ТРАКОЛОГИЯ

ТРАКОЛОГИЯТА КАТО НАУКА

Тракологията е комплексна историческа дисциплина, коята изучава историята и

културата на древните траки. Комплексна е, защото използва постиженията на няколко
самостоятелни научни области.
Първо място текст критиката, която изучава достигналите до нас ръкописи с
произведения на средновековни автори. Найната задача е да установи времето на
преписване на даден ръкопис, да установи кой е оригинала, от който е преписвана. На
тази база да се създаде „родословно дърво” за появата на различни ръкописи и по този
начин да покаже кой от ръкописите стои по-близко до оригинала. Това се налага, тъй
като понякога се откриват разночетения и е задължително чрез текст критични
изследвания да се установи кое от разночетенията е близко до авторовия текст. Пример
В Херодот четвърта книга се разказва за тракийското племе „гети”, които почитали
„Залмоксис”, същитят Залмоксис някои от траките наричали Гебелеизис. Оказва се, че в
различните ръкописи на Херодотовата история вместо Гебелеизис стои Небелеизис.
Небелеизис, която форма съдържа в себе си индоевропейският корен небе, което
според тях означава, че въпросния Залмоксис е божество, свързано с небесните сили,
т.е. настояват, че оригиналната форма е Гебелеизис и извеждат произхода на това име
от индоевропейският корен ГЕ, което означава земя, от където идва и гръцката богиня
Гея. И следователно Залмоксис е божество свързано със земните сили или хтонично
божество. Втора област е лингвистиката или езикознанието. Много малко са сигурните
неща до момента по отношение на тракийския език.
Вече се счита за безспорно, че тракийският език е индоевропейски. Благодарение на
античните автори до момента са известни около 30 тракийски глоси – понятие, с което
се обозначават думи от изчезнал език, чието значение е сигурно, тъй като е съобщено
изрично от античен или средновековен автор. Из между тези 30 тракийски глоси две са
важни Бриа – град от тами гр.Месембриа, Полотимбирия Дева – крепост от там
Пулпудева. За получаването на тракийския език, голям е приноса на академик Димитър
Дечев, който публикува книгата „Тракийски езикови остатъци”, като в нея са събрани
най-вече тракийски имена на хора на реки и други водни басейни, тъй наречените
хидроними, ороними – име на планина, теоними – имена на богове, топоними и глоси,
епиграфика – наука, която изследва надписите върху камък, метал и друг твърд метал.
В рамките на тракологията от значение са изследванията, както на латинската
епиграфия – надписите на латински език, които са многобройни от времето, когато
тракийските земи са превърнати в римска провинция, така и гръцката епиграфика –
надписите на гръцки език, които са най-многобройни, както в предримския, така и в
римския период. Към момента тракийската епиграфика се изчерпва с един единствен
сигурно тракийски надпис. Това е надписът върху златен пръстен от село Езерово
(Пловдивско) открит в погребение. Надписът е с гръцки букви на тракийски език и към
момента няма сигурен превод. Съществува още един паметник - това е надгробна плоча
от село Кьолмен (Шуменско), за който се спори дали е на тракийски или е на гръцки.
Към момента няма сигурен източник. Данните от епиграфиката са на практика най-
ценните, тъй като са лишени от субективността на античните автори и говорят с езика
на собствените си създатели. Сред надписите открити в Тракия два са много важни:
 На първо място това е голям Севтополски надпис – този надпис представя
отношенията между двама съседни тракийски владеля в самия край на четвърти и
началото на трети век пр. н.е. и съобщава изрично, че в Севтополис на гръцкия площад
(агората) има олтар на Дионис, а светилището на великите богове се намирало в
укрепената вътрешна част на града. Къбиле е втория тракийски град съобщен в
надписа (името му е тракийско, част от тракийската опонимия) има олтар на Аполон в
града и светилище на богинята Артемида Фосфорос.
Втори много важен надпис за ранната история на тракия е надписа на Пистирос,
намира се при село Ветрен недалеч от гара Септември ( Пазарджишко). Този надпис е
открит случайно в средата на 80-те на ХХвек и в него е изписано разпореждането на
тракийски цар. Името е отчупено от камъка за превилегиите на търговците и за статута
на различни градове, с които съответната тракийска държава има интензивни
икономически връзки. Следващата научна област, чиито резултати са от голяма
важност за тракологията е Нумизматиката – наука за монетите. Това означава, че тя
изследва монетите като процес на отсичане на изработване, като официален държавен
знак, като платежно средство. Отделно от този им аспект нумизматиката разглежда
монетната циркулация, което означава движението на монетите в териториален аспект.
Изследва се също така монетните съкровища, чието натрупване и депониране дава
безценна информация. Нумизматиката проучва и монетните комплекси разкрити при
проучването на различните археологически проекти. Пример изследването на
монетните коплекси открити в Севтополис и Къбиле и тяхното съпоставяне даде
възможност да се изясни кога е загинал град Севтополис. Стана ясно, че това се е
случило в средата на 3 век пр.Хр. около 250години и потвърди наблюдението на
разкопвача академика Димитър Димитров, че градът е загинал в резултат на обсадна
техника, което е възможно, ако е атакуван от елинистически владетел.
Въпроса с монетните комплекси от тракийските светилища през римската епоха.
Тези монетни комплекси показват, че тракийските светилища функционират активно и
са посещавани дори във времето, когато християнството е вече наложено като
официална религия. В тракийските светилища се откриват многобройни монети от
целия 4-ти и началото на 5век пр.Хр. Тези монети са сигурно датирани, тъй като носят
името, титлите и портрета на съответните римски императори. Това е много важно,
защото според традиционно наложилото се дело тракийските паметници, поднасяни
като дарове в тракийските светилища, върху които има изображение на тракийските
богове и в надписите към тях се появяват имената на траки, са изработвани в периода 2-
ри докъм средата на 3 век. Приемаме, че след средата на ІІІ век такива паметници няма
или са изкючение, тъй като в резултат от варварските нашествия, започнали в средата
на ІІІ век, ателиетата за производство на такива паметници спират да функционират.
Затова повечето автори приемаха, че след средата на ІІІ век и началото на ІV век не
може да се говори повече за траки и за тракийско население, тъй като то в резултат на
елинизацията, романизацията и варваризацията е претопено и е загубило характерните
си етнически черти. Затова за времето ІV – VІ век част от изследователите говорят за
късно - антично население, сред което е невъзможно да се обособят собствено
тракийски елементи при положение, обаче че светилищата функционират активно и
през целия ІV век нямаме никакви основания да мислим, че сред паметниците
откривани там няма такива създадени през ІVвек.
Историческата география, историческа етнология, история на религиите –
комбинираните данни на всички тези научни области дават възможност чрез
интердисциплинарен анализ да се изяснят проблемите на тракийската история и
култура.

2
 Два са принципните въпроса, които определят обхвата на тези изследвания. Това е
въпроса за произхода (етногенезиса) на траките и въпроса за съдбата на траките при
прехода от античност към средновековие. И двата въпроса към момента нямат
еднозначен отговор и различните изследователи предлагат своите аргументи за своя
отговор. Въпроса за произхода на траките към момента има три възможни отговора
като в тези три възможни отговора се съдържат много различни нюанса. Първият
отговор е че траките са автохтонно население на източната част на Балканския
полуостров. Според тази теория траките не са дошли от никъде, а са си коренното
население още от епохата на неолита. Най-авторитетният представител на автохтонната
теория е академик Владимир Георгиев – езиковед, който твърди че не се откриват пред
тракийски езикови остатъци и тъй като няма пред тракийски езикови остатъци, това
означава, че в източната част на Балканския полуостров не е засвидетелствано
население, което да е говорило не тракийски език преди траките. По времето, когато
Владимир Георгиев пише неолита в българските земи се датира в V хилядолетие и
затова според Георгиев още от V хилядолетие пр. Хр. можем да говорим за траки
(последни изследвания за датиране на неолита в българските земи изтеглиха неговото
начало в началото на VІ хилядолетие между 6 000 и 5 900г.) Тази теза намира
последователи сред някои археолози, които обръщат внимание на факта, че в
селищните могили, които се намират на юг от Стара планина не се наблюдава
пръкъсване в тяхното развитие от времето на неолита до вкл. раната бронзова епоха.
Втората теза, която има много варианти е миграционна, тъй като според нейните
привърженици, траките са мигрирало на Балканите население. Различните автори дават
различен отговор на въпроса от къде идват и от кога идват. Според част от авторите
траките са дошли от север, от към Карпатите, според друга теза те идват от североизток
от към руските и украинските степи. Според третата теза траките идват от югоизток, от
към Мала Азия. По въпроса за времето, даваните отговори са също няколко.
Преобладава мнението, че те идват на прехода между медно-каменната епоха и ранната
бронзова епоха. Към това време се отнасят хиатусите (прекъсванията) в живота на
голяма част от селищните могили на земите между Дунав и Стара планина. Според
други автори траките са дошли в средата на ІІ-рото хилядолетие на прехода между
средна и късна бронзова епоха и според последната възможност траките идват в
прехода от късно бронзова към старожелязна епоха, ще рече в края на ІІ –ро и самото
начало на І-во хилядолетие. Ясно е, че нито една от миграционните теории не отговаря
на въпроса за формирането на тракийския етнос, тъй като казвайки от къде идва това
население те не обясняват неговото формиране в предполагаемата прародина.
Спорът между миграционните теории и автохтонната теория е принципен, но той
добива много голяма острота заради Варненския халкулитен некропол.
Третата теория за генезиса на траките е прототкраки – според нея траките не са
автохтонното население, но не са и мигрирало население, а е население, което се е
формирало с забелязаните по-късно от гърците етнокултурни характеристики тук на
Балканския полуостров. Това формиране е резултат от продължителното съжителство
на месното земеделско неолитно и халкулитно население с придошлото на границата с
халкулита и ранен бронз от към руските степи - номадско (скотовъдно) население.
В целия период от началото на ранната бронзова епоха до към средата на ІІ-ро
хил.пр.Хр., когато е началото на късната бронзова епоха, тези две населения
съществуват и съжителстват на една и съща територия, но все още не се е получила
онази културна спойка, която да даде характеристиките на тракийската култура.
Прототраки – ранно бронзова и средно бронзова епоха – това означава, че според тази
трета теория носителите на неолитната и халкулитна традиция не са траки, но те могат

