Въведение

Предмет и задачи на невропсихологията и мястото и в системата

на науките
Централен проблем на невропсихологията е проблемът за връзката между мозък и
психика. Това е мултидисциплинарна наука (психология, неврология, психиатрия,
биология), която разработва собствен аспект от всички съвременни знания за мозъка и
психичните процеси.
През последните 50години сe наблегна върху клиничните проучвания на
неврологичните заболявания, където клинични психолози, медицински специалисти
дадоха своя принос за по-задълбочено разбиране на най- често срещаните
патологични състояния на мозъка: Инсулт, черепно-мозъчна травма, Епилепсия, тумор,
натравяне(по-често алохолни) и дегенеративни заболявания на мозъка. Не е
изненадващо, че тези патологични състояния първо са хванали вниманието на
психолозите поради тяхната поведенческа симптоматика. Например, след инсулт може
да възникнат промени в когнитивните функции, психологическото функциониране и
поведението на пациентите. Черепно-мозъчните травми също могат да доведат до
различни неврологини проблеми, които се отразяват на психичното здраве и
поведението на засегнатите лица.
Епилепсията, също така, е изследвана интензивно в невропсихологията поради
нейното влияние върху когнитивните функции и емоционалното поведение на
пациентите. Туморите в мозъка и дегенеративните заболявания, като например
Алцхаймеровата болест, също са предмет на изследвания поради техния въздействие
върху психичното и когнитивно функциониране.
Тези клинични проучвания са от съществено значение, тъй като предоставят
информация за причините, механизмите и последиците от неврологичните заболявания
върху психичното здраве и поведението на индивидите. Те също така помагат за
развитието на по-ефективни терапевтични подходи и подобряването на качеството на
живот на засегнатите пациенти.
Тези проучвания водят до обособяването на невропсихологията като самостоятелна
наука, чийто предмет на изследване са:
- Формирането и развитието на висшите корови функции (ВКФ): Гнозис, праксис,
език, екзекутивни функции. Изграждането им чрез специално обучение и подражание в
социалната среда
- Мозъчната организация и механизмите за реализация на ВКФ в норма. Теория за
локализация. Това означава, че нарушенията в определени мозъчни области или
системи могат да доведат до специфични дефицити в когнитивните функции или
поведението на индивида. Теория за функционалните системи, взаимодействие между
мозъчни зони
- Диагностика и терапия на нарушените ВКФ. Идентифицирането на
съществуваща дисфункция или лезия. Как се проявява в когнитивно или емоционално
на пациента.

1
 През 70-те и 90-те години, невропсихологията прогресивно задълбочава
изучаването на индивидуалните различия в церебралната организация на психичната
дейност при клинично здрави индивиди. Този период се отличава с увеличаване на
интереса към взаимодействието между мозъчните процеси и поведението, макар и
приоритет да си остава патологията.
Невропсихолозите използват различни методи и техники за проучване на
патологичните състояния в церебралната организация. Това включва използването на
невроимиджинг техники като функционална магнитна резонансна томография (fMRI)
Изследване на мозъчната активност при възникването на страх и страхове:
В това изследване се използва функционално магнитно резонансно изображение (fMRI)
за изучаване на мозъчната активност при хора, изложени на стимули, предизвикващи
страх. Участниците се подлагат на визуални или звукови стимули, свързани със
страховете им, като например снимки на паяци за арахнофобичния страх.
Невроизображението разкрива активация в амидалата, мозъчната структура, свързана с
обработката на емоции и страхове. Това изследване помага да се разбере как мозъкът
реагира на страшни стимули и какви мозъчни региони са включени в страховата
реакция.
Страховете от паяци или арахнофобия са свързани с активация на няколко мозъчни
региона, които участват в обработката на страхове и емоции. Някои от ключовите
мозъчни региони, които се включват при страховете от паяци, включват:
Амигдалата (Amygdala): Амигдалата е малка структура в мозъка, която играе ключова
роля в обработката на емоции, включително страхове. При арахнофобия, амигдалата
може да бъде особено активна, когато индивидите се изложат на стимули, свързани с
паяци.
Хипокампус (Hippocampus): Хипокампусът е отговорен за съхраняването и
консолидацията на паметта. При страховете от паяци, този регион може да бъде
активиран при формирането на негативни памети и асоцииации, свързани с паяците.
Стриатум (Striatum): Стриатумът е свързан с моторните реакции и мотивацията. При
арахнофобия, този регион може да бъде включен, когато индивидите реагират с
увеличена активност като част от борбата или бягството от паяците.
Фронталния кортекс (Frontal Cortex): Фронталният кортекс участва в обработката на
информацията и контрола на реакциите. При страховете от паяци, този регион може да
бъде свързан с образното мислене и решенията, свързани със страховете.
Таламус (Thalamus): Таламусът е връзката между сетивната информация и мозъчните
региони. При страховете от паяци, този регион може да предава информацията за
визуални стимули, свързани с паяците, към други мозъчни структури.
Тези мозъчни региони работят заедно, за да обработват и регулират страховите реакции
при арахнофобията.

