МЕДИЕН ЕЗИК И

СТИЛОВЕ НА ПИСАНЕ
1.НАЦИОНАЛЕН ЕЗИК И РАЗНОВИДНОСТИ

НАЦИОНАЛЕН ЕЗИК – Приет е в държавата за официален и чрез него се

осъществява публичния диалог

ДЕЛИ СЕ НА:

КНИЖОВЕН ЕЗИК­ Характерно за него е, че няма социална и

териториална ограниченост; подчинява се на общоприети норми;
разнообразен е и има собствена стилова система.

ИНТЕРДИАЛЕКТ­ Това е разновидност на националния диалект, която

заема средищно място между книжовния и диалектния език.

ДИАЛЕКТЪТ се дели на:

1.Териториален, който е регионално ограничен и е присъщ за хора, които

обитават обща територия. Основно е разделен на източнобългарски диалект
и западнобългарски диалект.

2. Социален­ Това са езиковите варианти на езика, които се отличават в

отделните социални групи. Най­голямата е група е тази на
ПРОФЕСИОЛЕКТИТЕ, т.е. професионалните термини.

Социалния диалект се дели на:

- Жаргон­ Това е езикът на групировките от сивата „икономика”

(мафия, престъпници)

- Сленг­ Представлява езикът на социалните групи (тийн, ученици,

студенти…)

2.ЕЗИКОВА КУЛТУРА: ФОНЕТИЧНИ ЗАКОНИ НА БЪЛГАРСКИЯ

ЕЗИК И ВРЪЗКАТА ИМ С ПРАВОГОВОРНАТА НОРМА
ЕЗИКОВА КУЛТУРА: част от общата култура на човека, свързана с
актуализацията на изразните средства в зависимост от ситуацията на
общуването (официална, неофициална), темите на общуването и
събеседника

фонетика: принципи на българския правопис, фонетични процеси и

явления, правоговорни правила

УЗУС: реалната речева практика в ежедневното общуване

НОРМА: съзнателно търсено единство между конкуриращите се в узуса

варианти. Нормата е официална и представителна за цялото общество.
Диалектите са териториално ограничени норми. В книжовния език има
дефиниция, писмена и устна норма, докато в диалектите нормата е само
устна.

УСЛОВЕН ПРАВОПИС: езиково явление, при което условно се

изписва една буква, а се изговаря друг звук; правилото е в сила при три
граматически морфеми:
1) 1 л. ед.ч., сег.вр., І и ІІ спр.; пр.: чет[ъ]; вървя[ъ]
2) 3 л. мн.ч., сег.вр., І и ІІ спр.; пр.: с[ъ]
3) кратък определителен член от същ.имена в м.р.; пр.: син[ъ]; чин[ъ];
дъжд[ъ]

Правоговорът е унифицирана форма на устната реч, с която си служат

носителите на книжовния език. Терминът има две значения, първото,
означаващо „правилно говорене", а второто – „правилно произнасяне",
„правилен изговор".Рядко думите се произнасят изцяло неправилно
(напр. – уфсъ, вместо овца). Грешат се техни елементи – фонеми и
морфеми.

За усвояване на книжовния български изговор са важни предимно

фонетичните особености на българския език, които в повечето случаи се
преплитат със словообразувателните и формообразувателните.
От съществено значение за правоговора е и спазването на акцентната
нормативност.
Редукция на гласни – същност, проява и резултати от закона

Приближаване на широките и тесните неударени гласни се нарича

редукция на гласните. Редукцията е естествено явление и зависи от
ударението, което в нашия език е достасилно, така че ударените и
неударените гласни се отличават ярко. Например: вълна и вълна,
яка и яка.
Редукцията на неударените гласни съществува във всички
български говори, но особено силна е тя в източните говори. Там
се говори за т.нар. “пълна редукция”, когато се изговаря всяко
неударено а като ъ, напр.: крак, но “кръка”; всяко неударено о се
произнася като у,напр. стол, но “стулови” и други.
Книжовният език се стреми редукцията да не бъде пълна, т.е.
широките и тесни гласни да се различават минимално.
Неудареното е се приближава до неударено и само в определени
позиции, в повечето случаи книжовният език раличава неударени е
и и.
Редукцията на неударените гласни създава трудности не толкова
при изговора, колкото при писане. Редукцията няма никакво
отражение при писане. Например в корена на думата крака пишем
а, но в корена на думата ръка пишем винаги ъ.
Ятов преглас – същност и проява на закона в съвременния
български книжовен език;
изключения от закона;променливо и непроменливо Я в българския
книжовен език.
В класическия за цялото славянство старобългарски книжовен
език е имало един особен звък – една гласна, която се е
произнасяла като много широко е, близко до я. В историческия
развой на нашия език тази гласна, наречена “ятова гласна” по
името на старобългарската буква “ят”, в повечето български
диалекти на изток се превръща или в я, или в е, в зависимост от
фонетичната позиция в думата. В западните български говори
ятовата гласна се е прегласила напълно в е, т.е. във всички
позиции винаги се изговаря е.
При изучаването на “ятовото правило” е важно да се знае, че освен
променливо я има и “непроменливо я”, което е съществувало и в
старобългарския език като йотувано а,т.е. йа. Това непроменливо я
остава неизменно във всички позиции. В североизточните
български говори обаче то се е сляло с променливото я и се
прегласява в е в същите фонетични позиции като променливото я,
например тояга, но тоежка и тоеги; бяла поляна – бели полени.
Правилото за изговорна променливото я е формулирано още
преди около век и половина и е първото установено в нашия
книжовен език правоговорно правило. Ятовият преглас е
исторически звуков закон. Прегласът на я в е се е лексикализирал,
т.е. свъразал се е с определен неголям брой думи и с няколко
морфеми. Правилата за променливо я,както и да се формулират
имат доста изключения.
“Ятовото правописно правило” би могло да се изрази най­общо и
така: пише се буквата я там, където в книжовния език се изговаря
я, а е се пише там, където се произнася е.
Правоговорно­правописното правило за променливо я по същество
се свежда до следното: променливо я се изговаря и се пише я само
под ударение, когато не следва мека сричка – във всички останали
случаи се пише и се изговаря е.
Когато променливото я не е в абсолютния край на думата, роля за
прегласа игграе и съгласната, която се намира след променливото
я. Пример : в повелителната форма на на глагола смея се, която се
образува с –й, гласната я става е, докато в минало свършено време,
което се образува с –х, я не се променя: смей се, но смях се. Ако
следващата сричка е мека, тогава удареното я става неударено е:
смея се, засмени, а също и смешка поради съгласната ш.

Метатеза – същност, проява и резултати от закона; изключения.

В старобългарския език е имало “сричкотворни” р и л, т.е. наред с
нормалните съгласни р и л са съществували и такива р и л, които
са били със силно завишена звучност, образували са срички.
Такива сричкотворни р и л се срещат в някои съвременни
славянски езици, има ги и в отделни български диалекти.
Например в едносричните думи врх и влк.
В развоя на българския език тези два елемента са се обособили,
отделили са се един от друг. В едни диалекти гласният елемент ъ
стои винаги пред съгласните р и л, в други – ъ стои винаги след
съгласната, а в повечето български говори имаме редуване.
 Създава се една закономерност, едно премятане(метатеза) на
гласния звук ъ пред или след съгласните р и л. Пример: казва се
гръм, но гърмя; гърмеж, но гръмотевица.
Възможността гласната ъ да се изговори не само пред съгласната
р и л, но и след тях, се използва за постигането на
леснопроизносимост и благозвучност, като се избягват
труднопроизносимите съчетания от съгласни. Ето защо в
едносричните думи или в последната сричка на останалите думи,
които завършват на каквато и да било съгласна, гласната ъ се
премята пред р или л, за да не се струпат в самия край на думата
две съгласни.
Изключения. В голям брой едносрични съществителни в
книжовния език са възприети форми с преметната група:напр:
вълк, дълг, смърт и други. Ние нямаме право в книжовния език да
изговаряме влък вместо вълк. Необходимо е да запомним кои
едносрични съществителни се изговарят с –ръ­ и ­ъл­ и кои – с –
ър­ и ­ъл­. Има три думи, за които е приет дублетен изговор и
съответно двояко писане – бърз и бръз.
Премятането зависи от фонетичните условия, в които попадат
групите –ър¬­ и –ъл­, а пък тези условия се определят от
окончанията и члена, които се прибавят при формо образуването,
или от наставките, с чиято помощ се получават нови думи. Ясно е,
че при словообразуване с наставка, която започва с гласна,
премята няма да се наложи,, защото изговорът не се затруднява,
но ако наставката започва със съгласен звук, тогава натрупването
на съгласни ще предизвика премятането, например: дърво – като
прибавим наставката –ар, ще получим съществителното дървар
без метатеза, но ако прибавим наставката –ник, която започва със
съгласна, ще настъпи метатеза, например: дръвник, а не дървник.

