Шуменски университет „Епископ Константин Преславски”

ЦЕНТЪР ЗА ДИСТАНЦИОННО ОБУЧЕНИЕ

КРАСИМИР МАРКОВ

ПСИХОЛОГИЯ

Шумен
2013

1
©Красимир Марков – автор, 2013
© Университетско издателство „Епископ Константин Преславски”, 2013

ISBN 978-954-577-778-3

Рецензенти:
проф. д-р Валери Стоилов Стоянов
доц. д-р Румяна Борисова Милкова

2
 СЪДЪРЖАНИЕ

ПРЕДГОВОР 4
ГЛАВА ПЪРВА. ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА ПСИХОЛОГИЧЕСКИТЕ ВЪЗГЛЕДИ 5

1.РАЗВИТИЕ НА ПСИХОЛОГИЧЕСКИТЕ ВЪЗГЛЕДИ В ПЕРИОДА НА АНТИЧНОСТТА. 6

2. ПСИХОЛОГИЧЕСКИТЕ ВЪЗГЛЕДИ ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО И ВЪЗРАЖДАНЕТО. 9
3. РАЗВИТИЕ НА ПСИХОЛОГИЯТА В КРАЯ НА ХІХ И НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК. 14
Литература 20

ГЛАВА ВТОРА. ПРЕДМЕТ, ЗАДАЧИ И МЕТОДИ НА ИЗСЛЕДВАНЕ В ПСИХОЛОГИЯТА КАТО 22

НАУКА. ПРОБЛЕМИ НА ПСИХОЛОГИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ

1. ПРЕДМЕТ И ЗАДАЧИ НА ПСИХОЛОГИЯТА 22

2. МЕТОДИ НА ПСИХОЛОГИЧЕСКОТО ИЗСЛЕДВАНЕ. 26
Литература 28

ГЛАВА ТРЕТА. АНАЛИЗ НА ПСИХИЧНАТА СТРУКТУРА НА ЧОВЕКА. ОСОБЕНОСТИ НА 29

ПРОЯВЛЕНИЕ НА ПСИХИЧНИТЕ ПРОЦЕСИ, СВОЙСТВА И СЪСТОЯНИЯ

1. СТРУКТУРА НА ЧОВЕШКАТА ПСИХИКА. 29

2. ОСОБЕНОСТИ НА ПРОЯВЛЕНИЕ НА ПСИХИЧНИТЕ ПРОЦЕСИ. 33
3. ПСИХИЧНИ СВОЙСТВА 43
4. ПСИХИЧНИ СЪСТОЯНИЯ 48
Литература 50

51
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА. ОСНОВНИ ИДЕИ В ПСИХОЛОГИЯТА НА ЛИЧНОСТТА.

1. СЪВРЕМЕННИ ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ТЕОРИИ ЗА ЛИЧНОСТТА. ПОНЯТИЕ ЗА ЛИЧНОСТ . 51

2. ФОРМИРАНЕ И РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА. 59
Литература 68

ГЛАВА ПЕТА. ПРОБЛЕМЪТ ЗА МОТИВАЦИЯТА В СИХОЛОГИЯТА. МОТИВАЦИЯ ЗА УЧЕНЕ. 69

ОСНОВНИ ТЕОРИИ И УПРАВЛЕНСКИ ПОДХОДИ КЪМ МОТИВАЦИЯТА.

1. ПРОБЛЕМЪТ ЗА МОТИВАЦИЯТА В ПСИХОЛОГИЯТА. 69

2. ОСНОВНИ ТЕОРИИ ЗА МОТИВАЦИЯ. 70
3. ОРГАНИЗАЦИОННИ ПОДХОДИ КЪМ МОТИВАЦИЯТА. 78
Литература 82

ГЛАВА ШЕСТА. ГРУПИТЕ В ОБЩЕСТВОТО. ПСИХОЛОГИЯ НА МАЛКАТА ГРУПА. 84

1. СЪЩНОСТ НА ГРУПАТА. МАЛКАТА ГРУПА. 84

2. ПСИХОЛОГИЯ НА МАЛКАТА ГРУПА. 88
Литература 98

ГЛАВА СЕДМА. ПСИХОЛОГИЯ НА УЧЕНЕТО 100

1. ПРОЦЕС НА УЧЕНЕ. ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ. 100

2. ПОВЕДЕНСКИ ТЕОРИИ ЗА УЧЕНЕТО. 101
3. КОГНИТИВНИ ТЕОРИИ ЗА УЧЕНЕТО. 104
Литература 106

3
 ПРЕДГОВОР

Настоящият учебник е плод на дългогодишната

преподавателска и научно-изследователска работа на автора в
областта на психологията. Проблемите на психологията са
достатъчно многообразни и в един съкратен курс, пълното им
разглеждане е невъзможно. Поради това, без да претендираме за
изчерпателност сме набелязали, преди всичко, техните основни
положения на общата, възрастовата, педагогическата, социалната
и личностовата психология, които по наше мнение са необходими
като минимум в подготовката на един учител. Поради спецификата
на дистанционното обучение, за нас този подход е правилен и
позволява на студентите да разширят и допълнят своите знания
съобразно интересите си и използвайки посочената в темите
литература.
При написването на учебника авторът се е съобразил със
съвременните постановки и разработки на наши и чужди работещи
в сферата на общата, възрастовата, педагогическата, социалната и
личностовата психология.
Независимо, че представените знания са в съкратен обем,
учебникът може да бъде използван от обучаемите от всички
специалности, изучаващи психология или проявяващи интерес към
нея.
Авторът ще приеме с благодарност отправените към него
критични бележки и предложения, както към структурата, така и
към съдържанието на учебника.

От автора

4
 Глава първа

ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА ПСИХОЛОГИЧЕСКИТЕ ВЪЗГЛЕДИ.

След усвояване на материала по тази глава Вие ще можете:

- да се запознаете с историческото развитие на
психологическите възгледи през различните етапи на човешката история;
- да добиете представа как се е развивало човешкото познание
за психиката.

Историята на психологическата наука изучава не самата психическа

реалност, а представите за нея (психиката) на различните етапи от нейното
развитие. Всяка наука, в т.ч. и психологията е изключително сложно явление,
чието проследяване в хронологическа последователност съдейства за
разкриването на нови и нови страни на психическата реалност и нейното все
по-пълно обяснение.
Познаването на историята на психологическата наука, съвсем
естествено не може да се ограничи само до възпроизвеждане на миналото. В
пълна степен, историческото минало може и трябва да служи на настоящето
за решаването на редица актуални психологически проблеми.
Психологията има многовековна история: Първите научни представи
възникват още през VІ в. пр.н.е. В нейното развитие могат да се обособят два
големи периода:
а/ първи период – от VІ в.пр.н.е. до средата на ХІХ в.: психологическите
знания се развиват в недрата на философията и на естествознанието. През
този период: възникват първите представи за психиката; развива се учението
за душата в рамките на философските учения и на базата на медицинските
знания; учението за душата получава по-нататъшно развитие в контекста на
анатомофизиологическите знания и великите открития през ХІV-ХVІ в.;
съзнанието се обособява в качеството на предмет на изследване и се
формират теоретически основи на психологията.
б/ втори период – от средата на ХІХ в. до днес; психологията се развива
като самостоятелна наука. През този период: формират се естествено-

5
научните предпоставки на психологията като самостоятелна наука: търсят се
нови теоретически подходи при решаването на различни психологически
проблеми; възникват и се развиват най-различни психологически школи и
направления: бихейвиоризъм, гещалтпсихология, психоанализа и др.
Във връзка с условността на периодизацията на развитието на
психологията възникват и някои различия при установяване на времевите
граници на отделните периоди. Така например повечето автори свързват
появата на психологията като самостоятелна наука с школата на В. Вундт или
с началото на развитието на експерименталната психология. Но
психологическата наука се е обособила като самостоятелна значително по-
рано с осъзнаването на своя предмет и на своята уникалност в системата на
науките (едновременно като хуманитарна и естествена наука), което се случва
с появата й като учебен предмет в университетите в края на ХVІІІ и началото
на ХІХ век. При всички положения е необходимо да се признае, че
съществуването на психологията като самостоятелна наука е значително по-
малък период, отколкото този на нейното развитие в системата на
философията. Въпреки, че и философският период не е еднороден и в
продължение на повече от двадесет века психологическите възгледи също са
претърпявали изменения.
По думите на американския психолог Х. Ебинхауз – „Психологията има
дълго минало, но много кратка история”.
В началото е житейско – практическа психология. Тя включва кръг от
представи и понятия, родени в стремежа на първобитния човек да обясни
природните явления. Раждането и смъртта, сънищата и болестите,
необяснимите за онова време природни феномени като гръмотевиците и
земетресенията го принуждават да си изгради една своеобразна психология,
намерила израз по-късно в култове, тотеми, ритуали. Този най-ранен етап от
развитието на учението за психиката съвсем естествено носи белезите на
наивността на човешките представи за света и природните събития.
Житейската психология възниква не само като отзвук на необходимостта
човек да си обясни, но и да се предпази от природните явления, осигурявайки
по този начин съществуването му. Изградена главно върху цикличното
повторение на събитията /сбъдващи и несбъдващи се/, въз основа на които

6
човек си създава обичаи и традиции, житейско-практично. Психологията пуска
дълбоки корени в душата на човека и го превръща така да се каже в „пленник”
на традициите.

1. Развитие на психологическите възгледи в периода на античността.

Появата на психологията в Древна Гърция през VІІ – VІ в. пр.н.е. е

свързано с необходимостта на появата на обективна наука за човека, която
разглежда душата не на основата на митове и легенди, а с използването на
обективните математически, медицински, философски и други познания,
които са възникнали в този период. По това време психологията влиза в
науката изучаваща общите закономерности на обществото, природата и
човека, която наричаме философия. Съвсем естествено е в обширния предмет
на философията, психологията да се отнася към областта свързана с човека,
при това самото изучаване на душата се свързва предимно с особеностите на
човешката психика. От системата на философията, психологията е взела
важното за всяка наука положение, че теорията се строи на основата на
знание, а не на вяра. Това е и главното различие между житейската и
философската психология.
Първите представи за душата възникнали на основата на ранните
религиозни представи са определили някои функции на душата и преди
всичко енергетичната и подбуждаща тялото към активност функция. Тези
представи са били и в основата на изследването на първите психолози, но
още техните първи изследвания са показали, че душата не само подбужда към
действие, но и регулира активността на индивида и се явява главно средство
за познание на света. В този смисъл главно за психологията в античния
период се явява изучаването на това, как душата придава активност на тялото,
как регулира поведението и как опознаваме света. Този анализ на
закономерното развитие довежда до представата, че душата е материална, т.е.
състои се от същите частици, от които и целия свят. През VІІ – V в. пр.н.е.
философите са стигнали до идеята, че архе е този елемент, без който не може
да съществува нито света, нито всичко в него, поради което той, както и
всичко в природата трябва да бъде материален. Талес (VІ в.пр.н.е.), считал въз

7
основата на идеите на древните египтяни, че първооснова на душата е водата,
тъй като тя е основа на живота. Анаксимен (V в.пр.а.е.), считал за такъв
елемент въздуха, за което са му повлияли древноиндийските учения. През VІ
в.пр.н.е. се появява идеята, че един отделен елемент, дори и той да е много
важен, не може да бъде първооснова като при Анаксимандър (VІ в.пр.н.е.) се
явява идеята за такова физическо начало, от което всичко възниква и в което
всичко се превръща („безпределното”). В теориите на Левкип и Демокрит (V-ІV
в.пр.н.е.) възниква идеята за атома, от който се състои всичко останало.
За развитието на психологията от значение е идеята на Хераклит за
това, че всичко в света действа по определени закони (Логос) като по този
начин всичко в света е причинно обусловено.
Около ІІІ в.пр.н.е. психолозите са започнали да се интересуват не
толкова от общите закономерности и функции на душата, колкото от нейното
съдържание. Това означава, че на преден план излизат не толкова общите за
всичко психическо закони, а тези които отличават човека от другите живи
същества. Това ново разбиране за душата е заложено в теорията на Сократ, а
след това развито във възгледите на Платон и Аристотел. Първо в техните
възгледи се появява идеята, че важен фактор влияещ в психиката на човека е
културата, като разума се разбира като продукт на културното развитие на
народа като цяло.
Да се обясни от гледна точка на тогавашната наука, по какъв начин
построената от атоми душа на човека качествено се отличава от душата на
животното е било невъзможно. По тази причина психологическите възгледи
през този период преминават на идеалистически възгледи, поради което и
ученикът на Сократ, Платон стига до извода за нематериалността и вечността
на душата.
След важните функции на психиката древните учени са извели
познанието на света. Първоначално в процеса на познание са определяли
само две степени – усещане и мислене. Тогава не е съществувала разлика
между усещането и възприятието. Пръв Платон извежда паметта като
отделен психичен процес, хранилище на всички наши знания. Аристотел, а
след него и стоиците са определили следващите познавателни процеси –
въображение и реч. По този начин в края на античния период представите за

8
структурата на процеса на познанието стават близки до съвременните.
Друго направление в психологията на познанието, по-късно назовано
философски рационализъм, изхожда от идеята, че истинските знания се
основават само на разума е много малко са свързани със сензорните данни за
околната среда. Такъв подход прилагат Платон, стоиците и Плотин. Подходът
се основава на идеята, че усещанията ни дават знания само за единичното, а
общото се постига само с разум.
Демокрит, а след него Епикур и Тит Лукреций Кар считат, че емоциите са
в основа на нашия избор и регулират нашата дейност, като по този начин
стигат до идеята за принципа на удоволствието. Тази идея, че емоциите се
предизвикват от външни стимули довежда до схващането, че по този начин
нашето поведение е зависимо от околната среда и до факта, че човек е
несвободен. Сократ и Платон издигайки идеята за свободната воля и
свободния избор на човека опровергават този подход, като смятат, че главен
регулатор на поведението не са чувствата, а разума. В същото време те
отчитат значението на емоциите и стигат до идеята за разумната регулация на
поведението.
Заключителен етап в развитието на античната психология се явява
периода на елинизма, започнал през ІІ в.пр.н.е. и свързан с
разпространяването на гръцката култура по време на походите на Александър
Македонски. Периода се характеризира с по-тесни връзки с източните култура
и знания и с факта, че новите психологически идеи се основават на
постигнатото преди тях от психолозите на класическия период. На преден
план излизат интереса към човека и неговата личност, причините за неговите
свободни постъпки и мотивация на поведението като проблема за етичното,
нравственото стават основни критерии за оценка на личността. Въпреки това,
както и в предния етап не съществува единен критерий за съотношението
между поведение и нравственост и основните философски и психологически
школи на елинизма – епикурейци, стоици, киници и платоници по различен
начин дават отговор на това какво поведение следва да се разглежда като
социално желателно.
В края на периода на елинизма се осъществява преместване на
гръцките школи в Рим. Периода завършва през ІІІ – ІV век, когато

9
зараждащите се религии започват да доминират над научните концепции.
Настъпвал периода на Средновековието.

2. Психологическите възгледи през Средновековието и Възраждането.

Самото Средновековие като епоха, въпреки, че е продължило почти

десет века няма достатъчно точна периодизация в историческата наука. За
негово начало се счита падането на Римската империя (V век). Въпреки това
болшинството учени считат, че елементи на средновековната наука можем да
намерим още през ІІІ век.
Основна характеристика на средновековната наука и в частност на
психологическите възгледи е тясната им връзка с религията. Появява се като
че ли връщане назад и сакрализация на възгледите, нещо от което
психологията се е избавила първоначално, излизайки от сферата на митовете
през VІІ – VІ в.пр.н.е. Тази зависимост от религията поставя въпроса за
връзката между знания и вяра, който става основен за целия период. Като
стереотип се е наложило виждането, че през цялото Средновековие
развитието на науката има застоен или негативен характер. Това обаче не е
вярно, тъй като за десет века социалната ситуация се променя, което променя
обществата и тяхната структура, а оттам и тяхната идеология. Говорейки за
влиянието на религията върху психологията и въобще върху науката не можем
в тези взаимоотношения да не отчетем както положителното, така и
отрицателното.
Началото на новия етап в развитието на психологията и свързано с
изменението на нейния предмет, тъй като официална наука за душата става
богословието. Пред психологията има две възможности, или да отстъпи
изучаването на психиката на теологията, или да намери за себе си друга ниша
или обект за изследване. Във връзка с търсенето на възможност за изучаване
на общ предмет са се формирали и ранните взаимоотношения между
богословието и психологията. При появата на християнството като религия е
било необходимо то да утвърди своята уникалност и да отрече другите
религии. С това е свързана нетърпимостта към гръцката митология и култура,
в това число и към философските и психологически концепции. Това налага

10
повечето от известните психологически школи (Лицей, Академия, Градината
на Епикур) да бъдат закрити към VІ век, а учените да се преселят в гръцките
колонии в Мала Азия и да открият там нови школи. Ислямът разпространен на
изток по това време не е толкова нетърпим към другите възгледи, което
позволява психологическите школи там свободно да се развиват. Трябва да
дойде периода ІХ – Х век, когато нетърпимостта към античните теории и
особено тези на Платон и Аристотел да завърши и тези възгледи да се върнат
в Европа, някои от тях в обратен превод от арабски.
След утвърждаването на влиянието на християнската църква се
появява необходимостта да се утвърдят, разяснят или трансформират някои
положения на християнството, както и да се утвърдят и канонизират някои
реалности. Възниква патристиката, т.нар. учение на отците на църквата, в
което богословите се обръщат към знанията натрупани в древността.
Отношението на църквата към науката се изменя и църквата става един от
основните разпространители и пазители на знанието. Това продължава до
ХVІІ – ХVІІІ век.
Вековете до Х век в историята обикновено се наричат мрачните векове,
с което се характеризира отсъствието на стабилност, на силна държавна
власт и непрекъснати епидемии. Фактически, единствения остров на
стабилност е църквата. Манастирите стават център на науката, в тях се
съхраняват книгите и в тях се обучават монасите на грамотност. Съхранените
знания са не само религиозни, но и светски, сред които и такива на античните
философи и психолози. Това състояние се съхранява до ХІІ – ХІІІ век, когато
ситуацията в Европа се изменя, укрепват държавите, развиват се градовете,
появяват се нови занаяти. Променената ситуация налага променено мислене
на градските управи, на които вече са нужни обучени хора. Тогава възникват
първите университети в Болоня, а след това и в Париж. Откриват се и светски
училища. В тази ситуация църквата губи качествата си на образователен
център и отново се обръща към схоластиката, което има положителната черта
да развива ума на хората, да ги кара да привеждат доказателства, но
същевременно готовите знания толерират репродуктивното, а не творческото
мислене. Този недостатък с времето започва да тормози развитието на
науката, което е предпоставка именно в късното Средновековие да се появи

11
инквизицията, която е целяла запазването на позициите на църквата в
държавата и в науката.
Необходимостта да се отдели от богословието е довела в науката до
появяване на идеята за двете истини, като се утвърждава, че истината на
знанието и истината на вярата не съвпадат, но не си и противоречат (Ибн Сина
ІХ-Х в.). Този възглед довежда през ХІІ – ХІІІ век до възникване в психологията
на направлението деизъм, което счита, че има две души – духовна, с която се
занимава богословието и телесна, с която се занимава психологията. Към
края на ХІІІ век деизма се преформя в томизъм. Разработена от Тома
Аквински идея, основана на виждането, че има две истини, но ако истината на
науката противоречи на истината на вярата, истината на науката трябва да
отстъпи.
В кръга на традиционно изучаваните психологически проблеми през
средните векове се отнасят преди всичко процеса на мисленето и неговата
връзка с речта като сблъсъкът е в областта на понятийното мислене.
Реалистите (Ериуген, Гильон, Анселм Кентърбърийски) считали, че общите
понятия са съществували в ума на бога преди нещата. Номиналистите
(Росцелини, Скот, Окам) мислят, че общите понятия не съществуват в
реалността, а те са само дума, която за удобство в общуването фиксира група
сходни предмети. Концептуализмът в лицето на Пол Абелар доказва, че
общите понятия съществуват извън нещата в ума на човека.
Наред с изследванията традиционни за античната наука психологията
през Средновековието разглежда и нови проблеми. Главно това са
взаимовръзката между телесните (соматичните) и психичните заболявания.
Възгледи сложили началото на съвременната психофизиология.
Последователите на Ибн Сина първи разкриват природата на стреса и
влиянието му върху състоянието на психиката.
В църковната психология също се провеждат редица изследвания
насочени към проучване на начините за манипулация на големи групи хора и
за снемане на психичното напрежение. Особено внимание се е обръщало на
технологията на внушението, което по-късно е използвано в психоанализата.
В период продължава развитието на ораторското изкуство, насочено към
управляване на чувствата на хората и довеждането им до определено

12
емоционално състояние. За разлика от античността освен речта през
Средновековието се използват и невербални средства (жестове, паузи,
интонации и т.н.), което е заслуга на психологията по това време. За снемане
на емоционалното напрежение на хората се използвал и още един „метод” за
управление на поведението на хората – провеждане на карнавали.
Празниците са давали възможност на хората да изменят своя статус, да
излязат от пределите на нормите и откривали възможност за психична
релаксация под маска.
Завършването на Средновековния период се свързва с ХV век – време
на възход на изкуството, на светската наука и на великите географски
открития. Появата на нови подходи в науката през ХV и ХVІ век е свързано със
стремеж към рационалност и доказателственост. Тези подходи стават водещи
и в психологическите теории. Психологията отново укрепва връзките си с
философията, тъй като развитието на естествените науки по това време не е
достигнало нивото да даде възможност да се построи цялостна концепция за
психичното. Независимо от тясната си връзка с философията, психологията
по това време търси и конкретно определение на собствената си област.
Поради което на преден план от всички проблеми разглеждани от античността
до тогава излизат проблемите на познанието. Въпросите на функциите и
същността на съзнанието са довели психолозите до изучаването на неговата
роля в поведението на хората, което пък поставя необходимостта да се
анализира разумното и неразумното поведение и да се търси разликата
между тях. Това променя предмета на психологията като ако в края на ХVІ век
на преден план са излизали обективността на методите за изследване на
психиката и анализ на получените данни (Ф. Бейкън), то в края на периода
значими стават проблемите за функцията на душата и нейната роля в
познанието и поведението ( Р. Декарт). През ХVІІ век се утвърждават нови
възгледи за вселената, за природата и човека, като възгледите за вселената и
природата като гигантски механизъм се пренасят към човека и господстват в
психологията под името механистичен детерминизъм. Сенсуалистите
разглеждат процеса на познанието като единен с различни степени от
усещането до мисленето, докато психолозите рационалисти считат, че
познанието има два етапа. Първия етап от възприятието до логическото

13
мислене, което съвпада с вижданията на сенсуалистите и втория етап
интуитивно мислене, което черпи познания от разума. Ако в началото на ХVІІ
век бил по разпространен рационалистическия подход в средата на века
бурното развитие на науката води до по-голямо разпространение на
сенсуализма представен по това време във възгледите на Д. Лок и Т. Хобс.
Прилагайки идеите на Нютон към човека Р. Декарт обосновава първата в
историята на психологията теория за рефлекса. Използвайки принципа за
активността Лайбниц дал обяснение на процеса на познанието като единство
на сферата на всичко психично. За психологията и в частност за немската
психология важни били и възгледите на Лайбниц за душата-монада, с които
той доказва, че в психиката има не само област на съзнанието, но и област на
безсъзнателното. Тези идеи залегнали в работите на Хартли, Хербарт и в
последствие на Фройд като са положили основата на дълбинната психология.
В началото на ХІХ век са се наложили и нови подходи в психологията.
Сега вече не механиката, а физиологията стимулира психологическото
познание. Идеите до които философите от предните векове са стигали по пътя
на умозаключенията, физиологията проверявала по пътя на опита. Така се
доказала и рефлекторната схема на Декарт след като била открита
рефлексната дъга (И. Прохаска, Ф. Мажанди, Ч. Бел). За психологията това
откритие има важно значение, защото по опитен път се доказва зависимостта
на функциите на организма от телесното, а не от съзнанието. Немският
физиолог Мюлер формулирал закон за специфичната енергия на органите на
чувствата, според който никаква друга енергия освен известната във
физиката няма в нервната тъкан. Още едно откритие на ХІХ век е потвърдило
зависимостта на психиката от централната нервна система, Ф. Гал предложил
карта на главния мозък, според която различните способности са поместени в
различни участъци на мозъка, което влияе на формата на черепа. Независимо
от своята фантастична природа френологията е подбудила към
експериментално изучаване на психичните функции на главния мозък.
Физиологът Е. Вебер изследвал доколко трябва да се промени силата на
дразнене, за да може субекта да усети едва забележима разлика и открил, че
между първоначалното дразнене и следващото съществува определено
отношение, различно за различните органи, при което субекта забелязва, че

14
усещането е станало друго. За слуха това отношение е 1/160, за теглото 1/30 и
т.н.
Опитите в математическата област станали източник на направление,
което в съвременната наука наричаме психофизика. Основоположник е
Фехнер. Това направление внедрява експеримента, числото и мярката, напр.
таблицата за логаритмите се оказа приложима към психичните явления и
поведението на субекта, когато той трябва да определи едва забележими
различия между външни явления.
Основна фигура в създаването на основите на психологията като наука
имаща собствен предмет е Херман Лудвиг Хелмхолц. Работейки върху идеята
за безсъзнателните умозаключения той достигнал до извода за причинните
фактори. Изследванията в тази област станали основата на психологията,
развивала се и достигнала своя разцвет през ХХ век.

15
 3. Развитие на психологията в края на ХІХ и началото на ХХ век.

