Лексикологията е дял от езикознанието, което се занимава с проучване на думите.

Тя разглежда
думата като единица на речниковия състав на езика. Думата има две страни – звукова и смислова.
Със звуковата страна на думата се занимава фонетиката. Смисловата страна на думата е нейното
значение. Със значението (лексикално) на думата се занимава семантиката.

Всички думи на един език образуват неговия речников състав или просто речник. Речникът на
всеки език се състои от:

- Думи, наследени от общия език (българския от славянски език, който от своя страна
произлиза от индоевропейския език - основа);
- Думи, произведени от наследените от общия език – те могат да бъдат производни или
сложни;
- Заемки от чужди езици – зависят от историческото развитие на езика;
- Производни от заемки.

Постоянно през всички етапи от развоя на езика се появяват нови думи (неологизми). Вторият
процес, който се наблюдава, е на отмиране или отпадане на остарели думи (той се наблюдава по –
рядко и се развива по – бавно в сравнение с първия).

По този начин речникът е една от най – променливите страни на езика. Но езиковедите са

установили, че известни думи не претърпяват промени в развоя на езика, те са извънредно
устойчиви и не се менят. Отнася се за някои категории думи, като названия на части на тялото (око,
ухо, нос), означения на родствени отношения (брат, сестра, син, дъщеря), числителни (две, три,
четири, пет) и др. Тази относително устойчива част от речника на даден език е известна като
основен речников фонд. Съотнасящите се към него думи имат общонароден характер, те често
биват употребявани, словопроизводство и старинност са общите им признаци. Към общия
речников фонд се отнасят още: по – устойчиви предмети и явления, по – обикновени животни и
растения, основни действия и състояния, качества на предметите и явленията. Към него
принадлежат и местоименията, числителните и служебните думи. Границата между основния
речников фонд и останалия речников състав не е ясно разграничима. Освен това се наблюдава и
процеси на отпадане и на добавяне на думи към фонда.

Речниковият състав е един и същ за всички диалекти на един език, обаче все пак означенията на
някои понятия могат да бъдат различни. Нашият национален език се е изградил въз основа на
източните диалекти. Всеки език може да се обогатява от диалектите си, но този процес не бива да
е безразборен. Българския национален език до голяма степен се е утвърдил и употребата на
диалекти е признак за ниска образованост.

В езика се наблюдават и говори, които са известни като професионални говори (в определена

делова или работна среда) или “социални диалекти”.

Речникът на всеки език съдържа два главни вида думи: наследени от праезика, от който
произхожда разглежданият език, а друга част са заети от чужди езици. Първият вид се наричат
наследени думи, а вторият – заемки. Чисти езици, свободни от заемки, няма. Заемат се не само
думи, но и значения на думи, т.е. на думи от собствения език се влагат значения на думи от друг.
Думите могат да се заемат непосредствено от един език или пък посредством други езици.
Различават се два вида заемки: потребни и непотребни, по – известни като чуждици, които често
са паразитни за родния език. Борбата с чуждиците е съществена задача за езиковеда. Стремежът
към очистване от чуждиците е известен като пуризъм. В нашия език има голяма част от елементите
на международната лексика, думи като акция, буржоазия, култура, милион и др.

Лексикологията е дял от езикознанието, който се занимава с изследването на речника на езика, а

лексикографията – с научната работа по съставянето на речници. Съществуват различни видове
речници:

- Преводен или двуезичен – срещу чуждата дума е дадено съответствие на родния език;
- Правописен – дава сведения за правилното писане на думите;
- Тълковен – дава значение и употребата на думите в даден език, като ги обяснява със
средствата на самия език;
- Диалектологичен – системен вид на думите, които се употребяват в родните говори;
- Синонимен – разкрива синонимното богатство на езика;
- Речник на чуждите думи – има за цел да даде значението на заемките;
- Етимологичен – обяснява произхода на думите в даден език, като посочва съответствията
им в чуждите.

Обикновено думите има две различни значения: лексикално и граматично. Лексикалното

значение представя връзка на звуковото съчетание с определено явление на действителността –
предмет, действие, състояние. Граматичното значение внася допълнителни, вторични елементи
към лексикалното значение – лице, число, падеж, време и др. Така например лексикалното
значение на маса и мас-и е едно и също, но граматичното се различава по число. Първоначалната
връзка между звуковия състав и обекта е била условна, случайна, но с времето се превръща в
необходимост, която се унаследява от поколенията.