3.ЕЗИКОВА КУЛТУРА: МОРФОЛОГИЧНА СИСТЕМА НА

БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК И ВРЪЗКАТА Й С ПРАВОПИСНАТА НОРМА­
ОСНОВНИ ПРОБЛЕМИ С ГРАМАТИЧЕСКИТЕ КАТЕГОРИИ ( НАЙ­
ЧЕСТО ДОПУСКАНИ ГРЕШКИ ПРИ РАЗЛИЧНИТЕ ЧАСТИ НА
РЕЧТА)
морфология: строеж на думите; водещ в българския език е
морфологичният принцип (правопис на представки и наставки)

ПРАВОПИС:[1] съвкупността от исторически утвърдили се единни и

общозадължителни правила и предписания за писане на думите;
системата на българския правопис се изгражда от 5 групи правила:
1) за буквено предаване на звуковата страна на езика (фонемите) в
състава на думите и морфемите – най­важната група правила
2) за слято, полуслято и разделно писане на думите
3) за употреба на малките и главните букви
4) за пренасяне на части от думата на нов ред
5) за графическо съкращаване на думите

ОРТОГРАМА: написание, при което на пишещия се предоставя избор на

различни буквени възможности за означаване на един или друг звук, на
един или друг начин на пренасяне на части от думата, за слято,
полуслято или разделно писане, за съкращаване на думата по различен
начин

ПРАВОПИСНИ (ОРТОГРАФИЧНИ) ПРИНЦИПИ: принципите, на

чиято основа се изграждат правописните правила

1) фонематичен (морфологичен) принцип: писмената форма на

думите се определя от фонематичния им състав, без да се влияе от
временните фонетични промени при изговора им; морфемите запазват
една и съща писмена форма, независимо от позиционните изменения на
съгласни и гласни в различните форми на думата – силно застъпен в
българския език
2) фонетически принцип: писането на думите се определя само от
изговора им, следователно буквите имат за съответствия не фонемите, а
звуковете; звуковият състав на думите писмено се предава във вида, в
който се изговаря – слабо застъпен в българския език
3) традиционен (исторически / етимологичен / консервативен)
принцип: писането на думите се определя не от съвременното им
произнасяне, а от писмената им форма в миналото; налице е значително
 разминаване между звукове и буквен състав, между жив изговор и
писмена форма – застъпен само в отделни случаи
4) смислов (семантичен / диференциращ) принцип: прилага се при
уреждане на слято, полуслято и разделно писане на сложните думи, при
употребата на главни букви, на диакритичен знак при й като
местоимение, при членуването с пълен и кратък член; прокарват се
писмени различия, които имат не фонетически, а смислови основания

1. Морфологията е дял от граматиката, в който се изучават:

­ формите на думите и правилата за тяхното изменение;
­ граматическите значения, свързани с формите на думите;
­ строежа на думите и техните структурни елементи ­ морфемите;
видовете морфеми и тяхното значение.
2. Морфемите, които се поставят след корена и служат за образуване на
нови форми на дадена дума, се наричат наставки. Морфемите, които се
поставят пред корена и служат за образуване на нови форми на дадена
дума, се наричат представки. Представките и наставките са елементи на
словообразуването.Морфеми, които се поставят в края на думите, за
да се образуват с тях граматически форми и да се изразят
различни граматически значения на думите (род, число, падеж;
време, лице, число и др.), се наричат окончания. Морфема, която стои в
края на имена (съществителни, прилагателни, числителни, пълни
притежателни местоимения и причастия), като изразява определеност,
известност, познатост, се нарича определителен член.
3. Гласните ­о­, ­е­, ­и­ са особен вид съединителни морфеми. Изпълняват
само структурна роля в строежа на сложни думи.
4. Основата е тази част на думата, която се състои от корен, наставка и
представка, а в някои случаи ­само от корен. Тя е носител на лексикалното
значение на съответната дума. Основата, в състава на която има два корена,
се нарича сложна.

Най­често допускани грешки са:

- Грешки при изписването на представките

- Грешка при членуването (тт)

- Неправилно определен корен

 - Морфологията изучава правилата за образуване на думите и
свързаните с тях граматически значения. Основното значение на
думата е лексикалното, а граматическото е допълнително.
Граматическите морфеми служат за образуване на различните форми
на една дума и са носители на граматическите значения. В българския
език думите се делят на десет отделни части на речта, като всяка има
абстрактно значение, което обединява думите в нея и я различава от
останалите.
- Тези десет части на речта, според това, дали при употребата в
изречението претърпяват промяна, са изменяеми и неизменяеми. При
изменяемите части на речта
(съществителни, прилагателни, числителни имена, глаголи и местоим
ения) промяната на имената се нарича склонение, а при глаголите
— спрежение. Останалите части на речта — неизменяемите
(наречия, предлози, съюзи, частици и междуметия), не могат нито да
се скланят, нито да се спрягат. От неизменяемите части на речта само
наречията имат самостоятелно значение, докато останалите имат
служебни функции в рамките на словосъчетанието или изречението.

Граматическите категории се делят основно на два типа: именни

(категории, които притежават имената) и глаголни (категории, които
притежават глаголите). В българския език съществуват следните
граматически категории:
1. Именни категории:
1. род (мъжки, женски, среден)
2. число (единствено, множествено)
3. определеност (определено, неопределено)
4. степен (положителна, сравнителна, превъзходна)
5. падеж (именителен, винителен, дателен, звателен)
2. Глаголни категории
1. лице (първо, второ, трето)
2. число (единствено, множествено)
3. време (сегашно, бъдеще, бъдеще предварително, минало
свършено, минало несвършено, минало неопределено, минало
предварително, бъдеще в миналото, бъдеще предварително в
миналото)
 4. вид (свършен, несвършен)
5. залог (деятелен, страдателен)
6. наклонение (изявително, повелително, условно)
7. евиденциалност (индикатив, конклузив, ренаратив (или
преизказни форми), дубитатив, адмиратив)

4. ЕЗИКОВА КУЛТУРА: ПРАВОПИСНИ НОРМИ – ПИСАНЕ НА

МАЛКА И ГЛАВНА БУКВА НА РАЗЛИЧНИТЕ ЧАСТИ НА РЕЧТА

Правила Примери

Главна Собствени лични имена Мария Коева, Бай Стефан, Поп

буква (включително Богомил, Моканина, Боримечката,
съществителни нарицателни, Щастливеца, Апостола, Калина
частици и прилагателни в Малина, Ран Босилек, Мечо Пух,
състава на името); прякори, Дон Кихот, Бай Ганьо, Доброто,
прозвища и псевдоними, Злото, Правдата, Леонардо да
придобили значение на Винчи, Рио де Жанейро, Дьо Гол
собствени имена; имена на
литературни герои;
нарицателни имена, с които
се обозначават лица или
персонифицирани понятия.
В чужди собствени имена
членните форми и
предлозите не се пишат с
главна буква, освен ако не са
в началото на името.
Димитровци, Емита, Марии, Коеви,
Формите за множествено Петрови
число на лични и фамилни
Бог, Господ, Всевишния, Той, Него,
имена.
Го, Атина Палада, Венера, Зевс,
Съществителното Бог, Мохамед, Тангра
неговите синоними, имената
на нехристиянски
Атлантида, Индийски океан, Черно
религиозни и митологични
море, Стара планина, Марица,
същества.
Република България, Пловдив,
Начална главна буква за Велико Търново, Стара Загора,
географските названия: улица „Солунска”, площад
континенти, океани, морета, „Народно събрание”
планини, реки, езера,
местности, държави, селища
(улици, площади ­ ограждат
се в кавички) и др.
Собствените имена в
съставните названия също се Народно събрание, Българска
пишат с главна буква. академия на науките, Лувърът,
Сорбоната, Посолство на
Начална главна буква за Република Франция, Софийски
имена на политически и университет „Св. Климент
административни единици, Охридски”
учреждения, предприятия,
институции, учебни
заведения, организации и др.
Собствените имена в
съставните названия също се
пишат с главна буква. Съединението, Освобождението,
Априлско въстание
Начална главна буква за
названия на исторически
събития: революции,
вестник „Труд”, „Под игото”,
въстания, войни и др.
„Желязната маска”, „Епопея на
Названия на периодични забравените”
издания, заглавия на книги,
песни, статии, произведения
на изкуството се пишат с
начална главна буква и в
лека кола „Хонда”, грозде „Перла”,
кавички.
хляб „Карина”
Марки, сортове, породи се
пишат с начална главна
Бъдни вечер, Голяма Богородица,
буква и в кавички.
Първи май
Начална главна буква за
Сатурн, Венера, Млечен път
названия на празници.

Начална главна буква за

названия на небесните тела и
Елин­Пелинов, Димитър­Талевата,
 космически обекти.

Притежателни прилагателни Стефановите, Андреевата

имена с наставките ­ов, ­ев,
образувани от имена на лица. БАН, МОН, Би Би Си, Бе Не Бе,

Абревиатурите се пишат с Джи Ес Ем

главни букви, а изговорните
им варианти ­ с начални
главни букви.

След препинателен знак (удивителен, въпросителен, многоточие) се

пише малка буква, ако знакът се отнася към отделна дума или част от
изречението. Виж също 4.2 Въпросителна, 4.3 Удивителна и
4.4 Многоточие от раздел III ­ Графично оформяне на думите и
изреченията.

Правила Примери

Малка Съществителни нарицателни маса, стол, дреха, любов

буква имена.
Съществителни нарицателни американец, англичани, българин,
за лица по етнически признак пловдивчанин, италианка
или местоживеене.

Съществителни нарицателни ампер, ампери, ват, ом, донкихот,

от имена на лица (променят донжуан, юда, херкулесовци,
се граматически), които колумбовци
назовават мерни единици или
са с преносна употреба.
 Собствени имена, които се
употребяват като
нарицателни за означаване на Тогава волвото спря. Искам да си
купя мерцедес.
единичен обект.

Качествени прилагателни,
елинпелиновски, йорданйовковска,
образувани с наставката
кралимарковска
­ски от имена на лица.

Прилагателни, образувани от
пловдивски, тракийски,
собствени географски
източноевропейски
названия.
рококо, скерцо, анданте,
Названия на стилове,
богомилство, протестантство,
жанрове, термини, социални
април, пролет, неолит,
и религиозни движения, на
феодализъм
месеците и сезоните, на
геологически и исторически
епохи.
река Марица, гр. София, театър
Нарицателни имена ­
„София”, кино „Одеон”, хижа
приложения, пред
„Алеко”
географски названия,
названия на учреждения в
свързан текст.
д­р Петров, архитект Коева, бай
Професии, титли и звания,
Стефан, академик В. Георгиев
придружаващи собствени
имена в свързан текст.

