Трета тема

Звукова и графична система на българския книжовен език

§1. Фонетичен строеж на езика

Фонетичният строеж на езика има два слоя: сегментен – този, който може да
бъде разделен на отделни звукове; и надсегментен – този, който е нечленим,
т.нар. „мелодия” на езика.
Звуковете, които разграничават значение, се наричат фонемите. Въпреки
ограничения си брой те изграждат целия сегментен слой на езика. Без да имат
свое значение, звуковете разграничават значение в по-големите езикови единици,
поради което не могат да бъдат произволно заменяни. Например гласнит звук а
сам по себе си не означава нищо, но ако го заменим с друг гласен звук, се
променя смисълът на думата: лак, лък, лук, лик, лек.
Всеки звук (фонема) заема своето място и се свързва с останалите звукове
в речта по определен начин, като търпи различни промени – така се създават
множество варианти на един звук в зависимост от мястото му в речта и влиянието
на съседните звукове. Звуковите промени се подчиняват на езиковите закони,
които от своя страна са подчинени на разума и целта на общуването – предаване
на съобщение, говорно или писмено, по възможно най-целесъобразния начин. Ето
защо звуковите промени трябва да се познават добре, за да се прилагат правилно
правоговорните и правописните норми и да се постига целта на общуването.
Естествената необходимост на човешката реч звуковете да се приспособяват
един към друг, за да се артикулират възможно най-лесно и с най-малко
напрежение на говорния апарат, води до звукови промени на уподобяване
(асимилация), разподобяване (дисимилация), изпадане (елизия) и вмъкване
(епентеза) на звукове, и др. Морфологичната структура на думата води до
редувания на звукове, които в някои случаи са исторически и са свързани с по-
ранен етап от развоя на езика, до струпване или изпадане на звукове на
морфемните граници.
Към надсегментния слой на фонетиката отнасяме ударението (акцент) и
интонацията, чрез които променяме интензитета, честотата и времетраенето на
звуковете. Ударението е същностен елемент от думата, то обвързва фонетиката
с морфологичния и лексикалния строеж на езика. Интонацията е елемент на
фразата, като ѝ придава завършеност (съответно незавършеност), неутрално или
тържествено звучене, въпросително или повелително звучене, многозначителен
смисъл, ироничен подтекст и др. По този начин интонацията обвързва фонетиката
със синтаксиса на езика.
 Фонетиката като дял от езикознанието изучава подробно фонетичния строеж
на езика. За целите на настоящото изложение ще бъдат разгледани само
основните фонетични закони и звукови промени, като бъдат поставени и в
контекста на юридическия език.

§2.Звукове и букви

1.Единство и различие на звуковата и на графичната система

Звуковата система на езика е динамична, тя се развива и обновява
постоянно, следвайки промените на социума, който я използва. Измененията в
звуковата система се дължат на естествени и несъзнателни процеси, които
протичат в потока на речта на носителите на езика.
Графичната система се изгражда от буквите и препинателните знаци.
Буквата е графичното означение на звука. Те закрепват графично сегментния
слой от фонетичния строеж, препинателните знаци отразяват надсегментния слой
от фонетичния строеж и синтактичните връзки, като оформят стилово текстовото
съобщение. За разлика от звуковата, графичната система е статична, тъй като тя
е призвана да внася устойчивост и постоянство за дълъг период. Измененията в
правописа - въвеждане или отпадане на графични знаци, утвърждаване на
правописни правила, са винаги съзнателни и направлявани. Те се налагат тогава,
когато е възникнала съществена разлика между изговора и неговото писмено
закрепване.
Съвременната фонетична система се състои от 45 фонеми: 6 гласни и 39
съгласни звука. Българската азбука съдържа 30 букви - съответно няма пълно
съответстие между звук и буква.

1.Видове звукове и тяхното графично представяне

Основното деление на звуковете е на гласни (произнасяни с голямо участие

на гласните струни и с наличие на повече глас) и съгласни (произнасяни с по-
малко глас). От своя страна основното деление на съгласните е на меки и твърди,
в зависимост от начина им на произнасяне и роложението на говорниа апарат.
Българската графична система съдържа букви само ца гласните и за твърдите
съгласни звукове. Напълно липсват букви или други означения за меките съгласни
(по-нататък мека съгласна ще означаваме с апостроф, за да я различим от
твърдото й съответствие). Този „недостиг” на букви е преодолян с правописните
правила.

Гласни: а, е, и, о ,у, ъ
Съгласни: б –б’; в- в’; г-г’; д-д’; з-з’; к-к’; л-л’; м- м’; н- н’;
п-п’; р-р’; с-с’; т-т’; ф-ф’; х-х’; ц-ц’; [дз]-[дз’]
шушкавите съгласни звукове ж,ч, ш, [дж], които са само твърди
глайдът й
 Когато меката съгласна е в сричка с гласните у и а, липсата на специфичен
знак се преодолява с условното използване на буквите ю и я. След съгласен звук
тези букви означават едновременно мекост на съгласния звук и гласен звук у и а:
любов (л’убов), люляк (л’ул’ак), бял (б’ал). Докато в началото на думата и след
гласна буквите ю и я означават звуковете йу и йа: юноша (йуноша); ябълка
(йабълка); ютия (йутийа); пея (пейа).
Мекост на съгласна в сричка с гласна о се обозначава с буквата ь (ер
малък), която няма самостоятелна звукова стойност: Пеньо (Пен’о), шофьор
(шоф’ор), бульон (бул‘он). Тъй като ер малък е знак само за мекост на
предходната съгласна, той не може да бъде използван в началото на думата или
след гласна. В тези случаи се пише йо: Йордан, майор, майонеза.
С буквата щ се отбелязват два звука - ш и т.
Звуковете дж и дз нямат буквено означение и се пишат с двете букви дж и
дз.
В потока на речта човек изпитва естествената необходимост да
приспособява звуковете един към друг, като ги променя и уподобява, за да ги
произнася възможно най-лесно. Звуковите промени в резултат на това
уподобяване не са грешка на изговора, напротив – те са правоговорна норма,
която трябва да познаваме, за да не допускаме грешки при изговор и писане.
Правилно е при изговор да произнесем променения звук, но писане обаче трябва
да се напише буквата, съответстваща на „оригиналния“ звук.

2. Сричка
Сричката е съвкупност от звукове, които се изговарят с едно движение на
говорния апарат (гласните струни, устните, езика, зъбите, небцето). В българския
език единствено гласните образуват сричка – за разлика от западните славянски
езици, където сонорните съгласни л, м, р, н също са сричкообразуващи.
Сричката може да се състои само от една гласна или от гласна и една или
повече съгласни. Правилото е една гласна – една сричка. Няма сричка, която да
съдържа две гласни. Сричката е отворена, когато завършва на гласна (ма ; мо; ме;
ме; му; ми).Затворена е сричката, която завършва на съгласна (ам, ом, ем, ъм,
ум,им). Един от основните фонетични закони, действал в старобългарския език, е
законът за отваряне на сричката, което се е постигало с вмъкване на еровите
гласни в силна и в слаба позиция (голям и малък ер – тогава ь не е бил само
буква, а е имал гласова стойност): градъ, съдъ, банкеръ. В резултат на
действието на този фонетичен закон в съвременния български език преобладават
отворените срички. С развоя на езика се променя и фонетиката му, като нуждата
от отваряне на сричката намалява до пълно отпадане на еровата гласна в
краесловие. Правописната реформа от 1945г. отменя ъ в края на думата, тъй като
буквата вече е нямала гласова стойност в тази позиция.
 В съвременния български език законът за отваряне на сричката е
преустановил действието си. Поставянето на допълнителни гласни след
затворена сричка (напр.там – тамо) не е допустимо в книжовния език и се
преценява като диалектен изговор.
Сричката няма смислово значение, тя е само единица в потока на речта, но
не е лингвистичен показател. Затова между сричките и морфемите няма
съответствие и сричкоделенето не следва морфемния строеж. Например думата
общонароден, разделена на срички, е : об – що – на – ро - ден, а разделена на
морфеми, тя е: общ – о – на – род – ен.

