нашата
грешна представа за мъжество. По-лошо -част от нашата дълбоко наранена представа за държавност!
8. МНОГО СМЕ ХРАБРИ, НО НА ДУЕЛ НЕ ИЗЛИЗАМЕ!
Мислил съм много пъти кое е изречението, с което може веднага да се взриви душата на българина, да
докара червено в очите му, желязо да налее в мускулите му, да превърне в оцет усмивката му. Лермонтов
умря заради една обида. Пушкин си отиде от този свят, докачен на чест заради една жена. Французите за
една целувка, заради една изневяра вадят шпагите и бой до смърт... Цялата световна история гъмжи от
дуели и от чаткане на шпаги. Нашата история в това отношение повече мълчи. Дуелите почти не ги
познаваме. Като правило - нас в дуелите ни няма. На жена да засегнеш българина ще ти отвърне, че
твоята е още по-такава от неговата. Най-често за чест сърби и българи „мрат", но до нож рядко стигат.
Дори и ракийката да е дошла в повечко, някой окървавен нос, някое счупено шише и толкова. Във вестник
да го пишеш - ще заболи, но има ли в българската история някой неорезилен във вестник. Ако не си видял
името си омаскарено в български вестник, не си чел внимателно. На дете да го докоснеш - до
681
псувня може да стигне, до кърпел, до най-люта закана, но до шпага - няма такъв случай.
Отговорът като че ли е един-единствен - люти и страшни ставаме, ако ни напсуват на майка. Той иде от
векове - най-святото нещо като че ли за всички времена за нас си остана майката. Другото минава покрай
нас по-леко, честта на майката - не. Ако сме в кръчма - стол се вдига или маса се троши, ако сме на
улицата - ръце в ръце се вплитат. И пищов или нож, ако тежат в колана, и те могат да влязат в
работа...
По-други са обидите на чест, на достойнство, на мъжество, които взривяват духа на руснаци, немци,
французи, англичани. Там го няма дебненето в тъмното, паленето на плевнята, или както го беше казал
Захари Стоянов -„попържането зад дувара"... Писането на анонимни писма срещу съпругата, срещу съпруга
— все области и действия, в които ние минаваме за богове. А във въпросните страни играе шпагата! Там е
познат дуелът. Виж, българин на дуел обикновено не излиза.
Макар, че под влияниие на руските дуели, на руската демократично настроена интелигенция, на дуелите в
Западна Европа веднага след Освобождението от 1878 г., подобни примери има и у нас.
Първият опит за подобно „европеизиране" на нравите ни е между Тодор Икономов и Петко Каравелов,
годината е 1880, само две години след „Освобождението". До дуел, то се знае, не се стига.
Вторият е между П. Р.Славейков и Ив. Вазов - за разменени литературни обиди. И той не се състои.
Третият е между Ст. Стамболов и М. Савов. Обида на чест — жената на Савов била изневерила на министъра
с министър-председателя. И той не се състои, а завършва по най-българския начин - след година е
посечен Стамболов.
Нови дуели през 90-те години се задават - между д-р Кръстев и участник в опълченнието, и - между К.
Христов и обидил го лекар. И двата не се състоят.
През 1898 г. става нещо по-сериозно. Найчо Цанов - общественик и журналист - се изправя срещу
австроунгарския консул във Видин. Австриецът стреля неточно. Цанов му подарява живота. Достолепно.
Поводът са два бекаса - кой ги е убил?
Следващият кандидат-дуел е между А. Страшимиров и П. Ю. Тодоров; причината - творческа непоносимост.
Секунданти на П. Ю. Тодоров са Пейо Яворов и Александър Балабанов. Той завършва с нещо средно между
скандал и шега.
Появява се името на Кръстьо Станчев — на него му обявяват четири дуела за четири месеца: в своя
вестник журналистът оплюва наред. В това число и един генерал, който е роден с рапира в ръката. Дуелът
започва, генералът се държи като мъж, но когато вижда срещу себе си човек, който не знае от коя страна
се хваща сабята, го пощадява.
Постепенно, доколкото ги е имало и доколкото са били дуели, тези
682
I шпага — няма
¦ ставаме, ако >като че ли за ай нас по-леко, паса се троши, ж. ако тежат в
ю, които взри-«а дебненето в ари Стоянов -япу съпругата, [е за богове. А ж, българин на
демократично след Освобож-
е между Тодор години след
и литературни
гг — жената на [я. И той не се юсечен Стам-
гев и участник й двата не се
бщественик и дин. Австрие-1оводът са два
. Ю. Тодоров; юров са Пейо *ежду скандал
овяват четири наред. В това елът започва, звек, който не
а дуели, тези
подрипвания на личното достойнство започват да гаснат и тъй и не се прихващат на българска земя!
Ние сме народ много патил и препатил и живота си за една приказка трудно хвърляме. Пък била тя и
унижаваща ни. Щом ни падне в тъмното този или онзи, дето ни е посегнал на чест - тогава ще видим кой
кого!
Ние имаме хайдутство — за поругана чест на майка, за поругана сестра, за убит баща или роднини. Там,
събрани вече вповечко, ние българите -индивидуалисти по природа — показваме втората си кожа — щом ще
се бием, щом ще отмъщаваме, щом пищов ще се вади и ножче развърта - по-добре да сме повечко. И после -
друго е да го издебнеш натясно турчина в гората, където си отрасъл, а той хабер си няма накъде да
хване, друго е на открито...
Да виним ли себе си, да се сърдим ли на нас си, че сме по-силни в хватките на тъмно, отколкото на
открито. Едва ли имаме право. Ние дадохме достатъчно примери - Петко Войвода ли не щеш, Йовковият
Шибил ли, или Момчил Войвода? Войводи дал Господ на България. И смели мъже, и храбри. И дързост
показахме, и сила! Много кръв е текла по земята ни, комай повече, отколкото днес има в реките ни.
Затова сме били принудени да се щадим, за да оцелеем. Така се е изработил силният български
индивидуализъм, силната наша самобитност, българското раздвоено око.
Малък народ, с много беди на главата, принуден на големи хитрости ние и в историята си, както и в
стопанския си живот, вярно сме следвали правилото: сиромах човек, жив дявол!...
Не зная това обяснява ли достатъчно нашето бягство от дуелите. Ала все ми се струва, че каквато и да е
била причината, която може да извика на дуел един руснак или един французин, все ще можем да я
определим като общо взето романтична работа. Да умреш заради самото умиране! С поза! С обществено
внимание!...
Предостатъчно е умирал поради неизбежност на съдбата си българинът, за да умре заради едното умиране.
Ако може да се избегне умирането, той ще го избегне. Не че толкова го е страх от смъртта. Но той обича
живота, колкото суров и труден да е. Ще умре тогава, когато няма как да не умре... Романтиката на
честта, на салонната доблест стоят по-встрани от нашата нравственост, от представата ни за сила и
слабост, за чест и безчестие...
Дуелът е жест на аристократизъм. Той е смърт за богоизбраните. Дуелът е движение към Бога и отвъдното
заради красотата на жеста, за честта на пагона, за името, което ще тръгне отподир. Кога е било такова
време за аристократизъм у нас? Е, имало го е в далечните времена на българските царства. Слава Богу,
че тогава го е имало - та днес да извадим някоя сребърна гривна, някоя ризница, някоя могила като
разкопаем, в нея колесница да намерим — далечен ек от горди времена. Когато виното се е пиело в
сребърни чаши, когато шлемове са святкали върху главите на хиляди силни и горди мъже, когато дворци
сме вдигали навред по Българско, когато сме печатали и чели книжки с позлатени краища. Било е...Но
много за малко и много отдавна. Отподир - стиснати зъби, изкривено око, превит гръб, едни
683

под халището - други извън него. съдбата ни е притискала и ние сме стискали да не ни досмачка!
Колкото пъти се зачена българската демократична линия, толкова пъти бе посечена. Робството прекъсна
тази линия веднаж. Не я прекъсна - изтри я, изгори я в пожарите, където изгоряха и 2 300 български
църкви и манастири. Жадни за свобода, аристократите на Свободата бяха вече последвали правилото на
историята: те не доживяха свободата, те отидоха за нея. Колкото останаха - властта ги претопи. Всяка
власт, която дава пари и богатства, развращава. Аристократите затова са силни - затова са демократи -
това, което те го имат, не идва от властта, а от времето. По-скоро те иронизират властта, отколкото да
й треперят. Оттам е тяхната независимост, оттам е техният демократизъм. Защото демокрацията е преди
всичко независимост.
Аристократите умират прави - те държат една духовна линия, сребърната духовна нишка на всяка история
са те, на всеки национален дух. Те носят в себе си привилегията на една жизнена среда, сред която най-
добре се чувства демокрацията. Защото демокрацията е вид аристокрация на духа. Право да дадеш на
другия, място да му сториш, мъжествено да срещнеш упрека, достойно да изслушаш словото му, достойно и
дори с презрение да погледнеш на смъртта. Без аристокрация няма демократизъм. Бедният не може да бъде
нито аристократ, нито демократ. Не може да бъде и притиснатият зад врата, не може да бъде и гладният,
не може да бъде нещастният, не може да бъде зависимият, не може да бъде завистливият. Като водно
колело се е въртяла съдбата ни - днес, което е отгоре, утре пада най-долу, най-долното след време се
качва най-горе. Няма ги в съдбата ни онези равни, спокойни десетилетия, които дават време замък да
изградиш, родов герб да изковеш, поколения да минат и заминат с все същата гледка на слуги, на имоти,
на имения... Къде сме го имали това, кога сме го имали? Осакатявани, без миг почивка на съдбата ту от
едно, ту от друго. Доколкото и когато сме успявали „да откраднем" оттук-оттам, да препишем за домашно
поведението на една или друга нация - то е било именно надникване в чужда паница. Колкото да видим, че
роденото тук, отгледано тук, традицията, доколкото се е хванала в българската къща, на българска земя
и под българско слънце, е твърде различна от спокойния припек, под който спи и си живее Европа.
Затова и изправени пред мисълта за такава показна смърт, за такова боравене с понятия като чест и
достойнство, каквото е дуелът - ние стоим като отчуждени - не стига до нас, студено ни е, не ни хваща
за душата. Защото нека пак го кажем - най-често такова мрене намирисва на халост, на излишна работа!
За големство българинът си има други средства, за защита на своята чест, на достойнството си - също.
Затова и нравите ни са такива - нерядко омраза, завист, озлобление. А дуелът е едно спокойно обричане,
едно аристократично равенство пред смъртта. Той е и умение да дадеш възможност на противника да
потърси и друго спасение - да се извини, да се провери в своите си мерки за вина и безпогреш-ност. И
сам да реши - пистолета ли ще побара или глава ще приведе с думи за прошка.
поиска* най-* Пра правжзЕГ
Мва! и из със къ~е:
А ¦ тезя, пр-
чест:
щом ж ......
мнсьд -......
разнг*-
е вана.— дърт ¦ши
ни. а }ил чесгив ш
на
рабеп изгчяа
СПГТ -ОС-~ """
~~ 1
от- -
овъг". «е иот ¦ Бъ.' ' -ходгх - и»11 увисна яе «»¦<
'684
стискали
кова пъти
а - изтри
; и манас-
зследвали
нея. Кол-
зогатства,
ги - това,
ронизират
г, оттам е
1ВИСИМ0СТ.
сребърна-:, Те носят 1-добре се я на духа. I срещнеш езрение да >едният не притисна-1стният, не дно
колело -долу, най-[ези равни, юв герб да I слуги, на ? Осакатя-то и когато гао поведе-кда паница,
колкото се о слънце, е Европа. ', за такова - ние стоим за душата, а халост, на I, за защита
тобление. А зед смъртта, зси и друго безпогреш-веде с думи
Ние можем да се направим на глухи, „на с-т^_~
поиска открито поведение, можем да избягаме дори. з: . '>
най-малко ни очакват, и да нанесем удара си, когато :- ^
Правилата на живота ни винаги са били в противореч::: ..;--. :
правилата на дуела.
Може би сега отново е време - да лумнат душите ни - но не ~ъ :-. ~~ -. -: и избиваме, не да махаме
юмруци и да се делим на две половини ь Н_: . : събрание, а да се вгледаме без страх, без крадлива
тръпка в окст; - т_ където днес има истинска демокрация...
А че историята ни е бедна откъм дуели - това ще го преглътнем. Зг~: т : тези, които преживяваха
дуелите, не биха преживяли робството. Тези. ксит: преживяха робството, нямаха нужда от дуели...
9. ТОВА НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ
Когато една работа не се побира под калпака на българина, той най-често казва: „Не може да бъде!". Не
че хептен вярва на това, което е чул, но щом не се е изпълнило най-важното условие в силно
опредметената наша мисъл - „Око да види, ръка да пипне" - тия, абстрактни територии масовият българин
не обича да ги обитава. Не го лъжат него, не го лесно разклащат разните приказки как е това или онова
по света. Реализмът му е бил и до ден днешен си остана железен. Той винаги е трябвало девет пъти да
мери -веднаж да реже. Празна приказка не пълни стомаха му, смърт за българина е всяка свобода, в която
както казва Захари Стоянов, ако няма „топла соба и дърт пелин".
Навлизаме в територия, където се съюзяват не реализмът и фантазията ни, а реализмът и скептицизмът.
Преди втория ум на българина - сдържан, критичен, неконюнктурен, по-често рипа първият. И след Девети
Септември 1944 г. беше така и след Десети Ноември 1989 г. От най-големите поливачи на режима излезнаха
накачените на най-крайното махало. Което мята сянката си върху двата края на света. Макар че в такова
време и вторият ум на българина не престава да работи. Той си чука, върти се балканската „Елка". Ами
ако... И както тича, и изглежда спиране няма, тъй си пресмята нашият човек кога точно да удари
спирачките. Това съчетание между крайности и реализъм не е лесно за обяснение. И не е последица от
една петилетка.
Левски беше прозрял, че оставиш ли се друг да реди трапезата ти -отърване отпосле няма. Затова създаде
вътрешна организация - за да не се овъртаме и ослушваме все около великите сили, да не гледаме все в
ръцете и очите им - тропат ли коне - било руски, било други - по друмищата към България. Искаше, ако
има как, да ни тури по едно желязо в костите, та да ходим с вдигнати глави, да знаем, че сме
българи... Уви, и след като Левски увисна на въжето, съдбата ни продължи по познатия начин. За една
неголяма
685
¦
държава като нашата, не е толкова лесно да седи на кръстопът и вместо да се оглежда за милостиня, да
издава заповеди кой откъде да мине... Не е било лесно на такова кръстовище и семката си чиста да
опазиш.
Затова и в най-критични моменти на историята си - ние често стоим като шамаросани. Защо и как стана
така, че когато пред народността ни, пред държавата и институциите ни с все сила се възправя и крещи
нуждата от събиране на силите, от изправянето на знамената, вместо стрес ни обхваща униние. И настъпва
едно странно, колкото славянско, толкова и наше неверие и апатия, че тази беда, която се е задала -
каквато и да е, ще ни отмине; че ако вместо дъжд в земята започнат да се забиват огнени шишове, ние и
между тях ще се проврем здрави и читави... Дори когато бедата е пред очите ни -все ни се ще да
вярваме, че не е баш така това, което виждаме; че ще ни се размине и че това „не може да бъде".
Реалисти и нереалисти. В такива мигове пак чакаме друг да ни предвари, друг да свърши работата по
спасението ни. Апатия, безотговорност, безразличие идват у нас в най-страшните мигове. Тази дълбока
апатичност и безразличие, това безволие, това наше „не може да бъде" веднаж ни повали в краката на
византийците, втори път в краката на турците. Повали ни така, че изправяне още няма. Ами днес не е ли
така? Тръпнат тътени от юг, на запад тече кръв - ние си пием ракията и бистрим политиката. И пак: не
може да бъде! И пак: ще ни се размине. И пак: има кой да мисли за големите работи. И още едно пак:
политиците заровили глави в собствения си политически пясък, нито чуват, нито виждат. И на гърба на
щрауса да ги качиш, те пак в краката му ще гледат...
А в това време, докато „спрятаме купони" че и Виенски балове въртим и заведение до заведение никнат,
една част от народа ни гладува, другата пирува. Улиците пълни с убийци, прирастът на нацията - силно
отрицателен, още 30-40 години и отново ще се озовем в оня XV в., когато българската народност достига
до критичния си минимум от по-малко от 900 000. Днес всяко трето дете е опитвало опиати, разпадът на
духовността ни е вездесъщ, а ние все още стоим и чакаме от нейде да дойде спасението и сме по-склонни
пред факта на изчезващата ни държава и нация да си изпием ракията и да кажем „абе, и това ще мине",
отколкото да вземем в ръце саморазрушените си души и да спрем падението.
У нас отново са влезли в действие освен славянската разрушителна апатия и страшното българско
търпение.
