1

ТЕМА 1: ПРЕДМЕТ НА КИТАЙСКАТА ФОНЕТИКА И ФОНОЛОГИЯ

1.语音学和音韵学的对象：
音韵学和语音学都是研究语音的，但又是两们不同的科学，因为研究的对象不一样。语音
学是研究人类发音的生理基础和物理基础的。仔细一点说，语音学是对人类发音进行客观的描写，
着重分析人类语音的生理现象和物理现象，讲述发音器官的作用，分析各种的构成。他使用于各
个民族的语言。
至于音韵学则不同。它专门研究汉语的语音系统，而且主要研究中国古代的各个历史时期的汉字
读音极其变化，属于历史语音学范畴。它是中国传统的一门学问，已有一千多年的历史了。

В човешкия език материалният носител на информация е звуковата вълна, която се

възпроизвежда от артикулационния апарат, възприема се от слуховия апарат и се предава за
лингвистичен анализ на съответния център в главния мозък. Гласните и съгласните сами по себе
си нямат смислово съдържание освен като компоненти на морфемите, думите, синтагмите и
изреченията.
Звуковият строеж на думите се състои от единство на две взаимносвързани системи:
сегментна (звукова) и суперсегментна (ударение, интонация, мелодика). Тоналността в китайския
език е суперсегментна, но има и сегментен характер, дотолкова, доколкото е белег на отделните
фонеми и ги различава една от друга.

2. Характер на фонемите
Фонемата (от гръцки φώνημα, «звук») е най-малката звуково неделима частица в състава
на думата, която може да изпълнява смислоразличителна функция. Фонемата е материалната
обвивка на езика, който е съставен от звуци, и неговата комуникативна функция се осъществява
именно чрез фонемите. Фонетичният апарат на човека може да учленява разнообразни звуци, но
не всички от тях са фонеми, а само тези, които предават точно определен смисъл.

Фонемите от своя страна имат тройнствен характер: акустичен, анатомичен и

комуникативен.

а) акустичен характер на фонемите: бидейки звуци, фонемите са сами по себе си физично

явление, и притежават съответните физични свойства. Те представляват звукова вълна,
предизвикана от трептенето на гласните струни. Както и другите видове звуци, фонемите имат
следните характеристики:
- 音 高 ／ височина на звука: зависи от броя на трептенията ( 频 率 )на гласните струни за
единица време. Колкото повече са трептенията, толкова по-висок е звукът, и обратното.
Височината се измерва в Hz, като 1 Hz = 1 двойно трептене. Музикалната гама, както и тоновете
в китайския език са основани именно на разликата във височините.

-音强／сила на звука (интензитет): зависи от амплитудата (размаха) на трептенията (振幅)

и се измерва в децибели. Колкото по-голяма е амплитудата, толкова по-силен е звукът. Така
например в 刀 子 ， 石 头 , фонемите на първата сричка са относително силни, докато тези във
втората – относително слаби.

-音长／дължина/продължителност на звука (квантитет): определя се от времетраенето на

трептенето на гласните струни – ако трептенето е продължително, то и гласната е сравнително
дълга. Така например в диалекта Юе ( 粤 – Гуанджоу), има опозиция дълго и кратко “а”, като
квантитета на гласната играе смислоразличителна роля: 街 [kā:i], 　鸡[kāi].
 2

- 音 色 ／ тембър: свързан е с индивидуалното звучене на всяка фонема, породено от

различната форма на звуковата вълна, затова още се нарича и 音质. В китайския език например,
разликата между a и i, m и n, е именно в тембъра. Той играе и най-голяма смислоразличителна
роля в путунхуа, докато останалите три звукови характеристики имат различна по степен
смислоразличителна роля в различните езици.

б) физиологичен характер на фонемите: свързан с тяхната артикулация. Според ролята, която

изпълняват за учленяване на звука, говорните органи се делят на три типа:
- дихателен апарат: бели дробове／肺 + трахея／气管. При издишване въздушната струя
излиза от дробовете, и преминавайки през трахеята излиза навън.
- фонационен (озвучаващ) апарат: включва гръкляна／喉头+ гласните струни (гласилките)
／ 声 带 . Тук започва артикулацията. Гръклянът е покрит с лигавица, която образува две
хоризонтални гънки по вътрешните стени на щитовидния хрущял. Гласните връзки
представляват особено разтегливи мускулни ципи, а цепката, която се образува между тях когато
се отворят, се нарича глотис - 声们. Когато глотисът се отвори, въздушната струя може свободно
да премине, а когато е затворен, въздушната струя се промушва през тясната цепка, като кара
гласилките да вибрират, и по този начин се учленяват гласните. Ако глотисът е леко отворен, се
артикулират звучните съгласни.
- резонансни кухини (共鸣腔): издишаната струя въздух продължава нагоре към следните
кухини: гърлена 咽腔, устна 口腔 и носна　鼻腔. Устната кухина е най-важният артикулационен
елемент, тя се дели на горна и долна челюст ( 上 腭 ， 下 腭 ). Горната челюст обхваща горната
устна(上唇), горните зъби (上齿)，алвеолите (齿龈), твърдото небце (硬腭), мекото небце (软腭)
и мъжеца (uvula) (小舌). Долната челюст (下腭) обхваща долните устни (下唇), долните зъби (下
齿) и езика (舌头). Езикът от своя страна се дели на: връх (apex) (舌尖)，гръб (dorsum) (舌面):
praedorsum (преден език), mediadorsum (среден език), postdorsum (заден език), и корен (радикс)舌
根。
в) комуникативен характер на фонемите: езикът е най-важното комуникативно средство на
човека и има обществен характер. Звуците са строителният материал на речта, и също така носят
социален характер. Всеки език или диалект има своя собствена фонетична система, чийто състав
и фонемна съчетаемост се определят не толкова от акустичните али анатомичните белези на
отделните фонеми, колкото от носителите на отделните дадения език или диалект, или с други
думи, от езиковия социум. Затова може да се каже, че комуникативният характер на фонемите е
тяхна вродена функция.
 3

ТЕМА 2. ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ В КИТАЙСКАТА ФОНЕТИКА

1. Фонема (音素), гласна(元音), съгласна(辅音)

Фонемата е най-малката езикова единица, която не може да бъде разделена на по-малки

