Тема 1

Задачи и дялове на науката за езика. Общо и частно езикознание.

Връзка на езикознанието с други науки – хуманитарни и
нехуманитарни.

1.1. Науката за езика

Науката за езика се нарича езикознание или лингвистика (от лат. lingua –
език). Тя изучава естествените, говорими човешки езици – напр. български,
английски, руски, френски, японски и др.
В изследователския периметър на езикознанието се включват всички езици
по света, независимо от това дали те са живи (напр. съвременния български
език, съвременния английски език и т.н.), мъртви (напр. старобългарския език,
староанглийския език, латинския език и др.) или изчезнали (напр. прабългарския
език, хетски, иберийски, етруски и др.).
Следва да посочим, че в определението на понятието езикознание
неслучайно са използвани следните думи: естествен, говорим и човешки. Кои са
причините за това?
Определението естествен разграничава спонтанно възникналите в
историята на човешкото развитие езици (напр. български, немски, испански и
др.) от изкуствено създадените езици (напр. есперанто, волапюк, интерлингва,
идо и др.). Съществен аспект от развитието на естествените езици е тяхното
бавно, постепенно развитие, което е неразривни свързано с културата на
обществата, които ги използват. За разлика от естествените езици, изкуствените
езици се разработват от дадено лице или от колектив от хора, които създават
речниковия състав на конкретния език, неговата звукова структура и граматика.
Нещо повече: изкуствените езици не са родни за никоя човешка общност.
Обикновено те се изграждат на базата на някои естествен език (напр. в основата
на есперанто стои латинския език), поради което се считат за вторични езици
спрямо естествените.
Характеристиката човешки дава възможност да се разграничат всички
езици, говорени от различни общности от хора, от всички останали видове
„езици“, които служат за общуване между представителите на различни
животински видове (напр. езикът на делфините, на кучетата, на пчелите, на
мравките и т.н.), както и от машинните езици, които се използват за „общуване“
между човек и машина или между две и повече машини.
Отделните „езици“ на животните отразяват непосредствено
заобикалящата ги действителност и служат за изпращане на сигнали, които са
свързани с конкретен аспект от нея – напр. сигнал за наличие на опасност,
сигнал за готовност за размножаване и др. Сигналите, които използват животните,
за да общуват помежду си, не могат да предават информация за отминали или
хипотетични събития. За разлика от „езика“ на животните, човешкият език може да
предава информация за отминали събития и/или случки, за лица, които
отсъстват в момента на говоренето, за въображаеми герои или предмети, за

1
бъдещи планове и т.н. Различията в случая се дължат на различията в знаковите
системи, които означаваме в пряк или преносен смисъл като „език“, които са
резултат от възможностите на съответните живи същества да възприемат света и
себе си като част от него и да го осмислят.
Третата характеристика – говорим подчертава едновременно две неща –
звуковият характер на естествените човешки езици и тяхната членоразделност.
Тази характеристика отличава говоримият език от:
 жестомимичните системи, които са употребявани напр. от
глухонемите (Фиг.1);

Фиг. 1. Илюстрация на жестомимичния език

 невербалния език (проксемика1, кинесика2, цивилизационна

модалност3), използван от представителите на различни култури;
 нечленоразделните звукови сигнали, използвани от животните при
тяхното общуване.

1.2. Изследователски предмет и задачи на езикознанието

Изследователският предмет на езикознанието са всички естествени
говорими човешки езици. Останалите видове системи за комуникация, които не
притежават тези характеристики, не влизат пряко в изследователския предмет на
науката за езика. Тя се интересува от тях единствено в план на сравнение.
Езиците, които не са естествени, не са говорими или не са предназначени
за употреба в общуването между хората, се изучават от други науки. Най-
общата наука, която се занимава с всички видове средства за означаване и за
общуване, се нарича семиотика (от гр. sema – знак, значение) – наука за знаците
и знаковите системи. В нейния изследователски периметър влиза и естественият
говорим човешки език, но само с оглед на знаковия си характер. Във всичките си
многобройни аспекти и прояви – произход, историческо развитие, географско
разпространение, вътрешно членение, структурна организация на единиците,
речников състав, граматически правила и т. н. – естествените говорими човешки
езици са предмет на специализирано всестранно изучаване от страна на
езикознанието.
Научното изучаване на езика има за задача да:
 изследва, систематизира, класифицира и обясни конкретни
езикови факти;