2
 , EEG, MEG и други, които предоставят информация за активността и
взаимодействието на различните области на мозъка. С помощта на тези методи,
изследователите могат да анализират нарушенията в мозъчната активност, свързани с
различни аспекти на психичната дейност като внимание, памет, емоции и екзекутивни
функции.
Целта на изучаването на процесите в церебралната организация е да се разберат
по-добре неврологичните основи на психичната дейност и да се открият връзките
между мозъчната активност и поведението. Това позволява да се изградят по-пълни и
точни модели за разбиране на мозъчните механизми, които са задействани при
различни когнитивни процеси и психични функции.
Базисно допускане, положило основите на целенасочените и систематизирани
наблюдения и изследвания е, че след като една локална церебрална лезия може да
провокира трайно избирателно нарушение на някои психични функции, то анализът на
подобни нарушения може да се превърне в надежден източник на информация за
свързването на поведението и психичното функциониране.
Формулирано по един по-общ начин, невропсихологията изучава връзката
мозък-психика, търсейки отговора на три основни въпроса: „Къде?“, „Какво?“ и „Как?“.
В търсенето на отговора на въпроса Къде, обикновено се използва парадигмата
на двойната дисоциация, предложена от Teuber. Той изследва случаи, в които
пациенти имат нарушение в една когнитивна функция, но запазват нормална функция
на друга. Това подчертава идеята, че различните когнитивни функции са зависими от
различни мозъчни механизми и могат да бъдат засегнати независимо една от друга.
Този термин идеално илюстрира връзката между мозъчните структури и различните
когнитивни функции.
Пример за двойна дисоциация може да се наблюдава в случаите на пациенти с
амнзия. Като особено известен пример е случаят на пациентът Хенри Мойсън, който
претърпява сериозна хирургическа операция за отстраняване на дясната и лявата част
от хипокампуса, за да се справи със сериозни епилептични състояния.
Той отключва епилиптични пристъпи като дете, след като пада от колелото и си
наранява главата. Когато става на 27г. Епилептичните пристъпи стават толкова
учестени и неконтролеруеми, че едва успява да води нормален начин на живот.
Неговият хирург William Beecher Scoville e известен лоботомист през 50-те години на
миналия век. Установява локализация на епилептичните пристъпи в лявата и дясната
част на темпоралния лоб. Той отстранява част от тях и част от хипокампуса и
амигдалата. След операцяита успешно изчезват епилептичните пристъпи, но води до
други непредвидени последствия.
Хенри Мойсън не може да формира нови спомени след операцията. Макар че
неговата памет и моторни функции от преди това са запазени. Това състояние в
медицинските среди и невропсихологията е известно по скоро като Антероградна
амнезия.
Този случаи променя разбирането за онова време как работи паметта. Тогава се е
смятало, че паметта e разпределена в целия мозък и обвързва останалите когнитивни

3
функции, като възприятие и интелект. Но операцията не нарушава неговата перцепция
или интелект. Дори след това, той показва по висок резултат на тестовете за IQ. Също
така остават запазени говорът и разбирането. Учени прекарват следващите 30г в
изучаване на когнициите и най-вече паметта на Хенри.
Този случай на H.M. беше от съществено значение за разбирането на ролята на
хипокампуса и околния лимбичен комплекс в формирането на нови епизодични и
декларативни памети. Той помогна за установяване на връзката между определени
мозъчни структури и различните типове памет, което подкрепи теорията за двойна
дисоциация в невропсихологията.
Идеята за двойната досициация е от съществено значение в невропсихологията,
тъй като помага да се разбере по-добре как различните когнитивни функции се
организират в мозъка и как могат да бъдат нарушени независимо една от друга при
различни мозъчни състояни и патологии. Това дава възможност за по-пълно и точно
разбиране на функционалните връзки в мозъка и изграждането на модели за разбиране
на различни неврологични и психични състояния.
Въпросът „Какво“ води до психологичен анализ на смущението и има за цел да
се установи за какъв дефицит е отговорна лезията. За да бъде успешно установен
дефицитът, предизвикан от лезията, е необходимо да се извърши подробен анализ на
дефицита, който да определи точно увредените компоненти в модела, описващ
менталните репрезентации и операции, участващи в изпълнението на задачата. Това
изисква разработването на теоретичен модел, който да описва функционалната
архитектура, задействана от конкретната задача.
При прилагането на когнитивния подход, се изследват менталните процеси,
свързани с изпълнението на задачата. Този подход има за цел да разбере същността на
процесите, които са засегнати при определена лезия. Чрез формулиране на
психологични хипотези относно структурата на задачите и техните взаимодействия с
увредените компоненти на мозъка, можем да се стремим към отговора на въпроса
"Какво" - какъв дефицит се проявява след лезията.
Двойната дисоциация може да бъде полезна в процеса на установяване на връзката
между лезията и конкретния дефицит. Наблюдението на двойна дисоциация може да ни
позволи да идентифицираме специфичните компоненти или ментални процеси, които
са увредени и свързани с определена задача, докато други компоненти остават
запазени. Това ни дава информация за функционалната организация на мозъка и
взаимодействието между различните компоненти при изпълнението на задачи.
Един пример за двойна дисоциация може да бъде наблюдаването на пациент,
който има затруднения при разпознаване на обекти, но запазва способността си да
разпознава имена. В друг случай, пациент може да показва противоположната
дисоциация - да има затруднения в разпознаването на имена, но запазва способността
си да разпознава обекти.
Така чрез анализирането на дефицита и наблюдението на двойна дисоциация можем да
направим връзка между локализацията на лезията и конкретния когнитивен дефицит,
като така се подкрепва и утвърждава теорията за локализация в невропсихологията.