3
да бъдат обект на проучване от тракологията, тъй като са един от елементите участвали
във формиране на тракийския етнос.
Въпросите за съдбата- две са тезите за това какво се случва с тракийското население
при този преход:
Първата теза - в периода ІV – VІ век вече е невъзможно да се говори за тракийско
население, тъй като то било претопено в резултат на силното гръцко и римско влияние
и в резултат на зеселването на значителни маси варварско население, което римската
империя е принудена да допусне на своите територии. Това са готи, херули, хуни,
авари. Затова според тази теза за времето на късната античност етническите
характеристики са недопустими, траките са загубили своя етнически облик и
следователно населението е късно антично.
Другата втората теза има много привърженици из между езиковедите, но вече и все
повече археолози и историци се присъединяват към нея теза. Въпреки процесите на
елинизация, романизация и варваризация в отделни райони на Тракия, тракийското
население се запазва със своите етно- културни характеристики, без съмнение повлияно
от гръцката и латинската архитектура, но оцелява като тракийско население не само
през късната античност, но със сигурност и в ранното средновековие. Основният
аргумент са езиковите данни, че когато славяните се заселват на Балканския
полуостров те заварват тук тракийско говорещо население и именно то това население
чрез тракийски език те научават и предават напред във времето в славянизирана форма
различни топуними и хидроними. Сред най-сигурни и най-любопитни примери затова,
че славяните заварват тракийско говорещо население е запазването на тракийското име
Полупудева по славянската средновековна форма Пъури сега Пловдив. Че става дума за
предаване от тракийски в славянски е абсолютно сигурно, тъй като официалното име
на града, името което фигурира в цялата официална документация е Филипополис.
Това е името, което се запазва и в средновековните документи, за да се превърне след
турското завладяване във Филибе. Друг пример, който със сигурност свидетелства, че
славяните заварили тракийския език жив още е факта, че на много места по бившата
тракийска територия е засвидетелстван топунима Момина крепост. Езиковедското
обяснение за тези момини крепости е заради омонимията на думата Дева.
В тракийския език Дева – крепост, в славянския език – мома, неомъжена жена.
Резултатът от тракийското Дева, чуто през славянските уши, са тези момини крепости.
Пример е днешното име на река Марица – предполага се, че това е славянизирана
форма на тракийското име, тъй като официалното и популярно в древността чак до ден
днешен в Гърция е името Хеброс.
Според втората теза като отделни анклади траките се запазват и за тяхно пълно
изчезване може да се говори едва през края на ІХ –Х век, когато в резултат на
христианизацията въведена от Борис І и налагането на християнския като официален
държавен език, започнато от Борис и наложено много от Симеон Велики, всички
етнически разлики постепенно са изчезнали, за да се създаде българска народност.
Възможно е и естествено, то е факт, някои тракийски традиционни обичаи се запазват и
през следващите векове. Тракийски реликтови обичаи са запазени - кукерските игри,
нестинарството, предполага се русалии, коледарите, етрополски св.Атанас.

Етнонима траки
И до ден днешен няма яснота откъде идва този етноним. Не е сигурно дали самите
траки са знаели, че са траки. Сигурно е, че по този начин те са обозначавани първо от
своите гръцки съседи, а в последствие и от римляните, които научават за тези земи
първо от гърците и едва след това от личните си срещи и военни сблъсъци с това
население. Част от авторите предполагат, че етнонима траки произлиза от дума, която е

4
имала значение на силен, храбър, смел, див и е била определението, чрез което
съседите са характеризирали обитателите на източната част на Балканския полуостров.
В последствие от едно определение името ще се превърне в етноним.
Втора теория се основава на сведения на Ариан – живее ІІ век сл.Хр., роден е във
Витиния в Мала Азия, а това е областта, където според античните автори е живяло
тракийското –малоазийско племе Витини. Единствено на Ариан дължим информацията
за нимфата Траке, която нимфа била много умела и веща в лекуването с билки и
припяване, познавала много добре всички растения и използвала - твърди Ариан, както
лечебните така и отровните. Според А риан по името на Траке била наречена цяла
Тракия. Етнонимът Траке се споменава за пръв път в най-ранната втора песен на
„Илиада”. Там той се отнася единствено за населението на югоизточна Тракия, т.е. на
изток от устието на Марица и Херсонес Тракийски (Галиполски полуостров) и
евентуално за северозапад - Мала Азия.
Хелеспонт – Дарданели; Струма – Стримон; Марица – Хеброс.
Въм втората песен се споменава, че са дошли всички траки, които Хелеспонт
огражда.
Във втората песен на „Илиада” – след траките са съобщени киконите – тракийско
племе, което обитава територията между река Места и Марица. Племето е тракийско и
античните автори са единодушни, но във втората песен на „Илиада” то присъства със
собственото си име кикони, и ако ние не знаехме от други по-късни автори, че това е
тракийско племе от втора песен на Илиада, няма как да го научим. Това означава, че в
най-ранното време на употреба на етнонима траки в гръцка среда той се отнася
единствено за района около Хелеспонта. Това е ситуацията в късната бронзова епоха.
Следва един период, за който нямаме необходимите сведения. Едва във времето на
Великата гръцка колонизация вероятно, но все още не сигурно, етнонима траки е
отнесен от гръцките автори и за териториите на запад от долното течение на Марица.
Предполага се, че това е така, тъй като в „Одисея” киконите живеят при гр.Исмар и
техният цар и жрец е Марон. Марон посреща Одисей и го дарява с благоуханно червено
вино. По името на този Марон е кръстен градът създаден по-късно на мястото на Исмар
– гр.Марония. Той е тракиец. В VІ век етнонимът траки и понятието Тракия вече се е
разпростряло далеч на запад чак до гр.Терме, което е на мястото на днешен Солун, при
устието на река Вардар за нас и Аксиос за гърците. И до ден днешен името на река
Вардар в Гърция е Аксиос. Хекатей – гръцки автор живее в VІвек пр.Хр. Описва като
Тракия цялото пространство до река Аксиос, северната при Хекатей на Тракия е Стара
пранина. Всичко, което е на север от Стара планина при Хекатей е дефинирано като
скити (скитски). В представите на гърците, включително до късно време, понятието
скития се използва, но да обозначи всичко чуждо и непознато за гърците, свързано с
далечния Север. Докато Либия пък е понятието за далечен и непознат юг. В 10-та песен
на „Илиада”, която е свързана с VІ век, когато „Илиада” е записана в Атина като траки
са описани и дошлите от района на река Струма, предвождани от Резос, което наистина
означава, че в VІ век гърците са прехвърлили наименованието Тракия далеч на запад
спрямо времето на късната бронзова епоха.
Следващият трети етап в развитието на етнонима траки се свързва с Херодот и
Тукидид в V век, понятието Тракия вече се отнася в земите на север до река Дунав.
Това означава, че за разлика от VІ век и земите между Дунав и Стара планина са
тракийски. Археологически няма никакви данни за смяна на населението в тези земи
между VІ и V век, това означава, че етническата картина се е запазила същата,
променена е етнонимичната действителност, т.е. употребата на етнонимите и
причината за това най-вероятно е, че гръцките наблюдатели са получили повече
информация за тези земи и за тях е станало ясно, че населението между Дунав и Стара