§3. Правопис на гласните

1. Видове гласни
В историческия развой на българския език вокалната система се е
опростявала. От 11-те гласни, съществуващи в старобългарския език, днес са
останали само 6.
Всички гласни са лабиални (устнени) – т.е. произнасят се само с участието
на гласните струни и устните и без участието на носната кухина.
Старобългарските назални (носови) гласни – малка и голяма носовка, произнасяни
с участието на носните кухини, както и ятовата гласна, са отпаднали от вокалната
система, но са оставили своите следи в редуванията на гласните звукове.
В съвременната българска фонетика няма кратки и дълги гласни.
Удължаването на някои гласни в говорната реч има експресивен характер и се
свързва само с индивидуалния изговор.
Шестте гласни в българския език се класифицират по различни признаци, но
тук ще бъдат разгледани по двойки само по артикулационния признак широки –
тесни, тъй като с него се свързват най-честите проблеми при прилагане на
правоговорната норма. По този признак гласните образуват три корелативни
двойки: а – ъ; о – у; е – и. Основните промени в изговора и правописа на
широките и тесните гласни са свързани с ударението в думата.

2.Ударени гласни
Когато са под ударение, гласните се чуват ясно и се изговарят така, както
се пишат. Изключение от това правило е ударена гласна а в края на глаголите от
1-во лице, единствено число, и 3-то лице, множествено число, и в определителен
член на съществителните от мъжки род. В тези случаи, въпреки че е под ударение,
гласната се изговаря като ъ, но се пише а.

аз чета (четъ); те четат (четът); мъжа (мъжъ); съда (съдъ)

Подчертаването на гласната а при изговор в тези случаи е отклонение от
правоговорната норма.

3. Неударени гласни
 Когато са в неударени срички, гласежът на широките гласни се доближава
до техните тесни съответствия. Това фонетично явление се нарича качествена
редукция и е една от най-отчетливите особености на българския вокализъм.
Редукцията в книжовния изговор е допустима само за гласните а и о и то в
непълна степен – т.е. допустимо е стесняване на гласните, но не и пълно
заместване на а с ъ и на о с у. Степента на допустимата редукцията е в
зависимост от изговорния стил – при разговорния стил редукцията може да бъде
по-силна и широките гласни максимално да се доближават до техните тесни
съответствия, но при официалния стил редукцията трябва да е по-слабо
изразена.
Правоговорната норма не допуска редукция на гласната е и доближаването
й до и. Това е характерно за източнобългарските говори: беши (беше), ходиши
(ходеше), тилифон (телефон), коти (коте) , и винаги се оценява като диалектен
изговор.
Степента на редукцията на гласните а и о зависи от това дали се намират
преди ударената сричка в думата или след нея.
В предударена позиция се различават две степени на редукция като се
спазва принципът на затихващата вълна – колкто гласната е по –близо до
ударението, толкова по слаба е редукцията. С увеличаване на гласната от
ударението, редукцията се увеличава и широката гласна се доближава
максимално до нейното по-тясно съответствие в корелативната двойка.
Например: актив, аванс, архив, адрес, авал, алиби, акциз, анюитет, апорт,
афект, - в тези случаи широката гласна е в първа неударена позиция пред
ударението и степента на стесняване според правоговорната норма може да
бъде само слаба. Силното затваряне на гласната и изговарянето ѝ почти като
тесните съгласни: ъктив, ъванс, ърхив, ъдрес, ъкциз е белег на диалектен
изговор и е недопустимо дори в разговорния книжовен език.
Наприер: становище, равнина, поляризация, популярност - в тези думи
широката гласна е на втора или трета позиция пред ударението и степента на
редукция се увеличава, затваряйки гласната повече и доближавайки я до тесните
гласни.
В следударена позиция степента на редукция е еднакво силна независимо
колко отдалечена от ударението е широката гласна, като нейният гласеж
максимално се доближава до тясната гласна : отказ, запад, книга, лампа. В този
случай разговорният книжовен език допуска силна редукция на широките гласни. В
официалния книжовен език редукцията следва да не е така ясно изразена.
В произнасянет на гласните се наблюдава и явлението обратна редукция.
Това е фонетична закономерност, която протича в рамките на същите корелативни
двойки : а – ъ; о – у; е – и, но в обратна посока – отваряне на тесните гласни към
широките им съответствия. Обратната редукция настъпва в неударени позиции на
тесните гласни и под влияние на други широки гласни в думата. При изговор под
влияние на широка гласна в думата друга тясна гласна се заменя с широка или се
изговаря и пише неправилно с нейното широко съответствие.
Например: вапрос (въпрос);, акредатив (акредитив) аператив (аперитив);
ентелигентен (интелигентен); астегматизъм (астигматизъм); еденица
(единица), копувач (купувач), барзина (бързина), таржество (тържество).
Силно изразената обратна редукция е отклонение от правоговорната норма.
 4.Правопис на неударени гласни
Първо правило: Когато гласните са в неударени срички при изговор
настъпва редукция - широките гласни се стесняват и лесно се бъркат с техните
тесни съответствия. Възможна е и обратната редукция – тесните гласни се
разширяват под влияние на други широки гласни в думата. При колебание за
правописа трябва да се направи проверка с друга сродна дума, в която
съмнителната гласна е под ударение:

Второ –правило:
ра/ъвнина равен – В последната
равнина; сричка–се
еде/иница пише
един а, ако гласната
– единица; въ/арбасе запазва–в
– върбов
множественото число на думата. Пише се ъ, когато гласният звук изчезва в
върба; обо/учение
множествено число. – обуча – обучение; дъ/арво – дървен – дърво; отка/ъз –
казвам – отказ; отка/ъс – късам – откъс; ба/ързина – бързо - бързина

бухал – бухали; кокал-кокали; казал – казали; рекъл – рекли; изтекъл - изтекли

5.Правопис на звука ъ

Правило за непостоянно ъ: Когато звукът ъ е в последната сричка и

изпада в множествено число, той се нарича още непостоянно ъ. Това явление се
получава в думи, в които в старобългарския език звукът ъ не е присъствал и се е
„вмъкнал“ в последствие, за да образува сричките –ъм, -ър,- ъл,- ън. Както се
отбеляза по-горе сонорните звукове л, м, р, н в българския език не са
сричкообразуващи. Сонорите участват в морфологичния строеж на езика като
суфикси (наставки) с вмъкната гласна ъ, като образуват непродуктивните суфикси
-ъм; -ъл; ър; ън. Затова в множествено число или в сродни думи, когато сричката
няма нужда от него, той изпада, но се запазва при членуване:

ритъм – ритми, ритъмът; вихър – вихри, вихърът; мисъл- мисли,

мисълта; вопъл- вопли, вопълът; съблазън – съблазни, съблазънта

Изключение правят и съществителни имена от мъжки род, които завършват

на наставка –ък. И в множествено число, и при членуване те запазват
гласната ъ:
 данък- данъци, данъкът; петък-петъци, петъкът; отрязък – отрязъци,
отрязъкът; задатък – задатъци, задатъкът; камък – камъни, камъкът

Фонетичното явление непостоянно ъ се наблюдава и при заети думи с

наставка –ър (от латинския суфикс er ) и с наставки –изъм, които ще бъдат
разгледани по-нататък.
:

Правило за подвижно ъ: В срички със сонорите р и л гласната ъ сменя

мястото си в различните форми на думите, като се редува ър- ръ и ъл-лъ

гръб-гърбица; гълтам-глътка; скръб-оскърбление; грък - гърци

дължа- длъжник; държа- дръжка; дързък – дръзки; връх- върховен

Тази „подвижност“ на звука ъ почти не създава трудности при изговор, но се

срещат грешки като оскръбление, гърк, придръпвам, задължнявам, поддържник.

