Тема 2

Развитие на езикознанието в древността. Лингвистични възгледи

през Средновековието и Възраждането.

2.1. Езикознанието в древността

Както вече бе посочено в първата тема, езикознанието е една сравнително
млада наука, която се обособява като самостоятелна научна дисциплина едва
през ХІХ век.
Интересът към езика обаче датира от дълбока древност. Доказателство за
това откриваме в езиковедските традиции, които са съществували в древните
общества и култури на Близкия Изток (Египет, Вавилон, Асирия, Хетската държава),
в Китай, Индия и Древна Гърция. В повечето случаи тези традиции били резултат от
промените в езика или от влиянието, което оказвали религиозните или
обществените доктрини.

2.1.1. Вавилонската традиция

Клиновидното писмо (клинописът) е първата система от писмени знаци
(редом с египетските йероглифи), която е била в състояние да предава
еднозначно езикови съдържания, датира от преди близо 4 хилядолетия. В ранните
векове на третото хилядолетие пр. Хр. в южна Месопотамия се заражда писмена
традиция, която съществува в продължение на повече от 2500 г. Тя възниква като
система от пиктограми1, които през годините бивали опростявани, като
постепенно клинописът се превръща в предимно силабична (сричкова)
система, като към нея се добавят и т.нар. „детерминативи“ – знаци, които сами
не се четат, но които съдържат указния за четенето и съответно интерпретацията
на логограмните или силабичните знаци (Фиг. 1).

Фиг. 1. Стилизиране и структурно унифициране на знака SAG (глава)

Базисните елементи, от които се състояли клинописните знаци,

наподобявали хоризонтални, вертикални и коси клинчета. Тази форма е пряк
резултат от метода на записване. За разлика напр. от египетските йероглифи,
които били изписвани върху папируси или гравирани върху камъни, за основа на
клинописното писмо били използвани глинени плочки, върху които били
отпечатвани клиновидни черти (типичните клинописни знаци) с помощта на
тръстикова пръчица („стилус“), дълга около 20 см. с един остър край и триъгълен
профил.

1
Пиктогра́мата (на латински: pictus –„ рисувам“ и на гръцки: γράμμα – „запис“) е знак, показващ основните
разпознаваеми черти на обект, предмет, явление, които най-често са представени в схематичен вид.

1
 Шумерският клинопис, който бил създаден за предаване на шумерския
език, бил адаптиран няколко пъти към различни езици, съществували преди около
2500 г. пр. Хр. Един от тези езици бил акадският език. Съществуват сведения, че
двата езика се използвали паралелно – напр. според МакГрегър (McGregor, 2009)
акадският език заменил шумерския в ежедневното общуване между жителите в
Месопотамия, но шумерският продължил да се използва при религиозни
церемонии. Нещо повече: шумерският език продължил да се изучава в школите,
подготвящи писари. С течение на времето, през вековете, се появили дълги
стандартизирани списъци с думи на шумерски и с техните съответствия на
акадски език. Започнали да се появяват текстове, които съдържали акадските
еквиваленти не само на отделни шумерски думи, а на цели парадигми на
различните форми на дадена дума – напр. в един текст се срещат 227 различни
форми на глагола “gar” (слагам, поставям) [McGregor, 2009: 2].

2.1.2. Древна Индия

Езиковедските традиции, които са съществували в древна Индия, били
свързани със създаването и съхраняването на древните ведически2 химни. До
края на II в. пр. н. е. са съществували големи колекции от писмени текстове във
формата на стихове и проза, които са се предавали устно, като най-старата от
тях е Ригведа. Едновременно с това са се развивали и мнемонични техники за
по-лесното запаметяване на текстовете, които са били разпространявани чрез
устна рецитация. Тъй като тези религиозни химни станали до известна степен
неразбириаеми поради развоя на индийския език, се появила необходимостта
от системно и целенасочено изучаване и тълкуване на техния текст, което от своя
страна довело до възникването на староиндийската описателна граматика. В
средата на II в. пр. н. е. четири от шестте дяла на знанието, свързани с
ведическите текстове, били свързани с езиковия анализ – метрика, етимология,
фонетика, граматика.
Староиндийската граматика била емпирична по своята същност. Тя
анализирала и описвала езиковите форми, като ги подлагала на почти
анатомическа трактовка. Всяка дума се деляла на нейните съставни части:
представка, основа, наставка, окончание. Затова и граматиката се означава на
староиндийски с термина vyakarana, което означава буквално „разлагане“.
Едно от основните имена, което следва да бъде посочено, и което е пряко
свързано с развитието на науката за езика, е името на Панини (ок. 560 – 480 г. пр.
н. е.) – древноиндийски учен, езиковед, насочил вниманието си към изучаване на
езика санскрит. Приема се, че Панини е родоначалникът на индийското
езикознание. В неговите трудове за първи път могат да се открият корените на
съвременни научни дисциплини като структурната лингвистика, генеративната
граматика, семиотиката.