5
планина има същите етнокултурни характеристики като населението на юг от Стара
планина. В същото време от сведенията на Херодот става ясно, че древните хора не са
имали достатъчно информация какво се случва в земите на север от река Дунав.
Четвърти етап в развитието на понятието Тракия за гърците е през ІVвек пр.Хр.
втората половина, когато през 335г. Александър Велики тръгва на поход срещу
Дунавските земи и за пръв път представители на гръцкия свят стъпват на север от река
Дунав във вътрешността на континета. Тогава става ясно, че и на север от река Дунав
живеят тракийски племена. Към ден днешен по археологически данни се приема за
доказано, че северната граница на траките са Карпатите (Румъния), на юг е северното
Егейско крайбрежие и част от северните Егейски острови – Тасос, Самотраки, Имброс.
Това са сигурно тракийски острови в късната бронзова епоха и чак до времето на
Великата гръцка колонизация, когато тези острови са заселени с гръцки колонисти. На
североизток тракийските племена, известни чрез сборно племенно име гети, населяват
пространството до междуречието Днепър-Днестър и там на това междуречие е
контакната зона между тракийските гетски племена и скитите.
На изток от Днепър-Днестър са засвидетелствани и чрез античните автори и
археологически - скитите. В периода на политически възход властта на скитите
прехвърля тази граница Днепър-Днестър. Скитите прехвърлят тази граница и налагат
своя контрол включително до река Дунав, а в някой период от време и на юг до река
Дунав. – Защо? – Защото се знае със сигурност, че скитския цар Ариапейтес си бил взел
жена от Истрия. Истрия е гръцка колония създадена на около 30км на юг от устието на
река Дунав (Истрос).
На югоизток тракийските земи включват северозападна Мала Азия с малоазийските
траки. Това пък означава, че в един период от време Мраморно море е вътрешно
тракийско море и от двете му страни са живяли тракийски племена.
Западната граница е най-трудната за дифиниране. На северозапад се предполага, че
условната граница между илирите на запад и траките на изток е по река Морава.
Племето, което държи контактната зона в този район по всичко изглежда са
трибали, които са населявали пространството между река Искър, която в античността е
известна с две имена – гръцкото - Оский и латинското – Ескус. Името е тракийско. При
дифинирането на трибалите има спорове между съвременните изследователи, като
спора е дали са илирийски или тракийски племена.
Трети подход към въпроса настоява, че били илирийско племе, което в последствие се
тракизирало. Аналогичен е спора за югозападната граница, където дискусията се води
около Македонските и Пеонските племена. Спора дори е по-сложен от спора с
тибалите, тъй като тук в района на древна Македония е контактната зона не на две, а на
три основни етноса – траки, елини и илири. В контекста на тези спорове може да се
приеме за сигурно спрямо ситуацията от древността, че югозападната граница на
тракийските племена е по течението на Вардар като в различни периоди тази теория се
отмества малко на запад и съответно на изток. След Vвек югозападната граница вече по
медуречието Струма – Вардар, но без самата долина на р.Вардар.

6
 ДАРИЙ СРЕЩУ СКИТИТЕ

Първото описание на събитията от тракийското историческо развитие дължим на

Херодот. Херодотовият разказ за тракийските земи е посветен основно на персийските
походи в Тракия в края на VІ век и началото на V век. Единственото по-ранно събитие,
което има оношение към тракийската история се отнася към средата на VІ век, около
560г. пр. Хр., когато според Херодот тракийското племе долонки, което обитава
Херсонес Тракийски, било притеснено с война от своите съседи апсинтиите, тъй като
не успявали да се справят сами долинките изпратили суарете си в Делфи, за да търсят
предсказания за войната . В Делфи Пития им казала, че трябва да поканят като създател
на колония този, който пръв им окаже гостоприемство. Единственият, който го сторил
бил атинянинът Милтиад син на Кипсел, известен като Милтиад стари, който отишъл с
колонисти на Херсонес Тракийски и за да помогне на долинките построил стена на
шийката на полуострова. По този начин той решил проблемате на траките. От текста
стават ясни две неща:
На първото място факта, че към 560г. съществуват царе при траките, макар и до
сега да се спори защо думата е използвана в множествено число.
На второ място са двата нови тракийски етнонима долинките на Херсонес
Тракийски и апсинтиите, непосредствено на север от Херсонес Тракийски.
След тези сведения долинките изчезват от сведенията на античните автори и не е
ясно защо след края на VІ и началото на V век никой не ги съобщава. Възможно е това
да се дължи на тоталния контрол, който Атина налага върху този полуостров. За Атина
това е стратегическа територия, тъй като тя подсигурява редовните доставки на жито за
Атина. Херсонес Тракийски е този, който контролира движението на корабите между
Черно и Егейско море. Според част от авторите атинското жито идва от Северното
причерноморие. Съществува и теза, че самия полуостров е произвеждал житото
необходимо за Атина.
Херодот разказва за похода на персийския цар Дарий І през Тракия срещу скитите
отвъд река Дунав. Няма изрично сведение кога точно се е състоял похода.
Съвременните изследователи комбинират данните на Херодот със сведенията на
персийските надписи, направени по нареждане на Дарий. В тези надписи се съобщава,
че в 3-та година от своето управление 519 – 518г. Дарий завладял Саките отвъд морето.
Саки е персийското наименование на скитите, затова много изследователи бяха
склонни да датират похода на Дарий през Тракия именно в 519-518г. Междувременно
се доказва, че тези саки отвъд морето – от персийските надписи, са скитите северно от
Каспийско море, а не от Черно море. Затова тази ранна датировка засега вече не се
приема и се наложи тезата, че похода, който има отношение към тракийските земи се е
състоял в 513-512г. Тази година се изчислява благодарение на надпис от римската
епоха, съхраняван в Капитолийският музей в Рим. Това е датировката, която се приема
и в българската наука. Вероятно в 513-512г. Дарий преминава Босфора и тръгва на
север-северозапад и стига до Странджа. Следващият сигурен пункт от неговия маршрут
през Тракия е преминаването на река Дунав по мост постоен на мястото, където реката
се разделя на ръкави. Заради голямото пространство без конкретни данни за
движението на Дарий през Тракия в литературата са изказани най-противоречиви
мнения. Според част от авторите Дарий продължава на запад от Странджа, преминава
река Марица и достига долината на река Арда. Според някои автори похода продължил
още по назапад, достигайки земите на Пловдив. Според трети автори Дарий изобщо не
е преминал река Марица, а е останал в пространството между черноморското
крайбрежие и отвеса, която се получава от долините на реките Тунджа и Марица в
участъка, в който течението им е посока север – юг. Струва ми се, че точно тази теза

7
има повече основание, тъй като описанието на Херодот за маршрута на Дарий в
началото върви по хидроними, но няма информация Дарий да е преминал река Марица,
въпреки че Херодот познава тази река. В същото време, обаче тезата, че при
движението си през Тракия, Дарий е завладял черноморските градове Аполония
(Созопол) и Месембрия (Несебър) е неприемлива.
Първо, защото се знае със сигурност, че Месембрия е създадена около 15-20г. по-
късно;
Второ, защото разказът на Херодот оставя впечатлението, че Дарий се движи не по
крайморския път, а по трасе, което отстои на два дни път от брега.
Много спорен е и въпроса дали персийския цар създава в Тракия сатрапия, т.е. не
ясно дали освен, че преминава с войските си през Тракия, Дарий не се е ангажил и със
създаването на нов административен ред. Според част от авторите тракийска сатрапия е
създадена и тя носи името Скудра. Според други автори такава сатрапия в Тракия няма,
персийското присъствие в тракийските земи е единствено военно, а Скудра е
персийското име за тази територия.
За този спор към момента няма аргументи, които да натежат в полза, на която и да е
от двете тези. В контекста на Дариевия поход през Тракия е първата поява на етнонима
одриси. Одрисите са тракийско племе, които успяват да създадат най-мощната и най-
известната тракийска държава, която в определени периоди от време се намесва много
авторитетно в гръцките дела. Знае се например, че одриската държава е търсен съюзник
и от Атина, и от Спарта в хода на Пелопонеската война. Въпреки, че античните автори
често се занимават с държавата на одрисите и нейните владетели, основни моменти от
одриската история остават много спорни. Сред тези спорове е и въпроса за племенната
територия на одрисите, ще рече за земите, които из начално са неселявани от одрисите
и откъдето те тръгват, за да наложат своята власт върху по-голяма част от Тракия,
както твърдят античните автори. Няколко са предполагаемите локализации на
одриската племенна територия. Най-рано предложената теза е, че те са обитавали
земите на Странджа планина. По-късно е оформена тезата, че тяхната територия трябва
да се търси по долината на река Арда, а центъра на тази територия е мястото на
водосбора на реките Марица, Тунджа и Арда. Привържениците на тази теория
предполагат, че известния от античните автори Одрисиада, трябва да се търси в района
на днешен Одрин. Напоследък все повече се налага тезата, че племенната територия на
одрисите трябва да се търси по-скоро в горното и средно течение на Марица, а не в
долното, което означава, че земите на днешните Пазарджишки и Пловдивски край са
предполагаемите одриски земи.
Херодотовият текст за похода на Дарий през Тракия е в основата на повечето
спорове, свързани с одрисите. Херодот разказва, че когато Дарий достига с
многобройната си войска реката Артеск, той заповядал на всеки войник да хвърли
камък на определено от него място. Когато войската отминала, оставила зад себе си
големи грамади от камъни. Някои изследователи предлагат да се наричат големи
могили от камъни. Херодот съобщава също, че река Артеск тече през земите на
одрисите. Според част от авторите сведението на Херодот означава, че към края на VІ
век одрисите все още нямат изградена силна държава, поради което Херодот не счита
за необходимо да съобщи какви са отношенията между Дарий и одрисите. Според
други автори напротив, одрисите са вече значителна сила и затова Херодот ги съобщава
изрично. Но според част от привържениците на тази теза одрисите са победени от
Дарий и грамадите камъни са победния знак издигнат от персийския цар. Други
привърженици на одриската държава в края на VІ век предполагат, че до военни
дейстивя между Дарий и одрисите не се е стигало, тъй като авторитета на одрисите им
е дал възможност да постигнат договореност с Дарий, с която договореност се допуска,