6. Променливо я (Редуване ‘a – e)
Промяната на я в е (преглас на променливо я) е една от най-характерните
особености на българския правоговор. Прегласът като звуково явление е сложен
за обяснение, тъй като неговата етимология е далеч в старобългарския език и е
непозната на съвременните носители на езика.
Редуването я - е възниква само в тези думи, в които е съществувала
старобългарската ятова гласна (ят), изписвана като ер малък с пресечна
чертичка. Ят е била широка гласна, която се е изговаряла в междинна позиция
между а и е. В историческия развой на българския език ятовата гласна
преминава в различните говори по различен начин. В западните говори ятовата
гласна се затваря и се приравнява на е – т.нар. екави говори (вера, млеко, брег), в
източните говори ятовата гласна се отваря и се изравнява с я – т.нар. якави
говори (вяра, мляко, бряг). Буквата ят е премахната от българската азбука с
правописната реформа от 1945г.
Книжовната правоговорна норма приема звука ‘a ( а с мекост на
предходната съгласна, изписван като буква я) в основната форма на думата и
допуска промяна в е в други форми на думата или нейни производни. Тази норма
среща много затруднения при прилагането, тъй като в езика съществува и друг
звук йа (я), който е непроменлив и който ще бъде разгледан по-долу. Затова е
необходимо да се посочат тези думи в българския език, които съдържат
променливо ‘a (я) в основата си. Граматиката на съвременния български
книжовен език, том I, Фонетика, издание на БАН, 1982 година, посочва като думи с
ятов преглас следните:
- блян, блясък, бряг, бряст, бяг, бял, бяс;
- вляза, врява, врякам, врясък, вяра, вятър;
- гняв, голям, грях;
 - дрямка, дрян, дядо, дял, дялам, дяна, дясно;
- желязо;
- звяр, зрял, зяпам;
- изгрява, огрявам;
- коляно, крякам, крясък;
- ляв, лято;
- мляко, мряна, мяра, мярка, мяркам се, място, мятам, мях;
- надявам се, ням, нямам;
- обяд;
- плява, плясък, подявка, припрян, прищявка, прозявам се, пряк,пряпорец,
прясна,пряспя, пяна, пясък;
- рядък, рязък, ряпа;
- свян,свяст, свят, святкам, седянка, скорбяла, сляп, смяна, смях, сняг,
сряда, стряха, сядам, сянка, сяра;
- трябва, трясък, тяга, тясна, тях, тъдява;
- увяхвям, успявам;
- хляб, хрян;
- цвят, цял,цяр.
Списъкът не е изчерпателен, но съдържа често употрбявани думи и може
да служи като ориентир.
Макар и трудно разбираем, прегласът се подчинява на няколко сравнително
прости правила. Я се променя в е в следните случаи:
Първо правило: при промяна на сричката, съдържаща я, от ударена в
неударена : тяло- телесен; хляб- хлебар
Второ правило: сричката, съдържаща я, остава под ударение, но след
нея следва шушкава съгласна ж, ч, ш или й, или я или ю: бял- Белчо;
грях – грешка; мляко-млечен; сняг- снежен; изгрявам - грейна, изгрея
Трето правило: сричката, съдържаща я, остава под ударение, но след
нея следва сричка с гласни е или и
желязо-железен (меки срички)
място-местен Това правило, за разлика от
предходните две, се нарушава най-често и
обяд – обеден, обеди
дори в официалното общуване се чуват думи
като бяли, желязни, голями, обяди, което се
оценява като нарушение на правоговорната норма и диалектен изговор „якане”.
Във всички останали случаи променливото я се запазва. Неправилно е да се
променя я в е, когато не са налице условията, посочени по- горе. Затова
употребата на немам, лево, десно, цело, големо, влеза, влезна, требва и др. е
отклонение от правоговорната норма и представлява диалектен изговор „екане”.
Особено често се срещат изразите „съдебното решение е влезнало в сила“,
„влезнала в сила присъда“, „ излезнал на свобода“, вместо „влязла в сила
присъда“, „влязло в сила съдебно решение“, „излязъл на свобода“. Но в
множествено число правилните форми са „влезли“ и „излезли“, именно поради
приложението на третото правило за следваща мека сричка със звука и – „влезли
в сила решения“, „излезли на свобода“.

влязъл, влязла, влязло – влезли; излязъл, излязла, излязло - излезли

Поради широкото разпространение на някои основни форми на думите,

произнасяни различно в източните и в западните говори, правоговорната норма
допуска дублетни форми:

невяста- невеста (под влияние на прегласа в невести) ;

пряспа- преспа (под влияние на прегласа в преспи);
Вяра – Вера ( като собствено име)

Историческата обусловеност на екавите и якавите изговори, както и

съчетаването им в книжовната правоговорна норма, са довели до множество
изключения, особено при производните думи. Въпреки наличието на посочените
по-горе фонетични предпоставки, тези правила не се прилагат и нормата допуска
екав или якав изговор в противоречие с тях, като дава превес на морфологичния
състав на езика. Такива са следните случаи:
- съществителни имена, образувани с наставка –ост, по принцип
запазват променливото я в корена си (вяра- вярност ; цял- цялост) и то се
преглася в е едва след промяна на ударението при членуване на думата
(верността, целостта). Изключение правят следните думи: място – местност;
зрял – зрелост; вкаменял – вкаменелост.
- съществителни имена, образувани с наставка – ка запазват екав
изговор: резка, изрезка, сродни думи на мятам – наметка, подметка, отметка;
- русизми - екав изговор запазват и думи, които са навлезли в съвременния
български език от руски: дело (дяло), отдел, раздел, сделка.
Списъкът на изключенията също не е изчерпателен. Противно на
максимата, че изключението потвърждава правилото, в случая с ятовия преглас
многобройните изключения само показват колко непоследователна е книжовната
норма.

7. Непроменливо я (йа)
 Етимологията на непроменливото я се свързва със старобългарската
йотувана гласна йа и по-рядко с малката носовка.
В старобългарския език шушкавите съгласни ж, ч, ш са били меки и не е
имало нужда след тях да се поставя йотувана гласна а (я). В съвременния
книжовен език гласната а се запазва без промени, но в източните екави говори
под влияние на прегласа на променливото я се променя и гласната а в е.
Пример: чакам - чекам, чакалня - чекалня, чаша- чеши, жаба – жеби, шарка
– шерки, овчар - овчери.
Същото явление се наблюдава и при думи, при които непроменливото я
стои след гласен звук или в началоно: тояга- тоеги, яма - еми.
Промяната на непроменливото я е недопустимо според правоговорната
книжовна норма и винаги е оценявано като диалектен изговор.

8.Изпадане на гласни (елизия)

Елизията е фонетично явление, при което изпада една от две съседни
гласни.
При произнасянето на вокални съчетания иа и ио гласната и изпада,
придавайки мекост на предходната съгасна: официален – офицялен (офиц’ален);
милиард – милярд (мил’ард), милион – мильон (мил’он) ; павилион – павильон
(павил’он)
В думи от чужд произход, съдържащи две еднакви гласни, едната често
изпада, но това се дължи по-скоро на неразбиране на думата, отколкото на
фонетична закономерност: вакуум – вакум; ферибоот- ферибот; кооперация –
коперация.
Елизията е недопустима от правоговорната норма и се оценява като
диалектен изговор или белег на недобро образование.
В някои случаи елизията е допустима като дублетна форма. Такъв случай е
изпускането на гласната в края на месноименията мене и тебе (стари падежни
форми за личните местоимения аз и ти). При тези местоимения елизията е
допустима както в разговорния, така и в официалния стил: мене- мен; тебе-теб,
като дори в официалното общуване се отдава предпочитание на съкратените
форми. Докато изпускането на гласни в средата на местоименната форма,
присъщо за разговорната реч, е напълно неприемливо в официалния стил:
нашта, нашто, наште, вашта, вашто, ваште.

9.Съчетания от гласни - ия, -ея и -иа, -еа

Колебанията в правописа на тези звукосъчетания са предимно за думи от
чужд произход. Но и те се преодоляват при спазването на две прости правила.
Първо правило: Пише си -ия, ея, ако звукосъчетанието е в края на думата,
включително и когато след него следва определителен член.
материя -материята, идея - идеята, категория - категорията, ария- арията,
революция - революцията, конституция - конституцията, авария - аварията, епопея -
епопеята, ваканция - ваканцията, патриаршия - патриаршията, стипендия -
стипендията, Италия, Венеция, София
 Второ правило: Пише се - иа, - еа, ако звукосъчетанието в средата на
думата.