За начало на научната психология се приема 1879 г., през която немския

психолог Вилхелм Вунд открива в Лайпциг първата експериментална
лаборатория по психология. Тя е последвана от такава в САЩ, а по-късно в
Европа и Русия. Върху развитието на психологията сериозно влияние оказват
трудовете на В. Вунд „Принципи на физиологичната психология” (1873) и на
Уилям Джеймс „Основи на психологията” (1890) в два тома. По същото време
трима големи естествоизпитатели започват проучване върху поведението на
животни чрез експериментални методи, като по този начин се формират
първите обективни наблюдения във физиологията и психологията. Това са
Конви Лойд Морган (1852-1936) в Англия, Едуард Лий Торндайк (1874-1949) в
Америка и Иван Петрович Павлов (1849-1936) в Русия.
На основата на тези стъпки в развитието на психологията в края на ХІХ
и началото на ХХ век възникват различни психологически възгледи и теории,
които в стремежа си да разширят областта на психологическите изследвания
оказват сериозно влияние за развитието на психологията. По-основни от тях
са бихевиоризма, психоанализата, когнитивната психология и
гещалтпсихологията.
Бихевиоризъм (от англ.) поведение – негов основоположник и Джон
Уотсън, който през 1913 г. издава програмната статия ”Психологията от
гледна точка на бихевиоризма”. В класическия си вариант бихевиоризмът се
развива от 1913-1930, когато достига своя апогей. Основната идея на Уотсън и
неговите привърженици е, че съзнанието не е и не може да бъде предмет на
психологията, а тя трябва да се занимава с външното поведение на хората от
където идва и названието на направлението. Критикувайки класическата
психология те успели да изместят вниманието на изследователите от
вътрешното в човека към външното. По този начин те отхвърлили и
интроспективния метод като ненаучен. Основа на бихевиоризма и
поведението на човека с всички негови постъпки, както вродени така и
придобити, в този смисъл поведението е съвкупност от двигателни реакции.
Изследването на такова поведение изисква изясняване на определени

16
причинно-следствени зависимости. При изследването на тези зависимости в
бихевиоризма се приема, че всеки акт на поведение има за причина някакво
въздействие под формата на физическо явление. За обозначаване на тези
въздействия те използват понятието стимул (S) и по този начин се ражда
тяхната формула S-R. Приемайки поведението като сложен акт
бихевиористите го разглеждат като резултат на система от стимули и по този
начин се различават от физиологията. Във връзка с това бихевиоризма се
опитва да изследва и опише типовете реакции, да разкрие процеса на тяхното
образуване, да изучи законите на техните комбинации като сложно поведение,
въз основа на разкритите връзки между стимула и реакцията да може да се
предскаже по стимула реакцията, а по реакцията да може да се съди за
стимула. Постепенно теорията на Уотсън претърпява изменение, в резултат на
което се е появило течението необихевиоризъм (1930-1960), като условно
неговите последователи могат да се разделят на две групи, такива които се
опитват да запазят класическата за бихевиоризма схема „стимул – реакция” и
такива, които се опитват да я променят. Към първата група принадлежи Б.
Скинър със своя радикален бихевиоризъм. За него човека е черна кутия и ние
можем да определим само това, което на входа и на изхода, т.е. стимулите и
реакциите. За разлика от Уотсън той не поставя вниманието върху стимулите,
а на реакциите и на тяхната подкрепа. По този начин формулира тезата за три
вида поведение: безусловно рефлекторно; условнорефлекторно и оперативно,
като първите два вида нарича реактивно поведение. По-късно неговите
разбирания еволюират и той се присъединява към второто направление на
необихевиоризма заедно с Е. Толмън, Гатри и Хъл, които предполагат, че
сърцевина на психологията е изследването на научаването, болшинството
видове поведение се подчиняват на законите за условните рефлекси и че
психологията трябва да приеме принципа на операционализма. Третият етап в
развитието на бихевиоризма се нарича социален бихевиоризъм, който се
характеризира с възвръщане към когнитивните процеси. Терминът социален
бихевиоризъм е въведен в началото на 60-те години на ХХ век от А. Бандура.
По-късно той го обозначава като социално-когнитивна теория.
Психоанализа – направлението в психологията възникнало в края на
ХІХ и началото на ХХ век със създател австрийският лекар-психиатър Зигмунд

17
Фройд. Това направление оказва огромно влияние върху развитието на
психологията изобщо. За разлика от бихевиористите, Фройд и неговите
последователи се стремят да заличат разликата между болния и здравия, а не
между човека и животното. Това налага нов подход, при който се изоставят
външните стимули и вниманието се пренася към инстинкта като особена
вътрешна сила, движеща психичния живот на човека. Основен инстинкт
разглеждан от Фройд е половия инстинкт. В по-късните си работи извежда и
инстинкта (влечението) към смъртта, който подтиква човека към агресия,
разрушение и самоунищожение и в този смисъл е противоположен на половия
инстинкт, разбиран като инстинкт за продължение на вида. Трябва да
подчертаем обаче, че в разбиранията на Фройд и неговите последователи
половия инстинкт има по-широко значение, отколкото това, което приемаме в
ежедневния живот. За Фройд и психоанализата половия инстинкт е общата
жизнена енергия, инстинкта за живот, който не се появява в периода на
полово съзряване, а тогава само придобива най-ярката си форма, свързана с
продължението на вида. Тази идея подсказа защо Фройд разграничава три
фази в развитието на сексуалността – орална, анална и генитална. С оралната
фаза се свързва първата година след раждането на детето, когато ерогенна
зона е устата, а удоволствието идва от сученето. След това се развива
аналната фаза, в която ерогенна зона е ануса, а удоволствието е в
отделителните процеси. В периода на половата зрялост настъпва гениталната
фаза, при която човек се насочва към противоположния пол, което
първоначално се проявява като любопитство, а след това като полов живот.
Трудностите при задоволяване на половия живот са причина за нарушаване
на психичния живот на човека и затрудняват неговата активност и развитието
на личността. Едно от най-значимите постижения на психоанализата е идеята
за вътрешната организация на човека, която е послужила като основа на
повечето от съвременните теории за личността. Този проблем ще бъде
разгледан по-късно, а сега само ще отбележим, че според Фройд психическата
сфера има три елемента наречени То, Аз и Свръхаз (понятия въведени от
Фройд през 1923 г.). Основни явления и понятия изследвани в психоанализата
са – изтласкване, пренасяне, персонификация, проекция и заместващи
дейности. След смъртта на Фройд, неговите последователи и критици

18
развиват неофройдизма, който се стреми да социализира учението на Фройд.
Най-ярки представители на неофройдизма са: Анна Фройд (1895-1982), тя се
посвещава на изследването на защитните механизми; Карл Юнг (1875-1961) е
създател на аналитичната психология, според която не само либидото, но и
други потребности са важни мотиви в поведението. Застъпва идеята за
колективното безсъзнателно, имащо вроден характер и предаващо се от
поколение на поколение в течение на хиляди години; Алфред Адлер (1870-
1937) е създател на индивидуалната психология, обосновал наличието на два
типа личности – интроверти и екстраверти; Ерик Ериксон (1902-1994)
разработва проблемите на Его психологията като създава теория за
развитието и идентичността на личността, според която индивида от
раждането си до края на живота си преминава през осем стадия на развитие;
Ерих Фром (1900-1980) застъпник на теорията за отчуждението, според която
човек в процеса на развитието се индивидуализира при взаимоотношенията
на личността със социалната среда.
Гещалтпсихология – гещалтпсихологията възниква на практика
едновременно с бихевиоризма в началото на ХХ век като опозиция на
класическата психология и е вариант предложен от немско-езичната школа на
решение на проблема за цялостността. Исторически предшественици на
гещалтпсихологията са Франц Брентано (1838-1917) и физика Ернст Мах (1838
-1916). Идея на гещалтистите е да създадат наука, нова психология, от типа на
природните науки като за основа им служи физиката. За създатели на
гещалтпсихологията се приемат немските психолози Макс Вертхаймер (1880-
1943), Курт Кофка (1886-1941) и. Волфганг Кьолер (1887-1967).
Гещалтпсихолозите поставят акцента върху структурата на явленията, които
се изследват и извеждат принципите на взаимодействие между образ и фон.
Основно в гещалтпсихологията е, че тя утвърждава цялостността и
качественото своеобразие на всеки психичен процес. Тъй като за разлика от
бихевиористите, гещалтпсихолозите не въвеждат изменение в предмета и
методите на психологията то техните възгледи са благосклонно приети в
научните среди. Според гещалтпсихолозите основен предмет на психологията
е съзнанието, а основно понятие е понятието гещалт (от немски) – образ,
структура, цялостна форма. Създател на теорията за гещалта е Карл фон

19
Еренфелс. Приемайки, че основни елементи на психиката са цялостните и
динамични структури (гещалти), те ги характеризират с понятията цялостност,
тоталност, разчленение на структурата, организация. Основни понятия в
гещалтпсихологията са форма, равновесие, значение и инсайт. Въпреки
своето значение за времето си геащлтпсихологията постепенно се прелива в
други направления, тъй като тя не е успяла да разработи схема за анализ на
психичната реалност, в която да бъдат отчетени и нейните вътрешни,
взаимосвързани елементи.
Когнитивна психология – развитието на психологията, особено през 60-
те, 70-те години на ХХ век довежда до неудовлетвореността от опитите на
бихевиористите да обяснят психичните механизми на регулация на човешкото
поведение. В резултат на това се формира ново научно направление, което
развива идеята, че знанията на човека предопределят неговото поведение.
Това направление в психологията се нарича когнитивизъм. Като
предшественик на когнитивното направление в психологията се счита Жан
Пиаже (1896-1980), който поставя акцента върху когнитивните моменти при
психичното развитие на децата. Историята на когнитивизма се свързва и с
двама учени: Джордж Милер (1920-2012), занимава се с речевата комуникация
като се насочва към теорията на информацията, компютърното моделиране и
процесите на мисленето. В създадения от него център разработва проблеми с
мисленето, пометта, възприятието и образуването на понятията за мисленето;
Улрих Найсер (1928), в резултат на публикуваната през 1967 г. книга
„Когнитивна психология” е наречен баща на когнитивната психология. Според
него, познанието присъства във всеки акт на човешката дейност.
Когнитивните психолози използват много съвременни методи за планиране и
провеждане на експерименти, което довежда до факта, че натрупаните от тях
материали и откритите от тях феномени притежават голям обяснителен
потенциал и са приложими за всички сфери в живота. Основната заслуга на
когнитивната психология е изясняването и изследването на факта, че хората в
своето поведение се ръководят не само от физическия образ на предметите и
явленията, които ги заобикалят, а от смисъла който те имат. Основни понятия
в когнитивната психология са поведение и атитюд.
Хуманистично-феноменологично направление – привържениците на

20
това направление, развило се през втората половина на ХХ век считат, че за
развитието на човека от съществено значение е субективния съзнателен опит
на човека. Значението на феноменологичния подход е в това, че за нас са
важни не точното описание и възпроизвеждане на миналото, а неговата
интерпретация. Най-ярки представители на това направление са: Карл
Роджърс (1902-1987), разработва проблемите на самооценката; Ейбрахам
Маслоу (1908-1970), развива теорията за самоактуализацията на личността и
човешкия потенциал, създател на йерархията на потребностите донесла му
най-голяма известност (в „Мотивация и личност” 1970).
При наличието на толкова много направления в съвременната
психология, обективно трябва да приемем виждането на Джон Сиймън и
Дъглас Кенрик, които считат, че следва да се върви по пътя към свързването
на различните направления, или както те ги наричат, перспективи в единно
взаимодействие на така наречения интеракционистки подход, който би могъл
да свърже различните перспективи чрез три теми: 1. микроскопичните
биологични структури и отделните процеси като познанието и ученето
изграждат заедно едно хармонично интегрирано цяло – човека; 2. човекът
непрекъснато се влияе от, и сам влияе върху собствената си среда; 3.
настоящите ни преживявания взаимодействат с миналия опит и гените, които
сме наследили от предците си. (Психология 2003)
Развитие на психологическите възгледи в България.
Развитието на българската психологическа мисъл започва през ХХ в. и
се свързва с имената на Антон Страшимиров, Тодор Панов, Иван Хаджийски и
Спиридон Казанджиев.
Антон Страшимиров, наред с чисто художествените си произведения,
остави и редица изследвания от народопсихологичен характер. Той пръв
разделя нашия народ на пет големи етнически групи: шопи, мизийци, тракийци,
македонци и рупци, чиито граници в общи линии съвпадат със съответните
български наречия.
Шопите, според Страшимиров, съставляват сякаш виталната, физическа
мощ на народа ни. Шопите са затворени в себе си, мълчаливи, студени хора.
Дълбоко в тях дреме една сурова мъжественост. Затова употребяват израза
„Ах, ти жено!” За да усетят мъжката си сила, шопите обичат да пият. И макар да

21
са сексуални, проявяват склонност към бленувания. С тази си сурова
мъжественост шопите са родени за войници – „поносливи”, покорни и
беззаветно предани на водачите си. Упорити и непоколебими, щом бъдат
предизвикани. Тогава те проявяват железен инат, в който всичко се разбива.
Силно проличава суровата мъжественост на шопите, когато са в маса.
Мизийците се характеризират като хладнокръвни, нелюбвеобилни,
почти спартански строги в живота. Оригинални, но сухо себични, мизийците
изглеждат мъчни за войници: трудно се дисциплинират и още по-трудно се
спояват в едно вдъхновено цяло. Привидно е само така. Иначе мизийците са
добри войници.
Тракийците исторически най-много са патили и затова са отмъстителни
и сурови. Между всички етнически групи, те имат най-горещ темперамент –
буйни хора; които дават най-добрия състав на българската конница.
Рупците населяват земите на изток от Струма и Родопите. Те са кратки и
раболепни. Боят се от властта, зачитат първенците и не са пригодни за
революции.
Македонците са най-подвижни по дух – бързо схващат, свързват и
обобщават, но обикновено се „залутват”, поради липса на интуиция.
Македонецът е упорит войник, необуздан в боя.
А. Страшимиров твърди българинът не е възторжен и патетичен. Дори
на война, той тръгва тъй, както отива на война – сериозен, съсредоточен, без
въодушевление. Превземането на Одрин, Лозенград не му прави впечатление,
нали затова е тръгнал. Българинът не е страхлив. В душата на българина от
всички етнически групи има коравина.
Тодор Панов в своята книга „Психология на българския народ” прави
сериозно народопсихологическо изследване върху поведението на българина
като личност и особеностите на българската народопсихология, много от
изводите на което са валидни и до наши дни.
Иван Хаджийски /1907 – 1944/ е колоритно и самобитно явление в
родното обществознание. Ние нямаме по-дълбок анализатор на душата на
българина от него – дори по въздишката той отгатва характера, душата,
манталитета на българина. За него проф. Д. Михалчев казва: „Иван Хаджийски
е от хората, на които природата е давала, давала, та се е забравила. Отворила

22
черепа му и наливала, наливала, та не мерила. Той беше всестранно надарена
личност.”
При мене, в моето списание, дойдоха много надарени хора. Едни
напредваха, други пропадаха. Едни създадоха нещо, други не оставиха нищо,
освен името си…….Аз възлагах големи надежди на трима души: Иван
Хаджийски, Крум Ахчийски и Ефрем Карамфилов. Това беше моята надеждна
тройка. Безспорно най-талантливият от тях беше Хаджийски, с най-голям
заряд, с най-далекобойна артилерия. Той можеше да разбие всяка крепост.
Проф. Спиридон Казанджиев /1882-1951/ е виден представител на
българската философска и психологическа наука, дългогодишен
университетски преподавател и научен секретар на БАН. Трудове:
- „Истина и очевидност” /1938/
- „Обща психология” /1938/, /1941/, /1946/
- „Психология на възприятието” /1924/, /1940/
- „Психология на възрастите” /1925/

Въпроси за самоподготовка:
1. Кои са етапите в развитието на психологията?
2. Кои са първите стъпки в опознаването на човешката психика?
3. Как са положени основните направления в изучаването на
човешката психика?

Литература:

Александров, П. История на психологията, част І, В. Псидо, 2005

Ждан, А. Н. История психологии, М. 1990 г.
Марков, К. Психология. Ш., ШУ. 2007
Марцинковская, Т. Д. История психологии, М., Академия. 2001
Марцинковская, Т. Д. История психологии. М. 2004
Петровский, А.В. Вопросы истории и теории психологии. 1998
Петровский, А.В. Ярошевский М.Г. История и теория психологии в 2-х
томах. Т-1. 1996
Сиймън, Д., Д. Кенрик, Психология. С., НБУ. 2003

23
Томашевски, Т., Основни идеи на съвременната психология, С. 1989
Трифонов, Т., „Обща психология”, С. 1987 г.
Шулц Д., С. Шулц, История на модерната психология. С., НИ. 2006
Ярошевски, М. История психологии. М. 1996

24
 Глава втора

ПРЕДМЕТ, ЗАДАЧИ И МЕТОДИ НА ИЗСЛЕДВАНЕ В ПСИХОЛОГИЯТА КАТО

НАУКА. ПРОБЛЕМИ НА ПСИХОЛОГИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ.

След усвояване на материала по тази глава Вие ще можете:

- да получите знания за предмета на психологията като наука и за
нейния обект;
- да си изясните кои са задачите, стоящи пред съвременната
психологическа мисъл;
- да се запознаете с основните методи, използвани в психологията като
наука.

В целия период на човешкото съществуване хората винаги, по един или

друг начин са общували, усещали, възприемали, предчувствали и т.н., което
понякога изразяваме с думите: какъв психолог е този или онзи човек. Разбира
се, тук става дума за житейската, ежедневната психология, която не бива да се
подценява, но ние ще се стремим да обхванем научните основи на
психологията. За това ще разгледаме какво е това психология, с какво се е
занимавала, какви са задачите на психологията.

1. Предмет и задачи на психологията.

Всяка наука има свой предмет и свои задачи, които определят както
нейното място в системата на науките, така и особеностите на обекта, който
дадената наука изучава.
Психологията се явява наука изучаваща процесите на активно
отразяване от човека на обективната действителност в човешката психика.
Психика – свойство на високоорганизираната материя (тялото, нервната
система и мозъка), да отразява обективната действителност по особен
субективен начин, пречупвайки я през целия минал опит на субекта, и
регулиране на тази основа на поведението и дейността.
В своето историческо развитие психологията е изминала четири етапа.

25
Първи етап – психологията като наука за душата – такова определение на
психологията е дадено повече от хиляда години пр.н.е. тъй като с наличието
на душата са се опитвали да обяснят всички неясни явления в човешкия
живот. През този етап психологията е част от философията. Втори етап –
психологията като наука за съзнанието – възниква през ХVІІ век във връзка с
развитието на естествените науки. Тогава способността да се мисли,
чувствува и желае е наречена съзнание. Основен метод за изучаването на
съзнанието е било наблюдението на човека върху самия себе си и описание на
фактите. През този етап психологията все още не се е отделила от
философията като самостоятелна наука. Трети етап – психологията като
наука за поведението – началото на този етап е представено през 1879 година,
когато в Лайпциг се основава първата психологична лаборатория от немския
психолог Вунд. Това е и началото на психологията като самостоятелна наука.
През този етап задачите на психологията са наблюдение върху поведението,
постъпките и реакциите на човека, т.е. това което непосредствено се вижда
без да се отчитат мотивите, предизвикващи тези постъпки. Четвърти етап –
психологията – като наука изучаваща фактите, закономерностите и
механизмите на психиката – формира се на базата на материалистическата
философия, нейна основа е теорията на отражението и това е етапа в който
всъщност се намира психологията в момента.
От тази теория се вземат положенията, че първо – психиката е свойство
на мозъка, негова специфична функция, второ – че тази функция носи
характер на отражение, трето – че правилността на отражението се
потвърждава от практиката. При това положение психиката всъщност има две
основни функции, отражение за което стана дума и на неговата основа
регулиране на поведението и дейността. Кои са основните форми на
проявление на психиката? На първо място това са психичните процеси, които
биват познавателни и емоционално-волеви. На второ място, това са
психическите състояния /интерес, бодрост, увереност и др./. На трето място са
място – свойствата на личността, темперамент, характер, способности.
Обект и предмет на психологията. По принцип се приема (Л. Леви 1990),
че обект и предмет на науката са две различни понятия, при което с обект се
обозначава това, което науката изследва, а с предмет, това, което науката

26
вече знае за обекта. По този начин можем да дефинираме и обекта и предмета
на психологията. Обект на психологията – психиката. Този обект не е
непроменлив, от една страна той се е променял в хода на човешката
еволюция с развитието на човека и на неговата психика. От друга страна този
обект се променя и в хода на самото развитие на човека от раждането му до
смъртта му, т.е. във всеки индивидуален живот. Предмет на психологията –
знанията ни за психиката. Този предмет също се променя с развитието на
всички науки изучаващи човека, в това число и на психологията, и всъщност с
нашето обогатяване на знанията ни за природата на психичното.
Съвременната психология е широко разгърната област на човешките
знания за психиката. По този начин тя се намира в редицата на науките
заемащи промеждутъчно място между три големи направления на научното
познание: философски науки, естествени науки и социални науки.
Обяснението на този факт е, че в центъра на вниманието на психолозите е
човека, с изучаването на който се занимават и науките от посочените други
области, но изхождайки от различен аспект. Интегрирайки знанията на всички
науки от тези области, психологията от своя страна има с тях обратна връзка,
което позволява да се построи общ модел на човекознанието. В това
отношение тя поддържа тясна връзка с много науки. Нейната
методологическа основа е философията. При решаването на задачите за
определяне на същността, структурата и закономерностите на развитието на
психиката, психологията взаимодейства с: естествените науки, в изучаване
структурата на физиологическите и биологическите процеси, лежащи в
основата на психиката. С кибернетиката в изучаването на процесите на
психическата саморегулация на човешката личност; Със социологията за
решаване на задачите на социалната психология и изучаване на ролята на
психологията в обществото; С педагогиката при решаване на задачите за
обучение, възпитание и формиране на човешката личност; С техническите
науки за разработване на технически средства за изследване на психиката, а
така също и на оптималните условия за дейност на човека в условията на
техническия прогрес. По подробно на връзките ще се спрем при
разглеждането на проблемите на психологията като наука.
Съвременната научна психология решава от една страна чисто

27
теоретични въпроси, а от друга страна, практически задачи в областта на
труда, образованието, медицината и т.н. Така се налага разделяне на различни
отрасли на психологията, които отрасли придобиват относителна
самостоятелност. Това разделение, произтича: първо – от резултата на
усложняващия се социален живот и дейност, следователно по искане на
практиката; второ – това разделение се наложи на основата на развитието на
методите на психологическите изследвания и на натрупването на научни
знания в определената област. Основа на структурата на съвременната
психологическа наука е общата психология, която изучава същността и
общите закономерности на възникване, функциониране и развитие на
психиката. Развива се на основата на достиженията на всички отрасли и в
същото време обобщава и направлява тяхната обща теория.
Отрасли на психологията: по характер на дейността – биват психология
на труда, която изучава психологическите особености на човека в различните
сфери на обществения живот. Така се е получило разделение на спортна,
инженерна, летателна, космическа, медицинска, военна и т.н. психология; по
развитието на човека – възрастова, която изучава психическото развитие на
личността в процеса на живота и бива: детска, начална, предучилищна,
училищна, вузовска и т.н.; сравнителна – изучава психиката на животните;
специална – изучава отклоненията в развитието на психиката; по отношение
между личност и общество – психология на личността, изучаваща
психологичните особености на личността и социална – изучаваща
психическите явления в процеса на взаимоотношението на хората в групата,
колектива, масата.
В основата на разделението на психологията на отрасли, могат да бъдат
положени различни принципи. В съвременната психология са приети три:
детерминизъм – означава, че психиката се определя от начина на живот и се
изменя с измененията на външния свят; единство на съзнание и дейност –
означава, че съзнанието и дейността се намират в неразривно единство като
съзнанието образува вътрешния план на дейността на човека; развитие –
означава, че психиката може да бъде правилно разбрана, ако се разглежда в
непрекъснато развитие като процес и резултат от дейността.
За съвременната психология е характерен посочения процес на

28
диференциация, който поражда това значително подразделяне на отделни
отрасли. Независимо, че тези отрасли се развиват самостоятелно и понякога
доста се различават един от друг те съхраняват общия предмет на изследване,
а именно фактите, закономерностите и механизмите на развитие на психиката.
Посочената диференциация се допълва от насрещния процес на интеграция, в
резултат, на който произтича съгласуване на психологията с всички науки
(чрез инженерната психология с техническите науки, чрез педагогическата
психология с педагогическите науки, чрез социалната психология със
социалните и обществените науки и т.н.).
Задачи на психологията. Психологията изпълнява много и различни
задачи, и самото им изброяване представлява достатъчно затруднение.
Затова ще определим само най-общите основни задачи, които се заключават
в следното: първо – психологията да се научи да разбира същността на
психичните явления и техните закономерности; второ – да се научи да ги
управлява; трето – да използва получените знания с оглед на повишаване на
ефективността, както на самата психология, така и на всички отрасли на
практиката, в които човека участва като субект и като обект; четвърто – да
бъде психологическа основа на практиката на психологическото обслужване.

2. Методи на психологическото изследване.

Ние споменахме, че психологията използва определени методи, които й

позволяват да опознае, закономерностите на психиката. Под метод разбираме
способа с помощта на който се опознава предмета на дадената наука.
Системата от методи на психологията е обединена от наличието на обща
методологическа основа на науката. Всеки етап на развитието на
психологията като наука се отличавал със свое разбиране за методите на
изследване. Много често като се изхожда от основните методи се определя и
предмета на психологията за определения етап. След като методите се явяват
пътищата с помощта на които се осъществява психологическото изследване
преди да ги разкрием, трябва да се запознаем с изискванията, които се
предявяват към организацията на самото психологическо изследване:
 Планиране на изследванията, което включва подбор и апробация на

29
методите и методиките. Разностранното разглеждане на въпросите изисква да
се отчитат всички фактори влияещи на протичането и ефективността на
подлежащата на изследване психическа дейност. Планирането е също
съставяне на логическа и хронологическа схема на изследването, избор на
контингента и количеството на изследванията и т.н.
 Място за провеждане на изследването. При него е необходимо да
съществува необходимия комфорт, работна обстановка и изолация от външни
смущения;
 Техническо осигуряване на изследването – необходимо е да отговаря на
решаваните задачи;
 Подбор на изследваните – осигурява тяхната качествена еднородност;
 Инструкция за изследването – кратка и ясна, разбираема за изследване;
 Протокол – пълен и целенасочен;
 Обработка на резултатите от изследването – количествен и качествен
анализ на получените в хода на изследването резултати;
Основните методологически принципи, които трябва да се съблюдават
при изследванията са:
 Метода трябва да използва от диалектикоматериалистическа позиция
за предмета на науката;
 Научния метод в психологията трябва да бъде обективен;
 Да се спазва генетическия принцип;
 Научно обобщаване с отчет на индивидуалните различия;
Психологията се отличава с изключително голямо многообразие на
използваните методи на изследване, това се дължи преди всичко на
сложността на самия обект и предмет на психологията. Проникването в
сферата на психичната реалност е задача доста трудна и то не би могло да се
осъществи само с един или с няколко метода. От друга страна, както във
всички науки, така и в психологията няма методи без недостатъци, идеални и
универсални. Всеки психологически метод си има своите недостатъци и
своите ограничения. По тази причина и само използването на комплексни
изследователски методи или много по количество методи може да осигури
относителна обективност, взаимно допълване и контрол на получените

30
 резултати.
В психологията се разглеждат четири групи методи:
Първа група – организационни методи – включват:
 Сравнителен метод – съпоставяне на различните групи по възраст,
дейност и т.н.
 Лонгитюден метод – многократни изследвания на едни и същи лица за
продължителен период от време
 Комплексен - извършва се изследването от представители на различни
области на науката с различни средства
Втора група – емпирични методи
 Наблюдения /пряко и косвено/
 Самонаблюдение
 Експеримент
 лабораторен – протича в специални условия със специална апаратура,
като действията на изследвания се определят от инструкцията;
 естествен – протича в нормални условия
 констатиращ – в него се моделират някои страни от дейността на
човека;
 формиращ – обучаващ и възпитаващ
 Психодиагностични методи – тестове, анкети, въпросници, социометрия,
интервю, беседа;
 Анализ на продуктите на дейността
 Биографичен метод
Трета група – методи за обработка на данните, включващи количествен
/статистически/ и качествен /диференциация на материала по групи/ анализ.
Четвърта група – интерпретационни методи – методи включващи
генетичен анализ на материала в неговото развитие с открояване на
отделните фази, критически моменти и т.н., и структура /установява
структурните връзки между всички характеристики на личността/.
Познаването на обекта, предмета, задачите и методите на психологията,
както и на проблемите на психологическото познание помага, както на
психолозите специалисти, така и на всички хора да отговорят на въпроса

31
доколко познаваме себе си и тези, които са около нас.