4
 Най-сложен се оказва въпросът „Как?“ и към момента, невропсихологията няма
отговор на него. В случая се касае за следното: след като една лезия е локализирана и
точно са определени специфичните дисфункции, трябва да се остановят
неврофизиологичните механизми посредством които по правило се реализира тази
функция.
Развиетието на невропсихологията като самостоятелна наука довежда до
обособяването на нови самостоятелни направления, като сред утвърдените такива са:
Клиничната невропсихология – главната и задача се заключва в изучаването на
невропсихологичните синдроми, възникващи при локални мозъчни увреди и
съпоставянето им с общата картина на заболяването. Като методи се използват
неапаратурно невропсихологично изследване. Неапаратурното невропсихологично
изследване е ключов метод, който се използва в клиничната невропсихология. Този
метод включва оценка и анализ на когнитивните и поведенчески функции на
пациентите, без използване на специализирана апаратура като магнитно резонансно
изображение (MRI) или електроенцефалография (EEG). Невропсихолозите използват
стандартизирани невропсихологични тестове и задачи, които позволяват да се оцени
какви увреждания има в различни аспекти на когнитивните функции, като внимание,
памет, екзекутивни функции и език. Това помага да се определи степента на увреждане
и да се направи прецизна диагноза.
След като се извърши неапаратурното невропсихологично изследване,
невропсихолозите се насочват към съпоставянето на получените резултати с общата
клинична картина на заболяването на пациента. Този анализ е от съществено значение,
тъй като позволява на лекарите и невропсихолозите да разберат какво увреждане в
мозъка е отговорно за конкретните симптоми и как могат да бъдат намерени
подходящи стратегии за лечение и възстановяване.
Клиничната невропсихология играе важна роля в областта на неврологията и
психиатрията, помагайки да се диагностицират и лекуват различни неврологични и
психични заболявания. Този мултидисциплинарен подход съчетава знания от
неврология, психология и медицина, предоставяйки ценни информации и решения за
пациентите, които се нуждаят от помощ във възстановителния процес след мозъчни
увреждания.
-
- Експерименталната невропсихология – основна цел е апаратурно изучаване на
различните форми на нарушения на психичните процеси при локални мозъчни увреди.
Широко се използва метода на непосредствената електростимулация. Например
Транскраниалната магнитна стимулация. (памет) Например, чрез TMS може да се
изследва какво се случва в мозъка, когато човек се опитва да запомни информация или
да се припомни нещо. Изследванията с транскраниална магнитна стимулация
предоставят ценни данни относно ролята на определени мозъчни региони в
когнитивните процеси и могат да насочат към по-ефективни методи за възстановяване
след мозъчни увреди. Проучванията върху TMS са разкрили множество интересни и
важни резултати, които включват следните аспекти:

5
Диагностика и картографиране на мозъчната активност: TMS може да се използва за
определяне на точните мозъчни области, свързани със специфични когнитивни
функции и поведенчески процеси. Този метод помага при диагностицирането на
различни неврологични и психични състояния.
Терапия на неврологични състояния: TMS се използва като терапевтичен инструмент за
неврологични състояния като депресия, шизофрения, болка, мигрени и други.
Проучванията са показали, че магнитната стимулация може да подобри симптомите и
качеството на живот на пациентите.
Изследване на мозъчната невропластичност: Проучванията с TMS са допринесли за
нашето разбиране за мозъчната невропластичност, способността на мозъка да се
променя и адаптира. Този метод помага да се изследва как ученето и обучението влияят
на мозъчната активност и структура.
Облекчаване на хронична болка: TMS е изследвана като потенциален метод за
облекчаване на хронична болка, включително болки след инсулт, фибромиалгия и др.
Изучаване на когнитивни процеси: TMS се използва за изследване на различни
когнитивни процеси като внимание, памет, реч и решаване на проблеми. Този метод
дава възможност за провеждане на контролирани експерименти, които помагат за
разбиране на работата на човешкия мозък.
Бъдещи изследвания и приложения: Постоянно се провеждат изследвания, разработват
се нови протоколи и приложения на TMS. Този метод има потенциал да промени
начина, по който разбираме и лекуваме различни неврологични и психични състояния.
Обобщено, проучванията върху транскраниалната магнитна стимулация са от
съществено значение за напредъка в невропсихологията и неврологията. Те не само ни
предоставят по-добро разбиране на мозъчните функции, но и откриват нови начини за
диагностика и терапия на различни заболявания и състояния на човешкия мозък.

Също така, експерименталната невропсихология използва и други апаратурни методи,

като функционалната магнитно-резонансна томография (fMRI) и позитронна
емисионна томография (PET), за да следи активността на мозъка по време на различни
когнитивни задачи. Тези техники предоставят висока резолюция и дават възможност за
подробен анализ на функционалните промени, които настъпват след мозъчни увреди.
В заключение, експерименталната невропсихология играе ключова роля в
разширяването на нашето разбиране за това как мозъчните увреждания влияят на
психичните процеси и как могат да бъдат подобрени или възстановени. Този методичен
подход се използва във връзка с клиничната невропсихология, като допълва
техническите възможности за изследване на психичните заболявания и помага за
разработването на по-ефективни терапевтични стратегии.
-
Рехабилитационната невропсихология – основна задача е възстановяване на висшите
корови функции след увреждане. Тази област играе съществена роля в подпомагането