материален, официален, идеален, милиард, нотариат, нотариален, вариант,

патриарх, стипендиант, италианец, венецианец

Изключение: С -ия,- ея в средата на думата се пишат следните думи:

Християнство, християнин, софиянец, плеяда, сияние, сияен

Много често срещаната грешка натурален акт вместо нотариален акт се

дължи по-скоро на неразбиране на значението на думата, отколкото на
непознаване на правилото.

§4. Правопис на съгласните

1.Видове съгласни
За разлика от вокалната система, в развоя на българския език
консонантната система е претърпяла усложнения. Към настоящия момент тя
включва 39 фонеми:
- твърдите съгласни звукове и техните меки съответствия:
б –б’; в- в’; г-г’; д-д’; з-з’; к-к’; л-л’; м- м’; н- н’; п-п’; р-р’; с-с’; т-т’;
ф-ф’; х-х’; ц-ц’; дз-дз’
- шушкавите съгласни звукове ж,ч, ш, дж, които са само твърди
- глайда й

Меките варианти на съгласните представляват отделни фонеми, защото

разграничават значение и могат да променят смисъла на морфемите:
лук – люк (л’ук); цар-цяр (ц’ар); куп – кюп(к’уп); марка – мярка (м’арка)

Консонантната система е изградена на основата на диференциацията по

място и начин на учленение на звука и противопоставянето им по различни
признаци. Най-честите грешки възникват при изговор и писане на звучните и
беззвучните съгласни, поради което тук ще се спрем само на този признак.

2.Звучни и беззвучни съгласни

По признака звучност – беззвучност съгласните образуват следните

двойки:
б – п; в – ф; г – к; д – т; ж – ш; з – с
 Съгласните ч и х са само беззвучни и нямат звучни съответствия.
Съгласните л, м, н, р се отличават с най-голяма звучност, поради което се
наричат сонори. Те нямат беззвучни съответствия. Звуковете дж и дз са също
само звучни.

3.Уподобяване (асимилация)
В зависимост от позицията на съгласната в думата настъпват различни
фонетични промени. Това се случва само при съгласните, които образуват двойка
по признака звучност. Когато са в началото на думата или пред гласна или сонор,
звучните съгласните се чуват ясно и се изговарят така, както се пишат. Но когато
са в средата или в края на думата съгласните се влияят от останалите звукове,
като се уподобяват (асимилират). Това не е в отклонение от правоговорната
норма, но води до грешки при писане, поради което явлението трябва да се
познава добре и да се съобразяват правописните правила.
Първо правило: Когато са в края на думата звучните съгласни се
обеззвучават при изговор и при писане се бъркат с техните беззвучни
съответствия. А понякога се наблюдава обратният процес, при който беззвучната
съгласна в края на думата се заменя с нейното звучно съответствие, което също е
неправилно. При съмнение трябва да направим проверка с друга форма на
думата, най-често множествено число, или с друга сродна дума.

куб/п – кубове; калъв/ф – калъфи; кръг/к- кръгове; ориз/с – оризища; град/т –

градове; гараж/ш- гаражи

В този случай трябва много да се внимава за думите омофони – тези, които

звучат по един и същ начин, но имат различно значение и в зависимост от
контекста се пишат по различен начин: под – пот ; куб – куп; шев – шеф;
орис(съдба) - ориз.
Второ правило: При изговор звучна съгласна, която се намира в средата
на думата и стои пред беззвучна съгласна, губи звучността си, поради което
при писане се бърка с нейното беззвучно съответствие. При съмнение

бележ/шка – бележа; остав/фка – оставам; град/тски- градове

трябва да се направи проверка с друга форма на думата или сродна дума, в

която съмнителната съгласна „да се озвучи“, като я поставим пред гласна
или звучна съгласна.

Трето правило: Беззвучна съгласна, която е в началото или в средата на

думата и стои пред звучна съгласна, се „озвучава“ при изговор. При
колебание се проверява с друга сродна дума, в която съмнителната
съгласна се поставя между два гласни звука .

свадба – сватове – сватба; зграда – съграждам – сграда;

збор, зборник – събирам – сбор, сборник

 Когато са в началото на думата или пред гласна или сонор, звучните
съгласните се чуват ясно и се изговарят така, както се пишат.
4. Дисимилация (разподобяване)
Това фонетично явление представлява обратният процес на асимилацията.
Наблюдава се при два съгласни звука в една дума, които се артикулират по
сходен начин. В този случай, с оглед по-лесната артикулация, единият звук
(обикновено първият) се заменя с друг, който се учленява по различен начин.
Оикновено се наблюдава при две билабиалните съгласни (произнасяни с
участието и на двете устни) като например б и м или при съчетание на лабиална
съгласна с лабиодентална съгласна(произнасяна с участието на едната устна и
зъбите) като м и ф.
бонбардирам – бомбардирам; ноенври – ноември; конфорт – комфорт
Това явление не е много често срещано в съвременния изговор, но винаги
се преценява като отклонение от правоговорната норма.
5.Правопис на й
Й е особен съгласен звук, наречен глайд (от англ. glide – приплъзвам се),
който „приплъзвайки се“ зад гласните звукове образува дифтонги (двоезвучия) –
ай, ей, ой, ъй, ий, уй.
Като съгласен звук й не може да образува самостоятелно сричка и винаги е
включен в сричката, която се образува от гласния звук в дифтонга. За това при
съмнение думата може да се раздели на срички – ако и може да се отдели като
самостоятелна сричка, значи е гласен звук и, а не глайдът й.
Съществителни имена и местоимения, които в единствено число завършват
на –й, в множествено число завършват на -и, като окончанието -и се запазва и при
членуване.
конвой – конвои – конвоите; герой- герои - героите; кой – кои;
свой – свои – своите; мой – мои – моите

6. Вмъкване на й (йотация)
Йотацията е често срещано фонетично явление, при което между две
гласни се вмъква глайдът й, като се образуват най-често дифтонгите йа, йо, йе и
йи.
нотариат – нотарият (нотарийат); вариант – вариянт (варийант);
материал – материял (материйал); конституционен – конституцийонен;
шампион – шампийон, регион – регийон.
Правоговорната норма не разрешава йотация и подобен изговор се
преценява без изключение като диалектен или като проява на недобро
образование.
 7. Вмъкване на л (епентеза)
След съгласни б, п, в, м в някои думи, в които съгласният звук се е намирал
след звука j (йота), в старите славянски езици се е вмъквал съгласен звук л :
земjа - земля. Това фонетично явление се е срещало в южнославянските
езици сръбски и хърватски и в част от източнославянските езици, като е
особено характерно за руския език и за черковнославянския език, откъдето
прониква в съвременния книжовен език. В съвременния език епнтетичното л
и се запазва само в отглаголни съществителни, образувани със суфикс –ение,
както и в сродни думи (земя – земляк) и в топонимията (Горубляне) .

б~ бл: оскърбя- оскърбление; да потребя- потребление (но употреба);

п~ пл: престъпя – престъпление;
в~ вл: удивя- удивление;обновя - обновление
м~ мл: изумя- изумление.

8.Изпадане на съгласни (елизия)

Това явление се среща най-често в разговорната реч. Правоговорната
норма е различна по отношение на разговорното и официалното общуване.
Елизията възниква при струпване на съгласни на границата на две
морфеми: весник (вестник), расъдък (разсъдък). В разговорния стил на общуване
това не прави впечатление и не може да се оценява като съществено нарушение
на правоговорната норма.
Когато елизията е в началото на думата или се изпускат цели срички, тя е
белег на диалектен или жаргонен израз и правоговорната норма не я допуска
дори в разговорния стил, особено когато е съчетана с другите звукови промени:
Кво стаа сиа? (Какво става сега?); Къф убавец! (Какъв хубавец!)

Глава втора: Морфемен правопис

§5.Видове морфеми
Морфема е всяка част от думата, която има свой смисъл. Основното
значение на думата се носи от корена, но това значение се изменя от
представките и наставките. Смисловият строеж на думата се състои от
представка-корен- наставка. Разбира се, има думи, които се състоят само от
корен, само от корен и наставка или само от корен и представка.