части. Така напр. a, i, u са самостоятелни фонеми, докато lu, xian се състоят съответно от 2 и 4
фонеми. Фонетичната система на всеки език се състои от няколко десетки различни фонеми, а в
путунхуа те са общо 32.
Фонемите в китайския език се делят на два основни вида:
Гласни: 10: a （八，发）, o（波，末）, e（饿，车）, ê [ε]（约，业）, i（依，低）, u（路，
屋）, ü（遇，句）, предно –i [1] (само след z,c,s), задно –i [ι]（само след zh, ch, sh, r） , er [әr] (儿，
二 ）。 Предното и задно –i не могат да бъдат произнесени без съгласен инициал, затова биват
наричани още prolonged consonants (дълги съгласни).
Съгласни: 22: b, p, m, f, d, t, n, l, g, k, ng, h, j, q, x, zh, ch, sh, r, z, c, s.
Основните разлики между гласните и съгласните са следните:
а) При артикулиране на гласните въздушната струя не среща преграда, докато при
учленяването на съгласните, когато въздушната струя преминава през устната и носната кухини
задължително среща препятствие.
б) при учленяването на гласни звукове, всички части на артикулационния апарат са
еднакво напрегнати, докато при учленяването на съгласните звуци мястото, където се образува
преграда е особено напрегнато, докато останалите части са сравнително отпуснати.
в) при артикулацията на гласните звуци въздушната струя е сравнително слаба, а при
съгласните – по-силна.
г) при артикулацията на гласните звуци гласните струни задължително трептят и
образувалият се звук е сравнително резонантен (ясен и звучен). При артикулацията на някои
съгласни гласните струни трептят, и образуват консонантни (звучни) съгласни – m, n, l, r, а при
учленяването на други – не трептят, и така артикулираните съгласни са беззвучни – b, t, z.

От гореизброените четири основни разлики, най-важна е първата.

2. Сричка （音节）
Сричката е слухово най-лесно различимата фонетична единица, като в китайския език
една сричка като правило съответства на един йероглиф. Има някои малки изключения като
напр. 花 儿 ， 盖 儿 , където са изписани два йероглифа, които се произнасят като една сричка.
Всички срички са съставени от фонеми, като броят на фонемите може да е различен: 啊 a, 饿 e, 大
da，地 di，人 ren，交 jiao，坏 huai，床 chuang. Китайската сричка може да бъде образувана най-
много от четири фонеми.

3. Инициална съгласна （声母，字母）, финал（韵母）, тон（声调）

В класическата китайска фонология сричката традиционно се дели на три основни

компонента, които отразяват особеностите на нейната структура, а именно инициал, финал и тон.
Инициалната съгласна и финала биват обособени още през д. Хан (206 г. пр. н. е. – 220 г. н. е.),
като инициал се е наричала съгласната в началото на сричката (в кит. език всички съгласни могат
да функционират като инициали, с изключение на ng), а финал се е наричала вокалната част след
инициала. Тя от своя страна се състои от три компонента: медиал, основна гласна и окончание.
а) медиал (韵头，介音）: -i, -u, -ü. Напр. yan, yuan, wan, qian, juan, suan.
 4

б) основна гласна/ядро （韵腹，主元音）: -a, -e[u], -i, -o, -u, -ü, -i [1], [ι], ê, er.
в) окончание（韵尾）:вокално (-i, -u) или консонантно (n, ng, er).

Тонът на сричката се носи от основната гласна, само при финалите –ui и –iu пада на
последната гласна.

Според вида на медиала, китайската класическа фонология разделя сричките на четири

основни категории, известни като 四乎:
开口乎: отворени срички без медиал, основната гласна е -а, -е, -о: an, ge, ma
齐齿乎: палатален тип срички с медиал -i или основна гласна –i: mi, mian
合口乎: затворени срички с медиал –u, wu, zuo
撮口乎: лабио-палатални срички с медиал –ü, qu, yuan

ТЕМА 3: ИНИЦИАЛИ

1. Фонетична транскрипция на инициалите в китайския език:

От 22-та съгласни звука, които съществуват в китайския книжовен език, ролята на
инициали могат да изпълняват всички, освен задноезичното –n:
b[p] p[p٬] d[t] t[t٬] g[k] k[k٬] m[m] n[n] l[l] r[ ] f[f]
٬ ٬
h[x] j[t ] q[t ] x[ ] z[ts] c[ts ] s[s] ٬
zh[t ] ch[t ] sh[ ]

При учленяването на съгласните, въздушната струя, преминавайки през устната и носната

кухина, среща преграда, затова артикулацията на инициалите може да се разглежда от два
аспекта: според мястото на учленение (мястото, където се образува преграда) и според начина на
учленение (начинът на преодоляване на преградата).

1. Класификация на иницалите според мястото на учленение (发音部位）:

а) 双唇音 билабиални (преградата се образува от горната и долната устна): b, p, m;
б) 唇齿音 лабиодентални (преградата се образува от горната устна и долните зъби): f;
в) 舌尖中音 дентални (преградата се образува от апекса и алвеолите): d, t, n, l;
г) 舌根音 веларни (преградата се образува от корена на езика и мекото небце): g, k, h;
д) 舌面音 палатални (преградата се образува от гърба на езика (дорсум) и твърдото небце –
палатум): j, q, x;
е) 舌尖前音 алвеолни (преградата се образува от апекса и алвеолите): z, c, s;
ж) 舌 尖 后 音 посталвеолни/ретрофлексни (преградата се образува от апекса и твърдото
небце): zh, ch, sh, r (ретрофлексно учленение – върхът на езика е издигнат и извит);

2. Класификация на инициалите според начина на учленение（发音方法）:

а) според начина на преодоляване на препятствието:
-塞音 преградни/оклузивни/избушни/експлозивни: b, p, d, t, g, k;
-擦音 проходни/фрикативни/търкави: f, h, x, sh, r, s;
-塞擦音 преградно-проходни/притъркови/африкативи: j, q, zh, ch, z, c;
-鼻音 назални (въздушната струя преминава през носната кухина): m, n;
- 边 音 латерални (въздушната струя преминава от двете страни на езика и заобикаля
преградата, образувана от апекса и алвеолите): само l
б) според силата на въздушната струя:
 5