5. ЕЗИКОВА КУЛТУРА: ПРАВОПИСНИ НОРМИ – СЛЯТО,

ПОЛУСЛЯТО И РАЗДЕЛЕНО ПИСАНЕ НА РАЗЛИЧНИТЕ ЧАСТИ НА
РЕЧТА
Когато не всички съставни думи получават собствено окончание за
множествено число, става въпрос за сложни думи, такива се пишат слято
или със съединителна чертица (малко тире, дефис).
Полуслято писане
 Ако съставните думи са равноправни (т. е. сякаш са свързани с „и“),
тогава се използва съединителна чертица. Пример: „Асен­Палеолог“,
„търговско­промишлен“, „касиер­домакин“, „минута­две“, „телеграфо­
пощенски“. Думи, производни от такива думи, също се пишат със
съединителна чертица, например „телеграфо­пощенец“, „Джек­
Лондонов (разказ)“.
 Частиците по и най се пишат полуслято с прилагателните
имена и наречията за образуването на тяхната сравнителна и
превъзходна степен.
 Ако съставните думи не са равноправни, като първата дума е
главната, а втората — поясняваща, уточняваща или изобщо с
подчинена роля по някакъв начин, тогава също използваме тире.
Пример: „генерал­лейтенант“ — генерал от тип „лейтенант“, „кандидат­
студент“ — кандидат, който може да стане „студент“. Първата дума
губи способността си за морфологична изменяемост (напр. членуване).
Забележка: Ако първата дума запази морфологичната си
изменяемост, цялата дума се схваща не като сложно съществително
име, а като устойчиво словосъчетание, чиито съставни думи се пишат
разделно: жена летец ­ жената летец, жените летци; къща
музей ­ къщата музей, къщите музеи. Когато е необходимо да се
подчертае смисловото единство и да се избегне двусмислие се
допуска полуслято писане: Седеше до жената­летец.; Седеше до
жената летец.
Забележка: Когато приложението се разшири, обособяването се
отбеляза със запетаи, с тирета или с тире и запетая: Държавите ­
членки на НАТО, се споразумяха за следното...
Забележка: Ако има опасност да се промени смисълът на сложната
дума, съединителната чертица се изпуска. Например „сърбохърватски
(език)“ и „сърбохърватски“.
Слято писане
Ако съставните думи не са равноправни, като втората дума е главната,
тогава пишем слято, без съединителна чертица.
Пример: тонрежисьор, генералмайорски (тукмайорски е главната
дума, защото е прилагателно, също като цялата дума, но: генерал­
майор).
1.Слято се пишат наречия, образувани от съчетанието
на предлог и наречие: откога, докога, откъде, докъде, отсега,
досега, отскоро, доскоро, оттам, дотам, оттук, дотук,
оттогава, дотогава, отвсякъде, навсякъде, откакто, отрано,
поотделно
Изключение 1. Малко тире се използва, ако първата дума е буква,
число или изобщо по някакъв начин особена. Например: гама­лъч, 5­
годишен, 20­годишен .
Изключение 2. Фразеологични съчетания от две съществителни,
независимо кое е подчиненото, се записват с малко тире.
Например: гайтан­вежди, жар­птица, очи­череши.
6. ЕЗИКОВА КУЛТУРА: СИНТАКТИЧНИ ПРАВИЛА В
БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК И ВРЪЗКАТА ИМ С
ПУНКТУАЦИОННАТА НОРМА ( УПОТРЕБА НА ЗАПЕТАЯ,
ТОЧКА И ЗАПЕТАЯ, ДВОЕТОЧИЕ, МНОГОТОЧИЕ, СКОБИ,
ТИРЕ­ ДЪЛГО И КРАТКО, КАВИЧКИ)

Основната функция на препинателните (пунктуационните) зна­

ци е да отделят синтактични цялости, затова тяхната употреба

зависи главно от синтактичния строеж на изречението. Според то­

ва какви синтактични цялости се отделят ─ цели изречения или

части вътре в изречението, препинателните знаци разграничават

цели изречения (и тогава са външни ─ точка, въпросителна, уди­

вителна) или отделни части вътре в изречението (и тогава са вът­

решни) ─ запетая, точка и запетая, две точки (двоеточие), скоби,

тире.

Най­широко използвания знак за външно отделяне е точката,

а за вътрешно отделяне ─ запетаята.

Знак Употреба Примери

точка (.) Знак за отбелязване края на Всичко ще се уреди. Да
прос­
видят какво можем
то или сложно съобщително
да направим.
из­

речение, като сигнал за

завърше­

ност по смисъл и за съответна

ин­

тонация.
ВЪНШНИ ЗНАЦИ

Допълнителни функции: Др. ( = другарю )

като знак за съкращение при и т. н. ( = и така на­

ду­
татък )
ми, краят на които е изпуснат.
П. ( = Петър )

1. 2.; А. Б. и а. б.
При номериране и отделяне на

рубрики.
въпросител­ Знак за отделяне на завършени Сам ли ще дойдеш?

на (?) изречения, изразяващи въпрос Кой каза, че и той ще

─
дойде?
за оформяне на въпросителни
И след всичко това
из­
той смее да твърди, че
речения. Като знак, сочещ, че
пи­ е честен човек (?) не­

шещият изразява съмнение или вероятно. Да се твър­

недоумение към цитирани ди, че това е вярно (?),

думи.
 значи да казваме на

черното бяло, а на бя­

лото ─ черно.

Какво може да се на­

Изключение: прави.

След реторичен въпрос

обикнове­
Трябва да знаем какво
но не се поставя въпросителна,
става там. Той не ка­
а
за защо отива. Не
точка.
разбрах ще отиде или
Не се пише въпросителна в
края не.

на сложно съставно изречение

(т. е. косвен въпрос), въведено

с
Нужно ли е да дойдат
въпросителна дума
всички, като не мо­
(местоимение
жем да ги изпитаме
или частица).
за един ден?!

Не каза дали ще дойде.

Забележка:
Тръгни веднага, щом
В такива сложни съставни
изречения ти казвам!
употребата на вида Как може да се гово­
препинателен знак за­
рят неща, за които
виси от характера на главното
 изрече­ после ще се
срамувате!
ние ─ съобщително,
въпросително, пове­

лително или възклицателно.

Удивителна Знак за отделяне и оформяне Казах да не говорите!

на
(!) Напред!
завършени подбудителни
изрече­

ния с ясно изразен заповеден

ха­ ─ Хайде, успокой се и ни
кажи.
рактер.

При спокойно изразени

заповед,

молба или желание вместо

удиви­

телна се поставя точка.

Знак за отбелязване на Не мога да повярвам!

изречения
Момчета, да сте ми
със силно емоционален
Живи!
характер
Ох, много ми стана!
(възклицателни изречения),
които

обикновено съдържат Др. Директор,

обръщения,
 щастици, междуметия. Мили родители,

Забележка: Уважаеми др. Иванова

След обръщения в писма,

заявления, мол­

би, адреси обикновено се пише

запетая.

многоточие Знак за отбелязване на Тръгнах навреме, оба­

недоизка­
(...) че...
зана или прекъсната мисъл в
Но... стига ми тая
простото или в сложното
награда.
изрече­
Централните сили...
ние.
претърпяха пораже­
Знак за пропусната част в
цитат. ние (от: Централните

сили, в които влизаха

няколко държави, пре­

търпяха поражение).
 ВЪТРЕШНИ ЗНАЦИ

Запетая (,) Знак за синтактично отделяне

на

части в простото или в

сложното

изречение
Дунав, Волга, Рейн и
I. В простото изречение
Сена са плавателни ре­
─ Еднородни части
ки.

Висок и снажен, къща­

та сяаш беше тясна

─ Обособени части
за него.

Ти, разбира се, не си

купил билети.
─ Вметнати части
Така, така. Вървете

напрад, все напред!

─ Повтарящи се части
Вървели, вървели...

Иване, къде си бе, Ива­

не? Ти ли си, Иване,

─ Обръшения и междуметия
обади се? Ей, къде сте?

Задуха вятър, небето

I I. В сложното изречение
се стъмнява, иде буря.
 ─ Отделните прости изречения
в

сложното съчинено безсъюзно

из­ речение.

─ Прости изречения в състава

насложното, свързани чрез
съюзи­

те:
1.Съчинителни ─ а, но, обаче, Аз отивам, а ти оста­

па, ала, ама, пък ваш ли? Казах ти, но

(обаче, ала, ама пък)

ти не ме послуша.

Запетая се поставя и когато Строго, но не грубо,

тези той му направи забе­
съюзи свързват еднородни лежка.
части.
Влезе и затвори. Чети
(вж. I)
или пиши!
Пред еднократно употребен
съюз Влезе Иванов, касие­

рът на кооперацията,
и и или запетая не се поставя.
и постави голям по­
Забележка: Когато пред съюза
кет на бюрото.
и стои обособена част, пред
него И той не ми каза, и ти

се поставя запетая. замълча, и тя се прави

на интересна.

При съотносителни съюзи запе­ Ту ще заблести, ту ще

тая се поставя пред всеки потъмнее.

повто­
Ал. Т. Балан, който
рен (следващ) съюз ─ и­и,
живя почти сто годи­
било­
ни, оказа голямо влия­
било, ни­ни, или­или, ту­ту,
я­я. ние върху развитието
на науката.