корен

представка наставка окончание определителен

член
Българската правописна норма е изградена на основата на морфемния принцип,
който се изразява в неизменност на морфемите: Всяка морфема се пише по
един и същ начин, независимо как се изговаря. Като носители на езика ние
всички имаме вроден усет за него и не се замисляме за смисъла на морфемите.
При колебание относно правописа на дадена дума, можем да се опитаме да
разберем какво значение е вложено в морфемите, които я изграждат, защото
грешното й написване може да промени смисъла й.
Окончанията и определителният член, които се поставят след наставката,
нямат значение за смисъла на думата, а само променят нейната форма – род,
число, лице, определеност, но също водят до звукови промени при изговор на
границата с наставката.

Основните грешки, които се правят, са замяна на една представка с друга

или неправилно изписване на гласни и съгласни на морфемните граници.

§6.Правопис на представките
1.Представки о- и у-

Правописът на представките о- и у- е един от най-трудните и тези думи се

грешат най-често, защото смисълът на представките не се разпознава.

Представката о- придава завършеност на процеса и акцентира върху

С представката
резултата о- се
от действието: съдяозначава и действие,
– осъждам, което
осъден; беся придава обесен;
– обесвам, качество на
меся-
обекта,
омесвам,към койтобера-
омесен; е насочено действието,
обера, обир; и затова
ценя – оценявам, се среща много често в
оценка.
юридическите текстове: оправомощавам; оневинявам, оздравявам (предприятие),
обеднявам, обогатявам, облагородявам, онаследявам (имущество);
обезпечавам; освидетелствам; отегчаващ; опрощавам; обсебвам; оправдавам;
опека (попечителство, опекунство); очовечовам.
С представка о- се изразява и действие, което се разпростира върху
целия обект и се довежда до резултат – осоля; обера; окъсвам, оказвам (помощ,
съдействие), както и за раждане на животно: окотя, окуча, оагня.

Представка у- изразява посоката на действието, насочено навътре (във

физически или в духовен смисъл): усамотявам, уединение, ужилване, убождане,
убийство, упълномощавам, уличавам, или действие, насочено центробежно или
надолу – убягна, убежище, укривам, укритие, увисвам, увяхвам, улавям, указвам
(давам указания); унаследявам (заболяване)
Преддставката у- се използва и в думи, които изразяват изменение на
формата, обема, структурата или трайността на предмети: увековечавам,
уеднаквявам, увеличавам, умалявам, устройвам, устройство, удвоявам,
утроявам, усуквам, унищожавам.

Nota bene! Оказвам – указвам, онаследявам – унаследявам, не са дублетни форми на

една дума, а различни думи, всяка със свое значение.
2. Представки пре- и при-
В юридическия език тези представки имат голямо значение и се срещат в
много правни термини.

Представка пре- изразява движение от едно място към друго: премествам,

пренасям, преписвам, предавам; превъзмогване/създаване на пречка:
преграждам, прехвърлям, прескачам, превеждам преодолявам; надхвърляне на
определена граница: престъпление, престъпвам (закона), прекалявам;
препичам, пресолявам.

Представката пре- изразява и завършеност на действие или процес, но за

разлика от представката о- тя поставя акцента не върху резултата, а върху
извършената съпоставка на различни количества, качества, стойности,
ценности, отношения: премислям; претеглям; преценявам,
Основен институт в гражданското право е силата на пресъдено нещо (res
judicata) на съдебното решение. Само с една представка ние казваме много неща:
след извършена съпоставка на всички обстоятелства и обсъждане на всички
аргументи процесът вече е завършил и спорът не подлежи повече на
разглеждане.
В юридическите термини преклузия, презумпция, престация, превенеция,
които са от латински език, представката пре- има същия смисъл поради
принадлежността и на латинския, и на българския език към индоевропейското
езиково семейство.

Представка при- изразява движение с посока от един обект

към друг, поставяне към нещо в буквален и в преносен смисъл –
приближа, присъждам (разноски, издръжка, обезщетение), припиша
(черти на характера, качества, действия, вина), пристъпвам;
действие за достигане до определена цел – привеждам
(аргументи); признавам; припознавам,приготовление.
Представка при- означава също движение към себе си: привличам,
притеглям, приемам, правоприемник, приобретател, притезание,
притежание, принсъждам; както и слаба степен на действие: приличам,
припявам, пригодявам.
 Решението има сила на пресъдено нещо.
Разноските са присъдени в полза на ищеца.

3.Представки в-, въ-, въз -

Представката в- е много лесна за разбиране, тъй като тя се свързва и с
предлога в и изразява движение навътре: влизам, внасям, внос, вход,
вкъщи.
Когато коренът започва с гласна или със съгласна в, или с друга съгласна,
която е трудна за произнасяне, към представката в- се поставя гласната ъ.
Така се получава представката въ-: въодушевление, въображение,
въплъщавам, въвличам.

Представката въз- изразява вертикално движение. То може да бъде

отдолу нагоре: въздигам, възнасям, въззив – въззиваема страна,
въззивна жалба, въззивна инстанция; както и отгоре надолу:
въздействам; въздавам, възмездие, възможност .
–

Представката въз- означава още създаване на пречка, като поставя

акцента върху възможността да се окаже натиск по вертикала в посока
отгоре надолу и да се упражни власт: възпирам; възпрепятствам.
Представката въз- се използва още за изразяване на повторност или за
създаване на предишно състояние: възстановявам, възобновявам.
Изключение от принципа на морфемния правопис правят думите: въстание
(а не възстание); потисничество (а не подтисничество).

4.Представки от чужд произход

Много термини в юридическия език произлизат от римското право, като
морфемите запазват звученето и значението си, което са имали в латинския език.
Представката ре- (от латински re) изразява връщане назад или
възстановяване на предишното положение: регрес (регресен иск), реституция,
рекламация, реабилитация, репарация, ремитент.
Представка екс- (от латински ех) означава извличане от нещо:
екстрадиция; ексхумация; екстракция; експертиза.
Представката ев- не се среща често. Тя е от гръцки произход и означава
„благо”: евтаназия, евфемизъм. Юридическият термин евикция (съдебно
отстранение) има друга етимология – от латинската дума evinco (побеждавам,
отсъждам). Думата евентуален, евентуално (допустимо, вероятно, възможно)
също има друга етимология – тя е навлязла от английската дума event, която
означава събитие, случка, случайност.

§7.Правопис на корена
 Коренът е най-устойчивата част от думата, тъй като той носи основното й
значение (напр: доказвам, наказвам, разказвам, изказвам, приказвам; вход, изход,
доход, разход, приход, преход).
Грешки в корена почти не се допускат, но все пак това е възможно, тъй като,
както и при представките, един звук може да промени смисловото значение. В
повечето случаи това е ясно разграничимо и не се допускат грешки: бал - бял; вал-
вял; лук – люк; цар- цяр; съм – сом; куп- куб; поп- боб.
Честа грешка се наблюдава при използване на думите обращение (пускам
стока или пари в оборот) и обръщение (към някого), при които кореновата гласна
не се различава лесно. Тази грешка се допуска не само от ученици, студенти,
служители и магистрати, но дори и от филолози и редактори, затова трябва много
да се внимава с нея. Дори в действащия Наказателен кодекс, въпреки
внимателното му редактиране от юристи и филолози, се срещат правни норми, в
които думата обращение погрешно е заменена с обръщение:
Въпреки правилното изписване в чл.244 от НК („който прокара в обращение
подправени парични знаци...”) и в чл.244а, ал.2 от НК („който съзнателно прокара
в обращение такива знаци....”), в следващите текстове от закона законодателят не
е държал сметка за значението на думата:
чл.245 „ ...съзнателно го прокара в обръщение като истински...”
чл.276 „ Който подправи или пусне в обръщение подправени официални
удостоверителни знаци....”
чл.350 „...тури в обръщение такива храни или питиета ...”.

Nota bene! Обращение и обръщение не са дублетни форми на една и съща дума, а

Друга
различни често
думи, всякабъркана
със свое дума в кореновата гласна е въплъщавам, която
значение.
погрешно се изписва въплащавам. Коренът на думата е «плът», а не «плат».
Представката въ- означава, че вкарваме нещо в плътта, обличаме нещо с плът, а
не с плат, нито с плащ. В българския език няма дума въплащавам, още по-малко
ваплащавам .