8
че е скрепена с династичен брак. Принципен е въпросът и за идентифициране на
съобщената от Херодот река Артеск. Езиковедски е доказано, че името Артеск е в
основата на съвременното име Арда, но в Херодотовото описание Артеск със сигурност
не е Арда, тъй като липсва описание, че преди да стигнат до река Артеск войниците на
Дарий са преминали Марица. Изглежда всички тези дискусии не отчитат един основен
принцип в Херодотовото описание, а този принцип е, че Херодот пояснява неизвестни
за атиняните, но важни за неговия разказ понятия чрез добре познати ориентири.
Целият Херодотов разказ за Дарий е в минало преизказно време, тогава когато
трябва да се обясни важната за Херодотовия разказ река Артеск времето е сменено и е в
сегашно време. Херодот обяснява, че Артеск тече през земята на одрисите. Това
означава, че макар Херодотовия разказ за похода на дариите из Тракия да се отнася
като цяло за края на VІ век, информацията за одрисите отразява Херодотовата
съвременност. Кои са сигурните данни за ранната история на одрисите? Тукиди
съобщава, че одриския цар Терес пръв е създал мощното царство на одрисите, което
заело по-голяма част от Тракия, но и голяма част от тракийските племена са все още
независими. Въз основа на това сведение са се оформили две тези в литературата:
1.Терес е първия цар на одрисите. Той е създателя на държавата;
2.Обръща внимание Тукиди държавата като формулировка, че Терес е първия
мощен цар и затова предполагат, че не той създава държавата, но той е първият, който
излиза от анонимност заради военните си успехи.
Спорен е въпроса и за времето на Терес. Онези, които допускат, че Терес е първият,
обвързват неговото военно-политечско издигане с разгрома на персите, водени от
Ксеркс- сина на Дарий през 479г. Този разгром създава военно-политическите условия
за издигането на одриската държава в територии, където властта на персите до този
момент е била силна. Предполага се дори, че персийското присъствие в Тракийските
земи е било онзи стимул, необходим за създаване на държавата. Така според едната
теза началото е 479г. Други автори, за които не е първия изобщо, а е първия мощен
владетел, връщат назад във времето неговото управление, кото го поставят още в края
на VІ век. Вариантите тука са: дали това се е случило преди похода на Дарий срещу
скитите, което би означавало, че именно той е одриския владетел по време на този
поход или пък, че издигането на неговата държава (тересовата) става възможно, тъй
като Дарий освобождава територии, след като е принуден спешно да се върне в Персия
след неуспешния си скитски поход. Знае се изрично съобщено от античен автор е, че
Терес е живял 92г., но не е ясно в кой момент от своя живот той поема властта и не е
ясно къде във времето можем да разположим тези 92години. Първата сигурна година в
историята на одриското царство е 431г., когато синът на Терес – Ситалк сключва
договор с Атина. Знае се освен това, че в тази 431г. синът на Ситалк – Садок е поне 20
годишен, тъй като в тази година на него му е дадено атинско гражданско право, което
той може да получи само, ако е поне 20 годишен. Ситалк умира 424г. Знае се, че Ситалк
има много успешно управление, според Диодор Сицалийски именно Ситалк превръща
одриската държава в голяма сила.
Тукидид съобщава, че Ситалк има брат, чието име е Спарадок. Синът на Спарадок –
Севт е човека, който наследява властта на Ситалк в 424г. Тукидид, обаче не съобщава
Спарадок да е бил цар на одрисите. Тази информация липсва и текст на Херодот,
където иначе Херодот разказва за отношенията на тракийските царе Терес и след това
Ситалк със скитите. Поради тези причини историците спорят дали Спарадок е бил цар
или не. Предполага се, че Спарадок е по-големия от двамата братя, поради което не той
наследява властта на Ситалк, а сина му Севт. Още в ХІХ век са известни сребърни
монети с името на Спарадок. Първоначално се предполага, че монетите са
фалшификати, но по-късно става ясно, че монетите са със сигурност автентични, тъй

9
като са известни три различни номинала – 1лв.; 2лв; 5лв., което говори, че те са
произведени, за да отговарят на конкретни потребности на държавата в даден период от
време. В същото време и до сега нямаме известни монети на Терес І и нямаме сигурни
монети на Ситалк. Въпроса е защо за Спарадок има, а за владетелите преди и след него
няма. На тази база се оформят две тези. За част от авторите Спарадок е владетел и това
се доказва от самото съществуване на негови монети. В средите на тези изследователи
въпросите, които остават са кога точно управлява Спарадок и къде са отсечени тези
монети. Част от авторите предполагат, че монетите на Спарадок са отсечени в град
Олинт (п-в Халкидика) и след като са отсечени датирането на неговото управление ще
зависи от информацията , с която разполагаме за дейността на монетарницата в Олинт.
С тези аргументи управлението на Спарадок с поставено или в 448 – 440г. или 445/435г.
Други автори, които вярват, че Спарадокс сече монети в качеството на владетел,
доказват възможността монетите да са отсечени в монетарница на одриския царски
двор, някъде във вътрешността на Тракия, което означава че датирането на Спарадок е
независимо от дейността на монетарницата в Олинт. В същото време липсата на
сведения и у Херодот и у Тукидид за управлението на Спарадок показва, че това
управление най-вероятно е във времето, което остава непокрито от разказите на
Херодот и Тукидид. И тъй като основния разказ на Херодот завършва около
464г.пр.Хр., а основния разказ на Тукидид започва със събитията от 444г.пр.Хр., то
логично е да се допусне, че управлението на Спарадок би трябвало да се търси в
рамките на този интервал. Въпросът, който остава е за причината поради, която
Спарадок има собствено монетосечене, а неговия баща и брат, които са сигурно
засвидетелствани като царе на одрисите нямат такова монетосечене. Единственият
аргументиран отговор на този въпрос е свързан с евентуален контрол от страна на
Спарадок върху златните и сребърни мини в планината Пангей. Проблемът на тази теза
е, че античните автори биха съобщили един толкова важен факт, какъвто би бил
контрол от страна на цар Спарадок върху пангейските рудници. И на второ място от
античните автори е ясно, че Ситалк е разполагал с достатъчно количество метал, който
е постъпвал в неговата хазна под формата на данъци, плащани от гръцките градове и
подвластните варварски народи. Въпреки наличието на този метал, към момента няма
сигурно монетосечене от името на Ситалк. Друга голяма теза по отношение на
Спарадок, настоява, че той не е бил самостоятелен владетел. Според тази теза властта е
предадена от Терес към Ситалк и ако Спарадок е имал отношение към властта, за което
говорят монетите му, то това е единствено като съвладетел, който е имал власт само
над дадена територия. Вариантите в тази теза са отново и за времето и за мястото, за
част от изследователите Спарадок е съвладетел на своя баща Терес, за други той е
съвладетел на брат си Ситалк. По отношение на територията спорът е дали управлява
югозападна Тракия или югоизточна. На какво се дължат различните локализации.
Онези, които вярват, че монетите на Спарадок са сечени в Олинт на Харкидика,
настояват, че Спарадок контролира югозападна Тракия. Някои автори, обаче обръщат
внимание на обстоятелството, че монетите на Спарадок са с тегло и размери, които се
различават съществено от монетната система, която е била използвана в Олинт, но пък
са много близки до монетната система, използвана в Херсонес Тракийски и в Мала
Азия. Затова те настояват, че монетите на Спарадок са отсечени, за да могат да
функционират в югоизточна Тракия. Освен за синовете Спарадок и Ситалк разполагаме
със сигурна информация, че Терес имал дъщеря. Знае се, че тази дъщеря е женена за
скитския цар Ариапейтес. От този брак се ражда син Октамасад, когото скитите
разкрили, че сина на Ариапейтес от брака му с жена от Истрия –Скил, е изоставил
бащините си богове, за да следва гръцките обичаи. Те се вдигнали на бунт и избрали за
свой цар Октамасад. Октамасад повел скитската войска към река Иструс, тъй като Скил

