До Чикаго и назад – анализ

ПРОИЗВЕДЕНИЕТО
Пътеписът „До Чикаго и назад" е отражение на цялостните впечатления на Алеко
Константинов от пътуването до Америка през 1893 г., където основната му цел е Всемирното
изложение в град Чикаго. Преди него писателят е предприемал и други подобни пътешествия - до
Париж и Прага, защото винаги са го интересували постиженията на човешкия ум и научно-
техническите открития на народите. За пръв път обаче той напуска пределите на Стария континент и
вълненията му са по-големи. Не само като българин, а и като европеец Щастливеца се среща с
една много по- различна цивилизация, с несравними мащаби, с непозната култура и модерна
обществена организация на живота, за които няма лични наблюдения до момента.
За Алеко Константинов пътуването е духовно приключение. Високообразован човек, той владее
чужди езици и много чете. От дете мечтае да обиколи света. Любознателността му не е елементарно
любопитство, а израз на стремеж да узнае повече, да разбере различното, да съпостави видяното
- да откривателства. При това впечатленията му не са никак повърхностни и еднозначни. Той
има набито око и за красивото, и за онова, което загрозява живота и природата. Способен е
обективно да оценява и достойнствата, и недостатъците във видяното.
Първоначално записките му са публикувани в периодичния печат - излизат в три
последователни броя на списание „Български преглед“. Но българският следосвобожденски
читател е жаден да разшири мирогледа си, да научи повече за света и интересът е огромен.
Това кара автора няколко месеца по-късно да преработи своите бележки и да ги издаде в книга под
заглавие „До Чикаго и назад" (1894).
ЖАНР
Пътеписът пресъздава впечатленията на пътешественика от непознати чужди страни, които е
посетил, или от малко известни кътчета на родината. Описанието има познавателен и естетически
характер. В този аспект пътеписите могат да се разделят на художествени и публицистични
    – художествен е онзи пътепис, в който ясно се усещат оценъчната позиция на автора и
моментът на естетическо съпреживяване. В такъв пътепис неусетно се извайват образи,
вмъкват се описания на природата и на душевното състояние на пътешествениците. Използват
се характерните за литературата похвати;
    – публицистичен е пътепис, който има повече опознавателни задачи, борави с клишета, а не с
метафори, изтъква факти, а не образи. С една дума, такъв пътепис много по-малко разчита на
въображението на автора.
“До Чикаго и назад” безспорно е художествен пътепис, защото:
    – Алеко пресъздава естетически видяното и извайва истински художествени образи на хората,
с които се среща;
    – с тънко чувство за хумор, с ирония и самоирония предава поведението на пътниците, хванати от
морската болест, с усет на художник описва Ниагарския водопад, като гражданин и моралист
преценява поведението и начина на живот на американците, техническия напредък и недостатъците
на обществото;
    – внимателно и с мярка разкрива плюсовете и минусите на западната цивилизация,
непрекъснато съпоставя Америка и Европа, Америка и България. Той знае, че пътят на
цивилизацията е един, че днешна Америка е утрешна България. Затова спокойно може да се нарече
разузнавач в бъдещето. Сам авторът отбелязва в творбата: В тези пътни бележки аз излагам
моите непосредствени лични наблюдения и впечатления, тъй както съм ги възприел в
момента, без да ги проверявам и без да излагам това, което ми е известно за Америка от
книгите. Затова разказвачът не просто описва, а и сравнява, анализира, коментира собствените си
преживявания и тези на срещнатите хора, а така подтиква и читателя да направи своя преценка.
В пътните му записки се открояват няколко обекта на описание: пътуването с кораб през
Атлантическия океан, огромната Статуя на свободата, извисила ръст на континенталния бряг,
колосалният Бруклински мост, оживените улици и архитектурата на Ню Йорк, Ниагарският водопад,
динамичното битие на хората от фабричните предградия и Чикагското изложение.
ТЕМИ
Откъсът засяга няколко теми, които се преплитат. Основната е как стои България сред света
(какво е мястото на България в света). Темата е болезнено актуална за народа ни в края на XIX век,
защото съвсем наскоро държавата е отвоювала свободата си, след като пет века не е съществувала на
световната карта. А несъмнено Чикагското изложение е един умален модел на планетата: в него
си дават среща хора от близки и далечни краища на Земята, с различни езици и култури и в крайна
сметка показват колко пъстролика е човешката цивилизация.