Въпроси за самоподготовка:
1. Как се развива предмета на психологията в исторически план?
2. Кой е обекта на психологията като наука?
3. Кои са основните задачи на психологическата наука?
4. Кои са основните методи на изследване в психологията?

Литература:

Енциклопедия психология, С. 2000

Кондаков, Х. Историческа психология, С. 1996
Леви, Л. Увод в психологията, С. 1990
Маклаков, А.Г. Общая психология., СПб. 2008
Марков, К. Психология. Ш., ШУ. 2007
Милкова, Р. Психология, С. 2000
Немов, Р. С. Психология., кн. 1, М. 2003
Сиймън, Д., Д. Кенрик, Психология. С., НБУ. 2003
Стаматов, Р., Минчев, Б. Психология на човека, ПД 2003
Столяренко, Л. Д. Основы психологии. Феникс. 2000
Стърнбърг, Р. Когнитивна психология. С., Изток-Запад. 2012
Трифонов,Т. Обща психология,С.2000
Узунов, Н. Принципи и закони в общата психология, С. 2005

32
 Глава трета

АНАЛИЗ НА ПСИХИЧНАТА СТРУКТУРА НА ЧОВЕКА. ОСОБЕНОСТИ НА

ПРОЯВЛЕНИЕ НА ПСИХИЧНИТЕ ПРОЦЕСИ, СВОЙСТВА И СЪСТОЯНИЯ.

След усвояване на материала по тази глава Вие ще можете:

- да дадете отговор, каква е структурата на човешката психика;
- кои са основните категории психически явления;
- кои са базовите характеристики на отделните психически явления.

Психология е наука за психичните явления и за проявата им в

поведението.
Определението на психичното ни разкрива само неговата най-дълбока
същност, всъщност разкрива ни само съдържанието на понятието психика. Но
самото явление психика е нещо много по-сложно, несравнимо по-богато и
безкрайно разнообразно. За да се приближим по-плътно до съдържанието на
явлението психика, за да разкрием и представим по-конкретно психичната
реалност ние ще използваме и едно друго определение на психичния живот от
гледна точка на съдържанието на психиката.

1. Структура на човешката психика.

Психиката е единство, цялост или система от три категории психични

явления – психични процеси, психични свойства /качества/ и психични
състояния. При тази постановка най-обобщеният акт на психична реалност се
обозначава с понятието „психично явление”, при анализа то се подразделя на
три основни групи, всяка от които изразява своеобразна страна на психичния
живот, една относително обособена и специфична психична реалност.
Първата категория психични явления се характеризира с процесуалност,
поради което те се наричат психични процеси. Процесуалността се изразява
във факта, че всички психични явления от тази категория се пораждат от
някакъв стимул, който може да бъде външен или вътрешен. Този стимул
предизвиква психичните явления от тази категория непосредствено или

33
опосредствано, незабавно, с по-малко или голямо закъснение. След тяхното
възбуждане психичните явления от тази категория протичат, угасват или
изчезват от сферата на съзнанието и на най-активния психичен живот, като
при едни или други случаи оставят някакви физиологични „следи”, които при
определени условия могат да се активизират вторично, като в съзнанието на
субекта отново се проектира съответния образ, преживяване или стремеж или
техни модификации и трансформации. Например възприетото може да се
прояви в съзнанието, като възприятие на вече възприемането /познаване/,
като спомен, представа или фантазия /сън, мечта/. Друга характеристика на
психичните процеси е тяхната действеност, активност и актуалност – те се
изразяват във факта, че психичните процеси са винаги действие, винаги
налична активност. Човек или усеща, или не усеща, или мисли или не мисли,
или чувства или не чувства. Възможността да се усеща не е усещане.
Способността да се мисли не е мислене. Психичният процес е най-действената
страна на психичното, той е самото движение на психичното явление
/Сеченов/, с което стигаме до последната характеристика на процесите
/тяхната динамичност/. Това качество на психичните процеси не е
необходимо да бъде специално разяснявано. Подвижността на човешката
мисъл, скоростта на въображението, силата на волята – са факти очевидни и
безспорни. Следователно тази категория психични явления може да се
определи така: Психичните явления, които изразяват и представляват най-
действената, най-актуалната и най-динамичната страна на психичната
реалност, на психичния живот и на психичното отражение се наричат
психични процеси.
От своя страна психичните процеси се подразделят на три подгрупи –
познавателни, емоционални и волеви, всяка от които представлява и изразява
специфична страна на самата психична активност. Следователно, ние трябва
да разгледаме всяка от тези групи:
Първата група психични процеси има за своя основна функция
познанието. Те се отличават от другите групи психични процеси преди всичко
с това, че при тях психичното отражение се извършва под формата на
субективен познавателен образ. Изключение прави само вниманието, при
него психичното отражение се извършва чрез субективните образи на другите

34
познавателни процеси /усещане, възприятие, памет, мислене, въображение/.
От друга страна при всички тези случаи самото внимание се оказва свойство
на съответните познавателни процеси. С други думи когато усещаме,
представяме си, мислим и т.н. можем да внимаваме или да не внимаваме. При
разглеждането на тази група психични процеси следва да изясним и една
терминологична особеност, а именно, че отделните познавателни процеси се
обозначават със същите термини, както и съответните субективни-
познавателни образи. Когато кажем „усещане” ние разбираме както
познавателния психичен процес усещане, така и продукта получен в резултат
на този процес – субективния познавателен образ – усещане. Както всички
други психични явления и познавателния психичен процес е
условнорефлекторна дейност.
Втората група психични процеси са чувствата /емоциите/. В голяма част
от психологичната литература, с която разполагаме се прави деление на
висши и низши чувства като висшите чувства се наричат чувства /не емоции/,
а низшите емоции /а не чувства/.
Според Леон Леви това е неприемливо.
По своята най-обща психологическа характеристика, чувствата се
отличават на това, което отразяват и на това как го отразяват. Чувствата
отразяват едни или други предмети или явления, но не сами по себе си,
напротив. При чувствата се отразява именно отношението между човека
/субекта/ и предметите и явленията. Тази особеност представлява
своеобразна проекция на взаимната връзка съществуваща между чувствата и
потребностите.
Що се отнася до формата на отражение то тук за разлика от
познавателните процеси няма познавателен образ. Тук психичното отражение
се осъществява под формата на едно непосредствено вътрешно преживяване
на отношението на субекта към отразяващия предмет или събитие.
Несъмнено емоциите са най-яркия колорит на човешката
индивидуалност, но те далеч не са само една психологическа багра. Емоциите
и чувствата са енергетичния източник на цялата човешка дейност, нейна
двигателна сила и мотивационен източник.
Третата категория психични процеси се обозначава с думата „воля”. При

35
волевите процеси психичното отражение се характеризира с особено голяма
активност. Нещо повече при волята психичната активност преднамерено и
съзнателно се съсредоточава в една насока, дори се фокусира върху една цел,
проблем или задача. Волевите процеси разкриват и реализират действените
възможности на човека.
Особена категория психични явления са безсъзнателните психични
процеси /т.е. тези, които протичат извън контрола или при минимален
контрол на съзнанието на човека/. Те се делят на три големи класа.
1. Безсъзнателни механизми на съзнателните действия:
а/ безсъзнателни автоматизми
б/ явления на безсъзнателната установка
в/ безсъзнателни съпровождания на съзнателните действия
2. Безсъзнателни подбудители на съзнателните действия /чрез
сънищата, погрешните действия, невротичните симптоми/
3. Надсъзнателни процеси.
Значението на безсъзнателните процеси тепърва ще се разкрива, като
се има предвид, че човешкото съзнание е айсберг от който 9/10 е потънал в
морето на безсъзнателното/Фройд/.
Втората категория психични явления, които отбелязахме в началото на
лекцията са психичните свойства. Като особена категория психичните
явления – психичните свойства /качества/ са органически свързани с
психичните процеси и състояния. Психичните свойства това са самите
качества на психичните процеси и тяхната индивидуализация, конкретизация
и персонализация. И все пак психичните свойства на личността се отличават с
много специфични особености, които не съществуват в нито едно психично
явление от другите категории. За да се илюстрира това е достатъчно да
посочим възможността на психичните свойства да съществуват в
потенциална форма. Човек е и следователно може да бъде характеризиран,
като наблюдателен или не, като умен или глупав дори и тогава, когато не
съществува никаква индивидуална сетивна или мисловна активност /при сън/.
Така, че психичните свойства /качества/ на личността могат да се определят
като – трайни психични структури, които определят човешката дейност,
обуславят се от насоката и равнището на нейното социално развитие и са

36
различни и своеобразни за всеки индивид.
В съдържателно отношение категорията на психичните свойства е също
така своеобразна и многообразна. Така например една група от психични
свойства изразява общата насоченост на човешката личност /интереси,
идеали, склонности/, друга група психични свойства разкрива продуктивната
страна или продуктивните възможности на личността /способности, дарба,
талант/, едно психично свойство /темпераментът/ изразява динамичната
характеристика на психичната активност, а друго качество /характерът/ -
разкрива самата сърцевина на психичната структура на личността.
Третата категория психични явления – психични състояния – не е
общоприета в психологичната литература. За какво става дума? – Ако един
психичен процес никога не би могъл да се разглежда като психично свойство,
или обратното, то с психичните състояния нещата съвсем не стоят така.
Повечето от психичните състояния се характеризират именно с това, че могат
да се разглеждат и като психични процеси и като психични свойства или по-
точно като техни прояви. Ако разгледаме психичното състояние „апатия” – тя
може да се определи и като психичен процес /вид емоция – вид настроение/.
Но успоредно с това с не по-малко основание апатията би могла да се третира
и като проява на психично свойство /характерна проява на меланхоличния
темперамент/. Тъкмо тази неопределеност и условност в границите между
психичните състояния и другите психически явления е особено типична за
категорията психични състояния. Другото условие пораждащо резервираното
отношение към обособяването на психичните състояния в самостоятелна
категория психични явления е факта, че те не са така добре проучени както
психичните процеси и свойства. И все пак повече автори приемат психичните
състояния като самостоятелна категория психични явления.
Определението, което можем да дадем за психичните състояния е, че
това е цялостната психическа характеристика на дадена личност в
определен момент или през по-продължителен период от време.

2. Особености на проявление на психичните процеси.

2.1. Психически познавателни процеси.

37
 А) Усещане – то е процес на получаване на информация от околната
среда и превръщането й в нервни импулси за използавнето им от мозъка и се
отнася до непосредствените преживявания предизвикани прости изолирани
стимули, следователно процесът на усещането би могъл да се разбира като
най-елементарния познавателен психичен процес на образно отразяване на
отделни свойства на предмети и явления от вътрешното състояние на
организма и външната материална среда при непосредственото им
въздействие върху анализаторите. Следователно усещанията имат винаги за
причина материален дразнител, т.е. те са тези, които свързват човека със
средата в която живее. Усещането е първична форма на отражение на
действителността и същевременно основа и предпоставка за по-сложни
психични процеси, при които човешкото познание излиза извън границите на
отделните свойства на предметите и се доближава до тяхната същност.
Процеса на усещане предполага: дразнител – предмета или явлението, което
със своите физически свойства въздейства върху нашата нервна система; -
дразнене – резултат от действията на дразнителя върху рецепторите; -
възбуждане – физиологичен процес възникващ в нервната система под
въздействието на дразнителя и усещане – психичен процес на отражение в
дяловете на мозъка на получените външни и вътрешни дразнения.
В психологията усещанията се класифицират по различни критерии,
като по принцип за основен се смята посоката на съответния анализатор или
положението на рецептора. В този смисъл усещанията се подразделят на три
основни групи: Екстероцептивни – това са усещания, при които анализаторите
са насочени навън, а рецепторите им са на повърхността на тялото или в
близост до нея. Този вид усещане лежи в основата на нашата познавателна
дейност и регулира взаимодействието ни със средата. По вида на анализатора
екстероцептивните усещания се делят на зрителни, слухови, вкусови,
обонятелни и тактилни (кожни). Изброените усещания също се подразделят на
групи според свойството, което е отразявано от усещането или според
качествата на това свойство като например усещането за различни нюанси на
цветовете. Интероцептивни – това са усещания, при които анализаторите са
насочени към човека, а рецепторите се намират вътре в организма. Всъщност

38
това са усещанията, които ни дават информация за нашето състояние и
потребности, те са критерий и за нашето самочувствие и самосъзнание.
Кинестически – тези усещания наричаме още проприоцептивни. При тях
анализаторите са насочени също към организма, но имат много елементарна
структура (краища на нервните влакна), разположени са в мускулите, ставите
и сухожилията и ни дават информация за движението на собственото ни тяло
и разположението му в пространството.
Въз основа на критерий опосредстваща среда усещанията се делят на
дистанционни и контактни. Става дума за средата през която минава
дразнителя. Това деление е достатъчно условно, тъй като както вече
подчертахме усещането предполага непосредствено материално въздействие,
но някои от усещанията отразяват свойства на отдалечени предмети и така
могат да бъдат определени като дистанционни, например далечна стрелба.
Определени усещания – вестибуларни, вибрационни, осезателни и
гравитационни не могат да бъдат класифицирани по посочените критерии, тъй
като или не попадат в групите, или попадат в няколко групи.
Основни свойства и закономерности на процеса на усещането. Основни
свойства на усещането са преди всичко праговете на усещане (абсолютни и
относителни). Абсолютните прагове на усещането са: минимален /долен/ праг
на усетливост (абсолютен праг по разработените през 1860 г. процедури на
Фехнер за изчисляването му) – минималната сила на дразнителя, при който
човек започва да го усеща. Колкото по-нисък е долния праг, толкова човек е
по-чувствителен към усещане. Определено понижаване на долния праг може
да се получи чрез тренировки; максимален /горен/ праг на усетливост –
максималната сила на дразнителя, след което се прекратява усещането за
нейното нарастване /може да се променя чрез тренировки или
фармакологични средства, например – усещане за болка/; диапазон на
усетливост – работната зона между минималния и максималния прагове.
Относителните прагове на усещането са: праг на различието (диференциален,
процедурата за който е описана от Вебер през 1834 г.) – най-малката разлика
между действието на два еднородни дразнители, която можем да усетим; праг
на промените – най-слабата промяна на силата на дразнителя, която можем
да усетим.

39
 Закономерности на усещането: адаптация (приспособяване) –
закономерна промяна на чувствителността на анализатора в зависимост от
силата на усещането; взаимодействие между разнородни усещания –сходна с
адаптацията закономерност, но при нея точно определено свойство на едно
усещане въздейства върху точно определено свойство на друго усещане;
компенсаторни функции – закономерност проявяваща се тогава, когато по
една или друга причина човека е лишен от един или друг анализатор, или от
негови функции (слепота, глухота и др.), при което друг анализатор поема
увредените функции и до известна степен компенсира тяхната липса.
Б) Възприятие – процес на цялостно отразяване в съзнанието на човека
на предметите и явленията, непосредствено въздействащи върху сетивните
му органи. Основа на възприятието е усещането, но то не е сума от усещания,
защото в него участват и мисловни операции /анализ, синтез/, т.е., ако
усещането се отнася до непосредствени преживявания предизвикани от
прости изолирани стимули, възприятието включва организация и
интерпретация на тези стимули с цел осмислянето им. (Сиймън Д., Д. Кенрик
2003)
Класификация на възприятието. При възприятията също има различни
критерии за тяхната класификация. В някои отношения те си приличат с
класификацията на усещанията, тъй като тук също имаме екстероцептивни,
интероцептивни и проприоцептивни възприятия. Но при възприятията има и
други критерии, определящи варианти на тяхната класификация. В зависимост
от възприемания обект те могат да бъдат контактни, дистантни и контактно-
дистантни. Ако използваме за критерий броя на действащите анализатори, с
които осъществяваме конкретното възприятие биват чисти и смесени. Като
тук също има модалност (зрителни, слухови или зрително-слухови и т.н.). Друг
критерий за класификация на възприятията е активността на субекта. По този
критерий възприятията биват преднамерени и непреднамерени.
Преднамерени, когато възприятието е субективно целенасочено. Най-висока
тяхна степен е наблюдението. Непреднамерени, когато възприятието е
предизвикано внезапно от някакви интересни привличащи характеристики на
възприемания обект.
Основни свойства на възприятието: предметност – характеризира се с

40
проектиране на субективния образ върху обективния предмет на
възприятието, при което трябва да има еквивалентност между субективния
възприет образ и обективния предмет; цялостност – това свойство отразява
обективното съществуване на предметите и явленията в структурна цялост и
относителна обособеност; константност – свойство на възприятието, при
което субективния възприет образ остава постоянен, независимо от
промяната на условието за възприятие; насоченост – това свойство на
възприятието се нарича още избирателност, и се характеризира освен с
концентрирането на сетивата върху определен обект, и с определен начин на
осмисляне и осъзнаване на обекта; осмисленост – свойство на възприятието,
обозначаващо влиянието на нашите знания за предмета и обекта на
възприемане върху процеса на възприятието; аперцепция – свойство
обозначаващо влиянието на миналия опит на човека върху процеса на
възприятието; илюзия – лъжливо, изопачено или модифицирано възприемане
на обектите и предметите, за което е характерно, че в известен смисъл
илюзията продължава да съществува и след като вече сме разбрали, че тя е
такава.
В) Внимание – то е средство, чрез което активно преработваме
ограничено количество информация от огромното количество, което е
налично, благодарение на сетивата, съхранените спомени и другите
познавателни процеси (Стърнбърг, Р. 2012), следователно вниманието трябва
да се разбира като съсредоточаване, избирателно насочване на съзнанието,
към определени предмети, явления, мисли и преживявания в резултат на
което, те се отразяват по-пълно и точно при игнориране на всички останали
обекти, предмети, мисли и преживявания.
Класификация на вниманието: непроизволно – предизвиква се от самия
обект, от неговата необикновеност, неочакваност или значимост; произволно
– възниква във връзка с предварително поставена цел и изисква от човека
определени волеви усилия. Без него човек например не може да учи; след
произволно – възниква на основата на произволното, като снижава волевото
усилие и поради това е близко до непроизволното.
Някои автори (Л. Леви, 2005) оспорват тази класификация, поради
съществуващата значителна неопределеност на термините, но доколкото

41
посочената класификация е предлагана в научната литература я цитираме по-
горе.
Основни свойства на вниманието: сила – някои автори определят това
свойство и като съсредоточеност. Дефинира се като насоченост на нашата
дейност върху конкретен обект; концентрация и устойчивост – отразява
продължителността на времето през което човек може да се съсредоточи
върху даден обект. Зависи от силата на волята и интересите. /При
благоприятни условия – 30-40 мин./; обем на вниманието – определя се от
количеството обекти или видове дейности, които човек може да задържи в
полето на съзнанието си и да ги контролира; разпределение на вниманието –
способност едновременно да се изпълняват различни дейности, като се
запазва съзнателния контрол върху тях; превключване на вниманието –
способността последователно да се преминава от един вид дейност към друг
съхранявайки висока степен на концентрация на съзнанието върху
изпълняваната дейност; колебания на вниманието – когато човек успява да
се съсредоточи само за кратко време върху един обект, след което
превключва на друг. Противоположно на вниманието е разсеяността.
Г) Представа – процес на нагледно и обобщено отражение на предмети
и явления, които в момента не въздействат върху нашите сетива. Неин
източник е обективния свят, представата е винаги отражение на нещо, което е
съществувало и съществува. Основни свойства на представата: запас и обем
на представите – характеризира до каква степен човек познава реалната
действителност; връзка с действителността – до каква степен представите
отговарят на отразените предмети или явления; действеност – показва до
колко представите позволяват да се взема правилно решение и да се
изпълняват тези решения в съответствие с обстановката; конкретност –
представите, които напълно отразяват предметите или явленията;
обобщеност – когато представите отразяват главното, най-важното,
същественото – яркост, точност и образност – качества на представата
отразяващи пълно и всестранно характеристиките на предметите и явленията;
изменчивост – показва обогатяването на представата на основата на
натрупването на нови знания за дадения предмет или явление.
Посочените свойства на представите са спорни в научната литература.

42
Доколкото се приема, че представата като вътрешна реалност трудно може да
бъде установена по някакви параметри.
Д) Памет – тя е средството, чрез което съхраняваме и разчитаме на
миналите си преживявания, за да използваме информацията в настоящето.
Като процесн пометта се отнася до динамичните механизми свързани с
въвеждането, съхраняването и извличането на информация от миналия опит.
(Стърнбърг, Р. 2012) Изхождайки от това можем да посочим, че паметта е
психичен процес позволяващ на човека да запомня, съхранява и при
определени условия да възстановява определено количество информация,
получена преди това от неговия мозък от вън и от собственото му тяло.
Паметта е сложен психичен процес състоящ се от няколко частни процеса
свързани един с друг – запомняне, съхраняване, узнаване и
възпроизвеждане. Запомняне – първичен процес от който зависи
продължителността на съхраняване на информацията в съзнанието. По
участие на волята то бива преднамерено и непреднамерено. По начина на
образуване на нервни връзки бива механично и смислово /логическо/;
съхранение – психически процес насочен против забравянето бива –
динамично при кратковременното съхранение и оперативно при
дълговременно съхранение ; забравяне – заключава се в невъзможност, да се
припомни определен предмет или физиологичната му основа е погасяването
на нервните връзки при отсъствие на подкрепа; узнаване и възпроизвеждане
– узнаването протича тогава, когато имаме повторно възприемане на предмет
или явление /опознаване, а възпроизвеждането е възстановяване на знанията
на основата на самостоятелно възбуждане на основните връзки, без опора на
повторно възприемане. В когнитивната психология тези паметови операции
се разглеждат като кодиране, съхранение и извличане. (Стърнбърг, Р. 2012)
Класификация на паметта. В зависимост от критериите използвани при
класификациите има различни видове памет. Ако приемем за критерий
активността на субекта такива са непреднамерената и преднамерената памет.
По критерий метод на запомняне: механична памет и смислова памет. По
критерий на равнище на възпроизвеждане: познаване и спомняне. По
критерий модалност: зрителна (образна, графичнознакова,
абстрактнографична, абстрактнологическа), слухова (вибрационна, говорна,

43
тонална и музикална), емоционална и двигателна. В когнитивната психология
разглеждаме следните видове памет: краткотрайна сетивна памет състояща
се от непреработени сетивни сигнали, съдържаща сетивна информация
осигуряваща време на механизмите за разпознаване на образи да я
преработят в по-смислена форма; дългосрочна – това е хранилището на
всичко, което знаем, с много голям капацитет и способност да съхранява
информацията за много дълго време; краткосрочна памет – това е тази част
от дългосрочната памет, която е активна в момента и може да се промени
бързо, ако насочим вниманието си другаде. Тя е способна да съхранява
информацията за по-дълги периоди от време, но е със сравнително ограничен
капацитет. (Стърнбърг, Р. 2012)
Качества на паметта. Някои от качествата на паметта характеризират
този психичен процес като цяло, такива например са силата и трайността.
Други характеризират началото на процеса на запомняне: бързина, а трети са
характеристики на дълговременната памет: обем и капацитет. От древността
съществуват системи и техники за повишаване ефективността на човешката
памет. Тях наричаме мнемоника и мнемотехника.
Е) Въображение – психически процес на създаване на нови представи,
мисли върху основата на началния опит. Характеризира се с известно
разминаване на създавания образ с реалната действителност.
Класификация на въображението: един от основните критерии при
класификацията на въображението е съществуващата разлика между
обективния предмет и продукта на въображението. Тук имаме няколко вида
въображение: възпроизвеждащо – тогава, когато изграждаме представа за
реално съществуващ обект, който обаче не сме възприемали непосредствено;
преобразуващо – когато продукта на въображението представлява образ на
предмет, който не е съществувал, не съществува и няма да съществува;
съзидателно - когато продуктът на въображението се явява основа за
разрешаване на някакъв проблем, идея, амбиция; фантазия – тук образите на
въображението са не само несъществуващи, но и абсурдни (принципно
неосъществими). По критерий активност на участие на съзнанието в процеса
на въображението имаме два вида въображение: пасивно – онова, в което
съзнанието участва в най-малка степен и активно – когато съзнанието в

44
много голяма степен участва в създаването на въображението. По критерий
реализиране на продукта на въображението и неговата социална ценност
въображението бива: копнеж – фантастична представа за едно трудно
постижимо бъдеще; мечта – също фантастична представа за желано бъдеще,
но стимулира съзнанието на човека; творческо въображение – тогава, когато
създадените образи във въображението помагат да бъдат разкрити много
важни ценности.
Технология на въображението: трудно могат да бъдат описани всички
варианти, по които се създават продуктите на въображението, още повече, че
те в много от случаите се проявяват в съчетание и комбинации. Независимо
от това в литературата са посочени най-важните от тях: аглутинация (слепване)
- когато във въображението си съединяваме части от различни предмети и
обекти /русалка, кентавър/; схематизация – когато във въображението
използваме определени схематични структури на съществуващи обекти
(схеми, карти); хиперболизация – начин на създаване на образи по пътя на
прекомерно увеличаване или намаляване на едни или други свойства на
предметите или явленията (великани, джуджета); типизация – получава се,
когато във въображението се опитаме да отговорим на въпроса „Какво би
станало, ако?”; акцентировка – при което образите се създават чрез
акцентиране на един или друг признак на реален обект.
Ж) Мислене – разглежда се като умствено опериране със символи,
които заместват обектите, събитията или идеите в паметта. (Сиймън Д., Д.
Кенрик 2003). Следователно мисленето би могло да се разгледа като процес
на опосредствано и обобщено отражение на действителността във вид на
отражение на съществените свойства, връзки и отношения на предметите и
явленията от нея. Цялостният процес на мислене се състои от протичане на
определени мисловни операции: анализ – разлагане на познаваемият обект
/явление/ на съставните му части; синтез – обединяване на отделните чрез
анализ части на цялото. Анализът и синтезът съществуват в единство и са
стъпало към по-сложните мисловни операции; сравнение – съпоставяне или
съотнасяне на предметите и явленията едно към друго; обобщаване –
определяне на общото като съществен признак; абстрахиране – мислено
отвличане от несъществените признаци и отделяне на основното. Мисленето

45
протича във вид на отражение за: конкретизация – движение на мисълта от
общото към частното; класификация – отнасяне на отделния предмет към
определена група предмети; систематизация – мислено разполагане на
обектите в определен ред. В процеса на мисленето се формират: съждения –
утвърждаване или отричане на връзки; понятия – обобщени данни от опита;
умозаключения – извеждане на едни съждения от други /два вида: индукция
– от частното към общото и дедукция – от общото към частното/.
Видове мислене. По критерий степен на обобщеност: конкретно и
абстрактно. По критерий създаване на мисловната задача и нейното
приложение: теоретично, практическо и художествено.
Мисленето е неразривно свързано с речта и езика, и трите понятия
следва да се разглеждат в единен контекст.