- 不送气 неаспирирани съгласни (въздушната струя е сравнително слаба): b, d, g, j, zh, z;

- 送气 аспирирани съгласни (въздушната струя е сравнително силна): p, t, k, q, ch, c;
в) според това дали при артикулацията гласните струни трептят или не:
- 浊 звучни: m, n, l, r;
- 清 беззвучни: всички останали;
 6

ТЕМА 4. ФИНАЛИ

1. Класификация на гласните: извършва се според трите основни аспекта на тяхната артикулация:

а) позиция на езика/ 舌 位 的 前 后 : според хоризонталното местоположение на езика по
време на учленение, гласните се разделят на：
 предни гласни／前元音 (езикът е издаден напред) ：(i 依，ệ 约, ü 遇）;
 задни гласни／后元音 (езикът е свит назад) ：(u 屋, e 饿,o 卧)
 средни гласни 央元音 (езикът е в средна позиция) ：(a 八);
б) височина на езика ／舌位的高低: според разстоянието между езика и твърдото небце,
гласните се делят на ниски и високи, като между тях има още три степени: 高元音(i 依,u 屋, ü 遇)，
半高元音(e 饿,o 卧)，中元音，半低元音(ệ 约)，低元音(a 啊)
в) окръгленост на устните/嘴唇的圆展: окръглени гласни/圆唇元音: u,ü,o，неокръглени
гласни/不圆唇元音／展唇元音：всички останали;

2. Фонетична транскрипция на гласните:

[i] xi, mi,yi　－　高
[I] lai, shuai, gei, gu(e)i - 次高
[j] транскрибира звука i, когато е в началото на сричката, и след него има гласна - ya, yong
[e] lei, hu(e)i, su(e)i －半高
[ε] jie, xue　－　半低
[ǽ] dian, quan
[a] tan, kai, zhuai　－　舌面前，低
[a] pao, biao, fang, qiang,kuang　－　舌面后，低
[A] na, jia, gua　－　舌面央，低
[a] huar - 舌面央，次低
[w] транскрибира звука u, когато е в началото на сричката и след него има гласна
[u] pu, song　－　高
[ ] tou, ji(o)u, dao, niao　－　次高
[o] fo, wo －　半高
[ ] yue, yuan – транскрибира звука yu, когато е в началото на сричката и след него има гласна
[y] nü, xu, yu – транскрибира звука yu във всички останали случаи
[ ] ge, re, e, se
[ ] ren, zu(e)n, weng
[ ] zi, ci, si －舌尖前
[ ] zhi, chi, shi, ri　－舌尖后

3. Видове финали:
В китайския език има общо 39 финала, които според своята структура се разделят на три
подвида: Прости финали/монофтонги, сложни финали (дифтонги и трифтонги) и назални
финали.
a) прости финали/монофтонги (单韵母，单元音韵母) – образувани са от една единствена
гласна и през цялото време на тяхната артикулация позицията на езика и формата на устата
остават непроменени. По този начин изследването на учленението на монофтонгите се свежда до
изследване на артикулацията на гласните. В СККЕ има общо 10 прости финала, които се
подразделят на дорсални（舌面单韵母）- при тях основна роля играе гърба на езика: a, o, e, ệ, i,
u, ü; и апексални（舌尖单韵母）- учленяват се с върха на езика: -i [ ], -i [ ], -er.
 7

б) сложни финали (复韵母，复元音韵母）: дифтонги　二合复韵母，трифтонги 三合复韵

母 . Тяхната артикулация има следните две особености: (1) преходът между отделните гласни е
постепен, като езикът плавно променя своята позиция и форма и в този процес се учленяват
множество междинни звукове; (2) звучността на гласните е различна, така напр. в дифтонгите ai
и ia, a е по-звучно от i, и в зависимост от позицията на по-звучната гласна сложните инициали
могат да бъдат 前响复韵母，后响复韵母，中响复韵母 (само трифтонги, напр. uai). В китайския
език има 30 сложни инициала, които се делят на три групи:
o 二合前响复韵母：ai, ei, ao, ou;
o 二合后响复韵母：ia, ie, ua, uo, üe;
o 三合中响复韵母：iao, iou, uai, uei;

в) назални финали ( 鼻 韵 母 ， 带 鼻 音 韵 母 ): финали с назално окончание. По време на

артикулацията имаме плавен преход от гласна към назална съгласна, като накрая двете части на
преградата плътно се затварят и по този начин се образува назалната съгласна. В китайския език
съществуват две назални окончания: n и ng, с които се образуват 16 финала: an, ian, uan, üan, en,
in, uen, ün, ang, iang, uang, eng, ing, ueng, ong, iong.

ТЕМА 5. ТОНАЛНА СИСТЕМА

Тоновете представляват модулации в честотата на звука с фонемен контраст. Отсенките на

гласа често пъти са второстепенна характеристика на тоновете в множество диалекти, като напр.
скърцане, придихание, пронизителност и др. Някои езиковеди разделят езиците на интонационни
езици (при които тоналните опозици се появяват само при отделни срички), и тонални езици (при
които всяка сричка е в съответен тон). Някои изследователи са склонни да класифицират
мандаринския диалект и диалекта У като интонационни езици, поради присъствието на нулевия
тон, при който тонът на сричката е неутрализиран. Но повечето синолози единодушно признават
китайския език и неговите диалекти като типични тонални езици.
Китайските диалекти с най-малки тонални различия са вариантите на путунхуа, които се
говорят в най-северните части на Китай, като напр. диалекта Дунган, който има само 3 тона. В
някои диалекти (като напр. Кантонския и д. Уънджоу) може да има над 8 ясно разграничени тона.