Ръка за ръка с нашето „все някак ще се оправим" върви още едно българско навиче - да отлагаме. Не зная
кой народ така отлага най-спешните си работи с надеждата, че отложим ли - злото ще ни се размине. Това
е пак онази скрита надеждица някой друг и някъде другаде да свърши нашата работа. И сме такива не само
по отношение на общественото си здраве. Такива сме и към самите себе си. Абе, дано ми мине - казва
българинът и опъва една ракия, когато зъбът отчайващо го боли и се разрушава. Раковите
686
¦¦•нзИ винтзйхА вн оодичя вявхоо ио 'хчЛя ихипифзН
ИНЬШГЕВЙ-ИЕН 3 НЗНВЙЮ ИЕОХ ХО *ЧЗНЯ<Ш1ЕИ 30 ВЦ И1Г 1ЧЗЖ01Ч ЗЙ1 Х100ЙЦЧ,а ^
'ОНЗЯЙЗЬ ЗЗЯ ВЕИ1ГЕИ - ОЯХОЙОЯОХЗЪО ОХОЯОИЗХИЖ
вн вяхзмо вхвнвхйяяве йве 'йвехо у '"нА ийохя жА 'вииз жА 'хооййчлч ж&
•¦•„зтшЕВЙ зо зй1 вяох и" '„зНчд
Вй ЗЖОРЧ ЗН" '„ЗНЗЙЯ ВШ1" ¦.И1ЧИХ0ОЙПЗН И ИННВЙХО ЗХИШВН 31ЧВЙЖВЯЕИ ЗИН -
вягхон хчдвйоя зь 'вяияеи вй иоявн зо т ихзо 'ячл ик нихззА у 'АцоНвн инота
ВЙ ВЯЬОПВЕ ВХВНЕЗЯ ВХОЯ 'ЗНВПТЗОА ОНйАЙХ ЗИН 'Ио ОХЗНВЯИНДВЕ ВЕ ХЗОА ЗН
-вган 'охзифзй зивнкн зин "зйдоН-ивн вквяхояАь з зо охвлоя 'зке-ивн илвния вкид з ин вхкийвн 10)нгвк з
вяох 'о "охови охвяо вн мзнязхгяийи вИ и шшзяз
ВИ ИО ЗХИЙ1В1 И МЗЖ01Ч 'ЗХИНЗХО ХО 1МИХЙЧХ ВЦ КИ ВХВНЗКИ И КЗЖОМ 'ЗИВЯЙИЯОО ИХ ВН И ИЗЖОМ - ВЯИХШГОЦ
ВЕ 3 1Ч0Й1 'ЙИШ1ГЗЯ ВЕ 3 И0Й1 - ИН ЗХИ0Й32 'ОЗНЙ ИИ
вхвнивм - иНжзНвн И1гин зно вйзьяой охиоя хо зхинихзяз •¦•НВ1Г0Н ияойвлггд нвовиевй хо опгеяяочлгдхо-
ои оптин вккн у 'зивновневй ох влзо 'вянАН вхвн -Износи вн внвкоя иквнхзхо змо охзН 'зин — ихвкд-ои
'иязк-ои внзизйя хвЦиоН охвхоя 'оцияйгя ин охояззнийохзи вн ингивя зхийхоо хо вхтавйя икисвио ин во
зхикАяйгп 'инвотао и йвявм охвхон 'нзьвхеи з хчхздзйх охваоя 'язк-ои
ИН ХЧ.ХОЯИЖ ИН ЗНВХЗ 'ЗИВЙЖКЕИОИВО 30 ВН ЗИВЯЬОИВЕ И 30 31МВЯИК0 - ЗНИРЧХО
ох охвлоя в 'зивявизпо охонйАйх я '.зио вяилв^ 'хвптаЗдо зо вй хвяхвдЕИ
КИЙОХОИ И ВЙАХВСЬХИК И ОХИОХ МЧ.Я 'ООЙНЧЯ ИЕОХ Я В1ЧИ ВЯЧ.1М ОЯКОН 'ВЯЧ.1М ]Д
•знАН ойжАь вн вяяАкзп и ноцхои я вхоя 'внзй вн зхинкио Цзко знвких ояон ве ияохол влоя 'зхиизхиНздои
вн хзяовя вихвнйия о вхоя 'зхияхйзж Изйи
ИЯПВШ ИНЗЦВЯО 04.0 ВЛОЯ - МИОХО ОХВОЯ ЙЗЙЦ 'ВХВЯНВХИИ 3 ВХВНЗП ВЕ Х10ОСЦ1Ч.Я
'йзхявйвх кишвн я КИНИ1Г вхАсЙ пий внНз ве вхвниьийн з охзнвяв1гзпо ояу
¦ВИЙОХОИ ВХВШВН ВН ООЙЦгЯ ХКИНЬЗЯ-ИВН 3 ИЕОХ у 'ЗНВЯВ1ГЗП0 ВЯОХ ИЙЦ ЗИХВН
-змевй ояявя Аптзйо ояявя - оойнгя виншвйю змхоИвйве ио зн вхояин ихъои 'влояин и '^^и ин зь 'зо
зкхвяйвд ¦•"охАйИ вйзья 'онйз ознй - змхздАх и зн звне
30 ОХ 'НИКВН ИЕОХ ОИ ЗМХВЯВ1ГЗП0 ОХВ^ ¦¦•0Й1ИН 3 ^ОПТЗН ХО НЗШВИНА 3 ИХВНИЯ ОХИОХ 'ВХЗЯОК ШИШВ1ГИА ВИ
ШЗЖ0М ОЯЯВЯ 3 'Щ-ОЯКН ЯИЖ - ЯЗЯОЬ ХВКОЙИЗ
¦ХВХ ХО ЗИЙЯЗОЦ ВН ВХВЯВП ИЙ31МВН МИ ЗП1 ЗОЯ - ИПЧ.НВЦ 0 ОХИН
'шпекнА ох шзжок зн ошзх з ¦вишвн хо Нойвн киьхзйзвх-он вив]^ 'охоток згное охвюя 'ияиижйгйЕИ зио аги
вяохв^; -иНжзйвн о вяАиАя ох хкинНзд "иЗен о вяАоАя од хвихвход охозк-ивн охзоя 'вяох 'охзнвяяиявн хо
'зхияояо хо
ТНИЕЗВШЙИ ХО ЗНЯЧ.МЕИ ОХ ВЙ ОХЗОЯ '0П13Н ВН ЗНВЯЯВЬО Я ЗИНЗШЗЙ ВН ОХЗНВКЗЕЯ
зрвоь хвннИзд вяохв^ -зжг1ГЕИ вН ио здзо и явя вий ояв - хоойхих
и "нажавидли-ивн з ох :в>чи ох охвхоя 'охон А оньох зь йвяви 'ояхзниохооН . изйчд. зм хзаоь кингзд А
у 'инйзд охони 'инНзд икид зио охопте^ - - :"-:?!: нйи охзнвяихо зивхвлхо зин - хвячлвн ияхзия
зхияоявд -вявшА и хгнийвлгч.9 вя •зявййе ио охон
ВХВШВН ИШЙ1Я0
яви з вяо! -знго зхиншзпо-ивн в. онйз зйю ияйч.
инзшА
И ВХВИЯВЙ
инноияо-оп зи:
'Й1Ч03НЕЗЯ 3 ИН
ознй '000 006 ВХВЯ0ЙВХ1Г19 о;
'Н31ГЗХВПИЙХО С
й А&
МИХЙЧ.Я ЗЯО1ЛЗС
я яви зх 'шим ияззьихтгоп I •иходвй зхииз вй зжои зн :а
ЙВПВЕ ВН 'ХО! Х< 'ВЯВХ ИН И1ГВЖ И1ГВЯОП ИН ЖВ
и хооньихвш
'Х0ОН(
ин
зо ин зй1 зь :
- ИН ЗХИЬО Г
Айжзи и зин зь '.зниихо в зийзязн зшв впгвяхдо ин хо вхвйжАн Изйи 'ин вх.
ОХВЯ 1МИОХО <
оиид з зН '
30 ВЙ ОХОЗИ1
10. КОГАТО НЕ ТИ ВЪРВИ РАБОТАТА, ОБВИНЯВАЙ ПРЕДШЕСТВЕНИКА СИ
Имаше един стар анекдот: директор като се пенсионирал, оставил писмо на наследника си и му казал:
„Когато работите на завода тръгнат зле, отвори плика...". Не минало много време, работите тръгнали
зле. Новият началник си спомнил съвета. Отворил чекмеджето, намерил плика с писмото, прочел го. Там
пишело: „Щом работите тръгнат зле, сменяй хората... Ако пак така вървят, обещавай, че до една година
всичко ще се оправи. Ако пак не успееш
— хвърляй всичко върху предшественика си".
Не че българинът не започва веднага с третата препоръка. Обвинява го не, ами му приписва смъртни
грехове, за които на онзи и баба му ще намаже въжето.
И колкото по нагоре се качваме по стълбата на управлението - където е голямата власт на България -
съветите на онзи стар директор се изпълняват наведнаж и в трите си пункта. Власт е това, както казват
„червените бабички"
- с кръв се взема, с кръв се дава! Затова време за губене няма. Що бездария, които пипват тлъсти
служби, чак докато дойде следващата власт няма да разберат нито каква им е точно работата, нито как
трябва да я вършат. Ще дойдат другите, новите спечелили изборите — ще седнат на тяхното място. И те
така... Върви, кандилка се историята - и в това отношение нищо ново не се случва в този железен ред.
Първата работа на новия висш началник е да изгони ония от опозицията, да тури приятелите. След това,
или почти едновременно с това, да се развика: „Абе, тия простаци, какво са правили досега бе, те са
бастисали България...".
Историята ни е ек, плачеща стена. Викаха така, като паднеха от власт либералите. Като избутаха
консерваторите, емваха ги пък те. Година-две ако изкарат, каквото лапнат от държавата, каквото си
изпросят, каквото плячко-сат - дойдат другите - срине се държавната пирамида. Европа отива нататък.
Европа има център, има административен гръбнак, който си стои на мястото и прави държавата - ние
сриваме и, както винаги става - историята „започва1" все с нас, все с новите...
Юмрукът, този свещен символ на българските политически нрави! Сякоха Стамболов, рязаха Халювци ръцете
му, на ръцете - пръстите... Един. с европейска слава министър-председател на България, гледаше,
открехнал процепче в пердето на кабинета си. Тази гледка през процепчето - когато единият умира, а
другият цъфти - това е един от най-страшните наши нрави Ако някой си мисли, че идването на социализма
с нещо промени порядъка на тази омраза, на тази българска неспособност да се учим, да продължаваме
развитието, като отричаме само грешното и сбърканото - ох, колко се лъже той. Съборени бяха даже и
сградите, където бяха живели предишните. Дори когато в рамките на една система - социалистическата, по
силата на вътрешните игри на властта се заменяше едно правителство с друго, някой пак
688
гавил писмо зле, отвори ят началник ото, прочел лсо пак така к не успееш
)бвинява го ще намаже
) - където е изпълняват ге бабички" ,о бездария, ст няма да зършат. Ще го място. И що ново не 1алник е
да зчти еднов-!или досега
са от власт ша-две ако
1Т0 ПЛЯЧКО-
ва нататък, на мястото 1 „започва"
фави! Ся-г... Един, с открехнал о - когато 1ши нрави, арядъка на зължаваме ко се лъже гате. Дори 1а
вътреш-някой пак
отваряше старото чекмедже на стария директор и никога не забравяше неговото правило - да хвърля вината
върху предшественика си. Нашата история освен героични страници е и една огромна, ръждясала и оцапана
с боклуци и мръсотии лопата, с която всяко правителство и всяка власт изхвърлят собствените си
грехове, собствената си бездарност, собствената си немощ, назад - към вчерашните.
„Те са виновни за всичко. Ако не бяха те, къде щеше да е сега България!"...
Надявахме се, че демократичното време ще изчисти тази убийствена традиция на политическте ни нрави.
Уви! За грешките бяха виновни, разбира се, пак те — предишните. „Нас — простена един от тях — просто
не ни оставиха да управляваме, пречеха ни..."
На всяко ново правителство в България му пречи всяко предишно. Метлата не спира да мете — щом си бил с
предишните — върви си. Който не е с нас, е против нас! Сопата мята чепатата си глава, заводите спират
работата си; докато „горе" се разберат кой на кого с какво е виновен, нивите чакат незасяти.
Предишната власт — имаше за себе си правителствена болница - „не ги е срам!" Предишните се возеха на
Мерцедеси - „не ги ли е срам?"... Предишните почиваха в Евксиноград — „Как не ги е срам!" Предишните
пътуваха на гърба на народа в чужбина - „Е, срама нямат!"...
Въпросите се задават, вестниците тръбят, докато едните седнат на местата на другите. Сега няма вече
срам. Има среден пръст, който новоизлюпеният политик, седнал дори не в Мерцедеса на довчерашния, а в
още по-нов и по-скъп, му показва през задното стъкло - „Минах ли те, а - мамицата ти разкарах...".
Сега правителствената болница е пак същата, дори сестрите и лекарите са пак същите. Само че охраната е
подсилена, защото вътре пациентите са „нови". И Евсиноград си е все там, на брега на морето, все така
разточително красив. Даже още по-красив отпреди. Само вътре почиващите са други. И достъпът до там е
още по-труден. Сега там са заедно и сини, и червени — доказателство, че когато става дума за келепир
от властта в България, тя няма цветове. Няма чак толкова много и идеали.
Всяка власт започва съществуванието си с нови учебници по история. Там - в паметта на най-младите, да
се изтрие паметта на историята. Там да се посеят нови истини, най-често късогледи. Къде е сега
министърът на просветата, който нареди да се напише учебник по история с новата, удобна формула за
турското присъствие в България - за ужас и проклятие пред смъртта на толкова свети българи? Няма го,
падна от власт - но учебникът остана. Сега новият министър ще направи нови учебници. Зависи откъде ще
духне вятърът - ушите на българския политик са по-големи и от ушите на заека — едно от непрекъснато
ослушване, друго от това, че великите сили непрекъснато му ги опъват - ту за едно, ту за второ и
трето!
689
И иай-често, било като виновна ученичка, подмокрила рокличката си от страх, че е сбъркала домашното,
било като наперен бабаит, когото нацията гледа по телевизията и слуша по радиото, окото му е там — във
вините на предишните.
Запомнил е всеки нов политик у нас урока на стария директор.
11. НАЙ-ОБИЧАМЕ ДА ГОВОРИМ ЗА РАБОТА,
КОГАТО СЕ ВЕСЕЛИМ, А ЗА ВЕСЕЛБА - КОГАТО РАБОТИМ
Да не изпуснем най-българския от всички български парадокси - този за работата и за веселбата. Няма
никакво съмнение, така е: дай ни вечер да седнем на маса с приятели, на сватба да идем, на рожден или
на имен ден -вместо да загърбим това, което е било, да оставим грижите и мислите си на бюрото, на
нивата или в кухнята, ние започваме да правим планове, да говорим какво не ни върви и защо. Изобщо, да
се потапяме отново в онзи свят, който веселбата ни е повикала за час, за два да позабравим... Ние също
тъй много обичаме на такива празници на духа да говорим за болести, за ядове, за онова, което ни мъчи
и товари с несгодите и травмите на живота... И най-често вместо от веселбата да си тръгнем за дома
отпочинали, заредени и зажадняли за нови усилия, за нови напъни по житейските си урви, най-често става
обратното. Веселбата не ни е развеселила, празникът не ни е опразнил откъм грижи, а твърде често ни е
натоварил с нови.
Изумителни са в това отношение британците. Абсурд е британец, седнал в своя клуб на бира ила на чаша
уиски, да те заговори за работата си, за грижите или за болестите си, за това какви са проблемите на
жена му в службата или, че щерката има двойка по математика. Абсурдно е и да се заслуша в теб, ако ти
му заговориш за това докъде си стигнал със строежа на апартамента или на вилата си и как те лъжат и
грабят майсторите. Още по-абсурден е разговор върху това, какъв гад е началникът ти и колко ядове
береш с него. Такава приказка - за работа, когато си извън работното си място - се смята за лош тон,
такъв човек — за невъзпитан, неинтелигентен и в крайна сметка напълно неподходящ за каквато и да било
среда и компания. Който не си е свършил работата, не си е уредил сметките, не си е наредил кюнците на
собствената печка и е дошъл да върши това в клуба, на приятелска сбирка или на футболното игрище и
тенис-корта - този човек сто процента не е наред. За какво ти е такъв? Остави го сам на масата си,
намери си един тъничък местен претекст и се измъкни от обкръжението му. И точно така правят
британците... Но което е по-важно: такъв човек трудно се допуска изобщо до трапезата, за всяко място в
живота си англичаните знаят предварително кое е редно, кое не е. Появи ли се такъв бърборко, то значи
той е или българин, или в най-добрия случай - славянин... Няма да видиш в Великобритания, Франция,
Германия или пък в която и да е друга неславянска
690
кличката си от ;огото нацията във вините на
>ектор.
юкси - този за й ни вечер да на имен ден -мислите си на \л планове, да отново в онзи [м... Ние също за
болести, за ге"на живота... зали, заредени рви, най-често ни е опразнил
гганец, седнал }ботата си, за на жена му в дно е и да се т със строежа рите. Още по-1 колко ядове
работното си нтелигентен и [а и компания.
си е наредил а, на приятел-ж сто процен-амери си един И точно така ю се допуска знаят предва-[ачи той
е или
да видиш в а неславянска
страна от Европа някой да заплаче на рамото на човека до себе си. На рамото на приятеля и съседа в
кръчмата плачем твърде често ние - българите и всн славяни...
Всеки от нас знае и е видял такива гледки. Кръчма, маса, шише вино отпред. Ресторант, оркестър, булка
- весело. Рожден ден, гости, пак маса, пак мезета и бутилки... И винаги, колкото и да е весела
вечерта, колкото и празникът да се надвиква с гостите, все се намират двама-трима, които да го
надвикат и да приканят общото настроение да се озаптява, да се прибира, да се завръща все там,
откъдето те са дошли - работилницата, чертожната маса, нивата... И правят, струват, току чуеш
заговорили пак за работа. Ще речеш -по-грижовни, по-работливи и по-отговорни хора от нас българите под
слънцето няма.