Думите могат да имат едно или повече лексикални значения, т.е. да предизвикват в нашето
съзнание една или повече представи. Така например език означава месестия подвижен орган в
устата, говор, част от обувката, около който са нанизани връзките и пр.

По своето значение и по ролята си в речта думите се делят на самостоятелни, несамостоятелни

или служебни и междуметия. Самостоятелните думи означават предмети, явления, признаци.
Несамостоятелните или служебни думи нямат “номинативна функция”, т.е. не означават явления
от действителността. Обикновено те се делят на същински служебни думи (предлози, следлози,
съюзи, връзки като а, но, е) и частици (например ли), които имат различни функции в речта.
Същинските служебни думи служат за изразяване на отношения, а частиците – за изразяване на
емоционални и други отсенки. Междуметията също изразяват чувства и воля и имат
звукоподражателен характер (например ю-хууу).

Въпреки известни сходни черти между звуковия сигнал и думата между тях има съществена
разлика. Има многобройни опити да се определи понятието “дума”, обаче общопризната
дефиниция не е приета. Думата като езиков знак е граматически оформено звукосъчетание,
свързано с определено значение и употребявано от някакъв човешки колектив.

Думата е най – тясно свързана с понятието. В нашето мислене лексикалното значение на думата е
идентично с понятието, обаче тези две категории са коренно различни: думата и нейното значение
са езиковедски категории, а понятието е логическа категория. Понятието е форма на мисленето, в
която се отразяват общите, и то съществени свойства на действителността. В понятието се
кристализират нашите знания за явленията на действителността. Класификацията и обобщението
при създаването на понятията са основните моменти на познавателния процес у човека. Понятието
се отличава от представата по своя по – обобщен и отвлечен, ненагледен характер. Представата е
образ на предмета или явлението в нашето мислене, а понятието е мисъл за него. Понятието е
обобщение, абстракция на представите за една категория предмети или явления. Думата
представя словесен израз на понятието. Тя е реалният “дразнител”, без който нормалното
човешко мислене е невъзможно. Думата се явява в три форми: като слухов дразнител при слушане
на реч, като зрителен дразнител при четене на писмена реч и като двигателен дразнител при
произнасяне на думата. Думата не е способна да отрази действителността, това е роля на
понятието. Съответно те не могат да бъдат тъждествени. Понятието отразява най – общите,
съществените признаци на предметите и явленията, а думата е реалността на понятието, тя
регистрира най – общите и съществени признаци на предметите.

Самостоятелните думи могат да имат конкретни и абстрактни значения. Конкретни са тези

значения (понятия), в които предметът се мисли като цяло, например камък, хляб, човек.
Абстрактни са такива значения (понятия), в които се мисли само някаква страна, свойство или
признак на предмета, например твърдост, белота, прозрачност, скръб.

Думата не може да означава отделен конкретен предмет, тя винаги обобщава. Има обаче една
категория думи, които означават само отделния предмет, без да обобщават. Това са собствените
имена. Собствените имена имат за цел да отделят единичния предмет от кръга на предметите,
например град – Пловдив, Русе, Варна.

Нашата реч се състои от изречения, които могат да се разчленят на било на отделни думи, било на
словосъчетания, които изразяват сложни понятия, напр. студен вятър, синьо небе, ранна пролет,
песента на славея и др. Словосъчетанията от този вид се наричат свободни или индивидуални, те
се създават винаги в процеса на речта и значението им не може да бъде изведено от значенията
на съставящите ги думи. Различават се обаче и друг вид словосъчетания, които съществуват като
готови единици в речниковата система на езика и имат точно определено значение като цяло. Те
са известни като устойчиви. Едно словосъчетание е устойчиво, когато нито една от двете или
повечето съставящи го думи-компоненти не може да бъде изменена или заменена, без да доведе
това до коренна промяна в значение на цялото словосъчетание.

Устойчивите словосъчетания са предмет на лексикологията. Те биват два вида:

- идиоматични – фразеологични единици, значенията на които не можем да изведем в

цялост от значенията на техните компоненти в съвременния етап от развой на езика,
произходът не всякога може да бъде обяснен;
- фразеологични – изрази с цялостно единно значение, чиято връзка със значенията на
отделните думи-компоненти не е напълно затъмнена, а може да бъде доловена по – слабо
или по – ясно, напр. лея крокодилски сълзи (лицемерни сълзи).

