Ива̀ н Мѝнчов Ва̀ зов е български поет, писател и драматург, наричан често

„Патриарх на българската литература“. Творчеството на Вазов е отражение на две

исторически епохи – Възраждането и следосвобожденска България. Иван Вазов
е академик на Българската академия на науките и министър на народното
просвещение от 7 септември 1897 г. до 30 януари 1899 г. от Народната партия

Детство и юношество[редактиране | редактиране на кода]

Иван Минчов Вазов е роден на 9 юли (27 юни стар стил) 1850 г. в Сопот.[1] Произхожда от
семейство на средно заможен търговец, в което на почит са строгият ред
и патриархалността, уважение към религиозните и битовите традиции, отзивчивостта
към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Брат е на военните
дейци Георги Вазов и Владимир Вазов, на общественика и политик Борис Вазов, а също на
доктор Кирил (Кирко) Вазов. Според Борис Вазов родът на Вазовите произхожда от Кирко
Иванов Арнаудов от нестрамското село Сопот (сега несъществуващо), който се преселва в
днешния Сопот в края на 18 век по време на размириците при управлението на Али паша
Янински.[2][3]
Иван Вазов завършва местното взаимно и класно училище, запознава се с оригинална и
преводна българоезична литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски
възпитаник, отрано се приобщава и към рускоезичната поезия. През 1866 г. учи гръцки и
турски език в Калоферското училище при Ботьо Петков (бащата на Христо Ботев), като
става негов помощник учител. Там намира богата библиотека от френскоезични и
рускоезични книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие.
През 1866 г. се записва в 4-ти клас на Пловдивската гимназия, ръководена от Йоаким
Груев, където трябва да овладее гръцки и турски език. Освен това Вазов усърдно
изучава френски език и се увлича от поезията на Пиер Беранже, Виктор Юго и Алфонс дьо
Ламартин. През 1868 г. баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не
проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част
от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката „Майска китка“). През 1870 г. в „Периодическо
списание“ на Браилското книжовно дружество излиза и първото му публикувано
стихотворение „Борба“.[4]
Поетическата дейност на младия Вазов е покровителствана от майка му Съба Вазова –
общителна и ученолюбива жена, но буди недоволството на баща му, решил да направи от
сина си търговец. С тази цел през 1870 г. Вазов е изпратен в Румъния да практикува при
своя чичо, търговец в Олтеница.[1] Там обаче Вазов остава верен на призванието си –
научава румънски език, запознава се с румънската поезия и пише стихове в патриотично-
просветителски дух, които печата в „Периодическо списание“, списание „Читалище“,
вестник „Отечество“, вестник „Свобода“ и др. Една нощ бяга в Браила, живее 2 – 3 месеца
сред хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров – Странджата. Животът сред българските
емигранти, срещите с Ботев в Браила и Галац оказват въздействие върху младия поет, у
когото се пробуждат патриотът и гражданинът.
През 1870 г. Вазов се връща в Сопот.[1] По-късно учителства (1872 – 1873) в Мустафа
паша (днес Свиленград), работи като преводач на строежа на железопътната
линия Цариград – Белово (Баронхиршовата железница), усъвършенства френския език,
учи немски език, опознава бита на българския селянин. През 1875 г. се завръща в родния
си град и става член на възобновения Сопотски революционен комитет.
След началото на Априлското въстание през 1876 г. Вазов заминава за Румъния и става
секретар на Българското централно благотворително общество в Букурещ.[1] При много
трудни условия подготвя първите си стихосбирки „Пряпорец и гусла“ (с псевдоним Пейчин)
и „Тъгите на България“.
През Руско-турската война от 1877 – 1878 г., на която откликва със стихосбирката
„Избавление“, Вазов е писар в Свищов при губернатора Найден Геров, откъдето е
командирован до 6 март 1879 г. в Русе.

След Освобождението[редактиране | редактиране на кода]

В Берковица той е назначен за председател на Окръжния съд (18 март 1879 – септември
1880 г.). Случай от съдебната му практика в града го вдъхновява за написването на
поемата „Грамада“.
От 6 октомври 1880 г. Вазов се установява в Пловдив, столицата на Източна Румелия, и се
включва в политическия живот като част от Народната партия. Той е назначен от генерал-
губернатора за депутат в Областното събрание, след което на 12 октомври е избран и
в Постоянния комитет и става негов секретар.[5] През следващата година е избран само за
запасен член на Постоянния комитет, но през януари 1882 година заема мястото в него на
избрания за директор на финансите Иван Евстратиев Гешов.[5]
През 1881 – 1885 г., заедно със своя приятел и съратник от този период Константин
Величков, Вазов участва в редактирането на вестник „Народний глас“, от чиито страници
води борба срещу суспендирането на Конституцията от княз Александър Батенберг. През
1884 – 1885 г. е подпредседател на Областното събрание.[1]
Паметна плоча в Пловдив
В началото на 1881 г. Иван Вазов е избран за председател на Пловдивското научно
книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука“ –
първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878 г.).
През 1885 г. Вазов и Величков основават списание „Зора“ – първото чисто литературно
списание в България. В Пловдив те съставят и прочутата двутомна „Българска
христоматия“, която запознава българския читател с повече от 100 български и чужди
автори.
Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов.
Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска
литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите ѝ
върхове – цикълът от 12 оди „Епопея на забравените“, стихотворенията „При Рилския
манастир“, „Българският език“, „Към свободата“, „Не се гаси туй, що не гасне“, „Новото
гробище над Сливница“, повестите „Немили-недраги“, „Чичовци“, разказът „Иде ли?“ и др.
След провала на проруския преврат през 1886 г. Вазов, който е активен русофил, заминава
през Цариград за Одеса.[1] Там той пише романа „Под игото“, публикуван след завръщането
му в България в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“.