И точно обратното, съвсем различно става, когато на другия ден тръгнем на работа. Първата ни грижа там
е да заговорим за това къде и как сме прекарали или как искаме да прекараме времето си. Като дойде
съботата, такива карти ще му изиграем, такова ритане ще падне на кварталното игрище, такива танци ще
му отвъртим, така и така... с мадамата, с която наскоро сме се запознали. Недай си Боже пък българинът
наскоро да е чукнал „нещо по-младо", или да се е напил - до обяд ще обикаля едната половина на
предприятието, следобяд - другата, да разказва какво е било и как. Умираме да ни чуят какви любовници
сме и как мъжки сме се напили... Ако сме били пък на стадиона, ако мач интересен сме гледали, хич не
ни търси за работа. И не един ден, ами цяла седмица отпред и цяла седмица отзад след мача ни няма. С
кой крак Стоичков е спрял първо топката, после точно на коя секунда от мача, къде и с кой крак я
подал...Това Балъчето, Лечето - за тези наши момчета, то се знае, говорим с по-голямо умиление,
отколкото за собствените си деца... То са точни сведения и данни за живота им, то са подробности от
играта им, то са спомени за близките им. Ако пък сме „ударили шестицата" и в кръчма сме ги видели —
емват се спомени и приказки за цял живот. Не че англичаните са по-малко запалянковци, или французите
са по-малко националисти и като заговорят за Платини не им се разбива сърцето и подгъват краката. Или,
че французите не си падат от кеф, когато разказват за поредния си флирт. Половината от любовните
истории на мъжете се зачеват, за да има какво да си разказват и с какво да се правят на повече мъже. И
в това отношение мъжете почти навсякъде по света са еднакви. Но - оттук започва и разликата - за
всички тези сладки блянове, спомени и приказки с премрежени очи, те си имат място. То може да е
навсякъде другаде и всякакво друго, но не и работното.
Тези, а немалко и други подобни разсъждения, които могат да се приведат, ни довеждат до едни от най-
лютите конфликти с нас си, защото ние се имаме за много работни хора. Много песни сме изпели, много
стихотворения са написани, да не говорим за отчетните доклади, колко сме работливи и колко като нас
други няма. А това, колкото и да ни е мъчно, просто не е така... Навред по света, където има
замогване, преуспяване, напредък в стопанския
691
живот, навред - нека си го кажем, колкото и да е в противоречие с онова, което непрекъснато си
внушаваме - хората работят повече от нас. Никъде няма да намерите в Европа, Африка, за Япония да не
говорим, пък и в която да е що-годе развита страна, толкова много да са махмурлиите, които сутрин
отиват на работа колкото в Русия и у нас. В САЩ е направо скандално да видиш недоспала жена или жена
със сенки под очите от висенето в кръчмата снощи. Абсурдно е да се види човек с изморен, отпаднал вид,
кисел от безсъние или препиване на работното място. Не само за лош тон - това говори за пълно
разминаване с американската представа за успяващ чо-век,т.е. за човек който иска да се впише в
обществото. Американците спортуват, тичат като луди, за да са здрави и да изглеждат добре. Тичането е
опиум, марихуана, алкохол - както щете го наречете - важно е резултатът да е един - да си се наспал,
да си здрав и бодър, да си работоспособен, най-важното в крайна сметка — да работиш много и при това
винаги с усмивка. Да не говорим за тъй познатите нам картинки — да отиваш на работа и да ти треперят
ръцете от лошата мастика, а в трамвая или тролея да си извръщат главата от теб, защото миризмите на
цигари и кисело вино не са се оттекли още от дрехите и дъха ти. Да не говорим за случаите, когато час
или два след като си отишъл на работа, още не можуш да се освестиш къде се намираш - у дома ли, в
снощната кръчма или вече си на работа... Такива картинки не само са непознати за истински работните
хора в тези страни, но са и невъзможни. Такъв човек, при второто появяване в подобно състояние на
работното място, е вече свършен.
Ние бяхме също работен народ. Поне не по-малко работни бяха нашите селяни, нашите занаятчии и дечицата
на България, които денем тичаха след кравите и овцете - нощем, на лампата, дописваха домашните си и
доучваха уроците си. Иван Хаджийски талантливо описа тези хора и техния труд. Бяхме... После дойде
социализмът. Мястото на хората в обществото и доходите им взеха да се мерят не по това колко работят и
колко знаят, а по това как са с партийния секретар... Ето тук стана късото съединение, казано най-
накратко, тук изгоря бушонът, който трябваше да свързва социализма с хората, оттук дойде и неговата, и
тяхната драма...
Така парадоксът, колкото славянски и още повече български да е - се задълбочи. Когато не ти мерят
работата и заплатата по това, което си изработил, лошо ли е да си поприказваш със съседа, да си
припомниш, да си помечтаеш в работно време - как довечера, само да свърши работният ден, ще идете тук
или там. Ех, живот...
Това объркване на посоките в нашия довчерашен ден иде от по-далеч. От обърканите отношения на
българина с държавата и с държавното. От една страна тя, както стана вече дума в тази книга - се
отнася зле с нас като поданици. Ето я и сега - 1999 г. - собствените й чиновници я разграбват, а и тя
си мълчи и никаква грижа няма за своите данъкоплатци, от които съществува. Не ги пази ни от крадци, ни
от „борци" и убийци, ни от други разни използвачи... Какво е за българина държавата му, ако не -
#1
692
е с онова, - — ¦;. Никъде
~т '•¦ И В КОЯТО
то сутрин
ндално да
:_ з кръчмата
щд. кисел от
в тон - това
успяващ чо-анците спор-1. Тичането е резултатът да юсобен, най-с усмивка. Да :бота и да ти
си извръщат :; се оттекли
или два след : се/намираш Гкартинки не о са и невъз-г на работно-
бяха нашите [ тичаха след и и доучваха техния труд. гвото и дохо-1ят, а по това . казано най-оциализма
с
:ки да е - се ва, което си змниш, да си ботният ден,
от по-далеч. жавното. От :я зле с нас гиновници я нъкоплатци,
1 убиЙЦИ, НИ
му, ако не -
както той отдавна го е прозрял и изрекъл - майка за едни и мащеха за Други...
Затова, идем ли на нейния тезгях, застанем ли зад нейния стан или машина, си връщаме за всичко, което
тя е направила или не е направила за нас. Затова в работно време си приказваме за веселбите си, затова
си позволяваме и махмурлии да се повъртаме около бюрото и в работно време да отскочим я до кафенето, я
на любовна среща, все в това работно време и на пазар, разбира се, да идем. Гледал съм десетки
пристойни и достолепни мъже и началници - как тежко обясняват на секретарките си по каква важна работа
излизат, а само след стотина-двеста метра бръкнат в джоба и извадят ситно плетена найлонова мрежичка,
която заема място колкото една носна кърпичка, и се впуснат в стихията на пазара...
Всичката си лична работа, ние - българите, руснаците, поляците, а и другите народи от бившата
социалистическа общност, я вършехме в работно време. Довечера като идем на гости - виж там вече ще
говорим за работата Което ще обобщим с нашето най-българско философско съждение - държавата ме лъже,
че ми плаща, аз я лъжа, че й работя...
Голяма лъжа пада... В резултат - и държавата ни излъгана, че е държава, и ние - че сме нейни
поданици...
Обаче не стои точно така въпросът с българина, когато работи на свой тезгях. Той и тогава обича да си
спомня и припомня какво е било снощи какъв е бил комбинезонът на оная булка, дето... но тук, когато
ситната стъпка на сметките му зависи по-пряко, за да не кажем съвсем изкъсо от това какво е свършил и
какво не е - друга сметка си прави.. И то как... Ако пък има чорбаджия над главата си, той -
чорбаджията, съвсем му я прави. Тогава ела и виж не може ли да работи българинът, не го ли бива,
когато стане тъй, както казваше баба ми: да опре шило о гъзило...
В тази наша представа за работата като заек, който няма да избяга като нещо, което може евентуално и
утре да се свърши, диша във врата ни онази дебела, лъхаща на спарено ориенталщина, от която, колкото и
да ни се иска да минем за европейци, все не можем докрай да се отървем. Ние още не знаем и не искаме
да узнаем цената на напрежението, на непосилния труд като условие за жизнено преуспяване. У нас още го
има живо-живеничко желанието да я караме по-спокойно. И аз не зная наистина толкова ли е лошо това
спокойствие и толкова ли е хубаво онова западно напрежение, от което не ти остава нито време, нито
мерак една книга да прочетеш. Сигурно е обаче, че светът, а с него и ние, навлизаме в епоха, в която
като че ли на спокойствието, на това „ и утре може", на онзи заек, който „няма да избяга" на цялата
поредица от агаларски, ориенталски наши успокоения - им настъпва краят. Колкото и да сме далеч, все
някой ден и на българска земя ще стъпи третата цивилизация на света. Както е с всяко нещо, освен добро
тя не е и само добро...
По всичко личи, че този от нашите парадокси вече е на изживяване. Колкото и да е хубав онзи спомен за
кръчмата в работно време, за разходката
693
¦ из пазара, за любовната сутрин - краят на този тих ориенталски пашалък изглежда наближава. И колкото
и да сме назад от японските порядки, от американските трудови навици или дори и от немските, колкото и
те да не ни харесват, а и да не са толкова за харесване, щем не щем натам, към тях отиваме...
Отиваме и връщане назад трудно може да има... Прощаваме се с една своя мила чертица и това прощаване
вече е пред очите ни. Частната собственост разрови бурените на времето, извади своите си правила и
закони, своите си камшичета и те не оставят вече нито място, нито време за раздув-ката на този толкова
сладък парадокс в душите ни - на работа като сме, да приказваме за веселие, на веселба като сме - да
си приказваме за работата...
12. СТРОИМ ГОЛЕМИ КЪЩИ, А УМИРАМЕ В МАЗЕТО
Не може да не сте ги виждали тези десетки хиляди къщи, на които е стегнато само мазето, най-много
първият етаж. По-нагоре стоят неизмазани тухли. Огромни къщи - цели здания със зеещи прозорци и
непоставени врати, много често натъпкани със сено - хем къща, хем плевня. Такива някога бяха къщите на
бедните хора, които през целия си живот не можаха да отделят повече от това — да направят скелета на
къщата и да се наврат в каменните й основи. Нагоре - втория и третия етаж - ще ги строят по-нататък,
като се види човек с пара. И тъй си отиваха от този свят - съберат китките на махалата, минат на
конска каруца за последен път през чаршията и хайде там, откъдето никой не се е върнал. Къщата, ако е
рекъл Бог, ще я довършат младите... Тези къщи са отгледали цели поколения, едно след друго те са
израствали в мазетата без да успеят да се възмогнат дотам, че да се качат поне на по-горния етаж...
Може да се каже, че пътят от мазето до този по-горен етаж е един от най-дългите пътища в нашата
история...
Помня една такава къща на кьоше - висока, триетажна, вкопана в земята, с две стаички стегнати в
мазето. Чиста, подредена и бедна... Много години отподир попитах нейния стопанин бай Пенко Генин -
защо му е била такава голяма къща, като не може да я стегне... Отвърна ми:
- Аз ако не мога, деца нали имам. Те ако не могат - техните деца. Построеното пари не иска... Пък
има и друго - той се огледа, - я виж!... - н махна с ръка наоколо, като че я опъваше да завърти
коса...
Наоколо комшиите бяха вдигнали все високи, кокалести, триетажни къщи... Огледа бай Пенко тях, огледа
после многозначително и мен и рече:
- АЗ ДА НЕ СЪМ ПО-ДОЛУ...
Ето, това „аз да не съм по-долу" е едно много българско изречение, мощен локомотив е то, който дърпаше
и дърпа нашата българска история...
Ала тези големи и нестегнати къщи не са строени само заради това „аз да не съм по-долу!" Те
наизскачаха над земята ни буквално изпод робското
694
¦галски пашалък киге порядки, от гого и те да не ни I натам, към тях
даваме се с една . Частната собст-равила и закони, време за раздув-5ота като сме, да ше за работата...
1АЗЕТО
гъши, на които е гтоят неизмазани и Ичнепоставени вя. Такива някога гр-<не можаха да и да се наврат в
{е ги строят по-я свят - съберат кг през чаршията
рекъл Бог, ще я . едно след друго
дотам, че да се т мазето до този >рия...
жопана в земята, ... Много години му е била такава
- техните деца. а, - я виж!... - и
;сти, триетажни ю и мен и рече:
рско изречение, Зългарска исто-
заради това „аз изпод робското
покривало и напънаха да се въздигат нависоко, защото векове наред ни беше турена ръка над главите, над
църквите, над къщите ни - ти. българино, си дотук - по-нагоре от тебе е всеки правоверен, неговата
къща. джамията... Правилото на всяко робство, унизителният му закон!...
След Освобождението от турско робство България започва да строи -като няма още специални фабрики,
всяко семейство само си става фабрика за тухли. В моето село Видима и досега хората могат да „секат
тухли", да ги пекат в коптори и после да зидат с тях. „Глезотията" на фабричната тухла дойде отподир,
много отподир. Правеха тухлите, дялкаха си гората, зидаха нерядко и сами, макар че майстори зидари в
България открай време наспорил Бог...
Не стига дето бащата е направил къща, ами и синът трябва да направи. Тази мъдра жажда да се остави
нещо на този свят! И тя се роди в робството, под онази ориенталска длан, закоравяла от въртенето на
ножа и от стискането на шишането, роди се и до днес не знае почивка. Жена, която не е раждала, и мъж,
който войник не е ходил и къща не е направил, по-добре да не са се раждали! Строга и непрощаваща
присъда!
Като се замогне малко българинът, стяга и втория етаж, и третия - да има! Цял живот блъскане за две
цели - къща „като хората" и децата да изучи. И досега българинът не прие да живее под наем. И той не
прие, и нашето публично българско мнение не прие такъв човек. В очите и ушите на това мнение той
минава за бездарен, скапан, калпав, „едно нищо" - щом къща не е могъл да направи, ами е тръгнал по
чуждите... Такъв човек е белязан и отхвърлен. Той е втора, че и трета ръка човек в нашето, иначе
непознаващо и непризнаващо рангове обществено мнение...
Цял живот трепане за една къща - колкото е по-голяма, толкова се смята, че е по-кадърен човекът, който
я е вдигнал. Тогава идва нашият въпрос - като вдигне голямата къща, жена му като я подреди и стегне с
шарени черги, с жълти ракли, с наредени китеници - кой от кой по-хубав, защо българинът не се качи там
- в тия опердени стаи, в тия топли китеници да сгрее краката и душата си, а си остава долу, в мазето,
дето се е родил той, дето се е родил и баща му... Това е вече другата страничка на книгата за нашата
душа. Хубавото, стегнатото, нагласеното - то се пази за гости. Те ако дойдат, стопанката ще ги въведе,
като дълго ще обяснява : „ние можем как да е, вие се настанете..." Като си идат гостите, тия стаи пак
омрежват очи, слънцето пак се завърта по пътя си без да може да надникне в тях по цели месеци...
Трудно, много трудно може да извърви и още не го е извървял нашият човек това разстояние - от мазето
до новия кат... Свидно му е на него - яко постилият, яко трудилият се човек - да стъпва върху тия
шарени и писани черги; колко нощи е студувал в планината около овцете, докато вълна настриже, докато
агнетата продаде и пари изкара да стегне къщата - та сега ще тръгне из нея с неизмитите си от
цървулите крака, ще легне с вмирисаната си на пот риза в тия бели китеници. И дума да не става! От
какъв зор ще
695
посяга на тая красота, като си е свикнал да си спи долу, в мазето - до малката печица, до дръвцата, до
двора... Дето стените дишат и излъчват неговата миризма, дето са текли и тъжни, и весели дните му,
дето е въвел първен булката, дето децата му за първи път са видели слънцето... Не, стегнатата си къща
той не може току-така да я бастисва за своя си кеф. Нека я има, нека е чистичка и подредена, нека да е
готова, гости да среща...
Ето защо едва ли много ще сбъркаме, ако кажем, че българинът живее два живота - единият си е за него,
за неговата си душа, вторият е за „ какво ще кажат хората"...
Този е големият данък, който плащаме на много още неизживени ситос-ти и радости на съдбата си, които
робството ни е отнело и сто и двадесет години свобода, а още не ни ги е върнало. Все още го носим този
парадокс. за който чужденците не проумяват защо ние българите при толкова големи и хубави къщи
предпочитаме мазетата си? Как да им отговориш, че да те разберат. Като те никога не са разбирали, че
там е по-топло зиме и по-прохладно лете. Но най-вече, защото там още лежи сянката на историята ни...
Тъй ли е и днес? Там ли, в полумрачните мазета живее съвременият българин? Тук настъпва промяната.
Вървим по стълбите към първия етаж. едни от нас остават още в мазето — те все повече намаляват, други
са още пе стълбите — бавно, но сигурно крачат нагоре, трети са вече в светлите стан ех горните
етажи...
Малцина са останали онези, които икономисват днес, за да живеят утг-г добре децата им. Все повече и
все по-сигурно съзнаваме, че животът е елгн и при това твърде кратък. Разделяме се с едни свои
добродетели, но дали тезж горни и слънчеви етажи ни правят по-добри и по-чисти хора.
Парадоксът умира, но какво се ражда на неговото място?
13. И С МИША ОПАШКА, И С ГРИВА НА ЛЪВ
Може да се каже, че цялата история на битките,които в едно или друг: време от съдбата си е водил
народът ни, е история на неговия героизъм, нь храбростта и мъжеството му. Само по време на турското
робство на всекг "-8 години имаме по един по-малък или по-голям бунт. Военните исторгз твърдят, че
българският войн не познава загубена битка. А какво пише Взз-ч в „Опълченците на Шипка"? Какви слова
за храброст и сила подрежлг т:г. Смелост, сила, мъжество — без съмнение това са черти на българския
все
Ала не друг, а Хр. Ботев говори за заешкия характер на бългагггь Неведнъж преди него и Георги Раковски
не премълчава това си наблюдга Не ни го спестява и Софроний Врачански - „есми рая всякога боязливи,
като заяци" - искренно и без свян обобщава той.