10
успял да избяга при Ситалк. Когато Октамасад стига до Иструс при него идват
пратеници на Ситалк и го убедили вместо да воюват, да си разменят бегълците, защото
при Октамасад бил избягал брат на Ситалк. Откамасад се съгласил, върнал на Ситалк
беглеца, а Ситалк му предал Скил. Този текст е разказан от Херодот в контекста на
похода на Дарий срещу скитите, но е въведен като отклонение и допълнение към
основното изложение, което означава, че тук отново липсват всякакви хронологични
ориентири. Спори се как трябва да се датира договореността между Терес и
Ариапейтес, завършила с династичен брак. Спори се също как трябва да се датира
размяната на бегълци между Октамасад и вуйчо му Ситалк. Спори се кой е този беглец,
дали това е Спарадок, който е трябвало да избяга от Ситалк след смъртта на Терес или
пък става дума за трети син, чието име е неизвестно. Дълго време се приемаше, че това
допълнение към Херодотовия текст трябва да е било вече факт към 444г., за когато се
знае, че Херодот вече е завършил в общи линии текста на своята история, прадставил е
част от него пред атинска публика и е награден от народното събрание на атиняните за
своето произведение. Много скоро след това 1-2 години Херодот напуска Атина и
заминава за южна Италия. Тези факти от живота на Херодот се приемаха като сигурно
указание, че информацията не може да е по-късна от 444г. Поради тази причина се
приема, че разказа на Херодот за скитско-одриските отношения отразява събития от
началото на Ситалковото управление. Важно е, обаче да се знае, че в 7 книга на
Херодотовата история се появява аналогично допълнение и отклонение от основния
разказ при това също свързано със Ситалк. Това допълнение от 7 книга разказва за
събития в одриския царски двор, които са сигурно датирани от Тукидид в 430г. пр.Хр.
Става дума за пратеничество на град Спарта при Ситалк, които пратеници са предадени
на атиняните и съответно убити. Сведението за спартанските пратеници при Ситалк е
единствената информация, която е съпоставима между Херодот и Тукидид по
отношение на одриската история. Всички останали събития, свързани с одрисите и
разказани от Херодот, липсват у Тукидид и обратно, разказаното от Тукидид липсва у
Херодот. Появата на епизода със спартанските пратеници и при двамата гръцки автори
дава невероятен шанс да се погледне по различен начин на самото Херодотово
произведение. Става ясно, че Херодот е правил добавки към основния разказ във време,
което е със сигурност е след 430г., за да може сведението за спартанските пратеници да
намери място в неговата история.
От тук идва възможността и информацията за отношенията между Ситалк и
Октамасад да е вмъкната в текста тогава, когато са разказани събитията от 430г. От тук
идва невъзможността Херодотовите сведения да бъдат сигурно датирани във времето
единствено преди 444г.
В 431г. Ситалк като цар на одрисите сключва договор с Атина, с който договор
обещава да подпомогне атиняните в обсадата на Потидея – коринтска колония на
Халкидическия п-в. Член е на Атинско-Делоски морски съюз и когато се опитва да
напусне съюза, недоволна Потидея от атинската политика спрямо съюзните членове,
Атина изпраща военни кораби, за да накажат града. Жителите на Потидея организират
защита и атинския флот е принуден да започне обсада. Обсадата се проточва, тъй като
по суша градът има свободен достъп до храна. В този момент Атина има нужда от
съюзник, който по суша да притисне града и така да направи атинската победа не
просто по-лесна, а дори по-сигурна. Това е причината Атина да потърси съюза на
Ситалк. Постигната е договореност с посредничеството на град Абдера, който се
намира при устието на река Места (Нестос), който град също е член на Атинско-
Делоски морски съюз, но който град около 454/453г.пр.Хр. по някаква причина
променя политиката си към съюза. Знае се, че в този период 454/453г. пада рязко
размера на вноската давана от града в съюзната хазна. Това горе долу вероятно е и

11
момента, когато тракийския цар Ситалк се жени за сестрата на видния гражданин на
Абдера – Нимфодор. Според Тукидид, Нимфодор първо е бил приятел на атиняните, но
след това започнал да дейсва като техен враг. Предполага се, че зад тази мъглява
формулировка на Тукидид се крие промяна в политиката на град Абдера спрямо
Атинско – Делоски морски съюз и, че тази промяна се дължи на опита на Нимфодор да
измъкне града си от натиска на Атина като сключи договореност скрепена с династичен
брак със своите тракийски съседи. Когато започва пелопонеската война Атина се
обръща отново към Нимфодор, който имал голямо влияние пред Ситалк. Така
Нимфодор убеждава Ситалк да сключи договор с Атина, по силата, на който Ситалк
трябва да помогне на Атина срещу Потидея. В замяна на тази помощ, атиняните дават
на Ситалковия син Садок, атинско гражданско право. В този момент Vвек пр.Хр.
атинското право се дава изключително трудно. Задължително изискване е и двамата ти
родители да са атиняни, поради което синовете на самия Перикъл от вторатата му
съпруга не са получили атинско гражданство. По силата на този договор Нимфодор
трябва да помогне на Ситалк заедно да убедят македонския цар Пердика да подкрепи
Атина в хода на войната. Много скоро след това Нимфодор успява да убеди атиняните
да върнат на Пердика град Терме, изключително стратегически район. Пердика го
получава и веднага тръгва на поход срещу Потидея. Изправени сме пред един много
странен договор, в който участват поне четири страни: от една страна Ситалк, на второ
място Атина, на трето място Пердика, на четвърто място Нимфодор и и чрез него
Абдера. Въпросът е кой печели и кой губи в този четиристранен договор?

СИТАЛК Нито печели, нито губи

- ( Терме)

АТИНА + (гражданство)

+ (печели съюза на Македония)

+ (одриси съюзници)

ПЕРДИКА
+ (Терме)

+ (Садок)

НИМФОДОР (Абдера) + (Атински проксен)

Още на следващата 430г. при Ситалк идват спартански пратеници, които пратеници
искат от Ситалк да не изпраща войска при Потидея и да им помогне да стигнат до
персийския цар, от когото Спарта търси помощ за започналата вече война срещу Атина.
По същото това време при Ситалк има атинска делегация и синът на Ситалк – Садок,

12
който Тукидид твърди „обичал родния си град”, предал спартанските пратеници на
атиняните. Атиняните ги пленили, отвели ги в Атина и там ги убили.
След събитията от 430г. Садок изчезва от изворовите данни, не е ясно каква е
неговата съдба. През следващата 429г. Ситалк най-накрая, две години по-късно,
организира поход срещу Халкидика (Потидея), но основната военна сила е насочена
срещу Македония. Когато Ситалк започва своя поход, Потидея вече е паднал, поради
което е ясно, че целта на този поход не е съобразена с атинските интереси, а единствено
с интересите на одриската държава. За съжаление истинската причина за този поход на
Ситалк остава неизвестна. Тукидид на три пъти съобщава, че Ситалк е започнал
военния поход, за да принуди Пердика да изпълни това, което му бил обещал, но не
направил. Не ясно какво е това обещание (даване на земи, на пари). Едната от
хипотезите е, че става дума за пангейския район, не ясно също така защо Тукидид
упорито отказва да обясни какво има предвид. Упоритото му мълчание по този въпрос
се тълкува по два начина – или че той просто не знае причината, което се приема за по-
малко вероятно, тъй като неговия разказ показва, че той познава в детайли Одриско-
Македонските отношения, или пък, че по някаква обстоятелства не желае да съобщи
тази причина. Това е тезата, която като, че ли е по-близка до действителността, тъй
като се знае, че в първите години на Пелопонеската война, Тукидид лично ръководи
атинска войска, която губи сражението в района на югозападна Тракия. Усещането е, че
той се стреми да избегне информация, която би напомнила на атиняните за неговия
провал като атински стратег. Със сигурност се знае, че Ситалк тръгва на поход с
150 000 армия, предполага се, че числото е силно преувеличено. Знае се, че
Ситалковата армия включва население с четири различни статута:
Първо място – войската на одрисите и покорените от одрисите племена. Сред тях
Тукидид съобщава изрично гетите (не всички гети) и племената, които са на юг до
Родопите, в самите Родопи живеели независими племена.
Второ място – са съюзниците на одрисите, които се включват в похода на Ситалк по
силата на съюзните договорености.
Трето място – са наемниците, които се включили във войска срещу заплащане.
Четвърто място – не били малко и онези, които се включили в похода в очакване на
голяма плячка – плячкаджии.
Въпреки тази огромна войска, Ситалк реално няма военен успех в хода на войната
срещу Македония. Липсата на военни победи върви едновременно с не добра
подготовка на войската във зимни условия. Според Тукидид синът на Спарадок – Севт,
който бил втори по влияние в държавата след Ситалк, влязъл в тайни преговори с
Македонски цар Пердика. Пердика му обещал сестра си за жена и пари, ако успее да
убеди Ситалк да изтегли войската си от Македония. Възможно е преговорите между
Севт и Пердика да са се състояли не просто със знанието на Ситалк, но дори и по
негова инициатива, тъй като благодарение на тези преговори неуспешната от военна
гледна точка война завършва като цяло благоприятно за Ситалк. Пет години по-късно в
424г. Ситалк тръгва на поход срещу тибалите, обитаващи територията между Оский
(Лескър) и Морава. По време на този поход, след като загубил едно сражение Ситалк,
умира и властта му над цяла Тракия е наследена от Севт син на Спарадок. Въпросът е
дали Ситалк умира в резултат на войната и евентуално в резултат от загубата в
сражението или двете събития само съвпадат във времето. За Севт І се знае много
малко. Тукидид съобщава изрично, че именно при него одрисите увеличили най-много
размера на плащаните данъци, които достигнали 400 таланта в злато и сребро, още
толкова, плащани в златни и сребърни съдове и отделно от това са шарените платове и
други скъпоценни вещи. Спорът за Севт е как трябва да бъде оценено неговото
управление и дали увеличените данъци показват силна държава, която може да си