Като се събуди на дру­

2.Подчинителни съюзи и
съюзни гия ден, забеляза, че

думи ─ който (която, което, нещо се беше промени­

кои­
ло.
то), какъвто (каквато,
Мислеше често да
каквото,
направи това пътува­
каквито), чийто (чиято, чието,
не, но не успя.
чиито), когато, където,
колкото, Мислеше често да

направи това пътува­

като, докато, дето, що, както,
за­ не, да обиколи много

щото, понеже, ако, че, страни, да събере впе­

въпреки че, чатления.
макар че, щом, щом като. Щом разбра, тръгна

веднага.
При еднократно употребен Тръгна веднага, щом
съюз
разбра.
да запетая не се поставя. Но
Бащата, щом разбра,
при
тръгна веднага.
повтаряне на съюза се поставя
Какво става там, не
пред всеки следващ.
знам. Дали е дошъл, не

зная. / сравнете:
Трябва

да знаем какво става

там. Знаеш ли дали е

Забележка: Със запетая се
дошъл?
отделя всяко
 изречение, свързано с тези
съюзи незави­

симо от мястото му в
сложното съставно

изречение.

Изключение правят подчинени

изречения въведени със съюз

да,

или т. н. косвени въпроси;

когато

стоят след главното изречение

не

се отделят със запетая, а

когато

са пред главното ─ отделят се.

7.
8.

Ще се обадя, при усло­

Подчинени изречения, вие че си свърша рабо­

въведени
тата.
със съюзни изрази ─ при
При условие че (при
условие
положение че) си свър­
че,при положение че, ша работата, ще се
следствие на обадя.
това че, затова че и др.

Въпреки тежките ус­

ловия на живот успях
да завърша учението

си.
Забележка: Макар и малък на
Не се пишат запетаи за ръст той беше набит
отделяне на раз­
и силен.
ширени обстоятелства (често
съдържа­ щи въпреки,
макар).

Не се пише запетая пред като, Ще те взема на ек­

когато из­ скурзия, но ако (но ко­
разява сравнение или въвежда като) си научиш уро­
единичен
ците.
пример.
Отивам на кино и ко­

гато не ми се ходи.
 Отивам на кино само

(винаги) когато про­

Комбинации от съюзи: жектират интересен

филм.
Когато съчинителен и
подчините­

лен съюз се окажат в съседство

(един от друг), между тях не се

поставя запетая.
София, 1 януари 1989 г.

5,5 ( = пет цяло и пет

десети);

13,20 ( = тринайсет
Когато съюзна връзка, изисква­
часа и двайсет мину­
ща запетая, се придружава от
ти)
ду­

ми за смислово изтъкване
(дори,

сами, винаги, всякога), запетая

не

се поставя.

Допълнителни функции на
запе­

таите:

─ За отделяне на място от
дата.

─ За означаване на десетични
 дроби, на часове, минути и
секун­

ди.

точка и за­ Знак за по­силно отделяне на Беше се събрал много

час­
петая (;) народ ─ мъже, жени,
ти в простото или в сложното
деца ; продавачи, купу­
из­
вачи и просто запалян­
речение, в които вече е
използва­
на запетая. ковци.

Животът ме научи, че

Между части на сложното не всичко е възможно и

смесено
допустимо ; че може
изречение, които имат
еднотипен

строеж.

много да желаеш, но

трябва и много да да­

деш ; че човешкото

достойнство изисква

чувство за мярка и

отговорност.

Знак за отделяне на рубрики Да се доставят:

с ха­
1.пет бюра ; 2. три пи­
рактер на изреждане
шещи машини; 3.нуж­
(особено ко­
ните учебни помагала.
гато следват в непрекъснат,
един

ред.)
двоеточие Знак за въвеждане на изречения Стекоха се на площа­

(:) или части от изречение, да всички: мъже, же­

пояснява­
ни, деца, старци.
щи изказани мисли ─ обикнове­

но пред или след обобщаваща

ду­
Плавателни са реки
ма ( вж. и точка и запетая).
като : Дунав, Волга,
При по­голямо иброяване след
Рейн, Сена и др.
като, ако с това изброяване
изре­ Плавателни реки, ка­

чението завършва. В противен то Дунав, Волга, Рейн,

случай изречението се оформя Сена и др. , са бо­

ка­
гатство за всяка
то обособена част (вж. запетая
страна.
и
Марин отвори врата­
тире).
та и обяви:

─ Отивам на брига­

да.
Знак за отделяне думи на
автора,

когато следва пряка реч. С уважение: Дим.

Петков

Подател: Весела Ян­

кова

Двоеточие се поставя пред

 под­ Мачът завърши 0:0

пис на лице в края на писмо,

мол­

ба или друг документ.

С двоеточие се заменя предлог

на

между числа, сочещи

съотноше­

ние.

тире (─) Знак за отделяне на части в

изре­
(дълга чер­
чението, по­силен от запетаята:
тица)
Науката ─ в служба
─ в изречения на мястото на из­
на прогреса ( = тряб­
пусната, но подразбираща се
ва да бъде).
ду­

ма или част.
Първа награда ─ 1 000
─ при по­силно обособяване
лева получи учени­

кът Иван Петров.

─ при вмятане, съпроводено от
по­голяма пауза поради по­
силно
смислово изтъкване.
─ при повторени еднакви или
еднокоренни думи.
Знак за означаване на
разтояния
вместо предлог на.
Знак за означаване на
приблизи­
телност, за противопоставяне.
Знак, свързващ имена на лица,
създали теория, закон, учение.
Тази книга ─ както
говорят ─ е истински
архитектурен памет­
ник.
Дойде рано ─ рано.
Полека ─ лека.
Влакът София ─ Кар­
лово ─ Бургас спира на
втори коловоз.
Трае не повече от 2 ─
3 минути.
Срещата Витоша ─
Средец.
Хипотезата на Кант
─ Лаплас.
Скоби /( )/ Знак за отделяне на части от
из­

речения или на изречения, на

вметнати изрази (по­силен от

за­
Беше през май (или
петая или тире);
през юни), когато по­
─ ограждат вметнати части със
лучих съобщение.
значение на допълващи
бележки

или пояснения (превод, Апостола (Васил Лев­

тълкува­
ски) е най­светлата
не, обяснение), когато се дават
личност на България.
псевдоними или други имена.

Думата компютър

(от англ.) широко нав­

лезе в езика ни.

Бащата (Разгневено)

Ама ти какво си мис­

─ Отделят бележки на автора в лиш?!

драматични произведения; С това поздравление

завършвам (Ръкопля­
скания. Одобрителни
 сведения за реакция на възгласи).
слушатели

в събрания и др.; сведения за

Москва (Соб. инфор­
из­
мация)
точника на информация в
списа­

ния и вестници; имена на ,,...'' (Ив. Вазов, Една

автори,
българка)
заглавия, непосредствено
Под игото (Роман)
следва­

щи цитат.
кавички Знак за отделяне на чужда реч „Дали не са ме
усети­
(„“) (пряка реч, цитати) от
авторска ли?“ ─ помисли си

реч. той.

Знаем, че „Не се
гаси

туй, що не гасне.“
Знак за сигнализиране, че
собст­ храм ─ паметник
„Ал.
вени (понякога нарицателни)
Невски“
имена са използвани като
назва­ музей „Ив. Вазов“

ния на музеи, театри, кина, театър „София“

учи­ кино „Сердика“
лища, дружества, паметници, стадион „В.
апарати, растения, животни. Левски“

експрес „Синия
Ду­

нав“

грозде „Болгар“
Не се пишат кавички:

─ При названия на градове,

пла­ гр. Гоце Делчев

нини и др. географски обекти гара Левски, връх

Бо­
─ При названия на улици, буле­
тев
варди, площади в пощенски
прат­ ул. Раковски, пл.
ки и писма Трой­

─ при имена на марки на ката, бул. Ал.

маши­ Стамбо­

ни, апарати, обозначени с лийски

букви
Ил ─ 134, зона Б ─
или с букви и цифри; при 5,
съкрате­
КАТ, Земиздат,
ни названия Про­

света
7. ТЕКСТЪТ КАТО ОБЕКТ НА ЕЗИКОВ АНАЛИЗ. СЪЩНОСТ И
ОСНОВНИ ПРИНЦИПИ НА ТЕКСТА. ТЕКСТОВА ТИПОЛОГИЯ

7.1 ТЕКСТЪТ КАТО ОБЕКТ НА ЕЗИКОВ АНАЛИЗ

ПОДХОДИ КЪМ ТЕКСТА:

­ Трансфрастичен подход (линейна граматика) – Текстът е езиково

единство със специфични семантични (смислови) и структурни особенности
и междуфразови връзки.

­ Комуникативен подход (комуникативна граматика) – Текстът е

комуникативно единство от речеви действия и отразяващо в себе си
условията на конкретната речева ситуация, в която възниква.

­ Системен подход­ В широк смисъл под «текст» се разбира всички знакови

и незнакови образувания. В тесен смисъл «текст» включва само езиковите
текстове.

7.2 СЪЩНОСТ И ОСНОВНИ ПРИНЦИПИ НА ТЕКСТА

А: СВЪРЗАНОСТ

СМИСЛОВА СВЪРЗАНОСТ (КОХЕТЕНТНОСТ) Следим прехода между

смисловите текстови единици.

ФОРМАЛНА СВЪРЗАНОСТ (КОХЕЗИЯ) Следим синтаксисът и

свързаността на езиково равнище.
ГРАМАТИЧНОСТ – Следим свързаността на текстовите компоненти по
граматични правила.

Б: ИНФОРМАТИВНОСТ

Отнася се до «новото» в текста. Степени на информативност:

1. Текстове с почти известно съдържание

2. Текстове, чието основно съдържание е неизвестно

3. Текстове, съдържащи нови идеи, нови връзки, нов подтекст, нови

факти.