„Заяци" ли са наистина българите? Едва ли ще се срещне шо-г нормален историк, писател, пътешественик
или дори военачалник - нас с чуждо потекло, който с чиста съвест да се подпише под такова заклк>==
696
Всичко друго да, но това за зайците... Ала Ботев го Каравелов пък нарече българина дълготърпче,
което е все Петко Рачов Славейков - когото спокойно можем да наречем ¦: възраждащата се българска
народностност - не пада по-долу...И ет: - : поредния парадокс...
Но поразчопли ли човек историята ни - и след Освобождението, и прел*. падането ни под робство, а и в
много от годините на робството - вгледа лн се в далечините назад и във времето, което иде отподир,
може да намери обилие от факти и примери за хора с катърско търпение, както много по-късно ще ни
определи Илия Бешков. Може да намери шмекери, които и под буково листо да се крият, уви, и предатели
може да намери... Навлезе ли пък в областта на политиката - не трябва и много да търси, там те сами ще
го намерят... Но зайци чак... Не го е вярвал и Ботев, когато е казвал за заешкия ни характер, нито
Софроний, нито даже Раковски, който пък с особено „рвение" се рови в българския език, в нашата и в
чуждата история, за да ни докаже, че сме народ и с минало, и с мъжество, и още - с голяма култура. В
конкретното историческо време те искат с този „заешки характер" като с камшик да свършат конкретна
работа. Петко Славейков ни нарича в пристъп на гняв и „мърша"... И той знае, че не е така. Ала в онези
години е дошло такова време - няма място за омекнали мускули, няма място за офлянкване - доста е
робството. Било със саможертва, каквато прави Ботев, било с ругатни, било със сравнения - страхът,
колебанието, унинието, приведената главичка - с това трябва да се свърши, връвта трябва да се скъса,
главнята да се пали и да гори. Няма време повече за сън, часът е ударил, денят е настъпил. Когато един
виден поет или обществен мъж, запазил отечестволю-бието си, иска да провокира определено поведение у
хората, може и плесница да удари на народа си. Когато се постигне целта, историята ще му прости.
Захари Стоянов хитрува из турските зандани, прави се ту на шашав, ту на паднал от небето. Какво
мъжество може да се иска там - сред циганите, натъпкани в каушите, и сред заптиетата, увиснали по
няколко на всяка врата. Хитрува и шмекерува, за да оцелее... Но и той - шейретинът, както ще го нарече
баба Тонка, бъдещата му тъща, никога не е бил и не може да бъде обвинен, че има заешки характер. И
въпреки това неведнаж поведението на много от нас българите се приближава до там - до колебанието, до
страха, до шмекеруването, до треперенето като листо пред турците и пред смъртта. Да си спомним
разговора на Ц. Дюстабанов с избягалия да нагледа магарето си въстаник. Всъщност, едва ли ще е много
грубо прегрешение, ако кажем, че който и съдбовен момент в историята си да вземем, до мъжете притичват
и немалко бабички, до всяка мъжка десница се е притаила и не една мъжка рокля... Нормално... Как би
изглеждал светът, ако се състои само от герои...
У нас има едно забележително достойнство, което може да се каже е в същата степен и забележителна
слабост. На нас и у нас всичко ни е до едно време, до един момент. И страхът ни е до едно време, и
цинцарлъкът. До момента, в който става преполовяването. До онази секунда, която всеки от
697
нас отброява в душата си - настъпи ли тя, стават онези работи, които Захари Стоянов нарече
„невероятни". Тогава страхливецът става лъв, колебащият се отцепва в дръзката диря на смъртта,
унинието секва, идва времето на разветия бяйрак... Това е моментът, в който няма накъде да се
отстъпва, когато смъртта може само с готовност за смърт да бъде подменена. Такива примери в нашата
история колкото щеш...
В моето село имаше един старец дядо Драгню. Кротък, тих, дядо Господ трябва да се появи и да даде знак
и на гущерите да не мърдат по припеците, за да се чуе гласът му. Воденичар беше... И ако го хване
човек в кеф, както ние правехме като пастирчета, навъртели се около воденицата му - той вадеше от едно
старо кринче, скрито в тъмните пезули на дълбоките каменни зидове, медали и ордени... Един, два, три,
седем. Нареждаше ги на гърдите си, странно грееха те върху избелялата от брашното и годините абичка. И
ни разказваше своята история от Балканската война...
Бил калпав войник, често го наказвали. Като го познавахме и ние колко време се кьопаше, докато си
пусна воденицата - така трябва да е било. Бил и от по-страхливите - какви момчета имало в ротата му,
като „същи тигри" се биели, както той казваше. Един ден турците нападнали, неговата рота останала да
отбива, другите се изтегляли. Той имал гранати в себе си, патрони имал, но нали си бил страхлив,
изплашил се и се прикрлил зад някакво дърво. Така се прикрил, че по едно време усетил тишина, показал
се иззад корубата — от ротата му нямало жив човек, всички се били изтеглили... Погледнал отпреде си -
турците идат, до него вече били. Да бяга - с прът ще го стигнат да го цапардосат; да се крие - къде ще
се укрие, право към неговото дърво идат. Ето, в такива моменти да не си около българина. Когато няма
вече накъде, когато няма зад какво да се скрие. Опашката от миша става лъвска, заекът в душата умира,
на негово място се ражда тигърът... Най-напред стрелял с пушката - докато се усетят, паднали трима.
Събрали се и отново тръгнали. Изчакал ги да наближат, хвърлил гранатата - още трима се катурнали.
Другите - в колебание. Изправил се той - от какво да го е вече страх. Както го беше казал полковник
Дрангов - две смърти няма, без една не може... Ха бакълъм - както едно време замерял вранчетата по
тополите край реката, така извадил сега гранатите - и като ги емнал...докато се обърнали в бяг.
Тридесет и пет души му се вписали в биографията - седем пъти пред строя излизал — защото така била
спечелена важна позиция...
Ами пътят, който извървя самият Софроний Врачански... Слаб, болен, нищ... До онова вътрешно мъжество,
скрито в него, което туря епископския жезъл в ръката му и прави от него патриарх на българщината.
Вазов надникна и в тази дисага на българската душа. Зеленото тефтерче на най-красивия и най-сладък наш
български скъперник, отец Йеротей, това тъй мило тефтерче, равно на духовна библия за родолюбив...
„1865. Февруария 5. Пратих на негово благородие господина... във Одеса град 200 отомански лири за пет
момчета българчета да следуват учението си...
698
"ОД
:те,
::-гго
ни? * вее колко
:з. Бил
. _¦ ¦ тигри"
:1га рота
:гбе си,
:тил зад
• . :: ::азал се
ш жзтеглили...
ига - с прът ще
вс право към
зряна. Когато
от миша става
¦гнуьг... Най-
Съорати се и
1- още трима
¦г за. го е вече
-- г. без една
¦ ¦ тополите
-адато се
щжхъ — седем
шшашня...
Спб. болен,
Е ЯШСКОПСКИЯ
тефтерче
, това
във Одеса учението
1867 Септемврия 8. Пратих на негово благородие господина... в Габрово 100 отомански лири за пет
момчета българчета да следуват учението си."
Това е тема и на Иван Хаджийски. Обикаля и пише страниците на българската народопсихология неговата
„Биянка", криви капли из тесните габровски улици и се взира големият изследовател в не по-малко
тесните души на габровци. За да види, че те също имат своята секунда, в която знаят да се преобръщат -
и на деветдесет градуса, и на сто и осемдесет.... Богат е и някогашният свидлив габровец Христо
Рачков, и стиснат е... Докато му идва секундата, когато ще хване перото и ще напише крилато завещание:
„...2 500 гроша да се дадат от мъката ми за света Петка (черква), да се направи...2 000 гроша да се
дадат от мъката ми за сирачетата.... 1 000 гроша да се дадат на файда (под лихва) да работят за
сиромаси...".
Тази секунда, до която не всеки доживява, има изключително място в българската съдба. До нея да я
докара човек, нея да дочака! Тогава избухва неподозирана скрита същност. Гледаш го върви по улицата
човечец, нищо ще речеш, няма де да го ритнеш, а дойде ли му секундата, стоиш и се държиш за главата -
това ли е онзи скьопан човечец, онази подвижна парцалена кукла, онази душица, дето и под нокътя му да
се свре, и там й е широко...
Гледах преди много години пожар в София... Гореше една съседска къща... Докато дойде пожарната
трябваше да се намери смел мъжага, храбрец - та от прозореца на съседната къща да скочи в горящата, да
иде до спалнята, да извади спящото там дете. Пламъците така бързо пипаха по старата, изсъхнала от
годините дървения, че пожарникар с все шлемовете си, без маркуч отпреде си нямаше да се престраши. И
мъже такива храбри не се намериха. Гости бяха имали в горящата къща, все спортисти от първите новини
на телевизията — сега седяха осветени от пламъците и даваха съвети... Съвети лесно се дават, когато се
иска чужд живот... И един никакъв човечец от нашия вход, „Добър ден" като те срещне не смее да ти
каже, той се намери смелчагата, той се качи на прозореца, той прелетя два метра във въздуха, той
потъна в пламъците и изнесе детето... Спасено беше момиченцето, дойдоха пожарникари, загасиха огъня.
Емнаха се сега коментариите — тоз как гасил, онзи как се запалил..., а Нунката, както иронично му
викахме - нищо. Пък и той се не видя. Беше си отишъл, тъй както бе дошъл — незнаен, неизвестен, един
никой на този свят. Само че този Никой беше дочакал своята секунда. Беше се надделял, смачкал беше
едната си половина, онази дето всички знаехме, показал беше другата, дето не я познавахме... Ами онзи
старец от с.Каменица - човекът на Захари Стоянов от „Записките", дето беше извадил медник с ракия да
черпи въстаниците и като научил строгата заповед на Бенковски - вместо към момчетата, лиснал медника
върху сламения покрив на имота си. И наврял в него димящата си луличка, превръщайки се за секунди
някакви от божа овчица - в герой и мъченик на свободата. Тази черта - обръщането в кожата на българина
- ще видим във всички критични моменти на нашата национална съдба. Не бих казал, че тази българска
особеност е добре изследвана. Но тя съществува - и колкото до едно време е наш срам, толкова от едно
време нататък става наша гордост.
699
Спомнете си онзи тих, незабележим допреди няколко дни перущенец -Петър Бонев. Кротък, болнав,
перущенски даскал, седящ далеч от героични пози. Ала точно този човек вдига едно богато, добре
преживяващо българско село да мине под ножа на турците. Както толкова други герои отпосле. Какъвто е и
бай Станчо от „Записките". Страхлив, молещ въстаниците да го оставят - деца има, къща има. Докато
стига до момента на преполовяването. Или трябва да предаде момчетата, или сам да загине. Не се
колебае, не изпуска своята секунда. Тя го настига там, на онзи мост, когато за да остане българин и
човек, вместо към предателството, той поема към мътните и дълбоки води на смъртта, която тече под
краката му.
Сигурно за различните хора различно трае секундата, в която става обръщането от сянката към слънцето.
Тя не се изговаря на глас. Тя се решава насаме - понякога за часове, друг път за минути... Никой не
знае колко трае бай Станчовата подготовка за онова, което днес тъй лесно наричаме подвиг. Може би
цялата предишна нощ, може би по пътя от селото до моста над реката, може би там, в няколкото крачки на
самия мост...
Иван Кепов описва колко трае секундата на Петър Бонев: „Даскал Бонев изчезнал от Перущица за цял ден
точно на 24 април 1876, когато била вече най-горещата подготовка за въстанието." Къде е бил, къде е
подготвял той своята секунда? „При чешмата той седнал на един камък под ореха, подпрял глава с ръце и
заплакал. Обилно се търкаляли сълзите по лицето му и не станал и не продумал близо половин час. Когато
най-после станал, Бонев изтрил очи и лице, измил се на чешмата, обърнал се на изток, прекръстил се и
весело казал на Гого и Ивана: „Хайде, другари, да вървим. Всичко вече се свърши".
Да повторим думите, така блестящо изречени от Дрангов. Трябва да си ги е казал и даскал Бонев в такъв
разпят, кръстовен миг: „Две смърти няма, без една не може". Спас Гинев, Иван Тилев, Гечо Мишев,
Калофер Спасов -това са последните ученици на Петър Бонев. Тихо, без надежда да се видят в учебниците
по история или на портрет в училищата, те леят по един страшен начин кръвта на децата си. Това е един
от най-тихите, затова и най-силните подвизи не само в нашата, но и в общочовешката история, който така
много ни говори за българския характер...
За колко време се обърна стрелката в делника на Цанко Дюстабанов, та от заседател в турския съд се
превърна в един от най-мъжествените обвинители на същия този съд, а и на самата империя. Ами на
новоселския водач на въстанието даскал Дабев - днес се жени, утре командва първата република, след
месец вече опъва въжето на площада в Севлиево. Ами комитката Стоянка Драгановска, от същото село, мома
на 18 години, която кажи-речи сама с точната си стрелба отбранява цяло село. Ами поп Петко Барбул, на
когото скубят брадата косъм по косъм, докато издъхне. Или поп Ради, така трагикомично описан от 3.
Стоянов, с когото в Севлиево делят една килия! Колко имена, ако ги напишеш в ученическа тетрадка, ще
покриеш половината България...
700
1ерущенец -от героични ;о българско ой отпосле, нщите да го ловяването. колебае, не га да остане
[ мътните и
която става я се решава колко трае аме подвиг. > моста над
$скал Бонев о била вече сотвял той
то му и не нал, Бонев :кръстил се чко вече се
зябва да си ърти няма, р Спасов -. се видят в ш страшен ай-силните така много
габанов, та те обвини-1Я водач на република, комитката кажи-речи Барбул, на Ради, така 5на килия!
оловината
Секундата на българина!!! Най-често към нея цял живот тиктакат трудните дни на народа ни. Бавно капе в
душата съмнението, бавно зрее решението. Това е наше, българско поведение. Когато става дума за
съдбовни работи, дай ни да сумтим, да се оглеждаме, трудно на пръв поглед да решаваме. Но дойде ли ни
секундата, дойдат ли онези сантиметри, след които зеят пропастта и за никакво хитруване не остава
място - тогава да не си около нас. Няма вече разум, няма съмнение, няма заешки характер. Мигът на
преполовяването е най-страшният и най-великият в българската душа...
Промени ли се с нещо тази българска черта в годините след Девети 1944 г.? Защо не се обади нито веднаж
тази наша секунда, защо не падна нито веднаж пердето пред очите ни така, както падна то у поляците, у
чехите, у унгарците? По този въпрос писахме в раздела „Българинът и властта" и няма какво ново да
добавим. Само ще кажем, че през тия 45 години секундите ни много се разтеглиха. Властта през тези
четиридесет и пет години беше по-силна от нас самите. Освен това, още веднъж се доказа, че
температурата ни на завиране е по-висока, повече подгряване ни трябва, повече теглила, повече мъка и
ядове, отколкото за кипването на по-малко търпеливите от нас европейци. Защото ние повече търпим от
всички. Никакво съмнение - това е една втора дълбока бразда, която ни дели от тях...
Ние много и дълго търпим, но сме колкото страшни в покорството си, толкова, че и още по-страшни,
когато секундата ни настъпи...
Нашето търпение, както и друг път сме го казвали, е колкото Божия милост, толкова и Божие проклятие...
И аз не се наемам да кажа кое повече...
14. ЗАКОНЪТ Е ВРАТА В ПОЛЕТО, ПРЕЗ КОЯТО МИНАВАТ САМО ГОВЕДАТА
Парадоксът е забелязан от немски пътешественици, минали през България и вперили очи в нейните първи
държавнически стъпки непосредствено след Освобождението от турско робство. Втрещени от това, което
видели, те произнесли фразата: „Не познаваме друг народ, който да кове толкова много закони и да ги
спазва толкова малко!".
Ако са знаели колко дълбоко са надникнали в българската душа дисциплинираните немци!... По-добре да е
бил глух дяволът, да не чуе думите им. Но ги е чул... И ние можем да си представим изумлението на
чужденците тогава, защото виждаме същото изумление и днес в очите им - разширени чак до ужас, загдето
им е минало през ума да намесят шапките си, парите си или доверието си в българския законов ред.
Само че докато някогашните изследователи на Ориента, яхнали коне и мулета, усетили бълхите и
дървениците на не един български хан, преди всичко се дивяха на своите наблюдения, днешните кандидати
за алъш-вериш
701
с България, за инвестиране или създаване на смесени дружества дърпат от нас ръцете си като опарени.
Японска фирма от години следи българския пазар. И въпреки интересите си, не се решава да предприеме
каквото и да било - разбрала или познала това свещено и увековечено българско отношение към закона.
Няма да направим непростим грях, ако отбележим, че в България законът се нарушава още в минутата, в
която Народното събрание го гласува. Първи народните ни представители още докато натискат бутона, вече
мислят как те лично ще могат да го заобиколят. Ако пък, недай Боже, българските законотворци се
излъжат и спретнат истински закон, който гледа с еднакво око към всички, то още докато се печата новия
брой на „Държавен вестник" - към закона вече тичат поправките, допълненията и изключенията. Силно ли е
казано, невярно ли! Отворете законниците на България, погледнете папките с допълненията към тях и
тогава да приказваме. Никак не е случайно, че в България каже ли се закон, най-първо трябва да се
търсят изключенията и тогава законът. И не Софийския университет, а Сорбоната и всичките университети
на Калифорния да си завършил, пак не можеш да се оправиш - кое е валидно, кое невалидно, кое какво
отменя, още по-малко пък ще се ориентираш защо?
Цар Фердинанд по кочияша си изпращаше проектозаконите до Народното събрание с текст, написан на
хвърчащо листче. Той искрено смяташе, че държавицата ни може да се управлява и без закони. Защото,
където има много закони, тях никой не ги спазва. А и защото, като познаваше добре българските
политически нрави, имаше достатъчно основание като своя далечен прадядо да извика: Държавата, а то ще
рече законите - това съм аз!"