2
Веди (мн.ч. от Веда, на санскрит वेद - знание, от същия индоевропейски корен, от който произлиза славянското
ведение, неведение) са четири индуистки текста – Риг Веда, Сама Веда, Яджур Веда и Атхарва Веда, смятани за
основните писмени паметници на индуизма.[ https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B5%D0%B4%D0%B8 ]

2
 Животът на Пáнини преминава в северноиндийската държава Гандхара
(на територията на днешните Източен Афганистан и Северозападен Пакистан).
Основното му съчинение е „Аштадхяи" („Ashtadhyayi“; „Осмокнижие“) е първата
нормативна граматика на санскрита, съдържаща 3959 правила (наречени
„сутри"). В граматиката на Панини са дадени доста добри сведения за
староиндийската фонетика: в тази област неговата граматика стои по-високо от
старите гръцки и латински граматики. Морфологията е също така грижливо
разработена, но синтаксисът не е добре застъпен. Произведението се ползва с
такъв авторитет сред последователите на индуизма, че се смята за написано по
„божествено вдъхновение“. При съставянето ѝ Пáнини подхожда по следния
начин – той приема, че езикът (в случая санскрит) е система, която се състои от
ограничен брой правила, които могат да се използват за създаването на
неограничен брой речеви изказвания (изречения).
Основният принос на Пáнини се състои в следното: той е първият езиковед,
който се заема с нелеката задача „да създаде цялостна система от правила
чрез които може да се прогнозира с висока точност дали дадена звукова верига
е точен образ на правилно формулирано речево изказване на санскрит“[Bod,
2013: 14]. До момента (почти две хилядолетия и половина след създаването ѝ)
ефикасността на тази система от правила остава неоспорима.

2.1.3. Древна Гърция

Интересът към езика в Древна Гърция се развива малко по-късно в
сравнение с древна Индия, като той е породен от промяната, която настъпва в
езика и която поставя през VI в. пр. н. е. на преден план необходимостта от
преработване на езика на на старите, станали вече отчасти неразбираеми
литературни текстове – напр. произведенията на Омир.
Развитието на философията и логиката в Древна Гърция (с представители
Демокрит, Хераклит, Аристотел, Платон) също води до насочване на вниманието
към въпроси, свързани с езика – напр. изясняване на въпросите за произхода на
езика, определяне частите на речта, установяване връзката между език и
мислене и връзката между значението на думите и предметите, който означават.
Граматическите категории обаче били отъждествявани с логическите.
Древногръцката традиция включва и търсене на обяснение по отношение
на това дали формативната организация и значението на думите са резултат от
природна връзка между тях (т. нар. иконичност) или са напълно случайни. В
своето произведение – диалогът „Кратилус“ Платон (427 – 347 г. пр. Хр.) описва
речта на Сократ (469 – 399 г. пр. Хр.), в която той излага аргументите си за
наличието на природна връзка между формативната структура на думите и
тяхното значение. От друга страна, Аристотел (384 – 322 г. пр. Хр.) защитава
противоположната идея – връзката между формалната страна на думите и
тяхното значение е напълно условна.
Трябва да посочим, че макар и Платон да не представя своите собствени
виждания за езика, той се приема за родоначалник на граматическите
изследвания в Древна Гърция. Съществен принос за развитието на науката за
езика има и Аристотел, за чиито възгледи следва да съдим от творбите му в