В: ЦЯЛОСТНОСТ:

Следим текстът да е организирано, съдържателно и функционално

единство.( Жанр, композиция…)

Г: ЗАВЪРШЕНОСТ:

Оценява се според съдържателната цялост на текста( Оместност,

ефективност)

7.3 АСПЕКТИ НА ТЕКСТОВАТА ТИПОЛОГИЯ

­ Според формата на речта­ устни и писмени текстове

­ Според смяната на комуникативните роли­ монологични и диалогични,

полилози ( дискусии)

­ Според предварителната подготвеност­ спонтанно и неспонтанно

възникнали

­ Според функционалните сфери на езика­ битови, научни…

­ Според жанровата принадлежност­ роман, репортаж…

­ Според степента на оригиналност­ съчинения и репродуктивни

8. ЧЛЕНЕНИЕ И КОМПОЗИЦИЯ НА ТЕКСТА. ЕЗИКОВИ МЕХАНИЗМИ

И СРЕДСТВА ЗА ТЕКСТОВА СВЪРЗАНОСТ­ ТИПОВЕ. АЛГОРИТЪМ
ЗА РЕДАКТИРАНЕ НА ТЕКСТА.
*СПОРЕД ТЕМАТИЧНО СМИСЛОВОТО СИ ИЗГРАЖДАНЕ ТЕКСТЪТ
СЕ ЧЛЕНИ НА:

­ Конститутивни единици

Микротеми­ микротекст­подтеми­тематични блокове­макротема

ТЕ образуват МАКРОТЕКСТ

*СПОРЕД ОБЩИЯ СТРУКТУРНО­СМИСЛОВ ПЛАН СЕ ЧЛЕНИ НА

КОМПОЗИЦИОННИ ЧАСТИ

*СПОРЕД ФОРМАЛНОТО ЧЛЕНЕНИЕ НА ТЕКСТА:

АРХИТЕКСТОНИЧНИ ЧАСТИ – чл.,ал.,т., пФ.

ЕЗИКОВИ СРЕДСТВА ЗА ТЕКСТОВА СВЪРЗАНОСТ:

1. ИЗГРАЖДАНЕ НА ЛЕКСИКАЛНО­ТЕМАТИЧНИ ПОЛЕТА

­Групи от думи, изрази и признаци, обозначаващи елементи от една и

съща тематична област.

2. ИЗГРАЖДАНЕ НА НОМИНАТИВНИ ВЕРИГИ

­Повторно или многократно назоваване на вече въведените обекти чрез

серия от различни обозначения,( всички езикови средства, които назовават
един и същи обект в даден текст)

ПР: Кафе­течност­кафе

СТАВА ЧРЕЗ:

*Лексикално повторение

*Синонимизация

­ системно­езикова (речникова)

­хиперонимия/ хипонимия

­ контекстова(речева)
­ перифразиране( парафразиране)

*Употреба на местоименни думи( Прономинализация)

* Преобразуване на части на речта

НАЧИНИ ЗА ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ СВЪРЗАНОСТТА НА ТЕКСТА

 Числителни редни

 Синтактичен паралелизъм

 Съгласуване на времената

 Словоредни схеми

 Интонация (при устни текстове)

9. ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ И КАТЕГОРИИ НА СТИЛИСТИКАТА­

ОБЩОЛИНГВИСТИЧНИ, ПОНЯТИЯ ОТ ТЕОРИЯТА НА
ИНФОРМАЦИЯТА И СТИЛИСТИЧНИ ПОНЯТИЯ

ДЕНОТАТИВНА ИНФОРМАЦИЯ­ фактологическата, логическата

информация, която отвежда пряко към извънезиковата
действителност(маса).

КОНОТАТИВНА ИНФОРМАЦИЯ­ субективно маркирана е и има

емоционално­експресивен ни оценъчен характер (масичка)­ интонация,
умалителни и пр.

си значение изразяват оценка или интензифицират такава, изразена с

поясняваната от тях дума.
Пр: Отчаяно търся…..
­ превъзходна степен на прилагателните. Представяйки в най­висока
степен качеството, изразено с лексикалното значение на прилагателното, го
извежда на преден план или ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ И КАТЕГОРИИ
СТИЛИСТИКАТА
СТИЛИСТИЧНО ЗНАЧЕНИЕ – основно понятие след стил. Различно от
лексикалното и граматичното значение, защото по принцип не е зададено в
семантиката на езиковата единица (няма конкретна сема в
действителността, която носи стилистично значение). Формулира се или в
резултат на речевата практика (узуса), или в резултат на преносна употреба
на езиковата единица. В най­общ план включва 3 основни компонента –
експресивен, емоционално­оценъчен и функционално­
жанров. Понякога се говори за багра на времето, но тук се смята, че тя се
включва в тези три, а не е отелен елемент.
Наличието на поне един от тези три елемента води до заключението, че
имаме стилистично значение.
NB – не говорим за експресивно­емоционален, а по отделно. Но, когато е
на лице преносна употреба експресивност и оценъчност почти винаги се
преплитат.

3 основни компонента:
1. експресия (въздействие) – най­важен елемент в стилистиката; свързана с
една друга категория ­ естетическото значение. Експресията на езиковите
единици се проявява на две нива:
1.1. психологически мотивирана експресия ­ психологически мотивираното
въздействие не носи самата дума, а се случва на психологическо ниво –
асоциации от житейския опит, емоционална нагласа, контекст на
употребата и др.
1.2. мотивирана от преносна употреба – образна експресия – резултат от
преносното значение на езикови единици. Самият факт, че една езикова
единица се употребява с нетипично значение ( не с основното си)въздейства
върху адресата и изпълнява експресивна функция. Тук се включват всички
видове тропи и фигури.
В езика обаче съществуват и така наречените чисти експресиви –
междуметията, но те са много малко.
Прави разграничение между фигури и тропи, а не използва по­общото
понятие фигури. Най­общо – фигурите са лексико­синтактично явление,
базиращо се основно на повторението или някакъв вид трансформация.
Тропи –всички видове метафори, метонимии, сравнения, епитети и тн.
2. Емоционално­оценъчен ­ оценката варира по скалата положително­
отрицателно. Може да има и неутрални в оценъчно отношение средства –
без стилистично значение.
Стилистични средства, които изразяват оценка:
2.1. Думи, в чието значение се съдържат компоненти (семи), изразяващи
положителна/ отрицателна оценка. Контекстът обикновено създава условия
да се актуализира именно този оценъчен елемент в значението.
А) Съществителни, прилагателни, понякога и глаголи, които с основното си
значение изразяват оценка, която се дължи на утвърдена оценка за самото
действие, предмет или признак, назовани от тях. Прилагателните
функционират като квалифициращи определения. Епитети, дори цели
именни групи изразяват оценка с общото си съдържание.Това са основни
средства за изразяване на оценка, около които гравитират и средства от
друг тип (стилистична конвергенция).
Пр: Финансов банкрут, криза, безпаричие и т.н.
2.2. Семантично обединена група прилагателни, които с лексикалното си
значение назовават свръхкачество или свръхмяра – т.х. екстремни епитети.
Изразявайки някакво качество в свръхмяра те изразяват емоционална
оценка. Посоката ѝ зависи от лексикалното значение на думата, с която се
изразява определяемото. Те лесно се шаблонизират и трябва да се
дистанцираме от тях.
Пр: Гигантски персонал – оценка негативна – св. с много харчове и т.н.
­ страхотен – и двете – положителна и отрицателна; чудесен;
прекрасен
2.3.Словообразувателни деривати – съществителни, производни от други
съществителни, с представката „супер”/ „свърх”/ „мега”, в които
субстанцията, означена с изходното съществително се представя увеличени
и така изразява емоционално отношение към означаемия от нея обект от
действителността. Посоката на оценка зависи от лексикалното значение на
изходното съществително, а в по­широк план и от общото съдържание на
окръжаващия го контекст.
2.4. Някои от определителните наречия за начин, количество, степен, както
и някои от предикативните наречия за начин, които с лексикалното
подчертава неговото значение. Конкретната оценка зависи от общото
значение на лексикалния контекст.
­ Синтактични единства, които интензифицират или изразяват оценка
(съгл/несъгл. Определение; сказуемно опр.; приложение; обособ. Опр.).
В стилистиката всички тези се определят като квалифициращи
епитети. Те са оценъчни дотолкова, доколкото изборът на названието
на качеството е субективен.
­ Отрицателни изречения от всякакъв вид. Отрицанието обикновено е
ситуативно свързано с емоционална реакция на автора към предметно­
логичното съдържание на изречението. За да изрази оценка отрицателното
изречение, освен елементи, които изразяват пространствено­логическо
съдържание, трябва да съдържат и оценъчни компоненти, които изразяват
положителни или отрицателни емоции (задоволство, радост, опасност,
затруднение и т.н.).
Пр: Не, никога никакви чувства не съм имала.
ЕЗИКОВИ СРЕДСТВА, КОИТО СЪВМЕСТЯВАТ ЕКСПРЕСИЯТА И
ОЦЕНКАТА
 ­ Образно сравнение – ефекта от употребата му се дължи на преносната
употреба на думата, с която се назовава сравняемото. Посоката на оценка
зависи от характера на асоциациите, които поражда в контекста
употребената преносно дума.
Пр: Юли идва като финансов циклон.
­ Антитеза – Стилистичен похват, който се състои в синтактично
съвместяване на контрастни, противоположни образи и значения. В
синтактичното единство може да се противопоставят както диаметрално
противоположни признаци, отнасящи се до една област от
действителността, така и обекти с контрастни признаци.
Пр: Не черно, а бяло.
Малко, но буйно ручейче.
Тук спадат и метафора и метонимия, перифраза. Оценката зависи от
асоциациите, които създава преносното название.
Пр: Производството колабира.
3. Функционално жанров компонент
Ефект на излъганото очакване – най­лесно доловим
Например ­ термините – употребяват се в дадена научна сфера.
Пр: Дискурс е неразбираемо понятие в нормалната речева практика, н
поражда асоциация с научен стил, препраща към друга сфера на
обществената дейност.
Тук можем да включим и баграта на времето – всички архаизми,
историзми, остарели думи. Ефект – привличане на вниманието, а може да се
постига и ироничен ефект:
ПР: Поборник за демокрация – звучи иронично, отрицателна

МОДЕЛ НА ЯКОБСОН:

ЗА КОМУНИКАТИВНАТА ФИНКЦИЯ НА ТЕКСТА

 Емотиена – предизвиква емоция от страна на отправителя

 Конативна­ упражняване на подбудително въздействие върху

получателя

 Метаезикова­ възможността да обясняваме това, което казваме

 Поетическа­ насочва вниманието върху посланието, заради

самото него
  Референтна­свързана е със способността на езиковите знаци да
представят нещо друго, което е извън речта

 Фактична­ свързана е с установяването, прекъсването и

поддържането на комуникацията.