§8.Правопис на наставките

1.Наставки -овам, -увам

Подобно на представките о- и у- и наставките, които включват тези гласни,
иматразлично значение.
 Наставката –овам означава действие, което се превръща в качество и се придава на
обекта, към който е насочено действието: образовам, опаковам, центровам,
поцинковам.

Наставката –увам означава действие, което е насочено навътре или към резултат,
Наставката –увам изразява
или към изменение също и обема,
на формата, продължителност
структурата,на трайността
действието:на векувам,
обекта:
летувам, зимувам, тъй като тя се свързва и с несвършения
лекувам,членувам, купувам, образувам, комплектувам. вид на глагола.

Грешката на глаголите образувам (създавам нещо, придавам вид, форма на

нещо ) и образовам (обучавам някого) се предотвратява от ударението, но
техните производни съществителни образование и образувание често се бъркат.

Nota bene! Думите образование и образувание не са дублетни форми на една и съща

дума, а различни думи, всяка със свое значение.
2.Наставки –ствувам, -ствам
Процесът на изпадане на гласната у в глаголните форми, завършващи на
наставка –ствувам, който е започнал като отклонение от правоговорната норма,
вече е завършен и е възприет като правило. В съвременния български език някои
от формите съществуват като дублети (чувствам- чувствувам), но други се
възприемат като думи с остаряло звучене: действувам, ползувам.
Съответно производните им също се възприемат като остарели форми:
ползувател може да се заменя с ползвател.

3.Наставки от чужд произход

Наставка -евт е от латински произход и означава деятелно лице (лице,
което извършва действие): фармацевт, терапевт.
Наставка –ър (от латинския суфикс er ) се среща в заети думи. При нея се
наблюдава фонетично явление подобно на непостоянното ъ, тъй като в
множествено число този звук изпада, но се запазва в определителния член.
 министър – министри, министъра; семестър – семестри, семестъра;
кадастър – кадастри, кадастъра; кадър – кадри, кадъра; регистър –
регистри, регистъра; метър – метри, метъра; литър – литри, литъра,
тигър – тигри, тигъра.

Изключение правят заемките от турски език, завършващи на - ър: чадър –

чадъри; катър – катъри; сатър – сатъри; бакър – бакъри. Турският език не е от
индоевропейското езиково семейство и неговият морфологичен строеж е
съществено различен. В този случай гласната ъ не е вмъкната в наставка, както в
случаите с непостоянното (вмъкнато ъ) и няма основание за отпадането й, а в тези
думи тя е и под ударение.
Наставка –изъм е също от латински произход и се среща основно в заемки,
като означава комплексно и функционално съчетание от предмети, отношения,
ценности, стойности: организъм, социализъм, материализъм. За разлика обаче от
наставката -ър , тук звукът ъ изпада и в множественото число, и в
определителния член.

Запазването
организъм на- гласната ъ в членуваната
организми, организма, форма след наставка
организмът; –изъм по
социализъм –
аналогия със запазването на ъ в наставката –ър е отклонение от правоговорната
социализма,социализмът; материализъм – материализма, матеирализмът
норма. Можем да кажем министърът, но не и социализъмът.

§9.Правописни грешки на морфемните граници

На морфемните граници „представка- корен“ и „корен-наставка“ възникват

често грешки в резултат на взаимодействието между звуковете - струпване на
съгласни, удвояване или вмъкване на съгласни.

1.Струпване на съгласни
На морфемната граница често се срещат съгласни, които трудно се
произнасят последователно, особено когато се различават по признака звучност –
беззвучност, поради което при изговор едната от тях изпада. Това явление се
нарича изпадане на струпани съгласни или елизия : весник вместо вестник;
расъдък вместо разсъдък. Правоговорната норма е различна по отношение на
разговорното и официалното общуване. В разговорния стил на общуване това не
прави впечатление и не може да се оценява като съществено нарушение на
правоговорната норма.
Когато елизията е в началото на думата или се изпускат цели срички, тя е
белег на диалектен или жаргонен израз и правоговорната норма не я допуска
дори в разоговорния стил, особено когато е съчетана с другите звукови промени:
Кво стаа сиа? (Какво става сега?); Къф убавец! (Какъв хубавец!)
Правописната норма се придържа строго към принципа на морфемния
правопис – трябва всички части на думата да се изпишат така, както са
морфемите. Дори и когато се натрупват повече от една представки, те се изписват
задългжително, така както учстват в смисловото съдържание на думата, а не както
се изговарят: безстрашен; безскрупулен; безсмислен; разсъждение, разстрел,
изстрел, изстъпление, изскачам, изпълнително деяние, изработка,
изпитателен срок, изполица.

2.Удвояване на съгласни
Двойни съгласни възникват на морфемните граници в думата, когато се
съчетаят представка и корен, завършващи и започващи с един и същ съгласен
звук: оттеглям; поддържам; наддавам.

Двойно –нн- възниква, когато прилагателното име в мъжки род,

единствено число, завършва на наставка –нен.
есенен – есенна, есенно, есенни; племенен – племенни, племенна, племенни ;
именен (списък, регистър) – именно, именна, именни;

поименно повикване (на призовани лица по списък).

Когато прилагателното име в мъжки род, единствено число завършва на наставка -ен,
въвТака, трябва
формите му зада се различават
женски именик
и среден род и именник.
и множествено Именик
число е лицето,
се пише -н. което има
имен ден (Днес Иван е именик.), а именник означава писмен паметник (Именник
на българските
обикновенханове).
– обикновена, обикновено, обикновени; писмен – писмена, писмено,
писмени; свещен – свещена, свещено, свещени; искрен – искрена, искрено, искрени;
имен В българския
(ден) – имени дни,език съществуват
именик; рожден ден –различни наставки
рождени дни, за образуване на
рожденик.
съществителни имена от мъжки род, но наставките -ик и -ник са много
продуктивни: учен-ик, възпитан-ик, имен -ик; вой-ник, плен –ник, памет-ник, имен-
ник.
Напоследък наставката -ик започва да се схваща като наставка –ник и се
наблюдава тенденция към немотивирано удвояване на н в думи, в отклонение от
правоговорната и правописната норма:
посланник, избранник (народни избранници), доверенник, поверенник (вместо
посланик, избраник, довереник, повереник).
 3.Удвояване на съгласни при членуване
Удвояване на съгласната има само при съществителни от женски род, които
завършват на съгласна т. Когато към думата се добави определителният член за
женски род – та, съгласно морфологичните правила на морфемната граница
възниква двоен звук: пролет – пролетта; вест – вестта; кост- костта.
Правилото е изключително стриктно и се отнася само за съществителните
от женски род. Затова трябва да се внимава с омонимите, които са от мъжки род,
които запазват членуването си за мъжки род: пръст(почва) – пръстта; пръст (на
ръката) – пръста; мед (метал) – медта; мед (пчелен) - меда.
Внимание заслужават и думи от женски род, които завършват на съгласна –
ш. При членуване се чуват двата звука ш и т, но не се пише буквата щ – именно,
за да се подчертае морфемната граница: пустош- пустошта.
По същата логика, думи, които завършват на –щ, се пишат с –щт- , въпреки
че второто –т не се произнася: нощ – нощта; вещ – вещта.

4.Удвояване на звукове в сложни думи

Сложни са думите, които са съставени от два корена: напр.
местожителство, нововъведение, пожарогасител, фотоапарат, водолаз.
Когато първият корен завършва със звука, с който започва вторият корен, или
между двата корена се постави съединителна гласна, възниква удвояване на
звука: стокооборот; местообитание, пожарооповестителна (инсталация).

§10.Редуване на коренови съгласни

1. Редуване к,г,х ~ ч,ж,ш (първа палатализация)

Исторически възникнали редувания на съгласните в корена в различните форми
на думата или в сродни думи се срещат във всички славянски езици. Това
фонетично явление се нарича палатализация, тъй като задноезичните твърди
звукове в корена на думата (учленявани с издигане на задната част на езика към
твърдото небце) се заменят с шушкавите съгласни ( учленявани с издигане на
средната част на езика към мекото небце) в сродни думи от същия корен :
- к ~ ч: ръка – ръчен, тъка- тъчеш;
- г~ ж: книга – книжа; мога- можеш;
- х~ ш: глух – заглушавам; грях – греша.

