Мадлена Георгиева Петрова

Специалност:МО
Фак.№2716200

Сравнителен анализ на идеите на Тукидид, Макиавели и Хобс по

отношение на външната политика на държавите и отношенията
между тях

Тримата представители на школата на реализма - Тукидид, Макиавели и Хобс

максимално точно и критично анализират и представят основните събития и фактори за
изграждането на съвременната им действителност. Преосмисляйки реалността през
призмата на своето съзнание, те предоставят ценни сведения и обобщаващи изводи
относно системата от държави, характерни за тяхната епоха, и отношенията помежду
им. Макар живели в различно време и условия, критичният анализ на произведенията
им позволява съпоставка на идеите им по отношение на външната политика и
международните отношения.
В „История на Пелопонеската война” на древния историк и военен деец Тукидид с
максимална обективност са отразени предпоставките за икономическо и политическо
поведение на гръцките полиси. Основните елементи на философията му се свързват с
проблемите на дипломацията, империализма, съюзите, колониализма, войната и мира и
др. Като основна единица на международните отношения, полисът се стреми към
сигурност, цялост, оцеляване. Естественият стремеж към доминиране с цел да се
осигури вътрешна стабилност и задоволяване на държавните интереси, е характерен за
всяка държава, както от времето на Тукидид, така и по-касно при Макиавели и Хобс.
Именно нарушаването на баланса на силите в Елада, т.с. засилването на властта и
влиянието на Атина и превръщането и в заплаха за останалите полиси, е основна
причина за Пелопонеската война. Както показват емпиричните наблюдения на Тукидид
външната политика е предимно силова, защото мощта има тенденция да подчинява
правото. Както по-касно отбелязва и Хобс за да съществува справедливост е
необходима силова власт, която да респектира и да осигурява безопостността на
народа. Тукидид достига до извода, че моралната политика се нуждае от силова
подкрепа за да се наложи, а силовата външна политика се реализира чрез различни
методи – най-често преимуществото е но страната на този, който притежава най-силна
армия (теза, подкрепена и от Макиавели), най-много финансови средства, най-силни
съюзници и най-добра мотивация. Съюзите са важен елемент на международните
отношения – те позволяват натрупване на сила и мощ, задоволяване на личния интерес,
често се сключват и в името на опазване на определени ценности. Древногръцкият
политолог акцентира и върху мотивите, които водят до политическо действие, а
именно страхът, честолюбието, личния интерес. Именно тези фактори предизвикват
вечния сблъсък между морала и силата, между войната и мира, който трудно оцелява
във време, в което липсва общоприет съдник (арбитражния съд от неговото епоха няма
реална власт ).
Многовековната традиция в изучаването на държавата и междудържавните
отношения в епохата на Ренесанса, несъмнено се поставя от италианския философ,
държавник, историк Николо Макиавели. Специфичният му подход към политологията
я приземява върху фактическите основи на социалната реалност, като преодолява
мистичното преклонение на човека пред властта. За Макиавели властта е истинска само
когато се крепи на правото и закона. Когато пише произведенията си (“Князът”,
”Размишления върху първите десет книги на Тит Ливий”) той анализира
ретроспективно античната, средновековната и ренесансова цивилизация, достигайки до
обобщаващи изводи за това как един владетел би могал да се задържи на власт и да
защитава държавните интереси, и защо хората трябва да “подражават на античността
всеки път, когато съдбата им предостави такава възможност”(стр 196,“
Размишления...”). Макиавели възхвалява времето на Римската република, несъмнено
пожънала много успехи във външната политика на базата на добрата военна
подготовка, осъществена чрез поддържане на вътрешни смутове; на любовта към
свободния живот; както и на силата на духа и тялото, възвеличавана от религията. Тези
фактори осигуряват успешна експанзивна политика, която гарантира държавната
сигурност и могъщество. Анализирайки многовековната история на държавата и
превратностите на политиката, Макиавели търси вярната формула за успешна
вътрешна и външна политика на владетеля (“Князът”). Освободеният му от морални
ценности подход препоръчва поддържане на силна армия, като гаранция за държавната
безопасност; политика на завоевания на нови земи, за чието приобщаване трябва да се
полагат специални усилия; въоражаване на народа и др. И при Макиавели, както при
Тукидид и Хобс съществува т. нар. дилема на сигурността, която обуславя нуждата от
поддържане мощта и величието на държавата с цел просъществуването и. Владетелят
трябва да има открита позиция в международните конфликти и да подсигурява
националния интерес чрез сключване на съюзи, но никога да не встъпва в съюз с по-
силна държава за да не попадне под нейна зависимост. Макавели определя
дипломацията, която Тукидид смята за основен елемент на международните
отношения, като политически инструмент, който си служи с коварство, подлост,
измама за защита на държавния интерес. За него светът е греховен и несигурен, свят на
постоянна междудържавна конфронтация и насилие, в който оцеляват само силните и
агресивните.
Английският политолог Томас Хобс анализира проблемите на външната политика и
международните отношения, под въздействието на революционните събития в
Англия.Междудържавните отношения според Хобс наподобяват отношенията между
хората в естествено състояние, тъй като държавите не са нищо повече от изкуствени
хора (Левиатани). Както в естествено състояние за да оцелеят хората се стремят да се
унищожават и покоряват един друг, така и в международен план държавите, лишени от
наддържавен съдник, постоянно се конфронтират. Международните отношения са
отношения на пълна анархия и постоянна конфронтация. При Хобс мотивите за
политическо действие, а именно съперничество, недоверие и стремеж към престиж, са
аналогични с тези, представени от Тукидид. Държавната безопасност се гарантира от
експанзивни действия с цел засилване на собствената мощ; политика на отслабване на
противника или демонстриране на сила. Хобс, също както Тукидид и Макиавели, е
привърженик на силовата политика, защото така както законите и справедливостта са
немислими ако “в ръцете на един човек или на повече няма меч” (стр 229, “Левиатан”),
така и държавната сигурност изисква военна практика – войната е основна форма на
международните отношения. Държавите постоянно разполагат със своите “фортове,
гарнизони и оръдия на границите на своите кралства и постоянни шпиони у своите
съседи”(стр 137, “Левиатан”), като така осигуряват максимална сигурност и щастлив
живот на поданиците си. Именно затова и той ,както и Тукидид, не е привърженик на
перспективата за междудържавния контрол и управление, Левиатан на Левиатаните.
Безспорен факт е че Тукидид, Макиавели и Хобс се водят от различна мотивация в
творческата си дейност – докато Тукидид се стреми да предаде с максимална точност
военните събития от своето време; Макиавели оставя истински наръчник на методите
на управление; а Хобс , повлиян от Английската революция, апелира към нормално
човешко общуване. Въпреки множеството различия в творчеството си обаче, по
отношение на проблемите на външната политика те достигат до твърде близки изводи,
а именно че всяка държава трябва да следва собствените си интереси – да оцелее и да
осъществи цялостен подем и развитие в рамките на сложната и враждебна политическа
сцена.

Източници:
1. Интернет източници със свободен достъп.
2. Списание БГ наука.
3. Янков, Янко; Политически и правни учения, том 2