3
областта на реториката и логиката. В своите произведения De Interpretatione и
Категории той посочва, че езикът е средство, чрез което хората представят
знанията и възгледите си за света с помощта на думите. С оглед на това той
твърди, че езикът е социално обусловен. Родоначалникът на логиката – Аристотел
разделя думите на три категории – име, глагол и съюз, а освен това слага начало
на понятията падеж и род. Последователите на стоическата школа създават
термини за голяма част от граматическите категории и установяват гръцките
названия за редица граматически термини.
След III в. пр. н.е. се отбелязва значителен разцвет в развитието на науката
за езика като следствие от развитието на две школи – Александрийската (по
името на Александрия в Египет) и Пергамската (по името на гр. Пергам в Мала
Азия). Голяма известност получила първата школа, чиито главни представители
били Аристарх, живял през първата половина на II в. пр. н.е., и неговият ученик
Дионисий Тракийски.
Най-ранната граматика - Τέχνη γραμματική (Téchne grammatikē = писмено
изкуство)3, която е запазена в наши дни, описва правилата в гръцкия език, е
кратка граматика, написана от Дионисий Тракийски (ок. 100 г. пр. Хр.). Тя се
появила в края на II и началото на I в. пр. н.е. в Александрия. Според някои
изследователи (напр. Bluedorn et al., 2001) това е най-ранният граматически
учебник, използван за усвояване на гръцки език до XVIII в. Съгласно МакГрегър
(McGregor, 2009) тази граматика включва въпроси, свързани с фонетиката и
морфологията на гръцкия език (вкл. и частите на речта), като оказва значително
влияние върху описателните граматики на езика, създадени по-късно. Първото
описание на синтаксиса на гръцкия език е направено няколко века по-късно от
Аполоний Дискол (ок. 110 – 175 г.). Разработената от Аполоний Дискол и от
неговия син Херодиан система на граматиката стои в основата на
съвременните граматики.
Заслугите на гръцките граматици са големи. Те установяват
граматическите понятия и категории. От гръцките граматики водят началото си по-
късните описателни (филологически) граматики.
Наред с тези постижения не можем да не отбележим и най-голямото
постижение на езиковедската традиция в Древна Гърция – създаването на
гръцката азбука. В началото на първото хилядолетие пр. Хр. е създадена писмена
система, която претърпява допълнително развитие. През първия период от
развитието на тази писмена система, наречена линеар Б4, (през второто
хилядолетие пр. Хр.) тя представлява силабична система, която включва и някои
логограми (т.е. символи на отделни думи). По-късно тя изчезва и е заменена от
гръцката азбука, която познаваме в наши дни. Гръцката азбука произлиза от
финикийската азбука. За разлика от финикийската азбука, която

3
Терминът граматика, гр. grammatikē, лат. grammatika, първоначално е означавал „писменост“. Той е
възникнал от означението гр. téchnē grammatikē, лат. ars grammatika със значението „писмено изкуство“.
4
Писменост, която се е използвала за записване на ранния старогръцки език в периода около 13 в. пр. н.е. Тя
предхожда гръцката азбука с няколко века и по всяка вероятност излиза от употреба след залеза на микенската
цивилизация.

4
представлявала силабична писмена система, гръцката азбука включвала
графеми за всеки звуков сегмент – т. е. за гласните и за съгласните звукове. Както
отбелязва Робинс (2013), гърците успяват да осъществят сериозен напредък в
езиковедската наука, тъй като създават писменост, в която за всяка фонема има
наличен съответен графичен символ.
Гръцката азбука се използва като основа за създаването на писменост в
Европа и Близкия Изток, включително и при създаването на латиницата и
кирилицата.

2.1.4. Древен Рим

Римските езиковеди продължават да изследват темите, които
представляват интерес за граматиците в Древна Гърция. Те насочват вниманието
си основно към морфологията и по-специално към частите на речта и формите
на съществителните имена и глаголите в латинския език. Синтаксисът обаче не е
толкова добре разработен.
Един от изтъкнатите римски граматици бил Варо (116 – 27 г. пр. Хр.). Той е
автор на многотомна граматика на латинския език, от която за съжаление са
запазени само няколко тома. По-късно други две граматики на латинския език –
на Донатус (IV в. ) и Присциан (VI в. ) имат значително влияние върху изучаването
на езика през Средновековието.
Докато гръцките философи и граматици са създали основите на
граматическата терминология, то латинските граматици са превели
граматическите термини на своя език и са разработили някои нови положения.
Днешната граматическа терминология е гръцка и латинска или пък представя
буквален превод на старата гръцко-латинска терминология. Така например
термините граматика, фонетика, лексика, синтаксис, аорист и т.н. са с гръцки
произход. Латинските термини индикатив, актив, пасив, перфект и т.н. представят
буквални преводи (т.нар. калки) на гръцки термини. Всички граматически
термини, които използваме в съвременните граматики, като падеж, именителен,
родителен, дателен, винителен, косвен падеж, залог, член, междуметие и пр., са
буквално преведени от гръцки или латински език на български.