Неслучайно преди да навлезе заедно с пътеписеца в огромната експозиция (изложба), на читателя
деликатно се припомня за доста голямото Пловдивско изложение - мащабите се опознават в
сравнение. Но дори и тази съпоставка се оказва недостатъчна: само индустриалната палата в Чикаго
може да побере цялата ни столица с жителите и покъщнината им. Затова авторът просто се отказва
от математически изчисления и предоставя на читателя възможност сам да развихри фантазията
си. Вътре в гигантското построение гъмжи от хора, павилионите са стотици – лабиринт, сред който
посетителят наистина е заплашен от изгубване. Цяло изпитание за гостите е в необозримото
пространство да намерят българското представителство. То е сбутано в дъното на тъмна и
тясна уличка - едно дюкянче, затиснато сред грандиозните палати. Така още в началото е засегнат
въпросът за относителността на представите, с които българите мислят за себе си и за света.
При осъзнаването на тази относителност разказвачът е изпълнен с ирония и болка. Те се
проявяват особено при описанието на трепетно очакваната среща с родното присъствие сред
изложението. Навлизането в сумрачното пространство на дюкяна е белязано от две витрини с
розово масло - емблемата на ориенталска България. Но бързо след първото мило впечатление се
налага друго: за липсата на ярки постижения, с които България може да удиви света. Експонатите
я представят по-скоро като изостанала селскостопанска страна: няколко кутии с тютюн и
цигари, невзрачни восъчни фигури с типични дрехи на селска булка, шоп и военен. После се
изреждат пешкири, плетени чорапи, бъклици, тамбури, мускали, ножици. С добродушна
насмешка авторът изрежда тези образци, които създават пошла (просташка, безвкусна,
елементарна) представа за народните традиции и занаяти и в никакъв случай не могат да се
нарекат мостри за високи технически завоевания. Те са примери от миналото, говорят за
изостаналост, за липса на възможност родината да участва в реална конкуренция с модерния свят.
За отечеството ни хората не знаят, но и липсва причина, която да ги подтикне да научат. Дори
в любезните усилия на уредника Шопов непрестанно да преподава уроци по география личи
провинциален комплекс за изостаналост. Пред очите на посетителите върху картата бастунът му
първо показва Цариград, а после през Одрин се придвижва към Розовата долина. Даже
претенциозното й определение като земен рай не заличава сянката на робството: какъв ще е този
рай, щом никой не е чувал за него!
Засегната е и темата за отношението на другите към нас. То личи от бегло споменатите
посетители, предимно американки, които се заглеждат по украсите в носиите и войнишките
облекла. Въпреки старанието да спечелят вниманието им, българските търговци не постигат нищо
повече от възпитана любезност. Наблюдателите откликват с шаблонни изрази - 0, да! Добре!, които
показват само добро поведение, елементарно любопитство към странното, непознатото, но не и
задълбочен интерес.
Но голямата болка на Алеко не идва от скромността на експонатите, с които родината
присъства на изложението. Тя е свързана най-вече с хората, които ги предлагат: те са истинското
„лице” на България. Че са недодялани, без обноски (справят се криво-ляво с рекламата, не говорят, а
се разправят с гостите), че не знаят езици (неспособни на пълноценен диалог със света), че нямат
усет за новото - това той някак успява да го преглътне. Но че са с манталитет на мошеници, на
безогледни търгаши - ето това наистина отблъсква пътеписеца. Нашите представители и
продавачи не се притесняват да мамят, че стоките са старинни и затова - ценни. Те предлагат
фалшификати вместо оригинали, увеличават цените, спекулирайки с незнанието на
посетителите. Понеже сами са нечестни, гледат на тях недоверчиво, под вежди. Поради собствената
си ограниченост не уважават и околните, а прибързано ги оценяват като абдали и будали-, лесни
жертви при надлъгване. Те не работят за авторитета на България, а го сриват Търсят единствено
лична изгода от присъствието си. Затова и отношението им към минаващите е презрително, като
към мющерии - клиенти, които някак трябва да подмамиш и да им пробуташ стоката. За Алеко
Константинов това е истински позор, който обяснява жеста със скритото зад вестник лице на
разказвача: в него личи срам от такива сънародници, опит категорично да се разграничи от тях.
ГЕРОИ
Водещ, герой в откъса е разказвачът, през чиито очи читателят „вижда” Чикагското
изложение. Той носи черти на любознателен интелигент, жаден да откривателства в една
непозната обстановка, но и обективно да предава наблюденията си, без да идеализира.