13
позволи да ги изисква или по-скоро говорят за слаба държава, която се опитва чрез
увеличения размер на данъци да компенсира сериозния недостатък на средствата в
държавната хазна. Предполага се, че последната поява на Севт І в изводите е във връзка
със събитията от 405г. пр.Хр. във връзка с последната фаза от Пелопонеските войни.
Не е ясно колко дълго след 405г. той остава на власт, нито какви са обстоятелствата
около неговата смърт. Факт е обаче, че точно по негово време античните автори
съобщават, че на чело на одрисите стоят двама владетели – единия Севт син на
Спарадок, известен като Севт І и цар Медок. Този Медок е определян като горния цар
или като цар на вътрешността. Той се появява за пръв път в изворовите данни в 411г. и
затова се предполага, че за известен период от време в одриската държава съществува
форма на двувластие.
Не е ясно до кога управлява цар Медок и не е ясна неговата съдба. Знае се, обаче че
той помага на друг един Севт – Севт ІІ син на Месад, да си върне бащините земи, коите
се намират в района на Странджа и пространството между крайбрежието на Мраморно
море и Старанджа.
Благодарение на разказа на Ксенофонт в произведението му „Анабазис”,
съвременните историци знаят за съществуването на този Севт, когото те са го нарекли
Севт ІІ – синът на Месад. И за неговите усилия да си върне „бащините земи”, над които
по-рано, когато одрисите били силни, Месад властвал, но когато делата на одрисите
западнали тракийските племена от района на Странджа до към крайбрежието на
Мраморно море го прогонили. Месад умрял малко по-късно, а синът му Севт ІІ бил
отгледан от царя на одрисите Медок, докато бил дете. Когато възмъжал и му омръзнало
да бъде храненик на чужда трапеза, той помолил Медок да му помогне да си върне
бащините земи. Медок му дал войска и с нейна помощ, както и с помоща на гръцките
наемници, водени от Ксенофонт, Севт наложил властта си върху местните тракийски
племена. Изглежда, когато се усеща достатъчно силен, по някаква неизвестна за сега
причина, отношенията между Севт ІІ и Медок се влошили и се налага атинските
стратези да ги помиряват. Не е ясна съдбата на Севт ІІ, нито на Медок. Не е ясно и
докога са на власт. Благодарение на разкопките при Пистирос (село Ветрен
Пазарджишко) стана ясно, че поне част, ако не всичките от монетите на Медок са
отсичани във вътрешна Тракия в селището Пистърос. Тази локализация на ядрото на
Медоковата държава съвпада с описание в Ксенофонтовия текст, че Медок се намира
на 12 дни път във вътрешността от Крайбрежието на Мраморно море. Следващият
владетел на чело на одриската държава е Хебризелм. Той е известен благодарение на
многото монети и което е по-важно, благодарение на един декрет открит и издаден от
Атина, датиращ от 386/385г. пр.Хр. От този декрет става ясно, че при управлението на
Хебризелм одриската държава е започнала офанзива в Хесонес Тракийски. Поради
което при договаряве на новия статут на тези земи Хебризелм е силната страна, той
едва ли не диктува условията. Не е ясно какво точно се случва с Хибризелм, но в
383/382г. начело на одриската държава вече е засвидетелстван КотисІ. Тъй като се знае,
че в началото на своето управление Котис І е в добри отношения с Атина и дори дава
дъщеря си за съпруга на атинския стратег Ификрат. Някои автори са склонни да
допуснат, че Атина се е намесила, за да бъде елиминиран Хебризелм, чиито успешни
действия в Херконес Тракийски застрашават атинските интереси. За тази хипотеза няма
неуспорими аргументи, но пък изглежда приемлива. Котис І е най-колоритния
тракийски владетел, за чието управление има най-много данни. Негово е името, което
се появява върху наколко съда над 10 от различни тракийски съкровища, включително
в Рогозен. Тъй като съдовете с неговото име до сега са откривани само в днешна
северна България в земите на гети и трибари, в науката са предложени две обяснения:
Според част от авторите съдовете с негово име са част от дипломатическите дарове

14
изпратени на Котис, както при гети, така и при трибари в момент, когато той търси
съюзници за новата си политика за противопоставяне на Атина; Друга теза е, че тези
съдове заедно с почти цяло Рогозенско съкровище представляват хазната на одриските
владетели, която е завладяна от Филип ІІ Македонски през 341/340г. при покоряване на
одриската държава. Знае се, че от югоизточна Тракия той е тръгнал на север срещу
скитите, успявайки да си подсигури съюза на трибарите. Когато, обаче Филип се връща
след Скитската си война към Македония, той бил нападнат от трибарите, нодоволни от
малкото печалба и му отнели обоза, където е била плячката. Така одриските съдове
попадат в трибарски земи, критиката на тази втора теза разчита на това, че едва ли
владетел, който е завладял хазната на одрисите в случая ще тръгне на военен поход,
носейки я със себе си и излагайки я на опасност.
По логичната постъпка е хазната да бъде върната отбратно в Македония, където да
чака победното завръщане на Филип. Освен монетите и съкровищата, името на Котис е
известно и заради надписа от Пистерос, в който незвестния тракийски владетел,
препотвърждава разпоредби от времето на Котис. Така става ясно, че Котис е дал
специален статут на някои търговци в границите на одриската държава, което говори и
за самото развитие на одриската държава. Многобройни са данните за Котис и в
сведенията на Атинските оратори. Две са важните имена: Демостен и Исократ. И
двамата са силно негативно настроени към Котис и му преписват всички най-лоши
човешки качества. Причината за това е промяната в курса на Котисовата политика и
започване на открити антиатински действия, за налагане на одриски контрол върху
Херсонес Тракийски. Най-вероятно тази политика на Котис е причина атиняните да се
възползват от услугите на двама братя от Енос, които убиват Котис, а като награда те
получават атинско гражданство. Спори се дали това се е случило в 360 или 359г.
През 360г.пр.Хр. Котис І е убит. След неговата смърт държавата му е разделена на
три части: на изток от Марица властта остава в ръцете на сина на Котис – Керсеблепт,
между Марица и Места властта е в ръцете на Амадок, определян от някои
изследователи като Медок ІІ и между Места и Срума властта е в ръцете на Берисад. И
Атина и Македония са доволни от новото състояние на тракийската държава, тъй като
тримата владетели започват да се конкурират по между си и Атина успява сравнително
лесно да отклони опасността от одриски контрол върху Херсонес Тракийски. От своя
страна македонския цар Филип ІІ започва да завладява земите на бившата одриска
държава на части. Най – напред е завладяна държавата на Берисад и неговите
наследници, тъй като Струма се оказва общата граница между Филип ІІ и Берисад.
Следващият етап от македонското завладяване е в териториите на Амадок – между
Места и Марица. По време на похода за завладяване на тези земи на мястото на старото
тракийско селище Полоподева Филип създава град, който носи неговото име –
Филипополис (Пловдив).
Логично последна пада държавата на Керсеблепт 341-340г. Ще рече за един период
от около 20 години Филип успява да завладее, изключително мощната по времето на
Котис І, одриска държава. Започва един период на македонска власт в тракийските
земи, като и до момента се спори какъв е териториалния обхват на тази македонска
власт и как точно се изразява в дейстие. Знае се, че вече при Александър ІІІ Велики,
сина на Филип, македонската държава е назначавала последователно стратези в Тракия.
След смъртта на Александър – 323г.пр.Хр., военоначалниците на Александър си
поделят властта на огромната му държава. Тракия е поверена на Лизимах, той, както и
останалите диадохи, поемат съответните територии със статута на стратези. Но в
306г.пр.Хр. всичките последователно се обявяват за царе. Когато Лизимах идва в
Тракия, той е посрещнат от войските на одриския цар Севт ІІІ. Не е ясно кога точно и