2.1.5. Арабската и еврейската традиция

Граматическите учения в Древна Гърция имат значително влияние върху
арабската традиция, която била насочена основно към морфологията и
разработването на изключително точни фонетични описания.
Изучаването на граматиката на арабския език и на иврит е породена от
необходимостта да се предложи точен прочит и интерпретация на Свещените
Книги – Библията и Коранът. През първите векове от развитието на исляма като
религия липсата на вокална система и на диакритични знаци за различаването
на отделни съгласни звукове, от една страна, а от друга – арабското нашествие в
територии, които били населявани от общества, говорещи други езици, налага
създаването на граматически и семантически анализ на проблемни пасажи от
Корана. В резултат на това се появява произведението Risala (Трактат за

5
диалектните думи в Корана), която се счита, че създадена от Абу Убаид Ясим
(починал през 838 г. ).
Арабските учени работели активно и в областта на лексикографията. Ибн
Мукаран ибн Мансур (1232 – 1311) е автор на 15 томен речник, който съдържа
около 80 000 думи, организирани въз основа на принципа на семантичната
близост на коренната им морфема, а не въз основа на морфологичният
принцип, който е в основата на организирането на думите в съвременните
речници.
Традицията за изучаване на езика като самостоятелна дисциплина се
развива и по отношение на иврита, но тя започва сравнително по-късно в
сравнение с арабската традиция – едва около IX в. Са‘адя бен Йосеф ал-
Файуми (882 – 942) е автор на първата граматика и речник на иврит.
Граматическите учения на езика иврит достигат своя апогей през XIII в. в
следствие на творбите на Давид Кимхи (ок. 1160 – 1235), които оказват влияние
върху изследователите на иврит в християнска Европа.

2.2. Лингвистични възгледи през Средновековието

Развитието на науката за езика през Средновековието може да се
проследи в следните четири периода:
 ранно Средновековие (V – VIII в.) – през този период латинският език е
езикът, който има основна роля през Средновековието (ок. V – XV в.) в
Европа, тъй като той се използвал в богослужението на католическата
църква. Постепенно интересът към езиците, говорени от различните
общности, населявали територията на тогавашна Европа, нараства. В
резултат на този интерес се появяват описателни граматики за
изучаване на латински език (като чужд). Тези граматики са създадени
въз основа на двете граматики, написани от Донатус, коментарите
върху тях, написани на късен латински език, както и въз основа на
учебника Institutiones grammaticae („Граматически наставления“) на
латинския граматик Присциан Цезаренсис (ок. 530 г.).
 среден период на Средновековието (VIII – XI в.) – интересът към езика
през този период продължава поради развитието на изкуството,
архитектурата и литературата, които процъфтяват по време на
управлението на династията на Каролингите – крал Пипин III Къси,
Шарлеман, Людовик I Благочестиви (Луи I) и Шарл (Карл) II Плешиви.
Tова благодатно развитие на науката на езика се дължало преди
всичко на реформите, които инициира крал Шарлеман (768 – 814) по
отношение на образованието и църквата. Той създава много училища и
скриптории, в които се създават репродукции на класически текстове.
Шарлеман също така се опитва да стандартизира правописа на
латинския език в преписите на класическите текстове, като по този
начин създаде едно грамотно духовенство. За целта той формира
група от изтъкнати книжовници, които привлича в двора си – Петър от

