Тема 6

Ударението в съвременния български език

По-особеното отделяне с фонетични средства на определена сричка в
думата на фона на другите неударени срички се нарича словно ударение
или само ударение (акцент).
Ударението в рамките на сричката засяга както гласната, така и
придружаващата я съгласна или съгласни, т.е. всички звукови компоненти,
съставящи сричката. Но тъй като при гласните най-ярко се проявява
ефектът на удареност и неудареност, обикновено се говори за ударени и
неударени гласни.
В българския език ефектът от удареност и неудареност засяга
количествените и качествените (темброви) характеристики на гласните.
Към количествените характеристики се отнасят промените в интензитета,
честотата и времетраенето на основния тон, а към качествените –
промените във формантната структура на гласните. Интензитетът е твърде
променлива величина, която варира както в зависимост от типа на
отделната гласна, така и в зависимост от позицията на гласната в рамките
на думата. Една и съща гласна независимо от това, дали е ударена или
неударена, изговорена в началото или в края на думата, променя в
значителна степен интензитетната си характеристика – в начална позиция
тя е със силен интензитет, а в крайна – със значително по-нисък
интензитет. Промените в честотата на основния тон, също както и
интензитетните промени са признак на ударените и неударените гласни. В
неударено положение гласните се характеризират със значително по-ниска
честота на основния тон, отколкото в ударено положние. Степента на
промяната, както при интензитета, е в зависимост от позицията на гласната
в думата. Ударените гласни подобно на интензитетните и честотните
характеритики също се отличават със специфична продължителност.

1
Българското ударение се определя като силово (динамично) главно защото
се смята, че интензитетът е основният фактор, който допринася за неговата
перцепция.
Ударението е един от основните външни признаци на самостоятелната
дума. Всяка дума има ударение – то е неин прозодически признак, който я
диференцира и характеризира като неразложимо цяло.
Словоразличителната функция на българското словно ударение се
осъществява главно в следните случаи:
 Ударението създава възможност две различни думи, еднакви по
фонемен състав, да се диференцират смислово: ро̀ден-родѐн, бѝло-
било̀, вѐдро-ведро̀, са̀мо-само̀ и др. В едни случаи се различават само
две думи всяка със своите граматични форми: въ̀лна-вълна̀, въ̀лни-
вълнѝ, въ̀лната-вълната̀. В други случаи се различават само отделни
форми на две думи: о̀си-осѝ, но ос-оса.
 Ударението спомага да се разграничат и две граматични форми с
еднакъв фонемен състав: кра̀ка (бройна форма) - крака̀ (мн.число),
ядѐ (сег.вр.) - я̀де (мин.св.вр.), ку̀пи (сег.вр.) - купѝ (повелително
наклонение). В такива случаи ударението играе ролята на
суперсегментна морфема, защото помага за граматичното
противопоставяне на формите.
 Ударението предизвиква фонетични промени в звуковия състав на
думата. Извън ударението гласните в българския език се подлагат на
артикулационни и акустични промени и съкращения: обич-обичта
[убичта̀], град-градът [гр дъ̀т], наша-нашата [на̀штə], купу̀ва-
изпо̀лзува [испо̀лзвə].
От фонетична (позиционна) гледна точка българското ударение се
характеризира като свободно, защото не е фиксирано върху определена
сричка в думата. Например в двусрични думи ударението може да пада и
върху началната, и върху крайната сричка: жетва, жена. Ударението в

2
българския език може да стои на коя и да е сричка в думата и на различни
нейни морфологични елементи (корен, представка, наставка, окончание):
хо̀дя, про̀ход, седя̀, седа̀лка, седло̀, седловина̀. От морфологична гледна
точка българското ударение е подвижно, т.е. ударението мени мястото си в
различни форми на една и съща дума. Подвижно ударение имаме в случаи
като град-градовѐ, градъ̀т; чета̀-чѐтох, четѝ, чѐтене; жѐтва-жетва̀р; жа̀р-
жарта̀.
При съществителните имена подвижното ударение усилва две граматични
опозиции: определеност~неопределеност и единственост~множественост:
вкус-вкусъ̀т, вълк-вълкъ̀т, вѐчер-вечѐрта, нѝва-нивя̀, чу̀до-чудеса̀, ло̀зе-
лозя̀. В глаголната система подвижното ударение усилва опозициите
между свършен и несвършен вид на глагола, между формите за сег. вр. и
повелително наклонение, и по-рядко между сег.вр. и мин.свр.вр.: полу̀ ̀ ча-
получа̀вам, нау̀ча-науча̀вам, изклю̀чи-изключѝ. Редуванията от флексията
към корена са редки в българския език. Такъв тип подвижно ударение е
характерно за формите в мин.свр.вр. и в звателни форми: чета̀-чѐтох, чѐте;
пека̀, пече-пѐкох, пѐче.
В свързаната реч не всички думи получават ударение. Съчетанието под
масата се състои от две думи, но от гледище на ударението този отрязък е
една дума, тъй като първата част от съчетанието под няма свое ударение и
се изговаря с ударението на следващата дума като една акцентна цялост,
без пауза помежду им. Думите без ударение се наричат клитики и в
зависимост от положението им спрямо акцентуваната дума, с която заедно
се изговарят, се делят на енклитики и проклитики. Енклитиките се
изговарят с предходна дума, която има самостоятелно ударение. В
книжовния български език изречението не може да започва с енклитика.
Енклитики в българския език са следните думи:
 Кратките падежни форми на личните местоимения – ме, те, го, я, ми,
ти, му, ѝ, ни, им: ви́ка го, да̀ва му, гово̀ри му;