10. ПОНЯТИЕТОФУНКЦИОНАЛЕН СТИЛ­ ДЕФИНИЦИЯ И

СТРУКТУРА. СТИЛОТВОРНИ ФАКТОРИ

Функционални стилове на българския книжовен език

За да протече едно нормално общуване в различните социални сфери, е
необходимо подбиране на езиковите средства. Речта е конкретно
проявление на всяка една ситуация. Всеки език се отличава със система и
структура. В книжовния език се отличават следните стилове:
социално­делови;художествен;научен;публицистичен;разговорен.
Книжовният език е изключително богата система от изразни средства. В
речта се извършва сложен подбор на по­подходящи изразни средства за
всяка една конкретна ситуация. Този подбор се осъществява и реализира
под въздействието на фактори като:сфера на общуване;специфика на
конкретната дейност;характер на целите;задачи на общуването.
Тези фактори предопределят подбора и употребата на изразните средства в
различните комуникационни сфери и създават условия за възникване на
понятието стил.
Стилът е обществено осъзната и нормирана съвкупност от изразни средства,
които придават на речта особена окраска (делова, научна и т.н.) в
зависимост от целите на общуването. Функционалната стилистика
разглежда стила като социално осъзната разновидност, съответстваща на
една или друга сфера на общуване.
Стилът е изобретена речева система, която също има свои норми на подбор
и създаване на езикови единици. Общи за всички стилове са лексикалният
фонд и граматичният строеж на езика. Специфични за даден езиков стил
средства могат да бъдат от различен характер – например различна
експресивност и емоционалност или липса на експресивност и
емоционалност; различен подбор на лексиката и фразеологията; други. С
термина функционален стил се означават социалните варианти на езика.
(2.1)Разговорен стил
Разговорният стил е основен в българския език. Това е стилът на
ежедневното общуване. Съвременните книжовни езици са възникнали на
основата на разговорния стил. Това, което се избягва в този езиков стил, е
терминологията.
Разговорният стил е устната проява на комуникативния акт. Използва се
предимно в сферата на ежедневните битови отношения. Съзнателно се
избягва употребата на термини. Използват се оценъчни и емоционално­
експресивни епитети, което осигурява прост и естествен разговор между
хората. Разговорният стил отговаря на непринудената, неподготвената,
предварителна форма на общуване, която може да се осъществи във всяка
една ситуация. Разговорният стил обслужва комуникативната сфера.
(2.2)Научен стил
Научният стил се среща в интелектуалната сфера. Зад всеки термин стои
само едно понятие. Езикът и стилът на учебниците се характеризират с
терминология, сложност, причинно­следствени връзки и др. Между научния
и разговорния стил съществуват следните няколко разлики:
 сфера на общуване;
 функция – научният стил съобщава;
 научният стил не е експресивен.
Основната цел на научния стил е точно, логично и еднозначно предаване на
мислите. Най­важни черти са абстрактност, обобщеност, точност, липса на
емоционалност, строгост, сухост. Характерна особеност на научния стил е
употребата на терминологична лексика, като във всеки отрасъл на науката
се срещат строго определени термини. Основните подстилове са следните:
 академичен;
 научнопопулярен;
 научноучебен;
 научноинформационен.
Основните жанрове в научния стил са монография, статия, речник,
енциклопедия и др.
(2.3)Публицистичен стил
Публицистичният стил се среща в медиите – вестници, списания, телевизия,
радио, интернет. Характерна за този стил е употребата на шаблонни изрази.
Публицистичният език е предназначен за голяма аудитория. Шаблонните
изрази се употребяват с цел по­лесно раазбиране и достигане до
аудиторията. Фактите в научния стил са в по­голяма или по­малка степен
доказани, докато в публицистичния текст не са. Публицистичният стил си
прилича с разговорния по следното:
  използват се разговорни думи и изрази;
 има автор.
Публицистичният стил обслужва сферата на политическите, социалните,
спортните и културните взаимоотношения. Характеризира се с безкрайно
тематично разнообразие, което се дължи на разнообразието на м
обществения живот.
Публицистичният текст е особен вид литература, създадена в специфична
речева ситуация от социално обобщен, подчертано индивидуален адресант
при кратък срок и масов получател. Публицистичният текст се проявява в
писмена и устна форма и изразява позицията на автора.
Публицистичният стил непрекъснато се развива, тъй като пряко отразява
развитието на обществените процеси. Често се употребяват езикови
шаблони, стандартни изразни конструкции
(2.4)Художествен стил
Художественият стил е стилът на художественото творчество. Езикът на
художествения стил разполага с най­широкия диапазон от езикови и
изразни средства. Използва се цялото лексикално богатство на езика.
Ролята на автора в художествения стил създава светове.
Най­важната особеност на художествения стил е широката употреба на
думи с преносно значение, авторови неологизми и др. В художествения стил
се използват всички езикови средства, а авторът заема особена позиция.
Основните подстилове са следните:
 поетичен;
 прозаичен;
 драматургичен.
Жанровете в художествения стил са стихотворение, ода, поема, роман,
пиеса, новела и др.
(2.5)Официално­делови стил
Официално­деловият стил се използва в администрацията,
законодателството, съдебната власт, бизнес средите и др. Подобно на
научния, официално­деловият стил не предава емоции. Има собствена
терминология, но също така използва терминология от други езикови
стилове. Официално­деловите текстове са предвидени от обществото за
обществото, т.е. те са за всички. Лицата се изразяват безлично в деловите
текстове.
За официално­деловия стил са характерни строго нормативни езикови
предписания. В документите се избягват съзнателно индивидуални
стилизации и езикова оригиналност. Авторът на документа и адресатът се
намират в официални отношения. Затова езиковите средства се определят
от гледна точка на законовите уредби, а не от субективна гледна точка.
Официално­деловият стил обслужва официално­деловите и правните
отношения. Регулира отношенията между държавата и гражданите.
Характерна особеност на общуването е, че не се говори от свое име, а също
така се наблюдава и повторяемост на речевата ситуация. Деловото
общуване е изключително формално – има модели, които се спазват.
Характерни за него са устойчивостта, затвореността, безличността. Тези
характеристики на деловото общуване са предпоставка за бързата
комуникация. Деловата сфера е сферата на бюрокрацията.
Официално­деловият стил се отличава със стилистична едноцветност,
строгост и констатиращ характер. Този стил се основава на език от
нехудожествен тип. Не се наблюдава двузначност.
(3)Официално­делови стил
Официално­деловият стил обслужва обществото – използва се във
формални ситуации, като участниците в комуникационния процес могат да
бъдат с различен социален статус. Освен това, този стил се използва за
изразяване на обществените отношения. Служи за връзка между
населението и структурите на властта.
Отличителните средства, които деловата реч използва, са следните:
 точност;
 лаконичност;
 конкретност;
 яснота на формулировките;
 формализация;
 стандартизация.
Ето защо всеки един официално­делови текст се отличава със затвореност и
устойчивост. Характерна за официално­деловите текстове е употребата
наклишета. Клишето е многочислен речеви стандарт (модел).
За останалите езикови стилове клишето се счита за стилистичен минус,
приема се като признак за бедност на езика. При официално­деловия стил
обаче, който е стилът на документите, клишето е необходимост.
Езикът е система със структура, като частите на тази система са взаимно
свързани и могат да се разгледат на различни нива. Характерните
особености на официално­деловия стил на различните езикови нива са:
a) лексикално ниво – думи, терминология (както специфичната за
официално­деловия стил терминология, така и терминология от различни
науки). Среща се висок процент на терминология:
 терминология за лица и функцията им в официално­деловите
отношения – директор, мениджър, супервайзър и др.;
 терминология за названия на документи
– молба, уверение,автобиография, декларация, чек и др.;
 терминология за части на документи – алинея, параграф и др.;
 терминология за процеси на утвърждаване и съгласуване на
документи – договор, споразумение, законопроект и др.;
 използване на абревиатури и съкращения
– ДДС, БТК, ЕС, МС, НАП,домсъвет, изпълком и др.;
 употребата на устойчиви думи и клишета – долуподписаният;
 официално­делови изрази;
b) морфологично ниво – по­често се срещат именни конструкции, вместо
глаголни. Например: На основание на…; За сведение…; В изпълнение… и
др. Използват се и сложни съюзи – предвид, възоснова, вследствие и др.;
c) синтактично ниво – изречения. Те са задължително книжовни. Най­често
се употребяват разширени изречения, абзацно разчленени на глави, точки,
алинеи.
Официално­деловият текст си има характерни особености. Той се изгражда
по строго определен модел, за да бъде достоверен, стандартен и да
улеснява обработката. Официално­деловият текст е унифициран. Изграден
е при спазване на строго определен ред на частите и думите. Самите
документи пък се кодират по жанрове според предназначението и
конкретните цели на общуване.
Официално­деловият стил може да бъде разделен на следните няколко
подстила:
 дипломатически – обслужва сферата на междудържавните
отношения. Този подстил е достоверен. Характерно за него е отсъствието
на публичност при протичане на комуникацията между представителите
на държавата. Реално авторът на документите е анонимен и подписва
съответния документ формално, в ролята си на институционализирана
личност. Организираща функция изпълняват договорът, конвенцията,
спогодбата. Предупредителна функция – нотата и меморандумът.
Информационна функция – съобщението, декларацията, комюникето.
Поздравителна функция – тостът и поздравлението;
 законодателен – свързва се с държавните организации и гражданите,
по­точно с отношенията между различните държавни организации и
гражданите от гледна точка на техните права и задължения, изразени в
 правови документи. Използва се в дейността на изпълнителната и
законодателната власт. Законодателните текстове се създават от
законодателни органи и имат конкретен обобщен адресат – гражданите.
Целта е да се обобщят правата и задълженията на всеки гражданин в
обществото. Основна характерна черта на този стил е неговата
императивност. Законодателните текстове се изграждат по строго
определени модели, със специфична терминология и фразеология, които
трябва да бъдат разбираеми за адресата, за да може той да знае и познава
своите права и задължения;
 административно­канцеларски – свързва се със съдебните власти.
Гражданите са както създатели, така и получатели на документите от
сферата на административно­канцеларския подстил. Административните
текстове могат да бъдат представени от предварително приготвена
бланка, която се попълва от частно лице и от упълномощено лице. Тези
документи трябва да бъдат унифицирани, достоверни и да подлежат на
бърза обработка.
Често документите с частен характер имат ограничена сфера на употреба и
се отличават с краткосрочно действие. Този вид документи изпълняват
няколко основни функции:
 информативна – автобиография, доклад и др.;
 удостоверителна – разписка, свидетелство, удостоверение;
 съобщителна – призовка, обява и др.