Видове думи според тяхната функция и значение

- Пълнозначни думи – служат за назоваване на предметите и явленията, на техните

признаци и качества, действия и състояния;
- Непълнозначни (несамостойтелни) думи – служат само за изразяване на връзката между
пълнозначните думи или между изреченията, към тях се причисляват предлозите (в, на,
към, при и др.), съюзите (и, а, ама, че, но), частиците (ли, ще).
 - Емоционални и експресивни думи – те могат да изразяват чувственото отношение,
субективната оценка на говорещия към предмета на неговата реч, ироничната или
пренебрежителна отсянка, ласкавото отношение, умалителните имена, междуметията,
интонацията във връзка с думи, които сами по себе си имат противоположно значение
(антитеза), вметнати думи и изрази, хиперболичност
- Активни и пасивни думи – с оглед на честотата на употреба. Степента на употреба на
отделните думи може да бъде различна, но думите от първата категория стоят постоянно
на разположение на говорещия. Тези думи са известни като активния запас на речниковия
състав на даден език. Наред с него се разграничава и пасивен речник, който е много по –
обширен от активния. Към него се причисляват думите със специална употреба, архаизми,
неологизми, много заемки. Съотношението между пасивен и активен речник може да бъде
различно за отделните лица и зависи от кръга на техните професионални интереси.

Видове лексически значения и техните промени

Основно значение и неговите варианти. Обикновено явление в езиците е многозначността на

думите или тяхната полисемантичност, полисемия. Тя обаче не представя пречка за взаимното
разбиране на хората, тъй като в свързана реч думата се проявява винаги с едно определено
значение, уточнено и ограничено от контекста или ситуацията. В процеса на общуването думата
функционира и с останалите си значения, които са се развили от основното и поради това се
наричат производни значения. Например основно значение на думата стягам е “завързвам,
натъкмявам здраво”, а производни: “правя нещо да стане твърдо, втвърдявам” (Студът стегна
земята), “засилвам, укрепвам” (Стегнаха дисциплината), “оправям, поправям” (Стягам къщата).
При полисематичността на думите се различава и от друга гледна точка – тази на прякото и
преносното значение. Пряко значение на думите е това, чрез което тя изпълнява непосредствено
номинативната си функция в изолирана употреба. Преносно значение е това, чрез което една дума
става изразител на друго понятие, означение на друг предмет или признак въз основа на някакво
сходство или смислова връзка. Глаголът падам в прякото си значение изразява движение отгоре
надолу, но в изречението “Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа” (Елин Пелин) той е добил
преносно значение, изразявайки образно настъпването на нощта. Прякото значение по начало е
основно, а преносното – производно, вторично. Когато обаче дадено название с преносно
значение се утвърди като единствен изразител на съответното понятие, това преносно значение се
откъсва от първичното основно значение на думата и става самостоятелно ново основно значение.
Многозначността в този случай довежда до обособяване на две думи, тъждествени по произход,
но с различно основно значение. Така например първичното основно значение на думата пояс е
“ивица от кожа, плат или друга материя за препасване около кръста”. От това значение се е
разклонило преносно: “талия, извивката около кръстна и корема на човек”. Между тези две
значения все още е жива смисловата връзка в нашето съзнание. По – нататък второто значение,
което е преносно, е послужило като изходна точка за възникването на ново преносно значение:
думата пояс бива пренесена по сходство като означение на съвършено друг предмет – ивица земя
(плажна ивица). Това последно преносно значение на думата се различава коренно от нейното
основно значение и поради това се възприема днес като самостоятелно основно значение.

Развоят на значението на думите може да се наблюдава в две посоки: разширяване на

първоначалното значение и стесняване. Под разширяване на значението разбираме такъв
семантичен процес, при който думата, означаваща първоначално едно по – тясно по обем
понятие, става изразител на по – широко или по – общо понятие. Глаголът стрелям някога е имал
по – тясно значение, което отчасти е запазено и до днес, именно “хвърлям, пускам засилена стрела
с лък”. С усъвършенстването на техниката значението на същия глагол се е разширило: той е
послужил за означаване на смъртоносно действие с различни родове оръжие: днес се стреля с
пушка, картечница и др. Среща се обаче и обратното явление – стесняване на значението.
Същността на този семантичен процес се състои в това, че дума, която означава по начало някакво
по – общо понятие, повече или по – малко широко по обем, започва да изразява по – тясно
понятие, т.е. добива частно значение. Така например думата жито е от същия корен, който се
съдържа в глагола живея, въз основа на което предполагаме, че в една далечна епоха е
означавало “това, с което е поддържал живота си, изобщо храна”.