Първото му преживяване е искрено изумление; грандиозните мащаби са стъписващи,
несравними с нищо виждано преди. Гигантските павилиони, красивите украси, ярката светлина,
пъстрото гъмжило от хора го смайват. Зрителни, слухови и обонятелни усещания се примесват и той
без свян признава неспособността да обхване всичко в детайли: отваря сетивата си само за най-
едрите контури. Любопитството към света обаче не е притъпило интереса към българското. Очите
трескаво търсят знаците на родното. Радостта, когато го открива, личи от епитетите мило и славно
— намек за добронамереност и искрена патриотична надежда, че отечеството може да се впише в
панорамата на света. Те обаче скоро са подменени от смущение. На фона на осветените палати на
другите държави потуленият в мрак, затънтен дюкян поражда твърде слаб интерес у чужденците, а
невзрачните експонати вътре едва се разпознават дори от българи. Неприкрито разочарование
носят и самите мостри на родното - изглеждат вехти, незначителни. Те не са белези на напредък,
затова пораждат насмешка: забелязват се по-скоро с обоняние, отколкото със зрение.
Разминаването между очаквано и действително прави разочарованието да градира до
състояние на срам. Неговите белези са наведеното тяло на разказвача, скритото зад вестник лице
(дано не го припознаят като земляк на нашенците!) и преди всичко ироничните размисли колко
непреводим е нашият образ за пред чужденци. Героят разбира, че трудността евентуално да се
преведе на английски някоя статия за абички и салаши не идва от липсата на съответни думи, а от
незначителността, от пошлостта(простащината, безвкусицата) на това, което вълнува българите.
Описан е и образът на г-н Айвазиян — търговец от панаира до изложението. Въведен в текста
като софийски гражданин (тоест представител на модерното общество), той всъщност е напълно
изостанал от времето човек. С усета на използвач е накупил евтино от селата всевъзможни битови
предмети — домашно тъкани платна, килими, чорапи, обици и части от народни носии. Опитва се да
ги пробута на американците като антикварни сувенири, лъжейки за произхода и за действителната
им цена. Девизът му „Думите пари не струват" издава манталитет на непочтен и алчен търгаш,
който разчита единствено на измама във взаимоотношенията си с другите. Затова и надписът над
бараката му е в пълен контраст с реалната стойност на продаваното: претенциозното
рекламиране на стоката му е по-скоро подигравка с наистина значимото в България и цененото от
българския народ.
Неколкократно изтъкваната любезност на г-н Шопов не успява да компенсира наивните му
опити да впечатли посетителите. Като официален уредник той е гостоприемен домакин, мъчи се да
възбуди интерес у гостите, склонен е дори да преувеличава райската хубост на земята ни и
страховитата армейска мощ на държавата. Но даже неуморните усилия да преподава география по
картата не са убедителни: сам той явно още изпитва неувереност в авторитета на отечеството,
щом му приписва достойнства по съседство с Турция.
За читателя е особено важен последният образ от българската галерия. В откъса за пръв път се
появява Бай Ганьо — герой, който ще се среща и ще търпи развитие в последващото творчество на
Ал. Константинов. Въведен в разказа уж като незначителна личност (някой си българин, само
собственик на маса в панаира), той се запечатва ярко в съзнанието на пътеписеца, а оттам и на
четящия. Външният му вид издава пълна изостаналост: шалварите, поясът, цигарето,
невъзмутимата поза на седнал по турски върху сандък го рисуват като ориенталски човек от
времената на робството. Речта му изобилства от диалектизми и турцизми - не е направил никакво
старание да надрасне изостаналата среда, от която е произлязъл. За непочтените му намерения
говори откровеното признание, че е дошъл да продава фалшификати — полупразни мускали,
налети с имитация на розово масло. Явно разочарован от несбъднатите очаквания за бърза печалба
чрез мошеничество, Ганьо Сомов излъчва досада. Той не помръдва от мястото си, прехвърля на
други задължението да общува с посетителите, защото хем не знае езици, хем не е склонен да прави
усилия да се разберат. Незадоволеният стремеж за материална изгода е толкова видим, че едва
прикрива измъчващата го скука. Перспективите за парична облага не са се оправдали, а интерес да
се обогати духовно, като разгледа един толкова впечатляващ нов свят, у него напълно
отсъства: „омръзнало му да седи в Чикаго“. Това го изпълва с презрение към околната
действителност и оголва просташкия му нрав. Примитивната му злоба се насочва предимно към
жени (по-слабия пол), които набързо са заклеймени с няколко груби етикета само защото са
бамбашка, тоест различни от нашите.
КОМПОЗИЦИЯ
Постройката на текста в откъса следва стъпките на разказвача. Тя се движи от най-общото
външно впечатление на наблюдателя, минава през описание на атмосферата вътре в
изложението, регистрира по-малките детайли от българското присъствие сред него и завършва
със срещите извън изложбените палати - на открития панаир. В сюжетния ход обаче се забелязват
два момента на ретардации, които задържат действието. Те разширяват представите на читателя за
личните преживявания на пътеписеца.