6
на пациенти да се върнат към нормалния си живот след мозъчни увреди и други
заболявания.
Основната задача на рехабилитационната невропсихология е да разработи
индивидуални програми и терапии, които да помогнат на пациентите да се възстановят
по отношение на когнитивните функции, включително внимание, памет, език и
екзекутивни функции. Тези програми се персонализират според нуждите на всеки
пациент и включват различни методи и стратегии.
Една от основните цели на рехабилитационната невропсихология е да насърчи
невропластичността на мозъка, която позволява на мозъчните региони да се
преструктурират и приспособят след увреждания. Този процес на възстановяване може
да бъде дълъг и изисква постоянни усилия от страна на пациента и невропсихолога.
Рехабилитацията включва различни видове терапии, като когнитивно-поведенческа
терапия, рехабилитация чрез компютърни програми, окупационна терапия и физическа
терапия. Целта на тези терапии е да подпомогнат пациентите да възстановят както
физическите, така и когнитивните си умения.
Важен аспект на рехабилитационната невропсихология е и работата със семействата на
пациентите. Семействата често изиграват ключова роля в процеса на възстановяване, и
те се обучават как да подкрепят и съдействат на пациентите по време на терапията и в
повседневния живот.
В заключение, рехабилитационната невропсихология играе съществена роля в
подпомагането на индивидите да се справят със заболявания и увреждания, които
засягат техните висши корови невропсихологични функции. Този мултидисциплинарен
подход комбинира познанията от медицината и психологията, за да помогне на
пациентите да постигнат по-добро качество на живот след тежки мозъчни увреди и
други неврологични състояния.
- Когнитивната невропсихология – Където използва когнитивната психология за да
опише когнитивните функции и процеси на ВКФ. Тя променя критериите за подбор на
изследваните лица: ако при традиционният анатомоклиничен подход един пациент
привлича интереса на невропсихолога, защото е поредният случай, който потвърждава
връзката на определен клиничен синдром със специфична локализация на лезията, то
про когнитивния подход, защото демонстрира дефицити, които със своята
специфичност са кандидати за изработването или оценяването на даден модел на
нормалното функциониране.
Детска невропсихология – Изследва ранната онтогенеза на мозъка и формирането на
когнитивните процеси. Детската невропсихология е специализирана област, която се
занимава с изучаването на развитието на мозъчните функции и когнитивните процеси
при децата от ранната детска възраст до зряла възраст. Тази дисциплина се фокусира
върху процесите на ранна онтогенеза на мозъка и как те влияят на усвояването на
информация, емоционалното развитие и поведенческите аспекти при децата.
Ранната онтогенеза на мозъка представлява процеса на формиране и развитие на
мозъчните структури и функции по време на първите години от живота на детето. Този
период е от ключово значение за неврологичното развитие, тъй като мозъкът на детето

7
претърпява значителни промени и адаптации, които оказват влияние на бъдещите
когнитивни и емоционални способности.
Изследванията в областта на детската невропсихология се фокусират върху процесите
на сензорен прием, внимание, памет, езиково развитие и емоционална регулация у
децата. Те ни позволяват да разберем как децата се развиват и как техните мозъци се
адаптират към нови информационни стимули и социални влияния. Например,
изследванията в детската невропсихология ни помагат да разберем какво се случва в
мозъка на децата по време на учебен процес, как те придобиват езикови умения и как се
развиват техните социални възприятия.
Освен това, детската невропсихология е важна за откриването и ранната интервенция
при различни неврологични или развитието на деца със специални нужди. Ранното
откриване на проблеми с развитието и неврологични затруднения позволява на
специалистите да предприемат подходящи мерки за подкрепа и терапия, което може
значително да подобри прогнозата за бъдещето на детето. Първо и най-важно, детската
невропсихология се фокусира върху разработването на персонализирани оценки и
оценки на децата със специални нужди. Тези оценки включват различни
невропсихологични тестове и евалуации, които имат за цел да определят нивата на
функционалност и съпротивата на децата на различни предизвикателства. Това
позволява на невропсихолозите и терапевтите да изготвят индивидуални планове за
лечение и обучение.
Основната цел на детската невропсихология за деца със специални нужди е да
предостави ресурси и терапии, които да подпомогнат развитието на тези деца. Това
може да включва различни форми на терапия, като когнитивно-поведенческа терапия,
терапия чрез изкуство, речева терапия, физическа терапия и други методи, специално
адаптирани към индивидуалните нужди на детето.

В заключение, детската невропсихология е важна и многопластова област, която ни

помага да разберем процесите на ранната онтогенеза на мозъка и как те влияят на
когнитивното и емоционалното развитие на децата. Тя предоставя ключова
информация за ранното детско развитие и е основна за подкрепата и терапията на деца
със специални нужди.

Всички тези нови науки имат общи теоретични схващания и обща крайна цел, а
именно – изучаването на мозъчните механизми и психични процеси. Между различните
направления в невропсихологията не съществуват твърди граници – всички те
използват съвременни методи за изследване.

История на Невропсихологията
Има доказателства, че интересът на хората към мозъка и връзката между него и
поведението още от праисторически времена. Открити са описания и обсъждането на
когнитивни дефицити и мозъчни увреждания за специфични езикови нарушения, или
селективни нарушения при разпознаване на физиономии или на букви. Например
трепанация – най – древната хирургична операция, при която се отваря черепната
8
кухина, за да се облекчи налягането. Археолозите по цял свят са открили над 1000
черепа на хора, които са се подложили трепанация и след това са оцеляли.
Доказателство за това е възстановителната костна тъкан която се е образувала. Открити
са и други черепи, на които липсва възстановителна тъкан, което е индикатор, че
пациента е умрял по време или малко след операцията. Един от откритите черепи има 7
отвора, които са направени в различни години от живота на пациента.
Въпреки всички проучвания, които са правени още не е доказано, защо по онова
време хората са прилагали трепанацията като хирургичен метод. Археолозите
предполагат, че хората по онова време са смятали Трепанацията като „магически
метод“ за изцеление на странно поведение, което днес се разпознава като шизофрения
или епилепсия.
Съвременните техники за трепанация са напреднали значително балгодарение на
медицинските технологии и предоставят по- безопасен и точен подход към
процедурата. Като целта им е зависимост от медицинската необходимост като
например, отстраняване на интрацеребрални хематоми, премахване на мозъчни тумори
и други.
Има открития и от древна Гърция, където философите също са дали своя принос
за невропсихологията. Открити са записки на Хераклит, който споменава:“Съзнанието
е огромен космос, чийто граници няма да достигнем“. Питагор (580-500 пр.хр.)
предполага, че мозъка е центъра за цялото човешко разбиране и има важна роля върху
душата.
Хипократ, считан за основател на модерната медицина, също е смятал, че мозъка
играе централна роля в контролира всички усещания и движения, както и за
когнитивните процеси. Той също забелязва връзката между увреждането на определени
области на мозъка и настъпването на съответните симптоми. Например след увреждане
на лява хемисфера, може да възникне дясностранна парализа.
Хипократ забелязва и описва, че епилепсията се проявява чрез непроизволни
съкращения на тялото и изминение на съзнанието. Той оборва теорията, че епилепсията
е „обладаване от духове“. Хипократ предполага, че епилепсията е предизвикана от
дисбаланс в „хуморите“ – Според него това са четири течности в мозъка, които играят
важна роля в поддържането на физическото и психическото състояние.
1. Кръв: енергичност, позитивно настроение
2. Жлъч: Раздразнителност, гняв агресивност,
3. Черна жлъч:песимизъм, тъга, депресия
4. Флегма: безразличие, сънливост пасивност
На свой ред Хипократ, който е съвременник на Емпедокъл, развива медицински модел,
базиран на концепцията за четирите елемента, приписвайки техните качества на четири
течности в тялото. Тези течности са известни като “хумори” – от латинската дума
“umor”, което ознавача “телесна течност”. Така възниква теорията на хуморализма на
Хипократ.
Хипократ вярва, че определени човешки настроения, емоции и поведения са причинени
от излишъка или недостатъка на телесни течности.