1. Тонална стойност и тонален клас （调值和调类）:

　 Тоналната стойност отразява промените във височината на тона на сричката. Тоновете в
китайския език имат относителни стойности, за разлика от музикалните тонове, които са с
абсолютни такива, и зависят от пола, възрастта и настроението на говорещия. Тяхната основна
функция е смислоразличителна. За определяне на тоналната стойност обикновено се използва
петстепенната скала на 赵元任 , според която съответните тонове имат следните стойности: първи
– 55, втори – 35, трети – 214, четвърти – 51.
Тоновете с еднакви стойности биват обособени в тонални класове. В класическия
китайски език съществуват четири основни тонални класа: 平声，上声，去声，入声。Тоналните
класове в СККЕ и различните диалекти са възникнали в следствие на еволюцията на тези
първоначални четири класа. В този процес някои тонове са се разделили, други са изчезнали,
като напр. древния равен тон 平 声 понастоящем в множество диалекти (вкл. путунхуа) се е
разделил на 阴平 и 阳平 (съвременните първи и втори тон)。

2. Тоновете в СККЕ:
 8

调类 调值 调形 调号 例子
阴平 ５５ 高平 ˉ 妈，身
阳平 ３５ 中升 ́ 麻，神
上声 ２１４ 降生 ˇ 马，审
去声 ５１ 全降 ̀ 骂，慎

3. Входящ тон
В древнокитайския език входящия тон е представлявал самостоятелен клас, който днес е
запазен в голяма част от дилектите на Китай, но не и в путунхуа. Част от думите във входящ тон
в отделните диалекти, при абсорбирането си в книжовния език са преминали в другите тонални
класове. В путунхуа са се запазили едва около 400 думи с входящ тон, от които почти половината
са се трансформирали в четвърти тон, около ¼ са преминали във втори тон, а останалите стотина
са разпределени между първи и трети тон, от които тези в трети са най-малко. В някои диалекти
също така сричките във входящ тон се четат по-кратко и стегнато, а когато преминат в путунхуа,
тяхното четене като цяло се удължава.
 9

ТЕМА 6: ФОНЕТИЧНИ ИЗМЕНЕНИЯ В ПОТОКА НА РЕЧТА

Ако бъде разгледана изолирано, фонетичната система на китайския език в основата си се

състои от инициал, финал и тон, влизащи в състава на сричката. При слято четене, обаче, всеки
един от тези компоненти претърпява някаква промяна под влиянието на съседните звуци. Тази
промяна езиковедите наричат фонетични изменения в потока на речта /语流音变／连读音变/ или
звукови закони, поради факта, че този тип промени също се подчиняват на определени
закономерности.
1. Някои видове често срещани фонетични изменения:
а/ 同 化 – асимилация/уподобяване: два звука под взаимно влияние започват да звучат
еднакво или подобно. Това е и най-често срещаният вид фонетично изменение. Напр. 难 免 в
устната реч често се произнася като nammian, а 面包 като miambao. В първия случай имаме пълна
асимилация / 全 同 化 / – окончанието на предната сричка напълно се уеднаквява с инициала на
задната, докато във втория случай асимилацията е частична / 部 分 同 化 /, тъй като финалът на
предната сричка се уподобява само частично на инициала на задната и двата звука стават
билабиални. Асимилацията в китайския език в повечето случаи е регресивна / 逆 同 化 /, т.е.
втората сричка влияе на първата. Асимилацията като цяло е свързана с принципа на неосъзнат
стремеж към улесняване и опростяване на артикулацията при говорене. (В бълг. ез. прогресивна
асимилация при свой – сфой и регресивна при вторник – фторник);

б/ 异化 – дисимилация/разподобяване: превръщането на два последователни еднакви или

подобни звука в различни, с цел да се избегне неудобството при произнасяне. Дисимилацията не
е толкова често срещано явление като асимилацията. В китайския език пример за дисимилация е
тоналната промяна при две срички в трети тон, когато първата преминава във втори тон. Друг
пример е четенето на модалната частица 啊 , когато пред нея имаме сричка, завършваща на „а”
или „ê” . Тъй като би било неудобно да се прави пауза между два еднакви или близки звука, то
четенето на 啊 се променя на „ya”: не трябва да ги знам примерите

    ① 快拉(la)啊(ya) !    ② 这是你的家(jia)啊(ya)!

    ③ 好大的雪(xue)啊(ya)!
Във всички останали случаи при четенето на 啊 се извършва асимилация, в зависимост от
окончанието на предходната сричка:
- след –n се променя на [na]:
你可要小心(xin)啊(na)!
- след –ng се променя на [nga]:
好冷(leng)啊(nga)！
- след -i, -ü се променя на [ya]:
你快来啊！好大的鱼啊！
- след -u, -ao[au] се променя на [wa]:
你在哪儿住(zhu)啊(wa)！ 咱们快走(zou)啊(wa)！ 多好(wa)啊！
- ако предната сричка е fu, 啊 се чете като [va]:
多么幸福(fu)啊(va)！
- след zi, ci, si се чете като [za]:
我可没心思(si)啊(za)！ 再来一次(ci)啊(za)！
- след zhi, chi, shi, r се променя на [ra]:
你有事(shi)啊(ra)？ 我的儿(er)啊(ra)！ 多美的花儿(huar)啊(ra)！
 10

в/ 增音 – вмъкване на нов звук в състава на думата. Ако е в началото се нарича протеза,

ако е в средата – епентеза. Обикновено в китайския език се наблюдава при срички с нулев
инициал, към които при произнасяне се добавя звук подобен или еднакъв с окончанието на
предходната сричка. Слухово този звук наподобява и може да се възприеме като инициал на
втората сричка. Някои езиковеди разглеждат като типичен пример на протеза горепосочените
изменения в четенето на модалната частица 啊;
д/ 减音 – елизия/изпадане: непроизнасянето на даден звук от състава на думата, напр. при
daifu често се изпуска окончанието и звучи като daif;
е/ 弱 化 – редукция: превръщането на силен звук в слаб. Класически пример за това е
четенето на сричката в нулев тон. (爷爷- втрорто йе е много по-слабо)
ж/ 合 音 – сливане: превръщането на две отделни срички в една, напр. при еризация.
Освен това като примери за сливане могат да бъдат разглеждани и характерните за Пекинския
диалект думи като: 　不用 bu yong 甭 beng4 (съвременно изобретение), 这一 zhe yi 这 zhei, 那
一 na yi 那 nei, 哪一 nayi 哪 nei.