1
Проксемика (от лат. proxima – близост) – комуникация чрез пространство, територия и дистанция
2
Кинесика (от др. гр. κίνησις – движение) – комуникация чрез движения на тялото, включващи изразите на
лицето, позата и положението на тялото, движенията на ръцете и краката.
3
Цивилизационна модалност – комуникация чрез дрехи, накити и козметични средства

2
  да проучи езика в неговото възникване и развитие;
 да разкрие закономерностите в развитието на езика в отделните
етапи от неговото развитие.

1.3. Дялове на езикознанието

Дяловете на езикознанието могат да се обособят въз основа на различните
аспекти, от които се разглежда езика.
1. В зависимост от това, какви точно проблеми си поставя и решава,
науката за езика се дели на два основни дяла – общо и частно
езикознание.
Общото езикознание е теоретична дисциплина, която изучава явленията и
характеристиките, които са общовалидни и закономерно присъщи на всички
езици по света. В изследователския му предмет влизат например:
 проблемите за произхода и принципите на развитие на
езиците, за географското им разпространение и деление, за
междуезиковите контакти;
 особеностите във функционирането на езиците при различни
общественоисторически и културни условия;
 закономерностите на вътрешното устройство на езиците;
 употребата на отделните езикови единици в устната и в
писмената реч;
 използването на езика от представители на различни социални
групи и в различни комуникативни условия и т. н.
Специална задача на общото езикознание е изграждането на глобален
теоретичен модел на езика, на основата на който могат да се представят всички
конкретни езици. Тя разработва и обстойни класификации на езиците по
различни принципи (родствени връзки, звукови особености, граматически
характеристики и т. н.). Общото езикознание е призвано също така да създава и
да поддържа основния фонд от специални лингвистични понятия и термини, с
помощта на които могат да се описват всякакви частни явления в отделните
езици.
Частното езикознание е по-тясна и конкретна научна област, която има за
предмет изучаването и описването на даден отделен език – напр. български,
английски, грузински, гръцки и т. н., или на отделна група езици с някакви общи
признаци – напр. славянски, германски, балтийски езици и т. н. Частното
езикознание има за задача да представи в най-големи подробности
спецификата на дадения език (или групата езици) – с оглед на историческо
развитие, контакти с други езици, географско разпространение, териториално и
социално членение, особености на звуковия строй, речниковия състав,
граматиката, правилата за построяване на устни и писмени текстове,
спецификата на употреба в конкретен момент и в конкретна сфера (научна,
художествена, религиозна, битова и т. н.). Наред с теоретичните задачи пред
частното езикознание винаги стоят и приложни цели – напр. във връзка с