И както ни уверява нашата недалечна история, съвсем не е бил неправ. Гриша Филипов, в качеството си на
министър-председател отмени закон по телефона от Африка, където му докладвали, че еди кой си наш закон
пречи да се сключи някаква сделка. Пречи ли? Закон, който пречи на „политиката на партията и
правителството", не е никакъв закон.
Защото и много преди, и сега, и в бъдеще в България винаги над закона е стояла властта. Законът е само
нейна временна функция, патеричка, камши-че или чадърче, под които или с които един или друг
властнически интерес ще може да се прикрие.
Затова у нас всяка власт идва със законите си. И те винаги са били не командири на българския живот, а
ординарци, които са козирували на пагоните, на настроенията и на отделението, което е завършил един
или друг „велик" държавен мъж! Падне ли правителството, дойде ли на власт друга партия, първата й
работа е да смени законите, да отрече направеното от предишните и да обяви на българския народ, че в
неговата история настъпва нова ера. През що нови ери е прекрачил българският крак! По правило коя от
коя по-светли, по-щастливи и бързащи да целунат българина по красното чело. Британците имат и до ден
днешен закони на възраст над 250 години! Загубили отдавна предмета и смисъла си. Но стоят. Защото,
колкото по-
I
702
:~ат от
:: п да те: г-тноше-
втЛ
-.170
:*т: по-
дълго стои един закон, значи толкова е по-добре направен, а колкото е по-добре направен - толкова по-
добре пази държавността.
Затова и британците колкото повече спазват законите си, толкова повече се чувстват британци. Виж, ние
такива дълговечни закони нямаме и не щем да имаме. И пак, за да се различаваме от англичаните, се
чувстваме най-вече българи, когато можем да ги „минем метър"...
Всяко правителство и всяка партия в българската история са вземали за мярка на своето собствено
величие бързината и мащабите, с които са отричали направеното от предишните, бързината, с която са
събаряли законите и са се емвали в щастливо опиянение от своето законотворчество да коват нови.
Виждали ли сте селски писар колко дълго върти писалката си над мястото, на което трябва да се подпише.
И после, колко тежко и съсредоточено, като че напипва центъра на земята, поставя точките след главните
букви на името си. Така е било и, уви, така е и с нашите законотворци. Българските закони са първите
мъченици на нашите начеващи политици.
Не че не сме имали блестящи юристи! Не че не сме имали искрящи умове. Нито че не сме имали силно
законодателство! Какво, ако не блестящо законодателство е Търновската конституция. Ала не е ли факт,
че законите ни притесняват, убиват ни, мачкат самочувствието ни? Че нали по това ние най-напред мерим
мъжеството си доколко и как можем да се изрепчим на държавата, нали това е една от най-изкривените ни
мерки за присъствие в историята...
Ние мразим закона, защото законът е забрана. А ние ненавиждаме забраните. И не толкова и невинаги от
обич към свободата, а нерядко просто от инат! От изкривената, пречупена мярка за мястото на човека в
една общност. Ето защо, колкото повече умеем да сритаме един закон, колкото по можем да си го купим,
толкова по-добро мнение за себе си имаме, толкова за нещо по-значително се броим. Не че т. нар.
развити страни не познават подкупването на закона. Но доколкото го има, то все пак е рядкост. А в
някои от тях и изключение. Не можа и голямата Щефи Граф да се измъкне от скобите му - баща й все пак
влезе в затвора. У нас никога нищо не е било в повече от стремежа - закон ли е - да се заобиколи или
да се купи. Тогава, купил си вече закона, българинът отива в кръчмата, а в очите му плават радост и
самочувствие - с нищо не можеш ги сравни. Кого, мене ли, мене закон ме не плаши! А когато пък законът
е от такова естество, че наруши ли го, българинът може да се озове в затвора - и тогава иска да
изглежда по-голям от него. Тегли му една опашата българска псувня и безцеремонно казва: „Ще го убия и
ще го излежа...".
Докато народите правеха държави, докато редяха закони и ги спазваха и с това усещаха стойността си,
ние наопаки - твърде често искахме не да спазваме, а да излежаваме законите си!
В редица случаи обаче българинът тачи закона. Тачи го и още как - кланя му се, боготвори го, даже
песен може да му запее - стига така да е направен, че да не се отнася до него. В България закон да си,
който може да се прескочи
703
- ще те милва българинът, ще те слага на бузата си, ще те размахва пред света, ще те изписва в
подзаглавия на книги, ще те цитира в речи и доклади. И колкото повече мрази законите си и,
следователно повече гледа на тях като на врати в полето - толкова повече говори за законност, за ред,
било себе си да излъже, било да мине за европеец!
Не е толкова дълъг пътят във времето, откакто се започна писането на Търновската конституция до онова
крилато шопско изречение, събрало цялото омерзение на българина към закона и всичкия му осакатен
престиж: „Законът е врата у поле, през която минават само говедата!"
Разбрахме ли сега: тези, които спазват законите в българската държава в очите и на поданика, и на
държавния чиновник най-често приличат на говеда. Тия, които не минават през вратата — тия са гяволите.
А повечето от нас българите умират да минат за гяволи. Няма по-голяма радост, няма по-голяма сладост
от тази да гавнем държавата си, законите й, реда й...
Далече, много далече са писаните и неписани права на обичайното право на българските еснафи, които за
неспазване на законите на сдружението слагаха дамги по ръцете, затваряха дюкяни и изричаха проклятия.
Сега са нови времена. Сега отново се натрупва капитал. А ако, когато се натрупва капитал, където и да
си по земята, е лошо, в България е направо страшно. Закони ли, правила ли - очите на много от
българите в такова време не виждат. Слепи и глухи са те за закони и за ред! Ще говорят за тях като си
опекат питката, като се натрупат пари и богатства. Тогава ще видиш ти, гражданино наивни, кой не може
да ги спазва!...
В такива времена като днешните, българският закон е сляп и глух. Закон със затворени очи е той и с
клепнали уши - да не вижда и да не чува. Защото когато си затвори очите и приспи душата, този, който
трябва да го спазва, може пара да натрупа. Какво ще изкяри като приложи закона! Не го ли приложи, той
дочува шума на сухото и звука на звонка, удоволствието на спечелените без усилие цели състояния.
Затова в България днес се купуват съдии, прокурори, полицаи, кметове. За чиновниците, които стоят по-
долу в йерархията, да не говорим. Всички те смятат за най-редно нещо да получат бакшиш или подкуп за
това, че са си свършили работата, затова че не са ти попречили да получиш онова, което законът ти
позволява. Ето ти я старата и прастара, наредена до новата и най-нова съдба наша българска представа
за държавност. В момента престъпленията в България са хиляди, задържаните
- малцина, защото разликата между свободните престъпници и задържаните е в огромното количество пари,
което тече в джобовете на онези, от които зависи съдбата на закона, ако не е пресилено - и съдбата на
България. Защото, когато и убиецът може да откупи смъртта на жертвата си, тогава в тази държава
наистина е страшно да се живее! Тогава това просто не е държава...
Вероятно не е случайно, че българските закони твърде често са неясни
- те не са като отсечени с топор, та и най-неукият като прочете закона, да разбере какво може и какво
не може. Нашите закони са пълни с недомлъвки,
704
пред
цкжлади. като 1 себе си
1а. писането на събрало цяло-атен престиж:
ската държава ) приличат на А повечето от зост, няма по-)еда й... чайното право I сдружението [ятия.
Сега са о се натрупва заво-страшно. :ова време не ;а тях като си це видиш ти,
и глух. Закон чува. Защото да го спазва, на! Не го ли олствието на ес се купуват зят по-долу в [о да
получат ;а че не са ти ъ я старата и представа за задържаните задържаните :зи, от които га България,
си, тогава в просто не е
то са неясни ге закона, да недомлъвки,
защото само такива закони могат лесно да се заобикалят. Затова и българинът много обича „да се съди".
Неясният закон изисква тълкувания. Онова, което може да се тълкува, може да се купува. Ние българите
сме един от малкото народи, които с доброволни средства сме построили своята Съдебна палата. И до ден
днешен това е най-внушителната, най-солидната сграда на България.
Ние създадохме и Конституционен съд. Толкова е ясна и категорична и най-новата конституция на
България, че пак съд, пак личности, пак условности, пак субективизъм, следователно пак условия за
въздействие и за преиначаване на закона сме си подсигурили.
Дори когато нещата са до абсурдност ясни, уверени в разтегливостта на закона немалко от българите пак
търсят съда. Защото в съда...хм... там, където с думи, със слово се решава кое е криво и кое право,
там и всичко друго може... Кажи на един българин, че половин декар е равен на петстотин квадратни
метра, той пак няма да ти повярва и пак ще иска съдът да му го докаже. Защото съдът винаги може да
докаже, че половин декар може да бъде шестотин, може и четиристотин квадратни метра.
И пак иде въпросът - когато държавата ни е влязла в такава договорка с поданиците си след
Освобождението от турско робство и така вярно я спазва и до днес, какво друго да е законът, освен
врата в полето и какво друго да са онези, които минават през нея, освен ... говеда!
Българският закон си е бамбашка закон и за друго. Дори когато е добре направен, понеже минава през
българска кесия, той колкото „по-надолу" слиза, все по-яко затяга хватката си. Най-долу - при
простите, при обикновените хора, при нисшите и слабите - равен няма на себе си: силен, всевластен, той
конфискува, арестува, покорява, наказва, праща в затвори. И обратно: колкото по-нагоре върви, толкова
повече краката му омекват и най-горе, по върховете, хич го няма. Българският закон много лесно се
изморява като се изкачва до върховете на властта. Застане ли пред вратата на министър или съпартиец и
се престраши да почука, гласецът му е като на болен от грип. Защото там, в тия коридори и зад тия
врати, закони кажи-речи няма -там има интереси...
Едно нещо българските политици никога не разбраха - че те произлизат от народа, но той не е тяхна
собственост. Като станат политици, те сякаш намразват народа си. Той или все нещо им пречи, или все
нещо не ги разбира, а най-често „Този народ никога не знае какво иска". От своя страна и народът не им
прощава. От този вечен антагонизъм българинът е станал разноглед -едното му око гледа какво прави и
как живее комшията, другото нагоре -какво правят онези, дето са на власт. Те като не спазват законите,
българинът в ниското да не е луд. Ще ги препикава не, ами с брадва ще чепка отгоре им, ако може! И не
кравите ще гледа да прекара през тази врата, наречена закон, ами и вятъра,който духа през двора му. С
малки изключения ние никога не сме имали държавни мъже, които да са боготворили закона и законността.
Колкото пък сме имали, затривали сме ги. Балканското у нас твърде често е
705
надделявало над европейското. Защото европейското изисква вътрешно усилие, вътрешна дисциплина,
покорство. За нас вътрешната дисциплина е унижение, а таченето на държавата - слабост. Прав е акад.
Ангел Балевски, когато казва, че българинът е много находчив, бързо се оправя, много бързо свиква, но
му липсва дисциплина. Той е дисциплиниран само, ако е лично заинтересован.
И уж сме Европа, а не сме. От нас до Холандия и Швеция разстоянието е по-голямо, отколкото от Япония
до Германия. Защото Токио, Стокхолм и Хага — това са столиците на един свят, където пред закона се
стои не само мирно, но и със свалена шапка.
Близко до представата ни за закон и законност е и чувството ни към демокрацията. Светът разбира
демокрацията като ред, ние - като безпорядък. Светът разбира демокрацията като възможност за обща
полза, ние най-често се възторгваме от демокрацията, когато тя е за своя душа. Светът разбира
демокрацията като търпимост - към чужда идея, към чуждо мнение, към чужда грижа. Ние я разбираме като
уважение към нашата идея, към нашата грижа, към собственото мнение. За света демокрацията е условие за
ред, за нас тя е условие за шмекеруване. Не е ли такава демокрацията - за нищо не ни трябва. Теглим й
една майна и я хвърляме на боклука заедно със смачканата кутия от цигари. Затова у нас за демокрация
говорят само силните, демокрацията е белег за благоденствието на властниците. В нашите представи за
демокрация е потопена тъмната и злокачествена мътилка на дълголетните ни балкански нрави...
Логично е читателят да се запита: Как така? Защо не делим в това есе България на доосвобожденска, на
следосвобожденска, на досоциалистическа. на социалистическа, на следсоциалистическа, на демократична и
на следдце-мократична?
Защото, каквато и да е властта в България - за нея винаги законът сп остава врата в полето, през която
минават само говедата...
15. И ОЩЕ ЗА НАШИТЕ ПАРАДОКСИ...
Посочихме цял поменик от парадокси - част от нашата национална същност и характер. Но има още, които
следва да упоменем. „...Много нищожни човечета у нас - пише акад. Ангел Балевски - искат да изтъкват
величието на своята собствена личност и възвисеността си като корят всичко, което имаме... Нали който
намира махна, е повече от това, на което намира махна. При това положение идват хора от чужбина,
виждат, че това не е така и ни кандърдисват, че не сме толкоз глупави, че не сме толкоз закъсали.
— А, закъсали сме.
— Образователната ви система е добра...
- А, не е добра.
- Вие имате и много добри кадри.
706
ьяз.
за ае
за
г нн
^: :аална '•!ного
пжват
ягзснчко, я намира шс е така ¦сали.
- А, нямаме добри кадри.
Едно такова грозно самоотрицание. Това е най-лошото. Никой не би могъл да ни даде предписание как да
се оправим, защото той ще мери със своя собствена мярка". (Балевски, А. Тревоги. С, 1995, с. 39)
На въпроса за ПАРАДОКСИТЕ се спира в едно свое есе и рано починалият талантлив наш публицист Димо
Димовски. В това есе, озаглавено „Стъкълца по пътя", той пише: „Това, което чужденците знаят за нас е,
че тук, на Балканите живее малък народ със собствено достойнство. Тово, което чужденците не знаят за
нас е, че достойнството ни е твърде крехко, а и нищо не ни струва. Това, което чужденците знаят за нас
е, че сме имали бурна история. Но онова, което не знаят за нас е, че никой у нас не се е поучил от
историята ни. Това, което чужденците знаят за нас е, че съдбата е била немилостива към тоз народ, но
онова, което не знаят е, че същата тази съдба винаги е била в ръцете на неговите правителства... Това,
което чужденците знаят за нас е, че сме по патриархалному гостоприемни, но това, което не знаят за нас
е, че оплюваме гостите си веднага щом си тръгнат... Това, което чужденците знаят за нас е, че не
държим особено много на дадената дума. Това, което не знаят е, че за една изтървана дума убиваме
човека. Това, което чужденците знаят за нас е, че избрахме многопартийността. Онова, което не знаят е,
че се държим така, като че други партии, освен нашата не е имало, няма, не бива и да има. Това, което
чужденците знаят за нас е, че много често се самообругаваме. Но онова, което не знаят е, че изпитваме
скрито превъзходство над останалите, които в нашите очи са цигани, шваби, поконеци, жабари и
мамалигари. Това, което чужденците знаят за нас е, че докато дишаме, се трудим. Но онова, което не
знаят е, че стари хора попълзяват от работа, за да лентяйстват милите им рожби... Това, което
чужденците знаят за нас е, че фолклорът ни е страхотен. Но онова, което не знаят е, че мнозина сред
нас предпочитат чуждия, защото им се струва още по-страхотен". (Димовски, Д. в. „Сливенско дело"
(19/10 март, 1992))
Към тези парадокси можем да добавим още странни и трудно обясними понякога наши български реакции.
Като например - че българите са изключително храбри и издръжливи войни във военно време, а в мирния си
живот понасят тормоз, насилие и ги е страх от властта. Един мой съселянин с три ордена на гърдите от
Втората световна война загуби дете. Погребаха го в църковния двор. Минаха години, дойде в селото нов
поп - само Господ знае колко беше поп. Събори двадесетина паметника и там, над костите на мъртвите, си
направи зеленчукова градина. В тази градина попадна и гробчето на детето, чийто баща не виждаше
копчетата на палтото си от ордени. И той не посмя да каже нито дума на попа, не посмя на никого да се
оплаче.
Не е тайна, но нека го кажем, нека сто пъти го повторим, нека го повтаряме, докато има България и
българи, че българската войска досега не е губила сражения. Няма и пленено българско знаме... Малко ли
е това? И в същото време, както вече писахме, наши дипломати и политици, проиграваха с лекота около
масата на преговорите всичко онова, което кръвта на българския войник беше чертала.
707
Забележете колко често се ловим на бас, за да се докажем, за да се види че „кой, ние ли не знаем", и в
същото време с каква лекота се оставяме пред агресивния, пред напористия и нахалния да ни избутва и
подритва. Погледнете нашия днешен ден. Колко години стават - какво робско търпение ни унижава пред
арогантни, пред груби и тъпи момчета с бухалки, пред нахални хитреци.
А. Страшимиров отбелязва още злопаметноста на българите: „Надъха-ме ли се - пише той, - не знаем
мярка". Наистина, парадоксално се съединява с нашия трезв, рационален, сдържан ум неспособноста ни
понякога да предвидим и най-простите неща и оставаме излъгани за своя най-голяма почуда. Ние, както го
посочи въобще за балканските народи Иво Андрич, сме чужди на последователността и методичността в
действията си. Лесно се палим, лесно гаснем. Случвало ми се е, а мисля и на всеки читател се е
случвало, да водя вечер разговори с хора, така екзалтирани от това, за което говорят, такива обещания
дават и на такива крайни и мъжествени действия са готови, а сутринта и следа да няма от снощното им
мъжество. И най-лесното, което идва до ума ни в такъв случай, е да има как по-бързо да изчезнем, да се
омъглим, без да държим сметка какво остава от нашата чест и достойнство.