9
Например, ако човек се храни с лоша храна, това ще доведе до отделяне и натрупване
на неподходящи течности в тялото, които ще го карат да се чувства зле. Според
Хипократ има пет места в човешкото тяло, където се образуват хуморите: в стомаха,
главата, сърцето, далака и жлъчния мехур
Както видяхме, според този хуморален възглед за човешкото същество, здравето е
намерено в баланса на тези вещества (логиката на балансите между основните
елементи е била много често срещана по това време). Смята се, че някои болести или
специални ситуации могат да доведат до нарастване на тази диспропорция, влошаване
на здравето на човека и / или повишаване на неговия темперамент и несъответствие по
отношение на начина на живот на другите..
1. Кръв
То отговаряше на щастливи и оптимистични хора, с тенденция да изразяват обич към
другите и с увереност в себе си. Тя съответстваше на веществото на кръвта.
2. Меланхоличен
Темпераментът се определя от наличието на голямо количество черна
жлъчка, свързаният с него темперамент е тъжен, с артистична чувствителност и лесен
за движение.
3. Флегматичен
Съответства на настроението на храчки, хората, свързани с този темперамент, биха
били студени и рационални.
4. Холеричен
Темперамент, свързан с жълтата жлъчка, тя ще се изразява в страстни хора, в лек гняв и
с голяма енергия.
Днес теорията за четирите темперамента
Теорията, родена с Емпедокъл и Хипократ и разширена от Гален, беше един от
стълбовете на медицината до Възраждането. Отвъд този исторически етап обаче той е
вдъхновение за някои психолози, които се интересуват от изучаването на
индивидуалните различия и личността, включително Ханс Айсенк.
Темперамент и стресова устойчивост: Някои типове темперамент, като по-нервните или
склонните към тревожност индивиди, може да бъдат по-уязвими към стрес. Тези
характеристики могат да представляват риск за развитие на невропсихологични
нарушения като депресия, тревожност и посттравматичен стресов синдром (ПТСС).
Темперамент и регулация на емоциите: Индивидите с различен темперамент могат да
имат различен начин на регулиране на своите емоции. Например, децата с темперамент,
склонен към интензивни емоции и лоша регулация, могат да имат по-голям риск за
развитие на нарушения в поведението и емоционални проблеми.
Темперамент и внимание/концентрация: Темпераментът може да влияе на способността
на индивидите да се концентрират и фокусират върху задачите. Някои типове
темперамент могат да бъдат свързани със затруднения в областта на вниманието и

10
концентрацията, което може да бъде свързано с нарушения като внимателностно-
дефицитен хиперактивен разстройство (ВДХР).
Темперамент и зависимости: Някои характеристики на темперамента, като търсенето на
нови и стимулиращи изживявания, могат да бъдат свързани с по-голям риск за развитие
на зависимости от вещества или хазартни игри.
Темперамент и социална адаптация: Децата и възрастните с различни типове
темперамент могат да се сблъскат със затруднения в социалната адаптация. Например,
силно инхибираните или интровертните индивиди могат да имат по-голямо трудности в
установяването на социални връзки, което може да бъде свързано със социални и
емоционални нарушения.

Въпреки, че хипократовата теория не е подрекепена от съвременните науки,

неговият принос към разбирането на това заболяване е неизменна част от историята на
медицината. По нататък в курса ще разгледаме съвременните подходи и изследвания за
разбирането на епилепсията.
Не всички гръцки философи са вярвали че поведението и мозъка са свързани.
Аристотел, ученик на Плато, обаче е вярвал че сърцето е източника на всички ментални
процеси. Той предполагал, че в сърцето се намира душата. Аристотел описва че
сърцето е седалище на емоции като любов гняв, като изхожда от идеята за разбитото
сърце. Възгледите на Аристотел и неговите анатомични открития диминират в
медицинското мислене следващите 500г.
Плато (420-347 пр н.е.) Предполага, че душата се състои от 3 части: Апетит,
логика, темперамент. Това по късно е послужило като основен модел на Фройд, за
неговата психоанализа, който разделя психиката на ид его и супер его.
В Египет през III-Ivв пр. Хр. Постигат значителен напредък в изучаването на
нервната система и невроанатомията. Като е било позволено извършването на
публични аутопосии, като са били подложени хора, които са извършили убийство. Но
това позволило на учените да забележат различни анатомични детайли и да
хипотезират, че специфични части от мозъка контролират различно поведение. Освен
това полагат нови основи в медицината, като разграничават сензорните от моторните
неврони и демонстрират как всички неврони водят до централната нервна система.