46
 2.2. Волята като психичен процес.

Способност на човека проявяваща се в самодетерминация и

саморегулация на собствената дейност и различните психични процеси,
изразяваща се в умението да се преодоляват външни и вътрешни трудности
наричаме воля. Към волевите действия човек е подтикван от различни
вътрешни и външни причини. Вътрешни – това са мотивите проявяващи се
като потребности, интереси, желания и т.н. Външни – различните видове
обективна принуда. Но мотивите и външната подбуда не са достатъчни, за да
се прояви волята. Необходима е висока степен и на волева закаленост.
Съществуват две категории волеви действия: непроизволни – които се
извършват в резултат на неосъзнати или на недостатъчно осъзнати подбуди,
влечения и нагласи. Те имат импулсивен характер, лишени са от плановост
(изумление, страх, възторг); произволни – те предполагат осъзнатата цел,
предварителни представи за това, което трябва да направим, за да я
достигнем. От друга страна волевите действия могат да бъдат разделени на
прости и сложни: прости – тези, при които на човека му е ясно какво трябва да
направи и как да го направи и той пристъпва към действие почти автоматично;
сложни – състоят се от седем етапа: първи – осъзнаване на целта и стремеж
за достигането й; втори – осъзнаване на различните възможности за
достигане на целта; трети – поява на мотивите от поддържащи или
отхвърлящи тези възможности; четвърти – борба на мотивите и избор; пети –
приемане на една от възможностите като решение; шести – осъществяване на
взетото решение; седми – преодоляване на външните препятствия,
обективните трудности на самата работа и възможните пречки до изпълнение
на решението и реализация на целта.
Волята ни е необходима при избора на целта, вземане на решение,
осъществяване на действие и преодоляване на препятствие. Преодоляването
на препятствието изисква волево усилие – особено състояние на
нервнопсихично напрежение, мобилизиращо психическите, интелектуалните и
морални сили на човека. Волята се проявява като увереност в собствените
сили, решимост да се извърши това, което човек счита за целесъобразно и
необходимо в конкретната ситуация. Необходимостта от силна воля се

47
проявява при наличие на трудни ситуации или при сложност и вътрешна
противоречивост на самия човек.
Изпълнявайки различни дейности и преодолявайки различни външни и
вътрешни препятствия човекът изработва в себе си волеви качества:
целеустременост, решителност, самостоятелност, инициативност,
настойчивост, устойчивост, дисциплинираност.
Волята и волевите качества могат и да не се формират у човека. Ако
например условията на живот и възпитание в детството му не са били
благоприятни, това може да стане или при прекалено глезене на детето и
изпълнение на всички негови желания, или ако детето е било потискано от
твърдите изисквания на родителите и не е способно само да вземе решение.
Волевите действия, както и цялата психична реалност са свързани с
функционирането на мозъка. Важна роля при осъществяване на волеви
действия изпълняват челните части на мозъка, чиито травми могат да
доведат до абулия (болезнено безволие).

2.3. Емоционалните процеси.

Древните китайци са означили 7 основни вида емоции – радост, гняв,

печал, веселие, любов, ненавист и желание. В съответствие с класификацията
на Кант емоциите е прието да се делят на стенични – тонизиращи,
възбуждащи, обезпечаващи енергични действия и астенични – подтискащи
активността на човека пречещи за преодоляване на трудности. Условно
емоциите се делят на: настроения, страсти и афекти. Настроенията – са
емоционално състояние обикновено не много ярко със слаба интензивност, но
затова пък с относителна продължителност. Характерно за настроението е
отсъствието на насоченост към определен предмет, независимо, че винаги
има причини, които човек понякога не осъзнава. Настроението влияе пряко
върху дейността на човека, а неговата устойчивост може да зависи от
индивидуалните особености на характера и темперамента, силата на волята,
равнището на развитие на водещите мотиви на поведение и др. Страстта –
силно, дълбоко и продължително емоционално състояние. Страстта
подчинява на себе си основната насоченост на мислите и постъпките на

48
човека. Стимулира го към активна дейност целта на която се явява
утоляването на страстта. Характерни особености на страстта са: нейната
органична връзка с потребностите и другите коренни свойства на личността;
избирателност – рязко изразена насоченост на страстта към определен обект
или вид дейност; действеност – страстта е енергична – тя подчинява всичко
на себе си; нейната устойчивост. Афект – кратковременно пределно ярко и
бурно избухване /възторг, гняв , ярост, ужас/. Състоянието на афект
принуждава човек да действа главно емоционално. Контролът от страна на
вниманието отслабва и са възможни моменти, при които действията на
човека се изплъзват напълно от контрола на съзнанието. Фрустрация –
състояние на човека изразяващо се в характерни особености на
преживяванията и поведението предизвикани от обективно непреодолими
/или субективно така разбрани/ трудности по пътя към достигането на целта.
Неин краен израз са агресията и депресията: агресия – остро афектно
преживяване на гнева и яростта проявяващо се в стремеж да се причини
болка, зло или неприятност; депресия – противоположно състояние с крайна
степен отчаянието, тежко преживяване на безнадеждност, загуба на
перспектива. В по-слаба степен депресията се проявява като печал, състояние
на безсилие. Някои хора заемат неподвижни пози, мълчат при отправени към
тях въпроси, проявяват пълно безразличие към хората и събитията.
Фрустрацията е устойчиво психично състояние изразяващо определена
жизнена позиция и поради това се отличава от афекта и стреса. Стрес –
сложно емоционално състояние характеризиращо се с напрежение на
преживяванията, мислите и действията. Стресът възниква у човека при работа
в трудни условия. Той се преживява като безпокойство, тревога, повишено
умствено напрежение. Страх – емоционална реакция имаща различни форми,
степени и оттенъци на проявление като правило е силно преживяване и
влиянието му е голямо, особено върху не добре подготвени хора. Според
Сиймън и Кенрик психолозите разглеждат емоцията, като я разделят на три
взаимосвързани компонента: 1. Физиологична възбуда; 2. Волеви движения; 3.
Феноменологично преживяване.

3. Психични свойства.

49
 3.1. Темперамент

Темперамент (от латински) – съразмерност, добро съотношение на

частите. Определя се като характеристика на индивида от гледна точка на
неговите динамични особености: интензивност, скорост, темп и ритъм на
протичане на психичните процеси и състояния. В повечето от класификациите
на темперамента присъстват два основни негови компонента – активност и
емоционалност. Активността на поведението характеризира степента на
енергичност, стремителност и бързина и обратно – бавност и инертност.
Емоционалността характеризира особеностите на протичане на емоциите,
чувствата и настроенията и тяхното качество. Те се приемат с положителен
или отрицателен знак и модалност. Хипократ и Гален се стремят да обяснят
същността на темперамента чрез връзката на организма със съотношението
на различните жизнени сокове в него, като предлагат следната класификация:
сангвиник – силен, уравновесен, подвижен; флегматик – силен, уравновесен,
инертен; холерик – силен, неуравновесен; меланхолик – слаб, неуравновесен.
Френската школа Сиго и Мак Олиф предлагат друг вид класификация с
клинична насоченост и нюансираност, която се основава на класическата, но е
допълнена със съвременни наблюдения: мускулен тип – силно развити
крайници и мускули, добре очертан гръден кош, хармонична брадичка,
окосмено тяло; респираторен тип – скъсена горна част на тялото, форма на
трапец, широки рамене и ромбовидно лице, дълъг и широк нос; дигестивен
тип – долната част на лицето е по развита от горната, къс и дебел врат, ниско
чело почти без скули, къс и широк гръден кош; церебрален тип – дребен и
слаб, с подчертано триъгълно лице, развит череп, изпъкнало чело, големи очи,
малки устни и уста. Класификация на италианската школа (Виола). Според
Виола човешкото телосложение се опира на две системи: система на
вегетативния живот, представена от торса и включваща вътрешностите и
вътрешните органи и системата на обществения живот, представена от
крайниците и включваща нервната система и волевата мускулатура.
Съотношението между двете системи дава двата типа: къси крайници –
тялото се развива по-скоро на ширина, човекът е енергичен, жизнен, склонен

50
към циклотимия; дълги крайници – преобладаващо развитие на височина,
характеризира се с липса на воля, склонен към самота и мечтателност.
Класификация на Юнг. Според Юнг имаме два основни човешки типа:
интровертен – затворен в себе си и неприемащ влиянието на външния свят и
екстровертен – обърнат към външния свят, от който има нужда. Като изхожда
от тези две комбинации Юнг определя четири вида интровертен и четири вида
екстровертен темперамент, характеризирани като: мислителен, емоционален,
сетивен и интуитивен. Кречмер, Шелдън и др. изхождат от различията в
конструкцията на организма. Най-общо се обособяват три типа темперамент.
При Кречмер: атлетичен, астеничен и пикничен. При Шелдън: висцеротония,
соматотония и церебротония. Темперамента е относително устойчив и малко
се поддава на изменение под влияние на средата и възпитанието. Той се
изменя отчасти в онтогенезата – процеса на израстване и развитие на детето.

51
 3.2.Характер

Характер (от гръцки) „печат” – Теофраст ІV в.пр.н.е. „Етическия

характер” Определя се като съвкупност от устойчиви индивидуални
особености на личността формиращи се и проявяващи се в дейността и
общуването и обуславящи типичното за нея поведение и начин за
емоционално реализиране. При такова определение за характера неговите
свойства могат да бъдат отнесени към формално динамичните особености на
поведението така, както се отнасят и свойствата на темперамент. Но в първия
случай тези свойства са определено формални, а във втория имат по-голяма
съдържателност и оформеност. Така например в двигателната сфера
прилагателните описващи темперамента ще бъдат: бърз, подвижен, рязък, вял,
а качествата на характера – организиран, акуратен, принципен. При
характеристика на емоционалната сфера за темперамент се използват такива
думи като: жив, импулсивен, чувствителен, а при характера добродушен,
затворен, недоверчив. Впрочем границата между темперамент и характер е
достатъчно условно. Най-интересните и правдиви описания на характера
/типология на характера/ възникват на граничната област между науките
Психология и Психиатрия. Те принадлежат на хора, които освен всичко друго
са и талантливи клиницисти – Юнг, Кречмер, Монгард, Личко. Първите работи
съдържат не голямо число типове на характера. Например Юнг определя два
основни типа: екстравертен и интровертен. Кречмер – циклоиден и шизоиден.
С времето тези типове се увеличават до 10-12. Сега е приета типологията на
Личко, защото тя обединява предшестващите типологии, а освен това описва
и нормалните характери. Практически характерите се делят на три основни
групи: нормални характери; изразени характери /акцентуирани/; патологични
отклонения на характера /психопатии/. Първата и втората група се отнасят
към нормалните в широк смисъл, защото акцентуациите на характера се
разглеждат като крайни варианти на нормата. Това позволява да се
определят критериите, по които различаваме патологичните характери, с
които се занимава психиатрията и нормалните, с които се занимава
психологията. Въпреки, че съвсем ясна граница няма приети са три критерия

52
за психопатия на Ганушкин – Кербиков: 1. Характерът може да се счита за
патологичен, ако е относително стабилен във времето /малко се изменя през
живота на човека/; 2. Тоталност при проявяване на характера – при
психопатията се наблюдават едни и същи черти на характера навсякъде; 3.
Социална дезадатация – състои се в това, че човек постоянно сам си създава
житейски трудности.
Според немския психиатър Леонгард от 20 до 50% от хората имат
акцентуирани черти на характера, което при определени обстоятелства
довежда до еднотипни конфликти и нервни сривове. Акцентуация на
характера – при увеличено развитие на отделни свойства на характера, за
сметка на други в резултат на което се влошава взаимодействието ни с
околните. Проявите на акцентуация могат да бъдат различни. От лека, такава,
която се забелязва само в най-близкото ни обкръжение до крайни варианти,
когато се замисляме този човек да не е психично болен. Но за разлика от
психопатиите акцентуацията на характера не се проявява постоянно и с
годините може съществено да се снижи и да се приближи до нормата.
Изследването на акцентуацията на характера е важно и поради това, че тя се
проявява по-силно в юношеската възраст (от 50 до 80%). Леонгард определя
12 типа акцентуации, всяка от които се проявява в избирателна устойчивост
на човек към едни жизнени проблеми и повишена чувствителност към други:
хипертимен (хиперактивен) – с много приповдигнато настроение, винаги
весел, разговорчив, енергичен, самостоятелен, проявява стремеж към
лидерство, риск и авантюри, не реагира на забележки, игнорира наказанията,
липсва самокритичност; дистимен – постоянно понижено настроение, печал,
затвореност, мълчаливост, песимистичност, страни от шумни среди, в
конфликт влиза рядко; циклоиден – общителността му се променя в
зависимост от периодите по повишено или понижено настроение, които той
сменя циклично; емотивен (емоционален)- много чувствителен, много раним,
тежко преживяващ и най-малките неприятности, проявена чувствителност
към забележките и пропуските, поради което по-често е в печално настроение;
демонстративен – проявен стремеж да бъде в центъра на вниманието, да
постига своите цели на всяка цена, за което може да използва сълзи,
скандали, болест, самохвалство, лъжа, хоби, много лесно забравя лошите си

53
постъпки; възбуден – повишена раздразнителност, невъздържаност,
агресивност, често и активно влиза в конфликти, понякога използва
подлизурството и услужливостта като маскировка; педантичен – силно
изразено чувство за ред, проявяващо се в обръщане внимание на най-малките
подробности, с което е способен да измъчи всички околни; тревожен
(психастеничен)- понижено настроение, подтиснатост, неувереност в себе си,
крайна нерешителност, непрекъсната неувереност за себе си и своите близки,
дълго преживява неуспехите, съмнява се в своите действия; екзалтиран
(лабилен) – много променящо се настроение, силно проявени емоции,
непрекъснато отвлича вниманието си, бъбрив, влюбчив; задържан – задържа
своите чувства, мисли, не забравя обидите, търси сметка, не сговорчив, в
конфликтите по-често е активната страна; интровертен (шизоиден)-
необщителен, затворен в себе си, не разкрива нищо за своите преживявания,
сдържано се отнася към другите хора, включително и към близките, дълбоко в
себе си склонен към ранимост; екстравертен (конформен) – много общителен,
много словоохотлив, няма собствено мнение, не е самостоятелен, стреми се
да бъде като останалите, не е организиран, предпочита да се подчинява.

3.3. Способности

Индивидуално-психични особености на личността явяващи се условия

за изпълнение на една или друга дейност. Предмет на специално изучаване от
психологията способностите стават през ХІХ век. Те са зависими от
склонността на човека към една или друга дейност.
Л. Десев сочи, че в общопсихологически план способностите са
ансамбъл от природно и социално обусловени, и индивидуални, и относително
устойчиви психологически особености или свойства, които отличават един
човек от друг, осигуряват му условия за успех и високи количествено-
качествени постижения в една или няколко дейности, разкриват различията и
динамиката на овладяването на необходимите за работата знания, умения и
навици, като без да се свеждат до система от такива, способностите
обясняват лекотата и бързината на тяхното усвояване, и сами се развиват и
усъвършенстват в процеса на придобиване и обогатяване на личния опит.

54
 В психологията повечето автори приемат, че съществува универсална,
обща за всички хора базова способност наричана обща надареност (интелект).
За измерването на тази базова способност се използват специализирани
тестове, наречени тестове за интелигентност, които от своя страна могат да
бъдат културални и извънкултурални.
Основен момент в теорията на способностите е проблема за
сензитивните периоди благоприятстващи развитието на едни или други
способности. Предполага се, че формирането на способностите протича на
основата на генетично заложени възможности. Най-разпространената форма
за оценка на степента на проявление на способностите са тестовете. Нивото и
степента на развитие на способностите се изразяват с понятията талант и
гений.

4. Психични състояния.

Под психични състояния могат да се разбират различни неща напр.

цялостната психическа характеристика на дадена личност в определен период
от време. Казваме при определяне на състоянието – отпуснат, уравновесен,
подтиснат, възбуден и т.н. Като имаме предвид определено качество от
цялостното поведение на личността в дадения момент. От друга страна с
психично състояние можем да означим и по-ограничен феномен – например
състоянието на не равновесие между организма и средата, което намира
израз в определена потребност или равнището на активност в даден мозъчен
участък. Видът на състоянието зависи от съществуващите в момента
физиологични условия, от психичните свойства и от дадените външни условия.
Особеност на психичното състояние е, че то пряко влияе на поведението на
човека. Това е така, защото психичните състояния се проявяват във външните
изяви на човека и по този начин ги характеризират за по-къс или по-дълъг
период от време. В този смисъл особено във възрастта на тийнейджърите
съществува тясна връзка между психичните състояния и възможностите за
обогатяването на характера с нови черти, тъй като в тази възраст те по–често
завладяват човека и определят една или друга насока на поведението му.
Същевременно съществува тясна връзка между психичното състояние и

55
психичните процеси като се приема, че вън от психичните процеси не може да
има психични състояния, а самите психични състояния не могат да се породят
без дразнители и в този смисъл не могат да съществуват без наличието на
един или друг психичен процес.
Психичните състояния зависят от състоянието на жизнената ни среда
(обстановка, взаимоотношения), определят се от характера и темперамента ни
и се изменят с изменението на ситуацията. Това прави проблема за
психичните състояния един от трудните и сложни за решаване проблеми в
психологията, независимо, че описание на психични състояния са правили
още Аристотел, Хипократ, а след това становища са изказвали Декарт и
Дарвин, Вундт и Джеймс. В някакъв смисъл изясняването на психичното
състояние е продукт на изследване на феноменологията и физиологията на
отделните психични състояния.
Особености на психичните състояния. Като продукт на човешката
психика имащ преходен характер и преди всичко външно проявление
психичните състояние имат следните особености: външен израз – те са по-
достъпни за наблюдение и се установяват много по-лесно от останалите
категории психични явления; преходен характер – зависейки от вътрешните и
външните условия психичните състояния имат своя причина за възникване с
премахването на която преминава и състоянието; обратно въздействие на
предпоставките – вече подчертахме, че психичните процеси пораждат
психични състояния, но възникнало вече психичното състояние също се
отразява върху протичането на психичния процес; противоречивия характер
на тяхната процесуална същност – като състояние те притежават известна
устойчивост и продължителност на съществуване във времето и въпреки това,
те са динамични, променливи, съществуват временно, преминават едно в
друго, понякога дори в противоположно (от радост в тъга и обратно).
Класификация на психичните състояния. Класификацията на
психичните състояния също се осъществява по различни критерии. Ако
приемем за критерий тяхното въздействие върху дейността и развитието на
човека можем да ги разделим на: положителни и отрицателни. При критерий
сила на протичането им: силни и слаби. При критерий времетраене:
продължителни и кратки. По критерий осъзнаване: осъзнати и неосъзнати.

56
При критерий отчитане на индивидуалните особености на човека биват: лични
и ситуативни. Най-пълно се разкриват психичните състояния ако за критерий
използваме връзката им с психичните процеси. На тази основа имаме три
групи психични състояния: познавателни психични състояния – свързани с
психичните познавателни процеси, предизвикват се от тях и обратно им
влияят, такива състояния са: любознателност, учудване, увлечение,
разсеяност, апатия и т.н.; емоционални психични състояния – те са
временната украска на психичната дейност, не са трайна характеристика на
човека, например радост, смущение, бодрост, вълнение, безразличие и т.н.,
волеви психични състояния – свързани с протичането на волевите процеси и
към тях се отнасят сдържаност, търпение, нерешителност, бързане, бавене и
т.н.
В психологическата литература пълно са описани и анализирани
психичните състояния ригидност, тревожност, персеверация и емпатия.
Някои автори използват за критерий за класификация на психичните
състояния връзката им с дейността, в зависимост от нейния вид може да
имаме игрови психични състояния, учебни психични състояния, трудови
психични състояния и т.н. Ако психичното състояние предшества началото на
някаква дейност говорим за предстартови психични състояния.

57
 Въпроси за самоподготовка:
1. Кои са основните психични явления, формиращи структурата на
човешката психика?
2. Кои са основните характеристики на психичните процеси?
3. Кои са психичните познавателни процеси и какви са техните
характеристики?
4. Какво отличава волята като психичен процес?
5. Какво представляват емоционалните процеси?
6. Кои са психичните свойства и какви са техните основни
характеристики?
7. Кои са особеностите на психичните състояния?

Литература:

Енциклопедия психология, С. 2000

Кондаков, Х. Историческа психология, С. 1996
Леви,Л. Когнитивна психология, С., Парадигма.2005
Маклаков, А.Г. Общая психология., СПб. 2008
Марков, К. Психология. Ш., ШУ. 2007
Милкова, Р. Психология, С. 2000
Немов, Р. С. Психология., кн. 1, М. 2003
Сиймън, Д., Д. Кенрик, Психология. С., НБУ. 2003
Столяренко, Л. Д. Основы психологии. Феникс. 2000
Стърнбърг, Р. Когнитивна психология. С., Изток-Запад. 2012
Трифонов, Т. Обща психология, С. 2000
Узунов, Н. Принципи и закони в общата психология. Сиела, С. 2005

58
 Глава четвърта

ОСНОВНИ ИДЕИ В ПСИХОЛОГИЯТА НА ЛИЧНОСТТА.

След усвояване на материала по тази глава Вие ще можете:

- да добиете представа, какво представлява личността в
психологически аспект;
- да разберете кои са съвременните психологически теории за
личността;
- какви са идеите за определението на личността в психологията;
- как се осъществява формирането и развитието на личността.

Един от основните проблеми в психологическата наука е проблема за

личността. Проблемът за личността не е само психологически проблем, а
обект на изследване от много науки занимаващи се с човека и неговото
развитие. Пред психологията проблемът за личността стои от гледна точка на
изучаването на човека и неговата индивидуалност. Значението му се свежда
преди всичко до две страни, от една страна възможността да опознаем по-
добре себе си и по-добре да оценим собствените си възможности за развитие
и усъвършенстване и от друга страна се обуславя от факта, че всички ние
живеем и съществуваме в социална среда, заобиколени от личности, които
също трябва да можем да познаваме.

1. Съвременни психологически теории за личността. Понятие за

личност .

Понятието за личност произлиза от думата „персона”, с която древните

етруски са означавали маска. В древен Рим под това понятие са разбирали
начина, по който човек е отразяван в очите на останалите, а не самия човек с
неговите качества, т.е. обозначавали са обществените функции на човека.
Сегашното разбиране за личност се отличава значително от тези схващания. В
съвременната психология с понятието личност отразяваме вътрешната
същност на човека. За да можем да определим съдържанието на понятието

59
личност, би трябвало да разгледаме различните съвременни психологически
теории за личността.
Психоанализа – теорията на психоанализата известна още като
фройдизъм по името на основателя си Зигмунд Фройд, определя три важни
момента при разглеждането на личността: структура на личността – въз
основа на многогодишни клинични наблюдения Фройд формулира
психологична концепция, съгласно която психиката, а в частност и личността
на човека се състои от три компонента „То”, „Аз” и „Свръх-Аз”. „То” е
безсъзнателната част на нашата психика, представляваща биологичните
вродени инстинкти и влечения, агресивни и сексуални. Тази част на психиката
е наситена със сексуална енергия, която Фройд нарича „либидо”. По неговите
възгледи човека и неговата личност са затворена енергетична система и
количеството енергия у всеки човек е постоянна величина. Бивайки
безсъзнателно и ирационално „То” се подчинява на принципа на
удоволствието като удоволствието и щастието се приемат за главни цели в
нашия живот. Втория принцип, който приема Фройд е хомеостазата, разбирана
като тенденция за поддържане и съхранение на вътрешно равновесие. „Аз”
–ът разбиран като съзнание се намира в постоянен конфликт с „То” и се
опитва да подтисне сексуалните влечения. На „Аз” въздействат три сили – „То”,
„Свръх-Аз” и обществото. „Аз” се стреми да установи хармония между тях, при
което той за разлика от „То” не се подчинява на принципа на удоволствието, а
на принципа на реалността. „Свръх-Аз” –ът се явява носител на моралните
стандарти. Това е тая част на нашата личност, която наричаме съвест. За
избягване и подавяне на конфликта между трите компонента на нашата
личност ние използваме защитни механизми; теория за сексуалното развитие
– според Фройд особеностите на сексуалното развитие на човека в детска
възраст определят личността на зрелия човек, неговата патология, неврози,
проблеми и трудности. По негово мнение психосексуалната дейност започва в
кърмаческия период (орална фаза), с приучването към личен тоалет,
вниманието се насочва първоначално към дефекацията (анална фаза), а след
това към уринирането (уретална фаза). Към четири годишна възраст тези
влечения се обединяват и преобладава интереса към половите органи
(фалическа фаза). Тогава се развива Едиповия комплекс (при момчетата) и

60
комплекса Електра (при момичетата), същността на които е в насочване на
влечението към родителя от противоположен пол и агресията към родителя
от същия пол. Фройд счита, че на определена възраст децата се разделят с
Едиповия комплекс, поради страх от кастрация; защитни механизми – човек
като правило проявява защитно поведение в стремежа си да отхвърли тези
проблеми, които в момента не може да реши. Защитните механизми ни
позволяват да снемем тревогата от събития, които ни застрашават. Според
Фройд в определено време защитния механизъм е нужен на човека в случай,
че той в момента не може да реши стоящия пред него проблем, но настъпва
време, когато проблема продължава да не се решава и действащия защитен
механизъм става препятствие за личностното развитие. В такъв момент
поведението на човека става трудно предвидимо, той започва да вреди на
самия себе си, изключва се от реалността и от стоящите пред него проблеми,
т.е. самия защитен механизъм поражда нови проблеми. Фройд счита, че
съществуват седем защитни механизма: подтискане на желанието, отрицание,
рационализация, инверсия, проекция, изолация и регресия.
Определен недостатък на фройдиската концепция е преувеличаването
на проблема за секса в живота и психиката на човека. Човекът се разбира
като биосексуално същество, което се намира в състояние на непрекъсната
тайна борба с обществото, което го заставя да подавя сексуалните си
влечения. Това е причината последователите на Фройд да преразгледат
идеята за безсъзнателното и да му предадат ново съдържание: стремеж към
власт в резултат на чувството за непълноценност (Адлер); колективното
безсъзнателно изразено в митологията, религиозната символика и изкуството
и предавано по наследство – „архитипове” (Юнг); чувството за самота
предизвикано от невъзможността да се достигне хармония със социалната
структура на обществото (Фром). Но въпреки това заслуга на Фройд и неговите
последователи, че те са привлекли вниманието върху проблемите на
безсъзнателното и са започнали да изучават вътрешните конфликти на
личността.
Бихевиоризъм – поведенската психология създадена от Джон Уотсън
счита, че анализа на поведението трябва да носи строго обективен характер и
да се ограничава с външно наблюдаемите реакции (всичко, което не се