6
 Пиза, Теодулф от Орлеан, франкския историк Айнхард и ирландските
книжовници – Дънгъл и Клемент.
През този период се наблюдава и засилен интерес към прилагането на
философските идеи по отношение на граматиката в резултат от достъпа до
„широк набор от гръцки класически произведения, които до този момент не били
познати на западноевропейските книжовници“ [Hayden, 2017] – напр. “Физика“,
„Метафизика“, Етика“и „За душата“ на Аристотел. Тези текстове на Аристотел
допринесли за разпалването на интереса на каролингските книжовници към
логиката и към логическия дебат като средство за интелектуални търсения в
редица дисциплини. Много от създадените от каролингските книжовници
коментари на различни текстове поставят въпроси, свързани с търсенето на
определение на различни лингвистични понятия, като напр. частите на речта, или
описват съответствията между езикови явления и явления от реалния живот
[Law, 2003: 150–155].
 късен период на Средновековието (ерата на Сколастиката) (ХI –
средата на XIV в.) – този период от средновековната епоха, оказва
силно влияние върху формирането на представите на съвременния
човек за средните векове.
Периодът се характеризира с развитието на феодализма до класическата
му форма, възхода на рицарските идеали и рицарското съсловие,
Кръстоносните походи и появата на Инквизицията. Населението на тогавашна
Европа започва бързо да се увеличава, което от своя страна довежда то промени
в социалната, политическата и други сфери. Каролингската империя се
разпада на две отделни държави, на чиито територии по-късно се сформират
съвременните Германия и Франция.
Началото на XIII в. се характеризира с появата и развитието на някои от
първите университети в градове като Париж, Оксфорд, Кеймбридж, Лисабон,
Тулуза и Неапол. Граматиката представлявала основна част от обучението по
хуманитарните науки в тези учебни заведения. Използваните учебни материали
включвали предварително подбрани текстове от произведения като Institutiones
grammaticae („Граматически наставления“) на Присциан и логическите
произведения на Аристотел.
В началото на XII в. книжовниците от западния свят започват да се
запознават с редица произведения на древногръцката философска школа,
както и с произведенията на Аристотел, които се разпространяват благодарение
на направените преводи на латински език на оригиналните текстове от гръцки
или арабски. Тези класически произведения вдъхновяват граматиците да насочат
вниманието си към теоретични въпроси, ориентирани към различни аспекти на
езика.
Една от най-ранните дидактически граматики, които включвали
систематично и изчерпателно обсъждане на синтаксиса, била граматиката De
grammatica (ок. 1120 г.) на Хю от Свети Виктор. В нея се въвеждат нови начини за
дефиниране на изречението в сравнение с наличните определения в
граматиката на Присциан. Граматиките Doctrinale на Александър от Виледю и
Summa на Пиетро да Йолейа са първите граматики, в които се прави разлика

7
между подлог и сказуемо в изречението (подобно различаване на подлога и
сказуемото в изречението се забелязва доста по-късно – едва в началото на XVIII
в.).
Появяват се и т. нар. „спекулативни граматики” с общото име Modistae
(„Модуси“), в които се разглеждат начините, по които езикът може да бъде
свързан със заобикалящата ни действителност. Според техните автори светът и
езикът са свързани чрез следните модуси:
 modi essendi („модуси на съществуването“) – обектите от
заобикалящата ни действителност, които са ни познати, и които са
ограничени от континуума на физическия или духовния свят;
 modi intelligendi („модуси на разбирането“) – сетивно-перцептивната
страна на обектите в съзнанието ни;
 modi significandi (‘модуси на обозначението“) – смисълът, който
влагаме в представите за обектите от действителността; тяхната
интерпретация.
През XII в. се появява идеята за универсалния характер на граматиката,
която по-късно бива доразвита от учени като Роджър Бейкън (1214 – 1294), който
приема, че по своята същност граматиката е еднаква във всички езици, като
съществуващите различия са случайни.
 край на Средновековието (средата на XIV в. – XV в.) – през този
период изследователите на езика започват да отделят все по-голямо
внимание на езиците, които се говорят на територията на тогавашна
Европа и започват да преподават латински език като чужд. Нещо
повече: започват да експериментират със създаването на граматики на
отделните езици. В Северна Европа започват да представят
граматичните правила по един нов начин – в таблици и колони.

2.3. Лингвистични възгледи през Ренесанса

Основната характеристика на Ренесанса е свързана най-вече с
надеждата за духовно възраждане на човека чрез преоткриване на изкуствата,
науката и културата. Ренесансът е състояние на възродения човешки дух,
постигнал мечтаната свобода и правото на личен избор. За разлика от
средновековната философия, която възприема човека единствено като Божие
творение, представителите на хуманизма възприемат човека като биологично
същество и като историческа личност.
Една от най-важните характеристики на тази епоха е свързана с идеята за
антропоцентризма, която се отнася не само до оценяването на човешката
личност, но и на индивидуалните достойнства на всеки човек. Като проява на
духа, хуманизмът предполага поглед към класическите ценности на Античността
и насочване на интереса на учените към теми и проблеми с преобладаващо
филологически и теологически привкус. Възвръщането към класическите
ценности означава не само да се преосмислят постиженията на античните
мислители, а по-скоро да се осъществи завръщане към началото, към
произхода на човешкия род, на човешката култура. Това от своя страна означава