з/ 换位 – метатеза/разместване: размяна на местата на две различни фонеми, напр. някои

стари пекинчани вместо 言语 yan2yu (реч), казват yuan2yi – имаме метатеза на ü с i. (В бълг. ез.
метатеза има при балерина – барелина). Метатезата в китайския език се среща по-често сред
простолюдието, както и при погрешно изговаряне на дадени думи (напр. при скоропоговорки);

2. Нулев тон: загубата на етимологичния тон на дадена сричка, когато тя влезе в състава
на дума, словосъчетание или изречение. Освен тона, промяна претъпяват и инициалът, финалът,
продължителността и силата на звучене на сричката. Слухово тази промяна се възприема като
много по-кратко и по-леко звучене, в сравнение с това, което сричката има когато е в своя
етимологичен тон. Според статистиката, в съвременния китайски език на всеки 5-7 изговорени
думи се пада по една в нулев тон, ето защо правилното му заучаване е особено важно, в противен
случай може да се предизвика не просто неправилно произношение, но и недоразумение в
смисъла.
а) особености на артикулацията на нулевия тон: (ненужно!)
- квантитетът е почти наполовина по-къс, отколкото при сричките в етимологичен тон –
това е основната особеност на нулевия тон в путунхуа, напр. 妈妈，婆婆，奶奶，妹妹;
- височината на нулевия тон няма собствена стойност, а зависи от тоналната стойност на
предходната сричка. В общи линии, той е сравнително висок след трети /полутрети/ тон и
неговата крива е възходяща, и сравнително нисък след всички останали тонове, с низходяща
крива.
- тембърът на сричките в нулев тон също е повлиян от скъсеното време за артикулация. По
отношение на инициала, това влияние се изразява в леката промяна към звучност при съгласните,
напр.:

好吧[pa-ba] 他的[ ] 两个[ ]

看见[ ] 说着[ ] 日子[ ]

По отношение на финала, най-характерната особеност е тенденцията към осредняване на

гласните, поради факта, че езикът няма време да достигне мястото за учленение, а понякога
някои гласни дори могат да отпаднат:

头发[ ] 回来[ ] 妹妹[ ]

棉花[ ] 大方[ ] 眉毛[ ]
哥哥[ ] 记得[ ] 心思[ ]
 11

本事[ ] 豆腐[ ] 东西[ ]

出去[ ] 面子[ ] 石头[ ]

- интензитетът на сричката в нулев тон е тясно обвързан с нейния квантитет, и като цяло
се изразява в малкият заряд или потенциал, който тя има, а не толкова с промяна в децибелите
при нейната артикулация. Важно е да се запомни, че нулевият тон не е самостоятелен пети клас в
китайския език, и йероглифът 声 от 轻声 не означава „тон” (声调), а по-скоро „звук, звучене” (声
音). По същият начин йероглифът 轻 отразява субективното човешко усещане за „леко” звучене
на сричката, но тази „лекота” е комплексна и е обвързана с гореизброените четири фактора.
 12

3. Еризация: сред съществуващите в китайския език прости финали (монофтонги) има

един ретрофлексен （ 卷 舌 韵 母 ） , който не се свързва с никакъв инициал, а самостоятелно
образува сричка. Това е финалът “er”, като най-често използваните йероглифи с това четене са 儿，
而，耳，二 и още няколко други. Освен като самостоятелна дума, обаче, той често се среща и
след други срички, като превръща техния финал в ретрофлексен （卷舌韵母, в опозиция на 平舌
韵母, т.е. финалът на предходната сричка преди еризацията). Двете срички се сливат в една, като
се запазва тонът на първата, и това явление в китайския език е познато като „еризация” (儿化). И
все пак еризацията не е чисто фонетично явление, тя има своята роля в езика и най-общо казано е
белег на съществителните имена (с изключение на 玩儿）. Нейните главни функции са следните:
а) променя принадлежността на думата към дадена част на речта, като най-често заедно с
това се променя и смисъла, напр.:
活（动词）　－　活儿（名词） работа （干活儿 върша работа）
干（形容词）　－　干儿（名词）малки парченца изсушен плод
火（名词）　－　火儿（动词 – ядосвам се） （发火儿 – разгорещявам, се ядосвам
се）
б) променя семантиката на думата:
信（信件）　－　信儿（消息）новина
半天（好长时间）　－　半天儿（半个白日的时间）
眼（眼睛）－　眼儿（小空）
白面（面粉 брапно）－　白面儿（一种毒品　heroin）
: в) придава емоционална окраска или допълнителен смисъл
冰棍儿，男孩儿，门缝儿 fengr4（表示细小轻微的意思 – умалителност）
小 张 儿 ， 老 猫 儿 ， 头 儿 （ 表 示 喜 爱 和 亲 近 的 感 情 – обич и близост ） , понякога
прекалената интимност може да има и негативна конотация　－　老头儿
爱情儿(жалки чувства, някаква си любов)，没事儿，瘪三儿 bie1sanr1（отрепка, просяк,
голтак）（表示不重要，有时有看不起的意味 – незначителност, презрение）
г) образува съкратената форма на някои думи:
味道　－　味儿
今天　－　今儿
明天　－　明儿
这里　－　这儿
那里　－　那儿

Еризацията в путунхуа се е появила под влияние на Пекинското наречие, но не всички

думи, които пекинчаните по навик еризират спадат към горепосочените категории и следва да
бъдат заучавани.
В писмения език еризираните думи обикновено се обозначават с йероглифа „ 儿 ” след
основната сричка, но засега все още няма единен критерий относно задължителността на
неговото изписване. По принцип еризацията в пинин се обозначава с прибавянето на буквата –r
след окончанието. Произношението на различните еризирани финали, обаче, е подчинено на
определени закономерности:
- при срички, чийто финал или окончание ca -a, -o, -e, -u, основната гласна като цяло не се
изменя, но при нейното учленяване езикът леко започва да се издига нагоре:
ВЖ. СТР. 118
- когато финалът е –i, -n, окончанието отпада, а основната гласна се осреднява, като
едновременно с нейната артикулация езикът започва да се издига нагоре:
СТР. 119
- когато финалът е i[i] или ü[y], след основната гласна се добавя [ ], като същевременно
езикът се извива:
 13

СТР. 119
- когато финалът е –i[ ] [ ], основната гласна се превръща в [ ], като езикът също се
извива в същото време:
СТР. 120
- когато окончанието е –ng [ ], окончанието отпада, а основната гласна се назализира, като
едновременно с това езикът се извива нагоре:
СТР. 120