В някои случаи новото название на дадена дума не може да бъде изведено пряко от старото, а
просто се закрепва за дадено название поради особени обстоятелства. В този случай не се
прибягва до създаването на ново название, а се заема старото и по този начин една и съща дума
се използва за означение на два различни предмета или явления. Този семантичен процес е
известен като пренасяне на названието по тъждество на функцията. Например думата стан в
български първоначално е означавала “дървен домашен уред за тъкане”. С усъвършенстването на
техниката се появяват тъкачни фабрики с механизация, които напомнят първобитния стан само по
функцията, която изпълняват, и поради това е било възможно да се наименуват със същото
название.

Един от начините за развой на значение на думите е изменението му по метафоричен път.

Метафора е пренасяне на значението, основано по сходството между два предмета или две
явления, два признака. Често явление е пренасянето на означения на конкретни признаци върху
абстрактни понятия: пламенен привет, пламенна любов и др. Освен връзката им с художествената
литература, метафората притежава и общонародно разпространение. Те са станали езиков факт,
като са се утвърдили като постоянен елемент от семантичната система на дадена дума, например
нос на кораб, на лодка, крак на стол, на маса и т.н.

Метонимията е пренасяне на значението въз основа на някаква постоянна връзка между два
предмета или две явления. Тези връзки могат да бъдат от различен характер. Разпространен вид
метонимия е означаването на съдържанието с името на онзи предмет, в който то се намира,
например: изпих две чаши, цялата зала се вдигна на крака, целият град въстана и др.
Метонимия се наблюдава и при назоваването на продукта с името на местността, от която
произхожда. Например вината бордо, шампанско и пр. са наречени по местата, от където
произхождат.

Частен случай на метонимията е синекдохата, която представлява употреба на дума, означаваща

част от нещо, вместо друга, която означава цялото, или обратно. Например: родна стряха (вместо
роден дом), бащино огнище (вместо бащин дом), работна ръка (вместо работници) и пр.

Омонимите са думи, които имат еднакъв звуков състав, но са различни по значение. Омонимите се
създават в езика по различни пътища. Различават две основни категории въз основа на техния
произход:
 - Омоними, възникнали от различни думи самостоятелни думи, чието образуване се дължи
на фонетични промени, което се е осъществило по време на езиковия си развой, например
състава на вещ (предмет) и вещ (опитен, изкусен);
- Омоними, развили се от една и съща обща дума, например кълбо означава “навита на
валмо прежда или конци” и “геометрично тяло”

Омонимите могат да бъдат пълни – съвпадат по състав във всички форми, например коса (косми
на главата на човек) и коса (земеделски уред), и частични, когато съставът съвпада в някои от
формите и които могат да се различават по граматически категории, например мед (медът) и мед
(медта). Омонимични могат да бъдат не само разни думи, но също и граматически форми на една
и съща дума. Например в руски съвпадат форми в различните падежи.

Синонимите са думи, които са различни по звуков състав, но имат приблизително сходно

значение. Синонимите съвпадат по своето основно номинативно значение. Различават се два
вида: лексически и стилистични. Думи, които изразяват едно и също понятие, но се различават
помежду си по известни смислови отсенки, се наричат лексически. Лексически синоними са
глаголите гледам и виждам. Макар че и двата глагола имат едно и също основно значение,
гледам предполага съсредоточеност на вниманието върху предмета. Синоними, които се
различават по емоционална окраска и по употреба в различни стилове на речта, се наричат
стилистични, например благоухание и миризма (приятна). Синонимите обогатяват езика.
Умелото им използване спомага за по – пълната и точна характеристика на предметите и
явленията.