8
завръщане към земния човешки живот и отвоюване на стойността на човешката
личност.
По време на Ренесанса нараства интересът към всички области на
науката, включително и към изучаването на езиците. През Ренесансовата епоха
езиковедските изследвания се разграничават от философията и черпят
вдъхновение от съвсем различни интелектуални източници. Основните фактори,
които допринасят за това стогодишно разделяне на граматиката от
философията, което продължава до средата на ХVІІ в., са твърде различни. От
една страна, опитът да се възвърнат ценностите на античността и новото
стойностно преосмисляне на статута на родните езици придават на
езиковедските изследвания филологическа проекция, непозната дотогава.
Класическите езици, възстановени в тяхната изначална чистота, са предмет на
изследване и описание в редица практически граматики с цел те отново да
бъдат преподавани, усвоявани и разпространявани сред високообразованите
личности. Към изучаването на древните класически езици (гръцки, латински,
иврит) се прибавя и интересът към родните „варварски” езици. В края на ХV в. и
през целия ХVІ в. били създадени и граматики на други езици: френски, немски,
английски, руски и др. въз основа на латинската граматика. Тези граматики имат
за цел да дадат знания и да създадат умения за правилно писане и говорене на
даден език. Те описват фактите на даден език, като ги систематизирали във
форма на разни правила и изключения от правилата (т. нар. школска,
техническа граматика). Практическата насоченост на описателните граматики
обезсмисля теоретико-философските разсъждения и, същевременно, изисква
друг вид изследователски усилия, изразяващи се в търсене на прилики и отлики
между известните езици.
Засиленият интерес към усвояването на различни езици бил провокиран и
от Великите географски открития и колонизирането на територии в Африка,
Северна и Южна Америка, Азия и в Тихия океан, което води до осъществяването
на контакт с нови езици. Данни за тяхната граматическа структура и лексикален
състав се събира от изследователи, колониалната администрация,
пътешественици, мисионери и др., като списъците с думи, записки за
граматическите правила и текстове се разпространява в Европа.
Появява се и друг тип граматика - т. нар. рационална или обща
(философска) граматика. Тя граматика била разработена във френския
манастир Пор-Роаял от последователите на Декарт (картезианците). Първата
„Рационална (или обща) граматика” била съставена в 1660 г. от А. Арно и К.
Лансло. През XVII и XVIII в. били отпечатани и други подобни граматики.
Рационалната граматика на картезианците е построена въз основа на
категориите на логиката и нормите на латинската граматика, която по онова
време се е смятала за най-съвършена. Понеже логиката е еднаква за всички
хора, то и рационалната граматика трябвало да бъде еднаква за всички езици,
т.е. общовалидна. Обаче езиците се различават един от друг и поради това
опитът да се състави една общовалидна граматика за всички езици, и то по
нормите на латинската граматика, е обречен на неуспех, понеже почива на
схващането за тъждество на граматика и логика, което е погрешно. От друга

9
страна, рационалната граматика не взема пред вид развоя на езика. Тя
разглежда езика като израз на неизменни логически категории, като нещо
непроменливо. Така рационалната граматика издига принципа за
неизменността на езика, т.е. тя е антиисторическа. Обаче принципното
положение да се търси онова, което е общо във всички езици в езиковата
система изобщо, не може да се смята за погрешно. Постановката на тоя въпрос
може дори да се счита за принос на картезианците в историята на
езикознанието, макар и това положение да е съвсем неясно осъзнато и
неправилно приложено в тяхната конкретна разработка.
Както филологическата, така и рационалната граматика не разглеждат
езика в неговия развой. Тъкмо затова тези граматики не са могли да доведат до
истинско научно изследване на езика.
Изучаването на езика може да се превърне в истинска наука за езика едва
когато езиковите факти започват да се разглеждат от гледна точка на техния
развой. Истинската наука за езика е създадена не въз основа на рационалната
или филологическа граматика, а въз основа на историческата граматика.
Отделянето на езикознанието става възможно по няколко основни причини.
Първо, в периода след Великите географски открития европейците се запознават
с множество различни езици. Второ, на основата на разнообразен езиков
материал постепенно се разбира, че езикът е нещо отделно и различно от
собствените си продукти (писмените и устните текстове). Осъзнава се, че
езиците имат историческо развитие и в началото на ХІХ в. започва да се прилага
първият специален научен метод, изрично предназначен за изучаване на езика –
сравнително-историческият.

2.4. Заключение
Езикознанието продължава да се развива като самостоятелна дисциплина
и след периода на Ренесанса. Появяват се различни школи и направления, които
имат различни теоретични платформи и които използват различни методи за
анализ на езика – напр. Младограматиците, Лингвистичният структурализъм,
Пражка лингвистична школа, Копенхагенска лингвистика (Датски
структурализъм), Дескриптивна (описателна) лингвистика (Американски
структурализъм), Генеративна (пораждаща) граматика и др.

10