11. ПУБЛИЦИСТИЧЕН СТИЛ­ ПОДСТИЛОВЕ И ЖАНРОВА

СИСТЕМА. ВРЪЗКАТА МУ С ОСТАНАЛИТЕ СТИЛОВЕ В
КНИЖОВНИЯ ЕЗИК( ХАРАКТЕРИСТИКА НА СТИЛОВЕТЕ
В КНИЖОВНИЯ ЕЗИК)
Публицистичен стил

Публицистичен стил – стилът на средствата за масова информация

(преса, радио, телевизия).
Обслужва обществено­политическите и социалните отношения (общество,
икономика, политика, бит, морал, спорт, наука, мода).
Има широк жанров диапазон: статия, информационна бележка, репортаж,
съобщение, очерк, фейлетон, есе, кореспонденция и др.
Функцията му е информативно­въздействаща, затова използва както
стандартност, официалност, логичност и точност в подбора на изразните
средства, така и емоционално­експресивна лексика. В него е застъпена
цялата книжовна лексика.
ПУБЛИЦИСТИЧЕН СТИЛ:
А)Комуникативни фактори:
Речева сфера Обществено­политическият живот,
отразен в средствата за масова
информация(печатни и електронни
медии­вестници, списания, ТВ,
радио, интернет)
Цел на общуването Да информира и да въздейства
емоционално
Участници в общуването Текстовете се създават от
журналисти, писатели,
общественици и политици.
Предназначени са за масовия,
читател, слушател, зрител.
Условия на общуването Общуването е официално, писмено
или устно, пряко или непряко.
Езикови особености
Фонетични особености При устното общуване стремежът е
да се изговарят отчетливо и без
пропускане всички звукове.
Използват се възможностите на
паузата, логическото ударение.
Важна роля имат невербалните
средства на общуване (жест, поза,
мимика).
Морфологични особености Имената преобладават над
глаголите, употребяват се
отглаголни съществителни.
Глаголите са в сегашно, минало
свършено и бъдеще време.Налице е
преносна употреба на глаголните
времена. Характерна е употребата
на причастия.
Лексикални особености Термини се употребяват според

Синтактични особености
темата.Използва се преносното
значение на думите за постигане на
експресивност на изказа.
Използват се всички видове
изречения според целта на изказване
и състав.

Б)Жанрове в публицистичния стил:новини, интервю, уводна статия,

проблемна статия, коментар, репортаж, очерк, фейлетон, памфлет,
есе,реч, слово.

Памфлет (от англ.език pamphlet по собств. Pamphilus­популярна

комедия в латински стихове отХІІ век): остро сатирично произведение
предимно с политическо съдържание.Изобличава и отрича остарели
политически системи, възгледи и теории и техните носители, деспотични и
реакционни режими, институции и обществени групи, които ги подкрепят.
Памфлетът е ярко злободневен. Изгражда се в свободен композиционен
модел. Използват се тропи и фигури (реторични въпроси, контраст,
хипербола, градация,реторични възклицания и обръщения) с цел
експресивност и емоционално въздействие върху читателя.Езикът е остър,
дори невъздържан.
Фейлетон (от фр.език feuilleton от feuille­лист):художествено­
публицистичен жанр със злободневен, сатиричен характер и образен език.
Фейлетонът възниква като подлистник във френския печат в началото на
ХІХ век и получава широко разпространение в Европа и Америка.
Определящи черти на фейлетона са:критичност, изявена чрез ирония, хумор
и сатира; публицистичност, резултат от обществената значимост и
актуалност на темата. Изобличава недостатъци и отрицателни прояви в
обществото. Фейлетонът използва формата на дневник, писмо, приказка,
сън, притча, роман, есе.
Есе (от фр.ез.essai­опит,очерк) се утвърждава като жанр във връзка с
работата на френския писател Мишел Монтен, който в края на ХVІ век
написва и издава три книги с общото заглавие ,,Опити“. Към есето се
обръщат автори, които искат да поставят на обществена дискусия важни
хуманитарни проблеми, като заявят ясно и недвусмислено своята гледна
точка към тях. Съществуват разногласия относно характерните особености
на есето. Но най­важните характеристики на този жанр са:
 Да поставя важен хуманитарен, обществен или естетически проблем;
 Този проблем да е разгледан от ясно заявена лична позиция;
 Аспектите на проблема, които интересуват автора, да бъдат изведени
като теза на текста, която да бъде доказана в рамките на есето;
 Тезата трябва да бъде доказана от верни(уместни) и достатъчно
убедителни аргументи;
 Аргументите трябва да оформят ясна и логически последователна
верига от доказателства към тезата (аргументативна верига);
 Изводите трябва да бъдат свързани с гражданската позиция, която
защитава авторът;
 Подборът на езикови средства се подчинява на изискването за
образност, афористичност и на места разговорност на речта.
Използват се тропи и фигури .
 Композицията е свободна, изградена не само по логиката на
доказателствата, но и според изискванията за максимално
въздействие върху читателя.
 При овладяването на жанра е необходимо да се започне от неговите
същностни характеристики­поставянето на проблема и
формулирането му като теза, доказването на тезата с помощта на
аргументи, заявяване на лична гражданска позиция по поставения
проблем.Следващата стъпка е да се търси оригиналност на изказа и на
композицията.
 ТЕЗА –тезата е обяснение на поставения проблем. Тя възниква в
резултат на анализа на поставения проблем от страна на пишещия.
Тезата композиционно може да бъде разположена в началото на
съчинението, в края като извод, в хода на разсъжденията като
елемент на мисловния процес.
 АРГУМЕНТИ –трябва да имат отношение към тезата, да бъдат
верни и уместни, да следват правилната последователност.
 ИЗВОД – идва естествено като резултат от натрупването на
аргументи. Той задължително трябва да се отнася към основното
твърдение. Изводът придава завършеност на аргументацията, свързва
в единно цяло всички разсъждения на пишещия.
 Предложение за композиция:
ТЕЗА (основно твърдение)
1.Аргумент +пример +следствие
2.Аргумент +пример +следствие
 3.Аргумент +пример +следствие
4.Аргумент +пример +следствие
5....................................................
6.Извод

12. МЕДИЙНИЯТЕЗИК – ТЕНДЕНЦИИ, ПРОЦЕСИ И ПРОМЕНИ В

СЪВРЕМИЕТО. ВЗАИМОВРЪЗКА МЕЖДУ ТИПОВЕТЕ
МЕДИЙНО СЪДЪРЖАНИЕ И ЕЗИКОВАТА ПОЛИТИКА НА
ИЗДАНИЯТА

1.Тоталитарна преса (1944­1989г)

*Псевдо­интелектуализация

*Държавен език­шаблони, абстрактна лексика

2. Демократизация (1989г)

*жаргон

*сленг

*чуждици

3. Колоквиализация­ води до доближаване на медийния до жаргонни

език

4. Пеанимация на езиковите кодове от възраждането

ПРОМЕНИ ОТ:

*Граматическо естество­ изпускане на „се” от възвратните глаголи

*Словоред

*Замяна с чуждици
 НОВИНАРСКОТО И КОМЕНТАРНОТО СЪДЪРЖАНИЕ Е
РАЗДЕЛЕНО:

*ОФИЦИАЛНО­ държавни медии, книжовен език, без разговорност

*АЛТЕРНАТИВНО­ партийна преса, разчитат на партийния ракурс

* ПОПУЛЯРНО­ независима преса, частни медии

ТАБЛОДИТЕ биват два вида:

1. Хибридни­ (сериозно + жълто): Опитват се да се адаптират

към сериозната преса, но са ориентирани към широк кръг от
читатели

2. Типични – (жълта преса) : Характеризират се с агресивен език.