Първият е онова забавяне на случката, в което разказвачът дава воля на въображението си и
мисли как би се превела една статия от български вестник на английски. Играта на фантазията
с търсенето на съответните думи съдържа откровена ирония. Тя загатва не толкова за езикова
немощ, колкото за фаталната отдалеченост на родината от модерния свят. Каквито и думи да се
подберат, България ще остане неразпознаваема за техническия прогрес.
Вторият момент е маркиран в текста с призив от самия писател към читателя: Чакайте... Да
поспрем... Подканата изостря вниманието към следващи важни подробности. Стоките на г-н
Айвазиян и Ганьо Сомов и начинът на предлагането им пред чужденците окончателно опетняват
страната ни, която се надява да впечатли света. Тук задържането на действието постига не ефекта
на приятната изненада, а обратния - на фаталното разочарование.
Неведнъж в текста се появяват намеци за контраст между мрак и светлина. Те са нещо повече
от физически характеристики. Бяло варосаната отвън мащабна сграда на изложението грее и
отвътре от електрически отблясъци (особено в големите палати на чуждите страни) и прави
експонатите още по-привлекателни. Противно на тях, българският щанд е разположен в дъното
на някаква тъмна тясна уличка, до него не досяга светлина, а мострите едва се различават след
дълго вглеждане. Внушението за невидимост, непрозрачност има метафорично значение - загатва
тъжната истина колко незабележима е държавата ни сред модерния свят и неговия технически
напредък.
Свой определен стилистичен ефект има и употребата на ред умалителни съществителни в
откъса. Многократно повтаряната дума дюкянче или уличка, абичка подсказващ от една страна,
маломерността, незначителността на България в общността на напредналите държави. Но от
друга, те загатват и за неудобството на самия разказвач, когато допуска как изглежда родината ни
в очите на околните: тя едва ли предизвиква нещо повече от снизходително умиление.
За разкриване на субективните преживявания у пътеписеца роля имат и реторичните въпроси
(А питате ли, успях ли да ги зърна сам всичките?) и реторичните възклицания (Има хас да
очаквате да ви описвам някой павилион поотделно!). Те са израз и на емоционалното задъхване от
вълнение, и на смиреното признание на разказвача, че е невъзможно с думи да предаде изобилието
от впечатления.
 Чикагското изложение
а) България на изложението. Авторовият разказ за изложението е подчинен на сравнението
между родното и чуждото. За да разкрие грандиозните мащаби на Чикагското изложение, Алеко го
сравнява с Пловдивското. В сравнение с бляскавите павилиони на напредналите държави
българският е невзрачен и пътеписецът с ирония го нарича “дюкянче” и “барака”. Докато
останалите страни се надпреварват да показват на изложението последните си технически
достижения, гордостта на България са розовото масло и предмети от традиционния бит.
б) българските изложители. Хиляди километри са изминали до Чикаго г-н Айвазиян и Ганьо
Сомов. Те са дошли в Америка, водени не от любопитство и интерес към новото, а за да
печелят. За Айвазиян любознателните американци, дошли да видят българския павилион, не са
нищо повече от “будали” и “абдали”, защото лесно могат да бъдат излъгани да купят стари
дрънкулки, купени на безценица от селянките в България, на цената на антикварни предмети. Ганьо
Сомов – прототипът на Алековия герой бай Ганьо, пък продава на изложението имитация на розово
масло, което представя за истинско. За него пътуването през океана е не незабравимо вълнуващо
изживяване, каквото е за Алеко, а досадно клатушкане. Омръзнало му е и седенето в Чикаго. У
търговеца липсват любознателността и интересът на пътеписеца към новото, непознатото,
различното. Ганьо и Щастливеца са единодушни само в едно: и двамата като българи не приемат
егоизма на американците и липсата на топлота във взаимоотношенията им. Ганьо с носталгия
въздъхва: “Бамбашка свят” и също като Алеко обобщава: “Студен свят”.

ДР: Разкрийте с 3-4 изречения внушенията на цитатите:

1. „До една маса в кьошето седи по турски върху сандък, постлан с килим, някой си
българин, Ганьо Сомов, с антерия, с широк червен пояс и безконечни сини шалвари и
пуши цигара с едно дълго, черно, с янтар на края, цигаре.“
2. „- … бе лаф пара не чини, защо не им кажете да купят нещо.“
3. „- Я виж там онзи абдал какво иска.“
4. „Бай Ганьо не им проумява от приказката, гледа ги, пухти с цигарето и чете
броениците...“
5. „- Бамбашка свят - оплакваше се бай Ганьо, - студен свят.“