15
по какъв начин Севт ІІІ успява да събере тази войска като изява на някаква държавна
стуктура.
Археологическите разкопки на гр.Севтополис показаха, че Севт е имал достатъчно
възможности, за да изгради град според модерните тогава градоустойствени и
архитектурни тенденции. Точното време на изграждането на Севтополис остава неясно.
Потавя се най-общо в последната третина на ІV век. За самия Севт ІІІ не е известно от
кога застава на чело на тази държава, нито кога и при какви обстоятелства слиза от
политическата сцена. Това, което се знае е, че в първия сблъсък с Лизимах през 322г.
завършва без ясен победител. По-късно неизвестно кога има и втори сблъсък, чийто
изход също не е категоричен. Севт ІІІ не е единствения проблем на Лизимах в Тракия.
По това време в земите на север от Стара планина се е въздигнала държавата на гетите,
ръководена от цар Дромихет. Античните автори са единодушни, че в сражението
между Дромихет и Лизимах, катогоричен победител е Дромихет. Нещо повече,
„македонския цар” е пленен. В античните текстове има колебание дали е пленен самия
Лизимах или неговия син. Поради тази причина, някои автори са склонни да търсят не
едно, а две сражения между Дромихет и Лизимах. Трудно е, обаче да се приеме, че и
двете завършват с пленяването- в единия случай на самия Лизимах, в другия случай на
сина му. Друго обяснение, предложено от историците е, че в по-късните автори, където
се появява сведението, че е пленен сина на Лизимах, надделява увереността, че един
наследник на Александър – Лизимах не би могъл да бъде пленен от варварски цар и
затова се твърди, че е пленен сина му. Към момента няма еднозначно решение на този
въпрос. Всички автори, обаче са единодушни, че Дромихет е демонстрирал и
военнополитическо и морално превъзходство върху Лизимах. Твърди се, че когато
приближените на Дромихет са настоявали Лизимах да бъде убит, като наказание за
многото беди причинени на гетите, Дромихет напротив му дал царска диадема и го
пуснал да си върви, обяснявайки на своите приближени, че е по-добре човек да има
един приятел повече, отколкото един враг по-малко. В науката се водят спорове къде
точно се е състояла решителната битка между Дромихет и Лизимах, като тези спорове
са част от по-голям въпрос – къде трябва да се търси държавата на Дромихет. Според
част от румънските автори тази държава има своето ядро в онези гетски земи, които в
момента са част от Румънската територия. Колеги от Кишинев пък я търсят в земите на
Молдова. В българската историография се наложи тезата, че античния град,
елинистическия град при днешно село Свещари (Разградско) е резиденцията Хелис, в
която Дромихет по сведенията на античните автори е отвел пленения Лизимах.
Предполага се дори, че тракийската гробница при Свещари, известна със своята
склуптурна украса е гробницата на Дромихет. Не е ясно какво сеслучва и с Дромихет. В
края на 281г.пр.Хр. Лизимах е убит в сражение с други диадохи. Неговата смърт
съвпада във времето с келтското нашествие на Балканския полуостров. Знае се, че те
атакуват тракийските земи около 279г., знае се също така, че те създават своя държава в
тракийските земи със столица Тиле, знае се също, че между 218-212г. тракийските
племена успяват да изтласката келтите от Тракия и те се прехвърлят в Мала Азия.
Знае се също така, че последния цар на Тилидските келти, чието име е Кавар успява
да наложи на Византион ежегоден данък от 60 таланта, срещу уговорката, че Кавар
няма да напада териториите на Византион, но и няма да позволява на съседните траки
да го правят. За този Кавар са известни монети, които са отсичани в тракийския град
Кабиле (днешен Ямбол). Въз основа на тези факти в науката са се оформили две
становища: от една страна това е тъй наречената келтска теория, която настоява, че в
хода на своето нашествие келтите са унищожили тракийската държавна традиция,
допринесли са за икономическата криза в Тракия, а културното им влияние е със силни
и трайни последици в тези земи. Аргументите за тази теория са, както археологически,

16
така и езиковедски. Твърди се например, че името на племето серди, което е
засвидетелствано в днешното Софийско поле и, което дава името на град Сердика
(София), имало келтски произход.
Археологическите данни за келтско присъствие в Тракия са от няколко вида:
На първо място това са келтските накити Фибула – антична безопасна игла, но е
направена по начин, в който се превръща в накит. Оказва се, че античните народи си
имат своя традиция затова как да им изглеждат фибулите. През ІІІ век в Тракия
келтския тип фибули получава широко разпространение. Типичен келтски накит е
торквата. В Тракия през ІІІ век торквите се появяват, като някои от екземплярите са от
много високо качество, поради което има тенденция да се свържат с владетели.
На следващо второ място келтското въоръжение – келтски щитове и келтски
мечове. Келтските мечове са много характерни заради голямата си дължина. Много
характерна черта на келтската култура е, че в мъжките погребения зъдължително се
поставят S-образно нагънати мечове.
На трето място привържениците на келтската теория настояват, че фигурките с
форма на овен и понякога на кон, които се откриват преди всичко в района на
Пазарджик са келтски култови фигурки, откъдето идва и тезата, че в Пазарджишкото
поле са се заселили компактна група келтско население. Привържениците на келтската
теория локализират келтската резиденция Тиле в района на гара Тулово и ако това е
така, то това би означавало, че келтите са се установили в ядрото на Севтовата държава,
което естествено означава прекъсване на тази държавна традиция. В подкрепа на тази
теза е и обвързването на гибелта на Севтополис с келтското нашествие, от страна на
нумизмата Камен Димитров. Привържениците на келтската теория настояват, че
присъствието на келтите като военнополитически фактор в Тракия е сравнително
краткотрайно и с ограничено влияние.
Кои са техните аргументи? Специалистите по келтския език катогорично отхвърлят
тезата, че Серди е келтски етноним. Изглежда са прави онези автори, които разглеждат
сердите като едно от тракийските племена. На второ място келтските наките, тъй като
тяхното разпространение не така масово, както би било, ако те са част от келтското
етническо присъствие в Тракия, част от авторите предполагат, че те се появават в
Тракия в резултат на търговия. Келтското въоръжение, по същия начин вероятно се
появява в тези земи или като резултат от търговски обмен, или като военна плячка.
Така наречените келтски култови фигурки са обект на емоционален спор, в който
едната страна твърди, че те не са келтски, нито култови, а че са част от интериора,
използвани при огнището още в края на старожелязната епоха. По въпроса за гибелта
на Севтополис вече стана дума, че това най-вероятно се е случило в средата на ІІІ век и
е резултат от елинистическа обсадна техника, а не на келтско нападение. По отношение
на Тиле тезата, която се предполага като алтератива е, че трябва да се търси по-близо
до Византион, тъй като условията на договореност между Кавар и Византион показват,
че Кавар е в непосредствена близост до Византион. С тези аргументи е формулирана
тезата, че келтското нашествие е само един от факторите за икономическата и
политическа криза на тракийските и балканските като цяло земи. Но основната причина
е, че именно балканските земи, където е ядрото на Александровата държава са арена на
непрекъснати военни сблъсъци между Александровите диадох (наследници) и техните
епигони ( наследници на населдниците). В условията на непрекъснати военни сблъсъци
и променящи се коалиционни формации, балканските земи се оказват неподготвени да
се справят с римската експанзия. Първият пряк военен сблъсък между тракийските
племена и римските легиони е през 188г.пр.Хр., когато римския военоначалник Гней
Манлий Вулзон се завръща от сирийската война в Мала Азия през Тракия. Той е
нападнат от обединените сили на четири тракийски племена в района на югоизточна