4. Тонални промени при слято четене ／ 连 读 变 调 ／ : най-изразено се проявяват при

произнасянето на групи от две срички. Обикновено височината на тона на първата сричка е
малко по-висока, в сравнение с втората, но тази разлика е почти незабележима и не играе
съществена роля.
а/ промяна на трети тон ／ 上 声 变 调 ／ : при два последователни трети тона първият се
превръща във втори. Във всички останали случаи, когато след сричката в трети тон следва сричка
в първи, втори, четвърти или нулев тон, първата сричка се произнася в полу-трети тон. Някои
думи като 小姐，手法 /умение, техника, трик/ ，讲法/метод на преподаване/ ，打点 /събирам,
оправям; подкупвам/，哪里，想起 нямат унифицирано четене, и при тях вторите срички могат да
бъдат произнасяни както в трети, така и в нулев тон. 　
При групи от по три трети тона, ситуацията е доста по-сложна. Напр. при 小雨伞，小雨里，
展 览 馆 ， 领 导 者 ， 有 理 想 ， 买 橄 榄 (gan3lan3 – маслини) обикновено първите две срички се
произнасят във втори тон и така цялата фраза придобива следния вид: [35-35-214]. При бързо
говорене, обаче, тонът на втората сричка от групата може да се превърне в преходен тон между
възходящия тон на първата сричка и ниската част от тона на третата сричка. Тогава фразата
придобива вид [35-42(53)-214]. Освен това вътре в самата фраза може да има смислова пауза,
която да се намира както между първата и втората ( 小 + 雨 伞 ), така и между втората и третата
сричка (小雨+里). В първия случай първата сричка може да не измени своя тон, и фразата да се
прочете като [214-35-214]. Във втория случай обикновено това не е възможно.
При групи от четири трети тона, върху тоналната промяна оказват влияние смисловите
паузи, акцентуването върху дадена дума, синтактичните конструкции и др. фактори. Като цяло в
тези случаи важи правилото, че третият тон преди смисловата пауза не се променя.

б) промяна на втори тон при група от три срички: обикновено първата и третата сричка
запазват своя тон, докато тонът на втората сричка отново става „преходен”. Най-добре изявена е
тази промяна, когато втората сричка е във втори тон:
科学家　[55-55-55]
中文系[55-55-51]
同情心[35-55-55]
圆白菜 кочан [35-55-51]
欢迎你 [55-53-214]
文言文[35-53-35]
跑马场 хиподрум [35-35-214] [35-53-214]

Тези тонални промени обикновено са характерни за разговорната реч при бързо говорене
и не са задължителни. В официални ситуации и при по-умерено темпо на речта обикновено не се
налагат.

в) тонални промени при редуплицираните форми на прилагателните:

- когато едносрични прилагателни се удвоят, обикновено редуплицираната сричка се
еризира и трансформира в първи тон:
 14

好好儿 小小儿（的） 慢慢儿 满满儿（的） 红红儿（的）

hǎohāor xiǎoxiāor mànmānr mǎnmānr hónghōngr

- при трисрични прилагателни обикновено редуплицираната част /втората и третата

сричка/ преминава в първи тон, но това не е задължително. При бързо произнасяне средната
сричка може да се трансформира в „преходен” тон, а височината на първия тон на последната
сричка да се занижи леко:
绿油油(тучно зелен) 沉甸甸(тежък, натежал) 孤零零(сам, самотен) 热腾腾(горещ, перещ) 闹嚷嚷(шумен, креслив)
lǜyōuyōu chéndiāndiān gūlīnglīng rètēngtēng nàorāngrāng
lǜyouyōu chéndiandiān gūlinglīng rètengtēng nàorangrāng

- при четирисричните прилагателни от типа AABB или тези с инфикс вторият йероглиф се
произнася в лек тон, докато двата последни йероглифа се четат в първи тон:
舒舒服服 老老实实 别别扭扭 规规矩矩(изряден, педантичен) 热热闹闹
shūshufūfū lǎolaoshīshī bièbieniūniū guīguijūjū rèrenāonāo

慢慢腾腾(туткав, бавен) 鼓鼓囊囊(издут, препълнен) 漂漂亮亮 痛痛快快

mànmantēngtēng gǔgunāngnāng piàopiaoliāngliāng tòngtongkuāikuāi

г) тоналните промени на “不” и “一” : в китайския книжовен език освен гореописаните

тонални промени, тези две думи също имат ясно изразена трансформация на тона в потока на
речта. Отрицанието “ 不 ” се променя във втори тон само когато след него следва сричка в
четвърти тон, а във всички останали случаи запазва своя етимологичен четвърти тон: 不但，不疼，
不去，不像，不单，不同，不娶，不想。
Числото “ 一 ” не променя тона си при изброяване или когато е в състава на дадено
число/година/номерация. В потока на речта, когато след него следва дума в четвърти тон, то
става във втори тон: 一致，一跳，一刻，一万 . Във всички останали случаи yi се произнася в
четвърти тон:一只，一条，一棵，一晚。
 15

ТЕМА 7: ФОНОЛОГИЯ НА КЛАСИЧЕСКИЯ КИТАЙСКИ ЕЗИК

上古汉语 – Old Chinese (Bernhard Karlgern:Archaic Chinese starokitajski ezik/arhaichen ezik) 商朝-
汉朝 （14pr.n.e.-3w.pr.n.e.）
中古汉语 – Middle Chinese (B.K.:Ancient Chinese среднокитайски език) 南北朝、隋朝、唐朝（6-
10w./13w.）
近代汉语-Modern Chinese (от края на дин.Сун(13в.)до днес)

1. Реконструкция на фонетиката на класическия китайски език.