Но на нас не ни е чужда и фанатичната упоритост. Тя произлиза от друга черта на характера ни -
пословичният наш инат. За да не се минем, сме готови дори на абсурдни действия. Нима не е още един
фантастичен парадокс, превърнал се едва ли не в национална философия, следният: „И аз няма да спечеля,
но и него ще съсипя". Станка Минкова и Трифон Трифонов много вярно пишат, че „националният дух
извисява българите, но често характеро-логията ги дърпа назад". Още Иречек отбелязва нещо много
парадоксално в поведението ни, като пише до баща си, че „всяка млада държава страда от неопитността
си, но не мога да намеря нищо насърчително в тукашната жалостна самонадеяност и самонадеяна
неспособност".
Ние не обичаме хленчещите, оплакващите се - те ни измъчват и не стоят високо в очите ни. А в същото
време, заслушайте се, колко много са тези. които непрекъснато се оплакват, които търсят чуждо рамо и
празна минута. за да ти излеят, и при това с огромна лекота, своите мъки и проблеми. В това отношение
разликата между нас и японците е от небето до земята и обратно.
Парадоксалност можем да открием и в българсия хумор. Анна Каменова приема, че робството и
потиснатостта на духа ни са „ограничили и изсушили" източника на смешното у българина. Не е съвсем
права Ана Каменова. В нашия живот има много хумор. По-вярното е друго. Че това, което предизвиква
искрен, сърдечен, до сълзи смях у някои други народи, у нас по-честс събужда лукави усмивки, иронични
подмятания, дори злъч и поглед през полуотворени клепачи. Ние не познаваме, като изключим Тодор Живков
и студентите от НАТФИЗ, гръмогласния смях. Нашият хумор е повече сарде-ничен, нерядко зъл, макар че
като качество на вица в него той е много по-високо от хумора на ред други народи.
Ние имаме много талантливи хора, които измислят рационализации.
708
5ЙДИ
; ни ални
" ~- не стоят : са тези, -: г минута, .::. В това гбратно. . ; ;менова ой и изсуши--за Каменова. ьоето
предиз-;: .' нас по-често : поглед през лор Живков и р е повече сардо- тея е много по-
юнализации,
които боледуват, ако нещо ново не създадат. Не едно решение
или снощи единодушно сме приели, днес половината от нас вече:
да го променят. Това е друга, изключителна разлика между нас и рея
пейски народи. И още - за нас е много по-лесно да измислим нещо. отколкото
да го използваме да ни облекчи, да го приложим в работата или в порядките
си...
Тежък парадокс има и в отношението ни към езика. Всички знаем наизуст стихотворението на Ив. Вазов за
езика - „свещен на моите деди". Обичаме да го казваме това стихотворение по утра и вечеринки,
ръкопляскаме и когато и друг го изпълни, падне ли ни чужденец, няма да се минем без да се похвалим
колко богат и хубав е нашият български език. В същото време погледнете колко от нашите деца са с
небългарски имена. Колко от улиците ни са покръстени, колко от надписите на ресторанти, клубове и
магазини са написани било на френски, било на английски, било на арабски. Ако знаехме няколко букви на
китайски, и на китайски щяхме да ги напишем. Заслушайте се с колко чуждици и с какви чужди интонации
ни говорят от телевизията и радиото. Със същата сила, с която хвалим езика си, го обезценяваме и
обругаваме.
Ние почти винаги приемаме онова, което силните ни налагат, а живеем по правила и закони, които сами
сме си сътворили. Над масата едно правим, под масата - точно обратното. Прав е Пантелей Зарев, като
извежда още един парадокс: „ Силата на българина е в динамичната природа на възрожденеца и в грубия,
почти животински индивидуализъм на собственика след Освобождението".
Сложна и многообагрена е българската душевност. Богата, противоречива, красива в своята виталност и
грозна в спирачките, които тя сама си поставя. Такава, каквато иде от миналото, каквато се е пречупила
и провряла през вчерашното, каквато я пече и пържи днешният ден, тя в едно е чисто национална, в друга
- общочовешка, в трето - сложно парадоксална. Ала винаги достатъчно интересна, сложна и мамеща загадка
за изследователя.
709
IV ГЛАВА
КОМПЕНСАТОРНИТЕ МЕХАНИЗМИ В НАШИЯ НАЦИОНАЛЕН ХАРАКТЕР
По един или друг повод досега се спирахме на различни характерови черти, които имат ролята на
компенсаторно поведение. Това бе главно във връзка с комплексите и с парадоксите в нашия характер.
Компенсаторното поведение не е нещо ново и различно, непознато и изненадващо от онова, което вече сме
узнали за себе си, но като самостоятелна тема то не е било обект на нарочно изследване, което що-годе
да го организира и подреди в система.
Компенсаторните механизми не са нищо друго, освен начин да се компенсират недостатъците, които самите
ние откриваме у себе си и признаваме пред себе си. Можем да ги наричаме компесаторно поведение, може и
компесаторни механизми - все едно - те не са нищо друго освен сполучлив или несполучлив опит за
прикриване или избягване от собствените недостатъци. Ето защо тяхното систематизиране има в голяма
степен условен характер.
Ала тъкмо в компенсаторните механизми ние откриваме у себе си надмощие над комплексите си, те са
вътрешната ни съпротива срещу тях, опит да застанем отгоре им. В такъв смисъл компенсаторните
механизми са своеобразен говорител на националната ни и индивидуална сила, знак за нашето можене да
бъдем по-различни от това, което реално сме. Най-сетне, няма да е голяма грешка ако кажем, че те са
една посока на жаждата у всеки от нас поотделно и на всички заедно да станем по-други и, което е по-
важно — да станем по-съвършени.
На въпроса за компенсаторните механизми се спряхме до известна степен в началото на този труд.
Посочихме, че върху тази тема, в територията на общата психология, работи Алфред Адлер, който
отбелязва, че те са универсални за психичната дейност на всички хора. Национално обагрени са обаче
начините, формите и силата на тяхната изразеност.
Бихме могли да кажем, че компенсаторните механизми нямат еднознач-ност. Едни от тях, както и
качествата на характера въобще, носят силно изразен положителен заряд. Те са първата и то немалка
група от компенсаторни реакции. Друга част са негативно натоварени и от гледна точка на общочовешката
етика имат отрицателно значение.
710
I. ДА ЗАПОЧНЕМ С ПЪРВАТА ГРУПА. В нея особено ярко се проявяват реакции, които са свързани със
сравнително малката демографска сума на нацията ни, която ние в своите духовни и държавнически реакции
непрекъснато се опитваме да преодоляваме. Факт, който дава значително отражение върху националната ни
същност, върху националните ни борби, върху формите и съпротивителната сила на духа ни. Като се
започне от Г С. Раковски и се стигне до днешния ни ден, ще забележим твърде много любопитни особености
в поведението си, които като че са повикани от съдбата да ни подпомогнат, та от не особено многоброен
народ да бъдем все пак народ с първостепенно собствено значение. Да бъдем с изправена глава, когато
застанем до другите народи...
В какво се изразява от тази гледна точка нашето компенсаторно поведение?
1) В случаите на преувеличаване и ПРЕГЕРОИЗИРАНЕ на историята ни. За да не бъдем по-ниско поставени от
големите народи като демографска маса, ние сме склонни да превиваме пръчката, да стъпваме върху
историята си с високи токове. Това усилие ни довежда понякога до хипертрофия на историческите ни дела,
която не винаги отговаря на историческата истина.
2) В РАЗВИХРЯНЕТО НА НАЦИОНАЛИЗМА, в появата на мощни национални пориви, по-големи отколкото
конкретният момент изисква, в прекомерното изтъкване на национални добродетели на фона на
недостатъците на други народи, с които се сравняваме. Подобно поведение далеч не винаги следва да се
разглежда като злокачествен национализъм, а по-скоро като една потребна, живителна и дори спасителна
изява на национална същност. Точно такъв беше онзи необходим национализъм, който проповядваха и чрез
който наливаха сили в народната душа нашите възрожденци.
3) ЛЮБОПИТСТВОТО към света е също една завидна духовна българска проява на компенсаторност. То не
направи от нашите котловини затворени околии, а чрез сравнението със света неведнаж възвеличи нашето
знание за нас си. То също така неведнаж ни спаси от пагубното действие на шопската поговорка: „От
Витоша по-високо нема, от Искъро по-длибоко нема". Любопитство към света може да се открие под всяка
българска керемида, във всяко, ако ще да е и най-затънтеното място на страната. Благодарение на него
нашите селски кръчми, преди да са кръчми, са политически клубове, своеобразна школа за неграмотните,
нека направо го кажем за огруханите от живота хора. Там, много често преди да са научили какво е
станало в съседното село, те научаваха какво е станало по света. Бих искал да падна на колене пред
това велико българско любопитство, пред тази несекваща у нас жажда да знаем повече, колкото се може
повече за света, особено като съм имал възможност да сравнявам тесногръдието и опредметения до
примити-визъм манталитет на немалко прехвалени с техническите си и материални постижения народи. Това
е може би най-голямото богатство, което Бог е дал на земята ни и на народа ни. Друг, съвсем друг е
въпросът как то е използвано от нашите политици за благото на българската нация. Отворени очи, жадни
711
за слово и духовност, строиха български читалища. Палеха в тях газеничета-та на знанието, за да ги
превърнат в безкрайни поднебесни кристални зали, много по-големи от прочутата Кристална зала в Лос
Анджелис.
4) В това петолиние трябва да наредим и понякога пресилените, дори ПАТЕТИЧНИ ПРОЯВИ НА СОБСТВЕНИЯ СИ
ПАТРИОТИЗЪМ, склонността във всяко наше действие да виждаме повече добро и полезно, отколкото то
реално е. Но също така е вярно, че няма здрава и жизнена нация без силно патриотично чувство. Нима то
не е спасителният пояс, о който с всичките си сетива се държат французите - патриоти до върха на
Айфеловата си кула; нима не е то в същата степен проява и на прочутото британско самочувствие и дори
национална надменност, които и до днес продължават да делят англичаните от „останалия свят". Отворете
британските вестници преди мач на техния национален или клубен отбор - какъв ироничен тон, какво
английско самочувствие по отношение на противника, който и да е той... Вслушайте се в думите на
руснаците, когато ругаят своите порядки - по-големи, а може би и по-талантливи ругатели от тях няма!
Позволете си вие да кажете или напишете нещо критично за същите тези техни порядки - за да бъде
задраскана личността ви с две черти завинаги. А на нас все ни се внушава, че патриотизмът и
националинзмът са нашите непростими национални недостатъци.
„Прякоросването" също е знак за компенсаторност. То е забелязано още от Антон Страшимиров, макар че то
не го интересува точно като компенсаторно поведение. На малките или ниските хора ние често им казваме
„Мъжът" или „Големият". В тези прякори, разбира се, има и шега, и надсмешка, но те са компенсаторност.
Или ще чуем за някоя жена, която не я бива твърде в пеенето, да й казват „Певицата". Вижте нашите
скъпи отрочета на новата ни демокрация - борците. Всеки от тях има страховит и мощен прякор: те са или
„Кралят", или „Цар еди кой си", или „Барона", „Калашника", „Мечката"...
В тази своеобразна Менделеева таблица на компенсациите, ще намерим и преекспонирано нашето
Лвяй&питатноа нъмтюовото, към онова, което току-що се е появило на света - било в науката, техниката
или изкуството. Тук е целият нравствен каталог от високодобродетелни качества, които ние въпреки
всичко продължаваме да тачим, дори когато не ги следваме така стриктно в живота си -като например
честността, доблестта, почтеността, справедливостта и ред други. В преувеличаването, и в
преекспонирането им като най-силни наши черти и добродетели - ние, осъзнато или не, показваме едно
желание да компенсираме отсъствието им, когато те наистина липсват.
5) АМБИЦИОЗНОСТТА също е компенсаторен механизъм. Колко много хора точно чрез нея постигат онова,
което съдбата и Бог са дали с лекота и в изобилие за други хора и народи. Амбициозността има тежки
стадии и степени - но във всички случаи тя е насилие над самия дух на човека, тя е воля да се постигне
онова, което другите са постигнали с нормално напреже-
712
4ЯЬ "Ж
зввтз ¦ .ли ж
ние на духа си. Немалко амбициозност и посредственост, презрьшдгпд гг 2 МАНИАЩИНА, можем да зърнем в
хора, искащи да бъдат прнчясленж гъм творците на науката и изкуството. Можем да я видим и у родители,
кокто изстискват последните силици на децата си, за да ги направят нещо повече от онова, което те
реално могат да бъдат... Разбира се, амбициозността е повече индивидуален компенсаторен механизъм, но
той е познат и у ред държави като национално поведение. В национален план амбициозността нерядко се
изразява в способността на една нация да се мобилизира в постигането на значими национални цели. И още
по-силно се проявява в поставянето на невъзможни цели. Тук нашите възможности като народ, трябва да си
признаем това, са значително по-скромни, за да не кажем, че когато става дума за консолидация в името
на общи национални задачи, ние напипваме едно от най-болните си места. И като изключим Съединението на
България 1885 г. и Балканската и Междусъюзническата войни - с това изключенията кажи-речи се
изчерпват...
6) Специфичната роля на ПАРТИИТЕ в българския политически живот не е нещо кой знае колко различно от
използването на партийните интереси, на партийното единство и дисциплина за компенсиране в обществения
живот на усилия, които извън партиите трудно се увенчават с успех. Към този кръг от компенсаторни
явления и механизми следва да отнесем целия политически синдром, действащ така безотказно у нас и за
който вече писахме в раздела „Българинът и властта".
7) ЦЪРКВАТА и вярата в Бога са едни от най-могъщите и най-силни компенсаторни пространства, където
духът на хората с неподозирани сили се подхранва за действия и поведение, които извън вярата на човека
в Бога, в мисията и в ролята на църквата често биха били немислими. Вярващият човек формира у себе си
понякога съвсем нови, нехарактерни за него качества, той е способен на невероятна издръжливост, на
покоряване на волята си пред волята на Бога, на глад и на всякакви други лишения. Вярващият е способен
да се отрече от едно или друго в живота си, дори и самия него да го поднесе в дар на църквата. Така тя
компенсира исторически съдби, лични нещастия, пороци, утвърждава добродетели и какво ли всъщност още
не...
8) ИЗКУСТВОТО И КУЛТУРАТА са друга необятна територия на духа, чрез която малките народи могат да
компенсират своята ограниченост от съдбата или от историческите процеси. Когато един такъв народ
покаже таланти, каквито показваме ние в България - да речем в театралното, певческото, изобразителното
изкуство, когато той се наложи като една от първите спортни нации, няма никакво съмнение - той е
компенсирал своята малка демографска маса и дори свои други недостатъци, изпреварил е твърде
категорично онези народи, които имат голяма демографска численост, но нямат показан или доказан именно
този талант...
9) Друг съществен компенсаторен механизъм, чрез който един демографски малък народ може да стане
равен на големите и дори по-голям от тях, е свързан с:
713
а) ПОЛИТИЧЕСКАТА система, която е установена в съответната страна, начина, културата и толерантността,
с която се провеждат изборите. По тях може да се съди за политическата цивилизованост на един народ и
тя да бъде превъзходен компенсаторен механизъм на малката му демографска маса.
Тук нареждаме и състоянието на демократичните процеси в страната, политическата нравственост,
търпимостта към различията във възгледите. Не можем да отминем, а и не бива, отношението към законите
в държавата, тяхната социална същност, редът, който съществува в тази държава и т.н. По тях веднага ще
познаем една държава Швейцария ли е, Северна Корея или Либия...
б) ИКОНОМИЧЕСКАТА система също може да издърпа един малък народ до равнището на големите и да го
направи дори по-голям от тях. Това означава дали тя осигурява относително равни възможности за хората,
стимулира ли развитието и защитата на собствеността?... В това отношение Австрия и Швеция са чудесен
пример за малките „големи" държави...
в) НАЦИОНАЛНАТА политика е свързана с начина, по който една държава решава етническите си проблеми
- какви права и свободи дава тя на съставляващите я етноси, каква е нейната външна политика и
национална програма, каква е реакцията й по отношение на големите събития и процеси в света - все
важни, понякога съдбовни компенсаторни стойности.
г) СОЦИАЛНАТА политика е също така категоричен знак „малка" ли е или „голяма" една държава. Да
започнем с данъците - стимулират ли те или смачкват масовия гражданин, кого въздигат и кого унищожават
в обществото? Отношението към старите, болните, нещастни и самотни хора в обществото - няма по-
красноречив знак за това „малка" ли е или „голяма" държавата. Държава, която се грижи за старите си и
безпомощни хора, ако ще да брои само поливин милион граждани, е голяма държава. Този проблем,
разбира се, е въпрос на материални възможности, но и въпрос на политика. Високо развитият социален
патронаж, ниските цени на лекарствата, преференциите за старите хора и инвалидите в транспорта и
почивните домове, състоянието на здравеопазването в страната, степента на неговата осигуре-ност и
достъпност първо за нормалните граждани, а в още по-голяма степен за старите и болни хора и особено за
децата - е изключително важен показател. Днешните данни в това отношение са толкова тревожни, че
каквото и да говорим за себе си в края на века, ниската раждаемост (7,0 на 1 000), високата детска
смъртност (достигаща до 16 на 1 000), страшният, апокалиптичен отрицателен прираст от 6 на 1 000 -
това са все убийствени показатели за състоянието на нацията ни, за политиката и морала на хората,
които я ръководят.
д) ОБРАЗОВАТЕЛНАТА политика на една страна също говори категорично колко „малка" или „голяма" е една
държава! Сега идва въпросът, и той далеч не е малозначителен от гледна точка на интересуващата ни тема
- какъв е общественият престиж на учителя? Когато по размера на заплащането си той е поставен на едно
от последните места в държавата, когато всеки може да
714
-зана,
~? ТЯХ
даде . ната,
" -галък
¦~ Това
:ти-
¦ашение
му дава не само съвети, но и нареждания, за каква организирана държава можем да говорим?...