2. Редуване к,г,х ~ ц,з,с (втора палатализация)

- к ~ ц: ръка – ръце; юнак – юнаци;
- г~ з: предлог - предлози; филолог- филолози;
- х~ с: монах – монаси; кожух – кожуси.
 Най- продуктивно е редуването к ~ч ~ц, което се среща в най-много сродни
думи и в множественото число на думите: простак – простачка – простаци;
ръка- ръце- ръчен; лик- личен – лице; да река – реч- порицание.
Редуванията г~ ж~ з също са често срещани: залагам, залог – заложа –
залози; нога- подножие- нозе.
Резултат от настъпила втора палатализация е и юридическият термин
притезание - право, което може да бъде осъществявано принудително.
Етимологията на думата откриваме в последователните първа и втора
палатализация на съгласната г в корена -тег- :
тегло, притеглям – тежа, притежавам, притежание – притезание.

3.Други редувания
ск, зг ~ шт, жд: пискам – пищя; глозгам – глождя; иск – ищец;
т, д ~шт, жд: извратя – извращавам; победа- побеждавам;
ст ~шт: кръст – кръщавам; гост – гощавам.

Глава трета: Ударение

§1.Свободно ударение
Ударението организира звученето на думата. То представлява
артикулационно подчертаване на една сричка в многосрична дума чрез
фонетичните средства: напрежение на говорния апарат, интензитет, височина и
дължина на ударената гласна, които отнасяме към надсегментния слой на
фонтетичния строеж на езика.
В българския език ударението е динамично (силово) и свободно. То не е
свързано с определена позиция за всички думи в основната им форма (както
например във френския език – ударение на последна сричка), а може в
различните думи да стои на различни места. Това дава възможност ударението
да има смисловоразличителна функция, което е характерна особеност на
българския език:
з`авет- зав`ет ; п`олица- пол`ица; с`олница- солн`ица; п`ара- пар`а;
в`ълна - вълн`а; са `мо - сам `о; с`едмица – седм`ица.
Мястото на ударението не е скрепено с фонетични правила. То се е
установило в историческия развой на езика и е свързано с морфемния му строеж.
Въпреки това могат да се изведат някои закономерности:
Най-често ударението пада върху кореновата гласна или върху наставката.
В ограничен брой случаи ударението може да бъде върху представката: `указ,
п`оглед, пр`иход, `изход, р`азход, д`оход и др. – главно в думи, в които липсва
наставка.
 Думи, заети от чужд език, обикновено запазват ударението от него: акть`ор,
шофь`ор.
В много случаи окончанието също привързва ударението към себе си.

§2.Подвижно ударение
1.Свободно и подвижно ударение

Свободно и подвижно ударение не са синонимни понятия. Както казахме по-

горе, ударениоето в българския език е минаги свободно, тъй като няма норма,
която да го привързвазадължително към поредна сричка в думите – т.е. това е
характеристика на ударението по отношение на различните думи.
Свободно поставеното ударение в основната форма на думата променя
положението си при образуване на други форми на същата дума като образува
акцентни парадигми – това явление се нарича подвижно ударение и е също
характерна особеност на българския език. Подвижното ударение във формите на
думите силно се влияе от диалектните говори, поради което се допускат много
грешки.

2.Подвижно ударение при формообразуването на имената

Първо правило: Едносрични съществителни имена имат акцентни
парадигми от следния тип: лъв - л`ъвове, лъв`ът; мъж- мъж`е, мъж`ът; град –
градов`е, град`ът; нощ - н`ощи, нощт`а; реч - р`ечи, речт`а. Във формите за
множествено число съществуват много дублетни форми: ст`олове- стол`ове;
дж`обове- джоб`ове, ск`отове- скот`ове; св`ещи- свещ`и.
Изключение: Едносрични съществителни от мъжки род, които образуват
множествено число с окончание –ища не променят ударението си: път –
п`ътища, сън - с`ънища. Едносрични съществителни от чужд произход също не
променят ударението си: химн - х`имни, х`имнът; флаг – фл`агове, фл`агът; герб
– г`ербове, г`ербът.

Второ правило: При двусричните и многосричните думи в множествено

число ударението се мести от вътрешна сричка към окончанието: д`ело- дел`а;
`име – имен`а; зн`аме- знамен`а.
Изключение: От това правило има много изключения, но най-много грешки
се допускат при форми за множествено число на съществителни от среден род,
които завършват на наставка –ище. Както при едносричните думи, и в този случай
ударението се запазва върху сричката, върху която пада в основната форма за
единствено число: учи’лище - учи‘лища, учи‘лищата; съди‘лище - съди‘лища,
съди‘лищата.
 Изключение от това правило са и думите съдия и госпожа, при които се
проявява рецесивно ударение, което се мести от крайна към вътрешна сричка на
думата: съди`я- съд`ии; госпож`а- госп`ожи.

Трето правило: За основна форма на прилагателното име се приема

формата за мъжки род, единствено число. При образуване на други форми
прилагателните имена нямат подвижно ударение и запазват ударението от
основната форма: прав- пр`ава, пр`аво, пр`ави; пр`авият, пр`авата, пр`авото,
пр`авите.
Единственото изключение е прилагателното сам, което мести ударението си в
различните форми: сам – сам`а, сам`о, сам`и, сам`ият, сам`ата, сам`ото,
сам`ите.

Четвърто правило: Подвижно е ударението само при някои числителни бройни

имена:
- при ед`ин в остарялите падежни форми, които продължават да се
използват: ед`ин – едног`о
- членуване на числителни бройни от 4 нагоре: пет- петт`е; седем –
седемт`е; петн`адесет – петнадесетт`е и т.н.
- хил`яда – х`иляди, х`илядите

Пето правило: Подвижно ударение се среща само при показателните

относителните и въпросителните местоимения:
т`оя - т`ая, тов`а, тог`ова ; `оня - он`ая, онов`а, оног`ова ; `онзи – он`ази, он`ези;
чий - чи`я,чи`е

3.Подвижно ударение при формообразуването на глаголите

Ударението в глаголните форми за сегашно и минало време се мести в две
посоки – от последна към вътрешна сричка и обратно, което разколебава
правоговорната норма. Също така при поставяне на ударението на глаголните
форми влиянието на западните диалекти е много силно.

Първо правило: Ударението, което в сегашно време пада на глаголното

окончание (последната сричка) , в минало свършено време се премества върху
кореновата гласна:
четА, четЕш, четЕ - чЕтох, чЕете, чЕте Съответно, ударението, което в
сегашно време е върху
кореновата гласна (вътрешна сричка), в минало време се премества върху
глаголното окончание:
(да) вИдя, вИдиш, вИди, вИдим – видЯх, видЯ, видЯхме
Изключение прави глаголът отида, който в минало време запазва ударението си:

(да) отИида, отИдеш, отИде – отИдох, отИде, отИдохме Преместването

на ударението в
минало време на
глагола отида не е допустимо от правоговорната норме и е белег на диалектен
говор: ОтидЕ коня у рякътъ.

Второ правило: Глаголите кажа, ходя, пиша, гледам имат факултативно подвижно
ударение – т.е. правоговорната норма допуска в минало време да запазват
ударение върху кореновата гласна, както и да го премествт: к`ажа- к`азах, каз`ах;
х`одя- х`одих, ход`их; п`иша- п`исах, пис`ах; гл`едам – гл`едах, глед`ах. Но ако от
тези глаголи са образувани от глаголи от свършен вид с представки, подвижното
ударение не е допустимо: нап`иша – нап`исах; разх`одя- разх`одих, разгл`едам –
разгл`едах.

Преместването на ударението: разказАх, написАх, разгледАх, разходИх, под

влиянието на западнобългарския изговор е нарушение на правоговорната
норма.