В тях доминира сексуалното и криминалното съдържание.
Кратки текстове.

13. СТИЛИСТИЧНИ ФУНКЦИИ НА ЗВУКОВИТЕ КОНФИГУРАЦИИ

В ТЕКСТА

 ПОВТОРЕНИЕ НА ЗВУКОВЕТЕ
*Алитерация­ повтаряне на съгласни
*Асонанс­ повтаряне на гласни
*Звуков епаналепсис­ подхващане на завършващия изречението
фонетичен елемен в следващото изречение
*Удължаване на гласни звукове
*Палиндром­ дума или израз с еднакво произношение при четенето от
дясно на ляво и обратно (Пр.: дебел)

 НАТРУПВАНЕ НА ЗВУКОВЕ
*Протеза­ гласна вповече в началото на думата( Пр.: И страх ме е, и
срам ме е)
 *Епентеза­ вмъкване на гласна или съгласна в средата на думата:
перИспектива, чеВствам

 ИЗПАДАНЕ НА ЗВУКОВЕ
*Афереза­ отпадане на начален звук или сричка ­ зема
*Синкопа­ изпадане на среден звук или звуков комплекс­ оргинал,
матриал
*Апокопа­ изпадане на краен звук или звуков комплекс­ дъл(дали),
нъл тъй( нали така)

 СТИЛИСТИЧЕН ЕФЕКТ МОЖЕ ДА СЕ ПРЕДИЗВИКА ЧРЕЗ

СТИЛА НА ПРОИЗНОШЕНИЕ
*Тържествен стил
*Неутрален стил
*Непълен произносителен стил( непринуден, битово­разговорен)

14. СТИЛИСТИЧНИ ФУНКЦИИ НА ЕЛЕМЕНТИТЕ ОТ

МОРФОЛОГИЧНОТО РАВНИЩЕ НА ЕЗИКА­ ТРАНСПОЗИЦИИ
Чрез наставки и представки може да се постигнат различни ефекти

НАСТАВКИ

 Придават умалителност­ ­ец;­ле;­енце;­ичка

 Придават отрицателност­ ­ище;­ича;­ак;­ан;­льо

 Придават просторечие­ ­джия;­чия

 Звателни форми от ж.р.­ МариО, ПетрО, РадО( натоварени са с

негативни конотации)

 Звателни форми от м.р.­ ПетрЕ…

ГРАМАТИЧЕСКА МЕТАФОРА (ТРАНСПОЗИЦИЯ)

Употреба на една граматична форма вместо друга по някаква

семантична аналогия

*според вида на глагола

 *според лицето на глагола­ 3л вместо 2л; 1л,мн.ч. вместо 2л,мн.ч.

*според числото на глагола­ учтива форма; 3л.,мн.ч. вместо 3л.,ед.ч.

*преизказност/непреизказност­ оперираЛи

*наклонение­ вместо изявително­повелително( стани,направи);

условно вместо изявително(бих искал­искам); условно вместо
повелително(бихте ли ми дали­дай ми).
*според залог на глагола­страдателен вместо деятелен(моля да ми
бъде разрешено­да ми разрешите)
*според време на глагола­ минало вместо сегашно
*според рода на глагола­ използване на един род вместо друг( Пр.:
Той е станал абсолютна лигла)

15. СТИЛИСТИЧНО
РАЗСЛОЕНИЕ НА ЛЕКСИКАТА:
ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ ДУМИТЕ­ СИНОНИМИ, АНТОНИМИ,
ПОЛИСЕМИЯ, ОМОНИМИ, ПАРОНИМИ

 Според отношението между думите:

*Синонимипълни синоними

- Пълни синоними

- Хиперонимни и хипонимни синоними

- Контекстови синоними

- Едната дума да бъде в преносно значение

- С различни стилистични пластове­ влак­трен

ЧРЕЗ ТЯХ СЕ ПОСТИГА ГРАДАЦИЯ, ИЗБЯГВА СЕ
ПОВТОРЕНИЕ
*Антоними

- Разнокоренни­ млад­стар

- Еднокоренни­ доведа­ отведа

- Оксиморон­ живите мъртви

*Омоними
- Пълни­ брак­брак

- Непълни­ мед­ мед(медЪТ­ медТА)

- Фонетични (омофони)­ ад­ат­ произнасят се по еднакъв начин, но са

различни по значение и букви

- Графични(омографи)­ два вола­удари вола

- Лексикално­граматични­ син син

- Дума, която съвпада с домашна­ бас­бас

ПРЕДИЗВИКВАТ ХУМОРИСТИЧЕН ЕФЕКТ
*Пароними
­неологизми

 Типове думи взависимост от честотата на употреба

Акривна лексика

Пасивна лексика

*Историзми­ Думи, които обозначават изчезнали от действителността

предмети и явления
*Архаизми­ Остарели названия на съвременни явления. Нямат активна
употреба, защото са заместени от по­подходящи думи. Придават
колорит и автентичност.

­ лексикални (бран)

­ семантични(чар­магия)

­ фонетични (земя­земля)

­ слово­образователни(наследство­наследие)

­ морфологични (лъжовний­лъжовен)

*Неологизми­ Имената на новите предмети и явления (мобифон,

компютър)
*Оказионализми­ меринджей­ Думи, които се употребяват от един
автор и само в един контекст

16.СТИЛИСТИЧНО РАЗСЛОЕНИЕ НА ЛЕКСИКАТА СПОРЕД

ФРЕКВЕНТНОСТТА И СФЕРИТЕ НА УПОТРЕБА

*Лексикални диалектизми­ мамул,тетка

*Фонетични диалектизми­ леб,грозге,ягне

*Граматически диалектизми­доматиту,градо

*Слово­образователни диалектизми­ лошав

*синтактични диалектизми­ Я го не видех

17. СТИЛИСТИЧНОРАЗСЛОЕНИЕ НА ЛЕКСИКАТА ОТКЪМ

ПРОИЗХОД­ ДОМАШНИ И ЧУЖДИ ДУМИ. ОТНОШЕНИЕ КЪМ
ЧУЖДИТЕ ДУМИ

ДОМАШНИ ДУМИ

­Индоевропейски­майка, жена,род

­Общославянска­гърло,зъб,нос,глава

­Тракийска­Етър,Арда,Марица,Лом

­Прабългарска­белег,бъбрек,шейна,шиле

ЗАЕТИ ДУМИ

СПОРЕД ХАРАКТЕРА И СЕМАНТИКАТА

ЗАМНИ­ Чужди думи,които напълно са заети от българския език и

нямат заместители на български(балкон,гара,захар,баня,тунел,шосе)

ЧУЖДИЦИ­ Когато заетите думи имат българско значение,те се

определят като чуждици( индиферентен,агресивен)
ЕКЗОТИЧНА ЛЕКСИКА­ Явления и предмеи от вида и живота на
другите народи ( крона,фараон,лорд,каньон,айсберг)

ВАРВАРИЗМИ­ Думи и изрази, които се употребяват е българския

език без да се разбират за български (bye,hi)

ИНТЕРНАЦИОНАЛНА ЛЕКСИКА

*Гръцки думи­ в църквата, имена

*Латински думи + гръцки думи­ луканка,фурна,месеците

*Турски думи­ кебап,тютюн,баклава, мусака,кюнец

*Арабски думи­ алкохол,локум,ерген

*Персийски думи­ джам,туршия

*Италиански думи­ банка,валута,пиано

*Френски думи­ манто,дама,компот,генерал

*Немски думи­бормашина,винкел,болт

*Португалски думи­ кобра

*Унгарски думи­куче

*Румънски думи­ маса,далавера,чутура

18.СТИЛИСТИЧЕН ПОТЕНЦИАЛ НА СИНТАКТИЧНО НИВО

*Риторични въпроси

*Едносъставни изречения­ От една дума; изпускане на сказуемо

*Изречения с изпуснати части или незавършени

*Повторение на сказуемо в рамките на изречението

*Присъединяване на конструкции

Пр.: Ядоха,пуха. И бързаха много.

*Оценъчни думи и вметнати части

*Инверсия

19.СТИЛИСТИЧНИ ФИГУРИ

/ФИГУРИ НА ЗАМЕСТВАНЕТО/

ФИГУРИ НА КАЧЕСТВОТО

*Метафорични тропи­ метафора,

олицетворение,анимализация,алегория,символ

*Метонимични тропи­ метонимия,синекдоха,

сингуларизация,коларизация, прякор,паронимия

*Иронични тропи­ ирония, пародия

ФИГУРИ НА КОЛИЧСТВОТО

Хипербола

Литота

ФИГУРИ НА СЪВМЕСТВАНЕТО

*Фигури на тъждеството­синонимия, сравнение

*Фигури на противоположността­ оксиморон, антонимия, антитеза

*Фигури на неравенството­ каламбура(игра на думи), омонимия (игра с

омоними)

20. ЛИНГВОСТИЛИСТИЧЕН НАЛИЗ. СТИЛИСТИЧНИ ГРЕШКИ.

 СТИЛИСТИЧНИ ГРЕШКИ.

 Амфиболия (двусмислица)­ фразата се приема нееднакво или има

съмнения за смисъла й.

 Алогизъм­ неразбиране на смисъла, породено от противоречия

 Анаформизъм­ стилистична грешка, която е предизвикана от грешка

в употребата на думи (архаизми) във времето(стари или нови)

 Брахиология­ пропуснати езикови единици, които са важни

 Плеоназъм­ словно излишество в речта( думи в повече)

 Тавтология

 Стилистичен дисонанс­ когато се употребява дума, ограничена в

стилово отношение неуместно

 Хипербат(прескок) – фрагменти от едно изказване, които са толкова

разделени,че се губи смисълът на целия израз.

 Клише (шаблонност)