Съвременните китайски диалекти са съхранила в себе си голямо количество информация
относно историята на развитието на китайския език и неговата фонетична система през
различните периоди. Някои съвременни езиковеди използват тяхната съпоставка в опит да
открият характеристиките и звученето на старокитайския език, особено в райони, където липсват
писмени паметници. Но китайската историческа фонология се базира именно на тези писмени
паметници, съдържащи множество индиректни свидетелства за фонетиката на стария език. Най-
съществените от тях са три:
а/ идеофонограмните йероглифи (йероглифи, състоящи се от ключ и фонетик): по-голяма
част от този тип йероглифи са били създадени през периода на средно-китайския език／中古汉语
(ІІІ-ХІІІ в., от д. 晋 до д. 宋 ), като йероглифите, съдържащи един и същи фонетик са били
обединявани в серии с еднакво четене. Въпреки че в следващите векове звученето на част от тях
е претърпяло изменения, присъствието им в дадена серия е било индикация за тяхното
оригинално произношение;
б/ римите в поезията: може да се каже, че историята на реконструкцията на китайския език
започва с рецитирането на 诗经 – първата и най-тачена колекция от китайска поезия. В нея са
събрани 305 песни в стихотворна форма от първите пет века на д. 周 /ХІ-ІІІ в. пр. н. е./.
Поколения от китайски литератори с объркване откривали, че много от строфите в Шъдзин не се
римуват гладко, тъй като не съзнавали, че звуците на първоначалния китайски език отдавна са се
изменили. Учени като Джу Си /1130-1200 г., д. 宋　Х-ХІІІ в. / предположили, че древните автори
са цитирали поемите по свой собствен начин, като са изменяли за кратко произношението на
даден йероглиф, само за да го напаснат в римната схема. Този начин на рецитиране те нарекли 叶
音/хармонизиране на звуците/.
Jiao Hong и Chen Di от д. 明 /ХІV-VІІ в./ били първите, които открили, че строфите на
поемите не се римуват добре поради фонетични изменения. Реконструкцията на старокитайския
език започнала, когато Gu Yanwu 顧炎武 от д. 清 /1644-1911/ разделил звуците на класическия
китайски език в десет римни групи ( 韵 部 yunbu). По-късни учени доусъвършенствали това
разделение, което се извършвало трудно, поради факта, че реконструкцията на фонетиката се
извършвала на базата на индиректни доказателства, най-вече на 诗 经 и останалите римувани
пред-цински текстове. Шведският синолог Бернард Карлгрен (1889-1978), който полага основите
на историческото езикознание, пръв реконструира фонетиката на старо-китайския и средно-
китайския език с латинска азбука, като неговата система бива в последствие доусъвършенствана;
в/ транскрипциите: звученето на китайските йероглифи от най-древни времена е
използвано за предаване на чужди лични имена или понятия, напр. будистки термини. В
случаите, когато оригиналната чужда дума може да бъде възстановена, тя се превръща в ключ
към четенето на съответните йероглифи в дадената епоха. В същото време са открити и китайски
текстове, транскрибирани с тибетска, уйгурска или в по-късни времена - латинска азбука, които
също се превръщат в опорни точки за възстановяване на древната фонология.
 16

Много близки до транскрипциите са и множеството китайски заемки в японския,

корейския и виетнамския, известни още като сино-ксенски езици, т.е. езици, които в даден стадий
от своето развитие са възприели китайските йероглифи /синографеми/ и това е дало голямо
отражение и върху тяхната лексика. По време на д. 唐 културното влияние на Китай върху
Япония, Корея и Виетнам е било изключително силно и китайският език е бил използван като
литературен език в тези три региона. Впоследствие техните езици са заимствали голяма част от
неговата лексика, като китайските произношения били адаптирани към местните фонологични
системи. За целите на историческата фонология се използват именно най-ранните съществуващи
записани произношения на съответните йероглифи в тези езици /а не съвременното им звучене/,
които се явяват транскрипции на китайски думи с чужда азбука.

Освен горепосочените индиректни свидетелства за фонологичната система на старо-

китайския език, съществува и голямо количество традиционна литература, водеща своето начало
още от д. 汉 /206 г. пр. н. е. – 220 г. н. е./, която изследва чисто езиковедски въпроси. Тя може да
бъде разделена на следните четири типа:

(1) Коментари към класически китайски произведения: много творби са посветени на

обяснението и правилното четене на трудни думи в класически текстове. Коментарите
/тълкуванията/ могат да бъдат под формата на издания с обяснителни бележки на конкретни
произведения или като отделни творби, предназначени за едновременно четене с даден
класически текст. Важно произведение от втория тип е 《 经 典 译 文 》 - „Тълкувания на
свещените писания”（583 г.）от 陆德明.
(2) Етимологични разработки: множество трудове изследват произношението,
семантиката и произхода на отделни думи, без да са обвързани с конкретни класически
произведения. Към тази група спадат речници като 《尔雅》 er3ya3 (вероятно от Западен Хан
206 г. пр. н. е. – 23 г. н. е.), 《 说 文 解 字 》 от 许 慎 　 Xu3Shen4 (завършен през 100 г. н. е., и
оттогава наричан просто 说文), 《释名》от　刘熙　Liu2Xi1 (ІІ в. н. е.), 《玉篇》от 顾野王(548
г.) и дори някои изследвания на диалекти като 《方言》на　扬雄 Yang2Xiong2 (53 г. пр. н. е. –
18 г. н. е.)
(3) Римни книги ( 韵 书 ): представляват речници, в които думите, които се римуват са
подредени в серии. Известно е, че още в периода на царствата 魏 и 晋 /220-420 г./ са
съществували такива речници, но най-важната част от традицията на тяхното създаване започва
през д. 隋/581-618/ с написването на 《切韵》(601 г.) с автор 陆法言. Макар че в началото този
вид речници най-вероятно са били замислени като помощно средство при писане на поезия,
впоследствие те иззели голяма част от характеристиките на обикновените речници, тъй като
предоставяли информация за значението, произношението и изписването на китайската
книжовна лексика в съответната епоха. Може да се каже, че това е бил един логичен начин да се
реши проблема със съставянето на речник на един безазбучен език.
В римните речници произношението на даден йероглиф е било предавано с помощта на
два други йероглифа, първият от които е имал инициал еднакъв с инициала на транскрибирания
йероглиф, а вторият – финал, еднакъв с финала на транскрибирания йероглиф. Този метод е
известен като 反切. Напр. четенето на 东 по този метод се е предавало като: 德红切. Обикновено
за илюстриране на произношението са били използвани широко използвани йероглифи, за да
могат читателите да съставят четенето на някоя непозната дума с помощта на думи, които са им
добре известни.
Методът fanqie се счита за създаден през ІІ в. н. е., според някои мнения под влияние на
индийската фонология. Преди да бъде въведен, единственият начин да бъде предадено четенето
на даден йероглиф бил чрез посочването на негов омофон. Когато такъв липсвал, или омофонът е
бил рядко срещан йероглиф, са се търсели близки по звучене йероглифи /близки омофони/. Този
метод, известен като 直音 е бил широко използван в коментарите на класическите произведения
 17