4.Подвижно ударение при словообразуването

При образуването на производни (сродни) думи ударението се влияе най-вече
от наставките (суфикси). В словообразуването също няма закономерно
установени правила и са налице много изключения. Обобщено, с оглед н
аакцентуването на наставките, могат да се изведат три основни групи:

Първа група: Наставки, които преместват ударението върху себе си - това

са по-голямата част от продуктивните суфикси:
- за съществителни имена: ак/як (корен`як) ; ар/яр (овч`ар) ; ач/яч (шив`ач) ; -
авица (лап`авица) ; -алня (чит`алня); -ачка (чист`ачка) ; -иня/киня
(царк`иня); -итба (гон`итба); -ура (структ`ура, мат`ура, литерат`ура) ; -
уша (хитр`уша); - алище (сед`алище) ; -ало (оглед`ало) ; -ание/ние
(указ`ание); -илище (съд`илище, уч`илище); -овище (лег`овище).
При членуване тези суфикси запазват ударението върху себе си:

Правилно е да се произнесе учИлищата, съдИлищата. Акцентуване като

училищАта и съдилищАта е немотивирано и представлява отклонение от
правоговорната норма.
-за прилагателни имена: -ат (рог`ат); -ебен (потр`ебен); -елив (търпел`ив);
-лив (щастл`ив); -ив (игр`ив); -ист (лъч`ист); -ит (знамен`ит); - ок
(дълб`ок); -овен/евен (век`овен); - ав/яв (болн`ав)
- за числителни имена: -ина/тина (четвърт`ина) ; -има (пет`има); -мина
(седм`ина); -ица (дво`ица)
- за глаголи: - оря (мърм`оря); -асам/ясам/есам/исам (корон`ясам), -авам/-
явам (науч`авам)

Втора група: Наставки, които преместват ударението на предходната сричка:

-ец (х`убав- хубав`ец); -тел (`уча- уч`ител); -а (нагляс`я – нагл`аса); -ие (`указ
– указ`ание)

Трета група: Наставки, които не преместват ударението и го запазват върху

кореновата гласна: -ел (щърк- щ`ъркел); -ер (кош – к`ошер); -да (прав-
пр`авда); -ост/ест (благ- бл`агост); -ищина (б`ългарин – б`ългарщина).

Изключения: Наставки, при които има непоследователнст в ударението – в

някои случаи те привличат ударението върху себе си, в други – не: -ство
(мъжеств`о, бр`атство); - иво (гор`иво, печив`о); - ба (спог`одба – борб`а); -
че (бр`атче, крач`е)

§3. Акцентни дублети

Акцентната система на езика също е в постоянно развитие. Макар и
несъзнателно установявани, проемените в ударенията се подчиняват на
вътрешните езикови закони.
От най-голямо значение за развитието на акцентната система е
формалната аналогия – процес на уеднаквяване на различните начини на
поставяне на ударение, в който по-разпространеният начин влияе на
останалите.
На първо място, формалната аналогия се проявява в стремежа при
производни думи да се запази „оригиналното” ударение на първоначалната
дума. Така се получват акцентни дублети от рода на: Ив`ан – Иван`ов,
Ив`анов; Т`одор – Тодор`ов, Т`одоров; п`епел – пепелн`ик, п`епелник.
На второ място, формалната аналогия действа в рамките на един един
словобразувателен ред: гат`анка (вместо г`атанка) – по аналогия с
чит`анка; аптек`ар (вместо апт`екар) – по aналогия с дървар, пекар,
млекар и др.
Различните професионални среди, използвайки своя терминология, също
създават акцентни дублети: р`адар- рад`ар; х`алосни- халосн`и патрони;
антиби`отик – антибиот`ик; `ъгли- ъгл`и. В юридическата терминология
такива дублети са: к`одекс – код`екс; к`апаро- кап`аро; посес`орен –
пос`есорен иск.
Акцентните дублети не са нежелателно явление в езика и те се допускат от
правоговорната норма. Дублетите са начин за плавното обновяване на
акцентната система. И двата варианта се считат за правилни, но единият
има по- ограничена уптреба. Постепенно в обществото по естествен път се
налага само единият от вариантите, а другият излиза от уптреба.

Интонация

§1.Характеристики на интонацията
 Интонацията представлява съвкупност от звуковите характеристики на
гласно съобщение (изказване) – височина, дължина, темп, слятост и др. От
една страна чрез интонацията се разграничават различните синтактични
единици в потока на речта, а от друга страна се предава отношението на
говорещия към изказването. Интонационното оформяне на съобщителните,
възклицателните, подбудителните и въпросителните изречения е добре
познато от общообразователната програма. За целите на настоящото
изложение ще бъдат разгледани други недотам познати интонационни
инструменти – фразово и логическо ударение, които свързват фонетичното
със синтактичното членение на изречението.
В юридическата езикова среда интонацията е изключително важна в
съдебния процес, който е устен и състезателен. В зависимост от
процесуалното си качество в процеса, различните говорители имат различна
цел на изказване – следвателно тяхната реч се подчинява на различни
интонационни правила.
Съдът е неутрален говорител – той осигурява процесуално равенство на
страните и не може да има различно предубедено и пристрастно отношение
нито към страните, нито към фактите.
Всяка страна в процеса се домогва да установи фактите, от които черпи
благоприятни за нея изводи, както и да убеди съда в правотата на
аргументите си. Следователно отношението на насрещните страни към
подбора на фактите не е и не може да бъде еднакво.

§2. Фразово ударение

Основен елемент на интонацията е фразовото ударение – подчертаване на
една дума във фразата. Обичайно, когато говорещият има еднакво отношение
към всички смислови елементи във фразата, ударението е в нейния край и се
отбелязва с пауза. Но когато говорещият желае да открои смисъла на една
дума или словосъчетания, той поставя фразовото ударение върху нея като я
обособява интонационно – с пауза, с височина, с тембър, с мелодика.
Носителят на нова и важна информация в езикознанието се нарича рема,
която е фокусът на изречението, неговото смислово ядро, докато основната
изходна информация се нарича тема. Рематични могат да бъдат не само
единични думи, но и по-големи синтактични единици – словосъчетания,
обособени части, прости изречения в състава на сложното.
Подчинените изречения за цел и причина, както и за степен и следствие
са винаги рематични. Конструкции от типа тема/рема са най – обичайни,
защото при тях наслагването на новата информация следва основната
изходна информация, като се следва естествения ход на логическото
мислене.
 Длъжникът не се явява (тема), поради което задължението остана
непогасено (рема).

Поставянето на ремата на първо място - конструкции от типа рема/тема , се

отличават със значително по-голяма експресивност, особено когато са
съчетани с необходимата интонация.
Задължението остана непогасено (рема), защото длъжникът не се явява
(тема).
Значително смислово противопоставяне и привличане на вниманието на
слушащия се постига с изцяло тематична конструкции от типа тема/тема,
при която липсва ремата:
Длъжникът не се явява (тема) да плати задължението(тема).
Фразовото ударение може да е както върху първата, така и върху втората
тема, а ремата липсва. Новата и важна информация – че длъжникът
продължава да е неизправен и дългът не е погасен и към момента на
говоренето, е представена като второстепенна информация. Важната
информация може да се подразбира от контекста на изложението и тогава
нейният смисъл ще бъде подчертан. Ако не се подразбира от контекста на
изложението, ще се породят въпроси – Кога ще дойде да плати? Какво да
правим с дълга? Как да го принудим да се яви и плати? - така целта на
изказването да се привлече вниманието върху новата информация, е
постигната.

§3.Логическо ударение
С логическото ударение се постига контраст на изказването, като се изтъква
една информация, отричайки се друга по формулата: тема, а не тема или
не тема, а тема, в която ремата отново липсва.
Длъжникът дойде, но не за да плати дълга си.
Тук логическото ударение е върху втората тема, а ремата отново липсва.
Възникват въпроси: Тогава защо дойде изобщо? Каза ли кога ще плати?
Иска разсрочване ли? Така важната информация е силно подчертана и
вниманието на слушащия е заинтригувано, с което целта на изказване е
постигната.
Логическото ударение може да бъде поставено върху една дума само, която
в обичайната конструкция тема/рема е рематична, но при разместването на
словореда и членението на изречението се превръща в тематична, като
важността й се подчертава от интонацията и от противопоставянето – не
тема, а тема или тема, а не тема.
Конкурсната комисия (тема) избра недостойния кандидат(рема).
Не достойният кандидат беше избран от конкурсната комисия ( тема), а
друг (тема).