61
поддава на обективна регистрация, не подлежи на изучаване). Вече
споменахме, че зад бихевиористите вътрешния свят на човека не подлежи на
изучаване и в този смисъл те го разглеждат като „черна кутия”. Личността на
човека от гледна точка на поведенската психология не е нищо друго освен
съвкупността от поведенски реакции присъщи на дадения човек. Една или
друга реакция на поведението възниква в резултат на определен стимул или
ситуация. Това е причината формулата S →R да е основна в бихевиоризма.
Законът за ефекта на Торндайк гласи, че връзката между S и R се усилва ако
има подкрепа. Тази подкрепа може да бъде положителна или отрицателна,
като поведението на човека произтича от факта, че той преди всичко очаква
положителна подкрепа, но понякога се проявява и желанието да се избегне
отрицателната подкрепа. В този смисъл от позицията на поведенската
психология личността е всичко, което човек има и неговите възможности да
реагира за приспособяване към средата. Така личността се разбира като
организирана и относително устойчива система от навици. Промяната на
подкрепящите стимули може да програмира човека да има поведение каквото
искаме. През 70-те години на ХХ век бихевиоризма намери ново основание за
своята концепция в теорията за социалното научаване. Бандура счита, че една
от главните причини правещи ни такива, каквито сме е нашата склонност да
подражаваме на поведението на други хора, отчитайки това доколко
резултатите от това подражание са благоприятни за нас. В този смисъл вече
са важни не само външните условия, но и доколко можем да предвидим
последствията от нашето поведение.
Поведенската концепция на Б. Ф. Скинър се явява отделна линия в
развитието на бихевиоризма получила името оперантен бихевиоризъм. Тази
концепция на поведението и разработената на нейна основа технология
намират широко разпространение в САЩ, като инструмент за обучение.
Провеждайки експериментални изследвания на поведението на животни
Скинър приема, че има три вида поведение: безусловно-рефлекторно; условно-
рефлекторно и оперантно. Първите два вида се предизвикват от стимули и се
наричат още респондентно или отговарящо поведение. Това са реакции от
типа S. Но този тип реакции не осигуряват сами нашата адаптация към
реалната жизнена среда. Реално процеса на приспособяване се осъществява

62
въз основа на активни проби, някои от които случайно могат да доведат до
полезен резултат, който по силата на тази полезност се закрепя у нас. Такава
реакция от типа R, която не се предизвиква от стимули, а се отделя от
организма Скинър нарича оперантна. Въз основа на анализ на поведението
Скинър формулира своята теория за наученото, според която главно средство
за формиране на ново поведение е подкрепата. Биологизаторския подход
присъщ на бихевиоризма достига до крайните си проявления в концепцията
на Скинър, според който цялата култура – литература, живопис, музика не е
нищо друго, освен хитро измислени подкрепи.
Теория на Макгайвър за поведението – според тази концепция
поведението на човека се основава на зависимостта на постъпките от целите,
потребностите и ситуацията. Всяка постъпка на човека може да бъде: резултат
на външно въздействие (реактивно поведение); проявление на някаква
вътрешна активност, потребност, желание (активно поведение); цел на
постъпката може да бъде: съхраняване на привично адаптивно състояние
(стабилност) или придобиване на ново качество, нови резултати (развитие).
Края на постъпката (действието) настъпва тогава, когато: стигнем до желан
вътрешен ефект (мнение, настроение, чувство, оценка) или достигнем до
желан външен ефект (постигане на съгласие, разбиране). В резултат на
посочените критерии Макгайвър определя 16 типа поведение: перцептивно,
защитно, индуктивно, привично, утилитарно, ролево, сценарно, моделиращо,
уравновесяващо, освобождаващо, атрибутивно, експресивно, автономно,
утвърждаващо, изследователско, емпатично.
Когнитивистки теории за личността – психолозите, обединени в
когнитивното направление приемат, че човек не е машина, сляпо и механично
реагираща на външни влияния, а напротив със своя разум човек може да
анализира реалната действителност, да прави сравнения, да взема решения и
да решава проблеми. Жан Пиаже използвайки този подход доказа, че
развитието на интелекта на децата става в резултат на търсене на равновесие
между това което те знаят и това което се стремят да разберат.
Когнитивистките теории за личността изхождат от концепциите за човека
като мислещ и анализиращ, доколкото човек се намира в информационно
пространство и трябва да разбере, оцени и използва информацията.

63
Човешката постъпка включва три компонента: самото действие; мисълта и
чувствата изпитвани при осъществяване на действието. По този начин
външно приличащи си постъпки могат да бъдат различни, тъй като мислите и
чувствата на хората са били различни. Намирайки се в реална ситуация човек
няма възможност за всестранен анализ на обстоятелствата, било то поради
недостиг на знания, или поради недостиг на време, поради което той трябва да
направи избор, и да извърши дейността, дотук спират и бихевиористите. За
когнитивните психолози постъпката в нейната когнитивна и емоционална
част още не е завършена, тъй като самата постъпка се явява източник на
знания позволяващ да променим мнението си за себе си или за другите.
Субективната интерпретация на ситуацията се явява по-сериозен фактор при
вземане на решение, отколкото обективното значение на тази ситуация.
Хуманистична психология – изучава здравите, хармонични личности,
достигнали до върха на своето развитие, т.нар. самоактуализация.
Независимо, че такива самоактуализиращи се личности представляват само
от 1 до 4% от всички хора тази концепция заслужава внимание, тъй като
всички ние се намираме на едно или друго стъпало по пътя към тази
самоактуализация. Стъпалата на самоактуализация съответстват на
йерархията на потребностите на Е. Маслоу, която се разглежда в главата за
мотивацията и на нея няма да се спираме. Ще се спрем само на особеностите
присъщи на самоактуализиращата се личност:
 Пълно разбиране на реалността и комфортно отношение към нея;
 Приемане на другите и на себе си такива, каквито сме;
 Ориентация към задачата, към работата;
 Автономност, независимост от социалната среда, самостоятелност
на разсъжденията;
 Способност да разбира другите хора, да проявява внимание и
доброжелателност;
 Отвореност към знания, постоянно търсене на новото;
 Различаване на целта от средствата;
 Спонтанност и естественост на поведението;
 Хумор;

64
  Саморазвитие, проява на способностите и на потенциалните
възможности;
 Осъзнаване на проблемите и трудностите, осъзнаване на собствения
опит;
Посочените особености позволяват на човек да постигне вътрешна
хармония и самоактуализация, което обаче може да бъде постигнато при две
условия: да принадлежим към група и да проявяваме самоуважение, тъй като
човек може да получи информация за себе си само от другите хора.
Механизмите пречещи на развитието на личността, разглеждани в
хуманистичната психология са: пасивна позиция; изтласкване и други защитни
механизми; изкривяване на истинското положение на нещата за постигане на
вътрешно спокойствие и равновесие. За деградацията на личността
способстват психични и социални фактори, като тя преминава през
определени етапи:
 Научена безпомощност - формиране на психология на пионка,
цялостно усещане за своята зависимост от външни сили;
 Осъзнаване на дефицита на материалните блага – в резултат
водещи стават физиологичните потребности;
 Създаване на чисто социално обкръжение – делене на хората на
добри и лоши;
 Признаване на вина за извършени постъпки дори и на такива,
които човек никога не би извършил (синдрома „аз съм виновен за всичко”);
 Налагане на табута – забраняваме си да мислим и да се съмняваме
в това, в което ни е казано, че трябва да вярваме;
 Формиране на специализиран език – свеждане на сложните
проблеми до кратки, прости и лесно запомнящи се изречения.
Трансперсонална психология – един от основателите на
трансперсоналната психология К. Юнг за разлика от своя учител Фройд
разглежда психиката като взаимодействие между съзнателните и
безсъзнателните елементи при непрекъснат обмен на енергия между тях. За
него безсъзнателното е творческо, ръководи се от разумни принципи и
свързва човека с цялото човечество, природата и космоса. Изучавайки
развитието на безсъзнателното Юнг открил функционални единици, които е

65
нарекъл комплекси – съвкупност от психични елементи (идеи, мнения,
отношения), обединени около някакво тематично ядро и асоцииращи се с
определени чувства. Проследяването на тези комплекси в исторически план
го е довело до формулирането на така наречените архетипи. Структурата на
личността Юнг разглежда като състояща се от три елемента: Его – Аз;
индивидуално безсъзнателно – То и колективно безсъзнателно – състоящо
се от психични първообрази (архетипи). Колективното безсъзнателно е
идентично при всички хора, поради което представлява основа на душевния
живот на всеки човек, ставайки по своята природа свръхлично. Колективното
безсъзнателно е най-дълбокото ниво на психиката, Юнг го разглежда и като
резултат на предшестващия опит във филогенезата, и като съвкупност от
колективни идеи и образи, разпространени в различните епохи като митове и
като дух на времето. Архетипа се усвоява от личността, затова той е в
личността, но се проявява и навън. Тази част, която е насочена навън
образува „персоната” (маската), а тази страна, която е насочена навътре в
индивида е неговата „сянка”. „Сянката” има вроден характер, ако свалим
„маската” ще видим „сянката”, която се проявява в комплексите и симптомите.
В почти всички трансперсонални възгледи се определят следните нива:
физическо – неживата материя и енергията; биологично – живата материя и
енергията; психологическо – ума, егото и логиката; тънко – парапсихологични
и архетипични явления; причинно – характеризира се с извършване на
трансцеденция; абсолютно съзнание. Идеята тук е, че вселената се представя
като интегративна и единна мрежа от взаимосвързани и взаимопроникващи
светове изразени в горните нива, при което не е изключено при определени
обстоятелства човек да може да възстанови своето единство с космическата
мрежа и съзнателно да преживее всеки аспект на нейното съществуване.
Подход на С. Гроф – трансперсонален подход основан на класически
изследвания с приемане на психотропни препарати (LCD), на метода на
холотропното натоварване и ребрифинга. За повече от тридесет години
изследвания С. Гроф доказва, че в съзнанието на човека няма ясни предели и
ограничения, но въпреки това е възможно да се определят четири области на
психиката лежащи извън предела на нашето повлияно от опита съзнание:
сензорна бариера; индивидуално безсъзнателно; време на раждане и време на

66
смъртта (паринатална матрица) и трансперсонална област.
Трансперсоналните явления определят връзката на човека с космоса,
взаимоотношение, което на сегашния етап от време не е постижимо. Хората
преживяващи трансперсонални прояви на съзнанието започват да се досещат,
че съзнанието не е продукт на централната нервна система или само на
хората, а се явява първостепенна характеристика на битието, затова
човешката психика по същество е съизмерима с вселената и с всичко
съществуващо. За да може да опишем човека трябва да признаем
парадоксалния факт, че човек е едновременно и материален обект и обширно
поле на съзнанието. При това ние можем да осъзнаваме сами себе си с
помощта на два различни вида опит: хилотропно съзнание – знание за себе си
с точни граници и като физическо същество и холотропно съзнание – без
определени граници, с неограничен достъп до различни аспекти на
действителността без посредничеството на чувствата.
Генетичен подход – близък до трансперсоналната психология,
разработен от Ч. К. Тойч. Неговата концепция се заключава в идеята, че
молекулите на ДНК носят не само генетичния код на наследяваните от
организма биологични, физиологични особености и предразположения към
определени болести, но носят и генетичен код, определящ основните модели
на поведение, предразположеност към едни или други проблеми, събития и
жизнени трудности. Наред с тази информация в ДНК се съхранява и
информация за опита и ролите на нашите предци. В този смисъл всеки човек
има своя уникално основно вътрешно направление (ОВН) – съвкупност от
генетични безсъзнателни и съзнателни фактори в съответствие, с които човек
реализира живота си, получава опит и играе роли независимо от своите
съзнателни реакции и интерпретации. По тази логика е безполезно да се
опитваме да разрешим конкретен конфликт. Той се предава по наследство, от
поколение на поколение и ще се разиграва отново и отново. Реалността на
наличието на подобни унаследени конфликти и проблеми все повече се
признава от психолозите и медицината. Тойч е основател на вактимологията
(от англ. жертва), която приема, че човек е жертва на генетичния код и на
проблемите на своите предци, доколкото повтаря техните грешки и нерешени
проблеми. Осъзнаването на генетичния код в съчетание с разработка и

67
реализация на точен план, практически действия за преодоляване на тези
проблеми позволява на човека да измени своя живот към по-добро.
Различните подходи към обяснението на личността не се изчерпват с
посочените по-горе, те само показват изключителното многообразие на
виждания в психологията на личността и съответно предопределят голямото
многообразие от определения на личността:
 „Личността е това, което можем да наречем свое” – У. Джеймс
 „Личността може да се разглежда като конструкция или
организация, резултат от взаимодействието между вродените
предразположения и външните въздействия” – Фрес, Пиаже
 „Личността е ансамбъл от възможности за взаимодействие
между самият мен и света” – Нитин
 „Личността би трябвало да се дефинира като типична система от
предразположения към целенасочени реакции” – ХХІІ конгрес по психология
1980 г.
Независимо от многообразието на определения като работно може да
приемем следното: „Под личност се разбира конкретния човек, представител
на определено общество, обществена група и т.н., който се развива и изявява
при дадени обществени условия (социална среда), като съзнателно и
активно същество, занимава се с определена дейност (изпълнява
определени обществени функции, роли) и се отличава с индивидуалните си
особености”. Това определение дава възможност да се изведат главните
характеристики на личността заключаващи се в това, че: личността е
конкретния индивид в единството на неговия организъм, на физическите и
психическите му свойства; личността е винаги характерно индивидуално
единство на тези свойства, като с понятието индивидуалност означаваме, че
има някаква водеща особеност на личността, която я прави отличаваща се от
останалите; човешкият индивид е личност, когато се отнася към природата,
обществото и себе си като съзнателно и активно действащо същество, което
предполага определена степен на съзнателност, самостоятелност и творчески
способности. Личността не се ражда, тя се развива и формира в резултат на
културното и социалното развитие. По принцип началото на този процес е
около втората, третата година след раждането на детето, защото тогава то: е

68
способно да действа самостоятелно, да участва активно в живота на своята
обществена среда и да защитава своите позиции пред други хора; е в
състояние да разсъждава върху средата, върху своето място в нея и своите
постъпки, върху самия себе си и по този начин да действа съзнателно и
целенасочено.

2. Формиране и развитие на личността.

Формиране на личността - за да можем да разгледаме процеса на

формиране на личността трябва първо да си отговорим на въпроса кои са
критериите за формирана личност. По същество в психологията се разглеждат
два такива критерия: първо – човек може да се приеме за оформена личност,
ако в неговите мотиви съществува йерархия, т.е. ако той е способен да
преодолява своите собствени подбуди, заради нещо друго. В такива случаи
казваме, че субектът е способен на опосредствано поведение; второ – ако
човека е способен да ръководи своето собствено поведение, което се
осъществява на основата на осъзнатите мотиви и цели.
Формирането на личността е особен процес на усвояване на социалния
опит от нея. Това е особен процес, защото става дума не за просто усвояване
на знания, умения и навици, а за такова усвояване, при което протича
формиране на нови мотиви и потребности, тяхното преобразуване и
преподчиняване. В този смисъл във формирането на личността има два
главни етапа: първия – отнасящ се към периода на предучилищната възраст и
отбелязващ се с установяване на първите йерархически отношения на
мотивите; втория – започва в юношеската възраст и се изразява в стремеж и
способност за осъзнаване на собствените мотиви.
За формирането на личността действат определени механизми. В
психологическата теория този проблем не е достатъчно разработен,
независимо от това основните механизми на формирането на личността са
изучени и описани: социализация – представлява процес на формиране на
личността при определени социални условия, процес на усвояване от човека
на опит, при което този опит се преобразува в собствени ценности и
ориентация, и при което човек избирателно въвежда в своята система на

69
поведение тези норми и шаблони, които са приети в неговото общество или
неговата група. Социализацията на личността преминава през пет етапа:
първична социализация или етап на адаптация – от раждането до пубертета,
когато опита се усвоява безкритично; етап на индивидуализация – от 9, 10 до
18 години – проявява се като желание да отделиш себе си от останалите и
като критично отношение към нормите на поведение; етап на интеграция – от
18 до 25 години - появява се желание да намериш своето място в обществото;
трудов етап – периода на човешката зрялост, когато човек не само усвоява
социалния опит, но и го възпроизвежда чрез своята дейност в околната среда;
след трудов етап – старческа възраст - заключава се във възпроизводството
на социалния опит и предаването му на младото поколение.
Съществуват определени различия между социализацията на децата и
социализацията на възрастните. Ако при възрастните социализацията се
проявява главно в изменение на тяхното външно поведение, то при децата
социализацията коригира базовите ценностни ориентации; възрастните могат
да оценят нормите, а децата се способни само да ги усвояват; социализацията
на възрастните предполага нюанси на поведението, докато децата строят
поведението си на основата на изискването на възрастните; социализацията
на възрастните е насочена, за да помогне на човека да овладее определени
навици; социализацията на децата формира главно мотивацията им за
поведение.
Ресоциализация – процес, насочен към усвояване на нови ценности,
роли и навици на мястото на предишните, недостатъчно усвоени или остарели
такива.
Самосъзнание – самосъзнанието е отношение към себе си и е
неразривно свързано със стремежа да усъвършенстваме нещо в нас. То е
една от най-сложните и същевременно една от субективно най-важните
задачи. Тази сложност се обуславя от факта, че човек трябва да развие
познавателните си способности, да подбере съответстващите средства, за да
може да ги използва за самосъзнание, а това става с израстването и
предполага определена степен на умствено развитие. Освен това трябва да
натрупаме материал за познание. От една страна това означава, че човек
трябва да е станал нещо, а от друга страна ние непрекъснато се променяме и

70
развиваме, така че само познанието изостава от своя обект. Всяко знание за
себе си със самия факт на своето получаване вече изменя субекта,
познавайки нещо за себе си той става друг.
Самосъзнанието включва в себе си четири компонента: първо –
съзнание за това, че се отличаваме от останалите; второ – съзнание за моето
„Аз” като активно начало; трето – съзнание за своите психични свойства и
емоционална самооценка; четвърто – социално-нравствена самооценка и
самоуважение.
Наличието на самосъзнание също се установява с определени критерии:
първо – осъзнаване себе си за субект, независим от средата; второ –
осъзнаване на своята активност; трето – осъзнаване на себе си чрез другите;
четвърто – наличие на рефлексия, морална самооценка.
В структурата на самосъзнанието могат да се определят четири
елемента: първи – осъзнаване на близките и далечни цели и мотиви на своето
„Аз”; втори – осъзнаване на своите реални и желани качества; трети –
познавателни и когнитивни представи за себе си; четвърти – емоционални и
чувствени представи за себе си.
По този начин самосъзнанието включва в себе си: самопознанието
(интелектуалния аспект) и самоотношението (емоционалния аспект). Като
цяло можем да определим три пласта в съзнанието на човека: отношение към
себе си, отношение към другите и очаквано отношение от другите към себе си
(атрибутивна проекция).
Социална роля – съответстващ на приетите норми начин на поведение
на хората, в зависимост от техния статус, позицията в обществото и в
системата на междуличностните отношения. Усвояването на социални роли е
част от процеса на социализация и един от елементите на формирането на
личността. Тази концепция възниква през 30-те години на ХХ век в
американската социална психология като един от нейните основатели Ч. Кули
счита, че личността се формира на основата на много взаимодействия на
хората с околния свят, в процеса на които ние създаваме своя огледално „Аз”,
което се състои от следните елементи: първо – как по наше мнение ни
възприемат другите; второ – как по наше мнение те реагират на това, което
виждат и на това, което отговаряме на възприетата от нас реакция на

71
околните. Д. Мид счита, че процеса на формиране на личността преминава
през: имитация – децата копират поведението на възрастните без да го
разбират; игра – когато децата разбират поведението като изпълнение на
определени роли и в процеса на играта ги възпроизвеждат.
Всеки човек заема няколко позиции в социалната система, всяка от тях
предполага наличието на определени права и задължения и се нарича
социален статус. Човек може да има няколко статуса, но обикновено един от
тях определя неговото положение в обществото. Този статус наричаме главен
или интегрален статус. Социалния статус се отразява както във външното
поведение и външния облик, така и във вътрешната позиция наличността. В
социологическата литература се разглеждат следните разновидности на
социалния статус: предписан – статус наложен от обществото независимо от
усилията и заслугите на личността; придобит – статус постигнат благодарение
на усилията на личността; естествен – отговаря на съществените устойчиви
характеристики на личността (стар, млад, мъж, жена); професионално
длъжностен – явява се основа на базисния статус и в него се фиксира
социално-икономическото положение на личността.
Ако социалния статус обозначава мястото, което заема личността в
дадена социална система, то социалната роля е съвкупност от действия, които
трябва да изпълни даден човек, заемащ определен статус в определена
система. Всеки статус обикновено включва няколко роли, съвкупността от
роли произтичащи от статуса наричаме ролеви набор. Самата социална роля
се състои от: ролеви очаквания – това, което очакваме от една или друга роля;
ролево поведение – това, което реално изпълняваме в рамките на една или
друга роля. Т. Парсънс счита, че всяка роля може да бъде описана с помощта
на пет характеристики: емоционалност; начин на получаване; мащаб;
формализация и мотивация.
Развитие на личността – развитието на личността е сложен процес,
който започва в ранното детство и продължава до края на човешкия живот.
Всяка култура и всяко общество има свой стил на възпитание, който се
определя от това какво очаква обществото от децата. При всеки етап на
нашето развитие ние или се интегрираме в обществото, или се откъсваме от
него. По принцип се приема, че терминът „развитие” се отнася до начина и

72
причините хората да растат, да се адаптират и да се променят в хода на
жизнения си цикъл (Славин, 2004). Това се осъществява чрез физическото,
личностното, социо-емоционалното, когнитивното развитие и развитието на
езика. Различните аспекти на развитието са разгледани от видни
представители на психологическата наука като Жан Пиаже (Когнитивно и
нравствено развитие), Лев Виготски (Когнитивно развитие), Лоурънс Колбърг
и Мартин Хофман (Нравствено развитие), и Ерик Ериксон (Личностово и
социално развитие).
Жан Пиаже (1896- 1980) приема, че развитието предшества ученето, и
разглежда следните етапи на когнитивно развитие:
Сензомоторен – започва с раждането и продължава до около две
годишна възраст. През него детето формира понятия за пространство и се
развива от рефлекторно поведение към целенасочено поведение. През този
етап, то изследва света като използва сетивата и моторните си умения;
Предоперационален – започва от около две година възраст и
продължава до около седем години. Заключава се в развитие на способността
да се използват символи, за да се представят обектите в света, като при това
мисленето остава егоцентрично. Основното в този етап е използването на
символи, за да могат да си представят умствено обектите;
Конкретни операции – започва от около седем и продължава до около
единадесет години. Заключава се в подобряване на способността да се мисли
логично. Новите способности включват използването на операции, които са
обратими. Мисленето е децентрализирано, и не толкова егоцентрично. На този
етап все още има трудности с абстрактното мислене, светът се възприема
такъв, какъвто е. В този стадий се формират понятия и се виждат
взаимоотношения, както и способност за решаване на проблеми, но само
дотолкова, доколкото те включват обекти и ситуации познати на детето;
Формални операции – започват от около единадесет години и
продължават до зрялата възраст. В този етап вече е възможно абстрактно и
символно мислене, а проблемите могат да се решават чрез използването на
системното експериментиране. През този етап идва способността за справяне
с потенциални и хипотетични ситуации, което означава, че формата може да
се разглежда от съдържанието.