Антонимите са думи, които са с различен звуков състав и с противоположно значение. Антонимите

се основават на противопоставянето на значенията на две или повече думи. Това са например
широк – тесен, бавен – бърз, висок – нисък и др. Многозначността на думите създава до известна
степен усложняване на взаимоотношенията на антонимите. Дадена дума, която е многозначна,
може да образува антонимична двойка с друга дума само в едно от своите значения, проявено в
определен контекст.

Паронимите са думи, които са с близък звуков състав, но различни по значение. Според произхода
им паронимите са:

- с общ произход – имат общ корен, но различни представки и наставки, лексикалното им

значение е различно;
- с различен произход – не са сродни думи, звуковото им сближаване е случайно в резултат
от фонетични промени или заемане на чужди думи.

Според значението им паронимите са:

- с близко значение, без големи смислови различия, например: драматичен – драматически;

дипломатичен – дипломатически и др.;
- с много различно значение, например: континент – комплимент, шампоан и шампион и пр.

Пароними са например индианец – индиец, компания – кампания, фон – фонд и т.н.

Табу е дума, която не бива да се употребява в определени случаи, защото се вярва, че могат да
предизвикат нещастие на отделния индивид или общността. Табу се употребява в езикознанието
като термин в значение на забрана да се употребяват известни думи.

Евфемизъм е дума с гръцки произход, която означава “добро говорене”. Евфемизмът се

употребява като термин в езикознанието за означение на дума (или израз), която служи да замени
употребата на друга дума, станала по някакви причини “опасна” или “неподходяща” (груба,
неприлична).

Думата е основният езиков знак. Тя се отличава с план на изразяване (означаващо) – материалната

страна на думата, тя се състои от звукове, които изговаряме, букви, които изписваме,
благодарение на тях възприемаме думата сетивно; план на съдържание (означаемо) – думата има
значение, чрез което се отнася към даден обект. Връзката между думата и обекта е произволна.

Думите според тяхната функция биват пълнозначни – имат лексикално значение – съществителни,
прилагателни, наречия, глаголи като части на речта; служебни – нямат изявено лексикално
значение – те изпълняват граматични функции и изразяват отношения между пълнозначните думи
– това са предлозите, частиците и др. Особено място заемат местоименията, числителните и
междуметията, които се класифицират като двузначни (и като служебни, и като пълнозначни).

Думите според произхода им биват домашни – унаследени и развити от праезика, и земки, които
са полезни и вредни (чуждици).

Лексемата е обобщена абстрактна дума от речниковия състав на езика, която обединява всички
нейни граматически форми, произносителни варианти, преки и преносни значения,
словообразувателни варианти. Лексемата има варианти, известни като алолекси – всички
разновидности в лексикален, звуков и граматически аспект. Лексемата жена има следните
алолекси: жена – жената – жени – жените – жено.

Лексемата е пълнозначна дума, която обозначава предмети, действия, явления. В този смисъл
служебните думи (определители, предлози, съюзи, частици, спомагателни глаголи) са думи, но не
се считат за лексеми, тъй като не образуват алолекси.

Остарелите думи се разделят на два вида:

- архаизми – стара дума, понятието на която съществува в съвременния живот, но се

изразява с друга дума, напр. депеша – телеграма;
- историзми – стара дума, чието понятие не съществува и няма аналог в съвременния език,
напр. паша, болярин и др.

Калка е превод на чужда дума със средствата на собствения език. Например от англ. skyscraper се
превежда на бълг. като небостъргач.

Теория на референцията – взаимодействие на езика с реалния свят. Референт е обект от

действителността, към който се отнася езиковият израз. Кореферентни се наричат езиковите
средства, които се отнасят към един и същи референт.

Хипероним е дума, чието значение семантично включва други думи, наречени хипоними.
Например хипероним е думата животно, а негови хипоними са куче, котка, делфин и т.н.
Понятието, изразено с хипонима, е вид, разновидност спрямо понятието, изразено с хиперонима:
кучето е вид животно.

Фразеологията изучава устойчивите словосъчетания в езика:

- Свободните словосъчетания се формират в процеса на речта, в тях отделните думи носят

значенията си: седем тетрадки, синьо небе;
- Устойчивите словосъчетания не се създават в процеса на общуването, веднъж създадени,
се въпроизвеждат, имат стабилен състав и общо, преосмислено значение на елементите:
на седмото небе – изразяване на щастие.

Фразеологизмите имат стойност на лексикални единици, както и думите.