от епохата на д. Хан, но методът fanqie е дал огромен тласък по отношение на прецизирането на

произношението на йероглифите.
В последствие 《切韵》на 陆法言 претърпява множество редакции, особено по времето на
династиите Тан и Сун. По-известните от тях са 《广韵》и 《集韵》/по-късна редакция на 《光
韵》/. 《广韵》е съставена по императорска заповед по време на д. 宋/960-1279/ от група автори.
Счита се, че в тази творба са запазени почти без промяна фонологичните категории от
оригиналната 《 切 韵 》 , въпреки четирите века, които ги разделят, и тъй като първоначалните
римни книги са били напълно изгубени, първите съвременни изследвания на фонологията в 《切
韵》са се базирали изцяло на 《广韵》. През 1900 г., обаче, части от най-старите версии на《切
韵 》 са открити в пещерите 敦 煌 и в Турфанската падина, а други се появяват и в Пекин. По-
голямата част от тях са ръкописи, макар че има и някои печатни издания /фрагменти се пазят в
Британския музей/. През 1947 г. почти пълен ръкопис с редактирана версия на 《切韵》е открита
в Императорския музей в Забранения град（故宫博物馆）.
(4) Римни таблици ( 韵 图 ): фонологични таблици, в които йероглифите са подредени
според техните инициали, финали, тонове и др. характеристики. Освен това към тях има и набор
от традиционна терминология, описваща особеностите на сричките: серия от 36 имена на
инициалните съгласни, термини, описващи вида на гласните, термини за наличието на медиал
пред основната гласна и др. Традицията на римните таблици се нарича в китайския език 等韵学.
Най-ранните римни таблици, които имат и най-голям принос за изучаването на средно-китайския
език са 《韵镜》, публикувана от 张麟之 Zhāng Línzhī　с предговори от 1161 и 1203 г. Римната
таблица 《 七 音 略 》 е включена от Сунския учен 郑 樵 Zhèng Qiáo (1108-1166) в неговата
енциклопедия 《通志》 . Въпреки това е установено, че и двете творби отразяват един и същи
фонологичен прототип, съществуващ най-вероятно още по времето на д. Тан.
 18

2. Фонетични особености на древния китайски език /според разработките на руския синолог

Сергей Старостин (1953 – 2005) – виден лингвист, полиглот, специалист в областта на
компаративистиката /сравнителното езикознание/. Изучава множество древни и мъртви езици по
време на научни експедиции, занимава се с установяване на родството между индо-европейските
езикови семейства, реконструира древната фонологична система на китайския език и
проанализира римите в древнокитайската поезия. Дава принос за реконструкцията на сино-
тибетския праезик. Открива сино-кавказкото макро-семейство, обединяващо сино-тибетските,
северно-кавказките и енисейските езици /говорени в Сибир, по поречието на р. Енисей/. /.
а/ реконструира следните групи начални съгласни:
- лабиални (p-, ph-, b-, m-, hm-, w-, hw-),
- преградни предноезични (t-, th-, d-, ts-, tsh-, dz-, z-, s-),
- звучни предноезични (n-, hn-, l-, hl-, r-, hr-),
- дорсални (j-, hj-),
- задноезични (k-, kh-, g-, ng-, hng-, x-),
- лабиовеларни (kw-, kwh-, gw-, ngw-, hngw-)
- глотални (ɦ-, ʔ-,ʔw-).

б/ особености на съгласните в древнокитайския език:

- наличие на лабиовеларни съгласни, които впоследствие преминават в съчетания на
задноезични съгласни с медиал -u-;
- наличие на звучни непридихателни, които впоследствие или изчезват, или се
палатализират, когато са пред медиала -i-;
- наличие на беззвучни съответствия на всички звучни и носови съгласни;
- функциониране на r- и l- като инициали;
- отсъствие на лабиалните аспировани съгласни (f, v) и денталните съскави, които се
появяват чак в среднокитайския език /10-15 в./;
- в качеството на инициали могат да влизат също така и съчетания от съгласни: на
практика след всяка съгласна може да присъства звукът l-, който впоследствие отпада, но се
отразява върху качествата на следващата гласна;
- в началото на думата пред звучни, някои дентални и лабиовеларни съгласни се
реконструира префиксът s-. С началния префикс ɦ-, който е озвучавал следващ преграден
инициал са се оформяли някои преходни глаголи, които по този начин са се превръщали в
непреходни или пасивни. В случаите, когато в ср.-кит. ез. има римуване на думи с носова или
избушна съгласна в началото, е реконструиран и префиксът N-, чиято функция е все още
неизяснена. Системата от съчетания на съгласни в начална позиция позволява да бъде
реконструирана примитивната морфология на древнокитайския език, която коригира тезата за
изолиращия характер на китайския език в течение на цялата му дълга история /т. е. липсата на
представки и надставки/;
в/ особености на вокализма:
- съществуват 6 основни гласни (i-, e-, ɨ-, a-, u-, o-), а в качеството на медиали, които
впоследствие оказват влияние на предшестващата ги съгласна или основна гласна, се срещат
различни варианти /до четири/ на гласната i-. Като медиали също така биват реконструирани -r- и
-l-.
- в края на римите са се срещали само ограничен набор от съгласни, най-вече назални и
проходни: -j, -w, -k, -t, -kw, -p, -ng, -n, -m.
- въпросът дали древният китайски език е бил тонален засега все още остава спорен.
Китайските езиковеди считат, че тонове са съществували, като реконструират или всичките
четири категории или само 3 от тях, третирайки падащия тон като по-късно образувание.
 19

Западните синолози, от друга страна, предполагат отсъствие на тонове в старокитайския и

обясняват техния произход най-вече с трансформация на съществуващата система от съгласни
окончания;
- в съвременен Китай класическите текстове се произнасят в съответствие със
съвременната фонетика, макар че в някои диалекти (напр. Южен Мин) се е запазило специално
произношение за текстовете на старокитайски;

Да си харесаме статия да я прочета подробно и в 2-3 страници да направя резюме на основните

идеи на автора!! До датата на изпита (десет часа) marivaila@mail.bg