Изключителен напредък в невропсихологията се постига по времето на Ренесансовата

епоха, Когато Белгийския анатом Андреас Везалий дава своя принос към медицината с
публикуването на анатомическия атлас „Fabrica“ 1543 година. Този атлас се състоя от
седем книги и беше създаден с голям акцент върху прецизното описание и
изображенията на човешките органи и тялото като цяло. В него бяха включени стотици

11
детайлни илюстрации, които Везалий сам изработвал или съдействал за тяхното
изготвяне.
Той за пръв път прави дисекция на човешки мозък в Европа, въпреки политическите и
религиозни рестрикции. Благодарение на което показва неточностите и грешките в
познанията за човешката анатомия натрупани от в гръцки и римски текстове. Андреас
Везалий остава траен приност в областта на медицината и анатомията, променяйки
начина по който изучаваме и човешкото тяло.
Най-известната илюстрация от "De Humani Corporis Fabrica" е изображението на
човешкия мозък. Везалий представи мозъка в тримерна перспектива и внимателно
показа различните мозъчни региони и структури. Тази илюстрация беше революционна
и промени начина, по който мозъкът беше разбиран и изучаван в медицинската наука.
"De Humani Corporis Fabrica" не само съдържа ценни анатомични данни, но и беше
майсторски оформен и илюстриран. Този атлас се превърна в изключително важно
издание и една от основите на модерната анатомия. Везалий с този проект не само
допринесе за научното познание, но и засили интереса и изучаването на човешката
анатомия в медицината. През XVII – XVIIIв, по прецизни модели за структурата на
мозъка са били възможни.

Рене Декарт (1596-1650),

прави предположение, че
менталните процеси са строго
разграничени от физическите
способности. В трудовете си
описва, че съзнанието е отделно
от тялото, но си взаимодействат.
Декарт теоретизира, че
психичните процеси се намират в
епифизата, като се обосновава на
факта, че епифизата се намира в
центъра на мозъка и е
единствената структура, която не
се съдържа от две симетрични
половини. Също така е е близо
до вентрикулната система;
следователно „душата“ може да
се намира там. Днес се знае, че
епифизата играе важна роля в
регулацията и секрециятана
мелатонин – хормон, който
контролира съня и
бодърстването. Важно е да се
отбележи, че епифизата е

12
предмет на активни научни изследвания и все още не всички аспекти на нейната
функция и значение са напълно разбрани. Идеята на Декарт за нематериалната душа е
лесна за представяне, но не се съгласува с невронаучните данни. Някои видове мозъчни
увреждания правят хората депресивни, други пораждат маниакалност, трети изменят
религиозната принадлежност и чувството за хумор или жаждата за хазарт. Декарт има и
важен философски принос при изучаването на мозъка.
Той предполага че, Тялото има възприемчиви органи и нерви или кухи тръби, които
вътрешно комуникират някои части с други. Тези тръби се пресичат от вид на нишки,
които в единия край се присъединяват към рецепторите, а в другия с пори (като
покритие) на вентрикулите на мозъка, които при отваряне позволяват да преминат през
нервите. животински духове ”, които влияят на мускулите, предизвикващи движение.
Той не различаваше следователно сензорните и двигателните нерви, но имаше
елементарна идея за електрическото явление, което е в основата на нервната дейност..
Декарт създава основите на "картезианския дуализъм", теория, която разделя
съзнанието и материята като два различни видове същества. Той смята, че съзнанието
(умът) и тялото са различни и несъвместими същества, което поставя началото на дълга
философска дискусия за връзката между физическите и психическите процеси. Този
дуализъм, въпреки че несъвместим със съвременните научни възгледи, стана отправна
точка за много психологични теории и размисли.

Английският анатом Thomas Willis (1621-1720) по познат с работата си върху

циркулацията на кръвта в мозъка. Той за пръв път използва термина неврология в
научния с труд, за да обозначи периферните и вегетативните нерви в книгата си
„Cerebri anatome“. Willis теоретизира, че всички психични функции се намират в
базалните ганглии. Днес е установено, че нарушената функция в базалните ганглии са
характерни за редица неврологични и психични заболявания: зависимости, Болест на
Паркинсон; Хорея на Хънтингтън. Въвеждането в специализираната литература на
термина невропсихология се свързва с името на известния американски учен Karl
Lashley макар и по рано наименованието да е ползвано в трудовете на други психиатри.
Въпреки това учените споделят виждането за невропсихологията като изследване на
висшите функции след мозъчни увреждания или заболявания.

13
 Съвременните схващания за функциите на мозъка започват да се развиват едва
през XIXвек. Първите опити да се съвместят биологични и психични явления са
направени от немския лекар Franz Gall. В началото на XVIII век той въвежда радикално
различна гледна точка постулирайки, че мозъкът се състои от 35 отделни части, всяка
от които подобно на отделни органи, е свързана с определена психична проява. Всяка
психична способност като
остроумие, четене, всяка
проява на човешко
поведение, включително и
най-абстрактните
(великодушие, щедрост),
възникват в отделни
специфични части на мозъка.
Gall счита, че подобно на
хипертрофията на мускулите
при системна тренировка
областта на всяка психична
функция се увеличава с
увеличението на употребата
на тази функция.
С тези схващания Gall
се превръща в първия
изследовател, който смята, че
конкретните психични
функции са локализирани в
конкретни зони на мозъка.
Неговите идеи подтикват към
изследвания френския лекар
Marie Jean Pierre
Flourens(1794-1867). В опити
с животни той премахва
определени части от мозъка, които Gall е описал като отговорни за определени качества
и не намира експериментално доказателство за заключенията на Gall. Това го кара да
издигне противоположното на Gall твърдение, а именно, че психичните функции са
продукт на мозъка като цяло, а не на конкретни локализирани зони. Затова увреждането
на която и да е негова част засяга еднакво всички функции.
Въпреки, че с повечето теории на Gall били погрешни поради слабите
статистически и методологически проучвания, той има голям принос за това как днеска
разбираме връзката между мозъка и психиката. Например Gall правилно предполага,че
голяма част от от интелекта се развива във фронталния лоб.
Схващанията на тези изследователи поставят основата за развитието на
концепцията за локализация на функциите особено допринася за изучаването на
коровите зони, свързани с човешката реч. Първото научно съобщение, потвърждаващо
тази концепция прави френския лекар Marc Dax. През 1836г. На заседание на
медицинското общество в Монпелие, той обобщава данните от дългогодишните си