Софийски период[редактиране | редактиране на кода]

Късен портрет от Александър Владиков, 25 ноември 1920 г.
През 1889 г. Иван Вазов се връща в България и се установява в София.[1] През 1890 г.
основава списание „Денница“, което излиза 2 години. По това време издава най-силните си
критично-реалистични разкази, събрани в „Драски и шарки“ (в два тома). През 1895 г.
тържествено е чествана 25-годишната му литературна дейност. Романът „Нова земя“ е
посрещнат от критиката толкова отрицателно, че огорченият автор стига до мисълта да се
откаже от писане.
След възстановяването на Народната партия Вазов се включва активно в нейната дейност
и е избран за народен представител през 1894 и 1896 г. През 1897 – 1899 г. той е министър
на народното просвещение в третото правителство на Константин Стоилов. След това се
оттегля от активния политически живот, но през 1911 г. отново е депутат в V велико
народно събрание.[1]
На Балканските войни през 1912 – 1918 г. откликва с 3 стихосбирки – поетична хроника на
събитията. Вазов е между тези, които се противопоставят на въвличането на България
в Първата световна война на страната на Тройния съюз, но когато това става, възпява в
стиховете си победите на българските войски. Втората национална катастрофа приема
мъчително, с чувството, че е дочакал разгрома на своя свят, но не изгубва вярата си в
бъдещето на България. През 1920 г. тържествено е отпразнуван 70-годишният юбилей на
Вазов, отдавна вече спонтанно обявен за народен поет. Успял да види всенародната
любов и признателност, през 1921 г. умира от разрив на сърцето в дома си в София.
Действителен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на
науките) от 1881 г., почетен член на БАН от 1921 г.
Иван Вазов завещава цялото си имущество на един от своите братя, който се намира в
затруднено материално положение. След смъртта му обаче министър-
председателят Александър Стамболийски прокарва специален закон за създаване на
музей на Иван Вазов, с който къщата в София, авторските права и цялото движимо
имущество на писателя са национализирани без компенсация. Вещите, намиращи се в
трети лица, трябва да бъдат предадени незабавно, като нарушителите са заплашени с
отговорност по закона за разбойничеството.[6]
Романът “Под игото” е написан в Одеса (1887-1889) по времето, когато Вазов е
емигрант, прогонен от русофобския режим на Стефан Стамболов. Далече от
милия на сърцето му Сопот, без близки приятели и другари, усамотен в стаичка
с балкон към морето, той започва да пише роман с работно заглавие “Кървава
заря” под напора на носталгията. В този си първи вариант романът влиза в
“Сборник за народни умотворения, наука и книжнина 1889-1890 г.”.
Минава време. Съвременниците на Вазов посрещат творбата му със смесени
чувства, защото събитията са още пресни. Но мистериозно как (и до ден
днешен) романът е препоръчан на едно проспериращо английско издателство и
в началото на 1894 г. излиза на... английски език.

И досега не се знае кой го е превел

Но преди това Вазов преработва текста - някои глави съкращава, други ги

обединява или редактира, размества пасажи, прави стилни и езикови поправки.
В предговора на английското издание Едмънд Гос пише, че това е безспорно
един от най-хубавите романи, които Източна Европа е пратила на Запад,
нарича го “шедьовър”, сравнява го с “Айвънхоу” на Уолтър Скот.

В статия, публикувана в края на 1894 г., Филип Панайотов произнася укорно:

“Както и да бъде, но факт е, че чужденците ни отвориха очите да се взрем в
нази си, да видим що имаме. Цели пет години има, откакто романът “Под игото”
се появи, но цели пет години той тъна в ония прашни и кичелии страници на
прочутия “Сборник”, плесенясал и подслонен на усойност...”

Първото българско издание на “Под игото” носи марката на издателя Т. Ф.

Чипев и излиза няколко месеца след английското.
Вазов собственоръчно написва договора, според който продава авторските си
права само за първите 3 хил. екземпляра срещу 2500 сребърни лева.
Издателят се задължавал да даде 25 безплатни книги на автора.