е) Какъв е диалогът между държавните институции и отделния човек, доколко и как се уважава той, каква
е неговата цена и стойност в обществото - това е един най-красноречив отговор в каква държава
живееш...
ж) ЕКОЛОГИЧНАТА политика също е свързана с цената на човешкия живот. Чисти ли са реките и езерата,
какво представляват кофите за боклук по улиците, в какво състояние са въздухът и реките - всичко това
безусловно говори малка или голяма е държавата! Най-сетне можем да кажем още: една малка държава става
голяма, когато освен въпроса „Какво мислят другите за мен?", започне да си задава въпроса „Какво мисля
аз за себе си?"... Това е вече излизане от компенсаторната сфера, това е проблем на самооценката... И
той не е на политиците, а на националната съвест. Тя има своите критерии, своите вътрешни ценности и
резерви.
II. ДА СЕ ВЪРНЕМ СЕГА КЪМ ПРОБЛЕМА ЗА КОМПЕНСАТОРНИТЕ МЕХАНИЗМИ КАТО СРЕДСТВО ЗА ПОСТИГАНЕ НА
ОПРЕДЕЛЕНИ ПСИХОЛОГИЧЕСКИ РЕЗУЛТАТИ (самооценка, самочувствие, себедоказ-ване, себеизява и т. н.),
които не могат да бъдат постигнати по нормален начин (на работното място, в общуването с държавата, в
частния бизнес и т. н.), а с други, заместващи, „компенсиращи" средства.... Нека посочим онези от тях,
които имат подчертани негативни последици:
1) ПРЕДАТЕЛСТВАТА. Историята ни има твърде много примери, когато чрез тях се е компенсирала цена на
живот, бедност, илюзия за героизъм. Както гъмжи от предателства и всяка история на всеки друг народ,
познал сериозни национални изпитания.
2) ЗАВИСТТА. Писано е много за нея. Ще посочим само, че тя далеч не е само българско качество, нито
даже толкова българско. Тя е може би най-масовият, най-общочовешкият компенсаторен механизъм!
з) ВИЦОВЕТЕ ЗА ДРУГИТЕ НАРОДИ. В тях ние все надхитряваме, чрез тях поставяме другите народи на
мястото, което сме им определили, чрез тях възвеличаваме себе си, чрез тях унижаваме всички
безнаказано, с наслада и с вътрешно тържество на своя дух.
4) ШОВИНИЗМЪТ. Взет в неговите драстични и национално-егоистични форми, той също е компенсаторен
механизъм, отстоящ на почтенно разстояние от благородството на национализма и патриотизма. Той е
хипертрофия на националните качества, която води до груб антагонизъм с другите народи и с техните
качества.
5) ОМРАЗАТА. И тя е велик компенсаторен механизъм! Ботев й намери най-точното значение, като ни завеща
„силно да любим и мразим"... Омразата на свой ред отприщва други компенсаторни механизми. Тя може да
направи човека изобретателен, непосилно издръжлив, стъписващо находчив, жесток, упорит... Силната
омраза може да компенсира много други недостатъци, сама превръщайки се в един голям, лишен от каквото
и да било благородство недостатък.
715
6) ПОДРАЖАТЕЛСТВОТО. То е един от най-масовите компенсаторни механизми. Отделна и крайно любопитна
тема е как ние подражаваме, как другите народи правят това. Японците, например, също подражават - но
те използват онези страни и елементи от чуждото поведение, които могат да направят по-добро и по-
съвършено тяхното си, националното. Затова по-правилно е да кажем, че те по-скоро взаимстват, докато
ние, най-често, подражаваме едно към едно. Както го видим, тъй го пишем. Без да си задаваме въпроса
прилича ли ни, прави ли ни по-красиви и по-интересни, в крайна сметка помага ли ни да бъдем повече
личности или повече народ...
7) ЧУЖДОПОКЛОНСТВОТО И МЯСТОТО НА ПОЛУИНТЕЛИГЕН-ЦИЯТА В НЕГО. Това е цял един свят, описан още от
Добри Войников. То е един унижаващ ни компенсаторен факт, който - без да ни помага да се освободим от
съответния комплекс - в стремежа си да го избие, го задълбочава още повече.
В поредицата от компенсаторни реакции, тъй характерни у нас и след 9-ти септември, и след 10-ти
ноември, са списъците от поборници, активни борци и репресирани. Това са различните имена на един и
същ компенсаторен механизъм, търсещ жизнено признание чрез самогероизирането. Тук трябва да добавим
образа на парвенюто, който гъмжи от компенсаторни реакции, сред които особено любопитен и сит откъм
поводи за ироничност е българският вечно новоизлюпен „хайлайф". Какъв е той: най-често това са хора
бързо забогатели, главозамаяни, с болно самочувствие, роби на формата, на модата, на марката и името,
на „престижните" връзки, на пръскането на пари за щяло и нещяло, а ако щете и на пръскането с
натрапчиви парфюми...
Цял отделен и любопитен свят са компенсаторните реакции на интелигенцията, а още повече - на
полуинтелигенцията. И най-сетне
8) СЪОБРАЗЯВАНЕТО! Изправени сме пред сумарния резултат на своето национално и личностно поведение.
Съобразяването е знак за зрелост, за достойнство, за цивилизованост. То и беди ни е носило, защото е
било спирачка в редица моменти, но и уроци... Научим ли истинските уроци на съобразяването - няма
никакво съмнение: пътят е извървян. От малък народ сме станали голям!
Сменят се култовете на подражание, но самото подражание се насища с национално самочувствие и сила.
Днес ние сълзливо си припомняме някогашните балове на българската „аристокрация". Най-различните
клубове, които по един или друг повод се появяват, са една далечна, но не излишна реминисценция на
едно свободно и демократично развитие... Нови момента има обаче в нашето чуждопоклонство, то без
съмнение претърпя метаморфози. Ние вече познаваме твърде добре чужденците от различни европейски и
неевропейски държави, познаваме техния национален и държавнически егоизъм, в сравнението с който
имахме възможност да премерим своята генетична, духовна и друга сила. И далеч не сме нито толкова
възхитени, нито
716
толкова стъписани и обаяни, нито толкова пък комплексирани пред онова. което са вече те в нашите очи.
Чуждопоклонството е все още живо обаче срез политиците ни, където търсенето на покровители,
оглеждането за чадър откъм великите сили, националният нихилизъм продължават да се проявяват. Но то
намалява силно там, където говори езика на науката, изкуството, спорта, особено областите на
информатиката. Мисля няма да е пресилено ако кажем - в края на XX в. ние се разделяме с един от най-
големите си недостатъци.
Какво става по-нататък с нашия, в по-общ план погледнато, национален нихилизъм? В него също настъпиха
значителни вътрешни движения. Именно сравнението ни със света даде основания за приглушаване на най-
острите форми на нашето собствено отричане. Все повече българи знаят какво могат и колко струват. Те
не са така склонни лесно да се отрекат от своето и от себе си. Това е много съществен аргумент за
подобреното състояние на вътрешното ни самочувствие. Националният нихилизъм обаче не изчезна напълно.
Ние сме смутени и объркани от отсъствието на държавност, която упорито се руши именнно от държавните
институции, от лекотата, с която се оплюват и продават национални каузи. Ние сме нихилисти по
отношение на фигурите, които трябва да обединят нацията; нихилизъм иде и от присъствието в
политическия ни живот на толкова необразовани, дори и продажни „народни избраници". Днес отново е
време за оцеляване на нацията - и биологично, и икономически, и като национална независимост. И отново
с огромна сила действат личните инстинкти, проявява се индивидуалната посока на оцеляването, както
всъщност е било винаги с изключение на периода на Възраждането. Но ние пристъпваме към края на века и
с една друга паралелна и съпротивителна линия на националния ни нихилизъм. Събуждат се и вече са факт
все по-масови движения - и в провинцията, и в столицата - на хора жадни за опазване на националната
традиция и идентичност. Трудно, много трудно се преодолява типично българското неуважение към
личностите и лидерите, което все още пречи на националното прегупиране в името на надпартийни,
национални идеи. Ала това движение върви, като придошла река то търси някъде да пробие и да потегли.
Факт е, че то вече съществува и превръща в друго качествено състояние традиционния класически
национален нихилизъм.
Днес се събужда за нов живот и убеждението, че българското производство не е второкачествено, а в
много отношения е по-добро от онова, което залива пазарите ни. Това е събудена за нов живот вяра в
собствените ни сили, това са нови, оптимистични пориви на личностното, а и на националното
самочувствие. Никой вече не се осмелява да отрича индивидуалните способности на българите, малцина си
позволяват да ги оплюват. В народа ни като цяло оживява жаждата да получи признанието, което му дължи
историята, и нацията се усеща жадна за себеутвърждаване, независимо от изброените дотук изключително
сериозни разрушителни процеси.
717
Ще налеем чашите с шампанско по повод настъпването на новото хилядолетие. Ще има навръх 2 000-та
година и немалко българи, които ще лежат болни, без лекарства и без лекарска помощ, и те няма да имат
нито сили, нито настроение да вдигнат чаша. Ще има българи, които просто няма да имат пари не само за
шампанско, но и за най-обикновено червено вино. Ще има и българи, които ще се разпищолват в Маями, на
Бахамските острови, в Ню Йорк, където престъпно забогатели, те са си купили вече жилища и са си
уредили сит живот. Ще има... Но милионната част от българите все пак ще застане на прага на
хилядолетието с вяра в своите лични сили и възможности, с доказаната си жизненост, с оптимизма си, че
тази държава и този народ са били и ще бъдат едно силно сърце, надарено от съдбата да продължава
сложния си живот.
Нееднозначен, непредвидим, талантлив, жизнен, съобразяващ, българинът ще влезе във века на новото
хилядолетие все още потиснат, но не отчаян. Защото въпраки всичко, този нов век ще бъде негов - защото
ще е век на духовно надарените, образованите и генетично жизнени народи.
А ние без съмнение сме такъв народ.
718
зото хиля-1 ще лежат сили, нито а да имат Ще има и ави, в Ню а и са си се пак ще -южности, [ народ са
одължава
българи-
ге отчаян.
е век на
БИБЛИОГРАФИЯ
Ад ле р, Алфр. Смисълът на живота. С, 1992.
Ангелов, Д, Генезис и формиране на българската народност. С, 1972.
А н г е л о в, Д. Българско средновековие - идеологическа мисъл и просвета.' С, 1982.
А н г е л о в, Д. Българинът в средновековието. 1985.
А н г е л о в, Д. Неугасващо самосъзнание. С, 1991.
А н г е л о в, Д. Богомилството. 1993.
А н д р и ч, И. Ех ропЮ. С, 1992.
А м о с о в, Н. В. „Литературная газета", 8 юни 1990.
А н д р и ч, И. Травнишка хроника (Консулски времена). С, 1975.
А н д р и ч, И. Омер паша Латас. С, 1982.
А п р и л о в, В. Съчинения. С, 1968.
Бешевлиев, В. Първобългарите - бит и култура. С, 1981.
Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. ГСХ 31 януари 1934.
Б о з в е л и, Н. Съчинения. С, 1968.
Б о н е в а, Б. Американци по български или българи по американски. С, 1979.
Ботев, Хр. Събрани съчинения. С, 1979.
Ботев, Хр. Съчинения. С, 1986.
Българска енциклопедия А-Я. С, 1974.
Вгйапп1са сопс1зе рю1:игес1 епсус1ораесЦа 1963.
ТЬе пеш епсус1ораесНа Вгйапшса - 1993.
Вазов, Ив. Избрани разкази. С, 1956.
Вазов, Ив. Събрани съчинения. С, 1957.
Вазов, Ив. Под игото. 1993.
Вазов, Ив. Хъшове. 1976.
В а р а б е в, Г. Американский характер. М., 1991.
В а щ е н к о, А. В. Америка в споре с Америкой. М., 1988.
Венедиков, Й. Военно и административно устройство на България. С, 1979.
Войнико в, Д. Криворазбраната цивилизация. С, 1974.
Врачански, Софроний. Житие и страдание грешнаго Софрония. С, 1981.
В ъ л ч е в, Й. Коциян. С, 1991.
В. „Добруджански глас", 16 октомври 1935.
719
В. „Литературен фронт", бр. 38, 1993.
В. „Стандарт", 30 август 1994.
В. „Плиска, Мадара, Преслав", бр. 5 от 28 декември 1979.
В. „Народно дело", Варна, 10 октомври 1979.
В. „168 часа", 22 януари 1991, 20 юни 1994, 31 октомври 1994, 8 януари 1995, 5 май 1995.
Г е н ч е в, Н. Основни народопсихологически типове. С, 1987.
Г е н ч е в, Н. Българско възраждане. С, 1988.
I
Г е н ч е в, Н. Слово, Годишник на СУ, 1991.
Г а н е в, М. Изречено-останало. С, 1995.
Георгиев, М. С тебешир и въглен. С, 1980.
Георгиев, К. Историята и нейните извори. С, 1988.
Георгиев, Н. Нова книга за българския народ. С, 1991.
Г и н ч е в, Ц. По няколко думи. С, 1988.
Г и д и к о в, Ст. Половата свитост на българина като основа на неговия характер -
Философски преглед, 1934 год., кн. 2.
Грозданова, Ел. Българската народност през XVIII век. С, 1989. ГСУ, год. 2, декември, 1991 г.
Г у р е в и ч, П. С. Възроден ли е мистицизмът. С, 1987. С г а п й Ьгоикзе Ши$(гее - 1984.
Г у м и л е в, Л. Н. Етногенез и биосфера земли. Л., 1989. Гълбрайт, Дж. Анатомия на властта. С, 1993.
Д е ч е в, Д. Отговорите на папа Николай на запитванията на българите. С, 1939. Джебаров, Ив. Ганьо
европейски. С, 1994. Д ж о н с ъ н, П. Интелектуалците. С, 1994. Д ж о н с ъ н, П. Светът от 20-те до
90-те години. С, 1993. Димитров, Ил. През погледа на очевидеца. С, 1991. Димитров, Г. Съчинения. Т.
11. С, 1954.
Димитров, М. Поява, идеология и развитие на фашизма в България. С, 1947. Д и м о в, Д. Тютюн. С, 1994.
Димовски, Д. Стъкълца по пътя. (в. „Сливенско село" от 10 март 1992) Д о б р е в, П. Произход на
прабългарите. С, 1993. Д о б р е в, П. Прабългарите - произход, език и култура. С, 1991. Д о б р е в,
П. Светът на прабългарите. С, 1994. Д о й н о в, Д. Кресненско-разложкото въстание. С, 1979. Драганов,
М. Социалната психология в България. С, 1971. Драганов, М. Народопсихология на българите. С, 1984.
Драганов, М. Психология на българския селянин. С, 1963. Д р а н г о в, Б. Избрани произведения. С,
1985. Д р и н о в, М. Събрани съчинения. Т. 1 и 3. С, 1915. Д р у м е в, В. Съчинения. С, 1968.
Д ъ р в и н г о в, П. От Пловдив към Цариград и Скопие. С, 1913. Дървингов, П. Военна България. С,
1911. Екзарх Йосиф. Шестоднев. С, 1981. Елин Пелин. Събрани съчинения. С, 1972.
720
й
Ж е ч е в, Т. Българският Великден или страстите български. С, 1975.
Ж е л е в, Д. Никола Гешев и неговите секретни операции. С, 1994.
Ж и в к о в, Т. За някои лъжи. С, 1993.
3 а р е в, П. Българска народопсихология и художествена литература. С, 1983.
Захариев, Л. В търсене на националното. С, 1987.
Защо сме такива. С, 1994.
Златарски, В. История на българската държава. Т. 1. С, 1918.
3 а и м о в, С. Миналото. С, 1986.
Золотовская, Т. Д. Мезия. С, 1951.
И в а н о в, Д. Противопоставянето. С, 1993.
И г о в, Св. Иво Андрич. С, 1992.
Избрани български есета. Варна, 1981.
Икономов, Т. Възрожденски пътеписи. С, 1969.
И р е ч е к, К. История на българите. С, 1878.
И р е ч е к, К. Княжество България. С, 1899.
История на България. С, 1961.
История на България в 7 тома. С, 1992.
История на философската мисъл в България. Т. 1., С, 1970.
Й о в к о в, Й. Събрани съчинения в 7 тома. С, 1993.
Йорданова, К. Писмата ми от Канада. С, 1994.
К а л б у р г, Мая. Проблеми на културата, кн. 2-3, 1994.
Калоянов, А. Български митове. С, 1979.
Каранфилов, Еф. Най-българското време. С, 1980.
Каранфилов, Еф. Антон Страшимиров и душевността на българина. С, 1987.
Каранфилов, Еф. Следи по изминатия път. С, 1990.
Каранфилов, Еф. Сред книгите, сред хората. С, 1991.
Каранфилов, Еф. Избрани произведения в 3 тома. С, 1985.
Каранфилов, Еф. Характери. С, 1969.
Каранфилов, Еф. Българи. С, 1968.
Каравелов, Л. Събрани съчинения. Т. 3-5. С, 1966.
К е п о в, Ив. Нашата действителност. Пловдив, 1927.
К л а р к, К. Цивилизацията. С, 1977.
К л а й н е р, Бл. История на България, съставена в 1761. С, 1977.
Кокенски, Хр. Живот с морето. С, 1993.
Константинов, Ал. Съчинения. Т. 1-3. С, 1989.
К о с е в, К. Ще оцелее ли българската нация. С, 1994.
К о с т у р к о в, Ст. Върху психологията на българина. С, 1949.
Кънчев, поп Минчо. Видрица. С, 1983.
Кратка история на България. С, 1981.
Кръстников, Н. Опит за психологически анализ на обществения живот. С, 1922.
Л е н и н, В. И. Съчинения. Т. 12. С, 1961.