14
наблюдения върху общо 40 пациента, развили речеви дефицити след лезия на лява
хемисфера и нито един след лезия на дясна хемисфера, в заключението, че всяка
церебрална хемисфера контролира определени функции като речта се контролира от
лявата.
През 1861 Пол Брока съобщава за свой пациент на
51годишна възраст който не успява да проговори дори
отделна дума, но е със запазена способност да разбира
какво му се казва.:
„Една сутрин открих починал мой пациент, който
преди 21г. Беше загубил способността си да говори.
Събрах внимателно цялата медицинска история, защото
изглеждаше като важно откритие за теорията за
локализация на функциите на моите колеги. Пациентът
почина на 17 Април 1861г. Аутопсията я извършихме на
същия ден. Мозъка е показан няколко часа по късно на
научна конференция.“
Пациентът дълго време произнася само Тан.
Предположено било, че не са засегнати мускулите,
необходими за осъществяване на говора, тъй като пациента
можел да се храни и да пие течности. Той имал специфични нарушения на езиковите
способности. Брока допуснал, че болестта на този пациент е засегнала специфичен
център в мозъка, който е отговорен за посредничеството при организиране и
артикулация на езика. С откриетието си локализира мозъчна зона отговорна за
експресивната реч, която е разположена в задната част на челния дял в лява хемисфера,
която и до днес се нарича зона на Брока.
Пациентът е бил диагностициран с епилепсия от неговото юношество и развива
афазия през 30-те си години. Наблюдавало се е прогресивно отслабване на движенията
и мускулите дясностранно на възраст около 40г.

Деситилетие след откриването на зоната на Брока, Карл Вернике обявява, че

разбирането на речта е локализирана в задната част на слепоочния дял на лява
хемисфера, следователно при увреда в тази област, предизвиква нарушение на
разбирането на речта, а не на нейното изпълнение.
Идеята, че лявото мозъчно полукълбо има специфична роля за осъществяване на
езиковата функция, се възприема бързо и започват проучвания в подкрепа на това
предположение. Изучаването на мозъчка след смъртта на пациенти с езикови
нарушения, потвърждава критичната роля на увредата в лявото полукълбо на мозъка.
Това създава мнението за „доминантност“ на лявото полукълбо при повечето хора и
довежда до универсалното твърдение за асиметричната организация на функциите на
мозъка. Приема се, че езиковите способности се нарушават при увреда в лявото
мозъчно полукълбо за по-голяма част от човешката популация и такова нарушение не
се наблюдава при увреда на дясното полукълбо.

15
 Становището на Broca, че лявото мозъчно полукълбо е доминантно за езика при
всички индивиди, не се възприема от всички невролози. Много отя тях допускат, че
мозъчната организация е директно свързана с предпочитаната ръка. Допуска се че
способността за писане е интимно свързана с говоримия език и за нейното
осъществяване се активират същите центрове. Това означава, че доминантната ръка би
била контралатерална на доминантната езикова хемисфера. Индивидите с
предпочитана дясна ръка за писане, биха имали лявохемисферна доминантност за
езика, докато леворъките хора биха имали признаци на доминантност на дясната
хемисфера.
При систематично изучаване на индивиди с предпочитана лява ръка, обаче се
установява, че едностранна мозъчна увреда и езикови нарушения са в разнообразна
корелация.
Едно от водещите и съвременни проучвания за билатералната организация на
речта при леворъки хора е проведено през 2014. В това проучване са използвани
ФМРИ, за да се изследва активността на мозъка при леворъките хора. Участниците
изпълняват различни езикови задачи, като продуциране на реч, разбиране, лексикално
възприятие.
Резултатите от това
проучване показват, че при
леворъките хора се
налбюдава активност както
в лявата така и в дясната
полусфера при езикови
задачи. Докато при
десноръките активността е
предимно в лявата
половина. Което
повтърждава класическия
модел на Брока и Вернике.

По специализирано картографиране на мозъка е направено от немския анатом

Korbinian Brodmann(1868-1918). Като описва 52 полета на мозъчната кора базирани на
анализ на клетъчната структура и функция. Всяко поле на Бродман е идентифицирано
със специрична структура, клетъчен състав и функция Например, поле 4 е свързано с
моторните функции, а поле 17 е отговорно за визуалната перцепция. Тази система е от
голямо значение за изучаването и разбирането на мозъчните функции и мозъчната
организация.

16
 Тази система на полетата се използва и днес в изучаването на мозъчните функции
и позволява на учените да идентифицират и изследват различните мозъчни региони. С
помощта на съвременни техники за образуване на мозъчни изображения, като
функционална магнитна резонансна томография (fMRI) и дифузна тензорна
томография (DTI), учените могат да съпоставят активността на определени мозъчни
области с полетата на Бродман. Това им позволява да се разбере как са свързани
различните региони на мозъка и как функционират в контекста на различни когнитивни
и психологични процеси.