73
 По отношение на нравственото развитие Ж. Пиаже разглежда два етапа
– хетерономна нравственост, която се отличава с ограничаващи отношения,
приемане предписанията на възрастните, нравствен реализъм, и автономна
нравственост, която се основава на отношения на сътрудничество, взаимно
признаване на равенството и се отразява в рационални нравствени нагласи,
при които правилата подлежат на договаряне.
Теория на Лев Виготски (1896-1934) приема, че ученето предшества
развитието и разглежда следните стъпки в когнитивното развитие на детето:
Първа стъпка – научаването, че дадено нещо има определено значение;
Втора стъпка – в развитието на вътрешните структури и
саморегулацията е практиката;
Трета стъпка – включва използването на знаци, за да се мисли и
решават проблемите без чужда помощ.
Етапи на нравствените разсъждения според Лоурънс Колбърг (1927-
1987) – той издига идеята, че хората минават през три нива в процеса на
развитие на способностите за нравствени разсъждения.
Предконвенционално ниво, в което правилата се определят от другите.
Включва два етапа: първи – ориентация към наказанието и подчинението и
втори – инструментално релативистка ориентация.
Конвенционално ниво, в което индивида приема правилата и понякога
подчинява собствените си потребности на потребностите на групата. Включва
два етапа в развитието, трети – ориентация на добър човек, и четвърти –
ориентация към закона и реда.
Постконвенционално ниво – хората дефинират собствени ценности и
включва два етапа, пети – ориентация към социалния договор и шести –
ориентация към универсалния етичен принцип.
Мартин Хофман допълва работата на Пиаже и Колбърг, като признава
ролята на познавателните способности и умения за разсъждение при
обяснение на нравственото поведение, като се различава от главните теории
за нравственото развитие с това, че отчита ролята на мотивацията и
родителските практики.
Ерик Ериксон (1902 - 1994) въвеждайки понятието „групова
идентичност” счита, че тя се формира още с първите дни от нашия живот,

74
когато детето започва да разбира света като групата, в която съществува
(семейството). Постепенно обаче у детето се формира егоидентичност
разбирана като чувство за непрекъснатост и устойчивост на нашето „Аз”.
Приема се, че в своето развитие човек преминава определени етапи,
съдържанието на които е следното (по Р. Славин, 2004):
 Младенчески – етапа след раждането до 18 месеца, в който
главна роля играе майката, в резултат на нейните грижи у детето се формира
доверие към света. Динамиката на развитие на това доверие зависи от
майката. Ако в общуването и с детето има дефицит това води до рязко
забавяне на психичното развитие на детето. Развива се противоречието
доверие срещу недоверие;
 Ранно детство – от 18 месеца до около 3-та година и е етап
свързан с формирането на автономия и независимост, детето се учи да ходи
и да контролира себе си. Развива се противоречието автономия срещу
съмнение;
 Детство – третия етап, включващ възрастта 3-6 години, когато
детето е вече убедено, че е личност, тъй като може да говори, да действа и у
него се формира чувство за предприемчивост и инициатива, които се
затвърждават в игрите. Развива се противоречието инициатива срещу вина;
 Ранна училищна възраст – от 6 до 12 години, през този етап
детето вече е изчерпало възможностите за развитие в рамките на
семейството и сега училището придобива значимост, в смисъл, че
приобщава детето към знанието за бъдещето. Развива се противоречието
трудолюбие срещу малоценност;
 Тийнейджърска възраст – от 12 до 18 години, тук се формира
централната форма на егоидентичноста. Етапа се характеризира с
физиологичен ръст, полово съзряване, загриженост как изглеждаме в очите
на другите, необходимост да осъзнаем своите способности и умения.
Развива се противоречието идентичност срещу объркване на ролите;
 Млада зряла възраст – актуално за този етап е търсенето на
спътник в живота, тясно сътрудничество с хората, човек не се бои от
обезличаване. Развива се противоречието интимност срещу изолация;
 Средна възраст – характеризира се с развитие на личността на

75
 базата на въздействието на другите хора и особено на взаимодействието
със собствените деца, което утвърждава самочувствието, че човек им е
нужен. Развива се противоречието генеративност срещу стагнация;
 Късна зрялост – етап, в който протича създаване на
завършената форма на егоидентичността въз основа на досегашния опит.
Сега човек преосмисля своя живот, осъзнава своето „Аз”, приема себе си и
своя живот такъв, какъвто е. Развива се противоречието интегритет срещу
отчаяние.
В психологията посочените в етапите противоречия се наричат
още психосоциална криза.
През 50-те години на ХХ век Ериксон опирайки се на идеите на Фройд за
психосексуалното развитие разработва теория, в която акцентира на
социалните аспекти на развитието като го разглежда като процес на
интеграция на индивидуалните биологични фактори с факторите на
възпитанието и социокултурната среда. По мнение на Ериксон в хода на своя
живот личността преживява осем психосоциални кризи, специфични за всяка
възраст, благоприятния или неблагоприятния изход, от които определя
възможностите на последващото развитие на личността:
 Първа криза – преживява се през първата година на живота,
свързана е с удовлетворяването или неудовлетворяването на основни
жизнени потребности на детето от човека, който се грижи за него. Ако
физиологичните потребности на детето се удовлетворяват успешно това
развива у него чувство на доверие към света и обратно;
 Втора криза – свързана е с ранното детство и с първите опити за
обучение особено с приучването към чистоплътност. Ако родителите
разберат детето и му помогнат да контролира естествените си нужди, то
детето получава опит като автономен организъм, и обратно, строгия или
непоследователен външен контрол развива у детето страх или съмнение
свързани с възможността да загуби контрол над собствения си организъм;
 Трета криза – свързана е с т.нар. второ детство, в която възраст
протича самоутвърждаването на детето. Плановете, които то непрекъснато
създава и които му позволяват да осъществи, спомагат за развитието у него
на чувство за инициатива, и обратно, ако преживее неуспехи или не му

76
 позволяват да осъществи плановете си, това ще доведе до развитие у него
на покорност и чувство за вина;
 Четвърта криза – протича в училищната възраст в зависимост от
атмосферата в училище и възприетите методи на обучение и възпитание, у
детето се развива или желание за работа, или чувство за непълноценност;
 Пета криза – преживява се от тийнейджърите и от двата пола в
процеса на идентификацията им. Този процес предполага обединяване на
предишния опит на човека с неговите потенциални възможности и изборите,
които трябва да направи. Неспособността за идентификация може да доведе
до разпадане или объркване в социалните роли;
 Шеста криза – свързана е с младостта на човека и се отнася до
търсене на близост с любимия човек заедно с когото предстои да се
извърши цикъла: работа – раждане на деца – почивка, за да осигури на
своите деца необходимото развитие. Отсъствието на такъв опит води до
изолация на човека и затварянето му в себе си;
 Седма криза – преживява се от хората около 40-те, характеризира
се с развитие на чувството за запазване на рода, което се проявява главно
като интерес към своето поколение и неговото възпитание. Този период се
отличава с висока продуктивност, но ако еволюцията в съпружеските
задължения върви по друг път, то това може да доведе до ситуацията, при
която хората в едно семейство съществуват сами за себе си при ограничени
междуличностни взаимоотношения;
 Осма криза – преживява се по времето на старостта, тя отбелязва
завършването на жизнения път, а разрешаването на тази криза зависи от
това как този път е бил преминат.
Разглеждането на някои от основните идеи в психологията на личността
позволяват да направим извода, че личността в основни линии се формира от
условията, в които живее и се труди. Създадените от обществото пълноценни
условия позволяват да се формира пълноценна личност. Съществуващите в
обществото дефицити в условията създават възможност за дефицити при
формирането на личността.

Въпроси за самоподготовка:

77
 1. Кога започва изследването на проблема за личността в
психологията?
2. Кои са разликите в основните психологически направления при
разглеждане на проблема за личността?
3. Кои са базовите характеристики на личността, включени в нейното
съвременно определение?
4. В какво се заключава формирането на личността?
5. Какви са механизмите за формиране на личността?
6. Кои са основните етапи, през които минава личността в своето
развитие?

Литература:

Айзенк, Х. Модел за личност. С., 1987

Асмолов, А. Г. Психология личности. М. 2010
Каменская, Е.Н. Психология личности. РД. 2010
Капрара, Дж., Д. Сервон. Психология личности. СПб. 2003
Лагунская, В. А. Психология личности. М. 2007
Мельник, С. Н. Психология личности. Владивосток. 2004
Первин, Л., О. Джон. Психология личности. М., 2000
Петровский, А. Психология развивающейся личности. М., 1987
Платонов, К. Структура и развитие личности. М., 1986
Славин, Р. Педагогическа психология. С., 2004
Слогина, Т. В. Психология личности. СПб. 2008
Столяренко, Л Д., С. Самыгин. Психология личности. РД. 2009
Тапайко, С. В. Психология личности. СПб. 2011

78
 Глава пета

ПРОБЛЕМЪТ ЗА МОТИВАЦИЯТА В ПСИХОЛОГИЯТА. МОТИВАЦИЯ ЗА

УЧЕНЕ. ОСНОВНИ ТЕОРИИ И УПРАВЛЕНСКИ ПОДХОДИКЪМ МОТИВАЦИЯТА.

След усвояване на материала по тази глава Вие ще можете:

.- да разберете същността на проблема за мотивацията в психологията;
- да се запознаете с основните подходи в психологията към проблема за
мотивацията.

1. Проблемът за мотивацията в психологията.

Мотива́
ция (от лат. movere) – подбуда към действие, динамичен
психофизиологичен процес управляващ поведението на човека, определящ
неговата насоченост, организираност, активност и устойчивост.
За първи път думата „мотивация” е употребена от А. Шопенхауер в
статията „Четирите принципа на достатъчното основание” (1900-1910).
За да разгледаме проблемите на мотивацията в психологията и
различните теории за нейната същност, необходимо е да си изясним какво е
това мотив и зависимостта на човека от различните негови потребности.
Мисля, че няма човек на когото да не е ясно, че за да постъпваме (действаме
по един или друг начин са „виновни” нашите потребности, например да се
храним ни подтиква глада и т.н. Една от основните теории за потребностите в
психологията е теорията на Ейбрахъм Х. Маслоу за йерархията на
потребностите. Тази теория приема, че хората са мотивирани да действат от
желанието да задоволяват комплекс от вътрешни потребности. Тази
постановка се основава на следните допускания:
 Хората са същества, които имат нужда и чиито нужди оказват
влияние върху техните потребности. Само неудовлетворените потребности
могат да влияят на поведението.
 Потребностите на човека са подредени по важност (йерархия) –
от най-основните (хранене, подслон) към комплексните („Его” и постижения)
 Човек преминава към следващо ниво в йерархията само когато

79
по-ниската потребност е удовлетворена.

Йерархия на потребностите по Е. Маслоу

Маслоу предлага в йерархията на потребностите пет степени: първа –

физиологични потребности – това са низши потребности, управлявани от
тялото и неговите органи като дишане, хранителни, сексуални и т.н.; втора –
потребност от сигурност – стремеж към материална сигурност, здраве,
осигуряване на старините и т.н.; трета – социални потребности – тяхното
удовлетворяване е необективно и трудно се описва, тъй като у едни хора
желанието за контакти се проявява по-силно, а у други по-слабо; четвърта –
потребност от уважение и осъзнаване на собственото достойнство – става
дума за уважение, престиж, социален успех. Видимо те трудно се
удовлетворяват от отделния човек и за тяхното удовлетворяване е
необходима група; пета – потребност от развитие на личността –
самоактуализация, самореализация, намиране на смисъла на живота.
Маслоу отбелязва, че недостига на възможности за задоволяване на
базовите физиологични потребности води до там, че те стават водещи за
човека като подчертава, че човек може да намери смисъла на живота в
единия хляб, ако няма хляб.
Но теорията на Маслоу е изведена за американската култура и не е

80
приложима без съществени /известни/ промени в друга културна обстановка.
Едуин Невис при провеждане на изследване в Китай установява друга
йерархия на потребностите: принадлежност; физиология; сигурност;
самоактуализация в служба на обществото. Следователно йерархията на
потребностите е доста условна, защото потребностите понякога възникват в
различен порядък и почти винаги паралелно.
Разглеждайки видовете потребности и тяхната йерархия вече можем да
дадем определения на понятията потребност, мотив, цел и мотивация:
потребност – състояние на някаква липса или недостиг, който организма се
стреми да компенсира. Проявява се като напрежение, което ни динамизира и
ни насочва към получаване на това, което е необходимо за организма. Самата
потребност не е достатъчна, за да ни приведе към действие, тъй като тя все
още не е осъзнала своя предмет, затова е необходимо да има мотив -
вътрешна подбуда за действие свързана с някаква потребност и проявяваща
се в динамична насоченост на поведението. В мотива се отразява личното
отношение на човека към обекти, ситуации и субективни състояния. Като
подбуда и стремеж към достигане на дадена цел мотива е, от една страна
причина за действията, а от друга в него намира израз определящо значение
на целите и задачите, т.е. мотивът е едновременно и подбуда и основа за
оценяване на действието. Мотивите имат различна подбуждаща сила. В този
смисъл можем да ги разделим на потенциални и действащи мотиви. Основни
мотиви са мотива за самоутвърждаване, мотива за власт. Съществуват и така
наречените екстринсивни мотиви, при които подбуждащите фактори могат да
лежат извън дейността на човека, напр. мотив за отговорност пред
обществото, мотив за самоусъвършенстване, мотив да се получи по-висок
социален статус, мотив да се избегнат неприятностите и т.н. Цел – целта е
осъзнатия планиран резултат, субективния образ на модела на бъдещия
продукт, с други думи, това което се стремим да постигнем. Съотношението на
мотивите и целите в дейността се заключава в това, че мотива действа като
причина, подбуда за поставяне на цели. За да си поставим целта е необходимо
да има съответния мотив. По принцип целта се определя от няколко мотива.
Мотивите и целите на човешката дейност са извънредно разнообразни, те
произтичат от различните потребности и интереси и прерастват в мотивация -

81
психичен (психофизиологичен) процес, участващ в
информационнопреработвателните процеси, във функцията им да регулират
поведението. В широкото си значение терминът мотивация се използва в
областите на психологията, които изследват причините за поведението на
човека и животните, изхождайки от това подбуждащите фактори можем да
разделим в два относително самостоятелни класа: потребности и инстинкти
като източник на активност и мотиви като причини определящи поведението
или дейността. Съществуването на такъв процес се допуска, за да се обяснят
причините и основанията, активизирането и целенасочеността на поведението
на хората. Това допускане почива на обективно наблюдаемия факт, че в
поведението си организмът предпочита едни обекти или ситуации и отбягва
други. От там може да се извади заключение, че съществуват различни
отношения на даден организъм към средата – положителни или отрицателни.
Както споменахме дейността на човека по правило се ръководи не от един, а
от няколко мотива и колкото повече са мотивите, толкова по-силна и
мотивацията. Въпреки това има още два фактора, които влияят върху силата и
нивото на мотивацията, това са актуализацията на ситуативните фактори и
подбуждащата сила на всеки от мотивите.
Повечето от съвременните теории за мотивацията са свързани с
принципите на хедонизма, т.е. приема се, че хората са мотивирани към
съзнателно търсене на удоволствието и избягване на болката.(Това не може
да обясни защо някои избират спортове свързани с понасянето на болка.)
Това удовлетворение или удоволствие хората търсят в четири аспекта:
удоволствие от самия процес на дейност; удоволствие от прекия резултат на
дейността; удоволствие от възнаграждението за дейността; удовлетворение
от това, че сме избягнали санкции или наказания, които са ни заплашвали в
хода на дейността.
Мотивацията на поведението има в съдържанието си субективни и
обективни компоненти. Субективната страна на мотивацията е представена
чрез понятието като потребност, напрежение, преживяване на подбуди,
стремежи, склонност, желание, воля и т.н. Обективната страна – се представя
чрез понятието като валентност, подхранващ характер, стойност и т.н.
При по-подробен анализ в мотивационния процес могат да се

82
разграничат макар и условно три функции: функция на обосноваване на
поведението - тя произтича от въпроса защо изобщо се извършва дадено
поведение. Тук трябва да се прави разлика между основанията, които
обективно пораждат поведението и тези за които субектът си дава (или би
могъл да си даде) сметка. По правило всяко действие има няколко отделни
основания (мотиви), между които често съществуват противоречиви
отношения (мотивационен конфликт); функция на мотивация на включените в
поведението неврофизиологични системи - тя представлява „енергетичния”
аспект на мотивацията: - ориентировъчна реакция на Павлов; функция на
целево насочване на поведението – интегриране функциите на всички
частични процеси съставящи мотивацията.

83
 2. Основни теории за мотивация.

За да си обясним всичко казано до тук е необходимо да разгледаме

основните мотивационни теории занимаващи се с процеса на мотивацията на
поведението на човека. В съвременната психология липсва до голяма степен
единство между мотивационните теории, което се дължи на това, че в
отделните теории акцентът се поставя върху различни фактори играещи роля
в мотивационния процес:

2.1. Стимулно – реактивна система. /S→R/

В класическата западна психология от началото на ХХ век с нейните три

основни направления бихевиоризма, фройдизма и гещалтпсихологията се
развиха първите психологически доктрини за поведението на човека. Общата
идея положена в основата на тези подходи е заимствана от естествените
науки. За всички тях е характерно разбирането на поведението като реакция
/функция/. Това разбиране се модифицира в трите основни направления на
развитието на западната психология.
В бихевиоризма – в качеството на мотив /детерминант/ на
поведенческата реакция /R/ се приемат външните стимули /S/ и схемата на
поведение се изразява като S→R
В психоанализата – детерминантите на поведение се локализират в
сферата на вътрешните подбуди и потребности на човека /N/ поради това и
схемата се изразява с формулата N→ R
В гещалтпсихологията се получава своеобразен синтез на горните две
схеми, получили развитието си в когнитивната психология / S, N→ R/
Сега на запад съществуват няколко десетки теории за мотивацията, в
които се е съхранила схемата за реактивно поведение. Съвременните
модификации се отличават преди всичко и главно по това, че се приемат
разнообразни промеждутъчни променливи /опосредстващи психологически
механизми/, които моделират и преобразуват влиянието на стимулите /S→ H
→R/, главно това са когнитивни променливи.
Кои са основните психологически понятия в стимуло-реактивната схема

84
/S → H →R/
Мотивация – съвкупност от всички детерминанти на поведение
/външни и вътрешни подбуди – влечения, стимули и т.н.; социални и
биологически подбуди – цели, идеали, ценности, глад, жажда, самосъхранение;
когнитивно направляващи променливи – мотиви за постигане на успех,
субективни вероятности за успех и т.н./
Потребност – в по-голямата част от теорията това понятие е
тъждествено с вътрешните подбуди като двигател на действието /Мак Даугъл
– инстинкт, Фройд – влечение; Хал – „драйв” т.е. потребността е подбуда
подтикваща организма към действие и определяща обективност на организма
следователно потребността се отъждествява с мотива.
Цел – разглежда се като подбуждаща /или подбуждащо направляваща/
мотивационна променлива.

2.2. Субект – обектна схема /S ↔О/

Основно в руската школа – изхожда се от разбирането като предмет на

дейност /Рубинщайн, Леонтиев/. В резултат на това разбиране стимуло –
реактивната схема се преобразува – на основата на класическата немска
философия /S↔О/ в субект – обектна схема S↔О. Нека видим разликите
между S→H→R и S↔О подходи: при S ↔О схемата се разбира като
саморазвиваща се /единство и борба на противоположностите/ при S→H→R
елементите се представят като автономни звена свързани с еднопосочни
функционални връзки даваща възможност за изменение на елементите само
за сметка на опита /изменение на външните стимули и вътрешните подбуди –
изменение на промеждутъчните променливи – изменение на системата от
поведенчески реакции/. При S ↔О предметната дейност е представена така,
че S и О се явяват само моменти от дейността, моменти за нейното развитие.
Поведението в схемата S→H→R е представено само от един елемент /R/. Така,
че тук понятието поведение не е тъждествено с понятието дейност. И на трето
място индивида представен в схемата S→H→R чрез вътрешните подбуди
/потребности/ и чрез различните физиологически и социокултурни
промеждутъчни променливи опосредства външното влияние върху

85
поведението и едновременно играе роля на външен двигател на поведението.
При схемата S↔О субекта на предметна дейност /личността/ не се явява нито
център на схемата, нито двигател на дейността.
Кои са основните психологически понятия в схемата S↔О и как се
тълкуват те:
Мотивация – такова понятие отсъства в общопсихологическата теория
за дейността. Терминът мотивация се използва за обозначаване на
зависимостта на дейността от опредметените потребности и мотиви.
Потребност – тук се приемат две понятия: неопредметена и
опредметена потребност. От тях само разбирането за неопредметена
потребност съвпада със схващанията в западната психология на мотивацията
за потребност. Защо се получава това разделяне на потребността на две? А.Н.
Леонтиев пояснява, че: „потребността сама по себе си още не е способна да
предаде на дейността определена насоченост, това което се явява
непосредствен подбудител на насочената дейност, е не потребността сама по
себе си, а предметът отговарящ на дадената потребност.”
Мотив – разбира се като предмет на опредметената потребност.
Цел – определен във формата на поддействия промеждутъчен,
частичен резултат от дейността, който не съвпада с предмета на потребността
и сам по себе си не е способен да удовлетвори потребността на субекта.

2.3. Схема на полето или взаимодействието /Р---Е/

При развитието на западната психология на мотивацията се забелязват

и своеобразни промеждутъчни схеми между схемите S→H→R и S↔О. Тези
схеми са в исторически и в политически план произтичат от теорията на К.
Левин и я развиват.
Теоретическите схеми на Левин – готовност за действие – действие
активиращ стимул – действие по план – характер на изискванията на
предмета, потребност-поведение – валентност; се създават на основата на
принципа за системност на поведението и неговия детерминант /това, което
го определя/ и се разрушават в резултат на последователно произвеждане На
принципа за детерминиращия фактор. Т.е. развитието на теорията на К. Левин

86
представлява борба между двете теоретически схеми за анализ на
мотивацията – реактивната и дейностната. Затова и Левин предлага
формулата на детерминация на поведението В = f (Р, Е), където В -поведение, Р
- личност, Е - психологическо обкръжение, f– функция.
Тази формула може да се обърне Р=f (Е, В), а може да се запише и така E
= f(P, В), т.е. взаимодействието между личността и психологическото й
обкръжение оформя нейното поведение. Следователно поведението се
разглежда в тази схема като система, поле или взаимодействие между
организма и средата. И тук се вижда защо казахме за тази схема, че е
практична – защото полето и взаимодействието вече не е същност от
поведенчески режим, но още не са предмет на дейност.
Кои са основните психологически понятия в схемата Р- Е. Дефиницията
на понятията в теорията на К. Левин се осъществява за сметка на
поляризацията с динамичните и направляващите детерминанти на
поведението и фиксирането им в определена схема извън която тези
детерминанти нямат автономно съществуване.
Тук съвкупността от външни стимули се преобразува в психологическо
обкръжение /Е/, в което и се развива и изявява личността /Р/ в схемите на
взаимодействието Р- Е се откриват аналози на понятията от теорията на
дейността – „опредметена потребност” и „мотив”, виждаме идеята за
поляризацията на обективните и субективните детерминанти на поведението,
за кръговата взаимовръзка на тези детерминанти, за противопоставянето на
схемата Р- Е на схемата S→H→ R и др. Същевременно в теорията за
взаимодействието има още много компромисни положения, много елементи,
които са заимствани от реактивната схема – съхраняването на класа
хомеостатични потребности, недостатъчно ясно разграничаване на
потребността от нейния предмет (мотива) и отсъствие на различния между
векторните и насочващите детерминанти (мотивите и целите).
След излагането на тези схеми се вижда, че за да се осъществи
мотивация за някакъв вид дейност е необходимо да подберем подходящи
средства за това, дали те ще бъдат наречени стимули, опредметени
потребности (т.е. предмети на потребностите) или психологическо
обкръжение на личността, това от гледна точка на теорията има значение, но

87
от гледна точка на нашата практика ни интересува преди всичко за това, за да
можем да определим най-подходящите средства за да мотивираме хората за
дейност.
Необходимо е да изясним още две понятия придобили гражданственост
в теорията на мотивацията и имащи връзка с дейността за формиране на
мотивацията на хората за труд.
Мотивация за постижение – това е понятие обясняващо устойчивите
индивидуални различия в насоката и равнището на постиженията.
Определение – съвкупност от хабитуални и актуални мотиви на човека
подтикващи го да извършва такива действия, които подлежат на обществена
оценка и следователно могат да бъдат повече или по-малко успешни.
Мотивацията за постижения на човешката дейност, както и върху влаганото в
нея усилие и има определящо значение за поведение в ситуации с високо
натоварване. С други думи казано всеки един от нас притежава определена
мотивировка и качества, които под влияние на външните фактори /актуалните
мотиви/ се развиват, но са предпоставка една и съща дейност да се извършва
с различен успех и ефективност от различните хора.
Успех – специфична надареност, ниска трудност на работа, положено по
-голямо усилие, късмет (случаен фактор)
Неуспех – недостатъчна надареност, висока трудност на работа,
положено недостатъчно усилие, липса на късмет (случаен неуспех)
Тъй като мотивацията за постижение може да бъде измервана с
помощта на различни методики - стари (ниска – висока); нови Хекхаузен
(надежда за успех и страх от неуспех), това предполага този показател да бъде
отчетен при различните случаи на подбор и назначаване на кадри. Но тук не
бива да се пропуска, че в психологията на мотивацията е валиден законът на
Йеркс и Джонсън – а именно, че между мотивацията за постижения и
постижението съществува криволинейна зависимост: средното равнище на
мотивацията за постижение е свързано с по-добро постижение отколкото
слабата или прекалено силна мотивация за постижение.
Мотивация за учене – това и комплекс от най-разнообразни подбуди,
който възниква в процеса на екстеоризацията и интеоризацията и обуславя –
учебната дейност на човека, постиженията му и социалното му поведение.

88
Формирането на мотиви за учене е резултат от цялостното възпитание и
образование в хода на индивидуалното жизнено развитие. С възрастта се
увеличава жаждата за знания, повишава се мотивацията за учене. Съществува
хабитуална мотивация за учене – която е относително затвърдена в смисъл на
нагласи, и актуална мотивация за учене – представляваща структура от
актуални мотиви, която възниква в определена ситуация в резултат на
външни и вътрешни дразнители.
Тези мотивации за учене съществуват във взаимовръзка – както и да се
стремим да създаваме актуална мотивация за учене, ако не съществува като
хабитуална трудно може да се говори, че ще постигнем успех.
Обикновено, дейността на хората е подбуждана от много мотиви, някои
от които се явяват смислообразуващи, а други изпълняват ролята на мотиви-
стимули. В смисъла на мотивацията за учене, едни мотиви подбуждат
дейността на ученика и й предават личностен смисъл, други действащи
паралелно с първите служат като допълнителни подбуди. И едните и другите
мотиви могат да бъдат осъзнавани, но могат да действат и без да разкриват
своята функция на субекта на действието. Ефективният учебен процес зависи
преди всичко от това, кои мотиви се явяват смислообразуващи за учащите се.
В най-добрия случай е, ако водещи мотиви се явяват познавателните, но това
не винаги е така. В повечето случаи мотивите за учебна дейност се делят на
външни и вътрешни. Външните мотиви не са свързани с усвояването на
знания и с учебната дейност. При тях ученето се възприема само като
средство за достигане на други цели. Може да не обичаме математика, физика,
химия и т.н., но се стремим да ги изучаваме, за да поддържаме определен
успех, който би ни позволил да влезем в университета, да речем със
специалност История, т.е., в случая желанието да станеш историк мотивира
изучаването и на останалите учебни дисциплини. При вътрешната мотивация
като мотив се явява познавателния интерес, т.е., получените знания не са
средство за достигане на някакви други цели, а самите те се явяват цел на
дейността на учащите се.
Мотивацията за учене може да има различен психологически смисъл за
ученика, тя може от една страна да отговаря на познавателните потребности и
в този смисъл да го подбужда към учебна дейност, а от друга страна може да

89
служи като средство за достигане на други цели и в този смисъл мотивите
заставящи ни да изпълняваме някаква учебна дейност да се явяват именно
тази друга цел.

3. Организационни подходи към мотивацията.

В работата си по мотивацията на хората, учителите трябва да изхождат

от практически подходи, известни като теория за равенство, теория за целите,
мотивационно – хигиенна теория, теория на очакването и теория на
утвърждаването. Не бива обаче да се забравя, че точни рецепти няма и не
могат да се дадат, защото във всяка структура, на всяка организация има
различни хора, различна околна и институционална среда и различни
изисквания към поведението на хората. Друг важен момент е, че посочените
подходи могат и би трябвало да се използват комплексно, което ще повиши
ефекта на въздействие върху хората за повишаване на тяхната мотивация за
дейност.
Подход за равенството (Адамс) – оценява как хората се стремят към
почтеност в обществената размяна и справедливост в отношенията.
Основната идея тук е, че ако двама човека извършват една и съща дейност и
единия вложи повече усилия, които се забелязват и стимулират, то другия ще
се стреми да се изравни по постижения и заплащане с първия.
Мотивация чрез поставяне на цели (Лок) – при този подход идеята е в
това, че ако хората в една организация (едно училище, един клас) знаят
предварително какво могат да постигнат в тази организация като развитие и
като стимул и им бъдат поставени ясни критерии, как и кога това може да
стане тези хора ще учат по-добре, защото ще преследват и собствените си
цели съвместно с целите на организацията.
Мотиваторно-хигиенна теория (Херцберг) – базира се на връзката
между отношението към дейността и самата дейност. Според него
мотивацията е в пряка връзка (зависимост) от удовлетвореността от работата.
Той извежда 14 показателя за установяване на удоволствието
(неудоволствието) от работата: 1. признание; 2. успех (изява); 3. възможност
за израстване; 4. напредък; 5. заплата; 6. междуличностни отношения с

90
началници, подчинени и равни; 7. технически надзор; 8. отговорност; 9.
политика на организацията; 10. условия на работа; 11. самата работа; 12.
фактори в личния живот; 13. статус; 14. работно осигуряване. Този подход е по-
скоро подходящ за мотивиране на учителите, тъй като те се явяват
относително постоянна среда в даденото училище.
Два от практическите подхода обаче в психологията на мотивацията се
приемат като основни за осъществяването на дейността по мотивации на
хората и определено могат да се използват за мотивация за учебна дейност.
Теория на очакването – най-пълно представена от Виктор Х. Вруум –
занимава се с изборното поведение, което може да доведе до желаните
награди. В частност теорията гласи, че индивидите оценяват различните
стратегии на поведение (например да работиш ефективно всеки ден или да
работиш ефективно само когато те гледа началника) и след това избират
онова поведение, което според тях ще доведе до последствия или награди
свързани с дейността им и които те ценят високо (например по-високо
заплащане). Ако отделния човек вярва, че с усърден всекидневен труд ще
извоюва повече успехи, дейността му ще бъде по-лека и по-спокойна и т.н., то
това е мотивирано поведение, което той ще избере според теорията на
очакването.
Тази теория включва три основни променливи: очакването –
осъзнатата взаимовръзка между усилието и дейността. Варира от 0 до +1.
Например, ако при поставянето на задачата вие оцените, че можете да я
свършите навреме стабилността на очакването се доближава до сигурност
или до +1. От друга страна, ако изпълнението на задачата за уточненото Ви
време е трудно или близо до невъзможното, стойността на това очакване се
доближава до „0”; инструменталност – осъзната връзка между извършената
дейност и очакваната награда. Варира между „-1” и „+1”. Например ако в една
организация високо ефективната дейност на хората винаги се наблюдава, то
инструменталността ще има стойност, близка до „+1”. Ако тя не се наблюдава
стойността й ще бъде „0”. И ако /а има и такива случаи/ се наказва ще клони
към „-1”; валентност – в силата на предпочитание на човека към дадено
последствие или награда. Тя също може да има положителна или отрицателна
стойност (при награда или при наказание).