3
  Кратките форми на личните и притежателното възвратно
местоимение – се, си: мѝе се, мѝсля си;
 Кратките форми на притежателните местоимения – ми, ти, му, ѝ, ни,
ви, им: дрѐхите им, ча̀нтата му;
 Формите на спомагателния глагол съм и ща: хо̀дил съм, у̀чили са, вѝе
сте добрѝ, видя̀ ще, напра̀ви щем;
 Частици като ле, ли, ма: пѐели, лѝбе ли, ба̀бо ма.
Приклитиките се сливат отпред със следващите ги акцентувани думи и
затова те могат да стоят в началото на изречението. Проклитики в
българския език са:
 Едносрични предлози – на, из, под, над, през и др.: на ма̀сата, из
полѐто;
 Съюзи като ако, а, ала, да, и, или, но и др.: пѝше и четѐ; ако извѝка,
кажѝ му;
 Отрицателната частица не и частицата за бъд.вр. ще: не ѝскам, не
смѐя, ще пѐя, ще ни посетя̀т.
Всяка самостоятелна дума има едно ударение. В редки случаи в рамките на
една графическа и речникова дума две срички могат да се изговарят с две
еднакви по сила ударения. Могат да се изговарят с две ударения при бавен
и подчертан изговор и следните словоформи:
 Съществителни имена, образувани с представки пра- и прилагателни
имена, образувани с представка въз-: пра̀ба̀ба, пра̀вну̀ци; въ̀зки́сел,
въ̀збя̀л.
 Формите за сравнителна и превъзходна степен на прилагателни
имена и наречия, образувани с частиците по- и най-: по̀-добъ̀р, по̀-
здра̀в, на̀й-смѐло, по̀-висо̀ко.
 Съществителни имена, образувани с представки свръх- и контра-:
свръ̀хусѝлия, свръ̀хпеча̀лба, ко̀нтранастъплѐние.

4
Многосричните и сложните по състав думи наред с основното (главното)
ударение при изговор могат да получат и едно по-слабо ударение, което се
нарича второстепенно, или допълнително. В книжовния български език
могат да се отделят две категории акцентни думи, които при изговор
получават допълнително ударение. Към първата група се отнасят:
 Сложни думи: Миха̀йловгра́д, Ца̀ригра́д, тъ̀мносѝн, дале́кобо̀ен и др.
 Сложни думи и думи, образувани с представка от чужд произход:
а́втозаво̀д, ене́ргоснабдя̀ване, про́фашѝстки, а́нтисемитѝзъм и др.
 Сложни съкратени названия: ра̀йсъве́т, мо́тодивѝзия, Бѐзе́не́се́.
Допълнително ударение могат да получат при изговор:
 Двусрични и многосрични съюзи: и́ли влѐз, и́ли излѐз; ако̀ ѝмам
врѐме, ще до̀йда. Съюзи като било̀ че, сѝреч, то̀ест, са̀мо, въ̀преки че,
мака̀р че имат основно ударение.
 Производни и сложни предлози: вървѝ поди́р мѐне, седѝ срещу́
магазѝна, о́коло градѝната.
 Предлозите, които се употребяват с енклитичните дателни форми на
личните местоимения, имат главно ударение: върху мѐне, но върху́
ми, о́коло нѐго, но о̀коло му, срещу тя̀х, но срещу̀ им.
 В установени съчетания, при инверсия и при по-особена употреба
допълнително ударение могат да получат и някои самостоятелни
думи: по́п Ста̀ври, ба́й Га̀ньо, то́й би могъ̀л да до̀йде; ка̀к се държѝ
тя́.
 С допълнително ударение се изговарят и частиците еди-годе, да е в
състава на неопределителните местоимения и наречия: е́ди-откъдѐ
си, ко́й-го̀де, какъ̀в да е́, ко̀лко да е́.
В значителен брой случаи в българския език се срещат колебания по
отношение на мястото на ударението или се допуска в книжовния език
двояко ударение: сѐло и село̀, зъ̀би и зъбѝ, чѐло и чело̀, колѐне и коленѐ. По
отношение на книжовните норми те могат да се отделят в две групи:

5
  Колебания, които не са приети и допустими, резултат на диалектни и
чуждоезикови влияния: до̀неси вм. донесѝ, бю̀ро вм. бюро̀, а̀лбум вм.
албу̀м, ро̀дина вм. родѝна.
 Колебания, които поради отсъствие на единни норми в книжовния
език са приети и допустими без различителна функция. В такива
случаи в езика се оформят нормативни акцентни дублети: чу̀кът и
чукъ̀т, ѐкът и екъ̀т, съ̀лзи и сълзѝ, ко̀лове и коло̀ве.
Особен случай представлява допускането в книжовния език на двояко
ударение във формите за мин.свр.вр. при глаголите с подвижно ударение
като мѝслих и мислѝх, ка̀зах и каза̀х, пѝсах и писа̀х. При тези форми, които
имат различен диалектен произход (ка̀зах-източнобългарска, каза̀х-
западнобългарска), действат тенденции към смислоразличително ударение.
Те се приемат в книжовния език, понеже дават възможност да се
разграничават с помощта на ударението омонемичните форми за сег. и
мин.свр.вр.: Иван хо̀ди на кино и Иван ходѝ на кино.