3
формирането на стандарти за книжовна употреба, издаване на различни видове
речници и справочници (правоговорни, правописни, тълковни, преводни и др.),
публикуването на учебници, създаването на специални методики за
преподаването на дадения език като роден и като чужд и т. н.
Общото и частното езикознание се намират в непрекъснато
взаимодействие. Общото езикознание предлага на частното теоретична основа
и понятийно-терминологичен апарат за описание на отделните езици, а частното
езикознание осигурява на общото конкретния езиков материал, на основата на
който се правят обобщения и изводи за закономерното и специфичното в
различните езици.
2. С оглед на основния аспект, в който се изучават езиковите явления,
съществува:
 синхронно езикознание – за описание на езика в даден период,
напр. през Възраждането или в съвременната епоха);
 диахронно (историческо) езикознание – насочено към
историческото развитие на езика).
3. Според основните изследователски методи и подходи, които се
прилагат при изучаването и описването на езика, езикознанието бива4:
 сравнително-историческо езикознание (компаративистика) –
има за цел изследване на родствените връзки между езиците на
основата на сравнение в исторически план;
 съпоставителна или контрастивна лингвистика – в която основен
метод е съпоставянето на елементи и правила от различни езици.
В съвременното езикознание е прието, че съпоставителната
лингвистика изучава в съпоставителен план два или повече близки
езици (напр. български и руски език), а контрастивната
лингвистика – изследва в съпоставителен план два или повече
езика, които не са близки (напр. български и японски език);
 описателна (дескриптивна) лингвистика – насочва вниманието
си към формалното описание на езиците;
 структурна лингвистика – поставя акцент върху представянето на
вътрешните отношения и зависимости в системата на езика;
 функционална лингвистика – изучава възможните функции и
употреби на езиковите елементи;
 когнитивна лингвистика – изследва отношението между език и
познание;
 социолингвистика – изучава социалната природа на езика,
неговите обществени функции, механизмите за въздействие на
социалните фактори върху езика и ролята, която езикът играе в
обществото;
 психолингвистика – изучава психическите и психофизичните
процеси при пораждането и възприемането на речта.

4
Списъкът от дялове на езикознанието и на съответните езиковедски дисциплини не е изчерпателен

4
 1.4. Връзка на езикознанието с други науки (хуманитарни и
нехуманитарни)
Езикознанието спада към групата на хуманитарните науки, тъй като то
изучава едно от най-важните социални явления – естествения говорим човешки
език. Освен с останалите хуманитарни науки, езикознанието има връзка и с
науките от другите направления, защото езикът е сложено и многостранно по
своята същност явление, което има пряка връзка както с явления в природата и
обществото, така и с мисленето, познанието за света и културата.
Преди да представим разнообразието от връзки, които съществуват между
науката за езика и другите хуманитарни и нехуманитарни науки, следа да
уточним, че езикознанието е една сравнително млада наука. За разлика от други
науки (напр. математика. медицина, физика и др.), които водят началото си от
древността, езикознанието се обособява като самостоятелна наука едва през
ХІХ век. Това обаче съвсем не означава, че дотогава езикът не е бил предмет на
изучаване. Свидетелства за интереса към езика откриваме в античната
философия. Например в трудовете на Платон се поставя въпроса за връзката
между думите и нещата, които те именуват, т.е. дали тази връзка е природно
дадена или е случайна и условна (създадена от хората по договореност между
тях). В един от трудовете на Платон – „Менон“ откриваме въпроси, които са
свързани с това как хората (и в частност децата) усвояват родния си език, т.е.
дали се раждаме с вродена способност за езиково усвояване или овладяваме
езика в резултат на опита, който натрупваме постепенно (вкл. и при общуването
с останалите хора в рамките на общността, в която живеем).
От друга страна един от въпросите, които са разглеждани в античната, а
след това и в средновековната логика, е въпросът за връзката между логическите
категории и единиците на езика. В своето произведение „Философия на езика“
Аристотел описва ролята на езика – да представи и обобщи огромното
многообразие на външния свят, на света на битието. Аристотел изучава
основните форми, правила и зависимости, които позволяват и съставят това
понятийно описание на света и битието.
С оглед на съвременното развитие на езикознанието, не може да не
отбележим думите на Реформатски (2004), който посочва, че поради факта, че
езикът е неразривно свързан с мисленето, то науката за езика е свързана с
логиката като наука за изучаването на законите на мисленето и формирането
на мисловни процеси. Нещо повече: тясната връзка между логиката и
използването на логически апарат при определението и описанието на
езикознанието, съвсем не означава, че „чисто логическите категории (поятие,
съждение, умозаключение и т.н.) трябва непременно да съвпадат с категориите в
езика (морфема, дума, предложение)“ [Реформатски, 2004: 55]. Независимо
от това, не може да се отрече, че всеки език следва определена логика, на която
е подчиненa напр. структурата на изречението.
Паралелно с развитието на философията и логиката и интересът им към
езика възникват и древните граматически учения, определяни като
„граматическо изкуство“ поради техния подчертано приложен характер. Както