91
 Какви са изводите от теорията за очакването за учителя?
 При поставяне на задача да се определя ясно какъв е критерият за
добра работа. (правилата на игратата)
 Да създава условия, за да може човек да постигне равнището на
добрата работа.
 Да определи какви награди и поощрения се ценят от учениците.
Теория на утвърждаването (Б. Ф. Скинър) - поведението (или
мотивацията на хората) е функция. С други думи, ако учениците се
награждават за добрите резултати от труда им, в бъдеще те също се трудят
добре защото знаят, че труда им ще бъде оценен по достойнство.
Най-важната теза, е че поведението на хората, до голяма степен е
придобито поведение. С натрупването на опит те се научават да бъдат добри
или лоши (т.е. кое е приемливо и кое не).
Четири са фундаменталните принципи представени в основата на
утвърждаването в мотивацията: фокус, типове утвърждаване, графици на
утвърждаването, естество на наградата: фокус – това е обективното измеримо
поведение (например – зидане на стена, садене на домати и т.н.), нещо което
реално се вижда; типове утвърждаване -1. положително утвърждаване –
използва се, за да се засили вероятността желаното поведение на един човек,
да бъде повторено от всичките; 2. наказанието – използване на отрицателни
въздействия за отслабване на вероятността нежеланото поведение да бъде
повторено от останалите; 3. избягване – определено поведение, което се
приема от хората, за да се избегне наказанието; 4. потушаване (премахване) -
задържане на положителното утвърждаване за преди това приемливо
поведение; графици на утвърждаване – 1. непрекъснато утвърждаване –
всяко положително поведение се утвърждава всеки път когато се прояви; 2.
прекъснато утвърждаване – през интервали при показано положително
поведение; същност на наградите – определяне на най-подходящата награда
за всеки.
Какви изводи за работата на учителя могат да се направят от теорията
за утвърждаването?
 Съобщете на учениците какво могат да направят, за да получат
утвърждаване;

92
  Давайте наградите колкото се може по-непосредствено след
проявлението на поведението (по-възможност веднага);
 Не възнаграждавайте всички еднакво;
 Липсата на награда или наказание може да има утвърждаващ
ефект. Ако не накажем човек за допуснати слабости той ще продължи да ги
допуска и обратно, ако не го наградим когато заслужава, следващият път ще
работи по-лошо;
 Непременно съобщавайте на учениците си какво точно не правят
както трябва;
 Използвайте умно наказанието – веднага след постъпка, за
несвършена задача и т.н. и в заслужаващата степен;
След разглеждане на тези подходи в работата на учителя е необходимо
да се спрем и на въпроса как да засилим мотивацията на учениците си като
обогатим дейността им (по мотиваторите на Херцберг), т.е. какви мотиватори
да използваме. Като такива се използват: възлагане на отговорност; участие
във вземането на решение; поддържане на обратна връзка; стимулиране на
растежа и развитието на учениците отбелязване на техните постижения.
Модификация на поведението на учениците. Способ за прилагане на
теорията за утвърждаването. Проблемът тук е в това да не оставяме ученика
сам да изработва желаното поведение, а да му помогнем да го модифицира.
Как може да помогне модификацията на поведението на учителя при
модифициране на ученика за по-ефективна дейност. Прилагат се така
наречените стъпки: 1. анализ на работата – процесът на определяне
изискванията на дейността; 2. определяне на мерките за ефективност –
определят се критериите за извършена работа; 3. поставяне на целите – на
всеки етап какво се изисква открито; 4. отчитане на действителното
поведение. Чрез наблюдение и водене на дневник за всеки ученик; 5. етап на
утвърждаване – прилагане на утвърждаващ фактор в зависимост от
поведението на ученик; 6. граници на утвърждаване – времево определяне на
утвърждаващия фактор; 7. ревизия и оценка на програмата за модифициране
на поведението.
В заключение кои са основните изводи в работата за постигане на успех
в мотивацията на хората?

93
 1. Не съществува универсална теория или подход към мотивацията.
Макар, че всеки от разгледаните подходи може да допринесе успех в различна
степен на учителите никой не може да бъде възприет като единствено верния
път. За да се постигнат най-добри резултати учителя трябва да умее да
диагностира всяка ситуация и да прилага различните мотивационни подходи
според случая.
2. Мотивацията е сложен процес – тя включва най-малкото – анализ на
потребностите, избор на поведение, способност, действително поведение,
оценка на вложения труд, награди и удовлетворение. Освен тази очевидна
комплексност, учителите трябва да отчитат и следното:
 Хората се различават по това, което ги мотивира;
 Мотивацията е преди всичко и по същество процес на учене и
като такъв от него не могат да се очакват мигновени резултати;
 Механизмът за награждаване е мощен мотивационен фактор.
Наградите са основен мотиватор тъй като хората обикновено влагат повече
усилия, колкото повече получават в отплата;
 Учителят е основен фактор в процеса на мотивацията – той
оказва влияние на всеки етап от мотивационния процес на дадената личност.
Учителите определят ключовите мотивационни потребности, помагат при
избора и поведението на мотивирано поведение, те са тези които обучават
учениците, повишават уменията и потребностите им, оценяват дейността им и
награждават или наказват поведението им:
Следователно те трябва да държат сметка за своята изключително
важна роля в този процес и да се подготвят за нея.

Въпроси за самоподготовка:
1. В какво се заключава разликата между понятията мотив и
мотивация?
2. Каква е връзката на потребностите с мотивацията?
3. Какво е значението на целите при формирането на мотивите?
4. Кои са основните подходи към мотивацията на хората?
5. Какво представлява потребността от постижения от гледна точка на
теорията за мотивацията?

94
 6. В какво се изразява мотивацията за учене?

Литература:

Енциклопедия по психология. Под ред. на Корсини С. НИ.1998

Ильин, Е. П. Мотивация и мотивы. СПб. 2011
Максвелл, Д. Мотивация решает все. М. 2011
Маслоу, А Мотивация и личност С,Кибея,2001
Нирмайер, Р., М. Зайфферт. Мотивация. М. 2012
Нюттен, Ж. Мотивация, действие и перспектива будущего. М. 2004
Стамболиев,Ст. Рефлексивната мотивация и нейното формиране в
учебната дейност. Педагогика.1997,№4
Столяренко, Л. Д. Педагогическая психология. РД. 2003
Травин, В. В., М. И. Магура, М. Б. Курбатова, Мотивационный
менеджмент. Модул 3. М 2005
Уайтли, Ф. Мотивация. М. 2005
Хекхаузен, Х. Мотивация и деятельность. СПб. 2003
Цветкова, Й. Относно изследване на някои аспекти на мотивацията за
учене. Педагогика, 1999, №10
Чавдарова, С. Успехът и неуспехът и мотивирането на учениците за
учебни постижения Педагогика, 1996, №9

95
 Глава шеста

ГРУПИТЕ В ОБЩЕСТВОТО. ПСИХОЛОГИЯ НА МАЛКАТА ГРУПА.

След усвояване на материала по тази глава Вие ще можете:

- да разберете значението на групите в живота на човека;
- да изучите подходите в психологията при изучаването на групите;
- да се запознаете с психологическите характеристики на малката
група.

За човека общността има изключително значение. Самото развитие на

човека в еволюцията е протичало в общности, нещо повече тези общности не
са били само фон на нашето развитие, а тяхната основна характеристика е в
това, че нашия живот е протичал чрез тях и чрез нашето осъзнаване на
принадлежността към тях. И сега живота на човека от раждането му до
смъртта му протича в различни групи. Пребиваването в тях предполага
усвояване на груповите стандарти и личното ни участие груповия живот,
което ние осъществяваме, както на основата на собствените си потребности и
интереси, така и с оглед на постигане на груповите цели и съблюдаване на
определени групови норми.
Още древните философи са казали, че човек е обществено животно.
Трябва да разбираме тази мисъл в смисъл на това, че ние не можем да
съществуваме без общностите и естествено без хора няма общности. Без
наличието на групи не е възможно осъществяване нито на обществен живот,
нито на обществено производство. Тази значимост на проблема за групите го
извежда като един от важните в областта на много социални науки, в това
число и в психологията.

1. Същност на групата. Малката група.

Формулираните дефиниции на понятието „група” във психологическата

литература са многобройни. Социалният психолог Вернер Ландекър по този
повод иронично отбелязва, че единомислието при определянето на понятието

96
група е преди всичко в твърдението, че това понятие се отнася до повече от
едно лице. Въпреки това, могат да се изведат пет основни насоки, които общо
взето обхващат най-значителните тенденции в разбирането и изследването на
социалните групи.
Социалната група като всяко множество от индивиди - това е най-
широката дефиниция, която приема за социална група абсолютно всяко
множество от хора между които има нещо общо. Пръв изказва такова
становище през 1905 година Албион Смол – САЩ. Той заявява, че понятието
за група е „най-общото и безцветно понятие обозначаващо различни
комбинации от лица и служещо за означаване на всяко множество от хора по-
голямо или по-малко между които могат да се открият такива отношения,
поради които тези хора трябва да бъдат мислени заедно”. Редица автори като
Озбърн и Нимков отбелязват, че такова разбиране не ограничава групата като
обединение на взаимодействащите членове, с общо споделени норми,
ценности и убеждения.
Най-уязвимата страна на схващането за социалната група като всяко
множество от хора е, че понятието за група е по-скоро събирателно отколкото
синтетично. Няма никакво указание, че групата е нещо наистина цялостно. За
повечето социолози и психолози е несъмнено, че социалната група не се
свежда нито до отделните човешки индивиди, нито до тяхната аритметична
сума. Както посочва Тамотсу Шибутани следвайки идеите на Кули социалната
група е функционална единица. Тя притежава безлична форма, има над
индивидуален характер и е нещо повече от сбора на отделните личности.
Интересна хипотеза предлага Петко Симеонов, той счита, че сумата от
личностните характеристики на членовете на социалната група е по-голямо
число от сумата на груповите белези на същата група. Освен това и в
качествено отношение социалната група е нещо по-малко (по цели, интереси,
мисли, чувства, мотиви и т.н.) от сбора на индивидуалните качества на
индивидите, членове на групата. Фактически той подкрепя становище за
качествената разлика между социалната група и сумата от нейните членове
като акцентира върху степента на личностна идентификация с групата. Това
схващане за групата като най-широка общност не просъществува дълго време
в литературата, разбира се и днес може да се срещне прекомерно широка

97
употреба на това понятие като група на военните в България, групата на
жените в България, което е пример за социална категория, но не и за група.
Социалната група като интегративно образувание (обединение) от
взаимодействащи си членове - в този случай групата се приема като такова
обединение от човешки индивиди, което е качествено различно от сумата на
груповите членове т.е. като над индивидуално образувание способно да се
развива и действа като социално цяло.
Характерно за такова становище е приемането на широк спектър на
проявите на социалните групи. Такива са както брачната двойка и
приятелските групи, така и формалните организации, селищата, националните
малцинства. Дефинициите на групата в рамките на това разбиране се
различават по своите акценти върху комуникативните, нормативните и
функционалните връзки между груповите членове.
Така Макайвър и Пейч определят групата като „каквато и да е
съвкупност от личности между които се появило обществено отношение”, а
Хартли дефинира групата, като две или повече личности, които си
взаимодействат. В този дух има основание позицията на Мартън да се приеме
като преходна между разбирането на групата като интегративно образование
и като микрогрупа. Той определя групата като определен брой хора, които си
взаимодействат в съответствие с установени образци или като определен
брой хора между които има установени социални отношения. В този
съществен критерий за установяване на наличието на група е в това, че
взаимодействащите лица смятат себе си за членове, т.е., те имат определени
очаквания към формите на взаимодействие, които са морално задължителни
за тях и за другите членове, но не и за тези които са извън групата. И на трето
място според него е особено важно дали дадените лица намиращи се във
взаимодействие се определят от другите като принадлежащи към групата.
Комбинирането на трите критерия дава възможност за относително ярко
очертаване на границите на членство или нечленство в групата.
Социалната група, като малка група - това схващане се разглежда като
логическо продължение на становището за групата като интегративно
образувание. То е една от най-популярните сред западните социални
психолози и има вече значителни изследователски традиции. За най-ярък

98
изразител на това направление се сочи Джордж Каспър Хоумънс и неговия
най-известен труд „Човешката група” (1950). Там той прави следното
пояснение „под група ще разбираме определен брой лица, които често
общуват помежду си за по-голям период от време и които са достатъчно
малко на брой, за да може всяко лице да общува с всички останали и то не
опосредствано чрез други хора, а лице в лице, това се нарича първична група.
Подобно становище за група защитава и Жарж Гурвич за когото групата
частично, но реално колективно единство основано на колективни
относително постоянно и активни нагласи, което е предназначено да
изпълнява определени общи цели.
Същински потоп от разработки за микрогрупите залива западната
социологическа литература, особено от средата на 30-те до края на 70-те
години. Илюстрацията на този факт е библиографията приложена към
наръчника за изследване на малката група на Хеър (1976), включваща
няколко хиляди публикации върху малките групи. През 1946 година се
провежда първият семинар върху микрогрупите организиран от Робърт Бейлс
в Харвартския университет, като още в средата на 50-те години в
американските университети се четат 45 специални курса изцяло посветени
на малките групи и още около 200 курса имащи отношение към същата
проблематика. И днес изследването на малките групи е едно от най-развитите
направления в съвременната социална психология на Запад.
Какво породи този интерес към микрогрупите? Времето в което се
проявяват трите основни направления за западната социална психология
бихевиористкото на Елтън Мео, социометрическото на Джейкъп Леви Морено
и гещалтпсихологическото на Курт Левин е време на глобални промени. Някои
частни науки обща психология, психиатрия, социология, показаха възможност
за контрол и управление на малките групи, което беше доста обещаващо.
Нещо повече стигна се до абсолютизация, като западногерманеца Хофщетер
заяви, че всички конфликти в обществото се предизвикват от специфичния
характер на отношенията в малките групи. Трябва също така да признаем, че
изследванията на малките групи е едно от най-малко изкушените от
абстрактни теоретизирани направления. Всичко тук се разработи и решава от
позициите на прагматизма, на емпирично равнище.

99
 Една от най-новите тенденции сред Западната психология на малката
група придобила своята популярност към средата на 80-те години на ХХ век е
използването на така наречената система за многоравнищно наблюдаване на
групите СИМЛОК. Тази система представлява комплексна методика за
изучаване на малките групи. Тя е максимално опростена и може да се прилага
и от отделен последовател без необходимостта от каквато и да е специална
апаратура. Предвижда се попълването на няколко стандартизирани
въпросника за характеризиране на поведението и взаимодействието на
членовете на групата. Тази теория е разработена от Беилз, който съчетава в
нея някои от предишните си възгледи с тези на Левин и Морено. Явявайки се
нова интеграция на тези концепции СИМЛОК има три основни измерения,
които в съчетание изграждат главните елементи на социално психическо
взаимодействие и възприятие в групата. Тези три измерения са: поведение
(господство – подчинение; приятелство – неприятелство; целево ориентирано
– емоционално), ценност (материален успех – аскетично самоотричане;
приемаш установена власт – отричаш установена власт), посока (нагоре -
надолу; позитивна - негативна; напред – назад), съчетаванията на тези
измерения и техните варианти в конкретните случаи ни представя според
Бейлс, основната матрица на груповото взаимодействие. Това показва, че е
налице сериозен опит за теоретико-методическа интеграция на основните
теории за малките групи без особени претенции за обща теория, а като
стандартизирана методика за изследване поведението на групите и техните
членове. У нас до към втората половина на 60-те години в публикациите за
малките групи доминираше критиката върху основните направления в
западната социална психология. Има основание обаче да се очаква много
настъпателно развитие на социалната психология у нас по проблемите на
малките групи, главно поради новите реалности на производството сложили
се у нас.
Социалната група като обективна макрогрупа - това виждане се
затвърди в съвременната теория особено след значителното развитие на
изследванията на малките групи, социалната психология на Запад и намери по
-широка популярност сред социалните психолози в тогавашните
социалистически страни. Акцента тук беше да се намерят обективните

100
характеристики на социалните общности и да се свържат същите със
социалната структура на обществото. Тъй като това направление не отговаря
на нашата лекция ще разгледаме и следващото:
Социалната група като макро или мезо или микро обединение от
човешки индивиди с еднакво или сходно социално положение -
привържениците на тази теория се стремят да изхождат не от различни
типологии, а от една единна класификация на социалните групи. Най-общия
техен белег е, че те са реално обединение от човешки индивиди, които имат
еднакво или сходно социално положение. Самото социално положение при
това, се явява синтетична характеристика изразяваща мястото и ролята на
отделната личност в обществото в конкретно историческата система от
обществени отношения. Тук хората се групират или по еднакъв предмет на
дейност или по еднакви интереси, като обикновено хората в групите имат
равен или приблизително равен социален статус. Това направление обаче е
преди всичко социологическо и ние на него също няма да се спираме
подробно. Нека да се върнем отново на малката група и разгледаме нейните
основни характеристики.

2. Психология на малката група.

Вече казахме, че под група ще разбираме съвкупност от хора, които се

намират преди всичко в непосредствена интеграция и комуникация едни с
други. За да се осигури необходимата групова интеграция е необходим
определен минимум от екстензивност, интензивност и интимност. Преходни и
повърхностни комуникации например на хора събрани около авария с
транспортно средство или злополука са краен случай и недостатъчен
критерий. В такъв случай се говори за ефимерна група. Все повече се налага
мнението, че малката група се определя като общност, в която обществените
отношения се осъществяват под формата на непосредствени лични контакти.
Когато разглеждаме историята на изследванията на малката група в
психологията можем да определим следните направления и подходи: теория
за полето – води началото си от работите на К. Левин. Основния акцент тук е,
че поведението на личността е продукт на полето на взаимозависими

101
детерминанти, при което структурните свойства на полето се представят с
понятия взаимствани от топологията и теорията за множествата, а
динамичните се определят с понятията психологически и социални сили;
интеракционистка концепция – привържениците й считат, че групата е
система от взаимодействащи индивиди, функционирането на които в групата
се описва с три основни понятия: индивидуална активност, взаимодействие и
отношение; теория за системите – в нея се развива идеята за групата като
система от взаимосвързани позиции и роли; социометричен подход –
представения от много емпирични изследвания на вътрешногруповите
отношения, но влиянието на тези разработки за развитието на теорията на
малката група е минимална; психоаналитично направление – основано на
идеите на З. Фройд то се фокусира преди всичко върху мотивационните и
защитните механизми на личността; общопсихологически подход – основан е
на идеята, че много от представите за човешкото поведение в частност могат
да се приложат и към груповото поведение като това се отнася преди всичко
за такива индивидуални процеси, като ученето, явленията в когнитивната
сфера и мотивацията; емпирикостатистическо направление – извежда
основните понятия на груповата теория от резултатите от статистическите
процедури, най-вече от факторния анализ; формално моделен подход –
конструира модели на груповото поведение използвайки математически
апарат, включен в теорията на графите и теорията на множествата; подход на
подкрепата – базира се на идеята на Б. Скинър за оперантното обуславяне. В
руската психологическа школа съществуват и други изследователски подходи
като: дейностния подход, параметричния подход и организационно-
управленския подход.
Динамика и формиране на малката група - динамичността на всяка
една група се определя от това, че тя се създава, преминава през определени
етапи на съзряване и функциониране. След като тя е съвкупност от хора
групата не може да бъде застинало, нединамично образувание. Формирането
на група се налага по няколко причини: първо – както вече подчертахме
хората са същества, създадени да живеят в общности; второ – при хората
съществува механизма на индентификацията при развитието и формирането
на личността, което означава, че потребността на човек да се индентифицира

102
с някого и по този начин да се обвърже с групата е привлекателна; трето – при
хората съществува и потребност от упражняване на власт, а тази потребност
може да бъде реализирана само ако съвместно действаме с други хора, т.е.
ако има група; четвърто – биологичната потребност от постижения при хората
също може да бъде реализирана преди всичко в група.
При разглеждане на проблема за етапите на развитието на групата
следва да разгледаме няколко модела на групообразуване: стратометричен –
издига в ролята на критерий за построяване на групата: първо – степента на
опосредстване на междуличностните отношения от съдържанието на
съвместната дейност; второ – съдържанието на съвместната дейност.
Развитието на групата се описва като движение, при което създаващите се
групи могат да варират от положително (колектив) до отрицателно
(корпорация), а в центъра се разполагат дифузната, просоциалната и
асоциалната група (А. Петровский); параметричен – разработен от Л. Умански
и основан на идеята, че в групата съществуват социалнопсихологически
параметри явяващи се своеобразни критерии на развитието на групата:
единство на целите и мотивите, групова подготвеност за дейност,
интелектуално-емоционално единство на групата, стресоустойчивост и
надеждност на групата и др.; двуфакторен модел – разработен от Б. Тъкмън
описва динамиката на груповия процес, изхождайки от условията, при които
се формира групата и разглеждайки две сфери на групова активност:
междуличностна включваща:етап на проверка и зависимост, етап на
вътрешен конфликт, етап на развитието на груповата кохезия (сплотеност),
етап на съотнасянето на функциите и ролите; делова включваща: етап на
ориентиране в задачата, етап на емоционален отговор на изискванията на
задачата, етап на открит обмен на релевантни интерпретации и етап на
вземане на решение.
През 70-те години на ХХ век Тъкмън и Йенсен описват пет етапа в
развитието на групата: формиране – етап на усилена комуникация,
интеракция и перцепция между хората, при които всеки се стреми от една
страна да получи информация за останалите, а от друга страна да покаже
положителното в себе си и така да впечатли останалите; „близка борба” – това
е етап на конфронтация, съществува враждебност и различия на интересите.