Един от учените, който поставя основата на съвременните невропсихологични

схващания е Александър Лурия(1902-1977). Той развива теорията за системната
динамична локализация на психичните функции. Тази идея се взаимства от много
съвременни автори за обяснение на когнитивните функции. Лурия разглежда мозъчната
дейност като комплексна система от взаимодействия между различни области на
мозъка, като всяка от тях изпълнява специфични функции в психическия процес. Лурия
разработва модел, в който различните функционални системи, като възприятие, памет,
реч и воля, работят заедно и си взаимодействат, за да осигурят пълноценно
функциониране на психиката.
Съгласно този модел целият главен мозък може да бъде подразделен на три
основни структурно –функционални блока

17
- Енергитичен блок – регулация равнището на активност в мозъка;
- Блок за прием и преработка на информация – намиращо се в задните отдели
на церебралните хемисфери – включва възприятие интеграция и анализ на
цялата сензорна информация, която постъпва както от вътрешната така и от
външната среда.
- Блок за програмиране – фронталния и префронталния лоб – включва
планиране, преценка критичност и всички екзекутивни функции
 Основното функционално значение на първия блок по отношение на
реализацията на психичната дейност е свързано с регулиране на
процесите на активация с обезпечаване на общия активационен фон, на
който протичат всички психични процеси, с поддържане на общия тонус
на ЦНС, необходим за всяка психична дейност. Отчитайки тези функции,
рабтата на първия блок има непосредствено отношение към реализацията
на процесите на вниманието и съзнанието като цяло (от енергитична
гледна точка вниманието и съзнанието са свръзани с определени равнища
на активация) и на паметовите процеси в тяхната модално неспицифична
форма. Тоест запечатването на информацията по различни модалности.
Поради факта, че лимбичните структури са част от първия блок заедно с
други мозъчни образувания той се яввява непосредствен мозъчен
субстрат на различни мотивационни и емоционални процеси и състояния.
Лимбичните структури се явяват многофункционални образования,
участващи в регулацията на различни емоционални състояния, преди
всичко сравнително елементарните емоции като страх, гняв, болка,
удоволствие, а също и в регулацията на мотивационните процеси и
състояния свързани с различни потребности на организма. В тази връзка
първият мозъчен блок възприема и преработва информацията и регулира
вътрешните състояния на организма за по добра адаптация. И така в
обобщение първи функционален блок на мозъка участва в реализацията
на всяка психична дейност и особено в процесите на вниманието, паметта

 Втори блок за прием и преработка и съхраняване на информация включва

зрителна, слухова, сетивна система които са разположени в задните
отдели на двете хемисфери. Този блок обезпечава модално специфичните

18
 процеси, а също и сложните интегративни форми на преработка на
сензорната информация
 Третият структурно функционалне блок на мозъка – блокът за
програмиране, регулация и контрол над протичането на психичната
дейност вклюва фронталната кора с всичките и корови и подкорови
връзки. Фронталната кора се характеризира с по-сложен строеж, а
многочислените двустранни връзки с много други корови и подкорови
структури обезпечават от една страна възможността за преработка и
интеграция на информация, а от друга страна осъществяването на
различен вид регулаторни влияния. Анатомичният строеж на третия
мозъчен бол обуславя водещата му роля в програмирането и контрола над
протичането на психичните функции, формирането и замисъла и целта на
психичната дейност, в регулацията и контрола над резултатите от
възприетата информация.
Съгласно съвременните психологични схващания всяка психична дейност има строго
определена структура: започва с фазата на мотивите, намеренията, замисъла, които
след това се превръщат в определена програма на действие, включваща образа на
резултата и представата за способите на реализиране на програмата. Следва фаза на
реализация на програмата с помощта на определени операции. По време на тази фаза се
извършва непрекъснат текущ контрол над това доколко реално изпълняваното действие
съответства на предварително заплануваното, доколко реално получените резултати
съответстват на предварително създадения образ на крайната цел като в случай на
несъответствие се нанасят необходимите корекции
Лурия също така изследва връзката между мозъчните увреждания и психическите
симптоми. Той превръща изследването на пациенти с увреждания във важен
инструмент за разбиране на функциите на различни мозъчни области. Лурия
подчертава, че уврежданията в определени мозъчни обласи тмогат да доведат до
специфични нарушения в психичните функции, като възприятие, памет, внимание и
реч. Той използва детайлни казуси, за да докаже връзката между уврежданията в
мозъка и психическите симптоми, което има голямо значение за диагностицирането и
лечението на пациентите с неврологични нарушения.
Още един важен принос на Лурия е разбработването на методи за изследване на
психическите функции. Той използва широк спектър от тестове и процедури, които
могат да измерят различни аспекти на психиката. Лурия използва качествено и
количествено анализиране на данни, за да получи обективни надеждни резултати. Тези
методи играят ключова роля в невропсихологичната диагностика.
През 40-те и 50-те години на XXвек, учените се обединяват върху идеята че
лявата хемисфера доминира в обработката на речета, както и откриват солидни
доказателства, че дясната хемисфера има критична роля върху визуално-перцептивните
и визуално конструктивните процеси. Американският невропсихолог Артур Бентън
продължава изучаването на ролята на дясната хемисфера върху поведението, следствие
на което и създава невропсихологичния инструмент кръстен на негово име.
Друго революционно проучване е на Роджър Спери и Майкъл Газанига, който
изследват какво ще се случи с човек ако прекъснат Корпус Коласиум (връзката между

19
двете хемисфери) Също така изследват пациент, който следствие на епилепсия е
нарушен корпус коласиум.
Както знаем сензорната информация която приемаме се преработва контралатерално,
лявата периферия се преработва в дясната хемисфера и обратно дясната периферия се
обработва в лявата хемисфера.
Както знаем вече речта е локализирана в лявата половина, а в дясната е
пространствената преценка.
Това което ще видим на клипа е как на пациента му показват стимули от лявата
периферия и дясната периферия и той как отреагира на тях
Забележете че думите които излизат в дясната периферия, пациентът може да ги назове,
а тези в лявата периферия може да ги изобрази с дясната.
Когато го карат да нарисува думата в лявата хемисфера с лявата ръка със затворени очи
съзнанието му рисува това което е от дясно.

20