17
Тракия и са му нанесени тежки поражения. Така започва дългия период на римско-
тракийски военни сблъсъци в опити на Рим да завладее Тракия. В литературата се
приема, че в тракийските земи са най-трудно покорените племена. След първия сблъсък
след 188г. Тракия е превърната в римска провинция едва в 45/46г.сл.Хр. като дори до
106г. сл.Хр. Рим продължва са си има грижи с тракийските племена между Дунав и
Карпатите, известни като даки, чийто владетел Дукебал се оказва много трудно
преодолим противник за римляните. Едва в 106г. след три дакийски войни, Рим успява
да се справи с този проблем и да създаде провинция Дакия в западните земи на днешна
Румъния при ректа Олт (Алутанос). Това е реката, която се влива в река Дунав при
днешния румънски бряг, приблизително срещуположно на българския град Свищов. В
римската военна доктрина в републиканската епоха се е наложил един основен
принцип и това е принципа на справедливата война. Това означава, че Рим има право
да започне военни действия срещу някой противник само тогава, когато той лично е
застрашен или са застрашени неговите съюзници. Оказва се, обаче че този принцип се
спазва само тогава, когато друга страна е част от медународно призната система от
договори, между елинистическите държави. Това е принцип, който е прилаган
единствено в отношенията на Рим с държавите на диадохите и епигоните. Според
съвременните историци във всички останали случаи войните, които води Рим и които
са водени срещу него приличат на войните между западните заселници и индианските
племена в Северна Америка. Става дума за военни действия без правила. За римските
военоначалници целта във всяко едно военно начинание е правото да се празнува
официален триумф, това право се гласува с решение на сената и превръща триумфатора
в най-авторитетната личност в Рим. Цялата постановка на триумфалното шествие
показва, че съгражданите приемат триумфатора като богоравен. Когато в 168г. пр.Хр.
римляните побеждават при Пидна последния македонски цар Персей и уреждат
македонските дела с решение на римския сенат, вече става ясно, че перспективата за
Балканите е римска власт. Въпросът е само кога. В 148г. Рим създава провинция
Македония, което означава, че започва да изпраща провинциални управители.
Територията на новата провинция се превръща в изходна база за многобройни
завоевателни походи във вътрешна Тракия.
Голяма част от тракийските владетели предлагат своето приятелство на Рим и по
този начин са включени в римската система на съюзни и клиентни царства. Това
означава, че тракийските владетели се задължават да подпомагат Рим в случай на
нужда, както с войска, така и с провизии, така и с предоставяне на територия за
придвижване на римските легиони. Едновременно с тези клиентни тракийски царства
някои от тракийските племена продължават непримирима борба за своята
независимост. Сред тях най-вече изпъква етнонима беси, които се грижат за главното
прорицарище на Дионис в Тракия и които вдигат антиримско въстание в 23г.пр.Хр.,
предвождано от жреца на Дионис – Влогез. Въстанието е потушено, а за наказание Рим
отнел светилището на бесите и го дал на одрисите. Тракийските владетели и тяхната
лоялност към Рим са изправени пред тежко изпитание в годините на граждански войни.
Известно е, че по време на войната между Цезар и Помпей в 48г. пр.Хр. няколко
тракийски владетеля подкрепят Помпей, който представлява на Балканите лигитимната
римска власт. И тъй като Цезар побеждава, те са принудени да разчитат на милостта на
Цезар. Този случай дава поука на тракийския цар Котис, който имал двама сина Раскос
и Раскупорис. Когато започва гражданската война между цазарианци и републиканци
през 42г.пр.Хр., той изпратил единия си син в лагера на рупубликанците, а другия в
лагера на цезарианците. Когато цезарианците побеждават единия брат, победителя
измолва милост за другия останал при победените. Решителната стъпка в римското
завладяване на земите между Дунав и Стара пранина е дело на Марк Лициний Крас,

18
който през 29/28г. пр.Хр. организира два похода, тръгвайки от Македония, където е
провинциален управител през Тракия, територията на севдите включително, за да
попадне в днешната Дунавска равнина. Местното население е покорено, значителна
част е избито и тези земи, по течението на река Дунав между Белград и Черно море, са
включени като военна префектура в границите на провинция Македония и под властта
на македонския провинциален управител. Изглежда, че между 12/15г. сл.Хр. тези земи
са превърнати в самостоятелна римска провинция, станала известна под името Мизия.
В 45/45г. сл.Хр. клиентното тракийско царство, което е включвало земите между Стара
планина и Егейския бляг и дори части от днешна Добруджа, е превърнато в римска
провинция – Тракия. Поводът за тази промяна е поредното тракийско въстание, за
чието потушаване последния тракийски цар Реметалк ІІІ търси помощ от Рим. Така се
оформят двете тракийски – римски провинции: Мизия, по течението на река Дунав и
Тракия, в която по всичко изглежда не влиза и Стара планина. Двете провинции
получават различен статут, тъй като Мизия е гранична за империята, там са настанени
многобройни военни части (и легиони и помощни войски) и като официален език се
налага латинския. Тракия пък е вътрешна провинция и затова остава невъоръжена
провинция. Съобразявайки се с наложилата се традиция, римската администрация
постепенно допуска гръцкия език да остане официален.
Известно е, че Рим назовава новосъздадените провинции по името на
преобладаващата етническа група. Така Галия е заради галите, Германия – германите,
Тракия е заради траките, Дакия е заради даките. Въпросът е защо Мизия получава това
име. Лесният отговор е заради мизите, проблемът е има ли там изобщо мизи.
Античните автори между VІ и ІІ век пр.Хр. не съобщават за съществуването на мизи в
земите между Дунав и Стара пранина. Етнонимите, които се появяват са на изток от
Искър, сборния етноним гети и сборния етноним на трибарите на запад от Искър. В
самия край на ІІ и началото на І век пр.Хр., когато Рим вече се е настанил на
Балканския полуостров, чрез провинция Македония, от античните автори пишещи на
гръцки, за пръв път се прави опит между Дунав и Стара планина да бъдат търсени
мизи. Този опит е дело на философа Посидоний, който анализира текст в 13 песен на
„Илиада”. В нея се казва, че Зевс, след като участвал в битката при Троя се уморил да
воюва и затова „обърнал бляскавите си очи към земята на коневъдните траки, на
сражаващите се отблизо мизи и на абиите – най-спаведливи от хората”. Страбон –
географа на античността живее по времето на Август и възприема тезата на Посидоний
от „Илиада”. Още в античността тази теза не е еднозначно приета - Ератостен – един от
най-енцеклопедичните автори, твърди че мизи в Европа няма и тези мизи от 13 песен на
„Илиада” са мизите, които се намират в Малоазийска Мизия. Нещо повече в ІІІ век
сл.Хр. историкът Дион Касий, който пише римска история, който е сенатор и има
достъп до архивите на римския сенат е роден и израстнал в град Никея, което е във
Витиния в Мала Азия и освен това е провинциален управител на Панония (днешна
Енгария) твърди изрично в своята история, че в Мизия не живеят мизи. Местното
население е наричано така само от римляните, а те самите са самоназовават трибали.
Очевидно има проблем с назоваването на това население. До ден днешен се приема от
повечето изследователи, но не от всички, че имената мизи и Мизия се появяват тук като
резултат от една политическа пропаганда и проблемът е, че тези земи са завладени от
Марк Лициний Крас и получава правото на два триумфа, заради победите си в този
район. Времето, обаче е 29/28г. пр.Хр. това е най-критичното време за Октавиан
Август, защото той е победил Марк Антоний при Акциом през 31г. и повторно през
30г. при Александрия. В същата 31г. Египед е завладян и тъй като сенатът е гласувал на
Октавиан извънредни пълномощия, заради войната с Египед и Клеопатра, то това
означава, че поне в 29г. той трябва да върне тези пълномощия. Той обаче не го прави и

19
използва цялата си власт, за да се разправи с всеки, който би могъл да бъде негов
сериозен конкурент за обществения авторитет в Рим. Точно в този момент 29/28г. са
двете победи на Марк Лициний Крас, даващи му право на триумф. Самият Марк
Лициний Крас е с огромен авторитет в Рим, тъй като принадлежи от семейството на
победителя на Спартак. Изправен пред заплахата Крас да отпразнува два триумфа,
Октавиан прави всичко възможно, да са му отнеме единия. И тъй като земите са
завладени, Октавиан Август ще обяви, че той е този, който завладява мизите, а защо
точно мизи, защото в древността мизите са се славили като много силни бойци. За пръв
път в официален документ мизите се появяват на тази територия в речта на Октавиан
пред сената на историческото заседание януари 27г., което заседание се счита за
рожденна дата на принципата.
Мизия е разделена на две части: Горна и Долна Мизия през 86г.сл.Хр., когато
император Домициан подготвя своята война срещу дакийския цар Децебал. Причината
за това разделяне на Мизия е необходимостта тук да се въведат допълнителни легиони.
Според традицията наложена от Октавиан под командването на един провинциален
управител не може да има повече от три легиона и това е начина да се предотврати
евентуален бунт срещу властта.
Разделяйки Мизия на две провинции, Домициан въвежда в същите тези земи още
два легиона. Границата между горна и долна Мизия е по долината на река Цибрица
(ант.Кеаброе). Няколко десетилетия по-късно границата между горна и долна Мизия е
отместена по течението на река Лом (Алмус). Това означава, че в земите на днешна
северна България се откриват паметници от три различни римски провинции: на запад
от Лом е горна Мизия, на изток от Лом е долна Мизия, а земите на Предбалкана,
включително Мездра са част от провинция Тракия. В южна България се срещат две
римски провинции: цяла южна България, без югозападния ъгъл, който започва от
Сандански на юг е Тракия, а този ъгъл е провинция Македония.
Създадената през 106г. провинция Дакия, въпреки вложния огромен финансов,
военен и демографски потенциал се оказва трудно защитима от атаките на варварските
племена. Затова между 270/275г. император Аврелиан изоставя тези земи и евакуира
римската администрация. Но за да не стане ясно, че Дакия отпада от номенклатурата на
римските провинции, огледално на старата Дакия, но на друг бряг на река Дунав са
създадени две нови Даки. На север на брега на река Дунав е крайбрежна Дакия със
столица Рациария ( с.Арчар видинско), на юг е вътрешна Дакия със столица Сердика.

20