103
Водят се преговори, при които всеки преговаря с всички и разкрива личните
си цели. Основен момент тук е управлението на конфликта при ръководството
на групата; установяване на норми – през този етап се уточняват работните
правила и нормите на поведение, ролите и очакванията като начините на
съвместна дейност се описват по логиката кой, какво, как, с кого и защо ще го
прави; изпълнение на цели – този етап е етап на относителна зрялост на
групата, засилени са координацията, комуникациите и интеракциите с оглед
на достигане на предварително поставените цели; разпадане – етап на
разформиране на групата, което може да се получи по две причини, от една
страна ако групата е постигнала своите цели и е изпълнила своите задачи, и
от друга страна ако хората напуснат групата.
Структура на групата – авторите анализиращи структурната
характеристика на групата подчертават, че тя се отличава с неравномерност.
Анализа на груповата структура по нива се състои в определяне на системата
на вътрешногруповите отношения, йерархично разположени в пространството
на груповото функциониране. Различните типове дейност предполагат и
различни системи на деловите и емоционалните вътрешногрупови отношения.
Общо взето те могат да бъдат описани с думите неофициални и официални
отношения, като официалните се приемат като делови, а неофициалните като
емоционални. Друг възможен подход при анализа на груповата структура е
свързан с разбирането за групата като за многомерно образувание. Преди
всичко тук се упоменават следните измерения на груповата структура:
формално статусни – даващи представа за субординацията (нивата на
подчиненост) в групата в системата на официалните отношения;
социометрични – характеризира субординацията в системата на
вътрешногруповите междуличностни предпочитания и по същество дава
неформалната статусна структура на групата; комуникативни мрежи –
разглеждат субординацията в групата от гледна точка на позицията на
индивида в системата на информационния поток; социална власт – отразява
субординацията по линията на йерархията в групата, като определя позицията
на хората в зависимост от тяхната способност да оказват влияние върху
другите. Д. Френч и Б. Рейвън определят пет типа социална власт:
възнаграждаваща, принуждаваща, легитимна, референтна и експертна;

104
лидерство – отразява субординацията на хората в зависимост от ценностния
им потенциал и ценностният им принос в дейността на групата.
Авторите, ориентирани към разглеждането на груповите процеси и
подчертаващи времевите измерения в структурата разглеждат три структурни
модела: модел на Д. Хоумънс – основан е на идеята, че съществуват няколко
основни момента на груповото поведение, като индивидуалните действия на
членовете на групата, емоционалното им отношение един към друг и тяхното
взаимодействие разбирано като взаимосвързано поведение. Всяка група има
своеобразна граница, външна за която се явява социалната среда разбирана
като физическа, техническа и социална. Елементите на групово поведение,
проявени във външната среда образуват външната система, а тези елементи,
които лежат в основата на груповото поведение и не се подбуждат
непосредствено от външната среда представляват вътрешната система;
двумерен модел на Р. Бейлс – акцентира върху взаимодействието между
деловия и междуличностния аспекти на груповата структура. Нарастващата в
процеса на групова дейност фукционална специализация на членовете на
групата води до диференциация на техните позиции, преразпределение на
достъпа до наличните ресурси, до различие в степените на влияние върху
останалите. За успешното функциониране на групата е необходимо да се
балансират помежду им две измерения – инструментално и експресивно;
теория за груповата синталност – разработена от Р. Кетел концепция за
груповото поведение, в която ключово понятие е синергията, разбирана като
индивидуална енергия насочена към разгръщане на групова активност. Една
част от нея се изразходва за съхраняване на групата, а друга за достигане на
груповите цели.
Групови норми – съществена характеристика на груповия живот е
съществуването в малката група на процес на нормативно поведение,
разбиран като процес на реализация на груповите норми. Основни положения
в характеристика на функциониращите в малката група норми са следните:
 Нормите са продукт на социално взаимодействие, възникват в
хода на груповия живот и служат като пропуск за включването на групата в
по-големите социални общности;
 Групата не установява норми за всяка една ситуация, а ги

105
 формира само за действия и ситуации имащи някаква значимост за самата
група;
 Нормите могат да се прилагат за ситуацията като цяло, отнасяйки
се за всички членове на групата, но могат да регламентират и една или друга
роля в различни ситуации;
 Нормите се различават по степента на приемането им от групата;
 Нормите се различават по степента и вероятността на
допустимите отклонения от тях и диапазона на прилаганите за нарушенията
им санкции.
Класификациите на различните разработки на нормативно поведение
могат да бъдат разделени в три големи групи: изследвания на феномена
конформно поведение – разработките слагат началото на изследването на
нормативното влияние, основа слага С. Аш, експериментално изучавал
феномена конформно поведение, състоящ се в съгласие на личността с
мнението на болшинството от членовете на групата. Явявайки се някакъв вид
групова норма конформното поведение предполага определени условия,
способстващи за неговото разгръщане и определени в лабораторни условия:
индивидуално-личностови, групови и дейностни. Съществуват опити за
определяне на разновидности на конформното поведение, Л. Фестингер
описва публичната конформност, М. Дойч и Джералд посочват два типа
социално влияние върху конформността в групата нормативно и
информационно, които по нататък залягат в основата на информационната
теория за конформността; изследване на нормативното влияние на груповото
малцинство – началото е поставено в изследванията на С. Московичи, чийто
функционален модел на социално взаимодействие се основава на следните
постановки: влиянието в групата се разпределя неравномерно и се
осъществява едностранно; функцията на социалното влияние се състои в това,
че то съхранява и укрепва социалния контрол; отношенията на зависимост
обуславят силата и посоката на социалното влияние осъществявано в групата;
формите, в които се проявява процеса на нормативното влияние зависи от
състоянието на неопределеност на проучвания субект и неговите потребности
да редуцира тази неопределеност; съгласие достигнато благодарение на
взаимен обмен на влияние на основата на обективна норма; всички процеси

106
на влияние следва да се разбират като проява на конформност; групова
кохезия (сплотеност) – при разглеждането на груповата сплотеност като
елемент на нормативното поведение също се наблюдават няколко
направления на изследване: сплотеността като междуличностна атракция
(привлекателност), идея развита от А. и Б. Лот, те определят сплотеността
като такова групово свойство, което се явява производно от количеството и
силата на взаимни позитивни нагласи на членовете на групата. Като причини
за сплотеността те посочват честотата на взаимодействие между хората,
кооперативния характер на това взаимодействие, демократичния стил на
ръководство, фрустрация и заплаха в хода на груповия процес, статусни и
поведенски характеристики на членовете на групата, успех при изпълнението
на другите задачи и други; сплотеността като резултат на мотивация за
членство в групата, описана от Д. Картрайт, който предлага модел на групова
сплотеност, реализиращ се като сили или мотиви подтикващи човека към
запазване на членството в дадена конкретна група. Съвкупността от тези сили
е представена в неговия модел от следните променливи: мотивационната
основа на влеченията на субекта и групата; подбудителните свойства на
групата; очакването или субективната вероятност, че членството в групата ще
има за индивида благоприятни или отрицателни последици; сплотеността
като ценностно ориентационно единство; ценностна ориентация –
разглеждана като предметно-ценностно единство, връзки на ценностно-
ориентационното единство с процеса на социалния контрол и различия в
ценностно ориентираното единство по характера на основната дейност на
групата.
Функциониране на малката група – функционирането на малката група
като цялостна система се вписва в определена среда. Както вече посочихме
средата може да бъде физическа, техническа и социална. Всяка от тези
характеристики на средата по определен начин влияе върху функционирането
на групата. Например, елемента на физическата среда екологични фактори
обуславя много поведенски ефекти от индивидуален и групов характер, а в
някои случаи, например в екстремална ситуация значително изостря тяхната
проява и се отразява на ефективността на функциониране на групата. Ако
разгледаме социалната среда от изключителна важност са личностовите

107
особености на участниците в груповия процес. М. Шоу определя три класа
променливи, опитвайки се да групира характеристиките на членовете на
групата: биографични характеристики (възраст, пол, образование);
способности (интелект и отделни знания и умения) и черти на личността,
които групира в пет блока: междуличностна ориентация, социална
сензитивност, стремеж към власт, надеждност и емоционална устойчивост.
Социално влияние на групата върху индивида – разработено като идея
от Ф. Олпорт изразява въздействието на един човек върху друг човек за
промяна на поведението и вътрешните нагласи в различните етапи на
създаването и функционирането на групата това влияние е различно. То е
особено силно през първия и втория етап, когато в групата надделява този
индивид, чието влияние е най-силно, а в третия етап започва да се усеща
влиянието на групата върху всеки отделен член. Нека разгледаме някои от
главните понятия в социалната психология на малката група, които отчасти
бяха засегнати по-горе и които се явяват в някакъв смисъл, както резултат от
социалното влияние в групата, така и средство на това социално влияние:
 Групиране – разпространено наименование за обединяването на
дискретни единици във възприятието зависещи от факторите определяни
като гещалтни.
 Групов език – категорийна система използвана от членовете на
една специфична група или от различни групи с цел взаимно разбиране. Той се
формира в генезиса на групата и може често да се променя в зависимост от
обстоятелствата. Груповият език има специален словесен състав, който може
да се отличава от този на други групи по предпочитани думи, словесни
новообразувания, които често се разбират само от членовете на тази група, а
също така и думи табу.
 Групова атмосфера (групов климат) – това е преживяването
членовете на дадена група и от външни лица характерен начин на изразяване
на всякакъв вид отношение между членовете на групата. Тези отношения са
различни и са продукт на традиции, но също и на конкретната дейност,
условията в които живеят групите и техните перспективи, при което от
значение са свойствата на отделните личности. Същността на комплексното
образуване на груповата атмосфера може да се охарактеризира със следните

108
единични моменти:преживяна групова структура, т.е. симпатиите и
антипатиите.
 Стил и тон - в комуникативното поведение на членовете на
групите; признаване на другите членове на групата и чувство, че всеки сам се
ползва с признание; степен на индентификация с групата и нейните норми и
цели; преживяване на съвместното решаване на задачите (успех – неуспех);
връзки на членовете на групите с ръководителя и т.н.
 Групова динамика – в широк смисъл това е анализът на
отношенията в групата в генетичен аспект. Понятието води началото си от
Курт Левин. Той поставя изискването да се изследва това, което се променя в
действителността и при това се използват конструиращи вместо
класифициращи методи с оглед математическото описание на полето. Тези
възгледи се съчетават много добре със социометрията на Морено.
 Групова ентропия – разработена от Кубе и Генцерхойзер. Това
информационно теоретичната мярка за характеризиране на груповата
структура по отношение на правените избори и отхвърляния и използвана
като критерий в експеримента за избор на партньор. Структурираността е най-
голяма, когато всички членове на групата имат връзки с един неин член, т.е.
когато един неин член се избира или отхвърля от всички. Дадена група и най-
малко структурирана когато избирането и отхвърлянето са разпределени
равномерно.
 Групова структура – съвкупност от съществуващите между
членовете на групата връзки, които са последица от сътрудничеството в
групата. Груповата структура не бива да се отъждествява със
социологическите понятия, социална или обществена структура. В зависимост
от конкретното отношение връзки могат да съществуват или само между
няколко или между всички членове на групата. В социалнопсихологичен
аспект, структурирането на групата се отъждествява със зависимостта на
проблемите, които тя решава. Структурата на междуличностните преценки по
отношение на задачите оказва решаващо влияние върху реалните процеси на
сътрудничество в групата. Колкото по-развита е групата, толкова по ясно
различими са отделните групови структури. Развитието и диференциацията на
една група зависят пряко от поставените изисквания и от тяхното качество.

109
  Групова интеграция – процес на обединяване на различните
индивиди в група. Постигнатото при това състояние ниво на интегрираност на
група се изразява в понятията кохезия и кохерентност. Фестингер определя и
понятието привлекателност на групата за отделният индивид. От гледна точка
на социалната психология интегрираната група се отличава не само със
своята сплотеност, но също така и с критичното си и следователно
диференцирано отношение към отделните членове. Тази диференцираност се
проявява на три равнища: 1. партньорът може да бъде ценен и при различия в
мнението на отделните проблеми. 2. отделните членове се оценяват по
различен начин при различните задачи. 3. на основата на генерализацията на
оценките независимо от конкретната задача членовете на групата се ползват
с различно признание и уважение.
 Групова норма – действаща вътрешногрупова оценка на
социалното поведение. Става дума за определянето на поведенчески образци
чрез подбор и оценка при което критерий е полезността на поведението за
постигането на груповите цели. Освен норми, които са проверени в много
ситуации и са приети за полезни има и други норми, които влияят на
поведението, като екстраполация, чрез трансфер или генерализация върху
конкретната ситуация.
 Групова оптимизация – съзнателно въздействие върху процесите
на груповото развитие имащо за цел съчетаването на висока
работоспособност, предимство на постиженията в групата и ефективно
формиране на личността. При това трябва да се има предвид следните
условия влияещи върху груповата оптимизация: 1. вид и степен на
комплексност на задачите. 2. големина на групата. 3. комуникационна и
информационна структура. 4. престижна структура. 5. ценностна и нормативна
система. 6. ръководство.
 Групова хомогенност – свойствата на дадена група да бъде
еднородна по един или няколко признаци. При това използването на
понятието еднородна обхваща определен диапазон, т.е. допустима е
определена ширина на вариацията в изразеността на един или повече
признаци.
 Групова цел – определена от функцията, респективно от главната

110
задача на групата идеална представа (предвиждане) за резултатите от
съвместната дейност. Груповата цел при микрогрупата изпълнява
ориентировъчна функция като в много случаи зависи от целите, които имат по
-висшите организационни структури и обединения.
С посочените понятия се изяснява от социално-психическата страна
същността на групата, нейните функции и задачи както и нейната структура с
което се решава практически въпроса за изследването динамиката на
развитието на малките групи. Все още обаче у нас няма ясно изразен
механизъм на изследване динамиката на развитието и формирането на
малките групи, което довежда до сериозни недостатъци в работата в
организациите. Когато казваме, че няма още такъв разработен механизъм на
изследване имаме предвид, такъв механизъм, който пряко би могъл да се
ползва от ръководителите в тяхната работа без да изисква особено
специализирани знания или апаратура за обработката на информацията.
Независимо от това обаче основните групи в организациите са в общи линии
сравнително добре изучени.
Видове групи – при разглеждането на теорията за малката група
обикновено се предлага следната класификация: лабораторни и естествени
групи; формални и неформални групи; открити и закрити групи; стационарни и
времеви групи; референтни групи.
От гледна точка на съществуването в организацията класификацията на
групите придобива малко по-различен вид: формални и неформални групи –
на базата на принципа на тяхното възникване организационно или спонтанно;
проектни групи – създаване на реализация за определен проект и
представляващи формални групи с времеви специфични задачи; първични и
вторични – по признак големина, първичните са малки, членовете им са в
непрекъснат контакт, вторичните са по-големи и отношенията в тях са в по-
голяма степен формализирани; съвместно работещи – това са групи
независими една от друга в организационно отношение, обединява ги
изпълнението на обща задача, могат да бъдат формални или неформални;
противостоящи групи – между, които съществуват противоречия по повод на
разпределението и използването на суровини, материали, персонал,
информация и т.н. и референтни – групи, към които хората обикновено се

111
самоотнасят (група на инженерите, група на преподавателите и т.н.).
От чисто психологическа гледна точка интересна е класификацията,
която се прави от 60-те години на ХХ век, според която групите в
организацията се различават помежду си по уменията и равнището на
интеракция. В този смисъл се говори за: апатични групи – състоящи се от хора
с минимална квалификация или липсваща такава, които проявяват стремеж
да работят индивидуално, между тях липсва солидарност и има нисък морал;
ератични групи – състоят се от хора с малка квалификация, но с голяма
интеракция помежду им, което формира силна група с авторитарен лидер, но
често непредсказуема като поведение; консервативна група – стабилна група,
придържаща се към ценностите и традициите на организациите, състояща се
от хора с много висока квалификация, с голяма съпричастност помежду си и
високо чувство за групова принадлежност. Консервативна се нарича затова,
защото допуска много трудно нови членове (академици, професори и т.н.).
Предложените виждания за групата изобщо и за малката група в
частност, както и за техните социалнопсихични особености в никакъв случай
не изчерпва изключителното многообразие от теории, възгледи и
изследвания на проблема, което предполага проявяващите интерес към
изучаването на групите да го насочат в конкретната област, от която имат
потребност.

Въпроси за самоподготовка:
1. Какво е значението на групите в живота на човека?
2. Какви са подходите в психологията при изучаването на групите?
3. Какво се крие зад понятието „групова динамика”?
4. Какви са психологическите характеристики на малката група?

Литература:

Андреева, Л. Социално познание и междуличностно взаимодействие. С.

2007.
Белинская, Е., О. Тихомандирцкая. Социальная психология. М. 2003
Горбунова, М. Социальная психология. М. 2006

112
 Градев, Д. Критичната социална психология. С. 2012.
Градев, Д. Психология на масите. С., 2005
Деркач, А., А. Сухов. Социальная психология. М. 2001
Журавльев, А. Социальная психология. М. 2002
Иванов С., М. Иванов, Социална психология, Ш., 2006
Корсини, и др. Енциклопедия психология. С. 2000
Майерс, Д. Дж. Социальная психология. М. 2002
Макшанцев, Р.. А. Макшанцева. Социальная психология. М. 2001
Московичи, С. Социална психология. С., 2006.
Почебут, Л., В. Чикер. Организационная социальная психология. СПб.
2002

113
 Глава седма

ПСИХОЛОГИЯ НА УЧЕНЕТО

След усвояване на материала по тази глава Вие ще можете:

- да разберете същността на процеса учене;
- да разберете поведенческите теории за ученето;
- да изучите основните понятия на когнитивните теории за ученето;

1. Процес на учене. Основни понятия.

Общото понятие използвано в педагогическата психология е учебен

процес. Той се състои от два взаимосвързани процеса – учене и преподаване.
Автори като Л. Десев, считат, че в психологията на учебния процес се оперира
с понятия взаимствани от психологията и педагогиката, които се делят на две
групи: общи – знания, умения, навици, способности, развитие, учене,
преподаване, и специфични – усвояване, овладяване, разбиране, пренасяне,
интерференция, умствени действия, учебна дейност, учебно-познавателни
интереси, мотиви и обучаемост.
Под учене разбираме придобиване на способности, които не са вродени,
зависи от опита, включително и от обратаната връзка със средата (Р. Славин,
стр. 216)
В различните психологически теории за ученето, които ще бъдат
разгледани в тази глава правят впечатление някои моменти свързани с
неговото опознаване (по Л. Десев):
 Настъпват активни изменения в субекта на дейността, който не само
усвоява знания, умения, навици и привички, но и се изгражда обобщени
начини на действия, мотиви, ценностна ориентация и свойства на личността;
 Промяната при ученето носи индивидуален характер, макар и да се
осъществява често в социална среда;
 Разбирано във външен и вътрешен план, при ученето съществува
двупосочна активност;
 Съществува единство между съзнавани и несъзнавани процеси при

114
ученето, независимо дали те протичат целенасочено или стихийно;
 От гледна точка на разбирането на личния и обществения
исторически опит на човечеството ученето се явява свързващото звено между
тях.
Същевременно посочения автор смята, че съществуват и специфични
особености на човешкото учене, които се заключават в следното:
 Извършва се в условията на интегрираност на съзнавани и
несъзнавани процеси;
 Наличието на словесно предаване на опит извършвано чрез речта е
необходимия компонент на социалната комуникация;
 Като дава възможност за приспособяване към средата способства и
за нейното творческо преобразяване;
 Доколкото човешкото поведение е поливариантно и понякога
непредсказуемо, ученето не се поддава винаги на външна регулация и
управление.
Л. Десев сочи, че психодидактичния модел на ученето включва пет
основни компонента: мотивационен – включва потребностите, интересите и
мотивите; ориентировъчен – отнасящ се до приемането на целта на учебно-
познавателната дейност, нейното планиране и прогнозиране, въз основа на
когнитивните психични процеси; съдържателно-операционен –
представляващ система от основни знания във вид на представи, понятия,
теории и начини на учене, които всъщност представляват инструменти за
придобиване и преработване на информацията; ценностно-волеви –
включващ освен вниманието и волевата регулация, и емоционалните
характеристи на действието; оценъчен – осигуряващ обратната информация
за хода на извършените в процеса на ученето действия и представляващ
сравняване на получените резултати с предварително поставените цели.
В този смисъл същността на човешкото учене е усвояване на знания и
начини за работа, и обусловени от тях действия и постъпки в определени
ситуации (Л. Десев).

2. Поведенски теории за ученето.

115
 Проблемът за ученето стои в полето на психологическата наука
сравнително от скоро. Първите изследвания, при които са използвани техники
от физическите науки са започнали в края на ХІХ век, при това в началото
изследванията са вървяли по посока на идеята, че живите същества (хора и
животни) се учат по един и същи механизъм. Един от най-ранните
изследователи, в края на ХІХ – началото на ХХ век Иван Петрович Павлов,
който със своите колеги изучавайки храносмилателния процес при кучетата,
забелязва промени в темпа и разполагането във времето на
слюнкоотделянето на тези кучета. Слюнкоотделянето при показване на храна
се провокира автоматично, без никакво предишно обучение и се нарича
безусловна реакция, а провокирането й наричаме безусловен стимул.
Използването на други сигнални средства, в случая на звънец или лампа,
които сами по себе си нямат ефект върху въпросната реакция наричаме
неутрални. Ако в хода на експеримента се съчетае неутралния стимул с
безусловния стимул, то неутралния става условен и по този начин
предизвиква реакция, като предизвината от безусловния. Тази процедура би
могла да бъде описана с три стъпки (по Р. Славин, с. 188):
- Преди тренировките: представения безусловен стимул (месо)
предизвиква безусловна реакция (отделяне на слюнка); представянето на
неутрален стимул (звънец) не предизвиква никакво отделяне на слюнка;
- По време на тренировките: звънецът звъни, когато се дава месото.
Преди неутралния стимул (звънеца) става условен стимул;
- След тренировките: представянето на условния стимул
(зъвененето на звънеца) създава условна реакция (отделяне на слюнка).
Това, което Павлов оставя като принос са наблюденията, внимателното
измерване и систематичното изследване на няколко аспекта на ученето, които
показват, как то може да влияе върху това, което по прицип смятаме за
неволево или рефлекторно поведение.
Един от първите, който приема разработките на И. П. Павлов е Е.
Торндайк, който също свързва поведението с физическите рефлекси, но го
разглежда като реакция на стимулите и средата. Негов принос е, че разглежда
стимулите, които се появяват след поведението, като основа за бъдещо
поведение. Това му позволява да формулира, т.нар. закон за ефекта, който

116
гласи, че ако даден акт следва да се удовлетворява от промяна в средата,
вероятността актът да се повтори в подобна ситуация се увеличава, и обратно,
ако поведението се следва от неудовлетворение в средата, вероятността, то
да се повтори намалява.
Разработките на Павлов и Торндайк показват, че някои аспекти на
човешкото поведение са подтикнати от конкретни стимули. Б. Ф. Скинър
издига идеята, че рефлекторното поведение обяснява само малка част от
всички действия. Той предлага друга класификация на поведение, което
нарича оперантно, защото то оперира върху средата при видимо отсъствие на
безусловните стимули. Съсредоточавайки се върху отношението между
поведението и неговите последствия той счита, че използването на приятни и
неприятни последствия за промяна на поведението, следва да наричаме в
повечето случаи оператно обуславяне.
Един от важните жалони в поведенските теории за ученето е
разработената от А. Бандура теория за социалното учене. Тя се базира на
останалите поведенски теории, но се фокусира в много по-голяма степен
върху ефектите от сигналите върху поведението и вътрешните психични
процеси, подчертавайки влиянието на действията върху мисленето, и
мисленето върху действията. Централна негова идея е, че голяма част от
човешкото поведение не се оформя от последствията му, а е заучена директно
от някакъв модел. Според него ученето чрез наблюдение включва четири
фази: внимание, запаметяване, възпроизвеждане и мотивация (цит. по Р.
Славин, стр. 210):
- Фаза на вниманието: първият етап в ученето чрез наблюдение е
обръщането на внимание на даден модел. По принцип учениците обръщат
внимание на ролеви модели, които са привлекателни, успешни, интересни и
популярни. Затова толкова много ученици имитират облеклото, прическите и
маниерите на звездите на попкултурата. В класната стая учителят печели
вниманието на учениците чрез представяне на ясни и интересни насоки, чрез
използване на новост или изненада, и като мотивира учениците да обръщат
внимание.
- Фаза на запаметяването: след като учителите са спечелили
вниманието на учениците, е време да моделират поведението, което искат от

117
тях да имитират и след това да им даде възможност да практикуват или
репетират.
- Възпроизвеждане: през етапа на възпроизвеждането учениците
се опитват да намерят съответствието на своето поведение и това на модела.
В класната стая оценката на учениците се осъществява на тази фаза.
- Мотивация: учениците ще имитират даден модел, защото вярват,
че правейки това ще увеличат собствените си шансове да бъдат подкрепени. В
класната стая тази фаза вклюва похвали или оценки давани за добро
съответствие между модела на учителя и поведението на учениците.
В теорията на Бандура има още два момента, на които следва да
обърнем внимание: първият наричаме учене чрез съпреживяване и отразява
идеята, че когато хората се учат наблюдават другите в процеса на учене, и
следят как те са подкрепяни или наказвани за определено поведение. На
съзнателно равнище ние се опитваме да имитираме поведението, което е
положително подкрепено; вторият наричаме саморегулирано учене, което
отразява нивото ни самооценка при изпълнението на дадена задача. Ние
използваме стратегии на саморегулация, тогава, когато имаме собствени
очаквания за нейното изпълнение, което дава контрол върху изпълнението на
собствените ни цели.
Като обобщение на проблема за поведенските теории за ученето, може
да се подчертае, че техните принципи са едни от най-твърдо установените в
психологията и в голяма степен добре обобщават обясняването на голяма
част от човешкото поведение. Основен техен недостатък е, че с изключение на
социалното учене, повечето теории се фокусират преди всичко върху
наблюдаемото поведение.

3.Когнитивни теории за ученето.

Поведенските теории за ученето по-трудно се фокусират на по-

невидимет процеси на ученето, например обработка на понятие, учене от текст,
решаване на проблеми и мислене, които са трудни за директно наблюдение.
Върху тези въпроси по-скоро се фокусират когнитивните теории за ученето.
Основна идея тук е обобщаването на модела за преработка на информацията.

118
Фокусът тук е върху това, кой е процесът, при който информацията се поглъща
и как може да се възползваме от него, за да може учениците да запаметят
информацията и уменията, които имат значение за тях. Явно става дума за
паметови процеси, като първия компонент, който тук се разглежда е т.нар.
сетивен регистър. Сетивните регистри получават огромни количества
информация от сетивата и я задържат за много кратко време, около 1 – 2 сек.,
ако нищо не се случи с информацията, тя бързо се губи. Други основни
понятия са: възприятие, внимание, кратковременна и дълговременна памет,
както и факторите, които ги обуславят. На тях няма да се спираме, защото те
бяха разгледа в главата за анализа на психичната структура на човека.
На други модели за преработка на информацията се явяват т.нар.
алтернативни теории, увеличаващи вероятността информацията да се съхрани
в дълговременната памет. Такива са:
 Теория за нивата на преработка (Craik, 1979), според него хората
подлагат стимулите на различни нива на умствена преработка и задържат
само онази информация, която е била подложена на най-пълна преработка.
Най-ниското ниво е тогава, когато възприемаме нещо, но не обръщаме
внимание. При това ниво вероятността за запомняне е най-малка. На второ
ниво можем да дадем наименование на обекта на възприемането, т.е., да го
опредметим. След наименоването вероятността да го запомним е по-голяма.
Най-високото ниво на преработка е даването на смисъл, който се състои в
това, да го свържем с наши минали или настоящи преживявания, или
ситуации. Според теорията за нивата на преработка, колкото по-голямо
внимание обръщаме на детайлите на даден стимул, толкова по-голяма е
неговата обработка и следователно по-голяма е вероятността да го запомним
(по Р. Славин);
 Теория за двойния код, тази теория е свързана с предходната,
разработена е от Паивио. Според нея информацията се съхранява в
дълговременната памет, в две форми – зрителна и вербална, като идеята е, че
информацията представена зрително и вербално ще се запомни по-добре,
отколкото информацията представена само по един начин;
 Теория за подходящата за пренос обработка, модифицирана е и
разширена от Брансфорд и неговите сътрудници, те считат, че паметта зависи

119
не само от дълбочината на преработката, но и от начина по който
информацията е била заучена и след това е била проверена. Според
Брансфорд силата и продължителността на спомена зависи не само от
дълбочината на преработката, но и от сходството между условията, при които
материалът е бил заучен и тези, при които се възпроизвежда. Както сочи Р.
Славин това разграничение има огромно значение за обучението;
 Модел на паралелно разпределената преработка, описан е
Левандовски и Мърдок и се основава на идеята, че информацията се
преработва едновременно в три части на паметовата система, като всяка от
които оперира с една и съща информация в един и същ момент. Това
позволява незабавно да използваме информацията от дълговременната си
памет за интерпретиране на думи, събития, значения, факти, което означава,
че дълговременната памет действа едновременно с нашия сетивен регистър и
с кратковременната памет;
 Модел на връзките, този модел е наречен още кънекшънизъм,
предложен от Rumelhart и McClelland е тясно свързан с теорията за паралелно
разпределената преработка, като тук се подчертава идеята, че познанието се
съхранява в мозъка, в мрежа от връзки, а не система от правила или като
определени късове от информация. Това становище води до разбирането, че
опитът води до учене чрез засилване на определени връзки често за сметка
на други (по Р. Славин).
В общи линии, в заключение на когнитивните теории за ученето, можем
да посочим, че всъщност те дават отговор на няколко важни въпроса в
теориите за ученето:
 Какво е модел на преработка на информацията?
 Какви са механизмите хората да помнят и да забравят?
 Могат ли да преподават стратегиите за подобряване на паметта?
 Как да предадем смисъл на информацията?
 Какви са когнитивните стратегии за учене и преподаване?

Въпроси за самоподготовка:
1. Какво е значението на ученето в живота на човека?
2. Какво е мястото на ученето в системата на учебния процес?

120
 3. Какви са поведенските теории за ученето?
4. Какви са когнитивните теории за ученето?

Литература:

Айсмонтас, Б. Б. Педагогическая психология. М., 2002

Гамезо, М. В. и др. Возрастная и педагогическая психология. М., 2003
Десев, Л. Педагогическа психология. С., 2003
Зимная, И. А. Педагогическая психология. М., 2004
Карандашев, В. Н. и др. Педагогическая психология. Хрестоматия., СПГ.,
2006
Клюева, Н. В. Педагогическая психология. М., 2003
Николов, П., Н. Александрова, Л. Кръстев. Педагогическа психология.
ЮЗУ. 2007
Славин, Р. Педагогическа психология. С., 2004
Столяренко, Л. Д. Педагогическа психология. РД., 2003
Янкулова, Й. Педагогическа психология. С., 2011

121