М а р и н о в, Д. Спомени из моя живот. С, 1992.
М а р и н о в, Д. Избрани произведения. Т. 1-2. С, 1981.
М ар и н о в, Д. Стефан Стамболов и новейшата ни история. С, 1992.
721
М а р к о в, Г. Задочни репортажи из България. С, 1990.
Минкова, Ст., Тр. Трифонов. Народопсихологически щрихи на българина. С, 1990.
М и х а й л о в, Ст. Сравнението. С, 1984.
М и х а й л о в, Ст. Живковизмът през призмата на една лична драма. С, 1993. -
Михайловски, Ст. Българската литературна книжнина - етнография, историко-
летописни съчинения и др. С, 1987.
Михайловски, Ст. Книга за българския народ. С, 1991. Михайловски, Ст. Книга за оскърбените и
онеправданите. С, 1903. М о н т е с к ь о, III. За духа на законите. С, 1984. Мутафчиев, П. Книга за
българите - бит и култура. С, 1987. Мутафчиев, П. Поп Богомил и св. Иван Рилски (Духът на отрицанието
в нашата
история). - Философски преглед, 1934, № 2. N о и V е а и кгоиззе Ши$1ге - 1936 год. Немски и
австрийски пътеписи за Балканите. С, 1979. Ние, американците. Ню Йорк, 1991.
.
Н е й з б и т, Дж. Меганаправления. С, 1991. Народопсихология на българите. С, 1984. О в а д и я, Д.
Дед или разгромът. С, 1988. Сп. „Огоньок", М., 1990, № 3.
Огнянова, Ел. От извора. Фолклорни студии. С, 1980. Павлови ч, Хр. Царственик или история Болгарская.
Будим, 1884. П а н о в, Т. Психология на българския народ. Велико Търново, 1992. П а ч к о в а, П.
Идейно развитие на поборниците след Освобождението. С, 1988. П е н е в, Б. Начало на българското
възраждане. С, 1919. П е н е в, Б. История на българската литература. Съчинения. Т. 1. С, 1976.
Проблеми на развитието на българската народност и наука. С, 1988. П е т р о в а, С. Р. Моите спомени.
С, 1992. Платон, Законите. С, 1991. П о п о в, Ст. Безсъници. С, 1993.
Р а д е в, С. Строители на съвременна България. С, 1990. Разцвет на българската литература 1Х-Х век.
С, 1962. Р а й н о в, Ат. Евангелски легенди, чудеса, мироглед. С, 1975. Раковски, Г. Автобиографични
трудове. С, 1980. Раковски, Г. Съчинения. С, 1922. Рангелов, Л. Роден за войсководец. С, 1987. Русо,
Жан-Жак. Избрани съчинения. Т. 1. С, 1988. Селимински, Ив. Избрани съчинения. Т. 5, 11. С, 1929. С е м
о в, М. Силуети по магистралата. С, 1978. С е м о в, М. Душевност и оцеляване. С, 1982. С е м о в, М.
Трите ключа. С, 1987. С е м о в, М. Българинът - познат и непознат. С, 1982. С е м о в, М. Баба знае
две и двеста. С, 1988. С е м о в, М. По стъпалата на живота (традиции и отклонения от някои български
нраЕЕ
С, 1975. С е м о в, М. Е Тончев. Бизнес и морал. С, 1992.
722
¦'в.
-тхш. щрави).
С е м о в, М., Н. Радев. Български царе. С, 1992.
С е м о в, М. Наричат ме Грейт Бритън. С, 1991.
С и л я н о в, Хр. Съчинения. Т. 1-2. С, 1983.
Сп. „Панорама", 1993, № 1-2.
Сп. „Септември", 1982, № 11.
Сп. „Философска мисъл", 1982, № 2.
Сп. „Философски преглед", 1934, № 2.
Сп. „Мисъл", 1934, № 3.
Сп. „Демократически преглед", 1994, № 10.
С м и т, А. Исследование о природе и причинах богатства народов. М., 1962.
Славейков, П. Съчинения. Т. 5. С, 1930.
С т а л и н, Й. Марксизмът и националният въпрос. М., 1921.
Стара българска литература. Апокрифи. С, 1993.
Стефанова, В. Съдбата на България - интервюта. С, 1980.
С т о я н о в, 3. Записки по българските въстания. С, 1975.
С т о я н о в, 3. Васил Левски. С, 1980.
С т о я н о в, 3. Четите в България. С, 1980.
С т о я н о в, 3. Непознати страници. С, 1981.
С т о я н о в, 3. Превратът. С, 1994.
С т о я н о в, Т. Теню Стоянов проговори. С, 1994.
Страшимиров, А. Поет и народ. С, 1897.
Страшимиров, А. Събрани съчинения. С, 1961.
Страшимиров, А. Стефан Стамболов, диктаторът. С, 1993.
Страшимиров, Д. Христо Ботев като поет и журналист. Пловдив, 1897.
Страшимиров, А. Вихър. С, 1973.
С т о й к о в, Л. Фирмена култура и комуникация. С, 1995.
Съветска България през три британски мандата. Лондон, 1944.
Сп. „Орнаменти", 1934, № 5.
Сп. „Български журналист", 1989, № 4.
Сп. „Философски преглед, 1930, № 4.
Такива ли сме. С, 1994.
Т а л е в, Д. Железният светилник. С, 1952.
Т о д о р о в, Ст. До върховете на властта. С, 1995.
Т о й н б и, Арнълд, Даисаку Икеда. Избери живота. С, 1995.
Т о п а л о в, М. Срещи с Буров. С, 1990.
Т о ф л ъ рь А. Третата вълна. С, 1992.
Т р а й к о в, В. Георги Стойков Раковски. Биография. С, 1974.
Т р а й к о в, В. Георги Стойков Раковски. Документален летопис 1821-1867. С, 1990.
Ф и л о в а, Евд. Дневник. С, 1992.
Философската мисъл в България. Т. 1-3. С, 1970.
Философски речник. С, 1985.
Ф о т е в, Г. Социална реалност и въображение. С, 1986.
Ф о т и н о в, К. Избрани страници. С, 1943.
Ф р е й з ъ р, Дж. Фолклорът в стария завет. С, 1989.
723
Френски пътеписи за Балканите. С, 1981. Р г е и 4 3. \Уегке Ьо1 16, 1та§о РиЪН5пт§, РгапГиП А. 1968.
Ф у к у я м а, Фр. Краят на историята. С, 1993. Ф р о м, Ер. Бягство от свободата. С, 1992. Хаджийски,
Ив. Избрани произведения. Т. 1-2. С, 1974. X е г е л, Г. История на философията. С, 1982. Хилендарски,
Паисий. История славеноболгарская. С, 1972. X р и с т о в, К. Бели дяволи. С, 1993. Христоматия по
история на България. С. 1993. Христофоров, А. Трима с магаре из Рила. С, 1961. Христофоров, А.
Вуцидей. С, 1963.
X е м п т ъ н, Ч. Търнър, Алфонс Тромпенарс. Седемте култури на капитализма. С, 1995. Хаджидимов, Д.
Поглед върху нашия обществен живот, 1902, № 2. Ц а м б л а к, Григорий. Христоматия по старобългарска
литература. С, 1967. Цветаров, Л. Пътищата на българската интелигенция. С, 1993. Ч и л и н г и р о в,
Ст. Какво е дал българинът на другите народи. С. 1995. Чудомир. Дневник. С, 1994.
Шишманов, Ив. Избрани съчинения. Т. 1. С, 1965.
.Шейтанов.Н. Духът на отрицанието у българина. - Философски преглед, 1933, № 2. Ю н г, К. Избрано. С,
1993. Я н е в, С. Български характери. С, 1987.
Я н е в, С. Един нравствен феномен в българската интелигенция. С, 1993. Й п д а й к, Дж. Задачи. С,
1985.
С о Г Г т а п, Егу. ТЬе ргезепШюп оГ зеН" т еуегуйау НГе. N6* Уогк, 1991. Р а 5 с а 1 е, К.., АпШ.
Айюз. ТЬе аП о? 1арапе8е тапа§етеп1. Ие* Уогк, 1981.
724
СЪДЪРЖАНИЕ
«118»
ВМЕСТО ПРЕДГОВОР
ТРИЛОГИЯ, ИЛИ ПО-СКОРО ОЧАКВАНАТА КНИГА
ЗА „ХАРАКТЕРА" НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД....................................................................
5
ЗАЩО НАПИСАХ ТАЗИ
КНИГА?.......................................................................................... 9
I РАЗДЕЛ
НАРОДОПСИХОЛОГИЯТА КАТО НАУКА
И СЕБЕПОЗНАНИЕ.....................................................................................
13
I ГЛАВА
ЗА НАРОДОПСИХОЛОГИЯТА КАТО НАУКА И СЕБЕПОЗНАНИЕ........................... 15
1. Методология на народопсихологическото знание............................... 34
2. Общото и различното между народопсихологията
и сродните й
науки..................................................................................... 54
II ГЛАВА
ОБЕКТ НА
НАРОДОПСИХОЛОГИЯТА.............................................................................. 65
1. Тотем, род, племе, етнос, народност, етническа общност, народ.... 65
2. Етногенезис, раса, нация, население, малцинство.............................. 74
3. Индивидуален, групов, класов характер.............................................. 100
4. Национален характер...............................................................................
101
5. Подходи при формулирането на националния характер................... 117
6. Фактори за формирането на националния характер.......................... 129
7. Регионално, национално, общочовешко............................................... 148
III ГЛАВА
ИСТОРИЯ И РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДОПСИХОЛОГИЯ............... 176
1. Основни периоди в развитието на българската
народопсихология.....................................................................................
176
2. Възраждането и неговата мисия във формирането
на националната ни идентичност.......:.................................................. 192
725
IV ГЛАВА
ПСИХОЛОГИЧЕСКИТЕ КОМПОНЕНТИ
НА БЪЛГАРСКАТА
ДУШЕВНОСТ.................................................................................... 224
1. Гледни точки за произхода на прабългарите...................................... 224
2. Основни периоди в развитието на българския характер.................. 242
3. Душевност и собственост....................................................................... 246
4. Резервите на душевността, тайните на душата.................................. 254
5. Оцеляването - основна съдбовна линия
в българското национално поведение.................................................. 258
II РАЗДЕЛ
БЪЛГАРИНЪТ И ВЛАСТТА..................................................................... 271
I ГЛАВА
ВЛАСТТА Е ЕДНА
ВСЕЛЕНА....................................................................................„;.... 273
1. За какво ни говори историята?.........................:.................................... 276
2. Българите и властта в годините на турското робство..................... 285
3. Преките свидетели на времето.............................................................. 290
4. От двете страни на властта.................................................................... 305
II ГЛАВА
БЪЛГАРИНЪТ И ВЛАСТТА, КОГАТО СЕ ТРУПА КАПИТАЛ................................... 309
1. Ст. Михайловски и магиите на властта............................................... 315
2. Българското „каквото ще да става"..................................................... 329
3. Присъдите на
Алеко................................................................................. 331
4. Властта и непрощаващото око на Тодор Панов................................. 3-5
5. Наблюденията на още цял ред мислители.......................................... 35^
6. Антон Страшимиров и скритата враждебност
към всяка
власт........................................................................................ Зт!
7. Иван хХаджийски за българина и властта.......................................... 36-
III ГЛАВА
БЪЛГАРИНЪТ И ВЛАСТТА СЛЕД 9 СЕПТЕМВРИ 1944 г......................................... 3"0
1. Възторгът и насилието - драматичен знак на новото време.......... 3"!
2. И отново
раболепие................................................................................. 379
3.
Страхът...............................................................................................
........ 383
4.
Условието ............................................................................................
....... 393
5. Системата на привилегиите................................................................... 39>
6.
Демагогията...........................................................................................
.... 406
7. Неизбежната подмяна на условието..................................................... 406
8.
Хвалбата..............................................................................................
....... 411
9. Формите на съпротивата вътре в партията......................................... 421
726
1 IV ГЛАВА
| БЪЛГАРИНЪТ И ВЛАСТТА СЛЕД ДЕСЕТИ НОЕМВРИ 1989 г. 224 |
КАК КОРАБЪТ СЕ СПУСНА НА ВОДА?........................................................................
430
| 1. Демокрация и
власт................................................................................. 430
' . 2. Походът на
репресираните...................................................................... 438
-,, , 3. Нежните революции също ядат чедата
си.......................................... 442
¦ 4. Проблемът
„дисиденти".......................................................................... 442
5. Ние не обичаме личностите си.............................................................. 450
-го 6. Проблемът за
страха............................................................................... 463
7. Личното себеуреждане.............................................................................
470
8. Търсенето на покровител........................................................................
476
9.
Отлюспването..........................................................................................
.. 481
10.
Политиканстването................................................................................. 483
771
11. Синдромът „за всеки случай".............................................................. 486
12. Който не е с нас, е против нас............................................................ 487
273 13. „И от мен по-зле
има".......................................................................... 492
14. Късата историческа памет.................................................................... 493
15. Симптомът на кръвта............................................................................
494
16. Журналистиката
ни................................................................................. 496
17. Какво става с онези от българите, когато вече
са яхнали белия кон на властта.......................................................... 506
18. Българският политически синдром..................................................... 516
309
313
329 III РАЗДЕЛ
331 ЕСЕТА ВЪРХУ НЯКОИ ОСОБЕНОСТИ НА ДУШЕВНОСТТА НИ
343 КОМПЛЕКСИТЕ И ПАРАДОКСИТЕ
358 В БЪЛГАРСКИЯ
ХАРАКТЕР................................................................... 521
360
ВЪВЕДЕНИЕ..................................................................,..........................
............................. 523
364 I ГЛАВА
ЕСЕТА ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ОСНОВНИТЕ ЧЕРТИ
370 В БЪЛГАРСКИЯ
ХАРАКТЕР..............................................................................................
529
371 1. Скептицизъм и
консерватизъм.............................................................. 529
379 2. Синдромът на
халището.......................................................................... 533
383 3. Рискът в българския
характер................................................................ 545
393 4. Личното и националното достойнство на българите.
398 Търпението в характера
ни..................................................................... 548
406 5. Българският реализъм. Съобразяването в характера
ни................. 561
406 6. Нашето отношение към
йерархиите..................................................... 573
412 7. Българите и
държавата........................................................................ 583
• 422 8. Индивидуално и национално самочувствие.
Самокритичност........ 603
727
9. Сравнение и нихилизъм..........................................................................
609
10. Чуждопоклонство и нихилизъм........................................................... 612
11. Слънчевата страна на самочувствието ни........................................ 616
12. Нашето
„дано!!!..."................................................................................. 622
II ГЛАВА
КОМПЛЕКСИТЕ В БЪЛГАРСКИЯ ХАРАКТЕР............................................................. 625
1.
Бабаитлъкът...........................................................................................
.... 632
2. Заслуги към победителите.....................................................................
633
3. Ние сме малък народ...............................................................................
636
¦ 4. Догонващият българин..........................................................................
639
5. Да бъдем „европейци".............................................................................
642
6. Не съм кой да
е........................................................................................ 645
7. Повишената самокритичност................................................................. 648
III ГЛАВА
ПАРАДОКСИТЕ В БЪЛГАРСКИЯ ХАРАКТЕР.............................................................. 652
1. Какво добро съм ти направил, та ме мразиш.................................... 655
2. Минало имаме, а историята ни е бардак............................................. 65^
3. Учи, чедо, за да не работиш....................................................................
665
4. Една бомбичка й трябва на Айфеловата кула.................................... 66"
5. Своето оплюва, пред чуждото се кланя.............................................. 6~1
6. Не искам на мен да ми е добре, искам на съседа
да му е
зле.................................................................................................
6~5
7. И сам да съм в трамвая - ще се блъскам....................................... 6~5
8. Много сме храбри, но на дуел не излизаме!...................................... 68Т«
9. Това не може да бъде..............................................................................
685
10. Когато не ти върви работата, обвинявай
предшественика си.................................................................................
68Й
11. Най-обичаме да говорим за работа, когато се веселим,
а за веселба - когато работим............................................................ 690
12. Строим големи къщи, а умираме в мазето...................................... 694
13. И с миша опашка, и с грива на лъв................................................... 696
14. Законът е врата в полето, през която минават
само
говедата..........................................................................................
701
15. И още за нашите парадокси................................................................. 706
IV ГЛАВА
КОМПЕНСАТОРНИТЕ МЕХАНИЗМИ В НАШИЯ НАЦИОНАЛЕН
ХАРАКТЕР..............................................................................................
................................ 710
БИБЛИОГРАФИЯ..........................................................................................
........................ 719
728
Българската литература, макар да има
блестящи образци, не е пребогата Ь
на народоведчески съчинения, а съвсем 4;
единични са онези от тях, които правят
опит да обхванат всички страни &
на националната съдба и националния дух.
Със своята систематика и обхват,
с методологичния си и понятиен апарат,
с научната си проникновеност
и новаторство, настоящата книга на
МАРКО СЕМОВ изпълнява наукополагаша
роля 3а българската народопсихология.
В първата част авторът предлага «;:
системен анализ на всички досегашни :%
народоведчески съчинения, а заедно с тях
и на онези литературни произведения,
които съдърЖат сведения или набл!одения
3а българската душевност.
Втората част на тома е първи по рода си
преглед на политическата психология
на българите и тяхното отношение
към държавата в цялата ни история
и до наши дни.
На комплексите и парадоксите
в българския характер е посветена
уникалната трета част на изследването.
За първи път се прави самостоятелен
анализ и на «компенсаторните механизми"
в националната психология.
Забележителното богатство на езика
и четивността на обемния текст са
негови допълнителни достойнства,
които придават на изследването
на Марко Семов впечатляваща достъпност
— позволяваща да се изпълни най-вагкната
цел на всяко себепознание -
достигането до дълбините
на народната душа. ;