Кои са причините, които карат Константин Велики да промени

политиката на властта към християнството?

Константин Велики е силно тачен сред православните християни. Гледайки го от

разстоянието на времето, ние виждаме в него „първия християнски император”, човека,
който е допринесъл изключително много за разпространението на Христовото учение,
личността, обединила Държава и Църква в едно. Но стига да вникнем малко по-дълбоко
в същността му, ще открием, че императорът не през целия си живот е стоял зад
Христовите следовници. Все пак обаче успява да промени политиката на властта към
новата религия. Въпросът е поради какви причини – чисто политически или
емоционално лични.
Биографията на Константин Велики е доста общирна. Смятам, че ни е нужна, за да
разберем по-скоро емоциалните причини, довели до политиката му на подкрепа спрямо
християните. За него се знае, че след 293 г. е в двора на Диоклециан/на Изток/, а в
началото на IV век отива при баща си в Британия/на Запад/. Тази му възможност – да е
бил в двата края на империята, е незаобиколим фактор във формирането на характера и
вижданията му. Тук трябва да добавим, че баща му Констанций Хлор, живеещ във
време на религиозно многообразие в Римската империя, е бил толерантен към всички
култове, а майка му Флавия Елена е ревностна християнка. Израснал в тази среда, няма
как тя да не е зародила у него поне разбиране към Христовото учение. За приобщаване
не можем да говорим. Той е бил езичник, почитал е слънчевия култ, но не е изпитвал
омраза спрямо последователите на Иисус Христос.
Животът на Константин може да бъде разделен на два периода – преди и след битката
при Мулвийския мост/312 г./. Ако дотогава не е считал християнството за опасност, то
след това е започнал да го подкрепя. Двама автори от епохата/Евсевий Кесарийски и
Лактанций/ ни разказват за една и съща случка, макар и с разлика в някои детайли.
Според тях преди сражението с Макс Максенций Константин вижда в небето
христограм и чува глас, който му казва, че с този знак ще победи. Дава заповед
символът да бъде изобразен върху щитовете на войниците му. Напълно разбива
противника си. Настъпва преломен момент – започва да се вълнува от Църквата. Прави
дарения с лични средства, избира за съветници духовници от висшия християнски
клир, заедно с Лициний издават Медиоланския едикт/313 г./, който обявява
християнството за равноправно на останалите религии в римския пантеон, но не става
християнин. Приема свето кръщение едва на смъртния си одър – дни преди 22 май 337
г.
Макар че опитът формира личното му отношение спрямо християните, за да промени
изцяло политика на римската власт спрямо новата религия, се изискват и политически
причини. Константин ги открива. Осъзнава, че действията на Диоклециан и Галерий не
са дали резултат – макар че са използвани всички средства, християнството не е
изкоренено. В началото на IV век християните са една десета от римското население,
но броят им бързо нараства. Доказали своите добродетели и морални постулати, те
привличат все повече последователи. Константин вижда в Христовото учение мощна
духовна сила, която ще обедини поданиците на Империята, а в Църквата - силна
институция, която ще е в подкепа на властта.
Безспорна е заслугата на Константин I Велики за разпространението на
християнството. Той успява да промени политиката на римската власт спрямо него,
благодарение на личния си опит и далновидните си виждания.