5
можем да съдим от значението на думата граматика (от гр. gramma – буква),
граматическите учения са тясно свързани с писмената реч и възникват поради
необходимостта както от разчитане и тълкуване на стари писмени паметници,
така и от съхраняването на текстове, съществуващи само в устна форма. Едно
от тези учения е старогръцкото граматическо учение, което се заражда около
V в. пр. н. е. и получава разцвет през ІІІ – І в. пр. н. е. в Александрийската школа.
То определя граматиката като изкуството да се пише, както пишат поетите и
писателите.
Заниманията с текстове, главно стари, водят до появата и развитието на
научната област филология, в рамките на която се обособява езикознанието
през втората половина на ХІХ в. Освен езикознанието, тази обширна научна
област включва също така „литературознанието, фолклористиката,
етнографията, странознанието, митологията и пр.“ [Бояджиев, 1995: 11].
Тъй като езикът е сложно явление определени аспекти от него се изучават
от интердисциплини, в които лингвистиката участва като значителен дял – напр.
социолингвистика, психолингвистика, етнолингвистика невролингвистика и др.
Първите две от посочените дисциплини вече бяха разгледани накратко в аст 1.3.
от настоящата тема, затова ще насочим вниманието си към същността на някои
от останалите интердисциплини, а именно:
 етнолингвистика – изследва комплекса от проблеми на триадата
„етнос – език – култура“;
 паралингвистика – изучава невербалните комуникативни системи
(жестове, мимики, движения на тялото), които съпровождат, допълват,
а понякога и замества звуковата реч;
 невролингвистика – изследва отношенията език – мозък, като има за
цел да даде информация за неврологичните основи на езиковото
възприятие; взаимоотношението между нервните структури и
процесите на паметта, вниманието и намеренията; речевите
разстройства, настъпили в резултат на локални поражения на мозъка
 математическа лингвистика – занимава се с приложението на
математическите методи в езикознанието.
Поради факта, че езикът е обществено явление, езикознанието е свързано
с обществените науки и преди всичко със социологията. Като наука, която
изучава устройството на обществото, неговото функциониране и развитие,
връзката на социологията с науката за езика следва да се търси в следните
аспекти: как даден език се използва от представителите на различни социални
групи (напр. класови прослойки, професионални общества и др.); влиянието,
което има разделянето или обединението на различни социални общности върху
езика; влиянието, което оказва миграцията на отделни групи лица или общности
върху даден език; образуванието на териториално-социални групи в рамките на
конкретен език (диалекти) или между различни езици (езикови съюзи).
Езикознанието изучава не само езика, но и речта, която е психофизически
процес. Поради това следва да се търси и връзка между езикознанието и
психологията и физиологията. Причините за това са следните:

6
 а) Психологията е научна дисциплина, която изучава умствените процеси и
поведението на хората и животните. В края на XIX в. и началото на ХХ в. редица
езиковеди, които считали, че по своята същност езикът не е природен феномен,
а по-скоро психически, се стремели да утвърдят езикознанието като
психологическа наука, Според Реформатски (2004) тази гледна точка не може
да бъде правилна, защото по същата логика езикови явления (напр. фонеми,
морфеми, думи) не са по своята същност психически образ в съзнанието на
говорещото лице, поради което и езикът не може да бъде предмет на изучаване
от страна на психологията. Психологията би могла да изучава речевите актове
като процес, развитието на детската реч и пр.
б) Тъй като всеки речеви акт е невъзможно да бъде осъществен без
продукцията и перцепцията (възприемането) на звуковете на речта, то
езикознанието има пряка връзка и с физиологията като научна дисциплина,
която изследва артикулацията (процесът на образуване на звуковете на речта в
говорния апарат) и слуховото възприемане на речевия поток. Поради тази
причина физиологията на речта се дели на артикулационна физиология и
физиология на слуха.
Следва да отбележим, че речевата продукция е резултат от висшите
(интегративни) функции на нервната система (към които спадат още паметта,
вниманието, съзнанието, поведението, емоциите и мисленето), то науката за
езика има връзка и с медицината. Тя е обект на внимание и от страна на
психиатри, дефектолози, логопеди. Изучаването на речта на глухонемите и на
сляпо-глухите, както и на нарушенията на речта в следствие на афазия,
подпомага езиковедите при изследването на структурата на езика и неговите
функции.
Звуковите явления, които са предмет на изследване от един от дяловете на
физиката – акустика, са причина и за взаимодействието между езикознанието и
физиката. За да открият как лицата, които говорят даден език, успяват да
разкодират речевия поток на съставящите го звукови единици, лингвистите се
нуждаят от информация за характеристиките на звуковите вълни – сила,
височина, честота на звука, дължина и тембър, от една страна, и от физическите
(акустическите) свойства на говорните звукове – височина, сила (интензитет),
тембър, трайност (квантитет), от друга страна.
Връзката на езикознанието с науки като етнографията възниква във втората
половина на XIX в., когато лингвистите насочват вниманието си от изследване на
паметниците на писмеността към изучаване на живите езици. За тази цел те
започват да анализират народното творчество (фолклора) – песни, приказки,
разкази, поговорки, легенди и др., като едновременно с това изследват и бита на
носителите на съответния език или диалект.
Изучаването на мъртвите или изчезналите езици и свързването им с техните
носители (т.е. с лицата, които са ги използвали, за да общуват помежду си), с
местностите и териториите, които са обитавали, с тяхното преселение от едно
място на друго и т.н., свързва науката за езика с археологията. От съществено
значение при определянето на датировката на писмени паметници е

7
археологическото познание, защото археологията разполага необходимите
методи за датирането им въз основа на дълбочината на която те са били открити.
Изследването на въпроса за възникването на речта на първобитните хора,
както и изучаването на връзката между характеристиките на езиците и отделните
човешки раси, извежда на преден план науката антропология. Един от видовете
антропология – лингвистичната антропология (антропология на езика) изучава
ролята на езика в човешкия живот, произхода на езика, начините, по които се
променят езиците. Тя има пряко отношение с биологията, която от своя страна
описва живота и живите организми, включително тяхното устройство, начин на
функциониране, растеж, разпространение, поведение, произход и развитие.
Когато разглеждаме връзката на езикознанието с другите науки, не можем
да не посочим и тясното взаимодействие на науката за езика с историческите
науки. Доказателство за това е наличието на научни дисциплини като напр.
историческа лингвистика и лингвистичната историография, които изследват
историята на речниковия състав на езика (напр. процесите при формирането и
развитието на лексиката, семантичните изменения в думите или в групи думи).
Макар че географията е наука, която не е пряко свързана с езикознанието,
някои факти от географията могат да се окажат от съществено значение при
изясняването на различни езиковедски факти. Напр. при изучаването на
историческото развитие на конкретен език или група езици следва да се отчетат
и фактори като ландшафта или релефа на дадена местност или територия,
които биха могли да окажат влияние върху разпространението на езиците (напр.
моретата или океаните служат като препятствие на езиковите контакти или като
тяхно ограничение). От своя страна географите също имат нужда от помощта на
езиковедите – напр. при разчитането на карти, при разкриване значението на
имената на различни географски обекти (напр. морета, реки, острови и т.н.) или
политически обекти (напр. названията на държави, провинции, населени места).
Езикознанието има връзка и с наука като математиката. Вече беше
посочено по-горе, че съществува научна дисциплина като математическата
лингвистика, която чрез прилагането на математически апарат (т.е. теории за
алгоритмите, автоматите и алгебрата), се стреми да предложи описание на
структурата на всички естествени езици. Но връзката между науката за езика и
математиката би могла да се търси и в следното – умението да се правят
предположения и да се тестват различни хипотези, което е характерно за
математиката, е характерен елемент и на лингвистиката. Нещо повече: в
езикознанието широко се използват и математически методи (напр.
статистически методи) за анализ на разнообразен емпиричен материал.